Фред Варгас

Неудържимата армия

Фред Варгас, френската кралица на криминалния роман, писателка с плодовито

въображение и неподправено чувство за хумор, е написала 14 кримки, получили 18
награди от цяла Европа. У нас са издадени „Бягай и не бързай да се връщаш“,
„Ветровете на Нептун“, „Във вечната гора“, „Човекът със сините кръгове“ и „Едно
незнайно място“ (ИК „Колибри“, 2005–2010).

В „Неудържимата армия“ отново се срещаме със завеяния, ненадежден, но в

крайна сметка ефикасен комисар Адамсберг и неговите колеги — ерудита Данглар,
многофункционалната богиня Ретанкур, вечно гладната Фроаси, полузаспалия
Меркаде, които този път ще трябва да преборят легендарната Неудържима армия от
живи мъртъвци. Преминаването на армията по пътищата на Нормандия винаги е било
предвестник на убийства. Но дали има такава армия, или е измислена от някой,
който се готви да убива, и кой е той? Някой от откаченото семейство Вандермот —
Лина, чиято гръд напомня на Адамсберг на кекс с мед, Иполит, който изговаря
думите отзад напред, Мартен, който яде насекоми, Антонен, чието тяло отчасти е
направено от глина? Или може би старият граф, все така влюбен в първата си жена,
която ще му стане трета? Това трябва да разбере Адамсберг с помощта на
някогашния си съперник Веранк и с открития си в „Едно незнайно място“ син Армел,
когото упорито нарича Церк.

Трохи хляб бяха разпръснати по пода от кухнята до спалнята. Имаше и върху

чистите чаршафи, където мъртвата старица лежеше с отворена уста. Комисарят
Адамсберг мълчаливо се взираше в тях, докато бавно крачеше и се питаше кой ли
Палечко или коя Хала в случая ги бе изгубила. Тристайното мрачно апартаментче бе
разположено на партера на сграда в XVIII парижки район.
В спалнята — легналата старица. В трапезарията — съпругът, той чакаше
търпеливо и безстрастно, като току поглеждаше към прегънатия на забавната
страница вестник. Не смееше да продължи да си решава кръстословицата в
присъствието на ченгетата. Бе разказал кратката си история. С жена си се
запознали в застрахователната компания, където тя работела като секретарка, а
той като счетоводител, оженили се, без много да му мислят и без да предполагат,
че това ще продължи петдесет и девет години.
Жената бе починала през нощта. От спиране на сърцето, уточни комисарят от
XVIII район по телефона. Беше болен и се обади на Адамсберг с молба да го
замести. „Направи ми тази услуга, ще ти отнеме не повече от час, съвсем рутинна
работа“.
Адамсберг още веднъж проследи трохите. Апартаментът беше безупречно
поддържан, на фотьойлите имаше прикачени възглавнички за облягане на главата,
пластмасовите повърхности бяха излъскани, по прозорците нямаше нито едно
петънце, чиниите светеха от чистота. Огледа кутията за хляб. Тя съдържаше
половин франзела и в една чиста кърпа — голям кръгъл самун, от който бе извадена
средата. Върна се при съпруга и придърпа един стол към фотьойла му.
— Няма добри новини тази сутрин — каза старецът, като откъсна поглед от
вестника си. — Тази жега всекиго може да подлуди. Но тук на партера е по-хладно.
Затова не вдигам капаците. И трябвало много течности да се пият, така разправят.
— Нищо ли не усетихте?
— Тя се чувстваше нормално, когато си легнах. Винаги проверявах, защото
имаше болно сърце. Чак сутринта видях, че си е отишла.
— В леглото й има трохи.
— Обичаше да си хапва в леглото. Парче хляб или сухар, преди да заспи.
— По-скоро бих си представил, че след това би почистила трохите.
— Със сигурност. Бачкаше от сутрин до вечер, сякаш това беше смисълът на
живота й. В началото се търпеше. Но с годините се превърна в мания. Лично би
измърсила само за да почисти. Трябваше да я видите. Но пък иначе това й
запълваше времето.
— А хляба? Снощи не почисти ли?
 — Ами не, аз й го занесох. Много слаба се чувстваше, за да стане. Нареди
ми да събера трохите, но на мен трохите не ми пречат. Тя щеше да почисти на
сутринта. Всеки ден обръщаше чаршафите. Какъв е смисълът, никой не знае.
— Значи, занесохте й хляб в леглото, после го върнахте в кутията.
— Не, изхвърлих го в кофата за боклук. Много беше твърд хлябът, не можеше
да го дъвче. Занесох й сухар.
— Ама не е в кофата, а в кутията за хляб.
— Да, знам.
— И средата му я няма. Тя цялата среда ли изяде?
— За бога, господин комисар, не. Защо ще се тъпче със среда? И то баята.
Вие наистина ли сте комисар?
— Да. Жан-Батист Адамсберг. Криминална бригада.
— Защо не е някой от кварталната полиция?
— Кварталния го е хванал летният грип. А и екипа му го няма.
— Всички ли са грипави?
— Не, имало е бой през нощта. Двама мъртви и четирима ранени. Заради
някакъв откраднат скутер.
— Страхотия. Тая жега всички може да подлуди. Аз се казвам Тюило Жюлиен,
пенсиониран счетоводител от застрахователната компания АЛЛБ.
— Да, отбелязал съм си го.
— Тя винаги ме е упреквала, че са казвам Тюило, докато бащиното й име
Коскер било по-хубаво. Което не е лъжа. Помислих, че сте комисар, понеже ме
разпитвахте за трохите. Колегата ви от квартала не прави така.
— Намирате, че прекалено се занимавам с трохите?
— Правете каквото искате. То е за доклада ви, все трябва да има нещо в
доклада ви. Разбирам ви, нали това съм правил цял живот в компанията, сметки и
доклади. Ако поне бяха честни доклади, ама как не. Шефът си имаше девиз, все
разправяше: една застрахователна полица не трябва да се плаща дори ако трябва да
се плаща. Като така хитруваш петдесет години, съвсем ти се поврежда куфалницата.
Казвах на жена ми, ако можеше вместо пердетата да ми изпереш главата отвътре,
щеше да е много по-полезно.
Тюило Жюлиен се позасмя на остроумието си.
— Просто не я разбирам тази история със самуна.
— За да я разбере човек, господин комисар, му трябва логика, логика и ум.
Аз ви го казвам това, аз, Тюило Жюлиен, дето съм спечелил шестнайсет състезания
по кръстословици за трийсет и две години. Средно на две години веднъж, само с
моя си мозък. Логика и ум. Носи и пари. А ей туй — каза той, като посочи
вестника — е игра за сополанковци от детската градина. Лошото е, че често трябва
да си остриш моливите, а от тях падат едни такива стружки. Живота ми е взела с
тия стружки. Какво ви тормози за хляба?
— Ами не е в кофата, не ми се струва толкова баят и не разбирам защо няма
среда.
— Семейна мистерия — каза Тюило, който като че ли се забавляваше. — Имам
си аз тука две наемателката, Тони и Мари, симпатична двойка, много милички и
истински се обичат. Но не са по вкуса на жена ми, ще ви замоля да повярвате. За
мъртвите или добро, или нищо, но тя направи всичко възможно да ми ги убие. От
цели три години се надхитряме. Логика и ум, това е тайната. Няма да си ти, бедна
ми Люсет, която ще надиграеш един шампион по кръстословици, тъй й казвах. Аз и
те двамата сме си тройка, те знаят, че могат да разчитат на мен и аз на тях.
Всяка вечер ме посещават за малко. Тъй като са хитрички и много деликатни,
никога не идват, преди Люсет да си легне. Знаят, че ги чакам, и още как знаят!
Тони винаги идва пръв, той е по-едър, по-силен.
— И те ли изядоха средата? Докато хлябът беше в кофата?
— Те обожават хляб.
Адамсберг хвърли поглед на кръстословицата, която не изглеждаше много
лесна, после отмести вестника.
— Кои те, господин Тюило?
— Не обичам да говоря за тях, хората не одобряват. Много са задръстени
хората.
— Животни? Кучета? Котки?
— Плъхове. Тони е по-тъмен от Мари. Толкова се обичат, че понякога спират
насред яденето, за да си потъркат главите един на друг с лапи. Ако хората не
бяха толкова задръстени, щяха да видят много такива представления. Мари пък е
по-жива. След ядене се качва на рамото ми и прекарва нокти по косата ми. Реши ме
един вид. Туй й е начинът да ми благодари. Или да ми покаже, че ме обича? Знае
ли човек? Приятно ти става, да знаете. После, след като сме си казали сума ти
мили неща, се разделяме до следващата вечер. Те се прибират в избата през
дупката зад сифона на мивката. Веднъж Люсет всичко циментира. Горката Люсет. Не
я бива да циментира.
— Разбирам — каза Адамсберг.
Старецът му напомняше Феликс, който зарязваше лозите на осемстотин и
осемдесет километра оттук. Той си бе опитомил един смок, като го поеше с мляко.
Веднъж оттам минал някакъв тип и убил смока му. Тогава Феликс уби типа, който бе
минал оттам и убил смока му. Адамсберг се върна в спалнята, където лейтенант
Жюстен бдеше над мъртвата в очакване да дойде личният й лекар.
— Погледни в устата й — каза той. — Виж дали има следи от нещо бяло, като
среда от хляб.
— Хич не ми се гледа.
— Погледни все пак. Мисля, че старият я е задушил, като й е натъпкал
устата със среда от хляб. После я е извадил и я е хвърлил някъде.
— Средата от самуна ли?
— Да.
Адамсберг отвори прозореца и капаците в спалнята. Огледа дворчето,
посипано с птичи пера и наполовина превърнато в сметище. В средата му се виждаше
решетка, която покриваше канала. Беше още влажна, въпреки че не бе валяло.
— Иди вдигни решетката. Мисля, че е изхвърлил там хляба и е изсипал отгоре
му кофа вода.
— Ама че тъпа работа — промърмори Жюстен, като освети с фенерчето си
устата на старицата. — Ако е направил това, защо не е изхвърлил кората и не е
почистил трохите?
— За да изхвърли кората, е трябвало да отиде до контейнерите за боклук,
тоест да се покаже на улицата посред нощ. А в съседство има кафене с маси на
тротоара и сигурно с доста клиенти в това топло време. Щяха да го видят. Затова
е измислил много хубаво обяснение за кората и трохите. Толкова е ексцентрично,
че започва да изглежда правдоподобно. Печелил е състезания по решаване на
кръстословици, има си свой начин да свързва нещата.
Леко натъжен и изпълнен с известно възхищение, Адамсберг се върна при
Тюило.
— Когато Мари и Тони дойдоха, вие извадихте ли самуна от кофата?
— Не, те знаят как стоят нещата и това им харесва. Тони сяда на педала на
кофата, капакът се повдига и Мари изважда отвътре всичко, което им хареса.
Страхотни са, а? Хитреци от класа.
— Значи, Мари е извадила хляба. И после двамата са изяли средата, докато
са се обичали.
— Точно.
— Цялата среда?
— Големи плъхове са, господин комисар, и са лакоми.
— А трохите? Защо не са изяли и трохите?
— Господин комисар, с Люсет ли ще се занимаваме или с плъховете?
— Не разбирам защо сте увили хляба в кърпа, след като плъховете са го
издълбали. Докато преди това сте го хвърлили в кофата.
Старецът попълни няколко букви в кръстословицата.
— Сигурно не сте много силен по кръстословиците, господин комисар. Ако бях
хвърлил кората в кофата, Люсет щеше да разбере, че плъховете са идвали.
— Могли сте да я хвърлите навън.
— Вратата скърца, сякаш прасе колят. Не забелязахте ли?
— Забелязах.
— Затова просто я увих в кърпата. Така щях да избегна сутрешната сцена.
Защото сцените нямаха свършване. Майко мила, петдесет години кълне и ми навира
парцала навсякъде — под чашата ми, под краката ми, под задника ми. Ще речеш, че
нямам право ни да сядам, ни да ходя. Ако бяхте изживели това, и вие щяхте да
скриете кората.
— Нямаше ли да погледне в кутията?
— Нямаше. Сутрин яде сухари със стафиди. Сигурно го прави нарочно, щото
тези сухари пръскат трохи навсякъде. После поне два часа си има занимавка.
Виждате ли логиката?
Жюстен влезе в стаята и кимна на Адамсберг в знак на потвърждение.
— Обаче вчера — унило изрече Адамсберг — не е станало така. Извадили сте
средата, две пълни шепи, и сте я натикали в устата й. Когато е престанала да
диша, сте извадили средата и сте я хвърлили в шахтата в дворчето. Чудно ми е, че
сте избрали този начин да я убиете. Досега не съм попадал на някой, който да е
задушил някого със среда от хляб.
— Находчиво е — спокойно отбеляза Жюстен.
— Сигурно ви е ясно, господин Тюило, че ще открием слюнка от жена ви върху
средата от хляба. И понеже сте логичен и умен, ще открием по хляба и следи от
зъбите на плъховете. Оставили сте ги да довършат средата, за да изглежда
историята ви по-истинска.
— Обожават средата от хляб, живо удоволствие е да ги гледаш. Приятна вечер
прекарахме вчера, честно. Дори пийнах две чаши, докато Мари ме драскаше по
главата. После измих и прибрах чашата, за да избегна кавгата. Само че тя беше
вече мъртва.
— Защото вие тъкмо сте я били убили.
— Да — каза мъжът с лека въздишка, докато попълваше квадратчетата на
кръстословицата. — Лекарят беше минал предишния ден и каза, че щяла да изкара
още месеци. Това значеше десетки вторници с мазни банички с месо, стотици
упреци, хиляди забърсвания с парцала. На осемдесет и шест години човек има право
да започне живота си отново. Има такива вечери. Вечери, в които човек решава да
действа.
И Тюило стана и отвори капаците на трапезарията. Отвън нахлу задушната
августовска жега.
— И прозорците не даваше да се отварят. Но всичко това няма да го кажа в
съда, господин комисар. Ще кажа, че съм я убил, за да й спестя страданията. Със
среда от хляб, защото я е обичала, един вид, за да я поглезя за последно. Всичко
съм предвидил ето тук — каза той и се почука по челото. — Няма да има
доказателство, че не съм го направил от милосърдие. Нали? От милосърдие. Ще ме
оправдаят и след два месеца ще съм се върнал, ще си оставям чашата направо на
масата, без да слагам покривка, и тримата ще си живеем много добре. Тони, Мари и
аз.
— Да, може би — каза Адамсберг. — Но си мисля, господин Тюило, че няма да
посмеете да си оставяте чашата на масата. И че може би ще си я постилате
покривката. А след това ще си чистите трохите.
— И защо бих направил това?
Адамсберг сви рамене.
— Това съм виждал. Често става така.
— Вие мен не ме мислете. Аз съм хитър, да знаете.
— Вярно е това, господин Тюило.

Навън жегата принуждаваше хората да вървят в сянката на сградите.

Адамсберг реши да поеме по огрените от слънцето и пусти тротоари, отправяйки се
пеш на юг. Щеше да е дълго вървене, което да заличи радостното и наистина хитро
изражение на шампиона по решаване на кръстословици. Който може би следващия
вторник щеше да си купи мазна баничка с месо.

II

Пристигна в Бригадата час и половина по-късно с наквасена с пот черна

фланелка и умиротворена душа. Рядко се случваше някое приятно или неприятно
изживяване дълго да занимава мислите на Адамсберг. Да се запиташ има ли изобщо
мисли, често казваше майка му. Продиктува доклада си за грипозния комисар и
отиде до пропуска да види има ли някакви съобщения. Сержант Гардон, който
дежуреше на телефона, бе навел глава към малкия вентилатор, поставен на пода.
Меките му коси се вееха на раздвижения въздух, сякаш седеше под фризьорска
каска.
— Лейтенант Веранк ви чака в кафенето, господин комисар — каза той, без да
се изправя.
— В кафенето или в Бирарията?
— В кафенето, в „Чашка за зарове“.
— Веранк вече не е лейтенант, Гардон. Довечера ще узнаем дали ще спусне
кепенците.
Адамсберг се загледа в сержанта и се запита дали пък той има мисли и ако
има, на какво приличат.

Настани се на масата на Веранк и двамата мъже размениха по една ясна

усмивка и по едно здраво ръкостискане. При спомена за появата на Веранк в
Сърбия* Адамсберг все още усещаше да го полазват тръпки. Поръча си салата и
докато бавно се хранеше, надълго и нашироко разказа за госпожа Тюило Люсет,
господин Тюило Жюлиен, за Тони, Мари и любовта им, за самуна, педала на кофата
за боклук, за спуснатите капаци и вторнишката мазна баница. От време на време
отправяше поглед към прозореца на кафенето, който Люсет Тюило би измила много
по-добре. Веранк поръча две кафета на съдържателя, чието вечно лошо настроение
още повече се влошаваше с горещината. Жена му, дребна безмълвна корсиканка,
прелиташе като натоварена с чинии черна фея.
[* Виж „Едно незнайно място“ (ИК „Колибри“, 2010). — Б.пр.]
— Някой ден — кимна към нея Адамсберг — ще го задуши с две големи шепи
среда на хляб.
— Много е възможно — съгласи се Веранк.
— Още чака на тротоара — каза Адамсберг, като отново погледна през
прозореца. — Почти час вече чака в тази оловна жега. Чуди се какво да направи,
не може да се реши.
Веранк проследи погледа на Адамсберг и видя една слаба женица, която
носеше чиста блуза на цветя, каквато не можеше да се намери в парижките
магазини.
— Не можеш да си сигурен, че е тук заради теб. Не е застанала срещу
Бригадата, разхожда се на десет метра оттам. Има среща с някой, който не идва.
— Мен чака, Луи, няма никакво съмнение. Кой си определя среща на тази
улица? Уплашена е. Това ме безпокои.
— Защото не е от Париж.
— Дори може би идва тук за пръв път. Значи, има сериозен проблем. Което не
решава твоя проблем, Веранк. От месеци размишляваш с крака в реката* и още нищо
не си решил.
[* Препратка към „Във вечната гора“, където Веранк се връща в родното си
място, за да размишлява „с крака в реката и с коси на вятъра“. (ИК „Колибри“,
2008). — Б.пр.]

— Би могъл да удължиш срока.

— Вече го направих. Тази вечер в шест часа трябва да подпишеш или да не
подпишеш. Че оставаш ченге или не оставаш ченге. Имаш четири часа и половина —
добави Адамсберг небрежно, поглеждайки часовника си, или по-точно двата
часовника, които носеше на китката си, без да е съвсем ясно защо.
— Това е много време — каза Веранк, докато бъркаше кафето си.
Комисарят Адамсберг и бившият лейтенант Луи Веранк дьо Билк произлизаха от
две съседни села в Пиренеите и се отличаваха с едно и също невъзмутимо и
понякога объркващо спокойствие. У Адамсберг то можеше да придобие чертите на
шокиращо невнимание или безразличие. У Веранк то пораждаше необяснима разсеяност
и непоколебимо упорство, понякога тежко и безмълвно, евентуално прорязвано от
пристъпи на гняв. „Това е дело на старата планина“, казваше понякога Адамсберг,
без да търси друго обяснение. От старата планина не могат да се пръкнат забавни
и лекомислени семена като от подвижните треви на големите ливади.
— Да тръгваме — внезапно каза Адамсберг, докато плащаше обяда, — че
женицата ще си отиде. Виж я, обезсърчила се е и започва да се колебае.
— И аз се колебая — каза Веранк, като допи кафето си. — Но ти не ми
помагаш.
— Не ти помагам.
— Хубаво. _Така човек се колебае / и никога не знае / ще го подкрепи ли в
тъмата / на другаря ръката._
— Човек знае какво ще направи дълго преди да вземе решение. Всъщност от
самото начало. Затова съветите ми няма да ти свършат работа. Освен за да ти
напомнят, че стихоплетството ти дразни Данглар. Той мрази да посичат
поетическото изкуство.
Адамсберг пестеливо махна за довиждане на съдържателя. Нямаше смисъл да
говори, едрият мъж не обичаше това, или по-скоро не обичаше да бъде симпатичен.
Приличаше на заведението си — голо, демонстративно народно и почти враждебно към
клиентите. Жестока борба се водеше между малкото гордо бистро и богатата бирария
отсреща. Колкото повече „Бирарията на философите“ подчертаваше, че е
предназначена за някаква стара, богата и превзета буржоазия, толкова по-бедняшки
вид придобиваше „Чашка за зарове“, като нито едно от двете заведения не
отстъпваше в безмилостната социална битка. „Някой ден, мърмореше майор Данглар,
това ще завърши с убийство“. Без да се смята малката корсиканка, която щеше да
натъпче гърлото на мъжа си със среда на хляб.

Като излезе от кафенето, Адамсберг почти се задъха от парещия въздух и

предпазливо се отправи към женицата, застанала на няколко крачки от Бригадата.
Пред вратата на сградата бе кацнал гълъб и комисарят си помисли, че ако птицата
отлети при приближаването му, жената също ще отлети сякаш по силата на странен
миметизъм. Изглеждаше тънка, летлива, способна да изчезне като сламка на вятъра.
Като я погледна по-отблизо, й даде към шейсет и пет години. Беше се погрижила да
отиде на фризьор, преди да отпътува за столицата, в сивите й коси се жълтееха
добре подредени букли. Когато Адамсберг заговори, гълъбът не отлетя, а жената
обърна към него уплашеното си лице. Адамсберг съвсем бавно я попита дали има
нужда от помощ.
— Благодаря, не — отвърна жената и отмести поглед.
— Не смятахте ли да влезете вътре? — попита Адамсберг, посочвайки старата
сграда на Криминалната полиция. — За да поговорите за нещо с някой полицай?
Защото на тази улица няма какво друго да се прави.
— Но ако полицаите не ви слушат, няма смисъл да им се говори — каза тя и
отстъпи няколко крачки. — Не ви вярват полицаите, така да знаете.
— Значи, точно там отивахте? В Бригадата?
Жената утвърдително сведе почти прозрачните си клепачи.
— За пръв път ли идвате в Париж?
— Боже мой, да. Трябва да се прибера до довечера, не трябва да забележат,
че ме няма.
— Да говорите с полицай ли сте дошли?
— Да. Е, може би.
— Аз съм полицай. И работя там.
Жената хвърли поглед на небрежно облечения комисар и придоби скептичен или
разочарован вид.
— В такъв случай, значи, ги познавате?
— Познавам ги.
— Всичките?
— Всичките.
Жената отвори голямата си кафява чанта, малко поочукана по ръбовете, и
извади от нея лист, който внимателно разгъна.
— Комисар Адамсберг — прочете тя прилежно. — Познавате ли го?
— Да. Отдалеч ли идвате да го видите?
— От Ордебек — произнесе тя така, сякаш й бе трудно да направи това
признание.
— Не се сещам.
— Да кажем, че е близо до Лизийо.
Нормандия, помисли Адамсберг. Това обясняваше неохотното й говорене.
Навремето познаваше неколцина нормандци, неповторими мълчаливци, отне му дни да
ги опитоми. Сякаш като отронят някоя и друга дума, е, все едно че ти дават
златна монета, при това не непременно заслужена. Адамсберг тръгна към вратата,
насърчавайки жената да го придружи.
— В Лизийо има полицаи — каза той. — Може би дори в Ордебек. Нямате ли си
жандарми?
— Те няма да поискат да ме чуят. Но виж, викарият на Лизийо, който познава
кюрето от Менил-Бошан, рече, че тукашният комисар ще ме чуе. Скъпо ми струваше
пътят.
— За нещо сериозно ли става дума?
— Разбира се, че за сериозно.
— За убийство? — настоя Адамсберг.
— Може би да. А бе, не. Едни хора ще умрат. Трябва да предупредя
полицията, нали?
— Хора ли ще умрат? Заплахи ли са получавали?
Този човек й действаше успокоително. Париж я плашеше, решението й още
повече. Да се измъкне така тихомълком, да лъже децата… А ако влакът закъснее,
ако изпусне автобуса? Полицаят говореше тихичко, сякаш пееше. Не беше от нейния
край, със сигурност. По-скоро от юг, какъвто беше дребен и мургав, с остри
черти. Би му разказала историята си, но викарият беше категоричен по този въпрос
— на комисаря Адамсберг и на никой друг. А викарият не беше кой да е, ами
братовчед на бившия руански прокурор, който беше спец по полицаите. Беше й дал
името на комисаря с нежелание и не я съветваше да говори, а и бе сигурен, че тя
няма да замине. Но тя не можеше да стои настрана, когато _събитията_ набираха
скорост. Ако станеше нещо с депата…
Мога да говоря само с комисаря.
— Аз съм комисарят.
Женицата само дето не се разбунтува, колкото и да беше мършава.
— Тогава защо не ми казахте веднага?
— Но аз също не знам коя сте.
— Не ви и трябва. Човек си казва името, после всички го повтарят.
— И какво от това?
— Навлича ви неприятности. Никой не трябва да знае.
Досадница, каза си Адамсберг. Която нищо чудно някой ден да свърши с две
топки среда от хляб в гърлото. Но досадница, ужасена от нещо, което продължаваше
да го озадачава. _Едни хора ще умрат._
Връщаха се назад, към Бригадата.
— Просто исках да ви помогна. Наблюдавах ви от известно време.
— А онзи мъж там? С вас ли беше? И той ли ме наблюдаваше?
— Кой мъж?
— Онзи там, с ненормалните коси, с оранжевите кичури, с вас ли е?
Адамсберг вдигна поглед и забеляза Веранк на двайсет метра оттам, облегнат
на портала. Не бе влязъл в сградата, чакаше до гълъба, който също не помръдваше.
— Ранили са го с нож, когато е бил малък — обясни Адамсберг. — И върху
белезите са пораснали такива, рижи коси. Не ви съветвам да повдигате въпроса
пред него.
— Нищо лошо не исках да кажа, не умея да говоря добре. В Ордебек почти
никога не говоря.
— Няма лошо.
— Но децата ми много говорят.
— Ясно.
Но какво му е на този гълъб, да му се не знае, прошепна Адамсберг. Защо не
отлита?

Уморен от нерешителността на жената, Адамсберг я остави и се отправи към

неподвижната птица, като се размина с Веранк, който крачеше с тежка стъпка в
обратната посока. Хубаво, да се занимава с нея, ако смята, че си струва трудът.
Идеше му отръки на Веранк с неговото хармонично, убедително лице и с мощната
подкрепа на особената му усмивка, която красиво откриваше половината от устните
му. Откровено предимство, заради което преди време Адамсберг го бе ненавиждал и
двамата бяха влезли в унищожителен сблъсък.* Сега усърдно заличаваха и
последните останали следи. Докато комисарят обхващаше вкаменилия се гълъб в
шепите си, Веранк, без да бърза, се приближаваше към него, следван от
прозрачната женица, която дишаше малко тежко. Всъщност имаше толкова
незначителен вид, че без блузата на цветя, която очертаваше контурите й,
Адамсберг изобщо нямаше да я забележи. Може би без блузата ставаше напълно
невидима.
[* Виж „Във вечната гора“, цит. изд. — Б.пр.]

— Някакъв гадняр му е вързал краката — каза той на Веранк, докато

оглеждаше мърлявата птица.
— И с гълъбите ли се занимавате? — попита жената без ирония. — Сума ти
гълъби видях тук, не са никак чисти.
— Но този не е сума ти гълъби, а един гълъб, съвсем сам. Има разлика.
— Разбира се — призна жената.
Отзивчива и в крайна сметка пасивна. Може би се лъжеше, може би нямаше да
свърши със среда от хляб в гърлото. Може би не беше досадница. Може би наистина
имаше неприятности.
 — Обичате ли гълъби? — попита жената.
— Не — отвърна Адамсберг. — Но не обичам и когато гаднярите им връзват
краката.
— Разбира се.
— Не знам дали във вашия край я знаят тази игра, но в Париж я играят.
Хващаш птицата, връзваш й краката с трисантиметрова връв и птицата може да прави
съвсем малки стъпки. И не може да лети. Така че постепенно умира от глад и
жажда. Това е играта. А аз ненавиждам тази игра и ще открия кой се е забавлявал
с птицата.

Адамсберг мина през портала на Бригадата и заряза жената и Веранк на

тротоара. Жената гледаше втренчено косата на лейтенанта — много тъмна и
прорязана от шокиращи рижи кичури.
— Наистина ли ще се занимава с това? — попита тя смутено. — Късно е, да
знаете. На комисаря ви ръцете му бяха покрити с бълхи. Това показва, че гълъбът
вече няма сили да се почисти.
Адамсберг повери птицата на гиганта на екипа лейтенант Виолет Ретанкур —
сляпо вярваше в способностите й да излекува гълъба. Ретанкур ако не го спасеше,
никой нямаше да може. Скромната и в двете посоки жена направи гримаса, което не
беше добър знак. Птицата беше в лошо състояние, от усилията да се освободи
връвта се бе впила в плътта й и разцепила кожата на краката й. Беше недохранена
и обезводнена, ще видим какво може да се направи, заключи Ретанкур. Адамсберг
поклати глава и стисна устни както всеки път, когато се сблъскаше с жестокост.
Връвта бе точно такава жестокост.
Дребната жена, която вървеше по петите на Веранк, премина покрай огромния
лейтенант с инстинктивно страхопочитание. Едрата дама сръчно обработваше птицата
с влажна кърпа, по-късно, каза тя на Веранк, щяла да се занимае с краката и да
се опита да изтръгне връвта. В широките длани на Ретанкур гълъбът не се и
опитваше да помръдне. Оставяше се на грижите й, както би направил всеки на
негово място, едновременно неспокоен и изпълнен с възхищение.
Жената се поуспокои и седна в кабинета на Адамсберг. Беше толкова тясна,
че заемаше само половината от стола. Веранк застана в един ъгъл, оглеждайки
познатия му кабинет. Оставаха му три часа и половина да вземе решение. Според
Адамсберг още не знаеше, че вече е взел решение. Докато прекосяваше голямата
обща зала, бе срещнал враждебния поглед на Данглар. Данглар не обичаше не само
стиховете му, а и самия него.

III

Жената най-после се бе съгласила да си каже името и Адамсберг го записваше

на някакво хвърчащо листче — небрежност, която я обезпокои. Може би комисарят
изобщо нямаше намерение да се занимава с нея.
— Валан-тин Ван-дер-мот — повтори той бавно, толкова зле се справяше с
новите думи и особено със собствените имена. — И идвате от Ардебек.
— От Ордебек. В Калвадос е.
— Значи, имате деца?
— Четири. Три момчета и едно момиче. Вдовица съм.
— Та какво се е случило, госпожо Вандермот?
Жената отново посегна към голямата си чанта, от която извади местен
вестник. Разгъна го с леко треперещи ръце и го остави на бюрото.
— Ето този човек. Изчезнал е.
— Как се казва?
— Мишел Ербие.
— Приятел ли ви е? Роднина?
— О, не. Обратното.
— Тоест?
Адамсберг зачака отговора й, който тя като че ли не успяваше да формулира.
— Ненавиждам го.
— А, добре — каза той и взе вестника.
Докато Адамсберг четеше кратката статия, жената хвърляше неспокойни
погледи към стените, първо към дясната, после към лявата. Комисарят не разбираше
смисъла на това проучване. Нещо отново я плашеше. Всичко я плашеше. Плашеше я
градът, плашеха я другите хора, плашеше се от чуждото мнение, плашеше се от
него. Не разбираше и защо бе дошла да му разправя за Мишел Ербие, когото
мразеше. Мъжът — пенсионер, страстен ловец, бе изчезнал от дома си заедно с
мотопеда си. След седмица отсъствие жандармите влезли в дома му да видят какво
става. Съдържанието на двата фризера, натъпкани с всякакъв дивеч, било изсипано
на пода. Това беше всичко.
— Не мога да се намесвам — извини се Адамсберг и й върна вестника. —
Разбирате, че ако този човек е изчезнал, задължението да се заеме със случая е
на местната жандармерия. И ако знаете каквото и да било, на тях трябва да им го
разкажете.
— Невъзможно, господин комисар.
— Да не би да не се разбирате с местните жандарми?
— Тъй е. Не се разбирам. Затова викарият ми даде вашето име. Затова бих
пътя дотука.
— За да ми кажете какво, госпожо Вандермот?
Жената поглади шарената си блуза и наведе глава. По-лесно говореше, ако не
гледаше.
— Какво му се е случило. Или ще му се случи. Мъртъв е или ще умре, ако не
се направи нещо.
— Човекът явно е заминал, след като и мотопеда му го няма. Взел ли е
някакви вещи със себе си?
— Никакви, освен една от пушките си. Много пушки има.
— Значи, ще се върне след известно време, госпожо Вандермот. Знаете добре,
че не можем да издирваме възрастен човек само защото отсъства няколко дни от
дома си.
— Няма да се върне, господин комисар. Мотопедът не е важен. Взели са го,
за да не го търсят.
— Казвате това, защото са го заплашвали?
— Да.
— Има ли врагове?
— Пресвета майко, най-страшния, господин комисар.
— Знаете ли му името?
— Боже господи, нямам право да го произнасям.
Адамсберг въздъхна, по-огорчен заради нея, отколкото заради себе си.
— И според вас този Мишел Ербие е избягал?
— Не, той не знае. Сигурно е вече мъртъв. Бил е _сграбчен_, разбирате ли?
Адамсберг се изправи и закрачи из стаята с ръце в джобовете.
— Госпожо Вандермот, нямам нищо против да ви изслушам. Дори бих се обадил
на жандармерията в Ордебек. Но не мога нищо да направя, без да разбера за какво
става дума. Дайте ми минутка.
Адамсберг излезе от кабинета си и отиде при Данглар, който все така
намръщено търсеше нещо в класьора с досиетата. Сред милиардите други информации,
натрупани в мозъка му, Данглар вместваше и имената на почти всички началници и
заместник-началници на жандармериите и комисариатите във Франция.
— Капитанът от жандармерията в Ордебек, нещо говори ли ви?
— В Калвадос ли?
— Да.
— Емери. Луи-Никола Емери. Кръстен е на прадядо си Луи-Никола Даву,
маршал, командващ трети корпус на Великата армия на Наполеон, участвал в битките
при Улм, Аустерлиц, Ейлау, Ваграм, херцог на Ауерщед и принц на Екмюл по името
на една от прочутите му победи.
— Данглар, интересува ме днешният, ченгето от Ордебек.
— Именно. Произходът му е от голямо значение. Никого не оставя да го
забрави. Така че понякога е високомерен, горделив, войнствен. Иначе, извън
Наполеоновата връзка, е доста симпатичен тип, опитен полицай, благоразумен, дори
малко прекалено. На около четирийсет години е. На предишното си назначение не се
е проявил с нищо особено. В предградията на Лион е бил, така мисля. В Ордебек
живот си живее. Там е много спокойно.
Адамсберг се върна в кабинета си, където жената бе подновила огледа на
стените.
— Не е лесно, разбирам, господин комисар. То е, щото, видите ли,
обикновено е забранено да се говори за това. Може да си навлечете ужасни
неприятности. Я ми кажете, тези рафтове по стените добре ли са закрепени? Щото
сте поставили тежките папки отгоре, а леките отдолу.
 Плашат я ченгетата, плаши я евентуалното падане на библиотеките.
— Този Мишел Ербие, защо го мразите?
— Всички го мразят, господин комисар. Страховито животно е. Винаги е бил
такъв. Никой не говори с него.
— Това може би обяснява защо е напуснал Ордебек.
Адамсберг отново взе вестника.
— Живее сам — каза той, — пенсионер е, на шейсет и четири години е. Защо
да не се премести? Има ли семейство?
— Бил е женен навремето. Вдовец е.
— От колко години?
— О, повече от петнайсет.
— Срещате ли го от време на време?
— Никога. Тъй като живее малко извън Ордебек, лесно е да го избегнеш. Така
всички са доволни.
— Но съседите все пак са се разтревожили за него.
— Да. Ебрарови. Добри хора са. Видели са го да тръгва нанякъде в шест часа
вечерта. Те са от другата страна на малкото пътче. Докато той живее на петдесет
метра оттам, вътре в гората Бигар, близо до стария пункт за вторични суровини.
Голяма влага е там.
— Защо са се разтревожили, след като са го видели да тръгва нанякъде с
мотопеда си?
— Защото обикновено, когато отсъства, им оставя ключа от пощенската кутия.
Не и този път. И не са го чули да се прибира. А пощенската кутия била
препълнена. Значи, че Ербие е заминал за съвсем кратко и после нещо му е
попречило да се върне. Жандармите казват, че не са го открили в никоя болница.
— Когато са посетили къщата, съдържанието на фризера е било разпръснато по
пода.
— Да.
— За какво му е било всичкото това месо? Кучета ли храни?
— Ловец е и си слага дивеча във фризера. Много животни убива, ама не
раздава.
Жената потръпна.
— Сержант Блерио, той е мил с мене, не като капитан Емери, той ми разказа
какво е видял. Било е ужасно, така казва. На пода е имало половин дива свиня с
главата, сърнешки бутове, зайкини, глиганчета, яребичета. Всичко нахвърляно как
да е, господин комисар. Когато жандармите влезли, вече се било развалило. Опасна
е таз гнилоч в жегата.
Плашат я библиотеките, плашат я микробите. Адамсберг хвърли поглед на
прашните еленови рога, поставени до бюрото му. Пищен подарък точно от нормандец.
— Зайкини, сърни? Наблюдателен е вашият сержант. И той ли ловува?
— О не. Казва „сърни“ и „зайкини“, понеже знае що за тип е Ербие.
Отвратителен ловец, злосторник. Убива само женски и малки, а и цели котила.
Убива дори бременни женски.
— Откъде знаете?
— Всички знаят. Веднъж го осъдиха Ербие, щото беше убил една женска дива
свиня с цялото й котило. И сърненца убива. Нещастник. Но понеже го прави нощем,
Емери все не успява да го пипне. Сигурно е поне, че вече отдавна нито един ловец
не излиза да стреля с него. Дори бракониерите не го щат. Изключен е от ловната
дружина на ордебекци.
— В такъв случай има десетки врагове, госпожо Вандермот.
— В смисъл че никой не общува с него.
— Мислите, че ловците биха искали да го убият? Така ли? Или анти ловците?
— О, не, господин комисар. Съвсем друго нещо го е сграбчило.
След като бе преминала през един доста разговорлив момент, жената отново
се умълча. Беше все така уплашена, но библиотеките вече като че ли не я
безпокояха. Бе устойчив, дълбок страх, който продължаваше да привлича вниманието
на Адамсберг, още повече че случаят Ербие не заслужаваше да се бие път от
Нормандия до Париж.
— Ако не знаете нищо — подзе той уморено — или ви е забранено да говорите,
няма да мога да ви помогна.
Майор Данглар бе застанал на прага на кабинета и му правеше спешни знаци.
Имало новини от осемгодишното момиченце, укрило се във Версайската гора, след
като разбило бутилка плодов сок в главата на чичо си. Човекът успял да стигне до
телефона, преди да изгуби съзнание. Адамсберг даде да разберат на Данглар и на
жената, че има да довършва работа. Летните отпуски започваха и скоро в Бригадата
щеше да остане само една трета от състава, така че трябваше да се довършат
текущите случаи. Жената разбра, че не й остава много време, въпреки че дребният
комисар се държеше мило и търпеливо с нея. В Париж не обичат да се размотават,
бе я предупредил викарият.
— Лина, дъщеря ми — побърза тя да обяви, — го е видяла, Ербие де. Видяла
го е две седмици и два дни преди да изчезне. Разказала е на шефа си и после цял
Ордебек научи.
Данглар пак се ровеше в папките си и високото му чело бе прорязано от
угрижена бръчка. Бе мернал Веранк в кабинета на Адамсберг. Какво търсеше там?
Дали щеше да подпише? Да остане на служба? Решението трябваше да вземе тази
вечер. Данглар спря до фотокопирната машина и погали легналия отгоре й едър
котарак, търсейки утеха в козината му. Мотивите за антипатията му към Веранк не
можеха да се кажат на глас — ставаше дума за глуха и упорита, почти женска
ревност, за властна потребност да го отстрани от Адамсберг.
— Трябва да побързаме, госпожо Вандермот. Дъщеря ви видяла ли е нещо,
което да й подскаже, че ще бъде убит?
— Да. Крещял. Още трима имало с него. Било през нощта.
— Да не са се били? Заради някоя сърна или сърненце? По време на събиране?
Ловджийска вечеря?
— О не.
— Елате утре или някой друг ден — реши Адамсберг и се отправи към вратата.
— Елате, когато можете да говорите.
Данглар чакаше комисаря, прав и нацупен, подпрян на ръба на бюрото си.
— Хванали ли са момиченцето? — попита Адамсберг.
— Момчетата са я открили на едно дърво. Качила се била най-горе, като
някой млад ягуар. Държала една песчанка и не искала да я пусне. Песчанката
изглеждала в добро здраве.
— Песчанка ли, Данглар?
— Това е един малък гризач. Децата са влюбени в тях.
— А малката? В какво състояние е?
— Горе-долу като гълъба ви. Скапана от глад, жажда и умора. В болницата е.
Една от сестрите не иска да влиза при нея заради песчанката, която се е скрила
под леглото.
— Обяснява ли защо го е направила?
— Не.
Данглар отговаряше неохотно, улисан в грижите си. Не му беше ден за
бъбрене.
— Знае ли, че чичо й се е отървал?
— Да. Изглеждала облекчена и разочарована. Живяла е сама там с него
неизвестно откога. Не е стъпвала в училището. Изобщо не са сигурни, че онзи й е
чичо.
— Добре. Нататък да се оправя управлението във Версай. Обаче кажете на
лейтенанта, който е поел случая, да не убива песчанката на момиченцето. Да я
постави в клетка и да я нахрани.
— Толкова ли е спешно?
— Естествено, Данглар. Може би детето само това си има. Момент.
Адамсберг бързо се отправи към кабинета на Ретанкур, която се готвеше да
навлажни краката на гълъба.
— Дезинфектирахте ли ги, лейтенант?
— Ей сега — отвърна Ретанкур. — Трябваше първо да му дам да пие.
— Идеално. Не изхвърляйте връвта, искам да вземат отпечатъци. Жюстен е
повикал експерта. След малко ще дойде.
— Изсра ми се отгоре — спокойно отбеляза Ретанкур. — Какво иска оная
женица? — попита тя, като посочи към вратата.
— Да ми каже нещо, което не иска да каже. Въплъщение на нерешителността.
Или ще си тръгне сама, или ще я изгонят, като свърши работното време.
Ретанкур сви рамене леко презрително, нерешителността беше явление, чуждо
на нейния начин на действие. Откъдето и силата й на самоизтласкване, която далеч
превишаваше тази на колегите й от Бригадата, двайсет и седем на брой.
— А Веранк? И той ли се колебае?
— Веранк отдавна е решил. Ченге или учител — вие какво бихте избрали?
Образованието е добродетел, която ви озлобява, полицейщината е порок, който ви
извисява. И тъй като е по-лесно да се откажеш от добродетел, отколкото от порок,
той всъщност няма избор. Отивам до болницата във Версай, да видя прословутия
чичо.
— Какво правим с гълъба? Не мога да го занеса вкъщи, брат ми е алергичен
към птичи пера.
— Брат ви е у вас?
— Временно. Уволнили са го, откраднал е кутия с болтове от гаража и малко
масльонки.
— Не можете ли да го докарате у нас довечера? Гълъба.
— Хубаво избоботи Ретанкур.
— Само внимавайте, че наоколо се шляят разни котки.
Ръката на дребната жена свенливо докосна рамото на Адамсберг.
— Онази нощ — каза тя бавно — Лина е видяла да минава Неудържимата армия.
— Кое?
— Неудържимата армия. Ербие е бил с нея и е крещял. И още трима също.
— Какво е това? Някаква асоциация? Нещо свързано с лова?
Госпожа Вандермот недоверчиво изгледа Адамсберг.
— Неудържимата армия — повтори тя съвсем тихичко. — Великия лов. Не я ли
знаете?
— Не — отвърна Адамсберг и издържа погледа й. — Елате друг път, ще ми
разкажете.
— Не знаете дори името й? _Месни Елекен*?_ — прошепна тя.
[* Орда, съставена от чудовища, призраци, адски създания и голи жени,
която преследва живите. Според една френска легенда от Господаря Елекен,
черноликия дявол, водач на ордата, е произлязло името Арлекино, дадено в Комедия
дел арте на един съвсем различен персонаж. — Б.пр.]

— Съжалявам — каза Адамсберг, докато се връщаше с жената в кабинета си. —

Веранк, Невъздържаната армия, известна ли ви е такава банда? — попита той,
докато прибираше в джоба си ключовете и мобилния си телефон.
— Неудържимата — поправи го жената.
— Да. Дъщерята на госпожа Вандермот е видяла изчезналия с нея.
— И други още — настоя жената. — Дъщеря ми е видяла Жан Глейо и Мишел
Мортанбо. Не е разпознала четвъртия.
Изражение на силна изненада се изписа по лицето на Веранк, който след това
леко се усмихна, разтегляйки устната си. Като човек, на когото правят неочакван
подарък.
— Дъщеря ви наистина ли я е видяла? — попита той.
— Разбира се.
— И къде?
— Там, откъдето минава. По пътя за Боневал, в гората Аланс. Винаги минава
оттам.
— Това близо до дома й ли е?
— Не, на повече от три километра живеем.
— Отишла е да я види ли?
— Съвсем не. Лина е много разумно момиче. Просто Армията е била там, това
е всичко.
— През нощта?
— Тя винаги през нощта минава.
Адамсберг понечи да изведе жената от кабинета, като я помоли да дойде друг
ден или да му се обади по телефона, когато нещата се изяснят в главата й. Веранк
дискретно го задържа, дъвчейки един молив.
— Жан-Батист — каза той, — наистина ли не си чувал за това? За
Неудържимата армия?
Адамсберг поклати глава и среса косата си с пръсти.
— Попитай Данглар тогава — настоя Веранк. — Това много ще го заинтересува.
— Защо?
— Защото, доколкото знам, е знак за голям трус. За страхотен трус.
Веранк отново се поусмихна и сякаш внезапно взел решение, повлиян от
появата на тази Неудържима армия, подписа, че остава.

IV
 Когато Адамсберг се прибра у дома — по-късно от предвиденото, тъй като
чичото му бе отворил много работа, — старият испанец Лусио шумно пикаеше до
дървото в малката градинка в горещата вечер.
— Привет, _омбре_ — рече старият, без да прекратява заниманието си. — Един
от лейтенантите ти те чака. Едно много едро женище, висока и широка като кула.
Хлапето ти й отвори.
— Не е едро женище, Лусио, а богиня, многофункционална богиня.
— А. онази ли? — рече Лусио, докато си закопчаваше панталона. — За която
все говориш?
— Да. Богинята. Нали разбираш, няма начин да прилича на всеки срещнат.
Знаеш ли нещо за Невъздържаната армия? Да си чувал това име?
— Не, _омбре_.

Лейтенант Ретанкур и синът на Адамсберг, Церк — истинското му име беше

Армел, но комисарят още не беше свикнал с него, познаваше го само от седем
седмици* — бяха в кухнята, наведени, с увиснали на устните цигари, над една
постлана с памук кошничка и дори не обърнаха глава, когато влезе Адамсберг.
[* Виж „Едно незнайно място“, цит. изд. — Б.пр.]

— Загря ли сега? — безцеремонно говореше Ретанкур на младежа. —

Навлажняваш парченца сухар, ама малки, и внимателно му ги пъхаш в човката. После
няколко капки вода с пипетката, не много отначало. И добавяш една капка от ей
това шише. Това е за усилване.
— Още ли е жив? — осведоми се Адамсберг, който се чувстваше странно не на
мястото си в собствената си кухня, завзета от голямата жена и непознатия му
двайсет и осем годишен син.
Ретанкур се изправи и постави ръце на ханша си.
— Не е сигурно, че ще изкара нощта. Докладвам. Повече от час ми отне да
изтръгна връвта от краката му. Беше се врязала до костите. Сигурно дни наред се
е дърпал. Но няма счупено. Дезинфектирах го, превръзката трябва да се сменя
всяка сутрин. Бинтът е там — каза тя и почука по една кутийка на масата. —
Намазах го и с препарат против бълхи, това трябва да го е пооблекчило.
— Благодаря, Ретанкур. Момчето взе ли връвта?
— Да. Впрочем не беше лесно да го убедя, щото на лабораторията не й плащат
да изследва върви на гълъби. Мъжки е гълъбът. Воазне така каза.
Лейтенант Воазне се бе разминал със страстта си към зоологията по причина
на безпрекословните заповеди, издадени от един баща, който го бе запратил в
полицейското управление без много приказки. Воазне беше преди всичко специалист
по рибите, морски и главно речни, и бюрото му бе затрупано със списания по
ихтиология. Но беше подкован и в други свързани с фауната области, от насекомите
до прилепите през антилопите гну, и тази ерудиция леко го отклоняваше от
служебните му задължения. Разтревожен от това своеволие, дивизионният комисар му
бе отправил предупреждение, каквото бе отправил и към лейтенант Меркаде, който
страдаше от хиперсомния. Но кой в тази Бригада, питаше се Адамсберг, не страдаше
от някакво отклонение? Освен Ретанкур, но пък нейните способности и енергията й
също не следваха обичайния път.
След като лейтенантът си тръгна, Церк остана прав с увиснали ръце,
втренчил поглед във вратата.
— Впечатли те, нали? С всички става така първия път. И всички следващи
пъти.
— Много е красива — каза Церк.
Адамсберг погледна сина си учудено, тъй като красотата не беше най-първата
характеристика на Виолет Ретанкур. Нито грацията, нито тактът, нито любезността.
Тя въплътяваше всичко друго, но не и очарователната и крехка деликатност,
каквато предполагаше името на това цвете. Иначе фините й черти бяха оградени от
широки бузи и мощна челюст, всичко това закрепено върху врат на бик.
— Щом казваш — рече Адамсберг, който нямаше желание да спори с младеж,
когото още не познаваше.
Дотолкова, че още нямаше мнение за неговата интелигентност. Притежаваше ли
такава, или не? Или малко? Едно нещо успокояваше комисаря — повечето хора, които
познаваше, все още нямаха мнение за собствената му интелигентност, дори самият
той. Защо трябваше да има за Церковата? Веранк твърдеше, че младежът има дарби,
но Адамсберг още не бе открил в коя област.
— Неиздържаната армия, това говори ли ти нещо? — попита Адамсберг, докато
внимателно поставяше кошничката с гълъба върху бюфета.
— Каква? — попита Церк, който започваше да слага масата, поставяйки като
баща си вилиците отдясно, ножовете отляво.
— Няма значение. Ще питаме Данглар. Това е част от нещата, на които уча
брат ти още от седем месечна възраст. И на които щях да те уча, ако те бях
познавал на тази възраст. Три правила трябва да запомниш, Церк, и друго не ти
трябва в живота. Когато не можеш да схванеш нещо, питаш Веранк. Когато не можеш
да направиш нещо, обръщаш се към Ретанкур. Когато не знаеш нещо, Данглар е твоят
човек. Трябва добре да се пропиеш с тази трилогия. Но тази вечер Данглар е
особено навъсен, не знам дали ще можем да измъкнем нещо от него. Веранк се връща
в Бригадата и това няма да му хареса. Данглар е нежно цвете и като всеки рядък
предмет е крайно крехък.
Докато Церк сервираше вечерята, Адамсберг се обади на отколешния си
заместник. Риба тон на пара с тиквички и домати, ориз, плодове. Церк бе пожелал
да поживее известно време у новия си баща и сключеният договор предвиждаше да
приготвя вечерята. Лесно изпълнима клауза, защото на Адамсберг му беше почти
напълно безразлично какво яде. Можеше вечно да поглъща едни и същи макарони,
също както неизменно носеше черно сако и черен панталон, каквото и да беше
времето.
— Данглар наистина ли знае всичко? — попита младежът, смръщвайки вежди,
гъсти като на баща му и образуващи нещо като козирка над неустановения му
поглед.
— Не, има много неща, които не знае. Не знае как да си намери жена, но от
два месеца има нова приятелка, което е изключително събитие. Не знае как да
намери вода, но безпогрешно открива бялото вино. Не знае как да притъпи
страховете си, нито как да забрави огромната маса от въпроси, които се трупат в
плашеща купчина и в които непрекъснато рови като гризач в леговището си. Не знае
да тича, нито да гледа как вали дъждът или как тече реката, не знае как да не
обръща внимание на грижите си и което е още по-лошо, сам си ги създава, та да не
би да го изненадат. Но знае всичко, от което на пръв поглед няма никаква полза.
Всички библиотеки на света са влезли в главата на Данглар и пак е останало
място. Това е нещо колосално, нечувано, нещо, което не мога да ти опиша.
— И щом няма полза на пръв поглед?
— Значи, задължително има на втори или на пети.
— А, хубаво — каза Церк, видимо доволен от отговора. — Аз не знам какво
знам. Какво мислиш, че знам?
— Каквото и аз, Церк.
— Тоест?
— Не знам, Церк.
Адамсберг вдигна ръка, за да му направи знак, че Данглар най-после е
вдигнал.
— Данглар? Всички ли спят у вас? Можете ли да прескочите до къщи?
— Ако е да ви гледам гълъба, няма начин. Бъка от бълхи, а аз имам лош
спомен от бълхите. Не ми харесва главата им под микроскоп.
Церк погледна часовниците на баща си. Двайсет и един часът. Виолет бе
наредила да храни и пои птицата на всеки час. Той накисна във вода парченца
сухар, напълни пипетката с вода, добави капка усилващ сироп и се залови за
работа. Животинката стоеше със затворени очи, но поемаше храната, която младежът
й вкарваше в човката. Церк внимателно повдигаше гълъба, както му бе показала
Ретанкур. Тази жена го бе хвърлила в шок. Никога не си бе представял, че такова
нещо може да съществува в действителност. Още виждаше големите й длани, които
сръчно обработваха птицата, късите й руси коси, които се къдреха на широкия й
тил, покрит с лек бял мъх.
— Церк ще се занимае с гълъба. Той вече няма бълхи. Ретанкур разреши
проблема.
— Какво тогава?
— Един въпрос ме тормози, Данглар. Дребната женица с роклята на цветя,
която беше одеве в управлението, забелязахте ли я?
— В известен смисъл. Много особен случай на несъстоятелност, на физическа
мимолетност. Ако я духнеш, ще отлети. Като плодосемките на глухарчето.
— Плодосемки ли, Данглар?
— Плодовете на глухарчето, които са закачени за пухести парашути. Не сте
ли духали като малък?
— Естествено, че съм ги духал. Всички са духали. Но не знаех, че се казват
плодосемки.
— Така се казват.
— Обаче, освен пухестия й парашут, Данглар, дребната женица примираше от
ужас.
— Не забелязах такова нещо.
— Да, Данглар, ужас в чист вид, ужас, дошъл от дъното на бездната.
— Каза ли ви какво я ужасява?
— Изглежда, че й е забранено да говори. Под страх от смъртно наказание,
предполагам. Но тихичко ми подсказа нещо. Дъщеря й е видяла да минава
Неподдържаната армия. Какво иска да каже с това?
— Не знам.
Адамсберг се почувства дълбоко разочарован, почти унизен, сякаш се бе
изложил пред сина си, сякаш не бе спазил обещанието си. Срещна угрижения поглед
на Церк и му направи знак, че демонстрацията още не е свършила.
— Веранк като че ли знае за какво става дума. Посъветва ме да ви попитам.
— Така ли? — живо рече Данглар, на когото името на Веранк подейства като
бръмчене на стършел. — И по какъв по-точно повод го каза?
— По повод на това, че дъщеря й е видяла да минава Незадържаната армия.
През нощта. И че заедно с тази банда дъщерята, тя се казва Лина, е видяла един
ловец и още трима типа. Ловеца го няма вече повече от седмица и жената мисли, че
е мъртъв.
— Къде? Къде я е видяла?
— На един път близо до тях. Към Ордебек.
— А — каза Данглар, който истински се оживи, както всеки път, когато
прибягваха до знанията му, когато можеше да се потопи и да се овъргаля с наслада
в дълбините на ерудицията си. — А, Неудържимата армия, не незадържаната.
— Пардон. Неудържимата.
— Това ли каза? _Месни Елекен?_
— Да, нещо подобно каза.
— Великият лов?
— И това — потвърди Адамсберг и хвърли победоносен поглед на Церк, все
едно че е уловил голяма риба.
— И тази Лина е видяла ловеца заедно с бандата?
— Именно. Крещял, рекла. И другите също. Обезпокоителна групичка. Женицата
с пухкавия парашут май мислеше, че онези мъже са в опасност.
— Обезпокоителна ли? — каза Данглар и кратко се изсмя. — Не е това думата,
господин комисар.
— И Веранк така каза. Че тази банда ще ни докара страхотен трус.
Адамсберг отново цитира името на Веранк, нарочно, не за да оскърби
Данглар, а за да му помогне отново да свикне с присъствието на лейтенанта с
рижите кичури, да го подложи на десенсибилизация, като му инжектира това име на
малки, но чести дози.
— Само вътрешен трус — уточни Данглар тихо. Нищо спешно.
— Веранк не можа да ми каже нищо повече. Минете да пиете една чаша. Церк
има нещо за вас.
Данглар не обичаше да откликва незабавно на исканията на Адамсберг просто
защото винаги ги удовлетворяваше и това слабоволие му се струваше унизително.
Затова първо започна да се опъва, а Адамсберг, свикнал с формалните откази на
майора, послушно продължи да настоява.
— Тичай, синко — каза Адамсберг, след като затвори. Иди купи бяло вино от
магазина на ъгъла. Не се колебай, вземи най-хубавото, на Данглар не може да се
предлага долнокачествено вино.
— Аз мога ли да пия с вас? — попита Церк.
Адамсберг изгледа сина си, без да знае какво да отговори. Церк едва го
познаваше, беше на двайсет и осем години и от никого не трябваше да иска
разрешение, най-малко от него.
— Естествено — отвърна комисарят машинално. — Стига да не се наливаш
колкото Данглар — добави той и бащинската нотка в думите му го изненада. — На
бюфета има пари.
И двамата погледнаха към кошничката с гълъба. Кошничка за ягоди голям
формат, която Церк беше изпразнил, за да направи от нея меко легло за птицата.
— Как ти се струва? — попита Адамсберг.
 — Трепери, но диша — предпазливо отговори синът му.
Младежът нежно докосна перата на гълъба, преди да излезе.
„Поне за това има дарба“, помисли Адамсберг, докато гледаше след сина си.
Дарба да докосва птици, дори такива обикновени, мръсни и грозни като тази.

— Няма да ми отнеме много време — рече Данглар и Адамсберг не разбра

веднага дали говори за информацията, която възнамеряваше да им даде за
Неудържимата армия, или за виното, от което синът му бе купил само една бутилка.
Адамсберг взе една цигара от пакета на Церк, което му напомни първата им
среща, завършила почти с убийство.* Оттогава отново пушеше, най-вече от цигарите
на Церк. Данглар надигна първата си чаша.
[* Виж „Едно незнайно място“, цит. изд. — Б.пр.]

— Предполагам, че жената глухарче не е искала да разговаря с капитана от

Ордебек?
— Отказва категорично.
— Нормално, той не би оценил. Вие също, господин комисар, после спокойно
можете да забравите всичко това. Знаем ли нещо за изчезналия ловец?
— Че е свиреп контрабандист и дори нещо по-лошо, след като убива главно
женски и млади животни. Местната ловна дружинка го е изключила, никой не иска да
стреля с него.
— Лош човек, значи? Жесток? Убиец? — попита Данглар, отпивайки от чашата
си.
— Очевидно.
— Пасва. Тази Лина живее в Ордебек, нали така?
— Май да.
— Никога ли не сте чували за градчето Ордебек? Един голям композитор е
живял там известно време.
— Това не е темата, майоре.
— Обаче внася положителна нотка. Останалото е по-обезпокоително. Тази
армия… Минала ли е по пътя за Боневал?
— Точно това име спомена жената — учудено потвърди Адамсберг. — Знаете ли
нещо за този път?
— Нищо, освен че е един от добре известните _гримвелди_ и минава през
гората Аланс.
— Не я знам тази дума, Данглар. _Гримвелд._
— Така се казва пътят, по който минава _Месни Елекен_, или Неудържимата
армия, или Великия лов, ако щете. Много малко мъже и жени са я виждали. Един от
мъжете е добре известен, видял я е да минава край Боневал, като Лина. Казва се
Гошлен и е бил свещеник.
Данглар отпи две големи глътки една след друга и се усмихна. Адамсберг
изтръска цигарата си в студеното огнище и зачака. Леко предизвикателната
усмивка, която присвиваше меките бузи на майора, не предвещаваше нищо добро.
Само дето Данглар вече се чувстваше съвсем комфортно.
— Случило се е в началото на януари, през 1091-ва. Добро вино си избрал,
Армел. Но няма да ни стигне.
— През коя? — попита Церк, който бе доближил табуретката си до огнището и
внимателно слушаше майора с ръце върху коленете и с чаша в ръка.
— В края на единайсети век. Пет години преди първия кръстоносен поход.
— Мамка му — полугласно пророни Адамсберг, внезапно обзет от чувството, че
е бил преметнат от дребната женица от Ордебек, колкото и да приличаше на крехко
глухарче.
— Да — одобри Данглар. — Много зор за нищо, господин комисар. Но все още
искате да разберете защо жената е била ужасена, нали?
— Може би.
— Тогава трябва да ви разкажа историята на Гошлен. Обаче ще ни е нужна още
една бутилка — додаде той. — Трима сме.
Церк веднага скочи.
— Ей сега се връщам — каза той.
Преди да излезе, Адамсберг го видя как отново прекара леки пръсти по
перата на гълъба. И Адамсберг механично повтори, също като истински баща:
„Парите са на бюфета“.
Седем минути по-късно Данглар, успокоен от присъствието на втората
бутилка, напълни чашата си, започна да разказва за Гошлен, после замълча и
вдигна поглед към ниския таван.
— Но може би хрониката на Елинан дьо Фроадмон от началото на XIII век ще
ви даде по-ясна представа. Момент да си я спомня, не я преглеждам всеки ден.
— Давайте — каза Адамсберг притеснено.
Откакто бе разбрал, че се отправят към дъното на средновековието,
изоставяйки Мишел Ербие на съдбата му, историята на дребната женица и на
уплахата й му се представяше под един ъгъл, с който не знаеше какво да прави.
Стана, наля си в една чаша скромно количество вино и хвърли поглед на
гълъба. Неудържимата армия вече не го засягаше и очевидно бе сбъркал в
преценката си за мимолетната госпожа Вандермот. Тя нямаше нужда от него. Беше
безобидна откачалка, достатъчно смахната, за да се бои, че библиотечните рафтове
могат да се срутят отгоре й, дори тези от единайсети век.
— Чичо му Елбо разказва историята — уточни Данглар, който сега се обръщаше
само към младежа.
— Чичото на Елинан дьо Фроадмон ли? — попита Церк, който слушаше много
съсредоточено.
— Именно, чичо му по бащина линия. Който разказва следното: _Докато към
пладне се приближавахме към гората, прислужникът ми, който яздеше пред мен, като
бързаше, за да ми приготви заслона, чул силен шум, нещо като цвилене на много
коне, дрънкане на оръжие и гълчава на множество тръгнали в атака мъже. Ужасени,
той и конят му се върнаха при мен. Когато го попитах защо се е върнал, той ми
отговори: „Не можах да накарам коня да продължи нито като го удрях с камшика,
нито като го смушквах с шпорите, а и аз самият толкова се уплаших, че не можах
да продължа. Чух и видях изумителни неща“._
Данглар протегна ръка към младежа.
— Армел — защото Данглар категорично отказваше да го нарича с бойното му
име Церк и енергично критикуваше Адамсберг, че го прави, — напълни ми чашата и
ще разбереш какво е видяла онази млада жена, Лина.
Церк обслужи майора с бързината на човек, който се бои да не изпусне нещо,
и отново се настани до него. Той не бе имал баща и никога не му бяха разказвали
приказки. Майка му работеше нощно време като чистачка в рибната фабрика.
— Благодаря, Армел. И прислужникът продължил: _Гората е пълна с души на
мъртъвци и с демони. Чух ги да викат: „Вече имаме полицейския началник на Арк,
сега ще сграбчим и архиепископа на Реймс“._ На което аз отговорих: _„Да се
прекръстим и да продължим“._
— Сега пак чичо Елбо взима думата.
— Точно. Елбо казва: _Когато продължихме и навлязохме в гората, мернах
само някакви сенки, чух неясни гласове и дрънкане на оръжие и цвилене на коне,
но не видях никого и не разбрах какво говорят. След като се прибрахме, заварихме
архиепископа в агония. Умря по-малко от две седмици, след като бяхме чули
гласовете. Заключихме, че е сграбчен от духовете. Които бяхме чули да казват, че
ще го сграбчат._
— Това не съответства на казаното от майката на Лина — глухо се намеси
Адамсберг. — Тя не каза, че дъщеря й е чула гласове или цвилене, или че е видяла
сенки. Видяла е само Мишел Ербие и още трима заедно с онази Армия.
— Защото майката не е посмяла да каже всичко. И защото в Ордебек не е
нужно да се уточнява. Там, когато някой каже: „Видях да минава Неудържимата
армия“, всеки знае за какво става дума. Ще ви опиша по-добре Армията, която е
видяла Лина, и ще разберете, че едва ли спи спокойно нощем. И ако има нещо
сигурно, господин комисар, то е, че животът й в Ордебек не е лесен. Сигурно я
избягват, сигурно се боят от нея като от чума. Мисля, че майката е дошла да
говори с вас, за да предпази дъщеря си, главно за това.
— Какво е видяла? — попита Церк с увиснала на устните цигара.
— Армел, тази древна армия, която вдига такава гюрултия, не е непокътната.
Конете и конниците не са цели, липсва им къде ръка, къде крак. Това е мъртва
армия, наполовина разложена, креслива и свирепа, която не намира покой.
Представи си само.
— Представям си — кимна Церк и отново напълни чашата си. — Ще ми дадете ли
една минута, господин майор? Двайсет и два часът е и трябва да оправя гълъба.
Такива са нарежданията.
 — Кой ти ги е дал?
— Виолет Ретанкур.
— Дерзай тогава.
Церк съвестно се зае със сухара, шишенцето и пипетката. Правеше го все по-
умело. После отново седна, разтревожен.
— Не е по-добре — тъжно каза на баща си. — Ама че гадняр!
— Ще го намеря, вярвай ми — кротко изрече Адамсберг.
— Наистина ли ще разследвате случая с мъчителя на гълъба? — учуди се
Данглар.
— Естествено, Данглар — отвърна Адамсберг. — Защо не?
Данглар изчака Церк да обърне поглед към него, за да продължи разказа си
за Черната армия. Все повече го удивляваше приликата между баща и син, еднаквият
им разконцентриран поглед, без блясък, нито посока, неясният и неуловим гледец.
Освен когато в окото на Адамсберг внезапно се мернеше пламъче, както понякога
слънцето проблясва по кафявите водорасли при отлив.
— Неудържимата армия винаги влачи със себе си няколко живи мъже и жени,
които крещят и се жалват в страдание и огън. Тях разпознава свидетелят. Точно
както Лина е разпознала ловеца и другите трима. Тези живи се молят някоя добра
душа да поправи гнусните им деяния, за да се спасят от мъките. Така казва
Гошлен.
— Не, Данглар — помоли Адамсберг. — Стига с тоя Гошлен. Достатъчно.
Получихме представа.
— Вие ме извикахте да дойда чак дотук, за да ви разкажа за Армията —
докачи се Данглар.
Адамсберг сви рамене. Тези разкази го приспиваха и много би предпочел
Данглар да се задоволи с някое резюме. Но знаеше с каква наслада се хвърля в тях
майорът, като в езеро, пълно до ръба с най-хубавото бяло вино на света. Особено
пред смаяния и възторжен поглед на Церк. Впрочем това го разсейваше от упоритата
му сръдня. Сега изглеждаше малко по-доволен от живота.
— Гошлен ни казва още ето това — продължи Данглар усмихнато, макар да бе
наясно с отегчението на Адамсберг. — _Тогава се зададе огромна група хора, които
ходеха пеш. Те носеха на вратовете и раменете си добитък, дрехи, всякакви вещи и
различни уреди, каквито разбойниците обикновено носят със себе си._ Хубав текст,
нали? — попита той Адамсберг с още по-широка усмивка.
— Много хубав — съгласи се Адамсберг, без да го мисли.
— Сдържано и изискано, не като стиховете на Веранк, които тежат като
наковални.
— Вината не е негова. Баба му обичала Расин. През цялото му детство му
рецитирала Расин, Расин и нищо друго. Всеки ден. Защото била спасила томчетата
му от един пожар в пансиона.
— По-добре да беше спасила учебници по добро възпитание и да ги беше дала
на внука си.
Адамсберг замълча, без да изпуска Данглар от очи. Дълго време щеше да
отнеме свикването. Засега нещата вървяха към дуел между двамата мъже и по-точно
— и това бе една от причините — между двата интелектуални тежкотоварни камиона
на Бригадата.
— Както и да е — подхвана Данглар. — Гошлен казва: _Всички се оплакваха и
се подканваха да вървят по-бързо. Свещеникът разпозна в кортежа няколко от
наскоро споминалите се негови съседи и ги чу да се жалват от големите мъки,
които понасяли заради злодеянията си. Видя също_ — и сега се приближаваме до
вашата Лина, — _видя също Ландри. В съдебните дела и заседания той вземаше
решения според каприза си и ги променяше според получените подаръци. Служеше
повече на алчността и измамата, отколкото на истинната справедливост. Затова
Ландри, виконт Д’Ордебек, бил сграбчен от Неудържимата армия._ По онова време да
издадеш неправилна присъда било по-лошо от кръвно престъпление. Докато днес на
никого не му пука.
— Да — одобри Церк, който нямаше вид да развива каквато и да било
критичност по отношение на майора.
— Във всеки случай — продължи Данглар, — каквито и усилия да полага
свидетелят, когато се прибере вкъщи след това ужасно видение, колкото и меси да
отслужи, живите, които е видял в ръцете на конниците, умират през следващата
седмица. Или най-много след три седмици. И това трябва да се запомни от
историята на женицата, господин комисар — всички „сграбчени“ от Армията са
негодници, черни души, експлоататори, недостойни съдии или убийци. И злодеянията
им обикновено не са известни на съвременниците им. Останали са ненаказани.
Затова Неудържимата армия се нагърбва с тях. Кога по-точно ги е видяла да
минават Лина?
— Преди повече от три седмици.
— Тогава няма никакво съмнение — спокойно каза Данглар, съзерцавайки
чашата си. — Да, никакво съмнение. Човекът е мъртъв. Заминал с _Месни Елекен_.
— _Месни Елекен_ ли, господин майор? — попита Церк.
— Ордата на Елекен, ако предпочиташ. Елекен им е господарят.
Адамсберг се върна до огнището — любопитството му отново бе пробудено — и
се облегна на тухлената стена. Фактът, че Армията отвлича ненаказани убийци, му
се стори интересен. Внезапно прозря, че мъжете, чиито имена Лина бе разкрила,
едва ли си живеят спокойно в Ордебек. Че другите ги наблюдават, разсъждават,
питат се какви ли злодеяния са вършили. Как пък няма да повярвам, казват си,
обаче вярват. Пагубната мисъл си проправя път. Безшумно прониква в неописуемите
пространства на ума, тършува, луга се. Отблъскват я, тя се спотайва, после
отново потегля.
— Как умират „сграбчените“? — попита той.
— Зависи. От люта треска или от убийство. Когато не е скоротечна болест
или нещастен случай, някое земно създание става изпълнител на неумолимата воля
на Армията. И, значи, убийство, но убийство, поръчано от Господаря Елекен.
Разбирате ли?
Двете чаши вино, които бе изпил — а това не му се случваше всеки ден, —
бяха разсеяли лекото раздразнение на Адамсберг. Сега му се струваше, че да
срещне жена, способна да види ужасяващата Армия, е рядко и обогатяващо
преживяване. И че реалните последствия от такова едно виждане могат да бъдат
страховити. Сипа си половин чаша и отмъкна една цигара от пакета на сина си.
— Това някаква специална ордебекска легенда ли е? — попита.
— Не. _Месни Елекен_ преминава през цяла Северна Европа. През
скандинавските страни, през Фландрия, после през Северна Франция и Англия. Но
винаги по едни и същи пътища. По Боневалския препуска от цяло хилядолетие.
Адамсберг придърпа един стол и седна, като опъна краката си и затвори
малкия кръг, който тримата мъже образуваха пред огнището.
— И все пак — започна той и изречението му спря дотук, както ставаше
често, когато мисълта му не беше достатъчно ясна, за да я проследи с поглед.
Данглар така и не успя да свикне с мъгливия ум на комисаря, с неуточнената
му мисъл, лишена от последователност и панорамност.
— И все пак — продължи Данглар вместо него — това е само историята на една
нещастна млада жена, достатъчно разстроена, за да има видения. И на една майка,
достатъчно уплашена, за да повярва в тях и да потърси помощта на полицията.
— И все пак това е жена, която предизвестява няколко смърти. Представете
си, че Мишел Ербие не е заминал. Представете си, че открият трупа му.
— Тогава вашата Лина ще се окаже в много лошо положение. Може тя да е
убила Ербие. И да разказва тази история, за да насочи местните по грешна следа.
— Как така по грешна следа? — усмихна се Адамсберг. — Мислите ли, че
конниците от Неудържимата армия могат да бъдат вероятни заподозрени за
ченгетата? Да не смятате, че е много хитро от страна на Лина да сочи за виновник
някой, който язди из техния край от хиляда години? Кого ще арестуват? Шефът
Енекен?
— Елекен. И е Господар. Може би е потомък на Один.
Данглар напълни чашата си със сигурна ръка.
— Оставете ги, господин комисар. Оставете безкраките конници там, където
са. И Лина с тях.
Адамсберг поклати глава в знак на съгласие и Данглар изгълта чашата си.
След като майорът си тръгна, Адамсберг се повъртя из стаята с празен
поглед.
— Спомняш ли си — каза той на Церк, — че първия път, когато беше тук,
имаше една изгоряла крушка?
— Още има.
— Да я бяхме сменили.
— Ти каза, че не ти пречи, че крушките или светят, или не светят.
— Вярно. Но винаги идва момент, когато трябва да се направи една крачка.
Винаги идва момент, когато човек си казва, че ще я смени тази крушка, когато си
казва, че утре ще се обади на капитана от жандармерията в Ордебек. И тогава не
му остава друго, освен да го направи.
 — Но майор Данглар е прав. Жената не е в ред, това е сигурно. Какво смяташ
да правиш с нейната Неудържима армия?
— Не ме притеснява нейната армия, Церк. Просто не обичам да ми съобщават
за насилствена смърт по този или по какъвто и да е друг начин.
— Разбирам. Тогава аз ще се заема с крушката.
— Единайсет часа ли чакаш, за да го нахраниш?
— Ще остана тук през нощта, за да го храня на всеки час. Ще подремна на
стола.
Церк докосна птицата с обратната страна на пръстите си.
— Не е много топъл, въпреки жегата.

VI

В 6:15 сутринта Адамсберг усети една ръка да го разтърсва.

— Той отвори очи! Ела да видиш. Бързо.
Церк все още не знаеше как да се обръща към Адамсберг С „татко“? Трудно се
придобива такъв навик на неговата възраст. С „Жан-Батист“? Фамилиарно и
неуместно. Поради което никак не се обръщаше към него, така че във фразите му
нерядко се появяваха смущаващи празни пространства. Кухини. Кухини, които точно
съответстваха на двайсет и осем годишното му отсъствие.
Двамата слязоха по стълбите и се наведоха над кошничката за ягоди. Нещата
безспорно вървяха на добре. Церк свали превръзките и дезинфектира краката на
гълъба, а Адамсберг направи кафе.
— Как ще го кръстим? — попита Церк и уви краката с тънка марля. — Ако
оживее, ще трябва някак да го кръстим. Не можем все да му викаме „гълъба“. Дали
да не го наречем Виолет като хубавата лейтенантка?
— Не става. Никой не би могъл да хване Ретанкур и да й върже краката.
— Тогава да го наречем Елбо, като онзи от историята на майора. Мислиш ли,
че си е преговорил материала, преди да дойде?
— Да, сигурно го е препрочел.
— Дори да е така, как го е запомнил?
— Не търси обяснение, Церк. Защото ако можехме да видим вътрешността на
Дангларовата глава и да се поразходим там аз и ги, мисля, че това би ни ужасило
повече от всякаква Неудържима армия.

Щом отиде в Бригадата, Адамсберг направи справка в телефонния указател и

се обади на капитан Луи-Никола Емери от жандармерията в Ордебек. Представи се и
долови лека колебливост от другата страна на линията. Прошепнати въпроси,
изказани мнения, ръмжене, влачене на столове. Нахлуването на Адамсберг в
жандармериите често предизвикваше такъв мимолетен смут, сякаш всеки се питаше
дали да приеме обаждането му, или да се въздържи под някакъв предлог. Луи-Никола
Емери накрая вдигна слушалката.
— Слушам, господи комисар — рече той недоверчиво.
— Капитан Емери, обаждам ви се по повод на изчезналия мъж с празния
фризер.
— Ербие?
— Да. Имате ли новини?
— Никакви. Посетихме къщата му и селскостопанските му постройки. Няма и
следа от него.
Приятен глас, малко прекалено овладян, твърда и възпитана интонация.
— Защо проявявате интерес към случая? — подзе капитанът. — Бих се учудил,
ако са ви възложили това най-обикновено изчезване.
— Не са ми го възложили. Просто се питах какво възнамерявате да направите.
— Да приложа закона, господин комисар. Никой не е подавал заявление за
издирване, следователно човекът не е в списъка на изчезналите. Тръгнал е
нанякъде с мотопеда си и аз нямам никакво право да го проследявам. Свободен е да
ходи, където пожелае — настоя той леко високомерно. — Действахме по правилата,
проверихме, не е имало пътно произшествие.
— Какво мислите за заминаването му, капитане?
— Не е толкова чудно в крайна сметка. Тук не го обичаха, дори направо
много го мразеха. Историята с фризера може би показва, че някой го е заплашвал
заради бруталния му начин на ловуване. В течение ли сте?
 — Да. Женските и малките.
— Възможно е Ербие да се е уплашил и да си е плюл на петите. Или пък е
изпаднал в нещо като криза, изнизал с угризения, сам е изпразнил фризера и е
напуснал дома си.
— Да, защо не?
— Тъй или инак, той нямаше никакви близки в областта. Може би е решил да
заживее на друго място. Къщата не е негова, наемател е. А откакто се е
пенсионирал, трудно си е плащал наема. Освен ако собственикът не подаде жалба,
ръцете ми са вързани. Измъкнал се е по терлици, така смятам аз.
Емери беше искрен и отзивчив, както го бе определил Данглар, и в същото
време сякаш се отнасяше към обаждането на Адамсберг с лека надменност.
— Много е възможно, капитане. Във вашия край има ли Боневалски път?
— Да, защо?
— Кое с кое свързва?
— Тръгва от местността Илие, на почти три километра оттук, после преминава
през част от гората Аланс. След Кроа дьо Боа си сменя името.
— Оживен път ли е?
— През деня да. Но никой не минава по него нощем. Има разни стари легенди,
знаете как е.
— Не поогледахте ли околността?
— Ако това е предположение, господин комисар, и аз ще изкажа едно.
Например че ви е посетил жител на Ордебек. Или се лъжа?
— Не се лъжете, капитане.
— Кой?
— Не мога да ви кажа. Разтревожен жител.
— Сещам се за какво ви е говорил този жител. За онази глутница призраци,
които е видяла Лина Вандермот, ако това може да се нарече „виждане“. Сред която
глутница е мернала Ербие.
— Именно — съгласи се Адамсберг.
— Нали няма да се хванете на тази въдица, господин комисар? Знаете ли защо
Лина е видяла Ербие с тъпата Армия?
— Не знам.
— Защото го мрази. Той е стар приятел на баща й, може би единственият.
Приемете съвета ми, господин комисар, забравете тази история. Момичето открай
време е лудо за връзване и всички тук го знаят. И никой й няма доверие, нито на
нея, нито на смахнатото й семейство. Ама те не са виновни. Всъщност са за
окайване.
— Всички ли знаят, че е видяла Армията?
— Естествено. От три седмици само за това говорят. Здравомислещите се
смеят, но суеверните се боят. Уверявам ви, че спокойно ще минем без Лина да се
забавлява да плаши населението. Мога да ви се подпиша, че вече никой не стъпва
на пътя за Боневал. Дори здравомислещите. Аз най-малко от всички.
— Защо, капитане?
— Не си мислете, че се страхувам от каквото и да било — на Адамсберг му се
стори, че долавя нещо от някогашния имперски маршал, — просто нямам желание
навсякъде да разправят, че капитан Емери вярва в Неудържимата армия. Това важи и
за вас, мен ако питате. Тази история е най-добре да я сметем под килима. Но ще
се радвам да ви видя сред нас, ако някой ден работата ви доведе в Ордебек.
Двусмислен и малко неловък разговор, помисли Адамсберг, докато затваряше.
Емери му се бе присмял доброжелателно. Остави го да си каже каквото има, макар
да бе вече информиран за посещението в Париж на човек от Ордебек. Сдържаността
му беше разбираема. Да разполагаш с човек, който среща привидения, не бе точно
божи дар.
Адамсберг бе подранил, както често му се случваше, и сега Бригадата
постепенно се пълнеше. За миг телесната маса на Ретанкур блокира вратата и
заслони светлината, след което обемистата дама се отправи без особена грация към
бюрото си.
— Сутринта гълъбът отвори очи — каза Адамсберг. — Церк го храни през
цялата нощ.
— Хубаво — каза само Ретанкур, която не беше свръхчувствителна.
— Ако оживее, ще се нарича Елбо.
— Телбот ли? — не дочу лейтенантът. — Звучи безсмислено.
— Не, Елбо. Това е отколешно име. На чичото или на племенника на не знам
вече кой.
 — А, добре — каза лейтенантът и включи компютъра си. — Жюстен и Ноел искат
да ви видят. Изглежда, че Момо Късия фитил пак се е проявил, но този път
пораженията си ги бива. Колата е изгоряла без остатък, както обикновено, обаче
вътре е имало човек, който е спял. Според първите резултати от анализа става
дума за възрастен човек. Непредумишлено убийство, този път няма да се отърве с
шест месеца. Започнали са разследването, но искат, как да го нарека, да им
дадете насоки.
Ретанкур бе наблегнала на думата „насоки“ с нещо като ирония. Защото, от
една страна, тя смяташе Адамсберг за неспособен да дава каквито и да било
насоки, и от друга, общо взето не одобряваше начина, по който комисарят поначало
водеше разследванията. Този конфликт, свързан с методиката, съществуваше в
латентно състояние открай време, като нито тя, нито Адамсберг се опитваха да го
разрешат. Което не пречеше на Адамсберг да изпитва към Ретанкур инстинктивната
любов, която езичникът би изпитал към най-високото дърво в гората. Единственото,
което предлага истинско убежище.
Комисарят отиде да седне до бюрото, на което Жюстен и Ноел записваха
последните данни за опожарената кола с човека вътре. Единайсетата кола на Момо
Фитила.
— Меркаде и Ламар останаха пред блока, в който се подвизава Момо, в Сите
де Бют — обясни Ноел. — Изгорялата кола е в пети район, на улица „Анри Барбюс“.
Луксозен мерцедес, както винаги.
— Знаем ли кой е мъртвият?
— Не още. Нищо не е останало нито от документите му, нито от номера на
колата. Момчетата оглеждат мотора. Атентат срещу едрата буржоазия. Подпис: Момо
Късия фитил. Никога не е палил коли вън от този район.
— Не — поклати глава Адамсберг. — Не е Момо. Губим си времето.
Само по себе си губенето на време не смущаваше Адамсберг. Нечувствителен
към изгарящия полъх на нетърпението, той не беше склонен да се включва в нерядко
конвулсивния ритъм на подчинените си, както и те от своя страна не умееха да го
придружават в бавното му поклащане. Което комисарят не превръщаше в метод, още
по-малко в теория. Просто му се струваше, що се отнася до времето, че понякога
най-редките перли се намират в почти неподвижните пролуки на следствието. Точно
както мидите се плъзгат в скалните пукнатини, далеч от вълните на откритото
море. Във всеки случай той лично ги откриваше именно там.
— Подписал се е — настоя Ноел. — Старецът сигурно е чакал някого в колата.
Било е тъмно и той може да се е свлякъл на седалката в съня си. В най-добрия
случай Момо Фитила не го е видял. В най-лошия е драснал клечката на колата
заедно с обитателя й.
— Не и Момо.
Адамсберг ясно си спомняше лицето на младежа, упорито и интелигентно, с
фини черти под масата черни къдрави коси. Не знаеше защо не е забравил Момо,
нито защо го харесва. Докато слушаше колегите си, той се информираше по телефона
за дневните влакове за Ордебек, тъй като колата му беше в сервиза. Малката
женичка не се бе появила и комисарят предполагаше, че след като не е изпълнила
мисията си, се е прибрала в Нормандия. Невежеството на комисаря по въпроса за
Неудържимата армия е надделяло над останките от смелостта й. Защото несъмнено е
нужна смелост, за да отидеш да разправяш на ченге история за хилядолетна армия
от демони.
— Господин комисар, вече е запалил десет коли и се е прославил. В квартала
му се възхищават от него. Дързостта му ескалира. Направил е крачка към по-
горното ниво. За него между враговете му, мерцедесите, и тези, които ги карат,
няма разлика.
— Това е титанична крачка, Ноел, каквато той никога няма да направи.
Познавам го от предишните му две задържания. Момо никога не подпалва кола, преди
да я е огледал отвътре.

В Ордебек нямаше гара, трябваше да слезе в Серне и да вземе автобус. Щеше

да стигне чак към 5 часа — доста дълго пътуване за кратката разходка, която
смяташе да предприеме. В дългия летен ден имаше достатъчно време да измине петте
километра по пътя за Боневал. Ако някой убиец бе искал да се възползва от
безразсъдството на онази Лина, може би точно там би оставил труп. Да прекоси
гората беше не само неизречен дълг към дребната жена, но и спасително бягство.
Представяше си мириса на пътя, сенките, килима от меки листа под краката си. Би
могъл да изпрати, който и да е от колегите или дори да убеди капитан Емери да
отиде там. Но идеята сам да се заеме със задачата постепенно се бе избистрила в
главата му още сутринта без ясно основание, само със смътното чувство, че на
някои жители на Ордебек лошо им се пише. Затвори мобилния си и отново насочи
вниманието си към двамата лейтенанти.
— Заемете се с изгорелия старец — каза той. — При репутацията на Момо в
този квартал на пети район е лесно да му се лепне убийство, особено като се
познават методите му, които не са никак сложни. Бензин и фитил, нищо друго не е
трябвало на убиеца. Оставя стареца да чака в колата, връща се в сянката и драсва
клечката. Открийте кой е човекът, дали добре е виждал, дали добре е чувал. И кой
е карал колата, с кого старецът се е чувствал в безопасност. Не би трябвало да
ви отнеме много време.
— Да проверим ли все пак алибито на Момо?
— Проверете го. Но изпратете остатъците от бензин в лабораторията. Да ги
изследват, октаново число и прочие. Момо използва гориво за мотопед, разредено с
масло. Проверете състава, има го в досието му. И не ме търсете следобед — добави
той и стана, — до довечера ще отсъствам.
Къде ще сте?, безмълвно попита погледът на кльощавия Жюстен.
— Смятам да се срещна с няколко стари конници в гората. Няма много да се
бавя. Кажете на другите от Бригадата. Къде е Данглар?
— При кафемашината — отвърна Жюстен, като посочи с пръст горния етаж. —
Отиде да занесе котарака до паничката му, негов ред е.
— А Веранк?
— На другия край на сградата — каза Ноел с крива усмивка.
Адамсберг откри Веранк на най-крайното бюро в общата зала, облегнат на
стената.
— В процес на проучване съм — каза той и посочи купчината папки. — Гледам
какви сте ги вършили, докато ме е нямало. Намирам, че котаракът е напълнял,
Данглар също. Поправил се е.
— Как да не напълнее, като прекарва целия ден с Ретанкур, свит върху
копирната машина.
— Май имаш предвид котарака. Ако не го носеха до паницата му, може би щеше
да се реши да походи.
— Опитахме, Луи. Престана да се храни и след четири дни преустановихме
експеримента. Иначе той много добре си ходи. Щом Ретанкур се отдалечи, той слиза
от постамента си, за да се настани на стола й. Колкото до Данглар, той си намери
нова приятелка по време на Лондонската конференция.
— Значи, затова. Обаче, като го срещнах сутринта, целият се сгърчи от
неудоволствие. Попита ли го за Армията?
— Да. Стара история.
— Много стара — усмихна се Веранк. — _В гънките на планината / спят стари
дела. / Не буди ги, не бутай вратата, / дето ги отделя от света._
— Няма да я бутам, само ще се разходя по пътя за Боневал.
— Той _гримвелд_ ли е?
— Той води към Ордебек.
— Уведоми ли Данглар за малката си експедиция?
Докато говореше, Веранк чукаше по клавиатурата на компютъра си.
— Да, и той целият се сгърчи от неудоволствие. С голяма охота ми разказа
за Неудържимата армия, но не му хареса, че искам да тръгна по дирите й.
— Разказа ли ти за „сграбчените“?
— Да.
— Тогава знай, ако това те интересува, че телата на сграбчените много
рядко биват захвърлени на _гримвелда_. Откриват ги в дома им или на място за
дуел, или в някой кладенец, или пък близо до изоставена църква. Защото, както
знаеш, изоставените църкви привличат демона. Щом позанемариш мястото, и Злото се
настанява в него. И тези, които биват сграбчени от Армията, просто се връщат при
демона.
— Има логика.
— Погледни — каза той, като посочи екрана на компютъра си. — Това е карта
на гората Аланс.
— Ето тук — каза Адамсберг, проследявайки линията с пръст. — Това трябва
да е пътят.
— А тук е параклисът на свети Антоний. Тук пък, на юг, има хълм с кръст на
върха. Тези места можеш да посетиш. Вземи един кръст да те пази.
 — Имам си речно камъче в джоба.
— Напълно достатъчно.

VII

В Нормандия беше с шест градуса по-хладно и щом се озова на почти пустия

площад на автогарата, Адамсберг размърда глава на свежия вятър, за да го
почувства на тила и зад ушите си, с почти животинско движение, малко както прави
конят, когато иска да прогони оводите. Заобиколи Ордебек откъм северната страна
и след половин час стъпи на пътя за Боневал, указан със стара дървена табела,
надписана на ръка. Това всъщност беше тясна пътека, обратно на онова, което си
бе представял, несъмнено, защото идеята за преминаването на стотици въоръжени
мъже бе наложила в съзнанието му образа на широка и внушителна алея под свода,
образуван от големите буки. Пътят се оказа много по-скромен — представляваше два
коловоза, разделени от затревена ивица и оградени от канавки, обрасли с тръни, с
филизи от брястове и лески. Имаше и много преждевременно узрели черници, заради
необичайната жега, и Адамсберг си набра, преди да тръгне по пътеката. Вървеше
бавно и се оглеждаше, докато, без да бърза, хапваше от плодовете в ръката си.
Рояк мухи се суетяха около лицето му, опитвайки се да изпомпят потта му.
На всеки три минути спираше, за да възстанови запаса си от черници, като
закачаше старата си черна риза по тръните. По средата на пътя рязко спря,
припомняйки си, че не е оставил бележка на Церк. Толкова бе свикнал със самотата
си, че трябваше да направи усилие, за да предупреди другите, че ще отсъства.
Набра номера му.
— Елбо се изправи — обясни му младежът. — Изгълта си зърната съвсем сам.
Само че после се изсра на масата.
— Така става, когато се връщаш към живот. Постели един найлон на масата.
Има в килера. Тази вечер няма да се прибера, Церк, на Боневалския път съм.
— И видя ли нещо?
— Не, още е твърде светло. Оглеждам се за тялото на ловеца. От три седмици
никой не е минавал оттук, пълно е с черници, преждевременно са узрели. Ако се
обади Виолет, не й казвай къде съм, няма да й хареса.
— Разбира се — каза Церк и Адамсберг си помисли, че синът му е по-умен,
отколкото изглежда.
Събираше сведения за него троха по троха.
— Смених крушката в кухнята — добави Церк. — На стълбището също е
изгоряла. Да сложа ли нова?
— Да, но да не е много силна. Не обичам всичко да се вижда.
— Ако срещнеш Армията, обади ми се.
— Не мисля, че ще мога, Церк. Преминаването й сигурно ще заглуши сигнала.
Сблъсък на две различни времена.
— Със сигурност — одобри младежът, преди да затвори.
Адамсберг повървя още осемстотин метра, като се взираше навътре в гората.
Защото Ербие беше мъртъв, със сигурност. Само по това бе съгласен с онази женица
Вандермот, която бе способна да отлети, ако я духнеш. Тук Адамсберг осъзна, че е
забравил името на зрънцата на глухарчето.
Някакъв силует се появи на пътя и Адамсберг присви очи, забавяйки ход.
Дълъг силует, седнал на дънер и толкова стар и сгърчен, че комисарят се побоя да
не го уплаши.
— Хелоу — каза старицата, като го видя.
— Хелоу — отвърна Адамсберг изненадан.
„Хелоу“ беше една от малкото английски думи, които знаеше, освен „йес“ и
„ноу“.
— Много време ви трябваше да дойдете от автогарата дотук — каза тя.
— Брах черници — обясни Адамсберг, като се питаше как толкова ясен глас
може да излиза от такъв тесен скелет. — Знаете ли кой съм?
— Не съвсем. Лионел ви е видял да слизате от влака от Париж и да се
качвате на автобуса. Бернар ми каза и ето че пристигнахте. В тия времена и при
тия събития не може да сте друго, освен градски полицай. Въздухът е лош.
Забележете впрочем, че Мишел Ербие не беше стока. Няма да е голяма загуба.
Старицата шумно подсмръкна и прекара гърба на ръката си под много големия
си нос, за да обърше капката.
— Мен ли чакахте?
 — Съвсем не, младежо, чакам кучето си. То хукна подир кучката от
стопанството в Лонж, ей там отзад. Ако не го доведа да я покрие от време на
време, става много нервно. Рьону от стопанството е бесен, разправя, че не щял
дворът му да се пълни с помиярчета. Но какво можеш да сториш? Нищо. Пък и заради
летния ми грип от десет дни не съм го водила.
— Не ви ли е страх така, сама на пътя?
— От?
— От Неудържимата армия — опита Адамсберг.
— Хайде де — поклати глава жената. — Първо, сега не е тъмно, а и да беше,
нямаше да я видя. Туй не е дадено всекиму.
Адамсберг забеляза една огромна черница над главата на дългата жена, но не
посмя да се протегне. Странно, помисли си, как идеята за бране на плодове
инстинктивно осенява човека само след двайсет крачки в гората. Това би се
харесало на приятеля му, специалиста по праистория Матиас. Защото, като си
помислиш, магията е в брането. В самата черница няма нищо особено вълнуващо.
— Казвам се Леони — рече жената и обърса още една капка, виснала под
големия й нос. — Обаче ми викат Лео.
— Жан-Батист Адамсберг, комисар от Криминалната бригада в Париж. Радвам се
да се запознаем — добави той възпитано. — Ще продължа нататък.
— Ако търсите Ербие, няма да го намерите там. В момента кисне в черната си
кръв на две крачки от параклиса на свети Антоний.
— Мъртъв?
— Да, отдавна. Не че някой ще плаче за него, но не са хубави тия работи.
Който е направил това, не се е церемонил, дори главата му я няма.
Жандармите ли го откриха?
— Не, младежо, аз го открих. Често ходя да сложа цвете в параклиса, не
обичам да оставям свети Антоний сам. Свети Антоний закриля животните. Вие имате
ли животно?
— Имам един болен гълъб.
— Значи, идвате навреме. Като минете покрай параклиса, трябва да си
мислите за гълъба с много любов. Светецът помага и да си намериш изгубените
вещи. Откакто остарях, губя разни неща.
— Не се ли разстроихте? Като видяхте трупа?
— Не е същото, като го очакваш. Знаех, че са го убили.
— Заради Армията ли?
— Заради възрастта ми, младежо. Тук никое птиче не може да снесе яйце, без
да узная или да усетя, че снася. Ето на`, можете да сте сигурен, че миналата нощ
една лисица е изхрускала една кокошка в стопанството на Девньо. Има само три
крака и чуканче от опашка.
— Стопанинът ли?
— Лисицата, видях й барабонките. Но вярвайте ми, справя се. Миналата
година един голям синигер се влюби в нея. За пръв път виждах такова нещо.
Живееше на гърба й и тя не го изяде. Само него пощади, не и синигерите изобщо,
да не помислите. Има много такива подробности в света, забелязали ли сте? И
понеже никоя подробност никога не се повтаря в същата форма и ражда други
подробности, нещата се усложняват и усложняват. Ако Ербие беше жив, накрая щеше
да убие лисицата и заедно с нея и синигера. И това пак щеше да предизвика
истинска война на местните избори. Но не знам дали синигерът се е върнал тази
година.
Жандармите дойдоха ли? Предупредихте ли ги?
— Че как си го представяте? Аз трябва да си чакам кучето. Ако толкова
бързате, можете да ги повикате.
— Не мисля, че това е добра идея — каза Адамсберг след кратък размисъл. —
Жандармите не обичат парижани да им се мешат в работата.
— Тогава защо сте тук?
— Защото една тукашна жена дойде да се срещне с мен. Затова дойдох.
— Старата Вандермот? Тя със сигурност се тревожи за децата си. И със
сигурност е щяла да направи по-добре, ако си беше мълчала. Но тази история
толкова я безпокои, че не е могла да не потърси помощ.
Едно едро бежово куче с дълги меки уши внезапно изскочи от храстите,
джавкайки, постави главата си върху дългите кльощави крака на стопанката си и
затвори очи сякаш в знак на благодарност.
— Хелоу, Мързи — каза тя и си обърса носа, докато кучето бършеше козината
си в сивата й пола. — Нали виждате, че е доволен.
 Лео извади бучка захар от джоба си и я натика в муцуната на кучето. След
което Мързи взе да се върти любопитно около Адамсберг.
— Добре, добре. Мързи — каза Адамсберг и го потупа по шията.
— Истинското му име е Мързелан. От бебе е голям канап. Хората разправят,
че освен да такова наред, не знае нищо друго да прави. Аз пък казвам, че това е
по-добре, отколкото да хапе наред.
Старицата се изправи, разгъвайки превития си скелет, и се опря на два
бастуна.
— Ако се прибирате вкъщи, за да ги извикате, ще ми позволите ли да ви
придружа?
— С удоволствие, обичам да имам компания. Само че не ходя бързо, ще ни
трябва половин час, ако минем през гората. Преди, докато Ернест беше жив, бях
превърнала стопанството в хан. Давахме стаи и закуска. Така че по онова време
винаги имаше много народ, и то все млади. Весело беше, идваха, отиваха си. Това
продължи допреди дванайсет години. Сега е по-тъжно. Тъй че не отказвам компания.
Не е работа да не можеш да си поговориш с някой.
— Разправят, че нормандците не обичат много да говорят — каза Адамсберг и
тръгна след жената, от която се разнасяше лека миризма на запалени дърва.
— Не че не обичат да говорят, ами не обичат да отговарят. Не е същото.
— Как тогава им задавате въпроси?
— Ами справяме се някак си. Ще дойдете ли с мен в хана? Кучето е гладно.
— Идвам. В колко часа минава вечерният влак?
— Вечерният влак, момко, е минал преди четвърт час. Може да вземете влака
от Лизийо, но автобусът тръгва след десет минути, няма да го хванете.
Адамсберг не бе предвидил да прекара нощта в Нормандия, нищо не си беше
донесъл, освен малко пари, личната си карта и ключовете си. Заради Неудържимата
армия се налагаше да промени плановете си. Старицата живо се промъкваше между
дърветата, като се опираше на бастуните си. Ще речеш скакалец, който преодолява
със скокове препятствията по пътя си.
— Сигурно има хотел в Ордебек?
— Не е хотел, а заешка дупка — обяви старицата с ясния си глас. — Обаче е
в ремонт. Предполагам, че имате познати, у които да преспите.
Адамсберг си спомни за неохотата на нормандците да задават директни
въпроси, която вече го бе затруднявала в село Аронкур.* Също като Леони, и
мъжете от Аронкур заобикаляха препятствието, като формулираха твърдение, за да
получат отговор.
[* Виж „Във вечната гора“ (ИК „Колибри“, 2008). — Б.пр.]

— Все смятате да спите някъде, предполагам — повтори Лео. — Върви, Мързи.

Не мирясва, докато не препикае всички дървета.
— Имам един такъв съсед — каза Адамсберг, сещайки се за Лусио. — Не,
никого не познавам тук.
— Можете да спите в сеното, разбира се. То сега е ненормална жега, но
сутрин все пак става влажно. Предполагам, че сте от друг край.
— От Беарн.
— Това трябва да е на изток.
— На югозапад, близо до Испания.
— И май сте идвали вече насам.
— Имам приятели в кръчмата в Аронкур.
— Аронкур в Йор? Кръчмата до халите?
— Да. Имам приятели там. Главно Робер.
Лео се закова на място и Мързи се възползва, за да препикае още едно
дърво. После тя отново тръгна и не спря нещо да си мърмори в продължение на
петдесетина метра. Накрая каза, все още под ефекта на изненадата:
— Робер ми е братовчедче. Добро братовчедче.
— Подари ми два еленски рога. Още са ми в кабинета.
— Е, щом е направил това, значи, ви уважава. Рога не се дават на първия
срещнат.
— Надявам се да е така.
— Говорим за Робер Бине, нали?
— За него.
Адамсберг измина още стотина метра в килватера на старицата. Сега вървяха
по тесен път между дънерите.
 — Значи, вие сте приятел на Робер. Това вече е друго нещо. Можете да се
настаните „У Лео“, ако това не се разминава с намеренията ви. „У Лео“, това е у
мен. Така се казва ханчето ми.
Адамсберг добре чу ясния зов на скучаещата старица, без още да знае какво
ще реши. Но както бе казал на Веранк, решенията се взимат много преди да бъдат
обявени. Нямаше къде да се приюти, а грубоватата старица по-скоро му харесваше.
Независимо че се чувстваше малко като в капан, сякаш Лео всичко бе организирала
предварително.
Пет минути по-късно бяха пред „У Лео“ — стара продълговата едноетажна
къща, която се крепеше неизвестно как на гредите си от поне два века. А вътре
нищо не изглеждаше да се е променило от десетилетия.
— Настанете се на пейката — каза Лео. — Ще извикаме Емери. Не е лош човек,
дори напротив. От време на време си придава важност, защото има някакъв
прапрадядо маршал на Наполеон. Но общо взето е симпатичен. Само дето занаятът му
го е деформирал. Като всички подозираш и все налагаш наказания, няма как да
станеш по-добър. Предполагам, че и с вас е така.
Лео примъкна една табуретка до големия телефон.
— Както и да е — въздъхна тя, набирайки номера. — Полицията е необходимо
зло. През войната беше само зло. Някои сигурно са заминали с Неудържимата армия.
Ще запаля огън, че захладня. Предполагам, че умеете да палите огън. Дървата са
вън, отляво. Хелоу, Луи, Лео е.
Когато Адамсберг се върна с наръч дърва, Лео словоохотливо говореше. Ясно
бе, че има надмощие над Емери. Обърна се към комисаря и решително му подаде
старомодната втора слушалка.
— Ами защото винаги нося цветя на свети Антоний, много добре знаеш това.
Виж сега, Луи, няма да ми досаждаш само защото съм намерила трупа му, нали? Ако
ти се беше размърдал, сам щеше да си го намериш и щях да си спестя
неприятностите.
— Не се впрягай, Лео, вярвам ти.
— И мотопедът му е там, заклещен между леските. Мен ако питаш, определили
са му среща и е заврял моторетката там да не му я открадне някой.
— Отивам на мястото, Лео, и ще дойда и у вас. Няма да си легнала в осем
часа, нали?
— В осем привършвам вечерята си. И не обичам да ме безпокоят, когато се
храня.
— В осем и половина тогава.
— Не става, имам гостенин, един братовчед от Аронкур. Да го карам да се
среща с жандарми едва пристигнал, няма да е много любезно. Освен това съм
уморена. Не съм на възраст да се тътря из гората.
— Точно затова се питам защо си се тътрила чак до параклиса.
— Казах ти. Да занеса цветя.
— Винаги казваш само една четвърт от това, което знаеш.
— Останалото няма да те заинтересува. По-добре побързай да отидеш там,
преди зверовете да са го изяли. А ако искаш да ме видиш, ела утре.
Адамсберг остави слушалката и се зае да пали огън.
— Луи-Никола нищо не може да ми направи — обясни Леони. — Аз му спасих
живота, когато беше хлапе. Глупчото падна в блатото Жанлен и аз го измъкнах за
гащите. С мен не може да си играе на маршал от империята.
— От този край ли е?
— Тук е роден, да.
— Тогава как са го назначили тук? Ченгетата не ги назначават по родните им
места.
— Знам, младежо. Само че той беше на осем години, когато напусна Ордебек и
родителите му нямаха тук истински връзки. Дълго е живял близо до Тулон, после до
Лион. Вече не познава истински тукашните хора. А и е протеже на графа, така че
нямаше проблеми.
— Тукашния граф.
— Реми, граф Д’Ордебек. Ще ядете супа, предполагам.
— Благодаря — каза Адамсберг и подаде чинията си.
— От моркови е. После има соте със сметана.
— Емери казва, че Лина е луда за връзване.
— Нищо подобно — каза Леони, изсипвайки пълна лъжица в устата си. — Лина е
жизнено и смело момиче. Освен това е била права. Ербие наистина е мъртъв. Така
че Луи-Никола ще й скочи отгоре, в това хич да не се съмнявате.
 Адамсберг отопи чинията си със залък хляб, както бе направила и Лео, и
донесе сотето. Телешко със зелен фасул, ухаещо на огън от дърва.
— И тъй като не я обичат много, нито нея, нито братята й — продължи Леони,
докато сервираше месото с резки жестове, — ще настане голяма тупурдия. Не че не
са добри тук хората, но се боят от това, което не разбират. Така че с нейната
дарба и с тия братя, дето не са съвсем в ред, семейството няма добра репутация.
— Заради Неудържимата армия.
— И заради други неща. Хората разправят, че дяволът се е настанил в къщата
им. И тук е като навсякъде, има много празни глави, които се пълнят с какво да
е, по възможност с най-лошото. Всички предпочитат да е най-лошото. Иначе им е
скучно.
Леони одобри с кимване собствените си думи и погълна голямо парче месо.
— Имате си мнение за Неудържимата армия, предполагам — каза Адамсберг,
възприемайки начина на Леони да задава въпроси.
— Зависи как я виждате. В Ордебек някои мислят, че Господарят Елекен служи
на дявола. На мен не ми се вярва, но ако има хора, които оцеляват, защото са
светци, като свети Антоний, защо да няма и такива, които да оцеляват, защото са
лоши? Защото в Месни всички са лоши. Това нали го знаете?
— Да.
— Затова ги сграбчват. Други мислят, че горката Лина има видения, че
главата й е болна. Ходила е на лекар, но нищо не са й открили. Трети разправят,
че брат й слага дяволска гъба в омлета и че от нея получава халюцинации. Знаете
я дяволската гъба, предполагам. Червеностъблената манатарка.
— Да.
— А, добре — каза Леони леко разочаровано.
— От нея само те заболява корем.
Леони отнесе чиниите в малката тъмна кухня и мълчаливо се зае да ги мие,
съсредоточена в заниманието си. Адамсберг бършеше измитите.
— На мен лично ми е все тая — подзе Лео и изтри големите си ръце. — Просто
Лина вижда Армията и това е сигурно. Дали тази армия е истинска или фалшива, не
мога да кажа. Но сега, когато Ербие е мъртъв, другите ще я заплашват. Всъщност
затова сте тук.
Старицата взе бастуните си и се върна на масата. Извади от чекмеджето
кутия големи пури. Прекара една под носа си, облиза края и грижливо я запали,
после побутна кутията към Адамсберг.
— Един приятел ми ги изпраща от Куба. Две години съм била в Куба, четири в
Шотландия, три в Аржентина и пет в Мадагаскар. С Ернест откривахме ресторанти
кажи-речи навсякъде и видяхме много свят. Готвехме със сметана. Бъдете така
любезен да извадите калвадоса ей оттам, от долапа, и да налеете две чашки. Ще
пийнете с мен, предполагам.
Адамсберг се подчини, започваше да се чувства много уютно в малката, зле
осветена кухня, с пурата, с чашката, огъня и дългата стара Лео, сбръчкана като
сух парцал, с кучето, което хъркаше на пода.
— И защо съм тук, Лео? Ако мога да ви наричам Лео.
— За да предпазите Лина и братята й. Аз нямам деца и тя ми е малко като
дъщеря. Ако има други мъртъвци, искам да кажа, ако тези, които е видяла с
Армията, също умрат, лошо й се пише. Нещо такова е станало в Ордебек малко преди
Революцията. Младежът се казвал Франсоа-Бенжамен, видял четирима лоши мъже,
сграбчени от Месни. Но могъл да съобщи само три от четирите имена. Като Лина. И
двама от тях умрели след единайсет дни. Хората толкова се уплашили — заради
безименния четвърти, — че решили да спрат мъртъвците от Месни, като унищожат
този, който ги е видял. Убили Франсоа-Бенжамен с вили, после го изгорили на
площада.
— А третият оцелял ли?
— Не. Нито четвъртият, в определения от момчето ред. Демек нямало смисъл
да го набиват на вила.
Лео отпи глътка калвадос, направи си гаргара, преглътна шумно и доволно,
после силно дръпна от пурата си.
— Не ми се иска същото да се случи с Лина. Времената уж били други, а
всъщност хората просто са станали по-дискретни. Един вид няма да направят това с
вили и огън, но все пак ще го направят, по друг начин. Всички тук, на които
някакъв грях им тежи на съвестта, са ужасени, можете да сте сигурен. Ужасени да
не ги сграбчат и ужасени да не се разчуе.
— Тежък грях ли? Убийство?
 — Не непременно. Може да са ограбили някого, да са го оклеветили или да не
са отсъдили правилно. Добре би им подействало, ако неутрализират Лина и
приказките й. Защото така ще прекъснат връзката с Армията, разбирате ли. Така
разправят. Както някога. Хич не са се развили, господин комисар.
— От Франсоа-Бенжамен насам Лина първата ли е, която е виждала
Неудържимата армия?
— Естествено, че не, господин комисар — произнесе тя с дрезгавия си глас
сред облак от дим, сякаш гълчеше разочаровал я ученик. — Ние сме в Ордебек. Има
поне по един лодкар на поколение тук. Лодкар е този, който я вижда, който служи
за връзка между живите и Армията. Преди раждането на Лина беше Жилбер. Изглежда,
че е поставил ръка върху главата на малката над съда за светена вода и така
сякаш й е предал ориста си. А като ти е такава ориста, няма смисъл да бягаш,
защото Армията винаги те настига на гринвелда. Или гримвелда, както казват на
изток.
— Но никой не го е убил този Жилбер, нали?
— Не — каза Лео и издуха голям кръгъл облак. Разликата е, че Лина видя
четирима, като Франсоа-Бенжамен. Видяла е четирима, но е могла да назове само
трима — Ербие, Глейо и Мортанбо. За четвъртия нищо не казва. Така че ако Глейо и
Мортанбо също умрат, страхът ще порази целия град. И тъй като няма да знаят кой
ще е следващият, никой няма да се чувства в безопасност. И без това
оповестяването на имената на Глейо и Мортанбо вдигна голям шум.
— Защо?
— Заради слуховете, които се носят отдавна за тях. Те са лоши хора.
— С какво се занимават?
— Глейо прави витражи за всички църкви в околността, той е много надарен в
ръцете, но не е добър човек. Смята се за нещо повече от останалите селяндури и
не се смущава да го казва. А всъщност е син на железар от Шармьой-Отон. А без
селяндурите, които да ходят на служба, нямаше да има поръчки за витражи.
Мортанбо работи в пепиниерата на пътя за Ливаро. Голям темерут е. Близко е до
ума, че откакто тръгна мълвата, не им е лесно. Клиентите на пепиниерата
намаляха, хората взеха да ги избягват. Като се разбере, че Ербие е мъртъв, ще
стане още по-лошо. Затова казвам, че Лина само ще спечели, ако си затваря
устата. Но проблемът с лодкарите си остава. Те се чувстват длъжни да говорят, за
да дадат шанс на сграбчените. Знаете какво значи „сграбчен“, предполагам?
— Да.
— Лодкарите говорят и понякога сграбчените успяват да се откупят. Така че
Лина е в опасност и вие можете да я защитите.
— Аз нищо не мога да направя, Лео. Случаят е на Емери.
— Но Емери не се тревожи за Лина. Тази история с Неудържимата армия му е
досадна и го отвращава. Той си въобразява, че хората са се променили, че са
станала по-разумни.
— Първо ще потърсим убиеца на Ербие. А другите двама са все още живи. Така
че за момента Лина не е застрашена.
— Възможно е — каза Лео и духна върху останката от пура.
За да стигне до стаята си, трябваше да излезе навън, тъй като всяко
помещение бе свързано с външния свят чрез скърцаща врата, което му напомни за
вратата на Тюило Жюлиен, вратата, която би му попречила да бъде обвинен, ако се
бе осмелил да премине през нея. Лео му посочи стаята с бастуна.
— Трябва да я повдигате, за да не скърца много. Лека нощ.
— Не ви знам фамилията, Лео.
— Полицаите винаги искат да знаят фамилията. А вашата каква е? — попита
Лео и изплю парченцата тютюн, залепнали на езика й.
— Адамсберг. Жан-Батист Адамсберг.
— Разполагайте се, не се стеснявайте, в стаята ви има цяла колекция стари
порнографски книги, от XIX век. Един приятел ми ги завеща, семейството му не ги
търпеше. Можете да ги гледате, разбира се, но внимавайте като обръщате
страниците, стари са и хартията не е много здрава.

VIII

Сутринта Адамсберг обу панталона си и тихо излезе навън, стъпвайки бос по

влажната трева. В шест и половина росата още не се бе изпарила. Чудесно бе спал
върху стария вълнен дюшек, хлътнал в средата, където се бе свил като птиче в
гнездото си. Няколко минути крачи из ливадата, преди да открие каквото търсеше —
гъвкава пръчица, чийто край, сплескан във формата на малка метличка, можеше да
му послужи като заместител на четка за зъби. Тъкмо подготвяше края на четката
си, когато Лео се показа на прозореца.
— Хелоу, обади се капитан Емери, иска да ви чуе и не изглежда доволен.
Идвайте, докато е топло кафето. Ще настинете, ако стоите бос навън.
— Откъде е узнал, че съм тук? — попита комисарят и влезе вътре.
— Сигурно не се е хванал на историята с братовчеда. Сетил се е за
парижанина, слязъл вчера от автобуса. Каза, че хич не му е приятно ченге да му
ходи по петите и аз да го крия. Ще речеш, че сме заговорничили като на война.
Може да ви създаде неприятности, да знаете.
— Ще му кажа истината. Дошъл съм да видя на какво прилича гримвелдът —
каза Адамсберг и си отряза дебела филия.
— Точно. А няма хотел.
— Именно.
— Ако ще ходите в участъка, няма да хванете влака от осем и петдесет в
Лизийо. Можете да вземете следващия, от четиринайсет и трийсет и пет, в Серне.
Да не забравите да предвидите половин час за автобуса. Като излезете оттук,
свивате надясно, после пак надясно и оттам имате осемстотин метра до центъра.
Жандармерията е точно зад градинката. Оставете си чашата, аз ще раздигна масата.
Адамсберг измина около километър през полето и се представи на рецепцията
в жандармерията, странно боядисана в ярко жълто като почивна станция.
— Комисар Жан-Батист Адамсберг — представи се той на един дебел сержант. —
Капитанът ме очаква.
— Точно така — отвърна сержантът, като му хвърли плахия поглед на човек,
който не би искал да е на негово място. — По коридора, кабинета в дъното.
Вратата е отворена.
Адамсберг спря на прага и няколко секунди разглежда капитан Емери, който
се разхождаше в кабинета си, нервен, напрегнат, но твърде елегантен в ушитата си
по мярка униформа. Хубав мъж, преминал четирийсетте, с правилни черти, буйни и
все още руси коси, с военна риза с еполети, под която не личеше да има корем.
— Какво желаете? — попита Емери, като се обърна към Адамсберг. — Кой ви
каза да влизате?
— Вие, капитане. Вие искахте да дойда тази сутрин възможно най-рано.
— Адамсберг? — каза Емери, като набързо огледа комисаря, който, освен че
носеше безформени дрехи, не се бе нито обръснал, нито сресал.
— Съжалявам, че съм небръснат — извини се Адамсберг и му стисна ръката. Не
смятах да оставам в Ордебек през нощта.
— Седнете, господин комисар — покани го Емери, като продължи да го
разглежда.
Не съумяваше да свърже известното име, известно и с добро, и с лошо, с
този толкова дребен и скромен на вид мъж, който от мургавото лице до черните
дрехи изглеждаше някак разглобен, неокачествим и неуместен. Потърси погледа му,
без да го намери, и се спря на усмивката, колкото приятна, толкова и отнесена.
Нападателната реч, която бе предвидил, се изгуби в недоумението му и сякаш се
разби не в някакво препятствие, а в пълната липса на препятствие. А не виждаше
как би могъл да нападне, дори само да обхване липсата на препятствие. Адамсберг
започна пръв.
— Леони ме уведоми за недоволството ви, капитане — каза той, подбирайки
думите си. — Но явно има някакво недоразумение. Вчера в Париж беше трийсет и
шест градуса и попаднах на възрастен човек, който беше убил жена си със среда от
хляб.
— Със среда от хляб ли?
— Като натъпкал две големи шепи среда от хляб в гърлото й. Затова идеята
да се поразходя на хлад по гримвелда ме изкуши. Разбирате, предполагам.
— Може би.
— Набрах и изядох много черници. — И Адамсберг чак сега видя, че черните
следи от плодовете още не бяха изчезнали от дланите му. — Не бях предвидил, че
ще срещна Леони, тя чакаше кучето си на пътя. И тя не бе предвидила, че ще
открие трупа на Ербие при параклиса. От уважение към прерогативите ви не отидох
на местопрестъплението. Нямаше вече влак и тя ми предложи гостоприемството си.
Не очаквах, че ще пуша истинска хаванска пура с калвадос от добра реколта до
огнището, а точно това се случи. Много свястна жена, както би казала самата тя,
всъщност доста повече от това.
 — Знаете ли защо тази много свястна жена пуши истински кубински пури? — за
пръв път се усмихна Емери. — Знаете ли коя е тя?
— Не ми каза фамилията си.
— Не се учудвам. Лео е Леони Мари дьо Малре, графиня Д’Ордебек. Едно кафе,
господин комисар?
— Да, благодаря.

Лео, графиня Д’Ордебек. Която живееше в древна порутена къща и се бе

издържала от приходите на ханчето си. Която сърбаше чорбата си с голяма лъжица и
плюеше парченца тютюн. Капитан Емери се появи с две чаши, като този път се
усмихваше искрено и показваше, че „не е лош човек“, както го бе описала Лео, че
е прям и дружелюбен.
— Учудвате ли се?
— И още как. Тя е бедна. Каза ми, че граф Д’Ордебек е богат.
— Тя е първата жена на графа и оттогава има шейсет години. Луда младежка
любов. Предизвикаха нечуван скандал в графския род и ги подложиха на такъв
натиск, че след две години се разведоха. Разправят, че дълго време са продължили
да се виждат. Но после са се вразумили и всеки е поел по пътя си. Но да оставим
Лео — каза Емери и спря да се усмихва. — Когато вчера пристигнахте, нищо ли още
не знаехте? Имам предвид, когато сутринта ми се обадихте от Париж, не знаехте,
че Ербие е мъртъв, при това мъртъв до параклиса?
— Не знаех.
— Да приемем. Често ли ви се случва да напуснете Бригадата и да тръгнете
да се разхождате из гората при пръв удобен случай?
— Често.
Емери отпи от кафето си и вдигна глава.
— Сериозно?
— Да. А и тази среда от хляб сутринта.
— И какво казват вашите хора?
— Сред моите хора, капитане, има един, дето страда от хиперсомния и
заспива без предупреждение, един зоолог, специалист по рибите, главно речните,
една булимичка, която изчезва по всяко време, за да си зареди хладилника, една
стара чапла, запозната с всички приказки и легенди, едно чудовище на знанието,
захранвано с бяло вино, и какво ли не още. Никой от тях не може да си позволи да
се формализира.
— А бачкат ли?
— Много.
— Какво ви каза Лео, когато я срещнахте?
— Поздрави ме, вече знаеше, че съм ченге и че идвам от Париж.
— Нищо чудно, тя има хиляда пъти повече нюх от кучето си. Впрочем тя би се
шокирала, ако разбере, че наричам това нюх. Тя си има собствена теория за
сборния ефект на подробностите върху действителността. Историята с пеперудата,
размахала крило в Ню Йорк и предизвикала експлозия в Банкок. Вече не знам откъде
идва всичко това.
Адамсберг поклати глава — и той не знаеше.
— Лео много държи на крилото на пеперудата подзе Емери. Казва, че главното
е да я забележиш в момента, когато се раздвижи. А не когато всичко хвръкне във
въздуха. В това отношение много я бива, не може да се отрече. Лина вижда
преминаването на Неудържимата армия. Това е крилото на пеперудата. Шефът й
разпространява новината, Лео я научава, майката се уплашва, викарият й дава
името ви — нали не се лъжа?, — тя взима влака, историята й ви заинтересува, в
Париж е трийсет и шест градуса по Целзий, старицата е задушена със среда от
хляб, свежестта на гримвелда ви изкушава, Лео дебне на пътя и сто ви, седите
тук.
— Което не е точно експлозия.
— Но смъртта на Ербие е експлозия. Експлозията на съня на Лина в
действителността. Сякаш сънят е накарал вълка да излезе от гората.
— Господарят Елекен е посочил жертвите и някакъв човек се смята за
упълномощен да ги убие. Това ли мислите? Че видението на Лина е родило убиец?
— Това не е просто видение, а легенда, която живее в Ордебек от хиляда
години. Можем да се обзаложим, че повече от три четвърти от жителите се боят от
преминаването на мъртвите конници. Всички биха се разтреперили, ако името им
бъде произнесено от Елекен. Но не биха си признали. Мога да ви уверя, че всички
избягват гримвелда нощем, освен някои младоци, които искат да се докажат. Тук да
прекараш една нощ на пътя за Боневал е нещо като ритуал, като посвещаване в
мъжественост. Средновековен обичай. Но оттам до убийство, извършено от някой,
който вярва, че трябва да изпълнява повелите на Елекен, разликата е от земята до
небето. Едно нещо признавам — в основата на смъртта на Ербие е ужасът от
Армията. Казах „смъртта“, не „убийството“.
— Лео спомена изстрел.
Емери поклати глава. Сега, когато плановете му за атака се бяха почти
провалили, позата и изражението му бяха изгубили бюрократичния си вид. Промяната
бе впечатляваща и Адамсберг пак се сети за глухарчето. Когато е затворено вечер,
жълтав стрък, тънък и неубедителен, и когато е отворено сутрин, щедро и
привлекателно. Но за разлика от майката Вандермот якият капитан ни най-малко не
приличаше на крехко цвете. Комисарят все още търсеше името на семето парашутист
и изпусна първите думи от отговора на Емери.
— … наистина е неговата пушка „Дарн“ с рязана цев. Това животно ценеше
разпръснатите изстрели, за да уцели и майката, и малките едновременно. Стреляно
е от много близко, но това не пречи да е държал пушката пред себе си, да е
доближил дулото до челото си и да е стрелял.
— Защо?
— Заради това, за което говорихме. Заради появата на Неудържимата армия.
Можем да си представим как е станало. Ербие научава за предсказанието. Той има
порочна душа и го знае. Уплашва се и рухва. Изпразва фризерите си, сякаш за да
отрече ловните си подвизи, и се убива. Защото се твърди, че който сам сложи край
на живота си, не попада в ада на Елекеновата армия.
— Защо казвате, че е доближил дулото до челото си? Не го ли е докоснал?
— Не. Стреляно е от поне десетина сантиметра.
— Би било по-логично да опре дулото в челото си.
— Не е задължително. Зависи от това какво е искал да види, преди да
стреля. Например пастта на пушката, насочена към него. Засега имаме само
неговите отпечатъци по приклада.
— Но можем да предположим също, че някой се е възползвал от предсказанието
на Лина, за да се отърве от Ербие, като имитира самоубийство.
— Но не и че е изпразнил фризерите. По нашите места имаме повече ловци,
отколкото любители на животните. Особено като се има предвид, че глиганите
правят големи поразии. Не, Адамсберг, с този жест той е отрекъл престъпленията
си, откупил ги е.
— А мотопедът му? Защо ще го крие в храсти те?
— Не го е крил. Просто го е поставил там, на по-закътано място. Рефлекс,
предполагам.
— А защо се е убил до параклиса?
— Ами защото според легендата сграбчените често ги намират близо до
изоставени църкви. Знаете ли какво е „сграбчен“?
— Да — потвърди отново Адамсберг.
— Значи, те са близо до дяволските места, тоест до местата на Елекен.
Ербие се убива там, така той изпреварва съдбата си и избягва наказанието.
Адамсберг седеше на този стол от прекалено много време и нетърпението вече
гъделичкаше краката му.
— Може ли да се разхождам в кабинета ви? Не мога да седя дълго.
Изражение на откровена симпатия напълно разведри лицето на капитана.
— И аз — каза той със задоволството на човек, открил у другия собствените
си терзания. — От седенето нещо ми става в стомаха, образуват се електрически
топчета. Множество малки топчета, които се разхождат в стомаха ми. Разправят, че
моят прапрадядо маршал Д’Емери Даву е бил голям нервак. Налага ми се да вървя по
един-два часа на ден, за да освободя напрежението. Какво ще кажете да поговорим,
докато се разхождаме по улиците? Хубави са, ще видите.
Капитанът поведе колегата си през тесни улички, между стари кирпичени
стени и ниски къщи с изгнил гредоред, запуснати хамбари и криви ябълкови
дървета.
— Лео не е на това мнение — каза Адамсберг. — Тя не се съмняваше, че Ербие
е бил убит.
— Как го обяснява?
Адамсберг сви рамене.
— Никак. Изглежда го знае, защото го знае, и точка.
— Това е проблемът с нея. Много е умна, обаче с течение на годините е
решила, че е винаги права. Ако й отрежат главата, Ордебек ще изгуби голяма част
от своята, истина е. Но колкото повече остарява, толкова по-малко обяснява
думите си. Репутацията, която е придобила, й харесва и я поддържа. Наистина ли
не ви каза нищо повече?
— Не. Каза, че изчезването на Ербие не е загуба. Че не е била шокирана,
когато го е открила, защото е знаела, че е мъртъв. Повече ми разправи за
лисицата и синигера й, отколкото за това, което е видяла при параклиса.
— Синигерът, дето избрал трикраката лисица?
— Да, точно. Разказа ми и за кучето си, за кучката от съседното
стопанство, за свети Антоний, за ханчето си, за Лина и семейството й, за вас и
как ви е измъкнала от блатото.
— Вярно е — усмихна се Емери. — Дължа й живота си и това е първият ми
спомен. Наричат я „водната ми майка“, защото съм се родил повторно, като ме е
извадила от блатото Жанлен. Оттогава родителите ми боготворяха Лео и ме бяха
заклели да не давам косъм да падне от главата й. Беше посред зима и Лео излезе
от блатото с мен, замръзнала до кости. Разправят, че й трябвали три дни, за да
се стопли. После се разболя от плеврит и всички мислеха, че няма да я бъде.
— За студа не ми е разказвала. Нито че се е омъжила за графа.
— Тя никога не се хвали, задоволява се без много шум да наложи убежденията
си, а това не е никак малко. Няма човек оттук, който да се осмели да убие
трикраката й лисица. Освен Ербие. Лисицата е загубила лапата и опашката си в
един от неговите проклети капани. Но не е имал време да я довърши.
— Защото Лео го е убила, преди той да убие лисицата.
— Тя е способна да го направи — каза Емери доста весело.
— Смятате ли да наблюдавате следващия кандидат за сграбчване? Стъкларя?
— Той не е стъклар, а майстор на витражи.
— Да, Лео каза, че много го бивало.
Глейо е мръсна гадина и не се бои от никого. Не е от тия, дето биха се
уплашили от Неудържимата армия. Ако за нещастие се уплаши, нищо не може да се
направи. Не можеш да попречиш на никого да се убие, ако пожелае.
— А ако грешите, капитане? Ако Ербие е бил убит? Тогава биха могли да
убият и Глейо. За това говоря.
— Инатите се, Адамсберг.
— И вие, капитане. Защото нямате друго решение. Самоубийството би било по-
малкото зло.
Емери забави ход, накрая спря и извади цигарите си.
— Давайте, господин комисар.
— Изчезването на Ербие е установено преди повече от седмица. Освен едно
безрезултатно посещение в дома му нищо друго не сте направили.
— Такъв е законът, Адамсберг. Ако Ербие е искал да се махне, без да съобщи
на никого, аз нямам право да го преследвам.
— Дори след преминаването на Неудържимата армия?
— Тази лудост няма място в разследване на жандармерията.
— Напротив. Вие признавате, че Армията е в основата на всичко. Все едно
дали са го убили или се е убил. Знаете, че е бил посочен от Лина, и нищо не сте
направили. А когато намирате тялото, вече е твърде късно да събирате улики.
— Смятате, че ще имам неприятности?
— Да.
Емери дръпна от цигарата си, издуха пушека така, сякаш въздишаше, после се
облегна на стария зид покрай улицата.
— Добре — съгласи се той. — Ще имам неприятности. Или няма. Не мога да
нося отговорност за самоубийство.
— Точно затова държите толкова на него. Грешката е по-малка. Но ако е
убийство, сте затънали до гуша.
— Нищо не го доказва.
— Защо не се опитахте да откриете Ербие?
— Заради семейство Вандермот, Заради Лина и откачените й братя. Не се
разбираме с тях, не исках да играя тяхната игра. Аз съм представител на реда, а
те на лудостта. Двете не се връзват. Няколко пъти съм прибирал Мартен за нощно
бракониерство. И по-големия също, Иполит. Беше заплашил с оръжие група ловци,
принудил ги да се съблекат, взел им карабините и хвърлил дрехи и пушки в реката.
Не можеше да плати глобата, затова прекара двайсет дни на топло. Много ще му
хареса да види как ме изхвърлят. Затова не си мръднах пръста. Дума да не става,
че ще им падна в капана.
 — Какъв капан?
— Най-простия. Лина Вандермот твърди, че е имала видение, после Ербие
изчезва. Всъщност са се наговорили. Аз тръгвам да търся Ербие и те подават
оплакване, че злоупотребявам с властта си и нарушавам личната им свобода. Лина е
учила право и познава закона. Представете си, че се заинатя и продължа да търся
Ербие. Жалбата стига до Генералната дирекция. Един прекрасен ден Ербие се
появява в пълна форма, присъединява гласа си към другите и също подава оплакване
срещу мен. Получавам порицание или понижение.
— В такъв случай защо Лина е съобщила имената на другите двама заложници
на Армията?
— За по-правдоподобно. Тя е хитра като лисица въпреки безобидния си вид на
добродушна дебелана. Армията често сграбчва няколко живи едновременно и тя го
знае. Като посочи няколко сграбчени, внася объркване. За тези неща мислех.
Убеден бях, че е така.
— Но не се оказа така.
— Не.
Емери угаси цигарата си на зида и завря фаса между два камъка.
— И така става — каза той. — Убил се е.
— Не мисля.
— Мамка му — повиши тон Емери. — Какво искаш от мен? Не знаеш нищо за тази
история, не познаваш тукашните, тропваш се тук от твоята столица без
предупреждение и даваш заповеди.
— Столицата не е моя, аз съм от Беарн.
— Какво ми пука?
— И това не са заповеди.
— Ще ти кажа какво ще стане, Адамсберг. Ти ще си вземеш влака, аз ще
приложа към дело случая със самоубийството и всичко ще се забрави след три дни.
Освен ако, разбира се, нямаш намерение да ми мътиш водата с твоите подозрения за
убийство. Които не почиват на нищо. Вятър и мъгла е таз работа.
Вятърът ти минава през ушите, казваше майката на Адамсберг. А на вятъра
нито една мисъл не може да се задържи за дълго. На вятъра или под водата, все
тая. Всичко се къдри и се превива. Адамсберг знаеше това и си нямаше доверие.
— Нямам намерение да ти мътя водата, Емери. Казвам само, че на твое място
щях да поставя под охрана следващия от списъка. Стъкларя.
— Майстора на витражи.
— Да. Постави го под охрана.
— Ако направя това, Адамсберг, сам си слагам главата в торбата. Не
разбираш ли? Това би означавало, че не вярвам в самоубийството на Ербие. А аз
вярвам. Искаш ли да ти кажа? Лина имаше всички причини да подтикне тоя тип към
самоубийство и може би го е направила. Виж, по този въпрос мога да проведа
разследване. Подтикване към самоубийство. Хлапетата Вандермот имат защо да искат
да пратят Ербие по дяволите. Баща им и Ербие бяха невероятни животни,
надпреварваха се по жестокост.
Емери пак тръгна с ръце в джобовете, деформирайки линията на униформата
си.
— Приятели ли бяха?
— Дупе и гащи. Разправят, че бащата Вандермот имал един алжирски куршум в
главата и на това отдаваха пристъпите му на амок. С онзи садист Ербие взаимно се
насърчаваха, няма съмнение по този въпрос. Така че да тероризира Ербие, да го
доведе до самоубийство би било добро отмъщение за Лина. Казах ти, момичето е
хитруша. Впрочем и братята й не са глупаци, но много им хлопа дъската.
Бяха стигнали до най-високото възвишение на Ордебек, откъдето градчето и
нивите се виждаха като на длан. Капитанът протегна ръка на изток.
— Ей там е къщата на Вандермотови — каза той. — Капаците са вдигнати,
значи, са станали. Показанията на Лео могат да почакат, ще ида да им кажа две
думи. Когато Лина не е там, е по-лесно да се разприказват братята. Особено онзи,
глинения.
— Глинен?
— Именно. От мека глина. Повярвай ми, взимай си влака и ги забравяй. Ако
има нещо вярно в приказките за Боневалския път, то е, че той побърква хората.

IX
 На Ордебекското възвишение Адамсберг си избра едно ниско зидче на слънце и
седна отгоре му по турски. Свали обувките и чорапите си и засъзерцава
бледозелените хълмове, кравите, застинали като статуи по ливадите, сякаш
поставени там, за да служат за ориентири. Много бе възможно Емери да е прав,
Ербие да си е пуснал куршум в челото, уплашен до смърт от появата на черните
конници. Но да насочиш към себе си пушка, отдалечена на няколко сантиметра, не
беше естествено. По-сигурно и по-правдоподобно би било да налапаш дулото. Ако се
приеме анализът на Емери, Ербие е искал да изкупи вината си, като се убие, както
е убивал животните — прицелвайки се право в челото. Способен ли беше този тип на
угризения, останала ли му бе някаква съвест? Възможно ли бе до такава степен да
се бои от Неудържимата армия? Да. Тази черна, саката и смрадлива кавалкада
разяждаше земята на Ордебек от десет века. Бе изкопала там бездни, в които
всеки, колкото и здравомислещ да беше, можеше внезапно да се сгромоляса и да
остане техен пленник.
Един есемес от Церк го уведоми, че Елбо сам е пил вода. На Адамсберг му
трябваха няколко секунди, за да си спомни, че това е името на гълъба. Следваха
няколко послания от Бригадата, анализът потвърждаваше наличието на хлебна среда
в гърлото на жертвата Тюило Люсет, но не и в стомаха й. Безспорно убийство.
Момиченцето се възстановяваше във Версайската болница заедно с песчанката си,
фалшивият чичо бил добре и поставен под домашен арест. Ретанкур изпращаше по-
тревожно съобщение, написано с главни букви. Момо Фитила в предварителния, улики
достатъчни за обвинение, изгорелият старец идентифициран, голяма олелия, да се
обади спешно.
Адамсберг изпита някакво усещане на силно неудоволствие, материализирано в
иглички, които го забоцкаха по тила, може би това беше едно от електрическите
топчета на Емери. Разтри врата си и набра номера на Данглар. Беше единайсет
часът и майорът трябваше да е на поста си. Твърде рано, за да се е задействал,
но присъстващ.
— Защо сте още там? — попита Данглар със сутрешния си кисел тон.
— Намериха трупа на вчерашния ловец.
— Видях. Това не е наша работа. Разкарайте се от този тъп гримвелд, преди
някой да ви е сграбчил. Тук имаме новини. Емери може да се справи и без нас.
— Което и иска. Симпатичен е, сговорчив, но ме изпраща да си ходя със
следващия влак. Решил е, че е самоубийство.
— Това сигурно го урежда.
— Естествено. Но старата Лео, у която спах, е уверена, че е убийство. За
Ордебек тя е каквото е гъбата за водата. Всичко попива, при това от осемдесет и
осем години насам.
— А като натиснете, какво още казва?
— Кое като натисна?
— Лео. Както се натиска гъба.
— Не, Данглар, нищо повече не казва. Не е някаква клюкарка. Функционира по
закона на пеперудата, която размахва криле в Ню Йорк и предизвиква експлозия в
Банкок.
— Тя ли ви го каза?
— Не, Емери.
— Греши вашият Емери. Пеперудата маха криле в Бразилия, а торнадото се
вихри в Тексас.
— Това променя ли нещо, Данглар?
— Променя. Като се отдалечават от думите, и най-чистите теории се
превръщат в празни приказки. И вече никой нищо не знае. От приблизителна
истината става неточна, разпада се и на мястото й се настанява мракобесието.
Настроението на Данглар леко се подобряваше както всеки път, когато имаше
възможност да поумува, дори да поспори, демонстрирайки чудеса от знание. Майорът
нямаше навик да говори по цял ден, но мълчанието не му се отразяваше добре, тъй
като предлагаше обширен терен, твърде подходящ за разгръщане на меланхоличния му
нрав. Понякога няколко реплики бяха достатъчни, за да изтръгнат Данглар от
здрачния му свят. Адамсберг отлагаше момента, в който трябваше да засегне
въпроса с Момо Фитила, Данглар също, което не предвещаваше нищо добро.
— Сигурно има повече от един вариант на тази история с пеперудата.
— Няма — твърдо отвърна Данглар. — Това не е притча, а научна теория за
предвидимостта. Създадена е от Едуард Лоренц през 1972 година и е така, както ви
казах. Пеперудата е в Бразилия, торнадото в Тексас. Няма варианти.
— Дадено. Данглар, няма да спорим. Какво прави Момо в предварителния
арест?
— Прибрахме го тази сутрин. Използваният бензин съответства на този, който
той употребява.
— Съвсем точно ли?
— Не, няма достатъчно масло. Но си е бензин за мотопед. Момо няма алиби за
нощта на палежа, никой не го е видял. Уж някакъв тип му бил определил среща в
един парк, за да му каже нещо за брат му. Момо напразно чакал два часа, после се
прибрал.
— Това не е достатъчно за арест, Данглар. Кой реши така?
— Ретанкур.
— Без вашето разрешение?
— Със. Около колата има следи от подметки на маратонки, пропити с бензин.
Маратонките намерихме тази сутрин у Момо, прибрани в найлонов плик. Никакво
съмнение няма, господин комисар. Момо глупаво повтаря, че не са негови. Защитата
му е отчайваща.
— Има ли негови отпечатъци върху плика и маратонките?
— Чакаме резултатите. Момо казва, че ще има, защото ги е пипал. Един вид
намерил плика в гардероба си и решил да види какво има вътре.
— Неговият номер ли са?
— Да. Четирийсет и трети.
— Това нищо не значи. Среден мъжки размер.
Адамсберг отново прекара ръка по тила си, за да улови топчето
електричество, което се разхождаше там.
— Има и по-лошо — продължи Данглар. — Старецът не се е свлякъл, защото е
заспал. Бил е седнал, когато седалката му е пламнала. Следователно подпалвачът
със сигурност го е видял. Отдалечаваме се от непредумишленото убийство.
— Нови ли са?
— Кое да е ново?
— Маратонките.
— Да, нови са, защо?
— Кажете ми, майоре, защо Момо ще отиде да пали кола, като си съсипе
новите маратонки? И ако го е направил, защо после не се е отървал от тях? А
ръцете му? Проверихте ли дали по тях има следи от бензин?
— Експертът всеки момент ще дойде. Получихме заповед да действаме по
спешност. Достатъчно беше името, за да стане ясно къде сме стъпили. Изгорелият
старец е Антоан Клермон-Брасьор.
— Самият той — каза Адамсберг след кратка пауза.
— Именно — тържествено потвърди Данглар.
— И Момо е попаднал на него случайно?
— Защо случайно? Унищожавайки Клермон-Брасьор, той поразява капитализма
право в сърцето. Може би такава е била амбицията му.
Адамсберг остави Данглар да си говори сам известно време, докато обуваше
чорапите и обувките си с една ръка.
— Съдията уведомен ли е?
— Чакаме анализа на пробите от ръцете.
— Данглар, какъвто и да е резултатът от анализа, не пускайте искане за
повдигане на обвинение. Изчакайте ме.
— Не виждам как. Ако съдията разбере, че сме се забавили с име като
Клермон-Брасьор, министърът незабавно ще ни наскочи.
— Кой ръководи групировката Клермон понастоящем?
— Бащата все още е държал две трети от акциите. Двамата му синове си
поделят останалото. Опростено казано. Всъщност бащата е държал две трети от
отраслите строителство и металургия. Единият от синовете е мажоритарен
собственик в информатиката, другият — в недвижимите имоти. Но като цяло бащата е
държал юздите и не е имал намерение да остави синовете си да командват. От една
година насам се носят слухове, че старият започва да прави гафове и че Кристиян,
по-големият син, е смятал да го постави под запрещение, за да запази
групировката. Старият се ядосал и мислел да се ожени следващия месец за
чистачката си, четирийсет години по-млада от него жена от Кот д’Ивоар, която се
грижи за него и обитава леглото му от десет години. Тя има син и дъщеря, които
старият Антоан е смятал да осинови по-късно. Нищо чудно да е било само
предизвикателство, но решимостта на стареца може да бъде сто пъти по-неумолима
от младежкия плам.
— Проверихте ли алибитата на синовете?
 — Пълно вето — отвърна Данглар през зъби. — Били прекалено шокирани, за да
са в състояние да приемат полицията, молят ни да почакаме.
— Данглар, кой експерт ни изпраща лабораторията?
— Ензо Лалонд. Много е добър. Не правете това, господин комисар. Килимът
вече гори от двата края.
— Кое това?
— Нищо.
Адамсберг прибра телефона си, потърка тила си и протегна ръка към
хълмовете, та да изхвърли електрическото си топче някъде в пейзажа. И като че ли
успя. Бързо претича през тесните улички на Ордебек с развързани обувки, за да
стигне до телефонната кабина, която бе забелязал на пътя между ханчето на Лео и
центъра. Скрита от погледите кабина, оградена от високите съцветия на дивите
моркови. Обади се в лабораторията и поиска да говори с Ензо Лалонд.
— Не се притеснявайте, господин комисар — извини се Лалонд. — Ще бъда при
вас най-много след четирийсет и пет минути. Тичам.
— Не, не тичайте. Задържат ви за известно време в лабораторията, после не
можете да запалите колата си, след това попадате в задръстване, по възможност
имате пътно произшествие. Ако успеете да счупите някой фар в крайпътен камък, ще
е идеално. Или да си смачкате бронята. Импровизирайте, казват, че ви бива.
— Какво не е в ред, господин комисар?
— Трябва ми време. Вземете си пробите възможно най-късно, после обявете,
че някаква системна грешка е провалила анализа. И трябва да се направо наново
утре.
— Господин комисар — каза Лалонд след кратка пауза, — давате ли си сметка
какво искате от мен?
— Няколко часа, нищо повече. По заповед на висшестоящ офицер и в интерес
на следствието. Обвиняемият отива в затвора, каквото и да се случи. Можете да му
дадете един ден, нали?
— Не знам, господин комисар.
— Добре, не се сърдете, Лалонд. Дайте ми доктор Ромен и забравете това
поръчение. Ромен ще се заеме, без да се шашка.
— Хубаво, господин комисар, съгласен съм — каза Лалонд след нова пауза. —
Услуга за услуга. На мен се падна тази история с връвта от краката на гълъба.
Дайте ми и вие малко време, претоварен съм.
— Колкото искате. Но открийте нещо.
— Има парчета кожа, закачени за връвта. На извършителя. Може би дори с
кръв. Трябва само да търсите човек с невидима драскотина на гънката на
показалеца. А и връвта може да ни каже още нещо. Не е от обикновените.
— Много добре — поздрави го Адамсберг, усещайки, че Ензо Лалонд се опитва
да го накара да забрави малодушието му. — Само не се обаждайте в Бригадата, нито
на мобилния ми.
— Ясно, господин комисар. Още нещо само. Мога да изчакам до утре, преди да
си дам заключенията. Но не бих фалшифицирал резултатите от анализа. Не искайте
това от мен. Ако въпросният тип е виновен, нищо не мога да направя.
— Не става въпрос за фалшификации. Във всички случаи ще намерите следи от
бензин по пръстите му. При това същите като върху маратонките му, защото ги с
пипал, и същите като на мястото на пожара. Ще го заключат, можете да сте
сигурни.
И всички ще са доволни, помисли в заключение Адамсберг, преди да затвори,
после изтри следите от пръстите си върху слушалката с края на ризата си. И
животът на Момо Късия фитил ще се отправи към вече написаната му, вече
запечатаната му съдба.

Стопанството на Леони се появи в далечината и Адамсберг внезапно спря и се

ослуша. В ясния въздух се разнасяше продължителен вопъл, острото стенание на
разтревожено куче. Адамсберг се затича по пътя.

Вратата на трапезарията беше широко отворена. Адамсберг влезе, потен и

забързан, в малкото тъмно помещение и се закова на място. Дългото слабо тяло на
Леони лежеше на плочките, около главата й имаше локва кръв. Мърз скимтеше до
нея, легнал на хълбок, поставил голямата си лапа върху талията на старицата.
Адамсберг усети нещо като скала да се стоварва на врата му, да се изтърколва до
корема му и да се заклещва в краката му.
Коленичи до Леони, постави ръка на гърлото й, на китките й, без да усети
никакъв пулс. Леони не беше паднала, някой я беше убил, някой дивашки бе разбил
главата й в плочите. Усети се, че скимти като кучето, и удари с юмрук по пода.
Тялото беше още топло, нападението датираше само от няколко минути. Може би дори
бе обезпокоил убиеца, докато тичаше по чакъления път и вдигаше шум. Отвори
задната врата, бързо огледа пустата околност, после изтича у съседите да поиска
номера на жандармерията.
Адамсберг изчака пристигането на ченгетата, седнал по турски до Лео. И той
като кучето бе поставил ръка върху нея.
— Къде е Емери? — попита той сержанта, който влизаше в стаята, придружен
от жена, която вероятно беше лекарката.
— У откачалките. Идва.
— Линейка — нареди лекарката напрегнато. — Още е жива. Може би за малко.
Кома.
Адамсберг вдигна глава.
— Не напипах пулса й — каза той.
— Много е слаб — потвърди лекарката, жена на около четирийсет години,
привлекателна и енергична.
— Кога е станало? — попита сержантът, който поглеждаше към вратата в
очакване на шефа си.
— Преди няколко минути — отвърна лекарката. — Не повече от пет. Ударила се
е в плочите, като е паднала.
— Не — каза Адамсберг, — ударили са й главата в плочите.
— Пипахте ли я? — попита жената. — Кой сте вие?
— Не съм я пипал и съм полицай. Прегледайте кучето, докторе, не може да
стане. Защитавало е Лео и убиецът го е ударил.
— Прегледах го, нищо му няма. Познавам Мързи. Когато не иска да се
изправи, нищо не може да го накара да го направи. Няма да мръдне, докато не
отнесат стопанката му. Пък и после.
— Трябва да й е прилошало — ненужно предположи дебелият сержант — или пък
се е спънала в стола. И е паднала.
Адамсберг поклати глава, отказвайки се да спори. Леони беше ударена по
причина на бразилската пеперуда, която бе видяла да маха с крило. Кое от двете?
Къде? Само град Ордебек произвеждаше хиляди подробности дневно, хиляди
размахвания на пеперудени криле. И толкова верижни събития. Сред които
убийството на Мишел Ербие. И в тази огромна маса от крила едно бе трепнало пред
очите на Лео, проявила таланта да го види или да го чуе. Но кое? Да откриеш
пеперудено крило в селище с две хиляди жители беше по-невъзможно от търсенето на
прословутата игла в копа сено. Което никога не се бе струвало на Адамсберг
непреодолимо. Достатъчно бе да изгориш сеното и да вземеш иглата.
Линейката паркира пред къщата, вратите й се затръшваха, Адамсберг стана и
излезе. Изчака санитарите бавно да плъзнат носилката в колата и докосна с ръка
косите на старата жена.
— Ще се върна, Лео — каза й той. — Ще бъда тук. Сержант, помолете капитан
Емери да й осигури денонощна охрана.
— Добре, господин комисар.
— Никой не трябва да влиза в стаята й.
— Добре, господин комисар.
— Няма да има нужда — студено каза лекарката, като седна в линейката. —
Няма да доживее до довечера.
Още по-бавно от обикновено Адамсберг влезе в къщата, в която сержантът
стоеше на пост. Изми ръцете си от кръвта на Леони, обърса ги с кърпата, която
старицата му бе дала предишната вечер, за да избърше съдовете, простря я
внимателно на облегалката на един стол. Синьо-бяла кърпа на пчелички.
Въпреки че отнесоха стопанката му, кучето не бе помръднало. Сега стенеше
по-слабо, на всяко издишване.
— Отведете го — каза Адамсберг на сержанта. — Дайте му захар. Не оставяйте
животното тук.
Във влака калта и листата съхнеха под подметките му и се отлагаха на пода
в многобройни възчерни купчинки под неодобрителния поглед на седналата срещу му
жена. Адамсберг вдигна едно парче, приело формата на грайфера на подметката му,
и го пъхна в джоба на ризата си. Жената не можеше да знае, помисли той, че това
са свещени останки, дошли от пътя за Боневал, стъпкани от копитата на
Неудържимата армия. Господарят Елекен щеше да се върне и отново да удари Ордебек
— оставаха още трима живи за сграбчване.

XI

Адамсберг не беше виждал Момо Късия фитил от две години. Сега трябваше да
е двайсет и три годишен, прекалено възрастен, за да си играе на кибритени
клечки, прекалено млад, за да се откаже от борбата. Бузите му вече бяха
засенчени от брада, но тази новопоявила се мъжествена нотка не го правеше по-
внушителен.
Младежът бе затворен в стаята за разпити, без дневна светлина, без
вентилатор. Адамсберг го погледна през стъклото. Седеше на стола си свит и със
сведен поглед. Разпитваха го лейтенантите Ноел и Морел. Ноел се въртеше около
него, като небрежно си играеше с йо-йото, което му бе взел и с което Момо бе
спечелил доста първенства.
— Кой му натресе Ноел? — попита Адамсберг.
— Тъкмо започваше дежурството си — неловко обясни Данглар.
Разпитът продължаваше от сутринта и майор Данглар не бе направил още нищо,
за да го прекъсне. Момо поддържаше една и съща версия от часове — чакал сам в
парка на зоната Френе, намерил новите маратонки в гардероба, извадил ги от
плика. Имал бензин по ръцете, защото пипал маратонките. Не знаел кой е Антоан
Клермон-Брасьор, изобщо.
— Дадоха ли му да яде? — попита Адамсберг.
— Да.
— Да пие?
— Две коли. Мамка му, господин комисар, какво си въобразявате? Никой не го
изтезава.
— Обади се лично префектът — намеси се Данглар. — Момо трябва всичко да си
признае до довечера. Заповед на вътрешния министър.
— Къде са тези прословути маратонки?
— Тук — каза Данглар, като посочи една маса. — Още вонят на бензин.
Адамсберг ги огледа, без да ги пипа, и поклати глава.
— Напоени са до върха на връзките — каза той.
Сержант Есталер се приближи до тях с бързи стъпки, следван от Меркаде с
телефон в ръка. Без необяснимата закрила на Адамсберг младият Есталер отдавна да
бе напуснал Бригадата и да го бяха прехвърлили в някое малко провинциално
управление. Всички колеги малко или повече смятаха, че Есталер не е в час и
дори, че е завършен кретен. Той пулеше големите си зелени очи, сякаш за да не
изпусне нещо от околния свят, но редовно се разминаваше с най-очевадното.
Комисарят се отнасяше към него като към кълн, на който е отредено да порасне, и
твърдеше, че все някой ден потенциалът му ще се разгърне. Младежът впрочем
непрекъснато полагаше педантични усилия, за да учи и сполучи. Но от две години
насам никой още не бе видял прословутият кълн поне да укрепне. Есталер вървеше
подир Адамсберг, както пътешественикът върви подир компаса си, съвършено
безкритично, и в същото време боготвореше лейтенант Ретанкур. Антагонизмът между
начините им на живот и на действие го хвърляше в непреодолимо недоумение.
Адамсберг се придвижваше по криволичещи пътеки, докато Ретанкур цепеше по права
линия към целта, следвайки реалистичния път на бивола към водопоя. Така че
младият сержант често се спираше там, където пътищата се разделяха, неспособен
да реши по кой да поеме. В тези мигове на максимално объркване той отиваше да
направи кафе за цялата Бригада. Виж, това го умееше до съвършенство, тъй като
помнеше предпочитанията на всекиго, колкото и да бяха многобройни.
— Господин комисар — задъхано каза Есталер, — в лабораторията е станала
катастрофа.
Младежът млъкна, за да се справи със записките си.
— Пробите, взети от Момо, са неизползваеми. Станало е замърсяване на
мястото на съхраняването им.
— С други думи — намеси се Меркаде, за момента напълно буден, — някой от
експертите е разсипал кафето си върху пробите.
— Чая си — поправи го Есталер. — Ензо Лалонд сега е принуден да взима нови
проби, така че ще има резултати чак утре.
 — Но понеже последните следи от бензин могат да се изличат, префектът е
наредил да се вържат ръцете на Момо, за да не докосва никаква повърхност.
— Префектът вече знае за замърсяването на пробата?
— Обажда се в лабораторията на всеки час — каза Меркаде. — На оня с кафето
трябва да му се е стъжнило.
— На оня с чая.
— Все едно, Есталер — каза Адамсберг. — Данглар, свържете се с префекта и
му кажете, че няма смисъл да си отмъщава на експерта и че ще имаме признанията
на Момо довечера преди десет часа.
Адамсберг влезе в стаята за разпити, хванал маратонките с края на пръстите
си, и направи знак на Ноел да излезе. Момо облекчено се усмихна, като го видя,
но комисарят поклати глава.
— Не, Момо. Това е краят на подвизите ти на шеф на банда. Ясно ли ти е
кого си подпалил този път? Знаеш ли кой е той?
— Казаха ми. Онзи, дето прави сгради и метали. Клермон.
— И дето ги продава, Мо. По цял свят.
— Да, дето ги продава.
— Иначе казано, изпепелил си един от стълбовете на родната икономика. Ни
повече, ни по-малко. Схващаш ли?
— Да.
— Какво схващаш?
— Че е стълб на родната икономика — каза Мо с ридание в гласа.
— С други думи, подпалил си цялата страна чисто и просто. В този момент
компанията Клермон-Брасьор е дезориентирана и европейските борси са
разтревожени. Това ясно ли ти е? Не, не ми разправяй истории за тайнствени
срещи, за паркове и непознати маратонки. Това, което искам да знам, е дали си го
убил случайно, или си се целил точно в Клермон-Брасьор. Убийство по
непредпазливост или предумишлено убийство. Има огромна разлика.
— Моля ви, господин комисар.
— Не си мърдай ръцете. В него ли се целеше? Може би си искал да запишеш
името си в историята. Ако е така, направил си го. Сложи си ръкавиците и си обуй
маратонките. Сложи само една, това ще ми е достатъчно.
— Не са мои.
— Сложи една — повиши тон Адамсберг.
Ноел, който гледаше иззад стъклото, недоволно сви рамене.
— Всеки миг ще разплаче момчето. А после аз съм бил грубиянинът в
Бригадата.
— Стига, Ноел — каза Меркаде. — Имаме заповеди. Огънят на Момо се е
разпространил до министерството, нужни са признания.
— И откога комисарят се подчинява на заповеди така безпрекословно?
— Откакто са го нарочили. Не ти ли изглежда нормално, че иска да спаси
кожата?
— Разбира се, че ми изглежда нормално. Но не и от негова страна — каза
Ноел и се отдалечи. — Дори ме разочарова.
Адамсберг излезе от стаята, подаде маратонките на Есталер и срещна
двусмислените погледи на подчинените си и особено на майор Данглар.
— Продължете, Меркаде, трябва да се свържа с Нормандия. Сега, когато е
изгубил доверие в мен, Момо бързо ще рухне. Внесете вътре вентилатор, по-малко
ще му се потят ръцете. И щом експертът направи повторните си анализи, изпратете
ми ги.
— Смятах, че не вярвате в обвинението — обяви Данглар с малко превзет тон.
— Обаче видях очите му. Направил го е, Данглар. Жалко, но го е направил.
Не знаем само дали неволно или нарочно.
Ако имаше нещо, което Данглар най-много от всичко не одобряваше у
Адамсберг, то бе начинът му да приема усещанията си за проверени факти.
Адамсберг възразяваше, че усещанията са факти, материални елементи, които имат
не по-малка стойност от лабораторните анализи. Че мозъкът е най-гигантската
лаборатория, напълно способна да подреди и анализира получените данни, като
например за погледа, и да извлече от тях почти сигурни резултати. Данглар не
понасяше тази измислена логика.
— Не става дума да видим или да не видим, господин комисар, а да узнаем.
— Но ние знаем, Данглар. Мо е изгорил стареца на олтара на своите
убеждения. Днес в Ордебек един тип счупи една възрастна дама, както се чупи чаша
на земята. Не съм в настроение да щадя убийците.
 — Сутринта мислехте, че Момо е паднал в капан. Сутринта казвахте, че е щял
непременно да се отърве от маратонките си, вместо да ги прибира в гардероба си,
готови за обвинителите му.
— Мо се е мислил за още по-хитър. За достатъчно хитър, за да се снабди с
нови маратонки и да ни накара да мислим, че искат да го натопят и да му припишат
убийството. Но убийството си е негово, Данглар.
— И му личи по погледа?
— Например.
— И какви доказателства открихте в погледа му?
— Гордост, жестокост и сега вече безумен страх.
— И вие дозирахте всичко това? Анализирахте го?
— Казах ви, Данглар — отговори Адамсберг с малко заплашителна мекота, — че
не съм в настроение да споря.
— Лошо — сухо промърмори Данглар.
Адамсберг набираше на мобилния си номера на болницата в Ордебек. Направи
знак на Данглар, като равнодушно го помете с ръка.
— Прибирайте се, майоре, това е най-доброто, което можете да сторите.
Седем от колегите им се бяха струпали около тях и следяха разправията.
Есталер изглеждаше разстроен.
— И вие също, всички, ако се боите, че продължението няма да ви хареса.
Трябват ми само двама души тук с Мо. Меркаде и Есталер.
Отпратените полицаи се разпръснаха мълчаливо, удивени или възмутени.
Разтреперан от яд. Данглар се отдалечи с големи крачки толкова бързо, колкото му
позволяваше особеното му туловище, поддържано от два дълги крака, не по-надеждни
от две наполовина разтопени свещи. Той се заспуска по спираловидните стълби,
които водеха към избата, измъкна бутилката с бяло вино, която криеше зад големия
котел, и изпи няколко големи глътки една след друга. Жалко, каза си, веднъж и
той да издържи до седем вечерта, без да пие. Седна на сандъка, който му служеше
за стол в подземието, и се опита да диша спокойно, за да укроти беса си и главно
болката от разочарованието. Почти бе изпаднал в паника, той, който толкова бе
обичал Адамсберг, толкова бе разчитал на мамещите маршрути на духа му, на
прословутата му разсеяност и да, на простата му и почти неизменна благост. Но
времето минаваше и честите успехи явно бяха опорочили първоначалната природа на
комисаря. Увереност и самочувствие проникваха в съзнанието му и внасяха в него
нов материал — амбиция, високомерие, задръстеност. Знаменитата небрежност на
Адамсберг се извърташе и започваше да показва черната си страна.
Неутешен, Данглар остави бутилката в скривалището й. Чуваше вратата на
Бригадата да се затръшва, полицаите изпълняваха заповедта и един по един
напускаха сградата в очакване на едно по-добро утре. Послушният Есталер бе
останал до Момо в компанията на лейтенант Меркаде, който вероятно спеше до него.
Цикълът будуване/сън на Меркаде обхващаше около три часа и половина. Лейтенантът
се срамуваше от недъга си и не беше в позиция да предизвиква комисаря.
Данглар вяло се изправи и насочи мисълта си към вечерята, която трябваше
да приготви за петте си деца, за да прогони ехото от кавгата. Петте ми деца,
помисли той яростно и хвана парапета, за да се изкачи по стълбището. Там беше
животът му, не с Адамсберг. Да си подаде оставката, да замине за Лондон, защо
не, за Лондон, където живееше любимата му, която виждаше толкова рядко. Това
почти решение му донесе усещане за гордост и вля малко динамика в огорчения му
мозък.

Заключен в кабинета си, Адамсберг слушаше как се тряска вратата на

Бригадата, когато подчинените му напускаха това поразено от дискомфорт и
неприязън място. Бе направил каквото трябваше да направи и не се упрекваше в
нищо. Малко грубичко се бе държал, но спешността на случая не му оставяше избор.
Гневният изблик на Данглар го изненадваше. Странно, че старият му приятел не го
бе подкрепил и последвал, както правеше почти винаги. Още повече че Данглар не
се съмняваше във вината на Мо. Острият му ум му бе изневерил. Впрочем големите
пристъпи на тревожност, които тормозеха майора, често скриваха от него простата
истина, като деформираха всичко пред себе си и му преграждаха пътя към
очевидното. Но никога задълго.
Към 20 часа Адамсберг чу провлечените стъпки на Меркаде, който му водеше
Мо. След час съдбата на младия подпалвач ще се реши, а утре комисарят ще трябва
да изтърпи реакциите на колегите си. Единствената, от която истински се боеше,
беше тази на Ретанкур. Каквото и да си мислеха Ретанкур или Данглар, той
наистина бе разчел погледа на Мо и това очертаваше пред него един неизбежен път.
Стана, за да отвори вратата, като прибра телефона в джоба си. Лео още бе жива,
там, в Ордебек.
— Седни — каза той на Мо, който влизаше, навел глава, за да скрие очите
си.
Адамсберг го бе чул да плаче, защитите падаха.
— Нищо не каза — докладва Меркаде с неутрален тон.
— Скоро всичко ще свърши — каза Адамсберг, като натисна рамото на младежа,
за да го накара да седне. — Меркаде, сложете му белезници и идете горе да си
починете.
Тоест в малката стаичка с кафемашината и паницата на котарака, където
лейтенантът бе натрупал на пода възглавниците, необходими за цикличните му
сиести. Меркаде използваше котарака, който носеше до паницата му и с който се
отдаваше на съвместен сън. Според Ретанкур откакто лейтенантът и котаракът се
бяха асоциирали, Меркаде спеше по-добре и по-кратко.

XII

Телефонът на капитан Емери иззвъня насред вечерята му. Той раздразнено го

вдигна. В сравнително скромния му живот времето на вечерята беше луксозна и
благотворна пауза, която той спазваше с почти налудничава упоритост. В служебния
му тристаен апартамент най-голямото помещение беше трапезарията, а употребата на
бяла покривка бе задължителна. Върху покривката проблясваха две сребърни съдини,
останали от наследството на маршал Даву — бонбониера и купа за плодове, и двете
украсени с имперските орли и инициалите на прадядото. Прислужницата на Емери
дискретно обръщаше покривката със замърсената страна надолу, за да си намали
прането, с което показваше пълна липса на уважение към стария принц Екмюл.
Емери не беше глупав. Знаеше, че почитта му към прадядото компенсираше
скуката на посредствения му живот и слабостта на характера му, който не се
отличаваше с прословутата дързост на маршала. Липсваше му смелост, за да наследи
военната кариера на баща си, и избра вместо армията националната жандармерия и
вместо военните действия — набезите в женските легла. Отнасяше се към себе си
строго, освен в щастливия час на вечерята, когато си подаряваше снизходителна
почивка. На тази маса признаваше сам на себе си известно достолепие и авторитет
и тази всекидневна доза нарцисизъм му вдъхваше бодрост. Всички знаеха, че по
време на вечеря може да бъде обезпокояван само в спешни случаи. Затова гласът на
сержант Блерио беше разбираемо неуверен.
— Хиляди извинения, господин капитан, помислих, че трябва да ви уведомя.
— Лео?
— Не, кучето й, господин капитан. В момента е при мен. Доктор Шази ме
увери, че му няма нищо, но май в крайна сметка комисар Адамсберг ще се окаже
нрав.
— На въпроса, сержант — нетърпеливо каза Емери. — Ястието ми изстива.
— Мързи все така не успяваше да се изправи и вечерта повърна кръв. Заведох
ги при ветеринаря, който установи вътрешни увреждания. Според него Мърз е бил
ударен в корема, вероятно е бил ритан. В такъв случай Адамсберг е прав и Лео
наистина е била нападната.
— Оставете ме на мира с този Адамсберг, можем и сами да си извадим
заключенията.
— Извинявайте, господин капитан, просто защото той каза това веднага.
— Ветеринарят сигурен ли е в диагнозата си?
— Абсолютно. Готов е да даде показания.
— Нека дойде утре колкото се може по-рано. Имате ли новини от Лео?
— Още не е излязла от комата. Доктор Мерлуз разчита вътрешният кръвоизлив
да се разсее.
— Наистина ли разчита?
— Не, господин капитан, не наистина.
— Вечеряли ли сте, Блерио?
— Да, господин капитан.
— Елате тогава след половин час.
Емери хвърли телефона си върху бялата покривка и мрачно се загледа в
чинията си. Със сержант Блерио, който бе по-възрастен от него, имаше
парадоксални отношения. Презираше го и не проявяваше никакъв интерес към
мненията му. Блерио беше само обикновен сержант, дебел, покорен и невеж. В
същото време, мислеше Емери, докато сговорчивият му, добродушен темперамент и
търпението му можеха да се оприличат на глупост, дискретността му го превръщаше
в полезен и надежден довереник. Емери последователно го третираше като куче и
като приятел, приятел, специално натоварен да го изслушва, да го успокоява и да
го насърчава. Работеха заедно от шест години.
— Лоша работа. Блерио — каза той на сержанта, като му отвори вратата.
— За Леони ли? — попита Блерио, като се настани на стола в стил ампир,
където сядаше обикновено.
— За нас. За мен. Прецаках началото на разследването.
Като се има предвид, че маршал Даву е бил известен с грубия си език, един
вид наследен от революционните години, Емери не се стремеше да говори изискано.
— Ако Лео е била нападната, Блерио, значи, Ербие наистина е бил убит.
— Защо свързвате едното с другото, господин капитан?
— Всички ги свързват. Помисли малко.
— И какво казват всички?
— Че е знаела много за смъртта на Ербие, като се има предвид, че Лео
винаги знае много за всичко и за всеки.
— Леони не е клюкарка.
— Но е акъл, но е памет. За съжаление нищо не сподели с мен. Това може би
щеше да й спаси живота.
Емери отвори бонбониерата, пълна с лакрицови дражета, и я побутна към
Блерио.
— Майката ще ни се разгони, сержант. Тип, който удря в плочите главата на
възрастна жена, трябва да се взима на сериозно. С други думи, дивак, демон,
когото съм оставил на свобода. Какво друго се говори в града?
— Казах ви, господин капитан, не знам.
— Не е вярно, Блерио. Какво разправят за мен? Че не съм си свършил
работата, това ли?
— Ще престанат. Хората говорят, после забравят.
— Не, Блерио, този път са прави и няма да забравят. Ербие е изчезнал от
единайсет дни и са минали девет дни, откакто научих. Бях решил да не обръщам
внимание, защото помислих, че Вандермотови ми кроят шапка. Знаеш това. Исках да
се предпазя. И когато откриха тялото му, реших, че се е убил, защото така ми
изнасяше. Заинатих се като магаре и пръста си не мръднах. Ако кажат, че съм
отговорен за смъртта на Лео, ще са прави. Когато убийството на Ербие беше още
прясно, имаше шансове да тръгнем по следа.
— Нямаше как да знаем.
— Ти нямаше как. Аз — да. А сега не е останала и най-малката следичка.
Винаги е така. Като много гледаш да се опазиш, влизаш вътре с двата крака.
Запомни това.
Емери подаде цигара на сержанта и двамата мълчаливо запушиха.
— Защо да е толкова страшно, господин капитан? Какво може да се случи?
— Генерална инспекция в жандармерията чисто и просто.
— Вас ли ще инспектират?
— Очевидно. Ти нищо не рискуваш, ти не си началник.
— Поискайте помощ, господин капитан. Човек не може да ръкопляска с една
ръка.
— От кого да поискам?
— От графа. Той има дълга ръка и може да стигне с нея до столицата. И до
генералната инспекция.
— Дай картите, Блерио. Да изиграем една-две игри, това ще ни дойде добре.
Блерио раздаде картите с онази тромавост, която бе присъща на всичките му
жестове, и Емери се поуспокои.
— Графът е много привързан към Лео — възрази Емери, докато оглеждаше
картите си.
— Казват, че не е имал друга любов.
— Той е в правото си да мисли, че аз съм отговорен за случилото се. И
следователно да ме прати по дяволите.
— Не произнасяйте тази дума, господин капитан.
— Защо? — попита Емери и се изсмя. — Да не мислиш, че в Ордебек има
дяволи?
— За всеки случай. Господарят Елекен е преминал оттук.
 — И ти вярваш в това, бедни мой Блерио.
— Човек никога не знае, господин капитан.
Емери се усмихна и хвърли една карта. Блерио хвърли осмица.
— Не ти е май до играта.
— Не ми е, господин капитан.

XIII

— Господин комисар — отново се примоли Мо.

— Мълчи — прекъсна го Адамсберг. — Въжето ти е на шията и нямаш много
време.
— Никой не съм убивал, нищо не съм убивал. Само хлебарките вкъщи.
— Мълчи, за бога — повтори Адамсберг със заповеден жест.
Мо замълча, изненадан. Нещо се бе променило у комисаря.
— Така е по-добре — каза Адамсберг. — Както сам чу, не съм в настроение да
пускам убийци да се разхождат наоколо.
Образът на Лео премина пред очите му, предизвиквайки иглички в тила му.
Прекара ръка по врата си и изпрати топчето в земята. Мо го гледаше така, сякаш
комисарят е хванал невидим бръмбар. Инстинктивно направи същото, като провери
има ли нещо на своя тил.
— И ти ли имаш топче? — попита Адамсберг.
— Какво топче?
— Електрическо. Би трябвало да имаш.
Мо поклати глава в недоумение.
— В твоя случай, Мо, имаме циничен, пресметлив и свръхмогъщ убиец. Точно
обратното на импулсивния и свиреп безумец, който напада в Ордебек.
— Не съм чувал за него — прошепна Мо.
— Няма значение. Някой е очистил Антоан Клермон-Брасьор. Няма да ти
обяснявам защо старият финансист е започнал да пречи, нямаме време, пък и това
не е твой проблем. Това, което трябва да знаеш, е, че ти ще платиш сметката.
Предвидено е от самото начало на операцията. Ще те освободят за добро поведение
след двайсет и две години, ако междувременно не си подпалиш килията.
— Двайсет и две години?
— Умрял е Клермон-Брасьор, не кварталният кръчмар. Правосъдието не е
сляпо.
— Но след като знаете, че не съм аз, можете да им кажете и да не отида в
затвора.
— Мечтай си, Мо. Кланът Клермон-Брасьор, никога няма да позволи някой от
тях да бъде обвинен. Не можем дори да се доближим до тях, за да ги разпитаме. И
каквото и да стане, управниците ще защитават клана. Малко е да се каже, че ти
нямаш тежест, нито аз. Ти си нищо, те са всичко. Ето така може да се формулира.
Теб са избрали.
— Няма доказателства — прошепна Мо. — Не могат да ме осъдят без
доказателства.
— Разбира се, че могат. Мо. Стига си ми губил времето. Мога да ти предложа
две години затвор вместо двайсет и две. Става ли?
— Как така?
— Ще избягаш оттук и ще се укриеш. Но разбираш, че ако не те намерят до
утре, ще трябва да давам обяснения.
— Да.
— Ще си взел оръжието и мобилния на Меркаде, лейтенанта, който се реши на
път и има малки ръчички. Ще му ги вземеш, когато е заспал в стаята за разпити.
Той винаги заспива.
— Но той не е заспивал, господин комисар.
— Не спори. Заспал е, взел си му патлака и телефона, скрил си ги отзад в
панталона си. Меркаде нищо не е забелязал.
— А ако се закълне, че оръжието му е у него?
— Ще сгреши, защото ще му го взема, и телефона също. С този телефон си
казал на свой съучастник да те чака вън. Опрял си оръжието на тила ми, принудил
си ме да ти сваля белезниците и да си ги сложа на моите ръце. А ето как ще
излезеш от задния вход. Слушай ме добре. На улицата има два поста, от двете
страни на вратата. Ще излезеш, като ще ме държиш на мушка, ама отблизо,
достатъчно отблизо, за да не се опитат да се намесят. Ще можеш ли да направиш
това?
— Може би.
— Добре. Аз ще кажа на момчетата да не мърдат. Трябва да имаш решителен
вид, готов на всичко. Разбрахме ли се?
— А ако нямам решителен вид?
— Тогава рискуваш живота си. Гледай да се справиш. На ъгъла има пътен знак
„Паркирането забранено“. Точно там завиваш надясно, удряш ме в брадата, аз
падам. После тичаш право пред себе си. Една спряла кола ще ти светне с фаровете.
Ще е паркирала на трийсет метра оттам, пред една месарница. Хвърляш патлака и
скачаш вътре.
— А мобилния?
— Ще го оставиш тук. Аз ще имам грижата да го унищожа.
Мо гледаше Адамсберг поразен, повдигнал тежките си вежди.
— Защо правите това? Ще кажат, че не ви бива да се опълчите на едно лайно
от предградията.
— Какво ще кажат, та мен не те засяга.
— Ще ви заподозрат.
— Не и ако добре си изиграеш ролята.
— Това да не е капан?
— Две години на топло, осем месеца, ако се държиш добре. Ако успея да се
добера до истинския убиец, ще трябва все пак да отговаряш за въоръжено нападение
над комисар и за бягство. Две години. Не мога да ти обещая по-малко. Съгласен ли
си?
— Да — пророни Мо.
— Внимавай сега. Възможно е да издигнат толкова висока защитна стена, че
да не мога никога да пипна убиеца. В такъв случай ще трябва да избягаш по-
надалеч, да прекосиш океана.
Адамсберг погледна часовника си. Ако Меркаде спазваше цикъла си, сега
трябваше да е заспал. Адамсберг отвори вратата и повика Есталер.
— Наблюдавай го, ей сега се връщам.
— Каза ли нещо?
— Почти. Разчитам на теб, не го изпускай от очи.
Есталер се усмихна. Обичаше Адамсберг да говори за очите му. Веднъж
комисарят го бе уверил, че има отлични очи, че може всичко да види с тях.
Адамсберг полека слезе на долния етаж, като не забрави да прескочи
деветото стъпало, в което всички се спъваха. Ламар и Морел бдяха на пропуска, в
стаята с кафемашината Меркаде беше на поста си, заспал върху възглавниците и
покрит с котарака, който лежеше върху прасците му. Лейтенантът любезно бе
разкопчал кобура си и оръжието му беше на една ръка разстояние от комисаря.
Който поглади котарака по главата и безшумно измъкна магнума. Ловко извади и
телефона от предния джоб на панталона. Две минути по-късно отпрати Есталер и
отново се затвори с Мо.
— Къде ще се крия? — попита Мо.
— На едно място, където ченгетата никога няма да те потърсят. Сиреч у едно
ченге.
— Къде?
— У нас.
— Мамка му — каза Мо.
— Това е положението, ще действаме с подръчни средства. Нямах време да се
организирам.
Адамсберг изпрати бързо съобщение на Церк, който му отговори, че Елбо е
разтворил криле и е готов да полети.
— Време е — каза Адамсберг и се изправи.
С белезници на ръцете, следван от Мо, който притискаше оръжието до врата
му, Адамсберг отвори двете крила на металната врата към големия двор, в който
бяха паркирани колите на Бригадата. Като се приближиха до портала, Мо постави
ръка на рамото на Адамсберг.
— Господин комисар — измънка той, — не знам какво да кажа.
— По-късно ще говориш, сега се съсредоточи.
— Ще кръстя на вас първия си син, кълна се пред бога.
— Върви, да му се не знае. Върви твърдо.
— Господин комисар, има само още едно нещо.
— Ио-йото?
— Не, майка ми.
 — Ще бъде предупредена.

XIV

Данглар беше измил съдовете от вечерята и лежеше на старото си кафяво

канапе с чаша бяло вино до ръката, докато децата довършваха домашните си. Пет
деца, които растяха, пет деца, които щяха да заминат, и по-добре да не мисли за
това тази вечер. Най-малкият, който не беше негов и непрекъснато му предлагаше
загадката на сините си очи, наследени от друг баща, беше единственият невръстен
и Данглар гледаше да го задържи на този стадий. Не бе успял да скрие унинието си
вечерта и по-големият близнак настоятелно го бе разпитвал. Данглар не устоя и
разказа сцената, която бе направил на комисаря, спомена за хапливия тон на
Адамсберг и как той е заслизал по нанадолнището на посредствеността. Синът му
направи гримаса на съмнение, последван от брат си, и тази двойна гримаса още
обсебваше съзнанието на майора.
Чуваше едната от близначките да преговаря урока си за Волтер — човека,
който се подиграва на всички поддали се на илюзията и лъжата. Внезапно Данглар
се надигна и се подпря на лакът. Мизансцен, ето на какво бе присъствал. Лъжа,
илюзия. Усети, че умът му преминава на по-горна предавка, тоест че влиза в
релсите на обичайната си прозорливост. Стана и отмести чашата си. Ако не се
лъжеше, Адамсберг имаше нужда от него, сега веднага.
След двайсет минути влизаше задъхан в Бригадата. Нищо особено не се бе
случило, нощната смяна дремеше под включените вентилатори. Бързо отиде до
кабинета на Адамсберг, забеляза отворената решетка и се затича, доколкото
можеше, към задния вход. В тъмната улица двамата постови подкрепяха Адамсберг,
който изглеждаше замаян и се облягаше на раменете им. Данглар веднага ги смени.
— Хванете ми негодника — нареди Адамсберг на сержантите. — Мисля, че
избяга с кола. Ще ви изпратя подкрепление.
Данглар мълчаливо заведе Адамсберг до кабинета му и затвори решетките след
себе си. Комисарят отказа да седне, отпусна се на пода между двете еленови рога
и се облегна на стената.
— Лекар? — сухо попита Данглар.
Адамсберг завъртя отрицателно глава.
— Малко вода тогава. Това им трябва на ранените.
Данглар се разпореди за подкрепления, за максимално териториално
наблюдение — пътища, гари, летища, и се върна с чаша вода, празна чаша и бутилка
бяло вино.
— Как стана това? — попита той, като подаде чашата с вода на комисаря и
извади тапата на бутилката.
— Беше взел патлака на Меркаде. Нищо не можах да направя — каза Адамсберг,
изпразни чашата си и я подаде на Данглар, посочвайки бутилката.
— За вас виното не е препоръчително.
— Нито за вас, Данглар.
— В общи линии, преметнали са ви като някой новак.
— В общи линии, да.
Един от постовите почука, влезе, без да изчака, и подаде магнума на
комисаря.
— Беше в канавката — каза той.
— А телефона?
— Нямаше телефон. Според месаря, който правел сметките си, някаква кола
потеглила бързо, пет минути след като паркирала пред магазина му. Един мъж се
качил в нея.
— Мо — въздъхна Данглар.
— Да — потвърди постовият. — Описанието съвпада.
— Не е ли видял номера? — попита Адамсберг, без да показва и следа от
напрежение.
— Не. Не е излизал от магазина. Какво ще правим?
— Ще докладваме. Ще пишем рапорт. Няма по-добър отговор.
Вратата се затвори и Данглар подаде на комисаря половин чаша вино.
— Във вашето състояние на шок — настоя той превзето — не мога да ви налея
повече.
Адамсберг опипа джоба на ризата си и извади смачкана цигара, открадната от
Церк. Запали я бавно, като се опитваше да избягва погледа на Данглар, който
сякаш искаше да се забие в черепа му като тънък и много дълъг гвоздей. Какво
правеше тук Данглар, по това време? Наистина го бе заболяло, когато Мо го удари,
и Адамсберг потърка болезнената си и сигурно зачервена брадичка. Чудесно. Усети
драскотина и малко кръв под пръстите си. Идеално, всичко се нареждаше добре.
Освен Данглар и дългия му гвоздей, а точно от това се бе опасявал. Неведенията
на майора никога не траеха дълго.
— Разкажете ми — каза Данглар.
— Няма нищо за разказване. Той побесня и ми опря оръжието във врата. Нищо
не можех да направя. Мина по страничната улица.
— Как е могъл да предупреди съучастника си?
— По телефона на Меркаде. Написа съобщението пред мен. Как да се оправим с
рапорта? За да не кажем, че Меркаде е спял?
— Наистина, как да се оправим с рапорта? — повтори Данглар, произнасяйки
отчетливо думите.
— Ще променим часовете. Ще напишем, че в девет вечерта Мо още е бил в
стаята за разпити. Полицай, който дреме през извънредния си час, няма да направи
впечатление. Мисля, че колегите ще проявят солидарност.
— С кого? — попита Данглар. — С Меркаде или с вас?
— Какво бихте искали да направя, Данглар? Да се оставя да ме надупчат?
— Хайде сега. Толкова ли беше сериозно?
— Толкова, да. Мо беше освирепял.
— Разбира се — каза Данглар и отпи от чашата си.
Адамсберг прочете поражението си в прекалено проницателния поглед на своя
заместник.
— Добре де — каза той.
— Добре де — потвърди Данглар.
— Но твърде късно. Идвате твърде късно и фарсът е изигран. Страх ме беше,
че ще разберете по-рано. Забавихте се — додаде той разочаровано.
— Да, забавих се. Водихте ме за носа цели три часа.
— Точно колкото ми трябваха.
— Вие сте превъртели, Адамсберг.
Адамсберг отпи глътка от половината си чаша и я завъртя из устата си.
— Не ми пречи — каза той и преглътна.
— Завличате ме със себе си.
— Не. Не бяхте длъжен да разберете. Дори все още имате възможност да се
правите на глупак. Вие избирате, майоре. Вървете си или останете.
— Оставам, ако разполагате с нещо в негова полза. Нещо друго, не погледа
му.
— Дума да не става. Ако останете, ще е, без да ми поставяте условия.
— В противен случай?
— В противен случай ще мина и без вас.
Данглар потисна възмущението си и здраво стисна чашата. Изпитваше гняв, но
не толкова мъчителен, спомни си той, колкото когато си мислеше, че Адамсберг е
паднал от облаците си. Мълчаливо размисли, без да бърза. Проформа, знаеше си го.
— Хубаво — каза накрая.
Това бе най-точната дума, която намери, за да обяви, че се предава.
— Спомняте ли си маратонките? — попита Адамсберг. — Връзките?
— Те са с номера на Мо. После?
— Говоря за връзките. Данглар, Краищата им са накиснати в бензин поне на
няколко сантиметра.
— И какво?
— Това са маратонки за млади хора с нарочно удължени връзки.
— Знам, децата ми имат същите.
— И как ги връзват децата ви? Помислете добре, Данглар.
— Като ги прекарват зад глезените и после ги връзват отпред.
— Именно. Преди бяха модни развързаните маратонки, сега на мода са дългите
връзки, които минават отзад, преди да бъдат вързани отпред. За да не се влачат
по земята. Освен ако ги е обул някой по-възрастен, някой, който не е в крак с
модата и не знае как да ги завързва.
— Мамка му.
— Именно. По-възрастният, дето не е в крак с модата и е на петдесет-шейсет
години, да кажем един от синовете Клермон-Брасьор, е купил младежки маратонки. И
ги е завързал отпред, както в младостта си. И връзките са се влачили и са се
напоили с бензин. Накарах Мо да ги обуе, спомняте ли си?
 — Да.
— И той ги прекара отзад и ги завърза отпред. Ако Мо е подпалил колата,
щеше да има бензин по подметките му, но не и по връзките на маратонките му.
Данглар напълни празната си чаша.
— С това ли разполагате?
— Да, и струва чисто злато.
— Вярно. Но започнахте да разигравате комедия преди това. Знаехте преди
това.
— Мо не е убиец. Никога не съм имал намерение да позволя да го уловят в
голямата мрежа.
— Кого от синовете Клермон подозирате?
— Кристиян. Той беше студенокръвен негодник още на двайсетгодишна възраст.
— Няма да ви позволят. Ще хванат Мо, където и да се намира. Това е
единственият им шанс. Кой го взе с колата?
Адамсберг изгълта виното си, без да отговори.
— Крушката не пада по-далеч от корена — заключи Данглар и тромаво се
изправи.
— Вече имаме един болен гълъб, можем да си позволим още едно гълъбче.
— Не можете да го държите у вас дълго.
— Не смятам да го държа дълго.
— Добре. Какво ще правим тогава?
— Каквото обикновено — каза Адамсберг и се измъкна измежду рогата. — Ще
напишем рапорт. Вас повече ви бива в писането, Данглар.
В този миг звънна мобилният му и на екранчето се появи непознат номер.
Адамсберг погледна часовниците си — 22:05 ч — и се намръщи. Данглар тъкмо се
заемаше с фалшивия рапорт, като се тревожеше за неизменната подкрепа, която
оказваше на комисаря и която сега придобиваше прекалено големи размери.
— Адамсберг — тихо каза комисарят.
— Луи-Никола Емери — отвърна капитанът глухо. — Събудих ли те?
— Не, един от заподозрените ми току-що избяга.
— Чудесно — одобри Емери, без да разбира за какво става дума.
— Лео е мъртва?
— Не, още се държи. Но не и аз. Отнемат ми случая, Адамсберг.
— Официално ли е?
— Още не. Един колега ме предупреди. Утре ще стане официално. Хиени
такива, кучи синове.
— Бяхме го предвидили, Емери. Временно отстраняване или преместване?
— Временно отстраняване в очакване на рапорта.
— Да, рапорта.
— Хиени, кучи синове — повтори капитанът.
— За какво ми се обаждаш?
— Предпочитам да пукна, но да не видя капитанът от Лизийо да поеме случая.
Дори света Тереза би го хвърлила на Неудържимата армия, без да се поколебае.
— Момент, Емери.
Адамсберг закри с ръка слушалката на телефона си.
— Данглар, кой е капитанът на Лизийо?
— Доминик Барфон, истински боклук.
— Какво искаш да направя, Емери? — попита Адамсберг.
— Искам ти да поемеш случая. В края на краищата той си е твой.
— Мой ли?
— От самото начало, още преди да съществува. Откакто тръгна по пътя за
Боневал, без да имаш и понятие за какво иде реч.
— Минах оттам, за да взема въздух. И ядох черници.
— Не на мен тия. Случаят е твой — продължаваше да твърди Емери. — И ако ти
се заемеш с него, ще мога да ти помагам, а ти няма да ме прегазиш. Докато кучият
син от Лизийо ще ме смели на кайма.
— Затова, значи.
— Затова и защото случаят е твой и на никой друг. Ти срещу Неудържимата
армия.
— Не си измисляй, Емери.
— Не си измислям. Той препуска към теб.
— Кой?
— Господарят Елекен.
— И за секунда не вярваш в това. Мислиш за собствената си кожа.
 — Да.
— Съжалявам, Емери, знаеш, че не мога да получа случая. Няма никаква
причина.
— Не ти говоря за причина, а за връзка. Аз ще използвам граф Д’Ордебек,
намери и ти някого.
— Но защо да го правя, Емери? За да си имам неприятности с ченгетата от
Лизийо? Имам сума неприятности и тук, Емери.
— Но не си на топа на устата.
— Откъде знаеш? Току-що ти казах, че един от заподозрените ми е избягал.
От собствения ми кабинет, с патлака на един от подчинените ми.
— Точно затова трябва да се прославиш с нещо друго.
Има нещо вярно, помисли Адамсберг. Но кой би могъл да пребори Неудържимата
армия?
— Избягалият заподозрян от случая Клермон-Брасьор ли е? — попита Емери.
— Именно. Виждаш, че корабът пропуска вода и ще бъда много зает да я
изгребвам.
— Интересуват ли те наследниците на Клермон?
— Много, но са недостъпни.
— Не и за граф Д’Ордебек. Той продаде стоманолеярните си на Антоан,
бащата. Двамата са вилнели из Африка през петдесетте години. Графът ми е
приятел. Когато Лео ме измъкна за гащите от блатото, двамата още бяха заедно.
— Остави ги Клермонови. Подпалвачът е известен.
— Толкова по-добре. Просто понякога човек се изкушава да попрочисти
околността, за да му се проясни погледът. Обикновен рефлекс на професионална
хигиена без сериозни последствия.
Адамсберг отдалечи слушалката от ухото си и скръсти ръце. Напипа
парченцето пръст, което бе пъхнал в джоба на ризата си. Днес на обед.
— Остави ме да помисля — каза той.
— Мисли бързо.
— Никога не мисля бързо, Емери.
Понякога не мисля изобщо, допълни Данглар, без да го изрече на глас.
Бягството на Мо беше истинско безумие.
— Ордебек, а? — каза Данглар. — Още призори цялото правителство ще ви
наскочи, искате да прибавите и Неудържимата армия?
— Праправнукът на маршал Даву е освободен от длъжност. Мястото е вакантно.
Не го ли намирате за почетно?
— Откога се интересувате от почести?
Адамсберг мълчаливо подреждаше нещата си.
— Откакто обещах на Лео, че ще се върна.
— Тя е в кома и й е все тая, дори не си спомня за вас.
— Но аз за нея да.
И в края на краищата, мислеше Адамсберг, докато се прибираше вкъщи пеш,
възможно е Емери да е прав. Че случаят е негов, на Адамсберг. Комисарят се
отклони от пътя си, свърна към Сена и хвърли във водите й телефона на Меркаде.

XV

В 2 часа сутринта Данглар бе завършил доклада си. В 6:30 на Адамсберг се

обади главният секретар на директора на Префектурата, после самият директор,
после секретарят на министъра, накрая самият вътрешен министър, в 9:15. В същия
миг младият Мо влезе в кухнята му, навлякъл прекалено голямата фланелка, заета
му от Церк, и стеснително потърси нещо за ядене. С гълъба, залепен за ръката му,
Церк стана, за да стопли кафето. Капаците към градината бяха останали затворени
и Церк бе увесил парче плат на цветя, доста грозно, пред остъклената врата —
заради горещината, бе обяснил на Лусио. На Мо бе наредено да не се приближава до
нито един от прозорците. С два красноречиви знака Адамсберг заповяда на двамата
младежи да не произнасят и дума и да излязат от стаята.
— Не, господин министър, няма начин да се измъкне. Да, всички жандарми са
на крак още от снощи, от 21:40. Да, и граничните пунктове са уведомени. Не
мисля, че е необходимо, господин министър, лейтенант Меркаде няма никаква вина.
— Глави ще хвърчат и трябва да хвърчат, комисар, знаете това, нали?
Клермон-Брасьорови са обидени от работата на немарливите ви служители. Аз също,
комисар. Чух, че държите болен човек в Бригадата ви. Бригада уж с отлична
репутация?
— Болен ли, господин министър?
— Болен от хиперсомния. Некадърникът, чието оръжие са откраднали. Да
заспиш на пост, нормално ли ви се струва? Твърдя, че има нарушение, комисар
Адамсберг, огромно нарушение.
— Зле са ви информирали, господин министър. Лейтенант Меркаде е от най-
издръжливите ми хора. Предишната нощ беше спал само два часа и освен това даваше
извънредни часове. В стаята за разпити термометърът показваше 34 градуса.
— Кой друг е пазил задържания?
— Сержант Есталер.
— Добър служител ли е?
— Отличен.
— Тогава защо е отсъствал? В рапорта няма никакво обяснение на това
обстоятелство.
— Ходил е да донесе разхладителни питиета.
— Нарушение, огромно нарушение, глави ще падат. Да се разхлажда
задържаният Мохамед Исам Бенатман със сигурност не е най-добрият начин да се
накара да говори.
— Напитките са били за полицаите, господин министър.
— Трябвало е да извика някой колега. Грешка, тежка грешка. Не е трябвало
само един полицай да остава със задържания. Това важи и за вас, комисар. Вкарали
сте го в кабинета си, без да повикате друг служител. И сте се оказали неспособен
да разоръжите двайсетгодишно бандитче. Неизчислима грешка.
— Така е, господин министър.
Адамсберг разсеяно рисуваше с капки кафе засукани форми върху мушамата на
масата, очертавайки пътеки сред изпражненията на Елбо. За миг се сети за
ожесточената съпротива, която оказваше птичето ако на прането. В това имаше
химическа загадка, на която Данглар не би имал отговор, тъй като не го биваше в
науката.
— Кристиян Клермон-Брасьор поиска незабавното ви уволнение, както и на
двамата ви некадърници, и се изкушавам да изпълня искането му. Смятаме обаче, че
все още имаме нужда от вас. Осем дни, Адамсберг, нито ден повече.

Адамсберг събра екипа си в конферентната зала, наречена Съборна в

съответствие с ерудирания съвет на Данглар. Преди да излезе от къщи, бе
разтъркал раната на брадичката си с тел за съдове, покривайки кожата си с
червени ивици. Много добре, одобри Церк, който подчерта драскотините с плътен
пласт меркурохром.
Неприятно му беше напразно да хвърля екипа си по следите на Мо, за когото
знаеше, че е настанен на собствената му маса, но в дадената ситуация нямаше
никакъв избор. Разпредели задачите и всички мълчаливо разгледаха пътните си
листове. Обходи с поглед лицата на деветнайсетте си подчинени, изумени от
развитието на събитията. Само Ретанкур сякаш тайно се забавляваше, което малко
го обезпокои. Навъсеното изражение на Меркаде активира игличките в тила му. Беше
прихванал това електрическо топче от капитан Емери и рано или късно смяташе да
му го върне.
— Осем дни? — повтори сержант Ламар. — Що за глупости? Ако се е заврял в
някоя гора, може да отнеме седмици, докато го намерим.
— Осем дни за мен — уточни Адамсберг, без да споменава, че подобна съдба
очаква и Меркаде, и Есталер. — Ако се проваля, майор Данглар вероятно ще бъде
назначен за шеф на Бригадата и работата ще продължи.
— Не си спомням да съм заспивал в стаята за разпити — каза Меркаде с глас,
приглушен от угризения. — Аз съм виновен за всичко. Но не си спомням. Ако
започна да заспивам, без дори да усещам, значи, съвсем не ставам за работа.
— Много грешки сме направили, Меркаде. Вие сте заспал, Есталер е излязъл
от стаята, не сме претърсили Мо и аз го заведох сам в кабинета ми.
— Дори да го открием за осем дни, ще ви изхвърлят за назидание — предрече
Ноел.
— Възможно е, Ноел. Но все пак ни остава един изход. Остава ми и моята
планина. Така че няма нищо страшно. Най-спешното за момента: очаква ни
изненадваща инспекция още днес. Следователно максимално ниво на привиден ред.
Меркаде, идете да си починете сега, трябва да сте напълно събуден, когато
дебаркират в Бригадата. После приберете възглавниците. Воазне, скрийте
списанията си по ихтиология. Фроаси, да няма и следа от храна в шкафовете,
приберете и акварелите си. Данглар, изпразнете скривалищата си, пренесете
котарака и паничките му в една от колите. Какво друго? Не бива да изпускаме нито
една подробност.
— Връвта? — попита Морел.
— Каква връв?
— Тази, с която бяха вързани краката на гълъба. От лабораторията ни я
върнаха, на масата е заедно с останалите проби и резултатите от анализа. Ако ще
ни задават въпроси, няма да е моментът да им разправяме за птицата.
— Аз ще взема връвта — каза Адамсберг, отбелязвайки по изражението на
Фроаси обзелата я тревога при мисълта, че трябва да се отърве от хранителните си
запаси. — От друга страна, има и една добра новина. Този път дивизионният
Брезийон е на наша страна. От тази посока няма да има изненади.
— Мотив?
— Клермон-Брасьорови са съсипали бизнеса на баща му, внос на боливийска
руда. Подла хищническа операция, която той не им простил. Брезийон иска само
едно: „Да поставим тези псета на подсъдимата скамейка“ — това са негови думи.
— Няма да стане. Синовете Клермон нямат вина за това.
— Просто за да добиете представа за настроението на дивизионния.
Отново ироничен поглед от Ретанкур, освен ако не си въобразяваше.
— Тръгвайте — каза Адамсберг и стана, като заедно с това запрати към пода
електрическото си топче. — Основна чистка на кабинетите. Меркаде, вие останете
за малко, ще ме придружите.

Седнал срещу Адамсберг, Меркаде кършеше малките си ръчички. Честен,

съвестен и крехък човек, когото в момента Адамсберг докарваше до ръба на
депресията и на себеомразата.
— Предпочитам сега да ме уволнят — каза Меркаде и с достойнство разтърка
очите си. — Онзи тип можеше да ви очисти. Ако ще заспивам, без да усетя, по-
добре да си заминавам. И преди не бях особено надежден, ама сега съм станал
опасен, неконтролируем.
— Лейтенант — каза Адамсберг, като се наведе над масата, — казах, че сте
заспал. Но вие не бяхте заспал. Мо не ви е взимал оръжието.
— Много мило от ваша страна, господин комисар. Но когато се събудих там
горе, и оръжието, и телефонът ми липсваха. Мо ги беше взел.
— Взе ги, защото му ги дадох. Дадох му ги, защото ви ги взех. Там горе, в
стаята с кафемашината. Схващате ли номера?
— Не — отвърна Меркаде.
На лицето му бе изписано пълно изумление.
— Аз, Меркаде. Трябваше да помогна на Мо да избяга, преди да са го
затворили. Мо не е убил никого. Нямах много избор, така че се наложи да ви
натопя.
— И Мо не ви е заплашвал?
— Не.
— И вие сте отворили решетката?
— Да.
— Леле майко.
Адамсберг се облегна назад в очакване Меркаде да смели информацията, нещо,
което обикновено той правеше бързо.
— Добре — каза Меркаде и вдигна глава. — Предпочитам това, отколкото
мисълта, че съм откъртил в стаята за разпити. А след като Мо не е убил стареца,
това е било единственото, което сте могли да направите.
— И да премълча, Меркаде. Само Данглар разбра. Но ние с вас и Есталер най-
вероятно ще изхвърчим след осем дни. Не съм ви искал съгласието.
— Само това е могло да се направи — повтори Меркаде. — Поне спането ми е
послужило за нещо.
— Със сигурност. Без вас наоколо не знам какво щях да измисля.
Крилото на пеперудата. Меркаде примигва в Бразилия и Мо си плюе на краката
в Тексас.
— Затова ли вчера ми наредихте да работя извънредно?
— Да.
— Чудесно. Аз нищо не разбрах.
— Но нас ще ни разкарат, лейтенант.
 — Не и ако пипнете един от синовете Клермон.
— Така ли ви се струва? — попита Адамсберг.
— Може би. Младеж като Мо щеше да си прекара връзките отзад, преди да ги
завърже отпред. Не разбрах защо са били напоени с бензин.
— Браво.
— Видяхте ли го?
— Да. А защо веднага се сещате за един от синовете?
— Представете си колко щяха да изгубят, ако Клермон баща се оженеше за
прислужницата си и осиновеше децата й. Разправят, че синовете не притежават
сатанинския гений на стария Антоан и са провели някои неудачни операции. Особено
Кристиян. Смахнат прахосник, казват, че профуквал за един ден дневния добив от
петролен кладенец.
Меркаде поклати глава и въздъхна.
— А дори не знаем дали той е карал колата — заключи той и се изправи.
— Лейтенант — повика го Адамсберг. — Нужно ни е абсолютно мълчание, което
никога няма да се наруши.
— Живея сам, господин комисар.

След като Меркаде си тръгна, Адамсберг се повъртя из кабинета си и подреди

еленовите рога до стената. Брезийон и омразата му към псетата Клермон-Брасьор.
Дивизионният вероятно би се изкушил от възможността да се добере до тях чрез
граф Д’Ордебек. В който случай комисарят имаше шанс да получи нормандската
история. В който случай щеше да се сблъска с Неудържимата армия. Привлекателна
перспектива, която оказваше върху му неразбираем ефект, сякаш дошъл от най-
архаични дълбини. Припомни си как една вечер един съвсем млад човек се бе навел
над парапета на един мост и се взираше във водата, която течеше долу. Държеше
шапката си в ръка и бе обзет, обясни той на Адамсберг, от властното изкушение да
я хвърли в реката, макар иначе да държеше на нея. И младежът се опитваше да
разбере защо толкова го мами този нежелан жест. Накрая си тръгна, тичайки, като
здраво стискаше шапката, сякаш за да се изтръгне от това намагнитено място. Сега
Адамсберг разбираше по-добре идиотската история с шапката на моста. Кавалкадата
от черни коне препускаше в мислите му и тихо му отправяше тъмни и настойчиви
покани, дотолкова, че го обземаше раздразнение от грубия реализъм на политико-
финансовите афери на Клермон-Брасьорови. Само лицето на Мо, клечица под краката
на гигантите, му доставяше необходимата за работата енергия. Тайните на
Клермонови не съдържаха изненади, бяха изтощително прагматични и от това
жестоката смърт на стария индустриалец ставаше още по-покъртителна. Докато
тайната на Ордебек му изпращаше неразбираема и разногласна музика, композиция от
химери и илюзии, която го привличаше като водата под моста.
През този напрегнат ден не можеше да си позволи да отсъства дълго от
Бригадата, затова взе една кола, за да отиде да се види с Брезийон. На втория
червен светофар забеляза, че е взел колата, в която Ретанкур бе скрила котарака
и паничкнте му. Намали, за да не разлее паничката с вода. Лейтенантът нямаше да
му прости, ако обезводни животното.
Брезийон го посрещна с нетърпелива усмивка и съучастнически го потупа по
рамото. Рядък прием, който не му попречи да изрече обичайната си критика по
адрес на комисаря.
— Знаете, че много не одобрявам методите ви, Адамсберг. Неформални,
непрозрачни и за началниците ви, и за подчинените ви, без необходимите насоки,
по които да се развие разследването. Но в нашия случай те може и да се окажат
полезни, тъй като този път се налага да действаме на тъмно.
Адамсберг изчака да свърши въведението и изложи отличното обстоятелство на
зле завързаните от подпалвача маратонки. Не беше лесно да се прекъснат дългите
монолози на дивизионния комисар.
— Поздравления — изкоментира Брезийон, като угаси фаса си с палец с
обичайния си властен жест. — Преди да продължим, по-добре си изключете мобилния.
Подслушват ви, откакто заподозреният избяга, откакто проявявате толкова малко
ентусиазъм в преследването на въпросния Мохамед. Другояче казано, избраното
жертвено животно. По този въпрос нямаме различия, нали? Никога не съм мислил, че
този незначителен младеж е могъл да изгори случайно един от финансовите ни
магнати. Дали са ви осем дни, знам, и не виждам как ще успеете за толкова малко
време. От една страна, защото сте бавен, от друга, защото пътят ви е препречен.
Но съм готов да ви подкрепя по всички желателни и законни начини, за да се
опитате да щурмувате братята. От само себе си се разбира, Адамсберг, че аз съм
повярвал изцяло във вината на арабина и че, каквото и да се случи с клана
Клермон, няма да одобря скандала. Оправяйте се.

XVI

В 17 часа Адамсберг се върна в Бригадата с легналия на свивката на ръката

му котарак, който постави върху топлото ложе на фотокопирната машина.
Инспекторите, минали преди два часа и огледали под лупа помещенията, без да се
церемонят и без всякакъв коментар, не бяха открили нищо нередно. Междувременно
бяха пристигнали докладите на жандармериите и на полицейските постове — Момо бе
все така невидим. Много полицаи бяха все още навън и претърсваха домовете на
познатите му. Една по-мащабна операция бе предвидена за вечерта — трябваше да се
инспектират всички жилища в Сите де Бют, където се подвизаваше Момо и където,
разбира се, годишният брой на запалените коли надвишаваше средния за страната.
За тази цел се очакваха подкрепления от три парижки управления.
Адамсберг направи знак на Веранк, Морел и Ноел и седна напреки на бюрото
на Ретанкур.
— Ето адреса на синовете Клермон, Кристиян и Кристоф. „Христос на
квадрат“, както ги наричат.
— Обаче не са постигнали репутацията на Спасителя — каза Ретанкур.
— Бащата много ги е надценил.
— _Със сълзи той гледа децата си блудни / предават го те във времената
трудни_ — допълни Веранк. — Надявате се, че Клермонови ще ни отворят вратата си?
— Не. Надявам се да ги следите ден и нощ. Двамата живеят заедно в огромен
палат, съставен от две сгради. Непрекъснато променяйте колите и скоростта, а ти,
Веранк, си боядисай косата.
— Ноел не е най-добрият в следенето — забеляза Морел. — Вижда се отдалеч.
— Но ни трябва. Ноел е зъл и свадлив, но способен да следва като
ловджийско куче коя да е писта. И от това имаме нужда.
— Благодаря — каза Ноел без ирония, тъй като високо ценеше и отрицателните
си качества.
— Ето техни снимки — каза Адамсберг и раздаде няколко на групата. — Доста
си приличат, но единият е дебел, а другият слаб. Шейсет и петдесет и осем
години. Слабият е по-големият. Кристиян, когото ще наречем Спасител 1. Хубава
посребрена коса, която винаги носи малко дълга. Елегантен, блестящ компаньон,
носи скъпи дрехи. Шишкавият е сдържан, по-разумен и почти няма коса. Кристоф,
наречен Спасител 2. Което не означава, че единият е по-добър от другия. Все още
не знаем какво са правили през нощта на пожара, нито кой е карал колата.
— Какво става? — попита Ретанкур. — Отказваме ли се от Момо?
Адамсберг хвърли поглед на Ретанкур и долови същото развеселено и
неразгадаемо недоверие.
— Търсим Момо, лейтенант, и в момента, и довечера с подкрепления. Но имаме
проблем с едни връзки за маратонки.
— Кога се сетихте за тях? — попита Ноел, след като Адамсберг изложи
въпроса със зле завързаните връзки.
— Нощес — с лекота излъга Адамсберг.
— Тогава защо поискахте да обуе една маратонка вчера?
— За да проверя дали е неговият номер.
— Ясно — изрече Ретанкур, вкарвайки целия си скептицизъм в тази кратка
дума.
— Това не оневинява Мо — подзе Адамсберг. — Но е смущаващо.
— Много — одобри Ноел. — Ако някой от Христосовците е подпалил баща си,
натопявайки Мо, корабът ще се поразтърси.
— В кораба вече има пробойна — изкоментира Веранк. — _Едва корабът брега
наближил / и ето че рифът кила пробил._
Откакто отново се бе включил в Бригадата, лейтенант Веранк бе съчинил
няколко десетки слаби стихчета. Но вече никой не му обръщаше внимание, все едно
че ставаше дума за обикновен звуков елемент от околната среда, като хъркането на
Меркаде или мяукането на котарака, които бяха неизбежна част от фоновия шум в
Бригадата.
— Ако някой от двамата Христосовци го е направил — уточни Адамсберг, — но
ние не сме казали, че случаят е такъв и не вярваме да е такъв, та ако го е
направил, по костюма му трябва да има остатъчни следи от бензинови изпарения.
— Които са по-тежки от въздуха — додаде Веранк.
— Същото важи и за куфарчето или чантата, в която са носели маратонките,
за да ги сменят — каза Морел.
— Или защо не, дръжката на вратата му, когато се е прибрал — обади се и
Ноел.
— Или ключа му.
— Не и ако всичко е почистил възрази Веранк.
— Трябва да разберем дали някой от двамата е изхвърлил костюма си. Или го
е изпратил на химическо чистене.
— Изобщо и в частност, господин комисар — каза Ретанкур, — вие искате от
нас да дебнем двамата Христосовци все едно са убийците и в същото време ни
молите да не ги смятаме за такива.
— Именно — потвърди Адамсберг с усмивка.
— Просто заради идеята — каза Ретанкур.
— Понякога имаме нужда от някоя и друга идея. Тя би компенсирала грубата
материалност на тазвечерното претърсване в Сите де Бют, в което няма да има и
помен от идейност. Ретанкур и Ноел ще се заемат с големия син, Кристиян,
Спасител 1. Морел и Веранк ще се съсредоточат върху Кристоф, Спасител 2.
Използвайте кодовите имена, когато ми се обаждате, защото ме подслушват.
— Трябват и два нощни екипа.
— В тях ще са Фроаси, която ще се заеме с многопосочните микрофони, Ламар,
Мордан и Жюстен. Колите трябва да са паркирани по-надалеч. Покоите им се
охраняват.
— А ако ни забележат?
Адамсберг поразмисли, пък безпомощно поклати глава.
— Няма да ни забележат — заключи Веранк.

XVII

Съседът Лусио спря Адамсберг, който минаваше през малката градинка, за да

се прибере вкъщи.
— _Ола, омбре_ — поздрави старецът.
— Ола, Лусио.
— Една хубава бира ще ти дойде добре в тази жега.
— Не сега, Лусио.
— И не при тези неприятности.
— Защото имам неприятности?
— Естествено, _омбре_.
Адамсберг никога не пренебрегваше изявленията на Лусио, затова изчака в
градината старият испанец да се върне с две студени бири. Понеже Лусио редовно
пикаеше върху дънера на бука, Адамсберг имаше чувството, че тревата в основата
на дървено съхне. Или може би беше от горещината.
Старецът отвори двете бутилки — никога не ползваше кенове — и му подаде
едната.
— Едни типове душат насам — каза Лусио между две глътки.
— Тук ли?
— Аха. Уж случайно минават. Обаче колкото повече се правиш, че минаваш
случайно, толкова по` си личи, че минаваш нарочно. Двама бяха, от ония, дето си
тикат носовете навсякъде. Такива като тях никога не ходят с изправена или с
наведена глава като останалите. Очите им шарят навсякъде, все едно че се
разхождат по туристическа улица. Ама нашата улица не е туристическа, а, _омбре_?
— Не е.
— От тия с носовете бяха и твоята къща ги интересуваше.
— Разузнават.
— И отбелязват кога синът ти излиза и влиза. Може би, за да узнаят кога
няма никой.
— От тия с носовете — прошепна Адамсберг. — Които някой ден ще свършат,
задушени със среда от хляб.
— Защо искаш да ги задушаваш със среда от хляб?
Адамсберг разтвори ръце.
— Нека да ти кажа — подзе Лусио. — Щом такива типове се опитват да влязат
в дома ти, значи, имаш неприятности.
 Адамсберг духна в бутилката си, за да изсвири — което не можеш направи с
ламаринена кутия, справедливо отбелязваше Лусио, — и седна на дървения сандък,
който съседът му бе инсталирал под бука.
— Някоя щуротия ли си направил, _омбре_!
— Не съм.
— С какво си се захванал?
— Със забранени територии.
— Крайно неразумно, _амиго_. В случай на необходимост, ако има нещо или
някой за приютяване, знаеш къде е резервният ми ключ.
— Да. Под ведрото с чакъла зад плевнята.
— По-добре си го сложи в джоба. Но ти решаваш, _омбре_ — додаде Лусио и се
отдалечи.
Вечерята беше сервирана върху изцапаната от Елбо мушама, Церк и Момо го
чакаха да се прибере. Церк бе сготвил спагети с риба тон и доматен сос — вариант
на ориза с риба тон и домати, който бе предложил преди няколко дни. Адамсберг
понечи да му каже да разнообрази менюто, но веднага се отказа, нямаше смисъл да
критикува непознатия си син заради някаква риба тон. Особено пък пред непознатия
Мо. Церк поставяше малки парченца риба до чинията си и Елбо ги кълвеше
ентусиазирано.
— Много по-добре е — каза Адамсберг.
— Да — потвърди Церк.
Адамсберг никога не се притесняваше, когато настъпеше мълчание, и не
притежаваше компулсивния инстинкт да го нарушава на всяка цена. Ни най-малко не
се чувстваше неловко. Синът му като че ли бе оформен по същия тертип, а Мо беше
твърде впечатлен, за да подхване разговор. Иначе беше от другия отбор.
— Да не сте диаболист? — попита той с тъничко гласче.
Адамсберг го изгледа в недоумение, докато с мъка дъвчеше рибата си. Няма
нищо по-плътно и сухо от тона, за това мислеше комисарят, когато Мо му зададе
въпроса.
— Не разбрах, Мо.
— Обичате ли да играете на диаболо?
Адамсберг отново поля ястието си с доматен сос и реши, че да си диаболист
и да играеш на диаболо трябва да означава за младежите от квартала на Мо „да
играеш с дявола“.
— Понякога се налага — отвърна той.
— Но не играете професионално?
Адамсберг спря да дъвче и отпи глътка вода.
— Мисля, че не говорим за едно и също. Какво разбираш под „диаболо“?
— Играта — обясни Мо и се изчерви. — Двойния гумен конус, който завъртате
на въженце с помощта на две пръчици — добави той, имитирайки жеста на играча.
— Ясно, диаболо — потвърди Адамсберг. — Не, не играя на диаболо. Нито на
йо-йо.
Мо отново заби нос в чинията си, разочарован от проваления си опит, и
затърси друг клон, на който да се закачи.
— Наистина ли държите на него? Искам да кажа, на гълъба.
— И на теб, Мо, са ти завързали краката. И ти си едно ранено гълъбче.
— Кои са ми ги завързали? — попита Мо.
— Силните на деня, на които си им паднал на мушката.
Адамсберг стана, повдигна единия край на окачената за вратата завеса и се
загледа в притъмняващата градина. Лусио седеше на стола си с вестник в ръка.
— Ще трябва да помисля малко — каза той и тръгна да обикаля около масата.
— Двама навлеци са се мотали днес насам. Не се безпокой, Мо, имаме малко време,
навлеците не са дошли за теб.
— Ченгета?
— По-скоро свързани с министерството. Искат да разберат какво ми се върти
из главата по повод на братята Клермон-Брасьор. Има една история с връзки за
маратонки, която ги безпокои. Ще ти обясня по-късно, Мо. Това е единственото им
слабо място. Изчезването ти ги е хвърлило в паника.
— Какво търсят насам? — попита Церк.
— Ще им се да проверят дали нямам документи, които да доказват, че
неофициално разследваме братята. Тоест да влязат в къщата, докато ни няма. Мо не
може да остане тук.
— Тази вечер ли трябва да си тръгне?
— По всички пътища има патрули, Церк. Трябва да помислим малко — повтори
той.
Церк дръпна от цигарата си намръщено.
— Ако дебнат на улицата, няма как да качим Мо в кола.
Адамсберг продължаваше да обикаля масата, откривайки у сина си възможности
за бързо действие и дори за прагматизъм.
— Ще минем от страната на Лусио и оттам на задната улица.
Адамсберг застина на място и се заслуша в шума на смачкана трева, който
идеше отвън. Веднага след това на вратата се почука. Мо вече бе станал с чиния в
ръка и се бе оттеглил към стълбището.
— Ретанкур — обяви силният глас на лейтенанта. — Може ли да вляза,
господин комисар?
Адамсберг вдигна палец, за да насочи Мо към избата, и отвори. Къщата беше
стара и лейтенантът се наведе, за да не се удари в горния праг на вратата.
Кухнята изглеждаше по-тясна, когато Ретанкур беше вътре.
— Важно е — каза тя.
— Вечеряли ли сте, Виолет? — попита Церк, целият светнал при вида на
лейтенанта.
— Няма значение.
— Ще претопля яденето — каза Церк и веднага се отправи към фурната.
Гълъбът заподскача по масата и застана на десет сантиметра от ръката на
Ретанкур.
Май ме позна. Изглежда възстановен.
— Да, но не лети.
— Не е ясно дали причината е физическа или психическа — уточни Церк много
сериозно. — Изнесох го в градината, но той взе да кълве и си остана там, сякаш
не помнеше, че може да лети.
— Хубаво — каза Ретанкур и седна на най-здравия стол. — Промених плана ви
за проследяването на братята Клермон.
— Не ви харесва ли?
— Не. Прекалено е класически, прекалено дълъг, рискован и без надежда за
успешен край.
— Възможно е — призна Адамсберг, който знаеше, че от предишния ден насам е
взимал само спешни и вероятно необмислени решения.
Критиките на Ретанкур никога не го обиждаха.
— Друга идея ли имате? — попита той.
— Да. Да се внедрим. Няма друг начин.
— И този е класически — отвърна Адамсберг, — но е неприложим. Къщите са
недостъпни.
Церк постави пред Ретанкур стоплените спагети с тон. Адамсберг предположи,
че Виолет ще се справи със спагетите, без дори да забележи.
— Малко вино да имаш? — попита тя. — Не ставай, знам къде е, слизам.
— Не, аз ще сляза — бързо каза Церк.
— Почти недостъпни, вярно е, затова играх вабанк.
Адамсберг леко потръпна.
— Трябваше да ме уведомите, лейтенант — каза той.
— Вие казахте, че ви подслушват — възрази Ретанкур и налапа огромна хапка
риба, без ни най-малко да се затрудни. — Апропо, донесох ви чисто нов мобилен
телефон и резервен чип. Принадлежал е на укривателя на Лагарен Острия, ама все
тая. Той е мъртъв. Имам и лично послание за вас, което донесоха в Бригадата. От
дивизионния.
— Какво сте направили, Ретанкур?
— Нищо особено. Представих се в дома на Клермонови и обясних на портиера,
че съм чула, че има вакантно място. Не знам защо, но, изглежда, впечатлих
портиера, който не ме изгони веднага.
— Не се съмнявам — съгласи се Адамсберг. — Но сигурно ви е попитал откъде
имате тази информация.
— Естествено. Дадох му името на Клара дьо Вердие, казах, че тя е приятелка
на дъщерята на Кристоф Клермон.
Ще проверят информацията, Ретанкур.
— Може би каза лейтенантът, като си наля от бутилката, която Церк бе
отворил. — Много ти е вкусна вечерята, Церк. Могат да проверяват колкото си щат,
информацията е вярна. И е вярно, че има свободно място. В тези големи къщи има
толкова много персонал, че винаги е налице някаква дребна служба. Особено като
се има предвид, че Кристиян, Спасител 1, е известен с лошото си отношение към
подчинените си. Има непрекъснато текучество. Тази Клара е била приятелка на брат
ми Брюно и веднъж я отървах от една история с въоръжен грабеж. Обадих й се, ще
потвърди, ако стане нужда.
— Сигурно — каза Адамсберг, леко замаян.
Адамсберг повече от всеки друг уважаваше могъщата и анормална способност
на Ретанкур да взема решения и да действа по всякакви задачи, с всякакви цели и
на всякакъв терен, но му се завиваше свят винаги когато се сблъскаше с нея.
— Така че — рече Ретанкур, докато обираше останалия сос със залък хляб, —
ако не възразявате, утре започвам.
— Уточнете, лейтенант. Портиерът пусна ли ви вътре?
— Естествено. Прие ме главният секретар на Кристиян, Спасител 1, крайно
неприятно шефче, което отначало не беше разположено да ми даде работата.
— Каква е работата?
— Управление на домашното счетоводство с компютър. Значи, аз изтъкнах
качествата си малко по-живо и в крайна сметка онзи ме назначи.
— Явно не е имал избор — тихо изрече Адамсберг.
— Предполагам, че не.
Ретанкур допи чашата си и шумно я тропна на масата.
— Не е много чиста мушамата — отбеляза тя.
— Това е от гълъба. Церк чисти колкото може, но изпражненията му разяждат
найлона. Питам се какво толкова съдържат птичите изпражнения.
— Киселина или нещо подобно. Та какво правим? Приемам ли бачкането или не?

През нощта Адамсберг се събуди и слезе в кухнята. Беше забравил донесената

от Ретанкур бележка от дивизионния, която още се търкаляше на масата. Прочете я,
усмихна се и я изгори в камината. Брезийон му възлагаше случая в Ордебек.
И сблъсъка с Неудържимата армия.
В 6:30 събуди Церк и Мо.
— Господарят Елекен ни се е притекъл на помощ — каза той.
— Виолет също — каза Церк.
— Също, но тя винаги го прави. Заемам се със случая в Ордебек. Бъдете
готови да заминем през деня. Преди това изчистете хубаво къщата, измийте с
белина банята, изперете чаршафите на Мо, обършете навсякъде, където е пипал. Ще
го изведем с моята служебна кола и ще го скрием там. Церк, иди изкарай колата ми
от гаража и купи една клетка за Елбо. Парите са на бюфета.
— Върху криле на гълъб остават ли отпечатъци? Елбо няма да е доволен, ако
му изтрия тялото с парцала.
— Не, него не го чисти.
— И той ли тръгва?
— Тръгва, ако ти тръгнеш. Ако приемеш. Ще си ми необходим там, за да
храниш другия гълъб в скривалището му.
Церк кимна утвърдително.
— Още не знам дали ще тръгнеш с мен или с колата ми.
— Трябва да помислиш още малко ли?
— Да, и трябва да мисля бързо.
— Не е лесно — рече Церк, изцяло оценил трудността.

XVIII

Членовете на Бригадата отново се събраха в Съборната зала, под

вентилаторите, които работеха на пълен режим. Беше неделя, но нарежданията от
министерството да се действа като в спешна ситуация отменяха всички почивки и
отпуски до разрешаването на случая Мохамед. Данглар по изключение бе дошъл още
от сутринта и определено приличаше на човек, победен от живота, без да се е
опитал да му окаже съпротива. Всички знаеха, че лицето му ще се разведри чак по
обяд. Адамсберг се бе направил, че чете докладите за проверките в Сите де Бют,
които бяха продължили до 2:20 през нощта без всякакъв резултат.
— Къде е Виолет? — попита Есталер, докато разнасяше първите чаши кафе.
— Под прикритие у единия Клермон-Брасьор. Уредила си е назначение.
Ноел възхитено подсвирна.
— Никой от нас не бива да споменава за това, нито да влиза във връзка с
нея. Официално тя е в Тулон, на петнайсетдневен курс за ускорено обучение по
информатика.
— Как е успяла да се промъкне вътре? — попита Ноел.
— Имала е такова намерение и го е конкретизирала.
— Стимулиращ пример — забеляза Воазне с нега в гласа. — Ако можеше да
конкретизира и нашите намерения…
— Забравете това, Воазне — каза Адамсберг. — Ретанкур не може да служи за
пример никому, тя използва качества, които не могат да се възпроизведат.
— Без всякакво съмнение — сериозно потвърди Мордан.
— Така че сваляме наблюдението и минаваме на друго.
— Но нали продължаваме да гоним Мо? — попита Морел.
— Естествено, това е приоритетната ни задача. Но някои от вас трябва да са
на разположение. Отиваме в Нормандия. Възложен ни е случаят в Ордебек.
Данглар живо вдигна глава и лицето му се набръчка от неудоволствие.
— Вие ли ни го издействахте, господин комисар? — попита той.
— Не. Капитан Емери е оплел конците. Определил е две убийства като
самоубийство и произшествие и са му отнели случая.
— А защо ни го прехвърлят на нас? — попита Жюстен.
— Защото бях на мястото, когато откриха първия труп и когато нападнаха
втората жертва. Защото капитан Емери настоява. Защото не е изключено да ни се
отвори възможност оттам да се промъкнем в крепостта на Клермон-Брасьорови.
Адамсберг лъжеше. Той не вярваше в могъществото на граф Д’Ордебек. Емери
се бе опитал да го подмами и да му предостави повод. Адамсберг отиваше там,
защото сблъсъкът с Неудържимата армия го привличаше неустоимо. И защото мястото
щеше да е превъзходно скривалище за Мо.
— Не виждам връзката с Клермонови — каза Мордан.
— Там има един стар граф, който би могъл да ни отвори вратите. Въртял е
бизнес с Антоан Клермон.
— Да допуснем — каза Морел. — Как изглежда тази история? За какво става
дума?
— Имаме убийство на мъж и опит за убийство на възрастна жена. Смятат, че
няма да оцелее. Оповестени са и още три убийства.
— Оповестени ли?
— Да. Защото тези престъпления са пряко свързани с нещо като смрадлива
кохорта, древна история.
— Кохорта от какво?
— От въоръжени мъртъвци. Мотае се по ония места от векове и отвлича
виновните живи.
— Чудничко — каза Ноел. — Старае се да върши нашата работа в известен
смисъл.
— Дори се престарава, защото ги убива. Данглар, обяснете им набързо какво
представлява Неудържимата армия.
— Не съм съгласен да се намесваме в тази история — изръмжа майорът. — Сам
се сте забъркал в нея, а на мен никак не ми харесва, ама никак.
Данглар вдигна ръце в знак на отказ, като се питаше защо изпитва такова
отвращение към случая Ордебек. Два пъти бе сънуват Армията на Елекен, откакто я
беше описал на Церк и Адамсберг. И сънищата не му се бяха понравили — в тях се
бореше срещу смътното чувство, че е обречен на гибел.
— Разкажете все пак — каза Адамсберг и внимателно се взря в майора, зад
чиито възражения отгатваше страх.
В душата на Данглар, който беше автентичен атеист без следа от мистицизъм,
суеверието все пак можеше да си проправи доста широк път сред вечно зеещите
бездни на тревожните му мисли.
Данглар сви рамене с привидна увереност и по обичая си се изправи, за да
изложи средновековната ситуация пред служителите на Бригадата.
— Давайте по-накратко. Данглар — помоли го Адамсберг. — Няма нужда да
цитирате текстовете.
Излишна препоръка — експозето на Данглар продължи четирийсет минути,
разсейвайки полицаите от тежката реалност на случая Клермон. Само Фроаси се
измъкна за няколко минути, за да похапне бисквити с пастет — отсъствие,
предизвикало няколко съучастнически кимвания. Всички знаеха, че е прибавила към
колекцията си заешки пастет с парченца кладница, които изкушаваха някои от
колегите й. Когато Фроаси отново седна на масата, красноречието на Данглар вече
задържаше цялото внимание на членовете на Бригадата, особено когато описваше
страшната гледка на Армията на Елекен — страшна в буквалния смисъл, тоест
вдъхваща страх.
— Лина ли е убила ловеца? — попита Ламар. — И ще очисти всички, които е
разпознала във видението си?
— Изпълнява заповеди един вид — добави Жюстен.
— Може би — намеси се Адамсберг. — В Ордебек разправят, че в семейство
Вандермот до един са смахнати. Само че там всички жители са под влиянието на
Армията. Която броди по ония места от твърде отдавна. И това не са първите й
жертви. Никой не се чувства комфортно с тази легенда и много хора истински се
боят от нея. Ако още една посочена жертва умре, градът ще изпадне в паника. Още
по-зле ще е с четвъртата жертва, защото тя няма име.
— Така че много хора могат да си се представят като четвърта жертва обади
се Мордан, който си водеше бележки.
— Тези, които се чувстват виновни за нещо ли?
— Не, тези, които наистина са виновни за нещо — уточни Адамсберг. —
Мошениците, мръсниците, незаподозрените и ненаказани убийци, които преминаването
на Елекен може да ужаси далеч повече, отколкото някоя полицейска хайка. Защото
там са убедени, че Елекен знае, че Елекен вижда.
— Обратното на това, което си мислят за ченгетата — отбеляза Ноел.
— Да допуснем — каза Жюстен, както винаги загрижен за точността на изказа,
— че дадено лице се бои да не е четвъртата жертва, посочена от Елекен. Четвъртия
„сграбчен“, както ги нарекохте. Не виждам защо това би го накарало да убива
останалите „сграбчени“.
— Напротив — обясни Данглар. — Според една по-малко разпространена
традиция този, който осъществи плановете на Елекен, може да избегне съдбата си.
— В замяна на услугите му — изкоментира Мордан, който, в качеството си на
колекционер на приказки и легенди, винаги когато чуеше някоя нова история, си я
записваше.
— Платен агент в известен смисъл — заключи Ноел.
— Това е идеята, да — потвърди Данглар. — Но тя е скорошна, от началото на
XIX век. Другата опасна хипотеза е някое лице, без да смята, че ще бъде
„сграбчено“, да повярва в обвиненията на Елекен и да пожелае да изпълни волята
му. За да въздаде _истинна справедливост_.
— Какво е могла да знае Лео?
— Няма как да отгатнем. Била е сама, когато е открила тялото на Ербие.
— Какъв е планът? — попита Жюстен. — Как ще се организираме?
— Няма план. От известно време нямам възможност да кроя планове за каквото
и да било.
Открай време, мислено го поправи Данглар. Отвращението на майора към
операцията Ордебек усилваше агресивността му.
— Аз ще тръгна с Данглар, ако няма нищо против, и при необходимост ще
поискам помощ от някой от вас.
— Значи, съсредоточаваме се на Мо.
— Точно. Намерете ми го. Поддържайте непрекъсната връзка с управленията в
страната.
След като закри заседанието, Адамсберг дръпна Данглар настрана.
— Елате да видим в какво състояние е Лео — каза му той. — И ще имате
напълно основателна причина да застанете на пътя на Неудържимата армия. И на
пътя на безумеца, който изпълнява желанията на Господаря Елекен.
— Не е разумно — поклати глава Данглар. — Някой трябва да ръководи
Бригадата тук.
— Кое ви плаши, Данглар?
— Нищо не ме плаши.
— Напротив.
— Добре де — призна Данглар. — Имам чувството, че Ордебек ще е лобното ми
място. Това е. Че ще е последният ми случай.
— Мили боже, Данглар, защо?
— Два пъти го сънувах. Сънувах и един кон само с три крака.
Данглар потръпна и почти му се пригади.
— Елате да седнете — каза Адамсберг и полека го задърпа за ръкава.
— Язди го черен мъж — продължи Данглар. — Удря ме, аз падам, умирам и това
е всичко. Знам, господин комисар, ние не вярваме на сънища.
— Тогава?
— Тогава аз всъщност задвижих нещата, като ви разказах историята за
Неудържимата армия. Иначе щяхте да си останете на вашата незадържана армия и
всичко щеше да спре дотам. Обаче аз отворих забранената кутия ей така, за
удоволствие, от много ерудиция. Предизвиках я. Затова Елекен ще ми види сметката
там. Той не обича да се майтапят с него.
— Сигурно не обича. Не го виждам като майтапчия.
— Не се шегувайте, господин комисар.
— Не говорите сериозно, нали, Данглар? Не вярвате в тази история, нали?
Данглар разтърси меките си рамене.
— Разбира се, че не. Но лягам и ставам с тези мисли.
— За първи път се боите от нещо друго, освен от себе си. С което враговете
ви стават двама. Твърде много, Данглар.
— Какво предлагате?
— Да тръгваме за натам следобед. Ще вечеряме в ресторанта. И ще пием добро
вино.
— А ако пукна?
— Тогава ще му мисля.
Данглар се усмихна и вдигна променен поглед към комисаря. „Тогава ще му
мисля“. Този отговор му допадаше, тъй като рязко слагаше край на жалбите му,
сякаш Адамсберг бе натиснал копчето „стоп“ и изключил страховете му.
— В колко часа? — попита майорът.
Адамсберг погледна часовниците си.
— Елате у нас след два часа. Поискайте от Фроаси два нови мобилни телефона
и издирете името на някой добър ресторант.

Когато комисарят се прибра, къщата беше излъскана, кафезът на Елбо готов,

саковете почти пълни. Церк тъкмо тикаше в сака на Мо цигари, книги, моливи,
кръстословици. Мо го наблюдаваше, сякаш гумените ръкавици, които носеше, му
пречеха да помръдне. Адамсберг знаеше, че статусът на издирван от полицията, на
преследвано животно, още през първите дни парализира естествените телесни
реакции. След месец човек внимава да не вдига шум, докато ходи, след три месеца
започва да сдържа дишането си.
— Купих му и ново йо-йо — обясни Церк. — Не е толкова качествено като
неговото, но не можех да отсъствам твърде дълго. Лусио ме замести, като се
настани в кухнята с радиото си. Ти знаеш ли защо мъкне със себе си това радио,
което само пращи? Нищо не се разбира.
— Защото обича да чува човешки гласове, но не и това, което казват.
— Аз къде ще бъда? — плахо попита Мо.
— В една барака извън града, наполовина от бетон, наполовина от дъски,
чийто обитател беше убит съвсем неотдавна. Така че е запечатана от
жандармерията. По-добро убежище няма и да намериш.
— Но какво ще правим с печатите? — попита Церк.
— Ще ги сваляме и слагаме. Ще ти покажа как става. Тъй или инак,
жандармерията няма никаква причина да ходи там.
— Защо е бил убит стопанинът? — попита Мо.
— Един вонящ местен великан го е нападнал, тъй нареченият Елекен. Не се
безпокой, на теб нищо няма да ти се случи. Защо си купил цветни моливи, Церк?
— В случай че иска да рисува.
— Хубаво. Ще искаш ли да рисуваш, Мо?
— Не, не мисля.
— Хубаво — повтори Адамсберг. — Мо тръгва с мен в служебната кола, в
багажника. Пътуването ще трае около два часа и вътре ще е много горещо. Ще имаш
вода. Ще издържиш ли?
— Да.
— Ще чуваш гласа на още един човек, на майор Данглар. Не се бой, той е в
течение на бягството ти. Всъщност сам се досети и аз нищо не можех да направя.
Но още не знае, че те взимам с нас. Ще узнае обаче съвсем скоро, Данглар е
блестящ ум, той предусеща и отгатва почти всичко, дори смъртоносните намерения
на Господаря Елекен. Ще те оставя в празната къща, преди да влезем в Ордебек.
Церк, ти идваш с другата кола и останалата част от багажа. Понеже знаеш да си
служиш с фотоапарат, ще кажем, че си дошъл на стаж по фотография и в същото
време работиш на свободна практика по поръчка, която налага да обикаляш наоколо
и да правиш снимки. Примерно за шведско списание. Трябва да измислим обяснение
за отсъствията ти. Освен ако не се сещаш за нещо по-добро?
— Не — просто отвърна Церк.
 — Какво би могъл да снимаш?
— Пейзажи? Църкви?
— Банално. Измисли друго. Някакъв сюжет, който обяснява присъствието ти на
полето или в гората, ако те изненадат там. Оттам ще минаваш, за да отидеш при
Мо.
— Цветя? — каза Мо.
— Изгнили листа? — предложи Церк.
Адамсберг постави пътните чанти до вратата.
— Защо искаш да снимаш изгнили листа?
— Нали ти искаш да снимам нещо.
— Но защо „изгнили листа“?
— Пожълтели, есенни, изгнили. Защото има какво да се снима. Знаеш ли какво
става в изгнилите листа? Само в десет квадратни сантиметра изгнили листа? Вътре
ще намериш насекоми, червеи, ларви, газове, спори на гъби, птичи изпражнения,
корени, микроорганизми, семена. Правя репортаж за живота в изгнилите листа за
„Свенска Дагбладет“.
— „Свенска“ какво?
— Шведски вестник. Нали това искаше?
— Да — отвърна Адамсберг и погледна часовниците си. — Мини с Мо и багажа
през Лусио. Аз ще паркирам зад къщата му и щом дойде Данглар, ще те предупредя,
че тръгваме.
— Радвам се, че отиваме там — каза Церк с наивната нотка, която често се
долавяше в изговора му.
— Кажи го на Данглар. Той никак не се радва.

Десет минути по-късно Адамсберг излизаше от Париж по западната магистрала,

майорът седеше до него и си вееше с карта на Франция, Мо лежеше свит в багажника
с възглавница под главата.
След четвърт час комисарят се обади на Емери.
— Тъкмо тръгвам — каза му той. — Не ме очаквай преди два часа.
— Ще се радвам да те видя. Кучият син от Лизийо е бесен.
— Мисля да се настаня в ханчето на Лео. Някакви възражения?
— Никакви.
— Добре. Ще я предупредя.
— Няма да те чуе.
— Въпреки това.
Адамсберг прибра телефона и натисна газта.
— Необходимо ли е да карате толкова бързо? — попита Данглар. — Половин час
по-рано или по-късно…
— Карам бързо, защото е горещо.
— Защо излъгахте Емери, че ще пристигнем след два часа?
— Не задавайте толкова въпроси, майоре.

XIX

На пет километра от Ордебек, докато преминаваше през селцето Шарни ла

Вией, Адамсберг намали скоростта.
— Сега, Данглар, трябва да свърша нещо, преди да вляза в Ордебек.
Предлагам ви да ме изчакате тук, връщам се след половин час.
Данглар поклати глава.
— Като не знам нищо, няма да съм натопен.
— Нещо подобно.
— Много мило, че ме пазите. Но когато ме накарахте да напиша фалшивия
рапорт, ме натопихте до гуша в комбините си.
— Никой не ви е молил да си тикате носа в тях.
— В задълженията ми влиза да поставям предпазни бариери по пътя ви.
— Не ми отговорихте, Данглар. Да ви оставя ли тук?
— Не, идвам с вас.
— Може би няма да ви хареса това, което ще последва.
— И без това вече не харесвам Ордебек.
— И грешите. Очарователен е. Като стигнете в града, виждате голямата
църква на хълма, града в подножието му, дървените къщи… Ще ви хареса. Полята
наоколо са изрисувани във всички отсенки на зеленото и върху това зелено са
поставили сума ти неподвижни крави. Не видях нито една крава да помръдне, питам
се защо.
— Защото трябва да ги гледате по-дълго.
— Сигурно.
Адамсберг бе разпознал местността, описана от госпожа Вандермот, къщата на
съседите Ебрар, гората Вигар, стария пункт за вторични суровини. Премина, без да
спира, покрай пощенската кутия на Ербие, продължи още стотина метра и зави
наляво по каменист селски път.
— Ще влезем отзад, през малката горичка.
— Къде ще влезем?
— В къщата, която е обитавал първият убит, ловецът. Ще действаме бързо и
безшумно.
Адамсберг продължи да кара по една едва проходима пътека и спря под
дърветата. Бързо заобиколи колата и отвори багажника.
— Всичко е наред, Мо, отиваш на хладно. Бараката е на трийсет метра
навътре в гората.
Данглар мълчаливо поклати глава, като видя младежът да се измъква от
багажника. Мислеше, че са го евакуирали в Пиренеите или че вече е в чужбина с
фалшиви документи, като виждаше докъде е стигнал Адамсберг. Оказа се още по-
лошо. Да мъкнат Момо със себе си му се стори далеч по-безотговорно.
Адамсберг сне печатите, вкара вътре багажа на Мо и бързо огледа къщата.
Една светла стая, почти чиста спалничка и кухня, от която се виждаше зеленото с
шест или седем крави отгоре му.
— Хубаво е — каза Мо, който бе виждал полето веднъж, и то набързо, и нито
веднъж морето. — Виждат се дърветата, небето и нивите. Я — каза той внезапно, —
това крави ли са? Ей там? — добави той, като се залепи за прозореца.
— Отдръпни се, Мо, отдалечи се от прозореца. Да, крави са.
— Мамка му.
— Никога ли не си виждал крави?
— Никога истински.
— Ще имаш достатъчно време да ги гледаш и дори да ги видиш как се местят в
пространството. Но стой на метър от прозорците. Вечер, естествено, не пали
лампа. А като пушиш, сядай на земята, димът се вижда от много далеч. Можеш да си
топлиш храната, печката не се вижда от прозореца. Можеш и да се миеш, не са
спрели водата. Церк ще ти донесе провизии.
Мо обикаляше новото си обиталище, без да изглежда обезпокоен от изолацията
си, като погледът му непрекъснато се връщаше към прозореца.
— Никога не съм срещал човек като Церк — каза той. — Никога не съм срещал
човек, който да ми купува цветни моливи, освен майка ми. Но след като вие сте го
отгледали, господин комисар, нормално е да е такъв.
Адамсберг прецени, че не сега е моментът да обяснява на Мо, че знае за
съществуването на сина си едва от няколко седмици. Не смяташе за уместно и
толкова рано да разбива илюзиите му, като му разказва колко лекомислено е
пренебрегнал майка му. Момичето му беше писало, той бе прочел писмото й отгоре-
отгоре и нищо не бе разбрал.
— Много добре е възпитан — потвърди Данглар, който не се шегуваше с
бащинството.
По този въпрос впрочем той поставяше Адамсберг под всякаква критика.
— Ще сложа печатите. Използвай мобилния само в случай на спешност. Дори
ако умираш от скука, не се обаждай на никого, имай предвид, че всичките ти
познати ги подслушват.
— Всичко ще е наред, господин комисар. Тук има много за гледане. И
всичките тези крави. Преброих поне една дузина. В затвора щях да имам десет
съкилийници и никакъв прозорец. Да гледам крави и бикове съвсем сам си е цяло
чудо.
— Няма бикове, Мо, никога не ги смесват с кравите, освен когато трябва да
ги покрият. Това там са само крави.
— Добре.
Адамсберг провери дали в гората няма никой, преди да каже довиждане на Мо
и безшумно да отвори вратата. Извади от чантата си пистолет за восък и спокойно
постави печатите. Данглар разтревожено наблюдаваше околностите.
— Никак не ми харесва всичко това — промърмори той.
— После, Данглар.
 Когато излязоха на главния път, Адамсберг се обади на капитан Емери, за да
му съобщи, че пристига в Ордебек.
— Първо ще мина през болницата — каза той.
— Тя няма да те познае, Адамсберг. Може ли да ви поканя на вечеря?
Адамсберг хвърли поглед на Данглар, който поклати глава. В лошите си
моменти, а Данглар без съмнение преживяваше такъв, при това особено лош, тъй
като бе безпричинен, майорът си помагаше, доставяйки си всеки ден по някое
скромно удоволствие, като например купуване на нов костюм, сдобиване със стара
книга или пък хранене в изискан ресторант, като всеки депресивен период
изкопаваше опасна дупка в бюджета му. Да се отнеме на Данглар вечерята в
„Бягащия глиган“, който бе избрал с придирчиво внимание, би означавало да се
духне смирената свещичка, която трябваше да освети деня му.
— Обещах на сина ми вечеря в „Бягащия глиган“. Елате и вие, Емери.
— Много добро заведение, но жалко все пак — сухо отвърна Емери. — Надявах
се да ми окажете честта да вечеряте у нас.
— Някой друг път, Емери.
— Май докоснахме чувствително място — забеляза Адамсберг, след като
затвори, леко учуден, тъй като още не знаеше за неврозата, която свързваше
капитана със салона в стил ампир чрез взискателна пъпна връв.
Адамсберг се срещна с Церк пред болницата, както се бяха уговорили.
Младежът вече бе напазарувал и Адамсберг го прегърна, при което плъзна в сака му
пистолета за восък, печата и план на местността с къщата на Ербие.
— Как е къщата? — попита Церк.
— Почистена. Жандармите са отнесли дивеча.
— Какво да правя с гълъба?
— Настанен е, чака те.
— Не говоря за Мо, а за Елбо. В колата е от часове и не е доволен.
— Вземи го със себе си — каза Адамсберг след малко. — Повери го на Мо, да
му прави компания, да има на кого да говори. Вярно, че ще гледа кравите, обаче
тук кравите не мърдат.
— Майорът с теб ли беше, когато остави Мо?
— Да.
— Как го прие?
— Доста зле. Още си мисли, че това е закононарушение и лудост.
— Така ли? Напротив, много е разумно — каза Церк и вдигна торбата с
покупките.

XX

— Съвсем мъничка изглежда, а? — тихо каза Адамсберг на Данглар, като с

удивление откри новото лице на Леони върху възглавницата. — Иначе в живота е
много висока. Щеше да е по-висока от мен със сигурност, ако не беше прегърбена.
Комисарят седна на ръба на леглото и обхвана лицето на старицата с двете
си ръце.
— Лео, върнах се. Аз съм комисарят от Париж. Вечеряхме заедно. Имаше супа
и телешко и после пихме калвадос пред огнището и пушихме хаванска пура.
— Тя не помръдва — каза лекарят, който влезе в стаята.
— Кой е идвал на посещения?
— Девойката Вандермот и капитанът. Тя не реагира. Лежи като дърво. От
клинична гледна точка би трябвало да дава някакви признаци на живот. Обаче не,
не дава. Вече не е в кома, вътрешният кръвоизлив доста добре се резорбира,
сърцето функционира задоволително, въпреки че е уморено от пурите. Технически
погледнато, може да отвори очи и да ни говори. Но не го прави и което е по-лошо,
температурата й е прекалено ниска. Сякаш е изпаднала в зимен сън. А аз не мога
да открия къде е повредата.
— Дълго ли може да остане така?
— Не. На нейната възраст, без да се движи и без да се храни, няма да
издържи. Въпрос на дни е.
Лекарят хвърли критичен поглед на ръцете на Адамсберг върху лицето на
старата Лео.
— Не й разклащайте главата — каза той.
— Лео — повтори Адамсберг, — аз съм. Тук съм и оставам тук. Ще се настаня
във вашето ханче заедно с няколко колеги. Разрешавате ли ми? Нищо няма да
разбутаме.
Адамсберг взе от нощното шкафче един гребен и се зае да я реши, като
едната му ръка остана върху бузата й. Данглар седна на единствения стол в
стаята. Очакваше дълъг сеанс. Адамсберг нямаше лесно да се откаже от старата
дама. Лекарят сви рамене и излезе от стаята. Върна се след час и половина, силно
заинтригуван от упорството на полицая да съживи Леони. Данглар също наблюдаваше
Адамсберг, който неуморно продължаваше да говори и от чието лице струеше добре
познатата на майора светлина. Тя се появяваше в редките мигове, когато комисарят
изпадаше в състояние на пълна концентрация. Сякаш бе погълнал лампа и тя
пръскаше светлина изпод мургавата му кожа.
Без да се обръща, Адамсберг протегна ръка към лекаря, за да му попречи да
се намесва. Под ръката му бузата на Леони бе все така студена, но устните й бяха
помръднали. Комисарят направи знак на Данглар да се приближи. Устните отново
потръпнаха, после се чу звук.
— Данглар, и вие ли чухте „хелоу“? Тя не каза ли „хелоу“?
— Май да.
— Тя така поздравява. Хелоу, Лео. Аз съм.
— Хелоу — повтори жената по-отчетливо.
Адамсберг хвана ръката й в своята и леко я разтърси.
— Хелоу. Чувам ви, Лео.
— Мързи.
— Добре е. Чака ви.
— Захар.
— Да, сержантът му дава всеки ден — увери я Адамсберг, без да е сигурен. —
Добре се отнасят с него, грижат се.
— Хелоу — пак каза жената.
И това беше всичко. Устните се затвориха и Адамсберг разбра, че тя е на
края на силите си.
— Моите поздравления — каза лекарят.
— Благодаря — отвърна Адамсберг, без да размисли. — Бихте ли ми се
обадили, ако тя прояви и най-малкото намерение да общува?
— Оставете ми визитката си и не се надявайте прекалено. Това може да е
било последният прилив на енергия.
— Докторе, вие не преставате да я погребвате преждевременно — каза
Адамсберг, като се отправи към вратата. — Не бързате заникъде, нали?
— Аз съм гериатър, знам си занаята — отвърна лекарят, като стисна устни.
Адамсберг прочете името, изписано на значката му — Жак Мерлуз, — и излезе
от стаята. Вървя мълчаливо до колата и остави Данглар да кара.
— Къде отиваме? — попита Данглар и завъртя контактния ключ.
— Не ми харесва този лекар.
— Той си има извинение. Не е забавно да се наричаш Мерлуз.
— Ама му отива. Емоционален е колкото пасаж риби.
— Не ми казахте къде отиваме — каза Данглар, който караше наслуки по
уличките на града.
— Видяхте я, нали, Данглар? Все едно сте взели яйце, хвърлили сте го на
земята и сте го смачкали.
— Да, казахте ми.
— Отиваме в дома й, в старото ханче. Завийте надясно.
— Странно, че казва „хелоу“ вместо добър ден.
— Това е на английски.
— Знам — каза Данглар, без да настоява.
Жандармите от Ордебек бяха действали бързо и след огледа бяха подредили
къщата на Лео. Подът в дневната беше почистен и ако бе останала кръв, тя бе
попила в старите червеникави плочки. Адамсберг взе стаята, в която беше спал,
Данглар се настани на другия край на къщата. Докато подреждаше малкото си вещи,
майорът наблюдаваше Адамсберг през прозореца. Комисарят седеше по турски насред
двора под една крива ябълка и сякаш нямаше намерение да мръдне оттам. От време
на време ловеше нещо, което го дразнеше на тила.
Малко преди осем часа, когато слънцето вече залязваше, Данглар се приближи
и сянката му легна в краката на комисаря.
— Време е — каза той.
— За „Синия глиган“ — каза Адамсберг и вдигна глава.
— Не е син. Казва се „Бягащия глиган“.
— Глиганите бягат ли? — попита Адамсберг и протегна ръка към майора, който
му помогна да се изправи.
— Мисля, че развиват до трийсет и пет километра в час. Не разбирам много
от глигани. Знам само, че не се потят.
— Как го постигат? — попита Адамсберг, докато изтупваше панталона си, без
да се интересува от отговора.
Въргалят се в калта, за да се освежат.
— Така можем да си представим убиеца. Овъргаляно в кал двестакилограмово
животно, което не се поти. Ще си свърши работата, без да му мигне окото.

XXI

Данглар бе резервирал една кръгла маса, до която се настани доволно. Тази

първа вечеря в Ордебек в стар ресторант с ниски греди бележеше пауза в
страховете му. Церк се присъедини към тях и леко им намигна, за да им даде да
разберат, че в дървената къща всичко е наред. Адамсберг отново бе настоял Емери
да се присъедини към тях и капитанът накрая бе приел.
— Гълъбчето много хареса компанията на гълъба — тихо каза Церк на
Адамсберг. — Оставих ги да си говорят. Елбо обожава да гледа как гълъбчето играе
на йо-йо. Когато макарата падне на пода, той я кълве с всичка сила.
— Имам чувството, че Елбо се отклонява от естествения си път. Чакаме
капитан Емери. Висок, войнствен блондин с безупречна униформа. Наричай го
„господин капитан“.
— Дадено.
— Потомък е на маршал Даву, от времето на Наполеон, воин, който никога не
е бил побеждаван. Капитанът много държи на маршала. Внимавай да не сгафиш.
— Няма такива изгледи.
— Ей ги, влизат. Дебелият брюнет, който го придружава, е сержант Блерио.
— Ще го наричам „сержанте“.
— Точно.
Щом сервираха ордьоврите, Церк започна да се храни преди другите, точно
както Адамсберг имаше навика да прави, преди Данглар да го посвети в основите на
доброто възпитание. Освен това Церк вдигаше доста шум, докато дъвчеше, ще трябва
да му го каже. В Париж не бе забелязал това. Но в леко превзетата атмосфера в
началото на вечерята комисарят имаше чувството, че всички чуват само сина му.
— Как е Мърз? — попита Адамсберг сержант Блерио. — Лео ми проговори днес.
Тревожи се за кучето си.
— Проговори ли? — учуди се Емери.
— Да. Стоях почти два часа до нея и тя проговори. Лекарят, дето името му е
нещо като Перлез, дори не изглеждаше доволен. Моят метод явно не му хареса.
— Мерлуз — обади се Данглар.
— И чак сега ми го съобщавате? — рече Емери. — Какво каза, за бога?
— Много малко. Няколко пъти каза „добър ден“. Освен това „Мързи“ и
„захар“. Толкова. Уверих я, че сержантът всеки ден дава захар на кучето.
— Давам — потвърди Блерио, — въпреки че съм против. Но Мърз се строява
пред кутията със захар всяка вечер в шест часа. Притежава вътрешния часовник на
наркоманите.
— Толкова по-добре. Не бих искал да съм излъгал Лео. Откакто проговори —
каза Адамсберг, като се обърна към Емери, — реших, че е благоразумно да поставя
охрана пред стаята й.
— Боже, Адамсберг, не видяхте ли колко хора имам тук? Този тук и един
получовек, който се дели между Ордебек и Сен Венон. Получовек от всяка гледна
точка. Полуумен, полутъп, полумеланхоличен, полухолеричен, полумръсен и
получист. Какво искате да правя с това?
— Бихме могли да инсталираме камера в стаята и — предложи сержантът.
— Две камери — каза Данглар. — Едната да снима, който влиза, другата до
леглото на Лео.
— Много добре — одобри Емери. — Но техниците трябва да дойдат от Лизийо,
така че не се надявайте да ги монтират преди утре следобед към три.
— За другите двама, подлежащи на сграбчване, стъкларя и пепиниериста,
можем да отделим двама души от Париж. Първо за стъкларя.
— Говорих с Глейо — каза Емери, като поклати глава. — Той категорично
отказва да бъде охраняван. Познавам си човека, ще се чувства унизен, ако смятат,
че се е уплашил от безумията на малката Вандермот. Не е от впечатлителните.
 — Смелчага, а? — попита Данглар.
— По-скоро избухлив, войнствен, образован, даровит и безскрупулен. За
витражите няма равен. Не е точно симпатичен, вече ви казах, а и сами ще се
убедите. Не казвам това, защото е хомосексуален, обаче си е хомосексуален.
— В Ордебек знаят ли?
— Той не се крие, гаджето му живее тук, работи във вестника. Точно
обратното на Глейо — много приветлив, много харесван.
— Заедно ли живеят? — попита Данглар.
— А не. Глейо живее с Мортанбо, пепиниериста.
— Двете следващи жертви на Армията живеят под един покрив?
— От години. Братовчеди са, от деца са неразделни. Но Мортанбо не е хомо.
— И Ербие ли беше хомосексуален? — попита Данглар.
— Мислите, че става дума за хомофобски убийства?
— Би могло.
— Ербие не беше хомосексуален, със сигурност. По-скоро хетеросексуално
животно със склонност към насилие. И не забравяйте, че Лина, а не друг, посочи
бъдещите „сграбчени“. Нямам причина да мисля, че тя има нещо против
хомосексуалните. Лина води, как да кажа, доста свободен сексуален живот.
— Чудесни цици — каза сержантът. — Да ги изхрускаш.
— Стига, Блерио — скастри го Емери. — Този вид коментари не водят
доникъде.
— Всичко води донякъде, Емери — каза Адамсберг, който също като сина си
забравяше да се държи възпитано на масата и топеше хляба в соса си. — След като
се предполага, че жертвите, набелязани от Армията, са лоши хора, това насочва ли
ни към стъкларя и братовчед му?
— Не само ни насочва, но е и всеизвестно.
— В какво ги упрекват?
— Имаше два случая, дето останаха неразплетени. Нито едно от
разследванията ми не стигна до резултат. Бесен бях. Дали да не се преместим за
кафето? В малкото салонче се радвам на една привилегия — имам право да пуша.
Като се изправи, капитанът отново огледа Церк — зле облечен в стара,
твърде дълга фланелка — и сякаш се запита какви ги върши тука синът на
Адамсберг.
— Хлапето ти с теб ли работи? — попита той, докато се отправяше към малкия
салон. — Иска да става ченге, или какво?
— Не, ще пише репортаж за жълтите листа, по този повод е тук. За един
шведски вестник.
— Жълти листа ли? Искаш да кажеш пресата? Жълтите вестници?
— Не, другите, в гората, дето изгниват през есента.
— Става дума за микросредата на разложената растителност — намеси се
Данглар, притичвайки се на помощ на комисаря.
— А, ясно — каза Емери и избра един стол с много права облегалка, докато
другите четирима мъже се настаняваха на канапетата.
Церк предложи цигари на всички, Данглар поръча още една бутилка. Фактът,
че по време на вечерята петима души си бяха поделили две единствени бутилки, му
причиняваше нестихващо страдание.
— Имаше две неестествени смърти, свързани с Глейо и Мортанбо — обясни
Емери, докато пълнеше чашите. — Преди седем години колегата на Глейо падна от
скелето на църквата в Луврен. Двамата бяха кацнали на двайсетина метра височина,
реставрираха витражите на кораба. А преди четири години майката на Мортанбо се
преби в склада на магазинчето си. Качила се на сгъваемата стълба, загубила
равновесие, хванала се за металическата етажерка, а тя се катурнала отгоре й.
Била отрупана със саксии, пълни с килограми пръст. Два безупречни нещастни
случая. И нещо общо между двата — падането. И по двата водих разследване.
— На какво основание? — попита Данглар, отпивайки от виното с успокоен
вид.
— Всъщност просто защото Глейо и Мортанбо са двама кучи синове, всеки по
свой начин. Два гадни плъха и им личи отдалече.
— Има симпатични плъхове — каза Адамсберг. — Тони и Мари например.
— Кои са тия?
— Два влюбени плъха, но остави, забрави ги.
— Обаче тези не са симпатични, Адамсберг. Биха продали душата си за
мангизи и успех и съм убеден, че точно това са направили.
— Продали са я на Господаря Елекен — каза Данглар.
 — Защо не, майоре. Не само аз мисля така тук. Когато изгоря стопанството
на Бюисон, събирахме пари, за да помогнем на семейството, и двамата не дадоха
нито стотинка. Те смятат всички жители на Ордебек за простаци, недостойни за
вниманието им.
— Под какъв предлог започнахте първото разследване?
— Под предлог на интереса на Глейо да се отърве от колегата си. Малкия
Сукал — така се казваше — беше много по-млад от него, но ставаше добър в
занаята, дори отличен. Общинските власти от областта започваха да му възлагат
работа, предпочитаха го пред Глейо. Беше ясно, че младокът бързо ще измести
Глейо. Месец преди произшествието общинарите на Кутанс — знаете ли я
катедралата?
— Да — увери го Данглар.
— Общинарите на Кутанс решиха да му поверят реставрирането на един от
витражите в трансепта. Важна работа беше. Ако се справеше добре, младежът можеше
да се смята за лансиран. А Глейо за отхвърлен. И унизен. Обаче Сукал падна. И
градските власти в Кутанс наеха Глейо.
— Естествено — промърмори Адамсберг. — Какво показа огледа на скелето?
— Не беше сглобено по правилата, дъските не бяха добре прихванати с
металните тръби, имаше луфтове. Глейо и Сукал работеха с различни витражи,
значи, на различни места по скелето. Достатъчно е било Глейо да разхлаби някое и
друго въже, да размести някоя дъска през нощта, и готово. По време на
реставраторските работи ключът от църквата беше у него.
— Но не може да се докаже.
— Не може — горчиво призна Емери. — Дори не можахме да обвиним Глейо в
професионална грешка, защото скелето го бяха сглобили Сукал и братовчед му.
Нямаше доказателства и за Мортанбо. Той не е бил в склада, когато майка му е
паднала, подреждал е поредната доставка в магазина. Но да бутнеш стълба от
разстояние е фасулска работа. Достатъчно е да закачиш една връв на единия крак и
да дръпнеш отдалеч. Като са чули тупурдията, Мортанбо и един служител са хукнали
към склада. Не е имало връв, разбира се.
Емери погледна Адамсберг настоятелно, сякаш да го предизвика да намери
обяснението.
— Не е правил възел — каза Адамсберг. — Просто е прекарал връвта около
крака на стълбичката. После я е дръпнал оттам, където се е намирал, и я е
изтеглил. Нужни са секунди, ако връвта се плъзга добре.
— Именно. И не остават следи.
— Не всеки оставя среда от хляб някъде.
Емери си сипа още кафе. Вече разбираше, че много от фразите на Адамсберг
не изискват отговор. Вярваше в репутацията на това ченге, но още преди да си е
съставил окончателно мнение, му изглеждаше ясно, че пътят на Адамсберг не може
да се нарече точно нормален. Или че самият Адамсберг не беше нормален. Във всеки
случай спокоен тип, който, както се беше надявал, не се опитваше да го държи в
сянка.
— Мортанбо не се ли разбираше с майка си?
— Доколкото знам, разбирал се е. Дори я е слушал. Само че майка му беше
възмутена от това, че синът й живее с братовчед си, защото Глейо е хомо и това е
срамота. Непрекъснато му дуднеше, изискваше да се прибира вкъщи и заплашваше, че
в противен случай ще го лиши от част от наследството. Мортанбо се съгласяваше,
само мир да има, но не променяше нищо в живота си. И сцените започваха отново.
Мангизите, магазина, свободата — това искаше той. Сигурно е сметнал, че тя е
изживяла своето, и предполагам, че Глейо го е насърчавал. Обаче тя беше жена,
способна да живее сто и десет години и все да се занимава с магазина. Беше
маниачка, но се оказа права. Казват, че след смъртта й качеството на растенията
е спаднало. Той продава обички, които умират още през първата зима. Не го бива в
размножаването чрез клонки, така казват.
— А, ясно — каза Адамсберг, който нищо не бе размножавал чрез клонки.
— Тормозих ги и двамата, колкото можах, с домашен арест и денонощни
разпити и цялата останала полицейщина. Глейо само се хилеше презрително, чакаше
да го оставим на мира. Мортанбо дори не прояви приличието да се направи, че му е
мъчно за майка му. Ставаше единствен собственик на пепиниерата и филиалите й,
много сериозен бизнес. Той е с флегматичен темперамент, благодушен и бавен, не
реагираше нито на провокации, нито на заплахи. Така и нищо не можах да докажа,
но според мен и двамата са убийци от най-користния и циничен вид. И ако
Господарят Елекен съществуваше, тогава да, точно такива индивиди би избрал да
отведе със себе си.
— Как приемат заплахата на Неудържимата армия?
— Както и разследванията. Изобщо не ги е грижа, а Лина я смятат за
истерична откачалка. Ако не и за убийца.
— Което може би не е невярно — обади се Данглар, който слушаше с
притворени очи.
— Ще видите семейството. Не се учудвайте много, тримата братя също са
смахнати. Казах ти, Адамсберг, имат си всички извинения. Баща им здравата ги е
пердашил. Но ако искаш всичко да е наред, не се приближавай рязко до Антонен.
— Опасен ли е?
— Напротив. Изпада в ужас, когато някой се приближи до него, и цялото
семейство застава зад гърба му. Убеден е, че тялото му е наполовина направено от
глина.
— Ти ми спомена за това.
— От ронлива глина. Антонен вярва, че ще се счупи, ако го ударят по-силно.
Напълно побъркан е. Иначе изглежда нормален.
— Работи ли нещо?
— Прави нещо на компютъра си, без да излиза от къщи. Не се учудвай също,
ако не разбереш всичко, което казва най-големият, Иполит, когото всички наричат
Ипо, та накрая започват да го оприличават на хипопотам. Което всъщност му отива
на външния вид, ако не на килограмите. Когато му скимне, изговаря изреченията си
наопаки.
— На срички?
— Не, буква по буква.
Емери млъкна, поразмисли, после като че ли се отказа да обяснява и извади
лист и молив от чантичката си.
— Представи си, че иска да каже: „Добре ли сте, господине?“. Тогава ще се
получи ей това — и Емери се зае да изписва буква по буква върху листа:
„Енидопсог етс ил ербод?“.
После подаде листа на Адамсберг, който го разгледа, изумен. Данглар бе
отворил очи, заинтригуван от появата на ново интелектуално предизвикателство.
— Че то трябва да си гений, за да правиш това — намръщено каза Адамсберг.
— Ами той е гений. Всички в семейството са гении, всеки посвоему. Затова
ги уважават тук и гледат да стоят настрани от тях. Все едно са свръхестествени
същества. Някои смятат, че би трябвало да се отървем от тях, други казват, че е
твърде опасно да ги закачаме. С всичките си таланти Иполит никога не си е търсил
работа. Грижи се за къщата, за зеленчуковата градина, за овощната градина, за
птиците. Живеят малко по системата на самозадоволяването.
— А третият брат?
— Мартен не е толкова впечатляваш, но недей да се заблуждаваш. Той е тънък
и дълъг като кафява скарида. С големи лапи. Събира от полето и гората всякакви
насекоми — скакалци, гъсеници, пеперуди, мравки, знам ли… За да ги яде. Много е
противно.
— Сурови ли ги яде?
— Не, готви ги. Като основно ястие или като гарнитура. Гнус. Обаче си има
клиентела в областта, за конфитюра от мравки. Заради лечебните му свойства.
— Цялото семейство ли ги яде?
— Главно Антонен. В началото Мартен започна да събира насекоми заради
него, за да му заздрави глината. Която се нарича „анилг“ на езика на Иполит.
— А момичето? Освен че е видяла Неустрашимата армия?
— Друго няма. Само дето разбира без проблем обърнатите изречения на брат
си Ипо. Не е толкова сложно, колкото да ги съставиш, но си иска все пак доста
акъл.
— Приемат ли посетители?
— Много са гостоприемни, стига да поискаш да им отидеш на гости. Отворени,
по-скоро весели, дори Антонен. Хората, които се боят от тях, разправят, че тази
сърдечност е престорена и служи, за да те привлече, а влезеш ли веднъж, загубен
си. Мен те не ме обичат заради това, което ти казах, и защото ги смятам за
смахнати, но ако не им говориш за мен, всичко ще е добре.
— Кой е бил интелигентен? Бащата, майката?
— Нито един от двамата. Вече си видял майката в Париж, ако се не лъжа. Тя
е съвсем обикновена. Кротка такава, помага в стопанството. Ако искаш да й
доставиш удоволствие, занеси й цветя. Обожава това, защото онзи садист мъжът й
никога не й е купувал. После ги суши, като ги окача с главата надолу.
 — Защо казваш „садист“?
Емери се изправи с гримаса.
— Иди първо да ги видиш. Но преди това — добави той с усмивка — мини по
пътя за Боневал, вземи шепа пръст и си я сложи в джоба. Разправят, че това
предпазва от магическите способности на Лина. Не забравяй, че това момиче е
вратата в стената, която разделя живите от мъртвите. С шепа пръст в джоба можеш
да си спокоен. И понеже нищо не е толкова просто, гледай да не се приближаваш на
по-малко от метър до нея, защото казват, че от по-близо подушва пръстта от пътя
за Боневал. А това не й харесва.
Докато вървеше към колата заедно с Данглар, Адамсберг попипа джоба на
ризата си и се запита кое му бе подсказало да вземе малко пръст от пътя за
Боневал. И защо я бе оставил в джоба на ризата си.

XXII

Адамсберг чакаше пред офиса на адвокатите — кантора Дешан и Булен — на

една стръмна уличка в Ордебек. Изглежда, където и да се намираше човек в
градчето, виждаше в сянката на ябълковите дървета превърнати в статуи крави.
Лина щеше да излезе всеки момент и нямаше да има време да види как някоя ще
помръдне. Може би от тази гледна точка би било по-рентабилно да наблюдава само
една, а не да съзерцава цялото поле.
Не искаше да вика Лина в жандармерията, затова я бе поканил в „Синия
глиган“, където можеха да си поговорят дискретно под ниските греди. По телефона
в топлия й глас не се долавяше нито страх, нито неудобство. Докато фиксираше
една от кравите, Адамсберг се опитваше да прогони желанието си да види циците на
Лина, които сержант Блерио така спонтанно бе похвалил. Да прогони и мисълта ако
сексуалността й бе толкова свободна, колкото твърдеше Емери, — че лесно може да
преспи с нея. В съставения само от мъже екип на полицията в Ордебек имаше нещо
обезсърчително. Но едва ли някой би му се зарадвал, ако преспеше с жена,
оглавила черния списък на заподозрените. На втория му телефон беше дошло
съобщение и той застана на сянка, за да го прочете. Ретанкур, най-после. Мисълта
за Ретанкур в самотен полет над бездната Клермон-Брасьор го бе изтормозила
предишната вечер, преди да заспи в прегръдката на вълнения дюшек. Имаше толкова
мегалодони в тези морски глъбини. Ретанкур се бе гмуркала в тях преди време и се
бе отърквала, без да се развълнува, в грапавата кожа на някои от тях. Но
човешките мегалодони бяха къде-къде по-опасни от рибешките, чието съвременно
име, акули, кой знае защо в момента му убягваше. _Вечер престъпление: Спасител 1
+ Сп 2 + баща присъстват гала вечер Федер. стоман. инд. Баща много пил. Сп 2
карал мерцед. и телеф. ченгета. Сп 1 прибрал сам преди това собствена кола.
Информиран по-късно. Костюми Сп 1 и Сп 2 огледани безупречни няма мирис бензин.
1 костюм Сп 1 хим. чистене, но не този на вечерята. Снимки костюми носени
вечерята + снимки на двамата братя. Антипатични с персонала._
Адамсберг разгледа снимките на синия костюм на тънки райета, носен от
Кристиян, Спасител 1, и на сакото, носено от Кристоф, Спасител 2, в морски стил
на собственик на яхта. Какъвто сигурно е. Случва се мегалодоните да притежават
яхти, за да си починат след дългите си разходки в морето, след като са хапнали
един-два калмара. Следващите снимки бяха на Кристиян в три четвърти, много
елегантен, този път с къси коси, и на брат му, дебел и некрасив индивид.

Метр Дешан излезе от офиса си преди своята сътрудничка и внимателно

погледна наляво и надясно, преди да пресече тясната уличка и да се отправи към
Адамсберг със забързана и превзета крачка, напълно пасваща на гласа, който бе
чул сутринта по телефона.
— Комисар Адамсберг — каза Дешан, като му стисна ръката, — значи, идвате
да ни помогнете. Това ме успокоява, да, много. Безпокоя се за Каролин, да,
много.
— Каролин?
— Лина, ако предпочитате. В кантората е Каролин.
— А Лина — попита Адамсберг. — Лина безпокои ли се?
— Ако се безпокои, не го показва. Разбира се, цялата тази история не й е
приятна, но не мисля, че схваща в пълна мяра последствията, които всичко това би
могло да има за нея и семейството й. Изолация, отмъщение или бог знае какво.
Много е обезпокоително, много. Изглежда, вчера сте извършили чудо — накарали сте
Леони да говори.
— Да.
— Имате ли нещо против да споделите с мен какво е казала?
— Не, метр. „Хелоу“, „Мързи“ и „Захар“.
— Това върши ли ви работа?
— Никаква.
На Адамсберг му се стори, че Дешан въздъхна с облекчение, може би защото
Лео не бе произнесла името на Лина.
— Мислите ли, че пак ще проговори?
— Лекарят я е осъдил. Лина ли идва? — попита Адамсберг, като видя да се
отваря вратата на кантората.
— Да. Не я притискайте, моля ви. Не й е лесно, да ви кажа, с една заплата
и пенсийката на майката да храни пет души. Дявол знае как свързват двата края,
дявол знае. Пардон — поправи се той, — не исках да кажа това. Не смятайте, че
намеквам за нещо — додаде адвокатът, преди набързо да си плюе на петите.
Адамсберг стисна ръката на Лина.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — обяви той професионално.
Лина далеч не беше съвършена. Имаше прекалено голям бюст за твърде тънките
крака, малко коремче, кръгъл гръб, леко изпъкнали зъби. Обаче да, прав беше
сержантът, човек изпитваше желание да схруска гръдта й и всичко останало —
опънатата й кожа, закръглените й ръце, светлото й широчко лице, високите, много
нормандски румени скули, всичко това украсено с малки златисти лунички.
— Не знам къде е „Синия глиган“ — казваше Лина.
— Срещу цветния пазар, на две крачки оттук. Не е скъпо и готвят много
вкусно.
— Срещу пазара е „Бягащия глиган“.
— Именно, бягащия.
— А не син.
— Не, не син.
Докато вървяха заедно по уличките, Адамсберг осъзна, че желанието му да я
изяде надделява над желанието му да спи с нея. Тази жена неимоверно му отваряше
апетита, като му напомняше огромното парче пухкав и топъл кекс с мед, което един
ден като дете бе изгълтал у една своя леля в Елзас. Избра маса до прозореца и се
запита как би могъл да проведе приличен разпит на топло парче кекс с мед — леля
му го наричаше _куглоф_ — точно като цвета на косата на Лина, която падаше на
едри букли върху раменете й. Рамене, които комисарят не виждаше добре, защото
Лина носеше дълъг шал от синя коприна — странна приумица насред лято. Адамсберг
не бе подготвил първата си фраза, предпочиташе да я види и да импровизира. Сега,
когато Лина блестеше срещу него с целия си светъл мъх, вече не успяваше да я
свърже с черния призрак на Неудържимата армия, с девойката, която е станала
свидетел на ужаса и го предава по-нататък. Което тя правеше. Дадоха си
поръчката, после зачакаха в мълчание, като си отчупваха малки хапки хляб. От
време на време Адамсберг й хвърляше бърз поглед. Лицето й беше все така светло и
приветливо, но тя не правеше усилие да му помогне. Той беше ченге, тя бе
задвижила истинска буря в Ордебек, той я подозираше, тя знаеше, че я мислят за
луда — такива бяха простите параметри на ситуацията. Той се обърна и погледна
към дървения бар.
— Може и да завали — каза накрая.
— Да, на запад небето притъмнява. Може да завали през нощта.
— Или довечера. Всичко тръгва от вас, госпожице Вандермот.
— Казвайте ми Лина.
— Всичко тръгва от вас, Лина. Не говоря за дъжда, а за бурята, която се е
разразила в Ордебек. И още никой не знае кога ще свърши бурята, колко жертви ще
вземе, нито дали няма да се обърне срещу вас.
— Нищо не е тръгнало от мен — каза Лина и подръпна шала си. — Всичко идва
от Месни Елекен. Тя премина и аз я видях. Какво искате да направя? Имаше
четирима сграбчени, ще има четири смърти.
— Но вие заговорихте за това.
— Този, който види Армията, е длъжен да говори, длъжен е. Вие не
разбирате. Откъде сте?
— От Беарн.
— Ясно, не можете да разберете, наистина. Това е Армия от северните
равнини. Тези, които са видени, могат да се предпазят.
 — Сграбчените ли?
— Да. Затова трябва да се говори. Рядко се е случвало сграбчен да се
освободи, но се е случвало. Глейо и Мортанбо не заслужават да живеят, но имат
един последен шанс да се измъкнат. И имат право на този шанс.
— Лична причина ли имате да ги мразите?
Лина изчака да донесат ястията, преди да отговори. Очевидно беше гладна
или имаше желание да хапне, та гледаше храната с много пламенен поглед. На
Адамсберг му изглеждаше логично една толкова апетитна жена да изпитва толкова
откровен апетит.
— Не лична — каза тя и веднага се зае с чинията си. — Всички знаят, че
двамата са убийци. Всички се опитват да ги избягват и никак не се учудих, когато
ги видях в ръцете на Месни.
— Като Ербие?
— Ербие беше отвратително същество. Непременно трябваше да стреля по нещо.
Но на него му хлопаше дъската. А на Глейо и Мортанбо не им хлопа. Те убиват,
защото им изнася. Несъмнено са по-лоши от Ербие.
Адамсберг се опита да се храни по-бързо от обикновено, за да влезе в
ритъма на младата жена. Не искаше да се озъби срещу нея с полупълна чиния.
— Но казват, че за да видиш Неудържимата армия, също трябва да ти хлопа
дъската. Или просто лъжеш.
— Мислете каквото искате. Факт е, че я виждам, и нищо не мога да направя
по въпроса. Виждам я на пътя и съм на пътя, при положение че стаята ми е на три
километра оттам.
Сега Лина топеше в сметановия сос парченца картофи, като влагаше в това
действие учудваща енергия и напрежение. Някаква почти смущаваща жадност.
— Може да става дума и за видение — подзе Адамсберг. — Видение, в което са
замесени лица, които мразите. Ербие, Глейо, Мортанбо.
— Знаете ли, ходила съм на лекар — каза Лина, като здравата дъвчеше. — В
болницата в Лизийо ми правиха какви ли не физиологични и психиатрични
изследвания в продължение на две години. Феномена ги интересуваше заради света
Тереза, разбира се. Вие търсите рационално обяснение, но аз също съм търсила
такова. Обаче няма. Не откриха липса на литий или на други вещества, заради
които виждате Дева Мария тук и там или чувате гласове. Обявиха ме за
уравновесена, стабилна и дори много разумна. И ме оставиха на съдбата ми, без да
стигнат до някакви заключения.
— А до какви трябваше да стигнат, Лина? Че Неудържимата армия съществува,
че наистина минава по пътя за Боневал и че вие наистина я виждате?
— Не мога да твърдя, че съществува, господин комисар. Но съм сигурна, че я
виждам. Колкото и назад във времето да се връщаме, винаги е имало някой, който е
виждал Армията да минава през Ордебек. Може би тук във въздуха се носи някакъв
древен облак, някакъв дим или хаос, или спомен. Може би минавам през него, както
се минава през мъгла.
— И как изглежда Господарят Елекен?
— Много е красив — бързо отвърна Лина. — Със сериозно и прекрасно лице,
мръсни руси коси, които падат до раменете на бронята му. Но ужасяващ. Ами то е —
добави тя по-тихо и колебливо, — защото кожата му не е нормална.
Лина замлъкна и набързо привърши чинията си много преди Адамсберг. После
се облегна на стола, по-сияйна и напълно успокоена след хранопоглъщането.
— Вкусно ли беше? — попита Адамсберг.
— Страхотно — отвърна тя благодушно. — Не бях идвала тук. Не ни е по
кесията.
— Ще вземем сирене и десерт — прибави Адамсберг, който желаеше младата
жена да достигне до пълно блаженство.
— Първо си дояжте — каза тя мило. — Вие не ядете бързо. А разправят, че
полицаите всичко вършат на тъгъдък.
— Аз нищо не върша на тъгъдък. Дори тичам бавно.
— Истината е — каза Лина, — че когато за пръв път видях да минава Армията,
никой никога не ми беше говорил за нея.
— Но казват, че в Ордебек всички знаят за нея, без някой да им е разправял
каквото и да било. Че тук човек научава за нея с раждането си, с първата глътка
въздух, с първото засукано мляко.
— Не и вкъщи. Родителите ми винаги са живели изолирано. Сигурно вече са ви
казали, че баща ми не беше свят.
— Да.
 — Истина е. Когато разказах на майка ми какво съм видяла — а по онова
време много плачех, — тя реши, че съм болна, че страдам „от нерви“, както
казваха по онова време. Никога не беше чувала за Месни Елекен, баща ми също не
беше чувал. Впрочем той често се връщаше от лов по пътя за Боневал. А всички,
които са чували за тази история, никога не минават оттам нощем. Дори тези, които
не вярват, избягват да го правят.
— Кога беше този първи път?
— Когато бях на единайсет години. Случи се два дни след като сцепиха с
брадва главата на баща ми. За мен един плаващ остров — каза тя на сервитьорката
— с много счукани бадеми.
— С брадва ли? — каза Адамсберг смаяно.
— Като на прасе, точно — каза Лина и спокойно изимитира действието, като
удари по масата с острата страна на дланта си. — Един удар по черепа и един по
гръдната кост.
Адамсберг отбеляза пълната липса на емоция и си каза, че неговият кекс
може да не е толкова мек.
— После дълго сънувах кошмари, лекарят ми предписваше успокоителни. Не
заради разполовения ми баща, а защото мисълта, че мога пак да видя конниците, ме
ужасяваше. Разбирате ли, те са изгнили, като лицето на Господаря Елекен.
Развалени — добави тя с лека тръпка. — И на мъжете, и на животните им липсва по
някой крайник, вдигат страховит шум, но виковете на живите, които мъкнат със
себе си, са още по-зловещи. За мой късмет нищо не се случи през следващите осем
години и аз реших, че ми е минало, че просто като дете съм страдала „от нерви“.
Но на деветнайсет години я видях отново. Разбирате ли, господин комисар, това не
е някаква забавна история, не е история, която бих измислила, за да се похваля.
Това е ужасяваща фаталност и аз на два пъти исках да се самоубия. После един
психиатър от Кан успя да ме убеди да живея въпреки всичко, въпреки Армията. Тя
ме притеснява, досажда ми, но вече не ми пречи да си гледам живота. Мислите ли,
че мога да си поискам още малко бадеми?
— Разбира се — каза Адамсберг и вдигна ръка да повика сервитьорката.
— Няма ли да е много скъпо?
— Полицията ще плати.
Лина се засмя и размаха лъжичката си.
— Веднъж полицията на нас да плати, а не ние на нея. Глобите за неправилно
паркиране имам предвид. Шегувам се.
— Да, разбира се — усмихна се Адамсберг. — Извинете ме, не съм особено
бързомислещ. Имате ли нещо против да ми разкажете още нещо за баща си? Разбра ли
се кой го е убил?
— Никога.
— Подозираха ли някого?
— Разбира се.
— Кого?
— Мен — каза Лина и отново се засмя. — Когато го чух да крещи, изтичах на
етажа и го заварих в стаята му целия окървавен. Брат ми Ипо, който беше само на
осем години, ме видя с брадвата и го каза на жандармите. Не съзнаваше какво
прави, просто отговаряше на въпросите им.
— Как така с брадвата?
— Бях я вдигнала. Жандармите помислиха, че съм изтрила дръжката, защото
намериха само мои отпечатъци. Накрая Лео и графът се застъпиха за мен, та ме
оставиха на мира. Прозорецът на стаята беше отворен, за убиеца беше много лесно
да избяга оттам. Никой не обичаше баща ми, точно както никой не обичаше и Ербие.
Всеки път, когато изпадаше в криза, хората казваха, че куршумът се е завъртял в
главата му. Когато бях дете, не разбирах.
— И аз не разбирам. Какво се е въртяло?
— Куршумът. Майка ми твърди, че преди Алжирската война, когато се е
омъжила за него, бил, общо взето, свестен човек. След това го ранили в главата и
не могли да извадят куршума. Обявили го за негоден за пехотата и го прехвърлили
в разузнавателен отряд. Оставям ви за малко. Ще изпуша една цигара отвън.
Адамсберг също излезе и извади от джоба си смачкана цигара. Сега виждаше
от съвсем близо косите й с цвят на кекс с мед. Бяха много гъсти за жена от
Нормандия. Видя и луничките върху раменете й, когато шалът й се свлече, а тя
бързо се загърна отново с него.
— Биеше ли ви?
— А вашият биеше ли ви?
 — Не. Той беше обущар.
— Това няма нищо общо.
— Няма.
— Не ме е докосвал. Но братята ми ги смилаше от бой. Когато Антонен беше
бебе, го хвана за крака и го хвърли по стълбите. Ей така. Четиринайсет фрактури.
Една година прекара целият в гипс. Мартен пък не ядеше. И тайничко хвърляше
храната си в кухия металически крак на масата. Веднъж баща ми го хвана, накара
го да извади залците с въдица и го принуди всичко да изяде. То се беше
вмирисало, разбира се. Ей такива неща.
— А най-големия? Ипо?
— Още по-лошо.
Лина загаси цигарата си на земята и изрита фаса в канавката. Адамсберг
извади мобилния си, втория, тайния, който вибрираше в джоба му. _Идвам довечера,
дай адреса. ЛВ._
Веранк. Веранк, който щеше да дойде и да му отмъкне кекса под носа с
нежното си лице и момичешките си устни.
— _Няма нужда, всичко е наред_ — отвърна Адамсберг.
— _Всичко не е наред. Дай адреса._
— _По телефона не може ли?_
— _Дай адрес, мамка му._
Адамсберг се върна на масата и неохотно написа адреса на къщата на Лео.
Настроението му се развали. На запад се трупаха облаци, довечера щеше да вали.
— Неприятности ли?
— Един колега идва — отвърна Адамсберг и прибра телефона си в джоба.
— Така че непрекъснато ходехме у Лео — подхвана Лина без връзка. — Тя ни
отгледа, тя и графът. Казват, че Лео няма да оживее, че машината е повредена. И
че вие сте я намерили. И че е говорила малко с вас.
Адамсберг извади от джоба си химикалка и написа върху хартиената си
салфетка „машина“. Дума, вече произнесена от лекаря с рибешкото име. Дума, с
която пред очите му се появяваше лека мъгла и може би някаква мисъл в мъглата,
но не знаеше каква. Сгъна салфетката и вдигна поглед към Лина. Занесен поглед на
човек, току-що станал от сън.
— Баща си видяхте ли го в Армията? Когато бяхте на единайсет години?
— Имаше един „сграбчен“, да, мъж. Но имаше огън и много пушек, а той
притискаше ръце към лицето си и крещеше. Не съм сигурна, че беше той. Но
предполагам, че да. Във всеки случай разпознах обувките му.
А втория път имаше ли „сграбчен“?
— Една възрастна жена. Познавахме я, нощем хвърляше камъни по щорите на
къщите. Сипеше проклятия, плашеше кварталните хлапета.
— В убийство ли беше обвинена?
— Нямам представа, не мисля. Може би съпругът й, той почина доста отдавна.
— А тя умря ли?
— Девет дни преди появата на Армията, кротко, в леглото си. После Месни
повече не мина. Допреди месец, когато я видях.
— А четвъртият сграбчен? Не го ли познахте? Мъж, жена?
— Като че ли мъж, но не съм сигурна. Защото един кон беше паднал отгоре му
и косите му горяха, така че, нали разбирате. Не се виждаше добре.
Тя постави ръка на кръглото си коремче, сякаш за да оцени с опипване
толкова бързо погълнатата храна.

Беше 4:30 ч, когато Адамсберг се прибра в ханчето на Лео. Усещаше тялото

си леко измъчено след борбата, която бе водил с желанията си. От време на време
вадеше хартиената салфетка, поглеждаше думата „машина“ и я прибираше в джоба си.
Абсолютно нищо не му говореше. Ако вътре имаше някаква мисъл, то тя бе потопена
много надълбоко, заклещена под някоя морска скала, замаскирана с букет от
водорасли. Някой ден щеше да се откачи и колебливо да се отправи към
повърхността. Адамсберг не познаваше друг начин на разсъждение. Можеше
единствено да чака, да хвърля мрежата си върху повърхността на водата и да гледа
вътре.
В ханчето Данглар готвеше с навити ръкави под внимателния поглед на Церк и
го поучаваше.
— Много рядко се случва — казваше Данглар — малкото пръстче на крака да е
добре оформено. Обикновено то е криво, свито, без да говорим за нокътя, който е
несъразмерно малък. Сега, като станаха златисти от едната страна, можеш да ги
обърнеш.
Адамсберг се опря на вратата и се загледа в сина си, който изпълни
нарежданията на майора.
— От обувките ли е?
— От еволюцията. Човекът ходи пеш по-малко, последният пръст атрофира и е
на път да изчезне. Един ден, след няколко стотици хиляди години, ще остане само
късче нокът, закачено за края на ходилото ни. Като у коня. Обувките, разбира се,
допринасят.
— Същото е с мъдреците ни. Те вече няма къде да растат. Тясно им е.
— Именно. Малкото пръстче е донякъде мъдрецът на ходилото.
— Или мъдрецът е кутрето на устата.
— Да, но като се каже така, по-трудно се разбира.
Адамсберг влезе и си сипа чаша кафе.
— Как мина? — попита Данглар.
— Облъчи ме.
— Със злосторни вълни?
— Не, с медоносни. Доста е пълна, зъбите й са изпъкнали, обаче ме облъчи.
— Лоша работа — изкоментира Данглар неодобрително.
— Не мисля, че някога съм ви разправял за куглофа с мед на леля ми, който
ядох като дете. Но е точно това — висок метър и шейсет и пет куглоф с мед.
— Не забравяйте, че тази Вандермот не е с всичкия си.
— Възможно е. Но не й личи. Тя е зряла, но се държи като дете, бъбрива е,
но внимава какво говори.
— И евентуално има грозни пръсти на краката.
— Умалели — допълни Церк.
— Все ми е тая.
— Чак пък толкова — изсумтя Данглар. — Обаче щом е така, вече не ставате
за разследването. Оставям ви вечерята и поемам щафетата.
— Не, в 7 часа отивам при братята. И, майоре, Веранк пристига довечера.
Без да бърза, Данглар изсипа половин чаша вода върху парчетата пиле,
захлупи ги и намали газта.
— Ще ги оставиш да къкрят един час — каза той на Церк, преди да се обърне
към Адамсберг. — Нямаме нужда от Веранк, защо сте го повикали?
— Сам се повика и без всякаква причина. Според вас, Данглар, защо една
жена ще се наметне с шал в такова време?
— Заради дъжда — каза Церк. — Идват облаци от запад.
— За да прикрие някакъв дефект — обясни Данглар. — Цирей или знака на
дявола.
— Все ми е тая — повтори Адамсберг.
— Тези, които виждат Неудържимата армия, господин комисар, не са
благотворни соларни същества, а мрачни и вредни души. Облъчен или не, не го
забравяйте.
Адамсберг не отговори и отново извади книжната салфетка.
— Какво е това? — попита Данглар.
— Дума, която не ми говори нищо. _Машина._
— Кой я е написал?
— Ами аз, Данглар.
Церк поклати глава, сякаш прекрасно разбираше за какво иде реч.

XXIII

Лина го въведе в главната стая, в която трима мъже го очакваха прави и

предпазливи, строени покрай голяма маса. Адамсберг бе помолил Данглар да го
придружи, за да установи лично облъчването. Лесно разпозна най-малкия брат,
Мартен, онзи, който беше дълъг, тънък и кестеняв като изсъхнал клон и когото
бяха принудили да изгълта вмирисаната храна, натъпкана в крака на масата.
Иполит, най-големият, беше около четирийсетгодишен и имаше широка руса глава,
като доста приличаше на сестра си, но без сияйната съставка. Беше висок и
стабилно сложен и му подаде голяма и леко безформена ръка. В края на масата
Антонен ги гледаше как се приближават и в очите му се мяркаше страх. Кестеняв и
мършав като брат си Мартен, но по-пропорционален, той бе скръстил ръце на корема
си в защитна поза. Той беше най-младият, направеният от глина. Около трийсет и
пет годишен. Тревожни очи, които изглеждаха прекалено големи на фона на тясното
лице. От скритото в един ъгъл на стаята кресло майката само им кимна. Бе сменила
блузата на цветя със стара сива риза.
— Емери нямаше да го поканим — обясни Мартен, придружавайки думите си с
бързите и отсечени жестове на дълъг скакалец. — Но с вас е различно. Чакахме ви
за аперитива.
— Много мило — каза Данглар.
— Ние сме мили хора — потвърди Иполит по-спокойно, докато поставяше чашите
на масата. Кой от вас двамата е Адамсберг?
— Аз — каза Адамсберг и седна на стар стол, чиито крака бяха завързани с
връв. — А това е моят помощник майор Данглар.
Впоследствие забеляза, че всички столове са подсилени с връв, несъмнено,
за да не се счупят и Антонен да не падне. Пак за това най-вероятно на рамките на
вратите бяха залепени каучукови ленти. Къщата беше голяма, мебелирана оскъдно и
с евтини предмети, с талашит вместо дърво и почти голи стени. Под неуплътнените
врати духаше. Освен това в стаята се чуваше такова свистене, че Адамсберг
инстинктивно сложи пръст в ухото си, за да провери дали пищенето от предишните
месеци не се бе завърнало. Мартен се спусна към една затворена ракитова кошница.
— Ще я изнеса навън — каза той. — Много шум вдигат, пък всеки не е
свикнал.
— Това са щурци — тихо обясни Лина. — Има трийсетина в кошницата.
— Мартен наистина ли ще ги изяде довечера?
— Китайците как ги ядат — рече Иполит. — А китайците винаги са били по-
умни от нас, открай време. Мартен ще направи от тях пастет с кайма, яйца и
магданоз. Аз по` ги харесвам, като направи киш.
— Месото на щурците заздравява глината — добави Антонен. — Слънцето също,
но трябва да се внимава да не я изсуши прекалено.
— Емери ми обясни. Отдавна ли имате този проблем с глината?
— Откакто навърших шест години.
— Само мускулите ли са засегнати или и сухожилията, и нервите?
— Не, всъщност засегнати са костите, на някои места. Но мускулите са
закачени за костите и на глинестите места по-трудно работят. Затова не съм много
силен.
Иполит отвори нова бутилка и сипа порто в чашите — стари бурканчета от
горчица, потъмнели или зле измити. Занесе една на майка си, която не бе мръднала
от ъгъла си.
— Иварпо ес ещ — изрече той с широка усмивка.
— Ще се оправи — преведе Лина.
— Как го правите това? — обади се Данглар. — Четете отзад напред ли?
— Достатъчно е да прочетете една дума на обратно в главата си. Как е
цялото ви име?
— Адриен Данглар.
— Неирда Ралгнад. Красиво звучи това, Ралгнад. Виждате, че не е трудно.
И ето че за пръв път Данглар се почувства победен от един превъзхождащ го
ум или поне от едно негово неимоверно разраснало се разклонение. Победен и за
кратко огорчен. Талантът на Иполит сякаш помиташе класическата му, лишена от
изобретателност и въображение култура, поради което той изпи портото си на екс.
Долнопробно порто, със сигурност придобито за малко пари.
— Какво очаквате от нас, господин комисар? — попита Иполит с широката си
усмивка, която произвеждаше ефект по-скоро приятен, дори жизнерадостен, и все
пак смътно зловещ. Може би защото му бяха останали някои от млечните зъби,
заради които денталната му линия бе много неравномерна. — Да ви кажем какво сме
правили в деня на смъртта на Ербие? Кога беше това всъщност?
— На 27 юли.
— В колко часа?
— Не се знае точно, тялото е било намерено много по-късно. Съседите са го
видели да заминава към 6 часа вечерта. От дома му до параклиса да кажем, че е
четвърт час, тъй като е трябвало да бута мотопеда си последните трийсет метра.
Значи, убиецът го е очаквал там около 18:15. И да, искам да знам къде сте били.
Четиримата братя и сестрата се спогледаха, сякаш им бяха задали особено
тъп въпрос.
— Но за какво ви е да знаете? — попита Мартен. — Ако ви излъжем, какво ще
направите?
— Ако ме излъжете, ще ви заподозра в убийство, задължително.
 — Но как ще разберете?
— Аз съм ченге, чувам лъжи с хиляди. С течение на времето човек, ще не ще,
се научава да ги разпознава.
— По какво?
— По погледа, по мигането, по жестовете, по вибрациите на гласа, по
скоростта на говора. Все едно че сте започнали да куцате, вместо да вървите
нормално.
— Например — предположи Иполит, — ако не ви гледам в очите, значи, лъжа?
— Или обратното — усмихна се Адамсберг. — Двайсет и седми е било вторник.
Бих искал Антонен да започне пръв.
— Добре — каза младежът и отново скръсти ръце на корема си. — Аз не
излизам почти никога. Искам да кажа, че за мен навън е опасно. Работя вкъщи за
магазини за антикварни вещи. Не е кой знае каква работа, но все пак е работа.
Във вторник никога не излизам. Вторник е пазарен ден и има голяма навалица до
късния следобед.
— Не е излизал — намеси се Иполит и напълни единствената вече празна чаша
на масата, Дангларовата. — Нито аз. Икчисв емхяб кут.
— Казва, че всички сме били тук — каза Лина. — Но това не е вярно, Ипо. Аз
останах до късно в кантората, за да довърша едно досие. Имахме да подготвяме
голямо експозе за края на месеца. Прибрах се, за да ви направя вечеря. А Мартен
мина през офиса следобеда, за да остави мед. Носеше си кошниците.
— Така е — потвърди Мартен, който чупеше дългите си пръсти, за да ги
накара да изпукат. — Ходих да събирам насекоми в гората вероятно докъм седем
часа. После вече е много късно, гадинките се прибират в дупките си.
— Е онряв.
— След вечеря, когато няма нищо по телевизията, често играем на домино или
на зарове — каза Антонен. — Забавно е — уточни той простодушно. — Но онази вечер
Лина не можеше да играе с нас, защото преглеждаше досието си.
— Ен е авоклот онсеретни зеб яен.
— Стига, Ипо — бързо го помоли Лина. — Комисарят не е дошъл, за да се
забавлява с теб.
Адамсберг ги огледа петимата — свитата в стола си майка, сияйната сестра,
която ги издържаше и хранеше, и братята, трима гении полуидиоти.
— Комисарят знае — каза Иполит, — че Ербие са го очистили, защото беше
пълен боклук и най-добър приятел на баща ни. Той умря, защото Месни бе решил да
го сграбчи. Ако искахме, можехме да го убием много по-рано. Не разбирам само
защо Господарят Елекен сграбчи баща ни преди трийсет и една години, а Ербие
толкова години по-късно. Но не е наша работа да се произнасяме за плановете на
Елекен.
— Лина казва, че убиецът на баща ви никога не е бил открит. И от вас ли,
Ипо? Нали вие сте заварили Лина с брадвата в ръка?
— Убиецът — отвърна Ипо, като описа кръг във въздуха с деформираната си
ръка — идва незнайно откъде, от черния дим. Никога няма да узнаем, както и за
Ербие и другите трима.
— Те ще умрат ли?
— Разбира се — каза Мартен и се изправи. — Извинявайте, но е време за
масажа на Антонен. Когато удари седем и половина. Не е хубаво да пропускаме
часа. Но вие продължавайте, това няма да ни пречи да слушаме.
Мартен извади от хладилника буркан с жълтеникава смес, докато Антонен
деликатно си сваляше ризата.
— Това е главно сок от жълта млечка и мравчена киселина — обясни Мартен. —
Малко щипе, но е много добро средство за изсмукване на глината.
Мартен започна внимателно да нанася мехлема върху костеливия гръб на брат
си и по разменените погледи Адамсберг разбра, че са наясно с нещата — нито един
от тях не вярваше, че Антонен е наполовина направен от глина. Но се преструваха,
успокояваха и лекуваха брат си. Който се бе начупил на хиляда парчета, когато
като бебе баща му го хвърлил по стълбите.
— Ние сме мили хора — повтори Иполит и приглади с ръка дългите си руси и
малко мръсни коси. — Но няма да плачем за баща ни, нито за мръсниците, които
Лина е видяла в Армията. Забелязахте ли ръцете ми, господин комисар?
— Да.
— Роден съм с по шест пръста на всяка ръка. С по едно кутре в повече.
— Ипо е истинска сензация — усмихна се Антонен.
— Не е много често, но се случва — каза Мартен, който сега бе преминал към
лявата ръка на брат си и втриваше мехлема на точно определени места.
— Шест пръста на ръцете, това е знакът на дявола — додаде Ипо с още по-
широка усмивка. — Тука така разправят. Как може да вярват в такива глупости!
— Вие пък вярвате в Армията — обади се Данглар, като поиска с поглед
разрешение да си налее още един пръст от портото, което беше направо
отвратително.
— Знаем, че Лина вижда Армията, това е друго. Щом я вижда, значи, я вижда.
Но не вярваме в знаци на дявола и други глупости.
— Но в мъртвите, които се разхождат на кон по пътя за Боневал, вярвате.
— Майор Данглар — каза Иполит, — мъртвите могат да се завърнат, без да са
изпратени от бог или Дявола. Впрочем техният Господар е Елекен. А не Дяволът.
— Точно така — каза Адамсберг, който не искаше Данглар да влиза в полемика
за Армията с Лина.
От няколко минути той не следеше добре разговора, тъй като се опитваше
мислено да произнесе името си отзад напред.
— Баща ми много се срамуваше от шестопръстите ми ръце. Криеше ги с
ръкавици, искаше от мен да държа чинията на коленете си, за да не поставям ръце
на масата. Противно му беше да ги гледа, чувстваше се унизен, задето е направил
такъв син.
Отново усмивки озариха лицата на братята, сякаш тази тъжна история с
шестия пръст страхотно ги забавляваше.
— Разкажи — каза Антонен, зарадван от перспективата да чуе още веднъж
хубавата история.
— Една вечер, когато бях на осем години, поставих двете си ръце на масата,
без ръкавици, и старият изпадна в ярост, по-ужасяваща от гнева на Елекен. И взе
брадвата си. Същата, с която го разполовиха по-късно.
— Куршумът се беше завъртял в главата му — внезапно се намеси майката със
сълзлив глас.
— Да, мамо, сигурно е бил куршумът — нетърпеливо каза Ипо. — Хвана ми
дясната ръка и отряза пръста. Лина казва, че съм припаднал, че мама е крещяла,
че цялата маса била в кръв, че мама се хвърлила върху него. А той хванал и
другата ми ръка и отрязал и другия пръст.
— Куршумът се е завъртял.
— Ама много се е завъртял, мамо — каза Мартен.
— Мама ме грабнала и хукнала към болницата. Кръвта ми щяла да изтече още
по пътя, ако графът не ни бил видял. Връщал се от някаква много изискана вечер,
нали?
— Много изискана — потвърди Антонен, като обличаше ризата си. — Завел мама
и Ипо, като карал с пълна скорост. Цялата кола била в кръв. Графът е добър
човек, това искам да кажа. Месни никога няма да го сграбчи. Всяка вечер закарвал
мама в болницата да види Ипо.
— Лекарят не го зашил добре — ядно каза Мартен. — Днес, като махат шестия
пръст, почти не си личи. Докато Мерлуз, и тогава той беше лекарят, е истински
касапин. Осакати му ръцете.
— Няма нищо, Мартен — каза Ипо.
— Ние ходим в Лизийо да се лекуваме. Никога при Мерлуз.
— Има хора — продължи Мартен, — които си махат шестия пръст, но после цял
живот съжаляват. Казват, че са изгубили самоличността си, като са се лишили от
пръста. Ипо казва, че това не му пречи. Има едно момиче в Марсилия, което си е
прибрало пръстите от кофата за боклук на болницата и все още си ги държи в един
буркан. Представяте ли си? Ние мислим, че и мама е направила така, но тя не си
признава.
— Идиот — каза само майката.
Мартен си изтри ръцете в една кърпа и се обърна към Иполит със същата
приветлива усмивка.
— Разказвай по-нататък — каза той.
— Ако обичаш — настоя Антонен, — разказвай.
— Може би не е необходимо — предпазливо изрече Лина.
— Гребсмада ежом иб амян ад инецо. Той все пак е ченге.
— Гребсмада името ми ли е?
— Да.
— Прилича ми на сръбски. Май така звучеше.
— Ипо имаше куче — каза Антонен. — Беше любимото му животно, двамата не се
разделяха никога, аз дори ревнувах. Казваше се Шишко.
 — Беше съвършено дресиран.
— Разказвай, Ипо.
— Два месеца след като ми отряза пръстите, баща ми ме накара да седна на
пода в ъгъла, като наказание. Същата вечер бе принудил Мартен да изгълта всичко,
натикано в крака на масата, и аз го бях защитил. Знам, мамо, куршумът пак се е
завъртял.
— Да, скъпи, завъртял се беше.
— Много пъти около себе си, мамо.
— Ипо се свиваше в ъгъла — продължи Лина — с глава, облегната на Шишко. По
едно време прошепна нещо на ухото на кучето. Шишко се хвърли като фурия върху
баща ни и го захапа за шията.
— Исках да го убие — спокойно обясни Иполит. — Заповядах му да го направи.
Но Лина ми даде знак да прекратя нападението и аз казах на Шишко да го пусне. И
да изяде това, което оставаше от крака на масата.
— На Шишко нищо не му стана, докато Мартен имаше колики цели четири дни.
— След това — каза Иполит по-мрачно, — когато баща ни излезе от болницата
със зашита шия, той взе пушката си и застреля Шишко, докато ние бяхме на
училище. Остави трупа пред вратата, за да го видим отдалеч, когато се връщаме.
Точно тогава графът ме отведе. Смяташе, че вече не съм в безопасност тук, и ме
държа няколко седмици в замъка. Купи ми кученце. Но не се разбирахме със сина
му.
— Недаг кинсърм — потвърди Иполит.
Адамсберг попита Лина с очи.
— Гаден мръсник — преведе тя неохотно.
— Кинсърм като че ли му отива — отсъди Данглар с интелектуално доволен
вид.
— Заради този кинсърм се върнах вкъщи и мама ме скри под леглото на Лина.
Така заживях инкогнито и мама вече не знаеше как да се оправя. Но Елекен реши
въпроса, като разряза бащата на две половини. При това точно след като Лина я
видя за пръв път.
— Неудържимата армия ли? — попита Данглар.
— Да.
— Как звучи на обратно?
Иполит твърдо поклати глава.
— Не, никой няма право да произнася името на Армията на обратно.
— Разбирам — каза Адамсберг. — Колко време след завръщането ви от замъка
умря баща ви?
— Тринайсет дни.
— От удар с брадва в главата.
— И в гръдната кост — весело уточни Иполит.
— Животното пукна — потвърди Мартен.
— Заради куршума — промърмори майката.
— В крайна сметка — обобщи Иполит — Лина не трябваше да ми дава Шишко.
Нищо нямаше да се случи, ако не ми го беше дала.
— Не можеш да й се сърдиш — каза Антонен, като благоразумно сви рамене. —
Лина е прекалено мила, това е.
— Всички сме мили — обяви Иполит и поклати глава.
Лина се изправи, шалът се свлече на пода и тя тихо извика. С кавалерски
жест Данглар го вдигна и го метна на раменете й.

— Какво ще кажете, майоре? — попита Адамсберг, докато бавно вървяха по

пътя към ханчето на Лео.
— Възможно семейство от убийци — спокойно обяви Данглар. — Сплотено,
скрито от външния свят. До един побъркани, гневни, изтормозени, свръхнадарени и
страхотно симпатични.
— Имам предвид облъчването. Доловихте ли го? Макар че, когато е с братята
си, тя стои настрана.
— Долових — призна Данглар с половин уста. — Медът върху гърдите й и тъй
нататък. Обаче това е опасно облъчване. Инфрачервено или ултравиолетово или
черна светлина.
— Казвате това заради Камий. Но Камий вече ме целува само по бузите. С
онази точно насочена целувка, която ме уведомява, че вече няма да спим заедно.
Това е безмилостно, Данглар.
 — Скромно наказание, като се има предвид нанесената щета.
— И какво според вас да направя, майоре? Да седна под ябълката и да я
чакам с години?
— Ябълката не е задължителна.
— Да не забележа приказната гръд на тази жена?
— Това е думата — съгласи се Данглар.
— Момент — каза Адамсберг и се спря. — Послание от Ретанкур. Нашият рицар
пори водите на мегалодонските пропасти.
— Бездни — поправи го Данглар, като се наведе към екрана на телефона. — И
няма дума „мегалодонски“. Освен това рицарят не пори водите.
— _Сп 1 се прибрал много късно вечерта пожара, не бил информиран. Държание
почти нормално. Може би потвърждава не замесен. Но бил изнервен._
— _Как точно иснервен?_ — написа Адамсберг.
— Изнервен се пише със „з“.
Не ми досаждайте, Данглар.
— _Уволнил една камериерка._
— _Защо?_
— _Дълго за обясняване, без значение._
— _Обяснете все пак._
— _Сп 1 дал захар лабрадор, когато се прибрал._
— Какво им става на хората, Данглар, та все дават захар на кучетата?
— Дават им, за да спечелят обичта им. Продължавайте.
— _Лабрадор отказал. Камер отвела животното и дала захар._
— _Пак отказано. Камер критикува захар. Сп 1 я уволнява същата вечер.
Затова изнервен._
— _Защото жената не успяла даде захар?_
— _Без значение. Вече казах. Край._

Церк се приближаваше към тях с големи крачки, преметнал през рамо

фотоапаратите си.
— Графът мина, иска да те види след вечеря, в десет часа.
— Спешно ли е?
— Не каза. По-скоро изкомандва.
— Що за човек е?
— Веднага се разбира, че е граф. Възрастен, елегантен, плешив и носи старо
работно яке от син док. Майоре, опекох пилето.
— Сложи ли сметана и подправки?
— Да, най-накрая. Занесох на гълъбчето, много му хареса.
— Какво се оказа всъщност, хубаво ли рисува?
— Не особено. Но крава много трудно се рисува. По-трудно от кон.
— Да го изгълтаме това пиле, Данглар, и да вървим.

XXIV

Привечер Адамсберг спря колата пред желязната ограда на замъка на графа,

който се издигаше навръх хълма срещу град Ордебек. Данглар извади голямото си
тяло от автомобила с необичайна ловкост и на мига щръкна пред сградата, вкопчил
ръце в железните пръчки. Адамсберг прочете на лицето му чиста радост — лишено от
меланхолия състояние, в каквото Данглар много рядко изпадаше. Комисарят хвърли
поглед на големия, изграден от светли камъни замък, който несъмнено
представляваше за помощника му нещо като кекс с мед.
— Казах ви, че мястото ще ви хареса. Стар ли е този замък?
— Първите свидетелства за владетелите на Ордебек датират от началото на XI
век. Но граф Дьо Валре се отличава главно по време на Орлеанската битка през
1428 година, като се присъединява към френската армия, командвана от граф Дьо
Дюноа, с други думи Жан, незаконен син на Луи, Орлеанския херцог.
— Добре, Данглар, а замъкът?
— Точно това ви обяснявам. Синът на Дьо Валре, Анри, го построява след
Стогодишната война, в края на XV век. Цялото ляво крило, което виждате пред себе
си, и западната кула са от онова време. А централният корпус на замъка е
изграден през XVII век. Ниските сгради пък са достроени през XVIII век.
— Да бяхме позвънили, а, Данглар?
 — Поне три-четири кучета ще се разлаят. Не знам какво им става на хората с
тия кучета.
— И с тая захар — каза Адамсберг и дръпна верижката на звънеца.

Реми Франсоа дьо Валре, граф Д’Ордебек, ги чакаше в непринудената

обстановка на библиотеката, все още не свалил синьото яке, с което приличаше на
земеделски работник. Но Данглар отбеляза за себе си, че всяка от поставените на
масата чаши като нищо струваше колкото едномесечната му заплата. И че ако се
съди по цвета, алкохолът, който щяха да им поднесат, си заслужаваше пътуването
от Париж. Нищо общо с портото, което бе изгълтал у семейство Вандермот в
бурканчета от горчица и от което стомахът му още се бунтуваше. Библиотеката
трябва да съдържаше към хиляда тома, а стените бяха покрити от горе до долу с
близо четирийсет картини, които хвърляха в транс очите на Данглар. В общи линии
всичко това би било очакваната обстановка в жилище на все още необеднял граф,
ако не беше невижданото безредие, което лишаваше стаята от всякаква
тържественост. Ботуши, чували със зърно, лекарства, найлонови пликчета, болтове,
полуразголени свещи, хартии, разпръснати по пода, по масите и по рафтовете.
— Господа — каза графът, като остави бастуна си и им подаде ръка, —
благодаря, че се отзовахте на поканата ми.
Че беше граф, беше, със сигурност. Тембърът на гласа му, доста властните
му жестове, увереният поглед, та дори изконното му право да се явява облечен в
селски дрехи го доказваха. В същото време у него лесно се долавяше старият
нормандски селянин с червендалестия тен, с не особено чистите нокти и с умението
да се надсмива над себе си. Графът напълни чашите с една ръка, като с другата се
подпираше на бастуна си, и е кимване им предложи да седнат.
— Надявам се да оцените този калвадос, от него давам на Лео. Влизай, Дени.
Позволете да ви представя сина си. Дени, тези господа са от Криминалната бригада
в Париж.
— Не знаех, че си зает — каза мъжът, като се ръкува с края на пръстите си,
без да се усмихва.
Бели пръсти и поддържани нокти, здраво, но пълно тяло, сиви коси,
пригладени назад.
Значи, това беше прословутият гаден _кинсърм_, според братята Вандермот,
онзи, който съкратил престоя на Иполит в замъка. И наистина, забеляза Адамсберг,
мъжът имаше доста кинсърмска глава — отпуснати бузи, тънки устни, потаен и
студен поглед, който загатваше за превъзходството му. Наля си една чаша по-скоро
от куртоазия, отколкото от желание да остане. Цялото му поведение показваше, че
гостите никак не го интересуват и че баща му почти никак не го интересува.
— Минах само да ти кажа, че колата на Мариз ще е готова утре. Ще трябва да
накараш Жорж да я докара, аз ще съм в тръжната зала през целия ден.
— Не намери ли Жорж?
— Не, животното сигурно е заспало мъртвопияно в конюшнята, нямам намерения
да ходя да го будя под коремите на конете.
— Добре, аз ще се погрижа.
— Благодаря — каза Дени и остави чашата си.
— Не те гоня.
— Но аз излизам. Оставям те с гостите ти.
Графът се понамръщи, когато чу вратата да се затваря.
— Съжалявам, господа — каза той. — Отношенията ми със заварения ми син не
са от най-добрите, още повече че той знае за какво искам да разговарям с вас и
то не му харесва. Става дума за Лео.
— Много обичам Лео — обади се Адамсберг спонтанно.
— Вярвам ви. При това сте общували с нея само няколко часа. Вие сте я
открили ранена. И пак вие сте я накарали да говори. Иначе доктор Мерлуз щеше да
обяви мозъчната й смърт.
— Размених няколко реплики с този лекар.
— Не се учудвам. Понякога той е истински кинсърм, но невинаги.
— Харесвате ли думите на Иполит, господин графе? — попита Данглар.
— Наричайте ме Валре, ще е по-лесно за всички. Познавам Ипо от люлката му.
И намирам, че този термин е доста сполучлив.
— Кога се е научил да произнася думите на обратно?
— На тринайсет години. Той е изключителен човек, братята и сестра му също.
Лина излъчва някаква съвършено необичайна светлина.
 — Която не убягна на комисаря — каза Данглар, когото сочният вкус на
калвадоса след гледката на замъка бе успокоил окончателно.
— А на вас ви убягна, така ли? — учуди се Валре.
— Не ми — призна Данглар.
— Чудесно. Как намирате калвадоса?
— Съвършен.
Графът топна бучка захар в чашата си и изискано я засмука. Адамсберг се
почувства обсаден отвсякъде от бучки захар.
— Винаги сме пили този калвадос с Лео. Трябва да знаете, че бях страстно
влюбен в тази жена. Ожених се за нея и семейството ми, което съдържа голям брой
кинсърми, повярвайте ми, ми извади душата. Бях млад, слаб, отстъпих и две години
по-късно се разведохме. Може да ви се стори странно — продължи той, — впрочем
все ми е едно как ще ви се стори, но ако Лео оживее след раната, нанесена й от
този отвратителен убиец, отново ще се оженя за нея. Решил съм, стига тя да се
съгласи. И ето тук очаквам вашата намеса, комисар.
— Да го заловя.
— Не, да съживите Лео. Не мислете, че това е някаква внезапно дошла на
стареца идея фикс. Повече от година разсъждавам по въпроса. Надявах се, че ще
накарам доведения си син да ме разбере, но случаят е безнадежден. Така че ще го
направя без неговото съгласие.
Графът се изправи с мъка, отиде, опирайки се на бастуна си, до каменната
камина и хвърли вътре две големи цепеници. У него все още имаше сили, най-
малкото достатъчно, за да се реши на подобен странен брак между двамата почти
деветдесетгодишни старци повече от шейсет години след първия им съюз.
— Шокира ли ви подобен брак? — попита той, като се върна при гостите си.
— Ни най-малко — отвърна Адамсберг. — Дори на драго сърце бих присъствал,
ако ме поканите.
— Ще ви поканя, комисар, ако я извадите от състоянието й. И вие ще го
направите. Лео ми се обади един час преди да я нападнат. Беше очарована от
вечерта, прекарана с вас, и мнението й ми е достатъчно. Има някаква съдбовност
във всичко това, простете ми тази баналност. Ние всички сме малко или повече
фаталисти, ние, които живеем близо до пътя за Боневал. Вие и само вие успяхте да
я извадите от афазията й и да я накарате да говори.
— Само три думи произнесе.
— Знам кои. Колко време прекарахте до нея?
— Почти два часа, струва ми се.
— Два часа сте й говорили, решили сте косата й, държали сте я за бузата.
Знам. Това, което искам от вас, е да сте до нея десет часа на ден, петнайсет,
ако е необходимо. Докато се изкачи до вас. Ще успеете, комисар Адамсберг.
Графът замълча и бавно обходи с поглед стените на стаята.
— Ако го направите, ще ви дам това — каза той и небрежно посочи с бастуна
си едно малко платно, окачено близо до вратата. — Създадено е за вас.
Данглар подскочи и разгледа платното. Един елегантен конник позираше пред
планински пейзаж.
— Приближете се, майор Данглар — каза Валре. — Познахте ли мястото,
Адамсберг?
— Връх Гург Блан, мисля.
— Именно. Не е далеч от месторождението ви, ако се не лъжа?
— Добре сте осведомен.
— Естествено. Когато ми е необходимо да знам нещо, обикновено го научавам.
Едно от могъщите следствия на привилегиите. Както съм осведомен и за това, че
щурмувате групата Клермон-Брасьор.
— Не, господин графе. Никой не щурмува Клермонови. Нито аз, нито който и
да е друг.
— Края на XVI век? — попита Данглар, наведен към картината. — Школата на
Франсоа Клуе? — добави той по-тихо и не толкова уверено.
— Да, или, ако си позволим да помечтаем, творба на самия майстор, решил
поне веднъж да напусне областта на портрета. Но нямаме сигурно доказателство, че
е пътувал из Пиренеите. Обаче все пак е рисувал Жан д’Албре, наварската кралица,
през 1570 година. Така че може би е бил в град По.
Данглар седна на мястото си, силно впечатлен, с празна чаша пред себе си.
Платното беше рядкост, струваше цяло състояние, а Адамсберг като че ли не си
даваше сметка за това.
— Налейте си, майоре. Трудно се придвижвам. Напълнете и моята чаша. Не се
случва често такава надежда да влезе в дома ми.
Адамсберг не гледаше картината, нито Данглар, нито графа. Той мислеше за
думата _машина_, внезапно изтръгнала се от обвивката си, за да кацне върху
доктор Мерлуз, после върху глинения младеж и върху образа на Мартен, който
втриваше мехлема в кожата на брат си.
— Не мога — каза той. — Нямам тази възможност.
— Напротив — увери го графът, който, докато почукваше с върха на бастуна
си по излъскания паркет, забеляза, че и без това неясният поглед на Адамсберг
сякаш съвсем се разтопи в далечината.
— Не мога — повтори комисарят с далечен глас. — Водя разследване.
— Ще говоря на шефа ви. Не можете да зарежете Лео.
— Но не мога да направя и това, което искате от мен.
— Тогава?
— Аз не мога, но някой може. Лео е жива, Лео е в съзнание, но всичко е
блокирано. Познавам един човек, който оправя този вид блокировки, безименните
блокировки.
— Някой шарлатанин? — попита графът, повдигайки белите си вежди.
— Учен. Но който влага в практикуваната от него наука нечовешки талант.
Който задвижва спрелите системи, насища мозъка с кислород, научава котките да
сучат, разблокира изпадналите в ступор бели дробове. Експерт по функционирането
на човешката машина. Майстор. Той е единственият ни шанс, господин графе.
— Валре.
— Това е единственият ни шанс, Валре. Той би могъл да я измъкне оттам. Без
да ви го обещавам.
— Как провежда лечението си? С медикаменти ли?
— С ръцете си.
— Нещо като магнетизатор?
— Не. Натиска клапаните, намества органите, дърпа ръчките, отпушва
филтрите, изобщо, отново пуска мотора.*
[* Виж „Едно незнайно място“, цит. изд. — Б.пр.]

— Доведете ми го — каза графът.

Адамсберг поклати глава и закрачи из стаята. Старият паркет заскърца под
краката му.
— Невъзможно — каза той.
— В чужбина ли е?
— В затвора е.
— Боже господи.
— Ще ни трябва специално разрешение за временно освобождаване.
— Кой може да го даде?
— Съдията, отговорен за прилагането на наказанията. За нашия лекар това е
старият съдия Варние, който е по-инатлив от магаре и дори няма да ни изслуша. Да
пусне затворник от Фльори и да го изпрати да упражнява талантите си, за да
помогне на стара жена в Ордебек, не влиза в списъка му на спешните случаи.
— Ремон дьо Варние?
— Същият — каза Адамсберг, продължавайки да се върти из библиотеката, без
да хвърли и един поглед на картината от школата на Клуе.
— Няма проблем, той ми е приятел.
Адамсберг се обърна към графа, който се усмихваше, вдигнал вежди.
— Ремон дьо Варние нищо не може да ми откаже. Ще докараме вашия експерт.
— Ще ви трябва солиден мотив, истински и проверим.
— Че откога съдиите ни имат нужда от такъв? Не и от свети Луи насам. Само
ми напишете името на този лекар и къде точно лежи. Ще се обадя на Варние рано
сутринта и можем да се надяваме, че вашият човек ще е тук утре вечер.
Адамсберг погледна Данглар, който поклати одобрително глава. Комисарят се
ядоса на себе си, че не се е сетил веднага. Когато д-р Мерлуз бе заговорил малко
непочтително за Лео като за повредена машина, трябваше да си спомни за лекаря в
затвора, който използваше същото словосъчетание. Може и да си беше спомнил, но
не го бе осъзнал. Дори когато Лина повтори думата „машина“. Но все пак я бе
написал на книжната салфетка. Графът му подаде тефтерче и той написа
необходимите сведения.
— Има още една пречка — каза той, като върна тефтерчето. — Ако изгърмя,
няма да пуснат нашето протеже. За да я измъкне оттам, на доктора ще му трябват
поне няколко сеанса. А аз може да изгърмя след четири дни.
— Знам.
— Всичко ли знаете?
— Много неща, свързани с вас. Страхувам се за Лео и за Вандермотови. Вие
пристигате тук, аз се осведомявам. Знам, че ще изгърмите, ако не хванете убиеца
на Антоан Клермон-Брасьор, който е духнал от управлението ви, и което е още по-
лошо, от кабинета ви, когато е бил под ваше наблюдение.
— Точно така.
— Впрочем вие сте заподозрян, комисар. Знаехте ли го?
— Не.
— Е, по-добре бъдете нащрек. Няколко господа от министерството много искат
да възбудят наказателно преследване срещу вас. Не са далеч от мисълта, че сте
оставили младежа да избяга.
— В това няма логика.
— Разбира се — усмихна се Валре. — Междувременно въпросният младеж сякаш
се е изпарил. А вие ровите в делата на семейство Клермон.
— Нямам достъп до тях, Валре. Така че не ровя.
— Все пак сте искали да разпитате двамата синове на Антоан. Кристиян и
Кристоф.
— Не разрешиха и спрях дотам.
— И това не ви харесва.
Графът остави остатъка от бучката захар в чинийката, облиза пръстите си и
ги изтри в синьото си яке.
— Какво точно бихте искали да знаете? За Клермонови?
— Как е преминала вечерта преди пожара, поне това. В какво настроение са
били двамата братя.
— В нормално и дори твърде весело, доколкото Кристоф изобщо може да бъде
весел. Лееше се шампанско, при това от най-добрата марка.
— Откъде знаете?
— Бях там.
Графът отново взе бучката захар и внимателно я топна в чашата си.
— Съществува на този свят едно малко атомно ядро, в което индустриалците
открай време се стремят към благородниците и обратно. Общуването помежду им,
евентуално брачно, увеличава мощта на всеобщата експлозия. Аз лично принадлежа и
към двата кръга, аристокрация и промишленост.
— Знам, че сте продали стоманолеярните си на Антоан Клермон.
— Нашият приятел Емери ли ви каза?
— Да.
— Антоан беше граблива птица, която летеше нависоко, но в известен смисъл
заслужаваше възхищение. Същото не може да се каже за синовете му. Но ако сте си
наумили, че един от тях е подпалил баща си, лъжете се.
— Антоан е искал да се ожени за прислужницата си.
— За Роз, да — потвърди графът и засмука захарчето си. — Мисля, че той по-
скоро се забавляваше, приятно му бе да дразни семейството си. Предупредих го да
не го прави. Само че той целият настръхваше, като четеше в очите на синовете си
очакването да го видят мъртъв. От известно време беше някак обезсърчен, оскърбен
и склонен към крайности.
— Кой искаше да го постави под попечителство?
— Главно Кристиян. Но нямаше начин да го направи. Антоан беше напълно с
акъла си и лесно можеше да го докаже.
— И ето че съвсем навременно един младеж подпалва мерцедеса точно когато
Антоан чака сам в колата.
— Виждам кое ви притеснява. Искате ли да знаете защо Антоан е бил сам?
— Много искам. И защо шофьорът им не е бил с него.
— Защото шофьора го извикали в кухнята и Кристоф го сметнал за прекалено
пиян, за да кара. Затова си тръгна с баща си и двамата отишли пеш до колата на
улица „Анри Барбюс“. Като седнал на волана, Кристоф забелязал, че му го няма
мобилния. Помолил баща си да го почака и се върнал обратно. Намерил го на
тротоара на улица „Вал дьо Грас“. Като завил зад ъгъла, видял, че колата гори.
Чуйте ме, Адамсберг, Кристоф наистина е бил на петстотин метра от мерцедеса. Има
двама свидетели. Той извикал и се затичал, и свидетелите се затичали заедно с
него. Точно Кристоф е извикал полицията.
— Той ли ви каза?
— Жена му. С нея сме в много добри отношения — аз я запознах с бъдещия й
съпруг. Кристоф беше съсипан, ужасен. Каквито и да са отношенията им, не е
голямо удоволствие да видиш баща си как изгаря жив.
— Разбирам — каза Адамсберг. — А Кристиян?
— Кристиян си тръгна по-рано, беше доста подпийнал и искаше да си почине.
— Но изглежда, че се е прибрал вкъщи много късно.
Графът се почеса по главата, преди да отговори.
— Няма лошо, ако ви кажа, че Кристиян се вижда с друга жена, дори с
няколко, и че използва официалните вечери, за да се прибира късно. И пак ви
казвам, двамата братя бяха в много добро настроение. Кристиян танцува, прекрасно
ни имитира барон Дьо Салвен, а Кристоф, който обикновено е намусен, искрено се
забавляваше.
— Мир и сговор.
— Именно. Ето там, на камината, ще видите плик с десетина снимки от
вечерта, изпратени ми от жената на Кристоф. Тя не разбира, че на моята възраст
човек не обича да се гледа на снимка. Разгледайте ги, ще добиете представа за
атмосферата.
Адамсберг разгледа десетината снимки и наистина, нито Кристоф, нито
Кристиян имаха измъчения вид на човек, който се готви да подпали баща си.
— Ясно — каза Адамсберг, като му върна снимките.
— Задръжте ги, може и да ви убедят. И побързай те да намерите младежа.
Това, което лесно мога да направя, е да говоря с братята Клермон и да ви
издействам отсрочка.
— Много е необходимо — внезапно се обади Данглар, който не беше спрял да
разглежда картините една подир друга като оса, прелитаща по капките конфитюр
върху покривката. — Младият Мо е неуловим.
— Все ще му потрябват пари някой ден — каза Адамсберг и сви рамене. —
Тръгнал е с празни джобове. Приятелите му ще му помагат само известно време.
— Помощта винаги трае известно време — промърмори Данглар. — А подлостта е
вечна. Точно според този принцип се ловят бегълците. Стига сабята на
министерството да не е насочена в тила ви. Това затруднява движенията ви.
— Разбрах — каза графът и стана. — Значи, ще трябва да отклоним тази сабя.
Сякаш става дума, каза си Данглар, който беше син на работник от Севера,
да се премести обикновен стол, за да не ти пречи да се придвижваш из стаята. Не
се съмняваше, че графът ще успее да го премести.

XXV

Веранк ги чакаше с Церк пред вратата на ханчето. Вечерта беше приятна,

облаците се бяха отдалечили и отишли да изливат дъжда си другаде. Двамата мъже
бяха извадили столове и пушеха в нощта. Веранк изглеждаше спокоен, но Адамсберг
не се заблуждаваше. В момента римското лице на лейтенанта, закръглено, плътно и
уютно, изрисувано гладко, без каквато и да било издатина, представляваше
неразчленима маса от нямо действие и упорство. Данглар набързо му стисна ръката
и изчезна в къщата. Минаваше един през нощта.
— Можем да се поразходим из полето — предложи Веранк. — Остави си тук
телефоните.
— Искаш да видиш как кравите ще се размърдат? — попита Адамсберг и си взе
цигара. — Да ти кажа, тук, за разлика от у нас, кравите едва се помръдват.
Веранк направи знак на Церк да ги придружи и изчака да се отдалечат
достатъчно, за да спре пред оградата на една нива.
— Има ново обаждане от министерството. Което не ми харесва.
— Кое не ти харесва?
— Тонът. Агресивността. Задето Мо си остава неуловим. Мо няма пари,
снимката му е разпространена навсякъде, къде би могъл да отиде? Това казват.
— Те са си агресивни от самото начало. Какво друго в тона?
— Хихикане, ирония. Мъжът, който се обади, не беше голям акъллия. Говореше
като човек, който е толкова горд, че знае нещо, че е неспособен да го прикрие.
— Например?
— Например нещо срещу теб. Не мога да разтълкувам хихикането и сдържаното
удоволствие, но определено имам чувството, че са си въобразили нещо.
Адамсберг протегна ръка за огънче.
— Нещо, което и ти си въобразяваш ли?
— Това не е важно. Аз знам само, че синът ти е с теб тук и че е дошъл с
друга кола. Те също го знаят, както можеш да предположиш.
— Церк пише репортаж за гнилите листа. За шведско списание.
— Да, много любопитно.
— Той си е такъв, винаги се възползва от случая.
— Не, Жан-Батист, Армел не е такъв. Не видях гълъба в къщата. Какво
направихте с него?
— Отлетя.
— Аха, добре. Но защо Церк е взел друга кола? Нямаше ли достатъчно място в
багажника за трите ви сака?
— Накъде биеш, Луи?
— Опитвам се да те убедя, че те са си въобразили разни неща.
— Че ти смяташ, че са си въобразили.
— Например че Мо е изчезнал по твърде мистериозен начин. Че прекалено
много гълъби са отлетели. Мисля, че Данглар знае това. Майорът не умее да се
прикрива. Откакто Мо избяга, той прилича на засрамена кокошка, която мъти
щраусово яйце.
— Прекалено си въобразяваш. Да не ме мислиш за способен да направя такава
глупост?
— Мисля те. Впрочем не съм казал, че е глупост.
— Карай нататък, Луи.
— Струва ми се, че скоро ще се появят тук. Не знам къде си прибрал Мо, но
мисля, че трябва да му смениш мястото още тази вечер. Да го преместиш бързо и
надалеч.
— И как да го направя? Ако ти, аз или Данглар напуснем града, това ще е
сигнал. Ще ни заключат след час.
— Синът ти — каза Веранк и погледна към младежа.
— Да не искаш да го замеся в тази история, Луи?
— Той вече е замесен.
— Не. Нямат истинско доказателство. Но ако го хванат на волана с Мо, отива
направо зад решетките. Ако си прав, ще сме принудени да предадем Мо. Ще го
отведем на стотина километра оттук и той ще се остави да го заловят.
— Ти сам го каза: пипнат ли го съдиите, няма начин да се отърве. Отсега се
знае.
— Какво предлагаш?
— Церк да тръгне още тази вечер. През нощта има по-малко засади. И част от
тях не работят добре. Момчетата са уморени.
— Съгласен съм — каза Церк. — Остави — каза той, задържайки Адамсберг. —
Ще го отведа. Къде да отида, Луи?
— Познаваш Пиренеите не по-зле от мен, познаваш и пътищата за Испания. От
там потегляш към Гренада.
— После?
— Укриваш се до второ нареждане. Нося ти адреси на хотели. Два номера за
колата, регистрационен талон, пари, две лични карти, една кредитна. Когато се
отдалечите достатъчно оттук, паркирайте на някоя отбивка и Мо да си подстриже
косата, та да заприлича на добро момче.
— Косата му е доказателство, че не е подпалил мерцедеса — каза Церк. — В
момента му е дълга.
— И какво от това? — попита Адамсберг.
— Нали знаеш, че го наричат Момо Късия фитил?
— Защото когато подпалва колите, използва къси фитили, които са опасни.
Така тръпката е по-гол яма.
— Така е, затова винаги си опърля и косата. И после се бръсне до кожа, за
да не си личи.
— Добре, Армел — намеси се Веранк. — Само че бързаме. Къде си го скрил,
Жан-Батист? Далече ли?
— На три километра оттук — каза Адамсберг, леко объркан. — Два, ако минем
през гората.
— Да вървим тогава. Докато момчетата се приготвят, ще изтрием
отпечатъците.
— Точно когато беше започнал да рисува — каза Церк.
— И точно когато братята Клермон като че ли се измъкват — додаде Адамсберг
и стъпка цигарата си с пета.
— А гълъбчето? Какво ще правим с гълъбчето? — попита Церк, внезапно
разтревожен.
 — Ще го отведеш в Гренада. Нали така казахме.
— Не, другото. Какво ще правим с Елбо?
— Ще ни го оставиш. Ще ви издаде, ако е с вас.
— Трябва да се маже с дезинфектиращ мехлем под крилата на всеки три дни.
Обещай ми, че ще го правиш, обещай, че няма да забравиш.
Към четири сутринта Адамсберг и Веранк гледаха след отдалечаващите се
светлини на колата, а гълъбът гукаше в клетката си в краката им. Адамсберг бе
напълнил термоса с кафе за сина си.
— Надявам се, че не ги изпроводи без причина тихо пророни Адамсберг. —
Надявам се, че не ги изпращаш на заколение. Ще трябва да карат цяла нощ и цял
ден. Ще са капнали.
— Безпокоиш се за Армел?
— Да.
— Ще се справи. _Начинание дръзко предприе / младежът със смело сърце._
— Как са ме заподозрели за Мо?
— Прекалено бързо стана всичко. Добре го изигра, но прекалено бързо.
— Нямаше време, нямах избор.
— Знам. И игра прекалено сам. _Не вярвай, че сам ще постигнеш целта / само
другар ще те извади от калта._ Трябваше да ми се обадиш.

XXVI

Вечерта и призори графът явно бе действал с впечатляваща ефикасност,

сравнима с нежността му към старата Леони, защото в 11:30 лекарят пристигна
дискретно в болницата в Ордебек. Валре бе събудил стария съдия в 6 часа сутринта
и издал заповедите си, така че още в 9 часа железните порти на Фльори се
отвориха, за да пропуснат конвоя, който водеше затворника към Нормандия.
Двете коли без обозначителни знаци спряха на паркинга, запазен за
медицинския персонал, встрани от погледа на минувачите. Ескортиран от четирима
мъже, лекарят излезе с белезници на ръцете, с доволен и дори весел вид, който
зарадва Адамсберг. Комисарят още нямаше вест от Церк и нито дума от Ретанкур. За
пръв път му се струваше, че торпилата Ретанкур е обезвредена, негодна. Което
може би потвърждаваше хипотезата на графа. Ако Ретанкур не откриеше нищо, значи,
нямаше нищо за откриване. Освен факта, че Кристиян се е прибрал късно — факт, за
който се бе вкопчил, — нищо не позволяваше да се заподозре единият или другият
брат.
Лекарят се приближи до Адамсберг с леко нестабилната си походка. Беше чист
и добре облечен. Не бе изгубил и грам от теглото си в затвора, дори се бе малко
поправил.
— Благодаря за тази кратка ваканция, Адамсберг — каза той, като му стисна
ръката, — освежаващо е да излезеш за малко из полето. Само не ме наричайте по
име пред другите, искам да го запазя неопетнено.
— Как да ви наричам тогава? Доктор Елбо? Става ли?
— Чудесно. Безпокоят ли ви ушите? Пищят ли? Като си помисля, че успяхме да
проведем само два сеанса.
— Не пищят, докторе. Само съвсем слабо просъскване от време на време в
лявото ухо.
— Чудесно. Ще оправим тази дреболия, преди да тръгна обратно с тези
господа. А котето?
— Скоро ще се отбие. А затвора, докторе? Нямах време да ви посетя, откакто
ви затвориха. Извинявам се.
— Какво да ви кажа, приятелю? Претоварен съм от работа. Лекувам директора
— стари и много лоши болки в гърба, лекувам затворниците — забележителни
депресивни соматизации и получени в детството травми, изключително интересни
случаи, признавам, лекувам пазачите, много зависимости, много потисната ярост.
Приемам само по пет пациенти дневно, по този въпрос съм непреклонен. Не взимам
пари, разбира се, нямам право. Но виждате как е, имам големи компенсации —
специална килия, привилегировано отношение, готвена храна, книги колкото
пожелая, не мога да се оплача. От случаите, с които се занимавам, ще стане
страхотна книга за затворническите травми. Разкажете ми за вашия болен. Причини?
Диагноза?
Адамсберг поговори четвърт час с лекаря, после се качи на етажа, където
пред стаята на Лео ги очакваха капитан Емери, доктор Мерлуз, граф Дьо Валре и
Лина Вандермот. Адамсберг им представи доктор Пол Елбо и един от пазачите му сне
белезниците с почтително внимание.
— Този пазач — прошепна лекарят на ухото на Адамсберг — го върнах към
живот. Горкият беше полумъртъв. Всяка сутрин ми носи кафе в леглото. Коя е тази
закръглена като яйце апетитна жена?
— Лина Вандермот. Тази, която запали бурето с барута, тази, чрез която се
случи първото убийство.
— Убийца ли е? — попита докторът, като й хвърли учуден и неодобрителен
поглед, сякаш самият той не беше убиец.
— Нямаме представа. Имала е злокобно видение, разказала го е и всичко е
започнало оттам.
— Видение на какво?
— Това е стара местна легенда за Неудържимата армия, която минава оттук от
векове, състои се от полумъртви конници и отвежда със себе си съгрешилите живи.
— Месни Елекен? — живо попита лекарят.
— Тя. Чували ли сте за нея?
— Кой не е чувал, приятелю? Значи, Господарят язди по тези места?
— На три километра оттук.
— Великолепен контекст — одобри лекарят, като потри ръце и този жест
напомни на Адамсберг вечерта, в която бе избрал за него отлично вино.
— Старата дама от подлежащите на сграбчване ли беше?
— Не, предполагаме, че е знаела нещо.
Когато лекарят се приближи до леглото и погледна Леони, все така прекалено
бяла и прекалено студена, той внезапно спря да се усмихва, а Адамсберг прогони
от тила си топчето електричество, което се бе настанило там.
— Болка във врата? — тихо попита лекарят, без да изпуска Леони от очи,
сякаш разглеждаше план за работа.
— Нищо особено. Просто електрическо топче, което застава там от време на
време.
— Не съществува такова нещо — каза лекарят презрително. — Ще ви видя по-
късно, случаят с вашата старица е много по-спешен.
Той накара четиримата пазачи да отстъпят до стената и ги прикани да пазят
тишина. Мерлуз влошаваше диагнозата си на _кинсърм_, като гледаше подозрително и
умишлено иронично. Емери почти бе застанал мирно, като на специален парад пред
императора, а графът, за когото премести един стол, държеше ръцете си, за да им
попречи да треперят. Лина стоеше права зад него. Адамсберг извади телефона,
който вибрираше в джоба му, тайния телефон 2, и хвърли поглед на съобщението.
_Там са. Претърсват къщата на Лео. ЛВБ._ После дискретно го показа на Данглар.
Нека претърсват, помисли той, и с благодарност помисли за лейтенант
Веранк.
Лекарят бе поставил огромните си длани върху черепа на Леони, в който като
че дълго се вслушва, после премина към врата и гърдите. Мълчаливо заобиколи
леглото и обхвана с пръсти слабите ходила, които опипва и масажира в продължение
на няколко минути. След това се върна при Адамсберг.
— Всичко е мъртво, Адамсберг. Бушоните изгорели, интегралните схеми
изключени, медиастиналната и церебралната фасция блокирали, мозък в състояние на
кислороден глад, респираторна декомпресия, храносмилателна система вън от строя.
На колко е години?
Адамсберг чу как дишането на графа се ускори.
— На осемдесет и осем.
— Добре. Ще трябва да проведа един първи сеанс от около четирийсет и пет
минути. После втори, по-кратък, към 17 часа. Възможно ли е това, Рене? — попита
той, като се обърна към главния пазач.
Главният бивш полумъртъв пазач веднага кимна с истинско обожание в
погледа.
— Ако се поддава на лечение, ще трябва да се върна след петнайсет дни, за
да я стабилизирам.
— Няма проблем — увери го графът с напрегнат глас.
— Сега бъдете така добри да ме оставите сам с пациентката. Доктор Мерлуз
може да остане, ако желае, при условие че не изразява иронията си, дори
безгласно. Или ще трябва и него да помоля да излезе.
Четиримата пазачи се спогледаха, срещнаха властния поглед на графа,
колебливото изражение на Емери и накрая главният пазач Рене даде съгласието си.
— Ще бъдем зад вратата, докторе.
 — Това се разбира от само себе си, Рене. Тъй или инак, ако се не лъжа, в
стаята има две камери.
— Точно така — потвърди Емери. — Предпазна мярка.
— Така че няма как да отлетя. А и нямам такова намерение, случаят е
завладяващ. Всичко функционира и нищо не работи. Несъмнен ефект на изпитан ужас,
който по силата на неосъзнат самосъхранителен рефлекс е парализирал жизнените
функции. Тя не иска да изживее отново нападението, не иска да се върне и да
застане лице в лице с него. От това можете да заключите, господин комисар, че тя
познава нападателя си и че този факт й е непоносим. Затова е избягала, много
далеч, прекалено далеч.
Двама от пазачите застанаха пред вратата, другите двама слязоха да пазят
под прозореца. Графът, който куцукаше из коридора с бастуна си, дръпна Адамсберг
настрани и го попита:
— С пръсти ли ще я лекува?
— Да, Валре, нали ви казах.
— Боже мой.
Графът погледна часовника си.
— Минали са само седем минути, Валре.
— Не можете ли да влезете да видите какво става?
— Когато доктор Елбо има труден случай, той влага толкова усилия, че
обикновено излиза мокър от пот. Не бива да го безпокоим.
— Разбирам. Няма ли да ме попитате дали съм отстранил сабята?
— Сабята?
— Онази, която министерството е опряла в тила ви.
— Кажете ми.
— Не беше лесно да убедя двамата синове на Антоан. Но успях. Имате осем
дни допълнителна отсрочка, за да пипнете Мохамед.
— Благодаря. Валре.
— Обаче началникът на кабинета на министъра ми се стори странен. Когато
даде съгласието си, той добави: „Освен ако не го открием днес“. Говореше за
Мохамед. И като че ли се забавляваше. Да не би да имат следа?
Адамсберг усети електрическото топче да го боцка по-силно по врата, почти
до болка. Няма топче, бе заявил лекарят, не съществува такова нещо.
— Не съм информиран — каза той.
— Водят паралелно следствие зад гърба ви или какво?
— Нямам представа, Валре.
В същия час специалният екип на куките на министерството трябва да беше
приключил с претърсването на всички места, през които бе минавал от пристигането
си в Ордебек. Ханчето на Лео, къщата на Вандермот — и Адамсберг с всички сили се
надяваше, че Иполит през цялото време им е говорил отзад напред, — жандармерията
— и Адамсберг с всички сили се надяваше, че Мърз е скочил отгоре им. Нямаше
особен риск да са посетили и къщата на Ербие, но изоставени места като тази къща
биха могли да заинтересуват всяко ченге. Комисарят се опитваше да си спомни
какво бяха направили с Веранк. Отпечатъците бяха изтрити, съдовете измити с
вряла вода, чаршафите вдигнати и поверени на младежите с нареждане да ги
изхвърлят на повече от сто километра от Ордебек, восъчните печати отново
поставени. Оставаха курешките на Елбо, които бяха изстъргали, доколкото можеха,
но от тях сигурно имаше още следи. Адамсберг беше попитал Веранк дали му е
известна тайната на феноменалната устойчивост на птичите курешки, но Веранк не
знаеше повече от него по въпроса.

XXVII

Двамата младежи се бяха сменяли на кормилото и докато единият караше,

другият спеше. Мо се беше подстригал и носеше очила и мустаци — приблизителна
промяна, но достатъчна, тъй като точно такъв изглеждаше на снимката, залепена от
Веранк на личната му карта. Мо беше очарован от фалшивия документ и го въртеше в
ръцете си, любуваше му се и си казваше, че ченгетата май са далеч по-надарени в
областта на висококачествената фалшификация от бандата аматьори от Сите де Бют.
Церк караше само по пътищата без пътна такса и през първия контролно-
пропускателен пункт минаха чак на обиколния път за Сомюр.
— Прави се, че спиш, Мо — каза той през зъби. — Когато ме спрат, ще те
събудя, ще поровиш във вещите си и ще извадиш картата. Придай си вид на човек,
който не разбира какво става, който никога нищо не разбира. Мисли си за нещо
просто, мисли си за Елбо, съсредоточи се върху него.
— Или върху кравите — разтревожено каза Мо.
— Да, и недей да говориш. Само кимай сънливо.
Двама жандарми бавно се приближаваха към колата с вид на хора, затъпели от
скука и най-после намерили си занимавка. Единият тържествено обиколи колата,
като си светеше с фенера, другият бързо освети лицата на младежите, докато им
взимаше документите.
— Номерата са нови — забеляза той.
— Да — каза Церк. — Поставиха ми ги преди петнайсет дни.
— Колата е седемгодишна, а номерата са нови.
— Така е в Париж — обясни Церк. — Съсипаха ми калниците. Номерата бяха
изкривени, затова ги смених.
— Цифрите ли не се четяха?
— Четяха се. Обаче вие знаете по-добре от мен, сержант, че в този град,
когато номерата ви са повредени, никой няма да се поколебае да ви тресне, докато
паркира.
— Не сте ли от Париж?
— От Пиренеите сме.
— Е, там все е по-добре отколкото в столицата — каза жандармът с някакво
подобие на усмивка, докато им връщаше документите.
Караха мълчаливо няколко минути, докато пулсът им се нормализира.
— Голям пич си — каза Мо. — Нямаше да се сетя.
— Трябва да спрем някъде и да поожулим номерата. Да ги изритаме няколко
пъти.
— И да зацапаме малко ауспуха.
— И да хапнем. Прибери си личната карта в джоба на панталона. Нека се
посмачка малко. Изглеждаме прекалено нови.
В единайсет сутринта преминаха през втори пост в Ангулем. В 4 следобед
Церк спря колата на един планински път близо до Ларен.
— Ще починем един час, Мо, но не повече. Трябва да преминем оттатък.
— Стигнахме ли границата?
— Почти. Ще преминем в Испания през прохода Сок. И знаеш ли какво ще
направим? Ще хапнем в ханчето в Ос де Хака и ще си прекараме като парчета. И ще
отидем да спим в Бердун. Утре — Гренада, _дванайсет_ часа път.
— И ще се почистим. Имам чувството, че воним.
— Със сигурност воним. А двама души, които вонят, веднага ги забелязват.
— Баща ти може да изгърми. Заради мен. Как мислиш ще реагира?
— Не знам — каза Церк и пи няколко глътки от шишето с вода. — Не го
познавам.
— Че как така? — учуди се Мо и на свой ред взе бутилката.
— Намери ме само преди два месеца.
— Значи, ти си намерено дете? Мамка му. Обаче си приличате.
— Не, искам да кажа, че ме намери, когато бях на двайсет и осем години.
Преди дори не знаеше, че съществувам.
— Мамка му — повтори Мо, като потърка бузите си. — С мен и баща ми е
обратното. Той знаеше, че съществувам, но никога не се опита да ме намери.
— И моят също. Аз му се стоварих отгоре. Мисля, че това, бащите, са нещо
много сложно, Мо.
— Я по-добре да поспим един час.
Мо остана с впечатлението, че гласът на Церк потрепери. Било заради баща
му, било заради умората. Двамата младежи взеха да се въртят, за да се наместят
по-удобно за спане.
— Церк?
— Да?
— Има все пак нещо малко, което мога да направя за баща ти в замяна.
— Да откриеш убиеца на Клермон?
— Да открия кой е завързал краката на Елбо.
— Кучия син.
— Да.
— Това не е нещо малко. Само че не можеш да го откриеш.
— Върху бюфета в кухнята, кошницата за ягоди, в която имаше пера, с нея ли
пренесохте Елбо?
— Да, и какво? — попита Церк и се надигна.
 — Връвта вътре, с нея ли бяха вързани краката му?
— Да, баща ми я запази за анализа. И какво?
— Ами това е връв за диаболо.
Церк се изправи, запали цигара, даде една на Мо и отвори прозореца.
— Откъде знаеш, Мо?
— За диаболото се използва специална връв, по която макарата да се плъзга
по-лесно. Иначе се износва, извива се и се разваля.
— Същата като за йо-йо ли?
— А, не. Защото при диаболото се използва много връв в центъра и е
необходима удебелена найлонова връв.
— Ясно. И после?
— Такава не се намира навсякъде. Купува се само от търговците на диаболо.
Те не са много в Париж.
— И така да е — каза Церк, след като размисли. — Дори да обиколим
магазините, няма как да разберем кой я е използвал, за да изтезава гълъби.
— Има един начин — настоя Мо. — Защото тази връв не беше на
професионалист. Не мисля, че душата й е сплетена.
— Душата й ли? — обезпокои се Церк.
— Сърцето й, средата й. Професионалистите избират по-скъпи върви, които се
купуват на рула по десет или по двайсет и пет метра. Не като тази. Тя се продава
с диаболото, в комплект.
— Е и?
— Ами тя изобщо не изглежда износена. Но може би хората, което работят с
баща ти, биха могли да я огледат с лупа?
— Или под микроскоп — потвърди Церк. — И какво, ако е нова?
— Ами защо кучият син ще съсипе новата връв на диаболото си? Защо ще
използва нея, а не домакински канап?
— Защото му е била подръка?
— Именно. Баща му има магазинче за диаболо. И кучият син е отрязал края на
голямо руло, нов край, при това е избрал не много скъп. Значи, баща му е
ангросист и продава на тези, които произвеждат комплектите. А в Париж да има
най-много един ангросист. И сигурно живее близо до управлението, понеже Елбо не
е могъл да извърви километри.
Церк пушеше с притворени очи и наблюдаваше Мо.
— Май много си размишлявал по този въпрос, а? — попита той.
— Да, имах време в онази празна къща. Глупаво ли ти се струва?
— Струва ми се, че щом влезем в нета, ще имаме адреса на магазина и
презимето на кучия син.
— Само че не можем да влезем.
— Не можем, кой знае дали няма да бягаме години наред. Освен ако не
откриеш кучия син, който е вързал твоите крака.
— Не можем да се борим с него. Клермонови, това е цялата страна.
— Дори много страни.

XXVIII

В коридора на болницата безпокойството бе убило обикновената учтивост и

никой не говореше с никого. Лина потръпна, шалът й отново се плъзна и падна на
пода. Данглар се оказа по-бърз от Адамсберг. С две от големите си несръчни
крачки той се озова зад нея и метна шала на раменете й с бавен и внимателен,
леко демодиран жест.
Облъчен, помисли Адамсберг, докато Емери, смръщил русите си вежди, като че
ли не одобряваше сцената. Всички са облъчени, заключи Адамсберг. Всички ядат от
ръката й, а тя приказва каквото си иска и улавя, когото си иска.
После погледите отново се втренчиха в затворената врата на стаята в
очакване дръжката да потрепне, така както се дебне вдигането на завесата в
театъра. Всички стояха неподвижно като кравите в полето.
— Тръгна, започна да мърка — просто обясни докторът, като излезе.
Измъкна голяма бяла кърпа от джоба си, грижливо си изтри челото, като
придържаше вратата с ръка.
— Можете да влезете — каза той на графа, — но нито дума. Не се опитвайте
да я накарате да говори. Не преди да минат петнайсет дни. Трябват й поне
толкова, преди да приеме истината, в никакъв случай не бива да се притиска,
иначе пак ще изпадне в кома. Ако ми дадете дума, ще ви пусна да я видите.
Всички глави кимнаха заедно.
— Но кой ще ми даде дума, че ще бди за спазването на обещанието? — настоя
доктор Елбо.
— Аз — каза Мерлуз, когото никой не бе забелязал и който следваше Елбо,
прегърбен от изумление.
— Разчитам на вас, драги колега. Ще придружавате или ще осигурявате
придружител на всеки посетител. Ще ви държа отговорен в случай на рецидив.
— Имайте ми доверие. Аз съм лекар, няма да позволя на никого да провали
работата ви.
Елбо поклати глава и позволи на графа да се приближи до леглото. Данглар
го подкрепяше. Графът остана за миг неподвижен с отворена уста. Лео, която
лежеше с порозовели бузи и дишаше равномерно, го поздрави с усмивка и жив
поглед. Графът докосна с пръсти ръцете на старата жена, които отново бяха топли.
После се обърна към лекаря, за да му благодари или да му изрази обожанието си, и
внезапно се залюля на ръката на Данглар.
— Внимание — каза Елбо с гримаса. — Шок, проблем с блуждаещия нерв.
Седнете, свалете си ризата. Краката посинели ли са?
Валре се отпусна на един стол и Данглар с мъка го съблече. В объркването
си графът го отблъскваше, доколкото можеше, сякаш категорично отказваше да бъде
съблечен и унизен в болнична стая.
— Изпитва ужас от това — обясни доктор Мерлуз лаконично. — Веднъж у тях
разигра същия театър. Добре че бях там.
— Често ли му прилошава? — попита Адамсберг.
— Не, последният път беше преди година. Повечко стрес, нищо страшно в
крайна сметка. Отърва се със страха. Защо питате, господин комисар?
— Заради Лео.
— Не се безпокойте. Як е, Лео ще си го има още много години.

XXIX

Капитан Емери влезе в стаята и разтърси рамото на Адамсберг. Изглеждаше

потресен.
— Мортанбо е намерил братовчед си Глейо мъртъв, заклан.
— Кога?
— Явно тази нощ. Съдебният лекар е на път за там. И не знаеш най-лошото —
черепът му е сцепен. С брадва. Убиецът се връща към първия си метод.
— Имаш предвид бащата Вандермот?
— Естествено, оттам започва всичко. Който сее диващина, жъне зверщина.
— Ти не си бил тук, когато са убили онзи тип.
— Няма значение. Запитай се по-скоро защо по онова време никой не е бил
арестуван. Защото може би не са искали да арестуват някого.
— Кои?
— Тук, Адамсберг — изрече Емери с мъка, докато Данглар извеждаше
разсъблечения граф Дьо Валре, — истинският закон, единственият закон е този,
който пожелае да наложи граф Валре Д’Ордебек. Той решава в своите земи и много
отвъд тях.
Адамсберг се поколеба, припомняйки си заповедите, които бе получил
предишния ден в замъка.
— Разсъди сам — добави Емери. — Има нужда от твоя затворник, за да лекува
Лео — и го получава. Ти имаш нужда от отсрочка за разследването ти — получава я.
— Откъде знаеш, че имам отсрочка?
— Той ми каза. Обича да подчертава обхвата на властта си.
— Кого би могъл да закриля?
— Винаги сме мислили, че едно от децата е убило бащата. Не забравяй, че са
заварили Лина да трие брадвата.
— Тя не го крие.
— И не може да го скрие. Установено бе по време на разследването. Но може
да е изтрила брадвата, за да предпази Ипо. Казаха ли ти какво му е направил баща
му?
— Да. Пръстите.
— С брадва. Но Валре би могъл и сам да очисти онзи демон, за да предпази
децата. Представи си, че Ербие е знаел. Представи си, че е започнат да изнудва
Валре.
— След трийсет години?
— Може да го дои от години.
— А Глейо?
— Най-обикновен мизансцен.
— Ти смяташ, че Лина и Валре са се наговорили. Че тя оповестява минаването
на Армията, за да може Валре да се отърве от Ербие. Че останалото — Глейо,
Мортанбо, е просто декор, чиято цел е да те изпрати по дирите на безумеца, който
вярва в Месни Елекен и изпълнява волята на своя Господар.
— Връзва се, нали?
— Може би, Емери. Но аз мисля, че наистина съществува безумец, който се
бои от Армията. Било един от сграбчените, който се опитва да отърве кожата, било
някой бъдещ сграбчен, който се мъчи да спечели благоразположението на Елекен,
като му става слуга.
— Защо мислиш така?
— Не знам.
— Защото не познаваш местните. Какво ти обеща Валре, ако спасиш Лео? Може
би произведение на изкуството? Не разчитай. Той винаги прави така. А защо иска
на всяка цена да излекува Лео? Запитвал ли си се?
— Защото е привързан към нея, Емери, знаеш това.
— Или за да разбере какво знае тая?
— Мамка му, Емери, та той почти припадна. Ако тя оживее, той ще се ожени
за нея.
— Много удобно. Свидетелството на съпругата не се зачита от съда.
Трябва да решиш, Емери, кого подозираш — Валре или братята Вандермот.
— Вандермот, Валре, Лео, все са от един дол дренки. Бащата Вандермот и
Ербие са дяволското лице. Графът и децата — невинното. Смеси ги и ще получиш
една неконтролируема пасмина, замесена с глина.

XXX

— Нападнат е снощи, към полунощ — обяви съдебната лекарка Шази. — Два пъти
е ударен с брадва. Първият удар е бил достатъчен.
Глейо лежеше в кабинета си облечен, главата му беше сцепена на две места,
кръвта му бе текла обилно върху масата и на килима, наквасвайки разпръснатите по
пода скици. Покрай петната все още можеше да се различи лицето на Дева Мария.
— Грозна работа — каза Емери, като посочи рисунките. — Светата Дева,
цялата покрита с кръв — добави той с отвращение, сякаш това го възмущаваше
повече от заколението, разиграло се почти пред очите му.
— Господарят Елекен не си поплюва — прошепна Адамсберг. — И Девата ни най-
малко не го впечатлява.
— Естествено — каза мрачно Емери. — Глейо имаше поръчка за църквата в Сент
Обен. И винаги работеше до късно. Убиецът е влязъл, мъж или жена, все едно,
Глейо го е познавал и го е пуснал вътре. Ако е носел брадва, трябва да е бил с
шлифер. Малко неуместно при тая жега.
— Спомни си, че имаше изгледи да завали. На запад се трупаха облаци.
От кабинета се чуваха риданията на Мишел Мортанбо, по-скоро викове,
отколкото хлипове, както плачат мъжете, чиито сълзи трудно потичат.
— Не е ревал толкова, когато умря майка му — каза Емери злобно.
— Знаеш ли къде е бил вчера?
— В Кан от два дни, за една голяма поръчка за крушово дърво. Много хора ще
потвърдят. Прибрал се е днес към обяд.
— А вчера към полунощ?
— Бил е на бар, в „Нагоре с краката“. Прекарал е нощта с курви и педали и
сега го гризе съвестта. Като спре да циври, сержантът ще го заведе да даде
показания.
— Спокойно, Емери. Няма смисъл. Кога идва техническият екип?
— Докато тръгнат от Лизийо… Смятай. Ако поне тоз гадняр Глейо ме беше
послушал, ако беше приел да го наблюдаваме…
— Спокойно, Емери. Да ни би да ти е мъчно за него?
— Не. Елекен да го вземе дано. Обаче виждам, че вече двама сграбчени от
Месни са убити. Знаеш ли какво ще предизвика това в Ордебек?
— Верижен ужас.
 — На хората не им пука, че и Мортанбо може да замине по реда си. Обаче
никой не знае името на четвъртата жертва. Можем да охраняваме Мортанбо, но не и
целия град. Ако исках да знам кой тук има нечиста съвест, кой се бои да не го е
нарочил Елекен, сега е моментът да бъда нащрек. Достатъчно е да следя хората, да
видя кой трепери и кой е спокоен. И ще си съставя списъка.
— Идвам — каза Адамсберг, като затвори телефона си. — Майор Данглар е
отвън, отивам да го доведа.
— Не може ли сам да влезе?
— Не искам да вижда Глейо.
— Че защо?
— Не понася кръв.
— Че нали е ченге?
— Спокойно, Емери.
— Имаше да се скатава на бойното поле…
— Няма страшно, той не е потомък на маршал. Всичките му деди са копали в
мина. И то е трудно, но не е славно.
Малка тълпа се беше вече събрала пред къщата на Глейо. Знаеше се, че той е
един от нарочените от Господаря Елекен, бяха видели колата на жандармерията и
всичко им бе станало ясно. Данглар стоеше отзад, неподвижен.
— Аз съм с Антонен — обясни той на Адамсберг. — Той иска да говори с вас,
с вас и с Емери. Но не смее да мине през тълпата сам, трябва да му проправим
път.
— Ще минем през задната врата — каза Адамсберг и леко хвана ръката на
Антонен.
Бе разбрал по време на масажа, че дланта е солидна, а китката е глинена.
Така че трябваше много да внимава.
— Как е графът? — подзе Адамсберг.
— На крака е. И е облечен. И главно е бесен, че са го разсъблекли. Доктор
Мерлуз е напълно изкаран от релси. Най-смирено предостави една стая на колегата
Елбо, който глаголства, докато обядва с пазачите си. Мерлуз му ходи по петите,
има вид на човек, чиито най-съкровени убеждения са били пометени от циклон. Как
изглежда Глейо?
— Така изглежда, че е по-добре да не го виждате.
Адамсберг заобиколи къщата, като двамата с Данглар охраняваха Антонен от
двете страни. По пътя срещнаха Мортанбо, който вървеше с наведена глава като
подгонено животно и когото сержант Блерио доста внимателно водеше към колата.
Блерио спря комисаря с дискретен знак.
— Капитанът ви се сърди заради смъртта на Глейо — прошепна той. — Той
казва, извинете ме, че си въртите палците. Казвам ви го, за да ви предупредя,
той понякога става зъл.
— Видях.
— Не му обръщайте внимание, бързо му минава.
Антонен предпазливо приседна на един стол в кухнята на Глейо и скри ръцете
си под масата.
— Лина е на работа, Ипо отиде да купува дърва, а Мартен е в гората —
обясни той. — Затова дойдох аз.
— Слушаме ви — кротко каза Адамсберг.
Емери бе застанал встрани от групата, демонстративно показвайки, че това
не е неговото разследване и че Адамсберг, колкото и да беше прочут, не се бе
справил по-добре от него.
— Казват, че Глейо е убит.
— Така е.
— Нали знаете, че Лина го е чула да моли за милост в Армията?
— Да. Заедно с Мортанбо и неназования четвърти.
— Това, което искам да ви кажа, е, че когато Месни убива, го прави по свой
собствен начин. Никога с модерно оръжие, това искам да кажа. Не с револвер, нито
с пушка. Щото Елекен не познава тези оръжия. Елекен е прекалено стар.
— Това не важи за Ербие.
— Вярно, но може би не Елекен го е убил.
— Но важи за Глейо — призна Адамсберг. — Той не е застрелян.
— А е убит с брадва?
— Откъде знаете?
— Защото нашата изчезна. Това исках да кажа.
— Я гледай — изсмя се Емери, — идваш дотук, какъвто си крехък, за да ни
съобщиш какво е оръжието на престъплението? Много мило, Антонен.
— Майка ми каза, че това може да помогне.
— А не те ли е страх, че може да се обърне срещу вас? Освен ако не мислиш,
че можем да я открием, и гледаш да ни изпревариш?
— Спокойно, Емери — прекъсна го Адамсберг. — Кога видяхте, че брадвата
вече не е на мястото си?
— Тази сутрин, но преди да чуя за Глейо. Аз лично не си служа с нея, не
мога да си го позволя. Но видях, че не е там, където я слагаме обикновено,
навън, подпряна на купчината дърва.
— Така че всеки може да я вземе?
— Да, но никой от нас не я е взимал.
— Някакъв отличителен знак има ли тази брадва? Нещо, по което може да се
разпознае?
— Ипо гравира едно V на дръжката.
— Мислите, че някой си е послужил с нея, за да ви натопи?
— Възможно е, но това, което искам да кажа, е, че не би било много хитро.
Ако сме искали да убием Глейо, нямаше да го направим със собствената си брадва,
не е ли така?
— Напротив, би било хитро — намеси се Емери. — Би било толкова тъп гаф, че
вие не бихте го направили. Особено вие, братята Вандермот, най-отраканите в
Ордебек.
Антонен сви рамене.
— Ти не ни обичаш, Емери, затова няма да слушам мнението ти. Може би твоят
прадядо наистина е бил добър на терена, дори когато врагът е бил по-многоброен.
— Не намесвай семейството ми, Антонен.
— А ти как намесваш моето, това искам да кажа. И какво си наследил от
него? Търчиш из полето подир първия заек, който видиш. Но никога не гледаш какво
става наоколо, никога не се питаш какво мислят другите. Освен това ти вече не
водиш разследването. Аз разговарям с комисаря от Париж.
— И добре правиш — отвърна Емери с най-войнствената си усмивка. — Виждаш
какви резултати е постигнал, откакто е дошъл.
— Нормално. Трябва ти време, за да се запиташ какво мислят другите.
Техническият екип влизаше в къщата и разтревожен от шума, Антонен вдигна
деликатното си лице.
— Данглар ще ви придружи, Антонен — каза Адамсберг и се изправи. —
Благодаря ви, че дойдохте. Емери, ще се видим довечера на вечеря, ако приемеш.
Не обичам пререканията. Не от доброта, а защото ме уморяват, все едно дали са
основателни или не.
— Добре — каза Емери след кратка пауза. — На моята маса?
— На твоята маса. Оставям те с експертите. Дръж Мортанбо в килията колкото
се може по-дълго. В жандармерията поне ще е в безопасност.
— Ти какво ще правиш? Ще обядваш? Имаш среща с някого?
— Ще вървя. Трябва да вървя.
— Искаш да кажеш, че отиваш някъде?
— Не, просто ще вървя. Знаеш ли, доктор Елбо ме увери, че електрически
топчета не съществуват.
— Тогава какво е било?
— Довечера ще говорим.
Лошото настроение се бе изпарило от лицето на капитана. Прав беше сержант
Блерио, бързо му минаваше, а това беше доста рядко качество.

XXXI

Сега жителите на Ордебек щяха още повече да се разтревожат, но уплахата и

търсенето на отговор, мислеше Адамсберг, щяха да се насочат по-скоро към
Неудържимата армия, отколкото към безсилието на парижкия комисар. Защото кой тук
сериозно би си представил, че един човек, просто един човек би могъл да пребори
Господаря Елекен? Адамсберг избра все пак един по-пуст път, по който щеше да
избегне срещи и въпроси, макар нормандците да не бяха особено склонни към пряко
говорене. Обаче компенсираха тази несклонност с дълги погледи или тежки намеци,
които ви изненадват в гръб и в крайна сметка ви поставят лице в лице с
незададения въпрос.
Адамсберг заобиколи Ордебек по пътя за блатото с водните кончета, мина
напряко през гората Птит Аленд и се отправи към пътя за Боневал под оловното
слънце. Никакъв риск да срещне някого по това време на тази прокълната пътека.
Вече би трябвало многократно да е минавал оттук. Защото тук и само тук Лео е
могла да узнае или да разбере нещо. Но трябваше да се занимае с Мо, с
Клермонови, с гмуркачката Ретанкур, с инертната Лео, със заповедите на графа,
затова не бе действал достатъчно бързо. Възможно бе също да се е задвижила
някаква фаталност, която го караше по най-естествен начин да прехвърля вината на
Господаря Елекен, вместо да потърси истинския, смъртен човек, който посичаше
хората с брадва. Никаква вест от Церк. В това отношение синът следваше
инструкциите му — бе му забранил да се свързва с него. Защото в този час и след
десанта на хората от министерството вторият му мобилен телефон със сигурност бе
локализиран и подслушван. Трябваше да предупреди Ретанкур да не му се обажда.
Бог знае какво би сполетяло къртица, открита в грандиозната дупка на Клермон-
Брасьорови.
Покрай прекия път видя изолирана къща, пазена от куче, което се бе уморило
да лае. Нямаше никакъв риск някой да подслушва телефона на този дом. Адамсберг
няколко пъти дръпна връвта на стария звънец. След като никой не откликна, той
бутна вратата и намери телефона на масичка в антрето насред купчина писма,
чадъри и кални ботуши. Вдигна слушалката с намерението да набере номера на
Ретанкур.
След това я остави, внезапно обезпокоен от твърдия пакет със снимки в
задния джоб на панталона му, даден му от графа предишния ден. Излезе от къщата и
се оттегли зад сеновала, където бавно разгледа снимките, без още да разгадава
смисъла на настойчивия им повик. Кристиян имитира неизвестно кого сред засмени
хора, зле облеченият Кристоф се усмихва, на вратовръзката му е закачена златна
игла във формата на подкова, всички държат чаши, плата, украсени с каскади
цветя, рокли с големи деколтета, бижута, масивни пръстени, впити в плътта на
стари пръсти, сервитьори в ливреи. Много можеше да види някой зоолог,
специализиран в перченето и надуването на властниците, и нищо не виждаше
ченгето, тръгнало по следите на отцеубиец. Разсея го прелитащо ято патици,
образуващи безупречно V. Адамсберг вдигна поглед към светлосиньото небе,
засенчено с тежки облаци на запад, прибра снимките, погали по главата една
кобила, която разтърсваше падналия на очите й кичур, и погледна часовниците си.
Ако нещо се бе случило на Церк, вече щеше да знае. В този час сигурно
наближаваха Гренада и бяха вън от обсега и на най-активното търсене. Не беше
предвидил, че ще се безпокои за Церк, не можеше да определи каква част се
дължеше на чувството му за вина и каква на неосъзната до момента обич. Представи
си как двамата се приближават до града, мърляви, уморени, видя дребното слабо и
усмихнато личице на Церк. Мо и косите му, подстригани като на добър ученик. Мо,
Момо Късия фитил.
Бързо прибра снимките в джоба си и пъргаво се върна в къщата, огледа се,
преди да влезе, и вече вътре, набра номера на Ретанкур.
— Виолет — каза той, — снимката на Спасител 1, която ми изпрати.
— Да.
— Косите му са къси. А на вечерята са по-дълги. Кога го снима?
— На другия ден, след като постъпих на работа.
— Значи, три дни след пожара. Опитай се да разбереш кога се е подстригал.
В колко часа. Преди или след като се е прибрал. Гледай да се справиш.
— Успях да опитомя майордома, най-недостъпния в къщата. С никого не
говори, но за мен прави изключение.
— Защо ли не се учудвам. Изпрати ми сведението, после вече не използвай
тези телефони и се измитай оттам.
— Проблем ли има? — безстрастно попита Ретанкур.
— Голям.
— Хубаво.
— Ако се е подстригал сам, преди да се прибере, може да е оставил някой
косъм на облегалката за главата в колата си. Карал ли е след убийството?
— Не, използвал е шофьора си.
— Значи, търсим косъмче на мястото на водача.
— Но без разрешение за претърсване.
— Именно, лейтенант, никога няма да получим такова.
Адамсберг повървя още двайсет минути, преди да стигне до пътя за Боневал,
озадачен от внезапното подстригване на Кристиян Клермон-Брасьор. Само че не той
бе откарал бащата в мерцедеса. Той си беше тръгнал по-рано, пийнал, и бе отишъл
у жена, чието име никога нямаше да научат. А след новината може би е пожелал по-
прилична прическа в знак на траур.
Може би. Косите на Мо понякога се пърлеха от горещината на пожарите. Ако
Кристиян е запалил колата, ако си е опърлил някой кичур, сигурно се е опитал да
прикрие станалото, като е подстригал цялата си коса. Но Кристиян не е бил там,
това е положението, а нищо не уморяваше Адамсберг повече от тъпченето на място.
За разлика от Данглар, който можеше да се инати и да стъпва в собствените си
следи, докато му се завие свят.
Адамсберг си наложи да не обръща внимание на черниците, за да се
съсредоточи на пътя за Боневал и на следите на старата Лео. Мина покрай големия
пън, на който бе седял до нея, дълго се въртя около параклиса „Свети Антоний“,
който ви помага да намерите изгубеното. Майка му не спираше дразнещо да повтаря
името на този светец всеки път, когато изгубеше и най-малката дреболия. „Свети
Антоний от Падуа, намери ми таз игла“. Като дете Адамсберг доста се шокираше от
това как майка му безцеремонно призовава свети Антоний да й намери губерката или
напръстника. В момента светецът не му помагаше да намери каквото и да било на
пътя. Адамсберг съвестно го измина и в обратната посока и пак седна на пъна,
този път с шепа черници, които остави до себе си. Прегледа на екранчето на
телефона си снимките, изпратени му от Ретанкур, като ги сравняваше с тези, които
му бе дал Валре. Чу шумолене зад гърба си и Мърз изскочи от гората с блажената
физиономия на младеж след плодотворна среща със селската красавица. Мърз постави
олигавената си глава на коляното му и го загледа с умолителното изражение, което
никое човешко същество не може да възпроизведе с такава категоричност. Адамсберг
го потупа по челото.
— Сега захарта ли си искаш? Обаче нямам, мой човек. Не съм ти Лео.
Мърз постави оплесканите си лапи на крачола на панталона му и още по-
настоятелно се замоли.
— Няма захар, Мързи — бавно повтори Адамсберг. — Сержантът ще ти даде в
шест часа. Искаш ли черница?
Адамсберг му подаде едно плодче, което кучето не пожела да вземе. Явно
разбирайки колко е безполезно искането му или колко е глупав този тип, то взе да
рие земята пред Адамсберг, разпръсквайки множество изсъхнали листа.
— Мърз, разрушаваш жизнения микрокосмос на изгнилите листа.
Кучето направи стойка и го загледа настоятелно, поклащайки муцуната си.
Една от лапите му затискаше бяла хартийка.
— Виждам, Мърз. В това е била завита бучка захар. Но хартийката е празна.
И е стара.
Адамсберг глътна шепа черници, а Мърз отново настоя, като премести лапата
си, за да насочи този човек, на когото му трябваше толкова време да разбере. За
една минута Адамсберг събра от земята шест опаковки от бучки захар.
— Всички са празни, старче. Знам какво ми казваш — тук е истинска мина за
захар. Знам, че точно тук Лео ти е давала бучка след подвизите ти в съседното
стопанство. Разбирам, че си разочарован. Обаче аз нямам захар.
Адамсберг стана и направи няколко крачки с намерението да разсее Мърз от
неизпълнимото му желание. Кучето го следваше, като тихо скимтеше, и Адамсберг
внезапно се върна и седна точно както бе седял, когато беше с Лео, припомняйки
си сцената, първите разменени думи, появата на кучето. Ако паметта на Адамсберг
не я биваше да задържа думи, тя изключително добре помнеше всичко, свързано с
образите. Сега комисарят ясно виждаше жеста на Лео, сякаш беше изрисуван. Тогава
на пътя Лео не разви бучката захар, защото тя не беше опакована. А направо я
даде на кучето. Лео не би разнасяла опаковани бучки захар, все тая й беше дали
ще изцапа джобовете си, пръстите си или захарта.
Адамсберг грижливо прибра мръсните хартийки, изровени от Мърз. Някой друг
бе ял захар на това място. Хартийките бяха тук поне от две седмици, една до
друга, сякаш захвърлени по едно и също време. Е? И какво от това? Освен факта,
че бяха на пътя за Боневал? Именно. Някой хлапак би могъл да е седял на пъна
посред нощ в очакване да мине Армията — за да докаже, че е голям бабаит — и да
си е хапвал захар за подсилване. Или да е стоял тук в нощта на убийството? И да
е видял убиеца?
— Мързи — каза той на кучето, — ти показа ли тези хартийки на Лео? С
надеждата, че ще ти даде допълнително?
Адамсберг се пренесе до болничното легло и огледа с друго око трите думи,
които му бе прошепнала старата жена: _хелоу, Мързи, захар_.
— Мързи — повтори той, — Лео е видяла тези хартийки, така ли? Видяла ги е,
нали? И дори ще ти кажа кога ги е видяла. В деня, когато е открила тялото на
Ербие. В противен случай нямаше да говори за това в болницата, като имаш предвид
колко малко сили са й останали. Но защо нищо не е казала онази вечер? Смяташ ли,
че е разбрала по-късно? Като мен? Със закъснение? На другия ден? Какво е
разбрала, Мърз?
Адамсберг внимателно прибра хартийките в плика със снимките.
— Какво, Мързи? — подзе той, докато се спускаше по същата пряка пътека, по
която бе минала Лео. — Какво е разбрала? Че е имало свидетел на убийството?
Откъде е знаела, че хартийките са били хвърлени същата вечер? Защото е идвала
тук с теб предишния ден? И те не са били тук?
Кучето вървеше по пътеката енергично, препикавайки същите дървета като
първия път, докато се приближаваше към ханчето на Лео.
— Само това ще да е, Мърз. Свидетел, който е плюскал захар. Който е
разбрал значението на това, което е видял, по-късно, когато е чул за убийството
и за датата на извършването му. Свидетел, които обаче си мълчи, защото го е
страх. Лео може би е знаела кое момче се е доказвало на пътя през онази нощ.
На петдесет крачки от ханчето Мърз се затича към една кола, паркирана до
канавката. Сержант Блерио излезе от колата и тръгна към комисаря. Адамсберг
ускори ход с надеждата, че сержантът е минал през болницата и носи вести за Лео.
— Нищо не може да се направи, не могат да разберат какво й е — каза той на
Адамсберг, без да го поздрави, като разпери късите си ръце и дълбоко въздъхна.
— Мамка му, Блерио. Какво става?
— Нещо потраква отстрани.
— Потраква ли?
— Да дави се от най-малкото усилие. Но на слизане се държи нормално.
— Но за кого говорите, Блерио?
— Ами че за колата, господин комисар. Докато префектурата ни я смени с
нова, много вода ще изтече.
— Окей, сержант. Как мина разпитът на Мортанбо?
— Нищо не знае, наистина. Дрипа — каза Блерио тъжно, докато галеше Мърз,
който бе сложил лапи на гърдите му. — Без Глейо този тип за нищо не става.
— Иска си захарта.
— Иска главно да остане в килията. Тоз кретен взе да ме обижда, после се
опита да ми разбие мутрата с надеждата да поостане по-дълго в дранголника. Ама
не на мен тия.
— Дайте да се разберем, Блерио — каза Адамсберг, като си обърса челото с
ръкава на фланелката си. — Казвам само, че кучето си иска бучката захар.
— Да, ама не му е дошло времето.
— Знам, сержант. Обаче двамата бяхме в гората, той отиде да се види с
момичето от стопанството и сега иска бучка захар.
— Тогава ще трябва вие да му я дадете, господин комисар. Защото аз бърках
в мотора, а когато ръцете ми миришат на бензин, нищо не може да се направи, той
нищо не приема.
— Аз нямам захар, сержант — търпеливо обясни Адамсберг.
Блерио мълчаливо показа джоба на ризата си, натъпкан с увити в хартийки
бучки захар.
— Заповядайте — каза той.
Адамсберг измъкна една бучка, разви я и я даде на Мърз. Поне едно малко
нещо да е свършено.
— Винаги ли се разхождате с толкова захар в джоба?
— Че защо не? — промърмори Блерио.
Адамсберг усети, че въпросът му е бил прекалено директен и е засегнал нещо
лично, което Блерио нямаше намерение да разкрива. Може би дебелият сержант
получаваше кризи на хипогликемия, на тези брутални спадове на кръвната захар, от
които се изпотявате, омеквате, разтреперват ви се краката и се чувствате като
пред припадане. Или може би даваше бучки захар на конете. Или пък ги пъхаше в
бензиновите резервоари на враговете си. Или може би ги слагаше в чашата си със
сутрешния калвадос.
— Ще ме закарате ли до болницата, сержант? Трябва да видя лекаря, преди да
си е тръгнал.
— Изглежда, е измъкнал Лео, както се вади шаран от тинята — каза Блерио,
докато сядаше зад волана и чакаше Мърз да скочи отзад. — Веднъж аз така извадих
една пъстърва от река Тук. Направо с ръка я хванах. Трябва да се беше ударила в
някоя скала или нещо такова. Не ми даде сърце да я изям, не знам защо, пуснах я
обратно във водата.
— Какво ще правим с Мортанбо?
— Дрипата предпочита да остане в жандармерията тази нощ. Има право да стои
до 14 часа утре. След това, ей богу, не знам. Сигурно сега съжалява, че е убил
майка си. Щеше да е в безопасност с нея, не беше тя жена, дето ще се остави да я
будалкат. Освен това, ако беше стоял мирно, Елекен нямаше да насъска Армията
срещу него.
— Вие вярвате ли в Армията, сержант?
— Ами, не — прошепна Блерио. — Казвам каквото казват, нищо повече.
— Младежите често ли ходят нощем на пътя за Боневал?
— Да. Кретенчета, които не смеят да откажат.
— Кой ги командва?
— По-големи от тях кретени. Тук това е номерът. Или прекарваш нощта на
пътя за Боневал, или си бъзливец. Просто и ясно. И аз съм го правил, когато бях
на петнайсет. Мога да ви уверя, че на тия години яко ти треперят мартинките.
Нямаш право и огън да запалиш, забранено е според кретенския им правилник.
— Знае ли се кои са ходили тази година?
— Нито тази, нито предишните. Никой не се хвали след това. Защото
аверчетата ви чакат на изхода и виждат, че сте се напикали от шубе. Или нещо по-
лошо. Затова никой не се надува. То е като в секта, господин комисар, всичко е
тайно.
— И момичетата ли го правят?
— Между нас да си остане, господин комисар, за тия неща момичетата са
хиляда пъти по-малки кретени от момчетата. Те не си създават неприятности без
причина. Не, разбира се, че не ходят там.

Доктор Елбо хапваше в стаята, която бяха оставили на негово разположение,

и весело си бъбреше с две сестри и с доктор Мерлуз, вече напълно покоре`н и
съвършено доброжелателен.
— Както виждате, приятелю — каза той, като поздрави Адамсберг, — подлагам
си преди тръгване.
— Как е тя?
— Още веднъж направих грижлива проверка, всичко е на мястото си, доволен
съм. Освен ако не греша, функциите й постепенно ще се задействат. Ще видите
ефекта след четири дни, после тя ще навлезе във фаза на консолидация. Но
внимание, Адамсберг, не забравяйте. Никакви полицейски въпроси — какво видяхте,
кой беше, какво стана? Тя още не е способна да застане лице в лице с този спомен
и ако се опитате да я принудите, ще зачеркнете всичките ни усилия.
— Лично ще следя да се изпълняват указанията ви, доктор Елбо — раболепно
го увери Мерлуз. — Стаята й ще бъде заключена и никой няма да влиза без мое
разрешение. И никой няма да й говори в мое отсъствие.
— Разчитам напълно на вас, драги колега. Адамсберг, ако ми издействате още
една разходка, ще дойда да я видя след петнайсет дни. Много ми беше приятно,
наистина.
— А аз ви благодаря, Елбо, наистина.
— Хайде, приятелю, това ми е професията. Апропо, електрическите топчета?
Да се заемем ли с тях? Рене — обърна си той към главния надзирател, — имаме ли
пет минути? С комисаря нямам нужда от повече. Той е ненормално
инфрасимптоматичен.
— Няма проблем — каза Рене, след като погледна стенния часовник. — Но
трябва да сме тръгнали в 18 часа, не по-късно, докторе.
— Повече не ми и трябва.
Лекарят се усмихна, обърса устните си с хартиена салфетка и изведе
Адамсберг в коридора, последван от двамата пазачи.
— Няма нужда да лягате. Седнете на този стол, това ще е съвсем достатъчно.
Само си свалете обувките. Къде е това прословуто топче? Къде, на тила ли?
Лекарят поработи малко върху черепа, врата и краката на комисаря, не
пропусна и очите и скулите.
— Все така особен сте, приятелю — каза той накрая, като му направи знак да
се обуе. — Достатъчно е да се прекъснат тук и там някои редки земни връзки, за
да се изкачите горе в облаците и да се смесите с тях. Като балон. Внимавайте,
Адамсберг, вече ви предупредих. Реалният живот е планина от лайна, от низост и
посредственост, така е, съгласен съм. Само че ние сме длъжни да тъпчем вътре,
приятелю. Длъжни. За щастие вие сте и много просто устроено животно и част от
вас е блокирана на земята като копито на затънал в тинята бик. Това ви е шансът
и аз между другото го заздравих, като обработих тилната, слепоочната и ябълчната
кост.
— А топчето, докторе?
— Топчето беше дошло, ако говорим от физиологична гледна точка, от една
потисната зона между прешлени 1 и 2. От соматична гледна точка се е създало
вследствие на силно чувство за вина.
— Не мисля, че някога съм изпитвал вина.
— Вие сте щастливо изключение. Но не сте съвършен. Бих казал — а вие
знаете колко отблизо проследих това възкръсване, — че нахлуването в живота ви на
непознат син, при това, както бихте могли да си помислите, неуравновесен поради
отсъствието ви, дори оглупял поради нехайството ви, е породило прилив на чувство
за вина. Откъдето тази реакция на прешлените. Трябва да тръгвам, приятелю. Ще се
видим може би след петнайсет дни, ако съдията отново разреши. Знаехте ли, че
старият съдия Варние е тотално, абсолютно корумпиран?
— Да, благодарение на това сте тук.
— Късмет, приятелю — каза лекарят и му стисна ръката. — Ще ми е приятно
някой ден да ме посетите във Фльори.
Каза „Фльори“, все едно говореше за вилата си, все едно го канеше на
приятелски следобед в селския си салон. Адамсберг го проследи с поглед, изпълнен
с чувство на уважение, което го развълнува малко — реакция крайно рядка и
несъмнено пряко произтекла от проведеното лечение.
Преди доктор Мерлуз да заключи вратата, той тихо влезе в стаята на Лео,
докосна хладните й бузи, погали я по косата. Хрумна му, но веднага отхвърли
мисълта, да й каже за хартийките от бучките захар.
— Хелоу, Лео, аз съм. Мърз беше на среща с момичето от стопанството.
Доволен е.

XXXII

Във фоайето на един доста зловещ хотел в Гренада, разположен в периферията

на града, Церк и Мо изключиха античния компютър, след като си бяха направили
необходимите справки, и се отправиха към стълбището с подчертано нехайна стъпка.
Човек не мисли за походката си, освен когато чувства, че е наблюдаван — от
полицията или от любовта. И тогава нищо не е по-трудно от това да подражаваш на
изгубената естественост. Двамата бяха решили да избягват асансьора — място,
където пътниците, искат или не, имат повече време да ви наблюдават.
— Не знам дали беше благоразумно да влизаме в интернет — каза Мо, докато
затваряше вратата на стаята.
— Спокойно, Мо. Най-лесно ще те забележат, ако се стягаш. Поне се
осведомихме.
— Не мисля, че е добра идея да телефонираме в ресторанта в Ордебек. Как му
беше името?
— „Бягащия глиган“. Не, няма да се обаждаме. Само в случай че нещо се
обърка. Сега знаем името на магазина, в който продават диаболо. „По връвта“.
Съвсем лесно ще открием името на собственика и ще разберем дали има деца. По-
скоро син, между дванайсет и шестнайсет години.
— Син — потвърди Мо. — На момиче по` няма да хрумне да върже краката на
гълъб, за да го измъчва.
— Или да подпалва коли.
Мо седна на леглото си, протегна краката си и започна бавно да вдишва и
издишва. Имаше чувството, че някакво второ сърце непрекъснато тупка в стомаха
му. Адамсберг му беше обяснил в къщата с кравите, че най-вероятно става дума за
електрически топчета, които пълзят насам-натам. Мо постави ръка на корема си в
опит да ги разкара и разлисти френския вестник от предишния ден.
— Но може да хрумне на момиче — добави Церк — да се смее, докато гледа как
момчето връзва краката на гълъба или подпалва колата. Нещо ново за Ордебек?
— Нищо. Обаче си мисля, че баща ти си има друга работа и не му е до човека
от магазина за диаболо.
— Не смятам така. Струва ми се, че кучият син, който е измъчвал гълъба,
кучият син, който убива в Ордебек, кучият син, който е изгорил Клермон-Брасьор,
струва ми се, че всичко това се разхожда заедно в главата му и че той няма
предпочитания.
— Мислех, че не го познаваш.
— Да, но имам чувството, че приличам на него. Утре, Мо, ще трябва да
излезем от стаята в 8:50. И така ще правим всеки ден. За да създадем
впечатление, че отиваме на работа. Ако изобщо сме тук утре.
— А! И ти ли забеляза? — каза Мо и продължи да си разтрива корема.
— Онзи тип ли долу, дето ни гледаше?
— Да.
— Малко дълго ни гледаше, а?
— Аха. На какво ти прилича?
— На ченге, Мо.
Церк отвори прозореца, за да проветри. От стаята се виждаше само малък
двор и големи вентилационни цинкови тръби. Церк хвърли фаса си през прозореца и
проследи падането му е поглед.
— Най-добре веднага да се измитаме — каза той.

XXXIII

Емери гордо отвори двойната врата на трапезарията в стил ампир и жадно

зачака реакцията на гостите си. Адамсберг сякаш се изненада, но не прояви
интерес — невежа, заключи Емери, затова пък учудването на Веранк и възхитените
коментари на Данглар му доставиха достатъчно удоволствие, за да заличат
последните следи от конфликта. Всъщност Данглар оценяваше качеството на
мебелировката, но не и прекалено педантичната й възстановка.
— Чудесно, капитане — заключи той, поемайки чашата си с аперитива, защото
Данглар умееше да се държи далеч по-възпитано от двамата беарнци.
Така че по време на вечерята майор Данглар проведе почти целия разговор с
онази искрена заинтересованост, която отлично умееше да имитира и за която
Адамсберг изпитваше към него неизменна признателност. Още повече че количеството
вино, наливано в старинните чаши, върху които бе гравиран гербът на принц
Д’Екмюл, бе напълно достатъчно, за да предотврати евентуалния пристъп на
абстиненция у майора. Насърчаван от Данглар, който блестеше с познанията си за
историята на графството Ордебек, както и за битките, водени от маршал Даву,
Емери пиеше здраво и ставаше по-открит, държеше се по-свойски и дори изпадаше в
сантименталност. На Адамсберг му се струваше, че наметалото на маршала и позата,
която той налагаше на своя наследник, все повече се свличат от раменете му и
всеки момент ще паднат на пода.
В същото време някакво ново изражение оглаждаше лицето на Данглар.
Адамсберг го познаваше достатъчно, за да знае, че това не беше обичайният ефект
на отпускане, предизвикван от алкохола. Беше нещо палаво, сякаш майорът готвеше
забавен номер, който възнамеряваше за момента да не издава. При това, помисли
Адамсберг, номер, насочен например срещу лейтенант Веранк, с когото той като
никога се държеше почти приятелски, а в това се съдържаше потенциална опасност.
Номерът му позволяваше тази вечер да се усмихва на онзи, на когото щеше да го
погоди по-късно.
Драмата в Ордебек, заровена, изтласкана вън от имперския разкош, все пак
се появи в часа на калвадоса.
— Какво ще правиш с Мортанбо, Емери? — попита Адамсберг.
— Ако твоите хора ни се притекат на помощ, можем да му осигурим наблюдение
през седмицата. Имаш ли шест-седем души подръка?
— Имам една жена лейтенант, която струва колкото десет мъже, но в момента
се гмурка. Мога да освободя един-двама нормални полицаи.
— Синът ти не може ли да помогне?
— Не намесвам сина си, Емери. Впрочем той не е обучен, а и не умее да
стреля. И замина на пътешествие.
— Така ли? Мислех, че прави репортаж за гнилите листа.
— Правеше. Но едно момиче му се обади от Италия и той тръгна натам. Знаеш
как е.
— Да, знам — каза Емери и се облегна на стола си, доколкото стилът ампир
му го позволяваше. — Но след като попътувах и се позабавлявах, срещнах жена си
тук, в Ордебек. Когато дойде с мен в Лион, тя вече скучаеше, а аз още бях влюбен
в нея. Мислех, че преместването ми в Ордебек ще й хареса. Че ще види родното си
място, старите приятели. Затова земята обърнах, за да се върна тук. Обаче не, тя
остана в Лион, от инат. През първите ми две години в Ордебек нищо не правех като
хората. Обикалях бардаците в Лизийо, ама без радост. Обратно на моя прадядо,
приятели, ако ми позволите да ви наричам така. Нито една битка не спечелих,
освен някои дребни арести, каквито и последният глупак може да извърши.
— Не знам дали печеля и губя са правилните термини за оценка на живота —
обади се Веранк. — Тоест мисля, че не трябва да съдим живота си. Непрекъснато се
чувстваме принудени да го правим, но това си е направо престъпление.
„Това е повече от престъпление, това е грешка“ — механично довърши
Данглар, цитирайки предполагаемите думи, казани от Фуше на императора.
— Това ми харесва — каза Емери, окуражен, изправи се и с несигурна ръка се
зае да долива в чашите калвадос. — Намерихме брадвата — обяви той без всякаква
връзка. — Хвърлили са я зад дувара покрай къщата на Глейо, паднала е в ливадата.
— Ако някой от Вандермотови го е убил — каза Адамсберг, — мислиш ли
наистина, че би използвал семейното сечиво? И ако да, най-просто щеше да е да си
го прибере вкъщи, не е ли така?
— И двете са възможни, Адамсберг, вече ти казах. Това ги оневинява и
следователно е доста хитро.
— Не достатъчно хитро за тях.
— Ти ги харесваш, а?
— Нямам нищо против тях. Все още нищо сериозно.
— Но ги харесваш.
Емери излезе за малко и се върна със стара училищна снимка, която постави
на коленете на Адамсберг.
— Виж — каза той. — Тук всички сме на девет-десет години. Ипо е вече много
висок, ето го, третия отзад отляво надясно. Изобщо не е милото момче, на което
се прави пред теб. Всички го слушкаха. Дори аз, който бях две години по-голям от
него.
— Биеше ли ви?
— Не беше необходимо. Имаше много по-мощно оръжие. Нали имаше шест пръста,
та твърдеше, че е воин на Дявола и че ако му досаждаме, може да стовари върху
нас всички нещастия, които пожелае.
— А досаждахте ли му?
— В началото да. Можеш да си представиш как банда хлапета реагират на
шестопръстото си другарче. Когато беше на пет, на шест години, го преследвахме,
тормозехме го безмилостно. Така беше. Имаше една особено жестока банда, водена
от Режис Верне. Веднъж Режис заби пирони в стола на Ино с острото нагоре и Ипо
се набучи отгоре им. От шестте дупки шуртеше кръв и всички му се смееха. Друг
един път го вързаха за едно дърво и всички му се изпикахме отгоре. Но един
прекрасен ден Ипо се пробуди.
— И насочи шестте си пръста към вас.
— Точно. Първата му жертва беше онзи гадняр Режис. Ипо го заплаши, после
насочи двете си ръце към него много тържествено. И вярваш или не, но пет дни по-
късно една парижка кола бутна Режис и му отряза и двата крака. Ужас. Само че ние
в училище знаехме много добре, че не колата е виновна, а проклятието на Ипо. Той
не ни опроверга, напротив. Казваше, че на следващия, който се заяде с него, ще
му премахне ръцете, краката и дори ташаците. Тогава нещата се преобърнаха и
всички заживяхме в непрекъснат страх. По-късно Ипо престана с номерата си. Но
мога да те уверя, че и до днес, все едно дали вярваме или не, никой не си
позволява да го предизвика. Нито него, нито семейството му.
— Може ли да го видя този Режис?
— Режис е мъртъв. Нищо не си измислям, Адамсберг. Нещастията неуморно го
преследваха. Болести, уволнения, траур, бедност. Хвърли се в Тук преди три
години. Беше само на трийсет и шест. Ние, съучениците му, знаехме, че това е
отмъщението на Ипо, което никога не спря да действа. Самият Ипо го беше казал.
Че когато реши да посочи някого с пръсти, човекът е обречен.
— А ти днес какво мислиш по въпроса?
— За мой късмет аз напуснах града на единайсет години и успях да забравя
всичко това. Ако питаш ченгето Емери, той ще ти отговори, че тия истории с
клетвите са измишльотини. Ако питаш Емери детето, понякога си мисля, че Режис е
бил прокълнат. Да кажем, че малкият Ипо се е защитавал, както е могъл. Наричахме
го дяволско изчадие, недъгава измет от ада и накрая той реши да си поиграе на
дявол. Но си траеше със забележителна убедителност, дори когато му отрязаха
пръстите. Това, което все пак мога да ти кажа, е, че дори да не е пратеник на
Дявола, този момък е корав и може би опасен. Страдал е от баща си повече,
отколкото можем да си представим. И когато насъска кучето срещу него, си е било
чисто нападение с цел убийство. Не бих се заклел, че му е минало. Как искаш
децата Вандермот да станат симпатични ангелчета след всичко, което са понесли?
— И Антонен ли поставяш в същия кюп?
— Да. Не мисля, че бебе, което са начупили на сто парчета, може да запази
добродушната си природа. Предполага се, че Антонен прекалено се бои да не се
счупи, за да действа самолично. Но и той може да натисне спусък. Може би дори да
вдигне брадва, знам ли.
— Той казва, че не може.
— Но той сляпо би подкрепил всяко действие на Ипо. Можем да помислим, че
днешното му посещение, за брадвата, му е било наредено от брат му. Същото важи
за Мартен, който се храни като диво животно и върви по следите на батко си.
— Остава Лина.
— Която вижда Армията на Елекен и дъската й хлопа не по-малко, отколкото
на братята й. Или която се прави, че я вижда, Адамсберг. Важното е да се посочат
следващите жертви, да се подплашат другите, както правеше Ино с пръстите си.
Жертви, които Ипо има грижата да очисти, а семейството да му осигури
необходимите алибита. И ето че успяват да хвърлят в ужас Ордебек, и ето ги в
ролята на отмъстители, тъй като въпросните жертви са и завършени негодници. Но
аз съм склонен да вярвам, че Лина наистина е имала видение. Това е задействало
всичко. Видение, което братята са взели на сериозно и са решили да изпълнят
поръчението. Те вярват в него. Защото първото видение на Лина почти съвпада със
смъртта на баща им. Случило се е малко преди или малко след, не си спомням вече.
— Два дни след. Тя ми каза.
— Тя охотно го разказва. Забеляза ли с какво спокойствие го прави?
— Забелязах — каза Адамсберг и видя ръката на Лина да удря по масата. — А
защо Лина ще пази в тайна името на последната жертва?
— Било защото наистина не я е видяла добре, било защото четиримата го
пазят в тайна, за да хвърлят населението в паника. Бива ги за това. Ужасът на
заплахата изкарва плъховете от дупките им. Това ги забавлява, задоволява ги,
намират го за справедливо. Както е било справедливо баща им да умре.
— Може и да си прав, Емери. Освен ако някой не използва очевидната вина на
Вандермотови, за да върши убийства. Убива си спокойно, защото е сигурен, че ще
обвинят дяволското семейство.
— И какъв ще е мотивът му?
— Ужасът му от Неудържимата армия. Ти сам каза, че много хора в Ордебек
вярват в нея, а някои толкова вярват, че дори не смеят да я споменат. Помисли за
това, Емери. Може да се състави списък на тези хора.
— Прекалено много са — поклати глава Емери.

Адамсберг мълчаливо вървеше по обратния път, предшестван от Веранк и

Данглар, които крачеха със спокойна стъпка. В крайна сметка облаците от запад не
бяха протекли и нощта беше прекалено гореща. От време на време Данглар разменяше
някоя дума с Веранк, също учудващ факт, без да се смята изражението на палава
потайност, което не бе напуснало лицето му.
Обвиненията на Емери срещу семейство Вандермот притесняваха Адамсберг.
Като се добавеха към тях подробностите от детството на Иполит, които бе научил,
те ставаха доста правдоподобни. Човек трудно можеше да си представи поради каква
вродена мъдрост или милост свише децата Вандермот биха могли да избегнат гнева и
жаждата за мъст. Някаква песъчинка все пак се въртеше из разпилените му мисли.
Старата Лео. Нито един от четиримата Вандермот не му се струваше способен да
разбие главата й в земята. Но дори да бяха способни. Адамсберг предполагаше, че
Ино например би използвал не толкова дивашки метод да нападне старицата, която
му беше помагала през цялото му детство.
Адамсберг мина през мазето, преди да се качи в стаята си, и натика
хартийките от бучките захар и снимките в старо буре за ябълково вино. После
изпрати съобщение до Бригадата, в което искаше още двама души да дойдат в
Ордебек на другия ден преди 14 часа. Есталер и Жюстен щяха да свършат работа,
защото и двамата не бяха особено чувствителни към досадата на наблюдението,
първият поради „щастливия си характер“, както казваха някои, за да не го нарекат
„кретен“, вторият, защото търпението беше един от стълбовете на перфекционизма
му. Къщата на Мортанбо нямаше да е трудна за опазване. Два прозореца на фасадата
и три отзад, всички с капаци. Единствената пролука беше прозорчето на тоалетната
на страничната стена, което нямаше капаци, но бе въоръжено с желязна решетка.
Убиецът би трябвало да се приближи съвсем, за да счупи стъклото и да стреля през
тясното пространство, което би било невъзможно, докато двама полицаи обикалят
около къщата. А и ако се запазеше традицията на убийствата на Господаря Елекен,
използваното оръжие положително нямаше да е пистолет. Брадва, сабя, боздуган,
камък, удушване — всякакво средновековно средство, използваемо единствено вътре.
Само дето Ербие беше убит с пушка с рязана цев.
Адамсберг затвори вратата на мазето и прекоси големия двор. Светлините на
ханчето вече бяха загасени, Веранк и Данглар спяха. Комисарят още повече издълба
с юмруци вдлъбнатината в сърцето на вълнения си дюшек и се мушна вътре.

XXXIV

Церк и Мо излязоха през задния вход към стълбището на хотела и се озоваха

на улицата, без да срещнат никого.
— Къде отиваме? — попита Мо, докато се качваха в колата.
— В едно селце на юг, на две крачки от Африка. Там има много кораби и сума
ти моряци, готови да се споразумеят с нас и да ни заведат от другата страна.
— Смяташ да преминем от другата страна?
— Ще видим на място.
— Мамка му, Церк, видях какво прибра в сака си.
— Патлака ли?
— Да — каза Мо недоволно.
— Като спряхме в Пиренеите, когато те оставих да спиш, бяхме на километър
от моето село. Трябваха ми двайсет минути, за да отида да взема оръжието на дядо
ми.
— Да не си се смахнал, за какъв дявол ти с револвера?
— Пистолетът, Мо. Автоматичен пистолет 1935А, калибър 7,5 мм. От 1940
година е, но можеш да ми вярваш, работи.
— А муниции, имаш ли муниции?
— Пълна кутия.
Но защо, по дяволите?
— Защото знам да стрелям.
— Мамка му, нали нямаш намерение да стреляш по ченгетата?
— Не, Мо. Но все трябва да преминем оттатък, нали?
— Мислех, че си спокоен тип. А не откачен.
— Спокоен тип съм. Баща ми те извади от батака, наш ред е да направим
така, че да не затънем и двамата.
— Веднага ли отиваме в Африка?
— Най-напред ще огледаме корабите. Ако те пипнат, Мо, край с баща ми. А аз
може и да не го познавам, но тази мисъл не ми харесва.

XXXV

Веранк не спеше. Застанал прав до прозореца, той наблюдаваше. През цялата

вечер Данглар бе имал особен вид, Данглар предвкусваше някакво удоволствие,
някаква победа, Данглар обмисляше някакъв удар. Професионален удар, смяташе
Веранк, защото майорът едва ли щеше да отиде на посещение в бардаците, споменати
от Емери. Или щеше да го обяви, без да се смущава. Любезното държане, с което бе
затворил устата на детинската си ревност, още повече бе обезпокоило Веранк. Той
предполагаше, че Данглар е на път да направи удар в разследването и си мълчи, за
да го изпревари и да си осигури преднина, с която да блесне пред Адамсберг. Утре
щеше гордо да поднесе своето постижение на комисаря. За Веранк това беше без
значение. Нито пък го дразнеше планът, който тресеше обикновено трезвата глава
на майора. Но в разследване, в което убийствата се следват толкова отблизо,
човек не ходи никъде сам.
В 1:30 сутринта Данглар още не се бе появил. Разочарован, Веранк се опъна
облечен в леглото.
Данглар беше навил будилника си за 5:50 и бързо бе заспал, което рядко му
се случваше, всъщност само когато заради някакво бъдещо действие му се налагаше
да спи бързо и добре. В 6:25 сутринта той седна зад волана, отпусна ръчната
спирачка и леко подкара колата по наклона, за да не събуди никого. Запали мотора
чак когато излезе на общинския път и кара бавно двайсет и два километра със
спуснат сенник. Кореспондентът му, мъж или жена, го бе помолил да не се набива
на очи. Фактът, че този кореспондент го взимаше за комисаря, беше добре дошъл.
Намери бележката в джоба на сакото си предишния ден. Бе написана с лявата ръка
или с ръка на не особено грамотен човек. _Господин комисар, имам нещо да кажа за
Глейо, но на условие че се крия. Много е опасно. Среща на гара Серне перон А 6 и
50 точно. БЛАГУДАРЯ. Бадете_ — тази дума беше задраскана и преписана — _много
внимателен и не закаснявайте._
Като си припомняше събитията от предишния ден, Данглар реши, че авторът на
бележката я е пуснал в джоба му, когато се е смесил с малката тълпа пред дома на
Глейо. Преди, в болницата, бележката я нямаше.
Майорът паркира под едно дърво и се отправи към перон А, като дискретно
заобиколи малката гара. Сградата на гарата, която се намираше извън града, беше
затворена и наоколо нямаше жива душа. От таблото с разписанието на влаковете
Данглар установи, че нито един влак не спира в Серне преди 11:12 ч. Следователно
нямаше риск някой да се появи на перона, преди да изминат 4 часа. Кореспондентът
му бе избрал едно от редките места, където усамотението беше гарантирано.

Когато гаровият часовник показа 6:48, Данглар седна на една пейка на

перона, прегърбен както обикновено, нетърпелив и малко преуморен. Бе спал само
няколко часа, а без девет часа сън енергията му се разпадаше. Но мисълта да се
класира първи го стимулираше, караше го да се усмихва и му носеше истинска
наслада. Работеше с Адамсберг от повече от двайсет години и като наблюдаваше
спонтанното съучастничество между комисаря и лейтенант Веранк, настръхваше в
буквалния смисъл на думата. Данглар беше прекалено умен, за да се захранва с
лъжи, и знаеше, че отвращението му е чисто и просто срамна ревност. Дори не беше
сигурен, че Веранк му оспорва мястото, но не можеше да устои на изкушението да
го изпревари. Данглар вдигна глава и преглътна, прогонвайки някакво смътно
усещане, че се държи недостойно. Адамсберг не беше моделът, по който би се
равнявал. Напротив, маниерите и мислите на този човек обикновено го дразнеха. Но
уважението, дори обичта към него му бяха необходими, сякаш това неопределимо
същество можеше да го предпази или да оправдае съществуването му. В 6:51 усети
силна болка в тила, хвана се за главата и рухна на перона. Минута по-късно
тялото на майора лежеше на релсите.

На перона видимостта беше такава, че Веранк успя да намери удобно място за

наблюдение зад един семафор чак на двеста метра от Данглар. Оттук не виждаше
добре, затова, когато забеляза мъжа, той беше на два метра от майора. Ударът,
който му нанесе по каротидната артерия с острата страна на ръката, и падането на
Данглар продължиха само няколко секунди. Когато мъжът завлачи тялото към ръба на
перона, Веранк вече тичаше. Беше все още на около четирийсет метра, когато
Данглар падна върху релсите. Мъжът се отдалечаваше с големи и тежки крачки.
Веранк скочи на релсите, хвана лицето на Данглар, който му се стори
смъртно блед на сутрешната светлина. Устата му беше отворена и омекнала, очите —
затворени. Веранк намери пулса, повдигна клепките над празните очи. Данглар беше
зашеметен, дрогиран или на път към оня свят. Голяма синина вече се появяваше
отстрани на шията му около една ясна следа от инжекция. Лейтенантът прекара ръце
под раменете му, за да го вдигне и качи на перона, но това инертно тяло тежеше
деветдесет и пет кила и бе невъзможно дори да го помръдне. Трябваше му помощ.
Изправи се, плувнал в пот, за да извика Адамсберг, когато чу характерното
далечно свирене на влак, който пристига с голяма скорост. После видя отляво да
се приближава шумната маса на машината и панически се хвърли върху тялото на
Данглар. С огромно усилие успя да го измести така, че да лежи между двете релси,
и опъна ръцете му покрай бедрата. Влакът отново изсвири сякаш в пристъп на
отчаяние, лейтенантът се надигна на мускули и се изтърколи на перона. Вагоните
преминаха с трясък, после грохотът се отдалечи. Веранк бе неспособен да
помръдне, било защото нечовешкото усилие бе амортизирало мускулите му, било
защото му беше непоносимо да погледне към Данглар. Обхванал главата си с ръце,
той усети, че бузите му са мокри от сълзи. Някаква кратка информация, една-
единствена, се въртеше в изпразнената му глава. _Разстоянието между горната част
на тялото и долната част на влака е само двайсет сантиметра._
 Петнайсет минути по-късно лейтенантът успя да се изправи на лакти и да
пропълзи до ръба на перона. С глава, подпряна на ръцете, той рязко отвори очи.
Данглар имаше вид на мъртвец, грижливо разположен между лъскавите релси, които
сякаш бяха дръжките на луксозна носилка. Но беше непокътнат. Веранк отпусна чело
на ръката си, извади мобилния си телефон и се обади на Адамсберг. Да дойде
веднага на гарата в Серне. После издърпа револвера си от кобура, освободи
предпазителя, хвана оръжието в дясната си ръка и постави пръст върху спусъка.
Отново затвори очи. _Разстоянието между горната част на тялото и долната част на
влака е само двайсет сантиметра._ Сега си спомни историята от миналата година,
на пътя на бързия влак Париж — Гранвил. Човекът беше толкова пиян и отпуснат, че
когато влакът минал отгоре му, само пълната липса на рефлекс му бе спасила
живота. Веранк усети, че краката му изтръпват, и започна бавно да ги раздвижва.
Те реагираха сякаш бяха направени от памук, като в същото време тежаха колкото
гранитни павета. _Двайсет сантиметра._ Голям късмет, че тоталното отсъствие на
мускулатура у Данглар му бе позволило да се сплеска между релсите като парцал.

Когато чу, че някой тича зад него, Веранк седна на перона по турски,
загледан в Данглар, сякаш това ежесекундно внимание би могло да попречи на
минаването на втори влак или на плъзгането му към смъртта. Беше му говорил с
нелепи фрагменти от изречения, _дръж се, не мърдай, дишай_, без да изтръгне дори
примигване в отговор. Но сега виждаше, че меките устни потрепват при всяко
вдишване, и бдеше над това незабележимо движение. Съзнанието започваше да му се
връща. Мръсникът, определил среща на Данглар, бе скроил безупречен план, като го
бе хвърлил под бързия влак Кан — Париж в час, когато нямаше никакъв риск някой
свидетел да се намеси. Щяха да го открият часове по-късно, когато упойката,
каквато и да беше, щеше да е изчезнала от тялото му. Дори нямаше да се сетят да
търсят упойка. Какво щяха да кажат при разследването? Че меланхолията на Данглар
се е задълбочила в последно време, че се е боял да не умре в Ордебек. Че
мъртвопиян е дошъл да легне върху релсите, за да се убие. Странен избор,
наистина, но бълнуването на пияния и склонен към самоубийство човек не може да
се измери с линийка, така че с това щяха да приключат.
Веранк обърна поглед към ръката на рамото му — ръката на Адамсберг.
— Слизай бързо — каза му Веранк. — Аз не мърдам оттук.
Емери и Блерио вече бяха хванали тялото на Данглар за раменете и Адамсберг
скочи на релсите, за да му вдигне краката. След това Блерио не можа да се качи
сам на перона и се наложи да го издърпат за ръцете.
— Доктор Мерлуз идва — каза Емери, сведен над гърдите на Данглар. — Според
мен е напълно дрогиран, но не е в опасност. Сърцето бие бавно, но равномерно.
Какво точно стана, лейтенант?
— Някакъв тип — каза Веранк с все още неукрепнал глас.
— Не можеш ли да станеш? — попита го Адамсберг.
— Май не. Нямаш ли алкохол или нещо такова?
— Имам, как — каза Блерио и извади шишенце с евтин алкохол. — Още няма
осем, може да те изгори.
— Точно това ми трябва — увери го Веранк.
— Закусвали ли сте?
— Не. Цяла нощ будувах.
Веранк отпи една глътка с гримасата, която означава, че течността изгаря
вътрешностите му. После още една и върна шишето на Блерио.
— Можеш ли да говориш? — попита Адамсберг, който, седнал и той по турски
до него, забеляза следите от сълзи по бузите му.
— Да. Просто изпаднах в шок, нищо повече. Надхвърлих физическата си
издръжливост.
— Защо си будувал?
— Защото Данглар замисляше някакъв тъп самотен номер.
— Значи, и ти си забелязал.
— Да. Искаше да ме изпревари и си помислих, че това е опасно. Смятах, че
ще излезе вечерта, но той потегли едва в 6:30. Взех другата кола и го проследих
отдалеч. Дойдохме тук — Веранк махна с ръка към гарата. — Някакъв тип го удари
по врата и го хвърли на релсите. Тичах, онзи също тичаше, а когато се опитах да
извадя Данглар отдолу, се оказа невъзможно. А влакът идваше.
— Бързият Кан — Париж — тържествено каза Емери, — който минава в 6:56.
 — Да — каза Веранк, като наведе глава. — И може да се каже, че наистина е
бърз.
— Да му се не знае — пророни Адамсберг през зъби.
Защо Веранк бе проследил Данглар? Защо не той? Защо бе оставил лейтенанта
в този ад? Защото планът на Данглар бе насочен срещу Веранк и Адамсберг го бе
сметнал за нещо, което може да се пренебрегне. За работа между мъже.
— Имах време само да преместя Данглар и да го сложа да легне между
релсите, не знам как успях, и да се изкача на перона, не знам как. Мамка му,
беше много тежък, а перонът много висок. Усетих влакът да минава зад гърба ми по
раздвижения въздух. Двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра има между горната
част на тялото, на отпуснато тяло, на пияно тяло, и долната част на влака.
— Не знам дали бих се сетил — каза Блерио, който гледаше Веранк с леко
изумено изражение, като в същото време съзерцаваше с възхита кестенявата коса на
лейтенанта, прорязана от петнайсетина ненормални рижи кичури, който сияеха като
макове върху разорана нива.
— Нападателят? — попита Емери. — Дали не беше як като Иполит?
— Да. Беше едър. Но аз бях далече, а той носеше качулка и ръкавици.
— Иначе как беше облечен?
— С кецове и нещо като фланелка. Морскосиня или тъмнозелена, не знам.
Помогни ми, Жан-Батист, мисля, че вече мога да се изправя.
— Защо не ми се обади, преди да тръгнеш след него? Защо тръгна сам?
— Това беше нещо между него и мен. Нелепа инициатива от страна на Данглар,
нямаше смисъл да те намесвам. Не си представях, че може да стигне дотам. _Той
тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце…_
Веранк спря да стихоплетства и сви рамене.
— Е, не — прошепна той, — не ми се ще.

Дойде доктор Мерлуз и се засуети около майор Данглар. От време на време

клатеше глава и повтаряше: „Минал под влака, минал под влака“, сякаш се опитваше
да се убеди в изключителния характер на това, което преживяваше в момента.
— Вероятно му е инжектирана добра доза упойка — каза той, като се изправи
и направи знак на двамата санитари, — но имам чувството, че вече почти не
действа. Ще го занесем в болницата и внимателно ще ускоря събуждането. Но
говорът му ще се върне след два часа, така че не идвайте по-рано, господин
комисар. Има контузии, които се дължат на удара по каротидната артерия и
падането върху релсите. Но мисля, че нищо не е счупено. Минал под влака, не мога
да повярвам.
Адамсберг проследи с поглед отдалечаващата се носилка. Усети, че изпада в
закъснял шок. Но електрическото топче не се появи на тила му. Несъмнен ефект от
лечението на доктор Елбо.
— Лео? — попита той Мерлуз.
— Снощи седна и яде. Извадихме сондата. Но не говори, само от време на
време се усмихва, сякаш в главата й има някаква мисъл, която не може да
достигне. Ще речеш, че вашият доктор Елбо е блокирал речевата функция, така
както би дръпнал шалтер. И че ще я задейства, когато сметне за необходимо.
— Такъв му е наистина маниерът.
— Писах в дома му във Фльори, за да му съобщя новини от Лео. Като
адресирах писмото до директора, както ме посъветвахте.
— Затвора във Фльори — уточни Адамсберг.
— Знам, господин комисар, но не ми е приятно нито да го казвам, нито да го
мисля. Както знам и че вие сте го арестували и не искам да знам какво е
направил. Нищо медицинско, надявам се?
— Нищо медицинско.
— Минал под влака, не мога да повярвам. Само самоубийците се хвърлят под
влака.
— Именно, докторе. Това не е обичайно оръжие. Но тъй като е реномиран
начин за самоубийство, смъртта на Данглар щеше лесно да мине точно за такова. За
персонала на болницата поддържайте версията за самоубийството и доколкото е
възможно, гледайте нищо да не изтича навън. Не искам да подплаша убиеца. Който в
момента сигурно смята, че жертвата му е прегазена от колелетата на бързия влак.
Да го оставим да смята така няколко часа.
— Ясно — каза Мерлуз, като присви очи и си придаде изражение, по-
проницателно от необходимото. — Искате да го изненадате, да го издебнете.
 Адамсберг нямаше подобно намерение. Линейката се отдалечи и той закрачи по
перон А, изминавайки в двете посоки не повече от двайсет метра, за да не се
отдалечи от Веранк, на когото сержант Блерио — видя това — бе дал няколко бучки
захар. Блерио. Бучката захар. Без да иска, комисарят отбеляза, че сержантът не
хвърля обвивките на бучките на земята. Намачкваше ги на малко топче и си ги
пъхаше в предния джоб на панталона. Емери, чиято униформа за първи път беше
пораздърпана, толкова бързо се бе облякъл, за да дойде на гарата, се доближи до
него, поклащайки глава.
— Не виждам никаква следа около пейката. Нищо, Адамсберг, не разполагаме с
нищо.
Веранк със знак си поиска цигара от Емери.
— И бих се учудил, ако Данглар е способен да ни помогне — каза той. —
Нападателят го изненада изотзад и не му остави време да обърне глава.
— Как така машинистът на влака не го е видял? — попита Блерио.
— В този час слънцето е греело в очите му — каза Адамсберг. — Карал е
право на изток.
— Дори да го беше видял — добави Емери, — нямаше да успее да спре
машината, преди да измине неколкостотин метра. Лейтенант, как ви хрумна да го
проследите?
— Просто се подчинявах на правилника, предполагам — усмихна се Веранк. —
Видях го, че излиза, и го проследих. Защото при такова разследване човек не се
движи сам.
— А той защо с тръгнал сам? Изглежда ми по-скоро благоразумен човек.
— Но самотен — добави Адамсберг, за да го извини.
— И този, който му е определил среща, сигурно е изискал от него да отиде
сам — въздъхна Емери. — Както обикновено. Ще се видим в управлението, да
организираме охраната на Мортанбо. Адамсберг, успя ли да издействаш двама души
от Париж?
— Трябва да са тук преди 14 часа.
Веранк се чувстваше достатъчно добре, за да седне на кормилото, и
Адамсберг кара след него до ханчето на Лео, където лейтенантът бързо хапна супа
от кутия и веднага отиде да спи. Докато вървеше към стаята си, Адамсберг се
сети, че предишния ден е забравил да даде зърна на гълъба. И бе оставил
прозореца отворен.
Но Елбо лежеше в една от обувките му, така както други от себеподобните му
биха се настанили горе над огнището, и търпеливо го чакаше.
— Елбо — каза Адамсберг, като вдигна обувката с гълъба и постави и двете
на перваза на прозореца, — трябва да поговорим сериозно. Ти си на път да излезеш
от естественото си състояние, тръгнал си по наклонената плоскост на
цивилизацията. Краката ти са излекувани, можеш да летиш. Погледни навън. Слънце,
дървета, гълъбици, червеи и насекоми в изобилие.
Елбо изгука, което като че ли беше добър знак, и Адамсберг го постави на
ръба на перваза.
— Излитай, когато поискаш — каза му той. — Не ме мисли, аз ще проявя
разбиране.

XXXVI

Адамсберг си бе спомнил, че трябва да занесе цветя на госпожа Вандермот и

в 10 сутринта тихо почука на вратата й. Беше сряда, имаше шанс Лина да е там,
беше почивният й ден, с който компенсираше съботното дежурство. Искаше да види
двамата, Лина и Ипо, поотделно, за да ги разпита по-обстойно. Завари ги всички
седнали на масата да закусват, никой още не беше облечен. Поздрави ги един подир
друг, разглеждайки сънените им физиономии. Смачканото лице на Ипо му се стори
убедително, но с горещината, която вече ги бе затиснала, човек несъмнено можеше
да си изработи приблизително недоспал вид. Освен нощното подпухване на
клепачите, което не можеше да се имитира, Ипо поначало имаше тежък поглед, което
невинаги му придаваше събудено, нито дори симпатично изражение.
Майката — единствената облечена — прие цветята с истинско задоволство и
веднага предложи кафе на комисаря.
— Изглежда, че е имало драма в Серне — каза тя и това бе първият път,
когато той отново я чуваше наистина да говори със смирения си, но и ясен глас. —
Да не би онази ужасна история да продължава? Нали нищо не се е случило на
Мортанбо?
— Кой ви каза? — попита Адамсберг.
— С Мортанбо ли нещо? — настоя тя.
— Не, не с него.
— Света майко — въздъхна с облекчение старата жена. — Защото ако
продължава така, аз и децата ще трябва да се махнем оттук.
— Но не, мамо — каза Мартен с механичен глас.
— Знам какво говоря, моето момче. Вие всичките нищо не искате да видите.
Но един ден ще дойде някой и ще ни избие.
— Но не, мамо — повтори Мартен. — Прекалено ги е страх.
— Те нищо не разбират — каза майката, като се обърна към Адамсберг. — Не
разбират, че всички ни мислят за виновни. Горкото ми момиче, да беше си държала
езика зад зъбите.
— Нямах право — каза Лина строго, без да се развълнува от тревогата на
майка си. — Много добре знаеш. Трябва да се даде шанс на сграбчените.
— Така е — каза майката и седна на масата. — Само че нямаме къде да
отидем. Налага се да ги закрилям, децата — обясни тя, като отново се обърна към
Адамсберг.
— Никой няма да ни пипне, мамо — каза Иполит и вдигна към тавана двете се
обезформени ръце, при което всички се разсмяха.
— Те нищо не разбират — огорчено повтори майката. — Не си играй с пръстите
си. Иполит. В Серне е имало смъртен случай, а ти се правиш на палячо.
— Какво се е случило? — попита Лина и Адамсберг отклони поглед от
прекалено видимата й през бялата пижама гръд.
— Мама ти каза — обади се Антонен. — Някой се е хвърлил под бързия влак от
Кан. — Самоубил се с, това искаше да каже.
— Откъде разбрахте? — попита Адамсберг майката.
— От пазара. Шефът на гарата е отишъл на работа в седем и четирийсет и пет
и е видял полицията и линейката. Говорил е с един от санитарите.
— В седем и четирийсет и пет? След като първият влак спира едва в
единайсет?
— Машинистът на експреса се е обадил. Сторило му се, че е видял нещо на
релсите, — затова шефът отишъл да провери. Знаете ли кой се е убил?
— На вас казаха ли ви?
— Не — отвърна Ипо. — Може би онази Маргьорит Вану.
— Защо тя? — попита Мартен.
— Знаеш какво говорят в Серне. Тя атръверп.
— Превърта — обясни Лина.
— Тъй ли? Че откога? — попита Антонен с честното изражение на заинтригуван
човек, който ни най-малко не си дава сметка, че сам той превърта.
— Откакто я напусна съпругът й. Плаче, разкъсва си дрехите, драска по
стените на къщата си, пише. По стените.
— Какво пише?
— _Противни свини_ — обясни Ипо. — Или _противни свински вандали_. Ту
едното, ту другото. Пише това навсякъде в селото, на хората от Серне вече им е
писнало. Всеки ден кметът нарежда да заличат всички противни свини, които е
надраскала през нощта. Освен това, понеже има пари, току скрие някоя тлъста
банкнота под някой камък, в някое дърво и на другия ден още от сутринта хората
не могат да се сдържат да не тръгнат да търсят разпилените пари, все едно играят
на криеница. Вече никой не отива на работа навреме. Така тя, сама жена, успява
всичко да дезорганизира. А пък то иначе не е забранено да криеш банкноти.
— По-скоро е забавно — каза Мартен.
— По-скоро да — одобри Ипо.
— Не е забавно — скастри ги майката. — Нещастницата си е изгубила ума и
страда.
— Да, но все пак е забавно — каза Ипо, като се наведе да я целуне по
бузата.
Майката се преобрази радикално, сякаш внезапно видя, че упрекът й е бил
ненужен и несправедлив. Потупа ръката на големия си син и отиде да седне в
креслото в ъгъла, откъдето несъмнено вече нямаше да взима участие в разговора.
Бе нещо като незабележимо и спокойно излизане от сцената, сякаш един от героите
изчезваше, макар все още да можеше да се види.
 — Ще изпратим цветя за погребението — каза Лина. — Все пак познаваме леля
й.
— Да ида ли да набера в гората? — предложи Мартен.
— На погребение не се носят набрани в гората цветя.
— Трябва да са платени цветя — потвърди Антонен. — Дали да не купим лилии?
— Не бе, лилиите са за сватба.
— А и нямаме пари за лилии — каза Лина.
— Анемони? — предложи Ипо. — Тънозес е ми ен ама.
— Ама не им е сезонът — изрече Лина.
Адамсберг ги остави да пообсъдят избора на цветята за Маргьорит и този
разговор, освен ако не беше подготвен от изключителни умове, му доказваше по-
добре от всичко друго, че нито един Вандермот не бе замесен в произшествието в
Серне. Само че всички Вандермот имаха изключителни умове, вън от всякакво
съмнение.
— Само че Маргьорит не е мъртва — каза най-после Адамсберг.
— А! Е, значи, няма да има цветя — живо заключи Иполит.
— А кой е мъртъв? — попита Мартен.
— Никой не е мъртъв. Човекът е бил легнал между релсите и влакът е минал
отгоре му, без да го докосне.
— Браво — каза Антонен. — Това наричам аз преживяване на артист.
В същото време младежът подаваше бучка захар на сестра си и Лина веднага
разбра какво трябва да направи — да счупи бучката на две. Жестът изискваше силно
натискане, каквото пръстите на Антонен не можеха да си позволят. Адамсберг
отклони поглед. Това нашествие на бучки захар при всякакви обстоятелства го
караше да потръпва, сякаш се бе озовал в обкръжението на многоброен враг, чиито
бучки захар играеха ролята на камъни и зидове.
— Ако е искал да се убие — каза Лина, гледайки към Адамсберг, — е трябвало
да легне напреко на релсите.
— Така е, Лина. Не е искал да се убие, поставили са го там. Става дума за
заместника ми Данглар. Някой е искал да го убие.
Иполит се намръщи.
— Да използваш влак като оръжие… Не е лесно.
— Но за да накараш хората да повярват, че е самоубийство… Хитро е — каза
Мартен. — Когато видиш релси, веднага се сещаш за самоубийство.
— Да — каза Иполит и направи гримаса. — Обаче подобен план може да измисли
само някой задръстен мозък. Амбициозен, но болен. Тотално превъртял.
— Ипо — каза Адамсберг и отмести чашата си, — искам да поговорим насаме.
После и с Лина, ако е възможно.
— Болен, болен — повтори Ипо.
— Но трябва да поговоря с вас — настоя Адамсберг.
— Не знам кой е искал да убие заместника ви.
— За друго искам да поговорим. За смъртта на баща ви — добави той по-тихо.
— За това може — каза Ипо и хвърли поглед на майка си. — Но по-добре да
излезем навън. Само да се облека.

Адамсберг крачеше по тесния каменист път до Иполит, който бе по-висок от

него поне с двайсет сантиметра.
— Не знам нищо за смъртта му — каза Ипо. — Ударили са го с брадва по
главата и по гърдите и това е.
— Но знаете, че Лина с изтрила дръжката.
— Това казах тогава. Но бях малък.
— Ипо, защо Лина е изтрила дръжката?
— Не знам — каза Ипо сърдито. — Не защото го е убила. Познавам сестра си,
да знаете. Не че не е имала желание да го направи, като всички нас. Но направи
обратното. Попречи на Шишко да го разкъса.
— Тогава е изтрила брадвата, защото е мислила, че някой от вас го е убил.
Или защото е видяла някой от вас да го убива. Мартен или Антонен.
— Те бяха на шест и четири години.
— Или вас.
— Не. Прекалено ни беше страх от него, всички, за да се осмелим да
направим такова нещо. Не ни беше по силите.
— Но все пак насъскахте кучето срещу него.
— Защото в такъв случай вината за смъртта му щеше да е на Шишко, не моя.
Схващате ли разликата?
— Да.
— В резултат мръсникът уби кучето ми. Имахме чувството, че ако някой от
нас посмее да пипне баща ни, той беше способен да ни очисти всичките като Шишко
и най-напред майка ни. Може би точно това щеше да се случи, ако графът не ме
беше взел в дома си.
— Емери казва, че не сте били плахо дете. Казва, че сте всявали хаос в
училището, когато сте били малък.
— Всичко обръщах с главата надолу, да — каза Иполит и широко се усмихна. —
Какво разправя Емери? Че съм бил малко гаднярче, което е тормозело всички?
— Нещо такова.
— Точно такова. Но и Емери не беше ангел. При това той нямаше оправдание.
Беше потаен тузар. Преди Режис да събере бандата си мъчители, имаше един Ерве,
който ме беше нарочил. Е, трябва да ви кажа, че Емери беше от първите, които ме
ограждаха и удряха. Не, господин комисар, не съжалявам за нищо, трябваше да се
защитя. Достатъчно бе да протегна ръце към тях и те се разпръсваха с уплашени
крясъци. Голям майтап. Ама те си бяха виновни. Те казваха, че имам дяволски
ръце, че съм недъгавият на ада. Сам не бих се сетил. И използвах измишльотините
им. Не, ако съжалявам за нещо, то е, задето съм син на най-големия боклук на
този край.
Междувременно Лина бе сложила прилепнала ризка, от която Адамсберг
потръпна. Иполит й отстъпи мястото си, като я потупа по ръката.
— Няма да те изяде, сестричке — каза той. — Но не е и съвсем безобиден.
Обича да знае къде хората крият мръсотиите си, а това е неприятен занаят.
— Той спаси Лео — каза Лина, като хвърли притеснен поглед на брат си.
— Обаче се пита дали не съм убил Ербие и Глейо. Рови в моята купчина
мръсотии. Нали така, господин комисар?
— Нормално е да си задава въпроси — прекъсна го Лина. — Ти поне прилично
ли се държа?
— Много — увери я Адамсберг с усмивка.
— Но тъй като Лина не крие никаква мръсотия, оставям ви я, без да се
безпокоя за нея — каза Ипо и се отдалечи. — И атавалг то ендап ен ад мъсок и.
— Което значи?
— Косъм да не падне от главата й — преведе Лина — Извинете го, господин
комисар, такъв му е темпераментът. Чувства се отговорен за всички ни. Но ние сме
мили хора.
_Мили хора._ Простичката визитна картичка на Вандермотови. Толкова плоска,
толкова глупава, че Адамсберг се изкушаваше да й повярва. Идеалът им за
личността в известен смисъл, широко прокламираният им девиз. _Ние сме мили
хора._ С което крият какво? — би възразил Емери. Човек толкова интелигентен,
колкото беше Иполит, при това думата беше слаба, човек, способен да произнася
думите наопаки, все едно че играе на топчета, не можеше да бъде просто _мил_.
— Лина, ще ви задам същия въпрос като на Ипо. Когато намерихте баща ви
убит, защо изтрихте брадвата?
— За да не стоя със скръстени ръце, предполагам. Рефлекторно.
— Вече не сте на единайсет години, Лина. Вече не мислите, че подобен
отговор може да е достатъчен. Да не би да сте изтрили брадвата, за да заличите
следите, оставени от братята ви?
— Не.
— Не ви ли хрумна, че Ипо е могъл да му сцепи главата? Или Мартен?
— Не.
— Защо?
— Прекалено ни беше страх от него, за да отидем в стаята му. Не смеехме
дори да се качим на етажа. Беше ни забранено.
Адамсберг спря на пътя, обърна се към Лина и прекара пръст по румената й
буза без задна мисъл, както Церк бе направил с перото на гълъба.
— Добре тогава, кого предпазвахте, Лина?
— Убиеца — внезапно каза тя, като вдигна глава. — А не знаех кой е. Не бях
шокирана, когато го открих облян в кръв. Просто помислих, че някой най-после му
е видял сметката, че вече няма да се върне, и изпитах огромно облекчение.
Заличих следите от брадвата, та никога да не накажат извършителя. Който и да е
той.
— Благодаря, Лина. Ипо наистина ли е бил ужасът на училището?
— Той ни закриляше. Защото другите ни братя, малките, в другия двор също
виждаха зор. Когато Ипо се осмели да предизвика съучениците ни с нещастните си
ненормални пръсти, най-после ни оставиха на мира. Ние сме мили хора, но Ипо
трябваше да ни защити.
— Казвал им е, че е пратеник на Дявола, че може да ги унищожи.
— И удари право в десетката! — каза тя, като се засмя без никакво
съчувствие. — Всички ни правеха път! За нас, децата, това беше раят. Бяхме
станали крале. Само Лео ни предупреждаваше да внимаваме. Отмъщението е ястие,
което се яде студено, казваше ни тя, но по онова време аз не разбирах какво
значи това. Днес — добави тя по-мрачно, — днес си плащаме. С този спомен за Ипо
Дявола, с Армията на Елекен, разбирам защо майка ни я е страх за нас. През 1777
година тук са убили с вили свинаря Франсоа-Бенжамен.
— Да, казаха ми. Защото видял Армията.
— Три жертви е назовал и една не е разпознал. Като мен. Тълпата се е
нахвърлила върху него след смъртта на втората жертва и го е изкормяла в
продължение на два часа. Франсоа-Бенжамен е предал дарбата си на племенника си
Гийом, който я прехвърлил на братовчедка си Елодин, после отишла при Сигизмонд
кожаря, после у Арно, продавача на платно, после у Луи Пиер пианиста, у Авелин и
накрая у Жилбер, който, както изглежда, я е предал на мен. Вашият заместник
знаеше ли нещо, та са искали да го убият?
— Нямам представа.
_Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце_, безмълвно си изрецитира
Адамсберг, изненадан, че е запомнил краткото стихче на Веранк.
— Не се чудете — каза тя с внезапно твърд глас. — Не него са искали да
убият, а вас.
— Но не, от къде на къде?
— Вас са искали да убият, защото ако днес не знаете нищо, утре ще знаете
всичко. Вие сте много по-опасен от Емери. Часовете са преброени.
— Моите ли?
— Вашите, господин комисар. Не ви остава друго, освен да си тръгнете,
тичешком. Никой никога не може да спре Господаря, нито него, нито войниците му.
Не заставайте на пътя му. Вярвате ми или не, опитвам се да ви помогна.
Думи, толкова остри и лекомислени, че Емери би я арестувал и за по-малко
от това. Адамсберг не помръдна.
— Трябва да опазя Мортанбо — каза той.
— Мортанбо е убил майка си. Той не заслужава да си давате толкова труд.
— Това не е мой проблем, Лина. Знаете това.
— Вие не разбирате. Той ще умре, каквото и да правите. Тръгнете си преди
това.
— Кога?
— Сега.
— Искам да кажа, кога ще умре?
— Елекен решава. Тръгвайте. И вие, и хората ви.

XXXVII

Адамсберг бавно влезе в двора на болницата, която започваше да познава не

по-зле от бара на Бригадата. Данглар бе отказал да облече болнични дрехи,
захвърлил бе синята риза и седеше в леглото с костюма си, колкото и да беше
мръсен. Сестрата бе изразила на висок глас неодобрението си във връзка с тези
нехигиенични одежди. Но тъй като ставаше дума за неуспял самоубиец, който при
това бе минал целият под влака — събитие, предизвикващо уважение, — не го
принуди да спазва правилата.
— Трябват ми малко по-свестни дрехи — бяха първите думи на Данглар.
В същото време погледът му се плъзгаше по жълтата стена, за да избяга от
срама му, от нелепото му падение, което за нищо на света не желаеше да прочете в
очите на Адамсберг. Доктор Мерлуз му бе описал накратко събитията, без да
изразява мнение, и Данглар не знаеше как да се отнесе към себе си. Не бе
действал професионално, държал се бе смехотворно и което беше най-лошо от всичко
— глупаво. Той, Данглар, големият мозък. Първобитната ревност, разяждащото го
желание да унищожи Веранк не бяха оставили място и за най-малките частици
достойнство и интелигентност. Може би тези частици се бяха опитали да се
проявят, да кажат нещо, но той не ги бе чул, нито слушал. Като последния кретен,
демонстрирал онази тъпота, която води до самоунищожение. Спасил го бе онзи,
когото бе поискал да унижи, пак той за малко да загине под колелетата на влака.
Той, Веранк дьо Билк, проявил рефлекса, тупето и способността да го просне между
релсите. Самият Данглар със сигурност не би могъл да извърши подобен подвиг. И
може би, още по-зле, би избягал, преди дори да се опита, би побързал да се
изкачи на перона.
Лицето на майора бе посивяло от покруса. Ще речеш плъх, приклещен в
коридора, а не сгушен в средата на хляба у Тюило Жюлиен.
— Боли ли? — попита Адамсберг.
— Само като завъртя глава.
— Изглежда, не сте усетили, че влакът минава отгоре ви — каза Адамсберг
без утешаваща нотка в тона.
— Не съм. Неприятно е да изживееш такова нещо и нищо да не си спомняш,
нали? — каза Данглар, опитвайки се да прибегне до малко самоирония.
— Не това е неприятно.
— Ако поне бях по-наквасен от обикновено.
— Не бяхте, Данглар. Напротив, контролирахте се у Емери, та да можете с
горе-долу ясна глава да предприемете самотната си операция.
Данглар вдигна очи към жълтия таван и реши твърдо да ги задържи в това
положение. Бе забелязал погледа на Адамсберг и видял блясъка на зениците му.
Блясък, който се простираше надалеч и от който се опитваше да избяга. Рядък
блясък, който се появяваше само когато комисарят бе обзет от гняв, мощен интерес
или нахлула в съзнанието му идея.
— Веранк е усетил преминаването на влака — настоя Адамсберг.
Със сигурност беше бесен, разочарован, натъжен от глупостта на Данглар. И
изпитваше потребност да го накара да се вгледа в себе си и да разбере за какво
става дума. _Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце._
— Как е той? — едва чуто попита Данглар.
— Спи. Възстановява се. Ще е цяло чудо, ако не ни произведе още някой риж
кичур. Или бял кичур.
— Как е разбрал?
— Както и аз разбрах. Лош конспиратор сте, майоре. Радостта от някакъв
таен, вълнуващ и горделив проект беше изписана на физиономията ви и в жестовете
ви по време на вечерята.
— Защо Веранк не е легнал да спи?
— Защото е мислил. Мислил е, че ако нещо може да ви разгорещи така, нещо,
което искате да извършите сам, това нещо е вероятно насочено срещу него
действие. Например научаването на нова информация. Докато вие, майоре, сте
забравили, че когато един информатор желае да остане анонимен, той не се
представя лично. Пише, без да определя среща. Дори Есталер щеше да усети капана.
Вие не. Веранк обаче да. Помислил си е, че по време на разследване на подобен
случай човек не бива да действа сам. Освен ако иска да спечели лавров венец и
ако това желание го кара да забрави очевидното. Защото вие получихте бележка,
нали, Данглар? И ви определиха среща?
— Да.
— Къде? Кога?
— Намерих бележката в джоба си. Нападателят трябва да я е тикнал там в
тълпата пред дома на Глейо.
— Запазихте ли я?
— Не.
— Браво, майоре. Защо?
Данглар дълго хапа вътрешността на бузите си, преди да се реши да
отговори.
— Не исках да се знае, че съм запазил бележката. Че съм действал с умисъл.
Имах намерение, след като получа информацията, да измисля някаква правдоподобна
версия.
— Например?
— Че съм забелязал човека в тълпата. Че съм го проучил. Че съм отишъл в
Серне, за да науча повече. Нещо безобидно.
— Нещо достойно всъщност.
— Да — прошепна Данглар. — Достойно.
— И се провалихте — каза Адамсберг, стана и закрачи из стаята, като
заобиколи леглото на майора.
— Окей — каза Данглар. — Затънах в калта, това е положението.
— Това ми се е случвало, преди да се случи на вас, спомняте ли си?
 — Да.
— Следователно не сте изобретили нищо ново. Най-трудното е не да не
затънете в калта, а да се почистите след това. Какво представляваше бележката?
— Неграмотен почерк, с много грешки. Или истински, или умишлени, и двата
варианта са възможни. Във всеки случай, ако беше нарочно, беше добре направено.
Особено думата „Бадете“, която бе задраскал.
— И какво пишеше?
— Да отида на перона на гарата в Серне точно в 6:50. Предположих, че
човекът живее в това село.
— Не ми се вярва. Предимството на Серне е, че оттам минават влакове. В
6:56. Докато гарата в Ордебек не се използва. Какво каза Мерлуз за опиата?
Очите на Адамсберг се бяха върнали в почти нормалното си състояние —
воднисти, „водораслени“, казваха някои, принудени да измислят нова дума, за да
опишат този сякаш разтопен, смътен, почти кашав поглед.
— Според първите резултати вече нямам нищо в организма. Докторът смята, че
става дума за анестетик, използван от ветеринарите. Дозата е била изчислена
така, че да ме упои за четвърт час и след това да се разнесе. Малко количество
кетамин хидрохлорид, защото нямах халюцинации. Господин комисар, можем ли да се
договорим за нещо? Искам да кажа, може ли да направим така, че Бригадата да не
научи за тази моя издънка?
— Лично аз нямам възражения. Само че сме трима. Не с мен, с Веранк трябва
да поговорите. В края на краищата той може да се изкуши да вземе реванш. Би било
разбираемо.
— Да.
— Да ви го изпратя ли?
— Не сега.
— Всъщност — каза Адамсберг, отправяйки се към вратата — не сте бъркали,
като сте си представяли, че ще рискувате живота си в Ордебек. Колкото до това,
кой е искал да ви убие, майоре, ще трябва да размислите, да съберете всички
елементи, да разберете с какво сте застрашавали убиеца.
— Не — почти извика Данглар, когато Адамсберг вече отваряше вратата. — Не,
не аз. Нападателят ме е взел за вас. Писмото му започваше с „Господин комисар“.
Вас е искал да убие. Вие не приличате на парижко ченге, аз обаче приличам.
Когато се появих пред дома на Глейо в сив костюм, убиецът е помислил, че аз съм
комисарят.
— И Лина смята така. Но не знам защо смята така. Оставям ви, Данглар,
трябва да организираме охраната на дома на Мортанбо.
— Ще видите ли Веранк?
— Ако се е събудил.
— Можете ли да му кажете нещо? От мое име?
— В никакъв случай, Данглар. Вие ще му го кажете.

XXXVIII

Характеристиките на местонамесата, според термина, използван от Емери,

тоест къщата на Мортанбо, бяха подробно обяснени на ченгетата от смесения екип
Ордебек-Париж и графикът, по който щяха да охраняват обекта — надлежно уточнен.
Половин ченгето, отпуснато на Емери — сержант Фошьор, — щеше да работи
целодневно със съгласието на жандармерията в Сен Венон, съзнаваща спешността на
ситуацията. Като цяло разполагаха с четири групи от по двама мъже, които щяха да
осигуряват денонощна охрана всяка по шест часа. Един човек отзад, срещу полето,
щеше да наблюдава задната част на къщата и източната страна. Един отпред, за
фасадата откъм улицата и западната страна. Къщата не беше дълга, нито един от
ъглите нямаше да остане ненаблюдаван. Часът беше 14:35 и Мортанбо, отпуснал
дебелото си тяло върху малък пластмасов стол, слушаше инструкциите и се потеше.
Запрян в дома си до ново нареждане, със спуснати кепенци. Той нямаше нищо
против. Ако можеше, би помолил да го затворят в циментов бункер. Уговориха се за
начина, по който да се чука на вратата, та да се знае, че е ченгето, от което ще
получава храна и информация. Начинът щеше да се мени всеки ден. Строго
забранено, разбира се, да отваря на пощальона или на куриер от пепиниерата му
или на загрижен приятел. Сержантите Блерио и Фошьор щяха да са първата смяна, до
21 часа. Жюстен и Есталер — втората, до 3 сутринта, Адамсберг и Веранк до 9,
Данглар и Емери до 15. Адамсберг използва всякакви измислени предлози, за да
подреди смените така, че Данглар и Веранк да не са заедно — прибързаното
сдобряване му се струваше неоправдана проява на лош вкус. Програмата обхващаше
три дни.
— А като минат три дни? — попита Мортанбо, като пак и пак прекарваше
пръсти през влажните си коси.
— Тогава ще му мислим — каза Емери без всякакво съчувствие. — Няма да те
дундуркаме цели седмици, само докато пипнем убиеца.
— Но вие никога няма да го пипнете — почти изстена Мортанбо. — Никой не
може да пипне Господаря Елекен.
— Щото ти вярваш в него? Мислех, че ти и братовчед ти сте от невярващите.
— Жано не вярваше. Аз да. Винаги съм мислил, че в гората Аланс има някаква
сила.
— И казвал ли си това на Жано?
— Не, не. Той смяташе, че това са измислици на скудоумни хора.
— А след като ти вярваш, знаеш ли защо Елекен те е избрал? Знаеш ли защо
те е страх от него?
— Не, не, не знам.
— Напротив, знаеш.
— Може би защото бях приятел на Жано.
— А Жано уби младия Тетар?
— Да — каза Мортанбо, като си потърка очите.
— Ти помогна ли му?
— Не, не, кълна се в бога.
— И хич не се смущаваш да предадеш братовчед си веднага след смъртта му?
— Елекен изисква покаяние.
— Аха, затова, значи. За да те пощади Господарят. В такъв случай изцяло в
твой интерес е да разкажеш какво точно стана с майка ти.
— Не, не. Не съм я докосвал. Тя ми е майка.
— Докоснал си само крака на стълбата с една връвчица. Пет пари не струваш,
Мортанбо. Хайде ставай, ще те заключим у вас. И тъй като ще имаш време да
мислиш, виж там да се оправиш с Елекен, напиши си изповедта.

Адамсберг мина през ханчето, където завари Елбо, настанен на собственото

му легло, във вдлъбнатината на дюшека, и Веранк — буден, изкъпан, седнал пред
порция претоплени спагети, които ядеше направо от тенджерата.
— Двамата ще сме на пост от 3 до 9 часа сутринта. Ти как си?
— Чудесно. Мисля, че отново съм нормален. Да видиш влак да връхлита върху
теб… Неописуемо е. За малко да се предам, за малко да зарежа Данглар на релсите
и да изскоча на перона.
— Ще те удостоим с награда — усмихна се Адамсберг. — Почетната награда на
полицията. Сребърен медал.
— Как не. Би трябвало всичко да разкажем и да натопим Данглар. Мисля, че
старият няма да го преживее. Падналият албатрос, несъстоялата се интелигентност.
— Той вече гребе на земята, Луи. И не знае как да се измъкне от преживения
крах.
— Нормално.
— Да.
— Искаш ли спагети? Няма да изям всичко — каза Веранк и му подаде
тенджерата.
Адамсберг гълташе топлите спагети, когато звънна мобилният му. Отвори го с
една ръка и прочете съобщението на Ретанкур. Най-после.
_Според майордом Сп 1 коси подстриг четвъртък нощ, шок траур, 3 ч
сутринта. Но според уволнена камериерка, вече подстриг четвъртък връщане от
соаре. Но камериерка много отмъстит, ненадежден свидетел. Отивам. Заемам се
колата._
Леко развълнуван, Адамсберг показа съобщението на Веранк.
— Не разбирам — каза Веранк.
— Ще ти обясня.
— И аз ще ти обясня — каза Веранк и сведе дългите си клепачи. — На път са.
Веранк замълча и нарисува контурите на Африка върху лист със списък на
продукти за пазаруване.
— _Кога разбра?_ — написа Адамсберг под думите _сирене, хляб, запалка,
семе за гълъба_.
 — _Съобщение получено преди 1 час_ — написа Веранк.
— _От кого?_
— _От един приятел, на който синът ти има №._
— _Какво е станало?_
— _Попаднали на ченге в Гренада._
— _Къде са сега?_
— _В Касарес, на 15 км от Естапона._
— _Това къде е?_
— _Срещу Африка._
— Да вървим — каза Адамсберг. — Вече не съм гладен.

XXXIX

— Нищо ново — каза Жюстен, когато в 2:55 сутринта Веранк и Адамсберг

дойдоха да го сменят.
Адамсберг заобиколи къщата и отиде при Есталер, който съвестно се
разхождаше напред-назад, като последователно оглеждаше къщата и полето.
— Нищо — потвърди Есталер. — Освен дето още не спи — каза той и посочи
светлината, която се процеждаше през капаците.
— За много неща има да мисли, не му е до спане.
— Сигурно.
— Какво ядеш?
— Бучка захар. За енергия. Искате ли една?
— Не, благодаря, Есталер. Напоследък захарта нещо не ми понася.
— Да нямате алергия? — разтревожи се сержантът, като широко отвори
огромните си зелени очи.
Адамсберг също не бе спал въпреки опитите си да се запаси със сън, преди
да поеме нощната си смяна. Церк и Мо бяха в опасност, всеки миг можеха да
изчезнат в Африка. Защо неговият Церк чак толкова се вживяваше в съдбата на Мо?
Убиецът от Ордебек му се изплъзваше като истински вонящ призрак, какъвто
всъщност май беше, ще речеш, че всички бяха прави и че никой не можеше да пипне
дългокосия Господар Елекен. Клермонови оставаха неуловими, но пък се появи тази
история с късите коси. Толкова слаба следа, че при първия оглед се разсейваше.
Освен ако уволнената камериерка не се окажеше права и Спасител 1, Кристиан,
наистина се е прибрал в 2 през нощта подстриган. Излязъл в 20 ч с дълга коса,
прибрал се в 2 с къса коса. Точно както Мо си е бръснел главата, след като
огънят опърлял косата му. За да не се видят засегнатите кичури, за да не го
заподозрат ченгетата. Само че не Кристиян, а Кристоф е придружавал бащата. Освен
това и на двамата братя костюмите бяха безупречно чисти и не бяха давани на
химическо чистене.
Адамсберг се съсредоточи върху наблюдението. Луната доста добре огряваше
полето и края на гората, независимо че, както бе съобщил Емери, на запад са
трупаха облаци. Изглежда, че след петнайсет дни жега тази аномалия започваше да
тревожи нормандците. Историята с облаците на запад се превръщаше в идея фикс.

В 4 часа сутринта лампите още светеха в двете стаи на партера, в кухнята и

тоалетната. Че Мортанбо не спи, не учудваше никого, но познатите на Адамсберг
безсънници гасяха всички лампи, освен тази в спалнята си. Освен ако Мортанбо е
толкова уплашен, че не смес да остави къщата тъмна. В 5 часа комисарят отиде при
Веранк и го попита:
— Нормално ли ти се струва?
— Не.
— Да видим какво става?
— Да видим.
Адамсберг почука на вратата по уговорения начин. Четири дълги, два къси,
четири дълги. Няколко пъти повтори кода, без да предизвика каквато и да била
реакция.
— Отвори — каза той на Веранк — и си извади оръжието. Стой отвън, докато
аз обиколя вътре.
С оръжие в ръка и пръст на спусъка Адамсберг премина през пустите стаи,
като се придвижваше покрай стените. Не видя разтворена книга, нито включен
телевизор, нито Мортанбо. В кухнята — остатъци от студена вечеря, която не е
имал енергията да довърши. В банята — дрехи, тези, които бе носил през деня в
управлението. Мортанбо би могъл да избяга само през капандурата, да изчака
постовият да завие зад ъгъла и да скочи на земята. Явно не вярваше, че ще го
опазят, и бе предпочел да изчезне. Адамсберг отвори вратата на тоалетната и
едрото тяло се стовари в краката му по гръб. Подът бе залят с кръв и шията на
Мортанбо, с панталон още смъкнат до коленете, бе пронизана от дълго и дебело
стоманено острие. Накрайник на арбалет, ако Адамсберг не грешеше. Мортанбо бе
мъртъв поне от три часа. Парчетата от стъклото на прозорчето лежаха на пода.
Комисарят извика Веранк.
— Поразен в гърлото, докато е пикаел. Погледни височината — каза
Адамсберг, като застана пред чинията с лице към прозорчето. — Стрелата го е
улучила право във врата.
— Мамка му, Жан-Батист, прозорчето има железни решетки. И от двете им
страни няма повече от двайсет сантиметра разстояние. Каква е тази стрела? Зад
прозореца ли е стоял стрелецът? Но Есталер щеше да го види, за бога!
— Това е стрела от арбалет, много мощна стрела от арбалет.
Веранк подсвирна през зъби от яд и изненада.
— Средновековно оръжие, значи.
— Не непременно. Луи. Ако съдя по това, което се показва от раната, хващам
се на бас, че е накрайник на стрела от ловен арбалет. Много съвременен. Лек,
солиден и точен, с остри като бръснач крилца, които предизвикват кръвоизлив. И
сигурна смърт.
— Ако обаче улучиш — каза Веранк, като заобиколи трупа и опря лице на
решетката на прозорчето. — Погледни широчината. Едва мога да прекарам ръката си.
С малко късмет стрелецът е трябвало да застане на по-малко от пет метра, за да
произведе подобен изстрел, без да се опира на решетката. Есталер щеше да го
види. Светлината от уличната лампа стига дотам.
— Не с малко късмет, Луи. А с компаунден арбалет например. С визьор. От
четирийсет метра улучваш мишената. От петдесет, ако си добър. А за да притежава
такова оръжие, стрелецът със сигурност е добър. Във всички случаи това означава,
че е бил в гората, в самия й край. Стрелял е напълно безшумно и е имал
достатъчно време да си отиде, преди ченгетата да забележат пораженията.
— Ти да не би да разбираш от арбалети?
— Бях елитен стрелец по време на военната ми служба. Караха ме да стрелям
с всички оръжия, които можеш да си представиш.
— Странно — каза Веранк, като се обърна. — Сменил си е дрехите.
Адамсберг набираше номера на Емери.
— Какво е сменил?
— Дрехите си. Мортанбо се е преоблякъл. Сложил е поло и подходящ панталон
от сива фланела. Защо го е направил, след като е бил затворен вкъщи?
— За да хвърли дрехите, с които е бил в затвора, за какво друго? Нормално
е. Емери, да не те събудих? Тичай насам. Мортанбо е мъртъв.
— Не е ли могло да почака до утре?
— Кое да почака?
— Преобличането.
— Да му се не знае, Луи, какво ти пука. Отишъл е да пикае, убиецът е чакал
този момент. Мортанбо е застанал с лице към него на светло. Неподвижен.
Съвършена мишена. Рухнал е в тишината. Господарят Елекен му е видял сметката,
при това по старомоден начин.
— Осъвременен старомоден, като за командоси, ти го каза.
— За подобен изстрел не виждам какво друго може да е. Обаче това е оръжие,
което тежи повече от три кила и е дълго почти метър. Дори да е сгъваемо, не
можеш да си го сложиш в джоба. Убиецът трябва да е знаел как да се отърве от
него след това.
— Кой притежава такова нещо днес?
— Много ловци. Това е типичното оръжие на бракониерите. Наричат го още и
„оръжие на свободното време“, използва се за игра и за спорт. То пък една игра.
— Защо не се сети по-рано?
Адамсберг дълго гледа прозорчето, счупеното стъкло, желязната решетка.
— Мислех си, че като се има предвид препятствието на стъклото, всеки
куршум или стрела биха се отклонили. Резултатът би бил твърде несигурен, за да
посмее някой да стреля по този начин. Но виж добре стъклото, Луи. Това не сме
проверили.
Влезе Емери, само две копчета на сакото му бяха закопчани.
 — Съжалявам, Емери — каза Адамсберг. — Стрела от арбалет през прозорчето
на тоалетната. Когато нашият човек е пикаел.
— Прозорчето? Но то има решетка!
— Минала е, Емери. И е влязла право в гърлото му.
— Арбалет, а? Но той става само да раниш елен от десет метра.
— Не и този, Емери. Съобщи ли в Лизийо?
— На път са. Ти поемаш отговорността, Адамсберг. Ти водиш разследването. И
твоите хора го охраняваха.
— Моите хора не могат да видят какво има на четирийсет метра в гората. А
ти трябваше да предвидиш, че през прозорчето може да се стреля. На теб бе
възложена оценката на рисковете.
— Да предвидя изстрел с арбалет през миша дупка?
— Аз бих я нарекъл плъша дупка.
— Тази плъша дупка имаше дебело стъкло, което би отклонило всякаква
стрела. Стрелецът не би могъл да избере това място.
— Погледни стъклото, Емери. Нито едно парче не е останало закачено за
дървото. Стъклото е било предварително изрязано така, че само едно бутване с
пръст би било достатъчно, за да падне.
— И затова не е отклонило стрелата.
— Да. И никой не е забелязал следата от диаманта покрай рамката.
— Това не обяснява избора на арбалет.
— За да не вдига шум. Добави, че стрелецът е познавал къщата на майката на
Мортанбо. Навсякъде има мокет, дори в тоалетната. Стъклото е паднало напълно
безшумно.
Емери вдигна яката на сакото си и изръмжа от яд.
— По тия места — каза той — хората имат по-скоро пушки. Ако не е искал да
вдига шум, стрелецът е могъл да използва заглушител и дозвуков куршум.
— И те не са съвсем безшумни. Горе-долу като пушка калибър 22 със сгъстен
въздух и, значи, доста по-шумни от арбалет.
— Чува се все пак свистенето на тетивата.
— Но не е звук, който човек очаква да чуе. От толкова далеч вибрацията
може да се сбърка с шум на размахани криле. А и арбалетът е типично за Елекен
оръжие, нали така?
— Така — горчиво се съгласи Емери.
— Помисли за това, Емери. Това е избор не само съвършен технически, но и
артистичен. Исторически и поетичен.
— По Ербие не беше стреляно поетично.
— Да кажем, че стрелецът еволюира. Че става все по-фин.
— Мислиш ли, че стрелецът се взима за Елекен?
— Нямам представа. Знаем само, че е отличен арбалетчик. Поне това имаме за
начало. Можем да се занимаем с клубовете по стрелба, да изискаме списъци с
имената на членовете.
— Защо се е преоблякъл? — попита Емери, загледан в тялото на Мортанбо.
— За да не е със същите дрехи като в затвора — каза Веранк.
— Какво му е на затвора? Моите килии са чисти. Завивките също. Ти как
мислиш, Адамсберг?
— Питам се само защо вие с Веранк се притеснявате от това, че се е
преоблякъл. Макар че всичко има значение — каза той и уморено посочи прозорчето.
— Дори една плъша дупка. Особено плъшата дупка.

XL

Адамсберг участва в претърсването на гората до 7 часа сутринта заедно с

другите петима полицаи, които спешно вдигнаха от леглата им. Данглар изглеждаше
изтощен. И той не е могъл да заспи, помисли си Адамсберг, докато се е опитвал да
намери спокойно място, където да положи мислите си, така както човек търси
защитено от вятъра място. Защото в момента за Данглар нямаше място, където да се
приюти. Блестящият му ум, неподозирано изпълнен с низост и глупост, лежеше в
краката му, разбит на малки парчета.
Когато се развидели, доста бързо откриха къде бе чакал убиецът. Фошьор
пръв го забеляза. Изглеждаше странно, но бе напълно ясно, че под прикритието на
седемстъблен дъб убиецът беше седял на сгъваемо столче, чиито крака бяха
оставили дълбоки дупки в килима от листа.
 — Никога не съм виждал такова нещо — каза почти скандализирано Емери. —
Убиец, който се грижи за удобството си. Готви се да очисти друг човек, обаче не
иска да си уморява краката.
— Може да е стар — каза Веранк. — Или да му е трудно да стои прав дълго.
Трябва да е чакал с часове, преди Мортанбо да се появи в тоалетната.
— Не е толкова стар — каза Адамсберг. — За да запънеш арбалета и да
понесеш отката, трябва да си по-скоро як. Седящата позиция му е осигурявала
стабилност. А и като седиш, вдигаш по-малко шум, отколкото ако тъпчеш на място.
На какво разстояние сме от мишената?
— Бих казал четирийсет и два, четирийсет и три метра — каза Есталер,
който, както винаги бе твърдял Адамсберг, имаше силни очи.
— В катедралата в Руан — обади се Данглар тихичко, сякаш помътнелият му
блясък вече не му позволяваше да говори нормално — се пази сърцето на Ричард
Лъвското сърне, убит в битка с арбалет.
— Така ли? — каза Емери, на когото историите за славни битки на бойното
поле винаги действаха ободряващо.
— Да. Бил ранен при обсадата на Шалю-Шаброл през март 1199 и умрял
единайсет дни по-късно от гангрена. Името на убиеца му е известно.
— И как се казва? — попита Емери.
— Пиер Базил, дребен благородник от Лимузен.
— За бога, какво ни интересува това? — каза Адамсберг, раздразнен от това,
че дори изпаднал в бедствено положение, Данглар продължава да раздипля
ерудицията си.
— Ами просто — глухо каза Данглар — той е една от най-прочутите жертви на
арбалета.
— И след Ричард окаяният Мишел Мортанбо — заключи Емери и поклати глава. —
Пълно падение.

Мъжете продължиха да обикалят гората, като търсеха, без да вярват в

успеха, следи от стъпките на убиеца. По изсушения от лятната жега килим от листа
нямаше отпечатъци от стъпки. Три четвърти час по-късно Емери изсвири, за да ги
извика на няколко метра от другия край на гората. Беше дозакопчал сакото си и ги
очакваше, отново много изправен, пред купчина прясно изкопана пръст, зле
прикрита с разпръснати листа.
— Арбалетът — предположи Веранк.
— И аз така мисля — каза Емери.
Трапът не беше дълбок, около трийсет сантиметра, и сержантите бързо
изровиха пластмасов калъф.
— Точно това е — каза Блерио. — Не е искал да унищожи оръжието си. Решил е
да го зарови тук на първо време. Дупката трябва да е изкопал преди това.
— Както е отрязал стъклото.
— Как се е сетил, че Мортанбо ще се затвори в тази къща?
— Не е сложно да се досетиш, че след смъртта на Глейо Мортанбо ще се върне
в дома на майка си — каза Емери. — Много лошо заровено — добави той с гримаса,
като посочи ямата. — Точно така лошо беше скрил и брадвата.
— Може да е глуповат — каза Веранк. — Много умел в действието, но
неспособен да мисли дългосрочно. Такава една умствена организация, с бели
полета, с липси.
— Или пък оръжието принадлежи на някого, както брадвата — каза Адамсберг,
чиято глава започваше да се върти от умора. — Например на някой Вандермот. И
убиецът да е имал намерение да ни позволи да го намерим.
— Знаете какво мисля за тях — каза Емери. — Но не мисля, че Ипо притежава
арбалет.
— А Мартен? Все така ли броди из гората и събира мед?
— Не го виждам да събира буболечки, въоръжен като командос. Но ако има
някой, който да притежава арбалет, това е Ербие.
— Преди две години — потвърди Фошьор — откриха една свиня със стрела в
хълбока.
— Убиецът е могъл лесно да вземе оръжието от дома му след смъртта му,
преди да запечатат къщата.
— А и — кротко каза Адамсберг — винаги има начин да се махне и пак да се
сложи восъчният печат.
— Ама трябва да си професионалист.
 — Вярно.

Екипът на Емери прибра материала, за да го изпрати в Лизийо, отцепи зоната

на трапа и тази на столчето, като остави Блерио и Фошьор да изчакат идването на
експертите.
Върнаха се в къщата на Мортанбо, където тъкмо бе дошъл и доктор Мерлуз,
извикан да удостовери смъртта. Съдебната лекарка бе в Ливаро, където един
работник паднал от покрива, докато редял керемиди. Нищо подозрително на пръв
поглед, но жандармите бяха предпочели да я извикат заради коментарите на
съпругата, заявила със свиване на рамене, че съпругът й се бил „издул от
ябълково вино като бременна крава“.
Мерлуз огледа тялото на Мортанбо и поклати глава.
— Човек вече не може и да се изпикае спокойно — каза той просто.
Доста недодялано надгробно слово, помисли Адамсберг, но не лишено от
основание. Мерлуз потвърди, че е стреляно между един и два часа сутринта, във
всеки случай преди три. Той извади накрайника на стрелата, без да мести тялото,
за да го остави в същото положение за колежката си.
— Дивашко изобретение — каза той, като го размаха пред очите на Адамсберг.
— Колежката ще го отвори, обаче, като се имат предвид пораженията, стрелата е
преминала през ларинкса и е стигнала до хранопровода. Мисля, че е умрял от
задушаване още преди кръвоизливът да го довърши. Да му вдигнем панталоните, а?
— Не може, докторе. Трябва да минат експертите.
— Да му се не види — каза Мерлуз с гримаса.
— Да, докторе, знам.
— А вие — каза Мерлуз, като изгледа настойчиво Адамсберг — ще направите
най-добре незабавно да идете да се наспите. Той също — добави докторът, като
посочи с палец Данглар. — Тук май не си почивате достатъчно. Ще изпопадате като
кегли още преди да са хвърлили топката.
— Върви — каза Емери, като леко потупа Адамсберг по рамото. — Аз ще
изчакам момчетата. Аз и Блерио, ние сме спали.

Елбо бе оставил в стаята следи от сутрешната си разходка, разпилявайки

зърна почти навсякъде. След което се бе върнал в лявата обувка и загука, като
видя Адамсберг. Тази работа с обувката, колкото и да бе противоестествена, имаше
едно голямо предимство. Гълъбът вече не сееше курешките си из цялата стая, а се
задоволяваше с обувката. Като се наспи, ще изчисти вътрешността. С какво?,
запита се той, докато потъваше в дупката на дюшека си. С нож? С лъжичка? С
обувалка?

Ужасила го бе жестокостта на ловното острие, на тези поразяващи крилца,

разкъсали човека точно когато е пикаел. Много повече отколкото средата от хляб,
натъпкана в гърлото на старицата Тюило Люсет, метод, който по своята нечувана и
елементарна същина съдържаше нещо трогателно. Данглар пък го бе раздразнил с
коментара си за Ричард Лъвското сърце, с когото нямаха никаква работа. Веранк
също, с въпросите си за преобличането на Мортанбо. Раздразнение прибързано и не
особено справедливо, което доказваше умората му. Мортанбо бе свалил синьото си
сако — което сигурно е миришело на затворническата килия, каквото и да разправя
Емери, най-малкото на дезинфекционен препарат — и бе навлякъл светлосива памучна
блуза и тъмносив панталон. И какво от това? А ако Мортанбо е имал нужда от
удобство? Или от елегантност? И Емери го бе ядосал, когато отново бе обявил, че
му предоставя цялата отговорност за нещастието. Страхлив войник е този Емери.
Третото убийство щеше напълно да подпали Ордебек, после областта. Местните
вестници вече бяха пълни с убийствената ярост на Елекен, няколко писма на
читатели сочеха с пръст Вандермотови, без все още да ги назовават, и предишната
вечер му се бе сторило, че улиците са опустели по-рано от обикновено. А сега,
когато убиецът убиваше отдалеч с арбалет, никой вече не беше на сигурно място в
плъшата си дупка. Още по-малко самият той, когото бяха искали да нарежат на три
парчета под влака. Ако убиецът знаеше колко е невеж и неосведомен, нямаше да си
дава труд да му изпраща влак, за да го унищожи. Може би пък гърдите на Лина му
отнемаха всяка видимост, засенчвайки вината на семейство Вандермот.
 XLI

Адамсберг отвори очи три часа по-късно и се вслуша в бръмченето на мухата,

която фучеше из стаята като фурия и не успяваше да забележи, и тя като Елбо, че
прозорецът е широко отворен. В този първи миг от събуждането комисарят не
мислеше нито за Мо и Церк, които бяха в опасност, нито за мъртъвците на
Господаря Елекен, нито за старата Лео. Питаше се само защо е мислел, че сакото,
което бе носил Мортанбо в килията, е било синьо, след като то беше кафяво.
Отвори вратата, разпръсна малко зърна на прага, за да подтикне Елбо да се
премести поне на метър вън от обувката, и отиде в кухнята да си свари кафе.
Данглар вече беше там, мълчалив, с лице, сведено над вестник, който не четеше, и
Адамсберг взе да изпитва известно съчувствие към стария си, неспособен да се
измъкне от блатото приятел.
— В „Репортажи от Ордебек“ пише, че парижките ченгета не ги бива за нищо.
С две думи казано.
— Така си е — потвърди Адамсберг и наля вода върху утайката.
— Припомнят, че през 1777-а Господарят Елекен бил стъпкал конната стража,
без да му мигне окото.
— И това е вярно.
— Има все пак едно нещо. То няма връзка с разследването, но не ми дава
мира.
— Ако е за сърцето на Ричард, недей, Данглар.
Адамсберг излезе в големия двор, като остави водата да кипне на газовата
печка. Данглар поклати глава, изправи тялото си, което му се стори десет пъти
по-тежко от обикновено, и доправи кафето. Приближи се до прозореца и видя
Адамсберг да завива под ябълковите дървета с ръце в джобовете на развлечения си
панталон и с поглед, както му се стори, празен, изоставен. Данглар се разтревожи
за кафето — трябваше ли да го изнесе навън, или да си го пие сам, без да извика
комисаря, — като продължи да наблюдава двора с ъгъла на окото си. Адамсберг
излезе от полезрението му, после изскочи от мазето и се запъти към къщата с
малко по-бърза крачка. Тропна се на пейката без обичайната си гъвкавост, постави
двете си ръце на масата с дланите надолу и мълчаливо се втренчи в тях. Данглар,
който в този момент не се чувстваше в правото си да пита или критикува, сложи
две чаши на масата и поднесе кафето като добра съпруга. Какво друго да направи и
той.
— Данглар — каза Адамсберг, — какъв цвят беше сакото на Мортанбо, докато
беше в жандармерията?
— Кафяво.
— Именно. А на мен ми се видя синьо. Тоест, като се сетих за него по-
късно, казах, че е синьо.
— Така ли? — предпазливо попита Данглар, по-обезпокоен от фазата на
втораченост у Адамсберг, отколкото от онази със светлината във водораслените му
очи.
— И защо, Данглар?
Майорът безмълвно вдигна чашата към устните си. Изкушаваше се да капне
вътре малко калвадос, както правеше тук, за да си „съживи организма“, но
предчувстваше, че с този жест в 3 часа следобед рискуваше да пробуди поутихналия
гняв на Адамсберг. Особено след като в „Репортажи от Ордебек“ пишеше, че не ги
бива за нищо, и също — това бе премълчал, — че си клатят краката. А може би
точно обратното, Адамсберг беше до такава степен другаде, че нямаше и да
забележи. Тъкмо да стане, за да си достави въпросната капчица, когато Адамсберг
извади от джоба си няколко снимки и ги подреди на масата.
— Братята Клермон-Брасьор — каза той.
— Добре — съгласи се Данглар. — Снимките, които ви даде графът.
— Точно. Официално облечени по време на прословутата вечеря. Ето го
Кристиян със синьо сако на тънки райета, а това е Кристоф с блейзъра си на
яхтсмен.
— Просташко — тихо отсъди Данглар.
Адамсберг извади мобилния си телефон, натисна нужното му копче и на
екранчето се появиха снимки. Подаде апарата на Данглар и каза:
— Ето снимката, която ми изпрати Ретанкур, тази на костюма, който Кристиян
е носил, когато се прибрал онази вечер. Костюм, който не е носен на химическо,
както и костюмът на брат му. Тя е проверила.
 — В такъв случай сигурно е така — каза Данглар, докато разглеждаше малкото
клише.
— Кристиян е със син костюм на райета. Виждате ли? Не кафяв.
— Виждам.
— Тогава защо си мислех, че сакото на Мортанбо е синьо?
— Защото сте сбъркали.
— Защото се е _преоблякъл_, Данглар. Сега виждате ли връзката?
— Честно казано, не.
— Защото дълбоко в себе си съм знаел, че Кристиян се е _преоблякъл_. Както
е направил Мортанбо.
— А защо се е преоблякъл Мортанбо?
— Ама изобщо не ми пука за Мортанбо — нервира се Адамсберг. — Вие като че
нарочно не ме разбирате.
— Не забравяйте, че все пак съм минал под влак.
— Вярно — кратко призна Адамсберг. — Кристиян Клермон се е преоблякъл и
това е било пред очите ми от дни насам. Толкова пред очите ми, че когато съм си
мислел за сакото на Мортанбо, съм го виждал като синьо. Като това на Кристиян.
Сравнете внимателно, Данглар, костюма, който Кристиян носи на приема, и този,
който е снимала Ретанкур, тоест с който се е прибрал вкъщи онази вечер.
Адамсберг постави пред Данглар снимката, дадена му от графа, и до нея
снимката от мобилния. Забеляза, че пред него има кафе, и изгълта половин чаша.
— Е, Данглар?
— Забелязвам, защото вие ми казахте. Двата костюма са почти еднакви и
еднакво сини на цвят, но наистина единият не е като другия.
— Това е, Данглар.
— Не толкова фино райе на втория костюм, по-широки ревери, по-тесни
ръкавни извивки.
— Това е — повтори Адамсберг усмихнато, после стана и с дълги крачки се
заразхожда от огнището до вратата и обратно. — Това е. Между момента, когато
Кристиян си е тръгнал, и момента, в който се е прибрал към 2 часа, той се е
преоблякъл. Много добре е направено, почти незабележимо е, но е факт. Костюмът,
който е дал на другия ден на химическо, не е този, с който се е прибрал,
Ретанкур не греши. Но е този, с който е бил на приема. И защо, Данглар?
— Защото е вонял на бензин — каза майорът, като слабо се усмихна.
— А е вонял на бензин, защото Кристиян е драснал клечката на мерцедеса с
баща му, затворен вътре. И още нещо — добави той, като удари с ръка по масата. —
Подрязал си е косата, преди да се прибере. Погледнете пак снимките. На приема
по-дълга коса, с кичур на челото. Виждате ли? Но когато се прибира, според
уволнената камериерка косата му е съвсем къса. Защото, както често се е случвало
на Мо, горещият полъх на пожара му е опърлил косата и това се е виждало добре.
Тогава се е подстригал, подравнил е косата и е облякъл друг костюм. И какво
казва на другия ден на прислужника си? Че през нощта се е подстригал един вид
като акт на отчаяние от загубата. Кристиян Късия фитил.
— Обаче нямаме пряко доказателство — каза Данглар. — Снимката на Ретанкур
не е била направена същата вечер и нищо не доказва, че тя — или камериерката,
която я е информирала не е сбъркала костюма. Двата толкова си приличат.
— Можем да намерим косми в колата.
— Доста време е минало, сигурно всичко е изчистено.
— Не непременно, Данглар. Много е трудно да почистиш всички косъмчета,
които падат, когато се подстригваш, особено от плата на облегалката за глава,
ако имаме късмета колата да е тапицирана с плат. Можем да допуснем, че Кристиян
малко е претупал почистването, още повече като е смятал, че нищо не рискува. Че
няма дори да го разпитват. Ретанкур трябва да огледа колата.
— Как ще получи разрешение за достъп до колата?
— Няма да получи. Трето доказателство, Данглар. Кучето, захарта.
— Историята на вашата Лео.
— Говоря за другото куче, за другата захар. Преминаваме през период,
заразен от захар, майоре. През някои години цели рояци калинки нападат земята,
после е ред на бучките захар.
Адамсберг потърси съобщенията на Ретанкур за внезапно уволнената
камериерка и ги даде на майора да ги прочете.
— Не схващам — каза Данглар.
— То е, защото сте минали под влак. Онзи ден на пътя Блерио ме помоли да
дам бучка захар на Мърз. Беше си поправял мотора на колата и ми обясни, че Мърз
отказва захарта, когато ръцете му миришат на бензин.
— Чудесно — каза Данглар по-живо и стана да извади калвадоса от долната
полица на бюфета.
— Какво правите, Данглар?
— Само една глътка. За да развеселя кафето и ямата с кал.
— Мамка му, майоре, това е калвадосът на Лео, този, който й е подарил
графът. На какво ще приличаме, като се върне? На окупационна армия?
— Добре де — каза Данглар, като бързо си сипа глътката, възползвайки се от
момента, в който Адамсберг му бе обърнал гръб, докато се приближаваше до
огнището.
— Точно затова е била уволнена камериерката. Кристиян се е преоблякъл,
почистил се е, но ръцете му още са миришели на бензин. От това не се отмирисвате
с часове. И кучето долавя безпогрешно тази миризма. Кристиян е разбрал това,
когато животното не е приело бучката захар. Бучка, която камериерката е вдигнала
от земята и я е разкритикувала. Трябвало е да се отърве от замърсената бучка. И
от камериерката, която е уволнил незабавно.
— Тя ще трябва да свидетелства.
— За това и за отрязаните коси. Не само тя е видяла Кристиян онази вечер.
Видели са го и двете ченгета, които са отишли да му съобщят за баща му. След
това той се е затворил в стаята си. Трябва да узнаем повече за фразата на
Ретанкур: _Камер критикува захар_. Какво критикува? Още тази вечер питайте
Ретанкур.
— Къде тази вечер?
— В Париж, Данглар. Прибирате се, информирате Ретанкур и изчезвате като
сянка.
— Връщам се в Ордебек?
— Не.
Данглар изгълта своето кафе с калвадос и се замисли за миг. Адамсберг
извади батериите на двата мобилни телефона.
— Искате да прибера децата? Така ли?
— Да. Няма да е трудно да ги откриете в Касарес. Затова пък в Африка ще е
по-сложно. Ако ченгетата са ги забелязали в Гренада, спокойно може да претърсват
крайморските градове сега, докато си говорим. Трябва да стигнете преди тях,
Данглар. Отивате бързо и ми ги довеждате бързо.
— Струва ми се, че е прекалено рано.
— Не, мисля, че обвинението ни ще издържи. Ще трябва да организираме
завръщането им с необходимия такт. Церк, все едно че се връща от Италия, където
е бил по сантиментална работа, а Мо ще заловим в дома на негов приятел. Бащата
на приятеля размисля и го предава. Ще изглежда правдоподобно.
— Как да се свързвам с вас?
— Търсете ме в „Синия глиган“ и говорете закодирано. Уговаряме се от утре
да вечеряме там всеки ден заедно с Веранк.
— „Бягащия глиган“ — механично го поправи Данглар, който внезапно отпусна
дългите си меки ръце. — Обаче е другият, за бога, Кристоф е карал мерцедеса.
Кристиян вече си е бил тръгнал от приема.
— Двамата са действали в комбина. Кристиян е взел собствената си кола
много по-рано, паркирал я е близо до мерцедеса, после е изчакал и брат му да
излезе. Бил е готов, с новите маратонки на краката. Които обаче е завързал като
стар невежа. Когато Кристоф се е отдалечил от мерцедеса, оставяйки баща им
заключен вътре, един вид, за да си потърси мобилния, който бил пуснал на
тротоара, Кристиян е залял колата с бензин, подпалил я е, после бързо се е
върнал при колата си. Така че Кристоф е бил доста далеч, когато машината е
пламнала, извикал е ченгетата, дори е тичал пред свидетели. Кристиян е довършил
операцията. Оставил е маратонките у Мо — вратата е изгнила и се отваря с молив,
— преоблякъл се е и е прибрал костюма си в сейфа. Забелязва, че част от косата
му е обгоряла. И се подстригва. На другия ден вади костюма и нарежда да го
занесат на химическо чистене. Остава само да се натопи Мо.
— А защо Кристиян ще е носил бръснач със себе си?
— Тези типове винаги си имат готов за пътуване куфар в сейфа. За да скочат
в самолета веднага щом се наложи. Затова е имал бръснач.
— Съдията ще откаже да ни чуе — поклати глава Данглар. — Крепостта е
непревземаема, системата е затворена.
— Следователно ще разбием системата. Граф Дьо Валре едва ли ще оцени, че
двамата братя са подпалили стария му приятел Антоан. Затова ще ни помогне.
 — Кога трябва да замина?
— Мисля, че веднага, Данглар.
— Не ми е приятно да ви оставям сам срещу Господаря Елекен.
— Не мисля, че Елекен напада с бързия влак Кан — Париж. Нито с арбалет на
снайперист.
— Лош вкус.
— Да.

XLII

Данглар тъкмо бе натоварил багажа си в една от колите, когато забеляза

Веранк в двора. Все още не бе намерил силите, нито думите, нито смирението да
поговори с лейтенанта. Смъртта на Мортанбо му бе позволила да отложи
изпитанието. Простата мисъл да му подаде ръка и да му каже „Благодаря“ му
изглеждаше определено нелепа.
— Отивам при децата — каза той леко плачливо, като се приближи до него.
— Рисковано е — каза Веранк.
— Адамсберг намери достъп до Клермонови, мишата дупка, през която да
влезе. Може би имаме на какво да опрем обвиненията срещу двамата братя.
Погледът на Веранк стана по-ясен, устната му се сви над опасната му девича
усмивка. Данглар си спомни, че Веранк обича племенника си Армел, наречен Церк,
като собствен син.
— Като отидете там — подхвана Веранк, — проверете дали Армел не е задигнал
пътьом пистолета на дядо си.
— Адамсберг каза, че той не умее да стреля.
— Адамсберг не познава това момче. Което прекрасно умее да стреля.
— За бога, Веранк — каза Данглар, забравяйки за миг бремето, което тегнеше
над диалога им, — имам нещо, което трябва да кажа на Адамсберг, то няма нищо
общо с разследването, но е важно. Можете ли да му го предадете?
— Казвайте.
— В болницата вдигнах шала, който се свлече от раменете на Лина. Колкото и
да е горещо, тя винаги се замята с това парче плат. После помогнах на лекаря да
вдигне графа, когато му прилоша. Съблякохме го до кръста, а той се противеше
колкото можеше. Ето тук — Данглар постави средния си пръст на лявата си лопатка
тук върху кожата има едно доста грозно виолетово петно, малко прилича на
мокрица, два сантиметра дълга. Е, Лина също има такова петно.
Двамата мъже почти размениха поглед.
— Лина Вандермот е дъщеря на Валре — каза Данглар. — И това е толкова
сигурно, колкото, че бях затънал в ямата с лайната. И тъй като с брат й Ипо си
приличат като две капки вода и са пепелно руси като нива с лен, значи, имат общ
баща. Затова пък двамата брюнети, Мартен и Антонен, със сигурност са синове на
Вандермот.
— Мамка му. Дали знаят?
— Графът със сигурност. Затова се съпротивляваше, когато го събличахме. За
децата не знам. Не изглежда да знаят.
— Но защо тогава Лина крие петното?
— Защото е жена. Мокрицата е доста безобразна.
— Опитвам се да се сетя какво би променило това в действията на Елекен.
— Не съм имал време да мисля по въпроса, Веранк. Оставям на вас работната
площадка — каза Данглар, като му протегна ръка. — И благодаря — добави той.
Беше го направил. Каза го.
Като нещо най-обикновено. Като най-обикновен човек, разрешил по доста
жалък начин драмата, каза си той, докато си изтриваше дланите, преди да седне на
волана. Да стиска ръце, да казва „благодаря“, несъмнено бе лесно, изтъркано,
може би смело. Важното е, че го бе направил. Повече ще каже по-късно, ако успее.
Внезапен прилив на злобна радост го накара да изправи гръб, когато потегли, при
мисълта, че Адамсберг е пипнал убийците на стария Клермон. Благодарение на
сакото на Мортанбо. Или какъвто там му беше методът, не бе сигурен, че е схванал
напълно как му течаха мислите. Но фактът си беше факт и за момента това го
успокояваше — много за световните превратности, и съвсем умерено — за неговите
собствени.
 В 9 часа вечерта Данглар и Ретанкур седяха на една масичка на тротоара
пред малкия ресторант в жилищната сграда на лейтенанта в Сен Дени. Всеки път,
когато отново видеше Виолет, дори само след три дни, той я намираше по-висока и
по-дебела от образа, запазен в спомена му, и това силно го впечатляваше. Тя
седеше на пластмасов стол, чиито крака се огъваха под тежестта й.
— Три неща — обобщи Ретанкур, след като съвсем накратко се бе информирала
за душевното състояние на колегите й, затънали в калта на Ордебек — анализът на
емоционалните вибрации не беше най-доброто й постижение. — Колата на Спасител 1,
Кристиян. Проверих, паркирана е в частния им гараж с колите на брат му и на
съпругите им. За да я огледам, трябва да я изкарам оттам. Тоест да изключа
алармата… Ноел може да направи това за нула време. После няма да рискувам да я
връщам, да си я намерят сами, това не е наш проблем.
— Не можем да използваме пробите, ако не следваме официалната процедура.
— Да, но понеже никога няма да получим официално разрешение, ще трябва да
действаме по друг начин. Незаконно събиране на улики, съставяне на досие и след
това атака.
— Да допуснем — каза Данглар, който рядко поставяше под въпрос доста
бруталните методи на лейтенанта.
— Второ — каза тя и постави могъщия си показалец на масата. — Костюмът.
Този, който е бил дискретно изпратен на химическо чистене. Бензиновите пари,
както и космите, особено съвсем късите, са трудно отстраними елементи. С малко
късмет ще открием следи от тях по тапицерията. Костюмът, разбира се, трябва да
се открадне.
— Проблем.
— Не чак толкова сложен. Проучила съм разписанието им, знам в кой момент
Венсан, майордомът, отваря вратата. Отивам с един сак, обяснявам, че съм си
забравила дрехата на етажа или нещо друго, ще видя на място.
Липса на подготовка, тупе и самонадеяност — все средства, до които Данглар
никога не прибягваше.
— Под какъв предлог си тръгнахте?
— Казах, че съпругът ми е по следите, че ме е открил и трябва да се укрия.
Венсан изрази съчувствието си, но ми се стори изненадан, че съм омъжена, и още
по-изненадан, че съпругът ми ме търси така упорито. Мисля, че Кристиян дори не е
забелязал отсъствието ми. Трето, захарта. Тоест, камериерката Лейла. Тя е много
оскърбена и със сигурност ще проговори, ако си спомни нещо. За захарта или за
отрязаните коси. Как се е сетил Адамсберг за сменения костюм?
— Не мога точно да ви кажа, Виолет. Обяснението му се държеше на някакви
паяжинени нишки, които не бяха цели и не вървяха в една посока.
— Ясно като бял ден — каза Ретанкур, която често се бе опълчвала срещу
мъглявата мисловна система на комисаря.
— За арестуването на Клермон-Брасьор — каза Данглар, като напълни чашата
на Ретанкур с единствената цел да налее и на себе си. — Ще бъде красиво,
морално, хигиенично и задоволително, но кратко. Империята ще премине в ръцете на
племенниците и всичко ще започне отначало. Няма да можете да ми изпращате
съобщения на мобилния. Отчетете се на Адамсберг в „Бягащия глиган“, вечерта.
Това е един ресторант в Ордебек. Ако ви каже да му се обадите в „Синия глиган“,
не се притеснявайте, това е същото място, просто не си спомня името му. Не знам
защо държи глиганът да е син. Ще ви дам номера.
— Заминавате ли за някъде, майоре?
— Да, довечера.
— И няма да можем да се свързваме с вас? Тоест няма да знаем къде сте?
— Именно.
Ретанкур поклати глава, без да проявява особена изненада, което подсказа
на Данглар, че лейтенантът е, общо взето, наясно с номера с Мо.
— Значи, искате да се измъкнете, без никой да ви види?
— Да.
— И как смятате да го постигнете?
— Тайно. Пеш, с такси, още не знам.
— Лошо — каза Ретанкур и неодобрително поклати глава.
— Нямам по-добър вариант.
— Аз имам. Качваме се у нас за една последна чаша, ще изглежда естествено.
После брат ми ви откарва. Знаете ли, че Брюно е лошо момче? Добре познато на
всички ченгета в зоната?
— Знам.
 — И е толкова безобиден и несръчен, че когато го спрат, му правят знак да
продължава. Не го бива за много нещо, но знае да кара. Може да ви заведе тази
нощ до Страсбург, Лил, Тулуза, Лион или на друго място. Накъде ще ви е най-
удобно?
— Да кажем, към Тулуза.
— Много добре. От там можете да вземете влак закъдето желаете.
— Изглежда чудесно, Виолет.
— Освен дрехите ви. Където и да отидете, ако не искате да ви вземат за
парижанин, няма да ви свършат работа. Ще вземете два костюма на Брюно, ще са ви
малко дълги в краката, малко тесни в корема, но не прекалено. И ще са малко
крещящи. Няма да ви харесат. Ще ви придават малко самохвален вид.
— Малко просташки?
— Ами да, доста.
— Става.
— Последно. Разделете се с Брюно веднага щом пристигнете в Тулуза. Не го
замесвайте във вашите неприятности, той си има достатъчно.
— Нямам такъв навик — каза Данглар и в същия миг помисли, че за малко да
причини смъртта на Веранк.
— Как е гълъбът? — попита Ретанкур, като стана.

Трийсет и пет минути по-късно Данглар напускаше Париж, легнал на задната

седалка в колата на брата, облечен с костюм от долнокачествена материя и с
прекалено тесни ръкави и снабден с нов мобилен телефон. Можете да спите, каза
Брюно. Данглар затвори очи, чувствайки се, поне до Тулуза, под закрилата на
могъщата кралска ръка на лейтенант Виолет Ретанкур.

XLIII

— На мокрица, значи? — отново повтори Адамсберг.

Беше се върнал от болницата в седем вечерта. Веранк го чакаше в началото
на пътя към ханчето и му разказа главното от събраната информация. Техниците от
Лизийо не бяха открили нищо, табуретката на убиеца беше най-обикновена, като
онези, които използват рибарите, арбалетът наистина се оказа на Ербие и носеше
само неговите отпечатъци, Есталер и Жюстен се бяха прибрали в Бригадата и Лео
постепенно възстановяваше силите си, но още не говореше.
— Мокрица, дълга два сантиметра. На лявата лопатка на Валре и на същото
място на Лина.
— Тоест нещо като голямо насекомо, нарисувано на гърба?
— Не искам да ти досаждам като Данглар, обаче мокрицата не е насекомо, а
ракообразно.
— Ракообразно? Искаш да кажеш, като скарида? Скарида без вода?
— Ами да, земна скаридка. Доказателството е, че има четиринайсет крака.
Насекомите имат по шест. Така разбираш, че паяците, които имат осем, също не са
насекоми.
— Подиграваш ли ми се? Да не се опитваш да ми кажеш, че паяците са земни
скариди?
Докато разхождаше комисаря из необятните полета на науката, Веранк се
питаше защо не реагира на известието, че Иполит и Лина са незаконни деца на
Валре.
— Не, те са арахниди.
— Това явно променя нещо — каза Адамсберг и бавно тръгна по пътя. — Но
какво?
— Не променя кой знае какво в представата ни за мокрицата. Тя е
ракообразно, което не се яде, това е всичко. Макар да не е ясно какво прави с
нея Мартен.
— Аз ти говоря за Валре. Ако един човек има такова нещо на гърба и ако още
двама души имат същото, те трябва да са от едно семейство, или не?
— Трябва, със сигурност. И описанието на Данглар беше много точно. Дължина
два сантиметра, цвят виолетов, овална продълговата форма на тялото и две антенки
на горната част.
— Ще рече, ракообразно.
— Да. И като отбележиш факта, че Валре не искаше да се съблича, можеш със
сигурност да заключиш, че това петно го издава. Следователно той знае, че двете
деца Вандермот са негови.
— Но те не го знаят, Луи. Ипо ми каза, и беше злобно искрен, че съжалява
само за едно в живота си — че е син на онзи боклук Вандермот.
— Това означава, че графът няма намерение да им казва истината. Като са
били малки, се е грижил за тях, поверил е възпитанието им на Лео, приютил е
младия Ипо, когато е имал неприятности, но отказва да признае децата си. И ги
оставя да живуркат с майка им — сухо завърши Веранк.
— Страх от скандал, стабилност на наследството. Доста е гадничък в крайна
сметка граф Дьо Валре.
— Симпатичен ли ти се струваше?
— Не е тази думата. Струваше ми се откровен и решителен. И щедър.
— А май е по-скоро притворен и малодушен.
— Или пък се е вкопчил в скалата на дедите си и не смее да мръдне оттам.
Като актиния. Не, моля ти се, само не ми казвай какви са актиниите. Мекотели,
предполагам.
— Не, книдарии.
— Хубаво — съгласи се Адамсберг. — Книдарии. Само ми кажи, че Елбо е
птица, и всичко ще е наред.
— Птица е. Така де, бил е. Откакто смесва обувката ти с естествената си
среда, нещата са се променили.
Адамсберг взе една цигара от Веранк и продължи бавно да крачи.
— След като на млади години се е оженил за Лео — каза той, — графът е
отстъпил пред натиска на клана Валре и се е развел, за да се ожени за жена с
добро потекло, вдовица със син.
— Значи, Дени дьо Валре не му е син?
— Това, Луи, всички го знаят. Дени е син на майката, графът го е осиновил
на тригодишна възраст.
— Няма ли други деца?
— Не и официално. Говорят под сурдинка, че е стерилен, но сега знаем, че
не е така. Представи си Ордебек да узнае, че е имал две деца от домашна
прислужничка.
— Старата Вандермот е работила в замъка?
— Не, но е работила петнайсетина години в нещо като замък хотел в
околностите на Ордебек. Трябва да е била неустоима, ако е имала гърдите на Лина.
Споменах ли ти за гърдите на Лина?
— Да. Дори ги видях. Срещнах я, като излизаше от кантората си.
— И какво направи? — попита Адамсберг и хвърли бърз поглед на лейтенанта.
— Това, което и ти. Гледах я.
— Е и?
— Е и, прав си. Човек усеща нещо като глад.
— Явно в този хотел графът се е срещал с младата майка Вандермот. От нея
графът не се е страхувал. Тя е нямало да седне да разправя наляво и надясно, че
Ипо и Лина са деца на графа. Защото, както ни описват бащата Вандермот, той е
можел да я убие, а защо не и малките заедно с нея.
— Могла е да проговори след смъртта му.
— Щяла е да се компрометира — поклати глава Адамсберг. — Пазела си е
репутацията.
— Така че Валре е бил спокоен. Само дето петното е можело да го издаде. И
каква е връзката с Господаря Елекен?
— Май никаква. Графът има две незаконни деца, хубаво. Нищо общо с трите
убийства. Уморих се да мисля, Луи. Ще поседна под тази ябълка.
— Ще завали и ще се намокриш.
— Да, видях, на запад се заоблачава.

Без да знае защо, Адамсберг реши да прекара част от нощта на пътя за

Боневал. Извървя го по цялата му дължина, без да различи нито една черница в
тъмното, после се върна и седна на пъна, до който Мърз си искаше бучката захар.
Седя там повече от час, в пасивно очакване на някое импровизирано посещение на
Господаря, който не се осмели да се появи. Може би защото комисарят не чувстваше
нищо в горската самота, нито дискомфорт, нито страх, дори когато шумното
преминаване на един елен го накара да обърне глава. И дори когато една забулена
сова прелетя край него, издавайки особения звук, който имитира човешко дишане.
Надяваше се впрочем, че совата е птица, поне така му се струваше. Затова пък
сега беше сигурен, че Валре не е свестен човек, и това не му харесваше. Властен,
себичен, безразличен към осиновения си син. Подчинен на правилата на честта,
спазвани от рода му. Но защо тогава да решава отново да се жени за Лео на
осемдесет и осем години? Що за предизвикателство? За какъв дявол на последната
отсечка от пътя си да възобновява някогашния скандал след цял един живот на
покорство? Може би точно, за да се отърси от това дълго робство. Случва се някои
да надигнат глава в сублимния момент. В такъв случай това би променило всичко,
разбира се.
Един по-шумен тропот му вдъхна известна надежда, някакво тежко препускане,
задъхано дишане. Изправи се, заслуша се, готов да се отстрани от пътя на
дългокосия Господар. Оказа се глутница глигани, забързани към бърлогите си. Не,
помисли Адамсберг, като отново тръгна по пътя, Елекен не се интересуваше от
него. Елекен предпочиташе жени като Лина и комисарят можеше да го разбере.

XLIV

— В такъв случай това би променило всичко — обяви Адамсберг, докато

закусваха с Веранк.
Комисарят бе донесъл кафето и хляба под една от ябълките в двора. Докато
наливаше кафето, Веранк хвърляше дребни ябълки за сайдер на четири метра пред
себе си.
— Помисли, Луи. Снимката ми беше публикувана в „Репортажи от Ордебек“ на
другия ден след пристигането ми. Убиецът не е могъл да ме сбърка с Данглар.
Което значи, че точно него са искали да убият, като го хвърлят върху релсите. Не
мен. Защо? Защото той е видял мокриците. Няма друго обяснение.
— А кой е знаел, че ги е видял?
— Ти добре знаеш, че Данглар трудно крие тайни. Сигурно се е разхождал из
Ордебек, говорил е, разпитвал е. И явно се е издал. Така че има връзка между
мокриците и убийствата. Убиецът не иска за нищо на света да се разчуе откъде
идват децата Вандермот.
— _Скрий своето потомство, на семето твое плода. / Един ден ще се върне
то, за да отмъсти на рода_ — изкаканиза Веранк и хвърли още една ябълка.
— Освен ако графът вече не иска да ги крие. От година време старият Валре
е надигнал глава и иска да се жени за Лео. Да възстанови онова, което е разрушил
от слабост. Цял живот се е подчинявал, знае го, и се опитва да се откупи. Това
като че ли значи, че се откупва и чрез децата си.
— Как? — попита Веранк и хвърли седма ябълка.
— Като ги включи в завещанието си. Разделено на три. Както е сигурно, че
актинията не е мекотело, така е сигурно и че Валре ги е направил свои наследници
и че след смъртта му Ипо и Лина ще бъдат признати за негови деца.
— Но няма смелост да го направи преди смъртта си.
— Очевидно няма. Какво правиш с тия ябълки?
— Целя дупките на полските мишки. Защо си толкова сигурен за завещанието?
— През нощта в гората бях сигурен.
Сякаш гората можеше да му диктува в какво да е сигурен. Веранк предпочете
да не се задълбочава в типичните за Адамсберг несвързани отговори.
— Какво си правил в гората?
— Прекарах част от нощта на пътя за Боневал. Имаше глигани, елен и една
забулена сова. Която е птица, нали? Не ракообразно, нито паяк.
— Птица е. Кукумявката, която пъхти като човек.
— Точно. Защо целиш дупките на мишките?
— Играя си на голф.
— Ама пропускаш всички дупки.
— Аха. Искаш да кажеш, че Валре е завещал имуществото си на трите си деца.
Това променя всичко. Но само ако някой го знае.
— Някой го знае. Дени дьо Валре не обича пастрока си. Сигурно отдавна го
дебне. Може да се предположи, че майка му го е предупредила, за да не го лишат
от двете трети на наследството някакви копелета от простолюдието. Бих се учудил,
ако не знае нищо за завещанието на баща си.
Веранк остави ябълките си, сипа си още една чаша кафе и протегна ръка към
Адамсберг да му поиска захар.
— Писна ми от тези захарни истории — каза комисарят, като му подаде една
бучка.
— Край вече. Бучката на Мърз те заведе до бучката на Кристиян Клермон.
Кръгът се затваря.
— Да се надяваме — каза Адамсберг и силно натисна капака на кутията, която
трудно се затваряше. — Трябва да сложим един ластик. Лео така прави, добре е да
уважаваме маниите й, та като се прибере, да намери всичко както си е било.
Данглар вече начена калвадоса, стига толкова. Значи, мога да съм сигурен, че
Дени не е мекотело и че е бил запознат със завещанието на баща си. Може би от
една година, откакто е започнал бунтът на графа. Ако баща му почине, ще настъпи
финансова и социална катастрофа. Виконт Дени дьо Валре, оценител в Руан, става
брат на двама селяни, брат на лудия с шестте пръста, брат на лудата с виденията,
заварен син на един безпътен граф.
— Освен ако не отстрани децата Вандермот. Трудно решение.
— В известен смисъл не чак толкова. За виконта Вандермотови са нищожества.
Мисля, че изпитва към тях спонтанно, инстинктивно презрение. Изчезването им може
дори да му се струва съвсем законно. Не би било _кой знае какво_. Нещо като за
теб да запушваш дупките на полските мишки.
— Ще взема да ги отпуша.
— Във всеки случай не може и да се сравни със загубата на две трети от
наследството и на сто процента социална почит. Залогът е твърде голям.
— Имаш оса на рамото.
— Насекомо — уточни Адамсберг и махна с ръка да я прогони.
— Правилно. А ако Дени знае за завещанието, стига такова да съществува,
той не просто презира Вандермотови, ами ги ненавижда.
— От една година насам или повече. Не знаем кога графът го е направил.
— Само че не Ипо и Лина са мъртви.
— Знам — каза Адамсберг и остави кутията със захарта зад гърба си, сякаш
видът й го притесняваше. — Нямаме работа с импулсивен убиец. Той размишлява,
броди. Да се отърве от Ипо и Лина би било опасно. Представи си, че някой знае
кой е баща им. Данглар го узна за два дни, може и други да са в течение. Така че
Дени се колебае. Защото ако двамата Вандермот умрат, той автоматично ще бъде
заподозрян.
— От Лео например. Тя е треперила над малките и познава графа от
седемдесет години.
— Дени я е ударил по главата. И това нападение няма нищо общо с някакво
откритие на Лео. Осата при теб дойде.
Веранк духна към рамото си и обърна чашата си, за да не привлича
насекомото с подсладената си утайка.
— Обърни си и ти чашата — каза той на Адамсберг.
— Не съм слагал захар.
— Мислех, че го пиеш със захар.
— Казах ти, че в този момент захарта ме изнервя. Сякаш и тя е насекомо.
Върти се около мен като рояк оси.
— Всъщност — каза Веранк — Дени чака удобен случай, който да му позволи да
убие, без да буди подозрение. И когато Лина получава видението, разбира, че се е
появил идеалният случай.
Адамсберг се облегна на стъблото, като почти обърна гръб на Веранк, който
бе заел другата половина на дървото. В 9:30 слънцето започваше здраво да напича.
Лейтенантът запали цигара и подаде през рамо една и на комисаря.
— Идеалният случай — одобри Адамсберг. — Защото ако тримата сграбчени
умрат, ужасът на ордебекци задължително ще се насочи срещу Вандермотови. Срещу
Лина, която е отговорна за видението и служи за посредник между живите и
мъртвите. Но и срещу Ипо, за когото всички знаят, че има шест дяволски пръста.
При такива обстоятелства смъртта на двамата Вандермот не би учудила никого, а
полицията би заподозряла половината население на града. Точно както през хиляда
седемстотин и някоя си година селяните са нападнали с вили някой си Бенжамен,
който описал сграбчените. За да сложи край на клането, тълпата го убила.
— Но ние не сме в XVIII век и методът ще се промени. Няма да изкормят Лина
и Ипо на площада, ще го направят по-дискретно.
— Значи, Дени убива Ербие, Глейо и Мортанбо. Като се изключи Ербие, прави
го по старомоден начин, приблизително следвайки ритуала, за да засили народния
страх. Доста в стила на член на елитен клуб на арбалетчиците, нали?
— Веднага трябва да се провери — кимна Веранк и хвърли двайсетата си
ябълка.
 — Не можеш да се прицелиш добре, като седиш. И понеже трите жертви са
всеизвестни гадини, а най-вероятно и убийци. Дени ги жертва без никакви
скрупули.
— Което означава, че сега, докато си говорим, Лина и Ипо са в опасност.
— Не и преди да се стъмни.
— Предполагам разбираш, че засега цялата история почива само на
виолетовата мокрица.
— Можем да поработим върху алибитата на Дени.
— И до него ще се добереш, колкото се добра до Клермонови.
Двамата мъже потънаха в дълго мълчание, после Веранк изстреля наведнъж
целия си запас от ябълки и се зае да събира съдините върху подноса.
— Виж — тихо каза той на Адамсберг, като го хвана за ръката. — Елбо
излиза.
И наистина, гълъбът се бе отдалечил на два метра от прага на стаята.
— Чак там ли си оставил зърна?
— Не съм.
— Значи, тръгнал е сам да си търси насекоми.
— Насекоми, ракообразни, членестоноги.
— Ами да.

XLV

Капитан Емери удивено слушаше Адамсберг и Веранк. Никога не бе виждал това

петно, никога не бе чувал, че две от децата Вандермот са на Валре.
— Че спи във всяко второ легло, това се знаеше. Както и че жена му го
ненавиждаше и настройваше младия Дени срещу него.
— Както се знаеше, че по-късно и жена му не му отстъпваше — каза Блерио.
— Да си спестим подробностите, сержант. Положението и без това е
мъчително.
— Напротив, Емери, трябват ни всички подробности. Онова ракообразно
например, което никой не може да изличи.
— Какво ракообразно? — попита Емери.
— Мокрицата — обясни Веранк. — Мокрицата е ракообразно.
— Но какво ни пука? — избухна Емери и рязко се изправи. — Не стойте като
забит в земята, Блерио, идете да ни направите кафе. Предупреждавам те,
Адамсберг, така че отваряй си ушите. Не приемам никакви съмнения в Дени дьо
Валре. Чуваш ли? Не приемам.
— Защото е виконт.
— Не ме обиждай. Забравяш, че благородниците от времето на Империята нямат
нищо общо с истинската аристокрация.
— Тогава защо?
— Защото историята ти е безсмислена. История за човек, който убива трима
души само за да се отърве от Вандермотови.
— Звучи логично.
— Не звучи, освен ако не приемем, че Дени е смахнат или че е кръвожаден.
Познавам го, не е нито едното, нито другото. Дени е хитър и амбициозен
приспособенец.
— Самодоволен и високомерен сноб.
— Да, и това. Но също мързелив, предпазлив, страхлив, нерешителен. Лъжеш
се, Дени не би имал енергията да застреля Ербие в главата, да съсече Глейо с
брадва, да хвърли стрела по Мортанбо. Търсим дързък ненормалник, Адамсберг. И аз
много добре знам къде в Ордебек живеят дръзки ненормалници. Откъде знаеш, че не
е обратното? Откъде знаеш, че не Ипо е очистил тримата мъже, преди да се
подготви да нападне Дени дьо Валре?
Блерио постави на масата поднос и набързо подреди отгоре му четири чаши,
които разположи как да е, не като Есталер. Емери си сложи захар, без да сяда, и
подаде кутията на другите.
— А? Откъде знаеш? — подзе той.
— Не се бях сетил — отвърна Адамсберг. — Може и така да е.
— Дори е точно така. Представи си, че Ипо и Лина знаят за роднинството си
с графа и за завещанието. Възможно е, нали?
— Да — каза Адамсберг, твърдо отказвайки захарта, която му подаваше Емери.
— Тогава твоята логика идеално пасва, но в обратната посока. Двамата имат
интерес да отстранят Дени. Само че веднага след отварянето на завещанието те ще
са първите заподозрени. Затова Лина измисля някакво видение и не съобщава името
на четвъртата жертва.
— Добре — съгласи се Адамсберг.
— Четвъртата жертва, която ще бъде Дени дьо Валре.
— А не, не става, Емери. Това няма да спаси Вандермотови от подозрението,
напротив.
— Че защо?
— Защото ще трябва да се повярва, че четиримата мъже са били убити от
Армията на Елекен. Което води към Вандермотови.
— Мамка му — каза Емери и остави чашата си. — Измисли нещо друго тогава.
— Първо трябва да проверим дали Дени дьо Валре стреля с арбалет — намеси
се Веранк, който бе запазил една дребна зелена ябълка и я въртеше в ръцете си.
— Занимавал ли си се със спортните клубове наоколо?
— Има ги много — обезсърчено каза Емери. — Единайсет за областта, пет за
околията.
— Сред тия единайсет има ли някой клуб по-елегантен от другите?
— Компанията на ловците, в Китьой сюр Тук. Трябва да те препоръчат двама
други членове, за да те приемат.
— Чудесно. Попитай ги дали Дени е член.
— Как да ги попитам? Никога няма да ми дадат подобна информация. В тези
кръгове се пазят един друг. А аз нямам намерение да им кажа, че жандармерията
води разследване срещу виконта.
— Вярно, много е рано.
Емери закрачи из стаята с изправен гръб, с ръце на гърба, с мрачно
изражение.
— Добре — каза той след малко, отвръщайки на настойчивия поглед на
Адамсберг. — Ще измисля нещо. Излезте и тримата, мразя да лъжа пред публика.
Десет минути по-късно капитанът отвори вратата и с нападателен жест им
направи знак да влизат.
— Представих се за някой си Франсоа дьо Роштер. Обясних, че виконт Дьо
Валре е приел да ме препоръча за член на Компанията. Попитах дали е необходимо
да имам двама поръчители, или препоръката на виконта е достатъчна.
— Чудесно — одобри Блерио.
— Оставете това, сержант. Имам навик да работя честно, никак не ги обичам
тия комбини.
— Резултат? — попита Адамсберг.
— Да — въздъхна Емери, — Валре е член на клуба. И е добър стрелец. Но
никога не е участвал в конкурсите на Нормандската лига.
— Прекалено е обикновена за него — каза Веранк.
— Със сигурност. Но има един проблем. Секретарят на клуба ми се видя
прекалено бъбрив. Но не заради удоволствието да ме информира, а защото искаше да
ме изпита. Не ми се доверяваше, сигурен съм. Което означава, че Компанията на
ловците може да се обади на Дени дьо Валре, за да се осведоми дали той наистина
познава някой си Франсоа дьо Роштер. Така че Дени ще разбере, че човек с фалшиво
име задава въпроси за него.
— И по-специално за уменията му на арбалетчик.
— Именно. Дени не е гений, но ще схване, че го подозират за убийството на
Мортанбо. Било ченгетата, било някой непознат. И ще бъде нащрек.
— Или бързо ще си довърши работата. Ще ликвидира Ипо и Лина.
— Абсурд каза Емери.
— Дени има много за губене настоя Адамсберг. — Помислете хубаво. Най-добре
би било да поставим охрана пред замъка.
— Дума да не става. И графът, и виконтът ще ми скочат отгоре заедно с
всичките ми началници. Немотивирано наблюдение, оклеветяващи подозрения,
професионална грешка.
— Именно — призна Веранк.
— Тогава да наблюдаваме къщата на Вандермотови. Можеш ли пак да извикаш
Фошьор?
— Да.
— Но не е необходимо, преди съвсем да се стъмни. Започваме в десет вечерта
и свършваме в шест сутринта. Осем часа дебнене, ще се справим.
— Отлично — каза Емери, който внезапно им се стори много уморен. — Къде се
дяна Данглар?
 — Беше съвсем скапан и се прибра.
— Така че сега сте само двама.
— Стигаме. Ти поемаш от двайсет и два до два часа, после с Веранк те
сменяме. Имаме време да вечеряме в „Глигана“.
— Не, ще направим обратното. Аз ще съм втора смяна с Фошьор, от два до
шест часа. Капнал съм, ще ида да поспя.

XLVI

Адамсберг бе донесъл в болницата една книга, която бе взел от дома на Лео.

Той сресваше старата жена, после сядаше на леглото й, облегнат на лакът, и й
прочиташе двайсетина страници. Беше стара книга, която проследяваше меандрите на
една обречена луда любов. Сюжетът като че ли не впечатляваше особено старицата,
но тя не спираше да се усмихва, като въртеше глава и мърдаше с пръсти, сякаш
слушаше песен, а не история. Днес Адамсберг нарочно бе сменил книгата. Прочете й
едно техническо описание на ожребването на кобилите и Лео затанцува по същия
начин. Както и сестрата, която не пропускаше часовете на четенето и която като
че ли не забеляза промяната на темата. Адамсберг започваше да се тревожи за това
състояние на почти блажен покой. Той познаваше друга Лео — приказлива,
откровена, понякога кисела и дори груба. Доктор Мерлуз, който питаеше към
колегата си Елбо неизчерпаемо доверие, каквото комисарят започваше да губи, го
увери още веднъж, че нещата се развиват точно както бе предвидил остеопатът, с
когото му бяха разрешили до говори по телефона предишния ден. В „дома му във
Фльори“. Леони била съвсем способна да говори и да мисли, но несъзнаването й
било временно замразило функциите й с помощта на лекаря, като й осигурявало
спасително убежище, и трябвало да минат още няколко дни, преди защитната стена
да падне.
— Трябва й само седмица — каза Мерлуз. — Дайте й време.
— Не сте й казали за Мортанбо, нали?
— Нито дума. Изпълнявам нарежданията. Четохте ли вчерашния вестник?
— Статията за парижките ченгета, които не ги бива за нищо?
— Нея.
— Прави са. Две убийства, откакто съм тук.
— Но и две избегнати. На Леони и на майора.
— Да избегнеш не значи да разкриеш, докторе.
Доктор Мерлуз съчувствено разтвори ръце.
— Лекарите не могат да поставят диагнози без симптоми, нито ченгетата без
улики. Вашият убиец е асимптоматичен. Не оставя следи, преминава като дух. Не е
нормално това, господин комисар, не е нормално. И Валре така смята.
— Бащата или синът?
— Бащата, разбира се. Дени не се интересува от тези неща.
— Добре ли го познавате?
— Горе-долу. Рядко го виждаме в града. Но два пъти годишно графът дава
вечеря за градските първенци и аз също съм поканен. Не е много приятно, но няма
как. Иначе храната е отлична. Да не сте нарочили виконта?
— Не съм.
— Правилно. Той не би се опитал да убие някого и знаете ли защо? Защото е
неспособен да действа. Дори не си е избрал сам жената, така че можете да си
представите. Е, поне така разправят.
— Пак ще си поговорим, докторе, когато имате малко свободно време.

Иполит простираше пране пред къщата на синьо въже, вързано между две
ябълки. Адамсберг се загледа в него — младият мъж разтърси една от роклите на
сестра си, преди внимателно да я окачи на въжето. Изключено беше, разбира се, да
му съобщи ей така направо новооткритите му роднински връзки. В момента това
можеше само да предизвика силна и непредвидима реакция, а убиецът бе твърде
неуловим и подвижен, за да се добавят нови елементи към тази неконтролируема
ситуация. Иполит прекъсна заниманието си, като видя Адамсберг, и машинално
потърка дясната си ръка.
— Ръбод нед, господин комисар.
— Добър ден — отговори Адамсберг. — Боли ли ви?
— А не, това е заради липсващия пръст. Върти ме, когато се разваля
времето. На запад се заоблачава.
— На запад се заоблачава вече от няколко дни.
— Ама този път е сигурно — увери го Ипо и отново подхвана работата си. —
Ще вали, и то като из ведро. Здравата ме върти.
Адамсберг колебливо прекара ръка по лицето си. Емери със сигурност би
предположил, че не липсващият пръст предизвиква въртенето, а силният удар,
нанесен на Данглар с острието на дланта.
— А лявата ръка не ви ли върти?
— Понякога е едната, понякога другата, понякога и двете. Не е
математическо.
Ненормална интелигентност, недоброкачествена външност. Ако не Адамсберг
ръководеше следствието, Емери вече щеше да е закопчал Ипо. Ипо, който
конкретизира видението на сестра си, като убива сграбчените и Валре в
тарапаната.
Ипо беше съвсем спокоен, сега тръскаше шарените блузи на Лина, които
веднага извикаха гърдите й в съзнанието на Адамсберг.
— Всеки ден се преоблича, толкова работа ми отваря.
— Тази нощ ще наблюдават къщата ви, Ипо. Това дойдох да ви кажа. Ако
видите двама мъже вън, не стреляйте по тях. Аз и Веранк от 10 до 2 часа. Емери и
Фошьор до зори.
— Защо? — попита Ипо и сви рамене.
— Тримата вече са мъртви. Майка ви е права да се безпокои за вас. Видях
един нов надпис на стената на склада, като идвах насам — _Смърт на В_.
— „Смърт на вандалите“ — усмихна се Ипо.
— Или „Смърт на Вандермотови“. На тези, чрез които се разразява бурята.
— Защо някой би искал да ни убива?
— За да разчупи проклятието.
— Глупости. Казах ви, че никой не би се осмелил да се приближи до нас. А в
наблюденията не вярвам. Мортанбо нали го наблюдавахте. Не искам да ви обиждам,
господин комисар, но от вас нямаше никаква полза. Въртяхте се като глупаци около
къщата му и го убиха под носа ви. Бихте ли ми помогнали?
Иполит непринудено подаде на Адамсберг краищата на един чаршаф и двамата
мъже го разтърсиха в горещия въздух.
— Убиецът — подзе Ипо, като подаде две щипки на комисаря — спокойно си е
седял на сгъваемото столче и трябва много да се е смял после. Ченгетата никога
на никого не са попречили да убива. Ако твърдо е решил, престъпникът е като
препускащ кон. Препятствията ги прескача и толкова. А този явно твърдо е решил.
Страхотно самообладание трябва, за да хвърлиш човек на релсите. Знаете ли защо е
нападнал заместника ви?
— Още не — разтревожено отвърна Адамсберг. — Изглежда, че са го взели за
мен.
— Глупости — повтори Ипо. — Убиец като него никога не бърка мишените си.
Пазете се, ако ще патрулирате тази нощ.
— Няма полза да избиваш ченгетата. Те са като тръните, израстват отново.
— Така е, само че този тип е кръвожаден. Брадва, арбалет, влак,
отвратително е. Изстрел с револвер е по-чистичко, не е ли така?
— Не точно. На Ербие му беше пръснал главата. А и изстрелът вдига шум.
— Вярно — каза Ипо и се почеса по врата. — А той е като призрак, никой
нито го е чул, нито го е видял.
— И Мерлуз така казва.
— Веднъж и той да е прав. Проведете се наблюдението, щом искате, господин
комисар. Поне майка ще се успокои. Тя е съвсем изкарана от релси. А и трябва да
се грижи за Лина.
— Да не е болна?
— Тук — каза Ипо, като посочи челото си. — Когато види Армията, Лина не е
на себе си седмици наред. Получава кризи.

Данглар се обади в „Глигана“ малко преди 21 часа. Адамсберг неспокойно

стана. Бавно се отправи към апарата, като се питаше как да закодира разговора.
Игрите с думи бяха последният му талант.
— Можете да успокоите експедитора — каза Данглар. — Намерих двата пакета в
гардероба. Този ключ беше.
Хубаво, помисли с облекчение Адамсберг. Данглар бе открил Церк и Мо, които
наистина се оказаха в Касарес.
— В добро състояние ли са?
— Хартията малко се е смачкала и канапът е поизтънял, но са прилични.
Хубаво, повтори си Адамсберг. Младежите бяха уморени, но в добро
състояние.
— Какво да правя с тях? — попита Данглар. — Да ги върна на експедитора?
— Ако това няма да ви затрудни, задръжте ги още малко. Нямам новини от
разпределителния център.
— Всъщност ме затруднява, господин комисар. Къде да ги сложа?
— Това не е мой проблем. Вечеряте ли?
— Не още.
— Не е ли време за аперитив? Изпийте едно порто за мое здраве.
— Никога не пия порто.
— Но аз да. Пийнете едно.
Хубаво, каза си Данглар. Беше трудничко, но умно. Адамсберг искаше от него
да закара момчетата в Порто, тоест в посока, обратна на следваната досега. И
нямаха никакви новини от разследването на Ретанкур. Така че беше твърде рано да
се връщат във Франция.
— Нещо ново в Ордебек?
— Нищо. Може би тази нощ.
Адамсберг се върна на масата при Веранк и довърши изстиналото си месо.
Внезапно стените на ресторанта се разтресоха от силна гръмотевица.
— Заоблачава се на запад — промърмори Адамсберг, като вдигна вилицата си.

Двамата мъже застанаха на пост под проливния дъжд и трясъка на

гръмотевиците. Адамсберг протегна лице под потопа. Когато се разразеше буря, и
само тогава, той се чувстваше донякъде свързан с масата енергия, която избухваше
там горе, без мотив, без цел, без друг импулс, освен демонстрацията на
фантастична и безполезна мощ. Мощ, която особено му бе липсвала през последните
дни, мощ, изцяло изоставена в ръцете на неприятеля. И която тази нощ най-сетне
се съгласяваше да се излее върху него.

XLVII

Сутринта земята беше още мокра и Адамсберг, седнал под ябълката, където бе
закусил, с поставена зад гърба кутия захар, усещаше, че панталонът му става все
по-влажен. Беше бос и се опитваше да улавя тревички с пръсти и да ги дърпа.
Температурата бе паднала с поне десет градуса, небето беше мъгливо, но
дръзновената сутрешна оса отново го бе открила. Елбо кълвеше на четири метра от
прага на стаята, което беше значителен напредък. Никакъв напредък обаче нямаше
откъм призрачния убиец, нощта бе преминала без произшествия.
На хоризонта се появи Блерио, който се приближаваше с възможната най-
голяма бързина, която му позволяваше едрото туловище.
— Препълнена поща — каза той, когато стигна до Адамсберг.
— Моля?
— Пощата ви е препълнена. Не можах да се свържа с вас.
Големи кръгове под очите, небръснати бузи.
— Какво става, сержант?
— Дени дьо Валре е нямало как да дойде и да очисти някой Вандермот тази
нощ. Мъртъв е, господин комисар. Побързайте, чакат ви в замъка.
— Как е умрял? — извика Адамсберг и се затича бос към стаята си.
— Убил се е, като се с хвърлил през прозореца — извика Блерио на свой ред
и се смути, защото това не беше новина, която се съобщава на висок глас.
Адамсберг не си губи времето да се преобува, грабна телефона си, обу на
бос крак наличните обувки и изтича да събуди Веранк. Четири минути по-късно се
качваше в старата кола на сержанта.
— Давайте, Блерио, слушам ви. Какво знаем?
— Графът е открил тялото на Дени в осем и пет тази сутрин и е повикал
Емери. Капитанът е отишъл без вас, не е могъл да се свърже. Изпрати ме да ви
търся.
Адамсберг стисна устни. Като се прибраха от нощния пост, двамата с Веранк
извадиха батериите на мобилните си, за да могат свободно да поговорят за младите
бегълци. После, преди да си легне, комисарят забрави да сложи своята. И понеже
гледаше на телефона си като на личен враг, какъвто той беше, повече не му обърна
внимание.
— И какво казва?
— Че Дени дьо Валре се е самоубил, без сянка от съмнение. Тялото вони на
уиски. Емери казва, че виконтът се е натряскал, за да си придаде смелост. Аз не
съм толкова сигурен. Мисля, че му е станало лошо и се е навел да повърне през
прозореца. Живее на втория етаж, а дворът долу е павиран.
— Паднал е случайно?
— Да. Первазите на прозорците на замъка са много ниски. Но понеже две от
кутийките с успокоителни са празни и тази с приспивателните е отворена,
капитанът мисли, че се е самоубил.
— В колко часа е станало?
— Към полунощ или към един часа. Този път съдебната лекарка дойде навреме
и експертите също. Придвижват се по-бързо, когато става дума за виконта.
— Много ли лекарства е взимал?
— Сам ще видите, нощното му шкафче е затрупано с лекарства.
— Много ли пиеше?
Така разправят. Но никога толкова, че да се напие или да му стане лошо.
Неприятното е — каза Блерио и направи гримаса, — че според Емери Дени е нямало
да се убие, ако не бяхте насочили разследването към ловната му дружинка.
— Смята, че аз съм виновен?
— В известен смисъл. Защото снощи секретарят на Компанията на ловците се е
появил в замъка за аперитива.
— Не са си губили времето.
— Обаче според графа после на вечерята Дени не е изглеждал обезпокоен.
Само че в това семейство никой не обръща истинско внимание на другите. Всеки се
храни в своя си ъгъл на огромната маса и почти не разговарят. Нямаме друго
свидетелство, жена му е в Германия с децата.
— Емери би трябвало да мисли, че ако виконтът се е убил, значи, е виновен.
— Точно това казва. Познавате го вече малко капитана. Надува се — точно
като за праправнук на маршал — и веднага се раздува. Казва само, че сте могли да
подходите по друг начин. По-предпазливо, тихичко да съберете доказателства и да
задържите Дени. Нямало да е мъртъв, ако сте го били направили.
— Но щеше да е затворен до живот и убийствата му да станат достояние на
всички. Точно каквото не е искал. Как е графът?
— Шокиран, затворил се е в библиотеката. Но не скърби. Двамата не можеха
да се понасят.
На два километра от замъка Адамсберг се свърза с Емери по телефона.
— Хартийката е у мен — обяви капитанът.
— Каква хартийка?
— Тъпото ти завещание, за бога! Прав си, двете деца на Вандермот
наследяват всяко по една трета. Единственото предимство за Дени е, че получава
замъка.
— Говори ли с графа?
— Нищо не може да се измъкне от него. Станал е остър като нож. Мисля, че
не знае как да овладее положението.
— А за убийствата, извършени от Дени?
— Отхвърля ги до едно. Признава, че завареният му син не му е бил
симпатичен и той на него. Но твърди, че Дени не може да е убил тримата мъже,
нито да е цапардосал Лео, нито да е бутнал майор Данглар на релсите.
— Защо смята така?
— Защото го познава от тригодишната му възраст. Ще държи твърдо на
версията си. Страх го е от скандала, нали разбираш.
— И каква е версията му?
— Че Дени толкова е пил, че му е призляло. Че като му е призляло, се е
спуснал към прозореца, за да повърне. Че прозорецът е бил отворен, за да влезе
свежия въздух след дъжда. Че му се е завило свят и е паднал.
— Ти какво мислиш?
— Грешката е и твоя — изръмжа Емери. — Посещението на секретаря на
Компанията е задействало алармата. Поел е смес от лекарства и алкохол и е умрял.
Но не по начина, който е бил избрал. Не в леглото си. Залитнал е към прозореца,
навел се е да повърне и е паднал.
— Добре — каза Адамсберг, без да обръща внимание на упрека на капитана. —
Как изтръгна завещанието от графа?
— Чрез натиск. Като му казах, че съдържанието ми е известно. Мръсна
работа, Адамсберг, отвратителна. Без всякакво величие.

Адамсберг огледа разбитата глава на виконта, височината на прозореца,

ниския перваз, местоположението на тялото, пръските от повръщано на земята.
Виконтът наистина бе паднал от стаята си. В просторната стая едно шише от уиски
се търкаляше на килима и три кутии с лекарства бяха отворени на нощното шкафче.
— Един невролептик, един анксиолитик и едно приспивателно — каза Емери,
посочвайки последователно кутийките. — Бил е в леглото си, като ги е взимал.
— Виждам — рече Адамсберг, проследявайки следите от повръщаното, една на
чаршафа, втора на двайсет сантиметра от прозореца, последната на перваза. —
Когато се е почувствал зле, е имал рефлекса да се спусне към прозореца. Въпрос
на достойнство.

Адамсберг седна в едно кресло малко встрани, докато двама експерти правеха
оглед на стаята. Да, справката му в ловния клуб бе задействала самоубийството на
Валре. Е да, след три убийства и два опита за убийство виконтът бе намерил своя
изход. Адамсберг още виждаше плешивата му глава, разбита в плочите на двора. Не,
Дени дьо Валре нямаше нито ръста, нито изражението на дързък убиец. Нищо диво,
нито плашещо, просто леко надменен и затворен човек, в най-лошия случай малко
рязък. Но го бе направил. С пушка, с брадва, с арбалет. Чак в този миг комисарят
осъзна, че случаят в Ордебек е приключил. Че разпръснатите и несвързани събития
внезапно са образували затворен кръг, така както затваряме голяма чанта с един
бърз жест. Както се изваляват западните облаци. Осъзна, че ще отиде да види Лео
за последен път, че ще й прочете още малко от любовната история или пък откъс за
бременните кобили. За последен път ще види Вандермотови, Мерлуз, графа, Мърз, за
последен път Лина, вдлъбнатината във вълнения дюшек, мястото си под кривата
ябълка. При мисълта за тези сбогувания Адамсберг усети някакво неприятно чувство
за недовършеност. Леко като пръста на Церк върху перата на гълъба. Утре ще върне
Елбо в града, утре ще потегли за Париж. Неудържимата армия ще се изпари,
Господарят отново ще се приюти в сянката. След като, каза си той ядно, с
изпълнил цялата си мисия. Никой не може да победи Господаря Елекен. Всички така
казваха и бяха прави. Тази година ще влезе в аналите на зловещата ордебекска
легенда. Четирима сграбчени, четирима мъртви. Бе успял да попречи само на
човешката намеса — спасил бе Ипо и Лина от набучване на вила.
Съдебната лекарка безцеремонно разтърси ръката му.
— Извинете — каза Адамсберг. — Не ви видях да влизате.
— Не е нещастен случай — каза тя. — Изследванията ще го докажат, но
предварителният оглед показва, че е погълнал смъртоносна доза бензодиазепини и
главно невролептици. И да не беше паднал от прозореца, пак щеше да е мъртъв.
Самоубийство.
— Потвърждава се каза експертът по отпечатъците. — Имам само един вид
отпечатъци, на пръв поглед неговите.
— Какво е станало? — попита лекарката. — Знам, че жена му е решила да
живее в Германия със синовете си, но тази двойка вече от години е само
виртуална.
— Разбрал е, че е разкрит — уморено каза Адамсберг.
— Пари? Разорен ли е бил?
— Не, от разследването. Убил е трима души, за малко да убие още един, плюс
старата Леони, и се е готвел да убие още двама. Или четирима. Или пет.
— Той ли? — възкликна лекарката, отправяйки поглед към прозореца.
— Учудвате ли се?
— И още как. Той беше дребен играч.
— В смисъл?
— Веднъж месечно ходя да си изпробвам късмета в казиното в Довил. Там го
срещам. Никога не съм говорила с него, но много може да се научи за човека, ако
го гледаш как залага. Не смееше да вземе решение, искаше съвет, бавеше цялата
маса с досадната си нерешителност и накрая залагаше съвсем дребна сума. Не беше
от типа победител, не обичаше да рискува, беше плах играч. Трудно можеш да си
представиш, че ще изгрее със собствена идея. Най-малко такава свирепа. Живееше
само от предимствата на ранга си, от престижа си, от връзките си. Това беше
неговата сигурност, мрежата му. Нали знаете, предпазната мрежа на цирковите
артисти.
— А ако мрежата е била на път да се откачи?
— В такъв случай, разбира се, всичко е възможно — каза лекарката и се
отдалечи. — Когато се задейства някоя жизненоважна аларма, човешката реакция е
светкавична и непредвидима.
Адамсберг запомни фразата, той лично никога не би формулирал нещата така.
Но това можеше да му послужи, за да успокои графа. Светкавични убийства,
непредвидимо самоубийство, никога не притискай животното в ъгъла, колкото и да е
цивилизовано и лъскаво. Знаеше всичко това, имаше различни начини да се каже.
Слезе по голямото стълбище от навосъчен дъб, като си мърмореше думите, и извади
мобилния си, който вибрираше в задния му джоб. Което му напомни, като докосна
изсъхналата кал, че не се е преобул. Спря пред вратата на библиотеката, за да
прочете съобщението на Ретанкур. _Шест косъма на облегалката за глава лява пр.
два сако костюма от приема. Камер потвърждава отрязани коси и захар мирис
гараж._ Адамсберг стисна апарата, обзет от детинското и смущаващо усещане за
мощ, което бе изпитал предишния ден по време на бурята. Радост — първична,
груба, варварска, победоносна. Бавно пое дъх два пъти, прекара ръка по лицето
си, за да заличи усмивката, и удари с длан по вратата. Докато чакаше отговора на
графа, който бе гневен и придружен с почукване с бастуна по земята, фразата на
съдебната лекарка бе изчезнала до последната дума, удавена в непрозрачните води
на мозъка му.

XLVIII

Адамсберг посети Лео, прочете й една глава за близненето при конете,

целуна я по бузата, каза: „Ще дойда пак“, и поздрави доктор Мерлуз. Мина през
Вандермотови, прекъсна братята, които окачаха хамак в двора, и им изложи
ситуацията с малко думи, без да засяга ключовия въпрос за бащинството на граф
Дьо Валре. Остави за това да се погрижи Лео или самият граф, ако му стискаше.
Възбудата на Дьо Валре бе започнала да спада, но с труса, разтърсил замъка,
Адамсберг се съмняваше, че графът ще упорства в дръзката си решимост да се жени
за Лео. Още на другия ден националните медии щяха в подробности да опишат
престъпленията на виконта и да тръгнат по следите от кръв, които водеха право в
замъка.
Пресконференцията щеше да се проведе в 9 часа и Адамсберг бе оставил Емери
изцяло да се възползва от нея като жест на признателност към що-годе приличното
му сътрудничество. Емери сърдечно му благодари, без да подозира, той, който си
падаше по тържествените и леко сковани паради, че Адамсберг с радост ги
избягваше. За да отпразнуват края на разследването, Емери го покани на аперитив
в салона си в стил ампир, него и Веранк, Блерио и Фошьор. Блерио наряза
наденицата, Фошьор приготви отвратителен кир роял и Емери произнесе тост за
унищожаването на врага, споменавайки пътьом великите победи на своя прадядо при
Улм, Аустерлиц, Ауерщед, Екмюл и главно победата при Ейлау, любимата му. Когато
Даву, атакуван отдясно, получил подкрепление от частта на маршал Ней. Когато
императорът, подтикван от приближените си, извикал на Мюра: „Ще позволиш ли на
тия хора да ни разкъсат?“ Развеселен и наситен, капитанът току прекарваше ръка
по корема си, явно отървал се от всички онези топчета електричество.

Адамсберг посети и Лина в кабинета й и хвърли последен поглед на обекта на

въжделенията си. Заедно с Веранк сложиха в ред къщата на Лео, като се поколебаха
дали да не сипят малко вода в бутилката с калвадос, — за да възстановят нивото
й. Светотатство на невеж юноша, отсече Веранк, не се слага вода в такъв
калвадос. Комисарят изстърга курешките на гълъба от лявата си обувка, помете
разпръснатите зърна, потупа с длан дюшека, за да го изравни. Напълни резервоара
с бензин, затвори пътната си чанта и се изкачи на върха на стария град. Седнал
на затоплената от слънцето стена, той оглеждаше всяко кътче на ливадите и
хълмовете с надеждата да улови движението на някоя от невъзмутимите крави.
Налагаше се да чака да дойде време за вечеря в „Синия глиган“, преди да хване
пътя, тоест да изчака обаждането на Данглар, за да го помоли да прибере
младежите. Майорът трябваше да изпрати Церк в Италия и да остави Мо у един негов
приятел, чийто баща щеше да изиграе ролята на доносник. Нямаше да е необходимо
да кодира нарежданията си, с Данглар се бяха уговорили още преди заминаването
му. Достатъчно бе да даде сигнал. Нито една крава не се решаваше да помръдне и
при този провал Адамсберг изпита същото усещане за недовършеност като сутринта.
Точно толкова леко и точно толкова ясно.
В основата си усещането приличаше на онова, за което непрекъснато
разказваше съседът му, старият Лусио, изгубил като дете едната си ръка по време
на Испанската война. Проблемът, обясняваше Лусио, е не толкова в ръката, колкото
в това, че в момента на загубата по нея е имало следа от ухапване от паяк, която
не бил начесал. Седемдесет години по-късно Лусио не спираше да чеше празното.
Недовършеното винаги се връща, за да ви дразни. Какво не бе довършил в Ордебек?
Движението на кравите? Окончателното възстановяване на Лео? Излитането на
гълъба? Или най-вероятно покоряването на Лина, която дори не бе докоснал?
Каквото и да беше, сърбеше го. И понеже не знаеше причината, комисарят се
съсредоточи в замръзналите на полето говеда.

С Веранк се разделиха привечер. Адамсберг се приготви за тръгване, без да

бърза. Постави кафеза в багажника, изнесе обувката с Елбо и я настани на
предната седалка. Сега гълъбът му се струваше достатъчно цивилизован, тоест
извратен, за да не захване да подхвърча по време на пътуването. Проливният дъжд
бе проникнал в купето, вероятно и в мотора, който малко трудно запали.
Доказателство, че колите на Бригадата не бяха в по-добро състояние от
таратайката на Блерио, а с мерцедесите на Клермон-Брасьорови нямаше база за
сравнение. Хвърли поглед на невъзмутимо срасналия се със седалката Елбо и си
спомни за стария Клермон, седял на същото място в спокойно очакване, докато
двамата му синове са се готвели да го подпалят.

Два часа и половина по-късно прекосяваше сенчестата градинка на къщата си

и чакаше да дойде старият Лусио. Съседът му със сигурност го бе чул да се
прибира и неизбежно щеше да се появи с бирата си или да се направи, че пикае под
дървото, преди да завърже разговор. Адамсберг успя само да извади чантата си и
Елбо, който постави на кухненската маса заедно с обувката му, и Лусио изникна в
сянката с две бутилки бира в ръката.
— По-добре си, _омбре_ — постанови Лусио.
— Май да.
— Досадниците идваха два пъти. После изчезнаха. Оправи ли се с работата?
— Почти.
— А в провинцията? Там какво стана?
— Там всичко свърши. Но зле. Трима убити и един самоубит.
— Виновен има ли?
— Да.
Лусио поклати глава, сякаш одобряваше зловещата равносметка, и отвори
бирите на един клон.
— Не стига, че повреждаш корените, като пикаеш отгоре им, ами сега и
обелваш кората — запротестира Адамсберг.
— Нищо подобно — възмути се Лусио. — Урината е пълна с азот, а туй е най-
хубавото за компоста. Ти защо мислиш, че пикая върху дървото? Заради азота —
повтори Лусио, като с удоволствие вкусваше от думата. — Не знаеше ли?
— Много неща не знам, Лусио.
— Я седни, _омбре_ — каза испанецът, като посочи сандъка. — Тук беше
горещо — каза той, отпивайки от шишето. — Намъчихме се.
— Там също. Облаците се трупаха на запад, а бурята все не идваше. Накрая
вчера всичко се взриви, и небето, и разследването. Имаше и една жена, направо да
й схрускаш гърдите. Нямаш представа какво нещо. Имам чувството, че трябваше да
го направя, имам чувството, че нещо не съм довършил.
— И те сърби, а?
— Аха, затова исках да говоря с теб. Сърби ме, ама не по ръката, а в
главата. Като врата, която не съм затворил.
— Тогава трябва да се върнеш, _омбре_. Иначе цял живот ще те сърби. Знаеш
как е.
— Разследването е приключено, Лусио. Повече нямам работа там. Или може би
е така, защото не видях кравите да мърдат. В Пиренеите, да. Но там нямам повече
работа.
 — Не можеш ли да изхрускаш жената? Вместо да надзираваш кравите?
— Не искам да я хрускам, Лусио.
— А!
Лусио погълна половината бутилка, като шумно преглъщаше, после се оригна и
се замисли по трудния случай на Адамсберг. Бе ужасно чувствителен на тема
недочесани неща. Това беше негов терен, негова специалност.
— Когато мислиш за нея, за храна ли се сещаш?
— За куглоф с бадеми и мед.
— Това какво е?
— Нещо като кекс.
— Ясно — каза Лусио с вид на познавач. — Но и ухапванията също са ясни.
Най-добре да го потърсиш тоз куглоф. Може да свърши работа.
— Няма да намеря истински в Париж. Това е специалитет на Източна Франция.
— Винаги мога да помоля Мария да направи един. Все някъде има рецепти, не
съм ли прав?

XLIX

Заключителното заседание започна в Бригадата в неделя сутринта в 9:30, на

15 август. Присъстваха четиринайсет души. Адамсберг бе чакал Ретанкур с
нетърпение и в знак на благодарност и възхищение я бе прегърнал през рамото —
мъжествен, малко военен жест, който би бил оценен от Емери. Поздрав, отправен
към най-блестящия воин. Ретанкур, която губеше способността си да реагира,
когато я поставеха на терена на емоциите, бе разтърсила глава като сърдито дете,
за да запази задоволството си за по-късно, сиреч само за себе си.
Полицаите се бяха наредили в кръг около голямата маса, Меркаде и Мордан си
водеха бележки за протокола на заседанието. Адамсберг не обичаше особено тези
големи събрания, на които трябваше да обобщава, да обяснява, да дава нареждания
и да прави заключения. Вниманието му се отклоняваше от нищо и никакво и Данглар
винаги стоеше до него, та в случай на необходимост да го върне в
действителността. Само че в момента Данглар беше в Порто с Момо Късия фитил,
изпратил бе Церк в Рим и несъмнено се готвеше да се прибере в Париж. Адамсберг
се надяваше да го види в края на деня. После щяха да изчакат няколко дни за по-
правдоподобно и мнимият доносник щеше да вдигне на крак Бригадата. Мо щеше да
бъде предаден като трофей на комисаря. Адамсберг мислено преговаряше ролята си,
докато лейтенант Фроаси докладваше за изпълнението на задачите от последните
дни, като между другото спомена за кървавия сблъсък между двама колеги от една
застрахователна компания, единият нарекъл другия „лунен педал“ и оказал се с
далак, разкъсан от нож за разрязване на хартия. Беше се отървал като по чудо.
— Очевидно — уточни Жюстен, както винаги педантичен — не „педалът“ е бил
проблемът, а „лунен“.
— Ама какво значи „лунен педал“? — попита Адамсберг.
— Никой не знае, дори този, който го е изрекъл, не знае. Осведомихме се.
— Хубаво — каза Адамсберг и започна да рисува на бележника, който държеше
на коленете си. — Момиченцето с песчанката?
— Съдът даде съгласие да отиде да живее при своя полусестра във Вандея.
Съдията нареди психиатрично наблюдение над малката. Полусестрата прие да прибере
и песчанката. Която също е момиче, така каза лекарят.
— Добра жена — отсъди Мордан, като бързо разтърси дългата си тънка шия,
както правеше всеки път, когато изразяваше мнение, сякаш за да го отбележи.
И тъй като Мордан приличаше на стара проскубана чапла, този негов жест
напомняше на Адамсберг птица, която гълта риба. Стига чаплата да беше птица и
рибата риба.
— Чичото?
— В ареста. Обвиненията на прокурора: отвличане и малтретиране. Поне
изнасилване няма. Проблемът е, че чичото не искаше да я остави на никой друг.
— Хубаво — повтори Адамсберг, докато рисуваше кривата ябълка, под която бе
закусвал.
Колкото не можеше да запомни думите на съдебната лекарка за повече от
няколко секунди, толкова образът на всяко клонче и листенце на ябълката оставаше
непокътнат и точен в паметта му.
— Тюило Жюлиен — обяви лейтенант Ноел.
— Убийството със среда от хляб.
 — Именно.
— Единствено по рода си оръжие — каза Адамсберг, обръщайки листа на
бележника си, — не по-малко ефикасно и безшумно от арбалет, само че изисква
пълно приближаване.
— Каква е връзката? — попита Ретанкур.
Адамсберг направи знак, че ще обясни по-късно, и започна да рисува лицето
на доктор Мерлуз.
— В предварителния арест — продължи Ноел. — Някаква братовчедка ще му
плати защитата на основание провален живот от тиранична съпруга.
— Тюило Люсет.
— Да. Братовчедката му е занесла кръстословици в затвора. Само от
дванайсет дни е там и вече е организирал турнир със затворниците, ниво
начинаещи.
— В пълна форма, доколкото разбирам.
— Според братовчедката никога не е бил толкова напет.
Настана тишина, всички се обърнаха към Ретанкур, изиграла съществена роля
в аферата Клермон-Брасьор, чиито подробности не им бяха известни. Адамсберг
направи знак на Есталер да донесе кафетата.
— Все още издирваме Момо Късия фитил — започна Адамсберг, — но не той е
запалил мерцедеса.
По време на доста дългия разказ на Ретанкур — първия костюм, втория
костюм, подстрижката, камериерката, лабрадора, миризмата на бензин — Есталер
разпредели кафетата, после предложи мляко и захар, като обикаляше около масата и
много внимаваше на кого какво предлага. Лейтенант Меркаде мълчаливо вдигна ръка
в знак на отказ, което оскърби Есталер, убеден, че лейтенантът винаги слага
захар в кафето си.
— Вече не — обясни му Меркаде тихо. — Диета — додаде той, поставяйки ръка
на корема си.
Поуспокоен. Есталер завърши обиколката си в мига, когато Адамсберг
замръзна без видима причина. Един въпрос на Морел го изненада и той осъзна, че е
изпуснал част от доклада на Ретанкур, която вече приключваше.
— Къде е Данглар? — повтори Морел.
— В почивка — бързо отвърна Адамсберг. — Мина под един влак. Няма
наранявания, но още не се е възстановил.
— Минал под влак ли? — попита Фроаси със същото изумено и възхитено
изражение, каквото бе придобил доктор Мерлуз.
— Веранк се е сетил да го положи между релсите.
— Двайсет сантиметра между горната част на тялото и долната част на влака
— обясни Веранк. — Изобщо не е разбрал какво става.
Адамсберг тромаво се изправи, оставяйки бележника си на масата.
— Веранк ще ви разкаже за Ордебек — каза той. — Ей сега се връщам.
„Ей сега се връщам“ — казваше така винаги, сякаш бе напълно вероятно някой
ден да не се върне изобщо. Излезе от залата с по-танцуваща крачка от обикновено
и се озова на улицата. Знаеше, че е замръзнал като ордебекска крава и че е
пропуснал пет-шест минути от събранието. Защо — не можеше да каже и точно това
се опитваше да разбере, докато крачеше по тротоара. Не го безпокоеше внезапното
разсейване, беше му свикнал. Проблемът бе, че макар и да не знаеше причината,
нямаше съмнения относно повода. Нещо бе преминало през ума му като стрела от
арбалет, толкова бързо, че не бе успял да го улови. Но се бе оказало достатъчно,
за да го смрази. Както когато преди време забеляза проблясването на водата в
марсилското пристанище, както когато видя онзи афиш на стените на Париж, както
през безсънната си нощ във влака Париж — Венеция. Преминалият невидим образ бе
пробил водната покривка на мозъка му и повлякъл след себе си други недоловими
фигури, които се бяха закачили една за друга, образувайки верига от магнити. Не
виждаше нито началото, нито края й, но виждаше Ордебек и по-специално една
отворена врата на кола, вратата на старата бричка на Блерио, на която не бе
обърнал особено внимание. Това беше казал на Лусио вчера — имаше една не добре
затворена врата, която още зееше, едно ухапано място, което не бе дочесал.
Вървеше по улиците бавно, предпазливо, отправяйки се към Сена, към която
краката му го водеха винаги когато земята се разтресеше. Точно в такива моменти
Адамсберг, обикновено почти недостъпен за тревогата или за коя да е емоция, се
напрягаше като струна, свиваше юмруци, опитваше се да схване онова, което бе
видял, без да го види, или помислил, без да го помисли. Не съществуваше метод,
чрез който да изтръгне този бисер от безформената маса на мислите си. Знаеше
само, че трябва да побърза, тъй като умът му бе така устроен, че всичко потъваше
завинаги в него. Бе успявал да улови бисера понякога, като стоеше напълно
неподвижен в очакване грацилният образ колебливо да се изкачи на повърхността,
друг път като крачеше и гребеше наслуки в безредните си спомени, или пък докато
спеше, оставяйки да действат законите на гравитацията, и сега се боеше, ако
предварително избере една от теоретичните стратегии, да не изтърве плячката си.
След повече от час ходене Адамсберг приседна на една пейка в сянката и
опря брадичка в ръцете си. Бе изгубил нишката на разговора по време на разказа
на лейтенанта. Какво се бе случило? Нищо. Всички присъстващи си стояха по
местата и внимателно слушаха изложението на Ретанкур. Меркаде се бореше със съня
и с мъка си водеше бележки. Всички, освен един. Есталер не си стоеше на мястото.
Естествено, той бе поднесъл кафетата със съвършенство, което проявяваше,
изпълнявайки тази операция. Младежът се бе обидил, когато Меркаде отказа
захарта, която използваше обикновено, и посочи корема си. Адамсберг отпусна
ръце, стисна колене. Меркаде бе направил и друг жест — бе вдигнал ръка в знак на
отказ. Точно в този миг стрелата от арбалет бе пронизала главата му. Захарта. От
самото начало имаше нещо, свързано с проклетата захар. Комисарят вдигна ръка,
имитирайки жеста на Меркаде. Повтори го десетина пъти, отново видя отворената
врата и Блерио пред повредената полицейска кола. Блерио. Блерио също бе отказал
да сложи захар в кафето си, когато Емери му предложи. Мълчаливо бе вдигнал ръка,
точно както направи Меркаде. В жандармерията, в деня, когато говореха за Дени
дьо Валре. Блерио с джобове на ризата, издути от бучки захар, каквито не сложи в
кафето си. Блерио.
Адамсберг спря да ръкомаха. Ето го бисера, блести в скалата. Вратата,
която не бе затворил. Четвърт час по-късно комисарят полека се изправи, за да не
подплаши своите все още недооформени и недоразбрани усещания, и тръгна пеш към
дома си. Още не беше разопаковал багажа си, така че грабна чантата си, натика
Елбо в обувката и възможно най-тихо постави всичко това в колата. Не искаше да
вдига шум, боеше се произнесените на глас думи да не разбъркат мислите му, които
несръчно се подреждаха. Затова просто изпрати съобщение на Данглар по мобилния,
даден му от Ретанкур. _Връщай се там. В случай необходимост същото място същия
час._ Усети, че не е сигурен в правописа на думата „необходимост“ и я смени с
„нужда“. _В случай нужда същото място същия час._ После изпрати съобщение и на
лейтенант Веранк. _Ела 20:30 ханчето Лео. Задължително доведи Ретанкур. Да не ви
забележат, минете по пътеката гората. Донеси въже и нещо ядене._

Адамсберг влезе в Ордебек в неделя, в два часа следобед, час, подходящ за

дискретно преминаване по пустите улици. Пое по горския път към къщата на Лео,
отвори вратата на стаята, която смяташе за своя. Да потъне във вдлъбнатината на
вълнения дюшек му се стори акт с очевиден приоритет. Остави кроткия Елбо на
перваза на прозореца и се сгуши в леглото. Без да заспива, заслушан в гукането
на гълъба, който изглеждаше доволен, че се е върнал на познатото му място.
Остави мислите си да се смесват, без да се опитва да ги сортира. Неотдавна бе
видял фотография, която го бе поразила, тъй като представляваше ясна илюстрация
на представата му за собствения му мозък. Снимката беше на рибарски мрежи,
изсипани на борда на голям кораб и образуващи маса, по-висока от моряците,
разнородна и неподатлива на идентификация неразчленима смес от сребристи риби,
кафяви водорасли, сиви ракообразни морски, а не земни като скапаната мокрица, —
сини омари, бели миди, без никакви граници между отделните елементи. Точно с
това непрекъснато се бореше, с този неясен конгломерат, вълнист и многолик,
винаги на път да се промени или да рухне, дори да се оттече в морето. Моряците
прочистваха масата, като изхвърляха във водата прекалено малките рибки,
кълбетата водорасли, нечистотиите, като запазваха само полезните и познати
форми. Адамсберг, поне така му се струваше, правеше обратното — отхвърляше
смислените елементи и след това се взираше в нелепите фрагменти на личната си
купчина.

Започна отначало, от вдигнатата ръка на Блерио, и остави свободно да

преминават през ума му образите и звуците от Ордебек, красивото и жестоко лице
на Господаря Елекен, Лео, която го очакваше в гората, бонбониерата в стил ампир
на масата на Емери, Ипо, който простираше влажната рокля на сестра си, кобилата,
чиито ноздри бе погалил, Мо и цветните му моливи, помадата върху глинените части
на Антонен, кръвта върху Мадоната от Глейо, Веранк, рухнал на кея на гарата,
кравите и мокрицата, топчетата електричество, битката при Ейлау, която Емери бе
успял да му разкаже три пъти, бастунът, с който графът почукваше по стария
паркет, свиренето на щурците у Вандермотови, глутницата глигани по пътя за
Боневал. Обърна се по гръб, постави ръце под тила си и се загледа в гредите на
тавана. Захарта. Захарта, която го преследваше през цялото време и будеше у него
ненормално раздразнение, дотолкова, че престана да я слага в кафето си.

След два часа Адамсберг стана с пламтящи бузи. Само с един човек имаше да
се види — с Иполит. Щеше да изчака да стане седем вечерта, часа, в който всички
жители на Ордебек са се събрали в кухните или в кафенетата за аперитива. Ако
минеше по обиколния път, щеше да стигне до къщата на Вандермотови, без да срещне
никого. Те също щяха да си пият аперитива, може би щяха да довършат ужасното
порто, което бяха купили, за да го почерпят. Полека ще поведе Ипо точно накъдето
желаеше, ще го насочи, без да му позволява да се отклонява. _Ние сме мили хора._
Което бе доста прибързано определение за дете с ампутирани пръсти, тероризирало
съучениците си в продължение на години. _Ние сме мили хора._ Погледна
часовниците си. На трима души трябваше да се обади — на граф Дьо Валре, на
Данглар и на доктор Мерлуз. Щеше да тръгне след два часа и половина.
Излезе от стаята и се отправи към избата. Там се качи на една бъчва и
стигна до прашно прозорче, единствен отвор към ливадата с кравите. Имаше време,
щеше да чака.
Когато предпазливо тръгна към къщата на Вандермотови, се чувстваше напълно
доволен. Цели три крави бяха помръднали. При това бяха извървели няколко метра,
без да отлепват муцуни от тревата. Което му се струваше отлично предзнаменование
за бъдещето на Ордебек.

LI

— Не можах да напазарувам, всички магазини бяха затворени — каза Веранк,

изсипвайки торба с провизии на масата. — Наложи се да ограбя шкафа на Фроаси, ще
трябва при първа възможност да й го заредим.
Ретанкур се бе облегнала на загасналото огнище, русата й глава стърчеше
над каменния перваз и Адамсберг се запита къде би могъл да й предложи да спи в
тази къща с тия древни легла, очевидно твърде къси за телесните й размери. Тя
наблюдаваше с доста жизнерадостно изражение как Веранк и Адамсберг приготвят
сандвичи с пастет от заешко и кладница. Никой не знаеше защо понякога Ретанкур
изглежда кисела, а друг път има любезен вид. И никой не питаше. Дори когато се
усмихваше, едрата жена излъчваше нещо грапаво и внушително, което оказваше
разубеждаващо въздействие върху всеки, който би се опитал да фамилиарничи или да
й задава лековати въпроси. Все едно да потупа приятелски — всъщност непочтително
— дънера на хилядолетна секвоя. Какъвто и да беше видът й, Ретанкур будеше
уважение, понякога обожание.
След скромната закуска — впрочем пастетът на Фроаси бе несъмнено вкусен —
Адамсберг им начерта карта на местността. От ханчето на Лео трябваше да поемат
по пътеката на югоизток, после да пресекат полето, да свият по черния път за
Бесониер и да стигнат до стария кладенец.
— Малка разходка от шест километра. Не открих нищо по-добро от стария
кладенец. Забелязах го, като вървях покрай Тук.
— Какво е Тук? — попита Ретанкур, която държеше на точността.
— Тукашната река. Кладенецът се пада в съседната община и е изоставен от
четирийсет години. Дълбок е дванайсетина метра. Лесно е да бутнеш някой човек
вътре. Направо те изкушава.
— Ако човекът се наведе над ръба — каза Веранк.
— На това разчитам. Защото убиецът вече е извършил тази операция, като е
бутнал тялото на Дени през прозореца. Знае как става.
— Което значи, че Дени не се е самоубил — установи Веранк.
— Убили са го. Той е четвъртата жертва.
— Но не последната.
— Именно.
Адамсберг остави молива и изложи последните си разсъждения — ако точно
това е думата. Ретанкур бърчеше нос, както винаги притеснена от начина, по който
комисарят постигаше целите си. Но тази цел я бе постигнал, трябваше да му го
признае.
— Което, естествено, обяснява защо не е оставил никаква следа — каза
Веранк, който обмисляше тези нови разкрития.
Ретанкур пък се връщаше към практическите елементи на действието.
— Широк ли е? Ръбът?
— Не, към трийсет сантиметра. Най-важното е, че е нисък.
— Може да стане — одобри Ретанкур. — А диаметърът на кладенеца?
— Достатъчен е.
— Как действаме?
— На двайсет и пет метра оттам има стара стопанска сграда. Хангар,
затворен с две големи разнебитени порти. Там ще стоим, не можем да се скрием по-
наблизо. Внимание, Ипо е як мъж. Рискът е голям.
— Опасно е — каза Веранк. — Играем си с живота на човек.
— Нямаме избор. Няма доказателства, освен няколко жалки хартийки от бучки
захар.
— Пазиш ли ги?
— В едно от качетата в избата са.
— Може да има отпечатъци отгоре им. От седмици не е било валяло.
— Но това няма да е доказателство. В това да седиш на един пън и да хрупаш
захар няма нищо престъпно.
— Имаме разказа на Лео.
— Разказ на стара жена в шоково състояние. И който само аз съм чувал.
— И Данглар.
— Който не внимаваше.
— Никога няма да мине — потвърди Ретанкур. — Няма друг начин, освен
герана.
— Опасно е — повтори Веранк.
— Нали затова Ретанкур е тук, Луи. Тя със сигурност ще стигне навреме и ще
го хване във въздуха. При необходимост ще използва въжето.
Веранк запали цигара и поклати глава, без да показва раздразнение. Да се
постави мощта на Ретанкур по-високо от неговата бе очевидност, която не се
оспорваше. Ретанкур сигурно би била способна да вдигне Данглар и да го постави
на перона.
— Ако не успеем — каза той, — човекът е мъртъв и ние с него.
— Няма начин да не успеем — спокойно възрази Ретанкур. — Ако изобщо нещо
се случи.
— Ще се случи — увери я Адамсберг. — Той няма избор. И много ще му хареса
да убие този човек.
— Да допуснем — каза Ретанкур и подаде чашата си да й налеят вино.
— Виолет — тихо каза Адамсберг, като се подчини, — това е третата ви чаша.
А ще ни трябват всичките ви сили.
Ретанкур сви рамене, сякаш комисарят бе изрекъл недостойна за коментар
глупост.

LII

Ретанкур стоеше зад лявото крило на портата на хангара, двамата мъже — зад
дясното. Нищо не трябваше да пречи на устремния бяг на лейтенанта към кладенеца.
Застанал в сянката, Адамсберг вдигна към колегите си двете си ръце с
протегнати пръсти. Още десет минути. Веранк загаси цигарата си в земята и залепи
око към една цепнатина на дървената врата. Масивният лейтенант напрягаше
мускулите си, за да се подготви, докато Ретанкур, облегната на рамката и въпреки
петнайсетте метра въже, навито около торса й, създаваше впечатление на пълно
спокойствие. Адамсберг се безпокоеше заради трите чаши вино.
Иполит пристигна пръв и седна на ръба на кладенеца с ръце в джобовете.
— Здравеняк, уверен в себе си — прошепна Веранк.
След три минути се появи и капитанът, изправен, с добре закопчана
униформа, но с малко колеблива стъпка.
— Там е проблемът — тихо каза Адамсберг. — Малко е плах.
— Това може да се окаже предимство.
Двамата мъже започнаха разговор, който не се чуваше от хангара. Стояха на
по-малко от метър един от друг, подозрителни, нападателни. Иполит говореше
повече от Емери, говореше бързо, е агресивен тон. Адамсберг хвърли тревожен
поглед на Ретанкур, която стоеше все така слепена с рамката на портата и не бе
променила нито на милиметър невъзмутимата си поза. Което не беше непременно
успокоително, тъй като Ретанкур бе способна да спи права като кон, без да се
заклати.
Смехът на Иполит проряза нощта, твърд, зъл. Ипо потупа Емери по гърба с
жест, в който нямаше нищо приятелско. После се наведе над ръба на кладенеца и
протегна ръка, сякаш искаше де покаже нещо. Емери повиши тон, изрева нещо като
„мръсник“ и на свой ред се наведе.
— Внимание — прошепна Адамсберг.
Жестът се оказа по-сръчен и бърз, отколкото бе предвидил — ръката на мъжа
минава под коленете и повдига и двата крака едновременно, — а собствената му
реакция по-бавна, отколкото бе очаквал. Спусна се напред с цяла секунда
закъснение, малко след Веранк, който изстреля цялата си маса. Ретанкур вече беше
до кладенеца, когато му оставаха да пробяга още три метра. Чрез някаква лично
нейна техника тя бе проснала Емери до кладенеца и го бе възседнала, като държеше
ръцете му притиснати към земята и безмилостно блокираше гръдния му кош, който
стенеше под тежестта й. Иполит се изправи, задъхан, кокалчетата на пръстите му
бяха наранени от съприкосновението с камъните.
— За малко — каза той.
— Ти нищо не рискуваше — увери го Адамсберг, като посочи Ретанкур.
После хвана китките на капитана и ги закопча с белезниците на гърба му,
докато Веранк завързваше краката му.
— Нито жест, Емери. Трябва да знаеш, че Виолет може да те смачка като
мокрица. Като земна скарида.
Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, Адамсберг набра номера на Блерио,
докато Ретанкур се изправяше, за да се настани удобно на ръба на кладенеца и да
запали цигара така спокойно, сякаш се бе върнала от пазара. Веранк крачеше
напред-назад, размахвайки ръце, за да се освободи от напрежението. В тъмнината
силуетът му се губеше, виждаше се само проблясването на рижите му кичури.
— Елате при стария кладенец, Блерио — казваше Адамсберг. — Хванахме го.
— Кого? — попита Блерио, който бе вдигнал след повече от десет сигнала и
говореше със сънен глас.
— Убиеца от Ордебек.
— Как, а Валре?
— Не е бил Валре. Идвайте, сержант.
— Къде? В Париж?
— Няма стар кладенец в Париж. Блерио. Стегнете се.
— Кой е? — повтори Блерио, след като се прокашля.
— Емери. Съжалявам, сержант.
Адамсберг наистина съжаляваше. Бе работил с този тип, бяха вървели, пили и
яли заедно, бяха се чукали за победата в дома му. Този ден — всъщност вчера,
спомни си Адамсберг — Емери беше дружелюбен, приказлив, симпатичен. Беше убил
четирима души, бе блъснал Данглар на релсите и разбил главата на Лео на плочите.
Старата Лео, която го бе спасила като малък от леденото блато. Вчера Емери
вдигаше тост в памет на прадядо си и бе уверен в себе си. Имаше виновен, макар и
не предвидения от него. Работата не беше довършена, имаше още двама за убиване,
трима, ако Лео проговореше. Но всичко се развиваше добре. Четири извършени
убийства, два неуспешни опита за убийство, три други в перспектива. Действаше по
план. Общо седем мъртви, добра равносметка за гордия воин. Адамсберг щеше да се
прибере в Бригадата със своя виновник Дени дьо Валре, случаят щеше да е
приключен, бойното поле беше свободно.
Адамсберг седна по турски до него на тревата. С отправен към небето
поглед, Емери си придаваше изражение на войник, който не се бои от врага.
— Ейлау — каза Адамсберг, — една от победите на прадядо ти и една от
любимите ти битки. Знаеш стратегията наизуст, разправяш я, на който иска и който
не иска да те слуша. Защото Лео всъщност каза „Ейлау“. Не „Хелоу“, разбира се.
„Ейлау, Мързи, захар.“ Теб е сочела.
— Правиш грешката на живота си, Адамсберг — каза Емери глухо.
— Трима души видяхме как се опитваше да блъснеш Ипо в кладенеца.
— Защото е убиец, защото е сатана. Винаги съм го казвал. Заплаши ме, аз се
защитавах.
— Не те е заплашил, каза ти, че знае, че си виновен.
 — Не.
— Да, Емери. Аз му казах каква роля да играе. Да ти каже, че е видял труп
в кладенеца, да те повика, за да го установиш. Ти беше неспокоен. Защо е тази
нощна среща? Какви ги говори Ипо за трупове в кладенеца? И ти дойде.
— Е и? Ако имаше труп, бях длъжен да дойда. Колкото и да е часът.
— Само че нямаше труп. Имаше само Ипо, който те обвини в убийство.
— Нямаш доказателства — каза Емери.
— Именно. От самото начало никакво доказателство, никаква улика. Нито за
Ербие, нито за Глейо, нито за Лео, Мортанбо, Данглар, Валре. Шест жертви, четири
мъртви и нито една следа. Не се случва често убиецът да действа така, като
призрак. Или като ченге. Защото кой по-добре от ченгето би могъл да заличи
всички следи? Ти поемаше техническата част, ти ми носеше резултатите.
Равносметка — нямахме нищо, никакъв отпечатък, никаква улика.
— Няма улики, Адамсберг.
— Вярвам, че всичко си унищожил. Остава ми обаче захарта.

Блерио паркира колата си близо до гълъбарника и се затича към кладенеца,

като поклащаше големия си корем и размахваше един фенер. Погледна завързаното
тяло на капитана, хвърли уплашен и гневен поглед на Адамсберг, но се въздържа.
Не знаеше дали трябва да се намеси, да говори, не знаеше вече кои са му
приятелите и кои враговете.
— Сержант, освободете ме от тези диваци — заповяда Емери. — Ипо ме извика
тук под предлог, че в кладенеца има труп, заплаши ме и аз се защитих.
— Като се опита да ме изтика вътре — обади се Ипо.
— Нямах оръжие — каза Емери. — Щях да вдигна тревога после и да те измъкна
оттам. Въпреки че сатани като теб трябва да пукат точно по този начин. За да се
върнат в дълбините на земята.
Блерио гледаше ту Емери, ту Адамсберг, все така неспособен да избере към
кой лагер да се присъедини.
— Сержант — каза Адамсберг, като вдигна глава, — вие не слагате захар в
кафето си. Така че резервите ви от захар бяха за капитана, а не за вас, нали?
— Винаги нося захар със себе си — сухо каза Блерио.
— За да му давате, когато получи пристъп? Когато земята се изплъзва под
краката му, когато започне да се поти и да трепери?
— Нямам право да говоря за това.
— Защо вие разнасяте насам-натам резервите му? Защото му деформират
джобовете? Защото го е срам?
— И за двете, господин комисар. Нямам право да говоря за това.
— Бучките захар трябва да са опаковани, нали така?
— За по-хигиенично, господин комисар. Могат да останат седмици в джобовете
ми, без да му потрябват.
— Опаковките на бучките захар, Блерио, са същите като тези, които намерих
на пътя за Боневал пред пъна. Точно там Емери е получил пристъп. Там е седнал и
е изял шест бучки, там е хвърлил обвивките, там ги е намерила Лео. След
убийството на Ербие. Защото десет дни преди това не са били там. Лео знае
всичко. Лео е свързала подробностите, разпознала е крилата на пеперудата, Лео
знае, че Емери понякога гълта по няколко бучки захар една след друга, за да се
оправи. Какво е правел Емери на пътя за Боневал? Този въпрос му е задала. И той
е отишъл да й отговори, тоест да я ликвидира.
— Не е възможно. Капитанът никога не носи захар със себе си. Винаги иска
от мен.
— Но онази вечер, Блерио, е отишъл сам в параклиса и си е взел захар. Той
си знае проблема. Прекалено силна емоция, рязка загуба на енергия могат да
предизвикат хипогликемия. Не е могъл да рискува да припадне след убийството на
Ербие. Как разкъсва обвивките? Отстрани? В средата? И после? Прави ли ги на
топчета? Смачква ли ги? Сгъва ли ги? Или ги хвърля както са? Хората имат
всякакви мании с хартията. Вие например правите малко топче и го прибирате в
предния си джоб.
— За да не цапам.
— А той?
— Той ги къса в средата и ги отваря на три четвърти.
— После?
— После ги оставя така.
 — Именно, Блерио. И Лео положително го е знаела. Няма да искам от вас да
арестувате вашия капитан. Аз и Веранк ще го настаним на задната седалка на
колата. Вие ще се качите отпред. Всичко, което очаквам от вас, е да ни закарате
в жандармерията.

LIII

В стаята за разпити Адамсберг свали белезниците на Емери. Обади се на

майор Бурлан в Лизийо и изпрати Блерио в избата на Лео да донесе обвивките от
бучките захар.
— Не е благоразумно да му оставяш ръцете свободни — забеляза Ретанкур с
най-безизразния възможен тон. — Спомнете си за бягството на Мо. Напоследък
задържаните току си отиват по живо по здраво.
Адамсберг срещна погледа на Ретанкур и с голяма сигурност откри в него
проблясък на предизвикателна ирония. Ретанкур, както и Данглар, знаеше как е
избягал Мо и си мълчеше. Въпреки че нищо не би й харесало по-малко от подобен
метод със съмнителен ефект.
— Обаче този път вие сте тук, Ретанкур — усмихна се Адамсберг. — Така че
не рискуваме нищо. Чакаме Бурлан — каза той, като се обърна към Емери. — Не съм
хабилитиран да водя разпити в тази жандармерия, където ти все още си офицер. Тук
управлението вече няма шеф, така че Бурлан ще те прехвърли в Лизийо.
— Толкова по-добре, Адамсберг. Бурлан поне уважава заключенията, които се
базират на факти. За теб всички знаят, че хвърчиш из облаците и че мнението ти
няма никаква тежест сред представителите на реда, жандарми или полицаи. Надявам
се да знаеш това.
— Затова ли настояваше да дойда в Ордебек? Или защото мислеше, че ще съм
по-сговорчив от колегата ти, който нямаше да те остави да сложиш ръка на
разследването?
— Защото си нищо, Адамсберг. Вятър, облаци, неграмотна ектоплазма,
неспособна дори на подобие от мисъл.
— Добре си се осведомил.
— Естествено. Това беше мое разследване и нямах намерение да оставя някое
кадърно ченге да ми го отнеме. Щом те видях, разбрах, че всичко, което говорят
за теб, е истина. Че мога да си правя каквото искам, докато ти се луташ в
мъглата. Ти дори не се помести в пространството, Адамсберг, за пет пари работа
не свърши и всички могат да го потвърдят. Включително пресата. Всичко, което
направи, бе да ми попречиш да арестувам онзи боклук Ипо. И защо го закриляш?
Поне знаеш ли защо го правиш? За да не пипа никой сестра му. Ти си негоден за
нищо и си обсебен от нея. Всичко, което правеше в Ордебек, беше да й зяпаш
гърдите и да се занимаваш с тъпия си гълъб. Без да броим факта, че полицията на
полициите специално дойде да огледа сектора. Мислиш, че не знам ли? Какви ги
вършеше тук, Адамсберг?
— Събирах обвивки от бучки захар.
Емери отвори уста, пое въздух и замълча. Адамсберг знаеше какво се бе
въздържал да каже: „Жалък кретен, няма да ти свършат работа обвивките“.
Добре, няма да има отпечатъци. Хартийки и нищо повече.
— Мислиш да убедиш съдебните заседатели с хартишките, дето си ги събирал?
— Едно забравяш, Емери. Който се е опитал да убие Данглар, е убил и
другите.
— Естествено.
— Бил е здравеняк и е умеел да бяга бързо. И ти като мен каза, че Дени дьо
Валре е извършил убийствата и че пак той е определил среща на Данглар в Серне.
Пише го в първия ти доклад.
— Естествено.
— И че се е самоубил, когато секретарят на клуба го е уведомил, че се води
разследване.
— Не на „клуба“. На Компанията на ловците.
— Както кажеш, все тая. Моят прадядо е бил мобилизиран по време на
Наполеоновите войни и е загинал на двайсетгодишна възраст, ако искаш да знаеш. В
Ейлау, ако искаш да разбереш защо само това име ми е останало в паметта. С двата
крака в калта, докато твоят прадядо е приемал парада на победата.
— Родова предопределеност — усмихна се Емери, изправил гръб повече от
всякога и прехвърлил ръка на облегалката на стола си. — Няма да имаш повече
късмет от прадядо си, Адамсберг. Вече си в калта до кръста.
— Дени се е самоубил, пишеше ти, защото е знаел, че ще го обвинят. Ще го
обвинят за убийството на Ербие, на Глейо, на Мортанбо и за опита за убийство на
Лео и Данглар.
— Точно така. Докладът на лабораторията не стигна до теб. Конска доза
анксиолитици и невролептици, плюс почти пет грама алкохол в кръвта.
— Защо не? Лесно е да изсипеш всичко това в гърлото на почти зашеметен
човек. Вдигаш главата му и задействаш рефлекса за преглъщане. Но все пак, Емери,
защо Дени би искал да убие Данглар?
— Ти сам ми го обясни. Защото Данглар е знаел истината за децата
Вандермот. Заради петното във форма на насекомо.
— На ракообразно.
— Дреме ми — избухна Емери.
— Казах ти го, но сбърках. Защото кажи ми как Дени дьо Валре е разбрал
толкова бързо, че Данглар е видял ракообразното? И как е разбрал какво означава
то? След като самият аз го узнах чак вечерта на заминаването му?
— От слухове.
— И аз така предположих. Но се обадих на Данглар и той ми каза, че не е
говорил с никого, освен с Веранк. Човекът, пъхнал бележката в джоба му, го е
направил много кратко време след неразположението на графа в болницата. Тези,
които са могли да видят Данглар да намята шала на раменете на Лина, Данглар да
вижда голия гръб на графа, Данглар да се взира във виолетовото петно и да му се
чуди, са били Валре баща, доктор Мерлуз, санитарите, затворническите пазачи,
доктор Елбо, Лина и ти. Отпиши пазачите и Елбо, които нямат нищо общо с тази
история. Изключи санитарите, които никога не са виждали петната на децата
Вандермот. Не смятай Лина, която никога не е виждала гърба на графа.
— Видя го през онзи ден.
— Не, тя стоеше далече, в коридора, Данглар го потвърди. Така че Дени дьо
Валре изобщо не е знаел, че майорът е открил съществуването на неговите брат и
сестра. Следователно не е имал никаква причина да го хвърли под влака Кан —
Париж. Ти обаче — да. Кой остана?
— Мерлуз. Той е оперирал пръстите на Ипо, когато е бил малък.
— Мерлуз го нямаше в групичката срещу къщата на Глейо. Да не говорим, че
потомците на Валре изобщо не го интересуват.
— Лина е могла да види, каквото и да разправя твоят майор.
— Тя не беше пред къщата на Глейо.
— Но глиненият й брат беше, Антонен. Откъде знаеш, че не го е
предупредила?
— От Мерлуз. Лина е излязла от болницата много след другите. Приказвала е
със своя приятелка на рецепцията. Изключи я.
— Остава графът, Адамсберг — високомерно заяви Емери. — Който не е искал
да се знае кои са му деца. Не и докато е жив.
— И той не беше пред Глейо, беше под наблюдение в болницата. Само ти си
видял, разбрал си и само ти си могъл да пъхнеш бележката в джоба на Данглар.
Най-вероятно когато е влязъл в къщата на Глейо.
— И защо би ме било грижа, че графът е направил тези сатанински деца? Аз
не съм син на Валре. Искаш ли да ми видиш гърба? Намери поне една връзка между
мен и смъртта на всички тези нещастници.
— Просто е, Емери. Ужасът. И наложителното изкореняване на причината за
ужаса. Винаги те е било страх и винаги те е било яд, че не притежаваш
благородството на прадядо си. За зла чест са ти дали неговото име.
— Ужасът ли? — каза Емери и разтвори ръце. — И от какво, за бога? От
жалкия Мортанбо, умрял със смъкнати гащи?
— От Иполит Вандермот. Виновен според теб за цялата ти некадърност. При
това от трийсет и две години. Перспективата да свършиш като Режис те е
преследвала, трябвало е да унищожиш онзи, който те е проклел като дете. За това
„проклятие“ си бил сигурен. Защото след него си имал едно падане от колело,
което за малко да те убие. Но не ми каза за това. Прав ли съм?
— Че за какво да ти разказвам за детството си? Всички деца си разбиват
носовете, докато се учат да карат колело. На теб не ти ли се е случвало?
— Случвало ми се е. Но не точно след като съм бил „прокълнат“ от малкия
сатанински Ипо. Не след като съм узнал за трагичното произшествие на Режис.
Оттогава насетне всичко ти е тръгнало наопаки. Слабият ти успех в училище,
професионалният ти провал във Валанс, в Лион, това, че си се оказал стерилен, че
жена ти те е напуснала. Страховете ти, малодушието ти. Ти не си маршал, какъвто
баща ти е искал да станеш, не си дори войник. И това фиаско за теб е истинска
драма, която върви на все по-зле. Но за тази драма не си виновен ти, Емери, Ипо
е в основата й, защото те е „проклел“. Забранил ти е да имаш потомство, попречил
ти е да имаш щастлив живот или славен живот, което за теб е едно и също. Ипо е
източникът на нещастието ти, на несретата ти съдба, Ипо и до днес те ужасява.
— Бъди разумен, Адамсберг. Кой би се страхувал от този дегенерат, който
говори наопаки?
— Мислиш ли, че трябва да си дегенерат, за да произнасяш думите отзад
напред? Разбира се, че не. Трябва да притежаваш специална дарба. Сатанинска. Ти
знаеш това, както знаеш, че Ипо трябва да бъде унищожен, за да оцелееш ти. Ти си
само на четирийсет и две години, можеш да започнеш живота си отначало. Откакто е
заминала жена ти и откакто преди три години Режис се е самоубил, като те е
хвърлил в паника, това ти е идея фикс. Защото ти си човек на фикс идеите.
Салонът ти в стил ампир например.
— Най-обикновена почит, ти не можеш да разбереш.
— Не, мегаломания. Безупречната ти униформа, чиито джобове никаква бучка
захар не бива да деформира. Стойката ти на горд воин. Има само един виновник за
това, което смяташ за несправедливо, непоносимо, срамно и главно опасно
поражение — Иполит Вандермот. И проклятието му може да се обезсили само със
смъртта му. Щеше да е случай на законна невротична самоотбрана, ако не беше убил
още четирима души.
— В такъв случай — каза Емери, като отново се отпусна на стола си — защо
просто да не убия Ипо?
— Защото се боиш повече от всичко да не те обвинят за смъртта му. И това е
разбираемо. Защото тук всички си спомнят детството ти, падането ти от колелото
след проклятието, когато си бил на десет години, омразата ти към Вандермотови.
Трябва ти алиби, за да се чувстваш в пълна безопасност. Алиби и виновник. Нужна
ти е обхватна и изобретателна стратегия, като в Ейлау. Добре обмислена
стратегия, единствено средство за победа, като на императора, два пъти по-могъща
армия. Иполит Вандермот е десет пъти по-силен от теб. Но ти си потомък на
маршал, за бога, и можеш да го размажеш. „Ще позволиш ли на тези хора да те
разкъсат?“, както би казал императорът. Не, естествено, че не. Но при условие че
ще изгладиш и най-малката неравност по пътя си. Необходим ти е един маршал Ней,
който да окаже подкрепа, когато врагът заплашва десния фланг на Даву. Затова си
отишъл да видиш Дени.
— Отишъл съм да го видя ли?
— Преди една година си вечерял у графа с някои големци, с доктор Мерлуз,
виконт Дени, разбира се, оценителя от Еврьо, и някои други. На графа му е
прилошало и ти си го придружил до спалнята му с помощта на доктор Мерлуз. Мерлуз
ми го разказа. Мисля, че нея вечер си се запознал със завещанието.
Емери се разсмя и смехът му прозвуча естествено.
— Да не би да си бил там, Адамсберг?
— В известен смисъл. Графът също го потвърди. Мислел е, че умира, дал ти е
ключът от касата и те е помолил спешно да извадиш завещанието му. Искал е, преди
да умре, да включи в завещанието двете си деца Вандермот. Така че с мъка е
добавил няколко реда върху листа и те е помолил да се подпишеш. Доверявал се е
на дискретността ти, ти си капитан, човек на честта. Но ти, разбира се, си
прочел добавените редове. И никак не си се учудил, че графът е създал демони
като Ипо и Лина. Видял си петното на гърба му, когато Мерлуз го е преслушвал.
Петното на Лина също си виждал, шалът непрекъснато се смъква от раменете й. За
теб това не е била мокрица с антенки, а образ на червен рогат дявол. Така се
затвърждава убеждението ти, че въпросното потомство е изродено и прокълнато. И
тази вечер случаят да унищожиш расата на Вандермотови, случаят, който от толкова
време търсиш — защото и Лина ти е също толкова ненавистна, — най-после ти се
представя. Или почти. Ти дълго размишляваш, защото си по природа плах, грижливо
претегляш всички за и против и малко по-късно разговаряш със сина Валре.
— Никога не съм бил близък с виконта, всички го знаят.
— Но това не пречи да го посетиш, Емери, ти си шеф на жандармерията. Казал
си на Дени истината, разправил си му за добавените редове към завещанието на
баща му. Изкушил си го. Той е слаб и ти го знаеш. Но човек като виконта не се
решава отведнъж. Оставил си го да мисли, да предъвква. После пак си го посетил,
за да го подтикнеш, да го доубедиш и си му направил едно предложение — ще го
отървеш от незаконородените наследници, но при условие че ти осигури алиби. Дени
се е паникьосал, несъмнено е продължил да се колебае. Но накрая, както си го
предвидил, е приел. Ако ти убиваш, ако от него се иска само да се закълне, че е
бил с теб, цената не е висока. Сделката между двама ви е сключена. Ти чакаш да
се появи удобен случай.
— Още не си отговорил на въпроса ми. Какво ме засяга, че графът е направил
тези креатури? И че Данглар е узнал за това?
— Не те засяга. Креатурите те засягат. Само че ако родството им с графа
стане публично достояние, губиш подкрепата на съучастника си, Дени, който вече
няма да има защо да те прикрива. Следователно губиш алибито си. Което ти е
необходимо, след като си блъснал Данглар на релсите.
В този миг в стаята влезе майор Бурлан и сухо поздрави Адамсберг, към
когото не питаеше никакво уважение.
— В какво го обвинявате? — попита той.
— Четири убийства, два опита за убийство, две намерения за убийство.
— Намеренията не се броят. Имате ли доказателства?
— Утре в десет часа ще получите доклада ми. Вие ще решите дали да сезирате
прокуратурата.
— Изглежда ми справедливо. Последвайте ме, капитан Емери. И не ми се
сърдете, защото не знам нищо за тази история. Но разследването е възложено на
Адамсберг, така че съм принуден да се подчиня.
— Няма да прекараме часове заедно, майор Бурлан — каза Емери и тържествено
се изправи. — Той няма доказателства, говори безсмислици.
— Сам ли дойдохте, майоре? — попита Адамсберг.
— Сам, господин комисар. Петнайсети август сме.
— Веранк, Ретанкур, придружете майора. Докато ви чакам, ще започна да пиша
рапорта.
— Всички знаят, че не те бива и три реда да напишеш — изсмя се Емери.
— Ти не ми бери грижа. Последно, Емери. Идеалният случай се е появил
благодарение на Лина. Когато е видяла Неудържимата армия и цял Ордебек е узнал
за това. Без да си дава сметка, тя ти е посочила пътя и ти си приел това като
знак на съдбата. Оставало ти е само да осъществиш предсказанията й, да убиеш
тримата сграбчени и така да настроиш населението срещу Вандермотови. „Смърт на
В“. После си щял да убиеш Лина и прокълнатия й брат. Със сигурност щяха да
търсят из града някой безумец, ужасен от Армията и решен да очисти
„посредниците“. Като през 1775-а, когато са убили с вили Франсоа-Бенжамен.
Нямаше да липсват заподозрени.
— 1777-а — поправи го Веранк в отсъствието на Данглар.
— Може би не чак толкова, но поне двеста.
— Не говоря за заподозрените, а за годината на убийството на Франсоа-
Бенжамен. 1777-а.
— А, добре — каза Адамсберг, без да се обижда.
— Глупак — просъска Емери.
— Дени е бил почти толкова виновен, колкото и ти — спокойно подзе
Адамсберг, — задето ти е дал съгласието си на страхливец, опрощението си на
жалък негодник. Но когато си разбрал, че Клубът на ловците…
— Компанията на ловците — прекъсна го Емери.
— Както желаеш. Че ще информират виконта за разследването, си разбрал, че
няма дълго да издържи. Че ще проговори, ще те обвини. Той е знаел, че си убил
сграбчените, за да подготвиш смъртта на Вандермотови. Посетил си го, опитал си
се да приспиш опасенията му, почти си го зашеметил с професионалния си удар в
сънната артерия, принудил си го да погълне алкохола и лекарствата. Най-
неочаквано обаче Дени се е изправил, за да повърне, и се е спуснал към отворения
прозорец. Тогава имаше буря, спомняш ли си? Трябвало е само да повдигнеш краката
му и да го бутнеш. И Дени е щял да бъде обвинен в убийствата, заради които се е
самоубил. Съвършена постановка. Това нарушавало плана ти, но в крайна сметка не
чак толкова. След четирите смърти, дори при наличието на рационално обяснение,
половината Ордебек щеше да продължи да мисли, че дълбоката причина за всичко е
Армията. Че всъщност Елекен е дошъл да унищожи четиримата сграбчени. Че виконтът
е бил само неговата въоръжена ръка, оръдието му. Че Ипо и Лина са имали пръст в
идването на Господаря. Нищо не би попречило да кажат, че след това някакъв луд е
очистил двете изчадия на Елекен. Луд, когото никога няма да открият и чиито
действия населението ще одобри.
— Доста голяма хекатомба заради един-единствен човек — каза Емери,
поглаждайки сакото си.
 — Да, Емери. Но можеш да добавиш, че тази хекатомба изключително ти е
харесала. Глейо и Мортанбо са те предизвикали и унижили, а после са се
измъкнали. Ти си ги мразел. Ербие също. И него така и не си успял да арестуваш.
Всички са били лоши хора, а ти отстраняваш лошите хора, накрая идва и Ипо. Но
над всичко. Емери, ти безумно вярваш в Армията. Господарят Елекен, слугите му
Ипо и Лина, жертвата му Режис, всичко това има смисъл за теб. Като унищожаваш
сграбчените, ти си спечелваш благоразположението на Господаря. Което не е малко.
Защото си се боял, да не би да си четвъртата му жертва. Не обичаше да говориш за
този четвърти, неназован сграбчен. Предполагам, че преди време си убил някого.
Като Глейо, като Мортанбо. Само че това убийство ще отнесеш със себе си.
— Достатъчно, господин комисар — намеси се Бурлан. — Нищо от казаното тук
няма стойност.
— Знам, майоре — усмихна се Адамсберг и подкани Веранк и Ретанкур да
последват сопнатия офицер от Лизийо.
— _На Орлето голият потомък_ — прошепна Веранк — _падна на земята, / удари
на камък и счупи си главата._
Адамсберг хвърли поглед на лейтенанта в знак, че сега не е моментът, както
го бе направил с Данглар по време на лекцията му за Ричард Лъвското сърце.

LIV

Лина не беше отишла на работа, равновесието в дома на Вандермотови бе

нарушено от новината за арестуването на капитан Емери, представител на силите на
реда. Все едно че църквата на Ордебек се бе обърнала с покрива надолу. След като
прочете доклада на Адамсберг основно преработен от Веранк, — майор Бурлан се бе
решил да се обърне към прокурора, който нареди временно задържане под стража.
Всички в Ордебек знаеха, че Луи-Никола Емери е затворен в килия в Лизийо.
Но най-главното беше, че графът връчи на семейство Вандермот тържествено
писмо, с което ги информираше за истинския произход на Иполит и Лина. Сторило му
се било, обясни той на Адамсберг, че е по-малко недостойно децата му да го
научат от него, а не от слуховете, които, както обикновено, щяха да бъдат бързи
и зложелателни.
При завръщането си от замъка Адамсберг ги завари да се лутат из
трапезарията по обяд, безредно, като топки за билярд, които се удрят една в
друга върху неравното сукно, и да разговарят прави, докато се въртят около
голямата нераздигната маса.
Пристигането на Адамсберг като че ли мина незабелязано. Мартен ситно
чукаше нещо на дъното на хаванче, а Ипо, обикновено глава на семейството,
обикаляше из стаята, като влачеше показалеца си по стените, сякаш чертаеше
невидима линия. Детска игра, каза си Адамсберг. Ипо преизграждаше своето
съществуване и имаше още много да работи по въпроса. Антонен наблюдаваше
напрегнато бързото движение на по-големия си брат, като непрекъснато се местеше,
за да не попадне на пътя му. Лина инатливо седеше на един стол и изчопляше с
нокът парченца от боята с такава страст, сякаш от това зависеше животът й. Само
майката не помръдваше, свита във фотьойла си. Целият й вид — наведената глава,
стиснатите тънки крака, прегърналите тялото ръце — крещеше за срама, който я
смазваше и от който не знаеше как да се изтръгне. Всички вече знаеха, че е спала
с графа, че е мамила бащата и че в Ордебек щяха безкрайно да коментират този
факт.
Без да поздравява, тъй като не смяташе, че са способни да го чуят,
Адамсберг се приближи най-напред до майката и постави букетче цветя на коленете
й. Което, изглежда, увеличи смущението й. Тя не се чувстваше достойна да
получава цветя. Адамсберг настоя, хвана ръцете й една подир друга и ги постави
върху дръжките. После се обърна към Мартен.
— Би ли ни направил кафе?
Тази реплика и преминаването на „ти“ като че ли привлече
разконцентрираното внимание на семейството. Мартен остави чукчето и се отправи
към кухнята, като се чешеше по главата. Адамсберг сам извади от бюфета чашите и
ги разположи на мръсната маса, след като събра част от съдовете в единия ъгъл.
После един по един ги покани да седнат. Лина последна прие и щом се настани,
веднага зачопли с нокът боята по крака на стола. Адамсберг не смяташе, че има
дарба на психолог, и бе обзет от мимолетно желание да избяга. Взе кафеника от
ръцете на Мартен и напълни всички чаши, занесе една на майката, която отказа и
продължи да седи с ръце, впити в букета. Комисарят имаше чувството, че никога
досега не беше пил толкова кафе. Ипо също отблъсна чашата и си отвори една бира.
— Майка ви се страхуваше за вас — започна Адамсберг — и беше абсолютно
права.
Видя как погледите се свеждат. Всички наведоха глави към пода, сякаш се
вглъбяваха, преди да чуят неделната меса.
— Ако никой от вас не е способен да я защити, кой би го направил?
Мартен протегна ръка към чукчето, но се въздържа.
— Графът я е спасил от лудостта — опита се да обясни Адамсберг. — Никой от
вас не може да си представи какъв ад е бил животът й. Валре ви е закрилял,
всичките, дължите му признателност. Попречил е Ипо да бъде застрелян като куче.
И за това му сте длъжници. Тя ви е спасила чрез него. Не е могла да го направи
сама. Действала е като майка. Това е всичко.
Адамсберг не беше сигурен в това, което говореше, не знаеше дали майката е
щяла да полудее или не, дали бащата е щял да стреля по Иполит, но не беше сега
моментът да се разсъждава по-обстойно.
— Графът ли е убил бащата? — попита Ипо.
Главата на семейството наруши мълчанието — това бе добър знак. Адамсберг
пое въздух и съжали, че Церк или Веранк не са наоколо, та да си вземе една
цигара.
— Не. Никога няма да узнаем кой е убил бащата. Може би Ербие.
— Да — намеси се Лина. — Възможно е. Имаше една ужасна сцена седмица преди
това. Ербие искаше пари от баща ми. Много крещяха.
— Разбира се — каза Антонен и най-после отвори широко очи. — Ербие сигурно
е знаел за Ипо и Лина, сигурно е шантажирал Вандермот. Баща ми никога не би
понесъл целият град да го узнае.
— В такъв случай — възрази Ипо — трябваше бащата да е убил Ербие, а е
станало обратното.
— Тъй или инак — потвърди Мартен, — ако Лина е видяла Ербие в Неудържимата
армия, значи, че е бил извършил престъпление. За Мортанбо и Глейо знаехме, за
Ербие — не.
— Точно така — заключи Ипо. — Ербие е разбил тавата на бащата.
— Сигурно е било така — одобри Адамсберг. — Всичко се обяснява и главното,
всичко свършва.
— Защо казвате, че майка ми е била права да се страхува? — попита Антонен.
— Емери не нас е убил.
— Но е щял да ви убие. Това е било крайната му цел — да убие Ипо И Лина и
да прехвърли вината върху някой жител на Ордебек, побъркал се от страх от
Неудържимата армия.
— Като през 1777-а.
— Точно. Но смъртта на виконта го е забавила. Пак Емери го е бутнал от
прозореца. Но сега всичко свърши — каза той и се обърна към майката, чието лице
като че ли се отпускаше, сякаш след като действията й бяха обявени и дори
защитени, тя можеше малко да излезе от ступора си. — Времето на страха свърши —
настоя комисарят. Край също с проклятието, което е тегнело върху клана
Вандермот. Убийствата имат поне един положителен ефект — ще знаят, че никой от
вас не е убиец, че всички сте жертви.
— Така че вече никого няма да впечатляваме — каза Ипо с разочарована
усмивка.
— Може би е жалко — каза Адамсберг. — Ти се превръщаш в човек с пет
пръста.
— Добре че мама е запазила краищата — въздъхна Антонен.
Адамсберг постоя още час, преди да се сбогува, хвърляйки последен поглед
на Лина. На излизане прегърна майката през раменете и я помоли да го изпрати до
пътя. Женицата плахо остави цветята и грабна един леген, като обясни, че ще
използва случая да прибере прането.
Адамсберг помагаше на майката да сваля прането от опънатото между ябълките
въже, да го сгъва и да го поставя в легена. Не виждаше никакъв деликатен начин
да повдигне въпроса.
— Ербие би могъл да убие мъжа ви — тихо каза той. — Как мислите?
— Това би било хубаво — прошепна женицата.
— Но не е вярно. Вие сте го убили.
Майката изпусна щипката и сграбчи въжето с две ръце.
— Само ние двамата знаем, госпожо Вандермот. Има давност от престъплението
и никой никога няма да се занимава с него. Не сте имали избор. Или вие, или те
двамата. Искам да кажа, двете деца на Валре. Щял е да ги убие. Спасили сте ги по
единствения възможен начин.
— Как разбрахте?
— Всъщност трима души са в течение — вие, аз и графът. Случаят е бил
потулен, защото графът се е намесил. Потвърди ми го тази сутрин.
— Вандермот искаше да убие децата. Беше научил чии са.
— От кого?
— От никого. Беше отишъл с багера да занесе в замъка дървени плоскости и
Валре му помагал да ги разтовари. Графът се закачил за зъбците на кофата и
ризата му се разкъсала. Вандермот видял гърба му. Видял петното.
— Още някой знае обаче, поне наполовина.
Жената обърна уплашеното си лице към Адамсберг.
— Лина — подзе той. — Видяла ви е да го убивате, когато е била малка.
Затова е изтрила дръжката. После е поискала всичко да се изличи, всичко да
потъне в забрава. Затова е получила първата криза скоро след това.
— Каква криза?
— Първото й видение. Видяла е Вандермот, сграбчен от Неудържимата армия.
Така Господарят Елекен е станал виновен за престъплението, а не вече вие. После
е продължила да поддържа тази безумна идея.
— Нарочно?
— Не, за да се защити. Но ще трябва да се освободи от кошмара.
— Няма да може. Тези неща са по-силни от нас.
— Може би вие ще й помогнете, като й кажете истината.
— Никога — отвърна женицата и отново се вкопчи във въжето.
— Някъде на дъното на съзнанието си Лина подозира истината. А щом Лина я
подозира, и братята й я подозират. Това ще им помогне да разберат, че вие сте го
направили и защо.
— Никога.
— Изборът е ваш, госпожо Вандермот. Представете си последствията. Глината
на Антонен ще се втвърди, Мартен ще престане да гълта насекоми, Лина ще се
освободи от виденията си. Помислете, вие сте майката.
— Най-досадна е тази глина — каза тя със слаб глас.
Толкова слаб, че Адамсберг нямаше никакво съмнение — ако в този миг
духнеше и най-лек вятър, тя щеше да се разпръсне като пухените парашутчета на
глухарчето. Дребна, крехка и объркана женица, която бе грабнала брадвата и
разцепила на две главата на мъжа си. Глухарчето е смирено и много издръжливо
растение.
— Две неща няма да се променят — продължи Адамсберг. — Ипо ще продължи да
говори наопаки. И Армията на Елекен ще продължи да минава през Ордебек.
— Но това е сигурно — каза майката по-твърдо. — Това няма нищо общо.

LV

Веранк и Данглар вкараха окования в белезници Мо в кабинета на Адамсберг,

без да се церемонят, и насила го сложиха да седне на един стол. Адамсберг
истински му се зарадва или по-скоро изпита гордо доволство при мисълта, че е
успял да го отърве от бесилото.
Застанали прави от двете страни на Мо, с твърди и бдителни изражения,
Веранк и Данглар съвършено играеха ролята си. Адамсберг леко намигна на Мо.
— Виждаш как свършва бягството, Мо.
— Как ме открихте? — попита младежът с недостатъчно агресивен тон.
— Все щеше да ни паднеш някой ден. Имахме бележника ти с адресите.
— Хич не ми дреме — каза Мо. — Имах право да бягам, принуден бях да
избягам. Не съм подпалил шибаната ви кола.
— Знам — каза Адамсберг.
Мо не особено сполучливо се направи на учуден.
— Двамата синове на Клермон-Брасьор са се нагърбили с тази задача. В
момента са обвинени в предумишлено убийство.
На тръгване от Ордебек преди три дни Адамсберг бе изтръгнал от графа
обещанието да се намеси, като поговори с поелия случая магистрат. Обещание,
дадено лесно, тъй като диващината на двамата братя го беше дълбоко потресла.
Напоследък се бе нагледал на жестокости в Ордебек и не бе разположен да проявява
снизходителност, включително и към самия себе си.

— Синовете му? — изкуствено се възмути Мо. — Собствените му синове са го

подпалили?
— И са направили всичко възможно да обвинят теб. Използвали са твоите
маратонки, твоя метод. Само дето Кристиян Клермон не е знаел как да си върже
връзките. И огънят му е опърлил няколко кичура.
— Почти винаги така става.
Мо завъртя глава наляво и надясно като човек, внезапно осъзнал новата
ситуация.
— Значи, мога да си тръгвам?
— Така ли мислиш? — сурово произнесе Адамсберг. — Не си ли спомняш как
излезе оттук? Въоръжена заплаха на офицер от полицията, бягство…
— Но бях принуден — повтори Мо.
— Може би, мой човек, но такъв е законът. Отиваш в предварителния арест,
след месец ще се явиш на процес.
— Дори не съм ви причинил болка — възнегодува Мо. — Само лекичко ви
ударих.
— Лекият удар те води право пред съдията. Свикнал си. Той ще реши.
— Колко рискувам?
— Две години — прецени Адамсберг — заради изключителните обстоятелства и
понесената вреда. Ще можеш да излезеш след осем месеца, ако се държиш добре.
— Осем месеца, мамицата му — каза Мо, този път почти искрено.
— Трябва по-скоро да ми благодариш, че открих подпалвачите. При това нямах
никаква причина да ти желая доброто. Комисар, който пуска арестанта да избяга,
знаеш ли какво рискувах?
— Не ми дреме.
— Не се съмнявам — каза Адамсберг и се изправи. — Отведете го.
Адамсберг направи на Мо знак с ръка, означаваш: _Предупредих те. Осем
месеца. Нямаме избор._
— Вярно е, господин комисар — внезапно каза Мо, като му подаде окованите
си ръце. — Би трябвало да ви благодаря.
Стискайки ръката на Адамсберг. Мо плъзна в нея топче хартия. Топче, малко
по-голямо от смачкана обвивка на бучка захар. Адамсберг затвори вратата след
излизането му, опря се на едното й крило, за да не влезе някой, и разгъна
бележката. Мо бе написал със съвсем малки буквички как бе разсъждавал относно
връвта, с която бяха завързани краката на Елбо. На края на бележката бе
отбелязал името и адреса на кучия син, извършил това мръсно дело. Адамсберг се
усмихна и грижливо прибра листчето на дъното на джоба си.

LVI

Също като преди, в уречения ден граф Дьо Валре бе довел остеопата до
леглото на Лео. Лекарят свещенодействаше вече двайсет минути в стаята в
присъствието единствено на доктор Мерлуз, който не искаше нищо да изпусне, и на
пазача Рене. В коридора се повтаряше почти същата сцена като първия път —
Адамсберг, Лина, сестрата се разхождаха напред-назад, графът седеше и потропваше
по линолеума с бастуна си, пазачите от Фльори стояха пред вратата. Същата
тишина, същото напрежение. Но за Адамсберг тревогата бе сменила природата си.
Вече не ставаше дума да се спасява животът на Лео, а да се разбере дали лекарят
ще й върне говора. Дали ще съумее да им съобщи името на убиеца от Ордебек. Без
това свидетелство Адамсберг се съмняваше, че прокурорът ще обвини капитан Емери.
Магистратът нямаше да опре обвинението си на шест обвивки от бучки захар, върху
които нямаше никакви отпечатъци. Нито на нападението при кладенеца, което по
никакъв начин не доказваше другите убийства.
Графът искаше да знае дали неговата стара Лео ще възвърне предишната си
жизнерадост, или ще остане неподвижна в блаженото си мълчание. Колкото за
женитбата, вече не говореше за нея. След шока, страха и скандала, разтърсили
Ордебек, самото градче изглеждаше изтощено, ябълковите дървета сякаш бяха
станали още по-криви, кравите — още по-вкаменени.
Вълна от дъжд и студ връщаше Нормандия в присъщото й състояние. Така че
Лина, вместо да се появи с някоя от много отворените си цветни шемизети, бе
сложила пуловер с висока до брадичката яка. Адамсберг тъкмо се бе съсредоточил
върху този проблем, когато доктор Елбо най-после излезе от стаята доволен и
ведър. Също като миналия път в стаята на сестрите бяха сложили маса за него.
Придружиха го мълчаливо и лекарят дълго си търка ръцете, преди да ги увери, че
още на следващия ден Лео ще говори както обикновено. Бе възстановила достатъчно
от психическата си устойчивост, за да посрещне ситуацията, така че той бе
вдигнал блокадата. Мерлуз го гледаше как се храни, опрял буза на ръката си,
успешно възпроизвел преданата поза на старомоден влюбен.
— Има едно нещо — каза остеопатът между две хапки, — което бих искал да
изясня. Всеки би се шокирал, ако някой се нахвърли върху него, за да го убие.
Ако е приятел, това сериозно би усилило травмата. Но в случая с Лео се е
задвижило нещо много по-могъщо, дотолкова, че тя абсолютно е отказала да го
погледне в лицето. Подобно явление се наблюдава, ако, да кажем, ви нападне
собственият син. Така че не разбирам. Но твърдя, че не я е нападнал обикновен
познат. Тук има още нещо.
— Така е — замислено каза Адамсберг. — Бил е човек, когото вече не е
виждала често. Но когото е познавала добре и с когото се е сблъсквала при
особени обстоятелства.
— Тоест? — попита лекарят, като отправи изпълнен с внимание поглед към
комисаря.
— Когато този човек е бил на три години, Лео се е хвърлила в замръзналото
блато, в което той се е давел. И му е спасила живота.
Лекарят дълго клати глава.
— Това ми е достатъчно — каза той.
— Кога ще мога да я видя?
— Веднага. Но ще я разпитвате утре сутрин. Кой й е донесъл тези невъзможни
книги? Някаква гротескна любовна история и учебник по коневъдство. Ама че идея.
— На мен любовната история ми хареса каза медицинската сестра.

Адамсберг отново мина по пътя за Боневал, обиколи параклиса „Свети

Антоний“, навести стария кладенец и вече капнал, отиде да вечеря в „Глигана“,
син или бягащ, все тая. Церк се бе завърнал от сантименталното си пътуване до
Италия и му се обади от Париж по време на вечерята, за да му съобщи, че Елбо е
отлетял окончателно. Отлична новина, но Адамсберг долови известно смущение в
гласа на сина си.
В 7 часа сутринта комисарят закуси за последен път под ябълката. Не искаше
да изпусне началния час на посещенията, не искаше майор Бурлан да го изпревари.
Със съучастничеството на доктор Мерлуз и на сестрата бе уредил да му отворят
вратата трийсет минути преди официалния час. Сдобрил се бе със захарта и сложи
две бучки в кафето си, после грижливо затвори кутията и прекара отгоре й
ластика.
В 8:30 ч сестрата дискретно му отвори вратата на болницата. Лео го чакаше,
седнала облечена в едно кресло. Доктор Мерлуз смяташе да я изпише още същия ден.
Бяха се разбрали на обед сержант Блерио да дойде да я вземе заедно с Мърз.
— Не сте дошли само заради удоволствието да ме видите, нали, господин
комисар? Ама че съм проклета — додаде тя веднага. — Вие ме доведохте в
болницата, вие стояхте до мен, вие повикахте лекаря. Къде практикува той?
— Във Фльори.
— Мерлуз ми каза, че дори сте ме ресали. Мил човек сте вие.
_Мили хора сме ние_, спомни си Адамсберг и видя пред очите си лицата на
децата Вандермот, две руси и две кестеняви, и това бе почти вярно. Адамсберг бе
наредил на доктор Мерлуз в никакъв случай да не казва на Леони, че Емери е
арестуван. Искаше да чуе свидетелството й, без да й влияе.
— Да, Лео. Искам да знам кой е бил.
— Луи — прошепна Лео. — Моят малък Луи.
— Емери?
— Да.
— Добре ли си, Лео?
— Да.
— Какво се случи? Със захарта? Защото нали това ми казахте, Лео: Ейлау, по
името на битката, Мързи и захар.
— Не си спомням. Кога беше това?
— Два дни след нападението.
 — Не, нищо не ми говори. Но наистина имаше проблем със захарта. Десет дни
преди това бях в „Свети Антоний“ и нищо не бях забелязала.
— Значи, преди изчезването на Ербие.
— Да. А в деня, когато ви срещнах, докато чаках Мързи, видях всички тези
бели хартийки, разпръснати на земята пред пъна. Скрих ги под листата, за да не
замърсяват гората, и преброих поне шест. Сетих се за тях на другия ден сутринта.
Знаете, че никой никога не минава по пътя за Боневал. Стори ми се странно, че
някой все пак е бил там точно по време на убийството на Ербие. А познавам само
един човек, който изяжда шест бучка захар една след друга. И който не мачка
обвивките им. Луи. Понякога има кризи, нали знаете, и му трябва гориво. На
другия ден се запитах дали Луи е ходил там, дали бе търсил тялото в гората и ако
го бе направил, защо не беше казал нищо по въпроса и главно, защо нищо не бе
намерил. Бях любопитна и му се обадих. Да ви се намира някоя пура, господин
комисар? От дни не съм пушила.
— Имам недопушена цигара.
— Ще свърши работа.
Адамсберг широко отвори прозореца и подаде на Лео цигара и огънче.
— Мерси — каза Лео и издуха дима. — Луи ми отговори, че идва. Щом влезе и
се нахвърли върху мен. Не знам, не разбирам.
— Той е ордебекският убиец, Лео.
— На Ербие?
— На Ербие и на други.
Леони силно дръпна от цигарата, която леко потрепери в ръката й.
— Луи? Моят малък Луи?
— Да. Имаме достатъчно време да говорим за това довечера, ако ме поканите
на вечеря. Аз ще я приготвя.
— Добре би било да хапнем малко супа, с много черен пипер. Тук няма черен
пипер.
— Аз ще донеса. Но кажете ми, защо казахте Ейлау, а не Луи?
— Така го наричаха, когато беше съвсем малък — отвърна Лео с онзи
премрежен поглед, който вижда в миналото. — Това беше шега на баща му, който
веднъж му подари барабанче, обаче шега, със сигурност предназначена да го
подготви за армията. Така си и остана до петата му годишнина — барабанчето от
Ейлау, малкият Ейлау. Така ли го нарекох?

В същия този час медиите подхванаха случая Клермон-Брасьор, предизвиквайки

сериозен скандал. Журналистите жадно се питаха дали братята са били прикривани
след престъплението. Но без много да се разпростират по въпроса. Без и да
наблягат на арестуването на младия Мохамед. Цялото това вълнение нямаше да трае
дълго. След няколко дни случаят щеше да бъде омаловажен, после забравен, също
както стана с неуспелия да падне в кладенеца Ипо.
Едновременно шокиран, разочарован и разсеян. Адамсберг слушаше новините по
малкото прашно радио на Лео. Бе ходил на пазар, бе забъркал зеленчукова супа и
приготвил лека вечеря, подходяща за човек, завърнал се от болница. Макар да
мислеше, че Лео би предпочела по-солидна, дори малко по-тлъста вечеря. И ако не
се лъжеше, вечерта щеше да завърши с пура и калвадос. Адамсберг се отдалечи от
радиото и запали огън в чест на завръщането й. Горещините бяха приключили заедно
с маршрута на убиеца и измъченият Ордебек се завръщаше към смразяващите си
температури.

LVII

По-малко от месец по-късно, една сряда. Данглар получи в Бригадата солиден

сандък с две дръжки, грижливо затворен и донесен от специален куриер. Прекара го
под детектора, който установи наличието на правоъгълен предмет, поставен между
две плоскости и засипан със стърготини. Майорът внимателно го повдигна и нежно
го постави на бюрото на Адамсберг. Данглар не бе забравил. Той жадно загледа
сандъка, поглади грапавата му повърхност, поколеба се дали да вдигне капака. При
мисълта, че платно от школата на Клуе лежи на сантиметри от него, изпадаше в
трескаво състояние. Застана на пътя на Адамсберг.
— Има пратка за вас на бюрото ви.
— Добре, Данглар.
 — Мисля, че става дума за Клуе.
— За кое?
— Картината на графа. Школата на Клуе. Бижуто, бисерът, утешението на
човека.
— Добре, Данглар — повтори Адамсберг, който забеляза, че някаква особена
пот навлажни внезапно почервенялото лице на майора.
Нямаше никакво съмнение, че Данглар очакваше картината от известно време.
Затова пък комисарят не си бе спомнял за нея след сцената в библиотеката.
— Кога пристигна?
— Преди почти два часа.
— Бях при Тюило Жюлиен. Провеждат конкурс по решаване на кръстословици,
ниво 2.

Адамсберг отвори сандъка малко грубо и започна да отстранява стружките с

голи ръце под разтревожения поглед на Данглар.
— Само не я повреждайте, за бога. Нямате представа за какво става дума.
Беше обещаното платно. Адамсберг го постави в инстинктивно протегнатите
ръце на Данглар и по силата на някакъв миметизъм се усмихна на истинското
щастие, което озаряваше чертите на майора. Първото, откакто се бе намесил в
битката с Неудържимата армия.
— Поверявам ви го, Данглар.
— Не — почти панически извика Данглар.
— Да. Аз съм селянин, планинец, хвърча из облаците, дори съм пълен невежа,
както смята Емери. Което е чиста истина. Пазете ми го, у вас ще бъде далеч по-
щастлив и по-добре гледан. С вас трябва да бъде. Я го вижте, вече се е хвърлил в
обятията ви.
Данглар наведе глава над платното, неспособен да отговори, и Адамсберг
предположи, че всеки миг ще се разплаче. Такава беше емоционалността на Данглар
— издигаше го до великолепия, каквито Адамсберг не познаваше, но и можеше да го
принизи до низостта на гарата в Серне.

Освен картината — Адамсберг все пак съзнаваше, че става дума за неоценим

подарък — граф Дьо Валре го канеше на сватбата си с госпожица Леони Мари Помро
след пет седмици в църквата в Ордебек. На закачения на стената график Адамсберг
очерта около датата на сватбата дебел кръг със син флумастер и изпрати целувка
на старата Лео. На всяка цена щеше да съобщи за събитието на лекаря от „къщата
във Фльори“, но дори намесата на могъщия граф нямаше да му помогне да присъства
на празника на възкръсналата. Въпросното могъщество се бе проявило в крепостта
на Клермон, в която пробитата плъша дупка се затваряше всеки ден по малко,
неумолимо, невъзвратимо, с помощта на хиляди предани ръце, които изтриваха
подлостите, низостите, престъпното съучастничество и мириса на барут.
Изминаха още три седмици и пет дни, преди Елбо, гълъбът, да кацне една
сутрин на перваза на кухненския прозорец. Птицата покълва малко от ръцете на
Церк и Адамсберг, обиколи няколко пъти масата и разказа живота си с многобройни
гукания. След час отново отлетя, проследен от замислените и празни погледи на
Адамсберг и сина му.

Бележка

Историята за срещата на Гошлен, боневалското кюре, с Неудържимата армия,

разказана от историка Ордерик Витал през XII век, е достатъчно позната, за да
намери читателят множество данни в интернет. Старите текстове, цитирани в този
роман, са взети от Клод Лекутьо, „Фантоми и призраци в Средновековието“, Париж,
изд. „Имаж“, 1986.

$id = 10311
$source = Моята библиотека
__Издание:__
Автор: Фред Варгас
Заглавие: Неудържимата армия
Преводач: Росица Ташева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: Печатница „Симолини“
Излязла от печат: 08 април 2013
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Петя Величкова
ISBN: 978-619-150-065-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15186