Ако ви допада, може да си я закупите

© Иво Сиромахов, автор

© Ива Сашева, художник на корицата и илюстрациите София • 2013
© Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1087-2
 Съдържание

Снежен човек ............................................................................ 3

Кафе ........................................................................................... 6
Коминочистачката .................................................................. 11
На училище ............................................................................. 15
Облогът.................................................................................... 18
Мъгла ....................................................................................... 24
Сапунени мехури .................................................................... 27
Дядо ми Хенри ........................................................................ 29
Нежна е нощта ........................................................................ 33
Съпругата ви не мисли така ................................................... 37
Чадъри ..................................................................................... 43
Паметници ............................................................................... 46
Залез и цигулка ....................................................................... 50
В небето ................................................................................... 53
Зимна ябълка ........................................................................... 58
Хладно за сезона ..................................................................... 60
Машина за двойници .............................................................. 64
Направени сме ний от сънища ............................................... 69
Улицата.................................................................................... 76
Очила ....................................................................................... 79
 Снежен човек

– Харесва ли ти, господине?

Гласът беше детски, но не виждах откъде идва.
– Аз го направих.
Зад снежния човек се показа момче на около седем-осем години.
Ръцете му бяха зачервени от студа. Момчето духна върху тях, за да ги
стопли.
– Да знаеш, че тва е най-хубавият снежен човек, който съм правил
през целия си живот. Само морков си няма, ама нищо.
– Наистина е много хубав – съгласих се.
– Казва се Белчо. Знаеш ли защо?
– Защо?
– Щото всички снежни човеци се казват Снежко. А тоя е различен.
– Така е.
 – И морков имаше, ама огладнях и го изядох.
Момчето ме погледна някак виновно. Аз се усмихнах:
– Снежният човек е по-голям от теб.
– Аха. Татко казваше, че човек винаги трябва да прави неща,
които са по-големи от него.
– Хубава шапка има.
– Тва е мойта шапка. Ама му отива, нали?
– Много му отива.
Свечеряваше се и фенерите в парка светнаха. Нашите три силуета
– моят, на момчето и на снежния човек, хвърляха сиви сенки върху
снега.
– Искаш ли да го купиш, господине?
– За какво ми е?
– А на мен за кво ми е? Направих го за сестра ми, но тя вече му се
зарадва, така че повече не ни трябва.
Чак сега видях, че на пейката срещу снежния човек седи малко
момиче. Беше се свило в късото си палтенце и трепереше от студ.
– Здрасти – казах ѝ.
– Няма смисъл да ѝ говориш – каза момчето. – Глухоняма е.
– Съжалявам.
– А, съжаляваш. Изобщо не ти пука. Да не е твоя сестра! Казваш
го само колкото да кажеш нещо.
Стана ми гадно и замълчах. Стояхме с момчето пред снежния
човек и се гледахме.
– И кво сега, ше го купиш ли?
– Ами…
– Като го купиш, ще можеш да си го прекръстиш както искаш…
Но най-хубавото е, че ще си имаш лично твой снежен човек и можеш да
го показваш на разни хора. Ще ги водиш тука и ще им викаш: ей, тва е
моят човек. Айде, господине, моля те, купи го. Сестра ми е гладна.
Погледнах момичето. То беше забило поглед във върховете на
обувките си.
– Два лева добре ли е? – попита момчето и бързо добави – Обаче
без шапката!
– А не може ли да ти дам парите, без да го купувам?
– Не е честно. Татко казваше, че човек трябва да изкарва парите
си с работа, а не да му ги подаряват… Ако два лева ти е скъпо, ще ти го
дам за един. Става ли?
Извадих от джоба си смачкана петолевка и му я подадох.
– Нямам да ти върна. Ще отида до магазина да ги разваля. Ей сега
се връщам, господине.
– Не искам да ми връщаш. Давам ти пет лева за Белчо.
– Ама така не е честно. Татко казваше, че човек никога не трябва
да взима повече пари, отколкото е заслужил. Иначе се разваля.
– Давам ти пет лева и това е.
– Тогава, господине, ще ти направя още четири снежни човека, за
да е честно. Пет лева – пет снежни човека. Така добре ли е?
– Не искам да правиш повече снежни човеци. Иди и купи на
сестра си нещо за ядене.
– Ама аз ей сега бързичко ще ги направя и отиваме.
Зимният мрак се сгъстяваше. Момчето направи голяма снежна
топка и я затъркаля в мокрия сняг. Буташе я енергично, затъваше до
колене в снега, дишаше тежко.
Момичето на пейката вдигна очи към побелелите клони на
кестените и тихичко се засмя на нещо.
Моят снежен човек ме гледаше.
От въгленовото му око се търкулна една капка и тежко тупна в
снега.
 Кафе

Бай Хосам беше от ония хора, на които не можеш да им отгатнеш

възрастта. Изглеждаше на около 60, но спокойно би могъл да е и на
повече от 70. В махалата имаше хора, които твърдяха, че бил около 90-
годишен – хипотеза, която така или иначе нямаше как да бъде
потвърдена, защото самият бай Хосам отказваше да дава каквато и да е
информация по този въпрос. За него възрастта беше нещо
незначително, нещо, за което изобщо не си заслужава да се говори.
Бай Хосам дори нямаше рожден ден. Той идваше от Йемен, а там
хората се занимаваха с далеч по-важни неща от това да си броят
годините и да пресмятат колко са остарели.
Държеше малко магазинче за кафе. Изпечените зърна лежаха в
чували от зебло и в дюкянчето му винаги ухаеше на несбъднати
целувки, очаквани докосвания, случайни погледи и тръпчиви копнежи.
– Кафето – казваше бай Хосам – не е просто някаква напитка. То
е преди всичко настроение, с което започваш деня. Ако си влюбен, най-
добре е да го започнеш с танзанийска арабика – тя е сладка като устните
на любимата ти, сочна като гърдите ѝ, влажна като вътрешността на
бедрата ѝ. Танзанийската арабика – обясняваше той – расте по най-
високите южни склонове на Килиманджаро и носи аромата на
прохладните ветрове от езерото Виктория. А това е езерото на любовта,
защото в него се била удавила арабска принцеса, чието сърце било
разбито от някакъв пътешественик.
Ако си махмурлия, трябва да пиеш „суматра манделин“ – силно
кафе с далечен аромат на сушени плодове, забравени на тавана на баба
ти. Според бай Хосам това кафе премахвало чувството за вина, че снощи
си се направил на куче, и зареждало човека с безпричинен оптимизъм.
Ако си самотен, зарязан, изоставен, ако се събудиш с чувството, че
никой не се нуждае от теб, бай Хосам ще ти даде индонезийската
„сулавеси колоси“. Това е кафе, което носи аромата на загрижена за теб
жена, която налага върху челото ти мокри кърпи с оцет, когато си
трескав; на орехови мебели, сковани от стария ти баща, който винаги те
е порицавал, когато сгрешиш; на мушкато, засадено от сестра ти, която
страда за разбитото си от неизвестен глупак сърце, и е като вентилатор
на тавана, който разхлажда самотното ти тяло в горещите следобеди.
На най-напредналите бай Хосам предлагаше йеменска мока –
„шампиона на кафетата“, както той го наричаше. Йеменската мока
имаше различни вкусове – млечен, винен и шоколадов.
Млечен – за младите, които не са забравили вкуса на майчиното
мляко отпреди 20 години и сега търсят съвършената цица, която да ги
върне към безгрижните години на кърмачеството…
Винен – за тия, които вече са преживели първите разочарования
от любовта. И които са разбрали, че вкусът ѝ е примамлив, но раздялата
носи ада на неутолимата жадност.
Шоколадов – за хората, надживели егото си, и разбрали, че не те,
а някой друг – отгоре – крои плановете за живота им. И най-доброто,
което можеш да направиш в тая ситуация, е да се примириш и да
изпиеш един горчив шоколад…
Но според Бай Хосам само разбирачите можеха да оценят
йеменската мока. А той държеше този шедьовър да не попада в
случайни ръце.
Бай Хосам не признаваше южноамериканските сортове кафе.
Имаше си някаква своя теория, според която кафето си е арабска
напитка, а латиносите нищо не разбирали, отглеждали го за пари и
били прецакали цялата работа.
Бай Хосам мелеше кафето в ръчна машинка от ония, старите,
позлатените дълги цилиндри.
Беше убеден, че електрическите кафемелачки развалят
автентичния вкус и отнемат душата на кафето. Смяташе, че меленето
на кафе е свещенодействие и то трябва да се върши тъй както са го
вършили баба му и дядо му, и техните баба и дядо.
Когато намереше слушатели в добро настроение, бай Хосам им
разказваше своята версия за произхода на кафето. Според него Дядо
Господ много се уморил, когато създавал света, и в един момент
почувствал нужда да си поговори с някого и да сподели тегобите си.
Затова създал Адам. А Адам, както знаем, е етиопец, казваше бай Хосам,
позовавайки се на някакъв стар брой на National Geographic, според
който първият човек бил именно етиопец.
Та Дядо Господ създал Адам и Адам решил да му се отблагодари.
И с какво да му се отблагодари? Понеже бил етиопец, решил да го
почерпи с нещо, което расте в родината му. Откъснал няколко зърна
кафе, стрил ги между два камъка, сварил ги и почерпил Дядо Господ.
А той изпил кафето и се усмихнал. И за благодарност създал Ева,
за да има с кого Адам да си пие кафето.
Децата много обичаха бай Хосам и през междучасията бягаха до
магазинчето. Той им подаряваше бонбони и им разказваше приказки
за арабски принцеси и пустинни замъци.
Не знам кое беше по-привлекателно за тях – бонбоните или
приказките. Надявам се да са били приказките.
Жените от махалата обичаха да се отбиват при бай Хосам. Той ги
разговаряше закачливо, когато са щастливи, мълчаливо ги
изслушваше, когато са нервни, и намираше точните думи за всяка.
Докато се чудеха над чувалите от зебло от кой сорт да вземат, те му
споделяха неща, които очевидно не смееха да споделят с мъжете си.
Така той се беше превърнал в нещо като безплатен психоаналитик,
който правеше малко по-поносими ужасните дни преди цикъла им.
 Мъжете го гледаха с мрачно балканско недоверие и го наричаха
„смахнатия арабин“, докато пиеха мастика и играеха табла. Може би
точно таблата беше причината да го мразят. Неколцина от тях се бяха
пробвали да играят срещу него на вързано и той ги беше бил с
унизителни резултати.
„Много му върви зарът, дееба“, мърмореха победените. Най-
обиден за тях беше фактът, че бай Хосам винаги отказваше да си вземе
печалбата от играта. „Тия пари са си твои. Купи нещо на жената и
децата!“, казваше бай Хосам, докато затваряше таблата.
Бай Хосам изобщо не ценеше парите. За него те не бяха цел, а
средство за оцеляване. Не можеш да забогатееш, продавайки 3–4
килограма кафе дневно, но това явно му стигаше, защото никога не го
чух да се оплаква. Нямаше автомобил, ходеше бедно облечен, но винаги
безупречно чист. От разговорите си с него разбирах, че у дома си няма
нито телевизия, нито интернет. Живееше в собствен свят – някакъв
странен свят на йеменски фантазии и сладки приказки за кафето, и
нищо друго наоколо не го интересуваше.
Един ден на витрината на дюкянчето на бай Хосам се появи
бележка:
„Този имот е отчужден от общината. Моля освободете
помещението в едноседмичен срок“.
Бай Хосам видя бележката, изплю се на земята и повече не се
появи.
Някои от по-емоционалните съседи предположиха, че не е
издържал на стреса и е умрял. В махалата се усети някакво чувство за
празнота, но то не трая дълго. Хората се разстройват, когато им
отнемеш част от комфорта, но после бързо се примиряват и се затварят
в себе си. Няколко дни домакините обсъждаха бай Хосам, после го
забравиха.
След седмица дойдоха фадромите и сринаха дюкянчето на бай
Хосам. Из цялата махала се разнесе упоителен аромат на кафе.
На мястото на дюкяна и съседната градинка построиха огромен
мол. Със 7 кафенета. И 82 магазина. Общината искаше да демонстрира
лукс и назидателен разгром на новите ценности над отживялата
махленска култура.
Откриването на мола беше бляскаво. Дойде министър-
председателят, сряза лентичката, даваха го по новините.
Но на следващия ден в мола се случи нещо странно. Малко преди
обяд, когато хората се лутаха между бляскавите витрини, в цялата
сграда се разнесе миризма на кафе. Кафемашините в седемте кафенета
избухнаха едновременно и започнаха да заливат с вряло кафе хората
наоколо. От тавана заваля градушка от кафеени зърна, които болезнено
удряха продавачите и клиентите на магазините. От вентилационните
тръби се изви вихър от ситно смляно кафе, което се забиваше в лицата
и се набиваше в очите, в носовете, в кожата на хората.
Настъпи истински ад.
Които можаха – избягаха навън, но имаше и много жертви.
Пристигнаха екипи на пожарната, на полицията, линейки, но в края на
деня равносметката беше зловеща – 39 души загинали от изгаряния от
гореща индонезийска „сулавеси колоси“, 17 пребити до смърт от
зърната на танзанийска арабика и 11 задушени и ослепени от пясъчната
буря на прясно смляна етиопска робуста.
Властта определи случая като „терористична атака“, но така и не
успя да открие виновните.
Молът беше затворен и стоя пуст около година. После някой го
купи и го събори.
Тия дни из махалата тръгна слух, че купувачът бил чужд
инвеститор и на мястото на срутения мол щял да направи парк. И
вместо цветя щял да засади в тревните площи кафе.
Говори се, че купувачът бил от Йемен.
Някакъв шейх на име Хосам.
 Коминочистачката

– Извинявай, имаш ли огънче?

Огледах се, но наоколо нямаше никой. Бях сам на улицата.
– Тука, тука, горе – обади се същият глас.
Вдигнах поглед и върху покрива на къщата с бръшляна видях
цилиндър. Под цилиндъра се показаха две сини очи, а под тях
усмивката на момиче. Коминочистач. Дрескодът беше безупречен –
черен костюм, цилиндър и сажди по бузите. Като излязла от тесте
„Черен Петър“.
Бръкнах в джоба на якето и ѝ подхвърлих запалката си. Тя си
запали цигарата, ухили се и ми хвърли запалката обратно.
– Да си жив и здрав! – каза.
Стоях и я гледах. Леко трепереше от есенния студ и това я правеше
да изглежда още по-красива и уязвима.
– Може ли да те пипна? – попитах. – За късмет.
– Може само ако се качиш при мен. Имам принцип, като почна
една работа, да не се отклонявам от работното място, докато не я
свърша.
 Къщата с бръшляна е едноетажна, затова идеята да се кача на
покрива не ми се стори чак толкова рискована. До улука бе подпряна
дървена стълба, изкатерих се по нея и седнах на стряхата.
– Леко, да не счупиш някоя керемида – каза коминочистачката. –
Стани де, не бой се, не е толкова високо. И да паднеш, няма да се
пребиеш.
Тя пъргаво скочи, дойде при мен и ми подаде ръка, за да стана.
Изправих се. Тя ме погледна, издуха дима в лицето ми и се ухили.
– Готов си.
Вече я бях пипнал, но някак си не ми се тръгваше. Чудех се какъв
повод да си измисля, за да остана, затова реших да подхвана разговор.
– Значи ти си коминочистачка – казах тъпо. Винаги, когато
харесам някоя жена, първото изречение, с което започвам диалога, е
пълен провал.
– А не, бе! – каза тя. – Не си ли личи? Коминочистач съм. На
английски – „чимни суип“. На немски – „шорнщайнфегер“.
– Как?
– Шорнщайнфегер.
– Интересна професия.
– Интересна, но обречена на изчезване. В големите градове почти
няма комини вече. Само на разни стари къщи като тая. Освен това
работа има само през есента. Като почнат студовете и хората запалят
камините, и като им се напълни къщата с дим, чак тогава се сещат за
мен. Ей го, за днеска имам седем адреса. Не знам как ще успея… Абе, ти
така и така си се качил тука, що не вземеш да ми помогнеш, а?
Още не бях отговорил, а тя вече ловко се беше качила върху
комина, беше стъпила на него и ме командваше: „Дай топуза, дай по-
дълго въже, дай сега четката...“
– Не му ли стъпиш на главата на комина, няма отпушване –
обясняваше ми коминочистачката. – Ей го сега тоя, яко е задръстен.
Сигурно не е чистен, откакто е построена къщата. През годините се
трупат сажди, а ако си горил чамови дърва, по комина стават налепи и
от смола. И после дядо Коледа няма откъде да влезе.
Коминочистачката се засмя на собствената си шега и ми намигна.
– Всяка професия си има тънкости. Трябва да си търпелив и
внимателен. Сега ако заблъскам нервно с топуза, коминът може и да
падне, щото е стар. Затова трябва да се работи нежно, все едно коминът
е човешка уста, а ти си зъболекар, който почиства зъбния камък, обаче
внимаваш да не изпотрошиш зъбите на човека… Вземи сега топуза, ама
леко, да не го треснеш върху керемидите, щото бабата няма пари за
нови.
Коминочистачката пак ми намигна.
– Дай ми четката!
Подадох ѝ четката. Тя я пъхна в комина, направи няколко
движения и я извади. От комина изскочи облак сажди. Аз се разкихах.
– Наздраве! – каза коминочистачката. – Девестотин деветдесет и
девет – ер голям! Познаваш ли някоя, дето името ѝ да започва с „Ъ“?
И се разкикоти.
– Ако знаеш кви работи съм намирала по тия комини… Някои
хора ги ползват, за да си крият вътре разни неща – портфейли, стари
часовници, вързопчета с любовни писма… Даже веднъж намерих в един
комин очилата на Дядо Коледа.
– Да, бе! – казах аз. – А чувалът с подаръците там ли беше?
– Знаех си, че няма да ми повярваш. Обаче аз имам доказателство.
Бръкна във вътрешния джоб на черното си сако, извади отвътре
кръгли очила с телени рамки и си ги сложи. С тях стана още по-странна
и още по-красива.
– Не вярваш, че са на Дядо Коледа, обаче са негови. И през тях
можеш да видиш кой е слушал през годината, кой е правил глупости и
така… Ето сега например виждам, че ти хич не си слушал през тая
година. И затова най-вероятно няма да получиш никакви подаръци,
сори.
Коминочистачката пъргаво скочи от комина и извади цигара.
– Дай пак огънче!... Коминът е готов. Само трябва да го пробваме.
Дай да викнем бабата... Госпожа! Ей, госпожа! Пали камината, да
видим кво сме направили.
Момичето седна до мен и дръпна от цигарата.
– Да пипнеш коминочистача, викаш… Странно е, че човек като теб
вярва в такива суеверия.
– Защо да не вярвам?
– Ми щото изглеждаш сериозен човек. Не ми приличаш на тия,
дето бягат от черни котки и плюят по три пъти против уроки. А и това с
коминочистачите е щуротия.
– Защо?
– Ми щото не мога да ти донеса щастие. Щастие нося само на тия
със запушените комини. Ма те си плащат за щас-тието, де.
– Всеки си плаща за щастието.
– Е, така е. Даже има и едни фалшиви коминочистачи, дето през
живота си не са виждали комин, обаче си обличат черни дрехи,
нацапват си бузите и ходят през лятото по курортите, за да им дават
пари. Хората им плащат само за да ги пипнат. Ама не се замислят, че
като пипнеш коминочистач менте, то и късметът ти ще е менте.
– А ти защо си станала коминочистач?
– Ми щото ми харесва. Много ми е кеф ей така да си седя на
покрива, да си пуша и да гледам хората отвисоко. Гледната точка е
важна.
Коминочистачката дръпна от цигарата. В този момент коминът
избълва няколко гъсти кълбета бял пушек.
– Готова си, госпожа! – провикна се момичето. – Коминът ти е
като нов! – изправи се, тръсна цигарата и ми намигна. – Я чакай да видя
да не съм забравила някой инструмент…
Тръгна към билото на покрива, погледна одобрително пушека и
заобиколи комина.
След миг зад него излезе голяма черна котка. На главата ѝ имаше
мъничък черен цилиндър, зад кръглите ѝ очила ме гледаха сини очи, а
в устата ѝ имаше цигара. Котката мина покрай мен, намигна ми, после
скочи на съседния покрив и се скри между комините.
 На училище

Виелицата се усили. Вятърът пронизваше дрехите ми.

Снежинките се забиваха в лицето ми, остри като игли.
Нямаше хора.
Махалата, в която бях израснал, беше изоставена. Къщите бяха
порутени, а там където някога са били прозорците им, зееха тъмни
дупки, като избодени очи на повалени великани.
Даже кучета нямаше. Всичко живо беше напуснало миналото си,
за да се пренесе в някакво неизвестно настояще и да очаква някакво
още по-неизвестно бъдеще.
Затъвах в сняг до колене.
Продължаваше да навява.
Какво търсех тук? Детството ми отдавна беше мъртво. Защо се
заблуждавах, че мога да го върна?
Покривът на църквата беше пропаднал, иконите бяха откраднати.
Едно премръзнало врабче беше кацнало над олтара и ме гледаше.
Сигурно се чудеше какво правя сред тия руини.
Вратата на началното ми училище беше провиснала на пантите
си. Влязох вътре, за да се скрия от виелицата.
Стъпките ми отекваха в коридора. Намерих вратата, на която
пише „Първи Б клас“, и влязох. Печката в стаята гореше. На катедрата
лежеше отворен дневник. Сякаш класът току-що беше излязъл в
междучасие.
Седнах на последния чин и се загледах в стихчето, изписано с
тебешир върху черната дъска:
Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша…
Да не мога да греша?… Кога забравих тази молитва? Къде
изчезнаха детските ми надежди? В какво се превърнаха сънищата ми?
В стаята влезе учителят по география. Носеше светещ глобус.
Стаята притъмня, остана само светлината на глобуса. Той сякаш висеше
във въздуха и се въртеше.
– Не се заблуждавайте, че географията вече знае всичко –
прогърмя в тъмното вдъхновеният глас на учителя. – Има територии в
амазонските джунгли, където не е стъпвал човешки крак. Много
авантюристи са тръгвали натам, но никой не се е върнал… И досега
никой не знае какво се крие в скалите на Хималаите или под дебелите
ледове на Антарктида… Никой не знае кой обитава дълбините на
океаните… Географията не е за страхливци, тя е за мечтатели. За
мечтатели, които са готови да платят цената на мечтите си…
Глобусът угасна, а в стаята отново стана светло. Дървата в печката
пукаха.
Влезе учителят по история.
– Деца, днес ще говорим за кръстоносните походи…
От тавана на стаята проехтя гръмотевица. Чиновете се превърнаха
в тежко бронирани рицари, стаята беше бойно поле. Учителят беше
нашият пълководец. Той спусна забралото на шлема си и ни поведе
напред. Бяхме тръгнали да освободим Йерусалим от неверниците,
дори, ако трябва, да заплатим със живота си. Грохотът на битката беше
зловещ, но и опияняващ. Вдигнах меча над главата си и препуснах.
Чувствах се жив и смислен.
Рицарите внезапно изчезнаха, нямаше я бронята ми, нямаше го
коня, нямаше го меча ми. Седях на чина задъхан, лицето ми пламтеше.
Пред мен стоеше учителката по литература. Гледаше ме с
красивите си черни очи.
– Литературата, деца, няма да направи живота ви по-лесен. Но
може да го направи по-красив. Всички знания в училище докосват ума
ви, но само книгите ще докоснат сърцата ви…
 Потънах в погледа на учителката и попаднах в някакъв друг свят.
Недалеч от мен Ахил и Хектор се бяха вкопчили в смъртна битка. От
някакъв балкон над главата ми Жулиета викаше своя Ромео. Огледах
се, но не го видях. Дали пък аз не бях този Ромео? Край мен мина
странна двойка – Дон Кихот и Санчо Панса, които едва кретаха
изнемощели, но не се отказваха.
Някакви пияни пирати вдигаха шум в кръчмата. Веднага
разпознах еднокракия Джон Силвър, който беше влязъл в жестока
кавга с капитан Смолет и размахваше заплашително патерицата си. На
съседната маса добрият войник Швейк разправяше поредната си
история на фелдкурата Ото Кац и поручик Лукаш.
Срещу мен се зададе Гоголевият нос, облечен в мундир, кимна ми
учтиво и ме отмина…
Изведнъж прозвуча училищният звънец. Отворих очи. В стаята
нямаше никой. Огънят в печката беше угаснал. През счупеното стъкло
вятърът навяваше сняг върху катедрата.
Училищният звънец продължаваше да бие.
Но усещах, че той някак не е за мен.
 Облогът

Стареца седеше там от сутрин до вечер – на олющената пейка край

манежа, където тренираха състезателите по езда. Неизменно с
каубойската шапка и изтърканите си джинси.
Около пейката постоянно се усещаше димът на лулата му.
Пушеше само хубав тютюн – казваше, че това е последното
удоволствие, което можел да си позволи.
Някои от състезателите се съветваха с него. Задаваха му всякакви
въпроси – как да обяздват конете си, как да постигнат най-добрата
стойка, как да подхождат към препятствията.
„Трябва да усещаш коня като продължение на тялото си“,
говореше Стареца. Когато сте в манежа, вие сте едно цяло. През
препятствията минавате двамата, значи трябва да си имате пълно
доверие. Трябва да му говориш като на човек. Той разбира. Трябва да го
погалиш, да го успокоиш, щото конят е нервен, когато има човек на
гърба си. Животните в природата се делят на два вида – хищници и
жертви. Конят е от жертвите. Еволюцията го е научила да се страхува от
всички, за да оцелява. А най-безмилостният хищник е човекът, от него
се плашат всички зверове. Представи си какво става в душичката на
кончето, когато го яхне най-страшният хищник…“
Някои от младите ездачи бяха по-нервни и бързо искаха да
постигнат успеха. Когато не успяваха да прескочат някое препятствие,
започваха да бият коня.
В такива моменти Стареца се вбесяваше, почервеняваше и
започваше да вика:
– Ей, келеш! Няма да биеш животното! Какво ти е виновно, че ти
си некадърен и не можеш да го докараш до скока! Запомни – няма лоши
коне, има лоши ездачи…
Не знам дали го разбираха. Живеехме в епохата на бързия успех и
всички искаха да постигат славата и парите още днес. Нищо друго
нямаше значение.
„Най-сложното изкуство в ездата е да изчислиш колко галопни
маха ще направи коня ти между отделните препятствия, за да знаеш
къде да го засилиш, къде да го позабавиш, за да дойде пред
препятствието нито близо, нито далеч, а точно на онова място, откъдето
ще му е най-удобно да скочи. Това място е широко колкото една педя.
Но ти си длъжен да го уцелиш“ – обясняваше Стареца. „Трябва много
дълго да си яздил, да знаеш точно колко е дълъг галопният мах на коня
ти и да преценяваш на око разстоянието между препятствията. Гледам
ги сега по „Евроспорт“ – преди състезанието всички ездачи се
разхождат като гламави из манежа и мерят с крачки разстоянията.
Аматьори! Добрият ездач изчислява разстоянията на око. Аз само като
погледнех манежа, знаех – от първо до второ препятствие имам 7
галопни маха, от второ до трето – 11, от трето до четвърто – 8. Само
поглеждам паркура и знам – имам общо 189 галопни маха от старта до
финала.“
След тренировка ездачите сядаха на пейката до Стареца и той се
потапяше в спомените си.
На младини бил кавалерист, но след Втората световна война
кавалерията била разформирована и той останал на улицата.
„Не можех да правя нищо друго, освен да яздя – разказваше
Стареца. – Не си представях, че мога да живея без конете.“
Станал състезател по конкур-ипик.
– Имах един чистокръвен араб – Антонио – разправяше старият
ездач, докато дръпваше от лулата си, – направо летеше над
препятствията. Бил съм с него на 140 турнира, нито веднъж не е
сгрешил. Не да събори, дори не пипаше препятствията. Скачал съм с
него един и осемдесет – един и деветдесет. Извиваше се като дъга над
бариерите. Красота!... Но ми завидяха. Една сутрин отивам в
конюшнята, гледам – предният му ляв крак издут като буренце. Точно
над копитото. Наведох се, погледнах – огромна рана. Като съсечен с
брадва. Бяха го осакатили, идиотите.
– Разбра ли кой го е направил? – попита го едно от децата.
– Аз знаех кой е. Сашо Германеца. Викаха му така, щото ходеше
да купува коне от Германия, ама беше кръгла нула като ездач. Иде в
Германия, докара оттам некой хубав кон, научен, трениран, и за два
месеца го разваля, щото не знае как да го язди… И все другите му бяха
виновни. Тоя бил такъв, оня – онакъв. Той ми осакати Антонио, сигурен
съм.
– И ти какво направи?
– Какво да направя! Пребих го от бой. Викам му: ей, що ти е
направило животното, бе? Ако си мъж, пребий мен! Що ти е да
осакатяваш животинката? Заклещих го у подковалнята и бой, бой.
Мамата му ебах. Та ме вкараха за шест месеца у затвора за средна
телесна повреда. Ма си ги излежах, без да ми мигне окото, и даже казах
на съдията: не съжалявам, че съм го бил. Тоя колко и да го биеш, все му
е малко.
– А с Антонио какво стана?
– Каквото става с куците коне. Отиде в кланицата.
Децата обичаха Стареца, но повечето от професионалните ездачи
гледаха на него с насмешка. Смятаха го за изкуфял, самонадеян дъртак,
който си измисля несъществуващи подвизи в миналото.
В една пролетна вечер един от състезателите се беше почерпил
повече и реши да се заяде с него. Около манежа имаше много хора и той
беше решил, че сега е идеалният момент да унизи възрастния човек
пред голяма публика.
– Ало, шампионе? Ще ми обясниш ли как се скача един и
деветдесет?
– Момче, гледай си пиенето и не се занимавай с мен – понечи да
го отклони Стареца.
– Що да не се занимавам с теб?
– Щото не ги разбираш конете. Нямаш подход към тях. Гледаш на
тях като на стока. Те се страхуват от теб и никога няма да ти дадат това,
което искаш.
– Какво повече да искам бе, старец? Имам купа от балканиадата.
Ти имаш ли некви купи? А? Или всичко са празни приказки за пред
децата? А?
– Момче, прекаляваш.
– Що да не прекалявам? Държиш се тука като некъв специален
разбирач на конете… Като некъв, дето знае всичко за всички неща. А
никой не те е виждал да яздиш. Ти за мене си един дървен философ и
нищо повече. Конете – това, конете – онова…
– Добре. Искаш ли да се обзаложим, че ще те бия на прескачане?
Всички погледи бяха вперени в Младия.
Той се ухили и запали цигара.
– Ти нямаш кон бе, старец. С кво ще се състезаваш?
– С Алиса.
Ездачите се разсмяха. Алиса беше стара тромава кобила.
Навремето Стареца я беше яздил, но от десет години насам я ползваха
като учебен кон за най-малките деца. Беше с кротък нрав, не беше
останало нищо от някогашния ѝ състезателен дух.
– С Алиса? – ухили се гъзарят.
– С Алиса.
– Окей. И какво ще спечеля, ако те бия?
– Ако ме биеш, обещавам да не стъпя повече тук. Но ако аз те бия,
ти няма да стъпваш повече тук.
– Добре. Обзаложихме се. Кога ще направим състезанието?
– Дай ми една седмица да се подготвя.
– Ако искаш, ще ти дам и месец – великодушно предложи гъзарят.
– Една седмица ми стига.
Двамата мъже опряха палец в палец, а няколко души
изръкопляскаха.
Битката щеше да е зрелищна.
На следващия ден рано сутринта Стареца изкара старата кобила
от конюшнята. Изглеждаше тъжна, не знаеше че е въвлечена в такова
тежко състезание.
Стареца я оседла, доведе я до пейката, стъпи върху нея и се качи
върху седлото. Първия ден само я разхождаше около манежа, говореше
ѝ нещо, но не скачаха.
На няколко метра от него Младия тренираше мощния си жребец
Ланселот, скачаше с него през високи препятствия, потупваше го и
гледаше ехидно към двойката аутсайдери – уморен жокей с още по-
уморената му кобила.
През следващите дни Стареца продължи с леките тренировки –
разходки през манежа, няколко скокчета на малка височина. Нищо
повече.

…
 В деня на състезанието около манежа се бяха събрали стотина
души. Всички ездачи, треньори, конегледачи бяха дошли да видят как
Стареца ще бъде унизен и ще си тръгне завинаги от мястото, където бе
живял в последните 50 години.
Паркурът беше нареден на височина един и четиридесет –
какъвто е стандартът на големите международни турнири. Двамата
ездачи трябваше да го минат без грешка – който събори повече
препятствия, губи.
Хвърлиха ези-тура, кой да тръгне пръв. Жребият отреди първия
старт на младия.
Той влезе в манежа с огромния си черен жребец. По устата и
гърдите му имаше пяна.
Скачаше препятствията без усилие. Първо, второ, трето, после
двойното препятствие. На тройната комбинация се поколеба, но
ездачът дръпна навреме поводите и конят я прескочи. Публиката
изръкопляска. И тъкмо когато изглеждаше, че всичко е приключило,
Ланселот се поколеба пред последното препятствие, тръгна несигурно
и го събори.
Младия прекоси финала и се усмихна на публиката. Щом той с
такъв страхотен жребец е съборил едно препятствие, какво ли остава за
тоя жалък пенсионер?
Стареца влезе в манежа, мърморейки нещо под носа си. Всъщност
мърмореше не на себе си, а на кобилата:
– Айде, Алиске, успокой се, просто трябва да скочим няколко
препятствия и отиваме да ядеш ябълки…
Кобилата дишаше тежко и пристъпваше колебливо. Отстрани
изглеждаше като обречена. Защо я караха да прави такива неща?
Стареца нахлупи каубойската шапка над очите си, стисна
хълбоците на коня и потегли. Преди първото препятствие Алиса
изглеждаше объркана, но Стареца я смушка със шпорите и тя скочи. От
години не беше скачала толкова високо, дори сама не повярва, че е
успяла. Към второто препятствие подходи по-уверено, третото го взе с
лекота.
Сега следваше най-голямото изпитание – тройното препятствие.
Стареца се наведе и прошепна нещо в дясното ухо на кобилата. Едно,
две, три, прескочи го.
Публиката избухна в аплодисменти. Стареца се обърна към тях и
сложи пръст на устните си. Състезанието още не беше приключило,
Алиса се нуждаеше от тишина и спокойс-твие.
Хората около манежа утихнаха. Оставаха още две препятствия.
Кобилата дишаше тежко.
Прескочи първия бариер и се олюля. Износените ѝ стави трудно
устояваха на голямото натоварване.
Стареца я потупа по шията, показа ѝ последното препятствие и
лекичко я мушна с шпорите. Алиса събра сили, направи три големи
галопни маха и прелетя над препятствието.
Публиката извика.
Състезанието имаше победител.
Стареца помилва кобилата и понечи да се обърне към публиката.
В този миг остра болка прониза гърдите му.
Стареца се свлече от седлото и падна върху тревата.
Намериха го усмихнат.
 Мъгла

Мъглата беше толкова гъста, че не можех да си видя обувките.

Вървях през парка по силата на всекидневния навик. Можех да стигна
до редакцията и без да си отварям очите. Но сега ги бях отворил
широко. Обичам да гледам в мъглата. Харесва ми как от падналия
облак изплуват силуетите на непознати хора.
Тоя силует обаче изобщо не изплува, а изскочи внезапно до мен и
се хвана за лакътя ми. Беше жена. Толкова се стреснах, че не посмях да
се обърна да я огледам, но по докосването разбрах, че е красива.
– Извинете, че ви безпокоя, ще ми кажете ли как да стигна до
улица „Себастиан Кац“? Боя се, че изгубих пътя, а и тази мъгла съвсем
ме обърка...
Гласът ѝ ме погали. Беше от ония гласове, които ти се иска да чуеш
в ония сладки моменти, когато сънят те унася.
– Много ще съм ви благодарна, ако ме упътите – продължаваше
тя. – Тръгнах към пощата, за да пратя телеграма на леля ми в Залцбург,
но адресът ѝ остана на улица „Кац“. И от половин час имам чувството,
че се въртя в кръг.
– Съжалявам, госпожице, но не знам за такава улица.
– Е, как не знаете? Да не би да не сте от София?
 – Напротив, от София съм и добре познавам града, но такава
улица няма. Готов съм да се хвана на бас.
– Имате странно чувство за хумор. Как може да няма такава улица,
като идвам от нея?
Не знаех какво да отговоря на тая желязна логика, затова
замълчах.
– Да не ме мислите за луда? Не съм тръгнала по парковете да си
търся компания. Не съм стигнала дотам. Все още.
Усмихнах се и се обърнах да я огледам. Беше по-красива,
отколкото предполагах. Цялата в черно. Най-странното беше, че
високите ѝ ботуши не издаваха никакъв звук. Чувах само собствените
си стъпки.
– Сега сигурно ще ме питате защо трябва да пускам телеграма на
леля ми. Защо просто не ѝ звънна по телефона, а? Мислите, че се правя
на интересна, нали?
– Моля ви се, не съм казал такова нещо.
– Но си го мислите, нали? Ами не се правя на интересна. Просто
леля ми е глуха и не чува шибаните телефони, това е всичко. Досаждам
ли ви?
– Не ми досаждате.
– Разбира се, че ви досаждам. Но вие как бихте постъпили на мое
място? Нямаше ли да се обърнете към първия срещнат с молба да ви
упъти?
– Вероятно щях да постъпя точно така.
Непознатата внезапно спря, извади от чантичката си сребърна
табакера, отвори я бързо и взе една пурета.
– Имате ли огънче?
Докато ѝ палех цигарата, се наведох към нея. Косите ѝ ухаеха на
мързелив есенен следобед.
Тя дръпна от цигарата и отново ме хвана под ръка. Продължихме
да вървим в мъглата.
– Трябва да ви призная нещо – каза тихо непознатата. – Излъгах
ви. Тя всъщност не ми е леля. Сестра е на баба ми. Един вид лельо-баба.
Навремето тя и моята баба се забавлявали, като криели една от друга
разни неща и после ги търсели с помощта на специални карти и кодове
за разгадаване. Стигнали дотам, че един ден заровили всички семейни
бижута край някакъв замък. Направили карта с указания, къде са
заровени, и скъсали картата на две. Половината останала в лельо-баба
ми в Залцбург, а другата половина у баба ми – тук, на улица „Себастиан
Кац“. Но баба ми почина преди две седмици и аз дойдох да взема
нейната половина от картата. Това е всичко.
– Намерихте ли картата?
Непознатата спря, погледна ме в очите ѝ се усмихна.
– Надявам се, че можете да пазите тайна. Благодаря ви, че
повървяхте с мен, но аз трябва някак си да продължа на северозапад.
И докато кажа „довиждане“ или нещо подобно, непознатата
изчезна в мъглата. А аз се почувствах някак си тъпо и реших да не
казвам на никого.
... След няколко месеца агенциите разпространиха светската
новина, че някой си барон Себастиан Кац се оженил в Залцбург за
наследничката на богатата графиня Лизелоте фон Щромхойер. И
имаше снимка на младоженците. Баронът беше жизнен червенобузест
дядка, а съпругата му – млада, чернокоса и много красива.
Стори ми се, че я познавам отнякъде.
 Сапунени мехури

Човекът с белия цилиндър пристигна в Сивия град в деня на

пролетното равноденствие. Сложи на площада пред кметството една
голяма кофа със сапунена пяна, извади едно въже с голяма примка и
започна да го топи в кофата.
Вадеше го от нея, а пролетният ветрец надуваше пяната и я
превръщаше в големи сапунени мехури, които литваха над площада,
озаряваха го с ярките си цветове, а след няколко секунди се пукаха.
Децата веднага го наобиколиха: дай на мен, дай на мен…
Странникът се усмихваше и им даваше въжето.
Всяко дете има право на своя сапунен мехур, на мъничката
надежда за красота, която след миг ще се разтвори във въздуха и ще
изчезне завинаги.
Родителите се чувстваха благодарни, че някой е подарил на
децата им парченце щастие, и се озъртаха къде е шапката, в която да
пуснат паричка на човека с белия цилиндър.
Но шапка нямаше.
Представлението беше безплатно. Детските усмивки не могат да
се купят с пари, казваше странникът.
Когато се събраха стотина деца, човекът с белия цилиндър им
направи представление.
 Изпя им ария от забравена опера.
Децата се смяха.
После им изрецитира стихотворение.
Децата се смяха още повече.
Накрая направи циганско колело и задно салто, а цилиндърът си
остана на главата му.
Децата ахнаха.
Но най-голямата атракция си останаха сапунените мехури. Те
летяха над сивия площад и огряваха с цветната си безсмисленост
отдавна пресъхналия шадраван.
После дойде Полицаят и попита човека с белия цилиндър дали
има разрешение от Общината да прави такива неща на площада.
Човекът с белия цилиндър каза, че няма.
Много лошо, каза Полицаят и намести фуражката си. Тогава ще
ви помоля да правите тия неща някъде другаде, защото нарушавате
Правилника.
Какъв правилник, попита човекът с белия цилиндър.
Ами такъв, каза Полицаят. Най-добре е да си тръгвате, защото
иначе трябва да ви арестувам. Според Правилника не може да има
сбирки на хора без разрешение от Общината.
Децата помръкнаха, а най-мъничките се разплакаха.
Господин полицай, вие деца нямате ли, попита една огорчена
майка.
Ами нямам, каза Полицаят, но и да имах, Правилникът си е
Правилник.
Човекът с белия цилиндър се усмихна тъжно, потопи въжето в
кофата, извади го, направи един последен голям сапунен мехур и влезе
в него. Сапуненият мехур се вдигна във въздуха, люшна се колебливо
над площада, обърна с главата надолу човека с белия цилиндър и
отлетя нанякъде.
Децата му помахаха за сбогом, а после си отидоха вкъщи.
Сивият град отново се върна към сивото си всекидневие.
А през нощта от небето бавно се спусна един бял цилиндър и
кацна върху пресъхналия шадраван.
 Дядо ми Хенри

Всеки ден получавам на мейла си десетки съобщения от

непознати хора.
Повечето от тях ме призовават да си купя виагра, да взема изгоден
кредит или да увелича размера на пениса си.
Но понякога получавам и странни писма. В деня на есенното
равноденствие, докато си пиех сутрешното кафе пред компютъра,
намерих в електронната си поща следното съобщение:
„Сър Сиромахов, надявам се не сте забравили, че ми обещахте да
ме придружавате на ежегодния бал, който давам в чест на дядо ми
Хенри. Дрескод – смокинг и папийонка. Ще дойда да ви взема в
уречения час от уреченото място. Кралицата“.
Дааа, хората взеха все по-често да полудяват. Кризата им съсипа
психиката, а психиатриите нямат пари да ги лекуват, затова улиците
вече са пълни с крале, кралици, безстрашни пълководци и вдъхновени
изобретатели.
Допих си кафето, облякох коженото яке и тръгнах на работа.
Но точно пред входа ме чакаше каляска с впрегнати четири бели
коня. Кочияшът ми кимна, а вратичката на каляската се отвори и
отвътре се чу изнервен женски глас:
– Закъснявате, сър Иво! Как не ви е срам да карате една кралица
да ви чака. Качвайте се бързо, че балът всеки момент ще започне.
Поколебах се, но една ръка в копринена ръкавица ме дръпна
вътре с неочаквана сила. Вратичката се затвори и каляската потегли.
Като се каже „кралица“, човек обикновено си представя дърта
спаружена бабичка. Тази срещу мен обаче беше поразително млада и
смущаващо хубава. Ухаеше на жасмин и беше облечена в пищна бална
рокля от ХVII век.
– Безобразие! – не спираше да бърбори красавицата. – Ще го
чакам аз половин час да благоволи да слезе! Сякаш всеки ден ходи на
кралски балове! Голямо задръстване е във вашия квартал, бе. Човек
няма къде да си паркира каляската… И нали ви казах да сте със смокинг
и папийонка. Кви са тия джинси и кожени якета… Сега ще трябва и
дрехи да ви търся. Ама аз си знаех, че ще бера ядове с вас…
По принцип много мразя жени да ми дуднат, но тази беше толкова
красива, че бях готов да понеса всичко. Красотата рязко вдига прага ми
на търпимост.
Каляската се носеше по улиците на София и противно на
очакванията ми, всички ѝ правеха път. Никой шофьор не ни напсува, а
регулировчиците ни се усмихваха и спираха движението по
кръстовищата, за да минем с предимство.
Чудех се как съм попаднал в тая ситуация и започнах да
разсъждавам коя би могла да е тази жена. И на какво е кралица?
Използвах една пауза, в която тя млъкна, за да си поеме дъх, и попитах:
– Извинете, а вие на какво сте кралица?
– На всичко – спокойно отговори тя и продължи да ме хока на
тема, колко съм несериозен и как съм могъл да се отнеса толкова
безотговорно към поканата ѝ, всички мъже били такива и това вече не
се търпяло.
Докато слушах нестихващата ѝ тирада, каляската напусна града и
влезе в някаква гора. Огромен бухал кацна на седалката до кочияша.
Стори ми се, че ми намига.
Кралицата извади от деколтето си плоско шишенце, отпи голяма
глътка и ми го подаде. Имах нужда да пийна наистина.
– Уискито ви е превъзходно, Ваше Величество – казах.
– От моята дестилерия е – небрежно каза тя. – Прави се вече 600
години по една и съща рецепта. Рецептата на дядо ми Хенри.
След малко конете спряха, кочияшът скочи на земята и пъргаво
отвори вратичката на каляската. Слязох пръв и подадох ръка на
Кралицата. Чудех се дали няма да се омотае в дългата си рокля, но тя
слезе с впечатляваща лекота.
– Е, сър Иво, добре дошли в моя замък! – каза Кралицата.
Не знаех какво да кажа, затова изтърсих първата глупост, която
ми хрумна:
– Год сейв дъ куин!
Кралицата се разсмя и ме хвана под ръка.
Замъкът беше малък, но много красив. Върху кулите му се вееше
флаг, който не можах да разпозная. Подвижният мост върху защитния
ров се спусна и стражите с алебарди ни отдадоха чест.
С влизането ни посрещна звук на фанфари. В двора пред замъка
огнегълтачи изригваха пламъци във въздуха, джуджета изпълняваха
сложна акробатика, а на рамото ми кацна папагал и изкряска в ухото
ми:
– Ти кой си бе, пич?
Изхилих се тъпо.
– Сър Иво, време е да ви преоблечем – каза Кралицата. – Заведете
го в покоите му.
Двама пажове ме отведоха в лявото крило на замъка. „Покоите
ми“ се оказаха разкошна спалня с балдахин и гледка към езеро, в което
плуваха черни лебеди.
Свалих коженото яке и джинсите и облякох смокинга, който ми
бяха приготвили. Беше ми точно по мярка и това ме стресна. Тия хора
откъде знаят размера на дрехите ми? Дали не са ме следили?
После ме отведоха в преддверието на балната зала. След малко по
стълбите слезе ухание на жасмин, а след още малко го последва и
собственичката му – Кралицата!
Сложих удивителна след нея, защото наистина бях удивен. Не
знаех в какво участвам, но исках да участвам с цялото си сърце.
Тя ме хвана под ръка, вратите на балната зала се отвориха и ние
влязохме вътре.
Двеста цигулари засвириха тържествен танц, а диригент им беше
оня огромен бухал, който вече познавах от каляската. Той се обърна към
мен и пак ми намигна.
Бях ужасно притеснен дали ще се справя с танците от ХVII век, но
страховете ми бързо отшумяха. Кралицата беше великолепна
танцьорка, поведе ме в танца и само след няколко секунди имах
чувството, че летя.
Гърдите ѝ се надигаха, докосваха ме през корсета, музиката ни
носеше нанякъде…
Докато танцувахме, тя ми разказа за дядо си Хенри. Бил голям
мъжкар, водел постоянни войни, но носел душа на поет. В малкото дни,
когато не се налагало да носи меч, покровителствал изкуствата.
Обграждал се с художници, музиканти, артисти и много красиви жени.
Мечтаел за времена, в които хората няма да се избиват, а ще впрегнат
цялата си енергия в Създаването на Красиви неща, но бил убеден, че
тази епоха ще настъпи само ако бъдат избити всички варвари и
простаци. Не дочакал това време, но умрял щастлив.
Такива неща ми разправяше Кралицата, докато се носехме във
вихъра на танца, а тя допираше разкошните си гърди в копринената
риза под смокинга ми.
Балът свърши, аз се оттеглих в покоите си, а след малко там ме
навести самата Кралица.
Бих искал да разкажа какво се случи с нас в спалнята на стария
Хенри, но не знам дали има човек, който би могъл да опише любовна
нощ с кралица, ухаеща на жасмин. Ако някой може – да заповяда.
… На сутринта я нямаше. Облякох джинсите и коженото си яке,
излязох от замъка и се качих на каляската. Бухалът кацна до него и пак
ми намигна, струва ми се.
Кочияшът спря на Руски паметник, отвори ми вратата и ме
подкани да сляза.
Слязох, а каляската препусна към Княжево и се изгуби от погледа
ми.
Още усещах нежното ухание на жасмин.
Над покривите на София се мерна сянка от крило на бухал, а после
изчезна.
 Нежна е нощта

В края на октомври морето ставаше особено сърдито. Започваше

да тътне заплашително, водата почерняваше, а от вълнолома изригваха
пръски солена пяна. Беше красиво, но и някак зловещо.
По това време на годината малкото градче отдъхваше от горещото
лято. Местните хора почти не излизаха от къщите си, а в книжарницата
влизаха предимно ученици, които бяха пропуснали да прочетат
задължителните книги за ваканцията.
 Точно в пет Ана затваряше книжарницата и отиваше на плажа.
Мекият пясък галеше ходилата ѝ, вятърът целуваше устните ѝ, а
вълните шепнеха в ухото ѝ забравени мелодии.
Събуваше обувките си, вървеше бавно и се опитваше да запомни
гледката, за да я сънува.
В края на плажа имаше огромно повалено дърво. Приличаше на
праисторически великан, удавен от потопа и изхвърлен на брега от
вълните. Ана сядаше на дънера и гледаше морето. Оставаше
неподвижна, докато мръкне. Нощта я приласкаваше в прегръдката си и
я скриваше от света.
В един особено ветровит ден Ана седеше на дървото и
потреперваше от студ. Вятърът духаше от морето и пълнеше очите ѝ със
ситни солени капчици. От изток идваше облак черен като графит.
Изведнъж ѝ се стори, че вижда лодка на хоризонта.
Не беше възможно. В такава буря никой рибар не би дръзнал да
рискува живота си. Вълните бяха огромни и малките лодки нямаха
шанс да оцелеят сред тях.
И все пак на хоризонта имаше нещо. И то се приближаваше към
брега.
След малко сред разпененото море се очерта лодка с малко бяло
платно. Тя ту се появяваше, ту изчезваше, защото вълните бяха толкова
високи, че я скриваха от погледа на Ана.
Но лодката се движеше уверено, а мачтата ѝ се люлееше наляво-
надясно като метроном.
Ана си представи, че морето обръща лодката, и се уплаши. Тук
нямаше кой да се притече на помощ на крушенците.
За щастие не се наложи.
Лодката акостира на брега, зад платното изскочи висок мъж с
въже в ръка, скочи върху пясъка и ловко завърза въжето за корените на
дървото. Погледна Ана и се усмихна:
– Какво лошо време, а?
– Не мога да повярвам, че плавате в такава буря.
– Няма как. Понякога се налага да вършим опасни неща, Ана.
Кой беше този мъж? Откъде знаеше името º? И с какво я
привличаше толкова?
– Познаваме ли се? – попита Ана.
– Да, вече се познаваме – каза мъжът. – Аз съм Александър.
Чак сега се сети къде го е виждала. Беше се явявал в сънищата ѝ.
Но никога не бе предполагала, че зад този образ стои истински човек.
Възможно ли е да…
 – Възможно ли е да…?
– Разбира се, че е възможно – прекъсна я мъжът. – Просто трябва
да познаваш морето. И да свиеш всички платна, за да не ги разкъса
вятърът. Оставяш само това малкото платно, за да държиш посоката, и
с него направляваш яхтата.
Наричаше мъничката си лодка „яхта“. Очевидно беше човек, на
който му се искаше да живее в малко по-красив свят от реалния.
Ана се усмихна. Александър събра сухи клони и шума и запали
огън, за да изсуши дрехите си. Обясни на младата жена, че истинските
моряци винаги държат кибрита си в метална кутия, за да не подгизва
през бурите.
– Ти си добре в книжарницата – каза. – По цял ден си на топло и
сухо. Но на мен постоянно ми се налага да се надлъгвам с природата.
На Ана ѝ харесваше да слуша смеха на мъжа от морето, да наднича
в очите му. Харесваше ѝ това, че е бъбрив и обича да разказва разни
истории. Но откъде би могъл да знае всичко за нея?
Нощта се спусна над морето и Александър каза, че трябва да си
върви.
– Къде отиваш? – попита разтревожено Ана.
– Ей там – махна неопределено с ръка Александър към морето и
тръгна към лодката. – Утре пак ще дойда. Донеси ми, моля те, някаква
книга, защото при мен е много скучно. Особено в дългите есенни нощи.
Понечи да целуне Ана, но тя се отдръпна. Защо се отдръпна? На
нея също ѝ се искаше да го целуне. Нищо, утре може би…
Александър отвърза въжето, качи се на лодката и потегли срещу
вълните. Извика нещо, но ревът на морето го заглуши.
…
На другия ден Ана оглеждаше рафтовете с книги и се чудеше
какво да избере за странния мъж от морето. Какво би му харесало?
Едва ли биха му допаднали любимите ѝ романи на Джейн Остин.
Мъжете ги смятат за прекалено сантиментални.
А може би поезия? Изглеждаше романтичен. Или по-скоро ѝ се
искаше да бъде романтичен. Не, да подариш поезия на някого, когото
едва познаваш, е рисковано.
„Моби Дик“? Дали би допаднал на човек, който живее в морето и
за когото такива приключения са просто всекидневие?...
Достоевски ѝ се струваше твърде мрачен, а Хемингуей твърде
неемоционален.
Дали да не пробва с разказите на Селинджър? Спомни си, че
много беше плакала на „Идеален ден за лов на рибка бананка“, без да
знае защо.
Накрая се спря на Фицджералд.
„Нежна е нощта“ бяха думи, които тя би искала да му прошепне
вечерта до огъня.
Едва изчака да стане пет часа. Затвори книжарницата, стисна
пред гърдите си книгата и тръгна към плажа. Студеният вятър я блъсна
в лицето, а после се заигра със захвърлен на тротоара вестник и го
запрати във витрината на един магазин.
Ана слезе до плажа и събу обувките си. Пясъкът беше студен.
Загледа се в морето. Нямаше никакви лодки, белееше се само пяната на
вълните.
Ана седна на праисторическия дънер и зачака. Вятърът
разпръскваше пепелта от снощния огън. Ей сега ще дойде Александър
и ще го разпали отново, помисли си Ана.
Но той не дойде.
Нито тази вечер.
Нито следващата.
Нито по-следващата.
Ана ходеше всяка вечер на плажа с книгата и чакаше да се появи
лодката на Александър.
А тя не идваше.
Октомври свърши.
Мина и ноември.
Дойде декември и свиха страшни студове. За пръв път от десетки
години насам морето замръзна.
Ана седеше на дънера и гледаше ледовете. В ръцете си стискаше
„Нежна е нощта“, а очите ѝ бяха празни.
Тя чакаше.
…
Години по-късно, в една закъсняла топла пролет една побеляла
жена седеше върху едно прогнило дърво на плажа и се взираше в
морето.
В ръцете си държеше книга на Фицджералд.
Морето беше спокойно и уморено разбиваше малки вълнички във
вълнолома.
Едно малко бяло платно от лодка беше изхвърлено на пясъка.
На него някой беше изрязал с джобно ножче думите
АНА ОБИЧАМ ТЕ
 Съпругата ви не мисли така

Аптека „Асклепий“ не приличаше на останалите аптеки. В нея

лекарствата бяха подредени в различни по големина стъклени
бурканчета и върху всички имаше залепени етикети, на които
аптекарят собственоръчно бе написал с черно мастило латинските
наименования.
Беше възрастен господин с чудесно поддържани бели мустаци,
кръгли очила и дълга бяла коса. Приличаше на средновековен добър
вълшебник, на някакъв изгубен във времето Мерлин, случайно
попаднал в София в началото на третото хилядолетие.
Беше от хората, които постоянно са заети с нещо. Когато нямаше
клиенти в аптеката, преподреждаше бурканчетата и докато допълваше
съдържанието им, си мърмореше под носа някакви неразбираеми
латински изрази. Когато се умореше, сядаше на стола си, отваряше една
стара дебела книга с кожена подвързия и съсредоточено прочиташе
няколко страници от нея.
Зад рафтовете аптекарят приготвяше някои от лекарствата.
Неговата лаборатория беше светая светих – никой освен него нямаше
право да влиза там. Лабораторията беше пълна с колби, епруветки,
спиртни лампи и уреди, които бяха поне тристагодишни.
Разчу се, че освен традиционните лекарства против настинка,
гъбички и главоболие аптекарят произвеждал и някакви „специални
неща“. Знаел рецепти за чудодейни препарати, които надхвърляли
възможностите на съвременната фармацевтика.
Един ден екстравагантната съпруга на министъра на вътрешните
работи реши да провери дали са верни тия слухове. Влезе в аптеката и
съвсем небрежно попита:
– Извинете, вярно ли е, че имате лекарство за подмладяване?
– Разбира се, госпожо – учтиво каза аптекарят. – Приготвям го тук
и действа безотказно. Скъпичко е, но си заслужава парите. Само трябва
да ми кажете с колко години искате да се подмладите, за да преценя
дозата.
– Ами, сега съм на 40, така че бих искала да се подмладя с 20
години.
– Чудесно. Елате утре по това време, лекарството ви ще е готово.
На другия ден аптекарят даде на съпругата на министъра 20
малки пликчета, в които имаше някакъв зелен прах, и я инструктира да
пие по едно прахче всяка вечер преди лягане. Всяко прахче щяло да
свали по една година от възрастта ѝ.
– Колко ви дължа? – попита нервно жената.
– Сега не ми дължите нищо. Ще ми платите, след като свършите
пълния курс на подмладяване, тоест след 20 дена.
– Ами ако не се подмладя?
– Ако не се подмладите, няма да ми плащате нищо.
Тоя е луд, мислеше си жената, докато прибираше прахчетата в
чантата си. Дано не ми е пробутал някакви отрови…
След три седмици в аптеката влезе ослепителна красавица и се
хвърли да прегръща аптекаря.
 – Вие сте гений, господине! – развика се тя възторжено. – Вие
наистина ме подмладихте с 20 години. Ефектът е изумителен. Бръчките
ми изчезнаха, целулита го няма, гърдите ми се повдигнаха и се
втвърдиха. Мъжете ми подсвиркват по улицата, а приятелките ми
умират от завист. Правите ли някакви други нестандартни лекарства?
– Да. Произвеждам един препарат за мощно сексуално
въздействие върху мъжете.
– А, точно това ми трябва. Дайте ми го!
– Засега не ви го препоръчвам.
– Защо?
– Защото ефектите от него понякога са неочаквани. Имах един
случай преди година, една госпожа беше прекалила с дозата и беше
предизвикала хормонална буря в хиляди мъже, покрай които беше
минала…
– Фантастично. Това е само за мен!
– Проблемът е, че в комбинация с балканските нрави тези
хормони понякога избиват в агресия. Жената беше брутално
изнасилена от няколко мъже и оттогава отказвам да продавам този
препарат в България…
– Айде бе, господине, обещавам ви, че няма да прекалявам с
дозата.
– Те всички така обещават. Но се увличат, знаете… Имам и лек за
поумняване. Той е най-евтин, щото най-малко се търси.
– Еми, много ясно. За какво ти е да си умен, ако си красив?... –
жената на министъра се засмя. – Какво ви дължа за двайсетте прахчета
за подмладяване?
– Седем хиляди долара – тихо каза аптекарят.
– Седем хиляди? – викна жената. – Ами че то е без пари, бе! Ми то
новите цици на Ленчето струват толкова. Пък като ги оставиш
настрана, иначе си е същата дърта пача. Плащам веднага и искам да ме
подмладите с още дванайсет години.
– Сигурна ли сте? – попита аптекарят. – Казахте ми, че сте на 40,
аз ви подмладих с 20, сега ако свалим още 12 години ще станете на 8…
– Ъ-ъ-ъ… оставете ги тия ваши сметки. Аз по-добре съм си
сметнала с колко години трябва да се подмладя. Понякога
математиката не дава най-точните отговори, нали така?
– Щом казвате.
– Знаете ли, ще ви платя 50 хиляди долара, ако ми обещаете да не
продавате тия прахчета на никоя друга жена.
– Не мога да ви обещая такова нещо. Все пак това ми е
професията.
– Сто хиляди! Това са много пари, господине. А и вие вече сте
възрастен, можете да затворите аптеката и да си живеете охолно до края
на живота.
– Но аз не искам да затварям аптеката. Аз обичам работата си. Ако
не работя какво ще правя?
– Бе ти си странен човек – внезапно мина на „ти“ жената. – Хем
отказваш пари, хем искаш да работи. Не си в ред, казвам ти.
– Двеста хиляди!
– Защо ви е това, госпожо?
– Как защо? Представи ми, че всичките ми приятелки седнат да се
подмладяват. Няма да го преживея, казвам ти.
Въпреки че жената старателно пазеше тайната, само след няколко
седмици в аптека „Асклепий“ заприиждаха тълпи от жени на ръба на
менопаузата. Министершата казала само на най-добрата си (и най-
грозна) приятелка, тя казала само на най-добрите си приятелки, те не
казали на никого, обаче така или иначе хиляди жени от града вече бяха
научили за вълшебния аптекар и бяха разпродали наследствените си
бижута, за да се сдобият с чудодейния еликсир.
Аптекарят работеше до късните часове след полунощ и едва
насмогваше да изпълнява поръчките.
Плодовете от труда му бързо дадоха резултат – по-заможното
женско население видимо се подмлади. По улиците подскачаха 40-50-
годишни дами с 20-годишни тела и лица, младите пичове им
подсвиркваха и тия подсвирквания ги правеха щастливи. В града
цареше приповдигнатост и еуфория.
Красотата обаче винаги носи проблеми и те, разбира се, се
появиха. Подмладените дами толкова се въодушевиха от новите си
тела, че веднага зарязаха мъжете си и се хвърлиха в обятията на
младите си фитнес инструктори.
Някои се разведоха и започнаха нов живот с момчета на възрастта
на синовете им.
Най-лошото настъпи, когато щастливите клиентки на „Асклепий“
решиха, че подобреният им физически статус не им е достатъчен. Те
поискаха институциите да потвърдят новата им възраст, да заличат от
регистъра старите им рождени дати и да им издадат нови лични карти.
За целта регистрираха гражданско сдружение „Възрастта няма
значение“ и предявиха искания към държавата да им смени датите на
раждане.
Чиновниците от държавната администрация любезно
отклоняваха претенциите на дамите с аргумента, че това е незаконно,
но адът настъпи, когато медиите подхванаха яростна кампания под
надслов „Човек има право да е на толкова години, на колкото се
чувства“. Месеци наред в централната преса излизаха огромни
интервюта с общественици, адвокати и изпаднали опозиционни
депутати, които твърдяха, че държавната машина спира естествения
порив на човека към вечна младост и че по този начин се застрашават
основните демократични ценности.
В основата на тази кампания стояха пет от общо седемте главни
редакторки на всекидневници. И петте се бяха възползвали от
лекарството за младост на „Асклепий“ и в момента скъсваха от секс
младите си подчинени репортери.
Драмата с подмладените жени и личните им карти веднага
измести от информационния поток другите проблеми. Инфлацията,
финансовата криза и новите цени на бензина отстъпиха пред новините
за съкрушени дами, които са на по 20 години – и това всички го виждат!
– но в личните им карти пише, че са се родили много по-отдавна.
Небивалици някакви…
Правителството беше длъжно да реагира.
И то реагира.
Наложи се да поканят възрастния аптекар на заседание на
Министерския съвет, за да го изслушат.
Аптекарят влезе, седна на стола, който му посочи секретарката, и
зачака. Денят беше горещ, министрите бяха свалили саката си, под
мишниците на ризите им бяха избили тъмни кръгове.
– Кажете! – нареди министър-председателят, без да вдига поглед
от някакви документи пред себе си.
– Какво да кажа? – попита аптекарят.
– Какъв ви е проблемът? – министър-председателят
продължаваше да забива поглед в папките си.
– Аз нямам проблем – каза аптекарят.
Министър-председателят вдигна поглед и се загледа в странната
бяла брада на непознатия. „Кой па го е довел тоя?“, помисли си.
– Колеги, какъв е проблемът с гражданина? – обърна се
премиерът към министрите си.
– Проблемът е чисто юридически – обади се министърът на
вътрешните работи. – Господинът е аптекар и продава на жените
лекарство за подмладяване. А те след това искат да си сменят личните
карти… Това е незаконно и създава огромни проблеми пред
администрацията.
 – Съпругата ви не мисли така – каза аптекарят.
– А самото подмладяване законно ли е? – попита министър-
председателят.
Настъпи дълго мълчание.
– Законно ли е подмладяването? – повтори въпроса си премиерът.
– Ми… – измрънка вътрешният министър. – Това не е по моята
част. Министърът на здравеопазването да каже…
– Направената от нас проверка показа, че аптека „Асклепий“ няма
необходимите лицензи за производство на лекарства, и това е
достатъчно основание лицензът ѝ да бъде отнет.
– Съпругата ви не мисли така – каза аптекарят.
Министърът се изчерви. Всъщност точно неговата жена бе
организирала кампанията срещу аптеката. Беше се подмладила с 23
години и се вбесяваше от факта, че и други жени го правят.
– Не измествайте темата – намеси се министър-председателят. –
Въпросът не е личен, занимаваме се с обществен проблем.
– Така ли мисли съпругата ви, господин премиер? – попита
аптекарят.
Заседанието ставаше все по-тягостно. Оказа се, че почти всички
министерски съпруги са клиентки на „Асклепий“. Но това в случая беше
утежняващо вината обстоятелство.
Правителството взе решение аптеката да бъде затворена и прати
двама чиновници да я запечатат. Още сутринта на следващия ден пред
нея се извиха опашки от застаряващи дами, които отчаяно търсеха
някакъв контакт със странния аптекар. Но от него нямаше и следа…
Докато пътуваше в самолета, възрастният мъж се усмихна. Скоро
щеше да е най-желаният човек в тази страна. Тези, които го изгониха,
отчаяно щяха да се нуждаят от него.
Не им беше казал, че ефектът от лекарството му трае точно една
година.
 Чадъри

Валеше оня ситен дъжд, дето най-много мокри. Бях се сгушил в

яката на коженото си яке като костенурка, която безуспешно се опитва
да скрие главата в корубата си.
Свечеряваше се и хората се прибираха от работа. Огромна
върволица от мрачни лица, в мрачни дрехи, скрити под мрачни чадъри
– черни, сиви или тъмнокафяви.
И някъде там, в този сиво-черен поток изгря един яркочервен
чадър. Движеше се в съвсем друг ритъм и разстройваше
дисциплинирания парад на мрачните чадъри. Все едно да видиш
аржентинско танго в редиците на военен парад.
Тя наближи и видях, че под чадъра е още по-цветна. Ярките
цветове ѝ отиваха. Стискаше под мишница малка чантичка от плат,
която я правеше да изглежда по-уязвима, отколкото е.
Познах я.
И тя ме позна.
Обаче и двамата се направихме на велики и се отминахме
вглъбени в собствената си важна незаменима същност. Веднага след
като се разминахме, съжалих, че не съм я заговорил. Надявах се и тя да
е съжалила, макар че това е доста тъпа утеха.
Случи се така, че и следващият ден беше дъждовен. Вървях по
друга улица и се разминавах с други мрачни хора с други мрачни
чадъри. Чадърите се движеха в същия банален ритъм на уморената
походка.
С изключение на един.
Жълт като слънчоглед на Ван Гог.
Хората наоколо не го забелязваха. Аз обаче не можех да откъсна
поглед от него. Жълтият чадър се поклащаше в ауфтакт, идваше към
мен и когато ме наближи, нарочно забави походката си, така че да видя
кой го носи.
През капчиците вода, стичащи се от веждите ми, видях, че това е
същата жена. Стори ми се, че тръгна към мен, и ми стори, че ми се
усмихна. Е, не точно усмивка, но може би някакво леко разпъване на
устните вляво и вдясно, което...
Познавам я, разбира се. Ей сега ще ѝ кажа „здрасти“. Всъщност по-
добре е тя да ми каже „здрасти“. Не съм толкова закъсал, че да
заговарям жени по улицата, я.
Жълтият чадър се поклати предизвикателно пред мен, тя ме
погледна, задържа погледа си за няколко секунди, стисна малката си
чантичка от плат и аха, да ми каже нещо – отмина.
Добре де, каква е тая моя безсмислена гордост, питах се. Какво ще
ми стане, ако ѝ кажа едно „здрасти“? Започнах да усещам как
присъщата ми надменност ме смачква.
През нощта сънувах цветни чадъри.
На третия ден пак валеше дъжд и реших изобщо да не излизам от
вкъщи.
Аз хубаво го реших, ама се наложи. Цигарите ми свършиха и
излязох до магазинчето отсреща. Излязох и застанах под козирката
пред входа. Пръскаше ситен дъжд. Огледах се – по нашата малка улица
нямаше никой.
Освен един чадър.
Оранжев.
 Като слънце.
Поклащаше се бавно към мен.
Под него вървеше тя, стиснала чантичката си от плат под
мишницата.
Бяхме сами на цялата улица.
Оранжевият чадър ме приближаваше.
Ето сега.
Е.
Моментът.
Нашият момент.
Ще се заговорим.
Под дъжда.
Колко романтично.
Оранжевият чадър ме наближи.
Размърдах нервно пръсти в кецовете си.
Стори ми се, че тя забавя походката си.
Ще се заприказваме, няма как.
Стоях под козирката в очакване на Големия миг. Поех дълбоко
въздух.
Тя приближи, задържа погледа си върху мен...
И отмина.
Проследих с поглед оранжевия чадър, поклащащ се между сивите
сгради.
И повече не я видях.
...
След около седмица в една сива вечер от небето заваляха цветни
чадъри – жълти, червени, зелени, оранжеви, сини, лилави. Спускаха се
много елегантно, без да бързат и без да се бутат. Докосваха безшумно
асфалта и се разтапяха в малки шарени локвички.
Никой не ги видя.
А аз ги гледах вцепенен.
В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога
повече няма да се върне.
 Паметници

Една сутрин, докато премиташе стълбите пред главния вход на

университета, чистачката леля Соня усети неприятно предчувствие.
Леля Соня вярваше в предчувствията, те я вадеха от сивотата на
всекидневието и я караха да си мисли, че и тя притежава поне някакъв
мъничък дар свише. Някакво свръхестествено шесто чувство, което я
ориентира в предстоящите събития.
Тоя път обаче предчувствието беше неясно и тя не можеше да
определи какво означава – дали пак ще забавят плащането на
заплатата ѝ, или ще има магнитни бури.
Метенето на стълби на пръв поглед изглежда банално занимание,
но ако го погледнем по-задълбочено, ще разберем, че то изисква ясна
концепция и стратегически подход. В световната практика е прието
стълбите да се метат в посока от най-горното стъпало към най-ниското
и боклукът да се сваля постъпателно надолу. Историята, разбира се,
помни и някои ексцентрици като финландския адвокат от началото на
ХVIII век Кити Минилайнен, който винаги метял стълбите пред
кантората си от долу на горе, но там стъпалата били само три, така че
този алтернативен метод едва ли може да се смята за меродавен.
Та леля Соня се придържаше към класиката – от горе на долу, и
внимателно побутваше прахоляка към долните стъпала.
Тъкмо стигна до предпоследното, когато пред вратите на
Университета се чу странен шум. Леля Соня погледна нагоре и видя, че
статуите на братята Евлоги и Христо Георгиеви се размърдват.
– Господи, полудявам! – изстена чистачката и се прекръсти.
Но не беше лудост. Братята станаха, учтиво кимнаха на леля
Мария, слязоха достолепно по стълбите и бавно закрачиха по алеята с
кестените към Орлов мост.
Леля Соня ги изпрати с поглед, след което въздъхна театрално и
още по-театрално припадна.
Точно в този момент шофьорът на тролей номер девет Цоко
Карамазов извика: „Бах мааму!“ Тролеят беше спрял на спирката пред
„Св. Александър Невски“ и Цоко гледаше как паметникът на Иван
Вазов оживява и как народният поет слиза от пиедестала и тръгва по
„Раковска“ в посока Военния клуб.
На площад „Славейков“ цареше обичайната сутрешна суматоха.
Търговците на книги вадеха стоката от традиционните кашони за
банани и я подреждаха по сергиите си. И докато подреждаха книгите,
така и не забелязаха, че от пейката в края на площада стават Петко и
Пенчо Славейкови. Двамата се огледаха наоколо и тръгнаха да
надзъртат по сергиите, за да видят четат ли се книгите им и изобщо
какви книги се четат.
Гледката беше болезнена за тях и Петко горчиво отрони:
– Не сме народ, не сме народ, а мърша.
– Изкуството не е лъжица за устата на простите фасулковци –
опита се да го успокои Пенчо.
Известна паника настъпи в градинката пред „Кристал“, защото
главата на Стамболов се търкулна и за малко щеше да прегази две
пенсионерки, тръгнали кой знае накъде. Докато се търкаляше, главата
грозно псуваше – „Дееба вашта мама, дееба, не стига че ме заклахте,
ами и един паметник като хората не сте ми направили. Къде да ходя сега
без тяло и крака, дееба майка ви неблагодарна, дееба!“
Малко преди 8 часа кметът спешно свика Общинския съвет, за да
съобщи тревожната новина – всички софийски паметници са
напуснали отредените им от общината места и са преминали към
всеобщо паметнишко неподчинение.
– Свикнали бяхме снегът да ни изненадва, дъждът да ни
изненадва, дупките по улиците да ни изненадват, но за пръв път ни
изненадваше историята. Разпоредил съм на полицията да арестува
самоотлъчилите се паметниците и да ги върне на местата им.
Новината за оживелите паметници бързо обиколи медиите и те
пратиха всички репортери по улиците да търсят за интервю някой от
тях. Но репортерите отчаяно се лутаха пред празните пиедестали и
предаваха на фона им тревожни репортажи – как да намерят бегълците
за интервю, като не знаят как изглеждат.
Познаха само паметника на Съветската армия, защото носеше
шмайзер – нещо необичайно за улиците на сутрешна София. Така
паметникът на Съветската армия за броени минути се превърна в
медийна звезда – даде интервюта за всички сутрешни блокове, няколко
автографа, изяде няколко тежки обиди от възрастна реститутка със
сини коси, след което беше арестуван.
– Ну пачему въй меня арестуете, таварищи – възмущаваше се той.
– Мъй братушки! Я люблю вас, друзя!
В това време Иван Вазов се опитваше да влезе в къщата си, но
беше заключено. Той надникна през оградата и видя, че дворчето му е
превърнато в кръчма. Някакъв пияница спеше на една от масите. Вазов
се прекръсти и тръгна към Народния театър.
За нещастие оживя и чудовището пред НДК. То размърда
вмирисаната си на пикня арматура и тръгна да мъсти за обидите и
униженията, които беше изтърпяло през 30-годишната си тъжна
история. Ще ми викате седмоъгълен петохуйник, а? Ей сега ще видите
какво е да ви гази седмоъгълен петохуйник…
На фонтаните пред Народния театър седяха Вазов и слепият
Яворов. До тях шахматисти блъскаха поредния блиц и битката беше на
живот и смърт. Никой не забелязваше двамата оживели поети.
– Какво пише на сградата на театъра, Иване? – попита Яворов.
– Пише „Народен театър Иван Вазов“ – изкефи се патриархът на
българската литература, а Яворов въздъхна тъжно.
На около километър от тях паметникът на Климент Охридски
тръгна към братята Кирил и Методий с високо вдигнатите си ръце. Две
дечица го видяха и едното смигна на другото:
– Глей! Сладоледаджия.
Паниката, обхванала общинските служби, се засили от новината,
че паметници оживяват и в други градове. В Копривщица Бенковски бе
препуснал с коня си в търсене на хвърковатата чета, а в Пловдив
Альоша беше слязъл от тепето, беше се напил като казак в най-близката
кръчма и беше паднал в канавката. Пияниците от кръчмата безуспешно
се опитваха да го вдигнат. Но как се вдига 30-тонен руски войник?
…
Ала благодарение на бързата намеса на властта само за няколко
часа всички паметници бяха арестувани, прибрани в районните
полицейски управления и пребити от бой.
Не беше пожалена дори майката на Дебелянов. Свалиха я на пода
и настървено я ритаха в бъбреците.
…
След като бяха пребити до безсъзнание, паметниците бяха
вкарани в ателието на културния министър, който им направи бетонни
отливки и изпи половин литър водка до отливките, докато не се убеди,
че са стегнали необратимо.
След това извика полицаи, които да върнат вкаменените
бунтовници на старите им места.
…
На сутринта столицата се събуди тиха.
Всички паметници бяха на местата си.
Кметът даде изявление, че ситуацията е овладяна и гражданите
трябва да са спокойни.
Иван Вазов седеше на пиедестала си до спирката на тролей номер
9 и гледаше съсипаните мрачни хора, които слизат от тролея.
Главата на Стамболов беше хваната с още тон и половина
арматура, за да не мърда. Но устата му зееше отворена за псувня.
Майката на Дебелянов отново седеше, подпряла глава с ръка, пред
къщата на ваятеля Иван Лазаров.
Едно врабче кацна върху главата ѝ и се изцвъка.
А после отлетя нанякъде.
 Залез и цигулка

Той беше млад разсеян цигулар и постоянно забравяше някъде

партитурите си. Чуваше музиката и умееше да я изпраща до върховете
на пръстите си. Преподавателите му в Консерваторията бяха убедени,
че го очаква бляскаво бъдеще.
Тя беше студентка в Художествената академия и рисуваше най-
красивите залези. Но все пак не толкова красиви, колкото нея. От
дългото взиране в слънцето очите ѝ бяха изсветлели.
Видяха се за пръв път в бара до Филхармонията, където тя
работеше вечер, за да плаща наема на квартирата си.
След концерт той се отбиваше там, сядаше на бара, слагаше на
съседния стол калъфа с цигулката и си поръчваше уиски без лед.
Взираше се в слънчевите очи на красивата барманка и все не намираше
кураж да я заговори…
Тя също беше забелязала дългокосия мъж с цигулката.
Харесваше изящните му пръсти, харесваше начина, по който
пуши, харесваше погледа му, когато се замечтава. Боеше се да го
заговори, защото той изглеждаше потънал в някакъв друг свят. Тя не
беше сигурна дали в този негов свят има място за нея.
Цигуларят допиваше питието си, допушваше поредната цигара,
плащаше и учтиво казваше „довиждане“. После се прибираше в
мансардата си, лягаше на леглото, гледаше звездите през капандурата
и копнееше за устните на художничката…
Тя затваряше бара в два след полунощ, прибираше се в квартирата
си, стоеше дълго под душа, докато водата отмие цигарения дим от
косите ѝ и мечтаеше за ръцете на цигуларя. Понякога тихичко плачеше.
Вечерните им срещи продължиха около година. Една вълшебна
година, в която и двамата мечтаеха един за друг.
После той внезапно изчезна.
След месец тя научи, че е спечелил конкурс за солист в Чикагската
филхармония. Там работел със самия маестро Рикардо Мути и смайвал
публиката с виртуозните си изпълнения.
Повече никой не чу нищо за него. Хората в баровете не обичат да
обсъждат чуждия успех…
Тя забременя и не завърши Художествената академия. Най-
красивите ѝ залези останаха недорисувани. Роди момиченце, после още
едно. Мъжът ѝ искаше да бъде художник, но не можеше да ѝ прости, че
е по-талантлива от него, и по тази причина често я пребиваше. А тя все
не намираше сили да го остави.
Заради децата.
През зимата продължаваше да работи като барманка, а през
лятото ходеше на морето и рисуваше моментни портрети на изгорели
от слънцето туристи. Правеше го, колкото да не забрави как се държи
четката.
След няколко тъжни години очите ѝ помътняха. Слънцето ги беше
напуснало.
…
Девет години по-късно в една ветровита нощ в бара влезе
дългокос, прошарен мъж с черно палто. Носеше калъф за цигулка.
Седна на бара и си поръча уиски.
Бузите му бяха хлътнали, погледът му – празен. Ръцете му
трепереха.
Не е възможно да е той, помисли си художничката.
Но грешеше.
Той беше.
Изпи на един дъх уискито си и поръча второ. Взираше се в
барманката, в дълбоките сенки под очите ѝ, в първите бръчки по челото
ѝ и си мислеше: не е възможно да е тя.
Но грешеше.
Тя беше.
След третото уиски най-после се престраши да я заговори.
Вие ли сте?
Аз съм.
Аз бях…
Да, помня, вие сте…
Но какво стана с вас? Толкова години ви нямаше…
Разказа ѝ как заминал за Чикаго, как свирил най-красивите
симфонии с най-добрите музиканти и най-великия диригент. Но след
няколко години нещо в душата му се объркало и той внезапно
престанал да чува музиката. Цигулката престанала да му носи
удоволствие. Свирел някак механично.
Започнал да пие.
После забравил да отиде на репетиция.
После забравил как се свири.
Изхвърлили го от филхармонията. Тръгнал да свири по улиците,
колкото да не умре от глад. Хората пускали по някой долар в калъфа на
цигулката му. Но не от респект към таланта му, а по-скоро от
съжаление…
Той ѝ разказваше, а тя го слушаше.
После тя му разказваше, а той я слушаше.
Двамата говориха дълго, след като си тръгна и последният
посетител в бара.
После той я целуна.
Целувката, за която и двамата копнееха цели десет години, беше
отчаяна. В нея търсеха не страст, а спасение.
После двамата отидоха в мансардата му, легнаха на леглото и
гледаха небето.
Звездите бяха студени.
…
Сега живеят заедно.
Надяват се, че като са двама, по-лесно ще понесат товара на
проваления си живот. По-лесно ще преглътнат несбъднатите картини и
неизсвирените концерти.
Понякога си мислят какво ли би станало, ако някога бяха събрали
кураж да се заговорят.
Но кой би могъл да знае?
Мълчат и гледат телевизия.
 В небето

„В случай на разхерметизиране на кабината над вас ще се спусне

кислородна маска. Сложете я на лицето си, а после помогнете и на
децата около вас…“
Тези инструкции винаги ме отегчават – слушал съм ги стотици
пъти в самолетите и вече ги знам наизуст. В досадните минути преди
излитането обикновено забивам поглед във вестника, за да минава по-
бързо времето.
Но не и този път.
Гледах втренчено стюардесата и не можех да повярвам, че е
възможно да съществува такова съвършенство. Бог ми даваше
категоричен знак, че е някъде наблизо – тази със сигурност я беше
правил лично той.
Когато започна да показва с два пръста аварийните изходи, си
поех дълбоко въздух. Не знаех дали ще мога да понеса още красота, без
да се взриви сърцето ми.
Инструкциите за безопасност приключиха и стюардесата отиде да
седне някъде. Усетих, че ми прилошава – вцепенението пред
недостижимата красота беше заменено от непоносим копнеж да я видя
отново. Изпитах остра физическа болка – имах чувството, че ме дерат
жив.
Вперих поглед в светещото червено коланче над главата ми и
започнах да се моля то да изгасне колкото се може по-скоро, за да я видя
отново.
Самолетът се разтресе и се отлепи от пистата. Колесниците
изтрещяха току под седалката ми и се прибраха. Стюардесите се
размърдаха пред пилотската кабина. Гледах натам, чаках я да се появи,
да дойде до мен и да изтръгне сърцето ми с голи ръце, за да не се мъча
повече.
Ето я – буташе количка и предлагаше сандвичи и напитки на
пътниците. Спираше пред всяка седалка и се усмихваше. Усмивките ѝ
ми действаха като тежки ритници в топките.
Започнах трескаво да мисля някаква шега, някакво остроумие, с
което да я заговоря и да я задържа малко по-дълго до мен. Какво да ѝ
кажа?… Сетих се! Ще ѝ кажа, че идвам от страна, в която има обичай да
целунеш ръката, която ти дава храната. Да, това е жестока идея! Ще
мога да я докосна с устни, макар и само за миг. Това ще осмисли цялото
ми пътуване, а може би и целия ми досегашен живот.
Тя наближаваше. Видях името ѝ, изписано на табелката над
лявата ѝ гръд – Тина.
Господи, Тина!
Вече беше на две седалки пред мен. Опитах се да си придам
спокоен и небрежен вид, но се оказа невъзможно. Бузите ми горяха,
дланите ми бяха изпотени, слепоочията ми пулсираха.
Ето я, идва. Навежда се над мен. Усетих парфюма ѝ. Гмурнах се в
очите ѝ. Не знаех на кой свят съм.
– Какво да ви предложа за пиене, господине? – попита ме Тина.
Ей сега е моментът да изтърся подготвената си шегичка. „Бъди
непринуден!“, помислих си. Разтегнах устните си в нещо като усмивка
и казах:
– Блъп.
– I beg your pardon? – каза Тина и отново ме упои с парфюма си.
– Пърлъп, блъгъдъдъп – възблъпнах отново. – Искам да кажа…
длъгъдъхлърп търлътът.
От устата ми извираше безкраен поток от нечленоразделни звуци.
Изглежда обаче стюардесите в авиокомпаниите преминават специален
курс за общуване с идиоти, защото Тина изобщо не се смути. Просто
кимна, подаде ми кутията с храна и чаша минерална вода и ми се
усмихна. Предстоеше ми обаче ново изпитание:
– Coffee or tea?
– Е… – въздъхнах – фълъбътът дърмъдъл.
Тина кимна учтиво, наля ми чаша кафе и чаша чай, внимателно
ги постави на масичката пред мен и избута количката към седалката зад
мен.
В тоя момент психиката ми рухна. Ебати нещастника съм! Да
срещна най-красивата жена на света и да ѝ наговоря такива глупости!
Исках да умра.
Добре че погледнах вляво и това спаси живота ми. Гледката беше
зашеметяваща. Точно на нивото на очите ми беше стегнатият задник на
Тина – изваян от самия Господ или в най-лошия случай от архангелите
му. Идеше ми да извикам: алилуя. Добре че се удържах, защото след
забележителния ми диалог със стюардесата подобен спонтанен вик би
ми гарантирал любезни посрещачи с бели престилки.
В този момент пътникът, който седеше от другата страна на
пътеката, се изправи, извади от багажното отделение над главата си
малка раница, сложи я на гърба си и тръгна към аварийния изход.
Отвори вратата и скочи.
За щастие раницата се оказа парашут. На няколкостотин метра
под нас той се разтвори като внезапно разцъфнало тропическо цвете и
се заклатушка весело, полюшван от въздушните течения. Това сякаш
беше знак за всички останали пътници в самолета, които сложиха по
една раница на гърба си и търпеливо и дисциплинирано зачакаха реда
си за скок.
Скачаха, без да кажат нищо. Парашутите се отваряха един след
друг и въздухът под нас заприлича на красива цветна градина. След
като всички пътници скочиха, към изхода тръгна и екипажът. Пилотите
и стюардесите се хвърлиха в бездната, а в самолета останахме само Тина
и аз.
Седалките около мен бяха изчезнали. Сякаш бяха потънали в
пода.
Още по-странното беше, че и самолетът го нямаше, а ние се
озовахме на сенчеста алея в някакъв парк. Докато се разхождахме, Тина
държеше ръката ми и бърбореше някакви забавни неща.. Стигнахме до
едно езеро, в което плуваха лебеди. Тя извади от чантичката си
бисквити и ги подаде на лебедите в шепата си.
Продължихме нататък хванати за ръце и стигнахме до малка
рекичка с дървено мостче над нея. Тина спря на средата на мостчето,
обърна се към мен и ме целуна. Дъхът ѝ ухаеше на пролетен здрач.
 Малко по-нагоре по течението на реката имаше малък водопад.
До него имаше маса, постлана с копринена покривка, и сребърни
прибори. Няколко големи свещника осветяваха този странен горски
пикник.
Седнахме на масата и пред нас се появиха блюда с най-изтънчени
деликатеси. Тина обясняваше кое какво е и как е приготвено, сякаш
сама беше сготвила всички тия кулинарни шедьоври.
Чашите ни бяха пълни с вино с цвят на морски залез.
– Chateau Lafite 1787 – обясни небрежно Тина. – Смята се, че е
принадлежало на американския президент Томас Джеферсън… Той
бил влюбен в дъщерята на някакъв фермер и се опитвал да я впечатли
с поезия и изискани вина, които бил домъкнал от Франция. Знаеш, бил
е посланик там. Фермерската дъщеря обаче имала съвсем други
интереси, или по-точно казано, нямала никакви интереси. Омъжила се
за местния каубой и разбила сърцето на бащата на Декларацията за
независимостта. Така че това вино може да се нарече „Виното на
несбъднатата любов“… Това вероятно са легенди, но виното наистина е
хубаво.
– Ъхъ – казах аз. Силните емоции все още ми пречеха да
формулирам ясна мисъл.
Вечерята завърши с разкошни сладкиши, пълни с домашна
сметана и шоколад.
– Наричат се Haute Couture – каза Тина. – Приготвени са в Париж
лично от самия Пиер Ерме, който е любимият сладкар на Сесилия
Саркози. Говори се, че Ерме бил тайно увлечен по госпожа Саркози и
влагал цялата си любов в тия сладкиши…
– Ммм – казах. Това би трябвало да означава, че съм очарован.
– Препоръчвам ти да ги консумираш с това питие – на масата се
бяха появили малки чашки с ароматна течност. – Това е ликьор Charles
X от 1825 година. Представяш ли си как са живели хората през 1825?
– Не – признах си аз честно. Какво бих могъл да знам за живота
през 1825?
После пушихме доминикански пурети. Да гледаш как Тина пуши,
огряна от светлината на свещите и отблясъците от водопада, е гледка,
която ще помня до края на живота си.
– Хайде да се разходим – предложи внезапно тя.
Станахме от масата, тя ме хвана за ръка и ме поведе по някаква
пътека, която ни отведе до самотен морски залив.
Тина започна да се съблича. Роклята ѝ беше от кестенова шума,
сутиенът ѝ – от кора на портокал.
 Свалихме дрехите си и влязохме в морето. Водата беше топла и
галеше телата ни.
– Гледай сега как прави китът – каза Тина, напълни устата си с
вода и изстреля фонтанче нагоре. Струята падна точно върху лицето
ми, а Тина се разкикоти. Явно съм се намръщил, защото тя реши, че
шегата ѝ е била твърде груба, и за да се извини, ме целуна. После
погледна към брега и патетично каза:
– Господине, спалнята Ви е готова. Време е!
Погледнах към брега, а там се беше появил бял балдахин.
Излязохме от морето и легнахме в пухената постеля. Точно над нас
пълната луна осветяваше телата ни, които се докосваха и…
– Господине!... Събудете се!... Самолетът кацна. Добре ли сте?
Мъчително отворих очи. Над лицето ми се беше надвесил дебел
запотен чичко и ми се хилеше.
– Пристигнахме – съобщи тържествено чичкото.
Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде съм. В самолета
бях. В шибания скапан самолет, а около мен пътниците се суетяха,
отваряха с трясък багажниците над главите си, събираха боклуците си,
напазарувани от летището, и се бутаха към изхода.
Оставих ги да бързат и се опитах да си припомня красивите
моменти от съня. Но от него не беше останало нищо – само лек дъх на
пролетен здрач върху устните ми.
Слязох от самолета последен.
Тина стоеше до изхода и когато застанах пред нея, служебно каза:
– Bye, bye.
И ми се усмихна. С оная добре отработена професионална усмивка
на стюардесите.
Усмивка, предназначена за всички.
И за никого.
 Зимна ябълка

В една бяла зимна сутрин вървях през дълбокия сняг със сина си.
Беше няколко дена преди втората му Коледа и обувките ни скърцаха в
снега различно. Моите – агресивни и басови, неговите – леки и
неуверени.
Под един кестен ни спря някаква възрастна дебела жена, усмихна
се мазно като неомъжена учителка по физика пред похотлив директор
и подаде на сина ми една ябълка.
Синът ми я погледна уплашено.
– Какво ще кажеш сега? – попита дебелата.
– Нищо няма да каже – намесих се аз. – Ако сте му дали ябълката,
за да си просите благодарности, по-добре си я вземете.
Тая обаче се направи, че не ме е чула, и продължи да дудне на
детето.
– Как се казваш?
– Боби – каза детето и трепна с големите си клепачи.
– А как ти е истинското име?
– Боби.
– Борислав или Богомил? – продължаваше да нахалства оная.
– Истинското му име е Евлоги Георгиев – обадих се отново аз, –
но се представя като Боби, защото не иска да парадира с това, че е
построил университета.
Дебелата ме погледна с поглед, който казваше: „Върви на майната
си“. Аз се ухилих. Не можеш да ме пратиш на майната ми, лельо, щото
аз оттам идвам.
– А обичаш ли тате? – продължи с простотиите дебелата.
– Да – каза Боби.
– Колко го обичаш?
Детето вдигна ръчички нагоре и се надигна на пръсти.
Крайно време беше да спра тези мъчения. Прегърнах детето,
вдигнах го и тръгнах с най-широката крачка, на която бях способен.
Вървях, докато се задъхах от усилие. Спрях до една пейка, седнах
и запалих цигара, за да се успокоя.
Боби седна пред пейката, пусна ябълката и зарови ръце в снега.
– Та-ти-та-та – каза.
Стана ми криво. Тая дебелата много ме разстрои. Какъв човек
трябва да си, щом ти носи удоволствие да мъчиш малки дечица! Да им
задаваш тъпи въпроси, за да изтръгваш от тях заучени тъпи отговори.
В какъв грозен свят сме пратили това дете.
Цял живот ли ще отговаря на такива глупави въпроси?
Що за простотия е това: Колко обичаш някого?
Колко! Колко! Колко! Колко!
Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди,
килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да
измерим.
Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги
изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси: Горе
ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко?
После почваме да тъпчем главите им с безсмислени цифри – 62
литра, 260 километра, 390 евро…
Неслучайно Айнщайн ни се е изплезил. На въпроса „колко?“ няма
смислен отговор, освен да вдигнеш ръце или да се изплезиш.
…Минаха няколко зими. Едно лято, няколко месеца преди 33-тата
ми Коледа, жена ми ме попита:
– Колко ме обичаш?
Усмихнах се и вдигнах ръце. Трябваше и да се изплезя, но не
събрах чак такова самочувствие. Все пак не съм Айнщайн.
Въпросът обаче прозвуча отново.
– Колко ме обичаш?
– Та-ти-та-та – казах.
 Хладно за сезона

Когато човек живее дълго време сам, забравя как се общува с

хората. Но компанията им не му липсваше. Беше преживял някаква
голяма трагедия в миналото си, нещо, за което не искаше да си спомня.
Самотата беше негов доброволен избор – неговият начин да се отърве
от демоните на миналото и да намери жадувания покой. Вече седем
години живееше горе в планината в малка къщичка под върха и всеки
ден извършваше рутинната си метеорологична работа – температура,
атмосферно налягане, сила на вятъра, дебелина на снежната покривка.
Записваше данните в един стар компютър и ги пращаше три пъти
дневно в столицата.
Веднъж седмично слизаше до най-близкото село да си купи храна.
Бабите в селото все се опитваха да го разговарят, но той отговаряше
едносрично и отказваше да дава каквато и да било информация за себе
си. Лека-полека се превръщаше в дивак и това му харесваше.
Горе в планината снегът падаше в началото на октомври и
оставаше до края на май.
От толкова сняг беше почнал да вижда черно-бяло. Или по-точно
бяло-бяло. Различаваше десетки нюанси на бялото. Други цветове
около него почти нямаше.
 Научи се да разпознава без грешка дирите на животните. Ето тук
е подскачала катеричка, там е бягал заек, а това са вълчи дири. През
големите студове вълците озверяваха и гладът ги правеше безстрашни.
Метеорологът няколко пъти се беше изправял очи в очи с тях. Беше
добър стрелец и ги поваляше още с първия изстрел.
Една декемврийска сутрин той се събуди с тревожно
предчувствие. Облече се и излезе да провери уредите. През нощта бе
навалял 8 сантиметра нов сняг, а термометърът показваше минус 23.
Нормално за сезона.
Тръгна към къщичката, за да изпрати данните, но усети зад себе
си някакво присъствие. Нещо помръдваше между старите борове. И
сякаш се приближаваше.
Метеорологът отиде до къщата, взе карабината, зареди я и тръгна
към гората. Преди да влезе между дърветата, спря и се ослуша. Шумът
продължаваше, а следи не се виждаха никакви.
Тръгна към заешката полянка. Тя беше скрита навътре в гората и
през август цялата почервеняваше от диви ягоди…
На всеки десетина крачки спираше. Да, имаше нещо в гората и
беше наблизо. Изведнъж зад едно дърво се мерна човешки силует. Не е
възможно, помисли си метеорологът. Не е имало хора, откакто работя
тук. А и как е стигнал до върха? По пътя нямаше следи. А да се е
изкатерил през преспите, е невъзможно… Още по-странно беше, че
нямаше никакви дири. Човекът се движеше през гората, чуваше се
пукане на клонки, но не стъпваше в снега!
Метеорологът хвана по-здраво пушката, сложи пръста си на
спусъка и забърза крачка. Човекът беше съвсем близо и се движеше по
посока на полянката. Още няколко крачки и ще е там…
Силуетът изскочи между дърветата и се обърна към метеоролога.
Беше млада жена. Стоеше неподвижно и гледаше метеоролога.
Красивите ѝ очи го ослепяваха. Червилото ѝ беше ярко и пламтеше на
фона на снега. Жената се усмихна. Метеорологът отпусна ръце и
погледна пушката. „Къде съм тръгнал с тая пушка – помисли си. – На
лов за хора ли?“… Вдигна очи, но жената вече я нямаше.
„Хей!“, извика той. Но гласът му отекна самотно. Нямаше жена,
нямаше шум от движение, нямаше следи.
Нямаше нищо.
Дали не се побърквам, помисли си метеорологът, докато вървеше
обратно към къщичката. Това не е възможно. Как ще дойде жена
дотук?...
Влезе в къщата и усети нещо необичайно. Някой беше оправил
леглото му, беше запалил камината, на печката вреше чай. Усети едва
доловимо ухание на парфюм.
В планината не му се беше случвало нищо, абсолютно нищо в
продължение на седем години. Затова днешното събитие го извади от
релси. Цял ден разсъждава върху необичайната ситуация, а вечерта
забрави да провери уредите. От столицата му звъннаха да го питат защо
не е пратил данните и дали всичко е наред. Разбира се, че всичко е
наред. Сега ще ги прати.
Навън беше мръкнало. Взе един електрически фенер, взе и
пушката и тръгна към термометъра. Направи няколко крачки и усети,
че не е сам. Лъчът на фенера се отразяваше в две червени очи. На
десетина крачки от него стоеше огромен вълк. Чу се глухо ръмжене.
Метеорологът вдигна пушката и стреля. Вълкът изхърка и падна.
Метеорологът отиде до него. Беше доста едро животно. Наоколо
нямаше никакви дири. Сякаш беше кацнал от небето. Утре ще го дера,
помисли си метеорологът и отиде да проверява уредите.
Към полунощ токът в къщичката спря. Това се случваше често тук,
но този път метеорологът усети, че го обзема сковаващ страх.
Пламъците на огъня в камината хвърляха зловещи сенки по стените и
тавана. Дървеният под скърцаше, сякаш някакво невидимо същество се
разхождаше из стаята. През прозореца надничаха десетки очи, пълни с
ненавист. Метеорологът взе пушката и седна на креслото пред
камината. Остана така цяла нощ.
На сутринта тялото на убития вълк го нямаше. Нямаше и кръв в
снега. Сякаш никога не го е имало.
Нещо става в тая гора, помисли си метеорологът. В този миг в
гората се мерна някакъв шал, прокрадна се между дърветата и изчезна.
Метеорологът тръгна натам. Опитваше се да върви бързо, но
ботушите му затъваха в преспите. Повървя около километър, а имаше
чувството, че е вървял цял ден. Подпря се на един бор и запали цигара.
Някой го повика по име. Метеорологът се обърна и видя жената.
Усмихваше му се, а червилото ѝ беше още по-ярко от вчера.
Коя си ти, искаше да я попита, но от устата му не излезе глас, само
малко облаче пара.
Жената тръгна към него. Снегът хрущеше под краката ѝ, но диря
нямаше. Метеорологът пусна пушката в снега. Очите ѝ го замайваха.
Устните ѝ грееха. Лицето ѝ вече беше пред неговото. Тя се доближи още
повече и го целуна…
Метеорологът се отпусна. В главата му тихичко зазвуча забравена
мелодия, някаква песен, която може би майка му беше пяла в детството
му… Усещаше сладкия дъх на непознатата, стана му топличко, той
легна под боровете и започна да се унася. Заваля сняг и започна да го
покрива с ефирното си одеяло. Метеорологът се усмихна и притвори
очи.
И не видя пламтящите червени очи на огромния вълк, който
стоеше наблизо.
И чакаше.
 Машина за двойници

Подариха ми я за рождения ден. Дори не разбрах кой ми я подари,

защото дойдоха много хора – повечето от тях не познавах.
Машинката беше мъничка, с малка клавиатура и дисплей и
приличаше на пейджър. От упътването разбрах, че работи с две батерии
тип ААA и че ако искам да стана двойник на някого, само трябва да му
напиша името на дисплея.
Някой е решил да се ебава с мен, мислех си, докато пъхах
батериите в устройството. Какво ли всъщност прави тая машинка.
Дисплеят светна и аз се зачудих чие име да напиша. Как се
пишеше Брус Уилис, бе? Я да чукна в Google… Така… Написах Bruce
Willis, натиснах бутона enter и зачаках. Не стана нищо. Така и
предполагах. Само прибират парите на хората с подобни безсмислени
джаджи…
В следващия момент обаче усетих, че с тялото ми се случва нещо.
Шкембето ми изчезна, мускулите ми започнаха да се наливат със сила,
кожата на лицето ми започна да се движи във всички посоки. Изкрещях
от болка. Беше много мъчително, добре че продължи само няколко
секунди.
Огледах тялото си – изглеждах доста по-добре. Отидох да се
погледна в огледалото и се вцепених – оттам ме гледаше самият Брус
Уилис. Положението беше умирай трудно отвсякъде.
Реших да изляза по улиците да се поразходя, за да видя какъв
ефект ще произведа с новия си външен вид.
Отначало никой не ми обърна внимание. Разминах се с няколко
пенсионери, тръгнали на пазар, които ме отминаха, сякаш Брус Уилис
е поредният неприятен натрапник в квартала, който ей сега ще отмъкне
под носа им най-свежите марули от плод-зеленчука. Малко по-нататък
обаче се разминах с две студентки, които ме видяха и се ококориха.
– Той ли й, ма? – каза едната.
– Мчи той ѝ, ми – каза другата.
– Въййй! Чи ко праи тоз чуйек тука, ве?
– Ни знам. Дай дъ съ снимами с ньегу за фейсбука.
Дойдоха при мен с телефончетата си и на развален английски ме
помолиха да се снимат. Великодушно приех предложението и
направихме няколко кадъра. Девойките трепереха от вълнение.
Окъпан в народна любов, влязох в мола и там вече стана страшно.
Около мен се събра тълпа, искаха ми автографи, снимаха ме. Най-
напористите дори се опитаха да завържат разговор с мен. Отговарях
едносрично, за да не се изложа с оскъдните си познания по английски
– yes, with pleasure, nice to meet you… Някакъв нахалник обаче тръгна
да ми задава въпроси, чийто смисъл не разбирах. Спомних си, че съм
звезда, и на всички въпроси отговорих с хладното „no comment“.
По едно време цялата тая навалица около мен взе да ми става
досадна и реших да се прибера вкъщи. Разбутах хората, качих се на едно
такси и казах адреса си. Таксиджията ме гледаше като изровен.
– Копеле, ти знаеш ли, че приличаш едно към едно на Брус Уилис?
– Е, айде сега – казах. – Чак пък толкоз.
– Едно към едно! Не е истина просто.
И веднага побърза да се похвали по радиостанцията:
– Колеги, карам Брус Уилис към „Руски паметник“.
– Наздраве, колега! – иронично подхвърли по станцията някакъв
мнителен отворко.
След малко обаче новината получи потвърждение.
– Колеги, тва май наистина е Брус Уилис. Току-що качих две
момичета пред мола и ми казаха, че са си говорили с него.
– Е, кво прави тука?
– Ми казал, че снимат тука „Умирай трудно 5“.
 Лъжеха. Не бях казал такова нещо. Ето как се раждат слуховете и
клюките.
Сметката ми в таксито беше малко под 3 лева. Дадох 5 лева – не
върви холивудски милионер като мен да се стиска за бакшиша.
Прибрах се вкъщи, извадих машинката от джоба си и написах
„Иво Сиромахов“. След няколко секунди отново придобих оригиналния
си вид.
Играта на двойници се оказа зарибяваща и реших да се направя
на още по-як. Написах на машинката „Арнолд Шварценегер“. Това
преобразяване беше още по-болезнено, но си заслужаваше. Приликата
беше поразителна – същото изсечено лице, същата зъбата усмивка,
същите огромни, напомпани мускули.
Не се сдържах и пак излязох на улицата, за да проверя какви
впечатления ще произведа върху софийското гражданство. Този път
реакциите бяха още по-бурни. Крачех гордо по улицата, а зад мен
вървеше тълпа от деца, които искаха да ми пипнат мускулите, а в един
момент започнаха да скандират „Ба-те Ар-ни! Ба-те Ар-ни!“ Пред мен
спря един автобус, а от него слязоха двайсетина яки момчета по анцузи.
Реших, че ще ме бият, но вместо това те ме подхванаха и ме
заподхвърляха във въздуха, като футболен треньор, който току-що е
спечелил Шампионската лига. Тия емоции ме поизтощиха и отново се
прибрах вкъщи, този път – пеша.
Въртях машинката в ръцете си и се чудех какво да е следващото
ми преображение. След малко жена ми щеше да се прибере от работа…
Дали да не я изненадам, като се направя на любимия ѝ актьор – Хавиер
Бардем?
Прецених обаче, че е твърде рисковано. Ами ако вземе да му се
хвърли на врата и да го разцелува? Или – недай Боже! – да го вкара в
спалнята и да му удари един здрав секс? После как ще се гледаме в
очите?
Прибрах машинката в джоба си и реших изобщо да не ѝ казвам за
нея.
Но новината за нашествието от холивудски звезди по софийските
улици вече се разпространяваше с шеметна скорост. Във фейсбук се
появиха стотици снимки на случайни ухилени граждани с Брус Уилис
и Арнолд Шварценегер.
Киностудиите категорично опровергаваха слуховете, че
въпросните актьори снимат в София, но колкото повече опровергаваха,
толкова повече слуховете се засилваха. Стигна се дотам, че в
централните вечерни емисии телевизиите съобщиха следната новина,
цитирам: „По непотвърдена информация бившият губернатор на
Калифорния Арнолд Шварценегер е пристигнал в София инкогнито и
тайно се е срещнал с министър-председателя Бойко Борисов.
Премиерът отказа коментар.“
Българите са хитър народ и знаят, че когато някой отказва
коментар за нещо, то най-вероятно е истина.
На следващата сутрин извадих машинката и се зачудих чий
двойник да бъда днес. Хрумна ми неочаквана идея – дали пък да не се
направя на Памела Андерсън?
Какво ли ще е усещането да пипна тялото, което толкова години
ме е възбуждало и вдъхновявало? С разтреперани пръсти написах на
машинката името ѝ… и стана чудо! Пораснаха ми изумителни гърди,
ханшът ми се наля, пенисът ми изчезна и на негово място се появи
онази разкошна путка, пред която години наред благоговеех, гледайки
аматьорското ѝ порно с Томи Лий Джоунс. Сега можех да докосна
всичко това.
Гледах това фантастично тяло в огледалото и твърдо реших да не
излизам на улицата в този вид. Ще вземе някой да ме ощипе по задника
и ще умра от унижение.
Оказа се, че да имаш мъжко съзнание, а да си в тялото на жена, е
шизофренична, но прекрасна ситуация. Гледах Памела в огледалото и
страстно опипвах гърдите, за които съм мечтал. Ръцете ми слязоха
между бедрата ѝ…
Да не навлизам в подробности, но цял ден се сдрах да се обарвам.
Осъществих всичките си фантазии, които съм имал с тая жена. В края
на деня бях изтощен, но изключително щастлив.
Тази игра ми хареса и в следващите дни бях Джена Джеймисън,
Никол Кидман, Анджелина Джоли. Най-якото ми преживяване беше с
Лив Тайлър – невероятна жена е тая. Цял ден я опипвах в съпровод на
„Aerosmith“. Хареса ми идеята да я обладавам, докато баща ѝ ни пее.
Прекарах цяла седмица с еротичните си идоли, но накрая и това
ми писна.
Може би ви е трудно да повярвате как може да ти омръзне нещо,
за което си копнял цял живот – но е факт. Писна ми!
Пък и пак ми се прииска да изляза по улиците и да наблюдавам
реакциите на хората.
Направих се на Хемингуей и излязох да се разходя. Никой не ме
позна. Явно хората не четат. Влизах и в книжарници, но и там никой не
реагира. Ако бях Хари Потър, вероятно щяха да пощуреят.
Накрая от отчаяние влязох в кръчмата на Съюза на писателите.
Неколцина алкохолизирани писатели ме изгледаха с размътен от
евтина мастика поглед. И те не ме познаха. Бях дълбоко разочарован.
В следващите дни бях Бил Клинтън, Уди Алън, Стивън Спилбърг.
Почти никой не ме разпознаваше. Хората ме отминаваха с безразличие,
смазани от проблемите на всекидневието си.
Затова реших да шокирам и да се направя на злодей. Превърнах
се в Осама бен Ладен и тръгнах по улиците. Никой не се впечатли.
Влязох в мола и цял час движех нагоре-надолу по ескалаторите.
Никой не ме отрази. Бе тия хора не гледат ли новини, питах се.
Отчаян от липсата на внимание, си купих билет за кино и пуканки.
Никой в киното не забеляза, че сред публиката стои самият Осама бен
Ладен. Изгледах филма и си тръгнах.
Пред мола обаче ме чакаха хора с качулки. Сритаха ме в корема и
ме вкараха в полицейска кола.
Сега съм в ареста. Току-що по новините обявиха, че най-
издирваният човек в света – Осама бен Ладен, е заловен в София.
Самият министър-председател даде изявление, че благодарение на
него и специалните служби е бил заловен най-зловещият престъпник в
новата история.
Полицаите се държаха добре с мен – не ме биха. Лошото е, че ме
обискираха и ми взеха машинката. И сега не мога да се върна в
реалността и да им докажа, че всъщност не съм Осама, а Иво
Сиромахов.
Казвам им:
– Как е възможно аз да съм Бен Ладен? Нали Бен Ладен го убиха
миналата година!
– Абе, убит – неубит, ние сме длъжни да ви предадем на колегите
от Интерпол – казват полицаите. – Нека те да си преценят Бен Ладен
ли сте, или не сте.
– Ама не виждате ли, че ви говоря на чист български? Значи не
съм Осама – казвам аз.
А те:
– Не ни заблуждавайте! Терористите са хитри хора. Те говорят
всички езици.
Сега чакам да дойдат хората от Интерпол. И да ме изправят на съд.
И най-вероятно ще ме осъдят на смърт.
Щото какви аргументи имам аз в своя полза?
Никакви.
 Направени сме ний от сънища

През есента на 1909 година в София пристигнал висок мъж с

монокъл и отседнал в хотел „Юнион палас“.
Из града се разнесла мълва, че бил много важен търговец. Някои
казвали, че продавал смъртоносни оръжия, други твърдяли, че бил
братовчед на царя и носел важни документи относно наследството на
Кобургите, а трети се кълняли, че продавал еликсир, който осигурявал
безсмъртие.
Кафенетата на площад „Александър“ се изпълнили с любопитни
госпожици, репортери от пресата и хора от двореца.
Всички обсъждали непознатия, който всяка сутрин точно в девет
слизал от стаята си с малък куфар в ръка, пиел кафе, а после излизал да
се разхожда, отивал в Градската градина, сядал на някоя пейка и
съзерцавал минувачите.
От време на време свалял монокъла си и съсредоточено го бършел
с копринена кърпичка.
Един ден към пейката, на която седял, се приближила
ючбунарската красавица г-ца Амалия Трандафилова. Погледнала го с
дълбоките си черни очи и казала:
– Бонжур. Парле ву франсе?
 Човекът зяпнал от изненада. По него време жена да заговори мъж
се смятало за изключително дръзко поведение, граничещо с безсрамен
курвалък.
Но г-ца Амалия очевидно била порядъчно момиче. По всичко
личало, че е добре възпитана дъщеря на дребнобуржоазно семейство,
което е решило на всяка цена да я изучи и да я омъжи за перспективен
съпруг.
– Шпрехен зи дойч? – направила втори опит за контакт г-ца
Трандафилова.
Непознатият пак не казал нищо.
– Ду ю спийк инглиш, сър? – тревожно попитала Амалия, понеже
с това познанията ѝ по чужди езици вече се изчерпали.
– От Русчук съм, госпожице – казал тихо мъжът с монокъла.
– Ах! – смутила се Амалия. – Стори ми се, че одеянието ви е
европейско.
– Тъй е, понеже напоследък живея във Вена. Оттам се обличам.
Но защо не седнете?
Г-ца Трандафилова седнала на пейката до непознатия и веднага
предизвикала завистливите погледи на две застаряващи дами от
хайлайфа, които се разхождали в градината и изгаряли от желание да
се запознаят със странния търговец.
– Айде нападнаха го гювендиите – изсъскала едната.
– Ама много нахални са станали тия селянки – казала кисело
другата. – Няма отърване от тях.
Мъжът с монокъла разказал на г-ца Амалия, че по образование е
лекар, но традиционната медицина вече не го интересувала. Във Вена
бил специализирал при някой си доктор Фройд и оттогава започнал да
изследва областта на сънищата. Усилията му дали резултат и успял да
синтезира препарат, който можел да предизвика всякакви сънища.
– Как тъй всякакви сънища? – учудила се г-ца Амалия.
– Ами ей тъй, всякакви – казал непознатият и отворил куфара си,
в който били подредени десетки малки шишенца с разноцветни
течности. – Зелените шишенца съдържат сънища за красиви места. Ей
туй например е швейцарски сън. Изпиваш течността преди лягане и
сънуваш снеговете на Алпите и спокойните води на Женевското езеро.
Туй пък е американски сън. Пренася те сред небостъргачите на Ню
Йорк и блясъка на новия свят. Ако пък искаш да видиш Парижа, не е
нужно да се качваш на трена – изпиваш шишенцето с френски сън и
цяла нощ се разхождаш под фенерите на Шанз Елизе.
– Нима? А какви други сънища правите?
 – Сините шишенца са пълни с героични сънища.Чиновниците
много ги купуват. Харесва им да сънуват, че са велики пълководци,
водят чутовни битки и се покриват с безсмъртна слава. Имам и сънища
за деца – в тях те попадат в любимата си приказка и изживяват
приключенията на Спящата красавица или пък на пиратите от „Острова
на съкровищата“.
– А имате ли сънища за любов? – попитала г-ца Амалия.
– Те са в розовите шишенца. С тяхна помощ можете да преживеете
незабравима любовна нощ с онзи, който ви е на сърцето.
– Ще взема едно розово шишенце – решила г-ца Трандафилова.
– Всякой има нужда от любов.
Красавицата платила на непознатия, скрила шишенцето в корсета
си и се прибрала у дома.
Нямала търпение по-скоро да дойде нощта. На вечеря била някак
разсеяна и припряна. Извинила се, че е неразположена, и се оттеглила
рано в стаята си.
Съблякла се бързо, легнала в пухените завивки и извадила
розовото шишенце. Изтръгнала тапата със зъби и помирисала
течността. Ухаела на бонбони. Дали пък не ме измами тоя русчуклия,
помислила си и изпила на един дъх съдържанието на шишето. Имало
вкус на захарен сироп.
Сънят веднага я унесъл и ето я – в най-хубавата ѝ рокля пристъпя
бавно на Офицерския бал, а до нея е красивият поручик Миланов.
Оркестърът свири валс, а поручикът я притиска до себе си и я повежда
в танца. Гледа я с обожание. Гърдите ѝ се повдигат от вълнение, а
сърцето ѝ бие силно.
Балът свършва малко след полунощ, поручикът я качва в един
файтон и я отвежда в голяма къща в полите на Витоша. Пият
шампанско и там той я целува за първи път. Устните му я изгарят.
После я отвежда в спалнята, сваля дрехите ѝ и я обладава нежно
и чувствено. Красавицата стене от възбуда, сладостни вълни разтърсват
тялото ѝ. Стоновете ѝ преминават във викове и тогава…
– Амалия! Добре ли си, Амалия?
Амалия отворила очи и видяла, че над нея се е надвесила майка ѝ.
Какво прави майка ми тук, в дома на поручика, помислила си
госпожицата, но в следващия миг осъзнала, че е у дома си…
– Майко, защо ме събуди?
– Защото викаше. Виж се, цялата си потна. Да нямаш треска?
– Нямам. Сънувах нещо…
– Какво сънува?
 – Нищо. Кошмар някакъв.
– Случва се. Чакам те на закуска.
Госпожа Трандафилова излязла от стаята, а Амалия захапала
възглавницата от яд, че прекъснали съня ѝ в най-хубавия момент.
Същия ден тя откраднала от кутията със семейните
скъпоценности една златна пендара и с нея купила от продавача на
сънища десет шишенца с любовни сънища.
Животът ѝ внезапно придобил смисъл и очарование.
Благодарение на вълшебната течност нощите ѝ се превърнали в
пиршества на страстта. Сутрин се будела изтощена и щастлива.
Продавачът я научил и как да комбинира вълшебните
субстанции. Ако изпиела половин розово и половин зелено шишенце
сънят я отвеждал заедно с бленувания поручик в непознати места.
Мътният Перловец внезапно се превръщал във величествената Сена,
край която се целували с младия офицер, а после се любели под
Айфеловата кула.
– Само внимавай да не прекалиш с дозата – предупредил мъжът с
монокъла. – Злоупотребата с тия течности може да доведе до
сомнамбулизъм.
– Пази Боже! – прекръстила се Амалия, като си представила как
обикаля посреднощ дома си и крещи в екстаз името на поручика. –
Татко ще ме убие.
Слухът за продавача на сънища бързо обиколил софийските
кафенета и търговията му тръгнала изключително добре. Продавал по
стотина шишенца дневно и всичките му клиенти били много доволни.
Самият поручик Миланов, който изобщо не подозирал какви
сексуални подвизи извършва всяка нощ с госпожица Амалия, си купил
героичен сън и облечен в мундира на Уелингтън безмилостно сразил
Наполеон при Ватерло…
Един ден Теофана Кабасулиева – съпругата на генерал Димитър
Кабасулиев – решила да го изненада за рождения му ден и накупила
двайсетина шишенца от всички видове сънища. Искала да почерпи
него и гостите му по случай празника и да им подари една незабравима
нощ.
Теофана вече имала опит с розовите шишенца. Няколко пъти
била пила от тях и изживяла насън незабравими оргазми, които я
убедили, че в 40-годишното ѝ тяло се крият още много неотключени
страсти.
По цели нощи виела от възбуда като разгонена вълчица, докато
мъжът ѝ невъзмутимо хъркал до нея…
 Вечерята в дома на генерала започнала чудесно. Край масата
седели Кабасулиеви с 12-годишния си син Стефан и най-близките им
семейни приятели – генерал Крум Печеняшки и съпругата му Евгения.
Прислужницата Тотка била сготвила любимото ястие на
рожденика – шаран плакия. Пиели бяло вино и обсъждали новите
назначения в министерството на войната.
Празникът минавал добре, ако изключим безобразното държане
на Стефан, който се давел с костите на шарана, плюел в чинията си и
мърморел: „Мразя я тая риба“.
Поведение, което било посрещнато от генерал Кабасулиев с
ръмженето „а бой, де!“ и с извинителни усмивки към гостите от
съпругата му, която повтаряла „какво да ги правиш – деца“ и „айде,
маме, хапни още две хапки, рибката е полезна за мозъка“.
След като приключили с яденето и пиенето, дошло време за
изненадата на Теофана. Тя извадила от дамската си чанта шишенцата,
наредила ги на масата и казала:
– Ето го и моя подарък. Тези шишенца са…
– Знаем, знаем – прекъснала я госпожа Печеняшка. – Цяла София
говори за тях.
– Ама не сте ли ги пробвали още? – престорено се учудила
Теофана и изгледала гостите си с високомерно изражение, което
трябвало да означава „много сте изостанали значи“.
Генералшата обяснила на присъстващите кое шише за какво е и
ги приканила да си вземат. Рожденикът искал да вземе от „героичните“,
но Теофана нежно го плеснала през ръката и му подала розово
шишенце.
– За теб е това, миличък – казала палаво тя. – Искам пак да усетя
какъв жребец си. Като преди 20 години, когато ми разкъса червената
рокля от леля Фроска, помниш ли?
Кабасулиев не помнел, но се подчинил на съпругата си, верен на
старата военна мъдрост „Доброто отстъпление е по-ценно от лошата
атака“.
– За мен няма ли? – измучал мразещият шарани Стефан.
– Има, маме – ей тия жълтите шишенца са за деца. Или май бяха
сините… Оф, забравих… Нищо де, опитай едно от двете.
Двете семейства изпили по едно розово шишенце и зачакали
ефекта. Минал половин час. Не се случило нищо.
– Теофано, май са те излъгали – избоботил Кабасулиев. – Тоя
търговец на сънища явно е шарлатанин. Изпих му буламача, ама нищо
ми няма.
 – И на мен – обадил се Печеняшки.
– И на мен – усмихнала се саркастично Печеняшка. – Е, случва се.
Какви ли не мошеници ходят по улиците… Добре че има балами да им
вярват.
– Невъзможно е да не действат – изчервила се от притеснение
Теофана. – Аз съм ги… Искам да кажа, една моя приятелка ги е
пробвала и каза, че ефектът е невероятен. Дайте да изпием по още едно.
Изпили по още едно и сънят ги съборил мигновено.
След няколко минути в дневната проехтял ревът на рожденика:
– Минке! Къде си, Минке? Запрятай полите, шта скъсам!
И Кабасулиев се хвърлил върху съпругата на най-добрия си
приятел, качил я върху масата, разкъсал роклята ѝ и проникнал в нея
като разбеснял се нерез.
Евгения изобщо не се съпротивлявала. Напротив, насърчавала
любовника си, но кой знае защо го наричала Коста.
– Давай, Коста! По-дълбоко! Не спирай! Охххх, откога моя Крум
не ма е любил така.
Теофана гледала това жарко съвкупление, но изобщо не проявила
ревност към съпруга си. В съня си тя също изгаряла от страст, хвърлила
на пода всичките си дрехи и задърпала добрия семеен приятел Крум
Печеняшки с думите:
– Атанасе, твоя съм, прави с мен каквото искаш.
Обаче Атанас-Крум имал други идеи. Той бил изпил от
„туристическите сънища“ и вдъхновен от мечтата за чуждестранни
авантюри, пуснал всички чешми в къщата на генерала, като по този
начин предизвикал импровизирано наводнение.
А когато голата Теофана започнала да му се натиска, той любезно
я попитал:
– Госпожо, харесва ли ви на Ривиерата? Лазурният бряг е толкова
романтичен. Аз съм тук с жена ми. Вие в кой хотел сте отседнали?
И докато домакинът прониквал яростно в съпругата му,
Печеняшки събул обувките и чорапите си, запретнал крачоли, нагазил
във водата на пода и се усмихнал на Теофана:
– Морето днес е много приятно, госпожа. Влизам да поплувам.
И веднага след като заявил намерението си, се пльоснал по корем
върху подгизващия от нахлуващата вода персийски килим на
Кабасулиеви и размахал ръце и крака в отчаян кроул.
Дочула смущаващи шумове, в дневната влязла прислужницата
Тотка и като видяла грозната сцена, изпищяла от ужас. Голата Теофана
вече сънувала, че участва в разюздана оргия в царския дворец, и се
притекла на помощ на прислужницата:
– Ваше Величество, каква забележителна вечер, нали?
И ѝ подала да изпие едно от останалите шишенца със сънища. На
Тотка се паднал „приказен сън“.
В този миг нахлул изпълненият с ненавист към всякакви рибни
ястия Стефан, размахал генералската сабя на баща си и изревал досущ
като Камброн:
– Лайна! Гвардията умира, но не се предава!
След което замахнал със страшна сила и отсякъл главата на
домашния дакел Алберт. Водите на Ривиерата, в която се плацикал
Печеняшки, почервенели от кръвта на поваления в битка Алберт.
Но нямало кой да заплаче за него.
Стефан вдигнал тържествено над главата си окървавената сабя и
застанал безмълвен, горд и невъзмутим като паметник на собствения
си подвиг.
Над него прелетяла прислужницата Тотка, яхнала метла.
Тя кръжала около кристалния полилей и крещяла:
– Аз съм баба Яга! Аз съм баба Яга!
…
На следващата сутрин двама български генерали – Кабасулиев и
Печеняшки – решили да отмъстят за поруганата си чест.
Облекли парадните си униформи и отишли в „Юнион Палас“, за
да извикат на дуел коварния търговец, разбил лицемерното им семейно
щастие.
Но мъжът с монокъла си бил заминал.
В хотелската му стая открили само две малки празни шишенца и
томче с пиесите на Шекспир. В него били подчертани няколко стиха от
„Бурята“:
Направени сме ний от сънища
и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот.
В продължение на няколко седмици софийските кафенета
жужали злорадо относно падението на двамата генерали и развратните
им жени.
После забравили случая и започнали да обсъждат новата
прическа на Султана Рачо Петрова.
А красивата госпожица Амалия всяка нощ обливала в сълзи
възглавницата си.
Поручик Миланов никога повече не се явил в съня ѝ.
 Улицата

Обичам да ходя пеш и смея да твърдя, че познавам доста добре

софийските улици. Има маршрути, които мога да мина и със затворени
очи. Но не го правя. Не бих рискувал да стъпя във всички възможни
кучешки лайна, които придават неповторим колорит и аромат на
столицата ни.
Има и един особен вид подвижни тротоарни плочки, под които се
крият неподозирани количества водни богатства. Осъзнаваш го чак
когато стъпиш върху плочката и водните богатства весело блъвнат
върху крачола ти. Изобщо – много са радостите на пешеходеца. Те
правят живота му интересен и непредвидим.
В един мрачен пролетен ден вървях към дома си и размишлявах
над въпроса, къде се дянаха софийските врабчета. За уличните котки е
ясно – тях ги изядоха уличните кучета. Но кой изяде врабчетата?
Докато разсъждавах върху странните особености на градската
фауна, пред мен изведнъж проблесна слънце. Странното беше, че над
мен и около мен продължаваше да е мрачно. Слънцето осветяваше само
една малка уличка пред мен.
Още по-странното беше, че тая уличка никога преди не беше
съществувала.
Врабчетата останаха на заден план и започнах да анализирам
създалата се ситуация. Възможно ли е да живея в този квартал 39
години и никога досега да не съм я забелязал? Реших, че не е възможно
и това ме доведе до тревожната хипотеза, че съм изтрещял. Знам, че
рано или късно всички ще загубим разсъдъка си, но се надявах тоя
момент да настъпи поне след 20-30 години.
Уличката беше някак накриво – не беше нито успоредна, нито
перпендикулярна на съседните, и сякаш минаваше напряко през
къщите.
Но над нея слънцето грееше толкова примамващо, че не се
сдържах и тръгнах да я разгледам.
Това не беше обикновена улица. Освен че очевидно бе сключила
свой собствен договор със слънцето, тя цялата изглеждаше като
нарисувана с водни боички. Къщичките по нея бяха яркожълти, с
яркочервени покриви, тревата в дворчетата беше яркозелена, оградите
бяха сякаш току-що боядисани, по прозорците имаше цветя, каквито не
бях виждал досега, а зад прозорците се виждаха силуетите на красиви
жени с дълги рокли, които разговаряха с мъже в смокинги. В един от
дворовете стоеше огромно куче, но когато минах покрай него, то не ме
залая, а достолепно кимна за поздрав.
От фурната се носеше силен аромат на току-що изпечени
кравайчета. Пред нея стояха две деца – момче и момиче. Момиченцето
беше с дантелена рокля и червена панделка в косите си. Момченцето
беше с фрак и приличаше на малък пингвин.
Говореха си на някакъв неразбираем език, сочеха ме с пръст и се
кикотеха.
По улицата се зададе човек, който караше моноцикъл, а на рамото
му беше кацнал голям шарен папагал. Такова нещо бях виждал само в
цирка. Усещането ми, че съм срещнал цирков артист, се засили от
факта, че човекът жонглираше с някакви неща. Но когато го наближих,
се оказа че това е раздавачът. Той жонглираше с писмата и минавайки
покрай къщите, пускаше по някое писмо в оранжевите пощенски кутии.
Продължих по-нататък и отнякъде зазвуча красива музика. В една
малка градинска беседка седеше камерен оркестър, който свиреше на
старинни инструменти. Всичките бяха облечени в стил „рококо“ и
носеха Моцартови перуки. Зад беседката имаше шадраван, а около него
плуваха черни лебеди.
 Искаше ми се да остана да послушам тази красива музика, но
краката ми сами ме дърпаха напред, сякаш бързам за някъде.
Диригентът ме погледна и ми намигна като на стар приятел – „знаеш
как е“.
Продължих по уличката и внезапно чух някой да ме вика по име.
Вдигнах очи нагоре – на прозорчето на втория етаж на къщата
стоеше красива млада жена с дълги черни коси. Тя ми се усмихна,
повтори отново името ми, извади от косите си червен божур и ми го
хвърли. Наведох се да взема божура, а когато се изправих, вече я
нямаше на прозореца.
Приех това като покана и реших да се кача при нея.
Отворих вратата на къщата, влязох вътре и… изведнъж всичко
изчезна и аз отново се озовах на моята мрачна улица. На същия ъгъл,
от който бях влязъл в тоя вълшебен свят.
А, не! Тая няма да стане. Искам си слънчевата уличка. Искам си
Моцартовия оркестър. Искам си раздавача с моноцикъла. Искам си
аромата на кравайчета. Искам си жената с черните коси.
Тръгнах да се връщам, но там където преди малко беше уличката,
сега стоеше сива грозна къща. Сритах стената и от нея се откърши парче
прашна мазилка.
Помислих си, че към това вълшебно място би трябвало да има и
друг вход. Обикалях цял час квартала, но от слънчевата уличка нямаше
и следа.
Седнах в бара до нас да изпия една бира. Барманът ме попита как
съм. Не казах нищо, само му намигнах като диригента – „знаеш как е“.
Изпих бирата и извадих портфейла си, за да платя.
Барманът ме гледаше изумен. В ръката си вместо портфейл
държах голям червен божур.
 Очила

Съучениците му викаха Слепия.

Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила
с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това
беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките,
ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни.
Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.
Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени.
Виждаше свят, разсечен от пукнатините на лещите.
Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо
беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше
сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен
товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.
След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той
отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.
Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно
от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.
Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила.
Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.
Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри
зад ъгъла, прибра новите очила в чантата и сложи счупените. Не
искаше да го бият заради подаръка.
През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали
очилата са там.
Там бяха.
Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на
буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.
Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през
тях.
Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.
Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо
толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше
по-зелена, и небето беше по-синьо.
Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.
По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати.
Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.
– На мен ли говорите? – попита момчето, но на перона така или
иначе нямаше други хора.
Той свали очилата и всичко изчезна.
Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.
Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.
През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси.
Тя стигна до него, усмихна се му се и го погали по бузата.
– Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.
Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и
падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.
Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше
още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.
До камъка лежаха и новите очила. Ударът беше поразил целта.
Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла.
Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.
Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.
Нямаше сили дори да се разплаче.