Глава пръва

Таралясник до таралясника, мила моя майно льо...

Коги Братан улетс у хоремаго като манарче у тенеке с меко

сиренье, слънцето беше йоще на два остеня нади врълото зади
егреко на Ефрем Беснио, къде живееше най на запад у селото.
Въпреки че беше средата на следобедо, ниското, широко като бал-
дърете на Марикя от долната маала помещение, се пръскаше по
шевовете. Некой ше каа „било е празник“. Празник - на Муко
мъдата! Нема нищо такова...
Истината е съсем друга и секи, кой познава Северозападо
поне толко, колко оня урапяк Евгени Минчев познава женското
тело, я знаа. У тоа беден, отруден, изнурен, забраен и от Гявола
край, откъде съм и я, афтуро на проглобената отсегде истореа, се
пие за стра от дзаран до дзаран. И порди таа причина една селска
кръчма нема кък да не е най-посещаваното помещенее у селото.
От друга стрън, зарди беднус мое и да не е плъна до капаците, ама
се народ се сбира, ич да не е...

На Братан, по родов прекор Чворо, му требваа само неколко

дръпания от сплатенио фас време, та да разбере, че мое да си от-
дъъне. Лаасе имаше шанс и да му се размине. Изкорубеното, упи-
яндурчено общество на селото беше нагръчило на ебавки друг
и току-виж се не сетили за сестра му. Не, они обезателно ше се
сетат и ше му разкатаат пичката мила майчина, ама мое и да не
е днеска. Особено, ако изплъни плано си кък го беше замислил.
Нека обаче ние се врънеме малко назаде, използвайки похватите
на художествената литература, да й го намаам у човката гръбава.
По тоа начин и вие, къде не знаате колко уши имате на главата,

5
ше мое да сфанете с кво ви тръкам времето. Абе, тръкам ви... И
без тва се чудите от кво да умрете и по цел ден си ровите из носо
и другите анални отверстия. Та, те така те стана...

Сестрата на Братан, Юбица, беше точилка та дрънка. Кък се

вика, толко блага, че да ти се припие от пиченцето й водица. Каам
ви, убавицата на поречеето. Но едни чръни коси, на цвет кък се
едно нощеска, коги е толко тевно, че и у гъзо да ти бръкнат с
колец за домати, нема да разбереш кво баш е станало. Длъги до
дирнико и къдрави като влъната на дрът пръч покрай мъдуряцете.
Очите й беа зелени, де че ли са изскубани от жабурняко у блатото
до ТКЗС-то рано пролецка, а физиономията й беше тесна, ама не-
как заоблена, се един вид ше рекламира некъв ексфолиант. Верно
ви думам, не се алосвам.
А телото, леле телото! Само като требва да го описвам и се
накокръжих като преди уволнение, да му го спугцим. Юбица ич
не беше длъга, ама кръсто и не надвишаваше пегя и половина, и
но коги беше омела половин тигань пръжен боб. Цицки като по
поръчка - тамън да ти наплънат шаката, остречки като лисичи
муцунки, зръната стръчът нагоре, се един вид са видели макье си.
Бе, кво да ви прикаам? А, верно, забоварих за надоле!
Гъзо й беше стегнат като на ямайска лекоатлетка, ама манко
по-големшък, да му е благо на човек да си я напяска, додек я ман-
дръса. И едни бедъре, стройни, подвижни, направо да я натиснеш
на пъто...
Юбица имаше само един недостатък и он у никакъв случай
не беше физически. Абе, като се замислим, но не е й недостатък,
ама секи да преценява за ньего си... Сестрата на Братан беше най-
големио таралясник у целата селишна система.
Дали що двамата беа израснали без баща, а макье нги натис­
каше на ииенье; дали зарди некъв ген, къде се предаваше през по­
коление, що баба им беше изпонаебала целата немска рота, къде
беше разпределена у селото (барабар с обозо, ако се верваше на
злите езици) през Втората световна война; дали що Витко Боза-
вио я беше сгнявил за пръв път йоще, коги она беше у пети клас?
Нема кък да разбереме без регресивна прихотерапия и гадаенье,

6
а ние не верваме ни на науката, ни на разните шмундели, къде се
праат на врачки по телевизоро. Кък и да е.
Но се знаа, Братан беше отнесъл иядо подигравки зарди се­
стра си. Ту му разпрааха е подробности кво праи у сексо (а она
праеше такива работи, че Ава Дивайн би се закопала у земята
от срам, ако види), ту го подбъзикваха да а доведе да си изкарат
по-убаво... Па се беше случило еднъж Божо Цифуняко да го пита
дали и он (Братан) не ребри Юбица от време на време. Тва обаче
никогиж не се повтори, що Братан беше голем сътвер и, макар и
по принцип кротък, като побеснееше, моеше да прееде гръцму-
ньо на влък единак. Та, Цифуняко отнесе неколко вратняка и си
тръгна ревешком.

Конретнио повод за притесненеето на Братан беше, че преди

неколко дена Юбица беше надминала и ньеа си и беше се изтрес-
кала е Бай Руско, къде едно време вардеше стопанскио двор, е
двамата му сина, е един от унуците му и с некакъв ньегов пле­
менник, дека се беше явнал у селото преди има-нема две недии.
Никой не знааше баш кво е станало, що Бай Руско беше заповедал
на сички мъжки учасници у случкята да си мирват под заплаха да
ги изфръли на пъто. Юбица обаче не беше издръжала да се не по-
фали и беше разказала кво е сфръшила на най-големата клюкарка
у целото село - Денка Мандрамуняка.
Отишла у Бай Руско, изрепчила се, докъде они обедвали
(сички жени у ньеговио дом беа или измрели, или избегали), и се
надвесила нади масата, та да й пъкнат чък зръната. Они отначало
почнали да гледат като теле у железница, ама после й се изредили
по старшинство. Що го направила ли? Па, ебем ли й макята! Май
се дочу, че се била фанала на бас...
Денка от ньейна стрън беше бафнала пред брат си Рачо Из-
клесяка и он се беше стръчал къди кръчмата...

Оттогава Братан не смееше да си покаа носо от тех. Одеше

повънка до нужнико само нощеска, не пушеше, пиеше само до­
машна скоросмрътница, немаше е кой да обели една приказка, що

7
Юбица ич и го не ебеше за чръвива слива. Абе, в две думи Братан
живеаше като скот и но без да а убол куче у гъз.
Мина се близо недиа обаче, и момъко подиве. Он моеше без
сичко, ама без тутунец не дръжеше ич. Вече два деня кък стиска­
ше послегнята цигара у ръка и се слуняше из къщата като мития-
ва овца. Не знааше кво да праи. Виновницата за целата ситуациа,
сестрата уруспия, не щеше и да чуе да му купи цигарки. „Връви
ти бе, да не си гръбав!?“- каза она и се фръцна изподи мерденьо,
къде се чръвеше, пудросваше и гласеше преди да излаза да бие
катеричоко.
И така, Братан требваше да земе едно млого трудно, а може
би и съдбовно решенее. Съдбовно, що се беше заканил, че след-
ващио, къде му кае, че сестра му е единствената утеха на мъжете
у целата селишна система, ше бъде утрепан на место. Ще не ще
обаче, Братан требваше да иде за цигари, що му се пушеше, та
две не видеше. И он пална последнио фас, сгнявен се едно го е
дръжал поди мишката си, и пойде.

Щом прецени ситуациата, Братан се спущи къде тезгяхо като

палаш къде хамбурски салам. Сички у кръчмата се беа струпали
покрай масата у дъното, креотеа се, ручаа, нещо си навикваа... Зе
си цигарите лесно, Ваня Шугавата май се беше сдухала и ич и
го не погледна - само фръли кутиата на омазанио със секва клес
барплот и го загръби.
Братан фана цигарите едва ли не у въздухо и тамън рече да
се спущи къде прогнилата мрежа за муи, къде служеше за врата,
коги...
- Братанеееййййй! - изрева некой и нашио убавец застина на
место. С тва гласище немаше кой да е, осен Денчо Пръжкята. -
Довлечи се тука, да ти го намаам! Генчо Гръбавио ше черпи, що
дъщера му ше се жени.
- Па она не е ли женена? - измуча машинално Братан.
- О, не е! - изкреоти се Пенко Жаблето. Сички се беа втрен­
чили у Братан. У кръчмата беше некък зловещо тихо или поне
така му се видеше. —Она нема равна на ньеа си. На 26 годин е и
има четири сватби и четири развода. Сега ше я зимат пак. Кък е

8
тръгнала, ше удари онаа Лиз ли е, Близ ли е, Тейлър, актрисата, у
земята като маче у дирек. Айде, Генчо, беги за пиенье!
-А бе, ора, маанете ми се от главата ви, да ви ебем сичко мило!
- Гръбавио се репчеше, ама си личеше, че е разколебан като Деян
Икебаната у магазин за изкуствени уйеве. - Я да не съм арабски
шейх да черпим сека годин и да дигам сватба!? Айде, у лево! Да
черпи мъжо й, я кво да черпим!?
- Ше черпиш, що си я пробутал па! - изгъгна Пръжката. - Я
не знам кой улав ше земе некоа, къде се е женила повече пъти,
отколко Братан е ебал.
Делата кръчма се разтресе от дружен щаслив рев. Сички се
изврънаа къде местото, къде стоеше Братан преди нема и минута.
От ньего обаче немаше ни вее, ни кос.
- Тоа па къде отлете, да го спущим у сестра му, да го спу-
щим... —почти изшъпна Пенко.
- Фана шущавата - отсече Ваня Шугавата. - Нема да седи и
да ви слуша простотиите като мене...
- Оуууу, я да мирваш там, че се пробваме да ти осигуриме
оборот! - среза я през кръсто Денчо. - Айде, Генчо, занимавай да
земеш нещо за пиенье, че зажаднеаме, да го еба...

У тва време Братан мааше гащи къде них си и смучеше оня

ми ти фас като невиждал...

9
 Глава втора
На Юбица й става тесно покрай врато

Ако некой не помни, беаме стигнале до тва кък Братан Чворо

успешно си купи цигарки и на връщанье от кръчмата блажено
силата един фас. Он връвеше по улицата и от време на време с
ебати кефа размръдваше език, та да оближе никотино, къде беше
останал по зъбурете му. У тоа момент у шашавицата на Чворо се
бореа три чуства, да му го намаам.
Пръвото беше пръвичното му възхищение от природата. Тоа
оръфляк, кък секи сеянин, обичаше и гората, и добичетата, и ба-
рата, и ветъро, и кво неръкотворно нещо се сетиш. Беше тамън
рикийно време (къде 5 часо следобед) и, докъде одеше къде них
си, Братан зяпаше като невиждал свите баире, къде се спущаа ур-
булешката къде ньеговото село. Беше месецо на гроздоберо, та
горите по врълото изглеждаа се едно си ял паприкаш, после си
изпил кило скоросмрътница и си оповръщал наиата - тука цръ-
венко, до ньего оранжево, тва све е заобиколено от яркодзелена
буковина... Ветъро ту се супреше, ту изеднъж пак забръстеше и
носеше чък до небото, къде немаше облак и за семе, секви шаре-
няци от фустата на баба ви есен.
„Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа
убос!“ - помисли се Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата,
ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омаа един
леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нуж-
нико да поолаби, да си сипе една котленка рикийца и да я отфръли
с те тиа те деветнаесе цигаре, къде му беа останали. Некой мое да
се запита закво точно деветнаесе фаса му требват за една котлен-

10
кя рикия. Немам никаква представа. И господ не знаа кво се връти
из главата на един шашав северозападен пустиняк.
Баш прсдчуствието, дека го обфащаше, като си предстаи кък
седи на масата, загръната с избелела мушама, къде на ньеа некоги
е имало жлъти, големи праскови, оригва се доволно и се пробва
да фокусира телевизоро, присвивайки едното око, го караше аха
и да се затръча къде дом. Он обаче се супираше със сички усилия
на воята, що знааше, че та да стигне до блаженото състояние, до
къде щеха да го доведат бурканьо свинско, котленкята рикия и
почти плъната кутиа цигари, требва да а тръпеив. „Сичко е по-
благо, коги се позабави манко“, закючи философски Братан и пак
се заслуша у ветъро, къде бръстеше ушите му и носеше некво
сбръкано настроение, се едно ти е жал, че ти, я, свето отоди на­
къде зимаска.
Третото нещо, къде се врътеше из шашавицата на Чворо,
беше негодното усещанье, че, нищо че се беше проврел между
капките у хоремаго, ше бере йоще млого ядове зарди сестра си.
„Она таа си е за трепанье отсекъде, нищо че ми е род!“, помисли
си Братан и ядно сви песници, ама и самичък знааше, че тва нема
да го бъде, що обичаше сестра си млого и моеше да й прости сич­
ко. „Кък мое да накажеш един човек, освен да му пукнеш канчето
от бой!? - продлъжи да разсъждава нашио убавец - Е кък кък!
Млого ясно кък! Ела тука, жено мининка, да ти скроим капата я
на тебе!“. Братан сбръзи крачка.
Мое да сте останали с впечатление, че тва, къде ви разпраам
дотука те, е ставало камара време. Ако е така, нещо сте се обръка-
ли. От хоремаго до домо на Братан и Юбица секи моеше да стигне
за десетина минути, та ако ще на врато да си оди. У интерес на
истината, Чворо не един път беше минавал на врат тва растояние.
Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гя-
вол - неутолимата юбов къде скоросмрътницата.

- Юбке, я ела тука манко, да те видим! - изока Братан, коги

си миеше ръките на външната чешма, след като беше свръшил с
бурканьо месо, нужнико и подмиваньето.

11
 Нищо, че се трескаше със сички, Юбица се не беше ебала е
лудио, и знааше коги да се дръви на брат си и коти да склапа уши.
Само по приказката му удеваше у кво настроение е. Сега беше
време за вторио вариант и она изприпка при Братан като младо
яре, да я еба.
- Кажи, баце... - изчурулика Юбица, като се ококоли с голе­
мите си, неземно убави очи, връз ньего и притрепка на парцайе.
- Беги да ми сипеш рикийца от магазата...
- У кво? - уили се обезоръжаващо.
- У котленкята, у кво!? Да не мислиш у шундата си да ми я
донесеш? Но само рикиа сигур не е имало у ньеа...
- О, значи днеска си рекъл да се разпръчиш а, шашю? - Юби­
ца се дръжеше баш така, кък знааше, че ше улее под кожата на
бакя си. Он обаче се крепеше на положение и я изгледа като бу-
цуняк.
- Беги да сипеш рикия и ела на масата, че сакам да ти обадим
нещо, жено мининка!

Додека Юбица пресипуваше от големата, уплетена с пъздер-

ки, дамаджана у котленкята (не се бръкаите по умалителната фор­
ма; они си й викаа така, а она си побираше кило и половина, да й
го сложим у калайдисаното дъно), она се чудеше кво е измислил
Братан. Знааше, че само пиеньето му е по-голема слабос от ньеа,
ама също така й беше ясно, че коги скине въжето, бакя й е див, та
си е ебал макята.

- Те ме те... - рече она, коги сложи котленкята пред Братан,

къде беше забил очи у масата и врътеше нервно един фас между
пръстите си, секи колко средноголемо кебабче.
- Седи, кво ми стоиш нади главата, се едно ми светиш!? - она
го послуша на моменто. Вече беше сигурна, че нещо млого сбрък-
ано я чека. Бакя и я погледна у очите некък странно и се пресегна
къди котленкята. - Ти ли обичаш да се шишиш, жено мининка?
- Е, обичам да бием катерицата, ама мани така бе, бати, род
сме, ич да не е... - побръза да отвръне Юбица, изврътайки рабо­
тата на майтап.

12
 - Ама, оу, сбръканячке, ти си изфирясала отсекъде! - Братан
ич й не му беше до смех. Отпи голема глътка, смръкна от фасо с
видимо удоволствие, изсъска и мина по-натам. - Я да не съм из-
вратеняк като тебе!? Кък можа да ти мине през кухото канче, че
сакам да те мандръсам!? Запотребвала си ми! Се едно сте малко
пачавретини у село, та да допрем до сестра ми...
- Не виаш ли, че сакам да те развеселим, що си се надул като
ботор у вода!? - не издръжа Юбица и се сопна.
- Е, честито, Юбке! - Братан се заеме накриво, се едно я не
чуеше. - Вече мое да се пофалиш, че има човек, къде си си поми­
слила, че ти сака, и си му отказала! Доживехме и тва!
- Стига така бе, баце! - Юбица пак преодоле страо си и се
изрепчи на бакя си. - Пичката си е моя, ше се гнясам с кой сакам!
А ти нема да ми се мешаш!
- Ше ти се мешам и йоще кък! - Братан така шибна по масата,
че пепелнико подрипна, а менчето изкънте като берковски ибрик.
-Т и подфанатематамлого убаво! Айдекажи ми сега, душо блага,
с кой сакаш да се гнясаш?
- Еее - по сичко си личеше, че Юбица нацело беше затрила
контрол връз ньеа си. - Но да не е един...
- Нема такива работи вече! - Братан пак надигна менчето.
Пиеше рикията на глътоци, като вода, а сестра му знаеше, че тва
ич не е на убаво. - Ти си увръшала къде кво има мъж между шес-
наесе и шеесе у целото поречие...
- Е, не съм се ебала със сички...
- Да си се ебала, време си имала! - бакя й пална нова цигара,
а очите му вече се беа изцъклили като на електроженис. - Кажи
сега, с кой ти е най кеф да се мандръсаш?
- Е, с Жею, май...
- Кой Жею?
- Е знааш го, Жею от Г., къде беше у твою клас...
- Жею е женен и има три деца, разпоретино ниедна!
- Ей, баце, нема да ми прикааш така! - Юбица опита да се
дръжи на ниво за послегньо.
- Мирвай! - среза я Братан. - Ше ти приказвам кък сакам!

13
Дай да ти зададем въпросо по друг начин... С кой неженен урапляк
най-млого ти арексва да биеш катеричоко?
- Със Свилко... - по отнесенио й глас си личеше, че Юбица
отговара напосоки, колко брат й да й се маане от главата.
- Свилко, Свилко...? - Чворо я изгледа въпросително.
- Свилен на Данчо Муфтата, къде живеа до долнята тутма.
- И що тогива се не буаш само със Свилко, ма? - процеди
през зъбевци Братан, след като помлъча извесно време.
- Е, що но само с един ич не е интересно... - отвръна Юбица
некво никво. - Един, два, пет пъти и на човек му писне.
- Къв човек ма!? - Братан рипна от местото си и зе да обикая
стаята като настинал конь по връшитба. - Делото село ти се смеа,
що си като гюм за клесовиня, ти ми прикааш за човек! Беги ми се
майняй от главата!
- Кво си измислил, баце? - попита Юбица на излазанье. Оп­
ита се да се уили глезено на бакя си, ама он така я изгледа, че чък
я заболеа бъбреците.
- Ше видиш кво съм измислил, жено мининка! - нещо у спо­
койната муцуна на Братан накара Юбица да се разтресе у раме-
ньете. - Айде, беги да биеш катерицата, що нема да го бъде йоще
млого твойто.
- Ама, баце...!
- Нема баце, нема како! Да ти видим гръбината на моменто!
Юбица тресна вратата по-скоро от притеснение, отколко от
яд. По стъпките й Братан разбра, че е сфрънала поди мерденьо.
„Сигур се червисва и пудри, да еба таа крива нива, да еба!
Нищо, я ше я турим на место йоще ютре!“, Братан пална нова
цигара и се пресегна за менчето.

14
 Глава трекя
Свилко Улавио

Свилен, или Свилко на Данчо Муфтата, кък го знаеха сички у

селото, беше бахти противягата. И не само тва, секи, къде го по­
знаваше, щеше да се съгласи и с двете ръце, че е най-дразнещото
недоразуменее на природата, къде некоги се е раждало у коя и да
е точка на Млечнио път. Я знам, че не е убаво да се прикаа така у
отсъствието на некой, що му се не дава възможнос да се защити,
ама от Свилко нема кък да си не скинем дреите.
Тоа негоден за нищо окапяк одеше по цел ден като маанат
горски и само се чудеше ква простотия да свръши. Едно от и юби-
мите му занимания беше да се скрие у ньекоя плевня и да цели
ората, къде минаваа по улицата, с развалени яйца. Ше каете „Е,
кво толко е станало?“. Нищо, само къде Свилко праеше такива
работи, коги беше на дваасе и осам, а не на осам...
Друга заигравкя, къде му доставаше неописуемо удоволст­
вие, беше да се слуня като глуа кучка из горите. По некой път се
не връщаше по неколко недии и едеше кво завръне - гъби, мали­
ни, къпини, секви тревояци.
Баща му беше дигнал ръце от ньего и ич и не щеше да се
занимава е простотиите му. Кмето Димчо Тенекето през ден го
привикваше да му соли на главата кво бил напраил сино му. По
едно време на Данчо Муфтата му дойде до гуша и му каза, че
следващио път като Тенекето изпрати некой у тех е призовка, ше
го съсече с манарата на место.
- Я не мом никва работа да си свръшим! Не стига, че еде за
десетима, а и зарди ньего висим при тебе като цифка! Коги надро­
би неква простотия, опраяй се с ньего, плънолетен е вече десет

15
годин. Мене нема да ме закачаш повече, да знааш, че се не бъзи-
кам ич! Наближавам седемдесе години, ше напраим разсилнио
на пъздерки, па кво се отбере! Ше ме вкарат у затворо за некоа
годин, тамън ше си отдъънем и от работа, и от ядове.
- Данчо, ти разбираш ли, че ако не съм я да го защитавам,
що с тебе сме приятеле, досъга да са го убутали ньего у затворо?
Вчера например искочил пред на Евтим Циганьето жена му по
слипове и она като побегнала, заманко да си строши глезеньо...
- Къде е станало тва?
- На Горньото рачище, къде дадох нива да си насадат компи-
ре. Жената била отишла да види дали синовете й са извадили сич-
ко, що ли знааш, че они са си денонощно пияни и те ти го твою
убавец се окикерчил на един орей и рипил аха пред ньеа. Но й
изкочила душицата, ли ме разбираш... Ако подаде жалба, веднъга
ше го муанат я у затворо, я у лудницата...
- Ей, я разбирам и тебе, и ньеа, ама разберете и вие мене. Он е
като мининко дете, да го еба. Види ми се, че от кво е станал пръви
клас, не е поумнел ич. Даже май е назаднал...
- Е, он от кво си беше паднал на врато от висилкята у учи-
лишнио салон нещо май се сбръка...
- От тва ли, или що шашавата му макя избега с оня калай-
джия и ни остаи самички, ебем ли го у дреата. Кък и да е. Я вече
дваасе и неколко години се грижим и за ньего, и за стопанството.
Знааш, имам триесе и две крави, колко декара земя, осемнаесе ко­
шера... Но тва се не гледа самичко. А вече съм си и у години, да го
еба. И он ми не а никва отмена. Обичам си го, кръвчица ми е, ама,
ако требва да го затварат, да го затворат. Ако ше го мислим дено­
нощно дали нема да утрепе некой, по-добре да го връжат некъде...
- Я ти казвам, преди две недии седнал у спирката, чека рейсо
и млати чикии. Слезнали дечоро, къде учат у В., и го гледат. Они
са на по десет-дванаесе годин, да ги еба! Мое ли такиви работи!
- Тенеке, я ти казах - дигнал съм ръце вече! Праи кво знааш!
Беги да одим, че Витко Сефтосания требва да ми докара едно ре­
марке ярма и не щем да го гоним по улиците.
- Айде, връви... —исумте кмето. —Направих кво моем...

16
 Свилко верно си беше паднал на врато от висилкята, коти
беше миничък. Опитал се беше да завръти дваасе и три слънца,
що беше млого добър на лостовете. Се едно е сети го беа докара­
ли от Амазонската джунгла тоа маймуняк ниеден. По едно време
лактите му беа омекнали, оти му се врътеше свет, ама он си каза,
че нема да се откае, що не щеше да се изложи пред момичетата
от класо. Апа и се беше басирал с Райко Трътката по една дъвка
„Идеал“.
Резултата обаче беше, че ич и не помнеше кво е станало през
следващите неколко дена, а и след тва живееше некък къто у мъг­
ла... Лекарите казаа, че работите ич не са добре. Бил се лупнал
право на хипоталамусо, па тва довело до не знам кво си. У крайна
сметка излазаше, че за живото му опаснус нема никва, ама докъде
мръда, ше мисли само за три работи: дишанье, ебанье и яденье. У
таа последователнус.
Иначе Свилко от нищо се не оплакваше. Не го интересуваше
ни един от стресообразуващете факторе на съвременното обще­
ство, да му го намаам. Ни му пукаше за световна финансова и
икономическа криза (да й го намаам и на ньеа), ни за потенциал­
но опасните нива на младежката безработица, ни, че Североза­
падна България е най-беднио регион у Европа... Да не прикааме
за лихвите по кредитете, корупцеата у правителството и месната
администрацеа, глобалното загреванье, кризата на среднята въз-
рас... Беше му през дедовио. Не, по-точно му беше през ньеговата
уйевиня.
Свилко си тураше сичко на онаа работа. Като почнеш от
Юбица и стигнеш до две-три овчици от стадото на Долнята ма-
ала, къде му го беха поверили да го пасе за къде една недя. Тва
беше пръвио и последен опит на Данчо Муфтата да нагласи сино
си на неква работа. За тия неколко деня Свилко успе да затрие
точно шес овци, три от тех на баща си Данчо Муфтата. Работите
обаче излезнаа от контрол на све, коги Виктор Тлъстака случайно
бил рекъл да поразмръда балдъре и отишел за гъби. За зла бея, що
он не беше мръдал повече от сто и педесе метра от новобранската
на Цола Драгойчева.

17
 Коги стигнал до билото отдесно на Равни дол, он се натъкнал
на толко интересна гледка, че чак забраил, че не мое да си земе
въздуй от драпаньето по баиро. Овците на Горнята маала били
запладнили поди един голем горунь, а Свилко отделил една от
них манко настрана и си й го турал като за добър ден. Тлъста­
ко рекъл да изока колко има сила, ама се уплашил, що сино на
Муфтата беше як и прос и не се знаеше дали нема да му отпори
ватенката от бой. Само да уточниме, че самата овца ич и не из­
глеждаше като жертва на брутално посегателство връз морало на
природата и цивилизацията.
Знаате, маймуните бонобо се ебат наред, а у некои племена
на тихоокеанските острови додек не почнеш да трескаш, пиаш
сперма на по-възрасни воини. А сифилисо е пренесен у Европа,
що некои неморални перуански пастири мандръсали лами, после
мандръсали и жените си, па конкистадорете мандръсали жените
нги, а накраю мандръсали и ньините си жени. Па опи се мандръ­
сали с други и пламнала голема дивотия...
Секви нрави, земята е дебела. Проследиате ли ми мисълта?
Едва ли... Да се врънеме къде овчицата и Свилко, дека от споде­
лените примери най го догажда на перуански пастир. Че имаше
полов акт, имаше. Ама овцата си преживяше кротко и само от
време на време проблейваше тъпоумно.

Виктор се връна у село, като си въобразеваше, че бръза, а

съшнус се мръдаше едвам-едвам като сръцето на Елцин след една
недя яко жуленье. Пръвата му работа беше да улети у кръчмата
и да бафне на сеослушание кво беше видел. Но се разбира, он
попресили манко случката и накраю се оказа, че е гледал час и
полвина иззади неква шиблика кък Свилко омлатил три овци една
след друга, а Тлъстако не издръжал и си пошел, коги оня почнал
да обикая четвръта...

Извечер целата Горня маала чекаше Свилко още на пъто къде

ливагето. У интерес на истината, единствената причина да не ут-
репат от бой пишман овчарино беше, че половината село имаше
да дава по некой лев на баща му, що он беше най-богатио жител

18
и ич не беше циция или сметкаджия, нищо, че му викаа Муфта-
та. Мина се само е дисциплинарно уволнение, изразено е викове
„Мама ти да еба недоклатена!“; „Да си седиш дом, като си улав!“
и клетвата на баба Йовка „Ягне да ти се роди, „тати“ да ти вика“...
След таа случка Свилко си заживе постарому, само къде по-
пуярноста му сред таралясниците у селото неимоверно нарасна.
„Щом мое да опне четири овци една след друга, ако му пущим,
сигурно ше ме клати като гладен циганин джанарка...“ - горе-до-
ле тава беше лайтмотиво, къде им се моташе из кухите глави.
Пръва се престраши Юбица. Она си беше такава - щом си
навие нещо на пръсто, нема спиранье, та ако ще пръч на оранье да
е. У интерес на истината, след гнясаньето поди големата топола
до железнио мое, сестрата на Чворо остана със смесени чуетва.
Свилко верно беше бая уйес, ама очекванията да а потентен
като текезесарскио бик беа разбити на пуй и прай. Он запретна
тесната дънкова пола на Юбица и така й го отцепи, че й излезнаа
свитки преди очите. Ни й маана чорпогашнико, ни й маана праш­
ките. Дотук добре, ама я лундзи точно три минути по часовник и
се изфръли, без ич да му пука за правилата за информирано роди-
телство. Само по едно приличаше Свилко на текезесарскио бик
- докъде свръшваше мучеше така, че чък Юбица я събра срам.

На другио ден све що имаше разпоретина из селото, па и из

поречието, дойде у них, та да разбере дали верно Свилко е такъв
мандръсач. Юбица не беше напраила анализ на случката, ама та
да не е само она (пре)ебана, каза, че такова клатенье не е виждала
през живото си. Така поспепенно у целио район се разнесе слава­
та на Свилко Ебачо и се повече недоизлундзени шунди почнаа да
го обикаят като уй невиждали.
Лъжата на Юбица обаче оказа неочекван ефект. Коги рече да
се измаа със Свилко пак, она остана млого приятно изненадана.
Беа минали само шес месеца от пръвио път и сестрата на Бра­
тан се нафръли на човечецо единсвено, що се беше понапила и й
беше скучно. Сеги обаче она не можа да земе решение.
Свилко направо я разпори от ебанье у ливагьето, къде я зака­
ра с ЧЗ-то си. Явно сексуалното общуванье със сички боклучор-

19
ници у околията беше оказало еба ти влиянието връз уменията
на момчурляко, що он владееше секви трикове и извращения у
ебаньето, къде Юбица бе опитвала или къде беше чула за них.
Крайнио резултат беше, че сички таралясници у поречието
беа целокупно очаровани от Свилко като тъпкач и го диреа редов­
но, та да ги мандръса. Он беше на седмото небе от таа работа и
изобщо се заформяше една бесна симбиоза, у коя Свилко задово-
леваше специфичните си потребности, а разпоретините начесва-
ха шугата редовно и качествено. Тва природно равновесее обаче
беше на път да замине у свет бели и виновен за тва беше не друг, а
нашио вече добър познайник Братан Чворо, да му го сложат под-
растващете анадолски манафчета, да ги еба и них.

20
 Глава четвръта
Неочекваното предложенее

Коги Братан Чворо отвори едното око и се поогледа, тамън

беше тръгнало да се развиделева. Он така обичаше - седаше да
пие горе-доле рано, нафукваше се като див змей горянин и си ле-
гаше да спи. По тоа начин ем се праеше на дръво кък си му беше
редо, ем издзаран моеше да стане с кокошките и да си свръши
некоа работа. А он работа имаше и йозгоре.
Требваше му само едно примигванье, та да прецени обста­
новката. Кък обикновено, се беше гътнал от столо право на кре-
вато с продънена пружина и беше се опростил с дреите, без да
маиня чръгата, къде покриваше чаршафете. И вкусо у устата му
беше обичайнио - се едно нощеска там се беа умъкнали млого-
детньо семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели. Раз-
мръда се леко и усети, че левата ръка му е сфаната. „Остаревам“
помисли он, ама не зарди иядите иглички, къде пробождал манда­
та му, а що вече млого пъти подред се събуждаше се у таа поза, се
с тоа вкус у джуруяко и с изтръпнала ръка. За ньего навико беше
равнозначен на одрътеванье и, я би казал, че е абсоютно прав, да
го разклатим у свикненеето... Ама кой ме пита мене ...
Даже не стана нужда да си разтръква очите, а само се протег­
на къде масата и отлепи котленкята. Като я пораздруса, остана ви­
димо доволен. Пак по навик беше остаил рикия баш колко за един
фасец. „Само да съм си запазил и цигара“, помисли си Братан, ма
знааше, че нема да се разочарова. От къде годин беше укротил
синките си бурни страсти и действаше като машинка.

21
 С пъшканье се надигна до седешком на изкорубенио креват,
без ич да му пука от недоволното му скибуцанье. Извади послед-
нио фас от кутиата, запали го и дръпна като невиждал. После
отпи глъток рикия и изсъска блажено, се едно беше олабил.

След нема и петнаесе минути Чворо вече връвеше по обрас­

лата с капиняк алея покрай барата, забил глава у земята. Глеаше
да го не срешне некой, ама знааше, че нема такава опаснос. Ората
и у селата вече се беа умулузили и работливио сеянин, къде се
дига с пръви петли, беше останал у царско време. Не времето на
гнусарете Националното движенее за връщанье на оня, на Муньо
тъсто, а у царско, преди да се явнат комунетата.
Братан беше се замислил, та си е ебало макята. Свръна по­
край лебарницата, префръли се през барата по моето до големата
топола, къде сестра му и Свилко се беа егнявили за пръвица и се
загледа у училището, дека му остана отдесно. У шашавицата му
нахлуа споменье от децвото му. „Закриа го, да им ебем мамен-
цето, да им ебем. Дечоро бил малко. Е, йоще по-малко ше става,
като нема къде да учат.“

- Здрасте, Муфта! Къде е сино ти? - Братан си отвори вратни­

цата и улете, се едно си беше у бащинията.
- Пак ли нещо е напраил, бе!? - отвръна Данчо и продлъжи да
упрега магароко. - Ше му скръшим вратняко, да се маане!
- Не а напраил нищо, мани човеко! - плесна го по кокайеста-
та гръбина Чворо.
- За кво ти е тогива? - Муфтата го изгледа буцунешката из­
под и вежди.
- Ше разбереш, само да прикаам пръво с ньего... - издудня
Братан.
- Беги го дири при баиро нади старио козарник. - маана с
ръка дрътио. - Откво си пада на врато, отоди сека дзаран преди
слънцето да пъкне там и глеа като пресисал у оня големио цер,
къде расте на връо. Седи по турски къде час и се пули. Кво глеа,
ни съм питал, ни знам. Поне по тва време съм спокоен, че не връ-
ши некоа дивотиа, да еба...

22
 - Айде, глей си ти работата, я ше идем да го вием - Братан
пойде къде вратницата.
- Кажи закво ти е, бе, кви са тия тайни?
- Де мирни, бе, ти толко бръже ли си се родил, да те заеба у
слеченио дирник! - сопна се Братан. - Йоще довечерка ше доем
да ти каам кво съм намислил. И за тебе е добре, и за мене е добре.
- Кой знаа ква световна глупос му е забръмчала у шашави-
цата - прошепна си замислено Муфтата и изеднъж окна - Дий,
Марко, да ти ебем маменцето мило родно, да ти ебем!

- Ма, тоа изклесяк верно е тука бе! - изсумте запъхтено Бра­

тан, додека се кикерчеше по баиро.
Сичко беше кък Муфтата каза. - Свилко седеше прекръста-
чил крака у глезеньете, беше опрел ръце с дланьите нагоре на ко­
лената и глеаше като улав у коронята на церо.
- Кви ги връшиш бе, Свилка? - опита се да изгледжа дружею-
бен Чворо и се тръколи на ливадата като брез бивол у локва юли
месец. - Не съм те виждал от кво те извадих да се не удавиш у
Женскио вир. Ама и ти си един уръфяк... Мое ли у тоа гьол да се
забъкнеш с вода, да те ебем у дреата, да те ебем?
Йратан почека минута-две, докъде му се успокои дишаньето,
ама срещу неьего ни звук, ни стонь. Свилен седи и не мръда, като
се едно го обикаят стръшейе и се удзерепил у тва дръво, де че ли
е видел макье си.
- Ти чуеш ли секи ден бе, сътвер!? - окна колко мое Братан,
ама веднъга се усети, че требва да действа с вазелин, ако сака да
уврътоли другио у клъчищата, къде му беше нагласил.
Затва Чворо пак се опрости на пояната и зачека, като само си
попцувкваше между зъбе. Не беа минали и три минути, нищо че
на Юбица брато й си мислеше, че е чекал поне полвин час, коги
£вилен, без да кае нищо, се ригша от местото си и се спущи по
врълото като сръндак.
Те тука да ви каем кво му се врътеше из сбръканото канче
на тоа вепър. Он сека дзаран седеше на те тоа баир и зяпаше кък
слънцето се ражда на хоризонто. Ич не знаеше що, ама тва беше
единственото време от деньо, коги се чустваше спокоен и на ме­

23
сто. Седеше, докъде яркото, жлъто клъбо се завреше баш у среда­
та на коронята на тоа цер и спущеше един лъч къди челото му. С
годините се научи кък требва да се мести според датата и сезоня
и беше станал като строителете на Белинташ и Стоунхендж, да му
се изфръли пръч у левото уше.
Одеше на баиро секи ден, без изкючение, от моменто, коги го
пущиа от болницата, след като го позакрепиа от инциденто с ви-
силкята. Нема лете, нема зима, нема дъж, нема снег, нема ветър,
нема пек. Щом пойдеше да се съвиня, Свилко си фащаше таша-
ците поди мишница и айде на баиро.
И днеска за пръв път некой сбръкваше теферичо му.
Но само дзаран поди церо мозъко на Свилен работеше що-
годе като ората, затва он допущи, че Чворо е дошъл да му рипа на
бой, що ебе сестра му. Таа мисъл обаче мина некъде у периферн­
ата на съзнанието му, що го беше завладел вселенскио покой, да
еба. После рече, че не ще да се разпраа с Братан, оти нема кво да
си кае с ньего и затва се сбръзи надоле по баиро. Приказката на
Чворо обаче го закова на место като се едно се беше ударил у зид.
- Чеки, бе, не бой се, нема да те бием!
Свилката беше готов да рипне на бой на секи и за сичко.
- Ти мене ли да биеш, бе, склепаторен!?
Като виде кък другио е свил песници, Чворо побръза да свали
напрежението. Не, че го беше стра. Он беше се граваял на цен-
търо на горньото село с поне дваесе човека на сборо и пак се не
беше дал. Само че сакаше да му станат работите.
- Не, бе, сбръканяк, кво си ми се удръвил, да те ебем у калци-
те! Не щем да те бием, сакам да те женим.
- Да ме жениш!? - ръцете на Свилката на моменто увиснаа
като мокри комбинезоне. Гласо му иначе беше провлачен, манко,
по-скоро баш като на дебил, ама съга си личеше, че се е развлъну-
вал, да го положим зади врато. - За коя, бе, недоклатенио?
- За Юбица... - фръли бомбата Братан и зачека, фнимателно
загледан у очите на другио.
- За Юбица!? - повтори Свилен и протегна ръка да подири
на кво да се подпре, що му светна преди очите, кък коги се беше
изпушил от висилкята. - Ма она а млого убава, бе...

24
 - Убава е, верно... - Братан беше доволен накъде тръгнаа ра­
ботите. - Ама си те е арексала, та знаа ли се. Секи ден ми надува
главата: „Я млого съм вюбена у ньего, а он ми не обръща внима­
ние“...
- Кък да й не обръщам внимание... Я съм я...
- Кво си я? - Чворо се изрепчи и почти залепи чело у носо на
Свилката.
- Нищо, нищо... - оня повече се засрами кво е щел да кае,
отколко да се стресна от зъбеньето.
- Кък и да е... - Братан се дръпна. Видеше се, че е доволен. -
Сестра ми разпрая, че само за тебе мисли, не мое да спи, коги па
заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през нек-
ва пояна и се смеете като улави. Пита ме дали ше прикаам с тебе,
що от юбовна мъка вече си мислила да си пререже вените. Ти я
знаеш, она е млого срамлива. Затва съм дошел да ти предложим
Юбица за жена, да ви еба. Я лично не мом да разберем кво намира
у укапалата ти личнус, ама ли ми е сестра, уважавам желанеата й.
- Срамлива... - Свилко пак се спре, що Братан рече да мръдне
крачка напред.
- Кво ше каеш? Нема да те питам втори път, да знаеш! Само
да си наясно, че ако сестрицата ми си пререже вените или се обе­
си зарди тебе, ше те застреям с бранике и ше те излежим у затворо
с кеф!
- И она е съгласна, така ли? - видеше се, че Свилко е колеб­
лив.
- Кво съгласна, бе! - окна Братан колко има сила. Гласо му се
заспотура по врълото насрешкя. - Ли ти каем, че она е като болна
по тебе, бе! Коги идем дзаран да я будим, но целата й възглавница
е подгизнала от цифки и слъзи.
- Е, добре тогива... - каза Свилен с наведена глава. - И я съм
съгласен. Я си я арексвам ньеа, що па да се не ожениме? Коги мое
да я видим и да прикаам с Юбица?
- О, ше требва да почекаш! Я ше идем сега у назе да й каам
убавата новина. Но сигурно ше й требват неколко дена да й влее
у канчето тава неземно щастие, па тогива ше те викнем да се ви­
дите.

25
 - Е, добре... —Свилен се обръна с гръбина. —Я шси бегам
тогива...
- Чеки малко бе, ли род ше ставаме...
- А? Кво?
- Ше идеш ли съга да ми купиш две-три кутии цигари от при
Дзана Едноведжата?
- Неам пари у мене...
- Я щи дадем - Братан си бръкна у джебо. - Само иди, що и
я се развълнувах от тоа романтичен разговор и сакам манко да си
починем. Беги, я ште чекам те тука те.
Свилката се сбръзи по изровеното шосе, а Чворо седна на
един белосан камик до пъто.

26
 Глава пета
На Юбица й припарва поди гъзицата

Коги Братан се прибра у тех с три кутии цигари поди мишни­

ца, Юбица го пострешна йоще на вратничката. Беше се уилила от
уше до уше и праеше едни стойки и физиономии, притрепкваше с
очи като плъй у брашно, трошеше китки. Мани, мани...
Она знааше, че е у неизгодна позиция, ама толко беше юбо-
питна, че не може да се сдръжи и тръгна урбулешката къде целта
си.
- Кво праиш, батко? Къде беше? Кажи де! - гласо й беше
толко лигав, че Братан с кеф би я пратил на куче у гъз, ама не и
днеска. Днеска сакаше да а тормози и да а кара да се гръчи. Треб­
ваше да а претроши.
- Одих къде си имам работа! - Чворо най-безцеремонно й
фкара едно рамо и я подмести на метър от вратницата. После за-
джапа по пътеката къде къщата, без ич да му дреме. - Кво има за
яденье, че съм гладен, та не мое да глеам?
- Опръжила съм ти мекички, баце! - Юбица го настигна и
пак завре уилената си мутра у носо му. - Млого са благи, с медец,
баш кък ги обичаш...
- Добре си напраила! - Братан я отмести за втори път с рамо
и отвори външнята врата на къщата. - Ти поне мекици моеш да
готвиш, да го еба...
- Ли? - изчурулика Юбица. - Да ти турим ли?
- Ама они не са ли на масата, ма, шашло!? - окна изеднъж
Чворо и се закова на место. - А като се ожениш, кой ше те тръпй
такава неуметна, ма!?
- Я мислим да се не женим, баце! - Юбица пак го задмина и

27
му се улсндзи от средата на калидоро. - Ако се оженим, кой ше те
гледа, коги одрътеаш?
- Ше се намери кой, Юбице. Ти мене недей да ме мислиш...
- Братан я изгледа некак вепърски, извръте се и закючи външнята
врата, а после мушна кючо у джобо на доковото си палто.
- Абе, баце, кво праиш бе!? - она се изстъпи назаде и се об­
легна на стената, се едно сакаше да се заварди.
- Беги сложи мекиците на масата, ше ти каам кво праим...
Юбица не чека втора покана. Се едно беше вирушка се раз-
връте из собата и Братан йоще не беше седнал на столо, коги пред
ньего беа подредени една средноголема тенджура с 20-30 мекици
у ньеа, полвин чиния мед и едно двулитрово ПВЦ шише с бира.
Чворо усещаше, че Юбица я беше стегнала невидима ръка за вра-
то, ама ич не бръзаше да й кае кво е намислил. Тва беше час от
тактиката му.
Преди да кае кво и да било, Братан омете пе-шес мекици с по­
ловината ПВЦ-етка, ама не натискаше млого на медо. Като мяска-
ше се едно шопар на плъна копаня, Братан фръгаше по едно око
на сестра си. Голем кеф му праеше, че она стоеше у средата на
стаата с ръце, сплетени отпред на престилката като некоа ученич­
ка. ,Неки да видиш ти мене ли ше срамиш, уруспио ниедна“, рече
си на акъл Чворо и побутна къде ръбецо на масата чиникята мед.
- Прибери тоа мед, скоро ше ни потребва... - каза он и изгле­
да сестра си изподи рошавите си веджи.
- Закво ни е бе, бакю? - пита машинално Юбица. - Ли имаме
мед колко сакаш...
- Макя, ние немаме, ама... - Братан се плесна шумно по че­
лото, се едно е забраил да иде на юбовна среща с Моника Белучи.
После пак придръпа чиникята къди ньего си. - Абе, верно, бе! Он
свекъро ти ли има камара кошере! Ше има за благата рикикя на
сватбата...
- Кой!? Коя!? Кое!? - Юбица изрева на умрело. Ама верно, да
а беа наденали на мотовилкя, па немаше да избреца така.
- Свекъро ти... Благата рикикя... Сватбата... - Братан сплати
една мекица одве, натопи я у медо и я убута целата у мундзата си,
като джвакаше насила бавно, без ич да му пука, че сестра му се

28
чуства като гергьовско ягне на чеверме. След къди две-три мину­
ти рече - Ше те женим, я май съм забравил да ти каем.
Юбица се извръте покрай ньеа си и се юрна къде вратата със
све сила. Братан обаче беше една стъпка напреде и я сепна резко,
без да мръда от местото си:
- Къде, ма!? - она замръзна на место. - Ли помниш, че закю-
чих?
Юбица веднъгически смени стратегиата и се фръли у краката
му, като го сграби за глезеньете се едно умрел - дуня.
- Що така бе, баце!? - почна она да мучи, ама Братан не беше
баш сигурен, че реве, що а знааше къв е гявол. - Кво съм ти напра­
вила, бе!? Ти ми съсипа младостта, бе! Живото ми затри! Умори
ме млада и зелена! Ше ме заробиш с некой урунгел, да ми троши
кокаяците секи ден, да се прибира мрътво пиян, да ебе къде кво
фане и да ми донесе една торба болести... Да народим един букж
дечурлига и да ме обикаят по цел ден се едно дират макье си...
- Ти ше си нги макя ма, шушумиго! - брат й рапна по масата
и удари голем глъток бира. После смачка празньото шише и го
метна у дръвнико. - А, да даде Господ поне три-четири диванета
да народиш...
Братан се беше улабил от тва, че сестра му беше подивела от
мъка и ич и не можа и да мръдне, коги она се фръли къди масата
и фана ножо за леб. После Юбица бръже отскочи на обратно и до­
пре железото у гръцмуньо си. Тва веднъга преобръна разпределя-
ньето на силите, що Чворо трепереше нади сестра си като орлица.
- Маани си тоа нож от гушата, ма сбръканячке! Вчера съм го
наточил, ше ти се тръколи главата на земи додек да видиш! - у
гласо му обаче се усещаше молба, а не яд.
- Нема! - Юбица веднъга усети, че е преебала брато си и
тропна с нога по душумето,- Докъде се не заклънеш у макье ни,
че нема да ме жениш! Иначе ше се закоям те тука те, да ми фръчи
кръвта и да омаже целата соба, къде съм се учувала у ньеа от една
мръвка месо!
- Ше те оженим, оти ми се смеа целото село, що си бахти
курволетината! - пробва се да се запне Братан, ама у главата му
вече се моташе друг план.

29
 - Нема да ми викаш така! - Юбица отлепи ножо от врато си
и замаана с ньего къде Братан. Беше си изпаднала у нещо като
истереа, ич да не е - Я обичам да ми викат секви работи, ама само
у кревато! Тогива ме възбужда, а иначе ме дразни, па дебре ли от
тебе!
- Ше ти викам кво сакам! - процеди през зъбе Братан и се
приготви да действа.
- Нема! - Юбица стана йоще по-смела, напориста, решител­
на, и замаана е ножо, като напран една крачка напред.
Тва и чекаше Чворо. Он се муана поди ръката й, нищо че
беше метър и осемдесе и сто и десетина кила, и й извръте такъв
шамар, че на Юбица й излезнаа свитки преди очите. После йоще
по-пръгаво я фана, та да се не свлече като чувал гнили круши у
краката му. Като у пасо добле, да го еба. Ножо беше отфръкнал у
ъгъло и трепереше със звук на жужаща пчела, що се беше забол
у душемето.
Братан я прифана през кръсто и колената и я занесе у другата
стаа, къде спеше она. После я тури на леглото и се загледа у ньеа.
Сестра му дишаше спокойно, ама явно беше загубила съзнание.
Сеги беше моменто...

30
 Глава шеста
Ултиматумо

Коти Юбица се размръда у крсвато и почна да мучи като стел-

на крава, Братан вече беше офукал половин котленкя рикия и гле­
даше обедните новини по Пръва.
- Де млъкни манко да чуам кво става по свето, ма! - изруче
он от другата стаа. - Чеки, ше доем след дваесетина минути!
Юбица обаче ич я не ебеха ни новини, ни нищо. Она се съ­
буди с връзани за таблите на кревато ръки и ноги, а на ношното
шкафче до главата й гореше восъчна свеш, къде вече се беше пре­
половила. Момата рече пак да изока, ама от устата й излезна се
същио мучащ звук, що брат й й беше набутал неква працайетина.
Осен тва, немаше никакъв смисъл, оти он тамън наду телевизоро
докрай, та да слуша спортните новини, да ги убие Господ свите
спортисте, па най-млого футболистете (Юбица йоще пазеше спо­
мене за юбовта си с най-добрио нападател у меснио отбор Вальо
Пищежо, къде я беше заебал, щом разбра, че докъде е бил у казар­
мата, она е минала полвината село; или, ако требе да сме предел­
но точни, полвината село беше минало ньеа).
Кво да праи - беше връзана и требваше да изтръпи целото
дудненье на телевизоро. Тоа бил играл мач за мач; оня се раздал
на сто и десет процента; третио се отпушил у краю на срещата;
четврътио немал късмет пред голо... Ама, кво и да се приказва,
накраю съдиите винаги са педераси. Да ти се дореве направо...
У интерес на истината Юбица ич и се не притесневаше, че е
връзана, що беше свикнала. Дошла с името си, юбопитна и аван-
тюриска по рождение, она дръжеше да пробва сичко у мандръ-
саньето. Преди, докъде немаше интернет, се се ядваше, що по

31
касетките Вехаес немаше чак толко извращения, ама сега даже
и она беше принудена да си признаа, че има работи, къде или не
мое да ги напран, що не е от каучук, или я е гнус да ти напраи....
Кък и да е...
Връзваньето не беше ни едното, ни другото, така че Юбица
имаше солиден опит у тва начинание. И сега издръжаше. Иоще
повече, че тва се пак беше бакя й и он немаше да й посегне по
никъв начин. Она беше сигурна. Що само у бакя си моеш да си
сигурен на тоа свет. Ако ти стегне покрай врато, ше те излече за
неко уше от там, къде не требва да си, ше ти опяка два шамара и
ше те пуши да си трошиш главата пак... Въпреки тва, от време на
време на женската й паника й се видеше, че ше откачи от бес. Ама
се супираше, оти знааше... „Я съм на бати слабус...“.

- Що си ме връзал тука бе, жмуьо!? - измуча она, коги брат

и най-после се довлече у стаата и стана до леглото. Он нищо не
каза и измъкна пръцаю от устата й. - Пущи ме, що ше идем при
Витали Парената въшка и ше си скинем дреите от тебе! Немаш
никво право да ме дръжиш некъде насила! Откъде да знаа човек,
мое да каем, че си ме притрепал, бе, вепър!
- Айде кажи, жено мининка! - Братан само се уили и запали
цигара. - Ше каеш на некому на ую! Оттука нема мръданье! До­
къде не ми обещаеш, че ше се ожениш, нема да те пушим да одиш
никъде! Осен, ако изгори свешта преди тва...
- И ако изгори кво бе, караконяк?
- Ако изгори и не си казала, че ше се ожениш, те пращам у
свет бели!
- Кво!?
- Шарено! - сопна се он. - Ше те изгоним от дом, те такова!
Къщата е на мое име и повече не щем да чуем за тебе.
- Нема да мръднем оттука! - отсече Юбица. - Ше си лежим,
ако требва един месец само на леб и вода!
- Кой е казвал нещо за леб и вода ма, кощрамбо!? Нема да ти
дадем ни труа, ни капка!
Братан каза тиа думи с блага усмивка на уста, ама Юбица
усети, че чък тоа път е сериозен и почна да премися. Не щеше да

32
се жени и те тва е, ама не моеше да живее и на улицата. Верно,
имаше неколко урапляка, къде биха а приютили без никви грижи,
ама но тва си е се едно да е женена. „Да еба таа крива нива, да еба!
- помисли си Юбица - Закво ми требеше да одим да се гнясам с
бай Руско и родата му? Тоа те за тва е побеснел...“
Не щем да се женим, баце! - гласо й беше толко мазен, че
отодеше накъде фалцет.
- Ше се жениш и оро ше играаш! - Братан заапа неква ябълка
и я заръфа, без ич да му пука, че седеше на масата поне от две
години.
- Ама, баце, помисли само: кой ше ме земе мене, но ми е из-
лезнало име. Горкинката я! Немам никъв шанс да станем съглам
макя и съпруга...
- Намерил съм кой да те земе... - Братан изпю шумно една
семкя от ябълката накъди щайгата за кръпеите. - Ти нема а береш
грижата. Само се съгласи, ама чесно, като едно време, коги бе-
аме мининки, помниш ли? И те пущам. Па ютре-другиден ше се
нагласиш и я ше викнем годенико, да му го муанем у венчалнята
халка.
- За кой сакаш да ме жениш? - у гласо на Юбица немаше
грам живец - се едно се беше претрошила у гръбняко.
- А сети се де! - Чворо изеднъж се оживи и напран неколко
тегела из собата.
- Стига бе, баце! - Юбица пошашаве и почна да се тегли и с
ръце, и с крака. Братан се уплаши, що кревато заскръца като жив
и немаше да е чудно, ако се разпадне.

- Юбицееее! Юбицееее маааа!!! — ореше се некъв женски

глас преди външната вратница.
- Тва а онаа разпоретина Денка Мандрамуняко! - процеди
през зъби Братан. - Ма, кък да не а разпоретина, ли ти е дружка,
да ви еба у главите! Я излазам да я отпратим, а ти да не си гькна-
ла! Мисли кво ше праиш за сватбата, че свешта улете на ич!
Юбица само чека да му види гръбината и почна да вие като
гладен влък срещу месечина. Он обаче съсем и немаше намере­
ние да се връща и излезна със сръдита походка. Щом го виде,

33
Денка се озъби като за последно. Кък Братан правилно отбелеза,
и она беше същио съсиплък като сестра му, ама, за разлика от
ньеа, не биеше на кво удараше. Беше толко грозна, че обикнове­
но я мандръсаа или пенсионере, или безнадежни пияници, или й
тураа зеблен чувай на главата. И за, зла учас, беше лудо вюбена у
Братан. За зла учас на Братан де.
- Кажи ма, цифло! - процеди Чворо, без да отвара вратница­
та.
- Здрасте, Братане, кък си? Нещо позаякнал ми се видиш...
Станал си мъж като уруглица...
- Кажи кво сакаш и да те нема! - отсече Чворо и рече да запа­
ли фас, ама се отказа. Нещо му дращеше у дробецо след сньош-
ньото препиванье и дньешньото ранно отпочванье.
- Викни Юбица! - Денка спре да се лендзи и физиономията
й увисна като на Тодор Живков на десетоноемврийскио пленум.
Сичкио тоа разговор се провеждаше на фоно на неистовото
пищенье на Юбица, къде се чуеше йозвътре през разкривената
дограма.
- Юбица си не а дом! - среза а Братан през бъбрецете.
- Е кък!? Я ли я чуам!
- Чуаш на макье си дзвръклата! Айде, беги да а дириш и ако
я намериш й кажи да се прибира веднъга!
- Ама...
- Заминавай! - Братан се врътна и тръгна къди къщата, откъ­
де Юбица се беше позакротила, колко да си земе въздуй.
Денка Мандрамуняко се повръте, повръте като муа без глава,
подсмръкна, па си пойде. Нещо ставаше, ама она немаше кък да
знаа кво. Беше свикнала да а бутурньосват и немаше големо са-
мочуствие, па камо ли да се изпран срещу Братан и да разкости
ситуациата...

- Що ревеш, се едно те дерат ма!? - каза урбулешката Чворо,

щом улете при сестра си.
- Ти сакаш да ме ожениш насила! Знааш ли, че даже у Индия
вече не дават да се праи така!?

34
 - Ма връви у Индия тогива! Кой те е опрел!? Те, свешта дога-
ра, пущам те и фащай за глава!
- За кой сакаш да ме жениш? - Юбица почти излъчка, май
щеше да се разреве и на Братан му стана манко скомино, че се
дръжеше така със сестра си.
- За Свилко...
- Кой Свилко?
- Ли сношка приказвааме ма, кухо канче?! Свилко на Данчо
Муфтата...
- Лелейййй! Ти откачил ли си, бе!? Он е улав!
- Ти ли каза, че най ти арексва да се клепаш с ньего? Виж,
женим те за юбимио ти, не за неко богат дрътофелняк като у Ин­
дия...
- Кво знааш ти за Индия бе, сеянин прос!? - Юбица беше гле­
дала не един, а тамън два филма за Индия по „Нешънъл Джиогра-
фик“ и вече беше готова да спори и с Раджив Ганди по въпросо.
- И закво за тоа бе! Он не мое една приказка да си каеш с ньего. И
ше ми напран един футболен отбор олигофренчета...
- Слуши съга! - Братан млогозначително погледна къди
свешта. - Я съм измислил сичко. Пръво, арексва ти да те шиши.
Юбовта е важна у една връзка, без ньеа, она не мое да просъ­
ществува. Второ, днеска приказвах с ньего (тука Юбица се опита
да се намеша, ама бакя й й скръцна със зъби.) - и он е вюбен у
тебе и е съгласен да се земете. Начи има и заимнус. Кво по-убаво
от тва!? Трето, баща му, Данчо Муфтата, е богат, та знаа ли се. И
тва е важно, що едно семейство не мое да седи на празни ясли.
Нема да се раните само с юбов я! - Чворо се ухили добродушно
и намигна на сестра си, къде беше почервенела, се едно раждаше
свинаковина. - Дрътио ше ви издръжа докъде мое, па после ше
измислиме нещо. Мое па и Свилко да се поопраи манко покрай
тебе. Четвръто - тука Братан пак среза сестра си, що она сакаше
да земе думата, - он ич не е толко шашав колко разпрааш. Издза-
ранка си приказвааме... Барем десетина изреченеа сме си разме­
нили и си е се едно съглам човек. Пето, предпоследньо - он не а
заухан по рождение, на ньего тва му е откоги пада от висилкята.
Тва значи, че дечоро, къде праи, ше си е със свето, нема да се ко-

35
сиш. И шесто, да го еба! Кък ти самичка каза, кой друг ше те земе
тебе ма, шундо разглобена? Но ората такиви като тебе дират само
коги сакат да улабат жилата, не да ги зимат за жени, ма! - Братан
резко смекчи тоня и заприказва леко и грижовно. - Поживе си,
кво си поживе, а я си мирвах камара време. Ората по улицата и у
хоремаго ме праат льохав зарди тебе. Потръпех, кво тръпех, айде
съга е твой ред да си седнеш на гьзерете, ама без да има уй поди
них. Или поне ую на некой друг, а не на Свилко. От ньеговио мое
да се не дигаш, ако ти е кеф. Само да ви ожениме и ич ми не пука,
ако ще хрема да фане у шундата ти...
След тия приказки Братан погледна йоще еднъж къди дога-
ращата свеш, къде огино вече се климбуцкаше и припукваше у
восъко, а после се опули у сестра си.
- Е, добре, баце! Щом така си рекъл... - физиономията на
Юбица изразеваше плъно примирение със съдбата.
- Верно ли ма!? - Братан рипи от местото си и дигна ръце, та
почти пипна таваньо. - Ше те жениме ли!?
- Е, ше ме жените... - Юбица сведе убавите си очи с длъги и
гъсти ресници къде пъпо си. - Щом си рекъл...
- Ама чесно обещаваш...? - сепна се Братан на средата по
пъто, оти беше тръгнал да развръзва сестра си. - Нема да ми иг-
рааш некви курвенски номера!
- Нема, баце, обещавам... Като едно време, коги се вервааме
само един на друг...
И Братан Чворо й поверва. Нещо у погледо, у мундзата, у
излъчваньето й, да я еба, му подсказуваше, че сестра му приказва
баш кво си мисли.
Сеги оставаше да се разбере само с Данчо Муфтата...

36
 Глава седма
Сватосваньето

Коги Братан Чворо тръгна да прикаа с Данчо Муфтата, вече

беше на стъвинянье. Докъде за втори път за тоа ден минуваше по
алеата покрай барата, он философски закючи „Сбръкана работа!
Деньо става по-къс, след некоа недя ше свие и студо и требва да
палим печката. Добре, че съм се приготвил за зимаска“.
У селата у Северозападо (кък и у сички други села, сигур, ма
я не мом да каам) да си готов за зимаска значи да си напраил поне
полвин тонь вино, да имаш стотина-двеста кила рикия, да си при­
готвил паприкаш, бурканье с компоте, секви луканки и мезета, да
си извадил компирете, да си турил зейе у качета и да имаш мини­
мум седем-осам кубика нацепени дръва поди сейвано. Убаво е и
ако у кочинята ти кротко грухти некой шопарец (от мене да знаате
- добрио шопар е между 100 и 130 кила; све нагоре е сланиняво,
све надоле - гьоджаво), а из оборо да щъкат неколко овци, та да
си наясно, че нема кво да го мислиш и Гергьовден, ама но такиви
времена настанаа, че не знааш дали ше си жив ютре, па камо ли
да се плануваш за пролецка...
„Еба го, я цел ден ли ше одим като по клисар и ше се праим на
дипломат? - резко смени темата си на размишяванье Чворо - Ма
по-добре да свръшим таа работа, да а оженим таа мойта сестра и
да се куртолисам най-накраю“.

Братан пак улете у къщата на Данчо Муфтата, без ич и да

чука на вратнико. Старецо веднъга изрипи из вратата като младо
яре. Носеше една резана пушка ижовка у ръце и се ококори късо­
гледо къде Чворо.

37
 - Дууу, жено мининка! - окна Братан с цело гръло. - Кво до-
живех, да доем да гласим сватба, а да ме застреят като мръсен па­
лат! Маани таа пушка, бе, шашьо дрът! Ли имаше неква приказка
„За един сватба, за друг брадва“. Поне извади неко манарче да ме
закояш, кво ше ме стреяш се едно съм глиган, да те еба!
Пушката висна у жилестите ръце на старецо, а чейнето му
също последва тоа физичен законь на гравитацеата.
- Ква сватба, бе... - едвам успе да продума он.
- Те такава те! - рече резко Братан и подмина старецо на път
за калидоро. - Де сипи по едно пиенье, нема да прикааме за тики-
ви големи работи на празни ясли! Ей, ама си опак дрътофелник!
Не знам кво ше праим с тебе като се сродиме...
- Да се сродеваме!? - Муфтата продължеваше да не мое да
удене за кво е приказката, ама по инерцеа довлече едно литрово
бозаджийско шише с рикия и две чаши и седна срещу Братан,
къде се беше насадил на масата се едно е дома си.
- Млого ясно, че ше се сродеваме, Данчо! - Чворо вейна една
плъна чаша с рикия и, като изсъска се едно му беа изкарале въз-
духо, прошъпня. - Малии, млого силна бе!
- Остаил съм я на шеесе и два градуса - каза Муфтата, ма си
личеше, че акъло му е на друго место. - Она е дръпнала градус-
два надоле и сега е тамън. Баща ми, бог да го прости, праеше така,
и я така праим. А вие, младите, ни моете да пиете, ни моете да
работите...
- Кък и да е... - маана с ръка Братан и си сипа нова рикия. -
Да минеме направо на въпросо. Ше жениме сино ти за сестра ми.
Видим я от два-три деня седи и глеа у стената като пресисала, та а
питах кво е станало. Она връте, сука, ама като й показах маицата
ми, да виеш кък сичко си каза. Тоа твою мандрамуняк да земе и
да а обезчести, да го еба!
- Да а обезчести! - на Данчо пак му висна чейнето. - Та она
сестра ти се е изпое...
- Пръво си викам „Ше зеем да идем у тех, ше го утрепем и
ше го излежим“ - прекъсна го Чворо резко. - Ма после се зами­
слих „Що па да ги не ожениме? Он Муфтата цел ден работи като
гламав за тоа що дуа, нека да се заврътът покрай ньего едно-две

38
унучета, да му подсладат живото. Па, сега, че сино му е нефелен,
нефелен е, ама като са свръшили вече работата, нема връщанье
назаде“...
- Сино ми мое да е нефелен, ама не е он разпечатил сестра
ти... - почна Данчо твърдо. Чворо па го изгледа изподи вежди и
уж случайно посегна къде ножо, къде се си му висеше на коланя,
и каза през зъбе.
- Я съм се зарекъл, че ако чуем некой да кае, че сестра ми е
таралясник, го остаям на место! - он замирва неколко секунди,
колко да се убеди, че Муфтата го е разбрал кък требва, па прод-
лъжи. - Камара ора съга се не женат, що немали пари. Ама ние
с тебе се сме успели да скътаме по нещо поди душеко, ли свате?
- Ей, Чвор, айде да спреме с тоа цирк, къде си рекъл да ми
го играаш! - тропна по масата Данчо и фукна и он една рикийца.
- Само двамата сме си, Свилко пак почна да чуе гласове и фана
гората, други ора дом нема, давай направо, що ми писна на дедо-
вио да си клъчиш езико като некоа уруспиа. Ние сме мъже, или
приказвай като мъж, или фащай у свет бели!
Братан го изгледа продлъжително. Отначало очите му кръ­
вясал като на разгонен бик, ама след манко се закроти и рече да
свали гардо.
- Сестра ми... знааш ква е. Побеле ми косата от ньеа! - он
дигна чашата и двамата се чукнаа млъчаливо. - Сино ти, и он си
е башка шашав. Сношка приказвах с Юбица и она каза, че са се
мандръсали с твою убавец и млого й било арексало. Я днеска за-
тва те питах къде е Свилко. Одих та приказвах и с ньего. Излезна,
че и он е вюбен у ньеа...
- Вюбен! - не издръжа Данчо. - Он не знаа колко уши има на
главата, ти за юбов ше ми прикааш...
- И за тва съм помислил! - отсече Братан. - Гледах оняденка
по некъв канал за един е такъв хаховец като твою. Пълен изку-
фелник ти каам! - Муфтата се размръда нервно на столо, ама си
замлъче. - Та, неква психоложка ли, психиатърка ли, каза на ро-
дата му да го оженат, що щело да му помогне. Они зеа неква те
такава същата като ньего и ги пущиа да живеат заедно. У къщата

39
на макье му и баща му, що било млого важно да има кой да ги
наглежда, они ли са сбръканяци...
- И кво стана? - Данчо явно се беше заинтересувал от исто-
риата.
- За неколко месеца и двамата почнаа да се дрьжат горе-доле
като ора...
- Стига бе!
- Верно ти каам!
- Поопраиха се, даже на краю на филмо нги даваа да одат на
близката ливада... они кък му викаа... парк! Даваа им да одат у
близкио парк само двамата...
- Па яле, Свилко и сега си оди къде си сака сам... Що ми е да
го женим?
- Абе, Муфта, стига си се правил на малоумен бе! - Братан се
ядоса. - Прикаам ти, че станаа като ора. Сичко си нги беше наред.
И си живеа, даже нги се роди детенце. Нищо му немаше...
- Детенце... - у покритио с мрежа ситни бръчици тип пачи
крак ъгъл на левото Данчово око се появи влага, колко за семе.
- Детенце! - Братан моментално усети къде е мекото на лебо.
- И филмо свръши кък деда му си играаше с ньего на дворо на
къщата...
- Тва е убаво... —Муфтата избръса слъзата уж незабелезано.
- Убаво е и йоще кък! - Чворо муана йоще една рикия на
еднъж и пак награби шишето. - Знааш ли откоги ми се сака да
има некое мининко племениче да щъка покрай мене, да му праим
„мечка лиже сол“ от време на време, да го водим навам-натам с
мене...
- О, да ги немаме тикива! - Данчо пуана у масата. - Ако ше
ги жениме, ше живеат у назе! Мойта къща е голема, на три етажа,
с конь да тръчаш из ньеа. Така е било едно време, така ше е и
съга! Новото семейство отоди да живеа при мъжо и те тва е!
- Добре, бе, свате, кък каеш! - на Муфтата му се виде, че
по муцуната на Чворо премина неква итра усмивка, ама не беше
млого сигурен. - Нема да се биеме, да го еба! Щом сакаш у вазе,
у вазе да е! Ти си си у правото! А, наздраве, да му се не види и
животецо несгоден!

40
 - Наздраве! - каза Данчо и некък му олекна на сръцето. - Кво
толко, да му го турим четврътит!? Щом са давали по телевизоро...
Па и за коги да чекаме? По-добре нема да стане... И си сигурен, че
и двамата са съгласни да се земат...
- Они не са съгласни, - Братан фръли още една рикия, та да
придаде важнус на приказката си - они умрат да се земат!
- Така да е! - почти окна Муфтата и се загледа през джамо у
проблесващите по небото звезди. - А съга да го полееме, па ютре-
другиден ше седнеме да се разбереме коги, къде, кво, кък, с кви
пари...

Коги Братан Чворо се прибираше къди них си и се фащаше

за секо дръво покрай пъто, та да не падне у камъняко, у пияната
му шашава глава се моташе неква гордос от уменията му у пре­
говорете. „Требва да ме земат за посланик негде“, помисли си он
доволно и облегна глава на една липа, та да смогне да се задръжи
прав, докъде го извади да се изпика.

41
 Глава осма
Предсватбена трескя

Я съм нскъв млого голем романтик по рождение (макье ми

вика, че още на неколко месеца съм щел да си строшим врато да
се обръщам по убавите женски дирници), та ми се сакаше да ви
каем, че подготовката за сватбата е минала се едно севернокорей-
ски парад у чес на Ким Чен Ир. Несъмненио ми морал и инстинкт
да прикаам истината и само истината обаче ми не позволева да си
изврътим езико по такъв противоестествен начин, да му го нама-
ам.
Тва, къде стана, е, че през пръвите неколко дена от сички
учаснеце съглам беа само Братан Чворо и Данчо Муфтата. Ора на
место по принцип, они запретна ръкаве и отебаа све работа, къде
имаа да връшат, само и само да стане сичко кък требе. Ако се на­
лага, да го каем баш кък си беше - основната им мотивацеа беше
да се отръват единно от сестра си, другио от сино си и да се кор-
толисат най-после, що и на двамата им беше писнало на уйевете.
Нека обаче пръво ви разкаем кък си прекарваа времето бъде­
щите младоженяци, па после ше се врънем къде Чворо и Муфта­
та. Айде, стига с лиричните отклоненеа, що сигур ви е дошло до
гуша от них, мили двама мои читателе.

Онаа разпоретина Юбица (ама виа само ако знаате ква пичка
беше (и е) верно...) поне десетина деня след като бакя й й каза,
че ше я жени, одеше като митиява овца. Еднъж излезна на кафе у
барчето на Филип Влаата. Там се сбираше младежта на селото -
таа младеж, къде не щеше да почва на рикия от осам издзаранка,
кък се праеше у хоремаго; кък се викаше едно време, прогресив­

42
ната младеж, да й го рапнем. И наша Юбица се виде с ньейните
приятелки таралясници. Разказа нги, че ше се жени за Свилко, а
они я съдраа от бъзик (у интерес на истината, повече от завие, че
немаше вече да им го тура и на них).
Юбица обаче си беше сътвер, нищо, че у последно време й
се беа събрале житейски премеждеа. Она ги послуша, послуша,
после рипи от столо, обръна масата (при таа манипулацеа изпо-
изгори полвината боклучор у поречието с врело кафе —коя по
циците, коя по мундзата, коя по балдърете), след тва ги препцува
на макя кък само една курвентиа мое, вербално им се изпика (опа,
женките чишкат) у устата на сичките с най-мининките подроб-
носте и ги покани да й едат опиканото месо. След тва си тръгна
къди дом с фученье.
Беше й дошло като катарзис, ама не като на оня изврънат из-
клесяк Пеевскио - чък съга разбра колко й се е доповръщало от
тиа кудкудякащи, скрибуцащи чавки, къде й се водеа приателки.
Немаше да ги ебе за чръвива слива повече, реши она и се закючи
у ньейната си стаа.
Близо две недии Юбица излазаше от собата само нощеска,
коги знаеше, че бакя й Братан Чворо се е наюял като сътвер, та да
си земе нещо от хладилнико за яденье. От една стрън, она си ми­
слеше, че е йоще млада да се жени, ама от друга й на ньеа й беше
писнало да а лашкат секви кръндеи. Кък се вика, ем я болеше, ем
я сръбеше. Йоще на третио день Юбица тараляснико разбра, че е
затрила битката с Юбица бъдещата съпруга, да й го турим поди
мишниците. Ама се не даваше. Но си беше верно катарзис, я ви
каам. Гяволо у ньеа не щеше да се супре, ама у шашавицата й,
у сръцето и душата й почнуйеше да се раджа една нова Юбица,
толко убава и йозвътре, колко и йозвънка.

У простата глава на Свилко протичаа същите процесе, ма он

ич и не знаеше на чии ора е, кък ви е ясно, ако сте челе и предиш­
ните глави от таа история, да ви еба. Тоа жмую си беше изкопал
земянка преди поне петнаесетина години у кореньището на една
буковиня, къде, ако я отрежеа, щеше да даде поне десет кубика
кръпеи за зимаска. Дръвото беше у горньио край на Вехтото ли-

43
гурище, на поне три километра от селото, и от едната му стрън
бъкаше извор, къде водицата му и по Горешницете беше ладна
като уше на мрътвец.
Свилко беше изкопал неколко кубика земя изподи буковиня-
та и дигна бахти убавата земянка. Некви коренища, некъв завет,
неква тишина... Некой психолог би казал, че у земянката Свилен
на Данчо Муфтата намира паралел с безвъзвратно изгубения все­
ленски мир у утробата на макье си, ама вие ич и не му вервайте.
Психолозете до един са или гръбави педераси, или разпоретини,
или травестите-недорасляце... Не ангажирам никой с мненеето
си, ама ако си носим манарчето подмишка, мое и да се замислите
кво ви каам, ли така?
Он сека годин седеше тука поне по две недии пролецка и две
есенеска. Най-обичаше да дое по тва време, що имаше бая гъби за
яденье и беше ладно. Свилко ич не траеше жегата. Щом минеше
триесе градуса, он почваше да побеснева и праеше йоще повече
простотии, отколко иначе.
Тука, поди буковинята обаче, му беше раат. Беше си послал
дебел плас шума (къди метър) у земянката и го сменяше сека
есен. Като се уровеше у ньего, моеше да изкара там и нощи с тем­
ператури поди нулата, без и носо да му потече. Щом го стегнеше
капата, фащаше гората, отодеше у земянката и си праеше една
ваканцеа, ич да не е.
Дигаше се рано издзаранка, разфръгваше шумата, прибегва-
ше до церо, къде посрещаше изгрево, и после се връщаше при
буковинята по заобиколен път през един сипей, къде само да вал-
неше дъж и сичко ставаше оранжаво от ечанки. Булкя гъбата, кък
й беше другото име, растеше на коло у единио край на каминяко
и верно караше човек да си мисли за тва кък нощеска тука са иг­
рали оро самодиви и, къде са стъпиняли, те там да растат гъбете.
Свилко береше само колко да му стигне да еде през деньо.
Праеше седем-осам по-големи ечанки на чорба у една алумини­
ева котленкя, къде беше намерил у шумкарскио бункер от другата
стрън на Вехтото лигурище, а другите печеше на ламарина на ми-
ничък огин вечер, коги почнеше да се стъвиня.

44
 Таа есен Свилен не беше толко спокоен, колко друг път, коти
доеше у земянката поди буковинята. Беше избегал йоще у деньо,
къде приказва с Братан Чворо за сватбата с Юбица. У началото
се почуства манко сбръкано. Не знааше баш кво е да си женен.
У мъглясалата му шашавица се врътеа некви спомене от преди
камара време, коти макье му йоще не беше избегала с оня калай-
джия и с баща му и ньего беа семейство.
Оттогава обаче беше изтекла свет вода, а и он беше си падал
на врато, та ич и не помнеше... Като се сетеше за Юбица, му ста­
ваше едно жежко на тумбако, а поди мишниците и там, къде пер-
чемо му се сбираше с челото, се явяваа едри капки пот. Фащаше
да пръхти като вепър, а ую му почваше да помръдва самичък. За
пръви път, от кво беше почнал да си праи тия почивки у гората,
нещо го теглеше къде селото, преди да е свръшил сезоня на ечан-
ките. Сещаше се за вечерите с Юбица поди тополата до моето и
на яве, и на сънь. И му се щеше пак да й го налундзи у тесняко,
да им го спущим...
От друга стрън обаче, нещо го беше стра да се връне. Он не
знаеше кво баш е, ама усещаше, че Братан сака от ньего да напраи
голема работа и му притреперваше поди гъзицата. У промежду-
тъцете между многочасовите мъглявини, у простата му глава се
раждаше и по некоа последователнос от две-три мисли. Като на­
пример: Кво ше праиш като се ожениш? Кво значи да си женен?
Режат ли ти нещо, връзват ли те некъде, дерат ли те? Ква е разли­
ката с тва да не си женен?
Ич и не знаеше кви са отговорете на тия въпросе, ама една
дзаран, у деньо, къде падна пръвата слана за годината, Свилко
заеба и посрещаньето на изгрево поди церо, и колото с ечанки
до сипеьо, и се сбръзи колко мое къди къщата, къде покрай Ап-
рилскио пленум беше строил дрътио Братан Чворо, а съга у ньеа
живееа унуците му Братан Чворо и Юбица.

45
 Глава девекя
Двубой на характере

Я обаче предлагам да остаиме тия двамата сбръканяци на­

страна за манко и да виеме кък връвеше подготовката за сватбата.
Има ли некой против? И да има, нема кък да си кае, така че най-
добре да си седи на гъзо мирно и да чете кво съм му написал, що
друго нема, мили деца... Криза а, беднотиа до шиа, мамата си е
ебало. Не, че съм млого добър писател да каа, ама кой да знаа?
Мое па и да става нещо от мене, да се еба... Но на ората вече им се
не чете, па камо ли да се фанат да пишат. Беги оттука - най-млого
да препцуват некой у социалните кюкарници и да пущат есемес
на гаджето, че сакат да го мандръсат довечерка между шестата
рикия и леганьето. Сбръкана дръжава ви разпраам... Па и подози­
рам, че никой не чете таа пропаднала книга, ама айде...
Но, чесно казано, Чворо у подготовката на сватбата имаше
толко роля, колко английската кралица (не мое да а не знаете; оно­
ва дребно, вечно уилено бабе, къде оди се с некви малоумни капи
и маа с ръка от една тераса, а след годин-две ше става на деведе-
се) у управлението на Албионо, да му го намаам у мъглите. А не
щеше да а така, ама така се случи. Писаа го на синекурня работа
и те тва а те.
Тоа Данчо Муфтата излезна ебати откаченио дрътофелняк, я
ви каам. Още пръвио день след като се разбраа да си оженат не­
годните ора у родовете един за друг, Братан събра све лев, къде
беше скутал у кюшето на една крина за кукуруз у плевнята, и се
стръча къди къщата на бъдещио си сват.
„Мале, я ако минем оттука още един път таа недя, ше нау­
чим пъто и ше мое да го префрълим със завръзани очи“, рече си

46
Чворо, докъде бръзаше по алеата покрай барата. Времето се беше
накостръжило: небото, свъсено се едно си му бръкнал у гъзо с
кукуружянка и чръно като на дрът уй кожата, се беше облегнало
на гръмоотводо на пощата. „Ше вали“, закючи Братан по специ-
фичнио си мъдър начин. Он се юрна колко мое (ама без да тръча;
у ньегово село да тръчаш беше срамно, осен ако не гониш некой
да го биеш или не си оставил рикиата на самоопазванье) и без
манко да фръли през парапето на моето Денчо Пръжката. Оня се
беше свил у ватенката си по такъв начин, че изгледаше два пъти
по-склепаторен, отколко беше у действителнус, и одеше едвам-
едвам, забил нос у земята, та съзор се дръпна от пъто на Чворо.
- Абе, ей, къде си се сбръзил!? - изока Денчо (колко беше
мижав и склепаторен, толко гласо му беше като на бразилски ко­
ментатор на мач, да му фукнем една глава между дзъркелете) след
Братан, що оня ич и се не спре поне да измучи „опа“, къде у Севе-
розападо е най-висшата форма на извинение. - Да не а некъде да
раздават мозък или уй? Или и двете?
Чворо беше подминал моето с поне дваасе метра и ич не
щеше да спира, оти ситен дъждец беше почнал да му цинка у вра-
то, ама се не сдръжа и се закова на место като трабанче у орей:
- Уй да ти улети през ушите и да ти се изклеси на местото
на мозъко, да ти не виси чутурата празна, да те еба у плешките
кръжясали! - Братан знаеше, че требва да а максимално голем
гад, та да не мое Денчо да се съпикяса поне неколко секунди, след
като он пак пойде на къди Муфтата. - Пошел съм да готвим сват­
бата на сестра ми, куре бледи. Ше те поканим, дако нищо не става
от тебе. Събирай отсъга жлъти стотинки за подарък, що немаш
пари да се обръснеш... Па дано й макье ти да те пущи, врабчово
сръце, изкиснато у саламура!
Братан пойде кък беше спрел - резко като гладен палаш
къде кокай. Гръбавио верно остана на моето се едно го е ударила
гръмотевица. Неколко минути не може да сглоби никва мисъл у
канчето си, ама после се пак избистри едно: „Тоа буклучор да се
ожени... Ама така е сгодна... Кой ше я земе па Юбица, бе!? Я си
мислех да я изчекам още некоа годин да стане дръта мома и да я

47
посакам, ама глей кво се случи па сега. Се съм си с късмето, да
еба...“.
После пойде къде дома си, дека щеше да изчека до десет
часо, та да иде у хоремаго и да бафне новата кюка.

- Те тука те... - каза Братан с влазаньето у собата, къде Му-

фтата беше седнал да земе един залък за закусванье. После се
пресегна къде масата и тури преди Данчо една не млого тънка
бала дваесетолевки.
- Кво е тва бе, сине майчин? - Данчо така се сепна, че чък
изпуши едно парче леб с ютеница и оно се лепна на мушамата. Ли
така уж казал некъв безполов дръвен философ, Мърфи ли а, Смър-
фи ли а, ебем ли го „Коги изпущиш некоа филиа, она обезателно
ще падне с намазаното йоздоле“. Абе, я кво зех да се алосвам и са
прикаам секви глупости, къде немат връзка с никви северозападе,
не знам... Ако продлъжавам така, нищо чудно да затрием целата
читателска аудитория, къде и без тва у цифрово изражение се рав-
нева максимум на двама до трима човека... Требва да се стегнем,
обещавам!
- Кво, кво...!? - изсумте тежкарската Чворо. - Донел съм ти
некой лев, та да покриеме разходете по сватбата. Ли требе да оди-
ме до Градо, да купиме разни работи, да запазиме Читалището, да
ги облечеме ония двамата гоьовци, да виеме кво сака да се купува
за яденье и пиенье, да зееме дарове на госкьето...
- Абе, ти викаш за Свилко, че а улав, ама си го задминал, да
те еба! - изруча Муфтата с такъв глас, къде човек не моеше да си
помисли, че ше извади некъв дрът слекшо. - Ти, Братане, коги си
чул крава да сиса от телето си? Дошел ми некъв цвъкльо у назе
и ми вади пари да ми дава да купувам разни работи за сватбата
на единственио ми син... Тебе да те не е ебал лудио, бе, Братане?
Чворо рече да се озъби, ама като гледаше на Данчо у стис­
натите кокайести и четвъртити чеюсти; като се опули у очите на
старецо с цвет на софийски смог рано дзаран зимаска; като виде
кък е стиснал жилавите си песници и ги е облегнал на масата,
нещо го спре. Не беше стра, пак ви каам. Братан просто разбра, че
дрътофелнико верно дръжи да се разплати сам за сватбата. Се пак

48
не щеше да падне по гръбина без никъв бой и каза:
- Я мислим, че е чесно да делиме наполвина. Ше жениме
твою син и мойта сестра, значи и двамата требва да дадеме по
неко лев.
- Абе, ти май не чуеш секи ден... - старецо бръкна у джебо на
доковото палто на Чворо и извади оттам кутиата с цигарете. Де­
лото село знааше, че Муфтата пуши само коти е готов да утрепе
некой от яд или е млого замислен. - Нема да даваш една стотинка,
иначе ше те застреям с двуцевката между ротите и ше разтурим и
сватба и све! Прибери си парите, докъде е време. Ше дойде ден да
се зажениш, къща да ремонтираш, деца да учуваш... Я цел живот
съм сбирал, а вече съм си пошел. Днеска ме има, ютре ме нема.
Кеф ми е поне да платим на сино си сватбата, преди да ме занесе­
те горе, на ветровитио брег. Па после като му остаим наследство
на ньего и на твойта убавица, мое и да се закрепат и да умножат
парата, ма мое и да стръкат сичко за два месеци. Затва по-добре
да си напраим кефо съга, да се не врътим у гробищата като чевер-
ме после...
- Ама но я... - Братан стеняше като бито куче.
- Още една дума и отодим за пушката! - дрътио се дръжеше
като Леонид на Термопилете.
Никой нормален човек не би се обадил при такава закана, ама
Чворо не можа да се сдръжи:
- Ама поне я ше донесем от мойта рикиа - он се пресегна
къди парите. - Иам триста и седемдесе кила и е убава, не е като
твойта скоро смрътница.
- Донеси, щом сакаш... - Муфтата отиде до долапо и извади
бозаджийското шише и две рикиени чаши. После ги остаи на ма­
сата и разле из них, без даже да гледа. - Я не пием толко рано дза-
ранка, ама нали имаме повод... Напраил съм списък на госкьето,
написал съм кво требва да се купи и йоще следобеденка се качим
на рейсо и право у Градо да разузнаам кое откъде да зеем. Мое да
доеш с мене, ако немаш работа.
Братан фукна рикиата на екс и се озъби от зор.
- Не мое ли да а праиш манко по-мека бе, свате!? Но тва а
като отрова бе, да еба!- изгьгня он. После се връна на въпросо.

49
- Иам си работа, оно никогиж се не свръшва, ти знааш, ама ше
доем с тебе. Една сестра си ми е, да го еба! А наздраве!
- Наздраве! - Муфтата му сипа и се чукна с ньего.
- Колко народ ше каниме? - пита Чворо, преди да отпиа.
- Кък колко!? - сопна се дрътио. - Като едно време, мушка­
то припикано! Целото село, вашта рода до трето колено и нашта
рода до трето колено.
- Ма но тва ше са...
- Четиристотин седемдесе и двама човека съм ги сметнал -
Данчо се ухили некък се едно не моеше да чека до сватбата. - Ама
нема да доат повече от четиристотин, що млого немат пари за път,
за подаръце, за официални дреи. Да еба и демокрацеата ви, да еба
аз! Ората станаа като скотове...
- Още отсеги видим кък ше се изтрепат от бой... - Братан
придоби едно сгръчено изражение, се едно изтръпеваше некво
индианско мъчение, без да гъкне. - Оно толко ора на едно место
не са се сбирале от осемдесе и девета навам...
- Така е - кимна с глава Муфтата. - Ше напраиме сватба, къде
да се запомни, да го еба! А наздраве!
- Наздраве, да ти го турим у рикиата пропаднала, да ти го
турим!
- Пробай, ше ти арекса сигур - ухили се най-после Данчо
Муфтата.

50
 Глава десекя
На шопинг у Градо

Коги Данчо Муфтата и Братан Чворо се срешнаа запъхтени

баш пред спиркята, Денчо Пръжката вече беше разпраил надлъго
и нашироко за сутрешната случка на моето. Тва моментално по­
виши социалнио му статус у кръчмата, кък и беше предвидил он.
Зарди те таа работа беше заседнал на една пекя преди хоремаго
йоще у десет и полвина, нищо, че знааше, че Ваня Шугавата баш
тоа день ше отвори чък у единаесе.
Къди единаесе без петнаесе покрай хоремаго, тоа храм, оли-
детвореващ сичко най-мило за мъжорята у селото, почнаа да се
мотат обичаените заподозрени.
Ше почнем от нашио Денчо Пръжката - миничък, сгръчен
на уй у студена вода, с жилави ръце и дребни, итри очи с цвет
на борова кора. Живеаше с макье си, къде се нещо се оплакваше
ревешком пред комшиките от ньего, че не ще да се ожени. От
ньегова си стрън, он беше само на триесе и една, ама вече се беше
отказал да си дири активно мома. Не, че не арексваше срещупо-
ложнио пол. Даже напреки.
Делата му стаа беше облепена с плакате на Весна Змианац,
Драгана Миркович, Анжелина Жоли, Кармен Електра и Бионсе.
Беше пръвио, къде си вкара интернет у селото и млатеше чикии
на леганье и на ставанье. И имаше вкус, требва да отбележиме, да
еба тоа чукундур, да еба. Не глеаше некво немско порно от седем-
десете или извращениа с бой, пиканье и връзванье. Арексваше
най-млого те тва, къде е на границата между еротиката и порнако,
и, мое да се кае, беше чуетвен извратеняк.

51
 Тва, къде го спираше да завръти сериозна връзка, беше баш
макье му, да й фукнем един у врато на таа дръта скочубретина. Не
една, не две, не три, а шес млади жени беше водил у них и она се
нги намираше некви кусуре и праеше музувирлъце, докъде успе­
еше да ги изгони.
Пръвата била млого ниска и дебела, приличала на тесто за
обги. Втората па била толко длъга и гръджава, че ставала само да
се брулат сливи с ньеа. Третата немала цици, ако й напран деца,
щели да умрат от глади. Четврътата не знаяла кък се белат ком-
пире. Петата и шестата млого окали, докъде Денчо ги мандръса и
она не могла да спи. Такова у къщата й не требвало.
И те така те. Понеже Пръжката се нуждааше да получи одо­
брението на дрътата уруспия (на младини макье му беше пръвата
разпоретиня у околията. По мои скромни набюденеа, баш ге та­
кива стават най-големете стожери на морало коги одрътеат), он
си рече, че нема жена, къде да й угоди и се отказа да праи повече
опити. Един вид съсредоточи половио си живот покрай компютъ-
ро, да му го лъзнем у тонколонките. И се превръна у час от онаа
безименна обшнос от милиарде мъже, къде макье нги нги е съси­
пала живото, що млого й знаат устата.
До Пръжката седеше Пенко Жаблето - най-личнио момък у
селото, млого учен (беше защитил докторат по квантова физика
у некъв университет у Шопиа, ама му беше прещракало нещо у
кухата тиква и се беше врънал на село, без ич да му пука за нищо).
Пенко беше се едно си го извадил от неко женски мокър сънь.
Длъг къди метър и осемдесе и пет, с тесна талия и широки раме-
нье, с мининка глава (нещо млого дефицитно у Северозападо),
бистри сини очи и убави дреи, къде му беа останали от време­
то, прекарано у студентството. Баща му беше бая паралиа, що си
беше врънал седемстотин декара гора, къде шумкарете я беа зели
от деда му след девети, ама се спомина набръже, като вид е, че
сино му се отказа от звезната си кариера на учен у БАН. И Пенко
(сам на макя и баща) тури ръка на родителската пара и почна секи
ден да праи пирове у хоремаго.,Докъде мое“ - му беше девизо.
У неко по-префинена книга биа го нарекли бонвиван, ама я си му
викам редови пропадлък с късмет и от природата, и от родата. Тоа

52
изклесяк изпонаеба къде кво имаше сгодна женица у поречието
само за неколко месеци, а иначе беше баш като научен работник
- не моеше да раздели на две магарета сено.
Рачо Изклесяка па беше най-големото недоразумение на при­
родата, къде се беше раждало некоги. Тоа колко пиаше само ако
знаате! Среден на ръс, минал стоте кила още у прогимназиата,
ушат, нема два зъба у главата, мръзи го да глеа, олисел, нечисто­
плътен колко си сакаш, Рачо беше най-нежеланио гос у коя и да а
къща у селото. Самичък моеше да омаа две кофи вино (по десет
кила), полвин ягне с каса бира, та да го прокара и после кило
рикиа да му слегне яденьето. И тва за четири-пет часа. А като из-
едеше и изпиаше сичко, тоа пустиняк негоден се дигаше от столо,
се едно е бил връзан на ясли, и без да залата, отодеше у кръчмата
да се донаюя. Така и така ви представам сексуалнио живот на
сички тиа сбръканяци, нека да каам неко дума и за ньеговио. Рачо
Изклесяка немаше сексуален живот. Май не беше ебал никогиж
през живото си. По разни сбирки ала „препиванье с преспиванье“
не една от скочубретините у селото се беше пробвала да му се
качи по уто. Без никъв резултат. Рачо само й обръщаше гръбиня,
фащаше пръвата плъна чаша, къде видеше, и най-тръжествено за-
явеваше „Коги най-млого ми се ебе, повече ми се пие“. И дотука
свръшваше целио романс. А, и та да доплъниме картинката, Рачо
Изклесяко беше брат на Денка Мандрамуняко.
Та, да се спрем с предстаяньето на тиа негодни урапяци и да
ви каем на две на три кво стана като Денчо Пръжката им разпран,
че Юбица ше се жени, що таа мойта сбръкана история требва да
връви нанекъде. Да се еба у главата, що се зафанах е тва? Ората за
кви възвишени работи пишат, а я ви занимавам със секви разпоре-
тини, нефелни и шлаки на обществото. Кък и да е...
Млого ясно, пръво сички почнаа да се илат като невиждали.
Никой не моеше да поверва, че Юбица ше се жени. У един глас
казаа, че тва не мое да е верно, що она е пълен боклук и нема кой
да я земе, ама у главите им се врътеше друга мисъл. „Юбица нема
кък да се ожени, що йоще се не е наодила“. Секи от них дебнеше
коги сестрата на Братан най-после ше засити таа ламя, къде й е
между ногите, и ше се кротне, та да й предложи да се ожени за

53
ньего. Без Рачо, млого ясно. Само преди тва требваше да а из-
пратат на длъг курс за лечение на познати и непознати на наука­
та полово предавани заболевания... Затва тия слекшовци бръкаа
желанието с действителноста и не поверваа млого на Денчо, ама
врътеа разговоро чък до следобед покрай предположенеата си за
кой мое да се ожени Юбица.
Требва да ви е ясно, че сички приказки беа обидни и неу­
важителни къди горката убава таралясница. Но не беше, че ше
се зима с коньо на Бай Руско, та най-после да се нагньете на уй;
но не се казва, че ше се жени за националнио отбор на Судан по
футбол (пак беше изтъкната същата причина); но не е и да нема-
ше и догатка, че ше има групова сватба с Централнио Софийски
затвор... Кво да ви прикаам... Толко ми е висок морало, че чък ми
иде да изфрълим клавиатурата през прозорецо, ама кък да го на-
праиш - почнал съм и требва да каем сичко до край...

- Точно у колко се разбрааме идеш... Мое и да стане човек

от тебе! - каза Муфтата и дари на Чворо една от редките си като
минаваньето на Халеевата комета усмивки.
- Я съм дошол навреме, оти така приказвааме с тебе - исумте
Братан и погледна къди кръчмата. После, без да сака, облиза по­
тен мустак. - Ама чий го дириме тука, като рейсо ше мине след
поне четиресе минути?
- Сега шти покаем списъко с кво съм измислил за купуванье
за сватбата. Ако се сетиш нещо, ше ми обадиш...
- Е, що не свръшиаме тва издзаранка у вазе? - Чворо вече си
гласеше у главата кък ше иде до хоремаго и ше поръча на Ваня
Шугавата да му сипе двеста грама пиенье и ше ги муане с един
фас. От погледо му не избега, че Генчо Гръбавио, Денчо Пръж­
ката, Пенко Жаблето, Рачо Изклесяка и самата Ваня Шугавата се
беа наредили като аптекарски шишета до големио джам на кръч­
мата и беа залепили чела у стъклото, та да видат кво праат двама­
та с Муфтата.
- Що коги има пиенье покрай тебе, ти само у чашата глеаш
и за нищо друго не мислиш... - отсече Данчо и извади листовете
от джебецо на сакото си (он беше с костюмо от сватбата си, преди

54
тамън четиресе и две години; светлосур, с карета ли, райета ли,
ебеш ли му макята, вече си не личеше баш. Ама му седеше като
отят). - Айде да седнеме, да ти покаем...

- Абе, тоа да не земе да ожени сестра си за улавио син на Му-

фтата... - плесна се по челото Пенко и другите се възхитиа на тва
колко е паметен. - ...Свилко...
- Само така ше да е! - изруче като банциг Ваня Шугавата.
- Глей кък са се залепили един за друг на пекята и глеат нещо.
Сигур сметат кой колко пари требва да даде...
- Малииии! - Генчо Гръбавио си отпи от бирицата. - Тва ше
е ебахти семейството. Пропадлък и откаченяк!
- Но, па се едно твойта дъщера е Макя Тереза... - подфръли
от ъгъло Гръга Пипето, най-големио пияница у поречеето.

„Тоа дрътофелняк тръча като конь“, помисли си Чворо, докъ­

де си тръкаше потта от челото с ръкаво на белото сако от бало. За
разлика от костюмо на Муфтата, ньеговио бая му беше отеснел.
За три часа и полвина беа обиколили целио град. Къде на­
мереше кво му арекса, Муфтата вадеше списъко, тураше чафка
отпред и пишеше цената отзаде. Ич и се не пазареше. Избираше
се от най-скъпото и предупреждеваше сека една продавачкя да му
запази тоа артикул (да го изгръбим) до средата на другата недя.
У Градо беше умрела работа. Ората немаа една стотинка. За-
тва продавачките праеха мили очи на Муфтата и му обясневаха,
че има големо диренье баш на тва, къде он беше избрал, ама ше
му го запазат, щом толко сака. А он им верваше, оти целио живот
с акъло си беше изкарал у комунизмо и млого добре знааше кво
значи приказката „дефицит“.
- Айде да бръзаме за последнио рейс, че си е ебало макята! -
рече Данчо, коги на една сергиа на пазаро капарираа сто и дваесе
рози за по масите на госкьето и още триесе и три (юбимото му
число) за букет на булкята.
Коги улетеа през преднята врата на полуразкапаното превоз­
но средсво, къде само един бог знааше кък още мръда, беше по­
чнало да се стъвиня. Чворо по инерциа погледна на запад, там,

55
къде беше техното село, и виде, че слънцето се е скутало зади
Балканьо. Он приличаше на тевна камара камъняк, ама нади нье-
го златнете лъчи излазаа почти право нагоре и праеха чудесии
с три-четири скинати тук-таме облака. Беа ги оцветили у сички
нюансе на розаво, цръвено. виолетово и сурусинкяво. Братан се
загледа задлъго, оти му се стори, че е фейско, да го еба.
„Бабичката викаше, че щом откъди Балканьо облацете се
цръвенеат, начи ютре ше дуа ветър, да му пикам у семенцето, да
му пикам...“.
- Отфрълили сме близко до све! - стресна го Данчо, коги рей-
со тръгна със скрибуцанье и кански вой. - Остана да избереме
костюм на мою, рокя на сестра ти, пръстенье и йоще две-три ра­
боти, ама ше идеме до Софеа другата недя и ше сме готови.
- Абе ти шашав ли си, бе!? - рипна от местото си Братан. -
Нема да изарчиме свет пари за таа сватба!
- Ти нищо не арчиш, глигане фръкати! - среза го дрътио с
крива усмивка. - Та, по-добре си мирвай и ме заведи таа вечер у
вазе, та да ти пробвам рикиата, къде сакаш да гощеваме ората с
ньеа.
Чворо само изсумте, що не знааше кво да кае и пак се загледа
у облаците нади Балканьо. Лъчите се беа скутали и они стоеха
като некви лилави працаяце, бавно разнищвани от ветъро...

56
 Глава единаеста
„Юбовта е лудус“

Ако не помните, да ви каем, че преди две-три глави от таа

истореа, ние заебааме бъдещете младоженяци и оттогива (млого
несправедливо от наша стрън), не сме продумвале и приказка за
них. Само набръже ше ви врънеме къде последните им дейносте,
та да не ровите из страниците на таа сбръкана книга като улави.
Юбица се беше закючила у собата и се праеше на млого сръ-
дита. Она ич не отвараше на бакя си, коти он лупаше по вратата и
излазаше само нощеска, та да отмъкне нещо от хладилнико и да
се намаа, та да не умре отглади. И да умие пичоко, но е ясно, нема
да оди като клошар. Оня заплес, бъдещио й мъж Свилко, па се
слуняше из гората като некой полуверняк и спеше у една земянка,
плъна е шума.
Минаа се къде две недии от кво двамата беа предприеле тия
своеобразни демонстрацее на тва, че са бая ошешавени от сватба­
та, къде им дойде като гръм от ясно небо. Бащата на Свилко Дан­
чо Муфтата и брато на Юбица Братан Чворо одиа два пъти до Гра-
до. За пръвио лаасе ви разказах у миналата глава, а за вторио ич
и немам намерение да си давам зор, затва само ше ви споделим,
че они купиа сичко по списъко, къде Данчо беше напраил. Съга,
та да завръшат с пазаруваньето за сватбата, им требваха двамата
младоженяце, та да ги завлечат у Софеа и да нги земат дреи, пръс-
тенье и там кво друго се налагаше, та да се не изложат пред ората.
По тва време се случи и пръвата по-голема разправиа между
Данчо и Братан. Кък знаате, Муфтата беше зел сватбата млого
присръце и му се щеше да свръши сичко кък требва, а и нема-
ше тръпение. Затва, коги вече минаа повече от десет деня, откво

57
Юбица се беше затворила у стаата си, една дзарань он цъфна пре­
ди къщата на Чворо йоще у тевница.
- Кво е станало бе! - избоботи със сънен глас Братан, коти
най-после се разбуди от думканьето по ламаринената вратница и
излете на дворо само по гащи и окапан с домашна ютеница пот­
ник - Кво громаш по тва време, ти сбръкан ли си, кво ти е?
- Таа твойта сестра не се ли разкисна да виси вече у една
соба? - сопна се Данчо и, без ич да му пука, почна да бръка йоз-
вътре през вратничката и да дири кюч на бравата, та да си отвори.
- Чеки бе, кво ровиш!? - изгъгня Братан с йоще съненио си
глас и свали кючо от циментовио покрив на вратницата.
Муфтата улете у къщата се едно е дома си, кък и си е обичаю
у Северозападо. Он стана у средата на стаата, къде Братан пиеше,
пушеше, едеше, глеаше телевизия и спеше на едно и се огледа
недоволно.
- У таа къща май не е действала женска ръка, откво макье ти
се спомина...
- Ти макье ми ич я не закачай! - отсече Братан ядосано и
обръна менчето с отворо надоле. Немаше и капка рикиа. Чворо
разбута с ръкав троите и обелките от салам, къде покриваа целата
мушама и рече - Я ше идем да наточим манко пиенье, ти седи
тука и не мръдай.
- Само пиенье ти е у главата! Не земеш да си фанеш некоа
сгодна женица да ти чисти, що като гледам сестра ти я мръзи да
гледа. Не знам ква снаа ше ми става... И миналио път, коги доваж-
дах, собата беше като на мой Гуджо кочинята!
- Ей, я да се не праиш на големата работа! - Братан се повръ-
на от вратата и стана на средата на стаата със стиснати песници.
Беше млого смешен у таа заплашителна поза, с оръфани боксерки
и омазан потник. - И ти пиаш като разпорен, а сино ти не е най-
работливио човек, къде познавам, та ше са си лика-прилика със
сестра ми. Она поне е убава...
- Е, за убава е убава, ама...
- Ама кво? - Братан се едно сакаше да му пробие дупка у
челото само е поглед. Явно се отказа да оди до магазата, остаи

58
менчето на масата, без да отлепва очи от Данчо и си придръпа
един столец.
- Я съм дошел тука да задвижиме работите, а не да се алос-
вам с некъв пикю като тебе... - Муфтата явно усети, че мое да се
стигне до нежелани последствеа, да го еба. - Беги накарай сестра
ти да излаза оттам!
- За кво ти е? - Чворо извади един фас от кутиата, без да от-
дея поглед от Данчо.
- Кък за кво бе, кръндей!? Ли требва да се разбереме кво ше
купуваме от Софеа и да идеме до там! Но време не остана...
- Ли приказвааме сватбата да е чък след средата на ноември
месец... - изпуфте пушек право у очите на Муфтата домакино. -
Значи има време колко сакаш. Осен тва, мое ли да ми каеш, ти,
дрът спареняк, къде баш е сино ти, та си допрел да дириш мойта
сестра да я глъчиш ньеа? Оня щукна като старите пари, а ти си ми
се довлекъл у нас да ми мрънкяш на ую...

Като тънък познавач на северозападните нрави моем да ви

каем, че, ако тиа двамата се не беа стрепали и разтурили и сватба,
и све, най-млого до минута-две, си режем мъдурете на место. И
ич и се не бръкайте, че дрътофелнико щеше да проба да избега от
бою. Он знааше, че ако се смлати с тоа мечок Братан, със сигур-
нос ше му бъдат скръшени бая кокаяци, ама ич и му не пукаше.
Не беше падал по гръбина никогиш, и сега немаше да а бъде.
Има обаче неква шашава свръестествена сила, къде играа иг­
рата по манко по-друг начин от тоа, къде ние си мислиме, и бая
редко се случава тва, дека очекваме. Тамън двамата се беа загле­
дали един у друг като севилски матадор и бик, и се чудеа дали
(или по-скоро коги) да си рипнат на бой, и отвънка се чу един
гласец, къде сички у къщата познаваа млого добре:
-Ю бице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице!
Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице!
Братан Чворо излете извътре и се сбръзи къди вратницата.
-Ей, откачалник! Млъкни за манко, бе! - изрева он, като се
пробаше да надока Свилко.

59
 Оня обаче се беше облегнал с две ръце на зелената ламарине­
на вратница и се цепеше като овчар.
-Ю бице! Юбице! Юбицс! Юбицс! Юбице! Юбице! Юбице!
Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице!
У тоа момент обаче из вратата излете и Данчо Муфтата. Коги
виде баща си, Свилко замръзна на место, а очите му станаа колко
понички и се местеа ту къде дрътио, ту къде фасадата на къщата.
Явно тоа незлоблив сбръканяк не моеше да сфане кък така ньего-
вио отец е у къщата на Юбица и Братан.
- Кво си се разкрекал като некоя снесла кокошка, бе!? - рече
Данчо и се сбръзи къде вратницата. —Улазай бръже!
- Ооо, не стига, че ти ми се натресе, а почна и да си каниш ро-
дата у назе... - обади се и Братан, къде явно му беше поолекнало
от тва, че Свилен замлъкна.

Мина барем полвин час, докъде Муфтата успе да накара сино

си да улезне у къщата на юбимата си.
- Къде е она? - прошъпня Свилко, докъде пристъпяше праго.
- Те тука те... - обади се Братан и кимна с глава къди вратата
на сестрината соба.
- Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбицс! Юбице! Юби­
це! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! Юбице! - сино на Муфтата
млатеше по вратата колко има сила, а он имаше бая.
- Ей, ботор! - Чворо съ зор го отлепи от местото му и го из­
бута надзаде. —Ше строшиш тва на трески бе! Но и я моех да а
изкарам оттам така...
У тоа момент вратата най-неочеквано се отвори и на праго се
показа Юбица. По сичко си личеше, че беше използвала времето,
от кво Свилко беше почнал да се дере колко мое на вратницата,
та да се поопраи. Беше облекла една чисто чръна рокя до манко
нади колената, така че ем се видеше бая от убавото й, гъвкаво и
стегнато тело, ем имаше и достатечно за мъжката фантазеа да се
пробва да а досъблече. Косата й, гъста и лъскава, се едно беше
къпана днеска, а не преди две недии, беше разрешена и сплете­
на. Сплиткята й беше дебела колко мъжка китка. Юбица си беше
сложила малко руж на скулетините и леко, колко за семе, тевни

60
сенки, та да й се подчертаат яркозелените очи. Манко големата й
уста с месести джуки беше разтегната у лека, гяволита усмивка.
Беше навела глава леко напреде, а у очите й имаше некъв предиз­
викателен огин, къде ем знааш, че ше те изгори, ем с кеф сакаш
да се фрълиш у ньего.
- Улатай тука, Свилко! - просъска она през равните си, бели
зъби. - Ли ше ми ставаш мъж, мое да си праиме кво си сакаме и
сичко ше си е у редо...
- Да не съм чул! - муана се Братан между Свилен и вратата.
- У таа къща нема да се праат тикиви работи, докъде тоа ти не
налундзи пръстено! Я командвам тука!
- О, баце, ти ако си мислиш, че не съм се чешала домаска,
млого зле си се обръкал... - Юбица се разсме, се едно й беше през
онаа работа кво дудне брат й.
Тогива обаче се намеси дрътио Данчо с ньеговите овехтели и
спаружени разбираиеа за живото:
-Е й , вижте кво! Я не съм вчерашен и знам кви си ги връшила
до скоро. Ама да си наясно, че тва свръши. Вече нема да го бъде!
Съга йоще си у ръцете на брат ти и я му имам вера, че щом си
се съгласила да се ожениш за сино ми, нема да се млатиш къде
загрезне...
- Я го каним у стаата си, чичо Данчо - изгука Юбица ангел­
ски, без да променва гяволитото си израженее. - Нема да се мла-
тим къде загрезне, ни с кой загрезне, а с бъдещио ми мъж, къде,
ако не знааш, ти е син.
- Нема значенее! - отсече дрътио и, кой знаа що, се запоти и
разпени. - Ше си седиш кротко на гъзо докъде се ожените, па то­
гива се прежулете от клатенье, ако сакате! Айде, Свилене! Право
дом!
Свилко поседе минута-две, без да отлепи очи от Юбица. По­
сле наведе глава и, като обръна гръбина на сички, пойде къди
външнята врата. От неьйна стрън Юбица затръшна таа на стаата
си колко сила има. Чък манко от белосаната мазилка се посипа по
душемето на калидоро.
- Нема кво да седиме тука... - каза некво замислено Братан.
- Айде да идеме да пиеме по една рикия, па да се разбереме за

61
некои работи. Я поне костюмо на твою убавец сакам да купим,
щом вече не а у неизвеснос. Така а традицеата, знааш... Съгласих
се да платиш сичко друго, ама за тва дръжим...
- Купувай го, щом сакаш... - и на Данчо гласо беше некъв
отнесен. - Ти кво праиш със стоката, от кво сме се зафанали с таа
сватба? Я едвам смогвам. Зел съм Витко Сефтосанио да ми пома­
га, ама он не мое баш... Не, че го мръзи, ама е неуметен. Марикя
па ми помага за къщата, кък е от сума ти време.
- Не знам кво да ти каем... Дрътите не моат вече, младите
па не нги се пипа... - отсече Чворо. - Не виаш ли, че у цело село
работиме земя и глеаме стока най-млого десетина човека поди
чстиресе? Сичко друго се чуди кък да се измъкне. Или бегат по
градовете и само повтарат, че немало работа, а тука ньивите и
ливагите на бащевете нги са станали на буедак, или не излазат от
кръчмата по цел ден и се чудат откъде кво да откраднат, или ра-
ботат у ДИП-а и си нги е супер - осам часа на день и после вънка
нека си вали...
- А, но не мое така... - съгласи се Муфтата и се загледа след
Чворо, къде слазаше с котленкята по землените стлъби на тевната
магаза. - Требва некой да работи земята и да гледа стока. Иначе
кво ше едат сички? Камънье ли?
- Да ми едат дедовиа, да ми едат! - издудня силно Братан,
докъде майняше напрасния от весник затиской на дамаджаната.
- Ли само си кинат дреите по телевизоро, че доматите били маке­
донски, компирете —полски, а чесъно —китайски? И че били се
едно едеш гума... Като са заебали земята и добитъко на самотек,
ше едат и печени киселици, ако требва...
- Ше едат, къде ше одат...

У тва време само на неколко метра от Братан и Данчо се при-

кааше за нещо далеко не толко философско и дръжавническо, ама
за сметка на тва вечно и непрекръшнячвано. Щом Юбица тресна
вратата на стаата си, она се спущи със сичка сила къди джамо и го
отвори за отрицателно време, що беше свикнала да изскача през
ньего йоще от кво беше мининка разпоретина и брат й пробваше
манко от манко да а възпита, като я закточва у стаата. Баш у тоа

62
момент оттам минуваше Свилко, дека беше увесил цифкя и ото-
деше къди вратницата, след като баща му го напъди.
- Прерипай! - прошъпня Юбица.
Докъде се усети, Свилен стоеше срещу ньеа, а она беше спле­
ла ръце на врато му.
- Ама они казаа...
- Они мое да каат кво сакат, ама съга са там, а ние сме си тука
дваминцата - она залепи твръдите зръна на убавите си боски до
ньего и приближи джуруяк до мундзата му, та топлио й дъй му
завръте главата. - И никой не знаа за тва.
Само неколко секунди по-късно от чрънага рокя на Юбица
беа останали неколко працаяка, а она беше по гръбина, с широко
разтворени крака и извит като мое гръбняк. Таа сладострасна бо­
гиня на плътските удоволствеа беше фрълила лъжливата си кожа
на кротушка и сакаше да се млати като животно. Тука и веднъга.
- Тоа път ти давам, нищо, че не си се къпал, ама да знааш,
че е за послегнъо! - изохка она задъано. - Като се ожениме ше
поддръжаме чистоплътнос, що смръдиш на пръч... А съга ръгай
яко твойта козичка!

63
 Глава дванаеста
През Петроханьо и те така те

- Ей, мене ич ми не пука, сички ме знаате къв съм сътвер! -

изтреска по кормилото със се сила Пенко Жаблето. - Ако йоще
некой ми кае накъде да карам, ше ебем да рипнем да го опуам
набръже и ше ви изфрълим синките до един от колата!
- Абе, молим ти се бе, Жабле! Като на човек ти думам! - гласо
на Данчо Муфтата верно беше се едно е на погребение на втори
братовчед (мъчно ти е, ама не ча па толко). - През Петрохан е
барем с триесе километра по-напреки. Де, не излаги се, мини от­
там .. . Закво требва да арчиме грешни пари за тоа, къде дуа, да го
еба!?
Пенко наби спирачки толко резко, че микробусо се завръте
напреки на пъто на едно от най-големите кръстовища у Градо. Тва
беше и единствената причина да не рипне на бой на Муфтата, кък
беше обещал току-що. На секундата почнаа да бибиткат поне пет-
наесе коли, а Пенко и Братан настръвено отвориа прозорците и
зеа да пцуват колко моат. Отказвам да ви пресъздавам делото тва
словесно извращение, що поне половината от вас ше поврънат. Те
тука те ше поместим само две от най-меките пожеланеа, къде тиа
вепъре отправна къди другите учасници у движенеето:
- Ей, тулуп разпорен! Като слеем ше те ебем и ше бием жена
ти, та да ви е гадно и на двамата! (Братан).
- Кво си се напнал на таа тромба като глис на буца бе? За
гробищата ли си се разбръзал? (Пенко).
По израженеата и мръданьето на муцунете на ората у другите
коли се видеше, че и они не остават назаде у пцуваньето, ама тиа
двамата така се цепеа със се сила, че нищо се не чуеше. Не мина и
минута и от една-две коли почнаа да слазат разни сътвере.

64
 - Те сега те стана бою! - изруча Жаблето и тръгна да си от-
копчева колано, къде със зор го беа накарали да тури.
У същио момент обаче Данчо, дека по старшинство седеше
на преднята седалкя до ньего, се пресегна с левио си крак и на­
тисна педало на газта, а с ръка завръте кормилото така, че бусо
изфръче от кръстовището с мръсна газ.
- Карай бе! - окна он след стотина метра на Пенко, къде още
се мъчеше да маане колано и да рипи у движение, та да се бие.
Слава богу, таа реплика освести шефьоро и он си улезна у
задлъженеата. Докъде прецепи Градо караше като неко Фитипал-
ди - ич му не пукаше дека има светофар, къде е с предимство и
кво е правилник за движенее по пътещата. Намали само еднъж, и
но на убава, равна и права улица, що неква сгодна сливка беше се
юрнала да пресича по диагонал, без ич да я ебе, че некой мое да а
качи на преднио си капак.
Коги спре само на къди метър от ньеа, Жаблето показа глава
през йоще незатворенио джам и се уили. Онаа леко дръпна слън­
чевите си цайси надоле с показалецо на деснята ръка и му фръли
една колко перверзна, толко и надменна усмивка. Чръните й очи
проблесваха нади очилата, де че сакаше да го накара да не спи
цела нош и да маа чикии до изтръпванье на коленната, мислейки
си за ньеа. Оденьето й, Стойката, телото, сичко беше да си ебе
макята. С две приказки, като видиш такава пичкорана и не мое да
ти се не присака, та ако ще от железо да си... А она го знааше и
явно го използваше бая усръдно у живото. Ама тоа път не беше
уцелила на ора.
- Таа е по-голема разпоретина от мене! - прошъпня през смех
Юбица.
Она се беше опнала като берберски каиш на най-заднята се­
далкя. Брат й и Свилко седеа отпреде. Сестрата на Братан беше
посакала бъдещио й мъж и настояш редови откачалняк да се туп­
не до ньеа, ама баща му и бакя й беа рипнали до таваня. „Ли не
мислите, че ше се наебеме у бусо пред вазе? - пита Юбица (опи
баш тва си мислеа. А и, у интерес на истината, тва и беха наме-
ренеата на момата - ако не моеше секс като ората, беше решила
поне една свирка да напран на Свилко) - Осен тва, не знам дали

65
сте наясно, ама онаа ми работа нема да зарасне до сватбата, та
ако ще да ни не давате да се муаме йоще пет години, се нема да
омацаме чаршафо..
- Ако ти го намаам между сгоднете гъзере, нема да ми се
идиш като съга, а ше излъчкаш, очите ти ше искочат, а езико ти ше
виене доземи като на онова куче от анимационнио филм! - каза
бодро и победоносно Жаблето на преминаващата на диагонал
градска пачавретина, къде се гордеаше, че бившите й съученички
й викат „мутреса“ зади гръбо.
Онаа поспре за секунда на средата на пъто, що пръвоначал-
но не моеше да осъзнаа кво баш й е казал, ама веднъга побегна
с опулена физиономеа, къде на ньеа не беше останала и дира от
самовюбеното й превъзходство от преди манко. Пенко продлъжи,
ма така че она пак да го чуе:
- Глей я кък потръчква, Чвор! Глей кво дупенце тръска! И кви
цицки! Големи и напращели, се едно кръми, да я еба!
- Я съм се вюбил за цел живот! - отсече Братан, ама и он през
джамо, та да го чуе пиченцето. - А да а фрълиме у багажнико и
да а караме у село, да си я закючим у назе и да а мандръсам коги
си сакам!
Я ви каем, че при те тия приказки онаа скина синджиро и зе
следващите две пресечки с такава скорос, че Тезджан Наимова и
на половин кило допинг не моеше да а стигне. Но се разфръчеа
токчета, но загрезнаа бутикови чанти, но полетеа червила и ай-
поде... Мани, мани... Чък, коги зави зади един ъгъл на стотина
метра, мацката, къде без да сака се беше намерила у небрано лозе,
погледна с белото на очите надзаде, та да се убеди, че ониа я не
гонат, и се скута нанекъде.
- Къ мое да сте толко сбръкани бе, пишлегаре ниедни!? - каза
Муфтата и се плесна по челото, коги тръгнаа, ама си личеше, че
му а станало смешно и на ньего - Момичето моеше да му се пръс­
не сръцето.
- Ше й се пръсне! - пак изквика Юбица най-отзаде - Такива
като ньеа дирниците им пръскат сека вечер, ти се не бой за сръ­
цето й...
- Д а знааш, че откък заживеате при мене, за такиви приказки

66
езико с кипела вода ше ти попарвам! - зарече се дрътио и тоа път
се видеше, че се не майтапи.
- Ше ми попариш...
- Де затвори таа уста, ма! —среза я брат й - Но зинало един
път и не знаа да млъкне!
Ич и не мом да ви каем на кво се длъжи таа юбов на ората от
Северозападо къди прохода Петрохан. Сакам да се конкретизи­
рам, че основно прикаам за ората от Монтанско, що за видинлии
и врачанье немам чък толко задлъбочени набюдения. Поне по таа
тема, де.
Но, верно, по-близо е, ама ча па толко да се гръчиш за едни
пикливи два-триесе километра... И е по-убаво, спор н ем а- едни
панорами, едни ендъци по неколкостотин метра, едни буковиньи
по петнаесе кубика едната... Ма ората, къде са отрасни почитате-
ле на природата у Северозападо и са готови да тръпът несгодии,
та да й се радват, не са чък толко млого, да ви каам...
Ако не сте от Северозападо... абе, но вие ако не сте от Севе­
розападо надали ше се фанете да четете таа дивотия, па и да го
напраите, ше разберете на некому дедовиа, ама... Кък и да е ...
Ако не сте от Северозападо едва ли знаате нещо за Петро-
ханскио проход, осен, че е един от пръвите у дръжавата къде го
затварат, щом падне снег. Тва го казват по прогнозата за времето.
Ама, като се замислим, преди две-три години мое да сте научили
и друго - ли оня ломпар Фидосовата открадна ебем ти пара, къде
я беа дали най-после за ремонт на Петрохан. И като падна прави­
телството на банкянскио телохранител се дигна бая тапърдиа по
таа тема. Ма но пак от телевизоро...
А Петрохан има нужда от ремонт, повервайте ми. Предста­
вете си некъде къде дваесе и неколко километра да праиш завой
след завой през триесе-четиресе метра. Представете си да се во­
зиш нади пропас, къде, ако паднеш у ньеа, мое спокойно да си
палнеш цигара и да си дръпнеш неколко пъти, преди да станеш
на джваньок на дъното. Представете си, че сичко тва се случва,
докъде се пробваш да избегваш дупки, длибоки по два-триесе
сантима, без да се муанеш челно у некоа кола или камион, къде

67
иде у насрешньото (знааш къде е оно само по усет; осова линиа
на повечето места нема).
Се пак, като се замислим, от спестовнос ше да си причине-
ват сичко тва моите северозападни съкрайненци, место да минат
през Витиня на път за Шопето. Не ме разбирайте грешно. Се-
верозападнио човек е широка душа колко мое да си предстаите.
Он, ако има кво ще да е, умре да го сподели с другите. Яденье ли
ше е, пиенье ли ше е, работа ли ше е, път ли ше е, бой ли ше е,
неко лев ли ше е ... Лошото е, че от млого годин сички управници
само гледат да отвлечат от Северозападо кво моат и после да ебат
жителете му у дупе тесно, та северозападнио човек нема нищо и
нема кво да сподея.
Затва и, от немай къде, си смета стотинките. Затва и минава
през Петроханьо с риск за живото си, трошейки колата и разкла­
щайки пломбите си (ако е смогнал да сбере пари за такива, де).
От мизерна и немотиа. Същнус, ако се напраим манко на фило­
соф, мом да опнем едно разкошно есе за Петрохан като алегориа
на живото на северозападнио човек, ама айде да се не отплесвам,
оти и без тва се чудим за кво си триете времето да ме четете. Си-
гур и вие се чудите, да ви го намаам...

Коги бойдисанио на петна у сички цветове на дъгата микро­

бус на Пенко Жаблето (он си падаше манко хипар йоще от годи­
ните у университето, таа жената), най-после се спущи през Гинци
и излезна на мининкио равен участък между Петрохан и Бучин
проход, на сички чирвата им беа у грълата и имаа усещаньето,
че ако почнат да повръщат, ще спрат чък коги се обрънат наобра-
тно през устата като ръкавица. Некък обаче устискаа и, след още
неколко завоя, преди них се ширна Шопското пойе. На средата
между иначе убавите и величествени балканье имаше един голем
сурусинкяв облак, разплул се докъде око ти види. Он показваше
дека се е скутал градо, къде римскио император Константин Ве­
лики е наричал „Мою Рим“, а я наричам „най-противното населе­
но место, къде съм виждал през живото си“. Кво да праиш, нема
оправна. Или е „О, времена! О, нрави“, или е „На вкус и цвет
товарищей нет“, ебеш ли му макята разклимбучкана...

68
 Глава тринаеста
Басо

Ако следите разказо, сигур сте забелезали, че у началото Жа-

блето урбулешката се репчеше на Муфтата и не щеше да минува
през Петрохан, а през Витиня. Що си смени акъло ли? Що деда ви
Данчо му предложи бас, а шефьоро беше комарджиа, та си беше
ебал веко. Облото беше следнио.
Спреа отстрани на пъто, баш до кръговото у краю на Градо,
и зачекаа. Ако пръво минеше куче, начи Муфтата печелеше и ми-
нуваа през Петрохан. Ако минеше мачка, победител беше Пенко
и щеа да се засилат къде Витиня, а осен тва Данчо щеше да има
да му дава педесе лева.
Ако требва да ви казвам къв беше резултато от басо, значи сте
поне толко шашави колко Свилко. Само ше допълним, че Жабле-
то не спре през целио път да повтара, че Данчо е напраил неква
шмекериа, та да се довлече тоа палаш, къде пресече кръговото с
такава скорос, че немаше съмнение, че не му остават повече от
неколко деня живот. И отодим да дирим нещо за пиенье, че ми
пресъана грълото от тоа творчески порив, да го ушмулим на Ка-
лиопа у опинците...

69
 Глава четиринаеста
Шопето, да го еба...

- И кво, не моеш да го маанеш оттука, а? - Братан се беше

препотил и глеаше Муфтата е неква насмешка, къде си личеше
само у зениците му.
- Ти не виаш ли кво става? - Данчо пристъпиняше от крак на
крак и ту вадеше, ту тураше ръце у джебевците на дрътото си на
библия сако. - Он ни се води, ни се кара. Коги рече нещо, тва е.
Нема да пойде отука, додек не стане ньеговата...
- Ей, я ше ти го каем като на човек, па ти ако сакаш се разби­
рай... - Братан извади едно кръпче от вътрешнио си джеб и си из-
тръка потнио врат. - Немам толко пари. Зимаска от дваасе овци ми
се обягниа осемнаесе. Беше голема мръзлица и три ягнета умреа.
Четири овци близниа, та те така те. Самичък моеш да сметнеш
колко ягнета съм продал таа годин и колко лева съм зимал. Верно,
има млеко, сиренье и кашкавал, ама оно си е колко да се опрааме
день за день. Нема кво да ти обясневам - ярма, осам кубика дръ-
ва, тор, секви путки майни... И три тоня компире съм продал, ама
тиа изедници ме ударна у цената и нищо не зех... Мом да извадим
толко пари на куп, ама тва значи да съм на затръкванье...
- Я ше ти дадем... - Данчо го изгледа изподи веджи, та да
види на къде ше прифане. Щом Братан се накостръжи, Муфтата
побръза да додаде. - На заем... Ше ми ги врънеш коги моеш...
- Нема кък да стане! - отсече Чворо и тиа трима клиенте,
къде беа у грамаднио магазин (на два етажа, поне пестотин ква­
драта) на „Витошка“, се обрънаа къди ньего. Явно беа скандали­
зирани от бучевицата му, ама он ги измери с такъв боторешки по­
глед, че ониа на куп се сбръзиа къди вратата - Я толко пари ми е

70
целио келепир за една годин. Нема да му зеем на тоа твою убавец
толко скъп костумец и да ви робувам. Евала, каза, че ше платиш
целата сватба и досъга си изарчил камара лев за те таа работа.
Ама мое ли да зееме костум за десет ияди лева, бе! Они ората са
толко обеднели, та вангълци ше почнат да ручат след неко день...
Я за мойта сватба, да а живот и здраве, нема да дадем толко пара,
та за сбръканио ти син, къде друг път нема да му дое ред да обле­
че костум, осен на погребението ти, ше броим десет ияди! Айде,
олам! Та но тва е една бала пара бе, Муфта!
- Дай я да го платим тогива... - Данчо знааше, че работите са
се изкилиферчиле и требва да а манко по-остъпчив.
- Д а не съм чул!
Продавачките, сгодни, стройни като колец за домате, с благи
цицорки и мининки пръделници, облечени със синьи костумчета
с упити сака и полички до манко нади колената, се спогледаа.
Управителкята посегна къди паник бутоно, ама се отказа у
последнио момент. Тиа четиримцата се беа наредиле преди най-
скъпио костум у магазино и явно си думаа думи без законье порди
причина, че спореа дали да го купат. Братан продлъжи манко по-
леко:
- Родо на жената зима дреата на младоженецо! Така е било
и така ше бъде! Точка, що, ако бафнеш, ше те затрием и ше те
заравним!
- Млого а убав... Ли, Юбице? - Свилко явно ни чуаше, ни
видеше и се беше удзерепил у костумо като дете у ламба - Я ше
съм твою принц...
—Свилко, за кво ти е, бе? - и Юбица се пробва да раздума
тоа полуолигофрен, къде по стеченее на обстоятелствата щеше
да става баща на дечоро й. - Ли като се прибереме от ресторан­
та след сватбата, ше ти скръшим ую от ебанье? Барем една недя
нема да ти дадем и боксерките си да обуаш, камо ли костум... Не а
важно с кво сме се облекли, да те изнасилим къв си ми благ... Голи
сме дошли на тоа свет, голи ше си пойдеме. Тва, къде е важно, е
юбовта. Земи си некъв костумец за три-четиристотин лева и да си
одиме у село, че ми писна у таа сбръкана Софеа. Молим ти сс, бе,

71
Свилко. Ако требва те тука на коленца ше ти паднем и ую ти до
мъдуряцете ше заапем! Де да поаждаме...
- Нема да мръднем! - избоботи Свилен. Он беше добър куха-
велняк, ама като се запиеше, не моеше да му скръшиш атъро, та
ако ще пръч на оранье да е. - Сакам те тоа костум, иначе нема да
се женим ни за тебе, ни за никоа другя!
- Оу, ела тука ма! - Братан изока е цело гръло, а оно беше
колко на Магурата входо. Управителката на магазино се стръча
като попарена. - Сваяй тоа костумец и го увий у една амбалажна
ратиа.
- Но, господине, имаме специални брандирани сют кейсис за
топ клиентите си... - она се насили да се не разилоти на тиа тотал­
ни текезесари и метна нагласена усмивкя на Братан. - Не желаете
ли преди опаковането младият господин да пробва костюма?
- Балирани кво!? - Чворо беше бесен, ама немаше кво да на­
пран и сакаше да се маане от тоа магазин, от тоа град, от таа стра­
на на Балканьо - Виж съга, сливо непоръбена... На ти тиа пари,
турай костумецо у нещо и довижданье!
Управителкята се беше виждала, ама такъва сътвер не беше
видвала. Она фана дебелата бала, увита у весник, къде й подава­
ше Братан, е разтреперана ръка и маана е глава на една от прода­
вачките. Онаа се стръча и почна да свая костумо от пласмасовио
манекен. Щеше да има тлъс бонус тоа месец май... Ше мое да
попритури некой лев у касечката за нови цици...
- Баш толко са, да се не мориш да броиш...

След две минути засуканата управителкя остаи един лев на

стотинки на тезгяхо.
- Заповядайте рестото, господине! Убедена съм, че костюмът
ще бъде точно по мярка на приятеля ви и той ще бъде най-атрак-
тивният млад мъж в с... града ви!
- За тебе е, да се почерпиш! - изгрухте Братан, потупна е
кирливио ноктец на показалецо си стотинките и пак избръса вра-
то си с кръпчето. —Я й остаам десет ияди лева, а таа ше ми връща
две по дваесе, едно десет и едно педесе стотинки... Да ви полибим
у гражданьете, да ви полибим...

72
 - Айде бе, вие се едно родихте бе! - рече Жаблето, коги тиа
четиримцата най-после успеа да намерат бусо у една уличка меж­
ду „Витошка“ и „Ристо Ботев“ и се умъкнаа у ньего като пьоска
у джеб.
- Мани, съга требва да одиме да дириме рокя на сестра му... -
изпуфте Муфтата - Но ние ше се прибереме нощеска...
- Я рокя от тука нема да си купувам, та ако ще бибетата да
заприказват!
- Е, а гола ли ше одиш на сватбата, ма!? Писна ми от вазе! Да
еба и лиготиите, да еба!
- Баце, нема да одим гола, а ти ше мирваш, да си не пойдем
пеши! На мене дреа за жененье ше ми даде Вела Тропоската от
Читалището. Таа носиа, дека играам с ньеа на най-големите праз-
нице...
- Ма ти откачена ли си, ма!? - Чворо затвори вратата с такава
сила, че щеше да обръне бусо. - Мъжо ти ше облече костум за
десет ияди лева, а ти ше носиш на Вела оръфаните сукманье...
- Тва не са само оръфани сукманье, а народни носии! - от­
сече Юбица. У гласо й имаше неква ноткя, къде накара бакя й да
замлъчи. - Блъгарски. Като на наште дедеве и баби. Къде зарди
них я има таа дръжава. Ората са одили с тех, коги са били истин­
ски блъгаре, а не попювковци като вазе и пачавретини като назе.

Тука требва май да се намесим и да споделим нещо със син­

ките си три-четирма читателе, къде разгръщат таа книга. Праат го
оти или са ми роднини, или сакат да си им врънем парите, къде им
длъжим, и се надат романьо да стане хит на пазаро и най-после и
я да се видим у неко лев.
Юбица беше най-личната мома у читалишната трупа по на­
родни танци у селото. Читалището се казуваше „Напредък“ и
беше праено през иядо девестотин дваесе и осма, коги ората у
селото беа ем повече, ем по-съглам.
Таа се недоклатена пачавретиня имаше ебем ти усещаньето
за ритъм, а и обичаше дрътите работи. Арексваше сичко, къде
беше традиционно, демек. На секи сбор, на сека новобранскя (но

73
вече нема де), на сека пристануша, на сека сватба, на секо кръще-
нье, се она водеше орото.
Идеше й отръки (май „открака“ е по на место...). Играаше до-
дек се забовари. На последната годишнина на Читалището беше
била пета у гъз от следобед до другата дзаран. От дирнико й по­
тече вода, прежули се, оркестъро за духова музика, къде беа пока­
нили, отмале, ама Юбка се не спре. После три дена не може да се
дигне от креват о. що сичко й трънеше.
У тиа момснте, след утрошванье от оро, Юбица ни за уй ми­
слеше, ни а чоплеше неко друг гавол. Тва беше времето, къде
она се радваше като мининко дете на дрънкалка и знааше закво
а жива. Иначе нещо се а ръчкаше отвътре и а мъчеше. Теглеше а
да бие катерицата, да побеснева, да бъде трънь у очите на делото
село... Като знаеше, че нещо не е „прието“ от обществото, она
примираше по ньего.
А иначе беше чиста йозвътре, нищо че у пичето й се беа
изфръгали къди двеста човека. Юбица имаше убава душа, ама
ората са те такиви и приказваа лошо за ньеа. Коги некоа грозотиа
успее да прелъже мъж да а земе, она почва да ортува музувирлъце
за убавите жени, къде мъжо й и сички други мъже сакат да ман-
дръсат. От злоба? А баш! От завие? Млого ясно! Що нги се ще
да закрепат морало у общесвото? Макя! Сакат само да мрънкят,
омръзинят и троват живото на тиа, къде му се радват.
Ако една пичкоретина не е овца и сака да мисли, да се кефи
на свето, да а дръзка и биковита, значи е буклучор. Тва а тежката
клизма (опа, „стигма“ май беше приказката) на обществото. На­
плашените, гръбавите, грозните, глупавите, тиа къде не стават за
нищо, не мое да траат другите, къде не са като них и природата
нги е дала повече. Или они са си посакали повече и са се тръбили
повече, та да го имат? И глеат да ги тръкат у секи един момент.
Оти нги е ясно, че не моат да им стъпат на малешката на левио
крак и сакат да ги дръпнат на дното на блатото, къде седат они и
си чоплат кирливите уши...

- Убав акъл ти е дошел у главата - пофали я Данчо. - Ше ти

отоди да се облечеш така. Я помним, коги бех миничък, макье ми

74
си вардеше носиата от сватбата. Беше млого убава. Една бела с
шевици и гайтанье... После оня вепър Ефрем Ваклио ни запали
бащиниата от четирте краища и изгоре и носиа, и чеиз, и све.

75
 Глава петнаеста
Но бива, бива, ама ча па толко да съм прос!

Таа годин времето се сбръка млого рано. Още се не беше пре­

половил октомври, коти една стущена дзаран от небото почнаа да
префръчат бели парцаяце. Баба ви зима беше се расръдила нещо
и си кинеше дреата на поразиа. Ако питате мене, една жена мое
да се усръди само по неколко причини.
На пръво место е млого опасно да нема кой да а мандръса.
Особено, ако вече се е изучила, че като я ебат нема да й вадат око
без упойка и делата таа работа си а една голема убавиня. Те то-
гива само да виаш кво става, ако се мине некоа и друга недя, без
да има кой да й надигне полата и да й разтвори гъзерете! Да не
си там, баце! Но фръчи пръйевиня насекъде. Уй опрая, уй развая,
кък викат ората. Тогива недоклатената женкя ем я сръби между
балдърете, ем у простата й глава почнува да се загньездва връ-
тоглавата мисъл, че мъжете я не арексват и не щат да й обрънат
хастаро. У такъв случай она почва да фучи и да бучи на секи, къде
й падне подръка и си е ебало капаците. Тва а йоще по-зле, оти те
такава гад умръзиня на целио свет и ората глеат да я заобикаят
йоздалек. Она па е времето освирепева се повече и другите се по
нещат да а надупат. Така се повече свиква да а буцуняк и даже и
некой да й посегне, она ше го бутурньоса и ше го прати у свет
бели... И се получева една ептем шашава работа, къде пречи и на
ората да си живеат кък требе, и на естественио прирас, и на све.
Зараджа се бомба със закъснител у обществото, кък се вика.
Колко повече недоебани сливи, толко по мое да се стигне до секви
видове содомии и извращенеа... Вие майтап ви се види, ама, ако
се не ебеме редовно, мое да станеме като скотовете и да се връ-

76
неме у горите. Они ли така се ебът - по еднъж-два пъти у годи­
ната, и през другото време само едат и серат. И кво се получева?
Женските сътвере нема с кво да баламосват мъжкете, що на них
путка им не требва целогодишно като на назе, ората, и сичко си
оди на врато.
Женските нема кък да каат „Нема да ти дадем да ми го туриш,
докъде не идеш да изкараш неко лев за еди кво си“, оти на мъжке­
те им не пука за мандръсанье. И така обществото не оди напреде
и животните се слунят като улави из баирете.
А ние, ние живеаме у къщи, караме коли и си пиеме пиенье-
то. Сичко тва го длъжиме на женоро ни, що са по-големи разпоре-
тини от другите женски сътвере и ни дават да ги гнясаме целого­
дишно. Ако им одиме по гъзо и се прекинваме от бачканье, та да
им сгодиме. Но тва е ясно...
Зарди таа причина, въпрос на виш морал от наша стрън е да
мандръсаме редовно и поголовно сички жени, без оглед на тва
дали биат на кво ударат. Що, ли сфанаате логиката - ако немахме
пичка целогодишно, немаше да има ни коли, ни къщи, ни пиенье.
И щехме да сме за никъде.
Друга причиня една женкя да се праи на ботор е, ако нема кой
да а ребри, па се е окачила на неко мъж на кухавелата. Жената а
млого сбръкано животно. Но и ние не сме мал, ама чеките да си
каам приказката бе, да еба!
Почти сека представителка на нежнио пол, да й го лизнем у
сливиците, има заложено у вътъко си да сака да команда и да връ-
ти сички на малешката си. Тоа мерак обаче не а що она види, че
нещо не а кък требва и знаа кък да го попраи, та да а по-добре за
сички. А просто те така те! Що й иде йозвътре да а отгоре.
Ако никой я не спре, она не подбира никви способе да по­
стигне кво сака. И, ако тва стане, у 99 процента от случаете жен-
кята се усира и омазва до плешките за отрицателно време, седа,
фаща се за главата й вика „Олеле, макю, кво ше праиме съга?“.
Нема да ме разбирате грешно, я у никакъв случай не съм же-
номразец, па мани да подкокоросвам ората да си дерат жените.
Само каам тва къде секи здравомислеш орапяк ше признаа. Мъжо

77
манко или млого требва да си чнаа местото и он да дава наклон на
ую на семейството. Ли и без тва уж е у ньеговите гащи?
Та, коти една женкя с добро или лошо се научи, че мое да а
равноправна у къщата, ама не мое да командва, те тогива сичко
си е на местото. Иначе она мерката самичка нема да си намери,
нема кво да чекате. Докъде и да отстъпиняте, она се повече ше
ви се качи на уя. И но не у добриа смисъл. Така че понекоги и
нечегареното дръво мое да е най-добрио приател на семейното
добруванье...
Чесно да си каам, я за трета причина, къде да кара една жена
да а спаднала гумите и да се е усръдила, се не сещам. Осен може
би, ако а гладна за чеколад. Сичко друго са само поводе, къде се
коренат у те тиа две-три причини.
Меджу нас казано обаче, ако ги немаше женоро, ниа, мъжете,
щехме да се пропиаме и да се избиаме само за две недии. А кой
остане, щеше да се качи на неко колица, да се проба да дигне
триста километра, и да стане на паздерки. И ше настане царство­
то на чикиджиите...
Кък и да а. Пак се отнесох у некви откачени размисле. Нищо
чудно ютре-другиден да ми се обадат от некоа неправителствена
организациа, къде според комунетата оня окапяк, Джордж Сорос,
й бута пари и у гъзо, и да ми каат, че съм бахти изклесяка и съм
най-нетолерантнио човек, къде е фащал химикалка (демек клави­
атура, да й го натрескам у буксата) некогиж. Па некои мои прия-
теле ми викат, че съм толерас. Угодна нема, драги съквартиранте
на таа пича въшка, дека се връти покрай слънцето за триста шеесе
и пет деня...
Или да ми дзръннат от неко медиа, неофициално притежава­
на от собственик на политическа партеа и да ми каат, че ми дават
приличен хонорар, та да пишем подобни необективни гадости,
ама да сложим у фокусо си циганьете, турците, арменците, пе-
дерасете или неко друг, а не баш женоро. Дваасе-триасе лева на
статиа. Кой ти ги дава!? Криза е се пак...
Ако некое от тиа работи станат, да знаате, че за отрицателно
време ше станем бахти извеснио и продаван афтур. Казувам йоще
една глупос и спирам. Поне засъга. Май.

78
 От мене да знаате, че вторио по сигурнос начин да станеш
известен у България, е да се праиш на колко мое по-голем олиго­
френ, да пцуваш наред и да минаваш за скандален, а съшнос да
си тотален полуверняк и нищо да не става от тебе. Да еба. Верно,
тоа начин не а ни толко доходоносен, ни толко дълготраен, колко
пръвио, ама поне а сигурен и ше станеш дзезда непременно.
А и, пръвио начин не става за секи. Що он е спициално за
най-големите разпоретини, къде ич ги не ебе да се мандръсат със
секви тумбаци и дрътофелняци, стига да минават за „поп-фолк“
или екранни звезди, да карат джип и да имат ебем ти кубика си-
ликонь у циците и джуките. Де да млъкнем, че вече забраих баш
закво приказвам...
За пръв и последен се молим и се извинявам. Нека ми бъде
простено тва така лирично отклоненее.
Та, да се врънем къде сбръканата историа на Юбица и Свил-
ко, що, като казах джуки и цици, и се сетих за таа сгодна пачавре-
тина. Завале снег и стана некво чудо. За нема и два деня натрупа
близо метър. Ората се фанаа за главата накъде да заврънат. Верно,
вече сички беа поприбрали кво им требеше за зимаска, беа набра-
ле, нацепиле и наредиле дръва, беа опекли рикиа и турили виното
да ври, беа наплънили магазите е компоте, каци зейе и бурканье
с мръвки, ама пак си беше некво незгодно да ти мръзнат ушите у
сами начайото на ноември. Бабичките се събираа покрай печките,
плетеха калци на унуците и млещеа с беззъбите си джуруяци:
- Ама оу, ако изкара цела зима те така?
- Господ да я убие таа мръзлица! Дръво и камик се пука от
студ!
- Издзаранкя, коги одих да турам на овците, цифкята ми зам­
ръзна на мундзата...
Те така си живеаше селото. За ден-два обаче чудото мина и
им писна да глъчат само за студо. И рекоа да се земат манко от
манко у ръце. Ората знаеа от опит, че снегорин тука я мине най-
рано след една недя, я ич и не мине, та фанаа лопатите и излезнаа
на улиците да праат прътини. Те така беше от кво свет светуваше
- ти разринеш от вратничката до средата на пъто и до комшиата,

79
къде живеа най-близко у посока центъро. После он, после дру-
гио...
Ората използваа тва време да си поприказват манко навънка,
що цела зима щеа да се слунят из дом като неко бурсуце. Повечко
се подпираа на лопатете и по-манко ринеа, от време на време се
оглеждаа нади дуварете, да видат да не би жените им да са при­
знали навънка, и вадеа по некоа пьоска-полвинка от джебевците,
та да дръпнат по един голем глъток с комшиата.
Женоря га се врътеа покрай шпорите, готвеа по нещо по-маз-
нечко, ама и они си не даваа млого-млого зор. Дечоро влачеше по
неко найлонь или вефта дръвена шейна къди най-близкото връло
и се физгаа по цел день, чък докъде маките или бабите нги не
идеа да ги приберат е пищевица и шамаросванье.
Почваше времето, дека на село се чека цело лето. Ората, къде
се беа прекинвали ката день от тевница до тевница по ливадите
и нивите, моеха манко да си отдъънат и да се порадват на живо­
то. Вече го немаше тва слънце, къде прежураше цел день и секи
момент моеше да ти пръсне главата от жега. Немаше ги мазолете,
пюските, тръчаньето, трепереньето да не падне град, молбите за
дъж, големите зорове, бойевете на междите и на отбивките на ва­
дите...
Сичко връвеше по законьете на природата, къде са у сила
открай време, а ние нги се дръвиме и се се репчиме да ги мени-
ме и прекройваме. И така си течеше живото. Напреки на сички
крадливи политици и пишман бизнесмене; напреки на призивете
на кожодерете да се работи деноношно, та да има они кво ни да
арчат по скъпете хотеле и кръчми; напреки на сичкята лакомия
на човешкото око. Що ората беа изкарали те толко, колко да нги
стигне, ама да не съсипат земята и гората, знаеа, че пролецка ше
имат кво да насадат и да заделат нещо за дип черни дни. И те така
те.
Съга сички щеа да му олабат краю и да си праат кефо. Пиеш
неко пиенье, туриш дечоро, къде е мръзнал цел ден на пръзалкя-
та, да си лега, па нагръчиш жената на ебанье. Деньо - къс, ношта
- длъга, кюмбето бумка, у кръчмата се врътът само най-големите
пропадлъци... Романтикя, да му ебеш макята!

80
 Глава шеснаеста
Некои неочеквани обрате

Кък почна зимата, така и свръши без време. Една дзаран дуа-
на южняко, изеде снето като стой, та гледай и пойдеа барички по
изровенио асфалт на улиците. До извечер нищо не беше останало
от белата премена на земята. Па на другята дзаран немаше ни вее,
ни кос от подраньилата зима. Иоще къде десет часо беше станало
барем петнаесе градуса. Беше баш деньо преди сватбата. „Ше е
за убаво май... Ше нги връви по вода. Нищо, че не видим кък ше
стане е уруспиа и нефелен“, каза Лила на Тутмата, къде се беа сб-
рале бабушкерняците, та да чуат неко кюка и да изчекат времето
да пойдат за зиманьето на булкята.
Бою почна от нищото. Кък винаги у нашио край. Но ората са
казали, че требва да се услушваш кво прикаат дрътите, ама те, на!
Данчо Муфтата категорично не беше съгласен да канат на
сватбата най-големите утрепки на селото. А тва беа четири-пет
човека пияндета от класа. Отначало Чворо се съгласи, ама после
работите се обръкаа. Сестра му Юбица, бъдещата булкя, къде
най-требваше да сака да нема простотии на сватбата, го сръчка из
ребрата и му прошъпня на ушето:
- Абе, бако, ти си тъп, колко бега бръзио влак! Кък мое да се
ожениме без Гръга Пипето бе! Ли е пръв брачед на тати! Он ше
се извръне у гробищата. Делото село е поканено, ньеговата кръ­
вчица да не е!
- Ама, снао! - кък мое вече да сте забелезали, Муфтата мое
да беше дрът, ама си беше с акъло, йоще беше як, тръчаше като
младо яре, а ушите и очите му беа като на разгонен влък. - Я съм
поканил камара народ, нема да ми се свиди за Гръга. Он и без тва

81
не еде нищо от години, а дробецо му се е толко батисал, че и две
рикии не мое да изпие, без да почне да залата. Ама помисли е
таа глава манко, да го еба! Мое ли да ми каеш случай, коги Гръга
е бил негде и не а напраил големата простотия? На ньеговата си
сватба падна от терасата на кмеството и изкара неколко медени
месеца у гипсово корито. Йоще оди на една стрън, изкривил се е
като коминь на цигански фургонь. После усра седемдесе годиш­
нината на Читалището. Ли помните, верно я усра. Беше се наюял
като гнил ботор, заспа на пръвио ред и се усра. Усмръде ни ду­
шите и Берковскята дуова музика, къде й беаме платили осемсто­
тин лева, та да свири, си тръгна от тоа смрад. Най-големото му
изплъненее обаче беше през осемдесе и девета, коги у краю на
октомври рипи на бой на председатело на Окръжнио комитет на
партеата, къде беше дошел да види кък ни връви ТКЗС-то (демек
да се напиа с кмето, де). Ваш Гръга беше на банкето у качесвото
си на борец против фашизъма и седеше отдесно на председатело.
Тогива йоще дръжеше на пиенье и за къде час сплати две шишета
грузински коняк със седем-осам бири. Оня го пита на бъзик дали
нема да понамали темпото, та да се не напиа, а Гръга скорострел-
но му фукна две глави и го елече поди масата. Добре, че дойде
десети, що иначе „Белене“-то му не мръдаше...
Тука вече Братан се засегна на рода и удари по масата:
- Нема тикиви работи! Чичо Гръга ше дое на сватбата и те тва
а! Верно мое да попинква, ама он ни е най-личнио човек у родата!
Най-извеснио, де... Е го - преди Девети е бил ятак, преди Десети,
борец срещу комунизмо! Кой друг като ньего у наше село? Ше го
викнеме и толко!
- Абе, Братане, ли ше ставаме рода, кво ме праиш на шашав?
- Данчо се ядоса, стана и тръгна да си оди (беше дошел да при­
казват за послегьните готвежи покрай сватбата). - Чича ти Гръга
не а бил ятак, а овчарче горе до границата. Дошли партизанете,
набили му неколко шамара и му отнесли яденьето за една недя
напред. Барабар с три ягнета. Он е бил на седем-осам години, за
ятак ми прикааш!? Не а знаял колко уши има на главата, куманис
бил... Щом сте се удзерепили срещу мене и двамцата, ваша рабо­
та, ше го поканиме, ама ако стане нещо, я не отговарам...

82
 Но мое и насекъде да а така, ама я си мислим, че у Североза-
падо е майко по-различно. Сакам да каам за обичаю да се оди да
се зима булкята от тех, де. По-различно е, и зарди некои адети, и
зарди ората, и зарди све. Ма, чеките барем да ви каем кво стана...

Чворо знааше, че у тех ше се исипат едно три-четиресе чове­

ка от стръна на младоженяка, та да сакат сестра му, та се строши
от работа барем две недии преди сватбата. Но не беше белосва-
нье, но не беше бойдисванье, но не беше ремонт на калидоро,
къде сички щеа да улезнат у ньего, а он не биеше на кво удараше.
Послегньо е чича му Гръга го беа оправяли за новобранскята му.
И но, кък се вика съга, беа му правили освежителен ремонтец.
Демек йозгоре-йозгоре...
Мерденьо го беше изела мушицата и Чворо като тръгнеше да
се качи на вторио етаж, он скръцаше като родилкя и секи момент
щеше да груанье връз долапете с паници и къто за чръвисваиье
на Юбица. Братан зе неколко убави мертека изподи сушиняата,
(ли беше дръводелец, ма за ньеговио си дом му не остаиняше
време нищо да опраи) и го подсили на най-сдалите багажо места
с гредарски пиронье. После рендоса тук-таме, къде имаше неко
цепленкя и го бойдиса у убаво цръвено. Ако ви е зор кво цръвено
баш, таково като издаянило една зима вино от црън отел. Тевно и
лъскаво, да го еба... Вие мое и да си мислите, че тва а бъзик рабо­
та, ама барем една недя му излезна от дзаран до вечер.
После се почна ремонт на душемета, таванье, тука провисна-
ло, там се надигнало... Мани... Но така като стане, така става. От
барем седам-осам години Чворо не беше пипнал нищо у къщата.
Иначе по дворо, по стопанството, по поръчките за дръводелство-
то, си трошеше ръки от работа, ама у ньетре не ебаваше ич. У
интерес на истината, он го праеше подсъзнателно, що се ядосва­
ше на свето, че баща му беше умрел толко млад и сичко се беше
струпало на ньеговите плешки. Докъде макье му, таа пияница
ньедна, беше йоще жива, она го гръбеше за сичко. Само седеше
и йокаше, а Братан ринеше на стоката, покарваше, коги им беше
ред, косеше, пластеше, караше сеното, праеше ремонте по къща­

83
та, плевнята, сушинята, копаше, садеше, ореше, браздеше... Сич-
ко. От седамгодишен.
Коти макье му се спомина, он каза, че повече нищо нема да
пипне и бая време си вардеше приказката. Беше му писнало на
дедовио от тва принудително ранно съзреванье и се опита без да
осъзнайе да се изкопчи от ньего, ама немаше кък да стане. Имото
ньего си чекаше, немаше кой да свръши нищо. И сети сичко му се
връна накуп. Ли знаате, по-добре секи день по манко, отколко да
се пребиеш от работа на еднъж? И я го знам, ама да не мислите,
че го спазвам, като го знам? Къ да е...
Братан се изгръби като кобилица неколко недии, ама приведе
къщата у ред. Та да бъдеме чесни требва да признааме, че у тва
начинание млого му помогна сестра му Юбица. Таа жената като
речеше да бачка, си кинеше гъзо и връшеше повече работа и от
мъж. По некво неведомо стеченее на обстоятелствата курвенскио
й начин на живот не беше остаил ни следа по душицата й. Иоз-
вътре она си беше едно уилено игриво момиченце, къде го беше
стра само от едно - скуката.
Бъдещата младоженкя запрекня ръкаве, без брат й да й кае
кво и да било, и се развръте с ония пръцаяце и метли като шаша­
ва. По цел день чистеше, лъскаше и подреждаше, а коги свръше-
ше с нещо и немаше кво да праи, отодеше при Братан и му пома­
гаше. Йоще преди да си е помислил кво му требва, она вече му
го подаваше - я шпакла, я некоа цепленкя да подложи, я теслата.
- Юбице ма! Ние моеше таа къща да а напраиме слънце, да го
еба! Къде сме блеяле?
—Ти бачкаше по цел ден и пиаше по цела вечер, а я... Я само
готвех и минавах по една метла. Другото го знаеш кво праех...
Коги дойде време за сватбата, къщата, градината, целио двор
беше като от картичка на неко френски замък. Плъна идилия.

За големио день сичко беше нагласено като по конец - у ка-

лидоро беа сбрани неколко маси, та покрай тех да остане место
колко само да се минува и беа отрупани до огъванье със секви
яденьета и пиеньета. Само за те таа маса да напран Братан беше
поарчил близо иядо лева. Но имаше и от пиле млеко - луканки,

84
мезета, па сухи, па мазни, па създърми, па пъстърми, па уискита,
ликьоре, коняце, купешко вино. С две приказки, све на свет... И
немашс нищо домашно. Само от магазиньете у Градо. „Нашто си
е за после - отсече он, коти сестра му го пита закво се алосва и се
праи на баровец. - Коти посретнеме родата, а след них и свато­
вете, требва сичко да а като по филмете. Я една сестра иам. Нема
от ньеа да пестим!“. Самички се сещате, че Юбица едвам се не
разрева от умиление след тиа приказки. Ама си замлъче и само го
пукна по бузата. У Северозападо бурното показванье на чуства е
не само неприемливо, а и осъдително, да ги клецнат специалисте-
те по протокол.
Булкята и приятелките й цела нош резаа мезета, привлачаа
чаши и чинии, подреждаа на масите. Сичко требваше да а пип­
нато до крайнус. Коти си пойдоа най-после, беше къди четири
нощеска, а у шес вече се беа врънали, та да помогнат на булкята
да се облече и да се нагласи.

У интерес на истината Юбица и Свилен вече беа супруг и

супругя. Она предложи да подпишат при кмето Димчо Тенекето
на предишнио день преди сватбата, кък се праеше у последните
години, та да се не разпраат ората да одат като изоглавени и да се
прибиат от чудесии за един день.
Отидоа у кметството, Свилко беше облекъл костюмецо за
десет ияди лева, Юбица се беше нагласила с една яркоцръвеня
роклечка, а Тенекето ги посречна на входо, официално пременен,
уилил се като варена глава, прегръща ги, цука ги, даже една слъза
на умиление пущи, да еба тоа селоначалник, да еба, у дипломата
за тракторис.
Кво да праи човеко, от дваасе и неколко години се он си беше
кмет. Беше застъпил тамън по времето на променете и беше видел
кък тва цъфнало отсекъде село се преврътиня у градобитниня. У
началото като закметува, Тенекето женеше барем по седам-осам
пъти годишно. За послегньите четири години беа подписале едни,
а Свилен и Юбица щеа да бъдат вторете. И деца се не раждаа,
селото манко по манко беше тръгнало на затръкванье. Добре, че

85
преди беше бая голедпнко, та йоще се намираше кой да мръда из
ньего.
Мрачната прогноза на Димчо, тоа опитен дръжавен мъж,
обаче беше, че до дваесетина години нема да остане никой млад
у селото и но ше е на доизживеванье. Та, затва и толко се влъ-
нуваше Тенекето, що приемаше подписете на Юбица и Свилко.
Като един вид, че отбелезваше победа нади умирачкята. Верно,
мининка, ама победа.
Айде ние да заебеме кмето и ньеговите мрачни предвижданеа
за бъдещето и да се врънеме у Чворови, къде, кък разбрааме, бою
почна от нищото. Кво ше каете, а?

86
 Глава седамнаеста
Кък Съюзо повреди Гръга Пипето

Родата се сбра йоще у тевница, къде се вика. Синки беа ис-

крено весели, що си обичаа Братан и Юбица и млого наето тре­
вожно обсъждаа гаднио начин, по кой им се стече живото досъга.
Ора повечето дръти, прости, се глеат да се наметат у работете на
другите и мислат, че помагат, а съшнос млого повече смитат, ама
кво да се праи... Живото е те така от камара време и нема изгледи
да се променва. Та, сички си шушнеа, що из селото се чуеше кви
ги връши Юбица. И се притесневаа, че нема да а земе никой, дако
сеги не беше като едно време и жените си се мандръсаа на общо
основанее, преди да се оженат.
„Братанчо млого пиа, ама и млого работи, та сичко си е кък
требва при ньего, ама таа Юбица... Глей, че а като изрисувана, ама
пус гявол се е загнездил между ногите й и чопли, и чопли... Но
бива, но мое, ама ньейньото чудило нигде го нема“. Те тва общо
зето е основнята приказка, къде се развиваше из роднинските сре­
ди на Чворовете. Като, но се знаа, пръво се ожалваа двамата, що
баща им умрел млад, а па макье им се пропила от мъка и и она си
заминала без време.
У къщата, основно у калидора, беа се сбрале къде дваесе чо­
века. Навалица ви каам, игла да изпушиш, нема да падне на земя­
та. Жените се бутаа навам-натам, уж да се слунят нещо из собите.
Мъжете па само попрепцуваа поди мустакь, оти нги се пречеше
на изконното право и удоволствие да се залепат за масата и да
напраат чашата продлъжение на едната си ръка, а вилицата - на
другята.

87
 Къ ви казах, настроението беше на шес. Щеа да оженат раз-
поретинята на родо, немаше да има кой да ги срами вече (да ви не
каам, че половината имаа синове наркоманье и мафиоте и дъщери
проститутки по градовете, ама айде... Ли Юбица нги беше пред
очите, те затва те беше болката). Само на Братан му не беше баш
сгодно. Сички минаа покрай ньего поне по пет пъти, гушиа го,
цукаа го и го тупаа по раменьете е едно-единсвено пожеланее - да
се ожени и он колко мое по-скоро. Нема да ви каам, че след пръ-
вите десетина минути на ньего му писна на дедовия и почна яко
да натиска на пиенье и само се уилваше накриво на досагньете си
роднини.

Като казаме „пиенье“, айде манко да поприказваме и за Гръга

Пипето, що за ньего почнааме прегнята глава, ама нещо се от-
плеснааме, ли сме алтави та знаа ли се...
Коги беше трезвен, Гръга беше душа човек. На барабиняко
път праеше. Работеше млого и се нещо тежко. Иоще през кому-
низмо беше един от краварете на селото, а да си кравар си е ебало
макята, каам ви. Не, че съм бил кравар, ама един от дедевете ми
беше и знам кво чудо а с тия добичета по петстотин кила, додек
нги изринеш, напоиш, нараниш и издоиш, но ум ти зайде. И таа
неблагодарня позицеа Гръга си я избра сам-самичък. Кък казааме,
манко преди Девети он извади късмет да го водат ятак и тва мо-
еше да му осигури живот-песен. Кък стана със сички разпорени
комунета, къде четиресе и пет години пиа, ядоа и тръкаа дръжа-
вата. И йоще а тръкат, ама тва а друга тема.
Ние прикааме за Гръга, ли така?
Та, коги Гръга стана плънолетен (некъде манко преди да пук­
не оня изедник ниеден Йосиф Висарионович, ровиня да му се
просуане), у селото дойде един кадровик на Партеата-ранилница
и отиде право у них.
- Гръга - вика и си бръше лъсналото от мас теме с едно кръп-
че, а очите му шарат по дирнико на гръговата макя. —Кажи съга
кво сакаш да праиш с живото си? Ти си символ на народнята съ­
протива срещу фашизъмо у тва село, па и у делото поречие. Само
мъцни и партеата ше те подкрепи. Ние, комунистите, не забрааме

88
верните чада на револуционнята борба срещу анархо-фашизъма и
реакционнете елементе. Айде, кажи съга, мойто мунче...
Гръга беше вит на свинаковиня. Никой не моеше да му накри­
ви капата цел живот. Верно беше револуционер, ама не по начино,
къде се пробваа да го изкарат цръвенете подлоги.
- Я не съм твой, я съм на макье ми и баща ми - он измери кад­
ровико с очи и се едно го прогори на две с цръните си въгленье.
- Ше си работим те тука те, на селу, у стопанството.
- Ма ние мое да ти уредиме место у университето, у неко
голем завод, гражданство за къде сакаш... - кадровико пак се
попретръка по кубето с кръпчето. Нещо му беше несгодно да при-
каа с тоа кияк, нищо че йоще место брада му растеа редки влакна.
- Ше се издигнеш... Кажи кой ти е любимио предмет у училище?
-Немам! - Гръга се беше одзерепил у човечецо, се едно щеше
да го изеде със све пръцайете.
- Ама нищо ли ти не арексва? - оня се проба за последно.
Вече беше разбрал, че си има работа с тотално невменяем сътвер.
- Арексваше ми! - Гръга най-после откина очи от муцунята
на кадровико и се загледа през джамо. - Арексваше ми да пасем
стоката по Балканьо, преди да се умъкнете у власта и да ме нака­
рате да одим на училище задлъжително.
- Гръга бе, мамо... - беше пробала да се намеша по най-ми-
лио начин и макье му.
- Ти да мирваш! - среза я он и фана къди вратата - Те ти го
тоа, на крак ти е дошел, щом сакаш нещо, кажи му, он ше го из-
плъни. Ли го чу...
И те така те. Отгръме си Гръга четиресе и кусур години като
кравар, а моеше и у ЦК-то да улети, ако имаше манко по-мек
гръбнячен стлъб. Верно, излезна млого свестен човек и ни еднъж
през живото си се не възползва от ятачеството си. Коги го викне­
ха да го водат като мечка на тръжественото откриванье на неко
паметник, одеше. Коги го караа да чете нагласени речи за деве­
ти, дваесе и треки септември, пръви май, сборо, четеше, къде ше
оди... Ама те тва си му беше ангажирануста с комунетата.
Та, душа човек беше Гръга, ама коги се нафукаше... Беги да-
лек! За големо съжаленее, съм принугьен да признаам, че Гръга

89
си одеше на врато денонощно. Цело село се чудеше кък мое да
пие толко млого. У интерес на истината, он не пиеше чъ па толко
млого (две кила и полвина рикия с каса бира му беше рекордо и
млого си се гордеаше с ньего), ама таа опалиата, пиеше бръже
като русняцете. На тва се научи манко след случкята с кадровико,
къде ви я разказах току-що.
Коги разбраа, че отказва секви почесте и урежданьеа, от Ок-
ръжнио комитет на партеата го изпратиа два месеци и полвина
на екскурзеа у Съюзо, само и само да покаат, че са признателни
на ятацете. Поемнаа му сички арчове, дадоа му камара рубли у
джебец и айде, Гръга, да те нема! Одеса, Киев, Москва, Ленин­
град, Сталинград, Магнитогорск, Сибир, чък до Новосахалинск
оди наш Гръга. По-точно не оди, а го возиа с влак, със самолет, с
кво се сетите. И се у насипно състояние.
Беа му прикачили нещо като екскурзовод и тоа къде и да прис-
тигнеа го водеше пръво у сградата на партийното ръководство и
го предстаяше като блъгарски герой от съпротивата. А ония като
му се радваа! И се праеха моменталически едни маси, почваа се
едни ексове. Докъде сичко не умре от пиенье. Гръга кво да праи?
Надига и он с другите да ги не обиди, че Мрътвите сибирските
пойета само тикиви като ньего чекат. И се пропи човеко, като да
беше единсвенио у селото, дека не беше лизвал до осемнаесего-
дишен.
Коги се прибра от Съюзо, макье му и баща му не можеа да го
познаат. Он йокаше, йокаше и нищо друго не праеше. После се
фана кравар, ама ич му не пречеше да си е вечно пиян. У интерес
на истината, работата си я връшеше като ората. Ни беше затрил
неко животно, с телетата сичко кък требе, нема цистите, нема гръ-
джава стока. Ама иначе пусто пиенье му провали живото.
Ни се ожени, ни нищо. По-точно, ожени се, ама брако му про­
съществува тамън три недии. Жена му бръже виде, че ше тегли
патежлък и си се прибра домаска, при макье си и баща си, влачей­
ки връз гръбо си едно цедило с багаж и срам за цел живот. Ньи-
ните се споминаа след време и он си остана сам, та вече немаше и
кой да го опере, кой да му сготви. И Гръга поспре да се преоблача

90
по-часто от йеднъж на неколко месеца, не едеше и изсъна на па-
дарска дреа. Абе, кво да ви прикаам - пропадна човеко и те тва а.
Съга, вече поприкарал осемдесетако, сички го чекаа да спле­
те ръце на гръдите секи момент. Ама он се не даваше, таа жената!
Зимаше бая голема пенциа и горе-доле сичко обръщаше у пиенье.
Откъде черпеше сила да мръда, един Господ знааше. Он и толко
мръдаше де, ама айде. Колко да се пресегне за чашата...

Гръга дойде у Чворовете фино трезвен. Никой го не беше

виждал така от има пет-шеснаесе годин и на Братан му падна ка-
мик от врато, оти немаше да требва да оди по чича си като по кли­
сар. Пипето се беше изтупал с некво сако (после се разбра, че е
дал пари на некой да му го купи от килата у Градо), беше бръснат
и май даже се беше поочовечил нещо.
—Здрасте бе, чиче! - Братан си го обичаше, що бая време
го възприемваше като баща. Затва и го прегръна. - Яле, че йоще
мръдаш, да го еба! Май си почнал и да апваш по нещо, поокръвил
си се, ми се види. А, улазай, ама молим ти се като на чудотворна
икона, днеска недей да лизгаш грам. Довечерка, като се прибере-
ме тука, ако сакаш се насери от пиенье, ама през деньо недей, да
се не изложиме пред ората. Ли става?
- Кък бе! - маана с ръка Гръга. - Коги съм се излагал баш па
я!
Братан рече да си замирва, та да се не почва йоще отсъга и
двамата улезнаа у калидора. Чворо бая време дръжеше чича си
под око, ама оня си беше отворил една бирица и я кандилкя барем
час. Тва успокои брато на булкята и он се поотпущи кък си му
беше редо.
Младоженецо с ньеговата рода дойдоа къди девет и полви-
ня. Окаа, швикаа, ручаа по улиците колко имат сила. Сватбата
си беше цело събитие за селото и сички наизлезнаа да ги видат.
Данчо Муфтата беше поканил бая ора от ньегова рода и от други
селиа, ама повечко беше остаил дома си, та да не става ча па толко
шлема навалица. Они беа предупредени да доат направо у Чита­
лището, къде, у салоня, щеше да бъде тръжеството.

91
 Щом ги чу, Братан се рипи като младо яре и се стръча да за­
тиска вратницата, та да не моат ониа да улезнат и да земат сестра
му. Кък си беше традицеата от кък свет светува. Тиа, къде беа
по-млади от ньеговата рода, се сбръзиа да му помагат. Другите
излетеа да видат сеир. Коти се огледа, Гръга Пипето забелеза, че
а сам на масата. Мерна и, че шишето с грузински коняк, къде му
беше фрълил око йоще с улазаньето (беше му слабус още от екс-
курзеата у Съюзо), си седи у средата на масата непипнато. По
физиономиата на Гръга Пипето се разле онова чуство на вселен­
ско удовлетворенее от живото, къде го имат маките като видат
невръснио си дечор.

92
 Глава осамнаеста
Зиманье на булкя по северозападному

- Пущите човеко да си земе либето! - окна със се сила Данчо

Муфтата. - Нема да пречите на младите да се обичат! Не моете
да ни спрете, яле колко сме млого и кви сме мъже като горунье!
- Само таа нема да а бъде! - отвръна му Братан.
Двамата беа станали с широко разтворени крака и ръце на
кръсто от двете страни на вратницата и се мереа с очи от глава до
пети. И покрай секи от них у полукръг се беа изрепчили ньините
ора и се гласеа да се напнат колко моат. - Сестра ми каза, че не
ще и да чуе за твою син. Връвете си по пъто и ми се маанете от
поркята, че глеите кви момци като уруглици ви чекат с мене!
- Слуши кво! - Данчо се допре до сами вратницата и бръкна
между железните тръби, бойдисани у зелено с блажна боя. После
с бръзо движение измъкна от ръкаво на сакото си три дваесето-
левки и прошушня, ама така, че сички да го чуат. - Дай да се раз-
береме като ората, та да ви не прегазиме като луда крава телето си
и да улетиме насила.
- Абе, ти с тиа кръжави стотинки ли ше ми купиш сестрата
бе!? - изкреоти се колко мое Братан и се спогледа с ньеговите ора.
И они почнаа да се заласват от смех. - Я по-добре да а фрълим на
пъто бе! Мунчета, айде да се прибираме, тия явно не са стабилни
ора!
Компанеата отвънка се спущи къди вратницата като един
и щеше да а изкръти за отрицателно време, ако и тиа на Братан
се не беа запнали колко моат. Бутаа има-нема минута и пак се
дръпнаа назаде, се едно нищо не а било.
- Ей, те ти те, на! - Муфтата подаде три по педесе. - Маани
се от вратницата с добро, що ли виаш ква сила сме...

93
 - Сила били! - изсмея се Братан, ама манко по като ората от
пръвио път. - Ние ако излеаме, ше ви напраиме на сол за нема и
цигара време! Айде съга, прав ви пъкь! Я не мом да дадем сес­
трата у къща, къде само ше се мъчи и нема да има един залък да
изеде. Ти ми даваш пари, колко да почерпим тиа мунчета по едно
мининко у хоремаго. Бсги, маиняй се! Види се, че у вазе с трънь
да минеш, нема кво да закачиш!
Братан напран с ръка като дъга, та да покае на другите да се
приберат, ама Данчо удари с песник по вратницата.
- Я се повръни като се праиш на големата работа, бе! - Му-
фтата или се беше манко нещо ядосал, или се праеше, че се е
ядосал. - Де да видиш кой нема пари!
Чворо се обръна и виде, че дрътио му подава пет столевки.
Он го погледна манко ошешавено, ама Данчо му напраи физио-
нониа да влачи. Братан се протегна полечка и зе парите. После
откючи вратницата, къде досъга ониа моеха само да а изкрътат,
ама не и да а отворат.
- Мунчета! - обръна се он къди Чворовете. - Тоа даде некой
лев. Да пущиме ли сино му при сестрата, кво ше каате, а?
- Никогиж! - изручаа у един глас ньеговите ора и се запнаа на
вратницата. - Да ги изфрълиме и да изпиеме парата!
Сценкята оттука натам беше ясна като бел ден. Данчо и нье­
говите помощнице се напнаа яката, а Чворовете се облегнаа кол­
ко да не е без ич от ньината стрън. И вратницата леко-полеко се
отвори.
- Айде, айде, улазайте! - Братан се напраи на запъхтен. - От
мене да мине! Улезнете да пиеме по едно пиенье, па они младите
ше се разберат меджу них си.
Сички тръгнаа по застланата с пьочки пътека. Времето беше
омекнало, от скорашнио снег немаше и помень и едно слънце се
беше удзерепило на бледосиньото небо. Свилен беше такъв, че
никой не моеше да го познаа. С тоа костум мязаше на некой ак­
тьор от телевизиата, а на физиономията му светеше една усмивкя,
ама не от ониа, ньеговите, олигофренските, а усмивкя на човек,
къде верно се радва и разбира на кво. Даже каза на неколко човека
„Здрасте“, къде си беше събитие за ньего.

94
 Сички леко-полеко поизостанаа и го остана да дръпне напре-
де. Он погледна къде тоа прозорец, дека през ньего беше прери-
пил у собата на Юбица, та да а мандръса преди неко и друга недя.
Пердето беше манко дръпнато у горньото кюше, ама тоа (по-пра­
во „таа“), къде го дръжеше, се сепна и веднъга го пущи. Свилко се
уили йоще повече и, забръзвайки крачкя, улете у калидора.
Ората беа забраили, ама чича ви Гръга не беше забраил за
них.
Тва, къде не помнеше обаче, беше, че а тука, та да се весели и
да поздрави младете. Свилен се закова пред неьго. Немаше и кво
друго да напраи, що Пипето му беше препречил пъто с увъгнали-
те си навътре гръди. От устата му лъхтеше на нещо спарено и въз-
благо, къде плънио въздръжател Свилко немаше кък да знаа, че е
смрадовинята на едно шише грузински коняк. Гръга се клатеше и
присвиваше едното око, ама некък остана прав и почна да фъфя:
- Чеки я да еба твойта семка недоклатена... Ти ше сакаш най-
убавото момиче у селото ли бе!? Акъл за пет пари немаш у гла­
вата...
Тука вече бою беше готов, ама Гръга изненада сички йоще
еднъж и го почна самичък, като изповръте такава песница у носо
на Свилко, та никой не може да поверва. Младоженецо отстъпи
крачкя назаде повече от изненада, отколко от ударо, а от носо му
рукна кръв като от чешма и омаза и костум за десет ияди лева, и
риза, и чипици, и све. Те баш те тогива сички рипиа един връз
друг, като принципно се придържаа къде идеята да не наплатис-
ват ора, къде са от ньинио род, ама по некой път ставаа и грешки.
Ако мислите, че ше се пробам да ви описвам бой, къде е ста­
нал у Северозападна България, с думи, млого зле сте се обръкали.
Не и бой, къде у ньего участваа барем четиресе човека. Тва би се
оказало непосилна задача за млого по-големи писателе от мене,
като например Къци Вапцаров. Затва и се не зафачам. Само ше
ви каем, че, осен разбитио нос на Свилен, по-сериозните пора­
жения беа следните: шес избити зъба (по три и от двете стръни),
пет посинени очи (три на две за Чворовете) и две сцепени вежди
(категорична победа на Свилковите ора).

95
 Щеше да е млого по-зле, ама Юбица изрипи от ньейната си
стаа е увиснало чейне и нададе такъв пищеш, че я чуа чък отдъ-
нъка.
- Свилко го нема, вие пропадлъци ниедни!
Сички замръзнаа на секундата. Бою си е бой, ама сватбата не
требеше да се развая.
- Дека е? - измуче запъхтен Муфтата. Само го беа разроши-
ли. Никой не беше успел да го измаане кък требва, таа жената. А
беше най-желанио обект за попаденее от стръна на Чворовете, ич
да не е...
- Излете през вратницата и фана накъди гората! - у очите на
Юбица пъкнаа слъзи. - Кък мое да сте такива вепъре, бе!? Я нема
да се женим иядо пъти! Ше ми преебете и сватбата, що ли Господ
млого ми е дал...
Сички занемеа при тиа думи. Нема да ви каам колко сгодна
пичка беше Юбица, облечена с народнята си носиа, гримирана
колко да не а без ич, почервенела от яд, с попукващи искри на бес
у зелените очи и стиснати песници колко на пръвокласник. Ама
съга не иде за тва приказка... Ше карам по-напреки.
- Брачед, беги да събереш твоите ора! - Данчо пак се беше
окопитил пръв.
- Ама я ли? За кво са ми? - попита един колко висок, толко
и широк човечец, къде ньините го беа кръстили Кръстьо, а ората
му викаа Къцо Чекалото. Он беше шеф на ловнята дружинкя на
селото, а у моменто така се беше запъхтел, що Братан го беше
заградил у едно кьоше по време на бою и така му беше отпорил
ушите, че ич нигде му се не одеше.
- Поаждай веднъга! - жена му, Ристина Беломунявата, беше
млого по-прозорлива и чвръста от мъжо си. - Свилко го е стра
от кучетата. Щом е побегнал къде гората, сигур е у онаа пъдина,
къде сте го намирали три-четири пъте по време на лов. Та, пу­
шете палашете, он ше се уплаши и ше слезне. Иначе колко време
ше ни требва да стигнеме до ньего, па да го уговараме, па да го
врънеме... Длъга и широка става...
Чекалото погледна къди Муфтата. Брачед му само му кимна,
че а съгласен с жена му и Къцо излете от вратата с пуфтенье и
пцувни.
96
 Глава деветнаеста
Па не ставали чудеса...

Свилката, бацета, каки и секви недорасяци... Некой ше кае

„Свилката си фана ую подмишкя и избега като последнио посран
шубелиа“. Друг ше рече „Е, но е така. Ше иде човеко да се жени
и тиа ше го биат като неко питекантропе“. Трети па мое да си
помисли, че тоа улав юбител на природосъобразнио живот, къде,
без да знаа, че а такъв, беше ебати скромнята и невинна душица,
е имал некви задни помисле и затва а избегал, та да се не ожени
за Юбица и цел живот да му приказват зади гръбината, че жена
му е ебахти пачавретинята. И, кък обикновено, нема да сте прави,
бацета, каки и секви недорасяци.
Я не мом баш да ви каем кво се случи, оти не съм лекар (ако
бех, мислите ли, че щех да се занимавам да пишем разни глупос­
ти? Щех да си фанем дипломата, да драснем през граница къди
Европата и на КПП-то само ше се обрънем и ше размаам един
среден пръс). Тва къде знам обаче, е следньото...
Коги пиянио дрътофелняк със слечени гащи Гръга Пипето
муана на Свилко една песница у носо, нещо се случи с тоа канди-
дат-младоженяк. Пръво му светна преди очите, после усети кък
от носо му шурна кръв, ама но тва си е у редо на нещата - коги ти
шибнат един у носо, часто се случават те тиа две работи.
Добре, ама на Свилен не е само да му присветна преди очите,
а и вътре у шашавицата му нещо просветна. Кък го беше нацелил
тоа дрът крокозънбей, я не моем да ви каем, ама чудотворнята му
песница откючи там некви центрове у мозъко и Свилко па си ста­
на кък требе. Верно ви каем, дваесетина години след като си рап-
на врато при паданье от висилкята, тоа остень пак почна да мисли

97
като ората. Дофтурете казаа „Медицинско чудо“, ама я кво, ако ви
го преповторим, вие ше си речете „Разбира му на тоа разтегни-
локумец левото мъдо от медицини“. Та затва ше си мирвам. Не
знам кък се случи, ама след наплатисваньето от стръна на Гръга,
сичкята олигофренщиня изскочи от главата на Свилко като свиня
из тараба.
Коги почна да се оглежда и да примигва като плъй у брашно,
ората покрай ньего си рекоа, че не мое да се свести от песницата.
Ич не беше така, да ви каем. Свилко се пробаше да усмисли све,
къде ставаше с ньего. Да, он помнеше закво е тука и че ше се жени
за Юбица и му беше кеф затва, що си я арексваше и усещаше къди
ньеа едно таково децко привличанье. Се едно сака да а сгняви и
да а цука, цука... Ама и си му се ебеше от ньеа, що мое и да беше
недорасъл у канчето, ама иначе си беше мъжага и една трекя.
Изеднъж сичкята таа мътилки, къде му плънеше главата тол-
ко млого годин, почна да се избиструйе и он се сбръка накъде да
фане. Вие мое ли да си представите кво е от един път у мозъко ти
да се исипат мисли, усещанеа, преживеванеа, сичко, къде съшнос
се е трупало там цели дваасе годин, ама ти през тва време не си
знаял колко уши имаш на главата?
И да се пробате, трудно ше разберете колко обръкан се почув­
ства наш Свилко, коги оня склепаторенио го излундзи. Он и затва
драсна къди гората, що му требеше манко време да се поосвести,
че имаше усещянье, че ше полудеа. Пак.

Кък Ристина Беломунявата беше прозрела млого мъдро, лов­

джийските кучета на дружинкята намериа Свилко у ньеговата си
пъдиня, къде прекаруйеше толко време сам-самичък, да го еба.
Он беше попретръкал сакото на костумецо си с манко снежец,
къде беше останал на преспа поди една лиска, заврена у най-сен-
частото место у доло и, мани другото, ама кръвивите петна почти
се маанаа. Дажи ич и си не личеха, ако се не загледаш.
Беломунявата едно не позна. Свилен се не уплаши от кучета­
та. Кък се вика, за нема и час он беше порасъл с дваасе годин и
вече го не беше стра от тиа палаше. Само се поогледа да не забран
нещо, намести изкуственото бело цвеке у деснио джеб на сакото

98
си и си помисли „Но верно требва да поаждам. Ората сигур са се
пренадали за мене...“. През тва време кучорете го обикаяа и му
ближеа ръките се едно ги е ранил цел живот. И они у усещаа, че
си имат работа със съглам човек и не а убаво да му се репчат.

- Те ме те... - каза Свилко се едно нищо не е станало, коги се

показа на вратницата. Сички стоеха у дворо преди къщата, жени­
те приказваа една през другя като крътечници, а мъжете влачеа
по неко чаша и се оглеждаа нервно къде масата у калидоро, що,
ако свръшеше пиеньето, нищо чудно да требва да се донаюиват
домаска си, че май сватбата щеше да се разтури или поне да се
поотложи.
- Къде одиш бе!? - Юбица изтръча къди ньего. Млого й се
сакаше да му напран сценя като от некой от бозаджийските фил-
ме, къде ги гледаше, и да му отвръти един шамар, та да му фръкне
цифкята, ама се спре не по една, а по две причини.
Пръво на пръво, ако го шибнеше, моеше и да му дое млож-
ко бой за един день и да се гътне те тука, да се чудат кво да му
праат. И второ на второ, некък й се видеше, че, като го заобрази,
има опаснус Свилко да си сграби ташацете пак и тоа път да се не
връне. Та рече да преглътне обидата и притесненеата и да му се
фръли на врато и да го цукне.
И тва беше видела у бозаджийските филме, обикновено мейд
ин Анадоло или Америка, ама Южня. Па и на едно место у Ка-
лифорнеа се праат тикива на поразиа, ама ги представат на ората
като изкуство. Она млого обичаше да ги гледа...
- Мале, Свилене, целио си вир вода! - изока Юбица и бръже
се дръпна от годенико си.
- Нищо ми нема... —каза спокойно и толко нормално он, че
на сички им се подкосиа коленцата от учудванье. - Натръках си
сакото със снег, та да маанем кръвта, къде ми потече зарди тоа
изкуфел пианица Гръга.
- Нема да се ядосваш, сине - едвам успе да смота след къди
полвин минута Данчо Муфтата. - Я лично му фейнах такава гла­
ва, че сеги е у бесъзнание и са го турили на ладно у магазата.
- А не требваше... - обръна се Свилко къди баща си. - След

99
тебе, он е напраил най-млого за мене у живото. Е, глей - от кво ми
наби онаа песница у канчето, мозъко ми се понамести и вече съм
си... Май къв требе да бъдем...
Он йоще манко позаваяше приказките, ама напредъко беше
невероятен, особено ако имаме предвид, че до вчера Свилко обел­
ваше по най-млого десетина думи на день и оно такива, къде и
двугодишно дете моеше да свръже по-добре от ньего.
Кък и да е. Нашио младоженяк най-официално се извръте с
предницата къди вратницата и забоде палец у джебецо на пан-
талоньете, като изсука лакът навънка. Юбица го разбра и, без да
чека втора поканя, мушна мининката си длан у дупката поди ми­
шницата му, па после тръгна с бъдещио си мъж поди ръка. Само
неколко крачванеа по-късно обаче, он се супре и каза през рамо:
- Айде, кумата и кумо дека са? Минувайте напреде, да ви го
намаам!

Юбица и Свилко (демек само Юбица, що тогива Свилко

йоще беше малоумен грездей) решиа да станат модерньо семей­
ство, нищо, че Данчо Муфтата беше яростень противняк на те таа
те работа. Бъдещата булкя каза, че нема да му оди по гъзо и да
избере за кумове сино на Свилковио кръсник и жена му, що ги не
познава и ич нема за кво да им цепи басма. Затва кум щеше да а
брат й, а кума - Денка Мандрамуняко.
Коги разбра кво е родила убавата, мининка и дива на сприа
глава на сестра му, Братан изруче колко има сила, че тва нема да
го бъде и до Мандрамуняко нема да се доближи на по-манко от
метър, та ако ще турско да а. Юбица па най-спокойно му отвръна,
че у такъв случай нема да има никва сватба и тука вече го заби на
куче у гъз.
Чворо требваше да преглътне и го напраи. У името на общото
благо, да му го накарат и у благото, и у киселото...

Братан си поопраи сакото на костумецо, пристегна вратовръз­

ката така, че си спре нормалньото кръвообръщение къди главнио
мозък, с пуфтенье и сумтенье дигна и он лакъто на левата си ръка
и усети кък Пенка мушна длан и лекичко го чопна с ноктец по

100
мешинята. Немаше кво да се праи, Чворо стисна зъби и пойде
напред, а по ньих Юбица, Свилко, баща му и све сътвер, къде
се беше домъкнала у къщата таа дзаран, къде вече отодеше къди
пладне.
У селото немаше цръква. Беа я бутнали манко преди да дое
деда ви Тошо от Правец на влас. Ората още разпраяа с неква мис-
тичнус у гласовете кък нема и две години по-късно сички, къде са
участвали у бутаньето, са измрели у кучешки мъки, кръв и говна.
Така ли е, не е ли така, я не знам, па и не щем да знам...
Манко ора помнеа дали таа истореа е верна, ама, така и така,
цръквата вече я немаше, а на ньойно место беа дигнали гастроно-
мо, къде не работеше и сбираше паужини барем петнаесе години.
Цръква моеше да нема, ама духовата музика от най-големото
село у общината я имаше и чекаше сватбарете на чешмата у маа-
лата, къде беше на сто и педесетина метра от къщата на Братан и
Юбица. Опа, таа къща вече не беше на Юбица.
Според народните верваниа, она излазаше за последен път от
домо на родата си и кинеше невидимите връви, къде а завързаа за
кръвчицата й. Оттука натам она не беше Чвор, а Муфта.
Музикантете чекаа от поне три часа и беа преполовиле вече
четвръто литрово шише рикиа. Они обаче беа плъни професио­
налисте и, щом видеа сватбарете да се задават откъде Горнята
тутма, надъниа тромпете, тупанье и све инструментареум, и на
сички некък им олекна на сръцата.
Най-отзаде на процесеата, прикрепян от неколко женоря, спо-
тураше крака Гръга Пипето. Он се беше уилил като варена глава,
нищо, че поди уределио му бретонь се лилавееше една челенкя
колко узрела слива.

101
 Глава дваеста
И доживеа да се сберат и да се порадват...

Тиа сътвере у Северозападна България пиат секи дснь като за

последно, я ви каам. Но им се носи славата и без да ви досадиням
и я, ама нека да дадеме един конкретен пример, та да разберете за
кво баш става въпрос, да ви заеба.
На сватбата на Свилко и Юбица дойдоа цифрум и словум
триста шеесе и шес човека. Те такову чудо у селото се не беше
сбирало на едно место от поне дваасе и пет годин. Залата у Чита­
лището щеше да се пръсне като педераски дирник. Натураа маси
и столове насекъде, отрупаа ги е яденье и пиенье и сичко беше
готово. Нема да ви каам колко се изръси Муфтата за те тава па­
метно празненсво. Само ше споделим с вазе, че госкянете изпиа
точно сто осемдесе и две кила рикиа. Само рикиа, тва вино, бира,
ич ги и не броим.
Неко безверник ше репликира „Па кво са сто и осемдесе кила
рикиа за триста и седемдесе човека —нема и по полвин кило на
капа“. „Абре, тебе да не а чавка мозъко ти изпила?“ —би го зако­
вал я. Но от тиа триста шеесе и шес човека имаше камара жени
и дечор. Верно, и неко жени попинкваа, ама тва нема кво да ги
тураме у сметкята. Некои деца, попрефрълили два-тринаесетина
години, и они гледаа никой да ги не види и надигаа шишето на-
бръже, ама кво да каеме, че они са опукали сичко ли?
Основнята час от рикиата офукаа негде къде пе-шеесе чове­
ка, извесни у целата околиа. Тва за пръвата вечер иде приказка.
Повечето от них си наближиа барем по две кила пиенье, а некои и
попрефрълиа таа психологическа гранеца.

102
 Мани, мани, дофтурете викат, че ако пиаш повече от полвин
кило концентратец на недя, начи се пиши бегал, демек си вече
зависим от алкохоло и има упаснус за живото ти. А тиа окапяци
само за неколко часа ударна четири пъти по толко! Не знам кво да
ви каем; и мене ме а срам от них, само що съм от Северозападо,
нищо, че мойта дневня дажба надминуйе полвин кило, ама я съм
друг случай, манете ме мене...

Иначе сватбата мина млого фейско. Покрай мизереата, къде

ги беше налегнала у послегьните години, ората беа свикнале да се
опраат поеденично, да се затварат по къщите, немаа нищо с нищо,
чудеа се е кво да наранат дечоро, па камо ли да имат йотзгоре, та
да се събират на яденье и пиенье. Па и настроенеа немаа толко да
се веселат. Но за кво да обелиш една приказка, кво да се сбираш
с ората? Само за ядове и немотиа не иде да се глъчи, а горе-доле
само тва нги беше у главите.
Пак зарди мизереата никой вече и не дигаше тикива празне-
це кък преди. Ни новобрански имаше (ли маанаа казармата), ни
пристануши се праеха, сватбите се по-часто минаваа само с по
един подпис и сбиркя на младоженяците, ньините и кумовете у
неко ресторан... На кръщеньетата се дръжеше повечко, що покрай
немотиата ората беа рекли, че Господ ги наказва зарди комунис-
тическио атеизъм, та сакаа да му се подмажат, да им го намаам и
на религиите, и на идеологиите...
Ма пак, седнат, напраат списък уж с най-близките, па после
почват едно сметанье, драсканье, спорове „ама щом маиняме от
мойта рода, ше маанеме и некой от твойта“, понекоги даже и до
пцувни и трошенье на пръици се стигаше. Ората от немотиа ос-
котеа и те тва а...
И сборове се не праат вече млого. Едно време на сбор се не
канеше. Исипат се три-четиресе човека, два-три деня яденье и пи­
енье до посиранье, после кой откъде е. Ората имаа тва-онова и
нги беше кеф да се сберат е приателе и родата и да ягмосат камара
труд, ама да се изкефат кък си требе. Сега секи се свираше поди
сушинята и се надаше никой да му не дое на сбор, що нема с кво

103
да го срешне. А и не одеше, що ли като иде и ше му врънат госкье
и требва да се фане за гталцете на краката.
Те затва те на сички нги стана некво леко на душиците като
разбраа, че Данчо Муфтата и Братан Чворо ше праат голема сват­
ба на младете. Секи почна да вади из раклата, гледа, кръпи, пере
дека кво имаше дреа за пред ората и да се гласи за големио день.
Горките сътвере знааха, че другите са наясно, че немат пари да се
обръснат, ама сакаа поне манко човешко достойнство да запазат и
да се не излагат. Ама нищо - се пак чекаа сватбата с нетръпение,
а нги не беше скомино зарди сиромашиата.
Женорята от цели улици се сбираа да си глъчат кви подаръце
да изберат, младите моми гледаа по филмете разни тоалете и въз-
дишаа, що не моеха да си ги купат, мъжете само се заканваа през
смех колко ше изедат и изпиат. От Градо се носеа разни брошури
от големите вериги магазине, мамицата им крадлива да ебем аз...
Поканените (демек сички) се сбираа на тумби и обсъждаа разни
тенджури, паници, фритурняци, скари, секви пичкоряци, къде ем
моеха да минат за гцо-годе подарък като ората, ем беа горе-доле
евтини. Бая часто се стигаше до препирни кой кое да купи, та да
се не повтарат подаръцете. Но, у краю на краищата, така и стана
- младото семейство получи осам сервиза за кафе, шес фритурня-
ка, пет кафе машини и камара чаршафе, тефлонови тиганье, сер-
визе и кво ли не, ама айде...

Коги най-после дойде деньо на сватбата, сички се дигнаа още

у тевница и почнаа да се гласат, нищо че на поканите пишеше да
се завлечат у салоня чък у два часо. Пойде едно пудренье, жено­
рята щъкаа като цветарки из къщите, секи нещо ручеше, диреше,
навлачаше...
Зарди бою у къщата на Братан Чворо и беганьето на Свилко
асъл важнете сватбаре се позабавиа манко, ама Данчо Муфтата
беше казал на Вела Тропоската да отвори салоня и да пуща секи
кой коги дое, та се не стигна до бутанье на вратата.
Нищо, че седеа у залата бая преди Свилко и Юбица да пъкнат
и да минат надути като пуйоци през теснята пътечкя до ньината
маса, никой не посегна къди яденьето и пиеньето, къде огъваа

104
дебелите дъски, дека от ньи беа сковали масете преди четиресе и
нагоре години. Сички усещаа, че моменто е тръжествен и даже си
приказваа със стиснати зъби.
Като видеа Юбица, госкянете ахнаа у един дъй. Не мом да ви
опишем колко убава беше таа парантиа. Направо беше като краса­
вица, извадена от некоа народня приказка. Очи като скъпоценни
камънье, уста се едно а презрела горска ягода, снага фина като на
срънечка... И с таа носиа... Никой, къде беше там у тоа день, не
беше виждал по-убава жена никогиж. Бегите, че ми потекоа чък
лигите...
Що се отнаса до младоженецо, нека изразим лично мненее. Я
категорично мислим, че целото гласенье на таа брачня фигура е
тотална загуба на време и парици. Ше се фанем на бас с кой сака,
че, ако неко младоженяк иде гол на сватбата си, никой нема и да
забележи. Но секи път сичко се е ококорило у булкята, а за тоа,
къде се гласи да й го тури йоще същата вечер, никой не ебава и
те тва а те.
Пръво седнаа кумовете, след них и младоженяците, после и
другите новодошле. Музикантете, зачръвени и запотени от оде-
ньето и надуваньето на тромпетете, се окикерчиа на сценята у
дъното на салоня и тамън се гласеа да почват да бучат пак, коги
кмето се изсуана отнекъде като лизгар из тиня и сграби микрофо-
ньо като мрътвец цвекье.
Сички се поучудиа, що тва не беше запланувано отпреди, ама
щом Димчо Тенекето почна да ръси секви сълзливи простотии,
заимствани от турските и венецуелските сериале, ората се заслу-
шаа, да го еба. Но не беа юбов, вечна вернос, две души, къде се
били преплели, плъна къща с дечор, подкрепа у трудности, пак
юбов... Мани, мани, да се разреве човек...
Йозгоре на сичко кмето се пробаше да докара оня невъобра­
зимо дразнещ гласец на сюжителките у обредните домове, къде
мое да ти изпили нервите. На ората у салоня обаче ич и не им пу­
каше за моите префръцунени естетически забележки, да ги оно-
дим. Они се радваа като мининки деца и възприемнаа думите на
Тенекето се едно нги четеше неква велика юбовна поема. Даже
неколко по-чусвителни женоря (до една родом от далечни районе

105
на България и само женени у тоа скотски край), пущиа по неко
слъза от умиление.
Щом кмето най-после млъкна и спреа аплодисментете и одо­
брителното швиканье, музикантете, вече зели си въздуй и готови
за подвизи, засвириа мелогята на поврътулкята. Торлашкото оро.
Юбимото оро на булкята Юбица. И се почна...

106
 Глава дваесе и пръва
Сватба, та дрънка

Я ви казах, че на младоженяко никой му нс обръща внимание

на коя и да а сватба. Е, да зееме например вазе. Запитаате ли се на
кво е приличал у главата Свилко на церемонеата, като оня дрът
изкуфелняк, Гръга Пипето, му разби носо? Макя, запитале сте се!
Само се облизвате по Юбица и ви се ще да сте били у салоня, та
да сте допринесли е некое и друго кило за изпиваньето на рикиата
на брато й, Братан Чворо. Пустиняци сте вие и те тва си е! Нема
що да ви казвам, че не става нищо от вазе, вие самички си го зна­
ете...
Истината е, че на Свилко почти му не личеше, че а бил бит
издзаранка. Верно, носо му се беше манко подул и зачръвен, а и
имаше съсирена кръв у ньего, та дишаше като разгонен бик, ама
иначе немаше по кво да се отбере, че а юснат с песница. След
като уточниаме таа така важна подробнос, айде да се врънеме на
сватбата, да я клатим е извращениа.

Пръвио къди час, час и нещо мина по като ората. Изиграа

две-три ора, па седнаа да апнат и пийнат. Тоа дрът вепър Данчо
Муфтата, да му се не надаш, беше наемнал шес сервитьоре (само
мъже, що знааше, че ако викне женско, тиа пустиняци, госкьето,
щеа да почнат да ги плескат по дупетата и да ги дръпат навън-
ка, щом фрълат по две-три рикии), двама готваче и един салонен
управител, от неква фирма за кетъринг чак у Градо. И, верно ви
каам, тиа беа плъни професионалисте. Фръчеа като финикийци
между масите, не се навираа у никой, ама таково обслужванье
никой у селото не беше виждал.

107
 Само да ти намалее салатката (класическа северозападна -
нарезани на две, на три домати, краставици, настръгано на йе-
дро сиренье и юта чушкя, сичкото тва заято кък си требе с оливо.
Муфтата беше дал изрични инсрукции на готвачете, що сакаше
сичко да а афтентичну) и веднъга иде сервитьоро с новата чиниа.
Илоти ти се като варена глава и леко те пита „Имате ли нужда от
още малко салата, господине/госпожо?“. Ти йоще не си успел да
се учудиш, че некой се грижи да ти е сгодно, па камо ли да каеш
нещо, и он е разбрал по физиономиата ти, кво да напран и вече го
а свръшил.
Ама жена ти не ще да пиа и се услушва коги ше доа яденьето,
като само поприбутва с вилица доматете и краставичоко? Некой
от ониа моментално е забелезал и доважда с ведрата си усмив-
кя, къде ти иде само зарди ньеа да му разбиаш пръицата. „Да ви
сервираме ли основното ястие, госпожо?“. Дечоро сака да откачи
йоще некоа филиа леб, докъде оди между масите и праи секви
дивотии, що бащевете им са се угледали у чашата и не моат да
ги видат и да ги завратнячат? Иде оня калъф с чръното елече и
белата изгладена ризка и намига съучаснически, па после подава
филиата на мининкио киак, додека он се пробва да дръпне по-
кривкята на масата.
Ако не сте имали таа велика радус да попаднете у Северо-
западо, ше си каете „Епа тиа са ебати пичовете! Подготвили са
сватба та дрънкя! Седиш, едеш, пиеш и се веселиш, а некви се
слунят като маанат горски и ти носат кво ти требе, па и дечоро
ти понаглеждат“. Не, съшнос, ако не сте попадали никоги у Севе-
розападо и не сте сеяк от неко друг край, къде си мисли, че баш
у ньинио град и околната се прикаа най-правилнио блъгарски
език, а и сте попрочели една-две книги, ше си каете друго „Кол­
ко приятна изненада! Това радостно метроприятие е изпипано до
последния детайл! Гостите на тържеството имат възможност да
се забавляват от сърце, докато персоналът съвсем деликатно сле­
ди за всичките им нужди, като, освен това, обгрижва и малките,
сладки дечица, които така искрено се забавляват“...
Ако я обаче, човек от Северозападо до мозъко на кокаяците
си, мом да открием некъв гаден недостатък у поведението на съ-

108
крайненците си (а и у мене си), он е един. Големи сме мрънкала,
мама му да еба! Се ше намериме нещо, къде ни не изнаса... Затва
и сред госкьето на сватбата се чуа тък-таме изказванеа от родо
на: „Тоа па ми зе чинната от салатата, преди да отопим сосецо“;
„Глей, сипал ми а у чашата рикиа колко за конканье“; „Кво се а
навел нади жената и й шушнье на уше, да не а да сака да я положи
по гръбина“; „Место да ми доведе мою убавец да му опякам два
шамара, леб ше му дава“... И те така те. Я не съм най-големио на-
родопсихолог, къде се е раждал, да се еба, ама верно сме големи
мрънкячи и се сме недоволни от нещо...

Тиа мининки главоболеа обаче си беа час от ежедневието и

не доведоа до неква по-голема ганимациа, нищо, че салоннио уп­
равител отнесе неко и друг лакът у бебрецете, додека разнасаше
набитите си очи навам-натам, та да мое с незабелезани от никой
жестове да ръководи процесо по яденье и пиенье. Ама тва нема
закво да го прикааме. Човеко знааше къде е попаднал и се изви-
неваше уилен секи път, коги го изрежеа, се едно он се е набутал
къде не требе.
Кък вече отбелезааме, Данчо Муфтата беше дал точни раз-
цепки на готвачете кво да готват. Беше казал на музиката кво да
свири песня по песня (беше им запретил да изпълневат поздраве
от госкьето поне до седам часо вечерта; под заплаха от резанье на
пръсти с лозарска ножица). Докъде сичко се не изпонапие, щеше
да се слуша само народно и сръбско. Никва чалга! Беше се погри­
жил и дечоро от самодейнио състав на селото (они беа само три
деца и вече отодеа къде гимназеата) да изплънат една краткя пи-
еска, къде сам я беше написал (беше поучителна историа за едно
момиче, къде изневереваше на мъжо си и накраю и он, и юбовни-
ко й я сиктеросваа и седаа на една маса да пиат по едно пиенье).
Човеко сакаше да покаа на селото, че традициите са йоще живи,
ама йозвътре си знааше, че они умират, и но бръже. Затва му се
щеше да се изкефат сички кък никогиж преди...

Мъжорята почнаа да се напиват къди два часа след началото

на тръжеството. Странното беше, че, мое и на щайга да беха, пак

109
се не стигна до обичайните разправии и бойове. Радваа се ората.
Даже и коги вече дремеа с чела на масата. Даже и коги се мъчеа по
пет минути да се откопчат, та да се изпикат. Даже и коги им се на-
сълзеваха очите от неко голема глъткя рикиа... Сички си мислеа,
че я доживеат да видат друга такава сватба, я не.
Ониа, зализаните костумирани педераси, политици, иконо­
мисти и други вангълци, се показваа по телевизоро и ката день
обясняваа кък требва да се земат мерки да се преборат с бедноти-
ата и обезлюдеваньето на Северозападо. После отодеа у кабине-
тете си, сипваа си по едно малцово на по триесе годин и разпре­
делял с плъни шаки сички народни парици между Шопиа, Варна,
Пловдив и Бургас. А за Северна България (най-млого за Северо­
западна) остаяше един голем, нечаластрен уй.
Затва и младите бегаа от Северозападо, със свито сръце, със
стиснати чейнета, с планове кък ше изкарат неко лев и ше се връ-
нат, та да си живеат там, къде се беа родили, къде беа расли без­
грижно, без да знаат за гнусотиите, дека ги чекат у хишническио
свет на пораслите и накъде ги теглеше некво невидимо въже, де­
бело колко пъпна връв. Ама се повръщаа единици, повечето се
уврътаа у работа, наеми, кредити, ипотеки и кво ли йоще не и се
заробваа за цел живот на банкерете, шефовете и политиците, а
ониа само тва и чекаа - да си барат меките сиренясали пишки, а
иляди ора да нги изкарват парици с кошове.
От день на день Северозападо западаше се повече, останаа
само дрътофелняци, у цели селиа, преди с по ядо и нагоре човека
население, съга се врътеа по две-три бабички, къде ранеа неко
кокошка и чекаа да дойде онаа с косата, та да ги отръве от камико,
къде им лежеше на сръцето. Затва и сватбарете си знаеха, че нема
голема веруятнус да се сберат с толко ора накуп друг път. Ако не
стане чудо и тоа край се не съживи, ама они се беа научили от жи­
вото, че чудесата, даже и да ги има, заобикаят родното нги место.
Бегат от ньего като гявол от тамян.
Днеска обаче не беше време за тикива чръни мисли и госкя-
ньете ги изфръгаа бръже из главите си. Кой с неко чаша на екс,
кой като се фане на орото и почне да трамбова паркето колко му
душа носи, кой по друг си начин. Къв ли? Нека ви дадем само три

110
примера, та да разберете колко шашав народ се беше сбрал на таа
сватба.
Да зееме например тоа кръжав конощип Денчо Пръжката.
Докъде ората играеа оро, он подрипаше като жаба вътре у кръго.
Верно ви каам - дрът човек, не а неко дете, па и се не беше напил,
ама така му щукна у шашавицата и така праеше. Клечи си с ръце,
опнати напреде и подрипа. А физиономиата му една сериозня, се
едно сглобева нещо у кръжок по ракетомоделизъм. Като стигне до
тиа на орото, рипи по-високо и се превръти у въздухо покрай оста
си. После почне да подрипа на обратно.
Отначалото другите го гледаа като избегал от лудница, ама
бръже му свикнаа и го остаиха да се алосва колко сака. Само от
време на време неко невеста го подритваше с носо на обувкята си,
що он, таа жената итра, се възползваше, че очите му са ниско, и се
се пробаше да надзръне поди полите.
Пръжката изкара така барем час и полвина, а коги седна на
масата, от гьзо му се стичаше пот. Толко се беше отрошил, че
изпи нема и триста грама рикиа и заспа у чинната, преди даже
чвръстио сервитьор да успеа да а дръпне.
След сватбата Денчо имаше мускулня треска на дирнико, ба-
джацете и прасците барем една недя. Не моеше да се подигне от
кревато и само бутурньосваше макье му да го остаи на мира, а она
обикаяше маалата и се оплакваше на другите дръти изкуфелняци
кък сино й се е напил като тараба, место да си избере една женица
и за ньего от таа сватба.
Другио, къде се праеше на шут, беше самио стожер на дръжав-
ността у селото. Кмето Димчо Тенекето. Целата му млогобройна
рода не може да го спре, и коги оркестъро почна с романтичната
час (демек „Бела роза ше закичим“, „Две очи разревани“, „А я
съм руйно вино пил“ и те такиви те евъргринье), он си свали сако­
то, обръна го с реверете къди ньего си, с едната ръка го прегръна
през гръбината, а с другата сграби единно ръкав и така изтанцува
барем пе-шес танца с въображаам партньор. Сички му се учудиаа
бая повече от на Пръжката, що Тенекето беше остаил впечатленее
за кротък човек (демек не се напиваше секи ден и млого редко се
биеше у кръчмата) и за тва го и беа избрале за кмет.

111
 Он обаче ич и не обръщаше вниманее на никой и си танцува­
ше, като се пробаше да догоди се едно играа валс. Разбира се, ре-
зултато беше пълен провал, ама поне па беше смешно. Димчо не
даваше на никой да го откопчи от сакото му и повтараше „Я съм
дошел тука да почетем младоженяците и да се изкефим“. Седна
си на гъзо чък, коги от толко врътенье и подрипанье почна да из-
трезнева и го сбра манко срам, че се излага пред потенциалнете
гласоподавателе. До изборете имаше барем две годин, ама они ше
изфръчат докъде да видиш... Затва Тенекето прекара остатъко от
сватбата, без да се дига от местото си. Само кротко попинкваше
винце и от време на време тръкаше по неко слъза от умиление.
Без да има никво съмененее, най-атрактивен учасник у таа
своеобразна надпревара на хаховци беше Рачо Изклесяка. Он не
праеше нищо необичайно за ньего си. Беше се разплул на столо
като неко мулузин и едеше и пиеше. Интересното обаче беше кол­
ко. Щом надуши, че ни требва да се дига да си сипва, ни требва да
подкокоросва некой да свръши таа работа место ньего, тоа севе­
розападен епикуреец си падна на уя.
Тва за ньего беше рай на земята. Само ше ви каем, че единно
сервитьор се занимаваше само ньего и едвам смогваше. Тоа беше
рекъл да изеде и изпиа свето. Разсея се единствено коги покрай
ньего минуваше Данчо Муфтата, надигна глава и каза:
- Я нема да се дигнем оттука, докъде не изпюскам сичко.
- Пий и яж колко сакаш, тумбак пепеив!
Рачо не моеше да поверва е кво а заслужил тва блаженство.
Омете си чинната, оня дотръчи на моменто и принесе нова, плъна
с връй с кибапчета, кюфтета, крехко ягнешко от буркань, неко
пръжола... Фръли рикиата на екс, йоще не а остаил чашата на ма­
сата и сервитьоро я е наплънил пак. Не догоре, точно сто грама.
Сички пиеха и едеха, ама погледете пръво на ньеговата маса,
а после и на другите, почнаа да се изврътат къди ньего и да се за-
дръжат се по-часто. Он се беше запотил, от носо му течеха цифки,
що беше набарал неква млого юта чушка. У едната ръка дръжеше
вилицата, бодеше и гньетеше у устата си с неква невъобразима за
нормален човек скорос. Образете му се беа издуле като на хам-
стер, ама он не спираше да бута колко мое и никой не разбираше

112
кък диша. Другята ръка на Рачо шареше по масата и исипуваше
у дзурлата му чаша след чаша. Тамън сервитьоро налее бирената
чаша, оня е фукнал рикийцата. Тамън наплъни рикийцата, Изкле-
сяко е фрълил на дивио чашата с вино.
С времето и сервитьоро почна да се препотва, бръшеше се
дискретно с едно бело кръпче, къде стръчеше от джебецо на еле­
чето му и фръчеше като диво прасе до кухнята и обратно. Коти
Рачо почна най-после да намалева темпото, беше изел седам чи­
нии яденье. Тва значеше по четиринаасе кибапчета и кюфтета и
къде две кила месо. Сервитьоро му донесе йоще една, ама Изкле-
сяко разклати вилицата нади ньеа, се едно се чудеше кво да праи,
поогледа се да види дали другите го гледат (сички беа зинали у
ньего) и с увиснала физиономиа избута чинната къде сервитьоро.
Докъде он я зимаше, вилицата на Рачо се стрелна къди ньеа за
последно и забоде едно кибапче.
За целио ден и нош Рачо офука три кила и двеста грама ри-
киа, единаесе кила вино, а за бирата да не прикааме. Тва беше
ньегов личен рекорд и най-големото изпивано количество алкохол
от един човек наеднъж, къде знааха сички госкяни на сватбата.
С таа си героичня постъпкя Рачо Изклесяка си спечели место
у сръцата на сички неьгови съсеяни и поне неколкостотин пъти
по пет минути слава. Йоще повече, че му е наложи да прекара
неколко часа през таа нош у другя занимавкя. Ама ше стигнеме
и до там...

Свилко и Юбица обаче ич и не разбраа колко пиенье е изпил

и колко яденье е изел тоа изпрошнят шебек. След като потанцуваа
манко, они седнаа (до них на масата беа кумевете - Братан Чворо
и Денка Мандрамуняка), почнаа да си пущат ръце поди покрив-
кята, фръгаа си едни влажни погледе, а Юбица уж случайно про­
карваше езико по плъните си джуки.
До яденьето ич и се не допреа. Чашите дигнаа само три-че-
тири пъти, колко за официалните наздравици. Ако некой от вас е
улав (па но мое и я да съм такъв, одавна имам подозренеа у таа
посока), пробвам се да каем, че Свилко и Юбица сакаа да се изле-
чат оттука колко мое по-бръже, да се приберат на вторио етаж у

113
къщата на Данчо Муфтата (он им го беше подарил за сватбата) и
да се скръшат от ебанье.
И го напрана веднъга, щом по стар обичай минаа по масите
да сберат поздравленеа (разбирай неко лев, една камара глупости,
купени на промоциа и неколкостотин двакащи целивки по обра-
зете). Извиниа се, че ше подредат подаръцете у заднята стаечка,
Свилко отвори джамо, помогна на Юбица да изрипи през ньего
и я последва. Кък нема да а последва? Додека она се измъкиня-
ше през теснио прозорец, му се откриа доста мотивиращи гледки
къде бедърете и дирнико й. Един път озовале се на чие въздуй,
двамцата се погледнаа, разсмеа се на глас и се юрнаа да тръчат
у тевницата, укрилени като оня подрастваш юбител на мъжките
ласки Меркурий, да го заеба и ньего.
Тамън беше станало седам часо и забранята на Данчо Му­
фтата оркестъро да изпълнева поздрави падна. Затва и йоще на
пръвата песня поздрав за младоженяците се откри липсата нги.
Винаги готови да свръщат некоа простотиа, дваесетина по-млади
мъже се рипиа от местата си и се наканиа да одат да ги дират. У
тоа момент обаче на сценята се качи Ристина Беломунявата, маа-
на с ръка на оркестъро да мирне и фана микрофона.
- Да си седате по местата веднъга, че като зеем некоа тояга и
се разврътим... - каза она със заканителен тонь - Макье си ли ше
дирите? Ше ми одат след младоженяците убавците! Виж ги ти!
Чавкя мозъцете ли ви е изпила, лудио ли ви е ебал, не мом да раз­
берем... Къде мое да са двама млади, къде се аресват и днескя са
се оженили бе? Айде, седете веднъга! Место глави имате чутури
на раменьете си!
Они се поврътеа, поврътеа, па седнаа, кво да праат... Скоро
музиката почна пак и сички забрана и за младоженяци, и за све.
Така Беломунявата за втори път тоа день показа, че не само е па­
метна жена, а има и мъдуряце да зима бръзи решенеа и да ги нала­
га на ората покрай ньеа. Жена, къде, ако беше я запратила орисия­
та на друго место и у друга епоха, моеше да стане я Жана Д ’Арк,
я Макя Тереза, я Коко Шанел. Ама на ньеа й се беше паднало да
бели компире и да пръжи мекици, кво да праиш...

114
 Глава дваесе и втора
Кой откъде е!

Ей, нема оправна! Е го - камара години се не беа правили

големи сбираниа (да не каем неко друга дума, че мое кой да а
уръфляк, къде се мисли за литературен критик, да се изрепчи, че
не съм достатечно извисен, да го извисат у ушната мида, да го
извисат)... Чеките, ше почнем отначало, що тва изреченее го оп­
летох като пиле у клъчища. Пийте по един як глъток, докъде се
настроим...
Начи! Е го - камара години се не беа правили големи сбира­
ниа, ама ората си носеа рефлексе, ако щете придобити инстинкте,
е них си. У кръвчицата си нги беше кък да се дръжат. Стана къди
девет часо вечерта и мъжорята, вече пияни на тараби (поне пол-
вината) и попритворили по едно око, та да мое да фокусират, се
дигнаа от местата си и без да мъцнат заебаа и женор, и дечор, и
се сбраа на едната маса. Ше каате „ама кък така камара ора са се
сбрали на една маса!?“, ама Данчо Муфтата е по-съглам и от вас,
и от мене, и беше опнал маси по барем петнаесетина метра.
Та, имаше место за усамотение на тиа скотове ниедни и они
го използваа. Верно, требваше да изгонат сички непригодни за
компанеата нги от избраната маса, ама они го напрана без да нги
мигне оченцето.
Оня уй блед, салоннио управител, беше врел и кипел у такива
ситуации и веднъга смигна на сервитьорете да разфръгат по ма­
сата два-триасе лимонадени шишета рикиа (Данчо Муфтата беше
осигурил от ониа шишета, не знам дали ги помните, с керамич­
ните капачки). Догде мъжоро си сипа по чашите, пред секи един
се явнаа преплънени чинии с мезелъци и настроението резко под-

115
рипи като пощръклела крава. Ората едеа и пиеа като разпорени и,
кък е винаги, коги верно ти а кеф, колко повече фръгаа на дивио,
толко повече изтрезнаваа.
По-дрътите почнаа да си разменват приказки за младите си
години, младите па се побутваа и си сочеа с очи сека женица, къде
имаше неблагоразумието да се разщъка из салоня. Оценките се
даваа на висок глас - таа й бил голем дирнико, онаа млого става­
ла, ама требвало да се обръсне, трекята не могла да праи свирки...
Миничките мъжорля, тиа къде тамън нги беа поникнали влакна
по мустаките, ама вече сакаа да са като големите, обикаяа покрай
масата и надаваа по едно уше, та да попиат приказките на дрътите
кръшлеци и на другио ден да ги вкарат у речниковио си състав.
Сичко си връвеше по редо си.
Кък ви казах, се едно инстинктец имаа ората, заложен нги у
по-добрите времена, коги такива сбирки беа ако не сека недя, но
през недя... Женоро поглеждаа начасто с по едно око къди масата
на мъжорята, подбутваа се с лакът и си дуднеа нещо недоволно.
Къди десет часо, коги оркестъро вече едва си стоеше на кра­
ката от умора, и музиката беше по-скоро некво виенье на умирач-
кя, жените се прегрупираа и минаа у контраатака. Най-потръпев-
ши, кък секи път, излезнаа децата. Сека си викна ньойното (или
ньойните у по-редки случаи) със смръщена физиономия, та да
разбере, че требва да дое веднъга, ако не сака да му отпорат уши­
те. После му прошушня нещо и подсили приказката си я с шамар
по гъзо, я с лекечко поскубванье на бакембардете. И мининките,
кво да праат, поогледаа се, поогледаа се, па поидоа да свръшат кво
нги беше наредено.
- Тати, а а си одиме... - каза Станирад (кръстен на двамата
си дедеве - Радин и Станко) на Гьоко Гилгамешо. Он пръв сбра
смелус, а другите кияци йоще се поврътаа като обрани евреи из
салоня.
Гилгамешо беше мъж колко двама. С една ръка моеше да
носи барем полвин кубик дръва. Коги требваше да сменева гума
на оранжевио си москвич, само викаше комшиата да развръти и
завръти болтовете, а он самичък дигаше целата таа градобитнина
и я дръжеше у въздухо колко требе, без ич да се умара. Он се не

116
отураше часто у пиенье, ама като почнеше, тлей кво става. Не мо-
еше да го дигнат от масата докъде не заспи, а се беше случвало да
не заспива и по една недя.
- Макье ти ли те изпрати?
Станирад нищо не каза, само сви уши, що знааше, че кво и да
напран, сичко на ньеговата гръбина се трупа. Щеше да го бие или
макье му, или баща му. Таа реакцеа беше предостатечна на Гьоко
да разбере, че а допушил съсем умесно. Без да каа и една приказ­
ка, он само фана една бира от масата, муана я на един път, оригна
се и запрати шишето къде оркестъро с такава сила, че бутилкята
само извиете покрай слепото око на тромпетчиата и се пръсна
у стената барем на иядо пръчета. Музикантете се разминаа без
пораженеа, ако изкючиме, че от стра манко си пикнаа у гащите и
зеа да лъчкят. У салоня изеднъж настъпи гробно мълчанее. Те тва
беше и целта на Гилгамешо. Он се извръте и се загледа у жена си,
па погали мининкио по врато с мазолестата си ръка. После избо-
боти така, че да го чуат и у гробищата:
- Радко (он викаше така на сино си, що ньеговио баща беше
Радин) - Ти си йоще миничък и не знааш, мойто мунче, ама де
слуши да ти каем... Ниа не живеаме у Таджикистан или некъде
на друго место. У таа дръжава има демокрацеа. Тва ше рече, че
кой му се оди дом, мое да си фаща пъто. Кой па му се остаиня и
има йоще да си допива, остаиня. А ако некой се проба да връти
тънки номерца, кой знаа, мое па да му играа дръвенио господ по
гръбината...
Тиа думи докараа мъжоро до некъв невиждан екстаз. Сичко
се разкреоти от кеф, почнаа да се прегръщат и да виат като бесни
влъци, чаши се чукаа една у друга, разливаа се, изсипуваа се на
еднъж у бездънни ями, къде по научно се викат гръла. Само да
а посмел да се обади некой! Я пишем таа простотиа и я ше каем
гръло ли е или е гърло и кък е на латински!
Женките мое и да беа ербапе, ама разбраа, че тоа път са за­
трили вечнята битка с полвинките си. И пак го отнесоа дечоро.
Они беа привикани с резки жестове и целата таа гилдиа на жени
и деца, къде зарди ньеа го има свето, най-позорно си поиде къде
дома си. От сички поеме да се обади само Ристина Беломунявата.

117
 - Къцо, коги ше се прибираш?
- Що, ше ме чекаш да ме изпикаш преди да си легнем ли? -
Чекалото знааше, че таа реплика го обрича барем на две-три не-
дии зверски мъки, ама също така знааше и че съга, у тоа момент,
она ше го превръне у царо на селото. Поне за манко...
Нема да ви каем, че виеньето, швиканьето и екстазо се удвоиа
и утроиа. А женоро и дечоро си поидоа къди вратата с виснали
цифки. Пръвите, що не беше станала ньината, а вторите, що зна-
еа, че съга ше нги дуднят по главите, чък додек си легнат.

118
 Глава дваесе и трекя
Некви гньилочи у Еленскио Балкань

Къди четири часо през ношта у салоня на Читалището ситу-

ацеата беше толко шарена, че даже и я, неразбранио литературен
гений, известен само на макье си, баща си, брата, дечоро и жена­
та, се не наемвам да а описвам... Е, добре де, добре, щом па толко
настоявате, ше се пробам, да му го напием у гръбначнио стлъб.
Пак ше се врънем къди инстинкто, къде ви прикаам за ньего
от камара време. Ората не беа забраили кък да сиктеросат жено-
рята на такива поводи, предразполагащи къде истъпленеа е чер-
нио дробец. Женоро па не беше забраил кък да се оттегли демон­
стративно, та мъжете да си знаат кво ги чека дом...
А съга се оказа, че и банкет помнеа кък се праи. На маса­
та спеха на почивки. У секи един момент имаше поне десетина
окапяци, къде биеха глави у чинната. Некои даже хръкаха. Други
само климаа и се сепваа при секи по-силен шум. А такива звуци
имаше колко ти душа сака, повервайте...
Оркестрантете вече приличаа на жалка картинка. Сички си
беа принесли по един стол на сцената и също дремеа. От време на
време некой се понадигаше, заапваше мущуко и изкарваше такава
бездарна поредица от ноти, че даже и я, най-големио музикален
инвалид от Берковскио Балкань до шопскио пикоч, къде му вика­
ме Искър, не мом да го възпроизведем. После, стреснат от резул-
тато, пак склопваше глава на гръди. И те така те.
Сервитьорете, а и даже салоннио управител, къде човеко си
беше плън професионалис ви каам, беа накраю на физическите, а
йоще повече на психическите си сили. Они едвам мръдаа, елече­

119
тата нги беа разкопчани, ризите - разгащени и окапани с кво ли
не, очите им се затвараа, таблите притреперваа у ръките нги.
Най-строгио закон на салоннио управител, перфекциунис до
мозъко на кокаяците си, беше да се не пие по време на работа. За
такъва постъпка он направо уволневаше, без даже и да се обясне-
ва. Тоа път обаче човеко загре, че ако не даде на сервитьорете, па
и на ньего си, да фрълат нещо на дивио, работите са тръгнали на
ягмосванье.
Затва от време на време попривикваше дискретно ората си
у кухнята, нареджаше ги на опашкя и нги сипуваше по едно ми-
нинко. Ама английско мининко - дваасе и четири грама. Носеше
си една мерка у вътрешнио джебец. Беше я тафил коги работеше
като помошник бармань у едно кръчме у Бърнли, да го еба у мъг-
ливио, цифкав град.
Ше каете „Ама кък 24 грама!? Но за един зъб нема!“. Ше го
каате, що сте пияници и пропадлъци. Знаате ли кво се случва с
организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне се-
верозападня скоросмрътница? Сигур знаате, ама я да си каем. Му-
мифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньез-
дата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи.
Засръбева го далако. Дванаестопръснико му скланя панкреасо да
си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъ­
де си не съдере дробецо.
Затва салоннио управител, тоа пълен професионално (нема
да се уморим да го повтарам, що по некъв мазохистичен начин
се кефим на такива ора) даваше на персонало по манко, та да им
подейства като шамаросванье и да ги дигне, а не да ги занити у
кочинята като челен сблъсък с локомотив.

Мое и да се спеше, ама по некъв естествен начин (инстинкт,

я ви каам! И тва нема да се уморим да повтарам) на масата има­
ше кворум у секи един момент. Демек повече от полвинята си
будуваа като стой та глей. Щом един се трупясаше, друг момен-
талически дигаше глава и се фачаше за чашлето. За учудванье на
сички букмейкъре, таа нош немаше никви изгледе за бой. Поне
до моменто...

120
 Данчо Муфтата седеше до Гръга Пипето и двамата от време
на време почукваа чашки млъчаливо и ги изсипваа у грълата си.
Гръга беше с батисан чрън дробец, та попридремваше след секо
такова наздрависванье, ама йоще се крепеше, таа жената. Ора,
къде си не беа приказвали от камара годин и по улицата минаваа
един покрай друг като покрай турски гробища, съга се прегръщаа
и си фъфлеа нещо неразбираемо, ама, личеше си, добронамерено.
Така стана и с Къцо Чекалото и Еделин Префиненио. Къцо го
знаате вече, ама за Еделин мое и да попритурим неко дума.
Тоа човек беше един от манкото свесни, принципни и работ­
ливи ора, къде йоще не са си фанали ую подмишкя и не са пре­
секли най-близката граница, та да се маанат от таа кочиня, къде
ние я мислиме за дръжава. Нема кък да не знаате, че поето на гор-
скио е един от най-саканите у секо село. Но се пущат връзки,но
се праи, но се струва... Само да се уреди наш човек, па после и он
да си плъни гушата, и ние да си набуаме дръварнико, па тва, че
гората заминава, го еби у гъзо.
Е, Еделин беше горски на селото. Ама не по гореописанио
начин. Човеко йоще от миничък млого обичаше природата, беше
изкарал срегньо у некво училище за горски у Тетевен, а после
записа и Лесотехническио. Дойде млад и от регионалното Горско
го назначиа, без да мислат млого. Обучен кадър, нема кой да кае,
че са го уредили. Па от друга стрън йоще има пуй покрай човкята,
ше мое да си го ебават кък си сакат, а и нема да се налага да му
бутат млого рушувете...
Они го назначиа, ама си беха правили сметките без кръчмар.
Еделин излезна у пълен синхронь с името си („edel“ на немски
значи „благороден“, да се изфукам, че знам една дума на тоа сбръ-
кан език и язе). Никой не моеше да го накара да си пювне на ра­
ботата и името ни с добро, ни с лошо, ни със закани, ни със запла­
хи, ни като му запалиха плевнята; никак. Он си знааше законьете
(единственио човек у селото, къде четеше „Дръжавен весник“),
отбираше си от работата и беше стриктен до педантичнус.
Пробваа се на неколко пъти да го уволнат, що веднъга им пре-
кина канало за изнасанье на стотици кубици сека годин къде Гръ-
ция, ама немаше закво да се фанат. Еделин секи день си беше на

121
поето, връшеше работа за едно село и не се подвеждаше по вред­
ни влиянеа. Зарди тва му измислиа и прекоро Префиненио. Що
за тиа обръгнали от живото ора, коти мое да се докопаш до нещо,
го праиш на сека цена. Ако не връшиш работете така, начи си пе-
дерас, смотаняк, баламурняк, без гръбняк, наплашен, префинен.
На Еделин обаче ич и му не пукаше кво прикаат за ньего. Он
знааше само едно - гората се въстановеваше след като алчните зъ-
бурняци на предишните горски я беа опоскале, дечоро му расте­
ше здрав и див (он имаше две момичета и едно мунче), с жена му,
Миглена на Виктор Бичмето щеркята, си се обичаа и погаждаа. За
друго ич и му не дремеше. А, осен кък се движеа у класираньето
на испанското пръвенство „Атлетик“ Билбао. Еделин обичаше ба­
ските. Мислеше, че баските и торлаците са у еднакво положение
- пренебрегнати от дръжавите, къде живееа у тех, подритвани,
бедни, ама горди и донегде читави ора. И те така те.
У тоа момент, къди четири часо у салоня на Читалището, Еде­
лин пиаше яко с Къцо Чекалото. Двамата си приказваа за общата
си юбов къди природата (Чекалото имаше садистично разбиранье
за юбовта - тва, че излазаше у гората сека събота и недя през лов-
нио сезонь за ньего беше предостатечно. А, че трепеше животни,
къде му не беа напраили нищо и оцелеваньето му не зависеше от
ньйното месо, му беше през мъдуряцете).
Като обсъдиа къде е паднал гръм (есенсеска тва си беше съ­
битие, ама ли викаа, че климато се променва), къде са се строши­
ли ранилките за сръните, кви гъби имало таа годин у Сливовото,
Чекалото засегна друга тема, дека му беше напраила силно впе-
чатленее преди неколко недии, ама се се не сещаше да се запри­
казва с Префиненио по ньеа. А за ньего Еделин беше най-големио
специалис у таа облас и дръжеше да знаа мненеето му:
- Глей сега, по телевизоро даваа...
- По коя програма? - я ви казах, че Префиненио беше истин­
ски педант.
- Ебем ли го! - Чекалото се беше понапил, ич да не а. - Мир-
вай и слушай съга! Даваа по телевизоро за некво дръво у Елен-
скио Балкань... Но имало такъв град Елена, я дотогава си мислех,
че тва а Балкань, къде има еленье у ньего... Кък и да а! Било на

122
илядо и триста години, ама почнало преди неколко зими да съане
и сеги е умрело на све. Но големо, има дваасе кубика дръва за
горенье у ньего. Ама тиа природозащитници ли са, ебем ли ги кви
са, казаа, че никой нема да го пипа и ше си седи там, додек падне
самичко... Е, айде кажи ми ти на мене, като си такъв разбиран —
тва не а ли расипиа? Дваасе кубика дръва да гниат залудо! Та тва
е за две къщи топло барем за една зима! Докъде е било живо, да
си стръчи, на никой не пречи, ама като вече е умрело за чий уй ше
се вири там?
- Тва дръво му викат Слоно...
- Баш така, Слоно казаа...
- Ако ме прекъснеш йоще еднъж, млъквам и нема да се оба­
дим! - личеше си, че и Префиненио е рапнал неко пиенье йозгоре,
нищо, че по принцип избегваше да се праи на абно манарче. - Тва
дръво се казува Слоно и е до едно село Багалевци. Като студенте
ни водиа тамока да го гледаме. Убаво беше, налазих една колеж­
ка от Пловдив там я... Кък и да а! През деведесе и пръва обявиа
месноста за защитена, та да го запазат, що оно е най-дрътио летен
дъб у целата дръжава. И съга, нищо, че а умрело, но си е защите­
но и те така те. Никой не мое да го пипне.
- Е тва ако не а простотиа... - дръжеше на ньеговото си Че-
калото.
- Не е! - отсече Еделин и муана йоще една рикиа. - И ше ти
каем що. Тва е екосистема, мойто мунче! Ше го остаат да изгниа
и да стане на хумус, та да подрани почвата и да моат да растат
други дръвя на ньегово место. Природата е велико нещо, Къцо. И
я дръжим за нея, през ую ми е за твойто отопление. Знааш ли ти
колко гъсеници, колко барабиняци, колко кълваче ше се ранат от
тва дръво десетилетеа наред? Ше го гори он! Убавец!
- Нека а падне оня горунь на Маркова наиа, па ше видиш ти
дали нема да го нарежем и да го пренесем у нас...
- А си посмел, а ше те нацепим с големата манара на кръпеи!
- Ше ми нацепиш долнята главичка от свирчоци!
Те така си живеа ората. И добре си нги беше. И млого дру­
ги простотии се изприказваа таа нош, докъде слънцето почна да
призиркя нади баиро.

123
 Глава дваесе и четвръта
Класически и гньешни сапунки

Тука те ше каем неко приказка за ониа врътоглави вюбени

гълъбчета Свилко и Юбица, ньего да го залупим зади врато, а
на ньеа съм сигурен, че йоще у началото ви казах кво й мислим.
Сакам обаче преди тва да вметнем неко работи, що съм виден
дръвен философ и не тръпим да ми мине некоа простотиа през
шашавата глава и да а не споделим. Па и от камара време не съм
ви досаждал, та мое и да ми изтръпите разсъжденеата, знаа ли
човек?
Пръво, я не мом да разберем ората, къде арексват и се влъну-
ват от юбовни истории. Нема значенее колко убаво са написани,
заснимвани, изпеяни или ебем ли го по къв друг начин поднесени.
Дали а за ониа малолетни изклесяци Ромео и Жулиета или неко
венецуелска сапункя, или па песен на онова безподобно недокла-
тено гейче мининкио Иглесиас, за мене нема никаква разлика.
Мое да каете, че немам сръце и съм некъв буцуняк. Мое и прави
да сте, ебем ли ви...
Я лично се интересувам само от моите си юбовни истории и
по-кункретно, от настоящите си юбовни истории. Нищо, че они
съшнус са цифрум и словум една. Ни ми пука къде съм го слагал
некогиж, ни къде си го слагат другите. Респективно, дека нги го
слагат. Кък се вика, уй памет нема.
Млого ше ме извинявате, ама кво ми влаа у работата, че не­
къв педофил преди ебем си векове не могъл да го тури на подра­
стващата разпоретина, що влаките нги били смрътни врагове? И,
мани другото, но не е било у Песочница, да каеме, а чък у Италеа.
Виа знаате ли по наште северозападни селиа колко влаки се гонат

124
с манарчета една другя и се чудат накъде да сврънат? Па дечоро
си нги се ебе и се жени помеджу си, нема никви грижи. И никой
не а написал пиеса за тва и да ми се праи на най-извеснио драма­
тург.
Или па случайно ветъро да ми клати онаа работа, че неква си
Мариа Еухениа (примерно) не мое да се ожени за избранико на
сръцето си, оти он й е брат близнак, къде сички мислили, че като
миничък се е удавил у неко бара? А он съшнус само си рапнал
врато у една лиска и се носил по теченеето на същата таа бара
гньи и нощи, догде го намерила добрата и богобоязлива Исабе-
ла-Палома де Суидад и го отгледала с делата юбов и лишенеа на
свето.
И близнако, като се поосеферил майко и почнала да му расте
брада, а ую да му подрипа самичък, фанал шуштавата, заебавайки
и Исабела-Палома де Суидад, и мъжо й (не съм му измислил име,
ама си го предстаам дребен, шкембес плешавелняк, ококолен като
тамън разпорен шарань), и све... После по незнайни начини се
изжлембил на вратницата на Мариа Еухениа и она си го запюла от
пръв поглед. И коги у шестотин седамдесе и трекя сериа он тамън
я надупил у ливагето, на фоно на залезващото слънце, и почнале
да обсъждат кък ше имат къща и осам деца, отнегде се явнала
бившата дойка на двамата и нги казала, че не моат да се земат, що
ше нги се родат секви уроди зарди кръвосмешенеето.
Мое и да се чудите що отделих толко повече место на сапун-
кята, отколко на шекспировио шегьовър, дека сички го превъзна-
сат. Млого просто! Що „Ромео и Жулиета“ секи мое да го земе от
библиотеката и да го прочете (но и у Интернет го има, ама айде)
или да изгледа постановкята у неко театър, а въпроснио сериал
(нека да го наречеме с работното заглавие „Страсти у лунната до­
лина“) се прожектирва само у мойта шашавица и нигде другаде.
За Иглесиас-дъщера наплъно отказвам да прикаам повече. Тоа за
мене не заслужава да си фрълиш цифуняко на ньего. Само глеа
като бито куче и вие, се едно ше ревне.
Причината да не щем да се разпраам с юбовните истории на
другите ич не а що съм некой ботор или па не вервам у юбовта.
Напротив. Просто вервам, че юбовта, пишките и дупките на ората

125
са си лично ньина работа и не а ча па толко задлъжително целио
свет да знаа за тех... Съга съм сигурен, че, ако изобщо некой чете
таа книга, ше се изрепчи и ше кае „Щом си мислиш, че юбовта на
ората си е техна работа, жено мининка, що си фанал да пишещ за
тва, къде става със Свилко и Юбица?“. Ама я по гръбина лесно
не падам, та моментално бих отврънал „Млого просто: що си ми­
слех, че никой ме не чете и юбовта нги продлъжава да си е ньина
работа“. И те така.
Я си имам други ядове, пак ви повтарам. Съшнус, така и така
сме се заприказвали, що да ви се не пооплачем манко? Комшиата,
Ваньо на Мито Глуио, по цел ден обикая по улицата като маанат
горски и дебне да ми исипе каниколит у кючалкята на вратницата.
Беги, не мом да си излеам от дом. Излеам ли, па нема улазанье.
Косата ми е побелела...
А, щех да забраим! Сакам да се възползвам от възможнуста
да ви поздравим с коледно-новогодишните празнеце и с факто,
че ониа уръфляци, астрономете, твърдат, че йоще не се види ни
комета, ни астероид или некъв друг камик да се е заюрил къде
Земята. Некой мое да каа „Ама, чеки съга, афртурчето! Я тва го
четем у сред лето, а ти ми честитиш Коледа. Що те не увивам
с едно дръво...“. Ти, драги читатею, го чети коги ти е кеф, я не
мом да ти каем кво да праиш. Сетил съм се за Коледа, прълените
свински краченца, запотената кана с вино, кюмбето, дека бумка
зачръвено, и поздравевам, тва па си е моя работа!
Ама, айде се пак да се врънем пак къде ониа плътеници, че с
тиа разсъжденеа почнах да опротивевам даже на мене си, па камо
ли на крехкото си читателско съсловее...

126
 Глава дваесе и пета
Роматничня, та чък да ти се доповръща

- Чеки бе, ей, Свилене! - Юбица се гмури поди мечешката

прегръдка на новоизюпенио си мъж и му се изплъзна като мрена
у бръзей. - Толко ли па бръже си се родил бе!?
Свилко се облегна напреде връз чамовите тараби на вратни­
цата и почна да се смее на глас, без да се обръща. Мале, скоро
не съм пцувал. ... без да се обръща, да го еба. Знааше, че Юбица
стои зади ньего и очеква коги ше й налети пак, та пак да му скуб-
не нанегде. На ньего му арексваше таа игра, ама вече му се ебеше,
та две не видеше и манко не моеше да се контролира. Юбица па
напреки - колко повече усещаше, че он подивева, толко повече се
алосваше.
Пръво й се беше нафрълил поди връбата до моето, там, дега
я гнясаше редовно преди да се оженат. Она обаче се изсуана като
затиской от плетена дамаджана. Изу си везанете по старовремски
чеели и тръчешком преджапа през барата. У прегръдката на Свил­
ко остана само онаа миризма на жена, къде подлудева мъжорята и
нема ни един дездоран, дека да я догоди. След нема и пет секунди
от другио брег се чу закачливио й смех. Като се сле с ромоно на
барата, он доваждаше баш, де че ли некоа коза пръвескиня мека
коги пръчо земе да а заобиграджа.
Свилко рече да а варне и се спущи къди моето, ама она беше
итра като лисица и бръже свръна у уличката на Влъкан Ситнио.
Там беше тевно се един вид си се гмурнал на дното на неко вир у
нош без месечина, та коги Свилко се стече по ньеа, виде само кък
неква сенкя ситни на триесетина метра по-надоле. Дири я барем
полвин час. Връте се като шугав из целата улица, поспирва се,

127
пцува, свали си сакото на стилнио костумец и го зафръли нанегде,
препоти се чък по петите, даже по едно време толко избесне, че се
уплаши да се не връне у досегашното си състоянее на безвреден
дебил. Тамън веке почна да си предстаа кък скоро ше се развиде­
ли и женоро, като пойде за леб, ше го питат къде му е невестата
и ше го разкинат от бъзици, че не е успел да а уварди барем една
нош, коти чу леко шушненье, като от плат, дека се жули у дръво.
Рече да дигне глава къде орейо, дека беше станал поди ньего,
ама онаа гяволетина пак излезна по-итра, като се фана с двете
ръце за един клонь и рипи у градината на баба ви Софикя Кле­
палото. Свилко вече беше побеснел и се засили така, че щеше да
улети у царевичако със се мрежата, коги Юбица окна:
- Чеки!- стоеше само на два метра от ньего. Некъв облак
като по поръчка фана шуштавата и месечината освети мининка-
та й снага оттамока оградата. Очите на булкята блеснаа като на
манастирски мачок. Види се, че играта, къде беше подфанала, й
арексваше млого. Она тури ръце на кръсто, наведе уилената си
физиономеа напреде и прошъпня. - Мъжо, ли виаш, че ако ти се
не дадем, ше ми фанеш опинците? Ше се врънем при тебе само
ако обещааш да ме водиш за ръка, кък пойдоаме от Читалището.
- Ма, Юбице, кво се праиш на... - древнио ловец, къде се
къта негде длибоко поди кожата даже и на най-метросексуалнио
мъж, напиняше изньетре, та щеше да му скине панталоньете.
- На нищо се не праим!- изеднъж зелените й очи лъснаа за­
плашително на светлико на месечината. - Я гньеска съм станала
почтена жена и сичко, къде се надам на ньего, е мъжо ми да се
дръжи с мене като с такава!
На Свилко ую не само спадна на секундата, а и навътре ув-
ъгна. Он разбра, че вече не играат играта отпреди манко и усети,
че а безпомощен като тамън обягнило се ягне. Тва не беше онаа
Юбица, къде он й го намааваше, къде я фане. Пристъпи до сами
мрежата и протегна ръки нади ньеа:
- Ела тука... Ше те сграбим и ше те префрълим. Нема да те
пипнем с пръс, додек не кааш, че си готова да те рапам...
- Я съм готова винагиж, знааш ме, Свилене - у тоня на Юби­
ца изеднъж се явнаа ич нескрити подигравчийски нотки. - Не съм

128
по-манко готова или нетръпеива от тебе, мое да си сигурен. Само
че помисли е таа глава, ли тамън ти дойде мозъко у ньеа!? Не а ли
по-убаво да се прибереме като ората у вазе, да палнеме неко свеш,
да ме награбиш като по филмете, да ме фрълиш на кревато... и те
така те. Закво беше целата таа лудница покрай сватбата, ако прод-
лъжиме да си се лундзиме поди връбата или у кукурузо?
- На тва вече нема да му викаш „у вазе“, а „у назе“ ! - Сви­
лен не беше мръднал. Само гласецо му леко притреперваше и си
личеше, че се влънува като Дунавско оро, да му го нагньетем у
тромпетката.
- Прав си - Юбица наведе глава замислено и свали ръкье от
поясо си. - Тва вече ше е у назе... - после тръсна цръни коси
като унесена у самодивски танец нощеска срещу Еньовден. След
манко изеднъж пак надигна глава и се уили. Погледо й беше бис­
тър като торлашка рикиа. - Свилене, свали тиа ръце, че ше ти
изтръпнат. Нема кво да ми се праиш на герой, знам, че си як. Яле
я вратницата до тебе, ше я отворим и ше излезнем през ньеа. Ше
ме пренаса нашио през мрежата! Ли, ако се закачи премената и се
скине, Вела Тропоската ше ми избоде очите...
Додек стигнаа до вратницата на къщата нги Свилко се дръже-
ше прилично. Беше я фанал за ръка и она усещаше некво подсъз­
нателно чуство за закрила. Тва основно се длъжеше на големата
му, груба и топла длань. Беше й убаво. Не се беше усещала те
така от млого мининка, от коги баща й я водеше за пръвио учебен
день. Сека годин, един-единствен път у годината... Се едно мое-
ше да отпуши глава на рамото на некой и да знаа, че е защитена от
сички лошотии на свето. Коги облегна слепоочие на кючицата му,
й стана йоще по-убаво. Свилко тръгна по-бавно, та да й не тръска
главата като у каруца по чакъй.
Коги стигнаа до къщата обаче, Юбица не издръжа да си не
покае магариите и се мушна между Свилен и вратницата, додек
он се пробаше да откючи. За нема и секунда навре врато си у носо
му, та да го лъъне на женско и утръка дирник у мъдуряцете му. На
ньего само тва му и требваше...
Така се стигна до онаа ситуацеа, къде почнах таа глава с ньеа.

129
 Коги Свилко поседе къде минута облегнат напреде връз вра­
тницата и само се смеаше се по-глъънещо, Юбица се осефери, че
дава на горкио доскоро слабоумен човечец противоречиви сигна-
ле така да се кае, и рече нежно:
- Айде да откючваш и да се качиме горе. Нема да те мъчим
повече. Па и без свещи мое да минеме, нема е голема работа...
- Абе, я свещи лесно ше запалим... - каза Свилен и се извръ-
те къди ньеа. - Ама зарди тебе изпущих ключо меджу тарабите и
он падна вътре...
- Е, и кво праиме? - кой знаа що, ама и Юбица я напуши
смех.
- Кво да праиме? Чък съга ше се наложи да те префръгам
през оградата, та ако ще и пичката да си сдереш на ньеа.
Те тука вече смехо на двамата се сле у едно и стресна мачъци-
те у маалата. Щеа да се разбудат и сичките бабички кюкарки, дип
Данчо Муфтата ги беше канил на сватбата и у моменто спеа като
къпани, що беха се отрошили. На сватбата на тиа двамата убавци,
къде се креотеа като Цека Кьоравата на тевната улица.
- Ти си се майтапи колко сакаш, ама глей кви ги връшиш до-
дек ме префръгаш, че от днеска докъде дое време да те сгрибаме,
осен мойта, друга пичка ше видуваш само по телевизиата - изчу­
рулика Юбица, коги Свилен я понесе накъди мрежата. Она пак се
почуства уютно и сигурно.
- Даже и по телевизиата не щем да глеам... - отсече он рез-
ко и, като се надвеси нади мрежата, я спущи лекечко от другята
стрън.
- А, Свилене, ич да ги немаме тикива!- каза сириозно Юбица
и зашумкя из гижите на път за къде вратницата. - Ние не сме баба
ти и деда ти! Ше бъдеме модерно семейство и ше си глеаме порно
коги ни се прище. Но тва вече не е като у памтивеко —влачиш
жената за косата, фръгаш я на кожите у пещерата и ръгаш, додек
улабиш жилата. Ората са измислили и други благинки, а ти опре­
делено ше требва да разбереш кои са най-важните работи, къде за
тех господ ти е дал език и ръки...
Кючо изщрака и Юбица отвори враницата. Свилко улете по­
край ньеа манко смутен, да не каем сбръкан.

130
 - Къде ви е банята?
Он само кимна с глава. Вече беше светнал ламбата преди
входнята врата на къщата и по целио двор се разнесе видело, та
сички тенци и музувире се изпокутаа из бапките си.
- Я отодим да се поизплакнем, а ти беги да създадеш неква
атмусфера, щом викаш, че лесно си щел да запалиш свещи...

131
 Глава дваесе и шеста
Циничня, та чък да ти се доповръща

У те тоа същио час, на неколкостотин метра по въздуйо по

у лево, манко нади Горнята Тутма, се разиграваа също толко ко-
пулационни събития, ама не по чък така романтичен сценарий.
Нашио стар познайник Братан Чворо, от родо на Чворовитите,
познати у целото поречие като бая чепати ора, седеше на пекята у
дворо на Денка Мандрамуняко и брато й, Рачо Изклесяко. Седеше
и бюваше. Сичко му се носеше из главата, кой знаа що за пръв път
през живото му се мерджелееше преди очите. Беше му се дигнало
квърното и слепите му очи биеа като камбаната на Чипровскио
манастир на Отчовдень.
Се един вид некой дереше врато му с рендовалня, а у меши-
ната му се гонеа три стоножки и седам прилепа. Тамън стоножки­
те почнеа да го гъделкят поди лъжичкята и те ти ги те и разнос-
вачете на бес, размаават тънките си ципести крила и стръжат ли
го, стръжат...
Преди ньего стоеше като наказана Денка Мандрамуняко и
си глеаше новите, купени за сватбата, обувки (длъги до колената
цръвени ботуше от изкуствен кожяк; на високо токче и струваа
сто и кусур лева, да нги го проврем поди подметкята). Чворо си е
чвор и те тва е. Мани, че се напи пръв от целата сватба; мани, че
не обели и една приказка на Денка, къде кумуваа с ньеа заедно;
мани, че на излазанье залитна и сбра две маси, та изсипа све, кво
имаше по тех; мани, че проба да шибне глава на един от сервитьо-
рете, ама оня беше тренирал седам годин бокс, та се муана поди
рамото на Чворо и така спести неколко шева на веджата... Маане-
те те тиа работе, ама но си е човек да си оскубе ташаците от ньего.

132
Най-трудно й беше на Денка, ама нема кво да а жалиме, она сама
си го беше нагньела до сливиците. Кък викат бабичките „Жена на
тоа свет да се не ражда“. Ма, да се врънеме на Мандрамуняко...
Кък преди време споделих с тебе, предполагаеми, читатею,
она не беше най-убавата невеста на тоа свет. Немам намеренее
да изпадам у чък тикива подробности, ама не беше най-убава ни
у окръга, ни у поречието, ни у селото, па даже и у маалата. Даже
напреки. Нема кво да врътим и сучем на сто страници, я да не съм
Маркес, да му го намаам у пурата, грозотиа си беше Денка и те
тва си е. И но от ониа грозотии, дека те е стра да ги срешнеш и по
видело, па камо ли у тевница.
Грозотиа, ама всеодайна у сички отношенеа, ако разбирате
накъде биам... Ако не разбирате, нека да уточним, че само у пе­
тите й го не беа слагали. И но що никой се не беше сетил, не че
она щеше да откае.
Колко и да се раздаваше обаче, она си се приемваше ньеа си
като пичоко на Братан Чворо и те тва а. Он й го беше наместил за
пръв път, он я беше заебал йоще на същата минута коги се изфръ-
ли на съдранио й светлосинь чорпогашник, там, отзаде, у дворо
на училището, меджу двете високо подкастрени ели, сичко он. И
Денка немаше избор - вюби се у ньего за цел живот. Колко и да
я мандръсаа секви пропадлъци, пенционере и кви ли не предста-
вителе на етническите малцинства, она за Братан и сръце, и душа
си даваше.
Затва и коги го виде да излаза из залата на Читалището, къде
цело село, па и некои ора от други селиа, празнуваа сватбата на
сестра му, Денка се сбръзи по ньего. Знааше го млого добре. Ясно
й беше, че така, кък залата като кокоша перуш, ше падне и ше
обели носо йоще на стъпалата. Они беа пет-шес пикливи стлъби
баш преди входо, ама на пиян човек му се видеа като чие Еверес.
Мандрамуняко знааше и че Братан ше я напраи на бъз и коп­
рива щом я види, ама беше се примирила да изтръпи сичко тва.
Кво ли не беше преглъщала зарди юбовта си къди тоа вепър недо­
носен. Се го дебнеше като се наюска да си го води, та да мое поне
да усети усмръделио му се на кисело от пиенье и цигари дъй; да

133
го прифанс през кръсто, та да не залата; да го изпран като се физ-
не на неко локва е ледена корица...
Една думица й не беше обелил тоа темерут ниеден през це-
лото време като седеа четирмата с младоженяците на почетна­
та маса. Коги она му каза: „Наздраве! Да са живи и здрави и да
наплънат целата къща с племеници!“, он само исумте и се уили
накриво. Братан не сложи и един залък у джуруяко си. Цел ден и
цела вечер само пи, пи и пи. За неколко часа фукна берем две кила
рикиа. И на танц я не покани. Нищо, че оня от духовата музика се
сцепи да повтара „Айде, за кумо и кумата!“; „Спициален поздрав
за кумовете!“; „Кумо май не ще да танцува, що не мое да си стои
на краката“. .. Братан не ебаваше. И въпреки тва Денка пойде след
ньего.
Мандрамуняко настигна Братан баш коги се беше нагласил
да сбере стлъбите преди Читалището. Тоа пус пустиняк беше за­
станал у неподражаема поза - беше притворил едното око, та да
фокусира уж по-добре, беше поприклекнал като слаломис на фи­
нална права, проба да концентрира сички умениа, къде му беа
останали, ама си се елече надоле като клефунь у крачой. Даже не
може да се фане за бойдисванио за последно преди повеке от два-
асе години парапет и тамън да си рапне коленото с целата тежес
на сто и десетте си кила у ръбо на големата мозайчена саксия,
коги Денка се стече на помош.
Она запна един крак, приведе се и опна напреде здравите си,
селски ръки. Ръки, къде осен уй беа дръжали и мотика, и казма,
па и манара, коги брато й улетеше у неколкодневен запой зимъс-
ка у мръзлицата и у дръвнико не останеше и една цепленкя за у
кюмбето...
- Майняй се оттука ма, скочубретино! - Денка по-скоро пре­
дугади, отколко да разбра кво каза Братан, дека се беше уяндзил с
целата си тежес връз ньеа.
Коги го задръжа да се не бътне да се прибие, Мандрамуняко
чък лъчна от зор, ама му отвръна незлобливо:
- Ората са казали „Беги пики, па леги“ ... Братан ей, ти не мое
да си стигнеш до вазе, та ако ще турско да а. Мани другото, а и ую
си не моеш да намериш, та да се изпикаш...

134
 - Денке, ти си разпорена от уй насегде - изфъфля Чворо. -
Що не земеш да ми го намериш, като си такъва специалиска?
Братан се разсме на глас на духовитоста си, резко залитна и
си седна на гьзо връз стлъбете, а шевовете на панталоньете му
предупредително изпукаа.
- Я като гледам ше си разпориш гащите и он сам ше си при-
зне - Денка се така се беше уилила и подфана Чворо поди раме-
ньете. - Па и нема кво да ме плашиш... Я твою съм го видвала
бая пъти, па и ми е пръвио, къде съм му фръгала око, та съм го
запомнила млого добре...
- И си го видвала, и си го джвакала, и между гъзерете си си
го турала... - изфъфя Братан, додек Денка направо си го влачеше
по покритио с пьочки пьощад преди Читалището.
- Сичко съм правила... - она се беше задъънала, ама се така
си се смеаше на глас. - Кво си ме накарал, нищо не съм ти отказа­
ла. И съга не би ти отказала, па си мислим, че и след дваасе годин
да се сетиш да ми посакаш, па ше дигнем краката веднъга. Та ако
ще да съм женена с пет деца...
- Тва а що си пустиняк, пропадлък и разпоретина, да не ми­
слиш, че е зарди нещо друго... - Братан праеше некви негодни
опити да оди, ама му се получаваше колко на кокошка без глава.
- Не, но е зарди друго и ти го знааш, ама се праиш на прият­
но расеян, пиандурняк ниеден!- Мандрамуняко йоще се илоте-
ше, ама у гласецо й притреперваа некви предупредителни нотки.
Даже и она не беше свикнала толко млого да я ботурньосват. - Не
си ми никъв, та да ми дръжиш сметкя! Ше се гнясам колко си
сакам и с кой си сакам! Коги се ожениш за мене, ако ти е кеф,
катанеп ми тури на пичката. Преди тва ич ми не а и през влакната
кво мислиш, та си дръж мненеето за тебе си!
- Да се оженим за тебе!? - Чворо резко се дръпна от пре-
гръдкята й и се задръжа на средата на пъто с широко разтворени
крака, се едно беше добиче, къде ше ражда. - Да се оженим за
тебе!? Та я по-добре да се чръвисам, да наденем една рокя и да
се изребчим на некой педераски парад. Ако ще целото поречие да
ме види така по телевизиата, пак ше се ебават по-манко с мене,

135
отколко с тоа кръндей, къде се преебе да те земе. Но на тебе ти го
е слагала секва възможна гад, дека мръда...
- Сестра ти па лаасе е Дева Мария... - очите на Денка се
наплъниа със слъзи, нищо че стискаше зъби и песници и глеаше
Братан изподи вежди като брез бивол.
- Мани сестра м и... - каза Чворо неочеквано дружеюбно и се
облегна на ньеа, се един вид беше барплот, да я еба. - Она беше
курволяк, ама се не е буала със секи старчок и проглобен пияница
олука, чък до Градо. За разлика от тебе, примерно. . . П а й вече се
ожени, а тебе требе да дое некой от друга дръжава, та да те земе.
- Нема кой да ме земе, ама ме влачиш от време на време по
ливагьето, ли така? - Денка преглътна слъзите си, фана Братан
поди мишка и пак го помъкна на негде.
- Ше те влачим, кво да праим... Братан се уили. Тоа път пие-
ньето го беше избило на садизъм, да еба и склепаторняка исуанат.
- Влачим те тогива, кога се наюям така, че нема коя друга да ми
даде - А ти си лесна. Само седиш и ме глеаш като неко митиява
овца. Като станем от масата и поаждаш по мене като по клисар.
- Така а, прав си... - процеди през зъбевци Мандрамуняко,
като йоще праеше некви плахи опите да се дръжи на положенее. —
Айде, млъкни съга, да те занеми, че ше те остаим да си одиш сам!
- Ти ли ма!? - озъби се Братан, запени се и се дръпна резко.
- Баш па ти ли ма!? Кой те е викал да одиш по мене? Сам ше се
приберем и йоще кък!
Чворо се юрна напосоки, ама нема и след десет метра се съп-
на у бордюро, полете напред с целата си тежес (у конфигурацеата
„дъска за гладенье - първо глава, после тело, най-накраю крака“)
и се фръли главурешката у коритото на барата.
Резултата беше горе-доле поносим - обелен нос, слечена
кожа на образо, дваесе минути запинянье от стръна на Денка, до-
дек го издръпа по ронливио брег и една торба пцувни и от два­
мата. А, и съдрано поди мишниците и на левио лакът сако. Еле,
най-после Мандрамуняко успе да го излече и пак го понесе, без
да жали силици.
Вече беа минали почти целио път до къщата на Мандрамуня­
ко и Рачо Изклесяко (баща нги беше умрел, а макье нги се беше

136
пренесла накрай село, белким по тоа начин улесни задомеването
на дечоро си. До моменто таа стратегеа тръпеше пълен провал).
Имаше час от кво беа излезнали от Читалището, коти Братан се
спре на едно место:
- Ама, пачавретино, ти у вазе ли ме водиш, ма? Да еба я и
боклучеца негоден...
- Та у назе, та, бадънь изврънат! - сопна се Денка на ужким.
Вече й беше минало от скорашньите обиди. - Ако те бех повлекла
къде вас, щеаме да стигнеме ютре. Виж, че рефлексете ти са като
на чувай с компире. Не бой се, нема да те изедем. Ше те остаим
да спиш у празнята соба на вторио етаж. Брат ми и без тва сигур
ше пие барем до следобед, та нема да ти пречи...
- Ше останем у вазе само, ако ми напраиш един минет и из-
дзаранка, като се надигнем, има най-манко дваасе пръжени ме­
кици и потна кана чръвен отел от тоа на брат ти, що он го праи
млого добър.
- О, ма ти и условеа постаяш? - Денка се спре и тури ръце на
кръсто. - Айде, връви си у вазе, щом си толко отворен!
- Па отодим си! - изфъфя Братан и пойде баш на другята ст-
рън, ма само след неколко метра се копна за едно дръво и съ зор се
закрепи за ньего. Проба да забие нокти у кората, ама бръже почна
да се слача надоле, додек падна на коленца.
- Ей, Братане, млого си прос, значи! - Денка се напраи на
йоще по-ядосана и за кой ли път го прифана поди мишниците.
- Без свирка не отодим нигде! - отсече Чворо, щом се усети
на крака и пак сграби дръвото.
- Тука ли да ти духам, на сред улицата бе, шуньо!?
- Те тук те! - Братан се уили глуповато, а от ъгъло на устата
му се стачаше пюнка.
- Само да си посмел ютре да ми се излечеш от назе по тър-
лъци, додек йоще спим, или после една недя да се праиш, че ме
не познаваш, кък е ставало другите пъти... - каза Денка и рече да
приклекне.
- Са па ти ли ше ми постааш условна? - Братан пуши едната
ръка от дръвото и с послегньи сили дръпна ципо на панталоньете
надоле. Йоще се илеше като хахо бръм.

137
 - Ооо, поидох си, та ако ще да се окостиш от студ те тука те
таа нош! - тоа път май Денка верно се расръди. Колко и да а чуд­
но, явно и она си имаше некви граници...
- Добре ма, добре! - Братан я натисна за рамото, та да й по­
могне да клекне. - Нема да не прикаам с тебе...

Знам, че сте се сбрале се извратеняци и сакате да опишем таа

свирка колко се мое по-подробно, ама но не за разпраянье, повер-
вайте ми. Братан ем му се спи, ем е пиян на дръво, ем не мое да го
дигне. Сумти и залата навам-натам, а Денка му го гони завалиата,
се едно играа на хамканье на Сирни Заговезни, да я порнем.
Они ората па романтика, па вечери на свещи, па цвекье, па
хотели, па поне се поизплакнат преди да го подадат на женицата,
ца каат неко мила дума... При наш Чвор нема тикива работи. На
средата на пъто, спиртосал се като гущер у буркань у кабинето по
биологиа, а Денка джвака ли джвака тоа мрътъв кожяк и се залъг­
ва, че така ше накара собственико му да я арекса.
Таа грозна истореа продлъжи къде полвин час, ама, та да ви
стане ясно колко им е било убаво, само ше ви каем, че и на двама­
та им се виде, че е минало бая повече време... Накраю Мандра-
муняко, с изтръпнали от клеченье крака и йоще по-изтръпнала
чеюс, приложи сички отчаяни методе, дека й се налагаше да ги
използва у незавиднио си сексуален живот, къде из ньего се прес-
качаа само пенционере и окаяни пияници. Тва явно даде ефект,
що Чворо го надръви (почти), а след нема и минута свръши.
И пак нема „Обичам те, мила“, нема „Хареса ли ти, скъпи?“.
Он изгрухте доволно, она па въздъъна с облекченее и като се из­
пран, пак го подфана поди мишкята.
Ако изобщо имаше некъв израз на симпатеа от ньегова стрън
след тоа по дефиницеа интимен момент, она се материализира
под формата на една мечешка ръка, къде се елече от рамото на
Денка и я сграби за цицата. Мандрамуняко ни се възпротиви, ни
се зарадва. Беше свикнала да се дръжат така е ньеа и поне до таа
нош приемнуваше съдбата си такъва, ква е.
Сичко изтръпе Денка. И съмнителнио вкус у устата си, и но-
сеньето на тоа голем шопар, къде и откина и кръс, и ръки, и крака,

138
и лапата на цицата, и финалнио щурм на врълото къде Горнята
Тутма, и тва, че Братан се засили и като наби едно рамо на външ-
нята им вратница, я фръли на три метра у дворо. Изтръпе и коти,
отрошена до немай къде, без да мое йоще да си земе въздуй, оня
ждреб се буана на пекята преди них, запали цигара и й каза, че
нема да улезне додек не му донесе един буркань (ама от ониа по
кило и полвина) вино. Изтръпе и коги Чворо, и без тва наюян до
козирката, надигна бурканьо като невиждал и го не свали докъде
не остана и един пръс вино на дъното...
Коги обаче Братан без никво предупрежденее продлъжи една
длъга уригня е цръвен фонтань от бювоч и й напран целите боту-
ше (тва й беа пръвите официални обувки от бало навам) на нищо,
чък тогива обаче не изтръпе. Нещо изеднъж се прекръши у ньеа.
С ледена физиономеа и присвити като кокошо дупе джуки Ман-
драмуняко се наведе, изу ботушете, фръли ги у градината, улезна
у калидоро, набра си полата, дигна единио крак и го изплакна на
мивкята, а после свръши същото и е другио. Рече да си измие и
устата, ама знааше, че на Братан вкусо е за последно там, та й
дожале и прецени, че требе да го остаи до другята заран. После се
повръна, закючи вратата на къщата и Братан присви едното око,
та да фокусира кък Денка се качи по мерденьо къде вторио етаж.
„Ше се връне, нема къде да оди“, помисли си Чворо, пак се
уили глуповато, изсекна тва, къде беше останало от поврънята у
носо му и се отпуши назад на пекята с пъшканье. Почти веднъга у
собата на Денка се светна, ама след нема и минута сичко изгасна.
„До най-млого неколко минути ше слезне и ше ми се размрънкя
да улазам. Я обаче ич нема и да мръднем! Те тук си ми е добре!“.
И да се беше оказал прав, он немаше да дочека слазаньето на
Денка, що след нема и минута спеше, излегнат по гръб на пекята,
разчекнат, със свален цип на панталоня, а ръцете му висеа отстръ-
ни като прекръшени перки на ветърна мелница.
Що Денка лежеше у кревато се така кък си беше с дреите и се
беше удзерепила у таваньо. Очите й беа като препарирани. Нещо
верно се беше прекръшило у ньеа...

139
 Глава дваесе и седма
Силата на мотивацеата

След тиа приказки Юбица се стръча къде външната баня, а

лекио й, безгрижен смех разцепи тишината у маалата. Свилко от-
кючи с треперещи, потни пръсти вратата на къщата и се умъкна
вътре като рак у подмол. Он се окачи бръзешката по мерденьо,
улете у стаата, къде беше израсъл у ньеа и, като светна, му дойде
да се разреве.
Беше чисто, по чипровскио килим немаше труи, не висеа
паужини, чаршафете беа опнати... Пролецка душеците се буаа
с буалкята, прострени на тело за пранье зади къщата, а като се
позатоплеше манко барата (негде къде май-юни месец) одеялата,
килимете и китениците се носеа на виро да се тепат. Та, у стаата
на Свилко си беше чисто, ич да не а. Ньего друго го сбръка накъде
да фане.
Он чък съга осъзна, че през сичките тиа годин, дек беше
запрел да мръда на мозък, никой не беше изфръгал нищо от стаа­
та му. Вече дваасе и неколко години. У тех чистеше една циганка,
Марикя Зъбавата, ама Данчо Муфтата й беше забранил да изнаса
от ньеговата соба кво и да е. Мислеше си, че некой от старите
предмети и вещи мое изеднъж да накара сино му да си спомни
нещо и да излее от мъглата на слабоумието. Загриженио баща
даже беше продлъжил да му купува камиончета, колички, децки
книжки, шарени топки, кво ли не... Секви работи, къде човеко
знааше, че са арексвали на сино му, преди да се вейне по врат от
висилкята.
И така, Свилко растеше мъж като уруглица, ама немаше кап­
ка мозък у главата, та Данчо си викаше (колко и да се праеше на

140
ербап, он за сино си беше готов да умре) „А дано като не поумне-
ва поне да си е останал с децкио акъл, та белким се радва на тиа
работи“ ... И носеше ли човеко, носеше... Носеше и трупаше из
стаата. Година след година. Не моеше да успокои бръмбаро, дека
беше улетел у главата му. И играчките, книжките и списанеата се
камареа. Кък и да е ...
Коги Свилко, вече паметен, отвори вратата, он на миго раз­
бра, че тука за ебанье и дума не моеше да става. Но приличаше на
склад на некоя чаена денка градина или парти център. Мозъко му
обаче, циклил толко млого време като двигател на симсонче, съга
се едно наваксваше и веднъга му подсказа кък да реши проблемо.
Он замаана налево, замаана на десно и из стаата се разфръчеа
секви пюшени мечета, надуваеми топки (спаружени като ланшен
прази лук), пласмасови самосвале и списанеа „Дъга“. Он нги не
обръна никво вниманее, напран две-три припрени крачки и от-
фръли покривалото на леглото. Но се елече у ъгъло и оголи йоз-
доле си чисто нов юрган с лъскаво оранжаво горнище, улундзен у
калъфкя с бродирани розави цвекьета по четирите краища. Сичко
беше изпипано така, къ е било модерно къде седамдесета годин.
Свилко понесе юргано със све чаршафо, дека беше поди ньего (и
он бродиран, сака ли питанье) къди стаата, къде вратата й беше
по диагонал от ньеговата.
У собата имаше четири работи, така да се изразим. Грамаден
креват от резбован орей. Срещу ньего гардероб от същото дръво,
с млого убава дърворезба, къде тегнеше барем колко един Мос­
квич дванаесетица. Мининка, направо кокетна тоалетка (ако слу­
чайно се не сещате, пак от потъмнел от времето лакиран орей) с
големо огледало и табуретка за седанье. Четврътото нещо у стаата
беше дзидана от камик цръвеняк камина, къде беше толко голема,
че един пръвокласник моеше съвсем спокойно да живее у ньеа.
Тва беше собата, дека Данчо Муфтата преди къде триесе го­
дин беше свил у ньеа плъно с юбов гньездо с жена си, преди она
да земе да щукне като старите пари. От кво она беше избегала,
никой не улазаше тука, осен ньего. Еднъж у годината, на датата на
сватбата, Данчо седаше на ръбо на брачното ложе с единственьо-
то намеренее да се напиа като музикант у чуждо село, да опцува

141
свето и да изгори барем полвин кубик дръва у камината, нищо, че
се беше женил на четирнаести авгус.
Я си се разливам у обясненеа, се едно преписвам „Война и
мир“, ама на Свилко му беше припарило поди гьзерете от при-
тесненее. Он по най-бръзио начин сбра покривалото от големио
орейов креват, занесе го у ньеговата соба, фръли го напосоки и
затвори. След тва се връна, опна чаршафо с бродираните рози
отсегде, а после тури и юргано. Заметна му горнио лев ъгъл у
формата на триъгълняк и стаата стана като у педзвезден хотел,
да му го намаам на персонало. От устата на наш Свилен излааше
пушек, нищо, че се беше запотил като по жътва.
„Требва да палнем таа камина“, помисли си он, загледан у
дъхо си и пак се стръча къде ньеговата стаа. Набара пръвата децка
книжка, къде му попадна и я накина връштешком. Нафръга бога­
то изрисуваните странеце у камината и ич му не пукаше, че гори
луксозно изданее на „Василиса Прекрасна“. Беше се съсредото­
чил у тва огино да плаане по-бръже, що коминьо не беше дръпал
от камара време, а, като го запали, он имаше да свръши йоще две
работи.
,Добре, че дрътио е нафръгал и цепленки, и дръва“, поми­
сли си Свилко, додек се пробаше с тиа потни, порди напреженее
фанати от трепетликата ръце, да секне клечкята у кибрито с на­
рисувана на ньего зебра на жлът фонь, дека беше барем на дваасе
годин. У ньетре имаше само три клечки. Пръвата я измаана толко
силно, че не само я прекръши на две, а и обели целото секало
от едната стрън на кибрито. Втората я запали, ама кък я поднесе
къде ратишяко у камината, отнегде се изви леден ветър и, като
улете през коминьо, я изгаси и разфръга пепей насегде.
Свилко се закашя, а тва ич не е приятно, особено, ако си при­
клекнал. Требеше нова тактика и ньеговио мозък веднъга я роди.
Он извади една ратиа от камината, нави я на вангълец и си зе
въздуй глибоко, се едно щеше да стрея по заяк от двеста метра.
Премери се внимателно и секна клечкята.
Она изсъскя недоволно и плаана, а Свилко бавно поднесе
къди ньеа намачканата ратиа.

142
 Дрътата, изсъънала на пъдарска дреа, страница се запали тол-
ко буйно, че чък му припари на пръстенцата. Он обаче стисна
зъби и я задръжа, а после бавно я муана поди другите ратии у ка­
мината. Изеднъж сичко беше обфанато от огино и откъде тевната
й мешина пръсна видело и жежко у физиономеата на Свилен.
Победата беше на лице, ама мининка. Немаше време да се
размотва. Юбица и без тва требеше да се е „поизплакнала“ барем
пет пъти до съга.
Младоженяко бръкна у сандъко с дръвата и извади три-чети-
ри какаяшки. „Суй на барут“, помисли си доволно он и ги подреди
йоозгоре на плааналите ратии у формата на пръти, къде притис­
кат найлонете връз навияк. Какаяшките фанаа отеднъж, сметам
знааш, предполагаеми читатею. Ма я съм длъжен да си каем, що
па мое да си неко градско чедо, дека цел живот се е греяло на пар­
но. Тогива ше знааш кво са разпалки и какаяшки друг път.
Щом и тва лумна, Свилко погледна нагоре и виде, че коминьо
тегли убаво. Тогива се залете къде тоалетката и дръпна резко най-
горньото чекмедже у лево, па бръже извади от ньего осам свещи
и осам капачки от бурканье. Връна се при камината баш навреме,
та да фръли връз какаяшките мининки цепленки и окончателно да
се успокои, че огино ше го бъде.
Цепленките почнаа да попукват и изеднъж у стаата стана по­
весело, се едно улезна некъв добър дух. И на Свилко му поолекна,
нищо, че знааше, че йоще не е стигнал донигде. С левата ръка он
попридавкваше у огиньо по-големшки кръпеи, а с деснята пале­
ше свеш от свеш, обръщаше сека една надоле с плаанико, та да
изтече манко восък у некоа капачкя от буркань и после я залепва­
ше връз ньеа, се един вид праеше импровизиран свешник, да му
го намаам у ношнята пеперуда.
Скоро сички свещи беа наредени по капачките на душемето
покрай ньего, а камината буаше така, че щеше да спука чръве-
няците. Я ви каам, па вие ако сакате вервайте - за нема дваесе
секунди тоа бивш содомит и кухавелняк Свилко, син на Данчо
Муфтата, разнесе свите свещи барабар с капачките от бурканье
из стаата и ги разпредели така, се едно е осветител на „Роял Ал-
бърт Хол“, да го мандръсат у Уестминстърското абатство, да го

143
мандръсат. От делото тръчанье му оставаше да свръши йоще една
работа и он, у интерес на истината, и с ньеа се справи на ниво.
Коти стигна преди вратата на външнята баня, Юбица тамън
спираше душо. Свилко се пресегна и манко неуверено чукна.
- Свилене, ако само си посмел да отвориш, ти ебанье нема да
видиш барем до Трифон Зарезан! - гласо на булкята се видеше да
е сериозен.
- Донел съм ти кръпче да се избръшеш... - ньеговио па излез-
на от грълото му млого по-писклив, отколко му се сакаше.
- Закачи го на бравата и да те нема! - отсече она, ама продлъ-
жи бая по-кротечко. - След неколко минути идем! Мерси, че си се
сетил за кръпчето...
Свилен се слуня манко преди вратата, ама като чу стъпки у
банята, дръпна нагоре по мерденьо, кво да праи човеко...

144
 Глава дваесе и осма
Юбица - жената и съпругата

- Целата съм твоя, семогъщи господаро! - каза Юбица, коги

Свилко отвори вратата у отговор на лекечкото й почукванье.
Косата й беше разпушена, от ньеа се стачаше вода, къдрите й
почти се беа изпраили и сега приличаа на миниатюрни влънички
у тъмна, ношня вада, къде у ньеа се отразеваа бледите дзвезди
на октомврийско небо. Юбица си беше връзала кръпата поди ми­
шниците, така че да й стига до манко нади колената. Раменьете
и гушата й изглеждаа нежни, се едно излети от най-чисто краве
млеко. Само дека кожата й беше леко порозовела от жежката вода,
от ньеа лъаше на плънокръвие и млада сила и навеваше мисли за
такъва съблазън, че сички боклучоре еротични модели зети заед­
но пред ньеа не струваа за бес.
Юбица беше свела поглед надоле и очите й фръгаа искри през
гъстите й, цръни като катрань ресници. От къпаньето и лицето й
беше придобило йоще по-здрав цвет и излъчваше такъва непо-
рочнос и чистота, че човек никогиж не би допушил, че притежа-
телкята му доскоро беше абсоютен фаворит за титлата „Най-го-
лемата разпоретина от Бела Слатина до сръбската граница“. Наш
Свилен седеше на вратата и глеаше като пресисал, се един вид, че
йоще беше селскио алтаверняк.
Он сфащаше, че Юбица пак играе неква игра, ама не моеше
да разбере баш ква, а и не беше съглам да мисли, що сичката му
кръв се стече за нула време у гащите.
- Пущи ме да минем, велики владетею на четирте стръни на
свето! - Гласо на Юбица трепереше, от влънение ли, от студ ли.
- Я съм твойта наложница, макье ми и баща ми ме изпращат кък

145
сте се разбрале, та да не изпратиш млогобройната си като бараби-
няци армиа у ньиното царство и твоите сътвере да изкоят мъжо-
рята, да изпонаебат жените и да отведат у робство децата на мою
народ. Ма, даже и да се не бехте разбрали така, щех самичка да ти
се предложим, само и само да си седиш на гъзо и да ми не зака­
чаш роднио край, къде ми е по-мил, отколко кофа цвик на гладно
прасе. Земи мойто младо, непорочно тело, о, сияйни господарю,
и праи с ньего кво си с а к а т ...
Тоа суек Свилен, дека го превъзнасаа за некъв велик цар, се­
деше на вратата баш де че ли беше паметник. Ама не некой из­
ящен паметник, образец на древното или ренесансово изкуство
(да му го намръдат изкуствен на главнио куратор на Лувъро, дако
немам представа кой е и къв е), а най-обикновен дирек, дека се
тура да подпира провиснала вратница и къде, като се чуди от кво
да умре, некой самоук резбар го е деял с джобнята си ножка, та
белким го докара да бие на нещо.
Юбица отлепи поглед от душемето у калидоро и изеднъж го
заби като гредарски пиронь у муцуната на Свилко. Зеленята без-
крайнус на очите й само за секунда се замъти от яд пред скудо-
умеето на мъжо й, ама веднъга се укроти, полира се като езеро,
дека си изсипал оливо връз ньего, и она кротко кракна напреде,
белким оня се сети.
Кожата на раменьете и врато й беше сменила розавио си цвет
с белезникав; миниатюрнете косъмчета на тило й се беа наежили,
а секо докосванье на мократа й коса я караше лекечко да се стри-
ша. А иззади грамаднята гръбина на Свилко така неудръжимо
лъаше жежко, ама не кво да е жежко, а жежко от огин, от дръва,
къде, кой кво ще да прикаа, не мое да се сравни с никъв друг вид
топлина.

Дръвата у камината леко попукваа, пламниците играеха диво

оро у шашав ритъм по таваньо, а тоа буцуняк се не сещаше да се
мръдне, та она да улезне. Булкята обаче беше твръдо решена, че
таа нош ше е необикновена и стискаше зъби, та да сдръжи ядо си
от дебилските реакции на мъжо си.

146
 Щом пойде къде ньего обаче, он най-после се поусефери и
побръза да се отмести и да й напран път. Юбица се обръна къде
Свилко веднъга, щом усети, че вече е вътре у стаата. Един бръз
поглед я беше накарал да остане учудена, че он е изплънил указа-
неата й, даже беше доплънил и некои детайле. Следващата стъпкя
пак беше ньейна:
- Велики царо, мое ли да излезнеш навънка само за къде ми-
нута-две, додека се нагласим според традициите на мою народ?
Оня пак не помръдна. Юбица лекечко го избута и тропна вра­
тата поди носо му. После метна премената, дека се беше женила е
ньеа, на таблата на кревато.

147
 Глава дваесе и девекя
Като у приказка

Невестата верно се забави само минута-две и продума лекеч-

ко, станала пред камината у вече описаната от мойта жлъта хи­
микалка „Шн...ер“ (ако ме спонсорирвате, ше ви напишем делото
име, нема грижи) смирена поза, само дека беше сбрала ръце с
преплетени пръстенца преди слабиньите си:
- Готова съм, повеитею на мойто тело... - она зачека тръпе-
иво, убавите и боски се подигаа учестено от влъненее, ама коги
минаа йоще минута-две, образете й се налеа с кръв, а из очите й
запрескачаа познатете опасни зелени искри. Накратко, не се стръ-
пе и почти изока. - Усуавай се, Свилене, готова съм!
Свилко улете у собата като крадлив недъгавелняк у депутат­
ска листа и замръзна на место, без да се сети да затвори вратата.
Сцената, къде се изпречи преди ньего, беше като извадена от кар­
тина на неко майстор рисуван, да му се изфрълим на палитрата,
да му се изфрълим.
Облечена у носната, бела, чиста, спрекнята, покрита от глава
до пети с живописни шевици, забрадена, с разпушени йоздоле
масленочръни коси, Юбица се откроеваше на фона на камината.
Телото й изглеаше мининко и чупливо, с тънък като на дете кръ­
стец, нежна гургулича глава, тесен таз и настръънали поди лене­
ната риза благи цицки. Целио й силует се едно беше обифанат от
пламниците, а от мокрите й къдрици излазаше едвам забелезваща
се пара, кък коги ореш земята рано заран пролецка.
„Се едно е като онова врабче, къде излаза чисто ново от оги-
но, да му го намаам у човкята“ - помисли си Свилко и, като се
поокопити, кракна напреде и засили вратата, без да я поглежда.

148
Она се заклопи с тресък и се чу кък по душемето се посипаа сит­
ни пръчета мазилкя.
От теченеето двете най-близки свещи изгаснаа, а на другите
пламниците се растресоа като индус у религиозен екстаз и фръ-
лиа разбръкани сенки по стените и таваньо, къде се преплетоа с
ониа от камината. На младоженяко изеднъж му олекна, у главата
му се проясни, почуства се като мининко дете, къде нема и пред­
става кво праи, ама е сигурно у ньего си.
Он кракна йоще два пъти и застана на една пегя пред Юбица.
Усети кък кръвта у ушите му моментално забуче, ноздрите му
се разшириа, та да поемнат колко се мое повече от аромато на
уханното й тело. Она не помръдна. Само гръдите й почнаа да се
надигат по на часто. Погледо й се така беше забит у душемето, а
ръцете - скръстени отпред. Беше като сръна, загащена от грама­
ден влък единак, дека знаа, че нема накъде да мръда и чека кротко
съдбата си. Невестата надигна веджи само за момент и премери
Свилко от глава до пети:
-Ли ше бъдеш нежен с мене, господарю? - почти прошъпня с
трепереш гласец. - Не знам кво ме чека и ме е стра...
Тоа път обаче Свилко немаше никва нужда от доуточненеа.
Он изеднъж потъна на глибоко у таа паралелна реалнус, да и го
шмугнем у светлинните години, къде жена му от толко време се
мъчеше да го увлече у ньеа. Ма, да зеам я да ви питам вазе, като
толко млого знаате, кое е реалнус и кое не е?

149
 Глава триеста
Сички живеаме у главите си

Кое е реалнус? Че дечоро ти се бие със снет и пищи от кеф от

другята стрън на заскреженио прозорец, до сушината, къде има
десетина кубика нарезани, нацепени и наредени дръва, амбаро ти
а плън, а Бечо у кочинята кротко си грухти, що не знаа кво го чека
след неко недя? Или тва, че ако прифанеш за големио град, изли­
жеш ред гъзове, бачкаш като вол, слагаш се на мазнете банкере и
трепериш на лис да не би шефо да а станал накриво таа дзаран,
мое и след дваесетина години да си изплатиш шибаната гарсони­
ера?
Да излеаш дзаранка от вазе с овците, да фанеш тоягата под-
мишка, да наплъниш дробевците с чие въздушец, да погледаш не-
бото и да се пробаш да предвидиш ше вали ли, ше вее ли, па да
накривиш капата на една стрън и да си зашвикаш поди нос, додек
чекаш да запладните и да извадиш порезницата, сиреньето, пра­
зно лучец и юсчето от брезентовата торбичка? Или тва да се доко­
паш до участее у международне форуме, къде се праат у лъскаве
хотеле, да обсъджаш въпросете на световната беднус и проблемо
с недоранените африканчета, додек си пиаш скъпото шампанско
с неко друг костумиран изклесяк като тоа, къде е срещу ньего? И
рупаш труфеле... Да живеаш у хармонеа с природата на тебе си
и с природата на самата природа или да сметаш брутни вътреш­
ни продукти, маржове, инфлации, котировки на стоковите борси,
цени на пшеницата у Аржентина?
Секи си знаа кое го влънува повеке. И на дека го притеглюйе
акъло му разчекнат. Я си признавам, че съм прос и не знам коя от
сичките е истинската реалнус. Само си мислим, че она е на мене,

150
тебе, оня другио и на петно у главата. И ако еди-кой си сака нещо
биковито колко требе време, но се по некъв начин ше се превръне
у реалнус за ньего.
А Юбица беше чекала ньойната реалнус млого време и я
беше сакала толко силно, че понекогиж нощеска, коти не моеше
да заспи и си мислеше разни работи, очите й се премрежваа зади
паяжина от слъзи...

151
 Глава триесе и пръва
Кво ли не става по тоа свет...

Свилко усещаше, че, ако сака, мое да прекръши невестата

си, без даже да се задъа, и протегна ръка напред и нагоре млого
внимателно. Беше му кеф да контролира силата си и да пипне
гаа крехка фигура, къде стоеше преди ньего, колко мое по-нежно.
Чустваше се като неква сътвер от легендите, къде, ако рече, ше
прати сприя и ше изравни сичко със земята, ама место тва му е
щукнало да бъде добър и да ръси благодат с плъни шаки.
Он лекечко приближи полусвитата си у песница длань къде
брадичката на Юбица и я подигна със средньото кокалче на по-
казалецо си. Очите й се упиа у ньего като разтопена смарагдова
лава, образете й моментално плувнаа у руменина, а плътните й
джуки едвам-едвам се разтвориа, колко да покаат бисерните й,
равни зъби. Свилен се наведе бавно, лекечко я пукна по устата, на
вкус се едно плъни с медовина.
Ръката се приплъзна от брадичката надзаде, провре се поди
тежката й, йоще мокра коса и лекечко я стисна за тило. Моеше да
прекръши вратняко й с два пръста. Моеше, ама не щеше. Место
тва погали внимателно нежнете влакна по врато й и ръката му се
спущи надоле по гръбината, като я притисна плътно къде ньего
си. Усещаше кък гръднио й кош се подигаше се по-часто и по-
издлибоко. Дъхо й, къде она исипваше на пресекулки у устата му,
ставаше се по-жежък.
После, едновременно резко и нежно, развръза престилкята й,
покрита със секви шарени геометрични фигуре, олицетвореващи
слънца, плодородее, животни, растенеа... Плътнята тъкан се еле­
че меджу них, почти без да издаде и гък. Камината бумкаше със
страшна сила.

152
 Дойде ред и на длъгата до земята риза. Колко повече копче-
тиа откопчваше Свилен, толко повече усещаше, че сръцето му ше
изрипне от гръдите секи момент, а у слабините му плаана пожар.
Она се проба да подемне час от инициативата и да го прегръне,
ама он я фана нежно и у тва време власно, и връна ръките й на
местото нги.
Белата риза, нашарена с шевици у чръвено и зелено, имаше
илици чък до доле, ама Свилен ги разкопча само до пъпо. После
резко се откина от джуките на жена си и се дръпна крачка назаде.
Затаи дъй и протегна деснята си ръка къде богато обшитото й
огръйе. Она само стоеше, забила очи у ньего. Лицето й се едно
светеше, огреяно от невидимо слънце.
Свилен стисна меджу палецо и показалецо си единно край на
огръйето и го дръпна настрани, така че оголи едното й рамо. По­
сле повтори същото и от другята стрън. Ризата се застоя манко се
един вид се крепеше на свети крепки, ама почти веднъга се елече
у краката й при престилката.
При гледката на голото й, с цвет на дрът бакър тело, Свилко
моментално се препоти, а сръцето му пак задумка като мъда на
разгонен коч. Юбица беше самото олицетворенее на съвръшен-
ството - нежни, тесни раменье, леко раздалечени, остри цици с
големи, розави зръна, увъгнали хлъбоци, стегнат ханш и здрави,
заоблени бедра. Камината беше поотслабнала и светлико й прида­
ваше йоще по-меки очертанеа на примамливото тело.

Свилен я зяпа като онемел барем две минути, преди да се

протегне и да усети кък е топла кожата на коремо й. После плъзна
ръка нагоре, като душицата му виеше от усилието да не бръза.
Учуди се колко са твръди циците й. И преди ги беше пипал, ама
тогива ем беше йоще улав, ем знааше само да ги стиска и мачка
колко мое, да кине, дръпа, ръга, плеска и ич не обръщаше внима-
нее на детайлете. А секи читав ебач знаа, че едни цици, колко и да
са убави, не мое да бъдат нищо повече от детайл...

Изненадите продлъжиа и коги Свилен я подигна с една ръка,

та да я положи на леглото. Имаше усещаньето, че тва гъвкаво,

153
стегнато и плъно с живот тело, е напраено от нещо, по-леко от
памук. Като се наведе да я остаи обаче, ръката му изеднъж се уд-
ръви. От превъзбуда ли, от кво ли... И Юбица се елече връз мекио
душек, без да мое да сдръжи кръшнио си смех, къде неочеквано
разтроши на пръчетиа таа тръжественост на обстановкята.
Свилен ама ич не й обръна вниманее. Он не откинваше по­
глед от извивките на телото, къде поукротилите се вече пламни-
ци на камината фръгаа отсенки по них. Не го откина и додек се
съблачаше, по-право да каем кинеше, дръпаше и разфръгаше из
сички краища на собата остатъцете от скъпио си и стилен косту-
мец.
Коги Свилен се нафръли връз Юбица, она за момент си по­
мисли, че ше я премаже, та да й искочат чирвата и да се плиснат
из делата стаа. Он обаче у последнио момент се облегна на длани
и колена и застана нади ньеа като закрилник, къде я предпазва
с телото си от въображаема стихия. Юбица се почуетва минин-
ка. Юбица се почуетва ранима. Юбица се почуетва безпомощна.
Юбица обаче се почуетва и обгрижвана. Юбица се почуетва обо­
жавана. Юбица се почуетва най-спициалнята жена на свето...
Она съвсем лекечко изнесе стегнатите си, силни крака на­
страни и ги сви у колената. Камината изеднъж се разгоре бурно.
По телото й премина жежка вълна. От главата, през врато, гръди­
те и коремо. Коги стигна до слабиньите й обаче, не мръдна оттам,
само се засили и почна да я гори. Тва немаше нищо общо с ками­
ната, да я еба у димоотводо. Тоа огин гореше изньетре. Свилко
наведе глава нади ньеа и свежио му дъх обгръна лицето й. После
устата му жъдно поемнаха по пъто на жежката вълна - ушите,
врато, гръдите... Коги стигна до коремо обаче, Юбица дрезгаво
прошъпня:
- Не сеги, господаро мой...
Свилко надигна глава и смотолеви обръкано:
- Ма ти преди манко каза...
- Знам кво казах... - секна го Юбица със същио дрезгав ше­
пот - Има време да усетим и езико ти. Сеги обаче немам тръпенее
за друго усещанье. Ти си самодръжец на мойто тело от днеска на­

154
там. Земи го... Земи го така, кък един самодръжец зима плячката,
дека му се полага...
Извиневайте, че пак се намесвам и ви преебавам убавата
мастурбацеа, ама тука е нужно да се напраат поне две уточненеа.
Първо! Юбица беше възбудена та знаа ли се и, съответно, беше
бая подмокрена йоздоле. И второ! На Свилко му беше голем; го-
лем му беше, ама съпругата му си беше имала работа и е ньего-
вио, и е далек по-големи. Да де, ама тогава кък да си обясниме,
че като я нагръчи и най-после й го муана (у интерес на истината
млого по-внимателно и полеко от обикновено), ньеа нещо така я
пререза, че имаше чуството, че ше и потечат слъзи?
Не се минаа и неколко секунди обаче и по телото й се разле
такава наслада, че верно й потекоха слъзи. Други. Не от болка.
Главата й се носеше се едно се беше надрусала с лепило, а делата
й снага се тресеше от тръпки и спазми. У собата беше станало
толко жежко, че двамата беа потни като у рускя баня, а телата нги
се лъзгаа едно по друго, де че ли са некви змийоци. Свилен диша­
ше като бик за разплод и след нема пет минути зе да лашка толко
амалската, че без манко да строши убавио креват.
Свръшваньето беше да си ебе макята. Свилен изрева като бит
влък у напразни опити да го накара йоще по-навътре, а Юбица му
свали полвината кожа от гръбо и си изпотроши барем три нокъта.
Он се отпущи отмалел връз ньеа като едвам си зимаше въздуй.
Булкята и она дишаше на пресекулки, що йозгоре й се беше про­
снал тоа тумбак. Ама па се беше уилила като член на Политбюро
на манифестацеа, а погледо й беше абсоютно празен, се едно е
контрапротестиращ. Така се минаа неколко минути на блажено
безгрижие и малоумие. Не щем да чуам некой да ми каа, че не
могло човек да мисли за нищо. Мое и йоще кък! А моментете
след ебахти якио секс са най-доброто време за таа работа.

- Свидене, ше се мръднеш ли манко, та да видим кво ми леп-

ка меджу краката? - гласо на Юбица ем уморено, ем блажено.
- Е, но я ли се изфрълих вътре, сигурно е потекло... - изръм-
же он доволно и се превръте на една стрън.

155
 - Абе, ти за кво се мислиш, за фадрома ли? - разсме се Юби-
ца и се надигна на лакти. - Да не би да фръгаш като фонтаньете у
центъро на Градо...?
Она замлъкна резко с увиснала долня чеюс и ококори убави-
те си очи. Лъскавата й, чиста коса се беше разгалела по лицето,
раменьете и циците й. Свилко си помисли, че жена му нещо се
бъзика и и он се надигна на един лакът, а после проследи погледо
й до меджу краката й.
- Ква е таа кръв!? - изока он и подрипна у кревато от изне­
нада.
- Немам никва представа... - Юбица се видеше бая по-стрес-
ната, ама машинално отскочи настрана и с едно движенее отмет­
на чаршафо така, че падна чък у кьошето зади вратата. После си
отдъъна. - Не е излезнало на душеко...
- Да ти не е дошло... - Свилен прикааше некък издалеко, се
едно беше отвеян.
- Абе я да не съм у шести клас, бе!? - отсече она като крътеч-
ница, ама си личеше, че не е млого сръдита. - Ше ми дое след три
недии. Нема и неколко дена, от кво ми мина...
- Отодим да донесем друг чаршаф... - каза Свилен, като по-
седе неколко време, зафанат с чуденье кък да реагира.
- Беги... - у гласо на Юбица се прокраднаа едни немошни
нотки, къде ич не беа характерни за ньеа - Донеси чаршаф, сложи
йоще дръва у камината и да зееме да си легаме, че некво млого
ми отмале...
Она притвори очи, залитна и рече да се облегне на стената,
ама Свилко прерипи през кревато като младо яре и я прифана за
кръсто. Кожата й беше студена, направо ледена. Мускулете на
гръбняко й притреперваа като хълбоцете на тамън отстреяна сръ-
на.
- Седни... - Свилен припрено я положи на кревато и я намет­
на с юргано. —Те тука те... Те сеги се поврачам...
Он се сбръзи навънка и на минаванье покрай дръвнико фръли
два големи кръпея у кръвавочервената жар. Огино почти веднъга
лумна с нова сила.

156
 - Чеки! - гласецо на Юбица беше слаб, се един вид квика
тамън родено бебе. - Донеси ми и едно лигенче с ладка вода да се
приплакнем...
- Врачам се веднъга... - повтори Свилен, излете из вратата
като на сън и стръча по мерденьо.

157
 Глава триесе и втора
Гръмотевица и житейски обрате

Кък споменах мимоходом, Данчо даваше по неко лев на Ма-

рикя Зъбавата да си рани дечоро, а она минуваше еднъж у недята
да поизчисти къщата, да изпере кво се е сбрало и да помете из
собите и пьочнико отпреде.
Ората (и най-вече женоро) у целата маала шушньеа зади гръ-
бо на Муфтата кък можел да пущи циганка да чисти у домо му.
Щела магия да му напраи, щела пари да му украдне, щела да му
се надули и да му завръти главата... Они си приказваа, а Данчо
пущаше глупостите нги през едното уше у другото и ги тураше
на дедовио си.
Вече десет годин кък Марикя се слушаше у. къщата му и она
беше най-чистата и спрекнята не у маалата, а у целото село. Ни
магия имаше, ни пари изчезнаа, ни па беше пробала да му се качи
на ую. Он доволен, она доволна, а комшиите... На комшиите у
левата ноздра...

Та, откъде нашио шашав разказ допре до Марикя Зъбавата

ли? Она женицата беше подредила све у къщата на Данчо Му­
фтата. Оправна, чвръста, млъчалива и уилена, циганката Марикя
протръси све гардеробе и тури гащите на Данчо на едно место,
гащите на Свилко на друго место. Чаршафете, калъфките за въз-
главета, калъфете за одеяла и юргане тук, китениците и чръгите -
там. Жената се приби от работа додек научи тиа двамата кое къде
седи и дека да го дират, ама резултата беше, че неколко месеца
след като она почна да изпълнева роята на така да се кае домашна
помошница, у къщата настана некъв поносим ред.

158
 Та, те затва се появи Марикя у нашио склепаторен разказ. Що,
коти се слете като вирушкя по мерденьо, Свилен, без да светка,
отвори раклата у дъното на деснята стаа, таа, къде беше срещу
магазата, и изтегли оттам един чаршаф. С ньего у ръка он кракна
да се изкикерчи пак по стлъбцете на мерденьо, ама се супре, що
се присети, че требва да сипе ладка вода, кък беше му поръчала
ньеговата булкя.
- Те а те водицата, Юбице... - каза он, като тропна легено на
душемето до кревато.
Она обаче реагира само е мръданье на глава и припъшкванье.
Беше паднала назаде връз душеко, омотана до гушата у юргано и
лекечко притреперваше. По челото й беа избили йедри, студени
капки пот.
- Требва да станем, та да се подмием - прошъпня Юбица на
пресекулки и проба да се надигне, ама веднъга й омале.
- Я ште измием... - притрепери гласо на Свилен.
Он падна на коленца и наведе глава, та да му се не видат слъ-
зите, къде беа рукнали, що не знааше кво става, ама му се видеше,
че е лошо. Веднъга обаче намери сили да се съпикяса и рипна
пак на крака. Стръча се къде кьошето зади вратата, зе кръвивио
чаршаф и внимателно избра едно чисто место от ньего. После го
натопи у легеня.
Юбица пак се проба да се помръдне, ама нищо не стана.
Мъжо й я изтръка внимателно с разтреперани ръке, а недрите
слъзи йоще капеа от очите му. После я дигна кък си беше с юр-
ганьо и я премести у единно ъгъл на леглото. Опраи внимателно
чаршафо от другята полвина и я префръли оттам, а после го приг­
лади по целио креват.
Она трепереше поди дебелио юрган. У таа жежка соба Юби­
ца зъзнеше като мокър дживгар. Лицето й беше станало бело като
платно, ама образете й гореха.
- Ше намерим нещо да ти облечем...
- Нема!- тоа път гласо й беше силен и ясен. - Само ела ме
сгуши... Само ме сгуши... Ти ше ме топлиш от гньеска натам...
Навънка изеднъж тресна гръмотевица. Ама така тресна, че
разтресе прозорците на собата. И рукна един дъж да си ебе капа­

159
ците. Се едно се снесе небото. А по таваня се така си се пребатаха
светли отблесъци и тевни петна, уплетени у некъв сбръкан танец
на ниедни дзверове. Пребатаха се и се едно се бореа да видат кой
ше издаяни повече. Беше къди три часо нощеска, у пръвата брач-
ня нош на Свилен на Муфтите и Юбица на Чворовете...

160
 Глава триесе и трекя
Клесовиня от ранньите години на Преходо

Ти, въображаеми читатею, сигурно си заинтересуван от здра­

вословното състоянее на булкята. На Юбица Таралясника от...
нема значенее кое село. Я обаче ше се отклоним резко къди дру­
га сюжетна линеа, що ти, въображаеми читатею, не си попаднал
на афтур на место. Попаднал си на писател самозванец, ниедна
северозападня сътвер, израснала у смръщенете баире баш до гра­
ницата, къде си праи кво си знаа и затва ше требва да попочекаш
додек се връне къде толко трогателната истореа на Юбица, да еба
и новодомкята, да еба.
По същото тва време, къде Свилко и Юбица се беа нагръ-
чили на ебанье, купоня у големата зала на Читалището течеше с
плъна мош. Сички, къде беа издаянили до тва време, юяа със се
сила, сервитьорете носеа, нищо че краката нги трепереа от умора,
а духовно оркестър вече беше изпаднал у транс от млогочасово-
то надуванье и се мъчеше като грешень гявол да докара ква да е
мелодиа.
Тук-таме по масите спеха ора у най-разни пози. Кой забил
глава у некоя чиния, кой свил се като бито куче на дръвена пекя...
даже имаше и един (ше запазим кой у конфиденциалнус, да го
претръсим у джуруяко), къде дремеше прав, облегнат на една
колона. Въпреки вече къснио час и животинскио запой, почнал
преди йоще повече от дванаесе часа, десетина-петнаесе човека,
най-отбранете дзверове и сътвере, къде секи от них би бил обявен
за медицинско чудо, ако го иследват дофтурете колко пиа и йоще
мръда, седеа зачръвени и разпръчени на общата маса.

161
 У единно й край, баш у тоа момент, къде ви врънах у Чита­
лището у ньего, се водеше твръде юбопитен разговор. Юбопитен,
ако сте пустиняци, но се знаа. Ако случайно сте съглам ора на-
право ше се скандаизирате, ама я съм убеден, че сте от пръвите,
що иначе никогиж не бихте чели таа дивотиа чък до тука. Та, да
ви разпраим.
- Я ти каам, че си го вардим - каза Рачо Изклесяко, къде, ако
не помните, е брат на Денка Мандрамуняко и така маана с ръка­
та, къде дръжеше у ньеа цигара, че щеше да извади едно око на
Пенко Жаблето.
- Ей, я по-полек си размаинял тиа ръце, да не си ветърна мел­
ница? - окна Жаблето така, че привлече вниманеето на сички по
масата.
- Кво праите бе, скачени съдове? - разсме се Денчо Пръж­
ката.
- Беги си дом си глей работата! - сопна се Пенко.
- Къ па цел живот не можеате да разберете, че като сте се
сбрали най-простио и най-умнио човек у селото, нема никогиж
да излезнете на глава един с друг, да ви се изклесим у несъраз­
мерните мозъци?
- Денчо усети, че Жаблето е ядосан и рече да разръчкя огино.
- Тоа кух на деведесе и девет ралупи сбръканяк разпрая, че
си варди пръвата клес, къде е изфрълил. Коги е муал чикия за
сефте... - уточни Пенко, като преглътна ядо си, улеснен, че беше
припознат за най-умнио човек у селото, нищо че тва си беше об­
ществена тайна.
- Па, вардим си я, що да си я не вардим бе, жмуьо! - сопна се
Рачо и пална нова цигара.
- Вардиш си я, ама си е на село, л и ... - приеме му се Денчо.
- Не бе, у назе е... - Изклесяко сбръчи веджи, що не може
баш да сфане кво сакаше да кае приятело му.
- Я беги тогива я донеси! - обади се пак Пръжката.
- Аааа, тва нема да го бъде! - отсече Рачо и пак щеше да
вкара цигарата у окото на Пенко. - Първо требе да се фанеме на
бас! Нема да одим за тоа що дуа, а вие да седите и да пиете като
разпорени.

162
 - Бръки по джебевците! - каза Пенко на Пръжката и сам за­
рови ръка у хастаро на сакото си, къде беше се пременвал с ньего
у университето преди барем десетина години.
- Иам шеесе и седам лева и осемнаесе стотинки, ма требва да
платим ток триасе и три лева и осамдесе и четири стотинки, че
иначе ше го спрът у вторник. А ше е добре и да ми останат пари
за леб до краю на месецо... - отвръна Пръжката, без ич и да се
бръка. - Та, за басо моем да отделим най-млого десет лева, нищо
че са си сигурня печалба, да го еба! - после се обръна къде Из-
клесяко. - Кък ше докаеш, даже и да предположиме, че си вардиш
клес, откоги е таа клес, бе, откачалняк!? И кво, у бурканче ли си
се изфрълил, та а пазиш, шашьо?
- Не а у бурканче и ше докаем кво требва, музувирняк! - на
глуповатата физиономеа на Рачо се мерна усмивка, къде мое да се
кае, че имаше некви зачатъци на лукаство у ньеа.
- Чък тоа път Изклесяко е измислил нещо, ама айде... - рече
Пенко. - Те, давам и я дваасе лева, та с десетте на Пръжката ста­
ват триесе. Ма ти отдека ше земеш толко пари да заложиш бе,
чувай съдран?
- Не се каа „чувай“, а „чувал“, професоре! - израженеето на
Рачо стана тръжествуващо. - Ако се наложи да се разплащам, ше
откраднем от сестра ми, не бойте се.
-Д обре, последоватею на академик Иван Шишманов! - заеме
се Пенко. - Отсеги натам никъв правописен речник ми не требва.
Само тебе ше питам за сичко, къде се съмнявам кък се пише и
произнаса...
Изклесяко тръгна без да чека втора покана, а Жаблето и Пръ­
жката отговорна надлъго и нашироко на въпросителнете погледе
на другите на масата.
- Ей, и ние беаме плъни изроде и кво ли не сме измисляле на
млади години, ама вие сте нещо страшно! —каза замислено Данчо
Муфтата, коги смеовете на другите затихнаа у дъното на салоня. -
Наближили сте вече четиресе годин, не се утурате у нищо съглам,
само щуротии връшите.
- Дядка, моите уваженеа, че си оженил сино си преди неколко
часа, ама айде да си гледаш работата, що тва, че нашто поколение

163
пропадна като мъдо у съдрани гащи, е изцело заслуга на тебе и на
твоите наборе. Но бива да сте мишленца и да си кротувате пред
гадостите на комунетата, но мое да сте безгръбначни, ама вашто
нигде го нема...
- Пенко, - физиономеата на мъжо у години стана кръвавочръ-
вена, така че неколко човека покрай ньего се уплашиа да не полу­
чи удар и да се гътне - Я коги съм бил на твоите годин съм правил
тва, къде съм мислил, че е добре първо за дръжавата, а после и за
мене. Работил съм. Я знам кък се гледат животни. Тва са ме учили
от дете, тва съм правил. Гледал съм ги, ставал съм у тевница и съм
трудил без да се жалим. Кво е имало норма, съм я изпълневал и
преизпълневал, а от политика ни съм се интересувал, ни па съга
се интересувам...
- Не си се интересувал... - издудня Жаблето, ама си личеше,
че е посклопил уши. - А Лех Валенса се е интересувал, ли? И е
вкарал ньините комунета у шише. И не само он. И у Чехослова­
кия, и у Унгария, сръбете, даже мамалигарете свръшиа таа рабо­
та, а наште гадове си маат гащи и гньеска по центъро на Софеа,
висът у Народното събранее и дръпат конците на сичко, къде се
случава у дръжавата.
- Ей, ти що си не глеаш работата!? - Данчо Муфтата изва­
ди една цигара от неква кутиа и почна да дири кибрит. Сички
разбраа, че требва да млънкат. - Валенса е живел у голем град,
уцелил е моменто и е могъл да повлияа на ората. У онаа корабо­
строителница ли беше, ебем ли го кво беше. И да промени исто-
реата на дръжавата. Евала! И я не обичам комунягите, изтрепали
са камара ора, дека нищо не са напраили, обрали са имотецо и на
душманьете, ама и на работливите ора и са изели и изпили кво
моат. И си прав, и съга ни ръководат същите кръндеи, ньините
дечурлига, комшии или приятеле. И скоро нема да се опраиме,
що осен некадърни, они са нагли и крадливи. Ама, де помисли
манко с таа твойта шашава чутура... Я не знам що баща ти пръсна
толко пари, та да те изучи, па после и за университет, и за некъв
по-голем там... А ти си си останал прос като зобан гроз. Валенса
е повел десетки, а мое и стотици иляди ора да бутат техните ко-
муняги. И ти ме сравневаш с ньего...

16 4
 - Е , да...
- Я кво требваше да напраим? - Муфтата безкомпромисно си
връна думата. - Требваше да поведем овците от ТКЗС-то ли? Ли
не до Софеа, а до Градо немаше да стигнем, що щеа да ме спрат
йоще на КПП-то поди село... Ти така си ги мислиш работите,
учена главо. Седиш на маса и раздаваш правосъдее. Ако ше се
сръдиш на некой, сръди се на шопите и на ониа, дека се праат на
шопи, що само едното кресканье „Кой не подрипа е чръвен“ си
беше от них. Кой успе да се поиздигне манко, веднъга се прислам­
чи къде гадовете. Ли камара от депутатете и министрете се биа у
гръдите, че са антикомунисте. И кво стана накраю? Комунистете
и техните ора изкупна дръжавата, досиетата зачезнаа, а сега из­
лаза, че сичко е било агент на ДС. Така е. Я поне съм прос човек
и немам претенции да се бутам къде не разбирам. А они ем се
бутаа, ем нищо не напрана, що им беше големо шубето и лакомо
дупето.
- Е, но и ти си прав - по сичко личеше, че Жаблето не беше
очеквал такъв твръд отпор. Колко пъти беше бил по масата у них
(млого ясно, че на пияно) и беше изкарвал макье си и баща си едва
ли не най-големите виновници за провало на Преходо. - Поне до-
некъде си прав. Ква граджанска позицеа мое да защитаваш, като
си до колената у оборски тор, да го еба!?
- Пий си пиеньето и се не уядай с мене, че мое да си завръ-
шил физика, ама я физически съм по-добре от тебе, нищо, че съм
на бая годин... - Данчо протегна ръката си къде Пенко. - А, на­
здраве, да се не рипнем и да те сгнявим на бръже!
Жаблето протегна и он ньеговата чаша и я чукна у таа на Му­
фтата, кво да праи? Като преглътна ютата скоросмрътница, он
излезна навънка и се напран, че му се пика, що целата маса му
се смееше. Сички знаеха, че Данчо мое да му прекръши вратня-
ко коги си посака, нищо че беше барем триасе годин по-дрът от
ньего.

165
 Г л ав а т р и е с е и ч е т в р ъ к я
Н еочек ван о п р еп яствее

Рачо тамън излезна от Читалището и йоще не беше минал

двеста метра, коти нещо изтреще и небото се разтресе. За момент
светна се един вид е бел ден и почна да вали, де че ли Господ об-
ръна ведро. Он се сви у вехтото си палто и се стръча къде них си,
що дъждо падаше леден, нищо че времето не беше толко студено.
Успе с леко потръчванье да стигне до вратничката на къщата или
поне до местото, къде до преди час време беше вратничката на
къщата. Изклесяко не забелеза, че я нема и проба да вкара кючо,
като с другята ръка си бръшеше носо, що по ньего се стачаше
дъждовня вода. Биде, че нема вратничка, ама толко дзиндзирика-
ше от студ, че даже се не замисли, а се сбръзи по пътеката къди
къщата. Тамън преди да стигне до преддверието се съпна от нещо
и се фръли по очи у една голема локва.
Додек се надигаше е пцувни усети, че го боли левио лакът,
ама и без да гледа знааше, че е само ужулено и нема нищо по-се­
риозно. Щом се поизпраи и изтръска е дланьи водата от палтото
си (се едно имаше файда, ама айде), се извръте да види от кво се
е съпнал. У не млого умната му глава вече се разиграваше сцена­
рий кък одеква Денка и я праи на пет стотинки, що е преместила
нещо и го е забраила на пътеката, та да падне он и да се прибие
като куче. Веднъга обаче разбра, че сестра му не а виновна. Поне
не дирекну.
На пекята зади чемширо лежеше Братан Чворо и беше разпе­
рил ръце на колко мое стръни, се едно сакаше да полети. И физи-
ономеата му беше на човек, къде му е леко на душата и фръчи из
облацете. Нищо, че го валеше, он ич не ебаваше. Муцуната му се

166
беше размазала у израженее на блаженство и от време на време
примлескваше като пеленаче.
„Таа курвентиа пак го е издебнала коти е пиян, та да го дов­
лече тука да я ебе“, закючи мъдро Рачо и бръже улете у къщата.
Нищо, че беше повеке широк, отколко висок, зе стлъбите за вто-
рио етаж на един дъй и тресна вратата на собата, къде сестра му
спеше у ньеа. А Денка, като по чудо след преживеното таа нош,
се беше унесла у сънища (манко неспокойни де), та коги брато й
се улундзи, така се стресна, че подрипи до таваньо.
- Що си го домъкнала тоа пак, ма!? - изруча он. - И мани
другото, а си го заебала на дворо...
- Ама, бати... - она се поокопити донегде и седна със свити
колена у леглото. - Он сам си дойде...
- Дошол си е он самичък друг път! - окна йоще по-силно
Изклесяко и се слете с намеренее да й опяка два-три шамара, ама
у последнио момент се сдръжа. - Он и денем те заобикая издалек,
па камо ли нощеска да се довлече тука по ньегово си желанее...
Да не прикаам, че йоще у Читалището не моеше да оди. Дигай се
да го унесеме доле и да палнеме кюмбето, че ше пукне от студ у
дворо ни и ше ни се смее цело село!
Денка изрипна послушно из леглото и наметна един избелел
пеньоар връз ношницата си. После двамата се слетоа по стлъбе-
те и искочиа навънка. Кък през деньо, та и през ношта преди да
завали дъждо, си беше убаво времето, така съга изеднъж се беше
застудило барем с петнаесе градуса и фащаше за ноктецо. Ман-
драмуняко се сви у пеньоаро си, ама на моменто се сети закво
беа излезнали с брато й и се стръча къде пекята. Чворо не беше
мръднал. Лежеше се един вид е от камик.
- Дръж му краката, а я шго фанем поди мишките - каза она на
Рачо, що он йоще се мръщеше дали пак да се покаа поди дъждо.
- Горнята час на телото му е по-тежка, беги ти йоздоле! - рече
он и, като се прегръби ужким да се варди от капките, пъкна изпо-
ди предвереето.
- Свикнала съм да го влачим, нищо ми нема...
Рачо само маана с ръка и фана Братан за ногите. Полвин ми­

167
нута по-късно го беа вече унесли у най-близкята стаа на пръвио
етаж и Денка палеше кюмбето.
- Саблечи му дреите и да го увиеме, че ше пипне некоа плев-
монеа! - каза Мандрамуняко задъъната.
- Саблечи си го ти! - отсече брат й и пойде къде вратата. - Я
съм дошел да зеем нещо и се повратим у Читалището. Нема да
съблачам дръти мъже, ше ми излее име. Мислим, че кво требеше
напраих. Ако не бех рекъл да си доем, издрзаранка щеше да се
е удръвил мрътъв и студен. И го увий убаво, да еба и клефуньо
укиселен, да еба!
И те така те... Додек Денка раздуйваше огино, та да плаа-
не кюмбето по-бръже и съблачаше подгизналете от ледена вода
дреи на Братан, брато й старателно опаковаше неква страница от
весник у найлоне. После си облече суи дреи (се едно щеше да му
помогне у тоа порой) и пойде накъде Читалището, като си свиру­
каше доволно. Ич му и не пукаше, че го вали. Умираше от кеф не
толко, че ше изкара триесе лева, а че най-после ше натрие носо на
Пенко. Па и за парите му не беше баш през ую, що беше трайно
безработен и с толко караше барем една недя.

168
 Г л ав а т р и е с е и п е т а
С ъ дебн и о п р оц ес

- Те тва а те! - окна Рачо йоще от вратата на Читалището,

като размайняше некъв чрън найлонов плик нади мократа си гла­
ва.
Ората на масата се спогледаа с кръвясали от препиванье и
неспанье очи. Йоще по-учудени останаа, коги он дойде до маса­
та, свали си анцуговото горнище, внимателно си избръса ръките
от покривката, додек попи и послегньята капка дъждовна вода и
после почна да развръзва плико с по два пръста, се един вид вътре
имаше некво тамън изюпено бибе.
Оказа се, че у големио плик има йоще един, а после и йоще
един. Дойде момент коги сички, нищо че се беа омазали от пие-
нье като добружански свинье, усетиа, че ситуацеата отоди накъде
кулминацеа. Манко по манко тиа, къде беа у състоянее да мръд-
ат, се скупчиа нади Изклесяко и неусетно така се развлънуваа, че
почти си не зимаа въздуй. Редко се случаваше нещо интересно у
село, кво да праиш... Непобедимио им нюх за простотии нги по-
казуваше, че става въпрос за неква дивотия, дека ше се приказва
за ньеа барем недя-две.
Рачо продлъжи да действа като неко хирург, да му се изфръ-
лим на скалпело и йоще по-внимателно, млого бавно, извади от
последнио плик един среден лис от весник „Аз и ти“ (ако си раж­
дан след деведесета годин, драги читатею, мислим, че нема кък да
го помниш) и го разгръна тръжествуващо връз масата, като преди
тва разбута сички чаши настрана.
- Те! Виате ли!? - изруча Рачо с налудничава физиономеа,
като сочеше къди нещо, дека за ньего явно беше очевидно, ама

16 9
другите ич и не разбираа за кво става въпрос. - Казах ли ви, анусо
ви да полибим изсуанат?
- Кво си казал бе, плужек разнебитен!? - изеднъж удари по
масата Пенко. - Ти не виаш ли, че си забраил да загьнеш у тоа
весник кво и да си сакал... Ма ти ич и не е имало кво да загьнеш,
полверник негоден! Се едно сичката простотиа, къде излете от
шашавицата на Свилко, коги Гръга го наплатиса отзаран, се е на-
лундзила у твойта шишаркя... Да ме прощава чичо Данчо, че така
приказвам за сино м у...
Муфтата само маана расеяно е ръка. Явно и он беше заинтри­
гуван от целио сбръкан казус.
- Нищо не съм сакал да загрънем у веснико, учен плитко-
умецо! —Рачо явно беше млого превъзбуден, що от мократа му
глава се дигаше пара. - У тоа университет професорете май са те
мандръсали, место да те научат на нещо... Самио весник е важен,
проглобена главо! Виж датата!
- Дваасе и осми април деведесе и втора годин - Пенко се по­
вече изпадаше у неведенее.
- Такааа... —Рачо заразмаава тружествуващо ръце на сички
стръни така, че щеше да шибне барем два-трима човека, ако се не
беа отместили навреме. - А тиа неколко бледожлъти петньоса-
ници поди снимкята на онаа, русата, с големете цомбаре, къде е
заапала чрънио грездей като невиждала, случайно да ти се меркат
преди очите?
- Меркат ми се... —измуча сръдито Жаблето. —Ако продлъ-
жаваш да ми играаш по нервите, ше те маанем еднъж у челото и
свитки ше ти се мернат на тебе!
- Е, да еба... - уили се доволно Рачо. - Колко си учен, два
пъти повече си прос! Забраих, че коги ние праехме кви ли не по­
разии по училище, ти си седеше затворен у вазе и четеше разни
книжки. Чудим се, поне един път нещо у некоа книга не накара ли
ую ти да подрипи, па да го фанеш и да го издоиш...
- Изклесяк, а да приказваш направо, що чекалото ми се изче-
ка! —намеси се Денчо Пръжката.
- Толко ли верно не моете да се сетите, бе!? - избоботи Данчо

170
Муфтата. - Уж млади ора... Сака да ви кае, че на еди коя си дата
се е изфрълил на тоа весник...
Сички зяпнаа, що верно отговоро беше млого близък до мо-
зъко. Само Рачо гледаше като пресисал, оти Муфтата му беше из­
тръгнал от ръките звезнио миг, зарди толко врътенье и праенье на
интересен.
- Добре де, палавнико, изфрълил си се на веснико - констати­
ра Пенко с показалец на слепото око. - Да каеме, че тва е сигурно,
макър че и друго яче мое да се докара същио ефект. Ма, айде, съ-
гласеваме се, че е така. Кво обаче ми доказваш с таа дата „дваасе
и осми април деведесе и втора годин“? Ми я па ше предположим
слегньото: години по-късно ти си намерил некой весник, останал
от баща ти, бог да го прости, сички знаахме, че беше сексуален
маниак човеко... Та, години по-късно си намерил некой весник от
баща ти, възбудил си се от таа снимкя... Ама според мене тва ше
да е станало коги си видел абаносовио остень, а не русата скочуб-
ретина, що на гей ми биеш... Тръкнал си два пъти пацата и те го
те! Изфрълил си се! Само че ли се сещаш, че тва мое да е станало
примерно деведесе и осма годин. Или, кък викаш ти, да ти е било
пръвото изфръганье. Въпросо ми е, кво на мене ми доказва твой-
то твръденее, че не знам отдека мом да знам?
Жаблето остана доволен от своеобразията си пледоареа, да й
го втъкнем между алинеите, и се почуства се едно е надделел у
споро. Рече да покае надмощеето си с резка смена на темата; за
ньего веснико на Рачо беше прочетена страница...
- Абе, чичо Данчо, ти не си ли манко дрът, та да знааш къв
цвет са петната от засъънала клесовиня връз весник?
- Дрът съм я... —Муфтата муана една чаша рикия, даже без
да поглежда къде ньеа. - Ли наш Свилко, коги йоще беше шашав,
къде кво виеше списанее, книга или весник, само да има картин­
ки, го поиваше целото, без никво значенее на ква тематика е ...
- Верно!? - издудня Денчо Пръжката.
- Верно ми! Бех се абонирал за некъв весник на БЗНС-то.
Нема да ви каам за кво става въпрос. Особено покрай снимките
на онаа там, нема да й каам името, че не мое да я гледам. Знаа-
те я, къде я докараа отвънка, та да става обединител, що баща и

171
бил голем лидер, а она еба та разцепи партията така, че никогиж
повече нема да стане нищо от ньеа... После почнах да си зиам
един весник, такъв си, обикновен, за земеделее и скотовъдство.
Същата работа.
- Не пробира, викаш... - у ъгълчето на устата на Пенко се
свръташе леко подигравчийска усмивка.
- Не пробира... - Данчо ич и не забелеза сарказъмо и си кап­
на йоще къде двеста грама рикийца. - Само снимка да е. Нема
значенее на ньеа човек ли е, животно ли е, неква постройка ли
е... Даже на снимка на трактор с прикачена на ньего редосеялкя
се беше изфрълил... - он замлъча за момент, ама почти веднъга се
сепна. - Ей, тва вече е минало-заминало. Така беше додек Свилко
беше улав. Човеко вече е съглам, има си женица, да не съм чул да
се споменева за тва, къде ви казах, що ше ви изпостреям и с кеф
ше ви излежим, верно ви каам!
- Нема такова нещо! - Жаблето се видеше наплъно сериозен.
- Кво било, било! Свилко е вече друг човек. Гньеска... но вече е
вчера, де... направо щех да се разревем от умиление, като го ви­
дех кък се опраи изеднъж и вече е като другите ора... Кък и да е!
—Пенко пак придоби делово израженее. - Да се врънеме къде тоа
другио чикибоец, къде ни се фали те тука те. Абе, секс машино,
ше ми дадеш ли отговор на въпросо кък ше докаеш, че баш тогива
си петносал веснико?
- Верно е, прав си, немам неоспорими доказателства - Рачо
явно се беше поокопитил и продлъжи твръдо, а сички се изврънаа
къде ньего, се един вид нашумел адвокат ше изнаса защитня реч
у неко съдебна зала. - Сигурен съм обаче, че като ви припомним
случаю и сички ше се съгласите, че и косвенете доказателства са
наплъно достатечни, та да се убедите, че ви не ментрим, да ви го
гнякнем. Сички свидетеле, дека ми требват, са тука. Я събудете
Краси Бичмето!
Ората се поразмръдаа, некой изгъгня на глас:
- Таа е сгодна, да и го намлатим... Не може ли да намери
некой бел да а рапа. . . П а й дала да а снимат, се едно се фали...
А скоро намериа и Краси, сгушен с една празня дамаджана
и заспал зади вратата. Пробаа да го разбудат с добро, ама он и

1 72
не помръдна, додек му навикваа, та се наложи манко да поиграа
шамарената фабрика.
- Кво сакате от мене бе, ей, дупедавци услужливи? - изруча
он, като йоще зажмал се пробаше да източи некоа капка рикиа от
дамаджаната направо у грълото си.
- Те тук те, ше бъдеш свидетел по дело, да те нагръчим къв
си ми благ - каза Жаблето. - С Рачо се басирааме за нещо и он те
призовава. Айде да одиме на масата да глътнеш манко скоросмръ-
тница, че ми се не видиш годен у тва състоянее да даваш показа-
неа.
Сички се врънаа по местата си, а през тва време сервитьоре-
те за пореден път беа поразчистили и налели по чашите. Они до
един беа толко отрошени, че негласно беа решили, че се маинят
от таа фирма йоще у понеделник, та ако ще да изгниат на борсата.
- Ей, сгръчения! - окна Рачо веднъга, щом си седна на гьзо.
- Ти бе, шашьо, сервитьорчето!
Едно дребно и свитечко мъжленце на къде четиресе, по-
следнио у редицата на одалечаващете се сервитьоре, се закова на
место и се завръте покрай оста си, залепил на физиономеата си
юбезна усмивка, нищо че му се ревеше:
- Да, господине?
- Я се връни тука, жено мининка, да ти отпорим ушите...
Човечецо машиналньо изтропка с гьонените токове на чеели-
те си и след най-млого секундечка беше пред Изклесяко.
- Да, господине... - повтори он.
Селскио бек се надигна от местото си. Беше си у ньеговото
село и тва беше един от манкото шансове да се напраи на мъж и
да избие неко комплексец. Па и си беше прав за ньего си...
- Кво дръжиш у левата си ръка? - изсъскя он и се проба да
се наежи като фазань у размножителен период. Ич се не получи,
да ви каам...
- Стар вестник, в който явно е било опаковано нещо и вече
само пречеше, господине... - сервитьоро прикааше равно и
спокойно. Длъгите години дисциплиниранье у службата му беа
прекръшили гръбняко и он вече беше неспособен да се съпроти-

173
влева, нищо че млого добре знааше кво го чека, като некой се уеде
с ньего у тиа диви, забраени и от гяволо селиа.
- Тебе кой ти каза, че моеш да ми пипаш веснико бе, рахити­
чен императорски пингвинь? - Рачо пристъпи една крачка нап-
реде. Сервитьоро не помръдна от местото си. Не що беше млого
смел; просто се примиреваше... Беше свикнал с роята на жертва
у тоа живот. Тва, разбира се, го караше да верва у секви глупос­
ти като рай и преражданьеа... „Ей сега ще ме удари“ - помисли
си он и кротко зачека, като се пробаше да предвиди у коя час на
телото ше го пуанат, та да се стегне и да намали манко от манко
болкята.
Изеднъж обаче между них се муана Данчо Муфтата. Очите
му гореа, а страните му така притреперваа, че Рачо се повръна
надзаде, даже без да се усети.
- Ей, склепаторен! Я съм ви поканил тука да се веселите!
Ако мислите да едете и пиете, немам против да седите и една
недя! Ако мислиш обаче да ми се праиш на мъж, ела навънка да
ти фейнем един шамар, та да ти фръкне цифкята и да се сбръкаш
накъде да фанеш! - он се протегна надзаде без да гледа и измъкна
веснико от ръката на сервитьоро. - Тиа ора са тука, що съм ги
наемнал да се грижат да ви е добре на гъзовете разпорени. Затва
човеко е изчистил свинщинята, дека си напраил пред тебе си. И
ше ми каеш ли откъде да знаа, че не требва да ти зима наклесенио
весник? - Муфтата замлъча за момент и продлъжи млого по-меко,
даже манко подигравчийската. - На си ти го и почвай да доказ­
ваш, че си се изфрълил на ньего на дваасе и осми април деведесе
и втора, че ми стана интересно...
- Краси, ти къв беше на те таа дата? - Изклесяко се преобрази
на минутата и стана сириозен и делови, да го еба у слекшото.
- На коя? - пита Бичмето, къде тамън го беа довели и йоще се
оглеждаше за чаша и шише, че беше почнал да изтрезнева.
- На дваасе и осми април деведесе и втора, шуньо негоден!
- Е, къв... - он се угледа у ората, що му не беше баш ясно
дали нема да си го тури сам, ако отвръне. Не а една и две прос­
тотии да беше свръшил през живото си. Затва реши да подфане
уклончева стратегеа. - Същио си бех...

174
 - Кво работеше бе, колорадски бръмбар, посипан със синь
камик? - Рачо пуана по масата, ама виде, че Муфтата го изгледа
неодобрително и прибра ръки у скуто си.
- Ти па се едно не знааш... Бех у пощата... - стресна се манко
Краси.
- Не „къде“, а „кво“, бе - изока Изклесяко. - С полвин мозък
ли си се родил или си изпил втората полвина!?
- Разнасах колете, веснипи и писма... - Бичмето премери Рачо
с оня поглед, къде покааше недвусмислено, че бою е навремил. —
Ако сакаш трудова характеристика да ти донесем, чръв наапан?
- Що вече не работиш там? - разпитващио понижи гласец и
пак заприказва делово.
- Що ме уволниа...
- Сеги па що са го уволнили! - тресна по масата на ньегов си
ред Муфтата. - Ей, давай по-набръже, че нема цела нош да слу­
шам за твойта пресечена клесовина!
- Тва а важно! - озъби се най-неочеквано Рачо. - Требва да
си кае!
- Що у нетрезвено състоянее бих шефо на регионалната ди-
рекцеа или там кък се водеше, у Градо...
- Що го би?
- Що каза, че съм отишел пиян на работа... - израпортува
Бичмето.
- Е ти ли си бил верно пиян...
- Е, бех, казах ти... За тва и го бих. Я като съм пиян и ми е
манко акъло...
Сички си замирваа, оти у така представенио случай моеше
да се намери само северозападна логика. Они знаеха, че Бичмето
не е бил прав, ама въпреки тва е напраил тва, къде секи от тех би
напраил.
- Кък и да е... —сбръчи чело Рачо Изклесяко. Беше спокоен,
видеше се и като да е съсредоточен, да го еба баш у десетката. -
Помниш ли дрътио, Бог да го прости? Помниш ли за кои весници
беше се абонирал?
- Помним, кък да не помним!? - отсече Краси - „Септем­
врийско дело“..

1 75
 - Абе, след осемдесе и девета, шуньо!
- Ааа, след осемдесе и девета... - Бичмето се замисли за мо­
мент и използва времето, та да отпие жъдно от чашата с рикиата.
- Тогива се абонирва само за два - „Аз и ти“ и ,Нук-чук“ ...
- Помниш ли на дваесе и осми април илядо девестотин деве-
десе и втора годин он вече беше ли абониран за „Аз и ти“?
- Помним та! Беше!
- Сирурен ли си?
- Сигурен!
- Убеден ли си?
- Наплъно убеден!
Тука е моменто да вметнем, че делото село знааше Бичмето
и като пияница, ама и като човек, къде при ньего лабаво нема.
Нищо, че надигаше шишето бая начесто, он беспорно беше най-
талантливио пощенски служител у регионо за сички времена. Ум­
реше за таа работа и ни се интересуваше от работно време, ни от
нищо. Бачкаше, се едно пощата му беше бащиния. Деноношно
сортираше, подреждаше, надписваше, следеше да нема неко не-
съответствее у адресо на получатело...
Абе, кво ви обясневам? С неколко приказки казано, съвестен
служител, къде толко си познаваше работата, че и със затворени
очи моеше да извади от пощаджийската чанта правилнио весник
и конкрекньото писмо за точнио човек. Сички йоще го помнеа
кък врътеше педалете на колото... Убави времена беа, ама що му
требеше на директоро на пощата у Градо да се репчи на некой, че
е дошъл пиян на работа? Пило му се на човеко, пил... Резулта-
то от таа забележка беше сцепена веджа и един дисциплинарно
уволнен съвестен сюжител. Бива ли така, ми кажете?
- Е, кво? - тропна с крак Пенко и донади. - Сички моеше
да се сетиме, че баща ти е получвал порно веснице... Ама кво
доказва тва?
- Съга ше разбереш! - изцепи доволно Рачо и си подпивна от
чашата. - Чичо Гошо, ти помниш ли коги тати получи удар?
- Къ да не помним!? - сепна се един едър мъж на къде осем­
десе, къде седеше на другио край на масата и вече беше на за-
дремванье. Тва беше Гошо Фелшеро, къде сички ора у селото му

1 76
верваа повече, отколко на професор у Правителствена болница. И
требва да ви каам, че имаше що... - На дваасе и трети декември
две и трекя годин, рано издзаранка. Тамън беате гьтнале прасето
и он се беше свекъл до ньего...
- Я те не питам за вторио път, чичо Гошо - манко се поизнер-
ви Изклесяко, що не получи отговоро, дека чекаше. - Питам те
помниш ли коти дрътио получи пръвио удар?
- На дваасе и осми април деведесе и втора годин - чръвенда-
лестио мъж прокара ръка през късо постриганата си, йоще гъста
сребрена коса. - У къснио следобед макье ти ми се обади, че баща
ти се е сгромоясал у пръцелата като отсечен. Помислих, че мое да
е припаднал, що изеднъж беше станало млого жежко времето. Он
си беше йоще млад, завалиата...
- Такааа! - гласо на Рачо Изклесяко беше се едно е човеко,
къде тамън е найдол пъто къде вечнио живот. - Съга дойде ред
и на комшиата и мой приател от детинство Пенко... Жабле, ти
ли беше, коги баща ми получи удар доле, поди големата круша
меджу кочинята и егреко?
- Е, бех у вазе, да... - Пенко не моеше да разбере на къде
биеше работата, ама нещо у тоня на Изклесяко му не арексваше.
- Бех дошел да те викам да одиме за мреньоци на Женскио вир.
- И кво завари у назе?
- Мътна и кръвава, кво съм заварил... - Жаблето манко се
пооживи като си спомни за случкята. - Макье ти ревеше с глас. Ти
се беше окикерчил на покриво на плевнята, а баща ти те целеше
с буци земя и окаше колко има сила, че ако те добара... - на тва
место Пенко замлъкна и пребледне, а муцуната му се издлъжи
като на разгонен пръч.
- Ако ме добара кво?! - Рачо щеше да си забие гьзо у таваньо
от кеф. - Кво, кажи де?!
- ... Ше ти откине мъдата и ше ти ги окачи да ти висат на
врато като пелешки на яре...
- Закво мислите, че сакаше да ми откине мъдуряцете, къде му
носим унучетата у них, тоа мою баща? - Рачо огледа триумфал-
ньо целата маса. - Що ме фана баш у моменто, коги се изфръгах
на чисто новио му весник!

177
 Изклесяко стана от местото си и размаа изпомачканио лис ра­
тна с цицорестата минетчикя:
- Подгони ме с мотовиляката на бабичката, ама я щукнах
през джамо и право на покриво на плевнята. Клечах тамока не-
колко часа, он мета по мене кво ли не, пцува ме и на прадеда, а
накраю получи удар човеко...
Сички помлъчаа манко, ама но тва си беше събитее. Некои
си мислеа за бащата на Рачо, добър и работлив човечец, нищо, че
само ебанье му беше у главата и у устата. Други си представка кък
Рачо подрипа по покриво на плевнята като Николай Балкански от
цирк „Балкански“ по Колелото на смръта, а покрай ньего фръчат
буци земя се едно го стреят с катюша. Само Пенко Жаблето йоще
се не беше предал, нищо, че и он вече знааше, че историата е вер-
на от игла до конец.
- Е къ ше докааш, че баш тва ти е била пръвата чикия?
- Е къ къ! - изруча Рачо. - Млого лесно! Щех ли да се изпраз­
ним на веснико, ако знаах, че после дрътио ше ме цели се един
вид е Берковската артилереа?
- Ма ти мое и преди тва да си тръкал пишоко, я отдек да
знам?
- Айде стига бе, Жабле! - Данчо Муфтата отиде до Изклесяко
и остаи преди ньего 50 лева на цело. - Кво се праиш на луд? Те,
платил съм ти басо, щом па си толко циция...
- Нема, чичо Данчо - Пенко май зе да се засрамва. - Ние с
Денчо ше си му платиме... Заслужил си е, да му го втъкнем поди
мишниците...
- Нека останат и тиа пари от мене - каза Данчо Муфтата,
коги Изклесяко тръгна да му връща банкнотата. - Да се знаа, че и
ти не си толко прос, колко те мисли цело село. Арекса ми кък му
натръка носо на нашио университетски преподавател по физика.
Сички се расмеа и подириа с ръки дека са нги чашите. А ор-
кестъро скрибуцаше с последни сили на сценята.

178
 Глава триесе и шеста
Нема нищо сигурно у тоа живот

- Кво праиш тука, ма!? - изруча със све сила Братан - И що

съм гол?
- Що се напи като свиня, влачих те от Читалището до тука, та
ми се откинаа бъбрецете, а ти заспа на пекята на дворо - гласо на
Денка беше наплъно безчувсвен. - Добре, че брат ми се прибра,
та те намери, а тоа дъж, къде йоще вали, те беше напраил вир
вода.
- Къде е брато ти? - среза а Чворо.
- Дойде да си земе нещо и се връна на сватбукята...
- Да, бе, д а... - заеме се он на глас, ама се закашя и длъго се
дави, додек смогна да си земе въздуй, що вчера беше пушил като
горски змей. - Прибрал се, па пак излезнал... Денке, пак ми връ-
тиш малоумните си номерца, та да ме убуташ у кревато... Се едно
не си разбрала, че те не сеферим за чръвива слива...
- Ич немам намеренее да те слушам повече да ми меяш тво­
ите простотии! - Мандрамуняко стана от столо, къде й се беше
залепил за гьзо, що не беше мръдала цела нош от ньего, та да
чека Братан да се събуди. - Кво е било меджу назе, било. Дреите
ти са прострени нади кюмбето и вече са изсъънали. Фащай си
пъто и ако мое да ми се не меркаш преди очите никогиж повече,
ше умрем от кеф!
Она тръгна къди вратата с твръда стъпкя.
- Ама... ли... друг път... - Братан се отбута с лакти и седна
у леглото. Направо не моеше да поверва кво чуе. Мандрамуняко
му беше сигурнята бройка. Моеше да я праи на кво си сака, коги
си сака и она пак да го гони като младо яре макье си. Нема кък да

179
се е променила таа работа... —Он поприбра тумбако, къде беше
почнал да му се оформева у послегьните две години, стана резко
от леглото, изпъчи гръди, разклати ташаци, размаа сутрешнята си
ерекцеа на нема и метър от Денка. —Ли друг път като ме довле­
чеш тука да те мандръсам и ми праиш мекици издзаранка?
- Било е така, верно... - спре се Денка на вратата и се загледа
у онаа му работа с влажни очи. Езико й нервно прибега по джу-
ките, ама она успе, та се окопити бръже. - Било е, що си праех
некви изфирясале илюзии. Ама сношка ми светна като петромас-
кова ламба, че меджу назе нема кък да стане кво и да е като ората.
Заминавай си! Прибрах те домъска само що съм човек и не щеях
да се окостиш от студ на тоа дъж.
- Така надръвен ли ше ме остаиш ма!? - у главата на Братан
се промъкиняше некво не млого ясно усещанье за безвъзвратна
загуба.
Денка предугади, че е обръкан от тва кък она е променила
дръжанеето си къди ньего и рече да ковне йоще един пироньец,
та да му изясни ситуацеата:
- Слушай кво! Облачай се и се майняй от къщата ми, що ше
идем поди сейвано да донесем ръждясалио сръп на бабичката, ше
ти отрежем чепо и ше го фрълим на кучето! - она се повече наби­
раше смелус, що при тиа думи на Братан му спадна на моменто.
- А после ше се обадим на полицаю да дое и да те отведе, що си
улетел със злом у назе и си сакал да ме ебеш насила...
Чворо, види се, беше почнал да влаза у обущата си след пръ-
воначалнио шок и с едно движенее смъкна сичките си дреи про­
весени на въжето, къде беше опнато нади кюмбето. После се об-
ръна къде Денка с обичайнио си саркастичен тонь:
- Чеки верно да се облачам, що ако дое полицаю и ти верно
му каеш тиа работи, он нема начин да ти не поверва. Кък иначе!?
Се пак ти си извесна у целото поречие като най-големата дестве-
ница и пазителкя на моралнете ценности. Десетки, па мое и сто­
тици ора са си сакали от тебе, ама ти „не, та не!“. На никой не
си дала с пръс да те допре, спор нема... Отодим си и молим за
извиненее, ако случайно нещо съм наранил нежньете ти чуства с
дръжанеето си. Айде, поаждам и ше гледам некой да ме не види

180
кък се излачам оттука, та да не накърним доброто ти име, създа­
дено с толко целомъдренус и кротус... Да те еба у разпоретината,
да те еба!
- Era ую ти пичка да не видва додек си жив! - исъска разтре­
перана Мандрамуняко, коги Братан минуваше покрай ньеа.
- Он и на джуки и гръло е доволен! - заеме се Чворо коги
стигна до външнята врата. - Сношка знааш ли колко убаво му
дойде да се изсекне у джуруяко ти?
- Те сеги отодим да звъннем на полицаю!
- Обади се! Он само тебе чека у недя! Сигур йоще е на масата
у салоня на Читалището...
Денка премълче не зарди друго, а що немаше кво да кае. Чво­
ро па излете през липсващата вратница. Вече не валеше като из
ведро, кък нощеска, ама капките падаа некви тежки от сивото,
легнало ниско небо и праеха балончета у локвите, та беше ясно,
че дъждо нема да спре скоро. Кожяко на Братан по раменьете и
врато го болеше се един вид беше протръкан, а небцето го сръбе-
ше и он постоянно го жулеше с език. „Разболевам се“ - помисли
си он ядно и завре ръце по-глибоко у джебевците на сакото си,
къде беа йоще топли от сушеньето нади кюмбето. „Требва да зеем
некви мерки“.
Отнекъде у главата му се обади гласо на грижовната му боба,
къде го беше кажи-речи отгледала от една мръвка месо „Братан-
чо, беги си дом, наплъни един чайник с липов чай и медец и ми-
нинкята тенджуркя с греяно вино, ма ше нарежеш юти чушлета
у ньего, па после се увий с юрганьо и се не дигай барем ютре до
обед“.
Тоа благ, изплънен с юбов гласец обаче беше моментално на­
паднат и разкинат на пръчета от илядоглавата бесовица на без­
бройните поколенеа твръдоглави, чепати пияндурняци, дека от
них произлазаше влаката на Братан Чворо. „У вазе нема никой“;
„Комшикята Злата ли ти обеща, че ше гледа стоката покрай сват­
бата на Юбица“; „Самичък ли ше си седиш домаска?“; „Сички
са у Читалището“; „Като се напиаш едно убаво, ше ти мине и
настинка, и све“.

181
 На Братан си му беше силен гявола открай време, ама по прин­
цип он натискаше на работа, та го дръжеше у шише. У послегьни-
те неколко недии обаче живото го беше заврътел далеко от оборо,
градините и дръводелската работилница, и тоа полверняк почна
да зима надмощее нади душицата му. Затва и Чворо ич се не усе­
ти коги се отби от пъто си за дом и свръна къди Читалището.
Требваше да си купи и цигари. Нищо, че вкусо у устата му беше
толко гаден от препушваньето сношка, че чък му се повръщаше
от време на време.

182
 Глава триесе и седма
Три деня и три нощи

Три деня и три нощи се не спре да вали. Три деня и три нощи
небото беше като проглобено и изливуйеше вода, се един вид на
Великио старец му се пикаше, та му се ревеше. Три деня и три
нощи и без тва разровените улици на селото се превръщаа се по­
вече и повече у поточета, ровиньи и най-накраю у бари - големи,
бучащи и кални. Три деня и три нощи коритото на технята си,
селската бара, се плънеше, додек накраю рево й почна да плаши и
най-големите непукисти, а мътните й води излезнаа от коритото и
залеа железнио мое. Барем пегя нади ньего. Целата му конструк-
цеа трепереше за стра.
Три деня и три нощи у Читалището улазаа и излазаа, заспи­
вал и се събуждаа, напиваа се и изтрезневаа, рипаа си на бой и се
сдобреваа. Най-отбраните пустиняци на селото. Три деня и три
нощи от тоа разтурняк се не дигна и нашио дрът познайник Дан­
чо Муфтата, домакино на празненството. Кък на Братан му се не
прибираше у упустелата му къща, така и на Данчо му се не приз-
ваше домаска, що го беше стра кък ше връвът работете по-натам.
Он не беше живел у една къща с жена от барем дваасе годин. И
се усещаше не у ньегови си води. Сино му беше вече с акъло си,
снаа щеше да се връти из имото му... У интерес на истината, он
тва сакаше от камара време. Ама го беше стра да не а като призне
у тех си и да завари сичко кък си беше преди. Избегала жена, улав
син, тежки мисли, къде му не дават да зачми цела нош...
Три деня и три нощи Юбица лежеше поди юргано и дзин-
дзирикаше на лис, нищо че Свилен я беше сгушил и се молеше
сичко да свръши колко мое по-бръже. Три деня и три нощи он й

183
мереше температурата час по час, изсипуваше чаша след чаша
вода между напуканьите й джуки и я гледаше у светналите, стък­
лени очи. Три деня и три нощи младоженяко я съблача гола и я
увива у чаршафе, напоени у оцет. Три деня и три нощи у главата
му се пребатаа надежда и отчаянее, ярус и смиренее. Три деня и
три нощи он се чуди закво природата го наказва така и се моли на
Юбица да му даде да иде да викне Гошо Фелшеро (у селото има­
ше джипи, ама никой го не сефереше за бъз; сички си признаваа
само фелшеро) или некой да я закара до Градо. Три деня и три
нощи Юбица се потеше, а на Свилен от очите слъзи капеа. Коги
свръши трекята нош и от изток нади Лисото кале се явна ръбецо
на зачръвеното като пръжен рак слънце, облацете се разбегаа, се
един вид никогиж ги не е имало, а небото просветна и стана висо­
ко като през авгус месец.

184
 Глава триесе и осма
И разтурняко се некогиж свръшва...

Братан, от родо на Чворовитите, надигна натегнала глава от

масата и се огледа. Некой неусетно беше успел да раздига синки
маси, осен таа, дека на ньеа се беа сбрале мъжорята, та да си до-
пиват след официалнята час на сватбата. Сичко лъщеше от чисто­
та, покривките се белееха, душемето беше се един вид излизано,
една прашинкя немаше... Само техната маса контрастираше рез-
ко с обстановката.
Она се видеше се едно на ньеа са седели свинье. Насекъде
се тръкаяа труи, корички леб, кокайе, изврънати чаши, строше­
ни чинии... Покривката приличаше на карнавален костум, толко
разноцветни петна имаше по ньеа. Масата беше опустела, да еба
аз тоа крив свет, да еба.
„Сигур жените и дечоро са дошли да ги излечат най-после“ -
помисли си Чворо. Само на столо от лево на ньего седеше Данчо
Муфтата. Очите му беа кръвясали и подпуунали, видеше се, че и
он тамън е надигнал глава от спанье.
- Къде е народо? - изграчи Братан и почти се забъкна от туту-
ньо, дека беше изфукал за послегньите неколко деня.
- Секи е фанал кой накъде види... - каза некък замислено Му­
фтата. - Само назе, сватовете, са ни остаили. Сватовете, дека ни
е стра да се поврънеме домаска... Тебе, що си си самичък като
кукувица, а мене, що не знам кво ме чека олука натам. Убаво ли,
лошо ли... Само един Господ мое да кае...
- Се ше е по-убаво от преди... - Братан набара некво шише и
нале у двекье най-близки до них чаши. До ръбецо.
- Прав си, спор нема... - каза Муфтата, ама у гласо му се

18 5
усещаше колебанее. Он почеса побелелата си, гъста като четиня
неколкодневня брада. - Затва дай да си фукнеме тва шише набръ-
же и кой откъде е. Вела Тропоската само улаза женицата през пет
минути да види коги ше се маанеме, та да доизчисти...
- Къде са сервитьорете и оркестъро? - Братан изтегли две
цигари и подаде едната на Данчо.
- Сервитьорете си ги пущих йоще у понеделник. Викам „Е
ви по двеста лева на човек на ден, та да останете колко време
требва“, ама они отсекоа, че си сакат париците до моменто и си
поаждат, та ако ще и две ияди лева да нги давам. Не могли повече
да тръпат нашта дивотиа. А щом питаш и за оркестъро, значи си
си ебал капаците, Братане...
- Що бе, кво е станало? - Чворо си смукна от цигарата и из­
диша звучно.
- Сношка вече се беше напил на тараба и барем дваасе пъти
сака да одиш да биеш музикантете - Муфтата шибна рикиата на
екс и примлеска благо-благо.
- Повечето пъти успех да те спрем, ама имаше и такива слу­
чаи, коги сам се съпиня по стлъбете къде сцената и пада...
- А я се чудим що ме боли шашавицата...
- Те затва ше да е. А и що Денчо те положи с една чиния по
главата и я разтроши на барем иядо пръчетия...
- Е закво? - Братан се огледа на сички посоки и кокалчетата
на пръстете му изпукаа. Ако Пръжката случайно беше у салоня
на Читалището у тоа момент, гаранцеа ви давам, че немаше да
оцелее.
- Нещо сакаате да се биате, вече не помним оти, но да беше
еднъж... Кък и да е. Накраю отидех да пикам. Оркестъро вече
беше изпозаспал на сцената омаломощен, а ти си успел додек ме
нема да се докопаш до них. Коги се врънах тупаньо беше налу-
пен на главата на оня, дека свири на туба и он се тръкаяше по
земята, а ти гонеше другите с тромпето у ръка. Они у един глас
ревеа „Олеле, макьо, прибиа ме!“. Я смогнах да ви развардим, ама
ти па успе да ме шибнеш еднъж зади врато. Дадох нги на ората
две ияди лева йозгоре, та да си накупат нов инструменте и да си

186
отдъънат манко, че они верно се прибиа от свиренье тиа четири
дена. Ръце и дробове нги не останаа...
- Ше нги даваш... - избоботи Братан и докопа некъв недоо-
гьозган кокай. - Они последните два дена само квикаа като закла­
ни прасци, ти па повече пари ше нги буташ!
- Ше нги бутам я! - Данчо си изпука сфанатио врат. - Но тва
не а като нашто да одиш две недии подред да косиш. Тва е друго.
За ньината работа требва да имаш вдъхновенее. Демек да я връ-
шиш с душа. Изкуству е тва, не а игра работа...
Братан само исумте недоволно и надигна чашата. Коги отпи,
се забъкна, почръвене и със зор преглътна:
- Таа пак е от твойта бе, Муфта! Къде ми отиде рикиата, ше
ме умориш с таа скоросмрътница!
- Ли одиаме до вазе, та донесоаме послегьните педесе кила
от твойта и после довлекохме триасе и от мойта, що вече немаше
кво да юскат тиа каци без дъно, къде ги беаме сбрали...
- Я си признавам, че нищо не помним... - наведе глава и
шумно издиша Братан.
- Па не помниш та! - Данчо си извади йоще една цигара от
кутиата на Чворо и мислено се зарече, че таа ше му е послегьня за
годината. - Я и преди време ти казвах. На вазе младите млого ем
слободиа, ем ядове ви се струпаа накуп на главите и вие вече не
сте ора като ора. Амортизирате се бръже. Ни пиенье ви е пиенье,
ни работа ви е работа, ни ебанье ви е ебанье.
- Ако ми го беше казал преди два месеци щех да рипнем да ти
оскубем веджите, ама съга и я си мислим, че си прав... -Ч воро се­
деше с наведена глава и пуаше като парен локомотив из цигарата.
- Е, те тука те по една плъна чаша... - Данчо разле кво беше
останало у шишето. - .. .и да си одиме кой откъде е, че требва да
си одъънеме манко и от ютре пак да натискаме на работа.
- Макя, ше си почивам! - Братан се оживи. - Прибирам се у
назе, къпем се, легам за два часа и отодим у хоремаго да черпу-
вам.
- Абе, да ти каем, ниа не а да не черпиаме за таа сватба, ама
ти си знааш, Братанеййй, Братане! Шашю си ти и шашю ше зе-
меш да си останеш! - Данчо сплати фасо и го метна у една чаша,

1 87
плъна дополвина с лимону . - Венчавкята на сестра ти и сино ми
ше се запомни, мислим я. Не а имало такова чудо у село от камара
време... А ти се огледжай за нещо сгодно, що и твою момент да
фанеш некоя булкя не да а дошол, а отдавна е отминал...
- Ей, пямпало дръто! - Братан пресече събеседнико си с кос
поглед. - Кво ше каеш да се не бръкаш у чуждите работи, та да
те не изповрътим, кък викаш че съм напраил сношка. А наздраве!
- Наздраве! - расме се Муфтата. - Ти дойде у назе да сва-
тосваш сестра си за сино ми, а па я що да не сватосвам тебе? Да не
си фанал Бого за рого, да ти го мушнем откъди крачойо...
- На сватбукяга, преди да се нафукам на дръво, поприказвах
със Свилен... Види ми се, че ше излее човек от ньего.
- Добро си ми е момчето... - съгласи се некък глухо Данчо. -
И сестра ти е добро момиче, ама се беше подлизнала по нанадол-
нището за неко време. Дано си се погаждат и да почнат да меят
брашно заедно. Що млого пъти разни ниели на жлът барабиняк се
спогоджат цел живот, па други, къде ше каеш, че са некви кротки
орица, се раздръпат за нула време и кой от къде е...
- Така най-често става коги роднините нги се мислат за на
свето цвето и почнат да се мешат там, дека нги не е работа... -
тупна по масата Братан и пална нова цигара. - Ние у случаю с
мойта сестра и твою син не требе да позволеваме такова отноше-
нее у никъв случай!
- Така е! - съгласи се Данчо и, като чукна ньеговата си чаша
у таа на Братан, я исипа на йеднъж у грълото си. - Бре, да еба,
доживех и от тебе умна приказка да чуам!
- Ей, пенционер жояв, ше фрълим с нещо по тебе!
Двамата се расмеа и тръгнаа лек полек да се надигат.

188
 Глава триесе и девекя
Кръвивио чаршаф като пърформанс

Коги Свилен улете у кръчмата с грейнала физиономеа и уи-

лен до ушите, сички вътре си помислиа, че горкио човечец пак
е откачил. Тва общо впечатленее неимоверно се засилваше и от
факто, че у едната си ръка он носеше оплескан с кръв чаршаф, а у
другята - убаво наточена голема манара, къде фино запиленио й
ръбец лъскяше на следобегньото слънце.
Свилко се огледа навам-натам. Четири маси беа плъни, на две
седеше само по един човек (едното не беше човек, а Гръга), а на
другите немаше живо пиле. Тва явно му арекса, що физиономеата
му стана йоще по-дружеюбна. Он прекоси растоянеето от вратата
до баро с твръди крачки, расичайки с резките си движенеа гъстио
тутунев дим у помещенеето. Сички се умирваа и зачекаа да видат
кво ше стане. Само Братан Чворо, шура на мъжо с чаршафо и ма-
нарата, не мислеше, че Свилко пак е заулавел.
- Кажи съга, колко струва една маса? - рече ясно, спокойно
и очетливо младоженяко, коги стигна до барплото. По тоа начин
срина надеждите и на Братан. Немаше кък да не е откачил тоа
заплес...
- Кък така колко струва една маса? - кръчмаркята Ваня Шу-
гавата беше от дръта коза яре. Она приказваше твръдо и равно,
нищо че погледо й начасто прибегваше по острото на манарата,
къде мъжо срещу ньеа стискаше у деснята си ръка.
- Те така! —Свилен продлъжи да приказва високо и ясно. —
Сакам да си купим една маса от твойто заведенее. Пресметни кол­
ко си дала за них, колко са се амортизирале през годините, колко
наценка ше си туриш и у крайня сметкя, колко щеш да ти броим.

189
 Ваня не беше платила нищо за масите. Кмето и ги ариза коги
стана ясно, че требва да даде старио селски хоремаг под наем или,
кък му викаа съга, на концесеа. Она обаче не видваше за пръв път
мъж с манара у кръчмата си и знааше, че зади въпросо на Свилен
се крие некъв по-глибок и налудничав смисъл, отколко си личеше
на пръв поглед. Затва рече да увръта колко се мое повек, нищо че
знааше, че оня нема да се откае от тва, къде си е навил на пръсто.
- Не се продават... - опита се да вметне безгрижно она.
- Е, къ така!? - през сичките години, къде беше улав, Свилко
беше запаметевал у некъв тесен ъгъл на мозъко си сека думица и
изреченее, къде беше чувал на живо, по радиото или по телевизо-
ро. Затва и у моменто имаше завиден речников запас, нищо че не
беше стъпвал у училище от мининките класове. - Да не а да имат
сантименталня стойнус?
Он облегна дръжката на манарата на барплото и бръкна у
единно джеб на сакото си (беше с костумецо от сватбата). „Е съга
е моменто да се фрълат сички връз него и да го обезоръжат“, по­
мисли си Шугавата, що млого обичаше да гледа екшънье по те-
левизоро и почна да дава знаци е очи на мъжете по масите. Они
обаче си питаа дедовио. Даже и чашите се не сещаха да надигнат,
да еба тиа сеирджии, да еба.
- Давам ти двеста лева за е онаа маса на средата...
- Готово! - она даже не изчека Свилен да се доизкаже. Стра-
тегеата й моментално се разби на пуй и прай, оти кръчмарскио й
мозък веднъга цъкна ква ше й е печалбата от евентуалня сделкя.
Ич я не ебеше кво ше праи тоа шашав младоженяк с дрътата,
очукана, дръвена и груба маса, къде плото й беше оливан барем
по илядо пъти със секи един вид алкохол, къде съществува на све­
то. „Ако ще да я пали и да я остаи да гори на средата на кръчмата.
Само да тури йоздоле ламарина, та да не требва да сменувам пар-
кето. И да отвори прозорците, та да се издими“ ...
- Те ти двеста за масата и йоще двеста за мезета и пиенье за
мене и те тиа мунчета, мъже у силата си и дрътофелници - Сви­
лен пак дигна манарата и описа широка дъга с острото й къде
посетителете на заведенеето. —Да се почерпиме. Ако свръшат,
само кажи, ше ти притурим йоще. На мене ми дай една бутилкя

190
вино „Меча кръв“ и полвин пръче шпеков салам за мезе. Чаша
и вилица не щем. Нема да ти отварам работа да миаш, да ти го
наденем у сифоня...
След къде минута Свилен фана шишето и чиниата у левата
ръка, къде дръжеше у ньеа чаршафо, а ньего префръли връз сгъв-
кята на лакъто си.
Стъпиняньето на Свилко беше тежко като на дрът мечок къс­
но есенеска. Целата кръчма беше забила поглед у ньего и йоще не
моеше да сфане кво става. Но и я не сфащам баш, ама тва е друга
тема... Се пак такива работи се не видват секи ден даже и те тука
те, у Северозападо.
Коги стигна до масата баш у центьро на кръчмата, дека и да
ме питате не знам по кво стеченее на обстоятелствата беше ос­
танала празня, Свилен леко поотпущи дръжайето на манарата и
оно се приплъзна надоле по грубата му длань с шкурещ звук. На
лицето му немаше никво израженее. Се едно моменто беше зам­
ръзнал у времето. Сички се беа напрегнали до крайнус и се готвеа
да се разбегат кой накъде свръне, ако тоа откачалник развръти
манарата.
Свилен изеднъж стисна деснята си ръка у песница. От там,
къде прифана, до краю на дръжайето беа останали четири пръста.
Манарилото се клатеше тромаво на два сантима нади паркето. И
те тогива он замаана със све сила...
Острото описа блескав полумесец у сивио от цигарен дим
въздуй, лъсна на послегньите лъчи на падналото ниско на юго­
запад ноемврийско слънце и се запи у дебелите талпи на масата
като песяк у кравешки слабиньи. Дъските изскръцаа, никой не
може да помръдне от местото си, ама учудваньето на сички се по­
вече растеше, место да спада. Свилен спокойно закачи чаршафо
на краю на стръчащото високо дръжайе, така че кръвивото петно
да се види от сички ъгли на кръчмата. После остаи чиниата със
саламецо и мечата кръв на масата и се огледа насекъде.
- Сега ше ви каем разни работи, къде мое и да ги не поверва-
те. Само внимавайте кък реагирате, що я си нги вервам и мое и да
побеснеем, знаа ли човек... —Свилен млогозначително погледна

191
къде манарата. - И ако мое да не мръдате от местата си додек
свръшим, златни ше сте, да знаате!
Е, замирваа си ората. И вие бите си замирвали, ако срещу вас
има човек, къде до преди неколко дена е бил тотален откачалняк,
а съга разнаса голема манара.
- Онаа нош след сватбата напнах жената на ебанье. Тва е чар-
шафо, къде бех постеял (въпреки заплахата за живото си, ората
у кръчмата почнаа да шушнят и се разнесоа неколко възгласа на
изненада). Погледете се впиа у петното, колко една пегя у диаме­
тър. - Знам кво си мислите сички. И я тва си помислих изпръвом,
ама сега съм сигурен у друго и млого дръжим да го споделим с
вазе. Не е ми ясно по къв начин, ама онаа вечер Юбица, на Бра­
тан Чворо сестра и моя жена, си връна дественоста. И веднъга я
затри наново. Оттогава до таа дзаран мойта съпруга беше меджу
живото и умирачкята. Имаше температура, гръчеше се като глис
и блънуваше, а я не съм мигнал покрай ньеа три деня и три нощи.
Гньеска издзаранка йоще у тевница она изеднъж се удръви, очите
й станаа като от стъкло, джуките й посинеа, а телото й почна да
истива (тука вече Братан не издръже и изока; никой обаче не по­
мръдна от местото си) - Свилен го погледна. - Я се шашнах. По­
чнах да я гушим и да ревем, а она се повече и повече истиюйеше.
Помислих си, че мойта юбов, мойта Юбица си е пошла и ше ме
остаи да се мъчим по ньеа цел живот... Ама баш у тоа момент у
стаата улете Марикя Зъбавата. Она нали си е манко нещо вещица,
ше еба и чрънилкята, та се слете къди мене и ме изтласка от стаа­
та. После закючи и почна нещо да шъпня. Минаа се петнаесетина
минути и Марикя излезна. Ако знаате само кък ме надека, че не
съм я окнал по-рано, че момичето така на манко да умре, че като
се случи такова нещо мъжо требе само да ебе и после да бега у
другята соба... Камара работи ми наприказва, а я почти нищо не
запомни и не разбра. Ясно ми стана, че по силата на неква орисиа
от памтивеко Юбица от родо на Чворовитите таа дзаран умре и на
ньейно место се роди мойта жена Любка от родо на Муфтите...
- Сестра ми жива ли е или не е жива бе, хаховец!? - Братан се
беше надигнал от столо. Очите му гореха.
- Жива е и здрава е - Свилко се облегна на дръжкята на мана-

192
рата. - Само дека е отпаднала от температурата и съга Марикя се
грижи за ньеа, та да спи и да еде чорбица.
- Мани таа манара, че като те измаанем един път зади врато
не мом после да те стигнем да ти се извиним! - Чворо съга прика-
аше бая по-спокойно. Седи и си пий винцето кротко. Щом викаш,
че сестра ми вече не ми а род, добре, твойта да е. Щом викаш, че
била децвена пръвата брачня нош, честито, баце, сичко се случа-
ва. Уцелил си на стабилня жена, знааш ли кви пустиняци се навъ-
диа напоследък? Ебат се по-часто, отколко пикат. Щом дръжиш
сички да ти поверват, добре, я ти вервам. И ше обрънем носо на
секи да сбира дъждовна вода, само да посмее да кае нещо друго.
А наздраве за Свилко Муфтата и ньеговата сгодна и непорочна
невеста Юбица!
- Любка! - попраи го Свилен.
-Ю п к а...
-Л ю бка бе!
- Еба, я тва не мом да го каем... - расме се Братан.
- Кво не моеш да каеш?! - Свилен чукна шишето си у чаша­
та на Чворо. - Она сестра ти се води така по акт за ражданье и
лична карта. Еба те у абича, да не знааш името на единствената
си сестра...
- Води се она! - заеме се с плъно гръло Братан. - Но и ую ми
по документи се води пенис, ама я не помним некогиж да съм му
викал така!
- Ти на жена ми уй ли ше викаш, бе!- Свилен почръвене це-
лио и едвам надвика смехо на целата кръчма.
- Ей, шугавелняци! - гласо на Ваня Шугавата беше точно та­
къв, къв требе да бъде гласо на една кръчмаркя, ако изобщо сака
да се задръжи у занаята - плътен, респектираш и боботеш. - Ако
си не седнете по местата и се не фанете с двете ръце за чашите,
затварам на минутата. Немам нищо против, че си забил манарче
у масата, платил си си я, на ую си я турай, ако сакаш. Само пущи
дръжайето, седи да пиаш и си гледай знамето, къде си напраил.
Тва а кръчма! Юскаите, пцувайте и се препирайте за ква се глупос
сетите. Стига само с тиа децвености и лиготии от сапунките. Па
сестра ми, па жена ми... Само къде не сте зели да се прегръщате

193
ревешком, значи... Тва, къде ше каем, сакам да е послегньото по
темата: кой кво къде турал и кой мандръсал, ньегова си работа.
Сега Юбица... ъъъъ, Любка, ли така? (Свилен кимна с глава) Та,
Любка е омъжена жена и те тва а! Сипала съм си една рикиа,
нищо че обикновено не пиам у работно време. Наздраве за мла-
доженяците! И се утурайте у пиенье, що двеста лева знаате ли къв
зор е да се смукват на спиртец?

194
 Глава четиреста
Марикя Зъбавата и камара тенци

- Къде е мъжо ми? - изписка с тънък гласец Люба и се пре-

връте връз леглото.
- Фана некъв кръвив чаршаф и едно манарче и пойде къде
кръчмата - Марикя седеше на ръбецо на кревато, беше отметнала
завивките, свела глава и не знааше къде да дене ръките си. - Те
тука съм ти сварила една глава от кокошка на чорбица. Требе да а
изкусаш, та да поукрепнуйеш манко.
- Сакам мъжо ми да дое, Марике! - косата на Любка се беше
слепила на фитиле от пот. - Сакам да ме сгуши и да си легнеме те
тук те, на нашио креват...
- Мъжо ти нема да улаза у таа стаа поне една недя - зъбавата
циганка допре едно мокро кръпче до джуките на младата жена.
Плъни, напукани, кръвавочръвени. - Ти беше меджу там и тука.
- Меджу къде и къде? - пита Люба, ама очите й беа като на
човек, къде бере душа.
- Щеше да умреш, невесто! - връз възцръното чело на Ма­
рикя паднаа неколко каносани у цръвено кичура. - Щеше да си
идеш като стой та гледай... Сакаа те. Млого те сакаа гяволете и
тенците, що си мислеа, че си нги у кръпа връзана. Ма ти побесне
и рече да влазаш у ред и они зеа да виаг на умрело. Неколко нощи
ги слушах и ми се щеше да доем да помогнем, ама знам, че на
тебе ангело ти ако се не пребори сам, нема кой да те спаси. Затва
си траях и си седех домаска.
Добре, ама самичък Банго Васий ми се мерна нощеска и ми
вика „Марикееййй! Беги у Данчо Муфтата, къде чистиш у них, и
помогни на онаа сгодна невестица, че иначе ти го турам у дупе

195
ладно! Он мъжо й е лежал при ньеа, ньеговите сътвере го дръпат а
навам, а натам, що беше у друг свет до оняденка! Па да не прика-
ам колко гяволе налундзи у ньойньото тело тва, къде си е навила
на пръсто вече да а жена на един, а не на иядо мъже. Сбрале са
се вепър до вепър и играат по таваньо на собата, та знаа ли се...
Отодиш у них, казваш на мъжо й барем една недя да не припарва
до ньеа, с пръс да а не пипа, па камо ли да а ебе. А ти ше седиш
при момичето и ше му висиш нади главата ден и нош. Вода ше я
поиш, чорбица ше я раниш. Поснечко повечко, профирно повеч­
ко. Като ти се доспи, до камината на клъбо като куче ше се свиеш
връз чръгата. Що ти кък съга й помогнеш, она така след години
дечоро ти от расипиа ше спаси. Диги се и връви, че но видело ше
стане вече“. Я, Любке, на другу стрън съм се заврътела и през
главу съм се завила. Ше ме прощаваш, ама си помислих „През
гъзо ми е за Юбица. Я сакам да се наспим като ората“. „Диги се,
путко набримчена! Фръги една дреа йозгиоре и додек мигнем да
си там, че иначе за циганка повеке я те не сеферим от гньеска“.
„Дръж си мъдуряцете у изправнус, Бангу“ - помислих си я, ама
он се не дава. „Пет лева на пъто ше найдеш...“ - като ми каза
тва и я се рипна се едно у гъзо ми ияковина са заврели. Пет лева
са си пет лева. Одих, одих, дзепах, дзепах, тук пет лева, там пет
лева, некому левио ташак. Чък до вратницата стигнах, нема и се
по нема. Натискуйем бравата, она ми остана у ръката. „Те ти пет
лева - викам си. - Он мой Маринчо ше опраи тук те работата и
бай Данчо не пет, десет лева ше му даде“. Улазам я, дирим го,
нема го нигде. Качих се при вазе, отварам вратата на стаата, но по
таваньо играа све гявол и гад, дека що има. Фрълих у каминята
една тревица, къде си я носим винагиж у джебецо на престилката
за те такива поводе и они се разлетеа кой накъде види. Тамън се
беше съвнало. Оня твою като ме виде, па ка се разфръче... Очи­
те му подпуунали от рев, от носо му цифки висат, беги да ти не
прикаам. Ама ти заспа ли ма? Чорбица да пийнеш, свет да ти се
оствести.
Юбица, да де, Любка обаче вече спеше глибоко като натрепан
пръвокласник.
- Тогива ше едеш после... - Марикя й беше жал да дига мо­

196
мичето. - Я ше фрълим неко дръвце у каминята и ше склопим
очи, че бая се поотроших гньеска.
У тоа момент на вратата се почука лекечко.
- Кажи, бако Данчо - циганкята отвори вратата колко да по-
кае едно око.
- Йела доле на пръвио етаж, Марике, та да те питам я тебе
кой ти каза да улазаш тука, коти ни мене, ни сино ми ни има...
- Ти жива снаа сакаш ли да имаш, бако Данчо? Или една недя
след сватба сакаш погребенее да стегаш? - гласо на циганката,
обикновено уилена и юбезна като продавачкя у мол и плашлива
де че ли е врабче, беше твръд като прегорел компир.
- Ъъъъ? - измуча Муфтата. Па, да ви каам, и я не знам кък
требе да се отвръне на такъв въпрос.
- Заминавай да се наспиш, що се едно те е била Берковската
артилерия - притури Марикя млого по-меко и додаде, преди да
лупне вратата под носо му. - Я гньеска и нощеска ше останем
при Юбка, бай Данчо. Тенците си я сакат, ама я нема да а пушим,
да знааш. От ютре издзаран нема да е толко страшно. Само да не
си дал на сино ти да припари до ньеа барем една недя. Сготвила
съм чорбица, доле е у една тенджурка връз шпората. Ше ми но­
сиш три пъти на ден по една земяна паница. Я ше и подавкнуйем.
Невестата ше позакрепне и ако я удръжиме до другята недя по
тва време, вече нема да има от кво да се плашите. И Свилен ше
мое да си я мандръса, и ти ше има кой да ти връти къщата. Айде,
заминавай!
- Да еба таа опалия, да еба! - прошъпня Данчо Муфтата, до-
дек се слачаше по мерденьо. - Най-после ожених сино и, место
снаата да чуди кък да ми угоди, я на ньеа ше носим чорбица...
Шъпнеше си бай Данчо Муфтата, ама знааше, че ич не е прав
и йозвътре се молеше таа проклетия с Юбица да свръши кък тре­
бе...

197
 Глава четиресе и пръва
Тайнственио непознат

- Глей го, че декември стана, а вънка е се един вид пръва про­

лет ше сречаме... - избоботи Ваня Шугавата, додек преплакваше
чашите йозгоре-йозгоре.
- Мале, но верно гньеска сме пръви декември! - изгьгня тоа
оръфляк Гръга Пипето и се закашя, де че ли беше работил барем
три петилетки у въглишна мина. После погледна къде закаченио
на криво нади вратата и напют от муите календар с гола до кръсто
парясница.
- ...А вънка сигур е близо дваасе градуса... - настоеваше
Ваня и по навик се проба да пущи телевизиро от дистанционното
с йоздавна изабени батерии, па като виде, че таа нема да я бъде,
пойде да го вкючи от копчето, ама се присети нещо и се връна
при мивката.
Почваа новините у десет часо дзаранта. Вече беше станало
традиция никой не помнеше от колко години Гръга да дое манко,
преди да е станало десет и с кръчмарката да гледат заедно еми-
сиата и да обсъджат колко е пропаднала таа дръжава, додек он си
попинкнуваше пръвага рикийца за деньо. Традицеата си е тради-
цеа, ма гньеска беше писано да а нарушат.
- Ебем ли го у дупе запарчено... - отвръна глибокомислено
Пипето, додек гледаше кък некъв човек, ич не на местото си у тва
зафрълено у доловете на Северозападнио Балкань село, слаза от
цръна лимузина с тъмни стъкла.
Немаа време да си разменат повече реплики, що тоа вангълец
прецепи пустио пьощад, пръгаво прерипи трите стъпала преди
хоремаго и додек да виеш се явна на вратата. У интерес на ис­

198
тината я заплъни почти делата. Беше коликав мъж. Барем метър
и деведесе, гаранцеа имаше сто и триесе оки, ама само мускуле
баце, нема тумбаци, нема дирници... Носеше дрън, пригладен по
ръбците костумец със закопчано догоре сако, бела риза и цръна
вратовръзка. Чеелите му беа лъснати така, че ако на тех кацнеше
муа, щеше моменталически да'се разкикерчи. Одеше със слънче­
ви цайси, нищо че у хоремаго не беше чък толко наложително, ич
да не е. Косата му беше къде сантим длъга, чръна, лъскава и ста-
ратейно зализана надзаде, беше гладко избръснат... Абе, кък вече
ви казах, личеше си, че му не а местото у тва село. Он се огледа за
по-манко от секунда и остана видимо доволен, че у кръчмата са
само Ваня Шугавата и Гръга Пипето. А тва беше голема редкос,
меджу другото, макър и толко рано дзаран. После пойде с увере­
ни крачки къде баро.
- Добър ден! - устата му се разтегна леко у лево у нещо, къде
у Исландия да каеме мое и да мине за усмивка, ама у нашио край
си е чиста покана за бой.
- Добър да е! - Ваня го изгледа втренчено. Май се пробаше
да му види дзъркелите зади очилата, ама немаше кък да стане.
Они си беа оригинални, а не некои пустиняци, къпени от Рускио
пазар.
- Ако обичате, едно мокачино с кафява захар!
Кръчмаркята машинално извади три захарчета от пласмасо-
вата чаша, къде стоеа у ньеа, и ги зафръли на барплото. После
проба възможно най-юбезнио си и съпричастен тонь:
- Едно кво?
- Едно мокачино... - тоа оръфляк така и не разбра, че Ваня се
чуди за кво става дума.
- И я така чух... - рече Шугавата. - Немаме такова.
- Нямате мокачино!? - учуди се новодошлио кръшлек.
- Немаме... И те така те...
- ОК, да не задълбочаваме... Тогава един фреш от розов
грейпфрут.
Те тук те вече Ваня не издръжа и прийна да се смее като го-
веждански овчар. Що си мислим, че не знаате, па и не сте длъж­
ни да знаате къ се креоти говеждански овчар, ше уточним, че до

1 99
преди петнаесе-дваесе годин такъв човек като си пущеше гласе-
цо, чък у Длъги дел, Дива Слатина и Главановци го чуаха. Съга
вече не е баш така. И на ората у Говежда нги се посвиа душицуту,
нищо че са бая биковити. Кък и да е ...
- Абе, млад мъж ми се видиш... Ти телевизиа не гледаш ли?
- почна Шугавата пледоареата си. - Нещо да си чул, че у Севе-
розападо ората немат пукната пара? Ако заредим у мойта кръчма
розав портокал, така де, грейфрут, мислиш ли, че ше дое некой
да му праим фреш ли, дреш ли? Ше стане, ама у шесгьк! Ше си
раним прасето с розав грейфрут коги се развали... Кажи сеги кво
сакаш, ама да е нещо като ората...
Муцуната на приходящио изклесяк се поодлъжи манко, очи­
лата му се слекоа на връо на носо. Те, че Ваня успе да го изнена­
да с безпардонното си отношенее, нищо, че он беше трениран за
секви ситуации, да го еба.
- Добре тогава, кафе имате ли? - гласецо му манко попритре-
пери.
- Па кък!? - Шугавата и она беше тренирана да оцелева у сек­
ви ситуации, ли камара години вече беше кръчмаркя. Знааше, че
е излезнала победител у психологическио двубой, да й го намаам.
- Тогава мога ли да получа едно кафе с три захарчета, моля?
- Е ги на баро! - кимна с глава Ваня. - Зими ги и седи негде,
че я първо требва да вкючим кафемашината...
- И кроасан...
- Останал ми е един с лешници, ма не е пръва младус.
- ОК, нека тогава оправим сметката без да го включваме в
нея! - костумаро извади портофел, дебел колко джобня Библия,
отвори го небрежно и тури дваасе лева на тезгяхо.
- Дай по-дребни, че немам да ти врънем... - изпуфте Шуга­
вата додек се пробаше да набуа щепсело у изкорубенио контакт.
- Мисля, че нямам...
- Е, тогива заведенеето черпи, бала съм му макята! - най-
после щепсело улете като ръка на ветеринарен лекар у крава за
осеменяване.
- Не, няма проблем, задръжте рестото...
- Я обичам да ме сваят, кък сека жена... - кръчмаркята пущи

200
водата и приглади бойдисанята си у синьо коса с мокри пръсти. -
Ама деветнаесе и седемдесе йозгоре не мом да ти земем. Прибери
си париците, мое да ти потребват. Беги седи, ше доем с кафето
след манко.
Човеко се подзвери покрай баро, па по некое време се врътна
и пойде, кво да праи? Запъти се баш къде масата на Гръга.
- Свободно ли е при вас, господине?
- Седи, мунче, немаш грижи! - покани го с кимане на ръка
дрътио пияндурняк.
През пръвите неколко минути Гръга и оня полверняк си ме-
таа по некой поглед изподи веджи. У хоремаго се чуаше само ра-
ботеньето на кафемашинята, къде беше се едно ГАЗ-ка драпа по
връл брег. После новодошлио прецени, че е подбрал точнио мо­
мент и подфръли:
- Хубав ви е краят... Планини, хем величествени, хем някак
магични, излъчващи почти непреодолима притегателна сила...
Тучни пасбища, закътани в речните долини села...
- Ти да не си неко поет? Или, йоще по-лошо, да не би да си
почитател на поезеата?
- Н е ... -т о а човек гледаше, се едно секи момент ше се сбръка
накъде да фане... А уж го беа пригодили да реагирва у секви си­
туации, ли ви каам... Ама те тоа те ден, у те тоа те хоремаг, имаше
усещаньето, че приказва с нефелни. Се един вид е уцелил деньо
за свижданье у некоа неофициална лудница.
- А, добре... - Гръга маана некък небрежно с ръка, ама за
манко, по стар ньегов си обичай, да завре фасо, дека го стиска­
ше като умрел цвекье, у носо на събеседнико си. После отпи не
особено миничък глъток от рикиата си и донади - Що така ми се
виде от словеснете фигури, дек образуйсш. От поетете и техните
почитателе чеп за зейе не става, от мене да го знааш... Едно време
четех оня шашьо, Вергилий, у оригинал, па и пописвах поезеа...
И те ме те, виж ме докъде го докарах! - он допи чашата, а Шуга-
вата тамън донесе кафето на костюмаро и новата рикиа на Гръга.
Явно беше, че пръвоначалнио план требе да претръпи извес-
ни корекции. Оня маана слънчевите очила и рече да кара направо:
- Не, не съм нито поет, нито почитател на поезията. Прос­

201
то преди известно време минавах случайно оттук е един приятел
англичанин и се влюбих в мястото. По-важното в случая е, че и
той остана впечатлен и сега иска да му купя къща в този район...
- тука костумаро прецени с поглед въздеествеето, дека думите му
са оказали на Гръга. Такова немаше и затва он рапна и последнио
си жокер. - Да сте чули нещо да се продава?
- Абе, Шуго, чуаш ли кво става ма!? - изрева Гръга и се раз-
сме, като се закашя и длъго свири с гръди, додек успеа да си земе
въздуй. - Нашио човек бил минавал случаено из нашио край!?
- после се обръна къде оня. - У нашто поречее никой не попа-
дуйе случайно, мойто мунче! Тука улазат у човешко тело само
души, къде са опротивели и на господ, и на гяволо. Асфалтовио
път свръшва на 200 метра йозгоре, нади селото. Случайно тука
не моеш да се озовеш. Случайно се праат, че са пристигнали при
назе само разни лъжливи живодерняци, ама тва а месец, най-мло-
го два преди изборете. Доат е те тикива лъскави коли като твойта
и викат „Гласувайте за назе, ние сме загрижени за вазе“. И раз­
дават кебапчета и бира. Загрижени сте за на макье си сливиците,
ама кък и да е...
- Гръга, да пущим ли телевизоро? - Ваня знааше на кво е
способен тоа разкорубен упиянчен старчок, коги изпаднеше у на-
строенее за дръвена философия. Затва проба да му прекине ми­
сълта. Ама не успе.
- Нищо нема да пущаш! - он преполови и новата рикиа. - Не
виаш ли, че си прикаам с човеко? Та, къща си дошел да купуваш,
а?
- Д а... - успе да процеди през зъби оня. Вече се беше препо-
тил поди мишниците.
- Пръвио си от камара годин... Щом сакаш, купувай! Само да
знааш, че тоа твою приател, англичанино, и два месеци нема да
изкара тука. Или некой ше се напие и ше го олисвети, или он ше
се пропие, или па гората ше фане...
- Въпреки това той иска да живее тук. Как да кажа, пада си
малко чешит... - костюмаро пийна от кафето, напраи физиономеа
се едно ше повърне, ма бръже си овладе емоцеете, що мисия си
имаше човеко. - Спечелил е доста пари на Лондонската стокова

202
борса, но страни от обществото и му се иска да прекара остатъка
от живота си на спокойно и хубаво място, каквото е вашето село.
Разочарован е от забързаното ежедневие и суетата на съвремен­
ния свят.
- На колко годин е твою човек? - Гръга допи рикиата на ед-
нъж.
- На четиридесет и седем...
- Кво ше праи тука един саможивяк на четиресе и седем, я не
знам. Верно е, че ние полвината ора у тва село сме пияници и са-
моживяци, ама срегнята ни възрас е къде шеесе и седам... - Гръга
замлъча за манко и прибута чашата до сами ръбецо на масата, та
дано Ваня Шугавата се сети да му капне пак. Она обаче знааше,
че три рикии вече са му млого и се напраи на приятно расеяна. —
Ква къща му требе на тоа кръшлек?
- А, няма претенции! Стига да е във вашето село. Плаща по­
вече от добре.
- Мани го ти плащаньето... - Гръга бръкна с пръс у чашата
и жъдно облиза кво може да обере по дъното. - Щом сака да се
домъкне у нашта дивотиа човеко, добре дошел е... Да си троши
главата, кой съм я да го мислим? Иам тамън две празни къщи.
Едната е на Горнята Тутма, а другата доле до Благо Придирчивио,
Бог да го прости. Ма ти нема кък да знааш кво ти прикаам. До­
веди го, ше му ги покаеме и коя си избере, алал да му е! Само да
знаете, че ремонте ше требва да се праат, що и у двете от барем
десет годин никой не е улазал.
- Ето капаро... Да кажем за втората от двете къщи, които спо­
менахте - оня извади един млого изтумбен плик от вътрешнио си
джеб, остаи го на масата и си намести слънчевите очила. - Кога
ще ви е удобно, за да дойда, да ви закарам до града и да оформим
документите по прехвърлянето?
- Я ти казах, че пари ми не требват! - издудня Пипето и се
уригна.
- Моят приятел е изключителен педант като повечето англи­
чани и държи всичко да е изпипано до последния детайл. Тук съм
оставил 15 000 евро предплата. Обадете ми се, за да ми кажете

203
каква е крайната цена и кога ще ви е удобно да финализираме
сделката. Приятен ден!
Тоа тури на масата една визиткя, стисна грапавата ръка на
Гръга и излете през вратата. Две минути по-късно само плико на
масата и омешенио с миризмата на тутун сладникав парфумец,
показваа, че тоа шебек изобщо е идвал у селото. И костумо му,
и дзръкелете му, и колата му беа отлетели надоле по разровенио
път, асфалтиран за послегньо коги партийнио секретар на Градо
щеше да доважда на посешенее през осемдесе и осма...

204
 Глава четиресе и втора
Да не поверваш - Гръга става меценат!

- Тоа верно ли ти остаи петнаесе ияди евро бе!? - кръчмаркя-

та пущи телевизоро. Беше станало некое време.
- Ебем ли го... - поведенеето на Гръга показваше, че верно
му е през дедовио.
- Айде, олам! - избоботи Шугавата. - Триесе и осам лева
втори месец висат на пироньо, нашио ше ми се тежкарее! Ако ти
е дал верно парици, фръгай дваасе евро на тезгяо, че до гуша ми е
дошло да се разпраям с вазе! Секи момент ше фалирам...
- Ти ли ше фалираш!? - заеме се подигравчийската Гръга.
Така, попривел глава, брадясал, мръняв, изглеаше йоще по-дрът
и съсипан от пиеньето. - Ти ше фалираш коги гугутка пръдне у
кипела вода. Сипи пиенье!
- Без пари нема пиенье! - изцепи се Шугавата и сръдито
улете зади баро. - Но и без тва, ако юснеш йоще едно, ше пропад­
неш поди масата.
Те у те тоа те момент Гръга се ядоса и се рипи като у младите
си години. Ако щете вервайте, ама като фръли масата, она четири
пъти се превръте с краката йозгоре, преди да пуане на паркето.
Разфръчеа се и на оня чашата от кафе, и чиникята, и захарчетата.
Разфръчеа се и пепелник, и на Гръга омазаната чаша от рикиа... И
плик се разфръче, па и петнаесе ияди евро на по сто се разфръчеа.
А, и визиткята барабар с них.
- Те ти тука те кво ти требе, ботор ти неугледен! - коги на
Гръга гласецо беше пресипнал, цело село знааше, че тва не е на
добре. - А, па дано да не фалираш...
- Е н о... - послегньите банкноти йоще се приземеваа се един

205
вид са космически корабе на заабенио паркет, останал от, кък ви-
каа у селото „добрите години“.
- Фани си не дваесе, пет ияди евро ли са, доларе ли са, рубли
ли са, си фани. Ебем те у гъзо лоясал! А с другите претръчай до
кмето и му кажи, че я, Глигор Пеков от родо на Чворовитите, ги
давам бам бадива на Читалището. Та ако ще турско да а!
- Е но я ... Но добре, бако Гръга... - гласо на Шугавата беше
се един вид е видела околийскио началник. - Ше идем... Сбирам
ги и отодим...
Гръга се наведе само да земе визиткята на приятело на англи­
чанино, ама и тва беше достатечно, та да го накара да изпъшкя
като оплаквачка на погребенее. После най-неочеквано излете от
хоремаго.

206
 Глава четиресе и трекя
Манко по-рано и по-далек...

- Наложително е да му измислим място някъде! - каза Голе-

мио оръфляк. - Това ви е върховната цел през следващите две сед­
мици. Временно замразете всичките си други задачи. Партньори­
те ни от НАТО и ЕС разчитат на нас. Хайде! На работа!
Он пойде да излаза от бая затоплената заседателня зала е раз­
ни плакетчета по стените. Додек минуваше покрай масата, е оп­
итни движенеа си закопча сакото. Беше си свръшил работата за
петнаесе минути и съга моеше да си го мести от единно крачол у
другио барем една нсдя.
- Лейтенант Сивов! - стресна го гласо на Берекетлиев, новио,
къде за сичко се буташе меджу шамарете и се праеше на разби­
ран. Дваесе и седам години Сивов работеше у службите и те така­
ва наглус не беше вид вал.
- Кажете, Берекетлиев! - на Сивов най-млого му бръкаше у
гъзо тва, че сам беше назначил тоа сгруяк на работа и се зарече, че
повече услуги на пръвата братовчедкя на жена си нема да връши.
- От това, което казахте, разбрах, че става въпрос за англича­
нин, сътрудник на тайните служби, много важен за тях - дваасе
отегчени човека се размръдаа с въздишки у сгодните си кресла.
- Точно така! - отвръна Сивов с фалшива усмивкя. Он има­
ше едно-единствено задлъженее до краю на работнио ден и тва
беше да ебе новата секретаркя. Въпреки тва му идеше да фане
Берекетлиев за гушата, та да го остаи на мира и да го не занимава
с простотиите му. Ама требеше да се праи, че му пука за случаю.
- Много е важен поради конфиденциални обстоятелства. Мога да

207
ви кажа единствено, че е бил внедрен в престъпни схеми, свърза­
ни с трафика на жени. Така наречените бели робини.
- Това предположих и аз! - погледо на Берекетлиев обиколи
масата два пъти от кеф. Да еба тиа слагани, къде се въдат у офисе-
те, да еба я! - Нека да го покрием в някое село в Северозападния
Балкан. До границата със Сърбия. Там никой няма да го открие.
- Сигурен ли сте, Берекетлиев? - Сивов нервно попипваше
айфоно у вътрешнио джебец на сакото си. Айфоно вибрираше и
шефо знааше, че е секретаркята. Кък може би се досещате, она се
не обаджаше обфаната от нетръпенее тоа дрътак да а води на хо­
тел, та да а връзва, плеска и да а кара да се мъчи да му дига меката
пишка. Обаджаше се да го пита коги ше одат у хотело, що й беше
млого важно да получи йоще една възможнус да си измоли джип.
Така са работите у капиталистическио свет. Първо те ебат, после
духаш, а накраю седаш у некоя лъскава колица и се репчиш пред
другите, къде или ги мръзи, или не умеат или просто не щат да ги
трескат у гърлото. Кък и да а ...
- Сигурен и още как! - Берекетлиев натискаше на службица
по собствени съображенеа и ич и немаше престава кво се случава
у вътрешнио джебец на Сивов. - Баба ми е израстнала в Североза­
падния Балкан, така че като малък ходех често там и го познавам
доста добре. На това място никой не може да открие никого, ос­
вен ако не знае къде точно трябва да го търси. Дори и албанските
сутеньори няма да успеят да се доберат до човека, за когото гово­
рите. Правим му български паспорт, сменяме му самоличността
и воала! - Берекетлиев очекваше поне ръкоплескания от тиа два-
есетина конощипа, къде седеа у залата, ама они само си мирваа и
го чекаа да свръши, та да се разбегат и да се затворат по офисете
си, къде да се праат, че работат до краю на недята, за коги беше
плануван тиймбилдинг (демек яденье и пиенье за сметка на редо­
вно данъкоплатец) у Банско.
На Сивов телефоньо му продлъжаваше да вибрира на ебанье,
он натисна бравата на облицованата у бойдисана у кафево свин­
ска кожа врата и каза колко мое по-делово:
- Осигури всички необходимо Берекетлиев! Отговаряш за
случая персонално! Пусни си командировка, проучи района и

208
свърши нужното! Ще докладваш лично на мен. Финансирането
е неограничено. Брюксел плаща! - Сивов се заеме като варена
глава и отвори вратата от край до край. - А сега, бихте ли ме из­
винили? Неотложни ангажименти, дългът ни зове!
Щом Сивов прекрачи йозвънка, айфоньо му спре да вибрира
на ебанье...

209
 Глава четиресе и четвръта
Берекетлиев у фокусо на събитеата

Берекетлиев не беше чък такъв шуньо, къв мое и да ви се

е видело на пръв поглед. Човеко беше изписал от службата сто
ияди евро за тайната операцеа, къде се беше нафанал с ньеа. Зна-
аше, че тиа пари са абсоютно безотчетни и мое да дръпне и три
пъти по толко, стига да сака. Он обаче не щеше, що имаше вроден
такт, да му се изфръли скопен пръч на късметлийските боксерки.
Знааше, че тоа шанс требва да се използва млого внимателно. Ако
си опичаше акъло да се не излата като бекярин на оро и свръшеше
работата така, че и англичанино, и шефовете да останат доволни,
скоро щеше да му се открие достъп до повече парици и щеше да
мое да крадне и бая повече.
Засъга сметкята беше елегията: купува къща за 35 000 евро
у некое забито село, дава йоще петнаесе ияди за ремонт и обза-
вежданье и сичко е на шес. Другите педесе ияди отнаса за ньего
си като бибе —сламка. Верно, не беа чък толко млого, ама па не
беа и манко.
Он знааше, че у тоа пус опустел край е повече от малоумно да
дадеш такива луди пари за къща, ама ич и му не пукаше. Първо,
парите не беа ньегови; второ, беше готов да се изръси и повече
само и само делата таа истореа да му се маане от главата колко се
мое по-бръже, та да се връне у Шопето и да ребри на спокойствие
новото си юбовно увлеченее. Уж обещаваща фолк певачка, къде
у слободното си от музикалне ангажименте време (а оно беше
млого, вервайте) се подвизаваше като една от звездите у каталог
за елитен курвояк. За пръв път си я беше поръчал преди къди шес
месеци и оттогава я диреше сека божа недя.

210
 Берекетлиев, тоа влагалищен нерв, мое и обикновено да беше
сметкяджия и човек с такт у живото, ама пачавретините му беа
слабус от миничък. Коги се замааше по некоа врътиопашка, он
забрааше за сичко. Така и тоа боклучор, по паспорт Дочка от Смя­
дово, ама иначе извесна на два-тримата си чалга почитателе като
старозагоркята Далия, додек да виаш му улете поди кожяко и по­
чна да го дой стабилно.
Оно като се кае „елитна курва“ и ората си предстаат нещо
кой знае кво, ама я си мислим, че разликата между елитната кур­
ва и средностатистическата разпоретина от околовръсното, къде
денонощно маа минети за по три и педесе пръчето, е само у тва,
че пръвата ше ти потроши свет пари. Иначе и двете се путки не-
поръбени носат меджу краката си, ли така? Кък и да е ...
Коги Дочка, опа, извинете, Далия, забелеза с опитното си
и лакомо око на професионален таралясник, че наш Берекетли­
ев е улетел по ньеа като прасе у тикви, опа стабилно натисна на
млъзенье. Отначалото се праеше на скромня. Била работила като
кошче за сперма, що доведенио й баща я изгонил от них, па била
млого талантлива певица, па йоще не могла да пробие, що сички
други у музикалнята компания били натегачки и спели с шефо, па
и ньейнио момент щел да дое, па не знам кво си ...
И Берекетлиев, доверчив с жените като пенционер пред те­
лефонен измамник, й поверва и зе та се вюби. Даже два пъти я
вика дома си и й слуша слъзливите истории, без да си посака да я
ебе. А требваше да й го ръга и у слепоочната, ако питате мене, що
Дочка от Смядово имаше тарифа сто евро на час. Па една свир­
ка не умеше да напраи като ората.... Ако ме разбирате кво имам
предвид, де. Он обаче седеше на диваньо до ньеа, гушеше я и
я галеше по простата, руса главица, додек она се оплакваше от
превратностете на съдбата, се един вид Берекетлиев й беше пси-
хотерапевняк.
Дочка, да де, Далия, усети моментално, че го е омотала и по­
чна да му се умилква да я води по заведенеа. Ама не кви да е
заведенеа, а тикива, къде у тех се сбираа сички кокошки и тулупи
у Шопето. А Далия имаше уговорка с шефовете нги и получваше
час от оборото, дека напраи. По тоа начин она се превръна (поне

2 11
за работещио у тайните служби ръб) не у редова курва, къде секи
й плащаше колко требва и после ако сака моеше да а ползва като
писоар, а у желана компанеа и изискана дама.
Що се отнаса до дар слово и поведенее на употребена от зли­
те гяволе непорочна монахиня, Дочка ги имаше у изобилие, при­
казка напреки не мое да се кае. И нашио баламурняк залаташе се
повече и повече и барем два пъти у месено арчеше поне по иядо
евро на вечер по ньеа. У замена на тва она му чуруликаше на уше
кък най-големата мечта у живото и била двамата да се оженат, да
си имат дечица, а она да се връне къде старата си страс народнята
музика.
Чудно ми а, що сички чалгаджийки само се пренасат колко
убаво били пели народно, а иначе тръчат от кръчма на кръчма
да виат на умрело разни маанета. И да тръпат секви свинье да
нги роват поди полите насред сцената, ама тва а тема на съвсем
друг разговор. Вервам, че вече придобиате най-обща представа
за затрогващио романс меджу Дочка и Берекетлиев, та нека да се
врънеме къде мисиата му да покрие англичанино от албанскете
сводници, къде го диреа.
Он пална служебнята кола, зацепи накъде Градо и си зе апар­
тамент у най-луксознио хотел (но един лукс, та ум да ти зайде,
ама струваше като за лукс). У интерес на истината, Берекетлиев
избра село ... наплъно случаено на картата. И тактеката му беше
плод на импровезацеа. Отначало си мислеше, че решенеата му са
млого успешни, ама като минаа пет деня от кво беше дал капарото
на Гръга и он никъв се не обаджаше, почна да си променува мне-
неето. Па и Сивов му проби главата да му звъни и да го пита додек
е стигнала операцеата.
Беше очеквал с появеването си у селото да предизвика все­
общо обожанее и преклоненее, а место тва единственио пияница,
къде беше найдол у кръчмата, се беше дръжал с ньего като със
зелен цифуняк. А съга, коги беше отнесъл петнаесе ияди евро, па
и не му се обаджаше. Берекетлиев, ли уж беше от тайните служ­
би, пръво беше решил да се връне у селото, да отвлече наш Гръга
и да го изтезава на некое самотно место, додек не се съгласи да
подпише сички документи по префръганьето на къщата при нота-

212
риусо. После беше проявил кък викат по телевизоро здрав разум
и рече да изчека йоще един-два деня. И добре, че напраи така,
що на следващата дзаран телефоньо го стресна. Он максимално
стегнато рипна от диваньо, намали докрай сутрешнио блок по те­
левизоро и дигна:
- Берекетлиев слуша! - каза он машиналньо и стегнато.
- Ъъъ... - измънкя човеко отсреща. - Значи съм обръкал те­
лефоньо... Извиневайте...
- Кого търсите?
Настана кратко млъчанее, се един вид човеко отсрешкя се мъ­
чеше да се сети нещо.
- Некъв... - продудня Гръга, та да спечели йоще манко вре­
ме и да успеа да намери визиткята у джебевците си. Най-после я
найде. - Значи дирим Делян Хаджийски - добави тръжествено
он.
- Аз съм! - служитело у специалните служби стана жертва на
манията си да се подвизува под чужгьи имена.
- Е, кък така!? - избуче Гръга. Пиеньето моеше и да му е
проглобило мозъко, ама беше останал манко пипе у ньего. - Ли
беше Берекетлиев ли, Рекетлиев ли, ебем ли те и тебе у дупе
костумирано...
- Не, казвам се Делян Хаджийски, а Берекетлиев е просто...
Просто закачка с една дама, която очаквах да се обади... - тоа шу-
ньо успе се пак да изкара неква що-годе убедителна версеа.
- Тва кви игрички си измисяте с булките си е твоя работа...
- глибокомислено отсече Пипето. - Чул съм за ора, къде не на Бе­
рекетлиев, а на ламба с абажур се праат само и само да се докопат
до тиа два пръста опикано месо... Кък и да а... Я съм Гръга от ...
и ти звъним, та да се доопраиме с таа къща, къде ми даде петнаесе
ияди евро за ньеа. Та ем на мене да ми се маане от главата, ем ти
да си връшиш спокойно работата. Само да ти каам, що знам, че
доле у Благоевградско купуват имоти, та да садат канабис у дво­
ровете. Ако ти е за тва, нема да стане. Но пръцелата е мининка, а
и е само камъняк - нищо се не ражда там.
- Не, не искам да садя нищо, освен райграс - Берекетлиев се
чудеше кък ше обясни на шефо си, че с продавачо на имото си

213
приказват за канабис. Що оно, сметам знаате, тиа у тайните служ­
би друга работа си немат и подслушват цела България, па камо ли
служителете си. После добави с делови тонь, да му го намаам у
гласните струни. - Добре, решихте ли за крайната цена?
- Ей, човек, дай да одиме да префръгаме таа къща! - Гръга
изеднъж се раздудня нещо. - С толко пари, колко си ми дал, мое
да земеш барем пет къщи у наше село...
- Не, господине! - отсече оня. - Държа да ви платя поне още
толкова за имота, а ако имате по-сериозни финансови претенции,
съм готов да преговаряме и да стигнем до приемлив и за двете
страни компромис.
- Я не знам пари ли переш, дедата на тоа гвою англичанин
петролен шейх ли е, ама я не съм ча па толко шашав. Щом дръ-
жиш да дадеш йоще петнаесе, шги приберем, да го еба!
- Кога да дойда да ви взема, за да подпишем документите?
- Да доеш да ме земеш... - гласо на Гръга за пръв път проз-
вуче учудено. - Я да не съм млада невеста, та да ме возиш до Гра-
до бе, юбовнико? Утре дзаранка у осам часо има рейс. Он Райно
Комбайно не кара млого бръже, що вече е дрът на костеница, ама
те, у девет и дваесе ме чекай на автогарата. Само требе да наме­
рил дека съм си потулил личнята карта, оти не съм я видвал от кво
са ми я издали.
- Господине, настоявам в удобно за вас време да дойда, да ви
взема от селото и да ви докарам, за да свършим работата, която
стои пред нас. Така ще ви е много по-комфортно...
- Слуши кво! - Гръга лесно палеше. От нищо. Чие завръшен
пустиняк. - Мене само с катафалкя моат да ме земат коги му дой­
де времето. Я мое и да съм пияница, ама да се опраям самичък
йоще съпикясвам. Чекаш ме на автогарата и тва а! Иначе нищо не
продавам! И додек доеш да си земеш парите я ше ебем да изпиам
кво мом от тех!
- На автогарата казвате... - кък вече знаате, за Берекетлиев
беше млого важно сичко да мине колко се мое по-бръже и гладко.
- Коя автогара имате предвид?
- Ей, мани се не праи на „дръж ми капата“, що йоще не съм
пил пръва рикиа за деньо и две не видим! У Градо има една-ед-

214
нъчка автогара. Ако случаено не успеаш да я намериш, питай,
ората ше ти каат. Айде, чао. Беше ми приятно! Требе да одим да
дирим нещо за пиенье при Шугавата...
Берекетлиев длъго стиска слушалката като умрел дуня и се
чудеше къв е тоа човек, дека така нагло ше му затвори телефоня,
нищо че му нагньита у гъзо 30 000 евро за една съборетина... Е,
кък къв е, питам я. Нашио сбръкан по целата глава Гръга!

215
 Глава четиресе и пета
Сделкята е финализирана!

- Здрасте! - каза он, коги улете у кантората на нотариусо,

нищо че секретарката се проба да го спре. - Те ти нутариален акт,
те ти лична карта.
У тоа момент у луксозно мебелираната просторна като да
тръчаш с конь из ньеа стаа улезна и Берекетлиев с физиономеа,
изразеваща крайно обръкванье.
- ...Ш е префръгам една къща на те тва мунче - продлъжи
Гръга и се пьосна на мекио кожен диван се едно е дома си. - Зи-
май ква сакаш такса, праи кво знааш, само ми кажи коги да доем
да се подпишем.
Та да ви не досадиням повече с бюрократщнини ше ви каем
само, че нотариусо задвижи светкавично делото, особено като
виде плико за писмо, къде Берекетлиев беше приготвил 2000 евро
нади обичаената му такса, та да изръчкя работете по-експресно.
А, и йоще нещо ше добавим, че щех да забраим! Гръга затвръди
лошето впечатленее, къде остаи у нотариусо с тва, че коги свръ-
шиа с бумащината, отиде до барчето от некво тъмно лакирано
тропическо дръво, отвори го и пи до насита от едно тумбесто
шише осемнаесегодишно скъпо уиски (нема да уточневеам ква
марка, да не излее, че праим продуктово позициониранье. Е, ако
ми беа платили, естествено, че щех да уточним, и но с големи
букви.).
- Колко струва тва бе!? - намръщи се он и премяска, додек
връщаше шишето у барчето.
- Доста... - отвръна сдръжано нотариусо и си понамести ен-
телегентните цайси с тънки златни рамки.

216
 - Нищо не струва, другарю юрис! - скастри го Гръга набръ-
же. - Ти ако знаеш ква рикиа праех я допреди десетина години...
Ако само еднъж си пинеш, после цифкята нема да си фрълиш на
тва уиски! Праех, ама вече одрътех и ме мом да си гледам лозето.
Съга само кьосовете ми берат грозгьето есенеска...

217
 Глава четиресе и шеста
Битовото кръчме

Гръга прекара десетината часа след като излезна от кантора­

та у некво дръвено кръчме с изкуствено магаре, дръпащо бута-
форна каруца преди входо. Пи млого и яде млого. От години го
трупясваше на трекята рикиа, що одавна си беше батисал чрънио
дробец. От млого повече години менюто му се врътеше покрай
брукань ютеница и един леб на три деня. Съга обаче сичко при
ньего се получи се едно е сменил кръв, жлъчка, джигер и е чисто
нов. Муана кило и канче рикиа, една пръжола, две шишчета, две
порции пръжени компири със сиренье, четири салати от зейе и
барем петнаесе юти чушлета.
Негде къди трекята рикиа сервитьоркята се усъмни дали тоа
облечен у веф костумец дрътофелняк ше мое да си плати и почна
начасто да му подфръга тревожни погледе, ама Гръга веднъга раз­
бра ква а работата и я привика при ньего си. Он бръкна у куфар­
чето, къде му го беше дал преди манко Берекетлиев, извади една
пачка от по педесе евро, дръпна две ратийки и ги остаи на масата.
- Те! - каза он, смукна си от цигарата и издиа димо право у
табелата „Пушенето забранено!“, дека висеше на близкио чамов
дирек. - Коги се свръшат, ше ми каеш, та да ти дадем йоще...
Сервитьоркята беше младо, къди шеснаесегодишно цигане.
Баща нги се беше пропил коги затвориа заводо, къде работеше у
ньего йоще от комунизъма и не можа да си намери нова работа,
нищо че беше трудоюбив и честен човек. Отсегде го ботурньосваа
само като му видат боята, без и да сакат да знаат читав човек ли
е, не е ли читав. Семейството неколко години се издръжа само от
заплатата на макята, чистачка у едно училище. Затва коги Дари­

218
на (така се кааше сервитьорката) навръши петнаесе, она веднъга
пойде да обикая да си намери неква работа. Маана се от училище,
записа се на вечерно, найде си квартира у едно мазе, па Вселената
рече да нги даде и на ньеа манко шансец, да я еба.
Шефо на тва заведенее я зе на работа (она беше убава, спрек-
нята и чиста циганка, с очи като големи кладенци, глибоки и
тевни като кожяко на потен сомалиец. Вече неколко месеца Да­
рина изкарваше по некой лев, моеше да праща на техните, да си
плаща наемо и да помага на двамата си по-мининки бракя... кък
викат по телевизоро „да не отпаднат от образователната система“,
да му го наденем у декодеро.
Другите от персонало се дръжеа с ньеа като с нормален чо­
век, а Гошо Фламбето (охраната на заведенеето) беше бубал и
изфрълил два-трима пияници, къде си позволеваа да я плескат по
матовио, стегнат гъз, коги мине покрай тех. Я пак изклинчих на
ебем ти стрън, та да се врънем къде темата...
Дарина знааше, че у нихното заведенее чужди пари се не при-
емнуват (така й беше заявила управителкята). Чужди, сакам да
каем валута, що но иначе кък ше съществува едно заведенее, без
да зима неко лев от орицата? Та, Дарина си дръжеше на принци-
пете у работата и каза на Гръга:
- Господине, не мога да приема заплащане в евро! - гласецо й
леко притреперваше, що се гледаше да угоди на сички и не щеше
да излаза виновна. - В нашето заведение не е прието...
- Я викни управителкята, моме! - накокръжи се Гръга.
Немаше нужда. Управителкята, сгодна женица на къде три-
есе и пет, беше работила като студенткя по Европейстика по свет
заведенеа у Шопето и съга успеваше с лекота да следи едновре­
менно кво се случва у сички точки на кръчмата.
- Какъв е проблемът, господине? - каза она с една от ония
пласмасови усмивки, къде като ги видиш и знааш, че зади тех
седи най-големата омраза, дека една жива сътвер мое да изпитва
към другя жива сътвер.
- Нема проблем, госпожо! - отвръна Гръга леко с насмешкя.
Изгледжаше некък по-млад и по-кревен от друг път. - Само дека
вашта сервитьорка не ще да ми земе парите, що били у евро. Е, я

219
ли съм у Европейскио съюз!? У Уругвай ли да идем да си платим
с евро, да го еба?
Управителката дигна от плото на масата една от банкнотите и
я разтръка леко меджу по-тънките си от глистове пръстенца. По­
сле я връна на местото си, като си задръжа ръката, та да й се види
убаво подръжанио маникюр, да й го фукнем поди ноктенцата.
- Да, в заведението ни по принцип съществува такова прави­
ло... - каза она, явно доволна. - Но за вас ше направиме изключе­
ние. Само че, тъй като не сме чейндж бюро, ше сметаме еврото
по лев и деведесе...
- Ако сакате и по деведесе стотинки го сметайте, я ми е през
дедовио! - Гръга пална нова цигара и отюспи йоще две ратии от
пачкята. - Те ви йоще сто евро. Разделете си ги персонало или ги
изпийте заедно за мое здраве. Кък сакате...
- Господине, сигурен ли сте? - гласецо на управителкята ос­
тана спокоен, ама очите й лъснаа. Беше работила у чалгаджий-
ници достатечно време, та да знаа, че с подобни клиенте мое да
изкара една заплата за вечер.
- Я съм на камара годин - избоботи Гръга и подаде празнята
си чаша на Дарина, а она отлете къди баро с космическа скорус. -
У един момент се оказа така, че имам повечко парици, отколко ми
требват, та да се дозатръкам от пиенье. Що да ви не дадем нещо
и на вазе? Вие барем сте млади и мое и да се позарадвате, додек
едете и пиете. Мене вече сичко ми е като гумено на вкус...
Управителкята немаше нужда от повече убеждаванье и, като
изломоти некви юбезности, отнесе четирите ратии по педесе
евро. Две муана у бурканьо зади баро, дека се сбираа сички бак­
шиши, една остаи у чекмеджето с оборото, а послегнята даде на
младата сервитьорка.
- Гньеска ше обслужваш само тоа клиент, Дарино! - уили
се она. А я ше помагам на Верка да се спраиме с другите. Такъв
бакшиш ни изкара, че нема кък да не те почерпим.
- Ма он е млого странен... —смотолеви Дарина, додек зима-
ше новата рикиа на Гръга от бармано.
- Ич даже не е странен, момиче! - управителкята тури ръка
на рамото й. - Видвала съм ги камара като ньего. Паднал му е

220
отнекъде некой лев на дръти години и е рекъл да се порадва на
живото. От тебе само се сака да не му показваш колко е закъснел,
смешен и жалък, да му носиш кво сака и да го наглеждаш коги
шсе напие на мотика. Требва да се погрижиме за човеко да си
стигне у них си, що на излазанье гаранцеа нема да е у кондициа.
Управителкята се расме, а Дарина побръза да занесе рикиата
на Гръга.
- Желаете ли нещо за разредител? - пита го она с йоще дет­
ското си гласче.
- Вода! - изока Гръга, без да му пука, че ше го чуе делото
заведенее. - Донеси една кана вода, шишето с рикиата и пущете
нещо на Миле Китич!
- Минерална или трапезна?
- Нема минералня, нема трапезна! - Гръга шибна полвин ри-
киа на екс. - Вода от чешмата!
- Тоа сака Миле Китич —каза Дарина, коги се връна до баро.
- Ли шефо каза да не пущаме чалга през деньо...
- Миле Китич нема нищо общо с чалгата! - наднесе се нади
ньеа бармано със сириозна физиономеа - Миле Китич е сръбско.
От убавото сръбско. Лошото е, че тука немаме нищо ньегово.
- Щом остаа тикива бакшише, отодим да му купим един диск
от пазаро! - расме се пак управителкята. - Е го къде е ... Вие дръ­
жте фронто, ей!

Да ви каем, Гръга се раздаде тоа день, човеко. Беше като у

младите си години. Мани тва, къде сам изпи, а и камара народ,
случайно попаднал у кръчмата, беше черпен на тумбак. Пет пъти
вади по две по педесе евро и ги фръга на масата. „Сипете на кой
кво сака!“, зееше колко мое и се креотеше със Се сила.
Неколко пишлемета, подрастващи пияници, избегали от час
по геометреа, видеа отдека тоа дрътофелняк вади парите и рекоа
да го забаламосат и да му дръпнат куфаро. Целта нги беше да си
купат по неко айпод, лаптоп, да си платат на курви и да обикаят
дискотеките неколко недии. Убаво го беа измислили, ама не нги
се получи, що Дарина бдеше нади Гръга като ялова кучка нади
маче-сираче. Она ги разгони набръже и ич й не пукаше, че я из-

2 21
пцуваа йоздалек. Ма коги Гошо Фламбето се стръче къде них, се
разлетеа като наплашени сръндаци и сичко се свръши...
И така си минуваше времето. Миле Китич цепеше яко от
уредбата, Гръга пиеше и едеше като на млади години, а тиа, дека
ги черпеше, го гледаа манко изподи веджи и се чудеа тоа дръто-
фелняк от тотото ли е нацелил нещо или е реститут на фонта-
ньете у центъро. Колко и да се беше разпръчил обаче, на Пипето
почнаа да му омекват коловозете къде девет часо извечер. Ако
требе да бъдем по-конкретен, да го еба, не че му омекнаа колово­
зете, а изеднъж направо му се прекръши полуоската. Къ си пиеше
тринаестата рикиа и се гласеше да си бодне послегнята мръвка
от шишчетата, така си пуана глава у масата и дотук те. А Миле
Китич виеше на умирачкя.
По тва време у кръчмата беше само персонало и двама от
обичаено заподозрените пияници, дека сека вечер Фламбето ги
изнасаше за огръйетата, що се праеха на тараби. Но е ясно, пръ-
во виде кво е станало Дарина. Она се приближи внимателно, по­
двикна два-три пъти, побутна лекечко Гръга по рамото, а накраю,
с разлупано сръце, го стисна за китката, та да види дали има пулс.
Имаше дедов.
Съга, колко и да критикуваме институциите, не мое да отре-
чеме, че коги „Бръза помош“ се довлече най-млого след къди час,
Гръга йоще се не беше наплъно окостил. Мирвешком го дигнаа и
фрълиа на носилкята, а он нги отвръна с пренебрежителня усмив-
кя, къде беше застинала на физиономеата му баш преди да кюф-
не. Манко преди линейката се беа домъкнали и органьитс на редо,
да нги до подпъънем поди фуражките. Они прибраа куфарчето
с парите, намериа у вътрешнио джебец на Гръга документете за
продажба на къщата и личнята му карта и отведоа целио персонал
барабар с двамата пияници да пишат обясненее у участъко.
На селскио полицай, Витали Парената въшка, се обадиа на
другята дзаран. Питаа го за Гръга, казаа му кво е станало и му
наредиа най-близките на умрелио да доат до моргата, да го раз-
познаат и да земат трите ияди евро (!?), дека ги бил носил у ньего
си. Като се посъветва с кмето Димчо Тенекето, полицаю на селото

222
затвръди мненеето си, че Братан Чворо е най-близкио роднина на
Гръга, та се сбръзи къд них.
Тропа, ока, пак тропа, додек не рече да провери дали мое да
улезне. И вратничката, и вратата на къщата беа откючени. Коти
Парената въшка пристъпи у калидоро, у носо го тресна смрад на
прокиснали компире със свинско месо, сготвени у тава, изветрела
рикиа и преплънен пепелник.Намери Братан да спи като полвер-
няк на масата, облегнат назаде на столо, с глава, кюмнала на гръ­
дите.По-големио брат на Любка ръкаше като грипав конь, пепел-
нико преливаше, а по масата се тръкаяа празни шишета и чаши.
- Браганеейййй! Диги се, пияната ти глава да ебем у чофкята
изцръкана!
Братан се стресна, рипи на крака и загледа полицаю с кръвя-
сале, изцъклени като на разгонен бик, очи.
- Ше ми изкараш акъло, бе! - изгъгня он. - Кво праиш дома,
да ти го намаам у пъпо изпъкнал?
- Гръга е опружил ногите. Требе да идеш да го разпознаеш у
моргата у Градо.
- Кво па у Градо е правил тоа...- прошъпня Братан, след като
манко помирва и си разтръква очите.

223
 Глава четиресе и седма
Сгребоа го и ньего...

Погребенеето на Гръга сбра целото село баш две недии след

сватбата. Не отидоа само Свилко, баща му Данчо Муфтата и
Любка, що Марикя нги забрани изрично да пристъпуват там.
Кво да ви каем за тва потребенее... Оня день у Клюкарни-
ко прочетох, че у некво село най-млого били тачили сборовете
и погребенеата, що на них подаръце се не носат, а се разпорваш
от яденье и пиенье. Таа мисъл мое и да се види прекалено нату-
ралистична на некои префинени мозъци, ама да ви каем у нашио
пропаднал край, къде от день на день се по нема кой да срешнеш
даже и да те препцува, я си мислим, че погребенеето с плъно пра­
во мое да се приемнува за празник.
Сберат се ората, млади и дръти, видат се, преброат се. Бабич­
ки, дека иначе не излазат от собата, се затътрузат с патериците по
врълово къде ветровитио, лис скат, дека се белее от надгробньи
камънье и чрънее от прогнили от дъждо, ветъро и слънцето дръ-
вени кръстове... Поприбере се от градовете или чужбинята некой
по-млад рогньина на умрелио, па ората го поразпитат кък е, кво е,
що е... Бабушкерете въздъънат, че умрелио баш те тоа син, унук,
унукина, племеник или къв там му се пада, най-млого си е оби­
чал, присетат се колко миничък е бил, па съга станал мъж като
уруглица или жена за жененье.
Каат ората, че умрелио млого се бил мъчил (тва а най-вишата
добродетел у блъгарскио мироглед от княз Борис навам), че бил
добър човек, ама добро не дочекал да види... Попрекръстат се,
поогледат се да се преценат кой кък изгледжа... Пробат да прогно­
зират кой ше е следващио, дека ше го носат тука, разменат неко

224
клюка... Палнат по свеш-две, па като затворат и спущат ковчего,
се разщъкат като барабинци навам-натам, та секи да си навести
ньеговите си ора, къде е сгрибал у те тиа гробища, поди те таа
тежка земя, на тоа слънчев и ветровит сипей.
Па се спущат нанадоле и се сберат у къщата на умрелио, та
да пинат и апнат по нещо, колко за Бог да прости. По-напред май
като повече да набадат на яденье, ората се пак нги е несгодно,
що жив човек си е отишел, ма като се понаручат бабишкоро и си
пойдат, манко по манко почва и на пиенье да се натискуье по-се­
риозно.
Никой не вика „Наздраве“ на такъв день, само чаши прит-
ръпват, дръти мъже от време на време попретръкат неко слъза от
брадясалете си образе, па се присетат за неко весела случкя с ум­
релио, та у воднясалите нги очи се явнат палави пламници... И се
понапиат орицата, ма така некък мирно, кротко, без музика, без
весейе, без пцувни, без бой, несвойствено за Северозападо, да го
еба. Е, не щем да каем, че се не е случвало и на погребенее да се
разпръчат или да стрепат некои по-големи али. Случвало се е, ама
не толко, колко иначе.
И така си връви живото. Ората се сбират на погребенеа, из-
прачат с некво мрачно упорство пореднио си приател, рогньина,
юбов, избръшат си сбръчканио ъглец на очето, исекнат си ци-
фките, преглътнат слъзите, препцуват си орисиата през зъбевци
и продлъжават напреде. Попрегръбени, пообръгнали, поочукани.
Додек мое...

225
 Глава четиресе и осма
Любка се връна нова

Чеките да се поврънем къде Любка, що знам ли ви, мое и да

се чудите кък се развива живото й като булкя и най-вече здраво­
словното й състоянее. За тиа две недии от сватбата до погребе-
неето на Гръга у телото й настъпиа тикива промени, че се видеа
и на пияно око. Данчо Муфтата притропа на вратата, подаде на
Марикя канче с ладкя водица и топла чорбица. Зъбавата даде на
Любка да апне, па я попретръка тук-таме. Невестата само тва са-
каше, нищо друго.
Нищо че немаше сила да си кае името, Любка от день на день
ставаше се по-убава и по-убава. Ако тва изобщо беше възможно,
кожата й се заглади йоще повече, стана по-матова, по-здрава и по-
плънокръвна. Косата й секаш се сгъсти и стана манко по-чуплива,
а и лъщеше меко като скъпоценен камик, нищо че се беше слепи­
ла от пот. Джуките й се уплътниа и станаа йоще по-притегателни,
да нги го сложим. И телото й, къде се очертуйеше поди тънкята
ношница, придоби по-женствени и заоблени форми. А очите й
почнаа да светат по-чисто и по-меко.

Къде средата на недята она почна да се поразтъпква манко от

манко из стаата и да набира се повече сила, а през послегньите
два деня на принудителното си усамотенее само къде не падна на
коленца преди Марикя Зъбавата, та да й даде да слезне доле и да
види мъжо си или поне да му кае две приказки през прозорецо.
Дрътата циганка беше абсеютно непреклонна и я плаши с кви ли
не клетви, къде щели да се сбъднат, ако не изтрае.

226
 А като виде, че и тва не помага, се закани, че ше я накара да
й еде „вефтио, спарен, чрън гъз“. Цитирам, да не земете да се юр­
нете съга право у Хелзинкскио комитет да ме клеветите къв расис
съм. Расисти са на баба ви опинците. Съшнус, я съм гражданин
на свето, нищо че по самио си замисъл и тестото, къде съм заме­
сен от ньего, съм див сеянин. Знам, че не сте разбрали кво сакам
да каем. И я така...
Еле, Юбица устиска некък си, нищо че Свилен ич й не по­
магаше, като по цел ден виеше на умрело ту поди прозорецо, ту
покрай мерденьо и се молеше на баща си и на Марикя да го пущат
при жена му. Та, некък дойде и послегнята нош от каторгата и
Юбица, укрепнала, силна и весела, се приготви да си лега рано,
що знааше, че ютре по изгрев най-после ше мое да се сбере със
Свилко пак. Баш по тва време циганкята почна да пръхти като по-
беснела кобила, тури райберо и рече на невестата да се обръне с
гръб къде камината и да седи със затворени очи, кво и да чуе през
таа нош. А она чу млого работи.
Чу кък огино думти, се едно гори цела гора. Чу тропанье на
копита, дека се приближуйеше се повече и повече, додек се не
супре изеднъж и се не превръна пръво у такъв смех, къде ти се
изпраат космите на врато от ньего, а после у некво виенье, се един
вид като от пресен гроб да идеше. Чу и кък Марикя бръже сно­
веше покрай камината и дишаше толко начасто, се едно душата й
щеше да излезне.
Никогиж немаше да забран и една чудно убава песен, само­
дивска песен на некъв език, къде она го не разбираше, ама й се
видеше познат. Таа песен така а дръпаше да пойде къде ньеа, че
требваше да се фане с двете ръце за таблата на леглото, та да се
задръжи. И другя работа чу Любка.
Курви виеха, стеняха и мъцаха се едно са у безкраен оргазъм,
некой пуфтеше тежко, а потни гела се шляпаа едно у друго. Же-
лезня врата се отвори и пак затвори със скрибуцанье, боси крака
прибегаа бръже по пьочник... Булкята не разба коги леко се унесе
и почна да сънува, че по студените камънье бега она самата, ама
без тело, а зади ньея идат камара сътвере, та да а врънат. Босите
крака обаче бегаа се по-бръже, почти се не опираа до пьочнико, от

227
тръчаньето се загреваа и она почти не усещаше студ. Полверня-
ците изостанаа далеко нанадзаде. У тоа момент Любка усети кък
гръдите и се разтварат и у дробовете й улаза въздуй с блага болкя.
Те сеги вече верно й олекна и она заспа здравно сън на бебе.

228
 Глава четиресе и девекя
Нош като за световно

Свилко улете у стаата йоще на съвиняне. Циганкята го беше

пробудила, коги излезна от при Юбица и му беше казала, че съга
мое да иде да си легне при жената, ама да се сдръжа да я мандръса
барем до довечера, коги невестата требва да се изкъпе и нагласи.
- После мое да се връгаяте колко си сакате - й беа точните
думи. Краката й трепереа, беше пребледнела и гласо и се чуеше
като одънък барата. - Деца са ви отредени барем троица. Да ви
наплънат къщата с глъчава и живото с радус. Обичай и почитай
жена си, що съга она ни помни, ни мисли, ни признава друг мъж,
осен за тебе.
Свилко му беше през дедовио кво му разпраа на завален блъ-
гарски таа гръбава циганка и се стръча по мерденьо, като зимаше
по три стъпала на еднъж. Марикя па си излезна през вратата и
фана накъде дом у таа начумереня дзаран.
Пръвата среща меджу Свилен и Юбица откъде недя навам
беше мани-мани. Но едни прегръдки, но едни целувки, но разме­
ня на нежни приказки... Само ако бех там да ги заснемнуйем с
камера... Слагам им за фонь музиката от „Титаник“, пущам кли-
пчето у Нето и те ти ги те у джебо милионете! Целевите ми групи
ше бъдат пъпчиви тийнейджърки и самотни, недоклатени лелки.
Баш у десетката. Я се басирам, че йоще пръвио ден неколкосто-
тин ияди нещастно вюбени у Джъстин Бийбър или у некой изкле-
сяк от сериалете ше гледат клипо, ше реват на ньего и ше го спо­
делят със сродни кокошки, пардон, души... Кък и да е, явно съм
изпушил пореднята златна бизнес възможнус и пак ше требва да
разчитам да фанем четири-пет точни резултата у права колонкя,

229
та да се замилионерчим. Подозирам обаче, че на вазе ви е точно
през онаа работа къкто за финансовото ми благоденствее, така и
за дълбокомислените ми разсъжденеа относно пагубното влиянее
на липсата на ебанье връз женскио мозък...
Я се бъзикам с ората, ама они верно се беа измъчили един
без друг, завалиите. Да си женен за некой, къде го обичаш, па да
сте у една къща, ама да не мое да пристъпите един до друг, си е
живо наказание. Се едно са чумави, era нги го намести суданец у
разпадащата се плът...
У интерес на истината Свилен и Любка не верваа, че исто-
реата със странняга й более ше свръши добре. Свикнали съдбата
да нги връти звучни шамаре место да ги гали с нежня длан, они
с лека ръка беа възприемнули мимолетното си щастее като прею-
дия къде порегньото от негативните и даже трагични събитеа у
живото си.
Двамата некък немаха време да осъзнаат топлите чуетва, къде
ги беа завладели един къди друг. Ни у деньо на сватбата, ни у пръ-
вата брачня нош. Милите нги усещаньеа мое и да беа очевидни
за секи страничен набюдател, ама младоженяците не забелезваа.
Не забелезваа, че се дират с поглед един друг измеджу ората, че
сръцата нги почват да биат по-бръже, коги се видат, а ноздрите
нги се разширеват у отчаен опит да вдъънат мирисо на другио...
И после таа треска нги дойде отнигде...
Коги изеднъж очите нги се отвориа за истината, они поми-
слиа, че вече е късно и Любка ше си замине без време. Ни вро-
денио у секи човек стремеж къде щастее, ни баеньето на Марикя
моеха да ги обнадеждат. Не моеха да изтръгнат скапаното чуетво,
дека се беше загньездило у сръцата.
Затва и си паднаа на ую от кеф, коги най-после Марикя даде
на Свилко да влее при жена си. Двамата щеа да си отапат джуките
от цуканье и да си прекръшат ребрата от гушенье. После легнаа и
останаа цел ден омотани у потните, миризливи на кисело чарша-
фе, къде Любка беше преживела тайнствената более увита у тех.
Дотук с лиготеньето!

230
 През целото време Свилен го беше надръвил до пръсванье,
ама ни он, ни жена му посмеа да напраат пръвата крачки и да
нарушат нарежданеата на онаа вещица Марикя. Никой от тех се
не сети и за яденье. Само си лежеха прегрънати и гледаха през
прозорецо, жьдно вдишвайки аромато на другио (но след една
седмица некъпаньс, температури и връгаянье у леглото Любка
смръдеше на зла гад, ама на Свилко си му арексваше). Почти си
не продумаха. Само от време на време си разменваха по некое
от ониа тотално бссмислени изреченеа, къде само вюбените до
затъпеване знаат кво значат. И времето си минуваше неусетно, да
ви каем. Слънцето префръли билото на къщата и додек да виеш,
се едно се не беа минали неколко часа, а минута-две, зе да се стъ-
виня.
- Я ше идем пръва до банята, та после да имам време, докъде
ти се къпеш, да се намажем с разни мазила и да се опраим кък си
му е редо за сека невеста, дека сака да запази вниманеето на мъжо
си - прошъпня Юбица с оня дрезгав женски тонь, къде, ако ще
умрел да си, ше се надръвиш.
- Кък каеш... - Свилен беше като препариран. Ако ще да го
беше накарала от терасата да рипне, он щеше да отвръне по съ-
щио начин и с кеф да се метне главурешката.
- Сети ли се да ми донесеш багажо от назе... от братовата ми
къща?
- Одих йоще преди четири деня... - потвръди Свилен. - Сбра-
аме кво намериаме, ама мое и да сме пропущили нещо, що сме си
мъже, а и он Братан се беше напил като смояновчанин на сватбата
си...

Таа нош беше нош на нежна юбов, целиванье, галенье, жежки

дъйове, лекечко засмукванье, бумкаща камина, наежени косъмче­
та, прегшатанье на потни тела, неуморно проникванье, секванье
на дишаньето, веднъга след тва учествено дишанье, сплетени
пръсти, множествени оргазми и пръсканье на клес у сички посо­
ки... Беше нош, къде окончателно затвръди една изначално ша­
шава връзкя, връзкя меджу улав идиот и примамливо убава раз-
поретина, преврънала се неусетно у биковит брак меджу двама

231
здрави и прави млади, къде се обичаа като тлъс чернозем и ярко
слънце. Нош на чиста страс и мръсни чаршафе, на плъно раздава-
нье и пръвичен егоизъм. Нош, свръшила с изгрево, коти Любка,
въседнала Свилен, го издои за пореден път глибоко у слабините
си и се елече връз ньего, дзепайки като риба на сухо, та да си земе
въздуй. Нош, къде секи един човек требва да преживее поне един
път у живото си...

232
 Глава педесета
Киро Негоднио тура ред домаска

Таа зима се случи мека и ремонто на къщата, къде покойнио

вече Гръга продаде на Берекетлиев, а чрез ньего и на тайнственио
англичанин, дека цело село го чекаше е интерес, ама никой го
не беше видвал, връвеше бръже. Беа докарали неква строителня
бригада от Шопето и она ич си не попюваше.
За нула време оголиа къщата до тугла, разпокриа керемиди­
те, маанаа билото, поповете, мартаките, летвите, абе с една дума
уринаа целата дръвениа на покриво, къде беше прогнила, пюанаа
си на ръките и почнаа. Топлоизолацеа, хидроизолацеа, нови дръ-
вени части, нови керемиди. От-до. Накраю измазаа къщата, уда­
рна й една тевнозелена боя и си фанаа уйевете подмишка. Йоще
на другята дзаран дойде нова бригада. Пет човека се омуаа вътре
у къщата и се почна едно громанье, едно траканье, едно унасанье,
едно изнасанье, ум да ти зайде.
Бистра Ристо Ботевата (така й викаа, що не е като да немаше
мустаки и брада), дека живеаше на две къщи по-йозгоре по ули­
цата, цела дзаран пробиваше главата на мъжо си, Киро Негоднио:
- Абе, Кириле, - (она така му думаше на плъно име коги сака-
ше да придаде повече тежес на приказкята си; но май сички жени
използват тоа прийом...) - Я да земеш да идеш да питаш тиа ора
дали има неква работа така като за тебе. Ти нищо с нищо не умеш,
ама поне нещо за носенье да нги помогнеш. Мое да и дадат неко
лев, знааш ли? Белким и ти изкараш нещо през живото си...
- Мене така си ми е млого добре! - отговараше Киро и отпи­
ваше от чашата, плъна догоре с мечка.
- Добре ти е, ама ли ше поприкараш бурето докъде Игнаж-

233
день и после ше почнеш да ме обикаяш да ги давам пари, та да
одиш у кръчмата.
- Па шс те обикаям, що да те не обикаям? - Киро доплъваше
чашата йоз каната и добавиняше манко лимону, додек стигне до
ръбецо. - Ли си ми жена, не помниш ли?
- Помним я, млого добре помним... - гласено на Ристо Боте-
вата без никво предупрежденее стана плачлив. - Ли час по час си
клънем гньи и години къде те зех...
- Е, но я те зех, не ти мене... - Негоднио муана чашата до
полвината на един дъй. - Немаше ергенин у селото, къде да смее
да мине покрай вазе, да не би да го отлечеш и изнасилиш...
- Ми кво толко, обичала съм да се ебем!? - Бистра тури ръце
на кръсто и се приготви за финалнята сфатка. - И сега обичам,
ама от тебе нищо с нищо не става, дръгел проклет! Само ти дай
да седиш и да пюскаш!
Таа тактика на обвиненеа и мачканье на самочуствеето на
мъжо й по сички направленеа даваше резултат вече години на­
ред. Самата Бистра беше измислила прекоро му Негоднио и ста­
рателно го разпространеваше из цело село. Замисъло й подейства
и съга, даже по-бръже, отколко она си мислеше. Киро ливна ос-
татъко от мечката у чашата, налундзи доченото палто и каскето,
надена шяпавците кък си беше с влънените кални, измуча недо­
волно и пойде къде строителнио обект.
Тамън по тва време петима работници, облечени у чистечки и
спрекняти сури гащеризоне, унасаа чисто нов мердень, разделен
на три части. Двама по двама носеа стлъбите, напраени от уба-
во буково дръво, небойдисани, минати само с тевен лак йозгоре.
Един па беше фанал пьощадката, метър на два, скована пак от яки
букови талпи. Те тук те Негоднио откри свою шанс да се подмаже
като помагач и се сбръзи да прифане при човеко.
- Чеки и я ше турим едно рамо! - каза он и копна пьощадката
из една стрън.
Оня, мъж като горунь на къде дваасе и пет, го изгледа манко
накриво, ама нищо не каза и двамата унесоа пьощадката чък у ка-
лидоро. Щом улезна у къщата, Негоднио щеше да изпущи товаро
от изненада. Он беше допирал у тоа имот неколко месеци след

234
като собствениците се куртулисаа (пак по настояванье на жена
си), та да дири нещо ценно. Е, нищо не може да намери, ама за
сметка на тва и до гньеска помнеше кък изгледжаше калидоро
тогива. Изкорубен, веф, мръсен, потънал у паужини...
Съга сичко беше друго. Беа го оборудвали с чисто нови ла-
дилняци, печки и мивки. Беа подменили дограмата, беа измазали
и бойдисали така, че сичко лъщеше. Беа избушили и изнели дръ-
тио, прояден от мушицата мердень и явно щеа да турат нов.
„Щом тука са се загрудилн толко, по стаите кой знае къв лукс
ше е, да еба!“, помисли си Киро и се наведе да остаи пьощадката.
- Шефо тука ли е? - попита он манко заиъхтен и се огледа.
Сички беа спрели работа и се дзерепеа у ньего.
- Аз съм отговорникът на строителния обект, господине! -
напреде излезна манко шкембес мъж на къде педесе, с оранжав
гащеризон и оранжава каска на главата.
- Я се чудех, да го еба... - Негоднио почна да се поти покрай
гъзерете от притесненее. - Дали нема и неква работа като за мене,
да го еба...
- Ами, нека видим какво ни е останало да свършим и с какво
можете да сте ни полезен... - отговорнико го изгледа отгоре до-
доле, се едно се пробаше да го прецени. После извади от гащери-
зоно си некви скици и чертежи, намръщи се и зе да обръща лис
по лис.
- Можете ли да зидате дялан камък?- пита шефо с дружею-
бен тонь.
- Не мом... - отвръна чистосръчедно Киро.
- Можете ли да поставяте вътрешна изолация?
- Тц...
- Добреее... Тогава, занимавали ли сте се с монтаж на мебе­
ли?
- Макя...
- А с ВиК инсталация?
- Е манко, ама...
- Електрическа инсталация?
- От токо ме е най-стра и бегам далеко...- оживи се манко
Негоднио. Он беше увесил цифкя и предусещаше кък ше му пока-

235
ат вратата у най-скоро време. Като и отсегде, дека се беше пробал
да се зафача на работа.
Настана неловко млъчанее, се един вид сички беа заапали
сливи у устата си. Изеднъж обаче шефо надигна глава и загледа
Киро със светнали очи:
- Можете ли да боравите с кирка и лопата?
- Е, не само че мом, ама и боравим, та ми пукат ушите, осо­
бено пролецка... Я и гробар се цаним от време на време, така че
нема грешка...
- Значи тъкмо вие сте нашият човек! - надигна гласец оран-
жавио, се едно беше видел макье си. - Елате да ви покажа за какво
точно става въпрос...
Он фана приателски Киро за рамото и го поведе нанегде. Из-
биколиа къщата, като тук-таме прескачаа кви ли не скелета, коф-
раже и кофи и стигнаа йоздоле у пръцелата.
- Ето тук, господине, - показа шефо с ръка - ще бъде септич­
ната яма за тоалетната, тъй като, както знаете, в селото ви няма
канализация.
- И сакаш я да я омаам, така ли? - гласо на Негоднио прозву-
че манко враджебно.
- Ами, с уменията, които твърдите, че притежавате, едва ли
би ви затруднило... - додаде небрежно шефо и се напраи, че не е
забелезал нищо.
- Колко требва да е голема?
- Да кажем два метра дълбока, два метра широка и два метра
дълга - отвръна оня делово. - Тоест, куб със страна два метра.
- Колко даваш?
- Ами, да кажем, двеста лева...
- Двеста лева да изринем един пиклив трап!? - Негоднио се
ококори де че ли е видел пича въшка да играа белот.
- Малко ли ви се струват?
- Кък ше са манко бе!? - заеме се Киро и дъъна на кисело
вино право у мундзата на отговорнико. - Само дай кирка и лопата
и глей кво става!
Коги наш Киро Негоднио си пювна на дланьите и се разврътс
с кирката, вече минуваше пладне. Шефо се меркаше само от вре­

236
ме на време, уж да го пита дали му требе нещо, ама заднята му
мисъл беше да види кък връви работата. Киро само измучеваше
неразбрано и продлъжаваше да маа с кирката или да изгриба с
лопатата. За нула време сплъстените му коси залепнаа от пот за
челото, от гръбината му почна да се дига пара, а кокаяците му
пукаа като огин от суи клонки. И имаше закво.
Да копаш трап у Балканьо не е като да се подпичкосваш със
ситнята като пепей земя у пойето. Ръцете на Киро трънеа секи
път, коги замаанеше, що кирката неминуемо сречаше камик, а
дланьите му пареа и по них се появуйеше и се пукаше пюска след
пюска. Некои камчовци беа мининки колко песница, ама други си
удараа направо на лиски и голем човек едвам ги обифащаше е две
ръце. Додек тоа день копаше трапо, Негоднио се натъкна тамън
на три тикива. Пръвио извади самичък, ама вгорио беше такава
натамия (а и Киро се беше окопал до кръсто вече), че пита шефо
за чук пет кила, та да го разтроши па по-мининки пръчета. Оня го
изгледа учудено и улезна у къщата. След нема и минута се връна
с двама от работниците.
- Не се притеснявайте да поискате своевременна помощ, ко-
гато срещнете затруднения от какъвто и да било характер, гос­
подине - каза началнико. —В крайна сметка трябва да работим в
екип, защото така по-бързо и качествено ще изпълним задачата
си.
- А ... - Киро се зачуди кък да го кае, ама рече да кара напра­
во. - ... колко ше ми намалите надницата зарди тва?
- Как!? - шефо верно беше като треснат от влак. - Как можа­
хте да си го помислите!? Ще получите всички пари, които съм ви
обещал!
Понеже (кък вервам сте забелезали) съм фин и изтънчен пи­
сател, дека избегва секъв вид цинизми, да се ебем у талантливото
перо, категорично отказвам да опишем у таа изплънена с такт и
изтънченус книга кви сиктеросвания нареди Негоднио на акъл.
Беше обаче принуден да се съгласи млъчаливо, що немаше кък
да излече самичък от трапо такова теготило. Затва и, ще не ще,
швика за помош и за третио ломпарец.
Шефо на обекто минуваше поди къщата час по час и не мо-

237
еше да се начуди кък тоа човек се не спре барем за минута чък,
додек стана тевница. Ни яде, ни пи, ни цигари пуши. Даже се не
сети потта от челото си да избръше с длань. Накраю се наложи
почти насила да го накара да се супре, що вече се не видеше почти
нищо у таа демемврийскя нош.
- Господине... - подфана он, ама копачо го прекина.
- Мани вече ми не вики „господин“, що ми става скомина, да
еба... Я съм Киро. Киро Негоднио.
- Приятно ми е, Кирил! - шефо подаде ръка къде трапо. - Аз
съм Младен Матев. Виж сега, не е нужно да нощуваш в дупката.
По моя преценка на широчина и дължина си ОК. Остава ти само
около половин метър на дълбочина. Съвсем спокойно можеш да
довършиш задачата и утре...
- Я не обичам да остаям нещо по средата - избоботи Негод­
нио. - У наше село мое да сме ебем ти пияниците, ама като се
фанеме да работиме, се чуе чък заглава. Осен тва верно си се ка-
зувам Киро. И по паспорт съм така.
- Разбирам ентусиазма ти, Киро, но си има време за работа,
има си време и за почивка - Матевио се йоще дръжеше ръката
си протегната. - За да постигаме добри резултати в професията
си по-дълго време, е необходимо да намерим правилния баланс
между натоварване и пълен релакс.
„Ако тва значи почивкя, дай да те заведем у назе да релакси­
раш при мойта усойница, да те ебем у дръвенио философ“ - по­
мисли си Киро, ама фана подадената му ръка и искочи от трапо
като младо яре.
- Добра работа свърши днес, Киро... - дружеюбно го тупна
по рамото шефо. - Ето парите, които ти обещах за изпълнението
на задачата. Утре, когато приключиш, ще ти дам и малък бонус от
петдесет лева, защото ми харесва хъсъг, с който работиш, и искам
да го поощря. А сега, приятна вечер!
- И на тебе... - Киро дръжеше неколкото ратии, къде Мате­
вио му ги беше подал, и се чудеше къде е уловката. - Коги да доем
ютре?
- Когато прецениш. За конкретната задача е важно просто да
знам, че работата ще бъде свършена до края на деня.

238
 - Аааа... Добре... Айде, със здраве!
- Къде одиш цел ден бе, непрокопсанико!? - почна да зей из
собата Рисго Ботевата коги чу, че външнята врата на калидоро се
отвара. - Па си намерил некой да те черпува и си сс напраил на
щайга, гнидо непотребна!

Коги Киро отвори вратата нещо у омазаната му с кал физи-

ономеа накара Бистра да замирва, а клъките й да се разтреперат.
- Отодим да се къпем... - Негоднио се приближи до масата,
като остааше кални стъпки по вефтио килим. После извади теж-
карската неколко по дваесе от джебо си и ги фръли на изтръкана-
та мушама. - Додек излезнем от банята, да си стръчала до Дзана
Едноведжата, да си ми купила цигари, едно кило пушени свински
гръди, да си ги нарезала на йедро, та да си мезим и да си наточила
кана вино. У противен случай ше те фанем е два пръста за връте-
цо и ше те лупнем от земята, та да речеш „гняк“, кък заслужава
една пепеянка като тебе... Остаил съм ти пари и да се завлечеш
ютре да платиш токо и водата. Само ми седиш по цел день на тоа
стол и зяпаш кво става на улицата. Врато ти стана колко на жи­
раф, да не би да изпушиш нещо...
- Отодим веднъга, ама она мое и да с затворила... - глуо из-
мрънкя Бистра, къде изеднъж се беше намерила у небрано лозе.
- Ако требе ше я излечеш от тех - Киро тръгна тежко-тежко
да излаза от собата, без да се съобразева поне да стъпва у вече ос-
таените кални следи. - И се приготви довечерка да те мандръсам
злобно на пияно. Ше ти загреем дирнико тлъс...
Ристо Ботевата изгледа кък се посипаа дребни пръчета ма-
зилкя, коги Киро лупна вратата колко има сила. Млого я мъчеше
тва, че не знааше тоа ньйонио отдека е довлекъл толко млого пари
на куп. Мина й за момент през акъло, че мое да са от ремонто на
къщата, ама беа прекалено млого за един, съшнус, за иолвин ден
работа. И тръчаньето до Едноведжата, и арченьето на пари за глу­
пости и бою, къде неминуемо тоа път щеше да връви с ебаньето,
щеше да изтръпи, ама на сека цена требваше да разбере кво става.
А непременно се налагаше и да знае колко пари има у ньего тоа
груяк, мъжо й ...

239
 Глава педесе и пръва
Пазаро на трудо

Таа вечер Негоднио свръши бая простотии, къде ги отлага­

ше от камара време. Некои от тех беха за лично удовлетворенее,
други за слаганье ред у къщата, а трети - и за двете. На другата
дзаран йоще по тевница пойде къде „работата“ (кък й викаше ва­
жно-важно) с олекнало сръце и неква вефта мелодеа на Драгана
Миркович, къде си я свирукаше.
За ньегова изненада некой вече беше у къщата и едната соба
на пръвио етаж светеше. Киро подвикна, па като никой нищо не
отговори, улезна през вратничката. Вратата на калидоро зееше и
он, без повече да му мисли, се умуа у стаата, без да чука. Вътре
беше оня, Матевио, изпраен нади отрупана с кви ли не чертеже
маса. Он дигна резко глава, види се, постресна се манко, ма бръже
се окопити де.
- А, ти ли си, Киро? Не е ли много рано?
- Е, рано е, ама я ли ти казах, че като се зафанем с нещо,
додек го не свръшим, се ме не свръта на едно место - избоботи
Негоднио, като пристъпуваше от крак на крак. - Па, като глеам и
ти си същио...
- Така е! - позасме се Младенчо и засука снежнобелите си
мустакьи. - Налага се да спазваме сроковете, защото до макси­
мум две седмици трябва да сме напълно готови с ремонта на ста­
ите, баните, тоалетната и с построяването на каменната ограда.
Облагородяването на двора можем да оставим за пролетта, слава
Богу...
- Кво му е на дворо!? - не разбра Негоднио. - Само къде

240
требва да се попретеса манко. Верно, станал е голсм буедак, ама,
ако се поопраи, ше мое да се садат компире у ньего...
- Новият собственик няма намерение да се занимава с карто­
фи... - пак се заеме Матев. - Навсякъде ще посадим райграс, ще
направим малък басейн, ще съборим всички стопански и битови
постройки, освен плевнята, която ще превърнем в нещо като лят­
на къща.
- Вие ич си не играате... - закючи глибокомислено Киро. -
Тоа некъв млого префърцунен ше излее англичанино. Се едно ше
му измръзне гъзо, ако оди повънка на дворо, да го еба у лунича-
вата семкя.
- Това е поискал клиентът, платил си е и ние сме длъжни да
изпълним всичките му желания - израженеето на Младен изед-
нъж стана сериозно и делово. - Освен това, както се казва във
вашия край, ог магаре на конь се свиква, ама от конь на магаре ич
не е толко лесно.
- Само кажи къде са кирката и лопатата, та да одим да до-
връшим - Негоднио мое и да беше прос, ама усети, че ако съга
продлъжи разговоро, мое и да е у ньегова вреда.
- Трябва да са на мястото, на което ги остави снощи - шефо
пак беше забил очи у листовете. - Доколкото знам, никой не ги е
премествал оттогава.

Коги Киро довръши ендъко, изравни стените и ги скоси леко

навътре, та да не падне зидариата на ямата, он издрапа йозгоре
и си зе въздуй с плъни гръди. Беше вир-вода декември месец...
„Верно май климато става по-жежък, кък казаа по телевизоро“,
помисли си Негоднио и се приготви да си оди. Ония, другите ра-
ботици, тамън пристигал, влачеха пласмасови чаши за кафе, щъ­
кал навам-натам като изби колци и разтръкваа гуреливи очи.
Они спеа негде у Градо, що у селиата у поречието немаше
нигде ни хотел, ни къща за госкье, ни база за настаневане, и секи
день требваше да биат по къди шеесе и неколко километра у двете
стръни. Ма си имаа чисто нов служебен бус и надали ги ебеше.
Тамън се беа вече понастроили за работа и се сбраа у калидо-
ро, та да чекат инструкции кво да праат тоа день (мерденьо вече

2 41
беше монтиран и светеше от красота направо), коти Киро се пока­
за на вратата, умазан с кал до ушите, и окна силно, кък се полага
на наследник на барем полвин дузина животновъде у послегньитс
двеста годин.
- Я свръших и съм си пошел. Ако сакаш, ела да видиш кво е
станало, та да не излезне после, че не си доволен...
Матевио явно се беше приготвил да приказва, що манко се
поколеба, ама после реши, че е по-добре да отфръли тоа ангажи­
мент, преди да почне с другото.
- Идеално е! Всичко е наред! - каза он, щом стигна до рови-
нята. После се бръкна и подаде йоще една ратиа от педесе лева на
Негоднио, па донади. - Слушай, Киро. Вярно, че от малко време
работиш с мен, но съм доволен от резултатите. Бърз си, стриктен
си, съвестен си. За съжаление в наши времена такива служители
са рядкост и струват прекалено скъпо...
- Макя, кво толко съм напраил? Един нищо и никъв ендък,
голема работа.
- Имам предложение за теб. - продлъжи Матевио, без ич и
да му обръне внимание. Он си знааше интересо и верно беше ви­
дел, че Киро мое да връши работа. - Утре започва работа бри­
гадата, която ще зида каменната ограда. Така или иначе, покрай
тази основна дейност има много странични неща за вършене. Ще
се радвам, ако се включиш в екипа, за да напредваме по-бързо.
Офертата е петдесет лева надница, граждански договор, работно
време от осем до пет, един час обедна почивка. Ако се наложи
да се упражнява извънреден труд, се договаряме за заплащане на
час, което да е изгодно и за двете страни. Помисли си, при поло­
жение, че условията те удовлетворяват, утре отново те чакаме тук.
- Кво има да мислим!? - избоботи Киро и стисна протегна­
тата ръка на оня. Кръвта му се беше дръпнала от физиономеата,
де че ли беше тенчасал. - Я с педесе лева надник на втората недя
ше ме обяват за цар на селото. Ше доем йоще ютре. Гньеска нема
повече кво, ли така?
- Точно така, Киро. Справил си се отлично, благодаря ти!
Утре даже можеш да дойдеш към девет, защото на бригадата ще й

242
е първи ден тук и ще отнеме малко време, докато се организират
за работа на обекта. Приятен ден ти пожелавам!
- Ъ ъъ... И на тебе! - Киро йоще не моеше да поверва кво му
се случава и се чудеше накъде да фане.

Не се чуди млого длъго и пойде накъде кръчмата така, кък си

беше кален. „Еба тиа надници, къде са научени на тех у Софеата!
Един ден работиш и имаш пари за барем два деня пиенье. Живот
си живеат, маменцето нги у заможното дупс да напием!“.
Бистра го виде отдека излази. Беше дебнала на таваньо на
плевнята цела дзаран от къде ше се яви ньойнио убавец.
„Щом си поажда по тва време, явно са го зели на работа, ама
са видели, че е неуметен и са го напъдили“. Ристо Ботевата не
знааше дали я е яд, че от мъжо й не става нищо или й е кеф, че ше
мое пак да го навика на воя.

243
 Глава педесе и втора
Ристо Ботевата го закръшва се по-зле

Кък и самио он прогнозира, социалнио статус на Киро Негод-

нио у селото главоломно се повиши след като го цаниа на рабо­
та по къщата, достигайки главозамайващсте нива на попуярнус,
близки до тиа на кмето и кръчмаркята. У обратен ред.
От една стръна он явно зимаше некой лев (макър че никой
не успе да го прикоткя да си кае колко му плачат. „Фирмена тае­
на“, отговараше важно. Подобно поведенее само до преди некол-
ко деня със сигурнус би му коствало неко зъб, йоще повече, че
Киро си имаше дамгата на тва, че жена му го командори, а тва е
най-презрителното качесво за секи, надарен с уй и мъда у Севе­
розапад о).
От другя, Негоднио се превръна у млого желана компанеа,
що пиаше от изворо, така да се кае. С други думи, получаваше
своевремена информацеа за беспорно най-важното събитие за
селото у тоа момент. Що ремонто на къщата и заселваньето на
англичанино беше изместило от устите на ората даже и кланьето
на прасците, къде идеше след недя-две и винаги се беше радвало
на особена почит у тоа край.
И на трето место - Киро се превръна от нарицателно за тва
кък винаги има по-зле и от назе у пример за предприемчивус и
кариерен успех. „Виаш ли бе, битанка ниедна!? - казуваше некоа
наежена жена на подпивналио си мъж. - Човеко отишел, питал,
фанал се на работа. Съга ше изкара парици и ше избута зимаска.
А ти кво? С едната ръка дръжиш чашата, а с другата си чоплиш
носо!“. Така разпраяа женоро на мъжете си, а на них нги беше

244
през левио ташак, че Киро Негоднио изеднъж се е издигнал и за-
богател.
Негоднио мое и да беше безподобен сътвер, ама човеко оста­
на впечатлен от уваженеето и точността, дека Матевио се отнесе с
них къде ньего и йозвътре си му идеше да е коректен и он. Коти се
прибереше от работа, фукнеше набръже кана-две вино, всчсраше
с новините у осам и айде у кревато. Верно, повечето пъти Бистра
Ристо Ботевата го не остааше да заспи веднъга, що се усещаше
сгодно у новата си кожа на еблива врътокъшница, къде посреща
работливио си и успел мъж у спрекнята къща, със сложена маса и
секси беьо иоди домакинската престилка.
У интерес на истината и Киро беше доволен от тиа промени
у бито си, що цел живот беше свикнал сички да го ботурньоеват и
да се ебават с ньего, че не става за нищо. Друго си беше съга, като
се прибере дом, лупне педесс лева от масата и кае на жена си да
изарчи дваесе на следващио ден, а триесе да скута за чръни гньи
поди големио камик у левио ъгъл на сушинята.
Бистра се беше променила до неузнавасмус. Глеашс го у очи­
те и се пробаше не само да изплъни, а и да предугади секо ньегово
желанее. „Свето, къде живеаме у ньего, е сбръкан по целата глава
и една псгя от врато - мислеше си Киро. - Един и същи човек
другите го приемнуват различно у зависимус от тва дали има или
нема от ратийките с вогньи знаци“...
Сека дзаран Негоднио отодеше на обекто най-късно у седам
и полвина. За кратко време с Младен Матевио беа си изгради­
ли некъв навик да прекарват утриньите заедно. Началнико беше
единственио, къде спеше у къщата. Беше се устроил у пръвата
стаа, дека а завръшиа с дограма, изолацеа, бойдисванье и спеше
на един веф душек направо на душемето. Киро го беше канил
два-три пъти да дое у тех да вечерат, ама Матевио се отфръгаше
тактично иредложенеето. Извиневаше се, че имал млого за сме-
таньс и описванье на документи, ма истинската причина беше, че
се чуетваше неловко да иде у къщата на работнико, що от опит
знааше, че требва да спазва неква дистанцеа.
Виж, за сутрешньите нги по два фаса с едно кафе немаше
никви грижи. Шефо сам пущаше кафетата на личната си профе­

245
сионална машина и излазаше на дворо да се наслади на природата
у топлите за декември месец дзарани. Минеа не минеа две-гри
минути и те ти го те и Негоднио. Отначалото он се чустваше нес-
годно и сакаше да изчеква да се почне работа на улицата или па
лъжеше, че не пие кафе (Матевио беше манджия на таа тема -
праеше го ненормално благо и ароматно), ама за неколко деня се
отпущи и двамата имаа техните си петнаесетина минути да си
поприказват дзаран.
Пръв почна да разпрая Матевио. Оженил се за ученическа­
та си юбов и коги бил на дваесе и три вече имали три деца (две
момичета и едно момче). Като станал на четиресе и една, сички
били плънолетни. Тогива с жена му побръзали да се разведат, що
не могли да се гледат от къди триесе годишни, ама останали за­
едно зарди дечоро. Преди тва он работил нещо у тръговията (Не­
годнио така и не запомни баш кво) и бил понатрупкал неко лев.
Дал на жена си и на децата по една бая прилична сума и прекарал
следващите пет години у пръсканье на пари под формата на яде-
нье, пиенье и гоненье на курвояк.
Една дзаран се събудил и осъзнал, че даже и тва му е писнало
и рекъл да почне нещо наплъно ново. И напраил строителня фир­
ма. Дотогива къде се вика и крушките у апартаменто си не бил
сменял самичък, ама еле случил на добри работници и бръже пак
почнал да натрупва парици и да отфръга големи обекти. И така за
десетина години фанал сички тънкости на занаято. Затва и криза­
та, къде я напраиха ония помиаре, американските банкере, та да
станат йоще по-богати, ич и го не докачила. У моменто живеял с
неква сгодна лелка (и она разведена) и му било сичко на шес. И
те така те...
Ясно ви е, предполагам, че Младен не е разказал целата таа
истореа на еднъж на Киро. Просто я ви я смилам и ви я подавк-
нувам у човките като на пиленца, та да се не задавите с толко
информацеа. Кък и да е ...
Негоднио направо не моеше да поверва, че шефо му е тол­
ко откровен с ньего, ама рече, че е чесно и он да стрея направо.
Разпран за сичките си неволи - кък го писали негоден за военна
служба, кък ква и работа да зафанеше, се нещо се обръкваше, та

246
му беше излезнало име на неуметен у секо едно отношенее, па
накраю и тоа скапан късмет с брако му за Бистра... Иозгоре на
сичко и деца немаа, та поне манко от манко да се поразведрат
отношенеата нги...
Матевио слушаше внимателно и от време на време подфръга-
ше по некоа умна приказка толко на место, та Киро чък се чудеше
дали го не е проучвал предварително. Он, разбира се, не беше.
Просто знааше две и двеста, а досъга Негоднио знааше само две.
И така двамата си приказвал сека дзаран за них си, за спорт,
за политика, за женор и зеа та се сближиа бая. После секи се зафа-
неше с ньеговата си работа и така до другата дзаран. Матевио цел
ден фръчеше като финикиец мсджу отделните бригади и следеше
кой кък си връши работата, а Негоднио от тевно до тевно мъкне­
ше камъняк, песък и цимент, та му пукаа ушите.
Работата връвеше спорно и скоро наближиа краю на втората
недя, а и на зидо. И на вътрешнио ремонт му се виде ръбецо. Киро
на ум пресметаше за колко време ше нги стигнат париците, къде
беше изкарал, и се заричаше, че като свръшат и Бистра Ристо Бо-
тевата му кае нещо напреки, ше я съсече с манарата, па кво ще да
става.
За краткюту време, къде беше прекарал на тоа строеж, беше
разбрал, че му се удават бая работи и вече немаше никво намере-
нее да тръпи некой да му повтара постоянно, че е с две леви ръце.
„От жена е мустаки и мъж без мустаки беги далек“ спомнуйеше
си он с въздишкя издлибоко приказката на макье си, коги й беше
казал, че мисли да зима Бистра.
Верно, у моменто она се дръжеше като образцова съпруга,
даже беше почнала да му връти минети, къде й се беше молил
безуспешно затва близо дваесе годин. Е, беше си бая неуметна и
часто го задираше по главичкята с неко зъб, ама кво да се праи?
Трай, бабо, за убос. Така е коги си кретен и си зимаш ненаучена
жена. Он обаче си я познаваше и знаеше, че като парите попри-
карат, не свирки, а готвено яденье нема да види. Суй леб щеше да
му дава да еде и окото й немаше да мигне. А му се щеше да не е
така. До гуша му беше дошло да води таа вечна война у домо си.

247
 Оставаа два деня до края на работата и къщата щеше да е
завръшена наплъно. Киро влачеше млъчешком и слушаше кво си
приказваа ората от каменарската бригада. Без да броиме ньего,
они беха трима - един голем като мечка мъж от Бела Слатина,
едно турче от некво село до Доспат (он Киро не знаеше къде е
Доспат, па камо ли селото, ама айде) и един манко улав, ама бая
работлив циганин от Белица (и тва Киро не знаеше дека е). След
краю на обекто сичките щеа да се приберат по родните си места
за една недя, да си видат домашните, да остаат неко лев на жено-
ро, да си отдъънат, да се порадват на живото... Свите имаа деца
(цигането немаше триесе години, ама вече беше нацвъкал пет и
жена му пак беше бременна) и нги беше мъчно за тех.
„Колко е убаво така! - мислеше си Негоднио и влачеше камик
след камик. - Бачкаш три недии като гламав, ама после се прибе­
реш за една недя да се разпръчиш. И после, айде пак. Ни едното,
ни другото има време да ти писне, дръжиш си парици, жена ти ше
ти се радва, а нема да ти опева по цел ден... А на мене ютре ми
е за последно тука и край! Три-четри месеци ше скръпиме с тиа
пари и после сички простотии на нова сметкя...“. Ма Вселената
си знаа работата...
Нема и час след като Негоднио си мислеше тиа работи и дой­
де краю на работнио день. Он се нагласи да си оди, ама Матевио
дойде при бригадата и викна тоа белослатинчанино (къде се во­
деше нещо като шеф на каменарсте) и Киро да улеанат е ньего у
къщата. „Кво се е нацупорчил, таа жената? - почуди се Негоднио.
- Да не би нещо да не е кък требва?“.

-Л азаре, нали преди около месец с теб говорихме, че би било

хубаво да намерим още един член на колектива ви, защото едва
смогвате с обектите?
- Така беше! - отвръна белослатинчанино. Он не беше млого
по приказките.
—Само това исках да те питам. Можеш да тръгваш, за да не те
чакат останалите в буса. Приятна почивка!
Коги Лазар излезна от собата, шефо се обръна къде Негод­
нио.

248
 - Киро, отправям ти официално предложение да станеш пъл­
ноценна част от нашия екип.
- Кво!? - изока Негоднио и ококори очи, се едно е видел Кар-
мен Електра гола у кревато си.
- Предлагам ти да започнеш работа на трудов договор в на­
шата фирма...
- Ама но... Я ... - Киро сплаташе език. По слепите му очи зе
да се стача пот. - Кък ш е... Закво...
- Разбира се, ако се съгласиш, ще трябва да се преместиш в
София. Освен надницата, чийто размер вече знаеш, ще ти осигуря
и квартира. Нищо особено - една гарсониера за четирима работ­
ници, но все пак е подслон и място за почивка. Разбира сс, ако не
те устройва, винаги можеш да си вземеш нещо по-така. В такъв
случай ще ти помагам със сто и петдесет лева месечно за наема...
- Но я ... Софеа... Ама... - Киро се йоще изгледжаше се едно
е осъществил контакт с извънземни, да нги го намаам у летящата
чиния.
- Виждам, че ти трябва време, за да вземеш решение. Можеш
да ми отговориш утре или дори до края на следващата седмица.
Ето ти визитка с телефонния ми номер.

Коги Киро улеана дома си, седна на масата, тури некво ми-
нинко картонче с напечатани букви и го загледа, без да мръда,
Бистра не поеме да се обади. Като минаа обаче къде два часа и он
даже се не пресегна къди каната с виното, жената се притесни и
се престраши, та го пита кво става.
Отначало Киро пак почна да мъца и да сплата език, ама по­
степенно се поосвести и фана да разпрая. Бистра го ислуша млъ-
чаливо, па накраю не издръжа и процеди през зъби:
- Да бе, да! Поканил те е у Софеа! Баш па тебе...
Физиономеата на Негоднио обаче си остана сериозна и Ристо
Ботевата разбра, че мъжо й се не бъзика. Тогива она побръза да
яхне случаю:
- Е, но я да зеам да доем с тебе, а? - подфръли невинно Бист­
ра.
- Къде ма!? - окна Киро, та пенджурете се разтресоа.

249
 - Е, у Софеата...
- Ше доеш коги мене ме нема! - лупна по масата Негоднио.
- Ше се прекинвам от работа я, та да плащам неква квартира пес-
тотин лева! Нема да го бъде!
- Ше ми е мъчно за тебе бе, Киро! -издудня Ристо Ботевата. -
Яле колко ора бегаа от селу и станаа чисти софианце!
- Ше ти е мъчно друг път! - заеме се едновременно злобно и
тъжно Негоднио. - Дваесе години ми тръкаш живото! И гньеска
и нощеска ми повтараш, че ме не бива за нищо, съга мъчно щело
да й бъде... Айде у лево!
- Ма, Киро бе, ше работим и я, та да плащаме квартирата! -
Бистра се надуваше, та да ревне, ама йоще не моеше да догоди
работите.
- Кво ше работиш, ма!? Ти моеш две работи - да фръгаш зръ-
но на кокошките и да плетеш влънени калци! Коя от тиа дейносте
мислиш, че е по-престижна и добре платена у Шопето?
- Мом и други работи... - Бистра рече да смени тактиката и
плъзна ръка по баджако на Киро, додек го докопа за ую.
- Мош ти! - заеме се пак он. - Но там се е сбрал целио курво-
ляк от дръжавата, наша Бистра ше ми оди да се барабари с них...
- Значи отодиш у Софеа да ебеш боклучор! - писна Ристо
Ботевата. Тоа път рево и беше наплъно искрен, що си представи
кък Киро пръска синките нги парички по таралясници.
- Отодим у Софеа, та да бачкам и да изкарвам неко лев, та да
ти запушим големата, боклучива уста! Да знам, че като се при­
берем за неколко деня те тук те, у роднио ми дом, ше мом да си
отдъънем като ората, а не по цел ден да ми меяш сол на главата!
Па, ако ми се доебе, що да си не сгнясам некоа курва, да олабим
жилата? Ти ли се ми обясневаш, че съм те бил отвращавал?
- Киро, ако посмеаш да си легнеш с друга, Господ да те убие!
- Нема да ме клънеш, че като те кимнем еднъж...

250
 Глава педесе и трекя
Мое ли да те кръстат Джеймс Фърчърхаус, ми кажи...

Два деня преди Коледа настъпи и длъгоочекванио момент,

къде целото село тръпньеше за ньего. Без никво предупрежденее
през пьощадо се слетоа тамън шес лимузини на НСО ли, на неква
друга служба ли, ебем ли го... Със синьи бурканье на покривете,
къде само се въртеа и присветваа, без да издават звук, със затевне-
ни стъкла, чисто цръни, лъскави, се едно си минал връз боята с
восък.
Целта на операцеата беше сичко да мине колко се мое по-
незабележимо и непринудено, ама кък да стане ми кажете? Но
такъв кордонь нема кък да остане незабелезан и у центъро на Ню
Йорк, па камо ли у тва сбръкано село, къде най-новата кола беше
Опел „Рекорд“ от деведесе и пръва годин. Се пак събитеето не
привлече чък толко голем интерес, колко очекваха пръвоначално
познавачете на тукашнио манталитет. Тва стана порди една млого
проста причина.
Беше времето за един от най-магичните и тачени ритуали на
блъгарското село - кояньето на прасето. Голема час от ората се
беа изпонатрътили у дзадньите си дворове, кой дереше, кой раз-
фасоваше, кой миеше чирва, кой прълеше, кой йоще се гласеше
да коя или гонеше Гудьо измеджу плевнята, кочинята и къщата...
Ората работа си имаа и на некои от тех ич и нги не пукаше, че у
селото щел да дое некъв англичанин и да се заселва тука.
Он немаше да избега, ли така? Ше минат Коледи, Нови годи­
ни, ше се потрезнее, па ше идат да го видат. Па и новината беше
дошла бая време преди ньего самио и на професионален език от
жлът весник, беше истинала.

251
 И си бса прави, да нги го намаам у гръдните кошове. Но цър-
цореа на огино ониа ми ти чръвца и дробчета, но потни кани с
вино се предаваа от ръка на ръка, но кръвчицата на прасето йоще
се не беше съсирила, ше нги пука на них за некъв луничав на­
влек... А Джеймс Фърчърхаус (по-късно така разбраа, че се казва
новио нги съсеянин) беше луничав, та и йозгоре. Имаше сички
типични черти, къде тоа подгизнал от дъж нездравословен остро­
вен климат беше втъкал у генете на англичанете. Ама за външнио
му вид след манко...

Тиа тапири от службите май са еднакви по целио свет. Коги

нещо най не требва да се види, они го праат да изгледжа се едно
е пръвомайска манифестацеа от преди неко годин. Само заря ако
беа напраили, щеха да се набият повече на очи. У сички населени
места, къде минаа през тех от Шопето до наше село (казувам пак
„наше“, не що съм оттам; пази Боже; казувам го, що и я, и вие,
мои верни читетеле, къде се броите на пръстите на едната ръка,
сме съпричасни с радостетс и скръбете на тва населено место,
описано у очайващо тъпио ми романец) гньи наред се прикааше
кък оттука е минал некой бахги важнио.
Президенто... Премиеро... Свинята, къде реже и изнаса гората
на целио Северозападен Балкань... Йоще предположенеа имаше,
ама они беа наплъно неоснователни, та не мислим да нги отделим
и ред. У кръчмете на разните сслиа се стигна до ярусни спорове
меджу отделните фракции, а у един случай даже и до бой. Само за
статистиката да каем, че победна подръжниците на Свинята, ма­
кар че официално она беше низвергната от ньойната политическа
сила и да беше млого невероятно кво ше праи у кордонь от коли
на нскви там служби...
Не, че давам акъл на службете. Я само си расъждавам, да
нги го нашишим у неоснователно високио бюджет. Ако сакаш да
скриеш един човек некъде, не е ли по-логично да го изпратиш
само с един служител (по възможнус да не е костумиран, с чръни
очила и слушалкя у ушего) до автогарата или йоще по-добре до
ж.п. гарата, он да купи билет и пътуваньето да се осъществи по
тоа беспорно несгоден, ама млого по-прикрит начин?

252
 И после кой откъде е. Ако остане защитенио свидетел, ос­
тане. Ако не, да се не е мешал дека му не е работа. Иначе тва с
разкарваньето с кордонье навам-натам е се едно да се пробваш да
скриеш розава мечка на концерт на симфоничен оркестър.
Коти стигнаа до къщата, чръните, лъскави лимузини спреа
така, че запречиа целата улица. Барем осемдесегодишнио Ламбо
Слекшото сакаше да мине оттука с каручката и магарето Добрин
на път за Сандо Беневреко, та да си купи манко ярмица за стоката.
Место тва он получи сръцебиенье, що виде къде петнаесе косту-
мирани човека, с движенеа като на роботе и големи коли, да са му
преградили улицата.
„Само тва ше да е, нема кво да е друго... Толко годин ми се
разминва, вече ше да е дошло време да си платим накуп...“ - по­
мисли си мрачно он, дръпна поводете на магарето и само къде не
му скръши гръбината от бой с остеньо, додек се шмугнаа у друга
пресечка.
Бай Ламбо го беше стра йоще от дваесе и втори януари осем-
десе и пета годин, коги при едно от редките си улазанеа у хорема-
го се беше намлатил като бесен и беше разказал един виц за До­
бри Джуров. Оттогива бел день за ньего немаше. Се си мислеше,
че го следат и само дебнат моменто коги да го склопат. И после,
айде у„Белене“.
Даже магарето си беше кръстил така, та белким да умилости­
ви другаро Джуров. Ич не му пукаше, че маанаа члень пръви от
Конституцеата, че затвориа лагерете, че се сменяа правителства
и партии у власта. На бай Ламбо му сечеше пипето и он прозир-
ваше, че свите беа еднакви. Та така... Човеко се мъчеше день и
нош коги ли ше доат да го грабнат и те съга си рече, че краю е
настъпил.
Като забелеза странните маневри, къде старецо напраи с ка­
руцата си, началнико на ескорто каза у слушалката:
- Предотвратено нахлуване в охраняемата зона на потенциа­
лен терорист-камикадзе с каруца. Възможно е да е натъпкана с
експлозив...
- Проверихте ли го? - пита нервно нашио стар познайник
Берекетлиев, шеф на целата операцеа по спасяването на Джеймс

253
Фърчърхаус от ръцете на гадните албански трафиканти на бели
робини.
- Не! - отвръна стегнато като пружинкя оня. - Щом ни видя,
веднага промени намеренията си и се отдалечи мълниеносно.
- Мълниеносно!? С каруца!? - почти изока Берекетлиев, пре­
небрегвайки добрио тонь у службата. - Василев, свършвайте по-
бързо там и се махайте! Нали се разбрахме, ще остане само един
човек охрана. След няколко седмици ще преценим дали да заси­
лим присъствието или да се изтеглим напълно. Нужно ни е време,
за да пресметнем рисковете.
Шесте коли си пойдоа след нема и три минути, а Джеймс
Фърчърхаус и охранитело уленаа у къщата, къде съга се едно беше
чисто нова. По улицата веднъга почнаа да минуват ора. Час по
час, отук и отам се пъкваше но некой, одеше бръже додек набли­
жи големата порта, а после намаяше ход и се пробваше да източи
врат, нищо че и она, и камелията ограда беа барем по два метра и
полвина високи. Тия юбопитковци, дека се пробваа да видат кво
става вътре, беа предимно бабички, ама сс намираа и дечурлига,
изпратени от макьите си. Нема никъв спор, че у тоа день втората
важна тема след кояньето на прасците беше пристиганьето на но-
вио жител. Млого събитиа се сбраа накуп, да го еба, а ората у тва
пропаднало село не беа свикнали нищо да се случава при тех...
Добре, ама ни нади дзидо се видеше, ни през големата порта
от лакирани дъски. Тва не беше според плано и комисеата по по-
срещаньето, къде се чудеше къв повод да измисли, та да се спущи
къде новио комшиа и да види кой е, кво е, що е, се сбра спешно на
близкото кръстовище.
- Но така не мое! - баба ви Лила разтръси автуритетньо сто и
дваасе кила месища. - Тва село да не а Аврамов дом!? Кой откъде
ми се присети, да се влачи тука да живее!
- Па мани тва, а и ше се крие се едно е некой е две глави!
- подложи и друга от отдавняшните вдовици, кои, след като беа
изпоизморили мъжорята си, изпитваа вътрешня необходимус да
разпръскват отровнио си характер колко моат по-надалеко. После
добави, доволня от интелектуалнио си потеньеал. - Ако му а чис­
та работата, дали ше се довлечат камара коли, та да го изпрачат...

254
 - Айде, дигите се да одиме при кмето! - изрепчи се Ксра от
Тепавичарете. - Ше му каеме или да накара тоа да излезне, та
да го видиме, да го огледаме, да го подпитаме тва-онва, па да го
прецениме, или да му кае, че го не щеме у наше село, да си сбира
багажо и да връви заглава!
- Само така, Керо! - Лила зе пак думата, а у гласо и се про-
краднаа пискливи нотки от влъненее. - Айде да поаждаме!
- Ей, бабушкерняци изкуфели! Одете си по къщите, що като
зеам една тояга и като замаанем два пъти, ше се разфръчат празни
глави чък до Горнята тутма! - Пенко Жаблето съсем случайно ми-
нуваше оттука на път от поиваньето на едно заклано прасе къде
поиваньето на друго заклано прасе. Именно зарди гва, че вече се
беше нафукал яката, си позволеваше да се дръжи манко по-не-
учтиво с кокошето общество. Иначе категорично не беше такъв
човек. - Не виате ли, че го докараа с ескорт, работата е дебела, не
се бутайте измеджу шамарете... Седете си на дирниците, скоро
ше му дое времето на тоа да го разбереме кой е, кво е, що е... Я
сичко съм измислил. А съга, по домовете! Додек не съм ви разго­
нил с камънье!
Бабушкерете се разбегаа, като недоволно пупнеа нещо поди
нос. У точно противоположно настроенее Жаблето продлъжи
пъто си къде поредното предизвикателство за дробецо...

255
 Глава педесе и четвръта
Подготовкята за коледуваньето

Вела Тропоската от Читалището сека годин полагаше сизи­

фови усилия, та да сформира коледарска група. Одеше като изби
колец от къща на къща, та да моли ората да пущат децата си да
участват. Но обаче не беше толко лесно, що у цело село имаше
сичко на сичко пе-шес мунчета на подходяща възрас. По Тошово
време беа дваесетина, ама съга останаа толко, що ем деца се не
раждаа, ем кво имаше млади, поголовно бегаа кой по Градо, кой
по Шопето, кой по чужбинята.
Тва беше и основнята причина Вела да смогва да напран гру­
па от къде трн-четири младеже. И друго имаше - младете манко ги
теглеше къде фолклорните традиции, да ги еба у стратегическите
игри и таблетете, да ги еба. Повече натискаа на чатове, есемеси,
емемеси и те такива клесовини. Млого нги се не занимаваше с
разучаванье на коледарски песни и традиции, ама манко от манко
поприфащаа от ентусиазмо на Вела, ич да не е. Облачаа белите
носии, пристегаа чръните връви на навущата, тураа на главите
калпаците с нанизе от пуканки и шарени мъниста по них, стискаа
кривацете и поаждаа из село.
Според повереето требваше да обиколат сички къщи от изток
на запад. Нищо, че бройката на коледарете постоянно намалева-
ше, таа работа се случаваше се по-лесно от годин на годин, що
се повече имоте опустеваа. Вече само неколко бабички у селото
праеха вит-превит кравай, а старците, къде черпаваа коледарете с
котленкя вино, се броеа на пръсти. Е, та да не останете с грешно
впечатленее, вино, рикиа, мастика, водка, бира, други пиеньета
принасаа у сека къща. На ората си нги беше кеф да видат млади

256
физиономии дома си, да послушат майко кък нги пеат, да чуат на­
ричанията за берекет, богат урожай, плъни обори, превити житни
класове, млого дечор, здраве... Ма традицеата се не спазуйеше
кък требва.
Пиеньето вече обаче не беше у котленка, домашните краваи
се повече се заместваа от купешки юкуме, бонбонье, кроасанье,
сухи пасти и секви други пустиняци. Нещо чудно обаче се полу-
чеваше. Еднъж фанали се на орото, коледарете с времето се пове­
че се отураа по тиа обичаи и сека следваща годин обикаяа със се
по-голем кеф.
Имаше и неколко по-млади женици, къде се беа научили да
месат, да праат украси на краваите, да посречат коледарете баш
кък си требе по адет от старо време. И там чеканьите госкяни се
задръжаа най-млого, най-благо нги беше и яденьето, и пиеньето.
Чудня работа. Уж сичко е наука, уж среден добив на декар, уж
не знам кво си, ама некои суеверни дрътофелняци забелезваа ли,
привиджаше ли нги се, че баш у те тиа къщи, дека коледарете се
заседеваа повечко, на другята годин се добиваа най-млого зръно,
плод и стока. Мене ме не питайте, я не знам. Я съм прос драскач.
Да не а да одим по дворовете на ората да нги броим добичетата
и куленьете.
Вече има десет годин от кво станеник на дружинкята беше
Пенко Жаблето. Он па беше станеник мечта. Ем обичаше да на­
тиска на пиенье и моеше да издръжи да обикая цела нош от къща
на къща и от котленкя на котленкя, ем обичаше да играе, ем се
разбираше с кияците коледари с тамън наболи мустаки (викаше
нги „наборе“ и они млого се гордееха с тва), ем знааше на секи
човечец кък да му зарадва душицата с неко дребен жес. А, и кое
за къде си е, от време на време поебваше Вела от Читалището.

Баш у полунош Пенко сбра коледарете у долнята част на се­

лото. Съга обаче групечката беше млого по-тлъста и различна от
обикновено. И по настроенее, и по възрастов състав, и по коле-
дарски способности.
Коледаре беа станали едва ли не сички мъже от петнаесе до
четиресе у селото. Не кък изисква традицеата, ора млади, неже­

257
нени или тамън оженени, на меджата меджу пишлегарци и мъже.
Све, кво имаше сила да играе оро и да мине от единио до другио
край на селото, се беше цанило коледарин.

Изсипаа се като ордата на Чингиз рано дзаранта на дваесе и

четвръти декември у Читалището. Свите. Вела щеше да лудне.
- Давай носиите да коледуваме! - гракна Братан. Май йоще
отсъга беше подкаран. Напоследък он ич не изтрезневаше.
- Абе, ора, кво става тука бе!? - уплаши се без майтап жената.
- Кво да става!? - пита небрежно Пръжката. - Сакаме да спа-
зиме традицеата. Само от нас зависи да не се обезличиме като
народ. Требва да почитаме наследството от дедевете си.
- Е кък се сетихте баш съга!? - не проумеваше Тропоската.
- Вече ше се намешам, нема кък! - разбута другите Жаблето
с издлъженото си тело. - Я станеник ли съм на коледарете у тва
село или съм лукова глава!? Дай на ората носиите, не заставай на
пъто на нашио така чие и пръвичен устрем къде роднята старина!
- Абе, Пенко бе! - Вела явно вече се беше зимала у ръце. -
Кво сте намислили?
- Нищо! - отсече Братан, па кво, че не моеше баш да се дръ-
жи на ногите си? - Милеаме за сичко родно и не щеме традициите
ни да идат за тоа що дуа.
- Е, а що чък сега се сетихте? —упорстваше Вела.
- Та да питаш и да не знааш! - отсече Свилко, ама гаасецо му
беше толко благ, че думите му ич не прозвучеа обидно.
- Е, добре... Колко повече, толко повече! - Тропоската за по­
реден път препрочиташе юбимата си книга „Мечо Пух“ - Само
че вие сте изпозабраили коледните песни, що вече сте станали
дръти магарета.
- Не бой се, помнат колко требва! - рече Пенко. - Я ги пре­
питах набръже...
- А мислили ли сте кък ше се умъкнете у дреите, родолюбци
ниедни? - заеме се Вела и огледа мъжорята йозгоре додоле. - Вие
барем половината сте станали по сто и дваесе кила вепъре.
- Избери само по-големите дреи! - Братан извади от джебецо

258
на панталоньете си един патронь водка и отпи ебем ти глътоко. -
Ние вече сме мъже, да не сме келеше на по петнаесе годин!?
Тропоската погледа йоще манко и, без да кае нищо, пойде
къди гардеробо, къде старателно вардеше носиите, шити лично
от ньеа. Коти им ги раздаде, ги инструктира да не скинат, заебат
или оцвакат неко дреа, „що мачка патките ше ви изеде“. После
отиде специално при Свилен и донади:
- Знам, че с Юбица сте младоженяци и йоще не моете да си
се нарадвате, ама кажи й като се съсети да мине да ми остаи носн­
ата, къде й я дадох за сватбата. Не, че й немам вера, ама по-добре
тука да си седи...
И те така те почна най-незабравимото коледуванье у селото
от камара време навам...

259
 Глава педесе и пета
Маалата на призрацете

Баш у дванаасе часо пойдоа сички коледаре, облечени е бели

носии, обточени е гайтанье, кой можел да закопча елеко, кой не
можел, кой накривил капа на една стрън, кой на другята, ама сей­
те убави, празнично изгледжащи, весели, се един вид нема нищо
лошо на свето. С една дума, коледаре. Те тикива, дека от време
оно носат вечнио оптимизъм у сръцата си и предават на ората
верата, че живото ше стане по-убав, по-добър и по-лесен. Верно,
некои от тех се беха понапили, други не смееха да кракнат по-
широко, та да не скинат дното на беневреците, ама сичко се беше
уилило, приказваа с плъни гръла, беше нги леко на душиците.
На пьощадо се беа сбрале кмето, Вела Тропоската от Читали­
щето и Ваня Шугавата от кръчмата. Позицеете нги на обществено
ангажирани личности нги даваа не само правото, а носеха у них
си и задлъженеето да се интересуват, даже да зимат дейно участее
у общественио живот. И они го напрана - съдраа се да се хилат
па коледарете.
- Дръти пръчове ми се фанали да се праат на мининки деца -
изока Димчо Тенекето с плъно гръло, коги они се зададоа откъде
моето, къде светеше една от трите работещи лампи на уличното
осветленее у селото.
Най-отпреде важно-важно одеше станенико на групата Пенко
Жаблето. Зади ньего мааха гащи тримата кияци, къде пръвона-
чално щеа да представлеяат целио състав на коледарската група,
а отзаде се влачеа като свински чирва бакьевете и чичевете нги,
дека беа се вкючили у тоа древен ритуал от чисто юбопитство
или що жените нги беа юбопитни и ги беа накарали със заплахи
и увещанеа.

260
 Беа верно млого умилителна картинкя, особено, ако ставаше
въпрос за непредубедено око, кво мойто несъмнено не е. Жаблето
знааше целио коледен обичай у детайле. Коя песен коти требва да
се изпълнева, коти и кво да пожелае на стопаньете, кой да улезне
пръв, кой дека да застануйе... Направо сички имаа чуството, че
изпадаше у транс коти уденеше коледарските дреи. Пеаше, тан­
цуваше и наричаше като неко древен индиански шаман. За тва
впечатленее допринасаа големио, плъстен ямурлук, омотанио с
нанизе пуканки, шарени мъниста и неколко дзвънчета калпак, от-
несенио му поглед, се едно е прифанат йозгоре... Сичко тва кара­
ше коледарете да се подчиневат на секи ньегов жест, а стопаньете
на къщите да го приемнуват верно като пратеник на добрио Бог,
къде тва, че ги е навестил, е гаранцеа за убава и богата годин.
Чудня работа. Колко повече обикаяа от къща на къща, кол­
ко повече вино изпиваа, колко повече играеа и викаа по улиците,
толко повече се усещаа трезвени и плъни е енергеа. Се едно верно
беа обладани от неква неведома сила и моеха да изринат сичкото
зло из къщите, пьощадете, даже от мишите дупки у селото.
Така стана, верно ви каам. Юрнаа се они от врата на врата,
от двор на двор, от маса на маса. И се зачудиа бабички и старци
отдек се толко ора суринаа, с кво да ги гощават... Заотвараа ма-
гази, завадиа запаси за чръни дни и гощавки по погребенеа... Ама
убаво нги беше на душиците, две приказки да нема. У опустелете
нги къщи се чуе здрав, младежки глас, изтропат по душемето яки,
космясали мъжки крака, обути у обгайтанчени беневреци като у
времето преди Големата война. Убаво нги беше на душиците...
Въздуй плънеше дробевците нги, спомене за по-млади и по-убави
гньи самички изплуваа у полуизкуфелите нги кратуни, па неко
слъза бръже пребега по сбръчканио на пергамен образ... И коги
коледарете си пойдеа них ги не налегаше мъката, а нги оставаше
те таково лекечко на душите, одавна зажъднели за кво да се фанат,
та да не се префрълат оттамока натегнали от скръб.
Лек полек, час по час, коледарете наближаваа най-интри-
гуващата къща по маршруто си, дека фактически пръвоначално
беше основнята цел на целио тоа маскарад. Домо на новодошлио
у селото луничав изклесяк Джеймс Фърчърхаус. Придвижвал се

261
по-бръже, отколко беха омеквали. До тоа ден, или по на место, до
таа нош, они, що-годе младете мъже у селото, не си беа дали ясна
сметкя колко манко ора са останали да живеат тука.
Верно, знаеха, че сека годин намалеват, ама се стреснаа с
ква скорос се случава тва у действителнус. Забръзани от работа
у кръчмата, от кръчмата у кревато, от кревато със стоката или по
ливагьето, беа попропущили коти сека втора или трекя къща е
опустела, коти жителете на гробищата беа почнали да се гъцкат
се по на тесно, а йоще живите моеха да се шират колко нги е кеф.
Ма них нги не беше кеф, що се беа свите огрижили секи си за
нещо и съ зор поддръжаа ньините си къщи, па камо ли да ламтат
за йоще имоти.
Станенико ги водеше с ньеговата си стъпкя, измислено у соб­
ствената му сбръкана академична глава оро... А напред, а надзад,
а коги минаваа покрай празня къща некък се сбръзваше манко...
Он и тримата младеже, къде от неколко години четирмата си ко-
ледуваа заедно, беа отпущиле гръло и редеа коледарска песень
след коледарска песень. На останалете нги беше манко терсене у
началото, що или никогиж не беа пели и играли на тоа празник,
или го беа правили преди бая време и беа забраили све насвет и
оро, и песен, ама под вещото напътствее на Пенко Жаблето бръже
сфанаа йозгоре-йозгоре кво да праат и работете потръгнаа.
Коги вече наближиа къщата на Джеймс Фърчърхаус, да му
го набиам на кръснико, да му го набиам, коледарете бая време
подминуваа къщи, дека ни светеа, ни циу се чуеше йозвътре. Таа
маала, къде ората беа построили у ньеа пръвите къщи у селото
преди барем четирстотин години. Тогива беа се смъкнали тука
от големио Балкань пръвите полудиви овчаре, избегали там йоще
при налатаньето на турците, и алите, дека се сбираа на тумби по
чукарете и нападаа керванье с данъцете на сръбете, тръговци, ас-
кер, кво сварат...
Баш те таа маала беше почти наплъно опустела, ако не бро-
име къщата на Киро Негоднио и йоще шес бабички и двама ста­
рци. От тех имаше само едно семейство - Личко и Блага, сичко
друго беше останало самичко. Ква беше таа орисия, ама баш на
ората у старата маала не нги се беше закрепило ни дете, ни коте.

262
От другите къщи млого народ беше бегал заптава, ама баш те тиа
шес бабички верно се един вид беа прокълнати. Коя беше ялови­
ца, коя беше закопала йоще мининки дечоро си... Седеа и клънеа
на акъл проклетиата си, без да мъцнат. Като чръно-бели снимки
седеа. С пожлътела, сбръчкана кожа, с поразмазани очертанеа.
Посрещаа редките минувачи е най-тъжните усмивки, къде моеха
да съществуват на свето.
Само деда ви Ставри си беше пич, та дрънкаше. Старческото
слабоумее го беше стигнало йоще на къде шеесе, цел ден обикаа-
ше селото ухилен до веджите, от ньего лъаше на здраве, и у най-
големите студове одеше само по една разгръдена риза, с износени
докови панталоне с навити крачоле и гуменици, налундзени на
бос крак. Бабичките у маалата се грижеа за Ставри като за ми-
нинко дете, даваа му да еде, чистеа и переа у них на зареда, палеа
му печкята у най-студените гньи, одеа да му купуват леб и други
работи.
Деда ви Личко от време на време успееше да се откачи и оде­
ше у Ставри скришом с неко юсче рикиа. Да си пинат, да му поп­
риказва.. . Друг път па баба ви Блага сама го изпрачаше у Ставри,
та да го поизплакне, що мое и дръти да беа, ама бабичките си беа
свикнали да се дръжат благопристойно и щеа да го праат и у гро­
бищата. Личко го къпеше, кво да праи, да го остаи да киряса на
све ли? Ставри ни се дръпаше, ни се противеше. Кво го накараа,
тва праеше.
Коги му даваа да еде, еде колко има. Коги го забраеха, поне-
когиж не едеше и с гньи. Така беше бай Ставри със сичко - пие-
нье, къпанье, паленье на печка... Креташе си и таа маала по те-
ченеето, додек мое. И до неко година щеше да опустее като ониа,
призрачните миньорски градове. Само дека тука никогиж не беше
имало златни залежи, къде да се свръшат. Ни па ората беа щукна-
ли зарди война или более. Маалата, селото, целио край загиваше
от лакомията и некадърноста на неколко човека...
Нищо, че преджапаа през маалата на две на три, коледарете
се позаврътеа у къщите на бабичките и старците даже по-длъго
от обикновено, пеха нги за ротидба и здраве, нищо че знаеха, че
времето на тикива пожеланеа тука одавна е минало. Бабичките и

263
старците се умилеваа, черпеа ги с кво имаа, у простите нги глави
се зараджаше мисъл, че мое па тва, че има повече ора таа годин,
да земе да обръне късмето и некък да възроди селото. Ли коледу-
ваньето баш магия, баш чудо си беше?
После ги изпращаа до праго, кък си беа облечени само по
влънена жилеткя (на таа Коледа беше млого топло - ни снег, ни
студ имаше), изглеждал ги кък се отдалечеваа и чуеха кък песен­
та нги постепенно отслабва и със слъзи на очи се чудеа дали ше
дочекат коледаре и другята годин или ше склопат кокаяци горе,
на баиро, къде се вееше... Да се куртулисат, кък се викаше по тиа
места. „Еднъж да паднем да умрем, та да се родим“ - си повтараа
със стиснати чеюсти тиа очукани от сички стръни орица...

264
 Глава педесе и шеста
Плано на Пенко Жаблето проработва

Те, че коледарете стигнаа и до високите, чисто нови дзидо-

ве и портата като на римска крепос на къщата на англичанина
Джеймс Фърчърхаус, най-новио обитател на селото. Они почнаа
да припеват се по-силно. Тримата келеше и станенико пееха це­
лите песни от богатио и пребогат коледен репертоар, а другите
само дебнеа коги ше дое време и се вкючваа за припево. Тогива
из делата маала прогърмеваше едно мошно „Ой, Коледо! Мой Ко-
ледо!“. Така тоа рефрень се преврачаше у неква вербалня магия,
къде се рееше чък до небото.
През цепките меджу дъските на портата се видеше, че и на
пръвио етаж у къщата, и у охранителнята кабинкя, къде я беа
докарали последно и приличаше на пласмасов нужник, светеше.
Времето обаче минуваше и никой не отвараше. След поне петна-
есе минути най-после се отвори външнята врата на къщата, двор­
ната ламба се светна и се чуха некви стъпки откъде кабинкята,
дека кибичеше баш до напраената от барем полвин кубик дръвен
матриал порта. Коледарете запеа с йоще по-плъни гръла „Ой, Ко­
ледо! Мой Коледо!“. Съга они не моеха да чуат кво се приказва
меджу англичанино и охранитело му, ама я ше ви разкаем, като за
пореден път прибегнем до похватете на художественята литерату­
ра, или, иначе казано, като си измислям, лъжем като дрът циганин
и спестевам сичко, къде сам преценим, че ми не отръва. Така е...
Секи писател се праи на големата работа и мисли, че истинскио
живот има нужда от доукрасяванье и баш он е призван да свръши
таа работа. Повтарам, секи писател, та ако ще и да а такъв като

265
мене, дека не е сигурен дали даже и кръвнята му род ше се фане
да чете таа тьпня, къде я е сътворил...

- Какво става навън, Стивън? - кък мое и да сте се досети­

ли, Джеймс Фърчърхаус прикааше на английски, ама я ви го пре-
веджам. Не що ви мислим за прости и неуки. Съшнус, не само
зарди тва. А и що нещо ми не арексва, че напоследък се едно
сички писателе са решили, че като вкарат неко албионска дума
у тексто си и тва а гаранциа, че са станали кръстоска меджу Ше­
кспир, Уайлд и Дикенс, да ги либат и тримата на покриво на Уест-
минстърското абатство.
- Ами, изглежда селяните празнуват Коледа, като се съобра­
зяват със старите традиции - Стефан, охранитело, беше изкарал
две години Етнография у Софийскио университет, ама бръже раз­
бра, че ако завръши тва, цел живот гладен ше оди и се преориен­
тира професионално. Осен тва прикааше английски по-добре от
онаа мумия кралицата. - След полунощ излизат и обикалят всич­
ки къщи в населеното място или квартала, пеейки и танцувайки.
- Но, защо го правят? - Джеймс прояви типичнята за нацията
си заинтересованос от другите народи, останала йоще отпреди
неколко века, коги са обикаяли моретата и са правили целостен
анализ на обитателете на близки и далечни земи с цел да нги на-
мераг слабостете, да ги разкостат, да изнесат богатствата нги, а
самите них да продадат колко мое по-изгодно у робство.
- Вярва се, че по този начин прогонват злото и осигуряват на
всяко едно домакинство богата реколта, здраве в семейството и
прираст по добитъка - отвръна Стефан. Идеше му да приказва и
да приказва, та да не запре цела нош. Етнографеата се йоще беше
големата му юбов, ама с такъва спициалнус у България си по-зле,
отколко ако не си завръшил и трето отделенее.
- Ами, защо не ги поканим? - Джеймс се сви у дебелата си
шуба нищо, че беше ебати жегата за Коледа - Тъкмо ще се запоз­
ная с част от новите си съседи... - отвънка пак прогръме „Ой,
Коледо! Мой Коледо...“
- Не мисля, че е добра идея... - Стефан етнографо момента-

266
лически отстъпи место на Стефан охранитело. - Не можем да сме
сигурни, че сред тях няма опасни елементи...
- Стига де! - Джеймс се заеме с бузестото си, кревено лице.
- Нали ще трябва да остана тук завинаги. Не мога да се крия в
къщата си вечно. Така всичко изглежда много по-подозрително...
Пък и нали хората от това малко селце би трябвало да се позна­
ват? Как би могъл да се вмъкне опасен елемент сред тях!?
- Добре... - некък глухо и колебливо се съгласи Стефан. - Но
не трябва в никакъв случай да споменаваме за случилото се на
шефовете ми, защото автоматично оставам без работа.
- ОК, разбира се, аз поемам цялата отговорност...
- Дори и да поемете отговорност за атаките над кулите близ­
наци, така или иначе ще ме уволнят, ако разберат...
- ОК, давам честната си дума, че ще си мълча до послед­
ния си ден! - гласо на тоа луничав, безформен и явно зиморничав
жмую прозвуче се едно се заклева за прайм министъъ на Грейт
Бритън, да й го налундзим у сто и осемдесете валежни гньи.
- Има обаче и друг проблем... - почеса се по врато Стефан.
- Какъв? - Джеймс тамън предвкусваше, че ше стане влъну-
ващо и глей съга...
- Вярва се че, за да са успешни магиите за здраве и плодоро­
дие, домакините трябва да почерпят коледарите е домашно при­
готвени хляб, ястия и вино.
- Нямам домашно приготвени хлябове, но пък съм опекъл
превъзходен ябълков пай... - думите му едва се чуха, що навънка
се изруче „Ой, Коледо! Мой Коледо!“. - Вино съм заредил само
няколко бутилки, защото не съм почитател, но за сметка на това
съм се запасил с френски коняк, скоч и ямайски ром поне за шест
месеца напред. Дали ще свърши работа? Дали това ще е доста­
тъчно, за да омагьоса главите на магьосниците?
- Ах, това британско остроумие... - заеме се на една стрън
Стефан. - Добре, идете да сложите масата, а аз ще им отворя и ще
ги позабавя малко...

267
 Глава педесе и седма
Джеймс Фърчърхаус посреча коледаре за пръвица

Не беа минали и пет минути и наште шантави коледаре се

беа вече умъкнали у къщата нищо, че Стефан се проба да ги спре.
Най-доволен, разбира се, беше Пенко Жаблето, що плано му беше
сработил баш кък беше предвидил и ютре у кръчмата го чекаа
ньеговите порегньи пет минути слава. Додека пееха, коледарете
се оглеждаа насегде и се чудеа коги майсторете са успели да на-
праат такова чудо-чучуято от една нищо и никаква съборетина,
ква беше къщата само преди неколко недии. Йоще повече обаче
нги привлачаше вниманеето англичанино, що жив поданик на ко-
ронята никой не помнеше да е виждал у селото.
Джеймс Фърчърхаус беше урунгел у най-чис вид. Лично я,
ако некогиж издадем неква илюстрована енциклопедия, срещу
обясненеето на думата „урунгел“ бих сложил негова снимка у цел
ръс и йоздоле бих писал „Без думи“. Преди да почнем да го оп­
исвам, дръжим да уточним, че си не измислям само що сакам да
ви накарам да поврънете или зарди тва, че мразим поданиците на
кралица... дали си е йоще Елизабет? Па она ше е, коя да е, она
таа ше живее и управлева йоще барем сто годин, да й се не види
у костеницата. Не, не преулеличевам. Просто пробам да се при-
дръжам къде обективнята действителус, да й го фукнем меджу
рогите. И така, придръпите за секи случай един леген до вазс, що
почвам!
Джеймс Фърчърхаус беше леко клепарес, ама тва да му беше
проблемо. Тогива сички просто щеа да му викат „клепарестио“
или там кък е на английски и толко. Да, ама не. Физиономеата му
беше досуш като таа на морска крава и излъчваше същото коли­

268
чество интелигентнус, клонещо къди нулата. Носо му беше като
на неко заклет алкохолик - голем, е формата на круша и цвето на
узрел синь домат, с обща плош къди триесе квадратни сантиме­
три.
Имаше образе като на булдог и барем три етажи гуша. Да, ама
за сметка на тва джуки немаше ич. Се едно си резнал тесня дупка
със скалпел и си наредил вътре некви дребни, пожлътели зъбе-
вци. Очите му беа воднисти, жлътокафеви като на митиява овца,
а косата му беше по-редка от свила на кулень, русо-рижава, мло-
го късо постригана и кво имаше косъм стръчеше на ебем ти ст-
рън. Делата таа физиономеа беше покрита от край до край с едри,
светлокафеви лунички, къде си личеха от хеликоптер, йоще пове­
че, че кожата му беше толко бледа, че на места направо прозира­
ше светлосинята паужиня на вените му. Иначе главата му беше с
правилна форма и нормални размери, нема да си кривим душата
съга. Она се крепеше на едно бая дръго, ублизо къде метър и де-
ведесе тело, къде немаше ква и да е форма. Джеймс Фърчърхаус
беше млого по-мек, отколко дебел. Като топъл леб.
Тва усети и Пенко Жаблето, коги измеджу песньите рече да се
се здрависа с домакиньо и да му се предстаи на английски. „Еба
тоа дроб!“, помисли си он. Мислите му обаче бръже се промениа,
що Братан привлече вниманеето. Пак се беше наюял като талпа.
- Тоа що мучи на чуш език? - наежи се Братан, нищо, че фи-
зиономеата на англичанино изразеваше виша форма на юбезнус,
а несъществуващете му джуки се беа разтегнали у блага усмивка.
- Ебем ли го? - отвръна Денчо Пръжката. - Сигур що е чуж­
денец, да ти го турим у черепо чворовит, що явно у моменто е
фино куф, Братане!
- А тогива закво ми се е довлекъл тука, като не знаа една
приказкя на блъгарски? - Чворо явно напираше да се бие. - Ма-
менцето му да полибим островно, у наше село ли ше ми плямпа
он на английски бе!?
За щастее Братан беше млого, ама млого се надеял, а и Свил-
ко, дека ич му не отстъпиняше по ръс и сила, беше баш до ньего,
та лесно го удръжаа да не посрешне Джеймс Фърчърхаус според

269
меснио обичай. Макър и избутан надзаде, он обаче не спре да
дуднье:
- Я коги идем у Англеа, ше прикаам на английски... Затва
нема да го тръпим тоа да ми се пюнчи тука. Глей! Глей, бе! И на-
шио Пенко, ли е учен, и он ше му отврача на английски...
- Господине, ако не се успокоите, ще бъда принуден да ви
помоля да напуснете! - охранитело Стефан дискретно се беше
промъкнал зади Братан. Толко беше тих и потаен, че и да му го
беше налундзил, Чворо едва ли щеше да усети.
- Ти па къв си бе, ръньовец!? - извръна се резко бакята на
Любка и се отскубна от ръцете на тия, къде го дръжеа.
- Аз отговарям за безопасността на дома на господин Джеймс
Фърчърхаус - отвръна спокойно Стефан. Он знааше, че си има ра­
бота е човек, къде не е тръгнал да се заяжда, що има определено
мнение, а просто си дири повод да се сбие и тва го притесневаше
най-млого. Явно щеше да се развали празничнио момент.
- Фър... кой? Фър-фър... - Братан заразмаава ръце се едно е
врабче и зе да се лендзи пиянски. - И ти му слугуваш на те тоа
тука, така ли? Само да се довлечат у дръжавата и да ви каат „Те
ви те некой лев“ и веднъга се мажете с вазелин и се ловите за па­
лците. Да ви ебем у продажната сган, да ви ебем...
- Братане! - сопна се Пенко. Англичанино вече усещаше, че
става нещо и се беше удзерепил като теле у шарени врата. - Ако
мислиш да праиш гюрунтии, да те нема! Ние сме дошли тука като
коледаре, а не като караконджуле, да ти го придавкнем у проги-
зналио от пиенье дробец! Кво се ежиш като петел на жежки лай­
на!?
- Сакате да си одим, а? Вие, къде сме израсли от деца заедно
сакате да си одим, що заставате на страната на тоа луничав пол-
верняк, така ли!?
Сички си замирваа, що се чустваа недъгаво. Щеше да е раз­
лично, ама гньеска само Братан беше пиян кък си требе.
-Д обре, отодим си тогива! - отсече Чворо и излете през вра­
тата. - Нема да ви пречим да му омаате по един свирчок, спермо-
ранилища ниедни!
- Никой те не кара да си одиш - изока след ньего физико.

270
- Само недей да рипаш на човеко на бой за тоа що дуа, главо
шашава!
Джеймс Фърчърхаус мое и да не беше пръва убос, ама па
беше душа човек отсекъде. Коги Братан юсна тежкята порта и
пцувните му отекнаа по пустата улица, он пита загрижено:
- Нещо направих не както трябва ли? Съзнавам, отскоро съм
в България и не познавам обичаите на страната ви...
- Не, не се притеснявайте! - уили му се Жаблето, нищо че
йозвътре се разкинваше от яд. - Просто според поверието един
от нас трябва да си тръгне, като по този начин се символизира
прогонването на злите сили.

И се почна черпавката. Джеймс Фърчърхаус извади на масата

най-убавио ябълков пай, къде беше яден некогиж у тва село (да
не сте посмели да ме апострофирате, че у тоа буедак не са и чули
дотогива за ябълков пай - мое и така да е, ама мое и да не е).
Тиа наште убосници ометоа и двете тави за нема и пет минути и
почнаа да се оглеждат за йоще. Англичанино забелеза тва и зе да
връти очи обръкано, що не знаеше кво да праи. На помош дойде
Стефан охранитело:
- Не се безпокойте, господине! Просто донесете алкохола и
всичко ще бъде наред!
Джеймс побръза да изплъни съвето, ама рече да се дръжи ци­
вилизовано и да почерпи госкьето пръво със скъп френски коняк.
Тиа сътвере коледарете го омааа за нема и една врътка на шишето.
Он бръже донесе бутилкя скоч, после бутилкя ром, после пак бу-
тилкя коняк и те така те, додек на масата се не сбраа десет празни
шишета.
- Айде, не сме дошли да се връгаяме по земята у къщата на
човеко! - изкомандва е надебелел език станенико. - Требва по из­
грев да сме обиколили целото село, а ни остават барем десетина
къщи! Поаждайте по мене!
Вече и Жаблето едвам си стоеше на краката, а и келешете
се беа изпонапили. Като тръгнаа Пенко едва успе да изфъфли на
английски:

271
 - Благодаря ви за гостоприемството, господин Фърчърхаус!
Чакаме ви да ни посетите в кръчмата (он каза „in the pub“, нищо
че при Ваня Шугавата приличаше на пъб колко Здравко от „Ри­
тон“ прилича по характер на Нелсън Мандела), когато се устрои­
те и се починете от пътуването. Все пак вие сте пълноправен член
на нашата общност (не мом да се сдръжим и пак пе ви каем коя
дума използва тоа окапяк. Community. Смех до припаданье...).
Да се надяваме, че пожеланията за здраве и благополучие, които
отправихме към дома ви, ще се сбъднат!
Джеймс Фърчърхаус и он каза некви мили думи и изпрати
коледарете чък до портата. На улицата, додека групечката се но­
сеше къде къщата на Киро Негоднио и Бистра Ристо Ботевата,
вече никой си не праеше даже и трудо да се пробва да пее цела
коледарска песень. Чуаше се само едно нестройно „Ой, Коледо!
Мой Коледо!“ ...

- Много приятни млади мъже! - каза на Стефан Джеймс Фър­

чърхаус преди да улети дома си, та да се скута от „студо“. - Под­
държат традициите на общността си, а едновременно с това се и
забавляват. Какво по-хубаво от това!?
Охранитело не отвръна нищо. Само пожела „лека нош“ и се
прибра у негодната си кабинкя.

272
 Глава педесе и осма
Сички обекти у Вселената постоянно се
разделечеват...

Кък вече имахме възможнус да споделиме неколко пъти (ви­

жте, тръгнах да свръшвам тоа недоклатен романь и почнах да си
прикаам на „ви“, да се еба; май съм се зел на сериозно), Братан
Чворо от родо на Чворовитите се беше надеял на тараба. На два-
есе и трети срещу дваесе и четвръти пи цела нош. После направо
от масата отиде да си земе носията от Читалището, прибра се до-
маска, фукна полвин канче рикиа и припадна връз кревато с изко­
рубената пружина, дека мое и да го помните от пръвите страници
на таа истореа.
Дигна се чък следобед. Главата го цепеше, ама он само
препцува злобно, отиде да си земе един студен душ и седна на
вино тоа път. От кво сестра му не живееше при ньего, го беше
ударил яко на уволнение. Почти не работеше, фръгаше на стоката
колко да не умре отглади, он самио едеше от дъш на ветър, ама,
виж, чашата и цигарата не остаяше.

У къщата на Гръга, коги дрътио умре и го докараа да прекара

послегня нош домаска, преди да го заринат, остана само Братан.
Он пак се напи. Мислеше си кък, ако не беше оженил сестра си,
двамата щеа заедно да вардат умрелио до видело да го не земат
тенците и караконджуйете, кък щеа да си приказват и даже да се
расмеат на некоя случка от едно време, коги Гръга беше по-млад
и от време на време идеше у тех да нги праи „мечка лиже сол“.
Щеа, ама съга седеше самичък и меташе чаша след чаша.
По едно време му се доспа, а ламбата фръгаше зловещи сенки на
опнатата кожа по физиономеата на Гръга. Упиянченио и изморен

273
мозък на Братан почна да му играе некви кофти игрички, се едно
Пипето му се смееше, па после изенъж ставиняше пак сериозен и
Чворо се дигна, та да палне огин у кюмбето и да се порасъни. Че,
мани другото, ама на Гръга у съборетината дуаше отсегде. После
па се посгре и йоще повече му се приспа. Ако требеше да турне
ръка на сръце, не моеше да гарантира, че не е придремал за некоа
минута, та да изпуши тенците при умрелио, та да му отнесат и
без тва измъчената душица. Ама тва да си остане меджу назе си...

Витали Парената въшка едва изчека погребенеето да свръши,

та да иде при Чворо и, уж дискретно, ама така че да го види цело
село, да му връчи официална прозивка от РПУ-то у Градо. Оказа
се, че Братан и сестра му требва да идат у управленеето на по
другио ден, ама не ставаше баш ясно закво. Чворо пръво почна да
се пцува на ум, що си мислеше, че е свръшил некоа простотиа на
пияно. После се замисли, че нема кък да го викат зарди тва, щом
сакат с ньего да е и сестра му. Затва се и запъти къде новио й дом.
Данчо Муфтата обаче го посретна на вратата и каза, че мла-
доженяците са си у стаата и нема улазанье. На следващио день
Братан цъфна преди къщата йоще призори. Пак се беше наюял,
ама беше апнал един буркань паприкаш с лебец и беше що-годе у
форма, ако се не броат очите му, дека беа се едно е лепил с елек-
трожень без маска... Он се беше наплашил от полицаете и имаше
респек от тех, та сакаше да свръшат сичко по-бръже.
Фанаа да ги закара Пенко Жаблето с микробусо си. Сестра му
през целото време се смеаше и бъбреше нещо, ама на ньего си му
беше сбръкано йозвътре и не знааше кък така изеднъж Юбица,
опа, Любка, му беше станала като чуж-чуждинец.
Она се фалеше колко й е убаво със Свилен, кък тамън пре­
боледувала неква сбръкана более, къде я нема по учебниците за
лекаре, кък сега се чуетвала с лека душа и леко сръце като неко
гургулица, кък... Он я чуаше оттука оттам и го напушваше яд
йозвътре. Кък па моеше да я не е видвал толко щаслива, додек си
беше дом, при ньего? Сигур зарди тва се и не беше дръпала толко
млого, коти й беше казал, че ше я жени. Що немаше тръпенее да
се маане от бащинята си къща, от роднио си брат...

274
 Любка забелезваше, че бакя й се е нацупорчил, ама не моеше
да допущи, че се не радва за ньеа и си мислеше, че си въобразева.
А и беше прсмлого весела, та да се интересува от настроснеета на
другите. Та и се не стигна до приказкя кво му е на Братан, нещо
смита ли му откоги си беше останал сам-саменичък за пръвица
през живото си...
Улезнаа у полицеата, зачекаа къде час да дое следователо, а
он се беше убуцунчил, избоботи нги на две на три, че у Гръга
са намерени три ияди (пак ше турим препинателнете знаци !?)
евро и документе за продаваньето на неква къща, барабар с цела-
та пръцела у техно село. Полицаю нги показа документете, ама за
парите каза, че не моат да ги земат веднъга, що требало да при-
кючи раследвапьето, оти они били вечесвено доказателство ли,
знам ли кво...
- Ама те тук те пише триесе ияди евро! - издудня Братан,
коги поразгледа ратишяците.
- Не можеме да ви дадеме повече информация, господине! -
сопна се следователо. - Ние раследваме смрътта на вашиа родни­
на, а не финансовите операции, които е реализирал.
У същио момент телефоньо на полицаю дзрънна и он като
ободен с игла у гьзеро се рипи и бега у другио край на стаата.
После гласецо му излезна от джуруяко мазен-мазен, се едно си му
нацвакал гласните струни с гъша лой.
- Да, началник... Да, началник... Да, началник... Да го пре-
кратиме, началник... Добре, началник... В момента са при мене,
началник... Само три хиляди началник... Не знам, началник...
Ше им ги предадеме, началник... Слушам, началник...
Коги следователо се връна на бюрото, от челото му се стичаа
йедри капки пот, а образете му беа бели като платно. Он отвори
едно чекме и издръпа отам една бая дебела бала с по педесе евро.
С ръка, фаната от трепетликата, отброи шеесе ратии и ги прибута
по бюрото.
- Е, тва са ви парите! - он сакаше да изгледжа твръд и да
нрикаа категорично, ама си личеше, че е спаднал гумите. - Ше
е добре и за вас, а и за мене, да не питате повече. Става въпрос

275
за национална сигурнус, момчета и момичета... За национална
сигурнус...

- Виж сега, господин следовател! —на оня отсрешка му стана

ясно, че полицейскио началник тоа път се не обажда да одат по
курви, на риба или за некоа далавера. - Пущаш циганьето веднъга
и дигаш сички обвиненеа от ньеа, що ше изпаднеме от топлото
гньездо като рахитично пиле!
- Кво става бе, мани ме не стрескай!
- Слуши, не приказви! - избоботи хрипливо ченгето. - Обади
ми се един голем човек. Се едно папата да дзрънне на некой та-
мън фанал се на орото попец. За парите мое и да ни се размине, че
сме ги отнесли, ама ако не свалиме обвиненеата от сервитьорката,
ше се дигне голема смрад. Сичките й колеги са видели, че не е
зела и стотинка и ше свидетелстват у ньойна полза, ти сам го каза
след разпитете.
- Да бе, млого дръжат на ньеа... Да не очекваш, че ше се за-
стъпат така за цигане... Кък ше замажеме положенеето?
- Знам те тук два-трима, дека сакат да лежат, що зимаска
нема къде да се подслонат и ше умрат от студ и от глади. Ше го
припишеме на некой от тех.
- Е, а ако не са улазали у заведенеето и никой от свидетелете
ги не помни?
- Ше го измислиме тва! - полицейскио началник определено
губеше тръпенее. - Ти само пущи цигането сервитьорка и маани
сички обвиненеа срещу ньеа, че иначе здраво сме го закръщили...
- Добре... - изпуфте следователо. - Айде, беги...

На врачанье и двамата мирваа през целото време. Некво нги

беше сбръкано. Усещаа, че нещо се е променило... не, де че ли
нещо се е прекръшило меджу ньих. Коги слезнаа от колата, Бра­
тан й подаде плико е парите:
- Те ти ги те, зими ги тиа... Ние си му бехме останали по-
близка род... Ти завръте семейство, се ше ти потребват у неко
момент...
- Кво стана е назе за неколко недии, бако? - гласо на Любка

276
се забъкна у слъзи и у ручевицата на Пенковио бус, дека се отда-
лечеваше. - Седеаме си домаска, карааме се, смеаме се... И, те го
те, се един вид изеднъж - я женена, ти си заживел като последнио
пропадлък на поречеето. Ше доам следобед да измиам, да изпе­
рем и да почистим у къщата, ма да знааш, че тва е за послегньо. Я
требва да врътим друг дом вече... Знаа се от памтивеко - жената
й е редено да се грижи за мъжо си.
Беа спрели преди домо на Данчо Муфтата, Свилко и... Вече
ньойнята къща. На Любка зелените очи се заврътеа несъзнателно
натам, пливнали у слъзи.
- Земи си намери една булкя бе, бако! - връна си погледо на
ньего невестата. —От кво съм се оженила, само те мислим като
мининко дете. Виж се на кво си заприличал! Станал си досущ на-
шио чича Гръга Пипето, къде и четиресе не сме му правили йоще.
- Ама, Юбице! - изока Братан. Кък си беше душа човек до
скоро, те така съга се беше преврънал у некъв нервак, да ти иде да
го прибиаш. - Ти некоа читава жена у тва село и у делото поречее
познаваш ли ма!? За коя да се оженим?
- На твоите години, брат ми... - Любка го прекина на две с
плааналите си зелени очи. - На твоите години моеш да заврътиш
семейство с два вида жени. Разведени или курви. Коя ше те чека
тебе децвена да се сетиш за ньеа коги е станала на триесе?
- А, мерси! - заеме се накриво Братан и се преджеби за цига­
ри, ама немаше. - По-добре самичък да си седим!
- И я доскоро така си мислех, ама съга ми дойде друг акъй и
но благодаренее на тебе! - пресече го Любка. - Ти съга си се изпу-
щил, че си на триесе и манко. Помисли кво ше е, ако си самичък
на седемдесе... На кво ше заприличаш?
Чворо исумте начумерено. Баш зарди таа родова черта сички
знаеха влаката нги като Чворовете.
- Да зееме Денка, а? - изчурулика изеднъж Любка засмено.
- Верно, кво има да мръда у тва поречее, она го изпонаеба, ама
иначе има добро сръце, слуша се у дома си, па мани другото, и те
обича... Ти знааш ли, че очите си е изревала пред мене за тебе?
Братан, та Братан...

277
 - Ама, сестро! Оно те тоа циментов стлъб за жиците е по-
привлекателен от ньеа!
- А щом е така, ти закво я отвори? - Любка го изгледа пра­
во у очите. - И по-важното, закво оттогава навам периодично се
сещаш да й го налундзиш? Она тамън те позабраи манко, ти пак
я изюскаш и рево почва наново... Или-или! Като ти не арексва,
мани я, не я дири повече! По-добре си юсни една чикия или иди
при Цура Опалията, за три лева ше ти извръти такава свирка, че
чък петите ти ше изтръпнат. Що само я мъчиш, като я не арекс-
ваш? Я имам чуетвото, че ти праи кеф да я тормозиш!
- Нема кво да ми я фалиш таа банка за семе!
- А ти кво сакаш бе, буцуняк!? Да седи цел живот и да чека да
се напиаш като ала и да се сетиш да я израпаш, така ли!?
- Кво сака да праи! - Братан кракна неколко ггъти, ама се су-
пре. - На мене таково дом ми не требе! Ли ако се наложи да изле-
ам по работа, цел день ше я мислим с кой се шиши у моменто...
С пощаьоно ли, с некой старец, с циганино, къде е извел овците
ли... От такова бегам далек!
- Она само да разбере, че си съгласен да я земеш, нема да се
допре до друг мъж никогиж през живото си... Гаранция ти давам!
- Таа твойта гаранция мое да си я завреш у... левото уше,
Юбице! - Чворо пак почна да ока. Верно му ставаше нещо на
тоа човек... - И кво? Ако ти не устиска гаранцеата, да ми се смее
целото село ли!? Тамън спреа да ме подбъзикват за сестра ми и да
ме почнат за жена ми!
Онаа Юбица Чворо, дека си я знаеха сички от толко годи­
ни, щеше да се рипне и да опасе веджите на бакя си при тикива
приказки. През послегньите дни она обаче се беше преврънала у
Любка, на Свилен Муфтата жената, и се едно си беше сменила и
душицата, да я еба... Само се позагръна у дреата, изгледа брато
си, без на лицето й да трепне и една жила, извръна се и пойде
къде вратницата. Коги стигна до ньеа се спре и се обръна къде
Братан.
- Бако, я така и не мом да разберем кво се случава с тебе у
послегньите гньи. Знам само едно. Ние си останааме от асал Чво-
ровитите. Е, имаме тук-таме по свето разфръгани некви братов­

278
чеде, чичавци и стринки, ама от кореньо на Чворовитите сме си
само ние. И требва да се подръжаме - она му метна благ поглед. У
очите й се едно се топеше лава на фоно на ниското сиво небо. - Я
ми не е ясно кво откачаш. Сващам само, че ква и да е причината,
сичко си ти е у главата проста, що живото ни се промени къде до­
бро напоследък. Кажи, ако нещо сме те обидили я или мъжо м и...
Ни ти сакам от парите на чичо Гръга, ни нищо. Сакам само брато
си, що ти не си същио човек от неко ден навам...
Братан мирваше и гледаше къде Балканьо, къде и он май
беше сръдит и гуреив като ньего. Щеше му се вече да падне един
снег и да го завиа, та да си поспи благо-благо. Коледа идеше вече.
Чворо йоще беше загръбил сестра си. Из окото му текна слъ-
за, ама он изскръца със зъби, та да спре думите, къде напираа
меджу них. Юбица почека манко, па отвори вратничката и дона-
ди:
- Официално си канен от свекър ми Данчо Муфатата и за
Бъгньи вечар и за Коледа. Добре дошел си, така че се възползви,
що явно самотата нещо ти се не отразева кък требва.
Чворо знааше, че сестра му е права, знааше, че требва да се
обръне, да а прегръне и да й кае, че се радва за тва, че е щаслива
като женена, че ше дое с кеф за празнецете, ама се не помръдна
от местото си. Чък додек чу, че вратницата се лупна силно и на
Юбица мининките краченца заминаа навътре. Накъде къщата на
Данчо Муфтата и сино му Свилен...

279
 Глава педесе и девета
И кръв ше се лее!

Кък да ви каем... И едва ли ше ви изненадам, що почнах е

таа случка преди манко, ама я загръбих. Тва даже и я знам, че не
е похват у художественята литература, а признак, че нещо не е
наред у шашавицата м и...
У деньо преди Бъгьни вечер, Братан, от Чворовитите, се напи
тамън три пъти. За послегньо свръши таа работа асал извечер. Зе
си он котленкята, зе си цигарките, зе една тава компире на фурня,
пакетче фъстъци и компот от гюли (ли требеше да има поне три
поени яденьета на трапезата) и занесе сичко тва у плевнята при
стоката.
Коти го видеа, овците зеа да блеат глуповато, козите заоби-
каяа покрай стените и се покикерчиа по яслите, а палашо Жечко
се спущи къди ньего и почна да му се сплата из ногите. Братан
го подритна без лошо чуетво, нареди внимателно яденьето и пи-
еньето йозгоре връз сандъко, дека дръжеше кукурузо у ньего и
приседна на трикракото столе, къде използуйеше за млъзенье. До-
дек си палеше фас, на Братан през главата му мина, че ако фръли
клечката у сеното сички ядове ше му се стоварат от плешките.
Почна да му припарва на пръстенцата, ама он не пущаше. Толко
беше лесно, само да се протегне...
„Иоще ми не е дошло времето!“, помисли он, коги клечката
изгасна и зачръни връйовете на палецо и показалецо му. После
отпи яка глътка.
Животните се едно усещаа, че нещо му тегне, обикаяа покрай
ньего, бутаа си влажните муцуни у ръките му, поди мишницата
му, у врато му... Душеа, пръхтеа... Се едно сакаа да го разведрат

280
некък, ама Чворо ич и не подаваше. Изредко си зимаше по неко
компир из тавата, подфръгаше по два-три фъстъка у въздуйо и се
пробаше да ги фане с уста... Отпиваше от компото, ама най-млого
натискаше накъде котленкята, да еба таа пуста скоросмрътница,
да еба, толко млого народ е проглобила у дън земя...
От време на време подфръгаше по неко компир, гюла, фъстък
и на добичетата (мали, само ако знаате коза кък налата на фъстъ­
ци!). През шашавицата му минаваа като на калейдоскоп секви ми­
сли, спомени, мечти. Минаваа и се смесваа у некъв ненормален
бръкоч, къде по-добре да ти не е у работа.
Братан ни желанее имаше, ни па сила да си подреджа тиквата
побръкана. Само седеше, пиеше, присветваа му кви ли не просто­
тии из канчето и изпадаше у се по-мрачно настроенее. От неколко
недии се така си беше. Ньините одавна беа измрели, бог да ги
прости, сестра му се ожени (омъжи, да каем), па мани другото
и Денка Мандрамуняко нещо му се праеше на интересна. „Таа
уруспия негодна“, помисли си он и погледна часовнико. Беше на-
времило да се опрая за коледуваньето. На излазанье от кошарата
залитна и се облегна на тарабата.

Я мислим да пропущиме времето до моменто, у кой Братан

от родо на Чворовитите излезна от домо на англичанино Джеймс
Фърчърхаус. Чесно казано, мръзи ме да се офлянквам. Па и ли ви
поразпраих отук отам... Коги си намерим неко стабилен и богат
издател и почнем да зимам хонорар за сека дума, дек напишем,
мое и да почнем да словоблудствам повече. Не, че съга го не пра-
им, ама... Пак се отклоних като гньил клин у пеклово дръво.

От домо на луничавио новодомец Братан си пойде право къде

них. Беше горе-доле три часо нощеска. Чворо залаташе. Направо
си се носеше като коледарска песень у унисонь с празнико. Поми­
сли си с яд кък ше се прибере и ше си легне, ама автоматично у
камберицата му изкочи образо на студената соба, масата с тръкая-
щите се по ньеа обелки от кремвирши, труи, чаши, шишета, бур-
канье с лой по стените, незастланото легло, дек от ньего диаше на
тутун и кисело... Краката му самички го поведоа на другя стрън.

281
 Он се излете и натисна бравата на вратничката. Нищо. Закю-
чено. А я беше изкрътил преди неколко недии. „Начи Изклесяко
я е опраил, да го опраат манафете“, помисли си он. Отпущи се
на ньеа с плъната си тежес (она ич нс беше мининка). Пак нищо.
Толко пъти беше допирал до таа къща по нощите и никогиж не
беше закючено.
„Ше прерипим мрежата, колко му а?“, мина му през глава и
тръгна да огледжа за по-манко несгодно место. Най-после рече,
че е намерил те такова и фана да се пресламбачва. Добре, ама
крачойо му се закачи най-йозгоре и се порна целото дньо на бе-
невреко. „Мале, Вела ше ме изеде с дреите“, помисли си Братан и
додек клънеше и пцуваше на глас, некво успе да се претръколи и
да груане у градината.
- Ти кво праиш тука бе!? - чу он гласо на Денка Мандраму-
няко, йоще преди да се е изпраил.
- Е, те... - каза Чворо задъанато. - Дойдох да те видим...
И, мани майтап, верно я виде. Денка се беше изпраила пред
вратата на къщата, ламбата йоз калидоро й осветеваше силуето
изотзад и го праеше да се види некък зловещ. Тва усещанье се
доплъваше от големата манара, дека Денка я стискаше като не-
виждала у ръка.
- Нема кво да ме глеаш! - гласо й кьокочеше. Видеше се, че
секи момент ше се разреве от яд. - Имал си време, да си м е... гле­
дал.. . Айде от дек си улезнал, отамока да те видим и да излазаш!
- Стига си се правила на дръж ми капата! - издудня Братан
и, като се надигна от калната земя, пойде къде Денка. Йоще на
трекята крачка обаче спре, що Мандрамуняко дигна манарата и
зае отбранителня поза.
- Излазай, Братане, що на пръчета ше те насечем, Господ да
те убие!
- Курвояк ти ниеден! - процеди през зъби он. Дното на бе-
невреко му се ветрееше на мрежата. - Да не мислиш, че ше ти
се молим!? Откючи вратницата да излезнем и ти обещавам, че
повече нема да ти досадиням никогиж.
- Ше ти откючим, ама само, ако ми се извиниш!
- Закво да ти се извинявам ма, сътвер негоден!?

282
 - За тва, дека ми каза преди майко!
- Да съм излъгал за нещо?
- Щом не си излъгал, прерипай през оградата и очи да не съм
ти видела повече! - Денка се врътна и тръгна да си улаза домаска.
- Добре ма, добре! Айде, от мене да мине, извиняви!
- Сакам искрено извиненее! - отсече твръдо Мандрамуняко.
- Извинявай, мило другарче, повече нема да праим така! Обе­
щавам, да не те наричам никогиж вече негодна курва. Мислим
даже ич нищо да ти не викам... - Час от Братан йоще верваше,
че мое да си праи с Денка кво си сака и она само се преструва на
сръдита, оти винаги ше е вюбена у ньего.
- По-добре ше е да ми не мъцваш, прав си! Не щем гласецо
ди да чуам вече!
Мандрамуняко бавно пойде по пътеката къде вратницата, без
да изпуща Братан от поглед. Така, стиснала манарата, с разпу-
щени рошави коси и бела ношница доземи, она изеднъж му се
виде като неко викингска девокя, улетела у бою барабар с мъжете.
Чворо усети, че таа асоциацеа го дръви, мани майтап. И Денка за-
белеза тва. Млого добре й беше позната възбуденята физиономеа
на Братан.
Мускулите на раменьете и врато й се напрегнаа без да сака.
Она пущи левата си ръка от манарата и превръте кючо, па после
бавно отвори вратницата. Отвори се без гък. Беше пресно смаза­
на.
- Прав ти път, Братане! - Мандрамуняко се дръпна една крач-
кя наназаде.
Братан пристъпи и бавно приближи. И двамата млого добре
знаеа кво му се връти у главата. Разликата меджу них беше, че он
е пиян, а Денка не е. Затва, коги се фръли на къде ньеа, стопанката
на къщата с лекота се провре поди мечешката му прегръдка и се
исули. Манарата се закачи у нещо и Братан изрева на бито куче.

Денка се обръна, се един вид имаше цигански пепей у гъзо и

виде, че Братан се е сгръчил и притиска левата си ръка с десня-
та длань. По-притеснителньото обаче беше, че насегде фръчеше
кръв. Малешката му се тръкаяше по посланата с пьочи пътека.

283
 - Денке, не глей като пресисала, а улазай у ньетре за пръца-
яци и рикиа, що не знам дали ме познаваш! - она обаче се не
помръдна. - Поаждай ма, шунявата!
От тоа вик Мандрамуняко се поосефери и улете у калидоро
като гуменец у мокър снет. След нема и полвин минута она се
връна е лимонадено шише рикиа, бинт и чаша, плъна е лед.
- Ти коти си ме видвала да турам лед у рикиата ма, шундо
амортизирана!? - у зениците на Братан се беа появили весеяшки
пламници, напреки на не особено вегьрята ситуацеа.
Денка обаче, млого по-стреснята от ньего, зе пръсто отземи,
преплакна го с рикиа и го набута у чашата с ледо. През тва време
Братан изтегли шишето от ръката й и поя раната мераклийската.
После изле у грълото си све пиенье, дека беше останало у бутил­
ката от лимону.
- Чула съм, че ако занесеш пръстецо у болницата и си го ту­
рил у лед, моат ти го зашиат...
После остаи чашата на външната мивка, размота бинто и
внимателно го нави връз раната, като нареждаше и ич не й пука­
ше, че Братан скимти се един вид бито куче:
- Като иеш при лекарете ше нги каеш пръво да намократ бин­
то, що ше се е запекъл и пак ше ти отвори раната. Ше нги дадеш
и пръсто да го зашиат, ако моат. И преди тва нема да го вадиш от
ледо...

След дваесе минути Денка, кък си беше рошава и по ношни-

ца, само наметнала братовата си ватенкя, без да улундзва ръка-
вете, и Братан окаа колко сила имат преди вратницата на къщата
на полицаю Витали Парената въшка. Коги он най-после излезна,
се оюяваше, ризата му беше разкопчана до доле, а панталонете -
разпасани.
- Кво става тука бе!? - издудня он като отвори вратницата и
излезна навънка. - Вие втора сменя коледаре ли сте?
Он обаче беше полицай вече камара годин и, щом виде кръви-
вио бинт покрай ръката на Братан, па и налугьничавио поглед на
Денка, разбра, че работата е сериозня.

284
 - Отсекох на тоа урунгел пръсто с манарата. Кари го у Градо,
ако моат да му го спасат.

Нема и полвин час по-късно москвичо „Алеко“ на Валери Па­

рената въшка наби спирачки преди вратата на болницата. Йозвъ-
тре изрипиа он, Братан и чашата с пръсто (носена от собственико
му). Ледо се беше поразтопил, нищо, че у колата немаше парно от
големио снег през деведесе и трета. За щастее най-добрио хирург
у болницата беше на смена, па, мани другото, беше и трезвен като
никогиж.
Не, че успе да закръпи пак пръсто на Братан (тва беше аб-
соютно невъзможно у тикива условеа), ама поне му заши раната
като ората, накара сестрите да се погрижат за ньеа кък требва и го
увери, че, ако сменя превръзките редовно, мое и да не гангреняса.
После го пита дали сака да остане за болнично леченее и, коги
оня го изгледа като брез бивол, си го отпрати и му пожела „Весе­
ла Коледа“. Братан не беше здравноосигурен и си плати на ръка.
След тва се качи у колата, като йоще стискаше чашата с пръсто.
На врачанье къде село атмосферата у москвичо вече не беше
толко задремала, колко на доважданье. Братан, познат у целата
околна като дръводелец със златни ръце, заяви на полицаю, че
за щастее Денка му е отсекла единственио пръс дека мое да си
работи и без ньего.
- Е, сигур млого точно е премислила кво да напран, да те
еба и тебе у сбръканяка! - заеме се на криво Парената въшка. Он
беше поизтрезнел, ич да не е. - Я кажи кво стана баш?
Чворо разпран да две, на три.
- Я ше я съдим таа, она кво си мисли... - закючи потърпев-
шио.
- Ше съдиш брачед ми Милети, дека е губернатор на Флори­
да! - каза сръдито полицаю.
- Губернатор... - заеме се и Братан. - Кво ми сс праиш на
важен бе, шапкар исулен? Но от вашта семка не става чеп за зейе
от кък свет светува, губернатор бил Милети...
- Баш тва сакам да ти каам!- Витали рапна с длань по табло­
то на москвичо и фвъли на Чворо продлъжителен поглед, нищо,

285
че требваше да земе тамън три поредни остри завои е обратен
наклонь. - Улетел шашкънино у чуш имот посред нош, намерил
там самичка жена, къде рекла да се защитава с манара, ако й се
нафръли и нашио кво напраил? Нафрълил й се! Таково дело нема
да спечели даже онаа турта, адвокат Марковски, дека изкара къде
кво има престъпник у дръжавата ненапита вода!
- Ама, ли виаш, че она ми отсече пръсто бе! Ти улав ли си,
кво си!?
- Ако е сакала да ти е отсекла ую, барабар с ташаците и да
ти ги провеси на пеленгаторете за обици! Та.да запомниш да не
прерипаш оградите на ората по нощите... Лекаро пита ли те кво
е станало?
- Пита...
- И ти?
- Казах му, че е битов инцидент, да го еба... - Братан трепка­
ше на пръцайе. Явно се съпикясваше и осъзнаваше, че е виновен
по сички точки. - Кво, да се пущим у подробности и да излезне,
че ние у Балканьо сме ебахти кроманьонците...
- Добре си напраил... - полицаю с резко движенее откина
ароматизаторо борче от огледалото, що нещо му дразнеше пери-
ферньото зренее. - Они ората така или иначе си мислат така, па,
мани другото, и са прави, ама се пак добре си напраил... Иначе
требваше да докладвам, да изпишем две кофи мастило и нищо
чудно да те беа вкарали у затворо.

286
 Глава шеесета
Братан Чворо го не свръта

На Коледа Братан Чворо се не напи като талпа за пръв път

от камара гньи навам. Манко преди обед, веднъга щом се дигна и
фръли на стоката да еде, пръвата му работа беше да иде до Денка
Мандрамуняко. Она отвори джамо на стаата си и призна на ньего,
йоще преди да а почнал да ока йоздоле.
- Кво стана с пръсто, Братане? - гласо й притреперваше.
- Стана тва, че си имам спомень от тебе до живот! - избуча
сръдито он. - Те ти и на тебе един спомен от мене!
Без предупрежденее он замаана и фръли нещо мининко и
продлъговато къде прозорецо. Оно се удари у образо на Денка
и тупна на первазо. Щом го виде, она почна да пищи колко мое:
- Мани го оттука, бе! Закво го довлече!? Не щем го тука!
- Като го пе щеш да го не беше секла! - каза Братан с крива
усмивкя и фана нанегде. Мандрамуняко не беше ни от страхли­
вите, ни от гнусливите, ама съга се стресна и пищевицата й длъго
време цепеше маалата. Но е ясно, за голем кеф на бавно отдале-
чеващио се Чвор.
Братан съзор изтръпе да стане два-три часо следобед, зе нс-
колко кила от най-убавото месо от рибиците на прасето, къде го
беше клал сам-самичък оня ден, приготви една дамаджана вино
и шише рикиа, и пойде по алеата покрай барата къде къщата на
Данчо Муфтата.
Ако случаено не помните, на таа същата алеа го завариме
йоще у началото на таа истореа, коги беше се юрнал да пазари
дрътио да праат сватба меджу Свилко и Юбица. Сека годин кмето
нареджаше на неколко пияници от заетоста да садат стотина фи­

287
данки покрай алеата, ем за убаво, ем да укрепат брего. За неколко
годин се беа фанали само три фиданки (едната вече беше станала
мининко дръво).
Ква беше причината почти сички дръва да изсъъват, никой не
може да кае със сигурнус. Секи път Еделин Префиненио, горскио,
се дупеше покрай тиа, къде садеа. Наблюдеваше кво връшат и му
се струваше, че праат сичко кък требе. И длибочината и ширината
на дупките беа нормални, и фиданките се видеа качесвени, па и
после ги поливаа като ората. Ама, чугьня работа, три-четири не-
дии по-късно фиданките зафащаа да съънат и никой не моеше да
спре таа гнус.
Едни викаа, че било зарди Чернобил“. Реколтите вече не
били същите, сичко се поразвало и маньосвало йоще из стрък.
Други па дръжеа отговорни за съсиплъко американцете и техни­
те бомбардировки у Сръбеа. Они твръдеа, че у неколкото раке­
ти, къде не улучиа целата дръжава и паднаа у Балканьо, е имало
уран. Знаа ли човек кво да мисли...
Одеше си Братан по алеата като преди неколко месеца, ама
вече нищо май не беше същото. Свилко и Юбица се беа оженили
и беа остаили Чворо да живее самичък. Он па беше останал без
малешка, а живото му се повече му не арексваше. И беше зимал
кардиналньо решенее по тоа въпрос.
У Данчо Муфтата вече го чекаа и го приемнаа като скъп гос.
Свилен му помогна за багажо и разтръси сръдечно деснята му
ръка, Данчо го потупа приятелски по рамото, а Любка му се овеси
на врато и почна да го пука по образсте.
Братан се смееше на глас и отговараше на поздравете кък си
му беше редо, ама сички видеа, че нещо го чоплеше йозвътре.
Не си го туриа млого на сръце, що Информационна агенцеа „Ба­
бичка“ мълниеносно беше разпространила новината за отрезанио
пръс на Чворо и домочадеето на Муфтата рекоа, че Братан се е
нацупил зарди тва, ама решиа да му не задават въпроси, ако не
подфане сам темата.
Не се наложи да чекат длъго. Щом седна на масата, он почна
да разпраа кък е сакал да бие англичанино, кък си е пошел от них
без време (Свилен потвръди), кък е прескочил оградата и е скинал

288
дното на беневреците, кък се е фрълил да сграби Денка и кък е
разнасал пръсто си у чаша с лед.
- Шашав човек! - скастри го Данчо. - Она ти оди по гъзо от
има-нема десет години и беше готова на сичко, само и само да й
обрънеш вниманее... Ти толко време я прави на маймуна и съга се
сети да прерипаш огради. Манко ти е, носо требеше да ти отсече!
Братан се расме и си отпи от виното, ама лекечко, беше си
обещал да остане трезвен.
- Ти па отдека знаеш, че ми е одила по гъзо?
- Абе, само ветър ли имаш меджу ушите бе, Братане!? - на­
пран се на сръдит Муфтата. —Ние сме мининко село. Кво ще да
стане, даже и без да сакаш, разбираш. Ората немат забавленеа и
само гледат кой да окюкарат све на свет...

- Данчо, но не е прието баш на тоа день, ама те, че сме се

сбрали, да го еба - Братан резко смени темата и наведе глава за­
мислено. - Странно нещо е живото. До преди неколко недии с
тебе бехме само на „здравей - здрасте“, а па със сино ти даже и
си не приказвааме, що он се си беше у контакт с корабо-майка. А
съга сте ми най-близката рода след сестра ми...
- Ти па да не земеш да се разревеш, да те еба? - намеша се
Свилен. - Ако си у труден период, дай да те гушиме и да те ожа-
лиме жив...
Сички се расмеа високо, а коги се стаяа, Братан пак отпи от
виното, примлеска одобрително и продлъжи:
-Д анчо, ти вече си имаш отмена у работата, откво Гръга нап-
латиса сино ти и мозъко му манко от манко се понамести.... Я го
виж къв е мъж като горунь!?
- Е, така е... - съгласи се Муфтата. - Другята годин ше ми е
по-лесно у работата...
- Нема да ти е по-лесно, ама ше ти е по-печеившо, да те еба...
- Кво сакаш да каеш? - Данчо вече беше дрът човек, врел и
кипел, и не влагаше у нищо прекалено млого емоции.
- Сакам да каем, че ти предлагам да земеш стоката, ниви­
те, градините, ливадите, парцелата ми. Све на свет, къде се води
мойо... - Братан напри пауза, та да види ква реакция ше предизви­

289
кат думите му. - Оня ден гледах за некъв кръшлек по „Дискавъри“-
то. Продал сичко, къде имал, дал парите на дом за сираци и фанал
у свет бели, бос и омотан с един чаршаф...
- Да не е така да си рекъл да напраиш и ти? - Любка се виде­
ше притеснена не на майтап.
Братан изчека Свилен и Муфтата да спрат да се смеат и прод-
лъжи:
- Я съм си навил на пръсто да се майням от тва село. Иоще
преди неколко деня приказах с оня Матев ли беше, ебем ли го
къв беше... Шефо на бригадата, къде прави ремонто на къщата на
англичанино... Казах му кво моем, показах му некои работи и он
се съгласи да почнем пробен период у техната фирма у Шопето.
Поаждам на пети януари.
- А он бъдещио ти шеф знаял ли е, че възнамереваш меджув-
ременно да ти липше един пръс? - пита Свилен сериозно.
- Я дръводелската работа и без ньего мом да си я връшим, не
бой се ти. Ше ми е манко терсене додек свикнем, ама като гледам
ньеговите работници кви са абичи, и без една ръка ше се опраям
по-добре от тех.
- И кво, сакаш да ми продадеш целио си имот, така ли? - пита
Данчо след манко и го измери с примижал поглед.
- Нема да ти продавам нищо! - размръда се Братан на столо.
- Подарявам ти ги! Давам ти ги бам бадива. Алал да са ти! Само
да знам, че некой нема да остаи стоката ми да измре отглади и да
ми пустее земята. Глеи, ори, копай, сей, кво изкараш, за тебе си е!
Данчо замлъча за длъго. Извади една цигара от кутиата на
Чворо, пална я и почна замислено да пуфка, тръскайки у неква
капачка от бира. Коги я преполови, я угаси у коравата си, целата
покрита с мазоле длан, и рече твръдо:
- Слуши съга кво шти каем, Братане. Ти у Софеа я изкараш
полвин годин, я не изкараш. Не каам, че нема да се закрепиш. За
млад човек ти работиш млого, спор нема. Па и ти се удава, имаш
златни ръки, нищо, че съга са е девет пръста - поди мустаките на
дрътио пребега усмивка. - Ама ич си те не предстаям да седиш
затворен у една-две стаи ден по ден и да мислиш само за сметки
или да мериш улиците, плъни с ора като кожуй на лисунгер - с

290
блъи. Но там не мое като тука - писне ти на дедовио, фачаш го­
рата. Нещо ти прижъднее, заебаваш работата и айде у хоремаго.
Там живото те праи зъбно колелце. Пари за изедниците да изкар­
ваш... Па, и да си прикааме кое кък си е, не си такъв човек, че да те
задръжат у Софеата театрете, кината, операта, балето и книжар­
ниците. Ти си дирек, къде е деян за тука и нема да се забавиш да
се прибереш, помни ми думата!
- Ше виеме... - отвръна неопределено Братан. - Я да си наме­
рим една свесна жена, па ше виеме...
- Свесна жена йоще по-трудно ше си намериш... - Данчо пал­
на нова цигара. - Не, че там нема. Напротив, сигур има млого,
ама разбират свето по различен начин от назе с тебе. Коги те фане
шугата да се врачаш на навам, колко и да сте се заобичали, ше ти
кае „Връви къде знаеш, я оставам тука!“. Кък и да е... Я не мом
да знаам със сигурнус, само предполагам. Мом обаче да ти пред­
ложим нещо млого по-умно от тва, дека е родила твойта праз­
на глава. Ни къща ти щем, ни земя, ни стока. Я след неко годин
ше почнем да не мом и гъзо си да изтръкам и сичко ше легне на
плешките на Свилен. А не щем и он цел живот да се прибива като
мене и да нема време да се обръне. Затва ти предлагам те така те
да напраиме: една годин ше ти глеам стопанството, животни, све.
Родитбата е за мене, кво се обягни или окози, пак. Та да си платим
трудо и разходете. Ако на следващата Коледа ти не си се врънал
на село и йоще си живеаш у Шопето, я повече не мом да помагам.
Ше си доеш пак да отпразнуваме, па ше продадеш сичко на кой
сакаш. Мене ми не требе...
- Ама я се не майтапим! Верно мислим да се маиням от село
завинаги! —каза твръдо Братан. —Даже мислех да предложим на
Свилен и сестрата да земат къщата, ако сакат.
- Братаней, Братане! - въздъъна Муфтата. - Ти си добро мом­
че, стабилно. Верно, на послегньо време си зел да се пропиваш и
у следствее на тва почна да ти липсува по неко пръс, ама да рече-
ме, че тва е временно. Глупоста и наивноста обаче, Братане, са за
цел живот. Затва и верно ше е добре да изкараш неко месец далеко
от село, та да видиш колко си бил лековерен, та да си мислиш, че
моеш с лека ръка да се маанеш оттука. Тоа край мое да е изтръбу-

2 91
шен отсегде, мое да сме оскотели от беднотиа, ама си има неква
магия, къде врача ората пак и пак. Душицата нги остава тука и ги
чека да си дойдат, колко и да се слунят като глуи кучки по свето.
Се ги тегли на навам и рано или късно се прибират. Понекогиж
завинаги, понекогиж за месец, за недя, за день... Ти обаче не си
такъв случай. Ти си тотално зависим от тва село, кък наркоманете
от ньините бювочи. Се един вид некоа баячкя или самодива те е
урочасала. Казах ти, според мене нема да изкараш и полвин годин
далек отука. За тва си праен, Братане, не се самозалъгви! А и си
имаш сичко, не е като да си придуден отглади да бегаш...
- Ше се устроим я у Шопето, ше видите! - Братан се заеме и
проба да изгледжа уверен у приказките си. Сички се разсмеа по
ньего.
Навънка зе да префръща снег. Небото беше толко светлоси-
ньо, че чък те болеха очите да го погледнеш. Дживгарете обикаяа
покрай коминьете, белким се посгреат манко от манко. У къщата
на Данчо Муфтата кюмбето бумкаше, та щеше да сцепи зачръве-
ните ламарини. У шпората се печеше цела тава нарезано на йедро
свинско с лук. Иоще две тави си чекаа редо. Любка, улезнала у ро-
ята на прилежна домакиня, тръчаше през пет минути до магазата
и изнасаше запотени кана след кана с вино. Коледа беше.
По тва време на годината у забутаньото село у Северозапад-
нио Балкань немаше кво да се праи, осен да се радваш на живото.
Та, ако ще да ти е останал само един роднина, полвин керемида
на покриво, манко талашец за огино, един залък да ти не кръкори
тумбако и една глъткя прокиснало вино, та да го прокараш.
Да осъзнааш с празнята си глава, че, като ги погледнеш от­
страна, работите ти не са ча па толко зле, да го еба. И че не требе
да се буцунявчиш, се едно си станал с гъзо нагоре. И че на тва,
дека го имаш, нищо му нема и ти не требе да ламтиш за йоще, що
у гробищата, горе, на ветровитио баир, нищо нема да отнесеш...
Жив и здрав да си, да се разбирате у вазе и да дишаш леко, па на
другото му го фукни на полусъеденител меджу капацете...

за съга толко

292
Посвещава се па всички отрудени, изнурени и постоянно
мачкани о т всевъзможни посоки хора, които въпреки това
останаха да ж ивеят в родния ми Северозапад, запазвайки
достойнството, човещината, убийственото си чувство
за хумор, б о га та та си душевност и непоклатимия си
светоглед.
Посвещава се на красивите, облени о т слънчева светлина,
мъгливи, снежни, тучни, овални, ръбати, меки, скалисти,
заоблени, забили върхове в небето планини, сред които
прекарах най-вълшебните години о т д е тство то си.
Посвещава се на всички северозападни хора и най-вече на
моите братя, торлаците. Останахме една шепа човеци, но
духът ни е непоклатим. Наздраве!

Не се посвещава на пито един о т изклесяците, които

вече десетилетия хрантутим из Народното събрание,
Правителството, Президенството, Областните
и Общинските администрации. Тези, които хем
упражняват, хем позволяват умишлен геноцид
спрямо моя роден край.

сею Говежда, 2014 г.

 Речник
Думи
абен - захабен, изхабен, тъп
абич - неспособен, неумел човек, неудачниик
ала - хала; в преносен смисъл луд, див, неконтролируем човек
балдър - бедро; обикновено се използва за въздебело бедро
бадива - напразно; бам бадива - безвъзмездно, без да искам нищо
в замяна
банка - дупка, трап, пещера
бара - река
барабиняк - мравка
бадънъ - бидон
батисал - съсипал
бафнем - разкажа, издам някого; изклюкаря
башка - различен от другите, асоциален; отделен, обособен
бекярин - мъж, изоставен от жена си
беломуняв - е прекадено блед цвят на кожата; обикновено и е мно­
го светла коса
беневреци - белодрешните панталони на западната народна но­
сия; богато украсени е шевици по кантовете
бибе - пате
бибиткам - надувам клаксона
битанка - побойник, нехранимайко
близним - раждам близнаци
биковит —здрав, силен, първосигнален, отстояващ позициите си
ботор - пън
брез - бял
бреца - звук, издаван от коза; в преносен смисъл „Жено, стига си
брецала!,,
буедак - запусната, обрасла с треви и храсталаци местност
бутурнъоствам - подбутвам, унижавам, неглижирам
буче(а)вица - висок шум
буцуняк - надут, нацупен, неприятен човек

295
бътвалi се - падам, спъвам се
бювам - бълвам; в определени случаи се използва в смисъл на
повръщам
вангълци - сплъстени косми покрай ануса със засъхнали по тях
нечистотии
видело - светлата част на деня
вепър - глиган, мъжко диво прасе
влака - род
врабчово сръце - страхливец
вратница - дворна врата на къща
вратняк - врат; в определен контекст се използва и за удар с от­
ворена длан (шамар) по врата
връло - стръмен склон
гижа - лоза
гламав - човек, който се е отдал на нещо до самозабрава; дебил,
идиот
глис - червей
глъчим - говоря с някого; глъчим го - карам му се
гнявим - мачкам, бия
гнясанье - необуздан секс
граваям - търкалям, боря се, бие се с някого
грездей - пирон, чвор, мъжки полов орган
гръджав —слаб, жилав
гръцмунь —гръклян
гъоджаво - кльощаво, болнаво слабо
дебре - най-вече, още повече
дедовия - половият орган на дядо ми; питам си дедовия - все ми
е едно, безгрижен съм, изобщо не ми пука
джанарка - джанка
джапам - стъпвам, ходя, ходя през блато или тресавище
джваньок - нещо сдъвкано и изплюто
дживгар - врабче
джуруяк - муцуна на прасе; в обиден смисъл човешко лице

296
дзвръкла - дупка, пещера, използва се метафорично за долната
част на правото черво, ректума, ануса и вагината
дзръкеле - очила
донаюя - доналюлее - висша форма на напиване
дуня - дюля
ендък - трап, дупка, пропаст, пропастна пещера
ечанка - булка гъба
живодерняк - тиранин, човек, който ти сваля кожата от гърба
жмуьо - обидно, унизително обръщение
жуленье —пиене
забъкнем - задавя
заврьтнячим - ударя по врата с отворена длан
за глава - зад билото на планината; колкото се може по-надалеч
загрезва- разхвърчава се на всички посоки
затиской - саморъчно направена тапа за дамаджана или за друг
стъклен съд за течности; обикновено е от вестник, какалашка или
дървесни листа (най-често орехови)
изврънат - много дебел човек; мъж с огромен корем
изгъгвам; гъгнем - говоря прегракнало
изкилиферчил - изкривил, извратил, взел неприятна посока
изклесяк - пренебрежително обръщение към човек, изразяващо
предположение, че за родителите му бременността с него е била
непланирана
изкорубен - счупен, разбит; в преносен смисъл негоден, неиз­
ползваем
изокам - извикам
изрепчвам - пъча се; правя се на силен; показвам колко съм силен
изтресквам (се) - правя секс с някого
ияк (ияковина) - люляково дърво
казма - права лопата
камара —много; прекалено много
какаяшка - царевичен кочан без зърната
кандилкя - клати, разклаща; в смисъл за чаша с алкохол - отпива
едва-едва

297
караконяк - митично кръвопиещо същество; вампир
кикерчим - катеря, изкачвам се
кимвам - освен за обичайния поздрав с поклащане на глава се
използва и като удрям някого
киселица - дива ябълка (Malus sylvestris)
кияк - хлапе, малко дете; използва се като пренебрежително об­
ръщение
клес, клесовиня - сперма
клефунь - твърдо изпражнение
клецам - чукам, правя секс
климбуцам - клатя се
колик!, коликав! - колко голям!
компире —картофи
конощип - попово прасе (Gryllotalpa gryllotalpa)
костеница - костенурка, дрът на костеница - стар като костенур­
ка
котленкя (котл ета) - меден, калайдисан съд, обикновено из­
ползван за доене на домашен чифтокопитен добитък (овце или
кози)
кощрамба - лека жена, курва
креотим (се) - смея се високо, без да се съобразявам с околните
кротушка - риба малка кротуша (Romanogobio uranoscopus)
кръжа - дълго натрупвала се мръсотия
кръндей - маргинал; човек, който е доста под нивото на околните
кръпей - цепеница, сцепено дърво за огрев
кукуруз —царевица
кукуржянка - стъбло от царевица
куртолисам - да бъда в мир със себе си; да се успокоя; да се от­
пусна
лаасе - може би, като че ли, сякаш...
лендзя се - смея се, усмихвам се широко, смея се на глас
ливагье - градини в околността на селото
лигурище - дълго необработвана земя, която се „обръща,, с права

298
лопата и се оставя за угар
лис - плешив
лиска - слюдеста, люспеста скала
ломпар - разплут, много дебел човек
лундзим - бия или правя секс необуздано
льохав - не достатъчно разумен, бавноразвиващ се
лъчкам - хълцам
магаза - мазе, зимник, изба
маица - ръка от лакътя надолу
манарче - брадвичка; манара - брадва
мандрамуняк - грозна жена с леко поведение; курва
мандръсам - чукам, еба, правя доминантен секс
мачка - котка
мердень - вътрешно дървено стълбище
мечка - северозападен коктейл от вино и лимонада
мешина - корем
меям - меля, прен. - говоря, бъбря
мирва - мълчи
м и ти ята овца - овца, болна от чернодробна фасциолоза (болест,
известна още като чернодробен метил)
мишка - използва се както за домашната мишка (mus musculus),
така и за човешка мишница
мльзем - доя
мотовилки - дървен уред за намотаване на вълнена прежда
мрьзлица - много студено време
муанем - ударя; изпия на екс; изям наведнъж
музувирлък - злонамерена клюка; клевета: интрига
мундза - лице, физиономия
нагньитам - тъпча здраво
нагръчвам - натискам, притискам
наиа - от османската териториална единица „нахия“. Използва се
в смисъл на близката околност, поречието
накокръжвам - възбуждам се, получавам мощна ерекция

299
накострьжвам —наежвам
натрътил - навел се, надупил се
наюя - налюлее; в преносен смисъл - напие
непрекръшнячван - с непречупен гръбнак
неуметен - неграмотен, неможещ, неспособен
нефелен - негоден, неможещ, неспособен
ниел - зъл; ниел на жлът барабиняк - зъл, агресивен като дребна,
жълта мравка
нога - крак
нужник - външна, дворна тоалетна в селска къща
обги - кори от тесто
okclu - викам
окап(л)як - негоден за нищо човек; използва се за обида
окикерчил - покатерил
олам (холан на турски) - айде олам\ - да се махаме, да вървим
олисввтим - пребия, убия
олисел —оплешавял
опалия - орис, съдба, предначертание
опростил - отпуснал се, заспал, загубил съзнание
орей - орех
ореше (се) - викаше колкото има сила
оти - защото
паздерки (пъздерки) - дребни клечки, които остават след изчуква­
нето на лен или коноп
палаш - непородисто, улично куче, пес
паприкаш - ястие със запържени домати, чушки и други зелен­
чуци
пелешки - малки кожени израстъци, висящи от врата на яре или
коза
пишлегар - хлапак, дете, досаден тийнейджър
пойдех - тръгнах; тръгнах си
пол(у)верняк - човек, който се е сменил вярата; не може да се раз­
чита на него; достоен е за презрение

300
поокръвям се - събирам сила, наддавам тегло, ставам по-силен
прерипам - прескачам
претрошвам - пречупвам
призне - покаже се
пристануша - годеж
проглобен - пробит, негоден за нищо, за изхвърляне
пръделник - задник, дупе; използва се в отрицателен контекст
пръйевина - изгорена, смръдлива животинска козина
пуанем - ударя силно
пьоска - керамичен съд с плоска форма, който обикновено се из­
ползва за съхранение и употреба на алкохол
плюска - мазол, пришка
разклимбучкан - разклатен; обикновено се използва за течност в
корема на човек
разплул (се) - огромен, безформен, заемащ пространството, в кое­
то попадне
разпоретина - лека жена; курва
разпръчвам (се) - използва се основно в сексуален контекст (раз­
гоня се); също така обаче има значение и в смисъл на „правя си
каквото си искам", „забавлявам се, без да обръщам внимание на
ничие неодобрение“
ребрим - удрям някого през ребрата, в преносен смисъл - правя
секс (за мъж)
репчим - излъчвам се, правя се на мъж, без да имам покритие
ручим - вдигам силен шум, бръмча
светлосур - светлосив
свинак - вид дребен габър с чепати, криви клони; се едно раж дам
свинакована —изпитвам големи трудности
сгняви - натисне, смачка; в преносен смисъл се използва както за
„смачках от бой така и „правих доминиращ секс със ..."
сгруяк - обида, буквално - грохнал човек
сгръчен - болезнена, напрегната мимика или гримаса; сгърчено
тяло

301
сисам - суча
склепаторен - събран от различни парчета, нееднороден, невзра­
чен
скрибуцанье - скърцане
скоросмрътница - много силна домашна северозападна ракия
скутал - скрил
спуням - ходя напосоки, движа се безцелно
спареняк - съсухрен човек
спаружен - стар, съсухрен
спотурам - спъвам се
сприя - силен, буреносен вятър
стеня - мрънка, говори колебливо
стока - животни, животните в стопанството
стръчвам се - изтичвам колкото мога по-бързо
суросинкяв - сивосин
стъвиня се - стъмва се
сур - сив, светлосив
съвиня се - съмва се
съпикясвам - справям се, смогвам
сътвер - едро митологично същество; в прозаичен план обикно­
вено се използва за огромен човек или друг вид бозайник
съглам - с ума си, трезвен
таралясник - стара, развалена кола; в преносен смисъл - лека
жена, курва
теферич - прохладно, просторно, приятно място
тенчасам - превръщам се в тенец; вампирясвам
трескам (се) - в преносен смисъл - правя секс
тулуп —дебелак
т у т м а - полегато възвишение (обикновено с малко площадче) в
рамките на населено място
тъпкач - северозападен мачо, плейбой, голям сексуален субект
удевам - буквално вдявам игла; в преносен смисъл -подразбирам,
схващам

302
улав - неразвит умствено индивид
уруглица - знаме
уяндзвам се - покатервам се, качвам се
циция - стиснат човек; скъперник
удзерепил - опулил,втренчил
улендзим - усмихвам се широко
умулузвам - ставам по-мързелив
урап(л)як - изгризана ябълка; в преносен смисъл - обида
урбулешката - грубо, рязко, стремглаво, без да се съобразявам с
когото и да било
урунгел - кръвопиещ вампир: в преносен смисъл - лош човек
урусрия - от турското руспу - лека жена; курва
уръф(л)як - буквално - човек със скъсани дрехи; прен. смисъл -
неудачник
учуван - отгледан съм
челенкя - цицина; оток на челото
чмим - спя
чръв - червей
чудо-чучуято - нещо страхотно; в отриц. смисъл - огромен хаос
цинка - ръми леко и продължително
циу - нещо, което е свършило до дъно
шака - длан
шашав - луд, ненормален
шашавица - глава
швикам - свиря с уста
шишим —еба
шмундел - неопределена като значение обидна дума
шугавелняк - човек, страдащ от шуга; обидна дума
шунда - путка; женски полов орган в обиден контекст
шуштава - девствена, „галилейска“ гора
шушумига - човек, който не е за освидетелстване, но не е съвсем
наред
юрвам (се) - рязко забързвам ход

303
Изрази
Ако ще пръч на оранье да е - каквото и да стане; при всяка ситуа­
ция; независимо от нищо
Без да съм убол куче у гъз - без да съм направил нищо лошо на
никого
Берберски каиш - здраво опъната кожена лента, на която бръсна­
рите острят бръсначите си
Гледа като пресисал - неадекватен е; изразът идва от агнетата и
яретата, които са бозали прекалено много, преди пастирът да ги
отдели от майките им
Да бием катеричоко - правя разкрепостен, необуздан секс (из­
ползва се за жена)
Да еба т а а крива нива, да еба! - възклицание на фундаментално
отвращение и разочарование от света
Да не съм се ебал с лудио? - да не ме мислиш за толкова наивен?
Излатам се като бекярин на оро —затичвам се ентусиазиран, за
да се хвана при момите на хорото
Да си скинем дреите - да се оплача от някого; да се чувствам
безпомощен
Да ти скроим капата - да те оправя; да ти покажа правилната
посока
Да т е запеят! - Да онемееш дано!
Да ударим като маче у дирек - удрям някого/нещо като коте в
стълб (убивам беззащитен човек или животно); преносно - показ­
вам доминантна, безпрекословна сила
Думам думи без закони - изпаднал съм в ярост, не ми пука от
нищо
Жено мининка! - обръщение както към мъж, така към жена или
дете; Императивно в смисъл - „Ти си по-ниско в йерархията от
мен и ще изпълняваш каквото ти кажа,,
Изприквам като .младо яре —заигравам се приятелски; шегувам
се; държа се като жизнерадостно дете
К ато м аан ат горски - човек, който къстосва цял ден из улиците

304
сякаш е уволнен лесничей и не знае как да изразходва енергията
си
К ато плъй у брашно - гледам като плъх в брашно - не знам къде
се намирам
Кво завръне - каквото намери; каквото му попадне
Къде загрезне - където свари(ш)
Къща, къде и с трънь да минеш, нема кво да закачиш - много
бедна къща, в която няма нищо
Маам гащи - ходя спокойно, разхождам се, без да се притеснявам
от нищо
„Мечка лиже сол “ - Грубовата игра, при която по-възрастни род­
нини от мъжки пол (бащи, дядовци, чичовци) разтъркват набола­
та си брада в бузата на дете, все едно използват грапав мечешки
език
Мигам като плъй у брашно - трепкам с очи, все едно са ме сгащи-
ли в неприемлива ситуация
На куче у гъз - в небитието; на най-гнусното място на света
На празни ясли - без да има нищо на масата; на крак
Начесвам ш угата - правя секс, след като много време съм бил(а)
на „сухо,,
Не го ебем за чръвива слива - изобщо не ми пука за него
Не съм мал - Не съм свестен, не съм нормален
Ни вее, ни кос - Нито вест, нито кост - препратка към военни
времена, коато близките на войниците оставали без никакви све­
дения за тях
Ни чуа, ни види - не се съобразява с никого
Ни се води, ни се кара - Не подлежи на никакво внушение; не­
вменяем
образ - буза
Одим като по клисар - следвам някого неотлъчно
Он не знаа колко уши има на главата - Не е с всичкия си, недо­
зрял, глупав
През дедовия м и е - хич не се интересувам от нещо (нищо)
Стискам нещо, се едно умрел - дуня - според обичая в някои села

305
в ръцете на покойниците се слага дюля.
Слуням се като глуа кучка - Ходя напосоки; нямам представа как­
во и защо върша
Трепкам на пръцайе - Клепачите ми треперят бързо; развълнуван
или притеснен съм от нещо
Толко бръже ли си се родил? - недей иска нещо да се случи пре-
калено бързо; Не припирай
У свет бели - надалеч; колкото се може по-надалеч
Фащам си таш аци те поди мишница - тръгвам си, напускам мяс­
то, на което съм прекарал много време; изоставям (ви)
Ше ме клати като гладен циганин джанарка - Ще бъде много
напорист в секса (към жена)

306
 Съдържание

Глава пръва
Таралясник до таралясника, мила моя Майно льо... 5
Глава втора
На Юбица й става тесно покрай врйто 10
Глава трекя
Свилко Улавио 15
Глава четвръта
Неочекваното предложенее 21
Глава пета
На Юбица й припарва поди гьзицата 27
Глава шеста
Ултиматумо 31
Глава седма
Сватосваньето 37
Глава осма
Предсватбена трескя 42
Глава девекя
Двубой на характере 46
Глава десекя
На шопинг у Градо 51
Глава единаеста
„Юбовта е лудус“ 57
Глава дванаеста
През Петроханьо и те така те 64
Глава тринаеста
Басо 69
Глава четиринаеста
Шопето, да го еба... 70
Глава петнаеста
Но бива, бива, ама ча па толко да съм прос! 76
Глава шеснаеста
Некои неочеквани обрате 81
Глава седамнаеста
Кък Съюзо повреди Гръга Пипето 87
Глава осамнаеста
Зиманье на булки по северозападному 93
Глава деветнаеста
Па не ставали чудеса... 97
Глава дваеста
И доживеа да се сберат и да се порадват... 102
Глава дваесе и пръва
Сватба, та дрънка 107
Глава дваесе и втора
Кой откъде е! 115
Глава дваесе и трекя
Некви гньилочи у Еленскио Балкань 119
Глава дваесе и четвръта
Класически и гньешни сапунки 124
Глава дваесе и пета
Роматничня, та чък да ти се доповръща 127
Глава дваесе и шеста
Цинични, та чък да ти се доповръща 132
Глава дваесе и седма
Силата на мотивацеата 140
Глава дваесе и осма
Юбица - жената и съпругата 145
Глава дваесе и девекя
Като у приказка 148
Глава триеста
Сички живеаме у главите си 150
Глава триесе и пръва
Кво ли не става по тоа свет... 152
Глава триесе и втора
Грьмотевица и житейски обрате 158
Глава триесе и трекя
Клесовиня от ранньите години на Преходо 161
Глава триесе и четвръкя
Неочеквано препяствее 166
Глава триесе и пета
Съдебнио процес 169
Глава триесе и шеста
Нема нищо сигурно у тоа живот 179
Глава триесе и седма
Три деня и три ноши 183
Глава триесе и осма
И разтурняко се некогиж свръшва... 185
Глава триесе и девекя
Кръвивио чаршаф като пърформанс 189
Глава четиреста
Марикя Зъбавата и камара тенци 195
Глава четиресе и пръва
Тайнственио непознат 198
Глава четиресе и втора
Да не поверваш —Гръга става меценат! 205
Глава четиресе и трекя
Майко по-рано и по-далек... 207
Глава четиресе и четвръта
Берекетлиев у фокусо на събитеата 210
Глава четиресе и пета
Сделкята е финализирана! 216
Глава четиресе и шеста
Битовото кръчме 218
Глава четиресе и седма
Сгребоа го и ньего... 224
Глава четиресе и осма
Любка се връна нова 226
Глава четиресе и девекя
Нош като за световно 229
Глава педесета
Киро Негоднио тура ред домаска 233
Глава педесе и пръва
Пазаро на трудо 240
Глава педесе и втора
Ристо Богевата го закръшва се по-зле 244
Глава педесе и трекя
Мое ли да те кръстат Джеймс Фърчърхаус, ми кажи... 251
Глава педесе и четвръта
Подготовката за коледуваньето 256
Глава педесе и пета
Маалата на призрацете 260
Глава педесе и шеста
Плано на Пенко Жаблето нрорабогва 265
Глава педесе и седма
Джеймс Фърчърхаус посреча коледаре за пръвица 268
Глава педесе и осма
Сички обекти у Вселената постоянно се разделечеват... 273
Глава п едесе и девета
И кръв ше се лее! 280
Глава шеесета
Братан Чворо го не свръта 287
Речник 295