Фани Пейчева - Принцът и девица-звездица

Сватбената рокля

Някъде далеч-далеч, някъде на край света имало едно село. Старейшината му

бил най-богатият стопанин. Имал само една дъщеря – Кита девойка. Жена му рано
умряла и той сам я отгледал. Обичал я повече от живота си и тръпнел от страх да не се
задоми и да го остави сам в голямата къща. Намирал какво да каже на сватовете, да им
откаже и да ги изпроводи, без да я видят дори.
Ала момичето често поглеждало в съседния двор, където живеела вдовицата на
прославен воин, загинал в неравна бран с враговете на селото. Оставил той единствения
си син сирак и сетен сиромах. Но момчето му Батой не протегнало ръка за милостиня.
Захванало се за работа. И лоша дума не давало да се издума за него и майка му. Закриляло
я и я бранело от хули и беди.
Почитал го и старейшината. И нали си нямал син, често го наемал да свърши нещо
по къра и около къщата му. Свикнал с него, като син го имал. Ала старческите очи не
виждали каква радост блести в очите на двамата млади, не знаел що се твори в потайна
доба под чардаците на двете къщи. Не чувал тихите нежни думи, вричането във вярност
и обич голяма.
Един ден Батой се пременил-натъкмил, взел бъклица вино, бяла погача, загърната
в месал, и похлопал на портата на старейшината съсед. Изправил се пред него и
почтително му рекъл:
- Сполука на дома и стоката ти, стопанино! Дошъл съм на мъжка раздумка при
тебе! – И се поклонил до пояс.
- Добре си ми дошъл, Батое, син на воин и честна майка. Седни и говори! Душата
и сърцето ми са отворени за всяка твоя болка и жалба. – И му посочил мястото до себе
си.
- Ти знаеш, старейшино, от какъв прославен род сме. Знаеш, не сме богати, но сме
работни и честни люде. Възмъжах без баща и без бащина закрила. Дойде време и аз да
се задомя като всички хора, рода си да продължа – на един дъх изрекъл момъкът.
- Прав си, синко, така е. И коя си решил да поискаш за невеста и стопанка? Която и
да поискаш, няма да ти се откаже.
Батой с надежда погледнал стария човек и въздъхнал.
- Дошъл съм да поискам ръката на Кита девойка.
В одаята като да паднал гръм. Старейшината отворил уста да каже нещо, ала така
си и останал, дордето не го обхванал гняв, та рипнал на крака и се развикал:
- Кита девойка?... Моята ненагледна хубавица? Моята последна радост в
живота?... Как смееш? Кой си ти?... – давел се той и се мятал от стена до стена като
ранен звяр.
 - Чакай, старейшино, съседе мой! Не ме хокай, напусто думите не хвърляй! –
опитал се да го възпре момъкът. – Ние сме се врекли един другиму да не се разделяме
до края на дните си.
- Не, не, няма да ти я дам!... Дири си друга!... Ти си беден като плъх. Къде ще я
отведеш, с какво ще я храниш? С просията и милостинята ли? Голтак, какво му се
приискало...
Батой гордо вдигнал глава.
- Милостиня още никой от нашия род не е вземал. И аз всичко с труд печеля. Така
живея и така ще живея. Богата да е душата, а имане се добива. Уж си мъдър човек, пък
какви думи ми надума. Щом не ми даваш щерка си, кажи го кротко, не ставай за
посмешище, старейшина си! – подхвърлил през рамо момъкът и излязъл – напуснал
къщата на любимата си.
И заживял с мъка в душата от обидата и от скверните думи. Запретнал ръкави, та
затънал в работа да удави несретата си, да забрави лошото. Ала очите му все в
чардаците, дето Кита девойка се явявала като ясно слънце на ранина и шарени черги
редяла да се ветреят. Поливала кичестите мушката и скришом дирела погледа му,
засенчен от гъсти трепни мигли. Но Батой извръщал глава, нямал що да рече на изгората
си.
Накрая девойката не изтраяла и попитала татко си:
- Тате, що рече на Батоя?
- Не питай повече и не ми говори за него! – сопнал се той. – Лошо ли ти е при
баща ти? Да не би да си гладна или...
- Тате, това е друго... – прекъснала го момата.
- Не е друго! Ти ми рече, че няма да се сватосваме с никого. При мене ще си
стоиш. А сега за тоя бедняк...
- Тате, как не разбираш, за никой друг не искам да се сватосвам. Само за него.
Хем сме къща до къща, хем го знаеш. Нийде момино село няма, все един ден ще трябва
да се задомя. А ако не склониш сега, ще си ида, завинаги ще напусна тоя дом. Или за
него, или мъртва ще ме видиш! – отсякло момичето.
Стреснал се бащата. Познавал щерка си, ще го стори за срам пред цялото село.
Мислил, мислил, накрая рекъл:
- Добре, склони ме. След три дни ще е сватбата. Сега тичай при севдата си, а аз
ще тръгна по работа. Не ме чакайте. След два дни ще се върна. – Целунал я и наредил да
обяздят коня му, метнал се и препуснал по прашния път.
Кита девойка така и не могла да благодари на баща си, ами хукнала право при
Батоя. Надникнала през зида, усмихнала му се и той всичко разбрал. Прегърнал я, а от
очите му покапали сълзи на радост и облекчение.
В навечерието на сватбата старейшината се върнал от дългия си прашен път и
сложил в скута на щерка си царска булчинска рокля, цялата от дантели и скъпи камъни.
Булото искряло като обжарено от слънчеви лъчи.
Сутринта Кита девойка се пременила-натъкмила, засияла като утринна роса.
Мало и голямо изпълнило изпървом дворите на старейшината, сетне повели ситен
хоровод към мегдана.
Във веселие и ситни ръченици, с руйно вино и люта ракия се претърколил денят и
бавно се спуснала упойващата нежна нощ. Лека-полека опустял мегданът, разотишли се
сватбари и гости. Прибрали се и двамата млади.
Кита девойка щастлива свалила булото от главата си и захванала да сменя
сватбената рокля. Ала тя била омагьосана. Двайсет и четири копчета – бисерни сълзи,
сбирани от седем топли морета, красели пазвата й. Щом ги разкопчавала, те мигом се
закопчавали и роклята плътно обхващала снагата й.
Кита ахнала в почуда. Но нищо не можела да стори.
А Батой подвил на чергата коляно, подхванал първото копче. Ала щом стигнел до
последното, всичките, подети от зла сила, се закопчавали. Така до трети петли се
мъчили да махнат тая злокобна рокля, но усилията им отивали напусто.
А когато слънцето обагрило небето и земята за радост и труд на хората, сърцето
на момъка не издържало. Изгорял от любов и мъка и овъглен се строполил в нозете на
любимата си.
Кита девойка занемяла. Хвърлила се върху овъгленото тяло на съпруга си и
безутешно заридала. Внезапно скочила и се възправила пред баща си, посивяла,
съсипана, отчаяна.
- Ето, ти постигна своето. Сега съм само твоя. Подарената от тебе рокля стори
това. Ела, полюбувай се! Щерка ти, преди да е станала невяста, е вдовица! – И го въвела
в собата.
Старейшината, по-бял и от косите си, стоял и с ужас гледал почернялото изгоряло
тяло на Батой:
- Не исках това...не, не това... да те остави... Прости ми, дъще! Греховен човек голям
грях носи в душата си. Прости ми! – шепнел старецът и се държал за сърцето, ала щерка
му не го и погледнала.
- Не може да няма лек за Батоя! Ще тръгна по света да диря Цялата земя ще
пребродя, в подземното царство ще сляза, душата си на дявола ще продам, но ще го
възкреся. А дотогава тук ще остане! – решително издумала тя, заключила одаята,
наметнала връз раменете си черна наметка, скрила под дебела шамия прекрасните
си коси и без да се сбогува с баща си, тръгнала.
Вървяла що вървяла, нагазила в гъста дъбова гора неизбродима. Спряла под
вековен дъб, полегнала, та заспала.
Сепнала се Кита девойка, събудила се. Па рипнала, та поела отново пътеката си,
като си мислила все за омагьосаната рокля.
Пред нея нещо прошумоляло и се мярнала бяла сянка. Момата се спотаила край
ниските треви и не шавнала. А бялото видение се приближило, надвесило се над нея и
едва тогава тя видяла, че това е самодива – най-дивната мома с неземна прелест и
красота.
- Що щеш тъдява и по това време, моме? – попитала тя.
- Тръгнала съм лек да диря за моя любим – със свито гърло продумала момата и
впила взор в бялото лице на самодивата. – Случи му се страшна беда! Изгоря, превърна
се във въглен. – И горчиво заплакала.
- Лоша е била съдбата към тебе, няма що! – въздъхнала самодивата. – Церове много,
има и за вдъхване на душа. Разковничето на живота се пази от зъл старец, живата
вода от дваж по-коварна и пакостна старица. Но може човек да се сдобие с тях. Само
че страшно е самичка по земята да бродиш. Ела с мене в пещерата ми. Там ще ти
покажа що те чака в идните ти дни. – И я уловила за ръка, та я повела след себе си
нагоре по реката, където между скали и водопади зеело гърлото на малка дупка.
 Кита девойка влязла и се огледала. В дъното на пещерата извирал ручей, клокочел
и бягал надолу, та се вливал чак в реката. На висок стол седяла бяла жена и предяла свила.
- Гледай добре и всичко запомни! – сепнал я гласът на самодивата, що горяла
билки и правела заклинания.
Изведнъж скалата се нагънала, излющила се, като да минал огън през нея, и бързо се
опънала, заприличала на огледало. В него се появило село и Кита девойка познала
своето. Видяла и себе си пред портата на бащиния дом, как тръгва на път, как нагазва
из гората, как стига до потока и среща самодивата, как влиза в пещерата. После се
появило грозно сбръчкано лице. От него я гледали нейните очи. Косите, степани и
оръфани, се ветреели от вятъра и забулвали съсухреното тяло, а една трепереща ръка
се подпирала на патерица и... Кита девойка не издържала. Земята се изплъзнала
изпод нозете й и тя рухнала бездиханна пред самодивата. Когато дошла на себе си,
чула:
- Това те чака, моме! – говорела жената от ъгъла. – Ако решиш да тръгваш, върви,
откажеш ли се, щерка ми ще те изведе на пътя за село. Решавай!
- Батой трябва да живее. Баща ми му причини тая беда, аз ще го спася. Каквото ще да
става, ще продължа пътя си! – отвърнала девойката и като че изчезнал всичкият й
страх.
- Добре, мое клето момиче, ще гледам нещо да сторя, та страданията ти по-малко да
бъдат! – рекла старата самодива. – Свали тая черна дреха.
Кита девойка отметнала наметката и останала по сватбената си рокля, донесла й
такава мъка.
Самодивите ахнали.
- Тате ми я подари... – със сведен взор изрекла момата.
- ...и не може да се свали? И Батой е изгорял от любов? Каква злонамера!
Приближи се до мене – извикала самодивата, уловила я за косите и я потопила в бистрите
води на извора, там, дето клокочело и вряло на ключ.
Роклята се свлякла като кожа на змия, а копчетата се пръснали като искри –
изчезнали.
- Облечи тая риза, моминска е. Наметни и самодивското вало и не го сваляй. То ще
те пази от зли очи и лоши срещи. – рекла младата самодива и я наметнала с булото си. –
Хайде, моме!
Луната още не била залязла, та момата вървяла като по сребърна пътека. Така я
заварила ранината, така я огряло и слънцето – на път и все на път.
Не щеш ли, край нея нещо изтрополяло. Момата трепнала и се спряла, готова да
хукне, ако нещо я дебне от шубрака. Ала, като надникнала, видяла бяла като сняг кошута
да ближе кървавата си гръд, а от очите й капели едри сълзи.
Свило се сърцето на момата. Свалила кърпата от главата си, измила раната и я
завързала. Кошутата близнала ръката й и хукнала към гъсталака. Кита полека тръгнала
след нея, възхитена от красивите й скокове, и едва не паднала върху сринатия зид на
нявгашна порутена къща. Понечила да заобиколи, ала страшен съсък я заковал на място.
Измежду камъните се подала сплесканата глава на страшен смок, дебел като борово
дърво. Камъните го притискат, мачкат тялото му, а той се вие-извива, мъчи се да отхвърли
тежстта, ала силите му не стигат.
- И тебе ли е застигнала бедата, смоко? – с жал прошепнала девойката, ама не
смеела да се приближи, страхувала се. Но нали лежи на пътя й, нямало как, трябвало да
му помогне.
Привела се, подхванала най-големия камък, отместила го, после другия, дордето
тялото на смока се подало цялото – огромно, страховито, ала сплескано. Момата
набрала жъмка живовляк, наложила го, па го притегнала със златната лента от косите
си.
Смокът я погледнал с немигащите си очи в очите и тежко се плъзнал по тревата, та
се изгубил между тревясалите камънаци.
Момата отново повлякла крак нататък, накъдето изтичала кошутата. Все си
мислела, че тука някъде трябва да има къщица. И не се излъгала. Щом завила по пътеката,
пред нея се показала дървена къщурка. На пънче пред нея седяло сбръчкано човече и
пушело луличка.
- Добър ден, дядо! – поздравила девойката и спряла.
- Намери ме, а? – пухнал кълбо дим над главата й дядото. – За добър, добър е денят.
Само за тебе не знам какъв ще да е – сприхаво се обадил той, ала, като видял как се
сепнало момичето, подсмихнал се под мустак. – Не бой се. Дядо ти ще те научи що да
правиш, та да найдеш живата вода. А разковничето на живота мисли, че съм ти го дал.
Добре е така, нали? – захихикал той.
- Да си жив, дядо! Сполай ти! – спуснала се да му целуне десницата Кита девойка.
- Недей, моме. И мене ми е драго един път добро да сторя някому. На, вземи си
тия неща, твои са. – И подал кърпата и златната лента за коса.
Момата се удивила безкрайно, ала нищо не попитала. Прибрала ги и само
въздъхнала.
Дядото я нагостил, поразпитал я за това-онова, па си легнали, че нощта в планината

бързо слиза и обвива с мрак земята. А на заранта, щом птиците запели в хор, а

слънцето облъхнало света с небесната си светлина и топлина, дядото изпроводил

Кита девойка до пътеката, дето щяла да я поведе нататък, и заръчал:

- Най-страшното мина, не се плаши. Нищо лошо няма да те сполети. Самодивското

було те варди. Ала с бабата бъди бдителна. Да не забравиш нещо! Тя е хитра, но успееш
ли, сама ще ти налее водата. Е, със здраве, моме! – сбогувало се старчето.
Като на криле се понесла Кита девойка по стръмните сипеи и бърда, по тесните
пътеки, направени от лапи и копита на горски зверове и твари. Катерила се, спускала
 се, докато една привечер видяла кулите на изоставения замък. Небето като на пожар
пламтяло над сивите зъбери, а долу под него бавно шавали тежките вълни на
замряло в дивата тишина езеро.
Но момата не се маела, не гледала, ами забързала, та прекрачила прага на замъка.
Мигом слънцето угаснало и в двореца настъпила промяна. Блеснали стотици свещи и
пред очите на момата се открила чудна гледка. Боляри и царедворци навлезли през
позлатените двери и започнало пиршество с танци.
Кита девойка, както я научил дядото, се смесила с гостите и затанцувала като
никога. Тя била толкова красива с белите си боси нозе, с разпуснатите си коси, с
блестящите си от мъката очи, че всички я гледали с омая.
И в този миг една двукрила врата се разтворила. В залата влязла млада красавица.
Тя кимнала с глава и седнала на висок позлатен трон. Усмихната гледала танцуващите и
им махала с бялата си ръка, украсена със скъпоценности.
Но пропели трети петли и Кита девойка се спуснала като сърне, та се скрила в
собицата до кухнята, както й заръчал дядото. Легнала на одъра и затворила очи.
На другата вечер всичко се повторило. На третата също. Така, до деветата вечер.
Гостите били по-весели и по-буйно танцували, по-светло било наоколо, а седналата на
трона красавица дори потропвала с връхчетата на златните си пантофки.
Кита девойка както и преди танцувала сама и мълчала. Според думите на дядото
точно тази нощ трябвало да се открие изворчето с живата вода, да бликне в средата на
залата. И тогава тя трябвало да налее един кърчаг и да бяга. Ала не станало така. Когато
се отворили капаците на извора, Кита стояла с гръб към красавицата и с тръпно сърце
очаквала уреченото време. Като видяла, че водата се надига, тя подложила кърчага си,
напълнила го, ала нещо я накарало да се обърне назад. Над залата се понесъл злобен
смях, такъв, че кръвта в жилите застивала. Красавицата се смеела, а с нея ставало страшно
превръщение. Лицето й се смалило и сбръчкало, косите посивели, очите загубили блясък,
станали малки и грозни. Музиката спряла, светлините изчезнали, а гостите се превърнали
в сови, кукумявки, прилепи и бухали. Пръснали се из ъглите като зърна.
- Ха-ха-ха-а! Хи-хи-хииии! Ама че ме развесели! От триста години не съм се смяла
така, ха-ха-ха, хи-хи-и-и! – кискала се старицата. – Добре те е научило онова смахнато
старче. Само дето е забравило най-главното. Лицето, моме, лицето трябваше да ти е
скрито-покрито. А-а-а, забравила си! – ликувала вещицата.
Чак тогава Кита девойка едва не извикала от гняв и жал. Как не й е казал? Дваж дори
й припомни да не сваля самодивското було от главата си. Ама на, дощяло й се да е
красива. И тя заронила безутешно сълзи.
- Хайде, не реви! Станалото-станало. Ти си наля вода, нали така. Трябва ти за
любимия, нали, ха-ха-а-, хи-хи-и-и! Не трепери, няма да те изям, я! Какво ще платиш
за водата? Жива е, струва си, нали? Е, аз ще ти помогна. С лицето си ще платиш,
моме, с младото си тяло и здравето си. Не е много, нали? Хи-хи-и-и, ха-ха-а! – тресяла
малката си миша главица старицата.
 - Как така с лицето? – сепнала се момата. – А мене в какво ще ме превърнеш? И
кой ще спаси моя любим? – заплакала тя.
- Няма да те превръщам в нищо и ти ще си спасиш момчето. Няма кой. Но вместо
млада и гъвкава сърничка, в одаята ще влезе стара и прегърбена бабичка. Това е, замяна.
Но пък ще си жива и ще живееш!
Кита девойка се хванала за сърцето и рухнала на земята. Когато се свестила,
вещицата все така седяла на трона си.
- Съгласна съм...- прошепнала девойката. – Бързо вземай младостта и здравето ми
и ме изведи на правия път.
Магьосницата се надигнала и изсвирила с уста.
Долетели две кукумявки и девет пъти повече прилепи. Метнали връз главата на
момата черен креп и в същия миг земята се затресла. Замъкът се люшнал на едната
си после на другата си страна и тя изпаднала в дълбок сън. Когато се пробудила
видяла, че кърчага с живата вода е до нозете й и тя сграбчила дръжката. Понечила да
хукне, ала едва се поместила. Погледнала се във водите. Плувнало изображението на
стара уморен жена. Тя врътнала назад глава към магьосницата. От трона я гледала
млада девица с нейното лице, с нейните очи, в нейните дрехи. Изправила се и с тъга й
продумала:
- Велика е твоята жертва, моме. Чуй какво ще ти река на изпроводяк. Зла съм, така е.
Жестока съм. И това е право. Ала не дотам. Ще ти спестя някои мъки. Ще спасиш
мъжа си и ще тръгне на добре, ако само рече: “ Няма по-красива и по-вярна жена от
моята по цялата земя!” Не го ли признае, вземи това кълбо. Изпрела съм го от
огнения дъх на гръмотевиците, от бледата усмивка на луната, от свидната светлина на
гаснещия ден. Излезе ли любимият ти неблагодарен и те поругае, удари кълбото в
земята и не бери грижа за нищо. Това е от мене, да видиш, че съм по-човечна от
людете край тебе! – И й подала сивопепеливото кълбо.
- Ще го сторя... – уморено се съгласила Кита девица.
Едва изрекла и някаква неземна сила я подхванала и я понесла като на крила.
Спуснала я чак на прага на бащиния дом.
Тя заситнила, прекрачила прага на моминската си соба. На чергите все така лежал
черен като въглен Батой, покрит с белезникав прах от главата до петите. Тя
коленичила до него, целунала го и се разбързала. Окъпала се, преоблякла се, вчесала
белите си оредели коси, а пред лицето си спуснала гъст воал. Надвесила се над Батой
и положила над сърцето му разковничето на живота. Напръскала го с жива вода, а
последната капка сипала в устата му.
И като по чудо въгленът започнал да оживява – избледнял, като че ли изгорял.
Посипала се бяла пепел, а под нея се показал цял-целеничък Батой. Въздъхнал
издълбоко, размърдал се, отворил очи и смаяно се огледал. Съгледал Кита девойка и
се привдигнал.
- О, любима, какво се случи с мене? Толкова тежко съм спал... Като че ли половин
живот не съм те виждал...
- Така беше, мили Батое. Ти дълго спа...
- А ти какво прави в това време, скъпа? – все още неразбиращ се оглеждал момъкът и
като че ли се мъчел да си спомни.
- Аз, мили, пребродих земята, за да диря лек против този сън. Повече няма да спиш
така дълго и непробудно.
Изведнъж Батой се вторачил в нея и смаян попитал:
- Кито девойко, ти ли си, любима? Защо си така немощна и някак друга? – затаил дъх
той.
- Прав си, любими, по-различна съм. Докато бродих да диря лек, ветровете объсаха
косите ми, обрулиха лицето ми, отнеха младостта ми, а пътят ми взе здравето... – И
свела глава.
Батой я гледал, без да мигне, и като че ли започвал да разбира какво е станало. Сетил
се и за сватбената рокля. Взел ръцете на жена си и ги обсипал с целувки на
благодарност и обич.
- Разкажи ми, любима, всичко искам да зная!
Кита девойка потръпнала, като си помислила какво е минало през главата й, но
започнала да разказва. А сълзите и на двамата капели върху сплетените им пръсти.
Разказвала, само за думите на магьосницата нищо не му рекла, стеснявала се.
Батой дълго мълчал и галел ръката на жена си.
- Нищо, скъпа моя невесто. Не жали. Младост и хубост са до време. Обичта и
верността са до гроб! – И я прегърнал.
И заживели като всички. Рядко излизали навън. Само вечер, когато месецът извие
рог, та надникне отвисоко, те ще се хванат за ръце и като две белди сенки ще бродят
в мрака и тихичко ще си шушнат. Денем си седели вкъщи и си приказвали.
Един ден из село писнали гайди, задумкали тъпани, задала се тежка сватба. Стекло се
мало и голямо да гледа. Че откакто се случило нещастието с Кита девойка, никой под
венчило не смеел да мине, подарък от баща и свекър да приеме.
Тръгнали и двамата да погледат, да се порадват на чуждоро щастие. Ала каква беда!
Още щом ги съзрели да се задават, лоши люде им се присмели, зловонни думи им
хвърлили в лицето.
Смях и кикот се носели от вси страни и като ножове се забивали в сърцата на двамата.
Благородната кръв на Батой кипнала. Гняв и болка стегнали душата му.
Негодуванието го блъснало и той издумал:
- Право рекохте, сватбари. По-хубава и по-вярна жена от Кита девойка няма по цялата
земя!
В същия миг от ясното небе ударил гръм, та процепил въздух и земя. И пред
стреснатите, уплашени люде се появила страшна, разчорлена и зла старица. В едната
си ръка държала искрящо като разжарени въглени кълбо, в другата черен настръхнал
гарван.
- А-а, зли пакостни люде! Защо ви трябваше да се захващате с Кита девойка и Батоя?
Сега ще си платите за злобината и лошовината! – изпискала магьосницата и
запокитила кълбото в средата на сватбата.
Мигом хората, така както си стояли с бъклиците и китките, с даровете и пряпорците,
се вкаменили. Враснали се в земята, сякаш от памтивека все тука са били, в средата
на мегдана.
- А вие живейте в сговор и обич. Ти. Батое, право рече. По-хубава и по-вярна невеста
от твоята няма по цялата земя. Помислиш ли инак, има още едно кълбо с мълнии, ха-
ха, хи-хи! – гръмко и весело се изсмяла магьосницата и прегърнала двамата. – Сбогом
и дано повече никога не се срещаме, хи-хи! – прокънтял гласът й вече някъде от
много далеко.
Батой, смаян и невярващ на очите си, се обърнал към невестата си да й рече нещо, да
я попита, ала като я видял в прежния й лик, ахнал, заплакал, обсипвайки ръцете й с
целувки.
И до днес се говори за Кита девойка и Батой и се помни какво са преживели и как
щастието си са добили.
И до днес насред стария мегдан в онова село стои каменната сватба и напомня за
злонамерата на зли хора и за това, как ги застигнало възмездието.

Синята снежинка
Ала смиряване нямало. Тюхкала се майка му, тъмен като облак мълчал баща му и свивал
пестници – кога ли ще го наложи така, че да не може от одъра да се привдигне.
Другарите му вече люлки люлят, за булки се грижат, а той вилнее като хала.
Една нощ над стаеното в преспи село налетяла снежна вихрушка. Завила, зафучала,
заблъскала в двери и дървета – ще срине сламените стрехи. Огънят засъскал неспокойно
в огнищата, запищели боровите цепеници, а димът застинал ниско долу. Комините
треперели под напора на вятъра, стените се огъвали под тежкия мек сняг.
Богоя се стреснал в тежкия си сън, скочил на крака и прилепил лице о хладното
стъкло, па надникнал в мразовитата светлина на нощта. Това, що видял, взело дъха му. На
сребърна шейна, теглена от благородни елени, летяла и се носела във вихрен танц
Снежната царкиня. А край нея като перушинки кръжали безброй снежни момичета. Били
дивни като пеперуди под лунна светлина, ала най-прекрасна му се сторила една. Не
приличала на другите. Била с разпуснати синкави коси, на челото й искряла сребърна
снежинка, на тънкото й дълго тяло се веело синкаво одеяние – прозрачно и красиво,
сякаш сняг от ранина. На малките крачета – сребърни пантофки, изящни и крехки като от
кристал. В тънките си ръце държала малък рог и надуела ли го, над стаената земя се
понасял тъжен вик, а от небето се посипвал рехав сняг. Очите й горели с дълбока небесна
синева, а лицето й греело като самата месечина. Дори и Снежната царкиня не била по-
красива от тази нежна зимна девица.
Гледал Богоя и колкото повече стоял в мрака с лице на стъклото, толкова повече
усещал, че става нещо със сърцето му. Изпълнило се с толкова неземна радост, с такова
вълнение и трепет, че метнал кожуха през раменете си, крачнал през засипания праг и се
намерил редом с танцуващата зимна прелест. Зафучал вятърът, подхванал момъка и го
завъртял ведно с нежното видение. Царкинята се усмихвала с ледена усмивка, девойките
безмълвно размахвали ръце и шетали над затрупания с преспи мегдан. И тъй както всичко
започнало, така мигом и свършило. Чудното видение надуло рог, елените се понесли към
небето, а след тях и снежните момичета. Останала само Синята снежинка. Тя протегнала
ръце към Богоя, устните й прошепнали нещо, ала от вихъра не се чул ни глас. Тя кимнала
с глава и се спуснала да застигне дружките си. Синкавите й коси и поли се развявали около
нозете й, здрачът ги поел, а след нея останал да звучи странният зов на малкия рог. Всичко
било толкова внезапно и ненадейно, че Богоя продължавал да стои като враснал в снега,
с очи, обърнати към сипещото едър сняг небе.
На заранта хората се видели в чудо. Не можело вратата да се отвори, добитъкът да
се нахрани и напои, огнищата да се стъкнат. Гледали угрижени и клатели глави – толкова
сняг не бил падал откакто свят светува.
- Снежната царкиня хорище си е направила нощеска! – думали старците и димели
замислено с луличките си. – Ще изгори някоя човешка душа. Няма да е на добро тая
работа...
Тутакси някой си спомнил за клетвата на баба Риста. Погледнали към Богоя и замрели.
По-блед и от самия сняг стоял той и мълчаливо, с невиждащ поглед, гледал утъпкания
мегдан. Там, сред преспите все още му се привиждала Синята Снежинка, а сърцето му ту
в огън се запалвало, ту в хлад замирало по обич голяма, неизпитвана, непреживявана.
- Не е на себе си! – продумал накрая някой. – Трябва да го е стигнала клетвата на баба
Риста. Да видим сега що ще чини майстор Никола с единствената си мъжка рожба. Беда
е това, не е шега работа.
И бащата дочул за тая проклета клетва, но не дал ухо на хорски думи, женски приказки
си рекъл. Ала, като гледал как синът му се щурка из къщата, как не похваща работа, а
очите му все навън през леденото прозорче надничат, как въздиша и ту бледнее, ту
краснее, свило се сърцето му. Отишъл при баячката и с ръка на гърдите й се поклонил до
пояс, ръка й целунал.
- Това, що думат людете, истина ли е, бабо Ристе? – с притеснение попитал майсторът,
срамувал се, че се вдава в женски одумки.
- А ти какво си мислиш? Ще мятам думите си на вятъра ли? Ти ме знаеш... – снижила глас
старицата, опитала се да смекчи вината си. – И за какво си дошъл? – отново се намусила
тя, като се сетила как калпазанинът я направил за смях пред селото.
- Ами...да те питам що да правим с това момче. Да му се помогне някак, мирка не
му дава някаква сила, все навън в нощта го тегли и влече. Ще погине! – с мъка въздъхнал
резбарят и свел глава, срамувал се и за сина си, и за себе си.
- А, сега си се замислил как да му се помогне! – изведнъж кипнала старицата и
стиснала пестник. – Когато вилнееше и пакостеше, ти къде беше? Защо тогава не спря
сина си? Защо не го вразуми, ти си човек праведен и прилежен, ама изпусна сина си, за
посмешище направи всинца ни в село. Оправяй се сега самичък с него. Казана дума –
хвърлен камък.
- Младо е, думах си, ще улегне...
- Не знам, върви си. Злото е сторено. Каквото има да става, ще стане. За всяка болка и
страдание цяр има – сам знаеш, работата е лек. Иди си и бог да ти е на помощ! – като че
ли със съжаление издумала баячката и го испроводила до пруста.
Тръгнал си резбарят с натежало от скръб сърце. Но никому нищо не рекъл, не се
оплакал, не възроптал срещу никого, запретнал ръкави, стиснал длетото в ръка, та
огънал желязото и задълбал. До него, свел глава, се трудел Богоя, ако и час по час да
извръщал очи навън. Така минавали дните, ала с нощите било страшно. Щом зафучавала
виелицата, момъкът скачал, мятал кожуха през рамо и влитал в мразовития мрак. И
както тогава го причаквали снежните момичета и го повеждали в буен танц. Редом с
него се носела Синята Снежинка и впивала в очите му небесен взор. Обичта им ги
зовяла, привличала, но не смеели да се доближат, ръка да си подадат.
Това продължило дълго. Момъкът се променил. Станал мълчалив и мрачен. И
преди не бил речовит, ама сега и дума не отронвали стиснатите му уста. Очите му все в
небето, дирели следа от дивното създание. А ти една нощ изчезнало. Зимата била към
своя край, снеговете намалели, студовете се стаили, замирисало на топла земя, на
събудена гора и пролет. И Богоя залинял, затъгувал за Синята Снежинка.
Един ден рекъл на баща си, като криел очи:
- Не мога повече така да живея, тате. Ще вървя след снеговете. Такава е моята орис.
Не ме кори!... Ако някога се върна жив и здрав, десеторно ще ти се отплатя и ще изкупя
вината си. Благослови ме, тате, и да вървя. Пролет дохожда, с дъха си последната
снежинка ще разтопи. Тогава няма да зная как да намеря моята мила снежна хубавица. –
И свел глава.
- Дано намериш покой за душата си, синко! – просълзил се бащата. – Като се
наскиташ по широкия свят, върни се в родната къща. Не забравяй, че си резбар. А резбарят
живее да създава с тия две ръце красота и радост за людете. Когато можеш дълбай, не
изпускай длетото. Това ще те спаси, запомни го, сине!
Целунал Богоя ръка на баща си и майка си, метнал през рамо торбата с длетата и хванал
пътя на север, да не загуби снеговете, да застигне студовете, да бъде редом с нежната
Снежинка. А пътят край нямал. Вечер имало сняг, докато се зазори – подместл се,
прибрал сена север. И пак на път, докато стигнал накрая в подножието на вековна гора.
Величествени борове и тънкостволи ели, наметнати с рехави снежни шуби, вишели
снаги и върхари към небето, тайнствено шумели, а тежките им вейки се полюшвали под
хладната въздишка на вятъра. Не се видели ни пътечка, нито път – гората била засипана
с преспи от дебел неизбродим сняг.
- Ами сега? – спрял се момъкът и се заслушал в скрежното пукане на клонаците. –
Как ще премина? Пък и дали правия път държа? Хе-е-ей, снегове! Къде е Синята
Снежинка-а-а? – внезапно, неочаквано и за самия себе си се провикнал момъкът.
- ...ин-ка-а-а-а.... – блъснало го ехото.
- Що щеш по тия места, момко? - сепнал го глас в настъпилата горска тишина. – Защо не
си седиш у дома на топло, както вси люде?
Богоя се обърнал и едва не се сблъскал със Синята Снежинка, що стояла и го гледала с
лъчезарна усмивка.
- След тебе тръгнах... защото отвътре ми е студено – изчервил се той. – Не мога да
живея, без да те виждам, ще загина... Вземи ме със себе си! – Момъкът умолително
погледнал хубавицата и обречено въздъхнал.
- Че как да те взема, като ще замръзнеш само от дъха ми? Докосна ли те, смърт те чака.
Допреш ли се пък ти до мене, ще се разтопя. Не може, момко, не може. Върни се у дома,
намери си мома лика-прилика и заживей като другите, а мене забрави. Така устроен е
светът, не ме кори! – с мъка му рекла Снежинка и извърнала глава, жал стягала и ней
душата.
- То аз и така ще погина от обич по тебе! Нека да дойда! Нека се вледеня, нека се затрия
от тоя свят, само да съм някъде край тебе, да те виждам, да ти се радвам, пък каквото
ще да става! – настоявал момъкът.
Снежинка бледо се усмихнала.
- Щом искаш... Но отсега искам да знаеш, че ако се случи да загинеш, ще ми бъде
тъжно, но нищо не ще мога да направя. Не мога да те закрилям. Ще ме гледаш, но няма
да ме имаш, обичам те, но не бива и да ти го казвам. Има по-силни от мене и от нашата
обич. Да вървим!... – И го повела през гората, а снеговете се дръпнали, пъртина
направили, та чак до дворците на Снежната царкиня, де живеела с момичетата си и
малките джуджета.
- Кого ми водиш, Снежинке? – попитала тя, когатп двамата се изправили пред
ледения й позлатен трон.
- Момъкът, който играеше с нас през ония нощи, царкиньо – отвърнала Снежинка
и подвила коляно.
- И какво мислиш да правиш с него, дете мое?
- Ще го задържа в дворците, царкиньо, до следващите тежки снегове. Тогава ще го
върна в неговото село.
- Да остане, но усетят ли го ветровете...
- Само Северният, царкиньо – прекъснала я Снежинка. – Само той може да ме
накаже, знаеш защо. Богоя ще ме пази...
- Ще видим. Покажи му работилниците на джуджетата и нека се захване за работа. Само
в игри и забави не се живее, трябва да се трудим, знаеш го това, нали? – бледо се
усмихнала царкинята и му махнала с бялата си ръка, сбогувала се.
Богоя се поклонил до пояс на Снежната царкиня и захласнат от всичко, що виждат очите
му, последвал Снежинка.
И заживял той сред ледените дворци. Като лавина се свличало времето и гонело
дните. Денем работел до изнемога в работилницата на джуджетата, резбовал, плетеници
тъкмял, дървото съживявал. А нощем, нощем с изпълнено от любов сърце се вихрел във
вихрен снежен танц и не откъсвал светнал взор от лицето на Синята Снежинка.
 - Ще изгоря, любима моя! Като въглен тлее животът ми. Какво ще правим
занапред? – с бледи устни шепнел момъкът, а вятърът подемал думите му и ги носел
надалеко.
- Няма лек за обичта ни, радост моя! Иди си, спасение в резбата си дири. По-леко ще ми
бъде, ако зная, че си под покрив. Ще бушувам, ще сипя сняг, ще гоня вихрите студени,
ала човешки живот няма да отнемам. Твоят образ людете ще пази, сред тях ще те диря.
А нощем ще те навестявам, дордето дни денуваш, все край теб ще бъда. Върви си, мили,
да избегнем идните беди! – уговаряла го Снежинка, а сълзите й се стичали по бялото
лице.
Така си думали двамата млади и жалели жестоката си орис, а Северният вятър се
навъртал наоколо, дебнел ги, дордето научил тайната им. Разперил черни рехави криле,
скрил нежаната Снежинка от очите на другите, грабнал я и я отнесъл високо горе във
ветровития си замък. Скрил снежната хубавица и три дни и нощи не се вестил над
земята, та тя си отдъхнала от набезите му.
Скоро Снежната царкиня подирила Снежинка и като не я намерила, наредила:
- Който ми доведе Синята Снежинка, ще го възнаградя богато. И едно желание ще му
изпълня!
- Северният вятър я отвлече! – изцвърчало малко сивичко врабченце и се свряло на
завет в полите й. – В замъка му затворена стои, под венчило дорде не мине, няма да се
появи на този свят. Скоро сватбата ще стане.
Богоя слушал и не можел да повярва на ушите си. Та нали само преди три дни си
говориха и той я изпрати до двореца.
- Ти, момко, няма ли да тръгнеш да я подириш? – сепнал го леденият глас на
царкинята. – Нали заради нея дойде при нас? Сега какво ще правиш без изгората си?
- Какво да ходя? Ами ако сама е тръгнала? – отвърнал момъкът и обидено врътнал глава.
Снежната царкиня посиняла като синьото небе навън. Очите й блеснали като мълнии и
угаснали, а устата й тежки думи изрекла, та и джуджетата се вкаменили.
- Как смееш, невернико, да обвиняваш момичето в измяна? – заплашително се
надигнала тя и се изправила в цял ръст. – Ако тя е искала да стори нещо, аз ще го знам.
До одеве обичаше Снежинка, а сега не й вярваш. Махай се, продажнико, дордето не съм
те превърнала в буца сняг или в късче лед! – И блъснала в лицето му леден дъх.
- Но тя... защо не извика за помощ?... Защо не свирна? – заекнал смутено Богоя и се
изчервил от срам.
- Защото не познаваш вятъра. Дано никога не се срещнеш с него, тогава ще
разбереш защо не е викала. Не обичаш ти моето скъпо момиче, не го пожали, а го обвини
в измяна. Върви си! – махнала с ръка царкинята и се извърнала от него.
С раздвоени мисли и натежала глава се отдалечил момъкът. Влязъл в работилницата. А
там гробна тишина. Никой не го погледнал. Не го пожалил. И нему сърцето се свило от
тъга. Метал торбата си през рамо, огледал всички и попитал:
- Къде се намира замъкът на Северния вятър?
- Все на север, до края на света тая посока дръж. Тя ще те отведе в замъка му –
отвърнало най-малкото джудже.
- Ще дойде ли някой с мене? – със слаб глас попитал Богоя, ала малките работници
не повдигнали глави.
- Самин върви, когато ти бъде най-трудно, ние ще сме край тебе. Няма да те оставим в
беда! – отвърнало отново най-малкото джудженце.
Тръгнал Богоя направо през дълбокия сняг Ала миг по-късно съзрял пред нозете му да
тича и да се вие мъничка пътека и с благодарност към царкинята хукнал нататък. Скалите
и ледените грамади се отмествали, сторвали му път, нощем дърветата го приютявали на
топло, пазели го от мъгли и ветрове. Така, докато видял пред себе си, високо в облаците
чак, обгърнат с девет пръстена мъгли, черния и изострен като свещ замък на Северния
вятър. Наоколо фучали въздушни сприи и мълнии процепвали небесната гръд, забивали
се с писък в смразената земя и не давали никому да мине. Ала и тук дошла на помощ
царкинята. Наметнала връз раменете на момъка дебела плащеница от сняг, търкулнала
го като снежна лавина и той спрял току до портите на страховития замък. Преминал през
огнената градушка от мълниите, той запълзял по тесните, издълбани в сивите скали
стъпала нагоре и все нагоре. Но изневиделица от небето се спуснали черни птици с
челичени клюнове и нокти, налетели, ще изкълват очите му, ще разкъсат месата му.
- Къде сте, приятели малки? – задъхано изхриптял умореният момък. – Ще ме затрие тая
напаст желязна...
И в същия миг над него заплющели крилата на мощна бяла птица. Влязла в бой с
черните хищници и ги прогонила. Отново над главата му просветляло чистото небе, само
пръстените от мъгла все така си кръжали край кулите на замъка.
- Сполай ви, мънички човечета! – шепнел Богоя и пълзял нагоре по обветрените стъпала.
Но едва се съвзел от страха, ето че го сепнал страшен грохот. С неимоверна бързина към
него идела каменна грамада – търкаля се, громоли, ще го смаже.
- Нова беда! – изтръпнал момъкът и обречено притворил очи, приготвил се да мре.
Силен трус го накарал да отвори очи. И що да види! Пред него на педя място се издигал
огромен щит, а в него се разбивала грамадата и в рой отломъци се пръсвала наоколо.
Скоро не останала ни прашинка, всичко изчезнало и пътят отново бил свободен.
- Брей, ама сила! Благословен да бъдеш ти, дето ми помагаш в този миг! – прошепнал
той, поотупал се и тръгнал пак.
Незабелязано притъмняло. Нощта се спуснала и над земята заблещукали звездите.
- Какво ли ме чака в мрака? – запитал се Богоя и потръпнал от нощния хлад.
- Не спирай, ще загинеш! Ще те издухат ветровете. Ние сме край теб! – дочул се тих
гласец и момъкът продължил.
Не след дълго се намерил пред тежка кована порта, що проблясвала в мрака с гвоздеите
и обковките си. Тя била толкова яка и непоклатима, че той се отчаял, ала като хванал
мандалото и го извъртял, портата леко се открехнала. Богоя с туптящо сърце се
промъкнал, напипал с крак стъпало и се заизкачвал нагоре, дордето стигнал върха. А там
в тясна стая без прозорци светела свещ и в сянката й се движел Северният вятър – мъж
сух, с огнени очи и дълги ръце. Лицето му било смръщано и зло. На рамото му седяла
черна врана и грачела тревожно.
- Стига си шумяла! – срязал я мъжът и я махнал с ръка. – Никой не е успявал да се
промъкне тука, няма и да успее. Пък и кой знае, че тя е тук? Не се плаши! Птиците са на
поста си. Ветровете бдят. Ела да видим що чини нашата прекрасна пленница! –
предложил внезапно мъжът припряно, а враната разперила крила, грачейки грозно,
литнала пред него.
Богоя, застинал до вратата, видял двамата да хлътват в сводест ходник. Но само след
миг отново се появили.
- Ще я подчиня на волята си! – гневно извикал мъжът. – Никой досега не ми се е опирал
така, а това крехко и прозрачно същество дори не се бои от мене. Ще й предложа още
веднъж и ако пак ми откаже, всичко живо ще затрия от лицето на земята.
- Затвори я в пещерата над морето. Там слънцето е най-силно, нека я пообжари малко.
Ще видиш как ще се смири и все в очите ще те гледа. Живот е това, не е шега работа.
Опитай! – с грозен грак изрекъл страшните думи черният другар на Вятъра.
- Виж, не съм се сетил досега! – весело скочил Северният Вятър и тръгнал към ходника. –
Няма защо да се мая повече с тая вироглава девица. – И миг по-късно измъкнал
Снежинка от затвора й, стиснал до болка ръката й.- Ще станеш ли моя жена или не? За
последен път те питам!
- Никога! – с бледи устни прошепнало момичето и извърнало красивата си глава.
- Тогава умри! На ранина слънцето ще те целуне за първи и последен път и от тебе само
шепа вода ще остане! – извикал яростно Северният Вятър и блъснал момичето пред
себе си, дордето я изтласкал до черното гърло на пещерата, дръпнал решетката и я
заключил, а наоколо всичко потънало в непрогледен мрак.
Богоя се чудел що да прави. Не можел да разбие железата и да освободи любимата си.
Не можел и дума да й каже. Срам и угризения стиснали сърцето му и той се изчервил в
тъмнината. Как можа да помисли, че доброволно е тръгнала с Вятъра, без да се обади
някому? Това мира не му давало. И той място не можел да си намери. Опипвал стените,
дирел пролука, таен вход или ключ. Но усилията му отишли напусто. Излаз нямало. И
когато се канел да влети в собата на Вятъра и да го предизвика на единоборство, в
нозете му се заплело нещо. Погледнал, пипнал с ръка и уловил тънка връвчица. Тръгнал
по нея, по нея, по стълбите надолу, някъде към подземията на замъка и изведнъж се
намерил сам-самичък под открито небе. На бледата светлина на звездите се огледал и
косите му настръхнали от ужас. В нозете му грозно се плискало и ревяло морето,
заградено с остри черни зъбери. Зад гърба му зеело гърлото на обрамчена в железни
пръчки пещера. Там, в дъното, свита като скършено цвете, проблясвала Синята
Снежинка. И Богоя едва тогава разбрал какво очаква неговата любима. Щом слънцето,
изкъпано и свежо, изплува от морето и тръгне по огнения си път, жарките му лъчи мигом
ще близнат дъното на пещерата, ще огреят снежното момиче и ще настъпи краят му.
Богоя се разтреперил от негодувание и страх. Какво да прави, как да помогне? И в същия
миг огненият диск на небесното светило затрептял над водите, лъчите му заиграли
весело и радостно се устремили към върховете на замъка.
Момъкът паднал на колене пред изгряващото слънце, прострял ръце и извикал
задавено от мъка и страдание:
- О, ти, най-благотворно измежду светилата! Спри! Не убивай моята любов! Пощади я!
Вземи моя живот, но нея пощади...
Слънцето застинало. Ликът му се обагрил в червено.
- Ничий живот не ми е нужен, момко. И никого не се каня да убивам. Живот дарявам
всекиму и тебе ще даря! – прогърмял огнен глас над стаената природа.
- О, ти, най-топло под небето! Погледни! В пещерата е затворена Синята Снежинка.
Северният Вятър иска ти да я целунеш. От това тя ще загине. – тръпен продумал момъкът
към светлия лик.
Зад решетките стояла крехка, прозрачна и нежна снежната девица, с взор, прикован в
ясния образ на слънцето.
- Да беше ме докоснал с устни, момко. Да бях загинала от твоите милувки, от човешката
ти топлина. Нямаше сега така несретна да загина от този, когото всички тачим и славим!
– шепнели бледите устни, а по лицето й се стичали бисерни сълзици.
Слънцето погледнало за миг в пещерата и всичко разбрало. Завъртяло се над водата,
свило лъчите си в пестник и блъснало по тежките решетки – изгорели, като прах се
свлекли те в нозете на двамата.
- Свободно си, момиче. Пред обичта се коленичи, поклон до пояс й се сторва, не смърт и
заплахи. Ще го науча този жесток властелин, вятъра, как се мъсти. Вървете си назад не се
обръщайте! – провикнало се слънцето и отново се зачервило.
Снежинка, лека и подвижна, хукнала към портите на замъка. След нея се понесъл и
момъкът. Под напора на снежната вихрушка дверите рухнали и отворили пътя. Тутакси
изневиделица се появила Снежната царкиня с крилатите си елени. Протегнала ръка и
двамата се намерили зад нея на завет. И се понесли по ширналата се заснежена земя.
Зад тях гърмяло и трещяло, огнени мълнии посред бял ден жужели като жила и се
забивали в замъка на вятъра. Сив дим се стелел из скалите, пълзял по ниското, а
шейната все препускала и се носела вихрено.
Като стигнали в двореца, царкинята им рекла:
- Ето ни отново заедно. Да благодарим на момъка и на неговите малко помощници,
джуджетата, за това. Ама че побратим си имаме, а? Страшен е, но вече не ще посмее да
мине край прага ни. Ще краде моето мило момиче! А все във вярна служба ми се
вричаше. Вятър! – засмяла се гръмко и леко царкинята и приседнала на златния си трон.
– Знам, че се обичате и че ви тегли един към друг. Но разбери, момко, не мога да ти я
дам. Кой ще шари прозорците назима? Кой скрежна паяжина по дърветата ще мята? Кой
децата нощем ще приспива със сънища вълшебни? Аз ли? Не,не мога да я загубя. Ако
теб оставя в двореца си завинаги, кой ще дълбае мекото дърво? Кой радост на човеците
ще носи? Кой за нас ще им разкаже, ако не ти? Но мога да направя нещо за тебе. Ще те
даря с дълъг живот. Ще запазя топлината на любящото ти сърце и добрата ти душа, ще
попреча на сърцето ти да се вледени от мъка, щом си тръгнеш от моя дворец. Избирай –
или сред людете с топлото си сърце, или при нас, но никога да не можеш да докоснеш
своята любима! – издумала царкинята и извърнала глава да не гледа очите на двамата.
- Иди си, мили! – прошепнала Снежинка. – Иди си и живей! А зимъс, щом вихри снежни
зафучат, ти ще ме виждаш, само ти и никой друг. Иди си, не късай сърцето ми! Така ще
знам, че те има, че в твоите резби моето лице ще грее. И ще съм винаги до тебе, и ще си
винаги до мене. Пощади любовта ни, спаси я!
Богоя вдигнал пламнал взор, погледнал милото лице, сините очи, протегнал ръка да
погали разпилените коси, ала само тъжно продумал:
- Ще си вървя, за да те има и тебе. За да мога всекиму да покажа твоя лик и този на
царкинята ни снежна. Ще си вървя, но сърцето ми към друга няма да откликне и вярно
тебе ще остане. Каква е тая орис, дето ни е орисала, да се срещнем, да се обикнем и
никога ръка в ръка да не можем да се стигнем? Нека още миг да те погледам. Нека
всичко твое да запомня – тънкото ти тяло, нежните ръце, милата усмивка, косите дълги,
разпилени като цветен водопад. Нека още миг погледам тази дивна зимна прелест и ще
вървя. Нивга няма да ви видя. Само нощем, когато спи-заспи цялата людска челяд, а
фъртуната ще вие и завива, ще надничам в мрака и ще диря вашите лица. Сбогом, моя
ненагледна хубост! Сбогом, царкиньо светла! Сбогом...и...със здраве! – през сълзи
проронил момъкът, обгърнал с прощален поглед снежното момиче и повлякъл крак
навън.
- Сбогом, обич ненагледна! Ще те помня, дордето свят светува и докато на този свят съм
Снежинка Синя! – разплакано прошепнало момичето и свряло лице в скута на
царкинята.
Оттогава минало много време. Богоя дълбаел мекото дърво, сякаш живота си искал да
издълбае. На манастири – икони с ликове на свети люде, на черкви – иконостаси и порти
тежки. Комуто що искал дялкал. Ала на всичко, що изпод ръката му се раждало, все една
малка снежинка трептяла. Я в единия ъгъл, я в другия. А имало и цели-целенички девици
с дивна хубост и неземно одеяние, дето никой не можел да каже откъде ли са се взели,
къде ли резбарят ги е видял, та на дървото ги е пренесъл. Така и до днес майстор Богоя
дълбае дървото, дарява хората с красота и слънчева светлина. И до днес сърцето му не
се е отворило за друга женска хубост. Останал си е верен на оная безнадеждна обич, що
се породила още когато бил момче.
Пък завият ли зимни хали, зафучи ли снежната вихрушка, заспят ли всички, в мрака едно
прозорче ще будува и ще бележи пътя на Синята Снежинка. Тя ще свири и зове в нощта,
ще краси стъклото с рисунки приказни и чудни, ще надникне да погледне в лицето на
Богоя, ще поплаче тихо и ще изчезне бързо в облаците сняг. И това ще се повтаря всяка
зима, дордето не настъпи краят на земните му дни.

Първорожденият принц и млечните братя

От: Фани Пейчева

Един цар искал да има син, ала жените му все раждали момичета и той ги гонел
от земите си, заедно с невръстните им деца. И тъй като искал да се изпълни желанието
му, все нови и нови жени вземал, но син така и не му раждали. Накрая, гневен и
ожесточен, поискал ръката на гордата хубавица – чедо на свободолюбив и независим
планински род.
Още същата година царицата родила момченце. Царят толкова се зарадвал, че
издал заповед:
- Отсега нататък и докато свят светува, първорожденият принц става
престолонаследник. Роденото след него момче да му бъде оръженосец и да му се
подчинява във всичко. За подслона, дрехите и храната – да заплаща с подчинение и
смиреност. Отметне ли се, реши ли да се разбунтува – смърт! – И взел сина си при себе
си, лишил го от майчина милувка и ласка.
Нарекъл той наследника си Воин и направил от него суров и немилостив момък. Не
допускал до него майка му – той бил само негов, така думал и болярите скланяли
послушно посребрените си от времето и битките глави.
Царицата, тази волна планинска гълъбица, била тъжна и самотна в дворците на
мъжа си. Годините се нижели като бисери в моминска огърлица, а никой на се сближил с
нея, не я признавал за своя, не я почитали като царица. И когато усетила, че под сърцето
й тупти още едно мъничко сърце, тя се уплашила и от немай-къде навестила Стария Маг,
дедеца на тоз род.
- Старий Маг, само ти можеш да ми помогнеш! – с плах глас продумала тя. – Чакам
второ дете. Ако е момиче, добро ще добрува. Ами ако е момче? Каква орис го очаква, сам
знаеш... Царят може би ще те послуша. Склони го да отмени думата си, нека не лишава
втория си син от права. Помогни на една майка, Старий Маг! – паднала на колене
царицата и заронила сълзи.
- Не плачи, царице! – спуснал се старият дедец, та повдигнал клетата жена. – Не се
тревожи, рожба носиш. Много ми е жал за тебе, но отсега ще ти река, че царят няма да се
отметне от наредбата си и няма да подбие мястото на Воин. За него той е всичко. Но ти
не бери грижа. Когато му дойде времето, аз ще ти помогна да се освободиш. Ако е
момиче, ще го покажем на царя. Момче ли е – да е живо и здраво, ще му найдем покрив
и закрила. Ти само да си здрава! – успокоил я той и я изпроводил до дворците.
А царят нищо не забелязвал. Него не го било еня що чини царицата, как живее, тревожи
ли я нещо, има ли желания. Не я допускал и до държавните дела. Той се занимавал с
Воин, учел го на всичко, що трябвало да знае един престолонаследник, и бил доволен.
Един ден, когато тежка мараня тегнела над земя и хора, царицата усетила, че
наближава времето да роди. Изпратила старата си дойка, една яка и пъргава планинка,
да повика Стария Маг. Като разбрал за какво го викат, той наредил тайно да пренесат
царицата в една каляска, сам седнал на капрата и шибнал конете. Никой не разбрал
накъде препускат. А те пресекли царското село, излезли на друма и не след дълго
нагазили в гората. Там, сгушена между борики и храсталаци, белеела къщата на царския
лесничей.
- Дойдохте ли, скъпи гости! – посрещнала ги старата майка на лесничея и широко
разтворила портата.
Царицата влязла в чистата одая и възкликнала. На одъра седяла млада жена в
нейното положение. Двете се погледнали, подали си ръце и прихнали в щастлив смях.
Едва тогава царицата разбрала каква изненада ще бъде за двамата бащи – царя и
лесничея.
- Невесто Радо – продумал загрижен дедецът. – Това е царица Яна. Двете ви оставям на
грижите на баба Деспа. Да се разкръстите по живо по здраво, пък после ще му мислим.
Сещаш се защо съм ти я довел, нали? – И се взрял в красивото лица на бъдещата майка.
- Всичко разбирам, Старий Маг! Ти се погрижи никой да не узнае за нашето
усамотяване, а другото остави на нас! – И прихванала през кръста другарката си.
Старият Маг благословил двете невести, прогонил злите сили и духове от къщата и
двора, сторил магия, та никой да не узнае, поклонил се на слънцето и водата, на гората
и земята и успокоен напуснал дома, отправил се към светилището си.
Още същата тиха нощ баба Деспа, майката на лесничея, повила три свидни рожби
и ги показала на виторогата луна.
- Първият, месечинке, е Радин син – Храбър го надумах. Вторият, ясна, пак е неин –
Мирен, като деня, който се задава. Третият, светлолика, е Янин – Огнен го нарекох, като
лика на слънцето, що се кани да пъкне всеки миг. Погледни ги и им прати орисници като
на всички деца в царщината. Да дарят със свидни дари всяко едно от тях, та да добруват
за благо наше и людско! – И подред ги повдигнала към бледия лик на нощното светило.
Царица Яна изчакала да превали нощта, целунала под тръпнещата светлина на звездите
и трите деца, оставила им царски дрешки и тотеми, избърсала сълзите си и прошепнала:
- Момче се случи... Каква орис... Но всяко зло за добро. Нека расне при тебе, нека бъде
брат на твоите, Радо. Ще те спохождам, няма да те оставя, само тайната ми запази! –
Прегърнала другарката си и забързала към двореца, следвана от дойката.
Никой не забелязал отсъствието на царица Яна. Никому не било до тая, що била
доведена от дивите планини, където живеели и управлявали горди, независими люде. И
когато се прокрадвала в сипкавия здрач на утринта, дори тайната врата не скръцнала, не
я усетили ни стражите по кулите, нито пък духовете, пазещи дворците.
И се захванала една шетня оттогава. Денем невеста Рада кърмела, къпела и
гледала децата. Нощем, прокрадвайки се като сянка, идела царица Яна да нахрани
момчетата, да им се порадва, да пророни сълзи и с болка на сърцето да се върне в
двореца, където самотата я гнетяла като злокобно привидение.
През това време принц Воин навършил петнайсет години и седял от дясната страна
на баща си в тронната зала при решаването на царските дела, при приемането на
презморски гости и далечни пратеници. Болярите открито му сторвали поклон,
предлагали синовете си за негови другари и тайно се надявали щерките им да бъдат
почетени за царица. Но останели ли насаме, думали със страх:
- Тоя ще надмине и баща си. Какво ли ще ни навлече на главите, един бог знае!
А като усетил края на дните си, царят свикал Велик съвет. Заповядал на дедеца да
коронова Воин за цар на страната. И станала една, краят й не се виждал. Новият цар
издавал закони, наказвал, грабел народа си, а очите му все в земите на съседните царе
Пламен и Драголюб. Все не можел да им прости мирния труд и богатите родитби,
добруването и замогването.
Мислил, мислил, па подкарал армията си към граничната межда, нападнал внезапно и с
настървение се хвърлил да пали и граби. Ама цар Пламен скоро се възправил като стена
пред него и го емнал така, че той едва се спасил от плен, а войските му от погибел. Че и
повеление му пратил по свой човек, ако се повтори набегът му – да му мисли!
Укротил се Воин, сплашен от силния си съсед, и дал воля на гнева си, като
препуснал по земята си от край до край. Минавайки през царското село, съзрял тримата
момци – Храбър, Мирен и Огнен – и се смаял от красотата и благородството им. Като пък
видял тотемите да красят гърдите им, позеленял от негодувание.
- Кои са тия и кой им е дал право да носят белези на благородници? Защо никой
не ми е казал нищо за тях? – развикал се той на болярите, а те навели виновно глави.
- Това са синовете на твоя лесничей, царю! – отвърнал му млад болярин. – А нашата
царица им е кръстница. Тя ги облича така, тя им е подарила и тотемите на своя род. Нея
питай и за имената им – те са царски. Момчетата вина не носят за нищо! – И се поклонил.
Воин бил поразен. Пришпорил коня си, та полетял към двореца да пита царицата кой й е
позволил да се разпорежда из земите му както ней било угодно. Ала майка му гордо го
пресрещнала в тронната зала и му рекла хладно:
- Чух, че си се гневил и заканвал на трите момчета на лесничея. Чух, че и мен кориш за
своеволия и неподчинения. – И смело застанала от лявата страна на трона, там, където
било мястото й на царица и майка. – Аз кръстих децата в присъствиетно на Стария Маг.
Така ли беше, пастирю на нашия народ? – неочаквано се обърнала към дедеца тя.
- Право думаш, царице и майко на нашия цар! – достопочтено се поклонил
побелелият старец.
- Аз ги нарекох Храбър, Мирен и Огнен – така, както в моята планинска родина наричат
родените повече от едно момче от една майка. И тъй като твоят баща ме лиши от теб
още от люлката, не ми даде да ти се радвам и да се грижа за тебе, аз пренесох всичката
си обич върху тия три чужди деца. Научих ги на онова, що теб не можах. Благородниците
не се раждат само в дворци, сине мой. Те могат да израснат и в една честна и добра
къща като тая на твоя верен лесничей. Родителите нямат вина, че децата им са с
благородни лица и сърца, а обратното – това е тяхната гордост и заслуга! – завършила
царица Яна, кимнала с глава на сбраните боляри и с достойнство напуснала залата, като
дала знак на дедеца да я последва.
Воин останал като вцепенен. Докато майка му говорела, той несъзнателно се
изправил на нозе и така си и останал. За първи път виждал майка си такава. Тя, хулена от
всички, пренебрегвана от цар и боляри, тя била непозната и неразбирана. Сега пред трона
застанала властна и силна и това уплашило Воин.
- Ще ми създаде ядове – рекъл си той. – Ще трябва да се погрижа за нея... започва
да става опасна... Стража, тук! – заповядал внезапно той – Доведете ми тримата момци!
В това време в спретната дървена къща на лесничея похлопал Старият Маг.
Заварил царицата да разговаря с момчетата и весело да се смее. А Рада стояла, подпряна
на вратата и щастливо се усмихвала. Мир и покой царял в тоя дом, спокойствое и доброта.
- Радо, я надникни! – провикнал се дедецът и пресрещнал невеста Рада на пруста. –
Кажи на Яна да се варди от Воин. Той вече я мрази, защото се страхува от нея. Ще прави,
ще струва, но ще я погуби. Нощем да не излиза, по видело да се прибира и да не се
доверява много на големия. Усещам, крои нещо. – въздъхнал той и отново погледнал
към щастливото лице на царицата.
- Ще й река, пастирю. Ама нея трима сина я пазят, какво ще й стори единият? – със
свито сърце попитала Рада.
- Как не разбираш, невесто? Той с измама ще я сломи. Ако е открито – страшно няма,
синовете ви ще я предпазят. Речи й го, тя е умна и храбра, ще стори нещо. Пази се и ти! –
вдигнал предупредително ръка старецът и свърнал по пътя.
На другата заран цар Воин бил изненадан за втори път. Когато му довели тримата
момци и той вече се канел да ги съди и накаже, тя величествено влязла и рекла:
- Велики боляри! Държавни мъже! Стари воини и царедворци! Имам ли право като
царица и майка на цар на охрана и паж?
- Имаш, царице, и на свита, не само на охрана и паж! – отзовали се вкупом всички и с
удивление погледнали тая дивна непозната довчера чужденка.
- Тогава позволете ми да тръгна по земята на вашите деди, придружена от охрана и паж.
Ще взема бащината си кочия, старата дойка, царските си белези и тотеми. Може ли,
сине мой? – И отново се поклонила, но в усмивката й имало злъч.
- Може, може! – побързал да се съгласи синът й, надявайки се да му хрумне как да се
отърве от нея. – Дайте й печат да я пази от злонамереност и беди!
Царица Яна гордо вдигнала глава, та погледнала сина си в упор и рекла:
- Благодаря ти, царю наш, за милостта. Вземам тия две момчета за охрана. – И посочила
Храбър и Мирен, които стояли през цялото време, без да свалят погледи от кръстницата
си. – А този – и тя погледнала в очите на Огнен, - този ще бъде моя паж. Не жалиш за
тях,нали? Те още не са годни оръжие да въртят.
Болярите зяпнали от смайване. Воин не можал да се усети, толкова бил изненадан, та
само кимнал с глава.
Царица Яна поздравила болярите и напуснала залата, следвана от млечните братя.
Цар Воин не можел място да си намери от гняв. Скочил от трона. Чак на мегдана се
спрял. Яхнал врания си кон и извикал така, че воините по кулите се стреснали:
- Напред, след мене-е-е-е! – И налетял на граничната река, що деляла откакто свят
светува земите на цар Добролюб и неговите – да се оттуши на бедния народ, дето по-
добре живеел от неговия., да напакости на царя, що управлявал по-справедливо и не
мислел за чужди земи и богатства.
Ала и този път бил отблъснат. Посрамен и разбите се върнал в столнината си, а
войскарите му едва смогнали да се доберат до становете си – цар Добролюб ги гонел по
петите като вълци, наказвайки ги за вероломството и палежите.
- Не ви бива за нищо! – викал цар Воин и налитал с пестници на стъписаните
военачалници и боляри. – Ще ви избия до крак... Хазната е празна, отникъде нищо не
иде, а и вие само крадете... Ако ми не намерите злато и не ми го донесете до седмица
време, ще изпълня заканата си! Мислете! – хвърлял като стрели думите си той и целел
точно в сърцата на подчинените си.
Тогава Стария Маг, комуто всичко дошло до гуша, решил да накаже царя за алчността му
и рекъл:
-Знам откъде могат да се вземат богатства и злато толкова, че да се напълни целият този
дворец. Ала трябва сам да идеш и да си го вземеш...
- Ти кажи къде се намират богатствата, пък не бери грижа кой ще иде да ги донесе! –
прекъснал го нетърпеливо Воин.
- Алчен си, царю наш, ненаситен си като хищник – без страх му отвърнал Магът и впил
поглед в очите му. – Тази нечовешка лакомия ще те погуби. Що злини и беди причини
на съседите, че и на народа си, и спиране нямаш. Не смее никой да ти се опъне, всеки се
страхува за главата си, че е мил животът. А аз съм стар и ми омръзнаха дните, що ми ги
даряваш...
- Богатства! За какви богатства започна да говориш, старче? Нехая за дните ти. Казвай
бързо! – губел търпение царят.
Дедецът поклатил тъжно глава и подхванал реч:
- Вдън гори диви и потайни, де човешки крак откакто свят светува не е стъпвал, се издига
замък с девет златни кули... – заредил думи Старият Маг, а те падали тежко като
градушка над младо жито и отеквали в стаената тронна зала. – Там фея розова живее. Тя
порти тежки отваря и затваря при заник слънце и тогава всеки, който има смело сърце,
може да проникне. Но магия страшна там витае, земята подло под краката се проваля,
вода зелена, застояла, мигом през главата го покрива. Само този, що сърце смело носи,
може да премине. Горко томува, що с умисъл коварна до портите златни ще пристъпи.
Розовата фея в коренище черно ще го превърне или в птица грозна като тия, що
спохождат ратните полета. Горко и тебе, цар войнико! Горко ти, заради ламтежа за
богатства! За лошовината! За завистта и високомерието! – с отпаднал глас издумал
дедецът и напуснал залата.
- Бързо, доведете ми тримата братя! – нетърпеливо извикал царят и се спуснал към
вестоносците си. – Намерете ги!... Доведете ми ги!... “Горко ти, горко ти”...нека те идат!!!
За тях няма нищо страшно. Те са научени от царицата да побеждават, нали така ни рече
моята майка? – закискал се той.
Но царица Яна и тримата братя все още бродели по земята. Царят място не можел да си
намери.Кръстосвал тронната зала по-тъмен и от градоносен облак и всеки, явил се пред
него, наказвал със смърт. Болярите оредели. Царедворците се разбягали. Слугите се
криели, гледали да не се мяркат пред очите му. Не идели ни търговци, нито пък
презморски гости. Дворецът тънел в тишина и мрак. Из ъглите му надничали зли духове
и злокобно се кискали в потайната доба на нощта.
В това зло време се върнала царица Яна с момчетата. Минала от край до край на
двореца, усетила ледения полъх на смъртта и се приготвила за последна схватка със
сина си.
- Къде са царедворците, сине? – попитала тя.
- Избих ги! – отвърнал мрачно Воин.
- Къде са людете от царското село, сине?
- Не ми се подчиниха и ги прогоних!
- Ами болярите? И тях ли?...
- И тях! Стига пита! Къде са ти галениците, твоите по планински кръстени и възпитани
благородници? – злорадо се подсмихнал той. – Показа ли им земята ни? Видяха ли ви
людете? И добре сте сторили, защото сега ги чака смъртно изпитание.
- Къде е Старият Маг, дедецът народен, твоят учител? – без да промени гласа си
попитала царица Яна, а сърцето й щяло да изскочи от гърдите.
- Дедецът е под стража. Хей, вестоносци, къде са тримата братя? – викнал той по посока
на ходника.
- Тука сме, царю! – отзовали се вкупом момците и пред трона с достойнство се явили
Храбър, Мирен и Огнен.
 Цар Воин им наредил:
- Ще идете в оная невярна земя, дето се издига дворецът на розовата фея, и ще вземете
от нея толкова богатства, колкото можете да носите. Ще ми ги донесете бързо! Не ми ли
се подчините, сърдете се на себе си. Дедецът другото ще ви научи. Хайде! –махнал с
ръка, отпратил ги.
С тях напуснала залата и царица Яна. Повела тя момчетата нагоре към светилището на
Мага, където го държали под стража. Разказала му всичко и попитала:
- Е, сега какво ще правим, Старий Маг? Първорожденият е загубен отдавна за мене.
Остават ми тия тримата. Как да ги опазим от беди и нещастия?
- Злото, царице, винаги се връща там, откъдето е тръгнало. Цар Воин се обрече на
погибел. А нашите момчета трябва да идат при розовата фея. Тя ги чака. Това, що им
даде да донесат, ще спаси людския род от много злини и мъки. Слушайте ме, момци!
Отваряйте си очите по пътя. Не подминавайте ни една гадинка, не се гнусете от никого.
И бъдете заедно. Ето ви тази сребърна нишка. Когато ви бъде безизходно, завържете
възелче. И не се бавете, кръстницата ви ще се поболи, докато ви чака. На добър час! –
пожелал дедецът, дал им нишката и ги изпроводил до края на гората, а царица Яна
приютил в светилището, да не й се случи нещо в двореца.
Тръгнали братята, без да се простят дори с майка си. Излезли от царското село,
прекосили гора и поле и навлезли в ония места, дето били обсипани с неверни блата,
осеяни с коварни тресавища и прокълнати сечища.
По едно време съгледали заек да криволичи от туфа на туфа – последвали го. Не след
дълго пред нозете им изпълзяло, бог знае откъде, змийче. Вирнало глава, размахало
езиче и се плъзнало напред. Те след него. Така стигнали до отвъдния бряг на
тресавището и стъпили на здрава земя. След толкова мъки и усилия видели деветте
златни кули да се вишат към небето,а тежките ковани двери и сводове да блезтят в
пожара на залязващото слънце. Целият замък бил такъв, че вземал дъха с прекрасния си
изглед.
Заслепени и очаровани, момците приближили до малка портичка. Пред нея растяло
крехко тъничко дръвце, отрупано с ароматни розови цветове. Щом се изравнили с него,
от ствола му се отделило приказно красиво момиче, цялото в розово, с розова коронка
на главата, погледнало ги, усмихнало им се и продумало:
- Намерихте ли ме, юнаци? Чаках ви толкова дълго, че вече се изненадах. Старият Маг
рече ли нещо да ми предадете?
- Рече, че ни чакаш и да побързаме. Друго нищо не предаде. – отвърнал огнен, като с
възхита и почуда гледал феята.
- Влизайте, влизайте! В двореца ми има много неща за гледане. Елате да видите.
Каквото си изберете, ваше ще е – предложила им феята и ги повела по светли дълги
тунели, целите обкичени с килими и скъпи предмети.
- Нас ни прати цар Воин за богатства... – плахо се обадил Мирен. – Не ни беше драго, но
нямаше как да откажем.
- И той ще си получи заслуженото, не се тревожи – тихо отвърнала феята и плеснала с
ръце.
Една малка крилата девица, дето я викат Силфида, мигом долетяла в
светлата зала и закръжила покрай стените. Тогава момците видели, че на трите стени
стои по един портрет, покрит с черен плътен креп. Силфида привдигнала първата завеса
и момците ахнали. От стената, от първата картина ги погледнала дивна хубавица в цял
ръст. Протегнала ръка, тя мило се усмихнала, а от устните й се отронили бели и розови
листенца и се посипали по пода и нозете им. Тънък аромат се разнесъл наоколо, като да
било пролет.
- Това е Ласка – някъде отдалеко дочули гласа на феята и дошли на себе си. –
Омагьосана е да живее триста години в забрава, докато не се намери достоен момък да
я отведе при хората. А тя пък ще им се отплаща с ласки и доброта, с нежност и
привързаност – обяснила феята, а Силфида пуснала крепа и отлетяла, та привдигнала
покривалото от втората картина.
Момците възкликнали. От картината ги погледнала тъмноока белолика девойка.
Буйните й дълги коси били обвити с венче, а в протегнатата й напред ръка зеленеело
клонче. Под босите й нозе се гърчела крилата змия, ала девойката без страх вървяла
напред и очите й горели като залеза пред замъка на феята.
- Това е Победа – обадила се отново феята. – Обречена е на тленност и забвение -
докато свят светува все тука да остане. Никой не я иска. Всеки гледа да я спечели с
измама и лъжи, никому не се ще да се бори за честна победа. Кой ли ще я върне сред
хората? – въздъхнала феята и се отместила към третата стена, където се виждал
последният портрет в тая странна зала.
Силфида лекичко повдигнала крепа и момците примрели от възхита. От картината
гледала девойка, цялата в златистобяло, с булчински венец на главата, с протегнати
напред ръце. В малките бели длани пламтяло живо човешко сърце. Нежните нозе газели
остри тръни, бодли се забивали в меката плът и капчици кръв бележели пътя й, но тя с
усмивка на уста вървяла напред и гордо повдигала главица. Тръните след нея се
превръщали в цветя с дивен упойващ аромат, такъв, де замайва сърцето и душата.
- Познахте ли я? – тихо приближила феята. – Това е Любов. И тя чезне между тия дебели
зидове и само нощем, когато виторогата месечина ни огрее, напуска залата и се явява
сънем... Та помислете, момци мои, богатства ли да занесете на своя цар или тия три
девици? – И ги оставила да мислят и размислят, па тогава да решават.
Братята не можели да продумат. Никога никой не бил им говорил за тези девици. И
какво чини имането пред погледа само на една от тях?
- Вълшебнице мила! – провикнал се внезапно Храбър – Ние решихме. Не ни трябват
никакви богатства. Дай ни девойките. Ще го отведем в нашата столнина, нека живеят
сред людете, нека ни дарят с даровете си и ни направят щастливи.
- Тъй да бъде! – усмихнала се кротко феята и махнала с ръка на момичетата, а те мигом
се спуснали на мраморния под, застанали пред братята. – Вземете тия златни торбички,
момчета. Дайте ги на вашия цар вместо това, що ви е накарал да му отнесете. И то ще
свърши работа, ако и да не е много. – И пуснала в ръцете им три злато-кесийки.
-Благодарим ти, розова вълшебнице! – поклонили й се братята, хванали девиците за
ръце и ги повели навън.
Когато стигнали до тресавищата, спрели.
- Ами сега? Как ще преминем? Пак ли в калта ще се валяме? – попитал Мирен и огледал
нежните момичета.
- Кощунство е да ги влачим из зеленяка – въздъхнал съкрушен и Храбър.
- Сетих се! – възкликнал радостно Огнен. – Ами това за какво ни е? Нали, когато ни стане
невъзможно, възелче да завържем... – И сръчно преплел пръсти, завързал сребърната
нишка.
Изневиделица направо от небето долетяла огнена кочия, запреганата в девет
хвърковати коня, направили кръг-два и се спуснали току до нозете им.
С радостни викове се качили и полетели като вихър над блата и тресавища, над гори и
поля, над цялата царщина. И след въздишка време се намерили на мегдана пред
дворците на цар Воин. А там вече ги чакали. Мало и голямо се стекло да види какво ще
донесат братята и как ще направят от царя им най-богатия човек на земята.
- Пратих ги трима, идват шестима – промърморил недоволно Воин и се изпречил пред
братята. – Къде са богатствата?
- Ето ги! – издумал Храбър и протегнал ръка, та подал трите кесийки.
Царят ги поел и в същия миг те се уголемили. Станали колкото торби, после колкото
ракли, накрая колкото кулите на двореца и го затрупали – скрили го от очите на
множеството.
- Ами сега? – разсмяло се мало и голямо. – Кой ще ни стане цар?
- Ако царицата беше добила второ момче... – изведнъж се наскърбили людете. –
приклет закон, да се премахне!
- Смирете се, хора! Законът се отменя! – провикнал се Старият маг и си пробил
път към средата. – Има кой да ви бъде цар! – И избутал пред себе си невеста Рада и
царица Яна. – Царицата е родила още един син – достоен за почит и уважение момък,
Огнен. Излез напред, синко!
Братята се спогледали в почуда, извили взор към майка си, към кръстницата си и накрая
впили очи в дедеца.
- Така е, синове мои! – продумала царица Яна. – Аз съм родила Огнен, майка ви Рада -
другите двама. Ала поред сме ви кърмили. Вие сте наши, и на двете ни. Добре стана, че
се отмени това зло! То ме направи нещастна царица и дваж по-нещастна майка. Сега на
престола не ще седне Огнен. Буен е, планинска горда кръв тече в жилите му. На трона
ще се възкачи Мирен, а другите двама от двете му страни ще стоят да го подкрепят и да
му помагат, както досега. Така реших и това е моята царска дума!
Всички се стекли, та се поклонили на тая паметна и сърцата жена. И не можели да се
начудят, че благото людско й е по-мило и свидно от добруването на родното й чедо.
- А що ще рече Огнен? – тихо попитал Старий Маг.
- Аз, майко моя, се прекланям пред всяка твоя дума. – Отвърнало момчето, па отишло, та
прегърнало братята си, както и преди. – Мирен е достоен за всяка корона и скиптър. Ние
сме с него до края на сетните си дни.
- Да живе-е-е! Да пребъде-е-е! – викнал народът.
- А какво ще првим с девиците? – тихичко прошушнал Храбър в ухото на братята си.
- Аз ще ви кажа! – долетяло нежно гласче от небето и те вирнали глави.
В прозрачния въздух летяла малката Силфида от замъка на розовата фея.
- Трите девици са предопределени за трима млечни братя. Ако не се лъжа, тук има хем
трима, хем млечни. За Мирен е Ласка. За Храбър – Победа. За огнения Огнен е нежната
Любов – изпяло като песен крилатото момиче, отлетяло, изгубило се в синевата на
лятното небе.
До вечерта се вдигнали три сватби, каквито не ставали нито в земите на цар Пламен,
нито пък в царщината на цар Добролюб, нито в която и да било друга земя. Затова те
първи се стекли с големи свити и скъпи дари на пиршеството и се радвали от душа и
сърце на младите си съседи. Радвал се и народът, че вместо под тръба и пряпорец,
младият им цар ще ги поведе по ратните полета с орало да ги разорат, със златно жито
да ги засеят, жетварска песен да запеят, да прослави труда и богатата родитба.
Казват, и до днес мирните са ласкави, храбрите са победоносни, а огнените са щедри на
любов и обич към всичко добро и плодоносно.
Да им повярваме и ние!
Златистото гущерче
от Фани
 Момичето кимало с глава и мъчително гълтало сълзите си. После скачало,
хващало кърчазите и бягало за вода.
Малко преди Бъдни вечер из селото се пръснала мълвата, че болярският син
Веземир свиква всички девойки в замъка си на сгледа. Която си хареса, за нея ще се
ожени, болярка и стопанка ще направи, добро да добрува, да се кичи и кипри като никоя
друга.
- Чуваш ли, гущерче? - тихо повикало момичето и приклекнало до зида, дето в
дървена кутийка, застлана с птичи пух, се криело животинчето. – Де да можеше мене да
избере, да се отърва от тази неволя!... Ама кой ли ще ме пусне да ида? Като затворница-
неволница съм. Само в къщи и в къщи. Ех, ако беше жива мама...
- Я се не вайкай! – отвърнало с нежното си гласче златистото гущерче и подало
навън островърхата си муцунка. – Болярският син няма да избяга. Пък и знаеш ли го
какъв е. Ако е като брат ти, двойна беда! То злото и под болярски покрив се гнезди. Не
жали, ще дойде и твоето време.
- Каквото ще да е, само да се махна от моя опак брат. Там ще слугувам на чужди
поне, а тука на собствената си кръв не мога да угодя. Където и да ида, все ще робувам! –
въздъхнало момичето и от очите му покапали ситни сълзици.
- Не думай така, моме! – след дълго мълчание рекло гущерчето. – При брат ти
зло, а при чуждите дваж по-зло ще бъде. Болярските синове са галени, не почитат
никого, мислят само за своята угода. Е, ако се случи добър момък...но стига сме
празнодумствали. Ти гледай брат ти невеста да не доведе, че тогава душа да ти е яка. Не
мисли за женитби, рано ти е още. До ще и твоето време. Прибирай се, чувам стъпките на
Китан. Иде си! – И пъргаво се шмугнало обратно в зидарията, скрило се.
Китан не закъснял, видял сестра си, клекнала до оградата и свил вежди.
- Рекох ли ти да се оставиш от тази гад? Или изскаш зида да бутна и да я
премажа? – И заканително пристъпил.
- Недей! Няма вече...- прошепнала сестра му и се прибрала в къщи софрата да
сложи, да нахрани лютия си брат.
- Да почистиш и накитиш къщата. Ще си доведа невеста. И да не си посмяла да й
скършиш хатър, утрепвам те! – заканително издумал Китан и тръгнал за булката си.
Свило се сърцето на момичето. Право било гущерчето. Досега лошо, ами
занапред един бог знаел що ще става. И то сръчно зашетало, подредило, натъкмило,
сипало вино в котела, търкулнало голямата синия, омесило прясна погача, покрило я с
месалче и зачакало гости. И те не закъснели. Довел Китан жена в къщата. Опната и
припряна била невестата, та от пръв поглед намразила девойчето, за слугиня го имала и
никога добра дума му не рекла.
- Гущерче, гущерче! Другарче мое в бедите и нерадостните ми дни! Покажи се,
миличко, голяма мъка легна на сърцето ми! – шепнело задавено момичето и се вардело
да го не види някой.
- Знам, момиче драго! – подало островърха муцунка златистото гущерче и
въздъхнало тъжно. – Свърши се с волното моминство. Преди беше неволница, сега си
робиня малка. Но няма и това да е задълго, повярвай ми. Всичко ще свърши с идването
на пролетта. Повярвай ми, и за теб ще дойдат добри дни!
- Дай боже да е така, миличкото на кака, ама нещо ми се не вярва. Все беди и
нещастия ме гнетят. Ще взема да избягам къде ми очи видят. Няма живот тука за мене! –
И заплакала Златена, сърце да ти се скъса от жал.
- Не ме нажалявай, моме. Мене и така не ми е леко! – отвърнало златистото
гущерче и отронило сълзица. – Бих те повело и сега, ала е много рано. Почакай да се
запролети. Инак ще загина, а и на тебе няма да помогна. Почакай още малко! До
напролет!
Така си думали дружките и сами триели сълзите си. А времето се влачело като
парцаливите мъгли, що се спускали от планината и се мъкнели надолу към полето, та
чак до водите на Великата бяла река.
Златена едва ли би изтраяла още дълго в къщи край брат си и снахата, ако не
било малкото й другарче. В късните зимни вечери и нощи до някое време се гушели
двечките и си приказвали за най-чудновати неща, що ги чакали в бъдните дни. Така
минала дългата студена зима и започнало да се затопля.
Когато по земята дошла пролетта, а след нея затоплило дните и лятото,
гущерчето светнало с цялото злато на телцето си, изпълзяло на слънце и весело
издумало:
- Дойде и нашето време, моме. Тая нощ тръгваме. Гледай да не те усетят вашите,
без тебе няма да тръгна.
Златена порозовяла от радост. Протегнала пръстче, погалила люспестата главица
на дивното животинче и прошепнала:
- Готова съм и в тоз миг да тръгна. Само ме води!
- Не бързай толкоз. Нощес ще тръгнем, та след ден-два да можеш да се върнеш...
- Пак ли тука? При тия хора? Затова ли така се надах, та пак да им слугувам? –
натъжило се момичето.
- Не бери грижа. Всичко ще бъде не тъй, както досега. На крак ще ти стават, в очи
ще те гледат. Ще видиш!
Без радост в сърцето, момичето се прибрало и подслонило морна глава на
възглавето. До среднощ не могло да склопи очи. Докато пропели първи петли все
мислило и се обръщало. Накрая станало, облякло се и застанало до портата да чака
появяването на гущерчето.
- Хайде, Златенке, път ни чака! – прошушнало то и пропълзяло на едва
прозиращата в мрака пътека, а гръбчето му засичло, като да го огряла ясна месечина.
- Ела в шепата ми, гущерче, по-бързо ще вървим. А ти показвай пътя –
предложило момичето и протегнало топла длан.
- Не бери грижа, време има. Пък и аз мога някои неща – усмихнало се в мрака
златистото животинче, изправило се на тънките си крачета, вирнало опашка и изсвирило
три пъти.
Изневиделица долетяла малка златна каляска. Вместо коне, в нея били впрегнати
два сребристи прилепа, на капрата седяло малко сиво гущерче с камшиче в лапката.
- Качвай се, моме! Това е моята карета – продумало златистото гущерче и първо
пропълзяло в нея, седнало там, където имало изрисувана коронка с три остри нокътя.
Смаяна и малко уплашена, Златена сложила крак на стъпалото и внимателно
приседнала до гущерчето. Камшикът изплющял и каретата се понесла над земята,
размесила се с облаците и изчезнала съвсем.
Кога се зора зазорила, златната каляска неусетно докоснала тревите. Гущерчето
се плъзнало, след него слязло и момичето и се намерили пред дивна гора. А най-отпред
стояла къщичка от дъбова кора. Пред нея, подпряна на тояга, ги посрещнала сбабушена
старица.
- Това е момичето, което ме спаси от глад. Приеми го и го надари както трябва! –
рекло златистото гущерче и погледнало с черните си очета дружката си. – Отплати се,
както ти знаеш. – И бързо се шмугнало в къщичката.
 Златена и с мигли не могла да трепне, когато бабичката се преметнала презглава
и на нейно място се появила чудна хубавица, каквато никога не е имало по земята.
Повела тя момата надолу към китната морава, където бистро ручейче шуртяло и се
гушело между сивеещи в предутринния мрак треви.
Слънцето още не било се събудило, но в далечината небето бавно аленеело и
един след друг златните лъчи пъквали – погалили небесната шир, върховете на
дървесата, па се спуснали, та близнали сънната трева. Птиците се сепнали от радостния
блясък на деня и зацвърчали, преди да подхванат дивните си песнопения. А позлата
слизала все по-надолу, дордето докоснала притихналата земя и заблестяла с
многоцветни пламъци в утринната роса.
Златена не мигвала, гледала в захлас и душата й се разтваряла пред тая красота,
пред това тайнство на слънчевото пробуждане. Можела да стои така с дни и години.
- О, Слънце! – сепнал я гласът на Чародейката до нея. – Ясни покровителю на
живота и светлината, на топлината и плодородието! Властелине на всичко живо над
земята и под нея! Погледни това момиче и ми кажи! Да я науча ли да докосва росата, да
улавя ветровете, да сваля звездите и луната, да създава радост и утеха за очите и
душата? Или си против да разкрия моята тайна? – с шепот завършила тя и свела в
очакване глава.
Слънцето се завъртяло над земята и се потопило в искрящата роса. Топлина като
милувка обгърнала света. И в този миг в нозете им звъннали чифт златни игли и
сребърно вретенце.
- Благословено да си, Слънце! Моето желание не те разгневи, сполай ти! –
поклонила му се Чародейката доземи. – Вземи, моме, те са за тебе. Имаш ги заради
добрината, що си сторила на една гадинка – жива душица като всички нас. Ще плетеш
дантели от утринна роса, нощната влага в бримки ще впримчваш, мъгли и ветрове ще
ловиш, със звезди ще изпъстряш ръкоделието си и друга като тебе няма да има. Роди ли
се – няма да се отчува!
Златена поела свидния дар, а сърцето й преливало от радост и благодарност към
златистото гущерче, към тая Чародейка и...нямала думи.
- Виждаш ли жеравите в небето как летят? – тихо попитала Вълшебницата и тя
вирнала глава. – Вклинват се в рехавата синева и изчезват с писък...
- ...Вик на жалба по бащин дом! – като ехо отвърнала момата.
- Видиш ли рибите в потока, сгушен на завет сред тревите свежи?
- ...Сребърни стрели в хладните води...
- Погледни пеперудите пъстрокрили...
- ...Нежна ласка за цветята, Чародейна!
- Усещаш ли зефира лек, долетял с крилете на зората?
- ...Ароматен полъх над земята родна...
- Гледай! Всичко запомни, скътай го в душата и сърцето. Нека с моя воля и
Слънчова повеля красота и радост всекиму да носиш. Златена те наричат, златна ръката
да ти бъде! За пари не се труди. Кой каквото за плетивата ти даде, приеми го. То ще е
по-скъпо и от злато.
А вечерта, щом се спуснал ароматният виолетов здрач, Чародейката повела
момата по тайни пътеки към дъхащите хлад скути на гората. Преди полунощ да превали,
съгледали огледалнаа шир на забулено в мрак сребристо езеро. Лилии, нежно склонили
главици, спели, а трепетликите, извисили тънки стволи, тревожно шушнели в тъмата. В
миг луната пъкнала иззад гората и изсипала над земята и водата призрачното си сияние
– сякаш разтопено злато ливнало от небето. Зашумяла стаената природа, лилиите
разтворили очи – запалени кандилца. Водната повърхност потръпнала, нагънала се,
разпиляла се като рой искри. От глъбините на езерната пазва се понесла дивна песен и
изплували неземно красиви русалки. Косите им се стелели над водите и ухаели на водна
шир, очите им горели с дивия си блясък, тънките им ръце призивно се притягали към
звездите и ловели лунната светлина.
- Гледай, момиче. Видиш ли водните нимфи? – тихо, да не сепне тишината,
попитала Чародейката, без да откъсва очи от лумналото в отблясъци тайнствено езеро.
- Не само с очите, ами и с душата и сърцето. Такава красота в деня я няма. Ще я
запомня, до сетния си дъх ще я помня.
- В деня многото очи биха я сквернили. Да вървим, че и от красотата може да
погине човек. Да го запомниш!
Спуснали се по незнайни пътеки, що нивга човешки крак не бил нагазвал, и
навлезли в сенчеста дъбрава. И тук луната сипела позлата, ала от рехавите сенки на
дърветата тя стояла на петна – изпъстрен килим от светлина и мрак.
- Закътай се зад булото ми и не се подавай много. Рекох ти – и красотата затрива.
За човешките очи това, що видя, е много, а що ще видиш, е твърде много. Затуй ни
крачка от валото навън! – И я наметнала с прозрачното вълшебно було.
Изпървом зашумял ветрец, като дъх минал из шумака, разбъркал листата.
Обадила се кукумявка, а ответ изплакала сова. Луната струяла измежду клонака,
промъквала се към росната сънна трева. Запламтели къси пламъчета, лумнала цялата
дъбрава. Станало страшно и прекрасно. И тогава изпод дърветата се появили бледи
сенки и се слели с лунните петна. Миг по-късно на поляната се понесли, като подхванати
от вихър, безброй белоноги девици с цветя в разпуснатите коси, с развети бели дрехи –
блестящи и искрящи в изпъстената с цветове тъма. Те така сладко и примамно пеели,
така кършели снаги и протягали тънки ръце, че Златена, забравила всичко на тоя свят,
замачна крачнала напред. Простряла ръце, опънала тънък стан и заситнила по посока на
самодивското хоро. Ала Чародейката я уловила през половина и я придърпала до себе
си.
- Тука стой!
- Душата ми желае да ги последва... – в унес продумала момата, а нозете й сами
тръгнали.
- Запомни това самодивско хоро, моме! То е така прелестно и упойващо, щото и с
най-силно вино не може да се сравни. Затуй ти думам и говоря – човек нощем да си е в
постелята, да го вардят домашните духове. Че едного ще дирят, другиго ще найдат, да
знаеш това! Хайде, времето ни свърши... и да не ти е просто, ако някога пред някого се
изпуснеш да му речеш това, що е тъдява ставало! Чувала си за гнева и проклятието на
дивоте моми. Чака те погибел!
Мълчаливо се прибрали в дъбовата къщичка. Чародейката изчезнала в мрака на
нощта и я оставила да се отмори.
Заранта я вдигнала рано, облякла я в тънка бяла риза, сплела дългите й коси на
две шивета, завързала ги със златна нишка и й рекла:
- Ела, моме, седни сред моравата. Извади иглите. С върха на пръстите на лявата
ръка подхвани росата. За другите ще бъде капчица, за тебе тънка нишка. Опитай! И все в
бяло да се обличаш, та плетивата ти да се нижат чисти и светли като лъчите на Слънцето
и Луната. Да носят радост за очите, щастие за душите, изцеление на слаби и болнави.
Кога зхванеш да плетеш, вплитай онова, що видя с моя помощ.
И се захванало. За ден-два момата изплела таква дивна плетеница от цветя, реси
и птици, че и ветровете надничали прехласнати в нея. Само мразовитата царкиня
можела да измайстори по-хубави с ледените си пръсти по дървесните върхари и
прозорците на людските къщи. Ала между момите тя равна нямала.
- Благодаря ти, Чародейке, за умението, що ми вдъхна и подари. Нямам с какво
да ти се отплатя... – издумала Златена, удивена сама на себе си.
- Мене нищо не дължиш. Сбогувай се с гущерчето и си върви. Време е! –
побутвала я Чародейката към къщицата, а тя, както си стояла пред дъба, така се сляла
със ствола – изчезнала.
От къщата пропълзяло златистото гущерче, вирнало островърха муцунка и
погледнало с черните си като трънки очета.
- Тръгваш ли си, Златенке? Разделяме се – нежно проговорило то и се извило
така, че слънцето се плъзнало по него.
- Ще ми е мъчно за тебе...толкова време и сега... – нажалено въздъхнало
момичето и приклекнало, погалило с тънко пръстче лъскавото гръбче на другарчето си. –
Поне да знаех, че понякога ще ми се явяваш...
- Сънищата са затуй, не тъжи. Всичко свършва. И най-хубавото има край. Ние се
срещнахме, поживяхме заедно, обикнахме се. Сега се разделяме. Но нали се помним,
знаем се. Така ще ни бъде по-леко и на двете. Остани си все същото момиче – ласкаво и
добро, не отваряй сърцето си за злото. Не оставяй завистта да кълни в душата ти и ще си
щастлива. Ще ти е трудно, но пък ще ти бъде сладък хлябът, а сънят кротък. Не се
променяй. Когато най-искаш да ме видиш, ето ти люспичка и нокътче от мене. Нагрей ги
на слънцето и аз ще долетя. Сбогом! – Подало дарите си, сложило тъничка лапка на
пръстчето на приятелката си, близнало я с езиче, па се извило, та се шмугнало в
къщицата. – Каретата те чака. Побързай, ще мръкне! – дочуло се нейде отдалеко
гласчето на гущерчето.
Златена постояла, погледала, па се качила в малката златна карета, запрегната в
сребристите прилепи. Когато се понесли над полето, тя за последен път се обърнала
назад, ала каква била изненадата й, когато не видяла нищо – всичко изчезнало и само
едната гора тъмнеела и към нея не водели ни път, нито пътечка. Каретата направила
няколко кръга над полето, но и там нито следа от Чародейката и къщицата й. Златена
разбрала, че е срещнала с големи вълшебници и й станало драго на душата.
Когато каретата спряла пред портите на бащиния й дом, брат й и снаха й щъкали
из двора и я видели. Смаяни, уплашени и с невярващи очи я гледали и дума не можели
да й продумат. А от каретата се посипали ракли с различна големина и запречили пътя.
- Това е твое! – изпискало сивото гущерче от капрата и размахало камшика,
излетяло, па се загубило в облаците.
Оттогава минало доста време. Златена станала мома за чудо и приказ. А
изкусното й майсторство радвало всяка къща, всяка душа. Плетяла тя своите си дантели,
а брат й и снаха й ги носели на тържището и ги продавали за злато и скъпи камъни – не
зачитали заръките й да заменят плетивата за най-потребното и пари да не вземат от
никого. Така си навлекли за втори път гнева на момичето. То чакало само сгоден миг, та
да се махне от тази къща, дето ни почит, ни покой имало.
А в това време из градището се пръснала мълва – страшна болест е повалила на
одър единствения болярски син Веземир. Хората разправяли, че с кон прегазил
самодивското хорище, разиграл го диво, та изпотъпкал де що имало. Разлютени,
самодивите го проклели, сковали нозете и езика му, та сега гаснел като свещица в
предутрин бледа. И лек нямало, но да можел някой мъките му да съкрати, че било
страшно да го гледа човек как се вие и гъне като змия в жарава.
 Слушала Златена и зиморно тръпнела. Тя знаела що е самодивско хорище и
самодивско хоро, що е проклятие и тежка клетва. И хем я гнетяла мъка и жал, хем се
гневяла на болярския син.
- Кой го е карал през потайните места да минува, коня си да разиграва, да плаши
и стряска вековечната тишина на горската глуш? Вироглавецът не е почел дивите моми и
те са си отмъстили. И с право!... – тюхкала се момата и място не можела да си намери.
Ала станалото станало. Не можело да се жали само, трябвало да се поправя
злото, да се цери болният. И тя се стегнала, завила в бохчичка тънко пленително плетиво
от най-ранна роса и златните си игли, пребрадила се през главата и тръгнала към
болярския замък. Изправила се пред стария господар и му рекла:
- Дойдох да помогна на сина ти, болярино!
- Покажете й чертога на сина ми. Но ако не го изцериш, ще ти отсека главата! –
заядливо изрекъл той и я огледал, злогледава му се видела.
- За такива неща не се казни, болярино! – кротко отвърнала момата, без да вдига
поглед от земята.
- Не ме учи! – ядосал се оня
- Като не си научил сина си да тачи тайните места, като не си го възпирал и
укротявал навремето, а си го пускал навред да броди, ето ти сега беда – пресякъл
самодивското хорище и окаменял. Ха иди, та го цери, като е прокълнат на жива земя
нозе да не спуска... Та не се люти напразно, не ми викай напусто. С кавга нищо няма да
добиеш. Ти сам знаеш, че злото се връща винаги там, откъдето е тръгнало. Смири гнева
си, а аз ще направя що мога, поне мъките му да съкратя – на един дъх продумала
момата и цяла поруменяла, очите й заблестели от негодувание.
Рипнал боляринът, ала болярката усетила с майчиното си сърце, че непознатата
верни думи дума, та го спряла.
- Стой тук, болярино! Аз ще отведа момата до одъра на сина ни. – И я повела по
чардаци и тремове, дордето отворила една резбована врата и я пропуснала да мине.
Лежал Веземир на одър, застлан с кожи, покрит с тънка завивка. Чезнел като
слънчев лъч животът му. За непроявена почит изтичали младите му сили и той вехнел
като стрък босилек на припек. Само в очите му все още блещукало сиво пламъче, ала и
то, разлюляно като от внезапен полъх, гаснело. Устните му нямо думи думали и бледи
тръпнели.
Седнала Златена до одъра, извадила сгънатата дантела, проснала я връз нозете
му и го привдигнала да погледне, да надникне в тайнствените дебри на природата.
Така стояли двамата, дордето слънцето злак закрило и над земята полегнала
дългата сянка на нощта.
На ранина момата наредила да изнесат Веземир на моравата под крепостните
стени. Седнала до него, извадила златни игли, подхванала росна капчица, изтеглила
тънка нишка и заплела чудно плетиво. До главата му бяла кърпа застлала, знак от
самодивите да добие.
Гледал я момъкът, пред очите му се ширвали ливади, обточени с рехави горички,
птици пърхали с крилца – пеели сладки песни, цветя разтваряли чашки за топла милувка,
бистри води бълбукали и подскачали между свежи треви, малки русалки се гмуркали и
палували, а в стаените дъбрави заиграли дивни самодиви. Гледал момъкът, сякаш чудни
сънища сънувал. А момата му кротко думала, надвесена над росната дантела, ала очите
й все в бялото цвете, паднало на кърпата.
- Видиш ли, момко, красотата на дивата природа ни е дадена за радост и разтуха,
за добри дела. Ти забрави старата повеля – човешки крак да не нагазва в тайните места,
човешко око да не прониква в тайните оброци на дивите моми. Те можеха да те
разкъсат, да пръснат месата ти по поляни и ливади, по скали и урви, та де кой види, да
трепери и да се бои междите да прекрачи, в незнайна глуш да не надзърта. Ала го не
сториха! Гледай и запомни! Людските места са за твоите нозе, другите пази, не
разкривай нкому. Имай страх. Сега затвори очи и заспи. Сънят ще те спаси. Той утеха ще
ти донесе, ако сам себе си прекориш за стореното зло.
- Право думаш! – изведнъж му се развързал езикът и проговорил момъкът. –
Погазих повелята. Рекох си, кой през деня ще разбере, че разигравам коня си на тяхното
хорище. Бях зашеметен от потайна сила, като да ме блъсна, накара ме да пресека
игралището и ето ти беда. Наказан съм. Добре, че продумах... Ако се възправя на нозе,
ще сторя обет! Ти стори чудото. Сполай ти! – склонил натежала глава в скутите на
момата.
- Страдаш от гордостта си, болярино! – като ехо отвърнала момата, загледана в
порозовялото лице на момъка. – Покая се и ти олекна. Никой няма право да
издевателства над другите. Дължиш им почит. – И зареяла поглед нататък, където
синеела старата гора.
Така всяка заран момата извеждала момъка на моравата, говорела му, плетивата
си му показвала, връщала го назад в далечното детство, когато старите люде учели
децата на правда и добрини, на великодушие. А на деветата заран наредила:
- Оседлайте два коня и ги изведете. Качете Веземир на седлото и го привържете!
– А сама яхнала другия, подхванала юздите на Веземировия и го повела към гората.
Когато стигнали там, където някога стояла къщицата от дъбова кора, момата
слязла от коня, свалила момъка, проснала го на тревата и се отдалечила. Извадила
нокътчето на златистото гущерче и го подложила под ласката на слънцето.
Не след дълго на поляната долетяла малката златна карета, а в нея гущерчето,
ала с коронка на главата.
- Кажи, момиче мило, какво те е сполетяло, та даваш зор да ме видиш? – И се
плъзнало в тревите.
- Бих искала да помогнеш на този момък да се свести. Прегазил е самодивското
хорище. Беше окаменял като скала, от някое време езикът му се развърза, ала нозете
все още са му сковани. Моля те, направи така, че да проходи и да оздравее! –
молитвено сплела ръце Златена и с надежда погледнала прежното си другарче.
- А съзнава ли що е сторил? Каква пакост голяма е натворил? Демек, по-силен
съм, господар съм на земята си, мога да си разигравам коня? За другите не искам и да
зная... – обърнало бляскава главица гущерчето, а черните му очета потъмнели.
- Съзнава, миличко, съзнава и се кае! – искрено го защитила Златена и разказала
за дните, прекарани под крепостните стени в размисъл и очакване да стане чудото.
- Добре, ще видя какво мога да сторя – съгласило се златистото гущерче. – А ти си
върви. Ако има нещо, пак тук ела, ала сама! – изсвирило три пъти и пропълзяло към
лежащия в тревите Веземир, разпънало свилена кърпа до него и бързо се отдалечило.
Златена си тръгнала. За здравия тук нямало място. Русалиите ще се разлютят...
- Право в крепостта иди! – провикнал се момъкът, като се силел да се привдигне.
– кажи на баща ми да те настани в малката кула. Там ме чакай. Ако оздравея... – И
паднал изнемощял на гърба си.
- Както рече, така и ще сторя! – отвърнала момата, без да се обръща. Главата й се
маела от силния аромат на русалското цвете.
 Ала не станало така. Още щом видели, че момата се връща сама, погнали я с
колове и камъни, дордето не я прогонили от градището, не се оставили, не попитали
нищо и за болярския син.
Наскърбена и прокудена, Златена не знаела де да иде и хванала белия път.
Бродила, сълзи ронела и окайвала тъжната си орис. Ала като излязла насред полето,
приседнала и се замислила.
От унеса й я сепнал тих шум. През росните треви газели бели моми, а сред тях
Веземир като несвестен върви с русалски венец на главата.
Рипнала Златена да се притече, ала се сетила, че това са самодиви и замряла на
място. Погледнала на кърпата и всичко разбрала.
Момите направили девет кръга, заиграли, запели, обградили момъка и току
скланяли глави към него. С тънките си ръце го галели, с косите си го милвали, с
раздиплените си поли го скривали от луната. И когато минало доста време, една от тях
се спуснала към момъка, подхванала го на ръце и го отнесла току до нозете на момата.
Сложила и ней венец на главата от дъхав росен.
- Молбата ти изпълнихме и развързахме краката на болярския син. Отведи го в
крепостта и добрувайте. Той ни обеща почит и ние му простихме. Ала за последен път.
Заради тебе и заради вълшебниците, що те пазят и закрилят. – И литнала при сестрите
си, обвила с ръце снагите им и всички мигом се понесли нагоре, направо към
жълтоокото небе, изчезнали като нощни пеперуди.
Златена протегнала ръце и прошепнала след тях:
- Сполай ви, сестри самодиви! Тачила съм ви досега като всички, но отсега
нататък дваж повече ще ви зачитам!
Веземир като да се събуждал от дрямка. Тръснал глава, съзрял Златена, подал й
ръка и рекъл със задавен глас:
- Да си жива и здрава, моме, че ме спаси от мен самия. Ще ти се отплатя за
доброто. Да вървим у дома. – И я повел.
Златена нищо не му рекла. Нито пък се оплакала от злия прием в крепостта.
Ситнела до него и тъжно въздишала.
Когато наближили крепостните стени, слънцето вече разкъсвало синкавия здрач
на нощта и ласкаво галело зъбери и кули. Стражарите съгледали Веземир и надули
рогове – известили на всички за завръщането му. Мало и голямо се стекло да го срещне.
Но като видели до него Златена, се поспрели. Що ли ще рекат боляринът и болярката? А
и русалските венци им подсказали под чия закрила били младите, та не посмели и дума
да отронят да ги спрат.
Но момъкът ги изпреварил. Отместил стражите и застанал пред родителите си.
- Тате, мамо, видя ви снаха, отмяна за ръцете, радост и утеха за душата. Приемете
я както подобава на боляри и стопани!
- Да беше си довел болярка, сине – прекъснал го баща му, като го прегръщал и
завивал в плаща си. – Нея ще я позлатим за доброто, що ни стори, па по живо по здраво
ще си върви.
- Тя, тате, и без нашето злато си е златна. Не искам друга невяста. Тя ме върна
към доброто, тя ми отвори очите. Животът веднъж се дава. Искам с нея да го изживея.
Ако не скланяш, ще си идем заедно! – пламенно издумал синът и сложил ръка на
сърцето си. – Тук ми е умиляла, тате. Не ме убивай с отказа си!
Нямало що- съгласил се боляринът, ала никак не му било по волята. Склонил,
само и само да не си навлече омразата на простолюдието, щото и без друго не го
обичали много.
 За радост на всички от градището и крепостта до вечерта вдигнали тежкасватба.
И по-щастливи от двамата млади нямало по цялата земя. Заживели радостно и
задружно, с почит и уважение към стари и млади, към обичаи и порядки, останали от
дедите.
Понякога след залез слънце над кулите на болярския замък хората виждали
златисто сияние да багри небесната шир.
- Ръцете на Златена светят! – думали те.
И било истина. Ала най-често там слизала малка златна карета, теглена от два
сребристи прилепа. От нея с весел поздрав пропълзявало чудно гущерче, а дордето
направи крачка-две, се превръщало в малко дивно създание с коронка на главата, със
златни дрехи и пантофки. То нежно прегръщало Златена и дето се допирало, златна
диря оставяло, та наоколо всичко засиявало. Също като ръцете на момата по тънките
плетива от роса, що не преставала да плете и раздава за здраве.
А нощем, когато каретата отлитала, по небето оставала да трепти златната следа
и людете я вземали за добра поличба.
- На плодородие е! – И не сваляли очи от знамението, дълго го пиели с очи, а в
душите им тиха радост се разливала.
И така бивало! Здраве и плодородие царували в земите на Златена и Веземир, та
и до днес.

Речният дар
От Фани Пейчева

Имало едно време един момък. Радой му викали. Бил толкова ленив, че майка му
и баща му в чудо се видели. Сутрин го обличали и в уста му давали да яде. Изнасяли го
на двора на слънце, а вечер, като се връщали от къра, го прибирали в одаята и пак му
принасяли. Накрая им дошло до гуша и намислили да го задомят, та белким невестата
му го вкара в пътя.
Тръгнали по света да дирят снаха. Ала де където похлопали, все отвръщали от тях
очи. Никой не искал да зачерни момичето си. Уморени, съсипани от път и хорски хули,
замръкнали в планинско село. Потропали на малка къщица, помолили за подслон и къшей
хляб.
-Влезте, влезте,добри хора! – гостолюбиво ги поканила спретната девойка и
широко разтворила вратата.
Двамата прекрачили прага и останали смаяни. Отвън къща като къща – бедна,
неугледна, олющена от ветрове и слънце, а отвътре да се ненагледаш на простата и добра
наредба.
-Те това е невеста за нашия непрокопсаник! – възхитен прошепнал бащата и
приседнал на трикракото столче.
-Добре би било, ала ще ли се съгласи? – въздъхнала със съмнение майката и
огледала момичето от глава до пети.
Прекарали някак си нощта – не склопили очи до зори, все мислели как да склонят
момата снаха да им стане, а през деня захванали да се сватосват, както му бил редът.
 Думали, думали – придумали я. Завели я долу в низината, където било селото им,
направили набързо сватбата и ги оставили да се оправят сами.
Още на другата заран момата, що я викали Гюргена, разбрала, че са я измамили,
но нямало вече накъде. Запретнала ръкави, потегнала дома, разорала градинка, засяла
царевица, та да има за качамак и просеник през дългите зимни дни.
Но най-трудно й било с дървата. Не можели слабите женски ръце брадва да въртят,
клони да кършат, на дръвника да ги секат. И веднъж, като плавела дрехи на реката,
съгледала водите да носят дебел дънер. Закачила го невестата, извлякла го в плитчината
и го оставила да се суши на слънцето. На заранта отново пресрещнала коренища и
дървета, що запречвали коритото на реката, та водата плъзвала навън, заливала градини
и дворове и правела пакост голяма.
Така до края на лятото. Гюргена насъбрала толкова дърва, колкото никой в селото
нямал.
-Сама жена, с мъж като воденичен камък на шията, пък девет коли дърва има, до
лятото ще й стигнат! – думали селяните, дето минавали край двора й и със завист
надничали под сайванта й.
А когато първите есенни капки дъжд зашибали по земята и охладили с ледения си
дъх полето, Гюргена се загърнала с шал, па слязла на брега на реката. Постояла, вгледана
в мътните води, и зашепнала с посинели устни:
-Сполай ти, сестро, за добрината, що ми стори! Без тебе не щях зима да зимувам.
Няма кой в мъжката работа да ме отмени... Сама съм...като камъните по дъното ти...
Сполай ти и за това, че ме слушаш и мога мъката си да излея, че няма пред кого дума да
кажа. – И заплакала горчиво.
Реката тежко плискала води. Дъждът остро биел по посърналите треви. Листата
морно се превивали и тръпнели под хладната милувка на есенния вятър. Раздърпани
черни облаци прихлупвали небето и над земята лягал вечерен мрак.
-Голямо е женското ми тегло, сестро! Каквато люлка ме е залюляла, такава ще ме
долюля... Запролети ли се, ще бягам където ми очи видят, пък той нека гине от мързела
си. Ще жаля само за тебе, сестро... Прощавай и да бъде лек зимният ти сън! – през сълзи
се сбогувала невеста Гюргена и се загледала в бурните талази, като да дирела спасение в
бушуващата им бездна.
Изведнъж реката забучала, замятала води, надигнала се колкото човешки бой. От
дълбокото се задала бяла пенеста вълна. На гребена й се носела чудна хубавица.
Блестящите й зелени дрехи пърхали над водите и ги водели, като да били впрегатни буйни
коне. Идела девицата, а водният тътен заглушавал всеки земен шум.
-Не бързай да се сбогуваш, Гюргено! – продумала водната девица и стъпила на
брега пред смаяната невеста. – И не ми благодари за нищо. Аз съм ти дваж по-благодарна,
че очистваше коритото ми от дънери и коренища, та не преливаха водите ми и не правеха
пакост на людския труд. Всяка година ме проклинат. Тази –песни ми пеят. Заради тебе е
и аз ще те възнаградя. Скоро свидна рожба ще заченеш. Лятос ще я родиш. Когато му
дойде времето, на това място ела. Аз ще ти бабувам, аз кръстница на детето ти ще бъда.
Вземи това менче. Пълни го с вода и гледай в него. То ще ти рече кога да ме споходиш. И
не робувай повече на мъжа си. Здрав, прав, а се лени. За посмешище ли искаш да станеш...
Изумена, Гюргена пиела с очи и душа дивната ненагледна красота на девицата и
не сещала ни студа, ни хладния повей на вятъра, нито пък шибащия остър дъжд. Чинело
й се, че сънува, ала като усетила ледения допир на менчето, сепнала се, тръснала глава,
погледнала в огнените зелени очи на чародейката и продумала:
 -Както течеш сега, дваж по-буйна да потечеш на лято! Не знам как да ти се отплатя
за добрите думи. Никой не е бил тъй ласкав с мене...
-Върви, върви! Ще прогизнеш... – махнала с бялата си ръка девицата и се изгубила,
изтекла като вода през шепите.
Гюргена взела котлето, погледнала за последен път падащите с гръм вълни и бавно
поела към дома.
И се занизала зимата – от студена по-студена, от снежна, по-снежна. Водата в
менчето бавно замръзвала и скривала полека-лека лика на речната мома. Докато една
вечер дебел лед покрил дъното.
А под сърцето на Гюргена все по-топло туптяло още едно мъничко сърчице и от
това зимата не изглеждала толкоз дълга и тягостна. А когато слънцето заблестяло с цялото
си огнено величие в прозорците, водата в менчето се стоплила. В кръжилото се появил
образът на водното момиче, ала все още мълчало, не й продумвало. Но щом лятото
нагазило със златните си нозе из ниви и градини и позлатило цялата природа, водното
момиче проговорило:
-Дойде ти времето, невесто. Стегни се, та ела!
Припнала Гюргена, сбрала това-онова и право на реката. А там една прелест, една
красота – свят да ти омилее.
Реката разплискала изумрудени води, изравнила пясъка, посипала го със златна
настилка, обградила го с рехави тръстики, а по тях мигом накацали райски птици и запели,
разпуснали златни пера, затанцували...
Зеленоокото момиче се подало изпод водите, разстлало водното си покривало и я
повикало с ръка:
-Ела, невесто! Полегни и подремни. Това, що сънем ти се яви – ще бъде!
Отпуснала се Гюргена на мекото ложе и притворила натежали клепки. Сладка
дрямка я залюляла... По реката се носела сребърна ладия, а в нея момченце. Косиците му
златни, очите му сапфирени, зъбките му бисерни. А там, където биело сърцето – воден
знак трепти.
Плиснала вълна – стреснала я. Привдигнала се невеста Гюргена и какво да види –
стои надвесена над нея речната девица с момченце на ръце, досущ като явилото й се
насън.
-Да ти е жив и здрав син, Гюргено! – усмихнала се лъчезарно тя и целунала детето.
– Белязано е, за добри дела е дошло на тоя свят. Никой няма да има власт над живота му.
Само аз! Сполети ли го беда, до вода да иде, там спасение да дири. Стори ли някому зло,
пак вода ще го накаже. Водно момче е, Воден да се нарича. Научи го на благонравност и
доброта. Аз ще ви закрилям. А дотрябвам ли ти, плесни по водата, ще доплувам! –
положила детето в протегнатите й ръце, поглаила я по косите и надула рог.
Из глъбините на реката подала глава огромна риба. На гърба й се поклащала
седефена къщица. Метнала я на брега между тръстиките и се гмурнала обратно, като да
се плашела от виделото.
-Това е вашият дом, Гюргено. Тук ще отгледаш рожбата си, от нищо нужда не ще
усетиш. Сторила съм магия, та никой да не ви види, ако и да мине наблизо. Само
тръстиките ще се поклащат и ще шушнат, птиците ще чуруликат, вълните ще бълбукат,
подгонени от вятъра...- вече от дълбокото се дочул гласът на девицата, а водите кротко
легнали в нозете й, правейки кръгове.
И заживели двамата от добре по-добре. На брега за тях винаги се намирали и
храна, и дрехи. Гората им давала плодовете си, цветята и тревите – меката си постеля и
ароматите си, а птиците ги радвали с песните си и красивото си оперение. Ветровете им
носели новини за людете по света, та да не им е тъжно, че са сами, че не чуват людска реч
и людски смях.
А малкият Воден със златните косици расъл като тръстиките околовръст. Станал
тънък и висок, як и жилав, че и вятърът не можел да го събори, кога мерели силите си.
Русалки и самодиви се гмуркали с него в реката, гонели се из полето в лунни тихи нощи,
пеели му сладките си песни, разказвали му за далечни страни и го мамели да тръгне на
път.
Когато станал на седемнайсет години, Воден рекъл на майка си:
-Майко, ще ми се да надзърна отвъд реката. Какво ли има там? Какви ли люде
живеят? Пусни ме да ида да видя!
-Зле ли ти е тука, синко? – тръпна попитала майката.
-Добре ми е, майко. Но ме тегли сърцето на път. Искам свят да погледам, да науча
това-онова... – сплел молитвено ръце момъкът и погледнал майка си с надежда.
Свило се майчиното сърце, страх обхванал душата й. Ала склонила. Бояла се да не
тръгне без питане, без благословията й.
-Обещай ми, сине! Никому злина не сторвай! При радост и беда гледай до вода да
бъдеш. Твоя кръстница и орисница е речната девица, що живее в нашата река. Почитай
водата и всяка жива твар. Тогава на всекиго ще можеш да се осланяш. Не забравяй това!
– напомнила му майката.
-Ще те послушам, майко. И кръстницата си няма да посрамя – чистосърдечно
пожелало момчето и целунало ръка на майка си.
-Върви тогава. Да бъде лек пътят ти! – благословила го тя и извърнала очи, да не
види стичащите се по лицето й сълзи.
Воден се поклонил на реката, на гората, на земята, на която се е родил, погалил с
длан вратата на дома си и тръгна.
Скоро излязъл на царския друм и ускорил крачка. Вървяло се леко, слънцето
ласкаво топлело, вятърът нежно галел треви и дървета, а птиците, опиянени от красота,
пеели, та душата омайвали. В далечината червенеели покриви на къщи, щъкали люде и
стока.
Незабелязано момъкът навлязъл в богато село. Къщите двукати, бели, с чардаци
от дърво. Ала нямало ни човек. Повъртял се Воден, надникнал тук и там, нямало жива
душа.
-Що ли е ставало тъдява, та е запустяло това място? – сам себе си запитал той и се
наканил да върви нататък.
Изведнъж над селото се понесъл писък – смразяващ, ужасяващ. След него втори,
накрая тихо стенание и плач.
Спуснал се Воден по посока на гласа и какво да види – недалеч от мегдана край
герана се сбрало цялото село. В средата горял огън, до него забит в земята тризъбец, а от
двете му страни завързани момче и момиче, ронят сълзи, сърце да ти се скъса. Наоколо
смълчано тревожно множество пристъпя от крак на крак.
-Какво се готвите да правите бре, добри люде? – провикнал се момъкът и си
пробил път до огъня.
-Жертвоприношение! Не сещаш ли какво бездъждие ни мори? – обадил се брадат
старец. – Сума време капка влага не сме видели, ще изгинем от жега. Та решихме да
умилостивим небето.
Воден смаяно гледал тия люде и се дивял – истина ли го сторват, или само такава
им е думата.
-Тия двамата ли ще да са жертвата? – попитал той.
 -Такъв е старият обичай и повеля! – отвърнали му.
-Брей, ама сте диви! Ще си колят децата. Я ме отведете до река, аз ще ви доведа
дъжд! – обещал момъкът.
Селяните, тъжни, умърлушени и малко виновни, тръгнали с наведени глави, та
извели момъка вън от село, стигнали до реката, що едва цъцрела в дълбоко корито.
Воден замесил тесто от кал. Изваял до половин лакът човече, изписал му очи,
вежди, уста, сложил му мустаци и го окичил със сухи треви и цъфнали бурени. После го
положил в легло от кори и го пуснал в изцибрените води на реката. Па тъжно занареждал,
като на погребение:
-Умрял Германчо от суша за киша... О, Германчо, Германчо.
Людете, що гледали, усетили мъка в душите си и повдигнали очи към нажеженото
светило.
-Иди, Германчо, върви на небето..
-...и поискай, Германчо, поиска-а-ай!
-Да потекат, Германчо, да рукна-а-ат!
-Дъждове, Германчо, като реки!
-...да пораснат храните, Германчо-о-о!...
И всички се свлекли на колене, та заплакали с истински сълзи.
-О, небе! Молим те за дъжд!
-Ела на помощ на людете си! – шепнели сухите устни, попукани от засухата.
Мигом небето потъмняло, затресло се, процепено от гръмотевица. Засвяткало,
заблъскало и над стаената земя рукнал обилен топъл дъжд.
Наскачали селяните, запрегръщали момъка, зарадвали му се като на спасител. Не
знаели къде да го сложат да седне, с какво да го нагостят.
-Не ми трябва нищо, добри хора! – бранел се момъкът. – Това го сторих от
човещина. Тачете Германа и той ще ви носи дъжд. А аз да вървя, път ме чака.
И продължил нататък. Било му топло и ведро на душата, та весело си подвирквал.
Нагазил из росните ливади, да пресече, по-напреко да мине. Не щеш ли, нещо го
подхванало за крака и преди да е усетил, се проснал на земята.
-Бре, като мижав се спънах! – позасмял се Воден и се надигнал, ала не могъл да
освободи ногата си.
Кога погледнал, видял, че някаква желязна халка се е впримчила в опинката му.
Поразровил, подала се плоча с надпис: “Не си пъхай пръста там, където ще загубиш
главата си!”
-Да бре! Колко обичам да ме плашат! – продумал си момъкът и се привдигнал на
коляно, освободил се от брънката.
Поразтъпкал се, поогледал се, па съзрял бистро изворче да се вие и извива като
змийче между тревите. Надвесил се над него, посръбнал шепичка, наплискал лицето си и
загребал, та напръскал плочата – измил я, ала друго не видял и се захванал за халката.
Напънал веднъж-дваж и я отместил. Мигом се дръпнал. Отвътре се подала съсухрена
бледа ръка. Сграбчила тревата. Неочаквано се издължила, като дим се обвила около
петите на момъка и го повлякла надолу в тъмното гърло на дупката.
Когато дошъл на себе си, Воден се усетил привързан към някакъв стълб, а наоколо
нямало никого, само една тъмнина и мрак. Някъде в далекото проблясвала бледа
светлинка, ала не вдъхвала надежда.
-Защо погази заповедта ми, човече? Сега ще умреш! – раздал се грозен глас и пред
момъка засвяткали две огнени зеници.
-Не съм свикнал да ме плашат! – отвърнал Воден.
 -Излиза, голям храбрец се е хванал в капана ми, ха-ха! – разнесъл се същият глас
съвсем близко и огнено дихание обжарило образите му. – отдавна не съм виждал някой
да клокочи в казана ни, ха-ха-а-а! Отвържете го и го хвърлете в черната вода. Нека
потанцува като муха, пък ние ще погледаме колко е смел.
От мрака затопуркали десетки нозе. Дваж повече ръце се впили в месата на
момъка и го задърпали към още по-гъстата тъмнина. Ала Воден не се изплашил. Щом се
усетил развързан, развъртял се, разблъскал де що докоснал и накрая сграбчил нещо
огромно, космато и рогато. Грабнал го и със сила го повлякъл след себе си. Усетил, че лети
и цопнал в тежка застояла вода.
Могом гръм разтресъл земя и небе. Посипали се камъни и зашуртяла свежа водна
струя. Страховит писък се понесъл от край до край. Кога всичко се слегнало и утихнало,
когато и тишината се уталожила, момъкът отворил очи и самяно завъртял глава. Вместо в
тъмна дупка, седял на меко столче в светла красива одая, а пред него стояла ненагледна
хубавица. На вратата се показал белобрад старец с тежка плащеница през рамо.
-Да си жив и здрав, страннико, дето ни споходи и спаси от злата магия на Демона.
Бяхме затворени в оная вечна тъмница да останем завинаги. Само смел момък, който от
нищо не се бои, можеше да ни помогне. И доживяхме! Как да ти се отплатим за доброто?
Кажи какво да направим за тебе? – пристъпил старият човек.
-Какво говориш, почтени стопанино? Нищо не ми трябва. Аз съм тръгнал по света
на ум и разум да се науча, че все край полите на майка си се въртях. Доволен съм, че
можах нещо похвално да сторя, та, когато се върна, да зарадвам майка си и моята
кръстница. Трябва на вас да благодаря, че можах да изпитам себе си! – скромно отвърнал
момъкът и се привдигнал. – Застоях се по тия места. Не че е бърза работата ми, ама по-
добре е да вървя...
-Разбрах, че за тебе водната стихия не е страшна – продумал на изпроводяк старият
човек. – Това значи, че тя те пази и закриля. Вземи този малък рог. Когато те сполети беда,
надуй го и пожелай каквото искаш. Ще се сбъдне то, само ако не желаеш гибелта някому.
Със здраве! – пожелал му той и преметнал през врата му седефено рогче като от козле. –
И да го вардиш добре, да не ти го вземат, като с мене що стана. Сега и то е спасено да
върши добри дела.
Благодарил Воден и продължил пътя си. Скоро излязъл на широкия друм и хванал
към столнината, където бил чувал, че имало какви ли не чудесии.
А през всичките тия години, баща му, сръткавия Радий, останал сам в къщицата си.
Изпървом съседите го жалели и му подавали по някоя паница чорба, па накрая и те
махнали с ръка и го зарязали. Туткал се насам-натам ленивецът, но като видял, че
отникъде наготово не иде, захванал се нещо да помага, та да изкара за прехрана. Лека-
полека заякнал, стегнал се и станал като другите люде. Скоро се замогнал. И колкото
повече побелявал, толкова по-често си мислел за Гюргена. А и рибари и ловци му думали,
че я виждали с Водендоволна и щастлива.
Затъгувал Радой за дом и уют, за семейно огнище и детски смях; нощем се
стряскал. Чинело му се, че детски крачета топуркат наоколо и все не можел да заспи.
Накрая не издържал. Пременил се като за сбор и тръгнал да върви при Гюргена, прошка
да моли, щастието да му върне.
За втори път склонила Гюргена, за втори път прекрачила прага на мъжовата си
къща. Ала каква била изненадата й, когато видяла реда и чистотата, пъргавата шетня на
мъжа си и спокойна се захванала за женската си работа.
А Воден все вървял и вървял. Дордето по пътя го застигнал беден селянин.
-Добра стига, момко!
 -Дваж по-добра да е за тебе, дядо! – отвърнал дружелюбно Воден. – Де така?
-На пазар, синко. Ще продам кокошчицата си, че ще изгинем от беднотия... –
въздъхнал старият човек.
-Хм...я ми я подай тая твоя хранилница – позасмял се момъкът и взел кроткото
кокошле. Откъснал косъм от главата си, обвил го около шийката му и пак го върнал на
стопанина му. – Не погубвай животинчето. Носи го в къщи, двойна полза ще имаш от него.
И да го пазиш от лисици на два крака! – рекъл той и се извърнал да продължи по прашния
път.
Дядото поел кокошката си. А тя, като изпънала шийка, като закудкудякала и
изведнъж снесла едно златно яйце. Изкудкудякала още веднъж, снесла второ яйце.
-Брей, да му се не види! Каква стна тя?... – почесал се старецът и заситнил след
момъка. – Да не си вълшебник бре, момче? Минеш ли през село, да ми се отбиеш!
-Ще бъде, дядо! – през рамо подхвърлил Воден.
Не щеш ли, по дирите им вървял мъж пакостен и алчен. Видял що се сътворило
пред очите му и сърцето му застинало от завист. Та щом старецът свил и се отдалечил,
той се изпречил пред Воден – преградил пътя му.
-Ако и мене не дадеш такава кокошка, ще ти отрежа главата като на пиле! – И
протегнал ръце в закана.
-Не съм вълшебник, та да изпълнявам всекиму желанието – спокойно отвърнал
момъкът. – Виж, ако тръгнеш с мене и кандисаш да бъдеш човек, няма да загубиш –
предложил той и крачнал напред.
Оня, когото наричали Вълчан, заради вълчия му нрав, помислил, помислил, па
тръгнал. Току пред тях димяла малка гостоприемница. Свърнал в нея, нахранили се.
Момъкът откъснал косъм от главата си и шепата му мигом се напълнила със златици.
Платил той, а другите скътал в пояса си.
Вълчан примрял от смайване. Жестока алчност стиснала сърцето му, та чак
причерняло пред очите му.
-Леле-е-е, какво богатство, какво чудо! О, ще го острижа аз, та да видим тогава... –
заканил се той, готов на всичко.
Вечерта, когато цялата земя, обвите в мрак и сънна тишина, заспала, Вълчан
извадил ножица и протегнал ръка към златните коси на спътника си. Ала с ругатни
отскочил, като вардел с шепа очите си. На масата още се поклащала каната с вода, що със
сила се плиснала в лицето му и го заслепила, щом се надвесил над спящия момък.
-Неземна сила го варди тоя дявол! – помислил си със злоба Вълчан и тихо се
вмъкнал в постелята си. – Ще я науча аз тая работа и душа да му е яка! – съскал в мрака
злонамереникът, като се надявал да му изпадне по-сгоден случай.
На заранта се стегнали и отново тръгнали на път. Кога слънцето виснало на небето
и замятало жарава връз всичко живо по земята, стигнали до крепостните стени на
столнината. В далекото блестели кулите на царските дворци. Стражници кръстосвали
копия пред портите и тръбели с рогове. Люде се тълпели и тревожно мълчали, като да ги
е сполетяло голямо неволие.
-Що става бре, хора? – попитал момъкът и приближил.
-Остави се! – отвърнал му един мъж. – Съседният цар ни е пратил сватовка. Иска
принцеса Светомила за жена. Не му ли я дадат. Страшна сеч ще пада, пожарища и
заробване. Жесток човек. Така ли се иска ръка на мома...
Като чул това, Вълчан се вмъкнал в двореца, изправил се пред трона на царя и
шепенешком му рекъл:
 -Знам едного, дето може да те избави от бедата. Не ти се дава щерка ти, а не ти се
и бие. Немощен цар си. Съседът ще опустоши цялата земя. Само моят човек може да те
избави и спаси трона ти. Но в замяна, ще ми дадеш принцесата. И да си остане между нас!
– заговорнически вдигнал пръст навлекът.
Царят нямало какво да прави. Страхът бил сковал сърцето му, та не можел нито да
мисли, нито да се брани. Затова се съгласил. Наредил да повикат момъка.
-Заповядвам ти, иди да се биеш със Злонрав, нашия съсед, и без победа да не си
се върнал. Не склониш ли, ще ти отсека главата на мегдана и целият народ ще гледа.
Върви! – заповядал той и махнал с ръка, сиреч – напусни залата.
Разбрал момъкът, че му е скроена грозна клопка, ала се съгласил, можел ли да знае
какви беди ще му се струпат на главата, само защото бил добър и честен човек. Обърнал
се и излязъл, закрачил по тъмния ходник. Изведнъж нечия малка ръка го дръпнала за
ръкава и го въвела в тясна ниша, закрита с тежка коприна. Мракът бил толкова гъст, че
нищо не се виждало.
-Чух всичко, момко! – дочул се припрян шепот досами ухото му. – Но ти не се
плаши. Цар Злонрав е като надут пуяк, а инак е страхливец. Ти ще го победиш. Аз няма да
мина под венчило с никой друг, освен с тебе. Пази се и не забравяй, че съм ти се врекла.
Сбогом, момко! – И две тънки ръце се обвили около шията му.
С пресекнал дъх и замрежени от мрака очи, Воден се намерил отново в ходника и
закрачил към портите.
-Трябва да победя, трябва! – умал си той и с трепет си мислел занежните ръце, за
меките коси, за целувката на принцеса Светомила. – И не само заради момичето. Ще го
науча аз този вероломник, дето хем се сватосва, хем заплашва людете.
Пътят към земите на цар Злонрав бил прав като опънато въже – лесно и бързо се
вървяло, та скоро се намерил на междата между двете царщини. Там вече стояла
възправена като стена вражата армия начело с черния като градоносен облак цар
Злонрав.
Като го видели да се задава, взели го за пратеник, та бързо го хванали и го
възправили пред коня на владетеля си.
-Какъв е отговорът? – нетърпеливо извикал оня. – Ще получа ли ръката на
принцесата, или да вадя меча?
-Извади го и ела да се бием! – отвърнал Воден и се отместил на лакът място от коня
му. – Ако победиш, прави каквото съвест ти рече. Победя ли, поставям условие. Няма да
те убивам, нито пък в робство ще те водя. Ще ти подаря живота, но тук тежка клетва ще
сториш, че никога нито ти, нито твой воин ще нагази вече в тази земя. И за сватосване не
мисли!
-Победените не поставят условия! – гневно ревнал Злонрав и изтеглил тежкия си
меч. – Ако ми е отказана принцеса

-Победените не поставят условия! – гневно ревнал Злонрав и изтеглил тежкия си меч. –

Ако ми е отказана принцесата, къде е царят да се бие с мене? Тебе ли ми е подхвърлил?
Ще те насека на късчета, ще те разпилея по цялото ратно поле! Отбранявай се, селяко! –
И налетял така, че вятърът засвистял, разцепен на две от удара му.
Ала и Воден не се маял. Спуснал се с голи ръце, прихванал едрия си враг през
половината и го откъснал от земята. Завъртял го над главата си и като дрипа го пухнал в
нозете на смаяните му воини. Оня скочил и отново се стрелнал напред. Момъкът го
пресрещнал с открити гърди, блъснал го така, че той изпуснал меча си и се проснал в
прахоляка. Рипнал и отново налетял. Така, докато слънцето залязло. Уморен и гневен,
Воден тръшнал цар Злонрав на земята, подпрял го с коляно и избърсал потното си чело с
опакото на ръкава си.
-Признаваш ли се за победен? – попитал тихо той, надвесен над обезвредения си
враг.
-По-ловък си, признавам. И условието ти приемам! – посрамен продумал цар
Злонрав и се привдигнал. – Качете ме на коня!
Сторили, що искал, и той се обърнал, та напуснал ратното поле, сподирян от
многобройната си войска. А Воден свърнал до близката река, окъпал се, облякъл тънка
бяла риза, препасал червен пояс и морно закрачил обратно към столнината да отнесе
радостната вест, да успокои принцесата и наплашения от слуховете народ.
В това време в двореца се стягали за сватба. Вълчан се мешал с боляри и големци,
черпел от избата на царя, обещавал, замазвал очи. Но тъй като принцесата не скланяла
да му стане жена, той замислил пъклено дело. В потайна доба, малко след полунощ,
когато и призраците дремели по кули и подземия, Вълчан се промъкнал в одаите на царя
и царицата. Изнесъл ги с одърите им и ги блъснал в дълбоките реки на реката, що
плискала тъмни води и влачела камъни и пясък надолу към селото, де живеела Гюргена с
мъжа си Радой. И никой нищо не разбрал.
На заранта Радой опнал мрежа риба да лови. И какво било смайването му, когато
вместо риба, в мрежата видял двамата удавници – царят и царицата. Дълго се трудил,
дордето ги свестил, и като дошли на себе си, ги попитал:
-Каква е тая работа? Що щете във водите по това време?
Със сълзи на очи, разкайвайки се за лековерието си, царят разказал патилата си
оборил безнадеждно глава.
-Не се кори. Станалото –станало. Този момък, дето си го пратил сам-самичък да
брани и защити честта ти, е моят син Воден. Хайде да вървим в столнината, да не вземе
да се сътвори още някое пакостно деяние! – застягал се Радой, сбогувал се с Гюргена и й
заръчал да извести речната девица.
Освободил се веднъж от царя и царицата, Вълчан обявил сватбата още на другия
ден. И никой не посмял да му се изпречи на пътя, да му прекърши думата на две. Алчните
му вълчи очи светели с такъв зъл блясък, че всеки отстъпвал с наведена глава. Страх и
неверие витаели в двореца и в душите на хората.
-Брей, каква беда. От едно зло на друго налетяхме – думали си царедваорците и
тръпни чакали нещо страшно да се случи след изчезването на царските особи.
Когато пък Воден влязъл в столнината и се запътил към двореца, тутакси бил
здраво хванат, завързан и хвърлен в тъмница.
-Ама че неблагодарност! – въздъхнал момъкът наскърбен. – Защитих честта му,
спасих дъщеря му от поругаване, а той бърза да се оттърве от мене. Страх го е да не му
поискам отплата. И това ми било цар... – възмутено рекъл момъкът.
-Така нареди цар Вълчан! Подчинявай се! – сопнал му се стражникът и го блъснал
в мрака.
-Гледай ти, докъде е стигнал алчникът му с алчник. Цар! Абе трябваше тогава да му
дам да се разбере, но нали си мислех: човек ще стане, беднотията и гладът го карат да
бъде такъв. А то, какво било... Злият човек е вреден и за себе си, и за другите... Защо не го
вкарах в правия път? Защо го оставих да си разпасва пояса?...
Изведнъж се сетил за седефеното рогче, подарено му от благородния стар човек,
когото спасил от подземното царство на магьосник Демон. Взел го в устни и му вдъхнал
дъх. Понесъл се мек звук. Надул гърди. И над влажните тъмни подземия зазвучал силен
властен зов.
 В стаената тишина забушувала вода, заклокочила, заприиждала на талази. И преди
да е мигнал, водата го подела, разбила решетки и ключалки, помела стени и сводове и
след миг само го изнесла под открито небе.
А там – сватба. Накичена и пременена, разплакана и тъжна в светла кочия,
обсипана със скъпи дари, седяла принцеса Светомила. Край нея се навъртал Вълчан и
нещо заканително думал в приведеното й лице. Когато водата заляла околовръст и
стигнала до нозете на конете, Вълчан се сепнал, заотстъпвал с пребледнял образ.
Ала водата се надигала заплашително и го обграждала. Изневиделица се появила
прелестна девица със зелени очи и дълги разпуснати коси. Възправила се пред
пакостника, погледнала го в очите и леко пръснала с пръсти. Той затреперил, свил се и
започнал да се изпарява като мараня през август.
-Е, кръщелнико, срещнахме се! На сватба ли ме каниш? – позасмяла се девицата и
погледнала към порозовялата от свян и вълнение принцеса. – Да повикам ли родителите
ви? – И махнала с ръка.
Пред скупчилото се множество се появили царят и царицата, а с тях и бащата на
Воден, рибарят Радой. До него стояла едра красива жена, досущ с лице като на Воден и
всички се досетили, че това е майката на този славен момък.
Към Воден пръв се спуснал царят, прегърнал го и го целунал по челото:
-Жив да си ми, синко! Ти спаси всички ни от срам и робство. Не съм достоен пред
теб на трон да седя. Ето, вземи короната. На теб по ще ти приляга. Ако искаш, вземи и
Светомила за жена. Сега мога спокойно да поживея и аз! – с облекчение издумал царят и
положил короната на главата на момъка.
-Прости и мене, синко! – със сълзи в гласа приближил бащата. – Недостоен съм аз
за такъв син. Ако ме признаеш, дясна ръка ще ти бъда и майка ти никога нужда не ще
узнае що е. Обещавам да изкупя вината си пред теб и нея с много грижи и труд за вас.
Само ми прости, сине! – И протегнал в очакване ръце.
Воден притиснал до гърдите си с лявата ръка майка си, с дясната баща си и скрил
лице до гърдите им.
-Колко щастие в един-единствен миг! Простено да ви е на всички за всичко. Нека
бъдем добри и жалостиви един към друг. Аз прогоних цар Злонрав и той ми се закле
никой от неговия род и народ да не прекрачва междата със зла помисъл. И ще го спази.
Остава ни само да се заемем с делата си и да добруваме от тях! – рекъл момъкът и отишъл,
та се поклонил на кръстницата си.
-Мене няма ли да поздравиш, момко? Или ме забрави? – дочул се тих глас откъм
кочията. И всички видели как принцесата заситнила към момъка с алени от вълнение и
радост бузи.
Двамата се хванали за ръце и дълго се гледали в очите.
-Не се бавете, добри люде – провикнал се царят, - ами отворете бъчвите, налейте
най-искрящо буйно вино. Да пием! – И пръв надигнал чашата.
От радост никой не знаел що да рече. Но всички, сбрани с велика радост, тръгнали
след булката към тронната зала, сватбен пир да пируват. И за всеобщо успокоение
младият Воден седнал на престола и дълги години управлявал страната мъдро и
справедливо. Казват, и до днес по тия места войнишки крак не стъпвал, боен рог не зовял
всинца да се хвърлят в огъня на неравна бран. И до днес трудът на людете е мирен и
родитбата богата. Така е и така ще бъде, дордето на земята се раждат момци като чудното
момче Воден.
 Отмъщението на снежната царкиня
От Фани Пейчева
Откакто свят светува, се тачело както топлото и ляскаво лято с всичките му
плодове и цветове, така и зимата с дебелата снежна покривка, закътала на завет
човешкия труд и надежда. Почитали я, че и празници най-много ней празнували – да я
стоплят, да я развеселят, та да се погрижи за онова, що е хвърлила човешката длан в
земята. И както стопаните се отнасяли с нея, така и тя им се отплащала наесен.
Ала не всички тачели зимата. Не всеки прощавал малките лудории на Снежната
царкиня и нейните момичета – снежинките. Ето що се натворило нявга, кога земята била
голяма и по нея ставали какви ли не чудеса.
В бял каменен град живеело момчето Диманко. То останало сираче. И тъй като
нямало къде да иде и кому мъката си да изплаче, често ходело на тържището и там в
блъсканицата от люде намирало утеха. Но веднъж в къщата дошъл стар дядо.
-Познаваш ли ме, Диманко? – кротко попитал той.
-Не – отвърнало смаяно момчето.
-Аз съм ти дядо, баща съм на твоя покоен татко. Дошъл съм да те взема. Ще те
заведа горе високо в планината, където подскачат сърни и елени, където орли и соколи
се вият във висинето, а слънцето не залязва тъй рано, както в този град. Искаш ли? –
попитал старият човек и приседнал на столче да се отмори.
Диманко се поопънал изпървом, къде ще върви при непознати люде да живее, ала
накрая, като си помислил за пустата къща и за глада, що го дебнел из всеки ъгъл, склонил.
Било рано напролет, та пътят бил лек и бързо се пътувало. А и дядовото конче,
запрегнато в малката си каручка, пъргаво потропвало по каменната настилка и весело
махало с грива.
Наврух планината, далеко от поселища и градища, се белеела къщицата на дядо
Димо. Не се боял дядото ни от вълци единаци, нито от мечки стръвници. Имал си дълъг
аркан, тежък лък и нож – само да замахне – въздуха на две ще разсече.
На Диманко му омиляло новото място и заживял добре. Помагал на дядо си в
градинката, прескачал до лозето, грижел се за стоката, а през другото време тичал на воля
по върхарите.
Така минало лятото, превалила есента, дошла зимата. И за дядото настъпили
тежки дни. В големия град момчето не било виждало сняг. А тук, в планината, той стигал
човешки бой.
Изплашил се Диманко и се затворил в топлата одая. Не поглеждал ни към кравата,
че мучи и иска вода и сенце, ни към кончето, що рие земята и цвили. И дърва нямало зад
печката. Кой да ги насече? Завивал се с шубата и се правел на заспал. А дядо му самичък
ринел пъртини, носел вода от кладенчето, едва прозиращо между буците лед, хранел
животните, цепел дърва влачел брашно от зимника, че и месел.
-Излез бе, сине! Помогни ми! – молел дядото, триейки зачервените си от студа
ръце. – Не ме държат нозете...
-Студено ми е – отвръщал момъкът и още по-топло се загъвал с кожата.
-Като пипнеш лопатата и разринеш малко сняг, ще се сгрееш. Не е толкова студено,
ела! – умолявал го старецът.
 -Не си ме довел да съм ти ратай, я! – зъбел се внукът.
-А,ратай! Ама и ратаите искат ядене! А на тебе кой ще ти омеси, кой пещта ще ти
запали, кой вода ще ти донесе, кой дърва ще ти нацепи? Нали ако сами си го не сторим
това, няма кой...- увещавал старият човек и се чудел що да прави с тоя ленивец. – Вземай
лопатата и след мен! – сърдел се той и хващал внука си за ухото.
-Ех, все да ринем сняг...няма ли да се свърши най-после тоя студ... Омръзна ми да
е зима... – хленчел момъкът и повличал крак след дядо си навън.
По едно време дядо Димо заболял. Студът ли го сграбчил, що ли, ала челото му
захванало да пари, очите му заблестели, а устата му все съхнела.
-Водица, чедо, донеси ми кратунка водица... – шепнели напуканите устни на
дядото, а ръцете му се протягали в празното.
Диманко се извръщал и се правел на заспал. Но в сърцето му трепвало нещо,
стискало го до болка и той, ще не ще, ставал, наметвал полушубката, грабвал тежкия
бакър и проклинайки всичко на тоя свят, се повличал към изворчето.
Снегът меко блестял под косата милувка на зимното слънце, ветрецът тихичко
шушбел в храсталаците, а птичките цвърчели и весело подскачали от вейка на вейка.
Изворчето бълбукало под ледена обвивка. Не единия му бряг седяло момиче и си
играело с водите, като да било жарко лято.
Диманко се вледенил от страх. Още като малко момче какво ли не бил чувал за
снежните момичета, за Снежната царкиня. Но никога нищо добро и хубаво, та сърцето му
тревожно се свило.
-Тук ще си остана...кога ли ще ме намерят...а и дядо ще е вече мъртъв... – помислил
си той, без да смее да помръдне и крачка да направи.
Момичето вдигнало модър поглед, взряло се в него.
-За вода ли идеш? – попитало звънко то. – Ела, не се плаши. Аз няма нищо да ти
сторя. Водата е на всички, налей си! – и бледо се усмихнало, а слънцето като че ли по-
ярко заблестяло.
Като разбрал, че нищо не го заплашва, Диманко изведнъж се разгневил и се
провикнал ядно:
-Я се махай от нашето изворче! Що щеш тъдява? Да плашиш людете с мъртвешкия
си образ ли? Къш-къш, зимна напаст! – И размахал заплашително кърчага и бакъра.
Момичето се възправило и с изненада погледнало към момъка. Прибрало
раздиплените прозрачни поли на леката си снежна дреха и се заиздигало нагоре, нагоре,
право към небето. А слънцето като че ли потъмняло, скрило светлината си зад облак сив.
Доволен от това, що сторил, момъкът си налял вода и се прибрал в топлата одая.
Напоил дядо си и легнал да спи.
Привечер, когато над земята се спускал вече синкавият здрач на нощта, нещо го
стреснало в съня му. Скочил той и погледнал през прозорчето. На двора шетала чудна
шейна – такава, каквато нямало в никоя богатска къща, нито пък в дворците. Сребърни
витороги елени пъргаво подскачали и теглели златна шейна, медни звънчета сладко
пеели и песента им се носела надалеко. А в шейната седяла дивна хубавица с корона на
главата, цялата в скъпи кожи и дантели, а до нея, изправено в цял ръст, стояло момичето
от кладенеца. Косите му се веели като вихрушка, дрехите проблясвали и тихичко
звънтели, а очите му така горели в мрака, че и факла биха затъмнили. Ръцете му ловели
палавите въртящи се снежинки и така звънко се смеело, че и царицата се усмихвала.
Летяла шейната в кръг, носели се елените с извити като на птици шии, нозете им
потропвали, а копитата им изхвърляли рой искри. Снегът се сипел и затрупвал следите
им, а звънчетата все пеели и пеели медната си сладка песен.
 Гледал момъкът и студ пробягвал по гърба му.
-Сега ще ги науча как се трупа сняг... – рипнал, та наметнал шубата. – Пък утре аз
ще рина пъртини, за вода аз ще ходя, ще работя като кърт, ще зъзна, а те си играят
тука...зимни дивотии, само грижи и неволи ми носят. Ще ги изгоня, та никакви да се не
видят повече! – заканил се люто той и прекрачил прага – хлътнал в ледения мрак на
нощта.
В това време снежното момиче извърнало пухкавата си нежна главица и видяло
Диман. Очите му загорели с блясъка на разжарен въглен и то разперило ръце към небето.
Неземна сила го подела и го понесла като глухарче наесен.
Царкинята спряла, елените и те се изправили на задните си нозе. Звънчетата
звъннали в миг и заглъхнали, а снежинките, като подхванати от струя, се завъртели във
фуния и изчезнали – сякаш ги издухал невидим вятър.
-Какво си се заразхождала из имота ни? – извикал момъкът и се изпречил пред
Снежната царкиня.
-Това са нашите зимни танци, момко. Когато аз мина по земята и разиграя елените
си, тогава пада най-дълбокият и топъл сняг. Той загъва добре ниви и градини, топли
семена и корени, та налято да дадат богата родитба. Ако искаш, ела с мен, ще ти покажа
как се грижа за земята – меко издумала царкинята.
-Не искам нищо да знам! Не искам и сняга да ми трупаш пред къщата. Не видиш
ли, че тук няма къде да се мине? А кой пъртини ще направи до стоката и водата? Кой ще
разчисти снега? За семената се загрижила, а людете да гинат под дебелия сняг. Само
грижи създаваш. Махай се! Очите ми да не те видят повече по тия места. Намислила
земята да топли, а отгоре студ и само студ. Махй се с всичките си снегове! Хайде! –
развикал се момъкът и заканително пристъпил напред с метла в ръката.
-Няма ли да се каеш после, момко? – ледено попитала царкинята и опънала
юздите.
-За нищо на света! Махай се със студовете си! Омръзна ми. И да не си се връщала
повече – ще те изгоня завинаги! – отново повторил, без да му мисли много-много
момъкът.
-Ти не си стопанин и няма да бъдеш никога. Не милееш за земята и за труда си.
Какво ще сбереш наесен? Помислил ли си какво ще яде стоката ти, ти самият? – попитала
през рамо царкинята, готова да се понесе към звездните простори на зимното небе.
-Каквото другите – това и аз!
-Те ще го имат от земята си, а ти, ти отде ще го вземеш, когато аз оголя нивите ти
от топлината и препуснат северните ледени ветрове? Ами влагата, която ще напои земята
на грижовните стопани, ти откъде ще я намериш? Лесно е да прогониш снеговете. Това
ще стане само след една въздишка време. А после, после какво ще правиш, човече
неразумни? – запитала царкинята.
-Нищо не искам да знам. Отивай си! Искам топло време, не ми трябват студовете
ти, нито влагата ти! Хайде! – пристъпил отново безразсъдният момък и вдигнал ръка
срещу Снежната царкиня.
-Отивам си. Но топло време не мога да ти обещая. Когато отстъпят снеговете ми,
ще видиш що ще те сполети. Жал ми е само за земята и за стоката ти, а за тебе...нищо
няма да сторя. И не ще ти простя! – ледено издумала царкинята, дръпнала юздите и
елените като вихрушка се понесли нанякъде.
-Ло-о-ош чове-е-е-ек! – долетял вой отдалеко, като да виел вълк в зимния мрак. –
Жесто-о-о-ок чове-е-ек! Гибел за тебе-е-е! – носело се ехото и тишината тръпнела под
лунната светлина.
 Изведнъж Диман се уплашил. Сърцето му се вледенило от грозната прокоба. И той
бързо се шмугнал в малката одая.
-Внуче – обадил се с тлеещ глас дядото. – Що става на двора, внуче? Май че дебел
сняг се сипе? Коматът ни ще бъде сигурен...няма да се гладува...щедра е зимата към нас,
дядовото. Хвала й речи и й се поклони до пояс. Че без сняг – лошо. Глад чака людския
род... – И се унесъл в нездрава дрямка.
Навън се занизали едни дни – равни и безмълвни като пред тежка невярна болест.
Нито снежинка не падала около къщата и по имота на дядо Димо. Дърветата голи
чернеели и пукали от студ. Ветровете се гонели открай докрай и нищо не отминавали –
всичко помитали, отнасяли го неизвестно къде. А когато пък поспирал за миг, ята гарвани
и врани се сбирали по нивите, риели с твърдите си клюнове, изяждали всичко, що било
засято. Стичали се вълци, мечки и глигани и тъпчели ли, тъпчели посевите. Раздърпали
лозето, преорали градината да намерят някое коренче да заситят глада си, че и в обора
надничали. Голяма напаст настанала.
-Боже мили! – кършел в отчаяние ръце старецът и отправял молитвено очи към
небето. – Защо ме наказваш, боже? Защо ми пращаш такова тежко изпитание?
А Диман нехаел. Нему било угодно, че не се труди повече на студа – не рине сняг,
не носи вода от вледененото изворче, не влачи сеното с шейна. Лениво пъплел по
пътеките, биел врани и свраки. Седял наготово на софрата и гълтал топлия качамак.
-Не ти ли е жал за земята, момко? – дочул една привечер глас отвънка да го пита.
-Добре ми е ! – мигом отвърнал той и не погледнал дори да види кой стои до
прозорчето.
На заранта гласът пак питал и разпитвал, ала Диман не трепвал. Не извръщал очи.
Мълчал и свивал вежди. Но когато в тъмна нощ-полунощ завила фъртуна, заблъскала в
покрива и стените, когато стоката жално замучала от глад в обора, когато вълци завили и
затракали зъби току до прага и гласът отново издумал страшните думи, момъкът скочил,
та надникнал в мрака. Под лунното сияние на двора стояло прозрачното снежно момиче
и гледало с огнените си очи в неговите. Тогава нещо в сърцето на Диман се обърнало,
затрептяло тревожно и неспокойно. Спомнил си за оная нощ, когато видял Снежната
царкиня в златната шейна, за думите й, за заканата й и пред очите му притъмняло. Ала
продължавал да мълчи, сякаш устата му била слепнала.
Момичето постояло, огряно от лунното сияние, погледнало го за последен път и
се размесило с мрака.
Минало доста време от тая лунна нощ. Дошла пролетта. Тревицата, бледа и
жълтясала, побола крехка и хилава. Дърветата унило се чернеели под синьото небе. Далеч
по билото на планината цъфнал дрянът, обсипали се ливадите с кокичета и минзухари.
Залюлял кълбести камбанки и кукурякът. Навсякъде шетала млада зеленина, само в имота
на дядо Димо царяло пълно безмълвие, наръшавано само от грозния грак на гарвани и
врани.
-Видиш ли докъде я докарахме, внуче? – въздишал дядото, загледан в зеленото на
чуждите ниви. – Пролет е дошла...но и това не е всичко. Страх ме набира от това, що ни
чака.
Диман мълчал, ако и в душата си вече да жалел за стореното.
Дошло и лятото. Наоколо всичко бухнало в цвят и плод. Само дядовият имот си
стоял все така сив и умърлушен. Нямало нито зеленчук в градината, нито житен клас на
нивата – всичко измръзнало през зимата. Наближавало време за беритбата, а двамата
стояли с отпуснати ръце пред равната пустош и мълчали.
 -Разбра ли сега, вироглавецо, защо е нужна снежната покривка? А ти прогони
снеговете, обиди Снежната царкиня, мразиш студа. Каквото си направил – оправяй го
сега! Какво ще ядем назима? Не се и сещах, че може беда да ми се струпа на главата –
мрачно думал старецът и отвръщал очи от внука си.
Но най-страшното започнало след първия есенен дъжд. Още на другата заран
околовръст натрупал пръхкав ранен сняг. А в имота на дядото продължавало да си стои
все така, както и предишната зима. Ветровете се спуснали като луди по празната неплодна
земя, вълците довтасали да дирят нещо из кошарата и обора, ала те празни зеели. Дядото
продал всичката стока, та да купи малко кукуруз за зимата. Налетели и гарваните – напаст
голяма.
Досетил се Диман, че миналогодишната му повеля към царкинята не е шега
работа, и по едно време рекъл на дяда си:
-Ще тръгна да дира Снежната царкиня. Ще я моля да ми прости, да прати и на
нашата земя сняг. Не мога повече да гледам тая картина. Душата ме боли...
-Кандиса накрая. Само да видим какво ще излезе. Като си ги прогонил, дали ще
склонят да се върнат? Голям грях е да се обърнеш срещу зимната сила. Тя винаги ни се
отплаща за добрината и наказва за злините, що й сторваме. Като човек е – добра с
добрите, хладна със злите. Върви, дано успееш... – със загриженост го изпроводил дядо
му, а зад гърба му сторил кръст, да го пази от зли сили и лош поглед.
Ала не бил само Диманко, дето не почитал природата. Недалеко по пътя, що
държал момъкът, имало едно селище. В него живеели все лениви и туткави люде. През
лятото сбирали плодове в гората и поминували. Зиме спели като лалугери, а децата
напролет на пръсти се броели. През тежката зима измирали.
Свърнал Диман в селото. Ни дим от комините, ни жива душа. Похлопал тук,
похлопал там – ни звук. Кога ритнал с крак вратата на една хижа, що да види. Натъркаляни
като дънери, завити с кожи мъже и жени дълбоко спели. Само детските очи гладни
блещукали в мрака, а нямали сила да заплачат, толкова хилави били.
-Дигайте се, мързеливци! – развикал се ужасен той. – Дигайте се, спасявайте
децата си! – И изправил изпречилия се пред нозете му мъж.
Ония се надигнали рошави и зли. Засвяткали лоши очи, а някои тръгнали срещу
момъка. Едва не го разкъсали.
-Защо морите децата си от глад бре, люде? – попитал отново Диман. – По целия
свят децата добруват, сити и весели играят на воля по снега, а вие сте ги живи погребали.
Я да се стегнете и да се захванете за работа. Какъв ви е поминъкът?
-Дървари бяхме – намусено отвърнал рошав мъж. – Но откакто започнаха да се
трупат снеговете, отрекохме се от секачеството. Тежък занаят...
-Тия били по-загубени и от мене – продумал си момъкът и приседнал. – Слушайте!
– повдигнал глас той. – Гората не ви е далеко. И пътищата ви са добри. Я хващайте
брадвите и да ви няма! Това, що продадете, за храна на децата си го дайте. Хайде!
Мъжете се посгледали, па като по команда се изнизали към гората. До вечерта се
върнали с торби хляб, сирене, топли дрехи. Имало дори зехтин и газ. Съживили се хижите,
заприличали на всички други.
-Да си жив и здрав, че ни помогна, момко! – приближил до Диман стар човек. – Ти
ни спаси от мързела. Като да бяхме омагьосани. Щом паднеше снегът, ние се завивахме,
а напролет кой се събуди – здраве, кой не, бог да го прости. Но за децата, прав си –
измираха като мухи. Сполай ти, че с твърда ръка ни поде! – И му се поклонил до пояс.
 -Остави се, дядо! То и аз не съм стока, но ми дожаля за дечицата. Е, да вървя.
Тръгнал съм да диря Снежната царкиня, прошка да й искам, ръка да й целуна, че и мене
една мъка ме е погнала... – И се надигнал угрижен.
-Да я найдеш, синко, и да й речеш, че вече лоша дума няма да чуе от нашите уста!
– изпроводил го старият човек.
И поел момъкът напреко през гората, белким там някъде научи къде са дворците
на Снежната царкиня и момичетата й.
Изведнъж земята под нозете му се провалила и той полетял като камък надолу.
Кога дошъл на себе си, видял, че седи на зелена полянка. Наоколо птици пеели, цветя
цъфтели, слънцето греело, като да било лято. Пред него стояло едно момче и го гледало
с черните си очи.
-Хайде да се надбягваме! – подвикнало то и първо рипнало, та затичало.
Като подхванат от неземна сила, Диман се повдигнал, та се спуснал след момчето.
Тичали, тичали, дордето стигнали до малка бойна кула. Пред нея стоял страж и не
помръдвал.
-Чакай, какво е това? – сепнал се Диман.
-Кулата на смъртта – спокойно отвърнало момчето и прекрачило в нея, изгубило
се в ходника й.
-Защо ме водиш в нея? – опитал се да се спре момъкът, но нозете му сами се
влачели и вече прекрачвали прага.
Намерил се в тъмен влажен тунел. Стените матово блестели и отразявали образа
му. Плесенясали стълби водели нейде нагоре, чак до една зала с чардак и бойници. Край
тях подпрени щитове и мечове, стрели и копия, сякаш воините току-що са ги оставили.
-Ето, доведох ти още един! – дочул Диман гласа на момчето и се обърнал.
Насред чардака стоял странен мъж, а до него момчето.
-Този ли намери? – попитал недоволно мъжът. – Ако знаеш какъв греховен човек
си довел... Мене ми трябват добрите, тях да погубваме, не тоя. Тоя го пусни да си върви,
той такива работи още ще натвори, че ние само можем да се радваме. Хе-хе, колко се
смях, когато го чух да гони Снежната царкиня. Само да беше видял как тя обърна шейната
си и се измете, ха-ха! – кискал се мъжът, а раменете му се тресели като от огница.
Диман се досетил, че това е някой зъл дух и сърцето му болезнено трепнало. Той
се огледал, видял тежък меч току до нозете си, грабнал го и преди някой и да е усетил
нещо, забил го в тресящия се от смях корем на мъжа.
Toй застинал, отворил уста да извика, ала така си останал. Момчето било метнало
стрела в гърба му, та двойният удар се оказал смъртоносен. И той се превил, сгънал се на
две и започнал да се смалява, смалява, дордето съвсем изчезнал между плочника.
В същия миг кулата се разклатила, запукали стените й, посипали се камъни и
дървета – срутила се с грохот.
Когато се разпръснал прахолякът и настъпила тишина, към момъка се спуснали рой
деца, обградили го и запели:
-Ти развали магията-а-а-а! Ти спаси нас от робството-о-о! Улучи магьосника в
слабото място-о-о! Инак той би живял триста години, а с него щяха да загинат още толкова
деца непослушни и палави-и-и! Дай си ръката-а-а, ти си нашият спасител!
Изведнъж над полето се премрежило, зафучала бяла фъртуна. Изневиделица се
появила златната шейна със сребърните елени. Изправена в цял ръст, в нея стояла
царкинята, а дрехите й се веели далеко след нея. Тя придърпала юздите, та спряла току
до нозете на слисания и уплашен момък.
-А, ти ли си? Какво искаш? – ледено попитала тя.
 -Прости ми, Снежна царкиньо! – паднал на колене Диман и опрял чело в копитата
на елените. – Забрави обидните ми думи, хулите! Пощади ни, прати ни сняг, че ще загинем
от болести и глад.
Лесно се дума, трудно се забравя! – отвърнала хладно царкинята. – Ала какво да
те правя? Човешката глупост край няма. Ще ти простя заради бедите, що преживя и що те
вразумиха. Върви и добре помисли! Забравиш ли обещанието си, прошка няма да видиш!
– продумала Снежната царкиня и опънала юздите, подкарала елените във вихрен бяг.
На ръба на кладенчето останало да блести под белотата на снега снежното
момиче. То надувало малък рог, а наоколо се стелел едър пухкав сняг.
Диман с благодарност се поклонил след отдалечаващата се шейна, после на
момичето от скреж. Хванал хубавицата за ръка и я повел към къщицата на дядо си да го
зарадва.
Оттогава родът на Диман започнал да тачи зимата и дълбокия сняг. Най-тежките
сватби зиме вдигали и леели бъчви с руйно вино, месели дъхав хляб, трапезата се огъвала
от земни дарове. От Никулден та до Сирница – пъстра въртележка помитала дните, та
всекиму се чинело, че зимата е един прекрасен весел сън.

Омагьосаната гора
От Фани Пейчева
В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и
птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с
упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.
Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръце на загиващи хора.
Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с
изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната
светлина. Мъртва гора – свърталище на зли потайни сили. Тук място за людете нямало. И
никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го
пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори
владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.
Само един човек от царщината не се плашел да навлезе в нея. Само той бродел от
заран до вечер и все намирал обратно пътека да се върне с богат улов. Това бил ловецът
на владетеля, храбрият Велян. Говорело се за него, че нито зли сили имали власт над
живота му, нито пък духове можели да го стреснат.
Изкусен стрелец бил Велян – от стрелите му нищо не убягвало. Убивал той диви
зверове и птици, за царската трапеза дивеч да има, за царското ложе кожи меки, а за
боляри и царедворци – забава и веселие.
Веднъж царят повикал ловеца си и му наредил:
-Намислил съм да се женя. Трябват ми много кожи и пера от райски птици. Иди в
оная, омагьосаната гора и без това, що ми е нужно, да не се връщаш. Иначе ще усетиш
царския ми гняв!
Велян се поклонил и напуснал тронната зала. Преметнал лъка и колчана през рамо
и тръгнал. Навлязул дълбоко в гората, убивал, дордето не останала ни стрела. И решил да
се връща. Ала каква била изненадата му, когато се видял плътно обграден от сухи дънери
и храсти. Бодливи клони и къпинаци, протегнати мъртвите си вейки и се впили в дрехите
и месата му. Стволовете застрашително се наклонили и скрили от взора му синевата на
небето. А слънцето вече клоняло на заник. Вятърът потайно зашумял в клонака. Дочул се
рев на диви зверове, тръгнали на нощен лов.
Велян объркано се въртял на място и тъпчел грозната земя. За първи път в живота
си усетил ледена тръпка да се прокрадва към сърцето му.
-Ще ме разкъсат тия, що допреди миг убивах безмислостно! – продумал си той,
силейки се да се освободи от коварната прегръдка на мъртвите шипки. – Що ще да става.
Тука ще се мре...
Ловецът дълго се борил, късал, чупел, дордето успял да се добере до най-близкото
дърво и бързо се покачил. Свил два клона – направил си легло и се отпуснал, капнал от
умора и тревоги. Погледнал към небето и се замислил.
Изведнъж някъде отдалеко долетял глас. Някой се приближавал и пеел дивна
песен. Меки стъпки тупкали о сухата земя. Пукали съчки, шушнела тишината, а песента
все по-близо звучала и омайвала сънната гора.
Велян смаяно гледал надолу и едва не паднал. Между изсъхналите стволи на
дърветата се движело лунно сияние. Няпрегнал взор и водял, че това било момиче,
цялото в бяло, с коси, излъчващи прозрачно бледа светлина. То леко вървяло и докосвало
с прозрачната си длан дънерите. Те се отмествали встрани и му сторвли път. Същите тия
дънери, дето през деня го бяха сграбчили с мъртвите си клони и не го пускаха да мине,
сега послушно отстъпвали под ласката на моминската ръка.
Момичето не било само. Край него гордо стъпвал гривест лъв. Отпред благороден
елен кипрел красивите си рога. Зад тях два бели вълка. Накрая тежко се поклащала и
пристъпвала огромна, страшна кафява мечка. Последна се плъзгала страховита, дебела
като дънерите край нея змия с вирната глава. И тя пеела ведно с момичето и тихичко
шумоляла по сухата трева. Птиците подскачали от клон на клон, перели райските си
опашки и така чуруликали, че замайвали тишината. До ствола на дървото, където се таял
ловецът, ги пресрещнал гъвкав и бърз като светкавица рис, запял мъркащо и повел
дружината навътре из гората. Песента заглъхнала, дордето съвсем се изгубила и над
гората отново настанала мъртвешка тишина и мрак.
И ако не бил буден и не бил на тези криви клони, Велян би помислил, че е видял
най-прекрасния си сън.
До изгрев слънце не склопил очи – все мислел и мислел. Момичето стояло пред
очите му нежно, прозрачно и прекрасно, излъчващо неземна светлина.
-Дали не е и то един от тия духове, покорили бедната гора? – питал се той, ала сам
не си вярвал. – Не може красотата да бъде зла, със злост не може да се изтръгне песен от
зверове. Това е добро, благородно същество. Кое ли е то?
А когато съвсем развиделяло, той спуснал нозе, та слязъл от дървото. Не трепнало
ни клонче. И храстите не го закачили. Под стъпките му не шавнала ни съчка. Обнадежден,
той грабнал улова си и закрачил бързо към двореца.
-Изпълних заръката ти, царю, и ти донесох кожи и райски птици за невестата ти –
на един дъх продумал той, като застанал пред трона. – Но повече няма да убивам зверове
и птици. Вземи ми главата, това е моята дума! – И свалил лъка и стрелите, положил ги в
нозете на владетеля.
Царят побеснял от гняв.
-Кой си ти, та да искаш или да не искаш? – ревнал гороломно той и скочил срещу
момъка. – Аз нареждам тука, аз заповядвам на слугите си. Какво му се прищяло, да
захвърли колчана. Затворете го в подземията. Като позеленее от влагата, друга песен ще
ми запее. Стражи, водете го!
 -И да изгния там, пак няма да убивам зверовете. Пращай си когото щеш в
омагьосаната гора. Аз се отказвам! – провикнал се Велян, блъскан и влачен от царските
стражници.
А долу веел хлад и тежка миризма давела ловеца. Голият под се хлъзгал под нозете
му и нямало де да се прислони, да отпусне морна снага, да помисли как да се спаси от тая
беда.
Една нощ, когато луната се спуснала ниско над заспалата земя и се търкулила като
прясна турта през решетките в тъмницата, една от стените безшумно се отместила и във
влажното подземие заискрило сияние. В него като в звезден облак стояло момичето от
омагьосаната гора.
-Не се плаши, ловецо, и не ме гледай с такива очи! – продумало кротко то. – Или
мислиш, че съм сън? – И се усмихнало.
-Не се надявах да те видя тука – отвърнал момъкът.
-Прав си, момко. Това място не е нито за люде, нито пък за духове и привидения,
нали? – дяволито попитало то.
-Не е вярно, девойче. Всяка нощ от ъглите излизат зли сили и ме заплашват. Искат
да ме накарат отново да нагазя из вашата гора, да убивам зверове и птици. Но аз още се
държа. Решил съм, повече никакъв лов! – твърдо изрекъл Велян.
-Искаш ли да те изведа на свобода? – внезапно попитало момичето. – Искаш ли
отново да видиш слънце и звезди?
-Че кой е луд да седи в тая плесен и смрад?
-Добре, но ти трябва да ми обещаеш две неща. Първо, че ще напуснеш
престолнината и ще се заселиш в нашата гора да живееш...
-Приемам! – мигом се отзовал момъкът.
-Бързаш, момко, много бързаш. Това не е гора като гора. Тя е омагьосана. Там няма
ни капка вода. Всичко умира от жад. Живите твари чакат дъжда да сберат някоя капка
влага в букова шумка, а в другото време ближат оскъдната роса, паднала на ранина. А
някога тук имаше бистри извори и кладенци разхлаждаха пътниците. Но горският цар
беше надхитрен от зли сили и те обсебиха гората. Умъртвиха я, оставиха живи само
зверовете и птиците, за да примамват людете, а после да се кискат и радват над бедата и
нещастието им. От нея навън не се излиза, пазят я. Ето къде трябва да живееш, момко,
без вода, в засуха като всички други. Приемаш ли?
-Приемам! – тъжно отвърнал момъкът.
-И второто ми условие. Намери вода, доведи я в гората и ще развалиш магията, ще
прогониш злите духове завинаги. Приемаш ли? – отново попитало момичето.
-Приемам! – като клетва отвърнал Велян.
-Тогава да вървим. Аз ще ти помагам. Зверовете ще ти бъдат другари, ти не се
плаши от тях. Доброто, що им стори, като се отрече от лъка и стрелите, ще помнят,
дордето свят светува. – И допряла длан до зида на тъмницата. Той се отместил и те
прекрачили нощната тъма, намерили се на свобода.
Когато първите слънчеви лъчи позлатили върховете на дърветата, те наближили
гората. Все така мъртва и загадъчна стояла, само зверовете, наклякали в шубраците,
търпеливо чакали приближаването им. Щом се изправили пред тях, гальовно погалили
глави в нозете им и жадно гледали ръцете им – не носят ли вода.
-Живей, момко! Когато решиш, тръгвай да изпълниш и второто ми условие. То ще
ти донесе много мъки, но ще добруваш! – продумало накрая момичето и навлязло
навътре в гората, разсеяло се като утринна мараня.
 Запретнал Велян ръкави, построил си колиба, стъкмил си покъщнина. Ядял корени
и изсъхнали плодове, сбирал в букова шумка дъждовни капки, чакал утринната роса, ала
все жаден ходел. И решил да тръгне вода да дири.
Прекосил гората с лък през рамо и стъпил на пътека, що извеждала нагоре към
планината. Там, под дърво високо, съзрял чудна гледка. Грозен звяр, кафява мечка,
пристъпяла на късите си лапи и нетърпеливо махала глава. Златогривест лъв тупал с
опашка и тихо ръмжал. Грациозен рис драскал с челичените си нокти дървото и святкал
със зелените си тесни зеници. Около всички тях, навила девет тежки гривни, лежала
змията, що пеела ведно с момичето в оная нощ. Сплесканата й глава стояла високо над
земята, а езикът й като жило потръпвал, готов да се стрелне.
-Знаем накъде си тръгнал, Веляне! – продумала тя, като видяла момъка пред себе
си. – Без дружина трудно ще ти бъде. Пътят ти не ще бъде лек, а сънят ти няма кой да пази.
Все някоя и друга работа ще свършим вместо тебе. Ти не бери грижа, ние можем неща,
дето и човеците не умеят.
-Е, като сте решили...аз какво? – не знаел що да рече Велян, па махнал с ръка и
повел дружината си нагоре.
Зад тях се понесла оная дивна песен, що пеело момичето в паметната за ловеца
нощ, и на душата му изведнъж станало светло и топло. Усмихнал се с благодарност и сам
запял.
Змията изпълзяла пред него и огледала пътя. Ту тревичка ще помирише, ту при
някоя билка ще поспре или ще вирне сплескана глава и дълго-дълго ще се взира е
огненото небесно светило, сипещо жарава над земята.
-Триста години как пълзя по пътеките си, още триста ще живея, но вода ще
намерим. А разтури ли Велян магията, няма да го оставя ни в радост, ни в беда. Ех, какви
времена настанаха, а какво беше...сърцето ми се вкаменява – съскала змията, извивала
дългото си туловище между камънаци и треви и водела дружината все по-далеко от
мъртвата гора.
След дълги лутания стигнали в подножието на рядка габърова горичка. Приготвили
се да нощуват.
-Аз ще пазя! – изръмжал мечокът.
Сгушили се другарите, заспали. Змията ги обвила с тялото си и притворила морно
очи. Само мечокът обикалял и зорко бдял над съня им. До зори нищо не се случило.
Продължили. На втората вечер останал да бди лъвът. И нему стражата минала
мирно. На третата вечер останала навита на кълбо да бди змията. Луната изгряла кръгла,
призрачно красива, а тя не сваляла очи от другарите си. Когато облак затулил месечината,
из мрака заблещукали рой зелени искри, пръснали се на вси страни и налетели на
спящите. Скоро змията различила пъплещите сенки на зли духове.
-Гледайте – доловила тихото им ликуване тя. – Змията ги варди. Сега ще я
прогоним. – И преди да е мигнала, върху нея налетели ято крилати гущери, прилепи и
друга сган – все противна и пакостна.
Но змията не била вчерашна. Раззинала паст и всички полетели като в пещера.
Злите духове надали писък и при първия слънчев лъч се пръснали, изчезнали ведно с
мрака.
Сутринта Велян видял набъбналото туловище на змията, ала не попитал нищо.
Когато минали край дълбока клисура, тя раззинала паст и избълвала надолу каква ли не
гад. Скалите мигом позеленели, покрили се с мъх и лишеи. И без приказки продължили.
На четвъртата вечер спрели на бивак сред островърхи назъбени скали – страх да
те хване. Ама като нямало по-сгодно място, пък и нощта се сгъстявала, останали.
 -Тази нощ е моя стражата! Измяукал рисът. – Глътката ми е по-суха и от пресъхнал
геран, няма да заспя.
-Чудна работа – продумал момъкът, - толкова път минахме, а ни капка вода не
срещнахме. Каква е тая?
-Ти, Веляне, още нищо не знаеш – изсъскала змията. – Ние си мълчахме, за да не
те плашим. Край нас са злите духове, дето властват над гората ни. Те крият от очите ни
водата, белким загинем и не изпълним условието на Горянка – горското момиче. И трябва
да ти река, те са навсякъде. Тепърва ще се срещаме с тях. Ама тебе да не те е грижа, ние
затова сме тука. Лягайте да спим, утре ще бъде тежък ден, усещам го по отровните си
зъби.
Рисът, присвил зелените си огнени очи, зорко се взирал в мрака, без да мръдне ни
косъмче от ухото му. Тънките му ноздри ловели въздуха и разпознавали всяка миризма.
Изведнъж на пътеката под дървото, на което дебнел рисът, се появило синкаво
огнено ухо, сякаш някой изпод земята се вслушва в нощния мрак. След него пъкнало
второ, трето, дордето лумнала цялата местност.
-Намислили с какво да ни плашат! – просъскал доволно рисът и вирнал уши. – Да
видим какво ще правят духовете.
И те не закъснели. Изникнали направо от земята. Насядали в кръг и зацвърчали.
-Я тихо! Ще ги събудите! – спрял ги най-старият дух с нос като кукумявка. – В ръцете
ни са, няма да ни избягат.
-Не се бави! – размахал ръце друг дух, сух като коренище. – Да го ослепим, това е
най-страшно за човека. Ослепи го!
-Вярно, бе! Човешките очи не могат да гледат в нашите неверни огньове. Как не се
сетих по-рано!
Рисът чул всичко и пак се усмихнал доволно. Той, по-бърз и от мълния, се метнал,
та застанал с гръб към другарите си, с гърди посрещнал неверните котешки уши – тоя
дяволски огън.
-Леле-е-е, ама той гледа в огъня? Нищо му няма... – писнали духовете и се
пръснали като грахови зърна, изчезнали направо под земята.
Заранта никой нищо не разбрал, но рисът бил уморен и дремел така както си
ходел. А змията току повтаряла:
-Иде и твоето време, момко, да се стягаш. Нашепнаха ми го тревите. Чака те тежко
изпитание. Да знаех какво....
И наистина то не закъсняло. На деветия ден стигнали планината. От подножието й
започвала величествена дъбова гора – гора силна и могъща, хранилница и закрилница на
зверове и люде. Изпод всеки дънер вода бликала и разхлаждала дневната задуха. Тучна
трева буяла и зеленеела на воля.
-Такава беше и нашата гора, преди да я завладеят злите сили – просъскала змията
и натопила плоската си глава в бистрото изворче, що бликало и се виело току до пътеката.
И другите се спуснали да разквасят уста, да се поразхладят след толкова жадуване.
-Вода много. Ала как да я уловим и отведем до нашите места? – губел се в
недоумение момъкът. – Дали да запитаме най-стария дъб? Той ще да е царя на гората.
И тръгнали между младите издънки. Някъде в гъстото, там, където хлад спокойно
царял и тишината кънтяла, стоял непоклатимо огромен дъб. Само изпод него не бликала
вода и наоколо било утъпкано и сухо, като да било самодивско сборище.
-Този ще да е старейшината – рекъл си Велян и направил почтителна крачка
напред.
 Ала змията предупредително изсъскала и замятала пръстени. Рисът зафучал, лъвът
заревал, а мечокът застанал отпред.
Наоколо било тихо и мирно, та момъкът чак зяпнал от изненада. Какво ли им
станало на тия животни, искал да попита, но като погледнал към стария дъб, разбрал.
Възправено в сребристо сияние, към него простирало ръце горското момиче Горянка.
Момъкът тръгнал към него, но рисът го изпреварил. Той го заобиколил, лъвът го върнал.
Накрая змията се разлютила на упорството му и обвила нозете му като с вериги.
-Ни крачка, не разбираш ли езика ни! За къде бързаш? Да умреш има време. Това
е изпитанието, за което ти говорих.
Пусни ме, зъм такъв! Не видиш ли Горянка? Или я забравихте? – дърпал се момъкът
и се силел да се освободи.
-Човеците са слепи за видни неща! – изсъскала в лицето му змията. – Слушай ме,
няма време. Извади стрела и я забий в сърцето на тая долна твар. Иначе никога жив не
ще напуснеш това място и вода няма да види нашата гора, и Горянка напразно ще те чака.
Слънцето скоро ще залезе и тогава ще настане времето на духовете. Побързай ти думам!
-Не я слушай, момко! – обадило се момичето и отново простряло ръце към него. –
Не ме ли помниш? Забрави ли как те изведох от тъмницата? И какво ми обеща? А аз на
теб се надявах...
-Стреляй, човече! – съскала змията.
-Стреляй, слънцето захожда! – изръмжали и другите.
Момъкът съвсем се объркал. Не можел да не вярва на очите си. Не искал да се
противи и на другарите си. Но как да изпрати смъртоносна сребърна стрела в сърцето на
момичето, което беше обикнал повече от живота си, от водата и от въздуха? И той
безнадеждно отпуснал ръце. Но като съзрял последния слънчев лъч да чезне нейде зад
короната на стария дъб, се решил. Измъкнал една стрела, с треперещи пръсти я натъкмил
и без да гледа я пуснал.
Момичето изпискало грозно, но продължавало да стои опряно на ствола на
дървото, а от очите му покапали сълзи.
-Още една стрела! Побързай! – побутнала го змията.
Пуснал и нея. И тя се забила до първата, точно в сърцето на това крехко горско
създание. Ала тоз миг страхотен грохот ги повалил на земята. Вихрушка налетяла връз тях
и те впили зъби и нокти в сочната трева. Мечката и лъвът прикрили тялото на момъка, та
той едва не загинал под тежестта им. Когато всичко отминало и над земята настъпила
прежната тишина, се привдигнали и се огледали. На ствола на стария дъб висяло дребно
уродливо човече с дълга влакнеста брада, с грозни очи и безпомощно размахвало тънките
си криви ръце и крака. От момичето и помен нямало.
-Видиш ли какво срещнаха стрелите ти? – изсускала доволно змията. – Рекох ти,
това не е нашето момиче. Ах, колко ще се радва Горянка като разбере, че магията е на път
да се развали! Аз-ссссссс съм щас-с-с-стлива! Сега и вода да отнесем!... – разпуснала
пръстени тя, та освободила нозете и гърдите на Велян.
Велян се поклонил на стария дъб и продумал:
-О, дъбе, дъбе! Ти, който си велик и могъщ! Ти, дето си прострял корона на вси
страни и посоки и закриляш зверове и хора! Научи ме как вода от гората ти да взема. Как
да съживя и нашата, та да стане като тая?
Дъбът разтърсил грапавата си насечена с безброй гънки снага и прошумолял с
листа:
-Сполай ти за добрите думи – с добро ще ти се отплатя! Вода ще ти дам. Вземи ме
със себе си и живот ще вселя в мъртвата гора.
 -Да те взема, дъбе, ала как? – възкликнал момъкът.
-Ще те науча, момко. Разрови земята. В коренището ми ще намериш брадва и
лопата, златен трион. Прережи снагата ми и ме отнеси. Побързай, здрач усещам да пълзи
в клонаците ми.
-Ой, дъбе, дъбе! Нали ще загинеш, как да те просека?
-Тука ще настъпи моята кончина. Ала там долу, в другата гора, аз отново ще се
съживя и ще живея. Не се плаши, право ти думам. Притъмнява. Скоро царицата на нощта
ще зашета по пътеките и ще приспи всичко живо. Не успееш ли да ме изтръгнеш преди
мрак, напусто ще иде целият ти труд и мъка. Започвай! – подканил властно дъбът.
Нямало как. Велян разровил корените и намерил сечивата. Грабнал брадвата.
Ударил веднъж, дваж, триж – повече треско полетели. Подхванал и триона. Режел,
колкото сили имал. Мечката му помагала, рисът и лъвът също. Само змията зорко бдяла
и не изпускала от око вечерното небе.
С грохот се повалило величественото дърво. Момъкът с мъка погледнал красивата
корона, вехнещите листа и се навел, обхванал ствола там, където белеел просеченият
дънер, и го придърпал към себе си. Той се измъкнал с корените от земята и като дете се
свил на гърдите на момъка. А той, без да се бави, се спуснал надолу към омагьосаната
гора, невярвайки, че носи живот и спасение за всички живи твари. Тичал без отдих цели
девет дни и нощи, не сещал нито глад, нито пък умора. Другарите му го подкрепяли, както
и преди и скоро навлезли в дивата гора.
Велян се стрелнал по пътеката, та спрял пред дървото, на което прекарал оная зла
нощ. Пуснал дънера на отсечения вековен дъб на сухата земя и прошепнал:
-Съживи се, дъбе! Съживи се и живей!
Мигом корените се раздвижили като пръсти на уморена ръка, протегнали се,
опипали околовръст и се впили яко в неоросяваната земя. От отсечения ствол бликнала
буйна вода, извисила се нависоко, разпръснала се като небесна дъга и кротко се спуснала,
та полазила надолу между храсти и дървета. Всичко се раззеленило, събудило се за
живот.
Гледал Велян тая велика промяна и очите му се премрежили от радостни сълзи.
-Жив да си, събе! Ще те тачим и почитаме. Под тебе оброк ще правим. И селище
ще ти съградим! – прочувствено издумал момъкът и затаил дъх.
Околовръст на дънера се показали млади зелени филизи и пред очите на всички
започнали да растат и извисяват снага. Само след миг около стъблата с бликаща вода се
появила млада букова горичка.
-Ловецо драг, ти изпълни дадената дума! – дочул се нежният глас на горското
момиче и всички му сторили място до Велян. – Магията е прогонена, водата съживява
всичко по пътя си към полето. За отплата ще ти изпълня три желания. Искай! – издумало
момичето и благо го погледнало в лицето.
-А тебе ще те виждам ли? – захласнато я гледал той.
-Само в сънищата, момко. Всеки с предопределението си. Ти сред люде ще
живееш. Аз съм горско момиче, другаде е моето място. Искай от мене всичко, що душата
ти желае. Ще го сторя!
Натъжил се Велян и навел глава. Като видяла това, змията го посъветвала:
-Поискай човеци да дойдат при нас!
Без да съзнава що дума, поискал го.
Горянка тупнала с нога в земята и по пътеката мигом заприиждали мъже с триони
и брадви, с лопати и мистрии и захванали градище да строят.
 -Поискай за тия, що тъдява ще живеят, до дълбока старост на крепко здраве да се
радват и никога ратници да не стават. Само мирният труд да познават и от него да се
препитават. А изворът, дето го донесохме, вълшебен да стане, а водата му – чудодейна.
Поискай го! – побутнала го отново змията.
-И това ще бъде! – отвърнала Горянка. – Поискай си нещо за тебе, момко! Не ти ли
се ще богатство, имане, власт?
-Нищо не искам...каквото за другите – това и за мен! – тъжно продумал момъкът
като пиел с очи красотата на момата.
-Добре, щом ти не искаш, аз пък ще ти подаря нещо! – въздъхнала Горянка и му
подала сухо клонче с едно листо. – Вземи го. И когато ти стане къщата готова, когато
затъгуваш за сродна душа, сложи го под възглавето си и си легни. И не ме споменувай с
лошо! Вие, горски зверове и птици, също. Прощавайте! Дойде време да се разделим. Вече
има кой да се грижи за вас. Сбогом! – простряла ръце Горянка над всички сбрани и
заотстъпвала назад, дордето съвсем се скрила от погледите им. Само нежната песен все
още долитала отдалеко, но и тя заглъхвала под ударите на секирите и търнокопите.
Велян скътал скъпия дар и се впуснал в работа. Така се затъркаляли дните в труд и
наредба. Построили край стублата много къщи. Заечал детски смях, моминска песен.
Само Велян се губел из гората и мирка не намирал никъде.
-Какво се щуркаш из шумака, та плашиш птиците и натъжаваш приятелите си? –
срязала го змията. – Време е да сложиш клончето под възглавето си.
Сторил го. А на заранта, що да види! Из къщата му шета момиче, досущ като
горското, само дето не било в лунно сияние и косите му не пръскали светлина. Това било
красиво човешко момиче. Спуснал се Велян, та го прегърнал и извикал:
-Хей, люде! Каня ви на сватба!
Така се вдигнала първата сватба в нявгашната омагьосана гора, ала не била
последната. Че като се заредили едни празници – край нямало. Така е и досега. Старият
дъб все още си стои на мегдана, под него бълбука стублата с жива вода и дарява мало и
голямо с дълъг живот и здраве. Идете и вижте! Не се бойте от зли духове и потайни сили.
Те никога повече не посмели да минат по ония места. Сребърните стрели на момъка
Велян и до днес висят над одъра му и пазят градището от беди и злонамереност.

Принц Радол и девица-звездица

От Фани Пейчева
На един цар му се родило момченце. Нарекли го Радол, на стария цар, та с името
му да продължи рода и бойната му слава. Ала скоро се разбрало, че детето е нежно и
плахо и от всеки чужд поглед се изчервявало като руйна ябълка. Само с учителя си,
стария звездоброец, разговаряло и дълго се взирало в небесната вис, очаровано от
звездната красота.
-От този принц няма да излезе никакъв цар. Каква беда! – тюхкал се бащата и махал
безнадеждно с ръка.
Майка му се видяла в чудо. Току думала на сина си:
-Принце, иди при младите, поиграй, позабавлявай се!
 Ала Радол нищо не отвръщал. Щом останел насаме с воините на баща си, свивал
се в нечий скут и слушал прехласнат за непобедими юнаци и силни врагове. За зли веди
и магьосници, за добри феи и вълшебници, а сърцето му тръпнело в очакване на нещо
страшно и прекрасно.
Поотраснал ли пък, започнал тайно да се прокрадва по тесните стъпала на кулите,
притегляли го острите зъбери, стражниците и докато не го прогнвали, все крачел след тях,
извадил златния си детски меч. Взирал се в призрачната сянка на нощта, вслушвал се в
зловещия крясък на сови и кукумявки. Дори воините потръпвали – давали мило и драго
по-бързо да се появи виделото. Само Радол нехаел. През нощ карал нощна стража и така
пораснал.
-Гледай го ти, хлапакът му с хлапак! – доволно си мърморел звездоброецът и току
прелиствал Книгата на живота, но все не смеел да отвори на мястото, където пишело що
го чака любимеца му. – Добре, че не е страхливец, а че се изчервява като момиче, ще
мине. Това е, защото се не меша с люде, не го е еня ни за забави, нито пък от царски дела
отбира нещо. Ама, здраве да е! – успокоявал сам себе си мъдрецът и дълбоко се
замислял.
През едно горещо лято Радол направил седемнайсет години. Царицата свикала
гости от близо и далеко на тежък пир.
-В твоя чест, принце мой, днес ще празнуваме на открито в царския парк. Премени
се и посрещни гостите си. Бъди любезен с всекиго. Утре с тях ще тръгнеш на бран или в
мирен труд. Зачитай людете, тъй както те теб са почели и са ти дошли на крака! –
посъветвала го майката и целунала обичното си чедо.
-Не можеше ли без това? – недоволно попитал момъкът. – Защо са тия
приготовления? Знаеш, че не обичам тълпата, шумотевицата, празнодумието. Какво ще
им говоря? Не умея да се преструвам.
-Ех, синко, саможив растеш като призраците и привиденията из двореца ни.
Вестяваш се от време на време и пак изчезваш. И все мълчиш. Не може така. Виж другите
момци. И как невеста ще си намериш? – тревожно попитала майката и го огледала.
-Не ми трябват болярските синове, нежели някоя превземуша. Няма да се женя! –
мрачно й отвърнал той, като криел очите си.
-Ха! И таз добра! Цар единак! Кой ще те пита? – срязала го царицата. – Я стъпяй в
крак с другите, че... – И го оставила сам да мисли и размисля над думите й.
Когато надошли гостите и опнали софрите на зелената морава, изведнъж повял
горещник. Тежка задуха легнала над земята. Стаили се птици и хора. Вълна от горещ дъх
връхлетяла и притиснала всичко на мястото му. Изплашени, гостите се покрили кой с
каквото намери и притихнали в очакване на нещо страшно и неизбежно.
Радол се изправил в цял ръст и погледнал на запад, откъдето дъхнала
непоносимата горещина. Там далеко, на предела между небето и земята, пламнало
зарево, избухнали кълба искри и се пръскали като звезди. Огненото жарило се търкулнало
и увиснало във въздуха. Постояло, повъртяло се, па плавно се понесло към царската
градина. Когато съвсем доближило, принц Радол видял, че това е колесница. Огнена
колесница с девет огнени коня, а на прозорчето, опряла бяла ръка, седяла дивна
хубавица. Косите й се веели ведно с белия воал навън, очите й тъжно гледали и по лицето
й се стичали сълзи.
-Коя си ти? – смаяно се провикнал момъкът и протегнал ръка, уловил нежния воал,
та го смъкнал от косите на хубавицата. – И що щеш в тая огнена колесница?
Девойката извърнала за миг лице към него, а колесницата профучала като огнен
вихър и се отдалечила.
 -Заряна-а-а-а! Пленница клета-а-а-а! – донесъл се сякаш вопъл от далекото.
От този ден принцът станал още по-мълчалив. Все по-често се застоявал в кулата
на звездоброеца и въздишал, загледан мечтателно в златоокото висине.
-Красотата не е само на небето, принце! Тя и на земята живее. Не рей поглед
нависоко, огледай се, край тебе има много чудеса! – думал мъдрият старец и разлиствал
книгата си.
-Като всичко знаеш и виждаш, кажи ми коя е Заряна? И защо е затворена в огнена
колесница, та ни човек, нито пък дух може да я доближи! И защо не изгаря в нея? Само
плаче... – питал момъкът и дирел очите на учителя си.
-Заряна, казваш? – след дълго мълчание се обаждал звездоброецът и отправял
поглед в далечината, като да дирел ответ от бъдното. – Заряна, име, родено от зарите
румени, това ще е. Я подай Книгата на живота. Да видим що ще ни рече... – И заровил
пръсти в пожълтелите листи, а очите му се обръщали навътре към самия него. – Иди си!
Ще дойдеш след девет дни и нощи!
Принцът се подчинил. Едва прекарал тия дни, едва дочакал да се изнижат, та пак
да се качи при учителя си и да научи нещо за тази прекрасна и загадъчна девица. А
сърцето през цялото време го боляло и тревожно туптяло. Преливало от обич голяма и
жертвоготовност.
Звездоброецът го посрещнал и тъжно тъжни думи заредил:
-Великият добър чудодеец сторил облог с Тартора на злите сили. Който надделее
над людете и обсеби душите и сърцата им, той ще подчини самия него. С много хитрости
и подлост Торатора спечелил облога. Завладял умовете на простолюдието, сложил ръка
и върху властта и уменията на Великия добър чародеец. И за да го срази докрай, поискал
ръката на дъщеря му, хубавата и умна Заряна. Отказали му и той я отвлякъл. Но тъй като
нямал власт над нейната душа, той я обградил със зли сили да я мъчат, дордето не склони
сама да се ожени за него. Ето така момичето днес е в огнена колесница, друг път в зловещ
замък, трети път бог знае в какво. И когато минат триста години и момата не приеме
условията на тартора, той ще вземе живота на баща й, а нея ще превърне в нещо, което
безславно ще загине пред очите ни, без да знаем и без да можем да помогнем. Това е,
принце, историята на огнената колесница и девицата Заряна – въздъхнал старецът и
уморено притворил клепачи.
-Дордето не намеря Заряна и не я освободя от този злодей, няма покой да зная,
хляба и водата няма да са ми сладки! – като клетва издумал той. – А после ще й поискам
ръката, само да се съгласи...
-Хм, може и да се съгласи, ти по-напред я намери! – обадил се звездоброецът и
разгърнал книгата, отвърнал страницата, дето пишело каква е съдбата на любимеца му. –
Ще патиш много, дордето стигнеш до нея. Но пък после ще живееш дълго и щастливо. И
както съм те учил – гледай небето, но не забравяй и земята!
Принц Радол благодарил за напътствията и бързо се спуснал в тронната зала,
където царят и царицата приемали презморски гости и пратеници.
-Татко мой, майко, светли царю и царице! – пристъпил решително момъкът и се
поклонил на родителите си. – Искам да тръгна по света да диря девойката Заряна. Ще се
оженя за нея. Пуснете ме да вървя!
-Нали не искаше да се жениш? – удивила се майката.
-Преди не исках, но сега, ако намеря Заряна, ще се оженя за нея и за никоя друга!
-Добре, сине! – изненадан, но много доволен продумал царят. Нему било драго,
че синът му накрая проговорил и открито изказал желанието си. – Аз те пускам и ще ти
дам нещо. Тази кърпа е от баба ми. Тя е вълшебна. Покриеш ли лицето на мъртъв човек –
ще се съживи, ако не е умрял от своя смърт. Прикриеш ли тежка рана – мигом ще
оздравее. А това е мечът на първия наш родител. В него можеш да се кълнеш и да
побеждаваш. И се варди, светът е пълен с изненади и коварства. Бъди мъж и се върни
читав, ние те обичаме и ще те чакаме с майка ти. На добър път! – издумал той, подал му
скъпите дари и нежно го целунал, като да искал да изпроси прошка за прежните си
недобри помисли и думи.
Царицата го изпроводила до портите и му рекла:
-Синко, никога не бързай да решаваш. Не се връщай от средпът. С другари е добре,
ала щом не го познаваш, осланяй се на меча си и дири помощ от коня си. Наслука! – И го
благословила, а сърцето й се обливало в сълзи и тръпнело от страхове.
И яхнал момъкът коня си, та полетял като вихър в неизвестното, девица Заряна да
дири, от зла магия и зла участ да я спаси, покой и радоста за душата си да намери.
Пътят му минавал през нивя и ливади, през имоти на царски боляри. Добри люде
водица му подавали, моми добра слука му желаели и кичели с росни китки седлото и
юздите на коня му, мъже и жени му подвиквали весело, та му ставало драго на душата и
не усещал, че е самин по пътя.
Една морна привечер нагазил в землището на лют болярин. Селяните превивали
гръб над житата и ни песен се носела, нито людска глъч. Само сърповете съскали ниско
над земята и от това на душата ставало тягостно и безнадеждно.
Изведнъж писък процепил тишината, раздрал небето и земята. Скочил момъкът от
коня, спуснал се и що да види. Лежи връз ръкойките девойка, на гърдите й змия усойница,
пие моминския живот. И дордето посегне към меча си, дордето разсече на две гадината,
момата смъртно избеляла – издъхнала.
Че като запищели майка й, баща й, дръжките й мили! А годеникът й – момък млад
и напет, се хвърлил на земята и примрял от мъка.
Болярските люде размахвали камшици, подкарвали людете като стадо да жънат, а
към мъртвата и не погледнали.
-Не хора – душевадци сте! – извикал им покрусен принцът и се изпречил пред тях.
– Заник слънце е, пуснете селяните да си вървят. И утре е ден. Ще река на царя как се
грижите за тоз народ, що и в битки и в труд все за вас силите си дава. – И се надвесил над
момата, извадил кърпата, покрил лицето й и прокарал пръсти.
Девойката въздъхнала изтежко, отворила очи и плахо се огледала, но като видяла
годеника си до този непознат, по царски пременен левент, продумала:
-Жива ли съм? Ти ли ме спаси?... След седем седмици е сватбата ни. Бъди ни гост
и кум!
-Ще бъда, само да се върна по живо, по здраво! – усмихнал се принцът и яхнал
коня си.
-Жив да си! – спуснал се към него годеникът на момата. – Ти и мене дари втори
живот. Ще дойда с тебе, другар да ти бъда, да ти се отплатя за добрината.
-Как ти е името, момко? – попитал принцът.
-Видол, странниче.
-Слушай ме добре, Видоле! Аз съм тръгнал на тежък и неизвестен път. Ще диря
една девойка, пленена от зъл магьосник. Опасно е, остани си при момата, сватба ще
вдигаш, замогвай се!
-Нека тръгне с тебе! – продумала и девицата. – С другар е по-сговорно и по-леко.
А аз и двама ви ще чакам.
Склонил принц Радол, отместил се, та направил място зад себе си на спътника си
и потеглили нататък.
 -Сбогом, Цвето-о-о-о! – провикнал се Видол от далекото, а след него останал само
един прах и звън от конски копита.
Стигнали в голям град, ама вече в друго царство, непознато.Купили кон и оръжие,
храна и пак заяздили по пътищата. Насред полето съзрели каменна къщица, а край нея
овце с по две глави. Пази ги куче, и то двуглаво.
-Каква ще е тая работа? – смаял се принцът. – Хайде да надникнем. Може пък и
полза да имаме.
Видол повел конете, завързал ги на плета и последвал другаря си, влезли в къщата.
-Младо или старо иде? – обадил се старчески глас из мрака. – Ако е старо, да си
върви. Младо ли е, да затвори вратата подире си!
-Млади сме, млади! – в глас отвърнали момците и прекрачили прага, а вратата
придърпали зад себе си.
На висок дървен одър лежала старица, цялата в дрипи и мръсни парцали. Очите й
трескаво проблясвали в тъмата, а ръцете й старчески потръпвали връз завивката.
-Изнесете ме на слънчице, момци! – хрипкаво продумала след дълго мълчание
бабата. – Схванах се между камъните.
Спуснал се Радол, прихванал съсухрената старица и мигом я изнесъл на двора.
Свалил седлото от коня си, настанил я на припек и приседнал до нея.
А Видол се заел да чисти и мие, да подреди дома на самотната странна бабичка.
-Накъде път държите? – погледнала бабата принца.
-И ние не знаем, бабичко – въздъхнал той. – Дирим девица Заряна и Великия добър
вълшебник. Тартора на злите сили го е победил с измама и е обсебил силата му, щерка
му е пленил и затворил в огнена колесница. Искам да я спася и да надвия магьосника. Но
не знам накъде да хвана, къде да го диря...
-Мъчна работа, момко. Мъчна и опасна. Та мигар не знаеш, че злите сили бродят
покрай людете? Пресичат пътищата им, надничат в домовете им. Пакостят и злорадстват.
Чувах и аз нещо за тая голяма неправда, но нищо не мога да сторя. Ала на тебе ще река,
дръж пътя си. Магьосникът, като научи, сам ще те вкара в капана си. Пък тогава, надявай
се на себе си. Виждаш ли тая дрипава торба? Вземи я. Когато срещнеш зла сила и тя ти се
озъби, натикай я в торбата – ще изчезне. Я хвани една от овчиците ми. Пъхни й главата в
торбата и ще видиш какво ще стане.
Радол така сторил и ахнал смаян. Овцата с двете глави изчезнала, сякаш никога не
я е имало.
-А затова, че нищо не питаш и разпитваш, ще ти река и вярната посока на пътя –
обещала бабата и се повдигнала, скочила като млада. – На другаря си благодари, че се
сети да ми почисти къщата. Двойно ще ви се отплатя. Елате! – И ги повела на запад. – Ето
пътя, по него никой не минува. Опасен е, лоши срещи чакат пътника. Ама вие се не бойте!
Вземи и този камшик. Щом те нападне някой изотзад, шибай и не питай! Сбогом и не
забравяй що ти рекох! – предупредила на изпроводяк тя и се върнала.
Момците препуснали по изоставения път, без да се оглеждат встрани. Така изтекли
три дни и нощи. На четвъртата заран край пътя съзрели дърво, а на него привързана булка.
Видол скочил от коня, прерязал въжетата и запитал:
-Що щеш тука, невесто? И къде е женихът ти?
-Отвлече ме разбойник, а мъжа ми уби. – И простряла ръце към лицето му, като да
искала да го целуне като брат, задето я спасил.
Но принц Радол бил нащрек. Мигом нахлузил торбата на главата на невестата и тя
изчезнала с писък.
 -Започва се! – рекъл той на удивения си другар. – Зла сила ни е причакала. Излиза,
Тартора вече знае за нас и ще ни пресрещне някъде из шуштавата. Да се махаме от това
зло място! – И първи яхнал коня си, та се спуснал като стрела напред. Видол не закъснял
да го последва и двамата бързо се отдалечили. Това продължило още няколко дни.
Докато излезли на поляна, а сред нея геран, до него старец, подпрян на гега, пасе овце.
-Да пийнем малко водица, друже! – предложил Видол и пръв свърнал от пътя.
-Дядо, извади ни едно ведро за конете – помолил принцът, без да слиза от коня
си.
-Ей сегичка, пътничета млади! – припнал дядото, напълнил сръчно ведрото и го
поднесъл към коня на Радол, а очите му все в меча на момъка.
Изведнъж Видол се размърдал неспокойно. Сторило му се, че дядото протяга ръка
към пазвата на другаря му и той метнал торбата, нахлузил я на главата му и едва не паднал
от седлото. Старецът подскочил и с вик изчезнал нанякъде.
-Гледай ти! И това било зъл дух... – помислил си той.
-Докога ще ни се мотаят тия пакостници? – продумал ядно принцът и пришпорил
коня си. – Излиза, не ме е излъгала бабата. А и двуглавите овце ще да са зли духове, инак
защо ще изчезнат в торбата. Какво има още да мине прз главите ни, един бог знае...
Конете, капнали от умора, едва се влачели, когато в далекото съгледали кулите на
сива, издялана от камък крепост. Буйна река като змия се виела и обграждала земята край
нея.
-Да свърнем за нощувка, друже! – предложил Видол и пришпорил коня си,
прескочил на два скока реката.
Радол след него. Немрили се пред високи ковани порти, с девет тежки катинари
заключени, с девет вериги пристегнати.
Без да му мислят, момците прескочили дуварите и нагазили из зелената морава,
що се ширела от край до край. Влезли в къщата. Хапнали набързо и си приготвили леглата
за нощувка. Някъде към полунощ, когато само кукумявки надавали писък и привидения
безплътно шетали, се дочул слаб човешки глас, молещ за водица.
Ослушали се момците, нямало лъжа. Някой изпод земята стенел и жално молел за
капчица вода. А пролука нямало, ни стълби, нито пък тайник. Дебели каменни плочи
покривали пода и яките стени. Започнали да дълбаят с ножовете си. Отделили една плоча
и надникнали. Долу в тъмнината наистина стенел някой.
-Кой си ти и какво дириш в тая дупка? – попитал Радол, след като се спуснал с въже
в подземието.
-Изведи ме, изведи ме от това проклето място, който и да си ти, спаси ме! – с
последни сили помолил старият човек.
Сторили каквото трябва, нахранили го, напоили го, преоблекли го и го сложили да
спи. Когато отново отворил очи, старецът им рекъл, оглеждайки се:
-Знаете ли къде се намираме? В една от кулите на смъртта на Тартора на злите
сили. Много е опасно. Да можехме да се измъкнем от кулата... Докато е нощ, не е страшно,
но зазори ли се, тук ще нахлуят глутница зъбати проклетници. Ще ви изпият кръвта –
разтревожил се изведнъж старецът и заплакал.
-Не се бой за нас, човече! – успокоил го принцът. – Кажи ни как попадна в кулата
на смъртта.
-Как, от глупост, момко. Не вярвах, че людете така ще ме подведат, а толкова
добрини съм им сторил, чет нямат. Сто пъти се проклех, че се хванах на облог с Тартора
на злите сили. Това ме погуби. Но още по-страшното е, че детето ми, моята ясна зорница,
е пленница клета на злодея. Къде ли се мъчи заради мене и тя? О, колко съм нещастен!
Бих искал да съм мъртъв, но не! Ще възвърна силата си и горко му тогава! – заканил се с
пестник той.
-Значи това си ти? Великият добър чудодеец! – възкликнал Радол и сгънал коляно
до одъра. – А Заряна е твоя щерка?
-Моя! – отвърнал до немай-къде изненадан Вълшебникът.
-Тръгнал съм да я дира. Дордето не я намеря и не я освободя от властта на Тартора,
няма да се откажа. Видол ми е другар – на един дъх изрекъл принцът.
-Ще ли успееш? – със съмнение продумал Вълшебника и обронил умърлушено
глава. – Без моето момиче нищо не чиня, всичките ми дела са благославяни от нея, тя е
тая, дето ме кара всеки час добрини да раздавам. Къде си, дъще? – И отново заплакал.
-Сам казваш да побързаме, а току ги рониш – внезапно се обадил Видол. – Така
нищо няма да добием. Губим време. Ще вършим ли работа или ще се вайкаме като
девици? Я да вървим!
Тоз миг навън треснало. Веднъж, дваж и в одаята се търкулнало огнено кълбо.
Завъртяло се около одъра, подхванало го ведно с Вълшебника и излетяло така, както се и
появило – не оставило ни следа. Само трясъкът все още долитал и слабият глас на клетия
баща.
-След него! – спуснал се принц Радол, метнал се на коня си и като светкавица се
понесъл след чезнещата диря.
-Ида! – не закъснял ни за миг Видол.
Вече руменеело на хоризонта, когато се изпречила на пътя им странна гора.
Дърветата били медни, без листа, преплели зловещо клони, тънели в медна тишина и
глуш.
Изневиделица налетели конници, размахали мечове и ги обрадили. Момците не
се уплашили. Изтеглили тънките си стрели и изпратили над главите им огнен дъжд.
Половината нападатели били покосени. Ала другите пак нападали. Мечовете святкали и
пускали искри. Много глави се търкулнали, а момците, опрели гръб о гръб, не отстъпвали.
Дордето натръшкали всичките. Конете с жално цвилене се пръснали из гората и
изчезнали. Само връз гърба на един видели да яха момиче, привързано за седлото. И
Радол познал Заряна.
Момците се спуснали след нея, дордето имало пътека през гората, ала преминал
само Радол. Пред Видол дърветата се възправили като медна стена и той едва не загинал,
удряйки се в нея. Като видял, че е сам, и дочул само екота от копитата на коня на другаря
си, той се провикнал, та разцепил тишината:
-Радоле-е-е, тук кости ще оставя, но крачка няма да направя без тебе-е-е! Ще те
чакам, дордето дойде-е-еш!
-Дойде-е-е-еш! – отвърнало му ехото.
А принцът препускал, без да губи пътеката от очи. Накрая стигнал пред малък
дворец. Дверите били затворени, ни една жива душа не се появила на хлопането му.
-Пак някоя магия! – ядосал се той и свърнал към конюшните, завързал коня си, а
сам тръгнал да оглежда наоколо.
Целия ден обикалял, надничал, дирел път към двореца, ала всички усилия били
напразни. Нямало откъде да проникне в него. Уморен и обезнадежден се върнал при коня
си.
-Тук ще останем, Враньо – продумал му той, като се намествал на сламата до него.
– Ще поживеем, пък ще видим какво ще правим нататък. Заранта е по-мъдра от вечерта.
– И заспал.
 Изведнъж нещо го стреснало и той отворил очи. Ослушал се. Тиха, нежна и много
тъжна песен се носела над сънната природа и карала сърцето да се свива от мъка, а
душата да страда. И той станал, излязъл полека и погледнал към гората. Тя зловещо
тъмнеела и проблясвала в мрака с огнени петна, сякаш милиони будни очи се взирали в
него. Небето тежало от рой трепкащи звезди. Нейде отгоре, оттам идела песента, носела
се на вълни и заливала света.
Седнал Радол на земята, обхванал колене и се замислил. Заряна била пред очите
му тъжна, разплакана, самотна. И нему станало още по-безнадеждно на душата.
-Кой ли така призивно и прощално пее в тъмата? – за кой ли път сам себе си питал
момъкът и вирнал глава към небесния звезден кош. – Каква ли мъка изтръгва тия звуци!
Каква ли беда тегне някому на главата, та е толкова тъжен? – Па станал и отново полегнал
до коня си, притворил клепки, унесъл се.
На заранта принцът още веднъж обиколил двореца. Никого не срещнал. Наоколо
царяла мъртва, опасна тишина и от това му станало студено в сърцето. Свърнал към
гората, ала изход нямало. Дърветата стояли безмълвни и непоклатими като стена. Така се
изтъркулил денят и настъпила мека звездна нощ.
На небето изгрели безброй звезди, ала една била най-красива, светла, туптяща
като сърце. И от нея се понесла същата тъжна песен, която прежната нощ го стреснала и
дълбоко натъжила.
Изведнъж звездата се откъснала и полетяла към земята. Момъкът скочил на нозе.
Протегнал ръка и тя се приютила в топлата му длан, заискрила, затрептяла, после полека
избледняла и в очите му настанал мрак.
-Колко жалко...каква безнадеждност – зашепнали устните му, докосвайки
мъртвата звезда.
Без да съзнава що прави, той приближил към дверите на двореца с протегната
напред ръка, на която едва припламвала звездата. Вратата безшумно се разтворила и го
пропуснала.
-Идеш ли, момко? – сепнал го познат глас и той вдигнал очи.
На прага стоял Вълшебникът – бодър, пременен, с жезъл в ръка, а край него с почит
го гледали десетина белобради мъже и мълчали.
-Ти успя да намериш Заряна! Успя! – думал Вълшебникът и галел дланта, приютила
малката светла звезда. – Ала тя...
В същия този миг Радол усетил някой да дърпа ръката му така, че политнал напред.
Когато се опомнил, видял до себе си дивна хубавица и той познал Заряна. Стояла тя, ала
очите й били затворени, а устните – бездиханни.
-Твоето желание се сбъдна, принце! – рекъл му Вълшебникът и притиснал до
гърдите си девицата. – Ала тя е мъртва. Не можах да я спася, забавих се...силата ми не
стигна...каква беда, какво нещастие! Два пъти я погубвам, два пъти живота й отнемам... –
И горчиво заплакал, а с него и десетината белобради мъже.
-Чакай, Вълшебнико! Защо е мъртва? Нали аз я улових, тя не се разби на безброй
искри. Подложих длан, защо тогава? – с треперещ глас запитал момъкът и закрил лицето
си с ръце.
-Чакай, Вълшебнико! Защо е мъртва? Нали аз я улових, тя не се разби на безброй
искри. Подложих длан, защо тогава? – с треперещ глас запитал момъкът и закрил лицето
си с ръце.
-Тарторът я беше скрил от мене на небето сред звездите. През това време моите
ученици ми изпратиха мълния да ме спаси, вие сами видяхте. После ми помогнаха да
възвърна силата си. Тук, в моя дом, се трудихме ден и нощ да разгадаем тайната на тоя
измамник. И успяхме. Но и той не стоеше със скръстени ръце. Докато аз откъсвах звездата
от небето, той пък я умъртви и така ми я върна. Какво нещастие...ако бях се сетил по-
рано...-отново заридал Вълшебникът.
-Чакай! – внезапно извикал Радол и бръкнал в пазвата си, извадил везаната
вълшебна кърпа и се спуснал към девица Заряна. – Аз ще я съживя. Тя не е умряла от
своята си смърт, ще успея... – думал в унес той, покрил лицето й, прокарал пръсти и тръпен
зачакал, а край него се скупчили и другите да гледат.
Заряна бавно се съвземала. Изпървом лицето й порозовяло. После поаленели
устните й и болезнено трепнали. Накрая очите й леко се поотворили и огледали сбраните
край нея мъже. Съгледала баща си и извикала:
-Тате, това ти ли си? Или пък е кощунство на Тартора? Ти ли си? – и се привдигнала.
В миг косите й се пръснали по мраморния под, а на челото й засияла малка светла
звездица.
Радол я гледал с омая и дума не можел да пророни.
-Ето защо й викали девица-звездица! – с радост си помислил той.
Заряна го съгледала, познала го и му подала ръка.
-Ти си тоя, дето ми взе воала, нали, момко?
-Така е, ето го! – И извадил из пазвата си воала, положил го нежно връз косите й и
се изчервил.
-Той те спаси, дъще! Беше се врекъл да те намери и да поиска ръката ти. Що ще
речеш? – хитро примижал с очи баща й, а другите доволно се усмихнали и извърнали очи.
-Ето и двете ми ръце, момко! Те са твои и аз цялата ти принадлежа! – след като
целунала баща си, отвърнала девицата.
В този дивен миг навън треснало. Огнена светкавица продрала тишината и се
забила в медната гора. Тя запламтяла и рухнала в гърч и стенание.
-И последната магия се развали! Твоята дума, дъще, уби магьосника, разби на пух
и прах и неговите зли сили. Най-после сме свободни завинаги! – зарадвали се всички и
отправили благодарствено ръце към изгряващото слънце. – Да бъде само радост и щастие
на земята! И зората нека бъде все тъй ясна като вашите лица.
-Радоле-е-е! Къде си, братко-о-о! Обади се-е-е! – дочул се гласът на Видол и той
мигом се показал на прага на залата и се хвърлил на врата му. – Жив си, измъчих се от
мисли и догадки. Какви са тия люде? – попитал забързано той, ала, като познал
Вълшебника, му сторил поклон, а към Заряна зяпнал, не могъл очи да сведе. – Това ли е
девицата? Лелеле-е-е-е, каква хубост, господи! Каква ли майка я е родила? – дивял се той
и не можел да се надиви.
-Това е девица-звездица Заряна, моята невеста! – с огромна радост му отвърнал
принц Радол и го прегърнал.
-Ами що се бавим? Мене Цвета чака, тебе пък кумуване, хайде, ще изпусна
собствената си сватба! –весело извикал Видол и изтичал за конете.
Сбогували се бързо с Вълшебника и другарите му, впрегнали двата коня в златна
колесница и полетели по-бързо и от вихър. Като насън преминали през чуждите земи и
царства, стигнали в селото на Видол, където ги очаквали вече сватбари и гости, а Цвета,
пременена като булка, надничала през прозореца.
-Хей, хей, люде! Младоженецът иде! И кум си води! – зарадвали се хората и извили
ситно хоро.
Три дни се веселили, на четвъртия Радол рекъл:
-Време е, братко Видоле, да се разделяме. Ти досега не ме попита кой съм и тръгна
с мене от едната благодарност. Дваж по-благодарен съм ти аз. Имаш ли път към
престолнината, намини в двореца да се видим. Аз съм принц Радол, твой верен другар и
брат – запомни го! – Пъхнал му в ръцете торбата и камшика, що не влязъл в работа, ала
можел и да дотрябва, прегърнал го и бързо скочил в колесницата, където вече го очаквала
Заряна.
Видол така си и останал с отворена от смайване уста. Когато вече отминали, се
спуснал и извикал:
-Не знаех кой си и тръгнах след теб, сега зная и дваж по-вярно ще ти служа! Заради
тебе самия...
В двореца никой не ги очаквал, но толкова им се зарадвали, че не знаели къде да
ги сложат да седнат, с какво да ги нагостят. И все питали и разпитвали, а те само се
усмихвали и се държели за ръце, като да се бояли да не ги разделят.
-Видяхте ли как от небето му дойде щастието, знаех си аз! – радвал се
звездоброецът и заговорнически смигал на любимеца си.
Царят и царицата били смаяни и очаровани от красотата на девица-звездица, а
като заговорила и от устата й се посипали живи уханни цветя, занемели. Такова чудо
никой никога не бил ничто чувал да има, нито пък бил виждал.
-Ти, синко, заслужаваш вече и корона да сложиш! – накрая изрекъл баща му. –
Време е да ме смениш. Ти си по-умен и повече неща са минали през главата ти. Достоен
си за цар. Бъди такъв, какъвто людете те искат, за да ти бъдат верни и да те следват във
всяко твое начинание! – и му положил короната на главата. – Бъди справедлив и
милозлив!
-Да бъде! Да бъде! – като ехо отвърнали сбраните.
Оттогава минало много време. Радол управлявал царщината, а най- добра
съветница му била младата царица-звездица, умната и добра Заряна. Те нито за миг не
забравяли прежните си патила и често в сладка раздумка с Видол и Цвета си ги
припомняли, а боляри и царедворци слушали в захлас и сърцата им тръпнели от страх.
Лека-полека историята се подела от уста на уста, та стигнала и до нас.

Голямото изключение
(послеслов към книгат а с приказки на Фани Пейчева)
от Димит ър Коруджиев
Деца,
Обикновено, за да стане писателят известен, трябва да е написал не една, а много,
и то все хубави книги. Чак тогава хората решават, че е съвсем редно за него да се пишат и
предговори, и послеслови. Дотук добре, но авторката, чиито приказки прочетохте току-
що, съвсем не е прочута. Защо са ми поръчали тогава да пиша за нея?
Вижте, деца, едни от най-красивите, но често и най-тъжните неща в живота са,
както би казал Мечо Пух, ГОЛЕМИТЕ ИЗКЛЮЧЕНИЯ. Срещнем ли голямото изключение,
всички предишни правила отпадат и ние създаваме за него ново правило. И тъй като в
случая с Фани Пейчева става дума за нещо такова, заслужава си да се напише за нея ако
не предговор, то поне послеслов.
Понякога действителният свят доста много заприличва на приказния. Още “по-
понякога” – на жестоките приказки. Не е приятно да си го признаем, но е така. И примерът
сега е пред очите ви...
Преди цели двадесет години (или петнадесет, не е толкова важно) младата още
Фани Пейчева е написала великолепните приказки, които съставят тази книга. За голяма
нейна изненада обаче не ги харесали. Тогава, огорчена и навярно поразплакана, Фани
Пейчева скрила приказките си в едно чекмедже, заключила го и те останали там дълги,
дълги години. Всичко това е лошо, но има и нещо друго – още по-лошо. Отчаяна от
случилото се, тя престанала да пише. Оказала се по-малко упорита от собствените си
герои. И ни е лишила по този начин от още кой знае какви и кой знае колко интересни
творби.
Едва преди две години отключила чекмеджето и занесла приказките си отново. И
отново се изненадала – пред книгата й внезапно се открил светъл път. Редакторите й
казали, че книгата е хубава. А после приказките попаднаха у мен и аз си помислих същото.
И написах нещо, което се нарича похвална рецензия, много горд, че съм, ако не първият,
то поне вторият човек, благодарение на когото книгата ще стигне до децата.
И ето че Фани Пейчева ми се обади по телефона, развълнувана и щастлива, и ме
запита ще имам ли нещо против да ми пише от време на време писма: тогава, когато й се
иска да сподели нещо важно. Разбира се, аз се съгласих. Знаех, че ме е почувствала
близък, защото съм харесал приказките й, а какво друго е излято в тях освен нейната
душа?
Получих една новогодишна картичка, но писмо така и не дойде. Много скоро
узнах, че е починала – след два или три месеца и без да дочака появата на книгата си.
Не зная какъв е бил животът на тази жена, но творческата й съдба е нещастна –
една книга, излязла преди десет години и ръкописа на “Принцът и девица-звездица”. В
творбите й личи голяма дарба на разказвач, която ще остане неосъществена – поне в
количествено отношение. Струва ми се, че нейните приказки могат да се нарекат красиви.
Това се отнася преди всичко за света на доброто, за природата, за животните и
благородните духове, подкрепящи героя, тръгнал да се бори за нечие спасение. Вижте
колко много и колко неочаквани са винаги приключенията му, колко леко се преминава
от едно събитие към друго. А не ви ли беше интересен и светът на злото? Вярно,
магьосниците и вещиците са ви познати, описани са по такъв начин и в други приказки,
но какво ще кажете за злите духове – техните помагачи? Какво вътрешно познание е
водило ръката на авторката, когато е създавала този тайнствен свят?
Старите български имена, чисто българският бит създават впечатлението, че в
книгата се говори не за различни царства, а за едно-единствено – страната на далечните
ни прадеди. Направо е чудно – в нашето космическо време един автор е могъл да
почувства така дълбоко националната ни старина и така добре е успял да я превъплъти в
художествени образи.
Пропуснах да добавя, че красотата в приказките на Фани Пейчева е много
поетична, а нерядко и тъжна. Не ви ли изглежда такава и на вас сега, когато научихте
нещичко за съдбата на писателката? Зная, че сърцата ви са завладени от големите
магьосници на словото – Ангел Каралийчев, Ран Босилек... Но съм сигурен, че ще оставите
там едно малко кътче и за нея.