Professional Documents
Culture Documents
Бабо Разкажи Ми Спомен- Ивинела Самуилова
Бабо Разкажи Ми Спомен- Ивинела Самуилова
огнище не забравяй,
стари обичаи не презирай!
Георги С. Раковски
При баба
Облегнала съм се на стената, до отворената врата на старата просторна кухня, и
наблюдавам как баба Жива бърка качамака в очуканата си чугунена тенджера върху
старата печка на дърва. Името много ѝ приляга, мисля си, може би в него е тайната на
неизчерпаемата ѝ жизненост. Дребничка, но жилава, със стара, нагоряла кърпа е
хванала здраво тенджерата с една ръка, а с другата стиска дръжката на голяма дървена
лъжица. Докато си тананика народна песен, бърка енергично обратно на
часовниковата стрелка сгъстяващата се лека-полека царевична каша. Тихото припява
не, равномерното потрепване на лъжицата и спираловидните следи, които оставя в
гъстата смес, сякаш ме хипнотизират. Имам чувството, че всяко следващо движение на
ръката на „баба“, както вече я наричам, размотава по една навивка от пружината, в
която съм се превърнала. Освобождава ме от напрежението, породено от усилието да
съществувам по този неестествен, натегнат начин, който вече съм възприела за
нормален. Усещам как сърцето ми забавя ритъма си, как мислите ми при-тихват, как
целият ми живот сякаш превключва на забавен каданс.
- Чедо, я вземи чайника и ми налей още малко вода, че тая пущина не мога да я
оставя за секунда - прекъсва транса ми баба.
Заобикалям я и заставам от другата и страна до печката. С друга стара кърпа хващам
за дръжката горещия, пълен с вряла вода чайник и на тънка струя започвам
предпазливо да сипвам вода в тенджерата.
- Кажи колко, бабо - притеснявам се да не излея повече, отколкото е нужно.
- Още малко... А така... Айде стига толкоз - напътства ме баба. - Другия път си ти.
Нали виждаш колко е лесно - добавя с усмивка.
Има предвид, че следващия път аз ще правя кача-мака.
- Това бъркане не изморява ли много? - питам.
- Е, изморява малко, ама пък става бързо, нали виждаш... А колко е вкусно... - веднага
намира оправдание баба - не знам дали за качамака, дето преди малко го е нарекла
„толкоз капризен на бъркане“, или за себе си, че отказва да го прави по лесния,
петминутен градски начин с царевичен грис. И сякаш за доказателство, че „става
бързо“, в този момент сваля тенджерата от огъня и я слага отстрани на металното
корито на мивката.
- А нарочно ли го бъркаш наобратно? - питам пак.
- Как така наобратно? - не разбира баба.
- Ами обратно на посоката на движението на часовниковата стрелка - пояснявам.
- Че тя не се ли движи часовниковата стрелка наобратно? - Въпросът на баба ми
звучи провокативно.
Свивам вежди неразбиращо и смутено се почесвам. Баба Жива често ме изненадва с
неочакваните си констатации. Понякога не съм сигурна дали се шегува, или е сериозна.
Но знам, че е природно интелигентна - праправнучка е на първата учителка в селото и
макар самата тя да не се има за много „учена“, баба е умна по един особен, прозорлив
начин, който предполага широкоскроено мислене, задълбочено и всеобхватно. Вече
съм забелязала, че умее да вижда под повърхността на нещата, да поставя под
съмнение общоприети съвременни истини и да проявява различна от тази на
модерния човек усетливост за живота. За баба дори и малките неща крият големи
тайни. Може би затова веднага я разпознавам като „моя“ баба, а явно и тя е видяла в
мен онази внучка, която бабите искат да имат. Такава, на която да предадат опита и
знанията си за живота.
- Как така наобратно? - Сега аз повтарям нейния въпрос отпреди малко.
- Ами обратно на движението на земята... на релия космос, ако щеш...
Усещам, че смисълът започва да ми се губи. Не и на баба обаче.
- Само бурите и тайфуните се вихрят по часовника - заявява някак небрежно тя
факта, който някога в училище сигурно е минал покрай ушите ми, но сега ме връхлита
със силата на прозрение.
Пресичам стаята, за да стигна до масата, разположена пред ниските прозорци, с
гледка към голямата поляна на двора, свежо зелена от младата трева, вече нацъфтели
овошки, каменната чешма под все още голия асмалък и зеленчуковата градинка в
дъното, на най-слънчевото място. Подгъвам крак върху седалката на стария дървен
стол, покрит е плетена от баба столовка. Пресягам се за тетрадката, която, косато съм
тук, винаги държа в „бойна готовност“ на перваза, до вечноцъфтящото ѝ,
непризнаващо зими розово сакъзче, и започвам да типа:
Пред човека няма по-голяма пречка за единение с Бога от времето. Защото, като
обръща гръб на Бога, той обръща гръб на вечността и вместо нея приема времето за
истинската, единствена реалност и така бива погълнат от него.
Вдигам глава и отново поглеждам през прозореца към китния двор на баба и към
ширналите се отвъд поля и ливади, гористите хълмове, заснежените върхове на
планината в далечината и не откривам никакви следи от време. Трудно е да се каже коя
епоха е - тук сякаш времето не успява да докосне нищо и е почти невъзможно да
допуснеш, че на 200 км от тук има друг свят, подвластен на неумолимото тиктакане на
часовника, на истерията на срокове и дати, на това „колко е часът“, „какъв ден е“, „коя
година“. Има ли изобщо времето някакво значение за това как всъщност живеем?
Въпроса отправям към себе си.
Все още с отнесен поглед се обръщам към баба. Решила, че съм приключила, тя
бърза да каже нещо, което явно ѝ е хрумнало, докато пиша.
- Ей виж и хорото - накъде се върти? - пита риторично.
В първия момент не схващам за какво говори, все още потънала в мислите си.
Следващите думи на баба обаче бързо ме връщат на темата:
- Само това да знаеш, стига ти, за да си направиш сметката в каква посока ще си
бъркаш манджите -заключава безапелационно и добавя: - Хайде да вечеряме, докато е
още топло.
Отбелязвам в тетрадката си да проверя после за хорото и ставам да подредя масата.
През това време баба разтопява в тиган на печката краве масло с червен пипер и залива
с него качамака, който е разсипала в две купички. Отгоре натрошава по малко овче
сирене, нейно производство. В специфичната му миризма усещам кроткото присъствие
на Веска и Янка, двете овчици на баба, долавям звъна на хлопките им на ливадата
отвън и уханието на ароматните треви, които безгрижно преживят по цял ден.
Разбърквам внимателно съдържанието на моята купичка, загребвам е лъжицата и я
приближавам към носа си, за да поема аромата на димящата златиста и лъскава от
мазнината каша, а после бавно я поднасям към устата си. Няма начин обаче да
консумирам тази храна като префърцунен ценител на гурме кухня. Тази храна не е
чревоугодие. Тя е семпла и непретенциозна, а гладът за нея не е физически, а духовен.
Тя носи истинския вкус и аромата на простия, но автентичен живот.
Затова може да се яде само така - лакомо, но е душата, бавно, на големи хапки и с
огромна благодарност за привилегията да я имаш на трапезата си.
Баба знае това, само за мен то е откритие, сваля престилката, измива ръцете и
лицето си, оправя косата си и пристъпва към масата с благоговение, сякаш се
приближава към олтар. Прекръства се е лек поклон, прекръства и храната,
благославяйки я, и казва молитва:
„Моя Ангел“ в молитвата е добавка на баба и тя твърди, че дядо Ангел винаги идва -
усещала присъствието му.
После баба се настанява в леглото, повдигнала горната част на тялото си на
възглавницата, а аз сядам в долния му край, увита с вълненото одеяло, което тя е
изплела, и я моля:
- Бабо, разкажи ми спомен!
- Че какво да ти разкажа, чедо - казва първо тя, но знам, че ѝ е приятно, дето я питам.
После понякога добавя: „Ами то, живот като живот...“ преди да продължи с някоя
история, звучаща като приказка.
Нейният „живот като живот“, мисля си, има съвсем различен смисъл от този, на
които сме привикнали днес - рационално-материален, изпразнен от вълшебство.
Живот, в които светът е просто сбор от запаси за консумация, а не магическа реалност
за преживяване.
- Да ти разкажа за Василкиния извор, горе при бука, отдето си наливаме вода, искаш
ли? - пита тя и бързината, с която идва предложението ѝ, я издава, че се е подготвила.
Усмихвам се в тъмното - драго ми е, че и за баба Жива тези моменти са толкова
специални, колкото и за мен.
- Искам! - казвам само, а тя няма нужда от повече.
- Тая история е много стара - започва баба, а аз се загръщам още по-плътно с
одеялото и съвсем притихвам. -Тоя бук, казват, не си знае годините - тук е още отпреди
турско. По онова време в село имало двама братя, които живеели много сговорно, обаче
дяволът им завидял. Подкокоросал ги да се скарат и големият, като взел едно дърво,
ударил малкия, та ослепил едното му око. Той се уплашил да го не убие братът му и
избягал в гората. Бродил, бродил, па стигнал до тоя бук и решил да се качи на него да
пренощува. През нощ-та се събудил от говор и като се заслушал, разбрал, че долу са се
събрали дяволи, защото се разправяли кой какво зло бил направил през деня. Един от
тях рекъл:
- Аз днес скарах двама братя и големият ослепи малкия.
Тогава обаче се обадил друг, явно главатарят, и го нахокал:
- Глупак, не си свършил нищо! Ако оня разбере, че водата, дето извира изпод тоя
бук, е лековита, и си измие с нея окото, пак ще прогледне.
Изчакал малкият брат дяволите да се разотидат, ц слязъл от дървото, разровил
шумата отдолу и намерил водата. Измил с нея окото си и както дяволът рекъл, тозчас
прогледнал. Върнал се у дома, помирили се с брата си, а историята за лековития извор
плъзнала и тука започнали да се стичат хора от близко и далеч да се лекуват. Когато
обаче дошли щурците, вилнели из селото, опустошили го, а накрая влезли горе в
манастира, дето е сега Серафима, подпалили го, а монахинята - сестра Гавриила, която
била там, обезчестили. Тогава изворът пресъхнал за дълго време. Чак след
Освобождението водата му потекла наново. Имаше в селото една баба Василка,
известна с лечителските си способности. Знаеше да вари всякакви билкови отвари, да
бае и да нарича за здраве. Бабуваше на всички раждания, а мен тя ме е върнала към
живота...
Тук баба Жива замълчава и след малко ме пита:
- Туй казвала ли съм ти го, чедо?
- Не - отвръщам заинтригувана.
- Отначало ми били дали друго име - прекъсва баба Жива историята за извора, за да
ми разкаже тази. - Обаче много съм боледувала и се уплашили да не умра. По онова
време имало обичай, ако детето много боледува, да го изнесат навън, да го турят на
кръстопът и който го намери, да му даде ново име. С това се прекъсва лошата орисия -
обяснява ми тя и продължава: - Случило се да мине баба Василка и като ме видяла,
извикала: „Жива да е!“ - завършва баба разказа за името си. Аз пък правя аналогия с
една психологическа техника, за която наскоро съм чела - преименуване. Техниката е
част от цялостен подход, който цели да възстанови чудесната нагласа за живота, която
за предшествениците ни е била норма. Явно интуитивно създателят3 на метода е
преоткрил тази формула, която и в наши дни успява да прекъсне „лошата орисия“, в
чийто плен човек може да попадне, повлечен от стереотипи, предубеждения и вредящи
модели на поведение.
- Оттогава не съм боледувала сериозно - завършва баба Жива и се връща на разказа
за извора. - Една нощ баба Василка имала съновидение. Явила ѝ се сестра Гавриила и ѝ
казала да отиде при бука и да разчисти мястото, защото Господ отново ще пусне
водата. Казала ѝ още да сложат там надписа, дето го знаеш: „С вяра, надежда и любов
пристъпете, на Господа се поклонете и Го възхвалете“.
Представям си дървената табела, която вече съм чела безброй пъти, когато съм
ходила за вода. Закачена е на един огромен, израснал настрани клон на дървото,
надвиснал точно над извора.
- И защо чак след толкова години Господ е върнал водата? - питам колебливо.
- Защото, когато онова злощастие се случило, хората избягали - отвръща баба. -
Почти никой не останал тук. Започнали да се завръщат късно, комай преди
Освобождението, и да съграждат домовете си наново. Тогава тръгнали и много
свещеници по селата да възраждат вярата, възстановили манастира, направили и
училището, дето е преподавала прапрабаба Тола, а сега е пусто-запустяло... - казва баба
Жива и за момент замълчава, преди да продължи: - Сестра Гавриила казала още на баба
Василка, че водата ще тече и с нея на извора ще стават чудеса, докато на това място има
жива вяра.
Отново млъква, сякаш се мъчи да отгатне докога ще трае това.
- Е, поне докато нас ни има, ще има и вода - заключава накрая.
Сигурно има предвид неколцината старци, които са останали в малката махала.
- Да спим вече, чедо, какво ще кажеш? Че утре пак ще раним - подканя ме баба Жива.
Тя става всяка сутрин след трети петли, малко преди съмване, да издои овцете.
Въпреки че ми казва да не бързам и аз да ставам рано, щом я чуя да шета по двора и в
дневната, ми е неудобно да се излежавам. Отначало си мисля, че няма да мога да
издържа дълго на такъв режим, но вече не мога да си представя да съм тук и да не
посрещам изгрева на слънцето. Тръпнеща в студеното утро на чардака, увита във
вълнената жилетка от баба, прехласната, всяка сутрин наблюдавам първите нежни
розово-златисти отблясъци, които се разпиляват по все още тъмното небе, а след тях,
като златен ореол, първите лъчи на слънцето полека се подават над хълма. За да го
залеят само след миг с огнената си лава и потънал в блясъка им, за части от секундата
той като че ли напълно изчезва, като изпепелен. Но после, възкръснал, хълмът се
появява отново, а слънцето е вече над него и за момент, съединени в чуден ансамбъл,
сякаш образуват фигура, която наподобява бокал. Свещен граал на живота, от които
след малко по ливадите ще се изсипят милиони блестящи капчици „ситна росица“,
жива вода, като сутрешно причастие за земята.
Основното значение на популярния израз „Да се хванеш за зелено“ има доста по-
широк смисъл. Не само да дочакаш пролетта, косато първите растения ще осигурят
храна, понеже зимните запаси са попривършили, а „да излезеш от кризисна ситуация“
Жизнената сила на земята е поставена в психологически контекст.
Има едно нещо, което много малко хора осъзнават: животът и магията на
древните българи са били преплетени в едно цяло. Магически акт е бичо създаването на
мартеници, извезва нето на шевици, съграждането на дом, зачатието на дете,
раждането на детето, засяването на дърво и т.н.
Днес то е напълно загубено, за, хората думата „магия“ дори няма отношение към
тях. Няма, защото българинът е скъсал с корена си. Забравил е онзи копнеж по
мистичното, непознатото, тръпката на пулса на заобикалящата го природа, с който
той е лягал и ставал. В чийто ритъм са построени и песните, и магиите му... Отрекъл
се е от интуитивната си същност с която нашите прадеди така ясно са долавяли
трепета на невидимите сили около тях и са ги втъкавали в килими, носии, шевици,
приказки и омайна музика.
Дори днес, когато мнозина се завръщат към Живота на село, те го правят
механично, без цел, без усет за посока. Природосъобразният Живот не може да бъде
самоцел, а само крачка към онова мистичното, необятното, което неудържимо тегли
към себе си и което по-чувствителният ще усети в творчеството на старите българи.
За него говоря аз! За магията на древните. Към нея се върнете. Там е коренът ви!4
По някое време е баба се залавяме с баницата. Баба никога не ползва готови кори, а
меси тесто. Тази баница ще я правим „дърпана“. Под нейно наблюдение забърквам
тестото. Брашното обаче го сипва тя, както винаги „на око“, а аз се опитвам по някакъв
начин да определя количеството. Струва ми се, че трябва да е около половин кило.
Правя с пръст „кладенче“ по средата, както ми е показвала, в което сипвам малко сол,
хладка вода, докато тя ми каже „Стига!“ (може би около 100-150 грама), лъжица оцет и
олио. Забърквам постепенно, след което вадя сместа от дървената купа върху масата,
на която преди това съм посипала малко брашно, и се опитвам да меся.
- Ей така, чедо, виж - намесва се по някое време баба и така чевръсто врътва тестото
няколко пъти, че аз се отчайвам дали някога ще се науча. Сякаш усетила това, тя ме
успокоява:
- Ще се научиш, чедо, не се бой. Никой не се е родил научен.
После пак ме оставя да се упражнявам, като ме наставлява да не блъскам много
тестото, защото трябва да е по-меко, „така че, като го натиснеш с пръст, да оставя
следа“, показва ми тя. Едновременно с това обаче трябвало да стане и „по-жилаво“ -
комбинация от качества, постигането на която за мен е пълна загадка. Докато
наблюдавам как брашнената топка леко подскача в ръцете ѝ, си мисля, че моето месене
прилича на борба, а нейното - на игра. После разделяме тестото на петнайсетина топки,
покриваме ги с кърпа и ги оставяме да втасат за двайсетина минути. През това време се
хващам да измия копривата и по указание на баба я заливам е вряла вода, а после, след
като я отцеждам, я нарязвам. Междувременно тя отива до градината за лук, който също
изчиствам и нарязвам. Баба пък изсипва в купичка една чаена чаша булгур, после
пълни чашата с вряла вода, залива булгура и като го покрива, го оставя за
петнайсетина минути да набъбне. В метална купичка отделно разтопява краве масло,
като добавя и малко олио.
- Айде, чедо, подмажи тавата с мазнина и почвай да дърпаш - инструктира ме тя.
Дърпането, оказва се, ми се получава по-добре от месенето и баба ми гласува
доверие да го правя без нейна помощ. Намазвам тавата е олио, после вземам топка
тесто, потапям я в купичката с маслото и започвам да я дърпам внимателно. Харесва ми
да го правя - докато прехвърлям през пръстите си все по-голямата и изтъняваща кора,
имам чувството, че изработвам дантела. Когато е готова, слагам кората на дъното на
тавата, като опъвам краищата ѝ настрани, така че да обхване добре цялото
пространство, и леко притискам крайчетата ѝ нагоре, към вътрешната страна на
тавата. Баба вече е запържила лука и копривата. Казва ми, че е сложила малко черен
пипер, джоджен и щипка чубрица, а накрая е добавила и булгура, като го е размесила
със зеленината. Идва до масата с тигана и с лъжицата ръсва на три-четири места от
плънката, а после внимателно я разпределя горе-долу равномерно по цялата кора, до-
като в това време аз дърпам втората питка. Не знам как го прави, но плънката стига
точно. Слагаме последната кора, баба я намазва с яйце, „за разкош“, и пъха баницата
във фурната. От време на време я поглежда, а след половин час я вади, налива в шепата
си малко вода от чешмата, напръсква баницата отгоре и я покрива с кърпа, „за да
поомекне“. Стаята се е изпълнила с аромат, конто ме прави нетърпелива да опитам
творението ни. Когато най-после това се случва, не мога да се сдържа да не наруша
мълчанието, за да кажа на баба колко ми е вкусно. „Ами как няма да е вкусно, чедо, нали
ти си я правила!“, насърчава ме баба. Аз обаче имам предвид друго и то е, че сега усещам
какво е да ядеш истинска храна. Освен домашно замесеното тесто и вкуса на прясната
дава коприва, в аромата на баницата се долавя и едно специфично ухание, което се
дължи на печенето във фурната на дърва и което ѝ придава още по-автентичен вкус.
Хапваме копривника с гъстото кисело мляко на баба и с тази толкова простичка вечеря,
която трае не повече от петнадесет минути, разбирам истинското значение на
поговорката: „Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем“.
Българското хоро
След вечерята баба отива при животните, а аз, след като прибирам масата и измивам
чиниите, сядам да поровя още малко за проявите на мистичното в живота на старите
българи. Сещам се, че предишния ден съм си отбелязала да потърся информация за
онова, което баба Жива отбелязва във връзка с посоката на бъркане на манджите и
хорото. Написвам в търсачката „българско хоро посока“ и една от връзките, които
излизат, ме заинтригува. Когато отварям страницата, попадам на извадка от книга с
доста интересна интерпретация на старите български традиции и в частност на
българското хоро и по странно съвпадение - доста сходна с интерпретацията от
материала, който ми дава Лиза:
Разболя се Дена,
Дено, мари, Денке ле!
Отвъд в руманѝя,
Дено, мари, Денке ле!
Батю Денка дума:
„Можеш ли ти върве,
ил, на кон държе,
ил в каруца вози?“
Дено, мари, Денке ле!
Денка батю дума:
„Аз не мога, батьо,
ни мога да вървя,
ни на кон държе,
ни в каруца вози.
Тук ма оставете,
на таз турска нива.
Забийте тояга,
метнете абичка,
сянка направете,
тук ма оставете... “
Дено, мари, Денке ле!
Батю слуша Денка,
забиха тояга,
метнаха абичка
в равна руманѝя,
на една турска нива.
- Тая Денка - започва да разказва баба, косато изпява песента - е живяла тука, в
съседната махала. Едно време през лятото младите са ходили оттатък Балкана, в
Тракия, да жънат. „На руманя“, както му викаха.
- Какво означава „руманя“ - питам аз.
- Тъй са наричали в старо време една част от Тракийската низина - Руманйя, а на
жетварките им викали „руманки“. Всички млади моми по нашия край, преди да се
оженят, са ходили да работят оттатък по нивите - обяснява ми баба.
- И как са ги пускали тъй, сами? - чудя се аз.
- Е, то е имало организация - пояснява баба. - Имали са драгоманин, някой опитен
мъж, който ги събирал, водил ги и после ги връщал. Понякога и момци са ходели да
работят.
- А пеша ли са минавали Балкана? - питам пак.
- Пеша - отвръща баба. - Почивали си горе, на билото, и там са играели една игра -
„Каля“* ѝ е името. Всяка мома поне веднъж трябвало да бъде Каля.
*Играта „Каля“ е издирена и записана от баща ми, Веско Самуилов, и възстановена с
ръководената от него група за изворен фолклор „Боазките баби“(село Боазът, общ.
Севлиево). - Б. а.
- Защо? Каква е тая Каля? - продължавам да любопитствам аз.
- За да покаже, че е годна вече за женене - разяснява баба. - Калята е една кукла,
правили са я от кратуна и са я увивали в кърпи, като дреха. Слагали куклата на една
пръчка, покривали една мома с разлистени клони, да не се вижда нищо от нея, мушкали
ѝ пръчката в ръцете и започвали да я изпитват: „Я да видим, Кальо, можеш ли да
преметеш?“. И момата почвала да мърда куклата уж че мете. Пък другите викат: „А,
може, може, научила се е да мете хубаво“. И тъй изреждат много работи, дето една мома
трябва да умее да ги върши, кога се омъжи: да носи вода, да меси хляб, да люлее рожба...
- Много интересно! - възкликвам аз и си отбелязвам наум да проуча този обичай.
- Ами, интересно! - съгласява се баба и добавя: -Млади момичета, за какво друго да
мислят... Туй им в главите - да се задомят хубаво, да завъртят дом и семейство, да са
добри домакини, съпруги и майки. Ама то друго беше тогава - заключава тя.
Иска ми се да я попитам какво има предвид с това „друго беше тогава“. Сигурна съм,
че „друго“ означава различна философия за любовта, за семейството, за мястото и
ролите на мъжа и жената. Много искам да узная как ги възприемат хората, на които
„гледната точка за живота се намира в сърцето“. Решавам обаче да оставя този разговор
за друг път.
- Аз те прекъснах, бабо! Нали ми разказваше за Дена. Какво е станало с нея? -
връщам се аз на историята, която баба е започнала.
- Ами станало това, че един ден из Тракия се разнесла вест, че идат кърджалии и
палят наред всичко по пътя си. Тръгнали жетварите да бягат, да се прибират у дома
през Балкана, но кога си дошли, Дена не била сред тях. Била се разболяла - сигур
слънцето я е ударило и там я оставили. От песента тук се разбрало какво се е случило
там. Сигурно някоя нейна дружка певица ще да я е запяла тая песен - продължава
разказа си баба Жива. - Чак след време се чуло, че Дена е жива, ама потурчена. Кога
нашите войски стигнали Одрин, един войник видял до една чешма да седи кадъна, ама
не била съвсем забулена. Заговорила го и той разбрал, че е българка. Питала го дали
знае къде се намира нейната махала и го помолила да отиде да намери брат ѝ, Христо
му било името, и да му каже да дойде да я потърси. Ама брат ѝ не събрал кураж. Майка ѝ
умряла от мъка по чедото си... Пък тя и Дена сигурно от мъка ще да е умряла - какво е
преживяла без близките си и да се кланя на бога на онез изедници, само тя си знае,
горкичката - завършва баба.
Известно време и двете мълчим. След малко баба Жива отново подема песента, а на
мен сълзите ми рукват в тъмното.
В църквата
Почти не мигвам тази нощ. Мисля си за Дена и за това, което е преживяла тази млада
девойка, която може би на отиване е играла „Каля“, за да изрази готовността си да се
задоми, надеждата да стане майка, да роди и да отгледа достойни чеда. Как ли е носила
фереджето, колко ли е изгаряло душата ѝ, как ли е копняла брат ѝ да дойде и да я
отведе у дома, при своите. Сякаш виждам тревогата и очакването в погледа ѝ, усещам
разочарованието ѝ, а душата ми се свива от болка... Но това не е единствената причина
за безсънието ми. Нетърпелива съм, защото на сутринта в църквата ще има служба.
Това е голямо събитие тук. Свещеник отдавна няма, въпреки че от тази малка махала са
излезли петима свещенослужители - факт, който първоначално ме смайва, преди да
осъзная, че на магическо място като това желанието да славиш Бога е естествен порив.
Сега се е обадил отец Спас - той е последният жив свещеник, родом оттук. Дядо му
също е бил свещеник. Идва да навести бащината си къща. „Над седемдесетгодишен е“,
ми казва баба и ми разправя интересна история. Отецът бил разпределен да служи на
друго място, оттатък Балкана. Съселяните му го потърсили, когато покривът на
църквата в село паднал. Техният свещеник бил умрял, нямали вече и кмет и не знаели
към кого да се обърнат. Извикали майстори, но се оказало, че сградата не може да се
възстанови и трябва да се гради нова черква, а шепата местни жители нямали пари за
това. Тогава в оня град, къде-то служел, отец Спас намерил хора да помогнат със
средства. Обаче се явил някой „доброжелател“, който искал да го измести от мястото
му, та го наклеветил, че използва чужди пари, за да „оправя“ собственото си село.
„Сякаш не го прави за Господа, дето е за всички ни, ами си е турнал парите в джоба... Ама
нали добро който прави, през девет села го изпъждат, та го изгониха“, възмущава се
баба, а аз се сещам за думите на Господ от Евангелието: „Блажени сте вие, когато ви
похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.
Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и
пророците, които бяха преди вас“7.
Изпратили отец Спас някъде далеч, а църквата тъй останала - недовършена.
Едва удържам крачката си, за да вървя редом до баба, когато на сутринта най-после
поемаме към църквата. Когато стигаме там, усещам радостно оживление. Вратите на
храма са широко отворени, а местните, които сега са се събрали почти всички, се суетят
сред глъчка от долитащи от всички страни гласове и шум от търкане на галоши, влизат
и излизат от храма, лутат се наоколо, спират да разменят по някоя дума помежду си,
ръкомахат, а после пак тръгват да обикалят. Чувствам се като зрител на някакъв
сюрреалистичен филм, чийто режисьор, изглежда, е сестра Серафима. Тя търчи напред-
назад, влиза през една врата, появява се от друга, отива при някого, говори му нещо, а
сините ѝ очи така се въртят, сякаш всеки момент ще излетят от орбитите си. После
хуква в друга посока, към друг човек, внезапно спира, говори по мобилния си телефон,
след това притичва до москвича отвън, взема нещо и пак се скрива в църквата.
Тя е донесла нужните за богослужението църковна утвар и книги. Отначало имало
предложение да направят литургията в църквата на манастира, но понеже е по-далеч и
повечето възрастни хора няма да могат да отидат, се отказали.
Баба Жива се спира да приказва с две жени от селото, а мен краката ми ме повеждат
към малкото гробище зад църквата, което съм мяркала отдалеч. Самата църква се
намира на хълм, разположен между няколко долчинки, така че хем е близо до всички,
хем се вижда отвсякъде. Никога обаче не съм влизала -портата към двора, както и
самата църква, отдавна стоят заключени. Ключът се пази у дядо Тишо - мъж с
добродушно излъчване и засмени очи, но никой, дори и той, не е идвал тук, откакто се
е случило онова с отец Спас - сякаш всички изразяват по този начин солидарността си
към своя свещеник. „Даже никой не ще да мре оттогава“, шегува се баба Жива. Заставам
сред гробовете е каменни кръстове, някои доста стари, и когато вдигам глава, сърцето
ми замира. Досега мислех, че гледката от къщата на баба е най-хубавата, но от това
място тя е несравнима. Нищо не спира погледа, а планината - могъща и величествена -
сякаш се е надвесила отгоре, за да бди като майка над вечния покой на децата си,
докато има земя под небето. И в този момент разбирам, че досега съм гледала на
живота си от грешна перспектива. Търсила съм да се установя някъде, където да ми е
хубаво да живея. Но сега разбирам, че „у дома“ е място, чиято стойност се осъзнава най-
вече през смъртта. Това е мястото, където бих искала някой ден да умра. А именно
„тук“, мисля си аз, изпълнена с вълнение.
Звънът на камбаната ме връща на земята и е бърза крачка се отправям към
църквата. Влизам и виждам баба - проточила е шия и се оглежда, явно за мен. Тихичко
отивам и заставам до нея в момента, в който свещеникът провъзглася: „Благословен
Бог наш“, с което дава началото на светата литургия. „Мизансценът“, сред който ще се
отслужва, разбива всичките ми представи за каноничност. Църквата, понеже не е
довършена, още не е осветена, така че няма олтар. Служението се извършва пред
иконостаса, в средата на храма, на очукана дървена маса, използвана от строителите,
върху която отец Спас е постлал антиминса. Знам, че това парче плат, в което е вшита
частица от мощите на светец и върху което в олтара се приготвя причастието, може да
се използва за тази цел на всяко друго място. Дори и името му, от гръцки, означава
това: „вместопрестолие“, „вместо трапеза“. Аз обаче за пръв път участвам в такава
„изнесена“ литургия и ми е много интересно да наблюдавам всичко, което прави
свещеникът. Тъкмо се чудя как отецът ще бъде едновременно свещеник, певец и четец,
когато се сещам, че сестра Серафима е тук. И затова се изненадвам да чуя, че не тя, а
мъжки глас напява „Господи помилуй!“ в отговор на молитвите на отеца. Не мога обаче
да видя кой пее. Поглеждам въпросително баба, а тя ми посочва между главите на
хората пред нас и ми прошепва: „Фильо, преди беше тук певец, вече трябва да гони
стотака, ама нещо паднал и не може да стои много прав“. Надничам пак и този път
успявам да съзра съсухрения старец, приседнал на строително „магаре“, което са му
пригодили за стол. Не гледа от книги - явно помни литургията наизуст, а учудващо
съхраненият за възрастта му меден тенор изпълва душата с умиление и благоговение,
докато изпълнява песнопенията. След службата се запознавам и с баба Цана - жената на
дядо Фильо. По-млада е от него с 15 години и сега цялата работа по стопанството лежи
основно на неин гръб. „Гледат кози, ама няма кои да им помогне. Имат двама сина -
единият живее надалеч, а другият е наблизо, ама никой от тях не ги поглежда“,
разправя ми баба Жива и ми казва, че баба Цана прави най-хубавото козе сирене, което
е яла. Разни хора от града се научили и идвали да си вземат сирене от нея, защото,
освен че е много хубаво, го давала и много евтино - по пет лева килото. „Не мога, вика,
да им искам скъпо. Нали и те се блъскат, горките. Колкот’ дадат, толкоз.“
Благородството и скромността на тези хора ме удивляват. В този комерсиален свят,
в който всичко се измерва с пари, на места като това човек разбира, че човешкото има
друга стойност и няма валута, която може да го заплати. Само след малко мислите ми
потвърждава баба Катя. Тя живее близо до църквата и в продължение на тридесет
години, докато храмът паднал, го е отваряла и поддържала всеки ден, без да вземе и
една стотинка за труда си. „Не мога да искам от Господа пари за тая работа“, ми казва
тя, когато се разговаряме. „Само добро съм видяла от Него и никогаш не мога Му се
отблагодари, дето ма е създал такава, да вярвам в Него.“
По време на литургията отец Спас ни причестява, а когато службата свършва с
думите му „Божието благословение да бъде с всички вас“ и тръгваме да излизаме от
храма, от първоначалната суетня няма и помен. Сега всички са смълчани, пристъпват
бавно и някак тържествено, сякаш са получили на отговорно пазене нещо много ценно,
което трябва внимателно да изнесат оттук и да отнесат със себе си у дома.
Песни и раздумки
Вече отвън, всички се отправяме към навеса, където ще споделим обща трапеза. Има
дървени пейки и маси от времето на старата църква. Тук някога са правили курбан на
свети Георги, чието име църквата носи.
Настаняваме се на масата и всеки започва да вади кой каквото е донесъл от къщи:
хляб, баница, сирене, лук, чесън, варени яйца, сланина, вино... Баба също вади от
торбичката, която сме взели: остатъка от вчерашната баница, сланина и сирене.
Отнякъде се появяват чинии и чаши, които, разбирам, стоят още от едно време в един
стар бюфет под навеса. Баба Неда и баба Цана отиват да ги приплакнат с вода на
чешмата в двора, а аз ставам да им помогна, като поемам измитите съдове и ги отнасям
на масата. Другите жени разпределят храната в чиниите и ги слагат на няколко места,
така че всички да стигат. Когато подреждането на трапезата приключва, отец Спас
благославя храната и всички се нахвърляме да ядем. Причастие се приема на гладно и
пропуснали обичайната си ранна закуска, сме доста изгладнели. Няколко минути цари
мълчание. Сега обаче не би трябвало да е грях да се говори на софрата. Баба ми е
казвала, че на празници, като на сватба, тая забрана не важи. А ако Господ е казал, че
той е „Женихът“, а Църквата, тоест вярващите, е „невестата“, общението между Бога и
човека в причастието е именно това - сватбено тържество, мисля си.
- Много хубава служба, отче - осмелявам се да кажа тихо на отец Спас, който седи до
мен, а после още по-тихичко добавям: - Аз съм богослов, обаче...
- Знам, знам... - потупва ме той бащински по ръката. Явно вече е информиран за моя
милост.
- ...за пръв път присъствам на такава литургия, да се служи отпред - признавам.
- Ами къде да видиш, чедо - отвръща ми свещеникът. - То сега църкви и олтари - бол,
ама свещеници няма. Оредяхме много - добавя той.
- Аз пък знам от дядо ти Тотю, Спасе - извисява се внезапно силният глас на дядо
Йордан, - той сигурно ти е разказвал, че едно време, когато бил с войските при обсадата
на Одрин, като нямало къде, редовно служил литургията на гроба или направо на
гърдите на някой убит войник.
Като чувам това, ме побиват тръпки. За пръв път тук, при тези стари българи, които
имат жива историческа памет, българската история за мен започва да придобива
истинска плът и кръв.
Отец Спас кимва и изведнъж пъргаво се изправя. Скоро разбирам, че всеки път,
когато взема думата, става прав. Неговият начин да изрази уважение към хората, които
го слушат.
- В древни времена - започва той - светата литургия се е извършвала върху
гробовете на мъченици за Христовата вяра. Затуй и дядо Тотю я е служил така. „Де,
вика, да ти търся черква на фронта! То там положението е такова, че всеки момент
някой може да умре и всеки паднал в боя е мъченик - нали за тая вяра си е дал живота!
Затуй съм гледал да ги не оставям непричастни с Господа и ако не сме ги заровили още,
съм служил и на гърдите на тези момчета.“ Това ми е разправял - казва отецът, а дядо
Йордан кима тежко. - От него съм научил, че всяка християнска гръд, в която живее Бог,
е олтар - завършва свещеникът и сяда, а аз настръхвам от силата на тези думи.
- Свети Серафим разказва - включва се сега сестра Серафима - как един свещеник от
Москва, не знам си там при коя окупация...
- Ще да е било германската окупация, Серафимо - прекъсва я дядо Йордан.
- Май тъй беше... - съгласява се монахинята и продължава: - Карал вярващите да се
причестяват всеки ден и после се оказало, че нито един от тях не загинал тогава.
- Слава на Бога! - произнася отец Спас. - Всъщност това го разказва свети Софроний
Сахаров.
- Пък оня ден пристига една жена в манастира - прави се, че не е чула поправката
сестра Серафима - и аз ѝ разправям, че ще идва отецът и ще има литургия, ако иска пак
да дойде, да се причести. Пък тя ми вика: „Ама как тъй, той постът още не е почнал, пък
вие ще се причестявате!“ - продължава разказа си тя. - Техният поп ги причестявал само
два пъти в годината - след Коледни и Великденски пости. Иначе било грехота, щото не
били достойни, тъй им казал.
Отец Спас взема Библията, която лежи до него на масата, изправя се пъргаво, отваря
я някъде, сякаш на произволна страница, и казва:
- И досега в манастирите, докато монасите се хранят, един от тях чете от Светото
писание. Айде, Серафимо, понеже ти си монахиня, да ни почетеш, докато ние ядем.
Отец Спас подава на сестра Серафима Библията с думите: „Ето поста, който избрах,
казва Господ...“ - и я инструктира:
- Чети петдесет и осма глава, от седми стих.
Монахинята поема Библията и започва да чете:
- Раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол
- облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора,
и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята, правда ще тръгне пред тебе, и слава
Господни ще те придружава...8
- Толкоз! - прекъсва я отец Спас, пресяга се за Библията, която е вече затворена,
отваря я бързо на друго място и пак казва: - Чети, от шестнайсети стих.
Сестра Серафима взема пак Библията и зачита:
- Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да
правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете - и ще отсъдим, казва
Господ..9
- Толкоз! - прекъсва я отец Спас, пак взема Библията, отново я отваря, прокарва
пръст по страницата надолу и за трети път я подава на монахинята с думите: - Чети, от
седемнайсети стих.
Сестра Серафима отново започва да чете:
- Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля
навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека;
защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби,
лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека.10
- Толкоз! - За трети път отецът прекъсва монахинята, взема Библията си, затваря я и
този път я оставя до себе си на масата.
Наблюдавайки го, разбирам, че възрастният свещеник не отваря Светото писание
„наслуки“, както си мисля в началото, а самото то сякаш се отваря всеки път точно там,
откъдето той има намерение да ни прочете някакъв текст. И това, осъзнавам удивена, е
знак за Божието присъствие в него и чрез него - сред нас.
- Как не се сетих да ѝ ги кажа тез неща на оная - тюхка се сестра Серафима,
приключила с четенето. -Ама тя нямаше да разбере - утешава си се сама. -Беше от ония,
дето всичко знаят и само дебнат другите кога ще сбъркат. Аз взех да пея, пък тя ми
вика: „Туй, сестро, е седми глас, не се пее така“. Пък аз ѝ викам: „Ти мен не ма учи как да
възпявам Господа“. „Ама аз, вика, съм богослов.“ „Пък аз, викам, съм монахиня!“ Врътна
се и си замина и се не видя! Да върви къдет’ ще! Света Богородичка нищо не ми казва,
тая взела да ме поучава! - възмущава се монахинята.
- Че много си я изтърпяла, мари, Серафимо! - намира повод дядо Петко да я подкачи
и с това поредното им „театро“ започва.
- Ами изтърпях я, колкото можах, че дядо владика, като ида да се изповядам, все ме
хока. „Стига, вика, си ги гонила ма, Серафимо - научи ги на нещо хората, като дойдат
там“ - веднага влиза в роля монахинята.
- Че той, дядо владика, не знае ли, че от тебе само магарии може да научи човек -
подава нова реплика дядо Петко.
- У бре, Петко, що говориш тъй, бре? - възмущава се престорено сестра Серафима,
като завърта очи.
- Много добре ги уча аз! Ей оня ден идва една жена и вика: „Сестро, да ма научиш да
се моля, че не мога“. Пък аз ѝ викам: „Ще те науча ма, сестро! Толкоз е лесно! Айдe,
качвай се в москвича!“ „Ама защо, вика, в москвича?“ „Ами щото там ми е
молитвеникът“, ѝ отвръщам аз.
Сестра Серафима прекъсва разказа и ни намигва изразително няколко пъти, сякаш
да предупреди какво да очакваме, и после продължава:
- И оная женица взе, че се върза, па се и качи! Че като ѝ врътнах няколко кръгчета
наоколо на скорост, както аз си знам, да видиш колко бързо се научи да се моли -
разказва тя, а всички се заливаме от смях. -Слиза после от колата и трепери. Пък аз я
питам: „Помоли ли са хубаво на Господа?“ „Помолих се“, отвръща оная. „Ако не си са
научила, викам, да са поупражняваме още малко“, пък тя: „А, не, не, научих се, сестро!“.
„Айде тогава, викам, върви сега в църквата да Му благодариш и да Го прославиш!“ И тая
половин час не излезе отвътре - завършва гордо сестра Серафима историята, която,
кога то се отнася до нея, може да е колкото измислена, толкова и истинска.
- На тез години, ако ме е грижа повече за канона, отколкото за душите на хората,
значи нищо не съм научил от Бога, дето цял живот Му служа. Тук, в туй село, всички сме
взели-дали. Докато свърши постът, я ни има, я не - връща ни отец Спас на темата за
поста и причастието. - То човек, колкото и да пости, никога не може да е достоен за
Бога, всички по милост се причестяваме с Него - заявява той.
- А, аз съм постила - не съм близвала сланина, откак ма гътна оня удар - заявява баба
Неда, а в гласа ѝ се долавя нюанс на триумф. Сякаш със светостта внезапно се е оказала
едни гърди напред пред останалите и се е почувствала овъзмездена за принудителното
си въздържание.
- Сега ако кажеш, че и любовник нямаш, Недо, направо можеш да надяваш крилата -
поднася я дядо Петко.
- Аз и да имам любовник - все тая. Нали забравям... - „захапва“ веднага подадената
реплика баба Неда, сякаш само е чакала шанс да се включи с някоя от нейните
небивали истории. - Оня ден идва при мен голямата внучка, на дъщерята, и ма пита:
„Бабо, вика, ти имала ли си любовник?“. И като каза тъй, аз само извиках „Нини!“ и са
плеснах по челото. Тичам бързо в спалнята, отварям гардероба и едвам смогнах да
отскоча, че да не ма затисни скелетът. Леле мале, аз съвсем съм го забравила тоя! -
вайка се баба Неда, като се държи с две ръце за главата. Толкова е изразителна в
жестовете, докато разказва, че всички се заливаме от смях, а тя няма спирачка: - Кой
беше обаче, не можах да го позная. Сигур има трийсет години, откак стои там. Той нали
моят, Бог да го прости, после умря, та не ми са е налагало да ги крия веке в гардероба...
Когато смехът поутихва, сестра Серафима казва:
- Е, Недо, дядо владика все ми вика, като му се изповядвам, че трябва да прати тук
един поп да върви с епитрахила след мен и да ми развързва греховете, ама ще му кажа и
за теб да прати един.
- „Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чиито грехове са покрити“11 -
казва отец Спас и добавя: - Ама той, дядо владика, не е като мен. Ако ви чуе какви ги
плещите, няма да ви даде да припарите до причастие. Ще трябва като Каравеловия
дядо Лобен да го заплашвате с пищов и да му подарявате масърки, че да ви даде
комка12 - смее се отецът, а аз си отбелязвам наум, че не е лошо да препрочета „Българи
от старо време“.
- Аз затуй се комкам сам - долита гласът на дядо Фильо, певеца. Когато обръщам
глава към него, виждам, че си е надробил в една дълбока чиния попара с хляб и вино.
- А, комкай са ти! Тъй хубаво са беше накомкал оня ден, че затуй сега си на тоз хал!
Остави ма сама да са оправям с всичко, че и сега не мирясваш - сгълчава го баба Цана, а
зад гърба ѝ дядо Фильо шеговито я имитира как му се кара.
- Без хлебец, без винце сладки приказки не стават - цитира той явно народна
поговорка.
- А, ти знаеш само тез приказки, дето ти изнасят. А тая чувал ли си я: „Който винце
попива, главица разбива“ - не му остава длъжна бабичката му.
В препирнята между възрастните съпрузи обаче няма и капка злост, прави ми
впечатление. Разправията завършва внезапно, когато, може би решил да омилостиви
баба Цана, изведнъж меденият тенор на дядо Фильо се извива във „Вино пият петдесет
юнака“:
Естеството на сбирката някак естествено преминава в нова фаза. Дядо Петко вече е
извадил гъдулката и след „Вино пият 50 юнака“ с дядо Фильо подемат „Имате ли вино“:
Отец Спас, който е станал от масата малко преди това, сега се появява отново, но
вече без расо. Върху бялата си риза е облякъл традиционно за народните носии черно
вълнено елече с шевици и вече в ново амплоа - на народен певец, се присъединява към
импровизирания мъжки хор. Сигурно забелязва изненадания ми поглед, защото ми
прошепва:
- Много обичам народните ни песни, пък и танците. Ако ме поканят едновременно
да служа с дядо владика или да ида на фолклорен концерт, веднага избирам второто.
Отецът застава прав до масата, сякаш ще чете Евангелието, и с ръце ни подканя и
ние да станем. Споглеждаме се недоумяващо, но се изправяме. Когато песента свършва,
той казва:
- Знаете ли, че тази песен стои в основата на българския химн? Затова ви накарах да
се изправите.
- Нещо си в грешка, отче! Аз че кукам - кукам, ама не помня в химна да са пее за
бабички - възразява баба Неда.
- Става въпрос за мелодията ма, Недо - обяснява дядо Петко.
- Аз пък тая песен хич не я обичам, дето тъй говорят за бабичките! - обажда се и
баба Цана. - Хич не ма интересува химн ли е, не е ли. Че то без бабички закъде сте, бре!
Ей го на, я го виж Фильо! „Имате ли вино, дайте го насам“ и - луп! - долу. Бабичка,
бабичка, ама на мойте ръце легна!
- Нал’ знаеш, Цано, приказката: „Ако ще са лежи, да лежа аз, че да ми шета жената;
ако ще са мре, да мре жената, че да ’зема друга“ - дразни я дядо Фильо.
- Тъй ли? Ти да не мислиш, че сал мъжете можете да пиете, бре? Живке, я изпей „Баба
винце пила“, ма! Да им покажем! - обръща се баба Цана към баба Жива.
- Готово, стига Петко да ма съпровожда - отзовава се веднага баба.
- За теб, Живо, винаги - готов е дядо Петко и веднага засвирва интродукцията.
Докато баба запее, почти всички са станали и са се хванали, готови да заиграят. Аз,
макар да не знам песента, разпознавам ритъма - любимото ми Дайчово хоро, но този
път оставам на масата. Старците са се наредили за хорото отстрани, върху тревната
площ, между гробището и църквата. И когато заиграват на тази хумористична песен,
която разказва как една баба се понапила с винце, за миг ги виждам като в кадър от
филм - от онези абсурдни балкански сцени на Костурица, в които за секунда виждаш
живота от някои невъзможен ъгъл, откриваш неговите тайни взаимовръзки и съзираш
целия кръговрат на съществуването. Подредени в редица, в този кадър те подемат
хорото откъм гробището и се насочват към църквата. И погледнати оттук, все едно
излизат от гробовете, тръгнали към Бога и хванати за ръце, игриво ситнят върху тази
своя земя, сякаш за да вземат от силата ѝ за живота си във вечността, към който скоро
ще поемат.
Дядо Фильо едвам дочаква песента да свърши и с дядо Петко, с когото явно
междувременно са успели да се наговорят, веднага подкарват игрива ръченица.
Песента се казва „Разсърдила се булката“, а после, когато търся текста ѝ, понеже баба
не я знае, научавам, че е създадена по истинска история и разказва за една млада
„булка“, която се разсърдила нещо на мъжа си, хвърлила си хурката, закачила детето с
люлката на гърба си и отишла при майка си. Чакала мъжът ѝ да дойде да я потърси, но
като не дошъл до вечерта, тя пак си нарамила детенцето и се прибрала у дома.
Женският отговор е „С кол е баба врата запиняла“, друга хумористична песен, този път
от шоплука, която баба научила преди години, когато ходила в града на концерт на
Борис Машалов и Павел Сираков - известния изпълнител на граовски песни. В песента
става дума за една баба, която запречила вратата с дърво, та дядото ѝ да не ходи по
механи и по хора да играе до чужди булки, но той я понатупал и пак отишъл. Песента
завършва по следния начин:
- Нали тъй та изиграх, Цано, едно време - казва той доволен, когато песента
свършва. Намеква за разликата във възрастта им.
- Че ма изигра, изигра ма - казва баба Цана и добавя: - Да бях поне и аз мятала
ябълка, можеше да извадя по-добър късмет и да уцеля някое магаре, че да върши барем
нещо.
Избухваме в смях, а дядо Фильо изпява „Чушката люта, пак люта и ти си Цано кат’
нея“ и най-после се предава:
- Ей, не мога излезе аз на глава е тебе, Цано, ами дай да си ходим, че трябва да доим.
- Ами да си ходим, щом казваш, Фильо - веднага се съгласява баба Цана и това
показва колко всъщност са сговорни.
- Дето има слога13, там е и Бога - отбелязва баба Катя, явно усетила същото. - Ние с
моя дядо Иван сме се водили четирийсет и седем години, докато го прибра Господ, и
все сме се разбирали!
От разговора им е другите, докато се прощават с тях, научавам, че някои от козите
на дядо Фильо и баба Цана са се „оярили“ по-рано и вече ги доели не по два, а по три
пъти на ден, та бързат да ги оправят.
- И на мен ми беше дошло това до главата, та едвам се отървах! - чувам реплика до
себе си и с изненада установявам, че идва от отец Спас. Той, както вече съм разбрала,
отдавна е вдовец. - Една дърта мома оттатък Балкана преди години много ми са беше
меракладисала - добавя той, смеейки се.
Явно сбирката минава в трета фаза - на спомените, мисля си, когато след него баба
Неда започва да разказва:
- Ти да видиш пък мойта прабаба какво ми е разправяла - казва тя и уточнява: „Ама
туй не е виц, самата истина е!“ преди да продължи: - Веднъж, вече като бабичка, била на
седянка с едни моми - събрали се в една къща да работят. Свършили каквото свършили,
па станало късно и почнали да се разотиват. Един момък имал голям мерак на една от
момите и ги причакал в тъмното, та да я открадне и тя да му пристане. Още като слезли
по стълбите момите, момъкът метнал на гърба ,,избраницата“ си и побягнал към дома
си. По едно време чул „момата“ да се киска и да вика: „Носи ма, баба, носи ма!“. По
погрешка той бил метнал на гърба си мойта баба! Като я чул, хулиганът му с хулиган, я
пуснал право на земята и побягнал. После налагали баба с овчи кожи цял месец, да ѝ
излекуват синките след падането - завършва разказа си баба Неда.
- Пък моят баща имал либе, дето го зарязало, кога отишъл на фронта - включва се и
баба Катя. - Той, милият, много се огорчил и обидил, пък баба му рекла: „Немой, сине,
да се кахъриш, сокол да ни е жив и здрав, дрисливи яребици - колко щеш“.
- Добре му е казала баба ти на баща ти! - отсъжда дядо Йордан. - Моят дядо една
такава дрислива яребица знайш ли как добре я е подредил! - За пръв път го чувам да
взема думата по тема, която не е свързана с „политиката“. - Едно време, нали знаете -
продължава дядо Йордан, - имаше такъв обичай между момците: кога някоя мома се
присмее на някой момък или го оскърби по някой начин, тоя момък, за да си отмъсти,
откача през нощта вратницата и я отнася на реката, така че дворът и гумното остават
отворени през нощта.
Обикновено си мълча и само слушам разказите на старите хора, но думите на дядо
Йордан провокират любопитството ми.
- Какво е гумно, дядо Йордане? - прекъсвам го, като разчитам на това, че му е
приятно да го питам.
- Гумно, детье, е мястото, дето събирахме снопите, развързвахме ги, вършеехме
реколтата с диканята и веехме овършаното с веялката, така че сламата и люспите да се
отделят и да остане само зърното.
- И защо се е считало за голямо отмъщение да се свали вратникът на гумното? -
питам пак.
- Защото, детье, на двора се гледаше с голямо благоговение. Къща кога градиш,
първо двора ще избереш - да е на добро място, та всичко, дето ти е свидно, там да е на
сигурно - добитъкът, зърното... - обяснява ми дядо Йордан. -Ако мястото за двора се
случи лошо, казваха старите хора, къщата запустява и семейството не вирее. А кога
избереш двора и го оградиш, слагаш вратника. Вратницата, щом се закачи веднъж, се не
маха никогаш вече, дори и кога изгние. Чак кога падне, тогава се слага нова. Затуй да ти
свалят вратника е голямо отмъщение - все едно са обезчестили дома ти.
Отбелязвам си наум да поразсъждавам по-късно по темата и кимвам, за да дам знак
на дядо Йордан, че съм свършила с въпросите, за да продължи е историята си.
- Та моят дядо Йордан - започва той пак, - понеже били имотни, много моми му
имали мерак. Една се съюзила с брата си, кога момците отидат да се къпят долу на
реката, на дълбокия вир, той да открадне потурите му и да ѝ ги занесе. Ама дядо го
угадил и го заловил, тамън да ги ’земе, та едва го спасили другите да не го утепа там
намясто. През нощта обаче отишли с неговите другари, та свалили вратника на къщата
на оная мома и го вързали от долната страна на Колю-Фичевия мост. Как са се
катерили, как са закрепили тъй вратника отдолу на моста, не знам. Явно дядо много ще
да е бил ядосан, щото после ония не могли да смъкнат вратника по никакъв начин. Тъй
седя, дядо ми го е показвал, до голямото наводнение през трийсет и девета година,
докато голямата вода от Балкана го завлече. Почти половин век.
По-късно, когато търся информация, намирам интересна статия по темата, която ми
дава отправна точка, за да запиша в тетрадката си следните разсъждения:
- И защо дядо ти се е ядосал толкова за потурите, дядо Йордане? - питам пак аз,
макар смътно да се досещам.
- Защото, детье, ти няма как да ги знаеш тия работи, ама потурите навремето бяха,
тъй да се каже, част от снаряжението на мъжа. Там се пази юнашката му доблест -
отвръща дядо Йордан и добавя: - Колкото повече са диплят, като гънките на Стара
планина - посочва той е глава към Балкана, -толкоз повече юначина крият. Остане ли
един мъж без потури, все едно мъжката му сила е отнета и става за посмешище -
заключава той.
- Чудомир има един разказ - за една, дето съседката ѝ я посъветвала да крие гащите
на мъжа си, че да не ходи по други и да го пази само за себе си. Кой знае какво чудо е
искала да оварди! - засмива се дядо Петко.
- Тя, оная мома, ще да е посегнала на гащите на дядо Йордан, че да тури ръка на него
- включва се и отец Спас и продължава: - С гащите, чувал съм, някога са правели магии и
така момите „връзвали“ момците. Навремето дотолкова свързвали гащите с човека, че
те можели да го заместват, ако го няма. Когато например мъжете били на война или на
гурбет, у дома туряли гащите на мястото на мъжа, все едно че сам той е там. Даже е
имало случаи да венчават моми с гащите на момъка, ако него го няма, пък се налагало
младите бързо да бъдат оженени.
- Точно тъй! Гащите са били баш символът на мъжа! - заявява дядо Петко. - Даже
мъжете навремето са играели едни такива хора, че като се залюлеят, дъното на
потурите им да се разклаща напред-назад като камбана. И момите много добре са я
чували тая камбана, макар звук да не издава. Всяка е знаела на кой момък камбаната
бие за нея и се е надявала скоро тя да хване чукалото ѝ и да я задумка...
- У бре, Петко, мас кара недна, да ти изсъхне езикът, дето ги плещиш таквиз
мискинлъци! - възкликва сестра Серафима и завърта възмутено очи.
- Що, мари, Серафимо, то туй си е човещина! Не може всички да се затворим по
манастирите, я! Че кой тогава ще изпълнява на Господа заръката да са плодим и да
пълним земята? - будалка я дядо Петко.
- Едно време мъжете носеха потури и имаха мъдури, пък сега носят дънки и имат
трънки - обобщава баба Неда, докато, мляскайки, дояжда парче баница.
- Ух, да ти са не види, да им не запригласяш и ти, Недо - критикува я сестра
Серафима, като прибелва очи.
- Че к’во, ма, не е ли тъй? - защитава се баба Неда. - Като погледнеш на мъж с потури
между краката, чреслата му на пълна бъчва приличат. А я ги виж сега, като обуят тез
тесни гащи! Като чатал! Не мойш да разбереш има ли там нещо, няма ли - тъй са си
прищвъкнали ку...
- Сакън! Да не си посмяла да я издумаш тая мръсна дума! - прекъсва я с вик сестра
Серафима и затисва театрално ушите си с ръце.
- Добре го каза, Недо - застъпва се за баба Неда дядо Йордан. Личи се, че
сравнението ѝ му се е понравило. - Откак са поведохме по Запада, за посмешище
станахме. Сложихме на гащите копчалъци и ги обърнахме на дюкян. Сякаш мъжкото
достойнство е за продан! Тя затуй жената на чорбаджи Иванаки, като му подавала
модерния панталон, все му викала: „Що са маскариш с тия дрехи...“15.
- Тя работата малко като в поговорката: „Вижте ма сега, че имам рога“ - намесва се и
баба Катя. - Кога някой сам си показва срамотията.
- Човек както сам може да се осрамотѝ, никой друг не може да го посрами - обажда
се за пръв път и баба Жива.
- Ооо, те, жените, едно време голяма война са водили с тая западна мода - пак взема
думата дядо Петко. - Аз четох една книга, дето разправяше как двама си дошли от
странство с панталони, пък булките им, като ги видели, избягали и се върнали чак
когато онез отново си навлекли потурите.16
- Ами той и Добри Войников нали затуй я е написал „Криворазбраната
цивилизация“ - а дано им дойде акълът, ама не би! - казва отец Спас. - Даже в началото
точно това пише - добавя свещеникът и хваща Библията, а аз с изненада очаквам да
видя дали ще намери вътре и цитат от известната пиеса. Той обаче не я отваря, а
цитира по памет, което е не по-малко изумително: „Облеченият по модата е панталони
и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче,
с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три думи френцки или немски, минува за
образован човек - разбрал света“.
- Разбрал той! - сякаш изплющява гласът на дядо Йордан. - Нищо не е разбрал, ами е
объркал свободата със слободията! От старите хора знам тая приказка: „Откак са човек
ослободи, от тогаз са осрамотява“.
Баба само клати глава, дока то ме слуша, а когато свършвам, в типично неин стил
само в едно изречение обобщава близо двувековната „смешна позорищна игра“ на нова
България:
- От каквото са мъдър срамува, с него са лудият надува...
Думите на дядо Йордан, оказва се, слагат край на сбирката, която от радостно
тържество за чудото на живота във вечността се е превърнала в тъжна равносметка за
начина, по който днес го живеем на земята. Като в някаква гротеска наблюдавам как
сестра Серафима товари богослужебните съдове в стария си москвич, който след малко
загърмява „като тръбите Йерихонски“. Тези тръби, които древните евреи правели от
рога на овни и които издавали толкова мощен звук, че можели да бъдат чути от Бога,
когато имали нужда от помощта му. Като хората днес.
Небесна врата
- Ти нали няма да бързаш да си ходиш този път, чедо? - пита ме по някое време баба,
докато сме още на масата.
- Ще поостана, бабо, ако не ти преча - отвръщам.
- Как ще ми пречиш ма, чедо! Толкоз ми е хубаво да си тук! Ако щеш изобщо не си
отивай - казва баба и стисва ръката ми, за да изрази радостта си, а аз също стисвам
нейната в отговор, за да покажа благодарността си.
Обикновено си заминавам в неделя, но сега съм решила да остана цялата седмица.
Установявам, че проектът ми не може да се работи само от офиса, защото този
мироглед и начин на живот трудно могат да бъдат разбрани само от книгите. За да ги
усетя, осъзнавам, трябва да се установя в самата среда и да се потопя в атмосферата ѝ,
въпреки че, преди да срещна баба, има период, в който съм на път да се откажа от
„живото проучване“.
Когато започвам работата си по проекта, решавам, че няма предварително да търся
„информатори“, а ще разчитам на неформални разговори с местни жители по селата и
на доброволно сътрудничество от тяхна страна. Поради това започвам да обикалям
различни села в близост до столицата и да разговарям с техни постоянни, възрастни
жители. Оказва се обаче доста трудно. Дали моите предварително подготвени въпроси
ги притесняват, дали не ги разбират, или ме имат за чужда - не знам. Но всеки път, ако
изобщо отговорят по друг начин, освен с вдигане на рамене, хората се отклоняват в
други посоки, най-често за да ми разкажат за децата и внуците си, които не са виждали
от месеци, или за да се пооплачат от положението си. Най-интересното ми
преживяване през този едномесечен период е с една глуха баба, която, сякаш като
компенсация, че нищо не чува, се опитва да ми набута два лева да се почерпя, въпреки
протестите ми. Когато се опитвам да ѝ откажа, понеже ми е неудобно да взема пари от
стар човек с мизерна пенсия, бабата така се разлютява, че ме държи пет минути „във
въздуха“. Макар почти нищо да не разбирам от това, което реди на шопския си диалект,
е недвусмислено ясно, че здраво ме попържа.
Почти съм готова да потъна в научно-теоретично съзерцание по темата, която съм
избрала: „Богословието на българския фолклор“, когато, пътувайки към родния ми
град, решавам да се отбия от главния път и да мина през „Балкана“ както обикновено
местните наричат Стара планина, и селищата, разположени в подножието ѝ. Винаги
нещо ме е теглило в тази посока, а всяко преминаване през района ми е носило
ирационалното усещане за завръщане. „Кое къде никне, там и ще обикне“, отбелязва
баба Жива, когато веднъж ѝ споделям тези свои чувства. Това явно важи за мен, мисля
си. Най-хубавите ми детски спомени са от летните лагери по тези места, тук съм
копняла да имам баба в някое от селата, както толкова други от съучениците ми, и съм
съжалявала, че дядо ми се е оказал чак такъв филантроп, та да подари дядовата си
къща в една от махалите на училището в града много преди да се родя. Дори не знам
точното ѝ местоположение. Освен това през нощта преди пътуването сънувам дядо. В
съня ми съм на около десет години и знам, че дядо е починал и че повече никога няма
да го видя. Изведнъж обаче той се появява, а аз се хвърлям на врата му и започвам да
ридая от радост, че се е завърнал. След време си давам сметка, но не знам как да
тълкувам съвпадението, че моят дядо, също като дядо Ангел, е бил дърводелец.
Подобни мистерии обаче не могат да озадачат баба. „Каквото е дадено, от Бога е
видено, чедо“, сигурна е тя.
В онзи необикновен ден в края на циганското лято карам бавно и с отворени
прозорци по криволичещия тесен път между селата, наслаждавайки се на ароматите на
есента, на мекото слънце, на свежия въздух, на ленивия шум на реката и на песента на
птичките, когато виждам почти изтрита табела, сочеща към махала с чудно име, до
която никога не съм стигала. Дори за пръв път забелязвам отбивката и обозначението:
„м. Небесна 3.5 км“. Набивам спирачки и рязко завивам натам. Пътят се изкачва нагоре
и сякаш навътре в хълма, които се вижда от пътя, и скоро ме извежда до малко
площадче. Правя маневра да паркирам и когато вдигам поглед, оставам занемяла, с
отворена уста, пред гледката, която досега е оставала зад гърба ми, но изведнъж се
открива пред мен. Не е обаче само красотата онова, което ме омагьосва. Не знам какво
е, но в този момент осъзнавам, че има такива места, от които пътуването към
дълбините на душата започва.
Впоследствие научавам, че името на махалата не отразява, както романтично съм
допуснала тогава, близостта на това място до небето. Баба ми разказва легенда, че в
много стари времена селото било на съвсем друго място, но там често върлувал бяс и
морял добитъка. Затова хората го напуснали и се преселили тук, а махалата си
кръстили „небесна“, което после в произношението се сляло и така станала „небесна“.
Доскоро обаче, казва ми баба, се тачели някои стари обреди срещу бяс. Така например
на Бъдни вечер винаги се правел специален хляб, който се кадял и залъци от него
давали на псетата, за да не ги лови бяс, а на „Пъси понеделник“ люлеели кучетата
поради същата причина.
Всъщност, осъзнавам, това място е точно такова - „небесна врата“, която затваря
пътя пред бесовете на съвремието. И всеки път, щом видя поизгнилата дървена табела,
поставена от дядо Ангел на входа на селцето, сякаш прекрачвам в друго измерение на
съществуването - в един като по чудо неизгубен рай.
После тръгвам да се разхождам из селото и спирам край оградата на бабината къща,
за да се полюбувам на гледката. Тогава, докато прехласната се наслаждавам на всичко,
което съществото ми успява да възприеме от тази магия, чувам песента на баба и
мистерията на този глас ме вдига и понася през безкрая. А когато се връщам на земята,
сякаш съм побрала в себе си „небето“. Изведнъж тук „Богословието на българския
фолклор“ придобива плът и кръв. А в последвалите месеци, когато все по-често
започвам да посещавам баба Жива, продължавам да разкривам живия образ на
сакралния мироглед на старите българи.
Има такива места, които играят ролята на врата, която се отваря за всеки,
стигнал дотам. Врата, която отвежда далеч от баналността, от дребнавостта, от
суетата. От въображаемото възприятие за истинската стойност на живота и на
неговия смисъл. Врата към друга реалност* в която неясните и заглушавани копнежи
на сърцето намират пристан, щастието придобива истински смисъл, а неспокойният
дух въздъхва омиротворен. Тази небесна врата обаче може да, бъде открита на всяка
страница от българската фолклорна традиция. Всеки обред и всяко ритуално
действие на нашите предци целят именно това - да отворят вратата за свещеното и
да я затворят за профанното в живота. Всеки техен ден започва с избор на света,
който те желаят да населяват и показва ежедневната им отговорност и кураж да
отварят отново и отново тази врата и отново и отново да навлизат в това желано
свещено пространство на битието. Дали ще играят Каля на билото на планината
като място за преход между два свята, дали ще греят мълчана с билки вода под
звездите, дали ще поддържат в комина винаги да има пушек, ще причестяват нивите си
с хляб и вино, ще бъркат качамака си, или ще играят хората си обратно на
часовниковата стрелка, старите българи винаги са баш зает и е това да прекрачват
от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното, от
прозаичното към дълбоките тайни на съществуването - записвам по-късно в
тетрадката си.
В Балкана, за разлика от полето, прави ми впечатление още тогава, докато стоя край
ниската бабина ограда за пръв път, няма високи дувари, „Той самият е преграда“, казва
дядо Йордан, когато веднъж споменавам това си наблюдение, а когато го питам: „Срещу
какво?“, ми отвръща по характерния си начин: „Срещу резила на днешния живот,
детье“. Връщам се към тези думи и осмислям съдържанието им след време, когато
попадам на интересен материал за балканджийската култура, от който в тетрадката си
изваждам цитати:
След общата почерпка оставаме последни с баба Жива, баба Катя и отец Спас. Аз
измивам чиниите, а докато баба Жива и баба Катя ги подреждат в бюфета за някоя
следваща сбирка, ако доживеят, аз влизам в църквата, където отецът се е изправил по
средата и се оглежда, сякаш се чуди кое да подхване по-напред. Приближавам се да му
целуна ръка и да му кажа, че ще тръгваме, а той, като ме вижда, ме повежда към олтара с
думите:
- Ела да ти покажа нещо.
Влиза в олтара, а аз несигурна надничам през отворената северна врата на
иконостаса. В олтара миряни не се допускат, камо ли пък жени. Отецът обаче ме
приканва да отида при него с думите, че храмът още не е осветен. Застанал е до едно от
тесните продълговати прозорчета в „горното място“ на олтара - източната стена, която
е извита навън. Отивам до него, а той ми посочва към стара къща, която се вижда
недалеч.
- Това е бащината ми къща - казва ми отецът. -Такова желание имах да се върна тук!
Исках да направя лятно училище за деца - споделя той с мен и ме пита: - Видя ли
постройката отвън, там, до навеса?
Аз кимам утвърдително. Това е неголяма нова постройка, на един етаж, и тя като
църквата - недовършена.
- Там исках да оборудвам две стаички за спални, с по три легла на два етажа, а
третата стая - за кухня и трапезария. Ама няма ключ да ти покажа. Ей тук, на тая
природа да играят и да пеят децата по цял ден, да дишат чист въздух, ще научат за Бога
и за България повече, отколкото ако ги затворят в някоя класна стая за цяла година -
разказва ми отецът въжделенията си и сякаш съживява отколешна моя мечта.
Казвам му, че и аз съм имала подобни идеи, а той се оживява и двамата излизаме
навън, залепяме носове на прозорците на пристройката, ограждайки очите си с длани,
и той ми обяснява, като чука е пръст по прозореца, сочейки вътре, как си представя
подредбата.
- Може да стане чудесно! - ентусиазирам се и аз.
- Ще го направим ли? - изненадващо ме пита отецът и бързо добавя: - Може да се
намерят благочестиви хора да помогнат да довършим сградата и ако има тук един млад
човек като теб да движи нещата, може наистина да стане.
Обръщам глава и впервам изненадан поглед в отец Спас, а очите ми са пълни с
неизказани въпроси и съмнения: „Как така?“, „Защо аз?“ „Той не ме познава“, „Мога ли
да му се доверя?“. Той сякаш е наясно какво се случва в главата ми и ми отговаря с едно
изречение: „Всичко е от Бога, чедо“, а аз си спомням как отваряше Библията, докато
бяхме на масата - като знак за Божието присъствие в него и чрез него - сред нас.
Разбираме се да се чуем скоро и да поговорим повече и отецът отново влиза в
църквата. Аз пък отивам при баба, която ме чака, седнала на пейката, която обикаля
ствола на един стар бряст в двора, където е и чешмата. Баба Катя си е тръгнала и сега
сме само двете с баба Жива. Тя обаче като че ли не бърза още да тръгва и аз сядам до
нея.
- Не ти ли е студено на сянка, бабо? - я питам, за да кажа нещо.
- Не - отвръща тя и добавя: - Пък и под брястово дърво човек може да отпочива
колкот’ иска - под него лошо не борави.
Аз я поглеждам въпросително.
- Дядо ти Ангел ми е разправял много за дърветата и за всякакви други растения -
познаваше им душицата - казва баба и преди аз да реагирам, ме пита: - Искаш ли да го
посетим?
Разбирам, че има предвид да отидем на гроба на дядо Ангел, и веднага се
съгласявам:
- Искам.
Изминаваме няколкото метра до портичката, която отделя гробището от двора на
църквата, и после баба ме повежда между гробовете. След малко забавя крачка и се
спира пред един гроб с каменен кръст, целият сякаш потънал в четирилистни
детелини. Не мога да повярвам на очите си.
- Как засади толкова много четирилистни детелини, бабо? - питам удивена.
- Не са четирилистни детелини, чедо - разковниче е - отвръща ми тя.
Сега, когато се заглеждам, виждам разликата.
- Тая билка - обяснява ми баба - има туй магьосническо свойство да отваря всичко
заключено. Може да отвори заключени врати, и земята може да отвори. Затуй дядо ти
Ангел тъй ми заръча - ако умре първи, да я засадя на гроба му, че да може да излиза и да
си идва при мен.
Усещам как ме полазват тръпки. По-късно проучвам билката и научавам, че в
народното вярване разковничето е обвито в мистичен ореол - мястото, където расте, се
възприема като врата. Затова го търсят иманяри, понеже вярват, че пред разковничето
се отваря земята, дето има имане. За билката има и много легенди, а аз записвам една
от тях:
„Само костенурката познава разковничето, понеже е много стара, затова то се
нарича още „костенурково биче". За да се сдобият с разковниче, билкарите отиват на
полето и търсят гнездо на костенурка, където е снесла яйцата си. Заграждат
гнездото с плет, за да не може костенурката да влезе. Когато тя се връща, и намира
гнездото си заградено, отива по ливадата, намира разковничето и го донася при
заграденото си гнездо. Пред силата на билката оградата рухва, костенурката влиза, а
билкарите вземат разковничето, което тя е оставила, защото вече ѝ е непотребно. “18
Тъкмо влизаме в двора и започват да падат първите капки дъжд. Баба ми казва да
притичам да набера лапад, който расте на туфи по ливадата, а после да наскубя малко
чесън и лук и да откъсна няколко стръка магданоз и джоджен от градината, че да са ни
готови за вечеря. Тя самата отива да прибере овцете да не се намокрят, да нахрани
кокошките и да събере яйцата.
Почти едновременно влизаме в къщата. Баба раз-бутва жарта в печката и слага ново
дърво да тлее вътре и да поддържа огъня. Не знам колко е часът, но ми се струва, че е
някъде около два следобед. Не сме никак гладни - макар и скромна, общата трапеза ни
е нахранила доволно.
- Ще работиш ли, чедо? - пита баба.
Вече знам, че когато ме пита така, има нещо наум, затова отговарям, че нямам нищо
спешно за вършене в момента.
- Като говорихме за късмета и за смъртта на дядо ти Ангел, да ти покажа нещо, сигур
ще ти е интересно да го знаеш за твойта работа - казва баба и влиза в стаята си.
След малко се връща и носи някаква сгъната бяла дреха. Сяда на „дивана“ и когато
разстила „дрехата“ до себе си, виждам, че това е риза - мъжка, традиционна, с шевици и
няколко кръпки. Баба я приглажда с ръка и докато я гали, започва да ми разказва:
- Тая риза е на дядо ти Ангел - с нея работеше. Аз съм я бродирала. - Замълчава за
кратко и после добавя: - Те по наше време мъжете вече не ги носеха и жените не ги
шиеха, ама аз му я направих като подарък и той не я сваляше от гърба си. Баба ме е
учила да правя шевици. Ако искаш и аз теб ще науча... - предлага свенливо.
- Искам, как да не искам! - възкликвам възторжено, въпреки че, докато коленичила
пред дивана разглеждам сложните фигури по ризата, започвам да се съмнявам дали бих
могла да се справя.
- Имаше още една риза дядо ти, за сватбата му я правих като подарък, ама с нея го
погребах. Чувала съм старите хора да казват, че на оня свят човек ходи по ризата, с
която се е венчал. И аз съм приготвила моята - казва баба и замълчава за момент. -
Сигур, за да се разпознаем там горе - добавя след малко.
Известно време разглежда ризата изпитателно, сякаш ѝ търси кусури, и след малко
заявява:
- Баба казваше: „Жена мъжа носи на лицето си, а мъж жената - на ризата си“. Демек,
ако жената има щастливо изражение, мъжът ѝ е добър, а ако мъжът има хубава риза -
жена му е добра. Казваше още, че в мъжката риза е женската дарба, защото в нея жената
влага всичките си умения и вшива във фигурите надеждите си за живота с мъжа, за
когото я прави. И чрез бродерията, която прави, му нарича за живота - разяснява ми тя.
- А какво означават тези знаци? - питам, като докосвам със страхопочитание
бродерията, сякаш е някакъв древен евангелски ръкопис.
- Всичките символи са благопожелания - отвръща баба. - Ей туй например е
канатицата - посочва ми тя. - Тук е малко модифицирана, ама е все същият символ, дето
го има и в килимите, и в дърворезбите. Ей, виж тука, на дивана, го е направил и дядо ти.
Баба дръпва малко настрани една от възглавниците пред облегалката и аз виждам в
горната ѝ част ивицата с дърворезба, която знам добре, но не съм допускала, че има
някакво по-специално значение, освен за украса.
- Тя е символ за щастие и благоденствие - обяснява ми баба и ме изненадва със
следващото си твърдение: - На тъмно, като се освети е фенер под определен ъгъл, на
стената се отразява кръст. Сети ме довечера да ти покажа.
- Е как така - нали е ромб? - чудя се аз.
- Не знам как, ама става на кръст. Туй да видиш само, стига ти да си направиш
изводите каква сила е вградена в нашите шевици - заявява баба.
- А това какво е? - соча друг символ, който прилича на кръст с рога на всяка от
четирите страни.
- Това е елбетицата - също много силен знак - обяснява баба. - Винаги се влага около
врата и деколтето, по яката, долу на ръкавите и в долната част на ризата - да пази да не
влизат злите сили през тия отвори, че да не уязвят човека.
Удивена, продължавам да разглеждам шевиците, а баба разяснява:
- Дето говориха днес за потурите, тъй едно време са се отнасяли и към ризата. Била
е като втора кожа, като дом на тялото, и даже са я считали за двойник на човека. А пък
има една стара дума - „ризик“. Означава късмет, ама и чест - да можеш тоз късмет да го
водиш.
Поглеждам баба заинтригувана, в очакване да обясни, и тя го прави:
- Ризата носи късмет, ама от нея се и разбира колко струва един мъж. Ако той не я
скъса поне веднъж там, където напират силите му - на раменете, на гърба, на гърдите,
то такъв мъж не може да постигне това, за което е благословен от Бога. Кръпките по
ризата са като ордени за трудолюбието на мъжа и за мощта му, които жената му
пришива. Тя ще направи кръпките така, че хем да го похвали, хем да затвори тия
отвори, отдето изтича силата му - сякаш лекува рана. Затуй казват хората: „Кърпеното
трае повече“ - защото слабото място става по-здраво. Също като белега, кога кожата се
нарани и излекува, става по-твърда на това място.
Баба замълчава, а аз се опитвам да осмисля чутото. По-късно записвам в тетрадката
си:
„Онзи народ, който е облечен в бели дрехи, е по-добро-душен и има по-нежно сърце от
онзи, който носи черно или сиво. Българите и българките обичат бяло, бели бенавреци,
бели сан, бели контоши, бели кърпи, бели ризи, бели долами, бели къщи, бели овце, бели
волове - сичко бяло. А погледайте на българското селце и българските къщици:
чистота, градинки, дървенца, цветице и къщата излепена. Сичките тия неща явно
показват вам, че тука се е родила вече потребност за онова благородно и тихо
наслаждение от природните дарове, които са принадлежност само на ония народи,
които са излезли вече из варварския живот..“19
Истинска храна
Когато малко по-късно, свита до нея на леглото, казвам обичайното: „Бабо, разкажи
ми спомен“, не мога да се сдържа и я моля, добавяйки:
- Разкажи ми за вас с дядо Ангел.
Известно време баба мълчи и тъкмо когато започвам да се притеснявам да не съм я
натъжила с молбата си, тя казва:
- Не знам кое по-напред да ти кажа, чедо...
- Ами кажи ми от началото - опитвам се да помогна аз да подреди спомените си. - Как
се запознахте?
- А, че ние от деца се познаваме - тук сме се родили и двамата, тук сме израсли, тук
сме си живели живота и тук са ни гробовете. Моят ма чака де, там, до неговия... -
отговаря баба, а аз, понеже искам да ми разкаже за тяхната любов, почти я прекъсвам:
- Ама кога сте се заобичали?
- Винаги сме се обичали - отвръща тя, като натъртва на „винаги“. Тъкмо се чудя как
другояче да я попитам същото, за да ми каже повече, когато тя продължава: - В
училище все двамата бяхме. Той ми носеше торбата с учебниците, пък аз го защитавах
и се биех за него. - Баба се засмива, а аз се изненадвам да чуя подобно нещо. Не си
представям дребничката баба Жива като побойник. - Той беше много добър, досущ
като ангел, и момчетиите все го дразнеха -започва да разказва тя. - Колко глави съм
сцепила заради него! Имаше едни големи дървени триъгълници в класната стая - поне
десет съм счупила, като ги погнех ония разбойници. Той, Ангел, затуй стана
дърводелец - беше са изучил да ги поправя, заради мен -шегува се тя и добавя: - То едно
време тъй беше - който чупи, после връща.
- А това училище тука до кой клас е било? - питам аз.
- До четвърто отделение беше - отвръща баба и добавя: - После прогимназия сме
карали три класа долу в селото. Всеки ден сме вървели по четири километра пеша в
едната посока и после толкоз наобратно.
- И зимата ли? - питам аз.
- И зимата. Само се молехме да падне голям сняг, че да не ходим на училище. Е, и с
каруца са ни карали понякога, че и с камион, ама основно сме вървели пеша - отвръща
баба и продължава: - Там долу, в село, имаше един много добър майстор дърводелец и
резбар и дядо ти Ангел се хвана да чиракува при него след училище. Мерак му беше тая
работа. Пък аз стоях и го чаках и докато го чакам, ще напиша домашните, ще науча
уроците и после, като си тръгнем към наш’та махала, по пътя му ги разказвам и го
изпитвам, че да ги научи и той. Ама пък и той беше много паметлив...
- А в казарма ходил ли е? - питам отново.
- Ходи - кратко отвръща баба и добавя: - Пратиха го трудовак оттатък Балкана.
- И пишехте ли си писма? - любопитствам аз.
- Пишехме си, две купчини имах, ама ги изгорих, когато Ангел умря... Викам си, ще
взема и аз да умра, ще ги намерят хората и ще станем за смях - отвръща баба.
- Защо? Какво си пишехте? - продължавам да любопитствам аз.
- Ами разказвахме си кои какво прави, а аз, като не можех да му пея, му пращах
текста на някоя песен - все едно че му я пея и да знае, че мисля за него и го чакам... -
казва баба.
- Какви песни си му пращала? - не спирам с въпросите аз.
- То има много такива - отвръща баба и запява една:
- Ама аз все сменях имената да са Ангел и Жива -казва баба, когато песента свършва.
- И все тъй съм му ги пяла тия, любовните - с наш’те имена - смее се тя и запява друга
песен, за да ми демонстрира:
- Ей такива съм научила заради него сигур сто - пак се смее баба, когато песента
свършва.
- Много ли се обичахте с дядо, бабо? - питам с приглушен глас.
- Много - отвръща само баба и замълчава, преди да каже: - Неразделни бяхме. Сякаш
мъката, че не можем да си имаме рожба, ни караше повече да се държим един за друг.
- Защо не сте могли, бабо? - питам тихо след кратко колебание.
- Ангел изкара заушка, тамън бяхме завършили прогимназията. Заради туй, казаха
лекарите. Мъжете тая пущина там ги удряла - обяснява баба.
- Много ли ви беше мъчно? - питам пак.
- Беше ни, ама ние без деца у дома не сме оставали
- гледали сме и на сестра ми, и на брат му, че и комшийските комай у нас отраснаха -
отвръща баба. - Дядо ти Ангел много ги обичаше децата. Колко играчки е направил...
кончета, люлки, камиончета. Много им уйдисваше.
- Щеше да е хубаво сега да имаш някого, да не си сама - казвам след малко.
- Че аз не съм сама! Нали ти си тук ма, чедо? - отвръща баба и добавя: - Той Бог си
знае работата. Я виж всички тука като имат деца, все сами кукуват. А на мен Господ,
като в оная приказка, на старата бабичка неродена мома прати - усмихва ми се тя.
Не знам какво да кажа и също се усмихвам в отговор. След малко баба започва
отново да говори:
- Да ти разкажа една случка и да спим - казва тя, а аз кимвам. - Бях ходила веднъж с
дядо ти Ангел да караме мебели в едно село надолу и там, докато Ангел се оправяше с
хората, аз се разхождах наоколо и стигнах една чешма. Няма да забравя какъв надпис
имаше: „На моята майка, която беше извор на добрини. Всичко даде, нищо не получи и
умря в самота“.
Баба замълчава, а аз настръхвам.
- После - продължава баба, - когато отидох при Ангел в къщата на ония хора,
разбрах, че мебелите ги поръчал един мъж за майка си. Разприказвахме се с нея и
жената ни разправи много интересна история. Той, синът ѝ, не ѝ бил роден син -
подарила ѝ го нейна близка, която имала други пет деца преди това.
- Как така ѝ го подарила? - недоумявам аз как може да се подари дете.
- Ами ей така, едно време не беше рядкост това, който не може да си изхранва
децата, ако има повече, да даде някое на бездетни хора - „хранениче“ му викаха. И на
тая жена така ѝ дали нейните роднини едно момче, та тя го отгледала и много го
хвалеше как се грижи за нея - обяснява ми баба и заключава: - Да видиш колко е чуден
животът - кога си мислиш, че имаш, се оказва, че нямаш, а кога си мислиш, че нямаш,
излиза, че имаш. Оная жена, дето ѝ съградили чешма, си имала нейни деца, ама умряла,
горката, сирота, а другата, бездетната, получила даром такъв син тъй да се грижи за
нея. Затуй човек не бива да роптае, а да се уповава на Господа и да не се отчайва. Той,
Господ, знае какво иска човекът, и каквото прави, все е за негово добро. Ако ти е взел
нещо с лявата ръка, после ти връща с дясната.
Двете мълчим известно време. Тъкмо се каня да ставам, когато тя отново заговаря:
- А за дядо ти Ангел, дето ме пита... Много хубаво сме си живели... Спомени колкот’
щеш...
Баба Жива е вперила поглед някъде над главата ми и сякаш гледа кадри от филм. По
едно време се засмива и започва да разказва:
- Кога се оженихме, ми беше вързал една люлка на ореха, дето е отзад на къщата, и
все ма люлееше. Той ма люлее, пък аз му пея „Люлка се люля, девойко“. Нали я знаеш? -
пита баба и запява, за да ме подсети.
Знам я и започвам да ѝ пригласям, а двете се усмихваме една на друга
заговорнически, когато вместо Яна „слагаме“ на люлката Живка, а пък Иван от песента,
който я люлее, за нас е Ангел.
- Зимъска пък с шейна ма возеше - продължава после баба. - Ангел я беше направил
уж за децата, ама ние повече от тях сме се пързаляли. Като се пуснем по баира надолу -
то писъци, то смях... А на реката лятно време, кога идем да перем чергите и одеялата,
докато ги чакаме да съхнат, ще идем нагоре по течението, дето няма никой, па се къпем
и плискаме на воля, а после са препичаме на слънцето по камъните голи-голенички.
Ангел вадеше раци - с ръце бъркаше под камъните, а после ги варяхме. Ама сега, казват,
нямало вече. Есента пък тръгвахме да обикаляме горите и поляните за гъби. Колко
манатарки и сърнели сме събрали! И като видим някоя купа сено на някоя ливада, ще
се бухнем в нея, пък то мирише едно при-яшно, всичките ухания на тревите на едно
място са събрали. Ама най-обичахме лятно време, кога се мръкне, да се качим горе на
хълма и да легнем направо на земята да гледаме звездите. С часове сме лежали. Държим
са за ръце, слушаме щурците как пеят и гледаме звездите. Пък те едни надвиснали
отгоре, ръка да протегнеш - ще ги стигнеш. Блестят като накити! Един път даже
случихме звездопад - голяма хубост! Къде да погледнеш, на всички посоки фърчат
звезди.
- И какво си пожелахте? - питам аз.
- Че какво да си пожелаем, чедо. То туй да видиш само, какво друго да искаш -
отвръща ми простичко баба и за мое неудоволствие казва: - Ама айде вече да спим, че
утре ще ни се виждат звезди посред бял ден.
С нежелание ставам от леглото на баба, пожелавам ѝ лека нощ, целувам я по бузата и
отивам в стаята си. Разказът ѝ, установявам, този път ме е натъжил по някакъв
различен, по-личен начин. Спомените на баба са толкова чисти и истински, топли и
пълно-кръвни, наситени с аромати, вкусове и багри, живи и добри, включително и в
болките ѝ. Спомени от истински, нормален човешки живот. А моите спомени, давам си
сметка, са някак като че ли кухи, сиви и стерилни. Спомени, в които сърцето ми не
участва и които всъщност дори не искам да си спомням, понеже ме карат да се чудя
защо, по дяволите, съм живяла така. Защо съм тичала след химери, защо съм
преследвала чужди цели, защо съм пренебрегвала копнежите си, защо съм се стремила
към неща, които не ме правят щастлива.
Човек се сам посрамя
Две трети буркан кисело мляко (една кофичка от купешкото), щипка сол, 1 чаена
лъжичка сода за, хляб и брашно „колкото поеме“.
Баба слага содата в млякото и разбърква „да тупне“ и тогава слага и солта. После
прави „кладенче“ в брашното и започва да сипва там сместа и да замесва тестото, което,
както и за баницата, не трябва да е много твърдо. Покрива го с кърпа и го оставя „да си
почине“ за двайсетина минути. Тогава, ако, разбира се, съм станала, се включвам и аз с
точилката, като разточвам тестото на немного тънка кора - „колкото ти е пръстчето“,
според инструкциите на баба, което е нещо средно между половин и един сантиметър.
После нарязвам кората на ромбове, а тя ги пържи в силно сгорещено и подсолено олио.
Някой ден със сигурност ще започна да правя бухтичките на баба и сама, но в това
да се събуждам с аромата им се крие и част от магията на израза „при баба на село“,
моята детска мечта. Слава богу, както се оказва, никога не е късно човек да има
щастливо детство. Тук мога отново да бъда дете, което има една-единствена задача - да
се радва с цялото си същество на този чист живот и да размахва вълшебната си пръчица
в един чудесен свят. Сякаш получавам втори шанс да порасна, но по различен начин -
като се науча да мисля отново и осъзнавайки колко важно е магическото усещане за
живота.
Дъждът е спрял, а в хладната мокра утрин птичките сякаш са се събрали на концерт
в гората зад къщата. След закуска излизам на чардака да ги послушам и да подишам
свежия утринен въздух. Тази сутрин слънцето го няма, а по хълма, над който се
появява, сега се стелят мъгли, обгръщат го, пълзят в различни посоки и му придават
особена красота - магнетична, но призрачна. „Като на живота днес“, мисля си.
Кално е за работа в градината, но баба пак измисля какво да прави и след като слага
на печката тенджера с боб да ври за обяд, казва, че ще пресажда мушкатата си. Аз
веднага проявявам интерес. Много харесвам това цвете. Картината, която излиза в
съзнанието ми, когато си помисля за родно, е стара бяла балканска къщица с дървен
чардак, надничащи от него червени мушката, провесен отгоре наниз червени чушки и
метната на парапета на чардака шарена черга.
Помагам на баба да изнесем навън десетината саксии. Тя вече има подготвени пръст
и торчица, така че само изваждаме внимателно едно по едно растенията от саксиите,
почистваме корените им и изсипваме внимателно пръстта върху стара мушама, която
постиламе на плочите пред зимника. После баба, за мой ужас, орязва почти до дъно
растенията, като ме успокоява, че само след два месеца щели да се „скъсат да цъфтят“.
След което ми показва как да смесвам новата пръст с тор, колко да слагам отдолу в
саксията и после как да затрупам корена и ми дава аз да „мушкам“ цветята обратно в
саксиите. Признава ми, че не е голяма цветарка - само мушкато гледала, защото било
лесно - „мушкаш и се хваща“. Оттук идвало и името му, обяснява ми тя. Култивираните
градински цветя, споделя, не ѝ харесвали много, пък и нямало нужда да сее, защото
наоколо било пълно с иглики, бели и жълти нарциси и диви божури, които сами си
растат по ливадите. По обичала билките, казва, защото ухаели приятно, пък и били
полезни, а в градината слагала само босилек и невен - пак за цяр, но и по традиция.
Разказва ми, че навремето по-възрастните жени носели босилек в пазвите си заради
аромата му, че да миришат приятно, а момите и невестите много го почитали, все с него
се кичели и всяка задължително трябвало да го има посаден в градината си. За да ми
покаже на каква почит е бил босилекът, баба ми запява сватбарска народна песен,
която разказва за невяста, която, тръгвайки за дома на момъка, на раздяла поръчва на
майка си:
После питам баба дали можем да направим такъв крем за мен, а тя започва да се
тюхка, че вече нямала хубава мас. Имала останал от преди само един буркан, ама той
бил отдавнашен и вече сигурно бил за изхвърляне. После се сеща за някаква жена в
съседно село, за която знаела, че прави хубава чиста мас.
- Не съм чувала да е умряла - казва непринудено баба и като оправя забрадката си,
ме пита: - Ако искаш да идем по следобед с колата да я потърсим - да видим дали ще има
един буркан да ни даде. Тъкмо ще минем през „агрото“ да си купим каймица, че да ти
опържа довечера кюфтенца.
„Агрото“ е малка свинеферма със собствен магазин в съседно по-голямо село.
- Пък и за медец при Данко може да се отбием, че нашият свършва. Какво ще кажеш,
чедо?
Аз веднага се съгласявам. Тези екскурзии из района с баба са ми много приятни. А и
винаги срещаме някой интересен човек и научавам нещо ново.
- Едно време обикалях пеша, ама вече не ме бива толкоз да ходя - сякаш се извинява
баба, а аз се радвам, че мога да бъда полезна по някакъв начин.
Докато свършим с мушкатата и приказките, бобът вече е уврял. Аз се заемам да кача
и да подредя саксиите на чардака, а баба обува галошите и влиза в калната градина за
лук, джоджен и девесил.
После запържва лука в олио с червен пипер, малко чубрица и 2-3 лъжици брашно, а с
черпака налива по малко от водата, в която е врял бобът (с нарязани на ситно глава
зрял лук и морков), докато сместа става на гъста каша, и тогава я изсипва обратно в
тенджерата при боба. Накъсва вътре една сладка суха червена чушка, мушва и една
люта, както е цяла, добавя нарязаните джоджен и девесил и слага половин буркан от
консервираните си и много вкусни домати, които често, подправени с нарязан лук,
магданоз и олио и в комбинация с бучка сирене, съставляват вечерята ни.
След десетина минути бобът е окончателно готов и е толкова вкусен и ароматен, че
си сипвам повторно още малко, а баба, вече приключила с яденето, се смее и ми казва
поговорката: „Който е ял много боб, не го пращай да ти купи месо“.
- Нямам нищо против да ям твоя боб и всеки ден - смея се и аз.
- Тогава си ми много лесна за постите - казва баба и явно в тази връзка се сеща да ми
разкаже история за един поп, който не бил много учен и не знаел как да си пресметне
кога ще се падне Великден и затова питал даскала, понеже бил по-учен от него. Като му
казал той кога ще е Великден, попът преброил колко дни има и за да не забрави или да
не сбърка, изброил и толкоз зърна боб, турил ги в една кратунка и я закачил над
умивалника. - Всяка сутрин, кога си миел очите - разказва баба, - изваждал по едно
зърно от боба, като смятал, че като се свърши бобът, ще настане Великден. Попадията
му обаче видяла, че попът всяка сутрин изважда по едно зърно от кратунката и го
хвърля. Погледнала тя и като установила, че са останали само няколко зърна боб, за да
му услужи, взела та напълнила кратуната със зърна догоре. Случайно обаче някой
попитал попа колко дни остават до Великден - продължава забавния си разказ баба - и
той отишъл да преброи колко са зърната в кратунката. Но като я намерил пълна,
отчаян, отецът се върнал при човека и му рекъл сърдито: „Ако гледаме на боба, ни таз
година, ни догодина ще празнуваме Великден“.
После баба обещава следващия път да направим боба с коприва. За мен
комбинацията е непозната, но от нея научавам, че всъщност е традиционна в този
край. Разлика в приготвянето няма, освен че към зеления лук, докато се прави
запръжката, се добавя и предварително попарената и нарязана коприва.
- Как да се ожени? Неда, нали я знаеш каква е, така ѝ нарече за мъж, че няма да
посмее - оправдава ме баба Жива и обяснява: - На Васильовден ѝ показвахме как са
ладвахме навремето, нали помниш?
- Помня, я, как да не помня! Голям смях падаше! - засмива се баба Станка и ме пита: -
И какво ти нарече Неда ма, миче?
Аз също се засмивам и цитирам гаданието, което няма начин да забравя:
- Из къща ходи, с тамян кади.
И трите избухваме в смях. Предсказанието обещава пръдлив мъж.
Баба Станка трудно ни пуска, но ние имаме да ходим и за мед при Данко, а той е в
друга махала, така че скоро се сбогуваме. Тя отказва да ѝ плащаме маста, а сокът така
или иначе ни е подарък, и ние, богато надарени, си тръгваме с пожелания да се оправя
бързо.
Баба ме упътва по пътя към Данко. Казва ми, че пеша е много близо „през баира“, но
с колата се обикаля доста, а последният километър от центъра на селото до къщата му
е по черен път, както в нашата махала.
Макар и не колкото при баба, гледката при пчеларя е също много красива, а зад
къщата му има пет декара ливада, на която пчелите събират меда. Наблизо има и
акациева гора. Според баба Данко прави „най-хубавия мед“, а аз бързо се убеждавам в
правдивостта на това глобално обобщение. По принцип имам навика сутрин да
изяждам на гладно лъжица мед, но когато опитвам неговия, установявам, че няма нищо
общо с меда, който купувам в града, уж за „истински“. Баба ми казва, че Данко захранва
пчелите си само с мед, никога със захар, и не пръска нищо в двора си, за да не ги трови.
Но и други пчелари са ми казвали същото. Може би има значение и какъв въздух дишат,
както и какви гледки гледат пчелите, мисля си. И каква музика слушат също така.
Данко е пуснал радиото силно и в момента жизнерадостна народна песен оглася
ливадата, покрай която вървим, за да стигнем до къщата му, след като сме оставили
колата по-надолу. Баба разпознава песента и веднага се включва в своеобразно
надпяване с голямата северняшка народна певица Мита Стойчева:
Баба прекъсва разказа за баба Тола, за да ми разкаже за дядо Фильо Радев, който е
от съседната махала Стар Кръвеник. С жена му - баба Божа, имали дъщеря и син, но
отгледали като собствено дете и храненичето Мария. Съселяните му го наричали
„дядо“ от уважение и в продължение на 30 години го избирали за кмет на селото, което
той превърнал във важно средище в района. Бил посветен в освободителното движение
от самия Васил Левски и обещал на Апостола, че ще организира местните, което и
направил, а синът му Христо станал негов най-близък помощник. Със собствени
средства, понеже се бил позамогнал с труд и търговия, дядо Фильо набавил значителна
част от оръжието и боеприпасите за готвеното въстание, а сетне, след обявяването му
през 1876 година на близкия връх Бабан, станал един от ръководителите на
въстаниците. След погрома на въстанието и започналите безчинства на щурците се
укривал по билото на Балкана, но бил предаден от каракачани. Заловили го и го
обезглавили близо до връх Зелениковец, а главата му, занесена за разпознаване в
града, по-късно била хвърлена в нужниците на конака.
- Затова, като се разбрало, че щурците пак вилнеят, от страх много хора напуснали
домовете си -продължава разказа си баба след отклонението, от което цялата
потръпвам. - То основно жени били останали, защото повечето мъже се били
присъединили към руснаците. Тръгнала и баба Тола да бяга, но била в напреднала
бременност, а било и много горещо. По пътя болките ѝ започнали и тя, като усетила, че
няма да може да върви, решила да се върне и да роди детето в къщата си. Била останала
сама - всички други от близките ѝ се разбягали, а мъжът ѝ бил заминал с опълченската
дружина. Кога стигнала до дома си обаче, видяла в двора войници. Затуй се промъкнала
леко и се скрила да ражда горе, в сеното на сайванта - разказва баба, а аз почти спирам
да дишам от напрежение и вълнение. - По едно време не издържала на болката и
извикала, а подир туй припаднала. Кога се свестила, видяла около себе си руски
войници. Били я свалили в къщата и я сложили върху черги пред огнището, където
били напалили огън. Един от мъжете ѝ казал, че е лекар и ще ѝ помогне, и така, в
техните ръце, се родил дядо Антон, първият ѝ син, брат на мойта прабаба. От
благодарност баба Тола кръстила детето на руския лекар - завършва разказа си баба, а
аз, все още под влияние на историята, оставам смълчана.
- Ами туй е то, чедо - казва тя, сякаш не е сигурна как да тълкува мълчанието ми.
- Страхотна история, бабо! - уверявам я аз. - Звучи ми направо невероятно!
- А, то колко по-невероятни случки има... - заявява тя. - Ама аз не мога всякогаш да се
сетя - сякаш се оправдава баба, че не ми е разказала някоя по-интересна история, а аз
се чудя може ли да има такава.
Ако коминът дими, в къщата има живот
„Става лесно и бързо“ според баба и когато пробвам, макар да го правя нескопосано
и да не докарвам нейната скорост, се уверявам, че наистина не е трудно. В тетрадката
си записвам, че в „по-бедняшкия вариант“, брашното се ръси с подсолена вода вместо е
яйце.
Трохите се пресяват през сито, за, да падне излишното брашно и да остане само
„триеницата“.
В тенджера се слага да заври половин литър прясно мляко, като се добавя „сол на
вкус“ Във вече врящото мляко се изсипва триеницата и се оставя да поври няколко
минути на по-слаб огън, докато се сгъсти. Накрая се натрошава сирене и се пуска бучка
масло да се разтопи в кашата, като се разбърква.
Отбелязвам си също, че триеницата може да се свари и във вода, както и да се
направи сладка, вместо солена, като се подслади със захар или мед.
Събрала съм и съм донесла на баба кофички от кисело мляко. Докато си говорим и
се смеем, баба ми показва колко да ги пълня с пръст, как да правя с един молив дупка в
средата, след което да слагам в нея стъблото с коренчето на растението, което съм
отделила. Избираме най-здравите и силни стръкове и макар да ми е жал за другите,
баба ги изхвърля. След като поставям стръкчето в дупката, изливам малко вода в нея и
тогава уплътнявам почвата около стъблото. По-рано баба е накиснала във вода
долната част на сандъчето с разсада, за да вадим по-лесно и без да увредим нежните
стръкчета. Когато сме готови, нареждаме пикирания разсад по широките первази на
прозорците в дневната, понеже най-важно за него е да има светлина, казва баба.
После, докато сядам да поработя върху записките си, баба готви чорба от
челядинките, които е набрала предишния ден. Моето участие се изчерпва с това да
набера от поляната киселец и лапад, като от себе си добавям и див лук, които намирам
край оградата, вместо градински. „Даже още по-вкусно ще стане така“, одобрява баба.
Записвам, разбира се, и тази рецепта:
Гъбите се задушават в олио е малко сол, докато водата, която пуснат, изври. Тогава
се добавят измитите и нарязани лук, киселец и лапад леко да се задушат, а почти
веднага и една чаена чаша ориз, който се разбърква, докато се „изцъкли“, и тогава се
налива гореща вода колкото е нужно. Ври двайсетина минути, а накрая се подправя с
малко млян черен пипер и оцет
Когато сме готови да тръгнем към метоха, предлагам на баба да отидем с колата, но
тя предпочита да вървим пеша. На притесненията ми, че ще се измори много, отговаря,
че ще си почива, когато се върнем. Успявам все пак да я убедя да си вдигне малко
краката на дивана, а докато аз раздигам масата и мия съдовете, разсъждавам върху
поредната нейна мъдрост, която небрежно е изрекла, докато разговаряме: „На сякой
ден Господ дава храната му“.
Сватбени обичаи
А после продължава с:
Пее така трогателно, че на мен очите ми плувват в сълзи, а тя, като забелязва това,
за да ме разведри, ми разказва как една булка толкова много плачела, когато я повели
към новия ѝ дом, че по едно време сватбарите решили да я връщат. А тя, като се
притеснила да не би наистина да го направят, рекла им: „Аз да си плача, пък вие си ма
водете“.
Вдъхновена от разказите ѝ, по-късно записвам в тетрадката си:
За стария човек животът има три основни етапа - раждане, сватба и смърт. И
докато раждането и смъртта са част от наложен отвън кръговрат на
съществуванието, сватбата е единственото събитие, поверено и подвластно на
човека. То е центърът, който обединява и примирява битието и небитието,
раждането и смъртта, като огражда пространство, което позволява на човека да
съучаства в чудото на живота, сам създавайки го. Именно поради този смисъл на брака
сватбената обредност е изключително богата, натоварена с огромната отговорност
да гарантира продължаването на магията на живота. „Тази тайна е велика“, казва
апостол Павел за брака, а изследванията на етимологията на думата „сватба“
навеждат към значения като „съхраняващ себе си“ или „започващ себе си отначало“.
Старият човек има съзнание за вечност и в малкото, и в голямото. И ако
поддържането на „небесната“ вечност е работа на Бога, то осигуряването на
„земната“ вечност е задължение на човека и всички сватбени ритуали имат за цел
тази задача да бъде максимално благополучно изпълнена. Бракът е посвещаване на
встъпващите в тази велика тайна, за която говори апостолът Той задава рамката и
прави възможен прехода на .младоженците от живот без „магически “ ангажименти
към космически (а не само социално!) отговорно съществуване. Затова главата на
булката е покривана с плътна червена кърпа и буквално са я водили, защото в
сватбата тя прави преход и трябва да спре да вижда досегашния свят за да отвори
очите си за другия. Затова и сватбеният букет е бич иглолистно дръвче, като символ
на космическото дърво на живота, което свързва битието по вертикала - земното с
небесното. Затова се пеят и „засевки“ - специални сватбарски песни, „хем за момата,
хем за ергеня“ по време на които обредно се пресява брашно и замесва хляб и това
вероятно символизира включването на космическото в брачната двойка. Мъжът и
жената престават да съществуват поотделно, а биват заедно „замесени“ в „тестото“
на вселената, в което се съдържа самият живот.
Билет за рая
Сестра Серафима се радва да ни види и ни кани да седнем на двора, около масата под
асмалъка, която в момента, понеже отгоре още няма листа, е приятно огряна от
слънцето.
- Серафимо, идем с една молба - известява баба, докато се настаняваме.
- Чакай да донеса да ви почерпя първо, че правих един сладкиш, пък сетне ще ми
кажеш - отвръща монахинята и тръгва към магерницата - кухненското помещение,
разположено на долния етаж на сградата, под килиите за живеене.
Сестра Серафима скоро се връща и носи в едната си ръка чиния с парченца от
сладкиша, а в другата - чаша сок. Нейният е от малини, които гледа в едната част на
двора, и е чудесен - знам, защото е носила на сбирките в клуба.
- Я иди, детье, да вземеш другите две чашки, че си по-младо - оставила съм ги на
масата - обръща се към мене тя.
Когато се връщам, двете вече си хапват от сладкиша, а баба, като клати одобрително
глава и хвали сестра Серафима, я пита за рецептата.
- Много е проста - отвръща монахинята и започва да диктува, а аз веднага вадя
тетрадката от раничката си и започвам да записвам, докато едновременно с това
хапвам парче от сладкиша. Не обичам много сладкиши, но този наистина е много
приятен - ненатрапчив, но вкусен, и както се оказва - много лесен за приготвяне.
1 кофичка кисело мляко, 1 чаена чаша захар, 7-8 супени лъжици олио, две и половина
чаши брашно, 1 непълна чаена лъжичка сода за хляб, 1 яйце. Брашното се пресява 2 пъти
и се смесва с другите съставки, като содата предварително се слага в киселото мляко.
Излива се половината смес, намазва се с мармалад, после се излива и другата половина
и се пече в загрята фурна около половин час.
- Кажи, Живо, какво ви води насам? - пита сестра Серафима, когато приключваме с
рецептата.
- Ти нали правиш една пита за женитба, дето викаш, че Богородичка та е научила -
казва баба.
- Що, ма, ша са жениш ли? - пита монахинята, като същевременно се обръща към мен
и ми намига.
- Ама стига си са занасяла ма, Серафимо - скастря я шеговито баба. - За наш’то
момиче та питам -обяснява тя, сякаш не е ясно за кого става въпрос, а после добавя: - Че
ми е мъчно, дето е таквоз хубаво и добро, пък още не се е задомило.
- Разбрах, ма! Ти пък за каква ма имаш! - отвръща сестра Серафима, преди да заяви: -
То може и ти да я направиш тая пита, Живо. Аз само кваса ще ти дам
- той е важен. Ама трябва, детье, да си сигурна, че я искаш тая работа - обръща се тя
към мен.
- Че кои не я иска? - пита риторично баба.
- Кой!? - пита риторично в отговор и сестра Серафима и за да няма колебание,
пояснява: - Аз!
- Ама ти пък голям пример даде! Няма да я правим монахиня - заявява баба, смеейки
се.
- Искам да кажа, Живо, че девството е много по-добро от лошото женене - обяснява
монахинята на баба какво е имала предвид, а после пак се обръща към мен: - Нали
знаеш какво казва апостол Павел в първото послание до Коринтяни? - пита и без да
дочака потвърждението ми, цитира: - „А на неженените и на вдовиците казвам: по-добре
е за тях, ако си останат като мене“.
Това този път го знам, но решавам да не коригирам монахинята, че апостолът
всъщност казва: „...добре е за тях, ако си останат като мене“, след което добавя: „Но... по-
добре е да се оженят, отколкото да се разпалват“. Още повече че баба намира друг
начин да я поправи:
- Абе ние, Серафимо, да направим първо което е добро, пък по-доброто ще го
оставим за по-подир, кога одъртее като нас.
- Аз туй ви го казвам, Живо, не за друго, ами да не попадне твойто момиче на някой
брус, че да се чуди после какво да го прави - казва сестра Серафима, а аз, както би
постъпил Марк в подобни случаи, питам:
- А какво е брус?
- Простак - отвръща безцеремонно монахинята и започва да разказва, за да даде
пример: - Тука идва преди време една жена. Чула отнякъде за мойта питка и ми реве:
„Аман-заман, сестро, да ми направиш и на мен една питка, че останах стара мома“.
Викам: „Добре, ма, ще ти направя!“. Направих ѝ аз, омъжи са оная, ама мина се не мина -
и ми се явява пак тука и пак реве: „Аман-заман, сестро, направи нещо, че не издържам
вече с тоя“. „Какво не издържаш, ма?“, я питам, пък тя: „Ами много пърди“. - Тук сестра
Серафима замълчава театрално, сякаш очаква реакция от публиката. С баба се
засмиваме, явно и двете решили, че монахинята си прави шега с моята „орисия“.
- Стига са занася, ма! Голяма си, значи, драка, Серафимо - пак я скастря баба.
- Не са занасям, ма! Ей, на, честен кръст! - отвръща монахинята и като се обръща
към църквата, се прекръства.
Аз изненадано повдигам вежди - не мога да допусна, че артистичният дух на сестра
Серафима може да стигне дотам, че да се прекръсти на лъжа. Не знам какво си мисли
баба, но след кратко мълчание я пита:
- А ти, Серафимо, не можеш ли предварително да кажеш на Богородичка да не дава
такъв брус на наш’то момиче?
Въпросът на баба ми прозвучава абсурдно и избухвам в смях. Почти сигурна съм, че
са ме взели на подбив, но лицата и на двете са сериозни.
- А, аз нищо не ѝ казвам! - възкликва сестра Серафима. - Само правя питата, дето тя
ми е казала, пък за когото съм я направила, той си се моли. Каквото си измоли, такова! -
заявява тя.
- Ами, чедо, значи ти ще ѝ кажеш - обръща се след кратък размисъл баба към мен, а
репликата ѝ ме кара първо да се опуля, а после отново да прихна.
- Ама вие сериозно ли? - питам. По загрижения поглед на баба разбирам, че поне тя
не се шегува. За сестра Серафима не мога да разбера - тя гледа нагоре, като върти очи
ту наляво, ту надясно - или се опитва да не се разсмее, или очаква нашето решение.
- Не мога да застана пред иконата на света Богородица с подобна молба, бабо -
казвам, когато успявам да овладея смеха и изненадата си.
- Що ма, чедо? - пита баба, а аз, като виждам искрената ѝ почуда, пак се разсмивам.
- Ами неудобно ми е да ѝ говоря такива неща! - възкликвам.
- Че какво има да ти е неудобно! - продължава да се чуди баба, а аз не знам какво да
отговоря на това. Отношението ѝ ме смайва. Подобна близост между „човещинката“ и
„божествеността“, граничеща с интимност, за мен е не просто непривична, а направо
табу. По-късно, разсъждавайки по въпроса, записвам в тетрадката си:
Преди да си легнем вечерта, баба слага кваса от сестра Серафима в стъклен буркан и
като налива вътре малко топла вода (около 150-200 мл), го разбърква, докато става
като гъста боза. Казва, че ще го остави до сутринта, за да се разтвори добре, а като
стане заранта, ще го захрани с една лъжица брашно, за да се „активира“, преди да
замеси питката. Квасът, обяснява ми баба, както и огънят в огнището, само се
поддържат и се счита за голямо нещастие за дома, ако се изгубят. Само на определени
дни, казва ми тя, и огънят, и квасът се подменят с нови.
По-късно по този повод си мисля, че животът не може да бъде безкрайно
„поправян“. Понякога трябва да бъде създаден отново, в първоначалната му чистота и с
пълнотата на всички негови възможности, които изчерпваме, докато - понякога
неволно, друг път сякаш целенасочено - го профанизираме.
Дето няма пушек, там няма крамоли
Тази вечер не готвим, защото имаме още от снощните кюфтенца. Баба само ги
претопля и прави нещо като гъст таратор, като вместо краставица слага в киселото
мляко нарязана тученица - трева, която расте навсякъде. Виждала съм я дори покрай
бордюрите в града, но досега съм я смятала за обикновен бурен. Оказва се обаче, че е
изключително богата на полезни вещества, а освен за салата, е чудесна и за направата
на „зелена“ баница. После баба добавя чесън, подправя със сол и олио „таратора“ и
имаме поредната простичка и много вкусна вечеря.
Тъй като целия ден сме на „сватбена“ тематика, когато вечерта сядам на леглото на
баба, я моля да ми разкаже спомен на тази тема. Чувала съм песни, в които се говори за
свекърви, които толкова мразели снахите си, че правели всичко възможно да разделят
младите. Питам баба дали е било наистина така.
- О, те какви истории разправят песните! И са истина! - възкликва тя и като добавя: -
Големи трагедии е имало - запява. Песента, която е избрала, разказва за някои си Стоян
и Марийка. Марийка била млада невяста, току-що родила първа рожба. Закъсняла
веднъж да отиде на нивата, за да занесе обяда на мъжа си, а Вечерта свекървата казала
на сина си, че младата булка, като наготвила, вместо да тича при него на нивата,
отишла да яде яденето в кръчмата с „луди-млади кръчмари“. Стоян нищо не отвърнал,
а вечерта заръчал на жена си да му наготви хубава гозба и да му я занесе на другия ден.
Марийка така и направила. Той, като я видял да идва, разпрегнал воловете и впрегнал
нея на тяхно място. От усилието да оре кърмата течала по ризата на младата невеста и
тя по някое време се примолила на мъжа си да я пусне да иде да накърми чедото им.
Пуснал я той, а тя, като се прибрала, изкъпала детето, накърмила го - „и влезе в тъмни
яхъри, разпаса пояс копринен, на греда примка направи и там се Марийка обеси“, пее
баба в тъмното, а аз усещам как историята ме стисва за гърлото. Тя обаче не свършва
дотук. Като се прибрал Стоян, потърсил булката си и когато я намерил да виси в яхъра,
я свалил, сам себе си пробол с нож в сърцето и паднал мъртъв до нея.
Историята ме потиска и оставам смълчана.
- Някои свекърви са отивали дотам, че да правят магии, за да превърнат снахите си в
животно - казва баба и отново запява. Историята този път е за свекърва, която много
мразела снаха си и намерила циганки, които ѝ дали билки, че да я превърне в змия.
Трябвало да свари с тях отвара и да полее с нея снахата. За отплата свекървата дала на
циганките венчалната риза на невестата. Младата булка била в това време за вода и
тъкмо се връщала от извора, срещнала тези циганки и разпознала ризата си. Попитала
ги откъде я имат и те ѝ казали, че са я получили, задето дали на една свекърва билки да
омагьоса снаха си. Тогава невестата им казала, че билките са за нея, а те я съжалили и я
подучили вечерта да легне на мястото на мъжа си. Посред нощ свекървата влязла в
стаята на младите, но вместо снахата, заляла с магическата отвара сина си и той начаса
се превърнал на смок. Невестата отишла при майка си, та тя ѝ дала от други магьосници
билки, с които развалили магията.
- Мъчно ми е, че е имало такива истории - казвам на баба, когато изпява песента.
- Е, те чак такива са били изключения, чедо, да има какво да пеем сега - успокоява ме
тя. - Ама не е било хич без разправии. Както казват старите хора, дето няма пушек, там
няма крамоли - добавя баба и продължава: -Те затуй едно време, ако можеха, старите
дигаха къщи за младите, че да се отделят още отначало и да не стават такива работи.
Щото то няма начин! Иде младата булка - хем с други табиети, хем иска да са представи,
да спечели уважението на мъжа си, на свекъра и деверите, хем да заеме място сред
свекърва, зълви и етърви... Хич не е лесна тая работа. Някои по-кротки и разумни се
спогаждат, ама кога се случат да са все усойници, ела да видиш какво става! - засмива се
баба.
- Тука, в село, имало ли е такива случаи да не се търпят? - питам.
- Имаше, ами! - отвръща баба. - Ей тука, отдолу, живееше една баба Стана, не беше
дала на сина си да вземе момичето, дето го искал - леля Дора. Дружка на майка ми беше
- много работлива и все весела я помня, ама остана, милата, стара мома. От мама знам,
че навремето баба Стана много харесвала бащата на леля Дора, ама той я пренебрегнал,
та си му върнала.
- Ужас! - възкликвам аз.
- Пък имаше една в съседната махала - баба Недялковица ѝ викаха - захваща друга
история баба, - ама тя, разправяха, не била много наред с главата. От дявола акъл
вземала. По време на поганото ходила по тъмно да подслушва под прозореца на
съседите...
- По време на какво? - прекъсвам я аз.
- Поганото му викахме, мръсните дни между Коледа и Йордановден. Тогаз не се
излиза вечер, защото земята още не е кръстена в доброто и я обикалят нечистите
духове - обяснява ми баба и продължава:
- Синът ѝ на таз баба Недялковица искал да се жени за някоя мома и тя отишла за
личба...
- Каква личба? - прекъсвам я пак.
- Ами каква! За мене е нечиста тая личба. Да подслушва отишла какво говорят в
чуждата къща и каквото чуе, взема го за нишан как ще се спогаждат с булката -
отвръща баба и отново подема историята:
- Застанала тя под прозореца на съседите, а те имали дете първолаче. Майката
тъкмо го проверявала как си е научило урока за следващия ден. Детето обаче, вместо да
прочете от букварчето „мама мие“, казало „мама бие“. Майката му се скарала, то се
разплакало, пък баба Недялковица се прибрала у тях и казала на сина си, че тая булка
хубаво няма да им донесе, да я оставя, ама той не я послушал. Още на сватбата
свекървата и снахата се скарали. Без да иска, сигурно от притеснение, невестата
настъпила прага, пък оная я прокълнала както само дяволът знай да кълне: „На
кукувица, рекла, да станеш! И на комина да ми кацнеш, пак ще те пропъдя!“. Колкото
живели после в една къща, блага дума не си продумали, разправяха хората - завършва
разказа баба.
- Че какво толкова, като е настъпила прага? - не разбирам аз.
- Такава беше традицията едно време - отново ми разяснява баба. - Кога снахата да
влезе в новата къща, свекървата ще я повдигне три пъти. Все едно мерят сили и снахата
се подчинява доброволно. После пък снахата ще прекрачи прага и ще внимава да не го
настъпи, защото това означава скорошна смърт за свекървата.
- Олеле! - възкликвам аз. - Тази снаха здраво е сгазила лука тогава!
- Пък може и от един дол дренки да са били и нарочно да го е направила снахата туй
нещо, знае ли ги човек... - разсъждава баба.
- А ти разбираше ли се с твоята свекърва, бабо? - питам.
- Много се разбирахме - отвръща баба. - Всички я уважаваха нея - и млади, и стари.
Изглеждаше строга, но беше много добър и мъдър човек. Всички при нея ходехме за
разтуха и съвет. Тя ни помогна с Ангел да не се отчаем, че не можем да имаме деца -
споделя с мен баба. - Кога да се оженя, мойта баба ми каза едни думи, които са много
верни, ама за едно не позна - добавя тя.
- Какво ти каза? - любопитствам аз.
- Каза ми тъй: „Слушай, Живо, както мъжът ти ти е отреден от Господа, тъй е и майка
му от Него отредена, щом го е родила. Само затуй, дето го е откърмила и отгледала да
стане такъв човек, трябва да си ѝ признателна до гроб. Като комшийка Митра няма
равна, ама в нейната къща ти си чужда и ти трябва да се съобразяваш с техния ред, а не
те с тебе. Защото, колкото и да ти е разбрана свекървата, тя не ти е майка, а си има
нейните си деца. Снаха дъщеря не става“.
- Много мъдри думи - отбелязвам аз. - За кое, казваш, че не е права баба ти? - питам.
- Не че не е права, ами че не позна. Дето снахата не ставала дъщеря. Аз мойта
свекърва така я чувствах - като родна майка. От нашите не съм се отчуждавала, но
много бях привързана към нея. Това, което не бях научила от майка и от баба, от майка
Митра съм научила - и за готвене, и за шетане, и за тъкане... - разказва ми баба.
- За тъкане ли? Ама ти можеш ли да тъчеш, бабо? - възкликвам.
- Мога зер - потвърждава баба.
- А имаш ли стан? - питам.
- Дадох го на етърва ми, че нейната внучка отиде да учи в такова училище. Сега има
работилница в Троян. Много симпатично момиче, трябва да е къде твоите години.
- Знаеш ли колко искам да се науча да тъка! - възкликвам отново.
- Ами ще те научим бе, чедо! Колко му е! Ако искаш, да отидем до Троян - ей го къде
е! Да ви запозная с Вилито, пък вие ще се разберете. Може да ходиш при нея да ти
показва - предлага баба.
- Как се казва? - питам.
- Велислава, на баба си Вела - осведомява ме баба.
- Кога ще идем? - вече съм нетърпелива аз.
- Вдругиден, ако искаш, че нали утре до манастира трябва да отскочим, да занесем
коматите от питката - напомня ми тя.
- Добре - съгласявам се да изтърпя един ден и като решавам, че е крайно време да
оставя баба да си почива, ставам от леглото, целувам я за лека нощ и се прибирам в
стаята си.
Магическо здравомислие
„Господ Бог е най-простото нещо на този свят, защото е най-близо до всеки, и най-
сложното, когато Го търсиш не като дете, а като объркан човек от XXI век, за когото
всичко подлежи на съмнение. Историческото време не определя параметрите на
истината, а когато се опитваме да си присвоим тази роля, резултатът сякаш е с
обратен знак - колкото по-напред отиваме в историята, толкова повече се
отдалечаваме от истината, която търсим. Ставаме все по-образовани и свободни от
„предразсъдъци“ и „суеверия“ но все по-объркани и нещастни. „Първата глътка от
чашата на природните науки прави човека атеист но на дъното на чашата го очаква
Бог“ казва Хайзенберг22. Основната идея на магията в действителност е
тъждествена е основната идея на науката - това е вярата в съществуването на
природен ред и единство. Невежи са не хората, за които реалността е магия, а тези, за
които тя се изчерпва с онова, което разумът им, успява да разбере. Традицията с
нейната магическа обредност не може да бъде „ исторична “ защото в нея има нещо
дълбоко и извечно, свързано с непроменливата и в този смисъл - неисторична природа у
човека. В тази негова същност е заложен непреходният, копнеж, знание и вяра в
магичното. И само когато това усещане бъде изгубено, обредът се превръща от
съучастие в магията в безжизнен ритуал и суеверие.
Сякаш го е изчислил, дядо Петко влиза през портата на манастира точно когато
довършвам разказа как борецът срещу злото свети Христофор направил услуга на
дявола, когато, без да разбере, го пренесъл през реката, за да го спаси. Когато се
погледнал в огледалото, което бил получил от Христос, Христофор видял, че вместо да е
станал по-грозен заради това деяние, той бил възвърнал човешкия си облик. Дядо
Петко спира до нас и чува само последното изречение: „Очистих се, защото направих
добро на най-лошия“.
- И аз за туй съм дошъл - казва той и сочи с глава към сестра Серафима.
- У бре, Петко! - завърта тя очи, а представлението им започва веднага. - Какво лошо
си видял пък ти от мене, бре!?
- Че какво добро съм видял, мари, Серафимо!? Барем веднъж да ма беше пуснала да
легна под тебе, пък ти все под москвича ма пращаш - занася я дядо Петко.
Още на предишни „представления“ ми прави впечатление, че двамата ползват
особени обръщения помежду си: сестра Серафима се обръща към дядо Петко с „бре“, а
той към нея - с „мари“. Към други хора не ги ползват. Питам баба дали това е нарочно и
тя, като потвърждава, че е така, ми обяснява, че навремето се смятало за неприлично
съпрузите да се обръщат един към друг по име. Вместо това си викали „бре“ и „мари“
Същевременно обаче тези обръщения съдържали „ругателство“ и ако се използвали за
външен човек, това било обидно. Явно по този начин двамата „актьори“ са намерили
начин да изразят сложната амалгама на отношенията си, в която демонстративната
враждебност прикрива игрива задявка, заключавам аз.
- У бре, да ти се не види и дъртият гогоч! - Сестра Серафима завърта възмутено очи.
- Какво е гогоч? - обръщам се аз към баба.
- Женкар, дето дебне жените, че да мърсува - отвръща тя.
- Ти като каза, Живо, че дебнел жените да мърсува, та се сетих една история, дето ми
я разправя майка игумения в предишния манастир - прекъсва сестра Серафима
представлението, за да ни разкаже случката: - Веднъж една монахиня вървяла пеша
към метоха, пък пътят там пак минава като тука през гора. По едно време усетила, че
някой я следва, и кога се обърнала, видяла някакъв мъж. Познала тя веднага, че са му
нечестиви намеренията, и като разбрала, че няма начин да му избяга, реишла да
подходи с хитрост. Вместо да бяга, направила няколко крачки към него, пък спряла и си
вдигнала расото нагоре. А тоя катил решил, че му е излязъл късметът, разпасал гащите
и те се смъкнали до колената му. Тогава сестрата се обърнала и побягнала.
- И тоя не е ли я настигнал? - пита баба, след като ми разяснява, че „катил“ е друг
образ на глупака - с лоши, че и престъпни намерения.
- Ба, ще я настигне! Ей Петко да ти каже как се бяга със смъкнати гащи - отвръща
сестра Серафима, провокирайки дядо Петко да продължи спектакъла.
- Не ми са е случвало, ама ако кажеш, Серафимо, одма ги смъквам и та подгонвам. Да
видим дали мога та хвана - веднага реагира той подобаващо.
- У бре, Петко, мискинин неден! Събуй ги ти, че да станеш за резил. Нали знаеш -
дърт вълк и за кучетата е маскара - не му остава длъжна монахинята, а ние с баба се
заливаме от смях.
- Eй, то са е видяло, че няма да ма огрее с теб, ами да ходя пак да си лягам под
москвича - поставя епилог на сценката дядо Петко и като повдига от земята сандъчето
с инструменти, което е пуснал до пейката, тръгва към автомобила.
Ние е баба пък ставаме да се прибираме у дома, а сестра Серафима ни заема „Под
манастирската лоза“, да си почетем вкъщи следобед. Ще ѝ я върнем вечерта, когато ще
се видим отново. Цялата „компания“ сме поканени на вечеря у Марк и Лиза, които днес
празнуват три години, откакто окончателно са се заселили в махала Небесна.
За обяд дояждаме гъбената чорба в другия вариант, със сиренце и застройка, който
също много ми харесва, а после се настаняваме на дивана - баба седнала с плетката в
единия му край и вдигнала крака по диагонал, а аз свита от вътрешната страна в
другия му край с книгата.
- Удобно ли ти е така, чедо? - притеснява се баба.
- Много ми е удобно, бабо - уверявам я аз. - Отначало ли да започна? - питам.
- Отдето искаш, чедо - отвръща баба.
Решавам да отворя напосоки и попадам на „Занемелите камбани“. Сигурна съм, че
съм го изучавала в училище, но съм го забравила напълно. Разказът много ни допада -
развенчава фалшивото благочестие, което изключва възможностите за общение с Бога,
ако не е „по правилата“. Историята е за празнуването на храмовия празник Успение
Богородично в един манастир, „прочут по чудотворната икона на светата майка и по
трите сладкогласни камбани“, които само на този ден и на Великден биели. Всички
селяни чакали с трепет момента, а благочестивият игумен, както винаги, се погрижил
всичко да е излъскано и подредено. Не щеш ли, неочаквано в църквата се появила
майка с болно дете на ръце да проси помощ от Богородица за изцелението на чедото си.
За ужас на отеца жената изкаляла чистия под и понеже нямала какво друго да
предложи в дар на Светата Майка, забола една игла със синя топчица в края на новата
копринена покривка върху иконата. Игуменът се ядосал, нахокал я, че нарушава
„сценария“, и я изгонил, а иглата махнал и захвърлил. Когато обаче дошъл моментът да
бие камбаните, те само се разлюлели и за ужас на всички - не издали никакъв звук. Чак
после, когато отецът осъзнал греха си и върнал иглата на Богородица, занемелите
камбани сами запели благодатната си песен.
- Смрадливо ли е гърнето, и на Великден ще мирише - казва баба, когато
приключвам с четенето, и както винаги, нейната „неучена“ селска мъдрост разкрива
поредната важна истина за живота: показното благочестие не може да скрие нечистото
сърце.
Змей Горянин
Познавам малко Троян, затова, когато влизаме в града, баба ме насочва накъде да
карам. Пресичаме моста над река Бели Осъм към центъра, където живее баба Вела.
Етървата на баба ни посреща пред портата на къщата си. Чакала ни е отвън. Не знам
баба какво ѝ е казала, но старата жена, която е дребничка като баба, само малко по-
закръглена, се нахвърля да ме прегръща и целува, сякаш се радва да види роднина,
завърнал се след дълго отсъствие. Не ми задава никакви въпроси, а ми говори като че
ли винаги сме се познавали и съм част от семейството. Макар да се чувствам малко
неудобно в началото, ми става много приятно от подобно отношение, а скоро съвсем се
отпускам. Вече на вратата, Вили също излиза да ни посрещне. Симпатична жена е, може
би малко по-млада от мен, с интелигентно излъчване и приятно отношение -
дружелюбно, без прекомерно фамилиарничене. Носи очила и има дълга коса, хваната
на висока опашка. Облечена е артистично с панталон, красива бяла риза с набрано
широко деколте с фина шевица, големи авторски обеци и много красив ленен шал,
който е преметнала през едното си рамо. По-късно разбирам, че тъче такива шалове на
един по-малък стан в ателието си. Следващия половин час, през който пием домашен
сок от бъз в дневната на баба Вела, разговорът естествено се завърта около причината
за посещението ни, а двете етърви си спомнят за свекърва си - баба Митра, от която са
се научили да тъкат.
- Помниш ли, Живке, като почнехме да насноваваме кросното отвън на двора?
Голяма играчка беше - казва баба Вела.
- Помня ами, как да не помня! Да те хване секлет! Пък после, дорде нишките са
скробнат с брашно, пък да се раздвоят в нищелките... - отвръща баба Жива.
Аз тепърва имам да си изяснявам за какво говорят
- не разбирам нито понятията, които използват, нито мога да схвана процесите,
които описват. Едната нищелка, научавам, вдигала през ред нишките, другата ги
сваляла. Тъкачката вземала совалката с втъкнат масур с прежда, провирала го в
„устата“ между нишките и дръпвала един-два пъти бърдото, да се затъче стегнато
нишката, която се е изтеглила със совалката.
- Масурите с навитата прежда, заредени на чакръка, ги редяхме в една кошница. Ако
тъчахме шарена черга, майка Митра биеше по четири-пет пъти, зависи каква шарка си
е наумила - е червена, зелена, жълта или синя прежда - обръща се баба Вела към мен.
- Нишките се броят, па се пресмятат, па се оглеждат дали стегнато се тъкат, дали
няма разредени места или скъсани конци... - добавя баба Жива.
- То зависи каква е преждата, как е опредена, как е скорбвана... На деня може и две
педи да изтъчеш, а може и само да кълнеш, ако нишките често се късат - пак се включва
баба Вела.
- Ама после запяваш, кога вече започне да се навива изтъканата тъкан на малкото
кросно - вмъква отново баба Жива.
Двете звучат като автентичен женско двуглас - сякаш пеят седенкарска песен, като
си подават една на друга мелодията и си пригласят, и в тази чудна народна музика, в
която се усеща ритмичното трак-трак на нищелките и още по-силното туп-туп на
бърдото, започвам да долавям плътния пулс на стана - сърцето на българския дом през
дългите зимни месеци.
Понеже задавам въпроси какво означава една или друга дума, а колкото и да се
опитват да ми обяснят, не мога съвсем да си представя, Вили предлага да отидем в
работилницата ѝ, за да ми покаже намясто. Приемам веднага и тръгваме, оставяйки
баба Жива и баба Вела да се „наприказват“. По пътя питам Вили как се чувства да живее
тук. Градът ми изглежда по-западнал, откакто съм го виждала за последно преди
няколко години. Тя споделя с мен, че си е създала своя „паралелна реалност“ и се
опитва да не обръща внимание на обкръжаващата я действителност. Иначе, казва тя,
трудно се издържа - хората са останали почти без препитание и тези, които не са
заминали за столицата или за чужбина, едва преживяват. Тя самата е живяла няколко
години в Шотландия и въпреки че много ѝ харесвало там, в един момент си дала
сметка, че колкото и да е красиво и уредено, това място няма да я опитоми.
- Представяш ли си, почти три години не бях виждала циганин! - възкликва Вили,
сякаш все още не може да повярва.
Въпреки това обаче решила да се прибере. Не ѝ се работело за чужди хора, още
повече че много ѝ липсвало усещането за родно. Била добре устроена, но изпитвала
силна носталгия, а и много искала да практикува занаята си. Обожавала да тъче - за нея
това да претворява с ръцете си символи, съхранени и предавани по нашите земи от
няколко хилядолетия, я изпълвало с благоговение и страхопочитание.
- Вече - казва Вили - със съвременните комуникации човек може да си осигури
някаква относителна независимост и да си устрои нормален живот навсякъде,
включително и тук.
Тя си е направила онлайн магазин и продава килимите и шаловете, които тъче, през
интернет. От нея купуват също туристи и виладжии от района, а понякога получава и
по-големи поръчки.
- Щастлива съм - казва Вили. - Правя това, което обичам, живея в любимото си родно
място, но имам свободата да пътувам, когато реша; мога да се разхождам из ливадите и
горите на Балкана, когато ми скимне; да плажувам край реката през лятото или край
минералните басейни на Чифлика и Шипково или да чета книга цял ден в леглото, ако
ми се прииска да си помързелувам в някой дъждовен ден - усмихва се тя.
Тази вечер „заговяваме“, като хапваме месо за последно, преди да започнат дългите
Великденски пости. Баба Вела ни е дала малко свинско и баба решава да го запече във
фурната със сушени чушки и лук. Отделно в друга малка тавичка занича няколко
картофа със свинска мас от тази, която сме взели от баба Станка. Вкусът наистина е
„друг“, както казва тя - много по-апетитни са.
Тази вечер трудно заспивам, а образите, които се явяват пред очите ми, не само не
са приятни, но дори за пръв път сякаш изпитвам страх. По едно време ми се струва, че
чувам кукумявка, и усещам как ме полазват тръпки. Преди да потъна в неспокоен сън,
се моля тази прокоба за смърт да е само плод на въображението ми.
Черната жътварка
Помагайте да плачем,
до небесата да се чуе,
та белким Бога измолим
Фильо да ми оживи!
Проклета да е триклета
таз пуста черна жътварка,
дето та тебе покоен,
сирота да ме оставиш.
Със зачервено лице и подпухнали от плач очи по някое време си тръгвам, а баба се
прибира по-късно. Докато я чакам, а и за да се разсея, съм сготвила - за пръв път,
откакто съм при нея. Правя нейната рецепта с лапад, яйца и сирене на фурна, която
много харесвам. Когато опитва гозбата ми, баба ме потупва по ръката и се усмихва, а
щом приключваме с храненето, ме хвали колко е вкусно и ми предрича, че такава
къщовница като мен нямало как да „хартиса“.
- Ама дано Богородичка по-скоро праща ергеня! Да почне тук пак да са ражда живот,
че виж какво става... Заминаваме си един по един... - констатира баба очевидния факт,
като потвърждава собствените ми мисли.
Макар да се опитва да изглежда бодра, усещам, че е натъжена, а аз не знам какво да
кажа, за да я разведря. Самата аз също съм потисната. Смъртта на дядо Фильо ми
напомня и за смъртта на моите дядовци, които много обичах. Макар че те, за разлика от
него, напуснаха този свят доста по-млади. Споменавам на баба, а тя отвръща: „За смърт
лек няма, чедо. Ей го на и Ангел си отиде тъй, без време. Ама както му е писано на човек
- така. Имало е да става“.
По някое време баба пак отива в дома на покойника. До погребението на следващия
ден ще се редуват с други жени да го „пазят“ - през деня и през нощта. Смисълът на това
пазене, разбирам, е да се гарантира, че нещо няма да осуети спокойното преминаване
на душата в отвъдния свят. Баба се връща късно, а аз, докато я чакам, записвам
разсъжденията си за човешката орис и смърт в тетрадката си:
На сутринта отиваме в църквата за литургия, както е поръчал отец Спас, а след това
се отправяме към дома на покойника. Там свещеникът чете молитва, а после изчакваме
мъжете, които трябва преди това да изкопаят гроба, да дойдат да изнесат ковчега.
После всички поемаме в траурна процесия с мъртвеца към църквата за опелото.
Опелото има същия смисъл като оплакването - да извиси гласа на живите до Бога, за
да стигне мъката им до Него и да бъде измолена милостта Му за починалия. Плачът за
умрелия трябва и да разтопи „буците“ на тъгата, затрупали житейското пространство
на живите. Защото смъртта, ако и да е неизбежна повеля за битието, наблюдавана
отстрани, тя всъщност е прозрение за живота, който все още предстои да бъде живян.
Решавам да остана при баба тази нощ и да пътувам за града на сутринта. Колкото и
да не ми се иска, трябва да прекарам известно време в библиотеката, за да събера още
информация, да доразвия някои от идеите за проекта ми и да го приключа в срок.
Вечерта, преди да легнем, баба ми приготвя една торбичка, която да взема за града -
сложила ми е мляко, яйца, сирене, лук, чесън, марули, лапад. Без да ми казва, знам, че на
сутринта, както винаги, когато ме изпраща въпреки протестите ми, ще стане малко по-
рано, за да ми замеси и изпече питка или да ми изпържи мекички. Затова не искам да я
тормозя да ми разказва спомени, още повече че ѝ личи колко се е изморила покрай
погребението на дядо Фильо. Само преди да си легне, ми казва, че баба Цана, колкото
страдала за дядо Фильо, още повече ѝ било мъчно, дето синовете им тъй ги изоставили.
Спомням си, че ги мярнах на погребението, но на помена ги нямаше. „Сякаш се срамуват
от нас и от живота, който водим“, така казала баба Цана, а аз си спомням
емблематичния разказ на Алеко Константинов „Пази боже сляпо да прогледа“.
След закуска баба ме изпраща до колата, която винаги оставям по-надолу на пътя,
преди отбивката за къщата. Не искам тази грозна купчина желязо да присъства в
пасторалната картина, а и в това да измина двестата метра по зелената, осеяна с
маргаритки широка тревна пътека към портата на двора и да чуя песента на баба още
преди да съм видяла самата нея, има едно особено усещане за радостно завръщане, на
което всеки път спирам да се насладя.
Баба ме прегръща на изпроводяк, прекръства ме с думите „Бог да те пази, чедо“ и
като ми заръчва бързо да се връщам, остава да ми маха чак докато се скрия зад завоя
надолу по пътя, а аз я гледам в огледалото за обратно виждане и едвам се удържам да
не спра колата и да се върна при нея тичешком. Изглежда толкова крехка и уязвима и
докато се смалява, колкото повече аз се отдалечавам, усещам как ме обзема страх, че
може да изчезне напълно, че следващия път, когато дойда, може да не заваря баба
жива. На завоя намалявам, за да я видя за последно, и преди напълно да я изгубя от
погледа си, казвам на глас, сякаш заклевам и двете ни: „И да ме дочакаш, бабо! Ще се
върна!“
Скъпи ми читатели,
Много ми се иска да кажа, че всичко в тази книга е истина. В известен смисъл е така.
Информацията, която съм използвала да представя някои аспекти от българската
народна традиция, в по-голямата си част е автентична и етнографски достоверна. Зад
авторските осмисляния на мирогледа на старите българи пък стоят дълги часове на
размисъл и стотици страници специализирана литература. Историята в книгата обаче
е измислена. Чудната баба Жива е алегория. Махала Небесна - също. Нито един от
героите в тази книга няма реален прототип. Освен един: анонимната „главна“ героиня -
внучката, която наследява даром уникалната българска култура. Изумителна
традиция, която е на път да се обезличи, да се изкриви, да изгуби образа си в
секуларизирания, профанизиран, антинационален, мултикултурен и агресивен към
традицията модерен свят.
Прототипът на героинята сме ние, повечето съвременни българи. От нас зависи
дали ще последваме воя за добре дошли в глобалната джунгла или ритъма на сърцето
на една новонагласена българска гусла. В наши ръце е дали ще останем в безумието на
днешната криворазбрана цивилизация, или ще се върнем към духовните опори,
завещани ни от предците...
Бих искала да използвам тези последни няколко реда от книгата, за да благодаря.
На моята баба Иванка, на която съм кръстена. Уникална жена, много истински
човек, с живот, достоен за роман. „Бабо, разкажи ми спомен“ са всъщност думите, които
отправях към нея вечер в леглото, когато бях малка. За съжаление почти нищо не съм
запомнила от тях. Запазих обаче нещо отвъд историите - живото отношение и усещане
за онзи живот, които, надявам се, съм успяла да предам автентично чрез героите в
книгата ми.
Благодаря и на другата ми баба - Донка. Макар да не е живяла на село, някои нейни
спомени бяха важен коректив за автентичността на разказа ми.
Искам да благодаря на баща ми - Веско Самуилов. Той е музикант, ръководител на
няколко фолклорни формации в нашия край. На такива хора се крепи българщината.
Покрай него преоткрих българския фолклор и народната музика и се заразих от
неговата любов към тази магия.
Искам да отдам дължимото на хората - изследователи и автори, от които черпих
знания и вдъхновение за тази книга. Не навсякъде е било възможно да поставя
бележки под линия, защото информацията, която съм ползвала от тези извори, не е
била дословна, а художествено интерпретирана за нуждите на романа. Затова тук ще
изброя. Книгите на Димитър Маринов „Народна вяра“ и „Религиозни обичаи и
вярвания“ - безценни етнографски източници, които всеки българин е добре да има в
домашната си библиотека. Сборникът с притчи и пословици, събрани от Петко
Славейков, както и други сборници с народни умотворения. „Очерци по българския
фолклор“ на известния фолклорист Михаил Арнаудов. Различни студии на
фолклориста проф. Тодор Ив. Живков. Материали от доц. д-р Веселка Тончева,
музикоетнолог от БАН, автор на много интересни статии и книги. Книги и сборници с
етнографски материали, издавани от доц. д-р Ангел Гоев - бивш директор на АЕК
„Етър“, Габрово - голям сладкодумец, направил много за съхраняване и
популяризиране на балканджийската култура, с когото съм имала удоволствието да
общувам лично. Може да потърсите информация за изработваните от него
традиционни български амулети. Една чудна малка книжка „От калпака до цървулите“
от Радослав Радев - от нея разбрах за символиката, скрита зад потурите, ризата,
калпака... Много увлекателно четиво, което препоръчвам горещо. Както и книгата
„Богинята и рогатите глави“ на Юлия Боева -впечатляващо изследване на шевиците.
Голямо вдъхновение ми донесоха разказаните в книгата „Мамини песни“ спомени на
проф. Колю Колев, родом от махала Лумпарите в нашия Балкан. За биволицата Бряза
научих оттам, както и за историята от песента „Разболя се Дена“. Книгите на местни
краеведи за селата Градище, Стоките, Горна Росица. Наричанията за ладването съм
извадила от описани там възстановки на народни обичаи, както и някои местни
рецепти. Черпила съм и от автентични записи на истински истории с различни
източници - „Традиционната култура на балканджии“, „Родопски сладкодумци“, както
и записки от личния ми архив и спомени, споделени от мои близки, приятели и
читатели. Някои от трудовете на големия изследовател на религиите Мирча Елиаде ми
бяха много полезни за осмислянето на „богословието на българския фолклор“.
Ползвала съм и публикувани материали от етнографски и исторически музеи. Разбира
се - свещените писания на Стария и Новия завет, прозренията на свети отци на
Църквата, посланията на старите български автори, актуални и днес, прозрения на
съвременници, които окуражават. Няма да е преувеличено, ако кажа, че за тази книга
съм изчела и осмислила хиляди страници информация. И едва ли е изненадващо
заключението ми, че има още много за разказване.
Искам да благодаря, както винаги, и на моя редактор от ИК „Хермес“- Вера
Янчелова, която прегърна горещо идеята за тази книга, много ме насърчи и даде
всичко от себе си, за да излезе тя в най-добрия си вид.
Благодаря на художника Митко Янков за разрешението да използвам прекрасната
му картина за корицата на тази книга. Точно такава е махала Небесна!
Благодаря за търпението и подкрепата на моите близки и приятели, които за
пореден път задълго пренебрегнах, докато пиша.
И накрая - благодаря на вас, скъпи читатели, че избрахте да прочетете тази книга,
която за мен е много скъпа. Надявам се да се е оказала такава и за вас. Съдбата на
българската традиция е в ръцете ни. Тя не се е променила, променяме се само ние. В
каква посока - зависи колко се отдалечаваме от истината. А нашата спасителна истина
се нарича България. Така мисля аз. И се моля съмишлениците да ставаме все повече.
пotes
1
Мат. 5:13. - Б. а.
2
Има такива песни, могат да бъдат чути в YouTube. Техен автор е англичанинът
Джонатан Тейлър, който от години живее в севлиевското село Крушево. Съпругата му
Никола е страхотен фотограф. Приликите свършват дотук. - Б. а.
3
Алексей Бъчев, психолог, прототип на главния герой в романа „Животът може да е
чудо“ от Ивинела Самуилова. - Б. р.
4
Из статия: „Напуснахме големия град: Духовният експеримент на Людмил“,
Източник: http://urbex.bg/ - Б. а.
5
„Древният код 681“, автор: Николай Радев-Алдебаран (изд. „\uпoпo“, 2001 г.).
Извадката е с малки съкращения и незначителни промени. - Б. а.
6
От книгата „Мамини песни“ (издателство „Лице“, София, 2007 г.) на проф. д-р Колю
Cm. Колев от махала Лумпарите, общ. Севлиево. Историята тук е художествено
интерпретирана. - Б. а.
7
Мат. 5:11-12.-Б. а.
8
Книга на пророк Исая, 58:7-8. - Б. а.
9
Книга на пророк Исая, 1:16-18. - Б. а.
10
Евангелие от Матей, 15:17-20. - Б. а.
90
11
Псалом 31. - Б. а.
12
Причастие (остар.). - Б. а.
13
Разбирателство (ост.). - Б. а.
14
Вж. и Гоев, Ангел. Вратата и оградата на момата. - В: Народна култура на
балканджиите, том 7. Габрово, 2007. - Б. а.
15
Вж. Друмев, Васил. Ученик и благодетели. - Б. а.
16
Вж. Гълъбов, Константин. Гологаниада. София: Българска книга, 1943. - Б. а.
17
Вж. Попова, Биляна. Традиция и културна памет при майсторите балкандЖии. - В:
Народна култура на балканджиите, том 7. Габрово, 2007. - Б. а.
18
Вж. Маринов, Димитър. Народна вяра. София: БАН, 1994. -Б. а.
19
Вж. Карабелов, Любен. Събрани съчинения В девет тома. Том 1. София: Български
писател, 1966. - Б. а.
129
20
Алексей Бъчев, психолог, прототип на главния герой в романа „Животът може да е
чудо“ от Ивинела Самуилова. - Б. р.
21
Седмата Божия заповед е: „Не прелюбодействай!“. - Б. р.
22
Вернер Карл Хайзенберг - германски физик, един от основоположниците на
квантовата механика, носител на Нобелова награда за физика за 1932 година. - Б. а.
23
Вж. Боева, Юлия. Богинята и рогатите глави. София: ГТро-пелер, 2015. - Б. а.
253
24
Вж. Боева, Юлия. Мъдростта на Великата майка. София: Алфаграф, 2010. - Б. а.
25
Вж. Боева, Юлия. Богинята и рогатите глави. София: Про-пелер, 2015. - Б. а.
26
Български философ, народопсихолог, историк, културолог, есеист, с принос в много
области от самопознанието на българите (1890-1970). Пръв засяга темите за
еротичното във фолклора. Родом от Троян. - Б. а.
27
Вж. Гоев, Ангел. Табу и народни забрани. Велико Търново: Фабер, 2011. - Б. а.
28
Вж. Еротичното в историята, том 1. Габрово, 2009. - Б. а.
29
Добре дошли в джунглата (англ.). - Б. а.
308