Здравка Евтимова

КРЪВ ОТ КЪРТИЦА
Разкази
Българска, второ издание

©Здравка Евтимова, автор, 2019

София Несторова, редактор, 2019
Димитър Келбечев, художник, 2019
Издателство Жанет 45, 2019

http://4eti.me
http://knigi.spasete.me

ISBN 978-619-186-481-2

2
 СЪДЪРЖАНИЕ

КРЪВ ОТ КЪРТИЦА 4
ВЪЗБУДАТА ОТ СНОЩИ 6
ВРЕМЕ ЗА КОСЕНЕ 11
БОЛНИЯТ АТ 21
СПОЛАЙ 25
БЛИЗНАЦИТЕ31
КЛЕТКА ЗА ПТИЦИ 34
КЕСТЕНИ 37
СЕЗОНЪТ НА МАСЛИНИТЕ 41
МОНОЛИТЕН, ЧЕТИРИСТАЕН 46
КЛЕЧКИТЕ 53
РУМ56
КОЛАТА 60
МОМЧЕТО 64
ПРОВАНСАЛСКА КУХНЯ 67
ДОНО 73
ВОЛПОНЕ 78
МИНЗУХАРИ 81
ЩЕ ТЕ СПАСЯ 84

3
  
КРЪВ ОТ КЪРТИЦА
 
В моя магазин идват малко клиенти. Обикновено учители, които търсят
комплект опитни животни за часовете по биология. Продавам жаби,
насекоми, гущерчета. Скоро ще се откажа, не мога да покривам загубите.
Ала така съм свикнала с тази стаичка, с мрака и миризмата на формалин.
Един ден в магазинчето влезе жена. Беше малка, свита като купчинка
сняг напролет. Не ме погледна. Сигурно не идеше да купи нещо, просто ѝ
бе прилошало на улицата. Заклати се, щеше да падне, ако не бях хванала
ръката ѝ.
– Имате ли къртици? – изведнъж запита непознатата. Очите ѝ
приблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата –
зеницата.
– Къртици ли? – спрях. Трябваше да ѝ кажа, че никога не съм продавала и
никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе – погледът ѝ
пареше в моите очи.
– Нямам – казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана.
– Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици.
Тя спря. Погледна ме.
– Кръвта на къртицата лекувала – прошепна жената. – Трябва да изпиеш
три капки.
Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите ѝ.
– Поне болката за малко спирала... – прошушна тя, после гласът ѝ угасна.
– Вие ли сте болна? – попитах.
– Синът ми.
Ръцете ѝ, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да
я успокоя, да ѝ дам нещо – поне чаша вода. Раменете ѝ бяха тесни и се
губеха в тъмносивото палто.
– Искате ли вода? – Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около
очите ѝ затрепери. – Нищо, нищо – разбъбрих се аз. Не знаех как да
продължа. Тя се обърна и тръгна към вратата.
– Ще ви дам кръв от къртица! – креснах.
Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше,
че ще я излъжа. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената
чакаше. Блъснах вратата да не се вижда какво правя. Порязах китката си с
малкото ножче, което държах в чекмеджето при кутиите с рибарска стръв.
От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах

4
да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко – сякаш на дъното бяха
паднали две-три глогинки. Излязох от задната стая, забързах към нея.
– Ето ви – казах. – Тази кръв е от къртица!
Tя се взря в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки.
Въобще не посегна към шишенцето. Насила го блъснах в ръцете ѝ.
– От къртица е! От къртица е!
Опипа шишенцето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След
малко извади пари от оръфаната си чанта.
– Не. Не ща – казах аз.
Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и закрета към
вратата. Исках да я изпратя или поне пак да ѝ дам вода, преди да си отиде.
Ала усещах, че не ѝ трябвам, никой не ѝ беше необходим.
Есента продължаваше да засипва града с мъгливите дни. Скоро трябваше
да закрия магазина. Беше мразовито, хората бързаха край витрината. Нямах
купувачи в тоя студ.
Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре.
Затича се към мене. Исках да се скрия в съседния коридор, ала тя ме
настигна. Прегърна ме. Заплака. Задържах я да не падне, така безсилна
изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше
изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите ѝ
навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.
– Той ходи – изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.
Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голям сак. Усетих, че се е
стегнала, че малките ѝ пръсти са твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя
дълго стоя на ъгъла – дребна и усмихната в студа. После улицата опустя.
Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава
миризма на формалин.
Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек.
Висок, приведен, подплашен.
– Имате ли кръв от къртица? – запита. Очите му, залепнали към лицето
ми, не мигаха.
– Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.
– Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! – Хвана лявата ми
ръка, повдигна насила китката, изви я. – Три капки! Иначе ще я загубя!
Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше
шишенцето, капките се търкаляха като мравки към дъното. После той
остави на масата пари.
На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа
хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.
– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се.
Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

5
 
 
ВЪЗБУДАТА ОТ СНОЩИ
 
Юп беше решил докрай да се отпусне. Миналата вечер също бе прекарал
с блондинка, като дори не си даде труд да запомни името ѝ. Тя му беше
казала, че е умирала седем пъти, Юп се бе престорил, че ѝ вярва, но
плитките сиви ивички по раменете и върху кожата на главата, когато
разгърнеше косите ѝ, говореха съвсем друго. Особено в косите ивичките
бяха така нагъсто, че го побиваха тръпки – тази вероятно бе влизала в
кабинките за регенериране не по-малко от дузина пъти, при това вероятно
бе ползвала смърт категория „лукс“ и след това си е позволила разто-
чителни медицински процедури – тенът на кожата ѝ издаваше баснословно
скъп балсам. Юп бе изхвърлил нейния образ от своята видеотека, но
възбудата от снощи още не го бе напуснала, затова реши да си угоди с още
някоя блондинка тази вечер. Знаеше, че удоволствия от подобен род ще му
костват почти две заплати, но усещаше – няма да премине здравния преглед
този месец и ще го натикат в кабинката за умиране стандартен тип.
След престоя в нея оставаха такива дълбоки сиви ивици навсякъде но
кожата, че тялото изглеждаше сякаш съшито от разноцветни парцали плат.
Изглежда, наистина бе роден под щастлива звезда, защото автоматът за
осъществяване на интимен кон такт го бе свързал с едно прелестно
създание русо, с разсеяни зелени очи, което поне на пръв поглед, не
подсказваше, че е стъпвало в кабина за смърт стандартен тип. Юп бе
нетърпелив да отидат в мрачната хотелска стаичка, за която бе заплатил
тлъста сума, но когато жената каза няколко думи, той усети неприятни
тръпки по гърба си:
– На теб смъртта ти отива, глупчо. Не прикривай ивичките. Прави лицето
ти свирепо... Да знаеш, понякога завиждам на онези, които често минават
през стандартните кабинки.
Юп се поколеба. Можеше да я зареже – тази жена явно бе луда. Но като
си помисли, че автоматът за интимен контакт вече е удържал от сметката
му, се отказа. Русокосата вече бе започнала да го милва и това се оказа
приятно. „Луда или не, поне добре го прави, – помисли той. – И без това
няма да я видя повече“. Всъщност правилата за интимен контакт
позволяваха партньорите отново да се срещат, но никой не го вършеше, би
било твърде отегчително. Малката продължаваше да бъбри:
– Представяш ли си, глупчо, понякога изкарвам цели шест месеца, без да
ми се налага да прибягвам до кабинките за смърт!
Въпреки че минаваше за човек, който може да се владее, Юп видимо
потрепера. Тази наистина беше луда. Всъщност Сева, единствената жена,

6
чието име помнеше и за която понякога разпитваше колегите си дали
случайно не са я срещали при някой интимен контакт, също бе луда.
Толкова луда, че не можеше да мисли за нея и след това да не се напие като
скот, прахосвайки няколко заплати напред. Сева – особено име, като го чу
за пръв път, ѝ се подигра. Знаеше, че никога вече няма да я намери.
– Шест месеца – и никакви вируси в кръвта. Не хващам дори ревматизъм,
нито диабет! Напълно съм здрава!
Юп реши да не обръща внимание на бръщолевенето ѝ. Знаеше – на
Земята бе невъзможно да се живее повече от месец, без да се прибегне до
кабинките за смърт. Атмосферата беше наситена с хлор и вулкацити,
белите дробове се разпадаха на 40-ия ден. Досегът с почвата превръщаше
кожата в прах за седмица, водата започваше да обезцветява кръвта след
месец, разбира се, ако я пиеш в малки дози. Така поне му бяха казвали –
Юп никога не беше преживявал без кабинките повече от петнайсет дни.
– Шест месеца без регенерация! – все пак простена той. – Къде работиш,
малката?
– В лабораторията по възкресяване – изчурулика тя. – Всичко при мен е
така стерилно, навсякъде такава скука, че...
Юп подсвирна. Лабораторията за възкресяване? Там можеха да работят
само избрани хора. Но понякога и те изпитваха копнеж по брутални,
примитивни типове и си правеха шеги, като пускаха номерата си в
обикновени автомати за интимен контакт. Какво пък – на човек му омръзва
винаги да бъде в елита. Юп бе попаднал точно на такава жена.
Значи би могъл да я попита... Страхуваше се. И все пак би могъл... Още е
рано. Малко по-късно може би. Юп изруга. Веднъж заедно с двама свои
колеги, точно седмица след като прибраха Сева с полицейската камионетка,
той се опита да умре завинаги. Но, разбира се – отново ги възкресиха и ги
върнаха на работа. Обществото имаше нужда от златните им ръце и от
безценния им опит, както коментираха по телевизията. Юп трудно
понасяше обществото – тази банда от милион пъти регенерирани типове – и
му се щеше никога да не го възкресяват и да не се връща в своята
долнопробна кантора за продажба на сапуни и козметика на едро.
Но какво да се прави – много по-евтино бе да регенерират болните типове
и да ги пускат в мелницата на живота напълно здрави, отколкото да прочис-
тват скапаната земя и кафявата тиня, която по навик наричаха вода. Така
отпадаше необходимостта да се раждат деца, да се пилеят пари за болници,
детски домове, училища. Хората възкръсваха регенерирани, запазили целия
си опит, възвърнали напълно здравето си, като дори се хвалеха с
предишните си болести, от които се бяха отървали. До поредната смърт.
Работеха с пълни сили. Жените запазваха опита си в секса – като тази

7
кукличка тук. Това беше о’кей. Истинска смърт просто нямаше. Но Юп
адски мразеше да се връща в кантората си за продажба на сапуни на едро.
– Глупчо! – издърдори русата развълнувано. – Веднъж направо щяха да
ме изхвърлят от лабораторията. Знаеш ли защо?
– Защо? – лениво откликна Юп.
– От разсеяност задържах кръвната плазма на един тип под пряка
слънчева светлина. Не можеш да си представиш какво стана като го
регенерирахме! На гърдите на този идиот се появи рог! Взе да вилнее...
разкъса корема на главния лекар, премаза няколко сестри... Големи емоции!
Естествено, веднага ги регенерирахме.
Юп усети как целият се напряга. Облиза устни с грапав език. Кръвта
загърмя в слепите му очи.
– Какво стана с онзи тип с рога?
– Ликвидирахме го – засмя се русата.
– И после пак го пуснахте в регенератора?
– О, не. Ликвидирахме го завинаги.
Юп изстена. Русата нетърпеливо го целуна и взе да дрънка нещо
успокоително. А той си мислеше за Сева – онази, лудата. „Искам да имам
дете – беше казала тя на Юп. – Истинско дете. То ще бъде мое и твое. Аз ще
се грижа за него. Моля те да ме скриеш някъде. В кантората ти за сапун“.
Отначало Юп отказа. После си рече – „Защо не?“ – и заведе Сева в
долнопробната си дупка. Така поне нямаше да дава пари за секс, докато я
открият здравните инспектори. А детето се роди наистина. Отначало Юп
мислеше сам да го убие, никога не бе чувал някъде да се е раждало дете и
не можеше да си представи каква глоба щяха да му лепнат.
Криеше Сева. Незаконно я бе прекарвал през кабинните за смърт. Не му
се мислеше дори. Ами ако го пратят в базата за неблагонадеждни граждани
на полюса? Трябваше да ликвидира малкото. Но не можа, откакто се роди
то, кантората се промени. Бързаше като луд да се прибере. Луди пари
даваше за пречистена вода. В края на краищата полицията откри Сева и
бебето. Юп не можа да узнае кои го бе издал. Вероятно някой колега, който
му мислеше доброто и искаше да му спести огромните неприятности в
бъдеще.
– В службата няма да повярват, че съм имал интимен контакт с такава
личност като тебе – каза тихо той, а русата се изсмя.
– Вземи това – каза тя и пъхна в ръката му сноп банкноти. – Така може би
ще повярват.
– Говореше се, че в лабораторията сте регенерирали някакво малко
момче – подхвърли Юп. Русокосата настръхна под ръцете му и той
добави: – Може би не е уместно да приказвам за такива неща.

8
 – Да – изсмя се отново жената, успокоена вече. – Някакъв извратен тип си
падал по подобни перверзни – искал бебе! Ха! Жената отказа да издаде
името му. Жалко...
Сева! – като огромна подводница заплува в ума на Юп. Сева не го беше
издала. Разбира се, че не е. Ако беше им разказала всичко, веднага щяха да
го изпратят на Сейкрид – там кабинките за смърт са такива, че след
регенерацията те изкарват идиот. Но и от идиотите имаше полза – лекарите
все пак трябваше да разполагат с материал за опитите, върху който
извършваха обучението си. Сева не го беше издала. Луда, съвсем луда.
Беше обещал цялата си годишна заплата на онзи, който му даде сведения за
нея. Може и са я срещали при някой интимен контакт... Никой не му се
обади. Търси я в подземните станции на полюсите, където работеха
неблагонадеждните, беше полудял от страх, че може да са я изпратили на
Сейкрид, веднъж се записа доброволец за ремонта на базата там, но не я
намери. Полудяваше от мисълта, че тя е при някой друг. Но все пак това
беше за предпочитане, отколкото да знае, че не са я регенерирали и е
изчезнала от света. Сева! Мила...
– Какво! – изпищя от удоволствие русата. – „Мила ли ме нарече? Ти си
направо голям сладур.
Мила... откъде му бе попаднала тази дума. Никой не я използваше от
години. Сева. Сева. Сева.
– Наистина ли сте регенерирали бебето? – подхвърли Юп.
– От къде на къде ще го регенерираме... Хм. Оставихме го да приключи
само.
– Да приключи само? Да... умре? – Беше се сковал от страх пред тази
дума. – Да умре завинаги?
– Разбира се, глупчо – изсмя се русокосата и го погали по косата. – Дали
ще ми повярват, че си ме нарекъл „мила“?
Да беше целунал поне детето, преди да го вземат полицаите. Спомни си
как предишния ден бе допрял за секунда бузата си до неговата. Беше
налудничаво и хубаво. Беше хубаво. Все пак се бе надявал някога в живота
си да види едно момче и да си каже – това е моето момче. Беше се надявал.
Но... ще видят те. Ще им покаже! Може би беше по-добре тогава Сева да го
беше издала. Не. Сега е жив и ще им покаже.
„Всичките, всичките ще видят!“ – непрекъснато повтаряше Юп, след като
се раздели с русокосата хубавица. Ставите му не бяха в ред, сърцето
отдавна не работеше както трябва и затова обезателно щяха да го
регенерират. Както винаги, Юп прилежно подготви кръвната си плазма.
Само че този път, противно на всички указания, държа прозрачния съд под
пряка слънчева светлина поне половин час. „Ще видят те, Сева!“ Юп
мразеше своята кантора за сапун повече от всякога.

9
 Първото му движение след преминаване на поредната смърт беше да
посегне към гърдите си. „Сева, мила!“ – прошепна той. Тази забравена,
глупава дума. В средата на гърдите разтреперените му регенерирани пръсти
напипаха остра, корава издатина.
Това беше огромен, тежък рог.
 

10
 ВРЕМЕ ЗА КОСЕНЕ
 
„Като тях ли ще съм, като поповите лъжички в Баймичовата локва?“ –
промърмори Милена и отстъпи в сянката на плевнята. Страх я беше да се
покаже, полето трептеше пред погледа ѝ, хлътнало в жегата, тревата
стърчеше – пожълтяла и неподвижна, семето ѝ се печеше на слънцето.
Изворът в Баймичовия двор беше пресъхнал, но локвата още лъщеше, все
по-малка, все по-тинеста. Незнайно откъде и как до водата се промъкваха
жаби. Около гьола имаше черна, отъпкана земя. Здрава като желязо, тя
скриптеше под гумите на тракторите, под краката на крави, овце и хора,
пясъкът беше нажежен като плоча на печка. Как се наемаха жабите да
докосват с тромави кореми тая запалена земя и как успяваха да донесат
живи жабешките яйца до водата?
Дори през нощта никой не беше виждал кафявите им квакащи кервани.
Все пак в началото на юли в Баймичовия гьол плъзваха попови лъжички. Те
бяха толкова много и много дребни, с тънки черни опашници. Избутваха се
една друга и понякога към обяд две-три черни топчета с опашки се оказваха
на сухото, огъваха се да скочат обратно – не успяваха. Оставаха да съхнат
неподвижни навън и ставаха полека малки опашати парчета гьон. Някои от
децата ги събираха, пробиваха чупливата опечена кожа и ги носеха на
конец като талисман. Водата в гьола беше топла, затлачена с жабуняк. От
заставените малки черни гърбове локвата бе добила вид на голям черен
гръб, който се гънеше и пукаше в неравен двубой с жегата. Малките
опашници на поповите лъжички биеха тинята и искаха да хвръкнат заедно с
локвата далече от Баймичовия двор. „След няколко дни влагата съвсем ще
избяга – мислеше си Милена. – Какво ще стане с поповите лъжички тогава?
Пясъкът ще изсъхне и ще се стегне около облите им коремчета. Ще останат
гипсирани в тинята, където още не са квакнали за първи път“.
Милена трябваше да донесе косите. Юли месец – време за косене.
Тревите бяха високи до пояс, неподвижни, легнали в жегата. Те бяха
пуснали половината семена в земята за догодина, сега очакваха ленивите
зъби на Султана, кравата на баба ѝ. Милена беше на двайсет и девет
години. От десет години насам на рождения ѝ ден, точно в разгара на
коситбата, майка ѝ пожелаваше:
– Дано догодина доведеш някой у нас! Имаме нужда от мъж – да коси.
Милена не успя да доведе никого. Беше свикнала да мери с поглед двора,
гъсто обрасъл с трева, сама беше косила. Представяше си как слънцето тече
по зелените стръкове и се прелива в пръстта. Целият ѝ двор беше пълен със
слънце. Като пресечеше зеления мост на тревите, нямаше как да се влее в

11
земята жълтата жега. Милена се захващаше за коситбата без почивка.
Искаше да капне, веднага да заспи под одеялото на скърцащата умора. Така
се надяваше да не сънува, да не застават под клепачите такива картини,
които от горещината ставаха още по-подробни. За тях не можеше да
приказва, защото щяха да ѝ кажат, че приказва мръсни неща.
Милена се натовари с косите и спря. Не искаше да излиза навън.
Представи си как трите (баба ѝ, майка ѝ и тя) ще захванат коситбата –
бавно, с криви откоси бабата, майката мълчаливо, с почернели ръце,
Милена – с яд, като че хапеше тревата със зъби. И колкото повече косяха,
толкова повече им оставаше. Трите се бяха борили упорито с тоя сух двор,
прокопаваха вади, с които искаха да докарат влага до бостана. Плевелът ги
изпреварваше и никнеше във вадите. Те се бореха с него, скубеха го, като
че от бодливите му корени зависеше нещо тяхно, много голямо. Огромен
беше този двор за шестте ръце. Всяка година ъгълчето, което смогваха да
отхапят от тревата и да напълнят с домати и пипер, намаляваше.
– Време за косене! – мърмореше тихо майка ѝ. Белите ѝ рамене се
поклащаха странно. Вятърът нетърпеливо ги омачкваше, препъваше се в
бялата, немлада шия. Преди години при тези думи майка ѝ се усмихваше.
Плъзваше крадливо ръка към тревата, като че искаше съгласието ѝ.
Преди години, през юли, когато детелината се наливаше със зелено и
започваше да пуска семената си, у тях идеше един непознат мъж – все един
и същ.
Двайсет години един и същ. Като че не тревата косеше, а себе си и
пристигаше все по-приведен, по-черен, по-мълчалив. Въртеше косата,
гърбът му блестеше като острие, жегата свиреше след сандалите му, а
тревата заспиваше на равни, дъхави откоси.
– Трябва да му платим – казваше майка ѝ.
– Трябва – съгласяваше се баба ѝ и подготвяше дамаджаната с гъста
ракия.
Майка ѝ всяка вечер се опитваше да занесе тая ракия и все забравяше.
Излизаше боса, с бяла блуза. И луната обличаше бялата блуза заедно с нея
и приемаше формата на жена. Майка ѝ не се прибираше цяла нощ. На
сутринта в дома им пристигаше първо тя, капнала, към никого не
поглеждаше, не се захващаше да прави закуска. Скриваше се в най-тясната
стая, със северния прозорец. Не се показваше цял ден. Милена вземаше от
стола блузата ѝ, бавно я топеше във водата и я триеше със сапун.
Мъжът пристигаше към обяд, малко гърбав под косата. Под ръцете му
потичаха откоси, дворът оголяваше, зеленият му скалп се търкулваше на
земята. Милена гледаше от кухнята, вмирисана на запръжка, следобедната
жега не я притискаше, а – жълта и корава като глина – я блъскаше да тръгне

12
за някъде. Не можеше да понася бръснатия баир. Не искаше да слуша
похъркването на майка си.
По едно време у тях пристигна един дядка – да коси. Висок, белокос, той
беше по-тънък от дръжката на косата. Баба ѝ се въртеше около него,
усмихната неестествено, половината от зъбите ѝ блеснали в изкривен
венец. И дядката се мъчеше да говори, баба ѝ не спираше да го залива с
въпроси. Ръцете му трепереха, острието на косата нищо не можеше да
отреже, старецът се мъчеше да замахне, да се засили. Когато за миг остана
сам, той заспа, стиснал дръжката – двамата щръкнали заедно, коса и старец,
в горещината на юли. Този човек не дойде повече да коси у тях и повече не
се видя голямата усмивка на баба ѝ. По навик обаче старата продължаваше
да скатава в долапчето дамаджанка с гъста ракия. Вечер, когато трите жени
сядаха да вечерят, тя отбелязваше: „Догодина ще платим на Енчо да окоси“.
Но Енчо отведнъж спря да идва при майка ѝ.
Тогава за пръв път трите жени се наредиха от трите края на двора. Сами
окосиха. Колко години се изплъзнаха и как стана така, че Милена се научи
да коси равно и гладко? От момиче полека взе да прилича на жена, но все ѝ
се искаше да остави тревата голяма и дълга, да гледа как вятърът сресва
стръковете, как вечерта ляга на меко в двора. Да се надява, че и тя – с бяла
блуза, боса като майка си – ще изчезне, а денем, капнала, ще спи в стаята
със северния прозорец.
– Като поповите лъжички ли ще съм? – изтърваваше се гласно тя. Тогава
изведнъж усещаше гореща злоба към юли, към опечената земя, която
стягаше възела около локвата в Баймичовата ливада. Тези сиви опашати
топчета никога нямаше да станат жаби. Никога. Милена не разбираше как
бе започнала да ги обича, как всяка вечер отиваше да гледа колко влага е
останала в локвата. Когато вече нямаше капка вода, а тиня, Милена реши.
Какво я беше стегнало една вечер – непрекъснатото опяване на щурците в
прозореца, мирисът на самота от дъбовата порта, през която никой не вли-
заше, или лятото, избягало нагоре по рекла Вдигна се посреднощ,
подпалена и неспокойна. Отиде до Баймичовия двор скришом. С лопатата
за въглища започна да гребе тинята, като се оглеждате да не мине някой
човек. Щом чуеше шум, пускаше лопатата долу. После продължаваше да
гребе чевръсто и засрамено поповите лъжички. Заедно с тинята ги
преливаше в кофа. Не виждаше, но чуваше лекия плисък на опашниците
им. След това грабна двете кофи, пълни с кал, и сгъната под тежестта,
закрета по прашния гръб на пътя.
Реката беше пресъхнала между двата баира и бе оставила след себе си
белег от пясък и ивички сол. Само на едно място се беше скрил вир. Той
никога не се предаваше на сушата. Милена вървеше към него. От топлата
му златна вода щеше да направи къща за жабите. Трябваше да се тътри

13
повече от час. Вареше се в потта си, напук на жегата затича направо през
окосеното поле. Чакаше приятната умора, която щеше да я приспи след
това. И все пак не поповите лъжички – сънищата ѝ биеха стените на кофата.
Не можеше да ги изгони. И будна ги виждаше, настанени в стъпките ѝ, в
тревите, в корените им, навсякъде.
Добре, че не бяха окосили двора си. В цялото село той беше единствената
кръпка земя, върху която се разстилаше неприбрана висока трева. Когато
сутрин не я свърташе, когато кръвта се движеше из тялото, избутвана не от
сърцето, а от тежкото дишане на баба ѝ и майка ѝ, Милена грабваше
костата. Махаше дълго, замъзнала в широк разкрач, махаше, докато
ръцете ѝ започваха да пукат, а около главата ѝ се завъртеше небето и се
смесеше със зидовете около двора. Милена не спираше. Забравяше се, като
че бе направила облог с юлския пек. Майка ѝ и баба ѝ излизаха и я гледаха.
Отначало я викаха, после свикнаха с високата кльощава фигура, потънала
до пояс в трева. „Като тебе е!“ – прошепваше бабата. „Като нас“ – тихо под-
мяташе майката на Милена. Те бяха високи жени, опаки и изпатили.
Старата къща с напукана мазилка беше станала за тях втора кожа. Беше
добила чертите им – тесните, дълги прозорци, които не издаваха какво
става в стаите, приличаха на стиснатите устни на жените. Покривът, легнал
върху старите тухли, се дърпаше към небето, както и те си мислеха, че се-
лото е прекалено тясно, за да живеят в него. И двете работеха в цехчето за
ризи в града, разположено в шперплатова барака.
Сутрин тръгваха заедно, без да приказват, правеха еднакво дълги крачки,
носеха еднакви дрехи и обувки, на една маса разкрояваха яките, хранеха се
от едно и също вързопче, в което Милена им приготвяше сирене, чушки и
маслини. Бяха мълчаливи жени зад готовите яки, накамарени като зид пред
тях. Те си вземаха отпуските, когато дойдеше време за косене. И тогава
Милена ги виждаше – скрито и неловко усмихнати. Тогава като пясък от
лицата им се смъкваше възрастта. Тогава, въпреки че си бяха само трите
вкъщи, те отваряха скриновете, изваждаха новите пъстри рокли. Когато
косяха бавно и криво, се подмладяваха, фигурите им се изправяха. Един
месец в годината имаха усмивка, докато дойдеше време да вкарват сеното в
плевнята. Товареха тревата в големи брезентови вързопи и ги влачеха дни,
седмица. Нямаше ги откосите – да спират годините – и по голотата на двора
при тях накуп се връщаха есените и зимите. Отново се сбръчкваха лицата
им след коситба. Взела семейния навик от тях. Милена слагаше новите си
рокли, с тях въртеше косата. С най-хубавата си рокля, почти необличана. С
оная, която само веднъж бе носила в детската градина. Облечена в нея бе
пренесла и поповите лъжички.
Вече нямаше детска градина в селото. Когато Милена започна работа,
децата бяха седем, за половин година останаха три, понеже хората се

14
преселиха в Кюстендил, а сега имаше едно дете. Милена го смяташе за
нещо като свое. Момиченцето я срещаше все с усмивка, избила в
срамежливото зъбче между устните. Милена виждаше в него своето
самотно лятно детство, виждаше къщата, винаги сърдита зад стиснатите
тесни прозорци. Не беше оправдано да има едно дете и един учител, затова
прехвърлиха Милена в читалището, при книгите, засипани с прах, и при
бабите, които бяха направили самодеен хор. Но и бабите една след друга си
отиваха, хорът се топеше.
Онези, които бяха още живи, се вкопчваха в песните като трън върху
дреха и колкото по-дърти ставаха, толкова по-буйни изригваха песните им.
Те всеки ден женеха Милена за този или онзи свой внук, правнук, годините
се изнизваха от ръцете им, Милена изтъняваше, носът ѝ изглеждаше все по-
прозрачен. Нейните хористки тайно опираха носове в закованата порта,
наблюдаваха я как размахва косача, облечена в най-хубавата си рокля.
Понякога и момиченцето идваше да я навести.
Милена всяка нощ се заричаше да хване автобуса, който пресичаше с
нетърпеливи гуми селото. Щеше да се измъкне. Отдавна бе приготвила
парите, които сияха с нея под възглавницата. Не можеше. Къщата беше
станала нейна кожа и не я пускаше настрана. Милена живееше в тихо,
безцветно напрежение. Усещаше, че нещо ще се случи.
Вечерта, когато за втори път отиде да пренася поповите лъжички и както
беше свита, с тиня и черни, шаващи гръбчета в лопатката, видя някакъв чо-
век. Сниши се и го огледа добре. Не беше стар. Не беше от селото. Що за
тип? – измърмори тя. Сама се учуди колко безшумно умее да стъпва.
Жегата се раздвижи в краката ѝ, пропусна я да върви напред. Оттогава –
седмица след като бе косила до смазване и болката бе вързала костите ѝ в
примка, тя се изплъзваше от стаята си, подпираше се в сянката на
съседската къща и чакаше селския автобус. От него слизаше онзи мъж.
Беше запомнила всичко – косата с острие, вързано към дръжката,
изцапаната фланелка, която той седмица не бе сменял, краката,
изподраскани до коленете.
Следеше го с поглед, после – щом гърбът му се превърнеше в разлято
петно, тичаше след него. Правеше го внимателно. Стъпките ѝ угасваха без
звук, тялото ѝ се бе превърнало в пътека, която ловеше всяко негово
движение. С гледане беше научила много. Знаеше къде обядва, знаеше за
накуцването и за големия червен шев от кръста към коляното на десния
крак. Беше го виждала как се бръсне вечер, налял две капки вода в метално
канче с дебел налеп по дъното, и как оставя по шията небръснато.
Напоследък беше позабравил бръсненето. Беше го виждала как предъвква
люти чушки. Как се къпе. Как касиерът на кооперацията му брои парите и

15
той внимателно ги огъва във вестник. Беше го засичала забил очи в двете
момичета с голи ваканционни рамене.
Знаеше, че той вече не хваща автобуса, а остава да спи върху купчина
окосена трева и се завива с изсъхнала. Милена знаеше всичко. „Зарежи
го!“ – подхвърли веднъж майка ѝ, както си режеше хляба за обяд. Каза го
равно, както изричаше думите, които само стените на къщата, дворът и
прозорците разбираха. Милена и баба ѝ също разбираха какво иска този
равен глас и спазваха гладките думи като закон.
– Зарежи го – грапаво потвърди баба ѝ. – От ония бил, от Врана врата.
Трите мълчаха, докато топяха залъците в пърженото от домати и лук.
Беше страшно тихо, докато майка ѝ пиеше на студени глътки айряна.
Милена се сви, хлябът замръзна в бузата ѝ. Когато баба ѝ забърсваше с
парцал масата, майка ѝ застана изправена неподвижно. „Казах да го
зарежеш! – повтори тя. Милена я погледна. – Срамно е“ – отсече майката.
Дъщерята проговори дрезгаво, като че езикът ѝ драскаше в окосената
ливада: „Няма да го зарежа“. И непреглътнала замръзналия къшей, скочи
срещу им. Излезе.
Човекът косеше на Патреш баир, тя знаеше. Затича направо нагоре, без да
вижда вятъра от прах след стъпките си. Прецапа пресъхналата коруба на
реката. Бабите от нейния хор се размърдаха по пейките. Милена не ги
погледна. Бягаше. Усещаше мириса на пътя, който я теглеше напред.
Носеше най-хубавата си рокля, увиснала по раменете ѝ, замазана с прах.
Цял час тича. Цял час баирът поемаше уплашеното ѝ дишане. Когато
стигна зад гърба на мъжа, той не я беше забелязал.
– Ей!
Той се обърна стреснат. Тя също гледаше стресната.
– Какво искаш? – запита той.
Милена хареса гласа му. Беше голям и дълбок като вир. Насън бе плувала
дни и нощи в юлската му вода. Срам я хвана да гледа толкова отблизо
червения белег по десния крак, за който знаеше, че започва от кръста.
Изведнъж се усети, че зяпа втренчено.
– Искам да дойдеш да косиш у нас – каза тя. Не можа да поеме въздух, но
не искаше да спира. – Ела да косиш. Ще ти платя.
На другата сутрин мъжът дойде. Беше сменил зацапаната си фланела със
зацапан потник. Пристигна небръснат, с издраскани крака. Баба ѝ и майка ѝ
вече бяха взели косите и дялкаха тревата на криви откоси. Те не му
обърнаха внимание. Завъртяха гърбове в неприветливи летни рокли срещу
него. Гледаха Милена. Гледаха я сиви, набъбнали от яд. Мълчаха. Мъжът
не ги поздрави. Започна да коси. От толкова гледане Милена бе научила
цялото му лице. Очакваше думите, остри или гладки – в тяхната
повърхност искаше да види другото му лице. Но човекът мълчеше.

16
 „Защо остана сама? – приказвате тя в мислите си с майка си. – Защо
направи къщата ни празна?“ Милена не познаваше своя баща. Но
приказките на баба си знаеше, че имало някакъв Камен – зет в сбутаните
стаи под този покрив, който се захласнал по друго момиче. Майка ѝ, както
била грамадна с неродената Милена, сгънала всички дрехи на мъжа си и
сутринта той ги намерил в спретнат вързоп отвън пред портата. От 29
години дъбовата вратня стояла занитена с три греди и никакъв Камен не я
пристъпил повече. Майка ѝ беше спечелила нощите с празния селски
автобус, обедите и вечерите в женската къща и краткия месец за косене,
едномесечната си младост с Енчо – веднъж в годината, цехчето за ризи.
„Доволна ли си?“ – питаше Милена, поглеждайки крадешком остарялото
лице. Опитваше се да си представи усмивката, която е отваряла на Енчо
вратата към майка ѝ. Опитваше се и не успяваше да си представи нищо.
Вечерта Милена се скри в мазето и долу, в тъмното, облече бяла блуза.
Не искаше баба ѝ и майка ѝ да я срещнат. Измъкна се на пръсти към
задната стена на къщата. Когато приклекна на мястото, където камъните от
зида се бяха срутили, глас от пясък я засипа: „Тръгна ли?“ Баба ѝ и майка ѝ
седяха в сянката на ореха. „Да – отговори Милена. „Господи, луда! –
промърмори баба ѝ. Милена се изправи, Тръгна към тревата. Двете жени я
гледаха. Изведнъж вечерта цялата се облече в бяло, мракът се счупи и
остави бяла пътека към небръснатия мъж. Той вече връзваше острието на
косата към дръжката. Стоеше с гръб към Милена. Така, през рамо,
подхвърли:
– Какво искаш?
Милена гледаше ръцете, раменете. Червения белег не успя да види в
тъмното. От много взиране фигурата му се разля. Мълчанието се проточи.
– Е, реши ли какво искаш? – мъжът се беше обърнал към нея.
– Нося ти ракия – каза Милена. Дамаджаната в ръката ѝ оживя, припари.
Той я взе. Бавно махна тапата. Отпи. След това я върна, вдигна косата със
завързаното острие и с големи, стържещи стъпки се запъти към мястото,
където бяха паднали камъните от зида. Оттам се излизаше направо на
улицата. Тя завиваше с камънаците си далече извън селото. Милена остана
да стърчи до неокосената трева. Заглъхващите стъпки я срязаха. Стори ѝ се,
че чува квакане на жаби – сигурно нейните попови лъжички бяха пораснали
в оня вир и сега я разстрелваха с жабешките си молитви за дъжд.
Тя се заклати, бавно смъкна бялата блуза. Голата ѝ кожа не усещаше
никакъв вятър. Листата на ореха се бяха свили на фунийки в жегата, не се
виждаха, но се чуваше пропукването им. От тъмното вместо ръка към
рамото на Милена пропълзя гласът от пясък. Беше мек, песъчинките обвиха
цялата ѝ фигура: „Нищо – прошепна майка ѝ. – Случва се.“

17
 Бабата я докосна с мършавата си сянка. Милена тичешком остави двете
жени. Спа през нощта в северната стаичка. Цяла върволица часове от вира
се лееше упоритото, протяжно жабешко квакане.
Не знаеше защо баба ѝ беше останала сама. От дете я помнеше – висока
сянка по улицата. Милена не можеше да си представи тази жена превита.
Не помнеше да е взимала назад думата си. Само майката на Милена някой
път тръгваше напук на бодливата ѝ воля – тогава двете млъкваха една
срещу друга, хранеха се седмици по различно време на тясната маса в
кухнята, никоя не опитваше яденето на другата. Къщата им почерняваше.
Шляпането на чехлите беше единственият звук, като че в стаите живееха
чехли, а не жени. Тогава Милена мечтаеше да ги събере, да се оплетат трите
в упорито въже и с него да вържат месеца на коситбата.
Да стегнат юли във възел и да го държат дълго, дълго у дома. Сега
Милена ги мразеше. Цялата безсънна нощ, напъхала се в стаята през
прозореца, вреше в ушите ѝ. Не стана като друг ден да им приготви
пакетчето с домати и маслини. Не искаше да ги вижда. Жегата бе
разполовила земята. Листата капеха от младите орехи, жълти за вода.
Привечер стана още по-топло. Милена дебнеше небръснатия през
прозореца. Щом слънцето падна зад къщата и небето се укроти, тя отново
навлече бялата блуза. Мъжът бе започнал да пристяга острието към
очуканата дръжка. Тя приближи до него. Беше я чул, но не помръдна.
Милена остана да чака, сребърният въздух заседна в гърлото ѝ.
– Какво искаш? – попита той.
– Ти знаеш – изхвърли тя отговора, който бе приготвила преди месец.
– Затова ли се влачеше след мен? – пресече я той.
– Затова.
Много бавно брадясалият застяга въженцето, с което бе прикрепил
острието към дръжката.
– Ще струва скъпо отсече той. Жегата запращя под клепачите ѝ. Вечерта
се разполови. Не беше успяла съвсем да се съвземе.
– Ще платя – каза със запъваме, по високо Милена. Невидимите фигури
на майка ѝ и на баба ѝ под ореха стояха до полунощ. Не дочакаха Милена.
Когато се прибраха вкъщи, майка ѝ оправи леглото в стаята със северния
прозорец и остави сирене и хляб, загърнати в бакалска хартия.
Дъщерята не отиде да спи през деня, не докосна яденето. Беше на крак
най-рано от всички. Вареше млякото, както обикновено, беше подготвила
техните пакетчета с маслини за деня. „Какво стана?“ – не се стърпя майка ѝ,
но Милена нищо не каза. Като се нахрани, излезе и я видяха потънала до
кръста в тревата, дръжката на косата като знаме в ръцете ѝ. Баба ѝ
въздъхна, щом забеляза широкото махане, упорития разкрач, главата,
опната нагоре. Въздъхна и майката. Двете бяха решили нещо в себе си и

18
когато небръснатият дойде, те се втренчиха в него невярващо. Той застана
срещу Милена. Развъртя се. Не се чу да разменят дума, нито ги уловиха да
се поглеждат. Далече откъм планината идеше квакане на жаби, жегата гъсто
се стелеше наоколо, като че всеки момент говореше с жабешки монотонен
глас и заливаше всичко.
Милена и небръснатият косяха. Привечер тя нахлузи бялата блуза и без
да се обърне към двете жени, които не бяха спирали да я наблюдават,
докато вечеряше, излезе в тъмното. Така продължи дни.
Сутрин я заварваха на крак, с лице, което нищо не им разкриваше.
– Щом е от Врана врата, трябва да е крадец – подметна баба ѝ.
– Крадец е – отговори Милена. Никой не каза дума повече за него, като че
го нямаше и не чуваха свистенето на косата му, което пригласяше на
жегата.
Най-сетне целият двор беше окосен. От сеното излизаше аромат – това
бяха думите, с които доскоро живата трева се сбогуваше с лятото. Личеше
къде беше косил небръснатият, къде – Милена. Неговото беше равно,
мъжко косене. Майката и бабата знаеха за парите, които година и половина
бяха преспивали под възглавницата на Милена. Изгледаха я шашнати, като
видяха омачканото снопче в ръцете ѝ. Беше взела всичко, до последното
левче.
– Луда ли си! Всичко ли ще му дадеш? – посипа я с песъчинките на гласа
си майка ѝ.
– Ние имаме с него друга сметка – отговори Милена. Излезе бавно, свита,
като че банкнотите ѝ тежаха и я дърпаха към земята. Две години беше
спестявала. Изпокъсаните левчета от детската градина, от прахта на
читалището и самодейния хор на бабите. Като се върна у дома, изглеждаше
изтъняла, черна, глуха. Отново беше в най-красивата си рокля, но като че
не на нейния гръб светеха буйни цветове. Този ден за пръв път Милена се
затвори в северната стая. Този ден напук жабите бяха млъкнали. Този ден
напук на юли на небето се дотътри облак.
Този ден заваля. Което лятото беше спестило през дългите дни, сега реши
да го извали наведнъж. Такава вода се спусна от небето, че за час дворът
стана езеро. Сеното заплува отгоре. Сеното се накисна с влага. Сеното, за
което цяла година бяха чакали, като сто хиляди лодки плуваше в пороя. То
щеше да се съсипе.
Не, нямаше. Жените го спираха. Жените тичаха след него. Вечерта
дъждът спря. Вечерта показа матовото слънце, което беше облякло бяла
блуза. Сутринта отново пристигна с жабешкия език на жегата, с двора, в
който не се бе запазил нито един откос. Стръкове трева, пръснати в мокра
бъркотия – толкова много пръсната мокра трева, че трите жени се
уплашиха. Не, те не бяха жени, които дълго търпяха страха.

19
 – Хайде – каза майката. Бабата и Милена измъкнаха от плевнята брезент.
Започнаха да трупат мокрото сено отгоре. Щяха да го влачат чак до
площада на селото. Щяха да разстелят сеното на асфалта, жегата с тънката
си ръка щеше да пипне тревата и да я изсуши. До площада бяха три
километра. Щяха да отидат до асфалта, натоварени с пълен брезент, сто
пъти. Сто пъти днес, утре, вдругиден. Седмица щяха да влачат брезента.
Сто пъти, за да спасят сеното. И както се тътреха, стегнали всеки мускул, а
брезентът вдигаше кафявата прах от пътя, срещу тях се зададе един мъж –
небръснат, със зацапана фланелка и голям червен белег към коляното на
десния крак.
Милена го видя, отклони поглед и продължи да мъкне напред. Бабата и
майката не го погледнаха.
– Стой! – каза небръснатият.
Милена придърпа брезента, забърза напред.
– Изчезвай! – обади се майката.
– Милено, стой! – небръснатият улови брезента. Като жабешка кожа в
едната му ръка блесна снопче омачкани банкноти. Той ги пусна в джоба на
избелялата стара рокля на Милена. Изведнъж рязко дръпна товара и сам го
повлече в прахта.
– Милено, не искам да си ходя – каза той. Гласът му, дълбок и глух като
вир, погълна тромпетите на жабите.
 

20
 
 
БОЛНИЯТ АТ
 
По онова време, за което ще ви разкажа, Иларион все още не беше станал
главен лекар на ветеринарната лечебница в Дупница, ами се разхождаше
млад, двадесет и три годишен левент, с мустачки и черни, все усмихнати
очи. Колчем минеше по нашата улица, все ми обаждаше що става по света –
по морето, в големите градове. Беше висок, строен, тичането му се удаваше
с лекота, а още по-добре му се удаваше да цери болни животни. Аз пък
имах дъщеря – дълго я чаках, три момчета родих, едно след друго, като
зърна на броеница, добри синове излязоха, ама приказката ми беше за
щерка ми Сия.
Щом се пръкна на бял свят, сълзи изкара от очите на мъжа ми – такъв
мерак имаше, завалията, и в нашия дом женско да се завърти, като майско
слънце да блесне къщицата ни. Моят стопанин е кундурджия – цял ден
обувки на хората кърпи и крои, аз пък, заедно с момчетата, кравите гледам,
все някак се прехранваме. То пък си струваше годините, дето чаках! Не че е
моя щерка, но Сия порасна много хубава – ония ми ти тънки вежди, като
мустаче на сом, а очите – светлокафяви и весели. Дето се казва – една
гордост имахме у дома и то беше Сия. А Иларион по седем пъти на ден по
улицата ни минава, ала не я задиря, нито думи ѝ подмята, и аз – спокойна,
викам си, туй момче няма да посегне да ми запали чергата.
Пък и Сия беше мъничка – баща ѝ дума не дава да се издума за женитба,
аз си викам – рано е да се задомява, нека поседи у дома, да радва очите хем
на мен, хем на баща си.
Добре, най-богатият човек в Дупница, с чифлик, прострял се между две
реки, та чак до морето, се казваше Коста Кривошанов. Той също имаше
дъщеря – Аделина. Не беше лошо и туй момиче – с равен стан, високо, пък
и нали в богатска къща порасло, ръцете му меки като копринените фусти в
магазина у село. И понеже на Иларион тъкмо му дошло време да си дири
булка, всички си викаме – той Кривошановото момиче ще грабне. Нали
добичета умее да цери, пък и приказката му учена, най-големият човек на
Дупница няма да се дърпа, наопаки – ще се гордее такъв зет да си прибере в
рода.
Да, но Иларион хич и хабер си няма, никъде не споменава Аделина. Тогаз
Коста Кривошанов взе да ги говори:
– Атът ми Светкавица нещо не го бива, току като шашав ходи и не ще да
препуска, колчем го яхна. А кончето, на, и жената е свидетел, е най-скъпото
нещо на света след дъщеря ми!

21
 Дотук добре. Цяла околия знаеше за пустия жребец на Кривошанов. Ама
другото, дето издума чорбаджията, накара младо и голямо да се опули и да
изцъка с език. А думите му бяха точно такива: „Ако онзи младок. Иларион,
излекува Светкавица, значи, давам му Аделина за жена и думата си на две
не сторвам“.
Аз понеже съм стопанка на кундурджия и от де на де ще зная какво става
в чорбаджийския чифлик, ама по село се разнесе една приказка... то не е
много за казване, щото Кривошанов е отмъстителен. Както и да е, от туй
време аз Иларион го уважавам, макар и да беше младо и зелено, на възраст
колкото най-малкия ми син. Та хората разправят – отишел Иларион в
Кривошановия обор, огледал ата, потупал го оттук-оттам, па закимал с
глава:
– Господин Кривошанов – рекъл той. – Нищо му няма на Светкавица.
Защо си ме викнал?
– Как тъй му няма – рипнал чорбаджията. – Не го ли виждаш как е
оклюмал глава, все едно ковачът го е тупнал с най-тежкия чук?
– Не ми разправяй така – възразил Иларион. – Ти по-добре от мен знаеш
какво са направили с коня ти.
– Какво да знам? – Коста плюл троснато на земята.
– Цяла седмица конярите ти берат див мак, господин Кривошанов.
Направили са отвара, напоили са коня ти с нея и ей го на – атът ходи
гламав, без да го е тупвал ковачът с най-тежкия чук. Ако спрете да му
давате отвара, след три дни ще се оправи.
– Млък! – ревнал Кривошанов. – Отде такива работи са ти влезли в
главата?
– Ами единият от конярите ти се хвалеше онез дни, че получил десет лева
за кош див мак.
Чорбаджията млъкнал, очите му се напълнили с кръв, сякаш някой му
пускал пиявици във врага. Мълчал и пухтял, а накрая рекъл, като че
отхапвал думите си от яловия баир над село:
– Значи не ти харесва Аделина?
– Аз дойдох да лекувам кон, господин Кривошанов – отвърнал с поклон
Иларион. – Господ с красота и ум е дарил дъщеря ти, ала не мога да
излекувам здрав ат. Прощавай.
Оттогава, щом Кривошанов чуе името Иларион, все едно някой за гроб
му приказва и лицето му става зло като рогата на бивол. Ала младокът хич
и хабер си няма да се страхува, все напред-назад по нашата улица шета,
черпя го с шербет, а той хич и не поглежда към моята Сия. То си е ясно –
чорбаджийската щерка подмина, та пред моето ластовиче ли ще се спре?
Мъжът ми Сия не дава на никого, разправя – малка била, пък и аз се чудя
как ще се разделя с нея някой ден. Иларион при мен иде да си бъбрим, аз

22
съм стара жена вече, устата ми тропа колкото две воденици, а пък
неговата – колкото двеста.
Всичко хубаво, започна жетва, взехме да прибираме чувалите с жито,
животът си върви като натоварен керван – кога с хубаво, по-често с лошо,
но и в глад, и в празник моята щерка шета у нас и ни весели къщата. Добре,
ама по едно време я гледам – измъква се самичка по полето. Брях! Какво ли
ще търси туй момиче! Проследих я веднъж и що да видя – тя цветове на див
мак бере! Взела чувал и скубе ли, скубе онзи червен див мак!
Викам си – я да я видя какво ще стори по-натам. Много съм опасна – да
не мислиш, че е лесно да задържиш един кундурджия, при когото си поръч-
ват кундури всички булки на Дупница – че и много по-млади от мен? Не е
лесно ами. Настана празник, момчетата излязоха, Сия се върти из дома и не
ще да си покаже носа от портата навън.
– Ти, мале – вика, – няма ли да тръгваш вече за града? Нали щеше да
купуваш симид?
– Ща, ща – отговарям, но вместо за симид се шмугнах в пруста. Я да
видя, рекох си, какъв зор я мъчи и защо иска да остане сама у дома. А то
защо било: извади моята хубостница дивия мак, изсипа го в котела, накладе
огън. Макът вря що вря, аз седя в пруста, жегата ме натиска, реве ми се, но
търпя. После хубостницата ми смеси отварата с вода, докара магарето ни и
ей на – един ден живот повече да не видя, ако лъжа – даде на добичето да
пие. То не ще, горкото, върти глава, къч хвърля, но Сия – знам, че по инат
магарето далеч изпреварва – главата му натиска, с шербет го примамва и
накара добичето да изпие оная мръсотия. Бре, отначало наш Калчо започна
да скача, после завъртя глава и зарева. Накрая се опъна насред двора – ще
мре онуй магаре и това си е.
Сия, дето я обичам повече от мене си, Сия – любимото ми дете, заряза
болното магаре и излезе с някакви момичета! А животното – бере душа.
Стопанинът ми се появи, беше се срещнал с брат си и се връщаше весел и
почерпен, но щом зърна страшната картина с наш Калчо, се улови за
сърцето. Какво Да правим? Ами само едно ни остана – извикахме Иларион.
Ето ти го хубостника, идва, с мустачките бляска, моята Сия най-скромно се
свива по двора, но пък и той не я поглежда. Надвеси се над магарето
побутна го оттук-оттам, отвори му устата, потупа му корема и рече:
– Много е сериозна работата, стопанино. Ще ти умре добичето.
– Как тъй? – викам аз и кипя, понеже си знам какво не му е наред на
магарето. – До вчера беше здраво като канарите по рида.
– Е, да, ама има една опасна магарешка болест – вика Иларион. – Ще се
опитам да го изцеря, но... – така и остави думите си да висят, не ги подпря с
нищо.
– Какво „но“? – пита стопанинът ми.

23
 Ала Иларион не му отговори.
Всички знаят, че следобед малко подремвам, жена на възраст съм вече и
ми е простено. Тогава мухите по-малко хапят. Уж да легна, ама наблюдавам
и що да видя – Иларион подава на най-малкия ми син пълен чувал, а моят
синковец изважда отвътре див мак. Ето значи, на добичето още му било
писано да страда от магарешката болест. И вярно – наш Калчо нито може
да си стои на краката, нито може да реве. Ще мре. Идва Иларион и казва на
мъжа ми:
– Абе ще го изцеря, ама ти нали знаеш какво ми предложи Коста
Кривошанов, ако му излекувам ата Светкавица?
– Знам – отсече мъжът ми. – Предложи ти Аделина.
– Ами и ти имаш дъщеря – подметна Иларион.
Мъжът ми първо каза „Не!“, после – „Дай ножа да го заколя тоя!“, накрая
пропсува. След седмица магарето ни оздравя. Чак тогава, макар че ни беше
мъничка и единствена, моя Сия се сгоди с Иларион. И стопанинът ми се
напи от мъка, а аз – от радост.

24
 
 
СПОЛАЙ
 
Бре, тая Стефана! Хич не прилича на майка си, Баювата вдовица, ами
белнала онова лице – чисто, равно като пряспа! Срещам я аз, да ме прости
Бог, дрът дядо съм вече, но тогава не бях. Хубост! Расла Стефана не на бой,
а на хубост. И друго умееше тя – от билки отбираше, горено и изкълчено
цереше. Но се прочу като вдигна на крака Пройкович, най-големия
конекрадец и хайдук в Пернишко. Четирима нехранимайковци бяха
сгащили Пройкович и като го замлатили – четири тояги строшили о
кокалите му. Пройкович се беше подул, едвам го вкараха в стаята през
вратата.
Тръгнаха да дирят поп Мутаф, щото не е редно човек да си отиде от
грешния свят, без да си сподели греховете. „От тоя човек повече няма да
стане – разправя попът. – Оставете го да пукне и да се не мъчи“. Бяха
покрили Пройкович с бяло платно, гробарят дойде да го мери за ковчег,
когато дохвърча Стефана – още момиче тогава. „Сакън, не го погреб-
вайте!“ – вика тя. „Я си гледай работата – вразумява я поп Мутаф. – И да го
съживиш, файда няма. Ако Пройкович възкръсне, един час след това ще се
отрови, щото има девет планини дългове". Обаче Стефана едно си знае:
„След една неделя ще ходи като мене и като тебе!“ И наистина Пройкович
тръгна.
Не след неделя, ами след четири дни.
Оттогава Стефана ми взема ума. Къде ходя, що правя, тя ми пред очите.
Да, ама аз бях син на голям чорбаджия, Велю Кондов, с триста декара земя
зад гърба – едно зърно посееш, двайсет хляба от него прибереш. Едно чедо
съм на Велю – нямам ни брат, ни сестра – всичките златни декари аз насле-
дявам, хляб и вино да вадя от браздите, зеленчук, диня и всичко, що дал
Господ по Струма до Гръцко чак. Баща ми казва: „За Тодорка Добренова
ще се венчаеш!“ Добреновият род имаха секрет и правеха ракия, но не като
тая, дето сега я пият по кръчми и ресторанти. Викаха ѝ на тая ракия
„трескавица“ и никой като оня кучи син Добрен не можеше да я докара –
пера от славей ли киснеше в нея, че като птиче да пее, въглени ли ѝ туряше,
че да изгаря... Ставаше трескавица, дето луд вразумява, охтичав изцерява, а
на стиснатото – джоба развързва.
По онова време аз хойках с една от Дупница, от ония жени, дето те любят
за пари, а пък Тодора се имаше с един търговец на тютюн, стар ерген. Ала
бащите ни тъй го опекли, щото да се оженим аз и Тодорка, половината от
моите декари да набодем с лози, да окъпем в ракия България, а тя нас – в
пари. Добре, но срещам Стефана – а тя хууубава ми се вижда... Как може да

25
съм такъв – баща ми уредил, след месец ще ме венчават за Тодорка, а в ума
ми Стефана. Калпава работа! Викам си: „Цветане, не си читав ти, требва
нещо да направиш, та сърцето ти спокойно да се спусне между костите, да
не хапеш от зор възглавниците“. Видя ли я, небето почва да се люлее над
мене. А тя парцалива, вдовишка дъщеря.
Тате усети и рече да оправи работата. Даде зестра на нашия овчар
Петраки, та той да вземе моето момиче; ако Стефана не рачи с добро,
насила да я вземе.
„Не, викам си, няма Петраки да е. Аз ще съм!“ Хвърча като вятър към
Попова кория – там я виждах, че пасе козите. „Стефано ма – викам ѝ, –
хайде с мене. Ще забегнем по Гръцко, па каквото излезне!“ А тя разправя:
„Колко си богат, толкова си и прост. Затънал си до перчема в глупост и
малоумие!“ Тъй ли? Притъмня ми пред очите. Улових я – пред Господ
кръст правя, – омаскарих я, па жена я направих. Като че не бях аз, ами
някоя дива мечка. Оставих я накрая – дъх нямаше в устата ѝ, парцалче по
гърба, уплаших се да не е умряла.
Баща ми брои дните до венчавката с Тодора. Чак от София викна шивачи
да ми шият костюм от английски туид – голяма работа беше баща ми,
никога нямаше да склони неговият едничък син да се ожени в елек и шаяк
като другите селяндури. Беше поканил Попилиев, известния копой – името
на тоя човек летеше като ястреб над Струмско и нито една кражба или
тъмно дело не оставаше неразгадано от него. Тогава за пръв път го видях,
баща ми го беше главил Да охранява моята венчавка – народ всякакъв,
завист под капите ври. Ще запалят огън на бунището точно когато
минаваме с Тодора, да ни опушат сватбата, или животно ще хванат да
колят, да квичи, че нищо да не се чува от музиката.
Както и да е, дойдоха двама шивачи и петима търговци на платове – като
извадиха мострите! Толкоз плат и такъв хубав не бях виждал дотогава, а
едва ли и ще видя. Седя аз на пирони, чакам новата дреха – от ризите ми
мирише на хубаво, челиците ми остри като шило, чорапите ми от Гърция, и
цилиндър имах – от Париж! Пет дена преди сватбата целият ми тоалет беше
готов – от подметката до копчето за сакото. Нали съм конте – гложде ме
нещо в сърцето. „Цветане, викам си, я се издокарай и мини веднъж през
мегдана – да те видят моми и невести, пък дано отнякъде и Стефана те
зърне“. Ох, красив бях тогава, тънък като свирка, як. Биваше си ме.
Облякох се, надиплих се, по мене прашинка няма. Всичко лъщи, на
хубаво мирише – пчели наоколо ми жужат, за трендафил ме вземат.
Излизам на мегдана – челиците дрънчат, цилиндъра съм го кривнал,
марширувам напред и никого не поглеждам. След мене взе да се навързва
тумба деца – най-дребните първи, след тях по-големките, момичета,
момчета. Де що човек по двор имаше – видя ме, де що мома – изхълца. Бая

26
жежко беше, пот под костюма ми от английски туид избива, задушавам се
от горещина, но вървя. Не ща да се прибирам у дома. „Я, Цветанчо, викам
си, иди до съседното село или до Дупница прескочи – всички селца и
паланки да те видят. И полека-лека крача към Дупница – далечни роднини
имахме там. Децата се влачиха що се влачиха след мене, омръзна им и
захванаха едно след друго да отпадат.
Наближих покрайнините на селото, обръщам око назад леле, нито един
човек зад гърба ми няма! Двоумя се дали да карам напред или да кръшна
към дома, щото по полето никой няма да види английския ми туид. Тъкмо
решавам да се върна, изведнъж светулки ми изхвърчаха от очите, земята
под новите ми чепици се люшна, нещо тежко – камък ли, желязо ли – ме
лупна в главата. „Мале, умирам!“ – опитах се да вресна, но в устата ми
натикаха парче плат – познах го веднага, беше кръпчето от джоба на сакото
ми. После що ядове брах... Ако искаш да се разголя и да ти покажа какви
белези имам – все са оттогава.
Докато имах още свяст в главата, това ми се случи – съблякоха ми
хубавото сако от туид и пред очите ми започнаха да го дерат на лентички.
Ръцете ми – вързани, краката ми – един до друг стегнати с въже. Това
всичкото съм го разправял и на копоя Попилиев и той си го записа в
тефтера. В слабините ми завряха една туфа коприва, така жули и жили, че
плачех, докато му разправях на Попилиев. Бях започнал да се моля –
„Господи, умори ме за известно време и като се махне копривата, тогава
пак ме съживи!“
Като си свърших молитвата, една ръка наистина махна туфата, ама на
нейно място сложи нова – по-люта. После ми съблякоха ризата и нея пред
очите ми нарязаха на лентички, де що парцалче отрязаха, право в устата ми
го набутаха. Панталоните ми не събуха, направо върху мене ги нарязаха,
цилиндъра запалиха, чепиците ги закачиха по дървесата. Съблякоха ме
чисто гол и тогава започна боят – първо с камшик, после с цепеница, по
гърба ми ходиха, ръцете ми извиваха и изтегляха от раменете.
„Псовисвам – мисля си, – затрих се“. По едно време усещам – някой ме
залива с вода.
Таман пред очите ми се проясни и – гледам едно жълто герданче.
Стъклени жълти мъниста, нанизани на конец – люш-люш пред очите ми.
После пак нещо ме лупна в главата, пак бой с камшик, цепеница, но като се
свестих – онова същото, жълтото герданче, се клати току над зъбите ми.
Още един рунд мариз. Това Попилиев си го записа в тефтера и реши, че ня-
кой ме е обработвал от завист. От завоя на Струма до Гръцко всичко обърна
Попилиев, но жълто герданче никъде не откри.
Разправят, че дома ме докарало краставо магаре – с въже съм бил вързан
и съм се влачел по земята след добичето. Както съм лъщял чисто гол и съм

27
се тътрел в прахта, по раните ми мухи се залепили. Мууухи – цял рояк,
кожата ми не се виждала. Де що муха имало по Струма, върху мене
кацнала.
– Каква е тая мърша, дето се влачи след магарето? – викнал баща ми. – Я
я прогонете, да не зарази кокошките с пипка!
А те вместо мърша мене намерили. Като ме видяла какъв съм, мама
припаднала, а баща ми си сложил главата в една каца с вода. Що да ме пра-
вят – първо ме измили, викнали от Дупница доктор. През това време
Попилиев обърнал селската мера за следи, намерил ми челиците окачени на
дървесата, и толкоз. Докторът от Дупница казал: „На рентген трябва да се
закара. Всичките му кости са размърдани, бих отбелязал, като че някой
специално му е размествал! Обаче не могли да ме закарат на рентген, така
съм виел и стенел, че никой не се наел да припари до кревата ми.
– Жени – казала баба ми, – я да викнем Стефана, на Баювата вдовица
момичето, нея я бива да намества кости. Пройкович нали тя го вдигна да
ходи.
– Не! – отрязал баща ми. – Такива пачаври в моята къща – никога!
Така съм стоял три дни, кога в свяст, кога не, докато дошъл един доктор
от София. Гледал ме той, цъкал и рекъл: „Или в Швейцария трябва да зами-
не на лечение, или от него човек няма да стане!“ Така съм бил скълцан.
Баща ми заключил вратата и ревнал:
– Опитай се да го оправиш!
– Не смея – заинатил се софиянецът. – Ами ако още повече го повредя! –
И дим да го няма.
Дошъл още един софиянец, аз така съм бил подут и посинял, че той още
от вратата решил: „Тая болест не е по моята специалност!“
Баща ми волю-неволю пуснал у нас Стефана. Направил си сметка, че ако
ме кара до Швейцария, по пътя ще издъхна. Стефана ме погледала, погледа-
ла, па рекла:
– Господин Кондов, ще го изправя на крака. На четиридесетия ден ако
тоя тука не стане и не изиграе пред вас криво хоро, аз ще се изправя пред
входа на черквата и ще накарам де що човек мине да ме наплюва!
– Оправи го тогава! – рекъл баща ми. – И ще имаш хилядарка от мене.
– Тц! – отсякла го Стефана.
– Колко искаш тогава? Две хилядарки?
– Тц!
– Колко тогава! – вбесил се баща ми и ако до него не стоял Попилиев да
го възпре, щял да удари момичето с кривака си.
– Искам Кондовата нива! – викнала Стефана.
– Какво! – ревнал баща ми. – Ти си луда, ма! Аз по-добре син да нямам...

28
 – И няма да имаш – успокоила го Стефана. – Ако до два дена не започна
да го намествам, помни ми думата, още повече ще се надуе и ще пукне.
– А да видим! – заинатил се баща ми.
Започнали да чакат. А ставало точно както описала Стефана. Ръцете ми се
надули като възглавници. Все по син-зелен съм ставал. Дошла камионетка
да ме кара към София, ама аз съм загубил съзнание. Тогава Стефана пак
дошла. „Господин Кондов, сега е късничко да го оправя, обаче...“ „Каквото
искаш, ще го имаш!“ – прекъснал я баща ми. „Искам Кондовата нива и още
искам, като Цветан се оправи, да го взема за мъж!“
– Ти ли ма, дрипо! – ревнал баща ми, като че някой го изкормвал. Ама
майка ми заплакала на умряло, баба и дядо заизвивали, баща ми беснял,
беснял, строшил един долап съдове и едно стъкло от прозорец направил на
пясък, пък накрая клекнал.
– Ще го лекувам у нас – обадила им Стефана. – Та като оздравее, поп
Мутаф веднага да ни свърже за мъж и жена.
И на това се съгласили моите. Така че – пренесли ме в къщурката на
Баювата вдовица. Свестил съм се и паметта се прибрала в главата ми чак на
осемнайсетия ден от лечението. Поп Мутаф дежурел около Стефанини с
епитрахиля и молитвеника и аз още не бях съвсем на себе си, когато почна
да ми честити:
– С хубава булка се сдоби, Цветане. Честити да живеете, куп рожби да ти
роди!
После ми каза, че Тодорка Добренова се надиплила някъде по странство,
във Франция, със стария ерген, търговец на тютюн. Прав ѝ път! А аз се
видях женен за Стефана. Баща ми вика:
– Отрови я, бе!
Как да я отровя, като не беше празна и чаках да се появи на света първото
ми дете, онова, дето съм направил, като я маскарих? Как да я отровя, като
беше хууубава, по-хубава от всичките триста декара на баща ми? Пък и
друго нещо има, него не съм го обаждал на никого досега. Дори и на
господина Попилиев, въпреки че си струваше.
Малко преди да се роди първият ми син, Стефана ме викна.
– Това го знаеш, нали? – разправя и ми показва едно жълто герданче –
ситни мъниста от стъкло, нанизани на връвчица.
Нещо ме пресече през гърдите. Не мога да си глътна въздуха – зобя, зобя
с уста, въздух няма. Онова жълтото герданче, същото.
– Аз те бих, Цветане, и кокалите един след друг от ставите ти изваждах.
Аз те съживих и наместих. И само детето, дето чаках от тебе, те спаси. Сега
си свободен. Ако искаш – прибирай си имота и прав ти път, Господ да ти
помага!

29
 У нас, до календара, още виси това герданче. Стефана искаше да го
изхвърли, аз не дадох. Двама сина имаме, та чак когато се роди
последното – щерката, около шията ѝ го вързах, дано като майка си да
порасте. На никой за тая работа не съм издумал и само аз знам кой е
единственият провал на Попилиев. Иначе името на човека пак летеше като
ястреб по Струмско и се говори, че дето има лошо дело, той все го
разбулвал. Пък и провал ли е то неговото? Благодарение на тоя човек аз се
свързах със Стефана и още викам с пълно гърло: „Сполай!“.
 

30
 

БЛИЗНАЦИТЕ
 
Близнаците бяха оставили някаква бележка на масата в кухнята, но Нора
не я прочете. Листът беше откъснат небрежно от тетрадка с карирани
листове. Сигурно бяха написали, че са бъркали в старата чанта на майка ѝ –
там слагаха последните пари в къщата – двадесет лева, свити на четири –
парите за лекарства. Близнаците не биваше да ги вземат, тя си помисли, че
са загубили на комар – на сутринта двамата се бяха държали странно.
Просто я гледаха – два еднакви погледа: Георги, който разбираше мате-
матиката така добре, че госпожа Гецова от техникума все още се обаждаше
у дома и им предлагаше учебниците на своите синове, и Гергин – с хитрия
поглед, но тази сутрин я гледаше без никаква хитрост, кротко, като малкото
братче, на което бе давала вода с биберон. Нора не погледна бележката и
затича към шкафа в хола, където стоеше старата чанта на майка ѝ с парите
за най-черните дни. Пръстите ѝ напипаха банкнота, след това още една.
Странно.
Извади първата – двадесет лева, и още една – нова, голяма, почти
неупотребявана банкнота от 50.
Вместо да се зарадва, Нора изведнъж се уплаши, Дали майка ѝ не се бе
разболяла... Изтича до масата – може би братята ѝ бяха окрали нещо и така
ставаше ясно откъде са тези пари. Тя хвърли поглед към бележката и
самото обръщение, изписано с едри печатни букви, я накара да замръзне.

„МАМО, КАКО, аз и Георги отиваме в Холандия. Ще работим в бар.

Мамо, не ти казахме по-рано, но ти и без това нямаше да ни пуснеш.
ГЕРГИН и ГЕОРГИ“.

Нора не можеше да преглътне. Изтича в хола – там беше страшно чисто и

подредено, невероятно чисто, без никакви дрехи по пода, без одеяла, падна-
ли върху персийския килим, така стар и обезцветен, че вече нямаше родина.
Леглата бяха оправени – толкова хубаво опнати чаршафи, че Нора изплака.
Дори прахта по шкафовете беше избърсана, прозорците бяха измити –
толкова отдавна немити прозорци, че слънцето приличаше на голямо
ръждиво петно в стъклото. Нямаше го стария будилник – дядото на Нора го
беше донесъл от някакво село при Одер по време на Втората световна
война. Това беше любимата вещ на Гергин.
И кухнята беше пометена, в хладилника имаше сирене, кренвирши и
маслини – нещо, което не се случваше кой знае колко често в този дом. На
закачалката в коридора, като стари бойни знамена, висяха старият анцуг на

31
Гергин и още по-старото, почти разпрано яке на Георги. Нора ги взе,
повъртя ги безсмислено в ръце, огледа апартамента – толкова чист,
подреден и непоносим, че ѝ прилоша. Притисна дрехите на братята към
гърдите си, не плачеше. Тя беше много здраво и стабилно момиче, толкова
здраво и стабилно момиче, че дори се опита да запее – винаги песните ѝ
помагаха, пееше си ги наум много често, защото не е прилично човек да
ходи по улицата и да крещи някаква си песен. Забрави да затвори вратата на
чистия, подреден апартамент след себе си. Всъщност имаше ли смисъл да
го затваря? Да, имаше, там беше старото телевизорче, което все още
работеше – майка ѝ искаше да го продадат, за да отиде Георги на
олимпиада по математика във Варна, а Гергин искаше да го заложат в
заложния магазин и с парите да играят на рулетката в „Лъки бар“. Нора
стискаше листа от карираната тетрадка – единствената на Георги, който не
можеше да забрави математиката и да се откъсне толкова лесно от нея.
Нора вървеше, не бе усетила кога бе преминала по улицата с кафенетата,
край будката за вестници. Препъна се пред моста над Струма – малък
гърбав мост, под който вместо пяна по реката бяха заседнали пластмасови
бутилки, но сега те не изглеждаха грозни. Нора си спомни – тук майка ѝ и
баща ѝ излизаха – тогава баща ѝ все имаше някаква работа, момчетата бяха
малки и майка ѝ се боеше да им купува сладолед.
Близнаците бяха избягали в Холандия. Или в Германия, или в Полша. Тя
не искаше да мисли къде ще гладуват, търсейки светлия бар, в който щяха
да започнат работа. Гергин наскоро си бе счупил крака и още го болеше,
когато имаше дъжд. Георги настиваше така лесно – пушеше много и после
кашляше дълбоко, сякаш в гърдите му имаше някакво дъно, което искаше
да изхвърли навън.
Нора не плачеше и не мислеше за майка си, не можеше да си представи
как ще ѝ покаже тази бележка върху карирания лист. Премина бавно моста
над Струма и тръгна по пътя между върбите етапи върби пълни с гнезда на
гарвани, черни запетаи върху безлюдния лист на небето над града, съвсем
опустял без близнаците.
Нора никак не плачеше, тя беше здраво момиче и си пееше наум най-
различни песни, защото така винаги се измъкваше от всичко лошо. Пееше
си наум, после започна да си пее на глас – без думи си пееше на глас за това
безлюдно небе с черните запетаи на гарваните и за братята си, на които не
искаше да пее вечер, когато бяха малки бебета, а майка ѝ я караше да ги
приспива.
Някой щеше да я чуе как ръмжи, но какво, по дяволите, ѝ пукаше от тоя
някой. Тя вече не виждаше пътя пред себе си – но го обичаше, обичаше
този път, той още помнеше малките пети на братята ѝ и стъпките на баща ѝ,
който сега бе намерил работа в Дубай. Обичаше тази покорна, измъчена

32
река, обичаше този глупав квартал със старите блокове с черните малки
прозорчета, с хората, които се бяха пръснали в Канада, Германия и Белгия,
обичаше всичките хора, които бяха останали в тесните малки
апартаментчета – с оправените легла, с белите чаршафи, хората с болни
зъби, защото не можеха да отидат да ги лекуват, обичаше този град, в който
майка ѝ щеше да се върне вечерта и да прочете бележката – майка ѝ нямаше
да реве, защото въпреки болните ръце, които изтръпваха през нощта, въпре-
ки болните зъби тя никога не ревеше. И тя като Нора щеше да почне да пее
наум, после може би двете щяха да пеят на |ум, защото какво му остава на
човек, когато е най-смазан, какво и остава на майка ѝ освен тези песни,
които нямаше да свършат и които вървяха някъде към Холандия с
братята ѝ, сигурно момчетата си ги пееха наум, защото как можеха да пеят
на глас в някакъв скапан влак, който си отива от България и ги отнася
далече от тази топла, измъчена река, от блоковете с черните прозорци и от
хората, с които бяха пораснали, от госпожа Гецова, която им даваше
учебниците на синовете си?
Нора не плачеше. Просто чакаше майка си.

33
 
 
КЛЕТКА ЗА ПТИЦИ
 
Къщата беше стара, неизмазана, с прозорци, обърнати към сплетени
бъзови храсти, коприва и глог. От пукнатините между тухлите често
извираше облак от стършели, златните им коремчета, пълни с отрова и
слънце, се криеха в сенките, за да заченат нови малки стършели на тъмно.
Под смазващото пладне блестяха гущери, далеч от тънките пътеки на
овцете и кравите. Дядо цял живот бе мечтал да стане богат. Мечтите му
накрая пропаднаха между дъските на неговия ковчег, сподирен от мен и
тънката сянка на баба ми.
Аз също мечтаех да стана богата. Бях намерила човека, който щеше да ми
даде каквото желаех. Но се уморявах от тихата му ревност, от найлоновата
примка на дъха му. Чувствах се добре само в празната къща на дядо. Там
слънцето плуваше в тревата и умираше вечер пред прага.
Тони, мислеха празните стаи с мен. Тони. Помнех го високо момче,
винаги на последния чин на слабаците в класа ни. Когато го вдигаха,
гледаше дъската, мълчеше – неподвижен, тъп. Още докато живеехме в
къщата на грамадния като самата планина дядо, вечер Тони се промъкваше
и залепваше върху някой клон на старата круша, откъдето се виждаше
моята стая. Веднъж нарочно съблякох нощницата си, полека я съблякох,
тихо, а той стоеше на онзи клон, без да помръдва. На другата сутрин пред
вратата намерих кафез с някакво шарено врабче в него. Баба, която винаги
се развяваше в безконечна вихрушка от приказки, рече, че е славейче и
трябва да го нахраним. Надвечер пред къщи имаше буркан, пълен с шарени
пеперуди – баба каза, че ядели зелките, и ги размаза с камък – една след
друга, превръщайки крилата им в малки мръсни пръски смърт. Поканих
Тони у нас – не му говорих, махнах му с ръка. Той беше див, живееше само
с баща си, който печеше ракията на казана в село и ходеше постоянно пиян.
Майка му ги напуснала, коя ли нормална жена ще остане в това умиращо
село, където имаше само една пресъхнала река? Тони не дойде – избяга
безшумно, като кучето на дядо, грамадно същество, тихо и коварно; то не
лаеше, а просто захапваше пришълците за крака и не ги пускаше, докато
дядо ми не креснеше: „Оо!“ Тони пристъпваше като това куче – сянка на
падаща скала, която ще те удари по коляното точно където от десет дни
имаш незараснала рана. Усещах го как Диша, но може би това беше
шумоленето на слънцето, което се търкаляше в копривата.
Тръгнах по пътеката през презрялата трева, твърда като гранит,
приближих старата воденица. Някога била на дядовия ми род и ги
направила богати, но днес грохналите керемиди изригваха гущери – някои

34
големи колкото ръката до рамото ми, други тънки като цигари. Влечугите
сигурно чуваха как някое съсипано от жегата врабче търси сянка. Всъщност
знаех, че не е врабче и не е слънцето което мачка тревата. Беше Тони.
Чакаше ме. Целунах го – бях виждала от филмите как става това.
После дядо ми занесе кафеза със славея в кръчмата и каза, че изпил две
големи ракии – едната за кафеза, другата за птичето. И клетка, и птица ос-
танали там, на тезгяха. Кръчмарят беше циганин, Станчо, който се
напиваше заедно с клиентите си, пееше им безплатно и слагаше на пилето
просо в капачка от буркан.
Тони, казах си, Тони. Дядо ми грамадата бе заминал да мълчи на небето и
от него беше останал само портретът му, нарисуван от някакъв селски
художник – грамаден и страшен портрет. Баба отиде при него да му носи
вода. А аз отидох в двора на Тони – запуснат, разграден двор. Неговият
вечно пиян, тих и кротък баща също си бе заминал, оставяйки след себе си
няколко стари гуми и москвич, ръждясал и той като стопанина си от всички
страни.
– Искам да ми поправиш покрива – казах на Тони.
Той се мотаеше по двора гол до кръста. От неизмазаната къща се подаде
млада циганка, висока, тънка като светкавица, боса, с толкова къси панта-
лони, че кръстът ѝ се виждаше под тях. Тя дойде до мене, размахвайки
някаква тенджера, и каза:
– Махай се.
Едва тогава видях под стрехата кафез от ръждясали черни пръчки, а в
кафеза – шарено врабче.
Тони не погледна циганката, тръгна след мене – август хвърли на
раменете му огромна прежда от жега. Циганката се затича, грабна го през
кръста и започнала го дърпа назад, към старите автомобилни гуми и пустия
двор. Той я блъсна и продължи след мен. Тя литна след него, закрещя
нещо – високо, ядно, на цигански. Настигна ме и без да каже нищо, ме
удари силно, злобно – в лицето, с юмрук. После се вкопчи в мен и ме захапа
за шията. Толкова ме болеше, че си помислих – умирам.
Видях как кръв се стича към новата ми розова фланелка. Умирах така
цяла минута, усещайки колко дълбоко в кожата ми бяха проникнали
зъбите ѝ. Тони я отблъсна настрани, просто я хвърли, продължихме напред,
по алената пъртина на жегата, в треволяка и копривата, към къщата на дядо.
Стените бяха голи и всичките едновременно заговориха – тече ти кръв,
оная циганка щеше да ти прегризе гърлото. Но Тони беше с мен, целият
потънал в кръвта ми. Нямах нищо друго освен хляб, но зад къщата на дядо,
точно зад страшния му портрет, растеше киселец.
Аз и Тони изядохме два хляба и цял кош с киселец, гълтахме лакомо
слънце, жега и киселец, без Да усетя, че раната заздравява от моя глад. Не

35
помня кога Тони бе донесъл онзи кафез с ръждясалите пръчки и шареното
врабче. Преди да заспим, видях силуета на онази циганка, по-тънка и остра
от сърп, която ме беше ухапала. Денят, горещ като току-що кипнал чай, се
топеше от цвъртенето на онова шарено птиче. Виждах циганката, опряла
нос в мръсното стъкло на прозореца, черна сянка, която никъде не гледаше,
само стоеше, захапала мръсното стъкло. Бях толкова уморена от хляба и
киселеца, че заспах.
Когато се събудих, беше обяд, циганката я нямаше.
– В неделя се омъжвам – казах на Тони.
Оставих го да лежи на цимента в празната стая, при шареното врабче,
заспало на пода на кафеза, толкова изтощено, че бе престанало да цвърти.
Навън, пред къщата, видях голяма топка от черни и червени конци заедно с
кичур черна коса, окачен на крушата. Баба ми, която сигурно приказваше за
нещо с някои облак, ми бе казвала, че така цигани те правели черни магии.
Не вярвах на магии нито на черни, ни го на бели.
Тони си тръгна, прахта на циментения под бе запазила очертанията на
раменете му, но такава е работата на прахта. Не беше взел кафеза с ръжди-
вите пръчки и шареното пиле. То се оживи, започна да крещи срещу
слънцето. Не ми трябваха ръждиви кафези и птици.
...Спомних си тази юлска жега, неподвижните звезди и птици през август.
Бях намерила пай-после купувач за къщата на дядо, но исках да погледам
стените още веднъж, преди да я продам. Беше есен, копривите и гущерите
бяха кафяви. Стъклата на прозорците бяха още здрави. Само онова, където
циганката бе подпирала лице, бе разбито и някаква раздърпана топка от
черни парцали бе натикана вътре. Прекрачих прага.
В празната стая, на пода, стоеше кафез от ръждясали пръчки. В него –
сноп шарени пера и миниатюрен скелет на птица: фини костици, бели и
ефирни като паяжина.
 

36
 
 
КЕСТЕНИ
 
„Онзи каза баба Ласка, сдъвквайки буквите. Зелените ѝ очи – присвити
като клещи. Не можех да повярвам – така съскаше и изяждаше букви,
когато мислеше за Борис. Сега се върна от входната врата зачервена.
Кръвното ѝ вероятно бе стигнало до веждите, а това беше на крачка от
смъртта. Тя в повечето време се намираше на крачка от смъртта от двайсет
години насам – от секундата, когато я запознах с Борис. Оттогава той бе
„онзи“, който щеше да отмъкне нейното единствено съкровище, тоест мен,
внучката, заради която се стараеше да не умира. Молеше своя еврейски бог
да я запази още няколко години, дано има време да ме отгледа.
Беше загубила баща ми, много умен мъж, и имаше само мен на света
плюс две стари приятелки пушачки, с които пиеха кафе, понякога плачеха,
но баба Ласка не – тя пиеше водка, докато те ронеха сълзи в чашките си.
„Онзи – изяде още няколко букви тя. – Казах му, че те няма“.
Синовете ни – моите и на Борис – пораснаха. Баба се радваше, че ги има,
но те бяха на „онзи и когато се биеха, тя не си задаваше въпроса защо го
правят беше ѝ ясно. Гледайки въздуха, пълен с пух от възглавниците им,
седеше на креслото си и мърмореше „Онзи, онзи!“ Няма да се доводите с
него до края, казваше ми често тя, още преди Борис да се запознае с другата
жена – баба Ласка бе убедена, че той ще се махне при друга. Това бе просто
въпрос на време, нея никой не можеше да я подведе, още повече „онзи“.
Добре, щом си толкоз празноглава, подмяташе тя, гледаш го, сякаш е
слънце през декември, но той ще те измами.
Аз се запознах с Борис под кестените в училищния двор в Радомир,
където бях учителка по английски за първа година и мислех, че светът –
това са учениците от трети В курс. Те пет пари не даваха за английския
език и се интересуваха от три-четири мръсни думи в него. Сегашно
перфектно време за тях беше също както ски – алпийски дисциплини за
мен – тоест никога нямаше да се качат на ските на перфектните времена.
Борис ме попита дали не зная някаква си фирма, която естествено не
знаех – баба Ласка имаше право, че лапам мухи и помня само тъпи
стихосбирки и научнофантастични романи. Борис бил физик, корпоративен
мениджър, така каза той, но аз не слушах – едва дочаках да свършат
часовете с трети В курс. Не отидохме в стаята на евтиния му хотел в
Радомир, не отидохме дори до мотела на десет километра надолу. Стана
бързо – имаше кестени – големи дървета, които светят в лятото. Запомних –
заради Борис се родиха птици. На следващия ден, след третите курсове и
много сегашно просто време, под ръцете му поникнаха кестени. Баба Ласка

37
каза: не разбираш ли, че той ще те съсипе. Той е от лъжците, моето момиче.
Ти си моето най-ценно нещо. „Онзи“ през цялото време ми даваше небе с
врабци и вятър, със стари къщи и ягоди, с водката, която пиеше баба Ласка.
Тоя ще те съсипе, но щом си откачила толкоз, няма спасение. Имай поне
деца, защото той ще се махне, а така, с децата, ще си го имаш завинаги.
Баба ми пиеше от водката пестеливо, защото това беше лекарство за
бедното ѝ сърце. То понякога хлопаше като експреса за София и можеше да
я откара оттатък, при нейната приятелка смъртта. Въпреки това баба
обичаше синовете ми. Те са кестени, развейпрахове като баща си, но в тях
има лято, а лятото е от тебе, коментираше баба – защото човек не може да
бъде само кестен, мениджър и шмекер, в него трябва да има август. Когато
Борис наистина отиде при „другата“ – физичка, негова колежка, – баба
Ласка забрани да изричаме името ѝ.
Тя също трябва да е направена от кестени и лъжи, реши старата жена и
въздъхна облекчено. Дори и да се биеха, момчетата го правеха с лятото,
което им бях дала, смяташе тя. От друга страна, баба държеше здраво
бастуна си в ръка и обрулваше кестените от тях, мъмреше ги и ме
ожалваше, че от глупост съм останала сама на двайсет и пет години с две
сополиви хлапета, които не могат да седят мирно дори докато тя слага
ченето си в устата. Борис ми се обаждаше понякога – това бяха дни, когато
цъфтяха кестени и идваха ята птици от юг. Аз цъфтях при моите класове в
техникума, вече знаех, че те не са целият свят – парите бяха целият свят, а
аз ги нямах.
Бях превела още една книга с два милиона изстрели, експлозии и горещ
секс, но парите отдавна заминаха – момчетата късаха дрехите като с
ножици, но в тях растяха кестени, в тях беше Борис – и въобще не можех да
го мразя, както би следвало да правя и както баба Ласка горещо ми
препоръчваше. Той е с ,,другата", обясняваше тя, но какво ме интересуваше
другата – той ми беше дал кестените и птиците.
Момчетата спукаха поредния чифт маратонки, изядоха последната
тенджера боб и стигнахме дотам, че баба престана да пие водка. Горкото ѝ
сърце няколко пъти на ден се превръщаше в експрес за София и само
защото смъртта ѝ беше приятелка, я оставяше да гледа синовете ми. Ти не
си нормална, казваше баба ми, онзи те е побъркал съвсем. Тогава реши, че
макар и стара, трябва да направи нещо за мен, за мен занесената, която
знаеше, че светът е пари, но тичаше на онова място – макар че „онзи“ не
идваше, нейната внучка ходеше при ония кестени в Радомир, усмихваше се
честата – и защо се хилеше – на слънцето ли, което изсуши градината ни, на
стария москвич, който по никакъв начин не щеше да запали, на какво? Аз
бях щастлива при кестените, там още бяха птиците на Борис, които бяхме
опитомили.

38
 Бяхме опитомили и вятъра и го връзвахме в тревата да почива. Такъв
човек е луд, казваше убедено баба за мен и най-случайно взе в едната ни
стая квартирант. Ние всички – момчетата, баба и аз – се струпахме в хола:
това е хол само с голямо усилие на мисълта – четири легла, две бюра и един
телевизор – всички здраво очукани, като телевизорът имаше склонността да
предава в жълто или в синьо според метеорологичната обстановка – при
дъждовно време в синьо, при слънце – жълто. В малката стая, която
освободихме, се нанесе квартирантът – тих, невзрачен човек, голям
чистофайник, каза баба, дори хлебарка няма да убие, толкоз хрисим.
Химик, който си намерил работа в завода за алуминиеви профили в
Радомир.
Тоя човек е за тебе – баба не можеше да го увърта, не я биваше по
тайните заговори. Специално ходих два месеца да търся подходящ
квартирант. Човекът леко заекваше и когато ми каза: „Тти сси хххх-
хубава“, се изчерви до веждите – сигурно и неговото кръвно е стигало на
една крачка до смъртта. Няколко пъти ме кара със стария си форд до моите
класове в Радомир, поправи чешмата, която постоянно плачеше, а баба
гостолюбиво го черпеше с боб чорба и го молеше да показва математика на
синовете ми, които веднага му се качиха на главата. Принудиха го да им
чете приказки и той се подчини. Толкова утрепан беше.
Само за теб, заяви баба, никога няма да те зареже, гледа те като слънчев
ден през декември. Слънцето през декември никога не ми е правило впечат-
ление. Аз продължавах да ходя при кестените до мотела, дори заведох там
Тончо (онзи тих и кротък човечец), но под ръцете му не се родиха птици; не
можеше да връзва вятъра в тревата да почива. Тончо беше трева и в него
нямаше лято – той беше стая с четири легла и стар телевизор, който предава
в синьо, защото времето винаги е дъждовно. В тая стая с леглата живееха
синовете ми и баба, при това Тончо имаше само нея на света.
Дъщеря ни – на мен и на Тончо – беше кротко зеленооко момиче, в което
със сигурност нямаше лято, нито зима, нито есен и пролет – имаше топла
стая в това дете, а ако въобще имаше птица, то тя сигурно още се намираше
в яйцето си и не се беше излюпила. Но Тончо вярваше, че това хлапе е
целият свят; не се откъсваше от него, не се отделяше от синовете ми и ги
водеше за гъби, за дренки и есенни листа. Видя ли, казваше победоносно
баба ми, която отново бе започнала да посръбва по две капки водка на
седмица – просто да намали скоростта на експреса в сърцето си, който е
известно къде я бе засилил.
„Онзи“ бе престанал да се обажда, вече дори престанах да преподавам в
техникума в Радомир, а отидохме в Перник, където нямаше кестени в целия
град, но ходех при брезите, казвах си, че са кестени, вярвах, че връзвам
вятъра в тревата, повтарях си, че е лято и опитомявам птици, и чаках Борис

39
да се обади. Не знаех какво става с него. Какво ще става, казваше баба,
живее си с оная, а ти си луда. Но аз бях благодарна за птиците, за лятото и
тревата и си казвах: дано добре живее с оная.
И така до онзи ден, когато баба извика: „Онзи“. Аз не можех да повярвам.
„Казах му, че те няма – изсъска баба Ласка. – Къде тръгна. Къде! Къде!
Децата ще се върнат след половин час от училище. Мъжът ти отиде за хляб.
Ти си луда.“
– Борисе! – изскочих от тесния блок с окапала мазилка.
Той вървеше към автобусната спирка, където нямаше нито едно дърво –
посивял като тротоара, тежък като нощ.
След стъпките му, направо върху асфалта, поникваха кестени.
 

40
 
 
СЕЗОНЪТ НА МАСЛИНИТЕ
 
Небето беше пълно със сняг и вятър, дърветата пред кафето изглеждаха
като брадясали умиращи старци в белия въздух. Беше студено в стаичката,
която гледаше към Струма, мрънкаща на заспалите си камъни и празните
пластмасови бутилки, които плуваха във водата.
Гого спеше до нея, присвит одве, бялата му кожа – по-бяла от
брадясалите дървета и от небето на януари. Тя живееше в кафето – в
задната стаичка, обърната към Струма, всъщност тя живееше в реката,
както момчетата от огромния камион, които събираха сметта по ул.
„Гебрев“. Те пиеха кафето ѝ, брадясалите им черни лица – обърнати към
нея, черните им очи – пъхнати под старата ѝ синя престилка. „Ще ти купя
сребърно пръстенче“, казваше понякога някой от тях, но Виа знаеше, че той
няма пари, никой от тримата нямаше пари, но я гледаха така, сякаш можеха
да ѝ купят това бяло небе и блоковете, и отрупаната със сив сняг градинка,
и старите бричкрай пътя. Беше наела кафето и го бе кръстила със
собственото си име „Виолета“; тук идваха мъжете от Чистотата, мъжете от
каменната кариера и кланицата – мъже, които носеха със себе си своите
миризми на заклани животни, на експлозив и барут, на отпадъци; те носеха
и погледи, които я следяха.
Тя все си имаше някой – най-здравия, заклалия най-много животни, иначе
нямаше да може да се държи тук, в гърбавата постройка на завоя на Стру-
ма. Сега този човек, заклал най-много ялови крави, най-много свине, спеше
до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната
кафеникава. И в съня си я държеше, не я пускаше да избяга далеч. Този мъж
се казваше Гого, но му казваха Кръвта, защото след няколко ракии биеше
всичко, което се изпречеше пред него. Вечер и той я гледаше, като че
можеше да ѝ купи Струма от извора до Гърция и можеше да ѝ купи морето,
и ако Виа сама не го бе извикала в стаичката, където живееше – зад кафе-
машината и чашите, – той щеше да я причака пиян.
„Хубаво миришеш“, казваше ѝ той, но това едва ли бе вярно, защото в
кафето пълзеше пушек на цигари, пълен със съмнителни миризми: на
ботуши, мокри дрехи и какво ли не. Мъжете го гледаха как вдъхва яката на
блузата ѝ и никой не посмяваше да гъкне, навеждаха се в чашите с евтина
ракия, изсипваха погледите си с цяла Струма – от извора до Бяло море – в
ракията и сумтяха. Когато Гого се мернеше в кафенето – може да беше по
обяд, сутрин или два часа след полунощ, – Виа веднага отиваше в студената
стаичка, пълна с водка и гигантски дамаджани ракия. Страшното беше,
докато той влезе в стаичката; тук, вътре, Кръвта беше кротък като Сами,

41
кученцето, което Виа осинови от жал заради строшения му крак. Тя въобще
не си играеше да му сваля ризата, запазила миризмата на заклани агнета, на
ледената вода, с която миеха кланицата. Не се бавеше с обувките му –
грамадни кожени лодки. Тя го отвеждаше направо при ниския шкаф, където
държеше вафлите. Целуваше го дълго, докато го оставеше съвсем кротък,
съвсем безсилен в невероятно бялата му кожа. ,.Ще ти купя злато“ –
шептеше той, задавяйки се, хъркайки, но тя знаеше, че няма и стотинка.
Кръвта даваше всичките си пари на нея и тя купуваше евтината ракия за
мъжете, които пиеха отвън, в кафенето.
Виа предпочиташе да не мисли за ракията, докато чуваше задавения му
щастлив глас, който я лъжеше, че ще ѝ купи панагюрското златно
съкровище. Всъщност Гого беше страхотно силен човек, дори кланицата не
можеше да изтръгне всичката му мощ. Всичко в тази стаичка беше негово,
включително и шкафът, върху който му постилаше, докато от него
останеше само покорна бисернобяла кожа – доволна кожа, която струеше
усмихната срещу нея.
Дори на обяд, когато в кафето идваха момчетата от Чистотата и си
поръчваха пилешки дробчета, тя държеше Гого, горещ като жар, край нея,
държеше го, докато той забравеше българския език и докато кожата му
повече не можеше да помръдне.
Няколко пъти така пилешките дробчета изгаряха, превръщаха се на
въглен и цялото кафе приличаше на един голям пилешки пожар. Ромите от
Чистотата отиваха и сами си взимаха замръзнали дробчета, сами си ги
печаха и ги изяждаха полусурови, ослушвайки се нервно за звуците на
любовта от стаичката на Виа. „Ела с мене в Испания молеше я Гого. Той с
удоволствие би оставил бялата си прозрачна кожа завинаги на този шкаф,
при нея, но бе уредил да отиде в Калабрия – там имало много маслини,
които можеш да береш и за които италианките плащали щедро. Но как да
отиде в Калабрия, когато в кафето го чакаше кафявата Виа, Виа, която
никога не беше уморена, която му даваше сън и тишина.
Беше престанал да пие, откакто за пръв път тя го заведе на нейния нисък
шкаф с шишетата водка, не се биеше, защото, ако се наложеше да го карат в
болница и да зашиват раните му, щеше да изгуби скъпоценен ден – без нея.
– Няма ли да тръгваш за Италия? – питаше го всеки път тя. – Ще
изпуснеш сезона на маслините.
Но той не можеше да тръгне, не можеше без това кафене. Щеше да умре
от глад, ако Виа изчезнеше оттук.
Виа гледаше бялата му кожа, гледаше лицето му, което беше най-
обикновено брадясало лице. Преди него бе гледала бяло обло лице, почти
без брада, на друг мъж, точно на това същото място до стената. Странно,

42
Виа се боеше от стени, от затворен асансьор, спрял между етажите, и
винаги мъжете спяха до стената.
– Трябва да тръгваш за Калабрия утре – молеше тя Гого, като съвсем
искрено се възхищаваше на бялата му кожа. Той се събуждаше, казваше
„хайде“ и тя правеше хайде, но му повтаряше: – Трябва да тръгнеш за
Италия.
До сутринта си мислеше за ракията в големите дамаджани. По-скоро за
един старец си мислеше и за мъжа с облото лице, онзи, почти без брада.
Старецът беше баща на голобрадия и ракията беше на голобрадия, а
старецът я докарваше на Виа да я продава в кафето. И голобрадият береше
или маслини, или нещо друго в Испания. Понякога вечер ѝ се обаждаше по
джиесема, казваше ѝ, че ще направи толкова много пари, за да ѝ купи рокля
със сребърна яка, казваше ѝ, че брои дните, когато пак ще се върне при нея
в мътната стаичка.
Той беше човекът на ракията. Момчетата от „Чистота“, мъжете от
кланицата и от приватизирания металургичен завод му имаха уважението,
защото кафене „Виолета“ беше негово, баща му правеше ракия – уж от
сини сливи, но за какви сини сливи можеше да става дума, за Бога, когато
градината му отдавна беше изсъхнала и същите роми от Чистотата и
каменната кариера изпосякоха сухите дървета за огрев?
Дядката слагаше най-различни магии в ракията, къкреше я на огъня,
смесваше трънки, глогинки, джанки, а може би я кълнеше, защото беше с
много особен вкус, но старецът се беше превърнал в черен смок – пълзеше
по баирите на Голо бърдо с километри за някое джанково дърво, печеше го
слънце, Духаше го гръцкият вятър и го валеше македонски дъжд. Той
влачеше огромна торба, в която пъхаше диви круши, джанки, шипки, които
докарваше два пъти в седмицата на Виа – идваше рано, черен като сажди, и
тя го познаваше по миризмата на всичките горски плодове, но не обръщаше
внимание на това.
Мъжете винаги миришеха на нещо, но щом бяха мъже, значи можеше да
се разбере с тях. Слагаше стареца до стената и не си губеше времето с
гумените му цървули, с кафявото сако, с което той винаги се стягаше,
когато ѝ караше ракията си. Виа дори не се дразнеше, че се бе опитвал да
заглуши миризмата на гнили плодове с евтин одеколон. Целуваше го,
докато тънкото му лице не побелееше полека от щастие – всъщност лицето
му побеляваше от усмивката на зъбите му повечето от които още си стояха
на местата, а другите бе изгубил по различни причини.
Щом може да се усмихва, значи е мъж, решаваше Виа и продължаваше да
не обръща никакво внимание на новото му вълнено сако. Кафява,
неуморна, тя пет пари не даваше за големите дамаджани дива ракия от
дренки, глогинки и джанки, и кой знае какво. Не оставяше стареца да си

43
отспива – полека, с истинско уважение, че на тия години е такъв мъж, го
извеждаше от стаичката зад кафенето и го качваше в стария му москвич, с
който той пристигаше. Там черният дядка спеше, забил глава на стария
волан, кафявото му вълнено сако – метнато на раменете да го пази от студа.
Виа го завиваше грижливо, оставяше му в лимонадено шише от дивата
ракия, пъхаше в торбата му две железни левчета и парче хляб.
Мястото до стената трябваше да остане свободно за Гого.
– Трябва да тръгваш за Калабрия. В Калабрия има мнооото маслини, там
растат най-едрите маслина света. Тръгвай, защото други ще ги оберат.
– Ела и ти с мене и хващаме рейса след един час – казваше ѝ Гого.
А Виа мислеше за Радомир – голобрадото момче, сина на дядката в
москвича, който ѝ докарваше дивата ракия.
Радомир щеше да се върне от Испания, той беше собственикът на кафе
„Виолета“. Той ѝ се обаждаше посреднощ, че в Испания валял дъжд като
грозде, имало вятър, който стигал чак в червата му, толкова било гадно в
Испания, защото я нямало Виа там. Испанките били ниски и трътлести.
Казваше ѝ всяка вечер, че усещал как тя е близо до него, на една запалка
разстояние. Виа държеше джиесема на рамото си и слушаше с едното ухо
как вече му писнало тук в тоя дъжд и тия маслини. Питаше дали баща му
кара ракия два пъти в седмицата, както се бяха разбрали, и дали някой от
ония нахалници от кланицата ѝ досажда.
Виа казваше, че всичко е наред, че го чака и дори му е сложила чиста
калъфка на възглавницата, но трябва да остане още малко в Испания – при
испанките, които въобще не са трътлести и ниски. Всички електрони
наоколо се събираха в гласа на Радомир и твърдяха, че тя е най-голямата
испанка, която познавал, най-високата и най-красивата испанка, а тези в
Испания да имат да вземат. После се заклеваше, че само заради нея ще
издаяни още седмица и половина в тоя студен испански дъжд при
студените испански маслини и ще си дойде.
Може двамата да се напият, но сигурно няма, защото, като е пиян, не я
усеща така добре. Добре, добре, отвръщаше му Виа и усещаше в блузата си
погледите на брадясалите момчета от Чистотата, които искаха да ѝ купят
Струма, целия Перник с магазините за скъпи обувки, макар че нямаха нито
стотинка в джобовете си.
– Тръгвай за Италия още утре – повтаряше тя на Гого, който за час
отново бе събрал една планина сила.
Виа мислеше, че не може да събере Испания и Италия заедно на чистата
калъфка до стената, че не може да продължи до безкрай тоя сезон на
маслините и не може до безкрай да казва на черния старец, че още
следващия четвъртък ще се качи при него в москвича и ще отидат на село,
при едрите звезди.

44
 Тя си мислеше, че трябва да си тръгне от това кафене и от погледите на
момчетата от Чистотата. Тя трябваше да изчезне някъде, да наеме някое
друго кафене, не в Перник, във Видин или в Търново, или в Силистра, по-
далече от Струма и брадясалите в сняг върби, по-далече от тия брадясали
мъже и черните им погледи, които обичаше повече от дивата ракия на
стареца. Все някъде щеше да намери някое евтино, топло кафене. Цяла
България беше едно топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха
за Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките.
Но и при Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон.
Тогава тя щеше да почерпи тези мъже с най-хубавото кафе и щеше да им
подари цялата Струма – от Витоша до Гръцко чак.
 

45
 
 
МОНОЛИТЕН, ЧЕТИРИСТАЕН
 
Внимателно навивах косъмчетата от косата ѝ – боядисвана от болезнено
кристално жълто до мътнокърваво – на старинни сребърни ролки с иници-
али на немската фирма „Кипхойер-Вич“. Черепът ѝ под ръцете ми беше
крехък като хартия, раменете ѝ, почти незабележими под тежките дипли на
роклята ѝ от брокат, потрепваха рязко и при всяко нейно движение ми се
струваше, че душата ѝ желае да я напусне, отвратена от тънките косъмчета
и плена на сребърните ролки, от броката, който тежеше далеч повече от
самата жена.
– Мила моя – изричаше тя, но нито ѝ бях мила, нито нейна; просто
усещах студеното сребро на Кипхойер-Вич в гласа ѝ, който беше свикнал
да купува и продава от толкова дълго време, че може би се опитваше да
продаде душата ѝ на смъртта, при това се стремеше да спечели добра цена.
Гласът ѝ беше хладен, обикновено бе равен и спокоен като есенен
дъждовен ден, който няма скоро да свърши. Ден и нощ бяха се слели в този
глас, който ми разказваше за съпруга ѝ – виден индустриалец, завърши
художество в Австрия, изтънчен цигулар, който бе наследил фабриките за
захар на майка си и съдбата го бе хвърлила във вмирисания на пот малък
градец: поносим единствено пролет, защото мизерията се скривала под
цвета на белоснежните вишни и ябълки. Та съпругът ѝ свирел вечер на
цигулка, тя го слушала, а малкият им син щастливо подтичвал наоколо.
Не, госпожа Баева в никакъв случай нямало да допусне младият живот на
наследника ѝ да бъде погълнат от бремето на захарната фабрика, която опи-
вала целия град с отровния аромат на горена захар.
Въобще не ме интересуваше нито съпругът, нито синът на г-жа Баева. Тя
беше дала обява в някакъв вестник, с който случайно бях завила мазния си
сандвич – сирене, парчета домати и сурова чушка. Възрастна дама подарява
четиристаен, тухлен, монолитен апартамент в комплекс „Стрелбище“
срещу доглеждане. Аз си опитах късмета наред с още единадесет други
жени. За моя изненада тя ни накара да рецитираме поезия; цял живот съм
ненавиждала поезията, някой си се опитва да те навие, че имаш две хубави
очи, в тях музика лъчи, а после казва: ти, мръсна уличница. Не искам да
употребявам по-вулгарната дума, която също казват. Тази дума ви е
известна, но не я използвам дори наум – госпожа Баева чува какво мисля.
Когато употребявам думи като „задник или „педераст“, тя ме глобява по
петдесет лева на вулгарен израз, което означава, че за три цинични фрази
няма да взема нито лев заплата.

46
 Когато изрека нещо непристойно, госпожата настръхва и душата и още
по-упорито прави опитите си да напусне тези тънки косъмчета и
сребърните ролки на Кипхойер-Вич. Разбирам защо защото подозира, че
синът и е гей. Всъщност не само подозира синът и живее с някакъв млад
господин вече седем години и когато идва, син и майка често застават пред
прозореца, обърнат към парка със строшените люлки, и плачат – не бих
могла да разбера за какво точно плачат, но лицата им са облени в сълзи.
Синът ѝ има нейните изящни рамене, които потрепват като тези на мадам –
подозирам, че и неговата душа се стреми да го напусне – та чия ли душа би
искала да се блъска в тялото на гей. Не че съм против гейовете, но просто
се поставям на мястото на подобна душа – всички се отнасят с нея накриво.
– Мила моя, съпругът ми беше просто едно съкровище – обяснява ми
госпожа Баева, докато я сресвам. – Je l'adore – продължава тя на френски,
но когато забелязва глупавото ми изражение, въздиша и превежда: –
Обожавам го!
Хич не ме беше грижа какви чувства изпитваше към него. Неприятното
беше, че тя придоби дразнещия навик да започва деня не с „добро утро“ –
вместо това изкрещяваше няколко пъти „Je l'adore“ и ми нареждаше отново
да се погрижа за фотографията на съпруга ѝ върху шкафа от махагон –
никога не съм предполагала, че някакъв си шкаф може да е толкова скъп.
Тя ме молеше да го изтривам със специална паста, която синът ѝ донасяше
от Виена, и горкият махагон се скъсваше да блести – всъщност, задникът ви
би заблестял, ако го намажехте с тази паста от Виена. Очите ме боляха от
нея, но мажех.
Съпругът свирел на цигулка всяка вечер – ноктюрно след ноктюрно,
соната след соната, докато г-жа Баева заспивала. Той я целувал нежно и тя
отвръщала с благодарна усмивка в просъница. Синът им пък си имал
бавачка, някаква млада госпожица, мила и фина, която рецитирала Шилер
на немски, Байрон на английски и Вийон на френски. Госпожица бавачката
можела да свири на цигулка и така хубаво се стараела, че от очите на сина
на г-жа Баева потичали сълзи. Понякога г-н Баев, когато не бил особено
уморен от проблемите на захарната фабрика, свирел заедно с гувернантката
и това били вълшебни вечери. Колко жалко, че синът на госпожата помолил
да му наемат момче за гувернантка – синът просто нямал никакъв апетит и
линеел, бил фино, къдрокосо, русо момченце, което рецитирало Вийон на
френски и Шилер на немски, но просто когато гувернантката се
приближена до него и пожелавала да го хване за ръка, детето получавало
световъртеж, а ако останела вечер до по-късно в стаята му, на другата
сутрин синът се събуждал със страшен обрив, който обезобразявал нежната
му мраморнобяла кожа...

47
 До този момент, до пункта за мраморнобялата кожа, успявах да навия на
ролките една трета от тънките като лазерен лъч косъмчета на Баева. Знаех
какво идва по-нататък – тя плачеше, разтревожена от спомена за
осакатената прекрасна кожа на сина ѝ. Давах ѝ минерална вода, тя
докосваше ръката ми. Кожата ѝ и винаги беше студена, ледена, може би
смъртта вече беше в пръстите ѝ и студът идваше отвъд, а тя казваше – ходи
да изчистиш къщата на сина ми, Моника.
Обещавах, че ще изчистя къщата на сина ѝ и на неговия приятел, а
същевременно мислех как да вкарам в нашата къща Серафим, едно момче, с
което спях от време на време. Апартаментът на Баева беше обхванат от
гъста заплашителна мрежа черни жици – тук имаше охранителна система,
която реагираше на появата на крадци, бандити, изнасилвали, паяци,
гризачи, хлебарки, надавайки различни по интензивност звуци. Серафим
влизаше при мен, облечен в една от моите рокли, и аз казвах на г-жа Баева,
че това е новата ни чистачка. На чистачката беше позволено да влиза два
пъти седмично да почиства монолитния, тухлен, четиристаен от квартал
„Стрелбище“. Г-жа Баева не виждаше без очилата си, но молеше да докосне
бузата на чистачката – тя обожаваше гладката кожа, това бе нейна мания.
Забравих да спомена, че когато ме избра измежду единадесетте
кандидатки да се грижат за нея срещу унаследяване, тя отхвърли
професионални медицински сестри, защото не можеха да рецитират,
използваха мръсни думи или просто гласовете им ѝ изглеждаха грозни. Но
и защото нямаха гладка кожа. Тя докосваше всяка една от нас по бузата и
избра мен, защото кожата ми била най-гладка и само аз съм успяла да
изрецитирам два куплета от „Не плачи, майко, не тъжи“. Беше ме карала да
рецитирам нещо от Шилер и Шекспир, но не обелих нито звук. Все пак
единствено аз от единадесетте знаех, че това са поети, а не зарзаватчии,
макар и да ненавиждах поезията. Госпожа Баева каза: „Ти ще бъдеш!“
Прочее госпожата опипваше бузата на Серафим, който имаше фин
скелет, огромни женски сини очи – карах го да се бръсне и го поливах с
дамски парфюм – г-жа Баева обожаваше парфюми и за разлика от очите ѝ,
които виждаха, че не си крава, а човек, различаваше с колко капки парфюм
бе напръскан Серафим. Понякога Серафим и тя плачеха заедно. Бе успяла
да го разчувства с историята за смъртта на човека, когото обичала – този
мъж, естествено, не бил съпругът ѝ, въпреки всичките му съвършенства и
безспорни качества. Съпругът ѝ бил „просто добър приятел“, а мъжът,
когото обичала, бил съвършен – тя никога не изрече думата „любовник“,
защото какво срамно петно би била такава дума за прекрасното сърце и
душа на мъжа, когото обожавала...
Тази прекрасна душа гушнала босилека поради прекомерна употреба на
алкохол, а може би този господин бил един от малцината, злоупотребяващи

48
с опиати навремето, но Серафим и г-жа Баева оплакваха заедно кончината
му. Серафим го правеше съвсем искрено и госпожата усещаше това – макар
че очите ѝ, както казах, виждаха толкова, сякаш бяха извадени. Тя имаше
шесто чувство за искреност и те спипваше веднага щом се опитваш да я
преметнеш за нещо. Разбрала съм, по-добре да мълчиш, да ѝ дадеш да
докосне бузата ти – така си спомняла собствената си хубост на младини.
Била прелестна млада дама, казваше тя, имах като твоята кожа, Моника.
Някак не можех да вържа в един възел гласа от сребърни ролки, който беше
свикнал да купува и продава, и сълзите в изтънелите ѝ очи, но беше факт,
че тя усещаше искреността на Серафим.
Единственото неудобство произтичаше от факта, че той трябваше често
да се бръсне, защото ръката ѝ беше вечно на бузата му.
Аз не можех да свиря на нищо – ненавиждах цигулките, сонатите и
ноктюрната, но „Господ те е благословил с ангелски глас, Моника“,
казваше тя и ме молеше да ѝ пея. Знаех повечето хитови чалга парчета, но
тя започваше да се тресе мъчително при опитите ми да ѝ ги изпея. Принуди
ме да науча нещо на италиански, не отцепвах нито дума от смисъла, но ѝ
пеех вечер – много тихо, толкова тихо, че да се чува тиктакането на
часовника в песента ми – тиктакането беше като удар на конски копита в
сравнение с нежната мелодия – така пеех, докато тя започваше да плаче, с
половин коса в ролки, а другата половина – паяжина, отпусната върху
черепа ѝ от хартия.
Серафим седеше в преддверието на малка табуретка – чудя се как този
човек не помръдваше и как седалището му не получаваше парализа. Но
когато завивах г-жа Баева за лека нощ и обърнех поглед към него, виждах,
че и неговото лице е мокро – той се разстройваше от песента – Баева му я
беше превела, в нея, разбира се, ставаше дума за нещастна връзка между
влюбени. Така Серафим се размекваше и не ставаше за любов известно
време, но при мене такива отклонения са просто немислими. Не му бях
давала моята рокля, за да стои размекнат, с обляно в сълзи лице, докато г-
жа Баева сладко похъркваше на леглото си от махагон.
Представям си какво ли би станало, ако тя случайно откриеше, че
Серафим не е жена, както бе предполагала, а момче. Може би щеше да ме
изхвърли, а може би щеше да изхвърли само него – кои знае. Аз щях да
прежаля Серафим, естествено, всъщност бях го избрала точно заради
кротките му очи, умението му да се напъхва в роклята ми и да прилича на
момиче – моят таз всъщност беше по-тесен от неговия. И раменете ми бяха
по-широки, той беше само по-висок, тънък като стрела, с женски син
поглед. Но как щях да убедя Баева, че втората ни чистачка е жена, като
трябваше да заместя Серафим с друго момче? Баева не беше глупава.

49
 Веднъж синът на Баева видя Серафим в роклята ми и отбеляза: „Това е
новото момиче, нали“, подари на Серафим една блуза, на него му била
тясна.
По-нататък, докато навивах втората трета от косата на г-жа Баева, тя ми
разказваше – за кой ли път, – че може би има горчива вина за тъжното раз-
витие на сина си. Както вече ми бе споделила около десет хиляди пъти,
синът ѝ се изприщвал от присъствието на гувернантката и една вечер със
сълзи на очи помолил да му вземат момче да го възпитава, за да свикне с
мъжка компания, да играе мъжки игри и да се държи като мъж. Колко
жалко, казал съпругът на г-жа Баева, колко жалко, той искрено тъгувал за
нощните концерти с гувернантката и особено страдал, че няма да могат да
рецитират заедно Шилер. Гьоте, Хайне и прочее, а му остава само да зарови
глава в захарта, която произвеждала фабриката му, и да оплаква горко
дните си сред грубите работници и счетоводителите, които били драстично
неспособни и ако не ги следял, щели да го доведат светкавично до фалит.
Гувернантката също съжалявала драстично, дори погълнала малко отрова,
но недостатъчно да умре, просто си спечелила име на прекалено чувс-
твително момиче, което никой държащ на името си фабрикант не желаел
повече да наема – представете си отровена гувернантка в хола на вилата!
Както и да е, наели някакъв момък да се грижи за сина на г-жа Баева. Той
бил изтънчен момък, който рецитирал Уилям Блейк и Хьолдерлин, но при-
надлежал на семейство, претърпяло жесток фалит в кризата от 1925 година.
Това момче покорило всички с изяществото си, с поведението и ерудицията
си и колко жалко, че само няколко месеца след като го наели, съвсем
случайно на г-жа Баева ѝ хрумнало да потърси синята копринена риза на
сина си в гардероба в стаята му. Онова, което видяла, я покрусило
дълбоко – синът ѝ, вече момък, и неговият гувернант били заедно в стаята и
били съвсем съблечени, да ме прости Бог за нецензурната дума, която
използвам! Та в първия момент госпожата не знаела как да реагира: ако
обявяла присъствието си, щяла да нанесе невероятна духовна травма на
сина си, затова благоразумно се оттеглила и още на следващия ден помо-
лила съпруга си да уволни възпитателя.
Възпитателят, разбира се, бил уволнен, но синът и изпаднал в нервна
депресия, в криза, болестно състояние, при което целият се покрил с обриви
и мраморната му кожа станала като посипана с пуканки. Той ще се оправи,
решила твърдо г-жа Баева, постъпка, която по някакъв начин можеше да се
свърже в здрав възел с гласа ѝ, в който дрънчаха сребърните ролки на
Кипхойер-Вич. Но последвало нещо още по-трагично: момчето продало
книгите си – на Гьоте, Шилер, Хайне и всички останали поети, продало
подаръците, които получавало за рождения си ден – златен пръстен,
диамант, коня си Ларошфуко, дори няколко чифта от обувките си – и с

50
придобитите пари се втурнало да издирва своя гувернант. Естествено, че не
могло да го издири – г-жа Баева го била изпратила предвидливо в Пирот, в
църковен приют за младежи с психически отклонения, макар че
гувернантът нямал нито едно психическо отклонение. Тук сребърните
ролки навиваха гласа ѝ на здрава жица, която можеше да удуши всекиго.
Накрая гувернантът избягал от пансиона и поел с два лева в джоба, удряйки
го на просия по пътя към България, към Денис, сина на г-жа Баева.
Серафим беше чувал тази история вече два пъти, но първия път когато я
изслуша, лицето му беше наистина подгизнало като напоена от ураганен
дъжд нива. Г-жа Баева провери лично бузите му и остана много доволна от
проявеното от чистачката ѝ съчувствие. Серафим наистина се беше разстро-
ил; беше размекнат почти половината нощ, но както вече подчертах, това
едва ли можеше да продължава при мен – и не продължи.
Убедих г-жа Баева, че имаме нужда от нова хигиенистка – замених
Серафим с друго момче, но то беше по-едро, имаше остра, гъста брада и
колкото и старателно да я бръснеше, когато г-жа Баева докосна бузите му,
се разочарова дълбоко и заяви, че хора, които са преболедували от едра
шарка, я карат да си мисли за старостта, за разширени вени и бръчки.
Така Серафим отново се върна, по-кротък от всякога, взел си добра поука
от случилото се.
Когато плачеше, той предвидливо изтриваше сълзите си в хавлиена кърпа
и се стремеше да ги скрива от мен. Той ме смая най-много, и то в
отрицателна посока, когато изрепитира „Радост, ти дете от рая” на Хайнс,
вгледан в блестящата гланцирана фотография на г-жа Баева, когато тя била
съвсем млада дама от висшето общество, току-що дарила съпруга си,
фабриканта цигулар, с наследник.
Всъщност Серафим рецитираше само първия куплет, тихо, кротко, ден и
нощ, както валял дъждът в онзи разказ на един от българските класици. Ре-
цитираше този куплет всеки път, когато минаваше край портрета на
старата. Тя, без съмнение, е хващала око на младини и съвсем нормално
било да се появи някой, по когото да хлътне – тук отново избягвам думата
„любовник“. Серафим слагаше всеки вторник и четвъртък цвете пред
фотографията на младата г-жа Баева и понякога се обръщаше към мен с
„Наталия“ – личното име на госпожата. Това отначало ме дразнеше, но
когато видях, че „Наталия“ усилва възможностите му в сферата, заради ко-
ято го бях вкарала в четиристайния монолитен, го оставих да ме нарича
както си ще.
Този щастлив период не трая дълго. В четвъртък, преди Серафим да
получи заплатата си от госпожата, той най-неочаквано извика:

51
 – Госпожо, аз не съм жена! Аз съм мъж! Мъж съм и се възхищавам от
вашия син! – Двете с нея престанахме да дишаме. – Je l'adore! Je l'adore!
Вашия син!
Не можехме да изречем нито дума. Госпожата заплака.
Вече не навивам косата ѝ със старите сребърни ролки с инициали на
немската компания „Кипхойер-Вич“. Тя ги зарови в една саксия, за която
ни бяха доставили пръст от един парк във Виена. Макар че кръвното ѝ
налягане е нормално и апетитът добър, от време на време тя плаче над
саксията със среброто на Кипхойер-Вич, ала не ми обяснява защо.

52
 
 
КЛЕЧКИТЕ
 
Да знаеш, Недке, по̀ си красива от слънцето! Него го няма през нощта,
как да го видя в тъмното хубаво ли е? А ти си винаги хубава. Ние, трите
клечки, сме се притаили до масата и гледаме мама. Не забелязваме, че в
русата ѝ коса на слепоочията ѝ са тръгнали бели косъмчета, че синята вълна
на очите ѝ става все по-тиха. Ние виждаме басмената ѝ рокля като мантия
на принцеса, ние я виждаме голяма и висока до слънцето, по-хубава от
него. С тия думи сме пораснали, татко не позволяваше на мама да остарее,
нейните години отиваха при него, лягаха върху широките му пръсти и се
търкулваха някъде без следа.
Ние, трите клечки, не усещахме, че баща ни побелява. Изглеждаше все
грамаден и рошав, винаги разгърден в синьото си палто от док. Мама
недоволстваме, че не е редно да ни изгният костите в каменната кариера и
броеше всички колеги на баща ни, които се бяха изселили в Перник. „Защо
стоим тука, Василе, Какво чакаме“, питаше глухо тя. „Голямата пара! –
отговаряше той и ръцете му заедно с доченото палто се разтваряха, като че
загребваха левовете. – Потрай, още малко, Недке. Все някога ще забогатея.
Тогава ще ти купя палто от лъскави кожи. Ще грееш в него, а хората ще
викат – "Тц, тц, каква жена имал тоя Васил!" Мама се свиваше в ъгъла – от
десет години го чакаше това палто, аз и братята ми също чакахме и не иска-
хме да се махаме от каменната кариера, мислехме със зъби да изгризем
камъка и под него да намерим лъскавите кожи за мама. „Василе, тоя трясък,
тия бомби ще подлудят децата. Селското училище го затвориха, прости
деца ли искаш да имаш, а?“ „Ами – казваше той. – Прости! Боичката е
отличничка." Той ми викаше „боичка“, понеже само аз бях черноока и
чернокоса, бях му подновила боята. Братята ми отдалече се забелязваха с
русите си гриви. По всички кариери в Голо бърдо и Витоша ме знаеха като
„Боичката", дъщерята на Васо, който все комбинираше, въртеше и сучеше,
за да докопа голямата пара. Беше си избрал за партньор един Гюко,
известен по кариерите като „Мотовилката“ – може би защото се мотаеше,
куцаше и също като баща ни дрънкаше врели-некипели за голямата пара.
Докато Мотовилката изречеше две думи, два часа размахваше ръце, за да
улови изречението си във въздуха. След като изкажеше нещо, целият
лъсваше в пот, с изкривени устни. Може би затова не се беше оженил и
носеше в срамежливо вързопче изцапаните си дрехи на мама.
Ние, клечките, затова го мразехме. Цял живот мама беше засипана в
мръсни потници, панталони и разни други парцали – когато не беше на
работа, стоеше над коритото и ни се струваше, че е обикнала нащърбените

53
му дъски като свое четвърто дете. Пък беше хубава жена дори потънала в
мръсната пяна. И Гюко беше разбрал това. Седеше в лещака на сянка и я
гледаше. Често донасяше от магазина сапун и прах за пране. Братята ми
пропълзяваха на четири крака, открадваха всичко, което Гюковите ръце
бяха докосвали сапун, прах, – след това най-тържествено изхвърляхме
откраднатото в едно дере. За няколко месеца дъното на дерето побеля от
сапун, ала Мотовилката не преставаше да мъкне разни неща на мама,
вперил късогледи очи в нейните. Мама мълчаливо вземаше пакетчето от
ръцете му.
Колко голяма пара бе докопал баща ни за всичките години в каменната
кариера, можеше да се разбере по къщата ни. Най-отдолу имаше ред
камъни, които заедно с Гюко бяха дотъркаляли от кариерата, след тях като
бисери светеха тухли четворки, а после се нижеха единични тухли, недобре
очегъртани от мазилката – Гюко ги беше домъкнал отнякъде. Нямахме
плоча на тавана, а гредоред, внушителни каменни късове от най-скъп
мрамор спираха дъжда. Стените на къщурката приличаха на юрган, съшит
от парцали, тухлите бяха изгълтали толкова миризма на запръжка, че
изглеждаха апетитни и вкусни. „Гледайте какъв дворец имаме, клечки! Тц,
тц! – казваше баща ни. – Гледайте каква природа! Въздух като ракия!
Хората пари дават за такава природа“. Според мен това не беше никаква
природа, а гол баир от камък. След години кариерата щеше да го изяде и да
го продаде на хората с големите джобове.
Нашата къща беше не тристайната съборетина, ами кариерата – там,
между трошачката и сондите, пораснахме. „Мойте клечки! – показваше ни
баща ни – Вижте ги, бе! Как съм набол тия диви круши в земята, няма да ми
е жал да си отида. Те ще бодат небето. А, Недке?“ Майка ни тогава
забравяше коритото и се усмихваше. Сините вълни в очите и ни заливаха и
тогава най-страхотно искахме татко и Гюко да се доберат най-после до
голямата пара и да видим мама облечена в онова кожено палто. Тя се
усмихваше и отново казваше, но много тихо, че не е редно да ни изгният
костите върху тия голи камъни.
Баща ни и Гюко започнаха да изчукват катастрофирали коли. Снабдиха
се с горелка, оксижен и така замириса на коли у нас, че баща ни си обгори
гърба и ръцете и го откараха с линейка в пернишката болница. Гюко с
куция си крак въртеше бизнеса сам, виждахме го гол до кръста, лъснал в
пот и грес около някоя таратайка. Проклетата му Мотовилка донесе една
вечер на мама палто. Не беше кожено, а най-обикновено, от плат. Сиви и
сини нишки така изтъкани, че очите те засърбяват от яд. Да беше му
показала мама гърба си, а той, както бе вързан в думите, да даде веднага
кръгом към вратата. Но мама не обърна гръб и Гюко с куция си крак
приближи и вдигна палтото до нея. Заедно със закачалката го допря до

54
раменете ѝ. Когато пръстите му ги докоснаха за една секунда, братята ми
скочиха от столовете. Ако не бяха трепнали така хубаво миглите на мама
край тези къси и грозни пръсти, ние, клечките, щяхме да изпратим палтото
в бялото дере. Ала мама изведнъж ни забрави – нас, клечките, и коритото.
Мама се усмихна. Синята вода от очите ѝ този път тръгна към Гюко. Той
отвори уста да каже нещо, захвана да се мъчи. „Н... Недке!“ – измънка той.
„Няма да го взема, Георги“ прошепна тя. За пръв път я чувахме да шепти и
за първи път чувахме някой да нарече Мотовилката Георги. Ах, голяма
пара, къде си! Най-коженото палто да купим на мама, а на онова,
подареното, всичките нишки да изядем. Ела, голяма пара̀, че закъснееш ли,
после не ни трябваш и направо в дерето, при сапуна, те хвърляме. От този
ден намразихме гардероба. Майка прибра палтото в него. Никога не я
видяхме да го облече, но я издебвахме седнала пред отворения гардероб,
мълчи, гледа вътре.
 
***
 
– Боички, къде сте, Боички? – вървя по пътя към нашата стара къщурка.
Тук тревата ме познава, помни детството, братята ми. – Боички! – това е
баща ми. „Боички“ казва на моите синове – чернокоси, чернооки, още по-
далеч продължили неговата щура, разпасана боя. Пред очите ми се мярка
ъгълче от детска риза.
– Мама идва! – изведнъж кряска големият ми син.
– Какво носиш в големия пакет, за ядене ли е? Виж, виж – слънцето е по-
грозно от баба. Дядо ни каза – значи е вярно.
Ще покажа на хлапетата едно кожено палто – то не е скъпо. Но си
представям как моята Недка ще го опипа невярващо, а аз полека ще го
сложа върху раменете ѝ. То, коженото, ще грее, както тогава в думите на
тате. И ще се радва мама и всички от моята кръв.
 

55
 
 
РУМ
 
Румен обичаше тази малка тухлена къщичка за кучетата. Тя беше ниска и
той се пъхаше вътре на четири крака. Оставаше сам цели следобеди, скрит
от отровната жега, потънал в крясъците на жабите, които се страхуваха
Струма да не пресъхне в циментеното си корито. Майка му не го търсеше,
беше заета със скандалите с баща му, баща му не го търсеше, защото се
обаждаше по телефона до някаква своя приятелка, за която в крайна сметка
се ожени. Само баба му, която всъщност не беше негова истинска баба, а
някаква непозната старица, останала при дядото на Румен да се грижи за
стареца, приказваше с Рум.
Старата жена му донасяше паница с топла супа, а може би просто бе
изплакнала тенджерата с топла вода, в която майка му бе сготвила нещо в
промеждутъците между скандалите – после старата си мърмореше тихо
нещо, на румънски или може би на гръцки.
Отначало Румен оставяше кучето, което бе нарекъл със собственото си
име, да изпие ароматната течност, но после започна да изпълзява от
дупката, вземаше паничката пръв и пиеше жадно. Момчето обичаше
малката постройка, която беше далеч от приятелката на баща му, от
мизерната пенсия на баба му. Майка му остаряваше видимо с всяка изми-
нала седмица, лицето ѝ се превръщаше във въглен, над който земята щеше
да се затвори съвсем скоро. Румен се опитваше да краде нещо – метални
мрежи от околните вили, дамски чанти, които продаваше за шепа стотинки
и ги оставяше върху възглавницата на майка си, но това правеше
положението още по-лошо. Тя си купуваше евтина ракия и пиеше.
Бабата на Румен, мърморейки на румънски, упорито вареше картофи,
които бе купила с последните пари в къщата. Румен ядеше – цяла седмица
обед и вечер варени картофи – и се криеше в черната тухлена постройка,
при кучето.
Кучето беше толкова красиво, че милозливи хора му оставяха храна –
парчета хляб, обелки от салам. Отначало Румен изяждаше всичко сам, а
животното виеше тихо и протяжно – тънък вой, успореден на Струма,
който се вливаше направо в сърцето на момчето.
Хората от близките къщи, подмамени от миризмата на топла супа или
може би на водата, с която бабата на Рум измиваше мазната тенджера,
започнаха да изхвърлят новородените кученца в ниската къщурка. Рум
знаеше, че богаташът, живял по тези места преди години, я бе издигнал за
любимото куче на дъщеря си, която страдала от някакво психическо
заболяване страхувала се да излиза от дома си, страхувала се да среща мъже

56
и момчета, страхувала се дори от собствената си майка. Не се бояла един-
ствено от кучето си, напъхвала се заедно с него в кучешката колиба, където
баща ѝ оставял за нея чиния и прибори от сребро.
Хората не помнеха болната от шизофрения дъщеря на богатия човек,
просто още не бяха умрели преданията, че за тази уплашена до смърт млада
жена се оженил някакъв отчаян авантюрист. Съседите дълго време чували
от прозореца към север тих вой; мислели си, че кучето издава тези отчаяни
звуци, но някои предполагали, че вие уплашената до смърт дъщеря. В този
беден край никой не се интересува от чуждата беда, по-скоро мисли за
собственото парче хляб, което обикновено е недостатъчно като топлите дни
през зимата. Тук злосторниците и крадците са повече от обикновените хора,
всъщност обикновените хора са обикновени само част от денонощието, а
през другата са в повечето случаи злосторници или често жертви на
злосторници. Кучетата им бяха пазачи – зли, недохранени, толкова гладни,
че се нахвърляха да хапят собствените си стопани. Бяха свободни от
синджирите половин час през нощта – тогава улиците се пълнеха с кучешки
зъби и звуци, с които кучетата изразяваха радостта си, че правят любов като
хора. Хората хвърляха новородените кученца, още топли и влажни след
раждането, в контейнерите за смет. Рум слушаше тихото им квичене и
мислеше за хлипането на жената, която се бояла от мъжете, от жените и
обичала само кучето си.
Целият квартал сякаш беше малко куче, което вие от глад, захвърлено
край Струма. Рум се криеше в тясната постройка, стиснал до сърцето си
кучето Рум – не защото чак толкова го обичаше, а защото така му беше
топло в студения септември с дъжда, който може би никога нямаше да
спре. Един ден Рум се вмъкна в къщурката и завари своето куче с
прегризано гърло. Наведе се и прегърна кървавите остатъци от приятеля си.
Струма течеше в този миг през сърцето му заедно със сенките на всички
кучета в града.
В дните, когато безуспешно се беше опитвал да открадне нещо из
Перник, Рум се чувстваше виновен за майка си – напук на всякаква логика
тя се бе вдигнала от леглото и отново бе започнала да се храни – може би
бабата румънка я бе излекувала от мъката ѝ. Може би, след като баща му се
махна и отиде да живее при приятелката си, майка му вече не го виждаше и
забрави ядовете си. А може би в билките, които бабата румънка ѝ даваше,
имаше дрога, защото понякога вечер майка му съвсем необяснимо се
смееше – вперила поглед в месечината или в дъжда, когато септември не
даваше месечина на нощите.
Рум трябваше да си намери работа, но работа нямаше в този град, нито в
Радомир. Смяташе да се метне на някой автобус за Италия – там търсели
готвачи. Той не можеше да готви, но се надяваше бабата румънка да го

57
научи на своите ястия, от които майка му оздравя по чудо. Така или иначе
той щеше да си отиде, защото вечер Струма продължаваше да го измъчва и
никъде нямаше нищо за крадене.
– За какво все си мърмориш под носа? – Рум беше попитал веднъж бабата
румънка и тя му отговори – „За Наско“. Наско ѝ обещал да се ожени за нея,
когато била млада и хубава, даже му позволила да я обича, вследствие на
което осъмнала бременна. Наско обещал, че ще се върне, ще я намери, и
отишъл в Букурещ да прави пари по железницата. Заклел я – като ти стане
мъчно за мене, кажи – и бабата румънка изричаше своите неразбрани думи
на румънски – така той щял да я чуе и да дойде по-скоро.
Естествено не дошъл, тя продала детето си на една богата жена от
Радомир за тридесет и два лева и се оженила за дядото на Рум. Дядото бил
дърт, неспособен да обича жена, тих пияница, но ѝ обещал покрив и легло в
топла стая, ако наглежда малкия Рум – още навремето било ясно, че майка
му и баща му няма да я доведат доникъде и къщата ще се разпадне.
Майката на Рум не знаела, ама никак, да готви, макар че била хубава жена,
а бабата румънка готвела с билки и подправки, които за известно време
върнали способността за любов на дядото.
Но то било само за зло, защото при една от късните му любови сърцето
му се претоварило извънредно много и загинал, усмихнат към луната,
цялото щастие на света изписано като на книга върху лицето му. Преди да
издъхне, дядото на Рум виел – дали от щастие, или от мъка, че толкоз късно
му се отворила възможността да прави любов на жена си, дали от
съжаление, че никога повече няма да види Струма, или от радост, че цял
живот е живял край бреговете на лятото в стоманеното корито на реката –
никой не знаел.
Един ден, за огромно учудване на Рум, в къщата, където малките кученца
се въргаляха като призраци, се случи нещо. Беше ден, през който нощта бе
започнала още на обяд и небето се бе залепило за реката, защото беше
жадно и искаше да я изпие. Рум бе успял да открадне една нелоша кола от
паркинга пред Спестовна каса и се чувстваше щастлив. Уви – за кратко.
Момчето завари някаква мътна фигура в къщата, свита на кълбо сред
купчината на малките кучета, легнали едно върху друго в мрака. Добре че
изрита мътната фигура, защото тя не се оказа голямо куче, както бе сметнал
Рум.
Тази мътна фигура беше едно момиче – той позна, че е момиче, по тънкия
глас и по това, че тя хвана ръката му и още преди да я удари, я сложи върху
гърдите си. Не го изчака да я пита каквото и да било. Не изчака дори кожата
на ръката му да продължи пламналото си разследване върху чуждата кожа.
– В найлоновата торба има буркан с топла супа за тебе – каза тя. – Спи с
мен.

58
 Рум остана скован, безпомощен, сляп като последните две кучета, които
някои съседи бяха хвърлили в къщичката сутринта.
– Страх ме е от хората, от мъжете и от жените еднакво – измърмори
момичето. – Тука е тъмно и не те виждам. Не ме е страх от кучетата и от
тъмното. Спи с мен.
Той не знаеше какво трябва да ѝ направи, никога не бе докосвал момиче,
не смееше да се приближи до нея, макар че в кръвта му се разскачаха
всички билки, с които баба румънка някога беше изцелила дядо му и го бе
научила да обича жена.
– Бързо! Нашите ще ме потърсят. Мислят, че съм луда, и искат да ме
лекуват. Но мене от кучетата не ме е страх... дори от големите. Боях се, че
ще се уплаша от тебе, като те видя, затова дойдох по тъмно. Сега приличаш
на голямо куче...
– Но аз... аз не знам – измърмори Рум. Можеше да излезе навън и да
избяга у дома си, където майка му се усмихваше на месечината. Тази вечер
нямаше месечина, но тя сигурно я виждаше, защото бе по-усмихната от
всякога на черната веранда, заровила ръце в билките на баба румънка.
– Аз ще те науча – каза момичето. – Виждала съм как става по
телевизията. Ще ти покажа.
Изведнъж той усети пламналата си буза залепнала плътно към момичето.
Можеше да се закълне, че чува как Струма се влива в кръвта на това
момиче, в кожата му, в гърдите му. Това беше най-вълшебният звук, който
бе чувал през живота си.
– Знаеш ли, баща ми е болен – рече тя и изведнъж се разплака. Кожата ѝ
изстина.
– Болен ли? – измърмори Рум, уплашен, отчаян, че кожата и, в която
течеше Струма, ще се отдалечи от него и ще го остави сам с хлипането на
малките кученца. – Какво му е на баща ти?
– Той... всяка вечер чува как баба ти румънка го вика... с румънски думи и
билки... Той тръгва всеки ден. Аз оставам сама... Страх ме е от всички
хора... От баба ти румънка най ме е страх.
Но той вече не я слушаше, той я целуваше, толкова тихо и внимателно,
толкова кротко – да не чуе баба му румънка, защото Рум искаше момичето
само за себе си. В нея беше Струма, хлипането на малките кученца и
луната, която я нямаше през септември.
– Донесох ти топла храна – промърмори тя.
Той я целуна. Щеше да ѝ подари всичките пари, които бе уговорил за
откраднатата кола.
– Не бой се – прошепна Рум. – Обичам те.
Не знаеше какво точно означава това, но бе сигурен, че говори истината.

59
 
 
КОЛАТА
 
Заселихме се в Караманица, ромския квартал на Перник. Ама преди туй
направихме два удара – братята ми и аз откарахме цял камион ръждиво
желязо на завод „Стомана" – и на! Купихме последната къща на баира –
ниска, с пропаднал покрив. Мама вика – сега ще ѝ сложим една ламарина
отгоре и ще купим секция на децата. Секция означава четири кушетки – на
всяко момче по една, а за мене, единственото момиче, няма секция и пак ми
постилат на старата маса.
Джобовете на тате се надуха от петолевки. И не ще да ги остави вкъщи,
ами с тях ходи – да му се тресял панталонът с пари. Вечер, като се прибира,
навирва главата пред кръчмата „Торино", където се е събрало на припек
цялото население на Караманица, и обръща джобовете. На земята се
изсипват пари, левове – цял куп. Тате ги посритва и се изправя като орел
над тях. Хората цъкат, а той си глади мустака и вика:
– Сега децата ми само печени пилета ще ядат!
Ами! Месец вече чакаме, пък у нас още не е прехвърчало пиле към
печката. Една вечер татко измъкна парите от дупката в пода под бюфета,
гледа ги, мисли и нищо за печено не спомена. Половин час стоя и мисли.
Довел приятели с него – и те мислят. Сега ще стане бой, викам си. Накрая
тате въздъхна и се запъти към кръчмата. След него всичките мъже дадоха
кръгом един подир друг. Никой не обели зъб.
Покри се тате в „Торино“ – най-евтиното кафене в Пернишко, заседна
вътре заедно с парата и никакъв не се показва. Седнахме всички на моста
над Струма да го чакаме. Нервираме се. Мама си гризе ноктите. Братята ми
пътека направиха до кръчмата да го изтеглят. „Новините по bTV почват,
бе!“, викат му, защото той само това гледа. Ако някой шукне, баща ми си
събува платненките и ги запраща по главата на тоя, дето говори. Така
научавал къде да си влага капиталите.
Новините свършват! Тате не идва. Запил се – и край. Майка ни заряза
коритото с прането и право към „Торино“ изхвърча. Като се върна, носът ѝ
се беше подул и изкривил на една страна. Стана нощ. Мама ни набута да
спим. Къде ще спиш, братче, като нищичко не си хапнал. „Ушите ми
изяжте! – гълчи мама. – Яжте печени лалета! Оня изпи парите за пилетата!“
Посреднощ, чувам, някой бие на вратата.
– Жена! Саро! Отвори, ма!
Братята скочиха и вдигнаха резето. Татко, както се беше подпрял на
вратата, се трупира долу и не мръзна повече. Мама се наведе да го свестява,
пребърка го – всичките му джобове празни.

60
 – Васо, къде са парите? – разфуча се с право жената. Той нито чува, нито
вижда, нито лев показва. Обърна се на другата страна. – Къде са парите, ей!
Казвай, че ще ти извадя ракията през носа! Децата щеха да изгорят, докато
дигнем желязото!
Баща ни хем хърка, хем хълца. Сипахме му кофа вода на главата.
Горкият, дотам се беше унесъл, че дори една псувня не можа да изрече.
Тогава мама го сграби за главата и започна да го тръска – дано изрони
някое левче. Ами! Колкото от змия ще издоиш мляко, толкова от тате пари
изтърсихме! Мама се разтрепери, после изправи бащата – много е яка, –
засили се и го удари в стената. Сигурно от това тате се съживи и кресна:
– Кола ви купих, ей! Кола!
Щом си затвори устата, веднага заспа.
– Купил си на жабите очите! – озъби се мама и както се беше разбесняла,
започна да го налага, като че той беше не Васо, а дюшекът на Васо. После
се разрева и жално зареди: – Ще го утрепам бе, божичко! После без него ще
остана. Язък!
На другия ден чакаме баща ни да каже къде са парите. И вода му
сипвахме на темето, и с „Новините по bTV почват го лъгахме, ракия даже
му сложихме под носа – само и само да се съживи. По едно време нещо се
разбуча долу, откъм ливадите около Струма, и право към нашата къща
пристига. Деца се разхвърчаха като стрели и копия, жени дойдоха. Всичко
се струпа да гледа. Една кола пристига. Сетихме се чия е – на кръчмаря
Тошо. Той от три години търси на кого да продаде тоя боклук.
Колата ръждива. От земята пуши като кюфте, колелета едва-едва
преплита. Преди да спре, гръмна няколко пъти. От нея се измъкна
кръчмарят и веднага викна:
– Честито!
– Какво честито, бе? – зинаха хората. Мъжете се бутат кой по-напред да
удари колата и да я изрита. – Чия е тая консерва, бе?
– На Васо. Вчера купи фордчето.
Всички останахме като гръмнати. Докато се сетят чичовците ми да
грабнат кръчмаря за гушата, той се изсули и изчезна като висулка през май.
През това време татко как се е свестил, как е изтрезнял, никой не знае.
Иде – лъснал с мустак, с очи свети, никого не поглежда. Все едно по долари
стъпва. Хората се размърдаха да му направят път. Майка ни гледа какво
чудо се състоява, мига и не вярва. После се присламчи до тате и го улови
под ръка. Опъна врат. Мале, колко хубава жена била мама! След тях и
братята ми се наредиха по височина. Аз нахално се изтъпаних най-отпред.
– Хайде, семейство, качвай се! – изкомандва тате.
Добре, но колѐто малко, а ние сме много народ. Всеки се бута да седне,
никой не ще навън да артише. Мене ме смотаха между краката на братята,

61
ама виждам – около фордчето народът от всички къщи се изсипал и нас
гледа.
– Палим! – вика тате. Колата ревна и клаксонът ѝ сам засвири.
Ррр! Всичко скърца и щрака. Въртим се в кръг около къщите. Колата
гърми, трещи, пука, чука. Кеф! Тате пее. От окото на мама сълза прокапа.
Ако аз писна, някой ме тупне по главата. Плаша се да не ме утрепят и
млъквам. Какви хубави зъби има мама бели като бял трендафил. От радост
ми се обръща сърцето. Искам цял живот да се возя в тая кола!
Да, ама по едно време нещо изстреля под капака. Фордчето почна да
хърка, тате развъртя кормилото, взе да бие педалите, ама колата се заинати
и спря. Хората ни настигнаха полека-лека. Майка седя кротко до едно
време. После започна да въздиша и през носа, и през устата. После така
въздъхна, че стъклото на вратата до нея от само себе си падна.
– Ах, Васо, пияницо такава, какво ще ядат сега децата! Печени лалета
ли! – Мама блъсна вратата, искаше да я отвори. Обаче вратата се откърти –
пак от само себе си. Братята само това чакат – скачат през дупката навън,
понеже тате в яда си бе започнал да ги пердаши по главите. Само аз на
дъното лежа и не смея да дишам – ако ме докопат – ще ми откъснат
шишарката. Слагам се на ламарината и си викам – ей сега ще умра под една
ръждива седалка. Язък! Татко също изскочи от колата и като я подбра –
псува и рита наред – и мотор, и гуми, и ламарина – жалост в него няма.
Хората се кикотят, скачат от удоволствие и се тупат по коремите. Да, но не
са познали. Мама като им рипна и като пусна един глас – дърветата
разлюля.
– Я трайте, бе! Само Васо купи кола! От всички вас най-образован излезе!
– Купи ръжда! – извряка някой.
– А ти и за толкоз ум нямаш! Ако тебе видя в кола, ще застана на центъра
на Перник и ще накарам де що човек мине да ми удари два пестника в
сурата!
Затова обичам мама. Много ме бие, ама от хиляда побеснели човека с две
думи хиляда овцѝ прави. Хората я гледат. Никой не се кикоти. Уважават я с
очи.
– Евала, Васо. Доживях и аз да се наместя в моя кола! – извика като гръм
тя. Татко, като се наду, като се ухили, пак опъна мустака. А майка, обратно,
смръщи се, нещо ѝ дойде на ума и изфуча: – Васо! Ходи да намериш
кръчмаря!
– Кръчмаре, къде си, мамка ти! – зина тате, па грабна откъртената врата
от колата. След него се юрнаха други – и мъже, и жени. Всеки се навежда за
камък. А аз... Ако ми се мернат малките кръчмарчета! Не ме питай!
Дотичахме до „Торино“. Там нито кръчмар, нито кръчмарка, нито
кръчмарчета. Заключено. Мъжете с тате подхванаха кръчмето от три

62
страни. То отдавна си беше подклекнало, затова само изскърца и се срути.
После мъжагите намериха между дъските и ламарината ракия и се сбиха,
докато разделят бутилките. Големият ми брат донесе у нас акордеон.
Прибрал го от бутнатата кръчма. Че като забара клавишите – свирня до
облаците, хубава, яка, красота, ти казвам!
Оттогава тоя кръчмар се пропъди от Перник. Не сме чували нищо за него.
Дали е умрял, или още се мъчи някъде по света, не знам. Вече няма
„Торино“. Нищо, не се ядосвайте. Мама от това голям късмет извади. Тате
вече в кръчма не стъпва, ако се завърти из дома някоя петолевка, купува
ракия, гледа „Панорама“ или новините по bTV и си пие в нас. На мама ѝ е
сто пъти по-лесно да го мъкне от масата до кревата, отколкото да го
изважда от кръчмата. Тя страшно се подмлади. И по-рано за нея говореха,
че е много хубава. Че само тя такива равни бели зъби има – като бял
трендафил. Вече започна даже и по главата да ме гали.

63
 
 
МОМЧЕТО
 
Това тъничкото момче там, с късите панталони, последното в редичката.
Слабо като коте, все се върти, госпожицата от седмичните ясли ги води, а
той... Това е синът ми Иван, вече десет месеца го гледа тази госпожица, а аз
се притискам до будката за топли закуски. Ако хлапето ме види, ще плаче,
пък на мене ми се иска още да го погледам. Баба му го прибира събота и
неделя, аз го срещам веднъж на три месеца, понякога по-често, но отдалече,
зад тази будка. Ще вземе да ме забрави.
Сега, като направя големи пари! Карам по две смени на крана, стискам
зъби и ям повече, за да не пипна някоя болест. Докато долу ровят, спя,
направя ли две хилядарки, ще се съберем тримата – аз, майка и детето, ще
стегнем къщата. Може да се хвана шивачка, ще работя у дома и ще варя
през ден чорба от коприва. Искам да се налеят малко краката му. Къде тича
сега? Къде е тръгнал...
Да си вървим вече, хайде на крана! Сто деветдесет и две стъпала. Всеки
ден по два пъти нагоре и надолу. Зад гърба ми – металните пръстени,
боядисани в ярко жълто навремето, сега оглозгани от прах и дъжд. Горе в
кабината въздухът е кисел от влагата, сдалата на крана е вдигната, петдесет
метра отдолу е земята Аз живея десет часа на ден с два железни лоста в
ръцете – само два лоста, с които си правим компания, плюс пакет евтини
цигари в джоба и много левчета в края на месеца. Гошо ми маха с флагче,
ако трябва да вдигам, а когато се мия на мивките, ме опипва без да
приказва, само изчаква да се наведа и да започна да плискам вода по
омърлушената си физиономия.
По ръцете му има още кал, цапа ме, озъбвам се и изчезвам набързо по
пътеката към бараките, той псува, защото такива номера са му ясни, и
изчаква следващия ден. Отдавна мразя този тип, трудно понасям красивата
му мутра, но това е стара история, забрави я, малката, и пак ще сме си
дружки. Най-удобно е, щом ти свирна вечер, да дотичаш в горичката до
изкопа. Малко секс, земята отдолу е кална и студена, но като се хвърлят
ватенки, става бижу, пък и ти не си от захар. Добре си прекарвахме в
горичката, малката, и няма какво да ми се надуваш толкова.
Карам две смени и ще се удавя в пари. Синът ми е на година и осем
месеца. В седмични ясли. Като бачкаш на две смени, не мислиш за сина.
Гледаш сигналното флагче на Гошо. Трябва да изсипваш кофите пръст
симетрично от двете страни – правим вал и терасовидни пътища за
камионите. Още петдесет метра надолу е медната жила.

64
 Земята е безплодна, толкова мръсна от пушека на машините. Разкъсваме
я с бомби, тя се емва нагоре като съсирена кръв. Ровим дупка – огромно
пресъхнало дере с кал и постни скали. Вися дванайсет часа на ден един
кран над света, баирите с хилави борове се клатят пред очите ми, пестя
даже от парите за цигари, под мене е зинала дупката с багерите и с много
медна руда, която ще измъкнем и ще вземем доста пари. Сделката е такава
и заради нея си струва да стискам двата лоста.
Аз съм от щастливците в тухлените бараки, които имат здрави стъкла на
прозорците, керемидите не са изпочупени отгоре. Имам газов котлон и
кафе. Всички си мислят, че съм се вредила на две смени, защото съм спала с
техниците или дори с инженера на фирма „Бор“, но това не е вярно. Аз бях
от първите на тоя обект и заварих планината цяла – със стар коларски път и
много къпини наоколо. Тогава имаше лисици вечер и луна над боровете.
Излизах с едно момче, Манол, но за него сега не ми се говори. Като разбра,
че имам дете, рече: „Няма да я бъде нашата!“, и спря да ми казва дори
„добър ден“. Така че сега има изкопи, кал и руда плюс подклекнали
фургони със задръстени комини и счупени пейки.
Покривът тече, но е екстра, че го има и можеш да сърбаш боб или да
ядеш кебапчета отпреди два дни, огънят пуши, но е екстра, че не гасне,
пипаш с пръсти пламъка и чакаш да дойде петък – денят на заплатата.
Мислех да купя на моя син автомобил – детско синьо пежо с педали, които
блестят на слънцето. В неделя, като го прибере баба му, ще седне момчето
ми в автомобилчето, цялата махала ще си каже – „Бре, тая се удави в
пари!“. На мене ще ми се иска да съм наблизо и да гледам, но ще съм в
кабината с двата лоста. Ще си представям как детето се усмихва и ще ми е
радост. Цял ден ще си викам, че всичко е о'кей.
Но подобни сини пежа в града няма. Хората ги донасят от Гърция, а аз не
съм ходила там, пък и скоро едва ли ще ме огрее. Обаче все мисля как
купувам едно синьо детско пежо и го нося на гръб до дома.
Трябва да ходя за цигари. В павилиончето има халва, обаче е солена,
защото от един дъжд се разсипаха сто пакета сол върху нея. Аз пестя като
луда. Ще ям кутия копърка. Чакай да ги направя тези две хилядарки...
Бомбаджиите ми махат с ръка. Един от тях ме навиваше да отидем в
горичката. Ако ми е студено навън, да изчакаме да се опразни фургонът.
Малко секс за разтуха. Не съм навита, чакам го да дойде и обяснявам:
"Днеска не мога, карам две смени, ти знаеш. Вечер съм труп. За какво се
натискам толкова ли? Ами за пари. Имам дете. Ще поръчам на някого да ми
донесе автомобилче – от малките, с ламаринени кантове. В петък взимаме
заплата. Твоите пари не ги искам, приятел. И назаем не искам. Яка съм като
бивол, не виждаш ли?“

65
 В понеделник ще правим серия взривове. Ще смъкнем още два баира.
Там е медната жила. Разклонена, тлъста, с много милиончета в нея. Днеска
е имало баири, утре – багери. Плъхове, зайци, лисици и сойки бягат,
тревата ще изгори. Толкова обичам трева – рядка, гъста, зелена или
изсъхнала наесен. Вече няма да има борове. Дървари дойдоха от три села да
ги секат, дървеният материал, разправят, бил скъп до Бога. Ще изчезнат
гъбите в коренака. Ще копаем мед. Много, нужна е. В петък с заплатата..
Заредили сме експлозив в специални дупки. Изригва сив фонтан пръст.
Скалите стават прах, земята – пясък, всичко се клати, кранът ми е
евакуиран далече, небето пуска тътен, почвата гърми, половин планина се
смъква като пулове от табла. Всички колеги са избягали, заровили са
носове в замръзналата кал, всеки трепери да не го затрупа огромна маса
руда, адски богата на мед. Не мога да понасям повече грохота. Носът ми е
залепнал в коловозите от камионите. Някой пълзи към мене. Гошо. Пръски
земя падат върху нас. Задушавам се, а ръцете му ме опипват. Може би щях
да го утрепам, обаче двама се хвърлиха да ни разтърват и не можах да го
прасна както ми се щеше.
Мразя го това разлято лице на Гошо. Оказа се, че онзи идиот се хванал на
бас за едно шише „Грантс“. Шише уиски и той с мене секс на поляната –
всички да видят и изкоментират случката. Всеки ден виждам Гошо долу с
флага. Пускам един камък върху главата му, уж абсолютно случайно, и ето
ти край на разлятото лице. Но имам син. Трябва да си отида. Иначе не
знам... все за камъка мисля и за мазното лице на Гошо. По-хубаво да си
отида навреме, докато не съм изтървала камъка. Ще стана шивачка. Бях от
първите на тоя обект, заварих коларския път, къпините, можеше да се удавя
в пари. Комфортно живях, имах дори газов котлон и кафе.
Пак е изгоряла крушката в коридора или някой я е свил. Тъмно. Ах,
гадове, кой пак ми е погодил номер! Заложили са капан пред стаята ми,
нали се чупя от обекта, поне да си строша костите. Напипвам в джоба на
якето кибрит. Драсвам. Пред мене синьо автомобилче – пежо. От гръцките.
Бляска ли бляска като лудо с ламаринените кантове. Клечката догоря и ме
опари. Паля още една. Върху бронята лепната бележка с грозни печатни
букви:
„Кран, не си отивай. Приятели“.

66
 
 
ПРОВАНСАЛСКА КУХНЯ
 
Той пиеше виното бавно, опитвайки се да не я гледа. Думите ѝ бяха
равни, стъклени, но имаха вино в звука, който притискаше погледа му към
масата. Беше го поканила в кабинета си, на креслото до дебелите томове на
Шекспир, Шилер и още няколко автори, чиито имена започваха с „Ш“.
Освен по азбучен ред, книгите бяха подредени в зависимост от тежестта на
златото по подвързиите и дебелината на книжната маса. Той няколко пъти
бе идвал тук. Надяваше се тя да приказва за снега, който се ронеше на
мокри парцали от протритото небе. Предния път отново го бе поканила на
същото кресло и не направи нищо, съвсем нищо – седеше, гълтайки виното,
което положително бе струвало много пари на съпруга ѝ, взирайки се
нетактично в лицето му. Днес думите ѝ хвърлиха погледа към пода.
– Мислех, че никога няма да го преживея – разпиля се стъклото на
думите ѝ на остри късове около него. – Спестявах от учителската си
заплата, от частните уроци в това затънтено село. Родителите ми плащаха в
боб, консервирани домати, яйца. Левчетата които получавах, събирах във
възглавницата.
Беше му трудно да свърже тази изискана жена с някаква си оръфана
възглавница и потно снопче банкноти в нея. – Бях натрупала достатъчно, за
да си купя малка къща. Къщите в провинцията, знаете, не са никак скъпи,
селото беше диво, с вълчи вой през зимата и пролетта, с бухали, които
живееха на липата в двора на моята хазайка. Есента идваше с гъбите, които
растяха като луди по двора ми, буквално на прага. Заради децата търпях
бухалите в липата и вълчия вой, който влизаше в стаята ми вместо но-
вините вечер. Дадох му всичките пари. – За пръв път думите ѝ се стегнаха в
корав възел около виното му. При първата им среща бе приближила
неочаквано до него и го целуна, погледът ѝ изгубен сред идеално
аранжираните вази и цветя. – Той беше нещо много важно за мен –
продължи жената. – Повече от важно. Сигурно не разбирате. Тогава
мислех, че човек е направен за друг човек, че не може да живее без него и
прочее баналности. Смятах, че животът ми има смисъл само защото съм се
родила по времето, когато той береше гъби в моя двор и вечер ходеше
заедно с бухалите да опознава нощта. Беше поет, пишеше стихове, които
ми посвещаваше, посвещаваше ги и на реката, на семейството бухали, ко-
ето ненавиждах. Бях обезумяла, смятах, че кръвта ми ще се разпадне, ако не
го срещна. Вечер, денем и нощем отивах в къщата му, която беше на края
на селото – всъщност всички къщи бяха на края на селото, центърът беше
кметството с кмета. В стаята ми всичко беше разхвърляно, потънало под

67
плътна прах. Чудя се как в това диво село се образуваше прах, само пътят
беше прашен, може би времето и облаците се превръщаха в прах, разбирате
ли.
Не, той не можеше да си представи как в стаята ѝ всичко беше
разхвърляно, защото тук дори сенките на вазите бяха подредени
симетрично, стилно, малките бижута, колекцията от сапфири, старинните
оръжия, всичко беше без капка прах, без сянка от облак.
– Заплатата ми пристигаше с четири месеца закъснение, а той мечтаеше
да стане велик писател, да плени сърцата на хората в целия град, в цялата
страна. Питах не му ли е достатъчно, че има мен. Не било достатъчно. Не
стигали пари да отиде и да живее в София, да блесне. Знаех, че ще блесне,
ще стане велик поет. Не можех без стиховете му, които четях сутрин и
вечер и през междучасията в училище. Всичките пари, които имах от
заплатите, от частните уроци – хората ми плащаха след харман, когато
продаваха боба и житото си, – дадох му ги. Ще ти ги върна, обеща той.
Знаех, че ще го направи. Никога не беше лъгал, вярвах на думите му, както
вярвах на облаците и на реката, която не пресъхваше и през лятото. Обеща
да се върне през втория срок, да ми разкаже как върви поезията, взривява
ли сърцата на хората и прочее баналности, нали разбирате...
Не я разбираше. Не знаеше защо тази жена му разказва всичко това.
Чувстваше се много по-добре, когато тя го наблюдаваше с безизразните си
очи. Думите ѝ не успяваха да го отведат в онова село край реката, която не
пресъхвала през лятото. Не искаше Да си представя онзи поет, познаваше
го.
– Дадох му ги – купчина от изтъркани левчета, които хората бяха
получили от доматите си, от царевиците, за да могат децата им да тълкуват
„Една българка“. ..До Чикаго и назад“ и други красиви творби, които не
носеха никому нищо добро. Той отиде, обади се веднъж, описа ми колко му
е трудно да намери квартира в София и колко самотен се чувства. В
писмото му имаше две стихотворения за мен. Вълчият вой се превърна в
моя сянка, но стихотворенията му осветяваха цялото село, което нямаше
център, а само окрайнини и кметството се състоеше от кмета и неговия стар
набор, с когото бяха служили заедно като танкисти.
Това беше единственото негово писмо, което поставих редом до
календара. Бях полудяла дотам, че ограждах всеки изминал ден без вест от
Слав с червено кръгче върху буквите от писмото му. Червените кръгчета в
двете му последни стихотворения станаха толкова много, че можех да
направя кървава пирамида с тях. След няколко месеца, през които си правех
компания с двойката бухали, хората от околните села взеха открито да
подмятат, че съм луда, и престанаха да дават децата си на частни уроци при
мен. Веднъж получих пощенска пратка.

68
 Вестник, в който бяха публикувани стихове на Слав, и покана, канеща ме
най-учтиво да присъствам на сватбата му с Милена Кирова. Уведомяваха
ме също така къде ще се проведе сватбеното тържество – „Ресторант
България“. Тогава получих анемия. Не можех да ям, не можех да
преглъщам, при всяка миризма на храна започвах да повръщам. Когато
виждах бухалите – повръщах, когато хората ми говореха – повръщах, и не
само моите невръстни ученици ме избягваха, техните родители минаваха в
другия край на селото, за да не ме срещат, но това едва ли имаше някакво
значение за мен. Упорито отивах в училището единствената класна стая,
където се провеждаха учебни занятия, но децата ги беше страх. Скупчваха
се до вратата и надничаха заедно с кмета и неговия набор от танковите
войски, а вълчият вой свиреше в черната дъска. Един ден кметът и бойният
му другар ме измъкнаха от класната стая и с линейката, която обикновено
пристигаше в село поради смъртен случай, ме закараха в болницата в
Радомир.
Не помня колко време виждах бухали, вълци и окрайнините на селото,
писмото на Слав, което бях покрила с кръгчета от червен химикал. Помня,
че накрая извадих иглата, с която ми вливаха лекарства, за да ме успокоят и
отново да стана човек.
От болницата ходих до село пеш, вървях цяла седмица, защото спираха
камиони и правех каквото поискаха шофьорите, правех и неща, които не
искаха. Всяка вечер от тези пълни с мокър пролетен сняг дни изяждах по
едно малко парче от вестника с неговите стихотворения и един ден от
календара. Поредният шофьор не разбираше, че се хранех с поезия и
бухали. Питаше ме дали съм нормална, но не заради нормалността ми ме
държеше на седалката и не заради нормалността ми отбиваше камиона в
околните горички, към къщите на бабите си, лелите си, и ме подаряваше на
братовчедите си, за да му опростят дълговете.
Естествено загубих работата си в селото с бухалите и единствената
класна стая в училището. Загубих гъбите и планината, загубих вълчия вой,
но понякога още го чувам, особено когато пия от това вино, господине.
Той не искаше да среща очите и, тъмни и безизразни като нощ, нощта на
бухалите, за които говореше. Лицето ѝ беше вой на вълци, блъскащ се в по-
златените обложки на Шекспировите трагедии.
– Нямах никакви пари, дори дрехи нямах. Блузите, които обличах,
миришеха на шофьори, крайпътни горички и братовчеди, но поне вече не
миришеха на Слав, на село без център, с кмет от танковите войски.
Тя замълча, погледът ѝ притисна старинните оръжия. Кабинетът на тази
жена беше по-скоро малка галерия с картини, в които есента непрекъснато
изливаше дъжд; графики в черно-сиви багри, колекция от сапфири и злато,
което също изглеждаше черно. Този кабинет нямаше никаква връзка с

69
крайпътните горички, шофьорите и онзи дъжд от нейната гора. Сигурно
дъждовете са различни, едните са за книги със златни обложки, а другите
остават завинаги в безизразните ѝ, хладни очи.
Той пиеше виното си и се питаше дали тя отново ще постъпи като първия
ден – ще се приближи, ще го целуне, а след това ще му говори на „вие“. Не
можеше да си обясни защо го прави, защо му дава това скъпо вино, събрало
историята на велика провансалска изба. Бутилката сигурно струваше
колкото една от ония къщи с бухали в таваните, с липи и гъби в дворовете.
А може би тази бутилка струваше колкото цялото село, което имаше само
покрайнини и никакъв център, само кмет, кои го управляваше заедно със
своя набор от танковите войски.
– Съпругът ви ще се прибере – каза и той спокойно, но вътре в себе си се
учуди, че тя въобще не се впечатли от предупреждението му.
– Петър няма да дойде скоро – отвърна тя. – Вие сте мълчалив човек.
Приятно е да се беседва с вас.
Първоначално станах икономка на г-н Петър Савичев. Представете си
хаоса в горите, с който бях свикнала, с разхвърляните в селската ми
квартира тетрадки, книги, листове със стихове на Слав, с конто бях
облепила шкафовете, масата, пода. Стаята ми беше със стени от поезия,
„Една българка“ и „Ангелинка“. Никога не знаех къде са химикалките, нито
чантата, главата ми беше пълна със Слав и думите му, писани за мен, за
ръцете ми, за всичко, което имах, дори за блузите, които никога не можех
да намирам, за изсъхналите ми цветя в пластмасовата кофичка на перваза.
Представете си мен в къщата на г-н Савичев, в кабинета, където си бъбрим.
Сабите са наклонени точно под ъгъл 45 градуса, брокатът върху канапето е
подгънат на разстояние 12 сантиметра от пода.
Можех да готвя само варени яйца, гълтах млякото току-що издоено,
когато бях гладна, през междучасията се хранех с киселец и хляб. Пиех
сурови яйца. Господин Савичев обожаваше провансалската кухня, нае
готвач от Февър сюр Мер да ме обучава и можете ли да си представите
каква бе агонията ми, докато науча 109-те подправки, които готвачът
Донесе със себе си? Можете ли да си представите мен, която бях варила
само картофи, да готвя патица със захарно цвекло, карамел и стафиди? Да
поставям лъжицата на 8,6 см от чинията за стриди, а ножа на – 1,5 см от
лъжицата?
Виното, което той пиеше и което произхождаше от древна провансалска
изба, спря на гърлото му. Не искаше да си представя нищо. Питаше се дали
тя ще продължи да говори. Думите ѝ бяха станали недоволни патици с
карамел и стафиди и той чуваше как плющят с криле към него.
– Не мога да си представя – обади се той.

70
 – Няколко пъти господин Савичев ме изгонваше от службата ми. Отсядах
на един таван над Женския пазар. Там живеех с две туркини, които
продаваха найлонови пликчета и дрехи втора употреба. Те ме приемаха да
оставам при тях, защото ги учех да говорят по-добре български, а и защото
едната туркиня ми казваше: „Имаш страхотни очи“. Едва ли я интересуваха
само очите ми, но когато казваше какво друго бе страхотно у мен, се
изнасях от квартирата им и се разхождах дълго посреднощ около Женския
пазар. Много е красиво, няма навалица, още не е изметено и ти се струва, че
ниско над асфалта летят бухали.
Отивах при старицата с котката, която беше почти толкова голяма,
колкото самата старица. Вратата на дома ѝ винаги зееше отворена като
селото без център. Тя се движеше мъчително и когато първия път влязох
във входа към апартамента ѝ, каза, че ще ме прокълне, но аз не се боях от
клетви. Бях изяла толкова листа от вестника с поезията и толкова камиони
ме караха от болницата обратно към бухалите в селото, към класната ми
стая. Бях научила подправки от провансалската кухня и бях оправяла
леглото на господин Савичев така, че да има 12 см чаршаф до основата на
матрака. Сега клетвата ѝ щеше да бъде горещ чай с мед за мен.
И досега не зная защо г-н Савичев изпращаше бодигард да ме върне
обратно. Сигурно не защото облепих килера, в който ми беше позволил да
се нанеса като негова икономка, с десетки страници от „Барутен буквар“ на
Радичков. Буквите ми напомняха за децата, които се обучаваха на Вазов и
Елин Пелин, за родителите им, които плащаха в боб и люти къдрави чушки
от градините си. Сигурно не ме връщаше и заради купчината дънки и сака
на пода, далеч по-висока от 12 сантиметра. Туркинята, която смяташе, че
очите ми са страхотни, ми даваше дрехите, за да ѝ рецитирам „Да се
завърнеш в бащината къща“. Тя плачеше за бащината си къща и за белите
вишни и сълзите ѝ капеха върху ръката ми. Тя искаше да изпие сълзите си
от ръката ми, но аз се изнасях при старицата и нейната котка.
Старата престана да ме проклина. Веднъж ми даде пари да ѝ купя
аспирин – тя се бореше със смъртта единствено с аспирин и се надяваше да
победи, – върнах се, без да ѝ открадна парите, и вместо клетви тя започна
да ме благославя. Едва ли щеше да ми провърви от благословиите ѝ. С нея
веднъж заедно рецитирахме „Изворът на Белоногата“ и тя се разплака – не
защото беше гладна, а защото усещаше как собствената ѝ сянка полека
отлита отвъд и никой освен мен нямаше да види смъртта, преминаваща
безпрепятствено през разбитата врата на апартамента.
Г-н Савичев изпращаше хората си и ме прибираха с джип от тавана на
двете туркини, от сянката на бабата и Белоногата. Връщаха ме обратно в
килера, където стените разказваха „Песента на колелетата“, но всъщност
тези стени бяха за мен деца, на които преподавах, както в селото без център

71
в единствената класна стая. Когато Савичев ме попита защо седя при тези
отрепки на Женския пазар, излъгах, че искам да стана монахиня.
Той мълчи като вас, господине, но не пие вино, седи и ме наблюдава.
Кара ме да подреждам лъжиците му, старинните му оръжия, цигарите.
Отначало опитвах две хапки от всяка гозба, която консумираше той. После
изхвърли манекенката си поради неизвестна за мен причина, може би
защото момичето беше подпалило учебниците за седми клас в килера ми,
може би защото с мен не се налагаше Савичев да показва колко е велик, а аз
не струвах нищо в никакво отношение.
Едва когато детето му се роди – тоест, когато родих син на Савичев и
лекарите казаха, че е нормален, той престана да ме изхвърля от килера.
Забрани ми да ходя до Женския пазар, но аз отидох – надявах се да кажем
още веднъж с бабичката „Изворът на Белоногата“, но сянката на старата
вече беше вградена в отвъдното, а апартаментът ѝ имаше метална врата.
Туркинята пък ми каза: „Ще ти дам жълтицата на майка ми, за да останеш
да живееш с нас“.
Синът на Савичев е здраво момче и той го показва на приятелите си. Аз
познавам всички подправки на провансалската, баварската и калабрийската
кухня. Мога да правя 21 вида спагети. Чаршафите са подвити на 12,5
сантиметра от основата на всички легла тук.
Допийте си виното. Пригответе се, моля, това ще ме улесни. Надявам се
съпругът ми да ни завари. Просто не виждам никакво основание, поради
което би сметнал за правилно да ме задържа повече тук. Имам пари.
Достатъчно, за да купя единствената класна стая в онова село. Всъщност не
зная дали там има още деца.
Той се изправи, приближи се към нея. Беше щедра жена. Точно на 12,5
сантиметра от креслото му беше оставила сноп банкноти. Както преди.
Тя го погледна и скъпото вино в ръката му потрепери. Мъжът остави
чашата си на пода.
– Слав ви праща това – рече той. Думите му прозвучаха грапаво,
старинни мечове в златистия въздух на Шекспировите трагедии. – Това са
парите, които ви дължи. Нае ме да ви издиря. – В ръката му парите се бяха
изгърбили, от тях се разнесе вълчи вой и плясък от криле на бухал. – Слав
дълго време ви търси.
Жената отпи спокойно от виното. Ръката ѝ, бяла като извора на
белоногата, не посегна към парите.
– Каза ми, че откакто ви изпратил онзи вестник със стиховете, вече не
можел да пише – прошепна мъжът.
 

72
 
 
ДОНО
 
Отиде отвъд – сигурно и там е започнало лятото. Когато аз дойда, ще
бъде топло.
Коренът му беше такъв – черен. Мъжете от рода на Доно, с широки
рамене, широки челюсти, смазваха думите между зъбите си и само по
единия гол, пръхтящ звук хората се досещаха какво искат брадясалите
черни лица. И по-добре майка да не го е раждала оня, който не схване или
се опъне срещу грамадата от кости и жили, срещу юмручната воля на сил-
ния. Думата на Доно беше чук – всеки се счупваше под нея. На двайсет и
пет години стана главатар на коларите и за да няма някой криво разбрал, и
да не си направи някоя глава погрешна сметка, че върху Доновия врат може
да се стъпи и меракът му да се прекърши, Доно строши дясната ръка на
предишния главатар, а на помощника му сложи клеймо на рамото – с
нажежена сребърна петолевка. Апашите, които дебнеха керваните каруци в
Даскаловското дефиле, отнесоха кой зинала рана от брадва, кой синина
край очите; изгубиха зъби, кураж, нахалство.
Веднъж в месеца – в първата неделя донасяха в Доновия двор торби с
крадени пари, а един от тях, висок и слаб като кол Гърбото, се хвана за
прислужник на Доновия кон. Гърбото прослужваше и на Доно и го гледаше
така, като че със зениците си искаше да го отрови. На Доно му беше
приятно да усеща злобата на дългия, толкова явна, че бе вкарала очите на
Гърбото дълбоко в черепа, и толкова гъста, че Доно усещаше миризмата ѝ –
мириса на безсилието, което можеше да се докосне с ръка. Не можеше да
докосне само отровата в зениците на оня – широки и плитки като на смок.
Горко на Гърбото, ако Диско, конят на Доно, не блясваше, когато
коларският главатар уловеше слънцето в огледалце и го насочеше към
корема на животното. Горко на изхвръкналите напред ребра на слугата, ако
косъм от конската опашка бе оплетен с някой друг! Доно знаеше, че
дългият се казва Борис, но нарочно никога не се обръщаше към него по
име. ..Гърбо!“ – викаше го и докато прислужникът донесеше своите
кокалаци, Доно тупаше с тънка пръчка по тока на обувката си. Горко на
кривата гърбина, ако коларският главатар бе ударил повече от три пъти
върху обувката си.
От десетина дни Гърбото трябваше да се грижи и за Века, жената на
коларя. Тя не можеше да става, имаше синини под очите и по шията,
защото Доно беше разговарял за нещо с нея. Жените от Доновия род
ставаха жълти и мършави година-две след сватбите. Превръщаха се в
беззвучни метли, в маси, в чаши, от които пиеха мъжете, ставаха цървули за

73
краката им, торби, от които се измъкваха новите Доновци – малките
коларчета смучеха с ненаситни уста млякото на майките, изпиваха живота
им, от бели-червени ябълки ги превръщаха в тиквени лози, изсмукани и
неми далеч преди първата есенна слана. И другите от Доновия род не
търпяха женски каприз, но Доно и тука беше най-чевръст.
Нарочно бе взел Века сираче, за да няма кой да пита за нея – та кой ли,
правеше си сметка коларят, ще седне да се рови за тая сламка измежду
другите четиринайсет деца! Баща ѝ ли, дето, ако му подхвърлиш петаче, и
петите ти е готов да ти целуне! Нарочно я бе избрал от такъв сой, защото
искаше, като си дойде вкъщи, да го срещне тишина, в която силата му да
плува като златна талига, да го среща не поглед, а послушно око. Не му
трябваше жена за обич – толкова пламък бе изгорял от него по разни
хубавици и толкова омраза бе скътал от женската хитрост. Не му трябваше
и жена за легло – такава можеше да си купи, когато иска, в Перник. А му
трябваше жена за къща – да не оставя прах по джама и паниците. Да му
роди син. Да го отгледа як и прав. Да мете конюшнята, да му посреща
гостите. И него да среща без много приказки.
Жена му трябваше да бъде като ония апаши от Даскаловското дефиле – в
които Доно нарочно стреляше от пет разкрача – и се мереше под
последното ляво ребро. Човекът мислеше, че куршум слага, пък то беше
сачма. Напълваше кожата на апашорите със сачми и тогава ги усещаше
точно както ги иска – без думи в устата, без мускул в юмрука. Тогава
долавяше миризмата на волята си – толкова голяма и здрава – като път без
завой. Века не можеше да усети така. Когато се прибереше у дома, още не
доближил портата на двора си, той чуваше гласа ѝ – „Силна съм била, та
съм убила, хитра съм била, та съм го скрила!“.
То не беше песен и не беше глас – едно грамадно звънтящо колело се
изсипваше от неговия двор, търкаляше се надолу по баира, катурваше
покривите на братовчедовите коларски къщи, забиваше се в ушите му,
разрязваше мислите като коса. Тя ще го прави за срам! Него! Пред когото
всеки колар губеше ума и дума, бакали от четири села даваха калпаци пари
да докарва стоката им невредима, кметове се усмихваха мазно, невести и
моми го заглеждаха с готови очи. Него – дето баща му беше признал за най-
кадърния от пет братя, макар да беше най-младият.
И Века ще го резили. Ще ражда всяка година момичета, ще пълни къщата
му с женски боклук. Ще застава до прозореца, отворила уста с тия песни,
дето бе домъкнала със себе си от равнината. Удряше я с колана си, като
гледаше желязото от токата да срещне кръста, млатеше, докато онази
омекне като слама в ръцете му. Искаше да я накара да вика. Крясъците ѝ да
разпорят баира, да са по-страшни от песните. Да разберат братовчедите, че
в къщата му пее петел. Пък тя не викаше. Напъхваше в устата си

74
престилката – той я съдра. Взе да захапва края на фустата – и фустата
съдра. Научи я да си хапе китката и дълго време не показваше двете си ръце
пред гостите, защото бяха морави от раните.
Не можа да я накара да писне. Само по ударите на колана в плата на
роклята и по превитата жълта фигура на Гърбо до вратата хората знаеха как
Доно учи жена си на почит. И щом съскането и пукането сепнеше, през
прозореца, прекършена и смазана, бавно, като мравка, се покатерваше
песента – „Силна съм била, та съм убила, хитра съм била, та съм го
скрила!“.
Тогава смочите зеници на Гърбото се запалваха и ставаха дълбоки и на
дъното им, като от врящи котлета, се изливаше поток сила. Доно не
посягаше повече към колана, защото, ако я утрепеше, трябваше да я излежи
по затвори и да зачерни младостта си. А щом излезеше, трите му дъщери
само чакаха да затихне шумът от стъпките му и почваха полека „Силна съм
била...“ и трите им гласа се сплитаха на въже, обвързваха цялата къща и
двора, придърпваха Гърбото близо и той само чакаше коларят да хване в
огледало слънцето, да го прати в конския корем и кон и господар да
изчезнат към кръчмата.
Дългият натапяше парцали в отвара от живовляк и ги даваше на Века,
срам го беше да я гледа как ги налага. Беше виждал само ръката ѝ гола до
рамото – хич не му приличаше на женска ръка, беше тояга с обелена тук-
там кора, железен кол, прояден от ръжда. Но смочите му очи виждаха тая
ръка другояче смъкваха ръждата и слагаха кора върху дървото, виждаха я
бяла и лека – пръстите, които му сипваха всеки обед чорба, имаха свой
мирис, тъмен звук, и всичко, което докоснеха, шептеше в ушите му песента
„Силна съм била...". Всяко парче земя в двора, където тя бе стъпвала,
започваше да пее.
Може би имаше и нещо друго, не само страхът от затвор, което караше
Доновата ръка да отпусне колана. Той не обичаше много-много да се
занимава със спомени. Мразеше къщата на баща си, грамадна, от камък,
където всяка глътка въздух стягаше. Всяка лъжица имаше резки – една за
най-големия брат. Пет – за Доно. Всяко нещо имаше място; ако не беше на
мястото си, баща му го пускаше на огън в камината. Така изгоря върбовата
свирка на Доно. И книгите на брат му. И една червена пола от кадифе на
майка му. „Гювендии вкъщи не ща!“ – каза дъртият. А майка му все сиви
дрехи носеше.
Ако можеше, баща му би хвърлил и сивата жена в камината. Такава
слабовата и кахърна, как ги беше родила петимата – сигурно заради тях я
търпеше баща му. И все пак на стари години и на него чавка му изпи ума –
рече да зарязва коларлъка, да захване шивашки занаят. Добре – застъпиха
се чичовците, дадоха пари да му купят шевна машина „Сингер“. Пък

75
дъртият да стисне парите и да изчезне с Мянка, бездетката, в София – там
учил шивашлък, докато свърши хилядарките. Като се върна, науми с тормоз
да вкара майка му в земята.
Покрай презрението, че майка му е като глина и търпи всяка подметка
над себе си, Доно не можеше да заглуши някаква мътилка от яд и болка, че
я загуби. Че не можа да дослуша приказката ѝ, единствената приказка,
която някой му бе разправял в живота. Не можа да потули мъката, че не
разби зъбите на Мянка, че когато майка му умря и дъртият се заскръндзи да
плати за опело, и той, Доно, се стисна – не извади пари да даде на попа.
Така си замина Севда, като буболечка, и само сълзите на лелите му и
проводиха. Но лелите не плачеха за нея, те окайваха своята бъдеща мизерна
смърт...
Доно не понасяше въртележката на спомените, тя винаги вкарваше в
главата му лоши мисли. Затова, като насини Века и я остави полужива в
кьошето – тя, жена му, изведнъж започваше да прилича на майка му. Само
дето майка му никога не беше яла бой – тя си беше полужива купчина,
изтърсена до камината без бой. Единствения звук, който признаваше –
скърцането на бащините зъби, – можеше да я изправи на крака. „Силна съм
била, та съм убила...“ – така ли беше? Векиният глас, по-голям от неговата
воля, по-голям от всяка човешка воля, напъваше и звънеше в паметта му.
Защо поне веднъж не бе дослушал какво става в края на песента?
Ами! Това значи да се признае по-слаб, да клекне. Ами! Ще го смаже
този инат. Камъни ще я накара да прояде. Беше изкоренил перуниките ѝ в
градината. Счупи чашките, които Века беше донесла от Рилския манастир.
Тя отряза опашката на Лиско. На неговия кон! Тя осакати най-добрия му
другар. Само Лиско го разбираше. Пред него Доно всичко си беше казвал –
мъката, че все женски боклук пълни стаите му, позора, че няма син. Страха,
че някога и неговата ръка ще омекне и някой нахален младок ще я счупи,
както той самият бе направил с предишния главатар на коларите. Завистта,
че големите му братя сигурно имат повече пари от него. И тя, долната, бе
осакатила неговия най-голям приятел. Кончето му е атлазената козина, с
очи, които казваха направо на Доновата душа – ти си за мене не само
господар. Ти си за мене вода и път. И аз съм за тебе вода и път. Между нас
няма сметки с червиви пари. Няма лъжа.
Тя бе отрязала опашката на Диско, бе унищожила сребърната вихрушка
от косми, които се носеха след Доно! Не, нямаше да ѝ прости.
Пясък щеше да я накара да прояде. Как ли баща му само с глас успяваше
да сплеска сивата жена, с половин дума да я накара да тича, да вкара
чистота и слънце вкъщи и като всичко стане готово, да я струпа в ъгъла?
Доно бе спечелил повече от баща си – тройно повече. Никога кмет не беше
клатил шапка пред баща му. Защо Доно тогава не можеше да стрие Века?

76
Защо сърцето му прималяваше и се свиваше на куршум, защо не му даде да
строши шарената чашка, от която само Века пиеше вода? Защо, Диско, оная
мътилка от яд и жал го обвиваше всеки път, щом желязото от колана
пуснеше кръв от месата на Века?
Не! Не! Този път нямаше да ѝ прости! Пясък щеше да я накара да яде. Но
и на глад търпеше, пустата. Беше я държал гладна, докато кожата под очи-
те ѝ покафенее. Тя пак си тананикаше – песента ѝ беше храна. Да, сбъркал
бе, че я взе сираче. Между четиринайсет деца хлябът е бил по троха на
всяко, от глад се бе научила вместо с коричка, с песен да се залъгва.
Представяше си я – свила се в парцалива дрешка, нищо-дете, с юмрук да го
размажеш, пак живота с трийсет зъба захапало. Може би затова заедно с
яда избиваше искра възхищение – напук на ума му, който искаше да я
угаси.
Сега щеше да ѝ даде да се разбере! Тъкмо ръката с колана да се стовари
върху сивата ѝ дреха, някой стисна китката му.
– Аз отрязах опашката! – Гърбото го гледаше отблизо. Смочите му очи
бяха подивели.
– Ти ли? – измери го внимателно Доно. Ти?
– Аз.
– Не е той – кресна Века. – Аз я отрязах.
– Кой! Помислете си.
– Аз!
– Аз!
Гласовете на жена му и на гърбавия изскочиха заедно. Сплетоха се. Нещо
се счупи у Доно. Спря да вижда. Както бе размахал ръце, можеше да я убие.
Стъпка с нозе Гърбото. Как накъса колана и защо желязната катарама се е
извадила от кожата? Кой беше извикал дъщерите му – бяха подали глави
през прозореца като мишки. Доно не знаеше. Доно биеше. Изведнъж чу
дрезгавия глас на Гърбото – „Силна съм била...“ – думите излязоха, оцапани
с кръв, и паднаха на пясъка.
– Спри, Борисе! – викна жена му.
Как го нарече, Борис ли? Борис, а? На! На ти, Борисе. Гърбото започна да
вие още по-високо. Века пригласяше. Тя, кучката! Тя, гадината!
Всичко изчезна от очите на Доно. Дрехата! Сивата ѝ дреха виждаше само,
за да знае къде да удари. Не пееш вече, а! Звук нямаш! А ти, Борисчо? Х-х-
х-р! Това остана от вас. Дрипи такива. Пейте де, ще ви послушам. Нещо не
се чувате.
Когато Доно наближи кръчмата, стори му се, а след това съвсем ясно чу
двата гласа – „Силна съм била, та съм убила...“. Песента стисна гърлото му.
Започна да стяга. Плавно, здраво. Той клекна и полека започна да трие с
юмрук посивялата, суха трева.

77
 

78
 
 
ВОЛПОНЕ
 
Бъдещето си виждах съвсем ясно, поне до своята 35-годишнина. Очаквах,
че дотогава ще съм станала доцент и ако, не дай Боже, не ме сгазеше някой
камион междувременно, в навечерието на рождения си ден щях да
празнувам защитата на своята докторска дисертация. Интересувах се от
староанглийски, денонощно прекарвах над факсимилета от старинни
ръкописи и в живота ми рядко е имало делничен ден, който съм прекарала
извън Народната библиотека. В плановете си изключвах всяка възможност
за женитба, губене на време с бебета, еротични срещи с женени мъже и
традиционни скандали с неверния съпруг. Повечето ми приятелки бяха
разведени, а тези, които не бяха, не можеха да направят никаква кариера в
сравнителното езикознание.
Ала съдбата явно бе подготвила друг маршрут за мен. Научната ми
ръководителка професор Джоганова, изключително затворена жена, която
приказваше пестеливо и носеше по всяко време снежни преспи и студ в
очите си, съвсем неочаквано ме покани у дома си на чашка кафе. Трябва да
призная, че се притесних извънредно много. Тя не беше канила никого от
своите специализанти на приятелски разговор у дома си, ако пък повикаше
някого в строгия си университетски кабинет, човекът изпълзяваше оттам
със свито сърце и плувнало в пот тяло; шушукаше се, че няма по-
смущаващо изживяване от беседа под пронизващия поглед на проф.
Джоганова, която безпогрешно като скенер откриваше и най-дребната
слабост във вашата разработка и в поведението ви.
Апартаментът ѝ ме смая. В това човешко обиталище нямаше стени.
Всичко беше книги. Дори у дома си проф. Джоганова се появи в строг, пер-
фектно огладен костюм, а отблясъците на очилата ѝ хвърлиха водопади от
паника във вените ми. Беше ме поканила в четири часа и аз бях абсолютно
точна. Всяко закъснение при проф. Джоганова се наказваше безпощадно.
Беше приготвила чашките с кафе, които димяха в очакване, ала въобще не
се стигна до кафето.
– Евтимова, искам да ви покажа нещо – заговори с хладния си като
повърхност на замръзнало езеро глас тя. Нищо повече не добави. Бавно
напусна масичката с чашките, аз тръгнах след нея и двете спряхме до
масичка от черна дървесина.
Достатъчно беше да се надвеся над полирания плот и дишането ми спря.
Задавих се. Ръцете ми започнаха да треперят – върху масичката лежеше
едно невероятно издание на комедиите на Бен Джонсън на английски език –
„Волпоне“, „Алхимикът“ и "Панаирът на Свети Вартоломей“!

79
Библиографска рядкост отпреди три столетия. Аз самата бях писала об-
ширна статия върху това издание – едно извънредно ценно произведение на
полиграфическото изкуство, което струваше цяло състояние. Но не парите
ме интересуваха в този миг!
Всеки колекционер би забравил името си при вида на този „Волпоне“!
Бях честита, че до ноздрите ми се промъкваше ароматът на древната
подвързия, че го докосвах с погледа си. Господи! – беше единственото,
което успях да изрека.
Приготвила съм го за подарък на бъдещата си снаха! – тихо и студено
изрече професор Джоганова и в този миг аз отново се задавих. Не знаех, че
тази умна жена е омъжена, пък отгоре на това има и син! Вече две години
работех с нея.
– Искрено завиждам на вашата снаха! – прошепнах аз.
– Не съм сигурна дали ще бъде личност, способна да оцени по
достойнство ценността на подаръка – отбеляза събеседницата ми.
– Нима вие не я познавате! – изплъзна се нетактично възклицание от
устните ми.
– Все още нямам удоволствието да зная коя ще бъде тя – отвърна ми
проф. Джоганова.
И ето, тъкмо се бяхме настанили около масичката с чашките кафе, когато
у дома си пристигна синът на моята научна ръководителка. Ако в нейния
поглед по всяко време се трупаха снежни преспи и студ, то в неговите очи
бе замръзнал целият Северен ледовит океан.
Беше висок, строен, с точни движения, в които нямаше нищо излишно и
необмислено. Перфектен робот.
 – Мамо, не ме бе предупредила, че ще имаш гостенка – укорително
подскочи гласът му. – Можеше да не се прибирам толкова рано.
– Аз тъкмо си тръгвах – дойде в ума ми спасително изречение и се
надигнах схванато, разливайки с несръчното си движение капка кафе върху
масичката. Това беше истински крах.
– Няма нищо – спуснаха се да ме успокояват майка и син, ала аз през
цялото време имах чувството, че са ме пъхнали в гилотина и смъртта вече
се е спуснала в костите ми.
Тръгнах си зашеметена. Като красива подводница в съзнанието ми
непрестанно плуваше споменът за древния „Волпоне“. Това безценно
издание щеше да отиде у снахата на проф. Джоганова! Копнеех за твърдата
кожена подвързия на „Волпоне“, за красивия шрифт и аромат на изтънелите
страници! Еретична мисъл проряза спокойствието на есенната привечер –
ами ако аз самата се омъжех за онзи Северен ледовит океан?
Преди да си тръгна, той спомена, че бил математик. Тяхното племе не
създава проблеми, ще си пасе математическите формули, а аз щях да живея,

80
потънала в света на Шекспир, Томас Кид, Бен Джонсън! На следващия ден
вечерта позвъних по телефона у дома на професор Джоганова и потърсих
сина ѝ. Поисках съвета му какво да правя с компютърния набор на статията
си – естествено сама можех да се справя, ала кажете ми по-добър начин да
си определите среща и след това да свалите един робот?
Той дойде – абсолютно точен, студен, недостъпен, с лъх от Арктика. Ала
аз копнеех за „Волпоне“. Не си спомням досега да съм искала нещо и да не
съм го постигнала. Човек, който може да разчете староанглийски текст от
VIII век, в никакъв случай няма да се затрудни да вземе ума на един надут,
замръзнал математик. Докато разговаряхме, аз се опитвах по малко да
задържам погледа си в очите му, спомняйки си премията – прекрасното
томче, което ме очакваше, ако успеех да омъжа този хладилен шкаф за себе
си! Успях за шест седмици.
На седмата събота след запознанството протече нашата сватба в тесен
семеен кръг, като веднага след ритуала в църквата аз не се спуснах да
благодаря на своите гости, ами пламенно притиснах до сърцето си заветния
„Волпоне“. Можех спокойно да целуна подвързията, да допра бузите си до
меките страници – не можех да му се нарадвам – ставах месеци посреднощ
да гледам чудното издание. Математикът приемаше равнодушно
странностите ми, кукайки над компютъра си.
– Знаех, че ще успееш, момичето ми – прошепна съучастнически
професор Джоганова веднага щом длъжностното лице обяви брака ни със
сина ѝ за сключен. – „Волпоне“ наистина си струваше труда! – Тогава за
пръв път я видях да се усмихва.
Сега освен „Волпоне“ имам двама сина и дъщеря. Проф. Джоганова е
най-милата баба, която познавам. Децата стопиха леда в очите ѝ. Ала не
препоръчвам опита си на никоя амбициозна млада жена, която е решила да
прави кариера в езикознанието. Вече съм на трийсет и пет. Все още не съм
защитила докторска дисертация. Не станах професор Обаче започнах да
пиша разкази, дори публикувах и роман – единствената активност, с която
впечатлявам гениалния математик у дома.
Познавам го добре – той никога не би си хабил времето да проследява
изневерите ми. За беда все още съм много влюбена в него, дори понякога
съвсем без повод го ревнувам и не мога да си обясня защо. Какъв срам!

81
 
 
МИНЗУХАРИ
 
Не можеше да го гледа в очите, уж кафяви, а малко сиви като голямо небе
преди дъжд. „Хайде“, каза Васил и кучето доверчиво тръгна след него,
после се покатери на задната седалка в колата. Особено куче беше Дживил,
рижо, не куче, а минзухар, но толкова остарял, че едва се изправяше пред
колибата си. Веднъж окрадоха инструменти от двора и Васил доведе ново
куче, бяло, с кафени петна – едва ли крадец можеше да припари наоколо.
„Хайде“, повтори Васил. Колата беше очукан „Форд“, трета или четвърта
ръка. Васил мразеше приятелите му да го виждат в него, представяше си, че
е като стария Дживил, с козина, окапала по гърба, с очи, в които винаги
вали дъжд, а смъртта чака зад облаците. Добър пазач беше Дживил, но за
него вече нямаше хляб. Васил беше на 47, когато жена му роди трето дете,
рижо момче, след двете големи щерки, които вече имаха свои деца.
Момчето се казваше Никола, като майка си Николина, и докато тя шеташе
из къщи, хлапето и Дживил си говореха над празната кучешка паница.
Трай, Джавиле, измърмори Васил и след малко стария форд, в който
нямаше капка ентусиазъм, запърпори към гората. Васил знаеше, че трябва
да го закара далече – не в Боснек, още по-далеч, зад изворите на Струма.
Двамата с колата едва кретаха, кучето пролайваше от време на време, си-
гурно се заблуждаваше, че го извеждат на лов, въпреки окапалата му
козина, и надигаше муцуна към стъклото.
Васил нарочно бе станал по-рано, да не го види Никола. Никола – малка
точица, която разделяше живота му на две – без нея мислите му въобще
нямаше къде да отидат. С Никола беше пълно у дома, но не можеше да
гледа ненужно куче у дома. Не можеше да го остави да умре от глад, а
нямаше хляб за две кучета, дума да не става. Пътят стана съвсем на дупки,
не път, а гилотина за стария форд, който сигурно бе возил много по-
интересни хора в Италия, после комшии турци, от които Васил го купи,
когато минаваха през Перник и искаха да се отърват от ръждивата
ламарина. Васил беше учител по български, но нямаше достатъчно ученици
и започна в помощното училище – там децата се развиваха бавно и помнеха
трудно, жена му беше учителка по физика, но сега шиеше гоблени и си
уреждаше да иде в Гърция. Пътят съвсем се изгуби, после и пътеката се
изгуби, остана само баир. „Хайде“, каза Васил на кучето, още преди да
свърши думата, рижият кожух вече изскочил между храстите. Васил взе
найлоновия плик – там имаше кокали и стари кори хляб, които бе събирал с
жена си цяла седмица. Дори бе добавил парче евтин салам – скрил го бе на
вечерята снощи.

82
 Това можеше да направи за Дживил. За Никола бяха изваждали
старателно кубчетата сланина човек не знае що за сланина слагат в този
евтин салам. Васил изсипа плика с костите и спаруженото парче от евтиния
салам – кучето го погледна с благодарност, излая дълбоко, така лаеше,
когато с Никола ходеха двамата на хълма. С този хълм свършваше Перник
и започваше изоставената мина, в която нямаше въглища, имаше само
ръждясали релси и стари вагони, в които се въдеха змии и паяци. Момчето
и кучето обикаляха заедно дълбоките коловози и Васил се безпокоеше да не
пропаднат в някоя шахта.
На, каза той и когато Дживил облиза ръката му, мъжът не го потупа,
както обикновено, по главата, гузно се отдръпна, тръгна към колата, без да
се обръща назад, запали я и изчезна първо по черния път, после по чакъла,
после през дупките, всяка една гроб за старата ламарина, от която се бяха
отървали комшиите турци. Кучето се озърна смутено, заряза кокалите,
остави дори съсухреното парче евтин салам, който Васил му беше запазил
от вечерята си, и хукна след колата. Лаят му – силен, протяжен, дълбок, се
смеси с есенните листа, Васил го чуваше, не се обръщаше назад, защото не
искаше да види оранжевия като минзухар гръб с окапала козина и не
можеше да срещне очите, в които все си валяха дъждове, а смъртта чакаше
в последния есенен ден.
Накрая кучето загуби състезанието, все пак се добра до асфалтирания
път, клекна и нададе тих, плътен вой. Васил караше бързо, колкото бързо
може да кара това старо корито, и мразеше огледалцето, макар че в него
сега не се отразяваше кучето, а покривите на село Босилек. Той виждаше
гръб като минзухар, с окапала козина и дъжд, макар че не валеше съвсем не
валеше сега. Сиря пред помощното училище, където децата учеха бавно и
умовете им бяха недоразвити. Беше на смяна чак вечерта. Беше възпитател,
а въобще не беше сигурен, че може да възпита някого.
Прибра се вкъщи – къщата, с която Перник свършваше и започваше
празната мина, релсите стигаха почти до портата на двора му и внезапно
свършваха. На бордюра пред къщи седеше Никола, рижата точка, която
разделяше на две изреченията в живота му. Хлапето седеше направо на
камъка, макар че беше есен, и държеше веригата с протрита каишка, с която
връзваха Дживил. Момчето бе сложило в черната кучешка паница пред
краката си половин парче от евтината наденица – от която някой усърдно бе
извадил кубчетата сланина. Момчето седеше на бордюра. „Къде е...?“,
започна то, но баща му каза: „Бързам, трябва да помогна на майка ти“.
Рижото хлапе наведе глава, малък, объл, червеникав камък, търкулнал се от
двора, събра веригата на топка и я пъхна под ризата си.
През деня момчето се разболя. Майка му остави гоблените, дойде и баба
му, дребна жена от съседния квартал, домъкнала в престилка боров мед и

83
сушени дренки срещу треската. Момчето нищо не каза, тихо момче като
минзухар на леглото в кухнята, където беше топло. То послушно преглътна
сиропа и другите лекарства. На другия ден дъждът спря, вятърът дойде от
празната мина с мирис на стари вагони и паяци, улицата зад прозореца
беше пълна с есен.
Температурата на момчето беше висока и лекарката реши да смени
антибиотика. Васил се връщаше от помощното училище – там децата,
макар че се развиваха по-забавено от другите деца, бяха направили
картички за рижото момче на възпитателя си. В картичките им имаше
усмихнати хлапета и думите: „Оздравявай, Нико“. Никола, чието име беше
десет пъти по-тежко и силно от самото момче, лежеше на топло в кухнята и
приказваше на пуснатия телевизор, а може би бълнуваше. Васил му донесе
куче – голямо, кафяво-червено, като минзухар, което бе вързано с каишката
на Дживил. Момчето се опита да се усмихне и спря някъде по средата на
усмивката. До него стоеше майка му с лъжица сироп и пет други хапчета.
Беше студено и дъждовно, червените покриви на къщите се топяха в
облаците, вятърът се скри някъде и Васил не знаеше какво да донесе на
Никола. Беше тихо и сиво, момчето му сигурно пак лежеше в кухнята.
Всеки момент щеше да завали дъжд. Васил полека крачеше към края на
Перник, откъдето щеше да си отиде есента. Беше невъзможно тихо. На тази
улица изведнъж свършваха релсите на мината и започваше къщата му. Ако
можеше някак Дживил да се върне – но го беше закарал далече, там дори
Струма нямаше. И извор нямаше. Не му се искаше да повдига глава. Когато
го направи, не можа да повярва.
Свити на бордюра пред сивата къща, един до друг седяха момче и куче.
Дживил и Никола, и двамата рижи, момчето дребно, с остригана коса, куче-
то – с окапала козина по гърба, два внезапно поникнали минзухара край
релсите на мината.
 

84
 
 
ЩЕ ТЕ СПАСЯ
 
– Това са всичките пари – баща им не ги гледаше. В ръцете му няколко
тънки, омачкани банкноти потрепваха заедно с вените му, с ръцете и
ръкавите му, с небето над тях. И с тяхната къща, която вече не беше тяхна.
Продадоха двора, старите череши в него и старата дюля, в клоните на която
Пирина беше пораснала. Сега, изправени пред къщата, чакаха – тя, двете ѝ
сестри и майка ѝ със старата сламена капела, нахлупила сякаш цялото
слънце върху главата си. Бяха продали онези дни, когато небето не ги
мразеше, когато слънцето беше тяхно и къщата, макар и малка, със сива
мазилка, беше тяхна. Парите в шепите на баща им нямаше да стигнат да
платят и да плюят след камиона да закара покъщнината им в бараката на
баба ѝ, но Пирина не виждаше камиона – беше август, а тревата се люлееше
мъртва, жълта, заедно с продадената им къща и двора.
– Хайде – каза майка им. – Тръгваме.
Просто не беше за вярване, че от къщата, от двора, от черешите и дните
им в миналото бяха останали само толкова пари, които потрепваха във
вените и шепата на баща ѝ.
– Трябва да си намерите работа – каза за трийсети път тази сутрин
майка ѝ. Слънцето върху скъсаната ѝ капела се разсърди и хвърли сянката ѝ
под гумите на камиона.
Сестрите ѝ кимнаха едновременно, те си бяха такива – мълчаха през
повечето време и кимаха, косато се съгласяваха с теб, а когато имаха нещо
против, нищо не казваха, просто една след друга, първо по-ниската, Сара,
после по-високата, Люба, се изплъзваха и гърбовете им, тънки като облаци,
изчезваха бързо заедно с несъгласието им. Гърбовете им бяха тяхното „не“;
така правеше и майка им – и тя лека, подвижна като гущер, жената, която
гледаше най-добрия пипер и най-тежките домати в Старо село, жената,
чиито тикви ставаха като луната, но три пъти по-големи от нея и светеха
нощем под прозорците им. Но сега бяха продали луната над къщата и
двора, който раждаше луни, и трябваше да си намерят работа.
Баща им, с бастуна и строшения в мината крак, който мяташе надясно,
сякаш се пазеше от мухите, а земята се движеше напред-назад под него,
баща им чакаше с четирите омачкани банкноти, които сега бяха къщата,
дюлята, дворът и гробът на покойната им баба.
Пред тях се простираше полето, едно време футболен стадион, сега
място, обрасло с магарешки бодили, и две мършави магарета – скъсани
корабни платна на този изгорял от жегата кър, който вятърът се опитваше
да закара до океана, но слънцето искаше да опече магаретата направо върху

85
коловете им. Лятото беше превърнало реката в кафява лента изсъхнала
тиня, върху която лъщяха белите кореми на рибите и сивите кореми на
поповите лъжички.
Сестрите работеха в кухнята на мотела, който отначало се казваше
"Черната котка", после "Белия манастир", после "Венеция", но винаги си
оставаше паянтова постройка, закопана в земята с два реда стаи колкото
арестантски килии и прозорци, обърнали гръб на паркинга с тировете.
Една от тези килийки струваше 5 лева за два часа, достатъчно време
шофьорите и момичетата да си свършат любовта, без да се притесняват.
Това в стаичките го правеха по-неопитните шофьори. Другите успяваха на
седалките пред волана или в храстите, но където и да успяваха, хората
трябваше да ядат, а сестрите на Пирина готвеха в кухнята на мотела. Там
зиме и лете беше такава жега, защото слънцето се напъхваше във фурните
на печките. Сестрите ѝ се обличаха с много тънки блузи, толкова тънки, че
може би под тях нещо се виждаше ясно дори за момчетата от околните
села, които полепваха на гроздове до ниските прозорчета на кухнята и
въпреки миризмите на слънце и прегорели запръжки не се отделяха оттам.
Една от сестрите ѝ, по-голямата, Сара, често отиваше с някой от
шофьорите в малкия килер, който чорбаджията на мотела, Яков, беше
отпуснал на сестрите да си държат партакешите. От такива шофьори не
само в Липница, но и в околните села се носеха такива хубави приказки за
Сара, че хората не пиеха цяла седмица любимата си бира, дори спестяваха
от обяда, за да отидат отново с нея в килера. Едно от момчетата, Ставри,
дълго като зид, с луничаво лице и тънки пръсти, които можеха да рисуват
хора, кучета и комари така, сякаш са ти пред очите и се готвят да те
захапят, я рисуваше – ту лицето на Сара, ту приказните неща под тънката ѝ
блуза върху консервни капачки, върху кутии от цигари и салфетки,
понякога върху тухли, които зидаше по строежите на целия окръг, за да си
изкарва хляба. Затова очите на Сара гледаха от тухлите по стените на
къщите, които Ставри беше издигнал, цял Перник и Радомир гледаха с тези
нейни очи.
Сара, както всички в къщата им с многото луни в бостана, Сара, по-
голяма луна от истинската на небето, беше мълчалива, с гръб от облаци и
гърди от пролетен вятър, заради които момчетата даже от Дупница идваха и
вместо бира пиеха вода и я гледаха пресипнали. Другата им сестра, Люба,
също работеше в кухнята, но тя не отиваше с момчетата, макар че и
нейният гръб бе от облаци, а гърдите ѝ – от нощ и август. Да я пита човек,
мислеше Пирина, защо вечер, след като бе рязала цял вагон лук, картофи и
чушки, след като бе пекла кебапчета за шофьорите и им бе правила салата,
нарязвайки ръцете си като дръвник за клане на пилета, да я пита човек тази

86
Люба защо вместо да се просне в килера, тя взимаше някакви книги. Все
дебели тухли ги избираше сестра ѝ Люба.
Пирина обикновено убиваше с тях хлебарките и кориците им бяха
гробища за хлебарки, комари или мухи, но Люба ги четеше тези книги
нощем, когато Сара си почиваше от момчетата и шофьорите, а лампата
светеше като крадец – тънко и слабо светеше тази лампа върху книгите на
Люба.
Сара нямаше нищо напротив, Сара така я обичаше тази Люба и
дебелите ѝ книги, че дори в кухнята, когато очите им ставаха локви от
лютиви сълзи заради кромид лука, тя работеше повече, вдигаше тежките
каси с пържоли, защото сигурно човек, който се мъчи с дебели книги, е
болен или още по-страшно – остава в края на краищата без мъж.
Но сега трябваше всички да напуснат къщата и с парите в ръцете на баща
им да платят таксата за водата – неплащана цяла година, че и повече. След
смъртта си баба им Пирина бе завещала борча на внучките заедно с
паянтовата си къща. Макар че мината бе съсипала крака му, баща им щеше
да нареди нови керемиди на покрива. Всъщност не керемиди, а каменни
плочи, които бяха съвсем безплатни, защото ги махнаха от тротоара пред
мотела „Венеция“. Вместо керемиди щеше да ги нареди баща им, забит
като знаме на покрива върху къщата на покойната им баба, но той нямаше
да може да смени стените. Те бяха плет от колове и жилави върбови
пръчки, омазани с кал – баба им казваше: „Аз съм кал и къщата е кал. Двете
сме си дружки“.
Но сега трябваше всички да напуснат къщата, защото Пирина беше
пометнала на своя глава бебето на Яков и Яков ги принуди да продадат
дома си. С парите в ръцете на баща им щяха да платят таксата за водата –
неплащана две година и половина – която баба им, старата Пирина, им
завеща след смъртта си заедно с паянтовата съборетина. Баща им, със
съсипания в мината крак, нямаше да може да смени стените на
съборетината – те бяха плет от колове и вейки, омазани с кал. Баба ѝ
казваше: "Аз съм кал и къщата кал, двете сме си дружки..." Всъщност и
съборетината, и гробът на бабата принадлежаха на Яков.
Тук и комарите бяха негови. Хората на Яков наредиха мраморни плочи
пред мотел "Венеция" за красота. Плочите бяха мраморни само първия ден,
после шофьорите натъпкаха камъка с прах от обувките си – прах донесен от
чужбина, и опикаха мраморните плочи. Може би се случи някаква
химическа реакция, щото мраморът от розов стана лилав, но така беше по-
добре да го миеш – Пирина се грижеше за този мрамор и го псуваше почти
непрекъснато наум – дори когато не го псуваше, пак го ненавиждаше
жестоко с някой остатък от мозъка си, защото е невъзможно да изтриеш

87
прахта от чужбина и мръсните надписи, които момчетата пишеха със спрей
за сестра ѝ Сара.
– Трябва да си намерите работа – майка ѝ повтори за трийсет и първи път,
защото Яков, човекът, който владееше всичко наоколо, беше уволнил трите
момичета. Сара – по причина на това, че не му давала парите от момчетата,
които водела в килера си. Люба – защото какво струва момиче, па макар и с
гърди от вятър и любов в пазвата, щом гние над някакви книги, превърнали
се в гробища за хлебарки и мухи. Какво струва едно хубаво момиче, щом не
отвежда шофьорите в някоя стая, обърнала прозорец назад, към рижавото
изсъхнало поле, пълно с магарешки тръни и оси. Такова момиче е негодно
за кухнята и запръжките, то не реже лука, ами се порязва по-често,
отколкото по шосето минават тировете към Гърция. Кръвта се стича в
супата и я прави кървава. В книгите пишат боклуци и само се ядосваш, че
хабят хартията, вместо да я направят на тоалетна хартия или да спестят
парите и да направят повече ракия и кебапчета за хората. Нека си търси
друга работа това негодно момиче, което като го викнеш, защото си видял
нещо под тънката ѝ блуза – нещо като зърна или кой знае какво – тя не
отговаря, дори не ти казва сиктир, а се обръща към лука в тигана, към
хлебарките се обръща, а на рафта вместо тенджера, е сложила една дебела
книга.
 – Жалко, че си толкова хубава – казваше майка ѝ. – Много жалко, поне
да беше грозна да не те харесват мъжете, а така само помисли колко пари
изпускаш.
И майка ѝ, и баща ѝ подозираха, че Люба иска да стане монахиня, защото
бе сложила една книга "Парижката Света Богородица" на шкафчето до
леглото си. Майка ѝ каза: "Не се заблуждавай, няма нищо на небето и нищо
на земята, ако не се научиш да запържваш лука както трябва. Зарежи
книгите. Още можеш да се оправиш. Дано не си като баща ти."
Баща им четеше стари вестници бавно, очите му дъвчеха думите с
упорита наслада, лицето му изопнато в мечти да спечели от тотото. Дрън-
дрън, казваше майка им. Тотото! Знаеш откъде носи парите Сара... С оная
си работа ги печели. Сега трябва да се изселваме, Яков ни уволни. Ако
Пирина не бе пометнала това бебе...
Камионът вече беше натоварен. Тръгнаха. Старите им легла, с които
момичетата живееха заедно с червеите дървояди, старият бюфет с
прозрачни ракиени чашки, с които баща им пиеше с приятелите си ракия,
но вече спря, защото един след друг приятелите му пукнаха и той остана
сам с кривия си крак, без работа в мината, и започна да плете кошници като
циганите от циганската махала. С тях понякога пиеше ракия със същите
чашки, които сега смирено чакаха в камиона да ги закарат в къщата от

88
дървен плет и калена мазилка на края на селото, доста далеч от „Венеция“,
тировете, кухнята, в чиито печки слънцето спеше и денем, и нощем.
В далечината нещо започна да се червенее страшно, а щом нещо страшно
се червенее и бръмчи, от него се носи скъп пушек с миризма на изгорели
долари и бензин, значи нищо добро не може да ви чака – това обикновено е
червеният мерцедес на Яков или червеният джип на Яков, или, в краен слу-
чай – червената мазда на Яков. Независимо дали е мерцедесът, джипът или
маздата, шофьорът на Яков е един и същ – Сара го бе водила в една от
килийките на „Котката“ и знаеше добре що за стока е този сто и двадесет
килограмов шофьор, особено като изгълта преди това няколко ракии.
Това здраво момче беше Киро, който можеше да захапе със зъби въже, на
което е вързана и каруца, и да ви дърпа с каруцата до Перник. Този Киро
беше казал на Сара – „Айде“, а това можеше да означава всичко – хайде,
обърни се с гръб; дай ми нещо да плюскам; хайде, чакам си ракията и т.н.
Но дори Сара, която разбираше що за парцали са мъжете само по това как
стискат парите с пръсти, не можа да преведе това „айде“ на шофьора,
защото то означаваше „Пренеси се да живееш при мене“. Едва когато
намериха пребити няколко от момчетата, на които Сара се бе усмихнала,
стана ясно, че тука е пипала ръката на Киро. Той искаше Сара.
Така че, поне що се отнася до Сара, тя имаше къде да отиде – не че Киро
бе кой знае колко богат.
Той живееше с майка си, една стара висока жена с големи като мотики
кости. Тя постоянно носеше рокля – избеляла и евтина, – копаеше в
градината си, мърморейки под нос тежки закани по адрес на мъжа си и“
сина си, които бяха пияни на смени и лежаха на одъра в антрето. Тя
мразеше вкъщи да и мирише на Яков и на евтина кръчма.
Бащата на Киро бе също над стокилограмов блок от мускули, косми и
корем, пълен с ракия. Той също се заглеждаше в Сара и в младите циганки
от циганската махала. Не се заглеждаше единствено в жена си, която вечер
сърдито му сипваше фасул-чорба в чинията – кълнеше мъжа си и го
гледаше в очите.
Жалко, че сега Яков се червенееше в оная кола с два ауспуха заедно с
Киро. Като Яков се появи някъде, значи все ще ти вземат пари – тия пари в
шепата на баща им, които се бяха залепили за вените му и трепереха заедно
с него. Тия пари от къщата и двора щеше да вземе Яков, щото той ако не
вземе нещо, просто никога няма да си отиде, докато не прегази някого под
дебелите гуми на мерцедеса. Вече единият крак на баща им беше трошен в
мината, ако прегазеше гумата и през другия крак, тогава как щеше този
човек да ходи из тръстиките и да бере шавар за кошници? Значи Яков в
никакъв случай не идеше тук да им даде още пари за къщата, за дюлята и
черешите. Майка им, която мълчеше като камък, люто прошепна: "Не се

89
размотавайте! Ако си бяхме вдигнали парцалите по-рано, оня щеше да ни
хване шалварите!"
Но всъщност нямаше никакво значение дали Яков ще те завари. Ако е
рекъл да те намери, ще му паднеш на мушката – лично Киро ще те стисне за
гушата и ще те занесе при него. Яков беше изкупил земята на повечето
граждани от населението тъдява. Щото тази земя беше покрай магистралата
на тировете, сигурно щеше да направи още един мотел: „Черна котка“,
„Черно куче“ или „Венеция“, щеше да докара момичета от София за
шофьорите. Тогава тукашните момичета и Сара кой знае къде трябваше да
си търсят прехраната. Разправяха, че по София гражданите търсели
магарешки тръни и си правели чай от тях – мъжете, за да остават мъже
десет години след като побелеят, а жените изобщо не побелявали от такъв
чай. Та Сара и другите момичета можеха да започнат нов бизнес: да берат
магарешките тръни и да оставят магаретата на суха храна – вода от реката,
въздух и троскот.
 
***
 
Баща ни приказва най-много измежду нас, и с купешки думи от
вестниците – това са стари вестници, които му дава неговият приятел
Матей, заедно са били войници на сръбската граница и Матей му изнася
старите хартии от кметството – стари вестници от един месец и повече
назад, но баща ми ги чете, защото думите могат да те ухапят, ако са се
строили на зъл ред, но могат и да ти пеят за април, докато спиш.
Та баща ни, когато спря джипът на Яков пред нас, побърза да скрие
останалите оръфани банкноти от къщата в джоба си, поне да не са на показ,
и тихо хвърли една дълга пернишка миньорска, гората по тоя край казват
вместо "добро утро", щото утрото бездруго не е хич добро. Яков слезе и
настъпи сянката на мама. Всичко настъпва тоз човек – слънце, човек или
хлебарка – няма разлика за него. Купува къщите и дворовете на комшиите
ни за софийските момичета, който ще правят любов в непостроения още
мотел, и хората се изнасят – като кофа с въглища се изнасят, да изгорят
някъде. Какво ще правят с четири оръфани банкноти на дъното на джоба,
които са залепнали за сърцата?
Когато парите не стигат и са залепнали за сърцето ми, пея – не че знам
някаква песен, не че знам думите нищо не знам, но си мънкам – мън-мън-
мън – под носа. В тая песен има змейове, които ме пазят и хапят, но това го
зная само аз. Заради това мънкане майка ми отначало мислела, че съм
ненормална – казвала ми да млъкна, аз съм мънкала като скърцащи панти
на врата, тихо и дразнещо. Тя си рекла, че съм глуха и не чувам. Като никой
не чува, тя му плясва шамар, че да си прибере змейовете обратно в устата и

90
да мълчи, щото ние в нашата къща сме свестни и тихи хора и не дрънкаме
много. Но сега, като продадохме къщата, значи вече не сме свестни и
можем да дрънкаме колкото щем, затова мога да си мънкам на моите
змейове. Те ме пазят от момчетата, които идват тихо, когато Сара не ги ще.
Мога просто да ги ударя между очите с камък – винаги си нося камък,
откакто съм на десет-единадесет години, в джоба.
Мама ми беше забранила да си мънкам, нямах змейове да ме пазят и се
пазех сама с камъка – тръгвах към човека, дето бе опитвал да ме прави като
Сара, приближавах го на четири-пет стъпки и хвърлях камък в главата му.
Така бях счупила главата на един човек, който лежа в болница заради тая
работа, но като го зашиха докторите, пак дойде и пита мама – всички питат
мама, баща ми го оставят да си чете старите вестници и да куца из шавара,
затънал до строшеното си коляно в тинята при пиявиците и водните бълхи.
Та тоя човек пита мама: „Славке, аз немах нищо лошо предвид, искам я
Пирина, най-сериозни намерения имам и направо в селсъвета при кмета да
ни венчае ще я водя“.
– Пирина още няма шестнайсет – отсече мама. – Не че си лош човек или
беден, съвсем не (всъщност той беше беден като изсъхналата кал по пътя
към корията).
Нямах си никого и ща не ща трябваше да ходя в старата къща от плет и
мазилка на покойната ми баба Пирина, в която тате каза, че се въдели
дървесни жаби. „Поне да можеше да пееш хубаво – казваше майка ми. –
Щяхме да те заведем в Димитровград и да те направим чалга певица. Тия
събират пари ако не в чували, то поне в бурканчета от бебешки пюрета.
Ама ти само зееш и който те чуе, или започва да заеква, или сънува, че
Яков отива при него по няколко пъти на нощ. Ти може и да не се ожениш
заради това мучене. Като те чуе мъж как врещиш, или ще го хване рак, или
ще избяга от тебе светкавично“.
Какво да правя, докато Яков лази с червения си джип към парите на
дъното в джоба на тате? Да взема да мънкам, да викна змейовете? Това не
става никак.
Помня, като бях малка, за да не ме зашлевява мама аз се качвах на дюлята
точно през горещниците в края на юли. Тогава лютото отива в мозъка “ го
убива, но аз не се криех в северната стая при Сара, която естествено спеше,
Люба бе забила очи в някоя от нейните парижки свети богородици и
четеше. Тогава аз не оставах дори в северната стая, при стария портрет на
баба Пирина и дядо Тодор и при единствената златна гривна, която един
шофьор от Йордания бе подарил на Сара, пламнал като сноп слама от
любовта ѝ.
Аз се покатервах на дюлята при паяжината – защото бе юли и
горещниците стискаха всичко живо, паяжината бе здрава като рибарска

91
мрежа и в нея се гърчеха мухи, пчели, оси, понякога дори стършели, а
около тях се въртеше един паяк. Не съм виждала по-голям от този звяр, с
космати крака, по-широк от шепата ми, с тяло като синя слива. Той беше
слонът сред паяците и аз му пеех – мън-мън-мън, – пеех му с най-фалшивия
глас, който сигурно ще те накара да сънуваш, че Яков идва у вас по няколко
пъти на нощ. Но паякът хич не се отвращаваше от моите змейове, даже ако
питате мен, добре се погаждаше с тях и им беше роднина – стоях в жегата
при него и двамата пеехме – никой не даваше пет пари за мен, защото дори
магаретата и змиите се криеха под камъните на хлад.
Един ден мама я заболя главата и защо, се запитала тя, тая глава я боли
точно на обед, може би има тумор и ще мре скоро, преди да е задомила
поне една от щерките. После се сетила че не ще да е тумор в главата ѝ, ами
е от нещо, дето я дразни, и щом я кове главата от болка, значи то е заради
моето мучене. Тя е една много решителна жена, излезе да ме намери, видя
ме на дюлята и рече – сега била убедена, че съм ненормална. Момичета
като мен вече били надули кореми и деца чакали да родят всеки момент, а
аз съм се покатерила на тая дюля с чавките и гаргите горе. Сара, господ да я
убие, също не мязала на нормалните жени, кой знае дали не е ялова. Люба,
с тоя ум, дето го разнася в празната си глава, ни мъж, ни котка може да
завърти, нито пък бебе ще врекне покрай нея, щом спи само с оная,
парижката света богородица. Аз съм ненормална и не се сещам за такива
работи.
Така мама се оплакваше, че от три щерки пито едно внуче не се задава на
хоризонта. Баща ни ѝ беше казал тая дума и тя знаеше, че хоризонтът
започва от нашия праг и свършва някъде към бунара в края на двора.
Сега бяхме продали и бунара, и прага, и хоризонта. Та мама рече, че ще я
отсече тая крива дюля, но аз не ѝ повярвах, защото мама обичаше
конфитюр от дюли и правеше от семките им лек против магарешка
кашлица зиме. Баща ми постоянно имаше магарешка кашлица, тя му беше
подарък от мината, та мама едва ли щеше да отсече дървото. Не го отсече,
разбира се, но ми уби паяка и оттогава аз така и не намерих на кого да пея
за моите змейове. Беше ми останала само една надежда: тоя паяк, лъв сред
буболечките, да си роди малки паячета, на които да разкажа за моите
хвъркати змейове, защото, ако нямаше на кого да пея, щях да си умра или
наистина да стана малоумна, за каквато ме смяташе мама. Онзи човек, дето
беше беден като изсъхналата кал по улицата към корията, идваше вечер –
той беше другоселец и говореше меко, не като хората от Пернишко – той,
същият, всяка вечер ми казваше да не се плаша от него. Аз въобще не се
плашех и дори съжалих, че му бях счупила главата с оня камък.
Обичам си тоя камък, щом счупя главата на някого, ходя да си го
прибирам, измивам го от кръвта и пак си го слагам в джоба, откакто нямам

92
змейове да ме защитават. Дори челядта на онзи паяк, моя приятел, се
плашеше от мене – като почнех да мънкам, дребните буболечки се
разбягваха панически и ме оставяха да пея на гъсениците, които се тъпчеха
с листата на дюлята, докато майка ми не ги отрови до крак заедно с паяци и
паяжина с Б - 58 – прах, който аптекарката ѝ даде. Аптекарката беше една
добра женица, на която ходех да мета двора. Тя имаше син – едно кротко
чернооко момче, Калчо, с много гъсти мигли; след като изметох двора им,
тя ми даде Б - 58 за мама. Ако знаех, че ще ми избие паяците и гъсениците,
въобще нямаше да пипам метлата на аптекарката, но това е друга история.
Та казах аз на сина на аптекарката: „Ще ти дам един лев, ако ме
послушаш как пея“. Тоя същия лев ми го беше дала майка му заедно с
пакета Б - 58. Добре, съгласи се Калчо и започнах полека да викам
змейовете – един след друг, тихо: мън-мън-мън – и така си пях не знам
колко и не го поглеждах, щото се страхувах, че лицето му се е сгърчило от
мъка. Например устата на мама се изкривяваше, когато ме слушаше. "Вземи
си левчето – каза той. – Аз ще те слушам и без да ми даваш тоя лев". –
„Сигурно си ненормален“, казах му аз, но още по-добре, хайде, змейчета,
мън-мън-мън! Той каза: „Може да ми пееш, докато свършат новините по
БНТ!“ Но... Ако искаше като онзи мъж, на когото му счупих главата с моя
камък... „Ей, Калчо, нали го знаеш тоя камък – тука, на това място, е по-
тъмно. Това е от кръв, дето не можа да се измие на чешмата. Та ако си
решил нещо, още петна от кръв ще се появят на камъка и това ще е кръв от
твоята глава.“ – „Не, не, няма, в никой случай, каза Калин, само да те
подържа за ръката... Така, даваш ли?“ – „За ръката ли? Та с тая ръка аз беля
един вагон лук на ден, изкормвам скумрия и пилета, пека кебапчета в
гранясало олио и кой знае как ми мирише тая ръка“. – „Това е най-хубавата
ръка, дето съм виждал“ – разправя Калчо, но аз не го помислих за
ненормален. И докато ме държеше за ръката, аз си мънках тихо-тихо на
воля и ми беше по-хубаво, отколкото когато пеех на паяка, на неговото
потомство и на гъсениците в дюлята.
Сега идеше Яков с джипа си, потта на тате сигурно бе удавила парите,
дето Яков ни даде за нашата къща, за черешите, тиквите, луната в тях, за
най-тежките домати на мама, за моите паяци и гъсениците. Идеше Яков, а
аз се сетих за Калчо, защото сигурно той, синът на аптекарката, беше
роднина на моите змейове.
 
***
 
Слънцето ходеше по главите ни – на мен, на мама и на сестрите ми, а
татко сигурно го тъпчеше в сърцето, защото видях как сви юмрук, ръката
му се разигра и той я скри зад гърба си – така си криеше ръцете зад гърба,

93
когато мама понякога го обиждаше, че е куц нещастник, щом не може да си
нахрани момичетата. Защо, питаше го тя, Сара се въргаля с ония отрепки от
тировете, защо Люба не може да я пратим да учи, да стане медицинска
сестра, а тъй ще изгние с парижката света богородица. Кои знае каква секта
е това. Тате свива юмрука и го крие зад гърба си да не я удари.
За мене мама нищо не казва – жалко за Пирина. Аз нито се въргалям с
ония отрепки от тировете, нито гния с парижките свети богородици, дори
хлебарки не убивам. Беля тихо лук, беля картофи, пера; също така
понякога, когато зная, че никой не ме слуша, си говоря със змейовете.
Много тихо го правя и мама казва, що пък сега си дереш гърлото, ма? И да
ревеш, и да не ревеш, пари няма. Когато тя ми приказва гадни работи, аз
запържвам боб наум много хубав боб готвя – хем режа лука наум, хем не я
чувам.
Както си запържвам боба наум, за да не гледам Яков и неговия шофьор
Киро, изведнъж усещам – малък пръст с дълъг нокът ме одра по рамото.
Разбрах, че освен дълъг е и мръсен нокът, с много кал под него. Ако си
носех моя камък в джоба, тоя дълъг пръст нямаше да посмее да ме пипне
втори път.
– Ти – каза дългият нокът на Киро и ме боцна още веднъж по рамото. И
двете ръце на баща ми се скриха зад гърба, за миг устата на мама
посиняха – те посиняваха винаги когато те изричаше "куц нещастник" на
баща ни. Сестра ми Люба, оная от сектата на Парижката света Богородица
изфъфли:
– Не я бутай!
Само Люба можеше да каже „не я бутай“ на Яков. Неговият дълъг нокът
заора в рамото ми втори път. Тогава сестра ми Сара, най-най-хубавото
момиче, което някога съм виждала през живота си, Сара, с най-кафявите
очи – такива като облаците зад прозореца през зимата – Сара тръгна към
Яков и бутна ръката му настрана от мен. Какви хубави пръсти има Сара. И
хубави зъби има – видях ги как захапаха ръката на Яков и сигурно щяха да
му пуснат много кръв на Яков, ако Киро, оная двуметрова греда, не беше
наблизо.
Като бяхме деца, аз постоянно ревях – пак за моите змейове си ревях – и
Сара, за да ме накара да млъкна, ме ухапа по крака – през панталоните ме
ухапа, плетени панталони от дебела домашна вълна – през домашната
предена вълна ме гризна и от мен изтече една локва кръв. Тогава мама я
наби заради мене, със ситото я би по главата, а на мене ми беше жал и
нарочно след това спирах да си говоря със змейовете, дори хлипах, да не
изяде бой заради мен моята толкова красива сестра.
Обаче Киро, шофьорът на Яков, бутна сестра ми и Сара се свлече на
земята, като водопад се свлече, защото косата ѝ е лъскава като езеро,

94
кожата ѝ блести. Така, бутната на земята, Сара пак си беше най-хубавото
езеро, което бях виждала – не знам какво са си мислели мъжете, дето са
били със сестра ми в оная килия с прозорците, обърнали гръб на магис-
тралата. Дали са разбирали, че е най-хубавото езеро на света тази моя
сестра – сигурно, щом не са пили бира половин месец, за да я завлекат във
„Венеция“.
Тя ми даде веднъж парите от бирата на тия мъже и каза: „Ходи си купи
сандали, ще гръмнеш от жега с тия затворени обувки през лятото.
Тя лежеше на земята, бялата ѝ кожа – свита на малка локва в краката на
Яков. Аз не го мразех, че ме бута с гадния си дълъг нокът, аз го режех
вместо кромид лук за запръжката, дето си я правех наум. Режех го, че бе
съборил на земята най-красивото момиче, което бях виждала.
Пържех в своята запръжка и Кирил, шофьора, и небръснатата му седем
дни брада пържех. Киро вървеше с чадър – огромен бял чадър, с който па-
зеше Яков от лятото и от магарешките бодили. Режех Киро, защото
говореше какво му правела Сара в „Котката“ и за колко пари му го правела.
Той имаше пари. В кухнята, при тенджерите ми се беше наврял веднъж да
ми ги покаже – едно тесте пари, дебело като учебника по география за
четвърти клас.
Аз го пазех тоя учебник, защото там пишеше за разните страни по света,
които и ден, и нощ исках да видя. Да, аз сигурно нямаше да се добера до
тях, но моите змейове ги виждаха всеки ден. Затова си пазех учебника по
география за четвърти клас – от време на време вечер, когато не бях
скапана от умора, ходех наум в тия страни. Карах по азбучен ред – днеска
съм в Австрия, после в Албания, Белгия и така до Япония. Тоя учебник по
география го обичах колкото Люба и колкото Сара. Та тестето на Киро
беше дебело поне от Албания до Южна Корея. Той не трябваше да спестява
от бира, за да води Сара в дупките на „Венеция“. Той казваше какво ѝ
правел с онова свое мазно тесте, а сега пазеше с чадъра главата на Яков от
лятото.
– Ти – каза Яков и ме пипна с показалец по гърдите. – Ти ще дойдеш в
нас да ми чистиш къщата и да ми готвиш.
– Ама чакайте... ама... – започна мама, а ръцете на баща ми така бяха
скрити зад гърба, като че не кракът му беше строшен в мината, а двете
ръце, къде ти – направо раменете му бяха строшени в рудник „Света Ана“.
– Не може – рече Люба. Горката, тя бе толкова омотана в дебелите си
книги. Мислеше си, че и тука е така, както при парижката света
богородица. – Пирина няма да дойде при вас.
Тука беше нашето село, нашите магарешки бодили, тука не предеше
парижка света богородица. Тука ставаше онова, дето Яков беше казал да
стане, обаче майка ми е чепата жена, прави се на ударена, демек не разбира:

95
 – Ама чакайте... господин Яков, чакайте, тя не може... щото е болна...
– Не е болна – стъпва напред Люба към него. – Не иска да ви чисти и да
ви готви. – Но Яков пет пари не дава за Люба. Кой ти взема на сериозно
едно момиче, заболо нос в дебели книги, които са толкоз стари и прашни,
че за тоалетна хартия не стават. Не стават и да си увиеш закуска в тях, щото
са жълти от старост и може да те отровят.
– Пирина няма да дойде при вас – каза го много тихо Люба, тя така си
говори, тихо, като че на ръцете си говори, но в гласа ѝ окоп след окоп –
човек трябва да ѝ е викал „како“ десет години, за да ги усети тия окопи, а
аз ѝ викам „како“ седемнайсет години. Яков не ги вижда, за него тя муха
дори не е, защото мухата Киро или ще я изгони, или ще я размаже с юмрук
на стъклото на джина.
За него Люба и кал не е, защото в калта можеш да плюеш, а сигурно не
познаваш Люба, щом мислиш, че можеш да плюеш по нея. Киро я бутна
настрана.
– Айде, тръгвай, ма – казва Киро, а аз си мисля за онова тесте с парите,
дето ми го показваше в кухнята, между тенджерите.
„Виж колко пари са това, давам ти ги, ако дойдеш за един месец в
Студена, на къщата ми. – Студена е едно село до язовира, на края на
язовира Киро има колиба, на която вика „къща“. – Ще ти нося ядене. Ама
требва да си там през цялото време. Дето се вика, да си на разположение,
като съм свободен, щото съм ти хвърлил око... Виж к’ъв съм джентълмент“.
Тогава ме млясна както му беше потна устата и както си дъвчеше парче
картоф и ме пипна там. Аз нищо не казах, щото знам, че светата богородица
на Люба няма да ме чуе от Париж. Виж, ако удариш някого с камъка, ако
кръвта му се разлее в калта и започнат да я пият мухите, съвсем друго е.
Съвсем друго – тогава не казах нищо на Кирил, но той още си носи оня
белег над веждата от моя камък. На камъка ми още има петно от неговата
кръв.
– Тая е див дивак – казва Кирил на Яков за мене.
Яков ме бутна с пръст малко под шията. Баща ми така не бута нашето
куче Джафер, баща ми обича нашето куче Джафер, което издъхна от
старост. Спря да яде и си умря като честно наше куче, което мама
постоянно ругаеше и му казваше да пукне, но като наистина пукна с
отворени към къщата очи, тогава мама плака. Само за няколко секунди,
докато запалиш газовия котлон, но дотогава аз не бях я виждала да плаче, а
за Джафер запали няколко газови котлона със сълзите си, че и газта им
изгоря, докато преглъщаше на сухо. Сигурно мама се е научила да плаче
със сухи сълзи, усещах горещина цялата нощ – сухите ѝ сълзи горяха цяла
нощ от горест за нашия Джафер, който си умря като честно и доблестно

96
куче пред портата. Сега бяхме продали и портата, пред която погребахме
Джафер, а Сара вместо молитва каза: „Мамка му и живот!“
– Пирина не може да ти готви – каза накрая баща ми. – Болна е.
– Ама Паисий Хилендарски... – рече Киро и посочи Люба, – Паисий
Хилендарски разправя, че не е болна.
Яков не обърна внимание на никого, като че сме пясък под сандалите му.
Но ние дори пясък под сандалите му не бяхме – щото върху пясъка стъпва,
а върху нас не може – едва ли някой може да стъпи върху мама, дори върху
татко, макар че сега си бе скрил разтрепераните ръце зад гърба – за да не
удари Яков.
Яков извади едно тесте пари – наполовина колкото моя учебник по
география от четвърти клас.
– Зимай – каза той, но не стана ясно на кого го каза – на гаргите ли,
накацали като черни кратуни по оградите, на мама ли. – Това е добавка за
къщата, ако Пирина дойде при мен.
Да отиде някой при Яков, значеше след няколко месеца да си тръгне от
Яков. Но никое от момичетата, дето бяха готвили манджите му и чистили
къщата му, не казваше и дума какво е правил Яков. Дали същите неща, дето
шофьорите работят на Сара, или други, но после им давал пари да отидат
до София на пазар.
Знаехме, че Яков бе наел един синеок Марин. Щото в Гърция яловите
жени искали по-синеоки бебета да осиновяват. Едно синеоко бебе вървяло с
пет хилядарки отгоре над чернооко бебе, та затова момичетата, дето
готвеха и чистеха на Яков, бяха все синеоки. Във „Венеция“ при Сара беше
идвал същият този Марин, синеок като смок, ама сини изцъклени очи – за
пет хилядарки над черните. Та синеокият смок не правил нищо на Сара в
оная дупка във „Венеция“, седял кротко до нея като изгорял котлон, седял
си и я накарал да изядят заедно по една супа, дето аз им я сготвих в
кухнята. Яли супа, яли и той казал: „Сара, никоя жена няма толкова хубави
кафяви очи като твоите“ – което е най-голямата истина, дето съм чула
човек да изрече.
Майка ми видя тестето с парите – сигурно и държавите до половината на
моя учебник видя, и си помислих – ще каже: „Хайде, Пирино, ходи да му
готвиш и чистиш, пък... то гъркините чернооки деца не искат... ти чернооко
ще добиеш и то ще си остане за нас“.
Как ще си остане за нас – полето празно. Магарешките тръни не са жито
да ги ожънеш и да ги ядеш. От катърите ли ще доим мляко за бебе? Като ми
дойде това наум, се сетих за влака...
Влаковете минават по моста над Струма – един железен мост с малки
дървени пътечки отстрани за железничари. Веднъж, като бях малка и още
си нямах змейове, легнах на едната от тия пътечки и зачаках влака. Баща ми

97
затова побеля един ден, за един следобед побеля. Помислил си, че ме е
прегазил влакът. Но влакът не ме прегази. Влакът миришеше на хубаво, на
много хубаво – на брегове, при които отива Струма. Като пораснах, спях с
учебника по география за четвърти клас, спях и с мечето Миньорчо, което
първо бе на Сара, после на Люба и накрая на мен. Аз сядах под моста и
отивах наум с влака. Понеделник в Гърция, вторник в Африка, само в
четвъртък никъде не ходех с влака, защото тогава трябваше да кормя
рибата в кухнята.
– Защо четеш тия дебели книги? – попитах веднъж Люба. – Няма ли в
главата ти една голяма книга, пълна с поле и магарешки бодили, с мама, със
Сара и мъжете, които не пият бира, за да я видят във „Венеция“?
„Само в главите на лудите има книги“, каза ми Люба. С нея никой мъж не
искаше да приказва, нито някой я търсеше, може би защото нямаше книги в
главата си, а всички ние – татко, мама и Сара – имахме. Тя четеше книгите
от главите на другите хора и се връщаше все при оная Парижка света
богородица, която сигурно много я обичаше – вечер Люба ходеше до града
за лекарства и никой не я нападаше. Да се чуди човек: Люба също имаше
цяло поле сняг в бялата си кожа и се питах дали са слепи тия мъже, не
виждат ли хубостта ѝ. Само един се беше опитал да я целуне – някакъв
пиян на гарата на Радомир.
Тя не го напъдила, никак даже не го гълчала. Всъщност отде да зная
какво са правили, но този същия рус тип идва до нас преди да продадем
къщата. Видя книгите на сестра ми, видя Парижката света богородица,
попита – „Ама каква е тая секта? , и повече не се вестна у нас.
Русият пъзльо ходил във „Венеция“ и като видял сестра ми Сара, спрял да
диша. Полели го с едно шише вода – разправят, че си продал палтото и
часовника, за да отиде с нея в една от дупките на „Венеция“, но Сара, като
разбрала, че е онзи от радомирската гара, единственият, дето харесал
Люба – му върнала парите и го изритала като мръсно коте... Всъщност
моята котка Грозника е едно мръсно коте, което обичам. Той е коте слънце,
но ми утрепаха Грозника – Киро го утрепа и кръвта му попи в чакъла. Но аз
си осинових друг Грозник и той сега пак е коте слънце.
– Гледай, ма – каза ми Киро през зъби, като че говореше с ауспуха на
джипа или с оня бял чадър, с който вардеше Яков. Яков извади още едно
тесте десетолевки. Не обичам да гледам парите – представям си какво
вършат на Сара, за да ѝ дадат толкоз пари, но мама обича да ги гледа, а още
повече обича да ги слага в джоба си.
– И това дава Яков в добавка – за черешите в двора. Да дойде Пирина да
му чисти и да готви. Незабавно. Трябва да сте луди, ако Пирина не отиде.
Тукашните момичета са родили деца колкото за цяло село в Гърция, онзи
Марин все синеоки ги докарвал, разправя Сара. Той ѝ казал, че като види в

98
Гърция около Солун синеоко дете, с очи като смок, сини, та даже лилави,
си мисли, че това дете е негово. Яков му плащал добре, в Гърция около
Солун порасли много синеоки деца, Марин натрупал куп пари, на Сара се
похвалил, че ще си купува къща и тя, ако иска да живее с него – да дойде
още утре сутринта. Дано поне едно дете имат, дано да е с кафени очи като
нейните, в които винаги е есен. Винаги е есен в очите на Сара, казал
синеокият, а той толкова обичал есента.
– Млъквай – разправя Киро на сестра ми Сара. – Пирина я зимат да готви.
– Едно магаре ще добавя към парите – изведнъж се обади Яков. – Киро
ще го докара. Ти тръгвай.
Мама държи в ръцете си двете тестета пари и ги гледа много интересно.
Баща ми няма ръце, сигурно се е родил без ръце и после са му пораснали,
затова треперят зад гърба му – да не удари мама с тестета пари, а аз не мога
да повярвам, че ме продават вместо едно магаре. Нищо, викам си, нищо,
поне няма да отсекат черешите. Там, в черешите, са гнездата на моите
змейове – толкова обичам череши, че през юли спях направо в клоните.
Дори да родя някое синеоко, какво от това. И си викам, дано нещо да ми е
сбъркано, дано не родя никое синеоко, да го закарат в Гърция. Аз за една
череша ще пукна, ако я отрежат, ами цяло дете, макар и синеоко, да ми
вземат, сигурно ще пукна два пъти.
– Върви – казва полека баща ми.
– Тръгвай – казва мама. Колко са хубави в ръцете ѝ тези две тестета пари.
Два учебника – или може би един учебник по география за единайсети клас.
В него сигурно има много повече страни, отколкото в тоя за четвърти клас,
много повече брегове, които миришат на хубави влакове и железопътни
релси... – Ще се виждаме – мърмори мама, без да ме гледа.
Сара ме целува и устата ѝ бяха толкоз топли, цялото лято се е събрало в
нейните уста с черешите, реката и релсите. Така ме обича Сара, винаги ми е
давала да обличам нейните дрехи. Люба ме прегръща, тя и сега е облечена
грозно – със синя дочена престилка, каквито носеха прислужничките в учи-
лище, с дълъг ръкав въпреки жегата – дългата престилка скрива краката ѝ,
но лицето ѝ не скрива и аз се чудя на ума на онзи пияния от радомирскага
гара защо не я е целувал, докато Люба припадне. Толкова е хубава Люба,
макар че се опитва да си затрие хубостта под дебелите книги.
– Не си давай змейовете – казва тате и ми разрошва косата. Обичам да ми
разрошва косата тате – ръката му е напукана и в пукнатините се е набил
въглищен прах от мината. Мисля си, че ако попадне семе на магарешки
бодил в тая прах, като нищо ще порасте магарешки бодил и ще стане висок
чак до върха на черешите.
Яков вече се е прибрал в червения си джип, Киро стои с отворен чадър
като мраморен и очите му са сраснали с парите от тестетата в ръцете на

99
мама. Джипът каза „звън-звън46, тоест клаксонът се обади като послушно
куче, и Киро се горна към волана, каза „тръгвай" и ме блъсна с чадъра към
джипа.
Продадената ни къща ми кимна, полето ми махна с всичките си
магарешки бодили. Другите къщи някога резедави, червени и жълти, някои
също продадени на Яков, ми се усмихнаха вкупом със сивите си стени: и
най-резедавият цвят става сив, като не го боядисваш двайсет години. В
джипа на Яков беше дошъл декември, Глория пееше нежна чалга, а по
телевизорчето няколко човека здраво се налагаха и се гърмяха с пищови.
После се показа някаква мацка, но тя не струваше колкото един отрязан
нокът от малкия пръст на крака на Сара.
 
***
 
– Ти разбираш ли, идва една, ама крава във всички посоки – и в главата
крава, и в краката крава. Като изсипа няколко думи, си викам: „Тая и в
акъла е крава“.
Мъжът, който разсъждаваше по този начин, беше тънък, с брада като
ламаринената трева. Косата му беше рядка, сплъстена и рошава, само
неговият глас се чуваше над столовете и масите, разположени пред
кръчмата „Черната котка“ – не луксозният мотел за шофьорите на тировете,
със столове от кожа, върху които потниците им се превръщаха в лепило, не
масите, върху които беше забранено да драскаш псувни и мръсни думи.
Това беше кръчма, дето само името ѝ беше „кръчма“, защото тука идваха
такива като тоя човек – с редки сплъстени коси, с мръсни работни дрехи, от
които след дълго носене се бяха изтрили дори думите „Кабел Ремонт
Строй“.
Тука една ракия струваше 50 стотинки, но не се знаеше от какво беше
правена тя – може би от мухлясалите домати, които дори пилетата катего-
рично отказваха да кълват; може би от ряпа, а може би от стари
автомобилни гуми я варяха, но щом е 50 стотинки, и от пясък да я правеха,
пак щеше да има клиенти на тия столове – изписани с гъсти псувни и
пробити с три-четири стрели сърца.
Мъжете не приказваха – вересиите им бяха по-големи от Струма – от
извора ѝ чак до Бяло море, а кръчмарят, който настояваше да го наричат
Антоанет – човек, който едва ли се чувстваше уютно сред осеяните с
неприлични думи столове и маси, облечен неизменно в безукорно бял
жакет въпреки желязната жега, – та този Антоанет понякога прощаваше
цялата Струма от вересии, избираше си някого от притихналите по
столовете жадни клиенти и го поеше обилно – първо с някакво особено

100
хубаво питие. Докато още бяха трезви, хората спореха дали е „Бърбън“ или
„Сто гайди“, но кой можеше да преброи сто гайди след втората чаша?
След втората чаша Антоанет даваше не гайди, а ракия от ряпа и домати,
но я даваше щедро, а вечер предоставяше безплатно пиене на двама по-
трезви клиенти да занесат избраника в апартамента на Антоанет зад
кръчмата. Някои веднъж предпочетени господа подхвърляха намеци
кръчмарят да ги предпочете втори път и да им даде барем две гайди от оная
бутилка със стоте, но Антоанет беше особняк. Не обичаше хора с
неизрязани нокти и мръсни чорапи – а сред мъжете тук, в „Котката“, такива
имаше бол.
Антоанет плавно отплува към русолявия мъж с рядката, но сплъстена
коса.
– Господине, бих искал да имам удоволствието да узная как се казвате.
Мъжът, който смяташе, че онази жена е била крава във всички посоки
встрани от краката си, онемя внезапно, впери поглед в Антоанет и започна
да се чеше по шията.
– Какво искаш? – накрая се свести той, но Антоанет вече беше протегнал
към него чаша с една гайда, която искреше кафяво с прекрасната си ми-
ризма.
 – Искам да ви почерпя и бих желал да имам удоволствието да науча
името ви.
Рошавият зяпна, съвсем утрепан от това дълго изречение, но веднага
грабна гайдата и я изсипа в устата си.
– Давид се казва – заяви един от мъжете. Той беше с изрязани нокти и
чорапите му, видими малко над сандалите, се белееха, пълни с надежда. –
Давид се казва и вчера го уволниха от строежа на магистралата.
– О, така ли? Така ли? – заинтересува се живо Антоанет и отпусна ръка
върху рамото на човека точно където последната буква от „Ремонт Строй“
се беше изтрила наполовина. – Какво ще пиете, господин Давид?
От онова, предишното – каза мъжът с рядката коса и точно когато
Антоанет му наливаше от онова кафяво шише, което имаше вкус на огън,
пържола и гарнитура едновременно – шише, пълно с течност, от която
престава да ти се яде, а ти се пие още повече, – тъкмо Антоанет наливаше в
чашата огън, пържола и гарнитура, когато край тънките железопътни релси,
обрасли с коприва и джанки, се появи една фигура. Сигурно беше жена,
защото беше облечена в избеляла синя престилка като на чистачките в
училището в съседното село. Много дълга синя престилка, която бе беляла
сигурно десет години, преди да скрие краката почти до глезените на тази
жена. Престилката беше много широка – жената стърчеше като сабя в нея.
Мъжете не се отлепиха от 50-те стотинки на ракиите си. Макар че чашите

101
се бяха вмирисали на ряпа от тази ракия, те не искаха да гледат избелели
престилки.
– Оная минава – изрече Антоанет, плю на тревата и избърса устата си с
безукорно бяла кърпа. Презрението оживи околната атмосфера. Няколко от
клиентите също плюха на земята.
Жената носеше една купчина книги – беше ги прегърнала като бебе
пеленаче тези тлъсти тухли, за които Антоанет отбеляза – това са нейните
свети богородици, тя спи с тях вместо със сексуален партньор. Жената
отмина, мълчалива, мършава като пресъхнала вада.
– Какво търсиш тука? – извика към нея Антоанет.
Жената залепи очи в хартията пред себе си, сигурно си представяше, че
ще бъде погребана там. В този миг мъжът с рядката коса, когото бяха
уволнили от магистралата, замръзна, зазяпан в жената. Ръката му спря,
вкопчена в ракията, която свиреше със сто гайди. Той гледаше мършавата с
отворена уста – сякаш се канеше да глътне наведнъж всичките си зъби,
гледаше я озъбен, забравяйки да гаврътне кафявото питие.
– Тая е куку – обади се презрително единият от клиентите, в чиито малко
по-бели чорапи над сандалите имаше още надежда. – Чете света
богородица. Не може да почерпи една ракия.
Може би я варяха от мъх тая ракия, а може би от обикновени плевели я
изпичаха и наистина не си струваше човек да се хаби за жена, дето не може
да почерпи с чаша от този боклук. Обаче уволненият от магистралата – да
се чуди човек какво толкова бе видял у него Антоанет – извика.
– Ей! Ей!
Жената се закова за миг под камарата книги, под цялата тежест на Париж,
после изведнъж затича като луда напред, към жп линията и копривата.
– Стойте тука, моля – каза Антоанет и отпусна двете си ръце върху
изтритите букви от комбинезона на рошавия. Той обаче все още гледаше
жената с богородиците и устата му остана отворена. Гледаше удивен и не
дишаше, а единственият мъж с чисти чорапи подхвърли:
– Не се унижавай! Накарай я първо да те почерпи с нещо свястно.
„Нещо свястно“ по тези места означаваше в най-лошия случай сливова
ракия. Останалото беше ряпа и гнили домати. Веднага се познаваше кой бе
пил една от стоте гайди – този тип миришеше цяла седмица на мазилата, с
които Антоанет го бе смекчавал в стаята с огромния телевизор и чаршафите
от черна коприна.
Давид се размърда под ръцете на Антоанет, които още държаха буквите
върху синия му работен комбинезон, и тръгна към железопътната линия. Тя
разсичаше България на две парчета – една на Черната котка и стоте гайди,
другата – с лъскавите кожени канапета, които успокояваха разбитите от
дългите пътища бъбреци на шофьорите на тировете.

102
 – Мой човек, ти пи от най-скъпото ми уиски! – извика отчаяно Антоанет,
разочарован, че уволненият го заряза сам с двете празни чаши и няколко
неприлични израза, изписани с много правописни грешки върху
пластмасовата маса. По линията префуча влак, пълен с жега. Вагоните му
бяха видели толкова много лета, че се бяха разглобили по ъглите; увиснали
по прозорците на влака, край кръчмата профучаха заспали физиономии,
към които някои от мъжете, ентусиазирани от доматената ракия, направиха
неприлични жестове. Антоанет обърна гръб на гледката, изразявайки
презрението си към БДЖ. Вагоните никога не му бяха донесли другар и
сърце, което да го разбира. Кондукторът изхвърляше тук само типове,
които не се бяха къпали цял месец. Неблагодарници, които дори и да пиеха
от уискито му, накрая го ограбваха и го оставяха самотен при жабите,
гущерите и нецензурните писания върху масите. Топлото безплодно лято
понякога караше Антоанет да копнее за красиви неща, за красиви хора и
много приятели, които няма да го обиждат с гадни ругатни, когато се
напият. Възпитани интелектуалци, които не се наливат с питието му на
аванта и не хъркат като волове върху неговата коприна.
Влакът бе скрил от погледа му този рошав, но някак симпатичен човек,
който нямаше един квадратен сантиметър чистота върху себе си, хлапак,
набит с прах от магистралата и натрошените камъни, но той не беше оттук.
Всеки мъж, който не беше от тези диви, безплодни места, бе надежда за
Антоанет.
 
***
– Аз съм Давид – каза ѝ мъжът. – Ти коя си?
Тя го погледна – очите ѝ бяха с цвета на неговия комбинезон, преди да го
навлече – наситено синя боя в някоя кофа. Очи вир в Струма привечер, за-
това той отново я зяпна, като че току-що бе глътнал голяма кост. –
Разправят, че си била бедна като ония ръждясали релси... Опитвала си да
примамиш някой от строителите. Аз съм от Перник, обаче си правя сметка
да духвам в Испания... паля моторетката и казвам чао на тая тъпа държава.
Та коя си ти?
– Люба – каза жената и притисна още по-здраво купчината книги към
избелялата си престилка.
– Ако искаш, може да примамиш мен – подхвърли той. – Щото ми
харесваш, като те гледам – това парижки свети богородици ли са? – попита
той и посочи книгите. – Ако ги дадеш на вторични суровини, можеш да
изкараш за две ракии – едната за тебе, едната за мене.
Тя забърза напред, затича, оплитайки крака в избелялата престилка, която
беше дълга до глезените. Изведнъж една от книгите ѝ се откъсна от
камарата и тупна в копривата.

103
 – Слушай, аз казах, че може и без пари. Запази си левчето – извика той. –
Дето се казва, като те гледам, сигурно хартията ти не струва цял лев –
Давид я настигна с един скок, взе книгата от копривата и измърмори: – Бру-
ле-ни хъл-мо-ве. Абе какви са тия простотии? Брулят се сливи, а не
хълмове, момиче. Зарежи някой друг да ги брули тия хълмове... Ела.
– Не щеш? Ма ти си била глупава жена. Хайде. Свали тая престилка. Дай
да видя какво има под нея.
Тя взе книгата от него, прегърна хартиената камара и хукна напред, през
тревата и тръните, вдигайки синята си престилка с една ръка. Под нея
блеснаха глезените ѝ, сребърни в зелената пещ на копривите. Веднъж
ръката ѝ придърпа избелялата престилка малко по-високо и внезапно се
мярна ъгълче от коляно. Едно бяло ъгълче, толкова особено, че рошавият
не разбра защо хукна след нея. Ми като човек види някоя глупава жена,
трябва да ѝ обясни нещата, нали е джентълмен, мама му стара. Не може да
остави жената да си тича проста из магарешките бодили.
– Слушай какво, аз ще ти купя една ракия... не искаш ракия? Ти си луда
във всички посоки.
– Махай се – каза жената, но каква ти жена беше тя. Беше си много
хилаво момиче, въпреки че носеше дочена престилка на толкова лета,
колкото бяха пътували раздрънканите вагони на онзи влак.

***
 
– Мене ме уволниха и майка ми умря, затова ще духна в Испания –
започна Рядката коса, без да откъсва плитките си очи от момичето. – Тука
какво – селото празно като празен шкаф, какво да правя сам аз там? Баща
ми пукна отдавна – пукна, без да се усети, беше здрав като бетон, а си
пукна най-спокойно и далновидно, напи се като честен човек и на сутринта
се събуди умрял.
Беше горещо, небето се топеше – кофа сини облаци, подмятащи жълтата
гонка на слънцето. Релсите се потяха, безкрайни и монотонни под жегата.
– Не ти ли е топло с тая престилка, а? – поинтересува се Давид и свойски
придърпа една от книгите към себе си. Момичето се сви, първо прошепна:
„Не пипай“, после му обърна гръб.
– Слушай бе, жена – подхвана Рядката коса. – Ти знаеш ли колко книги аз
съм прочел? Ти до толкоз не можеш да броиш. Толкоз чаши няма в
„Котката“! Не можеш ти мен с книги да ми направиш впечатление. Стой де.
Стой. Къде запали моторетката сега?
Момичето не спря и той тръгна след нея.
– Ти знаеш ли, че преди да ме уволнят, ми вкарваха 400 лева на месец –
значи аз не съм Сульо и Пульо! Аз мога да редя плочки, мога да лепя

104
тапети, мога да правя окачени тавани във формата на мадами, мога да
зидам, мога да рендосвам дъски. Други ще почнат да ми вкарват по
четиристотин лева, щом ме наемат. Това искам да го знаеш.
Тя спря, скрита зад купчината книги. Давид я приближи.
– Мале, каква е тая тухла? Ти ще ме застреляш! Голяма си терца... Ти тия
боклуци четеш ли ги, или на майка си ги носиш да си палите печката? Я дай
на батьо да ги поноси... Щото си хилава... Хайде да палим моторетките
сега. – Той взе книгите ѝ, половината под едната мишница, другата
половина под другата и добави: – Един разправя, че си му предлагала една
ракия, за да си го водела у вас... Вярно ли е?
Тя не отговори, потънала до уши в избелялата си престилка, по-стара от
камъните и семето на копривите.
То няма лошо човек да предлага избърбори Давид и добави: – Я да
седнем за малко под тая джанка, иначе ще се сбръчкаме след десет минути.
Виж, джанките са се изцъклили като жаби от тоя пек... – Но тя не усещаше
слънцето и продължи напред, мършава като релса. Ако от време на време
глезените ѝ не се мяркаха и онова бялото парче от коляното ѝ не се
показваше между избелялата престилка, Давид решително щеше да я
зареже. – Стой, ти казвам, абе ти ще се намериш в приключение с мене...
Ако не спреш, ще ти хвърля книгите в реката. То пък реката пресъхвала...
Нищо. Ще ти ги запаля всичките тия томове, до един ще ги изпържа. Ей
сега си намирам запалката.
Тя спря, приближи го и без да говори, измъкна светите богородици изпод
едната му мишница.
– Добре, щом си толкоз дървена – примири се Рядката коса и я остави да
издърпа останалите книги. – Не съм виждал толкова глупава жена като
тебе – а знаеш ли с колко жени съм се познавал? Повече от плочките пред
мотела. Може и да са от всичките страници на твоите бумаги. Ясно ли ти е?
Момичето продължи напред. Точно там пътеката свършваше, но тя
запали моторетката направо през тръните, през осите и магаретата. Давид
остана да стърчи до полуизсъхналата фиданка.
– Много си хубава – измърмори той под нос и седна тежко, свивайки
крака, за да ги побере в оскъдната сянка на малкото дръвче. По челото му,
по шията, по носа веднага започнаха да се търкалят капки пот. Давид
отвърза криво-ляво връзките на обувките си, събу се и легна в тревата, при
мравките, които се движеха упорито към Испания през изсъхналото жълто
поле. На Давид също му се искаше да тръгне с тях.
После старата като влака престилка се върна при него заедно с момичето.
Давид се надигна любопитно. Тя нищо не му каза, остави при мравките
избелелите си книги, подвързани със стари вестници, и седна до него. От

105
нея не се виждаше нищо – само скапаните ръкави и книгите – прашна
камара от френски светни.
Тя седеше до него, не говореше, не го гледаше, по-дребна от купчината
томове.
– Ела под сянката – предложи Давид, но дръвчето беше една шепа. Тясна
беше сянката за двама, той се отмести на слънцето, но тя не дойде по-близо
и сянката остана между тях като окоп. Рядката коса решително се протегна
през окопа, набута нос към лицето ѝ, което според него беше първата и
последна стъпка към целувката. Момичето се дръпна.
– Добре, защо дойде при мен, щом не щеш? – попита я разочаровано
Давид. Тя рязко се отдръпна към книжните светии и светици. – Добре,
добре тогава, нищо няма да правя. Виж, слагам си ръцете зад гърба.
Нищичко няма да ти направя, не се бой.
Тя не го погледна, остана настръхнала – чак тогава Рядката коса видя, че
хилавата държи камък в ръката си – един от онези жълти камъни, които
бяха повече от земята в този край. Тия камъни естествено нищо не раждаха,
само малко картофи, но никой не садеше картофи тъдява, защото и
бездруго ромите и колорадският бръмбар ги изяждаха много рано. Поради
тази сериозна причина картофените ниви останаха без картофи,
колорадските бръмбари се пробваха да ядат камъни, малко по малко взеха
да мрат, купища колорадски бръмбари се натръшкаха пукнали край
магистралата, малките циганче и ги събираха и вечер хвърляха измрели
колорадски бръмбари в огньовете вместо бенгалски огън. Така почти
цялото Колорадо стана светещи искри от подпалени буболечки, палени
буболечки.
Момичето седеше до него неподвижно като бръмбар, умрял преди два
дни от глад и чакащ да го хвърлят в някоя клада, за да пламне като
Колорадо.
– Щом искаш аз да не правя нищо, прави ти на мен, не се плаши – каза ѝ
Давид. Остана проснат с босите си крака и главата под слънцето, с корема
на сянка. Но тя нищо не направи и той тъкмо щеше да почне да ѝ разправя
за неговото село – едно празно във всички посоки село, защото старците
сдали багажа по-бързо от колорадските бръмбари и както се казва, запалили
моторетките направо за оня свят. То иначе хубаво село, но той ще дръпне
към Испания. Майка му, лека ѝ пръст, се изнесла към Господ миналата
година, а братовчедите – кой пияница, кой с язва, – не можел да си приказва
с тях... Момичето си събра книгите и се изправи.
Рядката коса също се изправи.
– Какво? – попита той.
– Ела довечера тук. Когато минава влакът за Кулата – избъбри момичето,
без да го гледа.

106
 Тука е пълно с пияници, искаше да ѝ напомни Давид, тия пияници само
чакат да видят момиче като тебе и край. Всъщност тя запали моторетката
толкова бързо, че не можа нищо да ѝ каже. До влака довечера имаше сто
години време и можеше да се напие в „Котката“, но как да се напие в
„Котката“, като имаше само един лев – за да се напие като честен човек, му
трябваха поне три лева и 50 стотинки. Тоя влак за Кулата е гъсеница, едва
лази, докато го чака, ще се изпържи в жегата. Тъкмо си мислеше за
гъсениците и жегата, когато отдолу по пътя се зададе оня кръчмар на
„Котката“, който му даде да кусне без пари от хубавата ракия със стоте
гайди. Какъв му беше номерът на тоя кръчмар с хубавата ракия –
положително идваше да си събере вересията.
 
***
 
Беше тъмно като в долапа с празните тенджери, въздухът беше черен – не
се знаеше дали е нощ, или денят е почернял от края на лятото, дъждът беше
болен, ситен и страхлив. Станимир, бащата на Сара, Люба и Пирина,
стиснал празния пищов, с който пазеше шивалнята на Яков, седеше пред
оръфан куп стари вестници и гледаше вестникарската хартия с тиха тъга,
сякаш слана беше паднала във вестника и буквите умираха една след друга
пред очите му. Пред него, на масата с мушама с толкова избелели цветя,
сякаш и в мушамата беше дошла есента, стоеше чаша – в нея имаше нещо
прозрачно – вода, която той отпиваше на малки, скъпернически глътки. И в
тая чаша имаше само есен, много есен, която щеше да издълбае очите му.
– Станимире, ела да обелиш чушките – това беше жена му Славка, за
която вестниците бяха средство за разпалване на огъня. Тоя огън на Славка
знаеше толкоз много неща, беше изгорил старите обувки на трите ѝ
момичета – оръфани до голо обувки, които помнеха петите на децата,
училището в Старо село и госпожа Вучкова, която им разказваше с
насълзени очи „Бяла спретната къщурка.
Огънят помнеше също дрешките им, превърнали се достойно в парцали,
първо носени от Сара, после от Люба, после от Пирина. Огънят знаеше за
треските и ангините, които бяха изгаряли децата, за оскъдните стотинки в
джобчетата, за сълзите на Сара, която беше изгубила цял лев и не можа да
купи вафли на сестрите си. Трите стояха пред бакалията, изплезили езици,
Сара намрази тоя лев до края на живота си.
И още нещо знаеше огънят – писмата, които Славка, майката на
момичетата и жена на Станимир, беше получавала от един миньор от
Перник: „Ще те чакам Зад Пощата“ или „Ще те Чакам в Царевичака“. Този
човек, горкият, не знаеше къде да слага главна и къде малка буква, затова,
като му се стореше, че доста дълго време е карал без главна буква, току

107
изпраскваше дума с главна буква. Славка, дето сега караше мъжа си да бели
чушките, Славка, дето вадеше най-тежките домати в Старо село, защото ги
поливаше с вода, в която бе разтваряла прегорял кокоши тор, Славка
няколко пъти бе ходила до царевичака и зад пощата. После като
гръмотевица бе връхлитала вкъщи, при момичетата си, които си играеха на
кукли под дюлята.
Гледаше ги какви са – такива хубави момичета, че и тя, майка им, беше
хубаво момиче, щом онзи миньор от Перник дава по три лева, за да дойде в
прогнилия от киша царевичак, щом се промъква зад пощата на Старо село,
където се целуваха циганчетата, за да целува нея.
След миньора тя връхлиташе при тенджерите с фасул и при запръжката,
при мъжа си, който и тогава седеше зад купчина стари, оръфани вестници, с
очи, от които дори есента отдавна си беше заминала. Сигурно Станимир я
беше виждал как бяга към царевичака с оня миньор, сигурно беше виждал
нейният Станимир как миньорът слиза от раздрънкания автобус. Славка
дори си бе приготвила багажа – то какво толкоз багаж може да има една
жена като нея освен трите момичета, които си играеха с парцалените кукли,
дето самата Славка им бе съшила от една своя стара пола. Тя си бе
прибрала единствената нова рокля, с която ходеше зад царевичака и зад
пощата, беше прибрала и малкото джезве. Искаше да си вземе и зелената
емайлирана тенджера, но сърце не ѝ даде да я вземе, защото в какво щеше
да вари картофена чорба на момичетата Станимир, след като тя си
заминеше с миньора?
После погледът ѝ все попадаше на строшения му крак, един такъв, къс
крак, като опашката на тяхното куче Джафер. Забелязваше чашата върху
масата с избелялата мушама – в тая чаша той си наливаше вода. Не че не му
се пиеше ракия на Станимир, той си наливаше вода, за да не дава пари за
ракия. И не даваше пари за вестници, не даваше пари за дрехи, за нищо не
даваше пари, а само за олио и панталони на момичетата за детската градина
и, глупакът му неден, пилееше пари за книжки с приказки, като че
приказките бяха печени чушки или пилешка чорба, за да им напълни
стомасите. Станимир беше станал чер като есенен ден, така тихо и
безшумно седеше рай оная избеляла мушама, като жълт лист от дюлите,
довлечен от вятъра. Тоя човек, мъжът и, дето пестеше от всичко, извади и и
даде пет лева. Каза.
– Купи си нови сандали. Не можеш да тръгнеш със скъсаните с оня
миньор.
Тогава тя захвърли новата рокля в най-долното чекмедже на скрина и не
отиде никъде. Остана да се гледа на онова пукнато огледало в спалнята.
Язък, че съм толкова хубава, мислеше си Славка. Колко съжаляваше, че се
бе оженила толкоз рано и че бе родила и тя като козите три деца. Но като ги

108
погледнеше под дюлята с ония кукли, които им беше ушила от собствената
си пола, и като видеше мъжа си с чашата на избледнялата мушама и после
куция му крак, само въздъхваше и си казваше – може да не е чак толкоз
язък. За него барем да съм хубава. За Станимир.
Станимир вече белеше чушките – тук, в Радомирско, на тия последни
дребни чушчици им казваха „пабирок“. Повечето бяха лютиви като змии,
целият двор се беше размирисал на пабирок и на люти змии. Небето
миришеше на дълга зима, очите ѝ миришеха на туршия, каквато мъжът ѝ
правеше, а тя не знаеше дали да се гордее, или да се срамува, задето
малката ѝ дъщеря, Пирина, беше във вилата на Яков. Сърцето ѝ, малко и
люто като онзи пабирок, я болеше повече, щом хвърлеше поглед към двора
и зърнеше средната си дъщеря, Люба.
Навън беше студено и сиво, Люба пак беше потънала в оная грозна,
избеляла престилка. С нея ходеше през голямата жар на август, с нея беше
и сега, под черния дъжд и обелките на чушките, и докато ги печеше,
държеше една от дебелите си книги – някаква тухла, в която пишеше само
лъжи, иначе защо щеше да се шашардиса толкова момичето ѝ? Като малко
беше съвсем нормално – играеше си с кукли и на дама като другите деца, а
сега прегаряше зеленчука. Люба беше занесена като баща си, язък че
Славка толкоз се бе привързала към тоя човек. Той съсипа втората ѝ
дъщеря. Тъкмо се замисли, че Пирина се заби като камък на дъното в
тинята при Яков, във вилата, която наричаха по този край „конака“, когато
погледът ѝ попадна на дръвчетата в малкия им двор. Да, бяха успели да
останат в къщата си, Славка обра десетте дюли, увиснали като звезди на
дървото, и веднага ги превърна в двайсет бурканчета сладко за зимата.
Но какво ли правеше Яков с Пирина, щом им позволи да останат в
къщата? Хубаво дете беше Пирина, язък! Но Славка никога не се даваше на
тая дума, „язък“. Винаги изплуваше отгоре, по-високо от нея. Ще дойде
време Славка да си има внучета, нали сега са си вкъщи, дори и кучетата им
са тука, на добре вървят нещата. Язък, че Люба чете оная тухла и прегаря
чушките, но нали вече хулиганите не драскат по тарабите на оградата, че е
ненормална, че плащала на мъжете. Славка да беше, щеше да утрепе наред
де що мъж види. Можеше и такива думи да им нареди, че сами щяха да се
гръмнат.
Славка мразеше изписаните с тебешир или спрей мръсни думи по
оградата. Веднъж улови двама пияници – пишеха „Люба си плаща“, ама те
си платиха, а не Люба, щото Славка първо пусна Рекси срещу тях, после
излезе със сатъра да коли пияниците Иначе кой щеше да спаси тая нейна
кротка като памук дъщеря, дето по-далеч от носа на Парижката Света
Богородица не виждаше? Ако Станимир със строшения крак не беше
докретал дотук, зарязвайки старите вестници, Славка можеше да го

109
претрепе онзи пиян маймун. Да си пише друга ограда, щом толкоз го бият
парите. Все пак Славка успя да го клъцне и ризата му се напои с кръв –
както боб се накисва във вода, за да го свариш по-бързо на чорба. „Тая ме
закла“, ревна мъжът, а Станимир, куцук-куцук, успокоително му разправя:
„Още не те е заклала, чакай“.
Славка никак не я беше страх за първородната ѝ дъщеря. Сара никога не
беше чела за светите богородици, нито стари вестници. Тя постоянно изкар-
ваше двойки по български език в училището и госпожата идваше да се
моли на Славка – „Занимавай се с това дете, така ще си остане, неграмотно,
а това е грях“. Колкото повече двойки по български изкарваше Сара, толкоз
повече хубостта ѝ нарастваше и Славка се чудеше как в едно малко момиче
можеха да се поберат толкоз гиздави черти. „Доведи я на занималия –
молеше се учителката на Славка. – Да се научи да пише и да чете“. Щом
Сара тръгна на занималия, всички момчета от цялото училище от втори до
осми клас тръгнаха на занималия.
Обаче не се занимаваха с българската граматика и литература, а зяпаха
Сара и вместо да учат хубавите български стихотворения и разкази,
момчетата се биеха кой да носи чантата на Сара до тях – до къщата с
изтърбушените от дървояди тараби. Всеки ден няколко хлапаци се сбиваха
заради нея и се прибираха разкървавени от бой по домовете си. Майките им
идваха да се оплакват на Славка.
– Вземи си я тая щерка, ще затворят училището зарад нея и децата трябва
да пътуват до Опалово.
Даскалицата се принуди да пише тройки на Сара, само и само момичето
да не идва на занималия и да не стават побои. И с тия тройки, и без тях
Славка не се боеше за Сара.
Втората ѝ дъщеря, Люба, само шестици по всичко въртеше и учителката
дойде да се моли на Славка да я изпрати на олимпиада по български език в
Перник... и какво от това? Като се прибираше от училище Люба, децата я
заобикаляха и я оставяха да върви сама – така от първи до осми клас. В
училище седеше сама, все на първия чин, вперила очи в даскалицата им по
български език, сякаш оная плюеше жълтици.
Все пишеше нещо в тефтерите си мършавата Люба, вечер си идваше от
училището сама – понякога даже не си идваше, ами се отбиваше по
поляните, където хората забиваха коловете за магаретата си. Там четеше
дебелите книги, дето ѝ ги даваше даскалицата по български. Тогава Славка
ходи да се кара с даскалицата.
– Ти ще направиш така, щото детето ми да откачи – изфуча ѝ Славка. –
Обаче, ако то откачи, аз и тебе ще те накарам да откачиш. Не ѝ давай
повече книги.

110
 Оттогава Люба започна да мъкне парижките свети богородици под
мишница и взеха да подмятат, че си плащала. Учителката спря да ѝ дава
книги, но Люба дотам беше отлепила, че се пренесе в селската библиотека.
Там имаше толкоз много прашясали книги, че човек моментално хващаше
астма или рак на белия дроб. Люба седеше в библиотеката върху
единствения здрав стол. Другите столове библиотекарката ги беше
бракувала и един по един ги изгори вкъщи. Така хем спести откъм въглища,
хем се отърва от досадни читатели. По-рано и мъжът на Славка ходеше да
дреме при астмата и прашлясалите томове, сега пък Люба, а
библиотекарката ходеше да си копае царевицата, да си плеви пипера, да си
присажда ягодите, а Люба четеше за оня, дето духа. Имало и книги със стар
правопис на български език от времето на бабата на Славка, с много ер-
малък и няколко ер-голям. Дотук добре, но като изчете книгите в
библиотеката и изяде прахта им, Люба взе да чете книгите на своята
даскалица, затова Славка отиде у тях с един кол, който извади от бостана с
домати.
Даскаличката, една самотна душа, се бе дотътрила тъдява чак от
Кюстендил. Ако беше свястна, в това умряло село ли щеше да се закове,
щеше мъж да си намери, а тя сама се облещила, с дебелите дебели книги.
„С тях нощувай вместо с мъж! Това си е за тебе – викна ѝ Славка. – Сега ще
те пребия, ти ми побърка детето.
Славка удари даскалицата само един път с кола – само един път, и то
много леко, защото тя бе научила Сара да чете. Не кой знае колко хубаво да
чете, но жената беше научила и Пирина да чете, а Славка знаеше, че човек е
човек, когато може да срича из лъжите, дето ги лъжеха по вестниците. Но
тоя удар с кола беше достатъчен и даскалицата на следващия ден си събра
багажа. Накъде ръгна, към Кюстендил ли, там да обучава хлапетата на
гражданите, в Перник ли, или може би се бе хвърлила да бере маслини в
Испания – така и не се разбра.
Като даскаличката си събра багажа и си дигна чуковете от Старо село, на
Славка ѝ беше криво – не трябваше така да я гони, не трябваше. Трябваше
само да я наплаши, да я напсува като хората и с това работата щеше да се
оправи, но язък дето беше взела онзи кол...
Люба си го отболедува, няколко дни стоя с температура. Челото ѝ беше
жежко като водата в чайника. И Пирина рева за даскалицата си, и Сара,
която навиваше двойка след двойка, също пусна две сълзи, а кривият мъж
на Славка, Станимир, на следващия ден не пи вода, докато ровеше между
буквите на старите вестници. Отвори една бутилка ракия – тая, която
пазеха за разтривки и лек срещу грип и туберкулоза през зимата – и полека-
лека я изпи. Без дума да каже, без да гледа никъде, сякаш пиеше камъни, но
Славка се изуми, когато той натрупа вестниците на двора, покри ги със суха

111
трева и ги запали. Остана така, срещу пушека, който му пълнеше очите.
Нейният крив мъж беше откачил. Не помръдваше настрана от пушека, а се
завираше в него. Точно в най-гъстия сноп на пушека потъна мъжът ѝ, а
очите му се измокриха. Но това сигурно беше от пушека. Сигурно беше от
пушека.
 
***
 
– Слушай какво, ти те попаднеш в приключение, моето момиче. – Давид
се беше постарал да се обръсне макар че ножчето му беше тъпо като мотика
и се беше нарязал на три места. Беше изпрал и ризата си, но нямаше ютия и
я беше облякъл чиста, но негладена Беше си мил главата на реката. – Абе,
гадже, закъсня с час и двайсет минути – каза той на момичето, чието име
беше забравил, но го позна по избелялата престилка. – Кажи на батьо си
защо закъсня?
Тя нищо не каза, той я приближи и както е нормално, за да не го помисли
за обратен, веднага я прегърна. Под ръката му стана грешка – онова момиче
започна да трепери, престилката му се люшна, кожата му се сви като
гъсеница, която бодеш с клечка. Той си рече: „Тая е луда“. С риск да си
помисли, че е съвсем обратен, Давид свали ръката си от рамото ѝ. Реши, че
прекалено я е уплашил със заплахата, че ще попадне в приключение, и
полека ѝ каза: „Не бой се, няма да попаднеш в приключение“, стремейки се
да я успокои. Сигурно това ѝ подейства, тя наистина се дръпна – но съвсем
леко – настрана, към бодлите и към стръмния бряг на Струма.
Сега реката се бе стопила като малка бара, водораслите и се бяха
изпържили на зелена суха кора в злия пек.
Можеше да те заведа да ядем някъде, но нямам никакви пари – само
петдесет стотинки, ама ги изпих в „Котката“. Сега имам някъде лев и
двайсет, с които трябва да изкарам до неделя. Слушай, искаш и да ти
набера киселец?
Тя пак не отговори, само кимна с глава. Това го успокои – дето се казва,
щом кима с глава, значи не е от опия фръцли, конто ще ги бият дузпата
само защото имаш лев и двайсет до неделя. Куражът му се върна. Пусна се
малко из поляната, ама къде ще набере киселец – тревата суха като желязо.
Какво да прави? „Абе налага се да паля моторетката и да открадна малко
домати от съседните бостани каза ѝ той. Няма никакви киселец наоколо“.
Тя нищо не отговори, отново бръкна под престилката и извади едно
хлебче ала не от тия, преоценените, каквито продават в „Котката“, ами
честен бял хляб.
– Я, ти имаш хляб – изненада се той. – Ама той топъл и мирише на
хубаво... на боб с наденица. Знаеш ли, ще те черпя малко хляб. – Давид

112
разчупи хляба ѝ на две. От това, че кората миришеше на ръката ѝ и на боб,
така му се прияде, та чак му се зави свят. На три глътки излапа своята
половина, а нейната половина миришеше още по-хубаво. – Слушай, ще го
ядеш ли тоя хляб? Щото, ако не го ядеш... – Чак тогава си припомни, че не
бе хапвал нищо от сутринта. В „Котката“, при онзи с белите дрехи, изпи
една ракия, а Белите дрехи – който тоя път си беше вързал косата на опашка
и я беше боядисал червена, му даде безплатно една супа. Супата миришеше
приятно и Давид я изпи, после изми чиниите в кухнята на Белите дрехи,
после подреди масата в стаята на Белите дрехи, после Белите дрехи му
подари една бяла риза, но тя беше голяма на Давид.
Все пак Давид се надяваше да трампи ризата срещу два хляба във
фурната в Старо село. Не успя, беше гладен и изяде половината хлебче на
момичето.
– Слушай, как се казваше ти? понита я той. Значи забравям имената на
гаджетата, но твоето ще ми го запишеш и ще го запомня завинаги.
още едно хлебче – едно.
Тя не му каза как се казва. Извади хлебче – едно малко хлебче като детска
кофичка с пясък. Давид не я пита повече за името, а направо заръфа
препечената кора. Толкова хубаво хлебче не беше помирисвал от петнайсет
дни, когато взе последната си заплата, преди да го уволнят от строежа на
магистралата. Излапа кравая, преди да се покаже месецът, а колко му е на
един месец да се покаже в края на август – десет секунди и вече е лъснал
между облаците. Небето негово, август негов – показва се месецът на
небето и си свети най-далновидно.
„Имаш ли още хляб?“ – попита я Давид и се нахвърли на третото хлебче,
още преди тя да го измъкне от сивата торба зад гърба си.
– Много ти е хубав хлябът. Злато! – каза той.
Щях и аз да ти купя нещо за ядене, ама нали изпих петдесетте стотинки...
Утре ще ти наловя риба.
После се сети, че едва ли ще да ѝ налови риба, щото Струма нямаше
нищо общо с реката, която беснее през ноември и изважда дърветата с
корените нагоре. Струма сега беше изсъхнали камъни и жабуняк. Виж,
жаби мога да ти наловя – успокои я той. – Риба няма. Ще запаля
моторетката, ще измета в кръчмето на Белите дрехи и все нещо ще ти купя.
Протегна се към нея, сложи ръка на врата ѝ и отново под пръстите му
стана голяма грешка – избелялата престилка взе да трепери, мършавото
момиче престана да диша.
– Ама ти да не си шест без десет? – попита я той. – Нормална ли си?
Щото ако си ненормална, не ми губи времето“.
Тя нищо не каза, надигна се заедно с оная сладка торба с хлебчетата,
които миришеха на злато. Лицето ѝ бе меко като август – той се успокои,

113
като го видя. Хората с лица от август не ти правят лошо, дори да са шест
без десет.
– Стой де, не казвам, че си шест без десет! спря я той. – Ела, нищо няма
да ти направя. Само ако имаш още хляб, и него ще изям.
Тя нямаше повече хляб, пък и вече не му се ядеше, просто искаше да я
разгледа по-добре. Каза наслуки: „Я седни тука“ – не че очакваше тя да се
подчини. Сякаш есента я обрули от най-високия клон на някое старо,
студено дърво, така бързо седна в краката му. Давид я хвана за ръката и си
рече: „Студена ѝ е ръката, сигурно не е добре. Лошо е на жена да ѝ е
студено още в края на август“. Взе другата ѝ ръка и отново усети мирис на
хляб. „Да имаше още малко ядене“, измърмори ѝ той, но не я пусна да
бърка в торбата, в която пазеше и хлебчетата, и златото. Целуна я такава,
както се бе разтреперила, и му стана смешно. Избелялата ѝ престилка под
месеца му заприлича на лунна пътека.
Веднъж Давид бе ходил до Варна да докарват пясък, пирони и тесли и
видя лунната пътека – тая нейна престилка беше точно същата, сребриста, и
сигурно затова момичето миришеше на лунна пътека. Тръгна да я целуне
още веднъж, но тя се измъкна така се измъква вода, щом се опитваш да я
запушиш във вир. Изтича и отишла, та се не видяла, не можеш да уловиш
никаква риба в нея.
Момичето побягна, но бялата ѝ престилка разтвори една лунна пътека
пред Давид. Той затича и макар че тя със сигурност беше шест без десет,
Давид за пръв път виждаше такова момиче – с ръце от хляб и август.
– Стой де – извика безпомощно той. – Стой, няма да ти изяждам хляба. –
Но тя вече беше прескочила Струма и остана да стърчи до изсушения
жабуняк, зад голите камъни, които се бяха напекли като котлони в жегата.
„Не я питах как се казва – сряза го студена мисъл. – Май аз съм шест без
десет“.
Трябваше да разпита Белите дрехи от „Котката“ как се казва това момиче
и защо така избяга от него. „Сигурно съм много страшен – рече си с упрек
Давид. – С какво я стреснах така? С момичетата трябва да си фин, това
означава – изпиваш най-малко сто грама и си фин, та оттатък. А аз пих само
петдесет и ѝ изкарах акъла“.
Видя, че бе спряла до тополите – високи хилави дървета, в които гаргите
си виеха гнезда и си деряха гърлата, а отстрани изглеждаше, че тополите
грачат. Сред гракналите тополи тя спря и лунната пътека на гарваните спря
пред нея. „Никога не тичай след жена, келеш такъв – така го инструктираше
най-добрият му приятел Пламен, който обаче остана да работи на
магистралата. – Жените са подли и само чакат да тичаш по тях, за да
разправят на приятелките си какъв си будала“. Човек, който работи на
магистралата, може да вижда жените като подли, защото може да си вземе

114
момиче на час във „Венеция“, но като имаш лев и двайсет до неделя...
Давид намрази тоя лев и двайсет до неделя, забрави и Пламен, виждаше
само нея – с престилката и торбата, в която вече нямаше хляб.
Той затича през Струма, през жабите и голите камъни, под които се бяха
наврели кротушките и чакаха с нетърпение есента. Тъкмо да я стигне – и
момичето побягна пак. Бързо бягаше това хлапе, ще го вземат мътните,
знаеше козите пътеки между тръните и глогинките. Давид обаче се
закачаше на де що трън има наоколо, де що гарга имаше, запищя срещу
него. Момичето, като видеше, че пак се е оплел в треволяка или е паднал в
някоя дупка от отдавна окрадения газопровод, спираше и, обърнато към
него, чакаше.
Тая обезателно беше шест без десет, но и той сигурно беше шест без
десет, защото тичаше като див след нея. Накрая изпод месеца се показа
една къщурка.
Дали бе къщурка, или кокошарник, не му стана особено ясно. По цвят
приличаше на привечер през септември, кафява като гущерите – къща за
кукумявки оттатък края на селото, но момичето влезе вътре. Потъна в
къщата кокошарник и щеше да е жалко, ако Давид не отидеше да види защо
се бе напъхала там. „Може да е събрала няколко хаймани да ме заколят –
помисли той. – После ще ми продадат бъбреците и сърцето и ще пият месец
и половина в „Котката“.
Все пак той влезе. Да не е луд да се откаже след толкоз тичане?
Когато влезе, се усети като застрелян – типове със сатъри да го бяха
клали, нямаше да го изумят толкова. Десет кукумявки да бяха си измътили
пилетата на прага, нямаше да му се стори толкоз налудничава тази работа.
В кокошарника гореше свещ и вместо с кокошки единствената стая беше
претъпкана с книги. Двайсет и осем милиона книги направо на книги
направо на земята наредени като щайги, едни – грамадни тухли, други –
тънки книжлета, трети средни. И прозорците бяха затапени с книги, като
зазидани. Само през едно наполовина затъкнато с тетрадки прозорче се
прокрадваше месецът. Избелялата лунна пътека на престилката ѝ беше
потънала в прах. Престилката бе метната на пода, а момичето стоеше голо
под малкия пламък на свещта, която осветяваше само коленете ѝ и като
нищо можеше да запали тия гъсто натрупани хартии.
И двамата заедно с кокошарника щяха да се опекат в пожара. Жалко за
момичето и жалко че свещта не беше по нависоко, за да я освети навсякъде.
Тя нищо не му казваше с тези запалени колене. Давид стоеше объркан,
смазан пред толкова много хартия.
– Можем да ги върнем като вторични суровини и да отидем на морето за
два дни – предложи той, пристъпвайки към нея. – Твои ли са?

115
 Тя остана неподвижна. Давид взе свещта и внимателно я вдигна нагоре,
към най-дебелите томове на върха на камарата. Изчака светлината да стигне
до най-голямата книга, някаква зелена, с дебели корици. Изведнъж тя го
целуна. Не можа да уцели устата му, студените ѝ устни – въпреки че беше
август – го парнаха някъде на бузата, точно където тъпото ножче го беше
нарязало на сутринта. Изведнъж му замириса на прах и беда, на свещ, която
ще направи голям пожар тук.
– Не мога – каза ѝ той. Наведе се към единственото нещо, което не беше
книга в кокошарника – избелялата ѝ престилка, – и я хвърли върху
раменете ѝ.
Тя нищо не каза, сигурно, щом облечеше тая престилка, онемяваше, а
може би онемяваше заради тънката светлина на свещта. Момичето изскочи
навън, при месеца и прилепите, които ловяха нещо за ядене точно по това
време привечер. Давид остана сам със свещта, която щеше да направи
световен огън от тези натръшкани като зелки книги. Той можеше да изкара
с тях дори пет дни, стига да ги издадеше на вторични суровини.
 
***
 
Белите дрехи, който настояваше Давид да му вика Антоанет, му оказа
непоклатимо доверие. Даде му бус, купен на старо от Германия, ама бус
столетница, удряш го по покрива и от него капе бензин като Маргарит. Пие
масло, пие гориво, все едно е купен не от Франкфурт, а от някоя пустиня и
не е помирисвал нафта десет години и половина. Такава таратайка беше тоя
бус и с него Давид ходеше до Перник да докарва кайма, замразени пилета и
друг асортимент за кръчмата.
Някои от постоянната клиентела на Белите дрехи завиждаха на Давид,
други подсвиркваха след него, ако го видеха да се разхожда сам под напече-
ното слънце, нахлупил каскет с надпис „Котката“, който Антоанет
специално му беше поръчал от София, от улица „Пиротска“, при един
шивач. Същия стилист, който шиеше белите дрехи на Антоанет от френски
плат. Антоанет и слиповете си шиеше от френски плат, през два дни даваше
безплатно чаша ракия на някой от постоянната клиентела да му ги простира
на дълга тел пред заведението. Мъжете, приятно затоплени от алкохола, ги
брояха и цъкаха удивени.
Давид спеше в една малка стаичка, която дори в края на август
миришеше на мухъл, но Антоанет плати на двама майстори да я ремонтират
и боядисат в бяло. Преди да заспи, Давид мислеше, че са го опаковали в
бяла кутия за лекарства. Антоанет се обръщаше към него с „Хубавецо“ и
така започнаха да му викат всички пияници. Антоанет нае специален
бръснар от Перник, който идваше със стар москвич да подстригва Давид и

116
да го бръсне. Антоанет дори подари на Давид няколко свои стари бели
костюма, които бяха прекалено големи на Давид. В тях той изглеждаше
като бременната лекарка, която се грижеше за здравето на Старо село и
мечтаеше кога ще тегли една дълга на здравето в това село и ще се оттегли
в София, защото там беше истинската наука и техника.
Няколко пъти Давид ходи на онова място, където за пръв път онова
момиче му бе дало да изяде всичкия ѝ хляб. Пита двама пияници как се
казва тя, но те мълчаха като плочките по пътеката към гробищата. Той ги
черпи по две ментета всеки, за да смекчи, но те го питаха възмутено:
„Затова ли ти докарва фризьор Антоанет?“, и това си беше. Тези хора сякаш
си бяха изплюли езиците в Струма. След известно време вече не беше
нужно повече да пита. Давид я видя.
Тя седеше в училището – преди Давид да дойде в Старо село, сградата
беше жълта, но сега бе станала на места кафява, на места сива, но най-
много бе останала без мазилка, само по тухли, защото кметът нямаше пари
да я измаже. В двора на училището се бяха сбрали няколко хлапета –
дребни като джанки циганчета, стиснали моливи, а момичето, пак в тая
престилка, дето правеше лунни пътеки, седеше под сянката на големите
кестени. „Какво им прави тая?“ – рече си той, но не на глас, защото от
радост забрави къде му е гласът. Заряза пилетата да се топят в буса
столетница, пренебрегна страха за филето от бяла риба, което в жегата
щеше да се превърне в пастет, и изтича към голите тухли на училището.
– Ей! – викна Давид.
Малките циганчета като малки щрауси се наежиха срещу него, едно
стиснало нож, друго стиснало шило, а третото – просто голям ръждив
пирон. Дали бяха момичета или момчета, Давид така и не разбра. Всичките
бяха остригани еднакво – като че някой ги беше подрязвал с резачка за
дъски. На места бяха окълцани до череп, на места косите им падаха малко
над врата.
– Няма да ви бия, бе – увери ги той, но те не го разбраха и едно от тях,
най-якото, посегна да го убоде с шилото.
– Недей, Асенчо – спря го момичето с лунните пътеки. Изведнъж циганче
и шило увиснаха насред удара към главата на Давид.
– Ей – каза ѝ Давид. – Няколко пъти ходя до реката. Никаква те няма.
– Хубавецо, хубавецо – започнаха да подскачат наоколо хлапетата и взеха
да скубят и опипват белите му дрехи – ризата с къс ръкав и панталоните от
френски плат, които му бе подарил Антоанет.
– Какво ги правиш тия деца? – попита той.
Тя не отговори, стана и прекоси училищния двор – наполовина засипан с
червена сгурия. Тая сгурия беше физкултурният салон на децата и зиме, и
лете. Другата част от двора, обрасла гъсто с татул и магарешки тръни, беше

117
опитното поле. Хлапетата престанаха да викат „Хубавецо, хубавецо“ и
тръгнаха след нея – одърпана опашка на паун, стригана на места до череп,
на места до раменете с резачка за дъбове „Хускварна“.
– Ей, ей, къде поведе тия деца? – Давид тръгна след опашката на пауна,
тотално забравил пилетата, които се топяха в буса. За миг се сети за филето,
което Антоанет лично щеше да изпържи на вечеря и щеше да го покани да
го изядат с няколко гайди за добър сън.
– Къде запали моторетката сега! Стой.
– Учи ни да пишем, за да не сме такива будали като тебе – подхвърли
голямото момче р рядък мъх под носа и размаха заплашително шилото. –
Само ако я пипнеш, ще останеш без кратуна – ясно ли ти е!
– А това какво е, дето го влачите в торбите? Какво сте краднали? – Давид
ги настигна. По-скоро настигна гърба на голямото момче, не можа да се
добере до избелялата престилка на момичето. Никой не даваше пет пари, че
Давид е тук и рибата му – бяло филе от 12 лева килото – е станала на
мухлясала каша в буса. – Какво е това в пликчетата ви?
– Това ни го дават майките да го дадем на кака Люба, дето ни учи да
пишем да не сме тъпи като тебе – каза едно дете. Сигурно беше момиче,
защото носеше пола, дълга и кафява като жегата, толкова тясна, че Давид
си рече: „Сигурно това е бил един от крачолите от панталона на баща му“.
– Майките са го краднали от нивите на хората – измърмори Давид. – Ей,
жена, стой де. Защо запали тая моторетка бе, човек? Къде тръгна сега – зад
училището е бунището. Какво ще правиш там?
Но тя сигурно имаше какво да прави там, защото нито се обърна, нито му
каза нещо, а момчето с шилото изрева: „Назад, щото ще ти отрежа нещо –
ако въобще го имаш“.
– Мама разправя, че тия, дето носят бели дрехи като тебе, нямат такива
работи – подхвърли момичето в пола от крачол.
– Довечера ще те чакам там, дето ти изядох хляба. Чу ли ме? – извика
Давид.
Но го бяха чули само големите сенки на кестените.
Децата, найлоновите торби с крадени домати и зелки за тяхната учителка
изчезнаха към бунището. Там Давид лично изхвърляше всички празни бу-
тилки на „Котката“ – от кока-кола, фанта и спрайт. Той полека запристъпва
след хлапетата и щом зърна бунището зад гърбовете им, изхълца. От
празните пластмасови шишета циганчетата и тяхната учителка бяха
направили къща с прозрачни стени от спрайт и фанта, с покрив от кока-
кола. Цялото място миришеше на пластмаса и вкиснати безалкохолни, но
къщата на децата беше толкова хубава и бляскава, че Давид не можа да
проговори.
 

118
 ***
 
После булдозерите започнаха да ограждат планината. Първо с ров, както
през ония – как се казваха – средните или черните векове, Пирина не мо-
жеше да си спомни, понеже едва бе вързала тройката по история при
госпожа Глаушева. Но знаеше, че благородниците копали такива ровове –
пълни с тиня, крокодили и усойници – да пазят фустите на жените си от
други благородници, докато господата са на рицарски походи или се млатят
някъде на война. Сега булдозерите копаеха ровове около планината и около
една грамадна поляна – толкова голяма, че колата на Яков не можа да я
обиколи два дни. Рововете се пълнеха със смокове и скакалци, нямаше
вода. Къде вода през август, от Струма беше останало само тиня. После
започнаха да ограждат дъбовете, гъбите и зайците.
Пирина имаше право да кръстосва гората където ще, но след нея ситнеше
Мартуша, мърморейки клетва след клетва. Всъщност Мартуша постоянно
се питаше на глас какво можела да очаква от такава смет като Пирина, дето
си дигала полата още щом помиришела изгорелите газове от джипа на
Яков.
Пирина скитосваше в горите, направо тичаше, но Мартуша, въпреки че
беше дърта като жабуняка в Струма, подхвърчаше след нея. Яков я бил
натоварил да я гледа с четири очи Пирина да не се среща с някого. Че с
кого ли, като доктор Стоименов бе откаран в болница след оня случай,
когато се напи за пръв път заради жена. Стоименов, който толкоз години
лекуваше хора – някои изправяше на крака, някои провождаше за вечно
лечение на небето, а след това ходеше лично на гроба на пациента си с
шише лимонада и изронваше по няколко сълзи. „Не си никакъв доктор ти,
докторе, щом ревеш за тия нещастници – разсъждаваше Мартуша преди
ядене. Хем за апетит, хем да залъже ума си и все той, д-р Стоименов, ѝ
беше на езика. – Народът си избира лекари да му улеснят смъртта. Но реви,
щом оня червей, Пирина, ти взема акъла! Язък, докторе. За пръв път, откак
Герги пукна и го зарових, ми се дощя мъж и това беше ти. Колкото по-дърт
ставаш, толкоз повече щях да те обичам. Сега пет пари не хвърлям за тебе,
да го знаеш“.
Пирина запя. Днес си въобразяваше, че пее на гръцки, и затова подхвана
още по-здраво – ей, гърци, аз съм затворена между четири планини, ограде-
ни с кале и ров. Ров като онзи, дето през средновековието и през турско
рицарите са вдигали, за да пазят цървулите на жените си. Мама копае
доматите без мене, татко пие вечер вода вместо ракия над старите
вестници.
Докторът умира без мене. Сестра ми Сара спи с някого и вечер няма на
кого да разкаже, че на някои хора любовта е много крива. Дано Люба да е

119
прочела вече тая откачена книга и да се е научила да запържва лук, защото
така ще си умре – като молец, затиснат между страниците. Дано вече не
дават на татко стари вестници, защото някоя вечер ще изсъхне над
купчината, сините му очи изтекли между букви!е.
Когато Яков идваше на обяд, отвеждаше Пирина в червената стая. Тук
всичко беше червено – паркетът, стените, вместо таван имаше огледало от
Швейцария, което старателно отразяваше гърба му, докато той отслабваше
чрез любов. Пирина беше намразила своя учебник по география за
единайсети клас. Яков ѝ купуваше дрехи от всички страни, написани в
учебника. Къси панталонки от Ямайка, блуза от Швеция, а обувките от
Германия бяха толкова здрави, че можеха да стъпчат локомотив под
токовете си. Пирина имаше целия свят, неговите рокли, обувки,
хладилници и телевизори в оградените с кале и турски ров планини. На
масата се вдигаше миризма на манджи от Гърция, Италия и Северния
полюс.
Тя вече не можеше да пуска змейовете си да тичат след влака и вечер да ѝ
разказват какво са видели. Затворена с бабата, Пирина бе започнала да го
мрази тоя свят, който беше клекнал пред Яков и му сервираше шоколад,
обувки и крем за секс.
– Искам да си ида – каза веднъж Пирина на Яков.
Той нищо не отговори, не спря работата си – всъщност с нея той само
това работеше – любов след любов. Когато беше ведър и свеж – в червената
стая с огледалото от Швейцария. Когато беше изморен – в зелената стая,
където дори огледалото беше зелено и отразеният му тил беше зелен.
Когато не му вървеше в бизнеса, той я водеше в кафявата стая, където ня-
маше легло, а дебел кафяв килим, толкова дебел, че Пирина потъваше и
въобще не се виждаше в него.
Имаше и една черна стая – пак без креват – с черни стени от коприна,
черни чаршафи от коприна, – там Яков я водеше и я ругаеше.
Тихо говореше мръсни неща над ръцете ѝ, корема ѝ, гърдите ѝ и Пирина
се чудеше как след такива думи може да яде хляб.
– Искам да си ида – повтори Пирина. Яков се вбесявал, когато му
прекъсвали работата в цветните стаи, така споделяли другите момичета с
Мартуша. Но Пирина не се грижеше хич дали Яков се вбесява или не.
– Гадже ли имаш навън? – попита я Яков.
– Не – отговори Пирина. – Пусни ме да си ходя. Бяха в червената стая с
швейцарското огледало.
– Ако те пусна, ще трябва да изхвърля вашите от къщата, да уволня баща
ти и майка ти, да изхвърля Сара от „Венеция“. Искаш ли това да се случи?
Пирина млъкна, усещайки червените стени в костите си.
– Добре – каза тя. – Имам гадже навън. Искам да го видя.

120
 Яков нищо не каза, а без предупреждение хвърли любовта си в нея.
Някои хора имат тежка любов, чупят ребра и после пращат Мартуша за
бърза помощ.
Същата вечер Пирина не получи вечеря.
– Значи имаш гадже навън? – пита я кротко Яков.
– Да – отвърна Пирина, която навън имаше само майка, най-тежките
домати в Старо село, баща, две сестри и купчина стари вестници.
На Пирина не дадоха нищо за ядене. Бабичката и Яков дъвчеха патицата
по китайски, с труд пъхаха парчета Китай в гърлата си, пиеха вино –
всъщност вино пиеше само Яков в кристална чаша от Холандия, а Мартуша
жабуркаше холандска минерална вода. Откакто докторът бе прогонен,
кръвното искаше да я скъса. Щеше да си умре мърцина горката Мартуша и
да остави тая богата обстановка на младите пепелянки, които Яков щеше да
доведе, след като се насити на Пирина.
Пирина не яде пито патица по китайски, нито пи вино или вода. Цяла
нощ стомахът ѝ беше настръхнала от глад патица, полетяла към
Хималайските планини.
– Искам да ме пуснеш да си отида – заяви сутринта на съвсем гладен
стомах Пирина пред Яков, а патицата в корема ѝ все така си летеше към
Азия, омаломощена от глад.
Яков вдигна показалец и съобщи на Мартуша:
– Не ѝ давай на обяд да яде.
Тоя ден Пирина не обядва. Когато Яков се отби да я обича за обяд, този
път навън, върху острата като трион трева, Пирина заспа от глад. Слънцето
над нея беше голяма топла пита, земята под нея – кафява филия, а ровът
около четирите планини – жълт кравай и такъв си остана в съня ѝ.
Като Пирина припадна от глад, Яков започна да я храни, както глезеше
английския си сетер, една хрътка, прославила се, че умира да хапе
непознати, ако ги напръскаш със специален шотландски спрей.
Яков обичаше лудо английския си сетер Янко. Янко беше с него от
четири години, а през това време колко момичета бяха преминали в
червената, зелената и черната стая на конака – дори Мартуша, която водеше
точен отчет в специална книга с дебели кожени корици, се объркваше
относно броя им. Яков хранеше сетера с луканка и финландско филе,
подаваше му късчета, които лично отрязваше с ножа си.
Той подреди парченца от финландско филе върху краката си, легна на
тревата и зачака Пирина да изяде парчетата, както правеше сетерът Янко.
Пирина също легна – може би точно тогава змейовете се прибраха в
България, може би Пирина мразеше да яде тънко като трамваен билет филе
от нечии крака. По едно време тя отвори уста и запя – оная песен без
никакви думи, без мелодия, нейните десет змея изхвърчаха между зъбите ѝ

121
и се опитаха да настигнат китайската патица, която летеше вече към
Северния ледовит океан.
– Имам гадже навън – извика тя.
Нямаше никакво гадже навън, но искаше да прескочи оня ров с
усойниците, с който благородниците пазели чорапите на жените си от още
по-благородните мъже през средните, черните и лилавите векове. Пирина
нямаше никакво намерение да кара векове тук.
Ръцете ѝ станаха камък, когато го видя – облечен в изтъркан син
комбинезон, натъпкан с толкова много прах, че сигурно се беше
циментирал. Калчо! Пирина веднага го позна.
Калчо беше синът на аптекарката, пенсионираната стара аптекарка, която
имала магазинче в Перник, но го обрали два пъти и се бе преместила в
Старо село. Там даваше аспирин на бабичките, за да се преборят със
смъртта. Те се бореха и живееха, но то бе, защото смъртта се гнусеше от
тях. Съществена част от клиентелата на аптеката бяха пияниците, които
плащаха на аптекарката в празни бутилки или копаеха ягодите ѝ срещу
един илач за сърце.
Всичките пияници ги боляха сърцата и когато се насвяткваха, след
ракията глътваха сироп за сърце, надявайки се да оцелеят. Сега петима
такива мъже, омаломощени от слънцето и лекарството за сърце, седяха с
отпуснати глави като прерязани чамови трупи пред конака на Яков, а Яков
собственоръчно ги пръскаше със специалния шотландски спрей.
Един от тия кротки господа беше Калчо – синът на аптекарката. Да се
чуди човек защо бе дошъл доброволец да го пръскат със спрей. Той също
седеше в аптеката и понякога вечер, когато юли пристигаше в селото в
жежка каруца от южни ветрове и зрели домати, Пирина ходеше у тях и
вечер му пееше. Той беше единственият човек, който я слушаше, без да се
хваща за сърцето. Тя ревеше тихо – една вечер на гръцки, друга вечер на
италиански или индийски – бездруго във воя ѝ нямаше думи, но тя си
представяше, че змейовете ѝ летят към страната, на който език пееше тя.
Калчо я държеше за ръката зад аптеката на майка си, веднъж ѝ целуна
дланта – нещо, което я накара да млъкне като застреляна и да се вгледа в
него, като че и той беше застрелян.
– Да не си болен? – беше го запитала тя. – Човек трябва да се целува по
устата.
Но Калчо не посмя – остана да я гледа кротко, докато тя самата не го
целуна, защото това момче буквално не беше в ред и не знаеше какво да
прави.
– Пирино! – извика той, както си седеше в редицата на пияниците, но
Пирина въобще не му отговори, защото знаеше какво се беше случило с
един мазач, с когото си бяха викали „здрасти“ през рова – тя клекнала на

122
едната страна под зида, той клекнал от другата страна. „Как се казваш?“,
беше изкрещяла колкото ѝ глас държи Пирина. „Гошо!“, изревал мазачът
оттатък баира и това било всичко. Но Яков уволни Гошо. Лошо, лошо. По
тези места човек можеше да мете мотел „Венеция“, да запържва боб и
дробчета в кухнята, а ако е хубава жена – да ходи с шофьорите на тировете
в мотела, с по-отраканите направо в кабините им. Гошо мазача сигурно бе
заминал да маже в Испания или в Кипър, където се бяха преселили
повечето мъже от Старо село.
– Пирино, аз съм, Калчо! – продължи да ѝ вика синът на аптекарката,
циментиран в синия комбинезон. – Калчо съм. Ти ми пееше вечер. Не ме ли
помниш?
– Значи ти пееше? – попита Яков в своя изряден черен костюм.
Пияниците не смееха да помръднат.
Двама казаха – „Да, пееше“, и Киро, шофьорът на Яков, ги срита да
мълчат. Другите двама ревнаха – „Не, не пееше“, но Киро срита и тях,
затова четиримата стояха нерешително и гледаха петите си.
– Значи ти си гаджето на Пирина? – каза костюмът на Яков, който
струваше десет декара гори и един ров гущери в тях.
– Да – потвърди Калчо.
Сигурно беше напълно откачил горкият от аспирина, който продаваше, и
от компанията на бабички и пияндета – единствените, които се лекуваха с
нещо, защото циганите въобще не се лекуваха. Ако юли ги изпереше от
настинка, въшки и язва – добре. Ако не, двамата гробари ги лекуваха
безотказно. Но циганите, както е известно, се раждат през юли и не мрат,
дори без аспирин и аналгин си остават живи, кашлят, кашлят и чак когато
вече съвсем няма накъде, майката открадва кокошка от някоя баба. Може
дори да открадне кокошка от курника на самата аптекарка, носи кокошката
на Калчовата майка и казва: „Дай илач за Проданчо, защото ще умре
мърцина“.
Понякога циганката съвсем нищо не носи, но Калчо ѝ дава илач.
Циганките, млади и почтени жени, му предлагат най-човешки: „Калчо,
хайде ела зад стобора да ти платя“. Дори старите цигани казват на майка
му: „Коено, ела да ти платя зад стобора“.
Бащата на Калчо бе умрял в мината, затрупан от сто метра планина над
него, и жалко за кътния му зъб, който беше от злато. Всички цигани от
селото ровиха в забоя да му измъкнат златния зъб от мъртвата уста, един
ром и един българин заедно се заклещиха и им пускаха храна с въже.
Накрая, когато извадиха бащата на Калчо на части, златния зъб все пак го
нямаше в устата му и така не се разбра кой го бе избил. В крайна сметка
обаче видяха един златен кътник, увиснал на златна верижка върху врата на

123
Антоанет, онзи с френските копринени слипове: откупил зъба от двама
клиенти за четири гайди от кафявото уиски.
После същият този зъб висеше на гърдите на Давид – шофьор, готвач,
метач и доставчик на „Котката“, който се обличаше в старите костюми на
Антоанет и приличаше в тях на бременната д-р Иванова, добра жена, макар
и да желаеше да си замине за София. Мартуша, доносничката на Яков, дори
се подигра на Пирина веднъж: „Твоята алтава сестра Люба не можа ли да си
намери мъж, ами се закачи за бременната крава на Антоанет?“
Мартуша разправяше, че Антоанет поръчал на метача истински костюм
при софийски шивач, една вечер изгонил всичките клиенти от „Котката“,
собственоръчно измил пода, при което си счупил маникюра и плакал, а
после запалил свещи, паднал на колене пред Давид и му подарил и
костюма, и златния зъб на бащата на Калчо.
Но ставаше дума, че като някое циганче съвсем наближавало да мине
оттатък и вече почти ритало камбаната, баща му дотичвал до майката на
Калчо, старата, къдрокоса, посивяла аптекарка, и изричал:
– Коено, ела зад хамбара да ти платя, ма.
Всъщност Коена не ходела да ѝ плащат, мълчала, а косата ѝ посивяла още
повече. Давала без пари някакъв илач на детето и седмица след това – ако
гробарите вече не били изработили гробче и се разминело – тогава и
бащата, и майката идвали при Коена и ѝ целували ръка.
– Господ да те спаси, Коено. Каквото кажеш, ще ти го откраднем.
По същия начин и пияниците, когато усещали, че дори илачът за сърце,
дето го пиели разреден с менте, не помагал, отивали прегърнати по двама:
един болният, дето щял да умира, и здравият, които го водел при Коена.
Здравият казвал:
– Дай на Мирончо един цяр, че ще си отиде като онова куче, дето вчера
умря от глистите си. Дай цяр и ще ти платя зад хамбара.
Коена давала някакво лекарство и ако се разминело и гробарите не
обзавеждали пияницата за вечни времена, дори да било вторник, в селото
ставало неделя. Празничен ден. На баира оставала да зее една незапълнена
дупка, два метра дълга, метър широка. Този баир е гробищата на Старо село
и по-рано, като псовисвал някой, му садели череша на гроба – та сега
вместо гробища имаше череши и циганите затова бяха толкова здрави. Там
спяха и през лятото се лекуваха с черешите, а през зимата внимателно ги
кършеха за огрев. Та значи, ако болникът се разминеше е оная дупка под
черешите, идваше след седмица да целува ръка на Коена и да ѝ оплеви
доматите.
Разправят, че един-единствен път Коена отишла с един пияница да ѝ
плати зад хамбара. После всека вечер той взел да ѝ плаща, накрая го
прибрала при нея в стаичката, където стояли старите дрехи на покойния ѝ

124
мъж, затрупан с цяла планина земя в забоя. Онзи миньор – мияч, мазач и
доставчик на „Котката, чийто откъртен зъб сега светеше върху златна
верижка на гърдите на Давид. На гърдите на същия Давид, дето ходеше
като бременната д-р Иванова в старите костюми на Антоанет.
Пияницата се завъртял около месец в къщата на Коена и дори играел
вечер на шах с Калчо, макар и ромите да смятаха, че Калчо оттогава се
чалнал.
Мразел, дето майка му прибрала онзи в стаята при старите дрехи на баща
му. По-рано Калчо ходел понякога с младите циганки да му плащат
лекарствата зад хамбара, но откакто и майка му веднъж отишла там, взел да
повръща от някаква болест и повръщал месец и половина. Разправяха, че
само мученето на Пирина го изцерило. Пирина идвала при него и рекла:
„Ще ти дам един лев, само да ме слушаш как пея“. Той слушал и полека-
лека на другия ден повръщал по-малко, на следващия ден още по-малко, а
вечер ходел да гледа как Пирина бели лук в мотел „Венеция“.
Калчо беше давал на пияниците лекарства за язва, за въшки, за бронхит и
краста ей така, без да му плащат, без да му плевят доматите и ягодите, за-
щото човек не трябва да го боли нищо, човек не е направен за болка, ами да
слуша как пее Пирина. Но може ли човек да е гадже на Пирина само защото
я е слушал как мучи като змей, макар че от това спира да повръща и му
минава болестта? Пък и може ли момче да се разболее от това, дето майка
му се лекува с някой си човек в стаята със старите дрехи на покойния му
баща? Не е логично човек да е гадже на жена само защото е спрял да
повръща заради нея.
Всъщност пияницата, когото майката на Калчо прибрала, след две
седмици окрал по-новите ѝ дрехи, свил телевизора и електрическата ѝ
печка, обрал касичката на Калчо и хванал гората. В този край човек „да
хване гората“ означава да се омете в Перник – там и свети Илия с мълниите
си не може да го намери, защото в Перник кръчмите са повече от хората, а
жените, които искат да се лекуват с такъв човек, са повече и от кръчмите.
Та този пияница обрал лекарствата от аптеката на Коена. Всички го кълняха
и търсеха не само майка му, но и баща му, и дядо му, и баба му. Сега ако
някой пририташе, Коена какъв илач можеше да му даде освен чай от бъз.
Известно е, че чай от бъз не лекува въшки и язва, макар че Коена и това
опита.
Тогава циганите, които си отгледаха децата благодарение на нея, и
пияниците, които си опазиха здрави сърцата благодарение на нея, и
бабичките, които си говореха със смъртта, смучейки аспирин след
аспирин – всички тези хора извадиха кой лев, кой петдесет стотинки, кой
корито ябълки, кой тенджера леща и боб и събраха пари Коена пак да си
стъкми аптеката. Само тя и влакът, който вървеше до Атина, разбираха на

125
каква болест какви лекарства се дават. Дори гробарите, тия най-безбожни
люде в Старо село, дадоха по двайсетачка, защото и техните булки бяха
закъсвали и Коена ги бе вдигала на крака.
– Пирино, аз съм ти гаджето – извика Калчо, покрусен от това, че тя не го
позна въобще, отчаян, че беше в такава скъпа рокля, от която изглеждаше
не като Пирина, а като жена от телевизора – същата, каквито ги предаваше
телевизорът от Лондон и от Америка, само че по-хубава от Америка. – Аз
съм ти гаджето, Пирино!
След месец обаче пияницата, дето бе обрал Коена аптекарката, се върна и
ето ти го – куцук-куцук, – като простинал кон влезе в аптеката, която бе
окрал със собствените си ръце.
– На ти – каза той, извади една пачка пари, толкова тънка пачка, че
въобще не приличаше на пачка, а на петдесет лева, свити четири пъти –
отляво надясно и отгоре надолу. Точно това му беше пачката, петдесет
лева. – На ти, Коено. Може ли пак да се върна при тебе?
Коена нищо не му каза, а продължи да бърка някакво си мазило. Сивата ѝ
коса, боядисана кафява, една такава ядосана кафява коса, нищо не отговори.
– Няма къде да отида, Коено. Дай ми да се върна при тебе. Полека ще ти
върна всичко, дето ти вземах.
Как ли щеше да ѝ върне телевизора, касичката на Калчо, старите дрехи на
мъжа ѝ, електрическата печка – тия неща в никакъв случай не струваха пет-
десет лева. Сигурно струваха петстотин. Този човек се промъкна към нея,
хвана ръката ѝ, която правеше мазилото, и я целуна, като че Коена му беше
дала цяр за две болни деца и смъртта се беше разминала и на двете.
– Ходи си с добро, Камене – каза му Коена, но той не си отиде с добро,
остана вечерта пред двора ѝ и понеже беше август и топло, се изпружи да
спи пред вратата на аптеката.
– Да го утрепеме ли? – обърнаха се циганите към Коена, но червената ѝ
коса нищо не каза – нито „Утрепете го“, нито „Не го трепете“, а циганин
щом може нещо да не направи, по никой начин няма да се напъва да го
прави. Така Камен пияницата остана да си спи пред аптеката, зарит под
клетвите на бабичките. „Бре какъв гьон бил тоз човек – клатеше глави
населението. – Бре колко дебелоок, бе. Сега пак ще я обере тази светица“.
Светицата нищо не каза и три нощи поред Камен крадецът остана да спи
пред аптеката ѝ заедно с бездомните кучета и две-три котки. На четвъртия
ден Коена го прибра отново в стаичката, където вече нямаше стари дрехи
на мъжа ѝ, нямаше нищо освен петдесетте лева на пияницата, които тя
остави на пода, когато го пусна да се прибере там. На следващия ден Калчо
отново го хвана оная болест с повръщането и нито един илач от цялата
аптека не можа да го спре.

126
 Тогава лично Коена, голяма и тиха – най-голямото нещо в Старо село,
сподирена от пияницата Камен, който вървеше на три крачки от нея, като
шиле, което тъкмо е отбито от майка си, значи Коена и Камен стигнаха при
майката на Пирина и я извикаха:
– Славке, може ли да поканим щерка ти Пирина да ни гостува за два
часа?
Славка, която точно тогава правеше млени домати със сол, не можа да
повярва на ушите си.
– Да не би Сара да търсиш, Коено? Всички търсят Сара... тя ми е най-
хубавата.
– Моля те, нека Пирина ми погостува, Калчо пак взе да повръща, иска да
я види.
– Че какво има пък да гледа Пирина? – с право се учуди Славка. – Пирина
не е Сара и нищо не може да му помогне.
Щом Пирина отиде вечерта у аптекарката и влезе в стаята, където Калчо
лежеше прежълтял като дюля, Коена я дръпна за ръката и ѝ каза:
– Попей му бе, момиче, моля ти се, попей му.
След това кучетата на двора се разлаяха, петелът взе да врещи в най-
дълбока паника, изкукурига четири пъти, въпреки че месецът отдавна бе
лъснал на небето. Такъв вой се разнесе от стаята на Калчо, че будните
магарета се включиха да пригласят.
Коена се скри в аптеката, а пияницата, когото отново бе прибрала, избяга
направо в „Котката“. Там останалите отказаха да пият с него. Той остана
сам на една от пластмасовите маси – най-ощърбената, в края на двора, – а
някой от постоянната клиентела се изпика точно до краката му.
На другия ден Калчо спря да повръща, вечерта отиде до къщата на
Славка да се види с Пирина, но Пирина вече я нямаше там. Яков вече я бе
прибрал в своя конак.
Сега Калин, известен сред местното гражданство като Калчо, дето много
повръща, стоеше с останалите пияници, гледаше Пирина в очите и твър-
деше, че той бил нейният приятел.
Яков не реагира известно време, после измъкна пачка пари – истинска
пачка – колкото учебник по география за единадесети клас, колкото
телефонния указател, с който си служеше Антоанет в „Котката“, обърна се
към пияниците и каза:
– Ако го набиете тоя нещастник, тия пари са ваши.
Четиримата мъже, които не смееха да мръднат, забили очи едновременно
в петите си и в Киро шофьора, готов да ги срита, изведнъж се оживиха.
Пачката пари лежеше на половин метър пред тях – една красива пачка пари,
каквато можеха да заработят за четири месеца блъскане на магистралата.
Обаче кой ще ги вземе да блъскат на магистрала пък тях?

127
 Наемаха ги за два-три дни, колкото да престанат да мрънкат, иначе ще си
вдигнат чуковете за Испания.
– Той не ми е никакъв – кресна Пирина.
Тя видя как мъжете, доскоро опиянчени от менте и слънце, изведнъж
наобиколиха в плътен кръг Калчо, слаб като свещите от десет стотинки в
църквата, която работеше само на Великден и Коледа. Църквата дори за
погребение не отваряше, защото циганите щяха да ѝ оберат всичко, което
можеха да оберат.
– Още ли повръщаш? – попита Яков, гледайки Калчо изпод вежди.
Момчето-свещ от десет стотинки не отговори, но един от пияниците
побърза да обясни: „Не. Спря.“
– Вие май не искате тези пари – подметна Яков.
Четиримата мъже не помръднаха. Истинската пачка си остана голяма
като телефонен указател под слънцето. Блестяща – четири месеца блъскане
на магистралата за Кулата. Мъжете щяха да заритат Калчо всеки момент.
Крачолите на панталоните им играеха.
– Стойте! Стойте! – извика Пирина. – Не ми е никакъв! Но искам да ми е
някакъв!
Никой от четиримата не посегна към купчината пари. Дали мислеха за
язвите, които им бе церял Калчо, дето повръща, или за гриповете на хлапе-
тата им, от които ги бе отървала Коена. Може би виждаха ония места на
баира, под окършените череши, където отдавна щяха да са се наместили,
ако го нямаше онзи цяр за сърце, дето им го беше давала аптекарката.
Стискаше двете си ръце накуп, просто бе вплела пръстите си, за да не се
чеше. Сърбеше я цялото тяло, краката – като че някой я кълцаше с ножче за
бръснене, сърбяха я ръцете между пръстите, и коремът я сърбеше,
избелялата ѝ престилка я сърбеше, не можеше място да си намери под това
слънце, което правеше крастата ѝ още по-свирепа. Циганчетата до нея
дружно се чешеха по ръцете, краката и коремите, но стояха и я гледаха в
устата.
Люба ги обучаваше как се пише българската азбука – много трудна беше
тая завързана българска азбука, но те я учеха, защото кой ще те вземе да ра-
ботиш в Чистотата в Перник, ако не знаеш поне две-три букви от зор-заман
и не можеш да си напишеш името? Крастата си беше нещо най-обичайно,
те си мислеха, че е нормално така да ги сърбят ръцете и гърбовете. Майките
им казваха – „Мравки ви лазят и ви гризат мравки“, но възможно ли е
непрекъснато да те хапят тия мравки? Не се ли уморяват, не спят ли тия
мравки, не си ли гледат малките мравчици?
Люба беше хванала крастата, стискаше ръце една в друга да не се чеше
пред децата и за да се разсее от сърбежа, показваше буквата Щ на едно
малко циганче Валя, което най-много обичаше азбуката. Валя си беше

128
изрязала от изхвърлените кашони от уиски „Сто гайди“ отделни букви и ги
носеше, притискайки буквите до мършавите си гърди, точно както Люба
носеше своите книги. Буквите върху Стоте гайди бяха латински, разбира се,
но детето не знаеше това. Всяка вечер, когато майка му изгаряше по една
буква на огъня в разградения двор, докато печеха картофи, Валя плачеше,
защото така изгубваше буквата и вярваше, че втора като нея няма.
Майка ѝ ѝ шляваше един шамар за успокоение, но детето не се
успокояваше, а тихо хлипаше за изгорялата си азбука и сутринта молеше
Люба да ѝ напише някоя нова буква.
Макар да бе най-малка, Валя вече можеше да срича – посред пладне се
скриваше под кестените в училищния двор, измъкваше отнякъде стар
вестник и сричаше заглавията. Не знаеше дали написаното е на гръцки, на
швабски или на български, тя сричаше вестника – разбираше само късите
думи и си съчиняваше другите. Така прочиташе приказка – винаги една и
съща, за едно момиченце, което вечер си изгаряло буквичката, и за една
какичка Люба, която го обичала и щяла да го заведе до къщичка със
захарни стени, пълна с пилешка супа и бял хляб. Това момиче, Валя, беше
най-болно от краста, може би имаше краста и в сърцето или в гърлото,
защото и там го сърбеше, но майка му казваше: „Нищо, от това няма да
умреш. Ако не те сърби, ще умреш по-бързо“.
Люба не можеше да ходи у дома при майка си и баща си, още повече при
Сара, която беше най-чистото нещо в къщата им, най-благоуханното нещо,
което и докато спи, пак миришеше красиво. Люба не биваше да се прибира
у дома, защото всички щяха да пламнат от краста и после майка ѝ трябваше
да изварява чаршафи, одеяла и юргани. Вечер Люба отиваше в къщата на
покойната си баба, която така си умря неграмотна, но Люба напълни
къщата ѝ от плет и кал с книги: най-старите книги, с непоносимо трудния
стар български правопис, от затворената библиотека, книги без картинки и
книги с нормален правопис, всичките от селската библиотека, които иначе
щяха да изгорят за подпалка.
Люба вечер се прибираше в пустата калена къща и си мислеше за онова
циганче. Не трябваше да го учи буквите, защото буквите те правят
ненормален; защото тя, Люба, можеше да приказва единствено с книгите, а
с хората не умееше да приказва и само тия циганчета, които научаваше на
българската азбука, си мислеха колко е хубава Люба и колко хубави букви
знае.
Малкото циганче Валя, което си съчиняваше приказката за къщичката от
шоколад, пълна с хляб и супа, се молеше ден и нощ на Господ Люба да му е
майка. Валя мислеше, че Господ е голямата черна греда на тавана в тяхната
къща, и точно върху тая греда беше издълбала с ножа, с който колеха

129
откраднатите кокошки, думата „Луба“. Луба – защото още не знаеше, че в
българската азбука има и буква „Ю“, за да напише „Люба“.
Вечер Люба, след като следобеда бе рязала лук, изкормвала риба и
запържвала чушки и домати, бе белила десет щайги картофи, през цялото
време усещаше крастата по ръцете и краката си. Чувстваше как крастата се
излива в супата, която запържваше, и потъва в пържолите за момчетата от
тировете. Нейната краста караше и небето да се чеше.
Вечер Люба заминаваше в къщичката на покойната си баба Люба, майка
на баща ѝ, която сега някъде на небето сигурно бе насадила градинка със
зеле, димитровчета и копър. Люба вечер спеше сама сред хилядата тома
книги. Въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но
преди всичко миришеше на краста, и там, сред книгите си, тя най-сетне
можеше да отпусне ръце и да се чеше колкото си ще – по краката, ръцете,
гърба, но от това крастата, разбира се, не минаваше.
Както се чешеше между пръстите, където имаше ситни бели мехурчета,
Люба чу, че някой блъска вратата. Понякога идваха нейните циганчета – от
мотел „Венеция“ Люба им вземаше хляб и остатъци от храната, като
обясняваше, че взема за кучетата. Друг път се радваше, че хлапетата идат,
но сега не искаше никой да прекъсва чесането ѝ. Освен това имаше
безплатна луна и можеше да почете още малко от една книга със странното
име „Часовник без стрелки". И нейният живот беше часовник без стрелки, с
много краста по циферблата.
– Влизай, влизай – каза Люба. Тя още не си беше получила заплатата,
Яков им плащаше на 20-и, а дотогава имаше осем лева и дванайсет дни.
Беше решила на заплата да купи от Коена аптекарката шише лекарство
против краста и да се излекува – и себе си, и децата, но какво като ги
излекува?
У дома пак щяха да започнат да се чешат, защото крастата по тия места е
като прахта по улиците, навсякъде я носи вятърът, тъкмо я изринеш от
прага, тя се изсипала в двора на голяма купчина.
Силуетът, който се очерта на вратата, не беше на нито едно от нейните
циганчета. Това беше един тежък силует на грамаден мъж, който вкара
нощта през прага.
Макар че безплатната луна си светеше най-усърдно на небето, Люба не
можа да види точно кой е мъжът, преди да го чуе:
– Събличай се и ми дай с добро – каза Киро. Това беше онзи Киро, който
пазеше Яков от осите, от слънцето, от дупките по пътя, от другите хора,
който му докарваше питиета и го возеше с джипа до София, Смолян и
Прилеп. – Дай ми с добро, щото иначе трябва да те насилвам, а съм се
изморил. Що да седиш така, сама като някой паяк. Какво като си луда, нали

130
си жена... – подхвана гигантът и си запали цигара. – Нищо че си луда...
Айде...
Тя не помръдна, остана, вперила очи в часовника без стрелки, като че
думите на грамадния мъж не се отнасяха до нея, а до десетте хиляди книги,
натрупани на прашни камари навсякъде по пода.
– Айде, свали си престилката, че ме е гнус да я пипам – каза той. –
Слушай, мога да ти докарвам мъже. Е, няма да са като ония на сестра ти
Сара. Ще ти дават по два лева. Вместо да седиш така в тая прах, все ще си
изкараш някой лев... Айде, ма.
– Не искам – прошепна Люба, всъщност може би го изрече съвсем на
глас, но отдавна не бяха чували гласа ѝ и не знаеха как звучи.
– Дай с добро – повтори Киро без никаква злоба. – Сега ти е излязъл
късмета, може иначе така да си изгниеш като тия стари греди.
– Не – прошепна Люба.
– Ти да не мислиш, че съм бил път като някой глупак да ми пробутваш
сега „Не“. Хайде бе – каза Киро и я улови без никакво усилие. Беше слаба,
ако стиснеше по-здраво, в ръката му щяха да останат половината и кости,
натрошени на дребно.
– Болна съм – прошепна остро избелялата престилка на Люба.
Той я вдигна във въздуха, разтърси я, пипна с едната си ръка челото ѝ и
отсече:
– Нищо ти няма, не ме будалкай. Нямаш температура.
После я хвърли върху купчината книги, чиито автори започваха с буквата
„Б“, първият, от които беше Булгаков, и скъса, съвсем без да се напъва, из-
белялата ѝ престилка. Старите сини копчета се разхвърчаха като сачми
между избелелите корици.
– Ще се заразиш от краста. – Думите на Люба потънаха заедно с
копчетата между книгите.
„От краста не се мре“, реши Киро. Тежкото му тяло я притисна към
„Майсторът и Маргарита“ и към Булгаков, който се беше свил на кравай
под краставата ѝ кожа. Няколко книги от другите купчини паднаха върху
тях – това бяха книги, чиито автори започваха с буквата „X“ – Хайне и
Хайтов се стовариха върху гърба му и върху нейната краста. Тя изведнъж
заплака, но Киро бе виждал повече сълзи, отколкото нормални лица. Това
никога не можеше да му попречи на любовта.
Люба плачеше под лунната светлина, под „Дивите разкази“, тя плачеше
за Пипи Дългото чорапче, за „Ода на радостта“, но тихо, както правеше
всичко, само с очите си плачеше, защото книгите под гърба ѝ я боляха,
защото „Дивите разкази“ плачеха с всичките си страници. Тя плачеше и за
циганчетата, на които не беше разказвала нищо за „Дивите разкази" на
Хайтов и за „Ода на радостта44.

131
 – Ама, никой преди мене ли не те е... – възкликна Киро. – Нямаше да
повярвам. Тц. Нямаше да повярвам... за пръв път ми се случва такова
нещо...
След малко той разбута купчината книги, които започваха със „С“ –
няколко оръфани книги на Петко и Пенчо Славейкови, – и легна върху тях.
– Имаш ли нещо за ядене... дай нещо за ядене.
Люба още плачеше – този път за Петко и за Пенчо Славейкови, не
хлипаше, плачът ѝ не се чуваше и нямаше нищо за ядене, съвсем нищо,
освен торба диви кисели круши, които беше набрала по пътеката към
къщата на баба си. Но за нищо на света нямаше да му ги даде.
– Никой няма да ми повярва като му кажа – измърмори Киро. – Що па да
казвам на някого, що па да казвам на някого, ще вземат всички да ми се по-
диграват... Толко ли е закъсал, ще кажат, че с оная лудата се захванал...
Той протегна ръка и я пипна по лицето.
– Ти ревеш ли, ма? Що си мокра цялата като мивка...
После пак я метна върху Булгаков. Въпреки че беше гладен, имаше много
сила в него.
Още преди да си тръгне, Киро започна да се чеше – по ръцете, по краката,
по врата. За секунда главата му скри нощта и луната, той се помая на вра-
тата, грабна напосоки една книга, откъсна първата страница от нея и си
обърса врата. Посегна да откъсне още една страница, защото гърдите му
бяха потни и искаше и тях да забърше, да не го сърбят.
– Не! – викна Люба и се изправи – гола като луната, бяла. Само ръцете ѝ
от лактите надолу бяха кафяви, опечени от слънцето като камъни. И
лицето ѝ беше опечено като камък, но лупала направи тялото ѝ искрящо,
една лунна пътека от облаци и книги направи луната от тялото ѝ. Киро,
както се бършеше със снопа страници, които бе откъснал, изведнъж
престана да диша. Това тяло бе с цвят металик като мерцедеса на Яков, но
много по-меко от мерцедеса на Яков. Тялото на Люба, луна и мерцедес
металик, което леко светеше пред него, го изуми.
Той забрави, че трябва да си тръгва, забрави за книгите, които беше
решил още на сутринта да продаде за вторични суровини и да изпие парите.
Виждаше я само нея и се върна – задавен, огромен.
Тоя път не я хвърли върху Булгаков, нито върху „Ода на радостта“. Тоя
път въобще не я хвърли, а я остави внимателно, заедно със сълзите ѝ, с
мокрите ѝ бузи, върху някаква купчина от дебели квадратни книги и облиза
соленото ѝ лице. Облиза сълзите ѝ и сигурно бе откачен, и сигурно беше
най-големият нещастник на света, но по-сладко нещо от тая вода по това
разциврено лице никога не беше опитвал.
– И аз полудях – каза той. – И аз съм откачил. – Няма да те давам на
никакви мъже. На никой няма да му дам да те пипне, ако ще и десет лева да

132
иска да плати. Никой няма да ми повярва... никога не съм попадал на такава
глупачка като тебе – измърмори той, но я притисна към себе си, макар че
беше толкова топло. От луната ли, от звездите ли, които грееха точно над
дивата круша, идеше тази жега? Той не искаше да я пуска и навря
небръснатата си брада в сълзите ѝ, в най-вкусните сълзи, които беше близ-
вал, откакто беше човек.

***

Тогава това беше най-страшното нещо и най-глупавото нещо, което човек

може да направи. Давид причака Киро, за да го смаже.
Давид – онзи, шофьорчето, снабдителчето, чистачът, готвачът,
едновременно дясната и лявата ръка на Антоанет, който с копринените си
ризи управляваше „Котката“, та неговото момче Давид, на което някои
завиждаха, а други го питаха дали е сладко виното, което пие вечер на
свещи с Антоанет и слуша как Антоанет рецитира някакви стихотворения
за любовта – значи шофьорчето Давид причака Киро, който пътуваше към
дома си с третия по големина джип на Яков. Този джип нощуваше в
собствения гараж на Киро – по-рано пълен със сено, с което баща му
хранеше кравата Маруся, а майка му го кълнеше за гадния му характер, за
болестите, които бе придобил поради неограниченото количество
изкъркано от него менте и неограничения брой разпасани жени, по които бе
хойкал.
Киро беше спокоен, защото под нощното небе уверено звучаха клетвите
на майка му, а баща му басово я ругаеше от време на време, като също от
време на време псуваше и кравата им Маруся, хей така, по навик, защото
добичето щеше да се разболее, ако не чуваше подобни строги думи, та
успокоен от нормалните клетви на майка си и псувните на баща си, Киро
прибра джина при сеното и както имаше обичай, плю няколко пъти в
нажежената от летния ден улица, за да има добър сън.
Вместо добър сън в полумрака се показа силует силует, който не беше
нищо повече от карикатура, облечена в огромен бял костюм от френски
коприни, които висяха по човека като стари афиши. Това беше мазачът,
доставчикът и най-скъпото нещо на Антоанет, мениджъра на „Котката“ –
това беше шофьорът Давид.
– Сега те убих – каза Давид със съскане, но не стана ясно на кого го каза,
дали на кравата Маруся, която кротко се бе отпуснала под естествените ру-
гатни на Кировия баща, дали на кучетата, по-големи и по-дребни, свити на
топло кълбо на бунището.

133
 – Абе, Давиде, вярно ли, че Антоанет ти падал на колене и пеел всяка
вечер – попита Киро и се изхили срещу луната, с което уплаши купчината
кучета.
– Вярно е – изсъска Давид, всъщност той може би не изсъска, а
прошумоля коприната от костюма му. – Ще те убия.
Обаче Киро въобще не смяташе, че е възможно някой да го убие.
– Вярно ли е, че Антоанет е цанил един художник от София и тоя
художник те рисува как следобед дремеш по бельо зад „Котката“, до
празните бирени каси?
Вярно е! – извика доставчикът, миячът на чинии и готвачът на „Котката“,
човекът, когото най-скъп софийски художник изобразяваше полугол,
проснал се върху две каси бира до изсъхналите кестени.
Давид просто не можеше да се побере от яд в широките си коприни,
макар че в тях можеше да се побере спокойно джипът на Яков, който Киро
бе вкарал пречи малко при сеното в гаража. Доставчикът се хвърли на врага
на Киро и го захапа. Прегриза кожата на гърлото му и изпод яката на
бодигарда на Яков блъвна кръв, сякаш го бяха заклали. Същевременно
шофьорът, на когото вечер Антоанет пееше на свещи и му рецитираше
разни стихотворения за любовта, като „Мила родино“, бъхтеше с юмруци
върху железните гърди на бодигарда. Киро, кой знае защо, изпитваше
чувството, че едновременно го лазят и хапят гъсеници. Всичко го сърбеше,
а когато оня го захапа за гушата, съвсем го вбеси.
Киро, огромен като джипа и маздата на Яков, взети заедно, само леко
помръдна. Той беше свикнал на много кръв: такава, която му течеше на
него, хич не го плашеше, а оная, дето течеше от други, буквално го
пълнеше със задоволство и склонност към размисъл. Той леко замахна и
двата му юмрука се стовариха върху челото на доставчика и шофьора, за
когото Антоанет бе поръчал тъмносини ризи от шведска коприна,
изтъквайки, че очите на доставчика били същата шведска коприна – дори
шведската коприна нищо не струвала пред очите на дребния Давид.
Изведнъж шофьорчето се отпусна, дори не издаде стон, не извика, устата
му се отвори от само себе си, пълна с гъстата кръв от гърлото на Киро.
Киро го удари още веднъж, но не силно, просто не му беше ясно защо
трябва да пребива този шофьор. Щом Давид се изгубеше за по-дълго време
от „Котката“, Антоанет изпадаше в покруса и започваше бясно да го
издирва по GSM-а, изскачайки през две минути на шосето да види не се ли
задава от някъде бусът на дребосъка.
– Какво ти става? – каза Киро. Защо ме ухапа така? Да не си полудял ?
Онзи отдолу се опита да рита, да дращи, започна да плюе, но с един
шамар Киро го накара да се откаже от ритането и плюнките.

134
 – Какво ти става? – повтори удивен Киро и както при всеки проблем,
пипна челото на човека, когото беше пребил, да види дали има
температура. Очевидно шофьорчето нямаше температура, но може би бе
откачило по някакъв друг начин.
– Ще те утрепя – успя да извика Давид, а Киро се чудеше как ли ще стане
това, защото само да притиснеше огромното си коляно по-силно върху
гръдния кош на доставчика на Антоанет, от Давид щяха да останат шепа
ребра и локвичка кръв. Той само му шляпна още една плесница, за да си
изясни положението, и попита:
– Какво искаш, дребен?
Но шофьорчето нищо не каза, шамарът на Киро му беше разкървавил
носа. Очите му се напълниха със сълзи, лицето му заплува в коктейл от пот,
сълзи и слюнки, от устата му се разнасяше само хъхрене – глухи, дълбоки
хрипове, които едва се измъкваха изпод гигантското коляно на Киро, но
означаваха „Ще видиш ти, гад!“.
Бодигардът на Яков леко го поотпусна, шофьорчето продължи да плюе
кръв и сълзи, накрая каза:
– Ще те убия.
– Защо, бе? Защо ще ме убиваш? – Сега наистина Киро се вбеси, мразеше,
като говори на някого, оня да си прави оглушки и да иска да те убива. Tова
го беше научил от Яков – прави ли си някой оглушки, бий го, за да започне
да те разбира.
– Люба! – извика заедно със своята и Кировата кръв в устата си шофьорът
на Антоанет. – Заради нея ще те убия!
– Люба ли? – викна Киро смаян, невярващ. – Люба! Ако... чуваш ли ме,
бе? Само ако погледнеш към нея, ей това вратле, дето го имаш, ще го
стисна с два пръста и повече няма да имаш вратле.
– Ще те убб-убия – изхриптя още веднъж Давид, хапейки отчаяно сянката
на Киро. – Не закачай Люба повече.
В тоя момент коляното на бодигарда притисна гърдите му и думите на
доставчика на „Котката“ се смесиха с особеното тънко писукане в гърлото
му.
 
***
 
Той вървеше сред копривите и му се струваше, че кръвта му полека
изтича, описвайки тънка диря след него – като червен смок. Вървеше през
тръните, през магаретата. Беше гладен и го болеше гърбът. Боляха го
ребрата. Имаше разни храсти, по-скоро малки джанки, които бяха
поникнали нагъсто и бяха оплели бодлите си, но той вървеше направо през
тях и ги чупеше с кръвта си. После зад джанките се показа къщата от плет,

135
измацан с кал. Беше му трудно да се довлече тук чак от линията, от
експреса за Кулата, който без малко щеше да го сгази. Бездомните кучета,
усетили мириса на кръв, също се впуснаха след него, по червената диря на
кръвта му, която пълзеше по тревата.
След него вървяха бездомните кучета на селото – седем-осем помияра,
някои едри като кози, други ситни като ярки.
На опашката подтичваше пуделчето, което Антоанет бе изгонил, отчаян,
че кутрето е завъдило бълхи и освен това не иска да го целува. Така пудел-
чето от мястото си до сребърния поднос, застлан с дунапреново юрганче, се
оказа на опашката на кучетата, които душеха кръвта на Давид и всички
заедно се приближаваха към къщата от плет и кал. Може би кучетата
очакваха Давид да падне и да умре в широките си дрехи от бяла коприна, в
които приличаше на бременната д-р Иванова.
Те се надяваха с кучешките си мозъци, като издъхне, да го изядат и да си
направят удоволствието в края на лятото. Лятото е сезон, когато се живее.
През зимата много кучета умират от студа, но повечето умират, защото
няма кого да изядат, и остават накацали като гарги над железопътната
линия. Там чакат експреса за Кулата, да умре и да го изядат – поне веднъж
да си направят празник, докато са живи през зимата.
През зимата става толкова страшно, че големите кучета започват да
умъртвяват и изяждат по-малките. В такъв случай пуделчето на Антоанет
нямаше никакъв шанс. То или трябваше да се върне и отново да започне да
целува своя стопанин, или да се разхожда гладно покрай замъка на Яков и
оттам да отиде да лае на оня свят.
Давид спря пред къщата и се изкашля – наоколо миришеше на толкова
много книги, че кръвта му изведнъж спря да тече. Той видя, че вратата зее
отворена, но тая врата нищо друго не можеше да прави, освен да зее,
защото едната ѝ панта се беше изхлузила от стената. Той се опита да влезе,
но не можа – още зад вратата имаше куп книги, нови и лъскави, с дебели
подвързани корици, някои с кожени подвързии. Зад тях стърчаха два чувала
от изкуствена тор – отворени и натъпкани с книги. Давид тихо влезе,
следван от изтичащата си кръв и от кучетата. Още преди да потъне в
ниската стаичка, каза:
– Не бой се, аз съм. – Но книгите бездруго не се бояха, а в стаята нямаше
никой, само една топка стар сивкав плат, в която той позна старата
престилка на Люба. Тая топка плат навремето му беше показала част от
бялото ѝ коляно, а после лунната пътека. В стаята имаше две набити круши
и половин хляб, но кучетата моментално го надушиха и най-голямото от
тях, сподирено от гладните очи на компанията си, го глътна, без да се
колебае ни секунда.

136
 – Къде си, ма? – извика Давид и се отпусна върху най-ниската купчина
книги. Кръвта му попи по горите им страници. Той седна на пода, облегна
гръб върху „Галската война“ на Цезар и започна бавно да яде крушите,
смесвайки ги с кръвта си. Вече започваше да се стъмва, кучетата загубиха
интерес към особата му и едно след друго се измъкнаха от книгите, като не
пропуснаха преди това да ги припикаят, особено по-новите. Давид остана
да гледа как песовете се нанизаха на върха на баира зад линията.
По едно време баирът започна да лае нестройно – заедно с джанките и
камъните – срещу празните релси. После GSM-ът на Давид издрънча една
италианска мелодия за любовта, която му беше инсталирал Антоанет, и му
каза, че GSM-ът много обича Давид, че Давид е любовта на живота му, но
шофьорът продължи мълчаливо да гризе набитите кисели круши. После се
протегна на пода – всъщност не можеше да става дума за под, защото
пръстта беше застлана с два-три реда книги: История на България, История
на Византия и прочее истории на още няколко Византии.
Давид ги гледаше скръбно и полека се превръщаше в една тъжна
Византия заедно с останалите книги на пода. По едно време навън се чуха
стъпки, много стъпки на бързи крака – като че експресът за Кулата се беше
покатерил до къщата от плет и кал, от него бяха слезли много пътници.
Вътре при книгите нахлу ято циганчета, които се изправиха пред Давид,
наредиха се в тънка нестройна редица и започнаха да го гледат как яде
набитите круши.
– Какво правиш тука бе, гей? – каза най-голямото циганче и го наплю по
краката.
Другите циганчета изведнъж едновременно взеха да плюят по него едно
през друго. Давид можеше да скочи да ги изкорми, но го боляха ребрата и
му беше мъчно за кучетата, които се бяха изплезили срещу железопътната
линия. Той просто остана неподвижен, проснат върху историята на
България и многобройните истории на Византия, цялото му бяло сако от
естествена шведска коприна кърваво до пъпа. Тогава едно малко циганче –
сигурно беше момиче, макар и да беше остригано до черепа с неравни
откоси на ножица и бръснач, – едно циганче, което се беше напъхало в
пола, направена сигурно от единия крачол на панталоните на баща му, се
приближи до Давид, протегна ръка и го пипна по челото.
– Болен ли си, бате? – попита то и пипна с показалец онова място от
сакото, което беше най-ярко окървавено – малко под сърцето на Давид.
– Болен съм – отговори шофьорът. – Умирам. Идете си.
Но циганчетата не са такова племе, което ще си иде, без да провери какво
има във всички джобове на тоя, дето ще умре пред очите им. Най-голямото
циганче, което имаше вече черен мъх по бузите, най-безцеремонно бутна
Давид и бръкна в джоба на окървавеното му сако. Вътре имаше само

137
петдесет стотинки. Циганчето ги взе, после бръкна в другия джоб – другите
гледаха и не можеха да повярват на очите си, че Давид не мърда, а стои
като заклан заек кротко в кръвта си и ги гледа с умиращи очи. Циганчето
намери в другия му джоб GSM-а и нерешително го прибра. Едва тогава
Давид каза: „Дай. Дай@. Циганчето върна неохотно GSM-а, обърна се,
изрита Давид в краката и гордо тръгна към вратата, стъпвайки на пръсти
между книгите.
Другите го последваха, само малкото циганче, момиченцето с пола от
крачол, се наведе над него и каза:
– Аз съм Валя. Искаш ли да ти донеса вода, бате?
– Искам – каза Давид и Валя, с орязаната си на неправилни откоси коса,
му донесе едно празно шише от спрайт, без капачка, с малко вода на
дъното, в която се беше удавила една муха. Детето се опита да извади
мухата, но Давид взе шишето от ръцете ѝ, отпи и въздъхна.
Най-голямото циганче, онова с черния мъх но бузите, се върна назад,
блъсна го по рамото и изръмжа:
– Само да си ѝ пипнал някоя книга! Само да си посмял да ѝ наплюеш
някоя книга! Запомни ме – аз съм Захари. Ще те издебна как спиш в
„Котката“ с оня и ще ви запаля в черните ви чаршафи. Разбра ли ме?
Давид не го разбра, толкова го боляха ребрата, толкова го боляха краката
и гърдите. Циганчето се опита да му бръкне в джоба на панталона, намери
там един химикал, взе го и без повече да приказва, направи знак на
останалите.
– Няма да лежиш тука. Ще ѝ измърляш книгите – каза циганчето и заедно
с останалите се заеха да го издърпат навън. Давид замахна и добре че не
удари някое от тях, защото може би тук щяха да завършат дните на
удареното дете. Ръката му хвана само въздуха, а въздухът е нещо, което не
боли. Глутницата деца го извлече навън. Само момиченцето с полата от
крачол не го теглеше. Гледаше го с черните си очи, в които нощта отдавна
бе паднала, и мълчеше. Зарязаха го близо до кучетата, които бяха притихна-
ли и вече не бяха ядосани на релсите и на експреса. Можеше да се обади по
GSM-а на Антоанет и бусчето щеше да дойде да го прибере. Може би Анто-
анет лично щеше да дойде да носи носилката му, но Давид остана с
кучетата, които се заинтересуваха от кръвта по бялото му сако от шведска
коприна.
– Вие се махнете каза голямото циганче на останалите. – Аз ще остана с
него. Искам да видя нещо.
Другите го послушаха, отдръпнаха се надолу като черен чувал, пълен с
остригани черни глави и дрехи втора и трета ръка – ризи и панталони, пода-
рени или просто събрани от контейнерите в Перник. Като ги гледа тия деца,
човек можеше да разбере каква е била модата преди половин век, стига

138
само да успее да се досети какъв е бил истинският цвят на дрехите, преди
да избелее върху гърбовете им. Момчето с мъха на бузите изчака
останалите да се махнат, клекна до Давид и му каза:
– Слушай. Кажи ми – щом Антоанет спи с тебе веднъж, и ти ли ставаш
като него?
Давид мълча дълго време. Боляха го костите. Изведнъж му стана мъчно и
за това циганче, което бе клекнало до главата му, вперило очи в неговите.
– Чу ли бе, гей? – прошепна момчето.
– Защо питаш за Антоанет? – рече Давид, учуден, че бе още светло, а
върху лицето на момчето отдавна се беше стъмнило.
Някъде от другата страна баирът лаеше, дори пуделчето на Антоанет от
Торино също започна да лае. Беше време да мине пътническият за Перник,
от който слизаха работниците на магистралата и пиеха в „Котката“. Вечер
Давид ги прибираше, ако бяха много пияни, и с бусчето ги закарваше до
общежитието. Блок с отдавна немити прозорци, стаи със строшени врати, в
които мъжете спяха на походни легла.
– Мразя го. И тебе те мразя – каза без злоба момчето. – Него ще го
подпаля. Тебе може и да не те подпаля. – Давид много му се щеше да
запуши, умираше за цигара, но го боляха гърдите и ръцете. Искам, като
порасна, да се оженя за нея измърмори хлапето.
– За кого ще се жениш? – попита го Давид.
– За нея – каза момчето. – Още не ме е научила да чета. Много съм тъп, а
азбуката е трудна, мамичката ѝ. Но аз ще я науча.
После момчето се изправи, плю като големите мъже, които слизаха от
пътническия влак за Перник и работеха на магистралата. Преди да си отиде,
хлапето се обърна назад и викна:
– Ей, гей, да не ѝ изцапаш книгите. Ще те запаля жив, само да си се
напикал върху нейните книги!
После сянката му се спусна, ловка като кълвач, между дърветата,
камъните и кучетата, надолу по каменистия баир към къщите на селото,
повечето от тях празни или заети от по-заможните работници по
магистралата. Имаше, разбира се, и вили, в които пристигаха софиянци и
перничани с кучета и коли. Вили, които бяха натоварени като магарета с
охранителни системи, но за циганчетата системите бяха истински фасул.
Още не беше измислена система да спре циганите, които Люба обучаваше
на българската азбука.
Давид не беше научил никого на нищо през целия си живот.
Чу я да идва много след като кучетата го напуснаха. Само пуделчето на
Антоанет остана вярно – свито до главата му, рошаво същество, чийто дъх
още миришеше на тополи, каквито растяха само в Торино – оттам го бяха
донесли на Антоанет. После я видя. Беше облечена в нова работна

139
престилка, съвсем синя, която изглеждаше като кълбо захарен памук, само
че син. Носеше книга, която държеше като мотика пред гърдите си. Това го
ядоса. Надяваше се да не държи тази книга точно там.
– Ей! – извика ѝ Давид.
Тя го чу и се сепна. После го видя. Видя го, но не се отклони към него –
може би защото го бяха умирисали кучетата, а може би защото по земята
около него имаше доста камъни и тръни. Всъщност и в гърба му имаше
доста тръни, но Давид сега не мислеше за тях. Тя се обърна назад и пое с
бързите си стъпки надолу, към линията и черното поле с плевели, които
прескачаха камъните и растяха напук на жегата високи и едри като дървета.
Тя изчезна като ятото гарги, които прелетяха над Давид като глутницата
циганчета, които го бяха наплюли. Той си мислеше, че кръвта му изтича, но
това едва ли интересуваше някого.
– Ей! Ей!
Синята ѝ престилка трепна, тя свърна към него и бавно, като че влачеше
след себе си цялата планина, направи няколко стъпки към колосаното в
собствената му кръв сако от бяла шведска коприна. Момичето остави
книгата си върху плевелите и се наведе – тогава престилката му показа
малко парченце от коляното ѝ, бяло парче кожа, от което му се зави свят и в
устата му загорча.
– Люба... – изфъфли той. Тя се наведе и парчето кожа, което му показа
новата ѝ престилка, порасна и се покатери нагоре по крака ѝ. Това го
уплаши и горчивият вкус в устата му хвана чак до ушите. Тя разкопча
сакото с изсъхналата му кръв, без да приказва, остави го сам, отнасяйки
коленете си далеч някъде към къщата, макар че той ѝ вика „Ей толкова
дълго, сякаш в устата му се бе напъхал лаят на двете най-големи кучета.
Стана му мъчно за коленете ѝ, за това, че се беше уплашил от тях, и му
стана още по-мъчно, че го оставяше сам с кръвта му, която беше колосала
сакото – най-скъпото сако, което някога бе слагал на гърба си. Продължи да
шепне „Ей, ей“, но толкова тихо, че човек можеше да си помисли – вятър
някъде е задухал в тая безшумна вечер.
Може би го чуваше само нейната книга, която лежеше върху плевелите и
камъните. На него му беше мъчно и за тая книга, която тя беше зарязала до
главата му. Вятърът също извика: „Ей, ей“. Ето че тя се върна – с една синя
кофа и някакъв парцал в ръка, сигурно беше парче от любимата ѝ стара
престилка. Започна да го мие – усещаше ръцете ѝ като козината на
пуделчето на Антоанет; толкова леки ръце с мокър парцал, който лекуваше
болните му ребра, който докосваше гърлото му, още пълно с кръв, и лицето
му. Изведнъж Давид се уплаши, че ще започне да го мие и надолу, ще
откопчее големия колан със сребърна катарама от Мароко, който Антоанет
му беше подарил. Това го хвърли в паника, но част от кръвта, която все още

140
бе останала в него, се надяваше тя да го измие и надолу. Добре че новата ѝ
престилка не му показваше вече коленете ѝ, а само ръцете, най-обикновени
ръце, които изкормват риба, мият плочки и правят запръжка. Ръцете ѝ го
успокояваха. Тя не продължи да го мие надолу и това го отчая.
– Можеш ли да ходиш? – попита го тя. Това бяха първите ѝ думи, които
му прозвучаха успокояващо, също като ръцете ѝ.
– Мога. – Тя се наведе и престилката можеше да му покаже толкова
много неща от тялото ѝ, но Давид въобще не обърна поглед към тях. Люба
доближи лицето си до неговото и това беше много хубаво, никак не го
уплаши, защото тя беше много мършава жена, слаба жена, като пуделчето
на Антоанет, която не можеше да му направи нищо лошо. Помогна му да
стане, прехвърли едната му ръка над раменете си и се опита да го поведе
надолу към къщите, повечето или празни, или взети под наем от
работниците на магистралата, но той каза:
– Не натам. Не искам натам.
– Накъде? – попита Люба и сините ѝ очи се учудиха. Това също го
окуражи. Не обичаше очи, които знаеха всичко.
– При Историята на България – каза ѝ той.
Тя се усмихна и това много го успокои. Тя знаеше колко хубаво се спи
върху Историята на България. Двамата тръгнаха бавно към къщата от плет
и кал, към историите на Византия и България на пода, и му беше хубаво и
кротко да ходи с нея, толкова хубаво и кротко му беше да ходи с нея, че
обърна лице към нейното. То беше загоряло от слънцето, дори сините ѝ очи
имаха малко кафяв тен, такъв тен имаха и жабунякът на Струма, жабите и
комарите – всичко беше кафяво в края на лятото. Само Люба не беше
кафява.
Тя го заведе при книгите, при прахта и миризмата на букви, от които
човек се чувстваше още повече замаян. Остави го да легне и попита:
– Гладен ли си?
Давид кимна с глава, сега разбра, че беше гладен, сега разбра, че най-
хубавото нещо днес беше оная набита круша, която бе изял при нейните
книги. Тя му даде парче хляб – който беше петдесет стотинки във фурната,
точно колкото едно недобро менте ракия в „Котката“. Като се замисли
човек, едно менте си струва повече от хляба. Той започна да яде бавно и
благодарно, без да пуска едната ѝ ръка.
– Имам краста – каза тя. – Ще се заразиш.
Но той не се страхуваше и не пускаше ръката ѝ, докато дъвчеше. Гледаше
я и не можеше да повярва, че онова, което ѝ бе направил Киро, е истина –
единственото различно нещо в нея сега беше новата ѝ престилка, по-дълга
от старата, което го ядоса. Точно сега искаше да види коленете ѝ, а
престилката ги криеше. Тя измъкна ръката си от неговата и каза:

141
 – Да ходя ли да кажа в „Котката“, че си тука?
– Тук ще спя – измърмори той.
– Не може – каза тя и вдигна книгата като лопата пред гърдите си. – Аз
спя тук.
– Почети ми малко от тая книга – помоли я той, надявайки се да види
коленете ѝ.
И когато Люба започна да чете за някакъв си барутен буквар и някаква си
каруца, която никак не интересуваше Давид, той се надигна и целуна края
на новата ѝ синя престилка. Тя се изненада, повтори, че има краста и трябва
да чака до двайсети да вземе заплата, за да си купи лекарство от Коена,
аптекарката. После трябва да чака пет дни да се лекува, защото крастата
била особено упорита болест. „Чакай, каза и Давид, започна да бърка по
джобовете на белия си копринен панталон чарлстон, смазан от яд, че тя не
бе решила да го измие с водата от синята кофа и по-надолу.
– Ето това исках да ти донеса – каза той. Извади едно нещо, което светна
на последните слънчеви лъчи като примамка за риба.
Люба се вгледа в ръката му – видя, че е жълто парче от нещо, което
приличаше на изваден зъб.
– Това е златно – каза ѝ Давид. – Пали моторетката и ходи да си купиш
лекарство за краста. Това е златният зъб на миньора, дето пукна в мината.
Антоанет ми го подари. И аз ще се лекувам с тебе.
Тя му върна малкото парче злато. „Двайсети наближава – каза тя. – Ще
изтрая да ме сърби до двайсети“. Давид се надигна, каза, че го болят
ребрата. По това време престилката му показа бялото ѝ коляно и той отново
целуна престилката ѝ от благодарност, макар че все още много се боеше от
коляното.
Тя седна до него, помежду им нямаше нито една книга и това, че тя
ядеше хляба си по-бавно от него, беше много добре.
– Ако искаш да дойдеш с мене в Испания – каза изведнъж Давид. – В
Испания се печелят много пари. – Надигна се леко към нея, целуна рамото
на престилката, откопча първото копче, после второто и когато кожата ѝ
заприлича на лунна пътека, такава, каквато беше виждал, когато караха
пясък към Бургас, си каза, че може да я гледа така, докато лунната ѝ пътека
изтече и се превърне в нощ. Ожени се за мене.
После се учуди защо ѝ го е казал, защо е откопчал копчетата на новата ѝ
престилка. Добре че тя не се съгласи веднага, добре че се дръпна към
историите на Византия и не го докосна никъде. Добре че закопча двете
копчета, които той бе откопчал.
Синята престилка отново скри лунната ѝ пътека от него и това беше
много тъжно. Това беше най-тъжното нещо в живота му. Тя се усмихна –
като че отново някой изми кръвта от гърдите му. „Ще паля моторетката към

142
оня свят – помисли си Давид, щом не мога да целуна това момиче“, но тя
още се усмихваше, още се усмихваше. Може би на книгите си, може би на
него или на Византия, и той не знаеше какво да мисли. Знаеше, че може да
остане тук, при миризмата на букви и лунна пътека, при лаещия баир и при
двете закопчани копчета на престилката ѝ, докато е жив.
– Помогни ми да пренесем книгите – каза му Люба и той се учуди. Защо ѝ
е притрябвало да ги пренася, не може ли само да си ги запали – да извика
циганите да си сварят ракия на пожара или някой от селото да си изпече
чушки за зимата. – Ще ги занесем в плевнята на Захари.
Той взе да се чуди кой е тоя Захари и кой ще даде на Давид пет лева да
влачи книги в плевнята на Захари. Кой е луд да влачи книги в плевня на
Захари, като може тука да си изгорят най-честно и необезпокоявано.
Видя как тя нарами тежкия чувал, толкова огромен чувал, пълен с Хайне,
Хайтов и още други хора, които Давид никога не беше чувал, а тя ги
носеше, докато престилката ѝ се превърна в ято гарвани.
,,Господи“, рече си Давид. Антоанет често казваше „Господи“ и гледаше
една сабя, забита на два сребърни пирона на стената. Така Давид знаеше, че
господ е сабя и може да ти цепне главата, ако много знаеш.
Вечер понякога Антоанет сваляше сабята от сребърните пирони, слагаше
я на гърдите си и казваше – целуни я. Притрябвало ми е да целувам господ,
мрънкаше Давид, но целуваше острието, което дори в жегата беше студено
като смъртта, но кожата на Антоанет беше топла и това му действаше успо-
кояващо. „Господи“, каза Давид, после изруга и се надигна. Ребрата му
сигурно бяха станали на юфка, но се изправи и нарами един от чувалите.
Най-отгоре имаше Иван Вазов и още някакъв тип, и той тежък като Вазов
и като цялото му иго, на което Давид бе изкарал честно, необезпокоявано
доблестна четворка при госпожа Петрова в седми клас. Можеше да изкара и
петица, но не знаеше как е умрял идиотът Мунчо – неговият най-любим
образ от оня тип Вазов, защото на Давид цялото училище му викаше
Мунчо.
Давид не знаеше как е загинал Мунчо, поради тая причина удари
четворка, но това го накара цял живот да уважава онзи тип Вазов, макар че
сега ребрата му бяха юфка и го боляха. Той взе чувала с Вазов и с другия
тип и бавно го повлече през тръните и камъните. На места, където кучетата
не бяха облизали изсъхналата му кръв, тя лъщеше по земята, беше съсирила
тревата и плевелите. Люба вървеше някъде напред с Византия и България
на гръб, той виждаше парче от кестенявата ѝ глава и това го успокояваше.
Вече не се ядосваше, че не бе настоял повече – „Ще се ожениш ли за
мене?“, сега просто тихо наместваше Вазов и чувала върху счупените си
ребра. Беше топло, вятърът миришеше на тиня и попови лъжички, но това
беше успокояващо. Сещаше се за онова, което му беше показала синята

143
нова престилка на Люба, и му ставаше приятно като на попова лъжичка в
непресъхналите вирове на Струма. Вървеше след нея, само веднъж викна
тихо – „Ей!“.
Тя спря, остави чувала с книгите на земята и се обърна към него. Давид се
надяваше, че ще го почака повече, защото „Под игото“ му тежеше като
олово, но тя си вдигна чувала и бавно продължи – една нова синя
престилка, която скриваше прасците, ръцете, гърба ѝ, но и това бе хубаво.
Коленете на момичетата го плашеха. Люба завлече чувала си в един
разграден двор, в далечния край на който имаше съвсем празна плевня – и
тя направена от преплетени пръти.
Тук не се виждаше нито сламка сено, нито бала слама, само купчина
стари дрехи и дюшеци – в тоя плевник хората от селото изхвърляха
непотребните дрехи на своите мъртви. Имаше стари снимки на мъже с
мустаци и жени със седем-осем сополанковци, подредени по големина в
снимките. Тук, върху дрехите на умрелите, Люба остави България и Ви-
зантия, дойде до него, взе от ръцете му чувала с Вазов и другия тип, който
се виждаше най-отгоре, и каза:
– Благодаря.
Боляха го ребрата, гърлото го болеше, и зъбите го боляха, но тръгна е нея
нагоре, към оная стара къща от плет, където го бяха следвали кучетата,
където баирът лаеше и където влакът за Кулата се бе покатерил да го сгази.
Двамата вървяха един до друг, без да говорят, понякога стъпваха върху
изсъхналата му кръв в тревата, но това нямаше никакво значение. Беше
рядък мракът, той хвана ръката ѝ, но тя я издърпа. „Имам краста до
двайсети“, повтори, но той не я пусна и двамата продължиха редом през
плевелите, през тръните и джанките. А там, където младите джанки бяха
сплели бодлите си, се наложи да я пусне и Люба избяга напред. Това го
обиди.
Не че имаше краста до двайсети, тя просто не искаше да го държи за
ръка, но Давид я настигна, каза „Господи“ на господ, който обикновено
беше в сабята върху гърдите на Антоанет, и отново хвана пръстите ѝ.
– Защо не искаш златния зъб? – попита я, тя каза, че извадените зъби
носели нещастие. После смъкнаха още два чувала книги от някакви типове,
които бяха турци, шваби или американци. Дебели томове, които хубаво
можеха да сварят два казана ракия, но тя ги докосваше, сякаш бяха сабята
на гърдите на Антоанет и господ беше в чувалите. Така се върнаха в
полумрака по съсирената диря от кръвта му и на отиване той ѝ държеше
ръката. Люба се отчая и престана да я дърпа – така че Давид държеше
хилавите ѝ пръсти съвсем честно и си мислеше, че иска книгите от ония
типове в къщата никога да не свършват, за да идва с нея още десет пъти и
да държи ръката ѝ до горе.

144
 Там кучетата бяха кацнали като гарги на баира и лаеха мрачно, очаквайки
влакът да умре на релсите, да си направят пир и да изядат всички пасажери
в края на лятото.
– Защо ги преливаме тия книги от пустото в празното? – попита я
Давид. – По̀ ли ще им е хубаво върху дрехите на хората, които са умрели
преди десет години?
Отначало тя нищо не каза и той се скара.
– Ама ти да не си откачила, да не би да не ти харесва къщата на баба ти?
Тя пак не отговори и той се зачуди. Защо мълчи това момиче, защо – да
не се бои, че ще ѝ подпалят книгите да си варят ракията с тях, да си пекат
чушките за печената туршия с Вазов и ония типове – турци, англичани или
шваби. Но тя мълчеше, дори си изтегли ръката от неговата, а това го ядоса.
– Абе ти къде запали моторетката? – измърмори Давид. – Местиш си
книгите, щото те е страх да не се върне Киро горе, в къщата на баба ти?
Тя мълча десет часа, докато кучетата чакаха да свърши лятото, и поклати
глава чак когато Давид усети, че раните му се отварят и отново почва да му
тече кръв. Всъщност не кръв, душата му излизаше от раните, черната злоба
срещу Киро излизаше от раните, защото онзи идиот беше посегнал на него-
вото момиче. Единственото момиче, което Давид се бе осмелил да държи за
ръка.
Не се плашеше от топлината ѝ, нито от коленете ѝ, не искаше да се
разделя с мършавите ѝ пръсти дори там, където младите джанки бяха
оплели бодлите си и не ги пускаха до къщата от кал и плет.
„Значи заради Киро“ – прошепна Давид и като чу това име, сам не знаеше
защо, изведнъж се обърна – уж към джанките, които ги спираха да минат
към баира, но всъщност се обърна към нея. Добре че джанките тръгнаха с
него по лунната пътека, която лицето ѝ бе направило, както през онова
лято, когато караха пясък към Бургас.
– Не бой се – каза ѝ той. Целуна я.
За пръв път целуваше такова момиче през живота си.
Тя се дръпна изненадано и той се дръпна изненадано, и баирът се дръпна
към линията с експреса, защото никой не очакваше такова нещо.
– По някое време ще намина към книгите ти в плевнята при мъртъвците –
каза Давид. – Дано и ти да си там.
Тя нищо не каза, пак изтекоха десет години, пак кучетата зачакаха края
на лятото, докато Люба поклати кестенявата си глава. Да, ще бъде там, при
книгите, при мъртъвците и дрехите им в стария плевник на циганчето
Захари.
Искаше му се да я заведе в стаята си, чиито стени бяха облицовани с
коприна, в „Котката“, искаше да ѝ покаже Господ – в оная сабя, увиснала
на сребърни пирони над главата му, искаше да ѝ подари златния зъб на

145
засипания в мината миньор. Не вярваше, че зъбите носят нещастие – всеки
човек има 32 зъба – това значи ли, че е нещастен? Със златния зъб можеше
да си купи лекарство за краста и да не я сърби чак до двайсети. Но тя
тръгна към плевника, който беше на циганчето Захари – едно от момчетата,
които обучавала на българската азбука, най-голямото момче.
Това момче твърдяло, че има два дома – беше си избрало две от празните
къщи в селото, където старците бяха умрели преди няколко месеца
Отиваше да спи в къщите, промъквайки се през прозорчетата на мазетата.
Поканило Люба да отиде с книгите си в някоя от тия къщи, докато си
излекува крастата. Люба не искала да заразява майка си Славка, баща си и
сестра си Сара. Зарази ли се Сара с краста, значи всичките тирове ще се
заразят и крастата от Старо село ще отиде в Испания, Италия, Гърция,
Близкия и Далечния изток, а може би и в Япония, но Япония е в океан и
Давид не беше сигурен дали тировете могат да преминат през океана с
крастата на Сара.
 
***
 
Люба не можеше да отиде в чужда къща. Плевнята, където живите на
Старо село хвърляха дрехите и дюшеците на мъртъвците си, беше ничия и
затова Захари си я беше присвоил. Той си беше присвоил баира, ливадите и
Струма. Всичко около Старо село беше на Захари, макар че той трудно се
обучаваше на българската азбука и беше научил само как се пишат псувни,
за да ги напише върху къщите на хората, които мразеше. Преди два дни се
беше появила жестока псувня върху гаража на Киро, лоялния телохранител
на Яков. След това същата псувня разцъфтя върху къщата на
телохранителя, лъсна се дори върху един от джиповете на Яков, което
правеше работата дебела. Никой обаче не можеше да се усъмни, че злодеят
е мършавото циганче Захари, което от българската азбука познаваше само
буквите А, 3 и Л.
Освен това Захари можеше да пише и думата „Люба“.
Давид си отиде в „Котката“, в оная стая с черните копринени чаршафи, с
Господ и сабята върху сребърните пирони. Тази вечер Антоанет беше
изгонил цялата си клиентела, която седеше не на масите, издраскани с
гъсти псувни, и не върху пластмасовите столове, ами седеше на брега на
Струма, превърнала се в тънка лента от тиня и попови лъжички. Клиен-
телата пиеше менте направо от лимонадени шишета и тихо негодуваше
срещу черните чаршафи на Антоанет. Самият Антоанет бе запалил свещи
на бара, на всяка маса, а най-голямата свещ, от десет лева парчето, беше
запалил пред прага на стаята на Давид. До свещта бе оставил бутилка
червено вино.

146
 – Къде се изгуби? – попита Антоанет, когато Давид се прибра със
строшените си ребра, омекнали като юфка, с разкъсаната си, колосана в
изсъхнала кръв копринена риза. – Какво става с тебе... – ужаси се
управителят на „Котката“. – Ти кървиш! – Давид не му обърна никакво
внимание. – Всичко това е заради тебе – свещите... виното. Виж! Виж!
Изгоних мъжете оттук... да ти е уютно. Виж! И виното е за тебе. Ти
кървиш!
Но Давид влезе в стаята си, без да забележи свещта върху нейния
свещник, прескачайки бутилката отлежало червено вино, беше особено
скъпа бутилка от Франция.
– Защо? – попита го тихо Антоанет. – Защо? – После собственикът на
„Котката“ съвсем тихо простена наведе се към прага, а от очите му се
отрониха няколко сълзи. Свещите продължиха да пукат весело, люлеейки
пламъчетата си ту към Струма и железопътните релси, ту към стаята на
Давид.
После падна нощта – за пияниците, за мъртвите и за най-обикновените
хора. Нощта падна дори и над конака на Яков, макар че на всеки седем
метра блестеше запалена лампа, която огряваше заградените планини,
ридове, невестулки и сърни.
Нощта падна и в плевнята на Захари, и в двете му къщи, и върху неговата
поляна, и върху неговите магарета, и в неговите светулки, но той не искаше
да спи тая нощ при четиримата си братя и трите си сестри до казана, където
баща му вареше ракия. Захари не искаше да спи и в двете си къщи, които
станаха негови преди месец-два, когато издъхнаха техните собственици.
Той затича към стария плевник – там хората изхвърляха душите на
умрелите си близки, умрели кокошки и боклуци – стари тенджери,
ръждясали решета, каквито не искат в пунктовете за метали.
Там изхвърляха и бутилки от кока-кола, но народът по тия места нахитря
и вече не хвърляше никакви бутилки, ами си палеше огън с пластмасовите
работи и се грееше, и си печеше откраднатите картофи на запалената
пластмаса. Никой вече не беше толкова загубен да хвърля в плевника му
нещо, дето гори, знаеше Захари. Той се надяваше, че тя, Люба –
единствената жена, чието име можеше да напише без грешка, – вече се е
преместила заедно с крастата си в неговия плевник.
Той тайно се молеше на гредата в къщата на баща си – защото това без
съмнение беше Господ. „Господи, боли ме!“, казваше майка му, когато раж-
даше братята и сестрите му, и гледаше гредата над главата си. Та Захари
тайно се молеше на тая греда Люба да има краста по-дълго, ако може, цял
живот да си я има тая краста, но някак си да не я сърби толкоз и да не се
мъчи. Значи да си я носи крастата под синята престилка и да седи в неговия

147
плевник. Така Захари вечер можеше да отива при нея и да я пита за
буквите.
Докато тя говори, да гледа колко бяла е тя и колко синя в очите – като
оня вир на Струма, пълен с кротушки, които той можеше да хваща с ръце, а
после печеше върху ламарина. И в очите на Люба също имаше кротушки,
такива едни, които той също можеше да хване с ръка, но никога нямаше да
опече на плоча, а щеше да им се радва и да ги лекува от нейната краста.
Предната вечер беше ходил в плевника и тя беше там – но кой бе
довлякъл и книгите ѝ? Захари много го беше яд на онзи, дето беше
довлякъл книгите ѝ. Той сам можеше да ѝ ги донесе, ако не бе останал с
баща си да варят ракията, дето щяха да я продават на един тип в Перник и
на Антоанет. Впрочем и върху кръчмата на Антоанет се появи оная,
тлъстата псувня – единственото нещо освен името „Люба“, което Захари
можеше да напише през целия си живот. Тая мръсна псувня се появи,
надраскана с флумастер, и върху белите копринени ризи на Антоанет, и
върху стълбището към стаята му, но кой можеше да заподозре Захари, че е
злосторник, като от всички букви можеше да пише само А, З и Л?
Та предишната вечер той бе ходил в плевника и бе заварил Люба
заградена в зандан от книги, като че някой я бе зазидал от всички страни.
Той ѝ носеше салам, който бе откраднал от „Котката“, носеше ѝ ягоди,
които бе откраднал от вилите на софиянци и перничани, макар че вилите и
оградите им бяха натоварени като магарета с охранителни системи. Но за
Захари нямаше нито неохранителни, нито охранителни системи – беше
набрал ягоди и череши и ги беше занесъл на Люба, зазидана като затворник
с книгите. Беше тъмно и още по-ясно можеше да се види колко е бяла и
колко е синя в очите.
А онова, което не можеше да се види заради тъмнината, Захари пак си го
виждаше, защото днес следобед го беше видял, докато Люба ги учеше да
казват „Аз съм българче“ от някакъв си Иван Вазов, който много се
напъваше да изкара всички българи. Но щом Люба го учеше така, значи
нямаше нищо лошо човек да е българин. Даде ѝ ягодите и салама, и хляба,
който бе откраднал от майка си – и умря същевременно от яд, че не той, а
някой друг бе мъкнал книгите на Люба до дрехите на умрелите.
Предишната вечер ѝ каза: „Защо, ти луда ли си сама да мъкнеш такива
тежести! Ще ти открадна една ръчна количка – знам, че е лошо да се
крадне, но аз само замалко ще я открадна, заради книгите ти. Даже дори
нямаше да ти крадна количка, Любке, Нищо няма да ти крадна, щом
казваш, че е лошо. С пръст няма да пипна нищо чуждо, да го знаеш това.
Аз щях да ти ги пренеса тия книги – книга след книга, чувал след чувал,
заедно с „Аз съм българче“ щях да ти ги пренеса, обаче правихме с тате
ракията и аз, да знаеш, я опитах, после пак я опитах и пак я опитах, а на

148
сутринта, като се събудих, беше станало десет часа вечерта на следващия
ден ония хайвани от магистралата тъкмо се качваха на влака да си ходят в
Перник. Тогава ми се развидели от ракията, дето я пекохме с тате. Идвам
при тебе и що да видя, ти си пренесла сама книгите при дрехите на умре-
лите. Още ли те сърби крастата? И мене ме сърби. Дай да ти видя крастата.
Само по ръцете ли имаш мехурчета? Аз имам и по краката. Господи –
знаеш, Господ е оная греда у нас. – Господи, казвам ѝ аз на гредата, да
знаеш Люба колко е бяла и колко е синя в очите. И крастата ѝ е бяла. И
книгите ѝ са бели.
И Иван Вазов е бял, сигурно и той е хванал краста, защото, Любке, ти
сама си го носила. Знаеш ли, аз мога да пиша – ама не искам да ти го
напиша онова, дето мога да го пиша. То е много мръсно нещо и ме е срам
от тебе. Ама аз мога да пиша и едно чисто нещо. Едно много бяло нещо
мога да напиша. Дай ми книга да го напиша, да видиш, че не те лъжа.
Тогава циганчето Захари, което имаше черен мъх под носа си и по бузите
си, взе един лист, изплези език, макар че много отдавна му беше минало
времето да бъде първолак, и написа с разкривени, но много големи букви
ЛЮБА.
Люба му каза:
– Браво, Захари, ти скоро ще се научиш да пишеш цялата азбука и ще си
четете с Валя приказки.
Аз имам много приказки тука, ей в тия двата чувала от краставици са
детските приказки. Ако искаш да ти почета.
И тя тая нощ му почете за Дивите лебеди и за Елиза. Захари за пръв път
чуваше такава приказка, за пръв път му беше толкова хубава нощта и не
знаеше на кого да благодари – на дрехите на умрелите ли, върху които бяха
двата чувала от краставици, пълни с приказки, на плевнята ли? Но той на
никого не благодареше, абсолютно на никого – само гледаше Люба колко е
бяла и колко е синя в очите. Знаеше, че Елиза от приказката е Люба, а
лебедите са нещо като врабчета, само че врабчета в чужбина. Виж,
копривите са си същите като тука, у нас.
Тая вечер той пак тихо-тихо затича към своя плевник, защото не искаше
да спи нито в двете си къщи, нито при Господ – оная греда, под която майка
му беше родила неговите братя и сестри и на която плачеше – „Господи,
боли“. Но тая греда беше станала още повече господ, защото Захари беше
написал с нож, който специално открадна от панаира в Перник – написа с
откраднатия нож ЛЮБА върху гредата и Господ, и цялата им къща, и майка
му, и баща му, и сестрите, и братята му станаха по-красиви, откакто написа
ЛЮБА върху оная греда.
Сега тичаше отново към плевника и се молеше Люба да е там – отдавна
беше решил да ѝ го каже. Да ѝ каже хич да не се плаши от тая краста, защо-

149
то, като Захари порасне, ще се ожени за нея и ще научи цялата азбука от
край до край, ще ѝ купува лекарство за краста, череши и книги – най-
големите книги ще ѝ купи. Само дано Люба се съгласи да го почака малко
да порасне, още две години поне. Тая вечер беше решил да ѝ го каже, но се
чудеше кога да ѝ го каже – като му почете пак за Елиза от оня чувал от
краставици, оня чувал с приказките, или да ѝ го каже веднага. Много се
двоумеше как да направи, защото обичаше да я гледа.
Докато четеше приказките, Люба беше бяла като острието на ножа н синя
в очите като оня вир с кротушките, а кротушките в очите н напрано тичаха
към Захари като побъркани и му се блъскаха сами в ръцете. Така
приказката ставаше сладка като пъпеш и безкрайна като релсите до Струма.
Той тихо се промъкна през празната поляна която беше негова от край до
край. Сега носеше един пъпеш и хляб. Щяха да го изядат заедно с Люба. И
съвсем тихо, като кълвач през клоните, се промъкна към плевника с
книгите и дрехите на умрелите.
 
***
 
Захари надникна през плета от дебели върбови клони, готов да извика:
„Тука съм! Тука съм!“, но изведнъж викът му спря на гърлото като кост.
Пъпешът, който носеше, се изхлузи от пръстите му, хлябът – също.
Върху книгите и дрехите на умрелите лежаха Люба и онзи, грамадният
като стълб, като зид, като гроб, Киро, дето пазеше Яков да не го крадат ци-
ганите. Киро беше гол, целият лъснал в пот, върху Люба. На едната ѝ
страна бе паднала книжката с приказката за лебедите, захвърлена на
другата страна, лежеше друга някаква книга. Оная грамада, гробницата
Киро, беше притиснал Люба, беше я стиснал под голото си мазно лице и
правеше любов, а може би ѝ правеше смърт.
Сигурно Люба я болеше много, защото бялото и лице – като вятъра през
януари – беше цялото мокро, тя пак си беше синя в очите, но сега плачеше.
Киро въобще не обръщаше внимание на това, дето бялото лице на Люба –
като висулките по стрехите на Коледа – беше мокро. Тя не виеше и не
казваше на господ, че я боли, както майката на Захари, когато раждаше
сестрите му. Тя хапеше устата си, не викаше и господ не можеше да я чуе.
Само Захари чуваше как се плъзгат сълзите ѝ по белия сняг на януари, по
светлия празник на Коледа и как очите ѝ мълчат.
Захари щеше да напише най-мръсната псувня върху джипа на Киро, най-
гадната псувня, дето беше изписвана върху масите на „Котката“. Но какво
може да направи една мръсна дума? По-добре е да взриви джипа на Киро.
Какво може да направи един изгорял джип? После Киро ще прибере майка
му, баща му, братята и сестрите му. А който е прибран от Киро, се връща

150
без жлъчка, без око или без черва. Понякога направо му носят дрехите в тоя
плевник, защото такъв човек най-често не се връща...
Грамадният като гроб Киро мачкаше момичето, което беше бяло като
вятъра на януари, като Елиза и единадесетте лебеда, като дрехите на
живите и като най-хубавата нощ на Захари, когато Люба му беше прочела
единствената приказка през живота. Грамадата като ров, пълен с гущери,
Киро притискаше момичето, което беше научило Захари на четири букви от
българската азбука.
Захари гледаше и дори не можеше да запали гадния джип на Киро. Захари
гледаше и не можеше да го убие. Не можеше да го удари. Не можеше да го
напсува.
Захари, свит до пъпеша и хляба, които се бяха изхлузили от ръцете му,
гледаше грамадния гол гръб на Киро и бялото като януари лице на
единствената си учителка, която бе имал. Гледаше, прехапал устни,
гледаше и мълчеше, а от очите му, тежки като баира с гладните кучета, се
откъсваха черни сълзи. Черни като януари.
– Тука съм! Любке! – изведнъж изкрещя момчето. Скочи. Знаеше, че
човек се връща от Киро без око, без жлъчка, без... – Ето ме! – втурна се
срещу грамадния, грозен гръб. – Ще те спася!
 
 

151
 Здравка Евтимова
КРЪВ ОТ КЪРТИЦА

Разкази
Българска Второ издание

Редактор София Несторова

Художник Димитър Келбечев
Коректор Снежана Калинска

Формат 60/84/16
Печатни коли 16.5
Предпечатна подготовка:

Студио Стандарт ЕООД – Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 – Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ № 9, тел. 032/60 90 90
Издателство Жанет 45 ООД – Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ № 9 тел. 032/60 90 90; факс: 032/60 90 60
 
www.janet45.com

ISBN 978-619-186-481-2
 

152
 Издателство Жанет 45 е носител на националните награди.
Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура:

в категория Българска художествена литература (2002);

в категория Издание за деца (2007);
в категория Разпространение на българската книга (2011)

Златен лъв на Асоциация Българска книга:

за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература
(2002); за оформление и полиграфическо изпълнение (2005);
за динамична културна и издателска политика (2014);
за най-добър издателски проект (2016);
за цялостна политика и забележителни постижения в изданията за деца
(2017)

Константин Константинов – за принос (2005) и цялостен принос в

книгоиздаването за деца (2018)

Южна пролет – за най-голям принос в издаването на дебютна

литература (2018)

и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на

книгата, Франкфурт (2003)

153