Братя Грим

Бременските музиканти
Живял някога мелничар. Той имал едно сиво магаре. Цял живот кроткото
животно напрягало сили и безропотно носело на гърба си тежките чували с
брашно и зърно. И нито се оплаквало, нито се инатило. Ала минали много
години и сивушко остарял. Краката му треперели, едва-едва пристъпял под
тежкия товар и от ден на ден все повече отслабвал. Един ден господарят влязъл
в обора, видял, че магарето лежи и си рекъл:
- Хм, това дръгливо добиче вече не върши никаква работа! Само нахалост давам
пари за сено и зоб. Дали пък да не го натиря нанякъде? Не, по-добре още утре да го
продам на касапина. Тъкмо ще взема някой и друг талер. Горкият сивушко! Щом
чул тези думи, той много се натъжил и заронил горчиви сълзи:
- Е-е-х, цял живот служих вярно на господаря, а сега за отплата той ще ме
продаде на касапина. Още утре ще ме заколят, ще одерат кожата ми и ще
хвърлят тялото ми на кучетата. Какво да сторя? Как да се спася?
Мислило магарето, мислило и си наумило да избяга, да отиде в Бремен и там да си
изкарва прехраната като градски музикант. Речено-сторено. В полунощ, когато
всички спели дълбоко, то тихичко се измъкнало от обора, открехнало портата и
тръгнало за града. Скоро видяло един стар булдог, който лежал край пътя и
дишал тежко-тежко.
- Защо си толкова задъхан, вълкодавецо? - попитал сивушко.
- Ах, остави се! - въздъхнало кучето. - Цял живот служих вярно на своя господар, но
остарях и вече не мога нито да ходя на лов, нито да пазя къщата. Днес случайно
дочух, че господарят се кани утре да ме убие. Плюх си на лапите и избягах, без да му
мисля много-много. Но как ще живея отсега нататък, умът ми не го побира!
- Щом сме братя по съдба, тръгни с мен за Бремен. Ще станем градски музиканти
- аз свиря добре на лютня, ти ще удряш тарамбуката и така ще се прехранваме.
Съгласило се кучето и двамата продължили заедно по пътя. Не след дълго
срещнали един котарак. Той гледал намръщено като есенен облак, който три
дни не е спрял да вали.
- Защо се мусиш така, стари мустакатко? Да не е дошъл краят на света? -
попитало магарето.
- Че кой се весели, когато животът му виси на косъм? - измърморил котаракът. -
Цял живот служих вярно на господарката ми, но щом остарях, на нея й хрумна да
ме удави, защото зъбите ми вече не са така остри, и предпочитам да си лежа край
огнището, вместо да ловя мишки. Добре, че навреме усетих какво си е наумила
старата неблагодарница, и избягах. Ала сега си блъскам главата и не мога да
измисля как ще преживявам отсега нататък.
- Ела с нас в Бремен, всички знаем, че вие, котките, пеете чудесни
серенади. Ще станеш градски музикант като нас.
Котаракът се съгласил и тръгнал с тях. Не след дълго тримата бегълци стигнали до
някакъв двор. На портата бил кацнал един петел и кукуригал така силно, че
въздухът кънтял.
- Какво те безпокои, червеноглавчо? Защо кукуригаш толкова силно? -
попитало магарето.
- Защото днес времето ще е хубаво. А кукуригам с цяло гърло, защото се
прощавам с белия свят. Преди малко господарката заповяда на готвачката да ме
заколи довечера, защото утре е неделя и ще дойдат гости. Затова ще кукуригам
докато мога.
- Ей, червеноглавчо, защо не тръгнеш с нас за Бремен? Каквото и да ни чака там,
няма да е по-лошо от смъртта. Ти имаш чудесен глас, ще станеш музикант като нас
и все някак ще му намерим колая.
Петелът изкукуригал радостно, скочил от портата и тръгнал с тях. Вървели,
вървели, но Бремен бил още далеч, а започнало да се стъмва. Стигнали една гора
и решили да пренощуват там. Магарето и кучето легнали под голям стар дъб,
котаракът се покатерил в клоните му, а петелът хвръкнал чак на върха на
дървото, защото там се чувствал най-сигурен. Преди да скрие глава под крилото
си и да заспи, той решил за всеки случай пак да огледа наоколо.
Погледнал на изток - нищо, на запад и на север - пак нищо. Когато погледнал на юг,
забелязал в далечината мъничка светлинка. Събудил тримата си събратя и им казал,
че наблизо май има някаква къща.

- Приятели, хайде да отидем там. Може би ще намерим по-добър подслон -

предложило магарето.
- Прав си, сивушко, - изръмжало кучето. - Няколко кокала и малко месце ще ми
дойдат много добре.
- И за мен ще е по-добре да се свия на топличко до огъня, вместо старите ми кости
да мръзнат цяла нощ върху кривия клон! - измъркал котаракът.

Тръгнали към светлинката. А тя се доближавала все повече и повече, ставала по-

голяма и по-ярка и най-сетне четиримата другари спрели пред една хубава къща.
Магарето, като най-голямо, тихичко доближило прозореца и надникнало вътре.
- Какво виждаш, сивушко? - попитали другите.
- Виждам голяма трапеза, отрупана с печено месо, хляб и най-различни гозби.
Около масата седят разбойници, ядат, пият вино и се веселят.
- Печено месо ли? Тъкмо като за нас - прошепнало кучето.
- Е-е-ех, да можеше сега да сме там! - размечтал се и котаракът.

Събрали глави четиримата музиканти да решат какво да правят. Най-сетне

измислили. Магарето застанало до стената и опряло предните си крака на
прозореца. Кучето скочило върху гърба на магарето, котаракът се покатерил върху
кучето, а петелът хвръкнал и кацнал на главата на котарака. Щом се приготвили,
магарето дало знак и четиримата в един глас запели така, както си знаели:
магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал, а петелът закукуригал с
пълно гърло. Че като настанала една олелия, една страхотия, цялата гора кънтяла
от гласовете на музикантите: "ъ-а-а-а! ъ-а-а-а!",
"бау-бау, рррр! бау-бау, рррр!", "мяу! мяу!", "кукуригу-у-у!
кукуригу-у-у!". Стреснати, разбойниците останали като гръмнати, а
четиримата приятели изведнъж нахлули през прозореца в стаята с такава сила, че
прозорците издрънчали.
- Помощ! Помощ! Зли духове! - развикали се разбойниците и ужасени хукнали да
бягат в гората.
А нашите приятели бързичко се настанили край масата и така се налапали, сякаш
са стояли гладни цял месец и щели да гладуват още толкова. Когато омели и
последната трошичка, четиримата изгасили светлината и всеки си избрал удобно
място за сън. Магарето легнало до сметището на двора, кучето се свило зад
вратата, котаракът се настанил до огнището, а петелът кацнал на една греда.
Пожелали си "лека нощ!" и, тъй като били твърде изморени от приключения,
веднага заспали.
Минало полунощ. Разбойниците дълго наблюдавали отдалеч. Щом видял, че в
къщата не свети и всичко е мирно и тихо, главатарят казал:
- Не сме мъже, а баби! Оставихме се да ни изплашат някакви си духове! После
заповядал на един от хората си да се промъкне в къщата и да разбере какво става
там. Пратеникът влязъл вътре, ослушал се, но не чул нищо съмнително и отишъл
в кухнята да запали светлина. В това време котаракът отворил очи и те
проблеснали като червени въглени в тъмнината. Разбойникът решил, че това е
тлеещата жар и поднесъл към нея една тресчица, та да запали свещта. Ала
котаракът скочил, бърз като стрела, и забил нокти в лицето му. Слисаният мъж
изревал от болка и с все сили се втурнал към вратата, но се спънал в кучето, то се
нахвърлило върху него и го захапало за крака. Ужасеният разбойник хукнал през
двора, ала там налетял на магарето. Хвърлило му то един силен къч и той
политнал към петела, който страховито плеснал с криле, изкукуригал и го
клъвнал по носа. Със сетни сили нещастният разбойник се добрал при своите хора
и изплакал:
- Ох, страшно, братя, страшно! В кухнята ме нападна зла вещица и издра лицето
ми с дългите си нокти, зад вратата един великан заби голям нож в крака ми, на
двора някакво огромно страшилище ме удари с тежък боздуган, а на покрива един
съдия крещеше с цяло гърло: "Няма пощада за престъпника, няма пощада за
престъпника!". Ох, едва се спасих, бягайте, братя, да бягаме!
Разбойниците си плюли на петите и никога повече не се появили в гората. А на
четиримата музиканти къщата им харесала толкова много, че решили завинаги
да останат в нея. И до днес те си живеят там щастливо, а този, който ми разказа
тази история, още е жив.