Кафка на плажа

ХарукиМураками
 Харуки Мураками е роден през 1949 г. в Киото, но семейството му се преселва в
Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература.
Завършва успешно Литературния факултет на Токийския университет, а по-късно
става съдържател на джаз клуб в Шибоя. Като студент взема участие в
антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три
години в Гърция и Италия, но през 1995 г., след земетресението в Кобе и
атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му
книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той
признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от
попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър,
Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за
японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна
критика за един от най-добрите съвременни японски писатели. Той със сигурност
е най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и
преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния,
Сърбия и пр.

„Кафка на плажа“ е поредното повествование за избягалия от къщи пубер:

ученикът Кафка Тамура, син на известен скулптор, изведнъж се мята на автобус
от Токио за случайно избрания град Такамацу, напомняйки си непрекъснато с
присъщата си самодисциплина, че трябва да е „най-коравото петнайсетгодишно
момче на света“. Той открива една малка частна библиотека, в която да прекарва
дните си, за да се усъвършенства и самообразова, докато се сприятелява с доста
странни личности. Втората спирала на повествованието ни отвежда при
възрастен жител на Токио, който се отклонява от спокойния си, протичащ по
установени правила живот, и убива напълно непознат човек. Този незабравим
образ, обрисуван с неподражаемо майсторство от Мураками, разговаря с котките,
но не умее да чете и пише, нито да обясни какви сили го тласкат към останалите
герои.

След появата на романа на японския пазар издателите откриват специален

сайт, на който читателите могат да задават въпроси лично на Мураками
относно многопластовото повествование. И той наистина написва над 1200
отговора. В друг сайт, само че англоезичен, авторът заявява, че ключът към
разбирането на книгата се крие в многократния й прочит. „«Кафка на плажа» —
твърди той — съдържа не една гатанка, но аз не давам техните отговори. За
всеки читател отговорът е различен и той трябва да го открие за себе си.“
Харуки Мураками

Кафка на плажа
 Момчето, наречено Врана
— Значи вече си готов с парите? — пита момчето, наречено
Врана, с характерния си бавен говор.
Той сякаш току-що се е събудил от тежък сън — мускулите на
устата още не са се раздвижили добре и не се подчиняват. Но
само се преструва. Напълно буден е. Както винаги.
Кимвам.
— Колко?
Пресмятам наум и отвръщам:
— Почти четиристотин хиляди йени1 в брой. И още малко на
банков влог. Знам, че не са много пари, но като за начало ще
стигнат.
— Не е зле — казва момчето, наречено Врана. — Като за
начало.
Отново кимвам.
— Предполагам, че не са ти коледен подарък?
— Да, прав си — отвръщам.
Враната се подхилква и се оглежда на всички страни.
— Откъде ги взе? Май си ги задигнал от някого, а?
Нищо не отвръщам. Той знае чии са парите и няма нужда от
това досадно подпитване. Просто иска да ме подразни малко.
— Е, все едно — казва Враната. — На теб тези пари ти
трябват и затова си ги взел — а дали е било назаем, или си ги
откраднал, или пък си ги изпросил, няма значение. Нали са на
баща ти. Ще караш с тях. Поне известно време. Но какво ще
правиш, като ги похарчиш? Наясно си, че парите не никнат като
гъбите в гората. Ще са ти нужни за храна, за подслон. Ами като
свършат?
— Тогава ще му мисля — отвръщам аз.
— Тогава ще му мислиш — повтаря Враната, сякаш претегля
думите ми на длан.
Кимвам.
— Ще си намериш работа, така ли?
— Може би — отговарям аз.
 Враната поклаща глава:
— Имаш още много да учиш за живота. Та каква работа
можеш да си намериш далеч от къщи? Само на петнайсет
години си. Още си ученик. Кой ще те вземе на работа?
Чувствам, че се изчервявам. Често ми се случва. Много
лесно си пускам боята.
— Но хайде да не те обременявам с тези тягостни приказки.
Все пак правиш първите си стъпки. Взел си решението, остава
ти само да го изпълниш. Животът си е твой в края на краищата.
Постъпи както смяташ за правилно.
Така е, мисля си. Каквото и да говорим, животът си е мой.
— Ето какво ще ти кажа все пак: ако искаш да успееш,
трябва много да заякнеш.
— Старая се — казвам аз.
— Да, виждам. През последните години си станал доста по-
силен. Фактът си е факт.
Кимвам.
— И все пак си само на петнайсет години — продължава
Враната. — Животът ти едва сега започва. По света има толкова
неща, които не си виждал, за които нямаш и най-малка
представа…
Както обикновено седим рамо до рамо на вехтия кожен диван
в кабинета на баща ми. На Враната му харесва тук. Той много си
пада по разните джунджурии, с каквито е пълно наоколо. Сега
си играе с едно стъклено преспапие във вид на пчела. Разбира
се, когато баща ми си е вкъщи, не бихме и помислили да
припарим в кабинета му.
— Но аз трябва да се махна оттук — казвам. — Няма вече
връщане назад.
— Да, така е — съгласява се той, оставя преспапието на
масата и сключва ръце зад тила си. — Обаче не си мисли, че с
бягство от дома ще решиш всичките си проблеми. Не искам да
ти се меся, но ако бях на твое място, не бих разчитал на това.
Колкото и далече да избягаш, те ще си останат.
Аз отново се замислям надалеч ли да замина, или по-
наблизо. Момчето, наречено Врана, въздиша, слага пръсти
върху клепачите си и продължава да говори с мен от своя мрак.
 — Хайде да поиграем на нашата игра — предлага той.
— Добре — обаждам се.
Затварям очи и бавно напълвам с въздух дробовете си.
— Започваме. И така, представи си страховита пясъчна буря
— подхваща той. — Мисли само за нея. Забрави всичко
останало.
Правя го: представям си страховита пясъчна буря и
освобождавам съзнанието си от всичко останало. Забравям
дори кой съм. Обзема ме чувство за абсолютна празнота. Скоро
около нас започват да изплуват разни неща, които виждаме и
двамата, докато седим на вехтия кожен диван в кабинета на
баща ми.
— Понякога съдбата прилича на непрекъснато променяща
посоката си пясъчна буря — подзема Враната.

Понякога съдбата прилича на пясъчна буря,

непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от
нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те
неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си
се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди
разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не
е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти.
Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е
да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за
да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по
стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце,
нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща.
Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се
завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си
представиш.

И аз тъкмо такава си я представям: бял смерч, издигащ се

право нагоре като усукващо се дебело въже. Стискам още по-
силно очи, запушвам си ушите с длани, за да не проникнат в мен
ситните песъчинки. Пясъчната буря наближава все повече.
Вятърът вече притиска кожата ми. Още миг, и ще ме погълне.
 Момчето, наречено Врана, слага нежно ръка на рамото ми и
бурята изчезва. Но аз не отварям очи.
— Ти си длъжен да станеш най-силното петнайсетгодишно
момче на света, каквото и да ти струва това. Само така ще
оцелееш. А за да станеш такъв, трябва да проумееш какво значи
да бъдеш истински силен. Разбираш ли ме?
Аз мълча със затворени очи. Усещам ръката му на рамото си
и ми се иска да заспя така. Долавям слаб плясък на криле.
— Ти трябва да станеш най-жилавото петнайсетгодишно
момче на света — прошепва ми Враната, докато се унасям, и
сякаш чертае тези думи като тъмносиня татуировка на сърцето
ми.

Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна

буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да
изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът
като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в
нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в
топла червена кръв — собствената ти кръв и кръвта на
другите.
А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си
успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори
няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След
като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е
смисълът на пясъчната буря.

На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще

замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл
на малка библиотека. Но за да разкажа за всичко поред, ще ми
трябва цяла седмица. Затова ще предам само най-
същественото. На петнайсетия си рожден ден ще избягам от
къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит
в някой ъгъл на малка библиотека.
Звучи донякъде като налудност. Но не е налудност, откъдето
и да се погледне и какъвто и смисъл да се влага в тази дума.
 Глава 1
Парите не са единственото нещо, което взимам от кабинета
на баща ми, докато си стягам багажа. Присвоявам си и стара
златна запалка — харесвам дизайна й и колко добре приляга в
ръката. Слагам в джоба си и остър сгъваем нож. С такива
ножове се дерат елени. Острието му е с дължина тринайсет
сантиметра. Оставя в дланта усещане за приятна тежест.
Вероятно баща ми го е купил при някое пътуване в чужбина. От
едно чекмедже задигам джобно фенерче с ярка светлина, а
също и небесносини слънчеви очила „Рево“. С тях ще ми е по-
лесно да прикривам възрастта си.
Мисля дали да не взема любимия часовник на баща ми —
„Ролекс Ойстър“. Красив е, но такава скъпа вещ само ще се
набива на очи. Моят евтин пластмасов „Касио“ с будилник и
секундомер също си го бива, а и по-лесно се борави с него.
Връщам неохотно „Ролекса“ в чекмеджето.
От дъното на друго чекмедже изваждам снимка — аз и по-
голямата ми сестра като деца. На някакъв плаж сме, ухилени до
уши. Сестра ми гледа някъде встрани, а усмихнатото й лице е
засенчено така, сякаш е срязано през средата. Наподобява
древногръцка театрална маска, каквато съм виждал в някой
учебник, и като че изразява две противоположни начала.
Светлина и мрак. Надежда и отчаяние. Смях и горест. Упование
и самота. Аз от своя страна се кокоря право във фотоапарата
без каквито и да било претенции. Освен нас на плажа няма жива
душа. Двамата сме по бански — нейният е с пъстри шарки, аз
съм с някакви провиснали сини спортни гащета. Държа в ръката
си нещо като пластмасова тояга. Вълните обливат ходилата ни с
бяла пяна.
Кой ли ни е фотографирал? Къде и кога? Нямам никаква
представа. И как е възможно да изглеждам толкова щастлив на
тази снимка? И защо баща ми е запазил тъкмо нея? Пълна
мистерия. Сигурно съм на три години, а сестра ми на девет.
Наистина ли някога сме били толкова близки? Изобщо не помня
да сме били на море цялото семейство. Нямам спомен да съм
ходил с тях където и да било. Но все едно — в никакъв случай
няма да оставя тази снимка на баща ми. Прибирам я в
портфейла си. Не намирам никакви снимки на майка ми. Баща
ми отдавна ги е изхвърлил до една.
След като поразмислям, решавам да взема мобифона. Щом
разбере, че го няма, не е изключено баща ми да се обади на
телефонната компания да блокират номера. Тогава от
мобифона няма да има никаква полза. Въпреки това го пъхам в
раницата заедно със зарядното. Не тежи кой знае колко и не
заема много място. Ако го изключат, просто ще го изхвърля.

Слагам в раницата само вещи от първа необходимост. Най-

трудно ми е да реша какви дрехи да взема. Нужни са ми два-три
пуловера и няколко чифта бельо. Ами ризи и панталони?
Ръкавици, шалове, шорти, палто?… Списъкът може да бъде
безкраен. Но едно нещо знам със сигурност. Не искам да се
скитам из някой чужд край с издута раница, която сякаш крещи:
„Ей, хора, я проверете този беглец!“ Допусна ли такава грешка,
някой непременно ще ме заподозре в бягство. Ще се обади в
полицията и веднага ще ме върнат у дома. Освен ако дотогава
не ми налети някоя банда, разбира се.
Най-добре ще е да не ходя някъде, където е студено. Да,
близо е до ума. Ще си избера някой топъл край. Тогава няма да
ми трябват палто и ръкавици и ще се оправя с два пъти по-
малко облекло. Подбирам само леки дрехи, които лесно се
перат и не се нуждаят от гладене, сгъвам ги прилежно и ги
слагам в раницата. Опаковам и един спален чувал, от който съм
изкарал всичкия въздух, комплект тоалетни принадлежности,
яке, бележник и химикалка, дискмен „Сони“ и десет диска (може
ли без музика!), батерии и зарядно. Толкова. Няма да взема
никакви съдове и канчета. Тежки са и заемат много място. Храна
се продава във всеки супермаркет.
Доста се бавя, опитвайки се да съкратя списъка с вещите.
Прибавям едни, зачерквам други, после пак прибавям и пак
зачерквам.
 Петнайсетият рожден ден е идеалното време за бягство от
къщи. Дотогава е твърде рано. После е вече късно, пропускаш
шанса си.
През първите две години в прогимназията усилено тренирах,
подготвях се за този ден. Продължих да се занимавам с джудо,
което записах още в първи клас. Но не се включих в никой
училищен отбор. През свободното си време тичах на стадиона,
плувах в басейна и посещавах местния спортен салон. Там един
млад треньор ми даваше безплатни уроци, показваше ми най-
добрите упражнения за развиване на мускулите и как да си
служа с тренажорите. Обясни ми кои мускули се натоварват
всеки ден и кои може да се заякчат само с уреди, дори ме научи
как е правилно да се правят коремни преси. За щастие съм
доста висок на ръст и при толкова упражнения няма как да не
оформя широки рамене и яки мишци. Много хора, които не ме
познават, биха ме взели за седемнайсетгодишен. Ако изглеждам
на истинската си възраст, бягството ми ще приключи твърде
скоро.
Освен с треньора в спортния салон, с домашната
помощница, която идва у дома през ден, и, разбира се,
неизбежния минимум общуване в училище, не разговарям почти
с никого. С баща ми от доста отдавна се избягваме. Живеем под
един покрив, но имаме съвсем различно разпределение на
времето. Той по цял ден е в ателието си, много далеч, а и аз
гледам да не му се мяркам пред очите.
В частното училище, където ходя, учат деца от заможни или
поне материално обезпечени семейства. В такова училище,
освен ако си много мързелив, можеш съвсем спокойно да
изкараш до последните класове и безпроблемно да влезеш в
университет. Всички ученици са спретнато облечени, имат
хубави прави зъби и са отегчителни до смърт. Аз, естествено,
нямам нито един приятел сред тях. Издигнал съм около себе си
стена, не допускам никого вътре и гледам да не си подавам
главата навън. Кой би харесал човек като мен? Всички ме
държат под око, но от разстояние. Може би ме презират или пък
се боят от мен. Не е изключено да се чувстват неудобно с мен и
затова да странят, знам ли? Във всеки случай съм доволен, че
не ми досаждат. Защото си имам достатъчно занимания,
включително и това да прекарвам много от свободното си време
в ненаситно четене на книги в училищната библиотека.
Все пак винаги слушам внимателно учителите в час. Точно
както ме посъветва момчето, наречено Врана.

Знанията и уменията, които ти втълпяват в

училище, надали ще са ти особено полезни в живота,
бъди сигурен. Няма какво да се заблуждаваме,
учителите, общо взето, са сбирщина от идиоти и
несретници. Но ти не бива да забравяш, че си решил
да избягаш от къщи. Когато това стане, вероятно
повече няма да имаш възможност да ходиш на
училище, така че, харесва ли ти, или не, постарай се
да запомняш всичко, което обясняват. Мозъкът ти
трябва да поема знанията като попивателна хартия.
По-късно ще решиш какво ти е необходимо за живота
и от какво да се освободиш.

Вслушвам се както винаги в съвета му. Мозъкът ми е като

гъба, всмукваща всяка изречена от учителя дума. Старая се
колкото може по-бързо да проумявам казаното. Благодарение на
това рядко ми се налага да си уча уроците, но винаги се справям
на тестовете и съм един от най-добрите ученици в класа.
Мускулите ми се изпълват със сила, твърди са като стомана,
аз самият ставам все по-затворен. Упорито тренирам да направя
лицето си безизразно, така че нито съучениците ми, нито
учителите да могат да четат мислите ми. Много скоро ще се
озова в суровия свят на възрастните и знам, че трябва да стана
изключително силен, за да оцелея.
Гледам се в огледалото и виждам, че очите ми са студени
като на влечуго, лицето ми — сурово и непроницаемо. Не мога
да си спомня кога съм се смял за последен път или поне съм се
усмихвал на други хора или на собствените си мисли.
 Не твърдя, че винаги ми се удава да крепя твърдата стена,
която съм издигнал около себе си. Понякога, не много често, тя
се срутва и аз заставам пред света гол, беззащитен и напълно
объркан. В подобни моменти чувствам как от бездната на
обзелия ме смут изплува една прокоба, вечна като водата в
бездънен кладенец.

Като тъмна вода в бездънен кладенец те очаква тази

прокоба. Сега се е притаила някъде, незнайно къде. Но
когато настъпи моментът, тя безшумно ще се издигне от
дълбините, ще вледени всяка клетка на тялото ти и ще
започнеш да се давиш в този жесток потоп. Ще се вкопчиш
във вентилационния отвор до тавана и ще се бориш за
глътка въздух, ала въздухът, който вдишаш, ще е сух и ще
пари гърлото ти. Вода и жажда, студ и жега — такива
противоположни стихии ще се съберат и ще се нахвърлят
върху теб.
В този огромен свят не ще се намери подслон за теб,
колкото и да търсиш. Ще искаш да чуеш човешки глас, но
навред ще цари тишина. А потърсиш ли тишина, ще чуваш
отново и отново този пророкуващ глас. Той ще задейства
таен механизъм, втъкнат дълбоко в мозъка ти.
Сърцето ти е подобно на голяма река след проливен
дъжд, излязла от бреговете си и наводнила обширна
местност. Водната стихия е погълнала пътните знаци и
всичко, но не спира, а продължава да бушува и да напредва
неизвестно накъде. Дъждът не престава. Всеки път, когато
видиш по телевизията такова наводнение, ще си казваш:
„Ето го моето сърце.“

Преди да избягам от къщи, си измивам ръцете, лицето и

зъбите, подрязвам си ноктите, почиствам си ушите. Отделям
доста време, за да съм сигурен, че цялото ми тяло е чисто.
Понякога да бъдеш чист и спретнат е най-важното нещо на
света. Внимателно разглеждам лицето си в огледалото. То е
комбинация от гените, които съм наследил от баща си и майка
си, при все че не помня как е изглеждала тя. В състояние съм да
прикривам емоциите си, да не позволявам очите да ме издават,
да развия мускулите си. Само че не мога да направя кой знае
колко по отношение на физиономията си. Не ще мога да се
избавя от дългите гъсти вежди на баща ми и дълбоките бръчки
между тях. Опитам ли се да го сторя, ще е все едно да се
опитам да го убия. (Не би било никак трудно, ако съм силен като
сега.) Мога да изтрия от паметта си майка ми. Но няма как да
премахна гените им. Би означавало да премахна самия себе си.
В това е пророчеството. То е в мен като механизъм.

То е в теб и действа като механизъм.

Гася осветлението и излизам от банята. Надвисва тежка

влажна тишина. В нея долавям шепота на несъществуващи
хора, дишането на покойници. Оставам като закован на мястото
си, оглеждам се и си поемам дълбоко дъх. Часовникът показва
три, следобед е, стрелките се правят на безучастни и
дистанцирани, но аз знам, че не са на моя страна. Време е вече
да се сбогувам с този дом. Вдигам раницата и я мятам на
раменете си. Носил съм я много пъти, но сега ми се струва
доста по-тежка.
Решил съм да отида най-напред до остров Шикоку. Няма
никаква особена причина да избера тъкмо Шикоку. Просто като
разглеждах картата, ме обзе усещането, че натам трябва да
поема. Колкото повече я разглеждах, толкова по-силно чувствах,
че Шикоку ме притегля. Този остров е доста на юг от Токио, има
топъл климат, море го дели от „голямата земя“. Никога не съм
бил на това място, нямам там никакви приятели, нито роднини.
Дори някой да реши да ме търси — всъщност едва ли ще се
намери такъв човек, — изобщо няма да му хрумне, че може да
съм в Шикоку.

Купувам на гишето билета, който съм си запазил

предварително, и се качвам на нощния автобус. Този е най-
евтиният начин да се стигне до Такамацу — десетина хиляди
йени и малко отгоре. Никой не ми обръща внимание, не ме пита
на колко години съм, не ме оглежда мнително. Шофьорът на
автобуса проверява машинално билета ми.
Само около една трета от местата са заети. Повечето
пътници пътуват сами като мен и в автобуса е неестествено
тихо. Такамацу е далеч. Пътуването е десет часа по разписание
и ще пристигнем рано сутринта. Но на мен ми е все едно. Имам
много време на разположение. Автобусът потегля в осем часа,
аз издърпвам седалката си, отпускам се и потъвам в сън.
Съзнанието ми помръква подобно на изтощена батерия.
Към полунощ завалява проливен дъжд. Будя се от време на
време и в процепа между басмените завески гледам през
прозореца шосето, чезнещо в нощта. Дъждовни капки барабанят
по стъклото, размивайки светлините от крайпътните лампи,
които се мяркат на равни промеждутъци, сякаш са ска̀ ла на
огромен уред за измерване на земята. Всяка следваща лампа
изниква от мрака и след миг е вече далеч зад нас. Поглеждам си
часовника и виждам, че наближава полунощ. Автоматично
тласнат напред като от неведома сила, настъпва петнайсетият
ми рожден ден.
— Хей, честит рожден ден — ми казва момчето, наречено
Врана.
— Благодаря — отвръщам.
Но пророчеството ме следва неотлъчно като сянка. След
като се убеждавам, че стената, с която съм се обградил, все
още не е рухнала, дръпвам завеската и отново заспивам.
 Глава 2
Публикуваният по-долу документ с гриф „строго
секретно“ се съхраняваше в Министерството на отбраната
на САЩ. През 1986 година по силата на Закона за свободен
достъп до информацията той бе направен обществено
достояние. Понастоящем е на разположение в Националния
архив във Вашингтон, окръг Колумбия.

Настоящите протоколи са съставени въз основа на

разследванията, проведени през март-април 1946-а по
разпореждане на майор Джеймс П. Уорън. Тези
разследвания на мястото на произшествието в окръг [името
е заличено], префектура Яманаши, са ръководени от
младши лейтенант Робърт О’Конър и старши сержант
Харолд Катаяма. Въпросите е задавал лейтенант О’Конър.
Старши сержант Катаяма е превеждал от английски на
японски и обратно. Протоколите са водени от редник Уилям
Коен.
Разпитите са проведени в дванайсетдневен период в
приемната на кметството на град [името е заличено] в
префектура Яманаши. На въпросите на лейтенант О’Конър
поотделно са отговорили посочените по-долу свидетели:
учителка в държавно училище в град [заличено], окръг
[заличено], лекар, живущ в същия град, двама полицаи от
местната полиция и шест деца.
Приложените карти на въпросния район в мащаб 1:10 000
и 1:2000 са предоставени от Топографския институт към
Министерството на вътрешните работи.

РАПОРТ НА СЛУЖБАТА ЗА ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ НА

СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ
 Дата: 12 май 1946 г.
Относно: „Инцидентът в планината Ован яма, 1944“
Архивен № PTYX-722–8936745–42216-WWN

По-долу следва текстът на разговора със Сецуко

Окамочи (26 год.), учителка, класен ръководител на
четвърти „Б“ клас в държавно училище в град [заличено].
Записът е направен на магнетофонна лента. Материалите,
свързани с разпита, са на разположение под номер PTYX-
722-SQ, стр. 118-122.

Лични впечатления на провелия разговора лейтенант

Робърт О’Конър: „Сецуко Окамочи е дребна на ръст, с
приятна външност. Интелигентна и с чувство за
отговорност. На поставените въпроси отговори точно и
откровено, при все че видимо бе под въздействие на шока
от инцидента. Понякога при спомена за случилото се
ставаше много напрегната и в такива моменти речта й се
забавяше.“

Мисля, че беше малко след десет часа сутринта. Високо в

небето зърнах ярка сребриста светлина… Да, сякаш бе отразена
от метален предмет. Тя бавно се придвижи по небето от изток на
запад. Помислихме си, че може да е самолет Б-29. Беше точно
над нас и за да го видим, трябваше да гледаме право нагоре.
Небето беше ясно, слънцето така блестеше, че не можеше да се
види нищо друго освен този летящ обект, който лъщеше
сребристо като дуралуминий.
Но беше толкова високо, че не беше възможно да разберем
формата му. Предположих, че и от него не ни виждат, затова
нямаше причина да се боим от обстрел или върху нас внезапно
да изсипят бомби. А и какъв смисъл имаше да хвърлят бомби в
планината. Помислих си, че е самолет, който или отива да
бомбардира някой голям град, или се връща от атака. Така че не
се изплашихме и не потърсихме укритие, а продължихме пътя
си. От време на време поглеждах светлината и дори бях едва ли
не омагьосана от красотата й…

Съгласно военните рапорти и други източници по

това време, тоест към десет часа преди обед на 7
ноември 1944-та, над въпросния регион не са прелитали
никакви американски бомбардировачи или други
летателни апарати.

Но и аз, и шестнайсетте деца от моя клас видяхме ясно тази

светлина и всички си помислихме, че сигурно е някой Б-29.
Всеки от нас неведнъж е виждал ескадри от Б-29 и знае, че те са
единствените самолети, които могат да летят толкова нависоко.
В нашата префектура имаше малка авиобаза и понякога виждах
да прелитат японски самолети, но всички бяха по-малки и летяха
доста по-ниско. Освен това дуралуминият отразява светлината
по-различно от другите метали, а от него се конструират
единствено самолети Б-29. Все пак си помислих, че е малко
странно, дето лети сам, а не в ескадра.

От този край ли сте?

Не, родена съм в Хирошима. Омъжих се през 1941-ва и

тогава се преместих тук. Съпругът ми беше учител по музика в
една гимназия в тази префектура. Мобилизираха го през 1943-
та, а през юни 1945-а загина при сражението за остров Лусон.
По-късно научих, че е охранявал склад за боеприпаси в
предградие на Манила. Складът бил улучен от американската
артилерия, взривил се и мъжът ми загинал. Нямаме деца.

А колко деца бяха с вас на този излет?

Общо шестнайсет. Целият клас с изключение на две деца,

които бяха болни. Осем момчета и осем момичета. Пет от тях
бяха евакуирани от Токио.
Тръгнахме от училището в девет сутринта. Беше съвсем
обичайна училищна екскурзия и всички деца си носеха шишета с
вода и по нещо за ядене. Не планирахме разходка с учебна цел,
а да се изкачим по хълмовете, за да събираме гъби и ядивни
горски растения. Живеехме в селски район със земеделска земя,
така че не бяхме чак толкова зле с храната, но все пак тя не
достигаше. Беше въведен строг режим на разпределяне на
продоволствието и повечето хора гладуваха.
Затова насърчавахме децата да търсят храна навсякъде,
където могат да открият такава. Страната бе във война и първо
трябваше да се мисли за намирането на храна, после за
ученето. Всички ходехме на такива училищни излети —
наричахме ги занимания на открито. Нашето училище е
заобиколено с хълмове и горички — има красиви места,
подходящи за такива извънкласни мероприятия. В този смисъл
бяхме облагодетелствани според мен. Хората по градовете
умираха от глад. Доставките на храна от Тайван и от континента
бяха прекъснати и в градовете имаше страшен дефицит на
храна и горива.

Споменахте, че пет от учениците ви са били

евакуирани от Токио. Те добре ли се разбираха с
местните деца?

Да, поне в моя клас нямахме проблем. Разбира се,

условията, в които бяха отглеждани децата от двете групи,
напълно се различаваха, едните — в затънтена провинция,
другите — в центъра на Токио. И говорът им бе друг, и
облеклото. Повечето тукашни деца бяха от бедни селски
семейства, а родителите на евакуираните от Токио бяха
служители във фирми или чиновници. Не бих казала, че децата
действително бяха в чудесни отношения.
Усещаше се известно напрежение между двете групи,
особено в началото. Не че се караха или биеха. Нямаше такова
нещо. Просто не намираха общ език. Децата от Токио общуваха
само помежду си, местните деца страняха от тях. Но така беше
през първите един-два месеца. После свикнаха едни с други.
Знаете как е. Когато деца се заиграят заедно и се увлекат в
игрите, културните и другите различия между тях изчезват
сравнително бързо.
 Бих искал да опишете с колкото се може повече
подробности мястото, където заведохте класа си в този
ден.

Доста често ходехме на излети до този хълм. Той е кръгъл,

прилича на обърната купичка за ориз. Така го и нарекохме —
Ован яма, оризова купичка. Намира се близо до училището, на
запад от него, и не е никак стръмен, всеки може да го изкачи. С
децата стигахме за два часа до върха му. По пътя търсехме гъби
и спирахме да хапнем по нещо. Естествено, децата обичаха да
ходят на тези извънкласни занимания много повече, отколкото
да учат в класната стая.
Блестящият обект, нещо като самолет, който видяхме високо
в небето, ни припомни за войната, но само за малко. Всички
бяхме в чудесно настроение, щастливи. Небето беше
безоблачно, нямаше вятър, в гората беше тихо — чуваше се
само чуруликане на птици. Струваше ни се, че войната е някъде
далеч, в друга държава, и няма нищо общо с нас. Крачехме по
склона с песен на уста, имитирахме птиците. Ако не беше
войната, това утро можеше да се нарече прекрасно.

Скоро след като забелязахте обекта, който сте взели

за самолет, навлязохте в гората, нали така?

Да, точно така. Мисля, че след по-малко от пет минути

навлязохме в гората. Свърнахме от пътеката към върха и
тръгнахме по една утъпкана пътечка покрай дърветата. Стана
доста стръмно. След като се изкачвахме десетина минути,
стигнахме до сечището — обширна поляна, равна като софра. В
гората беше тихо, слънчевите лъчи едва проникваха между
клоните на дърветата, стана хладно, но когато излязохме на
поляната, сякаш се озовахме на малък градски площад. Небето
засия над главите ни. Винаги когато изкачвахме Ован яма, с моя
клас спирахме на това място. То ни действаше успокояващо,
там се чувствахме приятно и уютно.
Щом стигнахме „площада“, направихме почивка. Децата
свалиха раниците си, разделиха се на групи по трима-четирима
и започнаха да търсят гъби. Бях им казала нито за миг да не
губят от поглед останалите. Преди да тръгнат, ги събрах да
проверя дали са запомнили думите ми. Добре познавахме
мястото, но все пак си беше гора и ако някое дете се откъснеше
от другите и се изгубеше, щеше да ни е много трудно да го
намерим. Ала децата са си деца. Може така да се увлекат, че
бързо да забравят всяко правило. Затова, докато беряхме гъби,
не ги изпусках от очи.
След около десет минути децата започнаха да припадат.
Когато видях, че три се строполиха на земята, първата ми мисъл
бе: „Яли са отровни гъби!“ По тези места растат много гъби,
които са силно отровни, дори смъртоносни. Местните деца знаят
кои не трябва да берат, но някои видове трудно се разпознават.
Затова вечно ги предупреждавах в никакъв случай да не слагат
гъба в уста, докато не се върнем в училището и не ги провери
човек, който ги познава. Но децата невинаги слушат какво им се
говори.
Спуснах се към падналите деца и взех да ги вдигам. Телата
им бяха омекнали като гума на слънце. Нямаха капка сила. Като
празни обвивки. Но всички дишаха равномерно. Пулсът им беше
нормален, не бяха вдигнали температура. Изглеждаха спокойни,
не се забелязваха признаци на болка. Беше изключено да са
ужилени от пчели или ухапани от змии. Просто бяха в
безсъзнание.
Най-странни бяха очите им. Децата като че бяха в кома, но
очите им бяха отворени, гледаха. Мигаха от време на време,
което означаваше, че не спят. Очите им се движеха бавно,
местеха се наляво-надясно, сякаш обглеждаха далечна
панорама. Изглеждаха смислени, макар че всъщност не
виждаха нищо, или поне нищо видимо. Няколко пъти размахах
ръка пред лицата им — никаква реакция.
Вдигах ги едно по едно, но и при трите беше същото: бяха в
безсъзнание, с отворени очи, които бавно се движеха насам-
натам. Никога не бях виждала подобно странно нещо.

Какви бяха децата, които припаднаха първи?

 Момичета. Три момичета, много добри приятелки. Виках ги по
имена, плясках ги по бузите, и то доста силно, но нямаше
никаква реакция. Те не усещаха нищо. Имах чувството, че
дланта ми удря по празни мехове. Много странно…
Хрумна ми да изпратя някого на бегом в училището да
потърси помощ. Нямаше как сама да нося надолу по склона три
деца, изпаднали в безсъзнание. Потърсих с поглед момчето,
което бягаше най-бързо от всички. Но когато се изправих и се
огледах, видях, че всички деца са нападали на земята. Всичките
шестнайсет лежаха в безсъзнание. Всички освен мене. Сякаш
беше… бойно поле.

Не забелязахте ли тогава нещо необичайно? Някаква

особена миризма, звук… или светлина?

[Мисли известно време.] Не, както казах, беше много тихо и

спокойно. Нямаше никакви необичайни звуци, светлини или
миризми. А всичките ми ученици лежаха в безсъзнание. Тогава
ми се стори, че съм последният жив човек на земята. Не мога да
опиша това чувство на абсолютна самота. Просто исках да
изчезна завинаги, да не съзнавам нищо.
Но в следващия миг си казах, че това е моят клас, че като
учител нося отговорност за него. Съвзех се и се затичах с всичка
сила надолу по склона към училището.
 Глава 3
Събуждам се и виждам, че почти е съмнало. Дръпвам
перденцето и поглеждам през стъклото. Вече не вали, но
дъждът е спрял неотдавна — всичко навън е още мокро и
водата се отцежда. Облаците на изток са като гравирани, всеки
е рамкиран с ивица светлина. Небето изглежда някак зловещо и
в същото време омайно.
Автобусът се носи по шосето с постоянна скорост. И
свистенето на гумите по асфалта нито се усилва, нито отслабва.
Двигателят също бучи монотонно като воденичен камък и
постепенно смила времето и съзнанието на хората в автобуса.
Другите пътници спят, отпуснати на седалките си и с дръпнати
перденца на прозорците. Само шофьорът и аз сме будни.
Придвижваме се уверено натам, където отиваме.
Чувствам жажда, затова изваждам бутилка с възтопла
минерална вода от джоба на раницата си и отпивам няколко
глътки. От същия джоб измъквам кутия бисквити и схрусквам
няколко. Те са сухи и приятни на вкус. Поглеждам си часовника
— 4:32. Проверявам за по-сигурно датата и деня от седмицата.
Значи са минали тринайсет часа, откакто съм напуснал дома си.
Времето си върви, нито е скочило напред, нито се е върнало
назад. Все още е моят рожден ден, първият ден от новия ми
живот. Затварям очи, пак ги отварям и още веднъж поглеждам
часовника. После включвам джобното си фенерче и потъвам в
четене на книжка с меки корици.

В пет и нещо автобусът внезапно отбива от магистралата и

спира в края на паркинг. Предната врата се отваря с леко
съскане, лампите светват и се чува гласът на шофьора: „Добро
утро на всички! Дългото ни пътуване е към края си. Движим се
по разписание и след около час ще пристигнем на последната
спирка — автогара Такамацу. Но преди да продължим, ще
направим двайсетминутна почивка. Потегляме в пет и половина,
затова моля дотогава всички да сте заели местата си в
автобуса.“
Гласът на шофьора събужда повечето пътници и те
безмълвно се надигат от седалките си, прозяват се и още
сънени слизат с известна досада от автобуса. Много от тях се
възползват от престоя, за да пооправят вида си, преди да
пристигнат в Такамацу. И аз слизам, поемам си дълбоко дъх,
протягам се и се раздвижвам на свежия утринен въздух. Отивам
в мъжката тоалетна и наплисквам лицето си с вода. Къде ли се
намираме? Излизам и се оглеждам. Нищо особено, типичен
крайпътен пейзаж. Може и да си въобразявам впрочем, но
тукашните възвишенията не са същите като в Токио. И цветът на
дърветата и храстите е по-различен.
В крайпътния ресторант дават безплатно горещ чай. Тъкмо
съм седнал и съм отпил глътка от чашата си, когато някакво
момиче се приближава и се настанява на пластмасовия стол до
мен. В дясната си ръка държи картонена чашка с кафе, от което
се издига пара. Току-що го е купило от един автомат. В лявата му
ръка има малка кутия със сандвичи — явно и те са от автомат.
Лицето на момичето изглежда малко странно, нехармонично
— широко чело, топчест нос, луничави страни, щръкнали уши.
Въобще физиономия, която няма как да не те впечатли. Лице,
направено сякаш как да е, през пръсти. Но иначе момичето не
изглежда зле. Едва ли е особено доволно от външността си, но
очевидно е свикнало и се чувства добре в собствената си кожа.
Какво по-хубаво от това. Има нещо детско в девойката, нещо,
което действа успокояващо, поне на мен. Не е висока, но е
стройна, с хубави крака и налят бюст, ако и да е слаба.
На ушите й блестят ослепително обеци от някакъв метал
като дуралуминий. Косата й стига до раменете и е боядисана —
тъмнокестенява или по-скоро червеникава. Носи риза на широки
райета, с дълги ръкави и изрязана по врата. От едното й рамо
виси малка кожена раница. Наметната е с тънък пуловер,
ръкавите са вързани на шията. Кремав минижуп допълва
облеклото й. Без чорапи е. Очевидно си е наплискала преди
малко лицето — няколко кичура коса, подобни на тънки корени
на растение, са прилепнали към широкото й чело. Не знам защо
тъкмо те грабват погледа ми.
— Нали си от този автобус? — пита ме тя.
Гласът й е леко хрипкав.
— Да.
Тя отпива глътка кафе и се смръщва.
— На колко си години?
— На седемнайсет — излъгвам.
— Значи скоро завършваш? Ученик ли си?
Кимвам.
— Закъде пътуваш?
— За Такамацу.
— Аз също — казва тя. — На гости ли, или там живееш?
— На гости.
— И аз. При една приятелка. А ти?
— Роднини.
Тя кимва и прекратява въпросите.
— Имам по-малък брат — на твоята възраст — заявява
внезапно, сякаш току-що си е спомнила. — С него отдавна не
сме се виждали… Така се случи. Знаеш ли какво? Много
приличаш на онзи… как му викаха? Някой казвал ли ти е?
— На кого?
— На певеца бе… от оная група! Още щом те видях в
автобуса, си помислих, че приличаш на него, но името му просто
ми е изхвръкнало от главата. Как ли не се напъвах, не можах да
си го спомня. Нали знаеш как става. На върха на езика ти е, но
не ще да изскочи. Някой казвал ли ти е досега, че приличаш на
някого?
Поклащам глава. Никой не ми е казвал нищо подобно. Тя не
престава да ме гледа с присвити очи.
— Кого имаш предвид все пак? — питам.
— Гледала съм го по телевизията.
— А, по телевизията.
— Ами да — тя взема сандвича си с шунка и отхапва сух
залък, после го прокарва с глътка кафе. — Пее в някаква група.
Ох, не мога… и нейното име не мога да си спомня. Един висок,
слаб, с осакски диалект. Не се ли сещаш?
 — Съжалявам, не гледам телевизия.
Девойката се чумери и изпитателно втренчва очи в мен.
— Изобщо ли не гледаш?
Поклащам безмълвно глава. Или може би трябва да кимна?
Кимвам.
— Май не си от приказливите, а? Кажеш две думи и
млъкнеш. Изглежда, такъв ти е маниерът. Винаги ли си толкова
неразговорлив?
Изчервявам се. Вярно, че по природа съм мълчалив, но има
и друга причина да не искам да приказвам много-много — гласът
ми не е мутирал напълно. През повечето време е нормален, но
понякога съвсем внезапно става писклив. Затова гледам да
говоря кратко и ясно.
— Както и да е — продължава тя. — Та мисълта ми е, че
много приличаш на онзи певец с осакски диалект. Не че ти
говориш осакски, нищо подобно. Просто… не знам, има нещо у
теб, което много напомня за него. Той не изглежда никак зле
впрочем.
На лицето й се мярва усмивка като на певица, която е
напуснала за малко сцената и се връща обратно за изпълнение
на бис. Аз седя, червен като рак, и се опитвам да се овладея.
— Ако си промениш прическата, още повече ще заприличаш
на него — уверява ме тя. — Трябва само косата ти да е малко
по-дълга, да се среше назад и да се закрепи с гел. С
удоволствие бих ти я направила. Така определено ще
изглеждаш много шик. Всъщност аз съм фризьорка.
Кимвам и отпивам от чая си. В ресторантчето е съвсем тихо.
Не се чуват нито разговори, нито обичайната музика.
— Може би не обичаш да приказваш? — пита тя със
сериозен вид, подпряла бузата си с ръка.
Поклащам глава:
— А, не, нищо подобно.
— Стесняваш се, така ли?
Отново поклащам отрицателно глава.
Девойката вади още един сандвич — този път със сладко от
ягоди. После ме поглежда намръщено и някак недоверчиво.
 — Хайде изяж го ти, съгласен ли си? Никак не обичам
сандвичи със сладко от ягоди. Още от дете.
Поемам го от нея. Сандвичите с ягодово сладко и на мен не
са ми от най-любимите, но не й отказвам, изяждам го.
Тя ме следи с поглед през масата, докато не преглътвам и
последната хапка.
— Имам една молба — казва.
— Каква?
— Може ли да седя до теб, докато пристигнем в Такамацу?
Като на тръни съм, когато пътувам сама. Все ми се струва, че
някой откачен ще се тръсне до мен, и не мога да се отпусна да
поспя. Когато си купувах билет, ми казаха, че седалките са
единични, но излезе, че всички са двойни. Просто искам да
подремна, преди да пристигнем. Ти не ми приличаш на психар.
Съгласен ли си?
— Няма проблеми.
— Благодаря — продумва тя. — „Пътят без другар е труден“,
както се казва.
Кимвам. Има чувството, че само тръскам глава. Но не знам
какво да кажа.
— Как беше по-нататък? — пита тя.
— Кое как беше?
— „Пътят без другар е труден“, а после? Не мога да си
спомня. Открай време не съм особено силна в японските
умотворения.
— „А животът — без съчувствие“ — казвам.
— „Пътят без другар е труден, а животът — без съчувствие“
— повтаря тя, сякаш да се убеди, че няма грешка. Ако имаше
лист и молив, сигурно щеше да си го запише. — Какво всъщност
означава това? Ти как би го обяснил?
Замислям се. Минава време, но тя чака търпеливо.
— Ами според мен означава, че от случайните срещи
понякога зависи много. Казано по-просто.
След кратък размисъл тя бавно събира длани върху масата.
— Струва ми се, че си прав. Случайните запознанства са
важно нещо.
Поглеждам си часовника. Вече е пет и половина.
 — Време е да се връщаме.
— Да, хайде да вървим — съгласява се тя, но не понечва да
стане.
— Къде ли се намираме? — питам.
— Нямам никаква представа — отвръща тя. После проточва
врат и се оглежда на всички страни. Обеците й се поклащат като
зрели плодчета. — Май че сме близо до Курашики. Но има ли
значение? Това е просто място за почивка край магистралата,
където се отбиваш, преди да стигнеш оттук — точка А, дотук —
точка Б. — Момичето вдига двата си показалеца и ги
раздалечава на около трийсет сантиметра. — Какво значение
има как се нарича това място? С тоалетна, ресторантче.
Неоново осветление и пластмасови столове. Блудкаво кафе.
Сандвичи с ягодово сладко. Всичко това е без значение. Важно
е само откъде идваме и къде отиваме. Права ли съм?
Кимам. После пак и пак.

Връщаме се в автобуса, където всички са вече по местата си.

Само ние бавим тръгването. Шофьорът — млад мъж със суров
поглед — повече прилича на пазач. Той ни поглежда укорително,
но не казва нищо. Момичето му се усмихва невинно, сякаш се
извинява за закъснението. Той се пресяга към една ръчка, чува
се съскане и вратата се затваря. Момичето сяда до мен, като
домъква малкия си неугледен куфар, който сигурно е купило от
магазин за преоценени стоки. Аз го вдигам и го слагам на
мястото за багаж над главите ни. Доста е тежък за размерите си.
То ми благодари, обляга се назад и се унася. Веднага щом
сядаме, автобусът тръгва, сякаш едва ни е дочакал. Изваждам
книжката си и продължавам да чета от мястото, до което бях
стигнал.
Не след дълго момичето заспива дълбоко. На всеки завой
главата му се наклонява към рамото ми и накрая се отпуска на
него. Устата му е затворена. Диша равномерно през нос, а дъхът
му гали рамото ми. От деколтето на ризата му се подава леко
презрамката на сутиена, тънка кремава ивица. Представям си
фината тъкан, която покрива прелестните гърди. Искам да
докосна с върха на пръстите си набъбналите им розови зърна.
Не мога да не си представям всичко това. И — нима е чудно? —
веднага получавам силна ерекция. Толкова мощна, че се чудя
как изобщо тази част от тялото може изведнъж да стане твърда
като камък.
Точно тогава ми хрумва нещо смайващо: ами ако това е
моята по-голяма сестра? Тя е горе-долу на възрастта, на която
би трябвало да е сестра ми. Очите й не са като на момичето от
снимката, но снимките често лъжат. Хората понякога изглеждат
съвсем различно на фотографиите. Тя бе казала, че има брат на
моите години, когото не е виждала отдавна. Нима не е
възможно, поне теоретично, аз да съм този брат?
Заглеждам се в гърдите й. Заоблените хълмчета се издигат и
снишават в такт с дишането като вълни. Напомнят ми за морска
шир, над която вали тих дъждец. Аз съм самотен мореплавател,
застанал на палубата, а тя е морето. Небето е сиво одеяло,
което захлупва сивото море и се слива с него някъде отвъд
хоризонта. Трудно е да се определи къде е морето и къде
небето, да се разграничат мореплавателят и морето, да се
направи разлика между реалността и усещанията на душата.
На ръката си девойката носи два пръстена, но те не са нито
сватбени, нито венчални, а от най-евтините, купени от някое
магазинче, в което се продават какви ли не момичешки
дрънкулки. Пръстите й са дълги и прави и при все че са тънки,
изглеждат силни. Ноктите са добре оформени — подрязани
късо, лакирани в бледорозово. Ръцете й са отпуснати на
коленете, подаващи се изпод късата пола. Иска ми се да
докосна тези ръце, но разбира се, не го правя. Спяща, тя
прилича на детенце. Щръкналите й уши се подават като гъбки от
кичурите коса. Изглеждат невероятно нежни.
Затварям книгата и обръщам поглед към движещия се
пейзаж. И докато го гледам, неусетно заспивам.
 Глава 4
РАПОРТ НА СЛУЖБАТА ЗА ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ НА
СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ

Дата: 12 май 1946 г.

Относно: „Инцидентът в планината Ован яма, 1944“
Архивен № PTYX-722–8936745–42216-WWN

По-долу следва записан на магнетофонна лента разговор

с доктор Юичи Накадзава (53 год.), който по време на
инцидента е завеждащ клиника по вътрешни болести в град
[името е заличено]. Документите, свързани с разговора, са
на разположение под номер PTYX-722-SQ, стр. 162-183.

Впечатления на провелия разговора лейтенант Робърт

О’Конър: „Доктор Накадзава е едър, със загоряло лице,
поради което прилича по-скоро на надзирател във ферма,
отколкото на лекар. Спокоен и уравновесен е, говори ясно и
лаконично. Казва онова, което мисли. Очите му зад очилата
блестят остро. Явно има услужлива памет.“

В единайсет часа преди обед на 7 ноември 1944-та по

телефона ми се обади заместник-директорът на местното
начално училище. Отдавна бях там нещо като нещатен лекар и
затова се свързаха първо с мене.
Заместник-директорът беше страшно притеснен. Каза ми, че
ученици от цял клас са изпаднали в безсъзнание, докато били за
гъби в гората. Всички освен класната ръководителка били в
несвяст. Тя веднага слязла от планината да търси помощ и току-
що се била върнала в училището. Но била толкова разстроена,
че от обясненията й не можели да разберат какво точно се е
случило. Едно обаче било ясно: шестнайсет деца лежат в
безсъзнание в гората.
 Децата били за гъби, затова първата ми мисъл, естествено,
беше, че са се натровили. Ако се е стигнало до поражение на
нервната система, щеше да е трудно да им се помогне.
Различните гъби имат различна степен на токсичност, според
което се вземат и съответните мерки. На първо време можехме
да промием стомасите на децата. Но ако са яли силно отровни
гъби и отровата е проникнала в кръвта, щеше да е твърде късно.
В този район всяка година от отравяне с гъби умират по няколко
души.
Пъхнах в чантата си лекарства за спешна помощ, качих се на
колелото и се понесох към училището. Оттам бяха съобщили в
полицията за произшествието и двама полицаи бяха вече
пристигнали. Дадохме си сметка, че трябва да пренесем в града
изпадналите в безсъзнание деца и че се нуждаем от помощта на
още хора. Но почти всички млади мъже бяха мобилизирани.
Освен мен и полицаите имаше един възрастен учител,
директорът и заместник-директорът, портиерът на училището и,
разбира се, класната ръководителка. В такъв състав тръгнахме
към гората. Нямаше велосипеди за всички и на някои се наложи
да се качат по двама на колело.

В колко часа стигнахте до мястото на инцидента?

В 11:55. Запомнил съм, тъй като, щом пристигнахме, си

погледнах часовника. С велосипедите се придвижихме до
подножието на хълма, после се изкачихме по склона пеш.
Видяхме, че няколко деца бяха частично дошли в съзнание и
се бяха надигнали от земята. Три или четири, доколкото си
спомням. Но не се бяха свестили напълно — и четирите бяха
леко замаяни, не можеха да се изправят на крака. Останалите
все още лежаха в несвяст. След известно време някои от тях
започнаха да се съвземат — телата им взеха да се извиват
досущ като огромни червеи. Беше много странна гледка. Децата
бяха изпонападали на съвсем равно открито място в гората,
където дърветата сякаш специално за целта са били изсечени
до едно. Мястото бе обляно в ярка есенна слънчева светлина. И
там в различни пози лежаха, проснати на земята, шестнайсет
деца. Някои мърдаха, други бяха напълно неподвижни. Всичко
това ми напомняше на сцена от причудлива авангардистка
пиеса.
За момент забравих, че съм лекар и трябва да окажа първа
помощ на децата. Стоях и гледах като вкаменен. И не само аз.
Всички от спасителната група се бяхме вцепенили за известно
време от гледката пред очите ни. На мен дори ми се стори,
колкото и странно да звучи, че е станала някаква грешка и сме
станали свидетели на нещо, което обикновените простосмъртни
не бива да виждат. Беше военно време и ние, лекарите, дори в
провинцията бяхме готови психически за всякакви критични
ситуации. Каквото и да се случеше, като гражданин на Япония
бях длъжен да изпълнявам хладнокръвно дълга си. Обаче
гледката направо ме смрази.
Но се окопитих бързо и вдигнах едно от децата, момиченце.
Малката беше като парцалена кукла — без капчица сила.
Дишането й бе равномерно, но тя продължаваше да е в
безсъзнание. Очите й обаче бяха отворени и се движеха наляво-
надясно, сякаш проследяват нещо. Извадих малко фенерче от
чантата си и осветих зениците й. Никаква реакция. Очите й
гледаха, но не реагираха на светлината. Много странно. Вдигнах
още няколко деца, прегледах ги, ала резултатът беше същият.
После измерих пулса и температурата им. Пулсът им беше
между 50 и 55 удара в минута, а температурата — малко под
трийсет и шест градуса. Или към трийсет и пет и половина. Да,
за деца на тази възраст такъв пулс е доста под нормалния, а
телесната температура — с около един градус по-ниска. Не
долових някаква особена миризма в дъха им. Гърлата и езиците
им също бяха в ред.
Така че на пръв поглед не открих никакви признаци на
хранително отравяне. Никой не бе повръщал, никой нямаше
разстройство и като че ли не изпитваше никакви болки. Ако
децата бяха яли нещо отровно, след известно време
непременно щеше да се появи поне един от тези признаци.
Въздъхнах с облекчение, след като се убедих, че не става дума
за хранително отравяне. Но какво се беше случило тогава? Бях
много озадачен.
 Симптомите бяха като при слънчев удар. През лятото често
се случва така с децата. Сякаш е заразно — припадне едно
дете, после още няколко. Но беше ноември, от гората наоколо
повяваше хладина. Разбирам едно-две да получат слънчев
удар, но да се случи такова нещо на шестнайсетте
едновременно беше изключено.
Отровен газ, помислих си след това. Вероятно
нервопаралитичен — природен или изкуствен. Но откъде се е
взел тук, всред безлюдната гора? Все пак отравянето с газ бе
логично обяснение. Децата са го вдишали и са изпаднали в
несвяст. А на учителката този газ не е подействал, защото
концентрацията му не е била толкова висока, че да порази
възрастен човек.
Бях много объркан. Не знаех как да окажа помощ на децата.
Аз съм просто обикновен селски лекар и нямам специални
познания за отровните газове. Какво да правя, рекох си. В този
забутан край нямаше как да се обадя на някой специалист, да се
посъветвам. Само че някои от децата започнаха лека-полека да
се съвземат, та си помислих, че постепенно всички ще дойдат в
съзнание. Да, твърде оптимистично очакване, но честно казано,
тогава не можех да измисля нищо друго. Затова предложих
просто да ги оставим да полежат така известно време и да
видим какво ще последва.

Не доловихте ли нещо необичайно във въздуха?

Понеже и аз си го помислих, няколко пъти поех дълбоко дъх,

за да проверя ще усетя ли някаква специфична миризма. Но
въздухът бе наситен само с обичайния свеж мирис на зеленина.
Нямаше и никаква необикновена промяна с тревите и цветята
наоколо. Не бяха нито посърнали, нито увехнали.
Проверих една по една гъбите, които децата бяха събрали.
Не бяха кой знае колко много. Очевидно скоро след започналия
излет децата бяха загубили съзнание. Всички гъби бяха ядливи.
Познавам ги добре, тъй като отдавна съм лекар в този край. Но
за по-сигурно ги събрах и ги взех на връщане, за да ги прегледа
един човек, познавач на гъбите. Не бях сгрешил, оказаха се
ядливи.

Казахте, че макар и в безсъзнание, децата са движели

очи наляво-надясно. Не забелязахте ли нещо друго
необичайно, някакви други странни симптоми? Например
разширени зеници, промени в еклерите, често мигане?

Не. Очите им действително се движеха насам-натам като

прожектори, но всичко останало бе в рамките на нормалното.
Децата виждаха нещо. По-точно те не виждаха неща, които ние
можехме да зърнем, а нещо невидимо за очите ни. И дори не че
виждаха, а наблюдаваха нещо. Бяха с напълно безизразни, но
спокойни лица, не изплашени или изкривени от болка. Ето защо
реших да ги оставим да лежат и да видим как ще се развият
нещата. Щом като нищо не ги боли, казах си, да не ги закачаме
известно време.

Някой спомена ли, че децата може би са отровени с

газ?

Да. Но и другите като мен не знаеха как би станало това.

Никой не беше чувал човек, излязъл на разходка в гората, да е
бил отровен с газ. Тогава заместник-директорът — струва ми се,
че беше той, — каза: „Може американците да са хвърлили
бомба с отровен газ.“ Учителката си спомни, че непосредствено
преди да тръгнат нагоре по склона, видяла в небето някакъв
самолет, като че ли Б-29. И всички веднага се съгласиха, че е
било точно така: американците са изпробвали някоя нова бомба
с отровен газ. Из нашия край бяха плъзнали слухове, че те са
изобретили нова бомба. Ала никой не можеше да си обясни
защо им е било да я хвърлят в такава затънтена местност? Но
пък стават грешки. Знае ли човек какво може да се случи.

Значи децата постепенно сами дойдоха на себе си?

Точно така. Не мога да ви опиша какво облекчение изпитах.

Сякаш камък ми падна от сърцето. Отначало започнаха да
помръдват, после, олюлявайки се, да се изправят на крака.
Малко по малко идваха в съзнание. Никое не се оплака да го
боли нещо. Идваха в съзнание и погледите им отново ставаха
нормални. Зениците им вече реагираха естествено на
светлината на фенерчето. Но мина известно време, преди пак
да са в състояние да говорят. Като че се събуждаха от дълбок
сън.
Питахме ги едно по едно какво е станало, но те ни гледаха
разсеяно, сякаш им задавахме въпроси за нещо, което не
можеха да си спомнят. Помнеха единствено как са се изкачили
по склона и са започнали да събират гъби — само толкова.
Случилото се след това се бе изличило напълно от съзнанието
им. Нямаха представа колко време е минало. Струваше им се,
че веднага щом са започнали да берат гъби, е паднала сякаш
завеса, а миг по-късно се намерили да лежат на земята,
заобиколени от всички тези възрастни хора. Децата не можеха
да разберат защо сме толкова притеснени, защо ги гледаме така
тревожно. Като че само нашето присъствие ги плашеше.
Но за съжаление едно момче — от евакуираните от Токио —
не идваше на себе си. Сатору Наката, струва ми се, че така се
казваше. Такъв дребничък, слабичък. Само той остана в
безсъзнание. Лежеше на земята, а очите му се движеха насам-
натам. Понесохме го на ръце надолу по склона. Другите деца
вървяха сами, сякаш нищо не се беше случило.

Всички деца с изключение на това момче, Наката, се

оправиха напълно, така ли?

Да, поне не открих никакви видими последствия. Никое дете

не се оплака, че нещо го боли или че се чувства зле. Веднага
щом се върнахме в училището, извиках децата едно по едно в
лекарския кабинет и ги прегледах — премерих им
температурата, преслушах ги със стетоскоп, проверих зрението
им. Направих всичко възможно. Карах ги да решават
елементарни аритметични задачи, да стоят на един крак със
затворени очи, такива неща. Бяха много добре физически. Не
изглеждаха уморени, имаха добър апетит. Тъй като не бяха
обядвали, бяха доста изгладнели. Дадоха им оризови топки и те
ги излапаха набързо.
След два-три дена пак се отбих в училището да видя как са.
Повиках неколцина в лекарския кабинет да си поприказваме. И
този път всичко изглеждаше нормално. От необичайното им
преживяване в гората нямаше никакви последствия, нито
физически, нито психически. Дори не помнеха какво им се е
случило. Животът им бе продължил в обичайното си русло,
незасегнат от инцидента. Ходеха на училище, пееха песни,
играеха навън през междучасията като всички деца. Само
класната им ръководителка, изглежда, все още не се беше
отърсила от шока.
Но онова момче, Наката, така и не дойде в съзнание, затова
на следващия ден го закараха в град Кофу в университетската
болница. Оттам го прехвърлили във военна болница. Той повече
не се върна в нашия град. Така и не разбрах какво е станало с
него.
За този случай не писа нито един вестник. Предполагам, че
властите не са позволили, за да не се тревожат хората.
Военните гледаха да не допускат разпространяване на
безотговорни слухове. Ситуацията на фронта се влошаваше: на
юг армията се сражаваше геройски, но продължаваше да
отстъпва, американските бомбардировки над градовете ставаха
все по-ожесточени. От военното командване бяха силно
обезпокоени от ширещите се сред народа антивоенни
настроения. Няколко дни след инцидента дойдоха от полицията
да ни предупредят на никого да не разправяме какво сме
видели.
Този наистина странен случай остави у мен неприятно
чувство. И до днес, като си спомням за него, ми е тежко на
сърцето.
 Глава 5
Проспивам момента, когато нашият автобус минава по
огромния нов мост над Сето Найкай2. Бях го виждал само на
карта и много ми се искаше да го видя в действителност. Някой
леко ме потупва по рамото. Събуждам се.
— Хей, пристигнахме — чувам гласа на момичето.
Протягам се, разтърквам очи с опакото на дланта си и
поглеждам през прозореца. Автобусът действително е спрял на
нещо като площад пред автогара. Свежата светлина на утрото
осветява всичко. Тя е ослепителна, но и някак мека, различна от
онази, с която бях свикнал в Токио. Часовникът ми показва 6:32.
— Ама че дълго пътуване — уморено говори момичето. —
Горкият ми врат. Схванал се е. И кръстът страшно ме боли. За
нищо на света не тръгвам вече с нощен автобус. Отсега нататък
ще пътувам със самолет, нищо че е по-скъпо. Въздушни ями,
отвличания — пет пари не давам. Поема ли на дълъг път, ще е
със самолет.
Свалям му куфара и моята раница от мястото за багаж и
питам:
— Как се казваш?
— Кой, аз ли?
— Да.
— Сакура. А ти?
— Кафка Тамура.
— Кафка Тамура — повтаря тя и се замисля. — Странно име.
Но пък е лесно за запомняне.
Кимвам. Може би е трудно да станеш друг човек, но не и да
си смениш името.
Тя слиза от автобуса, оставя куфара си на земята и сяда на
него, после изважда бележник от джобче на малката си раница,
пише нещо, откъсва листчето и ми го подава. Някакви цифри,
явно телефонен номер.
— Джиесемът ми — казва тя, леко начумерена. — Ще
поостана на гости на приятелката си, ако ти се прииска да се
видиш с някого, обади ми се. Можем да излезем да хапнем
заедно. Звъни, не се притеснявай. Както се казва, „дори
случайните срещи…“
— „… имат връзка с кармата“ — довърших изречението.
— Да, да. А какво означава това?
— Означава, че всичко в нашия живот е предопределено от
миналите ни прераждания. Няма нищо случайно дори в най-
незначителните случки.
С бележника в ръка тя седи на своя жълт куфар и
размишлява.
— Хм… нещо като философия. Може и така да се възприема
животът, с понятия от рода на реинкарнация, малко в духа на
„ню ейдж“ и прочее. Вероятно в това няма нищо лошо. Но да
знаеш, Кафка, че не давам телефона си на всеки срещнат.
Казвам й, че оценявам жеста. Сгъвам листчето и го пъхам в
джоба на якето. После премислям и го местя в портфейла си.
— Колко време ще бъдеш в Такамацу? — пита Сакура.
— Засега не знам. Както се случи.
Леко наклонила глава, тя ме гледа втренчено. „Ами добре“ —
си казва вероятно. После се качва в такси, махва ми и заминава.
Пак оставам сам. Сакура. Сестра ми не се казва така. Но
колко му е да си смениш името. Особено когато искаш да
избягаш от някого.
Имам резервация в един бизнес хотел в Такамацу.
Препоръчали ми го бяха от ИМКА3 в Токио и чрез тях получих
намаление на цената, но само за първите три денонощия.
Ако наистина исках да спестя пари, можех да нощувам на
някоя пейка на гарата, или пък, тъй като все пак е топло, да спя
в някой парк. Нали имам спален чувал. Но на такова място не е
изключено да ми налетят ченгета и да ми поискат личната карта.
В никакъв случай не бива да го допускам. Затова предпочетох
да наема стая в хотела поне за три дни. За по-нататък ще му
мисля.
На гарата влизам в първата закусвалня, където предлагат
удон4, за да се подкрепя. Роден съм в Токио, там съм израсъл и
рядко съм ял удон. Обаче като този, който ми предлагат сега в
„Удон Централ“, Шикоку, никога не съм опитвал. Той е
невероятно вкусен и пресен, бульонът ухае толкова апетитно.
Кой ти гледа евтино ли е, или скъпо. Поръчвам втора порция.
Омитам и нея. Отдавна не съм си хапвал така добре. Излизам
на площада пред гарата, излягам се на една пейка и дълго
гледам синьото небе. Свободен, най-сетне свободен! Сам и
свободен като облак в небето.
Решавам да прекарам времето до вечерта в една
библиотека. Предварително съм проучил какви библиотеки има
в Такамацу и околностите му. Още от малък обичам да
посещавам библиотеките. Така де, къде да се денеш, ако не ти
се прибира вкъщи. В кафенетата не пускат, в кината също.
Остават единствено библиотеките, а те са идеалните места —
без входна такса, никой нищо няма да ти каже, ако си дошъл
сам, без възрастен придружител. Седиш си и си четеш каквото
искаш. След часовете винаги отивах с велосипеда до местната
обществена библиотека. Там бях дори по празниците. Четях
абсолютно всичко, което ми попаднеше — романи, биографии,
исторически съчинения… След като се запознах с детската
литература, преминах към лавиците с книги за възрастни.
Прочитах до последната страница дори книгите, от които нищо
не разбирах. Почувствах ли се уморен от четенето, влизах в
някоя кабина за слушане на музика, слагах слушалките и си
пусках нещо. Не разбирах от музика и затова изреждах всички
компактдискове, които имаше там. Така се запознах с Дюк
Елингтън, „Бийтълс“ и „Лед Цепелин“.
Библиотеката се превърна в мой втори дом. Всъщност тя
беше истинският ми дом. Ходех там почти всеки ден, познавах
по физиономия всички библиотекарки. Те помнеха името ми и
ме поздравяваха. Но аз бях болезнено срамежлив и отвръщах
на поздрава им с половин уста.
Преди да пристигна в Такамацу, научих, че в предградието му
има отворена за посещения частна библиотека в дома на
някакъв богаташ от стар знатен род. Там имало доста редки
книги, а и самият дом с градината около него си струвало да се
посетят. Бях попаднал на снимка на тази библиотека в списание
„Тайо“. Голяма стара сграда в традиционен японски стил с уютна
читалня, която повече прилича на изискана гостна — хората
седят непринудено на удобни дивани и четат книги. Не знам
защо, но снимката ми направи толкова силно впечатление, че си
казах: някой ден непременно ще посетя тази библиотека.
Наричаше се мемориална библиотека „Комура“.
Заставам пред гишето за информация на гарата и питам как
се стига дотам. Любезна госпожа на средна възраст ми връчва
туристическа карта, след като отбелязва с кръстче мястото, и ми
казва кой влак да хвана. Пътува се двайсетина минути, пояснява
тя. Благодаря й, после отивам при таблото с разписанието.
Влакове има на всеки двайсет минути. До следващия ми остава
още малко време. От едно магазинче си купувам храна в кутия.
Мотрисата е само с два малки вагона. Релсите минават през
оживен квартал с многоетажни сгради, после покрай смесица от
магазинчета и домове, фабрики и складове. Следва някакъв
парк и жилищен блок в строеж. Притискам лице о прозореца и
се захласвам по непознатите гледки. Почти никога не съм бил
извън Токио и затова всичко ми изглежда ново и вълнуващо.
Влакът напуска града и е почти празен в този час, но на
платформите отсреща се тълпят ученици в летни униформи и с
раници на гръб. Отиват на училище за разлика от мен. Аз съм
сам и пътувам в противоположната посока. На различни релси
сме в не едно отношение. Изведнъж някаква тежест притиска
гърдите ми и не ми достига въздух. Дали постъпвам правилно?
От тази мисъл се чувствам безпомощен, самотен. Обръщам
гръб на учениците и решавам да не гледам повече към тях.
Известно време влакът се движи досами морския бряг, после
се отдалечава от него. Минаваме покрай полета с висока
царевица, лозови насаждения, градини с мандаринови дръвчета
по терасирани склонове. Изкуствен водоем блести на слънцето.
Река лъкатуши през равнината и от нея вее примамлива
прохлада, празни парцели са обрасли с летни треви. По едно
време близо до релсите се мярва куче, то изпраща с разсеян
поглед преминаващия влак. На сърцето ми отново става топло и
спокойно. Всичко е наред, казвам си и си поемам дълбоко дъх.
Напред и все напред! Друг път за мен няма.
Слизам на указаната гара и следвайки картата, тръгвам на
север по улица, застроена със стари къщи. От двете й страни
има зидове и дървени огради. Никога не съм виждал толкова
различни заграждения — черни дъсчени огради, бели зидове от
кирпич, гранитни блокове, каменни дувари с жив плет отгоре.
Навред е тихо и спокойно, не се вижда жива душа, не се движат
автомобили. Носи се мирис на море. Навярно брегът е наблизо.
Ослушвам се, но не долавям шум на вълни. Само в далечината
се чува слабо пчелно бръмчене на електромотор, може би от
някой строеж. За пътя към библиотеката се ориентирам по
малки табели със стрелки, така че не е възможно да се заблудя.
Пред внушителните порти на мемориалната библиотека
„Комура“ растат две спретнато подкастрени сливи. Влизам и
тръгвам по настлана с чакъл пътека, която се вие покрай други
изрядно поддържани храсти и дървета — пинии и магнолии,
жълти рози и азалии. На земята няма нито едно паднало листо.
Между дърветата надничат няколко големи каменни фенери.
Има и малко езеро. Накрая стигам до пищно украсения параден
вход. Спирам пред отворената врата и за миг не мога да се
престраша да вляза. Тази библиотека не прилича на никоя от
онези, които съм виждал. Но щом съм изминал целия този път,
за да дойда тук, ще трябва да направя решителната крачка. Току
след вратата има високо писалище, зад което седи младеж. Той
ми предлага да оставя багажа си. Смъквам раницата, после
свалям слънчевите очила и каскета.
— За пръв път ли идваш? — пита младежът със спокоен тих
глас, всъщност доста висок, но равен, без резки тонове.
Въпросът ме сварва неподготвен. Кимвам, но от притеснение
не мога да обеля нито дума.
Стиснал между пръстите си дълъг, добре подострен жълт
молив с гумичка, младият човек известно време ме гледа в
очите. Лицето му е малко дребно, но с правилни черти, не чак
красиво, обаче доста симпатично. Носи закопчана догоре бяла
памучна риза и тъмнозелен идеално изгладен униформен
панталон. Когато навежда глава, дългата му коса пада на челото
и той навремени забелязва това и я оправя с пръсти. Ръкавите
на ризата му са навити до лактите, китките му са тънки, бели.
Очилата с изящни рамки много му отиват. На гърдите му е
закачена малка пластмасова табелка с надпис Ошима. Той
определено не прилича на нито един от библиотекарите, които
съм срещал.
— Входът е свободен — подхваща младежът. — Избираш си
книга от лавиците и отиваш в читалнята. Редките издания са
обозначени с червен печат и за да ги ползваш, трябва да
попълниш бланка. Там вдясно е справочният отдел. Има
картотека и компютър. Не е позволено изнасяне на книги извън
библиотеката. Нямаме никакви списания и вестници. Не се
допуска внасяне на фотоапарати и ксерокопиране. Храни и
напитки може се консумират отвън, на пейките. Затваряме в пет
часа. — Той оставя молива на писалището и добавя: — Ученик
ли си?
— Да — казвам, поел дълбоко дъх.
— Нашата библиотека е малко по-различна от останалите —
пояснява младежът. — Основният ни фонд е съставен най-вече
от специални издания, предимно стари книги на поети, автори на
танка и хайку. Имаме, разбира се, и книги за масовия читател, но
повечето хора, които пристигат тук с влака, са литератори.
Никой не идва, за да прочете примерно най-новия роман на
Стивън Кинг. Понякога ни посещават студенти, но много рядко
някой младеж на твоята възраст. Да не би да изучаваш
поезията?
— Не — признавам си аз.
— Така си и помислих.
— Нали може да чета в библиотеката? — питам плахо,
стараейки се да не допусна гласът ми да прозвучи пискливо.
— Естествено — той се усмихва и опира ръце на
писалището. — Нали затова е библиотека. Всеки, който иска да
чете, е добре дошъл. А между нас казано, аз не си падам
особено по танка и хайку.
— Сградата е изключително красива — казвам.
Той кимва:
— Още в периода Едо5 семейство Комура се заема с
производство на саке. Било е крупен производител. Бащата на
този, който е учредил библиотеката, е бил истински библиофил,
известен с обиколките си из страната в търсене на книги.
Неговият баща пък е бил поет, съчинявал е танка. Много
писатели са гостували тук при посещенията им в Шикоку.
Например Вакаяма Бокусуи, Ишикава Такубоку, Шига Наоя. На
някои сигурно много им е харесвало, тъй като са оставали дълго
време. Изобщо за литература и изкуство семейството не
пестяло пари. Знае се, че в такива случаи семейното наследство
постепенно се пропилява, но за щастие Комура не били
застигнати от подобна участ. Посвещавали се на своето хоби, но
и бизнеса си гледали да не занемаряват.
— Значи са били богати — отбелязвам, без да е необходимо,
тъй като този факт е очевиден.
— И още как — казва младежът и изкривява леко устни. —
Може сега да не са толкова богати, колкото преди войната, но
все още са доста заможни. Иначе не биха държали такава
превъзходна библиотека. Разбира се, учредяването й като
фондация е спомогнало за намаляване на данъка им върху
наследството, но това е друг въпрос. Ако действително
проявяваш интерес, днес в два часа ще има кратка обиколка из
сградата. Прави се само веднъж седмично, във вторник, а по
една случайност днес е вторник. На втория етаж са изложени
уникални картини и графики. В архитектурно отношение
сградата е направо възхитителна. Сигурен съм, че ще ти хареса.
— Благодаря — изричам.
„Няма защо“, говори усмивката му. Той взема молива и
почуква с гумичката по писалището, тихо, сякаш иска да ме
окуражи.
— Вие ли сте екскурзоводът?
Ошима отново се усмихва.
— Не, аз съм само скромен помощник. С това се занимава
Саеки-сан — моята шефка. Тя е далечна роднина на семейство
Комура. Чудесен човек е. Убеден съм, че ще ти хареса.
Влизам в просторно помещение с високи до тавана рафтове
и тръгвам край тях в търсене на някоя интересна книга.
Великолепни дебели носещи греди поддържат тавана. През
отворения прозорец ведно с чуруликането на птичките в
градината проникват снопове слънчеви лъчи. Такова слънце има
само в началото на лятото. Книгите на лавиците пред мен са
главно с японска поезия, както ми бе казал Ошима. Есета за
поезията, биографии на видни поети, критика. Има и много книги
по краезнание. По-нататък следват книги „за широк кръг
читатели“ — поредици с произведения от японската и
световната литература, съчинения на отделни писатели,
класика, философия, драма, изкуствознание, социология,
история, биографична литература, география… Разгръщам ги
една по една и от страниците им лъхва мирис на отминали
времена — особеният дъх на познанието и страстите, кротко
спящи години наред между кориците. Вдишвайки го, преглеждам
бегло по няколко страници от всяка книга, преди да я върна на
мястото й.
Накрая се спирам на един том от многотомно издание с
красиви корици на „Хиляда и една нощи“, в превод на Бъртън6,
вземам го и го отнасям в читалнята. Отдавна се каня да го
изчета. Библиотеката е отворена само преди минути и в
читалнята няма друг освен мен. Великолепната зала е изцяло
на мое разположение. Тя е досущ като на снимката в списанието
— просторна и комфортна, с висок таван. През отворения
прозорец от време на време повява лек ветрец с дъх на море и
бялата завеса приятно шумоли. Толкова ми харесва удобният
диван. В ъгъла има старо пиано. Все едно съм на гости у
приятел.
След като се разполагам на дивана и оглеждам цялото
помещение, ме осенява мисълта, че тъкмо това е мястото, което
винаги съм търсил. Малко убежище, тихо и спокойно, изолирано
от света. Но досега то бе за мен потайно, въображаемо кътче и
не мога да повярвам, че действително съществува. Затварям
очи, поемам си дъх и като леко облаче ме изпълва това чудно
усещане. Бавно поглаждам с ръка кремавата тапицерия на
дивана, после ставам, отивам до пианото и вдигам капака му.
Докосвам с пръсти леко пожълтелите клавиши. Затварям
капака, пресичам залата по избелелия килим с втъкан рисунък
на гроздове, отивам до прозореца и проверявам в ред ли е
старинната му ръкохватка. Включвам лампиона, изключвам го,
после разглеждам всичките картини по стените. Накрая пак се
отпускам на дивана и се пренасям в света на „Хиляда и една
нощи“.
 Когато става време за обяд, изнасям бутилката с минерална
вода и кутията с храна вън, на верандата към градината, и
сядам да похапна. Всевъзможни птички прелитат над главата
ми, прехвръкват от дърво на дърво или се спускат към езерото
да пият вода и да почистят перата си. Някои от тях виждам за
пръв път. Изневиделица се появява голям риж котарак и
птичките до една отлитат, при все че той като че ли не проявява
никакъв интерес към тях. Просто му се иска се изтегне на
каменното мостче и да се поизлежава на слънце.
— Днес неучебен ден ли имате в училище? — пита Ошима,
когато на връщане в читалнята пак му оставям раницата си.
— А не, просто си правя малка ваканция — отвръщам, като
подбирам внимателно думите си.
— Кръшкаме, а?
— Ами…
Ошима ме поглежда с интерес.
— Какво значи „ами“?
— Не кръшкам. Просто реших да не ходя на училище.
— Как така? На своя глава взе решение и престана да ходиш,
така ли?
Само кимвам. Не знам какво да отвърна.
— В диалога „Пирът“ на Платон Аристофан разказва, че в
древния свят, за който се знае от митовете, са живели три вида
хора — подема Ошима. — Знаеш ли го?
— Не.
— В древността хората били не просто мъже и жени, а се
отнасяли към един от следните три вида: мъж-мъж, мъж-жена и
жена-жена. Иначе казано, във всеки човек живеели в хармония
двама души. Всички били доволни от това състояние и нямало
никакви проблеми. Обаче Зевс взел меч и разрязал всекиго
точно през средата на две половини. Така на света останали
само мъже и жени и хората цял живот се мъчат да намерят
своята липсваща половинка.
— И защо Зевс го е сторил?
— Кое, че е разделил хората на две ли? Не знам. Неведоми
са пътищата му. Ядосал се е нещо. Сигурно е искал да им даде
урок, но се е престарал. Може би случилото се е наказание за
някаква простъпка. Като в Библията. Адам и Ева ги изгонват от
рая…
— След грехопадението — обаждам се аз.
— Именно, заради първородния грях — потвърждава Ошима.
Той върти молива между показалеца и средния си пръст,
задържайки го в равновесие. — Та искам да кажа, че сам много
трудно се живее на света.
Връщам се в читалнята и към историята на придворния шут
Абу ал-Хасан, но умът ми блуждае далече. Мъж-мъж, мъж-жена
и жена-жена?

В два часа затварям книгата и ставам от дивана, за да се

включа в обиколката на къщата. Саеки-сан се оказва слаба жена
на около четирийсет и пет години, струва ми се. Доста висока е в
сравнение с хората от нейното поколение. Носи синя рокля с
къси ръкави и кремава жилетка. Много е стройна. Дългата й коса
е вързана отзад на опашка, лицето й е изтънчено, интелигентно,
има красиви очи, на устните й играе едва забележима усмивка,
пораждаща необяснимо усещане за съвършенство и извикваща
спомен за малка, окъпана от слънчева светлина полянка в
отдалечен закътан ъгъл. В градината ни в Токио има такова
място. Слънчева полянка, която обикнах още в детството си.
Тази жена ме впечатлява много силно, настройва ме
мечтателно и носталгично. Ех, ако тя беше майка ми! Подобна
мисъл ми хрумва всеки път, когато срещна очарователна жена
на средна възраст. Ала вероятността Саеки-сан действително
да е моята майка е близка до нула. От друга страна, тъй като не
знам нито как изглежда, нито как се казва майка ми, има все пак
някакъв шанс, макар и минимален. Нищо не е напълно
изключено.
В обиколката участва и съпружеска двойка от Осака. Жената
е ниска и закръглена, носи очила с дебели стъкла. Мъжът е
много кльощав, с толкова гъста коса, че сигурно я сресва с
телена четка. Очите му са малки, челото — широко, прилича ми
на каменна фигура от остров в Южните морета, вперила поглед
в хоризонта. Говори най-вече съпругата, а съпругът от време на
време измърморва по някоя едносрична дума, кима, възкликва
възторжено или мънка под носа си нещо неразбираемо. И
двамата са облечени по-скоро за планински туризъм, отколкото
за посещение на библиотека — импрегнирани жакети с безброй
джобове, масивни обувки с връзки и тиролски шапки. Може би
при пътешествия винаги се обличат така. Изглеждат добре. Едва
ли бих бил щастлив, ако те ми бяха родители, но ми олеква на
сърцето, като разбирам, че няма да съм единственият участник
в обиколката.
Саеки-сан започва с историята на библиотеката — разказва,
общо взето, същото, което чух от Ошима. Отворили я, за да
предоставят на хората свободен достъп до книгите и картините,
събирани от няколко поколения членове на семейство Комура, и
за да подпомогнат културното развитие на региона. Със
средства на семейството била създадена фондация,
ръководеща понастоящем библиотеката и от време на време
съдействаща за изнасянето на беседи, камерни концерти и
прочее. Самата сграда датирала от началото на периода
Мейджи7 и била построена за семейна библиотека и частен
пансион. В периода Тайшо8 била напълно преустроена —
надстроили втори етаж с чудесни помещения за гостуващи
писатели и художници. Оттогава до началото на периода Шова9
семейство Комура било посетено от мнозина знаменити творци,
които от благодарност за гостоприемството подарявали на
домакините стихосбирки, рисунки и картини.
— Някои специално подбрани екземпляри от тази ценна
колекция са изложени в галерията на втория етаж — добавя
Саеки-сан. — Така до началото на Втората световна война тук
била създадена богата и жива култура не с усилията на
местните власти, а благодарение на такива богати ценители
като семейство Комура. Казано накратко, те били покровители
на изкуствата. Префектура Кагава е дала цяла плеяда
талантливи автори на танка и хайку и една от причините за това
е, че семейство Комура е направило всичко възможно за
създаването и поддържането на местни творчески кръгове. За
формирането и развитието им са написани множество книги,
очерци и мемоари. Всички са на ваше разположение в
читалнята и ако желаете, можете да се запознаете с тях.
Семейство Комура открай време са били вещи познавачи на
изкуството с особено изтънчен вкус за действително ценното.
Може би им е в кръвта. Умеели са да отличат фалшификата от
истинското произведение на изкуството, подкрепяли са творци с
изключително високи стремежи, създатели на наистина
уникални произведения. Но както ви е известно, в изкуството
няма напълно безпогрешна способност за преценка. За жалост
някои чудесни творци не спечелили благоразположението им и
не били приети и оценени от тях както подобава. Например
хайку постът Танеда Сантока10. В книгата за посетители на дома
е отбелязано, че Сантока няколко пъти е пребивавал тук. Той
винаги оставял стихове и рисунки, но тогавашния стопанин го
нарекъл „просяк и самохвалко“, не искал да има нищо общо с
него и просто изхвърлил много от тези произведения.
— Ужас! Каква огромна загуба! — с искрено съжаление
възкликва дамата от Осака. — Днес Сантока е такъв велик поет.
— Вие сте напълно права — обажда се Саеки-сан с усмивка.
— Но по онова време той е съвършено неизвестен, така че
случилото се вероятно е било неизбежно. Има много неща,
които можем да оценим правилно едва след време.
— Да, така е — съгласява се съпругът.
Саеки-сан ни развежда из първия етаж, показва ни
книгохранилището, читалнята, залата с редки книги.
— Когато строил библиотеката, главата на семейството
решил да не следва популярния в литературните салони в Киото
изящен стил на чайните, а предпочел архитектурата на частния
селски дом. Но както може би сте забелязали, в противовес на
смелата, ясно очертана конструкция на сградата мебелите,
елементите на интериора и украсата са богато декорирани и
направо разкошни. Дърворезбата по този корниз например,
какво изящество и финес. За градежа били събрани най-
добрите майстори на остров Шикоку.
Малката ни група се запътва към втория етаж по стълбище,
над което се издига висок сводест таван. Парапетът от абанос е
полиран толкова добре, че дори при леко докосване остават
отпечатъци от пръсти. Прозорецът на площадката на
стълбището е със стъклопис — елен, протегнал шия към
няколко грозда. На втория етаж има две гостни и просторна
зала, чийто под някога е бил покрит с рогозки татами. Тук са се
правили угощения и срещи. Понастоящем подът е дървен, а
стените са украсени с калиграфски свитъци и японска живопис.
В средата на залата се издига стъклена витрина с различни
сувенири, всеки с интересна история. Едната гостна е в
традиционен японски стил, другата — в европейски. В стаята в
европейски стил има голямо писалище и въртящ се стол. Всичко
изглежда така, сякаш някой все още живее и работи тук.
Писалището е загърбило прозорец, от който се виждат редици
борове, между тях слабо прозира линията на хоризонта.
Съпрузите от Осака обхождат залата, прочитат обясненията
и разглеждат един по един всеки от изложените експонати.
Жената споделя гласно впечатленията си, а мъжът се обажда,
за да подкрепи думите й. Явно между тях цари пълно съгласие.
Експонатите не ме интересуват особено, повече ме впечатляват
архитектурните детайли на сградата. Докато надзъртам с
любопитство в европейската гостна, Саеки-сан се приближава
до мен и казва:
— Ако желаете, можете да седнете на този стол. На него са
седели Шига Наоя и Танидзаки Джуничиро. Той, разбира се, не е
съвсем същият като по онова време…
Разполагам се на въртящия се стол и внимателно слагам
ръце на писалището.
— Е, как е? Не изпитвате ли чувството, че сте готов да
напишете нещо?
Изчервявам се леко и поклащам глава. Саеки-сан се засмива
и се връща при съпрузите в съседната стая. Без да ставам от
стола, поглеждам към нея: походката й е естествена и изящна.
Не знам как да се изразя, но в маниерите й определено има
нещо особено. Сякаш, отдалечавайки се от мен, тя се опитва да
ми каже нещо, което не може да се изрази с думи, когато сме
лице в лице. Но какво е то, нямам никаква представа. Обърни
внимание, напомням си отново — има хиляди неща, за които не
знаеш нищо.
 Оглеждам от въртящия се стол стаята. На стената е окачена
картина с маслени бои, явно изглед към местното крайбрежие.
Нарисувана е в старинен стил, но цветовете са свежи, живи.
Върху писалището има голям пепелник и електрическа лампа
със зелен абажур. Натискам копчето и тя светва. На отсрещната
стена виси черен часовник, на вид доста стар, но стрелките
показват точното време. Дъските на пода са на места протрити и
скърцат леко под краката.

Обиколката е към края си. Съпрузите от Осака благодарят на

Саеки-сан и тръгват нанякъде. Оказва се, че са членове на
клуба на любителите на поезия танка от района Кансай. Питам
се що за стихове съчиняват — особено съпругът. Каква ли
поезия пише човек, който само мънка под нос и кима
одобрително? За тази работа се иска по-голяма самобитност. А
може би, щом седне да пише, го спохожда вдъхновението,
проявява се скритият му талант.
Връщам се в читалнята и продължавам четенето на книгата.
Следобед идват още няколко посетители, почти всички с очила
за далекогледство, каквито носят възрастните хора. Хората с
такива очила си приличат. Времето минава бавно. Не се чува
нито звук, всички са се вглъбили в четене. Някой се навежда над
писалището и си води бележки, но повечето седят мълчаливо,
без да помръдват, изцяло погълнати от книгите си. Също като
мен.
В пет часа затварям книгата и я връщам на рафта. Тръгвам
към изхода.
— В колко часа отваряте утре? — питам Ошима.
— В единайсет — отвръща той. — А в понеделник е почивен
ден. И утре ли ще дойдеш?
— Ако нямате нищо против…
Ошима ме гледа с присвити очи.
— Нямам, разбира се. Нали за това са библиотеките, за да ги
посещават онези, които искат да четат. Ще се радвам, ако
дойдеш пак. Дано не ти е досадно, че те питам, но винаги ли
носиш тази раница? Май е доста тежичка. Какво имаш в нея?
Може би златни монети?
Изчервявам се.
— Не се безпокой, питам просто така — Ошима притиска
гумичката на молива към дясното си слепоочие. — Е, до утре.
— Довиждане — казвам.
Той ми махва — не с ръка, а с молива.

Връщам се с влака до гара Такамацу. Отбивам се в евтина

гостилница близо до гарата и си поръчвам пилешки котлет и
салата. Изяждам и две порции ориз и накрая изпивам чаша
топло мляко. От малък денонощен магазин си купувам бутилка
минерална вода и две оризови питки — може да огладнея през
нощта, — после потеглям към своя хотел. Не вървя нито бързо,
нито бавно, а с обикновена крачка като всички наоколо, за да не
привличам хорското внимание.
Хотелът е доста голям, обаче е типичен второкачествен
бизнес хотел. Записвам се в регистъра, но не с истинското си
име, съобщавам фалшив адрес и възраст и плащам за една
нощ. Малко съм притеснен, но никой от служителите не ме
поглежда подозрително. Никой не извиква: „Ей, защо лъжеш?
Хванахме ли те сега? Ти си петнайсетгодишен, избягал си от
къщи!“ Всичко минава гладко като по вода, делово, нормално.
Асансьорът се добира със зловещо дрънчене до шестия
етаж. Стаята е малка и тясна, обзаведена с неприятно легло,
твърда като камък възглавница, малка масичка, малък
телевизор, избелели пердета на прозорците. Банята е с
размерите на шкаф, няма нито шампоан, нито балсам за коса.
През прозореца се вижда стената на съседна сграда. Но няма
какво да се оплаквам. Имам покрив над главата си и течаща
топла вода. Хвърлям раницата си на пода, сядам на стола и се
опитвам да свикна с обстановката.
Аз съм свободен. Затварям очи и се замислям какво е да си
свободен, ала нищо не мога да измисля. Разбирам само това, че
съм съвсем сам, и то на непознато място. Като самотен
пътешественик, изгубил компаса и картата си. Това ли значи да
си свободен? Не знам отговора дори на този въпрос и решавам
да не си блъскам главата.
Къпя се продължително с топла вода, после старателно си
измивам зъбите. Опъвам се на леглото и чета, а когато четенето
ми омръзва, гледам новините по телевизията. Но в сравнение с
всичко, което съм преживял през този ден, новините ми се
струват безинтересни, скучни. Изключвам телевизора и се
пъхвам под завивките. Вече минава десет, но не мога да заспя.
Какво пък, първи ден на съвсем ново място. При това е
петнайсетият ми рожден ден — по-голямата част от него
прекарах в много необикновена, забележителна библиотека.
Запознах се с нови хора. Сакура. Ошима. Саеки-сан. Те поне с
нищо не ме застрашават. Може би това е добър знак.
Мисля си за моя дом в Ногата, за баща си. Как ли се е
почувствал, като е разбрал за внезапното ми изчезване?
Въздъхнал е с облекчение? Притеснил се е? Или пък нищо не е
почувствал. Вероятно дори не е забелязал, че ме няма.
Изведнъж се сещам за мобифона на баща ми и го изваждам
от раницата си. Включвам го и набирам нашия номер. Чувам как
звъни толкова ясно, сякаш телефонирам в съседната стая, при
все че съм на повече от седемстотин километра от къщи.
Сепвам се и го изключвам след второто позвъняване. Сърцето
ми бие лудо. Джиесемът работи, тоест баща ми не го е
изключил. Може би не е забелязал, че липсва от чекмеджето на
бюрото му. Пъхвам го отново в джоба на раницата си, угасвам
лампата и затварям очи. Спя без сънища. Всъщност отдавна не
ми се е присънвало нищо.
 Глава 6
— Здрасти — поздрави възрастният мъж.
Големият стар черен котарак едва повдигна глава и уморено
и тихо отвърна на поздрава.
— Какво хубаво време, а?
— Ами да — отвърна котаракът.
— Няма нито едно облаче.
— … Поне засега.
— Скоро ли ни очаква лошо време?
— Струва ми се, че привечер ще се заоблачи — черният
котарак се протегна лениво, присви очи и дълго гледа стареца.
Човекът се ухили и впери поглед в него. След моментно
колебание котаракът попита:
— Хм… значи говорите котешки?
— Да — неуверено отвърна старият мъж и в знак на
уважение си свали овехтялата памучна планинарска шапка. —
Не винаги и не с всички котки, но ако нещата са наред, мога
някак си да се справя. Като сега.
— Хм — изрази кратко чувствата си котаракът.
— Имате ли нещо против да поседна тук? Защото Наката е
малко уморен от ходенето.
Черният котаракът се приповдигна бавно, помръдна дългите
си мустаци и се прозя толкова широко, че долната му челюст
сякаш щеше да се откачи.
— Нямам нищо против. Седете си където и колкото искате.
Никой няма да ви се бърка.
— Благодаря ви от все сърце — каза мъжът и седна до
котарака. — На крак съм от шест часа сутринта.
— Хм… значи сте Наката-сан?
— Да, така е. Казвам се Наката. А вашето име как е?
— Забравих — отвърна котаракът. — Знам, че имах някакво
име, но междувременно разбрах, че може и без него, и го
забравих.
 — Разбирам. Лесно се забравят неща, които не са ти нужни
вече. И с Наката е същото — рече мъжът, почесвайки се по
главата. — Живеете ли при някого?
— От много отдавна не живея при никого. Понякога се
навъртам при едни или други съкварталци, за да се подкрепя с
каквото ми подхвърлят, но не съм ничия собственост.
Наката кимна и след като помълча известно време, попита:
— Може ли в такъв случай да ви наричам Оцука?
— Оцука? — повтори котаракът и погледна събеседника си с
почуда. — Как тъй? Защо пък Оцука?
— А, няма особена причина. Просто това име ми хрумна.
Много по-лесно ще ми е, ако имате име. Така на човек с моя ум
би му било много по-удобно. Например: „На този и този ден от
този и този месец на едно запустяло място разговарях с
черния котарак Оцука.“ Така се помни по-лесно.
— Интересно — продума котаракът. — Но не ви разбирам
напълно. На нас, котките, и без имена ни е добре. Ориентираме
се по миризми или по вида, неща от този род. Щом ги
разпознаваме, няма за какво да се безпокоим.
— Наката ви разбира напълно. Но както знаете, Оцука-сан,
при хората е по-иначе. За да запомним какви ли не неща,
непременно са ни нужни цифри и имена.
Котаракът изсумтя:
— Много неудобно ще да е.
— Напълно сте прав. Истинска мъка е, защото ни се налага
да запаметяваме всевъзможни неща. Наката не бива да забравя
името на губернатора, автобусни номера… И все пак може ли да
ви наричам Оцука? Неприятно ли ще ви бъде?
— Ами струва ми се, че не е кой знае колко приятно… Но не
е и особено неприятно. Така че ми е все едно. Като сте рекли
Оцука, да бъде Оцука. Но някак си като че не става дума за мен.
— Думите ви толкова зарадваха Наката. Много ви благодаря,
Оцука-сан.
— Макар да сте човек, имате необичаен за хората маниер на
говорене — отбеляза Оцука.
— Да, всички така казват. Само че Наката не умее да говори
по друг начин. Опитва се да говори нормално, ала не се
получава. Наката не е съвсем наред с ума. Но не винаги е било
така. Просто в детството си претърпя злополука и оттогава на
главата му й има нещо. Наката не може да пише. Не може да
чете нито книги, нито вестници.
— Дано не прозвучи като самохвалство или нещо подобно,
обаче и аз не умея да пиша — рече котаракът и няколко пъти
облиза дясната си лапа. — Затова пък главата ми е в ред и не
съм изпитвал никакви неудобства.
— Във вашия котешки свят е точно така — заяви Наката. —
Но в света на хората, ако не умееш да четеш и да пишеш, те
смятат за глупав. Бащата на Наката — той се спомина много
отдавна — беше известен професор в един университет.
Специалист по теория на маркетинга. Освен това Наката има
и двама по-малки братя, но и двамата са много умни. Единият е
шеф на отдел в „Иточу“. А другият работи на важно място,
наречено министерство на търговията и индустрията. И
двамата живеят в големи къщи и ядат змиорки. Само Наката е
глупав.
— Но затова пък умеете да разговаряте с котки.
— Така е — съгласи се Наката.
— Не всеки го може.
— Да, така е.
— Тогава не би могло да се каже, че сте зле с ума.
— Да. Не… Наката всъщност не го разбира, но още от малък
все му повтарят: „Ти си малоумен, ти си малоумен“, тъй че
сигурно наистина е малоумен. Не може да прочете имената на
гарите, значи не може да си купи билет за влака. Обаче, ако
покаже специалния си инвалиден пропуск, позволяват му да се
вози на автобус.
— Интересно… — продума Оцука без особен интерес.
— Ако не умееш да четеш и пишеш, не те вземат на работа.
— В такъв случай как си изкарвате прехраната?
— Получавам помощи.
— Помощи ли?
— Губернаторът ми дава пари. Живея в малка стая в дом,
който се намира в Ногата и се нарича „Шоейсо“. Храня се три
пъти дневно.
 — Май добре си живеете. Поне според мен.
— Прав сте. Водя сносен живот. Имам къде да се скрия от
дъжда и вятъра, нищо не ми липсва. Понякога хората идват при
Наката и искат да им помогна да намерят изгубените си котки.
Плащат ми за услугата. Обаче трябва да пазя това в тайна от
губернатора, затуй не казвайте на никого. Може да ми спрат
помощите, ако разберат, че имам странични доходи. Не ми
дават много за издирването на котките, но благодарение на тези
пари от време на време си похапвам змиорки. Наката обича
змиорки.
— Аз също. Много отдавна изядох една и вече не помня
каква беше на вкус.
— Змиорките са истинско лакомство. Те са нещо много
особено. Няма по-вкусна храна от змиорките.
По пътя покрай запустялото място мина младеж, повел
огромен лабрадор с червена кърпа на шията. Песът погледна
бегло Оцука и продължи по пътя си. Без да помръдват от
мястото си, Наката и котаракът изчакаха мълчаливо кучето и
стопанинът му да отминат.
— Значи търсите котки? — попита Оцука.
— Да. Търся изчезнали котки. Поназнайвам котешки,
претърсвам целия район, разпитвам тук-там и накрая ги
намирам. Натрупах опит в тая работа, хората ме знаят, идват и
ме молят да издиря изгубените им котки. Напоследък нямам
никакво свободно време. Но не обичам да се отдалечавам
твърде много, претърсвам само района на Накано. В противен
случай ще се наложи мен да ме търсят.
— И сега ли търсите някоя изгубена котка?
— Да. Наката издирва шарена котка на една година, казва се
Гома. Има нейна снимка. — Наката извади от брезентовата си
чанта през рамо цветна фотография и я показа на Оцука. — Ето
я. С кафяв нашийник против бълхи.
Оцука изопна врат, погледна фотографията и поклати глава.
— Не, боя се, че тази никога не съм я срещал. Познавам
повечето котки тъдява, но не и тази. Нито съм я виждал, нито
съм я чувал.
— Е, жалко.
 — Отдавна ли я търсите?
— Ами днес е, момент да помисля… един, два, три… третият
ден.
Оцука се замисли, после каза:
— Сигурно знаете, че котките не променят навиците си.
Обикновено водят редовен живот и ако не се случи нещо
извънредно, общо взето, гледат да се придържат към рутината.
От нея може да ги извади само котешка любов или злополука —
едно от двете.
— И Наката мисли така.
— Ако е любов, тогава трябва просто да се изчака. Котката
ще се пошляе и сама ще се върне. Знаете ли какво е любов?
— Да. Не съм пробвал, но имам някаква представа. То е,
когато в теб бушува огън.
— Именно. Огън — Оцука кимна със сериозен вид. — Но ако
е нещастен случай, може вече да не я видите.
— Така е.
— Освен това понякога се случва любовта да те отведе
толкова далеч, че да не можеш да намериш пътя да се върнеш.
— Ако Наката напусне Накано, трудно ще намери обратния
път.
— И на мен ми се е случвало няколко пъти. Разбира се, беше
много отдавна, когато бях още млад — каза Оцука и примижа,
припомняйки си миналото. — Изгубиш ли се, обзема те паника.
Отчайваш се и не знаеш какво да правиш. Много неприятно
усещане. Любовта, да ви кажа право, си е жива мъка. За нищо
друго не можеш да мислиш, не виждаш по-далеч от носа си —
това е то любовта. Та как й беше името?… На онази де,
изгубената котка?
— Гома.
— Да. Гома. Бих искал да ви помогна да я намерите. Млада,
само на година шарена котка, живяла у добро семейство, което
се грижило за нея. Какво знае тя за живота? Нима би могла да
се защити, да отблъсне неприятел или да си намери храна
горкичката. Но за съжаление не съм срещал такава котка.
Струва ми се, че ще трябва да я потърсите другаде.
 — Добре, така и ще направя. Моля да извините Наката,
задето прекъсна дрямката ви. Сигурен съм, че пак ще се отбия
тук, затова, ако междувременно Гома се появи тъдява и я
разпознаете, моля да ме уведомите. Бих искал да ви се
отблагодаря за помощта.
— Няма нужда, беше ми приятно да си поговорим. Наминете
пак някой ден. Обикновено съм тук при хубаво време. Когато
вали, съм ей там долу в онзи храм. До него се стига по
стълбите.
— Много ви благодаря. Наката също е много доволен, че си
поговори с вас, Оцука-сан. Казахте, че умея да говоря вашия
език, но не винаги се получава толкова лесно като сега.
Понякога попадам на котки, които са все нащрек и побягват още
преди да съм си отворил устата. Едно „здравей“ не успявам да
им кажа.
— Ами случва се. Има всякакви котки, както има всякакви
хора.
— Правилно. И Наката смята така. На света има различни
хора и различни котки.
Оцука се протегна и вдигна поглед към небето. Златиста
слънчева светлина заливаше пущинака, но Оцука имаше смътно
предчувствие, че скоро ще завали.
— Споменахте, че в детството си сте преживели нещастен
случай и оттогава не сте особено интелигентен?
— Да, така е. Тогава Наката беше деветгодишен.
— Какво ви се случи?
— Наката не може да си спомни точно. Казаха ми, че съм
имал висока температура, близо три седмици съм бил в
безсъзнание. Спял съм на едно болнично легло, на системи. А
когато съм се събудил, нищо не съм можел да си спомня —
лицата на родителите си, как се чете, как се смята, как
изглеждат стаите в дома ми, нищо. Дори името си съм бил
забравил. Главата ми е била съвсем празна — като вана, след
като се изпусне водата. Казват, че преди да се случи тази беда,
Наката винаги получавал отлични оценки в училище. Но след
като съм припаднал и после съм се свестил, съм станал
слабоумен. Майка ми, тя почина отдавна, много плака тогава.
Защото бях оглупял. Баща ми не плака, но винаги беше сърдит.
— Затова пък сте придобили умението да разговаряте с
котки.
— Така е.
— Хм…
— При това се радвам на добро здраве, боледувал съм само
веднъж. Зъбите ми са в ред, не нося очила.
— Доколкото мога да преценя, изобщо не ми се виждате
глупав.
— Така ли смятате? — попита Наката и замислено наклони
глава. — Наката отдавна прехвърли шейсетте, Оцука-сан. Вече
е свикнал с това, че е слабоумен и че никой не иска да общува с
него. Не бива да пътува с влак. Е, нищо, и така може да се
живее. Баща ми е покойник — вече не се тормози. Майка ми е
покойница — вече не плаче. Малко изненадващо звучи
твърдението ви, че умът ми е в ред. Ще си имам проблеми. Нали
разбирате, ако вече не съм слабоумен, губернаторът ще ми спре
помощите, ще ми отнемат и специалния пропуск за градските
автобуси. Ако губернаторът каже: „Наката, ами ти съвсем не си
малоумен“, тогава Наката няма да знае какво да отговори.
Затова нека всичко бъде, както си е. По-добре да съм малоумен.
— Искам да кажа, че не слабоумието е проблемът ви — рече
Оцука със сериозна физиономия.
— Нима?
— Проблемът ви според мен е… че вашата сянка е малко…
как да се изразя? Бледа. Помислих си го още щом ви зърнах.
Сянката, която хвърляте на земята, е наполовина по-бледа от
тази на обикновените хора.
— Разбирам…
— И преди веднъж срещнах човек като вас.
Наката отвори леко уста и се втренчи в Оцука.
— Твърдите, че сте виждали друг като Наката?
— Да. Затова не бях особено изненадан, че умеете да
разговаряте с котки.
— Кога беше това?
 — Много отдавна. Тогава бях още млад. Но не помня
подробности — нито лицето на този човек, нито името му, нито
къде и кога се срещнахме. Както вече казах, ние, котките, не
помним такива неща.
— Ясно.
— Сянката на този човек също бе изчезнала наполовина.
Беше също тъй бледа като вашата.
— Разбирам.
— Ето какво си мисля: май ще е по-добре да зарежете
издирването на чужди котки и да започнете да търсите
изгубената половина на сянката си.
Докато Оцука говореше, Наката опъваше козирката на
шапката си.
— Честно казано, Наката и преди е имал такова усещане —
че сянката му е бледа. Другите може да не обръщат внимание,
но той вижда.
— Ами добре — рече котаракът.
— Обаче вече съм стар и може да не живея още дълго.
Майка ми е вече покойница, баща ми също. Умен ли си, или
глупав, можеш ли да четеш, или не, имаш или нямаш сянка, все
едно е. Дойде ли им времето, всички си отиват от този свят.
Умират и ги кремират. Стават на пепел и ги полагат в гроб в
Карасуяма. Така се нарича мястото. Карасуяма е в район
Сетагая. Заровят ли те там, вероятно вече не мислиш за нищо.
А щом не мислиш, значи нищо не те безпокои. Така че не е ли
прекрасен животът, който водя понастоящем? Ако зависеше от
мен, никога не бих напуснал Накано. Но когато умра, ще се
наложи да се преместя в Карасуяма. Неизбежно е.
— Мислете си каквото искате — рече Оцука и отново се
захвана известно време да си ближе лапата. — Но бих ви
посъветвал да се погрижите за сянката си. Сигурно й е малко
неловко в този вид, ще вземе да добие комплекс за
малоценност. Не бих искал да съм на нейно място и да ме има
само наполовина…
— Добре — съгласи се Наката. — Може би сте прав. Наката
хич не беше се замислял за това. И ще се опита да помисли,
щом се прибере вкъщи.
 — Добре би било.
Двамата помълчаха. Накрая Наката се надигна тихо, почисти
старателно полепналите по панталоните му тревички и нахлупи
вехтата си шапка. Нагласява я известно време, докато козирката
дойде под обичайния си ъгъл. После нарами брезентовата си
чанта и каза:
— Благодаря ви за всичко. Наката цени високо мнението ви,
Оцука-сан. Да сте жив и здрав.
— И вие.
Наката си тръгна, а Оцука се излегна отново на тревата и
затвори очи. Имаше още време, докато се заоблачи и завали. Та
без да мисли за каквото и да е, веднага потъна в кратък сън.
 Глава 7
В седем и петнайсет закусвам в кафене до фоайето на
хотела — препечени филии, топло мляко, шунка и яйца. Ала
тази закуска, включена в цената за стаята, не ме засища.
Омитам я, докато се усетя, а съм още гладен. Оглеждам се
наоколо, но явно не мога да разчитам да ми донесат втора
порция препечени филии. Въздъхвам дълбоко.
— Е, какво да се прави — обажда се момчето, наречено
Врана.
То седи точно срещу мен.
— Няма вече да се върнеш вкъщи, където можеш да се
натъпчеш до насита с каквото си поискаш — казва. — Та нали
избяга? Не бива да го забравяш. Беше свикнал станеш ли
сутрин, да си хапнеш солидно, но това време отмина, приятелю.
Ще трябва да се задоволяваш с онова, което ти се предлага.
Нали си чувал, че размерът на стомаха се променя в
зависимост от количеството на поеманата храна? Е, тъкмо ще
разбереш дали е така. Стомахът ти ще се свие, но не веднага.
Ще се справиш ли, как мислиш?
— Да, ще се справя — отвръщам.
— Добре — казва Враната. — Нали ще ставаш най-коравото
петнайсетгодишно момче на света?
Кимвам.
— Тогава престани да гледаш в празната чиния и се
размърдай!
Добър съвет, затова ставам и отивам на рецепцията да уредя
цената на престоя си в хотела. Обяснявам, че съм ученик в
частна гимназия в Токио и скоро завършвам. Дошъл съм тук да
пиша последната си курсова работа. (Това не е чиста лъжа, в
гимназията, където учех, действително има такава практика.)
Събирам материали по темата в мемориалната библиотека
„Комура“. Оказало се, че работата е повече, отколкото съм
предполагал, и ще трябва да остана в Такамацу поне седмица.
Но парите едва ми стигат. Питам възможно ли е намалението на
цената да не е само за три дни, а за целия ми престой тук.
Предлагам да предплащам за всеки следващ ден и обещавам
да не създавам каквито и да било проблеми.
Стоя пред младата жена, дежурна на рецепцията, и се
опитвам да се представя в колкото се може по-добра светлина
— като порядъчен, възпитан младеж, изпаднал в затруднение.
Косата ми не е боядисана, не нося обеци. Сложил съм си чиста
бяла спортна риза „Ралф Лоран“, кремав памучен панталон и
съвсем нови маратонки „Топсайдър“. Зъбите ми са бели, дъхът
ми е свеж, около мен ухае на сапун и шампоан. Знам как се води
учтив разговор. В такъв вид правя твърде добро впечатление на
възрастните.
Младата жена ме слуша мълчаливо и едва забележимо кима
и се усмихва. Тя е дребничка на ръст, но стройна, носи зелено
униформено сако върху бяла блуза. Изглежда сънена, но се
справя чевръсто със сутрешните си задължения. На години е
горе-долу колкото сестра ми.
— Разбирам ви — казва тя, — но трябва да го обсъдя с
управителя. Най-късно до обед ще получите отговор.
Тонът й е делови, обаче долавям нещо като
благоразположение към мен. Тя си отбелязва името ми и номера
на стаята. Не знам дали ще успея да го уредя. Може всичко да
рухне в миг — ако управителят поиска да види личната ми карта
или пък се опита да се свърже по телефона с родителите ми.
(Телефонът, който дадох, когато се регистрирах в хотела, е
измислен, разбира се.) Но си струва да опитам въпреки риска,
защото съм зле с парите.
Преглеждам телефонния указател във фоайето и намирам
номера на един градски спортен комплекс. Обаждам се и питам
с какви тренажори разполагат. Имат повечето, които са ми
нужни. Можело да се ползват срещу шестстотин йени дневно.
Питам как да стигна дотам от гарата, благодаря им и затварям.
Връщам се за раницата си, после излизам навън. Мога да
оставя багажа си в стаята, а парите в сейфа на хотела, но ми се
ще да нося всичко със себе си. Сякаш вече се е сраснало с мен.
Пътувам до спортния комплекс с автобус, който взимам от
спирката пред гарата. Чувствам се напрегнат, знам, че на лицето
ми е изписано притеснение. Ами ако някой ме попита защо дете
на моята възраст се мотае само из спортния комплекс в разгара
на работния ден? Не познавам този град и не знам какво си
мислят хората тук. Но никой не ми обръща внимание. Започвам
да се чувствам така, сякаш съм невидим. Мълком плащам
входната такса и без да ме питат каквото и да било, ми дават
ключ от шкафче в съблекалнята. Преобличам се в шорти и
тениска и докато правя няколко упражнения за загрявка на
мускулите, постепенно се успокоявам. Чувствам, че съм на
сигурно място. Леко прещракване — и моята същност отново
придобива очертания и се оформя като единно цяло. Чудесно.
Ето ме пак в свои води.
Започвам тренировката си. Зареждам в дискмена парчета на
Принс и цял час напрягам мишци, преминавайки през
обичайната серия от упражнения на седемте тренажора. Бях
сигурен, че в такъв малък град спортните зали са пълни със
стари тренажори, но те се оказват последен модел. Миришат на
чисто нови. Правя първата серия с леко натоварване, сетне
повишавам килограмите. Знам точно каква тежест се
препоръчва за моето тегло и колко повторения трябва да
направя. Скоро започвам да се потя и от време на време спирам
да пийна вода от апарата и да посмуча от лимона, който съм
купил на идване.
След тренировката вземам горещ душ, като си измивам
тялото със сапун, а главата с шампоан, който също съм купил на
идване. Особено старателно измивам подмишниците си,
областта около тестисите и члена, чиято главичка не много
отдавна започна да се освобождава от кожата. Застанал пред
едно огледало, се претеглям и проверявам твърдостта на
мускулите си. Накрая изплаквам на мивката потните си шорти и
тениска, изстисквам ги и ги прибирам в найлонов плик.
Връщам се до гарата с автобус и отивам във вчерашното
ресторантче да хапна горещ удон. Храня се бавно и зяпам през
прозореца. Гарата е претъпкана с хора, които се щурат напред-
назад. Всеки е облечен по своему, всеки носи багаж и бърза
нанякъде. Може би по своите си неотложни задачи. Наблюдавам
този несекващ човешки поток и внезапно се запитвам какво ли
ще е след сто години. След сто години всички тези хора — и аз
включително — ще сме изчезнали от лицето на земята и ще сме
станали на прах и пепел. Странна, смущаваща мисъл. Всичко
пред мен започва да ми се струва нереално. Ето сега ще духне
вятър и ще го отвее.
Разперил ръце, не откъсвам поглед от гледката пред мен.
Защо съм винаги толкова напрегнат? За какво е тая отчаяна
борба за оцеляване? Накрая тръсвам глава, извръщам очи от
прозореца и освобождавам съзнанието си от мислите за онова,
което ще стане след сто години. Ще мисля само за настоящия
момент. В библиотеката има книги, които непременно трябва да
прочета, в спортната зала — тренажори, които ще заздравят
мускулите ми. Каква полза да мисля за друго.
— Хайде! Стегни се! — казва ми Враната. — Помни, трябва
да бъдеш най-силното петнайсетгодишно момче на света.

От лавка на гарата си купувам като предния ден обяд в кутия,

качвам се на влака и в единайсет и половина съм пред
библиотеката. На пропуска, разбира се, е Ошима. Днес той е със
закопчана догоре синя копринена риза, бели джинси и бели
спортни обувки. Седи зад бюрото, зачел се е в някаква дебела
книга. До нея лежи същият, струва ми се, жълт молив. Перчемът
му е паднал на челото. Когато влизам, той вдига поглед, усмихва
се и взема раницата ми.
— Как е? Май не си се върнал в училището.
— Не съм и никога няма да се върна — признавам откровено.
— Библиотеката е доста добра алтернатива — казва Ошима
и се обръща да погледне часовника зад гърба си, а после се
връща към книгата си.
Запътвам се към читалнята и към „Хиляда и една нощи“.
Както винаги още щом седна и започна да прелиствам книгата,
вече не мога да се откъсна от нея. В изданието на Бъртън
влизат всички приказки, които си спомням от детството си, само
че тук са по-дълги, с повече епизоди и обрати и са много по-
увлекателни, дори ми се струва, че не са същите. Попадам и на
такива, които са пълни с неприлични, даже цинични епизоди, в
други се срещат сцени на жестокост и насилие. Ала в тях се
усеща освободената енергия на живия живот, която здравият
разум не може да овладее и да държи затворена като дух във
вълшебна лампа. Тези шантави нелепици, съчинени преди
хиляда години, са много по-реални за мен от безликите тълпи,
сновящи неуморно из гарата. Как е възможно това? Не знам, не
мога да си го обясня.
В един часа излизам в градината, сядам на верандата и
обядвам. Насред обяда си съм, когато Ошима идва и казва, че
ме търсят по телефона.
— По телефона ли? — изричам и едва не загубвам ума и
дума. — Мен ли търсят?
— Да, ако си Кафка Тамура…
Изчервявам се, ставам и поемам безжичния телефон, който
той ми подава.
Обажда се младата жена от рецепцията на хотела. По всяка
вероятност проверява дали наистина чета в библиотеката. По
гласа й разбирам, че се успокоява, след като установява, че не
съм я излъгал.
— Говорих с управителя — започва тя. — Той каза, че досега
не е имало такъв случай, но предвид факта, че сте твърде млад,
и при създалата се необичайна ситуация ще ви разреши по
изключение да плащате за престоя си в хотела цената,
договорена с ИМКА. Каза още, че тъй като сме в мъртъв сезон,
можем да си позволим по-гъвкав подход. Добави и това, че
библиотеката е много хубава и че се надява да оползотворявате
добре времето си там. Пожелава ви успешна работа.
Благодаря й и въздъхвам с облекчение. Малко ми е криво, че
лъжа, но какво да се прави. И на мен ми се налага да имам по-
гъвкав подход, за да оцелея. Затварям телефона и го връщам на
Ошима.
— Тя попита за ученика, който посещава библиотеката, а ти
си единственият, затова си помислих, че теб търси — обяснява
той. — Казах й, че си тук от сутрин до вечер и през цялото време
седиш забил нос в някаква книга. Което си е вярно.
— Благодаря — обаждам се аз.
— Кафка Тамура?
 — Така се казвам.
— Малко странно име.
— Ами така се казвам — отсичам.
— Сигурно си чел нещо от Кафка?
Кимвам:
— „Замъкът“, „Процесът“, „Преображението“ и онзи зловещ
разказ за ужасната машина за изтезания.
— „В наказателната колония“ — подсказва Ошима. — Много
ми харесва. Никой освен Кафка не би могъл да го напише.
— И на мен този ми е любимият негов разказ.
— Наистина ли?
Кимвам.
— Защо тъкмо този?
Опитвам се да си събера мислите.
— Вместо да описва ситуацията, в която се намираме, Кафка
се впуска да обяснява технически и прецизно устройството на
този сложен апарат. Тоест… — налага ми се да помисля още
малко. — Тоест така той успява много точно да опише в каква
ситуация са хората. Не говори за живота им, а се впуска в
описание на всевъзможни технически детайли.
— Да, така е — казва Ошима и слага ръка на рамото ми.
Долавям го като естествен приятелски жест. — Мисля, че и
Кафка би се съгласил с мнението ти.
Той пак се връща вътре с безжичния телефон. Аз оставам
още малко на верандата да довърша обяда си, да пийна
минерална вода, да погледам птиците в градината. Може би са
същите, които видях вчера. Над главата ми са надвиснали гъсти
облаци, не прозира нито късче синьо небе.
Вероятно Ошима намери поне до известна степен
тълкуването ми на разказа на Кафка за убедително. Само че аз
всъщност не успях да изразя с думи онова, което исках да кажа.
Говорех не общо за прозата на Кафка, а за нещо съвсем
конкретно. Сложната мистериозна машина за изтезания не е
някаква метафора или алегория — тя наистина съществува в
обкръжаващата ме действителност. Но не мисля, че Ошима или
който и да било друг би ме разбрал, колкото и да се старая да го
обясня.
 Връщам се в читалнята и в света на „Хиляда и една нощи“. А
светът около мен постепенно изчезва като гаснещ екран в кино.
Аз съм сам, потопен съм в причудливата действителност, стаила
се между страниците на книгата. Това е най-любимото ми
усещане.
Когато в пет часа си тръгвам, Ошима все още е зад
писалището си и чете същата книга. Ризата му все така е без
нито една гънка, а няколко кичура коса са паднали на челото му.
Стрелките на електронния часовник на стената зад гърба му се
плъзгат безшумно по циферблата. Всичко около Ошима е
притихнало и чисто. Съмнявам се, че е възможно човек като
него да се поти или да хълца. Той вдига глава и ми подава
раницата. Понамръщва се, сякаш я намира за твърде тежка.
— С влака ли идваш дотук?
Кимвам.
— Ето, вземи. Ще ти е нужно, ако възнамеряваш да ни
посещаваш всеки ден — и ми подава лист хартия. Оказва се
разписание на влаковете между Такамацу и гарата, на която
слизам за библиотеката. — Обикновено са точни.
— Благодаря — казвам и пъхам листа в раницата си.
— Виж, не знам откъде идваш, нито какви са плановете ти, но
не можеш да прекараш целия си живот на хотел, нали? —
изрича той, като подбира внимателно думите си и проверява с
пръст върха на молива си. Не че е необходимо, тъй като
моливът едва ли може да бъде подострен по-добре. Мълча. —
Не се опитвам да си пъхам носа в чуждите работи, повярвай ми.
Просто си помислих, че няма да е зле да ти задам този въпрос.
Момче на твоята възраст на непознато място… не смятам, че
ще ти е лесно.
Отново кимвам.
— Каниш ли се да поемеш нанякъде? Или засега ще останеш
тук?
— Все още не съм решил. Но мисля да поостана тук. Нямам
къде другаде да отида — признавам.
Сигурно бих могъл да споделя с Ошима. Почти съм сигурен,
че той ще ме разбере, че няма да започне да ме поучава, да се
опита да ме вразуми. Но точно в момента се старая да говоря
колкото се може по-малко. При това не обичам да се
изповядвам пред никого.
— Мислиш ли, че можеш да се оправяш сам? — пита Ошима.
Кимвам отсечено.
— Желая ти успех — казва той.

Ако не се броят някои незначителни неща, прекарвам

следващите седем дни по същия начин с изключение на
понеделника, разбира се, когато библиотеката е затворена,
тогава съм в една голяма обществена библиотека. Будилникът
ме събужда всяка сутрин в шест и половина, после поглъщам
символичната си закуска в кафенето на хотела. Махвам с ръка
на младата жена с кестеняви коси, ако е на рецепцията. Тя
винаги ми кимва и ми се усмихва. Струва ми се, че ме харесва.
И на мен ми е много симпатична. Възможно ли е да е сестра ми,
мисля си.
Всяка сутрин правя лека гимнастика в стаята си, а като стане
време, отивам в спортния комплекс на обичайната си
тренировка — същите тежести, същият брой упражнения. Ни
повече, ни по-малко. После вземам душ, измивам тялото си
много старателно. Проверявам си теглото, за да съм сигурен, че
съм в нормата. Малко преди пладне се качвам на влака до
библиотека „Комура“. Разменям няколко думи с Ошима, когато
му оставям раницата си и когато я вземам на излизане. Обядвам
отвън, на верандата. И чета. Когато свършвам „Хиляда и една
нощи“, се заемам със събраните съчинения на Нацуме Сосеки.
Има два-три негови романа, които все още не съм прочел. В пет
часа си тръгвам. Така че почти по цял ден съм в спортната зала
или в библиотеката. На тези две места, изглежда, никой не ми
обръща внимание, тъй като е малка вероятността момче,
бягащо от училище, да ги посещава. Вечерям в ресторантчето
на гарата. Гледам да ям колкото се може повече зеленчуци и
понякога си купувам плодове от една сергия. Обелвам ги с ножа,
който задигнах от кабинета на баща ми. Краставиците и
целината измивам на мивката в хотела и ги ям с майонеза. От
близкия супермаркет си купувам прясно мляко и го ям със
зърнени закуски.
Щом се прибера в стаята си, сядам и записвам набързо в
дневника си какво съм правил през деня, слушам „Рейдиохед“
на дискмена, чета още малко и си лягам в единайсет. Понякога
преди да заспя мастурбирам, като си представям младата жена
на рецепцията. При това, разбира се, пъдя от съзнанието си
мисълта, че тя може да е сестра ми. Почти не гледам телевизия
и не чета вестници.
Но вечерта на осмия ден този простичък, редовен и
целеустремен живот става на пух и прах. Разбира се, рано или
късно това се очакваше.
 Глава 8
РАПОРТ НА СЛУЖБАТА ЗА ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ НА
СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ

Дата: 12 май 1946 г.

Относно: „Инцидентът в планината Ован яма, 1944“
Архивен № PTYX-722–8936745–42216-WWN

По-долу следва записан на магнетофон разговор с

доктор Шигенори Цукаяма (52 год.), професор в Катедрата
по психиатрия на Медицинския факултет на Токийския
имперски университет. Разговорът продължи около три
часа и се проведе в щабквартирата на главнокомандващия
съюзническите сили. Документите по него са на
разположение под каталожен номер PTYX-722-SQ, стр. 267-
291. [Забележка: липсват стр. 271 и 278.]

Впечатления на провеждащия разговора лейтенант

Робърт О’Конър: „Професор Цукаяма се държеше с
подобаващо за специалист от неговия ранг спокойствие.
Той е един от най-изтъкнатите психиатри в Япония.
Публикувал е множество забележителни научни трудове. За
разлика от много други японци избягва да говори мъгляво и
разграничава отчетливо фактите от предположенията.
Преди войната е бил преподавател на разменни начала в
Станфорд и говори свободно английски. Печели симпатиите
и уважението на околните.“

По заповед на военното командване трябваше незабавно да

прегледаме въпросните деца. Беше средата на ноември 1944-
та. Не бе нещо обичайно да получаваме подобен род искания
или заповеди от военните. Естествено, те разполагаха със
собствена голяма медицинска служба и бидейки самостоятелна
организация, за която пазенето на тайна винаги е било от
огромно значение, предпочитаха да се справят със собствени
сили и рядко се обръщаха за съдействие към цивилни лекари и
учени. С изключение на случаите, когато се изискваха
специални познания и подготовка.
Затова, когато ни съобщиха за инцидента, предположихме,
че се е случило нещо наистина необичайно. Честно казано, не
обичах да работя за военните. Техните цели бяха чисто
утилитарни, не ги интересуваше истината в академичния смисъл
на думата, а само онези заключения, които отговаряха на
предварителните им представи. Не бяха от хората, които
приемат логически аргументи. Но беше военно време и не
можехме да възразим или откажем. Не ни оставаше нищо друго,
освен да си мълчим и да правим каквото се иска от нас.
Продължавахме изследванията си въпреки американските
бомбардировки. Повечето от студентите и научните ни
сътрудници бяха мобилизирани. За жалост и студентите по
психиатрия подлежаха на мобилизация. Когато заповедта на
военното командване пристигна, ние изоставихме работата си и
взехме влака до [името е заличено] в префектура Яманаши.
Бяхме трима: аз, един колега от катедрата по психиатрия и
лекар неврохирург, който отдавна работеше с нас.
Щом пристигнахме, ни предупредиха в никакъв случай да не
разгласяваме онова, което ще ни съобщят, тъй като било военна
тайна. После ни разказаха за случилото се в началото на
месеца. Шестнайсет ученици отишли на излет в гората и
изпаднали в безсъзнание, а по-късно сами се свестили, но не
помнели какво се е случило с тях. Само едно момче не дошло в
съзнание и все още лежало във военна болница в Токио.
Военният лекар майор Тояма, прегледал децата след
инцидента, ни обясни подробно какви мерки е взел. Немалко
военни лекари са с манталитета на бюрократи — загрижени не
за пациентите, а само как да се опазят от неприятности, но за
щастие майор Тояма не беше от тях. Явно бе способен лекар.
Изобщо не се възползва от факта, че сме цивилни, за да ни
командва или да си придава важност, както постъпват някои.
Много професионално и обективно той ни запозна с всички
подробности по случая. Показа ни записаните данни за
здравословното състояние на децата. Очевидно искаше да
навлезем в дълбочината на проблема. Всички останахме с много
добри впечатления от него.
Най-важният факт, който ни се изясни от материалите, беше,
че от медицинска гледна точка всичко е минало без последствия
за децата. Проведените след инцидента изследвания и анализи
не показваха никакви физически или психически отклонения.
Децата бяха съвсем здрави — както преди случилото се.
Направените пълни изследвания показваха, че няколко деца
имат глисти, но… нищо сериозно. Главоболие, гадене, загуба на
апетит, безсъние, вялост, разстройство, кошмари и други
подобни симптоми липсваха напълно.
Забележителното беше само това, че двата часа, през които
децата са лежали в безсъзнание в гората, не бяха оставили
никаква следа в паметта им. Никое от тях не помнеше дори
момента, когато са се свлекли на земята. Става дума не просто
за загуба на памет, а по-скоро за липса на памет. Това не са
медицински термини и аз си служа с тях за удобство, но има
голяма разлика между загуба и липса. Според мен то е като…
представете си товарен влак, движещ се по релси. Товарът на
един от вагоните изчезва. Имаме празен вагон — това е загуба.
А когато изчезне не само товарът на вагона, но и самият вагон,
това вече е липса.
Обсъдихме възможността децата да са вдишали отровен газ.
Д-р Тояма каза: „Вече имахме такава версия. Затова се и
намесиха военните. Но предположението за отровен газ ни се
струва малко вероятно. Сега всичко, свързано с темата, е
военна тайна и аз не мога да се впускам в подробности.
Несъмнено в армията се разработват химически и биологически
оръжия, но с това се занимава главно едно специализирано
подразделение, дислоцирано в Китай. Проектът е твърде
опасен, за да се реализира на толкова гъстонаселена територия
като Япония. Не мога да ви кажа дали оръжия от този вид са
складирани някъде в страната, но ви уверявам, че в префектура
Яманаши няма такива.“
 Значи той заяви категорично, че в префектура
Яманаши няма запаси от отровни газове и други
специални оръжия?

Да. Каза го съвсем ясно. Не ни оставаше друго, освен да му

повярваме, а и той създаваше впечатление на човек, на когото
може да се вярва. После стигнахме до извода, че е почти
изключено отровен газ да е бил пуснат от Б-29. Ако
американците действително бяха разработили такова оръжие и
бяха решили да го използват, те щяха да изберат за целта някой
голям град, за да се получи максимален ефект. А
разпръскването му на такова високо и отдалечено място не би
им позволило да установят каквото и да било. Дори да се
допусне, че е бил газ със слаба концентрация, каква, от военна
гледна точка, би била ползата от употребата на отровен газ,
който причинява само двучасова загуба на съзнание на децата и
не оставя други трайни последствия?
Узнахме също, че няма отровни газове, било то изкуствени
или естествени, които да не причиняват абсолютно никакви
допълнителни поражения върху човешкия организъм. Още
повече че в случая става въпрос за деца, които са по-
чувствителни от възрастните към подобни въздействия и имат
по-слаба имунна система. Непременно щяхме да открием
някакви поражения, особено на очите или на лигавиците. По
същата причина бе изключено и хранително отравяне.
И така, оставаха проблеми, свързани с психиката или с
дейността на мозъка. В такъв случай при определянето на
причината за случилото се стандартната медицинска
методология изобщо не можеше да ни помогне. Симптомите
нямаше да се проявят външно, нито да имат количествено
изражение. Тъй че най-накрая разбрахме защо военните ни бяха
повикали специално, за да се консултират с нас.
Разговаряхме с всички деца, преживели произшествието,
разговаряхме с класната ръководителка и с училищния лекар.
Участваше и майор Тояма. Но тези разговори не ни разкриха
почти нищо ново — те само потвърдиха онова, което майорът
вече ни бе разказал. Децата не помнеха какво им се е случило.
Видели нещо като самолет да блести високо в небето, изкачили
се на Ован яма и започнали да търсят гъби. После в паметта им
имаше празнина, а следващият им спомен бе как лежат на
земята, заобиколени от група разтревожени учители и полицаи.
Чувствали се добре, нищо не ги боляло, не им било лошо. Само
дето съзнанието им било леко замъглено като сутрин след
събуждане. И толкова. Всички повтаряха едно и също.
След тези разговори стигнахме до извода, че става дума за
масова хипноза. Съдейки по симптомите, които учителката и
лекарят бяха наблюдавали у децата, докато последните лежали
в безсъзнание, тази хипотеза звучеше най-смислено.
Равномерно движение на очните ябълки, леко забавяне на
дишането и пулса, понижаване на температурата, липса на
памет — така е и при хипноза. А учителката не беше загубила
съзнание, защото онова, което бе предизвикало въпросната
масова хипноза, по някаква причина не влияе на възрастните.
Не бяхме обаче в състояние да определим какъв точно е
причинителят. За предизвикване на масова хипноза са
необходими, общо взето, две неща. Първо, поставена в
определена ситуация еднородна група хора. Второ, нещо като
задвижващ механизъм, който да предизвика тази реакция и
който действа на всички едновременно. В този случай това е
могло да бъде блясъкът на самолета, който децата са видели.
Всички са го видели по едно и също време и малко по-късно са
започнали да припадат. Разбира се, става дума само за
предположение — може нещо друго да е послужило като
задвижващ механизъм. Казах на майор Тояма, че вероятно
имаме случай на масова хипноза, с уточнението, че изричам
просто една хипотеза. Двамата ми колеги, общо взето, се
съгласиха с мен. По случайно съвпадение се бяхме натъкнали
на нещо, което, макар и непряко, бе свързано с темата на
изследванията ни.
„Звучи смислено — заяви майорът, след като поразмисли. —
Аз работя в друга област на медицината, но вашето обяснение
ми се струва най-правдоподобно. Все пак има нещо, което не
разбирам — какво ги е извадило толкова бързо от тази масова
хипноза? Сигурно съществува някакъв друг механизъм,
действащ обратно на задвижващия.“
Признах, че не знам отговора на този въпрос. Можех само да
градя хипотези. Предполагах, че след определено време
автоматично се включва механизъм, прекратяващ действието на
хипнозата. Човешкият организъм притежава силен защитен
механизъм и ако някаква външна система временно си присвои
контрола над него, не след дълго у нас се включва нещо като
аларма, която активира програма за спешно справяне с чуждия
обект, блокиращ вродените защитни функции на организма — в
случая въздействието на хипнозата.
За съжаление не разполагам с точни данни, тъй като
материалите не са ми подръка, но както обясних на майор
Тояма, в чужбина са регистрирани подобни инциденти, които все
още не са намерили логическо обяснение. При всички се
повтаря едно и също: голяма група деца губят едновременно
съзнание, а след няколко часа се свестяват, но изобщо не си
спомнят какво им се е случило.
С други думи, въпросното произшествие несъмнено е
необичайно, но не и безпрецедентно. Нещо подобно се е
случило 1930 година, ако не се лъжа, в покрайнините на малко
селце в графство Девъншир, Англия. Група от трийсет ученици
вървели по селски път и внезапно започнали един по един да
падат в безсъзнание на земята. След няколко часа всички се
свестили и сами се върнали в училището, сякаш нищо не се
било случило. Лекарят, който веднага ги прегледал, не открил
никакви здравословни проблеми. Никое от децата не помнело
какво се е случило.
Подобен инцидент е регистриран и в края на миналия век в
Австралия. В предградие на Аделаида петнайсет момичета от
частно девическо училище излезли на разходка и всички до
едно загубили съзнание, но по-късно дошли на себе си. Никакви
травми, никакви усложнения. В края на краищата предположили,
че става въпрос за слънчев удар, но всички момичета загубили
съзнание и се свестили почти едновременно. При това не били
открити никакви симптоми на слънчев удар, така че истинската
причина за случилото се останала загадка. Говори се, че и денят
не бил особено горещ. Вероятно лекарите не намерили друго
обяснение и затова решили, че момичетата са получили
слънчев удар.
Тези произшествия си приличат по няколко неща:
потърпевшите неизменно са група деца, момчета или момичета,
които се намират на известно разстояние от училището си,
всички губят едновременно съзнание, свестяват се почти по
едно и също време и у никое не се откриват усложнения. Що се
отнася до възрастните, придружавали децата, то някои са
загубили съзнание, други не. Всеки път различно.
Има и други подобни инциденти, но тези двата са най-добре
документирани и затова най-често си споменават в
литературата за тоя феномен. Случаят в префектура Яманаши
обаче е по-различен от останалите: едно момче така и не идва в
съзнание. Ние, разбира се, решихме, че това дете е ключът към
разкриване на истината по случая. След като си свършихме
работата в Яманаши, се върнахме в Токио и отидохме във
военната болница, където се грижеха за него.

Значи според вас армията се е заинтересувала от

този инцидент, тъй като са предполагали, че може да е
бил предизвикан вследствие на употреба на отровен газ?

Мисля, че да. Но ако искате да получите повече информация,

по-добре питайте военния лекар майор Тояма.

Майор Тояма е загинал при изпълнение на служебните

си задължения по време на въздушната бомбардировка на
Токио през март 1945-а.

А, така ли? Много съжалявам. Изгубихме толкова много

способни хора в тази война.

Но военните в края на краищата са стигнали до

заключението, че причинителят не е химическо оръжие.
Засега не е ясно защо. Може би са решили, че случаят
няма отношение към хода на военните действия, как
мислите?
 Да, сигурно е така. Тогава те вече бяха приключили
разследването по случая. Но момчето, казваше се Наката, все
още лежеше в безсъзнание във военната болница. Майор Тояма
имаше познати там и се интересуваше лично от случая. Така ни
се осигури възможност всеки ден да посещаваме болницата.
Нощувахме там на смени и провеждахме обстойни изследвания
на изпадналото в безсъзнание момче.
Макар и да беше в кома, организмът му функционираше
нормално. Хранеха го интравенозно, уринираше редовно.
Нощем, след като изключеха осветлението, момчето затваряше
очи и заспиваше, сутрин пак ги отваряше. При все че се
намираше в кома, изглеждаше напълно здраво. Спеше, но като
че ли нищо не сънуваше. Когато човек сънува, това може да се
разбере по характерните движения на очните ябълки и по
израза на лицето. Съзнанието реагира на сънищата. Пулсът се
ускорява. А при Наката не забелязахме нито един от тези
признаци. Пулсът, дишането и температурата бяха малко под
нормалните, но оставаха удивително стабилни.
Може да ви прозвучи странно, обаче Наката сякаш го
нямаше, а бе останало само тялото му от плът и кръв, което в
негово отсъствие поддържаше минималните необходими
жизнени функции. „Отделяне на душата от тялото“, мислех си.
Чували ли сте за това? Често се среща в японските легенди.
Душата временно напуска тялото и отива далеч-далеч, за да
изпълни някаква много важна задача. После се връща и пак се
съединява с него. В „Повест за Генджи“11 има такива духове.
Душата може да напусне тялото не само когато човек умира, но
и докато е жив, стига само той да го иска много силно. Всъщност
тази идея се е загнездила в съзнанието на японците още от
древността. Разбира се, тя не е доказана научно и на мен ми е
малко неудобно да говоря за нея дори чисто хипотетично.
Практическият проблем, с който се сблъскахме, беше как да
извадим момчето от кома. Опитахме какво ли не, за да открием
механизъм с обратно действие за премахване на хипнозата.
Доведохме родителите му и ги накарахме да го викат високо по
име. Това продължи няколко дни, но без никаква реакция от
негова страна. Опитахме всичко по силите си — пляскахме с
ръце пред лицето му, пускахме любимата му музика, четяхме му
на ухото откъси от негови учебници, носехме в болницата ястия,
които обича, с надеждата, че като вдиша мириса им, ще се
свести. Донесохме от дома му дори неговата котка, към която
бил много привързан. Въобще правехме всичко възможно, за да
го събудим, но резултатът бе буквално нулев.
След около две седмици на отчаяни опити, когато вече
нямахме никакви други идеи и бяхме изтощени и обезкуражени,
момчето само се свести. Без каквато и да било наша заслуга.
Случи се съвсем внезапно, сякаш моментът бе настъпил то от
само себе си да дойде в съзнание.

А случи ли се нещо необичайно този ден?

Нищо, което си струва да се отбележи. Беше ден като всеки

друг. В десет часа сестрата дойде да му вземе кръв. А, да…
точно накрая ръката й трепна и малко кръв от спринцовката
покапа по чаршафа. Не кой знае какво количество, а и веднага
го смениха. Само това, нищо друго необичайно. А след около
половин час малкият се събуди. Изведнъж се надигна рязко от
възглавницата, протегна се и се огледа наоколо. Беше се
свестил и от гледна точка на медицината беше здрав. Съвсем
скоро обаче разбрахме, че си е загубил напълно паметта. Беше
забравил абсолютно всичко — домашния си адрес, училището
си, лицата на своите родители. Не помнеше дори името си. Не
можеше да чете, не знаеше, че се намира в Япония, че е на
Земята. Дори не разбираше какво е Япония и какво е Земя.
Беше се върнал в света с напълно изличена памет. Нещо като
чист лист хартия.
 Глава 9
Събуждам се в гъст храсталак, лежа като пън на влажната
земя. Наоколо цари непрогледен мрак.
Главата ми е върху бодливи къпинови клонки. Поемам
дълбоко въздух, наситен с мириса на растения и пръст и с едва
доловим дъх на кучешки изпражнения. Между клоните на
дърветата просветва нощното небе. Няма луна, нито звезди, но
небето е необичайно ярко. Забулващите го облаците са като
екран, отразяващ цялата светлина от земята. Чува се далечен
вой на линейка, той приближава, после заглъхва. Като се
вслушам по-внимателно, долавям слабо свистене на
автомобилни гуми по асфалт. Следователно навярно съм
някъде в града.
Трябва да се съвзема и да се събера къс по къс като
разпръснати парченца от пъзел. Не ми се случва за пръв път,
мисля си. Като че и преди съм имал подобно усещане. Но кога?
Опитвам се да закача паметта си за нещо, но тънката нишка
тутакси се къса. Затварям очи и оставям времето да тече.
Внезапно се сещам за раницата си и ме обзема паника. Къде
ли съм я дянал? Не е възможно да съм я изгубил — всичко,
което притежавам, е вътре. Но как да я намеря в тъмното?
Понечвам да стана, а нямам сили дори да се опра на земята.
Правя усилие да вдигна лявата си ръка — защо ли е толкова
тежка? — и да приближа часовника до лицето си. Напрягам очи.
Часът е 11:26, датата — 28 май. Прелиствам мислено
страниците на дневника си. 28 май… добре — значи не съм
изгубил нито ден. Лежа тук премръзнал не от дни, а само от
няколко часа. Може би от четири часа.
28 май… ден като всеки друг. Нищо необичайно не се случи.
Ходих в спортния комплекс, после в библиотека „Комура“.
Направих редовната си тренировка на уредите, четох Сосеки на
любимия си диван. Вечерях в ресторантчето до гарата. Да, ядох
риба. Сьомга, две порции ориз, супа от мисо и салата. След
това… след това не помня какво се случи.
 Усещам остра болка в лявото рамо. Болката се появява,
когато започвам да идвам на себе си. Сигурно съм се ударил
доста силно в нещо. Разтривам мястото с дясната си ръка. Като
че няма рана, нито подутина. Да не би да ме е блъснала кола?
Но дрехите ми са здрави и само лявото рамо ме боли. Сигурно
просто съм го натъртил.
Тършувам опипом в храстите, докъдето ми стигат ръцете, но
докосвам само корави клони, сгърчени като сърцето на
измъчвано животно. Раницата я няма. Претърсвам джобовете на
панталоните си. За щастие портфейлът ми е тук.
В него има малко пари, карта ключ за хотела, фонокарта. В
джоба ми са и портмонето за дребни монети, носна кърпа и
химикалка. Като че ли нищо не липсва. Аз съм с кремав памучен
панталон, бяла тениска с шпиц деколте и джинсова риза с дълги
ръкави. И с тъмносините маратонки „Топсайдър“. Шапката ми я
няма, моята бейзболна шапка с емблема „НюЙорк Янки“. Помня,
че беше на главата ми, когато излязох от хотела. Сигурно съм я
изпуснал по пътя или съм я забравил някъде. Не е голяма
загуба. Беше евтина.
Накрая си намирам раницата, облегната на дънера на един
бор наблизо. Как е станало така, че съм я оставил там, а после
съм навлязъл в този шубрак и съм паднал в несвяст в него? Абе
къде съм? Паметта ми е като вледенена. Добре поне, че открих
раницата. Изваждам джобното си фенерче от един страничен
джоб и проверявам наличните вещи. Като че нищо не липсва.
Всичките ми пари са тук.
Мятам на гръб раницата и като прекрачвам храстите и
отмахвам клонките от пътя си, стигам до малко открито място.
Там виждам тясна пътека и тръгвам по нея, светя си с
фенерчето. Не след дълго зървам светлинки. Прилича ми на
някакъв шинтоистки храм. Значи съм загубил съзнание в
горичката зад храма.
Храмът заема доста обширна територия. Една-единствена
живачна лампа на висок стълб хвърля студена светлина към
светилището, кутията за дарения и изрисуваните свещени
дъсчици. Сянката ми изглежда странно издължена върху чакъла
на двора. Откривам името на храма на таблото за съобщения и
го запомням. Наоколо няма жива душа. Наблизо съзирам
тоалетна и влизам в нея. Оказва се сравнително чиста. Свалям
раницата, измивам си лицето и се оглеждам в замазаното
огледало над мивката. Досещах се какъв е видът ми и затова не
се изненадвам, че изглеждам ужасно. Бледо лице с хлътнали
страни, тилът ми целият в кал, косата ми стърчи във всички
посоки.
Забелязвам, че отпред на бялата ми тениска има нещо черно
като огромна пеперуда е разперени крилца. Опитвам се да го
почистя, но не се маха. Нещо лепкаво е. Бавя се нарочно,
защото трябва да се успокоя. Свалям ризата и тениската си. На
мъжделивата светлина на луминесцентната лампа разбирам
какво е — тъмночервено петно от кръв. Тя е още прясна, не е
засъхнала и е много. Приближавам петното до носа си, но не
долавям никаква миризма. Кръв има и по ризата, но е съвсем
малко и не се откроява на тъмносиния фон на плата. А на
бялата тениска е толкова ярка, че не може да се сбърка с друго.
Опитвам да изпера тениската в мивката. Кръвта, смесена с
вода, обагря в червено белия фаянс, но колкото и упорито да
търкам, петното не изчезва. Приисква ми се да запратя
тениската в поставената наблизо кофа за отпадъци, но след
кратко колебание се отказвам. Ако я изхвърля, по-добре да е
другаде. Изцеждам я, слагам я в найлонова торбичка и я пъхам
в раницата си. Намокрям косата си и се опитвам да я пригладя.
Изваждам сапун от несесера с тоалетни принадлежности и си
измивам ръцете. Те все още леко треперят. Дълго и старателно
търкам между пръстите и под ноктите — и там има кръв. С
влажна кърпа избърсвам кръвта по гърдите си. След това
обличам джинсовата риза, закопчавам я догоре и я запасвам в
панталона. Трябва да се постарая да изглеждам горе-долу
нормално, за да не привличам хорското внимание.
Но все още ме е страх, зъбите ми тракат неспирно. Нищо не
мога да направя, за да ги накарам да спрат. Изпъвам напред
ръце и ги оглеждам. И двете леко треперят. И сякаш не са моите
ръце. Като две напълно независими от мен същества. Дланите
ми горят, все едно съм стискал нажежен метален лост.
 Облягам се с две ръце на мивката и се привеждам напред,
докато главата ми опира в огледалото. Плаче ми се, но и да се
разплача, никой няма да ми се притече на помощ. Никой…

Откъде се е взела толкова много кръв по теб? Какво си

направил? Но нали не си спомняш нищо. Нямаш
наранявания, а това все пак е някаква утеха. Никъде не те
боли — освен болката в лявото рамо. Тогава кръвта не е
твоя, а чужда.
Във всеки случай не бива да оставаш повече тук. Ако в
този ти вид — целия в кръв, те завари полицейски патрул,
лошо ти се пише, приятелю. Връщането в хотела не е добра
идея. Не знаеш дали някой, готов да ти се нахвърли, не те
причаква там. Бъди много предпазлив. Може да си замесен
в някакво престъпление, за което не помниш. Може ти да си
извършителят.
Добре че си носиш всичките вещи. Винаги мъкнеш
нещата си в тази тежка раница. Сполучливо решение.
Затова не се безпокой. Няма от какво да се боиш. Всичко ще
се оправи. Та нали си най-коравото петнайсетгодишно
момче на света? Вземи се в ръце! Поеми си дълбоко дъх и
напрегни мозъка си. Нещата ще си дойдат на мястото. Но
трябва да бъдеш много внимателен. Пролята е кръв,
истинска кръв, много кръв. Докато си приказваме сега,
някой сигурно е вече по петите ти.
Така че се размърдай. Друго не ти остава. Има само едно
място, където можеш да отидеш. Ти знаеш къде.

Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, и с раницата на

гръб излизам от тоалетната. Осветеният от живачната лампа
чакъл хрущи под краката ми. Правя опит да си задействам
мозъка. Завъртам ключа, издърпвам лоста за подбуждане на
мисловна дейност. Уви, в акумулатора няма достатъчно ток и
двигателят не може да запали. Нуждая се от топло, безопасно
място, където да се скрия, за да събера сили. Къде обаче?
Единственото, което ми идва на ум, е библиотеката. Но
библиотека „Комура“ ще отвори чак утре в единайсет, а дотогава
има още много време. Къде да го прекарам?
Сядам на място, където никой не може да ме види, и вадя
мобилния телефон от раницата си. Оказва се, че още работи.
Измъквам от портфейла си листчето с номера на Сакура и
набирам цифрите. Пръстите ми все още не се подчиняват и
опитвам няколко пъти, докато изпиша правилно дългия номер.
За щастие не се включва телефонен секретар. След
дванайсетото позвъняване тя най-сетне се обажда. Представям
се.
— Кафка Тамура — повтаря тя недоволно. — Имаш ли
представа колко е часът? Утре трябва да стана рано.
— Знам, че се обаждам по никое време, и съжалявам за
безпокойството — казвам. Гласът ми скърца като несмазана
талига. — Обаче нямам избор. Малко съм загазил, а ти си
единственият човек, от когото мога да потърся съвет.
Тя не отвръща веднага. Сякаш преценява тона ми, претегля
го в ума си.
— Нещо… сериозно ли е?
— Засега не знам със сигурност, но струва ми се, че да.
Надявам се да ми помогнеш. Само този път. Обещавам повече
да не те безпокоя.
Тя мисли известно време. Не че се колебае или нещо
подобно. Просто разсъждава.
— Къде си сега?
Казвам името на храма.
— В града ли е? В Такамацу?
— Не съм много сигурен, но мисля, че е в града.
— Дори не знаеш къде се намираш? — пита тя смаяна.
— Дълга история.
Сакура въздиша дълбоко.
— Хвани такси и ела в супермаркет „Лоусън“ в квартал **,
втори блок, на ъгъла. Има голяма табела, няма как да не я
забележиш — упътва ме тя. — Имаш ли пари за такси?
— Имам.
— Добре — казва тя и затваря.
 Излизам през портата на храма и тръгвам по главното шосе с
намерение да махна на някое такси. Скоро се задава едно и
спира близо до мен. Питам шофьора знае ли къде е магазин
„Лоусън“ и той отвръща, че знае. На въпроса ми дали е далеч,
той казва, че не е и че ще ме закара дотам за хиляда йени.
Таксито спира пред входа на „Лоусън“ и аз плащам на
шофьора. Ръцете ми все още треперят леко. Слагам на гръб
раницата и влизам в магазина. Пристигнал съм много бързо и
Сакура още я няма. Купувам малка кутия прясно мляко, стоплям
го в микровълновата печка и го пия на бавни глътки. Топлото
мляко се плъзга по гърлото към стомаха ми. Поуспокоявам се.
Продавачът поглежда бегло раницата ми — явно е нащрек,
защото се опасява да не задигна нещо. Никой друг не ми
обръща внимание. Заставам до поставката за списания и като
се правя, че искам да си избера едно, поглеждам отражението
си в стъклото. Косата ми си остана рошава, но кръвта по ризата
почти не личи. Ако някой все пак я забележи, ще си помисли, че
съм се изцапал. Нищо повече. Сега ми остава само да овладея
треперенето.
След десет минути се появява Сакура. Часът е вече един
след полунощ. Носи непретенциозен зелен пуловер и избелели
дънки. Косата й е вързана на опашка, нахлупила си е тъмносиня
шапка с надпис „New Balance“. Още щом я зървам, зъбите ми
най-сетне престават да тракат. Тя се приближава бавно към мен,
оглежда ме внимателно, сякаш проверява зъбите на куче, което
се кани да купи, но не казва нищо, а само въздиша звучно и
после ме тупва два пъти леко по рамото:
— Хайде.
От „Лоусън“ до жилището й се минава през две пресечки.
Обикновена двуетажна сграда. Сакура се качва по стълбището,
изважда ключовете от джоба си и отваря зелена фурнирована
врата. Апартаментът е двустаен, с кухня и баня. Стените са
тънки, подът скърца. Вероятно тук е достатъчно светло само по
залез слънце. Чува се шум от пускане на вода в тоалетната на
съседен апартамент. Някъде изскърцва вратичка на шкаф.
Мястото е занемарено наистина, но поне се усеща, че тук
живеят хора. Купчина чинии в мивката, празни пластмасови
бутилки, разтворено списание, попрецъфтели лалета в саксия,
списък за покупки, залепен с тиксо на вратата на хладилника,
чорапи, метнати на облегалката на стол, вестник върху масата,
отворен на телевизионната програма, пепелник с няколко
угарки, дълга тънка кутия цигари „Вирджиния слимс“. Колкото и
да е странно, гледката ми действа успокояващо.
— Това е апартаментът на приятелката ми — пояснява
Сакура. — Преди време двете с нея работехме в един
козметичен салон в Токио, но миналата година й се наложи да
се прибере в Такамацу, оттук е родом. Сега пък й се
допътешества, та замина за Индия за един месец и ме помоли
да наглеждам жилището. Замествам я и на работното й място. И
тя е фризьорка. Хубаво е човек да напусне за известно време
Токио. За разнообразие. А приятелката ми много си пада по ню
ейджа. Съмнявам се да се върне след месец. Все пак Индия…
Сакура ме настанява до масата в кухнята и ми донася кутия
пепси от хладилника. Не ми дава чаша. Рядко пия кола —
съдържа много захар, вредна е за зъбите. Но сега гърлото ми е
толкова пресъхнало, че изпивам на екс цялата кутия.
— Гладен ли си? Имам само малко соба. Ако искаш…
Казвам й, че не съм гладен.
— Знаеш ли, изглеждаш ужасно.
Кимвам.
— Е, какво се случи?
— И аз бих искал да знам.
— Нямаш представа какво се е случило. Не знаеш къде си
бил. Казваш, че е дълга история — започва тя, сякаш иска да се
убеди в тези факти. — Но си загазил сериозно, така ли?
— Да — отвръщам и се чудя как по-убедително да й обясня,
че действително съм изпаднал в голяма беда.
Мълчание. Свъсила вежди, Сакура не отмества поглед от
мен.
— Всъщност ти нямаш никакви роднини в Такамацу, нали?
Избягал си от къщи.
Отново кимвам.
 — Когато бях горе-долу на твоите години, аз също избягах от
къщи. Струва ми се, че разбирам какво преживяваш. Затова ти
дадох номера си. Реших, че може да ти потрябва.
— Много ти благодаря — отвръщам.
— Тогава живеех в Ичикава, префектура Чиба. Изобщо не се
разбирах с родителите си, мразех училището. Откраднах малко
пари от нашите и се махнах. Исках да отида колкото се може по-
далеч. Бях на шестнайсет години. Стигнах чак до Абашири в
Хокайдо. Видях по пътя една ферма, отидох там и помолих да
ме вземат на работа. Ще върша всичко, викам, ще работя като
вол. Не искам да ми плащате, стига ми да имам покрив над
главата и храна. Стопанката беше много мила с мен, предложи
ми чаша чай. Рече ми да почакам малко. Седя си аз и по едно
време чувам, че някаква патрулна кола спря отвън. Полицаите
дойдоха и ме върнаха вкъщи. Личеше си, че не им е за пръв път.
Тогава си помислих: трябва да уча занаят, тъй че където и да
отида, да мога да си намеря работа. Затова напуснах
гимназията, постъпих в професионално училище и станах
фризьорка — устните й се извиват в лека усмивка. — Умно,
нали?
Съгласявам се с нея.
— Е, ще ми разкажеш ли всичко от самото начало? — пита
тя, вади цигара и я пали. — Едва ли ще заспя пак тази нощ, така
че разправяй, слушам те.
Описвам й подробно всичко от момента, в който напуснах
дома си. Но за пророчеството премълчавам, разбира се. Не на
всеки мога да разкажа за него.
 Глава 10
— Нали нямате нищо против Наката да ви нарича Кавамура?
— повтори въпроса си Наката, обръщайки се към котарака с
кафеникави ивици по козината.
Той изговори думите бавно и отчетливо, за да бъдат колкото
се може по-ясни.
Този котарак бе казал, че е виждал наблизо Гома,
изчезналата едногодишна шарена котка. Но според Наката той
имаше доста особен начин на изразяване. Това чувство бе
взаимно, тъй като и на котарака, изглежда, не му беше лесно да
го разбере. Разговорът им не вървеше, беше изпълнен с
недоразумения.
— Няма значение, главата е доста голяма.
— Извинете, но Наката не разбира какво имате предвид.
Простете, не съм особено интелигентен.
— Риба тон, ясно е като две и две четири.
— Може би искате да кажете, че обичате риба тон?
— Не. Ръцете ми са вързани, отпреди.
Наката изобщо не смяташе, че ще може лесно да се обясни с
котките. Не е шега работа котките и хората да намерят общ език.
А трябваше да се вземе предвид и още нещо: самият Наката
имаше проблеми при говорене — не само с котките, но и с
хората. Разговорът му с Оцука миналата седмица бе протекъл
гладко, но той бе по-скоро изключение. В повечето случаи дори
обменянето на елементарни фрази изискваше огромно усилие.
Сякаш във ветровит ден двама души, застанали един срещу
друг на бреговете на широка река, се опитват да си предадат
нещо с викове. И с този котарак се получаваше същото.
Той не знаеше защо, но с котките с кафеникави ивици бе най-
трудно да си на една и съща вълна. С черните, общо взето,
всичко вървеше добре. Общуването със сиамките бе най-лесно,
но за съжаление по улиците не се срещаха често изгубени
сиамки. Сиамките обикновено ги държаха затворени вкъщи и
добре се грижеха за тях. А кой знае защо, сред бродещите котки
тези на кафеникави ивици бяха най-много.
Макар и да знаеше какво да очаква, Наката изобщо не
можеше да разбере Кавамура. Кавамура лошо артикулираше
думите и Наката не схващаше значението им, нито каква е
връзката помежду им. Казаното от котарака звучеше като
загадка. При все това Наката беше безкрайно търпелив, имаше
и предостатъчно време на разположение. Той по много пъти
повтаряше един и същ въпрос и чуваше все същия отговор на
котарака. Двамата седяха на бордюра в малък детски парк,
заобиколен от домове, и разговаряха вече почти час, но
продължаваха да се въртят в кръг.
— Кавамура е просто име, с което ще се обръщам към вас.
Не означава нищо особено. Наката именува всяка котка, за да
помни по-лесно. Няма да ви създам никакви проблеми,
обещавам ви, Кавамура-сан. Позволете да ви наричам така.
В отговор Кавамура замърмори нещо неразбираемо.
Осъзнавайки, че е малко вероятно да млъкне скоро, Наката го
прекъсна и се помъчи да придвижи напред разговора им, като
още веднъж показа на Кавамура снимката на Гома.
— Кавамура-сан, това е Гома. Котката, която Наката търси.
Шарена котка на една година. Живеела е у семейство Коидзуми,
трети квартал, Ногата, но неотдавна изчезнала. Съпругата на
Коидзуми-сан отворила прозорец, котката скочила вън и
избягала. Така че бих искал да ви питам още веднъж: не сте ли
виждали тази котка?
Кавамура пак погледна снимката и кимна:
— Ако е тон, Квамура ще я върже. Ако я върже, ще търси.
— Съжалявам, но както вече казах, Наката не е много умен и
не разбира добре какво говорите. Бихте ли повторили?
— Ако е тон, Квамура опитва. Ако преследва, завързва.
— Имате предвид риба тон ли?
— Ако опитвам, е тон. Ако я завърза, Квамура.
Наката приглади ниско подстриганата си прошарена коса и
се замисли. Какво да направи, за да реши тази гатанка с рибата
тон и да излезе от лабиринта на разговора? Но колкото и да си
напрягаше ума, не можеше да намери отговор. Нямаше за какво
да се хване, а и никак не беше силен в логическото мислене.
Междувременно, напълно безразличен към всичко това,
Кавамура вдигна задна лапа и се зачеса под брадичката.
Точно в този момент на Наката му се стори, че чува зад гърба
си тих смях. Той се обърна и видя красива, елегантна сиамска
котка. Тя се намираше върху ниския бетонен зид на съседна
къща и го гледаше с присвити очи.
— Простете, но не сте ли вие Наката-сан? — попита
сиамката с мек глас.
— Да, Наката ми е името. Много ми е приятно.
— И на мен — отвърна сиамката.
— От сутринта е облачно, но едва ли ще завали скоро —
каза Наката.
— Дано да не завали.
Сиамката наближаваше средната котешка възраст. Беше
вирнала гордо опашка, а на шията й висеше нашийник с
табелка, на която бе написано името й. Имаше приятна муцунка
без грам излишна тлъстина.
— Наричайте ме Мими. Мими от „Бохеми“. В арията се пее:
„Si, Mi Chiamano Mimi.“12
— Разбирам — каза Наката, но всъщност не разбираше.
— Операта е от Пучини. Моят стопанин много обича да
слуша опера — продължи Мими и се усмихна мило. — Бих ви
изпяла тази ария, но за жалост нямам хубав глас.
— За Наката е истинско щастие да се запознае с вас, Мими-
сан.
— И за мен, Наката-сан.
— Наблизо ли живеете?
— Да, ей там, в онази двуетажна къща. Домът на семейство
Танабе. Виждате я, нали? Пред нея е паркирано кремаво BMW
530.
— Да — рече Наката.
Той нямаше представа какво е BMW, но видя кремав
автомобил. Помисли си, че сигурно него има предвид тя.
— Наката-сан — поде Мими, — аз съм котка с характер, не
обичам да говоря празни приказки и по принцип не се меся в
чуждите работи. Но този младеж — струва ми се, че го наричате
Кавамура, — честно казано, е малко чалнат. Още когато беше
котенце, едно момче го блъсна с велосипеда си и той, горкият,
си удари главата в бетонен зид. Оттогава не говори особено
смислено. Та колкото и да сте настойчив, доникъде няма да
стигнете с него. Наблюдавах ви известно време и просто не
можах да се стърпя и да не се намеся. Разбирам, че е нахално
от моя страна, но трябваше да се обадя.
— Не, моля ви, ни най-малко. Много ви благодаря, че ме
заговорихте. Боя се обаче, че умът на Наката не работи по-
добре от този на Кавамура. Ако не ми помагаха, не бих могъл да
преживявам. Всеки месец получавам помощи от губернатора.
Благодаря ви за съвета, Мими-сан.
— Доколкото разбирам, вие търсите някаква котка —
заговори Мими. — Не че подслушвах, но случайно чух разговора
ви, докато дремех тук. Гома — стори ми се, че това име
споменахте?
— Да, правилно.
— И какво? Кавамура виждал ли е Гома?
— Да, в началото така каза. Но после Наката престана да му
разбира на приказките.
— Ако нямате нищо против, Наката-сан, аз бих се опитала да
поговоря с него. Струва ми се, че две котки по-лесно ще се
разберат, а и горе-долу съм свикнала с маниера му на
изразяване. Така че ще го поразпитам и после ще ви повторя
казаното от него.
— Със сигурност по този начин много ще ми помогнете.
Сиамката кимна и грациозно като балерина скочи от
бетонния зид. Вирнала високо като дръжка на знаме черната си
опашка, тя отиде бавно при Кавамура и седна до него. Той
мигом протегна шия, за да подуши под опашката й, но сиамката
го удари с лапа по муцуната и младежът се дръпна. Без да губи
нито миг, Мими му нанесе още един удар, този път по носа.
— Сега ме слушай внимателно, безмозъчно създание! Ти,
смрадлив негоднико! — изсъска Мими и се обърна към Наката.
— Ако не го скастрите хубавичко, доникъде няма да стигнете.
Ще се разкисне и ще дрънка само глупости. Той не е виновен, че
е такъв, клетият, жал ми е за него, но какво да се прави.
 — Разбирам — съгласи се Наката, но не беше съвсем
сигурен с какво се съгласява.
Двете котки започнаха да разговарят, но приказваха толкова
бързо и тихо, че Наката не можеше да схване нищичко. С остър
тон Мими подложи Кавамура на кръстосан разпит, а младият
котарак отговаряше плахо. При всяко забавяне с отговора той
получаваше наказание — поредното безмилостно перване с
лапа. Сиамката действаше с невероятно умение. А и беше хем
изтънчена и образована. През живота си Наката бе виждал
много котки, но никога такава, която да слуша опера и да
познава различните марки коли. Той наблюдаваше с възхита как
Мими се справя бързо и ефективно.
Когато разбра всичко, което я интересуваше, тя прогони
младия котарак. Сопна му се:
— Хайде да те няма. Пръждосвай се оттук!
И той се отдалечи унило.
После общителната Мими се настани в скута на Наката.
— Мисля, че се поизясни това-онова.
— Много съм ви задължен — рече Наката.
— Този младок… Кавамура-сан действително е виждал
вашата Гома ей там, на онова тревясало място. Беше
предвидено за строеж. Някога там имаше склад за резервни
части на някаква автомобилна компания. После агенция за
недвижими имоти купи склада и го събори с намерение да
издигне висока сграда с луксозни апартаменти. Но местните
жители се противопоставиха. Заведоха съдебни дела и
строежът бе замразен. Напоследък това се случва често.
Парцелът е буренясал, никой не ходи там и това го прави
идеално свърталище за всякакви загубени животни от квартала.
Аз почти не стъпвам там — не дружа с много котки, а и не искам
да прихвана бълхи. Бълхите са като лош навик — лепнат ли ти
се веднъж, трудно ще се отървеш от тях.
— Разбирам — обади се Наката.
— Кавамура ми каза, че котката, която е виждал, е същата
като тази на снимката — плаха младичка шарена котка с
нашийник против бълхи. Не умее да говори добре. Ясно е като
бял ден, че е домашна котка, която не познава живота и се е
изгубила.
— Кога я е виждал?
— За последен път преди три-четири дена. Не помни кога
точно, зле е с ума. Но твърди, че предния ден валял дъжд.
Значи трябва да е било в понеделник. Да, в неделя валя доста
силно.
— Наката също си спомня, че валя, но е забравил в кой ден.
И какво? Повече не я видял, така ли?
— Тогава я видял за последен път. Казва, че и другите
местни котки не са я виждали. Той е безмозъчен негодник, но аз
го притиснах до стената и съм сигурна, че почти всичко, което
казва, е истина.
— Много ви благодаря.
— Няма за какво. Беше ми приятно. Обикновено общувам
само със съседските котки, които не са кой знае каква компания.
Никога не сме на едно мнение. Досадна работа. Затова
разговорът с разумен човек за мен е като глътка чист въздух.
— Да — каза Наката. — Само че Наката все още не разбира
защо Кавамура-сан непрекъснато говореше за тон. Дали имаше
предвид рибата тон?
Мими повдигна изящно предната си лява лапичка, погледна
розовата й възглавничка и се подсмихна:
— Боя се, че речникът на младежа не е много богат.
— Речникът ли?
— Искам да кажа, че владее много малко думи. За него всяка
вкусна храна е тон. Смята, че рибата тон е най-прекрасното
ястие. Няма ни най-малка представа, че съществуват и риби
като платика, писия или сериола.
Наката се окашля.
— И Наката много обича риба тон. И змиорки, разбира се.
— Аз също обичам змиорки. Но не бих яла само това.
— Съгласен съм с вас. И аз не бих ял само змиорки.
Двамата се умълчаха за кратко, унесени в мечти за змиорки.
— Котаракът спомена и още нещо — обади се първа Мими,
сякаш се беше сетила за нещо. — Скоро след като котките от
квартала си харесали незастроеното място и започнали често да
го посещават, се появил един лош човек, който ги ловял там.
Примамва ги с нещо вкусно и ги мята в огромен чувал. Другите
котки смятат, че той е хванал вашата Гома. Този тип е доста
опитен ловец и гладна, наивна котка като Гома лесно би
паднала в капана му. Казват, че отвлякъл дори няколко от
бездомните котки, които се навъртат наоколо и обикновено са
доста бдителни. Същински звяр! Няма нищо по-ужасно за една
котка от това да бъде напъхана в чувал.
— Разбира се — рече Наката и отново приглади с длан
прошарената си коса. — А какво прави с тях, след като ги хване?
— Не знам. Едно време с котешки кожи се правели
шамисените13, но днес кой свири на шамисен, а и чувам, че
използват най-вече пластмаса. В някои страни хората ядат
котки, но за щастие не и в Япония. Така че можем да изключим
тези две възможности. Какво остава, чакайте да помисля…
много котки се използват като опитни животни. Една моя
приятелка така си замина. Провели с нея някакъв
психологически експеримент в Токийския университет. Ужасна
работа! Но това е дълга история и сега няма да навлизам в
подробности. Има и разни извратени типове — за щастие не са
много, — на които просто им доставя удоволствие да измъчват
котки. Хващат някоя и й отрязват опашката например.
— Какво правят, след като я отрежат?
— Ами нищо. Просто изпитват необходимост да
издевателстват над котки. Кой знае защо, така се чувстват
добре. Има по света подобни ненормалници.
Наката се замисли, но не успя да разбере как отрязването на
котешка опашка може да е забавно.
— Значи не е изключено такъв извратен тип да е замъкнал
нанякъде Гома? — попита той.
Мими размърда дългите си бели мустаци и се намръщи.
— Страх ме е дори да си го помисля, но е възможно. Наката-
сан, не съм отдавна на този свят, ала съм виждала такива
ужасии, каквито дори не можех да си представя. Много хора си
мислят, че животът на котките е за завиждане — че по цял ден
се излежаваме на слънце без грижи и тревоги. Но котешкият
живот съвсем не е безметежен. Котките са малки, слаби, раними
същества. Нямаме нито черупка като костенурките, нито крила
като птиците. Не можем да се заравяме в земята като
къртиците, нито да променяме окраската си като хамелеоните.
Нима знае някой колко си патят котките всеки ден, как страдат,
какъв окаян живот водят! На мен ми провървя да попадна у
семейство Танабе, добри, сърдечни хора. Децата ме обичат,
глезят ме, имам всичко необходимо. Но дори моят живот
невинаги е лек. А какво да говорим за бездомните? Те
преживяват изключително трудно.
— Колко сте умна, Мими-сан! — възкликна Наката, очарован
от красноречието на сиамката.
— А, не съвсем — отвърна Мими и замижа от смущение. —
Просто се излежавам твърде много време пред телевизора и
главата ми се пълни с най-различни непотребни факти. Вие
гледате ли телевизия, Наката-сан?
— Не. Хората на телевизора говорят много бързо и не им
насмогвам. Наката схваща бавно, не може да чете, тъй че няма
голяма полза от телевизията. Понякога слуша радио, но и там
говорят бързо и Наката се изморява. Много по-приятно му е да
разговаря с котки под открито небе.
— Наистина ли? — удиви се Мими.
— Да — отвърна Наката.
— Дано с Гома не се е случило нещо лошо.
— Мими-сан, Наката иска да поогледа незастроения парцел.
— Според младия котарак онзи тип е доста едър и носи
чудновата висока шапка и ботуши. Има бърза походка. Толкова
е странен наглед, че мигом ще го разпознаете. Щом го зърнат да
идва, котките, които се събират на празното място, веднага се
разбягват във всички посоки. Но не и новодошлите, които не
знаят за него…
Наката слушаше и старателно подреждаше цялата
информация в главата си, в една по-предна преградка, за да не
забрави нито дума. Едър, носи чудновата висока шапка и
ботуши…
— Надявам се да съм ви полезна — каза Мими.
— Много ви благодаря за всичко. Ако не бяхте толкова
любезна да ме заговорите, още щях да се въртя в кръг около
онази риба тон. Оказахте ми безценна помощ.
— Знаете ли какво си мисля? — поде Мими, като гледаше
Наката със свити вежди. — Онзи тип е опасен. Много опасен. Не
можете да си представите колко опасен е всъщност. На ваше
място бих стояла настрани от онова място. Но вие сте човек, а и
все пак това ви е работата. Само че бъдете много предпазлив.
— Благодаря. Ще се постарая.
— Наката-сан, не забравяйте, че живеем в ужасен свят,
пълен с насилие, срещу което никой не е застрахован.
Предпазливостта никога не е излишна — нито за котките, нито
за хората.
— Ще запомня това — рече Наката.
Но му беше трудно да разбере къде в този свят се върши
насилие и как. Много неща оставаха непонятни за Наката, в това
число и всички, свързани с насилието.

След като се раздели с Мими, той отиде да разгледа празния

участък, който се оказа с размерите на малко игрище. Мястото
бе заградено с висока ограда от шперплатени летви, на която
имаше табела с надпис: „Строителен обект. Влизането
забранено!“ (Наката, естествено, не можеше да я прочете.) На
портата бе окачена тежка верига с катинар, но той заобиколи
отзад, намери пролука в оградата — някой беше откъртил парче
от шперплата — и проникна без проблеми вътре.
Някогашните складовете бяха съборени, но земята не бе
заравнена и подготвена за строеж и междувременно бе обрасла
с трева. В избуялия енчец, над който танцуваха две пеперуди,
можеше да се скрие дете. Тук-там се виждаха купчини пръст,
които се бяха втвърдили от дъжда и образуваха малки
хълмчета. Идеално място за котки. Не влизат хора, има най-
различни дребни твари за лов и множество скришни места.
Кавамура го нямаше. Наката забеляза само две мършави
проскубани котки, но когато ги поздрави приятелски, те го
изгледаха с неприязън и се скриха в бурените. Беше разбираемо
— никой не иска да го хванат и да му отрежат опашката. Макар
и без опашка, Наката също не гореше от желание да срещне
онзи тип. Нищо чудно, дето котките се пазеха от него.
Наката застана на едно от хълмчетата и се огледа. Наоколо
нямаше жива душа, само пеперуди пърхаха над тревите, сякаш
търсеха нещо. Той намери подходящо място за сядане, свали от
рамото си брезентовата чанта, извади две кифли с конфитюр и
се зае с обичайния си обяд. После, притворил очи, бавно и
спокойно посръбна горещ чай от малък термос. Преваляше
пладне, беше тихо. Всичко си отдъхваше в хармония и
спокойствие. Не беше за вярване, че някой би могъл се притаи
на такова място с намерението жестоко да изтезава горките
котки.
Дъвчейки, Наката поглади с длан късата си прошарена коса.
Ако не беше сам, щеше да обясни, че „Наката не е много умен“,
но за жалост беше сам. Оставаше му само да кимне няколко
пъти на себе си и да продължи да дъвче. Когато изяде кифлите,
той сгъна на четири целофана, в който бяха увити, и го прибра в
чантата си. Сетне прибра пак там и термоса, като затегна
капачето му. Небето бе забулено в облаци, но по светлото петно
високо над главата си Наката можеше да определи, че слънцето
е точно в зенита си.
Доста едър, носи чудновата висока шапка и ботуши.
Наката си опита да си представи този човек, но не знаеше
как изглеждат нито високата му шапка, нито ботушите му. През
целия си живот не бе виждал подобно нещо. „Щом го зърнеш,
веднага ще го познаеш“, бе казал Кавамура на Мими. Значи
трябва просто да почакам, докато го мярна. Определено това е
най-добрият начин. Стана и навлезе във високите треви, за да
се изпикае. Дълго се облекчава там. После отиде в края на
парцела и се скри в избуялите храсти, където остана до края на
следобеда в очакване да се появи въпросният странен тип.
Чакането беше досадно нещо. Кой знае кога щеше да дойде
онзи — може би на другия ден, а може би чак другата седмица.
Или пък никога повече да не се весне. И това не бе изключено.
Обаче Наката бе свикнал да чака безцелно, да прекарва
времето си сам, просто да седи и нищо да не върши. Той ни най-
малко не се отегчаваше.
 Наката нямаше проблем с времето. Дори не носеше
часовник. Беше придобил усет за времето. Сутрин ставаше
светло, вечер слънцето залязваше и се мръкваше. Щом се
стъмнеше, той отиваше в близката баня, а като се върнеше
оттам, си лягаше. Два дена седмично банята беше затворена и
тогава просто си оставаше вкъщи. Стомахът му подсказваше
кога е време за ядене, а щом дойдеше денят да върви за
помощите си (от любезност някой винаги го уведомяваше за
настъпването му), той знаеше, че е изтекъл още един месец. На
следващия ден отиваше да се подстриже в местната
бръснарница. Всяко лято идваха хора от службата за
обществено подпомагане и го гощаваха със змиорки, а на Нова
година му носеха оризови питки.
Тялото на Наката се отпусна, умът му спря да работи, сякаш
премина в режим на зареждане. За него това бе естествено
състояние и той още от дете, без да се замисли, използваше
този метод. Не след дълго почваше да кръжи току над границите
на съзнанието досущ като пеперуда. Отвъд тях зееше тъмна
бездна. Понякога той прехвръкваше над тези граници и се
рееше над шеметната черна пропаст. Но не се боеше от мрака,
колкото и дълбок да е той. От какво да се бои? Тази необятна
тъма, тази гнетяща тишина и този хаос бяха негови стари
приятели. Той вече бе част от техния свят и го разбираше добре.
В този свят нямаше нито йероглифи, нито дни от седмицата,
нито страховит губернатор, нито опера, нито BMW-ета. Нямаше
ножици, нито високи шапки. От друга страна обаче, там нямаше
и апетитни змиорки, нито вкусни кифли с конфитюр. Имаше
всичко, но липсваха отделни части. И по тая причина не беше
необходимо едното нещо да се сменя с друго. Нямаше нужда да
се премахва това и да се заменя с онова. Не ти се налага да си
напрягаш мозъка с мъчни въпроси, а просто се оставяш този
свят да те погълне. За Наката нямаше нищо по-добро.
От време на време го налягаше дрямка. Но дори тогава
сетивата му бяха будни и държаха парцела под наблюдение. Ако
се случеше нещо, ако дойдеше някой, той щеше да отвори очи и
да стори необходимото. Небето беше забулено от край до край
със сиви облаци, но като че не се канеше да вали. Всички котки
го знаеха. Знаеше го и Наката.
 Глава 11
Когато свършвам разказа си, е вече доста късно. Сакура седи
до кухненската маса и през цялото време слуша внимателно,
подпряла глава на ръцете си. Казвам й, че всъщност съм на
петнайсет години и съм гимназист, че съм откраднал пари от
баща си и съм избягал от дома ни в Накано, Токио. Разказвам й
как съм се настанил в един хотел в Такамацу и прекарвам дните
си в четене в библиотека. И как съвсем внезапно съм се
намерил целият в кръв, припаднал близо до някакъв храм.
Разказвам й всичко. Е, почти всичко. Има важни неща, за които
не мога да говоря.
— Тоест майка ти ви е напуснала заедно с по-голямата ти
сестра, когато си бил само на четири години! Зарязала ви е, теб
и баща ти.
Вадя от портфейла си снимката, на която сме със сестра ми
на морския бряг, и я показвам на Сакура.
— Това е сестра ми.
Сакура поглежда снимката и ми я връща безмълвно.
— Оттогава не съм я виждал — обяснявам. — И мама също.
Тя нито веднъж не ми се обади. Не знам къде е сега. Дори не
помня как изглежда. Не са останали никакви нейни снимки.
Спомням си докосването й, мириса на кожата й, но не и лицето
й.
— Хм — обажда се Сакура и ме поглежда, присвила очи. —
Сигурно не ти е никак лесно.
— Да, така е…
Тя продължава да ме гледа мълчаливо.
— И не се разбираше с баща си, така ли? — пита след
малко.
Не се разбирах ли? Как да отговоря на този въпрос? Не
казвам нищо, само вдигам рамене.
— Глупав въпрос. Ако всичко беше наред, нямаше да
избягаш от къщи — констатира Сакура. — Значи си избягал и
днес внезапно си изпаднал в безсъзнание или в безпаметство.
Така ли?
— Да.
— Случвало ли ти се е друг път такова нещо?
— Да. Понякога — не крия аз. — Изпадам в ярост и сякаш ми
изгаря бушон. Като че ли някой натиска превключвател в главата
ми и тялото ми започва да прави каквото си иска, без умът ми да
може да реагира. Сякаш съм аз, но и не съм аз.
— Губиш самоконтрол и си в състояние да извършиш
насилие, това ли имаш предвид?
— Да, случвало ми се е няколко пъти.
— Наранявал ли си някого?
Кимвам.
— Два пъти… Но нищо сериозно.
Тя се замисля.
— Нещо такова ли се случи и сега?
Поклащам глава.
— Не, това ми е за пръв път. Не знам какво е станало и
въобще нищо не мога да си спомня. Сякаш паметта ми е
изтрита. Никога преди не съм преживявал подобно нещо.
Тя взема тениската, която изваждам от раницата си, и
разглежда внимателно неизпралото се кърваво петно.
— Та последното, което си спомняш, е как вечеряш, така ли?
В някакъв ресторант до гарата?
Кимвам.
— А всичко, което се е случило след това, ти се губи.
Намерил си се проснат в храстите зад онзи храм. Близо четири
часа по-късно. С изцапана с кръв тениска и болки в лявото
рамо?
Отново кимвам. Тя донася карта на града, разгръща я на
масата и пресмята на око разстоянието между гарата и храма.
— Не е много далеч, но пеша е доста път. И как така си се
озовал там? Хотелът ти е в противоположната посока от гарата.
Бил ли си преди в този храм?
— Не, никога.
— Свали си ризата — казва Сакура.
 Събличам се гол до кръста, тя минава зад мен и стиска
силно лявото ми рамо. Пръстите й така се впиват в плътта ми,
че неволно изохквам. Това момиче е доста яко.
— Боли ли?
— Боли ами — отвръщам.
— Ударил си се в нещо твърдо. Или са те ударили с нещо.
— Нищо не си спомням.
— Струва ми се, че костта е наред — казва тя и започва да
разтрива мястото. Усещането от докосването на пръстите й е
приятно независимо от болката. Когато й го казвам, тя се
усмихва. — Имам талант за масаж. Затова се изхранвам като
фризьорка. — Тя разтрива още малко рамото ми, после добавя:
— Не изглежда да е нещо сериозно. Наспи се добре и ще ти
мине.
Сакура взема тениската ми, пъхва я в найлоновата торбичка
и я хвърля в кофата за отпадъци. После оглежда джинсовата ми
риза и я слага в пералнята. После рови в скрина и намира бяла
тениска. Подава ми я, чисто нова бяла тениска с надпис на
английски — Maui Whale Watching Cruise14 — и картинка с
подаваща се от водата опашка на кит.
— Тази е най-голямата мярка от всички. Не е моя, но не се
притеснявай. Сигурно някой й я е подарил. Може да не ти
харесва, обаче я използвай на първо време.
Обличам я и тя точно ми става.
— Добре ли е? Носи я със здраве — казва Сакура.
— Благодаря.
— Та значи никога преди не ти се е случвало да си толкова
дълго в безсъзнание? — пита тя.
Кимвам, после затварям очи, опипвам новата тениска,
помирисвам я.
— Сакура, много ме е страх — признавам си. — И аз не знам
защо. Може да съм осакатил някого. Не помня какво ми се е
случило, че целият да съм в кръв. Ако съм извършил
престъпление, ще трябва да понеса отговорността независимо
дали си спомням, или не какво съм направил. Нали?
— Чакай малко. Може да ти е потекла кръв от носа. Вървял
си по улицата, замислен за нещо, хакнал си се в някой стълб и
ти е потекла кръв от носа. Нима е невъзможно? Разбирам те,
притеснен си, но хайде да се помъчим да не мислим за най-
лошите варианти, съгласен ли си? Поне не тази нощ. Утре ще
прегледаме вестниците, ще видим новините по телевизията. Ако
действително се е случило нещо сериозно, веднага ще научим.
И после вече ще мислим. Човек може да се изцапа с кръв по
най-различни причини. Обикновено нещата не са чак толкова
зле, колкото изглеждат. Като жена съм свикнала да виждам
количества кръв… всеки месец. Сигурно разбираш какво имам
предвид?
Кимвам и чувствам, че се изчервявам леко. Тя сипва малко
нескафе в голяма чаша, налива вода в едно чайниче и я слага
на котлона. Докато я чака да заври, пали цигара, дръпва няколко
пъти и я угасва със струя вода от чешмата. Замирисва на
ментолов дим.
— Извинявай, но искам да те питам нещо. Може ли?
— Да.
— Спомена, че сестра ти е била осиновена. Значи
семейството ти я е осиновило, преди да се родиш. Нали?
— Да, така е — отвръщам. — Не знам по каква причина, но
родителите ми са я взели. По-късно съм се родил аз. Може би не
са очаквали, че тъй ще стане.
— Значи те са ти истински родители.
— Доколкото знам, да — отвръщам й.
— Но когато майка ти е напуснала дома ви, тя е взела не теб,
а сестра ти, с която няма кръвна връзка. Твърде необичайна
постъпка за жена.
Премълчавам.
— Защо го е направила?
Поклащам глава:
— Нямам никаква представа. И аз съм си задавал този
въпрос безброй пъти.
— Сигурно ти е криво.
Криво ли?
— Не знам. Но ако някой ден се оженя, не мисля, че ще имам
деца. Едва ли ще се разбирам с тях.
 — Моят случай не беше чак толкова тежък като твоя — казва
Сакура, — но през цялото време не се разбирах с родителите си
и поради това извърших сума глупости. Така че си представям
как се чувстваш. И все пак не бързай да вземаш категорични
решения. На този свят няма нищо абсолютно.
Тя стои пред кухненската печка и пие на глътки нескафе. От
голямата й чаша с картинка на анимационните герои Мумин и
семейството му се вдига пара. И двамата мълчим.
— Нямаш ли някакви роднини, които да ти помогнат? — пита
след малко тя.
— Не — отвръщам. — Родителите на баща ми са починали
много отдавна. Той няма нито братя, нито сестри, ни чичовци, ни
лели. Не знам доколко е вярно това. Не съм проверявал. Така
или иначе, не поддържа никакви отношения с роднини. Няма и
приятели. Никога не съм чувал и за родственици от страната на
майка ми. Та аз не знам дори името й.
— Като те слушам, имам чувството, че баща ти е същински
пришълец от космоса — казва Сакура. — Сякаш е дошъл от
далечна планета, превъплътил се е в човешки образ, отвлякъл е
земна жена и си се родил ти. Може така да е създал и други
потомци. Майка ти е разбрала, изплашила се е и е избягала.
Като в научнофантастичен филм.
Не знам какво да кажа.
— Шегувам се — казва тя и се усмихва широко. — Излиза, че
в целия огромен свят единственият човек, на когото можеш да
разчиташ, си самият ти.
— Така изглежда.
Облегната на мивката, тя отпива няколко глътки кафе.
— Аз ще поспя малко — споделя, сякаш изведнъж се е
сетила. Минава три. — Трябва да стана в седем и половина,
така че няма много време за сън, но по-добре малко, отколкото
никак. Трудно се работи, когато не си спал цяла нощ. Ти какво
смяташ да правиш?
— Нося си спален чувал — казвам й — и ако не ти преча,
просто ще се настаня в някой ъгъл. — Изваждам от раницата
сгънатия на малък стегнат вързоп спален чувал, разгъвам го и го
разполагам на пода.
 Сакура ме наблюдава с любопитство.
— Истински скаут — казва тя.
След това тя угасва лампата и си ляга. Аз се пъхам в
спалния чувал, затварям очи и се опитвам да заспя. Но не мога
да залича от съзнанието си окървавената бяла тениска. Дланите
ми все още парят като изгорени. Отварям очи и се втренчвам в
тавана. Някъде у съседите се чува скърцане на под и шум на
течаща вода. До слуха ми долита далечен вой на линейка, в
нощния мрак го чувам неестествено ясно.
— Не можеш да заспиш ли? — пошепва Сакура в тъмното.
— Не мога — отвръщам.
— И аз. Не трябваше да пия кафе. Глупаво беше — тя пали
нощната лампа над леглото си, поглежда колко е часът и пак я
гаси. — Надявам се да не ме разбереш погрешно, но… ела при
мен, ако искаш. Като сме заедно, може да заспим.
Измъквам се от спалния чувал и се пъхвам под нейните
завивки. По боксерки и тениска съм. Тя е с бледорозова пижама.
— Имам приятел в Токио — подзема тя. — Не е кой знае
какво, но го харесвам. Не ми трябва друг. И никакъв секс освен с
постоянния партньор. Може да не изглеждам такава, но по
отношение на секса съм с твърде строги разбирания. Наречи ме
старомодна, ако искаш. По-рано не бях такава, доста си
полудувах. Сега обаче е друго. Така че не си въобразявай нищо.
Просто сме като брат и сестра. Разбра, нали?
— Да.
Тя обвива с ръце раменете ми и силно ме притиска към себе
си. Бузата й се допира до челото ми.
— Горкичкият ми!
Не е нужно да казвам, че веднага се възбуждам. Много съм
твърд, с други думи. А и лежа така, че няма как да не докосна с
него бедрото й.
— О, моля ти се! — възкликва тя.
— Извинявай — почвам да се оправдавам. — Не исках, но
това е по-силно от мен.
— Разбирам — казва тя. — Знам, че ти е трудно да се
овладееш. Но какво да се прави.
Кимвам в мрака.
 Тя се колебае за миг, после смъква боксерките ми и нежно
обгръща с ръка твърдия ми като камък член. Като че иска да
провери нещо. Като лекар, който мери пулс. Усещам
докосването на меката й длан и давам воля на въображението
си…
— На колко години е сега сестра ти?
— На двайсет и една. Шест години е по-голяма от мен.
Тя се замисля.
— Искаш ли да се видите?
— Може би.
— Може би ли? — ръката й стиска члена ми малко по-силно.
— Какво значи може би! Нима искаш да кажеш, че нямаш
особено желание да я видиш?
— Не знам за какво бихме си говорили, а може и тя да не
иска да ме види. Същото важи и за майка ми. Възможно е и
двете да не искат да имат нищо общо с мен. На кого ли съм
притрябвал? Заминали са си и точка. — Без мен, добавям наум.
Сакура мълчи. Ръката й ту отпуска, ту стяга мъжкото ми
достойнство. Покрай това възбудата ми ту намалява, ту се
засилва.
— Искаш ли да свършиш?
— Може би.
— Пак може би?
— Много искам — поправям се аз.
Тя въздъхва леко и започва бавно да движи ръката си.
Усещането е неописуемо. Не просто движение нагоре-надолу, а
нещо като пълен масаж. Пръстите й ласкаво галят члена и
тестисите ми. Затварям очи и дишам учестено.
— Но да не си ме докоснал. И ми кажи, когато наближи да
свършиш, да не изцапаме чаршафите.
— Добре.
— Как се справям?
— Фантастично.
— Нали ти казах, че по рождение съм със златни ръце. Само
че това сега няма нищо общо със секса. Просто ти помагам да
се облекчиш, и толкова. Имал си тежък ден, много си напрегнат
и няма да заспиш иначе. Разбираш, нали?
 — Да. Имам една молба към теб.
— Каква?
— Може ли да си те представям гола?
Ръката спира да се движи и Сакура ме поглежда в очите.
— През цялото време си ме представяш гола ли?
— Да. Опитвам се, но не мога да престана.
— Не можеш ли?
— Да. Не е телевизор да се изключи.
Тя се засмива развеселена.
— Не те разбирам. Не можеш ли просто да си представяш
каквото си искаш, без да ми го съобщаваш? Защо ти е моето
разрешение? Все едно няма как да разбера какво си
фантазираш.
— Но аз не мога така. Въображението е важно нещо и
помислих, че е по-добре да се извиня. Няма значение дали ще
узнаеш, или не.
— Ти си бил много изтънчен младеж — изрича едва ли не с
възхита тя. — Та като го казваш, ми се струва, че не е никак
лошо да се извинява човек за такива неща. Добре де, имаш
разрешението ми. Въобразявай си каквото си щеш.
— Благодаря.
— Е, как е? Красиво ли е тялото ми в твоето въображение?
— Страхотно — отвръщам.
Скоро в долната половина на тялото ми започва да се
разлива усещане за слабост, сякаш плувам в гъста течност.
Когато й го казвам, тя грабва хартиена салфетка от кутия до
възглавницата си и ми помага да стигна до оргазъм.
Насъбралата се в мен енергия изригва на няколко силни
тласъка… Малко по-късно тя отива в кухнята, изхвърля
салфетката и си измива ръцете.
— Извинявай — измънквам аз.
— Всичко е наред — обажда се тя и се сгушва под одеялото.
— Като се извиняваш така официално, ме притесняваш. Това е
нещо естествено, обикновена физиология. Е, как е… поолекна
ли ти?
— Да, определено.
 — Радвам се. — Тя се замисля за миг, после продължава: —
Знаеш ли какво ми мина през ум… Колко интересно би било, ако
бях онази твоя сестра.
— Би било чудесно — казвам.
Тя прокарва леко длан по косата ми.
— Сега искам да спя, хайде, отивай си пак в спалния чувал.
Не спя добре, ако не съм сама в леглото, а и не бих понесла
твърдият ти член да ме разбуди призори.
Връщам се в спалния си чувал и затварям очи. Заспивам и
спя дълбоко за пръв път, откакто съм избягал от къщи. Сякаш
съм в огромен асансьор, който бавно ме спуска все по-дълбоко
в земните недра. Всяка светлина угасва, всеки звук заглъхва.

Когато се събуждам, Сакура вече е отишла на работа. Девет

часът е. Рамото почти не ме боли — точно както бе казала тя.
На масата в кухнята намирам сгънат сутрешен вестник, бележка
от Сакура и ключ.
На бележката пише: Гледах новините в седем и прехвърлих
целия вестник, но не попаднах на никакви съобщения за
произшествия в района. Така че няма защо да се безпокоиш.
Добра новина, нали? В хладилника не че има кой знае какво, но
си вземи каквото намериш. Чувствай се като у дома си. Ако
искаш, остани тук. Ако излизаш, пъхни ключа под
изтривалката.
Вземам от хладилника кутия мляко, проверявам дали не е
изтекъл срокът на годност и заливам с него малко корнфлейкс.
Сварявам вода и си правя чаша чай „Дарджилинг“. Запичам на
тостера две филийки и ги изяждам, намазани с нискомаслен
маргарин. После разгръщам вестника и преглеждам страницата
с местните новини. Не се споменава за никакви произшествия и
случаи на насилие в този район. Въздъхвам с облекчение,
сгъвам вестника и го връщам на мястото му. Добре поне, че
няма да ми се налага да бягам от ченгетата. Но за по-сигурно
решавам да не се връщам в хотела. Така и не ми става ясно
какво се е случило през онези четири часа.
 Обаждам се в хотела. В слушалката се чува мъжки глас,
който не мога да разпозная. Казвам, че напускам хотела. Старая
се гласът ми да звучи като на възрастен човек. Платил съм
сметката си предварително, така че не би трябвало да има
проблем. В стаята ми са останали някои лични вещи, но те не
ми трябват повече, тъй че могат да постъпят с тях както намерят
за добре. Служителят прави справка на компютъра и
потвърждава, че сметката е платена.
— Всичко е наред, Тамура-сан — казва той. — Отписваме ви.
Не е нужно да връщате електронната карта ключ.
Благодаря му и затварям телефона.
Вземам душ. Бельото и чорапите на Сакура съхнат в банята.
Старая се да не ги гледам, а да се съсредоточа върху
обичайното дълго миене на тялото си. Мъча се, доколкото е
възможно, да не мисля и за снощи. Измивам си зъбите и си
обувам чисти шорти. Сгъвам спалния чувал и го натъпквам в
раницата, после си изпирам мръсните дрехи в пералнята. Няма
сушилня и затова, след като ги вадя от центрофугата, ги сгъвам
и ги слагам в найлонова торбичка, а после в раницата. Мога да
ги изсуша по-късно в някоя пералня с монети.
Измивам всички натрупани в мивката чинии, изцеждам ги,
изсушавам ги и ги редя на полицата. После пренареждам
продуктите в хладилника, изхвърлям развалените. Някои от тях
вонят — плесенясали броколи, стари жилави краставици,
пакетче тофу с отдавна изтекъл срок на годност. Прехвърлям в
други съдове храните, които още стават за ядене, и забърсвам
разлят сос. Изхвърлям фасовете от пепелника, събирам
разпръснатите стари вестници и минавам пода с прахосмукачка.
Сакура може да е добра масажистка, но определено е лоша
домакиня. Решавам да изгладя ризите и блузите й, натъпкани
безразборно в скрина, и се замислям дали да не отида да
напазарувам и да й направя вечеря. (Вкъщи се стараех да
върша сам цялата домакинска работа, за да не ми тежи, когато
стана самостоятелен.) Но си казвам, че това все пак би било
малко прекалено.
След като съм се потрудил добре, сядам на масата и
оглеждам жилището. Знам, че не бива да се задържам тук
твърде дълго. Иначе ще съм с почти постоянна ерекция и играта
на въображението ми няма да престане. Няма да мога да
извърна очи от тънките черни пликчета, съхнещи в банята, и все
ще моля Сакура за разрешение, когато ми се прииска да си
пофантазирам. И най-вече, едва ли ще мога да забравя какво
направи тя за мен снощи.
Оставям й писмо — няколко реда, написани с изтъпения
молив в бележника до телефона. Благодаря. Наистина много
ми помогна. Извинявай, че те събудих посред нощ. Но нямах
към кого друг да се обърна за помощ. Спирам за малко да
помисля какво да напиша по-нататък. Правя кратка разходка из
стаята. Благодаря ти, че ме приюти за цялата нощ и задето
каза, че мога да остана тук колкото искам. Би било чудесно,
но не ми се ще да те притеснявам повече. Не бива да оставам
по много причини. Трябва да се оправям сам. Надявам се, че ще
запазиш поне частица от добротата си за мен за следващия
път, когато изпадна в беда.
Отново правя пауза. Някой от съседите е усилил докрай
звука на телевизора си, тече сутрешно токшоу за домакини.
Участниците само се надвикват, а и рекламите са не по-малко
кресливи и неприятни. Седя до масата, въртя в ръка изтъпения
молив и се опитвам да си събера мислите. Честно казано
обаче, не мисля, че заслужавам твоята добрина. С всички сили
се стремя да стана по-добър човек, но все не се получава.
Надявам се, че когато се срещнем следващия път, ще съм
постигнал нещо. Само че не знам дали ще се получи.
Благодаря ти за снощи. Беше прекрасно.
Оставям писмото на масата под една чаша, мятам на гръб
раницата си и излизам. Ключа оставям под изтривалката според
указанията на Сакура. Насред стълбището дреме котарак на
черни и бели петна. Сигурно е свикнал с хората, тъй като не се
помръдва да ми направи път. Сядам до него и галя едрото му
тяло. Докосването на козината му буди спомени. Котаракът
притваря очи и започва да мърка от удоволствие. Дълго седим
на стълбището и се наслаждаваме на тази споделена
интимност. Накрая се сбогувам с него и излизам на улицата.
Вали ситен дъждец.
 Напуснал съм евтиния хотел и жилището на Сакура и не
знам къде ще пренощувам. Трябва да намеря подслон преди
залез слънце. Но къде да го търся? Решавам да хвана влака до
библиотека „Комура“. Там може да се уреди нещо. Кой знае
защо, просто имам предчувствие, че така ще стане.
Явно съдбата е решила да ме поведе в още по-странна
посока.
 Глава 12
19 октомври 1972 г.

Уважаеми Професоре,

Моето неочаквано писмо до Вас сигурно ще Ви изненада.

Моля да ми простите дързостта, че Ви пиша. По всяка
вероятност името ми вече се е изтрило от паметта Ви. Преди
време бях учителка в малко начално училище в префектура
Яманаши. Може би това ще Ви припомни нещо за мен. Бях
класна ръководителка на онази група деца, с които при една
разходка сред природата се случи странен инцидент: всички
изпаднаха в безсъзнание. Малко по-късно, както може би си
спомняте, Вие и Ваши колеги от Токийския университет заедно с
неколцина военни посетихте нашия град, за да проведете
разследване. Тогава няколко пъти се срещнах и разговарях с
Вас.
Впоследствие често срещах името Ви на видно място в
печата и с дълбоко възхищение следях кариерата и
постиженията Ви, спомнях си за нашето запознанство, за Вас и
за деловия Ви енергичен маниер на говорене. Имах честта да
прочета няколко от трудовете Ви. Винаги съм била силно
впечатлена от Вашата проницателност и от дълбочината на
съжденията Ви. Ние, хората, сме безкрайно самотни на този
свят, но тези спомени ме убеждават в правотата на твърдението
Ви, че всички сме свързани в едно цяло от една изначална
памет. Имало е моменти в собствения ми живот, когато съм
чувствала същото. От все сърце Ви желая още много успехи.
След онзи случай аз продължих да преподавам в същото
начално училище. Но преди няколко години ненадейно се
разболях и дълго лежах в многопрофилната болница в Кофу, а
после реших да напусна училището. Лекувах се почти година —
в болницата и у дома, но за щастие оздравях напълно, а когато
окончателно ме изписаха от болницата, създадох в нашия град
малко частно подготвително училище. Сега при мен учат деца
на бившите ми ученици. Времето лети и не може да бъде
спряно, колкото и банално да звучи това.
През войната загубих своя съпруг и баща си, а в смутните
времена след капитулацията — и майка си. Брачният ми живот
бе като миг и със съпруга ми не успяхме да си родим деца.
Останах съвсем сама. Не бих казала, че животът ми беше
щастлив, но за мен бе голямо благо да мога да преподавам
толкова години, да обуча толкова деца. Благодарна съм на
съдбата за това. Ако не беше професията ми, мисля, че нямаше
да оцелея.
Осмелявам се, г-н Професоре, да Ви пиша, защото така и не
можах да забравя случилото се в гората през есента на 1944-та.
Оттогава изминаха двайсет и осем години, но си спомням всичко
толкова ясно, сякаш е било вчера. Тези спомени са винаги с мен
и не ме напускат — като моя сянка. Безброй безсънни нощи съм
прекарала в размисъл за това събитие. То често ми се явява и
насън.
Дори ми се струва, че този случай сложи отпечатък върху
целия ми живот. Винаги когато срещна някое от онези деца
(половината от тях и сега живеят тук, в града, и са вече над
трийсет и пет годишни), не мога да не си задам въпроса как им
се е отразил този инцидент — на тях, а и на мен. Такова тежко
преживяване несъмнено е оказало трайно въздействие върху
физиката и психиката ни. Не би могло да не повлияе. Чувствам
го, но изобщо не разбирам в какво се изразява това въздействие
и колко е силно.
Както Ви е добре известно, г-н Професоре, военните пазеха в
тайна случилото се. По време на окупацията от американското
военно командване проведоха собствено разследване, също
секретно. Японци или американци, военните винаги действат по
един и същ начин. Дори след края на окупацията и отмяната на
цензурата в пресата не се появиха никакви материали по
темата. Но това все пак е разбираемо — вече бяха минали
няколко години, а и никой не беше починал по причина на
инцидента.
 Ето защо почти никой не узна за случая. През войната имаше
толкова ужасни събития, загинаха милиони хора и затова не
мисля, че някой би бил удивен от случилото се в нашия малък
град. Дори тук малцина си спомнят за инцидента, а на
засегнатите не им се говори за него. Явно не им е особено
приятно да се връщат към спомените оттогава и се стараят да
избягват разговори за случилото се.
Всичко се забравя. Дори ужасите на тази страшна война,
хилядите жертви са вече далечно минало. Дотолкова сме
погълнати от всекидневието си, че много важни събития ни се
изплъзват от паметта и като угаснали стари звезди вече не
кръжат в орбитата на съзнанието ни. Всеки ден трябва да
мислим за твърде много неща, трябва да усвояваме толкова
много нова информация. Нов живот, нови знания, нови
технологии, нова терминология… От друга страна, колкото и
време да е минало, каквото и да се е случило междувременно,
има неща, които не можем да забравим никога, неизличими
спомени, които остават до сетния ни час. Такъв е за мен
споменът за онзи инцидент в гората.
Да, знам, че може би е вече късно да се говори за това, че
ще кажете, че е безсмислено да се обсъжда станало преди
толкова време събитие. Бих Ви разбрала, ако мислите така. Ала
има нещо, свързано с този случай, което искам да Ви съобщя,
докато съм още жива, за да ми олекне на душата.
През войната ние, разбира се, бяхме поставени под силен
идеологически натиск и не можехме да говорим свободно за
каквото и да било. При срещите ми с вас, г-н Професоре, винаги
присъстваха военни и аз не бях откровена докрай. А и тогава не
знаех нищо за Вас и за Вашата работа и на мен, младата жена,
не ми се искаше да се разкривам пред непознат човек. Затова
скрих отделни факти. С други думи, при официалните срещи
преднамерено изопачих някои от данните по случая. Към тази
не съвсем вярна история се придържах и при разговорите си с
американските военни, които проведоха разследване след
войната. От страх и може би от чувство за приличие повторих
същите лъжи. Не е изключено това да е затруднило
разследването и да е изкривило последвалите изводи. Не,
всъщност знам, че точно така е станало. Тази мисъл ме
измъчваше години наред. Срамувам се от постъпката си.
Ето защо реших да се обърна към Вас с това мое дълго
писмо. Вие сте много зает човек и вероятно ще Ви отегча. Ако е
така, приемете го за брътвежи на застаряваща жена и
изхвърлете писмото. Но аз просто изпитвам потребност, докато
все още е възможно, да призная в писмен вид всичко, което се
случи тогава, и да предам написаното на когото трябва.
Възстанових се от заболяването си, но не се знае дали
състоянието ми няма пак да се влоши, нито кога ще се случи.
Надявам се, че ще имате предвид въпросното обстоятелство.

В нощта преди да заведа децата на разходка в гората,

сънувах съпруга си. Случи се малко преди разсъмване. Бяха го
мобилизирали и изпратили на фронта. Сънят бе невероятно
ярък и чувствен — от онези, при които не можеш да различиш
сън от реалност.
Със съпруга ми се бяхме излегнали на голяма плоска скала
близо до билото на планина и се любехме. Скалата беше
светлосива, широка две татами, тоест около три метра, влажна и
хлъзгава. Небето бе облачно и като че всеки момент щеше да се
извие буря, но беше тихо. Наближаваше залезът и птиците
бързаха да се приберат в гнездата си. А ние се любехме
безмълвно под открито небе. Бяхме се оженили наскоро, а не
след дълго войната щеше да ни раздели. Аз изгарях от страст.
Изпитвах неописуемо блаженство. Опитвахме най-различни
пози, правехме го отново и отново, стигайки многократно до
оргазъм. Но странното е, че и двамата по природа сме твърде
сдържани. Никога не бяхме експериментирали в секса с такава
страст. Поне аз нито веднъж не бях изпитвала толкова силни
приливи на наслада. Но в съня ми не бе останала и следа от
въздържаността ни. Съвкупявахме се като животни.
Когато отворих очи, навън все още бе тъмно. Чувствах се
много странно. Усещах тялото си натежало, все още имах
усещането, че съпругът ми е в мен. Сърцето ми биеше до
пръсване, дишането ми бе учестено. Бях влажна като след
полов акт. Сякаш всичко се бе случило не насън, а наяве.
Неудобно ми е да го кажа, но тогава мастурбирах, за да утоля
силното си желание.
После както обикновено отидох до училището с колелото си,
а оттам поехме с децата на излет до Ован яма. Впечатленията
от присънилото ми се не ме напускаха дори когато се
изкачвахме по планинската пътека. Щом затворех очи, си
представях как съпругът ми прониква в мен, как спермата му се
разлива по стените на утробата ми. Прегръщах го силно,
разтварях краката си докрай и обхващах с тях бедрата му. Водех
децата нагоре по хълма, изпаднала в унес. Имах чувството, че
случващото се е продължение на онзи ярък еротичен сън.
Изкачихме се на хълма и стигнахме до мястото, закъдето
бяхме тръгнали. Децата тъкмо се приготвяха да търсят гъби,
когато ненадейно ми дойде мензисът доста преди очакваната
дата. Последният ми цикъл бе приключил само преди десет
дена. Дотогава винаги ми идваше точно на деня. Предположих,
че еротичният сън е провокирал процеси в организма ми и
резултатът беше налице. Аз, естествено, въобще не бях
подготвена и при това се намирахме на съвсем неподходящо
място, в гората, далеч от града.
Казах на децата да си починат малко и навлязох сама
навътре в гората, за да се оправя някак. Носех със себе си
няколко кърпи. Имаше много кръв и, разбира се, страшно се
разстроих, но се надявах да издържа, докато се върнем в
училището. В главата ми беше такава бъркотия, изобщо не
можех да си събера мислите. Изпитвах срам — заради този
откровен сън, задето бях мастурбирала и се бях отдала на
сексуални фантазии дори в присъствието децата. По принцип
имах строго отношение към подобен род неща.
Пратих децата за гъби и си помислих, че трябва да съкратим
разходката и да се върнем по-рано. Само да можех час по-скоро
да се добера до училището… Седнах и започнах да наблюдавам
децата, броях ги и гледах да не ги изпускам от поглед.
След известно време забелязах, че едно от момчетата върви
към мен и носи нещо в ръце. Казваше се Наката — същият,
който не дойде в съзнание и дълго лежа в болница. Носеше
изцапаните с кръв кърпи, които бях използвала. Ахнах от
изумление, не можах да повярвам на очите си. Бях ги
изхвърлила доста далече, на такова място, където децата
нямаше как да стигнат и да ги намерят. Нали разбирате, за
жените това е повод за най-силно неудобство и се стараят тези
неща да не попадат пред ничии очи. Не можех да си обясня как
Наката ги е намерил.
Без да съзнавам какво върша, аз се нахвърлих върху
момчето. Стиснах го за раменете и няколко пъти силно го
зашлевих по бузите. Може да съм изкрещяла нещо. Не помня.
Умът ми се бе размътил, не се владеех. Смущението ми сигурно
е било толкова силно, че според мен бях като превъртяла.
Никога преди не бях удряла дете. Но в онзи момент не бях на
себе си.
Изведнъж забелязах, че всички деца са обърнали погледи
към мен. Някои стояха прави, други седяха, но всички ме
гледаха. Всичко бе пред очите им — аз, бледа като платно,
Наката, паднал на земята от ударите ми, изцапаните с кръв
кърпи. Времето сякаш бе спряло. Никой не помръдваше, никой
нищо не казваше. Лицата на децата бяха безизразни като
бронзови маски. В гората се възцари тишина. Чуваше се само
чуруликането на птичките. Тази сцена и сега е като жива пред
мен.

Не знам колко време мина. Вероятно не много, но на мен ми

се стори цяла вечност. Вечност, накарала ме да стигна досами
ръба на вселената. Скоро дойдох на себе си. Светът около мен
бе възвърнал багрите си. Скрих зад гърба си окървавените
кърпи и вдигнах Наката от земята, прегърнах го и му поисках
прошка. Сгреших, моля те, прости ми, говорех му. Но той като че
още бе в шок. Гледаше ме с празен поглед и явно не чуваше
думите ми. Стиснала го в прегръдките си, се обърнах към
другите деца и им казах да продължат да търсят гъби. Те
веднага се подчиниха и може би дори не разбраха какво се бе
случило току-що. Всичко бе твърде необичайно и неочаквано.
 Останах така известно време, притиснала Наката към себе
си. Искаше ми се да умра на място или да потъна вдън земя.
Някъде там, отвъд хоризонта, бушуваше войната, страшна и
жестока, умираха много хора. Вече не разбирах правилно ли
възприемам света. Това пред очите ми ли бе реалният свят?
Истински ли бяха багрите, птичите песни?… Бях сама в гората,
напълно объркана, а от мен течеше кръв. Изпитвах гняв, страх,
срам — всичко заедно. И заплаках тихо, без глас.
После децата припаднаха.
Сега разбирате защо не казах на военните всичко. Беше
военно време, трябваше да се съобразяваме. Ето защо
премълчах за мензиса си и за това, че бих Наката, задето бе
намерил окървавените кърпи. От друга страна, много се боя, че
с това попречих на Вашата работа, на тогавашното Ви
изследване. Сега чувствам огромно облекчение, като Ви
разказах всичко.
Колкото и да е странно, никое от децата не си спомни нито за
изцапаните с кръв кърпи, нито за боя, който яде Наката. Тази
безобразна сцена просто се бе изличила от паметта им. Убедих
се в това по-късно, скоро след произшествието, като се постарах
с намеци да разбера какво си спомня всяко от тях. Може би
тогава вече са били подвластни на силата, която после ги
повали в безсъзнание.

Бих искала като негова бивша класна да споделя с Вас

впечатленията си за Наката. Не знам какво стана с него след
инцидента. Американският офицер, който разговаря с мен подир
войната, ми каза, че Наката бил откаран в болница в Токио и в
края на краищата дошъл в съзнание. Но не можах да науча
никакви подробности. Предполагам, че Вие, г-н Професоре,
знаете за това повече от мен.
Наката беше едно от петте деца в класа, евакуирани от
Токио. Беше най-добрият ученик сред тях и много умно момче.
Беше симпатичен и винаги спретнато облечен. Но много тих и
кротък и като че неинициативен. По време на урок не вдигаше
сам ръка, но ако го посочех, винаги даваше правилен отговор и
разсъждаваше логично. Беше много схватлив, лесно усвояваше
материала по всички предмети. Във всеки клас има такъв
ученик. Дори да го оставите без наблюдение, знаете, че той сам
ще научи каквото е необходимо и някой ден ще постъпи в
престижно висше училище, а после ще си намери отлична
работа и в крайна сметка ще заеме достойно място в
обществото. С една дума, Наката беше природно надарено
дете.
Обаче в това момче имаше нещо, което като негова учителка
ме безпокоеше. От време на време забелязвах у него известно
безразличие, апатия. Дори когато успяваше да реши трудни
задачи, той почти не се радваше. Като че не желаеше да се
напрегне, да изпита мъката на опита и грешката в търсенето на
истината. Никога не въздишаше, не се смееше. Всичко правеше
с такъв вид, сякаш искаше да каже: „Ами добре, щом трябва…“
Както работник в завод завинтва машинално с отвертка
болтчета в детайлите, които се движат по конвейера.
Предполагам, че имаше проблем в семейството. Разбира се,
аз не познавах родителите му, които живееха в Токио, и не мога
да твърдя със сигурност каквото и да било. Но като
дългогодишна учителка съм срещала много подобни случаи.
Когато децата им са умни, възрастните постоянно им поставят
все нови и нови цели. За децата тези цели често се оказват
непосилни и те постепенно губят присъщата за възрастта им
свежест на възприятията, чувството на радост, че са постигнали
нещо. Затварят се в себе си, потискат емоциите си. Нужно е
много време и големи усилия, за да се отключи детската душа.
Тя е податлива, лесно може да се превие, ала превие ли се
веднъж, застива в това положение и е трудно пак да се изправи
отново. Често дори е невъзможно. Но Вие, разбира се, сте
специалист в тази област и не е необходимо да Ви говоря за
това.
Наблюдавайки Наката, почувствах, че върху него лежи
сянката на преживяно насилие. Неведнъж в погледа на детето, в
постъпките му се четеше мимолетен страх, нещо като
инстинктивна реакция на продължителен тормоз. Нямаше как да
разбера какъв е бил този тормоз, нито доколко силен е бил.
Наката се беше научил на самодисциплина и умело маскираше
страха си. Но понякога не му се удаваше да прикрие някое
неволно потреперване, пробягващо по тялото му. Мисля, че е
бил подлаган на насилие в семейството си. Дълго съм общувала
с деца и разбирам тези неща.
На село проявите на жестокост са често срещано явление.
Родителите на повечето ни ученици бяха селяни, живееха тежко,
едва свързваха двата края. Работеха от сутрин до вечер
къртовски, до пълно изтощение, и неминуемо търсеха разтуха в
алкохола. А когато подпийнали нещо ги ядосаше, пускаха в ход
юмруците. Това не е тайна за никого. Децата на селяните
понасяха леко, без психически травми боя. Но бащата на Наката
беше университетски преподавател, а майка му, доколкото
можех да съдя по писмата й до мен, бе образована жена. С
други думи, бяха елитно градско семейство. Та ако у тях се е
вършело някакво насилие, то определено не е било като онова,
което всеки ден търпяха селските деца, а по-сложно, не толкова
директно, но оставящо трайни белези в душата на детето.
Затова аз и днес много съжалявам и дълбоко се разкайвам,
че макар да не съзнавах напълно какво върша и да не го
направих умишлено, тогава в гората се нахвърлих върху Наката.
Не биваше в никакъв случай да постъпвам така. Още повече че
детето почти насилствено бе откъснато от родния си дом, бе
захвърлено в непозната нему среда и накрая бе на път да ми
разкрие душата си.
Насилието, което упражних тогава, може да е нанесло
последния удар върху скритите му способности. Надявах се да
мога да поправя грешката си, но обстоятелствата разпоредиха
друго. Наката бе откаран в безсъзнание в болница в Токио и аз
никога повече не го видях. И днес съжалявам за това. И сега
пред очите ми е лицето му, когато го ударих. На него се четеше
огромен страх и чувство за обреченост.

Съжалявам, че писмото се получи толкова дълго, но

позволете ми накрая да спомена и още нещо. Съпругът ми
загина във Филипините точно преди края на войната. Аз, честно
казано, не преживях силен потрес, когато получих известието за
смъртта му. Не изпитах нито отчаяние, нито гняв, а само
усещане за пълна безпомощност. Не пророних и сълза. Защо
ли? Защото вече знаех, че съпругът ми е убит някъде далече.
Разбрах, че всичко е предопределено. Разбрах го, когато
предната година се случиха нещата, за които току-що писах —
еротичният сън, преждевременно започналият ми цикъл, побоят
на Наката, мистериозната кома, в която изпаднаха децата.
Известието за смъртта му само потвърди онова, което вече
знаех. Имам чувството, че част от душата ми остана в онази
гора. Преживяното тогава се оказа по-важно от всички други
събития в живота ми.

В заключение бих искала да Ви пожелая по-нататъшни

успехи в научната работа. Бъдете здрав.
 Глава 13
Минава пладне. Обядвам, зареял поглед в градината, когато
Ошима идва и сяда до мен. Днес в библиотеката няма други
посетители. Както винаги обядвам евтина готова храна от
магазинчето на гарата. Разговаряме известно време. Ошима
настойчиво ми предлага половината от сандвичите си.
— Днес приготвих повече специално заради теб — набляга
той. — Може да ти е неприятно да го чуеш, но ми се струва, че
не се храниш добре.
— Опитвам се да намаля обема на стомаха си — пояснявам.
— Нарочно ли? — пита той.
Кимвам.
— За да пестиш пари?
Пак кимвам.
— Разбирам, но сега растеш и ти е необходима храна, тъй че
не бива да си лишаваш организма.
Сандвичът, който той ми предлага, изглежда много апетитен.
Благодаря му и започвам да ям. Бял хляб с хрупкава кора,
пушена сьомга, кресон. Плюс хрян и масло.
— Сам ли ги направихте? — питам.
— Няма кой друг — отвръща Ошима.
Той си налива в канче черно кафе от термоса си, а аз пия
мляко от картонена кутийка.
— Какво четеш сега?
— Събраните съчинения на Нацуме Сосеки. Не съм прочел
няколко от романите му, така че съм се заел с тях.
— Толкова го харесваш, че искаш да прочетеш всичко, което
е написал, така ли? — пита Ошима.
Кимвам.
От канчето в ръката му се вдига бяла пара. Небето е
забулено с черни облаци, но дъждът е спрял.
— Кои от романите му прочете, откакто си тук?
— Приключих с „Миньорът“ и сега чета „Макове“.
 — „Миньорът“? — казва Ошима и като че смътно си
припомня книгата. — Става дума за студент от Токио, който
започва работа в мина, нали? Попада в работническа среда,
води тежък живот и накрая напуска рудника. Отдавна не съм
препрочитал този малък роман. Сюжетът не е типичен за
Сосеки. Стилът също е малко грапав. Не е сред най-добрите му
романи… На теб какво ти харесва в него?
Опитвам се да изразя с думи впечатленията си от книгата, но
се нуждая от помощта на Враната. Той се появява неизвестно
откъде, разперва криле и ми намира най-точните думи.
— Главният герой е от богато семейство — казвам, —
влюбва се, но нещата вървят зле, той изпада в униние и напуска
дома си. Скита се безцелно и среща някакъв съмнителен тип,
който го пита не иска ли да работи в мина. Младежът се
съгласява и става миньор в меден рудник в Ашио. Спуска се
дълбоко под земята, преживява неща, които дори не си е
представял. И маминото синче, което изобщо не е познавало
живота, се озовава на самото дъно, пълзи там сред утайката на
обществото.
Отпивам от млякото и подбирам думите си, преди да
продължа. Враната не се връща веднага. Ошима чака
търпеливо.
— Въпросът, който стои пред него, е ще оцелее ли, или ще
загине. Накрая се измъква от мината, връща се горе, към
предишния живот. Извлякъл ли е някаква поука от тези
преживелици, променил ли се е животът му, започнал ли е да
разсъждава трезво, обземат ли го съмнения относно
общественото устройство? За това в романа не е казано почти
нищо. Читателят въобще няма усещането, че героят е вече по-
зрял човек. След като стигнах до края на книгата, ми остана
някакво странно чувство. Запитах се какво ли е искал да каже
Сосеки и не можах да си отговоря. Как да си обясня това?…
— Тоест „Миньорът“ е много различен например от романа
му „Санширо“, този типичен модерен билдунгсроман15?
Кимвам:
— Не съм много наясно, но може би сте прав. Санширо се
развива, израства. Натъква се на препятствия, размишлява
усилено и преодолява трудностите, нали? А героят на
„Миньорът“ е съвсем различен. Такъв вял, само наблюдава
отстрани какво става и се примирява с всичко. Понякога казва
какво мисли, но не особено убедително. Не може да забрави за
своята нещастна любов и само тя му е в ума. Нищо друго не го
вълнува. Излиза от мината почти такъв, какъвто е влязъл. И като
че това не го засяга и не той е решил да стане така. Съвсем
пасивен е. Но всъщност не са ли такива повечето хора? Не на
всекиго е лесно да вземе сам решение.
— А ти отъждествяваш ли се с героя от „Миньорът“?
Поклащам глава.
— Не, дори не ми е хрумвало.
— Но човек винаги изпитва потребност да се отъждестви с
нещо — казва Ошима. — Как иначе? Всеки постъпва така, макар
и несъзнателно. Както е казал Гьоте, целият свят е метафора.
Замислям се.
Ошима отпива от кафето си и продължава:
— Във всеки случай ми беше интересно да чуя какво мислиш
за „Миньорът“. Стори ми се твърде убедително от устата на
съвременен младеж, който е избягал от къщи. Дори ми се
прииска да препрочета романа.
Дояждам сандвича си, смачквам празната картонена кутия от
млякото и я хвърлям в кошчето за отпадъци.
— Ошима-сан — подхващам. Решил съм да говоря открито.
— Малко съм позакъсал, а вие сте единственият човек, към
когото мога да се обърна за съвет.
Той разперва ръце, сякаш да ме прикани да продължа.
— Дълго е за обясняване… Но няма къде да пренощувам.
Имам спален чувал — мога да мина без креват и одеяло.
Нуждая се само от покрив над главата. Знаете ли за такова
място наблизо?
— Доколкото разбирам, не говориш за хотел, нито за
странноприемница?
Поклащам глава:
— Зле съм с парите. А и не ми се иска да привличам
хорското внимание.
— Особено на полицаите от отдела за непълнолетни, нали?
 — Да.
Ошима се позамисля и отсича:
— Ами можеш да останеш тук.
— В библиотеката?
— Именно. Има покрив и свободна стая, която никой не
ползва нощем.
— Наистина ли смятате, че може?
— Разбира се, първо ще трябва да поподготвя нещата. Но по
принцип е възможно. Или поне не е невъзможно. Струва ми се,
че мога да го уредя.
— Как?
— Ти си почтен младеж — обичаш да четеш сериозни книги,
имаш ум в главата. Здрав си физически. Самостоятелен си.
Водиш редовен живот, имаш силна воля, щом като можеш да се
разпореждаш със стомаха си. Ще говоря със Саеки-сан да те
назначим за мой помощник, ще нощуваш тук, в библиотеката, в
свободната стая.
— Да ви бъда помощник?
— Е, няма да имаш много работа. Заедно ще отваряме и
затваряме библиотеката. Има човек, който идва да чисти, с
компютрите се занимава специалист. Ами това е, няма нищо
друго за вършене. Можеш да четеш колкото си искаш. Не звучи
зле, а?
— Да, разбира се… — не знам какво да кажа. — Но нима
Саеки-сан ще одобри тази идея? Не ми се вярва. Аз съм само
на петнайсет години. Тя не знае нищо за мен. При това съм
избягал от къщи.
— Но Саеки-сан е… как да се изразя? — запъва се Ошима в
търсене на точната дума. — Различна.
— Различна ли?
— Към нея са неприложими обичайните мерки.
Кимвам, макар и да не разбирам какво значи това.
— Искате да кажете, че тя е особен човек?
Ошима поклаща глава.
— Не, нямам това предвид. Ако става дума за особен човек,
то аз съм такъв. Тя просто е от хората, които не се предоверяват
на здравия разум, подхождат нестандартно към нещата.
 Опитвам се да разбера каква е разликата между различен и
особен, но решавам да не задавам повече въпроси. Поне засега.
След кратка пауза Ошима казва:
— Обаче, нали разбираш, тази нощ и още няколко дни няма
да може да останеш тук. Затова ще те заведа на друго място.
Ще нощуваш там, докато уредим нещата. Нали не възразяваш?
Малко е далеч.
— Няма проблеми.
— Библиотеката се затваря в пет часа, трябва да пооправя,
така че ще тръгнем към пет и половина. Ще те закарам с колата
си. В момента там няма никой. И не се безпокой — има покрив.
— Благодаря.
— Ще ми благодариш, като стигнем. Може да не е това, което
си представяш.

Връщам се в читалнята и отново се заемам с „Макове“. Не

обичам да чета бързо. Харесва ми да се спирам на всяко
изречение, да се наслаждавам на стила. Ако не ми допада
обаче, прекратявам и зарязвам книгата на средата. Малко преди
пет съм прочел романа докрай и го връщам обратно на рафта, а
после пак сядам на дивана и затварям очи. В главата ми се
мяркат фрагменти от миналата нощ. Сакура. Квартирата й.
Ръката й, откликваща на моето желание… Картините се сменят
като кадри на филмова лента.
В пет и половина съм във фоайето и чакам Ошима. Той ме
завежда до паркинга зад библиотеката и двамата се качваме в
зелената му спортна кола, мазда миата с гюрук. Много е хубава,
само дето багажникът й е твърде малък, за да побере раницата
ми. Налага се да я вържем за мрежата зад седалката.
— Ще пътуваме доста дълго, затова пътем ще спрем някъде
да вечеряме — предлага Ошима, завърта ключа и пали
двигателя.
— Къде отиваме?
— В Кочи — отвръща той. — Някога бил ли си там?
Поклащам глава.
— Много ли е далече?
 — Дотам са около два часа и половина път. Ще превалим
планината, а после ще се спуснем на юг.
— Не е ли твърде много път за вас?
— Не. Пътят е прав, още е светло. А и резервоарът на колата
е пълен.
Вече се смрачава. Излизаме от града и поемаме по
магистралата на запад. Ошима се престроява умело, промъква
се между другите коли, сменя бързо скоростите. При всяка
смяна двигателят забръмчава в друга тоналност. Ошима натиска
докрай педала на газта и малкият автомобил за броени секунди
набира сто и четирийсет километра в час.
— Колата е с много подобрения. Има отлично ускорение.
Това не ти е обикновена миата. Разбираш ли от коли?
Поклащам глава. Не разбирам абсолютно нищо от коли.
— Обичате ли да шофирате? — питам го.
— Лекарите са ми забранили всякакви рисковани занимания.
И вместо това шофирам. Нещо като компенсация.
— Имате някакъв здравословен проблем ли?
— Медицинското му наименование е малко дълго, но е
някаква разновидност на хемофилия — отвръща непринудено
Ошима, сякаш става дума за дреболия. — Чувал ли си за
хемофилията?
— Отчасти. — Учили бяхме по биология. — Ако се нараниш,
кръвта не спира да тече. По някаква генетична причина тя
просто не се съсирва.
— Правилно. Има различни видове хемофилия, а моят се
среща рядко. Не е от най-опасните, но се налага да внимавам
да не се нараня. Потече ли ми кръв, трябва веднага да отида в
болница. Освен това, както много добре знаеш, с кръвта, която
се доставя по болниците, има всевъзможни проблеми. Не искам
да се заразя със СПИН и да си отида бавно и мъчително от този
свят. Подобен вариант не ми се вижда приемлив. Затова, за да
съм сигурен, че ако се наложи, ще ми се прелее незаразена
кръв, съм си създал специални връзки в града. Поради
заболяването си не предприемам никакви по-далечни
пътувания. Почти не напускам града освен заради редовните
прегледи в университетската болница в Хирошима. Но не се
оплаквам — пътешествията и разните спортове никога не са ми
доставяли особено удоволствие. Виж готвенето е проблем. Не
бива да използвам кухненски нож и затова е изключено да
сготвя истинско ястие. Не е ли жалко?
— Но шофирането също е доста рисковано занимание —
отбелязвам.
— Различен вид опасност. Винаги когато шофирам, гледам
да се движа колкото се може по-бързо. Ако, шофирайки с висока
скорост, претърпя злополука, няма да ми се размине само с
порязан пръст. Изгубиш ли много кръв, е все едно дали си
хемофилик, или здрав човек. Справедливо е, тъй като
шансовете за оцеляване са еднакви. Можеш да умреш със
спокойна душа, без да се тормозиш дали кръвта ти се съсирва,
или не.
— Разбирам.
— Но ти не се безпокой — засмя се Ошима. — Стремя се да
избягвам злополуки. Внимателен шофьор съм и не си
позволявам глупости. Поддържам колата си в изправност. И
освен това искам да бъда сам в сетния си час, да си отида тихо
и спокойно.
— Тоест възможността да поемете към оня свят в нечия
компания не ви се вижда приемлив.
— Именно.
Отбиваме се в крайпътен ресторант да вечеряме. Аз си
поръчвам пиле със салата, той — морски деликатеси с ориз в
сос с къри и салата. Да залъжем глада, както се казва. Ошима
плаща сметката и пак се качваме в колата. Вече е съвсем
тъмно. Той натиска педала на газта и стрелката на скоростта
подскача.
— Искаш ли да пусна музика? — пита Ошима.
— Нямам нищо против.
Той натиска бутона на CD-плейъра и зазвучава класическа
клавирна музика. Заслушвам се и се опитвам да отгатна кой е
композиторът. Струва ми се, че не е Бетховен, нито Шуман.
Може би е някой между тях.
— Шуберт? — питам аз.
 — Позна — обажда се Ошима. Поглежда ме бегло, стиснал
кормилото с две ръце. Приличат ми на стрелки на часовник,
показващи десет и десет. — Харесва ли ти Шуберт?
— Не много.
— Често го слушам, когато шофирам. Особено сонатите за
пиано. Пускам силно музиката. Знаеш ли защо?
— Нямам представа.
— Защото едва ли на света има нещо по-трудно от това да
изпълниш както трябва сонатите за пиано на Шуберт. Особено
тази сонатата в ре мажор. Много е трудна за овладяване. Има
пианисти, които могат да изпълнят безупречно една или най-
много две от частите й, но не и всичките четири. Доколкото ми е
известно, досега това не се е удавало на никого до такава
степен, че да се получи единно цяло. Много големи пианисти са
опитвали, но като че все нещо липсва на изпълнението им. За
никого не можеш да кажеш: „Да! Той се е справил блестящо!“ И
знаеш ли защо?
— Не.
— Защото самата соната е несъвършена. Роберт Шуман,
който е познавал добре достойнствата на Шубертовите сонати,
е нарекъл тази „божествено многословна“.
— Но ако творбата е несъвършена, защо големите пианисти
толкова искат да я изпълняват?
— Добър въпрос — казва Ошима и прави кратка пауза, която
е запълнена от музиката. — Нямам смислено обяснение, но
мога да кажа следното: произведенията, които притежават
известно несъвършенство, са привлекателни тъкмо с
несъвършенството си — поне за определени хора. Точно както
теб те привлича „Миньорът“ на Сосеки. Има в него някаква
притегателна сила, по-голяма от тази на майсторски изпипани,
съвършени романи като „Кокоро“ или „Санширо“. В тази творба
намираш нещо, което липсва на другите, нещо, което докосва
струните на душата ти — а може би е по-правилно да се каже,
че тя те намира. Същото е със сонатата в ре мажор на Шуберт.
— Защо все пак слушате сонатите на Шуберт? Особено
когато сте зад волана?
 — Ако се изпълняват просто по ноти от начало до край,
включително и ре-мажорната, това, разбира се, не е изкуство.
Шуман я е смятал за твърде дълга, като пасторал, и прекалено
опростена в техническо отношение. Ако се изпълнява такава,
каквато е, тя звучи някак плоско и суховато. Затова всеки
пианист, който се заема с нея, привнася по нещо от себе си. Ето,
чуваш ли как тук изпълнителят набляга на артикулацията?
Включва темпо рубато, променя модулацията и прочее. Но
трябва да се знае точната мярка. Иначе, при престараване, от
произведението нищо не остава. Това вече не е Шуберт. Всеки
пианист, който я изпълнява, се изправя пред тази дилема. —
Ошима слуша мелодията и си я тананика, после продължава:
— Ето защо обичам да слушам Шуберт, докато шофирам.
Както вече ти казах, всички изпълнения на произведенията му
така или иначе са несъвършени. Подобно концентрирано
високохудожествено несъвършенство стимулира мисленето и
държи вниманието нащрек. Ако, докато шофирам, слушам
някакво перфектно изпълнение на съвършено произведение,
може да ми се прииска на някои места да затворя очи и да
изпадна в захлас. А като се заслушам в сонатата в ре мажор,
усещам докъде се простират границите на човешките
способности — тогава разбирам, че съвършенството може да се
постигне само посредством безгранично натрупване на
несъвършенства. Лично аз намирам това за въодушевяващо.
Разбираш ли за какво говоря?
— Донякъде…
— Извинявай — казва Ошима. — Заговоря ли на тази тема,
забравям за всичко останало.
— Но нали има различни видове и степени на
несъвършенство?
— Да, разбира се.
— Като сравнявате различните изпълнения на тази соната,
кое смятате за най-добро?
— Труден въпрос. — Ошима се замисля. Превключва
скоростта, престроява се в другата лента, за да изпревари
огромен тир за превоз на замразени храни, дава газ и се връща
отново в нашата лента. — Не искам да те плаша, но зелена
миата се забелязва много трудно нощем по магистрала. Ниска е,
при това зеленият цвят се слива с мрака. Шофьорите на
камиони например не я виждат от кабината си. Става много
опасно, особено в тунелите. Въобще спортните коли трябва да
са червени. За да се открояват. По тая причина повечето
автомобили ферари са червени. Но аз харесвам зеленото, при
все че така е по-опасно. Зеленото е цветът на гората. Червеното
е цветът на кръвта. — Той си поглежда часовника и отново
затананиква в такт с мелодията. — Струва ми се, че
изпълненията на Брендел и Ашкенази, общо взето, са най-
добрите, но, честно казано, въобще не ми въздействат
емоционално. Музиката на Шуберт хвърля предизвикателство
към съществуващия ред на нещата, руши го. Такава е
същността на романтизма, а музиката на Шуберт е
квинтесенция на романтическите чувства и идеи.
Заслушвам се в сонатата.
— Как ти се струва? Малко е скучновато, нали? — пита
Ошима.
— Да, малко — признавам.
— За да се разбира Шуберт, е необходима известна
подготовка. И аз бях страшно отегчен, когато го слушах за първи
път. На твоята възраст това е съвсем естествено. След време
ще го разбереш. Нещата, които не смятаме за скучни, ни
омръзват бързо, но не и онези, които ни се струват отегчителни.
Такива ми ти работи. Моят живот е доста скучен, но не
дотолкова, че да ми дотегне напълно. Повечето хора не долавят
този нюанс.
— Казахте, че сте „особен човек“. Поради хемофилията ли?
— Отчасти да — отвръща той и се усмихва някак лукаво. —
Но има и още нещо.

Дългата „божествено многословна“ соната на Шуберт

свършва. Не ни се слуша нищо друго. Умълчаваме се. Във
възцарилата се тишина всеки е унесен в разпилени мисли. Аз
гледам разсеяно крайпътните знаци. На един кръстопът
завиваме на юг и се насочваме към планината. Започват да се
редуват дълги тунели. При всяко разминаване с друг автомобил
вниманието на Ошима се изостря. По шосето бавно се движат
големи камиони. Когато ги изпреварваме, се чува силно
свистене, сякаш вие зъл дух. От време на време обръщам
глава, за да се уверя, че раницата ми е отзад.
— Мястото, където отиваме, е навътре в планините и е без
удобства — казва Ошима. — Едва ли ще видиш жива душа
наоколо. Няма ни радио, ни телевизор, ни телефон. Как ти се
струва?
— Все ми е едно.
— Свикнал си да живееш сам, а?
Кимвам.
— Да, но има различни видове самота. Ами ако се окаже, че
съвсем не е онова, което си представяш?
— В смисъл?
Ошима повдига с пръст очилата си.
— Всъщност не знам. От теб зависи, може пък и да ти
хареса.
Напускаме магистралата и поемаме по регионално шосе
покрай някакво населено място. Спираме близо до супермаркет
и Ошима купува всевъзможни хранителни продукти —
зеленчуци, плодове, бисквити, мляко, минерална вода,
консерви, хляб, пакетирани храни, предимно такива, които не
изискват много готвене. Понечвам да си извадя портфейла, но
той поклаща глава и плаща цялата сума.
Връщаме се в колата и пак поемаме на път. Аз държа на
коленете си пакетите, които не са се побрали в багажника.
Когато излизаме от населеното място, мракът ни обгръща от
всички страни. Вече не се виждат къщи, все по-рядко срещаме
автомобили, а шосето толкова се стеснява, че трудно се
разминаваме с тях. Ошима превключва на дълги светлини и ту
намалява скоростта, ту я вдига, минава от втора на трета и
обратно. Лицето му е застинало, устните му — свити, погледът
— прикован в една точка някъде напред в мрака. Дясната му
ръка е на кормилото, с лявата държи скоростния лост.
Вляво от нас изникват остри зъбери на урва. Долу в ниското
като че има планински поток. Завоите стават по-остри, колата
трудно се удържа, колелата на няколко пъти поднасят, но аз
решавам да не мисля за опасността. Ошима не би допуснал да
претърпи злополука на такова място.
Часовникът ми показва, че е почти девет. Открехвам
прозореца и от вън нахлува струя студен въздух. Изкачваме се
все по-нависоко. Двигателят реве. Въздъхвам с облекчение,
когато шосето най-сетне се откъсва от бездната и навлиза в
гора. Наоколо се мяркат високи дървета, застинали като
омагьосани. Светлините на фаровете ги изваждат едно по едно
от мрака. Асфалтираното шосе вече е свършило, изхвърлените
от гумите камъчета барабанят по корпуса на колата. Висящите
украшения танцуват при всяка неравност на пътя. На небето
няма нито луна, нито звезди. В предното стъкло се разбиват
ситни дъждовни капчици.
— Често ли идвате тук? — питам аз.
— Преди идвах по-често. Сега вече не. Работата не ми
позволява. По-големият ми брат е сърфист и живее в Кочи, на
самия бряг. Има магазин, в който се продават различни
принадлежности за сърфинг, там се произвеждат и сърфове.
Понякога идва тук да пренощува. Ти обичаш ли сърфинга?
— Никога не съм опитвал.
— Ако искаш, брат ми може да те научи, много е добър. С
него по нищо не си приличаме. Като го видиш, веднага ще
разбереш. Той е висок, с бронзов тен, не е общителен, обича да
пие бира. Не различава Шуберт от Вагнер. И все пак двамата
сме в добри отношения.
Продължаваме още известно време по пътя през гъстата
гора и пристигаме на мястото. Ошима спира колата и като
оставя двигателя включен, слиза и отключва нещо като порта на
телена ограда, а после я отваря с бутане. Влизаме и
продължаваме по друг неравен път, който води до неголяма
открита площ. Спираме. Ошима въздъхва дълбоко и приглажда
с две ръце назад косата си. После изключва двигателя и дръпва
ръчната спирачка.
Колата замира. Настъпва тишина. Работи само радиаторът,
охлаждащ прегрелия двигател. От капака се издига пара.
Дочувам ромон на вода. Изглежда, наблизо има ручей. На
моменти високо над нас зашумява вятър, сякаш реди някакво
знамение. Отварям вратата и слизам. Във въздуха на пластове
се усеща хлад. Под спортното яке с качулка нося само тениска.
Затварям си ципа догоре.
Пред нас има малка постройка, нещо като дървена барака,
но в тъмното не се вижда много добре. На фона на гората се
открояват само черните й контури. Ошима оставя фаровете
включени и с фенерче в ръка се приближава бавно към
бараката, качва се по стъпалата на верандата, вади от джоба си
ключ и отваря вратата. После влиза вътре, драсва клечка кибрит
и пали газена лампа. След това излиза на верандата и вдигнал
лампата над главата си, казва:
— Добре дошъл в моето убежище.
Всичко е досущ като на рисунка в стара книжка с приказки.
Изкачвам се по стъпалата и влизам вътре. Ошима пали и по-
голяма лампа, окачена на тавана. Бараката представлява една-
единствена голяма стая като кутия. Има тясно легло в единия
ъгъл, маса за хранене и два дървени стола, вехто протрито
канапе, трагично избеляла черга. Вещите са били сякаш
събирани и наредени тук набързо от къщи, където са станали
непотребни. Върху няколко лавици от дебели дъски, закрепени
една над друга, са подредени много книги с изпокъсани обложки
— явно доста четени. Има и стар скрин за дрехи и проста
кухничка с готварски плот, малка газова печка и мивка, но без
кран. Вместо това е поставена алуминиева кофа за вода. На
един рафт са наслагани тенджери, чайници. На стената виси
тиган. Насред стаята има черна чугунена печка на дърва.
— Брат ми направи тази барака почти сам. Преди време тук
беше колиба на дървари, но той я разшири преустрои напълно.
Има златни ръце. Тогава бях още малък, но му помагах за
дребни работи, като внимавах да не се нараня. Съвсем
примитивна е. Няма електричество. Няма вода. Няма тоалетна.
Единственото удобство е газовата печка.
Ошима взема чайника, изплаква го, налива минерална вода
и го слага на котлона.
— Някога тези места бяха собственост на дядо ми. Той бе
доста заможен човек, един от най-богатите хора в Кочи, и
притежаваше много земя. Почина преди десет години и двамата
с брат ми наследихме почти цялата гора. Никой друг от
роднините не я поиска. Твърде далеч е от пътя и не струва почти
нищо. За да се развие дърводобив, трябва да се наемат
работници, да се прокарат пътища, а за това са нужни твърде
много пари.
Дръпвам пердето и поглеждам през прозореца. Погледът ми
опира в стена от непроницаем мрак.
— Когато бях горе-долу на твоята възраст — продължава
Ошима, като пуска в чайника пакетче чай от лайка, — често
идвах тук. Живеех сам, никого не срещах, с никого не
разговарях. Брат ми почти насила ме накара да се преселя тук.
Не се постъпва така с човек със заболяване като моето —
опасно е да се оставя сам в такъв пущинак. Но брат ми това не
го вълнуваше особено. — Ошима се обляга на плота и чака
водата да заври. — Не че се опитваше да ме кали или нещо
подобно, не. Просто смяташе, че това ми е много необходимо.
Сега като се замисля, разбирам, че е бил прав. Тук натрупах
полезен опит. Четох много, размишлявах. Ще ти призная, че
почти престанах да ходя на училище. Никак не се обичахме с
училището. Просто бях различен от другите. По милост ме
оставиха да завърша, но след това, общо взето, се
самообразовах. Точно като теб. Нали?
Поклащам глава:
— Затова ли сте толкова добър с мен?
— Отчасти да — казва той и след кратка пауза добавя: — Но
има и друга причина.
Ошима ми подава чаша чай и отпива от своя. Имам нужда
точно от чай от лайка, за да се успокоят нервите ми, напрегнати
от продължителното пътуване.
Ошима поглежда часовника си.
— Време е да тръгвам, но нека преди това да ти обясня
каквото трябва. Наблизо има хубав ручей, от който можеш да си
наливаш вода. Тя е изворна, годна е за пиене. Много по-добра е
от бутилираната минерална вода. Зад бараката има дърва за
огрев, пали си печка, ако ти стане студено. Тук е доста хладно.
Случвало ми се е да отоплявам бараката дори през август.
Можеш да използваш печката и за готвене. Зад бараката има
пристройка с разни инструменти. Ако ти потрябва нещо, порови
из тях. В шкафа има стари дрехи на брат ми. Обличай каквото ти
хареса. Той не би имал нищо против. — С ръце на хълбоците
оглежда стаята. — Определено не е идеалното романтично
убежище. Но тук може да се живее. И още нещо — не навлизай
много навътре в гората, гъста е и няма пътека. Винаги дръж под
око бараката. Ако се отдалечиш, като нищо може да се изгубиш
и трудно ще намериш обратния път. Веднъж изпитах истински
ужас. Бях само на неколкостотин метра оттук, но половин ден се
въртях в кръг. Може да си мислиш, че Япония е малка страна, че
е изключено да се загубиш. Но залуташ ли се веднъж, повярвай
ми, не е никак приятно.
Вземам си бележка.
— И ако не е много наложително, не слизай в подножието.
Твърде далече е от другите къщи. Просто изчакай тук. Ще се
върна след няколко дни да те взема. Храната би трябвало да ти
стигне. Впрочем имаш ли мобилен телефон?
— Имам — отвръщам аз и посочвам раницата си.
Ошима се усмихва.
— Не го вади, нека си стои при багажа ти. Тук бездруго няма
да проработи — извън обхват си. Разбира се, и радио няма.
Оставаш съвсем сам, напълно изолиран от света. Но пък ще
можеш да четеш колкото искаш.
Внезапно ми хрумва въпрос от практическо естество.
— А къде да ходя по нужда?
Ошима разтваря широко ръце.
— Цялата гора е на твое разположение. Тъй че си свободен
сам да решаваш къде да ти е тоалетната.
 Глава 14
Няколко дни подред Наката ходеше на запустялото място.
Пропусна да отиде само веднъж — една сутрин валеше силно и
той си остана вкъщи и свърши някои дърводелски работи. През
останалото време обаче бе на мястото. Седеше в бурените и
очакваше да се покажат отнякъде изгубената шарена котка или
човекът с причудливата шапка. Но, уви, бдението му беше
безрезултатно.
В края на всеки ден Наката се отбиваше в дома на стопаните
на изчезналата котката, за да докладва как върви издирването й
— къде е ходил, каква информация е успял да събере. Те го
изслушваха и му плащаха хонорара за деня — три хиляди йени.
Винаги по три хиляди йени. Никой не бе определял тази такса.
Просто за него се говореше, че в този район той е най-добрият
търсач на котки, и някак от само себе си се реши да му се
плащат по три хиляди йени на ден. Освен парите му даваха и по
още нещо — храна, понякога дрехи. А когато издиреше и
върнеше на стопаните изгубения домашен любимец,
получаваше възнаграждение от десет хиляди йени.
Само че не всеки ден се губеха котки и за месец не се
събираше кой знае каква сума. Един от братята му плащаше
текущите му разходи от скромното наследство, оставено от
родителите им. Наката се издържаше с оскъдните си
спестявания и с месечната помощ за хора в неравностойно
положение, отпускана от общината — с нея той успяваше да
преживява някак, така че можеше да харчи както намери за
добре хонорарите за издирването на котките. Струваше му се,
че това е много прилична сума. (Понякога не знаеше какво да
прави с парите си, но фантазията му не стигаше по-далече от
някое място, където продаваха любимите му печени змиорки.)
Спестените пари криеше под рогозката в стаята си. И през ум не
му минаваше да ги държи на влог в банка или в пощата. Човек
като него, който не умееше да чете и да пише, нямаше работа в
банката или в пощата — там щеше да му се наложи да попълва
бланки, да пише името, адреса си и прочее.
Наката пазеше в тайна, че умее да разговаря с котки. Само
той и котките го знаеха. Хората щяха да го помислят за откачен,
ако се разкриеше пред тях, затова си мълчеше. Всички знаеха,
че умът му не е в ред, но едно е да си глупав, а съвсем друго —
да си побъркан.
Понякога, докато бе увлечен в разговор с някоя котка,
наблизо минаваха хора, ала те като че изобщо не им обръщаха
внимание. Все пак не бе чак толкова необичайно старци да
разговарят с животните така, сякаш са хора. Но ако се случеше
някой да се възхити на способността му да общува с котки и да
каже нещо от рода на: „Наката-сан, как сте изучили толкова
добре котешките привички? Вие май умеете да разговаряте с
котките“, той само се усмихваше. Винаги вежлив, с добри
обноски и приятна усмивка, Наката печелеше уважението на
домакините в квартала. Почитаха го и заради спретнатия му
външен вид. Макар и беден, той обичаше да се къпе и пере —
освен пари неговите клиентите често му даваха почти нови
дрехи. Може розовата риза за голф тип Джак Никлаус да не му
стоеше добре, но Наката не обръщаше внимание на такива
дреболии — за него бе важно да е чист и спретнат.

Наката стоеше на прага и със заекване докладваше на

клиентката си Коидзуми-сан как върви издирването на нейната
котка Гома.
— Наката най-сетне понаучи нещо за малката Гома —
заговори той. — Един на име Кавамура каза, че преди няколко
дена е видял на заградения незастроен парцел котка, дето
прилича по описание на Гома. Парцелът се намира на две дълги
улици оттук. И възрастта, и цветът на козината, и нашийникът
били съвсем същите като на Гома. Наката реши да наблюдава
запустялото място. Взема си нещо за обяд и седи там от сутрин
до вечер. Не, не се безпокойте, Наката разполага с много
свободно време и стига да не вали силно, няма нищо против да
поседи там. Но ако смятате, че вече не е необходимо да стоя на
пост, кажете. Наката веднага ще престане.
Той не спомена пред Коидзуми-сан, че този Кавамура не е
човек, а бледожълт котарак на ивици. Според него това само
щеше да усложни нещата.
Коидзуми-сан му благодари и каза, че двете й невръстни
дъщери ужасно страдат за любимата си котка и дори загубили
апетит. Как можела да им обясни, че понякога котките обичат да
се запиляват някъде? Въпреки шока, който преживели обаче, тя
нямала време да търси Гома. Затова била изключително
доволна, че попаднала на човек като Наката, който само за три
хиляди йени на ден с голямо усърдие се е заел с издирването й.
Старчето не бе лишено от странности, говореше по особен
начин, но хората го смятаха за изключителен майстор по
издирването на котки. Госпожа Коидзуми разбираше, че той не е
способен да измами когото и да било. Подаде му плика с
възнаграждението за деня, както и специален съд, в който
яденето дълго не изстива, с току-що сготвен ориз със зеленчуци
и картофи таро.
Наката с поклон пое съда, вдъхна аромата на ястието и каза
на госпожата:
— Благодаря ви от сърце. Наката много обича таро.
— Дано да ви хареса — рече Коидзуми-сан.

Вече втора седмица Наката бе на пост в празния парцел.

През това време бе видял да влизат и излизат най-различни
котки. Кавамура, бледожълтият котарак, се отбиваше там всеки
ден и започваше приятелски да бърбори нещо. Наката го
поздравяваше и повеждаше разговор за времето и за паричната
помощ, която получаваше, но както и преди, не можеше да
разбере какво приказва Кавамура.
— Залегни на тротоара, Кавара в беда — избърборваше
Кавамура.
Той като че ли искаше да съобщи нещо на Наката, но старият
човек си признаваше, че нищо не разбира.
 Котаракът го поглеждаше леко смутен и повтаряше може би
същото, но с други думи.
— Кавара вика вързан.
Наката още повече се озадачаваше.
Жалко, че Мими я няма, за да помогне, мислеше си той. Тя
щеше хубавичко да напляска котарака и да го задължи да се
изразява по-смислено. Умница е тази Мими. Но тя явно бе
решила да не идва тук, в този буренак, защото не искаше да се
напълни с бълхи от другите котки.
Щом издрънкаше тези безсмислици, над които Наката си
блъскаше ума, Кавамура се отдалечаваше с доволна
физиономия.
Идваха и други котки. Отначало те се бояха от Наката, винаги
бяха нащрек и го оглеждаха от разстояние с безпокойство, но
като виждаха, че той просто си седи там и нищо лошо не прави,
се успокояваха. Наката бе неизменно приветлив, представяше
се, опитваше се да завърже разговор, ала котките сякаш се бяха
наговорили да не му обръщат внимание, правеха се, че нито го
чуват, нито го виждат. Тукашните котки особено добре умееха да
се преструват. Навярно доста са си патили от хора, реши
Наката. Но той не можеше да ги упрекне за нищо, нито ги
винеше за студенината им. Много добре знаеше, че завинаги ще
си остане чужденец в котешкия свят.
Все пак се намери веднъж един нелишен от любопитство
член на котешката компания, който отвърна на поздрава на
Наката.
— Значи говориш нашия език, а? — попита черно-белият
котарак с откъснато ухо и предпазливо се огледа наоколо.
Въпреки резкия тон правеше добро впечатление.
— Да, малко — отвърна Наката.
— Все пак съм впечатлен — заяви котаракът.
— Казвам се Наката. А вие?
— Нямам име — отсече котаракът.
— Как ви се струва Окава? Съгласен ли сте да ви наричам
така?
— Наричай ме както искаш, все ми е едно.
 — Добре тогава, Окава-сан — продължи Наката. — Желаете
ли в чест на нашето запознанство да хапнете сушени сардини?
— Хубаво. Сардинки, казваш? Те са ми любими.
Наката извади от чантата си две-три увити в целофан
сардини и почерпи Окава. Той винаги си носеше по няколко
сардини. Окава ги излапа набързо, без да пропусне нито
главите, нито опашките, а след това взе да се мие.
— Много ми се усладиха. Задължен съм ти. Искаш ли да те
близна?
— Не, няма нужда. Благодаря за предложението, но днес не
бива. Помолиха ме да издиря ето тази шарена котка на име
Гома — Наката извади цветната снимка на Гома от чантата си и
я показа на Окава. — Забелязана е да се навърта из този
пущинак. Наката седи тук от няколко дена и я чака да се появи.
Случайно да сте попадали на нея?
Окава погледна бегло снимката и помръкна. Между веждите
му се очерта дълбока бръчка и той няколко пъти примигна
смутено.
— Благодаря ти за сардините, човече, наистина съм ти
благодарен. Но не мога да говоря за това. Иначе ще си изпатя.
— Как така ще си изпатите? — озадачи се Наката.
— Така. Не знаеш колко опасна е тази работа. Ето какво ще
ти кажа — отпиши я тая котка. И ако можеш, по-добре стой
далеч от това място, за да си нямаш неприятности. Съжалявам,
че не мога да помогна, но приеми съвета ми като благодарност
за сардините.
С тези думи Окава стана, огледа се и се шмугна в гъсталака.
Наката въздъхна, извади термоса си и отпи няколко глътки
чай. Окава бе казал, че тук е опасно, но Наката не можеше да
разбере в какво се състои тази опасност. Той просто търсеше
една изгубена шарена котка. Каква опасност можеше да го
грози? Дали не е от страна на оня ловец на котки със странната
шапка, за когото бе говорил Кавамура. Но Наката не е котка, а
човек. Тогава защо да се бои от някакъв ловец на котки?
Обаче по света имаше толкова неща, които Наката не
разбираше, затова реши да не мисли повече за това. Какъв е
смисълът да си напряга мозъка, щом нямаше да постигне
каквото и да било, а само щеше да си докара главоболие.
Наката си допи чая, затвори капачето на термоса и го прибра
обратно в чантата.
След като Окава изчезна в гъсталака, на парцела дълго не се
появи никой. Само пеперудите пърхаха безшумно над бурените.
Отнякъде долитаха на ято врабчета, разпръсваха се в различни
посоки, после пак се събираха и изчезваха. Наката задрямваше
и след малко се будеше сепнат. За часа се ориентираше по
местоположението на слънцето.
Беше привечер, когато пред него изникна огромен черен пес.
Той излезе внезапно с тромава походка от храстите, без да
издаде звук. От мястото, където бе седнал Наката, черното
животно приличаше по-скоро на теле. Имаше дълги крака, къса
козина, издути стоманени мускули и остри като върхове на
ножове уши. Беше без нашийник. Наката не познаваше
породите кучета, но от пръв поглед разбра, че това е зло и
ядоса ли се, може да те разкъса. Бе от кучетата, които използват
в армията.
Очите му бяха съвсем безизразни, кожата около широката му
паст бе извита нагоре и откриваше остри бели зъби. По тях
имаше следи от кръв, а около устата някакви слизести
безформени късове месо. Между зъбите пламенееше аленият
му език. Кучето спря свирепия си поглед върху Наката и остана
така, неподвижно и безмълвно. Наката също мълчеше. Той
умееше да разговаря с котки, но не и с кучета. Очите на кучето
бяха застинали като стъклени топчета с вледенена блатна вода.
Наката въздъхна тихо. Не, не го беше страх. Даваше си
сметка, че се е срещнал лице в лице с враждебно настроено
агресивно същество. Но дявол знае защо се бе случило това.
Наката не проумяваше, че е изложен на смъртна опасност.
Представата за смъртта бе отвъд пределите на въображението
му. Болката също бе абстрактно понятие и не означаваше нищо
за него, докато не я усетеше. Затова не се боеше дори от такъв
грамаден пес като този. Просто бе леко смутен.
Стани! — изкомандва кучето.
Наката едва не се задави. Кучето говореше! Не точно
говореше, тъй като устните му не се движеха — но умееше да
предава мислите си по някакъв друг начин, не с думи.
Стани и ме последвай! — заповяда кучето.
Наката се подчини и се изправи на крака с намерението да
отиде да поздрави кучето, но размисли и промени решението си.
Дори то да можеше да говори, каква полза? При това той не
изпитваше желание да разговаря с този звяр, още по-малко да
му даде име. Едва ли някога щяха да станат приятели.
Ами ако това куче има някаква връзка с губернатора, мина
му през ума. Може губернаторът да е разбрал, че Наката
получава пари за издирването на котките, и възнамерява да му
отнеме ежемесечната помощ! Нямаше да се изненада, ако
губернаторът има куче като на военните. Ако е така, значи яко
съм загазил, помисли си.
Веднага щом Наката стана, кучето тръгна бавно напред.
Наката нарами чантата си и закрачи след него. То имаше къса
опашка, под която се клатушкаха големите му топки.
Кучето прекоси запустелия парцел и се измъкна навън през
отвор в дъсчената ограда. Наката стори същото. Песът
вървеше, без да поглежда назад. Вероятно разбираше по шума
от стъпките, че Наката го следва. Наближиха търговската улица
и минувачите станаха повече, най-вече излезли да напазаруват
домакини. Вдигнал глава и вперил поглед право напред, песът
вървеше с такъв заплашителен вид, че щом забележеха този
огромен звяр с кръвнишки поглед, хората веднага се отдръпваха
да му сторят път, а неколцина колоездачи дори слязоха от
велосипедите си и за всеки случай минаха на другия тротоар.
Наката го следваше с усещането, че хората се отдръпват не
от кучето, а от него. Може би си мислеха, че го разхожда без
каишка. И действително неколцина го стрелнаха с укорителен
поглед, при което той много се натъжи. Искаше му се да им
обясни, че не прави това по своя воля, че кучето го води, не той
него, и че всъщност Наката не е силен, а слаб човек.
Песът се отдалечаваше все повече от незастроения парцел.
Преминаха през няколко кръстовища и се отклониха от
търговската улица. Кучето не обръщаше никакво внимание на
светофарите, сякаш не съществуваха. Улиците в този район не
бяха твърде широки и автомобилите не се движеха с висока
скорост, така че не беше много опасно да се пресича на
червено. Като видеха пред себе си това огромно животно,
шофьорите удряха спирачки, а на свой ред кучето се озъбваше,
озърташе се злобно и минаваше преспокойно на червено.
Наката разбираше, че животното знае прекрасно значението на
цветовете на светофара, но нарочно го пренебрегва. Това куче
явно бе свикнало да прави каквото си иска.
Наката вече трудно се ориентираше. По едно време вървяха
през квартала Накано, който той познаваше добре, но щом
свиха зад един ъгъл, се озова на непознато място и се притесни.
Какво щеше да прави, ако се изгубеше и не можеше да намери
обратния път? Доколкото разбираше, вече не бяха в Накано.
Напразно се озърташе на вси страни, надявайки се да забележи
нещо познато. Никога преди не бе идвал в тази част на града.
А кучето продължаваше спокойно да върви с темпо, което
Наката можеше да поддържа, без да изостава. Главата му бе
вирната, ушите му наострени, топките му се поклащаха като
махало.
— Извинете, тук дали все още е Накано? — извика му
Наката.
Песът не му отговори и дори не обърна глава към него.
— За губернатора ли работите?
Пак никакъв отговор.
— Наката просто търси изгубена котка. Малка шарена котка
на име Гома.
Мълчание.
Явно си хабеше думите напразно и затова млъкна.

Стигнаха до един ъгъл в тих жилищен квартал с големи

къщи, но наоколо не се виждаше жива душа. Кучето прекрачи
смело през отворена старинна двукрила порта в стар каменен
зид, ограждащ една от къщите. Под нещо като навес бе
паркирана лека кола — голяма, черна и лъскава като кучето.
Вратата на входната врата също беше отворена. Без никакво
колебание кучето влезе вътре. Преди да прекрачи прага на
дома, Наката свали вехтите си гуменки и ги остави прилежно до
входа, а после пъхна туристическата си шапка в чантата си и
избръска полепналите по панталона си стръкчетата трева.
Песът стоеше и чакаше, докато Наката се пооправи, след което
го поведе по коридора от лакирано дърво към една от стаите —
гостна или библиотека.
В стаята беше тъмно. Наближаваше залез слънце и
прозорецът към градината беше скрит зад тежка завеса.
Лампите не бяха запалени. В дъното на стаята имаше голямо
писалище, до което, изглежда, седеше някой. Но Наката
трябваше да почака, докато очите му привикнат с мрака, преди
да се убеди, че е така. Успя да различи смътно някакъв черен
силует, който сякаш беше изрязан от хартия. Щом той прекрачи
прага на стаята, силуетът се размърда. Някой там, седнал на
въртящ се стол, се обърна бавно към него. Изпълнило задачата
си, кучето спря, тръсна се на пода и затвори очи.
— Здравейте — обади се Наката, обърнат към тъмния
силует.
Мълчание.
— Извинете за безпокойството, аз съм Наката. Не искам да
ви досаждам.
Никакъв отговор.
— Този пес ми рече да го последвам и ето ме тук. Простете,
но той влезе у вас и аз го последвах. Е, ако не възразявате, ще
си вървя…
— Седни на канапето — тихо, но твърдо прозвуча мъжки
глас.
— Добре — каза Наката и се намести на едно тясно канапе.
До него като истукан седеше кучето. — Вие ли сте господин…
губернаторът?
— Нещо такова — чу се гласът от мрака. — Ако така ще ти е
по-лесно, тъй да бъде. Това няма значение.
Човекът се обърна и се пресегна, дръпна верижката на един
лампион и го включи. Светлината на тази старомодна лампа бе
жълтеникава и слаба, но достатъчна, за да се вижда в стаята.
На въртящият се кожен стол седеше крак връз крак висок
слаб мъж с черен копринен цилиндър. Беше с втален червен
редингот, черна жилетка и високи черни ботуши. Панталонът му
беше идеално изпънат и бял като сняг. Той вдигна дясната си
ръка и докосна леко периферията на цилиндъра, сякаш
поздравяваше дама. В лявата си ръка държеше черен бастун,
инкрустиран със злато. Според вида на шапката Наката
предположи, че това е същият онзи ловец на котки, за когото
говореше Кавамура.
За разлика от облеклото на мъжа чертите на лицето му бяха
съвсем обикновени. Не беше нито млад, нито стар, ни хубав, ни
грозен. Веждите му бяха гъсти и добре очертани, а бузите —
румени и говореха за добро здраве. Лицето му бе удивително
гладко, вероятно не му растяха мустаци и брада. Очите му бяха
присвити, а на устните му играеше иронична усмивка. Изобщо
физиономия, която трудно се запомня, и не тя, а необичайните
му дрехи хващаха погледа. Ако го срещнеш на улицата в друго
облекло, напълно е възможно да не го разпознаеш.
— Знаеш ли кой съм?
— Не, не знам — отвърна Наката.
Мъжът изглеждаше малко разочарован.
— Сигурен ли си?
— Да. Забравих да спомена, че умът на Наката не работи
особено добре.
— Никога ли не си ме виждал? — попита мъжът и стана от
стола, обърна се странично към Наката и повдигна крак, сякаш
да пристъпи. — А така? Не ти ли просветва?
— Не, съжалявам. Не ви познавам.
— Не пиеш уиски, доколкото разбирам.
— Така е. Наката нито пие, нито пуши. Беден е и получава
парични помощи, не може да си позволи уиски.
Мъжът пак седна крак връз крак, взе чаша с уиски от
писалището и отпи глътка. В чашата подрънкваха кубчета лед.
— Нали нямаш нищо против да си пийвам?
— Не, разбира се. Пийвайте си.
— Благодаря — каза мъжът и погледна право в Наката. —
Значи не знаеш кой съм, така ли?
— Съжалявам, не знам.
Устните на мъжа се изкривиха леко. Като слаба вълна по
водна повърхност по тях пробяга саркастична усмивка. Изчезна,
после пак се появи.
— Всеки, който пие уиски, веднага би ме познал, но няма
значение. Казвам се Джони Уокър. Джони Уокър. Повечето хора
знаят кой съм. Не че се хваля, ала съм известен по целия свят.
Значима фигура, така да се каже. Но обърни внимание, аз не
съм истинският Джони Уокър. Нямам нищо общо с британската
компания, която произвежда уиски. Просто съм заимствал името
и външността от етикета на бутилката. Човек трябва да има име
и външност.
В стаята настъпи тишина. Наката нямаше представа за какво
говори този човек. Разбра само, че се казва Джони Уокър.
— Чужденец ли сте, Джони Уокър-сан?
Джони Уокър наклони леко глава и рече:
— Може би да, може би не. Както предпочиташ. Все едно е.
Наката съвсем се обърка. Имаше чувството, че разговаря с
котарака Кавамура.
— Значи сте чужденец, но и не съвсем. Така ли?
— Точно така.
Наката реши да не задълбава повече по този въпрос и
попита:
— Вие ли заповядахте на това куче да ме доведе тук?
— Да, аз — каза Джони Уокър.
— Което означава… че може би искате да ме питате нещо?
— По-скоро ти искаш да ме питаш нещо — отвърна Джони
Уокър и отпи още една глътка уиски. — Доколкото разбирам,
вече няколко дни висиш на празния парцел и ме чакаш.
— Да, така е. Съвсем забравих! Наката е зле с ума, бързо
забравя. Вие сте напълно прав. Чаках ви, за да ви питам за една
изгубена котка.
Джони Уокър почука елегантно с черния си бастун по кончова
на ботуша си и сухият звук отекна в цялата стая. Ушите на
черния пес помръднаха.
— Стъмни се, наближава приливът… Да говорим по
същество — предложи Джони Уокър. — Наистина ли искаше да
ме питаш за котката?
— Да, така е. Коидзуми-сан помоли Наката да я намери и той
вече десет дена я търси. Познавате ли Гома, Джони Уокър-сан?
 — Много добре я познавам.
— А знаете ли къде е тя сега?
— Знам.
Наката го гледаше леко зяпнал. За миг отмести поглед към
копринения му цилиндър, после пак се взря в лицето му.
Тънките устни на Джони Уокър бяха стиснати самоуверено.
— И къде е тя? Наблизо ли?
Джони Уокър кимна няколко пъти.
— Да, съвсем наблизо.
Наката се огледа из стаята, но не видя никакви котки. Имаше
писалище, въртящ се стол, на който седеше мъжът, канапе, на
което бе седнал Наката, още два стола, лампион, малка масичка
за поднасяне на кафе. Но не и котка.
— Може ли да заведа Гома у дома й? — попита Наката.
— Това ще зависи само от теб.
— От Наката?
— Разбира се, от кого другиго — рече Джони Уокър и
повдигна леко едната си вежда. — Ако се решиш да направиш
нещо за мен, можеш да върнеш Гома у дома й. И да
ощастливиш Коидзуми-сан и дъщерите й. Или никога да не я
върнеш и те много да се натъжат. Нали не искаш да ги
разочароваш?
— Не, Наката не иска никого да разочарова.
— И аз не искам.
— Какво трябва да направи Наката?
Джони Уокър повъртя бастуна в ръка и рече:
— Искам да те помоля за една услуга.
— Дали е нещо, което Наката може да направи?
— Никога не искам невъзможни неща. Иначе си е чиста
загуба на време, съгласен ли си?
Наката помисли малко.
— Струва ми се, че да.
— Тоест онова, което искам да направиш, е по силите ти.
Наката пак се позамисли.
— Да, може би.
— Да започнем с малко теория: за да се потвърди едно
предположение, трябва да се докаже неверността на неговото
отрицание.
— Моля? — попита Наката.
— Ако никой не се опитва да опровергае всяка хипотеза,
няма да има научен прогрес — каза Джони Уокър. — Да си
призная, отдавна търся човек като теб. Наскоро те видях да
разговаряш с една котка и бях силно впечатлен — тъкмо ти си
човекът, който ми трябва. Затова поисках да дойдеш. Извини ме,
ако съм ти причинил главоболия.
— Няма нищо. Наката и без това няма какво да прави и
разполага с много свободно време.
— Подготвил съм ти няколко предположения — продължи
Джони Уокър. — И, разбира се, някои контрааргументи. Това е
нещо като игра, главоблъсканица, с която се забавлявам. Обаче
във всяка игра трябва да има победител и победен. В нашия
случай победата и загубата зависят от това дали са верни
предположенията ми. Но ти едва ли схващаш за какво говоря.
Наката мълчаливо поклати глава.
Джони Уокър чукна два пъти с бастуна по ботуша си, с което
даде знак на кучето да стане.
 Глава 15
Ошима се качва в своята миата, пали фаровете и натиска
педала на газта. Чува се как по корпуса на колата почукват
дребни камъчета. Той потегля на заден ход, после завива към
шосето и ми махва за довиждане. Аз също вдигам ръка.
Светлините на задните фарове потъват в мрака, шумът от
двигателя постепенно заглъхва и в гората се възцарява пълна
тишина.
Връщам се в бараката, залоствам вратата отвътре и
тишината ме обгръща, сякаш специално е чакала този момент.
Нощта е толкова хладна, като че ли не е началото на лятото, но
е късно да паля печката. Не ми остава нищо друго, освен да се
пъхна в спалния си чувал и да се опитам да заспя. Главата ми е
леко замаяна от недоспиване, мускулите ме болят от
продължителното тръскане на колата. Намалявам фитила на
лампата, стаята се потопява в полумрак и сенките по ъглите се
сгъстяват. Преобличането би ми коствало усилие, затова се
мушвам в спалния чувал, както съм с джинсите и якето.
Затварям очи, но не мога да заспя. Тялото ми копнее за
почивка, но умът ми остава напълно буден. Някаква нощна
птица постоянно нарушава покоя с резките си писъци. През
стените проникват и други звуци, но не толкова отчетливи —
шум от стъпки по опадалата шума, шумолене в клоните, някакво
пъхтене. От време на време дюшемето на верандата
проскърцва зловещо. Звуците са току до бараката. Струва ми се,
че съм обкръжен от цяла армия невидими твари, обитатели на
мрака.
Имам чувството, че някой ме наблюдава и така е впил поглед
в мен, че кожата ми пари. Сърцето ми бие глухо. От спалния
чувал оглеждам с полуотворени очи слабо осветената стая, за
да се убедя, че няма никой освен мен. Вратата е здраво
залостена с тежко мандало, плътните пердета на прозореца са
спуснати. Всичко е наред, казвам си. Сам съм в стаята и никой
не ме гледа втренчено.
 И все пак не ме напуска усещането, че ме наблюдават.
Изведнъж става задушно, трудно ми е да си поема въздух.
Гърлото ми пресъхва, приисква ми се да пийна вода, но не бива,
защото иначе ще ми се приходи до тоалетна, а не ми се излиза
навън. Трябва да издържа до сутринта. Свивам се в спалния
чувал и леко тръсвам глава.

Шегуваш ли се, или какво? Целият си настръхнал. Нима

наистина се боиш като малко дете от тишината и мрака?
Толкова ли си страхлив? А уж се смяташе за твърд. Още
малко, и ще се разцивриш. Погледни се — бас държа, че ще
се подмокриш от страх!

Преглъщам присмеха на Враната, затварям очи, издърпвам

ципа на чувала чак до носа си и се опитвам да не мисля за
нищо. Чува се писък на сова, отвън нещо тупва на земята, някой
като че снове из бараката, но аз не отварям очи. Подложен съм
на изпитание, казвам си. Когато е бил на моята възраст, Ошима
също е прекарал тук няколко дни съвсем сам. Сигурно е бил
здравата изплашен — точно като мен сега. Затова каза, че има
различни видове самота. Знаеше как ще се чувствам тук, защото
някога е изпитал същото. Тази мисъл ми помага да се
поуспокоя. Струва ми се, че различавам сенките на миналото,
преодолели разделящото ни време. Представям си, че съм част
от това минало. Поемам си дълбоко дъх и скоро неусетно
заспивам.

Събуждам се в шест сутринта. Въздухът прелива от птичи

гласове. Птичките пърхат от клон на клон, общувайки помежду
си с пронизително цвърчене. В него не долавям нищо от
тайнственото ехо и скритите внушения на звуците, които чувах
през нощта. Дръпвам пердетата. От нощния мрак няма и следа.
Всичко наоколо пламти в златните отблясъци на новия ден.
Паля котлона, кипвам вода и си правя чаша чай от лайка, след
което отварям кутия бисквити и изяждам няколко със сирене.
Измивам си зъбите и лицето на мивката.
Навличам една мушама върху якето и излизам навън. Лъчите
на утринното слънце струят през короните на високите дървета
и падат на снопове към откритата площ пред верандата, където
осветяват кълбящата се лека мъгла, която извиква представа за
току-що сътворени духове. Вдишвам с наслада кристално
чистия планински въздух. Сядам на стълбите на верандата и
наблюдавам птичките, прелитащи от дърво на дърво, слушам
гласовете им. Много от тях летят по двойки, гледат да не загубят
партньора си и чирикат пронизително, за да поддържат връзка
помежду си.
Ручеят се оказва съвсем наблизо. Откривам го веднага по
ромона. Водата — чиста и прозрачна — се събира в нещо като
вирче, заградено от скали, където спира своя бяг и образува
хаос от въртопи, преди да продължи стремително нататък.
Загребвам с шепа и пия — студена е и приятна на вкус. После
известно време държа ръцете си в потока.
Връщам се в бараката и си пържа яйца с шунка в тигана,
препичам си филии върху една метална решетка и си стоплям
мляко в малка тенджера. След като се нахранвам, изнасям стол
на верандата, сядам и вдигам крака на перилото. Прекарвам
утрото в четене. Лавиците на Ошима са претъпкани с книги, има
поне неколкостотин. Само малка част от тях са романи,
предимно класически. Преобладава научна литература от най-
различни области — философия, социология, история,
география, естествени науки, икономика. Ошима бе казал, че
почти не е ходил на училище, тъй че сигурно се е
самообразовал, научавайки всичко от тези книги. Явно сферата
на интересите му е била доста обширна.
Вземам една книга за процеса срещу Адолф Айхман. Имам
смътна представа, че той е някакъв нацистки военнопрестъпник,
но не съм проявявал особен интерес към него. Книгата случайно
привлича погледа ми. Зачитам се и научавам, че на този
практичен подполковник от СС с оредяваща коса и очила с
метални рамки скоро след началото на войната му е било
възложено от нацисткото командване да намери „окончателно
решение“ на проблема с евреите — тоест да организира
масовото им изтребване. Той се заел сериозно с тази работа и
съставил план. Очевидно не е имал никакви съмнения в
необходимостта да го осъществи. Интересувало го само едно:
как най-бързо и най-евтино да се ликвидират евреите. По негови
сметки в Европа трябвало да бъдат унищожени единайсет
милиона души.
Айхман пресметнал колко вагона са нужни и колко евреи
може да бъдат натъпкани в един вагон; колко процента ще умрат
от „естествена смърт“ по време на транспортирането, минимум
колко хора са необходими за провеждането на тази операция,
кой е най-евтиният метод за унищожаване на трупове —
изгаряне, заравяне или разлагане по химичен път. Седял зад
писалището си и старателно изчислявал. Когато се заемат с
осъществяването на плана му, всичко се прави по неговите
разчети. До края на войната са ликвидирани близо шест
милиона евреи. Странно, че този човек не е почувствал никаква
вина за деянията си. Седнал зад бронираното стъкло на
подсъдимата скамейка в съда в Тел Авив, Айхман явно бил в
пълно недоумение защо го съдят и защо светът е вперил поглед
в него. Той твърдял, че е просто изпълнител, намерил най-
ефикасното решение на поставената задача. Нима
добросъвестните служители по цял свят не правят същото и
защо единствен той е набелязан да отговаря за всичко?
Чета историята на този „организатор“, а около мен в
притихналата гора чуруликат птички. От вътрешната страна на
задната корица на книгата има бележка на Ошима, написана с
молив. Почеркът му е лесен за разпознаване. Всичко тръгва от
въображението. Нашата отговорност идва от силата на
въображението ни. Както казва Йейтс: „В представите
започват отговорностите.“16 С други думи, където липсва
въображение, там липсва и чувство за отговорност. Точно
както е в случая с Айхман.
Представям си как Ошима седи на този стол и с добре
подострения си молив записва впечатленията си от прочетеното
в края на книгата. Отговорността започва от представата. Тези
думи се запечатват в мен.
 Затварям книгата, оставям я на коленете си и си мисля за
собствената си отговорност. Не мога да мисля. Бялата ми
тениска бе напоена с прясна кръв. Изпрах я ето с тези две ръце.
Имаше толкова много кръв, че мивката се оцвети в червено.
Струва ми се, че ще се наложи да отговарям за тази кръв.
Представям си, че ме съдят, делото ми се разглежда в съда.
Моите обвинители се стараят упорито да ми припишат вината,
поглеждат ме гневно и ме сочат с пръст. Аз се оправдавам,
настоявам, че човек не може да бъде държан отговорен за
нещо, което не помни. Казвам им, че дори не знам какво
всъщност се е случило. Но те възразяват: „Няма значение кой
пръв е създал насън тази представа, тъй като на теб ти си е
присънило същото. Следователно си отговорен за случилото се
в съня. Той е изплувал от тъмните кътчета на душата ти.“
Получава се същото като с Адолф Айхман, който е бил
въвлечен — независимо дали го е искал, или не — в уродливите
фантазии на Хитлер.

Оставям книгата, надигам се от стола и се протягам. Чел съм

дълго и имам нужда да се поразтъпча. Вземам алуминиевата
кофа от мивката и отивам да я напълня на потока. После
донасям наръч дърва от пристройката зад бараката и ги слагам
до печката.
В единия ъгъл на верандата е опънато потъмняло найлоново
въже за простиране на пране. Вадя от раницата все още
влажните си дрехи, изглаждам гънките по тях и ги окачвам да
съхнат. Изсипвам на кревата всичкия си останал багаж, сядам до
масата и вземам тънкописеца, за да опиша подробно в дневника
какво ми се е случило през последните няколко дни. Трябва да
запиша всичко, докато все още го помня.
Преравям паметта си. Значи така: губя съзнание и се
свестявам в горичката зад храма. Тъмно е, фланелката ми е
напоената с кръв. Телефонирам на Сакура, пренощувам в
нейното жилище. Разговаряме, тя ми прави онова нещо.
Тя се засмя някак странно и каза, че не разбира защо трябва
да й говоря за това! Не ми било необходимо позволението й.
Можел съм да си представям каквото искам. Бездруго нямало
как да разбере какво ми е в ума.
Но тя ме разбра погрешно. Онова, което си представям, е
много важно. За целия свят.
Решавам следобед да се разходя из гората. Ошима бе казал
да не навлизам много навътре. Беше ме предупредил винаги да
държа под око бараката. Но аз ще бъда тук няколко дни, а не
знам нищо за заобикалящата ме масивна стена от дървета.
Струва ми се, че е добре да добия някаква представа за нея.
Напускам слънчевата полянка и навлизам в мрака на морето от
дървета. Не вземам нищо със себе си.
През гората е прокарана неравна пътека, приспособена към
релефа на местността, но подобрена тук-там с няколко
наредени като стъпала плоски каменни плочи. Податливите на
ерозия места са укрепени старателно с талпи, разчистено е, за
да не обрасне пътеката с трева. Вероятно братът на Ошима се е
трудил тук по малко при всяко свое идване. Следвам пътеката,
която отначало се изкачва, после се спуска и заобикаля високи
скали, преди отново да поеме нагоре. Изкачването е
продължително, но не е особено стръмно. От двете страни има
високи дървета с тъмни стволове и дебели клони, стърчащи във
всички посоки и закриващи небето с гъст листак. Земята е
покрита с храсти и папрат, които сякаш с все сили се стремят да
погълнат бледата светлина, проникваща през короните на
дърветата. По скалите, докъдето слънчевите лъчи не могат да
стигнат, са се притаили островчета от мъх.
Пътеката постепенно се стеснява и отстъпва пред напора на
шубраците. Напомня ми на разказвач, който бодро и енергично
подхваща някаква история, но речта му постепенно става бледа
и заплетена. Тук никой не е разчиствал и вече е трудно да се
разбере дали това действително е пътека, или само нещо
подобно. В края на краищата всичко изчезва в море от папрат.
Може би пътеката продължава по-нататък, но аз решавам да
отложа за следващия път проверката на предположението си.
Трябва да се подготвя, да си облека подходящи дрехи.
Спирам и поглеждам назад. Изведнъж откривам, че нищо не
ми изглежда познато. Отвред ме обгражда заплашително гъста
непроходима гора, която закрива кръгозора. Цари полумрак,
въздухът е застоял, наситен с мирис на гниеща растителност, не
се чуват никакви птици.
Кожата ми настръхва, но си казвам, че няма от какво да се
боя. Ето я пътеката пред мен. Ще се върна на светло, стига да
не я изгубвам от поглед. Тръгвам по обратния път, като
внимавам да не се отклоня. Връщането ми отнема повече
време. Поляната пред бараката се къпе в ярката слънчева
светлина на започващото лято. Звучат ясните гласове на
птиците, които сноват наоколо в търсене на храна. Нищо не се е
променило, докато ме е нямало. Или поне така ми се струва.
Столът, на който седях, си е на същото място на верандата.
Разтворената книга лежи с кориците нагоре, както я бях оставил.
Сега вече знам колко опасна може да е гората. Надявам се
да не забравя това. Както бе казал Враната, по света има много
неща, за които нямам никаква представа. Не знам например
наименованията на тукашните дървета, не съм и предполагал,
че дърветата могат да бъдат толкова тайнствени. Бях виждал
само такива, които виреят в градовете — прилежно подкастряни
и добре поддържани дървета и храсти. Ала тукашните са съвсем
различни. Те притежават физическа сила, те дишат и дъхът им
докосва всеки, който мине покрай тях, те измерват с остър
поглед натрапника като ловци, следящи дивеч. Дърветата сякаш
имат някаква тъмна, праисторическа, магическа власт. Гората е
тяхното царство, както океанските дълбини са царството на
живеещите в тях твари. Ако поиска, гората може да ме отблъсне
или да ме погълне целия. Тя заслужава да се отнасяме към нея
с уважение и страхопочитание.
Връщам се в бараката и изваждам от раницата си малък
компас. Отварям го, за да се убедя, че стрелката му сочи север,
и го мушвам в джоба си. Може да ми потрябва в някой момент.
Сядам на верандата, заглеждам се в гората и включвам
дискмена си. „Крийм“, Дюк Елингтън, стари парчета. Презаписах
ги от CD-та, които взех от библиотеката. Няколко пъти пускам
„Crossroads“. Музиката ми помага да се успокоя, но не мога да
слушам дълго. Тук не е прокарано електричество и няма как да
заредя батериите. Имам резервни, но когато и те се изтощят,
музиката ще спре окончателно.

Разхождам се известно време преди вечеря. Правя

обичайния комплекс от упражнения за поддържане на формата,
за който не са необходими нито много място, нито тренажори —
лицеви опори, клякания, стойки на ръце, различни упражнения
за разтягане. Да, малко са скучни, но ако се правят старателно,
дават добър ефект. На тях ме научи един треньор от спортната
зала. „Най-добрите упражнения за самотници — поясни той. —
Особено популярни са сред затворниците в единични килии.“
Изпълнявам съсредоточено няколко серии. Не спирам, докато
ризата ми не се намокри от пот.
След леката вечеря излизам на верандата и гледам
неизброимите звезди, блещукащи на небето, разпръснати там
хаотично. И в планетариум не съм виждал толкова много звезди.
Някои от тях изглеждат големи и ярки. Имам чувството, че ако
протегна ръка, ще ги докосна. Дъхът ми секва от съзерцаването
на тази красота.
Но не е само това — звездите са като дърветата в гората,
живи и дишащи. И ме наблюдават. Знаят какво съм направил
досега, какво възнамерявам да правя. Нищо не може да им
убегне. И докато седя под блесналото нощно небе, пак ме
обзема силен страх. Сърцето ми бие трескаво, задъхвам се.
Нима досега съм живял под милионите звезди, които ме гледат
отгоре, без да им обръщам почти никакво внимание и без да се
замислям сериозно за тях? И само за звездите ли? Колко много
други неща в света не съм забелязал, неща, за които нищо не
знам? При тази мисъл ме обзема пълно безсилие, от което няма
къде да се скрия.
Връщам се в бараката, нареждам старателно няколко
цепеници в печката, свивам на топка страници от стар вестник,
драсвам клечка кибрит и чакам огънят да се разгори. Като
ученик в началните класове ме пратиха на летен лагер и там се
научих да паля огън — все някаква полза от иначе неприятния
лагер. Отварям преградата на димоотвода, за да излиза
пушекът. Отначало дървата не искат да се разгорят, но накрая
една цепеница прихваща огъня и го предава на другите.
Затварям вратичката на печката, домъквам стола и го поставям
пред нея. После приближавам лампата и продължавам да чета
книгата от мястото, докъдето бях стигнал. Когато печката
забумтява, слагам на нея чайник с вода и подир малко той
започва приятно да къкри.
Връщам се към Айхман. Разбира се, той не успява да
осъществи плана си докрай. По различни причини нещата не
вървят. И тогава той започва да се държи като човешко
същество — поне донякъде. Ядосва се. Вбесява се, че
непредвидени обстоятелства объркват стройните му разчети.
Влаковете закъснявали. Появили се бюрократични спънки.
Началниците се сменяли, а отношенията с приемниците не
вървели добре. След поражението на Източния фронт
надзирателите от концлагерите били пратени да воюват. Имало
обилни снегове, доставките се бавели, нямало достатъчно газ,
железопътните линии били бомбардирани. Айхман намразил
войната, смятал, че тя е „непредвиденият фактор“, който
обърква плановете му.
На процеса срещу него той описва всичко това съвсем
спокойно, с безизразна физиономия. Имал невероятна памет.
Целият му живот е низ от най-различни практически
подробности.
В десет часа оставям книгата, измивам си зъбите и лицето.
Оранжеви отблясъци от тлеещи въглени осветяват стаята.
Вътре е топло и уютно. Напрежението и страхът почти са ме
напуснали. Сгушвам се в спалния чувал само по тениска и
боксерки. За разлика от предната нощ сега лесно затварям очи.
Мисля си за Сакура.
„Колко интересно би било, ако бях онази твоя сестра“ — бе
казала тя.
Но решавам тази нощ да не мисля повече за нея. Трябва да
спя. Дървата в печката догарят, чува се крясък на сова. Обгръща
ме лек, повърхностен сън.
 На следващия ден се повтаря почти същото. Птичките ме
събуждат малко след шест часа. Кипвам вода, правя си чай,
закусвам. Чета на верандата, слушам музика, отивам до потока
за вода. И се разхождам по горската пътека, като този път си
нося компаса и го поглеждам от време на време, за да се
ориентирам къде е бараката. Оставям с една брадвичка, която
намерих в пристройката, прости знаци по кората на дърветата.
Разчиствам пътеката, като изсичам някои избуяли по нея храсти.
Гората си е същата като вчера — гъста и мрачна. Високите
дървета от двете страни оформят дебела стена, зад която се
крие и следи всяка моя стъпка някакво тъмно създание, подобно
на триизмерна картинка на зверче. Но смразяващият страх,
който изпитах вчера, вече ме е напуснал. Създал съм си
собствени правила и знам, че ако ги следвам, няма да се изгубя.
Поне се надявам да е така.
Стигам до мястото, където спрях вчера, и продължавам
нататък, навлизайки в море от папрати. След малко пътеката
пак се показва и отново се намирам обграден от дървета, на
чиито стволове издялвам по някоя резка за ориентир. Едра
птица пляска с криле някъде в клоните над главата ми,
опитвайки се да прогони натрапника, но когато поглеждам
нагоре, не я виждам. Устата ми е пресъхнала.
Продължавам да вървя и не след дълго излизам на кръгла
поляна, обградена отвсякъде с високи дървета, сякаш е дъното
на дълбок кладенец. Слънчевите лъчи проникват през клоните и
падат вертикално като светлина от прожектор, осветявайки
земята под краката ми. Мястото предизвиква особено усещане.
Място под слънцето… Сядам на земята и се оставям на меката
топлина. Вадя парче шоколад от джоба си и в устата ми се
разлива приятната му сладост. За пореден път се убеждавам
колко е важно слънцето за човека. Цялото ми тяло се
наслаждава на тези скъпоценни мигове. Отчайващата самота и
чувство за безсилие, които ме обзеха снощи, докато гледах
милионите звезди, са ме напуснали. Но след известно време
слънцето се скрива зад дърветата и светлината изчезва. Ставам
и се връщам по пътеката до къщурката.
 Следобед небето внезапно се покрива с тежки облаци и
всичко наоколо придобива някаква тайнственост. Руква
проливен дъжд, който бие по покрива и прозорците на
къщичката. Събличам се гол и изтичвам навън, измивам със
сапун тялото и главата си. Чудесно усещане. Затварям очи и от
радост крещя нечленоразделни звуци. Едрите дъждовни капки
ме шибат по бузите, клепачите, гърдите, корема и по слабините,
гърба и задника, като оставят парлива болка. Имам чувството,
че участвам в някакъв религиозен обред. Ведно с болката обаче
сякаш се сближавам със света, ставам му съпричастен. Струва
ми се, за пръв път в живота ми, че той е изпълнен със
справедливост. Чувствам се щастлив като пуснат на свобода
затворник. Вдигам очи към небето, разпервам ръце, отварям
широко уста и пия едрите капки дъжд.
Връщам се в къщурката, изтривам се с кърпа, сядам на
леглото и разглеждам пениса си — има здрав вид. Главичката
все още леко смъди от ударите на дъжда. Дълго гледам този
странен орган, който през повечето време се държи не така,
както искам, сякаш има собствено съзнание и мисли, различни
от онези, с които е зает ума ми.
Питам се дали, когато е бил на моята възраст и е живял тук,
Ошима се е опитвал да се пребори като мен сега със
сексуалния си нагон. Сигурно, но не мога да си го представя как
удовлетворява сам желанието си. Твърде въздържан ми се
струва.
„Бях различен от другите“ — бе казал той. Не знам какво
имаше предвид, но съм убеден, че не го каза просто така, за да
изглежда загадъчен и интересен.
Дали да не си го направя с ръка? Не. Искам да запазя за по-
дълго усещането за чистота, което изпитах след шибащия дъжд.
Обувам си боксерки, вдишвам дълбоко няколко пъти и сто пъти
клякам и се изправям. След това правя сто коремни преси.
Старая се да се съсредоточа върху всяка мускулна група. От
упражненията умът ми се избистря. Дъждът е спрял, слънцето
се показва през пролуки в облаците, птичките отново чуруликат.
 Но ти знаеш, че успокоението няма да трае дълго. Онова
ще те преследва навсякъде, както преследват неуморни
зверове. Нападат и в горските дебри. Те са мощни,
непреклонни, безпощадни, ненаситни. Може сега да се
въздържиш и да не мастурбираш, но все едно, накрая ще
свършиш насън. Не е изключено да сънуваш как
изнасилваш сестра си, майка си. Нямаш власт над това, не
можеш да го контролираш. То е по-силно от теб. Не ти
остава нищо друго, освен да го приемеш каквото е.
Боиш се от въображението си. А още повече се боиш от
сънищата си. Страхуваш се от отговорността, която се
заражда в съня. Но все пак не може да не спиш, тоест не
може да не сънуваш. Когато си буден, ще удържиш
въображението си. Но не е по силите ти да контролираш
сънищата.

Лягам в кревата и слушам Принс на дискмена. Странната

музика без паузи ме увлича. Батериите се изтощават по средата
на „Малка червена корвета“ и мелодията заглъхва, сякаш е
погълната от плаващи пясъци. Свалям слушалките и се
вслушвам. Знам, че тишината също може да се чуе.
 Глава 16
Черният пес стана и поведе Наката по слабо осветения
коридор от кабинета към кухнята. Тя беше с малко прозорче и
вътре бе тъмно. При все че бе чисто и подредено, се усещаше
известна студенина като в училищна лаборатория. Кучето спря
пред вратата на голям хладилник, обърна се и хвърли на Наката
леден поглед:
Отвори лявата врата, каза то тихо. Наката знаеше, че
всъщност говори не кучето, а Джони Уокър, който общуваше с
него чрез този пес и го наблюдаваше през очите на животното.
Наката постъпи, както му бе казано. Хладилникът с цвят на
авокадо бе по-висок от него. Когато отвори лявата врата,
термостатът изцъка и компресорът зажужа вяло. Блъвна облаче
бяла пара. Очевидно беше фризер, защото температурата
вътре беше много ниска.
В него бяха подредени старателно някакви обли плодове,
общо двайсетина. Нищо друго. Наката се наведе, за да ги
разгледа по-добре. Когато парата се разсея, той видя, че това
изобщо не са плодове, а отрязани котешки глави. Бяха различни
по цвят и размер и наредени на три рафта като портокали на
сергия. Котешките физиономии бяха вледенени и обърнати към
Наката. Той едва не се задуши.
Гледай внимателно — изкомандва песът. — Провери със
собствените си очи вътре ли е твоята Гома.
Наката се подчини и заразглежда котешките глави една по
една. Не може да се каже, че го беше страх — умът му бе зает с
намирането на изгубената котка. След като внимателно провери
всички глави, той се убеди, че Гома не е сред тях. Без съмнение:
нямаше шарени котки, а и изобщо никакви котки — само
котешки глави със загадъчно празно изражение. Сякаш никое от
животинките не беше изпитало предсмъртен страх и не бе
страдало. Осъзнал това, Наката въздъхна облекчено. Някои
глави бяха със затворени очи, но повечето гледаха разсеяно в
една точка.
 — Струва ми се, че Гома не е тук — рече Наката с равен
глас.
После се изкашля леко и затвори вратата на хладилника.
Струва ти се или си сигурен?
— Сигурен съм.
Песът стана и поведе Наката обратно към кабинета. Джони
Уокър все още седеше на въртящия се стол и го чакаше. Когато
Наката влезе, той го поздрави, докосвайки периферията на
копринения си цилиндър, и приветливо се усмихна. След това
плесна два пъти с ръце и кучето излезе от стаята.
— Аз отрязах главите на тези котки — обясни Джони Уокър,
вдигна чашата с уиски и отпи глътка. — Колекционирам ги.
— Значи вие сте този, който лови котки на празния парцел и
ги убива.
— Да, аз. Небезизвестният убиец на котки Джони Уокър на
твоите услуги.
— Наката не разбра добре, може ли да ви питам нещо?
— Разбира се — отвърна Джони Уокър и надигна чашата. —
Питай каквото искаш. Но за да пестим време, ще си позволя да
предположа, че първо искаш да знаеш защо убивам котки. Защо
колекционирам главите им. Прав ли съм?
— Да, така е. Наката иска да знае.
Джони Уокър остави чашата на писалището и погледна
Наката в очите.
— Това е голяма тайна. Не бих я споделил с всеки. За теб,
Наката-сан, ще направя изключение, но не искам да я
разкриваш пред други хора. Макар че, дори да я разкриеш,
никой няма да ти повярва — Джони Уокър се изкикоти. — Знаеш
ли, аз не убивам котки за развлечение. Не съм чак такъв садист,
че това да ми доставя удоволствие. Не съм и някакъв си
безделник. Много време и енергия са нужни за лова на котки.
Защо ги убивам ли? Събирам душите им и правя от тях
специални флейти. А когато духна в такава флейта, събирам
още по-големи души и правя още по-голяма флейта. Може би
най-накрая ще успея да създам флейта, голяма колкото цялата
вселена. Но в началото са котките. Всичко започва със
събирането на душите им. Необходимо е във всяко нещо да се
следва строг ред. Поддържането му е проява на уважение. Така
трябва да бъде, щом си имаш работа с души. Това не са ти
ананаси или пъпеши, нали?
— Да — отвърна Наката, макар и да не разбра нищо от
чутото.
Какви флейти? Какъв звук издават? И какво значи котешки
души? Тези въпроси бяха отвъд ограничените му способности да
разбира. Но Наката знаеше едно: че трябва на всяка цена да
намери Гома и да я измъкне оттук.
— Значи искаш да отведеш Гома у дома й, а? — каза Джони
Уокър, сякаш четеше мислите му.
— Да. Наката иска да върне Гома в нейния дом.
— Такава е мисията ти — рече Джони Уокър. — Всички
имаме своя мисия в живота. Естествено. Струва ми се, че никога
не си чувал как звучи флейта, направена от котешки души.
— Не, не съм.
— Разбира се, че не си. Тя не може да се чуе с уши.
— Как така? Не се чува никакъв звук ли?
— Именно. Аз, разбира се, я чувам. Това е повече от ясно.
Обикновените хора обаче не долавят звуците й. Дори те да
стигнат до слуха им, нищо няма да разберат. Може да са я
чували някога, но не си спомнят. Тази флейта е необикновена.
Не е изключено ти пък да я чуеш, Наката-сан. Жалко, че сега
нямам флейта, иначе бихме пробвали. — Джони Уокър вдигна
показалец, сякаш си спомни нещо. — Всъщност аз тъкмо се
канех да отрежа главите на котките, които съм хванал. Дошло е
време за жътва, така да се каже. Излових колкото можах на
пустеещия парцел и сега трябва да се захвана с тях. Котката
Гома, която търсиш, е в тази компания. Разбира се, ако отрежа
главата й, ти няма да я занесеш на семейство Куидзуми, нали?
— Така е — отвърна Наката. — Как би могъл да занесе на
семейство Куидзуми отрязаната глава на Гома? Ако онези две
момиченца я видят, завинаги ще загубят апетит.
— Искам да отрежа главата на Гома, но ти си против. Излиза,
че имаме конфликт на мисии и интереси. В живота често се
случва така. Затова ето какво ще ти кажа — да се споразумеем.
Ако направиш нещо за мен, аз ще ти върна услугата и ще ти дам
Гома жива и здрава.
Наката вдигна ръка към главата си и енергично се зачеса по
прошарената коса. Правеше така винаги когато се замислеше
сериозно за нещо.
— Дали то ще е по силите на Наката?
— Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос — каза
Джони Уокър и се усмихна сякаш насила.
— Да, наистина — спомни си Наката. — Вече сме се
разбрали по този въпрос. Простете.
— Нямаме много време, така че нека да говорим по
същество. Онова, което искам от теб, е да ме убиеш. Иначе
казано, да отнемеш живота ми.
Китката на Наката застина върху темето му и той се вторачи
в Джони Уокър.
— Искате Наката да ви убие?
— Именно — отвърна Джони Уокър. — Право да си кажа,
Наката-сан, аз съм болен и уморен от живота човек. Толкова
дълго съм на този свят, че вече не си помня годините. Не ми се
живее повече. Омръзна ми да убивам котки. Но докато съм жив,
трябва да ги убивам една подир друга и да им събирам душите.
Да върша всичко в строга последователност от първата до
последната стъпка и после пак отначало. Безкрайно повтаряне
на едно и също. Вече ми дойде до гуша. Никой не ме уважава,
онова, което върша, не радва никого. Обаче си има правила. Не
мога просто така да реша и да кажа: „Край. Стига толкова.“ И да
се самоубия дори не мога. Нямам право. Това също е едно от
правилата, а те никак не са малко. Ако поискам да умра, трябва
да помоля някой да ме убие. Ето къде се налага твоята намеса.
Искам да се боиш от мен, да ме намразиш до смърт и да ме
пречукаш. Боиш се от мен, нали? Мразиш ме. Значи трябва да
ме убиеш.
— Но защо… защо тъкмо Наката? Той никога не е убивал
човек. Не е способен да извърши такова нещо.
— Знам, че не си убивал и не искаш да убиваш. Обаче има
моменти в живота, когато извинения от този род вече не
минават. Ситуации, в които никой не се интересува дали дадена
работа ти допада, или не, разбери го. Например на война.
Знаеш ли какво е война?
— Да, Наката знае. Когато се е родил, е била голямата
война. Разправяли са му за нея.
— Щом избухне война, хората ги вземат войници. Дават им
оръжие и ги пращат на фронта. Там трябва да убиват войници
от вражеската страна. Колкото се може повече. Никой не го е
грижа дали това ти харесва, или не. Просто трябва да го
правиш. Иначе теб ще убият — Джони Уокър насочи показалец в
гърдите на Наката. — Бум! Ето ти човешката история вкратце.
— Губернаторът ли взема Наката войник и му заповядва да
убива хора?
— Да. Това е заповед на губернатора.
Наката се замисли, но нищо не проумя. Защо пък
губернаторът постъпва така?
— Ето как трябва да гледаш на това: като на война. Ти си
войник и следва да вземеш решение. Или аз да продължавам да
убивам котки, или ти да ме убиеш. Едното или другото. Налага
се да направиш избор. Тук и сега. Този избор може да ти се
струва абсурден и жесток, но помисли малко: почти всеки избор,
който правим през живота си, е абсурден — Джони Уокър
докосна копринения си цилиндър, сякаш искаше да се увери, че
е все още на мястото си. — Единствената утеха за теб — ако
такава ти е необходима, разбира се — е фактът, че самият аз
искам да умра. Помолил съм те да ме убиеш, да ми направиш
тази услуга, така че не бива да изпитваш никакви угризения на
съвестта. Ще сториш тъкмо онова, което желая. Не е като да
убиеш човек, който не иска да умре, нали така? Всъщност ще
извършиш благодеяние.
Наката избърса избилите по челото му капки пот и рече:
— Не е възможно Наката да извърши такова нещо. Дори да
му кажете да ви убие, той не знае как се прави това.
— Разбирам те — каза Джони Уокър с известно възхищение.
— За пръв път ще ти бъде и не знаеш как става. Добре тогава,
ще ти обясня каква е цаката на тази работа. Главното, Наката-
сан, е да не се колебаеш нито за миг. Настройваш се против
човека, когото трябва да убиеш, и действаш бързо и решително
— това е. Ей сега ще ти покажа как става. Не с човек, но все пак
ще добиеш някаква представа, надявам се.
Джони Уокър стана и измъкна голям кожен куфар от мрака
под писалището. Сложи го на стола, на който седеше досега, и
го отвори, подсвирквайки си весело. Оттам като същински
фокусник извади един сив котарак. Наката никога преди не го
беше виждал. Котаракът, скоро навлязъл в зряла възраст,
изглеждаше вял, отпуснат, но бе с отворени очи. Явно
съзнаваше какво става. Джони Уокър го вдигна с две ръце, както
рибар показва риба, която току-що е хванал. При това
продължаваше да си свирука. Изпълняваше песничката на
джуджета от филма „Снежанка и седемте джуджета“ на Дисни —
„Хай-хо! Хай-хо!…“
— Държа пет котки в този куфар, всички от пустеещия
парцел. Нова партида, съвсем скоро уловени, свежички, така да
се каже. Бил съм им инжекция, за да не шават. Не са упоени —
не спят, чувстват всичко, включително и болка, но крайниците им
са напълно неподвижни. Дори главите си не могат да обърнат.
Правя това, за да им спестя пердаха. Знаеш ги как се
съпротивляват, как дращят. Сега пред очите ти ще отворя с нож
гръдния им кош, ще извадя все още туптящите им сърца и ще
отрежа главите им. Много кръв ще се лее. Болката ще е
невъобразима. Представи си само колко ще те боли, ако ти
разрежат гръдния кош и ти извадят сърцето! Същото е и при
котките — много е болезнено. Жал ми е за горките твари. Не
съм някой хладнокръвен жесток садист, обаче нищо не мога да
направя. Трябва да има болка. Такова е правилото. Тук всичко
се подчинява на правила — той намигна на Наката. — Работата
си е работа. Такъв е животът. Ще умъртвя котките една по една
и накрая ще убия Гома. Имаш още малко време за размисъл. Не
забравяй обаче — или аз убивам котките, или ти убиваш мен.
Джони Уокър остави върху писалището отпуснатото тяло на
котарака, отвори едно чекмедже и с две ръце извади голям
черен пакет. Разопакова го внимателно и изсипа съдържанието
му на писалището — портативна електрическа резачка,
комплект скалпели и огромен нож. Всички те блестяха като току-
що наточени. Джони Уокър ги проверяваше грижовно с пръст,
докато ги нареждаше на писалището. После извади няколко
метални подноса от друго чекмедже и ги сложи на същото място.
Накрая от трето чекмедже измъкна голям черен найлонов чувал.
През цялото време си свирукаше „Хай-хо!…“
— Както споменах, Наката-сан, във всичко трябва да се
следва съответният ред — рече той. — Не бива да се гледа
твърде далеч напред. В противен случай ще изгубиш от поглед
онова, което вършиш, и ще сгрешиш. Но обърни внимание, не
казвам, че е добре да не виждаш по-далеч от носа си. Не
гледаш ли какво има отпред, ще се блъснеш в нещо. Трябва да
следваш подходящия ред и същевременно да поглеждаш
напред. Това е от голямо значение с каквото и да се занимаваш.
Джони Уокър притвори очи, погали нежно котарака по главата
и прокара върха на показалеца си по козината на корема му.
Сетне взе с дясната ръка скалпел и внезапно с едно движение
направи дълбок разрез. Всичко стана мигновено. От разпрания
корем изскочиха червеникавите вътрешности. Котаракът понечи
да изпищи, обаче не издаде почти никакъв звук. Езикът му бе
схванат, дори не можеше да си отвори нормално устата. Но
очите му се изкривиха от страшна болка. Наката си представи
колко мъчителна трябва да беше тя. Миг по-късно рукна кръв,
която обля ръцете на Джони Уокър и опръска жилетката му. Но
той не й обърна никакво внимание. Като си свирукаше своето
„Хай-хо!“, пъхна ръка в тялото на котарака и с малък скалпел
сръчно изряза мъничкото му сърце. После положи кървавото
парче месо върху дланта си и я протегна към Наката.
— Погледни! То все още тупти.
След като го повъртя пред лицето на Наката, Джони Уокър го
пъхна в устата си, сякаш това бе съвсем естествено, и започна
да дъвче бавно с очевидно удоволствие. Очите му заблестяха
като на дете, наслаждаващо се на току-що опечени сладкиши.
След това избърса с опакото на дланта омазаната си с кръв
уста и облиза старателно устни.
— Прясно и топло. И още пулсира в устата ми.
Наката гледаше тази сцена онемял и не можеше да отвърне
поглед. Стаята се изпълни с миризма на прясна кръв.
 Без да престава да си подсвирква весело, Джони Уокър
отряза главата на котарака. Зъбите на резачката с ужасно
хрущене минаха през тънките вратните кости и цялата операция
приключи много бързо. Джони Уокър сложи внимателно
отрязаната глава на металния поднос. Сетне притвори очи и я
гледа известно време така, сякаш се любуваше на
произведение на изкуството. За няколко секунди спря да си
подсвирква, извади с нокът късче месо, влязло между зъбите му,
пак го пъхна в устата си, сдъвка го старателно и го глътна с
доволно млясване. След това отвори черния найлонов чувал и
небрежно хвърли вътре котешкия труп като някаква непотребна
вещ.
— Първият — рече Джони Уокър, разперил окървавените си
ръце пред Наката. — Добре свършена работа, а, не мислиш ли?
Хубаво е човек да си похапне вкусно прясно сърчице, макар и
целият да се омаца в кръв. О, тез ръце! Във пурпур ще
обагрят смарагда на морята. „Макбет“. Е, далеч съм от
Макбет, ала сметките за химическо чистене направо ще ме
разорят. Все пак костюмчето не е какво да е. Би било по-удобно
да нося хирургическа престилка и ръкавици, но не бива. Още
едно правило.
Наката мълчеше. Нещо се размърда в главата му. Миришеше
на кръв. В ушите му звучеше мелодията на „Хай-хо“.
Джони Уокър извади от чувала следващата си жертва —
бяла, вече на години, с леко подвита опашката. Като погали и
нея по главата, той бавно прокара невидима права линия по
козината на корема й. Взе скалпел и отново с едно движение
направи разрез. Всичко се повтори — безмълвен вопъл,
конвулсии на тялото, изсипващи се вътрешности. После Джони
Уокър извади кървящото сърце, показа го на Наката, сложи го в
устата си и го сдъвка бавно. Усмихна се доволно. Избърса
кръвта с опакото на дланта си. И всичко това стана под звуците
на „Хай-хо“.
Наката се облегна на стола, затвори очи и с две ръце се
хвана за главата, впил върховете на пръстите си в слепоочията.
Определено нещо му ставаше. Обзелият го смут преобразяваше
цялото му същество. Той дишаше учестено, главата го цепеше
от остра болка. Всичко плуваше пред погледа му.
— Наката-сан, ей, Наката-сан — отекна веселият глас на
Джони Уокър, — недей така. Едва сега започват главните
номера от програмата. Дотук беше встъплението, обикновена
загрявка. Развихрянето идва тепърва. Така че отвори очи и
гледай. Следва най-добрата част! Надявам се, ще оцениш
старанията ми да ти устроя това забавление.
Подсвирквайки мелодията си, Джони Уокър извади
следващата котка. Наката отвори очи и я погледна разсеяно. В
главата му цареше пълна пустота. Не можеше дори да се
надигне от стола.
— Струва ми се, че вече се познавате — поде Джони Уокър,
— но нека все пак да изпълня задължението си на домакин.
Наката-сан, представям ви Кавамура-сан. Кавамура-сан, това е
Наката-сан — той докосна с театрален жест цилиндъра си,
приветствайки първо Наката, после упоения котарак. —
Поздравихте се и ето че веднага се налага да се сбогувате.
Здравей и сбогом. Животът е едно дълго сбогуване, както се
казва. — Той погали нежно Кавамура по корема. — Сега е
моментът да ме спреш, ако имаш такова намерение, Наката-
сан. Времето лети. Знаменитият убиец на котки Джони Уокър не
познава колебанието. Няма такава дума в речника му.
И той действително без всякакво колебание разпра корема
на Кавамура. Този път смразяващият вой на котарака се чу ясно.
Изглежда, езикът му не се бе схванал напълно или пък това
беше особен вопъл, който само Наката можеше да чуе. Наката
затвори очи и се хвана с треперещи ръце за главата.
— Гледай! — изкомандва Джони Уокър. — Забранено ти е да
си затваряш очите. Такова е правилото. Колкото и да ги стискаш,
нищо няма да се промени. Всичко ще си остане все същото.
Дори ще е още по-лошо, когато по-късно ги отвориш. Така е
устроен светът, Наката-сан. Гледай! Само страхливците си
затварят очите пред реалността. Докато ти стоиш със затворени
очи и запушени уши, времето бърза.
Наката отвори очи. Щом се увери в това, Джони Уокър
започна демонстративно да яде сърцето на Кавамура. Правеше
го по-бавно от преди и като че ли с по-голяма наслада.
— Крехко и топло е като пресен черен дроб на току-що
уловена змиорка — отбеляза той. После облиза окървавения си
показалец и като го вдигна, рече: — Опиташ ли от това, ще те
изкушава цял живот. Направо ще се пристрастиш. Особено към
лепкавата кръв.
Джони Уокър избърса кръвта по скалпела и свирукайки си
весело, отряза главата на Кавамура. Дребните зъби на
резачката минаха през шията и кръвта шурна.
— Моля ви, Уокър-сан, Наката вече не издържа!
Джони Уокър престана да свирука, прекъсна дейността си и
се почеса по ухото.
— Не става така, Наката-сан. Много съжалявам, че се
чувстваш зле, но не мога просто така да се откажа и да зарежа
всичко. Казах ти, това е война. Започне ли веднъж, много е
трудно да се спре. Изтегленият меч трябва да се обагри в кръв.
Това няма нищо общо с теорията и с логиката, нито пък с моята
личност. Чисто и просто е правило. Ако не искаш да бъдат убити
още котки, трябва да ме убиеш. Стани, концентрирай върху мен
омразата си и ме убий. Направи го сега. Направи го и всичко ще
свърши. Край на играта.
Джони Уокър пак си заподсвирква. Приключи с
обезглавяването на Кавамура и хвърли трупа в чувала за
отпадъци. Сега върху металния поднос се мъдреха три котешки
глави. Кой би си помислил, че са изтърпели такива страшни
мъки? На муцунките им бе застинало изражение на загадъчна
пустота, каквото имаха и събратята им, чиито глави бяха
наредените във фризера.
— А сега е ред на сиамката — с тези думи Джони Уокър
извади една сиамска котка, която, разбира се, беше Мими. —
Ето че стигнахме до „Mi Chiamano Mimi“. Операта на Пучини.
Тази малка писанка е същинска кокетка, нали? Направо актриса.
Аз самият съм голям почитател на Пучини. Музиката му е
неподвластна на времето. Всички я разбират и обичат. Истински
шедьовър! — той изсвири с уста няколко такта от арията „Mi
Chiamano Mimi“. После продължи: — Обаче да ти кажа, Наката-
сан, Мими направо ме измъчи, докато я уловя. Тя е умна,
предпазлива и пъргава. Не се хваща лесно на въдицата. Но още
не се е родила онази котка, която може да се изплъзне от
ръцете на великия Джони Уокър, ненадминатия убиец на котки.
Не че се хваля, просто излагам фактите такива, каквито са,
тоест колко трудно ми беше да я хвана… Ала ето! Твоята
приятелка Мими! Сиамките са ми най-любимите. Ти може би не
знаеш, но сърцето на сиамка е истински деликатес. Нещо като
трюфелите. Не се вълнувай, Мими. Всичко ще е наред. Джони
Уокър ще хапне с наслада твоето топло, сладко сърчице. А… ти
трепериш!
— Джони Уокър-сан — прозвуча тихия глас на Наката сякаш
от дълбините на душата му. — Моля ви, не правете повече това.
Иначе Наката ще полудее. Той има чувството, че вече не е
Наката.
Джони Уокър остави Мими на писалището и както преди
прокара пръсти по козината на корема й.
— Значи ти вече не си ти — рече сдържано и тихо той. —
Много е важно, Наката-сан, когато човек престане да бъде
самият той. — Взе нов скалпел, провери с пръст добре ли е
наточен и прокара бързо острието през дланта си, сякаш
правеше пробен разрез. Веднага бликна кръв, която покапа по
писалището и по тялото на Мими. Джони Уокър се изкикоти и
повтори: — Човек престава да бъде самият той. Ти вече не си
ти. Точно така, Наката-сан. Чудесно! Това е много важно. Умът
ми е гнездо на скорпиони! Отново „Макбет“.
Наката стана, без да промълви нито дума. Никой — и той
самият в това число — не можеше да го спре. Отиде бързо до
писалището и грабна решително голям месарски нож. Стисна
силно дървената му дръжка и наръга Джони Уокър в корема,
промушвайки черната жилетка. После извади ножа и го заби пак,
на друго място. Чу се някакъв звук. Отначало Наката не разбра
какво е това, но скоро му стана ясно. Джони Уокър се кикотеше.
Бе намушкан в корема и гърдите и облян в кръв, но
продължаваше да се смее.
— Ха така! — възкликна той. — Браво! Хич не се поколеба!
Той се хилеше така, сякаш бе чул голяма смешка. Скоро
обаче смехът му премина в ридание. Кръвта забълбука в
гърлото му като отпушена отводнителна тръба. Тялото му се
затресе в жестоки конвулсии и кръвта шурна от устата му заедно
с някакви тъмни слизести парчета — котешките сърца, които
току-що бе изял. Кръвта се разля по писалището, опръска и
спортната риза на Наката. Всички бяха потънали в кръв — и
Джони Уокър, и Наката, и Мими на писалището.
Наката се опомни и видя, че Джони Уокър се е проснал в
краката му. Лежеше на хълбок, свит на кълбо като дете в
студена нощ. Несъмнено бе мъртъв. Лявата му ръка притискаше
гърлото, дясната бе протегната напред, сякаш се пресягаше да
хване нещо. Конвулсиите бяха спрели — и смехът, разбира се.
Но на устните му все още се забелязваше бледа подигравателна
усмивка. По дървения под се беше разтекла локва кръв, а
коприненият цилиндър се бе търкулнал в ъгъла. Косата на тила
на Джони Уокър бе съвсем рядка, а под нея прозираше кожата.
Без шапката изглеждаше много по-стар и немощен.
Наката пусна ножа и той издрънча силно на пода. Някъде
далече прозвуча нещо като скриптене на трансмисия на голяма
машина. Наката дълго стоя до трупа. Всичко в стаята като че
замря. Само кръвта продължаваше да струи, а локвата на пода
бавно се уголемяваше.
Щом се овладя, Наката взе от писалището Мими, топла и
отпусната в ръцете му. Макар цялата в кръв, тя май не бе
пострадала. Мими вдигна поглед към Наката и сякаш се помъчи
да му каже нещо, но устата й все още бе скована от инжекцията.
Наката зашари с ръка из куфара и извади оттам Гома. Беше
я виждал само на снимка, но почувства прилив на топлина в
гърдите си, сякаш бе срещнал стар приятел.
— Гома… — прошепна той. И седна на дивана с двете котки
в ръце. — Хайде да си вървим у дома — каза им той, но не можа
да стане.
Черният пес изскочи отнякъде, клекна до мъртвия си
господар и като че започна да лочи кръвта от локвата, но Наката
не беше сигурен. Главата му натежа и сякаш всичко около него
плуваше в мъгла. Той си пое дълбоко дъх и затвори очи.
Съзнанието му постепенно помръкна.
 Глава 17
Вече трета нощ прекарвам в малката къща и все повече
свиквам с тишината и непрогледния мрак. Очаквам почти без
страх настъпването на нощта. Паля печката, сядам пред нея и
чета. Щом се почувствам уморен, прекъсвам четенето и гледам
огъня, без да мисля за нищо. Никога не ми омръзва да
съзерцавам пламъците. Те се променят по форма и цвят, сякаш
са живи — раждат се, сливат се, разделят се и умират.
При хубаво време излизам навън и наблюдавам звездите. Те
вече не ми изглеждат така страховити, чувствам ги по-близки.
Всяка звезда свети посвоему. Разпознавам някои от тях, които
съм запомнил, и ги гледам как блещукат. Понякога заблестяват
по-ярко, но само за миг. Ясната луна е надвиснала над мен и ако
напрегна очи, като че различавам отделни скали по
повърхността й. В такива минути всички мисли излитат от
главата ми и просто се взирам очарован в небето.
С изненада установявам, че без музиката не ми е особено
скучно. Тя е заменена успешно от чуруликането на птиците,
жуженето на насекомите, бълбукането на потока, шумоленето на
листата, необяснимото почукване по покрива, сякаш някоя
животинка се катери по него, шума на дъжда… Не знаех, че
природата е изпълнена е толкова красиви естествени звуци.
Живял съм, без да им обръщам внимание, без да ги чувам, но
не и сега. Сякаш от желание да наваксам пропуснатото, с часове
седя със затворени очи на верандата и без да отвличам
вниманието си с друго, се вслушвам във всеки звук наоколо.
И гората вече не ме плаши като в началото. Започвам да
изпитвам към нея нещо като уважение и дори симпатия. Но не
се решавам да се отдалеча много от къщата или от пътеката.
Спазвам ли това правило, няма да възникне никаква опасност.
Гората ще приема мълчаливо присъствието ми или изобщо няма
да го забелязва и ще ме дарява с покоя и красотата си. Направя
ли обаче и една погрешна стъпка, стаилите се в очакване
зверове ще забият в мен острите си нокти.
 Често стигам до малката кръгла поляна и се излежавам на
слънце. Затварям очи, излагам тялото си на топлите лъчи и
обгърнат от упойващия аромат на гора, слушам фученето на
вятъра във върхарите, плясъка на птичи крила, шумоленето на
папратите. Освобождавам се от гравитацията, откъсвам се от
земята — макар и съвсем малко — и се нося по въздуха. Но
това е мимолетно усещане — отворя ли очи, то изчезва. Все пак
е изумително да можеш да летиш.
Няколко пъти вали силен дъжд, ала за кратко. В гората
времето се мени бързо. Изтичвам навън гол да се изкъпя.
Понякога при тренировката целия плуввам в пот, свалям дрехите
си и се излежавам на слънце на верандата. Често пия чай и
прекарвам много часове в четене, седнал на верандата или до
печката — история, естествознание, етнография, митология,
социология, психология, Шекспир, какво ли не. Вместо да
минавам набързо през страниците, добросъвестно препрочитам
по няколко пъти местата, които ми се струват важни, за да
вникна в тях. В ума ми постепенно се вливат познания от
всякакъв род. Ех, ако можеше да остана тук по-задълго. Пълно е
с книги, които искам да прочета, имам и достатъчно храна. Но
добре знам, че това място е за мен само временно убежище и
скоро ще трябва да си тръгна. Толкова е спокойно, естествено
и… съвършено. Не съм достоен да бъда тук. Поне засега.

На четвъртия ден по обед се появява Ошима. Аз съм се

проснал чисто гол на стола на верандата, дремя на слънце и не
чувам нито бръмченето на колата му, нито шума от стъпките му.
Нарамил туристическа раница, той се бе изкачил дотук пеш.
Може да му се е приискало да се пошегува и нарочно да се
прокраднал незабележимо. Приближава се тихо, протяга ръка и
ме докосва леко по главата. Скачам изплашен и се втурвам да
си взема пешкира, за да се покрия, но не го намирам.
— Не се притеснявай — казва Ошима. — И аз като идвам
тук, се пека гол на слънце. Страхотно е човек да понапече онези
места, които обикновено крие.
 Ужасно неловко ми е, че той ме заварва в такъв вид.
Чувствам се напълно беззащитен и уязвим. Какво да правя?
Вече би било глупаво да се крия.
— Здравейте — казвам, опитвайки се да звуча непринудено.
— Дошли сте пеша?
— Днес времето е чудесно. Реших да се поразтъпча. Оставих
колата долу до портата — отвръща той, взема една кърпа,
провесена на перилото, и ми я подава.
Увивам я около кръста си и най-накрая се успокоявам.
Тананикайки си тихо някаква песничка, той кипва вода,
изважда от раницата си брашно, яйца и кутия мляко и на бърза
ръка прави палачинки в тигана. Намазва ги с масло и добавя
сироп. След това вади маруля, домати и лук и много
предпазливо ги нарязва на салата. Сядаме да обядваме.
— Как прекара трите дни тук? — пита той, разрязвайки
палачинката.
Казвам му колко хубаво ми е било, обаче не споменавам за
разходките си навътре в гората. Струва ми се, че така е по-
добре.
— Много се радвам — казва Ошима. — Знаех си, че ще ти
хареса тук.
— Но вече се връщаме в града, нали?
— Да. Време е да се връщаме.
Приготвяме се за тръгване. Разтребваме бързо малката
къща. Измиваме съдовете и ги слагаме на полиците, почистваме
печката. Изливаме водата от кофата, завъртаме кранчето на
газовата бутилка. Прибираме трайната храна в шкафа и
изхвърляме другата. Измитаме пода, забърсваме масата и
столовете. Отпадъците закопаваме отвън.
Ошима заключва къщичката. Обръщам се да я погледна за
последен път. Само допреди минута тя бе толкова реална, но
сега изглежда недействителна. Достатъчни са няколко крачки и
всичко, свързано с нея, започва да губи очертанията си. И моето
присъствие тук сякаш е плод на фантазията ми. Вървим трийсет
минути, докато стигнем до мястото, където Ошима е оставил
колата си. Слизаме през гората почти без да разговаряме.
Ошима си тананика тихичко някаква мелодия. В главата ми се
въртят несвързани мисли.
Зелената спортна кола се слива с фона на дърветата. Ошима
затваря портичката, натъкмява синджира и окачва катинара, за
да не влизат неканени гости. Както миналия път, привързвам
здраво раницата си за мрежата на багажника. Ошима спуска
гюрука.
— Ами да поемаме към града.
Аз кимвам.
— Сигурен съм, че ти е харесало да поостанеш сам сред
природата, но не е лесно да се живее дълго така — казва
Ошима и си слага слънчевите очила и предпазния колан.
Сядам до него и щраквам закопчалката на своя.
— Теоретически няма нищо невъзможно и, разбира се, някои
хора живеят така. Но в известен смисъл природата е
неестествена, а в спокойствието се таи заплаха. Нужни са
подготовка и житейски опит, за да се приеме този парадокс. Така
че засега се връщаме в града, към цивилизования живот.
Ошима натиска педала на газта и потегляме надолу по
планинския път. Сега той шофира спокойно, без напрежение, не
както преди три дни. Любува се на разкриващите се гледки,
наслаждава се на поривите на вятъра, разрошващ перчема му.
Пътят без настилка свършва и поемаме по павирано шосе.
Минаваме през селца и полета.
— Като стана дума за парадокси — внезапно подема Ошима,
— сетих се, че когато те видях за първи път, почувствах, че в теб
има някакво противоречие. Ти търсиш нещо и в същото време
бягаш с все сила от него.
— Какво търся?
Ошима поклаща глава, поглежда в огледалото за обратно
виждане и се намръщва.
— Нямам представа. Просто останах с такова впечатление.
Мълча.
— От личен опит знам, че когато някой много упорито се
стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно
иска да избегне нещо, то обикновено го застига. Но това,
разбира се, е само теория.
 — Да приемем, че тази теория се приложи в моя случай,
тогава какво ме очаква занапред? Ако е вярно, че се стремя към
нещо и същевременно се опитвам да избягам от него…
— Труден въпрос — усмихва се Ошима и след кратка пауза
казва: — Моят отговор би бил следният: каквото и да е онова,
към което се стремиш, едва ли ще го постигнеш.
— Доста зловещо пророчество.
— Касандра.
— Касандра?
— Онази от древногръцката трагедия. Имало такава
пророчица. Тя била дъщеря на царя на Троя. Аполон й вдъхнал
дарба да предсказва бъдещето и срещу това се опитал да я
прелъсти, но тя му отказала. Тогава той се разлютил и я
проклел. Елинските богове са повече митологични, отколкото
религиозни персонажи. И имат същите недостатъци като
хорските. Те са избухливи, похотливи, ревниви, злопаметни…
Ошима вади от жабката кутийка с лимонови дражета, слага
едно в устата си. Предлага и на мен и аз си вземам.
— Що за проклятие е било това?
— Аполоновото за Касандра ли?
Кимвам.
— Всичките й прорицания да са верни, но никой да не им
вярва. При това да пророкува единствено нещастия —
предателства, катастрофи, смърт, разруха. Все такива неща.
Хората не само че не й вярвали, но започнали да я презират.
Ако не си чел трагедиите на Еврипид и Есхил, непременно ги
прочети. Там са представени почти всичките съществени
проблеми, с които се опитваме да се справим до днес. Чувал ли
си за така наречения хор?
— Не. Какво е това?
— В древногръцката драма винаги има хор, който стои зад
актьорите, в дъното на сцената. Той коментира действието,
описва чувствата на персонажите и често се опитва дори да им
влияе. Много удобен похват. Понякога ми се иска и аз да имам
зад гърба си такъв хор, за да ме поддържа и да ме съветва.
— А вие имате ли пророческа дарба?
 — Къде тоя късмет! — казва той с усмивка. — За добро или
зло нямам такива умения. Аз съм реалист. Затова всичките ми
предсказания са с отрицателен знак. Говоря общи приказки за
най-обикновени неща и понякога те прозвучават като прокоби.
Знаеш ли защо? Защото животът е просто едно натрупване на
лоши поличби, които се сбъдват. Вземи който и да е вестник,
преброй добрите и лошите новини и ще разбереш какво имам
предвид.
Приближаваме поредния завой и Ошима внимателно и почти
неусетно превключва на по-ниска скорост. Само промяната в
жуженето на двигателя подсказва промяната.
— Но имам една добра новина — казва той. — Решихме да
те вземем при нас. Вече си служител в библиотека „Комура“.
Струва ми се, че отговаряш на изискванията.
Поглеждам го:
— Искате да кажете, че ще работя в библиотеката?
— По-точно вече си част от нашата библиотека. Ще живееш
в нея. Ще отваряш вратите сутрин и ще ги затваряш вечер. Ти си
почтен, дисциплиниран и сравнително силен физически, така че
според мен лесно ще се справяш с работата. Ние със Саеки-сан
сме слабички и твоята помощ ще е голямо облекчение за нас.
Ще поемеш и някои други дребни задължения. Всъщност нищо
особено. Например да ми направиш хубаво кафе, да пазаруваш
и прочее. Приготвили сме ти стая. Някога е била гостна, но
отдавна никой не е отсядал в нея и тя така си стои
неизползвана. Там ще живееш. Има и баня. Най-хубавото е, че
ще си в библиотеката и ще можеш да си четеш каквото си
искаш.
— Но защо… — понечвам да заговоря, ала не намирам думи.
— Защо го правим ли? Всичко почива на един много прост
принцип. Аз те разбирам, а Саеки-сан ме разбира мен. Ти си ми
симпатичен, аз съм й симпатичен на нея. И дори да си
петнайсетгодишен беглец, за когото не знаем нищо, какво от
това?… Е, какво ще кажеш?
Замислям се.
— Исках само да имам покрив над главата си. Това бе най-
важно за мен и ми е трудно сега да разсъждавам за друго. Не
знам какво е да си част от библиотека, но съм ви много
благодарен, че мога да живея там. Поне няма да ми се налага
всеки ден да пътувам с влака.
— Значи е решено — казва Ошима. — Ще те закарам в
библиотеката. Вече си част от нея.

Излизаме на главно шосе и минаваме през няколко градчета;

покрай гигантска крайпътна реклама за потребителски кредит;
бензиностанция с безвкусна украса за привличане на клиенти;
ресторант с фасада от стъкло; хотел за любовни срещи,
наподобяващ по архитектура европейски замък; фалирала
видеотека, от която е останала само табелата; заведение с
игрални автомати с просторен паркинг пред него; „Макдоналдс“;
„Лоусън“; „Йошиноя“; „Денис“… Шумната действителност вече ни
обгръща от всички страни. Огромни камиони, свистене на
спирачки, рев на клаксони и газове от ауспуси. Уютните езичета
на пламъците в печката, блещукането на звездите, тишината на
гората, всичко това, което доскоро ме обкръжаваше, се
отдалечава все повече и изчезва. Трудно ми е дори да си го
спомня.
— Искам да ти разкажа нещо за Саеки-сан — подхваща
Ошима. — Тя и майка ми били навремето съученички и
неразделни приятелки. Мама казва, че Саеки-сан била умно
момиче. Учела се добре, пишела хубави съчинения, занимавала
се с различни спортове, свирела на пиано. Във всичко била най-
добрата. При това била красавица. Тя и сега си е очарователна
жена.
Кимвам.
— Още в началните класове имала приятел. Големият син на
семейство Комура, неин далечен роднина. Били връстници и
красива двойка — като Ромео и Жулиета. Живеели наблизо и
винаги били заедно. А когато пораснали, се обикнали от все
сърце. Били като едно цяло по думите на майка ми.
Докато чакаме на светофар, Ошима гледа небето. Светва
зелено, той дава газ и изпреварва една цистерна.
 — Спомняш ли си какво ти разказах в библиотеката? За това,
че всички хора търсят своята половинка?
— За мъжа/мъж, жената/жена и мъжа/жена?
— Да. Речта на Аристофан. Повечето от нас през целия си
живот отчаяно дирят своята половинка. А на Саеки-сан и онзи
младеж не им се наложило. Те се открили взаимно още с
раждането си.
— Щастливци.
Ошима кимва.
— Несъмнено. Но до едно време. — Той потрива с длан
брадичката си, сякаш иска да провери добре ли е избръснат. По
кожата му, гладка като порцеланова чаша, няма и следа от
наболи косъмчета. — Когато навършил осемнайсет години,
младежът заминал за Токио, за да следва. Имал висок успех и
желаел да продължи образованието си. Искал да види големия
град, да поживее там. Саеки-сан посещавала местен колеж и
специализирала пиано. Порядките в нашия край са
консервативни и нейното семейство също било такова.
Родителите й не пожелали да пуснат единствената си дъщеря в
Токио. Така двамата млади се разделили за пръв път. Сякаш
Зевс ги срязал с нож.
Те, разбира се, си пишели всеки ден. „Може би тази раздяла
ще ни е от полза — пишел той. — Така ще разберем, че
наистина сме си необходими един на друг, ще се убедим в това.“
Но тя била на друго мнение. Знаела, че отношенията им са
истински и не се нуждаят от проверка, че това е съдба, много
рядък случай на съвършена, изначална хармония, която нищо
не можело да разруши. Била напълно сигурна в това. Само че
той не бил. Или бил, но просто не си го признавал. И заминал
за Токио, смятайки, че това изпитание ще засили любовта им
един към друг. Много мъже мислят по подобен начин.
На деветнайсет години Саеки-сан написала стихотворение и
съчинила музика към него. Получила се песен, която тя пеела и
си акомпанирала на пиано. Мелодията била тъжна, чиста и
прекрасна, а текстът бил изпълнен със символи и труден за
разбиране. Този контраст придавал на песента своеобразна
одухотвореност и свежест. Очевидно в стиховете и в мелодията
Саеки-сан изляла душата си, копнежа си по любимия, който бил
толкова далеч. Няколко пъти тя изпълнила тази песен пред
публика. Била много срамежлива, но обичала да пее и дори в
колежа участвала в ансамбъл за народна музика. Един от
слушателите бил много впечатлен от песента, записал я на
касета и я пратил на свой приятел, който бил директор на
звукозаписна компания. Той също я харесал и поканил Саеки в
Токио да направят студиен запис.
Тогава за пръв път тя попаднала в Токио и се видяла там с
приятеля си. Срещали се между записите и се любели като
преди. Според майка ми те встъпили в сексуални отношения
още от четиринайсетгодишни. И двамата съзрели рано. Често се
случва онези, които съзряват рано, дълго да не могат да
помъдреят. Сякаш си остават четиринайсет-петнайсетгодишни.
Двамата отново почувствали силата на любовта си. Никой от тях
не проявявал интерес към други представители на
противоположния пол. Дори когато били разделени, никой не
можел да застане между тях. Да не те отегчих с тази любовна
история?
Поклащам глава:
— Имам чувството, че следва повратен момент.
— Позна — казва Ошима. — Няма любовна история без
резки обрати. Всички щастливи хора си приличат, а нещастните
са нещастни посвоему, както е казал Толстой. Щастието е
притча, нещастието — история. И така, плочата била пусната в
продажба и песента станала голям хит. Продали се милион
плочи, два милиона май, не знам колко точно. Във всеки случай
било рекорд за онова време. На обложката сложили снимка на
Саеки-сан — седнала пред пианото в студиото, усмихната и с
поглед в обектива.
Не била подготвила други песни, затова на обратната страна
на плочата записали инструментална версия на същата песен.
За пиано и оркестър. Като изпълнението на пиано било, разбира
се, нейно. Чудесно изпълнение. Всичко това се случило в
началото на седемдесетте години. Майка ми казва, че по онова
време песента звучала по всички радиостанции. Лично аз още
не съм бил роден и не знам дали е така. Но само тази нейна
песен станала известна. Саеки-сан не издала албум, нито
следващ сингъл.
— Интересно дали съм я чувал.
— Често ли слушаш радио?
Поклащам глава. Почти не слушам радио.
— В такъв случай едва ли си я чувал, освен по някоя
станция, където пускат стари хитове. Но песента е прекрасна.
Имам я на компактдиск и си я пускам от време на време. Когато
Саеки-сан я няма, разбира се. Тя не обича да се говори на тази
тема и въобще за миналото й.
— Как се казва песента?
— „Кафка на плажа“ — отвръща Ошима.
— „Кафка на плажа“ ли?
— Именно, драги Кафка Тамура. Също като твоето име.
Странно съвпадение, не мислиш ли?
— Това не е истинското ми име. Но фамилията ми е Тамура.
— Все едно, нали сам си си го избрал.
Кимвам. Бях решил, при това доста отдавна, че така ще ме
наричат в новия ми живот.
— Това е важното — казва Ошима.

Тъкмо когато „Кафка на плажа“ ставала хит, приятелят на

Саеки-сан загинал едва двайсетгодишен. По време на
студентските вълнения неговият колеж стачкувал и бил
затворен. Една вечер той отишъл да занесе храна на свой
приятел на барикадите. Било към десет часа. Окупиралите
сградата студенти го взели по погрешка за шпионин — за
лидера на една от групировките, с която враждували, защото
двамата много си приличали. Хванали го, вързали го на стол и го
подложили на разпит. Той се опитал да им обясни, че грешат, но
щом понечел да заговори, го удряли със стоманени тръби и
тояги. Когато паднал на пода, го заритали с тежките си обувки.
Призори младежът починал. Черепът му бил строшен, ребрата
— счупени, белите дробове — разкъсани. Изхвърлили трупа му
на улицата като на куче. След два дена университетът поискал
полицейска намеса и за няколко часа студентският бунт бил
потушен, а блокадата — свалена. Няколко от студентите били
арестувани по подозрение в убийство. Те признали вината си и
били съдени. Двама от тях получили леки присъди за
непредумишлено убийство. Смъртта на приятеля на Саеки-сан
била абсолютно нелепа.
Никой повече не я чул да пее. Тя се затворила в стаята си и
не разговаряла с никого. Дори по телефона. Не отишла на
погребението. Напуснала колежа и след няколко месеца
изчезнала от града. Никой не знаел къде е и с какво се
занимава. Родителите й отказвали да говорят за това. Може би и
те не знаели къде е дъщеря им. Тя изчезнала безследно. Дори
най-добрата й приятелка, майката на Ошима, нямала представа
какво се е случило с нея. Плъзнали слухове, че след неуспешен
опит за самоубийство в непроходимите гори на планината
Фуджи я прибрали в психиатрична клиника. Друг твърдял, че
приятел на негов приятел я бил забелязал по улиците на Токио.
Според този човек тя работела в Токио, била писателка или
нещо такова. Говорело се, че се е омъжила и има дете. Но никое
от тези предположения не било потвърдено. Минали двайсет
години.
Където и да е била и с каквото и да се е занимавала през
цялото това време, Саеки-сан не страдала от липса на пари. На
банковата й сметка постъпвали хонорарите за „Кафка на плажа“
и дори след плащането на данъците оставала значителна сума.
Получавала хонорари всеки път, когато пускали песента по
радиото или я включвали в компактдискове със стари хитове,
така че можела да живее скромно, без да зависи от никого.
Освен това семейството й било заможно, а тя била единствена
дъщеря.
И внезапно след двайсет и пет години Саеки-сан отново се
появила в Такамацу. Майка й починала. (Баща й си отишъл пет
години по-рано, но тя не присъствала на погребението му.)
Саеки-сан направила скромна панихида за майка си и след
известно време продала къщата, в която израснала. Купила
апартамент в тих квартал на града, преместила се там и като че
ли се успокоила. После имала няколко разговора в дома Комура
(глава на семейството вече бил другият брат, три години по-
млад от загиналия. Разговаряли насаме, неизвестно за какво
точно), след което Саеки-сан станала директор на библиотеката.
Тя си била все така стройна и красива. Почти не се била
променила — останала си елегантна и одухотворена като на
снимката върху обложката на плочата й. Но невинната й ясна
усмивка вече я нямало. Тя и сега понякога се усмихвала много
чаровно, но някак сдържано и дистанцирано. Сякаш била
обградена с невидима висока стена, която да държи хората на
разстояние. Всяка сутрин Саеки-сан пристигала в библиотеката
със сивия си фолксваген голф, а вечер се прибирала с него
вкъщи.
След като се установила пак в родния си град, тя почти не
поддържала отношения с роднините и някогашните си приятели.
Ако случайно срещнела някого, от учтивост поддържала
разговора, но си личало, че гледа да се измъкне. Заговорел ли
някой за минали събития — особено ако били свързани и с нея,
— тя бързо и някак от само себе си минавала на друга тема.
Винаги била мила и учтива, но в думите й нямало вълнение и
съпричастност. Истинските й чувства — ако изобщо
съществували — си оставали дълбоко прикрити. Предпочитала
да не изразява мнение за каквото и да било, освен когато
трябвало да се вземе някакво важно решение. Рядко говорела
за себе си, оставяла другите да приказват и само кимала
любезно, но след известно време събеседникът й започвал да
изпитва смътно безпокойство, че напразно губи времето на тази
жена и се вмъква в нейния тих и подреден свят. И това
съмнение обикновено било основателно.
Тя си останала загадка за хората от родния град. Носела с
изключителна елегантност покривалото на тайната и не
позволявала на никого да го приповдигне. Дори Комура,
формалният й работодател, гледал да не й досажда с излишни
приказки.
Скоро Ошима започнал работа в библиотеката и станал
помощник на Саеки-сан. По онова време той не учел и не
работел, седял си вкъщи, четял и слушал музика. Нямал
приятели с изключение на неколцина познати, с които общувал
по електронната поща. Поради хемофилията посещавал
специализирана клиника, обикалял безцелно града със своята
мазда миата, но не го напускал, освен за редовните прегледи в
Университетската болница в Хирошима или за да поживее в
планинската къщичката в Кочи.
В никакъв случай не бил недоволен от живота си. Един ден
майка му го запознала със Саеки-сан. Срещнали се случайно и
той веднага й станал симпатичен. Тя също му харесала. Идеята
да работи в библиотека възбудила любопитството му. Скоро
Ошима станал единственият човек, с когото Саеки-сан
общувала всеки ден.

— Ще рече човек, че се е върнала тук специално да оглави

библиотеката — казвам.
— Да, съгласен съм с теб. Погребението на майка й вероятно
е било само предлог да си дойде. Сигурно има немалко горчиво-
сладки спомени от родния си град и не й е било лесно да вземе
това решение.
— Защо библиотеката е толкова важна за нея?
— Приятелят й е живял в една от сградите на библиотеката.
Той бил големият син на Комура и любовта към четенето била в
кръвта му. Друга негова наследствена черта било влечението
към самотата. Когато влязъл в гимназията, поискал от
родителите си да заживее отделно от семейството, не в
главната сграда на дома, а в библиотеката, и те се съгласили.
Разбирали го отлично, защото всички обичали книгите. „Искаш
да си заобиколен с книги? Чудесно“ — казали му. И той заживял
в пристройката, където никой не му пречел: Влизал в главната
сграда само да се храни. Саеки-сан ходела почти всеки ден при
него. Двамата учели заедно, слушали музика и водели
безкрайни разговори. Там навярно са се и любели. Това място
било техният малък рай. — Хванал с две ръце кормилото,
Ошима ме поглежда и казва: — Сега там ще живееш ти, Кафка.
Тъкмо в тази стая. Както вече ти казах, библиотеката е
ремонтирана, но стаята си е същата… След смъртта на
приятеля й животът на Саеки-сан фактически спрял. Била е на
двайсет години. Не, може би още не е била навършила
двайсет… Не знам точно, но трябва да разбереш, че тогава
стрелките на часовника в душата й са спрели. Времето, разбира
се, продължава да тече, но това не я интересува. За нея
времето няма почти никакъв смисъл.
— Няма смисъл ли?
Ошима кимва:
— Сякаш не съществува.
— Значи Саеки-сан живее в спряло време?
— Именно. Не казвам, че тя е жив труп или нещо подобно.
Когато я опознаеш по-добре, ще разбереш какво имам предвид.
— Ошима слага ръка на коляното ми — съвсем естествен жест.
— Знаеш ли, Кафка, в живота има моменти, след които няма
връщане назад. А в много редки случаи и напред е невъзможно
да продължиш. За добро или зло, единственото, което ни
остава, е да се примирим безмълвно. Такъв е животът.
Наближаваме магистралата. Преди да излезем на нея,
Ошима спира колата, вдига гюрука и отново пуска сонатата на
Шуберт.
— Искам да знаеш още нещо — продължава той. — Саеки-
сан е страдалница. Всички страдаме повече или по-малко. Но
при нея е по-различно. Тя страда по-иначе от нас. Може душата
й да е по-особена. Но не ме разбирай погрешно. В живота е
съвсем нормален човек, може би повече от всеки друг, когото
познавам. Тя е очарователна, интелигентна, разумна. Така че не
обръщай внимание, ако забележиш нещо странно в нея.
— Странно ли? — неволно се изтръгва от устата ми.
Ошима поклаща глава.
— Аз много обичам и уважавам Саеки-сан. Сигурен съм, че и
ти ще започнеш да изпитваш същите чувства към нея.
Това всъщност не е отговор на въпроса ми, но Ошима не
казва нищо повече. Той подбира точния момент, сменя
скоростта, натиска педала на газта и малко преди да навлезем в
тунел, изпреварва един микробус.
 Глава 18
Щом дойде на себе си, Наката установи, че лежи по гръб
сред бурени. Той отвори бавно очи. Беше нощ, но на небето не
се виждаха нито звезди, нито луната, въпреки това обаче не
цареше пълен мрак. Въздухът бе наситен с мирис на летни
треви, чуваше се жужене на насекоми. Кой знае как се беше
озовал на същото запустяло място, където бе чакал дни наред
на пост. Усети, че нещо грапаво и топло докосва лицето му.
Обърна леко глава и видя, че две котки ближат усърдно
страните му с малките си езичета. Бяха Гома и Мими. Наката се
приповдигна бавно, протегна ръка и ги погали.
— Наката спеше ли? — попита ги той.
Котките замяукаха едновременно, сякаш искаха да се
оплачат от нещо, но той не разбра нито дума. Изобщо не проумя
какво се опитваха да му кажат. Чуваше се само обикновено
котешко мяукане.
— Извинете, но не разбирам какво искате да кажете.
Наката се изправи на крака и огледа себе си — не забеляза
нищо необичайно. Никъде не го болеше, ръцете и краката му се
движеха нормално. След известно време очите му свикнаха с
тъмнината и той видя, че по ръцете и дрехите му няма кръв.
Дрехите му не бяха намачкани, нито изпоцапани и изобщо си
бяха същите, с каквито бе излязъл от жилището си. До него
лежеше брезентовата му чанта, а храната и термосът бяха
вътре. Шапката му бе в джоба на панталона. Като че всичко
беше наред. Но все едно той не разбираше нищо.
Ясно си спомняше, че за да спаси Мими и Гома, бе убил
Джони Уокър — убиеца на котки. Беше го намушкал с нож.
Ръката му все още усещаше това. Значи не е било сън — от
раната рукна кръв и Джони Уокър се строполи на пода, сви се на
кълбо и издъхна. После Наката се свлече на дивана и загуби
съзнание. И се намери да лежи сред бурените на празното
място. Но как се бе добрал? Нали не знаеше обратния път. И по
дрехите му нямаше кръв. Не, онова не беше сън. Иначе откъде
се бяха взели Мими и Гома? Само дето сега не разбираше какво
приказват.
Наката въздъхна. Беше зле с логиката, но какво да се
прави… По-късно щеше да помисли и да разбере всичко.
Нарами торбата си, вдигна двете котки и излезе от парцела.
Още щом се озова извън оградата, Мими взе да шава в ръцете
му. Като че искаше да я пусне.
Наката я остави на земята.
— Мими, струва ми се, че можеш да се прибереш сама
вкъщи. Близо е.
Мими размаха енергично опашка в знак на съгласие.
— Наката не разбира какво се е случило и не знае защо вече
не може да разговаря с теб. Но той успя да открие Гома и сега
трябва да я върне на семейство Коидзуми. Всички там я очакват.
Благодаря ти за всичко, Мими.
Мими измяука, отново размаха опашка и бързо изчезна зад
ъгъла. И по нея няма кръв, каза си Наката.

Завръщането на Гома много зарадва семейство Коидзуми.

Минаваше десет вечерта, но децата все още бяха будни и си
миеха зъбите преди сън. Родителите им пиеха чай пред
телевизора — гледаха новините. Посрещнаха радушно Наката.
Двете момиченца в пижами се забутаха с лакти от нетърпение
да прегърнат своята любимка. Веднага дадоха на Гома мляко и
котешка храна и тя излапа лакомо всичко.
— Извинете Наката, че ви обезпокои толкова късно. По-
добре щеше да е, ако беше дошъл по-рано, но така се случи.
— Нищо, нищо — обади се госпожа Коидзуми. — Не се
безпокойте, моля ви.
— Часът няма значение — рече съпругът й. — Тази котка е
като член на семейството. Не мога да ви опиша колко се
радваме, че я намерихте. Ще изпиете ли с нас чаша чай?
— Благодаря, но Наката трябва да си върви. Просто искаше
да ви предаде Гома колкото се може по-скоро.
Г-жа Коидзуми отиде в друга стая и се върна с един плик,
който нейният съпруг връчи на Наката с думите:
 — Заповядайте. Не е много, но моля, приемете го за всичко,
което направихте. Много сме ви признателни.
— Благодаря ви — каза Наката и се поклони, приемайки
плика.
— Но как успяхте да я намерите в тази тъмнина?
— Ами това е дълга история. Наката няма да може да ви я
разкаже цялата. Той не е твърде умен и не умее да обяснява
добре.
— Всичко е наред. Как да ви се отблагодарим, Наката-сан?
— каза госпожа Коидзуми. — Остана малко храна от вечерята,
печени патладжани и кисели краставички, вземете ги за вкъщи.
— С голямо удоволствие. Наката много обича печени
патладжани и кисели краставички.
Той прибра в чантата си кутиите с храната и плика с парите и
с бързи крачки се запъти в посока към гарата.
Спря пред една полицейска будка близо до търговската
улица. Млад полицай седеше вътре до едно бюро и пишеше
нещо в някакви бумаги. Фуражката му беше върху бюрото.
Наката отвори плъзгащата се стъклена врата.
— Добър вечер. Извинете за безпокойството — рече той.
— Добър вечер — обади се полицаят, като вдигна очи от
книжата и огледа внимателно Наката.
Това безобидно кротко старче вероятно се е изгубило и иска
да ме пита как да стигне до жилището си, помисли си той.
Застанал на входа, Наката свали шапката и я пъхна в джоба
на панталона си. От другия джоб извади носна кърпа и си издуха
носа. После сгъна кърпата и я прибра.
— Слушам ви, кажете — рече полицаят.
— Наката току-що уби един човек. Наката съм аз.
Полицаят изпусна химикалката си на бюрото и се вторачи с
отворена уста в стареца.
— Седнете тук — каза колебливо и посочи стол отсреща.
После опипа кръста си, за да провери на място ли са
пистолетът, палката и белезниците.
— Благодаря — продума Наката, седна с изправен гръб,
сложи ръце на коленете си и погледна полицая в очите.
— Значи вие сте… убили някого?
 — Да. Наката уби един човек с нож. Само преди няколко часа
— чистосърдечно си призна Наката.
Младият полицай извади формуляр, погледна стенния
часовник и записа точния час и думите „убийство с нож“.
— Кажете си името и адреса.
— Казвам се Сатору Наката и живея на…
— Един момент. С кои йероглифи изписвате името си?
— Извинете, но Наката не познава йероглифите. Той не умее
да чете и да пише.
Полицаят се намръщи.
— Изобщо ли не умеете? Дори името си не можете да
напишете, така ли?
— Да. Наката умееше да чете и да пише, но когато беше на
девет години, претърпя злополука и оттогава не умее. Наката не
е твърде умен.
Полицаят въздъхна и остави химикалката.
— Не мога да попълня формуляра, ако не знам как се пише
името ви.
— Прощавайте.
— Имате ли семейство, близки?
— Наката е съвсем сам. Няма семейство. Няма работа.
Живее от помощите, които получава от губернатора.
— Знаете ли какво, вече е доста късно, предлагам ви да си
отидете вкъщи. Приберете се и се наспете добре и ако на
сутринта си спомняте нещо, елате пак тук. Тогава ще си
поговорим.
Дежурството на полицая бе към края си и той искаше да
привърши работата си по книжата. Беше обещал на свой колега
да се срещнат в близкия бар и да пийнат по чашка. Така че
нямаше никакво желание да си губи времето в разправии е
някакъв смахнат дядка.
Но Наката го изгледа строго и поклати глава.
— Не, господин полицай, Наката иска да разкаже всичко,
докато все още си го спомня. Ако изчака до утре, може да
забрави нещо важно. Наката беше в празното място, което е във
втори квартал. Госпожа Коидзуми го бе помолила да намери
Гома, тяхната котка, която се беше изгубила, и той я търсеше
там. Внезапно се появи едно огромно черно куче и отведе
Наката в голяма къща с голяма порта и черен автомобил,
паркиран отпред. Наката не знае адреса. Никога преди не беше
попадал в тази част на града. Но е сигурен, че не се намираше в
района Накано. В къщата завари човек на име Джони Уокър.
Имаше интересна висока черна шапка. В хладилника в кухнята
бяха наредени котешки глави. Около двайсетина. Този човек
събираше котки, режеше им главите с трион и изяждаше
сърцата им, а от душите им правеше специални флейти. После
с тези флейти събираше човешки души. Пред очите на Наката
Джони Уокър уби с нож Кавамура-сан. И още няколко котки.
Разряза коремите им. Канеше се да убие и Гома и Мими. И
тогава Наката грабна един нож и намушка Джони Уокър.
Джони Уокър сам поиска от Наката да го убие. Наката не
възнамеряваше да го прави. Никога преди не е убивал. Просто
искаше да попречи на Джони Уокър да убие още котки. Но
тялото на Наката не му се подчини. Само свърши всичко. Наката
хвана един нож и два пъти намушка Джони Уокър в гърдите.
Джони Уокър падна, облян в кръв, и издъхна. Наката също бе
целият изцапан с кръв. После му се зави свят, седна на дивана и
като че ли заспа. Когато се събуди, беше нощ и той отново се
намираше на незастроеното място. До него бяха Мими и Гома.
Това се случи току-що. Най-напред Наката занесе Гома при
стопаните й, госпожа Коидзуми му даде печени патладжани и
кисели краставички и после той незабавно дойде тук. Помисли
си, че е най-добре веднага да съобщи на господин губернатора
какво се е случило.
По време на целия си разказ Наката седеше с изправен гръб
и когато свърши, си пое дълбоко дъх. Никога през живота си не
бе говорил толкова много. Почувства се като изцеден.
— Предайте, моля, всичко това на господин губернатора —
добави.
Слисаният полицай го изслуша, но не разбра почти нищо от
онова, което разправяше старецът. Каква Гома? Какъв Джони
Уокър?
— Ясно. Всичко ще предадем на господин губернатора —
обеща той.
 — Надявам се, че няма да лиши Наката от помощите си.
Със сериозно лице полицаят се престори, че си записва
нещо.
— Разбирам. Ето как ще го кажа: Въпросното лице моли да
не му спирате помощите. Така добре ли е?
— Да, чудесно. Много ви благодаря. Извинявайте, че ви отнех
от времето. Предайте поздравите ми на господин губернатора.
— Непременно ще ги предам. Бъдете спокоен. И си починете
добре — рече полицаят и добави забележка от личен характер:
— Казахте, че сте убили човек и сте се изцапали с кръв, а по
дрехите ви няма и петънце.
— Да, напълно сте прав. Честно казано, и Наката го намира
странно. Беше целият в кръв, но когато се събуди, кръвта беше
изчезнала напълно. Много странно.
— Наистина е странно — промълви полицаят с глас, в който
се четеше натрупаното за целия ден изтощение.
Наката отвори плъзгащата се врата с намерение да си върви,
но се спря и се обърна.
— Извинете, господин полицай, но ще бъдете ли тук утре
вечер?
— Да, ще бъда — предпазливо отвърна пазителят на реда. —
Утре вечер съм дежурен. Защо питате?
— Носете си чадър, дори времето да е хубаво.
Полицаят кимна. После се обърна и погледна часовника.
Неговият колега трябваше да се обади всеки момент.
— Добре, ще си нося.
— От небето ще вали риба. Много риба. Най-вече сардини,
струва ми се. И малко скумрии.
— Сардини и скумрии, така ли? — засмя се полицаят. — В
такъв случай няма да е зле чадърът да се обърне, да се наловят
малко рибки и да се мариноват.
— И Наката обича мариновани скумрии — рече Наката със
сериозен вид. — Но може би утре по това време той вече няма
да е тук.
Когато на следващия ден в района на Накано от небето
действително паднаха сардини и скумрии, младият полицай
пребледня като платно. Нищо не предвещаваше, че близо две
хиляди сардини и скумрии изведнъж ще рукнат от облаците.
Повечето се сплескаха при удара в земята, но някои оцеляха и
се замятаха по павираната търговска улица. Рибите бяха
съвсем пресни, още миришеха на море. Те се пльосваха върху
хора, автомобили и покриви, но като че не падаха от голяма
височина и за щастие никой не пострада сериозно. Затова пък
много хора преживяха силен шок. Рибата валеше от небето като
град — истински апокалипсис!
Полицията проведе разследване, но не можа да намери
смислено обяснение на случилото се. От никой рибен пазар или
риболовен кораб не съобщиха за липса на големи количества
сардина и скумрия. Никакви самолети и хеликоптери не бяха
прелитали по това време над този район. Не бяха регистрирани
торнада. Бе отхвърлена вероятността някой да си е направил
лоша шега — кой би сторил такова нещо? По молба на
полицията от Санитарната служба в Накано събраха няколко
риби и ги изследваха, но не откриха нищо необичайно — най-
обикновени сардини и скумрии, пресни и като че ли годни за
ядене. От полицията обаче изпратиха свои служители с
автомобили с високоговорители да предупредят жителите да не
ядат рибата, тъй като е с неустановен произход и може да
съдържа вредни вещества.
Случаят бе сензационен и се превърна в истински подарък за
медиите. Репортерски екипи забродиха по търговската улица и
разтръбиха из цялата страна за небивалото произшествие. По
телевизията дадоха как с лопати почистват заринатата с риба
улица. Интервюираха една домакиня, която била ударена по
главата от падаща скумрия, чиято гръбна перка разрязала
бузата й. „Добре че не беше риба тон“ — каза жената,
притискайки носна кърпичка към бузата си. Думите й бяха
смислени, но зрителите се подсмихваха. Един смел репортер
дори изпече няколко риби на мястото на събитието. „Много е
вкусно — гордо заяви той пред камерата. — Прясно, сочно
месце. Жалко, че няма настъргана ряпа и варен ориз за
гарнитура.“
Младият полицай бе потресен. Онова чудновато старче —
как ли му беше името? — предсказа, че тази вечер от небето ще
вали риба, мислеше си той. Сардини и скумрии. И така излезе…
Но аз само се изсмях и дори не записах името и адреса му. Дали
не трябва да докладвам на началника? Да, но каква полза от
това сега? Никой не е пострадал сериозно, не е извършено
никакво престъпление. Само дето рибата падна от небето. И
толкова.
И нима шефът ще ми повярва, запита се той. Да кажем, че
му заразправям как вчера в полицейската будка е дошло
някакво странно старче и е предсказало, че ще вали дъжд от
риба. Шефът ще си помисли, че съм превъртял.
В управлението ще доукрасят нещата и ще ме направят за
смях, а може и някой прякор да ми лепнат.
И още нещо, помисли си полицаят. Старецът бе дошъл да
съобщи, че е убил някого. Иначе казано, да се предаде. А на
мен въобще не ми се занимаваше с него. Дори не отбелязах
нищо в дневника. Това определено е нарушение на служебния
правилник и може да си имам неприятности. Но старецът
разправяше такива нелепости. Никой полицай не би приел
приказките му сериозно. Случва се някой ненормален да влезе в
полицейската будка точно когато си затрупан с работа. Светът е
пълен с хора, на които им хлопа дъската и които сякаш са се
наговорили да отидат при някой дежурен полицай и да дърдорят
глупости. Започнеш ли да им обръщаш внимание, ще станеш
като тях!
Само че предсказанието на стареца за дъжд от риби, колкото
и да е налудничаво, се сбъдна, така че може и историята, която
той разправи — че убил някого с нож, Джони Уокър май го
нарече, — да се окаже вярна. А от всичко това следва, че ме
чакат големи проблеми, тъй като пуснах човек, направил
самопризнание за убийство, и дори не написах рапорт.

Най-накрая от общината пратиха боклукчийска кола да

извози всички купища риба. Младият полицай регулираше
уличния трафик и бе блокирал входа към търговската улица.
Колкото и да обливаха с вода от маркучи пътната настилка, не
можаха да отмият рибешките люспи, полепнали по нея.
Известно време улицата бе толкова хлъзгава, че немалко
домакини, тръгнали на пазар, паднаха с велосипедите си.
Мястото вонеше на риба. Кварталните котки бяха пощурели.
Полицаят беше много зает с почистването и нямаше време да
мисли за странното старче.
Но на следващия ден в съседен квартал откриха труп на
мъж, починал от прободни рани, и полицаят се изуми. Убитият
се оказа известен скулптор и бе намерен от чистачката, която
ходеше през ден в дома му. Лежал на пода в локва кръв, при
това съвсем гол. Смъртта бе настъпила приблизително два дена
по-рано, вечерта; оръжието на убийството бе касапски нож от
собствената му кухня. За свой ужас младият полицай най-сетне
повярва на всичко, което му беше казал старецът. О, не,
помисли си той, в каква каша се забърках! Трябваше да се
обадя в управлението и да повикам патрулната кола да
приберат стареца. Той направи самопризнание за убийство и
трябваше да го закарат в следствения арест. Там щяха да решат
луд ли е, или не. Това бе мое задължение, а не го изпълних. Но
след като се стигна дотук, най-добре ще е да си налягам
парцалите и да си трая, реши младият полицай.

А по това време Наката вече не беше в града.

 Глава 19
Понеделник е и библиотеката е затворена. Тук поначало е
много спокойно, а в ден като този времето сякаш е спряло. Или
всичко е притаило дъх с надеждата да не го забележи времето.
Като се върви по коридора и се мине покрай вратата на
читалнята, се стига до малка ниша, пред която е поставена
табелка „Само за персонала на библиотеката.“ Там има мивка и
микровълнова печка и може да се направи кафе или чай.
Непосредствено след нишата е вратата на гостната, там има
баня, шкаф, единично легло, а до него масичка с нощна лампа и
будилник, както и малко писалище с настолна лампа. Стаята е
обзаведена със старомодни фотьойли с бели калъфи и скрин за
дрехи. Има малък хладилник, върху който е поставена полица за
съдове и продукти. Нишата може да се използва, за да се сготви
нещо. В банята са налице сапун и шампоан, сешоар и кърпи.
Въобще има всички необходими удобства за кратко
пребиваване. През един западен прозорец се открива гледка
към дърветата в градината. Вечерта наближава и залязващото
слънце проблясва между клоните на кедъра.
— Нощувал съм тук няколко пъти, когато ме е домързявало
да се върна вкъщи — казва Ошима. — Но никой друг не
използва стаята. Доколкото знам, Саеки-сан не идва тук. Така че
никой няма да те безпокои.
Оставям раницата си на пода и оглеждам новото си жилище.
— Ето чисти чаршафи. В хладилника има мляко, малко
плодове, зеленчуци, масло, шунка, сирене… Не е достатъчно за
добро хапване, но можеш да си направиш сандвичи и салата.
Ако ти се яде нещо по-солидно, предлагам ти да си вземаш
храна за вкъщи или да се храниш навън в някой близък
ресторант. Няма пералня, ще трябва да переш в банята. Дали
не забравих нещо?
— А Саеки-сан къде е обикновено?
Ошима посочи към тавана.
 — Видя ли кабинета на втория етаж, когато ви развеждаха из
сградата? Саеки-сан е винаги там и пише нещо. Ако ми се
наложи да изляза за малко, тя слиза долу да ме смени. Но ако
няма нещо за вършене на първия етаж, тя е в кабинета си, там
можеш да я намериш.
Кимвам.
— Утре ще дойда в десет без нещо, за да ти обясня какво
трябва да вършиш. Настани се спокойно и си почивай дотогава.
— Благодаря за всичко — казвам му.
— Моля, за мен беше удоволствие — отвръща той.
След като излиза, вадя нещата от раницата си. Нареждам в
чекмеджетата оскъдните си дрехи, окачвам ризите и якето,
слагам на писалището бележника и писалките, занасям в банята
тоалетните си принадлежности и накрая прибирам раницата в
шкафа.
В стаята няма никаква украса освен малка картина с маслени
бои — реалистичен портрет на момче на морски бряг. Не е зле
нарисуван, преценявам, може дори да е творба на някой
известен художник. Момчето изглежда на около дванайсет
години, носи бяла шапка с козирка и седи на малък шезлонг.
Поставило е единият си лакът на облегалката и подпира с ръка
брадичката си. Лицето му издава някаква светла тъга. До него
клечи черна немска овчарка, която като че го пази. На заден
план се вижда морето, нарисувани са и още няколко души, но те
са на голямо разстояние и лицата им не са ясно очертани. В
далечината се откроява малък остров, а над морето — няколко
облачета с формата на юмрук. Пейзажът е определено летен.
Сядам до писалището и дълго разглеждам картината. Струва ми
се, че започвам да чувам шум на вълни, а стаята се изпълва със
солен морски въздух.
Момчето на картината може би е онова, което някога е
живяло в тази стая. Младежът, когото е обичала Саеки-сан.
Нейният връстник, който е попаднал между враждуващите
студентски групи и е загинал нелепо. Не знам защо, но съм
почти сигурен, че е той. Пейзажът ми напомня на тукашното
крайбрежие. Ако съм прав, значи на картината е изобразено
същото място, само че преди четирийсет години. За човек на
моята възраст това е цяла вечност. Опитвам се да си представя
себе си след четирийсет години, но то е като да се помъчиш да
видиш във въображението си какво има отвъд вселената.

На следващата сутрин Ошима ми обяснява какво трябва да

правя преди отваряне на библиотеката. Отключвам вратата,
отварям прозорците, за да се проветрят помещенията, бързо
минавам пода с прахосмукачката, забърсвам масите, сменям
водата във вазите с цветя, включвам осветлението, от време на
време поливам градината, а в установения час отварям вратата
на главния вход. Като стане време за затваряне правя същото,
но в обратен ред — затварям прозорците, отново забърсвам
масите, изключвам осветлението, затварям входната врата.
— Тук няма кой знае какви неща за крадене и може да си
помислиш, че не е необходимо вратата да се следи
непрекъснато — казва ми Ошима. — Но ние със Саеки-сан не
търпим да се работи през пръсти. Всичко трябва да се върши
добре. Това е нашият дом, ние го уважаваме и се надяваме, че
и ти ще се отнасяш към него по същия начин.
Кимвам.
После той ми разяснява какви са задълженията на
гардеробиера и как се работи с посетителите.
— Засега просто седни до мен и ме гледай какво правя.
Никак не е трудно. Ако не можеш да се справиш с нещо, качи се
на горния етаж и попитай Саеки-сан. Тя ще се погрижи.
Саеки-сан пристига към единайсет. Веднага разбираме, че е
тя, по характерното бръмчене на нейния фолксваген голф. Тя
паркира, влиза през задния вход и ни поздравява.
— Привет!
— Добро утро! — отвръщаме ние.
Това е целият ни разговор.
Саеки-сан е с тъмносиня рокля с къси ръкави, в ръка държи
памучен жакет, от рамото й виси дамска чанта. Не носи
украшения, не употребява козметика. Въпреки това е
впечатляваща наглед. Като ме вижда застанал до Ошима, тя
като че ли иска да каже нещо, но не го прави. Само се усмихва
едва-едва и се качва бавно в кабинета си на втория етаж.
— Всичко е наред — уверява ме Ошима. — Тя знае за теб и
за нея присъствието ти тук не е проблем. Просто не обича
излишните приказки.
В единайсет часа двамата с Ошима отваряме входната
врата, но засега няма посетители. Междувременно той ми
показва как се използва компютърът за търсене на книги. В
много от библиотеките, които съм посещавал, има тъкмо такива
компютри и аз вече съм свикнал с тях. После ми обяснява как се
работи с картотеката. Всеки ден в библиотеката се получават
екземпляри от новоизлезли книги, които се описват на
специални картончета.
Към единайсет и половина влизат две жени с еднакви
джинси. По-ниската е с къса прическа като на плувкиня, а косата
на по-високата е вързана на опашка. И двете са с маратонки,
едната с „Найки“, другата с „Асикс“. Високата изглежда на около
четирийсет, носи очила и карирана риза, а по-ниската е
десетина години по-млада и е с бяла блуза. И двете са с малки
раници, и двете гледат мрачно и са мълчаливи. Преди да
предадат раниците си на Ошима, те някак сърдито изваждат
оттам бележници и химикалки.
Жените влизат в читалнята и започват да преглеждат една по
една лавиците, после със строги физиономии преравят каталога
и от време на време си записват нещо. Не четат книги и не сядат
нито веднъж. Приличат повече на данъчни инспектори,
проверяващи наличните стоки, отколкото на читатели. Ошима и
аз не можем да разберем кои са и за какво са дошли. Той ме
поглежда многозначително и леко свива рамене. Не може да се
очаква нищо добро от тази двойка, меко казано.
По обед Ошима излиза в градината да хапне и аз го
замествам на входа.
— Искам да ви питам нещо — приближава се и казва по-
високата жена, тонът й е като забравена, върху полица
изсъхнала кора хляб.
— Да, заповядайте.
 Тя се намръщва и ме поглежда така, сякаш съм портрет в
разкривена рамка.
— Вие ученик ли сте?
— Да, тук съм на стаж — отвръщам.
— Може ли да говоря с някой от наставниците ви?
Отивам да извикам Ошима. Той бавно отпива глътка кафе,
изтърсва трохите от коленете си и влиза в библиотеката.
— Да, с какво мога да ви бъда полезен? — пита любезно.
— Знаете ли, нашата организация проучва състоянието на
обществените културни учреждения в цялата страна.
Интересува ни доколко те са достъпни и лесни за използване от
жените — казва по-високата. — Групата ни провежда
целогодишно проучване и публикува доклади с резултатите.
Много жени работят по този проект. Ние двете отговаряме за
проверката в този район.
— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали името на
тази организация? — пита Ошима.
Жената изважда служебна визитна картичка и му я подава.
Ошима я прочита внимателно, без да променя изражението
си, поставя я на плота и с лъчезарна усмивка поглежда
събеседничката си. Великолепна усмивка, която би накарала
всяка жена да се изчерви, но на тази, колкото и да е странно,
окото й не мигва.
— За съжаление ние открихме във вашата библиотека доста
проблеми, на които трябва да се обърне сериозно внимание.
— Проблеми от женска гледна точка ли? — уточнява Ошима.
— Да, именно от женска гледна точка — отвръща тя и след
като се изкашля леко, добавя: — Бихме искали да разберем
какво мисли по този повод вашата администрация.
— Ние нямаме администрация, но аз бих ви изслушал с
удоволствие.
— Първо, тук няма дамска тоалетна. Не е ли така?
— Да, така е. Мъжете и жените ползват обща тоалетна.
— Дори да сте частно учреждение, вие сте отворени за
обществено ползване. Не смятате ли, че по принцип е редно да
има отделни тоалетни за мъже и жени?
 — По принцип ли? — повтаря Ошима, сякаш да се убеди, че
е чул правилно.
— Да. Ползването на общи тоалетни поражда маса
проблеми. Проучванията показват, че повечето жени го смятат
за много неудобно. Това е красноречив пример за
пренебрежително отношение към посетителките.
— Пренебрежително отношение… — продумва Ошима и
прави такава гримаса, сякаш по невнимание е глътнал нещо
горчиво.
Явно звученето на тези думи не му харесва.
— Сериозен пропуск.
— Сериозен пропуск — повтаря той и се замисля над този
недодялан израз.
— Е, и? Какво е мнението ви по този въпрос? — пита жената,
едва сдържайки раздразнението си.
— Както виждате, нашата библиотека е много малка. За
жалост нямаме достатъчно място за отделни тоалетни. Няма
спор, че е по-добре да ги има, но засега никой от посетителите
ни не се е оплаквал. За щастие или за съжаление тук не се
събират наведнъж много хора. Ако ви се занимава с този
въпрос, предлагам ви да отидете в централата на „Боинг“ в
Сиатъл и да поговорите за тоалетните в самолетите им. Боинг
седем четири седем е много по-голям от нашата библиотека и
хората, които се качват в него, са много повече от посетителите
тук. Доколкото знам, всички тоалетни на пътническите самолети
са общи.
Високата жена го поглежда сърдито и скулите й изпъкват, та
чак й се налага да си оправи очилата.
— Ние не проверяваме самолети. Между тях и библиотеките
няма нищо общо.
— Но нали в самолетите и в нашата библиотека има общи
тоалетни. Значи по принцип проблемите са едни и същи. Не съм
ли прав?
— Проверяваме конкретни обществените учреждения. Не
сме дошли тук да спорим за принципи.
Любезната усмивка на Ошима не чезне нито за миг, докато
трае тази словесна престрелка.
 — Така ли? Аз пък бях сигурен, че говорим тъкмо за
принципи.
Жената разбира, че някъде е сбъркала, и леко се изчервява,
но не поради сексапила на Ошима. Опитва се да излезе от
затруднението.
— Във всеки случай проблемите в пътническите самолети
нямат никаква връзка с въпроса. Не бива да смесвате нещата.
— Разбрано. Никакви самолети повече — обещава Ошима.
— Стига сме витали в облаците, ами да се върнем на земята.
Жената го поглежда гневно, поема си дъх и продължава:
— Друг проблем, който искам да засегна, е, че при вас
подредбата на авторите е по полов признак.
— Да, така е. Бившите служители неизвестно защо са
решили да отделят мъжете от жените. Мислили сме да ги
пренаредим, но засега не сме го сторили.
— Нямаме никакви възражения против това — казва тя.
Ошима накланя леко глава.
— Проблемът е, че в цялата ви картотека писателите са
винаги преди писателките. Според нас така се нарушава
принципът за равноправие на половете и това е много
несправедливо.
Ошима отново взема служебната й визитка, поглежда я бегло
и я оставя обратно на плота.
— Сога-сан — подема той, — всеки ученик знае, че
фамилията Сога стои преди Танака и след Секине. Възразявате
ли против тази подредба? Навярно искате да се поставят в
обратен ред? Нима буквата Г се ядосва, задето идва след
буквата В в азбуката? Нима страница шейсет и осма в някоя
книга вдига революция само защото е след шейсет и седма?
— Не става въпрос за това — ядно повишава тон тя. — Вие
нарочно гледате да преиначите всичко.
Като разбира, че напрежението се покачва, по-ниската жена,
която стои пред една лавица и си води бележки, се приближава
към нас.
— Нарочно гледате да преиначите всичко — повтаря Ошима,
сякаш иска да наблегне на думите на по-високата.
— Отричате ли, че е така?
 — Red herring — отвръща Ошима.
Жената, която той нарече Сога, отваря леко уста и не казва
нищо.
— В английския има такъв израз — „red herring“. Това е когато
разговорът се отклонява от главната тема. Буквално е „пушена
херинга“. Не знам обаче защо го използват17.
— Херинга или скумрия, във всеки случай вие пак извъртате.
— Всъщност онова, което правя, се нарича подмяна на
аналогията — казва Ошима. — Според Аристотел това е един от
най-ефективните прийоми в реториката. Гражданите на древна
Атина обичали да се развличат с такива мисловни фокуси. Но е
жалко, че по онова време жените не били включени в
определението „гражданин“.
— Присмивате ли ни се?
Ошима поклаща глава.
— Вижте, опитвам се да кажа следното: сигурен съм, че има
много по-надеждни начини да се защитят правата на японката
от това да се души из някоя малка библиотека в малък град и да
се търсят недостатъци във връзка с тоалетната и каталога. Ние
полагаме максимални усилия нашата скромна библиотека да е
полезна на хората. Събрали сме и продължаваме да събираме
забележителни книги, достъпни за хората, които обичат да четат.
Влагаме сърце и душа в това дело. Може би не знаете, но при
нас се съхраняват материали за японската поезия от десетте
години на двайсети век до средата на периода Шова, които са
признати в общонационален мащаб. Разбира се, има
недостатъци и пропуски, но и възможностите ни не са
неограничени. Стараем се да даваме най-доброто от себе си и
ни се иска да обърнете внимание не на онова, което не можем, а
на онова, което вършим добре, на реалните резултати от
работата ни. Нима не би било справедливо?
Двете жени се спогледаха и по-ниската отвори за първи път
уста и заговори с писклив гласец:
— Вие просто се измъквате от въпроса, опитвате се с
празнословни аргументи да избегнете поемането на отговорност.
Искате да се скриете зад удобния израз „възможностите ни не са
неограничени“ и го използвате за съвсем елементарно
себеоправдание. Вие сте трогателен исторически пример за
фалоцентрик, меко казано.
— Трогателен исторически пример — повтаря Ошима, явно
впечатлен.
По тона му личи, че харесва звученето на тази фраза.
— С други думи, вие сте типичният сексист, патриархалният
мъж, настроен в духа на дискриминация — говори с креслив
глас високата, неспособна да прикрие раздразнението си.
— Патриархалният мъж — отново повтаря Ошима.
По-ниската не обръща внимание на думите му и продължава:
— Прикривате се като с щит зад наложеното статукво и зад
повърхностната мъжка логика, която го поддържа. Отреждате на
целия женски род роля на втора категория граждани,
ограничавате жените и ги лишавате от законните им права.
Вършите това по-скоро несъзнателно, отколкото преднамерено,
но така само увеличавате вината си. Браните мъжките си
интереси, обръгнали сте с болката на другите и дори не се
опитвате да проумеете какви злини причинява на жените и на
обществото душевната ви слепота. Да, проблемите с тоалетните
и каталозите са дреболии, но ако не започнем от тези дреболии,
никога няма да успеем да разкъсаме слепотата, забулила
нашето общество. Тези са принципите, от които изхождаме в
действията си.
— И такива чувства изпитват всички жени, които имат сърце
— добави високата с безизразна физиономия.
— „Вие, знатни жени, в моите мъки утеха ми носите“ —
рецитира Ошима.
Нашите посетителки мълчат като два айсберга.
— „Електра“, Софокъл. Великолепна трагедия. Впрочем
словосъчетанието женски род, което употребихте, се използва
единствено в граматиката. Според мен за обозначаване на
физическите разлики между мъжете и жените по-точна е думата
„пол“. Употребата на „род“ в случая е неправилна от
лингвистична гледна точка.
Леденото мълчание продължава.
— Във всеки случай онова, което твърдите, е поначало
погрешно — спокойно, но категорично заключава Ошима. — Аз
определено не съм трогателен исторически пример за
патриархален мъж.
— Тогава обяснете простичко къде грешим —
предизвикателно пита по-ниската.
— Без заобикалки и без напъни да блеснете с ерудираността
си — добавя високата.
— Добре, ще обясня просто и ясно, без увъртане и умуване
— казва Ошима.
— Чакаме — продумва високата, а ниската кимва отсечено в
знак на съгласие.
— Първо, аз не съм мъж — заявява Ошима.
Всички мълчим смаяни. Аз преглъщам мъчително и хвърлям
поглед към Ошима.
— Аз съм жена — казва той.
— Хайде без глупави шеги — обажда се след кратка пауза
по-ниската, колкото да си поеме дъх.
Но само за да прекъсне неловкото мълчание. Думите й не
издават увереност.
Ошима изважда портфейла си от памучния панталон, вади
от него шофьорската си книжка и я подава на жената. Тя чете
написаното, намръщва се и я подава на по-високата, която я
прочита и след миг колебание я връща на Ошима с кисел вид.
— Искаш ли и ти да я погледнеш? — пита ме Ошима. Аз
поклащам отрицателно глава и той пъхва книжката обратно в
портфейла си и го прибира в джоба на панталона. После слага
ръце на плота и казва: — Както виждате, и биологически, и по
документи съм жена. Това е безспорно. Ето защо казаното от
вас по мой адрес е поначало погрешно. Просто не е възможно
да съм типичен сексист и патриархален мъж.
— Да, обаче… — подема високата, но изведнъж млъква.
Ниската, свила устни, си играе с яката на блузата.
— Анатомически погледнато, съм жена, но живея с
представата, че съм мъж — продължава Ошима. — Имам мъжка
психика. Така че в този смисъл може и да сте прави, като
казвате, че съм исторически пример. И вероятно съм сексист…
знае ли човек. Но не съм лесбийка, ако и да се обличам така.
Сексуалната ми ориентация е към мъжете. С други думи, макар
и да съм жена, аз съм гей. Правя анален секс, никога вагинален.
Клиторът ми е чувствителен, но гърдите ми не са. Нямам
менструация. Така че за каква дискриминация става дума в
случая? Може ли някой да ми обясни?
И тримата мълчим сащисани. Една от жените се изкашля и
дразнещия звук отеква в помещението. Стенният часовник
отмерва секундите с отчетливо цъкане.
— Извинете ме — казва Ошима със сияйна усмивка, — но не
съм довършил обяда си. Донесъл съм си питка със спанак и
риба тон и я бях изял наполовина, когато ме повикахте. Ако се
забавя още малко, кварталните котки ще я отмъкнат. Тук е пълно
с котки. Много хора изоставят в гората близо до морския бряг
котенцата, които не искат да отглеждат. Ако не възразявате, ще
отида да си довърша обяда. А вие не бързайте да си тръгвате.
Желая ви приятно прекарване в библиотеката. Тя е отворена за
всички. Стига да спазва правилата и да не пречи на другите
посетители, всеки е свободен да прави каквото си поиска тук.
Библиотеката е на ваше разположение. Можете да напишете в
доклада си каквото намерите за добре. Ние няма да възразим.
Отникъде не получаваме субсидии и затова сме независими. И
занапред така ще я караме, така ни харесва.
След като Ошима излиза, двете жени се споглеждат и се
вторачват в мен. Може би ме вземат за любовник на Ошима. Без
да обеля дума, се заемам с подреждане на картотеката. Двете
си шепнат при лавиците, след което си събират нещата и се
приготвят да си вървят. Подавам им раниците, те ги поемат със
застинали физиономии и не казват дори едно благодаря.
След известно време Ошима привършва обяда си и се
връща вътре. Донася ми две спаначени рула с риба тон и
зеленчуци в зелена тортила, полята с бял сметанов сос.
Изяждам ги за обяд. Кипвам вода и си правя чаша „Ърл Грей“.
— Всичко, което обясних преди малко, е истина — казва
Ошима.
— Значи това сте имали предвид, когато нарекохте себе си
особен човек?
— Не че се хваля, но ти май разбра, че не преувеличавам,
нали?
 Кимвам мълчаливо.
Ошима се усмихва:
— По отношение на пола аз, разбира се, съм жена, макар че
гърдите ми не са развити и никога не съм имал мензис. Но
нямам пенис, нито тестиси и не ми расте брада. С две думи
нямам нищо — изпитвам приятно усещане за лекота, ако трябва
да открия нещо положително в това. Но ти едва ли ще разбереш
какво е усещането.
— Да, струва ми се, че не мога.
— Понякога и аз не разбирам какво съм. Да, какво съм
настина?
Поклащам глава:
— Ами аз също търся отговора на този въпрос за себе си.
— Класически пример за криза на идентичността.
Кимвам.
— Но ти за разлика от мен поне имаш изходно положение.
— Какъвто и да сте, аз ви харесвам, Ошима-сан.
Не съм казвал на никого такива думи. Целият се изчервявам.
— Радвам се — казва Ошима и слага нежно ръка на рамото
ми. — Знам, че съм малко по-различен от другите, но все пак
съм човешко същество — бих искал да разбереш това, —
просто обикновен човек, а не някакво чудовище. Изпитвам
същите чувства, имам същите постъпки. Понякога обаче тази
малка разлика сякаш е цяла бездна. Но това вероятно е
неизбежно. — Той взема от плота дългия подострен молив и се
заглежда в него, сякаш е продължение на тялото му. — Исках да
ти кажа за всичко това колкото се може по-скоро, вместо да го
научиш от някой друг. И ето че днес се отвори добра
възможност… Но преживяването не беше особено приятно,
нали?
Кимвам.
— Преживял съм какво ли не, най-различни унижения —
продължава Ошима. — Само хора, които са били подложени на
подобно нещо, знаят какво е и какви дълбоки психически травми
причинява. Всеки има своя болка, свои душевни рани. Затова
справедливостта и безпристрастността са много важни за мен.
Най-силно ме възмущават лишените от въображение хора.
Онези, които Т. С. Елиът нарича кухи хора. Своята празнота и
липса на въображение те запълват със суха слама и дори не
съзнават какво вършат. Прикриват безчувствието и
коравосърдечието си с празни думи и се опитват да те накарат
да заприличаш на тях. Като тази симпатична двойка, с която се
запознахме днес. — Той въздъхва и завърта в ръка дългия тънък
молив. — Гейове, лесбийки, нормални, феминисти, фашистки
свине, комунисти, кришнари — нека всеки да бъде какъвто си
ще и да развява каквото си иска знаме. Но не мога да понасям
кухите хора. Не мога да ги търпя и когато ми се изправят пред
очите, съм в състояние да изрека неща, за които после да
съжалявам. А на тези жени просто не биваше да им обръщам
внимание, трябваше да се правя, че не ме интересува какво ми
говорят, или пък да повикам Саеки-сан да излезе на глава с тях.
Тя щеше да се справи с усмивка. Но при мен просто не се
получава. Говоря и върша неща, които не бива да се говорят и
вършат. Не успявам да се владея. Това е едно от слабите ми
места. Знаеш ли защо?
— Защото, ако човек приема твърде на сериозно всекиго, на
когото му липсва въображение, това може да продължи до
безкрай.
— Така е — казва Ошима и почуква лекичко слепоочието си с
гумичката на молива. — Но едно запомни, Кафка. Тъкмо такива
хора са погубили момчето, което Саеки-сан е обичала от
детството си. Ограничени, тъпи мозъци. Нетърпимост, откъснати
от действителността теории, празни брътвежи, присвояване на
чужди идеали, закостенели системи — ето кое ме плаши
истински, от това се боя и го ненавиждам. Разбира се, много е
важно да се знае какво е правилно и какво не. Личните грешки
обикновено са поправими. Стига да имаш доблестта да ги
признаеш, всичко може да се оправи. Но нетърпимостта,
ограничеността и липсата на въображение са като паразити,
които се предават от човек на човек, променят вида си и
продължават да се развиват. Няма спасение от тях. Затова не
искам да ги пускам тук — Ошима посочва към лавиците с върха
на молива си. Той, разбира се, има предвид цялата библиотека.
— Не мога да се държа така, сякаш не съществуват.
 Глава 20
Минаваше осем вечерта, когато шофьорът на хладилния
камион, движещ се по магистрала Томей, остави Наката на
паркинга в крайпътна зона Фуджигава. С брезентова чанта и
чадър в ръка Наката се смъкна от високата кабина на асфалта.
— Огледайте се наоколо за друга кола — рече шофьорът,
промушил глава през прозореца. — Все някой ще ви качи.
Късмет.
— Наката много ви благодари за помощта.
— Всичко хубаво — махна с ръка шофьорът и камионът
отново пое по магистралата.
Фу-джи-га-ва, беше казал шофьорът. Наката нямаше
представа къде е това. Знаеше само, че бе излязъл от Токио и
се бе насочил на запад. Нищо че нямаше компас, нито пък
умееше да разчита карта. Усещаше го инстинктивно. Сега
трябваше да намери камион, пътуващ на запад, и да помоли
шофьора да го качи.
Наката бе огладнял и реши да изяде порция макарони в
крайпътната закусвалня. Искаше да запази за случай на крайна
нужда оризовите топки и шоколада в чантата си. Тъй като не
знаеше да чете, отне му доста време, докато разбере как да си
вземе храна. Преди да влезе в закусвалнята, трябваше да си
купи купони от автомат на входа. Наложи му се, позовавайки се
на слабото си зрение, да се обърне за помощ към една жена на
средна възраст. Тя пусна вместо него парите, натисна
съответния бутон и му върна рестото. По-добре да не
споменава, че е неграмотен, Наката знаеше това от личен опит.
Защото, щом го разберяха, някои хора го гледаха така, сякаш е
чудовище.
След като се нахрани, Наката си взе чадъра, нарами си
чантата и тръгна покрай камионите в паркинга да разпита
шофьорите дали няма да се намери едно място за него.
Казваше, че пътува на запад, но те само му хвърляха поглед и
поклащаха глава. Твърде необичайно беше старец да пътува на
автостоп. Шофьорите, естествено, гледаха да не си създават
проблеми. „За съжаление не ни разрешават да качваме
стопаджии“, отвръщаха те.

Доста време мина, докато от Накано се добере до

магистрала Томей. Наката никога не бе напускал Накано и
нямаше представа къде започва магистралата. Когато трябваше
да отиде някъде, ползваше автобус на градския транспорт —
имаше специална карта; но никога не беше пътувал сам в
метрото или с мотриси, за които се налагаше да си купи билет.
Още нямаше десет часа, когато той сложи в чантата си кат
дрехи, комплект тоалетни принадлежности и малко суха храна.
Пъхна внимателно в чантичка на колана си парите, които бе
скрил под сламената рогозка на пода, взе си големия чадър и
излезе от жилището си. Когато попита шофьора на автобуса как
да стигне до магистрала Томей, човекът се засмя.
— Този автобус отива само до гара Шинджуку. Автобусите от
градския транспорт не се движат по магистралата. Ще трябва да
се качите на автобус по междуселищните линии.
— Къде мога да хвана такъв автобус?
— На гара Токио — отвърна шофьорът. — Стигате до
Шинджуку, взимате мотриса до гара Токио и си купувате билет
със запазено място. Оттам автобусът ще ви закара до Томей.
Наката не беше сигурен, че е разбрал всичко, но все пак
стигна с автобуса до Шинджуку — оказа се, че това е цял голям
град. Гарата беше претъпкана с хора, които сновяха насам-
натам, и никак не му беше лесно да се провира през тълпата.
Освен това влаковете бяха толкова много, че той не можеше да
разбере кой пътува до гара Токио. Попита няколко случайни
минувачи, но техните обяснения бяха твърде бързи, объркани и
пълни с имена на места, които не му бяха известни. Сякаш
разговарям с котарака Кавамура, помисли си Наката. На всеки
ъгъл имаше полицейска будка, където можеше да получи
информация, но се боеше да не го сметнат за изкуфял старец и
да го задържат (веднъж му се беше случило). Дълго броди около
гарата и накрая му прилоша от автомобилните газове и шума. В
стремежа си да избягва задръстените тротоари той се озова в
малка градинка между две високи сгради и седна на пейка.
Дълго седя там и се пита какво да прави. От време на време
си мърмореше нещо и се почесваше по щръкналата къса коса. В
градинката не се мяркаше никаква котка, но имаше много врани,
които грачеха и ровеха из кошчетата за боклук. Наката
поглеждаше от време на време небето и по местоположението
на слънцето определяше приблизително колко е часът. Небето
имаше особен цвят, навярно от автомобилните газове.
По пладне служителите от съседните сгради излязоха да
обядват в градинката. Наката изяде пирожките, които носеше, и
изпи чаша чай от термоса си. До него на пейката седнаха две
млади жени и той реши да ги заговори. Попита ги как може да
стигне до Томей. Те повториха същото, което бе казал и
шофьорът на автобуса.
— Пътувате по централната линия до гара Токио, а оттам с
автобус до Томей.
— Наката се опита, но не успя — призна той. — Никога преди
не е напускал района на Накано и не е пътувал с влак. Ползва
само градския транспорт. Не знае да чете, затова не може да си
купи билет. Дотук стигна с автобус, но не знае как да продължи
нататък.
Не умее да чете?! — почудиха се те. Изглежда съвсем
безобиден старчок. Усмихва се, спретнат е. Малко е странно, че
носи чадър в такова хубаво време, но няма вид на бездомник.
Приятна физиономия, очите му са ясни.
— Вие наистина ли изобщо не сте напускали Накано? —
попита едната, тя беше чернокоса.
— Да. Наката не се е опитвал да излезе извън Накано,
защото, ако се изгуби, никой няма да го потърси.
— И не знаете да четете? — присъедини се другата, която бе
с кестенява коса.
— Да. Изобщо не зная да чета. Познавам някои прости
цифри, но не умея да смятам.
— Хм. В такъв случай никак няма да ви е лесно да пътувате с
влак.
— Да, много е трудно. Не мога да си купя билет.
 — Ако имахме време, щяхме да ви заведем до гарата и да ви
помогнем да се качите на влака, но за жалост скоро трябва да
се връщаме на работа. Много съжалявам.
— Не, няма за какво. Наката все някак ще се оправи.
— Хрумна ми нещо! — възкликна чернокосата. — Нали
Тогегучи-сан се кани днес да отиде до Йокохама?
— Да, така каза. Той ще помогне, ако го помолим. Малко е
мрачен, но не е лош човек — рече кестенявата.
— Може би ще е по-добре да пътувате на автостоп, щом не
знаете да четете — предложи чернокосата.
— На автостоп?
— Да помолите някой да ви качи. Обикновено шофьорите на
тирове се съгласяват. Но шофьорите на леки коли не са особено
склонни да качват стопаджии.
— Наката не е сигурен, че разбира добре.
— Важното е да се качите, после ще разберете. Аз веднъж,
още като студентка, пътувах на автостоп. Всички шофьори на
камиони са свестни хора.
— Докъде ще пътувате по магистрала Томей? — попита
кестенявата.
— Наката не знае.
— Как така не знае?
— Наката ще разбере, когато отиде там. Ще поеме на запад
по магистрала Томей. После ще помисли. Във всеки случай
трябва да се движи на запад.
Двете момичета се спогледаха — думите на Наката звучаха
някак особено убедително. Изпитаха симпатия към старчето.
Като привършиха обяда си, те хвърлиха празните кутии в коша
за отпадъци и станаха.
— Защо не дойдете с нас? Ще измислим нещо — каза
чернокосата.
Наката влезе с тях в близкото високо здание. Никога не беше
попадал в такава огромна сграда. Двете момичета го настаниха
да седне във фоайето близо до входа, казаха няколко думи на
портиера и помолиха Наката да ги почака там някое време.
После изчезнаха нанякъде с един от асансьорите. Наката
седеше, стиснал в ръка чадъра и брезентовата си чанта, а край
него се нижеше върволица от връщащи се от обедната почивка
служители. Никога досега той не бе виждал такава гледка.
Всички бяха елегантни, сякаш се бяха наговорили. Мъжете бяха
с вратовръзки, а жените — с лъскави чанти и обувки с високи
токчета. И всички бързаха в една и съща посока. Наката не
можеше да проумее какво правят тук толкова много хора.
След малко двете момичета се върнаха, придружени от
дългурест младеж с бяла риза и карирана вратовръзка.
— Това е Тогегучи-сан — рече кестенявата. — Той се кани да
отиде с колата си до Йокохама. Каза, че ще ви вземе. Ще ви
остави на паркинга Кохоку на магистрала Томей. Там вече
потърсете друга кола. Поогледайте се, кажете, че пътувате на
запад, и ако някой ви вземе, почерпете го, щом спрете някъде.
Разбрахте, нали?
— А ще ви стигнат ли парите? — попита чернокосата.
— Да, имам достатъчно.
— Наката-сан е наш приятел, Тогегучи-сан, бъди мил с него
— рече кестенявото момиче.
— А вие ще бъдете ли мили с мен? — свенливо попита
младежът.
— Да, непременно… — обеща чернокосата.
— Ето ви за из път. Хапнете, като огладнеете — казаха
момичетата и подадоха на Наката кутия с оризови топки и един
шоколад, които бяха купили от супермаркета.
— Наката не знае как да ви се отблагодари за всичко, което
направихте за него — каза Наката. — Ще се моли да ви се
случват само хубави неща.
— Дано молитвите ви да се сбъднат — рече кестенявата, а
приятелката й се изкикоти.

Тогегучи настани Наката на предната седалка на своя бус

„Хай Айс“ и от градската магистрала излезе на Томей. Пътищата
бяха много задръстени и докато напредваха бавно, двамата си
поговориха за какво ли не. Тогегучи беше стеснителен младеж и
отначало не приказваше много, но полека-лека се отпусна
дотолкова, че разговорът заприлича повече на монолог. Много
му се беше насъбрало на душата и се разговори свободно пред
непознатия, когото виждаше за пръв и навярно за последен път.
Каза, че преди няколко месеца годеницата му го изоставила.
Имала си друг приятел, с когото се срещала тайно. Не се
разбирал с шефовете си и вече се замислял да напусне.
Родителите му се развели, когато бил ученик. Малко след това
майка му пак се омъжила за някакъв мошеник, който взел
назаем пари от свой приятел, но нямал намерение да му ги
върне. А в съседен апартамент живеел някакъв студент, който
пък по цяла нощ слушал музика толкова високо, че изобщо не
можело да се спи.
Наката го слушаше внимателно и от време на време казваше
по нещо. Когато пристигнаха на паркинг Кохоку, Наката вече
знаеше почти всичко за този младеж. Много от чутото не можа
да разбере, но доби представа за живота на Тогегучи и изпита
съчувствие към клетото момче, което се опитваше да живее
нормално, а непрекъснато му пречеха.
— Наката ви е много благодарен, че го качихте.
— Много ми беше приятно, че пътувахме заедно, Наката-сан.
Поговорихме си и ми поолекна на душата. Досега пред никого не
съм си изплаквал болката. Дано не съм ви отегчил.
— Не, ни най-малко. На Наката също му беше много приятно
да си поговори с вас, Тогегучи-сан. Не се безпокойте. Сигурен
съм, че в живота ви всичко ще се нареди.
Младежът извади от портфейла си фонокарта и я подаде на
Наката.
— Заповядайте. Нашата фирма ги произвежда. Вземете я за
спомен от мен. Извинявам се, че ви подарявам толкова дребно
нещо.
— Много благодаря — каза Наката, взе картата и я прибра
внимателно в портфейла си.
Никога не се обаждаше по телефона и не знаеше как да
използва картата, но реши, че е по-учтиво да я приеме. Беше
три часът следобед.
Отне му цял половин час, докато намери човек, съгласен да
го закара до Фуджигава. Шофьорът беше едър мъж на около
четирийсет и пет, с тлъсти ръце и издут корем. Караше хладилен
камион с прясна риба.
— Само че тук вони на риба — предупреди той.
— Наката много обича риба.
Шофьорът се засмя:
— Ти си странна птица.
— Да, и други са ми го казвали.
— Аз харесвам чудаците. А с онези, които изглеждат
нормално и водят нормален живот… с тях трябва да се
внимава.
— Нима?
— Да, така е. Такова ми е мнението.
— Наката няма мнения. Но обича змиорки.
— Ами и това също е мнение.
— Нима да обичаш змиорки е мнение?
— Разбира се, че е мнение.
Така двамата пътуваха до Фуджигава. Шофьорът се казваше
Хагита.
— Според теб, Наката-сан, накъде върви светът? — попита
шофьорът.
— Извинете, но Наката не е много умен и не разбира от тези
неща — отвърна Наката.
— Да имаш собствено мнение и да не си много умен, това са
две различни неща.
— Но, Хагита-сан, да не бъдещ умен означава да не можеш
да мислиш.
— Нали каза, че обичаш змиорки.
— Да, змиорките са любимо ядене на Наката.
— Между тези неща има връзка, разбираш ли?
— Хм.
— А пиле с ориз и яйца обичаш ли?
— Да, и това е любимо ястие на Наката.
— Ето ти още една връзка — рече Хагита. — Тези връзки се
създават една по една и така се формира собствено мнение.
Колкото повече са връзките, толкова по-дълбоко е мнението.
Все едно е дали са змиорки, оризови топки или печена риба.
Разбираш ли?
 — Не особено добре. Това само за храната ли се отнася?
— Не само за храната, но и за влаковете, императора и
изобщо за всичко.
— Наката не пътува с влак.
— Няма значение. Искам да кажа, че докато е жив, човек си
създава мнение за всичко, което го обкръжава. Най-важното е
дали това се случва естествено, или не, а не дали си умен, или
глупав. Дали гледаш на нещата със собствените си очи — ето
кое е от значение.
— Вие сте много умен, Хагита-сан.
Хагита се засмя високо.
— Интелигентността няма нищо общо. Не съм чак толкова
умен, просто мисля по свой си начин. Затова хората се
възмущават от мен. Обвиняват ме, че мнението ми никога не
съвпада с тяхното. Ако използваш ума си, всички почват да
странят от теб.
— Наката все още не разбира… Наистина ли има връзка
между това да обичаш змиорки и да обичаш пиле с ориз и яйца?
— Да, има. Непременно възниква връзка между човека,
наречен Наката, и нещата, към които той има отношение. По
същия начин има връзка между змиорките и оризовите топки. И
когато мрежата от тези връзки се разпростре, възникват по
естествен път отношения между Наката и капиталистите, Наката
и пролетариата…
— Проле…
— Пролетариата — рече Хагита, откъсна едрите си длани от
волана и ги показа на Наката. Те наподобяваха бейзболни
ръкавици. — Хората, които изкарват хляба си с пот на чело, това
е пролетариатът. А онези, които си седят в креслата, не си
помръдват пръста, а само се разпореждат с другите и получават
сто пъти повече от мен — те са капиталисти.
— Наката не познава капиталисти. Той е беден и не знае
нищо за големците. От тях знае само губернатора на Токио. Той
капиталист ли е?
— Ами как да ти кажа… Губернаторите са нещо като псета на
капиталистите.
 — Губернаторът е псе? — Наката си спомни за огромния
черен пес, който го бе завел в дома на Джони Уокър.
Тази зловеща фигура и образът на губернатора отчасти
съвпаднаха в съзнанието му.
— Тези псета са навред и са толкова много, че човек не може
да се скрие от тях. Като хрътки са.
— Хрътки?
— Пише се с йероглифите „куче“ и „тичам“.
— А дали има котки капиталисти? — попита Наката.
Хагита се засмя.
— Ти наистина си голям чудак, драги. Тъкмо такива хора
харесвам. Котки капиталисти! Добре го каза. Направо уникално.
— Хагита-сан.
— Какво?
— Наката е беден и всеки месец получаваше помощи от
губернатора. Дали това е било нередно?
— Колко ти даваха?
Наката му каза сумата.
Хагита поклати възмутено глава.
— Как се живее с толкова малко пари!
— Наката не харчи много. И освен помощите получава пари
за това, че помага на хората да намерят изгубените си котки.
— Без майтап? Значи си професионален търсач на котки —
рече Хагита впечатлен. — Ти си невероятен, честна дума.
— При това Наката умее да разговаря с котки — призна
Наката. — Разбира котешкия език. Така намери много изгубени
котки.
Хагита кимна:
— Никак не се учудвам.
— Обаче не много отдавна изведнъж разбрах, че вече не
умея да разговарям с котките. Защо ли?
— Всичко се променя, Наката-сан. Днес светът не е същият
като вчера. И ти не си същият човек, който си бил. Разбираш,
нали?
— Да.
— Връзките между нещата също се променят. Кой е
капиталист и кой пролетарий? Кое е дясно и кое ляво?
Информационната революция, сделките с акции, плаващите
капитали, реорганизацията на труда, транснационалните
корпорации — кое е добро и кое лошо? Границите между
нещата постепенно се размиват. Може би затова не можеш вече
да разговаряш с котки.
— Наката разбира донякъде само разликата между дясно и
ляво. Това е дясно, а това — ляво. Нали?
— Да, така е — съгласи се Хагита. — Друго не ти трябва да
знаеш.
Преди да се разделят, двамата спътници хапнаха заедно в
един крайпътен ресторант. Хагита поръча две порции змиорки.
Наката настоя да плати, за да му се отблагодари, че го е качил,
но шофьорът категорично отказа.
— В никакъв случай — отсече той. — Не съм изпаднал
дотам, че да приема да ме нахраниш от подаянията на
токийския губернатор.
— Много благодаря за почерпката — каза Наката,
изключително зарадван от проявената доброта.

Около час Наката ходи от шофьор на шофьор в крайпътната

зона Фуджигава, без да намери някой, който да се съгласи да го
качи. Но той не изпадна в паника, нито се отчая. В неговото
съзнание времето течеше много бавно или напълно бе спряло.
Реши да се поразходи наоколо, за да се разсее. Небето беше
безоблачно, лунната повърхност се виждаше ясно. Като
потропваше по асфалта с дългия си чадър, Наката повървя из
паркинга, където в плътни редици си почиваха множество
огромни тирове, подобни на гигантски зверове. Някои имаха по
двайсет колела в човешки ръст. Наката бе като зашеметен.
Колко много такива возила летят нощем по магистралите! Какво
ли превозват? Наката нямаше никаква представа. Ако съумееше
да прочете надписите по каросериите, може би щеше да
разбере какво има в тях?
В края на паркинга, където нямаше много коли, той забеляза
десетина мотоциклета. Наблизо група младежи бяха направили
плътен обръч и си подвикваха нещо. Заинтригуван, Наката реши
да иде да види какво правят. Може би бяха намерили някаква
странна вещ?
Но когато приближи, разбра, че са обградили паднал на
земята човек и го бият и ритат. Повечето от младежите не бяха
въоръжени, но един държеше верига, а друг — черна тояга,
която приличаше на полицейска палка. Бяха с разкопчани ризи с
къси ръкави или с тениски. Повечето бяха с боядисана коса —
изрусени или кестеняви. Някои имаха татуировки на раменете.
Младежът, когото налагаха, не изглеждаше по-различно от тях.
Като чуха стъпките и почукването по асфалта на върха на
чадъра му, няколко младежи се обърнаха и го изгледаха с
пронизващи погледи, но се успокоиха, като видяха, че е просто
безобиден старец.
— Я се пръждосвай бе, дядка — изръмжа един.
Наката се приближи невъзмутимо още по-напред. От устата
на лежащия на земята младеж течеше кръв.
— Тече му кръв — рече Наката. — Може да умре.
Те млъкнаха почудени. После този с веригата рече:
— Може и тебе да пречукаме, така и така сме почнали. Един
или двама — все тая.
— Не може да се убива безпричинно — каза Наката.
— Не може да се убива безпричинно — изимитира го един и
другите се засмяха.
— Имаме си свои причини, мой човек — рече друг. — А ти не
си пъхай носа в чуждите работи. Разтваряй чадъра и чупка,
преди да е заваляло.
Лежащия на земята младеж помръдна леко и един дангалак
с бръсната глава го ритна с тежката си обувка с все сила в
ребрата.
Наката затвори очи. Почувства, че му кипи отвътре и не може
да се овладее. Усети леко гадене. Споменът как намушка Джони
Уокър внезапно изплува в паметта му. Ръката му не беше
забравила какво е усещането, когато забиваш нож в гърдите на
човек. Не беше ли това една от онези връзки, за които говореше
Хагита-сан? Змиорка — нож — Джони Уокър? Гласовете на
младежите зазвучаха някак разкривено и той престана да ги
различава. Сляха се и с непрестанното свистене на
автомобилните гуми по магистралата. Сърцето му заби учестено
и блъскаше кръв до всяко кътче на тялото му. Нощта го обгърна.
Наката вдигна поглед към небето, а после разтвори бавно
чадъра над главата си. След това направи много внимателно
няколко крачки назад, отдръпвайки се от групата. Огледа се и
пак отстъпи още няколко крачки. Младежите се запревиваха от
смях.
— Скивайте го дядката! — кискаше се един от тях. —
Наистина си разтвори чадъра!
Но те не се смяха дълго. Внезапно от небето се посипаха
някакви непонятни хлъзгави неща. При удара им в земята се
чуваше странно плющене. Младежите престанаха да ритат
жертвата си и погледнаха към небето. То беше ясно, но
въпросните неща падаха ли, падаха от едно място в свода.
Отначало бяха съвсем малко, после взеха да стават все повече
и повече и накрая неусетно заваляха като из ведро — дребни,
черни като въглен късчета с дължина около три сантиметра. В
светлините на лампите, осветяващи паркинга, те приличаха на
блестящ черен сняг, който се сипеше и полепваше по раменете,
ръцете и вратовете на младежите. Те се мъчеха да се избавят от
зловещите снежинки, но не успяваха.
— Пиявици! — извика някой.
Сякаш по даден сигнал всички се развикаха и хукнаха през
паркинга към тоалетните. Един изрусен младеж налетя на
преминаваща кола и бе повален на земята, но като че ли остана
невредим — тя се движеше бавно. Младежът скочи на крака,
удари с юмрук по капака и изруга високо шофьора. Но се
задоволи само с това и накуцвайки, забърза към тоалетните.
Известно време дъждът от пиявици беше силен, сетне
поутихна и накрая спря напълно. Наката затвори чадъра си,
махна полепналите по себе си пиявици и отиде да види
лежащия младеж. Навред наоколо се гърчеха купчини хлъзгави
твари и затова той не можа да се приближи много. Младежът на
земята бе целият затрупан с тях. Наката се вгледа по-
внимателно и видя, че той отлепи клепачи и от очите му потече
кръв. Имаше избити зъби. Наката знаеше, че е безсилен да се
справи сам. Върна се бързо в закусвалнята и каза на един от
служителите, че на паркинга лежи пострадал младеж.
— Повикайте полицията, иначе може да умре — рече му.
Скоро след това Наката намери шофьор, които се съгласи да
го закара до Кобе. Беше младеж на около двайсет и пет години,
със сънен вид, не много висок, с дълга коса, вързана на опашка,
обеца на ухото и шапка на бейзболния тим „Чуничи Драгънс“.
Шофьорът седеше в закусвалнята, пушеше и прелистваше
списание с комикси. Беше с ярка хавайска риза и много голям
номер маратонки „Найки“. Тръскаше пепелта от цигарата в
паницата си с останал от макароните бульон. Той изгледа
Наката и след малко се съгласи да го вземе, но твърде
неохотно.
— Добре. Ще те кача. Приличаш на дядо ми. Може би по
външност или по това, че се изразяваш някак особено… Дядо
ми почина преди няколко години. Накрая съвсем изкуфя.
Младежът каза, че до сутринта трябва да са пристигнали в
Кобе. Карал мебели за тамошен универсален магазин. Когато
излизаха с камиона от паркинга, видяха автомобилна
катастрофа. Няколко патрулни коли с мигащи червени лампи
вече бяха на местопроизшествието, а полицай със сигнална
светеща палка регулираше трафика. Злополуката явно не беше
голяма. Няколко коли се бяха сблъскали — един микробус бе с
вдлъбнатина отзад, а лека кола бе със счупен стоп.
Шофьорът на камиона спусна прозореца, размени няколко
думи с полицая и пак го вдигна.
— Някакви пиявици паднали от небето. Цели купчини — рече
той с безразличие. — Колите ги размазали по шосето, станало
хлъзгаво и ето ти катастрофа. Полицаят каза да се движим
бавно и внимателно. На това отгоре някакви мотористи от
местна банда пребили някого. Пиявици и мотоциклетисти —
чудна комбинация! Отворили са доста работа на ченгетата. —
Потегли бавно и предпазливо към изхода, но на няколко пъти
камионът поднесе. Всеки път шофьорът успяваше да го овладее
с умело завъртане на кормилото. — Брей, каква гадост.
Наистина са много. Ужасно се хлъзга. Някога лепвала ли ти се е
пиявица, дядо?
 — Не, доколкото Наката си спомня, такова нещо не му се е
случвало.
— Аз съм израсъл в Гифу, в планините, и много пъти ми се е
случвало. Вървиш си през гората и върху теб от дърветата падат
пиявици. Нагазиш ли в реката, полепват по краката ти. Знам ги
аз пиявиците. Впият ли се веднъж в теб, трудно се махат.
Откъсват се барабар с кожата. И остават белези. Само с
изгаряне се махат. Смучат кръв, набъбват и омекват. Голяма
гадост, нали?
— Да, така е — съгласи се Наката.
— Но пиявици да падат от небето на паркинг… Никога не съм
чувал по-глупаво нещо! Тези тука не знаят нищо за пиявиците.
Пиявици от небето, нима е възможно?
Наката не отговори.
— Преди няколко години в Яманаши имаше нашествие на
стоножки. Колите пак така се хлъзгаха по пътищата. Станаха
много злополуки. Стоножки бяха плъпнали и по железопътните
релси и влаковете спряха. Но и стоножките не паднаха от
небето. Допълзяха отнякъде. Ясно е като бял ден.
— Наката също е живял в Яманаши. Отдавна, още през
войната.
— Така ли? През коя война? — попита шофьорът.
 Глава 21
СКУЛПТОРЪТ КОИЧИ ТАМУРА НАМУШКАН С НОЖ
Намерен мъртъв на пода в кабинета му сред голяма локва
кръв

Световноизвестният скулптор Коичи Тамура бе намерен

мъртъв на 30-и следобед в кабинета в дома му в Ногата,
Накано. Трупът е открит от жената, която помагала в
домакинството. Тамура-сан лежал по гръб гол и облян в кръв.
Личат следи от борба, което дава основание да се смята, че
става въпрос за убийство. Престъплението е извършено с
кухненски нож, оставен отстрани до трупа.
Полицията предполага, че смъртта е настъпила на 28-и
вечерта. Тамура-сан е бил сам и затова тялото му е било
открито едва на втория ден. Има няколко дълбоки прободни
рани в гърдите, направени с остър нож за месо, и се предполага,
че смъртта е настъпила мигновено вследствие на обилно
кръвотечение от сърцето и белите дробове. Убиецът явно е бил
доста силен физически, тъй като няколко ребра на жертвата са
счупени. От полицията засега не съобщават да са намерили
пръстови отпечатъци или други улики. Изглежда, няма и
свидетели на престъплението.
В дома на убития не личи безпорядък, а ценностите и
портфейлът са оставени непокътнати, което навежда на
мисълта, че мотивът за убийството е лично отмъщение. Домът
на Тамура-сан е в тих квартал, но по времето, когато се
предполага, че е извършено убийството, съседите не са чули
никакви съмнителни шумове и са били шокирани, когато научили
за него. Тамура-сан е водел уединен живот, почти не е общувал
със съседите си и никой от тях не е забелязал нищо
необичайно.
Убитият е живеел с петнайсетгодишния си син. Домашната
помощница казва, че синът изчезнал преди около десет дни.
Оттогава не се е мяркал и в училище. Полицията го издирва.
Освен къщата Тамура-сан имал офис и ателие в Мусашино.
Неговата секретарка твърди, че до деня на убийството той ходел
както обикновено в ателието. В деня на инцидента тя няколко
пъти се опитала да се свърже с него, за да говорят по работа, но
всеки път се включвал телефонният секретар.

Тамура-сан е роден в Кокубунджи, префектура Токио.

Завършва специалност „Скулптура“ в Токийската художествена
академия и още като студент създава множество оригинални
произведения, дали повод да се заговори за нов повей във
ваятелското изкуство. Основна тема в творчеството му е
предметното изображение на човешкото подсъзнание и с
уникалния си стил, който излиза извън конвенционалните рамки,
той получава световно признание. Най-забележителното негово
дело е мащабната поредица от произведения с общото
название „Лабиринт“. В тях скулпторът дава свобода на
разкрепостеното си въображение и на стремежа си към
красотата и вдъхновение, превъплътени в извивките на
лабиринтите. Тамура-сан бе почетен професор в Института по
изкуствата и преди две години на изложба на негови творби в
Музея на модерното изкуство в Ню Йорк…

Не чета по-нататък. Във вестника са поместени две снимки

— на входната ни врата и една на баща ми като по-млад. Те
придават зловещ вид на вестникарския материал. Сгъвам
вестника на четири и го оставям върху масата. Сядам
безмълвен на леглото и закривам очите си с длани. Глух шум с
постоянна честота бучи в ушите ми. Тръсвам глава, за да се
отърва от него, но той не престава.
Намирам се в стаята си в библиотеката. Часът е седем
вечерта. Двамата с Ошима току-що затворихме библиотеката, а
Саеки-сан преди няколко минути си замина със своя фолксваген
голф. Тук сме само двамата с Ошима. И това непрекъснато
дразнещо бучене в ушите ми.
 — Вестникът е отпреди два дни. Статията е излязла, когато
ти беше в планината. Щом я прочетох, си помислих, че този
Коичи Тамура може би е баща ти. Има много съвпадения.
Трябваше да ти я покажа вчера, но реших да изчакам да се
настаниш.
Кимвам, без да отлепям длани от очите си. Ошима ме гледа
мълчаливо.
— Не съм го убил аз.
— Знам — казва той. — В деня на убийството ти беше тук, в
библиотеката, и чете до вечерта. Нямаше да ти стигне времето
да отидеш до Токио, да убиеш баща си и да се върнеш в
Такамацу. Не е възможно.
Но аз не бях напълно сигурен. Пресметнах, че баща ми е бил
убит същата вечер, когато се събудих и установих, че тениската
ми е подгизнала от кръв.
— Но във вестника пише, че полицията те издирва. — Явно
си важен свидетел.
Кимвам.
— Много по-лесно ще е да отидеш в полицията и да докажеш
алибито си, вместо да бягаш и да се криеш. Аз, разбира се, ще
потвърдя думите ти.
— Но тогава ще ме върнат в Токио.
— Да, така е. Все пак ти трябва да завършиш гимназия, не
може иначе. На твоята възраст не бива просто така да скиташ
където си поискаш. Нужен ти е настойник.
Поклащам глава.
— Не възнамерявам да обяснявам нищо на никого. Не желая
да се върна нито вкъщи, нито в училище.
Ошима мълчи и ме гледа в очите.
— Сам трябва да решиш — казва той с по-мек тон. — Мисля,
че имаш право да живееш както искаш. Не е важно дали си на
петнайсет или на петдесет и една. Но за жалост моята гледна
точка не съвпада с общоприетата. Да кажем, че избереш да не
обясняваш нищо на никого. В такъв случай непрекъснато ще
трябва да бягаш от полицията и от обществото. Ще ти е много
трудно. Само на петнайсет си, животът е пред теб. Разбираш
ли?
 Не отвръщам нищо.
Ошима взема вестника и отново преглежда статията.
— Тук пише, че баща ти няма други близки освен теб.
— Имам майка и по-голяма сестра, но те ни напуснаха много
отдавна и не знам къде са сега. Дори да знаех, те едва ли щяха
да дойдат на погребението.
— Кой тогава ще се погрижи за всичко? Имам предвид: за
погребението, за разните неотложни неща…
— Във вестника пише, че баща ми е имал секретарка. Тя е в
течение на всичко и съм убеден, че може да се справи. Не искам
нищо от наследството. Къщата, имуществото… Да правят
каквото искат с тях. — „От него имам само гените“, мисля си.
— Поправи ме, ако греша, но май не ти е много мъчно, че
баща ти е бил убит — казва Ошима.
— Не, мъчно ми е. Все пак той ми е баща. Честно казано
обаче, повече съжалявам, че не умря по-рано. Знам, че звучи
ужасно…
Ошима клати глава:
— Няма нищо. Сега повече от всякога имаш право да бъдеш
искрен.
— Струва ми се…
Гласът ми е слаб, липсва му твърдост. Лишени от увереност,
че са отправени във вярната посока, думите ми са погълнати от
празнотата. Ошима се приближава и сяда до мен.
— Непрекъснато ми се случват разни неща — подемам аз. —
Някои са подвластни на волята ми, а други не. Но вече не знам
как да ги различавам. Сякаш всичко е предрешено и аз следвам
път, който някой друг е предначертал за мен. Колкото и да
мисля, каквото и усилие да полагам — полза никаква. Всъщност
колкото по-упорито се старая, толкова повече губя представа
кой съм. Като че личността ми е орбита, от която много съм се
отклонил и това ми причинява силна болка. Но още повече ме
плаши. Боя се дори да мисля за това.
Ошима слага ръка на рамото ми. Усещам топлината на
дланта му.
— Дори да е така, както казваш, дори да е предопределено
всичките ти решения да са погрешни, а усилията ти — напразни,
ти все пак си ти и никой друг. Оставаш си самият ти и
продължаваш напред. Така че се успокой.
Вдигам глава и го поглеждам. Говори толкова убедително.
— Защо мислите така?
— Защото във всичко това има ирония.
— Ирония ли?
Ошима ме гледа в очите.
— Знаеш ли, Кафка. Онова, което преживяваш сега, е
лайтмотив на много древногръцки трагедии. Човек не избира
съдбата си. А тя него. Това е фундаменталното в тях.
Трагедията според Аристотел се поражда, колкото и да е
комично, не от недостатъците на главното действащо лице, а от
положителните му качества. Разбираш ли за какво говоря?
Ситуацията става все по-трагична и виновни за това са не
слабостите, а добродетелите. „Едип цар“ на Софокъл е
чудесен пример. Причина за трагедията на Едип е не леността
или глупостта му, а смелостта и честността му. Ето това е
иронията.
— Но това е безнадеждна ситуация.
— Зависи — казва Ошима. — Понякога е така. Ала иронията
прави човека по-проницателен, помага му да помъдрее, да
открие път към спасението на по-високо ниво, да намери по-
универсална надежда. Затова хората и днес обичат да четат
древногръцки трагедии. Те са едни от образците на истинското
изкуство. С риск да се повторя ще кажа, че целият свят е
метафора. В действителност никой не убива баща си и не спи с
майка си, нали? С други думи, посредством метафората ние
възприемаме иронията. Ставаме по-проницателни и душевно
по-богати.
Аз мълча. Твърде зает съм с осмисляне на собственото ми
положение.
— Някой знае ли, че си в Такамацу? — пита Ошима.
Поклащам глава:
— Сам взех решение да дойда тук, не казах на никого.
Мисля, че никой освен мен не знае.
— Тогава най-добре ще е известно време да си стоиш в
библиотеката. Не се показвай на входа. Полицията едва ли ще
попадне на дирите ти, но ако стане опасно, можеш да се скриеш
в къщичката в планината.
Поглеждам го и казвам:
— Ако не бях ви срещнал, нямаше да се справя. Не мога да
разчитам на никой друг.
Ошима се усмихва, сваля ръка от рамото ми и се вторачва в
дланта си.
— Не си прав. Ако не ме беше срещнал, щеше да намериш
друга пътека, по която да поемеш. Не знам защо, но имам
такова чувство. Просто у теб има нещо, което ме кара да мисля
така. — Той става и донася друг вестник от писалището. —
Впрочем виж какво се появи завчера във вестника. Кратка, но
твърде интересна бележка. Затова съм я запомнил. Може би е
случайно съвпадение, но това, за което пише тук, се е случило
недалеч от твоя дом.

РИБА ОТ НЕБЕТО!

2000 сардини и скумрии затрупаха търговската улица в

Накано

На 29-и около шест часа привечер жителите на Накано с

изумление наблюдаваха как от небето падат около 2000 сардини
и скумрии. Две жени, пазаруващи наблизо, са получили леки
наранявания по лицето. Не се съобщава за други пострадали.
Инцидентът е станал при ясно време, не е имало нито облаци,
нито вятър. Много от рибите били още живи и подскачали по
уличната настилка…

Дочитам дописката и връщам вестника на Ошима.

Репортерът разсъждава върху възможните причини за
произшествието, но никоя не звучи убедително. Полицията
провежда разследване, като разглежда версиите за кражба и за
хулиганство. Метеорологичната служба съобщава, че не е
имало атмосферни условия, благоприятстващи падането на
риба от небето. От Министерството на земеделието, горите и
риболова все още няма изявление.
— Имаш ли някакви предположения за случилото се? — пита
ме Ошима.
Поклащам глава. Нямам предположения.
— Ден след убийството на баща ти близо до вашия дом от
небето падат две хиляди сардини и скумрии. Дали е обикновено
съвпадение?
— Вероятно да.
— Във вестника пише също, че върху малка площ в
крайпътна зона Фуджигава на магистрала Томей същата нощ от
небето паднали голямо количество пиявици. Това довело до
няколко леки катастрофи. Явно пиявиците са били доста едри.
Никой не може да обясни защо са паднали от небето. Нощта
била ясна, небето безоблачно. Някакви предположения?
Отново поклащам глава.
Ошима сгъва вестника и казва:
— Едно след друго се случват странни, необясними неща.
Възможно е между тях да не съществува никаква връзка и това
да е само поредица от съвпадения, но тук има нещо, което не
ми дава мира.
— Може би и това е метафора? — изказвам предположение.
— Може би… Но що за метафора е да падат от небето
сардини, скумрии и пиявици?
В последвалата тишина дълго се опитвам да придам
словесна форма на нещо, което не може да се изрази с думи.
— Ошима-сан, преди няколко години баща ми изрече едно
пророчество за мен.
— Пророчество ли?
— На никого не съм го казвал. Мислех, че никой няма да ми
повярва.
Ошима мълчи, но неговото мълчание ми вдъхва кураж да
продължа.
— То по-скоро е проклятие, а не пророчество. Баща ми го
повтаряше много пъти. Сякаш вдълбаваше всяка дума в мозъка
ми. — Поемам си дълбоко дъх и още веднъж премислям онова,
което ми предстои да кажа. Не че действително ми се налага да
го премисля — то винаги е било тук, в мен. Но трябва да
претегля още веднъж думите. И после казвам: — Някой ден ти
ще убиеш баща си и ще спиш с майка си.
Още щом го изричам, щом обличам мисълта в думи, ме
обзема усещане за празнота. И в тази празнота сърцето ми бие
с отчетлив, остър ритъм.
Ошима дълго ме гледа с непроменено лице.
— Някой ден ще убиеш баща си и ще спиш с майка си… Така
ли каза?
Кимвам няколко пъти.
— Същото е било предсказано и на Едип. Но ти знаеш,
разбира се.
Кимвам пак:
— Но това не е всичко. Имам сестра, шест години по-голяма
от мен. Баща ми каза, че ще спя и с нея.
— Наистина ли ти го каза?
— Да. Тогава бях още в началното училище и не знаех какво
означава „да спиш“ с някого. Едва след няколко години разбрах
какво е имал предвид.
Ошима мълчи.
— Баща ми каза, че каквото и да правя, няма да избягам от
съдбата си. Това пророчество е заложено в гените ми като
бомба със закъснител. Нищо не може да се промени. Аз ще убия
баща си и ще спя с майка си и сестра си.
Ошима дълго мълчи, сякаш внимателно претегля всяка моя
дума и се опитва да намери нещо, за което да се хване.
— Защо е направил такова ужасно предсказание?
— Нямам представа. Не ми обясни нищо — казвам,
поклащайки глава. — Може би е искал да отмъсти на майка ми и
на сестра ми, които го изоставиха. Да ги накаже чрез мен.
— И с това да нанесе на теб такава жестока рана?
Кимвам:
— За баща си не съм нищо повече от някоя негова скулптура.
Той си мислеше, че може да прави с мен каквото си поиска — да
ме създаде, после да ме строши…
— Ако действително е смятал така, значи е имал извратено
мислене — казва Ошима.
 — В нашия дом всичко беше извратено. Отдавна разбрах
това, но бях дете. Къде можех да отида?
— Виждал съм няколко пъти произведения на баща ти. Той е
забележителен скулптор. Оригинален, провокативен,
безкомпромисен, мощен. Истински творец.
— Може и така да е. Но изцеждайки се напълно, той
разпръсваше навсякъде около себе си напоени с отрова
остатъци. Баща ми мърсеше всичко, до което се докоснеше,
вредеше на всички. Не знам дали го правеше нарочно. Може би
така е трябвало да постъпва. Може да е бил такъв по природа.
Във всеки случай имах чувството, че е свързан с нещо
абсолютно необичайно. Разбирате ли какво имам предвид?
— Мисля, че да — отвръща Ошима. — Нещо отвъд доброто и
злото. Би могло да се нарече източник на сила.
— Половината от гените ми са от него. Вероятно майка ми
затова ме изостави. Искала е да се махне от мен, защото съм
роден от този зловещ източник и съм омърсен.
Ошима притиска леко с пръсти слепоочията си и се замисля.
После притваря очи и ме поглежда.
— Възможно ли е той да не ти е истински баща?
Поклащам глава.
— Преди няколко години ни направиха и на двамата ДНК
тестове в една болница. Няма никакво съмнение —
биологически ние сме сто процента баща и син. Той ми показа
резултатите от тестовете.
— За всичко е помислил.
— Искаше да знам, че съм едно от творенията му.
Завършено и подписано от него.
Ошима продължава да притиска с пръсти слепоочията си.
— Но пророчеството на баща ти не се е сбъднало. Не ти си
го убил. По това време беше тук, в Такамацу. Убийството е
извършено в Токио и не от теб, а от друг човек.
Вдигам безмълвно ръце пред себе си и ги гледам. Тези ръце,
които в нощния мрак бяха целите в кръв…
— Не съм съвсем сигурен — и му разказвам всичко.
Разказвам му как онази нощ на връщане към хотела съм
загубил за няколко часа съзнание. Как съм се свестил в гората
зад храма и съм видял, че тениската ми е напоена с кръв. Как
съм я изпрал в тоалетната. Как съм разбрал, че няколко часа са
напълно изтрити от паметта ми. Не споменавам, че съм
пренощувал при Сакура — разказът и без това излиза твърде
дълъг. От време на време Ошима ме прекъсва и ми задава
въпроси, уточнява подробности, но не изразява мнение.
— Нямам никаква представа откъде се бе взела по мен тази
кръв, нито чия е. Нищо не мога да си спомня — казвам. — Но
имам чувството, че аз съм убил баща си със собствените си
ръце. И то наистина, а не метафорично. Вярно, че този ден бях в
Такамацу и не съм се връщал в Токио. Но нали в представите
започват отговорностите?
Ошима кимва.
— Йейтс — казва той.
— Така че може да съм си представял насън как съм го убил.
Да съм се пренесъл в някой сън и да съм го убил.
— На теб това може да ти се струва истина, но никой няма да
ти вменява подобна отговорност, изразена в стихотворна форма.
Не и полицията. Никой не може да бъде на две места
едновременно. Това е доказан от Айнщайн научен факт и
законът го признава.
— Аз не говоря за науката и закона.
— Онова, за което говориш, Кафка, е само догадка. Смела,
сюрреалистична хипотеза, достойна за някой
научнофантастичен роман.
— Разбира се, това е само хипотеза, знам. Не мисля, че
някой ще повярва на тези глупави измишльотини. Обаче баща
ми винаги повтаряше, че без да се опровергават хипотезите, не
може да има научен прогрес. Хипотезите са храна за ума — това
бе любимата му фраза. Но засега лично аз не мога да измисля
нито едно опровержение на моята хипотеза.
Ошима мълчи. Аз също нямам какво повече да кажа.
— Значи затова си избягал в Шикоку. За да се спасиш от
проклятието на баща си.
Кимвам и посочвам сгънатия вестник.
— Изглежда, бягството е невъзможно.
 С бягство няма да решиш проблема — казва момчето,
наречено Врана.
— Ти наистина се нуждаеш от убежище — обажда се Ошима.
— Нищо повече не мога да кажа.
Внезапно разбирам колко съм изтощен. Облягам се на
рамото на Ошима и той ме прегръща. Притискам лице към
плоските му гърди.
— Ошима-сан, не искам… не исках да убия баща си. Нито да
спя с майка си и сестра си.
— Разбира се — продумва той и прокарва пръсти през късата
ми коса. — Как би могъл да искаш?
— Дори насън…
— Нито в метафора — добавя Ошима. — Нито в алегория,
нито по аналогия. — Той млъква за кратко, после предлага: —
Ако нямаш нищо против, ще пренощувам при теб. Мога да спя
на стола.
Но аз отказвам. Засега сам ще ми е по-добре.
Ошима отмахва кичурите коса от челото си и след кратко
колебание казва:
— Знам, че съм ненужна, увредена, хомосексуална жена и
ако това те притеснява…
— Не — отвръщам, — не е там работата. Просто ми е нужно
време, за да размисля насаме. Толкова много неща се
случиха… Това е.
Ошима записва телефонен номер на лист от бележник.
— Ако през нощта ти се прииска да поговориш с някого,
обади се. Не се колебай. Аз спя леко.
Благодаря му.

Същата нощ ми се явява призрак.

 Глава 22
Камионът, в който пътуваше Наката, пристигна в Кобе към
пет часа сутринта. Беше се развиделило, но складът бе още
затворен и не можеха да разтоварят стоката. Паркираха
камиона на широка улица близо до пристанището и решиха да
подремнат. Младият шофьор се изтегна на задната седалка —
обичайното му място за лека дрямка — и скоро захърка
блажено. От хъркането му Наката от време на време се
събуждаше, но не след дълго отново потъваше в сладък сън.
Безсънието бе нещо, което Наката не познаваше.
Младият шофьор се събуди към осем с широка прозявка.
— Гладен ли си, дядо? — попита, докато се бръснеше с
електрическа самобръсначка и се оглеждаше в огледалото за
обратно виждане.
— Да, Наката е малко гладен.
— Хайде тогава да отидем да хапнем.
Наката бе прекарал в сън почти цялото пътуване от
Фуджигава до Кобе. Младежът рядко обелваше дума,
шофираше и слушаше нощно радиошоу. Понякога си пееше.
Наката никога преди не бе чувал тези песни. Той дори се питаше
дали са на японски, тъй като почти не разбираше текстовете им
и схващаше само отделни думи. Наката извади от чантата си
шоколада и оризовите топки, които двете момичета му бяха
дали в Шикоку, и ги раздели поравно.
Шофьорът палеше цигара от цигара, за да не задреме на
волана, както сам казваше, и когато пристигнаха в Кобе, дрехите
на Наката съвсем се бяха напоили с цигарен дим.
С чантата и чадъра в ръка Наката слезе от камиона.
— Защо мъкнеш тези неща със себе си? По-добре ги остави
в камиона — рече шофьорът. — Ресторантчето е наблизо, ще
закусим и веднага се връщаме.
— Да, напълно сте прав, само че Наката ще е по-спокоен,
ако си ги вземе.
Младежът се намръщи.
 — Както искаш. Няма аз да ги мъкна.
— Много благодаря.
— Казвам се Хошино. Като бившия треньор на „Чуничи
Драгънс“. Но не сме роднини.
— Много ми е приятно, Хошино-сан. Аз съм Наката.
— Вече знам — рече Хошино.

Хошино явно добре познаваше този район и уверено закрачи

по улицата. Наката подтичваше зад него, за да не изостане.
Стигнаха до малко крайпътно ресторантче, посещавано най-
вече от шофьори и пристанищни хамали. Нямаше хора с
вратовръзки. Всички ядяха съсредоточено и мълчаливо, сякаш
зареждаха гориво. Чуваше се потракване на чинии,
сервитьорката предаваше гръмогласно поръчките в кухнята, в
един ъгъл жужеше телевизор, по който вървяха сутрешните
новини на NHK18.
Хошино посочи към менюто, окачено на стената.
— Поръчай си каквото искаш, деденце. Тук храната е евтина
и вкусна.
— Добре — промълви Наката и се вторачи в менюто, но
веднага си спомни, че не знае да чете. — Извинете, Хошино-сан,
но умът на Наката не работи много добре и той не знае да чете.
— Наистина ли? — учуди се Хошино. — Не умееш да четеш?
Днес рядко се срещат такива хора. Няма страшно. Аз ще хапна
печена риба и омлет. Искаш ли същото?
— Добре. Наката много обича и печена риба, и омлет.
— Радвам се — рече Хошино.
— Наката обича и змиорки.
— Така ли? Аз също. Но змиорки на закуска — някак не
върви.
— Да-да. Вчера вечерта Наката яде змиорки. Хагита-сан го
почерпи.
— Хубаво. Два пъти печена риба и два омлета! — рече
Хошино на сервитьорката. — Една голяма порция ориз.
— Два пъти печена риба и омлети! И голяма порция ориз —
провикна се сервитьорката към готвачите.
 — Не ти ли е трудно, щом не можеш да четеш? — попита
Хошино.
— Да, понякога Наката среща големи проблеми. Ако си стои
в Накано, не е толкова зле, но замине ли някъде, както сега,
много му е трудно.
— Сигурно. Кобе е доста далеч от Накано.
— Наката не разпознава посоките, не знае къде е север и
къде юг. Знае само ляво и дясно. Лесно се губи и дори билет не
може да си купи.
— Направо е невероятно, че си успял да стигнеш толкова
далече.
— Много хора бяха любезни да помогнат на Наката. Вие сте
един от тях, Хошино-сан. Не знам как да ви се отблагодаря.
— Да не знаеш да четеш е лоша работа. Дядо ми беше доста
изкуфял, но все пак четеше, и то добре.
— Наката е много глупав.
— Всички в семейството ти ли са такива?
— Не, не са. Единият ми брат е началник на отдел в…
„Иточу“, а другият работи в офис, в Министерството на
търговията и индустрията.
— Охоо — възкликна Хошино. — Много елитна банда. Значи
ти единствен си малко по-така, а?
— Да, Наката единствен пострада при злополука и умът му е
слаб. Затова винаги му казваха да не ходи много надалеч, да не
пречи на братята, племенничките и племенниците си и
възможно по-рядко да се показва пред хората.
— Какво, неудобно ли им е? Боят се да не ги изложиш?
— Наката не разбира мъчните неща, но знае, че ако не
напуска Накано, няма да се изгуби. Губернаторът много му
помогна, а и добре се разбира с котките. Веднъж месечно се
подстригва и понякога хапва змиорки. Но заради Джони Уокър
Наката не може повече да остане в Накано.
— Джони Уокър?
— Да. Той е с големи ботуши, висок черен цилиндър, жилетка
и бастунче. Лови котки и им вади душите.
— Остави… — прекъсна го Хошино. — Не обичам дългите
истории. Та значи нещо се е случило и ти напусна Накано, така
ли?
— Да. Наката напусна Накано.
— И сега къде отиваш?
— Наката не знае засега. Но знаеше, че ще дойде тук и ще
продължи по моста. По големия мост. Той е наблизо.
— Аа, значи отиваш в Шикоку?
— Извинете, Хошино-сан, но Наката не разбира от
география. Ако се пресече мостът, Шикоку ли следва?
— Да. Оттук по големия мост наблизо се стига до остров
Шикоку. Всъщност има три моста. Единият е от Кобе през остров
Аваджи до Токушима. Другият от Курашики стига до Сакаиде. А
третият съединява Ономичи и Имабари. И един мост би бил
напълно достатъчен, но политиците са се намесили и в тази
работа и ето ти накрая три моста — Хошино изля малко вода
върху лакираната маса, размаза я с пръст и начерта нещо като
карта на Япония, а после и трите моста, свързващи Хоншу и
Шикоку.
— Много ли са големи? — попита Наката.
— Огромни са.
— Така ли? Наката ще прекоси един от тях. Може би най-
близкия. После ще реши какво да прави по-нататък.
— Значи не отиваш при свои познати?
— Да, там Наката не познава никого.
— Просто ще минеш моста до Шикоку и ще поемеш
нанякъде?
— Да.
— И не знаеш точно накъде.
— Наката няма представа. Но като стигне там, може би ще
разбере.
— Ама че работа — рече Хошино.
Той си приглади косата, подръпна опашката и си сложи
шапката с емблема „Чуничи Драгънс“.

Поръчката им дойде и двамата започнаха да се хранят.

— Много вкусен омлет, нали? — попита Хошино.
 — Да, много. По-различен е на вкус от омлетите, които
Наката е ял в Накано.
— Защото е по кансайски. Не прилича на ония безвкусни
плескавици, които в Токио минават за омлети.
Двамата изядоха мълчаливо омлетите, печената скумрия,
супата от мисо със стриди, маринованата ряпа, спанака,
задушен в соев сос, гарнитурата от водорасли и варения ориз,
не оставиха нито зрънце. Наката дъвчеше всяка хапка трийсет и
три пъти и затова закуската доста се проточи.
— Нахрани ли се здравата, Наката-сан?
— Да. А вие, Хошино-сан?
— И аз добре се натъпках. След такава закуска човек се
чувства чудесно, нали?
— Да, така е.
— Ходи ли ти се по нужда?
— Струва ми се, че да.
— Върви тогава. Тоалетната е ей там.
— А вие, Хошино-сан?
— Аз ще отида по-късно. Не бързам… Върви първо ти.
— Благодаря. Тогава Наката ще отиде да се облекчи.
— Не говори толкова високо. Хората тук се хранят.
— Извинете. Наката не е много умен.
— Няма значение. Хайде, отивай.
— А може ли да си измия зъбите?
— Да, върви. Имаме време. Прави каквото искаш. Само че
остави този чадър. За какво ти е в тоалетната?
— Добре. Наката ще остави чадъра.
Когато Наката се върна, Хошино вече беше платил сметката.
— Хошино-сан, Наката има пари, нека той да плати
закуската.
Младежът поклати глава.
— Всичко е наред. Много съм задължен на дядо си. Бях
доста буйно дете.
— Да, но Наката не е дядо ви.
— Това си е моя работа, няма връзка с теб. Не отказвай.
Просто искам да те почерпя. Нещо лошо в това?
 След кратък размисъл Наката реши да приеме щедрия жест
на младежа.
— Много благодаря. Яденето беше разкошно.
— Ами, просто някакви си скумрии и омлети в нищо и
никакъв крайпътен ресторант. Няма защо да се кланяш така.
— Но вие знаете ли, Хошино-сан, че откакто Наката напусна
Накано, всички много му помагат. Той почти не е докоснал
парите си.
— Много хубаво — рече Хошино впечатлен.
Наката помоли сервитьорката да напълни с горещ чай
малкия му термос и го сложи внимателно в чантата си. Като се
върнаха в камиона, Хошино каза:
— Значи си се запътил за Шикоку, а?
— Да — отвърна Наката.
— Какво ще правиш там?
— Наката не знае.
— Не знаеш къде отиваш и защо, но все пак трябва да
отидеш, така ли?
— Да, Наката трябва да мине по големия мост.
— Ще минеш и какво? По-ясно ли ще ти стане, като се
озовеш оттатък?
— Вероятно. Но докато Наката не мине моста, нищо няма да
му стане ясно.
— Аха — рече Хошино. — Значи преминаването по този мост
е много важно.
— Да, по-важно от всичко.
— Чудна работа — каза Хошино и се почеса по главата.

Младежът трябваше да закара камиона си до склада на

магазина, за да разтовари мебелите, които караше. Той каза на
Наката да го почака на една пейка в градинката близо до
пристанището.
— Никъде недей да ходиш, чу ли, дядо? — рече Хошино. —
Ей там е тоалетната, има и чешмичка. Друго не ти е необходимо.
Поемеш ли нанякъде, може да се загубиш и да не намериш
обратния път.
 — Да. Тук не е Накано.
— Точно така. Не сме в Накано. Седи си тука, аз скоро ще се
върна.
— Добре. Наката няма да мръдне оттук.
— Чудесно. Ще разтоваря стоката и веднага се връщам.
Наката постъпи както му бе казано — не помръдна от
пейката, дори до тоалетната не отиде. Не му беше никак трудно
да седи дълго на едно място. Продължителното седене бе
негово специфично умение.
От пейката се откриваше изглед към морето. Не го беше
виждал много, много отдавна. Като малък няколко пъти бе ходил
на море със семейството си. Шляпаше във водата, събираше
миди по брега. Но нямаше ясен спомен за тези отдавна
отминали дни. Сякаш това се бе случило в друг свят. Не
помнеше дали след това е виждал морето.
След странното произшествие в планината в Яманаши
Наката се върна в Токио и продължи да ходи на училище. Той бе
дошъл в съзнание и физически се чувстваше добре, но бе
изгубил напълно паметта си и никога не си възвърна умението
да чете и да пише. Не разбираше написаното в учебниците.
Всичките знания, които бе усвоил дотогава, се бяха изпарили
ведно със способността му за абстрактно мислене. Все пак го
оставиха да завърши криво-ляво началното училище. Не
схващаше какво му преподават, просто седеше кротко в ъгъла
на класната стая. Вършеше безпрекословно всичко, което му
кажеха учителите. Никому не пречеше и те почти не забелязваха
присъствието му. За тях той беше нещо като посетител, който не
им създава никакви главоболия.
Всички скоро забравиха, че допреди злополуката той бе
отличен ученик. Училищните мероприятия и забави минаваха
без него. Нямаше приятели, но това ни най-малко не го
измъчваше. Да бъде оставен сам означаваше да може да се
потули в собствения си малък свят и да се занимава с каквото
си поиска. Много обичаше да се грижи за зайците и козите,
които отглеждаха в училищния зоокът, за цветните лехи отвън и
за чистотата в класната стая. Винаги го вършеше с желание, с
неизменна усмивка на лицето.
 Почти забравиха за момчето — и не само в училище, а и
вкъщи. Щом разбраха, че най-големият им син вече не умее
нито да чете, нито да учи уроците си, родителите на Наката —
сериозно загрижени за образованието на децата си — изцяло се
посветиха на по-малките му братя и престанаха да му обръщат
внимание. Нямаше никакъв смисъл Наката да продължава да
ходи в общообразователно училище и затова решиха да го
изпратят при свои роднини в префектура Нагано, в родния град
на майка му. Там посещаваше селскостопанско училище.
Понеже така и не се научи да чете, никак не му беше лесно в
час, но практиката на полето му допадаше. Дори можеше да
стане земеделец, ако съучениците му не издевателстваха над
него толкова много. Постоянно пребиваха градския особняк.
Нараняваха го толкова жестоко (бяха разкъсали висулката на
едното му ухо), че баба му и дядо му го отписаха от училище и
го оставиха вкъщи да им помага. Наката беше тихо, послушно
дете и те много го обичаха.
Приблизително по това време той установи, че разбира езика
на котките. В дома им имаше няколко и Наката много се
сприятели с тях. Отначало схващаше само отделни „думи“, но се
въоръжи с търпение и се залови сериозно с това занимание,
сякаш се опитваше да овладее чужд език, та скоро вече можеше
да води доста дълги разговори с животинките. Когато имаше
свободно време, обичаше да седи на верандата и да беседва с
тях. От котките научи много за природата и за живота. Всъщност
основните познания за света той придоби от своите приятели
котките.
Когато бе на петнайсет години, го пратиха да учи
дърводелски занаят в една мебелна фирма наблизо. Впрочем тя
бе по-скоро малка дърводелска работилничка, където
изработваха ръчно прости мебели. Столовете, масите,
шкафовете, направени там, биваха изпращани в Токио. Наката
обикна дърводелството. Собственикът на работилницата много
го харесваше, тъй като Наката имаше златни ръце, бе
старателен и трудолюбив, не говореше празни приказки и никога
не се оплакваше. Не разбираше от чертежи и схеми, но с всичко
останало се справяше отлично. Запаметеше ли веднъж
операциите по дадена изработка, можеше да ги повтаря
безкрайно и неуморно. След двугодишно чиракуване го
зачислиха към постоянните работници.
Наката се задържа на работа там до над петдесетгодишна
възраст. Не му се случиха никакви произшествия и нито веднъж
не боледува. Не пиеше и не пушеше, не си лягаше късно и не
преяждаше. Не гледаше телевизия, слушаше само сутрешната
спортна програма по радиото. Изработваше мебели ден след
ден. Баба му и дядо му починаха, после и родителите му. Той се
отнасяше доброжелателно към всички, ала нямаше близки
приятели. Друго не можеше и да се очаква. Десетминутен
разговор с Наката бе достатъчен, за да се изчерпят всички теми
на неговия събеседник.
Ала Наката никога не се чувстваше самотен или нещастен.
Не изпитваше сексуално желание, нито потребност да бъде с
някого. Разбираше, че е различен от другите. Беше забелязал,
че дори сянката му е по-бледа и по-хилава отколкото на
останалите. (Макар че никой друг не обръщаше внимание на
това.) Единствено котките го разбираха истински. През
почивните дни седеше на някоя пейка в парка и прекарваше там
от сутрин до вечер в разговори с тях. Колкото и да е странно, с
котките винаги имаше за какво да си говори.
Когато Наката беше на петдесет и две години, собственикът
на мебелната фирма почина и дърводелската работилница
много скоро бе закрита. Тежките старомодни мебели вече не се
продаваха така добре, както по-рано. Работниците бяха все
възрастни хора, младежите не се интересуваха от занаятчийски
умения. Самата работилница, която първоначално се намираше
всред ливада, сега бе обградена от новопостроени домове и
местните жители постоянно се оплакваха както от шума, така и
от пушека при горенето на дървените отпадъци. Синът на
собственика държеше данъчна кантора в града и, разбира се,
нямаше намерение да запази работилницата. Скоро след като
баща му почина, той я продаде на някакъв строителен
предприемач, който я събори, разчисти мястото и построи там
шестетажна жилищна сграда. Всички апартаменти в нея бяха
разпродадени за един ден.
 Така Наката изгуби работата си. Фирмата имаше неуредени
дългове, затова той получи твърде оскъдно обезщетение. Друга
работа не можа да си намери. Кой би наел неграмотен
петдесетгодишен човек, чието единствено умение е
изработването на старомодни мебели, които никой вече не
желае да купува?
Наката бе работил в работилницата в продължение на
трийсет и седем години, без да ползва нито ден отпуска, и в
спестовния му влог в местната поща се бе натрупала доста
прилична сума. Разходите му не бяха големи, така че и да не
намереше друга работа, можеше да изкара спокойни старини
със спестяванията си. Тъй като не умееше нито да чете, нито да
пише, негов братовчед, който работеше в градския съвет,
започна да управлява сметката му вместо него. Макар и движен
от добри подбуди, този братовчед не беше особено
съобразителен. По внушение на някакъв изпечен мошеник,
който се представяше за брокер на недвижими имоти, той
инвестира парите в застрояване на ски курорт и в края на
краищата затъна в дългове. По същото време, когато Наката
остана без работа, братовчедът изчезна заедно с цялото си
семейство, вероятно за да избяга от кредиторите си. Изглежда,
някакви мафиоти бяха по петите му. Никой не знаеше къде е
заминал и дали изобщо е жив.
Когато Наката отиде с един познат до пощата, се разбра, че в
сметката му са останали само няколко десетки хиляди йени.
Обезщетението от дърводелската фирма, което бе прехвърлено
директно в сметката, също бе изчезнало. Какво нещастие — да
изгубиш работата си и да останеш без пукната пара… Неговите
роднини му съчувстваха, но и те бяха пострадали от
машинациите на братовчеда — на един не беше върнал заем,
друг му бе станал поръчител, — така че никой от тях не можеше
да помогне на Наката.
В края на краищата единият от по-малките му братя, този,
който бе по-възрастен, го прибра при себе си. Той живееше в
Токио; бе наследил от родителите им неголям жилищен имот в
Накано, който даваше под наем предимно на самотни хора.
Наката получи една стая там. Брат му се разпореждаше с една
скромна парична сума, оставена от родителите за Наката, и като
на умствено изостанал му бе издействал социална помощ от
кметството на Токио. С това се изчерпваха неговите братски
грижи. Въпреки неграмотността си Наката бе в състояние сам да
се грижи за себе си, стига да имаше покрив над главата и
редовно да получаваше средства за съществуване.
Двамата му братя почти не общуваха с него. Посетиха го
няколко пъти, когато се върна в Токио, и толкова. Бяха живели
отделно повече от трийсет години и начинът им на живот бе
съвсем различен от неговия. Никой от двамата не хранеше
роднински чувства към него. Бяха твърде заети със собствената
си кариера и нямаха време да се занимават с мозъчно
недоразвит сродник.
Ала безразличието, проявявано от близките, не гнетеше
Наката. Той бе свикнал да е сам и му ставаше напрегнато,
когато някой полагаше особени усилия да бъде мил с него. Не
се ядоса на братовчед си, задето си е присвоил неговите
спестявания, събирани цял живот. Той разбра, че положението
му много се е влошило, ала не се отчая. Наката нямаше
представа какво е „курортен комплекс“, нито какво означава
„капиталовложение“, дори смисълът на думата „заем“ не му
беше особено ясен. Речниковият му запас бе крайно ограничен
— като света, в който живееше.
Най-голямата сума, която можеше да си представи, беше пет
хиляди йени. Всичко над нея — сто хиляди, един милион, един
милиард — за него бе едно и също, наричаше се много пари.
Никога не беше виждал спестяванията си, когато все още ги
имаше. Просто му казваха: „В сметката си имате…“ — и му
съобщаваха някакви числа. Изобщо парите за него бяха
абстракция. Затова, когато спестяванията му изведнъж
изчезнаха, той нямаше усещане за реална загуба.
Така Наката водеше спокоен живот в малкия апартамент,
осигурен от брат му, получаваше месечната си помощ от
градската управа, пътуваше със специалната си карта по
автобусите, бъбреше си с котките в местния парк. Този малък
кът от Накано стана неговият нов свят. Досущ като кучетата и
котките той определи границите на своята територия и не ги
преминаваше, ако не бе много наложително. В тях се чувстваше
спокоен и сигурен. Не изпитваше никакво недоволство, никакъв
гняв. Не страдаше от самотата, не се безпокоеше за бъдещето,
не съжаляваше, че животът му е труден или неприятен.
Живееше и се радваше на всеки нов ден. Така изминаха повече
от десет години.
До деня, в който се появи Джони Уокър.

Наката много отдавна не бе виждал морето, тъй като нито в

префектура Нагано, нито в Накано имаше море. Сега за пръв
път си даде сметка колко дълго е живял, без да го зърне. Дори
не беше помислял за него през всичките тези години. Кимна
няколко пъти на себе си, сякаш потвърждаваше този печален
факт. Той сне шапката си, приглади с длан късата си коса, пак
сложи шапката на главата си и се загледа в морето. Какво
знаеше за него? Това, че е много голямо, че водата е солена и
че в него живеят риби.
Наката седеше на пейката и вдишваше морския мирис,
наблюдаваше чайките, кръжащи над главата му, и корабите,
закотвени далеч от брега, и не можеше да се нагледа. Бели
чайки кацаха върху свежата лятна трева, пораснала в
градинката. Бялото на зеления фон бе необичайно красиво.
Наката им подвикна, но те не му отвърнаха, само хладно го
изгледаха. Наблизо нямаше никакви котки. Паркът бе обитаван
единствено от чайки и врабчета. Наката си наля чай от термоса
и отпи една глътка. Едри капки дъжд западаха на земята и той
разпъна скъпоценния си чадър.

Хошино се върна в дванайсет без нещо. Дъждът беше спрял.

Наката бе сгънал чадъра си и седеше неподвижно на пейката,
загледан в морето. Хошино бе оставил камиона си някъде и бе
дошъл с такси.
— Извинявай, че толкова се забавих, дядка — рече той. На
рамото му висеше спортна чанта от винил. — Мислех, че ще
свършим работата по-скоро, но изникнаха ред други проблеми.
Във всеки универсален магазин обезателно има по някой тип,
който ти трови живота.
— Не се притеснявайте. Наката просто си седеше тук и през
цялото време гледаше морето.
— Хм — измънка Хошино и проследи погледа на Наката, но
видя само занемарен стар кей и петна от мазут по водната
повърхност.
— Наката отдавна не беше виждал морето.
— Така ли?
— Когато за последен път го видя, беше ученик в началното
училище. Тогава ходи на море в Еношима.
— Много отдавна трябва да е било.
— Тогава Япония беше окупирана от Америка и на плажа в
Еношима беше пълно с американски войници.
— Шегуваш се.
— Не, Наката не се шегува.
— Я стига — рече Хошино. — Япония никога не е била
окупирана от Америка.
— Наката не знае подробности, но Америка имаше самолети,
наречени Б-29. Те пуснаха много бомби над Токио и затова
Наката замина за префектура Яманаши. И там се разболя.
— Е, добре… Но вече ти казах, че не обичам дългите
истории. Хайде да тръгваме. И без това се забавих по-дълго,
отколкото очаквах. Да се размърдаме, че скоро ще се мръкне.
— Къде отиваме?
— В Шикоку, разбира се. По моста. Нали каза, че пътуваш за
Шикоку?
— Да. Ами вашата работа, Хошино-сан?
— Не се тревожи. Работата няма да ми избяга. Доста
поработих и мисля, че ми се полага малко почивка. Право да си
кажа, и аз никога не съм бил в Шикоку. Няма да е зле да видя
как е там. Освен това ти не умееш да четеш. Много по-лесно ще
ти бъде, ако съм с теб. Ще ти помагам, когато трябва да си
купиш билет или нещо друго. Или смяташ, че ще ти преча?
— Не, Наката много би се радвал, ако дойдете с него.
— Тогава да не се бавим повече. Прегледах разписанието на
автобусите. Напред към Шикоку!
 Глава 23
Не знам дали призрак е точната дума, но от пръв поглед
разбирам, че съществото не е от този свят.
Внезапно се събуждам и я виждам. Нощ е, обаче в стаята е
необичайно светло — през прозореца струи лунна светлина.
Помня, че преди да си легна, дръпнах завесите, но сега те са
широко разтворени. Отчетливият силует на девойката е облян
от потоци бяло лунно сияние.
Тя е горе-долу на моята възраст — на петнайсет или
шестнайсет. По-скоро на петнайсет. Има голяма разлика между
петнайсет и шестнайсет. Тя е дребничка и слаба, но има стройна
фигура и изобщо не прилича на превзета госпожичка. Косата й
стига до раменете, бретонът й пада върху челото. Носи не много
дълга синя рокля, разширяваща се в долната половина. Боса е,
без обувки и чорапи. Копчетата на маншетите й са грижливо
закопчани. Роклята е с кръгла яка, разкриваща изящната й шия.
Тя седи до писалището, подпряла е брадичката си с ръце и
гледа към стената. Навярно си мисли за нещо, но не бих казал,
че то е твърде сериозно. Като че ли витае в някакъв приятен
спомен от близкото минало. От време на време в крайчеца на
устните й се мярва едва забележима усмивка. Но на лунната
светлина не мога да разбера какво е изписано на лицето й. Не
искам да й преча, каквото и да прави тук. Затаявам дъх и се
преструвам, че спя.
Тя несъмнено е призрак. Първо, твърде красива е. Нямам
предвид само прекрасното й лице. Като цяло е толкова
съвършена, че не може да е реална. Сякаш е дошла направо от
някой сън. Чистотата на нейната хубост събужда у мен тъга —
съвсем естествено чувство, макар и такова, каквото само нещо
изключително би могло да породи.
Увит съм в одеялото и се старая да сдържам дъха си. Тя
продължава да седи там в същата поза. Само главата й
помръдва от време на време. Нищо друго не се движи в стаята.
Големият разцъфващ кучешки дрян под прозореца безмълвно
се къпе в лунна светлина. Вятърът е стихнал. Не се чува нито
звук. Имам чувството, че съм умрял, без да забележа. Мъртъв
съм и заедно с тази девойка сме потънали на дъното на дълбоко
езеро в кратер на вулкан.
Тя внезапно отдръпва ръцете си от брадичката и ги слага на
малките си бледи колена, които се подават изпод роклята.
Отвръща поглед от стената, сякаш й хрумва нещо, и се обръща
към мен. Вдига ръка и докосва бретона си — тънките й
момичешки пръсти се задържат за няколко секунди върху
челото, сякаш се опитва да си спомни нещо. Гледа ме. Сърцето
ми глухо бие в гърдите, но колкото и да е странно, нямам
усещането, че съм наблюдаван. Може би тя гледа не мен, а
отвъд мен.
На дъното на вулканичното езеро цари пълна тишина.
Вулканът е угаснал преди векове. Пласт върху пласт като мека
кал се трупа самота. Проникващата в дълбините слаба светлина
пълзи наоколо на някакви белезникави петна, подобни на
откъслеци от избледнял спомен. По дъното няма никакви
признаци на живот. Не знам откога ме гледа тя… може би не
мен, а мястото, където съм. Законите на времето тук са
невалидни. То се ускорява или забавя винаги в съзвучие с
туптенето на сърцето.
Накрая девойката неочаквано става, тръгва към вратата и
без да я отвори, изчезва безшумно.
Оставам да лежа под одеялото. Притворил очи, не
помръдвам. Тя може да се върне. Искам да се върне. Но колкото
и да чакам, все я няма. Вдигам глава и поглеждам светещите
цифри на будилника до леглото ми. 3:25. Ставам, отивам до
стола, на който тя седеше, и го докосвам. Изобщо не е топъл.
Оглеждам внимателно плота на писалището. Може поне
косъмче да е останало от нея. Няма нищо. Сядам на стола,
разтърквам страните си с длани и въздъхвам дълбоко.
Дръпвам пердетата и се пъхам пак под завивките, но вече не
мога да заспя. Загадъчното момиче не ми излиза от главата.
Чувствам, че нещо неописуемо и страшно силно се заражда в
душата ми, пуска корени в нея и се разраства уверено.
Затворено в гръдния кош, горещото ми сърце се разширява и
свива независимо от волята ми.
Паля лампата, сядам в леглото и чакам да съмне. Не мога да
чета, нито да слушам музика. Нищичко не мога да върша, освен
да седя в очакване на утрото. Едва когато небето просветлява,
успявам малко да поспя. Събуждам се и усещам, че
възглавницата ми е хладна и мокра. Плакал съм насън. Но за
какво? Нямам никаква представа.

Към девет миатата на Ошима пристига с рев и двамата

подготвяме отварянето на библиотеката. После аз му правя
кафе. Той ме научи как да го приготвям. Смилаш зърната в
кафемелачката, наливаш вода в едно кафениче и слагаш
кафето, вариш го до кипване, после го оставяш да престои
малко и накрая много бавно прецеждаш през хартиен филтър.
Когато кафето е готово, Ошима добавя съвсем малко захар,
колкото да се каже, че е сложил, но не и сметана — според него
така кафето е най-хубаво. Аз си правя чай „Ърл Грей“.
Ошима е със светлокафява риза с къси ръкави и бял ленен
панталон. Той вади от джоба си чиста носна кърпа, забърсва си
очилата, обръща се към мен и казва:
— Изглежда, нощес не си спал добре.
— Имам една молба — казвам в отговор.
— Кажи.
— Искам да чуя „Кафка на плажа“. Можете ли да вземете
плочата?
— А защо не компактдиска?
— Предпочитам плочата, ако е възможно. Интересно ми е как
е звучала песента първоначално. Разбира се, ще трябва и
грамофон.
Ошима подпира пръст на слепоочието си и се замисля.
— Знаеш ли, струва ми се, че в склада има една стара
стереоуредба. Но не мога да гарантирам, че все още работи.
Влизаме в малка стаичка откъм паркинга, в която
единственият източник на светлина е прозорче почти при
тавана. Наоколо са разпръснати в безпорядък ненужни вещи от
различни времена — мебели, домакински съдове, списания,
дрехи, картини… Някои от тях имат известна стойност, но
повечето изглеждат напълно безполезни.
— Някой ден трябва да се освободим от тези вехтории, но
още не се е намерил храбрец, който да направи решителната
крачка — казва Ошима.
В стаята, където времето сякаш е спряло, изравяме стара
стереоуредба „Сансуи“, покрита с тънък слой бял прах.
Изглежда в добро състояние, макар че сигурно са изминали
повече от двайсет и пет години, откакто се е водела модерна.
Включва радиоприемник, усилвател, автоматичен диск и
подвижни колони. Намираме и колекция от дългосвирещи плочи,
предимно популярна музика от шейсетте — „Бийтълс“, „Ролинг
Стоунс“, „Бийч Бойс“, Саймън и Гарфънкъл, Стиви Уондър…
общо към трийсет албума. Изваждам една плоча от обложката й.
Който я е слушал, явно е полагал добри грижи за нея, тъй като
няма никакви следи от плесен, нито драскотини.
В склада виждам и китара с всичките й струни, куп списания
с имена, които никога не съм чувал, и стара тенис ракета. Все
останки от недалечното минало.
— Това навярно са вещи на приятеля на Саеки-сан — казва
Ошима. — Както вече ти споменах, той е живял в тази сграда.
Сигурно са събрали нещата му и са ги сложили тук. Но
стереоуредбата, изглежда, е от по-късно.
Пренасяме уредбата и плочите в моята стая. Избърсваме
праха, включваме щепсела в контакта, свързваме диска с
усилвателя и пускаме. Малката зелена лампичка на усилвателя
светва и дискът започва да се върти. Проверявам игличката —
на мястото си е, вадя червената грамофонна плоча „Sgt Pepper’s
Lonely Hearts Club Band“ и я поставям на диска. Зазвучава
познатото встъпление на китара. Звукът е много по-чист,
отколкото очаквах.
— Страната ни си има своите проблеми, обаче техниката ни
е на високо ниво — усмихва се Ошима. — Това нещо не е
работило толкова години, но какъв звук възпроизвежда!
Слушаме известно време албума на „Бийгълс“. Звучи съвсем
различно от познатата ми версия на компактдиск.
 — Така, имаме грамофон, но няма да е лесно да намерим
плочата със сингъла „Кафка на плажа“. Тя е вече голяма
рядкост. Знаеш ли… ще питам майка ми. Тя може да я има
забутана някъде или поне да познава човек, който има.
Кимвам.
Ошима вдига показалец като учител, който назидава ученик:
— Но не бива да забравяш: никога не пускай песента, когато
Саеки-сан е тук. В никакъв случай. Нали разбра?
Отново кимвам.
— Като във филма „Казабланка“ — казва той и си тананика
началните тактове на „As Time Goes By“. — Просто пред нея не
пускай тази песен.
— Ошима-сан, искам да ви попитам нещо. Идва ли тук едно
петнайсетгодишно момиче?
— Имаш предвид в библиотеката ли?
Кимвам.
Ошима накланя леко глава и се замисля.
— Доколкото знам, не — казва той и се вторачва в мен така,
сякаш наднича в стая през прозорец. — Много странен въпрос.
— Струва ми се, че неотдавна я видях.
— Кога по-точно?
— Снощи.
— Снощи си видял си тук петнайсетгодишно момиче?
— Да.
— Що за момиче?
Аз се изчервявам леко.
— Ами обикновено. Косата му стига до раменете. Носи синя
рокля.
— Хубаво ли беше?
Кимвам.
— Може да е било сексуална фантазия — усмихва се
Ошима. — Какво ли не става по света. Но за здраво
хетеросексуално момче на твоята възраст е естествено.
Спомням си как Ошима ме видя чисто гол в гората и още
повече се изчервявам.
 През обедната почивка Ошима ми подава мълчаливо малък
квадратен калъф с плочата „Кафка на плажа“.
— Оказа се, че майка ми има цели пет, представяш ли си? Тя
по принцип нищо не изхвърля. Досаден навик, но в нашия
случай се оказа полезен и нямам оплаквания.
— Благодаря.
Връщам се в стаята си и вадя плочата. Изглежда съвсем
нова, сякаш никой не я е пускал. Разглеждам снимката на
обложката — Саеки-сан на деветнайсет години. Седи пред
пианото в звукозаписното студио и гледа към фотоапарата.
Облакътила се е на поставката за ноти и е подпряла брадичката
си с ръка. Главата й е леко наклонена встрани, усмивката й е
свенлива, но естествена. В ъгълчетата на симпатично
усмихнатите й устни личат очарователни бръчици. Няма и следа
от козметика. Косата й е вдигната и закрепена с пластмасова
шнола, така че бретонът й да не пада върху лицето. Дясното й
ухо е наполовина открито. Облечена е с къса широка светлосиня
рокля. На лявата си китка има сребърна гривна, единственото й
украшение. Чифт изящни сандали лежат до табуретката, на
която седи. Босите й крака са красиви.
Тази девойка сякаш въплъщава някакъв символ — може би
символ на определено време и на конкретно място. И на
определено душевно състояние. Прилича на дух, появил се
внезапно от случайна щастлива среща. Навеки неприкосновени
мисли и желания, наивни и невинни, я обгръщат и се носят
около нея като пролетни спори. На фотографията времето е
спряло. 1969 година… Доста преди да се родя.
Веднага разбирам, че момичето, посетило снощи стаята ми,
е, разбира се, Саеки-сан. Зная го от самото начало. Не може да
има каквото и да било съмнение. Просто исках да се убедя.
На снимката Саеки-сан е на деветнайсет години и изглежда
по-развита и по-зряла, отколкото на петнайсет. Чертите на
лицето й — ако човек рече да сравнява — са малко по-
изострени. Или може би е изчезнало лекото безпокойство,
доловимо при петнайсетгодишната Саеки-сан. Но в общи линии
с това отликите между двете като че се изчерпват. Снощи тя се
усмихваше точно така, подпираше брадичката си с ръка,
наклонила глава настрани. Днешната, реалната Саеки-сан има
същите жестове, същата аура. Изключително приятно ми е, че
правилните черти и тази нейна откъснатост от света изобщо не
са се променили. И фигурата й си е почти същата.
Ала снимката на момичето е запечатала нещо, което с
възрастта е изчезнало завинаги. Би могло да се нарече загуба
на енергия. Не някаква показна енергия, желание да се
харесаш, а естествен порив, прозрачен като бистра вода,
бликаща между скалите — естествена привлекателност, която
докосва сърцето ти. От цялото същество на момичето, седнало
пред пианото, лъха такава силна лъчиста енергия. При вида на
усмивката й веднага си помисляш какъв ли светъл път се
открива пред щастливата й душа. Тя ми напомня пламъчето на
светулка, преди мракът да го погълне.
Дълго седя на леглото с калъфа на плочата в ръка и не
мисля за нищо, а просто оставям времето да тече. Отварям очи,
отивам до прозореца и вдишвам дълбоко свеж въздух. Ветрецът
довява през боровата гора мирис на море. Няма никакво
съмнение, че снощи в тази стая видях петнайсетгодишната
Саеки-сан. Разбира се, реалната Саеки-сан съществува — жена
на петдесет, която води реален живот в реалния свят. В момента
тя е горе в стаята си, седи на писалището си и работи. За да я
видя, трябва само да изляза от тази стая и да се кача по
стълбището. Мога да отида при нея и да си поговорим — но
всичко това не променя факта, че видях нейния призрак. Както
каза Ошима, човек не може да бъде на две места
едновременно. Но аз съм на мнение, че при определени
обстоятелства е възможно. Всъщност убеден съм, че е така.
Случва се и живи хора да се превърнат в призраци.
Има и още един важен факт: аз съм силно привлечен от този
призрак. Не от реалната Саеки-сан, а от петнайсетгодишната,
която е изчезнала завинаги. Това чувство е толкова силно, че не
мога да го опиша с думи. Каквото и да говорим обаче, то е факт.
Може в действителност такова момиче да не съществува, но
щом си помисля за него, сърцето ми — реалното ми сърце от
плът и кръв — започва силно да тупти. Чувството е истинско
като кръвта по гърдите ми в онази ужасна нощ.
 Към края на работното време Саеки-сан слиза долу. Чува се
обичайното потракване на токчетата й. Щом я зървам, ставам
напрегнат и ударите на сърцето отекват в ушите ми. Съзирам
петнайсетгодишното момиче. То се е сгушило в нея и тихичко
спи като животинче, потънало в зимен сън.
Саеки-сан ме пита нещо, но аз не мога да й отговоря. Дори
не разбирам въпроса й. Чувам го, той предизвиква трептене на
тъпанчетата ми и чрез тях се предава към мозъка ми и добива
словесна форма, но смисълът им ми се губи. Съвсем се
обърквам, изчервявам си и мънкам нещо неразбираемо. Ошима
се намесва и отговаря на въпроса й. Аз кимвам. Саеки-сан се
усмихва, казва ни довиждане и тръгва към паркинга, откъдето се
чува бръмченето на нейния голф. То постепенно заглъхва.
Ошима остава и ми помага да затворя библиотеката.
— Да не би случайно да си се влюбил? — пита той. —
Изглеждаш някак отнесен.
Не знам какво да отвърна. След кратко мълчание питам:
— Ошима-сан, въпросът ми вероятно ще ви се стори
странен, но възможно ли е жив човек да стане призрак?
Той спира да подрежда плота и ме поглежда.
— Много интересен въпрос. Но в какъв смисъл ме питаш — в
литературен, тоест метафоричен, за същността на човешката
душа ли? Или имаш предвид реален факт?
— По-скоро реален факт — отвръщам.
— Значи се предполага, че призракът действително
съществува?
— Да.
Ошима си сваля очилата, забърсва ги с кърпата си и пак си
ги слага.
— Това се нарича „дух на отмъщението“. Не съм осведомен
как е в другите литератури, но в нашата този персонаж се среща
доста често. Например в „Повест за Генджи“ е пълно с такива
духове. В периода Хейан19, или поне в духовния свят на
живелите тогава хора, в някои случаи човек може да се
превръща в дух и да пътува през пространството, за да
осъществи своите замисли и желания. Чел ли си „Повест за
Генджи“?
 Поклащам глава.
— В нашата библиотека има няколко издания на съвременен
японски. Вземи да я прочетеш. Придворната дама Рокуджо
например — тя е една от любовниците на принц Генджи — е
обзета от толкова силна ревност към Аои, законната му съпруга,
че се превръща в зъл дух и започва да измъчва съперницата си.
Нощ след нощ тя напада Аои в спалнята й и накрая я убива.
Омразата й към нея се засилва особено след като разбира, че
Аои е бременна от Генджи. Генджи се обръща към монасите да
прогонят злия дух, ала напразно. Злобата на Рокуджо е толкова
страшна, че никой не може да й се противопостави… Но най-
интересното в тази история: Рокуджо изобщо не подозира, че се
е превърнала в отмъстителен дух. Когато се събужда, след като
е сънувала мъчителни кошмари, тя разбира, че дългата й черна
коса мирише на дим. Не знае какво се е случило и изпада в
смут. Всъщност косата й е окадена от благовонията, които
монасите са горили, за да прокудят злия дух от Аои. Тоест тя е
била в пълно неведение, че е летяла през пространството и е
прониквала в спалнята на Аои, следвайки коридорите на своето
подсъзнание. Този е един от най-тайнствените и завладяващи
епизоди в „Повест за Генджи“. По-късно, когато узнава какво е
сторила, Рокуджо се разкайва за греховете си, отрязва си косата
и се оттегля от света.
Непонятният абсурден свят е светът на мрака в душите ни.
Доста преди Фройд и Юнг да осветят дълбините на
подсъзнанието, тази взаимна зависимост между двете
субстанции на мрака е била известна на хората и това съвсем
не е метафора. Ако се върнем още по-назад във времето, ще
разберем, че дори не става въпрос за взаимна зависимост.
Преди Едисон да изобрети електрическата крушка, почти цялото
човечество е тънело в непрогледен мрак. Външният,
физическият мрак и вътрешният, духовният, са се смесвали, а
границите между тях са били размити. Били са пряко свързани.
Ето така — Ошима сплита пръсти. — Във времето на Мурасаки
Шикибу духовете са били необяснимо явление, но присъствието
им в реалния свят се е смятало за естествено състояние на
човешката душа. Тогавашните хора вероятно не са били в
състояние да си представят тези две разновидности на мрака
отделно една от друга. Но днес нещата са по-различни. Тъмата
в света е изчезнала напълно, но в душите ни си остава
фактически непроменена. Онова, което наричаме свое „его“,
съзнанието, е като айсберг — по-голямата, подводната му част е
потънала в мрак. Понякога този разрив предизвиква у нас
дълбоко противоречие и объркване.
— Ошима-сан, в планинската ви къщичка видях какво е
истински мрак.
— Да, наистина. Там все още е така. От време на време ходя
там само за да видя какво е истински мрак — казва той.
— Какво предизвиква превръщането на хора в живи духове?
Винаги и непременно някаква отрицателна емоция ли?
— Не съм специалист в тази област, но доколкото знам, да,
тези духове винаги възникват от негативни емоционални
състояния. В повечето случаи причина за бурните емоции е
някакво лично преживяване с отрицателен знак. И от тях се
раждат тези духове някак от само себе си. За съжаление няма
нито един пример хора да се превръщат в духове в името на
световния мир или възтържествуване на логиката.
— А в името на любовта?
Ошима сяда и се замисля.
— Труден въпрос. Единственото, което мога да ти кажа, е, че
никога не съм попадал на такъв случай. Но има един разказ,
казва се „Среща на празника на хризантемите“, от сборника
„Разкази на луната и дъжда“20. Чел ли си го?
— Не.
— Тази книга е написана от Уеда Акинари в края на периода
Едо. Действието се развива в началото на „епохата на
воюващите царства“21.
Уеда обича да размишлява с носталгия за миналото, пише в
ретро стил… Та в този разказ двама самураи стават големи
приятели и се заклеват да бъдат кръвни братя. За самураите
братството е много важно, тъй като да положиш такава клетва,
означава да си готов доброволно да отдадеш живота си за
другия. Двамата живеят далеч един от друг, служат на различни
господари. Единият написва писмо на другия, в което го уверява,
че непременно ще го посети, когато цъфнат хризантемите.
Другият отвръща, че ще очаква пристигането му. Но преди да
тръгне на път, първият бива забъркан в някаква неприятност,
задържат го и не му позволяват да напусне дома си, нито да
изпрати писмо. Лятото отминава и настъпва есента, сезонът,
през който цъфтят хризантемите. Уви, самураят няма да може
да изпълни обещанието да се види с приятеля си. А за самурая
нищо не е по-важно от дадената дума. Спазването й е по-скъпо
от живота. Затова той си прави харакири и душата му изминава
хиляди мили разстояние, за да навести приятеля. Двамата седят
един до друг, любуват се на хризантемите и си говорят до
насита. После духът изчезва завинаги. Много красив разказ.
— Но за да стане дух, той е трябвало да умре.
— Да, така е — казва Ошима. — Явно да станеш дух в името
на честта, любовта или приятелството е трудно, да не кажа
невъзможно. За това трябва да отдадеш живота си. Жертваш го
и едва тогава се превръщаш в дух. Ако подобно нещо се случи
на жив човек, то винаги е породено от лоши чувства, от злоба.
Замислям се.
— Но това, за което говориш, тоест човек да се превърне в
положителен смисъл в дух в името на любовта, може и да не е
напълно изключено — продължава Ошима. — Просто не съм
проучвал по-задълбочено този въпрос. Всичко става. Казват, че
любовта е в състояние да преобърне света. Така че, щом става
дума за любов, всичко е възможно.
— Някога били ли сте влюбен, Ошима-сан? — питам го.
Той ме поглежда с изненада.
— А ти как смяташ? Все пак не съм мекотело, нито баобаб, а
живо човешко същество. Разбира се, че съм се влюбвал.
— Друго имах предвид… — измънквам аз и се изчервявам.
— Знам — казва той и се усмихва.

Ошима си тръгва. Връщам се в стаята си, включвам

стереоуредбата на 45 оборота, слагам „Кафка на плажа“ на
диска, поставям игличката върху плочата и се заслушвам,
поглеждайки текста на песента върху обложката.
Ти отиваш на края на земята,
аз съм в кратер на вулкан и плача.
Думи, загубили буквите,
застиват в сянката на вратата…
Спящо гущерче осветява луната,
дъжд от риби плисва от небето.
Вън чакат строени войници,
а сърцата им са съвършено застинали…
(Припев)
Кафка седи на стол на брега,
и гледа махалото на света.
Движение вляво, движение вдясно —
затваря се на сърцето кръга,
само сянката на Сфинкса не се движи,
острието й сънищата ти ще прониже.
Пръстите на потъващото момиче
търсят опипом камък от входа…
То края на синята си рокля повдига
и се взира в… Кафка на плажа.
Пускам я три пъти, слушам и си задавам въпроса: защо
песен с такъв текст е била толкова популярна? Как са били
продадени над милион плочи? Не казвам, че текстът е напълно
неразбираем, но е абстрактен, дори, бих казал,
сюрреалистичен. Не е от онези, които веднага запомняш и
започваш да си ги тананикаш. Но колкото повече го слушаш,
толкова по-познато звучи. Една по една думите намират отклик в
сърцето ти. Странно усещане… Пред теб подобно на изрязани
от хартия фигурки изникват и оживяват образи, надхвърлящи
каквото и да било значение. Сякаш всичко това се случва насън.
Мелодията на песента е много красива, при все че е семпла
и без излишни украси. Гласът на Саеки-сан се слива с нея
съвсем естествено. Вярно, че не му достига сила като на
професионалните певици, но той пречиства ласкаво съзнанието,
както пролетен дъжд умива каменни стъпала в градина. Саеки-
сан пее и си акомпанира на пиано. Съпровожда я малка група
струнни инструменти и обой. Вероятно поради ниския бюджет, с
който е осъществен записът, аранжиментът е прост, но тъкмо
тази простота придава очарование на песента.
В припева има два забележителни акорда. Останалите
звучат малко банално, но тези двата са различни и много
оригинални. Не е възможно веднага да се разбере що за музика
е това. В първия момент се обърках. Не би било голямо
преувеличение, ако кажа, че дори се почувствах измамен.
Изведнъж зазвуча някаква какофония, която ме шокира и смути.
Така порив на вледеняващ вятър внезапно нахлува през
пролука. Но припевът свършва и красивата мелодия отново
зазвучава, връщайки ме обратно в света на хармоничното и
съкровеното. Смразяващият хлад е отминал. Прозвучава
финалният акорд на пианото, струнните постепенно стихват,
само обоят продължава още малко да лее звуци и песента
плавно свършва.
Слушам отново и отново „Кафка на плажа“ и започвам да
разбирам с какво тази песен е била толкова вълнуваща. В нея
откровено и същевременно изящно се съчетават природен
талант и безкористно сърце и това съчетание е толкова
естествено, че би могло да се нарече прекрасно. Едно
срамежливо деветнайсетгодишно момиче от провинциален град
пише стихотворение за своя приятел, който е далеч, после сяда
на пианото, съчинява музика към него и запява своята песен без
превземки и преструвки. Не я е написало, за да я слушат други
хора, а за самото себе си, за да стопли сърцето си. И тази
непринудена чистота докосва нежна струна в сърцата на
слушателите и ги пленява.
Приготвям си набързо скромна вечеря от продуктите в
хладилника, после отново пускам „Кафка на плажа“. Сядам на
стола, затварям очи и се опитвам да си представя
деветнайсетгодишната Саеки-сан в студиото, как свири на
пианото и пее. Мисля си за любовта, която е изпитвала. И за
това как едно безсмислено насилие е погубило тази любов
завинаги.
Плочата свършва, игличката се вдига от плочата и се връща
на мястото си.
 Може Саеки-сан да е написала текста на „Кафка на плажа“
тъкмо в тази стая. Колкото повече слушам песента, толкова по-
голяма става увереността ми, че Кафка на плажа е момчето от
картината на стената. Сядам на писалището, подпирам
брадичката си с длани — досущ като момичето, което ме посети
снощи — и се заглеждам от същия ракурс в картината пред мен.
Да, сигурен съм, че тъкмо тук Саеки-сан е написала песента си.
Виждам я как гледа картината, мисли си за своя любим и
съчинява „Кафка на плажа“. Нощ е, навън цари непрогледен
мрак…
Ставам, отивам до стената и разглеждам картината отблизо.
Зареяният в далечината поглед на момчето е изпълнен със
загадъчна дълбочина. В единия край на небето има ясно
очертани облаци и най-големият от тях прилича на приклекнал
на задните си лапи Сфинкс. Сфинкс…
Ровя в паметта си. Сфинксът е бил победен от младия Едип,
който разрешава загадката, зададена му от чудовището. Тогава
то разбира поражението си, хвърля се от една скала и се
самоубива. След този подвиг Едип става цар на Тива и съпруг
на собствената си майка.
А името Кафка? Предполагам, че Саеки-сан го е използвала,
тъй като е доловила връзка между тайнствената самота на
момчето от картината и света, който Кафка създава в романите
си. Това обяснява заглавието: една самотна душа блуждае по
абсурден плаж. Може би това е смисълът на името Кафка.
Не само в името и в Сфинкса, а и в някои от стиховете
долавям връзка с неща, станали в моя реален живот. „Дъжд от
риби плисва от небето“ — тъкмо това се е случило на
търговската улица в Накано, близо до дома ми: от небето са се
посипали сардини и скумрии. „Само сянката на Сфинкса не се
движи, острието й сънищата ти ще прониже“ — това би могло
пък да се отнася за убийството на баща ми. Преписвам в
бележника си текста на песента и го прочитам няколко пъти.
Подчертавам местата, които особено ме засягат. Но във всичко
откривам твърде много значения и накрая окончателно се
обърквам.
Думи, загубили буквите,
застиват в сянката на вратата…
Пръстите на потъващото момиче
търсят опипам камък от входа…
Вън чакат строени войници,
а сърцата им са съвършено застинали…
Какво ли означава това? Може би съвпаденията са съвсем
случайни? Отивам до прозореца и поглеждам навън. Градината
вече потъва в мрак. Влизам в читалнята, сядам на дивана и
разгръщам „Повест за Генджи“ в превод на съвременен японски
на Танидзаки. В десет часа си лягам, загасвам нощната лампа,
затварям очи и чакам петнайсетгодишната Саеки-сан да се
върне в стаята.
 Глава 24
Вече беше осем часът вечерта, когато автобусът им от Кобе
спря пред гара Токушима.
— Е, Наката-сан, пристигнахме в Шикоку.
— Да, какъв хубав беше мостът. И толкова голям. Наката за
първи път вижда такъв.
Двамата слязоха от автобуса, седнаха на една пейка близо
до гарата и се заозъртаха.
— И сега какво? — попита Хошино. — Някой глас не ти ли
прошепва къде да отидеш и какво да направиш?
— Не. Наката все още нищо не знае.
— Браво на теб…
Наката дълго гладеше главата си с длан, сякаш
размишляваше над труден въпрос.
— Хошино-сан — рече той.
— Какво?
— Извинете, но на Наката много му се спи. Очите му вече се
затварят от умора.
— Чакай-чакай — каза Хошино притеснен. — Не бива да
заспиваш тук. Ей сега ще намерим къде да пренощуваме.
Потърпи още малко.
— Добре. Наката ще потърпи и ще гледа да не заспи.
— А така. Гладен ли си?
— Не, на Наката само му се спи.
Хошино намери бързо в туристическия си справочник евтино
хотелче, където даваха и закуска, и се обади по телефона да
запази стая. Не беше близо, затова взеха такси. Още щом
пристигнаха, Хошино помоли камериерката да им приготви
постелите. Наката се съблече и без да вземе душ, се мушна под
одеялото. След малко вече похъркваше спокойно.
— Наката вероятно ще спи дълго, така че не се безпокойте —
успя да каже той малко преди да заспи.
— Спи колкото искаш, няма да ти преча — рече Хошино, но
докато го каже, Наката вече спеше дълбоко.
 Хошино се изкъпа бавно и с удоволствие, после излезе да се
поразтъпче из района. След като доби общо впечатление за
градчето, той влезе в едно ресторантче за суши, за да хапне и
да изпие една бира. Не беше пияч и затова средно голяма
бутилка бира бе достатъчна, за да му се зачерви лицето и да му
се вдигне настроението. После поигра пачинко и за час загуби
три хиляди йени. Не снемаше от главата си бейзболната шапка
„Чуничи Драгънс“ и с това привлече няколко любопитни погледа.
Хрумна му, че сигурно е единственият човек в Токушима, който
носи такава шапка.
Когато се върна в хотела, намери Наката точно както го беше
оставил — потънал в сън. Лампата в стаята светеше, но това
очевидно не пречеше на стареца. „Какви страхотни нерви има
тоя човек само!“, заключи Хошино, свали си шапката, хавайската
риза и дънките, пъхна се в леглото и изгаси лампата. Само че
беше превъзбуден и не можеше да заспи в новата обстановка.
„Ех, трябваше да сваля някое гадже“, помисли си. Но като чу
спокойното равномерно дишане на Наката, кой знае защо тази
идея изведнъж му се стори неуместна, дори малко го досрамя,
че изобщо му хрумна.
Взирайки се в тъмния таван, той започна постепенно да губи
увереност, че наистина нощува в евтин хотел, в непознат нему
град и в компанията на странен старец, за когото не знае
нищичко. По това време на нощта вече трябваше да пътува
обратно към Токио. Сега щеше да е някъде към Нагоя. Не
можеше да се каже, че не си харесва работата, а и в Токио
имаше познати момичета, готови да се срещнат с него винаги
когато поискаше. Но след като разтовари мебелите в магазина в
Кобе, той се подчини на внезапен порив и позвъни на свой
колега от града с молба да го смени и поеме обратния курс до
Токио. Обади се и във фирмата и успя да си уреди три почивни
дни, за да замине с Наката за Шикоку. Носеше си в малка чанта
само най-необходимото — чисто бельо и тоалетни
принадлежности.
Отначало Хошино бе силно впечатлен от приликата между
Наката и покойния му дядо, но това впечатление постепенно
избледня и отстъпи място на любопитство към този човек.
Старецът говореше по много особен начин, но още по-странни и
интересни бяха нещата, които казваше. Хошино искаше да
разбере къде отива този човек и какво ще да прави, когато
стигне там.

Хошино бе роден в селско семейство с пет деца, все

момчета. Той беше третият. В по-долните класове имаше
сравнително добро поведение, но след това в техническото
училище попадна на лоши приятели и започна да върши
щуротии. Няколко пъти бе задържан от полицията. Успя криво-
ляво да завърши училище, но не можа да си намери добра
работа, а освен това се скара и с момичето, което харесваше, и
тогава реши да влезе в Силите за самоотбрана. Искаше да
стане танкист, но не издържа изпита и почти цялата си служба
изкара като шофьор на тежкотоварни армейски камиони. След
три години в Силите за самоотбрана напусна и си намери
работа в транспортна фирма. Оттогава насетне вече шеста
година си изкарваше прехраната като шофьор тираджия.
Тази работа му допадаше. От малък бе запален по
техниката. Седнеше ли във високата кабина на камиона и
сложеше ли ръце върху кормилото, сякаш попадаше в
собственото си малко царство. Дългите часове зад волана бяха
уморителни, но той знаеше, че не би могъл да изтърпи да ходи
всяка сутрин на работа в някой мрачен офис и да седи там под
зоркия поглед на началник, който следи като хищник всяка
негова стъпка.
Още от малък беше побойник. Беше хилав и нисичък, но в
неговия случай външният вид подвеждаше. Вбесеше ли се,
трудно можеше да се овладее. В погледа му пламваше
безумство и обикновено това бе достатъчно да накара
противника да отстъпи. И в армията, и когато започна работа
като шофьор, често му се налагаше да размахва юмруци, но
отскоро бе започнал да разбира, че независимо дали бие, или го
бият, това не променя нищо. Можеше поне да се гордее с факта,
че никога не бе получавал сериозни наранявания.
 През дивите и безгрижни ученически години Хошино
постоянно имаше проблеми с полицията и винаги дядо му бе
този, който го измъкваше от участъка, кланяйки се на полицаите.
На път за вкъщи те винаги се отбиваха в някое ресторантче и
дядо му го черпеше разни вкусотии. При това никога не
мъмреше Хошино. Родителите му нито веднъж не отидоха да го
приберат от участъка. Те едва свързваха двата края и нямаха
време и енергия да се тревожат за разхайтения си трети син.
Понякога Хошино се питаше какво ли щеше да стане с него, ако
не беше дядо му. Старецът никога не го забравяше и се
вълнуваше за съдбата му.
Въпреки всичко това Хошино нито веднъж не му благодари.
Не знаеше как да изрази благодарността си, а и мислеше само
как да продължи по-нататък. Дядо му почина от рак скоро след
като Хошино постъпи в Силите за самоотбрана. Малко преди
смъртта си той страдаше от старческо слабоумие и дори не
можеше да познае внука си. След като старецът почина, Хошино
повече не се върна вкъщи.

Хошино се събуди в осем часа сутринта. Наката все още

спеше дълбоко и като че не беше помръднал през цялата нощ.
Дишането му бе непроменено — тихо и спокойно като на човек с
чиста съвест. Хошино слезе на долния етаж и закуси заедно с
другите гости на хотелчето. Закуската бе съвсем обикновена, но
даваха допълнително супа от мисо и ориз.
— Извинете, човекът, с когото сте отседнали, ще закусва ли?
— попита високо камериерката.
— Той още спи. Капнал е от умора. Изглежда, няма да
закусва. Засега не оправяйте стаята, ако е възможно.
Наближи пладне, но Наката все така спеше, затова Хошино
реши да останат в хотела още една нощ. Той излезе и се отби в
заведение за бързо хранене, където обядва пиле с ориз и яйца.
След това се поразходи, влезе в едно кафене и изпи чашка
кафе, изпуши една цигара и разгледа няколко комикса.
Когато се върна в хотелчето, видя, че Наката все още не е
станал. Наближаваше два. Притесни се да не се е случило нещо
със стареца и докосна челото му, но като че ли всичко бе наред
— то не беше нито студено, нито горещо. Дишането на спящия
беше спокойно и равномерно, а страните му бяха румени, което
говореше за добро здраве. Не личеше да се чувства зле. Просто
спеше дълбоко и дори не помръдваше.
— Нормално ли е да спи толкова дълго? — попита
камериерката, когато се отби в стаята им. — Да не е болен?
— Не, просто е много уморен — поясни Хошино. — Нека да
спи колкото си иска.
— Добре. Никога не съм виждала някой да спи чак толкова…
Дойде време за вечеря, а Наката не се събуждаше. Хошино
излезе да се разходи и после влезе в един ресторант. Поръча си
голяма порция говеждо с къри и салата. След това отиде пак в
снощната игрална зала и остана там около час. Този път
късметът не му изневери и за по-малко от хиляда йени спечели
два стека цигари „Марлборо“. В девет и половина се върна в
хотела с придобивките си и не повярва на очите си — Наката
продължаваше да спи.
Хошино пресметна колко часа старецът е прекарал в сън.
Наката спеше повече от денонощие. Макар и да му бе казал, че
ще спи дълго, така че да не се безпокои, това беше вече твърде
дългоо! Изведнъж Хошино се почувства някак безпомощен. Ами
ако старецът не се събуди? Какво щеше да прави тогава?
— Ужас — простена той и поклати глава.

Но на следващата сутрин Хошино се събуди в седем часа и

видя, че Наката вече е станал и гледа през прозореца.
— Хей, деди, наспа ли се най-сетне, а? — рече Хошино с
облекчение.
— Да, Наката се събуди преди малко. Сигурно е спал дълго,
но сам не знае колко. Чувства се като новороден.
— Дълго ли?! Чуйте го само какво приказва. Откърти завчера
в девет часа и излиза значи, че си проспал към трийсет и четири
часа.
— Наката е малко гладен.
 — Как няма да си гладен, след като от два дена не си слагал
троха хляб в устата си.
Двамата слязоха на долния етаж и закусиха в столовата.
Камериерката се смая, като видя колко много яде Наката.
— Хапвате си със същото удоволствие, с каквото спите! —
възкликна тя. — С едно ядене наваксахте за два дена!
— Да, Наката трябва да се нахрани добре.
— Здрав сте, нали?
— Да, Наката е здрав. Не умее да чете, но няма нито един
развален зъб и не се нуждае от очила. Никога не му се е
налагало да ходи на лекар. Раменете му не се схващат, всяка
сутрин ходи по голяма нужда.
— Чудесно — впечатли се камериерката. — А какви са
плановете ви за днес?
— Заминаваме на запад — заяви Наката.
— На запад, казвате — замисли се тя. — Значи отивате в
Такамацу.
— Наката е слабоумен и не е запознат с географията.
— Идеята си я бива, дядо, защо да не заминем за Такамацу?
— обади се Хошино. — А пък като стигнем там, ще мислим
какво ще правим после.
— Добре. Да тръгваме тогава към Такамацу. Като стигнем
там, ще решим какво да правим после.
— Доста необичаен маниер на пътуване, бих казала —
отбеляза камериерката.
— Правилно — рече Хошино.

Като се върнаха в стаята, Наката веднага влезе в тоалетната,

а Хошино се изтегна по тънко лятно кимоно на сламените
рогозки да изгледа новините по телевизията. Нищо особено не
се беше случило. Нямаше никакъв напредък по разследването
на убийството на известния скулптор в Накано. Никакви улики,
никакви свидетели. Полицията издирваше петнайсетгодишния
му син, който бил изчезнал няколко дни преди убийството.
Господи, помисли си Хошино, пак петнайсетгодишно дете.
Защо в последно време все младежи на тази възраст се
замесват в такива кървави престъпления. Но и той на петнайсет
открадна мотоциклет от паркинг и го кара без шофьорска книжка
— така че не беше негова работа да съди другите. Разбира се, и
дума не можеше да става за сравнение между това да
откраднеш мотоциклет и да заколиш баща си. Впрочем на него
може би му провървя, тъй като не стигна чак дотам да затрие
собствения си баща, макар че доста бой беше изял от него.
Към края на новините Наката излезе от тоалетната.
— Хошино-сан, може ли да ви питам нещо?
— Кажи.
— Гърбът не ви ли боли понякога?
— Да, риск на професията. Всички шофьори на камиони,
които познавам, имат болки в гърба. Така всички бейзболисти ги
болят раменете. Защо питаш?
— Просто Наката си помисли, че имате такъв проблем, като
ви видя гърба.
— Аха.
— Имате ли нещо против Наката да поразмачка гърба ви?
— Че кой би отказал…
Хошино легна по корем и Наката го възседна. Той сложи
ръцете си малко над кръста му и ги задържа там. По
телевизията даваха светски новини — последните клюки за
разни звезди от шоу бизнеса. Съобщиха за годежа на известна
актриса с не особено известен млад писател. Хошино не
проявяваше интерес, но нямаше нищо друго за гледане. Оказа
се, че доходът на актрисата е десетократно по-голям от този на
писателя, който дори не беше особено хубав, нито имаше вид на
интелектуалец.
На Хошино цялата работа му се стори доста съмнителна:
— Този брак няма да го бъде. Това е някакво недоразумение.
— Хошино-сан, гръбнакът ви е малко изкривен.
— Нищо чудно. Какъвто животът, такъв и гръбнакът — рече
Хошино и се прозя.
— Ще стане по-лошо, ако не вземете мерки.
— Мислиш ли?
— Ще започне да ви мъчи главоболие, да имате запек, да ви
се схваща кръстът.
 — Лоша работа.
— Сега малко ще ви заболи. Имате ли нещо против?
— Не, прави каквото знаеш.
— Честно казано, доста силно ще ви заболи.
— Виж какво, дядо, млатили са ме през целия ми живот —
вкъщи, в училище, в армията, — обаче съм оцелял. Не че се
хваля, но дните, когато не са ме били, се броят на пръстите на
двете ръце. Затова не се притеснявам, че от нещо може да ме
заболи. Дали ще пари или ще сърби, дали ще е сладко или
горчиво… давай, все ми е едно.
Наката притвори очи и се съсредоточи, тъй като искаше да се
увери, че е поставил пръстите си на правилното място. После
съвсем бавно увеличи натиска, следейки реакцията на Хошино.
Пое си въздух дълбоко, нададе рязък крясък като птица зиме и
натисна с все сила във вдлъбнатинката между мускулите и
гръбнака. Хошино усети да го пронизва зверска, чудовищна
болка. В мозъка му избухна ярка бяла светлина. Дишането му
секна. Имаше чувството, че го хвърлят от върха на висока кула в
адска бездна. Не можа дори да извика, толкова жестока беше
болката. Тя прогони всички мисли от главата му. Тялото му
сякаш се разпадна на парчета. Помисли си, че и смъртта сама
по себе си не може да е толкова мъчителна. Очите му не се
отваряха. Просто остана да лежи проснат по корем върху
рогозките напълно безпомощен. От устата му покапа слюнка,
сълзи се стичаха по лицето му. Този кошмар продължи около
трийсет секунди.
После най-сетне успя да си поеме дъх и се надигна,
олюлявайки се. Сламените рогозки се раздвижиха под краката
му като морски вълни при надигаща се буря.
— Много ли болеше?
Хошино тръсна няколко пъти глава, сякаш искаше да се
убеди, че е още жив.
— Болеше изобщо не е думата. Все едно да те дерат жив, да
те набият на кол, да те проснат на земята и през теб да мине
цяло стадо разярени бикове. Какво направи с мен, по дяволите?
— Наката намести костите. Сега ще се чувствате добре.
Гърбът няма да ви боли, няма да страдате от запек.
 Острата болка в гърба отшумяваше. Така при отлив водата
се отдръпва от брега. Хошино вече дишаше по-леко. И му се
доходи до тоалетната.
— Да, наистина ми поолекна.
— Целият проблем беше в гърба — обясни Наката.
— Все пак не знаеш колко силно ме заболя… — въздъхна
Хошино.

Двамата хванаха експрес от гара Токушима и потеглиха към

Такамацу. Хошино уреди сметката за хотела и купи билети за
влака. Наката настояваше да си плати, но Хошино не искаше и
да чуе.
— Сега ще плащам аз, а после ще си уредим сметките.
Хайде да не си разваляме отношенията за пари.
— Добре. Наката много не разбира от пари, затова постъпете
както искате, Хошино-сан.
— Знаеш ли, след твоето шиацу наистина се чувствам
страхотно. Затова нека да ти се отблагодаря поне за него. Не
знам откога не съм се чувствал толкова добре, направо като нов
човек.
— Прекрасно. Само че Наката не знае какво е шиацу, обаче
костите са важно нещо.
— И аз не знам как точно се нарича — шиацу, наместване на
кости, чекръкчийство, — но каквото и да е, ти имаш дарба.
Можеш да изкарваш добри пари. Ако те запозная със свои
колеги шофьори, за нула време ще си оправиш положението.
— Когато Наката видя гърба ви, Хошино-сан, веднага разбра,
че гръбнакът ви е изкривен. Види ли нещо криво, Наката обича
да го изправя. Дълго време изработва мебели, може оттогава да
има този навик. Такъв си е Наката. Но сега за пръв път намести
кости.
— Значи имаш природна дарба — възхити се Хошино.
— Преди известно време Наката умееше да разговаря с
котките.
— Без майтап?
 — Но не много отдавна разбра, че вече не умее. Сигурно
Джони Уокър е виновен.
— Ясно.
— Наката е глупав и не проумява сложните неща. А
напоследък се случиха много сложни неща. Например риби и
пиявици паднаха от небето.
— Наистина.
— Но Наката се радва, че успя да облекчи болките в гърба
ви. Ако се чувствате добре, тогава и Наката се чувства добре.
— И аз много се радвам.
— Хубаво.
— Като спомена за онези пиявици…
— Да, Наката много добре си ги спомня.
— Ти имаше ли нещо общо с този случай?
Наката се позамисли, нещо, което му се случваше рядко, и
каза:
— Наката сам не знае. Знае само, че като разтвори чадъра
си, заваляха пиявици.
— Аха.
— Няма нищо по-лошо от това да убиваш други хора — рече
Наката и решително кимна.
— Безспорно, да убиваш е лошо — съгласи се Хошино.
— Така е — обобщи Наката и тръсна глава.

Двамата слязоха на гара Такамацу, отбиха се в една

закусвалня, където се предлагаха макарони, и обядваха. От
прозореца се виждаше пристанището и няколко големи
товароподемни крана, по които бяха накацали чайки.
Наката бавно и с удоволствие изяде своята порция.
— Много беше вкусно — рече.
— Радвам се, че ти харесва — каза Хошино. — Как ти се
струва тук? Не е зле, нали?
— Да, хубаво е, Хошино-сан.
— Значи сме попаднали където трябва. Какво ще правим
сега?
— Трябва да намерим камъка от входа.
 — Камъка от входа ли?
— Да.
— Хм — рече Хошино. — Бас държа, че зад това се крие
някаква дълга история.
Наката вдигна паницата си и изпи до последната капка
всичкия бульон.
— Да, дълга история. Но ако е много дълго, Наката нищо не
разбира. Обаче като стигнем, ще разберем.
— Значи трябва да отидем там, за да разберем?
— Да, така е.
— И ако не отидем, няма да разберем?
— Да. Докато не се озовем там, Наката нищо няма да
разбере.
— Добре тогава. Не харесвам дългите истории. Но си мисля,
че трябва да открием този камък от входа.
— Правилно — рече Наката.
— И къде е той?
— Наката няма никаква представа.
— Иди че разбери — поклати глава Хошино.
 Глава 25
Заспивам, но почти веднага се събуждам, пак заспивам и се
събуждам… Не искам да пропусна момента на появяването й.
Но го пропускам — отварям очи и ето че тя вече седи до
писалището досущ като снощи. Часовникът до леглото ми
показва три и нещо. Сигурен съм, че преди да си легна, дръпнах
пердетата, но сега отново са разтворени изцяло. Само дето
нощта е безлунна. Небето е покрито с гъсти облаци и като че ли
ръми ситен дъждец. В стаята е много по-тъмно от снощи,
осветяват я само далечните фенери в градината, чиято бледа
светлина прониква между дърветата. Минава време, докато
очите ми свикнат с мрака.
Момичето седи, облакътено на писалището и подпряло глава
с ръка, и гледа картината на стената. Облечено е със същите
дрехи като снощи. Присвивам очи и напрягам зрението си, но не
мога да видя лицето му. Затова пък очертанията на фигурата се
открояват отчетливо в прозрачния полумрак. Няма никакво
съмнение, че момичето е Саеки-сан като млада.
Сякаш се е замислила дълбоко за нещо. Или е потънала в
дълбок, дълъг сън. Не, може би самата тя е този дълбок, дълъг
сън. Така или иначе, затаявам дъх, за да не наруша
установилото се равновесие. Не помръдвам, само от време на
време поглеждам часовника. Времето тече бавно, равномерно.
Сърцето ми внезапно започва да бие силно с резки сухи
удари, сякаш някой почуква на вратата. Този звук отеква в
нощната тишина, обгърнала стаята, и ме стрясва толкова силно,
че насмалко да скоча от леглото.
Тъмният силует на девойката помръдва съвсем леко. Тя
вдига глава и се ослушва в мрака — чува ударите на моето
сърце. Накланя съвсем лекичко глава като горско животинче,
превръщащо се в слух при всеки внезапен непознат шум. После
поглежда към леглото ми, но мисля, че не ме вижда. Аз не
присъствам дори в съня й. Тя и аз сме в два отделни свята,
разделени от невидима линия.
 Разтуптяното ми сърце се успокоява също толкова бързо.
Възстановява се и дишането ми. Отново съм невидим и
девойката престава да се вслушва и отмества поглед към
„Кафка на плажа“. Подпряла глава с ръка, тя се връща мислено
към летния ден на картината с момчето.
Остава в стаята още двайсетина минути, а после изчезва.
Също като миналата нощ става от стола, безшумно се понася
боса към вратата и без да я отвори, се разтваря в
пространството. Аз лежа още малко, сетне ставам, не паля
лампата, отивам и се отпускам на стола, на който тя седеше
допреди малко. Слагам ръце върху писалището и потъвам в
приятното усещане от нейното присъствие. Затварям очи и
долавям в гърдите си пулса на сърцето й, което сякаш тупти в
моето. Оставам дълго така със затворени очи.
Осъзнавам, че между мен и момичето има нещо общо. И
двамата обичаме хора, които вече ги няма.
Малко по-късно заспивам, но сънят ми е неспокоен. Тялото
ми се нуждае от дълбок сън, но съзнанието ми го отпъжда.
Приличам на махало, което се поклаща между едното и другото.
Преди да разбера дали вече е съмнало, птиците в градината
започват суетнята си и гласовете им окончателно ме разбуждат.

Нахлузвам джинси, обличам върху тениската риза с дълги

ръкави и излизам. Часът е пет и нещо и навън няма жива душа.
Вървя през старинното градче и през боровата горичка,
възправила се като преграда срещу вятъра, и след като
минавам през вълнолома, стигам до морския бряг. Повява се
едва доловим ветрец. Небето е в сиви облаци, но май скоро
няма да завали. Тихо, спокойно утро. Подобно на
звукоизолираща вата облаците поглъщат всеки звук от земята.
Вървя по пътека, успоредна на брега, и си представям, че
момчето от картината е някъде тук, седи на брезентов стол на
плажа. Но не успявам да определя точното място, нарисувано
на картината. На нея са изобразени просто пясъчен бряг,
хоризонт, небе и облаци. И един остров. В морето пред мен
обаче има множество острови, а не помня как точно изглежда
онзи от картината. Сядам на пясъка с лице към морето и
оформям с пръсти нещо като рамка на картина. В нея
помествам седящото на стол момче. Самотна бяла чайка се рее
в безветреното небе. Ниски вълни се разбиват о брега през
равни интервали, като оставят след себе си меки пясъчни
извивки и ситни мехурчета.
Внезапно ме обзема завист към момчето от картината.
— Ти изпитваш завист към него — прошепва в ухото ми
момчето, наречено Врана.

Ти завиждаш на този нещастен двайсетгодишен младеж,

когото са сбъркали с друг и нелепо са убили… преди цели
трийсет години. Завистта ти е толкова силна, че ти
причинява болка. За пръв път в живота си завиждаш на
някого. Сега вече разбираш какво е завист. Тя е пламък,
обгарящ сърцето ти.
Никога през живота си не си завиждал на никого и не си
искал да бъдеш никой друг — но сега не е така. Би дал
всичко, за да си на мястото на това момче. Макар да знаеш,
че на двайсет години ще ти строшат главата с метална
тръба и ще те пребият до смърт, пак би се съгласил да си на
неговото място. Би го предпочел, за да обичаш Саеки-сан
през тези пет години, а и тя да те обикне с цялото си сърце.
Да я прегръщаш колко си искаш, да се любиш с нея отново
и отново. Да я докосваш нежно по цялото тяло и тя да прави
същото с теб. А след смъртта ти твоята любов да се
запечата завинаги в сърцето й като най-скъп спомен, в
който тя да те обича всяка нощ.
Да, положението ти е особено. Обичаш момиче, което
вече не съществува, и ревнуваш от момче, което не е между
живите. Въпреки това чувството, което изпитваш, е по-
истинско и по-мъчително от всичко, което си преживявал
досега. И няма никакъв изход. Няма и възможност за
намиране на изход. Загубил си пътя в лабиринта на времето
и най-големият проблем е, че изобщо не изпитваш желание
да се измъкнеш от него. Прав ли съм?
 Сутринта Ошима идва малко по-късно. Преди да дойде, аз
минавам с прахосмукачка пода на първия и втория етаж,
изтривам с влажна кърпа всички маси и столове, отварям
прозорците и ги забърсвам, измивам тоалетната, изхвърлям
сметта, сменям водата във вазите. После паля всички лампи и
включвам компютрите с електронен каталог. Остава само да
отворя входната врата.
Ошима проверява какво съм свършил и кимва одобрително:
— Бързо схващаш и си сръчно момче, браво.
Кипвам вода и му правя кафе, а на себе си чаша „Ърл Грей“
като вчера. Навън започва да вали доста силно. Чува се глух
тътен на гръмотевици. Още няма и обед, а така се смрачава,
сякаш е вечер.
— Ошима-сан, искам да ви питам нещо.
— Кажи.
— Може ли да се намерят отнякъде нотите на песента
„Кафка на плажа“?
Ошима се замисля.
— Трябва да проверим по сайтовете на музикалните
издателства. Ако ги има в нечий каталог, предполагам, че би
могло да се свалят срещу някакво заплащане. Ще потърся.
— Благодаря.
Той сяда в края на бюрото, пуска в кафето си мъничка бучка
захар и старателно го разбърква с лъжичка.
— Значи ти хареса песента?
— Да, много.
— И аз много я харесвам. Красива и същевременно
уникална. Простичка, но и проникновена. Говори ти много за
човека, който я е съчинил.
— Текстът обаче е, как да кажа… в него има доста символика
— отбелязвам.
— От незапомнени времена символиката и поезията са
неразделни. Като пиратите и рома.
— Дали Саеки-сан е проумявала смисъла на думите на
собствените си стихове, как смятате?
 Ошима вдига поглед и сякаш се вслушва в гръмотевиците, за
да прецени колко са далече. После се обръща към мен и
поклаща глава:
— Не непременно. Символиката и смисълът са две различни
неща. Струва ми се, че тя е пренебрегнала тези условности —
смисъла и логиката — и е успяла да намери верните, точните
думи. Уловила ги е в някой сън, както пърхаща пеперуда се
хваща внимателно за крилцата. Хората с творчески талант
избягват излишното многословие.
— Значи Саеки-сан може да е открила тези думи в някакво
друго пространство — например в съня?
— Повечето значими стихотворения са написани така. Ако
думите не са пророчески, ако не прокарват тунел между автора
и читателя, значи стиховете не са изпълнили функцията си и не
въздействат.
— Но нали има толкова стихотворения, в които това уж го
има, а всъщност го няма. Те са имитации.
— Така е. Не е трудно да се стихоплетства. За тази работа не
се изискват особени умения. Редиш безсмислица до
безсмислица и ето ти стихотворение.
— Но в „Кафка на плажа“ се долавя нещо много настойчиво и
сериозно. И искрено.
— Да, и аз мисля така. Текстът определено не звучи
повърхностно. Но думите и мелодията са така неделими в
съзнанието ми, че не мога да възприема стиховете като чиста
поезия и да преценя доколко са убедителни сами по себе си —
казва Ошима и поклаща глава. — Във всеки случай песента
свидетелства за вроден талант и истински усет за музиката.
Освен това Саеки-сан се е проявила като доста практичен
човек, щом е съумяла да се възползва от шанса, който е
получила. Сигурен съм, че е щяла да развие таланта си, ако не
е бил онзи трагичен случай. Жалко настина…
— Къде тогава се е дянал талантът й?
Ошима ме поглежда:
— Питаш къде се е дянал талантът на Саеки-сан след
смъртта на приятеля й?
Кимвам:
 — Ако талантът е своего рода природна енергия, не е ли
логично тя да потърси някакъв изход?
— Не знам — отвръща той. — Никой не може да предскаже
как ще се развие талантът. Понякога той просто се губи и
изчезва. Друг път потъва надълбоко като подземен извор и
никой не знае къде се оттича.
— Може Саеки-сан да е решила да се насочи към нещо друго
извън музиката.
— Към нещо друго? — повтаря явно заинтригуван Ошима и
свива вежди. — Например?
Опитвам се да намеря отговор, но напразно.
— Не знам… Просто така ми хрумна. Може би към нещо
нематериално.
— Какво разбираш под нематериално?
— Нещо, което другите не могат да видят и към което се
стремиш заради самия себе си. Един вид духовно развитие…
Ошима приглажда назад косата си, паднала върху челото,
прокарва през нея тънките си пръсти.
— Интересно. Може наистина, след като е напуснала този
град, Саеки-сан да е вложила таланта си в нещо невидимо за
очите — в нещо нематериално, както ти се изрази. Но не бива
да забравяш, че тя е изчезнала за цели двайсет и пет години и
ако сам не я попиташ, няма как да разбереш къде е била и с
какво се е занимавала.
Събирам смелост и казвам:
— Може ли да задам един съвсем глупав въпрос?
— Съвсем глупав?
Изчервявам се.
— Напълно абсурден.
— Питай. Нямам нищо против.
— Не мога да повярвам, че ще кажа такова нещо на някого.
Ошима привежда леко глава в очакване да продължа.
— Възможно ли е Саеки-сан… да е моята майка?
Ошима се обляга на плота и се опитва да намери точните
думи. Чувам тиктакането на стенния часовник.
— Искаш да кажеш, че когато е била на двайсет години —
подема той, — Саеки-сан е напуснала отчаяна Такамацу и е
живяла някъде сама. Там случайно се е запознала с баща ти,
Коичи Тамура, и двамата са се оженили. Били са ощастливени с
теб и след четири години по неизвестни причини тя е напуснала
дома ви и те е изоставила. Не се знае къде е била, но след
известно време се е върнала в Шикоку. Правилно ли съм те
разбрал?
— Да.
— Не бих твърдял категорично, че е невъзможно. В момента
няма никакви основания да се отхвърли твоята хипотеза. Целият
живот на Саеки-сан е мистерия. Говори се, че е живяла в Токио.
Освен това е почти на същата възраст като баща ти. Но се е
върнала в Такамацу сама. На колко години каза, че е сестра ти?
— На двайсет и една.
— И аз съм на толкова — казва Ошима. — Но със сигурност
знам, че не съм сестра ти. Имам родители и брат, с които ме
свързва кръвно родство. Ние сме добро семейство. — Той
скръства ръце и ме поглежда. — Искам да те питам нещо.
Проверявал ли си кои са родителите ти по документи? Така
лесно може да се разбере името и възрастта на майка ти.
— Разбира се, че съм проверявал.
— И какво пишеше там? Как се казва тя?
— Нямаше никакво име — отвръщам.
— Нямаше име ли? — удивява се Ошима. — Не може да
бъде.
— Нямаше. Честна дума. Не знам защо. Излиза, че по
документи нямам майка. Нито сестра. Вписани са само името на
баща ми и моето. От юридическа гледна точка аз съм
незаконороден. С други думи, извънбрачно дете.
— Но в действителност по някое време си имал майка и
сестра.
Кимвам:
— Да, до четиригодишна възраст. Четиримата живеехме
заедно. Не си го измислям. Съвсем ясно си спомням. Майка ми
и сестра ми ни напуснаха скоро след като навърших четири
години.
Изваждам от портфейла си старата снимка, на която със
сестра ми си играем на някакъв плаж. Ошима я поглежда,
усмихва се и ми я връща.
— „Кафка на плажа“ — казва.
Кимвам и пъхам снимката обратно в портфейла си. Навън
вятърът се усилва, дъждът барабани по прозореца. От
светлината на лампата сенките ни върху пода изглеждат така,
сякаш плетат зловещ заговор в някакъв друг свят.
— Не си ли спомняш лицето на майка си? — пита ме Ошима.
— Живели сте заедно, докато си станал на четири, нали? Нима
нямаш поне смътен спомен как е изглеждала.
Поклащам глава:
— Нищо не мога да си спомня. Не знам защо, но в паметта
ми там, където би трябвало да е лицето й, е тъмно и празно.
Ошима се замисля.
— А ще ми обясниш ли малко по-подробно как ти хрумна, че
Саеки-сан може да е твоята майка?
— Ошима-сан, мисля, че ще е по-добре да не говорим повече
за това — казвам. — Може да са само мои фантазии.
— Добре, но се опитай все пак да облечеш в думи онова,
което ти е в ума. Сетне двамата ще решим дали са фантазии,
или не.
Сянката на Ошима върху пода се движи в такт с него, но
движенията й са като че малко по-резки от неговите.
— Между мен и Саеки-сан има удивително много съвпадения
— казвам. — Те са като късчета от пъзел, които си пасват едно
към едно. Разбрах го, докато слушах „Кафка на плажа“.
Например фактът, че попаднах в тази библиотека. Сякаш
съдбата ме доведе тук. От Накано директно до Такамацу. Доста
странно е, ако се замисли човек.
— Като сюжет на старогръцка трагедия — отбелязва Ошима.
— Освен това съм влюбен в нея — добавям аз.
— В Саеки-сан?
— Да, струва ми се.
— Струва ти се? — повтаря Ошима, свъсил вежди. — Какво
ти се струва: че си влюбен или че си влюбен в нея?
Отново се изчервявам.
— Не знам как да го обясня. Толкова е объркано. Самият аз
не всичко разбирам.
 — Но ти се струва, че може би си влюбен в Саеки-сан?
— Да — отвръщам. — Много силно.
— Може би си влюбен, но много силно, а?
Кимвам.
— И в същото време е възможно тя да е майка ти?
Кимвам още веднъж.
— За голобрадо момче на петнайсет години си се нагърбил с
направо непосилен товар — Ошима отпива глътка кафе и
внимателно оставя чашката в чинийката. — Не казвам, че не
бива, но всичко си има граници.
Аз мълча.
Ошима опира пръст в слепоочието си и се замисля. После
сплита тънките си пръсти и слага ръце на гърдите си.
— Ще се постарая да открия нотите на „Кафка на плажа“
колкото се може по-скоро. Аз ще дооправя тук, а ти се прибери
за по-спокойно.

През обедната почивка сменям Ошима на входа. Дъждът не

спира и посетителите са по-малко от друг път.
Когато се връща от обедна почивка, Ошима ми подава голям
плик е компютърна разпечатка на нотите.
— Животът ни все пак е удобен — казва той.
— Благодаря.
— Би ли занесъл едно кафе на втория етаж? Без захар и
сметана. Наистина го правиш добре.
Правя още едно кафе, слагам чашката на поднос и се качвам
на втория етаж при Саеки-сан. Както винаги вратата на стаята й
е отворена. Тя е на бюрото си и пише. Когато оставям кафето
пред нея, тя вдига глава и се усмихва, а после затваря
автоматичната си писалка и я слага върху листа.
— Е, как си? Свикваш ли вече тук?
— Да, лека-полека — отвръщам.
— Свободен ли си сега?
— Да.
— Ами седни тогава — Саеки-сан посочва дървения стол до
бюрото. — Хайде да си поговорим.
 Отново тътнат гръмотевици. Все още са далече, но
постепенно се приближават. Сядам на стола.
— На колко си години? На шестнайсет?
— На петнайсет. Неотдавна ги навърших — отговарям.
— Избягал си от къщи, нали?
— Да.
— И защо го направи? Каква е причината?
Поклащам глава. Какво мога да отвърна?
Саеки-сан взема чашката и отпива глътка кафе в очакване на
отговора ми.
— Имах чувството, че ако остана, ще получа непоправими
увреждания — казвам.
— Увреждания ли? — пита Саеки-сан и присвива очи.
— Да.
След кратка пауза тя казва:
— Странно е да чуеш такива думи от дете на твоята възраст.
Ти определено ме заинтригува. Какво по-точно имаш предвид
под увреждания?
Опитвам се да намеря точните думи. Търся за съдействие
момчето, наречено Врана, но него го няма никакъв. Налага се да
ги подбера сам. Това отнема време, ала Саеки-сан чака
търпеливо. Навън блясва светкавица и след няколко секунди в
далечината се чува приглушен гръм.
— Щях да стана друг човек, да се превърна в нещо, което не
бива да бъда.
Саеки-сан ме поглежда с интерес:
— Минава време и всички хора в края на краищата се
променят, превръщат се в нещо друго. Това рано или късно се
случва.
— И така да е, винаги трябва да има място, където да можеш
да се върнеш.
— Място, където да можеш да се върнеш?
— И където си струва да се върнеш.
Саеки-сан ме поглежда в очите.
Изчервявам се, но събирам смелост и не извръщам поглед.
Тя е с тъмносиня рокля с къси ръкави. Сигурно има цял
гардероб с рокли в различни нюанси на синьото. Единствените й
украшения са тънка сребърна верижка и мъничък ръчен
часовник с черна кожена каишка. Приисква ми се да открия в
нея петнайсетгодишната девойка и веднага я намирам. Тя е
потънала в тих сън, притаила се е в дълбините на душата й. Но
аз я виждам добре и сърцето ми отново започва да бие силно,
сякаш някой зачуква в него дълъг пирон.
— Много смислено говориш за момче на твоята възраст.
Не знам какво да отговоря и мълча.
— Когато бях на петнайсет, и аз исках да се пренеса в
някакъв друг свят — засмива се Саеки-сан. — Някъде, където
никой нямаше да ме открие и където времето е спряло.
— Но никъде на света няма такова място.
— Така е. Затова живея тук, в този свят, където всичко се
руши, душата повяхва и времето лети стремглаво. — Тя се
умълчава за кратко, сякаш за да извика представа за потока на
времето, после продължава: — Но на петнайсет човек си мисли,
че не може да няма такова място. Надява се, че непременно ще
открие входа към този друг свят.
— На петнайсет бяхте ли самотна, Саеки-сан?
— В известен смисъл — да. Не бях сама, но се чувствах
ужасно самотна. Защото разбирах, че повече не мога да бъда
щастлива. Бях напълно убедена, че е така. Затова исках да
замина и да намеря такова място, където не съществува време.
— Аз искам само да порасна по-скоро.
Саеки-сан се отдръпва назад, за да види израза на лицето
ми.
— Ти сигурно си много по-силен и по-самостоятелен от мен.
На твоята възраст аз имах илюзии, че ще ми се удаде да
избягам от действителността, но нищо повече. А ти се бориш,
изправяйки се смело срещу нея. В това е голямата разлика.
Силен и самостоятелен? Не съм нито едното, нито другото.
Просто реалността ме тласка напред и не мога да устоя на този
натиск. Но не казвам нищо.
— Знаеш ли, гледам те и си спомням за едно момче, което
познавах много отдавна. И то беше на петнайсет години.
— Приличам ли на него?
 — Ти си по-висок и по-силен, но между вас има известна
прилика. Той не намираше общ език с връстниците си — седеше
си сам в стаята, четеше и слушаше музика. Когато не разбираше
нещо, между веждите му се появяваше бръчка също като при
теб. И ти обичаш да четеш.
Кимвам.
Саеки-сан поглежда часовника си.
— Благодаря за кафето.
Възприемам това като знак, че трябва да си вървя, и ставам
и тръгвам към вратата. Саеки-сан взема черната си писалка,
развива бавно капачката и отново започва да пише нещо. Навън
блясва поредната мълния и за миг стаята се озарява от странна
светлина, след която почти веднага се чува мощна гръмотевица,
този път по-близо.
— Кафка — повиква ме Саеки-сан.
Спирам при вратата и се обръщам.
— Изведнъж си спомних, че някога написах книжка за
мълниите. Обиколих цяла Япония и разговарях с хора, оцелели
след удар от мълния. Няколко години събирах тези истории.
Повечето бяха много интересни. Книжката излезе в едно малко
издателство, но почти не я купуваха. В нея нямаше никакви
изводи, а никой не иска да чете такива книги. Макар че на мен
липсата на изводи ми се струваше една от най-добрите й
страни.
В главата ми настойчиво бие някакво малко чукче. Опитвам
се да си спомня нещо много важно — но не знам какво. Саеки-
сан се връща към заниманията си, а аз си отивам в стаята.

Бурята бушува почти час. Гръмотевиците са толкова силни,

че се боя прозорците в библиотеката да не се строшат. Всеки
път, когато мълния прорязва небето, стъкленият витраж на
стълбищната площадка прожектира на бялата стена отсреща
старинна призрачна картина. Към два часа дъждът понамалява
и между облаците се разлива жълтеникава светлина, сякаш най-
накрая е постигнато помирение между небето и земята. В
ласкавите слънчеви лъчи се виждат последните падащи капки.
 Настъпва вечерта и е време да затваряме библиотеката.
Саеки-сан се сбогува с мен и Ошима и си тръгва. Чувам
двигателя на нейния голф и си я представям как, седнала зад
волана, завърта ключа. Казвам на Ошима, че ще свърша сам
останалата работа. Подсвирквайки си някаква ария, той отива в
тоалетната да си измие ръцете и после си заминава. Шумът от
двигателя на неговата мазда миата скоро заглъхва в
далечината. Оставам сам. В библиотеката никога не е било
толкова тихо.
Отивам в стаята си и разглеждам нотите на „Кафка на
плажа“, които Ошима ми намери. Както и предполагах, повечето
акорди са прости. В припева обаче има два-три доста трудни.
Отивам в читалнята и се опитвам да ги изсвиря на пианото.
Оказва се обаче, че никак не е лесно. Вземам акордите отново и
отново, но все не мога да ги овладея. Накрая успявам някак да
ги възпроизведа. Отначало звучат съвсем фалшиво. Минава ми
през ума, че в нотите може да има печатна грешка или пианото
да е разстроено. Но след като няколко пъти ги прослушвам един
по един, се убеждавам, че на тях се крепи цялата мелодия.
Благодарение тъкмо на тях тя придобива особена дълбочина,
която я отличава от глуповатите популярни песни. Как ли Саеки-
сан е съчинила такава музика?
Връщам се в стаята си, кипвам вода в електрическия чайник
и си правя чай. После изваждам старите грамофонни плочи, на
които попаднахме в килера, и ги слушам една по една. „Blonde
on Blonde“ на Боб Дилън, „White Album“ на „Бийтълс“, „The Dock
of the Bay“ на Отис Рединг, „Getz/Gilberto“ на Стан Гетц — все
хитове от края на шейсетте. Младежът, живял в тази стая — а
Саеки-сан навярно е била с него — е правил същото: пускал си
е плочи и ги е слушал. Тази музика сякаш пренася цялата стая и
мен в друго време, в свят отпреди моето раждане. Докато й се
наслаждавам, се опитвам да възпроизведа мислено разговора
си със Саеки-сан този следобед, да си спомня какви точно думи
разменихме.

„Когато бях на петнайсет, си мислех, че трябва да има

такова място. Надявах се, че ще открия входа към този
 друг свят.“

Тя сякаш ми шепне на ухото. Пак нещо почуква в главата ми

с невероятна настойчивост.
Вход?
Свалям от грамофона албума на Стан Гетц и слагам „Кафка
на плажа“. Саеки-сан пее:
Пръстите на потъващото момиче
търсят опипом камък от входа…
То края на синята си рокля повдига
и се взира в… Кафка на плажа.
Девойката, която идва в тази стая, е намерила камъка от
входа. Тя живее в друг свят, където си остава на петнайсет
години, и нощем идва тук в светлосиня рокля и гледа „Кафка на
плажа“.
Внезапно си спомням, че баща ми разказваше как веднъж
бил ударен от мълния. Не на мен разказваше за това —
случайно се натъкнах на негово интервю за едно списание. Като
студент в колеж по изкуствата той припечелвал в клуб за голф
като носач на стикове. Един ден, докато вървял след своя играч
по игрището, небето изведнъж притъмняло и се разразила
страшна гръмотевична буря. Двамата намерили подслон под
грамадно дърво, но то било ударено от мълния и се разцепило
на две. Играчът, на когото баща ми носел стиковете, загинал, а
баща ми предусетил някак какво ще се случи и успял навреме
да отскочи встрани. Отървал се е леки изгаряния, косата му
била опърлена, а при падането си ударил главата в камък и
загубил съзнание. От това изпитание му останал малък белег на
челото. Ето какво се опитвах да си спомня този следобед,
докато стоях до вратата на Саеки-сан и се вслушвах в грохота
на гръмотевицата. След като се възстановил от травмите, баща
ми се захванал вече сериозно да гради кариера на скулптор.
Напълно е възможно Саеки-сан да се е срещнала с него,
когато е събирала материал за книгата си и е разговаряла с
хора, пострадали от мълнии. Все пак малко хора оцеляват след
удар от мълния.
 Затаявам дъх в очакване да настъпи нощта. Облаците по
небето се разпадат на късове и плъзват в различни посоки.
Лунна светлина облива дърветата в градината. Твърде много са
случайните съвпадения. Различни неща, събития,
обстоятелства започват бързо да се съсредоточават в една
точка.
 Глава 26
Вечерта наближаваше и вече беше време да потърсят място,
където да пренощуват. Хошино отиде до туристическото бюро на
гара Такамацу и направи резервация в малък хотел. Последният
се оказа долнопробен, но иначе беше почти на гарата. Хошино и
Наката не се и поколебаха дали да се настанят там. За тях беше
важно да има къде да спят, а друго не ги интересуваше. И тук
предлагаха закуска, но трябваше сами да се погрижат за
вечерята си. Това устройваше напълно Наката, тъй като не беше
изключено пак да му се доспи и изобщо да я пропусне.
Още щом влязоха в стаята си, Наката накара Хошино да
легне по очи на леглото, отново го възседна и започна да
натиска леко с палци кръста му на различни места. След това се
прехвърли на гръбнака и заопипва внимателно прешлените и
мускулите. Този път не влагаше сила, просто следваше
очертанието на гръбнака и проверяваше доколко са напрегнати
мускулите.
— Е, как е? Има ли някакъв проблем? — с тревога попита
Хошино.
Той се боеше Наката да не натисне пак така, че да му
прималее от болка.
— Не, всичко е наред. В момента Наката не намира нищо
притеснително. Гръбнакът ви е в добро състояние.
— Много ме успокои — рече Хошино. — Не изгарям от
нетърпение да изпитам пак онова страшно мъчение. Едва не
откачих от болка.
— Наката много съжалява. Но вие му казахте, че сте
привикнали на болка, и затова той натисна по-силничко.
— Да, така казах. Обаче всичко си има мярка. Трябва да се
мисли, преди да се действа. Не че се оплаквам — нали ми
оправи гърба… Но през живота си не бях изпитвал такава
чудовищна болка! Имах чувството, че ме разкъсваш на парчета.
Сякаш умрях и пак се съживих.
— Веднъж Наката беше мъртъв почти три седмици.
 — Мъртъв три седмици — повтори Хошино. Все още легнал
по корем, той отпи глътка чай и задъвка купени от магазина
хрупкави соленки. — Наистина ли?
— Да.
— И къде беше толкова време?
— Наката не помни. Струва му се, че беше някъде далече-
далече и правеше нещо там. Но умът му е замъглен и нищо не
може да си спомни. После се върна оглупял. Беше забравил как
се чете и пише.
— Сигурно там си се отучил.
— Възможно е.
Двамата се умълчаха. Хошино реши, че е най-добре да
повярва на думите на стареца, колкото и налудничаво да
звучаха. В същото време изпита безпокойство, сякаш
разнищването на въпроса какво е да си мъртъв за три седмици
би довело до някаква хаотична, неконтролируема ситуация.
Затова Хошино предпочете да смени темата и да се върне към
по-належащи въпроси.
— Наката-сан, вече сме в Такамацу. Сега какво смяташ да
правиш?
— Наката не знае.
— Приказвахме, че ще дойдем да търсим някакъв „камък от
входа“?
— А, да! Наката съвсем забрави. Трябва да намерим камъка.
Обаче Наката няма никаква представа къде да го търсим. Умът
му е замъглен и не се избистря. Наката дори за такива важни
неща забравя.
— Тежък случай, а?
— Да, много тежък.
— Но не можем просто да си седим тук. Няма никакъв
смисъл.
— Прав сте.
— Мисля, че не би било зле да пообиколим наоколо и да
питаме хората има ли наблизо такъв камък.
— Както кажете, така ще направим. Наката е твърде глупав и
е свикнал да пита другите за всичко.
 — Дядо ми често казваше: да попиташ е неудобство, но за
кратко, да не попиташ е неудобство за цял живот.
— Наката е напълно съгласен. Всичко, което знаеш, изчезва
след смъртта.
— Е, той нямаше точно това предвид — рече Хошино,
почесвайки се по главата. — Както и да е, имаш ли представа
как изглежда този камък? Колко е голям, с каква форма е, какъв
е на цвят? За какво се използва? Ако не знаем нищо за него,
какъв смисъл има да питаме? Никой няма да разбере за какво
говорим, ако просто кажем: „Има ли наблизо камък, поставен на
вход?“ Даже ще ни вземат за откачени. Не е ли така?
— Да. Наката може да е глупав, но не е откачен.
— Добре.
— Камъкът, който Наката търси, е особен. Не е много голям.
Бял е и не мирише на нищо. Наката не знае за какво се
използва. По форма е кръгъл като оризова питка.
Той вдигна ръце и очерта кръг с размера на дългосвиреща
грамофонна плоча.
— Хм. Ако го видиш, дали ще го разпознаеш? Ще кажеш ли:
„Ето го камъка.“
— Наката веднага ще го познае.
— Сигурно с него е свързана някаква история или легенда.
Може да е от някакъв храм и да е изложен на почетно място
като ценен експонат, а?
— Възможно е.
— Или пък просто се търкаля в нечий дом и го използват за
тежест, когато правят кисело зеле.
— Не, това е изключено.
— Защо не?
— Защото не всеки може да го премести.
— А ти можеш ли?
— Да, Наката вероятно ще го премести.
— И като го преместиш, какво?
Наката се замисли задълго — нещо неприсъщо за него. Поне
отстрани изглеждаше, че мисли. Прокара длан по късата си
прошарена коса.
 — Наката не знае. Знае само, че наближава моментът, когато
някой ще помести камъка.
Хошино също се замисли.
— И сега този някой си ти, така ли?
— Да, именно — отвърна Наката.
— Този камък само в Такамацу ли може да се намери?
— Не. Всъщност мястото е без значение. Просто сега съвсем
случайно камъкът е тук. Би било много по-лесно, ако беше в
Накано.
— Но преместването на такъв особен камък сигурно е
опасно.
— Да, Хошино-сан. Много е опасно… Но Наката не бива да
говори за това.
— Ама че работа — рече Хошино, поклащайки бавно глава.
Той си сложи шапката „Чуничи Драгънс“ и измъкна опашката си
през отвора й отзад. — Това все повече заприличва на филм за
Индиана Джоунс.

На следващата сутрин те отидоха до туристическото бюро на

гарата да попитат дали в Такамацу или в околността има
някакъв прочут камък.
— Камък ли? — попита леко намръщена младата жена на
гишето. Този необичаен въпрос като че ли я смути. Беше
обучена да дава информация само за обичайните исторически
забележителности и нищо повече. — Какъв камък по-точно
имате предвид?
— Един такъв объл, приблизително толкова голям — отвърна
Хошино и по примера на Наката оформи с ръцете си кръг с
големината на дългосвиреща плоча. — Нарича се „камък от
входа“.
— Камък от входа?
— Да. Така се казва. Много е известен, струва ми се.
— А от какъв вход? Къде е този вход?
— Ако знаехме, нямаше да имаме никакъв проблем и
нямаше да питаме.
 Младата жена се замисли. Хошино през цялото време я
гледаше в лицето. Хубавичка е, прецени той, макар че очите й
са леко раздалечени и по тая причина прилича малко на
уплашена коза. Жената се обади по телефона на няколко места,
за да пита за камък от входа, но не й казаха нищо смислено.
— Съжалявам. Никой не е чувал за такъв камък — обясни им
тя.
— Никой ли?
Тя поклати глава:
— Никой. Извинете, а вие отдалече ли пристигнахте, за да
видите този камък? Специално заради него ли сте тук?
— Да, нещо такова. Аз съм от Нагоя. Старчето е от Токио, от
район Накано.
— Да, Наката дойде от Накано — обади се Наката. — Пътува
на камиони и по пътя дори го почерпиха със змиорки. Стигна чак
дотук, без да похарчи нито една йена.
— Аа, ясно… — рече младата жена.
— Няма проблеми. Като не са чували за камъка, здраве да е.
Ти какво си виновна. Може би го наричат другояче. Има ли
изобщо някакъв известен камък в този край? Такъв, за който се
споменава в преданията и легендите? Или пък е свързан с
някакъв култ.
Младата жена погледна плахо Хошино с раздалечените си
очи — шапката „Чуничи Драгънс“, подаващата се изпод нея
опашка, слънчевите очила със зелени стъкла, обецата на ухото
и хавайската риза от изкуствена коприна.
— Ако искате, ще ви обясня как да стигнете до градската
библиотека. Може там да намерите някаква информация. Боя
се, че не разбирам много от камъни.

Но и посещението в библиотеката не им помогна с нищо. Там

нямаше нито една книга, посветена на камъните в Такамацу и
околностите на града. Служителката в справочния отдел им
каза, че може да открият някаква препратка, и стовари пред тях
цяла камара книги: „Легенди от префектура Кагава“, „Сказания
за Кобо Дайши в Шикоку“22, „История на Такамацу“ и други
подобни. Хошино въздъхна дълбоко и се зарови в тях. Наката от
своя страна заразглежда внимателно, страница по страница,
фотоалбум със заглавие „Прочути камъни на Япония“.
— Наката не умее да чете, затова за пръв път е в
библиотека.
— Не че се хваля, но и аз съм за пръв път, макар че умея да
чета — рече Хошино.
— Тук е интересно.
— Радвам се, че ти харесва.
— В Накано също има библиотека. Наката вече ще се отбива
там от време на време. Най-хубавото е, че е безплатно. Наката
не знаеше, че пускат вътре дори да не умееш да четеш.
— Имам един братовчед — подзе Хошино. — Той е сляп по
рождение, но често ходи на кино. Какво развлечение може да
намира в това? Умът ми не го побира.
— Наката вижда, но никога не е бил на кино.
— Настина ли? Трябва да те заведа някой път.
Библиотекарката дойде и ги помоли да говорят по-тихо. Те
млъкнаха и пак се заеха с книгите си. Когато приключи с
„Прочути камъни на Япония“, Наката я върна и взе да прелиства
„Светът на котките“.
Мърморейки си непрекъснато, Хошино прегледа всички
струпани пред него книги. За съжаление информацията за
камъни бе оскъдна. На няколко места се споменаваше за
стените на замъка Такамацу, но беше изключено Наката да
повдигне някой от камъните, използвани за градежа им. Имаше
и едно обнадеждаващо предание за Кобо Дайши, в което се
казваше, че когато той повдигнал камък сред обрасло с бурени
поле, под него бликнал извор и мястото се превърнало в
плодородно оризище. Хошино прочете и за камък, намерен от
деца, който бил поставен в някакъв храм. Този камък бил висок
около метър и имал формата на фалос. Не можеше той да е
търсеният от Наката.
Двамата върнаха книгите, излязоха от библиотеката и
отидоха да вечерят в близкото ресторантче. Поръчаха си
тендон23, а Хошино си взе и порция макарони с бульон.
 — В библиотеката беше хубаво. Наката не знаеше, че по
света има толкова много видове котки.
— Нямаше много неща за камъни, ама какво да се прави —
рече Хошино. — Но сме едва в началото. Ще се наспим както
трябва и ще видим какво ще ни донесе утрешният ден.

На другата сутрин те отново отидоха в библиотеката. Както и

предния ден, Хошино си подбра книги за камъни, струпа ги пред
себе си на масата и започна да ги чете една по една. Никога
през живота си не беше чел толкова много. В резултат на това
вече знаеше много за историята на Шикоку и научи, че векове
наред хората са се покланяли на най-различни камъни. Но
никъде не откри да се споменава за издирвания „камъка от
входа“. Следобед го заболя главата и двамата с Наката излязоха
от библиотеката, излегнаха се на тревата в парка и дълго
наблюдаваха плуващите над тях облаци. Хошино запали цигара,
а Наката си наля горещ чай от термоса.
— Утре пак ще има гръмотевична буря — каза той.
— Ти ли ще я предизвикаш, Наката-сан?
— Не, Наката не може да го направи. Бурята идва сама.
— Пак добре — рече Хошино.

Когато се върнаха в хотела, Наката взе душ, легна си и

веднага заспа дълбоко. Хошино намали звука на телевизора и
се загледа в бейзболен мач. „Гигантите“ напълно разгромиха
„Хирошима“. Хошино се възмути и изключи телевизора. Все още
не му се спеше и беше жаден. Излезе, откри бирария и си
поръча халба бира, а за мезе си взе чинийка панирани колелца
лук. Прииска му се да завърже разговор с едно момиче, седнало
наблизо, но реши, че моментът не е подходящ за свалки. Утре
сутринта трябваше да продължи издирването на мистериозния
камък.
След като си изпи бирата, той си нахлупи шапката и излезе
да се поразходи. Знаеше, че няма да види нищо интересно, но
все пак му беше приятно да скита сам из непознатото градче.
Хошино много обичаше да се разхожда. Захапал цигара
„Марлборо“ и с ръце в джобовете, той вървеше без цел и посока
по широки улици и тесни алеи. Когато не пушеше, си
подсвиркаше. Някои от кварталите, през които мина, бяха
оживени и шумни, други — безлюдни и притихнали. Крачеше с
постоянно темпо, с равна крачка. Беше млад, здрав, безгрижен и
от нищо не се страхуваше.
Вървеше по тясна уличка, пълна с караоке барове и
ресторантчета — от онези, чиито табели се сменят на всеки
шест месеца, и беше стигнал до тъмно, безлюдно място, когато
някой извика високо зад него:
— Хошино! Хошино!
Отначало не повярва на ушите си. В Такамацу никой не го
познаваше. Вероятно викаха друг Хошино. Името му не се
срещаше често, но не беше и съвсем рядко. Той не се обърна и
продължи да върви. Но непознатият очевидно искаше да го
догони, като не преставаше да го вика по име.
Накрая Хошино спря и се обърна. Пред него стоеше нисичък
възрастен мъж с бял костюм. Бяла коса, очила, които му
придаваха строгост, бели мустаци и козя брадичка, бяла риза и
тясна черна вратовръзка. В лицето приличаше на японец, но по
външност наподобяваше повече провинциален джентълмен от
американския Юг. Бе висок около метър и петдесет, обаче
изглеждаше не просто нисък, а по-скоро напомняше миниатюрно
копие на мъж. Ръцете му бяха протегнати напред така, сякаш
държаха поднос.
— Хошино-сан.
В ясния ведър глас на стареца се долавяше леко влияние на
местния диалект.
Хошино с почуда се вторачи в него.
— Ти си…
— Да. Аз съм полковник Сандърс.
— Наистина много приличаш на него — каза Хошино
впечатлен.
— Не само че приличам, но и съм самият той.
— Онзи от „Кентъки фрайд чикън“?
Старецът кимна важно:
— Същият.
 — А откъде знаеш името ми?
— Наричам Хошино всички фенове на „Чуничи Драгънс“. На
феновете на „Гигантите“ им викам Нагашима, а на феновете на
„Драконите“ — Хошино.
— Но аз наистина се казвам Хошино.
— Случайно съвпадение. Нямам никаква вина — заяви
старецът.
— Кажи какво искаш?
— Мога да ти намеря момиче, ако желаеш.
— А, ясно. Ти си сводник. Затова си се докарал така.
— Хошино-сан, не знам колко пъти трябва да повторя, че не
съм се маскирал като никого. Аз съм полковник Сандърс. Не ме
бъркай с друг.
— Добре… Да допуснем, че си истинският полковник
Сандърс. Как тогава попадна в Такамацу? И защо се шляеш по
глухите улички да примамваш клиенти за момичетата си? Ти си
прочут, би трябвало да си тъпкан с мангизи дори само от
запазената марка и да си гледаш кефа някъде в Щатите. Каква е
тази работа?
— А ти чувал ли си за тъй наречените торсионни полета?
— Какво-какво?
— Вероятно не знаеш, че те са причина светът да има три
измерения. Ако искаш всичко да е винаги точно и правилно, по-
добре да живееш в свят, създаден с триъгълник и пергел.
— Още един особняк — рече Хошино. — Явно ми е писано
да попадам все на чудати старци. Ако и занапред е същото,
съвсем ще се ошашавя.
— Може и така да е, Хошино-сан. Това не ме засяга. Какво
ще отвърнеш на предложението ми? Искаш ли хубаво момиче?
— Държиш салон за масажи ли? „Правим всичко, за да се
чувствате добре…“
— Какво имаш предвид?
— Това, че до онази работа така и не се стига. Опипва те тук-
там, отрива се в теб, после ти прави една свирка и чао.
— Не, не — рече полковник Сандърс, поклащайки глава с
раздразнение. — Моите момичета изпълняват всички желания.
— Аха, значи заведение за интимни услуги.
 — Какво заведение?
— Хайде стига си се правил на две и половина. Тук съм с
един приятел и утре трябва да ставаме рано. Ще минем без
твоите нощни авантюри.
— Значи не искаш момиче?
— Нито момиче, нито печени пилета. Връщам се и си лягам.
— Може би няма да ти е лесно да заспиш —
многозначително подхвърли полковник Сандърс. — Когато човек
търси нещо и не може да го намери, обикновено има проблеми
със съня.
Хошино се вторачи в него със зяпнала уста.
— Откъде знаеш, че търся нещо?
— Ами не съм сляп. Изписано е на лицето ти. По природа си
откровен човек. Всичко, което си мислиш, е изложено на показ.
Всеки може да го види.
Хошино вдигна инстинктивно ръка и попипа бузата си.
Погледна си дланта, но не видя нищо интересно. Изписано на
лицето?
— Впрочем — поде полковник Сандърс и вдигна пръст —
онова, което търсиш, да е случайно обло и твърдо?
Хошино сви вежди:
— Слушай, старче, кой си ти всъщност? Откъде можеш да
знаеш това?
— Казах ти… изписано е на лицето ти. Как не схващаш? —
отвърна полковник Сандърс и поклати заканително пръст. — От
години съм в този бизнес и ги разбирам тия работи. Е, настина
ли не искаш момиче?
— Ами ние търсим тук един камък. Нарича се „камък от
входа“.
— Аха, камъкът от входа. Така кажи. Знам за него.
— Наистина ли?
— Не лъжа. Нито си правя майтап. Аз съм прям човек и не
обичам глупостите.
— Знаеш ли къде се намира този камък?
— Знам, разбира се.
— А ще ми кажеш ли?
 Полковник Сандърс докосна черните рамки на очилата си и
се окашля.
— Сигурен ли си, че не искаш момиче?
— Ако ми кажеш къде е камъкът, ще си помисля — отвърна
колебливо Хошино.
— Чудесно. Ела с мен.
И без да чака отговор, полковникът закрачи енергично по
уличката.
Хошино се стараеше да не изостава.
— Хей, старче. Полковник… Имам у себе си само около
двайсет хиляди.
Без да забавя крачка, полковник Сандърс изцъка с език:
— Напълно достатъчно. Ще останеш доволен и предоволен.
Млада — деветнайсетгодишна хубавица. Ще те обслужи по
пълна програма и ще ти пусне. А после ще ти разкажа безплатно
за камъка.
„Брей, какъв късмет“ — каза си Хошино.
 Глава 27
Часовникът до леглото ми показва 2:47, когато забелязвам,
че момичето е тук. Този път се появява малко по-рано от снощи.
Не спя, чакам да дойде. Не затварям нито за миг очи, освен
когато не мога да не мигна. Но така и не успявам да уловя
момента на появяването му. То се промъква някак незабелязано
през сляпата зона в моето съзнание.
И този път девойката е със светлосиня рокля. Облакътила се
е на писалището, подпряла е главата си с ръка и съзерцава
картината. Аз съм затаил дъх и съзерцавам нея. Картината, тя и
аз образуваме неподвижен триъгълник в стаята. На нея никога
не й омръзва да гледа картината, а на мен никога не ми омръзва
да гледам нея — устойчива, непоклатима геометрия. Но
изведнъж се случва нещо непредвидено.
— Саеки-сан — продумвам неочаквано и за самия себе си.
И през ум не ми беше минало да изрека името й, но
чувствата взеха връх и то неволно ми се изплъзна от устата.
Прошепнах го съвсем тихичко, но тя го чу и една от страните на
триъгълника се деформира. Може би тайно се надявах това да
се случи… не знам.
Тя поглежда към мен, но без да напряга взор. Просто обръща
безмълвно глава, все така подпряна на ръката й. Сякаш е
усетила леко раздвижване на въздуха, но не разбира как се е
получило. Вижда ли ме? Не знам. Но много искам да ме
забележи, да разбере за съществуването ми.
— Саеки-сан — повтарям и безуспешно се боря с желанието
си да изрека името й.
Гласът ми може да я изплаши, да я прогони завинаги от
стаята. Бих се чувствал ужасно, ако това се случи. Не, ужасно
не е точната дума. Ще се почувствам напълно опустошен. Ако
тя никога вече не се върне, за мен всичко ще загуби смисъл.
Всичко. Знам го и все пак не мога да не изрека името й. То
отново и отново почти машинално се откъсва от устните ми.
 Тя вече не гледа картината, а мен. Във всеки случай съм в
зрителното й поле. От мястото си не мога да видя израза й.
Пречат ми пълзящите по небето облаци, които забулват луната.
Като че духа вятър, но шумът не прониква в стаята.
— Саеки-сан — повиквам я отново, подчинен на някаква
непреодолима сила.
Тя отмества ръка от лицето си и я задържа пред устните си,
сякаш ми прави знак да не се обаждам повече. Но това ли
всъщност иска да ми каже? Само ако можех да се приближа и
да я погледна в очите, щях да разбера какво мисли сега, какво
чувства, какво се опитва да ми каже… Но стаята тъне в тежък,
плътен мрак, часът е малко преди три. Затварям очи. Трудно ми
е да дишам. Дробовете ми са се затлачили, сякаш съм погълнал
дъждовен облак. Когато след няколко секунди отварям очи, тя
вече е изчезнала. Столът, на който седеше, е празен. Сянка от
облак се плъзва по стената над писалището.
Ставам от леглото, отивам до прозореца и поглеждам
нощното небе. Замислям се за времето, което не може да се
върне, за реките, за приливите и отливите, за горите, за
изворната вода. За дъжда и мълнията. За скалите и сенките.
Всичко това е в мен.

На следващия ден подир обед някакъв полицай идва за

кратко в библиотеката. Аз съм си в стаята и не знам за това
посещение. Двайсетина минути той задава на Ошима разни
въпроси и после си тръгва. По-късно Ошима се отбива при мен и
ми разказва подробно за всичко.
— Беше детектив от местното полицейско управление. Пита
за теб — казва Ошима, вади бутилка „Перие“ от хладилника,
отваря я, налива си една чаша и пие.
— Как е разбрал, че съм тук?
— Вероятно си звънял на някого по мобилния телефон —
нали е на баща ти.
Припомням си и кимвам. Онази нощ, когато се намерих в
гората зад храма с изцапана с кръв риза, се обадих на Сакура.
— Да, но само веднъж.
 — Полицаите са направили проверка и по този твой разговор
са разбрали, че си в Такамацу. Обикновено избягват да
разкриват подробности, но с този младеж се разговорихме за
това-онова и той ми обясни как са попаднали на следите ти.
Мога да бъда много любезен, когато се наложи. Изглежда, не им
е известен номерът на човека, на когото си се обадил, може би
защото телефонът му е бил с карта. Във всеки случай, знаят, че
си в Такамацу. Местната полиция е проверила всички хотели в
града и е установила, че момче на име Кафка Тамура,
отговарящо на описанието, е живяло известно време в един
бизнес хотел, който има договор с Асоциацията на младите
християни. Напуснало го е на двайсет и осми май, тоест същия
ден, когато някой е убил баща ти.
Добре че полицаите не са надушили Сакура. Поне в това да
не я забърквам.
— Управителката на хотела си спомнила, че си питал за
нашата библиотека. Помниш ли, че тя се обади да провери дали
идваш при нас?
Кимвам.
— И ето че полицаят цъфна тук — Ошима отпива глътка
„Перие“. — Аз, естествено, излъгах. Казах, че след двайсет и
осми не съм те виждал повече. Идвал си тук всеки ден, но
оттогава не си се мярвал нито веднъж.
— Така може да загазите — казвам.
— Ако не бях излъгал, ти щеше да загазиш много повече.
— Но не искам да замесвам и вас.
Ошима присвива очи и се смее.
— Не искаш, така ли? Само че вече си ме замесил.
— Да, но…
— Нека да не спорим. Стореното — сторено. Какво да го
обсъждаме?
Кимвам мълчаливо.
— Детективът остави визитната си картичка и ми каза да му
се обадя веднага, ако пак се появиш.
— Заподозрян ли съм?
Ошима поклаща бавно глава:
 — Съмнявам се. Просто за тях си важен свидетел по делото
за убийството на баща ти. По вестниците следя как върви
разследването. Засега тъпче на едно място. Полицаите губят
търпение. Никакви пръстови отпечатъци, никакви улики, никакви
свидетели. Единствен ти можеш да ги насочиш към някаква
следа. Затова те търсят толкова упорито. Все пак баща ти е
знаменитост. За убийството се говори по телевизията,
коментира се в пресата. Полицаите не могат да седят със
скръстени ръце.
— Но ако разберат, че сте ги излъгали, няма да ви приемат
за свидетел и аз ще остана без алиби. Ще вземат да решат, че
аз съм престъпникът.
Ошима отново поклаща глава.
— Японските полицаи не са глупаци, Кафка. Може да им
липсва въображение, но си разбират от работата. Сигурен съм,
че вече са проверили всички списъци на пасажерите, пътували
със самолет между Токио и Шикоку. Освен това може би не
знаеш, че на входовете по летищата са монтирани видеокамери,
които снимат всички пътници. Така че на полицаите вече им е
известно, че не си се връщал в Токио, когато е извършено
убийството. В Япония се следи за всяка дреболия, повярвай ми.
От полицията не смятат, че ти си престъпникът. В противен
случай нямаше да изпратят някакво местно ченге, а детективи
от Главно полицейско управление. Щяха да ме подложат на
строг разпит и нямаше да мога толкова лесно да ги заблудя. От
теб искат просто да им кажеш всичко, което знаеш по случая.
Казаното от него звучи убедително.
— Все пак най-добре ще е да се спотайваш известно време
— продължава той. — Полицаите може би наблюдават района,
следят дали ще се появиш. Имат твоя снимка. Взели са я от
документите ти в училище. Но на нея трудно може да те познае
човек, почти не приличаш на себе си. Изглеждаш такъв навъсен.
Това беше единствената ми снимка. Винаги съм избягвал да
се снимам. Но нямаше как в училище да не ми направят тази.
— Полицаят каза, че в училище си бил побойник. Биел си се
със съучениците си, три пъти са те изключвали…
 — Не три, а два пъти. И не са ме изключвали, само ми
правеха последно предупреждение — пояснявам аз. Вдишвам
дълбоко и бавно издишвам. — Да, понякога изпадам в такива
състояния.
— Когато не можеш да се владееш — казва Ошима.
Кимвам.
— И нараняваш други хора?
— Не го правя нарочно. Сякаш в мен се вселява друг човек.
И тогава се случва някой да си изпати.
— А тежки ли са последствията?
Въздъхвам.
— Не много. Няма счупени кости и избити зъби.
Ошима сяда на леглото, кръстосва крак върху крак и
приглажда назад падналата на челото му коса. Той е с тъмносин
памучен панталон, черна спортна риза и бели маратонки
„Адидас“.
— Да, с много проблеми ще трябва да се справиш.
Много проблеми. Вдигам глава и го поглеждам.
— Нима вие нямате проблеми?
Ошима разтваря леко ръце.
— Не колкото теб. За мен главното е да преживявам някак в
собственото си тяло — тази несъвършена обвивка. Подобна
задача може да е и проста, и твърде сложна. Зависи как я
възприема човек. Но дори и да се справя с нея, това не би било
велико постижение. Никой няма да ми ръкопляска.
Хапя устни, после питам:
— Никога ли не сте помисляли да се измъкнете от тази
обвивка?
— Имаш предвид, да напусна тялото си?
Кимвам.
— В прекия или в преносния смисъл?
— В двата.
Ошима отмята назад коса, разкривайки бялото си чело.
Представям си как под това чело се въртят бясно зъбчатите
колела на мислите му.
— А ти би ли искал да направиш такова нещо?
Поемам си дъх.
 — Ошима-сан, честно казано, аз не харесвам това, в което
съм напъхан. Никога не съм го харесвал. Всъщност го мразя.
Лицето, ръцете, кръвта, гените… Мразя всичко, което съм
наследил от родителите си. Най-голямото ми желание е да се
избавя от него, да избягам, както избягах от къщи.
Той ме поглежда и се усмихва.
— Имаш хубаво, мускулесто тяло. Все едно от кого си го
наследил, хубаво е. Е, може би е малко своеобразно, но на мен
ми харесва. Умен си, бързо схващаш. Членът ти също си го
бива. Малко ти завиждам за него. Много момичета скоро ще си
загубят ума по теб, гарантирам ти. Така че не мога да разбера
какво толкова си недоволен.
Изчервявам се.
— Всъщност ставаше въпрос за моето тяло — продължава
Ошима. — Аз определено не съм във възторг от обвивката, в
която съм. И как бих могъл да бъда — толкова лошо е
сътворена. Ужасно е неудобна, уверявам те. И все пак ето какво
си мисля: ако сменим местата на външната обвивка и
същността — с други думи, ако смятаме обвивката за същност, а
същността само за обвивка, — смисълът на живота щеше да ни
бъде много по-ясен.
Поглеждам ръцете си и си мисля колко много кръв имаше по
тях. Усещам ги как лепнат. Мисля за собствените си същност и
обвивка. Собственото ми аз е в обвивка, която също е моето аз.
Но тези мисли са пропъдени от незаличимия образ на кръвта.
— Ами Саеки-сан? — питам аз.
— Какво Саеки-сан?
— Вероятно и тя има проблеми за решаване?
— Най-добре я попитай лично — отвръща Ошима.

В два часа правя кафе, слагам чашката на поднос и се

качвам в кабинета на Саеки-сан. Тя седи до бюрото си, върху
което както обикновено има листове за писане и автоматична
писалка. Отпуснала е ръце на писалището и е зареяла
блуждаещ поглед в празното пространство към някакво място,
което не е тук. Изглежда уморена. Прозорецът зад гърба й е
отворен и бялата дантелена завеса шумоли от повеите на бриза,
който духа в началото на лятото. Всичко това прилича на
красива алегорична картина.
— Благодаря — казва тя, когато поставям чашката с кафе
пред нея.
— Имате малко уморен вид.
Тя кимва:
— Да. Вероятно изглеждам съвсем състарена.
— Не е така. Винаги изглеждате чудесно — казвам, без да си
кривя душата.
Тя се усмихва.
— Приятно е да се разговаря с възпитан младеж.
Изчервявам се.
Саеки-сан ми посочва стол. Същия, на който седях вчера. И
столът е на същото място като вчера. Сядам.
— За мен е обичайно да съм уморена. Предполагам, че ти
нямаш такъв проблем.
— Мисия, че не.
— Когато бях на петнайсет, и аз, разбира се, не се уморявах
лесно. — Тя взема чашката с кафе и отпива глътка. — Тамура-
сан, кажи какво виждаш навън?
Поглеждам през прозореца.
— Виждам дървета, небе, облаци. Няколко птички са
накацали по клоните.
— Нищо необичайно. Така ли?
— Да.
— А сега си представи, че утре няма да можеш да виждаш
всичко това. То веднага ще ти стане изключително скъпо, нали?
— Струва ми се, че да.
— Това минавало ли ти е някога през ум?
— Да.
Тя ме поглежда с изненада.
— Кога?
— Когато мисля за любовта — отвръщам.
Тя се усмихва едва забележимо и известно време усмивката
продължава да играе по устните й. Така в летен ден трепти
водата в малка локва, образувана след като някой е поливал
цветя.
— Влюбен ли си? — пита тя.
— Да.
— И винаги когато я погледнеш, намираш в лицето и в цялото
й същество нещо особено и безценно за теб?
— Да. И то е нещо, което може в миг да изгубя.
Саеки-сан се заглежда в мен и усмивката й изчезва.
— Представи си птичка, кацнала на клонка — казва тя. —
Клонката се разклаща силно от вятъра и заедно с нея се тресе
всичко, което попада в зрителното поле на птичката. Нали така?
Кимвам.
— И как според теб реагира птичката на това?
Поклащам глава:
— Не знам.
— Тя движи главичката си нагоре-надолу в синхрон с
поклащането на клонката. Наблюдавай птичките някой ден,
когато е ветровито. Аз често ги гледам през този прозорец. Не
мислиш ли, че така много се уморяват — непрекъснато да
поклащат глава в такт с полюляващата се клонка, на която са
кацнали?
— Да.
— Но птичките са свикнали. За тях е напълно естествено.
Правят го несъзнателно, затова и не се уморяват така, както си
мислим. Аз обаче съм човешко същество и понякога се
уморявам.
— Значи вие седите на клонка, Саеки-сан?
— В известен смисъл да — отвръща тя. — И от време на
време вятърът духа доста силно.
Тя поставя чашката върху чинийката и сваля капачката на
писалката си. Време е да си тръгвам. Ставам от стола.
— Саеки-сан, искам да ви задам един въпрос.
— Някакъв личен въпрос ли?
— Да. Може би е малко неуместен.
— Но е важен, така ли?
— За мен е много важен.
 Тя оставя писалката на бюрото и в погледа й се мярва
безразличие.
— Добре. Питай.
— Имате ли деца?
Саеки-сан вдишва дълбоко и не казва нищо. От лицето й
бавно изчезва всяко изражение, после се връща, подобно на
парадно шествие, което минава по улиците, а по-късно се
оказва на мястото, от където е тръгвало.
— Защо те интересува?
— Имам си лична причина. Не питам просто така.
Тя взема своята тежка писалка „Монблан“, проверява колко
мастило е останало и след като я слага пак на бюрото, вдига
поглед към мен:
— Съжалявам, Тамура-сан, но не мога да ти отговоря нито с
„да“, нито с „не“. Поне в момента. Уморена съм и духа силен
вятър.
Кимвам.
— Простете. Не биваше да питам.
— Всичко е наред. Не те упреквам за нищо — меко казва тя.
— Благодаря за кафето. Много хубаво кафе правиш.

Излизам от кабинета, слизам по стълбището и се връщам в

стаята си. Сядам на леглото и се опитвам да чета, но нищо не
ми влиза в главата. Погледът ми се плъзга по редовете и имам
чувството, че гледам не букви, а произволно набрани цифри.
Оставям книгата, отивам до прозореца и поглеждам към
градината. По дърветата са накацали птички, но няма вятър. Все
по-трудно ми е да разбера в кого всъщност съм влюбен: в
петнайсетгодишната девойка или в сегашната Саеки-сан,
прехвърлила петдесетте? Разделителната линия между двете е
започнала да изтънява, да бледнее и това съвсем ме обърква.
Завива ми се свят. Затварям очи и се опитвам да намеря
някакъв вътрешен стожер, да разбера себе си.
Да, тя е права. Всеки ден, всеки път, когато я виждам,
откривам в лицето й, в нея, нещо особено и безценно.
 Глава 28
Полковник Сандърс крачеше с необичайна за годините си
лекота. Приличаше на бивш шампион по спортно ходене и
сякаш познаваше всяко кътче в града. Мина по тъмни тесни
стълби, промъкна се веревно между скупчени една до друга
къщи. Прескочи канавка, укроти с кратка команда някакво псе,
разлаяло се зад жив плет. Малката му фигура се носеше по
забутаните улички и се белееше подобно на призрак,
неспокойно търсещ своя дом. Хошино едва смогваше да го
догони. Скоро направо остана без дъх, а ризата му прогизна от
пот под мишниците. Полковник Сандърс нито веднъж не се
обърна да провери дали Хошино го следва.
— Хей, още много ли има? — нетърпеливо извика Хошино.
— Че колко повървяхме, млади момко? Толкова малко, че не
бих го нарекъл дори кратка разходка — отвърна полковник
Сандърс, без да се обръща.
— Но аз съм клиент все пак, забрави ли? Ще се изтощя от
ходене и повече няма да ми се иска…
— Срам и позор! Какъв мъж си ти, щом ще походиш малко и
вече нямаш желание. Може би още от самото начало не си
имал.
— Хайде стига си дрънкал — измърмори Хошино.
Полковник Сандърс хвана по друга уличка, после прекоси
широк булевард, без да обърне внимание на светофара, и
продължи напред. Мина по мост и свърна към един доста голям
храм. Беше късно и наоколо нямаше жива душа. Полковникът
посочи на Хошино пейка пред входа на служебното помещение
на храма. До пейката гореше живачна лампа и беше светло като
ден. Хошино седна, а полковник Сандърс се настани до него.
— Ама тук ли ти е мястото? — попита Хошино с
безпокойство.
— Не се прави на идиот. Ние да не сме като онези елени на
остров Миядзима, които живеят близо до тамошния храм и
понякога влизат вътре. Нямам никакво намерение да те карам
да го правиш тук. За какъв ме смяташ? — полковникът извади от
джоба си сребрист джиесем и набра трицифрен номер. — Да, аз
съм — рече той, когато отсреща отговориха. — На обичайното
място. При храма. С мен е един младеж на име Хошино. Да…
както винаги. Да, разбрах. Ела веднага. — Затвори телефона и
го пъхна обратно в джоба на бялото си сако.
— Винаги ли от този храм повикваш момичетата? — попита
Хошино.
— Защо, някакъв проблем ли има?
— Не. Но не може ли да се намери по-подходящо място?
Например в някое ресторантче или да се наеме хотелска стая?
— Тук е тихо. И въздухът е чист.
— Да, но да седиш посред нощ на пейка пред храм и да
чакаш момиче… не е лесно при това положение да се отпусне
човек. Имам чувството, че съм омагьосан и превърнат в
лисица24.
— За какво говориш? Смяташ, че в Шикоку живеят идиоти
ли? Такамацу е уважаван град — център на префектура, а не
някакво затънтено градче. Тук няма никакви лисици.
— Добре, добре, просто се пошегувах… Но ти работиш в
сферата на услугите. В твой интерес е нещата да са по-добре
уредени. Да има атмосфера, да бъде шикозно, да се създава
подходящо настроение. Не знам, може би не е моя работа…
— Прав си. Не е — отсече полковник Сандърс. — Камък
значи.
— Да. Разправи ми за него.
— След като си свършиш работата, ще поговорим.
— Толкова ли е важно да си свърша работата?
Полковник Сандърс закима и поглади козята си брадичка.
— Да. Това е нещо като церемония, която трябва да
изпълниш. Сетне ще си поговорим за камъка. Сигурен съм, че
госпожицата ще ти хареса. Тя е най-хубавата. Пищни цици, кожа
като коприна, кръшна талия, а под полата да не говорим,
истинска машина за секс. Да правиш секс с нея е като да
управляваш мощна лека кола. Турбореактивно желание, крак
върху педала на газта, надигащ се скоростен лост и ето че тя се
тресе под теб. Наближава завой — плавно превключваш на
друга предавка, пак караш с пълна скорост и изведнъж бам! —
умираш от кеф и си на небето.
— Ти си бил голям чешит бе! — рече Хошино с възхищение.
— Както вече ти казах, не съм в този бизнес за тоя що духа.

Девойката се появи след петнайсет минути. Полковник

Сандърс се оказа прав — наистина беше красавица. Носеше
прилепваща плътно на великолепната й фигура черна
минипола, черни обувки с високи токчета, черна лакирана
чантичка с дръжка през рамото. Приличаше на модел. Хошино
нямаше да се учуди, ако тя действително беше такава. От
дълбокото й деколте се подаваха едри гърди.
— Е, как е? — полюбопитства полковник Сандърс.
Хошино бе загубил ума и дума и само кимна.
— Сексмашина, ти казвам, висша класа. Късметлия си ти,
Хошино-сан — рече полковник Сандърс, усмихна се за пръв път
и ощипа Хошино по задника.
Девойката заведе младежа в хотел за сексуслуги наблизо.
Щом влязоха в стаята, тя напълни догоре ваната, свали бързо
дрехите си, а после разсъблече и Хошино. Двамата влязоха в
пълната вана и момичето изми старателно цялото му тяло, след
което му направи такъв изкусен минет, какъвто той не беше и
сънувал. Хошино не разбра кога свърши.
— Беше фантастично. Никога не съм изпитвал такъв кеф —
рече той и се потопи бавно във водата.
— Това е само началото — каза момичето. — Следват още
по-страхотни неща.
— Беше наистина много хубаво.
— Колко хубаво?
— До степен да не мога да мисля нито за минало, нито за
бъдеще.
— Същинското настояще е недоловимо напредване на
миналото, което поглъща бъдещето. Представите са съхранена
памет.
Хошино вдигна глава, и я погледна зяпнал.
— А?
 — Анри Бергсон — отвърна тя, облизвайки спермата от върха
на пениса му. — Mame mo memelay.
— Какво-какво? Не чувам добре.
— „Материя и памет“. Не си ли я чел?
— Май не съм — отвърна Хошино, след като помисли малко.
С изключение на наръчника по техническо обслужване на
камиона, който трябваше да изучава по време на службата си в
Силите за самоотбрана, и историческите и краеведски книги за
остров Шикоку, които бе прехвърлял вече два дена в
библиотеката, не помнеше да е чел нещо по-сериозно от
седмични списания с комикси. — А ти чела ли си я?
Момичето кимна.
— Наложи ми се. Уча философия в университета. Скоро
имам изпити.
— Не думай — рече Хошино. — Работиш и учиш, а?
— Да. Трябва да си плащам учебните такси.
Прехвърлиха се на леглото и тя почна да го гали с върховете
на пръстите и езика си — и той пак се възбуди. Членът му
щръкна като кулата в Пиза по време на карнавал.
— Виж ти, готов си за нови подвизи — отбеляза момичето и
бавно премина към следващия етап. — Някакви специални
желания? Сандърс каза да направя за теб всичко, което
поискаш.
— Не ми хрумва нищо… А, да, можеш пак да кажеш нещо
философско. Струва ми се, че така няма да свърша толкова
бързо.
— Чакай да си помисля… Хегел как ти се струва? Малко е
овехтяло, разбира се.
— Каквото и да е, все ми е едно.
— Тогава нека да е Хегел. Старомоден е, но пък си го бива.
Класик е все пак.
— Ами добре звучи.
— „Азът“ е й страна в отношението, и същевременно е
самото отношение.
— Хм…
— Хегел е бил убеден, че човек не само съзнава себе си и
обекта като отделни субстанции, но проецирайки „аза“ върху
обекта, явяващ се посредник, е в състояние да постигне по-
дълбоко себепознание. Ето това се нарича самосъзнание.
— Нищо не разбирам.
— Ами това е, което аз ти правя в момента. От моя гледна
точка аз съм „азът“, а ти си обектът. От твоя, разбира се, е точно
обратното — ти си „азът“, а пък аз съм обектът. Разменяйки си
местата на „аза“ и обекта, ние се проецираме взаимно и
постигаме някаква степен на самосъзнание. Чрез действие,
казано простичко.
— Все още не го разбирам, но усещам, че е стимулиращо.
— Там е цялата работа — рече момичето.

След като всичко свърши, Хошино се раздели с момичето и

се върна в храма. Полковник Сандърс седеше по същия начин
на същата пейка и го чакаше.
— През цялото време ли беше тук? — учуди се Хошино.
Полковник Сандърс поклати ядно глава.
— Не се прави на идиот. На безделник ли ти приличам?
Докато ти се кефеше, аз работех по задните улички. Когато
свършихте, момичето ми се обади и аз веднага се втурнах
насам. Е, как ти се видя тя? Истинска сексмашина, нали?
— Да. Беше страхотна. Нямам никакви оплаквания. Свърших
три пъти. Сигурно съм свалил два-три килограма.
— Радвам се. Сега да ти кажа за камъка.
— Да, за това дойдох.
— Всъщност той е тук, в гората зад храма.
— Нали за камъка от входа говориш?
— Именно. За камъка от входа.
— Не ме будалкаш, нали?
Полковник Сандърс вдигна рязко глава.
— Какви ги приказваш, глупако? Досега да съм те излъгал за
нещо? Смяташ ме за мошеник, така ли? Казах ти, че мадамата
ще бъде сексмашина, и удържах на думата си. Получи такова
добро обслужване само за петнайсет хиляди. Нямаш ли срам?
Три пъти си свършил. И след всичко това продължаваш да се
съмняваш в мен, а?
 — По-спокойно! Вярвам ти, защо да не ти вярвам. Какво се
разгорещи? Просто когато нещата тръгнат прекалено гладко,
ставам малко мнителен, това е всичко. Сам прецени — вървя си
по улицата и изведнъж някакъв странно облечен дядка извиква
името ми, казва ми, че знае къде се намира камъкът, после
тръгвам с него и се озовавам в леглото с убийствена мадама.
Оправям я…
— Три пъти.
— Добре де. Оправям я три пъти и после се оказва, че
камъкът, който търся, е тук наблизо? Всеки на мое място би се
объркал.
— Много неразбран човек си. Говорим за откровение — рече
полковник Сандърс и зацъка с език. — Откровение, което
надхвърля рутинните връзки. Животът без откровение не е
живот. Нужен е скок от разум съзерцаващ към разум творящ.
Това е важното. Разбираш ли, кретен такъв?
— Проекция и взаимна замяна между „аза“ и обекта… —
плахо измънка Хошино.
— Именно. Радвам се, че си разбрал. Това е важното.
Последвай ме. Ще ти покажа този скъпоценен камък. Специална
услуга — само за теб.
 Глава 29
Обаждам се на Сакура от телефонния автомат в
библиотеката. Откакто пренощувах при нея, не съм я чувал нито
веднъж. Преди да си тръгна, й бях оставил само кратка бележка,
и толкова. Малко ми е неловко, задето си тръгнах така. От
нейното жилище отидох в библиотеката, откъдето Ошима ме
закара в своята къщичка в планината и там прекарах няколко
дни съвсем сам, без връзка със света. После се върнах в
библиотеката, заживях тук, започнах работа и всяка нощ ми се
явява призракът (или каквото е) на Саеки-сан като
петнайсетгодишна девойка. Влюбих се до уши в нея. Толкова
неща се случиха оттогава — достатъчно, за да забравя за
всичко друго. Но това, разбира се, не ме оневинява пред
Сакура.
Обаждам й се към девет часа вечерта. Тя вдига слушалката
след шестото позвъняване.
— Къде се изгуби бе, човек? — пита ме с рязък тон.
— Още съм тук, в Такамацу.
Тя не казва нищо. В слушалката се чува някаква музикална
програма по телевизията.
— Карам някак — добавям.
Мълчание, последвано от въздишка на примирение.
— Защо изчезна така внезапно, а не ме дочака? Безпокоях се
за теб и същия ден се прибрах рано. Дори ти напазарувах разни
неща.
— Знам, че не постъпих добре. Но трябваше да си тръгна.
Бях много объркан и ми се искаше да си отида, за да обмисля
всичко, да се помъча да си стъпя на краката. За мен ти беше…
Не знам как да се изразя.
— Нещо прекалено възбуждащо?
— Да. За първи път оставах сам с момиче.
— Така си и помислих.
— Нали разбираш, мирисът на момиче, всички тези неща…
— Не е лесно да си неопитен, а?
 — Ами да — отвръщам. — Ти как си? Имаш ли много работа?
— Страшно много. Но трябва да посъбера малко пари, така
че не се оплаквам.
Правя кратка пауза и казвам, че полицията ме търси.
Тя мълчи известно време, после пита колебливо:
— Заради онази кръв ли?
Решавам засега да не й казвам истината.
— Не, няма общо с кръвта. Търсят ме, защото избягах от
къщи. Намерят ли ме, ще ме върнат в Токио, това е. Помислих
си, че може да са търсили и теб. Нали тогава ти звънях на
мобилния. Полицаите са разбрали чрез телефонната компания,
че съм тук, в Такамацу. Вероятно имат и номера на твоя
телефон.
— Не се безпокой — казва тя. — Телефонът ми е с ваучър,
така че няма как да разберат чий е.
— Добре. Не исках да ти създавам други неприятности.
— Колко си сладък! Още малко, и ще се разплача.
— Говоря ти самата истина.
— Разбрах — казва тя леко ядосана. — И къде се подвизава
сега нашият малък беглец?
— Подслони ме един познат.
— Нали тук нямаше познати?
Не знам какво да й отвърна. Как бих могъл с няколко думи да
обясня какво ми се случи през тези няколко дни?
— Дълга история — казвам.
— Май твоите историите са все дълги.
— Не знам защо винаги така се получава.
— Нещо като тенденция?
— Може би да — отвръщам. — Ще си поговорим на тази
тема някой ден, когато имам време. Не че искам да скрия нещо.
Просто не мога да го обясня добре по телефона.
— Тогава недей да обясняваш. Само исках да разбера как си.
Надявам се, че не си се забъркал в някоя каша.
— Не, няма такова нещо. Добре съм, не се безпокой.
Тя пак въздъхва.
— Разбирам, че не искаш никой да ти се бърка в живота, но
не се замесвай в нищо незаконно, чу ли? Не си струва. Не искам
да погинеш по жалък хлапашки начин като Били Хлапето. Той и
до двайсет не е доживял.
— Доживял е — поправям я. — Пречукал е двайсет и една
жертви и е загинал на двайсет и една години.
— Може и да си прав… Както и да е, нуждаеш ли се от нещо?
— Исках само да ти благодаря. Беше толкова добра с мен.
Не биваше да си тръгвам така.
— Нека го забравим.
— Исках и да ти чуя гласа — казвам.
— Радвам се, но това с какво ти помага?
— Не знам как точно да се изразя… Може да прозвучи
странно, но ти живееш в реалния свят, дишаш реален въздух,
говориш реални думи. Като разговарям с теб, се чувствам
свързан със света. В момента това е много важно за мен.
— Хората, с които си сега, не са ли такива?
— Не съм съвсем сигурен — отвръщам.
— Тоест живеещ откъснат от света, и хората, сред които си,
живеят по подобен начин, така ли?
Замислям се.
— Би могло и така да се каже.
— Знаеш ли какво? — продължава Сакура. — Разбирам, че
животът си е твой и не бива да ти се бъркам, но ми се струва, че
май е по-добре да се махнеш оттам. Не знам къде си попаднал,
обаче усещам интуитивно, че това би било най-правилното
решение. Защо не дойдеш при мен? Можеш да останеш колкото
искаш.
— Защо си толкова добра, Сакура?
— Ти глупак ли си?
— Какво имаш предвид?
— Защото ми харесваш — не разбираш ли? Общо взето,
познавам себе си и смея да твърдя, че не бих се отнесла така с
всеки срещнат. Не знам как да се изразя… Ти си ми като по-
малък брат.
Държа слушалката и мълча. За миг се чувствам съвсем
объркан, дори започва да ми се вие свят. Никой досега не ми е
казвал такова нещо. Никога.
— Там ли си още? — пита Сакура.
 — Да.
— Тогава кажи нещо.
Успявам да се съвзема, поемам си дълбоко дъх и казвам:
— Бих го направил, ако можех, Сакура. Честна дума. Но в
момента не мога. Както вече ти казах, не мога да си тръгна
оттук. Първо, защото съм влюбен.
— В кого? Сигурно в някой загадъчен нереален човек?
— Би могло и така да се каже.
Тя въздъхва дълбоко в слушалката и след малко казва:
— Когато човек на твоята възраст се влюби, той сякаш си
загубва ума, и ако човекът, в когото е влюбен, е откъснат от
света, от това не произлиза нищо добро. Разбираш ли?
— Разбирам.
— Кафка?
— Какво?
— Ако има нещо, обади ми се, чу ли? Изобщо не се колебай.
— Благодаря.
Окачвам слушалката, връщам се в стаята си и пускам
плочата с песента „Кафка на плажа“. И отново, независимо дали
го искам или не, бивам понесен към онова място. Към онова
време.

Долавям нечие присъствие в стаята и отварям очи. Тъмно е.

Светещите цифри на будилника до възглавницата ми показват
три и нещо. Сигурно съм заспал неусетно. На бледата светлина
от фенера в градината виждам, че тя е тук. Седи както
обикновено на бюрото. Не помръдва, подпряла е главата си с
ръка и гледа картината на стената. Аз и този път лежа със
затаен дъх на леглото и с притворени очи се взирам в силуета й.
Навън клоните на кучия дрян шумят от морския бриз.
След малко обаче усещам, че нещо не е както преди. Нещо
едва забележимо във въздуха нарушава съвършената хармония
в нашия малък свят. Напрягам очи в мрака. Какво е това?
Вятърът изведнъж се усилва и кръвта в жилите ми става
необичайно гъста и тежка. Клонките на кучия дрян чертаят
хаотични шарки по стъклото на прозореца. Най-накрая
разбирам… Силуетът пред мен не е на същата девойка. Много
прилича на нейния, почти точно копие е. Но не е съвсем същият.
Забелязвам известни несъответствия. Като при наложени един
върху друг чертежи — някои от детайлите не съвпадат. Първо,
прическата й е различна. Облеклото също. И най-вече
усещането за присъствието й е друго. Разбирам го и неволно
поклащам глава. Това не е същото момиче, а някой друг. Нещо
става, нещо много важно. Стискам здраво ръцете си под
завивките и сърцето ми затуптява бясно с тежки, сухи удари. То
започва да отброява друго време.
Като по сигнал, сякаш чул тези удари, седящия на стола
женски силует се раздвижва и се завърта бавно като голям
кораб, променящ курса си. Тя сваля ръце от лицето си и се
обръща към мен. Но това е Саеки-сан! Задъхвам се от
вълнение. Това е Саеки-сан от настоящето. Реалната Саеки-сан.
Тя ме гледа тихо и съсредоточено, точно както гледа картината.
Оста на времето… Някъде, неизвестно къде, нещо странно се
е случило с времето и затова действителността и сънищата са
се смесили като морска и речна вода. Опитвам се да разбера
смисъла на всичко това, но не стигам до разумно обяснение.
Накрая тя става и бавно се приближава към мен с
неизменната си изящна походка. Подът поскърцва слабо под
босите й ходила. Сяда в края на леглото и притихва — жив
човек от плът и кръв. Бяла копринена блузка, тъмносиня пола до
коленете. Протяга ръка и докосва главата ми, заравя пръсти в
късата ми коса. Няма никакво съмнение, че ръката й е истинска,
с истински пръсти. Тя става и започва да се съблича на слабата
светлина от прозореца, без да бърза, но и без да се колебае. С
плавни, естествени движения разкопчава блузката си, сваля
полата и пликчетата си. Една след друга дрехите й падат на
пода почти безшумно. Изведнъж разбирам, че тя спи. Очите й са
отворени, но като че ли върши всичко това насън.
След като се съблича, тя ляга до мен на тясното легло и ме
прегръща с белите си ръце. Топлият й дъх леко докосва шията
ми, пубисът й се притиска към бедрото ми. Навярно ме взема за
своя любим, отдавна напуснал този свят, и иска да изживее
отново онова, което е ставало тук, в тази стая, преди много
години. И повтаря насън същите движения.
Трябва да я събудя и да й кажа, че това е огромно
недоразумение. Ние не сме в някой сън, а в реалността. Но
всичко става много бързо и аз нямам сили да овладея този
поток. Той ме засмуква и върти в кривината на времето.

Ти си погълнат от кривината на времето.

Нейният сън неусетно обгръща с нежност и топлота
твоето съзнание като околоплодна течност в майчина
утроба. Саеки-сан сваля тениската ти, смъква гащетата ти.
Много пъти целува шията ти, после протяга ръка и докосва
пениса ти, който вече е твърд като камък. Нежно гали
тестисите ти и безмълвно насочва пръстите ти към
слабините си. Там е топло и влажно. Тя докосва с устни
гърдите ти, гали зърната им. Бавно проникваш с пръст в
нея.
В какво се състои сега твоята отговорност? През
мъглата, забулваща съзнанието ти, се стараеш с всички
сили да разбереш къде си всъщност, да определиш в каква
посока се движи потокът, да се задържиш за оста на
времето. Но не ти се удава да установиш границата между
съня и действителността, както и между реалното и
възможното. Ясно ти е само това, че си в деликатно
положение. Деликатно и опасно. Не си в състояние да
проумееш същността, логиката на пророчеството; течението
те повлича като река, която прелива и наводнява град.
Всички пътни знаци потъват. Виждат се само безименните
покриви на къщите.
Лежиш по гръб и Саеки-сан те покрива с тялото си. Тя
разтваря бедра и приема в себе си твърдия ти член. И сега
какво ти остава? Изборът е неин. Тя се навежда и движи
кръста си, сякаш чертае фигури с тялото си. Правите й коси
се разсипват върху раменете ти и безшумно се поклащат
като върбови клонки. Малко по малко затъваш в меката кал.
Целият свят става топъл, влажен, неустойчив и само твоят
член остава твърд и изправен. Затваряш очи и започва
твоят собствен сън. Трудно е да се каже колко време
минава. Приливът приижда, луната изгрява. И ти свършваш.
Не можеш повече да се сдържаш. Спермата ти се излива в
нея на мощни тласъци и тя нежно я приема. Тя все още спи
с отворени очи в друг свят, където отива и твоето семе.

Времето тече. Безсилен да помръдна, лежа като

парализиран и се питам дали това наистина е парализа, или
просто ме е обзела леност. Саеки-сан се отдръпва и ляга до
мен. След малко става, обува си пликчетата и полата и
закопчава блузката си. Леко протяга ръка и отново разрошва
косата ми. Върши всичко това в пълно мълчание. Откакто влезе
в стаята, не е изрекла и дума. Единствените звуци са от
поскърцването на пода и неспирния вятър навън. Тежките
въздишки на стаята, трептенето на стъклото на прозореца. Това
се чува зад мен вместо хор от Древногръцка трагедия.
Без да се събуди, тя прекосява стаята и излиза. Изплъзва се
през леко открехнатата врата като изящна дребна рибка.
Вратата тихо се затваря. Наблюдавам от леглото как се
отдалечава, неспособен да помръдна. Не мога дори пръстите си
да раздвижа. Устните ми са плътно стиснати, сякаш са
запечатани. Думите потъват в диплите на времето и застиват
там.
Напълно неподвижен лежа и напрягам слух. Дали ще чуя
бръмченето на нейния голф на паркинга? Но не го чувам,
колкото и да се ослушвам. Вятърът довява облаци и пак ги
подгонва нанякъде. Клонките на кучия дрян трепкат в мрака като
безброй проблясващи остриета. Прозорецът и вратата на стаята
са прозорец и врата на душата ми. Лежа буден до зори и не
откъсвам поглед от празния стол.
 Глава 30
След като преминаха през нисък жив плет, полковник
Сандърс и Хошино навлязоха в гората. Полковникът извади от
джоба си фенерче и освети тясната пътечка пред тях. Гората не
беше голяма, но дърветата бяха много стари, а сплетените им
клони чернееха много нависоко и закриваха небето. От земята
лъхаше силен мирис на трева.
Полковник Сандърс пристъпваше бавно и предпазливо
напред, осветявайки пътя си с фенерчето. Къде ли се бе дянала
досегашната му пъргавина? Хошино го следваше съвсем
плътно.
— Хей, чичка, това проверка на смелостта ли е? — рече той
към белия гръб на полковника. — Гледай, таласъм!
— Защо не си затвориш устата? — обади се полковникът, без
да се обърне.
— Добре, добре.
„Какво ли прави сега Наката? — внезапно си помисли
Хошино. — Спи като заклан, какво друго. Невероятен образ!
Заспи ли веднъж, и с топ не можеш го събуди. Интересно какво
ли сънува?“
— Стигнахме ли вече?
— Почти — отвърна полковникът.
— Я чакай да те питам нещо.
— Какво?
— Ти наистина ли си полковник Сандърс?
Полковникът се изкашля.
— Не съм бе. Просто се обличам като него.
— Така си и помислих — рече Хошино. — А кой си
всъщност?
— Нямам име.
— Че как живееш без име?
— Нормално. От самото начало нямам нито име, нито
форма.
— Значи си нещо като пръдня.
 — Може и така да се каже. Нямам форма и мога да се
превъплъщавам в каквото си поискам.
— Охо!…
— Този път реших да се претворя в познат облик — на
иконата на известната капиталистическа компания. Сериозно се
бях замислил за Мики Маус, но Дисни ще ми съдере кожата
заради авторските права.
— Нещо не си го представям Мики Маус да ми намира
момичета за чукане.
— Така е.
— Знаеш ли какво? Маскирането като полковник Сандърс
напълно съответства на твоя характер.
— Но аз нямам характер. Нито чувства. Вида си умея да
променям, мога да говоря, но не съм нито бог, нито Буда, а по-
скоро безчувствено същество, чието сърце е много различно
от човешкото.
— Това пък какво е?
— Откъс от „Разкази за луната и дъжда“ от Уеда Акинари. И
без това не си ги чел, нали?
— Не че се хваля, но не съм.
— Сега съм тук, временно съм в човешки облик, но не съм
нито бог, нито Буда. И тъй като не изпитвам никакви чувства,
сърдечните ми трепети са различни от човешките. Това е.
— Хм — измънка Хошино. — Не съм сигурен, че разбирам,
но излиза, че не си човек, нито бог, нито Буда, така ли? Тогава
какво си?
— Нито бог, нито Буда, а напълно лишено от чувства
същество. Затова не познавам и не следвам човешкото Добро и
Зло.
— Тоест?
— Тъй като не съм нито бог, нито Буда, не е нужно да
преценявам кое от гледна точка на хората е добро и кое зло.
Нито пък да се съобразявам с нормите за добро и зло.
— С други думи, ти съществуваш отвъд доброто и злото.
— Хошино-сан, това е прекалено голяма похвала за мен.
Съвсем не съм отвъд доброто и злото — те просто не означават
нищо за мен. Нямам никаква представа какво е добро и какво е
зло. Аз съм голям прагматик. Неутрален обект, така да се каже,
и ме интересува само едно — да изпълнявам успешно своята
функция.
— Какво ще рече да изпълняваш функция?
— Не си ли ходил на училище?
— Ходил съм, в техникум. Непрекъснато пърпорех с един
мотоциклет.
— Аз съм нещо като надзирател. Следя всяко нещо да
изпълнява отредената му роля. Контролирам взаимовръзката
между световете. Наблюдавам спазва ли се установеният
порядък — причините да предшестват следствията и значенията
да не се смесват и объркват. Миналото да е преди настоящето, а
бъдещето — след него. Случват се, разбира се, и някои
отклонения, но няма нищо страшно. Светът не е съвършен. Ако
в крайна сметка всичко е наред, за мен това е чудесно. Да си
призная, не обичам да се занимавам с дреболии. Старая се да
съкращавам процеса на възприемане и обработка на
информацията. Но това е дълго за обясняване, а и ти едва ли
ще го проумееш. Не ме разбирай погрешно. Не че искам да се
заяждам с теб. Просто не ми се ще да си губя времето с
незначителни неща. Разбира се, ако нещо накрая не пасва,
значи има проблем. Все пак някой трябва да носи отговорност за
това.
— Не ми е ясно що за човек си ти. Щом като си натоварен с
такава важна функция, защо се шляеш и сводничиш в
забутаните улички в Такамацу?
— Не съм човек. Колко пъти да ти го повторя?
— Все едно.
— Сводничеството е само начин да те доведа тук. Искам да
ми помогнеш — като отплата, че ти дадох възможност да се
позабавляваш. Малка формалност, нищо повече.
— Да ти помогна ли?
— Вече ти обясних, че нямам форма. Строго погледнато, аз
съм метафизичен обект. Мога да добивам всякаква форма, но
съм нематериален. А за да извършвам реално действие, ми е
нужен човек от плът и кръв, който да ми помогне.
— И в момента този човек от плът и кръв очевидно съм аз.
 — Точно така — потвърди полковник Сандърс.
Те крачеха бавно по пътеката и скоро стигнаха до малък
параклис под короната на дебел дъб. Параклисът беше стар,
изоставен и нямаше в него нито приношения, нито каквито и да
било дарения.
Полковник Сандърс го освети с фенерчето си.
— Камъкът е вътре. Отвори вратата.
— В никакъв случай! — поклати глава Хошино. — Не е редно
току-така да се отварят свещени места за молитви. Може да си
навлечеш проклятие. Да ти падне носът, ушите или нещо друго.
— Не се безпокой. Всичко е наред. Хайде, отвори вратата.
Никой няма да те прокълне. Носът и ушите ти няма да окапят.
Много са ти остарели представите за нещата.
— Тогава защо ти не я отвориш? Аз не искам да се
забърквам в тази работа.
— Колко пъти да ти обяснявам?! Аз съм нематериален,
просто абстрактно явление. Нищо не мога да направя сам. Нали
затова те довлякох тук. И те оставих да си направиш кефа цели
три пъти на цената на един.
— Да, мадамата беше фантастична… но да посегна на
свещено място… Не, за нищо на света! Още като бях дете, дядо
винаги ми повтаряше да тача подобни места. Беше много строг
в това отношение.
— Забрави какво ти е наприказвал дядо ти. Недей да ми се
перчиш с дръвнишкия си селски морал, чу ли? Нямаме време за
такива работи.
Мърморейки си под носа, Хошино предпазливо отвори
вратата на малкия параклис и полковник Сандърс освети
вътрешността с фенерчето. Там действително имаше стар объл
камък. Беше гладък и бял, приличаше на оризова питка — точно
както го бе описал Наката.
— Този ли е? — попита Хошино.
— Да — потвърди полковникът. — Извади го.
— Чакай малко. Ама това е кражба.
— Е, и? Никой няма да забележи липсата на някакъв камък.
На кого му влиза в работата?
 — Но той принадлежи на бог. Бог ще се ядоса, ако го
задигнем.
Полковникът скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в
Хошино.
— А какво е бог?
Въпросът леко обърка Хошино.
Полковникът го притисна още по-силно:
— Как изглежда и с какво се занимава?
— Защо питаш мен? Бог си е бог. Той е навсякъде.
Наблюдава какво вършим и съди кое е добро и кое лошо.
— Нещо като футболен съдия, а?
— Да, нещо такова.
— Значи е с шорти, свирка и часовник?
— Знаеш, че нямам това предвид — рече Хошино.
— Японският бог и чуждестранният роднини ли са, или
врагове?
— Откъде да знам?
— Слушай тогава. Бог съществува само в умовете на хората.
Особено пък в Япония бог винаги е бил твърде неустановено
понятие. Виж какво се случи след войната. Генерал Дъглас
Макартър, командващият Окупационните войски, разпореди
императорът да престане да бъде бог и той престана. Дори
произнесе реч, в която заяви, че вече е обикновен човек25. От
1946 година той повече не е бог. Така видяха сметката на
японския бог. Някакъв униформен американец с черни очила,
захапал евтина лула, издава заповед и фокус-бокус — бог
престава да бъде бог. Същински постмодернизъм. Кажат ли му:
„Има те“, него го има. Кажат ли му: „Няма те“, престава да
съществува. Ако бог е такъв, хич не ме е грижа за него.
— Добре…
— Така че изкарай камъка, и толкова. Аз поемам цялата
отговорност. Може да не съм бог, нито Буда, но имам някои
връзки. Ще ходатайствам тук-там никой да не те проклина.
— Сериозно ли говориш?
— Няма да се отметна от думата си — отсече полковникът.
Хошино се пресегна и внимателно, сякаш измъкваше мина,
повдигна камъка.
 — Тежичък е.
— Ами камък е, а не тофу.
— Дори за камък е тежичък — рече Хошино. — И сега какво
да правя с него?
— Носи го у вас и го сложи до леглото си. А после прави с
него каквото искаш.
— Да го мъкна чак до хотела?
— Хвани такси, ако ти е тежко — предложи полковникът.
— Но дали е редно да го отнеса чак толкова надалеч?
— Чуй ме, материята е в постоянно движение. Земята,
времето, представите, любовта, животът, вярата,
справедливостта, злото — всичко тече, всичко се променя.
Нищо не остава завинаги на едно и също място и в един и същ
вид.
— Хм.
— Така че този камък е тук временно и с преместването му
нищо няма да се промени.
— Добре, но какво му е особеното на този камък? Той е
съвсем обикновен, не по-различен от всеки друг.
— Сам по себе си камъкът е без значение. Ситуацията
изисква нещо и в момента съвсем случайно това е този камък.
Антон Чехов го е казал най-добре: „Ако на стената има пушка,
до края на действието тя ще гръмне.“ Разбираш ли какво е имал
предвид?
— Не.
Полковникът въздъхна:
— Знаех си, че няма как да го разбираш, но реших да
попитам. Гледам да съм учтив.
— Благодаря.
— Чехов е имал предвид следното: необходимостта е
независимо понятие. Тя има различен произход от този на
логиката, морала или смисъла. В нея са обобщени ролевите
функции. Онова, което не е необходимо за изпълнението на
ролята, не бива да съществува, а необходимото трябва да го
има. Това е то драматургията. Логиката, моралът и смисълът се
пораждат не сами по себе си, а във взаимовръзка. Чехов е
разбирал от драматургия.
 — А пък аз нищо не разбирам. Ще ми прегрее мозъкът.
— Камъкът, който носиш, е пушката, за която говори Чехов. И
тя трябва да гръмне. В този смисъл камъкът е важен. Много е
специален. Но в него няма нищо свято и неприкосновено. Така
че не се бой от проклятие.
— Този камък е пушка ли? — намръщи се Хошино.
— Само в преносен смисъл. Бъди спокоен, няма да гръмне.
— Полковник Сандърс извади от джоба си голяма кърпа —
фурошики, и я подаде на Хошино с думите: — Увий камъка в
това. Най-добре е никой да не го вижда.
— Значи излиза, че все пак го крадем!
— Ти май си глух. Не го крадем, а го вземаме за малко, тъй
като ни трябва за нещо важно.
— Добре, добре. Разбрах. Просто по необходимост
пренасяме материален обект на друго място. По законите на
драматургията.
— Именно — кимна полковникът. — Виж ти, загря все пак.
След като уви камъка в тъмносинята кърпа, Хошино тръгна
обратно по същата пътека през горичката. Полковникът му
осветяваше пътя с фенерчето. Камъкът беше много по-тежък,
отколкото изглеждаше на пръв поглед, и Хошино трябваше да
поспре няколко пъти, за да си поеме дъх. Като гледаха да
избягват чужди погледи, те пресякоха бързо добре осветеното
пространство пред входа на храма и излязоха на широката
улица. Полковник Сандърс махна на едно такси и изчака, докато
Хошино се качи с камъка в ръце.
— Значи да го сложа до възглавницата си, а? — попита
Хошино.
— Да. Това е достатъчно — отвърна полковникът. — И не се
тормози с излишни мисли. Важното камъкът да е там.
— Благодаря ти, задето ми показа къде да го намеря.
Полковникът се ухили:
— Няма за какво. Просто си върша работата. Изпълнявам
функцията си докрай. Но я кажи, момичето си го биваше, нали,
Хошино?
— Просто супер.
— Радвам се да го чуя.
 — Беше истинска, нали? А не лисица или някаква
абстракция?
— Никаква лисица, никаква абстракция, а истинска, жива и
страстна сексмашина. Никак не ми беше лесно да я намеря…
Така че бъди спокоен.
— Ще се опитам! — въздъхна Хошино.

Минаваше един след полунощ, когато Хошино се върна в

хотела и сложи увития в кърпата камък до възглавницата на
Наката вместо до своята. Помисли си, че така ще намали
вероятността да бъде застигнат от проклятие. Както и бе
очаквал, Наката спеше като пън. Хошино развърза кърпата, така
че камъкът да се вижда, преоблече се, пъхна се под одеялото и
веднага заспа. Сънува кратък сън — някакъв бог по къси гащи, с
голи космати крака, тича по футболно игрище и свири на
флейта.
В пет сутринта Наката се събуди и видя камъка до
възглавницата си.
 Глава 31
В два часа правя кафе и го занасям в кабинета на втория
етаж. Вратата както винаги е отворена. Саеки-сан стои до
прозореца и гледа навън, опряла ръка на перваза на прозореца.
Потънала в размисъл, с другата ръка тя механично си играе с
копче на блузата си. Този път на бюрото няма нито писалка,
нито листове. Поставям чашката върху него. Тънък слой облаци
затулва небето, а птиците вън са притихнали.
Саеки-сан ме забелязва и сякаш отърсила се от някакво
вцепенение, се отдръпва от прозореца, сяда зад писалището и
отпива глътка от кафето. Подканя ме да седна на същия стол
като вчера. Седим, разделени от бюрото, тя пие кафе, аз я
гледам. Дали изобщо си спомня нещо от случилото се снощи?
Не мога да си отговоря на този въпрос. Струва ми се, че или
знае всичко, или нищичко не знае. Представям си голото й тяло,
спомням си какво чувствах, докато го докосвах. Ала не съм
сигурен, че то е било тялото на жената, която сега е тук пред
мен. А тогава изобщо не се съмнявах.
Тя е с лъскава светлозелена блуза и тясна бежова пола. На
шията й виси тънка сребърна верижка, много изящна. Фините й
пръсти са сплетени красиво на писалището, сякаш са създадени
от изкусен ваятел.
— Е, харесва ли ти нашият край? — пита ме тя.
— Такамацу ли имате предвид?
— Да.
— Не знам. Засега не съм го опознал много добре. Видял
съм само тази библиотека, един спортен салон, гарата, хотела…
— Не ти ли се струва скучен град?
Поклащам глава.
— Не знам засега. Нямам време да скучая, а градът, общо
взето, е като всички останали. Защо питате? Вие смятате, че е
скучен ли?
Тя свива леко рамене.
 — Така смятах, когато бях млада. Много исках да се махна
оттук. Да отида другаде. Някъде, където ще ми се случи нещо
необикновено, ще срещна интересни хора.
— Интересни хора ли?
Саеки-сан поклаща глава:
— Бях млада. Навярно повечето младежи мислят така. А ти?
— Не, аз никога не съм си мислил, че ако отида другаде, ще
ми се случи нещо необикновено. Просто исках да замина. Не
можех повече да остана там.
— Там!
— В Ногата, район Накано. Където се родих и пораснах.
При споменаването на това име погледът й помръква за миг.
Поне така ми се струва.
— Значи ти е било все едно къде ще отидеш? — пита тя.
— Именно. Въпросът къде ще отида изобщо не стоеше пред
мен. Трябваше да се махна оттам, защото иначе нямаше да
оцелея. Затова заминах.
Тя поглежда разсеяно ръцете си, отпуснати върху
писалището, и съвсем тихо казва:
— Когато си тръгнах оттук, бях на двайсет години и се
чувствах по същия начин. Трябваше да замина, тъй като не
можех повече да живея тук. Бях убедена, че никога вече няма да
видя този град. Не си и помислях, че някой ден ще се върна. Но
така се случи, че отново се озовах тук. Сякаш започнах всичко
отначало.
Обръща се и поглежда през прозореца. Същите облаци по
небето и няма вятър. Всичко е застинало като нарисувани
декори във филм.
— Какво ли не се случва в живота — отбелязва тя.
— Искате да кажете, че пак може да се върна там, откъдето
съм тръгнал?
— Кой знае? От теб зависи, дотогава има още много време.
Но според мен за всеки човек е много важно къде се е родил и
къде умира. Не можеш да избереш къде да се родиш, но
донякъде имаш избор къде да умреш. — Тя говори тихо, без да
откъсва очи от прозореца, като че ли приказва на невидим човек
вън. Накрая се обръща към мен, сякаш си спомня, че съм в
стаята. — Защо ли ти разправям тези неща?
— Защото не съм оттук и може би заради разликата във
възрастта…
— Да, може би — съгласява се тя.
В продължение на двайсет-трийсет секунди всеки от нас е
погълнат от собствените си мисли. Тя взема чашката с кафе и
отпива още една глътка.
Събирам смелост и пръв нарушавам мълчанието:
— Саеки-сан, и аз искам да ви призная нещо.
Тя ме поглежда и се усмихва.
— Разменяме си тайни, а?
— Моето не е тайна, а само предположение.
— Предположение? — повтаря тя. — Ще споделиш с мен
предположение?
— Да.
— Звучи интересно.
— Нещо като продължение на досегашния ни разговор. За да
умрете ли се върнахте в този град?
На устните й се появява усмивка, подобна на сребристата
луна призори.
— Може би. Но това едва ли има някакво значение.
Независимо дали си дошъл на дадено място да живееш или да
умреш, нещата, които вършиш всеки ден, са почти едни и същи.
— Искате ли да умрете?
— Как да ти кажа… И аз не знам.
— Баща ми искаше да умре.
— Баща ти е починал?
— Неотдавна — казвам й. — Всъщност съвсем наскоро.
— Защо е искал да умре?
Поемам си дълбоко дъх.
— Много дълго не можех да разбера защо. Но сега мисля, че
разбирам. След като дойдох тук, най-сетне разбрах.
— И каква е причината?
— Баща ми много ви е обичал, но не е бил в състояние да ви
върне обратно. А може би от самото начало не е успял да ви
накара да го обикнете. Разбирал го е и затова е искал да умре.
И да умре не просто така, а от ръката на сина си — на вашия
син. Тоест от моята ръка. Искал е аз да го убия. Освен това
искаше да преспя с вас и с по-голямата си сестра. Това беше
неговата прокоба, неговото проклятие. Той го програмира в мен.
Саеки-сан оставя чашата си върху чинийката с
неопределено, някак безразлично потракване. Тя ме поглежда
открито, но всъщност вижда не мен, а някакво празно място.
— Нима съм познавала баща ти?
Поклащам глава:
— Както вече ви казах, това е само предположение.
Тя слага ръцете си една върху друга на писалището и
продължава да се усмихва едва забележимо.
— Според твоята хипотеза излиза, че съм ти майка.
— Така е — казвам. — Живели сте с баща ми, родил съм се
аз, а после сте си заминали и сте ме изоставили. Било е през
лятото и тъкмо съм бил навършил четири години.
— Значи това е твоята хипотеза.
Кимвам.
— Затова ли вчера ме попита дали имам деца?
Отново кимвам.
— А пък аз ти казах, че не мога да отговоря нито с „да“, нито
с „не“.
— Да.
— Но всичко това си остава само твое предположение?
Пак кимвам.
— Как умря баща ти?
— Беше убит.
— Не си го убил ти, надявам се?
— Не, не съм. Имам алиби.
— Казваш го някак неуверено.
Поклащам глава:
— Да, така е. Не съм сигурен.
Тя отново взема чашката и отпива малка глътка, кафето
сякаш не й харесва.
— Защо баща ти те е проклел?
— Вероятно е искал да ми наложи волята си.
— Иначе казано, да ме пожелаеш.
 — Да.
Саеки-сан се заглежда в чашката, която държи в ръка, и
вдига поглед.
— И какво… желаеш ли ме?
Кимвам рязко.
Тя затваря очи. Дълго гледам сведените й клепачи и през тях
виждам мрака, който вижда и тя. За части от секундата в него се
мяркат причудливи фигурки и изчезват.
Накрая тя отваря очи.
— Тоест желаеш ме на теория.
— Не, независимо от теорията. Желая ви и това няма нищо
общо с никаква теория.
— Искаш да се любиш с мен?
Кимвам.
Тя примижава, сякаш нещо я заслепява.
— Правил ли си го вече с някого?
Отново кимвам и си мисля: „Снощи. С вас.“ Но нима мога да
го кажа гласно? Тя не си спомня нищо.
Нещо като въздишка се изтръгва от устните й.
— Но ти разбираш… Ти си на петнайсет, аз на петдесет и
няколко.
— Не е чак толкова просто. Възрастта няма нищо общо.
Познавам ви такава, каквато сте били на петнайсет години.
Обичам петнайсетгодишната девойка у вас. Много я обичам. И
чрез нея обичам вас. Това момиче и сега е тук, заспало е у вас.
Но когато вие заспите, то се събужда. Видях го.
Тя отново затваря очи, а клепачите й леко трепкат.
— Аз ви обичам и това е много важно. Трябва да ме
разберете.
Тя си поема дълбоко дъх — като човек, изплувал от морските
дълбини. Търси думи, но не ги намира.
— Извинявай, върви си. Искам да остана сама. И затвори
след себе си, като излизаш.
Кимвам, ставам и тръгвам към вратата, но нещо ме дърпа
назад. Спирам, обръщам се, отивам при Саеки-сан. Вдигам ръка
да погаля косата й и докосвам леко малкото й ухо. Просто не
мога да не го направя.
 Тя вдига глава, поглежда ме изненадана и след миг
колебание слага ръка върху моята.
— Във всеки случай с тази твоя хипотеза хвърляш камък по
мишена, която е много далече. Разбираш ли?
Кимвам.
— Разбирам. Но е достатъчна и една метафора, за да се
намали разстоянието.
— Само че ние не сме метафори.
— Така е. Но метафорите ни помагат да премахнем онова,
което ни дели.
Тя отново се усмихва едва забележимо, без да откъсва
поглед от мен.
— Това е най-странната мисъл, която съм чувала.
— Толкова странни неща има по света. Но на мен ми се
струва, че бавно се приближавам към истината.
— Интересно как? Реално се приближаваш към
метафоричната истина ли? Или метафорично се приближаваш
към реалната истина? Или те се допълват взаимно?
— Във всеки случай мисля, че не мога повече да търпя
мъката, която изпитвам сега — казвам.
— Аз също.
— Значи сте се върнали в този град, за да се подготвите за
смъртта.
Тя поклаща глава.
— Не бих казала, че се подготвям за смъртта. Просто я чакам
да дойде. Все едно седя на пейка в чакалня и чакам влак.
— А знаете ли кога ще пристигне?
Тя отдръпва ръката си от моята и докосва с пръсти клепачите
си.
— Знаеш ли, много отдавна съм на този свят и се поизносих.
Не престанах да живея, когато трябваше. Знаех, че животът ми
вече е безсмислен, но не можах да приключа. Впоследствие
просто започнах да убивам времето в безсмислени занимания.
Измъчвах себе си и другите около мен. Затова сега ме застига
разплата за всичко. Или се сбъдва нечие проклятие. Някога
открих за себе си нещо толкова истинско, толкова съвършено, а
впоследствие можех да изпитвам единствено себепрезрение.
Това е проклятието, от което няма да се избавя, докато съм
жива. Затова не се страхувам от смъртта. И в отговор на
въпроса ти мога да кажа: да, много добре знам кога ще дойде
влакът.
Отново улавям ръката й. Везните се колебаят. Достатъчна е
дребна тежинка, за да се наклонят на едната или на другата
страна. Трябва да мисля. Трябва да реша. Трябва да направя
първата крачка.
— Саеки-сан, ще спите ли с мен?
— Ами ако според твоята теория все пак съм ти майка?
— Имам усещането, че всичко около мен е в движение и
сякаш нещата имат двояк смисъл.
Тя се замисля.
— Но това може би не е вярно за мен. При мен нещата не са
толкова нюансирани, а са по-скоро на принципа всичко или
нищо.
— И вие знаете какво да изберете?
Тя кимва.
— Може ли да ви питам нещо?
— Какво?
— Къде ги открихте онези два акорда?
— Два акорда?
— От „Кафка на плажа“.
Тя ме поглежда.
— Харесват ли ти?
Кимвам.
— Открих ги в една стара стая много далеч оттук.
Вратата тогава беше отворена — казва тихо. — Много, много
далече. — Тя затваря очи и потъва в спомени. — Затвори
вратата, когато излезеш.
И аз се подчинявам.

След работа Ошима ме закарва с колата си на вечеря в един

рибен ресторант наблизо. През широките му прозорци се вижда
вечерното море. Какви ли не твари живеят там, мисля си.
 — Понякога трябва да излизаш от библиотеката, за да
хапнеш като хората — казва Ошима. — Бъди спокоен. Ченгетата
едва ли ще те търсят тук. И двамата се нуждаем от малко
разнообразие.
Изяждаме голяма порция салата и поръчваме паеля за
двамата.
— Искам някой ден да отида в Испания — казва Ошима.
— Защо в Испания?
— За да се сражавам в гражданската война.
— Но тя отдавна е приключила.
— Знам. Лорка загина, а Хемингуей оцеля — продължава
той. — Но никой не може да ми забрани да отида на война в
Испания.
— Образно казано?
— Да, как иначе? — казва той и ме поглежда иронично. —
Всъщност човек от неопределен пол, при това хемофилик, който
почти не е напускал Шикоку, не бива да иска да отиде да се
сражава в Испания.
Атакуваме паелята, прокарвайки я с „Перие“.
— Има ли нещо ново по случая с баща ми? — питам.
— Нищо съществено, поне що се отнася до вестниците, ако
не се броят съболезнованията в рубриките за изкуство. Явно
разследването е в задънена улица. За жалост разкриваемостта
на престъпленията все повече пада, също както курсът на
акциите. Полицията дори не може да открие изчезналия син.
Сякаш с потънал в земята.
— Петнайсетгодишен хлапак.
— Избягал от къщи, отявлен побойник и хулиган — допълва
Ошима.
— Ами онзи случай, дето от небето паднали разни неща?
Ошима поклаща глава.
— Изоставили са го. Засега нищо друго не пада от небето,
ако не се брои страхотната гръмотевична буря преди два дни.
— Значи положението се е поуспокоило?
— Така изглежда. Или може би просто сме в окото на бурята.
Кимвам, вземам мида, изваждам с вилица месото, изяждам
го и слагам празната черупка в отделна чинийка.
 — Ти още ли си влюбен? — пита ме Ошима.
Кимвам.
— А вие?
— Дали съм влюбен ли?
Отново кимвам.
— Какъв нетактичен въпрос! С други думи, интересуват те
любовните похождения на един извратен хомосексуалист,
разтушаващи личния му живот и дразнещи порядъчното
общество, така ли?
Кимвам. Той също.
— Да, имам партньор — признава Ошима и със сериозен вид
лапва една мида. — Обаче не е някаква страстна любов като в
опера на Пучини. Как да ти кажа… Държим се на известно
разстояние. Не се срещаме често, но между нас цари пълно
разбирателство.
— Разбирате се, искате да кажете?
— Винаги когато е композирал, Хайдн се е обличал
официално и дори си е слагал напудрена перука.
Поглеждам го е изненада.
— Какво общо има Хайдн?
— Иначе нищо свястно не е можел да съчини.
— Как така?
— Не знам. Това е проблем на Хайдн и на неговата перука.
Никой друг не би го разбрал. Необяснимо е, струва ми се.
Съгласявам се.
— Кажете ми, когато сте сам, мислите ли за този човек и
става ли ви тъжно?
— Разбира се — отвръща той. — Случва се понякога.
Особено в сезон, когато луната е сякаш синя, когато птиците
отлитат на юг, когато…
— По какво се разбира? — питам аз.
— Когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка
от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек, се
натъжаваш. Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи
на сърцето ти спомени и в която отдавна не си бил. Това е
естествено чувство. Не си ти човекът, който пръв го е открил.
Няма да се уредиш с патент.
 Оставям вилицата и вдигам поглед към него.
— В стара, скъпа на сърцето ти стая, която е много далече
ли?
— Именно — казва Ошима и като вдига вилицата си,
подчертава: — Но това, разбира се, е само метафора.

В девет часа вечерта Саеки-сан идва в стаята ми. Седя на

стол и чета книга, когато чувам нейният голф да влиза в
паркинга. Двигателят утихва, вратата шумно се затваря. Чува се
шум от стъпки, омекотен от гумени подметки. Накрая на вратата
ми се чука. Отварям и виждам Саеки-сан. Този път е напълно
будна. Тя е с копринена блуза на тесни райета и леки дънки.
Носи бели платнени обувки с дебели подметки. За пръв път я
виждам с панталон.
— Милата стара стая. Толкова отдавна не съм я виждала —
казва тя и застава пред картината на стената. — И тази картина
също.
— Пейзажът на картината тукашен ли е? — питам аз.
— Харесва ли ти?
Кимвам.
— Кой я е нарисувал?
— Един млад художник — отвръща тя. — През онова лято
живя тук, у семейство Комура. Не е много известен, поне тогава
не беше. Забравила съм името му. Приятен младеж. Струва ми
се, че картината излезе много сполучлива. В нея има, не знам
как да го кажа… някаква сила. През цялото време седях до него
и гледах как работи. Давах му на шега разни съвети. Бяхме се
сприятелили. Колко ли отдавна бе това! Тогава бях на дванайсет
години. И момчето на картината беше на толкова.
— Като че е рисувана тук някъде, на морски бряг.
— Хайде да се поразходим. Ще те заведа там — предлага тя.
Отиваме на брега. Минаваме през борова гора и вървим по
пясъчния плаж. Облаците са разпокъсани и полумесецът
осветява вялите вълни, които, едва стигнали до брега, се
разпадат. Саеки-сан сяда на все още топлия пясък. Аз сядам до
нея.
 Тя посочва към бреговата ивица и сякаш изчислява ъгъла.
— Ей там е мястото. А художникът го рисува оттук. Сложи
шезлонга, каза на момчето да седне на него и закрепи
триножника си тук. Добре си спомням. Ето го острова, на същото
място като на картината, виждаш ли?
Поглеждам натам, накъдето тя ми посочва. Да, островът е
същият. Но колкото и да се взирам, нямам усещането, че
мястото е като на картината. Казвам го на Саеки-сан.
— Съвсем се е променило — съгласява се тя. — Все пак
оттогава са минали четирийсет години. Релефът на брега е друг,
претърпял е много въздействия от страна на вълните, вятъра,
тайфуните… Пясъкът е бил отмиван многократно, докарвали са
още със самосвали. Но несъмнено това е мястото. Много добре
си спомням всичко. През онова лято ми дойде първият мензис.
Седим и гледаме безмълвно брега и морето. Облаците
променят очертанията си и хвърлят тъмни сенки по осветената
от луната водна повърхност. Вятърът свисти в боровата гора,
сякаш бригада чистачи метат едновременно и равномерно
земята. Загребвам шепа пясък и го гледам как бавно се сипе
между пръстите ми, пада на брега и се слива с другите
песъчинки като безвъзвратно отлитащото време. Повтарям
същото отново и отново.
— За какво мислиш? — пита ме Саеки-сан.
— За това, че искам да замина за Испания — отвръщам.
— Какво ще правиш там?
— Ще си хапна вкусна паеля.
— Само това?
— И ще се сражавам в гражданската война.
— Тя е свършила преди повече от шейсет години.
— Знам — казвам й. — Лорка загина, а Хемингуей оцеля.
— Иска ти се да повоюваш?
Кимвам:
— Да взривявам мостове и прочее.
— И да се влюбиш в Ингрид Бергман.
— Но в действителност съм тук, в Такамацу. И съм влюбен
във вас.
— Лош късмет.
 Прегръщам я.
Ти я прегръщаш.
Тя се притиска към теб. Минава много време.
— Знаеш ли, това вече ми се е случвало тук. Много отдавна.
На същото място.
— Знам — казваш й ти.
— Откъде знаеш? — пита Саеки-сан и те гледа в очите.
— Тогава бях тук.
— Взривяваше мостове ли?
— Да, бях тук, за да взривявам мостове.
— В преносен смисъл?
— Разбира се.
Прегръщаш я с две ръце, притегляш я към себе си, целуваш
я. Усещаш как отмалява в обятията ти.
— Ние сънуваме — казва тя.
Всички сънуваме.
— Защо трябваше да загинеш?
— Не можех иначе — отвръщаш ти.
Тръгвате по брега и се връщате в библиотеката. Влизате в
твоята стая, гасите осветлението, дръпвате пердетата, лягате
безмълвно на леглото и се любите. Повтаря се почти същото
като предишната вечер, но с две разлики. След като всичко
свършва, тя се разплаква. Това е първото. Заравя лице във
възглавницата и тихо ридае. Не знаеш какво да правиш. Нежно
слагаш ръка на голото й рамо. Трябва да кажеш нещо, но какво?
Думите заглъхват в бездна от време, потъват на тъмното дъно
на вулканично езеро. И този път, след като тя си тръгва, чуваш
шума на колата й. Това е второто. Тя пали двигателя и изведнъж
го спира, сякаш се замисля за миг, а после той отново
забръмчава и колата напуска паркинга. Този пуст, безмълвен
промеждутък те натъжава ужасно. Подобно на мъгла,
пропълзяла от морето, тази празнота прониква в сърцето ти и
застива там. И накрая става част от теб.
След Саеки-сан остава мокра от сълзи възглавница. Ти
докосваш с ръка топлото петно и наблюдаваш през прозореца
как небето постепенно просветлява. Някъде далече грачи врана.
Земята продължава бавно да се върти. Но с изключение на това
всички живеем в сън.
 Глава 32
Наката се събуди в пет сутринта и откри големия камък до
възглавницата си. На постелята до него Хошино още спеше
дълбоко с полуотворена уста и разчорлена коса. Наблизо
лежеше захвърлена шапката „Чуничи Драгънс“. На
физиономията на младежа се четеше решимост да не се събуди
каквото и да става.
Наката не се изненада особено, като видя камъка.
Съзнанието му незабавно се адаптира към новата реалност,
възприе я, без да се затормозява с въпроси от рода на „откъде
се е взел и защо тъкмо сега?“. Разнищването на причинно-
следствените връзки често бе непосилно за него.
Той седна до постелята си и известно време разглежда
камъка с интерес. Накрая протегна ръка и лекичко го докосна,
сякаш искаше да погали голям спящ котарак — отначало много
предпазливо, само с върха на пръстите, а след това, като се
увери, че няма нищо страшно, прокара длан по повърхността му.
Поглаждаше го и мислеше за нещо — или поне имаше
замислено изражение. Опипа го целия, сякаш разглеждаше
глобус, запаметявайки всяка грапавина, всяка пукнатина по него.
После вдигна рязко ръка и разтърка късата си коса, търсейки
навярно някаква връзка между камъка и собствената си глава.
Накрая въздъхна, стана и отвори прозореца. Навън се
виждаше само гърбът на съседната сграда. Тя имаше крайно
занемарен, бедняшки вид. Мизерна сграда, в която мизерни
хора прекарват мизерните си дни в мизерна работа. Такива
забравени от бога къщи има във всеки град. Чарлс Дикенс би
разтегнал описанието й на десет страници. Облаците, носещи се
над сградата, приличаха на сплъстени валма прах от дълго
непочиствана прахосмукачка. А може би по небето плуваха в
сгъстен вид социалните противоречия, породени от Третата
индустриална революция. Така или иначе, скоро щеше да
завали. Наката погледна надолу и зърна мършава черна котка с
вдигната опашка. Тя се прокрадваше по тясната каменна ограда
между двете сгради.
— Днес ще има гръмотевична буря — извика той.
Но котката като че не го чу, защото дори не се обърна, а си
продължи нататък с грациозна походка и изчезна в сенките на
сградата.
Наката взе найлонова чантичка с тоалетни принадлежности и
се запъти по коридора към общите умивални. Изми си лицето и
зъбите и се избръсна със самобръсначка. Всяка от процедурите
трая дълго. Той вършеше всичко много бавно и старателно.
Подряза с ножичка косъмчетата, подаващи се от носа му,
подравни веждите си, почисти си ушите. По принцип не пестеше
времето, но тази сутрин се бавеше повече от всякога. Никой
друг не беше станал толкова рано и в умивалнята нямаше жива
душа, а закуската още не беше готова. Хошино едва ли щеше да
се събуди скоро. Имайки на разположение цялото помещение,
Наката се заразглежда в огледалото, като се опита да си спомни
какви котки бе видял преди два дена в оная книга в
библиотеката. Тъй като не умееше да чете, не разбра породите
им, но в паметта му се беше запечатала муцунката на всяка от
тях.
„Колко различни котки има по света!“ — каза си, докато
почистваше ушите си със специално предназначената лопатка.
Още при първото отиване в библиотека му стана до болка ясно
колко много неща не знае. Безкрайно много. Мисълта за тази
безкрайност, която по дефиниция нямаше граници, му причини
леко главоболие. Реши да не си блъска повече главата и
мислено се върна към фотоалбума „Светът на котките“. Колко
хубаво би било, ако можех да си поговоря с всяка от тях, каза
си. По света има всевъзможни котки с различен начин на
мислене и говорене. Интересно дали чуждестранните говорят на
чужди езици, запита се. Но и това не бе лесна тема за размисъл
и главата пак започна да го щрака.
След като привърши сутрешния си тоалет, Наката както
обикновено посети тоалетната, но не се заседя там твърде
дълго. Накрая взе найлоновата чантичка и се върна в стаята.
Хошино все още спеше непробудно. Наката вдигна небрежно
захвърлените на пода дънки и хавайската риза, сгъна ги
прилежно и ги остави до главата на Хошино. Най-отгоре сложи
бейзболната шапка „Чуничи Драгънс“, сякаш даде общо
наименование на група разнородни понятия. После си свали
нощното кимоно, преоблече се в неизменните панталон и риза и
потривайки ръце, си пое дълбоко дъх.
Той отново седна пред камъка, гледа го известно време и го
погали колебливо.
— Днес ще има силна буря — заяви, без да се обръща към
никого конкретно.
Може би говореше на камъка. Подсили думите си с няколко
кимвания.

Когато Хошино най-сетне се събуди, Наката беше до

прозореца и правеше енергично обичайната си сутрешна
гимнастика. Тя се предаваше по радиото и Наката изпълняваше
упражненията, като си тананикаше под нос и се движеше в такт
с музиката.
Хошино си погледна часовника. Беше осем и нещо. После
проточи врат, за да се увери, че камъкът е там, където го бе
оставил. На дневна светлина той изглеждаше много по-голям и
по-грапав.
— Значи не съм сънувал — рече младежът.
— Извинявай, какво каза? — попита Наката.
— Камъкът — отвърна Хошино. — Тук е. Значи не е било
сън.
— Да, има камък — само констатира Наката, без да прекъсне
заниманията си.
Думите му прозвучаха като важен постулат на немската
философия от деветнайсети век.
— Знаеш ли, дядо, как се озова тук този камък? Това е дълга
история.
— Наката така си и помисли.
— Както и да е — рече Хошино, седна и въздъхна дълбоко.
— Все едно. Важното е, че камъкът е тук, и толкова.
— Има камък — повтори Наката. — Това е много важно.
 Хошино се канеше да каже още нещо, но внезапно почувства
силен глад.
— Какво ще кажеш да отидем да закусим?
— Да вървим. Наката също е гладен.

Пийвайки си чай след закуската, Хошино попита:

— Какво ще правим сега с този камък?
— Да, какво ще правим с него?
— Чакай малко — поклати глава Хошино. — Ти каза, че
непременно трябва да намериш този камък. Снощи успях да го
открия. А сега питаш какво ще правим с него.
— Да, прав сте, Хошино-сан. Но честно казано, Наката засега
не знае какво трябва да се направи.
— Ето ти проблем.
— Да, наистина е проблем — съгласи се Наката, макар
изражението му да говореше, че не смята това за голяма беда.
— Може би ще се понапрегнеш малко и ще измислиш нещо?
— Да, може би. Ала при Наката всичко се получава много по-
бавно, отколкото при другите хора.
— Но, Наката-сан…
— Да, Хошино-сан?
— Не знам кой му е дал това име, но щом като се казва
„камък от входа“, значи в миналото е бил сложен на някакъв
вход, не мислиш ли? Сигурно има легенда или предание за него.
— Да, сигурно.
— Но ти не знаеш за какъв вход става дума, така ли?
— Не, засега Наката не знае. Много пъти е разговарял с
котки, но с камък никога.
— Няма да ти е лесно.
— Да, не ще да е същото като с котките.
— Дали няма да си навлечем проклятие, задето задигнах
този ценен камък от малкия параклис? Това много ме
притеснява. Взех го, донесох го тук и сега какво? Може да си
докараме голяма беля на главата. Полковник Сандърс каза да
не се боя, но аз му нямам доверие.
— Полковник Сандърс?
 — Да, има един тип, който нарича себе си така. Представя се
за човека от рекламата на „Кентъки фрайд чикън“. С бял
костюм, брадичка и невзрачни очила. Не го ли знаеш?
— За съжаление Наката не познава този човек.
— Не знаеш за „Кентъки фрайд чикън“? Не може да бъде.
Добре, както и да е. Във всеки случай този особняк не е жив
човек, а абстрактно понятие. Не е човек, нито бог, нито Буда. По
тая причина няма форма, а за Полковника се представя, когато
му се наложи да е в човешки облик.
Наката се почеса по прошарената коса. Явно съвсем се
обърка.
— Наката нищо не разбира.
— Честно казано, и аз не схванах всичко — призна Хошино.
— Тази странна персона внезапно се появи отнякъде и ми
наговори някакви невероятни работи. С две думи, благодарение
на него намерих камъка и го домъкнах тук. Не че се оплаквам,
обаче мога да те уверя, че тази нощ беше дълга и тежка. Доста
се поизпотих. Затова ми се ще да ти предам камъка и да те
оставя да правиш с него каквото искаш.
— Добре.
— Бързо се разбрахме.
— Хошино-сан.
— Какво?
— Скоро ще има силна гръмотевична буря. Нека да
почакаме.
— Хм… Какво общо има камъкът с бурята?
— Наката не знае точно, но постепенно го обзема такова
чувство.
— Буря, така ли? Звучи интересно. Добре, ще почакаме да
видим какво ще стане.
Върнаха се в стаята. Хошино се изтегна на постелята и
включи телевизора. По всички канали предаваха развлекателни
програми за домакини. Тъй като не можеше да измисли друг
начин за убиване на времето, той продължи да гледа и да
критикува всичко, което се появеше на екрана.
Наката пак седна пред камъка и започна да го разглежда и
опипва, като от време на време си бърбореше нещо под носа.
Хошино не можеше да разбере какво. Нищо чудно старецът
действително да разговаряше с камъка.
След няколко часа Хошино прескочи до близкия супермаркет
и донесе за обяд цял пакет сладки кифли и мляко. Докато ядяха,
дойде камериерката да почисти стаята.
— Не си правете труда. И така ни е добре — каза й Хошино.
— Никъде ли няма да ходите? — учуди се тя.
— Никъде — отвърна младежът. — Тук сме си екстра.
— Сега ще има буря — добави Наката.
— Буря… — недоверчиво рече прислужницата и си тръгна,
защото реши, че не иска да има повече нищо общо с тези
странни типове.
Подир няколко минути някъде в далечината се чу глух тътен
— сякаш ленив гном вяло изтопурка върху барабан — и като по
сигнал взе да се святка. Западаха едри капки дъжд и не след
дълго ливна порой. Стана задушно, светът се напои с мирис на
влага.
Когато бурята се развилня, двамата седнаха един срещу друг
като индианци, запалили лулата на мира. Камъкът лежеше
помежду им. Наката не преставаше да го поглажда с ръка, да си
мърмори нещо и да се почесва по главата. Хошино го гледаше и
пушеше „Марлборо“.
— Хошино-сан — обади се Наката.
— Какво?
— Ще останете ли известно време с Наката?
— Да. Нали това правя. Къде да ходя в този дъжд?
— Може да се случи нещо необикновено.
— Необикновено? Малко ли чудеса станаха вече.
— Хошино-сан.
— Да.
— Наката внезапно се запита: какво е Наката? Що за човек е
той?
Хошино се замисли и рече:
— Труден въпрос ми задаваш, старче. Хващаш ме напълно
неподготвен. Не съм си отговорил още на въпроса аз самият кой
съм. Що за човек съм? Но нали знаеш, че мисленето не е
силната ми страна. Ако ме питаш обаче какво мисля за теб, ще
кажа, че Наката е добър и честен човек. Не всичко, при него е
наред, но може да му се има доверие. Иначе нямаше да дойда с
него чак тук, в Шикоку. Може да не съм особено умен, но имам
набито око за хората.
— Хошино-сан.
— Да.
— Наката е не само глупав. Той е празен вътрешно. И най-
накрая го разбра. Наката е като библиотека, в която няма нито
една книга. Невинаги е било така. Някога имаше книги. Той
дълго не можеше да си спомни това, но сега си го спомни. Беше
напълно нормален човек като всички останали. Но после нещо
се случи и Наката се превърна в празна обвивка.
— Почакай, Наката-сан, ако се разсъждава така, то аз с какво
съм по стока? Ям, ходя по нужда, върша кофти работа срещу
мизерно заплащане и ако извадя късмет, от време на време си
хващам по някое гадже. Какво друго? И все пак в живота се
случват и интересни неща — ето сега например. Не знам… Дядо
ми казваше, че ако всичко става така, както ти се иска, животът
ще е много скучен. Ако „Чуничи Драгънс“ печелят всяка игра, кой
изобщо ще гледа бейзбол?
— Сигурно много сте обичали дядо си, Хошино-сан?
— Да, много. Ако не беше той, не знам какво щеше да излезе
от мен. Благодарение на него станах човек. Не знам как да се
изразя, той бе този, който ми посочваше правилния път. Под
негово влияние зарязах рокерската банда и се записах в Силите
за самоотбрана. Неусетно и за самия мен престанах да се
държа като глупак.
— А Наката никого си няма, Хошино-сан. Никого и нищо.
Никой не му посочва правилния път. Не знае да чете. И сянката
му е само наполовина от нормалната.
— Всеки си има недостатъци.
— Хошино-сан.
— Да.
— Ако Наката беше нормален, тогава животът му щеше
вероятно да е съвсем различен. Като на двамата му по-малки
братя. Щеше да завърши университет, да работи във фирма, да
се ожени, да има деца, да кара голяма хубава кола, да играе
голф през почивните дни. Само че Наката не стана нормален, а
стана този Наката, който е днес. Твърде късно е да се променя,
това е ясно. Но все пак той би искал да бъде нормален Наката
поне за кратко. Никога досега не се е замислял какво иска да
прави. Винаги с всички сили се е стараел да върши само онова,
което са му казвали да върши. Може би така е свикнал. Но сега
Наката иска да бъде пак нормален. Да има собствени идеи,
собствено мнение…
Хошино въздъхна:
— Щом така искаш, добре. Но не мога да си представя какъв
ще е нормалният Наката.
— И Наката не може.
— Надявам се да се получи. Много ми се иска да бъдеш пак
нормален.
— Но преди това трябва да свърша някои неща.
— Например?
— Например да си изясня случая Джони Уокър.
— Джони Уокър ли? — попита младежът. — Този, за когото
ми спомена? Човекът, който е на етикета на уискито?
— Да. Наката веднага отиде в полицията и разказа всичко за
него. Мислеше, че трябва да се докладва на губернатора, но не
го послушаха. Затова трябва сам да намери решение. Наката е
длъжен да се справи с този проблем, преди отново да стане
нормален, ако това изобщо е възможно.
— Може би не ми е съвсем ясно… Но излиза, че камъкът ти е
нужен, за да свършиш онова, което смяташ, че трябва да
свършиш.
— Точно така. Наката трябва да си върне другата половина
от своята сянка.
Бурята се усилваше. Ехтяха оглушителни гръмотевици.
Мълнии чертаеха зигзази в небето, последвани миг по-късно от
гръмотевичен грохот. Въздухът трепереше, халтавите стъкла на
прозорците дрънчаха нервно. Черни облаци затулиха цялото
небе и в стаята така притъмня, че двамата събеседници трудно
можеха да видят лицата си. Но не запалиха лампата.
Продължиха да седят един срещу друг от двете страни на
камъка. Дъждът се лееше с такава сила, че дъхът им секваше.
Светкавиците осветяваха всеки миг стаята. Известно време
двамата бяха като онемели.
— Но защо трябва да се занимаваш с този камък, Наката-
сан? — попита Хошино, когато бурята се поукроти. — Защо
именно ти?
— Защото Наката си замина и пак се върна.
— Не схванах.
— Веднъж Наката си замина оттук и отново се върна. Когато
в Япония беше голямата война. Похлупакът се отвори и Наката
си тръгна, а после си дойде обратно. Затова той не е нормален,
а от сянката му остана само половината. Но тогава умееше да
разговаря с котки. Вече не умее. Научи се също да прави така,
че от небето да падат разни неща.
— Например онези пиявици?
— Да.
— Уникален талант.
— Така е, не всеки го може.
— Научил си се на тези номера, когато си заминал някъде и
после пак си се върнал?… Ти наистина не си като всички.
— След като се върна, Наката вече не беше нормален. Не
умееше да чете. И никога не е докосвал жена.
— Не е за вярване.
— Хошино-сан.
— Да.
— Наката се страхува. Той вече ви каза, че е съвсем празен.
Знаете ли какво означава да бъдеш съвсем празен?
Хошино поклати глава:
— Струва ми се, че не.
— То е като да си празна къща. Една отключена празна
къща. Всеки може да влиза когато поиска. Това силно безпокои
Наката. Той може да направи така, че от небето да падне нещо,
но не знае какво ще падне следващия път. Ами ако се изсипят
десет хиляди ножа или огромна бомба, или отровен газ. Какво
ще прави тогава?… Няма да може да се отърве само с едно
извинение.
— Така е — съгласи се Хошино. — Само извинение няма да
е достатъчно. Толкова шум се вдигна за някакви си пиявици, но
нещата, за които спомена, са далеч по-страшни.
— Джони Уокър се е вмъкнал в Наката и го принуждава да
върши разни неща. Джони Уокър го използва, но Наката няма
сили да се противопоставя. Защото вътре в него няма нищо.
— И затова отново искаш да бъдеш нормален? Човек със
собствена същност?
— Точно така. Наката не е умен и може да прави само
мебели, да ги изработва ден след ден. Маси, столове,
шкафове… Хубаво е да се майсторят разни красиви вещи.
Наката толкова годините прави мебели и нито веднъж не си
помисли, че пак иска да стане нормален. И никой не се опита да
се вмъкне в него. Наката никога не се е страхувал. Но след като
срещна Джони Уокър, започна много да се бои.
— И какво те накара да вършиш този Джони Уокър, след като
се вмъкна в теб?
Тресна такава силна гръмотевица, че небето сякаш се
разцепи. Явно мълнията бе ударила съвсем наблизо. Хошино се
изплаши да не му се пукнат тъпанчетата. Леко наклонил глава,
Наката се вслушваше в тътена и бавно поглаждаше камъка.
— Накара ме да пролея кръв.
— Кръв?
— Да, но тя не полепна по ръцете на Наката.
Хошино мисли известно време, обаче така и не разбра за
какво говори старецът.
— След като изясниш нещата с камъка, всичко ще се успокои
от само себе си и ще си дойде на мястото. Така и водата винаги
тече от високото към ниското.
Сега Наката се замисли. Или просто имаше такъв вид.
— Може би няма да е чак толкова лесно. Работата на Наката
е да намери камъка от входа и да изясни нещата с него. Но
какво ще се случи после, той не знае.
— Добре, но защо камъкът е в Шикоку?
— Камъни има навсякъде. Не само в Шикоку. И не е
задължително да бъде камък.
— Не схванах… Ако навсякъде има камъни, нямаше ли да е
по-добре да свършиш тази работа в Накано? Така щеше да си
спестиш много време и усилия.
 Наката поглади с длан късата си коса.
— Труден въпрос. Наката слуша какво казва камъкът, но
засега не може да разбере добре. Но Наката мисли, че двамата
трябваше да дойдем тук. Трябваше да минем по големия мост.
Това нямаше как да се случи в Накано.
— Може ли да те питам нещо?
— Да.
— Ако разгадаеш тайната на камъка от входа, ще се случи ли
нещо необикновено? Ще се появи ли някакъв дух като в „Аладин
и вълшебната лампа“? Или някоя принцеса, превърната в жаба,
ще ни целуне? Или пък ще бъдем изядени живи от
марсианците?
— Може да се случи, може и да не се случи. Наката все още
не е разгадал камъка, а докато не го разгадае, няма да е ясно.
— Но това може да е опасно?
— Да, така е.
— Хм — Хошино извади от джоба си цигара „Марлборо“ и я
запали. — Знаеш ли какво казваше дядо ми. Слабото ти място,
вика, е в това, че без да помислиш добре, се свързваш с
непознати хора. От малък съм си такъв. Това е — вари го, печи
го, както се казва. Все едно, вече нищо не може да се направи.
Изминах целия път до Шикоку, намерих камъка след толкова
перипетии и не мога сега просто така да си тръгна. Не, ще
остана до края. Може да е опасно, но какво пък, голяма работа.
Ще разберем що за камък е този и ще видим какво ще се случи.
Може пък да излезе някоя забавна история, която на стари
години да разказвам на внуците си.
— Наката иска да ви помоли за нещо, Хошино-сан.
— Какво?
— Можете ли да повдигнете камъка?
— Разбира се, че мога.
— Станал е много по-тежък от преди.
— Е, не съм Шварценегер, но съм по-силен, отколкото
изглеждам. В армията спечелих второ място в състезание по
канадска борба. И освен това ти ме спаси от проблемите с
гърба, така че съм в идеална форма. — Хошино стана, обхвана
камъка с двете си ръце и се опита да го повдигне. Камъкът не
помръдна. — Да, много по-тежък е — рече той запъхтян. — Как
съм го донесъл дотук? Сега сякаш е закован за пода.
— Той е драгоценният камък от входа, затова не може лесно
да бъде помръднат. Така трябва да бъде.
— Аа, ясно.
В този миг няколко много странни светкавици една след
друга прорязаха небето и земята се разтресе от последвалото
громолене. Сякаш се отвори похлупакът на казана в ада,
помисли си Хошино. Наблизо избумтя още една гръмотевица и
веднага настъпи пълна тишина. Не можеше да се диша.
Въздухът беше влажен и застоял, сякаш замрял в смътни
подозрения. Като че безброй уши се носеха в пространството и
слухтяха в очакване да се натъкнат на заговор. Двамата се
вцепениха, обгърнати от мрака, паднал посред бял ден.
Внезапно вятърът отново се надигна, сякаш си спомни
задълженията си, и дъждът заудря по прозореца. Екна
гръмотевица, но вече без предишната ярост. Бурята напускаше
града.
Хошино вдигна глава и обхвана с поглед стаята. Тя му се
видя странна — студена и равнодушна, а четирите голи стени
бяха още по-неугледни. Оставената в пепелника угарка от
цигарата се бе превърнала в цилиндърче от пепел. Младежът
преглътна да прогони тишината, притиснала ушите му.
— Ей, Наката-сан.
— Да, Хошино-сан.
— Имам чувството, че сънувам лош сън.
— Излиза, че ни се присънва едно и също.
— Прав си — рече Хошино и с примирение се почеса по
ухото. — Прав си като този дъжд. Дъжд, далече замини и върни
се в други дни… Настроението ми се оправи.
После младежът отново стана и се опита да помръдне
камъка. Пое си дълбоко дъх, обхвана камъка, съсредоточи се,
напъна се и след кратък вик успя да го повдигне на два-три
сантиметра от пода.
— Помръднахте го мъничко — отбеляза Наката.
— Значи все пак не е закован. Но каква полза?
— Да, трябва да бъде преобърнат.
 — Като палачинка ли?
Наката кимна:
— Именно. Наката обича палачинки.
— Разбрано. Адска палачинка, закуска за палачи. Да
пробваме още веднъж. Може този път да стане.
Хошино затвори очи, събра всичките си сили, концентрира
се. Хайде давай! — каза си. — Сега или никога!
Той хвана здраво камъка, стисна го, пое въздух колкото му
побираха дробовете и с вик, който изопна вътрешностите му,
изведнъж го повдигна под ъгъл четирийсет и пет градуса. Това
бе пределът на силите му. По някакъв чудодеен начин младежът
успя да задържи камъка в това положение. Изпъшка. Цялото
тяло го болеше, костите, мускулите и нервите му пищяха от
болка, но нямаше намерение да се предаде. Пое пак въздух и
нададе боен вик, ала не можа да го чуе и нямаше представа
какво означава. Стисна силно очи и се изпълни със сила,
каквато дори не подозираше, че има, дошла сякаш отвъд
границите на възможното. Острата потребност от кислород
взриви в главата му ослепителен бял пламък. Нервните връзки
се топяха като жички в изгорели бушони. Нищо не виждаше и не
чуваше, дори не бе в състояние да мисли. Не му достигаше
въздух. Но все пак с неимоверно усилие повдигна камъка и с
още един силен вик го изправи. Пусна го и той се превъртя от
собствената си тежест. Чу се тъп звук и стените се
разтрепераха, сякаш цялата сграда се разтресе.
Хошино отскочи назад и падна по гръб на сламените рогозки.
Остана да лежи безсилен. Дишаше учестено, в главата му като
че имаше водовъртеж от размекната кал. „Докато съм жив, няма
да вдигна пак такава тежест“, зарече се той. (По-късно обаче се
оказа, че това твърдение е прекалено оптимистично.)
— Хошино-сан.
— Какво пак?
— Входът се отвори благодарение на вас.
— Знаеш ли какво, дядо? Наката-сан.
— Какво?
По гръб и със затворени очи Хошино отново пое дълбоко
въздух и отбеляза:
 — Добре, че се е отворил. Иначе щеше да излезе, че се
трепах напразно.
 Глава 33
Ошима още не е пристигнал, а библиотеката вече е готова да
приеме първите читатели. Минавам с прахосмукачка пода
навсякъде, почиствам тоалетната, забърсвам прозорци, столове
и маси. Напръсквам със спрей перилата на стълбището и
старателно ги полирам. Внимателно махам праха по витража на
стълбищната площадка. Премитам градината, включвам
климатика в читалнята и регулатора на влажността в
книгохранилището. Правя кафе, подострям моливите.
Безлюдната библиотека в тези ранни часове е изпълнена с
някакво особено очарование. Думи и идеи тихо и мирно си
почиват. Готов съм да направя всичко, за да опазя реда, чистота
и покоя тук. Понякога спирам за малко пред лавиците и
разглеждам безмълвните книги по тях, протягам ръка и
поглаждам гръбчетата им. В десет и половина както винаги
маздата избръмчава на паркинга и след малко се появява леко
съненият Ошима. Бъбрим си, докато стане време да започнем
работа.
— Бих искал да изляза за малко, ако може — казвам, след
като отваряме.
— Къде ще ходиш?
— Трябва да отида до спортния център да потренирам. От
доста време не съм правил никакви упражнения. Съвсем се
схванах.
Разбира се, това не е единствената причина. Не ми се иска
да се мяркам пред погледа на Саеки-сан, която обикновено идва
по обед. Нуждая се от малко време, за да събера мислите си,
преди да я видя отново.
Ошима ме поглежда и кимва с въздишка.
— Но си отваряй очите на четири. Не съм ти бавачка, нито
искам да ти казвам какво да правиш, ала сега не е зле да
внимаваш, чу ли?
— Добре, ще внимавам — обещавам аз.
 Нарамвам раницата и се качвам на влака. Слизам на гара
Такамацу и оттам с автобус стигам до фитнес залата.
Преобличам се в съблекалнята в спортен екип, слагам албум на
Принс в дискмена и се захващам с обичайните упражнения.
След малко мускулите ми започват да протестират, отвикнали от
тези усилия, но се справям някак. Тялото се съпротивлява на
натоварването, но това е нормална реакция. Опитвам се да го
успокоя, да потисна реакцията му, заслушан в „Little Red
Corvette“. Вдишване, задържане, издишване. Вдишване,
задържане, издишване. Равномерно, отново и отново. Напрягам
докрай мускулите си. Обливам се в пот, тениската ми е цялата
мокра и натежала. Налага се няколко пъти да отида до автомата
с охладена вода, за да пия.
Минавам по обичайния ред от тренажор на тренажор, а умът
ми е зает със Саеки-сан, със случилото се между нас. Опитвам
се да не мисля за нищо, ала не е лесно. Съсредоточавам се
върху работата на мускулите си, тренировката ме поглъща
напълно. Същите тренажори, същите тежести, същият брой
повторения. Раз-два, раз-два… Принс пее „Sexy Motherfucker“.
Главичката на пениса ме наболява и щипе, когато уринирам.
Кожата е възпалена, още не е загрубяла и е млада и
чувствителна. Главата ми ще се пръсне от диви сексуални
фантазии, цитати от различни книги и блуждаещия глас на
Принс.
Вземам душ, обличам си чисти дрехи и с автобуса се връщам
на гарата. Влизам в първото попаднало ми заведение да хапна
набързо. Докато се храня, се сещам, че тъкмо тук се отбих
първия ден, когато пристигнах в Такамацу. Колко ли време
измина оттогава? Преди около седмица се нанесох в
библиотеката, значи трябва да съм дошъл в Шикоку преди около
три седмици.
След като се наяждам, пия чай и наблюдавам хората,
суетящи се из гарата. Всички отиват нанякъде. Ако поискам, бих
могъл да се присъединя към тях. Да взема влак до друго място.
Да зарежа всичко тук, да замина някъде, където никога не съм
бил, да започна всичко отначало. Да отворя нова страница. Да
отида например в Хирошима, Фукуока или другаде. На някое
място, с което не съм свързан по никакъв начин. И където ще
съм напълно свободен. Всичко, което ми е необходимо, за да
изкарам известно време, е в раницата ми. Дрехи, тоалетни
принадлежности, спален чувал. Почти не съм пипал парите,
които взех от кабинета на баща ми.
Но прекрасно знам, че никъде няма да замина.
— Много добре знаеш, че никъде няма да заминеш — казва
момчето, наречено Врана.

Ти преспа със Саеки-сан, прониква в нея, свърши няколко

пъти. И тя те прие. Пенисът ти още помни усещането от нейната
плът. Нали това искаше? Мислиш си и за библиотеката. За
безмълвно притихналите книги, наредени по рафтовете. За
Ошима. За стаята си, за „Кафка на плажа“ на стената, за
петнайсетгодишното момиче, което идва да съзерцава
картината. Поклащаш глава. Не можеш да си заминеш оттук. Не
си свободен. Но това ли искаш всъщност? Да бъдеш свободен?

На гарата няколко пъти се натъквам на патрулиращи

полицаи, но те не ми обръщат никакво внимание. Такива
загорели младежи с раници се срещат на всеки ъгъл. Аз не се
откроявам с нищо от общия фон и затова не бива да се
страхувам. Важното е да се държа естествено и никой няма да
ми обърне внимание.
Качвам се на мотриса само с два вагона и се връщам в
библиотеката.
— Върна се, а? — казва Ошима и като поглежда раницата
ми, пита с почуда: — Ама ти винаги ли мъкнеш със себе си
толкова багаж? Приличаш на момчето от комиксите за Чарли
Браун, което непрекъснато мъкне със себе си едно одеяло.
Кипвам вода и си правя чаша чай. Ошима върти между
пръстите си обичайния дълъг, добре подострен молив. (Къде ли
дява моливите си, когато станат къси?)
— Раницата за теб е нещо като символ на свобода —
отбелязва той.
— Може би.
 — Да притежаваш вещ, символизираща свобода, може да е
по-ценно от самата свобода.
— Възможно е.
— Възможно е — повтаря той. — Знаеш ли, ако има конкурси
за най-кратък отговор, ти ще обереш наградите.
— Може би.
— Може би — казва Ошима, сякаш съм му подал реплика. —
Може би повечето хора не се стремят към свободата, а само си
мислят, че се стремят. Всичко това е илюзия. Ако получат
истинска свобода, те ще изпаднат в силен стрес. Добре би било
да го запомниш. В действителност хората не искат да бъдат
свободни.
— И вие ли?
— Да. И аз предпочитам да не бъда свободен. До известна
степен, разбира се. Според Жан-Жак Русо цивилизацията се
заражда, когато хората започват да вдигат огради. Много точно и
вярно наблюдение. Всяка цивилизация е продукт на добре
оградена несвобода. Само австралийските аборигени са
изключение. При тях чак до седемнайсети век се запазва
цивилизация, която не познава оградите. Били са истински
свободни хора. Ходили са където искат и когато искат. Вършили
са каквото си щат. Животът им буквално е бил непрестанно
пътуване. Странстването е най-уместната метафора за техния
живот. После дошли англичаните и заограждали навсякъде, за
да отглеждат добитък. Аборигените не могли да разберат защо е
нужно това. Не възприели наложените им закони и били
прогонени в пустинята като опасни и антиобществени елементи.
Затова трябва да бъдеш предпазлив, приятелю. В този свят най-
добре оцеляват онези, които строят високи здрави огради. Ако
вземеш да го отричаш, и теб ще те пропъдят в някоя пустош.

Връщам се в стаята си и оставям раницата. После отивам в

кухнята, правя кафе и го занасям в кабинета на Саеки-сан.
Качвам се внимателно по стълбището, държа с две ръце
металния поднос. Старите дъсчени стъпала поскърцват под
краката ми. На стълбищната площадка минавам през множество
пъстри шарки, хвърляни от витража.
Саеки-сан седи до писалището си и пише. Оставям чашката,
тя вдига глава и ми предлага да седна на обичайния стол. Днес
е с кафеникава риза и черна тениска. Косата й е вдигната и
закрепена с шнола. Носи малки перлени обеци.
Известно време тя мълчаливо преглежда написаното току-
що. Лицето й не се променя, остава си същото. После завива
капачката на писалката си и я оставя върху листовете. Разперва
пръсти и ги оглежда за петна от мастило. Слънчевата светлина
прониква през прозореца в неделния следобед. От градината до
нас достигат нечии гласове.
— Ошима-сан ми каза, че си отишъл в спортната зала —
подхваща тя и ме гледа в очите.
— Да, ходих — признавам.
— Какви упражнения правиш там?
— На тренажорите. Освен това вдигам тежести.
— Нещо друго?
Поклащам глава.
— Твърде самотен спорт.
Кимвам.
— Искаш да станеш по-силен ли?
— Ако не си силен, няма да оцелееш. Особено в моя случай.
— Защото си сам.
— Няма от кого да се надявам на помощ. Поне досега никой
не ми е помагал и се налага да разчитам само на себе си.
Затова трябва да стана силен. Като самотна врана. Затова се
нарекох Кафка. Кафка на чешки е врана26.
— Хм… Значи ти си врана — удивява се Саеки-сан.
— Да — казвам.
Да, казва момчето, наречено Врана.
— Но сигурно не може вечно да се живее така. Да мислиш,
че си силен, и тази сила да е като защитна стена около теб.
Винаги ще се намери друга сила, по-голяма от твоята. Това е
закон.
— Силата се превръща в морал.
— Много си съобразителен — усмихва се тя.
 — Силата, която искам да имам, не е тази, която е решаваща
за изхода на един двубой. Не искам и да се крия от чуждите
сили зад стена, а да мога да им устоя. Да не рухвам пред
несправедливостта, неуспеха, горестта, неразбирането.
— Тази сила навярно е най-мъчната за овладяване.
— Знам…
Усмивката й се разширява едва видимо.
— Ти май всичко знаеш.
Поклащам глава:
— Не е така. Аз съм само на петнайсет години и много неща
не знам. Дори за съжаление такива, които трябва да знам. Не
знам например нищо за вас.
Саеки-сан вдига чашката и отпива една глътка.
— Не ти е нужно да знаеш за мен. У мен няма нищо, за което
трябва да знаеш.
— Спомняте ли си моята хипотеза?
— Разбира се — отвръща тя. — Но това е твоя хипотеза, не
моя. И аз не отговарям за нея. Не е ли така?
— Така е. Този, който допуска хипотеза, трябва да я докаже.
Това ме навежда на един въпрос.
— Какъв?
— Казахте ми, че сте написали и публикували книга за хора,
поразени от мълния.
— Да.
— Може ли да бъде намерена някъде?
Саеки-сан поклаща глава.
— Тя излезе преди много време в съвсем малък тираж. По
книжарниците не може да се намери. Дори аз нямам нито една
бройка. Както ти казах, интересът към нея беше незначителен.
— А защо сте се интересували от тази тема?
— Не знам защо. Може би в това има някакъв символичен
смисъл. Или пък просто исках да се заема с нещо, да си поставя
цел, която да ангажира ума ми. В момента не си спомням какво
ме подтикна. Хрумна ми тази идея и се заех да събирам
материали и да пиша. Нямах проблем с парите и разполагах с
много свободно време, така че можех да се занимавам с всичко,
което ме влече. Работата ме погълна напълно. Срещах се с
всякакви хора, изслушвах всякакви истории. Ако не беше този
проект, вероятно щях съвсем да се откъсна от
действителността, напълно да се затворя в себе си.
— На младини баща ми е бил носач на стикове на игрище за
голф и го е ударила мълния. Оцелял по чудо, а човекът до него
загинал.
— Има много такива случаи — мълния да порази хора на
игрище за голф, което е на широка открита площ и почти няма
къде да се скриеш. Мълниите обичат игрищата за голф.
Фамилията на баща ти също ли е Тамура?
— Да, струва ми се, че беше горе-долу на вашата възраст.
Тя поклаща глава.
— Не си спомням човек с такава фамилия. Сред онези, които
интервюирах, нямаше Тамура.
Мълча.
— Това е част от твоята теория. Че баща ти и аз сме се
срещнали, докато съм събирала материали за книгата, и си се
родил ти.
— Да.
— Е, нищо подобно не се е случило. Следователно теорията
ти е неправдоподобна.
— Може и да не е — възразявам.
— Защо?
— Защото не вярвам на думите ви.
— Но защо?
— Вие веднага, без дори да се замислите, заявихте, че
никога не сте разговаряли с човек на име Тамура. Оттогава са
минали цели двайсет години и освен това сте интервюирали
много хора. Не мисля, че е възможно толкова бързо да си
спомните дали сред тях е имало Тамура.
Тя поклаща глава и отпива още една глътка кафе. На устните
й се мярва бледа усмивка.
— Кафка, аз… — започва тя и млъква, търси подходящите
думи. Изчаквам я. — Имам чувството, че около мен всичко
започва да се променя — довършва най-сетне.
— Как така?
 — Не знам, но го чувствам. Въздухът, звуците, светлината,
движението на телата, ходът на времето — малко по малко
всичко се преобразява. Промените са едва забележими, но
постепенно се натрупват и сякаш се сливат в поток. — Тя взема
черната си писалка „Монблан“, оглежда я, връща я и ме
поглежда в очите. — Вероятно случилото се между нас снощи в
твоята стая е също от този поток. Не знам дали постъпихме
правилно, или не. Но реших, че няма смисъл да гадая, и си
помислих: ако сме попаднали в този поток, нека да ни носи, все
едно накъде.
— Може ли да кажа какво мисля аз?
— Да, разбира се.
— Мисля, че искате да наваксате изгубеното време.
Тя се замисля.
— Може би си прав — казва. — Но защо смяташ така?
— Защото аз правя същото.
— Наваксваш изгубеното време?
— Да. Много неща ми бяха отнети — още от детството. Много
важни неща. И сега трябва да си върна каквото успея.
— За да продължиш да живееш?
Кимвам:
— Наложително е. На всеки човек му е необходимо място,
където да може да се върне. Все още има време и за мен, и за
вас. Може би ще успеем.
Тя свежда клепачи и слага ръце на писалището, преплита
пръсти. После с обречен вид отваря очи и пита:
— Кой си ти? И защо знаеш всичко?

Вие сигурно знаете кой съм, казваш й ти. Аз съм „Кафка

на плажа“. Вашият любовник — и вашият син. Момчето,
наречено Врана. И двамата не можем да бъдем свободни.
Попаднали сме в мощен водовъртеж и понякога се оказваме
отвъд времето. Където е паднала мълния и ни е ударила —
мълния, която не може нито да се види, нито да се чуе.
 Тази нощ вие отново се любите. Ти слушаш как се запълва
пустотата в душата на тази жена. Така тихо, сякаш ситен пясък
се сипе по морски бряг на лунната светлина. Затаяваш дъх и се
вслушваш. Теорията ти… Вярна е. Не, не е вярна. Вярна е…
Вдишване, задържане, издишване. Вдишване, задържане,
издишване. Принс пулсира в главата ти като някаква жива
пихтиеста маса. Луната изгрява, приливът настъпва. Морската
вода се устремява нагоре по руслото на реката. Клонките на
кучия дрян край прозореца се поклащат неспокойно. Притискаш
я към себе си и тя скрива лице на гърдите ти. Усещаш дъха й по
голата си кожа. Тя проследява с ръка всеки твой мускул, после
ласкаво, с целебна нежност облизва възбудения ти член.
Свършваш отново в устата й и тя пие семето ти като скъпоценна
напитка. Докосваш с устни вагината й, обхождаш с език нежното
й топло тяло. Ставаш някой друг, нещо друго. Попадаш някъде
другаде.
„У мен няма нищо, за което трябва да знаеш“ — бе казала тя.
Лежите прегърнати до края на нощта и слушате как тече
времето. Неусетно настъпва утрото на понеделник.
 Глава 34
Огромен буреносен облак премина бавно над града и изсипа
щедро мълнии, сякаш искаше да разбере къде са се дянали
отдавна изгубените морални норми. Накрая се отдалечи на
изток, откъдето все още се чуваше слабо сърдито буботене. И
точно тогава върху земята се стовари страшен порой, последван
от призрачна тишина. Хошино стана и отвори прозореца, за да
влезе свеж въздух. Буреносният облак изчезна безследно и по
небето отново се появиха редки бели облачета. Всички сгради
бяха мокри, влажните пукнатини в стените им чернееха като
старчески вени. Капките по електропроводите падаха на земята
и образуваха локвички. Птичките, подслонили се от бурята на
сушина, пак литнаха и с нетърпеливо цвърчене започнаха да се
надпреварват в лова на буболечки, които също бяха живнали
след стихването на бурята.
Хошино няколко пъти завъртя врат насам-натам,
проверявайки в какво състояние е гръбнакът му. Протегна се
добре, седна до прозореца и след като погледна към измитата
от дъжда улица, извади пакета „Марлборо“ и запали цигара.
— Знаеш ли какво, Наката-сан, толкова се напрягах да
преобърна камъка и да отворя входа, а не се случи нищо
необичайно. Никаква жаба, никакви зли духове, абсолютно
нищо. Може би така и трябва да бъде… Но то не беше шум, не
беше трясък, и какво? Да си призная, малко съм разочарован.
Не последва отговор и той се обърна. Наката седеше със
затворени очи, превил гръб и опрял ръце на пода. Старецът
приличаше на измъчен богомолец.
— Какво ти е? Не ти ли е добре? — попита Хошино.
— Извинете, Наката е малко уморен. Но се чувства добре. Би
искал да полегне и да поспи.
Лицето му беше бледо като платно, очите му — хлътнали,
пръстите му трепереха. Само за няколко часа той като че се
състари още повече.
 — Добре, сега ще ти приготвя постелята. Спи колкото искаш
— рече Хошино. — Но сигурен ли си, че си наред? Стомахът
боли ли те? Лошо ли ти е? Пищят ли ти ушите? Или може би ти
се ходи до тоалетната? Да повикам ли лекар? Имаш ли
осигуровка?
— Да, губернаторът ми даде. В чантата ми е.
— Чудесно — каза Хошино, извади постелките от дрешника и
ги разстла на пода. — Знам, че моментът не е подходящ за
навлизане в подробности, но осигуровката не ти е дадена от
губернатора на Токио, а от правителството. Това е национална
здравна осигуровка. Не знам точно, но според мен е така.
Губернаторът няма нищо общо с тази работа. Забрави за него.
— Добре. Не губернаторът е дал осигуровката на Наката и
той ще се опита да забрави за него. Но в момента Наката не се
нуждае от лекар. Трябва да поспи и всичко ще бъде наред.
— Нали не се каниш да повториш своя трийсет и шест часов
маратон по спане?
— Наката не знае. Той не решава предварително колко
време ще спи.
— Да, разбира се — съгласи се Хошино. — Не става по план.
Спи колкото искаш. Имахме тежък ден. С тези гръмотевици,
разговорите ти с камъка и мъчнотиите по отварянето на входа.
Такива неща не се случват често. Наложи се доста да си
напрегнеш мозъка и вероятно затова си уморен. Можеш с чиста
съвест да си починеш. Хошино ще се погрижи за останалото.
Спи и не мисли за нищо.
— Много благодаря, Хошино-сан. Наката ви създава толкова
главоболия. Не знае как да ви се отблагодари за всичко. Какво
щеше да прави без вас! Имате толкова важна работа.
— Да, така е — рече унило Хошино. Покрай всички тези
приключения напълно бе забравил за своята работа. — Прав си,
наистина трябва скоро да се върна на работа. Обзалагам се, че
шефът страшно ще ме хока. Обадих му се и казах, че искам да
си взема няколко дни, за да свърша нещо, но оттогава не сме се
чували. Ще ме попилее, като се върна. — Той запали нова
цигара „Марлборо“, издиша бавно дима и се загледа в една
врана, кацнала на телеграфен стълб. После направи гримаса и
рече: — Голяма работа. Нека си бае каквото иска, да ме
изхвърли, ако ще, изобщо не ми пука. Знаеш ли, от няколко
години бачкам като луд, без почивка. Ей, Хошино, нямаме
достатъчно работна ръка, ще направиш ли един нощен курс
до Хирошима? Добре, шефе, няма проблеми… Никакви
възражения, винаги изпълнявам. И какво? Сам видя как ми е
гърбът. Ако не беше ти, щях съвсем да се скапя. Само на
двайсет и пет години съм, защо да си съсипвам здравето с
някаква кофти работа, не е ли така? Какво лошо има да си
вземам от време на време почивен ден? Но знаеш ли, Наката-
сан, аз… — и млъкна изведнъж, защото разбра, че старецът
вече спи дълбоко.
Наката лежеше по гръб със затворени очи и стиснати устни и
похъркваше уютно. Преобърнатият камък лежеше до
възглавницата му.
„Виж ти, вече е откъртил“, помисли си Хошино с възхищение.
Тъй като разполагаше с доста време, той се протегна, а след
това погледа телевизия, но следобедните програми бяха ужасно
скучни, затова реши да се поразходи. Трябваше да си купи чисти
долни дрехи. Никак не обичаше да пере. Предпочиташе да си
купува евтино бельо. Отиде на рецепцията, плати за следващия
ден и помоли да не будят приятеля му, тъй като е уморен и се
нуждае от сън.
— Всъщност вие и да искате, не бихте могли да го събудите
— добави.
Излезе и закрачи по улицата, вдишвайки свежия въздух,
наситен с аромати след дъжда. Беше с обичайната си шапка
„Чуничи Драгънс“, зелени слънчеви очила „Рей-Бан“ и хавайска
риза. Стигна до гарата и си купи вестник от един павилион.
Отвори на спортната страница, за да види как се справят
„Драконите“ — бяха загубили като гост в Хирошима. Сетне
хвърли поглед на програмата на кината и реши да гледа
последния филм с Джеки Чан. Моментът бе много подходящ.
Попита в една полицейска будка къде се намира киното. Оказа
се, че е съвсем близо до гарата. Отиде, купи си билет и печени
фъстъци и влезе в салона.
 Когато филмът свърши и Хошино излезе от киното, вече се
мръкваше. Не беше особено гладен, но тъй като не можа да
измисли какво друго да прави, реши да вечеря. Отби се в едно
ресторантче наблизо и поръча порция суши и бира, но я изпи
наполовина. Беше ужасно уморен.
„Капнал съм — помисли си. — Ами да, с такава тежест се
справих. Как няма да съм капнал. Чувствам се като първото от
трите малки прасенца от приказката. Сега ще дойде злият вълк,
ще духне и ще ме отвее чак в Окаяма.“ Той излезе от суши
ресторантчето и се озова пред салон за пачинко. Влезе и за
няколко минути загуби две хиляди йени. Помисли си, че днес
просто не му върви, отказа се да играе повече и си тръгна, но
като се намери на улицата, си спомни, че не си е купил бельо.
„По дяволите! Нали затова излязох“, каза си. Тръгна по
търговската улица и уцели магазин за преоценени стоки,
откъдето се запаси със слипове, тениски и чорапи. Сега вече
можеше да изхвърли мръсното си бельо. Помисли си, че скоро
ще трябва да си смени и ризата, но като разгледа ризите в
магазина, стигна до извода, че едва ли в Такамацу ще намери
такава, която да му е по вкуса. И лете, и зиме носеше само
хавайски ризи, но не всички от предлаганите на пазара му се
струваха подходящи.
Отби се в една хлебарница и купи хляб, за да хапне Наката,
в случай че се събуди гладен през нощта, както и кутийка
портокалов сок. След това отиде в една банка и изтегли
петдесет хиляди йени от банкомат. Сумата по сметката му беше
все още прилична. През последните години бе работил толкова
много, че почти нямаше време за нищо друго извън работата.
Вече се беше мръкнало съвсем и внезапно му се допи кафе.
Огледа се и в една от пресечките съзря табела на кафене.
Оказа се обзаведено в ретро стил. Такива вече рядко се
срещаха. Влезе, седна на меко удобно кресло и поръча кафе.
От масивни английски тонколони, изработени от здрав орех, се
лееше камерна музика. Хошино беше единственият клиент. Той
се отпусна в креслото и за пръв път от доста време се почувства
напълно спокоен. В самата атмосфера на кафенето имаше
нещо успокояващо, естествено, предразполагащо. Кафето,
поднесено в изящна чашка, бе ароматно и с отличен вкус.
Хошино затвори очи и дишайки равномерно, се заслуша в
диалога между струнните и пианото. Той почти не беше слушал
класическа музика, но тази му донесе успокоение и го настрои
за самовглъбяване.
Потънал със затворени очи в мекото кресло, той се отдаде на
музиката и рой мисли нахлу в главата му — най-вече за самия
него, за живота му. Но колкото повече мислеше, толкова повече
му се струваше, че собственото му съществуване няма никакъв
смисъл, а той самият е някакъв ненужен израстък.
Винаги съм бил голям фен на „Чуничи Драгънс“,
разсъждаваше младежът, но какво все пак са те за мен? Да
кажем, че победят „Гигантите“, и какво? Това ще ме направи ли
по-добър човек? Нима би могло? И защо тогава толкова време
се вълнувах за тяхното представяне така, сякаш са ми най-
скъпите на света?
Наката-сан каза, че е празен човек. Може и да е така. Но аз,
аз тогава какъв съм? Той в детството си претърпял някаква
злополука, след която станал такъв. А с мен нищо подобно не се
е случвало. Ако той е празен, то аз съм още по-зле! У Наката
поне има нещо, заради което зарязах всичко и тръгнах с него за
Шикоку. Само дето не знам какво е…
Хошино си поръча още едно кафе.
— Харесва ли ви нашето кафе? — попита го прошареният
собственик на заведението.
(Хошино, разбира се, не знаеше, че този човек някога беше
служител в Министерството на образованието. След
пенсионирането си се бе завърнал в родния си град Такамацу и
бе отворил това кафене, където звучеше класическа музика и се
правеше чудесно кафе.)
— Страхотно е. Има такъв приятен аромат.
— Сами си го печем. Подбираме всяко зрънце едно по едно.
— Нищо чудно тогава, че е толкова хубаво.
— Музиката не ви ли отегчава?
— Музиката ли? — попита на свой ред Хошино. — Не,
харесва ми. Чие е изпълнението?
 — Рубинщайн, Хейфец и Фойерман. Наричали са ги триото
за един милион долара. Блестящи виртуози. Това е стар запис,
от хиляда деветстотин четирийсет и първа, но великолепието не
е помръкнало.
— Така е. Истинските неща никога не остаряват.
— Някои предпочитат малко по-стройна, класическа,
изчистена интерпретация на „Ерцхерцог“. Например в
изпълнение на триото на Ойстрах.
— Не, струва ми се, че тази е забележителна — рече
Хошино. — В нея се усеща, как да кажа, нещо приятно, ласкаво.
— Благодаря — каза собственикът от името на „Триото за
милион долара“, и се върна на бара.
А Хошино отпи с наслада от второто си кафе и се върна към
своите размисли.
Но аз все пак помагам на Наката-сан, разсъждаваше той.
Прочитам му каквото поиска, а и камъка нали аз го намерих…
Приятно е да си полезен някому. Досега почти не бях изпитвал
това чувство. Никак не съжалявам, че зарязах работата си и
дойдох тук, в Шикоку. Най-сетне да ми се случи нещо интересно.
Тук се чувствам на мястото си. Кой съм? Какво съм? Въпроси
от този род вече не бива да ме измъчват. Важното е да съм с
Наката-сан. Може да е признак за възгордяване, но съм сигурен,
че и последователите на Буда, и апостолите на Христос са
мислили същото. Когато съм с Буда, винаги се чувствам на
мястото си. Може би те са били хора като мен, просветлени от
истината.
Когато бях малък, дядо ми разказваше истории за учениците
на Буда. Един от тях се казвал Мьога. Момчето било пълен
идиот и не можело да запомни и най-простата сутра. Другите
ученици все му се присмивали. Веднъж Буда му казал: „Мьога,
ти не си много умен, няма смисъл да запаметяваш сутри. Седни
тук пред входа да чистиш обувките на всеки, който дойде.“
Мьога бил послушно момче и не казал на учителя да си гледа
работата. Седнал той и в продължение на десет, не, на двайсет
години старателно чистел обувките на всички. И ето че в някакъв
ден го озарило просветление и той станал един от най-големите
последователи на Буда. Хошино бе запомнил добре тази
история, защото не можеше да си представи нищо по-неприятно
от това да чистиш обувки толкова години. Отвратителен живот,
мислеше си. Но сега за него тази история започна да придобива
друго звучене. Животът е гаден, каквото и да го правиш, заключи
той. Просто в детството си не знаеше това.
Музиката, която му помагаше да размишлява, престана да
звучи, тъй като записът бе свършил.
— Може ли за момент? — повика той съдържателя. — Как се
казваше тази музика, че забравих?
— Трио „Ерцхерцог“ на Бетховен.
— Херцерог?
— „Ерцхерцог“. Бетховен го е посветил на австрийския
ерцхерцог Рудолф. Това не е официалното му наименование, а
просто така го наричат, нещо като прякор. Рудолф е син на
император Леополд Втори. Много способен музикант. Когато бил
на шестнайсет години, учил пиано и теория на музиката при
Бетховен и се възхищавал от него. Ерцхерцог Рудолф не се е
прочул като пианист или композитор, но оставайки в сянка, е
подпомагал непрактичния Бетховен. Без него животът на
Бетховен е щял да бъде много по-труден.
— Такива хора са нужни, нали?
— Разбира се.
— Ако всички бяхме гении, светът би бил истински хаос.
Някой трябва да следи за реда, да решава разни практически
въпроси.
— Точно така. Нямаше да е никак лесно, ако всички бяхме
гении.
— Много хубава музика.
— Прекрасна е. Никога не ти омръзва да я слушаш. Бих
казал, че е най-съвършеното трио пиано на Бетховен. Съчинил
го е на четирийсет години и то е било последното му трио.
Очевидно е усетил, че е достигнал своя връх в този жанр.
— Разбирам. Във всичко е важно да достигнеш върха — рече
Хошино.
— Заповядайте пак.
— С удоволствие.
 Когато се върна в хотелската стая, Наката продължаваше да
спи. Позната картинка. Не беше и очаквал друго. Нека спи
колкото иска, каза си Хошино. Камъкът лежеше досами
възглавницата на Наката. Младежът остави до него торбичката
с хляба и отиде да се изкъпе. Облече си ново бельо, сви на
топка мръсното и го пъхна в хартиена кесия, която изхвърли в
кофата за отпадъци. Легна си и веднага заспа.
На следващата сутрин се събуди около девет часа. Наката
все още спеше сладко. Дишането му бе спокойно и равномерно.
Хошино отиде да закуси сам и помоли камериерката да не буди
приятеля му.
— Можете да не вдигате постелята — рече й той.
— Всичко наред ли е? Защо спи толкова много? — попита
камериерката.
— Бъдете спокойна. Няма да умре. Познавам го добре.
Просто така си възстановява силите.
Купи си вестник на гарата, седна на една пейка и прегледа
програмата на кината. В най-близкото имаше ретроспектива на
Франсоа Трюфо. Хошино нямаше никаква представа за
въпросното лице Трюфо и дори не знаеше дали е мъж или жена,
но посещение на двойна прожекция беше добър начин за
прекарване на времето до вечерта и той реши да отиде. Двата
филма, които даваха, бяха „400-те удара“ и „Стреляйте по
пианиста“. В киното се събраха само шепа зрители. Хошино не
беше ревностен киноман. Ходеше от време на време да гледа
някой филм с кунгфу или екшън. Така че тези ранни творби на
Трюфо му се струваха неразбираеми на места, а сюжетът се
развиваше твърде мудно, нещо нормално за по-старите филми.
И все пак той изпитваше удоволствие от особената им
атмосфера, от изобразителните похвати, от умелото
пресъздаване на душевността на персонажите. Ни най-малко не
бе отегчен. Накрая дори си каза, че не би било зле да гледа и
други филми на този режисьор.
Излезе от киното, тръгна по вече познатата му търговската
улица и се отби в същото кафене, където беше предната вечер.
Собственикът го позна. Хошино седна на същата маса и поръча
кафе. Отново се оказа единственият посетител. По
стереоуредбата звучаха струнни инструменти.
— Първи концерт за виолончело на Хайдн. Солистът е Пиер
Фурние — поясни собственикът, когато му донесе кафето.
— Звучи много естествено — отбеляза Хошино.
— Напълно сте прав — каза собственикът. — Пиер Фурние е
един от най-любимите ми музиканти. Изпълнението му е като
хубаво вино с букет от аромати, сгрява кръвта, окуражава и
нежно радва сърцето. За мен той винаги е Маестро Фурние. Не
го познавам лично, разбира се, но го имам за Учителя Фурние.
Хошино се заслуша в плавната благородна мелодия на
виолончелото на Фурние и мислено се върна в детството си. Той
всеки ден ходеше за риба на реката, която течеше недалеч от
дома им. Нямах никакви грижи, спомни си той, а просто си
живеех живота. Всичко се нареждаше от само себе си. Жив бях
и бях нещо. Да, така си беше. Но после всичко се промени и аз
се превърнах в нищо. Странно… Нали човек се ражда, за да
живее? А колкото по-дълго живеех, толкова повече губех онова,
което е в мен. Ако продължава така, накрая ще се окажа
абсолютно празен и ненужен. Не бива, не е правилно. Трябва да
сменя посоката, да тръгна по друг път.
— Извинете… — повика Хошино собственика, който беше
седнал на касата.
— Да, кажете.
— Ако имате малко време, ще дойдете ли да си поговорим?
Искам да ми разкажете нещо повече за Хайдн.
Собственикът с радост прие предложението и реши да
изнесе на младежа кратка лекция за Хайдн и неговата музика.
Иначе беше необщителен човек, но отвореше ли се дума за
класическа музика, ставаше красноречив като Цицерон. Каза, че
Хайдн бил придворен музикант, сменил няколко покровители
през дългия си живот и съчинил много произведения по поръчка.
Бил практичен човек, приветлив, скромен и великодушен и
същевременно сложна личност, обгърната от тих сумрак.
— В известен смисъл Хайдн е загадъчна фигура. Никой
всъщност не знае какви силни чувства е таил в душата си. Но е
живял във феодална епоха и е бил принуден да прикрива умело
своето „аз“ под маската на духовитостта, веселието и
доволството. Иначе са щели да го смачкат. Много хора,
сравнявайки го с Бах и Моцарт, го считат за повърхностен —
както в музикално отношение, така и заради начина му на живот.
Хайдн несъмнено е бил новатор, но не до краен предел. Ако се
слуша внимателно, в музиката му може да се долови скрит
копнеж по модерното, който като далечно ехо, носещо духа на
противоречието, пулсира тихо в нея. Ето, чувате ли? Звучи
много спокойно, но се усеща настойчивост, устременост и
младежко любопитство.
— Като във филмите на Франсоа Трюфо.
— Точно така! — радостно възкликна мъжът и потупа Хошино
по рамото. — Много точно попадение. И във филмите на Трюфо
го има същия дух на настойчивост, устременост и младежко
любопитство.
Когато концертът на Хайдн свърши, Хошино помоли
собственика да пусне пак триото „Ерцхерцог“ в изпълнение на
Рубинщайн, Хейфец и Фойерман. Докато слушаше, отново
потъна в размисъл.
Да става каквото ще, реши той най-сетне. Ще следвам
Наката-сан докрай. А работата да върви по дяволите!
 Глава 35
В седем сутринта телефонът звъни. Аз все още спя
непробудно. Сънувам, че съм в дълбока пещера, навел съм се и
търся нещо в мрака с фенерче в ръка. Изведнъж от далечния
вход на пещерата се чува слаб глас, който извиква нечие име.
Моето! Обаждам се, но гласът отсреща продължава да ме вика.
Неохотно се изправям и се запътвам към входа. Още малко, и
ще го намеря, мисля си, но в същото време изпитвам
облекчение, задето не го намирам. И в този момент се
събуждам. Оглеждам се, съединявайки разпръснатите парчета
от съзнанието си. Звъни телефон, телефонът на входа на
библиотеката. През завесите прониква ярка слънчева светлина.
Саеки-сан вече не е до мен. Сам съм в леглото.
Измъквам се по тениска и гащета и се повличам към
телефона. Отнема ми време да се добера дотам, но той
продължава да звъни.
— Ало.
— Спеше ли? — чува се гласът на Ошима.
— Да.
— Извинявай, че те събудих толкова рано в почивен ден, но
изникна един проблем.
— Проблем ли?
— По-късно ще говорим. Ще ти кажа само, че за известно
време трябва да изчезнеш от библиотеката. Сега идвам при теб,
така че си събери бързо багажа. Когато дойда, просто излез и
ела да се качиш в колата. Разбра ли?
— Да.
Връщам се в стаята си и си стягам багажа. Не е необходимо
да бързам, тъй като за пет минути съм готов. Събирам
съхнещото в банята пране, натъпквам в раницата си тоалетните
принадлежности, книгите и дневника си. Обличам се и оправям
леглото — опъвам чаршафите, оправям възглавницата,
застилам одеялото. Премахвам всички следи. Сядам на стола и
се замислям за Саеки-сан, която бе тук само преди няколко
часа.
Имам време да закуся набързо корнфлейкс с мляко. После
изплаквам купичката и лъжицата и ги прибирам на мястото им.
Измивам си зъбите и лицето. Оглеждам се в огледалото и чувам,
че миатата на Ошима влиза в паркинга.
Колата е със спуснат гюрук, при все че времето е чудесно.
Нарамвам раницата си, отивам и се качвам на мястото до
шофьора. Както и предишния път, Ошима връзва раницата ми
за мрежата за багаж зад седалката. Той е със слънчеви очила
„Армани“, раирана ленена риза, бяла тениска, бели джинси и
тъмносини маратонки „Конверс“. Обикновено облекло за
почивен ден.
Ошима ми подава тъмносиня шапка с емблема „North Face“.
— Нали каза, че си изгубил някъде шапката си? Сложи си
тази. Така лицето ти почти няма да се вижда.
Благодаря му и я нахлупвам.
Ошима ме поглежда и кимва одобрително.
— Имаш слънчеви очила, нали?
Кимвам, изваждам от джоба си небесносините „Рево“ и си ги
слагам.
— Много си готин. Но обърни шапката с козирката назад.
Постъпвам както ми казва.
Ошима пак кимва.
— Чудесно. Приличаш на рапър от добро семейство. Той
превключва на първа скорост, натиска плавно педала на газта и
отпуска амбреажа.
— Къде отиваме? — питам.
— На същото място.
— В планините, в Кочи?
Ошима кимва:
— Да. Предстои ни дълъг път.
Той включва стереокасетофона на колата и зазвучава
позната приятна оркестрова мелодия на Моцарт. Може би
серенада „Постхорн“?
— Скучно ли ти беше там?
— Не, хареса ми. Тихо е, мога да чета на воля.
 — Много добре — казва Ошима.
— Какво се е случило?
Ошима поглежда мрачно в огледалото за обратно виждане,
после мен и отново напред.
— Първо, от полицията пак ме търсиха. Снощи се обадиха у
дома. Изглежда, сериозно са се заели да те издирят. Бяха доста
настойчиви, не като предния път.
— Но аз имам алиби, не е ли така?
— Да, имаш. При това желязно. В деня на убийството си бил
в Шикоку. Те не се съмняват в това. Но допускат, че може да си
се сговорил с някого.
— Да съм се сговорил ли?
— Според тях може да си имал съучастник.
Съучастник? Поклащам глава.
— Как им е хрумнало такова нещо?
— Полицаите по принцип не са словоохотливи. Обичат да
разпитват, но не и да отговарят на въпроси. Затова цялата вечер
прекарах в интернет да търся информация по случая. Знаеш ли,
че вече има няколко уебсайта за убийството на баща ти? Станал
си доста известен. Скитащият принц, който държи ключа към
загадката.
Вдигам недоумяващ рамене. Какъв скитащ принц?
— В това море от информация е трудно да се определи
докъде се простират фактите и откъде започват догадките. Но
онова, което узнах, би могло да се обобщи така: полицията сега
издирва човек на около седемдесет години. В нощта на
убийството той отишъл в една полицейска будка на търговската
улица в Ногата и заявил, че преди малко е убил човек в този
квартал. Бил го намушкал с нож. Обаче набърборил какви ли не
безсмислици, та младият дежурен полицай го взел за малоумен
и го пратил да си върви по живо по здраво с убеждението, че не
е възможно старецът да е убил. Когато обаче се разчуло за
убийството, полицаят си спомнил признанията му и разбрал, че
е сгафил. Не си бил записал нито името, нито адреса му.
Веднага съобразил, че ако шефовете му узнаят за това, зле ще
си изпати. Решил никому нищо да не казва. Но не знам как
цялата работа излязла наяве. Полицаят, разбира се, бил
наказан. Клетият човек, тази грешка сега ще му се лепне за цял
живот. — Ошима даде газ, за да изпревари една бяла тойота
терсел, и бързо се върна в своето платно. — Полицаите
направили всичко възможно да установят самоличността на
стареца. Не знаят що за човек е, но май се изяснило, че не е
съвсем с ума си. Всъщност нищо сериозно, просто бил малко
чалнат. Живеел сам, с помощи от социални грижи и от роднини.
Но като го потърсили, установили, че е изчезнал от жилището
си. Открили следите му и смятат, че пътува на автостоп към
Шикоку. Един шофьор на междуградски автобус казал, че в Кобе
в автобуса му се качил подобен старец, който говорел странни
неща. Бил с някакъв младеж на около двайсет и пет години.
Двамата слезли на гара Токушима. Полицаите разбрали в кой
хотел са отседнали. По думите на една камериерка двамата
тръгнали с влак за Такамацу. И тук пътищата ви се срещат. И ти,
и този старец сте напуснали Накано и сте дошли в Такамацу.
Това не изглежда случайно съвпадение и полицаите,
естествено, надушват нещо — допускат, че двамата сте
планирали цялата работа. Със случая се е заело Главно
полицейско управление. Претърсват целия град. Не можем
повече да те крием в библиотеката, затова реших, че най-добре
ще е да те закарам в планината.
— Възрастен мъж от Накано, който не е съвсем с ума си ли?
— Да, това говори ли ти нещо?
— Не, абсолютно нищо — поклащам глава.
— Съдейки по адреса, живее недалеч от твоя дом. На
петнайсетина минути път пеша.
— В Накано живеят толкова много хора. Аз дори съседите си
не познавам.
— Има и още нещо — продължава Ошима и ме поглежда
бегло. — Твърди се, че той е разпръснал скумрии и сардини по
търговската улица в Ногата. Във всеки случай ден по-рано е
предупредил полицая, че от небето ще падне много риба.
— Удивително — казвам.
— Нали? А същата вечер на крайпътен участък по
магистрала Томей във Фуджигава валели пиявици. Спомняш ли
си?
 — Да, спомням си.
— Разбира се, и това не е убягнало от вниманието на
полицаите. Предполагат, че има някаква връзка между тези
случаи и мистериозното старче, което търсят. Придвижването му
съвпада напълно с всичко.
Мелодията на Моцарт свършва и започва друга.
Хванал с две ръце кормилото, Ошима няколко пъти поклаща
глава.
— Наистина необичайно развитие на събитията. От самото
начало изглежда странно и впоследствие става още по-странно.
Невъзможно е да се предскаже какво предстои. Но едно е ясно.
Всичко се съсредоточава тъкмо тук. Пътят на стареца и твоят
път ще се пресекат.
Затварям очи и се заслушвам в шума на двигателя.
— Ошима-сан, може би трябва да отида в някой друг град?
Не искам да ви създавам повече главоболия нито на вас, нито
на Саеки-сан.
— Но къде ще отидеш?
— Не знам. Закарайте ме на гарата, а там ще помисля
накъде да хвана. Всъщност е все едно.
Ошима въздъхва.
— Не мисля, че идеята ти е добра. На гарата е пълно с
ченгета и всички търсят високо петнайсетгодишно момче с
раница и сума фикс-идеи в главата.
— Защо тогава не ме закарате на някоя по-далечна гара,
където няма патрулиращи полицаи?
— Все същото е. И там ще те намерят.
Мълча.
— Виж какво, няма заповед за задържането ти и не са те
обявили за общонационално издирване, нали?
Кимвам.
— А щом е така, значи все още си свободен човек. И на мен
не ми е нужно ничие разрешение да те закарам където поискам.
Не нарушавам закона. Дори не знам истинското ти име, Кафка.
Така че не се безпокой за мен. Аз съм много предпазлив човек.
Няма да ме пипнат така лесно.
— Ошима-сан.
 — Да.
— С никого не съм се наговарял. Ако исках да убия баща си,
нямаше да моля друг да го извърши.
— Знам.
Той спира на един светофар, поглежда в огледалото за
обратно виждане, лапва лимоново драже и предлага на мен.
Вземам си.
— И какво друго?
— Какво имаш предвид? — пита Ошима.
— Казахте първо — на въпроса защо се налага да се скрия в
планината. Щом като има първа причина, трябва да има и втора.
Ошима се вторачва в светофара в очакване да светне
зелено.
— В сравнение с първата втората не е толкова важна.
— Все пак ми се иска да я знам.
— Имам предвид Саеки-сан — казва той. Най-сетне светва
зелено и той дава газ. — Ти спиш с нея, нали?
Не знам какво да отвърна.
— Спокойно, не те виня. Разбирам те. Тя е чудесен човек,
много е привлекателна. И е особена жена — във всяко
отношение. Много по-възрастна е от теб, но какво от това?
Разбирам, тя те привлича. Искаш да спиш с нея, така ли? Добре,
защо не. Тя иска да се люби с теб. Нищо лошо. Не ви се бъркам.
Ако и на двамата ви харесва, чудесно — Ошима премята
дражето в устата си. — Но мисля, че ще е добре да не се
виждате известно време. Кървавото произшествие в Накано
няма нищо общо с това.
— Тогава защо?
— Сега тя е в такова положение…
— В какво?
— Саеки-сан… — подхваща той, търсейки думи. — Тя умира.
Така е. Отдавна имам това чувство.
Вдигам слънчевите си очила и се взирам в него. Той не
отлепя поглед от пътя. Излизаме на магистралата към Кочи.
Този път за моя изненада той не превишава разрешената
скорост. Една тойота супра профучава покрай нас.
 — Като казвате, че умира… — започвам аз. — Имате
предвид, че страда от нелечима болест ли? Рак или левкемия?
Ошима поклаща глава.
— Не знам нищо за здравето й. Може наистина да е болна.
Но ми се струва, че проблемът е по-скоро психически. Нещо
свързано с волята за живот.
— Искате да кажете, че е изгубила воля за живот?
— Да. Не иска да живее повече.
— Смятате, че възнамерява да се самоубие?
— Не, не мисля — отвръща Ошима. — Просто бавно, но
неотклонно върви към смъртта. Или пък смъртта върви към нея.
— Както влак приближава към гара?
— Нещо подобно — отвръща Ошима и стисва устни. — И
тогава се появи ти, Кафка. Свеж като краставица, загадъчен
като истинския Кафка. Привлечени сте един от друг и ако си
послужа с класическия израз, между вас започва връзка.
— И после?
За миг Ошима вдига ръце от кормилото.
— Това е.
Свивам рамене:
— Май си мислите, че аз съм този влак.
След дълго мълчание Ошима казва:
— Да, така мисля.
— Тоест аз я водя към смъртта?
— Но аз не те виня. Всъщност така дори е най-добре.
— Защо?
Той не отвръща. Мълчанието му сякаш ми говори: „Трябва
сам да си отговориш на този въпрос.“ А може би ми казва: „Какво
да говорим? Всичко е повече от ясно.“
Облягам се на седалката, затварям очи и се отпускам.
— Ошима-сан.
— Какво?
— Вече не знам какво да правя. В каква посока да поема. Кое
е правилно, кое погрешно. Напред ли да продължа, или да
направя завой. Напълно съм объркан.
Ошима все така мълчи. Оставя без отговор моите съмнения.
— Помогнете ми. Какво да правя?
 — Нищо не прави — отвръща простичко той.
— Нищо ли?
Той кимва.
— Затова те откарвам в планината.
— Но какво да правя там?
— Просто слушай песента на вятъра — казва. — Аз винаги
правя така.
Замислям се над думите му.
Ошима докосва нежно ръката ми.
— Не си виновен за нищо. Аз също. Не е виновно и
пророчество, нито проклятието, нито ДНК, нито някакъв абсурд.
Не са виновни структурализмът и Третата индустриална
революция. Всички ще умрем и ще изчезнем, защото така е
устроен светът… на принципа на разрушението и загубата.
Нашият живот е само отражение на този основен принцип. Ето,
духа вятър. Той може да е силен и яростен, същински ураган,
или пък приятен нежен бриз. Но какъвто и да е, в края на
краищата всеки вятър стихва и изчезва. Той няма форма. Просто
е движение на въздушните потоци. Вслушвай се внимателно и
ще разбереш тази метафора.
Улавям ръката му. Тя е мека и топла, с гладка кожа,
безполова, нежна, изящна ръка.
— Значи според вас е по-добре известно време да не се
виждам със Саеки-сан?
— Да, Кафка. За момента така ще е най-добре. Трябва да я
оставим сама със себе си. Тя е умна и силна. Много дълго е
страдала от самотата, тежат й мъчителни спомени. Нека сама
да реши всичко.
— Излиза, че аз съм просто дете, което само пречи.
— Не това имам предвид — меко казва Ошима. — Съвсем
друго. Ти направи каквото трябваше и то беше важно за теб и за
нея. Всичко останало е в нейни ръце. Може да ти прозвучи
грубо, но в момента нищо не можеш да сториш за нея. Иди в
планината и се заеми със себе си. Сега му е времето.
— Да се заема със себе си?
— Просто дръж ушите си отворени, Кафка — отвръща
Ошима. — Представи си, че си мида, и се вслушвай в себе си.
 Глава 36
Когато се върна в хотела, Хошино отново намери Наката
дълбоко заспал. Не се изненада ни най-малко. Пакетът с хляба
и кутията с портокалов сок, които бе оставил до възглавницата
му, бяха недокоснати. Старецът лежеше в същата поза и
вероятно не се беше събуждал нито веднъж. Хошино преброи
часовете, прекарани от Наката в сън. Беше легнал вчера
следобед в два, следователно спеше вече цели трийсет часа.
„Какъв ли ден е днес?“, запита се младежът. Напълно бе изгубил
представа за времето. Извади от чантата си бележник с
календарче и провери. Я да видим сега, каза си. Когато
пристигнахме в Токушима с автобуса от Кобе, беше събота.
Наката прекара в сън до понеделник. В понеделник заминахме
от Токушима за Такамацу. В четвъртък беше данданията с
камъка и гръмотевичната буря и следобед Наката си легна и спа
цялата нощ… Значи днес е петък. Като че ли старецът е дошъл
в Шикоку, за да се наспи до насита.
Както и предишната вечер, Хошино се изкъпа, погледа
телевизия и си легна. Наката спеше дълбоко и сладко.
Дишането му бе равномерно. Всичко е наред, помисли си
Хошино. Нека да спи колкото иска. Няма причини за
безпокойство. В десет и половина и той заспа.
В пет сутринта мобифонът в чантата му иззвъня и го събуди
рязко. Наката спеше безметежно.
Хошино отвори очи и протегна ръка към телефона.
— Ало.
— Хошино-сан — прозвуча мъжки глас.
— Полковник Сандърс?
— Същият. Как я караш бе, младеж?
— Горе-долу — отвърна Хошино. — Откъде разбра номера
ми? Не съм ти го давал. Освен това си бях изключил телефона,
за да не ме тормозят ония досадници от работата. Как успя да
ме намериш? Имам чувството, че ме следиш от разстояние.
 — Казах ти вече, приятелю, не съм нито бог, нито Буда, нито
човешко същество, а нещо особено — абстрактно понятие. Да
позвъня на телефона ти за мен е нищо работа. Дреболия. Няма
значение дали е включен, или не. Не се чуди чак толкова. Можех
да дойда при теб и да почакам, докато се събудиш, но си
помислих, че ако го направя, ще те шокирам.
— Да, щях да се шокирам.
— Затова се обадих по телефона като възпитан човек.
— Радвам се — рече Хошино. — Но какво ще правим с
камъка? Двамата с Наката успяхме да го преобърнем и някакъв
вход уж се отвори. Навън бушуваше страшна буря, а камъкът бе
станал много тежък. А, да… още не съм ти казал за Наката.
Двамата пътуваме заедно…
— Знам всичко за Наката-сан — прекъсна го полковник
Сандърс. — Обясненията ти са излишни.
— Познаваш ли го? — учуди се Хошино. — Е, добре… Както
и да е, след това Наката си легна и сякаш изпадна в зимен сън.
А камъкът е още тук. Дали да не го върнем в храма? Задигнахме
го без разрешение. Много ме е страх от проклятие.
— Ти май не чуваш какво ти се говори? Колко пъти да ти
повтарям, че не съществува проклятие? — възмути се
полковник Сандърс. — Нека засега камъкът да е при теб.
Отворили сте входа, значи ще трябва пак да го затворите. И
после ще върнете камъка на мястото му. Но моментът за това
още не е настъпил. Разбра ли? А?
— Да, разбрах — отвърна Хошино. — Трябва да затворим
отвореното и да върнем взетото. Всичко е ясно. Знаеш ли,
решил съм повече да не си блъскам главата с тези неща. Ще
правя каквото кажеш, колкото и налудничаво да звучи. Вчера
вечерта преживях един вид откровение. Да приемаш
нелепостите на сериозно означава да си пилееш времето.
— Много мъдро заключение. Ненапразно се казва: по-добре
да не мислиш, отколкото да мислиш за глупости.
— Добре казано.
— И смислено.
— Може да се каже и така: „Слуга на двама господари яде
двойно повече шамари.“
 — Тоест?
— Поговорка. В момента ми хрумна.
— Какъв смисъл влагаш в нея?
— Всъщност никакъв. Просто така ми дойде.
— Не е нужно да се дрънкат врели-некипели. Не мога да ги
търпя. Изваждат ме извън релси.
— Добре, извинявай — рече Хошино. — Но защо ми се
обаждаш толкова рано? Сигурно има някаква причина.
— Има. Напълно ми излезе от ума — каза полковник
Сандърс. — Ето какво, трябва веднага да напуснете хотела.
Няма никакво време, дори за закуска. Събуди Наката-сан,
вземете камъка и излезте. Хванете такси, но не го поръчвайте от
хотела. Идете на главната улица и махнете на някое да спре.
Кажете на шофьора следния адрес. Имаш ли под ръка нещо за
писане?
— Да, един момент — отвърна Хошино и бръкна в чантата си
за химикалката и бележника. — Готово, взех метла и лопатка.
— Стига глупави шеги! — извика полковник Сандърс в
слушалката. — Говоря съвсем сериозно. Няма нито минута за
губене.
— Добре-добре. Взех бележник и химикалка. Кажи сега.
Полковник Сандърс издекламира адреса и Хошино си го
записа, повтаряйки го за по-сигурно:
— Апартамент триста и осем, „Такамацу парк хайдс“
шестнайсет петнайсет, трети. Това ли е?
— Да — потвърди полковникът. — Ще намериш ключа при
входната врата, под една черна поставка за чадъри. Отключи
вратата и влизайте. Можете да останете колкото искате. Има
всичко необходимо за живеене, така че известно време няма да
ви се налага да излизате.
— Това твоето жилище ли е?
— Аха. Всъщност не, наел съм го. Така че се чувствайте като
у дома си. Приготвил съм го специално за вас.
— Полковник.
— Да.
— Каза ми, че не си бог, нито Буда, нито човешко същество,
нали така?
 — Да.
— Вероятно не си от този свят.
— Правилно.
— Тогава как би могъл да наемеш апартамент? Ти не си
човек, следователно не притежаваш необходимите документи —
справка за дохода, регистрация в общината, служебен печат и
прочее. А без всичко това никой няма да ти даде под наем
жилище. Или си направил магия, а? Превърнал си някое листо в
служебен документ и сега заблуждаваш всички? Стига шашми.
Вече не искам да се забърквам в такива работи.
— Ти просто не разбираш, това е — рече полковник Сандърс
и цъкна с език. — Голям тъпанар си. В главата ти сигурно има
желе вместо мозък. Пълен глупак. Какво листо бе? За какъв ме
вземаш, за някакъв язовец ли27? Аз съм абстрактно понятие,
ясно ли ти е? По-ня-ти-е! Между понятие и язовец има разлика,
нали? Какви глупости плещиш… Наистина ли смяташ, че съм
отишъл в някоя агенция за недвижими имоти, попълнил съм
всички формуляри и съм се пазарил да намалят наема? Абсурд!
Имам секретарка, която се занимава с тези неща. Тя изготвя
всички необходими документи. Как иначе?
— Аа… значи имаш секретарка!
— Разбира се. Ами помисли малко. Аз съм зает човек, какво
странно виждаш да си взема секретарка?
— Добре-добре. Не се ядосвай. Пошегувах се. Но я кажи
защо трябва да се омитаме толкова бързо? Не може ли поне да
хапнем преди това? Умирам от глад, а Наката-сан спи като пън.
И с топ няма да мога да го събудя.
— Слушай. Шегата настрана. Полицията ви издирва под
дърво и камък. Първата им работа тази сутрин ще е да
претърсят всички хотели в града. Вече имат описание и на
двама ви. Въпрос на време е да се доберат до вас. Двамата
биете на очи, нека не се заблуждаваме. Така че няма нито миг
за губене.
— Полицията ли? — възкликна Хошино. — Чакай малко! Не
съм сторил нищо нередно. Да, откраднах няколко мотоциклета,
когато бях в гимназията, просто да покарам на воля. Нямах
никакво намерение да ги продам или нещо подобно. Винаги ги
връщах там, откъдето ги бях взел. Оттогава с нищо незаконно не
съм се занимавал. Задигането на камъка от храма беше най-
лошата ми постъпка. Ти самият каза…
— Камъкът няма нищо общо в случая — кресна полковник
Сандърс. — Понякога си голям кретен! Забрави за камъка.
Полицаите не знаят нищо за него и не той ги интересува. Не са
станали в ранни зори да претърсват града заради някакъв си
камък. Става въпрос за нещо много по-сериозно.
— Какво имаш предвид?
— Полицията издирва Наката-сан.
— Нищо не разбирам. Наката-сан? Той е последният човек,
за когото бих допуснал, че може да извърши престъпление. А
какво е престъплението? И как изобщо се е забъркал?
— Няма време за обяснения по телефона. Ти отговаряш за
него. Трябва да го махнеш оттам. Всичко се стоварва на твоите
плещи. Ясно ли е?
— Нищо не разбирам — повтори Хошино и сви рамене. —
Просто не виждам никакъв смисъл. Няма ли да ме задържат
като съучастник?
— Не, но съм сигурен, че ще те повикат на разпит. Не мисли
сега за това. Няма никакво време. Просто прави каквото ти
казвам.
— Чакай малко, трябва да изясним нещо за мен. Аз мразя
ченгетата. Тези типове са по-лоши и от якудза, и от военните.
Ужасни са. Вървят наперено по улиците и най-много обичат да
тормозят слабите. Имал съм много спречквания с ченгетата в
гимназията и после, когато станах шофьор. Затова не искам да
се разправям с полицаи. С тях не може да се излезе на глава.
Създават ти куп проблеми и няма отърване. Разбираш ли? Как
се забърках в тази каша? Изобщо…
Връзката прекъсна.
— По дяволите — изруга Хошино, въздъхна дълбоко и след
като напъха мобифона в чантата си, се помъчи да събуди
Наката. — Ей, Наката-сан. Дядо. Пожар! Потоп! Земетресение!
Революция! Годзила идва! Ставай!
След малко Наката се размърда.
 — Приключих с рендосването. Треските отидоха за подпалки.
Не, котките не се къпят в банята. Наката се къпе там —
бърбореше той, сякаш бе в друго време, в друг свят.
Хошино разтърси рамото му, ощипа го по носа, дръпна му
ухото и най-накрая го върна в настоящето.
— Вие ли сте, Хошино-сан? — попита той.
— Да, аз съм — отвърна младежът. — Извинявай, че те
събуждам.
— Нищо-нищо. Наката трябва вече да става. Не се
безпокойте. Наката запали огън от треските и се събуди.
— Тъкмо навреме. Нещо лошо ни се е случило и трябва
веднага да се махнем оттук.
— Сигурно заради Джони Уокър?
— Не знам подробности. От сигурен източник научих, че
трябва да се изпаряваме. Ченгетата са по петите ни.
— Такава ли била работата?
— Да. Но какво се е случило между теб и този Джони Уокър?
— Наката не ви ли каза вече?
— Не, не си.
— На Наката му се струва, че ви каза.
— Не, никога не си ми разправял за най-важното.
— Ами така се случи, че Наката уби Джони Уокър.
— Майтапиш се!
— Не, Наката говори сериозно.
— Да му се не види! — измърмори младежът.
Хошино хвърли вещите си в чантата и обви камъка в
кърпата. Забеляза, че той е възвърнал първоначалното си тегло.
Не че беше лек, но се носеше. Наката също си събра багажа и
го напъха в брезентовата си чанта. Хошино отиде на рецепцията
и обясни, че им се налага спешно да си заминат. Тъй като беше
предплатил, бързо уредиха всичко. След дългия сън нозете на
Наката бяха като подкосени и той с мъка се затътри към изхода.
— Колко време спа Наката? — попита.
— Чакай да помисля — рече Хошино и взе да пресмята. —
Около четирийсет часа.
— Наката добре си поспа.
 — Сигурно. Нямаше да спиш толкова дълго, ако сънят не ти
се отразяваше добре. Гладен ли си?
— Да. Много.
— Можеш ли да потърпиш? Трябва да се вдигнем оттук
колкото се може по-скоро. После ще хапнем.
— Добре. Наката ще потърпи.
Подкрепяйки стареца, Хошино го изведе на улицата и спря
такси. Като чу адреса, шофьорът кимна и подкара колата. Поеха
по шосе, извеждащо извън града, и скоро навлязоха в едно
предградие. Озоваха се в престижен и тих квартал, напълно
различен от шумния район край гарата, където беше хотелът им.
Бяха пътували около двайсет и пет минути.
Спряха пред хубав пететажен жилищен блок. На голямата
табела пишеше: „Такамацу парк хайдс“, но сградата се издигаше
на равно място и наблизо не се виждаше никакъв парк. Качиха
се с асансьора на третия етаж. Хошино откри ключа, който
действително се оказа под стойката за чадъри. Апартаментът
беше с две спални, дневна и трапезария. Банята и тоалетната
бяха заедно. Всичко беше ново и чисто, а мебелите — без
драскотини и петна. В дневната имаше голям телевизор, малка
стереоуредба, диван и две кресла, а всяка спалня бе със
застлано със спално бельо легло. В кухнята имаше всичко
необходимо за готвене, на полиците бяха наредени чинии, чаши
и купи. По стените висяха изискани гравюри. Апартаментът
беше като мостра — специално подготвен от строителен
предприемач за показване на клиенти.
— Никак не е зле — отбеляза Хошино. — Не е особено
стилно, но поне е чисто.
— Много е хубаво — добави Наката.
Големият светлосив хладилник беше натъпкан с продукти.
Мърморейки си нещо под носа, Наката дълго проверява всичко
налично и накрая извади няколко яйца, зелена чушка и масло.
Изплакна чушката, наряза я на ситно и леко я запържи в
маслото. След това счупи яйцата в купичка и ги разби с две
дървени пръчици. Извади тиган и сръчно извъртя два омлета с
чушка. Препече няколко филии и ги занесе заедно с омлетите на
масата в трапезарията. После направи чай.
 — Ти си бил готвач! — възхити се Хошино. — Браво!
— Наката отдавна живее сам, свикнал е.
— Абе и аз живея сам, но съм скаран с готвенето. Не ми е
приятно, и толкова.
— Наката има много свободно време. Какво друго да прави?
Двамата ометоха омлетите и препечените филии, но не се
наядоха. Наката се върна в кухнята, запържи малко бекон със
спанак и опече още по две филии за всеки. Едва тогава гладът
им се укроти. Седнаха на дивана и изпиха по още една чаша
чай.
— Значи — заговори Хошино — си убил някого, а?
— Да — отвърна Наката и разказа подробно как е намушкал
с нож Джони Уокър.
— Ама че работа — рече младежът, след като Наката
свърши. — Каква странна история. Обаче полицията изобщо
няма да ти повярва, дори всичко това да е истина. Аз ти вярвам,
но ако ми го беше разказал миналата седмица, щях да те
разкарам.
— Наката сам не разбира как стана всичко.
— Във всеки случай не е шега работа да убиеш човек.
Полицаите здравата са се засилили да те открият. Чак до
Шикоку са те проследили.
— Наката съжалява, че и вас забърка в това.
— Не възнамеряваш ли да се предадеш?
— Не — отсече старецът с нетипична за него категоричност.
— Наката вече пробва да се предаде, но сега не иска. Има други
важни неща, които трябва да свърши. Иначе напразно е бил
пътя до Шикоку.
— Трябва да затвориш онзи вход.
— Точно така. Онова, което е отворено, трябва да се затвори.
И тогава Наката пак ще стане нормален. Но най-напред трябва
да се погрижи за нещо друго.
— Полковник Сандърс ни помага — рече Хошино. — Той ми
каза къде се намира камъкът, скри ни тук. Защо ли прави всичко
това? Дали няма някаква връзка между него и Джони Уокър?
Но колкото повече Хошино си напрягаше мозъка, за да го
разгадае, толкова повече се объркваше. Безполезно е да се
търси смисъл там, където поначало го няма, реши той.
— По-добре да не мислиш, отколкото да мислиш за глупости
— заключи той гласно и скръсти ръце.
— Хошино-сан — обади се Наката.
— Какво?
— Мирише на море.
Хошино отиде до прозореца, отвори го, излезе на тясната
тераса и вдиша с пълна гръд. Не усети никакъв мирис. В
далечината се виждаше борова гора, над която плуваха бели
летни облаци.
— Няма такова нещо — каза той.
Наката отиде при него и взе да души. Носът му помръдваше
като на катеричка.
— Мирише. Морето е някъде там — посочи той към
боровете.
— Имаш чувствителен нос — отбеляза Хошино. — Аз
страдам от хроничен синузит, носът ми е вечно запушен.
— Да отидем до морето, Хошино-сан.
Младежът се замисли и реши, че кратка разходка до брега не
би могла да им навреди с нищо.
— Добре, да вървим.
— Наката преди това трябва да отиде до тоалетната.
— Иди, не бързаме за никъде.
Докато Наката го нямаше, Хошино направи оглед на
апартамента и се убеди, че полковникът беше казал истината.
Тук действително имаше всичко необходимо. Например в банята
откри крем за бръснене, нови четки за зъби, клечки за уши,
лейкопласт, ножички за нокти. Много мило от негова страна,
помисли си Хошино, макар че според мен секретарката се е
погрижила за всичко. Нищо не са забравили.
Той отвори дрешника и намери чисто бельо и дрехи. За
жалост нямаше хавайски ризи, а само няколко обикновени
карирани ризи и поло — съвсем нови, „Томи Хилфигър“.
— Аз пък си помислих, че полковник Сандърс е досетлив —
оплака се Хошино на себе си. — Трябваше да забележи, че нося
хавайски ризи. Поне една да беше купил.
 Ризата на гърба му бе подгизнала от пот и вонеше. Съблече
я и си сложи поло. Беше му точно по мярка.
Двамата потеглиха към морския бряг. Минаха през боровата
гора и вълнолома и се намериха на пясъчен плаж. Пред тях се
откри спокойната морска шир. Седнаха един до друг на пясъка и
дълго мълчаха и гледаха как вълните се надигат като чаршаф и
с лек шум се разбиват о брега. В далечината се виждаха няколко
островчета. Никой от двамата не бе ходил често на море и сега
не можеха да му се нагледат.
— Хошино-сан — наруши пръв мълчанието Наката.
— Какво?
— Защо душата ти се отпуска, като гледаш морето?
— Да. Действа успокояващо.
— Защо ли е така?
— Може би защото е толкова голямо и по него няма нищо —
каза Хошино и посочи с ръка към хоризонта. — Нямаше да се
чувстваш толкова спокоен, ако ей там имаше магазин от
веригата „Seven-Eleven“ или универсален магазин „Сейю“,
пачинко бар или заложна къща „Йошикава“. Хубаво е, когато
наоколо… докъдето ти стига погледът няма нищо.
— Може би е така — рече Наката, след като се замисли за
кратко. — Хошино-сан.
— Какво?
— Наката иска да ви пита нещо. Може ли?
— Казвай.
— Какво има на дъното на морето?
— Друг свят, различни видове риби, миди, водорасли…
Никога ли не си посещавал аквариум?
— Не, никога. В Мацумото, където живя Наката, няма такова
нещо.
— Нищо чудно. Мацумото е планинско градче, там сигурно
има музей на гъбите, но не и аквариум — поясни Хошино. — А
на морското дъно живеят всякакви твари. Почти всички дишат
кислород от водата и не се нуждаят от въздух. Те не са като нас.
Има най-различни същества — красиви, вкусни, а така също и
опасни гадини, от които тръпки да те побият. Трудно е да се
опишат, ако не си ги виждал. Въобще това е друг свят. Колкото
по-дълбоко, толкова е по-тъмно. Има създания, които живеят в
пълен мрак — истински страшилища. Наката-сан, какво ще
кажеш да посетим някой аквариум? Отдавна не съм бил на
такова място. Много е интересно. Сигурен съм, че ще намерим,
нали тук е морски район.
— Да, и Наката иска да посети аквариум.
— Ще ми се да те питам нещо.
— Какво?
— Завчера двамата повдигнахме камъка и отворихме входа,
нали?
— Да, отворихме го. След това Наката заспа дълбоко.
— Искам да знам, след като го отворихме, случи ли се нещо?
Наката кимна.
— Да, случи се.
— А какво по-точно, не знаеш ли?
Наката категорично тръсна глава.
— Не, Наката не знае засега.
— Значи в момента това може би продължава някъде
другаде?
— Да, прав сте, Хошино-сан, продължава. И Наката очаква то
да приключи.
— И когато приключи, всичко ще се нареди благополучно?
Наката отново тръсна рязко глава.
— Наката не знае. Той върши каквото трябва. Но няма
представа какво ще излезе. Наката не е много досетлив и не
може да каже какво ще стане.
— Във всеки случай ще се наложи да почакаме всичко това
да приключи, нали?
— Така е.
— И докато чакаме, ще гледаме да не ни пипнат ченгетата.
Щото има още неща, които трябва да се свършим, нали?
— Правилно, Хошино-сан. Наката не се бои да отиде в
полицията. Готов е да постъпи както каже губернаторът. Но не
сега.
— Знаеш ли какво, ако ченгетата изслушат невероятната ти
история, те просто ще я отхвърлят като безсмислица и ще
съчинят такива показания, каквито са им удобни и на които
всеки би хванал вяра. Например, че си влязъл в дома да
крадеш, чул си, че стопанинът идва, грабнал си кухненски нож и
си го намушкал. Фактите изобщо не ги интересуват. За тях
справедливостта е празна дума. Ще те изкарат престъпник, само
и само да се вдигне процентът на разкриваемост. И окото им
няма да мигне. Ще те тикнат в пандиза или в някоя строго
охранявана лудница и ще си изгниеш там. Нямаш достатъчно
пари, за да си наемеш добър адвокат. Съдът ще назначи
служебно някой калпав защитник, когото изобщо не го е еня за
теб, така че е ясно как ще свърши всичко.
— Наката се бои, че не всичко разбира…
— Просто ти казвам какво представляват ченгетата.
Повярвай ми, добре ги познавам. Не искам да си имам работа с
тях, разбираш ли? Просто не се погаждаме.
— Колко главоболия ви причини Наката.
Хошино въздъхна дълбоко.
— Има една поговорка: „Който е глътнал отрова, от паницата
няма да се задави.“
— Какво ще рече това?
— Ами който е взел отрова, може да изяде и паницата, в
която тя е била.
— Но ако някой изяде паница, ще умре. Ще си изпочупи
зъбите, ще си пореже гърлото.
— Така си е — замисли се Хошино. — Но може все пак да се
наложи да се изяде и паницата.
— Наката не е много умен и не разбира добре. Отровата да,
но паницата е твърда.
— Хм. Имаш право. И аз се обърках. Аз също рядко си
размърдвам мозъка. Исках да кажа, че щом съм стигнал дотук, и
занапред ще бъда с теб и ще ти помагам в бягството. Не вярвам,
че си способен да извършиш нещо лошо, и няма да те изоставя.
Иначе бих извършил предателство.
— Благодаря. Наката не знае как да ви се отблагодари. Но
той има още една молба към вас.
— Кажи.
— Трябва ни кола.
— Може ли да е взета под наем?
 — Как под наем? Наката не разбира. Всяка кола е
подходяща. Голяма или малка, няма значение.
— Дребна работа. Тъкмо по моята специалност. Ей сега
отивам да взема една. Значи заминаваме, а?
— Да. Вероятно заминаваме.
— Знаеш ли, Наката-сан?
— Какво, Хошино-сан?
— С теб никога не е скучно. Случват се най-различни
шантави неща, но мога да те уверя, че с теб никога не ми е
скучно.
— Благодаря. Думите ви успокояват Наката. Но, Хошино-
сан…
— Какво?
— Наката не е сигурен, че разбира какво значи да ти е
скучно.
— На теб никога ли не ти е скучно?
— Не, никога.
— Така си и мислех.
 Глава 37
Пътьом спираме в някакво градче да хапнем. После
купуваме храна и минерална вода от един супермаркет и по
непавирания път през хълмовете стигаме до къщурката. Вътре
всичко си е както го оставих преди една седмица. Отварям
прозореца, за да проветря стаята. После прибирам продуктите.
— Ще поспя, преди да тръгна обратно — казва Ошима,
скрива лицето си с ръце и се прозява. — Снощи спах зле.
Действително трябва да е изтощен — ляга си с дрехите,
завива се с одеяло, обръща се към стената и веднага заспива.
Правя му кафе и го наливам в термос, сетне вземам
алуминиевата кофа и слизам до потока за вода. В гората нищо
не се е променило — мириса на тревите, птичите гласове,
бълбукането на потока, песента на вятъра в короните на
дърветата, сенките на шумолящите листа… Облаците сякаш
плуват над сами главата ми. Изпълва ме приятна нега — целият
този свят ме приема като част от себе си.
Докато Ошима спи, сядам на верандата, пия чай и чета книга
за похода на Наполеон в Русия през 1812 година. Близо 400 000
френски войници загинали в тази необятна страна, участвайки в
огромната безсмислена кампания. Сраженията били
ожесточени, нямало достатъчно лекари, нито лекарства, много
от тежко ранените умирали в страшна агония. Но още повече
войници загинали от студ и глад — не по-малко мъчителна
смърт. Седя на верандата, пия горещ билков чай, слушам
чуруликането на птиците и се опитвам да си представя бойно
поле в Русия и тези мъже, крачещи мъчително през снежната
виелица.
След като прочитам почти една трета от книгата, ме обзема
необяснима тревога и отивам да проверя как е Ошима. Спи
твърде тихо дори за много уморен човек, сякаш го няма тук.
Лежи завит с лекото одеяло и не помръдва. Дишането му е
спокойно. Приближавам се до леглото и забелязвам, че рамото
му се надига и отпуска лекичко. Стоя до него и внезапно си
спомням, че той е жена. Обикновено забравям и го възприемам
като мъж. Разбира се, той точно това иска. Но когато спи, сякаш
си възвръща женската същност.
Връщам се на верандата и продължавам да чета книгата.
Отново се пренасям мислено край Смоленск, на пътя, осеян със
замръзнали трупове.
Ошима спи два часа. Когато се събужда, излиза на верандата
и поглежда колата си. От праха по неасфалтирания път
зелената миата е станала почти бяла. Той се протяга сладко и
сяда до мен.
— Тази година вали малко дъжд — казва и си разтърква
очите, — макар че тъкмо сега му е времето. Ако продължава
така, в Такамацу пак ще има проблем с водата.
— Саеки-сан знае ли къде съм? — решавам се да попитам.
Ошима поклаща глава.
— Не, нищо не й казах. Тя дори не знае, че имам къщичка
тук. Помислих си, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.
Така не се налага да се крие нищо от нея.
Кимвам. Тъкмо това исках да чуя.
— Вече й е предостатъчно — казва Ошима.
— Разправих й за убийството на баща ми. Но не споменах, че
полицията ме търси.
— Тя е много умна. Ще се досети за всичко и без нашите
обяснения. Ако утре подхвърля: „Тамура замина за известно
време. Има някаква работа. Изпраща ви поздрави“, едва ли ще
ме заразпитва. Дори да не й кажа нищо повече, няма да започне
да разпитва.
Кимвам.
— Но ти искаш да я видиш, нали?
Не отговарям. Не знам как да се изразя, макар че отговорът
се подразбира.
— Разбирам, че ти е тежко, обаче, както казах, по-добре да
не се виждате известно време.
— Но може никога повече да не я видя.
— Възможно е — съгласява се Ошима след кратък размисъл.
— На тоя свят всичко е възможно, колкото и банално да звучи.
Ала често нещата не са такива, каквито изглеждат.
 — Какво ли чувства Саеки-сан?
Ошима присвива очи и ме поглежда.
— Какво имаш предвид?
— Ако разбере, че никога повече няма да се видим, дали ще
изпита същото, което изпитвам аз.
Ошима се усмихва.
— Защо питаш мен?
— Защото не знам отговора. Да обичаш някого, да ти е нужен
повече от всичко на света — нищо подобно не ми се беше
случвало. И аз на никого досега не съм бил нужен.
— Струва ми се, че си объркан и не знаеш какво да правиш.
— Така е — кимвам в знак на съгласие.
— Не знаеш дали тя изпитва към теб същите силни и чисти
чувства, каквито ти изпитваш към нея?
Поклащам глава:
— Като се замисля за това, ми става много тежко.
Ошима мълчи, загледан с притворени очи в дърветата.
Птички прехвърчат от клонка на клонка. Той сключва ръце зад
главата си.
— Знам как се чувстваш — казва накрая. — Но трябва сам да
помислиш и да решиш. Никой не може да ти помогне. Това е
любовта, Кафка. Изпитваш прекрасни чувства, но трябва да
извървиш сам пътя си през мрака. Прояви търпение. Кали
тялото и душата си.

В два и половина той е готов за тръгване.

— Ако разпределиш храната, ще ти стигне за една седмица
— казва ми. — Ще гледам да се върна дотогава. Ако съм
възпрепятстван, ще изпратя брат си с провизии. Той живее само
на час път оттук. Казах му, че ще останеш в къщата известно
време. Така че не се безпокой. Разбра ли?
— Да.
— И както вече ти казах, бъди много предпазлив, като
навлизаш в гората. Залуташ ли се, няма да можеш да се
измъкнеш.
— Добре, ще внимавам.
 — Малко преди началото на Втората световна война тук, на
това място, е имало голямо учение на части от императорската
армия. Разигравали са показни сражения — уж воюват със
съветската армия в сибирската тайга. Не съм ли ти разказвал?
— Не.
— Явно съм забравил най-важното — смутено казва Ошима,
потривайки слепоочието си.
— Но тукашната гора едва ли прилича на сибирската тайга —
отбелязвам аз.
— Прав си. Тук всички дървета са широколистни, а там би
трябвало да са иглолистни, но предполагам, че военните не ги е
било грижа за това. За тях най-важното е било учението да се
проведе, войниците да минат в пълно бойно снаряжение през
непроходимата гора. — Той си налива от термоса чашка кафе,
което му бях направил, добавя лъжичка захар и отпива с явно
удоволствие. — Военните се обърнали към прадядо ми с
настояване да проведат учението си в неговата гора. Той си дал
съгласието. Гората бездруго си стояла неизползвана. Така че по
пътя, по който минахме, се появили войници, после навлезли
навътре в гората. Но когато учението свършило и направили
поименна проверка, установили, че двама войници липсват.
Просто били изчезнали с цялото си бойно снаряжение. И
двамата били новобранци. Военните предприели мащабно
издирване, но не ги намерили — Ошима отпива още една глътка
кафе. — Така и не се разбрало дали са се изгубили, или са
избягали. Тукашните гори са много гъсти и не се намира почти
нищо за ядене.
Кимвам.
— Съществува и друг свят, паралелен на нашия, и човек е в
състояние да навлезе в него донякъде и да се върне невредим.
Стига да е предпазлив. Но престъпи ли определена черта, той
изгубва пътеката и вече няма връщане назад. Това е лабиринт.
Знаеш ли откъде се е взела идеята за създаване на лабиринт?
Поклащам глава.
— Смята се, че са го измислили жителите на древна
Месопотамия. Те изтръгвали вътрешностите на животни —
понякога и на хора — и по формата им гадаели бъдещето.
Колкото по-заплетени били, толкова повече им се възхищавали.
Затова ходовете на лабиринтите приличат на черва. Иначе
казано, принципът на лабиринта е вътре в теб и се съотнася с
онзи извън теб.
— Още една метафора — отбелязвам.
— Именно. При това реципрочна метафора. Нещата извън
теб са отражение на онова, което е в теб, и обратно. И когато
навлизаш в лабиринт извън теб, в същото време попадаш в
лабиринта вътре в теб. Доста опасно е.
— Също като Хензел и Гретел в гората.
— Да. Точно като тях. Гората залага капани и каквото и да
правиш, колкото и да внимаваш, ще долетят птици с остър взор
и ще изкълват всичките ти трохички.
— Обещавам да бъда предпазлив — казвам му аз.
Ошима спуска гюрука на миатата и сяда зад волана. Слага си
слънчевите очила и хваща скоростния лост. В гората отеква
познатото бръмчене на двигателя. Ошима приглажда назад
косата си, леко ми махва и потегля. Вятърът скоро отнася
вдигнатия от колата прах.
Връщам се в къщичката, лягам на кревата, на който бе спал
Ошима, и затварям очи. И аз предната нощ не спах добре.
Възглавницата и одеялото още пазят следи от неговото
присъствие. Всъщност не от него, а по-скоро от неговия сън.
Потъвам в тях и спя около половин час. Събуждам се внезапно
от силен шум навън. Сякаш голям клон се е отчупил и е паднал
на земята. Ставам, излизам на верандата и се оглеждам, но не
откривам нищо необичайно. Може би съм чул някой от
тайнствените звуци, които гората издава от време на време. А
може и да съм сънувал. Не мога да разгранича
действителността от съня.
Седя на верандата и чета до залез слънце.

Приготвям си скромна вечеря и я изяждам мълчаливо.

Измивам съдовете, сядам на старото канапе и мисля за Саеки-
сан.
 — Ошима правилно каза, че тя е умна. Има собствен подход
— обажда се момчето, наречено Врана. То седи до мен на
канапето досущ както някога в кабинета на баща ми. — Тя е
много различна от теб.

Тя е много различна от теб. Преживяла е какви ли не

житейски неволи, при това такива, които не може да се нарекат
обикновени. Знае много от онова, за което ти нямаш обяснение,
изпитвала е чувства, каквито ти никога не си имал. Умее да
различава важното от маловажното. Трябвало е да вземе
немалко съдбоносни решения и е видяла какви са последиците.
А при теб е съвсем друго. Ти си дете, което живее в своя
затворен свят и има твърде скромен житейски опит. Толкова
усилия положи да станеш по-силен и успя отчасти. Признавам,
че е така. Но сега се намираш в друг свят, в ситуация, в която
никога преди не си се озовавал. Всичко това е съвсем ново за
теб и не е чудно, че си объркан.

Не е чудно, че си объркан. Едно от нещата, които не

разбираш, е дали жените имат сексуално желание. Теоретично
имат, разбира се. Това дори на теб ти е известно. Но как се
появява то и какво изпитват — нямаш никаква представа. Твоето
сексуално желание е ясно и просто. Но женското и особено това
на Саеки-сан е пълна мистерия. Дали тя изпитва същата
физическа наслада като теб, или нещо съвсем различно?
Колкото повече мислиш, толкова по-омразна ти е мисълта, че
си само на петнайсет години. Обзема те отчаяние. Да беше на
двайсет, поне на осемнайсет в най-лошия случай, само не и на
петнайсет. Може би тогава щеше да разбереш по-добре
значението на нейните думи и постъпки. Да реагираш правилно
на тях. Преживяваш нещо прекрасно, нещо, което може никога
повече да не ти се случи. Но в действителност не си в състояние
да го разбереш в цялото му вълшебство. Нетърпелив си и
нетърпението на свой ред те изпълва с отчаяние.
Какво ли прави тя сега? Понеделник е и библиотеката е
затворена. С какво ли се занимава през почивните дни?
Представяш си я сама в нейния апартамент. Как пере, готви,
чисти, излиза да пазарува. Колкото повече развихряш
въображението си, толкова по-трудно ти е да се спотайваш тук.
Искаш да се превърнеш в дръзка врана и да полетиш, да се
издигнеш в небето над тези планини, да кацнеш пред прозореца
й и да не откъсваш поглед от нея.
Или може би тя отива в библиотеката и решава да се отбие в
твоята стая. Почуква, но няма отговор. Вратата е отключена.
Влиза и вижда, че те няма. Няма ги и вещите ти. Леглото е
оправено. Може би е излязъл за малко, мисли си. Дали да не го
почакам тук? Сяда на бюрото, подпира главата си с ръка и гледа
„Кафка на плажа“. Мисли за миналото, запечатано на тази
картина. Чака те дълго, но ти не се връщаш. Накрая се отказва и
излиза от стаята. Отива на паркинга, качва се в своя голф и
пали двигателя. Не искаш да я оставиш да си тръгне така.
Искаш да я прегърнеш, да разбереш смисъла на всяко
движение на тялото й. Но те няма там. Ти си тук, съвсем сам,
изолиран от всички хора.
Лягаш на леглото и гасиш лампата. Надяваш се тя да се
появи в тази стая. Ако не реалната Саеки-сан, то поне
петнайсетгодишното момиче. Какъвто и облик да приеме —
призрак или видение, — все едно, само да можеш да я видиш,
да се окаже до теб. Главата ти е така преизпълнена с нея, че е
на път да се пръсне на парчета. Но колкото и силно да искаш да
се появи тук, колкото и дълго да я чакаш, тя няма да дойде.
Чува се само слабото шумолене на вятъра вън и от време на
време се обажда някоя нощна птица. Стаяваш дъх и се взираш
в тъмнината. Вслушваш се в песента на вятъра, опитваш се да
различиш някакъв смисъл в нея, да доловиш намек за нещо. Но
те обгръща само мракът в различните му нюанси. Накрая се
примиряваш, затваряш очи и заспиваш.
 Глава 38
Хошино прегледа агенциите за отдаване на коли под наем в
телефонния указател, избра наслуки една и се обади.
— Трябва ми кола за няколко дни — поясни той, — съвсем
обикновена, не много голяма и да не се набива на очи.
— Знаете ли — отговориха му, — нашата фирма работи само
с „Мазда“ и нямаме нито една кола, която се набива на очи. Така
че бъдете спокоен.
— Чудесно.
— Какво ще кажете за една „Фамилия“? Много надежден
автомобил и, уверявам ви, никой няма да й обърне внимание.
— Става. Нека да е „Фамилия“.
Агенцията се намираше близо до гарата и Хошино им каза,
че до час ще мине за колата.
Стигна дотам с такси, показа кредитната си карта и
шофьорската книжка и нае колата за два дена. Бялата мазда
фамилия на паркинга действително не се открояваше с нищо.
Отвърнеше ли поглед от нея, човек не можеше да си спомни как
изглежда. Тя бе образец на изключително безличен автомобил.
Връщайки се с колата, Хошино се отби в една книжарница и
купи карта на град Такамацу и пътна карта на Шикоку. Провери в
малък музикален магазин наблизо дали имат запис на
„Ерцхерцог“ от Бетховен, но тамошните записи на класическа
музика бяха малко на брой. Намери се само един диск с триото,
и то с намалена цена. За съжаление изпълнението не беше на
„Триото за милион долара“, но Хошино плати хилядата йени и
взе диска.
Щом влезе в апартамента, лъхна го приятен аромат. Наката
щъкаше из кухнята. Правеше пържено тофу с ряпа.
— Наката нямаше какво да прави и реши да сготви — поясни
той.
— Отлично — зарадва се Хошино. — Находих се по
ресторантите. Хапва ми се нещо домашно приготвено. Взех под
наем кола. Паркирана е отвън. Днес ли заминаваме?
 — Не, може и утре. Днес Наката трябва още малко да
поговори с камъка.
— Добра идея. Разговорите са хубаво и важно нещо и винаги
са за предпочитане пред мълчанието. Все едно дали приказваш
с хора или с предмети. Аз, когато карам камиона, обичам да си
говоря с двигателя. Ако се заслушаш, ще чуеш какво ли не.
— Наката не умее да разговаря с господин двигателя, но
също смята, че е хубаво да се водят разговори.
— А как върви общуването ти с камъка? Получава ли се?
— Да, като че започваме да се разбираме.
— Това е добре. Питам се… дали камъкът не ни се сърди,
задето го домъкнахме тук?
— Не, ни най-малко. Доколкото разбирам, на него му е все
едно къде се намира.
— Успокои ме — въздъхна с облекчение Хошино. — Все пак,
ако той ни нападне, ще ни се види тесен светът.
Хошино прекара следобеда в слушане на новия компактдиск.
Изпълнението не беше така ефектно и запомнящо се като
онова, което бе чул в кафенето. Бе по-опростено и сдържано, но
като цяло не беше лошо. Хошино се разположи удобно на
канапето и се заслуша. Прекрасната мелодия го завладя,
изкусно преплитащите се звуци пробудиха някакво дълбоко
стаено в душата му чувство.
„Ако бях слушал тази музика преди седмица, каза си той,
нямаше изобщо да я разбера — дори нямаше да се помъча да я
разбера. Но попаднах съвсем случайно в малкото кафене,
потънах в удобното кресло, изпих едно ароматно кафе и се
заслушах в това произведение. Аз слушам Бетховен — направо
да не повярваш.“ Струваше му се невероятно. Истинско
постижение.
Пусна си диска много пъти, сякаш искаше да се убеди, че
действително е придобил усет за такава музика. Освен триото
„Ерцхерцог“ на него диска имаше и запис на триото „Призракът“
от същия композитор. Хошино одобри и него, но „Ерцхерцог“
определено му харесваше повече заради особената си
дълбочина. През това време Наката седеше в един ъгъл и
бърбореше нещо на камъка. От време на време кимваше или се
почесваше по главата. Всеки от двамата се бе вглъбил в
собствения си свят.
— Музиката пречи ли ти? — попита Хошино.
— Не, хубава е. Музиката не пречи на Наката. Тя е като
вятъра.
— Като вятъра, а?
В шест часа Наката се зае да приготви вечерята — печена
сьомга, зеленчукова салата и няколко допълнителни ястия.
Хошино пусна телевизора, за да гледа новините. Очакваше да
съобщят как върви разследването на убийството в Накано. Но
не казаха нито дума за това. Новините бяха други — отвличане
на невръстно дете, обичайните конфликти между израелци и
палестинци, голяма пътна катастрофа в западна Япония,
заловена банда крадци на автомобили, възглавявана от
чужденци, някакъв министър направил глупаво изказване с
дискриминационно съдържание, съкращения в крупна компания
от сферата на информационните технологии. Нищо
оптимистично.
Двамата седнаха на масата и започнаха да се хранят.
— Ммм, няма грешка — доволен рече Хошино. — Ти си
истински готвач.
— Благодаря. Но вие сте първият човек, за когото Наката
готви.
— Нямаш ли приятели или роднини?
— Наката познава много котки, но те ядат друго.
— Така ли? — рече Хошино. — И все пак е много вкусно.
Особено салатата.
— Наката много се радва, че ви харесва. Той е неграмотен и
понякога допуска грешки при готвенето. Затова винаги готви
едно и също от едни и същи продукти. Ако знаеше да чете,
щеше да може да приготвя най-различни ястия.
— И тези си ги бива.
— Хошино-сан — поде Наката със сериозен тон и се изправи.
— Какво?
— Знаете ли колко е тежко, когато човек е неграмотен?
— Убеден съм, че е така — съгласи се Хошино. — Но ето, в
приложението към този диск пише, че Бетховен е бил глух.
Прочут композитор, в младостта си е бил най-добрият пианист в
Европа. Но заболял и взел да оглушава. Почти нищо не чувал.
Ужасна работа! Представяш ли си да си композитор и да не
можеш да чуваш?
— Да, разбирам.
— Глухият композитор е като готвач, изгубил вкуса си. Жаба
без ципести крачета. Шофьор на камион с отнета шофьорска
книжка. Всеки на негово място би се отчаял. Обаче Бетховен не
паднал духом. Не, вероятно му е било криво, но не се предал.
Проблем ли? Какъв проблем? Съчинявал музика повече от
всякога, и при това по-добра, по-проникновена от онази, която
бил написал дотогава. Изключителен човек. Ето например
триото „Ерцхерцог“ — бил е почти глух, когато го е написал,
представяш ли си? Та искам да кажа, че може да ти е тежко,
задето си неграмотен, но да не би да е дошъл краят на света. Не
знаеш да четеш, но има неща, които само ти умееш. Върху тях
трябва да насочиш вниманието си — те са твоите силни страни.
Например това, че можеш да разговаряш с камъка.
— Да, на Наката донякъде му се удава да приказва с камъка.
Той умееше да разговаря с котки.
— Никой друг не го умее, нали? Другите хора могат да
прочетат колкото си искат книги и въпреки това няма да се
научат да разговарят с камъни или с котки.
— В последно време Наката много сънува. В сънищата, кой
знае защо, той умее да чете. Не е чак толкова глупав като наяве.
Радва се, отива в библиотеката и много чете. И си мисли колко е
хубаво да знаеш да четеш. Чете книга след книга, но лампите в
библиотеката изведнъж угасват и става тъмно. Някой ги е
угасил. Нищо не се вижда. Наката не може повече да чете. И
тогава се събужда. Чудесно е да знаеш да четеш, макар и
насън.
— Интересно… — обади се Хошино. — Аз съм грамотен, пък
почти не отгръщам книга. Някак не се получава.
— Хошино-сан.
— Какво?
— Какъв ден сме днес?
— Събота.
 — Значи утре е неделя?
— Ами да.
— Ще потеглим ли утре сутринта?
— Разбира се, но къде искаш да отидеш?
— Наката не знае. Като се качи в колата, ще разбере.
— Ако щеш вярвай, но си помислих, че тъкмо това ще
отвърнеш — каза Хошино.

На следващата сутрин Хошино се събуди в седем и нещо.

Наката вече беше станал и приготвяше закуската. Младежът
отиде в банята, изми си лицето със студена вода и се избръсна
с електрическа самобръсначка. Закусиха варен ориз, супа от
мисо с патладжани, сушена скумрия и туршия. Хошино си изяде
всичко и поиска допълнително ориз.
Докато Наката миеше съдовете, Хошино гледаше новините
по телевизията. Този път казаха няколко думи за убийството в
Накано.
„Изминаха десет дни от разследването на това
престъпление, но полицията все още не е открила следи от
убиеца — четеше монотонно говорителят. На екрана се появи
къща с разкошна порта, пред която беше опънато въже с
табелка «Влизането забравено» и стоеше на пост един полицай.
— Продължава издирването на изчезналия непосредствено
преди убийството петнайсетгодишен син на жертвата.
Местонахождението му засега е неустановено. Търси се и мъж
на около шейсет-седемдесет години, живущ в същия район,
който малко след убийството се е появил в полицейска будка да
съобщи за него. Все още не е ясно дали между двамата
издирвани има връзка. Тъй като в дома на покойния не е открит
безпорядък, полицията смята, че убийството е било по-скоро акт
на лично отмъщение, отколкото следствие от осуетен опит за
кражба. Разпитват се приятели и близки на господин Тамура. В
«Националния музей на модерното изкуство» в Токио в знак на
почит към големите заслуги на господин Тамура…“
— Дядо — извика Хошино.
Наката все още бе в кухнята.
 — Да. Какво има?
— Случайно да познаваш сина на убития в Накано? Бил
петнайсетгодишен?
— Не, Наката не го познава. Познава само Джони Уокър и
неговото куче.
— Аха. Полицията издирва и това момче. То, изглежда, е
единственото дете на убития. Няма майка. Избягало от къщи
непосредствено преди убийството и все още е в неизвестност.
— Така ли?
— Това убийство се оказа костелив орех — рече Хошино. —
Но полицаите са твърде потайни — винаги знаят повече,
отколкото казват. Просто си мълчат. Според полковник Сандърс
те са по петите ти. Известно им е, че си в Такамацу. Както и
това, че с теб е един симпатичен младеж, който прилича на мен.
Но засега не разкриват този факт пред медиите. Страх ги е да
не офейкаме, ако разберем, че знаят за нас. Затова се правят,
че не знаят. Ченгетата са такава пасмина.
В осем и половина те излязоха от апартамента и се качиха в
наетата кола. Наката си взе термоса, пълен с горещ чай,
безформената шапка, с която никога не се разделяше, чадъра и
брезентовата чанта и седна отпред на седалката до шофьора.
На излизане Хошино се канеше да си сложи шапката „Чуничи
Драгънс“, но се погледна в огледалото и застина. Полицаите не
можеше да не знаят, че „младежът“, когото търсят, носи
бейзболна шапка „Драгънс“, зелени слънчеви очила „Рей-Бан“ и
хавайска риза. Едва ли в Такамацу има много такива шапки, а
като се добавят очилата и ризата… Отдалеч си личи, че е той.
Значи затова полковник Сандърс бе приготвил тъмносини блузи
поло, които не будят подозрение. Всичко е предвидил, помисли
си Хошино, и остави слънчевите очила и шапката.
— Е, накъде? — попита той.
— Все едно. Нека да пообиколим града — отвърна Наката.
— Сигурен ли си?
— Да, поемете в каквато посока искате, Хошино-сан. Наката
ще гледа през прозореца.
— Знаеш ли какво? — подзе Хошино. — Не от вчера съм
шофьор. Натрупал съм приличен стаж — и в Силите за
самоотбрана, и във фирмата за превози. Имам се за приличен
шофьор. Но всеки път, когато седна зад волана, знам къде
отивам и тръгвам натам по най-прекия път. Навик. Никой никога
не ми е казвал: „Поемай накъдето искаш.“ Объркваш ме. Не
знам какво да правя.
— Извинете.
— Добре, няма нужда да се извиняваш. Всичко е наред. Да
пробваме, пък да видим какво ще излезе — каза Хошино и
пъхна в плейъра диска с трио „Ерцхерцог“. — Ще пообиколим
града. Ти гледай през прозореца. Става ли?
— Да, ще бъде чудесно.
— Щом откриеш онова, което търсиш, ще спра. И тогава
нещата ще се променят. Правилно ли съм разбрал?
— Да, може би така ще стане — отвърна Наката.
— Да се надяваме — рече Хошино и разгърна на коленете си
картата на града.

Двамата пътуваха из града. Хошино отбелязваше на картата

всяка улица. Като обиколяха някой квартал и се убедяха, че не
са пропуснали нито една улица, поемаха към следващия. От
време на време спираха за малко, за да изпие Наката чаша чай,
а Хошино да изпуши цигара „Марлборо“. Дискът с трио
„Ерцхерцог“ се въртеше непрекъснато. По обед се отбиха в
малък ресторант и хапнаха ориз с къри.
— Ще ми кажеш ли все пак какво търсиш? — попита Хошино,
след като се нахраниха.
— Наката не знае. Но…
— … ще разбереш, като го видиш. А докато не го видиш,
няма да знаеш.
— Точно така.
Хошино поклати вяло глава.
— Знаех какво ще кажеш. Просто исках да се убедя.
— Хошино-сан.
— Да.
— Може да мине време, докато го намерим.
 — Няма проблеми. Ще се постараем. Вече сме в лодката и тя
отплава от брега…
— С лодка ли ще плаваме? — поинтересува се Наката.
— Не. Никакви лодки засега.
В три часа влязоха в едно кафене. Хошино изпи чашка кафе.
След дълго колебание Наката си поръча студено мляко. Хошино
беше вече много уморен от дългото шофиране и не му се
приказваше. Беше се наситил и на трио „Ерцхерцог“. Никак не
му беше приятно да шофира в кръг и накрая доникъде да не
стигне. Трябваше да поддържа ниска скорост и много да
внимава. Писнало му беше. Няколко пъти се разминаха с
патрулни коли и Хошино се стараеше да избягва погледите на
полицаите. Гледаше да не минава и покрай полицейски будки.
Мазда фамилия може и да беше най-незабележимата кола на
пътя, но ако забележеха, че няколко пъти засичат един и същ
автомобил, не бе изключено да го спрат. Нервите му се бяха
опънали. Много внимаваше да поддържа нужната дистанция, за
да не се набута в някоя кола. Само катастрофа му липсваше.
Докато Хошино шофираше и сверяваше маршрута с картата,
Наката седеше неподвижно като послушно дете или добре
възпитано куче и не отлепваше поглед от гледките навън. Той
напрегнато търсеше нещо. Така прекараха до вечерта, всеки
зает със своята работа. Почти не разговаряха.
„Какво ли търсим?“ От скука Хошино взе да си тананика
песен на Иноуе Йосуи. Не можеше да си спомни целия текст и в
движение съчини останалото:
Кога ли ще го намерим?
Слънцето скоро ще се скрие…
А стомахът на Хошино стърже.
От въртенето в кръг свят му се вие.
Върнаха се в апартамента в шест часа.
— Да продължим утре, Хошино-сан — предложи Наката.
— Днес обиколихме почти целия град. Утре ще приключим —
каза Хошино. — Имам един въпрос.
— Какъв?
 — Ако нищо не намерим в Такамацу, тогава какво ще
правим?
Наката се почеса по главата.
— Ако не го намерим в Такамацу, ще го потърсим другаде.
— Ами ако пак не го намерим, тогава?
— Тогава ще трябва да търсим още по-упорито.
— Тоест ще разширяваме кръга, докато не го намерим. Както
се казва: „Накъдето и да тръгне, кучето все ще си намери
тоягата.“
— Вероятно. Обаче Наката не разбира. Ако веднъж е яло
пердах, кучето вече няма да припари до тоягата.
Хошино се замисли.
— Да, струва ми се, че си прав. Никога преди не съм се
замислял за това. Защо кучето трябва да си търси тояга?
— Много странно.
— Да оставим настрана кучето и тоягата — каза Хошино. —
Така само усложняваме нещата. Искам да знам докъде ще
търсим? Ако не си отваряме очите, неусетно ще се озовем в
друга префектура — в Ехиме или в Кочи например. Лятото ще
свърши, ще дойде есента…
— Всичко е възможно. Но дори да настъпи есента или
зимата, Наката все едно трябва да го намери. Разбира се, вие
не можете да му помагате до безкрай. Наката ще продължи
търсенето сам. Ще тръгне пеша.
— Нека сега да не се занимаваме с това — промърмори
Хошино. — Но и камъкът можеше да склони да ни каже къде да
търсим, а? Дори един намек ще ни е от полза.
— Извинете, но камъкът не говори.
— Да, не ме впечатлява с общителност — съгласи се
Хошино. — Вероятно и голям плувец не е. Както и да е… Да се
наспим добре, пък ще видим какво ще ни донесе утрешният ден.
На другия ден всичко се повтори, но този път Хошино
обиколи западната част на града. Бе прокарал с маркер жълти
линии по цялата карта. Единствено по-големият брой прозевки
на шофьора отличаваха този ден от предишния. Наката бе
залепил лице на прозореца и следеше внимателно
преминаващите вън гледки. Почти не разговаряха. Хошино
въртеше кормилото, загрижен как да не налети на полицаи, а
неуморният Наката продължаваше търсенето, но безрезултатно.
— Днес понеделник ли е? — попита той.
— Да. Вчера беше неделя, значи днес е понеделник —
отвърна младежът. Пътем си съчини една песничка и отчаяно
занарежда:
Ако днес е понеделник,
утре трябва да е вторник.
Мравките работят здраво,
лястовиците се кипрят.
Дългия комин си пуши.
Слънцето клони към залез.
— Хошино-сан.
— Да.
— Когато мравките работят, човек може да ги гледа дълго,
без да му омръзне.
— Струва ми се, че си прав — отвърна Хошино.
Обядваха в ресторант, където предлагаха специалитети от
змиорки. Поръчаха риба с ориз. В три часа се отбиха в едно
кафене. Хошино пи кафе, а Наката — чай с морски водорасли.
Към шест часа вечерта картата беше вече покрита изцяло с
жълти отметки, а в града практически не бе останала нито една
уличка, където най-обикновените незабележими гуми на маздата
фамилия да не бяха оставили следи. Но напразно.
— Какво търсим? — отново припя Хошино с отпаднал глас.
Кога ли ще го намерим?
Обиколихме целия град.
Задникът ми изтръпна.
Нямали да си вървим?
— Ако продължаваме така, като нищо ще започна да
съчинявам песни.
— Защо? — попита Наката.
— Аа, нищо. Просто така. Пошегувах се.
Като решиха, че работата за деня е свършена, те излязоха на
магистралата и поеха към апартамента. Хошино бе потънал в
мисли и пропусна да завие навреме наляво, когато трябваше.
Опита да се върне на магистралата, но скоро се залута в
лабиринт от еднопосочни улици, които извиваха под невероятни
ъгли. Неусетно се озоваха в непознат жилищен квартал със
стари изискани домове, оградени с високи зидове. Наоколо не
се виждаше жива душа и беше необичайно тихо.
— Струва ми се, че не сме далеч от нашето жилище, но не
знам къде се намираме — призна младежът, спря колата на
незастроено място, изключи двигателя, дръпна ръчната
спирачка и разгърна картата.
Видя закрепена на електрически стълб табела с името на
квартала и номера на улицата и потърси мястото на картата. Но
очите му бяха уморени и не успя да го намери.
— Хошино-сан — обади се Наката.
— Да.
— Извинете, но какво пише ей там, на табелата на онази
врата?
Хошино вдигна поглед от картата и се взря накъдето сочеше
Наката. Видя висок зид и старинна черна порта, а до нея висеше
голяма дървена табела. Портата беше затворена.
— „Мемориална библиотека Комура“ — прочете Хошино. —
А, библиотека на такова тихо място… Дори не прилича на
библиотека, а по-скоро на стара богаташка къща.
— „Ме-мо-ри-ал-на биб-ли-о-те-ка Ко-му-ра“?
— Да. Вероятно е построена в памет на някой Комура. Но
нямам никаква представа кой е той.
— Хошино-сан.
— Да.
— Тук е.
— Кое?
— Мястото, което Наката търси.
Хошино пак вдигна поглед от картата и се вторачи в стареца.
Сви вежди, погледна табелата и отново я прочете бавно. После
извади цигара, захапа я и я запали с пластмасовата си запалка.
Пое бавно дима и го изпусна през отворения прозорец.
— Сигурен ли си?
— Да, това е.
— Виж ти. Късметът е страшно нещо — рече Хошино.
— Така е — съгласи се Наката.
 Глава 39
Вторият ден в планината минава бавно и почти напълно
прилича на предния. Само времето се променя. Ако и то беше
същото, нямаше да мога да различавам дните. Те приличат на
незакотвени кораби, които се носят безцелно по морската шир и
се изгубват от погледа. Вчера, днес, утре се сливат в едно.
Пресмятам наум. Днес трябва да е вторник. Денят, в който
Саеки-сан обикновено прави обиколката на библиотеката, ако
има желаещи, разбира се. Както в деня, когато за пръв път
попаднах там… Тя се качва на втория етаж. Звукът от
почукването на високите й токчета отеква в тишината на дома.
Лъскави чорапи, бяла като сняг блуза, дребни перлени обеци,
писалката „Монблан“ върху писалището. Сдържана, засенчена
от примирение усмивка. Колко далечно ми изглежда всичко
това. Почти нереално.
Седя на дивана в къщичката, обгърнат от мирис на овехтял
плат, и спомените отново изплуват в паметта ми. Саеки-сан
бавно сваля дрехите си и ляга на леглото. При тези мисли
членът ми, естествено, става твърд като камък, но вече не е
зачервен и не ме боли.
Уморен от тези сексуални фантазии, излизам навън и се
заемам с обичайните си физически упражнения. Правя коремни
преси на перилата на верандата, после бързи клякания,
последвани от упражнения за разтягане. Целият плуввам в пот,
наквасвам пешкира си в потока и се изтривам. Студената вода
ми действа успокояващо. Сядам на верандата и слушам
„Рейдиохед“ на дискмена. Откакто избягах от къщи, слушам едно
и също — „Kid A“ на „Рейдиохед“, най-големите хитове на Принс
и понякога „My Favorite Things“ на Джон Колтрейн.
В два часа следобед — точно когато започва обиколката из
библиотеката — тръгвам през гората. Вървя по същата пътека и
след известно време пристигам на познатата полянка. Сядам на
тревата, облягам се на ствола на едно дърво и гледам небето
през кръгла пролука в клоните. Виждат се краищата на бели
летни облаци. Дотук е зоната на безопасност. Все още мога без
проблеми да се върна в къщичката. Лабиринт за начинаещи —
първо ниво на компютърна игра, с която се справям лесно. По-
нататък обаче започва друг лабиринт — много по-заплетен и
предизвикателен. Пътеката се стеснява все повече и се губи в
море от папрати.
Решавам да продължа напред.

Искам да видя колко навътре в гората ще се осмеля да

навляза. Знам, че е опасно, но искам да се убедя — да
почувствам — какво представлява тази опасност, толкова ли е
сериозна. Не мога иначе. Нещо ме тласка напред.
Предпазливо стъпвам по някакво подобие на пътека.
Дърветата се издигат все по-високо, въздухът се сгъстява все
повече. Клоните са така преплетени, че почти скриват небето.
Изчезват всички признаци, че е лято. Тук сезоните сякаш не
съществуват. Не след дълго вече не знам дали вървя по пътека,
или съм се заблудил. Като че ли прилича на пътека, но може и
така да ми се струва. В тежкия задушлив мирис на буйна
зеленина всички понятия се размиват. Смислено и безсмислено,
правилно и погрешно — всичко се смесва и обърква. Някъде над
главата ми остро граква врана. Може би иска да ме предупреди
за някаква опасност. Спирам и се оглеждам внимателно. Твърде
рисковано е да вървя нататък без подходяща екипировка.
Трябва да се връщам.
Но се оказва, че съвсем не е лесно. Връщането, подобно на
отстъплението на Наполеоновата армия, ще бъде по-трудно от
придвижването напред. Пътека въобще не се вижда, дърветата
се издигат пред мен като плътна черна стена. Ясно чувам
собственото си дишане, сякаш дишам до ухото си или пък вятър
повява от другия край на света. Огромна синкавочерна
пеперуда, голяма колкото длан, се мярва пред мен. По форма
ми напомня кървавите петна по тениската ми. Тя излиза от
сянката на дърветата, бавно пърхайки с крилца, и отново
изчезва. След това гората изведнъж започва да ми се струва
още по-мрачна, а въздухът — по-хладен. Обзема ме тревога —
нима съм се загубил? Пак надава креслив грак врана — сигурно
е същата птица като одеве, изпращаща същото послание.
Застивам на място и поглеждам нагоре, но не мога да я видя. От
време на време се надига истински вятър и тъмните листа в
краката ми шумолят зловещо. Усещам, че зад мен бързо се
движат някакви сенки, но щом се обърна, те мигом се скриват.
Някак успявам да се върна на кръглата полянка, в
безопасната зона, където се чувствам спокоен. Тръшвам се на
тревата и си поемам дълбоко дъх. Неколкократно вдигам поглед
към късчето истинско небе над мен, за да се убедя, че съм се
върнал в познатия свят. Тук цари лятото. Неговите признаци са
ми така скъпи сега. Слънчевите лъчи ме обгръщат като воал и
ме сгряват. Ала страхът, обзел ме на връщане, остава задълго в
мен подобно на купчинка неразтопен сняг в отдалечен ъгъл на
градина. Сърцето ми бие накъсано, по кожата ми все още
пробягват тръпки.

Настъпва нощта. Затаил дъх, лежа в мрака с широко

отворени очи и очаквам да зърна как една фигура ще изплува от
тъмното. Моля се това да се случи. Не знам дали има смисъл от
тези мои молитви, но съсредоточавам в тях цялата си воля.
Желанието ми е толкова силно, че се надявам да повлияе на
хода на събитията.
Ала надеждите ми не се сбъдват, желанията ми не се
изпълняват. Както и предишната нощ, Саеки-сан не се появява.
Нито реалната, нито илюзията за нейното присъствие, нито
петнайсетгодишното момиче. Само мрак и нищо повече. Малко
преди да заспя, получавам силна ерекция, по-силна от всякога,
но не мастурбирам. Иска ми се да запазя непокътнат за по-
дълго спомена как се любим със Саеки-сан. Стисвам ръцете си
и заспивам с надеждата да я сънувам.
Но ми се присънва Сакура.
Дали това е сън все пак? Всичко е твърде живо, ярко и
логично. Но ако не е сън и не е и реалност, тогава какво е? Не
знам. В квартирата й съм. Тя спи на леглото. Аз съм в спалния
си чувал — също като през нощта, която прекарах при нея.
Времето е обърнало своя ход и аз съм на кръстопът.
Събуждам се посред нощ. Умирам от жажда. Измъквам се от
спалния чувал, за да пия вода. Пия чаша след чаша — пет или
шест една след друга. Кожата ми е покрита с лъскава пот, а
гащетата ми отпред са издути — отново получавам зверска
ерекция. Членът ми сякаш има собствено съзнание, живее и
действа по свои закони. Пия вода, а членът ми я поглъща и се
издува.
Слагам чашата до мивката и се облягам на стената. Искам да
видя колко е часът, но не мога да намеря часовника. Ясно е, че
е много късно, по това време дори часовниците потъват вдън
земя. Приближавам се до леглото на Сакура. Светлина от
уличната лампа прониква в стаята през пердето. Сакура спи
дълбоко с гръб към мен. Малките й добре оформени ходила се
подават изпод тънките завивки. Зад гърба си чувам слаб сух
звук, сякаш щраква електрически ключ. Гъсти клони преграждат
зрителното ми поле. Не мога да разбера какъв сезон е. Събирам
смелост и се пъхвам под одеялото до Сакура. Тясното единично
легло изскърцва от двойната тежест. Вдишвам мириса на леко
потния й тил. Прегръщам я безмълвно. Тя слабо простенва, но
продължава да спи. Грачи врана. Вдигам поглед, обаче не мога
да видя нито птицата, нито небето.
Вдигам нагоре тениската на Сакура и галя нежните й гърди.
Леко усуквам зърната им, сякаш настройвам станция на
радиоприемник. Твърдият ми член се притиска към задната
страна на бедрото й, но тя мълчи и диша спокойно, сякаш нищо
не се случва. Може би спи много дълбоко, мисля си. Враната пак
се обажда, като че иска да ми съобщи нещо, но какво ли?
Тялото на Сакура е топло и потно като моето. Опитвам се да
променя позата й, обръщам я бавно по гръб. Тя въздъхва
шумно, но така и не се събужда. Долепям ухо до плоския й като
лист хартия корем, опитвайки се да доловя отгласи от сънищата
й вътре в лабиринта.
Ерекцията ми не намалява, имам чувството, че ще трае
вечно. Смъквам бавно памучните пликчета на Сакура. Поставям
длан върху окосменото място и нежно прониквам с пръст в
топлата и примамваща влага. Започвам да го движа бавно.
Сакура не се събужда. Потънала е в своя сън и само въздъхва
дълбоко.
В същото време нещо, разположено в падинка в тялото ми,
се мъчи да се измъкне от черупката си. Неусетно вътре в мен се
отварят две очи и мога да видя всичко, което става там, но все
още не знам дали нещото е добро или лошо. Каквото и да е, не
съм в състояние да го спра. То все още е безформено слизесто
същество, но скоро ще се излюпи, ще добие съответния облик и
ще отхвърли пихтиестото си покритие. Тогава ще разбера какво
е в действителност. А засега е само неопределен знак. То
протяга все още неоформените си ръчички и се опитва са
строши черупката в най-податливото й място. Следя всяко
негово движение.
Вземам решение.
Не, да вземеш решение означава всъщност, че имаш избор.
Аз нямам. Смъквам си гащета и освобождавам члена си.
Прегръщам Сакура, разтварям краката й и прониквам в нея.
Лесно е — тя е толкова влажна, а аз съм толкова твърд. Членът
вече не ме боли. Тия дни той е непрекъснато напрегнат. Сакура
все още спи и аз се вмъквам в нейния сън.
Тя внезапно отваря очи и веднага разбира какво се случва.
— Ей, какво правиш?!
— Нищо — отвръщам.
— Престани, чуваш ли? — казва тя със сух дрезгав глас. —
Нали ти казах, че не бива?
— Не мога.
— Стига вече. Извади го. Хайде.
— Не — енергично поклащам глава.
— Слушай. Първо, имам приятел, разбра ли? И второ,
обладал си ме, докато спя, без разрешение. Не е честно.
— Знам.
— Все още не е късно. Проникнал си в мен, но не си
започнал да се движиш, още не си свършил. Просто си лежиш и
сякаш обмисляш нещо. Така ли е?
Кимвам.
 — Извади го — увещава ме тя. — И ще приемем, че нищо не
е станало. Ще забравя, ти също. Аз съм ти сестра, ти си ми брат.
Нямаме кръвна връзка, но все едно сме брат и сестра.
Разбираш ли? Ние сме от едно семейство. Не бива да правим
това.
— Късно е вече — казвам.
— Защо?
— Защото така реших.
— Защото така ти си решил — проговаря момчето, наречено
Врана.

Повече не искаш да си подвластен на случая, да

продължава този хаос, който не можеш да контролираш. Уби
баща си и спа с майка си — а сега обладаваш сестра си. Ако
над теб тегне проклятие, няма смисъл да се
съпротивляваш. Нека всичко свърши по-скоро според както
е програмирано. Отърви се от това бреме и живей така, че
да не зависиш от ничии предначертания, а сам за себе си.
Това искаш.
Тя закрива лицето си с ръце и тихо плаче. Жал ти е за
нея, но вече не можеш да я оставиш. Членът ти става още
по-голям и по-твърд, сякаш пуска корени в тялото й.
— Разбирам — казва тя. — Нямам повече какво да кажа.
Но едно запомни: ти ме изнасилваш. Харесвам те, но не
искам да се случва така. Може никога вече да не се видим,
колкото и да ни се иска да се срещнем по-късно. Разбираш
ли?
Ти не отвръщаш. Умът ти сякаш изключва. Притискаш я към
себе си и започваш да движиш бедрата си. Отначало бавно и
внимателно, после все по-силно и рязко. Опитваш се да
запомниш вида на дърветата, за да намериш пътя, по който да
се върнеш, но всички изглеждат еднакво и скоро биват
погълнати от безименно море. Сакура затваря очи и се отдава
на ритъма на твоите движения. Не казва нищо, нито се
съпротивлява. Лицето й е безизразно, отвърнато от теб. Но
въпреки това чувстваш, че й е приятно. Удоволствието й се
засилва като продължение на твоето. Сега го знаеш. Дърветата
се притискат едно към друго в плътна черна стена, препречваща
зрителното ти поле. Птицата вече не изпраща посланието си. И
ти свършваш.

Аз свършвам.
И се събуждам. Сам съм в леглото. Посред нощ е. Навред
цари непрогледен мрак, всички часовници са пропаднали вдън
земя. Ставам, свалям гащетата си, отивам в кухнята и изпирам
спермата по тях. Тя е лепкава, бяла и гъста пихтия, сякаш е
незаконородено дете, рожба на мрака. Изпивам няколко чаши
вода, но не мога да утоля жаждата си. Чувствам се непоносимо
сам. В мрака на нощта, обграден от гъста гора, аз съм
безкрайно сам. Тук не съществуват сезони, няма светлина.
Връщам се в леглото, сядам и въздъхвам дълбоко. И тъмата ме
обгръща.

Онова нещо в теб вече се показва. Няма и помен от

черупката — напълно е разчупена и изхвърлена, защото е
непотребна. То е там, тъмна, неподвижна сянка. Ръцете ти
лепнат — изглежда, по тях има човешка кръв. Приближаваш ги
към очите си, но не е достатъчно светло. Тъмно е — и вътре, и
навън.
 Глава 40
До табелата, на която пишеше „Мемориална библиотека
Комура“, имаше табло с информация.
— Библиотеката е отворена от единайсет до пет всеки ден
освен понеделник, вход свободен, всеки вторник в два следобед
се организира обиколка из сградата, ако има желаещи —
прочете Хошино на глас за Наката. — Днес е понеделник, значи
е затворено — добави той и си погледна часовника. — Не че
има някакво значение. Вече и без това е късно.
— Хошино-сан.
— Да.
— Тази библиотека е съвсем различна. Не прилича на онази,
в която ходихме преди.
— Така е. Оная беше голяма обществена библиотека, а тази
е частна. Има разлика.
— Какво значи „частна библиотека“?
— Означава, че някой заможен човек, любител на книгите, е
построил сграда и е направил достъпни за обществено ползване
всички томове, които е събрал. Този сигурно е доста заможен,
ако се съди дори само по вратата. Кой знае колко струва.
— А какво значи „заможен човек“?
— Ами нещо като богаташ.
— Каква е разликата?
Хошино се замисли.
— Не знам. Струва ми се, че заможният човек е по-образован
от обикновения богаташ.
— Образован ли?
— Всеки, който има много пари, е богаташ. Ако двамата с теб
разполагахме с много пари, щяхме да сме богаташи. Но
заможен човек не се става лесно. Отнема време.
— Трудно е, така ли?
— Да, трудно е. Обаче няма вероятност ти и аз да станем
богаташи, камо ли пък заможни хора. Така че нека да сменим
темата.
 — Хошино-сан.
— Да.
— В понеделник е затворено, но ако дойдем утре в
единайсет, ще бъде отворено, нали? — попита Наката.
— Сигурно. Утре е вторник.
— А ще пуснат ли Наката в библиотеката?
— На таблото пише, че входът е свободен. Разбира се, че ще
те пуснат.
— Въпреки че Наката не знае да чете?
— Няма проблеми. На входа не те питат знаеш ли да четеш,
или не — отвърна Хошино.
— Тогава Наката иска да влезе вътре.
— Утре пак ще дойдем и ще влезем — каза Хошино. — Но
искам да те питам нещо, за да съм сигурен. Това ли е мястото?
И онова, което търсиш е вътре, така ли?
Наката си свали шапката и прокара длан по късата си коса.
— Да, тук трябва да е.
— Значи можем да преустановим издирването?
— Да. То свърши.
— Чудесно — с облекчение въздъхна Хошино. — Боях се, че
наистина ще обикаляме наоколо чак до есента.

Двамата се върнаха в апартамента на полковник Сандърс,

наспаха се добре и на другата сутрин в единайсет тръгнаха към
библиотеката. Тя се намираше само на двайсет минути път
пеша, затова решиха да се разходят дотам. Сутринта Хошино
беше върнал наетата кола в агенцията на гарата.
Когато пристигнаха, видяха, че портата на библиотеката е
широко отворена. Очертаваше се горещ и задушен ден и
наоколо беше напръскано обилно с вода. През портата се
виждаше добре поддържана градина.
— Наката-сан — заговори Хошино, когато стигнаха до
портата.
— Да, Хошино-сан.
— Като влезем в библиотеката, какво ще правим? Питам
отрано, за да не мигам на парцали, ако ни попитат. Трябва да
съм подготвен.
— Наката също не знае какво ще правим — отвърна старчето
и се позамисли. — Все пак това е библиотека и можем да
почетем. Наката ще потърси книга със снимки или с картинки, а
вие вземете каквото ви се чете.
— Ясно. Ще четем, разбира се, какво друго да правим в
библиотека.
— После ще помислим какво ще правим по-нататък.
— Добре — съгласи се Хошино. — Така да бъде. Идеята не е
лоша.
Те минаха през красивата градина и влязоха във вестибюла
на старинна сграда. Там беше регистратурата. Зад високо
писалище седеше строен симпатичен младеж. Той беше с бяла
памучна риза и очила с малки стъкла. Дълъг тънък кичур коса бе
паднал на челото му. Човек, когото можеш да видиш в някой
черно-бял филм на Трюфо, помисли си Хошино.
Младежът вдигна поглед към тях и се усмихна приветливо.
— Добър ден — бодро поздрави Хошино.
— Добър ден — отвърна младежът. — Заповядайте.
— Ние, ааа… искаме да почетем.
— Разбира се — кимна Ошима. — Заповядайте. Нашата
библиотека е отворена за всички. Достъпът до книгите е
напълно свободен. Изберете си каквито желаете. Можете да
направите справка в картотеката или чрез компютъра. Ако имате
въпроси, питайте. Ще се радвам да помогна.
— Много сте любезен.
— Конкретна книга ли търсите, или от определена област?
Хошино поклати глава.
— Не. Всъщност повече ни интересува самата библиотека,
отколкото книгите. Случайно минавахме оттук и сградата ни се
видя интересна. Решихме да я разгледаме. Красива е.
Ошима се усмихна и взе дълъг, добре подострен молив.
— Много хора се отбиват да я разгледат. Също като вас.
— Хубаво — рече Хошино с облекчение.
— В два часа е началото на кратката обиколка из
библиотеката за желаещите да я разгледат. Елате, ако имате
време. Провежда се всеки вторник от директора на
библиотеката. Тя ще ви разкаже как е създадена и въобще за
всичко. Днес за щастие е точно вторник.
— Много интересно. Какво ще кажеш, Наката-сан?
Докато Хошино и Ошима си разменяха любезности, Наката
стоеше с шапката в ръка на известно разстояние от тях и се
озърташе разсеяно. Като си чу името, той мигом излезе от своя
унес.
— Да. Какво?
— В два часа правят обиколка из библиотеката. Искаш ли да
я разгледаме?
— Да, Хошино-сан, благодаря. Наката би искал да разгледа
библиотеката.
Ошима следеше с голям интерес техния разговор. Искаше му
се да разбере какви се падаха един на друг. Не приличаха на
роднини. Странна комбина. Имаха твърде голяма разлика както
във възрастта, така и във външността. Какво ли бе общото
между тях? А и възрастният се изразяваше по доста необичаен
начин. У него имаше нещо, което Ошима не можеше да
определи. Но то не беше лошо.
— Отдалече ли идвате? — поинтересува се той.
— Да, от Нагоя — бързо отвърна Хошино, преди Наката да си
отвори устата.
Ако старецът кажеше, че е от Накано, нещата можеше да се
развият зле. В новините по телевизията вече бяха съобщили, че
някакъв старец, такъв като Наката, е замесен в убийството,
извършено в Накано. Добре поне, че не бяха показали негова
снимка.
— Дълго сте пътували — отбеляза Ошима.
— Да, минахме по мост, за да стигнем дотук — каза Наката.
— Голям красив мост.
— Да, много е голям — съгласи се Ошима. — Но да си
призная, аз самият досега нито веднъж не съм минавал по него.
— Наката никога през живота си не беше виждал толкова
голям мост.
— Много време и средства са отишли за построяването му —
продължи Ошима. — Четох по вестниците, че държавната
корпорация, която поддържа моста и магистралата, всяка година
е на загуба, възлизаща на сто милиарда йени. Впрочем този
дефицит се покрива от нашите данъци.
— Наката няма представа колко са сто милиарда йени.
— Честно казано, аз също — призна Ошима. — От
определена сума нагоре парите престават да бъдат реални. Във
всеки случай става дума за много пари.
— Много благодаря — вметна Хошино, опасявайки се Наката
да не наговори неща, които не са за казване. — Значи в два
часа трябва да дойдем, така ли?
— Точно така, елате в два часа — отвърна Ошима. —
Директорката с удоволствие ще ви разведе из сградата.
— А дотогава ще четем — рече Хошино.
Въртейки молива между пръстите си, Ошима погледа
известно време отдалечаващите се фигури и продължи работата
си.

Те поровиха из лавиците и избраха няколко книги. Хошино се

спря на „Бетховен и неговото време“. Наката взе няколко
фотоалбума и ги остави на масата. След това огледа
внимателно стаята като куче пазач. Докосна и помириса всичко.
Спираше на определени места и дълго се взираше. До
дванайсет часа бяха сами в читалнята, така че никой освен
Хошино не забеляза странното му поведение.
— Дядо — прошепна Хошино.
— Да, кажете, Хошино-сан.
— Моля те да не споменаваш пред никого, че си от Накано.
— Защо?
— Дълго е за обясняване. Просто не споменавай, и толкова.
Така ще е най-добре, повярвай ми. Ако някой разбере, че си
оттам, може да си имаме неприятности.
— Ясно — рече Наката и закима енергично. — Не е хубаво
да причиняваш неприятности на други хора. Наката на никого
няма да каже, че е от Накано.
— Чудесно — отсече младежът. — А намери ли онова, което
търсеше?
— Още не.
 — Но това е мястото, така ли?
Наката кимна:
— Да. Снощи, преди да си легне, Наката дълго разговаря с
камъка. Това е мястото. Не може да има грешка.
— Дано — Хошино кимна и се върна към биографията на
Бетховен.
Прочете, че композиторът бил горд човек, напълно уверен в
таланта си. Живеел, отдаден на творчеството си, и никога не
ласкаел високопоставените особи. Воден от убеждението, че
изкуството е най-висшият израз на човешките чувства и страсти
и най-благородното от всички занимания, той смятал, че
политическата власт и богатството трябва да служат на една-
единствена цел: да правят възможно съществуването на
изкуството. Хайдн например, когато живеел в дома на някой
аристократ, нещо характерно за почти целия му живот като
творец, трябвало да се храни с прислугата. Музикантите от
неговото време били смятани за наемни служители. (Хайдн,
който бил изключително почтен и непосредствен човек,
предпочитал компанията на слугите пред церемониалната
трапеза в компанията на благородниците.)
Бетховен, напротив, изпадал в ярост от всяка проява на
надменност. Често в яда си разбивал в стената попаднали му
подръка предмети и настоявал да седи на една маса с
благородниците, на които уж служел. Разгневял ли се, трудно се
успокоявал. На това отгоре не криел радикалните си
политически убеждения. Когато слухът му се влошил, той станал
още по-невъздържан и непримирим. С годините музиката му
придобила по-голяма експанзивност и същевременно станала
по-вглъбена. Само Бетховен можел да уравновесява тези две
противоположни тенденции. Но за това се изисквали титанични
усилия, които му се отразили пагубно. Човешкото тяло и дух
имат предел на издръжливост и просто не са в състояние да
понесат такова колосално натоварване.
„Ето какво е да си велик“, помисли си впечатлен Хошино и с
въздишка остави книгата. Спомни си навъсената физиономия на
Бетховен на един бронзов бюст в кабинета по музика в своето
училище, но досега нямаше представа, че композиторът е имал
такъв тежък живот. Нищо чудно, че изглежда толкова сърдит. „Е,
аз няма да стана велик човек. Това е сигурно“, размишляваше
Хошино.
Той погледна към Наката, който разглеждаше снимки на
декоративни мебели и неволно мърдаше ръце, сякаш работеше
с въображаемо длето или ренде. Мислено се беше върнал към
някогашната си работа. „А Наката може и да стане. Кой знае? —
помисли си Хошино. — Повечето хора не умеят да вършат
нещата, които на него му се удават. Няма второ като това
ексцентрично старче.“
По обед в читалнята се появиха други посетители — две
жени на средна възраст. Хошино и Наката излязоха навън да си
починат. Хошино се бе запасил с кифлички за обяд, а Наката
както обикновено извади от чантата си своя термос с горещ чай.
Хошино попита Ошима на регистратурата разрешено ли е да се
консумира храна в района на библиотеката.
— Разбира се — отвърна Ошима. — На верандата е много
приятно. Тя е с изглед към градината. Заповядайте след това да
пием по едно кафе. Вече има готово.
— Благодаря — рече Хошино. — Тук човек се чувства като у
дома си.
Ошима се усмихна и приглади назад косата си.
— Нашата библиотека е по-различна от другите. Вие добре
го казахте. Опитваме се да създадем приятна атмосфера, така
че човек наистина да се чувства като у дома си, да се отпусне и
да чете с удоволствие.
„Много симпатичен младеж — помисли си Хошино. —
Интелигентен, добре възпитан и явно от добро семейство. И е
много мил. Вероятно е гей.“ Не че имаше нещо против гейовете.
Всеки отговаря за себе си. Някои си приказват с камъни, мъже
спят с други мъже… Такъв е животът.
След като се нахрани, Хошино стана, протегна се и се върна
на регистратурата да уважи поканата на Ошима. Тъй като
Наката не пиеше кафе, той остана на верандата да си сръбва
чай и да наблюдава птиците, прелитащи над градината.
— Е, намерихте ли нещо интересно за четене? — обърна се
Ошима към Хошино.
 — Да, четох една биография на Бетховен — отвърна Хошино.
— Харесва ми. Неговият живот дава храна за размисъл.
Ошима кимна:
— Да, не е бил лек, меко казано.
— Никак даже — рече Хошино, — но според мен той сам си е
бил виновен. Бил е твърде егоцентричен човек, с никого не е
можел да се сработи. Интересувал се е единствено от себе си и
своята музика. Заради нея е бил готов на всичко. Направо
труден характер. „Извинявай, Лудвиг, по-кротко!“ Ето какво бих
му казал, ако го познавах. Нищо чудно, че племенникът му е
превъртял. Но музиката му е завладяваща, възхитителна.
Просто супер!
— Така е — съгласи се Ошима.
— Но защо толкова се е тормозил? Можел е да си живее
спокойно като всички.
Ошима повъртя молива между пръстите си и рече:
— Да, разбира се, но във времето, когато е живял Бетховен,
се е смятало, че е важно творецът да изрази себе си, да прояви
своето его. По-рано, в епохата на абсолютизма, подобно
поведение било осъждано като непристойно и обществено
опасно и било жестоко потискано. Но когато през деветнайсети
век буржоазията идва на власт, настъпва краят на това
потисничество и личността получава свобода за себеизява.
Свободата и еманципацията на егото стават синоними.
Промените сериозно засягат изкуството, особено музиката.
Композиторите, творили след Бетховен и в неговата сянка, така
да се каже — Берлиоз, Вагнер, Лист, Шуман, — са все
ексцентрични хора, водили бурен живот. Ексцентричността
тогава е била почти идеал. Векът на романтизма, така се нарича
този период. Макар че понякога не им е било никак лесно
според мен. Харесва ли ви музиката на Бетховен?
— Не мога да кажа харесва ли ми, или не. Не съм слушал
много — призна Хошино. — Всъщност почти нищо. Но ми
допада трио „Ерцхерцог“.
— Да, много е хубаво.
— Особено в изпълнение на „Триото за един милион долара“
— добави Хошино.
 — Аз предпочитам чешкото трио „Сук“ — каза Ошима. —
Постигнали са невероятен синхрон между отделните
инструменти. Имаш чувството, че долавяш ухание на вятър,
повяващ над зелена морава. Но съм слушал и „Триото за един
милион долара“ — Рубинщайн, Хейфец и Фойерман.
Изпълнението им е изискано.
— Ааа… Ошима-сан — заговори Хошино, поглеждайки
табелката с името, сложена на писалището. — Вие знаете много
за музиката.
Ошима се усмихна.
— Не много. Просто обичам да слушам.
— Смятате ли, че в музиката има сила, която може да
променя хората? Понякога слушаш някое произведение и в
душата ти нещо се преобръща…
Ошима кимна:
— Разбира се. С нас се случва нещо, което ни преобразява.
Подобно на химическа реакция. Когато по-късно се вгледаме в
себе си, разбираме, че сме се извисили още малко и светът се е
разкрил пред нас по неподозиран начин. Да, изживявал съм го.
Не често, но се е случвало. Прилича на влюбване.
Хошино никога не се беше влюбвал истински, но кимна:
— Сигурно е нещо много важно за нас, за целия ни живот?
— Да, така излиза — отвърна Ошима. — Без тези върхови
моменти животът щеше да е твърде глупав и еднообразен.
Берлиоз казва, че ако поне веднъж не си прочел „Хамлет“, все
едно си живял в рудник.
— В рудник…
— Е, това е просто хипербола, много характерна за
деветнайсети век.
— Благодаря за кафето — рече Хошино. — И за разговора.
В отговор Ошима се усмихна приветливо.

Хошино и Наката седяха с книгите до два часа. Старецът с

интерес разглеждаше албума с фотографии на мебели и все
така извършваше движения, присъщи на дърводелец. Следобед
към двете жени се присъединиха още трима читатели. Но само
Хошино и Наката пожелаха да разгледат библиотеката.
— Май не е добре, че сме двамата — каза Хошино. — Някак
неудобно се получава. Може би не трябва да си губите времето
само заради нас?
— Не се притеснявайте — отвърна Ошима. — Директорката с
удоволствие би развела из библиотеката дори един-единствен
посетител.
Точно в два часа по стълбището от втория стаж слезе
приятна наглед жена на средна възраст. Държеше гърба си
изправен и имаше красива походка. Носеше строг тъмносин
костюм, черни обувки с високи токчета и тънка сребърна
верижка на откритата шия. Косата й беше вързана отзад на
опашка. Беше елегантна дама, облечена с вкус и чувство за
мярка.
— Здравейте. Казвам се Саеки и съм директор на
библиотеката — представи се жената и се усмихна непринудено.
— Хошино. Приятно ми е.
— Наката. Идвам от Накано — заяви старецът, стиснал
туристическата си шапка.
— Радвам се, че сте дошли да ни посетите от толкова далече
— каза Саеки-сан.
Студени тръпки полазиха по гърба на Хошино, но думите на
Наката като че не направиха особено впечатление на жената.
Наката, естествено, не съобрази, че от устата му се е
изплъзнало нещо, което не биваше да казва.
— Да, Наката мина по един много голям мост — рече той.
— Сградата е чудесна — вметна Хошино в опит да попречи
на евентуален разговор за мостове.
— Прав сте. Построена е в началото на периода Мейджи и
отначало е използвана за книгохранилище и частен пансион на
семейство Комура — поде Саеки-сан. — Тук са гостували
мнозина културни дейци. Библиотеката е една от
забележителности на града.
— Какво значи културни дейци? — попита Наката.
Саеки-сан се усмихна:
 — Хора, свързани с литературата и изкуството — поети,
романисти и прочее. В миналото заможните хора са подкрепяли
художниците и писателите. По онова време е било трудно да се
живее от изкуство. Комура са били заможно семейство и дълги
години са покровителствали културата в този район. Построили
са библиотеката, за да се съхрани това културно наследство за
идните поколения.
— Наката знае за заможните хора — заяви старчето. —
Много време е нужно, за да станеш такъв.
Саеки-сан кимна с усмивка:
— Така е. Колкото и пари да имаш, времето не можеш да
купиш. Ами да започнем обиколката от втория етаж.

Те разгледаха една по една стаите на горния стаж. Както

обикновено Саеки-сан разказа на двамата за различните
творци, отсядали там, и показа произведенията, които бяха
оставили за благодарност и спомен от посещението си. На
бюрото в кабинета на Саеки-сан лежеше писалката й. По време
на обиколката Наката с любопитство разглеждаше предметите и
като че не слушаше обясненията. Налагаше се Хошино да кима
разбиращо след всяко изречение на Саеки-сан. Той през цялото
време беше като на тръни да не би старецът да направи
някаква щуротия. Но Наката просто продължаваше да
разглежда всичко, което му се мернеше пред очите. Саеки-сан
май почти не му обръщаше внимание. Тя ги развеждаше с
усмивка из къщата, заета със своите обяснения. Хошино беше
впечатлен от нейното спокойствие.
Разходката приключи след двайсет минути. Двамата
благодариха на Саеки-сан, чиято усмивка не помръкна през
цялото време. Но колкото повече я наблюдаваше, толкова
повече Хошино се объркваше. „Тя ни гледа, усмихва ни се, но
нищо не вижда. По-точно гледа ни, но вижда нещо друго.
Разказва, а умът й блуждае другаде. Но има безукорно държане,
много е мила. Отговаря любезно и разбираемо на всички
въпроси. Не може да се каже, че изпълнява с неохота
задълженията си. Не. Върши си добросъвестно и дори с
удоволствие работата. Но не й отдава цялото си сърце.“
Двамата се върнаха в читалнята, разположиха се на дивана
и отново се заеха с книгите си. Докато прелистваше страниците,
Хошино не преставаше да мисли за Саеки-сан. В тази красива
жена имаше нещо загадъчно, нещо, което не можеше да се
опише с думи. Той се примири с тази мисъл и продължи да чете.
В три часа Наката изведнъж се надигна рязко. Движенията
му бяха неочаквано решителни. Стискаше шапката си в ръка.
— Ей, дядо, какво става? Къде отиваш? — попита го
шепнешком Хошино.
Но отговор не последва. Стиснал устни, Наката закрачи
бързо към изхода. Вещите му така си и останаха на пода.
Хошино затвори книгата си и скочи. Явно имаше нещо.
— Ей, почакай! — извика той, но старецът дори не се обърна
и Хошино се втурна подире му.
Другите читатели вдигнаха глави и го гледаха, докато излезе.
Преди да стигне до изхода, Наката сви наляво и без
колебание се заизкачва по стъпалата към втория етаж.
„Забранено за външни лица“ пишеше на една табелка,
поставена в долния край на стълбището, но тя не го възпря, тъй
като той не знаеше да чете. Износените подметки на гуменките
му зашляпаха по дъсчените стъпала.
— Извинете — извика към отдалечаващата се фигура
Ошима, измъквайки се иззад писалището си. — В момента там
не може…
Наката, изглежда, не го чу. Хошино хукна след него по
стълбището.
— Дядо, спри. Не може. Забранено е.
Ошима излезе иззад бюрото си и тръгна след тях.
Наката закрачи решително по коридора и влезе в кабинета.
Вратата беше отворена. Саеки-сан седеше на бюрото си с гръб
към прозореца и четеше. Тя чу стъпките и вдигна поглед към
стареца. Когато стигна до нея, Наката спря и я погледна в очите.
И двамата мълчаха. Миг по-късно пристигна и Хошино,
последван незабавно от Ошима.
 — Дядо — каза Хошино, потупвайки стареца по рамото. —
Не може да влизаш тук. Не е разрешено. Трябва да излезем, чу
ли?
— Наката иска да каже нещо — промълви старецът,
обръщайки се към Саеки-сан.
— Нека да чуем — спокойно изрече Саеки-сан.
— За камъка. За камъка от входа.
Саеки-сан се вторачи безмълвно в стария човек с поглед,
изпълнен с безразличие. После мигна няколко пъти и затвори
бавно книгата си. Сложи ръце върху писалището, отново
погледна Наката, сякаш не знаеше как да постъпи, и кимна леко.
После обърна поглед към Хошино, а след това и към Ошима.
— Бихте ли ни оставили за малко сами? — рече. — Трябва
да си поговорим. И затворете вратата, ако обичате.
След кратко колебание Ошима кимна и леко докосна лакътя
на Хошино. Изведе го в коридора и затвори вратата.
— Сигурен ли сте, че всичко ще е наред? — попита Хошино.
— Саеки-сан знае какво прави — увери го Ошима и го поведе
надолу по стъпалата. — Не се безпокойте за нея. Хошино-сан,
хайде да изпием по едно кафе, докато чакаме.
— А за Наката и да се безпокоиш, и да не се безпокоиш е все
тая — каза Хошино, поклащайки глава.
 Глава 41
За следващия си поход в гората се снабдявам с всичко
необходимо: компас, нож, манерка, храна, ръкавици, жълт спрей
и брадвичката, която бях използвал и преди. Натъпквам всичко
това в найлоново чувалче — и него намерих в пристройката с
инструментите — и се запътвам към гората. Нося риза с дълги
ръкави, кърпа, увита около врата, и шапката, която ми даде
Ошима. Напръскал съм със спрей против комари всички открити
части на тялото си. Заоблачава се. Горещо и задушно е, сякаш
всеки момент ще завали. За всеки случай съм сложил
дъждобран в чувалчето. Ято птици общуват помежду си с
пронизителни крясъци, докато се носят в ниското оловносиво
небе.
Добирам се без проблеми до кръглата полянка и си почивам.
После, поглеждайки компаса, за да съм сигурен, че вървя на
север, навлизам все по-навътре в гората. Този път оставям
жълти знаци по стволовете на дърветата, за да отбележа
маршрута си. За разлика от трошичките на Хензел и Гретел
спреят няма как да бъде изкълван от гладните птици.
Този път съм подготвен по-добре и затова не бих казал, че
ме е страх. Напрегнат съм, разбира се, но сърцето ми не бие
ускорено. Любопитството ме е завладяло напълно и то ме води
напред. Искам да знам какво има по-нататък по тази пътека.
Дори нищо да няма, искам да го знам. Трябва да го знам.
Оглеждам се внимателно и крачка по крачка се придвижвам
напред.
От време на време се чуват странни шумове — тупване,
сякаш нещо пада на земята, или скърцане, сякаш дъсчен под се
огъва под нечия тежест. Има и други звуци, които дори не мога
да определя. Нямам никаква представа какво означават.
Понякога се чуват надалеч, друг път съвсем наблизо — струва
ми се, че в тази гора разстоянието има свойството да се
разширява и свива. Понякога шумът на птичи крила над главата
ми е неестествено силен. Всеки път, когато го чувам, спирам и
се ослушвам напрегнато. Сдържам дъха си и очаквам да се
случи нещо. Но нищо не се случва и аз продължавам напред.
С изключение на тези внезапни звуци нищо друго не
нарушава тишината. Няма вятър, нито шумолене на листа по
върхарите. Отекват само собствените ми стъпки, докато си
проправям път през тревите и храстите, или пращенето на
сухите вейки на някой паднал клон.
Стискам здраво брадвичката, която наточих, преди да тръгна.
Грапавата й дръжка добре приляга в дланта ми. Засега не ми се
налага да я използвам, но нейната тежест ми действа
успокояващо и ми създава усещане за защита. Но от какво? В
тази гора няма нито мечки, нито вълци. Може би тук-там се
срещат отровни змии. Ако се замисля обаче, стигам до извода,
че най-опасното живо същество тук вероятно съм самият аз.
Тогава от какво се боя? Сигурно от собствената си сянка.
И все пак, докато вървя през гората, чувствам, че отнякъде
нещо ме наблюдава, подслушва ме, сдържа дъха си, слива се с
околната обстановка, следи всяко мое движение. Някъде далече
то се вслушва във всички шумове, които произвеждам, опитва се
да отгатне накъде съм се запътил и защо. Старая се, доколкото
ми е възможно, да не мисля за него. По всяка вероятност то е
плод на моето въображение, една илюзия, а колкото повече
разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и
добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.
За да запълня тишината, започвам да си подсвирквам,
подражавайки на сопрано саксофона на Джон Колтрейн от „My
Favorite Things“. Разбира се, безпомощното ми свирукане
изобщо не се доближава до забързания ритъм на сложния
оригинал. Просто добавям свои мотиви, та онова, което съм
запомнил, само да наподобява неговото звучене. По-добре от
нищо, мисля си. Поглеждам бегло часовника си — десет и
половина е. Ошима сигурно се подготвя да отвори библиотеката.
Днес е… сряда. Представям си го как полива градината,
забърсва масите, кипва вода и прави кафе. Тоест върши моята
работа. Но аз съм тук, в гъстата гора, и навлизам все по-
навътре. Никой не знае, че съм тук. Знаем само аз и то.
 Продължавам по пътеката. Макар че не е съвсем правилно
да я наричам пътека. Прилича повече на пресъхнала вада,
прокарана от дъждовна вода. Когато в гората вали проливен
дъжд, стремителните водни потоци размиват почвата, отнасят
тревите, оголват корените на дърветата. Натъкнат ли се на
голяма скала, я заобикалят. Като спре дъждът, водата се оттича
и остава сухо русло, подобно на пътека. По-късно руслото
обраства с папрати и зелена трева и ако не следиш внимателно
тази своеобразна пътека, непременно ще я загубиш. Понякога
тя става стръмна и аз се катеря нагоре, като се вкопчвам в
оголените корени на дърветата.
Сопрано саксофонът на Колтрейн заглъхва и сега звучи
солото на пианиста Маккой Тайнър. Лявата му ръка задава
отривист монотонен ритъм, а дясната реди цяла гама от
повтарящи се мрачни акорди. Музиката рисува картина, подобна
на сцена от мит, в която са изобразени всички детайли от нечие
тъмно минало, толкова живо и ярко, сякаш са измъкнати от
мрака вътрешности. Минало на човек, който няма нито име,
нито лице. Или поне на мен така ми звучи. Настойчивият
рефрен постепенно преорава полето на реалността, прекроява
го поновому. Тази музика има хипнотичен мирис, мирис на
опасност. Също като гората.
Вървя напред и пътем оставям жълти знаци по дърветата,
като понякога се обръщам да проверя дали се виждат добре.
Всичко е наред — знаците, които ще ме отведат у дома,
приличат на неравен низ от шамандури в морето. За по-голяма
сигурност от време на време правя резки по някой ствол.
Малката ми брадвичка не е много мощна, затова подбирам по-
тънките, по-податливи стволове. Дърветата безропотно понасят
тези удари.
Големи черни комари жужат около мен като разузнавателен
отряд в търсене на открити места по тялото ми. Чуя ли
жуженето им, мигом ги отпъждам с ръка или ги смачквам. Улуча
ли някой, той се размазва заедно с кръвта, която е изсмукал от
мен. После ще засърби. Свалям кърпата от врата си и бърша
изцапаната си с кръв длан.
 Ако е било през лятото, войниците, които са провеждали
учение в тази гора, сигурно са имали същите проблеми с
комарите. Колко ли тежко е било пълното им бойно снаряжение?
Стар модел пушка като тежък къс желязо, патрони, щик,
стоманена каска, няколко ръчни гранати, суха храна и манерка с
вода, разбира се; сечива за копаене на окопи, войнишко канче…
Общо към двайсет килограма. Тежко ще да е било това
снаряжение, доста по-тежко от чувалчето. Внезапно ме обзема
съвсем ясно усещане, че на следващия завой ще се натъкна на
тези войници, при все че са били тук преди повече от шейсет
години.
Сещам се за похода на Наполеон към Русия през лятото на
1812 година. Вероятно по своя дълъг път до Москва френските
войници също са страдали от комарите. И не само от тях,
разбира се. За да оцелеят, е трябвало да се преборят с какво ли
не — глад, жажда, кални пътища, заразни болести, непоносима
жега, казашки отряди, ограбващи оскъдните им продоволствия,
недостиг на медикаменти и не на последно място тежки
сражения с редовната руска армия. Когато французите най-
накрая успели да завземат изоставената Москва, от 500 000
били останали 100 000 души.
Спирам и наквасвам гърлото си с вода от манерката.
Часовникът ми показва точно единайсет часа. Време е за
отваряне на библиотеката. Ошима отключва вратата и заема
обичайното си място зад бюрото, върху което, разбира се, лежи
дългият, добре подострен молив. Той го взема и го върти между
пръстите си, а после притиска слепоочието си с края му, където
е гумичката. Виждам тази картина с абсолютна яснота. Но
всичко това става далеч оттук.
Чувам Ошима да казва: „Никога не съм имал мензис. Правя
анален секс, но не и вагинален. Клиторът ми е чувствителен, но
гърдите ми не са.“
Спомням си как заспа с лице към стената на леглото в
къщичката. И останалата след него (или нея) аура, която усетих,
когато легнах на същото легло. Но стига за това…
Замислям се за войната. За Наполеоновите войни, за
войната, в която е трябвало да се сражават японските войници.
Брадвичката тежи приятно в ръката ми. Добре наточеното й
острие блести и ме заслепява. Налага се да извърна поглед от
него. Защо хората воюват? Защо стотици хиляди, дори милиони
се събират и започват да се избиват взаимно? Какво ги
подтиква? Гняв? Страх? Или гневът и страхът са просто
различни прояви на един и същ дух?
Правя с брадвичката резка върху едно дърво. То стене без
глас, пролива се невидима кръв. Продължавам да вървя
упорито напред. Колтрейн отново вдига своя сопрано саксофон.
Рефренът още веднъж преорава полето на реалността,
прекроява го поновому.
Не след дълго умът ми неусетно се пренася в царството на
сънищата. Те се връщат съвсем тихо. Аз съм със Сакура.
Прегръщам я и прониквам в нея. Не искам повече да съм във
властта на хаоса и на сляпата съдба. Вече убих баща си и спах
с майка си — а сега и със сестра си. Ако действително съм
прокълнат, няма смисъл да се съпротивлявам. Нека всичко да
свърши по-скоро според както е програмирано. Трябва бързо да
се отърва от това бреме и да живея занапред така, че да не
завися от ничии предначертания, а сам за себе си. Наистина
това искам. И свършвам в нея.

— Не биваше да го правиш дори насън — говори момчето,

наречено Врана. То е тук, зад гърба ми, върви с мен през гората.
— Постарах се да те спра. Исках да разбереш. Ти ме чу, но не
ме послуша. Постъпи както си знаеш.
Не отговарям и не се обръщам, а продължавам да вървя
напред.
— Помисли си, че така би могъл да се избавиш от
проклятието, а? И какво? Получи ли се? — пита Враната.

Получи ли се, а? Уби баща си, спа с майка си, а сега и със
сестра си. Мислеше си, че така можеш да прекратиш действието
на бащиното си проклятие, и изпълни всичко, което бе
прокълнат да извършиш. Само че нищо не е свършило. От нищо
не си се избавил. Тази прокоба е като дамга, която те жигосва
още по-дълбоко от преди. И ти го разбираш. Проклятието е в
гените ти. Превърнало се е в твое дихание и вятърът го разнася
по четирите краища на света. Но мрачният хаос в душата ти си
остава. Страхът, гневът, тревогата — нищо не е изчезнало. Те са
в теб и терзаят безмилостно сърцето ти.
— Слушай, няма такава война, която може да сложи край на
всички войни — казва ми Враната. — Войната поражда война.
Тя лочи насилствено пролята кръв, храни се с наранена плът.
Знай, че войната е съвършено същество.
— Сакура… моята сестра — казвам. Не биваше да
постъпвам така с нея. Дори насън. — Какво да направя? —
питам, загледан в земята пред себе си.
— Трябва да преодолееш страха и гнева в душата си —
говори ми момчето, наречено Врана. — Нека в сърцето ти
засияе ярка светлина и разтопи сковалия го лед. Ето какво
означава да си истински силен. Направи това и ще станеш най-
силното петнайсетгодишно момче на света. Разбираш ли ме?
Още не е късно. Все още можеш да си възвърнеш своето аз.
Напрегни си ума. Помисли какво трябва да направиш. Не си
глупак. Ще си изясниш всичко.
— Наистина ли убих баща си? — питам аз.
Никакъв отговор. Оглеждам се, но момчето, наречено Врана,
го няма. Тишината поглъща въпроса ми.
Сам в тази гъста гора, усещам у себе си ужасна пустота.
Веднъж Ошима си бе послужил с израза кухи хора. Да, точно
такъв ставам. В мен се е образувала кухина, която бавно се
разширява и поглъща онова, което е останало. Дори чувам
мляскане. Все повече губя себе си. Там, където съм, няма
посока, няма небе, нито земя. Мисля си за Саеки-сан, за Сакура,
за Ошима. Но съм на светлинни години от тях. Сякаш гледам
през обърнат бинокъл и колкото и да протягам ръка, не мога да
ги стигна. Съвсем сам съм в тъмен лабиринт. Слушай песента
на вятъра, беше ми казал Ошима. Слушам, но не се чува
никакъв вятър. Дори момчето, наречено Врана, е изчезнало.
Напрегни ума си. Помисли какво трябва да направиш.
Но аз вече не мога да мисля. Старая се, но винаги се
озовавам в задънен участък на този лабиринт. Кое ме прави
такъв, какъвто съм, и то ли се бори с пустотата?
Ако можех да унищожа онова, което съм — тук и сега.
Сериозно се замислям върху такава възможност. В този горски
гъсталак, на тази пътека, която всъщност не е пътека — ако
престана да дишам, моето съзнание ще бъде погребано тихо в
мрака, тъмната ми кръв, заразена с вируса на насилието, ще
изтече до последната капка, а гените ми ще изгният в тревата
под дърветата. Тогава може би ще приключи моята битка. Иначе
вечно ще убивам баща си, ще поругавам честта на майка си и на
сестра си, ще бъда в непрестанен конфликт със света. Затварям
очи и се опитвам да надзърна в душата си през уродливия,
грапав като шкурка мрак, който я обгръща. Когато тъмните
облаци се разпръсват, поглеждам през прозореца и виждам, че
листата на кучия дрян блещукат на лунната светлина подобно
на хиляди остриета.
Имам чувството, че нещо шава под кожата ми. Чувам
звънтеж в главата си. Отварям очи и си поемам дълбоко дъх.
Хвърлям в краката си флакона от спрея, брадвичката, компаса.
Звукът от тупването им на земята сякаш идва от много далеч.
Олеква ми. Смъквам чувалчето от рамото си. Сетивата ми се
изострят. Въздухът сякаш е по-прозрачен, гората — още по-
гъста. Подобното на лабиринт соло на Колтрейн продължава да
звучи в ушите ми. До безкрай.
След кратък размисъл бръквам в чувалчето, изваждам
ловджийския нож и го мушвам в джоба си. Същия остър нож,
който откраднах от бюрото на баща ми. Ако стане нужда, мога
да си прережа с него вените на китките и да оставя всичката ми
кръв да изтече на земята. Това навярно ще провали замисъла.
Навлизам навътре в гората. Празен човек, празнота, която
поглъща всичко. Затова няма от какво да се боя. От нищо не ме
е страх. Съвсем от нищо.
И навлизам в гората.
 Глава 42
Когато останаха сами, Саеки-сан предложи стол на Наката.
Той помисли малко и седна. Известно време двамата се гледаха
мълчаливо през писалището. Наката сложи шапката на коленете
си и дълго поглажда с длан късата си коса. Саеки-сан подпря
ръце върху писалището и спокойно го наблюдаваше.
— Ако не греша, вие сте човекът, когото очаквах — рече тя.
— Наката не се съмнява, че е така. Но доста дълго пътува,
докато дойде тук. Дано не сте се измъчили от чакане. Наката
бързаше да пристигне час по-скоро.
Саеки-сан поклати глава.
— Не, всичко е наред. Ако бяхте подранили или закъснели,
щях да съм доста затруднена. Мисля, че се появихте тъкмо
навреме.
— Хошино-сан оказа безценна помощ на Наката. Той е добър
човек. Наката нямаше още да е дошъл, ако трябваше да се
оправя сам. Не знае да чете.
— Хошино-сан приятел ли ви е?
— Да — кимна Наката. — Може би. Но честно казано, Наката
не е съвсем сигурен, че е така. Никога през живота си не е имал
приятел. С изключение на котките.
— И аз доста дълго нямах приятели — рече Саеки-сан. —
Само спомени.
— Саеки-сан.
— Да.
— Наката няма дори спомени. Глупав е, затова. Какво са
спомените?
Саеки-сан погледна ръцете си на писалището и отново
вдигна очи към стареца.
— Спомените сгряват човека отвътре. И в същото време го
разкъсват.
Наката поклати глава.
— Сложна работа. Наката засега не може да разбере. Той
разбира единствено какво е „сега“.
 — Аз пък тъкмо напротив — каза Саеки-сан.
В стаята настъпи пълна тишина. Наката пръв я наруши, като
се окашля.
— Саеки сан.
— Да.
— Вие знаете за камъка от входа, нали?
— Да, знам — отвърна тя и докосна с пръсти писалката
„Монблан“ на бюрото. — Попаднах на този камък много отдавна.
Така се случи. Може би щеше да е по-добре никога да не бях
научавала за него. Тогава обаче нямах друг избор.
— Преди няколко дена Наката отвори входа. През онзи
следобед, когато святкаха мълнии над целия град. Хошино-сан
помогна. Наката нямаше да се справи сам. Помните ли този
ден?
Саеки-сан кимна:
— Да, спомням си.
— Наката го отвори, защото така трябваше.
— Разбирам. Направили сте го и вече всичко ще си дойде на
мястото.
Сега Наката кимна.
— Именно.
— Вие имате такава способност.
— Каква способност? Наката не разбира. Но, Саеки-сан,
Наката също нямаше избор. Уби един човек в Накано. Не
искаше никого да убива, обаче Джони Уокър така поиска и
Наката го уби, вместо това да направи петнайсетгодишното
момче, което трябваше да бъде там. Наката не можеше да
постъпи иначе.
Саеки-сан затвори очи, после пак ги отвори и погледна
стареца.
— Нима всичко това се случва само защото много отдавна аз
отворих входа? И тази моя постъпка все още има ужасни
последствия.
Наката поклати глава.
— Саеки-сан.
— Да — рече тя.
 — Наката не знае това. Неговата задача е да върне всичко
към онова състояние, в което трябва да бъде. По тая причина
Наката напусна Накано, мина по грамадния мост и пристигна в
Шикоку. И вие несъмнено разбирате, Саеки-сан, че повече не
можете да останете тук.
Саеки-сан се усмихна.
— Да — рече тя. — Отдавна се надявах това да се случи,
Наката-сан. И преди, и сега. Но колкото и да се опитвах, все не
можех да го постигна. Просто трябваше да седна и да чакам да
настъпи този момент. Понякога не ми беше никак лесно, но
навярно страданието е моята неизменна участ.
— Саеки-сан, от сянката на Наката е останала само
половината. Също като при вас.
— Да, знам.
— Наката изгуби другата половина през войната. Защо ли
това се случи и защо тъкмо на Наката? Кой знае? Но оттогава
мина много време и скоро двамата трябва да си тръгнем оттук.
— Разбирам.
— Наката отдавна живее на този свят, но няма никакви
спомени, както вече каза. Затова и не разбира съвсем добре
какво представлява вашето „страдание“. Но Наката си мисли, че
колкото и да сте страдали, вие никога не бихте поискали да се
лишите от спомените си.
— Да, така е — отвърна Саеки-сан. — Колкото и да ми е
тежко, никога няма да поискам да се лиша от тях. Докато съм
жива. Те са единствената причина да продължавам да живея,
единственото доказателство, че съм живяла.
Наката само кимна.
— Животът ми трае вече твърде дълго, много вреди
причиних на хората и изобщо — продължи тя. — Неотдавна
имах връзка с онова петнайсетгодишно момче, за което
говорехте. Спах с него. В онази стая. Отново се превърнах в
петнайсетгодишна девойка и ние… Не знам дали постъпих
правилно, или не. Просто не можех иначе. Но постъпката ми
вероятно е довела до още злини. Само за това съжалявам.
— Наката нищо не разбира от тези работи. Той няма спомени
и не знае какво е да спиш с някого, кога това е правилно и кога
погрешно. Но станало е каквото е станало. Правилно или
погрешно, то вече се е случило. Наката така смята.
— Наката-сан.
— Да.
— Имам една молба към вас — Саеки-сан вдигна чантата,
оставена до краката й, извади малко ключе и отключи едно
чекмедже, откъдето измъкна няколко дебели папки и ги сложи на
писалището. — Когато се върнах в този град, започнах да си
водя записки за живота си. Родена съм недалеч оттук. Обикнах
едно момче, което живееше в този дом. То също ме обичаше.
Надали може да съществува по-силна любов от нашата.
Живеехме в съвършен затворен кръг. Но това не можеше,
разбира се, да продължава вечно. Двамата пораснахме,
времената се промениха. Кръгът се разкъса на няколко места —
светът нахълта в нашия малък рай, а онова, което бе вътре,
понечи да излезе навън. Всичко бе съвсем естествено и все пак
аз не можех да го приема. И за да не се разпадне нашият
съвършен малък свят, отворих входа. Сега не мога да си спомня
как успях, но реших да го направя — не исках да изгубя своя
любим, не исках да позволя на външните сили да разрушат
нашия свят. Тогава не разбирах как ще се развие всичко. И
скъпо платих за това. — Тя замълча, взе писалката си и затвори
очи. — Животът ми свърши, когато бях на двайсет години.
Оттогава той е само низ от безкрайни спомени, тъмен
лъкатушен коридор, който не води до никъде. Но трябваше да
продължа да понасям своето безсмислено и празно
съществуване и да разбирам, че всеки следващ ден е по-празен
от предишния. Толкова много грешки направих. Не, по-правилно
е да се каже, че всичко сторено от мен бе погрешно. Затворих се
в себе си. Живях съвсем сама, сякаш бях на дъното на дълбок
кладенец. Проклинах съдбата си и мразех всичко навън.
Понякога дръзвах да се покажа, правех се на жива. Приемах
каквото и както дойде, влачех се безчувствена през живота.
Спях с много мъже, по едно време дори се омъжих. Но всичко
беше напълно безсмислено. Животът премина мигновено, без
да остави следа, освен белезите от онова, на което гледах с
презрение. — Тя сложи ръце върху трите папки на писалището.
— Тук съм описала подробно всичко. Исках да подредя нещата
за себе си, за да се уверя още веднъж, че съм живяла. Не виня
никого освен себе си. Не е лесно да ровиш в себе си. Но вече
край. Всичко, което имах потребност да напиша, е написано. То
вече не ми е необходимо и не искам никой друг да го чете. Ако
случайно попадне пред очите на някого, може да му причини
вреда. Затова искам да бъде изгорено до последната страница и
нищичко да не остане. Ще ми се вие да се погрижите за това,
Наката-сан. Вие сте единственият човек, на когото мога да
разчитам. Знам, че е нахално от моя страна, но ще го направите
ли за мен?
— Наката разбира — рече той и закима със сериозен вид. —
Щом така искате, Саеки-сан, бъдете спокойна, Наката ще изгори
всичко.
— Благодаря — каза тя.
— За вас е било важно да го запишете, нали? — попита
Наката.
— Да. Самият процес на писане беше важен. А написаното е
съвсем безполезно.
— Наката не умее нито да чете, нито да пише и затова не
може да си води записки. Като котка.
— Наката-сан.
— Слушам ви.
— Имам чувството, че ви познавам много отдавна — продума
Саеки-сан. — Не сте ли вие на онази картина? Човекът на брега
на морето? С бял панталон с навити крачоли? Нагазил е във
водата?
Наката стана безмълвно, приближи се до Саеки-сан, спря
пред нея, сложи коравите си загорели ръце върху нейните, които
лежаха на папките, и усети топлината им. Имаше вид на човек,
който се вслушва внимателно в нещо.
— Саеки-сан.
— Да.
— Наката започва да разбира.
— Какво?
— Какво са спомените. Чувствам ги през ръцете ви.
— Радвам се — усмихна се тя.
 Наката дълго не отмести ръцете си от нейните. Саеки-сан
затвори очи и се отдаде на спомените. Вече нямаше болка, тъй
като някой я беше попил цялата в себе си. Кръгът отново се бе
затворил. Тя отваря вратата на една далечна стая и открива два
красиви акорда с форма на заспали на стената гущерчета.
Докосва ги лекичко и с върховете на пръстите усеща спокойния
им сън. Повява нежен ветрец и старите пердета шумолят. В
шумоленето им се съдържа някакъв дълбок смисъл. Като в
притча. Тя е с дълга синя рокля, която е носила някога много
отдавна. Прави няколко крачки и роклята шуми едва доловимо.
През прозореца се вижда брегът. Чува се шум на вълни, нечии
гласове. Бризът довява мирис на море. Лято е. Вечно лято.
Малки бели облачета плуват в лазурното небе като нарисувани.

Наката слезе на долния етаж с трите дебели папки в ръце.

На регистратурата Ошима разговаряше с посетители. Като видя
стареца, той се усмихна приветливо. В отговор Наката се
поклони любезно и Ошима продължи разговора си. Хошино
беше в читалнята, потънал в отворената пред него книга.
— Хошино-сан — повика го Наката.
Младежът откъсна очи от книгата и погледна стареца.
— Доста се забави, дядо. Е, изясниха ли се нещата?
— Да, всичко се изясни. Ако нямате нищо против, вече
можем да си тръгваме.
— Чудесно. Почти прочетох книгата. Бетховен тъкмо умря и
съм на погребението. Боже, какво погребение! Двайсет и пет
хиляди виенчани са се включили в процесията. Денят е бил
обявен за неучебен във всички училища.
— Хошино-сан.
— Какво?
— Наката иска да ви помоли за още нещо.
— Кажи.
— Това трябва някъде да се изгори.
Хошино погледна папките, които носеше старецът.
— Хм, не е никак малко. Не можем просто така да излезем и
да го запалим. Трябва да намерим река или нещо подобно.
 — Хошино-сан.
— Да.
— Хайде тогава да вървим да потърсим река.
— Може би ще задам глупав въпрос, но това наистина ли е
чак толкова важно? Защо просто не го изхвърлим някъде?
— Да, много е важно. Трябва непременно да го изгорим. И да
видим как ще стане на пепел и пушекът ще се издигне в небето,
за да сме сигурни, че е изгоряло напълно.
Хошино стана и се протегна.
— Ясно, хайде да вървим да търсим река. Не знам къде в
Шикоку може да има река, но ако потърсим, все ще намерим
поне една.

Следобедът беше много натоварен. Непрекъснато идваха

посетители. Някои от тях поставяха въпроси, на които не беше
лесно да се отговори. Ошима се стараеше да дава компетентни
отговори и да донася търсените книги и материали. Няколко
пъти му се наложи да направи проверка по компютъра.
Обикновено той искаше съдействие от Саеки-сан, но днес като
че нямаше такава възможност. Почти не се задържаше край
писалището си и дори не забеляза, че Наката си тръгва. Когато
се поосвободи, Ошима се огледа, но старчето и неговия спътник
ги нямаше никъде. Качи се на втория етаж и тръгна към
кабинета на Саеки-сан. Странно, вратата бе затворена. Почука
два пъти и почака, но не чу отговор. Почука още веднъж и я
повика:
— Саеки-сан. Всичко наред ли е?
Завъртя леко дръжката. Вратата не беше заключена. Ошима
я открехна, надзърна вътре и видя, че Саеки-сан седи,
отпуснала глава върху бюрото. Косата й бе паднала напред и
скриваше лицето й. Той се поколеба за миг. Навярно просто се
беше уморила и беше задремала. Но той нито веднъж не я бе
виждал да спи денем. Саеки-сан не беше от хората, които спят
на работното си място. Ошима влезе в стаята и се приближи до
писалището. Наведе се и пошепна името й, но не последва
отговор. Докосна рамото й, после хвана китката й. Нямаше пулс.
По кожата й вече пълзеше хлад.
Той вдигна падналата върху лицето й коса и го погледна.
Очите й бяха полуотворени. Тя сякаш сънуваше хубав сън, но не
беше така. Беше мъртва. На устните й личеше бледа сянка на
усмивка. „Дори в смъртта си Саеки-сан е съвършена и
изпълнена с достойнство“, помисли си Ошима. Пусна косата й и
вдигна телефона на писалището.
Предчувстваше, че този ден скоро ще настъпи, и беше готов.
Но сега, когато стоеше сам в тази тиха стая заедно с мъртвата
Саеки-сан, не знаеше какво да прави. Имаше чувството, че
сърцето му е пресъхнало. „Нуждаех се от нея, помисли си.
Нуждаех се от човек като нея, който да запълни пустотата в мен.
Но аз така и не можах да запълня пустотата в нейната душа. Тя
си беше само нейна до самия край.“
Стори му се, че някой го вика от долния етаж. Беше оставил
вратата широко отворена и чуваше ясно суетенето на хората
долу. Иззвъня телефонът. Той не обърна никакво внимание.
Нека си звъни. Седна и се загледа в Саеки-сан. Накрая зави
сирена на линейка. Чуваше се все по-близо. След малко ще
дойдат хора и ще я отнесат. Завинаги. Той вдигна лявата си ръка
и си погледна часовника си. Беше 4:35 следобед. Вторник.
Трябва да запомня този час, този ден, този следобед. Завинаги.
— Кафка — прошепна Ошима, извърнат към стената. —
Трябва да му съобщя за случилото се. Ако още не знае.
 Глава 43
Изоставил съм всичкия си багаж и вече с лекота се
придвижвам нататък, все по-навътре в гората. В главата ми има
само една мисъл — да не преставам да вървя напред. Вече
няма нужда да оставям знаци по дърветата, нито да запомням
пътеката. Дори не се оглеждам наоколо, защото се повтаря едно
и също — надвиснали дървета, гъсти папрати, виещи се диви
лози, чепати корени, купчини гниеща шума, сухи обвивки,
останали от различни насекоми. Идеално опънати лепкави
паяжини. И безброй клони — цял свят от клони. Те заплашват,
борят се за място под слънцето, крият се изкусно, кривят се в
необикновени форми, застиват в замислени пози, съхнат,
умират. Едно и също се повтаря отново и отново. Но колкото по-
навътре навлизам в гората, толкова по-непроницаем става този
свят.
Продължавам да крача безмълвно по горската пътека или по-
скоро по някакво нейно подобие. Тя върви нагоре по склона, но
не е много стръмна, поне засега. Все още не иска да ме остави
без дъх. Понякога се изгубва сред безкрайна шир от папрати и
бодливи храсти, но след няколко крачки тази лъжепътека отново
се появява. Вече не се боя от гората. Тя си има свои собствени
правила и престанеш ли да се боиш, започваш да ги проумяваш
и те стават част от теб.
Вървя с празни ръце. Няма го флакона с жълт спрей, нито
малката брадвичка. Захвърлих чувалчето, манерката с вода,
храната, компаса. Зарязах по пътя всичкия си багаж, за да
покажа на гората, че вече не се боя и съм готов да застана
невъоръжен пред нея. А може би не на гората, а на себе си?
Изоставил твърдата си обвивка, аз, човек от плът и кръв, се
насочвам към сърцето на лабиринта, предавам се на неговата
пустота.
Музиката, която звучеше в главата ми, е замлъкнала.
Останал е само някакъв слаб бял шум, бял като опънат върху
огромно легло чаршаф. Докосвам го, прокарвам пръсти по тази
белота, простряна към безкрая. Под мишниците ми избива пот.
Небето, което от време на време се показва между върхарите, е
закрито с плътен слой сиви облаци, но като че не се кани да
вали. Облаците са застинали неподвижно, всичко е замряло.
Птиците, криещи се в короните на дърветата, си подават
отривисти, разбираеми само за тях сигнали. В зелените треви
жужат насекоми и сякаш вещаят нещо.
Мисля си за моя обезлюдял дом в Ногата. По всяка
вероятност сега там е заключено. И какво от това? Нека всичко
да си остане както си е, включително и петната от кръв. Какво
ме интересува? Никога повече няма да се върна там. Толкова
много неща умряха в този дом още преди кръвопролитието. Не,
не умряха, а бяха убити.
Гората се опитва да ме уплаши. Прицелва се ту в главата, ту
в краката ми. Запраща хлад във врата ми, впива в мен хиляди
иглички, хиляди погледи. Опитва различни начини да пропъди
натрапника. Но постепенно се научавам да не обръщам
внимание на заплахите й. От определен момент насетне в мен
се засилва убеждението, че тази гора всъщност е част от моето
„аз“. Пътят през нея е път в мен. Така както кръвта циркулира по
кръвоносните съдове. Онова, което виждам, е моят вътрешен
свят, а онова, което възприемам като заплаха, е само ехо на
моите страхове. Оплитащата ме паяжина с паяжината, омотала
сърцето ми. И птиците, които чуруликат над главата ми, са
отгледани от мен. Такива образи се раждат и пускат корени в
главата ми.
Сякаш тласкан от пулсациите на огромно сърце,
продължавам да вървя през гората и все повече се
приближавам към едно особено кътче в душата си, откъдето се
лее пронизваща мрака светлина и се долавят беззвучни
гърмежи. Искам да го видя със собствените си очи. Нося важно,
запечатано, поверително, тайно послание до самия себе си.
Въпрос. Защо тя не ме обичаше? Нима не бях достоен за
обичта на майка ми?
Години наред този въпрос ме измъчва и изгаря сърцето ми.
Сигурно е имало у мен нещо поначало сбъркано, което е
отвратило майка ми. Нима още с раждането ми по мен е
полепнала кал? Нима съм бил роден такъв, че хората да
извръщат очи от мен?
Майка ми дори не ме прегърна, когато си тръгна. Не каза
нито дума. Отвърна лицето си, взе сестра ми и излезе. Изчезна
тихо като дим и ме изостави завинаги.
Отново над главата ми отеква остър крясък на птица. Вдигам
поглед към небето. По него не се вижда нищо друго освен
плоски като питки сиви облаци. Няма вятър. Вървя неотклонно
напред по брега на съзнанието. Вълните му прииждат и се
отдръпват. Оставят нечетливи драскулки и незабавно ги
заличават. В паузите между вълците се опитвам да прочета
написаното, но не ми се удава. Връхлита следващата вълна и го
отмива. В паметта ми остават само някакви неясни откъслеци.
Отново се пренасям в моя дом. Ясно си спомням деня, когато
майка ми го напусна, като отведе със себе си и сестра ми. Седях
сам на верандата и гледах към градината.
Беше в началото на лятото, а слънцето клонеше към залез и
дърветата хвърляха дълги сенки. Бях сам и неизвестно защо
вече знаех, че са ме изоставили. Още тогава ми стана ясно, че
животът ми ще се промени завинаги. Никой нищо не ми обясни
— просто го разбрах. Къщата беше празна и безлюдна като
изоставена наблюдателница на далечна граница. Гледам как
слънцето залязва и сенките бавно обгръщат света —
подвластен на времето свят, в който нищо не може да се върне
назад. Сенките опъват своите пипала и малко по малко
завземат пространството. Накрая и лицето на майка ми, което
само преди миг беше тук, е погълнато от тази мрачна хладна
пелена. Безчувственото лице, извърнато от мен, автоматично се
заличава от паметта ми.
Крача през гората и мисля за Саеки-сан. Спомням си лицето
й, кротката й, едва забележима усмивка, топлината на ръцете й.
Опитвам се да си представя, че тя е моята майка, изоставила ме
едва четиригодишен. „Не — поклащам глава. — Тази представа
е напълно погрешна.“ По каква причина Саеки-сан би постъпила
така? Защо е трябвало да ми причини такава болка, да обърка
живота ми завинаги? Не може да няма някакво обяснение,
някаква неизвестна на мен, но много важна причина.
 Опитвам се да разбера какво е чувствала майка ми тогава,
да се поставя на нейното място. Не е лесно. Все пак аз съм
изоставеният, а тя е извършителят. Но след малко се откъсвам
от тялото си. Духът ми се освобождава от сковаващата груба
обвивка и се превъплъщава в черна врана. Тя кацва на върха на
един бор в градината и се заглежда в седналото на верандата
четиригодишното момче.
Превръщам се в черна врана гадателка.
— Не че майка ти не те обичаше — чува се зад гърба ми
гласът на момчето, наречено Врана. — Обичаше те, и то много.
Трябва преди всичко да повярваш в това. Тук е отправната
точка.
— Но тя ме заряза. Изчезна и ме остави сам точно когато ми
бе толкова необходима. Най-сетне започвам да разбирам каква
тежка рана ми е нанесла. Как е могла да постъпи така, ако
наистина ме е обичала?
— Какво да се прави? Такива са фактите — казва момчето,
наречено Врана. — Бил си зле наранен и белезите от тази рана
ще останат завинаги в теб. Съчувствам ти. Обаче погледни на
нещата ето от този ъгъл: не е късно всичко да се поправи. Ти си
млад, силен и издръжлив. Ще превържеш раните си, ще
вдигнеш глава и ще продължиш напред. Но за нея е вече твърде
късно. И не е важно кой е добрият и кой — лошият. Ти имаш
реално преимущество. Помисли върху това.
Мълча.
— Станалото — станало — продължава Враната. — Какво да
се прави? Времето няма как да се върне назад. Тогава тя не
биваше да те изоставя, ти не биваше да бъдеш изоставян. Но
случилото се е като разбит на парчета съд. Не може да се
поправи. Нали?
Кимвам. Така е. Не може да се поправи.
Момчето, наречено Врана, продължава:
— Майка ти изпитваше неописуем ужас и таеше обида в
сърцето си. Също както ти сега. Затова постъпи така с теб. Не
можеше иначе.
— Въпреки че ме е обичала?
 — Да. Обичаше те, но трябваше да те изостави. Опитай се
да разбереш какво й е било тогава и се примири. Проумей какъв
непреодолим страх и какъв гняв е изпитвала тя. Почувствай го
като свой, за да не ти се случи същото и на теб. Иначе казано,
трябва да й простиш. Знам, че няма да ти е лесно, но си длъжен
да го направиш. Само така ще си спасен. Друг начин няма!
Замислям се над думите му. Колкото повече напрягам ума си,
толкова повече се обърквам. В главата ми цари пълен хаос.
Целият горя, сякаш ми дерат кожата.
— Саеки-сан ли е моята майка? — питам.
— Тя не ти ли каза? Засега това си остава само хипотеза —
отвръща Враната. — Просто хипотеза. Друго не мога да ти
кажа.
— Хипотеза, срещу която няма контрааргументи. Поне до
момента.
— Точно така — съгласява се Враната.
— И аз трябва да вникна в тази хипотеза и да се съобразя с
нея.
— Правилно — без колебание отвръща Враната. — Ако
срещу дадена хипотеза не съществуват сериозни
контрааргументи, струва си човек да вникне по-дълбоко в нея.
Впрочем сега ти нямаш друг избор. Трябва да дълбаеш в нея
докрай, дори това да означава да пожертваш себе си.
— Да пожертвам себе си ли?
Тези думи звучат малко странно. Не ги разбирам напълно.
Никакъв отговор. Обръщам се разтревожен и виждам, че
Враната е все още тук, непосредствено зад мен, и ме следва.
— От какво се боеше Саеки-сан тогава? На кого се беше
обидила? Откъде се е взело всичко това — питам аз, без да се
обръщам и без да спирам.
— А ти как смяташ? — пита на свой ред Враната. — Помисли
малко. Нали затова имаш глава на раменете си. Сам трябва да
стигнеш до отговора.
И аз мисля. Трябва да разбера всичко, преди да е станало
твърде късно. Но все още не успявам да прочета изящните
драскулки по брега на моето съзнание. Интервалът между
вълните е прекалено кратък.
 — Аз обичам Саеки-сан — казвам.
Тези думи се изплъзват съвсем естествено от езика ми.
— Знам — небрежно изрича Враната.
— Никога преди не съм изпитвал такива чувства. За мен те
са най-важното нещо на света.
— Това е ясно — казва Враната. — Разбира се от само себе
си. Иначе не би изминал целия този път.
— Но аз все още не проумявам. Казваш, че майка ми много
ме е обичала. Ще ми се да ти повярвам, но дори това да е
истина, просто не мога да разбера — възможно ли е да обичаш
някого и да му причиниш такава болка? Какъв смисъл има
тогава да го обичаш? Защо се получава така?
Очаквам отговор. Дълго мълча и чакам, но отговор няма.
Обръщам се. Момчето, наречено Врана, е изчезнало. Някъде
над главата си чувам плясък на крила.
Ти си напълно объркан.

Вървя още малко и съзирам двама войници.

Те носят бойната униформа на старата императорска армия
— лятна униформа с къси ръкави, гамаши на краката и мешки
на гърба. Вместо каски имат шапки с козирки. Лицата им са
боядисани в черно — за маскировка. И двамата са млади.
Единият е висок и слаб, с кръгли очила с метални рамки.
Другият е нисък, широкоплещест и мускулест. Те седят един до
друг на голям плосък камък и нямат вид на войници, които се
готвят за бой. Пушките им, модел „Арисака“, са на земята в
краката им. На високия като че ли е му е скучно, той дъвче стрък
трева. Това, че ги виждам тук, ми се струва напълно естествено.
А те съвсем спокойно, без никакво притеснение наблюдават как
се приближавам към тях.
Наоколо става по-широко и равно. Прилича на стълбищна
площадка.
— Здрасти! — поздравява високият войник.
— Привет! — обажда се мускулестият и леко се начумерва.
— Здравейте — отвръщам аз.
 Би трябвало да съм удивен от тази среща, но, кой знае защо,
не виждам нищо необичайно в нея.
— Очаквахме те — казва високият.
— Мен ли? — питам аз.
— Разбира се. Освен теб никой друг не броди тъдява.
— Отдавна чакаме — потвърждава мускулестият.
— Не че времето има някакво значение тук — добавя
високият. — Но не мислехме, че чак толкова ще се забавиш.
— Вие сте онези двамата, изчезнали в тази гора по време на
ученията. Само че това се е случило много, много отдавна…
— Същите — кимва мускулестият.
— Къде ли не са ви търсили… но напразно.
— Да, знаем — казва той. — Знаем, че ни търсеха упорито,
но така и не ни намериха. Знаем всичко, което се случва в тази
гора.
— Честно казано, ние не се изгубихме — подхвърля
високият. — Избягахме.
— Не, по-точно не избягахме, а случайно попаднахме тук и
решихме да останем — добавя мускулестият. — Не е като да се
изгубиш.
— Не всеки може да открие това място — продължава
високият. — Но ние успяхме и ти също. Голям късмет извадихме.
— Ако не бяхме го намерили, щяха да ни пратят на война. В
чужбина — пояснява мускулестият. — Обаче не ни се наложи да
убиваме и не паднахме убити. Аз съм земеделец, а той —
наскоро завършил университета. Никой от двама ни не иска да
убива. Още по-малко пък да бъде убит. Това е ясно.
— А ти? — пита ме високият. — Би ли искал да убиваш? Или
да бъдеш убит?
Поклащам глава. Не, нито едното, нито другото.
— Като всички — обобщава високият. — Или поне като
повечето хора. Но ако бяхме заявили, че не искаме да отидем
на война, държавата нямаше да ни потупа по рамото и да ни
разреши да се отървем току-така. Не можехме и да избягаме.
Къде ще избягаш в тази малка страна? Ще те пипнат, преди да
си се усетил. Затова останахме тук, на единственото място,
където можехме да се скрием. — Поклаща глава и продължава:
— И оттогава сме тук. От много отдавна, както сам каза. Но тук
времето няма значение. Между „сега“ и „много отдавна“ няма
почти никаква разлика.
— Няма никаква разлика — потвърждава мускулестият и
махва с ръка.
— Вие знаехте, че ще дойда, така ли? — питам аз.
— Разбира се — отвръща мускулестият.
— Отдавна стоим тук на пост и разбираме, ако някой идва —
обажда се другият. — Ние вече сме част от гората, така да се
каже.
— Тоест тук е входът — заявява мускулестият. — И ние го
охраняваме.
— Сега входът е отворен — пояснява високият. — Но скоро
пак ще се затвори. Ако искаш да влезеш, сега е моментът. Той
не се отваря много често.
— Ние ще те придружим — казва мускулестият. — Пътят е
тежък. Необходим ти е водач.
— Ако не влезеш, върни се тогава по същата пътека, по
която дойде — продължава високият. — Няма да ти е трудно. Не
се безпокой. Ще се върнеш в света, от който идваш, и ще
живееш като преди. Решението е изцяло в твои ръце. Никой
няма да те насилва да влезеш или не. Но влезеш ли веднъж,
няма да ти е лесно да се върнеш обратно.
— Водете ме вътре — отговарям аз без всякакво колебание.
— Сигурен ли си? — пита мускулестият.
— Там има един човек, с когото трябва да се видя. Поне така
ми се струва…
Двамата стават бавно и безмълвно от камъка и си нарамват
пушките. Споглеждат се и тръгват напред.
— Сигурно ти се вижда странно, че все още мъкнем тези
тежки железа — обръща се към мен високият. — Няма никаква
полза от тях. Дори не са заредени.
— Но са нещо като знак — пояснява мускулестият, без да ме
погледне. — Знак за онова, с което сме се разделили, което сме
оставили.
— Символите са важно нещо — добавя високият. — Пушки,
военни униформи. Тук сме нещо като часови. Такава ни е
задачата. Символите ни отвеждат към задачите, които
изпълняваме.
— Носиш ли със себе си нещо такова? — интересува се
мускулестият. — Някакъв знак?
Поклащам глава:
— Не, нямам нищо. Само спомени.
— Спомени значи — обажда се мускулестият.
— Добре. Няма проблеми — казва високият. — Спомените
също са забележителен символ. Но аз, разбира се, не знам
колко дълго се запазват, доколко са надеждни.
— Най-добре да е нещо, което има форма и може да се
докосне — казва мускулестият. — Така е по-лесно за разбиране.
— Като пушката например — отсича високият. — Впрочем как
ти е името?
— Кафка Тамура.
— Кафка Тамура — повтарят двамата.
— Странно име — отбелязва високият.
— Така е — потвърждава мускулестият.
Разговорът секва. Продължаваме пътя си в мълчание.
 Глава 44
Те занесоха трите папки до реката в близост до шосето и ги
изгориха. Хошино купи в един смесен магазин бензин за
запалки, напръска папките и ги подпали. После двамата стояха
и наблюдаваха мълчаливо как пламъците поглъщат лист по
лист. Не подухваше вятър и пушекът се издигаше право нагоре и
изчезваше в надвисналите над земята сиви облаци.
— Не бива да прочетем нито една страница, така ли? —
попита Хошино.
— Не, не бива — отвърна Наката. — Наката обеща на Саеки-
сан, че всичко ще изгори и няма да прочете нито ред. Трябва да
спазя дадената дума.
— Да, човек трябва да изпълнява обещанията си — рече
Хошино и избърса потта по челото си. — Обаче нямаше да е
зле, ако разполагахме с резачка за хартия. Щяхме доста да си
улесним работата. В магазините за канцеларски стоки продават
такива. Много са евтини. Не ме разбирай погрешно, не се
оплаквам. Просто е малко горещо за палене на огън на открито.
Ако беше зима, щеше да е друго.
— Извинете, но Наката обеща на Саеки-сан да изгори всичко
и трябва да го изгори.
— Добре, добре. За никъде не бързам. Горещо е, но ще
потърпя. Просто споменах.
Една разхождаща се наблизо котка ги забеляза и спря да
погледа огъня. Беше мършава и рижа. Опашката й бе леко
извита на върха. „Каква добра котка“, помисли си Наката.
Страшно му се прииска да си поговори с нея, но си спомни, че
Хошино е с него, и промени решението си. На котката щеше да й
е трудно да се отпусне и да се разприказва в негово присъствие.
Освен това Наката въобще не беше сигурен, че може да говори
на котешки като преди. Никак не му се искаше да изтърси някоя
глупост и да изплаши клетото животинче. След някое време на
котката й омръзна да гледа огъня, тя се протегна и тихомълком
се отдалечи.
 От трите папки остана само купчина пепел. Хошино я разбута
с крак. Щом духне вятър, ще я разпръсне и от нея няма да
остане следа. Слънцето вече залязваше. Врани кръжаха в
небето и се готвеха да се върнат в гнездата си.
— Сега вече никой нищо няма да прочете — рече Хошино. —
Не знам какво беше написано, но не остана и късче хартия. С
това на този свят намаляха нещата, които имат форма, а обемът
на нищото се увеличи.
— Хошино-сан.
— Какво?
— Наката иска да ви пита нещо.
— Кажи.
— Може ли нищото да се увеличава?
Хошино се замисли.
— Труден въпрос — призна той. — Ако нещо се превърне в
нищо, то става нула, а колкото и нули да прибавиш към нулата,
тя пак си остава нула.
— Наката не разбира.
— И на мен не ми е много ясно. Замисля ли се над такива
неща, главата веднага започва да ме цепи.
— Тогава да не мислим повече.
— Чудесно — съгласи се Хошино. — Във всеки случай
книжата изгоряха напълно. Всичко изчезна, до последната
думичка. Превърна се в нищо. Ето какво исках да кажа.
— Камък падна от сърцето на Наката.
— Значи работата ни тук е свършена, нали? — попита
Хошино.
— Да, почти приключихме — отвърна Наката. — Остава само
да затворим входа.
— Това много ли е важно?
— Да. Което е било отворено, трябва да се затвори.
— Хайде тогава да си плюем на ръцете и да действаме.
Желязото се кове, докато е горещо.
— Хошино-сан.
— Да.
— Няма да стане сега.
— Защо?
 — Още не е дошъл подходящият момент. Ще се наложи да го
изчакаме. Но преди това Наката трябва да се наспи. Вече едва
държи главата си изправена.
Хошино погледна стареца.
— Ама пак ли се каниш да спиш няколко дни?
— Наката не знае точно, но може и така да се случи.
— Защо първо не свършим работата? Откъртиш ли веднъж,
всичко веднага замира.
— Хошино-сан.
— Какво?
— Колко хубаво би било, ако беше възможно. Наката също
иска първо да затворим входа. Но най-напред трябва да поспи.
Очите му вече се затварят за сън.
— Какво, изтощиха ти се батериите, а?
— Вероятно. Наката не смяташе, че за свършването на
работата ще е необходимо толкова време. Силите му са на
изчерпване. Ще заведете ли Наката пак там, където може да
поспи?

Качиха се в таксито и Наката веднага заклюма.

— Потърпи, дядо. Ей сега ще пристигнем и ще си легнеш —
рече Хошино.
— Хошино-сан.
— Да.
— Наката ви създава толкова главоболия — едва избъбри
старецът.
— Да, но няма страшно — съгласи се Хошино. — Все пак
никой не ме е карал насила да дойда. Тръгнах с теб по
собствено желание. Като доброволците за почистване на снега.
Така че не се притеснявай.
— Без вас Наката нямаше да знае какво да прави. Щеше да
се изтормози. Нямаше да свърши дори половината работа.
— Мисля, че си струваше усилията.
— Наката ви е много благодарен.
— Знаеш ли… — поде Хошино.
— Какво?
 — Аз също имам за какво да ти благодаря, Наката-сан. И то
не е никак малко.
— Наистина ли?
— Изминаха повече от десет дни, откакто всичко това
започна — рече младежът. — И през това време не съм ходил
на работа. В началото се обадих да поискам няколко дни
отпуска, но сега съм нещо като самоволно отлъчил се. По всяка
вероятност вече не мога да се върна на работа в същата фирма.
Може да ми простят, ако им падна на колене. Но както и да е. Не
искам да се хваля, но аз съм печен шофьор, качествен работник
и лесно ще си намеря друга работа. Не се безпокоя за това и ти
също не бива да се безпокоиш. Искам да кажа, че не съжалявам
ни най-малко, задето съм с теб. През тези десет дни се случиха
толкова странни неща. Пиявици паднаха от небето; полковник
Сандърс се появи изневиделица; правих невероятен секс с
онази убийствена студентка по философия, отмъкнахме от
храма камъка от входа… Случилото се през тези дни стига за
цял живот. Имам чувството, че са ни пратили да изпробваме
влакче в увеселителен парк. — Хошино млъкна и се замисли как
да продължи. — Но знаеш ли, дядо?
— Какво?
— Най-удивителното от всичко това беше ти, Наката-сан.
След дните, прекарани с теб, станах друг човек. Как да кажа…
взех да гледам с други очи на света. Започнаха да ме вълнуват
неща, на които никога преди не съм обръщал особено
внимание. Музиката например — музиката, която по-рано
намирах за отегчителна, сега ми харесва. И ми се иска да
поговоря с някой, който ще ме разбере, иначе ще се пръсна.
Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо. И това е
благодарение на теб. Започнах да гледам света с твоите очи. Не
всичко, разбира се. Но много от нещата. Някак по-простичко.
Харесвам твоя поглед върху живота, затова въпреки всичко
останах с теб. Просто не можех да те изоставя. Това беше един
от най-смислените периоди в живота ми. Така че не е
необходимо да ми благодариш, макар че ми е приятно, разбира
се. Аз би трябвало да ти благодаря и да ти кажа, че стори
голяма добрина за мен, Наката-сан… Нали ме чуваш?
 Ала Наката вече не слушаше. Очите му, бяха затворени,
дишането — равномерно. Той спеше.

Хошино занесе на ръце стареца в апартамента и го сложи на

постелята. Не го съблече, свали му само обувките. Зави го с
леко одеяло. Наката се повъртя известно време, докато се
разположи в любимата си поза с лице към тавана, и притихна.
„Бас държа, че предстои поредният тридневен маратон по
спане“, помисли си Хошино.
Но не стана така. На следващия ден, сряда, малко преди
пладне Наката-сан почина. Отиде си тихо насън. Лицето му
беше както винаги спокойно. На пръв поглед сякаш спеше. Но
без да диша. Хошино разтърси рамото на стареца, повика го по
име — напразно. Не можеше да има съмнение, че е мъртъв.
Младежът провери пулса му, но не го напипа. Дори сложи
джобно огледалце пред устата му, но то не се запоти. Наката бе
спрял да диша. Никога вече нямаше да се събуди. Не и на този
свят.
Останал сам с мъртвеца, Хошино забеляза, че всички звуци в
стаята започнаха постепенно да замират, да се разтварят в
тишината, да губят смисъл. Тишината ставаше все по-дълбока.
Беше като надигаща се от морското дъно тиня — отначало тя
покрива краката, после стига до кръста, а после и до гърдите. Но
Хошино не напусна стаята. Той седна и се опита да прецени на
око дебелината на слоя тишина, която я изпълваше. Вторачи се
в лицето на Наката и се помъчи да възприеме факта, че
старецът наистина си е отишъл. Мина много време, докато го
осъзнае. Въздухът странно натежа и Хошино вече не можеше да
каже със сигурност дали мислите и чувствата му са реални. Но
много неща вече започнаха да му се изясняват.
Струваше му се, че смъртта най-сетне е върнала Наката в
нормалното му състояние. Навярно нямаше друг начин това да
стане.
— Хей, дядо — промълви Хошино, като се обърна към
покойника. — Не бива да го казвам, но ти се падна лека смърт.
 Наката действително беше починал кротко в съня си.
Вероятно без да мисли за нищо. Ако се съдеше по израза на
лицето му, в последните си минути той не бе изпитал нито
страдание, нито съжаление, нито притеснение. „Напълно в негов
стил“, заключи Хошино. Той не знаеше що за живот бе живял
Наката и какъв е бил смисълът му. Но в чий живот всичко е ясно
и определено? Онова, което е наистина важно за човека и което
наистина има значение, е как той умира, разсъждаваше
младежът. Може би е по-важно дори от това как е живял. Все
пак смъртта трябва да зависи от това как живееш. Такива мисли
му минаваха през ума, докато гледаше лицето на покойния
старец.
Но нещо важно бе останало за довършване. Някой трябваше
да затвори входа. Наката бе свършил всичко, с което се бе заел,
освен това. Камъкът беше тук, до краката на Хошино, и той
знаеше, че когато настъпи моментът, трябва да го преобърне и
да затвори входа. Наката го беше предупредил, че ако не
внимава, камъкът може да е много опасен. Трябва да се знае
какъв е правилният начин да бъде преобърнат. Ако използваш
единствено сила, има риск всичко да се обърка.
— Не мога да те върна обратно, дядо, ала ме изправяш пред
голямо затруднение — рече Хошино, загледан в мъртвеца.
Но разбира се, не получи отговор.
Стоеше и въпросът какво да прави с тялото. В такива случаи
хората обикновено се обаждат в полицията или в болница, за да
дойдат и да го отнесат. Деветдесет и девет процента биха
постъпили така, а и Хошино би направил същото, стига да
можеше. Но Наката беше заподозрян в убийство и полицията го
издирваше. Ако узнаеха, че в продължение на десет дни е бил с
него, Хошино щеше да се изложи на голям риск. Щяха да го
задържат и да го разпитват часове наред. Никак не му се искаше
да обяснява, особено пък на ченгета, какво се е случило. Не,
най-добре да направи всичко възможно да избегне срещата с
тях.
„А как да обясня защо съм в този апартамент?“, запита се
той.
 Едно старче, маскирано като полковник Сандърс, ни разреши
да го ползваме. Каза, че го е приготвил специално за нас и
можем да останем тук колкото искаме. Нима полицаите ще
повярват на това? Кой е този полковник Сандърс? Американски
военен ли е? Не, човекът от рекламата на „Кентъки фрайд
чикън“. Не може да не сте го виждали по билбордовете,
господин следовател. А, да, онзи с очилата и козята
брадичка… Подвизава се тук, в Такамацу. Шляе се из задните
улички и се занимава със сводничество. Така се запознах с него.
Намери ми момиче. Какви ги дрънкаш бе, идиот, ще кажат те и
ще го халосат по главата. Не за пръв път в живота си Хошино си
помисли, че ченгетата са просто гангстери на държавна служба.
Той въздъхна дълбоко.
Трябва незабавно да се омитам оттук, да замина колкото се
може по-скоро и по-далече. Да се обадя в полицията от
телефонен автомат на гарата и да се представя за анонимен
свидетел. Да кажа, че на еди-кой си адрес е починал човек.
После да се кача на влака и да замина за Нагоя. Може и да се
отърва. Старецът почина от естествена смърт, така че едва ли
ще има разследване. Ще предадат тялото на роднините, ще се
организира скромно погребение и край. А пък аз ще отида във
фирмата, ще се поклоня на шефа и ще кажа: „Повече няма да
се повтори, кълна се. Отсега нататък ще работя съвестно.“ Току-
виж ме върнал на работа.
Хошино си събра багажа. Напъха кат дрехи за преобличане в
чантата си. Сложи си тъмнозелените очила и шапката „Чуничи
Драгънс“ и издърпа през дупката отзад вързаната си на
опашката коса. Гърлото му беше пресъхнало. Извади кутия
диетична пепси-кола от хладилника, облегна се на вратата му и
я надигна. Погледът му се плъзна към дивана и се натъкна на
облия камък. Камъкът от входа. Хошино отиде в спалнята и пак
погледна трупа на Наката. Старецът все още нямаше вид на
мъртвец. Като че дишаше лекичко. Младежът се надяваше
донякъде, че Наката ще се надигне неочаквано и ще каже:
„Хошино-сан, грешите. Наката е жив!“ Но чудеса не стават.
Наката беше мъртъв. Преминал беше вече вододела между
живота и смъртта.
 Хошино стоеше с кутията пепси в ръка. Не мога просто да си
замина и да зарежа камъка, помисли си той и поклати глава. Ако
го направя, Наката-сан няма да намери покой на оня свят. Той
беше от хората, които не се успокояват, докато не свършат
докрай работата си. Не успя да довърши тази последна работа
— не по своя вина, просто батериите му се изтощиха. Хошино
смачка празната алуминиева кутия и я хвърли в кофата за
боклук. Не бе уталожил жаждата. Върна се в кухнята и си отвори
още една.
Наката-сан му бе казал, че иска да стане грамотен поне за
малко. Да отиде в библиотека, да си избере някоя книга и да я
прочете. Но почина и мечтата му не се сбъдна. Може би сега,
когато е в друг свят и е станал нормалният Наката, той вече
знае да чете, но на този така и не успя да се научи. Случи се
тъкмо обратното. Последното му деяние приживе бе да изгори
нещо, което можеше да бъде прочетено. Унищожи всичко до
последната думичка. Ирония на съдбата. Но какво да се прави.
Трябва да изпълня последното му желание, каза си Хошино.
Трябва да затворя входа. Не можах да го заведа нито на кино,
нито да види голям аквариум — така че поне това мога да
направя за него сега, когато вече го няма.
Той пресуши втората кутия пепси, отиде до дивана, наведе
се и се опита да повдигне камъка. Не беше много тежък. Не
беше и лек, но с известно усилие успя да го отлепи от пода.
Тежеше почти толкова, колкото когато с полковник Сандърс го
откраднаха от храма. Почти същата тежина като на камъните, с
които се затиска туршия. Значи сега е вече съвсем обикновен
камък, помисли си Хошино. Затова пък, когато е поставен на
входа, той е толкова тежък, че едва може да се вдигне. А когато
е лек, е просто обикновен камък. Случи ли се обаче нещо
необичайно, той става изключително тежък и се превръща в
„камък от входа“. Примерно, ако буря връхлети града…
Хошино отиде до прозореца, дръпна завесата, излезе на
терасата и вдигна поглед към небето. Също като предния ден то
беше забулено в оловносиви облаци. Но като че нямаше да
вали — не се чуваха гръмотевици. Напрегна слух, подуши
въздуха, ала не долови нищо необичайно, нищо по-различно от
вчера. Статуквото се запазваше. Това, изглежда, бе главната
тема днес.
— Такива ми ти работи, дядо — обърна се той към мъртвеца.
— Може би просто ще трябва да почакаме тук да се случи нещо
необичайно. Какво ли може да е то? Нямам никаква представа.
Не знам и кога ще се случи. Ако работата се проточи, тялото ти
ще започне да се разлага, да вони. Все пак е юни. Сигурно не ти
е приятно да го чуваш, но какво да се прави, природа. А колкото
повече време минава, колкото по-късно се обадя на ченгетата,
толкова по-зле за мен. Ще направя каквото мога, обаче искам да
си наясно с положението, чуваш ли ме?
Естествено, отговор не последва.
Хошино крачеше из стаята. Полковник Сандърс можеше да
се обади! Той би трябвало да знае какво да се прави с камъка.
Младежът бе убеден, че ще получи от полковника разумен и
полезен съвет. Но колкото и да се взираше в телефона в
очакване да позвъни, той си оставаше безмълвен, самовглъбен
предмет. Никой не почука на вратата, не пристигна писмо. И
нищо необичайно не се случи. Времето не се промени, не
витаеха никакви предчувствия. Един след друг се нижеха
еднообразни часове. Неусетно стана пладне, после следобедът
кротко стори път на вечерта. Стрелките на електронния
часовник на стената се плъзгаха по повърхността на времето
като въртящ се воден бръмбар плавач, а мъртвият Наката все
така си лежеше на леглото. Хошино изобщо не почувства глад.
Привечер отвори трета кутия пепси и като по задължение
схруска няколко солени бисквити.
В шест часа той седна на дивана, взе дистанционното и
пусна телевизора. Изгледа вечерните новини по NHK, но нищо
не задържа вниманието му. Беше отминал един съвсем
обикновен, лишен от интересни събития ден. Гласът на
говорителя взе да му действа на нервите и когато предаването
свърши, той изключи телевизора. Вече се беше стъмнило. С
настъпването на нощта още по-дълбока тишина обгърна стаята.
— Хей, дядо — обърна се Хошино към Наката. — Събуди се
само за няколко минути! Кажи ми нещо. Не знам какво да правя.
 Естествено, Наката не отговори. Той пребиваваше отвъд
вододела — безмълвен, мъртъв. Беше толкова тихо, че ако
напрегнеше слух, човек можеше да чуе как се върти Земята.
Хошино отиде в дневната и пусна трио „Ерцхерцог“. Още при
първите звуци сълзите сами потекоха от очите му. „Кога ли
плаках за последен път?“, помисли си той, но не можа да си
спомни.
 Глава 45
Пътеката, която започва от „входа“, наистина е много
заплетена. Всъщност пътека почти няма. Колкото повече
напредваме, гората става все по-гъста и безкрайна. Склонът е
много по-стръмен, земята под краката ни е обрасла с по-гъсти
треви и храсти. Небето почти не се вижда и наоколо е толкова
мрачно, сякаш вече се е мръкнало. Често се натъкваме на
дебели паяжини, носи се силен мирис на растения. Надвисва
все по-тягостна тишина, сякаш гората дава решителен отпор
пред нашествието на хора на нейна територия. Войниците,
метнали пушки на гръб, се провират с лекота през гъстия
шубрак. Те се движат с учудваща бързина. Шмугват се под ниско
надвисналите клони, катерят се по скалите, прескачат ровове,
избягват ловко трънаците.
Гледам, доколкото ми позволяват силите, да не изоставам и
да не ги губя от поглед, а на тях и през ум не им минава да
проверят дали ги следвам. Като че ме подлагат на изпитание, за
да видят дали ме бива. Не знам защо, но имам усещането, че
ми се сърдят. Не говорят: не само на мен, но и помежду си.
Вървят напред и на нищо не обръщат внимание. Без да
разменят и дума, начело излиза ту единият, ту другият. Черните
цеви на преметнатите зад гърбовете им пушки се поклащат
равномерно пред мен като два метронома. Крача, вторачен в
тях, и ми се струва, че постепенно заспивам. Умът ми блуждае
някъде, сякаш се плъзга по лед. Но аз се старая да мисля само
за това, че не бива да изоставам, и продължавам да вървя
мълчаливо напред, целият облян в пот.
— Бързичко ли вървим? — обръща се най-накрая към мен
мускулестият.
Той изобщо не се е задъхал.
— Не, нормално — отвръщам аз. — Всичко е наред.
— Млад си и явно си в добра форма — казва високият, без
да се обърне.
 — Добре познаваме тази пътека и понякога се забързваме —
пояснява мускулестият, сякаш се извинява. — Та ако не
смогваш, просто кажи. Не се стеснявай. Ще позабавим темпото.
Но знай, че не бива да се бавим прекалено много. Разбра ли?
— Добре, ще ви кажа — отговарям аз, като си налагам да не
дишам твърде учестено, за да не си помислят, че вече съм
капнал. — Далече ли отиваме?
— Не много — отвръща високият.
— Почти стигнахме — добавя другият.
Но аз малко се съмнявам. Нали те самите казаха, че тук
времето няма голямо значение.
Продължаваме мълчаливо напред, но вече с не такова
неистово темпо. Изпитанието като че свърши.
— Има ли отровни змии в тази гора? — питам, тъй като това
доста ме безпокои.
— Отровни змии ли? — промърморва очилатият, без да се
обърне. Когато говори, той винаги гледа напред, сякаш всеки
момент пред нас ще изскочи нещо. — Не съм се замислял.
— Може и да има — обръща се към мен мускулестият. — Не
съм виждал, но не е изключено да има. Само че това е без
значение.
— Искаме да кажем — някак нехайно добавя високият, — че
нашата гора няма да ти навреди.
— Така че не се плаши от змии или разни твари — казва
мускулестият. — Е, успокои ли се?
— Да — отвръщам аз.
— Тук няма да ти бъде причинена вреда — нито от змии,
нито от гъби, нито от паяци или други същества — казва
високият, отново без да се обърне.
— Други същества ли? — питам аз.
Не мога да схвана какво има предвид. Сигурно съм много
уморен.
— Нищо лошо няма да ти се случи тук. Намираме се в най-
гъстата част на гората. Никой не може да ти навреди, дори ти на
самия себе си.
Опитвам се да проумея какво има предвид. Но поради
изтощението, потта и монотонното вървене умът ми не може да
произведе нито една ясна мисъл.
— В армията ни обучаваха как да наръгваме враговете с щик
в корема — казва мускулестият. — Знаеш ли как да намушкаш
някого с щик?
— Не — признавам си аз.
— Първо с все сила забиваш щика си в корема на врага,
после го завърташ и червата му се разкъсват. Умира в страшни
мъки. Но ако просто забиеш щика, без да го завъртиш, врагът
може да скочи и да разпори твоят корем. Ето в какъв свят
живеем.
Черва. Спомням си думите на Ошима за лабиринта. Всички
мисли в главата ми се преплитат и объркват. Вече не разбирам
кое какво е.
— Знаеш ли защо хората си причиняват такива жестокости?
— пита високият войник.
— Не — отвръщам аз.
— Аз също не знам — казва той. — Не искахме да разпаряме
ничии кореми, нито на китайски войници, нито на руски, нито на
американски. Ето в такъв свят живеехме и затова избягахме. Но
да не си помислиш, че сме страхливци. Всъщност бяхме добри
войници. Просто не можехме да се примирим с изблиците на
насилие. И ти не си страхливец, нали?
— Ами не знам — признавам си. — Но отдавна искам да
стана по-силен.
— Това е много важно — отново се обръща към мен
мускулестият. — Много е хубаво да се стараеш да станеш по-
силен.
— Ясно е, че си доста як младеж — казва високият. — Малко
момчета на твоята възраст биха се добрали дотук.
— Да, впечатляващо постижение — похвалва ме и
мускулестият.
Двамата спират. Високият си сваля очилата, потрива с
пръсти носа си и пак ги слага. И двамата дишат равномерно и
въобще не са се изпотили.
— Жаден ли си? — пита ме високият.
— Малко.
 Всъщност умирам от жажда. Нали захвърлих чувалчето, в
което бе манерката. Той откопчава от пояса си своята манерка и
ми я подава. Отпивам няколко глътки. Хладката вода стига до
всяка пора на тялото ми. Забърсвам гърлото на манерката и я
връщам обратно.
— Благодаря.
Високият войник кимва мълчаливо.
— Стигнахме билото — съобщава мускулестият.
Престои ни да се спуснем към подножието, без да спираме.
— Гледай къде стъпваш, за да не паднеш — предупреждава
ме високият.
Спускаме се предпазливо по опасно хлъзгавия склон. Някъде
по средата на стръмното нанадолнище завиваме и гората
свършва. Неочаквано пред погледа ни се разгръща цял един
свят. Двамата войници спират и се обръщат към мен. Не казват
нищо, но очите им говорят красноречиво. Ето го мястото. Тук
ще влезеш. Аз също замирам и не откъсвам поглед от
разкрилата се гледка.
Живописна равна котловина се вписва естествено в
очертанията на релефа. Трудно е да се каже колко хора живеят
тук, но едва ли са много, ако се съди по размера й. Виждат се
няколко тесни пътища, покрай които тук-там се мяркат неголеми
къщи. Никъде няма жива душа. Къщите са безлични, построени
явно не да впечатляват с красотата си, а да издържат на
природните стихии. Селището е твърде малко, за да се нарече
градче. Не се виждат никакви магазини, нито обществени
сгради. Няма дори табели. Само струпани къщички с еднаква
големина и форма, които сякаш случайно са се озовали на едно
място. Няма градинки, нито дървета край пътищата. Изглежда,
околната гора е напълно достатъчна за местните жители и не са
им нужни никакви допълнителни насаждения.
Лек ветрец минава през гората и листата на дърветата край
мен затрептяват. Шумолят всички едновременно и образуват
нетрайни вълнички по извивките на съзнанието ми. Опирам се
на едно дърво и затварям очи. Тези вълнички ми напомнят
някакъв шифър, който засега не мога да разчета. Сякаш някой
ми говори на чужд език, от който не разбирам нито дума.
Отказвам се от опитите да схвана нещо, отварям очи и отново
виждам този нов свят пред мен. Стоим насред склона, гледаме
надолу и аз усещам как вълничките се менят в мен като в
калейдоскоп. А с тях се преобразува и шифърът,
трансформират се метафорите и аз сякаш напускам
собственото си тяло, издигам се над земята и се рея далече-
далече. Превръщам се в пеперуда, пърхаща с крилца над света
в краката ни. Отвъд пределите му се ширва необятност, където
празнотата и същността се сливат, където минало и бъдеще
образуват безкрайна плетеница. Там блуждаят знаци, които
никой не е разчел, от никого нечути акорди.
Поемам си дъх. Все още не съм се съвзел напълно, но вече
не ме е страх.
Войниците продължават безмълвно напред и аз тръгвам
след тях. С всяка крачка надолу по склона градчето се
приближава все повече. Край пътя приятно ромоли малък
бистър поток, ограден с каменен зид като насип. Всичко тук е
малко и семпло, но изглежда уютно и естествено. Тук-там
стърчат тънки стълбове с опънати между тях жици, по които
вероятно тече ток. Нима е възможно? Съвсем се обърквам.
Високи зелени хълмове обграждат котловината от всички
страни. Небето е все още скрито от гъсти сиви облаци. Вървим
по пътя, но не срещаме жива душа. Наоколо е съвсем тихо.
Може би жителите са се спотаили по домовете си и чакат да
отминем.
Войниците ме повеждат към една от къщите, която
удивително напомня къщурката на Ошима. Сякаш едната е
послужила за модел на другата. Отпред има веранда и стол.
Плосък покрив, над който стърчи комин. В спалнята има
прилежно оправено единично легло. Единствената разлика е, че
спалнята и дневната са отделно и вътре има умивалник и
електричество. В кухнята виждам дори хладилник — малък, стар
модел, но хладилник. От тавана виси лампа. Има и телевизор.
Телевизор?
— Засега ще останеш тук, за да се съвземеш и успокоиш —
казва мускулестият. — Няма да е задълго.
 — Както вече стана дума, тук времето не е от голямо
значение — добавя високият.
— Изобщо не е от значение — кимва другият.
— А откъде идва електричеството?
Те се споглеждат.
— На известно разстояние оттук, в гората, има неголяма
вятърна електростанция — пояснява високият. — Там
непрекъснато духа вятър. Трудно се живее без електричество.
— Без ток не може да се ползва хладилник. А без хладилник
къде да се съхраняват продуктите? — пита мускулестият.
— Е, свиква се и без ток — казва високият. — Но все пак е
хубаво, че има.
— Ако огладнееш, хапни каквото намериш в хладилника —
обръща се към мен мускулестият. — За съжаление няма много
продукти.
— Няма месо, нито риба. Няма кафе, няма спиртни напитки
— предупреждава ме високият. — Отначало ще ти е трудничко,
но бързо ще свикнеш.
— Но затова пък има яйца, сирене и мляко — успокоява ме
мускулестият. — Трябва да си набавяш необходимите
белтъчини, нали така?
— Всичко това не е местно производство — продължава
мускулестият. — За продукти се ходи другаде. Натурална
размяна.
— Другаде ли?
Високият кимва.
— Да. Не сме откъснати от света. Има и други места.
Постепенно всичко ще разбереш.
— Някой ще идва да ти приготвя нещо за ядене — казва
мускулестият. — Ако ти е скучно, можеш да гледаш телевизия.
— Какви програми има по телевизията?
— Ами… не знам — малко смутено отвръща високият,
замисля се и поглежда своя другар.
Мускулестият вдига рамене. Видът му издава колебание.
— Честно казано, ние не разбираме много от телевизия.
Никога не сме гледали.
 — Телевизорът е тук, за да го гледат новодошлите —
пояснява високият.
— Все нещо би трябвало да излъчва — уверява ме
мускулестият.
— Почини си — казва високият. — Ние трябва да се връщаме
на поста си.
— Благодаря ви, че ме придружихте.
— Няма защо — отвръща мускулестият. — Краката ти са по-
яки, отколкото на другите, които сме водили тук. Много хора не
се справят с изкачването. Дори се налага да носим някои на
гръб. С теб беше лесно.
— Ако не ме лъже паметта — подзема високият, — ти искаше
да се видиш с някого тук.
— Да.
— Сигурен съм, че много скоро ще се срещнете — казва той
и кимва няколко пъти за по-голяма убедителност. — Тукашният
свят е малък.
— Надявам се скоро да свикнеш — проговаря мускулестият.
— Веднъж да свикнеш, после е съвсем лесно — добавя
високият.
— Много ви благодаря за всичко.
Двамата застават мирно и отдават чест. След това нарамват
пушките и тръгват с бърза крачка обратно към поста си. Сигурно
охраняват входа денонощно.

Отивам в кухнята и проверявам какво има в хладилника.

Намирам няколко домата, буца сирене, яйца, моркови, ряпа и
голяма порцеланова кана с мляко. А също и масло. На полицата
има хляб. Отчупвам късче и го опитвам. Хлябът е малко твърд,
но става за ядене.
В кухнята има умивалник с кран. Завъртам крана. Потича
бистра и студена вода. Понеже има електричество, сигурно
изпомпват водата от кладенец. Напълвам една чаша и я
изпивам.
Отивам до прозореца и поглеждам навън. Небето все още е
затулено със сиви облаци, но като че скоро няма да завали.
Дълго гледам към улицата, обаче така и не виждам никого.
Градчето е сякаш безлюдно. Или незнайно защо всички се
стараят да не ми се мяркат пред очите.
Отдръпвам се от прозореца и сядам на твърд дървен стол с
права облегалка. Има общо три стола и квадратна маса, която е
с няколко слоя лак. На варосаните стени няма нито картини,
нито фотографии, нито дори календар. Просто бели стени. От
тавана виси една-единствена крушка с прост стъклен абажур,
пожълтял от топлината.
Стаята е била очевидно старателно почистена. Прокарвам
пръст по масата и по перваза на прозореца — няма прах.
Стъклата също са искрящо чисти. Тенджерите, чиниите и
приборите в кухнята не са нови, но очевидно някой добре се е
погрижил за тях — всички са измити идеално. До кухненската
маса има два стари електрически котлона. Включвам единия и
реотанът веднага почервенява.
Има и стар цветен телевизор с тежък дървен корпус.
Предполагам, че е поне петнайсет- или двайсетгодишен. Няма
дистанционно. Нищо чудно да е бил изхвърлен, но някой да го е
прибрал и ремонтирал. Същото се отнася и за останалите
електроуреди в стаята — всички изглеждат така, сякаш са били
взети от сметище. Не че са мръсни или не работят, просто им е
минало времето. Съвсем са овехтели.
Включвам телевизора. Дават един стар филм — „Звукът на
музиката“. Помня го от ученическите си години. Нашата класна
ни заведе в едно кино да го гледаме. Той е от малкото филми,
които съм гледал в детството си. Тогава нямаше кой да ме води
на кино. Попадам на момента, когато бащата, капитан фон Трап,
човек с тежък характер, е командирован във Виена и Мария,
гувернантката на децата му, ги води на излет в планината. После
всички са насядали на тревата, тя свири на китара, а децата
пеят безгрижно. Знаменита сцена. Седя пред телевизора и не
откъсвам очи от екрана. Питам се в каква ли посока щеше да
поеме животът ми, ако с мен имаше човек като тази Мария.
Същото се питах и когато гледах филма за пръв път. Излишно е
да казвам, че такъв човек нямаше.
 Връщам се в реалността. Защо ли с идването ми тук се случи
да гледам „Звукът на музиката“? Защо тъкмо сега и тъкмо този
филм? Как ли се улавя сигналът? Може би местните жители
хващат някой предавател чрез сателитна антена. Или пък
някъде работи видео, с което е свързан телевизорът? По-
вероятно е второто, мисля си аз, след като сменям каналите и
не откривам друга програма. Белият екран, осеян с хаотично
движещи се точки, и постоянният дразнещ шум наподобяват
страховита пясъчна буря.
Когато запяват „Еделвайс“, изключвам телевизора и
тишината се връща в стаята. Жаден съм. Отивам в кухнята и
вадя каната с млякото. То е гъсто и прясно, и много по-вкусно от
продаваното по магазините. Пия чаша след чаша и внезапно си
спомням сцена от филма на Франсоа Трюфо „400-те удара“.
Малкият Антоан, който е избягал от къщи, от глад открадва
мляко от нечия къща и го пие на бегом. Бутилката е голяма и той
пие дълго, но я пресушава до дъно. Тъжна, тежка сцена — дори
не е за вярване, че пиенето на мляко може да въздейства
толкова угнетяващо. Този филм е един от малкото, които съм
гледал в детството си. Бях в пети клас и името му привлече
вниманието ми, хванах сам мотрисата до Икебукуро, гледах
филма в кино „Мейгадза“ и се върнах обратно по същия начин.
Щом излязох от киното, веднага си купих мляко и го изпих.
Усещах го като непреодолима потребност.
Изпивам огромно количество мляко и страшно ми се
доспива. Обзема ме толкова силно желание за сън, че чак ми
става лошо. Мисленето ми се забавя и накрая спира напълно
като влак, който пристига на гара. Вече не съм в състояние да
мисля. Тялото ми сякаш се вдървява. Домъквам се до спалнята,
свалям надве-натри дрехите и обувките си и се тръшвам на
леглото. Заравям лице във възглавницата и затварям очи.
Възглавницата ухае на слънчева светлина — скъпоценно,
отдавна познато ухание. Вдишвам го безшумно, издишвам го и
неусетно заспивам.
Събуждам се в непрогледен мрак. Отварям очи и се опитвам
да разбера къде се намирам. Двама войници ме водеха през
гората към малко градче. Покрай пътя имаше поток. Паметта ми
бавно се възвръща. Все по-ясно различавам околната
обстановка. В ушите ми звучи позната мелодия. „Еделвайс“. От
кухнята се носи приятно леко потракване на тенджери и тигани.
През открехнатата врата върху пода в спалнята се е проточила
жълта ивица светлина. Този прашен лъч прониква тук от друго,
отдавна отминало време.
Понечвам да стана от леглото, но тялото ми е сковано.
Поемам дълбоко въздух и вдигам поглед към тавана. Отново
дочувам потракване на съдове, а също и нечии бързи стъпки из
кухнята. Изглежда, някой ми прави вечеря. Най-накрая се
измъквам от постелята. Дълго нахлузвам панталона, чорапите,
обувките. Приближавам се до вратата и я побутвам тихичко.
В кухнята виждам млада девойка, която готви. Тя е с гръб
към мен, навела се е над една тенджера и опитва яденето с
лъжица. Щом чува, че вратата се отваря, тя вдига глава и се
обръща. Същото момиче, което всяка нощ идваше в стаята ми в
библиотека и съзерцаваше картината на стената.
Петнайсетгодишната Саеки-сан. Със същата светлосиня рокля с
дълги ръкави. Единствената разлика е, че сега косата й е
закрепена с фиби. Лицето й се озарява от слаба нежна усмивка.
Целият свят сякаш се преобръща, всичко осезаемо се разпада и
отново се съчленява. Не, девойката не е илюзия, не е призрак.
Тя е от плът и кръв, може да бъде докосната, намира се в
истинска кухня и ми готви истинска вечеря. Дребните й гърди
изпъкват под роклята, шията й е бяла като фин порцелан.
— Събуди ли се? — пита тя.
Гледам я като онемял. Все още не мога да се опомня.
— Добре ли спа? — тя се обръща и отново опитва ястието.
— Ако не се беше събудил, щях да сготвя и да си тръгна.
— Просто ми се додряма — успявам да изрека накрая.
— Извървял си толкова път през гората — казва тя. —
Сигурно си огладнял.
— Дори не знам. Може би да.
Искам да протегна ръка и да се убедя, че наистина мога да я
докосна. Но не съм в състояние. Просто стоя и не откъсвам очи
от нея. Вслушвам се в шумовете от движението й в кухнята.
 Тя сипва от готовата гозба в плоска бяла чиния и я занася на
масата. Има и купа със зеленчукова салата, както и парче хляб.
Яхнията е с картофи и моркови. От нея се носи мирис, който
възвръща спомени от детството ми. Разбирам, че съм изгладнял
и трябва да хапна. Вземам стари ожулени вилица и лъжица и
започвам да се храня. Девойката сяда на стол до стената и ме
наблюдава съсредоточено, сякаш това е много съществена част
от задълженията й. От време на време приглажда косата си.
— Казаха ми, че си на петнайсет години — изрича тя.
— Да — отвръщам и си мажа филия с масло. — Навърших ги
наскоро.
— И аз съм на толкова — казва тя.
Кимвам. „Знам“, понечвам да отговоря. Не, рано е още.
Отхапвам къшей хляб.
— Ще ти готвя тук известно време. Ще чистя и ще пера. В
дрешника в спалнята има чисто бельо. Вземи си, когато искаш
да се преоблечеш. Което е за пране, сложи го в коша в
пералното помещение. Останалото е моя работа.
— Някой ти е възложил да вършиш тази работа, така ли?
Тя ме гледа продължително, но нищо не отговаря. Въпросът
ми сякаш се е заблудил, поел е в погрешна посока и е изчезнал
в безименна бездна.
— Как се казваш? — питам отново.
Тя поклаща леко глава:
— Никак. Тук нямаме имена.
— Но как тогава да те наричам?
— Не е необходимо да ме наричаш както и да е. Когато ти
потрябвам, ще съм тук.
— Вероятно и моето име става излишно?
Тя кимва:
— Ти си си ти и никой друг. Нали така?
— Да, може би — отвръщам.
Но не съм съвсем сигурен. Дали наистина съм аз?
Тя през цялото време не сваля очи от мен.
— Спомняш ли си библиотеката? — дръзвам да я попитам
директно.
 — Библиотеката ли? — пита тя и поклаща глава. — Не… Има
една библиотека, но тя е много далече.
— Значи все пак има библиотека?
— Да, но там няма никакви книги.
— Ако няма книги, тогава какво има?
Тя накланя леко глава, но не отговаря. И този мой въпрос е
поел в погрешна посока и изчезва безследно.
— Някога била ли си там?
— Много отдавна — казва тя.
— Но не си ходила там да четеш, така ли?
— Да, защото няма книги — кимва тя.
Продължавам да ям мълчаливо. Довършвам яхнията,
салатата, хляба. Тя също не говори и продължава да ме гледа
изпитателно.
— Вкусно ли беше? — пита ме, след като се наяждам.
— Много.
— Дори без месо и без риба?
Посочвам празната чиния.
— Нали виждаш? Нищо не остана.
— Аз ти сготвих.
— Беше много вкусно — повтарям, без да си кривя душата.
Трудно ми е с нея. Усещам остра болка в гърдите, сякаш
някой ми забива ледено острие. Мъчителна болка, но съм
благодарен за нея. Тя като че се слива със собственото ми
съществуване и се превръща в котва, която ме задържа тук.
Девойката става, кипва вода и прави чай. А докато го пия,
събира чиниите от масата и започва да ги мие. Наблюдавам я
внимателно. Иска ми се да кажа нещо, но в нейно присъствие
думите престават да изпълняват своята функция или губят
всякакъв смисъл. Вглеждам се в ръцете си и си представям
кучия дрян отвън, блеснал на лунна светлина. Ето откъде е
леденото острие, което пробожда гърдите ми.
— Ще те видя ли пак? — питам.
— Разбира се — отвръща тя. — Вече ти казах, ако ти
потрябвам, ще съм тук.
— Нали няма да си заминеш внезапно?
 Тя мълчи и само ме поглежда със странен вид. „Къде бих
могла да отида?“, говорят сякаш очите й. Набирам смелост и
казвам:
— Вече сме се срещали. На друго място, в друга библиотека.
— Е, щом така смяташ… — тя докосва косата си, за да
провери на място ли са фибите.
Гласът й изразява безразличие. Сякаш иска да ми даде да
разбера, че тази тема не я интересува особено.
— Дойдох тук, за да те видя отново. Теб и още една жена.
Тя вдига поглед и кимва сериозно.
— Минал си през гъстата гора.
— Да. Трябваше непременно да се срещна с теб и с нея.
— Ето че се срещнахме.
Аз също кимвам.
— Точно както ти казах. Когато съм ти необходима, ще бъда
тук.

След като измива съдовете, тя ги връща на полицата и

провесва през рамото си брезентова чанта.
— Ще дойда пак утре сутринта — ми казва. — Дано по-скоро
да свикнеш тук.
Стоя на вратата и наблюдавам как фигурата й се стопява в
мрака. Отново съм сам в малката къща. Получава се затворен
кръг. Тук времето не е от значение. Никой тук няма име.
Момичето ще бъде тук винаги когато ми е необходимо. На
петнайсет години е. Може би завинаги, мисля си. А какво ще се
случи с мен? Дали и аз ще си остана петнайсетгодишен? Или тук
и възрастта не е от значение?
Момичето изчезва в мрака, но аз продължавам да стоя и да
гледам разсеяно пред себе си. На небето няма луна, нито
звезди. Светят прозорците на няколко къщи. Същата старинна
жълтеникава светлина като в тази стая. Но не се виждат хора.
Само светлинки, около които се скупчват гъсти тъмни сенки.
Някъде там, в далечината, се издига билото, по-черно от мрака,
а гората обгражда градчето като стена.
 Глава 46
След смъртта на Наката Хошино не можеше да го остави в
апартамента и да си тръгне. Камъкът от входа бе там. Всеки
момент можеше да се случи нещо, а когато се случеше, той
искаше да бъде наблизо, за да реагира навреме. Наблюдението
на камъка беше негов дълг, завещан му от Наката. Хошино
включи на пълна мощност климатика в стаята на Наката и
нагласи терморегулатора на най-ниската възможна
температура. След това провери дали прозорците са добре
затворени. Във въздуха се задържаше онази особена тежест,
характерна за стая, в която има труп.
— Дано да не ти е много студено, дядо — рече той на
Наката, който, естествено, нямаше мнение по въпроса.
Хошино седна на дивана в дневната. Нищо не му се
правеше. Нито му се слушаше музика, нито му се четеше.
Свечери се и в стаята постепенно се смрачаваше, но той дори
не стана да запали лампата. Чувстваше се като изцеден и не
можеше да се надигне от дивана. Времето течеше толкова
бавно, че му се струваше, че то тайно е поело в обратна посока.
Спомни се, че когато собственият му дядо почина, беше
тежко, но не като сега. Човекът боледува дълго и се знаеше, че
наближава да умре. Когато почина, вече бяха подготвени. Не е
едно и също да си готов да посрещнеш неизбежното и да не си.
Но това не е единствената разлика, реши Хошино. В смъртта на
Наката имаше нещо, което не му даваше мира, и той мислеше
за това дълго и напрегнато.
Огладня, отиде в кухнята, извади от хладилника чахан28 и го
размрази в микровълновата печка. Изяде половината и изпи
една бира. След това се върна в стаята, където лежеше Наката.
Може да е оживял, помисли си младежът. Но нищо не беше се
променило — старецът не бе възкръснал. Стаята беше като
голям хладилник. Вътре беше толкова студено, че можеше да се
съхранява спокойно сладолед, без да се разтопи.
 За пръв път в живота си Хошино нощуваше под един покрив
с мъртвец и се чувстваше неспокойно. Не че се страхуваше или
че му беше неприятно. Просто не знаеше как да се държи,
когато е сам с покойник. Времето не тече по еднакъв начин за
мъртвите и за живите. Звуците също се възприемат различно.
„Затова ми е неспокойно. Но какво да се прави? Наката-сан сега
е на оня свят, а пък аз съм в света на живите. Има голяма
разлика.“ Хошино стана от дивана и седна на пода до камъка.
Взе да го гали, сякаш беше котка.
— Какво да правя? — попита го. — Трябва да предам Наката-
сан на човек, който ще се погрижи за него, но не мога да те
изоставя. Какво ще ме посъветваш?
Ала камъкът мълчеше. Сега той беше просто съвсем
обикновен камък и Хошино разбираше това. Каквото и да го
питаше, нямаше да получи отговор. Но продължи да седи до
него и да го поглажда с длан. Отправи му още два-три въпроса,
позова се на здравия разум и се постара да спечели доверието
му. Знаеше, че всичко това е безполезно, обаче не можеше да
измисли нищо друго. Нали и Наката-сан по същия начин седеше
тук и непрекъснато разговаряше с камъка, тъй че защо и той да
не опита?
„Но нима е възможно камък да прояви отзивчивост и
съчувствие, размишляваше Хошино. Ненапразно казват:
безчувствен като камък.“
Понечи да стане, за да гледа новините по телевизията, но се
отказа и пак седна до камъка. „Засега по-добре тук да е тихо,
реши той. Трябва да наостря уши и да чакам.“
— Но чакането не ми е много приятно занимание — сподели
с камъка. — Всъщност винаги когато съм бил нетърпелив, съм
си плащал за това! Захвана ли се с нещо, преди да помисля
добре, все оплесквам работата. Дядо ми казваше: „Щурав си
като разгонен котарак.“ Но сега трябва да седя и да чакам, да му
се не види!
В съседната стая климатикът не преставаше да жужи. Не се
чуваше нищо друго. Часовникът показа девет часа, после десет,
но нищо не се случи. Само времето си течеше и нощта
наближаваше. Хошино пренесе одеялата си в дневната, легна
на дивана и се зави. Нещо му подсказваше, че дори когато спи,
е добре да бъде близо до камъка. Загаси осветлението и
затвори очи.
— Хей, камъко! Ще поспя — рече той. — Утре пак ще си
поговорим. Денят беше дълъг и умирам за сън.
„Дълъг не, ами много дълъг“, помисли си той.
— Дядо — извика Хошино по-високо през отворената врата.
— Наката-сан. Чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Младежът въздъхна, оправи възглавницата
си, без да отваря очи, и веднага заспа. Прекара в непробуден
сън цялата нощ. Не сънува нищо. В съседната стая Наката
спеше своя дълбок, също лишен от видения, тежък като камък
сън.
В седем и нещо сутринта, веднага щом се събуди, Хошино
отиде при Наката. Климатикът продължаваше да духа студен
въздух. Мъртвият лежеше все така в средата на хладната стая.
Следите на смъртта бяха станали по-забележими в сравнение с
предишната нощ. Кожата му бе мъртвешки бледа, клепачите —
плътно затворени. Старецът нямаше да въздъхне, да се надигне
и да каже: „Приемете моите извинения, Хошино-сан. Наката
съвсем се успа. Но вие не се безпокойте. Наката сам ще
довърши работата.“ И с камъка от входа вече нищо нямаше да
направи, „Наката-сан е отписан завинаги от света на живите,
заключи Хошино. Това е факт.“
Той се разтрепери от студ, излезе от стаята и затвори
вратата. Отиде в кухнята, направи си кафе с кафеварката и изпи
две чашки. Препече няколко филии, намаза ги с масло и
мармалад и ги изяде. След като се нахрани, продължи да седи в
кухнята. Дълго гледа през прозореца и изпуши две-три цигари.
През нощта облаците се бяха разпръснали, откривайки лазурно
лятно небе. Камъкът бе на обичайното си място до дивана. Не
беше спал, не се беше събудил, просто бе лежал неподвижно на
пода през цялата нощ. Хошино се опита да го повдигне и това
стана лесно.
— Хей — бодро подвикна Хошино. — Аз съм. Твоят стар
приятел Хошино, спомняш ли си? Днес май пак ще си седим
само двамата.
 Камъкът, разбира се, не отвърна нищо.
— Какво? Не си ли спомняш? Е, нищо. Имаме много време
на разположение. Няма защо да бързаме.
Хошино седна до камъка, взе да го поглажда с ръка и да се
пита за какво ли може да се разговаря с камък. Но не му хрумна
нито една подходяща тема — досега не бе имал такъв
събеседник. Рано сутринта е добре да се избягват мъчните
въпроси, помисли си той. Денят едва започва и като за начало
не е зле да се избере нещо простичко.
Той помисли малко и се спря на една своя любима тема:
жените. „Ще му разкажа за момичетата, с които съм имал
връзка.“ Онези, чиито имена помнеше, не бяха чак толкова
много. Преброи ги на пръсти. Общо шест. Ако се прибавеха и
другите, безименните, щяха да излязат доста повече, но той
реши тях да не ги включва в бройката.
— Сигурно е малко глупаво да ти говоря за момичетата, с
които съм спал — започна той. — А и ти рано сутринта надали
гориш от желание да узнаеш всичко за авантюрите ми. Но не
мога да измисля нищо друго. Дано да ти е интересно.
И Хошино започна да разказва подробно някои от любовните
си истории, доколкото си ги спомняше. Първата беше от
ученическите му години, от рокерско-гаменския период на
живота му. Тогава учеше последен курс в техникума. Момичето
беше три години по-голямо от него и работеше в малък бар в
град Гифу. Връзката им не трая дълго, при все че известно
време поживяха заедно. Просто в един момент то започна да
приема всичко на сериозно. Каза, че не може да живее без него.
Дори се обади на родителите му, но те не бяха във възторг от
отношенията им и непрекъснато му го натякваха. Всичко това му
омръзна и още щом завърши гимназия, се записа в Силите за
самоотбрана. Незабавно го изпратиха в една база в префектура
Яманаши и така свърши тази негова любов. Двамата никога
повече не се видяха.
— Оказва се, че момичетата бързо ми омръзват — обясни
Хошино на камъка. — А когато нещата тръгнат на зле, гледам да
си плюя на петите. Не че се хваля, но съм доста бързоног.
Никога не ми се е случвало да се влюбя безумно. А това
донякъде е проблем, струва ми се.
С второто момиче се запозна в Яманаши. Един ден, когато не
беше наряд, той го видя край шосето близо до базата и му
помогна да смени спуканата гума на своето сузуки алто. Така
започна всичко. Девойката беше една година по-голяма от него и
учеше за медицинска сестра.
— Беше хубавица — каза Хошино на камъка. — С ей такива
гърди. И много мила. А да знаеш как обичаше да го прави!
Тогава бях само на деветнайсет години. По цели дни не
ставахме от леглото. Но тя беше страшно ревнива. Ако не се
видехме в дните, когато не бях наряд, най-подробно ме
разпитваше къде съм ходил, какво съм правил, с кого съм се
срещал. Дотягаше ми с въпросите си. Казвах й истината, но тя
не ми вярваше. Затова и скъсахме. Бяхме гаджета близо
година… Не знам как е при тебе, но аз не обичам никой да ми се
бърка в живота. Защото иначе не мога да дишам и настроението
ми се разваля задълго. Така че и от нея избягах. Добре стана, че
отидох да служа в Силите за самоотбрана. Винаги можеш да се
укриеш в базата, докато се поукротят страстите. Там оградата е
доста височка. Ако искаш да се отървеш от някое момиче,
постъпи в самоотбраната. Това е моят съвет. Обаче там не е
много лесно. Трябва да се копаят окопи, да се пренасят торби с
пясък и прочее.
Колкото по-откровен ставаше Хошино, толкова по-ясно
съзнаваше какъв безсмислен живот е водил досега. Четири от
шестте момичета, с които беше имал връзка, бяха с добри
сърца. (Другите две, ако се погледнеше обективно, имаха
някакви проблеми с характера.) Повечето се бяха отнасяли с
него доста мило. Сред тях нямаше убийствени красавици, но
всяка беше хубава по свой си начин. Правеха секс с него винаги
когато поискаше. Никога не се оплакваха, ако прескочеше
ласките и минеше направо към главното. Готвеха му, когато не
беше наряд; правеха му подаръци за рождения ден; закъсаше
ли за пари, му даваха — при това той никога не се сещаше да
им ги върне, а те никога не си ги искаха. Дори едно благодаря не
им казваше. Смяташе, че така е редно.
 Не може да се отрече, че той беше честен с всяка от тях. Не
започваше нова връзка, докато не сложеше край на
предишната. Не изневери нито веднъж на този свой принцип. Но
усетеше ли, че новата позната нещо недоволства, опитва се да
вземе надмощие в някой спор, ревнува, дава му съвети как да
спести пари, заяжда се за дреболии или се безпокои за
бъдещето, той изчезваше завинаги. Считаше, че най-важното в
любовните отношения е да се избягват неприятните ситуации.
Надигнеше ли се и най-дребната вълничка, която можеше да
разклати лодката, Хошино изчезваше яко дим. Намираше си
друго момиче и всичко започваше отначало. Струваше му се, че
всички хора постъпват така.
— Знаеш ли — рече той на камъка. — Ако бях на мястото на
тези момичета и ходех с такова себично копеле като мен,
сигурен съм, че нямаше да ми издържат нервите. Не знам как са
ме търпели толкова дълго. Много ми е чудно. — Той запали
цигара „Марлборо“ и като издиша бавно дима, погали камъка. —
Не е ли така? Не съм кой знае какъв красавец, не съм полов
атлет. Нямам пари. Не съм някоя известна личност, не съм
особено умен. Въобще изтъкан съм от слабости. Баща ми беше
беден селянин, а пък аз — не особено свестен войник, след
което шофьор на камион. Обаче момичетата ми се лепяха.
Винаги имах приятелка, която спеше с мен, хранеше ме, даваше
ми пари. Но нали знаеш, хубавите неща бързо свършват.
Колкото повече време минава, толкова по-добре го разбирам.
Сякаш чувам глас, който ми казва: „Ей, Хошино, ще дойде ден
да си платиш за всичко.“
Докато разказваше за любовните си похождения, той не
преставаше да гали камъка. Вече не можеше да се откъсне от
него. По обед в училището наблизо иззвъня звънец. Хошино
отиде в кухнята и си направи купичка удон. Добави малко лук и
едно сурово яйце. След като се нахрани, отново си пусна трио
„Ерцхерцог“.
— Хей — обърна се той към камъка, когато свърши първата
част. — Хубава музика, а? Имаш чувството, че душата ти се
разтваря, не мислиш ли?
Не последва никакъв отговор.
 Хошино не знаеше дали камъкът чува музиката или думите
му, но продължи да му говори.
— От сутринта ти разправям какъв мръсник бях. Мислех
само за себе си. Вече е твърде късно да се поправи стореното,
нали? Но когато слушам тази музика, сякаш самият Бетховен е
тук и ми говори: „Е хайде, Хошино, не му мисли толкова. Такъв е
животът. И аз като теб навремето съм ги вършил какви ли не.
Какво да се прави. Съдба. Не се отчайвай.“ Бетховен, разбира
се, не би ми казал подобни неща, но сякаш ми говори така чрез
музиката си. Разбираш ли?
Камъкът мълчеше.
— Както и да е — рече Хошино. — Просто ти излагам
личното си мнение. Но хайде да послушаме.
В два часа Хошино погледна навън и видя, че на перилото на
верандата седи охранена черна котка. Тя гледаше към стаята.
За да се поразсее, той отвори прозореца и извика:
— Здравей, писано. Хубав ден, а?
— Да, наистина е хубав, Хошино-сан — отвърна котката.
— Невероятно — рече Хошино и поклати глава.
 Момчето, наречено Врана
Момчето, наречено Врана, летеше бавно над гората,
описвайки големи кръгове. След като завършеше един,
изместваше се леко встрани и започваше да очертава
старателно следващия. Така нарисува на небето няколко
окръжности, от които не остана и следа. Подобно на
разузнавателен самолет той наблюдаваше отвисоко гората,
сякаш търсеше някого, но не можеше да го открие. Гората под
него се вълнуваше като безкраен океан — плътно безименно
покривало от преплетени клони. Сиви облаци скриваха небето и
не пропускаха нито лъч слънчева светлина. Нямаше вятър. В
този момент Враната навярно беше най-самотната птица на
света, но сега беше твърде зает и не можеше да си отвлича
вниманието с такива размисли.
Накрая като че съзря пролука в морето от дървета, спусна се
към нея и кацна на кръгла полянка, наподобяваща малка
площадка. Светлината едва достигаше до земята, застлана с
килим от зелена трева. В края на полянката имаше голям объл
камък, а на него седеше човек със светлочервен спортен екип и
черен копринен цилиндър на главата. Беше обул туристически
обувки с дебели подметки, а на земята до краката му лежеше
раница в цвят хаки. Твърде странна външност, но момчето,
наречено Врана, изобщо не се впечатли. Той търсеше тъкмо
този човек и външният му вид нямаше никакво значение за него.
Като чу над главата си плясък на криле, човекът вдигна
поглед и видя Враната, който бе кацнал на голям клон.
— Здравей — извика бодро човекът.
Враната не отвърна. Без да мигне и веднъж дори, той
продължи да наблюдава с безизразен поглед човека долу, като
от време на време накланяше леко глава ту на едната, ту на
другата страна.
— Знам кой си ти — проговори човекът. После приповдигна
цилиндъра си и пак си го сложи. — Бях сигурен, че много скоро
ще дойдеш тук. — Мъжът се изкашля, намръщи се, изплю се на
земята и разтърка плюнката с подметка. — Седнах да отдъхна, а
няма с кого да си поприказвам. Скука. Слез да разменим някоя и
друга приказка. Виждам те за пръв път, но това не означава, че
изобщо не се познаваме.
Враната мълчеше. Крилете му бяха плътно притиснати към
тялото. Човекът с копринения цилиндър поклати глава:
— Аа, ясно… Не умееш да говориш, така ли? Добре. Тогава
ще си говоря сам, ако нямаш нищо против. И дума да не
обелиш, знам какво смяташ да правиш. Не искаш да ме пуснеш
да продължа нататък, нали? Ясно е като бял ден. Не искаш да
ме пуснеш, а пък аз искам да продължа. Защото никога повече
няма да имам такава възможност. Не мога да я пропусна. Това е
изключителен шанс, който се пада веднъж в живота. — Той
плесна с ръка обувката си при глезена. — Значи стигаме до
извода, че ти не си в състояние да ме спреш. Просто не можеш.
Ако сега засвиря на флейта, няма да посмееш да се доближиш
до мен. Ето каква власт имат моите флейти. Сигурно не знаеш,
че те са необикновени. Нося няколко в раницата си — човекът
протегна ръка, потупа леко с длан раницата и отново вдигна
поглед към Враната, кацнал на дебел клон. — Измайсторих тези
флейти от душите на котките, които бях събрал. Изтръгнах
душите им, докато бяха още живи, и направих от тях флейти. Не
бих казал, че не ми беше жал за клетите същества, но не можех
иначе. Моите флейти не се вместват в обичайните представи за
добро и зло, за състрадание и омраза. Много дълго те бяха
смисълът на моя живот, моето призвание и аз изпълнявах
успешно мисията си. Нямам от какво да се срамувам. Ожених
се, родиха ми се деца, създадох доста флейти. Няма да правя
повече. Ще ти кажа нещо, но между нас да си остане: искам от
всички свои флейти да направя още една, по-голяма и по-
мощна, свръхфлейта, която сама по себе си ще е цяла система.
Сега отивам там, където ще се заема със създаването на тази
флейта. Не е моя работа да прогнозирам какво ще излезе от
това — добро или зло. И твоя не е, разбира се. Зависи къде и
кога ще се посветя на нея. В този смисъл аз съм човек без
предразсъдъци като историята или времето — напълно
непредубеден. И тъкмо по тая причина мога да събера всичко в
една система. — Той сне цилиндъра, приглади косата си,
оредяваща на темето, пак го нахлупи и оправи бързо
периферията. — Мога съвсем лесно да се избавя от теб. За
целта трябва само да духна във флейтата. Но не ми се ще да го
правя, без да се налага. Не искам да си хабя напразно силите.
Ще са ми необходими по-късно. Но и да не духна във флейтата,
ти не можеш да ми попречиш. Това е повече от ясно — човекът
пак се изкашля и се поглади по леко отпуснато шкембе. —
Знаеш ли какво означава думата „лимбо“? Това е граничната
зона, междинното състояние между живота и смъртта. Мрачно и
тъжно място. Тъкмо в него се намирам сега. Лимбо е тази гора.
Аз умрях, умрях по собствено желание, но все още не съм на
оня свят. С други думи, аз съм дух в преход, а духът в преход
няма материална форма. В този облик съм временно. Затова
нищо не можеш да ми направиш. Разбираш ли? Ако ми потече
кръв — тя няма да е истинска кръв. Ако се мъча — това няма да
са истински мъки. Може да ме унищожи само онзи, който е
способен на това. За съжаление това не си ти. Ти не си нищо
повече от незряла глупава илюзия. Такива като теб не са в
състояние да ме ликвидират, колкото и да им се иска. —
Погледна Враната и се усмихна: — Е, какво сега? Може би
искаш да опиташ?
Щом чу тези думи, Враната с рязко движение разпери широко
криле, оттласна се от клона и се стрелна право към човека.
Вкопчи нокти в гърдите му, отметна рязко глава назад и с все
сила, сякаш удари с кирка, заби острия си клюн в дясното му
око. Катраненочерните му криле пляскаха шумно. Човекът не
оказа съпротива, не извика, не помръдна и пръст, за да се
защити. Смееше се. Цилиндърът му падна на земята,
разкъсаното му око изтече. Враната се прицели в другото око.
Скоро на мястото на очите зейнаха две кухини, а Враната
веднага задълба с клюн лицето. И то стана на рани, от които
рукна кръв. На всички страни се разлетяха парчета кожа, късове
червеникава плът. Клюнът се заби безпощадно в темето, където
косата беше най-рядка. Но човекът продължаваше да се смее
неудържимо. Колкото по-яростно атакуваше Враната, толкова
по-гръмогласен ставаше този кикот.
 Човекът нито за миг не отвръщаше празните си очни кухини
от Враната и между пристъпите на смях успяваше да изломоти
няколко думи:
— Ох, не мога повече. Нали ти казах? Не си в състояние да
ми направиш нищо. Ти си само празна илюзия, кръгла нула.
Хайде стига, откажи се. Не разбра ли вече?
Враната заби клюна си в говорещата уста. Огромните му
крила пореха въздуха яростно; кръжейки, падаха като отломки
от човешка душа черни лъскави пера. Враната разкъса езика на
мъжа, стисна го с човка, напрегна всичките си сили и успя да го
изтръгне. Но езикът, ужасно дълъг и тлъст, продължи да се
гърчи като мекотело и да изрича непонятни думи. Човекът,
останал без език, спря да се кикоти и като че ли да диша, ала
все още се тресеше от пристъпи на беззвучен смях. Враната
чуваше този кикот, празен и зловещ като вятър, фучащ над
далечна пустиня. Той наподобяваше звуци на флейта, които
идваха от друг свят.
 Глава 47
Събуждам се призори, кипвам вода на котлона и правя чай.
Сядам до прозореца и поглеждам навън. На улицата е безлюдно
и тихо като преди. Дори ранобудните птици, кой знае защо, са се
умълчали. Градчето е заобиколено от всички страни с високи
хълмове и затова тук се развиделява със закъснение, а се
мръква рано. На изток по билата едва-едва се очертава розова
ивица. Отивам в спалнята да видя колко е часът. Снощи, преди
да заспя, оставих часовника си до възглавницата. Намирам го,
но установявам, че не работи — цифрите са изчезнали.
Натискам наслуки няколко бутончета — нищо. Батерията му би
трябвало да не е изтощена, но докато съм спал, часовникът
незнайно защо е спрял. Слагам го върху възглавницата и с
дясната си ръка потривам китката на лявата, където обикновено
го нося. Тук времето няма особено значение.
Гледам пустия пейзаж навън — не се вижда нито една птица
— и внезапно ме обзема желание да почета. Все едно какво —
просто нещо напечатано на хартия и с вид на книга. Искам да я
подържа в ръце, да я прелистя, да мина с поглед по редовете.
Ала в този дом няма нито една книга. Сякаш никой тук не знае
какво е напечатан текст. Още веднъж оглеждам стаята, но не
откривам нито листче.
Отварям скрина в спалнята. Дрехите вътре са сгънати
прилежно. Не са нови — повечето са овехтели, избелели,
омекнали от многократно пране, но са чисти. Има памучни ризи
и панталони, блузи с висока яка, бельо, чорапи. Повечето са ми
по мярка. И всички са едноцветни, без шарки. При вида им ти
идва на ум, че по света явно няма други дрехи освен такива. Не
откривам никакви надписи по тях — няма дори етикетче с името
на производителя. Свалям вмирисаната си от пот тениска и
обличам сива, която намирам в едно от чекмеджетата. Тя ухае
на слънце и сапун. След известно време — не мога да кажа
колко точно — момичето отново пристига. Почуква леко на
вратата и влиза, без да чака отговор. (Вратата не се заключва.)
Навън вече се е развиделило. То снема от рамото си
брезентовата чанта и отива право в кухнята. Взема малък черен
тиган и приготвя омлет. Яйцата приятно цвърчат в горещото
олио. Из стаята се разнася апетитна миризма. Междувременно
момичето препича няколко филии в малък тумбест тостер —
такива има само по старите филми. То е със същата светлосиня
рокля, а косата му пак е прибрана с фиби. Кожата му е гладка и
красива. Тънките ръце, сякаш направени от порцелан, се белеят,
осветени от утринното слънце. Сякаш за да направи
разкриващия се отвън свят малко по-перфектен, през отворения
прозорец влетява дребна пчела. Девойката носи храната на
масата, сяда на стол и ме гледа, докато ям. Излапвам
зеленчуковия омлет, препечените филии, намазани с масло, и
изпивам чаша билков чай. Тя и този път нищо не яде и не пие.
Повтаря се същото като вчера.
— Хората тук не си ли готвят сами? — питам я аз. — Не мога
да си обясня защо се грижиш за мен.
— Някои си готвят сами, други си имат готвачи — отвръща
тя. — Но местните хора не ядат много.
— Наистина ли?
Тя кимва:
— Да, хапват по малко само ако огладнеят.
— Искаш да кажеш, че никой тук не яде колкото мен?
— Ти можеш ли да издържиш цял ден, без да ядеш?
Поклащам глава.
— А за тукашните хора не е проблем, ако не ядат един ден.
Всъщност те много често забравят да се хранят. Случва се и по
няколко дни да не хапнат нищо.
— Аз все още не съм свикнал, така че трябва да ям редовно.
— Да, така е — казва тя. — Затова ти готвя.
Поглеждам я в очите.
— Колко ли време ще мине, докато свикна?
— Колко време? — повтаря тя и бавно поклаща глава. — Не
знам. Времето тук няма особено значение и от него нищо не
зависи. Просто в един момент ще разбереш, че си свикнал.
Седим един срещу друг. Тя е сложила ръце върху масата с
дланите надолу. Пръстите й са пред мен, реални и силни.
Вглеждам се в лицето й. Наблюдавам трепкането на миглите й,
броя наум всяко мигване на клепачите й, виждам как бретонът й
едва забележимо трепти. Не мога да откъсна очи от нея.
— В един момент ли? — казвам аз.
— То не е като да отрежеш нещо от себе си и да го
изхвърлиш. Ние не изхвърляме нищо — само приемаме в себе
си.
— Значи аз ще го приема?
— Да.
— И после какво? — питам. — Какво ще стане, след като го
приема?
Тя се замисля и накланя леко глава. Толкова е естествена.
Бретонът й също се отмества настрана.
— Тогава ще станеш самият ти — казва тя.
— Искаш да кажеш, че сега все още не съм напълно аз?
— Не, и сега си — отвръща тя и след като се замисля,
добавя: — Но нямам предвид точно това. Не знам как да ти го
обясня…
— Тоест не може да се разбере, докато не се случи, така ли?
Тя кимва.
Затварям очи, защото, гледайки я, започвам да изпитвам
болка, но веднага ги отварям, за да се убедя, че тя все още е
пред мен.
— Тук живеете в нещо като комуна, нали?
Момичето пак се замисля.
— Да. Всички живеят заедно и ползват общи неща. Например
банята, електростанцията, тържището. Нещата, за които хората
лесно се договарят. Но това не е важно. Всичко е ясно и не е
необходимо да се обсъжда каквото и да било. Затова и не се
налага да те уча как е устроен животът тук. Най-важното е да
знаеш, че всички хора се сливат с нещата и помежду си. Докато
е така, няма да възникнат никакви проблеми.
— Как така се сливат?
— Ами когато се намираш в гората, ти ставаш част от нея,
сливаш се с нея в едно цяло. Попаднеш ли под дъжда — ти си
част от дъжда. Настъпи ли утрото, ставаш част от него. Когато
си с мен, си частица от мен.
 — И ти, когато си с мен, си частица от мен, така ли?
— Точно така.
— А какво е да бъдеш изцяло себе си и в същото време —
частица от мен?
Тя ме поглежда в очите и докосва с ръка фибата си.
— Съвсем естествено е. Когато свикнеш, всичко става много
просто. Като летенето.
— Ти можеш да летиш?
— Просто давам пример — казва тя и се усмихва. Усмивката
й е съвсем обикновена — не влага в нея някакъв дълбок смисъл
или намек. Усмивка заради самата усмивка. — Няма как да
разбереш какво е летенето, докато сам не полетиш. Това е.
— И то става нещо съвсем естествено, така че дори не се
замисляш, нали?
Тя кимва.
— Да, много естествено, спокойно, тихо и дори не се
замисляш. И сигурно.
— Не задавам ли твърде много въпроси?
— Не бих казала — отвръща тя. — Просто ми се ще да мога
да обяснявам нещата по-добре.
— А ти имаш ли спомени?
Тя отново поклаща глава и пак слага ръце на масата, този
път с дланите нагоре. Поглежда ги бегло с безизразно лице.
— Не, нямам спомени. Тук времето не е от значение. Същото
се отнася и за спомените. Разбира се, помня вчерашната вечер,
когато дойдох при теб и сготвих яхния. И ти изяде всичко, нали?
Спомням си и нещо от оня ден. А за онова, което е било преди
него, имам много смътна представа. Времето се разтваря в мен
и вече не знам кое кога се е случило.
— Значи тук паметта не е от особено значение?
Тя се усмихва:
— Да, така е. С паметта се занимават в библиотеката.
След като момичето си тръгва, отново сядам до прозореца и
държа ръката си под лъчите на утринното слънце. Сянката й
пада върху перваза — петте пръста се очертават отчетливо.
Пчелата престава да жужи, кацва на стъклото и застива. Сякаш
потъва в мислите си като мен.
 Слънцето започва да клони на запад, когато тя идва, почуква
и отваря вратата. За миг не мога да разбера кой е пред мен —
момичето или възрастната Саеки-сан. Ъгълът, под който пада
светлината, леко се променя, вятърът подухва по-иначе — и тя е
вече другата. Но девойката веднага се превръща пак в Саеки-
сан. Не, така не става. Пред мен може да е само Саеки-сан и
никой друг.
— Здравей — казва тя просто и естествено, сякаш сме се
срещнали в коридора на библиотеката.
Носи синя блуза с дълги ръкави и подобна на цвят пола до
коленете, тънка сребърна верижка и малки перлени обеци.
Обичайният й външен вид. Отривистото почукване на високите й
токчета по дъските на верандата е някак неуместно тук. Тя спира
на прага и ме гледа дълго, сякаш иска да се увери, че наистина
съм аз. Аз съм, разбира се. Точно както и тя е истинската Саеки-
сан.
— Влезте да изпием по чаша чай — предлагам й.
— С удоволствие — казва тя и накрая се решава да влезе.
Отивам в кухнята и включвам котлона, за да кипна вода.
Опитвам да се овладея.
Тя сяда до масата — на същия стол, на който беше седяла
девойката.
— Сякаш сме в библиотеката, нали? — казва Саеки-сан.
— Да — съгласявам се. — Само дето вместо кафе ще пием
чай и Ошима-сан го няма.
— Няма и нито една книга — добавя тя.
Правя две чаши билков чай, слагам ги на масата и сядам с
лице към нея. Навън чуруликат птици. Пчелата все още дреме
на стъклото на прозореца.
Саеки-сан проговаря първа:
— Трябва да знаеш, че не ми беше лесно да стигна дотук. Но
много исках да се видим и да си поговорим.
Кимвам.
— Радвам се, че дойдохте.
На устните й заиграва добре познатата слаба усмивка.
 — Трябва да ти кажа нещо.
Усмивката й е същата като на момичето, но с по-голяма
дълбочина. От тази едва доловима разлика сърцето ми започва
силно да тупти.
Тя обгръща с ръце чашата. Аз не откъсвам поглед от
дребните й перлени обеци. Замисля се за нещо и сега мисли по-
дълго.
— Изгорих всичките си спомени — казва бавно, подбирайки
думите. — Всичко се превърна в дим и изчезна в небето. Вече
няма да мога да помня дълго случилото се. Да помня всичко,
включително и времето, прекарано с теб. Затова исках да се
срещнем колкото може по-скоро. Докато все още помня.
Обръщам лице към прозореца и поглеждам пчелата, замряла
на стъклото. Малката й черна сянка с точица върху перваза.
— Но нека да ти кажа най-важното — тихо подема тя. —
Трябва незабавно да си тръгнеш оттук. Моля те. Върни се
обратно в гората, към предишния си живот. Входът скоро ще се
затвори. Обещай ми, че ще си тръгнеш.
Поклащам глава.
— Саеки-сан, вие не разбирате… Аз нямам къде да се върна.
През целия ми живот никой не ме е обичал истински, никой не се
е нуждаел от мен. На кого мога да разчитам? Само на себе си.
Това, което вие наричате „предишен живот“, няма никакъв
смисъл за мен.
— Но ти все пак трябва да се върнеш.
— Дори там да няма нищо? Дори там да не съм нужен
никому?
— Друга е причината — казва тя. — Аз го искам. Искам да
бъдеш там.
— Но вас ви няма там. Нали?
Тя разглежда чашата в ръцете си.
— Да. Вече не съм там.
— Тогава защо да се връщам? Нужен ли съм ви там?
— Да — отвръща тя, вдига глава и ме поглежда в очите. —
Искам да ме помниш. Ако ти ме помниш, тогава дори всички да
ме забравят, ще ми е все едно.
Над нас се спуска тишина. Дълбока тишина.
 Обзема ме силно желание да й задам един въпрос, толкова
силно, че става на буца в гърлото ми и ми пречи да дишам. Но
успявам да го преглътна и питам за друго:
— Нима паметта е толкова важно нещо?
— Понякога — отвръща тя и притваря очи. — Понякога е по-
важна от всичко.
— Тогава защо сте изгорили спомените си?
— Защото вече не ми бяха нужни — Саеки-сан слага ръце на
масата с дланите надолу като момичето, което седеше на
мястото й. — Имам една молба към теб, Тамура. Вземи при себе
си картината.
— Онази, която е в моята стая в библиотеката? С
нарисувания на нея бряг?
Саеки-сан кимва:
— Да, „Кафка на плажа“. Нека бъде у теб. Отнеси я където
искаш.
— Но тя не е ли на някого?
Саеки-сан поклаща глава:
— Моя е. Той ми я подари, преди да замине да следва в
Токио. И оттогава не съм се разделяла с нея. Винаги я окачвах
на стената в стаята си, където и да живеех. А когато започнах
работа в библиотека „Комура“, я върнах в стаята, където висеше
първоначално. В чекмеджето на бюрото си в библиотеката съм
оставила писмо за Ошима, в което пише, че преотстъпвам
картината на тебе. Всъщност тя и без това си е твоя.
— Как така моя?
Тя кимва утвърдително:
— Ти беше там. Аз бях до теб и те гледах. На брега, много
отдавна. Духаше вятър, по небето плуваха пухкави бели
облачета, беше вечно лято.
Затварям очи. Лято е. Аз съм на морския бряг. Лежа в
шезлонг. Усещам с кожата си грапавата повърхност на брезента.
Вдишвам с пълна гръд мириса на море, с който ме облъхват
прииждащите вълни. Дори и със затворени очи слънчевата
светлина е ослепителна. Шумът на вълните ту се отдалечава, ту
приближава, сякаш минава през трептящата мембрана на
времето. Някой е застанал на разстояние от мен и ме рисува. До
него седи и ме гледа девойка в светлосиня рокля с къси ръкави.
Тя е със сламена шапка с бяла лента. Загребва пясък в шепата
си. Косата й е права. Пръстите й са дълги и силни — пръсти на
пианистка. Гладките й като порцелан ръце блестят на слънцето.
В крайчеца на устните й играе усмивка. Аз обичам тази девойка.
И тя ме обича.
Спомен…
— Искам тази картина винаги да е с теб — казва Саеки-сан.
След това става, отива до прозореца и поглежда навън.
Слънцето е все още високо в небето. Пчелата все още спи.
Саеки-сан вдига ръка, заслонява очите си и дълго гледа в
далечината. После се обръща към мен. — Трябва да тръгваш —
казва тя.
Ставам и отивам до нея. Толкова близо, че твърдата й обеца
опира в шията ми. Слагам дланите си на гърба на Саеки-сан,
сякаш се опитвам да разчета някакъв знак там. Косата й докосва
бузата ми. Тя ме прегръща силно. Пръстите й се впиват в гърба
ми. Тези пръсти се вкопчват в стената, наречена време. Лъхва
ме мирис на море. Чувам шума на вълните, разбиващи се о
брега. Някой ме вика по име. От много, много далече.
— Вие ли сте моята майка? — най-накрая задавам въпроса
си.
— Ти вече знаеш отговора.
Да, знам отговора. Но никой от нас не може да го изрази с
думи. Макар че в словесна форма той няма никакъв смисъл.
— Преди много време аз изоставих един човек, когото не
биваше да изоставям — казва Саеки-сан. — Обичах го повече от
всичко на света. Страхувах се, че някога ще ми го отнемат.
Затова не можах да постъпя иначе. Мислех си: ако ме лишат от
него или го изгубя, няма да го понеса. По-добре сама да се
откажа. Разбира се, изпитвах гняв, който се трупаше. Но
направих голяма грешка. В никакъв случай не биваше да го
изоставям.
Аз мълча и слушам.
— Ти беше изоставен от човека, който никога не биваше да
го прави — продължава Саеки-сан. — Кафка, ще ми простиш
ли?
 — А имам ли това право?
Тя поглежда към рамото ми и кимва няколко пъти.
— Ако гневът и страхът не ти попречат.
— Саеки-сан, ако настина имам такова право, тогава ви
прощавам.
Мамо, казваш ти. Прощавам ти. И при тези думи ледът в
сърцето ти се пропуква.
Тя се отдръпва безмълвно на крачка от мен. Изважда фибата
от косата си и без колебание забива силно острия й връх в
китката на лявата си ръка. После с дясната ръка притиска рязко
вената. От раничката потича кръв. Първата капка се откъсва и
полита към пода. Без да промълви и дума, Саеки-сан протяга
ръката си към мен. Пада още една капка.
Навеждам се, притискам устни към китката й и близвам
кръвта. Затварям очи и опитвам вкуса й. Задържам я в устата си
и бавно я поглъщам. Тя влиза в гърлото ми и постепенно попива
в изсъхналата обвивка на сърцето ми. Едва сега разбирам колко
необходима ми е била тази кръв. Тялото ми е тук, но духът ми е
много далече — сякаш съм се превърнал в призрак. Дори ми се
иска да изпия кръвта на Саеки-сан до последната капка, но не
мога. Откъсвам устни от ръката й и вдигам очи към лицето й.
— Сбогом, Кафка Тамура — промълвява тя. — Върни се
обратно и продължи да живееш.
— Саеки-сан…
— Да.
— Не знам защо да живея.
Тя се отдръпва от мен и ме поглежда. Протяга ръка и докосва
устните ми.
— Гледай картината — казва тихо. — Винаги я гледай, както
правех аз.
Тя си тръгва. Отваря вратата и без да се обърне, излиза и я
затваря след себе си. Стоя до прозореца и я гледам. Силуетът й
се разтваря бързо в сянката на една постройка. Опирам ръце на
перваза и дълго не мога да откъсна очи от мястото, където тя
изчезна. Може би ще си спомни, че е забравила да ми каже
нещо, и ще се върне. Но Саеки-сан не се връща. Остава само
усещането за отсъствие, празнота и нищо повече.
 Заспалата пчела се събужда и отново започва да кръжи из
стаята. Накрая, сякаш спомняйки си какво трябва да направи, тя
излита през отворения прозорец. Слънцето блести. Връщам се
до масата и сядам. Чашата й е там с малко чай на дъното.
Оставям я, дори не я докосвам. Тя сякаш пази спомени, които
скоро ще бъдат изгубени завинаги.
Свалям ризата си и отново намъквам потната си тениска.
Слагам спрелия часовник на лявата си ръка. После нахлупвам
шапката, която ми подари Ошима, и слагам сините слънчеви
очила. Накрая обличам ризата с дълги ръкави. Отивам в
кухнята, наливам си чаша вода от чешмата и я изпивам.
Оставям чашата в мивката и оглеждам стаята за последен път.
Масата, столовете… Стола, на който седяха девойката и Саеки-
сан. Чашата с недопит чай на масата. Затварям очи и вдишвам
дълбоко. „Ти вече знаеш отговора“, бе казала Саеки-сан.
Излизам навън и затварям вратата. Слизам по стъпалата на
верандата. Сянката ми отчетливо се очертава зад мен и се
плъзва по тях. Сякаш е прилепнала за краката ми. Слънцето е
все още високо.
Наближавам гората и зървам двамата войници, които са се
облегнали на ствола на едно дърво и като че ли ме чакат. Те ме
посрещат, но не ми задават никакви въпроси — изглежда, знаят
какви са ми намеренията. Пушките им са преметнати през рамо.
Високият дъвче стръкче трева.
— Входът все още е отворен — казва той. — Поне беше
допреди малко, когато проверявах.
— Съгласен ли си да вървим пак така бързо, както миналия
път? — пита мускулестият. — Дали ще насмогнеш на темпото
ни?
— Да. Ще насмогна.
— Ами ако пристигнем и се окаже, че входът е вече
затворен? — пита ме високият.
— Тогава няма да можеш да се върнеш и ще останеш тук —
предупреждава ме другият войник.
— Знам — казвам аз.
— Няма ли да съжаляваш? — пита високият.
— Няма.
 — Тогава да вървим.
— И по-добре не поглеждай назад — съветва ме
мускулестият.
— Да, добър съвет — добавя другарят му.
И ние отново навлизаме в гората.
Изкачвайки се бързешком по склона, аз все пак се обръщам
веднъж. Не мога да не погледна назад, въпреки че войниците ме
посъветваха да не го правя. Оттук градчето все още се вижда.
По-нататък започва стената от дървета и тя завинаги ще скрие
от погледа ми този свят.
По улиците все така няма жив човек. В ниското бърза
красива рекичка, виждам наредените една до друга малки
къщички, електрическите стълбове, забити на еднакви
разстояния, хвърлят тъмни сенки върху земята. За миг застивам
на място. Трябва да се върна, пък да става каквото ще. Мога да
остана поне до вечерта, когато ще дойде девойката с
брезентовата чанта. Нали ми беше казала, че когато имам
нужда от нея, ще бъде там. Копнежът изгаря гърдите ми и сякаш
мощен магнит ме тегли назад. Нозете ми са като от олово. Ако
продължа напред, никога вече няма да я видя. Спирам.
Чувствам как губя усещането за време. Искам да извикам на
войниците пред мен: „Аз оставам.“ Но съм загубил и гласа си.
Думите са мъртви.
Притиснат съм от пустотата. Не знам вече кое е правилно и
кое погрешно. Не разбирам дори какво искам. Стоя сам всред
жестока пясъчна буря. Толкова силна, че не мога да помръдна
от мястото си и не виждам върховете на пръстите си. Пясъкът,
бял като стрити на прах кости, скоро ще ме засипе напълно. Но
отнякъде прозвучава гласът на Саеки-сан: „И все пак ти трябва
да се върнеш — решително казва тя. — Аз така искам. Искам да
бъдеш там.“ Магията се разваля и аз отново ставам едно цяло.
По жилите ми пак потича топла кръв. Тази, която тя ми даде,
последните й капки кръв. След миг се обръщам напред и се
забързвам да догоня войниците. Пътеката прави завой и
скритият в котловината свят изчезва, погълнат от сънищата.
Съсредоточавам се изцяло върху прехода през гората. Сега най-
важното е да не се отклоня от пътя, да не се изгубя.
 Входът все още е отворен. Има време до вечерта. Благодаря
на двамата войници. Те снемат пушките си и сядат като преди
на големия плосък камък. Високият все така дъвче стръкчето
трева. Дишането им е равномерно, сякаш досега не сме вървели
бързешком през гората.
— Не забравяй каквото ти обясних за щиковете — казва
високият. — Когато намушкаш врага, трябва рязко да завъртиш
щика и да му разпориш корема. Иначе той ще постъпи така с
тебе. Такива са порядките в тамошния свят.
— Все пак това не се отнася за всичко — отбелязва
мускулестият.
— Разбира се, че не — съгласява се високият и се изкашля.
— Аз говоря само за лошото.
— Освен това е много трудно да се каже кое е добро и кое
лошо — казва мускулестият.
— Но непременно трябва да се каже — добавя високият.
— Може би — продумва мускулестият.
— И още нещо. След като си тръгнеш, не се обръщай назад,
докато не стигнеш там, където отиваш — предупреждава ме
високият.
— Да, това е много важно — потвърждава мускулестият.
— Успя някак да се върнеш тук — казва високият. — Но този
път говоря сериозно. Не се обръщай, докато не стигнеш.
— В никакъв случай не поглеждай назад — добавя
мускулестият.
— Разбрах — казвам.
Благодаря им още веднъж и се сбогувам с тях.
Двамата стават и отдават чест с тракване на токовете. Никога
повече няма да се видим. Знам го. И те го знаят. Така се
разделяме.

Почти не помня как се добирам до къщичката на Ошима. По

целия път през гъстата гора умът ми блуждае нанякъде, но не се
загубвам. Имам смътен спомен как зървам захвърления чувал и
почти механично се навеждам и го вдигам. След това намирам
компаса, брадвичката и спрея. Спомням си, че виждам жълтите
знаци, които съм оставил по стволовете на дърветата. Те
приличат на крилца на гигантска пеперуда.
Излизам на полянката пред къщичката и вдигам поглед към
небето. Светът около мен неусетно се е изпълнил със свежи,
възхитителни звуци — птичите гласове, ромоленето на ручея,
шепотът на листата. Сякаш досега ушите ми са били запушени с
памук. Макар и слаби, тези звуци отново достигат до слуха ми и
са толкова живи и приятни. Те се сливат, но мога отчетливо да
различа всеки поотделно. Поглеждам часовника си. Той отново
работи. Цифрите на зеления циферблат светят, отчитайки всяка
секунда, сякаш нищо не се е случило. Часът е 4:16.
Влизам в къщурката и лягам на кревата, без да се събличам.
Капнал съм от умора. Лежа по гръб със затворени очи. Една
пчела е кацнала на стъклото на прозореца и си почива. Ръцете
на девойката се белеят, огрени от слънцето, сякаш са от
порцелан. „Просто давам пример“, казва тя.
— Гледай картината — казва Саеки-сан. — Както правех аз.
През тънките пръсти на момичето се посипват бели
песъчинки. Вълни се разбиват тихо в брега. Надигат се,
приближават, отдръпват се. Съзнанието ми помръква, сякаш
всмукано в тъмен коридор.
 Глава 48
— Невероятно — повтори Хошино.
— Няма нищо невероятно, Хошино-сан — отегчено заговори
черният котарак. Той беше с едра муцуна и като че не бе много
млад. — Струва ми се, че сам ти е скучно. Цял ден приказваш
на някакъв камък.
— Но как е възможно да говориш човешки език?
— Не говоря човешки език.
— Нещо не ми се връзва. А как тогава водим този разговор?
Човек и котарак?
— Намираме се на границата на два свята и говорим общ
език. Това е всичко.
Младежът помисли малко и промърмори:
— Границата на два свята? Общ език?
— Не схващаш ли? Е, добре. Бих могъл да обясня, но тя е
дълга и широка — каза котаракът и презрително махна с
опашка.
— Чакай малко, ти да не би случайно да си полковник
Сандърс?
— Какъв полковник? — сърдито изломоти котаракът. — Не
знам за кого говориш. Аз съм си аз и никой друг. Обикновен
котарак от квартала.
— Имаш ли име?
— Разбира се, че имам.
— И как се казваш?
— Тонко — смутено отвърна котаракът.
— Тонко? Може би идва от риба тон, с която се прави суши?
— Да. Стопанинът ми държи заведение, в което се предлага
суши. Има и куче. Викат му Тека29.
— А откъде знаеш как се казвам?
— Ти си доста известен, Хошино-сан — отвърна Тонко и се
усмихна.
Хошино никога преди не бе виждал усмихваща се котка. Но
усмивката бързо се стопи и на котешката муцунка отново се
изписа обичайния хрисим израз.
— Котките знаят всичко — продължи Тонко. — Знам, че
Наката-сан вчера почина и че тук при теб има ценен камък.
Отдавна живея в този квартал и всичко, което се случва
наоколо, ми е известно.
— Хм… — на Хошино взе да му става интересно. — Защо не
влезеш, Тонко-сан?
Котаракът поклати глава и продължи да си лежи на парапета:
— Не, и тук ми е добре. Вътре ще се чувствам малко
неудобно. Времето днес е хубаво. По-добре тук да си
приказваме.
— Както кажеш — съгласи се младежът. — Гладен ли си?
Искаш ли да ти дам нещо за ядене?
Котаракът пак поклати глава:
— Благодаря, сит съм. Нямам проблеми с прехраната.
Напротив, гледам да не наддавам много. Ако стопанинът ти е
собственик на суши ресторант, няма как да не ти е високо
нивото на холестерола. С излишни килограми трудно се правят
скокове.
— Кажи ми, Тонко-сан, защо дойде тук?
— Защото ми се стори, че изживяваш тежък момент. Сам
трябва да се справиш с камъка.
— Да, така е. Положението ми не е леко.
— Помислих си, че няма да е зле да ти предложа помощта
си.
— Благодаря. Не бих отказал — рече Хошино. — В теб ми е
надеждата, както се казва.
— Целият проблем е в камъка — каза котаракът и тръсна
глава, за да разкара една досадна муха. — След като го върнеш
на мястото му, ще си си свършил работата. После можеш да
отидеш където искаш. Нали така?
— Да. Трябва само да затворя входа и край. Както казваше
Наката, отвориш ли нещо, не може да не го затвориш. Такова е
правилото.
— Сега ще ти обясня какво да направиш.
— А ти знаеш ли? — попита Хошино.
 — Разбира се. Нали ти казах, котките всичко знаят. За
разлика от кучетата.
— И какво трябва да направя?
— Да го убиеш — спокойно отвърна котаракът.
— Да го убия ли?
— Да, Хошино-сан. Трябва да го убиеш.
— За кого говориш?
— Като го видиш, ще разбереш — промълви черният котарак.
— Но докато не го видиш, нищо няма да разбереш. Той никога
не е имал определена форма. Променя я в зависимост от
ситуацията.
— Той човек ли е?
— Не. Поне това е сигурно.
— Тогава какво е?
— И аз не знам — призна Тонко. — Нали ти казах, че като го
видиш, веднага ще разбереш, не го ли видиш — няма да
разбереш. Просто и ясно.
Хошино въздъхна:
— Какво представлява все пак?
— Защо ти е да знаеш? — рече котаракът. — Трудно е за
обяснение. А и по-добре ще е да не знаеш. Сега се е притаил
някъде и изчаква удобния момент. Лежи в някоя тъмна дупка,
гледа оттам и чака. Но не може вечно да се спотайва. Рано или
късно ще изскочи. Може би още днес. И тогава непременно ще
се появи пред теб. Това ще е безпрецедентен случай.
— Какъв случай?
— Изключителен. Такъв шанс се пада веднъж на хиляда
години — поясни черният котарак. — Трябва само да седиш и да
чакаш, а мерне ли се — убий го. Това е цялата работа. После
ще си свободен да отидеш където поискаш.
— Ако го убия, няма ли да престъпя закона?
— Аз не разбирам от закони. И не е нужно да разбирам, тъй
като съм котка. Но той не е човек, така че в случая законите
нямат нищо общо. С две думи, той трябва да бъда убит. Това е
ясно на всяка котка.
— Добре, да кажем, че се съглася да го очистя. Но по какъв
начин да сторя това, след като дори не знам как изглежда, голям
ли е, или малък. Трудно се планира убийство, ако не се знае
нищо за жертвата.
— Ти ще си избереш начина. Можеш да го треснеш с чук, да
го наръгаш с нож, да го удушиш, да го изгориш, да го разкъсаш.
Все едно. Важното е да бъде ликвидиран. Нали си служил в
армията? И с парите на данъкоплатците са те учили да стреляш,
да намушкваш врага с щик? Ти си войник. Сам трябва да решиш
как да го убиеш.
— В армията ни учеха как да се сражаваме във война — вяло
възрази Хошино. — Никога не е ставало дума как да се издебне
и да се убие с чук твар, за която не се знае нищичко — нито
колко е голяма, нито как изглежда.
— Той ще се опита да се промъкне през входа — продължи
Тонко, оставяйки без внимание думите на Хошино. — Но ти в
никакъв случай не го пускай. Трябва да го пречукаш, докато не е
влязъл. Разбра ли? Изпуснеш ли го, край.
— Изключителен шанс, а?
— Да, образно казано — рече Тонко.
— Но тази твар не е ли опасна, Тонко-сан? — плахо попита
Хошино. — Може вместо аз него той мене да затрие.
— Струва ми се, че докато се движи, не е така опасен — каза
котаракът. — Но спре ли, тогава бъди нащрек. Затова трябва да
го пречукаш, докато още мърда. Гледай да не изпуснеш
момента.
— Струва ти се, а? — продума Хошино.
Черният котарак не отвърна нищо. Той притвори очи,
протегна се на парапета и бавно стана.
— Е, до скоро, Хошино-сан. Много се надявам да видиш
сметката на този гад. Иначе Наката-сан никога няма да намери
покой. Ти обичаше стареца, нали?
— Да. Добър човек беше.
— Значи въпросът е решен. Събери кураж и го ликвидирай.
Това би поискал от теб и Наката-сан. Направи го заради него.
Приеми го като свое задължение. Досега винаги си живял
безгрижно, все си гледал да се изплъзнеш от поемане на
отговорност. Време е да дадеш своята дан. Не се тревожи. Ще
бъда с теб в сърцето си.
 — Е, много ме успокои — рече Хошино. — Но знаеш ли какво
си мисля?
— Какво?
— Може би входът е все още отворен, за да примами тази
твар?
— Възможно е — неуверено промълви Тонко. — И още нещо
ще ти кажа, Хошино-сан. Имай предвид, че той излиза само
нощем. Така че през деня можеш да спиш на воля, за да си
бодър през нощта и да не го изпуснеш.
Котаракът скочи пъргаво на покрива на съседната къща и се
отдалечи с вдигната опашка. Беше доста едър, но имаше
невероятно лека походка. Хошино го проследи с поглед от
балкона. Тонко не се обърна нито веднъж назад.
— Гледай ти! — рече Хошино и се върна в кухнята да си
потърси оръжие.
Намери някакъв много остър нож и тежък сатър. Съдовете в
кухнята бяха най-обикновени, обаче имаше цяла колекция от
ножове. Намериха се и един тежък чук, найлоново въже и шило
за разбиване на лед.
Нямаше да е зле да имах и автоматична пушка, помисли си
Хошино, докато тършуваше в кухнята. В армията се беше
научил да стреля с пушка и на полигона винаги показваше добри
резултати. Но не се и надяваше да намери скрита в някой
гардероб пушка. А и да имаше, лошо му се пишеше на онзи,
който дръзнеше да произведе изстрел в такъв тих квартал.
Той подреди арсенала си на масата в дневната — ножа и
сатъра, шиша за лед, чука и въжето. До тях сложи джобно
фенерче. После седна до камъка и го погали.
— Виждаш ли докъде се докарахме? — обърна се той към
него. — С чук и нож трябва да изляза на двубой дявол знае с
кого. И знаеш ли кой ме подкокоросва? Някакъв черен котарак
от квартала. Загубена работа!
Камъкът, естествено, се въздържа от коментар.
— Струва ми се, вика, че гадината не е опасна. Струвало му
се. Представяш ли си? Ами ако изскочи някое чудовище от
„Джурасик парк“, а? Какво ще правя тогава? Спукана ми е
работата.
 Никакъв отговор.
Хошино взе чука от масата и го размаха няколко пъти.
— Но ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че просто така
е било писано. Съдбата се е погрижила за всичко — от момента,
когато във Фуджигава качих на камиона си Наката-сан, та
досега. Само дето не знам какво ми предстои. Съдбата е
странно нещо. Не мислиш ли?
Камъкът мълчеше.
— Какво да се прави. Аз сам избрах да тръгна по този път и
трябва да стигна до края. Нямам ни най-малка представа що за
твар е тази, но не бива да му мисля чак толкова. Срещнем ли
се, ще се постарая да й дам да се разбере. Животът е кратък, но
аз съм си поживял. А и Тонко каза, че такъв шанс се пада
веднъж на хиляда години. Така че нека да пробваме. Заради
стареца, заради Наката-сан.
Камъкът продължаваше да мълчи.
Хошино реши, колкото и това да му се струваше странно, да
послуша съвета на котарака и да подремне на дивана, за да се
подготви за нощта. Но щом положи глава на възглавницата,
веднага потъна в сън и спа цял час. Вечерта наближаваше. Той
отиде в кухнята, размрази някакво ястие от скариди с къри,
добави ориз и го изяде. Мръкваше се. Хошино седна до камъка
и сложи наблизо ножовете и чука.
Осветлението бе изключено. Светеше само малка настолна
лампа. „Така е най-добре — помисли си той. — Нали гадината
излиза единствено нощем. Тогава нека да е възможно най-
тъмно. Дано да се свърши по-скоро. Ей, ако си тук, покажи се!
Излез да ти видя сметката. А после ще се върна в Нагоя и ще се
обадя на някое момиче…“
Вече не говореше на камъка. Седеше безмълвно и чакаше.
От време на време си поглеждаше часовника. Стана му скучно и
взе да размахва ножа и чука. „Да, ако се случи нещо, няма да е
преди полунощ — разсъждаваше той. — Но може и по-рано да
е. Дано само не изпусна своя шанс, който се пада веднъж на
хиляда години. Трябва да си отварям очите на четири.“ От
нямане какво да прави похапваше бисквитки и пийваше вода.
 — Хей, камъко — прошепна Хошино. — Вече минава
полунощ — времето, когато излизат нечистите сили. Сега или
никога. Хайде двамата да бдим, за да разберем какво ще се
случи.
Той докосна с ръка камъка и остана учуден — може би така
му се струваше, но студената дотогава повърхност бе малко по-
топла. За да си вдъхне смелост, младежът започна да гали
камъка с длан.
— Хайде, помогни ми малко. Дай ми кураж. Нужна ми е
подкрепа.

Към три часа от стаята, където лежеше Наката, се чу леко

шумолене. Сякаш някой пълзи по татами. Но на пода там
нямаше татами, а килим.
Хошино вдигна глава и се ослуша. Да, вътре става нещо, но
не мога да разбера какво, помисли си той. Сърцето му заби
силно. Хошино затъкна чука в колана си, стисна ножа в дясната
ръка, взе фенерчето в лявата и стана.
— Напред… — рече явно на себе си.
Прокрадна се към вратата на стаята, където лежеше трупът
на Наката, и я отвори почти безшумно. Запали фенерчето и
освети тялото. Шумът определено идваше оттам. Видя, че нещо
бяло и продълговато като тиквичка изпълзява от устата на
Наката. Имаше дебелината на човешка ръка. Хошино не
можеше да определи дължината, но му се стори, че е излязло
наполовина. Беше цялото в блестяща слуз. Устата на Наката,
през която се измъкваше мекотелото, бе широко отворена като
на змия. Долната му челюст сякаш се беше откачила.
Хошино преглътна шумно слюнката си. Ръката му, която
стискаше фенерчето, леко трепереше ведно с лъча. „Как да
убия тази гадина? — запита се. — Няма нито ръце, нито крака,
нито очи, нито нос. И е толкова хлъзгава, че дори не мога да я
хвана здраво. Как да я утрепя? И що за твар е изобщо?“
Дали е паразит, който през цялото време се е крил в тялото
на Наката? Или е душата на стареца? Не, изключено.
Интуицията му подсказваше, че такова отвратително нещо не
може да живее в Наката. Просто е пропълзяло в него и сега иска
да се промъкне през входа. Използва тялото му като коридор
към целта. Трябва да попреча. Да събера кураж и да го
ликвидирам незабавно, както каза котаракът.
Хошино се втурна към леглото и рязко заби ножа там, където
му се стори, че е главата на гадината. Извади го и отново го
заби. После още няколко пъти. Ала не последва никаква
реакция от страна на слизестата твар. Ножът проникваше леко
като в омекнал зеленчук. Под хлъзгавата обвивка нямаше нито
плът, нито кости. Съществото беше без вътрешности, без мозък.
Щом Хошино извадеше ножа, раните веднага се покриваха със
слуз и зарастваха. Не потичаше кръв. „То нищо не усеща“,
помисли си Хошино. Колкото и удари да му нанасяше, онова
нещо продължаваше да изпълзява от устата на Наката.
Хошино хвърли ножа на пода, изтича обратно в дневната и
взе от масата сатъра. Върна се пак в спалнята и с един удар
разсече главата на мекотелото, но както и предполагаше, от
раната потече същата бяла слуз. С още няколко удара успя да
отсече част от главата. Парчето падна на пода и почна да се
гърчи като плужек, но след малко спря да се движи. Сякаш беше
мъртво. Това явно по никакъв начин не попречи на мекотелото.
Раната скоро се покри със слуз, изду се и зарасна, така че
гадината напълно възвърна предишния си вид, като че нищо не
се беше случило.
Скоро нещото излезе цялото от устата на стареца. Беше
дълго около метър и имаше опашка. Сега вече Хошино разбра
със сигурност кой край е преден и кой заден. Опашката беше
къса и дебела като на саламандър, а накрая съвсем
изтъняваше. Нещото нямаше нито крака, нито очи, нито уста,
нито нос… Но определено имаше собствена воля. „Не, по-скоро
няма нищо друго освен воля“, помисли си Хошино. Очевидно е.
И може да добива каквато си поиска форма. Сега е такова,
защото трябва да се придвижва. Студени тръпки го побиха по
гърба. Все едно, трябва да затрия тази твар, реши той.
Опита с чука, но пак нищо не стана. По тялото на животното
се образуваха дълбоки вдлъбнатини, но веднага се запълваха с
мека пихтия и слуз. Той донесе малка масичка и започна да
тъпче с краката й врага си, но и това не помогна. Мекотелото
като тромава змия бавно, но неотклонно пълзеше към вратата
на съседната стая, където бе камъкът от входа.
„Не прилича на никое живо същество, което съм виждал —
помисли си Хошино. — С никакво оръжие не може да се
унищожи. Няма сърце, та да се забие нож в него. Няма гърло, та
да се удуши. Какво да направя? Това е превъплътеното зло и аз
за нищо на света не бива да го допусна до входа. Тонко каза, че
като го видя, веднага ще го позная, и настина е така. Не бива да
оставя тази твар да живее.“
Хошино се втурна обратно към кухнята, за да потърси друго
оръжие, но не откри нищо подходящо. Погледът му внезапно се
натъкна на оставения на пода камък. Камъка от входа. Може би
с него ще успея да смачкам пълзящата гадина, помисли си
младежът. В полумрака камъкът му се видя не какъвто бе
обикновено, а червеникав. Наведе се и се опита да го вдигне, но
той се оказа толкова тежък, че не можа дори да го помръдне.
— Хайде, приятелю! — рече му той. — Ако затворим входа,
преди тази твар да е допълзяла дотам, тя няма да успее да
влезе вътре.
Хошино събра всичките си сили и отново опита да вдигне
камъка, но безуспешно.
— Какво е станало с теб! — продума той, задъхвайки се. —
По-тежък си от всякога. Кръстът пак ще ме заболи.
Зад гърба му шумоленето не преставаше. Белезникавото
мекотело се приближаваше все повече и той трябваше да
действа.
— Още един опит — рече Хошино, хвана с две ръце камъка,
пое дълбоко въздух, докато се изпълнят целите му дробове, и
задържа дъха си.
Съсредоточи всичките си сили върху камъка. Ако и този път
не успееше да го вдигне, нямаше да има друга възможност.
„Давай, Хошино! — насърчаваше сам себе си той. — Сега или
никога. Раз! Два!“ Събра всичките си сили и със стон откъсна
камъка от пода. Напрегна се още и го повдигна.
Силна болка прониза главата му. Мускулите на ръцете му
сякаш се разкъсаха. Но той не изпусна камъка. Помисли си за
Наката. Заради този камък, заради това, че входът трябваше да
се отвори и затвори, старецът се бе простил с живота си. И ето
че той, Хошино, беше длъжен да изпълни докрай поставената
задача. Черният котарак му беше казал, че това сега е негово
задължение. Мускулите му се нуждаеха от приток на богата на
кислород кръв, дробовете му — от свеж въздух, за да стигне
тази кръв до мускулите. Но той се задъхваше. В този момент
разбра, че смъртта е съвсем близо. Пред очите му зейна
бездната на нищото. Напрегна последните си сили и вдигна
камъка към себе си, за да го преобърне. Камъкът поддаде и с
грохот се стовари на другата си страна. Подът се разтресе.
Стъклата на прозорците издрънчаха. Хошино се смъкна без
сили на пода.
— Добра работа свърши! Браво! — похвали той себе си
малко по-късно, след като дишането му се нормализира.

Входът бе затворен. Сега трябваше да се справи с бялото

мекотело. Това му се удаде по-лесно, отколкото си мислеше.
Гадината вече нямаше къде да се дене и взе да пълзи из стаята,
за да намери някакво убежище. Може би искаше да се вмъкне
обратно в устата на Наката, но силите й се бяха изчерпали.
Хошино я настигна бързо и с няколко удара я разсече със
сатъра на парчета. После накълца всяко от тях на дребни
късчета. Те известно време се гърчиха по пода, но скоро
замряха омаломощени. Свиха се на малки твърди топчета и
застинаха. На килима останаха петна от лъскава бяла слуз.
Хошино събра късчетата в лопатката за смет, изсипа ги в една
торба и я върза здраво с найлоновото въже. После я сложи в
друга торба. Върза и нея и я напъха в дебел платнен чувал,
който намери в шкафа.
Почувства се напълно изтощен, седна на пода и въздъхна с
облекчение. Ръцете му трепереха, сякаш имаше треска. Понечи
да каже нещо, но не можа да произнесе нито дума.
— Добре се справи, Хошино — успя да промълви малко по-
късно.
 Боеше се, че след всичкия шум от сражението с бялата твар
и от преобръщането на камъка съседите са се събудили и са
позвънили на полицията. За щастие нищо не се случи. Не се
чуха полицейски сирени, никой не почука на вратата. Само
полицията му липсваше сега.
Хошино знаеше, че насечената на късове и напъхана в
чувала твар не ще оживее. Вече няма къде да се дене, помисли
си той. Но си каза, че би било добре да се подсигури
допълнително. Реши, щом съмне, да занесе чувала на морския
бряг и да го изгори, докато стане на пепел. А после можеше да
се прибере в Нагоя.

Наближаваше четири и вече се развиделяваше. Време беше

да тръгва. Напъха дрехите си в чантата. За по-сигурно сложи
вътре слънчевите очила и шапката „Чуничи Драгънс“ — не
биваше да допусне точно накрая да го пипнат полицаите. Взе
бутилка олио, което щеше да налее в огъня, за да се разгори по-
бързо. Не забрави да сложи в чантата и компактдиска с триото
„Ерцхерцог“.
Накрая отиде в стаята, където лежеше Наката, и се приближи
до леглото. Климатикът продължаваше да работи на пълна
мощност. Зъбите му затракаха от студ.
— Аз си заминавам, Наката-сан — каза. — Какво да се прави,
не мога да остана тук завинаги. От гарата ще се обадя на
ченгетата. Те ще се погрижат за тялото ти. Това е единственият
изход. Няма да се видим вече, но аз не ще те забравя. Дори да
искам, не бих могъл…
Климатикът изтрака силно и спря.
— Знаеш ли, дядо? — продължи Хошино. — Каквото и да се
случи занапред, аз винаги ще се питам: „Какво би казал за това
Наката-сан, как би постъпил?“ Така с мен винаги ще има човек,
към когото мога да се обърна, а това е много важно. Една
частица от теб ще продължи да живее в мен. Разбира се, за
целта би могъл да намериш и по-подходящ от мен, но все пак
по-добре от нищо, нали?
 Хошино разбираше, че говори на празна обвивка, не на
Наката-сан. Най-важната част от него отдавна бе на друго място.
— Хей — рече Хошино и посегна да погали камъка, който
отново бе станал съвсем обикновен, студен и грапав. — Аз
заминавам. Връщам се в Нагоя. Няма как, и за теб ще се
погрижат полицаите. Знам, че трябваше да те отнеса в храма,
където ти е мястото, но паметта нещо ми изневерява, изобщо не
помня къде се намираше този храм. Прощавай. Не ме
проклинай. Аз само следвах указанията на полковник Сандърс.
Затова прокълни него, ако имаш подобно намерение. Все пак се
радвам, че се срещнахме. И теб няма да те забравя.
Хошино обу маратонките си „Найки“ с дебелите подметки и
излезе от апартамента. Остави отключено. В едната си ръка
носеше чантата, в другата — чувала с останките на бялото
мекотело.
— А сега, господа, е време да запалим огъня — каза той с
поглед на изток към изгряващото слънце.
 Глава 49
На следващата сутрин към девет часа чувам бръмчене на
автомобилен двигател и излизам навън. Към къщурката се
приближава пикап датсун с масивни гуми и високо шаси.
Изглежда немит поне от половин година. В каросерията има две
големи дъски за сърфинг. Личи си, че са били употребявани
дълго време. Пикапът спира пред къщичката. Двигателят млъква
и отново става тихо. От кабината излиза висок млад мъж с много
широка, изцапана с машинно масло бяла тениска с надпис „No
Fear“, шорти с цвят хаки и овехтели маратонки. Наглед е около
трийсетгодишен, широкоплещест, с равномерен загар по тялото
и тридневна брада. Дългата му коса скрива ушите. Това трябва
да е братът на Ошима, онзи, дето държи магазин за сърфистите
в Кочи.
— Здрасти — поздравява той.
— Добро утро — отвръщам аз.
Подава ми ръка и силно стисва моята. Пред мен
действително е по-големият брат на Ошима.
— Казвам се Сада — представя се той. Говори бавно, търси
всяка дума, сякаш разполага с неограничено време. — Обадиха
ми се от Такамацу да дойда да те взема и да те върна обратно
— пояснява той. — Било много наложително.
— Така ли?
— Да. Но не знам за какво става въпрос.
— Съжалявам, че е трябвало да се разкарвате — казвам.
— Няма нищо. След колко време ще си готов за тръгване?
— След пет минути.
Докато си стягам багажа, братът на Ошима ми помага в
разтребването на къщичката и през цялото време си
подсвирква. Той затваря прозореца, дръпва пердетата,
проверява дали кранът на газта е добре затегнат, събира
остатъците от храна, изплаква набързо мивката. Личи си, че тук
си е у дома.
 — Брат ми май те харесва — казва Сада. — Не са никак
много хората, които са му симпатични. Труден характер.
— С мен се отнася много добре.
Сада кимва:
— Хареса ли някого, готов е да направи всичко за него.
Качвам се в кабината на пикапа, сядам на седалката до него
и слагам раницата в краката си.
Сада пали двигателя, включва на скорост, подава глава през
прозореца, за да огледа за последно къщичката, и натиска
педала на газта.
— С брат ми имаме малко общи неща. Тази къщурка е едно
от тях — казва той, управлявайки уверено пикапа надолу по
планинския път. — Когато ни се прииска, идваме тук за по
няколко дни, но поотделно. — Замисля се върху казаното и
продължава: — Това място винаги е означавало много за нас. И
сега е така. Тук сякаш се зареждаме с енергия. Със спокойна,
кротка сила. Разбираш ли какво имам предвид?
— Мисля, че да — отвръщам.
— И брат ми каза, че ще разбереш. А който не разбира,
никога няма да разбере.
Избелелият плат на седалката е засипан с бели кучешки
косми. В кабината миризмата на куче е примесена с мирис на
море, на восък, който се нанася върху дъските за сърф, и на
цигари. Превключвателят на климатика е счупен. Пепелникът е
пълен с угарки. Страничният джоб е претъпкан с аудиокасети
без кутийки.
— Няколко пъти ходих в гората — казвам.
— Далече ли стигна?
— Да. Ошима-сан ме предупреди да не навлизам навътре.
— Но ти не го послуша, а?
— Да.
— И аз веднъж се престраших да отида доста далече.
Оттогава минаха близо десет години — умълчава се и се
съсредоточава върху шофирането. Навлизаме в дълъг завой.
Изпод широките гуми излитат дребни камъчета. От време на
време виждаме врани край пътя. Щом ги отминем, те не отлитат,
а дълго и внимателно гледат след пикапа. — Срещна ли
войниците? — пита Сада някак между другото, сякаш се
интересува колко е часът.
— Имате предвид двамата часови?
— Да — отвръща той и ме поглежда бегло. — Значи си
стигнал чак дотам, а?
— Да — отговарям аз.
Той не казва нищо. Лицето му не се променя. Държи
кормилото с две ръце и гледа пътя.
— Сада-сан…
— Кажи.
— А вие какво направихте, когато преди десет години
срещнахте онези войници?
— Какво направих, когато преди десет години срещнах онези
войници? — дума по дума повтаря въпроса ми той.
Кимвам в очакване на отговора му.
Той поглежда в огледалото за обратно виждане и отново
насочва очи към пътя.
— На никого не съм разправял за това. Включително и на
брат ми. Брат, сестра… наричай го както искаш. Но за мен е
брат. Той не знае нищо за войниците.
Кимвам мълчаливо.
— И занапред на никого няма да разкажа за тях. Дори на теб.
А и ти навярно на никого няма да разкажеш. Дори на мен. Нали
разбираш за какво говоря?
— Струва ми се, че да.
— И какво мислиш по въпроса?
— Мисля, че просто не може да се опише с думи.
— Именно — казва Сада. — А щом като не може да се
опише, по-добре човек изобщо да не се опитва да го обяснява.
— Дори на себе си ли? — питам.
— Да. По-добре да не се опитваш да си го обясняваш — той
ми подава пакетче дъвки „Cool Mint“. Вземам една и започвам да
дъвча. — Сърфирал ли си някога?
— Не.
— Ако се отвори възможност, мога да те науча — казва той.
— Стига да искаш, разбира се. По крайбрежието на Кочи има
чудесни вълни. И сърфистите не са много. Като спорт
сърфингът е по-смислен, отколкото изглежда на пръв поглед.
Учи те да не спориш с природата, да си търпелив дори когато тя
се гневи. — Вади цигара от джобчето на тениската си, захапва я
и я пали със запалката на таблото. — Ето, и това не е възможно
да се обясни, с думи. Може да се опише само приблизително —
притваря очи и бавно издишва дима през прозореца. — На
Хаваите има едно място, на което му викат Тоалетна чиния. Там
се срещат приливните и отливните вълни, разбиват се една в
друга и се образуват огромни водовъртежи. Водата се върти
като в тоалетна чиния. Попаднеш ли там, веднага те дръпва към
дъното и много трудно можеш да изплуваш. Всичко зависи от
силата на вълните. И все пак трябва да запазиш спокойствие,
ако ще вече да си почти на дъното. Излишно е да се гърчиш.
Така само ще изхабиш напразно силите си. Никога през живота
не би се почувствал толкова уплашен. Но докато не преодолееш
този страх, няма да станеш истински сърфист. Трябва да се
изправиш смело срещу смъртта, да разбереш какво е тя и да се
пребориш с нея. Когато водовъртежът те засмуква към дъното,
какви ли не мисли се въртят в главата ти. В известен смисъл ти
и смъртта вече сте приятели, водите задушевен разговор.
Пикапът спира пред портата. Сада слиза и я заключва, после
разклаща и подръпва синджира, за да провери дали всичко е
наред.
Продължаваме пътуването си в мълчание. Той включва
радиото на някаква УКВ станция, но аз съм убеден, че не слуша.
Пуснал го е просто така. Когато навлизаме в тунел, звукът се
губи или се чува само пращене, но той не обръща внимание.
Тъй като климатикът не работи, по магистралата караме с
отворени прозорци.
— Решиш ли да се научиш да сърфираш, заповядай — казва
Сада, когато пред очите ни се открива Сето Найкай, Вътрешно
японско море. — Имам една свободна стая и можеш да останеш
колкото искаш.
— Благодаря — казвам. — Ще дойда, но не знам кога.
— Много ли си зает?
— Да, трябва да свърша някои неща.
— И при мен е същото.
 Отново се умълчаваме задълго. Сада мисли за проблемите
си, а аз за своите. Той държи кормилото с лявата ръка, гледа
съсредоточено напред и пуши. За разлика от Ошима не кара с
превишена скорост, а бавно, опрял лакът на отворения
прозорец. Изпреварва други коли само ако пълзят едва-едва.
Неохотно натиска педала на газта и веднага се връща в своята
лента.
— Отдавна ли се занимавате със сърфинг, Сада-сан?
— Да — отвръща той и отново настъпва мълчание.
Вече почти съм забравил въпроса си, когато той изведнъж
проговаря:
— От гимназията. Започнах просто така, за развлечение. А
сериозно се занимавам от шест години. Работех в Токио, в
голяма рекламна агенция. Но ми омръзна, зарязах всичко и се
върнах тук. Увлякох се по сърфинга. Изтеглих заем, взех малко
пари от родителите си и отворих магазина. Сам съм си господар,
свободен съм да правя каквото си искам.
— Приискало ви се е да се върнете в Шикоку?
— Имаше и такъв момент — признава Сада. — Не знам,
чувствам се някак неспокойно, когато морето и планините не са
наблизо. Всеки човек е привързан към родното си място. Това
как мислиш, как чувстваш, винаги е свързано с релефа, с
температурата, дори с посоката на вятъра. Ти откъде си?
— От Токио, от район Накано.
— Искаш ли да се върнеш там?
— Не — поклащам глава.
— Защо?
— Няма причина да искам да се върна.
— Така ли?
— Може би не е особено силна връзката ми с релефа,
посоката на вятъра и прочее.
— Аха… — казва той.
И пак се умълчаваме. Мълчанието въобще не го притеснява.
Мен също. Просто си седя, не мисля за нищо и разсеяно слушам
музиката по радиото. Той не откъсва поглед от пътя.
Магистралата свършва, завиваме на север и навлизаме в
покрайнините на Такамацу.
 Към един часа пристигаме в библиотека „Комура“. Сада ме
оставя отпред, но не изключва двигателя и не слиза от кабината,
а веднага поема обратно към Кочи.
— Благодаря — казвам.
— До скоро — обажда се той.
Махва ми от прозореца и чакълът по пътя захрущява под
широките гуми на пикапа. Сада се връща при големите вълни, в
своя свят, към своите проблеми.
Мятам на гръб раницата и влизам през портата. В градината
се усеща мирис на прясно окосена трева, храстите са изрядно
подкастрени. Имам чувството, че ме е нямало няколко месеца,
макар от заминаването ми да са минали само четири дни.
Ошима е на регистратурата. Носи бяла риза с навити до
лактите ръкави и е без сако. За мое учудване е с вратовръзка —
на зелени и синапеножълти райета. На бюрото пред него както
винаги има чашка с кафе и два дълги, добре подострени
молива.
— Привет! — продумва той и на лицето му цъфва добре
познатата усмивка.
— Здравейте! — поздравявам го аз.
— Брат ми ли те докара?
— Да.
— Бас държа, че е мълчал през цялото време.
— А, не, поговорихме си малко.
— Добре. Извадил си късмет. Понякога не обелва и дума.
Зависи с кого е.
— Случило ли се е нещо? — питам аз. — Той ми каза, че
било много наложително да се върна.
Ошима кимва:
— Трябва да ти съобщя, че Саеки-сан почина скоропостижно.
Сърдечен пристъп. Навярно не се е мъчила. Открих я мъртва
във вторник следобед в кабинета й на горния етаж.
Свалям раницата, оставям я на пода и сядам на един стол.
— Във вторник следобед ли? — питам. — А днес е петък,
нали?
 — Да. Тя почина след обичайната за вторник обиколка на
библиотеката. Може би трябваше да ти съобщя по-рано, но не
ми хрумна как да го направя.
Аз замирам на стола си. Дълго мълчим. Виждам стълбището
към втория етаж, черните, излъскани до блясък перила, витража
на стълбищната площадка. Това стълбище значеше толкова
много за мен, защото то отвеждаше при нея, при Саеки-сан. А
сега то е съвсем обикновено, без никакъв смисъл, тъй като
Саеки-сан вече я няма горе.
— Бях ти споменал преди, че това е предопределено —
казва Ошима. — Знаех го. И тя го знаеше. Но разбира се, когато
се случи наистина, е много тежко — Той замълчава. Чувствам,
че трябва да кажа нещо, но не намирам думи. — Съгласно
завещанието й няма да има погребение — продължава той. —
Кремираха я. Завещанието беше в едно чекмедже на
писалището й. Оставя цялото си имущество на фондацията,
която ръководи библиотеката. На мен оставя своята писалка
„Монблан“, а на теб — картината. Онази с момчето на брега. Ще
я вземеш, нали?
Кимвам.
— Опаковал съм я. Вече е твоя.
— Благодаря — промълвявам най-сетне.
— Кафка, искам да те питам нещо — казва той и по навик
започва да върти молив между пръстите си. — Може ли?
Кимвам.
— Не беше необходимо да ти казвам, че е починала, нали?
Ти вече знаеше.
Отново кимвам.
— Така си и помислих — дълбоко въздъхва Ошима. — Искаш
ли вода или нещо друго за пиене? Честно казано, имаш такъв
вид, сякаш идваш от пустиня.
— Да, може — наистина ми е пресъхнало гърлото, но едва
след думите на Ошима го разбирам.
Изпивам на един дъх донесената от Ошима чаша вода с лед,
толкова бързо, че ме заболява главата. Слагам празната чаша
на плота.
— Искаш ли още?
 Поклащам глава.
— Какви са ти плановете? — пита Ошима.
— Мисля да се върна в Токио.
— И после?
— Първо ще отида в полицията и всичко ще обясня. Иначе
ще трябва да бягам от ченгетата до края на живота си. След
това вероятно ще тръгна пак на училище. Не че ми се ще, но
образованието до девети клас е задължително, тъй че ще
трябва да се върна в училище. Ще изтърпя още няколко месеца
до завършването и после мога да правя каквото си искам.
— Ясно — казва Ошима и ме поглежда с притворени очи. —
Може би така ще е най-добре.
— Постепенно и аз стигнах до този извод.
— Защото, колкото и да бягаш, няма да успееш да избягаш,
нали?
— Вероятно да.
— Струва ми се, че си пораснал.
Поклащам глава. Не знам какво да кажа. Ошима почуква
леко по слепоочието си с гумичката на молива. Телефонът
иззвънява няколко пъти, но той не обръща внимание.
— Всеки човек се лишава от нещо важно и скъпо за него —
промълвява Ошима, след като отново настъпва тишина. —
Рядък шанс, благоприятна възможност, чувства, които никога
повече няма да изпита. Това е част от живота. Но някъде в
главите ни — поне аз си мисля, че е там — има едно кътче,
където пазим тези спомени. Като книгите по рафтовете в нашата
библиотека. И за да открием какво таим в себе си, трябва да си
направим нещо като картотека. От време на време да
забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във
вазите с цветята. С други думи, човек прекарва целия си живот в
собствената си библиотека.
Поглеждам молива, който Ошима държи в ръката си, и ми
става много тъжно. Но още известно време трябва да бъда най-
силното петнайсетгодишно момче на света. Или поне да се
правя на такъв. Вдишвам дълбоко, дробовете ми се изпълват с
въздух и успявам да потисна надигналата се мъка.
— Може ли някой ден пак да дойда тук? — питам аз.
 — Разбира се — отвръща Ошима и оставя молива на
бюрото. После обхваща с длани тила си и ме поглежда в очите.
— Ще се наложи известно време да върша сам всичката работа
в библиотеката. Ще имам нужда от помощник. След като се
оправиш с полицията и завършиш училище, заповядай, ако
имаш желание. Ще ми бъде приятно. Тук ще бъдем — и аз, и
градчето. Никъде няма да заминем. Човек трябва да си знае
мястото.
— Благодаря — казвам аз.
— Няма защо.
— Брат ви обеща да ме научи да сърфирам.
— Страхотно. На него малко хора му допадат. Труден
характер.
Кимвам и се усмихвам. Колко си приличат все пак тези двама
братя.
— Хей, Кафка — казва Ошима и се взира в мен. — Може и да
греша, но ми се струва, че за пръв път те виждам усмихнат.
— Може и да сте прав — избърборвам аз, ухилвам се и се
изчервявам.
— Кога се връщаш в Токио?
— Заминавам още сега.
— Не можеш ли да почакаш до довечера? След работа ще те
закарам до гарата.
Замислям се, но след малко поклащам глава:
— Благодаря. Най-добре ще е да замина веднага.
Ошима кимва и от една задна стая донася старателно
опакованата картина. Слага в торбичка плочата с песента
„Кафка на плажа“ и ми я подава.
— Скромен подарък от мен.
— Благодаря — казвам аз. — Може ли да погледна още
веднъж стаята на Саеки-сан на горния етаж?
— Да, разбира се.
— Ще дойдете ли с мен?
— Добре.
Качваме се в нейния кабинет. Заставам пред бюрото й и леко
докосвам гладката му повърхност. Мисля си колко неща таи то.
Представям си Саеки-сан в последните й минути: как е
отпуснала глава върху него. Спомням си я как седеше тук с гръб
към прозореца и непрекъснато пишеше. Как й носех кафе и как,
щом отворех вратата и влезех, тя вдигаше поглед към мен и
винаги ми се усмихваше.
— Какво пишеше тя? — питам Ошима.
— Не зная. Но едно мога да кажа със сигурност. Когато
напусна този свят, тя отнесе със себе си много тайни.
„И много хипотези“, добавям наум.
Прозорецът е отворен и белите тюлени завеси шумолят леко
от юнския бриз, който довява едва доловим мирис на море.
Спомням си какъв е на пипане пясъкът на брега. Отивам до
Ошима и го прегръщам силно. В мен оживяват множество тъжни
спомени.
Той ме погалва нежно по главата.
— Светът е метафора, Кафка — шепне в ухото ми. — Само
тази библиотека не е метафора — не и за теб и мен. Винаги си
остава библиотека. Нали си на същото мнение?
— Разбира се — отвръщам аз.
— Тя е необикновена, изключителна. И не може нищо да я
замести.
Кимвам.
— Довиждане, Кафка Тамура.
— Довиждане, Ошима-сан. Вратовръзката много ви отива.
Той се отдръпва леко, поглежда ме в очите и се усмихва.
— Очаквах да го кажеш.
Мятам раницата на раменете си и отивам пеша до местната
гара. Качвам се на влак до Такамацу. От тамошната гара си
купувам билет за Токио. Влакът ще пристигне късно през нощта
и ще се наложи да потърся място да пренощувам, а на
следващия ден ще се върна у дома, в Ногата. Ще живея съвсем
сам в голямата опустяла къща. Никой не ме чака там. Но нямам
къде другаде да отида.
От автомат на гарата звъня на мобилния на Сакура. Тя е на
работа, но склонява да ми отдели няколко минути.
— Добре — казвам аз. — Обаждам ти се от гарата. Исках да
ти съобщя, че се връщам в Токио.
— Решил си да сложиш край на бягството, а?
 — Нещо такова.
— Ами правилно. На петнайсет е малко рано да напуснеш
дома си — казва тя. — А какво ще правиш, като се върнеш?
— Пак ще тръгна на училище.
— Също добра идея.
— А ти кога се връщаш в Токио?
— Най-вероятно през септември. Иска ми се да
попътешествам през лятото.
— Ще се видим ли в Токио?
— Да, разбира се — отвръща тя. — Дай ми домашния си
телефон.
Казвам й го и тя го записва.
— Знаеш ли, неотдавна те сънувах — продумва тя.
— И аз тебе.
— Обзалагам се, че е било нещо неприлично.
— Ами как да ти кажа… Но беше само сън. А ти какво
сънува?
— Нищо неприлично. Сънувах, че бродиш сам из голяма
къща. Търсиш някаква специална стая, но не я намираш. В
къщата има и някой друг. Той те търси. Викам, за да те
предупредя, обаче ти не ме чуваш. Много страшен сън. Събудих
се съсипана от викане. Притесних се за теб.
— Благодаря. Но и това е просто сън.
— Нали не ти се е случило нищо лошо?
— Абсолютно нищо лошо.
„Нищо лошо“, казвам на себе си.
— Е, до скоро, Кафка. Трябва да вървя да работя. Но ако
поискаш да си поговорим, обади ми се, чу ли?
— Довиждане… сестрице.

Влакът минава по моста през пролива и пристига на гара

Окаяма. Там се прехвърлям на влака стрела. Заемам мястото си
и затварям очи. Тялото ми постепенно привиква с поклащането
на вагона. До мен е старателно увитата картина „Кафка на
плажа“. Постоянно докосва крака ми.
 — Искам да ме помниш — казва Саеки-сан и ме поглежда в
очите. — Тогава дори всички да ме забравят, ще ми е все едно.

Времето се спуска над теб и те притиска като стар заплетен

сън. А ти все вървиш и вървиш, опитваш да се промъкнеш през
него. Няма да му избягаш дори да отидеш накрай света. Но и
така да е, трябва да отидеш там. Защото не можеш иначе.

Минаваме край Нагоя, когато завалява дъжд. Гледам капките,

стичащи се на струйки по тъмното стъклото. Когато тръгнах от
Токио, също валеше дъжд. Сега вали навсякъде — в гората, над
морето, по шосето, върху библиотеката. И в края на света.
Седя със затворени очи и си почивам. Напрегнатите ми
мускули се отпускат. Заслушвам се в монотонното потракване на
релсите. И от очите ми изведнъж рукват сълзи, които се стичат
на топли струйки по бузите, застиват до устата ми и след малко
изсъхват. Нищо, казвам си аз. Вече ги няма. Дори не знам дали
наистина са били сълзи, а не дъждовни капки.
Правилни ли бяха постъпките ми?
— Да, правилни бяха — чувам да казва момчето, наречено
Врана. — Напълно правилни. Никой не би се справил по-добре
от теб. Защото си най-силното петнайсетгодишно момче на
света.
— Но все още не знам какъв е смисълът на живота —
възразявам аз.
— Гледай картината — казва той. — Слушай песента на
вятъра.
Кимвам.
— А сега се опитай да поспиш — чувам го отново. — Когато
се събудиш, ще бъдеш частица от нов свят.
Заспивам. И когато се събуждам, разбирам, че наистина е
така. Аз съм частица от нов свят.
Информация за текста
Сканиране: ventcis, 2014
Разпознаване, корекция и форматиране: ventcis, 2014

Издание:
Харуки Мураками
Кафка на плажа
Японска. Второ издание
Превод Людмил Люцканов
Редактор от японски Дора Барова
Художник на корицата Стефан Касъров
Предпечатна подготовка Васил Попов
Коректор София Бранц
Формат 84/108/32.
Печатни коли 38,25
ИК „Колибри“
1000 София, ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/987 48 10
e-mail: colibri@colibri.bg
Печатница „Инвестпрес“
 1
Около три хиляди евро. — Б.пр.

(<< back)
 2
Вътрешно японско море. — Б.пр.

(<< back)
 3
YMCA (Young Men’s Christian Association) — Асоциация на
младите християни. — Б.пр.

(<< back)
 4
Вид японски макарони. — Б.пр.

(<< back)
 5
Период в историята на Япония (1600-1868). — Б.пр.

(<< back)
 6
Ричард Франсис Бъртън (1821-1890) — английски
изследовател ориенталист, преводач. — Б.пр.

(<< back)
 7
1868-1912 г. — Б.пр.

(<< back)
 8
1912-1926 г. — Б.пр.

(<< back)
 9
1926-1989 г. — Б.пр.

(<< back)
 10
Танеда Сантока (1882-1940) — виден японски поет. — Б.пр.

(<< back)
 11
„Генджи-моногатари“, забележително произведение на
японската литература, създадено през XI век от придворната
дама Мурасаки Шикибу. — Б.пр.

(<< back)
 12
„Казвам се Мими“ (ит.). — Б.пр.

(<< back)
 13
Шамисен — японски струнен музикален инструмент, обвит в
котешка кожа. — Б.пр.

(<< back)
 14
Мауи — морска екскурзия за наблюдаване на китовете. —
Б.пр.

(<< back)
 15
Образователен роман, роман за изграждането на личността
на героя (нем.).

(<< back)
 16
Епиграф към стихосбирката му Responsibilities and Other
Poems, 1916.

(<< back)
 17
Отвличане на вниманието (силната миризма на пушена
херинга се е използвала с цел ловните кучета да загубят
следата и по този начин фермерите да опазят земите си).

(<< back)
 18
Най-голямата японска телевизионна корпорация. — Б.пр.

(<< back)
 19
Период от историята на Япония от 794 до 1185 година. —
Б.пр.

(<< back)
 20
Знаменит сборник с фантастични новели на писателя Уеда
Акинари (1734-1809). — Б.пр.

(<< back)
 21
Феодални войни, разтърсили Япония между 1467 и 1573 г. —
Б.пр.

(<< back)
 22
Кобо Дайши (774–835) — будистки монах, философ, поет и
калиграф. — Б.пр.

(<< back)
 23
Печена риба с ориз и соев сос. — Б.пр.

(<< back)
 24
В японския фолклор лисиците владеят магическото умение
да се превъплъщават. — Б.пр.

(<< back)
 25
Японският император се смята за пряк наследник на
богинята на слънцето Аматерасу, но след Втората световна
война Хирохито не само подписва капитулацията на Япония на 2
септември 1945 г., а и в края на същата година публично се
отказва от концепцията за божественост на династията.

(<< back)
 26
По-точно kavka (чешк.) е чавка от сем. Вранови.

(<< back)
 27
В японския фолклор язовецът се смята за свръхестествено
същество, способно да се превъплъщава. — Б.пр.

(<< back)
 28
Китайско ястие от ориз със зеленчуци, скариди и др. — Б.пр.

(<< back)
 29
Тека — вид суши. — Б.пр.

(<< back)
 FB2 document info

Document ID: bc86ed68-ad66-4ab5-8e93-405effb8cff

Document version: 0
Document creation date: 25.12.2014
Created using: FBSToFB2 Convertor software

Document authors :

(неизвестен автор)
 About
This file was generated by Lord KiRon's FB2EPUB converter
version 1.1.7.0.
(This book might contain copyrighted material, author of the
converter bears no responsibility for it's usage)
Этот файл создан при помощи конвертера FB2EPUB версии
1.1.7.0 написанного Lord KiRon.
(Эта книга может содержать материал который защищен
авторским правом, автор конвертера не несет ответственности
за его использование)
http://www.fb2epub.net
https://code.google.com/p/fb2epub/