Мистър Джоунс

Мистър Джоунс от фермата Старото

имение залости вратите на курниците

за през нощта, но тъй като си бе

пийнал доста, не се сети да затвори

прозорчетата. Залитайки, прекоси

двора, а светлият кръг от фенера се

люшкаше насам-натам; изу ботушите

си пред задната врата, наточи си

последна чаша бира от буренцето в

килера и се запъти към леглото,

където мисис Джоунс вече хъркаше.

Щом лампата в спалнята угасна, във

всички стопански сгради настана

раздвижване и възбуда. През деня се

беше пуснал слух, че старият Майор

 — награденият на изложба бял шопар

— предишната нощ е сънувал

необикновен сън и иска да го разкаже

на останалите животни. Беше

уговорено всички да се срещнат в

големия обор веднага щом мистър

Джоунс се прибере в дома си, та да не

им пречи.

Старият Майор (наричаха го така, макар че

името, под което навремето участвува

в изложбата, бе

Красавеца от Уилингдън) се радваше на

такава почит във фермата, че всички

бяха готови да се лишат от един час

сън, за да чуят какво ще им разкаже. В

дъното на големия обор, на нещо като

трибуна, Майора вече се бе

разположил удобно в сламеното си

ложе под фенера, който висеше от

една греда. Той беше

дванайсетгодишен и напоследък бе

доста затлъстял, но все още имаше

достолепен, мъдър и благодушен вид,

въпреки че никога не бяха рязали

бивните му. Скоро и другите животни

заприиждаха и взеха да се настаняват

съобразно с предпочитанията си.

Първи дойдоха трите кучета — Далия,

Джеси и Пинчър, — а после

прасетата, които се разположиха в

сламата непосредствено пред

трибуната. Кокошките накацаха по

первазите на прозорците, гълъбите

изпърхаха нагоре към мертеците, а

овцете и кравите се излегнаха зад

прасетата и запреживяха. Двата

впрегатни коня, Оувес и Люсерна,

пристигнаха заедно, като пристъпяха

съвсем бавно и предпазливо

отпускаха големите си космати

копита, да не би някое дребно животно

да се е скрило в сламата. Люсерна бе

яка, кротка кобила почти на средна

възраст, която така и не възвърна

стройната си фигура след раждането

на четвъртото жребче. Оувес беше

огромно животно, по-високо от

господаря си и силно колкото два

 коня, взети заедно. Бялата ивица на

муцуната му придаваше малко

глуповато изражение и той наистина

не блестеше с ум, но се радваше на

всеобщо уважение заради спокойния

си нрав и неизчерпаемата си

работоспособност. След конете

дойдоха бялата коза

Мюриъл и магарето Бенджамин.

Бенджамин беше най-старото и

проклето животно във фермата. Той

рядко говореше, но отвореше ли уста,

то обикновено бе, за да изрече някоя

цинична забележка — казваше

например, че господ му е дал опашка

да пъди мухите, но той предпочитал

да е без опашка, ала да няма и мухи.

От всички животни във фермата

единствен Бенджамин никога не се

смееше. Ако го попитаха защо,

отвръщаше, че не вижда нищо смешно.

Въпреки това, без да го признава

открито, той беше предан на Оувес;

двамата редовно прекарваха заедно

неделите в заграждението отвъд

овощната градина, пасяха един до

друг и не продумваха. Конете току-що

бяха полегнали, когато цяло люпило

патенца, изгубили майка си, се

заточиха в обора, като писукаха и се

лутаха ту наляво, ту надясно да

намерят място, където да не ги

стъпчат. Люсерна изпъна огромния си

преден крак и така издигна пред

патенцата стена, край която те се

сгушиха и тутакси заспаха. В

последния момент се появи и Моли,

хубавата, но вятърничава бяла кобила,

която теглеше двуколката на мистър

Джоунс; ситнеше грациозно и дъвчеше

бучка захар. Настани се близо до

трибуната и взе да разтърсва бялата си

грива с надежда да забележат

вплетените в нея червени панделки.

Последна пристигна котката, която

както обикновено се огледа за най-

уютното местенце и накрая се мушна

между Оувес и Люсерна; оттам мърка

 доволно, докато трая речта на Майора,

без да чуе ни дума от онова, което

говореше той.

Вече всички животни се бяха събрали —

нямаше го само Мойсей, питомния

гарван, който спеше на един прът зад

вратата. Когато Майора видя, че са се

настанили удобно и са готови да

слушат внимателно, прочисти гърлото

си и започна:

— Другари, вече сте чули за необикновения

сън, който ми се яви снощи. Но към

него ще се върна покъсно. Първо

имам да ви казвам нещо друго. Не

вярвам, другари, че още дълго ще съм

сред вас, и преди да умра, смятам за

свой дълг да ви предам мъдростта,

която съм натрупал. Поживях доста и

имах много време за размисъл,

докато лежах сам в кочината си, та,

струва ми се, имам право да заявя, че

познавам живота на тази земя не по-

зле от всички останали животни.

Тъкмо за него искам да ви говоря. Е,

другари, какъв е всъщност този наш

живот? Нека го погледнем право в

лицето — той е ужасен, изнурителен и

кратък. Раждаме се, хранят ни колкото

да не издъхнем от глад, а онези от

нас, които успеят да оцелеят, са

принудени да работят, докато останат

съвсем без сили; и в мига, когато вече

 не сме полезни, ни избиват с

отвратителна жестокост. След като

навърши една година, никое животно в

Англия не знае какво е щастие и отмора.

Никое животно в Англия не е

свободно. Съществованието ни е

робство и мъка — такава е голата

истина. Но нима това е просто закон

на природата? Нима земята ни е

толкоз бедна, че не може да осигури

приличен живот на онези, които я

обитават? Не, другари, хиляди пъти

не! Почвата на Англия е плодородна,

климатът е хубав и тя може да

осигури храна в изобилие за много

повече животни, отколкото сега я

населяват. Само нашата ферма е в

състояние да изхрани десетина коня,

двайсет крави, стотици овце и всички

те да живеят сред удобства, в условия,

които сега почти надхвърлят

границите на въображението ни. Защо

тогава продължаваме да тънем в това

окаяно положение? Защото хората

ограбват близо половината от

продукта на нашия труд. Ето, другари,

къде е отговорът на всичките ни

проблеми. Той се крие в една-

единствена дума — Човек. Тъкмо

Човекът е истинският враг, който

имаме. Премахнем ли него, главната

причина за глада и преумората ще

изчезне завинаги.