1

2
за деца

3
4
5
6
 – Ааа, значи Вие, Мелания, ще се учите да четете и
да пишете? – подхвана католическият свещеник, пос­
ле взе една салфетка и си избърса устата, която и без­
друго не беше омазана.
Пък и как ли би могъл да се омаже със супа?! Добре де,
може да ти потече по брадичката, ама това даже на
мен не ми се случва. Макар че се е случвало да се оплес­
кам здравата, например като глозгам от супата пи­
лешко краче или пилешка шийка – нещо, което обожа­
вам. Тогава баба ме поглежда начумерено и аз се забърс­
вам с ръка, а тя ми се развиква. Не ми вика чак лошо,
ами тъй, просто ми се сопва, защото е убедена, че ако
не го направи, няма да я послушам, и сигурно е права.
Обаче като ми викне, всички на масата я поглеждат с
укор. Тогава баба ми посочва с очи салфетката, всички
погледи се устремяват към мене и аз вече не мога да се
правя на две и половина, ами се избърсвам с нея.

7
 Само че нещата не свършват дотук – тънкият хар­
тиен слой полепва по цялата ми физиономия и се нала­
га да отида да си измия ръцете и лицето. На католиче­
ския поп не му се случва нищо подобно. Ами да, като се
бърше всеки път, когато е чист…
– Ъ-хъ… – отвръщам на чистофайника, докато глоз­
гам пилешкото краче.
Повечето деца не ги обичат. Шаца, съседчето, де­
то седи срещу мене, през цялото време прави разни
гримаси, сякаш му се гади от това, че го ям. И прия­
телката ми Дуня, и тя, като е тук, само дето не при­
пада от гледката. Баба казва, че това е така, защото
пилешки крака обичат само възрастните. Пък и от
тях не всички ги обичат, а само умните, допълва баба.
Като нас двете.
Смилка, майката на Дуня, разправя, че след мен пи­
лешките кости можели да се занесат в Природонауч­
ния музей – тъй съвършено съм ги била оглозгала, пък
чичо Симо, нейният мъж, ме похвали, че който можел
тъй добре и прилежно да оглозга ситните пилешки
костици, той лесно щял да се научи и да пише. Попи­
тах го как ще се справи тяхната Дуня, като тръгнем
на училище. Чичо Симо се усмихна и взе да ми обяснява,
че тя режела картинки и нижела някакви перлички. Ни­
що не му отговорих, но след като си отидоха, запитах
баба дали Дуня яде картинките и перличките, за да по­
умнее. Баба се засмя и каза, че няма да се учуди, понеже

8
Дуня е слабичка и тъничка. Слабичка значи, че няма мас­
чица, пък тъничка, че няма мускули.
Според мен яденето на картинки и мъниста няма
много да є помогне и дори ще я заболи корем като ме­
не, когато ядох фъстъци с шлюпките. Откъде да знам,
че не се ядяло всичко, като в Белград винаги всичко се
яде. Освен кората на портокалите. Обаче тук, при ба­
ба, на много неща им се яде само вътрешното, защо­
то имат кори и люспи. Дуня идва само в събота и не­
деля, понеже живеят в Нови Сад. Май там има още по-
малко кори и люспи за ядене и се яде още по-всичко,
отколкото в Белград.
Ха-ха-ха, по-всичко! Не се казва така, защото щом е
всичко, значи не може да бъде повече и не може да е
по-всичко, ама когато баба не е наоколо, мога да си
казвам каквото си ща. Двете с мама все си измислях­
ме разни думички и много им се радвахме. Обаче баба
не ги харесва.
Днес на обяд са само католическият свещеник и
Шаца.
Шаца ни е комшийче, на осем години е и идва да
обядва у нас направо от училище. През седмицата ба­
ба му работи в аптеката, тъй че му готви само в съ­
бота и неделя. А майка му и баща му живеят във Вие­
на и им пращат пари. Шаца не е лош, само че е момче
и има компютър. Предпочита компютърните игри
пред мен. Опитах да се влюбя в него, обаче ми беше
скучен. Разправя, че училището било тъпо. Може и

9
тъй да е. Ама за него и аз съм тъпа. Е, не съвсем. Тъпо
му е да ходи на плаж и да плува в реката, пък то хич не
е тъпо, даже си е страхотно. На него му е тъпо и да
кара колело! А може и да лъже, защото като му поисках
колелото, не ми го даде. Стои си ей тъй в гаража, без
полза.
– Хем не яде ябълките, хем не ги дава другиму – каза
баба.
Жалко, че Шаца е толкова неинтересен и нищо в ду­
мите му не е сигурно. В книгите и филмите приятели­
те са друго нещо и понякога дори се влюбват.
У дома често имаме много гости за обяд. Баба каз­
ва, че това не са гости, а абонати. На гостите баба
им готви, защото ги обича, пък абонатите є плащат
всеки месец и така тя си изкарва заплата. Преди си
печелеше парите в съда, където печаташе на една
грамадна пишеща машина, но после машината се пре­
върна в малък компютър, който се скапа. В съда баба
печаташе всичко, ама съвсем всичко, което кажат хо­
рата там – и съдиите, и полицаите, и крадците. Оба­
че в бабиния град вече няма съд. Затвориха го, защото
нямало достатъчно крадци. Всички се преселили в Бел­
град, а някои даже в чужбина. Баба пише страшно бър­
зо на компютър, сякаш е в някой анимационен филм. Не
знам дали само удря по клавишите, или наистина пише
нещо, защото все още не мога да чета.
Думата абонати започва с буквата А, която се на­
учих да пиша днес. А мога и да я прочета. А се появява

10
много често в различни думи. Където и да погледнеш,
все ще я откриеш. Това А невинаги е в началото на ду­
мата, ами се пъха навред. Бааба ми даааде един извааа­
ден клааавиш от своя компютър, нааа който печааа­
талааа в съдааа, точно с буквааатааа А. Клавишът се
извадил, защото най-често удряла по него.
Баба не се радва особено, че вече не работи в съда.
Макар да ми призна, че всичките тия букви є били дош­
ли до гуша. Тя знае от кои букви е съставена всяка дума,
дори да е някоя от най-дългите, като например – прес­
толонаследничка. Престолонаследничката е принцеса,
която ще наследи престола, като майка є и баща є ум­
рат. Горката престолонаследничка! Аз веднъж я утеша­
вах – баба де, не престолонаследничката, когато беше
тъжна, че вече не работи в съда, и є казах, че в печата­
нето нямаше да мога да є помагам, докато в готвене­
то за абонатите є помагам непрекъснато.
Баба твърди, че имам талант за готвене и затова
реши да ме научи на всичките си ястия. Бабините ааабо­
нааати не умеят да готвят, защото не са имали та­
лант, нито баба като моята. Или пък нямат време да
готвят. А и си нямат никого, който умее и има време да
го прави за тях. Това не бива да го казваме на никого. За­
щото е забранено със закон да готвиш за хора, които не
са ти роднини или приятели. Понеже можеш да отровиш
някого. Например с кетчуп и майонеза, с пастет и с раз­
ни други неполезни храни, с които ме тровеха мама и ле­
ля, защото бяха забравили, че тия неща са вредни.

11
 – Ааа, ами радвате ли се, че ще учите? – любопит­
ства попът.
– Да не е луда да се радва! – намесва се Шаца и току
избутва настрани морковите, пък и супата само я ли­
гави.
Леле, ако го види баба, свършено е с него. Обаче аз
няма да го ковладя, да не съм някоя ковлади-баба.
– Не знам точно дали се радвам – отвръщам на по­
па, а гледам баба. – Не е същото, като да имам рожден
ден и да ми носят подаръци, или пък да отиваме при
комшийката да погалим котенцата є. Или да са ми раз­
решили да изям някой отровен сладолед.
– Ааа, значи не се радвате, че ще се научите да че­
тете и да пишете, така ли?
– Ама не съм казала такова нещо! Вие разбирате
всичко, както си щете! – протестирам аз.
– Ааа, научили сте се да говорите на Вие! Браво, бра­
во! Ето, значи си струваше през цялото време да Ви
говоря на Вие!
Вярно, попът все ми говори на Вие. Сякаш сме някол­
ко души. А не съм само аз. Тъй де, като се каже ти, се

12
има предвид мене, а като се каже вие, това означава
аз и още някой. А сега попът със сигурност не говори
за мен и Шаца.
– Ама не, нямах предвид теб, а всички вас, възраст­
ните! – обяснявам му аз.
– Ааа, жалко! Но ще пораснете, ще станете по-зря­
ла...
– ... и тогава ще мога и аз да разбирам всичко, както
си ща, нали? Да, ама не! Аз ще съм средно пораснала ка­
то мама, а не като тези, дето са съвсем възрастни.
Мама наистина разбира, като є се каже нещо.
– Разбира тя, друг път! – не се сдържа баба.
– Мене ме разбира! – малко ме доядя на нея.
– Е, хайде, нека разбира поне някого – промърмори ба­
ба и завря главата си в хладилника като щраус.
– Ааа, ама аз нямах предвид разбирането и неразби­
рането, а това, че ще пораснете и ще се научите да
персирате.
– Не се казва персирате, а пасирате – поправям го
аз. – Пък и вече знам да пасирам. Пасирахме с баба до­
мати за зимнина.

13
 – Голямо кеф, няма що – прави се на остроумен Шаца.
Точно в този момент баба си извади главата от
хладилника, забеляза го какво прави, грабна лъжицата
от ръката му и без думи му натика моркова в устата.
Тъй му се пада!
– Персирам на сръбски означава да говоря на някого
на Вие – обяснява ми баба и с очи ми посочва да є по­
могна да сервираме пилешкото, панираните тиквички
и спанака.
– И откъде-накъде персирам? Много странно. Тъй
де, поне да беше виирам, пък то персирам? Чудна рабо­
та! – избирам да нося тиквичките, защото ги обичам
най-много.
– Пер си значи на вие, а пер ту значи на ти – поясня­
ва баба.
– Наистина ли? Никога не съм го чувала.
– Да, да, на латински. Или май беше на френски, не
помня. Нали тъй, попе? – баба поглежда към католиче­
ския свещеник, обаче той се е зазяпал в мобилния си
телефон.
– Йозефе! – извиква го баба по име, което също ни­
кога не бях чувала досега.
Когато си говорим за него, винаги му викаме като-
лическия поп. Католически, защото работи в онази, бя­
лата църква, а не в другата, дето е боядисана в бежа­
вичкаво като нашата къща. Ние с баба не ходим в ни­
коя от двете. Обаче баба ми е обещала да отидем ня­
кога. И в двете.

14
 – Ааа, да, ето тук пише – показва телефона си Йо­
зеф. – Като се научите да четете, и Вие ще можете да
узнавате всичко, истинско вълшебство!
Знам, че нещо ме мотае с тия приказки, сигурно ме
подлъгва да уча буквите. Сякаш няма да ги науча и без­
друго. Да не съм Шаца!
Йозеф чете от мобилния си телефон:
– Възникнало е от латинското пер и немското зи,
което означава вие, но за да се изговаря по-лесно, е
променено на си. А пер ту е възникнало от латинско­
то пер и немското ду, което означава ти, но ду е пре­
минало в ту. Говоренето на Вие е форма за изразяване
на уважение към някого. Обикновено от по-младите
към по-възрастните. Някога децата са се обръщали на
Вие и към своите родители, особено към бащите...
Баба погледна намръщено католическия поп и той
тутакси млъкна. Това е защото двамата с Шаца не мо­
жем да се похвалим с кой знае какви родители тук. Осо­
бено аз – нямам си баща да му говоря дори на ти. Ня­
мам си никакъв. Искам да кажа, имам, нали всеки има
някакви родители, иначе не би могъл просто така да
се появи на бял свят, но не е наблизо и никога не съм го
виждала.
– А какво значи пер? – питам. – Аз често пер с пе­
ралнята, а баба пер дори на ръка...
– Пер с пералня! – завъртя очи Шаца, сякаш съм каза­
ла най-тъпото нещо на света.

15
 – Ааа, не, не може да казвате само пер, трябва да
изговаряте цялата дума. Ако искате да сте ум, а не
глу. Нали ме схва? – днес попът е по-забавен от обикно­
вено.
– Схва, схва! Аз съм глу, но и вие сте глу! А на мен
това ми е су. Обаче какво всъщност значи пер?
– Да… на латински значи много неща. Да речем в
този израз означава на. А като отидете в гимназия,
ще научите и останалите значения.
– Ех, кога ли ще стане това!
– Ааа, скоро, скоро. Дори не предполагате колко ско­
ро. Но първо трябва да се ограмотите. Научихте ли
вече някоя буква? – запита католическият поп вече
съвсем нормално.
На мен ми е скучно да разговарям обикновено, зато­
ва мълча необикновено. Само му посочвам с ръка стъл­

16
бата, разтворена насред трапезарията, която ни слу­
жи и за кухня, и за дневна.
– Ааа, учили сте буквата С – стълба?
Поклащам глава. Попът поглежда Шаца, който също
проявява интерес.
– Учили сте буквата П, като подпора? – опитва и
той нещо, за първи път в живота!
Стана ми жал, че не позна.
– Ааа... Учили сте буквата Д – защото е дървена?
Пак поклащам глава.
– Предаваме се! – викна попът и дори не каза свое­
то Ааа.
– Учихме буквата А – заявявам победоносно и го за­
мъквам да види стълбата отстрани.
И Шаца идва с нас. Невероятно, детето Шаца се съ­
живи! После им показвам тетрадката, където са изпи­
сани разтворени стълби с въженцето, дето ги свързва
по средата, да не направят шпагат. Цялата страница
е запълнена с големи и малки букви А. Голямото е прос­
то като фасул, обаче малкото е ужасно трудно.
– Ааа! – схвана най-сетне и попът.
– Не е лошо като за начинаеща – похвали ме Шаца, а
аз си затворих устата, която беше зяпнала от изумле­
ние.
Шаца да ми каже нещо хубаво! Май трябва да му бла­
годаря за комплимента! А, не! Шъ мъ прощава! Тъй гово­
ри дядо Бране, а баба все го поправя, че не се казва шъ
мъ прощава, а ще ме прощава. Никакво благодаря на Ша­

17
ца от първия път. Ще трябва още много пъти да ми ка­
же нещо хубаво. Защото толкова дълго беше ужасен.
– А защо Вие винаги първо казвате Ааа? – заговарям
попа на Вие, колкото да не обръщам внимание на Шаца,
а и да изненадам с нещо и него.
Обаче този път той не забелязва. Вместо това лъ­
же. Но лъже нарочно, за да ни разсмее.
– Ааа, аз никога не казвам подобно нещо. А, не, не,
възпитаният човек никога не започва думите си с а.
Ааа защо тази стълба, тъй де, искам да кажа това А
стои насред стаята?
– Как защо, ами за да се науча да пиша буквата А –
след хранене мисълта на хората е доста мудна.
– А и окааачвааахме пердето на хааалките – баба
така се прозя, че макар да си закри устата с ръка, в
нея пак можеше да влети цял сааамолет.
– Ааа, нямам търпение да учите и буквата С! Тогава
ще има и сврака, и слон... – заяви попът.
– Сони плей стейшън – изстреля поредната глу­
пост Шаца.
– ...супа, сарми, салата, сирене, сланина, спанак, сол,
сирене, сос, сутляш... – увлече се баба.
– Сиренето го каза два пъти – поправих я аз, а после
се сетих за онова, което искам повече от всичко: – А
може ли сладолед и скайп?

18
19
 Будя се и се ослушвам. Чувам гугутките навън. На­
учих езика им. Не е труден. Гугутките много говорят,
но все едно и също. Като бабата на Шаца. За това как­
во е времето навън. Ако е облачно, току повтарят, че
е облачно, а ако е слънчево, все разправят, че е слънче­
во. На техния език това се казва по един и същ начин,
но се пее различно. Трябва ви само да чуете гугутките
в облачен и в слънчев ден, а после някой да ви пусне що­
рите, докато спите, тъй че на сутринта да не вижда­
те какво е времето, а да чувате гукането им. Когато
е облачно, тяхното гугу-гу е тъжно, а като грее слънце,
е весело.
Баба твърди, че и в Белград съм можела да чувам гу­
гутките. Хал хабер си няма, защото не е идвала у до­
ма. Двете с мама са се скарали още докато мама била
с корем до зъбите. Така казва баба, макар че не е исти­

20
на, виждала съм я на снимки. Коремът є е голям, ама не
е чак до зъбите. Пък и със сигурност не съм чувала гу­
гутки в Белград. Защото там никога не си лежа будна
в леглото, както тук; там мама винаги ме буди да ме
води на детска градина. И после, след като мама зами­
на, леля също ме будеше.
А в дните, когато не ходех на градина, свиреше му­
зика. И двете с мама танцувахме. Беше прекрасно. Ве­
че ми се иска мама най-сетне да дойде да ме вземе. Ни­
що, че веднъж ме настъпи по крака, докато танцувах­
ме. И аз се разплаках, а после заплака и мама. А след то­
ва и двете се разсмяхме, че плачем. Беше хубаво. Иска
ми се мама да дойде, да е облачно и гугутките да гу­
кат тъжно, а ние да сме прегърнати и да плачем. А пос­
ле да се смеем. Поне компютърът на баба да не се бе­
ше скапал, че да можех да видя мама по скайп.
Вчера научих буквата Б. Прилича на мама на снимка­
та с големия корем и с каскета на главата. Беше ми
трудно да я напиша. Баба каза, че Б не била баук, обаче
аз мисля, че си е точно това. Баукът е страшилище,
нещо като паяк, само че е отвратително и не същест­
вува, а паяците са красиви и на практика ядат гадни­
те комари. И малкото б е като баук. Малък баук.
За обяд заради б-то имахме боб, зелен боб, какъвто
не обичам. Обаче при баба, която също започва с Б,
всичко трябва да се яде. И още трябваше да измислям
думи, които започват с Б или завършват с б. А после и
такива, в които б е в средата. В началото е в думата

21
баобаб. Като дървото в Малкият принц. И в средата,
и в края пак има Б. Супер се сетих, обаче това в среда­
та и в края не се броеше. Броеше се в абонат и в кору­
ба. А кое завършва на Б, тъй и не успях да измисля. Пък
и нищо с б не донесохме в стаята, затова се ядосах на
баба.
Чак надвечер, когато дядо Бране ни дойде на гости
и видя колко съм тъжна, внесе от двора бъчонката с
олеандъра, че да има в стаята и нещо с Б. Както ми бе­
ше обещала баба, че ще има за всяка буква, и както сло­
жихме стълбата за буквата А. А после баба ни изгони

22
и двамата навън. Това беше единственото хубаво не­
що вчера, защото дядо Бране ме качи на мотора, кой­
то се казва Харли, нищо че е марка Хонда, сложихме си
каски на главите и ме закара до магазина да ми купи
бонбони. Аз не обичам бонбони, затова ми купи дъвки.
Обаче трябваше да изплюя дъвката, преди да се прибе­
рем, понеже баба казва, че дъвките били отровни и от
тях на децата им излизали бенки. Глупости. Макар че
имам една на ръката. Имам и на крака.
Тук аз спя на тавана, както Хайди при дядо си. Само
че при моята баба всичко е подредено и си нямаме ко­
зи, а таванът прилича на най-обикновена стая, просто
отгоре е леко накриво. Някога това е била мамината
стая. Още са тук нейните книги и рисунките, дето ги
е рисувала като малка. Пълни са с кучета.
Баба мисли, че мама е трябвало да стане ветери­
нар, а не художничка. Двете с нея много обичаме жи­
вотните, обаче в Белград няма как да си имаме, защо­
то хазяйката не разрешава. Позволи ни рибки, но аз не
исках, защото тях не можеш да ги галиш. Иска ми се
куче. Да спи при мен. И то не в такова обикновено лег­
ло, а на слама, както спеше Хайди в книгата.
Дядо Бране искаше да ми донесе слама, но баба зая­
ви, че не било здравословно и че нещо в главата му хло­
пало. Мама и леля казват, че баба е нетърпима. И аз
тъй мисля.
Стълбите от тавана се спускат право в дневната
и е много удобно, ако искам да чуя какво си говорят до­

23
24
лу. Просто отварям тихичко вратата, като сега, и
присядам горе на стълбите.
– Бояна, ти си невъзможна жена!
Ето, чак и дядо Бране го разбра. Баба ми се казва Бо­
яна. И тя е с Б. Баук боабабски такъв! Впрочем дядо
Бране също е с Б, но той е страхотен.
– Ама, човече божи, какво е това? Сега и ти почна! –
ядосва се баба.
– Поправи го тоя компютър или вземи един нов!
– Как ли пък не… Стой, да не си го пипнал! – развика
се баба на дядо Бране, който се запъти към компютъ­
ра.
– Може да е нещо елементарно, само да погледна –
настоя той.
– В никакъв случай! – застана баба отпреде му и не
му даде дори да припари.
Дядо Бране е по-силен, но я остави да победи. Пог­
ледна я тъй, сякаш схваща, че нещо го баламосва.
– Какво!? – сопна му се баба. – Няма, не работи. Ска­
па се.
– Ами добре – отвърна дядо Бране, но продължи да я
гледа с онзи поглед.
– Да не искаш да го поправиш, та после Мелания да
виси по цял ден на него, а майка є всеки ден да ми вика
оттам? Пък аз да є гледам детето! Щом госпожицата
иска да си го възпитава сама, нека заповяда! А не да ми
се развява из Италия и да ме поучава по скайп какво
трябвало и какво не.

25
 – Стига и ти, не се развява из Италия, учи момиче­
то…
Дядо Бране е страхотен и хич не го е страх от ба­
ба. Затова є е гадже. Искам да кажа дядо-гадже. Това
беше тайна, но аз я разкрих, докато бях болна. Имах
грип и висока температура и баба каза на дядо Бране,
че се страхува и трябва да се обади на мама. Пък той
є отвърна:
– Хайде, хайде, децата са много по-силни, отколко­
то изглеждат!
Аз се преструвах, че спя и го видях как държи баба
за ръката, а после се прегърнаха и се целунаха като
момче и момиче. На мен ми стана смешно и от смях
температурата ми спадна. Тогава компютърът все
още работеше и като оздравях, казах на мама по
скайп. А после двете с баба се скараха. Тъй си крещяха,
че компютърът се скапа.
– Учи тя! – изфуча баба. – Последния път, като уче­
ше там, се върна с корем до зъбите.
– Хич не беше до зъбите! – дали стълбите отекна­
ха, или аз го извиках, но баба подскочи от страх още на
думата хич и си разля кафето. Тъй є се пада!

26
 – Бабо, туй В няма да стане с вишните. Изобщо не
прилича на две вишни, допрени една до друга. Вишните
не са прави от едната страна. И я ми подай малко
вредна захар, че са кисели!
– Как се викаше? – прави се на ударена баба.
– Вълшебната думичка ли? – правя се на луда и аз.
– Една вълшебна думичка ли? – сякаш не схваща баба.
– Ами да, моляте…
– Това са две думи – моля те – показва баба с една­
та ръка моля, а с другата те.
– Но само първата е вълшебна!
Баба все разправя, че съм магарешки инат и никога
не отстъпвам, обаче и тя самата признава, че това е
качество. Носи ми в една чинийка захар с още няколко
вишни. Изпръскана е по цялото лице и престилката, а
ръцете є са червени до лактите. Изглежда страшнич­
ка. Сякаш е цялата в кръв. Знам, че не е, че се е опръска­

27
ла, докато е вадила костилките на вишните, но пак
наст­ръхнах. Баба забелязва, че ме е дострашало и огол­
ва зъби като някой баук, вдига ръце пред лицето си и
протяга пръсти към мен. Но после избухва в смях, ся­
каш е просто баба, а не е никакъв баук. Ох, олекна ми!
– На мен това В ми прилича на дупе, погледнато от­
страни! – казвам аз и прихвам, защото това е лоша ду­
ма.
Лошите думи ти дават кураж, забелязах го, докато
ходех нощем в тоалетната.
– Ами добре, като запълниш лявата страница с бук­
вата В, нарисувай на дясната едно голямо дупе – засми­
ва се и баба.
– Вече нарисувах няколко малки.
– Хубаво, ама как ще запомниш, че това е В, а не да
речем Д, от думата дупе?
– Хм, добър въпрос. Дали да не направим всичко в дупи.
– Какви дупи, бе Мелания?! – възкликва ужасено баба.
– Ти имаш едно дупе, аз имам едно дупе, а двете общо?
Какво имаме?
– Два задника – изтърсвам аз и избухвам в смях.
Баба се навежда, за да види по-добре какво съм сът­
ворила. Пътьом ме целува по косата. Ей тъй по бабеш­
ки. Но на мен ми харесва.
Сложила ми е дървено четирикрако столче за масич­
ка и друго трикрако за стол. Четирикракото е по-висо­
ко от трикракото. И двете нямат облегалка, тъй че
могат да се използват за детски масички. Не знам за­

28
що баба каза на леля Емилия, когато ме заведе при нея,
че не можела да ме гледа, защото къщата є не била за
деца. Ами че тя е точно за деца.
След онзи шантав ден, в който учихме Б, баба дос­
та се поправи и сега по цял ден се смеем. Дори поръча
на дядо Бране да внесе вътре и стълбата, която при­
лича на буквата А, и бъчонката, дето започва с Б, за да
не забравя тези букви. Катеря се по стълбата за ужас
на всички гости. И на абонатите. Баба ги уверява, че
съм много ловка и няма да падна. И е напълно права.
Обаче гостите стоят като вкаменени, докато се кач­
вам по едната страна, прескачам най-високата пречка
и после се спускам по другата. Усещането е страхот­
но – всички те гледат със затаен дъх. Баба ми обеща,
че ще ме заведе на цирк, като дойде в нейния град, за­
щото хората в цирка от това живеят – другите да ги
гледат и да затаяват дъх. Не щеше да ми каже какво
точно правят, за да се изненадам, като стигнем до
буквата Ц. Ц като цирк.
Нямам търпение да дойде Ц, но е още далече – каз­
вам си аз.
– Старай се винаги да се радваш на това, което
имаш, а не да страдаш по онова, което нямаш – поуча­
ва ме баба. – Ето, днешният вторник с В е прекрасен,
ще дойдат всички абонати, а ще дойде дори и Дуня,
макар че обикновено идва през уикенда...
– Дето яде картинки и мъниста!

29
 – А аз ще направя сладкиш с вишни с буквата В и
всичко ще е наред – баба бърше ръце в престилката и
се приближава замислено към тетрадката ми.
Кляка и разглежда изписаното, а после от всичките
ми дупета прави видри: рисува им уши, очи и муцунки
на долната издутина, а горната от само себе си се
превръща в опашка.
– Да, ама коремчетата им са прави и опашките им
са по-различни! – цупя се аз, понеже правата черта е
най-големият ми проблем и не ми харесва как изглеж­
дат видрите.
Обаче баба се е заинатила да намери нещо с В, кое­
то се помни лесно, и е решила това да е видра. И тя е
магарешки инат. Затова рисува дърво пред всяка вид­
ра, тъй че правата черта вече прилича на стъбло. Така
е много по-добре.
– Бабо, като стигнем до М, става ли да го свържем
с магаре?
– Не става. Не можем да го нарисуваме – нито ти,
нито аз.
Вярно бе, как изглежда магарето? Ще трябва да по­
търся.

30
31
 Буквата Г не е никак трудна, но някои от думите, в
които се появява, са необикновени и никога преди не
бях ги чувала.
Баба има една цедка за брашно, която прилича на ти­
ган, но дъното є е на дупки и се нарича гевгир. А от
гардероба си измъкна някаква рамка, на която се изпъва
платно за бродиране, и тази рамка се нарича гергеф.
Избродира ми прасето Пиги, като опъна полата ми на
гергефа, художникът нарисува Пиги с молив, а после ба­
ба вдяна в иглата розов конец и взе да бродира по линия­
та. Опитах се и аз да избоцкам няколко бода с иглата и
конеца от едната и от другата страна, но ми омръзна.
Баба каза, че ще шием, когато времето е лошо. В лошо
време скучните неща ставали интересни.
И дядо Бране се сети за едно чудновато нещо с бук­
вата Г, но то било голямо и извън града. Приготвихме

32
сандвичи с питка и сок от бъз, взехме и одеялце и на­
тъпкахме всичко в една раница. Баба я заметна на гръб
и седна на Харлито на дядо Бране. Мене ме сложиха пред
нея, а дядо Бране седна пред мен. Така те двамата бяха
като долната и горната част на питката, а пък аз – ка­
то маслото с пилешкото и краставицата по средата.
Стигнахме чак до канала Дунав – Тиса – Дунав, а после
направихме завой и видяхме един геран с буквата Г. Ге­
ранът е кладенец с дълъг лост с въже за спускане на ко­
фата, с която се загребва вода.
А после, на неделния обяд, католическият поп попита:
– Ааа, да чуем докъде стигнахте с ученето на букви­
те? – и се зае да се бърше със салфетка след нашенска­
та баница, на която є викаме гибаница.
– Учихме А, Б, В и Г. Днес учихме Г като гъбена супа и
Г като гулаш, и като торта гараш. Аз смелих орехите
за тортата – това го споменах нарочно, за да видя кол­
ко завистливо ще ме погледне Дуня.
И тя наистина ме стрелна с едни такива пакостли­
ви очета като на героините от филма Гадни момичета,
дето го гледах с леля, само че нищичко не разбрах.
– Уха, обожавам гулаш! Пък ньоките ти, Бояна, са ка­
то в най-добрите италиански ресторанти – възкликна
художникът, който също като мама е учил някога в
Италия.
Той яде у нас и в делнични дни, и през уикенда, но през
последните няколко дни отсъстваше, защото имаше
изложба в някаква Ирландия. Дядо Бране му каза, че няма

33
34
значение, че не знае ирландски, понеже като се напие,
говори свободно келтски, та там все някой може и да
го разбере. Художникът е близък приятел на баба още
от детската градина, обаче тя го гони от къщи, като
вземе да говори келтски.
– Това не са ньоки, а домашни кнедли от грис. Ти с
твоята Италия... – сгълча го баба и сипа на всички по
още един черпак от гулаша. – Ако не беше ти, Мара
щеше да запише ветеринарна медицина и щеше да
има добре платена работа. Ти си виновен, че я подма­
ми с Академията в Италия!
– Ех, Бояна, човек е виновен за лошото, дето е сто­
рил, а това, че някой с талант и любов към рисуване­
то е завършил Академията в Италия, е нещо добро.
Тъй че аз не съм виновен, а заслужил! И като на заслу­
жил гражданин би могла да ми сипеш едно вино – от­
върна художникът.
– Ами да, освен това има и ветеринари без работа,
госпожо Бояна – намеси се чичо Симо, бащата на Дуня.
– Пък и Мара ще има диплома за графичен дизайн, а
това се търси и у нас, и в чужбина – отбеляза Смилка,
майката на Дуня. – При нас, в телевизията, постоянно
се търсят такива специалисти. И да знаете, че са
много добре платени...
Баба промърмори, че няма нищо против рисуването
и Академията, нито против графичния дизайн, а про­
тив други неща.

35
 – На баба не є харесва, че съм се родила! – обясних,
когато всички се умълчаха.
И макар че вече мълчаха, млъкнаха още повече. Чу се
как лети една муха. Ззз… Това е буква, която прилича
на В-то, само че я няма грозната права черта отпред.
Обаче и за нея трябва да се чака. Знам я как изглежда,
защото поглеждам скришом в маминия буквар, дето е
горе в стаята ми.
– Бояна, вярно ли е това, дето го каза малката Ме­
ла? – попита художникът.
– Вярно е, вярно е! – настоявам аз, за да видя дали
мога да ги подържа още малко в тишина.
– Как ще е вярно, да те вземат дяволите! – викна ба­
ба на художника, а после се обърна към мен. – На баба
златото, ти си най-прекрасното дете на света, само
че... – подхвана баба.
– Само че трябваше да се родя, като мама завърши
и се ожени, а не на третата година от следването є –
повторих точно думите є, които бях чула веднъж, до­
като седях на стълбите. А после си спомних и онова,
дето є отвърна дядо Бране: – Обаче тогава нямаше да
я има Мелания. Аз съм Мелания.
– Ааа, точно така! – пръв се окопити католически­
ят поп. – Човек предполага, а Господ разполага. Никога
не се знае дали едно нещо е за добро, или за лошо. Ето,
Италия е за добро, защото се сдобихме с нашата Ме­
лания. Да живее Мелания! – вдигна попът чашата с во­
да и всички се чукнахме.

36
 Много обичам да се чукаме и никога не се поливам,
но баба все се притеснява, че някой ще се полее.
– Добре, Мело, отде ти хрумна това, дето го каза
преди малко?! – баба също се окопити и сега вече беше
готова да спори.
– Подслушвах ви, като си говорехте с дядо Бране –
заявих храбро, защото знаех, че няма да ми направи ни­
що пред целия този народ.
– Ау, не те е срам! – рече баба. – Как си могла да под­
слушваш?
– Ау, не те е срам! Ами ти как си могла да поискаш
да имаш друга внучка, а не мен?
Някои от гостите се подсмихват, а други не. Дуня
нищо не разбира и току се блещи в чинията пред себе
си. Майка є є натъпка в устата цяла камара зелена са­
лата. Може би за да е сигурна, че няма да каже нищо.
Сякаш Дуня ще знае какво да каже.
– Погледнете го от тази страна – обади се един
глас, който не беше на масата и всички се обърнахме
към вратата.
Там стоеше социалният работник Соца.
– Не е хубаво, че леля Бояна е казала подобно нещо,
но не е хубаво и това, че Мелания е подслушвала. Кое е
хубавото тогава? Хубавото е, че Мелания умее да пре­
разкаже онова, което е чула. Това е едно важно умение,
което трябва да се усвои преди училище. И аз виждам,
че Мелания го е овладяла успешно, макар че не ходи на
предучилищна подготовка!

37
 Аз много обичам Соца, затова скочих и го целунах.
Подозирам, че и баба го обича, ама крие.
– Само ти ми липсваше! Ама като си дошъл вече, ся­
дай! – покани го тя и стана да донесе една чиния.
Соца седна на масата и заяви без притеснение:
– Добър ден на всички! Гладен съм като вълк!
– Голям късмет, че всичките ни або..., такова, гос­
ти, вече са тук. Иначе можеше да глътнеш и баба, и
мене, като вълка от Червената шапчица. Искаш ли да
ти я разкажа?
– Не сега. Ами като стана дума за всичките ви або-
гости, къде е Шаца? – попита Соца.
– Шаца идва само в делнични дни, когато баба му е
на работа, обаче през уикендите – не, йок – заявих аз.
– Йок! – изкикоти се Соца. – Ах ти, мушморок, чакай
да те млясна за твоето йок!
И макар че е млад, млясна ме по бузата по-бабешки
и от моята баба. Целувката му беше толкова звучна,
че чак отекна.
– По-добре ме заведи на сок!
– Рима, а? Туй за мен е страшен шок! – отвърна ми
Соца.
– Тука има сок, дето е със срок! – донесе баба каната
със сока от бъз, който бяхме направили заедно.
Обаче за срока лъже, защото ми каза, че можел да
трае чак до другата година.
– А на китайския тиган му викат уок – включи се и
художникът.

38
 – Ааа, имаше и философ, дето се наричал Лок – каза
католическият свещеник.
– Мъдър бил като пророк – добави и леля Смилка.
– Чок – изтърси Дуня и всички я погледнахме.
– Какво чок? Чок не значи нищо – засякох я аз, а тя
отново ме стрелна с поглед като от филма Гадни мо-
мичета.
– Всъщност значи – взе да я спасява баща . – Това е
една джаджа в колата, дето ни се развали. Викат є чок,
или дросел.
– Айде бе! – възкликвам аз като Шаца и всички ме
поглеждат тъй, както аз гледам него.
Сякаш съм много сладка, ама не особено умна. А на
мен ми се доплаква. Никой не го забелязва освен Соца.
– Мел, да не вземеш да се разплачеш сега – прошеп­
ва ми на ухото и ме гушва, а от това от очите ми из­
скачат две сълзи. – Чокът не е жив, не си струва да
плачеш за него. Пък аз ще те заведа да ти покажа не­
що живо – продължи да ми шепне.
От това малко ми поолекна, макар че дори и той не
разбира какво ми е. А аз разбирам.

39
 Буквата Д е трудна. Баба купи диня, обаче динята е
кръгла, а Д-то е ръбесто и няма нищо общо с нея. А и
повече обичам пъпеши. Опитахме се да измайсторим
Д от динени кори, но не се получи. После пробвах да на­
правя Д от сърцевината на динята, но се порязах. По­
тече ми кръв и се разплаках.
Пък моята щура баба ми сложи на пръста домат!
Ало! Домат вместо лейкопласт… Защо мама не дойде
да ме вземе? Тя знае, че баба е невъзможна. Как можа да
ме зареже тук!?
– Стига бе, дете, успокой се, не са ти излезли черва­
та! – сгълча ме баба.
– Червата не могат да ти излязат през пръста, те
са в корема – подсмърчах аз.
– Нали и аз това казвам – рече баба и ми махна до­
мата от пръста.

40
 И – невероятно, но факт – кръвта беше спряла! И
вече нищо не ме болеше. Но се виждаше резката от
порязаното. Баба ми избърса пръста с марля и после,
слава Богу, ми сложи лейкопласт. Само че не беше ша­
рен, а от онези, обикновените. Дали не съм много раз­
глезена?
– Бабо, аз глезена ли съм?
– Не знам – уж не знае, ама сериозно се замисли.
Това е необичайно за нея, защото тя винаги всичко
знае. Особено ако помисли хубавичко.
Седна във фотьойла и пак се зачете в онези листо­
ве, подвързани в червена пластмасова папка, дето є ги
донесе Соца.
– Лельо Бояно, известно ли ви е, че като социален
работник съм длъжен да съобщя, че имате дете в пре­
дучилищна възраст, което не ходи на предучилищна
подготовка. ПП е задължителна по закон... – каза Соца.
– ПП – мърмореше баба някакви грозни думи, май се
беше поуплашила. – Аз го четох тоя твой закон и в не­
го пише, че трябва да организирате предучилищна
подготовка на езика, на който говори детето. Ще уве­
домя, че Мелания говори италиански! Какво ще прави­
те тогава, а? – сопна му се ядосано баба, а аз здрава­
та се зачудих, защото не знаех, че говоря италиански.
Макар че знам пица, спагети болонезе, лазаня и чао.
– Недейте така, лельо Бояно... – изпъшка Соца. – Знае­
те ли, говорих с чичо Зоки...

41
 – С кого? С оня Зоран Ракович ли, дето не слиза от
велосипеда? Че какво ти разбира пък той? – разгорещи
се баба.
– Той е отличен възпитател. Каза ми, че е безсмис­
лено да се боите, че хората щели да приказват врели-
некипели. Те и за него приказват и какво от това…
– Разбира се, че ще приказват, след като е на моя
възраст и аз съм баба и имам внуче на шест години,
пък той чака бебе като някой младок! – разфуча се за­
вистливо баба.
– Чичо Зоки каза, че ако не приказват сега, ще при­
казват догодина, когато Мелания тръгне на училище...
– Айде де! Да не би да дам Мелания да ходи на учили­
ще тук… – тросна му се баба.
– Откъде сте сигурна? – попита Соца, а баба се умъл­
ча и въздъхна. – Добре, вижте сега, аз успях да ги заба­
ламосам и да ги убедя, че двамата с Вас ще работим по
тази програма с Мелания, щом не искате тя да ходи на
предучилищна подготовка – и Соца є даде онези книжа,
подвързани с червени пластмасови корици, дето баба
ги мрази, макар че обича обикновените книги.
Винаги ми чете преди лягане и веднага се вижда, че є
харесва. Обаче тези книжа ги мрази. Разгръща ги, както
аз листя страниците, когато се преструвам, че чета,
и от време на време избухва в смях, прочита на глас не­
що неразбираемо и всеки път захлопва ядосано пласт­
масовото нещо, а после се захващаме да правим разни
други, интересни работи. Ето, сега прочете думите

42
грамофонни упражнения. Баба има грамофон и ме научи
да го пускам. Значи това вече сме го упражнявали.
– Ох, не, не грамофонни, а графомоторни – поправи
ме баба и бясно хлопна червените корици. – Слушай се­
га! – подхвана тя. – Вземи тетрадката и химикалката
и пиши писмо!
Вземам тетрадката и химикалката. Какъв късмет,
че си порязах другата ръка, а не тази, с която пиша, за­
щото в нея държах ножа. Не знам как от АБВГД ще на­
пиша писмо. Аба, баба, ага, гага, вада, дава. Хм…
– Виждала ли си някога ръкописни букви?
– Ммм? Всички букви се пишат с ръка. Освен тези
на компютъра.
Баба изважда от чекмеджето своята тетрадка с
готварски рецепти. Цялата е изписана така, сякаш ня­
кой много внимателно е драскал завъртулки по нея.
– А, това ли! Виждала съм.
– Хайде сега и ти така, само че наужким. Пробвай
да изписваш цели думи, тоест да пишеш, без да вди­
гаш химикалката от листа, докато трае думата. Мо­
жеш ли?
– Естествено. Мога да издраскам цялата страница,
без да вдигна химикалката. Обаче ще трябва да пиша в
кръг, защото ако мина на другия ред, се налага да вдиг­
на химикалката. Всъщност, мога, като стигна до края
на реда, да се върна назад с другата ръка – показвам как
пиша и с едната ръка, и с онази другата, порязаната.

43
 – А с крак ще можеш ли? – пита ме баба, на която,
ако е в настроение, не є трябва много да започне и тя
да се шегува като мама. Не е за чудене, че баба е майка
на мама.
– Мисля, че да! – пускам тетрадката на пода, хва­
щам химикалката между палеца и показалеца на крака и
доста успешно драскам непрекъснати завъртулки. Са­
мо дето са малко по-едри, отколкото писаните с ръка.
– Ами с левия крак? – пита баба като някоя строга
възпитателка.
В този момент на вратата се показва дядо Бране и
ужким строго смъмря баба:
– А така, хубаво я готвиш за училище – с левия крак!
Май не е зле да помислиш дали все пак да не пратиш де­
тето на предучилищна?
Аз опитвам с левия крак, обаче не ми се получава, за­
щото пръстите ми там са като на патица, тоест вто­
рият и третият са сраснали до средата и се държат ка­
то един дебел пръст, който не ме слуша при писане.
– Олеле... – преструва се баба. – Ами че ти така изоб­
що не можеш да идеш на училище, ще трябва първо да
те оперират, да ти разрежат пръстите.
– Бояна, стига с тези глупости! Недей да плашиш из­
лишно детето! Нищо няма да ти режат, Мело, в учили­
ще не се пише с крака.
И сама знам, искам да кажа, че вече добре познавам
баба и мога да отгатна кога е сериозна и кога само се
прави.

44
 – Не бива да ги режат, защото ги използвам при плу­
ване.
– А ти можеш ли да плуваш? – поинтересува се дядо
Бране, а и баба ме гледа да види какво ще отговоря.
– Победител съм в състезанието на плувна школа
Грозното пате. Три дължини на басейна, смесен стил.
– Че защо не си казала, значи отиваме веднага на Ду­
нава да се возим с лодка – зарадва се дядо Бране.
– Не, първо отиваме на езерото да го видим това
плуване – заяви баба.

45
 – Ама аз нямам бански! Леля Емилия не ми го сложи,
като тръгвахме насам.
– Имам пет чифта бански от времето, когато май­
ка ти и леля ти Емилия бяха малки.
– Наистина ли? – учудих се аз. – Мама ми каза, че си
изхвърлила всичките є вещи.
– Мара дрънка глупости, както обикновено – отвръ­
ща баба и измъква една голяма торба от дъното на
гардероба.
Кляка пред нея и започва да рови вътре, а аз отивам
при нея и гледам... какво ли няма там.
– Бабо, обичаш ли мама поне малко?
Баба вдига поглед и изведнъж от очите є потичат
сълзи, без звук и без предупреждение. Прегръща ме, а
после идва и дядо Бране и ни прегръща и двете.
– Вие всичките сте ми шантави – подсмърча баба.
– Вярно е, че сме леко шантави – съгласявам се аз, –
ама ти обичаш ли ни, това те питам?
– Обичам ви, душице – отвръща ми баба през сълзи,
а после ги избърсва и почва да ругае под нос.
– Бояна, внимавай какво приказваш! – смъмря я дядо
Бране.
– Че аз вече съм ги чувала тия думи, понякога и аз са­
мата ругая, като се страхувам – обяснявам му аз.
– Утре ще се обадим на мама по скайп, да му опус­
тее и техниката – заявява баба.
Двамата с дядо Бране я гледаме слисано.

46
 – Какво? Какво ме гледате? Дойде майсторът и по­
прави компютъра. Рано тази сутрин... – каза баба ся­
каш е най-нормалното нещо, а после се обърна към
торбата и взе да рови за плажни кърпи.

Докато сме още на буквата Д, да кажа и това, че с

нея започва и думата дявол. Дяволи не съществуват.
Или пък ако съществуват, не бива да се споменават.
Тъй разправя католическият поп. Соца мисли, че попо­
вете не трябва да се споменават и ме научи на една
песничка:
Много нощи нямам мира.
Някой съня ми краде.
Кой ли ме хипнотизира?
Дявол, дявол ще да е.

Постоянно ме примамва
със усмивка на уста
с огнен поглед, коси черни
Дявол, дявол сред нощта.

Момичето от песента прилича на моята майка. И

мама има очи и усмивка, и черна коса. Баба и Соца заспо­
риха кой пее песента. Баба твърдеше, че я пеел някой
си Джордже, а Соца – някакви си Ярболи. Като погледна­
ха на компютъра, оказа се, че и двамата са прави.
Мама също измисли дума с Д, искам да кажа, че се се­
ти за нея – каза, че Соца бил дембелин. Отвърнах є, че

47
за мен той не е дебел, а по-скоро е хубавелин. Обаче ма­
ма ми обясни, че дембелин не значи дебел, а човек, кой­
то е лентяй и безделник, а се прави на важен. Много се
изненада, като чу, че Соца не е лентяй, ами е завършил
университет и се е хванал на работа и сега е моят со­
циален работник, както и че отнесе всички дърва на
баба в мазето, а пък ние ги наредихме. Разтрепери се
като сврака на юговина. Юговината е вятър, който ид­
ва от юг. А сврака никога не съм виждала.
Като разказах всичко на Соца, той много се смя. Ка­
за, че не бил дембелин, защото не бил лентяй, обаче на­
истина бил хубавец. Скастрих го, че е надут и високо­
мерен, защото само тези хора се смятат за красиви.
Ама той изкопчи от мен, че и аз се мисля за красива.
Тогава ние, надутите, се уговорихме той да ми покаже

48
сврака, която е една много любопитна птица и зато­
ва лесно можеш да я хванеш и опитомиш, пък аз да не
споменавам на мама за нашата тайна, дето е свърза­
на с куче. После Соца продължи да си тананика нашата
песничка:
Бърза всеки ден безспирно
като вихър през града
хем красива, горделива.
Зарад тоя дявол, дявол,
ех, изгубих си ума...

Попитах го има ли си приятелка. Каза, че си нямал,

но му се искало да си има, затова поумувахме двамата
къде да му намерим. Още не сме измислили, но пък из­
мислихме разни неща за нашата тайна.

49
 Учихме Е. То е лесно и за него няма какво да се гово­
ри. Една права черта и три пресечени чертички. Пре­
сечените чертички могат да се нарекат и водоравни
(равни като водата, когато няма вълни). Малкото е
прилича на голямото, но сякаш лекичко си го сгрешил.
Сякаш двете прави чертички отгоре и отдолу са се
поизкривили, а средната водоравна е дошла по-близо
до горната и се е сляла с нея.
Главните и малките букви са като животните и
техните малки. Понякога малките животинчета мно­
го приличат на възрастните, като котенцата напри­
мер, друг път не толкова – като папагалите. Гледах по
телевизията едно предаване за тях. Като току-що из­
люпени, папагалите са много грозни, нямат дори пера.
Чак по-късно се разхубавяват.
Попитах баба дали и аз ще стана по-хубава, като
порасна и дали ще заприличам на мама. Баба ми каза, че

50
вече съм хубава и няма нужда още да се разхубавявам,
защото това носи неприятности. Поне на нея є е но­
село. Докато не погрозняла. Предложих є да се гримира,
за да се разкраси. А тя ми отговори, че не є и хрумва
да се гримира, та да заприлича на бабата на Шаца, и че
от баба не може да се прави на момиче.
В чест на буквата Е отидохме на езерото. Обичам
да плувам, а най-много от всичко обичам всички да се
шашват, като видят колко добре плувам. Пък Шаца,
горкичкият, хич не може да плува. Него никой не го е во­
дил на басейн, защото в града на баба няма нито един.
Не са го водили и на езеро, макар че тук има доста езе­
ра. Сега ние го водим почти всеки ден и дядо Бране го
учи лека-полека да плува.
В началото стана един инцидент. Спомних си как
мама ме учеше да плувам и реших и аз да го науча така,
обаче той замалко да се удави. Дядо Бране го извади, а
баба ужасно ми се ядоса. А аз наистина не бях виновна
за нищо. Научих се да плувам, след като мама скришом
ми изпусна въздуха от надуваемите възглавнички на
ръцете и аз заплувах сама. Затова и аз на свой ред из­
мъкнах скришом тапите на неговите. Обаче Шаца не
заплува, ами започна да потъва. После, като си гово­
рихме с мама по скайп, тя ми обясни, че изпускала въз­
духа от моите възглавнички малко по малко дни наред,
а не целия наведнъж. Кой да знае!
По-късно отидохме на гробищата да занесем цветя
на дядо и на родителите на баба, които са ми прадядо

51
и прабаба. А също и на прапрабаба ми и на прапрадядо
ми, родителите на моя прадядо. Както и на прапраба­
ба ми и на прапрадядо ми, които са родители на моята
прабаба. И понеже всички си имат родители, те също
имаха свои прапрабаби и прапрадядовци. Само че те не
са погребани в нашите гробища, а в други. Може и да
отидем някога на едното от тях, като ходим на Дуна­
ва да се возим с дядо Бране на лодка. А на другото гро­
бище не можем, защото е в различна държава.
Държавата е нещо като град, само че е много по-го­
ляма и в нея няма само улици и къщи, а и гори, планини,
езера и реки. А в държавата, където са погребани ро­
дителите на бабините баби и дядовци по майчина ли­
ния, има и море. Обаче на тях сега не им трябва, защо­
то са мъртви. А като си мъртъв, ти е все едно, казва
баба. Понеже изобщо не си тук, а някъде в Космоса. На
мен почти нищо не ми е все едно. Баба казва, че това
е така, защото съм много живо дете.
– Бабо, ако всичките тези хора не са тук, защо то­
гава историите в страшните филми се случват все
на гробищата? – запитах аз.
– Защото е пълно с глупави хора – отвърна баба, но
съжали, че го е казала, и добави: – Искам да кажа, че те,
горките, не са точно глупави, а са необразовани и вяр­
ват в баби яги.
– И в страшилища като баука – сетих се аз.
– И във вещици – сети се и баба.
– И в духове – сетих се аз.

52
 – И в зомбита – сети се още баба.
– И във вълци – добавих аз, макар че наистина малко
ме е страх от вълци. И от акули.
– Я чакай, вълците не вървят с другите, дето ги из­
броихме, те наистина съществуват. Но не са страш­
ни. Освен в приказките.
– А върколаците?
– Е да, върколаците, както и вампирите.
– На мен върколаците ми харесват повече от вампи­
рите – езикът ми е по-бърз от ума, затова се издадох.
– Гледала си Здрач, а? – веднага ме хваща баба.
– Не казвай на мама, моля те!
– Ще мълча като гроб! – обеща баба и ми показа своя
гроб.
Видях нейния гроб! Той е до гроба на дядо. Има и па­
метник. И там е написано нейното име, Бояна. В него
има буквата О. Тя също е много лесна буква, но аз се
преструвам, че не я знам, за да не се разсърди баба, че
не слушам, като ми обяснява, че ще караме буквите под­
ред. А аз научих О от буквара на мама. О е само едно
кръгче. Леко продълговато.
– Бабо, ти жива ли си, или мъртва? – попитах.
– Ти какво мислиш? – попита тя на свой ред.
– Приличаш ми на жива, макар че вчера каза, че си
уморена до смърт и затова ти е все едно дали ще гот­
вим за обяд пилаф, или пилешки паприкаш.
– Понякога и на живия човек може да му е все едно –
позасмя се баба и се зае да подрязва розите на гроба си.

53
 – Защо тогава имаш гроб? – попитах я, докато брое­
ше бодлите, защото розата трябва да се отреже на
петото трънче, броено отдолу нагоре, или от чатала. –
Може ли и аз да подрязвам? – прииска ми се да опитам
и баба ми даде една ножица, дето прилича на клещи, и
започнахме заедно да броим бодлите, като внимавах­
ме да не се убода.
– Купих си го. Да имам за всеки случай – заяви баба.
Тя винаги купува за всеки случай. Например хляб. А
после този случай така и не идва и даваме хляба на ба­
бата на Шаца да храни с него кокошките. За всеки слу­
чай се върнахме още щом тръгнахме за гробищата, за
да проверим дали сме заключили вратата, защото не
си спомняхме. Бяхме я заключили. За всеки случай вина­
ги трябва да носим и яке, ако задуха вятър. Е, веднъж
наистина задуха. Само че беше кошава – откъм Дуна­
ва, а не юговина, от която трепери свраката. Още не
съм видяла сврака.
– Майка ти и леля ти много ми се ядосаха, като си
купих този гроб – баба изведнъж стана сериозна.
Обикновено тя отказва да говори за мама и за леля.
– Защо? – попитах, а вече си мислех, че сигурно гро­
бът е едно от нещата за всеки случай, които никога
няма да потрябват на баба. Но пък винаги може да го
даде на бабата на Шаца.
– Защото не исках да ме погребат с дядо ти.
– Че как да те погребат, като си жива?

54
55
 – Точно това ги тормозеше, че съм жива – отвърна
баба и леко подсмъркна. Погледнах я да видя дали плаче,
но не, не плачеше. – Шегувам се, не ги измъчваше това,
че съм жива, а че искам, като умра, да си имам своя
стая.
– Е сега вече нищо не разбирам! – и наистина си бе­
ше така.
– Ами ето, искам да бъда сама в свой гроб, а не с дя­
до ти – обясни баба.
– Но нали каза, че като си мъртъв, ти е все едно? –
попитах.
Баба ме погледна и се усмихна, както се усмихва ма­
ма, когато иска да ми покаже, че ме обича.
– Мелания, ти си не само хубава, но и умна. Наисти­
на си много умно дете!

56
 Ж е много красива буква. Прилича на жаба, но с по-
дълъг врат. Обожавам Ж-то и ужасно съжалявам, че не
се казвам Жаклин или Жужа, или Живка. Баба каза, че ка­
то стана пълнолетна, мога да си сменя името, но не
познава нормален човек, който да го е направил. Баба
обича всичко да разваля – първо ще ти каже нещо хуба­
во, а след това ще ти изтърси лошото си мнение за
него.
– Аз ще съм първата нормална, която си е сменила
името – заявявам.
– Ами добре – отвръща баба и простира прането
на жицата, която ни служи за въженце. И жица е хубава
дума с Ж. Аз є подавам щипките. – И как ще се наре­
чеш? Би могла да се казваш Жи-во...
– Животно! Или Животинка! – гадая аз.
– Не, разбира се, как би могла да се казваш животно,
щом си човек! – не е съгласна баба внучката є да се каз­

57
ва Животно. – Обаче познавах един Живоин, беше мно­
го умен мъж. Та би могла да се кръстиш Живоинка...
– На мен Животинка повече ми харесва! – гледам
през стобора кокошките на бабата на Шаца. – Иска ми
се и ние да си имахме кокошки.
– Хм – отвръща баба. – Ще помисля по въпроса. Не е
лоша идея – съгласява се тя като никога.
– И кокошките са животни.
– Но са различни животни, които се наричат...
– Птици!
– Ммм-да, но са домашни птици. Ние, сърбите, им
викаме живина. Знаеш ли кои спадат към домашните
птици?

58
59
 – Знам: папагали, канарчета, пилета...
– Не, не, папагалът и канарчето са си просто пти­
ци. А домашните птици са кокошки, патки и пуйки.
– Ами гъските?
– И те. Всички, които ходят по двора, а не летят.
– А паунът?
– Не точно. Макар че ходи из двора на майката на
Соца, но то е, защото тя е такава жена.
– Каква?
– Изискана.
– Ами пилетата?
– Какво за тях? Нали знаеш чии деца са?
– Знам, на кокошките.
– А как се казва мъжкият на кокошката?
– Кок.
– Смок?
– Бабо!
– Откъде се взе пък сега този кок? – зачуди се баба.
– От английския. Учихме го в детската градина.
Хенс енд кок енд чикенс... И играхме на такава игра.
Обаче аз бях дог – кучето, защото лая най-добре.

60
 И залаях, за да покажа на баба колко добре го правя, а
от съседните дворове се разлаяха всички кучета.
– Бабо, може ли да си вземем куче? – попитах плахо.
– В никакъв случай! – отсече баба. – Кучето е като
дете. Трябва му същото време и грижи. А вече имаме
теб, тъй че не ни трябва сега и куче. Виж колко хубаво
умееш да лаеш. Значи едно куче няма да има какво да
прави вкъщи.
Ще настане голяма суматоха – помислих си аз. Ама
си мълчах, защото дядо Бране, като му поверих наша­
та тайна със Соца, заяви, че мълчанието било злато.

61
Зз

Днес двете с баба седнахме да учим буквата З. Ка­

зах є, че тук няма какво толкова да се учи, защото тя
е като В, само че без грозната права черта отпред,
обаче баба настояваше, че все пак трябвало да си уп­
ражнявам ръката.
Тогава дойде Соца и ме спаси от скучното З, като
заяви, че трябвало да уча и за света около нас, тъй че
баба ме пусна да разгледам света заедно с него. Не раз­
глеждахме много, вместо това той ме качи на рамка­
та на своя велосипед и отидохме да видим нашата
тайна.
Тайната, дето я имаме със Соца, вече беше проглед­
нала и проходила. Много по-красива е, отколкото като
беше малка и сляпа. Тя има две братчета. Те също са
сладки, но на мен нашата Тайна ми харесва най-много.
Когато тайната е нещо, което не бива да се казва на
никого, тогава се пише с малка буква, но ако е нечие

62
име, тогава се пише с главно Т. Засега викаме на наша­
та тайна Тайна, но като я споделим с всички, а не само
с дядо Бране и Шаца, тогава ще трябва да є измислим
някакво друго име.
Тайна е толкова сладка, че всеки път, като я видя,
трябва да стисна зъби от сладост и да всмукна въз­
дух през тях. Днес, като стиснах зъби, единият ме за­
боля толкова силно, че изпищях. Тайна се изплаши, как­
то и майка є, а също и Соца, и неговата приятелка Ми­
лица, в чийто двор бяхме.
Соца ме погледна и видя, че от зъба ми е потекла
кръв. Не му дадох да гледа повече, а само тихичко запла­
ках, затова той седна на земята и ме гушна в скута
си. Тогава дойде нашата сладка Тайничка, развърза ми
връзката на обувката, взе да ме гризка по ръката и аз
спрях да плача. После взе да хапе лекичко и ръката на
Соца. Тогава и аз започнах да го гризкам по ръката и си
играхме все едно, че съм куче.
А той използва случая да погледне какво ми има на
зъба. И – зъбът ми щял да падне! Соца каза, че било нор­
мално. Даже и кучетата имали млечни зъби като деца­
та, и на Тайна също щели да є паднат зъбите като на
мен.
– Не искам да ни паднат зъбите! Ще заприличаме на
Шаца! – ужасих се аз.
– О, да, дори ще сте още по-зле, но после ще ви порас­
нат хубави, здрави постоянни зъби като на майката
на Тайна.

63
 Нейната майка е добра и никого не хапе, но стига да
поиска, може да ви ухапе, защото има опасни зъби. Не
знам как ще ми стоят и на мен такива, особено кът­
ниците, дето приличат на вълчи. Майката на Тайна е
най-обикновено куче. Не е някакъв питбул или стафорд­
ширски бултериер, за които дядо Бране разправя, че не
били кучета, а бойно оръжие. Казва се Стич, защото
отначало Милица я мислела за мъжко, пък и е смесена
порода като Стич от онзи стар анимационен филм.
Изглежда тъй, сякаш е наполовина вълчак, наполовина
кокер шпаньол и наполовина катерица.
Знам, знам, не може да има три половини от едно
куче, защото всяко има само две. Като двете полови­
ни на една ябълка, които са еднакви. Макар че понякога
дядо Бране ми дава малката половина от дъвката, а за
себе си взема голямата, в която има още много малки
половинки. Малките половинки се наричат четвър-
тинки, и деветинки и още някакви, но това ще го учим
в училище. И бездруго баба би се ядосала и за тази мал­
ка половинка.
А какво ли ще каже, като занесем Тайна у дома? Ша­
ца мисли, че тук най-много може да помогне дядо Бра­
не. Обаче той само въздиша. А след него въздишаме и
двамата с Шаца.
– А ще поникнат ли зъби и на Шаца?
– Разбира се, на всички им поникват.
И Милица искаше да ми погледне зъбите, обаче на
нея не є дадох. После разгледахме зъбите на Тайна и на

64
нейните братя, зъбите на Соца, на Стич, на Милица.
Най-накрая и аз си отворих устата, за да не бъда бяла
врана, която е всъщност свраката, дето още не съм я
виждала. После Милица каза, че зъбите ми били на два
реда като на акула и май трябвало да ме види изискана­
та майка на Соца, която има пауни.
– Каква връзка имат пауните с акулите? – запитах.
Милица каза, че и пауните доста се правят на важ­
ни. Обаче Соца се досети – нямаше никаква специална
връзка, защото акулата е риба, а паунът – птица, но
майка му разбира от зъбите на всички животни, как­
то и на децата, а в двора си гледа пауни, защото някак­
ви нейни пациенти є ги били подарили. Макар че нямат
зъби. Не пациентите, а пауните.
Като се прибрахме вкъщи, баба си изми ръцете и
взе да ми опипва зъбите.
– Гледай ти! Такова чудо не бях виждала, да ти поник­
нат постоянните зъби, без да са ти опадали млечни­
те…
– И аз го имах същия проблем като малък – каза Соца.
– А сега? – заинтересувах се аз.
– Сега имам само постоянни зъби – зяпна той да ви­
дим.
– И как ги оправихте? – попита баба.
– Ами мама ми ги оправи… – сви рамене Соца.
Тъкмо се канех да го доразпитам как точно му ги е
оправила, и баба пак я прихвана да учим буквата З. Из­
прати ме за тетрадката и химикалката. Когато ги

65
донесох, съобщи, че и зъболекар започва с тази буква.
Отвърнах, че знам. И думата знам започва със З.
– Както и бръмбар, добавих.
Баба си шепнеше нещо със Соца и се намръщи. Обяс­
них, че знам, че бръмбар започва с Б, а не със З, но бръм­
чи със З – бъззз-бъззз. Соца каза, че и майка му имала
една такава машинка, дето правела ззз по зъбките на
децата, но тях изобщо не ги боляло. Баба закима и ре­
че, че ще трябва да почакаме със зъболекаря, обаче Со­
ца я увери, че на такова хубаво момиче като мен майка
му нямало да поиска никакви пари.
Какъв късмет, че съм красива, иначе нямаше да ни
стигнат парите за зъболекар…

66
67
68
 – И коя буква още научи? – попита мама.
– И – отговорих.
– И? - повтори мама, сякаш да провери дали е чула
добре, че съм научила буквата И.
– И – потвърдих.
– И? – попита тя, сякаш да разбере дали ми се е сто­
рило трудно.
– И – отвърнах, сякаш не беше нищо особено.
Тогава и двете избухнахме в смях.
– Мамо, кога ще си дойдеш от тази Италия? – под­
хванах аз.
– Ще си дойда, щом завърша това тук.
– А то за много дни ли е, или за малко? – продължих.
– Бих казала, за средно.
– И за колко точно?
– Какво значение има, ако ти кажа някакво число?

69
 – Има значение, мога да броя. До сто. Надявам се да
не са повече от сто?
– Ако са повече, можем да се научим да броим и ната­
тък – намеси се баба, която беше дошла от кухнята.
– Ако са повече, мога да се разплача – заплаших ги аз.
– Ако са повече, ще си дойда да постоя малко при теб
и после ще се върна да продължа – успокои ме мама.
– Мамо, много ми е домъчняло за теб… – казах аз.
– И на мен много ми е домъчняло – отвърна мама.
– А пък на мен ми дойде до гуша и от двете ви – ре­
че баба и ме вдигна, но не ме сложи на гушата си, а ме
качи на раменете си. После седна пред компютъра.
– Леле, Маро, колко си изкльощавяла! – затюхка се тя.
– Благодаря, мамо, винаги ми правиш комплименти –
отвърна кисело мама.
– Добре де, хайде пак отначало, извинявай! – попра­
ви се баба. – Леле, Маро, колко страхотно изглеждаш...!
Обаче мама не свари да є отговори:
– Благодаря за комплимента! – защото баба по на­
вик вече беше опропастила всичко: – ..като някой
глист!
Обаче и баба още не беше завършила това с глиста,
когато мама се развика, че баба никога не харесва то­
ва, което върши, нито как изглежда, нито нищо. Тога­
ва и баба се развика на мама, че само чака да є се ядоса
за нещо, вместо да се досети, че баба се притеснява
дали е добре, щом толкова е ослабнала. А мама дори не
я дочака да завърши и взе да разправя на баба, че не мо­

70
же да є нарежда как да разбира думите є, а пък баба є
отговори, че не може да измисли думи, които мама би
разбрала правилно.
И тогава аз се разпищях. Пищях най-вече А, а после
и Е, и И. Предимно букви, при които устата не се зат­
варя. От буквите с отворена уста са още О, У и Ъ, но
те не стават много за пищене, пък и още не сме ги
учили.
И те спряха да се карат. Аз попищях още малко за
всеки случай. А после много бавно и внимателно казах,
че дядо Бране смята, че думи като ти никога или ти
винаги изобщо не са честни. Защото, ако заявиш на ня­
кого, че той никога или той винаги, той, горкият, няма
шанс някога да направи нещо различно и да се поправи.
– И спрете да си крещите една на друга! И двете
сте еднакви! Хич не ви хрумва какво ми е на мен! Тук са­
мо дядо Бране мисли какво ми е. И Соца! А вие двете –
не! – завърших.
– Ааа, скубеш ме – изохка баба.
И наистина я скубех за косата, но не беше нарочно.
– Прощавай! – извиних се като възрастна и след то­
ва слязох от раменете є.
И двете – и мама, и баба, взеха нещо да подсмърчат
и да се преструват, че имат кашлица. Баба подаде кър­
пичка на мама, т.е. приближи я към екрана на компютъ­
ра, а мама протегна ръка, сякаш искаше да я вземе. То­
гава се разсмяхме.

71
 – Е, браво! – рече мама. – Излиза, че мъжете са по-
умни от жените, така ли?
– Така излиза – потвърдих. – Обаче аз все пак повече
харесвам женски.
– Женски ли? – изръмжа мама. – Дядо Бране и Соца
така ли им викат на жените?
– Не! – за малко и аз да кажа на мама, че винаги раз­
бира нещата погрешно, но стиснах език зад акулските
си зъби.
После заявих, че искам да поговоря насаме с нея, пък
след това, ако искат, ще отида при Шаца, а те с баба
да продължат да си крещят насаме. И те приеха.
Когато баба излезе, казах на мама за Тайна и че тя е
женска и че ми се иска да си я вземем. А мама отгово­
ри, че ще е трудно да убедим баба и по-добре да не си
вземам куче, защото не се знае колко дълго ще остана
при нея. Възразих, че не е честно да ме оставя при ба­
ба, а да не мога да си взема дори куче.
Мама се замисли и отвърна, че ще трябва да пред­
ложа на баба нещо в замяна. При това нещо, което е
много важно за нея. Не се сещах какво е това, дето да
е важно за баба, а тя да го няма. Мама ми обясни, че мо­
же да не е вещ, а нещо, което бих могла да направя. На­
пример, да проям моркови. Обаче аз вече ги проядох.
Ето, май не трябваше да ям моркови… Или не трябва­
ше да уча буквите?
– А да обещая на баба, че повече няма да є викаш?

72
 Мама се засмя и каза, че така не става. Трябвало да
измисля нещо, което аз няма да правя. Или още по-доб­
ре – което ще правя оттук нататък. Трябвало добре
да обмислим какво точно да бъде. После мама целуна
екрана, аз целунах камерата и отидох при Шаца. Той не
искаше да си зареже видеоиграта, затова се върнах
тихичко и взех да подслушвам какво си говорят мама и
баба.
– Добре, мамо, не си ме виждала цели шест години и
сега изведнъж се загрижи!
– Виждала съм те на снимки, Емилия ми ги показва­
ше.
– Емилия е идиот, обажда ли ти се от кораба?

73
 – Обажда се. Тя не е толкова кльощава.
– Отслабнала съм, защото малко спя и много рабо­
тя. Като не съм в ателието, ходя на лекции, а ако не
съм нито в ателието, нито на лекции, чистя, готвя и
извеждам на разходка госпожа Гарибалди, а вечер рабо­
тя в кафенето. Освен това не обичам да съм дебела.
– Ох...
– Стига си охкала! По-добре вземи да научиш Мела­
ния на онова, което ти казах!
Какво ли є е казала? Пропуснала съм, докато бях при
Шаца.
– Как да я науча, като и аз не го знам!
– Аврам, Богдан вода газят дълбока. Един жерав змия
изяде... – това го помня със сигурност – рече мама.
– Аз пък изобщо не си го спомням – отвърна баба.
– Ама как така не си го спомняш, баба ме научи на
него – учуди се мама.
– Откъде да знам какво те е учила майка ми… – про­
дължаваше да не се сеща баба.
– Мамо! Спомни си, много ми е важно! – настояваше
мама.
– На теб все разни глупости са ти важни! – тросна
се баба.
– А на теб никога не ти е важно онова, което е важ­
но за мен! – отвърна є мама и изчезна от екрана.

74