Professional Documents
Culture Documents
Неудържимата армия
II
III
IV
Когато Адамсберг се прибра у дома — по-късно от предвиденото, тъй като
чичото му бе отворил много работа, — старият испанец Лусио шумно пикаеше до
дървото в малката градинка в горещата вечер.
— Привет, _омбре_ — рече старият, без да прекратява заниманието си. — Един
от лейтенантите ти те чака. Едно много едро женище, висока и широка като кула.
Хлапето ти й отвори.
— Не е едро женище, Лусио, а богиня, многофункционална богиня.
— А. онази ли? — рече Лусио, докато си закопчаваше панталона. — За която
все говориш?
— Да. Богинята. Нали разбираш, няма начин да прилича на всеки срещнат.
Знаеш ли нещо за Невъздържаната армия? Да си чувал това име?
— Не, _омбре_.
VI
VII
VIII
IX
На Ордебекското възвишение Адамсберг си избра едно ниско зидче на слънце и
седна отгоре му по турски. Свали обувките и чорапите си и засъзерцава
бледозелените хълмове, кравите, застинали като статуи по ливадите, сякаш
поставени там, за да служат за ориентири. Много бе възможно Емери да е прав,
Ербие да си е пуснал куршум в челото, уплашен до смърт от появата на черните
конници. Но да насочиш към себе си пушка, отдалечена на няколко сантиметра, не
беше естествено. По-сигурно и по-правдоподобно би било да налапаш дулото. Ако се
приеме анализът на Емери, Ербие е искал да изкупи вината си, като се убие, както
е убивал животните — прицелвайки се право в челото. Способен ли беше този тип на
угризения, останала ли му бе някаква съвест? Възможно ли бе до такава степен да
се бои от Неудържимата армия? Да. Тази черна, саката и смрадлива кавалкада
разяждаше земята на Ордебек от десет века. Бе изкопала там бездни, в които
всеки, колкото и здравомислещ да беше, можеше внезапно да се сгромоляса и да
остане техен пленник.
Един есемес от Церк го уведоми, че Елбо сам е пил вода. На Адамсберг му
трябваха няколко секунди, за да си спомни, че това е името на гълъба. Следваха
няколко послания от Бригадата, анализът потвърждаваше наличието на хлебна среда
в гърлото на жертвата Тюило Люсет, но не и в стомаха й. Безспорно убийство.
Момиченцето се възстановяваше във Версайската болница заедно с песчанката си,
фалшивият чичо бил добре и поставен под домашен арест. Ретанкур изпращаше по-
тревожно съобщение, написано с главни букви. Момо Фитила в предварителния, улики
достатъчни за обвинение, изгорелият старец идентифициран, голяма олелия, да се
обади спешно.
Адамсберг изпита някакво усещане на силно неудоволствие, материализирано в
иглички, които го забоцкаха по тила, може би това беше едно от електрическите
топчета на Емери. Разтри врата си и набра номера на Данглар. Беше единайсет
часът и майорът трябваше да е на поста си. Твърде рано, за да се е задействал,
но присъстващ.
— Защо сте още там? — попита Данглар със сутрешния си кисел тон.
— Намериха трупа на вчерашния ловец.
— Видях. Това не е наша работа. Разкарайте се от този тъп гримвелд, преди
някой да ви е сграбчил. Тук имаме новини. Емери може да се справи и без нас.
— Което и иска. Симпатичен е, сговорчив, но ме изпраща да си ходя със
следващия влак. Решил е, че е самоубийство.
— Това сигурно го урежда.
— Естествено. Но старата Лео, у която спах, е уверена, че е убийство. За
Ордебек тя е каквото е гъбата за водата. Всичко попива, при това от осемдесет и
осем години насам.
— А като натиснете, какво още казва?
— Кое като натисна?
— Лео. Както се натиска гъба.
— Не, Данглар, нищо повече не казва. Не е някаква клюкарка. Функционира по
закона на пеперудата, която размахва криле в Ню Йорк и предизвиква експлозия в
Банкок.
— Тя ли ви го каза?
— Не, Емери.
— Греши вашият Емери. Пеперудата маха криле в Бразилия, а торнадото се
вихри в Тексас.
— Това променя ли нещо, Данглар?
— Променя. Като се отдалечават от думите, и най-чистите теории се
превръщат в празни приказки. И вече никой нищо не знае. От приблизителна
истината става неточна, разпада се и на мястото й се настанява мракобесието.
Настроението на Данглар леко се подобряваше както всеки път, когато имаше
възможност да поумува, дори да поспори, демонстрирайки чудеса от знание. Майорът
нямаше навик да говори по цял ден, но мълчанието не му се отразяваше добре, тъй
като предлагаше обширен терен, твърде подходящ за разгръщане на меланхоличния му
нрав. Понякога няколко реплики бяха достатъчни, за да изтръгнат Данглар от
здрачния му свят. Адамсберг отлагаше момента, в който трябваше да засегне
въпроса с Момо Фитила, Данглар също, което не предвещаваше нищо добро.
— Сигурно има повече от един вариант на тази история с пеперудата.
— Няма — твърдо отвърна Данглар. — Това не е притча, а научна теория за
предвидимостта. Създадена е от Едуард Лоренц през 1972 година и е така, както ви
казах. Пеперудата е в Бразилия, торнадото в Тексас. Няма варианти.
— Дадено. Данглар, няма да спорим. Какво прави Момо в предварителния
арест?
— Прибрахме го тази сутрин. Използваният бензин съответства на този, който
той употребява.
— Съвсем точно ли?
— Не, няма достатъчно масло. Но си е бензин за мотопед. Момо няма алиби за
нощта на палежа, никой не го е видял. Уж някакъв тип му бил определил среща в
един парк, за да му каже нещо за брат му. Момо напразно чакал два часа, после се
прибрал.
— Това не е достатъчно за арест, Данглар. Кой реши така?
— Ретанкур.
— Без вашето разрешение?
— Със. Около колата има следи от подметки на маратонки, пропити с бензин.
Маратонките намерихме тази сутрин у Момо, прибрани в найлонов плик. Никакво
съмнение няма, господин комисар. Момо глупаво повтаря, че не са негови. Защитата
му е отчайваща.
— Има ли негови отпечатъци върху плика и маратонките?
— Чакаме резултатите. Момо казва, че ще има, защото ги е пипал. Един вид
намерил плика в гардероба си и решил да види какво има вътре.
— Неговият номер ли са?
— Да. Четирийсет и трети.
— Това нищо не значи. Среден мъжки размер.
Адамсберг отново прекара ръка по тила си, за да улови топчето
електричество, което се разхождаше там.
— Има и по-лошо — продължи Данглар. — Старецът не се е свлякъл, защото е
заспал. Бил е седнал, когато седалката му е пламнала. Следователно подпалвачът
със сигурност го е видял. Отдалечаваме се от непредумишленото убийство.
— Нови ли са?
— Кое да е ново?
— Маратонките.
— Да, нови са, защо?
— Кажете ми, майоре, защо Момо ще отиде да пали кола, като си съсипе
новите маратонки? И ако го е направил, защо после не се е отървал от тях? А
ръцете му? Проверихте ли дали по тях има следи от бензин?
— Експертът всеки момент ще дойде. Получихме заповед да действаме по
спешност. Достатъчно беше името, за да стане ясно къде сме стъпили. Изгорелият
старец е Антоан Клермон-Брасьор.
— Самият той — каза Адамсберг след кратка пауза.
— Именно — тържествено потвърди Данглар.
— И Момо е попаднал на него случайно?
— Защо случайно? Унищожавайки Клермон-Брасьор, той поразява капитализма
право в сърцето. Може би такава е била амбицията му.
Адамсберг остави Данглар да си говори сам известно време, докато обуваше
чорапите и обувките си с една ръка.
— Съдията уведомен ли е?
— Чакаме анализа на пробите от ръцете.
— Данглар, какъвто и да е резултатът от анализа, не пускайте искане за
повдигане на обвинение. Изчакайте ме.
— Не виждам как. Ако съдията разбере, че сме се забавили с име като
Клермон-Брасьор, министърът незабавно ще ни наскочи.
— Кой ръководи групировката Клермон понастоящем?
— Бащата все още е държал две трети от акциите. Двамата му синове си
поделят останалото. Опростено казано. Всъщност бащата е държал две трети от
отраслите строителство и металургия. Единият от синовете е мажоритарен
собственик в информатиката, другият — в недвижимите имоти. Но като цяло бащата е
държал юздите и не е имал намерение да остави синовете си да командват. От една
година насам се носят слухове, че старият започва да прави гафове и че Кристиян,
по-големият син, е смятал да го постави под запрещение, за да запази
групировката. Старият се ядосал и мислел да се ожени следващия месец за
чистачката си, четирийсет години по-млада от него жена от Кот д’Ивоар, която се
грижи за него и обитава леглото му от десет години. Тя има син и дъщеря, които
старият Антоан е смятал да осинови по-късно. Нищо чудно да е било само
предизвикателство, но решимостта на стареца може да бъде сто пъти по-неумолима
от младежкия плам.
— Проверихте ли алибитата на синовете?
— Пълно вето — отвърна Данглар през зъби. — Били прекалено шокирани, за да
са в състояние да приемат полицията, молят ни да почакаме.
— Данглар, кой експерт ни изпраща лабораторията?
— Ензо Лалонд. Много е добър. Не правете това, господин комисар. Килимът
вече гори от двата края.
— Кое това?
— Нищо.
Адамсберг прибра телефона си, потърка тила си и протегна ръка към
хълмовете, та да изхвърли електрическото си топче някъде в пейзажа. И като че ли
успя. Бързо претича през тесните улички на Ордебек с развързани обувки, за да
стигне до телефонната кабина, която бе забелязал на пътя между ханчето на Лео и
центъра. Скрита от погледите кабина, оградена от високите съцветия на дивите
моркови. Обади се в лабораторията и поиска да говори с Ензо Лалонд.
— Не се притеснявайте, господин комисар — извини се Лалонд. — Ще бъда при
вас най-много след четирийсет и пет минути. Тичам.
— Не, не тичайте. Задържат ви за известно време в лабораторията, после не
можете да запалите колата си, след това попадате в задръстване, по възможност
имате пътно произшествие. Ако успеете да счупите някой фар в крайпътен камък, ще
е идеално. Или да си смачкате бронята. Импровизирайте, казват, че ви бива.
— Какво не е в ред, господин комисар?
— Трябва ми време. Вземете си пробите възможно най-късно, после обявете,
че някаква системна грешка е провалила анализа. И трябва да се направо наново
утре.
— Господин комисар — каза Лалонд след кратка пауза, — давате ли си сметка
какво искате от мен?
— Няколко часа, нищо повече. По заповед на висшестоящ офицер и в интерес
на следствието. Обвиняемият отива в затвора, каквото и да се случи. Можете да му
дадете един ден, нали?
— Не знам, господин комисар.
— Добре, не се сърдете, Лалонд. Дайте ми доктор Ромен и забравете това
поръчение. Ромен ще се заеме, без да се шашка.
— Хубаво, господин комисар, съгласен съм — каза Лалонд след нова пауза. —
Услуга за услуга. На мен се падна тази история с връвта от краката на гълъба.
Дайте ми и вие малко време, претоварен съм.
— Колкото искате. Но открийте нещо.
— Има парчета кожа, закачени за връвта. На извършителя. Може би дори с
кръв. Трябва само да търсите човек с невидима драскотина на гънката на
показалеца. А и връвта може да ни каже още нещо. Не е от обикновените.
— Много добре — поздрави го Адамсберг, усещайки, че Ензо Лалонд се опитва
да го накара да забрави малодушието му. — Само не се обаждайте в Бригадата, нито
на мобилния ми.
— Ясно, господин комисар. Още нещо само. Мога да изчакам до утре, преди да
си дам заключенията. Но не бих фалшифицирал резултатите от анализа. Не искайте
това от мен. Ако въпросният тип е виновен, нищо не мога да направя.
— Не става въпрос за фалшификации. Във всички случаи ще намерите следи от
бензин по пръстите му. При това същите като върху маратонките му, защото ги с
пипал, и същите като на мястото на пожара. Ще го заключат, можете да сте
сигурни.
И всички ще са доволни, помисли в заключение Адамсберг, преди да затвори,
после изтри следите от пръстите си върху слушалката с края на ризата си. И
животът на Момо Късия фитил ще се отправи към вече написаната му, вече
запечатаната му съдба.
XI
Адамсберг не беше виждал Момо Късия фитил от две години. Сега трябваше да
е двайсет и три годишен, прекалено възрастен, за да си играе на кибритени
клечки, прекалено млад, за да се откаже от борбата. Бузите му вече бяха
засенчени от брада, но тази новопоявила се мъжествена нотка не го правеше по-
внушителен.
Младежът бе затворен в стаята за разпити, без дневна светлина, без
вентилатор. Адамсберг го погледна през стъклото. Седеше на стола си свит и със
сведен поглед. Разпитваха го лейтенантите Ноел и Морел. Ноел се въртеше около
него, като небрежно си играеше с йо-йото, което му бе взел и с което Момо бе
спечелил доста първенства.
— Кой му натресе Ноел? — попита Адамсберг.
— Тъкмо започваше дежурството си — неловко обясни Данглар.
Разпитът продължаваше от сутринта и майор Данглар не бе направил още нищо,
за да го прекъсне. Момо поддържаше една и съща версия от часове — чакал сам в
парка на зоната Френе, намерил новите маратонки в гардероба, извадил ги от
плика. Имал бензин по ръцете, защото пипал маратонките. Не знаел кой е Антоан
Клермон-Брасьор, изобщо.
— Дадоха ли му да яде? — попита Адамсберг.
— Да.
— Да пие?
— Две коли. Мамка му, господин комисар, какво си въобразявате? Никой не го
изтезава.
— Обади се лично префектът — намеси се Данглар. — Момо трябва всичко да си
признае до довечера. Заповед на вътрешния министър.
— Къде са тези прословути маратонки?
— Тук — каза Данглар, като посочи една маса. — Още вонят на бензин.
Адамсберг ги огледа, без да ги пипа, и поклати глава.
— Напоени са до върха на връзките — каза той.
Сержант Есталер се приближи до тях с бързи стъпки, следван от Меркаде с
телефон в ръка. Без необяснимата закрила на Адамсберг младият Есталер отдавна да
бе напуснал Бригадата и да го бяха прехвърлили в някое малко провинциално
управление. Всички колеги малко или повече смятаха, че Есталер не е в час и
дори, че е завършен кретен. Той пулеше големите си зелени очи, сякаш за да не
изпусне нещо от околния свят, но редовно се разминаваше с най-очевадното.
Комисарят се отнасяше към него като към кълн, на който е отредено да порасне, и
твърдеше, че все някой ден потенциалът му ще се разгърне. Младежът впрочем
непрекъснато полагаше педантични усилия, за да учи и сполучи. Но от две години
насам никой още не бе видял прословутият кълн поне да укрепне. Есталер вървеше
подир Адамсберг, както пътешественикът върви подир компаса си, съвършено
безкритично, и в същото време боготвореше лейтенант Ретанкур. Антагонизмът между
начините им на живот и на действие го хвърляше в непреодолимо недоумение.
Адамсберг се придвижваше по криволичещи пътеки, докато Ретанкур цепеше по права
линия към целта, следвайки реалистичния път на бивола към водопоя. Така че
младият сержант често се спираше там, където пътищата се разделяха, неспособен
да реши по кой да поеме. В тези мигове на максимално объркване той отиваше да
направи кафе за цялата Бригада. Виж, това го умееше до съвършенство, тъй като
помнеше предпочитанията на всекиго, колкото и да бяха многобройни.
— Господин комисар — задъхано каза Есталер, — в лабораторията е станала
катастрофа.
Младежът млъкна, за да се справи със записките си.
— Пробите, взети от Момо, са неизползваеми. Станало е замърсяване на
мястото на съхраняването им.
— С други думи — намеси се Меркаде, за момента напълно буден, — някой от
експертите е разсипал кафето си върху пробите.
— Чая си — поправи го Есталер. — Ензо Лалонд сега е принуден да взима нови
проби, така че ще има резултати чак утре.
— Но понеже последните следи от бензин могат да се изличат, префектът е
наредил да се вържат ръцете на Момо, за да не докосва никаква повърхност.
— Префектът вече знае за замърсяването на пробата?
— Обажда се в лабораторията на всеки час — каза Меркаде. — На оня с кафето
трябва да му се е стъжнило.
— На оня с чая.
— Все едно, Есталер — каза Адамсберг. — Данглар, свържете се с префекта и
му кажете, че няма смисъл да си отмъщава на експерта и че ще имаме признанията
на Момо довечера преди десет часа.
Адамсберг влезе в стаята за разпити, хванал маратонките с края на пръстите
си, и направи знак на Ноел да излезе. Момо облекчено се усмихна, като го видя,
но комисарят поклати глава.
— Не, Момо. Това е краят на подвизите ти на шеф на банда. Ясно ли ти е
кого си подпалил този път? Знаеш ли кой е той?
— Казаха ми. Онзи, дето прави сгради и метали. Клермон.
— И дето ги продава, Мо. По цял свят.
— Да, дето ги продава.
— Иначе казано, изпепелил си един от стълбовете на родната икономика. Ни
повече, ни по-малко. Схващаш ли?
— Да.
— Какво схващаш?
— Че е стълб на родната икономика — каза Мо с ридание в гласа.
— С други думи, подпалил си цялата страна чисто и просто. В този момент
компанията Клермон-Брасьор е дезориентирана и европейските борси са
разтревожени. Това ясно ли ти е? Не, не ми разправяй истории за тайнствени
срещи, за паркове и непознати маратонки. Това, което искам да знам, е дали си го
убил случайно, или си се целил точно в Клермон-Брасьор. Убийство по
непредпазливост или предумишлено убийство. Има огромна разлика.
— Моля ви, господин комисар.
— Не си мърдай ръцете. В него ли се целеше? Може би си искал да запишеш
името си в историята. Ако е така, направил си го. Сложи си ръкавиците и си обуй
маратонките. Сложи само една, това ще ми е достатъчно.
— Не са мои.
— Сложи една — повиши тон Адамсберг.
Ноел, който гледаше иззад стъклото, недоволно сви рамене.
— Всеки миг ще разплаче момчето. А после аз съм бил грубиянинът в
Бригадата.
— Стига, Ноел — каза Меркаде. — Имаме заповеди. Огънят на Момо се е
разпространил до министерството, нужни са признания.
— И откога комисарят се подчинява на заповеди така безпрекословно?
— Откакто са го нарочили. Не ти ли изглежда нормално, че иска да спаси
кожата?
— Разбира се, че ми изглежда нормално. Но не и от негова страна — каза
Ноел и се отдалечи. — Дори ме разочарова.
Адамсберг излезе от стаята, подаде маратонките на Есталер и срещна
двусмислените погледи на подчинените си и особено на майор Данглар.
— Продължете, Меркаде, трябва да се свържа с Нормандия. Сега, когато е
изгубил доверие в мен, Момо бързо ще рухне. Внесете вътре вентилатор, по-малко
ще му се потят ръцете. И щом експертът направи повторните си анализи, изпратете
ми ги.
— Смятах, че не вярвате в обвинението — обяви Данглар с малко превзет тон.
— Обаче видях очите му. Направил го е, Данглар. Жалко, но го е направил.
Не знаем само дали неволно или нарочно.
Ако имаше нещо, което Данглар най-много от всичко не одобряваше у
Адамсберг, то бе начинът му да приема усещанията си за проверени факти.
Адамсберг възразяваше, че усещанията са факти, материални елементи, които имат
не по-малка стойност от лабораторните анализи. Че мозъкът е най-гигантската
лаборатория, напълно способна да подреди и анализира получените данни, като
например за погледа, и да извлече от тях почти сигурни резултати. Данглар не
понасяше тази измислена логика.
— Не става дума да видим или да не видим, господин комисар, а да узнаем.
— Но ние знаем, Данглар. Мо е изгорил стареца на олтара на своите
убеждения. Днес в Ордебек един тип счупи една възрастна дама, както се чупи чаша
на земята. Не съм в настроение да щадя убийците.
— Сутринта мислехте, че Момо е паднал в капан. Сутринта казвахте, че е щял
непременно да се отърве от маратонките си, вместо да ги прибира в гардероба си,
готови за обвинителите му.
— Мо се е мислил за още по-хитър. За достатъчно хитър, за да се снабди с
нови маратонки и да ни накара да мислим, че искат да го натопят и да му припишат
убийството. Но убийството си е негово, Данглар.
— И му личи по погледа?
— Например.
— И какви доказателства открихте в погледа му?
— Гордост, жестокост и сега вече безумен страх.
— И вие дозирахте всичко това? Анализирахте го?
— Казах ви, Данглар — отговори Адамсберг с малко заплашителна мекота, — че
не съм в настроение да споря.
— Лошо — сухо промърмори Данглар.
Адамсберг набираше на мобилния си номера на болницата в Ордебек. Направи
знак на Данглар, като равнодушно го помете с ръка.
— Прибирайте се, майоре, това е най-доброто, което можете да сторите.
Седем от колегите им се бяха струпали около тях и следяха разправията.
Есталер изглеждаше разстроен.
— И вие също, всички, ако се боите, че продължението няма да ви хареса.
Трябват ми само двама души тук с Мо. Меркаде и Есталер.
Отпратените полицаи се разпръснаха мълчаливо, удивени или възмутени.
Разтреперан от яд. Данглар се отдалечи с големи крачки толкова бързо, колкото му
позволяваше особеното му туловище, поддържано от два дълги крака, не по-надеждни
от две наполовина разтопени свещи. Той се заспуска по спираловидните стълби,
които водеха към избата, измъкна бутилката с бяло вино, която криеше зад големия
котел, и изпи няколко големи глътки една след друга. Жалко, каза си, веднъж и
той да издържи до седем вечерта, без да пие. Седна на сандъка, който му служеше
за стол в подземието, и се опита да диша спокойно, за да укроти беса си и главно
болката от разочарованието. Почти бе изпаднал в паника, той, който толкова бе
обичал Адамсберг, толкова бе разчитал на мамещите маршрути на духа му, на
прословутата му разсеяност и да, на простата му и почти неизменна благост. Но
времето минаваше и честите успехи явно бяха опорочили първоначалната природа на
комисаря. Увереност и самочувствие проникваха в съзнанието му и внасяха в него
нов материал — амбиция, високомерие, задръстеност. Знаменитата небрежност на
Адамсберг се извърташе и започваше да показва черната си страна.
Неутешен, Данглар остави бутилката в скривалището й. Чуваше вратата на
Бригадата да се затръшва, полицаите изпълняваха заповедта и един по един
напускаха сградата в очакване на едно по-добро утре. Послушният Есталер бе
останал до Момо в компанията на лейтенант Меркаде, който вероятно спеше до него.
Цикълът будуване/сън на Меркаде обхващаше около три часа и половина. Лейтенантът
се срамуваше от недъга си и не беше в позиция да предизвиква комисаря.
Данглар вяло се изправи и насочи мисълта си към вечерята, която трябваше
да приготви за петте си деца, за да прогони ехото от кавгата. Петте ми деца,
помисли той яростно и хвана парапета, за да се изкачи по стълбището. Там беше
животът му, не с Адамсберг. Да си подаде оставката, да замине за Лондон, защо
не, за Лондон, където живееше любимата му, която виждаше толкова рядко. Това
почти решение му донесе усещане за гордост и вля малко динамика в огорчения му
мозък.
XII
XIII
XIV
XV
XVI
XVII
XVIII
XIX
XX
XXI
XXII
XXIII
XXIV
XXV
XXVI
XXVII
XXVIII
XXIX
XXX
— Нападнат е снощи, към полунощ — обяви съдебната лекарка Шази. — Два пъти
е ударен с брадва. Първият удар е бил достатъчен.
Глейо лежеше в кабинета си облечен, главата му беше сцепена на две места,
кръвта му бе текла обилно върху масата и на килима, наквасвайки разпръснатите по
пода скици. Покрай петната все още можеше да се различи лицето на Дева Мария.
— Грозна работа — каза Емери, като посочи рисунките. — Светата Дева,
цялата покрита с кръв — добави той с отвращение, сякаш това го възмущаваше
повече от заколението, разиграло се почти пред очите му.
— Господарят Елекен не си поплюва — прошепна Адамсберг. — И Девата ни най-
малко не го впечатлява.
— Естествено — каза мрачно Емери. — Глейо имаше поръчка за църквата в Сент
Обен. И винаги работеше до късно. Убиецът е влязъл, мъж или жена, все едно,
Глейо го е познавал и го е пуснал вътре. Ако е носел брадва, трябва да е бил с
шлифер. Малко неуместно при тая жега.
— Спомни си, че имаше изгледи да завали. На запад се трупаха облаци.
От кабинета се чуваха риданията на Мишел Мортанбо, по-скоро викове,
отколкото хлипове, както плачат мъжете, чиито сълзи трудно потичат.
— Не е ревал толкова, когато умря майка му — каза Емери злобно.
— Знаеш ли къде е бил вчера?
— В Кан от два дни, за една голяма поръчка за крушово дърво. Много хора ще
потвърдят. Прибрал се е днес към обяд.
— А вчера към полунощ?
— Бил е на бар, в „Нагоре с краката“. Прекарал е нощта с курви и педали и
сега го гризе съвестта. Като спре да циври, сержантът ще го заведе да даде
показания.
— Спокойно, Емери. Няма смисъл. Кога идва техническият екип?
— Докато тръгнат от Лизийо… Смятай. Ако поне тоз гадняр Глейо ме беше
послушал, ако беше приел да го наблюдаваме…
— Спокойно, Емери. Да ни би да ти е мъчно за него?
— Не. Елекен да го вземе дано. Обаче виждам, че вече двама сграбчени от
Месни са убити. Знаеш ли какво ще предизвика това в Ордебек?
— Верижен ужас.
— На хората не им пука, че и Мортанбо може да замине по реда си. Обаче
никой не знае името на четвъртата жертва. Можем да охраняваме Мортанбо, но не и
целия град. Ако исках да знам кой тук има нечиста съвест, кой се бои да не го е
нарочил Елекен, сега е моментът да бъда нащрек. Достатъчно е да следя хората, да
видя кой трепери и кой е спокоен. И ще си съставя списъка.
— Идвам — каза Адамсберг, като затвори телефона си. — Майор Данглар е
отвън, отивам да го доведа.
— Не може ли сам да влезе?
— Не искам да вижда Глейо.
— Че защо?
— Не понася кръв.
— Че нали е ченге?
— Спокойно, Емери.
— Имаше да се скатава на бойното поле…
— Няма страшно, той не е потомък на маршал. Всичките му деди са копали в
мина. И то е трудно, но не е славно.
Малка тълпа се беше вече събрала пред къщата на Глейо. Знаеше се, че той е
един от нарочените от Господаря Елекен, бяха видели колата на жандармерията и
всичко им бе станало ясно. Данглар стоеше отзад, неподвижен.
— Аз съм с Антонен — обясни той на Адамсберг. — Той иска да говори с вас,
с вас и с Емери. Но не смее да мине през тълпата сам, трябва да му проправим
път.
— Ще минем през задната врата — каза Адамсберг и леко хвана ръката на
Антонен.
Бе разбрал по време на масажа, че дланта е солидна, а китката е глинена.
Така че трябваше много да внимава.
— Как е графът? — подзе Адамсберг.
— На крака е. И е облечен. И главно е бесен, че са го разсъблекли. Доктор
Мерлуз е напълно изкаран от релси. Най-смирено предостави една стая на колегата
Елбо, който глаголства, докато обядва с пазачите си. Мерлуз му ходи по петите,
има вид на човек, чиито най-съкровени убеждения са били пометени от циклон. Как
изглежда Глейо?
— Така изглежда, че е по-добре да не го виждате.
Адамсберг заобиколи къщата, като двамата с Данглар охраняваха Антонен от
двете страни. По пътя срещнаха Мортанбо, който вървеше с наведена глава като
подгонено животно и когото сержант Блерио доста внимателно водеше към колата.
Блерио спря комисаря с дискретен знак.
— Капитанът ви се сърди заради смъртта на Глейо — прошепна той. — Той
казва, извинете ме, че си въртите палците. Казвам ви го, за да ви предупредя,
той понякога става зъл.
— Видях.
— Не му обръщайте внимание, бързо му минава.
Антонен предпазливо приседна на един стол в кухнята на Глейо и скри ръцете
си под масата.
— Лина е на работа, Ипо отиде да купува дърва, а Мартен е в гората —
обясни той. — Затова дойдох аз.
— Слушаме ви — кротко каза Адамсберг.
Емери бе застанал встрани от групата, демонстративно показвайки, че това
не е неговото разследване и че Адамсберг, колкото и да беше прочут, не се бе
справил по-добре от него.
— Казват, че Глейо е убит.
— Така е.
— Нали знаете, че Лина го е чула да моли за милост в Армията?
— Да. Заедно с Мортанбо и неназования четвърти.
— Това, което искам да ви кажа, е, че когато Месни убива, го прави по свой
собствен начин. Никога с модерно оръжие, това искам да кажа. Не с револвер, нито
с пушка. Щото Елекен не познава тези оръжия. Елекен е прекалено стар.
— Това не важи за Ербие.
— Вярно, но може би не Елекен го е убил.
— Но важи за Глейо — призна Адамсберг. — Той не е застрелян.
— А е убит с брадва?
— Откъде знаете?
— Защото нашата изчезна. Това исках да кажа.
— Я гледай — изсмя се Емери, — идваш дотук, какъвто си крехък, за да ни
съобщиш какво е оръжието на престъплението? Много мило, Антонен.
— Майка ми каза, че това може да помогне.
— А не те ли е страх, че може да се обърне срещу вас? Освен ако не мислиш,
че можем да я открием, и гледаш да ни изпревариш?
— Спокойно, Емери — прекъсна го Адамсберг. — Кога видяхте, че брадвата
вече не е на мястото си?
— Тази сутрин, но преди да чуя за Глейо. Аз лично не си служа с нея, не
мога да си го позволя. Но видях, че не е там, където я слагаме обикновено,
навън, подпряна на купчината дърва.
— Така че всеки може да я вземе?
— Да, но никой от нас не я е взимал.
— Някакъв отличителен знак има ли тази брадва? Нещо, по което може да се
разпознае?
— Ипо гравира едно V на дръжката.
— Мислите, че някой си е послужил с нея, за да ви натопи?
— Възможно е, но това, което искам да кажа, е, че не би било много хитро.
Ако сме искали да убием Глейо, нямаше да го направим със собствената си брадва,
не е ли така?
— Напротив, би било хитро — намеси се Емери. — Би било толкова тъп гаф, че
вие не бихте го направили. Особено вие, братята Вандермот, най-отраканите в
Ордебек.
Антонен сви рамене.
— Ти не ни обичаш, Емери, затова няма да слушам мнението ти. Може би твоят
прадядо наистина е бил добър на терена, дори когато врагът е бил по-многоброен.
— Не намесвай семейството ми, Антонен.
— А ти как намесваш моето, това искам да кажа. И какво си наследил от
него? Търчиш из полето подир първия заек, който видиш. Но никога не гледаш какво
става наоколо, никога не се питаш какво мислят другите. Освен това ти вече не
водиш разследването. Аз разговарям с комисаря от Париж.
— И добре правиш — отвърна Емери с най-войнствената си усмивка. — Виждаш
какви резултати е постигнал, откакто е дошъл.
— Нормално. Трябва ти време, за да се запиташ какво мислят другите.
Техническият екип влизаше в къщата и разтревожен от шума, Антонен вдигна
деликатното си лице.
— Данглар ще ви придружи, Антонен — каза Адамсберг и се изправи. —
Благодаря ви, че дойдохте. Емери, ще се видим довечера на вечеря, ако приемеш.
Не обичам пререканията. Не от доброта, а защото ме уморяват, все едно дали са
основателни или не.
— Добре — каза Емери след кратка пауза. — На моята маса?
— На твоята маса. Оставям те с експертите. Дръж Мортанбо в килията колкото
се може по-дълго. В жандармерията поне ще е в безопасност.
— Ти какво ще правиш? Ще обядваш? Имаш среща с някого?
— Ще вървя. Трябва да вървя.
— Искаш да кажеш, че отиваш някъде?
— Не, просто ще вървя. Знаеш ли, доктор Елбо ме увери, че електрически
топчета не съществуват.
— Тогава какво е било?
— Довечера ще говорим.
Лошото настроение се бе изпарило от лицето на капитана. Прав беше сержант
Блерио, бързо му минаваше, а това беше доста рядко качество.
XXXI
XXXII
XXXIII
XXXIV
XXXV
Когато чу, че някой тича зад него, Веранк седна на перона по турски,
загледан в Данглар, сякаш това ежесекундно внимание би могло да попречи на
минаването на втори влак или на плъзгането му към смъртта. Беше му говорил с
нелепи фрагменти от изречения, _дръж се, не мърдай, дишай_, без да изтръгне дори
примигване в отговор. Но сега виждаше, че меките устни потрепват при всяко
вдишване, и бдеше над това незабележимо движение. Съзнанието започваше да му се
връща. Мръсникът, определил среща на Данглар, бе скроил безупречен план, като го
бе хвърлил под бързия влак Кан — Париж в час, когато нямаше никакъв риск някой
свидетел да се намеси. Щяха да го открият часове по-късно, когато упойката,
каквато и да беше, щеше да е изчезнала от тялото му. Дори нямаше да се сетят да
търсят упойка. Какво щяха да кажат при разследването? Че меланхолията на Данглар
се е задълбочила в последно време, че се е боял да не умре в Ордебек. Че
мъртвопиян е дошъл да легне върху релсите, за да се убие. Странен избор,
наистина, но бълнуването на пияния и склонен към самоубийство човек не може да
се измери с линийка, така че с това щяха да приключат.
Веранк обърна поглед към ръката на рамото му — ръката на Адамсберг.
— Слизай бързо — каза му Веранк. — Аз не мърдам оттук.
Емери и Блерио вече бяха хванали тялото на Данглар за раменете и Адамсберг
скочи на релсите, за да му вдигне краката. След това Блерио не можа да се качи
сам на перона и се наложи да го издърпат за ръцете.
— Доктор Мерлуз идва — каза Емери, сведен над гърдите на Данглар. — Според
мен е напълно дрогиран, но не е в опасност. Сърцето бие бавно, но равномерно.
Какво точно стана, лейтенант?
— Някакъв тип — каза Веранк с все още неукрепнал глас.
— Не можеш ли да станеш? — попита го Адамсберг.
— Май не. Нямаш ли алкохол или нещо такова?
— Имам, как — каза Блерио и извади шишенце с евтин алкохол. — Още няма
осем, може да те изгори.
— Точно това ми трябва — увери го Веранк.
— Закусвали ли сте?
— Не. Цяла нощ будувах.
Веранк отпи една глътка с гримасата, която означава, че течността изгаря
вътрешностите му. После още една и върна шишето на Блерио.
— Можеш ли да говориш? — попита Адамсберг, който, седнал и той по турски
до него, забеляза следите от сълзи по бузите му.
— Да. Просто изпаднах в шок, нищо повече. Надхвърлих физическата си
издръжливост.
— Защо си будувал?
— Защото Данглар замисляше някакъв тъп самотен номер.
— Значи, и ти си забелязал.
— Да. Искаше да ме изпревари и си помислих, че това е опасно. Смятах, че
ще излезе вечерта, но той потегли едва в 6:30. Взех другата кола и го проследих
отдалеч. Дойдохме тук — Веранк махна с ръка към гарата. — Някакъв тип го удари
по врата и го хвърли на релсите. Тичах, онзи също тичаше, а когато се опитах да
извадя Данглар отдолу, се оказа невъзможно. А влакът идваше.
— Бързият Кан — Париж — тържествено каза Емери, — който минава в 6:56.
— Да — каза Веранк, като наведе глава. — И може да се каже, че наистина е
бърз.
— Да му се не знае — пророни Адамсберг през зъби.
Защо Веранк бе проследил Данглар? Защо не той? Защо бе оставил лейтенанта
в този ад? Защото планът на Данглар бе насочен срещу Веранк и Адамсберг го бе
сметнал за нещо, което може да се пренебрегне. За работа между мъже.
— Имах време само да преместя Данглар и да го сложа да легне между
релсите, не знам как успях, и да се изкача на перона, не знам как. Мамка му,
беше много тежък, а перонът много висок. Усетих влакът да минава зад гърба ми по
раздвижения въздух. Двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра има между горната
част на тялото, на отпуснато тяло, на пияно тяло, и долната част на влака.
— Не знам дали бих се сетил — каза Блерио, който гледаше Веранк с леко
изумено изражение, като в същото време съзерцаваше с възхита кестенявата коса на
лейтенанта, прорязана от петнайсетина ненормални рижи кичури, който сияеха като
макове върху разорана нива.
— Нападателят? — попита Емери. — Дали не беше як като Иполит?
— Да. Беше едър. Но аз бях далече, а той носеше качулка и ръкавици.
— Иначе как беше облечен?
— С кецове и нещо като фланелка. Морскосиня или тъмнозелена, не знам.
Помогни ми, Жан-Батист, мисля, че вече мога да се изправя.
— Защо не ми се обади, преди да тръгнеш след него? Защо тръгна сам?
— Това беше нещо между него и мен. Нелепа инициатива от страна на Данглар,
нямаше смисъл да те намесвам. Не си представях, че може да стигне дотам. _Той
тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце…_
Веранк спря да стихоплетства и сви рамене.
— Е, не — прошепна той, — не ми се ще.
XXXVI
XXXVII
XXXVIII
XXXIX
XL
XLII
XLIII
XLIV
XLV
XLVI
Иполит простираше пране пред къщата на синьо въже, вързано между две
ябълки. Адамсберг се загледа в него — младият мъж разтърси една от роклите на
сестра си, преди внимателно да я окачи на въжето. Изключено беше, разбира се, да
му съобщи ей така направо новооткритите му роднински връзки. В момента това
можеше само да предизвика силна и непредвидима реакция, а убиецът бе твърде
неуловим и подвижен, за да се добавят нови елементи към тази неконтролируема
ситуация. Иполит прекъсна заниманието си, като видя Адамсберг, и машинално
потърка дясната си ръка.
— Ръбод нед, господин комисар.
— Добър ден — отговори Адамсберг. — Боли ли ви?
— А не, това е заради липсващия пръст. Върти ме, когато се разваля
времето. На запад се заоблачава.
— На запад се заоблачава вече от няколко дни.
— Ама този път е сигурно — увери го Ипо и отново подхвана работата си. —
Ще вали, и то като из ведро. Здравата ме върти.
Адамсберг колебливо прекара ръка по лицето си. Емери със сигурност би
предположил, че не липсващият пръст предизвиква въртенето, а силният удар,
нанесен на Данглар с острието на дланта.
— А лявата ръка не ви ли върти?
— Понякога е едната, понякога другата, понякога и двете. Не е
математическо.
Ненормална интелигентност, недоброкачествена външност. Ако не Адамсберг
ръководеше следствието, Емери вече щеше да е закопчал Ипо. Ипо, който
конкретизира видението на сестра си, като убива сграбчените и Валре в
тарапаната.
Ипо беше съвсем спокоен, сега тръскаше шарените блузи на Лина, които
веднага извикаха гърдите й в съзнанието на Адамсберг.
— Всеки ден се преоблича, толкова работа ми отваря.
— Тази нощ ще наблюдават къщата ви, Ипо. Това дойдох да ви кажа. Ако
видите двама мъже вън, не стреляйте по тях. Аз и Веранк от 10 до 2 часа. Емери и
Фошьор до зори.
— Защо? — попита Ипо и сви рамене.
— Тримата вече са мъртви. Майка ви е права да се безпокои за вас. Видях
един нов надпис на стената на склада, като идвах насам — _Смърт на В_.
— „Смърт на вандалите“ — усмихна се Ипо.
— Или „Смърт на Вандермотови“. На тези, чрез които се разразява бурята.
— Защо някой би искал да ни убива?
— За да разчупи проклятието.
— Глупости. Казах ви, че никой не би се осмелил да се приближи до нас. А в
наблюденията не вярвам. Мортанбо нали го наблюдавахте. Не искам да ви обиждам,
господин комисар, но от вас нямаше никаква полза. Въртяхте се като глупаци около
къщата му и го убиха под носа ви. Бихте ли ми помогнали?
Иполит непринудено подаде на Адамсберг краищата на един чаршаф и двамата
мъже го разтърсиха в горещия въздух.
— Убиецът — подзе Ипо, като подаде две щипки на комисаря — спокойно си е
седял на сгъваемото столче и трябва много да се е смял после. Ченгетата никога
на никого не са попречили да убива. Ако твърдо е решил, престъпникът е като
препускащ кон. Препятствията ги прескача и толкова. А този явно твърдо е решил.
Страхотно самообладание трябва, за да хвърлиш човек на релсите. Знаете ли защо е
нападнал заместника ви?
— Още не — разтревожено отвърна Адамсберг. — Изглежда, че са го взели за
мен.
— Глупости — повтори Ипо. — Убиец като него никога не бърка мишените си.
Пазете се, ако ще патрулирате тази нощ.
— Няма полза да избиваш ченгетата. Те са като тръните, израстват отново.
— Така е, само че този тип е кръвожаден. Брадва, арбалет, влак,
отвратително е. Изстрел с револвер е по-чистичко, не е ли така?
— Не точно. На Ербие му беше пръснал главата. А и изстрелът вдига шум.
— Вярно — каза Ипо и се почеса по врата. — А той е като призрак, никой
нито го е чул, нито го е видял.
— И Мерлуз така казва.
— Веднъж и той да е прав. Проведете се наблюдението, щом искате, господин
комисар. Поне майка ще се успокои. Тя е съвсем изкарана от релси. А и трябва да
се грижи за Лина.
— Да не е болна?
— Тук — каза Ипо, като посочи челото си. — Когато види Армията, Лина не е
на себе си седмици наред. Получава кризи.
XLVII
Сутринта земята беше още мокра и Адамсберг, седнал под ябълката, където бе
закусил, с поставена зад гърба кутия захар, усещаше, че панталонът му става все
по-влажен. Беше бос и се опитваше да улавя тревички с пръсти и да ги дърпа.
Температурата бе паднала с поне десет градуса, небето беше мъгливо, но
дръзновената сутрешна оса отново го бе открила. Елбо кълвеше на четири метра от
прага на стаята, което беше значителен напредък. Никакъв напредък обаче нямаше
откъм призрачния убиец, нощта бе преминала без произшествия.
На хоризонта се появи Блерио, който се приближаваше с възможната най-
голяма бързина, която му позволяваше едрото туловище.
— Препълнена поща — каза той, когато стигна до Адамсберг.
— Моля?
— Пощата ви е препълнена. Не можах да се свържа с вас.
Големи кръгове под очите, небръснати бузи.
— Какво става, сержант?
— Дени дьо Валре е нямало как да дойде и да очисти някой Вандермот тази
нощ. Мъртъв е, господин комисар. Побързайте, чакат ви в замъка.
— Как е умрял? — извика Адамсберг и се затича бос към стаята си.
— Убил се е, като се с хвърлил през прозореца — извика Блерио на свой ред
и се смути, защото това не беше новина, която се съобщава на висок глас.
Адамсберг не си губи времето да се преобува, грабна телефона си, обу на
бос крак наличните обувки и изтича да събуди Веранк. Четири минути по-късно се
качваше в старата кола на сержанта.
— Давайте, Блерио, слушам ви. Какво знаем?
— Графът е открил тялото на Дени в осем и пет тази сутрин и е повикал
Емери. Капитанът е отишъл без вас, не е могъл да се свърже. Изпрати ме да ви
търся.
Адамсберг стисна устни. Като се прибраха от нощния пост, двамата с Веранк
извадиха батериите на мобилните си, за да могат свободно да поговорят за младите
бегълци. После, преди да си легне, комисарят забрави да сложи своята. И понеже
гледаше на телефона си като на личен враг, какъвто той беше, повече не му обърна
внимание.
— И какво казва?
— Че Дени дьо Валре се е самоубил, без сянка от съмнение. Тялото вони на
уиски. Емери казва, че виконтът се е натряскал, за да си придаде смелост. Аз не
съм толкова сигурен. Мисля, че му е станало лошо и се е навел да повърне през
прозореца. Живее на втория етаж, а дворът долу е павиран.
— Паднал е случайно?
— Да. Первазите на прозорците на замъка са много ниски. Но понеже две от
кутийките с успокоителни са празни и тази с приспивателните е отворена,
капитанът мисли, че се е самоубил.
— В колко часа е станало?
— Към полунощ или към един часа. Този път съдебната лекарка дойде навреме
и експертите също. Придвижват се по-бързо, когато става дума за виконта.
— Много ли лекарства е взимал?
— Сам ще видите, нощното му шкафче е затрупано с лекарства.
— Много ли пиеше?
Така разправят. Но никога толкова, че да се напие или да му стане лошо.
Неприятното е — каза Блерио и направи гримаса, — че според Емери Дени е нямало
да се убие, ако не бяхте насочили разследването към ловната му дружинка.
— Смята, че аз съм виновен?
— В известен смисъл. Защото снощи секретарят на Компанията на ловците се е
появил в замъка за аперитива.
— Не са си губили времето.
— Обаче според графа после на вечерята Дени не е изглеждал обезпокоен.
Само че в това семейство никой не обръща истинско внимание на другите. Всеки се
храни в своя си ъгъл на огромната маса и почти не разговарят. Нямаме друго
свидетелство, жена му е в Германия с децата.
— Емери би трябвало да мисли, че ако виконтът се е убил, значи, е виновен.
— Точно това казва. Познавате го вече малко капитана. Надува се — точно
като за праправнук на маршал — и веднага се раздува. Казва само, че сте могли да
подходите по друг начин. По-предпазливо, тихичко да съберете доказателства и да
задържите Дени. Нямало да е мъртъв, ако сте го били направили.
— Но щеше да е затворен до живот и убийствата му да станат достояние на
всички. Точно каквото не е искал. Как е графът?
— Шокиран, затворил се е в библиотеката. Но не скърби. Двамата не можеха
да се понасят.
На два километра от замъка Адамсберг се свърза с Емери по телефона.
— Хартийката е у мен — обяви капитанът.
— Каква хартийка?
— Тъпото ти завещание, за бога! Прав си, двете деца на Вандермот
наследяват всяко по една трета. Единственото предимство за Дени е, че получава
замъка.
— Говори ли с графа?
— Нищо не може да се измъкне от него. Станал е остър като нож. Мисля, че
не знае как да овладее положението.
— А за убийствата, извършени от Дени?
— Отхвърля ги до едно. Признава, че завареният му син не му е бил
симпатичен и той на него. Но твърди, че Дени не може да е убил тримата мъже,
нито да е цапардосал Лео, нито да е бутнал майор Данглар на релсите.
— Защо смята така?
— Защото го познава от тригодишната му възраст. Ще държи твърдо на
версията си. Страх го е от скандала, нали разбираш.
— И каква е версията му?
— Че Дени толкова е пил, че му е призляло. Че като му е призляло, се е
спуснал към прозореца, за да повърне. Че прозорецът е бил отворен, за да влезе
свежия въздух след дъжда. Че му се е завило свят и е паднал.
— Ти какво мислиш?
— Грешката е и твоя — изръмжа Емери. — Посещението на секретаря на
Компанията е задействало алармата. Поел е смес от лекарства и алкохол и е умрял.
Но не по начина, който е бил избрал. Не в леглото си. Залитнал е към прозореца,
навел се е да повърне и е паднал.
— Добре — каза Адамсберг, без да обръща внимание на упрека на капитана. —
Как изтръгна завещанието от графа?
— Чрез натиск. Като му казах, че съдържанието ми е известно. Мръсна
работа, Адамсберг, отвратителна. Без всякакво величие.
Адамсберг седна в едно кресло малко встрани, докато двама експерти правеха
оглед на стаята. Да, справката му в ловния клуб бе задействала самоубийството на
Валре. Е да, след три убийства и два опита за убийство виконтът бе намерил своя
изход. Адамсберг още виждаше плешивата му глава, разбита в плочите на двора. Не,
Дени дьо Валре нямаше нито ръста, нито изражението на дързък убиец. Нищо диво,
нито плашещо, просто леко надменен и затворен човек, в най-лошия случай малко
рязък. Но го бе направил. С пушка, с брадва, с арбалет. Чак в този миг комисарят
осъзна, че случаят в Ордебек е приключил. Че разпръснатите и несвързани събития
внезапно са образували затворен кръг, така както затваряме голяма чанта с един
бърз жест. Както се изваляват западните облаци. Осъзна, че ще отиде да види Лео
за последен път, че ще й прочете още малко от любовната история или пък откъс за
бременните кобили. За последен път ще види Вандермотови, Мерлуз, графа, Мърз, за
последен път Лина, вдлъбнатината във вълнения дюшек, мястото си под кривата
ябълка. При мисълта за тези сбогувания Адамсберг усети някакво неприятно чувство
за недовършеност. Леко като пръста на Церк върху перата на гълъба. Утре ще върне
Елбо в града, утре ще потегли за Париж. Неудържимата армия ще се изпари,
Господарят отново ще се приюти в сянката. След като, каза си той ядно, с
изпълнил цялата си мисия. Никой не може да победи Господаря Елекен. Всички така
казваха и бяха прави. Тази година ще влезе в аналите на зловещата ордебекска
легенда. Четирима сграбчени, четирима мъртви. Бе успял да попречи само на
човешката намеса — спасил бе Ипо и Лина от набучване на вила.
Съдебната лекарка безцеремонно разтърси ръката му.
— Извинете — каза Адамсберг. — Не ви видях да влизате.
— Не е нещастен случай — каза тя. — Изследванията ще го докажат, но
предварителният оглед показва, че е погълнал смъртоносна доза бензодиазепини и
главно невролептици. И да не беше паднал от прозореца, пак щеше да е мъртъв.
Самоубийство.
— Потвърждава се каза експертът по отпечатъците. — Имам само един вид
отпечатъци, на пръв поглед неговите.
— Какво е станало? — попита лекарката. — Знам, че жена му е решила да
живее в Германия със синовете си, но тази двойка вече от години е само
виртуална.
— Разбрал е, че е разкрит — уморено каза Адамсберг.
— Пари? Разорен ли е бил?
— Не, от разследването. Убил е трима души, за малко да убие още един, плюс
старата Леони, и се е готвел да убие още двама. Или четирима. Или пет.
— Той ли? — възкликна лекарката, отправяйки поглед към прозореца.
— Учудвате ли се?
— И още как. Той беше дребен играч.
— В смисъл?
— Веднъж месечно ходя да си изпробвам късмета в казиното в Довил. Там го
срещам. Никога не съм говорила с него, но много може да се научи за човека, ако
го гледаш как залага. Не смееше да вземе решение, искаше съвет, бавеше цялата
маса с досадната си нерешителност и накрая залагаше съвсем дребна сума. Не беше
от типа победител, не обичаше да рискува, беше плах играч. Трудно можеш да си
представиш, че ще изгрее със собствена идея. Най-малко такава свирепа. Живееше
само от предимствата на ранга си, от престижа си, от връзките си. Това беше
неговата сигурност, мрежата му. Нали знаете, предпазната мрежа на цирковите
артисти.
— А ако мрежата е била на път да се откачи?
— В такъв случай, разбира се, всичко е възможно — каза лекарката и се
отдалечи. — Когато се задейства някоя жизненоважна аларма, човешката реакция е
светкавична и непредвидима.
Адамсберг запомни фразата, той лично никога не би формулирал нещата така.
Но това можеше да му послужи, за да успокои графа. Светкавични убийства,
непредвидимо самоубийство, никога не притискай животното в ъгъла, колкото и да е
цивилизовано и лъскаво. Знаеше всичко това, имаше различни начини да се каже.
Слезе по голямото стълбище от навосъчен дъб, като си мърмореше думите, и извади
мобилния си, който вибрираше в задния му джоб. Което му напомни, като докосна
изсъхналата кал, че не се е преобул. Спря пред вратата на библиотеката, за да
прочете съобщението на Ретанкур. _Шест косъма на облегалката за глава лява пр.
два сако костюма от приема. Камер потвърждава отрязани коси и захар мирис
гараж._ Адамсберг стисна апарата, обзет от детинското и смущаващо усещане за
мощ, което бе изпитал предишния ден по време на бурята. Радост — първична,
груба, варварска, победоносна. Бавно пое дъх два пъти, прекара ръка по лицето
си, за да заличи усмивката, и удари с длан по вратата. Докато чакаше отговора на
графа, който бе гневен и придружен с почукване с бастуна по земята, фразата на
съдебната лекарка бе изчезнала до последната дума, удавена в непрозрачните води
на мозъка му.
XLVIII
XLIX
След два часа Адамсберг стана с пламтящи бузи. Само с един човек имаше да
се види — с Иполит. Щеше да изчака да стане седем вечерта, часа, в който всички
жители на Ордебек са се събрали в кухните или в кафенетата за аперитива. Ако
минеше по обиколния път, щеше да стигне до къщата на Вандермотови, без да срещне
никого. Те също щяха да си пият аперитива, може би щяха да довършат ужасното
порто, което бяха купили, за да го почерпят. Полека ще поведе Ипо точно накъдето
желаеше, ще го насочи, без да му позволява да се отклонява. _Ние сме мили хора._
Което бе доста прибързано определение за дете с ампутирани пръсти, тероризирало
съучениците си в продължение на години. _Ние сме мили хора._ Погледна
часовниците си. На трима души трябваше да се обади — на граф Дьо Валре, на
Данглар и на доктор Мерлуз. Щеше да тръгне след два часа и половина.
Излезе от стаята и се отправи към избата. Там се качи на една бъчва и
стигна до прашно прозорче, единствен отвор към ливадата с кравите. Имаше време,
щеше да чака.
Когато предпазливо тръгна към къщата на Вандермотови, се чувстваше напълно
доволен. Цели три крави бяха помръднали. При това бяха извървели няколко метра,
без да отлепват муцуни от тревата. Което му се струваше отлично предзнаменование
за бъдещето на Ордебек.
LI
LII
Ретанкур стоеше зад лявото крило на портата на хангара, двамата мъже — зад
дясното. Нищо не трябваше да пречи на устремния бяг на лейтенанта към кладенеца.
Застанал в сянката, Адамсберг вдигна към колегите си двете си ръце с
протегнати пръсти. Още десет минути. Веранк загаси цигарата си в земята и залепи
око към една цепнатина на дървената врата. Масивният лейтенант напрягаше
мускулите си, за да се подготви, докато Ретанкур, облегната на рамката и въпреки
петнайсетте метра въже, навито около торса й, създаваше впечатление на пълно
спокойствие. Адамсберг се безпокоеше заради трите чаши вино.
Иполит пристигна пръв и седна на ръба на кладенеца с ръце в джобовете.
— Здравеняк, уверен в себе си — прошепна Веранк.
След три минути се появи и капитанът, изправен, с добре закопчана
униформа, но с малко колеблива стъпка.
— Там е проблемът — тихо каза Адамсберг. — Малко е плах.
— Това може да се окаже предимство.
Двамата мъже започнаха разговор, който не се чуваше от хангара. Стояха на
по-малко от метър един от друг, подозрителни, нападателни. Иполит говореше
повече от Емери, говореше бързо, е агресивен тон. Адамсберг хвърли тревожен
поглед на Ретанкур, която стоеше все така слепена с рамката на портата и не бе
променила нито на милиметър невъзмутимата си поза. Което не беше непременно
успокоително, тъй като Ретанкур бе способна да спи права като кон, без да се
заклати.
Смехът на Иполит проряза нощта, твърд, зъл. Ипо потупа Емери по гърба с
жест, в който нямаше нищо приятелско. После се наведе над ръба на кладенеца и
протегна ръка, сякаш искаше де покаже нещо. Емери повиши тон, изрева нещо като
„мръсник“ и на свой ред се наведе.
— Внимание — прошепна Адамсберг.
Жестът се оказа по-сръчен и бърз, отколкото бе предвидил — ръката на мъжа
минава под коленете и повдига и двата крака едновременно, — а собствената му
реакция по-бавна, отколкото бе очаквал. Спусна се напред с цяла секунда
закъснение, малко след Веранк, който изстреля цялата си маса. Ретанкур вече беше
до кладенеца, когато му оставаха да пробяга още три метра. Чрез някаква лично
нейна техника тя бе проснала Емери до кладенеца и го бе възседнала, като държеше
ръцете му притиснати към земята и безмилостно блокираше гръдния му кош, който
стенеше под тежестта й. Иполит се изправи, задъхан, кокалчетата на пръстите му
бяха наранени от съприкосновението с камъните.
— За малко — каза той.
— Ти нищо не рискуваше — увери го Адамсберг, като посочи Ретанкур.
После хвана китките на капитана и ги закопча с белезниците на гърба му,
докато Веранк завързваше краката му.
— Нито жест, Емери. Трябва да знаеш, че Виолет може да те смачка като
мокрица. Като земна скарида.
Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, Адамсберг набра номера на Блерио,
докато Ретанкур се изправяше, за да се настани удобно на ръба на кладенеца и да
запали цигара така спокойно, сякаш се бе върнала от пазара. Веранк крачеше
напред-назад, размахвайки ръце, за да се освободи от напрежението. В тъмнината
силуетът му се губеше, виждаше се само проблясването на рижите му кичури.
— Елате при стария кладенец, Блерио — казваше Адамсберг. — Хванахме го.
— Кого? — попита Блерио, който бе вдигнал след повече от десет сигнала и
говореше със сънен глас.
— Убиеца от Ордебек.
— Как, а Валре?
— Не е бил Валре. Идвайте, сержант.
— Къде? В Париж?
— Няма стар кладенец в Париж. Блерио. Стегнете се.
— Кой е? — повтори Блерио, след като се прокашля.
— Емери. Съжалявам, сержант.
Адамсберг наистина съжаляваше. Бе работил с този тип, бяха вървели, пили и
яли заедно, бяха се чукали за победата в дома му. Този ден — всъщност вчера,
спомни си Адамсберг — Емери беше дружелюбен, приказлив, симпатичен. Беше убил
четирима души, бе блъснал Данглар на релсите и разбил главата на Лео на плочите.
Старата Лео, която го бе спасила като малък от леденото блато. Вчера Емери
вдигаше тост в памет на прадядо си и бе уверен в себе си. Имаше виновен, макар и
не предвидения от него. Работата не беше довършена, имаше още двама за убиване,
трима, ако Лео проговореше. Но всичко се развиваше добре. Четири извършени
убийства, два неуспешни опита за убийство, три други в перспектива. Действаше по
план. Общо седем мъртви, добра равносметка за гордия воин. Адамсберг щеше да се
прибере в Бригадата със своя виновник Дени дьо Валре, случаят щеше да е
приключен, бойното поле беше свободно.
Адамсберг седна по турски до него на тревата. С отправен към небето
поглед, Емери си придаваше изражение на войник, който не се бои от врага.
— Ейлау — каза Адамсберг, — една от победите на прадядо ти и една от
любимите ти битки. Знаеш стратегията наизуст, разправяш я, на който иска и който
не иска да те слуша. Защото Лео всъщност каза „Ейлау“. Не „Хелоу“, разбира се.
„Ейлау, Мързи, захар.“ Теб е сочела.
— Правиш грешката на живота си, Адамсберг — каза Емери глухо.
— Трима души видяхме как се опитваше да блъснеш Ипо в кладенеца.
— Защото е убиец, защото е сатана. Винаги съм го казвал. Заплаши ме, аз се
защитавах.
— Не те е заплашил, каза ти, че знае, че си виновен.
— Не.
— Да, Емери. Аз му казах каква роля да играе. Да ти каже, че е видял труп
в кладенеца, да те повика, за да го установиш. Ти беше неспокоен. Защо е тази
нощна среща? Какви ги говори Ипо за трупове в кладенеца? И ти дойде.
— Е и? Ако имаше труп, бях длъжен да дойда. Колкото и да е часът.
— Само че нямаше труп. Имаше само Ипо, който те обвини в убийство.
— Нямаш доказателства — каза Емери.
— Именно. От самото начало никакво доказателство, никаква улика. Нито за
Ербие, нито за Глейо, нито за Лео, Мортанбо, Данглар, Валре. Шест жертви, четири
мъртви и нито една следа. Не се случва често убиецът да действа така, като
призрак. Или като ченге. Защото кой по-добре от ченгето би могъл да заличи
всички следи? Ти поемаше техническата част, ти ми носеше резултатите.
Равносметка — нямахме нищо, никакъв отпечатък, никаква улика.
— Няма улики, Адамсберг.
— Вярвам, че всичко си унищожил. Остава ми обаче захарта.
LIII
LIV
LV
LVI
Също като преди, в уречения ден граф Дьо Валре бе довел остеопата до
леглото на Лео. Лекарят свещенодействаше вече двайсет минути в стаята в
присъствието единствено на доктор Мерлуз, който не искаше нищо да изпусне, и на
пазача Рене. В коридора се повтаряше почти същата сцена като първия път —
Адамсберг, Лина, сестрата се разхождаха напред-назад, графът седеше и потропваше
по линолеума с бастуна си, пазачите от Фльори стояха пред вратата. Същата
тишина, същото напрежение. Но за Адамсберг тревогата бе сменила природата си.
Вече не ставаше дума да се спасява животът на Лео, а да се разбере дали лекарят
ще й върне говора. Дали ще съумее да им съобщи името на убиеца от Ордебек. Без
това свидетелство Адамсберг се съмняваше, че прокурорът ще обвини капитан Емери.
Магистратът нямаше да опре обвинението си на шест обвивки от бучки захар, върху
които нямаше никакви отпечатъци. Нито на нападението при кладенеца, което по
никакъв начин не доказваше другите убийства.
Графът искаше да знае дали неговата стара Лео ще възвърне предишната си
жизнерадост, или ще остане неподвижна в блаженото си мълчание. Колкото за
женитбата, вече не говореше за нея. След шока, страха и скандала, разтърсили
Ордебек, самото градче изглеждаше изтощено, ябълковите дървета сякаш бяха
станали още по-криви, кравите — още по-вкаменени.
Вълна от дъжд и студ връщаше Нормандия в присъщото й състояние. Така че
Лина, вместо да се появи с някоя от много отворените си цветни шемизети, бе
сложила пуловер с висока до брадичката яка. Адамсберг тъкмо се бе съсредоточил
върху този проблем, когато доктор Елбо най-после излезе от стаята доволен и
ведър. Също като миналия път в стаята на сестрите бяха сложили маса за него.
Придружиха го мълчаливо и лекарят дълго си търка ръцете, преди да ги увери, че
още на следващия ден Лео ще говори както обикновено. Бе възстановила достатъчно
от психическата си устойчивост, за да посрещне ситуацията, така че той бе
вдигнал блокадата. Мерлуз го гледаше как се храни, опрял буза на ръката си,
успешно възпроизвел преданата поза на старомоден влюбен.
— Има едно нещо — каза остеопатът между две хапки, — което бих искал да
изясня. Всеки би се шокирал, ако някой се нахвърли върху него, за да го убие.
Ако е приятел, това сериозно би усилило травмата. Но в случая с Лео се е
задвижило нещо много по-могъщо, дотолкова, че тя абсолютно е отказала да го
погледне в лицето. Подобно явление се наблюдава, ако, да кажем, ви нападне
собственият син. Така че не разбирам. Но твърдя, че не я е нападнал обикновен
познат. Тук има още нещо.
— Така е — замислено каза Адамсберг. — Бил е човек, когото вече не е
виждала често. Но когото е познавала добре и с когото се е сблъсквала при
особени обстоятелства.
— Тоест? — попита лекарят, като отправи изпълнен с внимание поглед към
комисаря.
— Когато този човек е бил на три години, Лео се е хвърлила в замръзналото
блато, в което той се е давел. И му е спасила живота.
Лекарят дълго клати глава.
— Това ми е достатъчно — каза той.
— Кога ще мога да я видя?
— Веднага. Но ще я разпитвате утре сутрин. Кой й е донесъл тези невъзможни
книги? Някаква гротескна любовна история и учебник по коневъдство. Ама че идея.
— На мен любовната история ми хареса каза медицинската сестра.
LVII
Бележка
$id = 10311
$source = Моята библиотека
__Издание:__
Автор: Фред Варгас
Заглавие: Неудържимата армия
Преводач: Росица Ташева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: Печатница „Симолини“
Излязла от печат: 08 април 2013
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Петя Величкова
ISBN: 978-619-150-065-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15186