МОЯТ ТАЕН ЛЮБОВЕН ЖИВОТ

© Иво Сиромахов, автор

© Дамян Дамянов, художествено оформление
София 2014
© Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1584-6
 СЪДЪРЖАНИЕ

Как се запознах със Скарлет ...................................................................................................................... 4

Със Скарлет на Гергьовден ...................................................................................................................... 11
Скарлет и абитуриентските балове ........................................................................................................ 15
Със Скарлет на море ................................................................................................................................ 21
Скарлет и световното ............................................................................................................................... 28
Скарлет и българската култура ............................................................................................................... 34
Как Скарлет влезе във фейсбук ............................................................................................................... 41
Със Скарлет на Джулая ............................................................................................................................ 45
Скарлет и Мими. ...................................................................................................................................... 53
Как Скарлет стана рекламно лице .......................................................................................................... 58
Как Скарлет пропя попфолк .................................................................................................................... 86
Със Скарлет на сватба .............................................................................................................................. 92
Скарлет и българските селебритита ..................................................................................................... 108
Скарлет и сексът ..................................................................................................................................... 114
Как Скарлет се снима в български филм .............................................................................................. 117
Как изневерих на Скарлет ..................................................................................................................... 122
Скарлет и недвижимите имоти ............................................................................................................. 127
Със Скарлет на погребение ................................................................................................................... 133
Със Скарлет на прасе ............................................................................................................................. 138
Със Скарлет на „Свети Валентин“ ......................................................................................................... 145
 Посвещавам тази книга на моята
голяма любов Скарлет О‘Хара.
Всички персонажи и случки, описани
в книгата „Моят таен любовен живот“,
нямат нищо общо с действителността
и са плод на въображението на автора.
Ако по някаква странна прищявка на съдбата
се окаже, че имената на герои от книгата
съвпадат с имена на реални личности,
това е случайно и не означава нищо.
Игрите на фантазията са твърде далеч
от крехката ни илюзия за действителност,
в която сме свикнали да вярваме
и да приемаме за безусловна истина.
Ако някой от читателите има някакви
оплаквания и възражения от морално
или всякакво друго естество,
може да се обърне към
литературния агент на автора –
г-н Фанети Мазакура,
29 Abbey Parade,
London, SW 19 1DG.
 Как се запознах със Скарлет
Миналото лято ходих на гости на Спилбърг. С него се познаваме от
казармата. Служихме навремето в Ботевград, той ми беше стар войник. Много
ме юркаше, жестоки извращения бяха, но такова беше времето.
След уволнението обаче станахме големи приятели. Винаги се е съветвал с
мен. Даже като тръгна да снима четвъртия „Индиана Джоунс“, постоянно ми
звънеше да ме пита: „Кажи сега, Иво, да го снимам ли тоя филм, или да не го
снимам?“. Викам: „Прави квото искаш, вдигнал съм ръце от тебе“. Аман!
Както и да е. Та миналото лято му бях на гости на Спилбърг. Спах един месец
у тях на походно легло, щото хотелите в Лос Анджелис са бая скъпи.
Между другото, човекът се оказа много гостоприемен. Даже си взе отпуск да
ме разведе насам-натам. Шефът му не искал да го пуска в отпуск, ма той му
казал: абе Иво Сиромахов ми е на гости. И шефът казал: ааа, щом е за Иво
Сиромахов – може. Уважават ме хората. Особено шефовете.
Та отидохме първо в Ню Йорк. Не ми хареса. Много навалица, бе. И едни
такива нахилени всичките. Навсякъде ти се усмихват. Това е лицемерие
някакво. Предпочитам да си ме гледат с омраза, но искрено. Както в България.
Качихме се там на некъв небостъргач и аз, разбира се, като типичен
българин, плюх отгоре, за да видя как ми пада плюнката. А американците ми се
чудят защо плюя. Тия хора изобщо не умеят да се забавляват.
След Ню Йорк отидохме във Вашингтон. Не ми хареса. Много чиновници и
всичките усмихнати. Лицемерно, разбира се.
Обаче Барак Обама да вземе да разбере, че съм там, и ми звъни, и ми вика:
– Иво, как може да дойдеш във Вашингтон и да не се обадиш, бе! Довечера
сте у нас на вечеря.
Отидохме вечерта в Белия дом, събухме си обувките пред вратата и
влязохме. Не е лош Белият дом, добре си го е обзавел човекът. С хубава
дограма така, вградена кухня от певеце, в антрето направил цокъл, изциклил
паркета, само дето мазе няма. Ма то няма къща без кусури.
Направи ми впечатление, че и дворът не е оползотворен. Голям двор има –
поне седем-осем декара, обаче не е посадил никакви зеленчуци. Само трева.
Как може да имаш толкова земя и да не боднеш барем няколко корена домати,
корнишончета така, пипер нещо... Викам му: другия път, като дойда, ше ти
донеса разсад за бакла, арпаджик и алабаш, да си имаш така за салатката
вечер. Друго си е да си ги откъснеш от двора. Домазлъка си е домазлък.
А Барак ми вика:
– А, кой знае кога ше дойдеш друг път. Само се каниш. Даже жената
миналата седмица ми вика: „Ей, тоз Иво на забраи“.
Обама ни разведе из къщата да ни покаже как са се обзавели. В едната баня
теракотът беше хубав. По мое мнение – гръцки. Но в другата баня беше
сложил евтини плочки. И фугите ми се видяха леко криви.
Викам:
– Кой ти го сложи тоя теракот?
– Сам си го слагах – каза Барак. – Къде ше давам пари за майстори. Купих си
един мастар и за една седмица нафлясках всичките плочки сам. Златни ми
ръчички! Елате да видите жената кви гоблени шие.
Заведе ни в нещо като кабинет. По стените бяха закачени няколко гоблена с
различни сюжети: „Пъдпъдъци в степта“, „Тъжни говеда на водопой“, „Самотен
бунак в Нормандия“, „Есен в Килифарево“ и разбира се, „Тайната вечеря“. Не
ми харесаха, но излъгах, че са ми харесали. Все пак – на гости съм, не върви да
ги обидя.
Докато разглеждахме гоблените, жената на Барак – Мишел – вече беше
сложила масата в Овалния кабинет. Наля ракия, сипа ни салата и вика:
– Ха добре сте ни дошли. Ееее, забраихте на.
– Не сме ви забравили – казах аз. – Просто сме много заети с тоя пусти
шоубизнес.
– И аз съм така – оплака се Барак. – Тая здравна реформа направо ми изпи
мозъка.
– Дреме ти на кура – обади се Спилбърг.
– Аз отивам до кухнята, да не ми загори манджата – каза Мишел.
Излезе от стаята и аз викам на Барак:
– Абе, пич, ти тука, в Овалния, не си ли викаш от време на време некоя
Моника, а?
А той:
– Ааа, нямам време за такива работи.
– Айде, айде – казах аз. – Сигурен съм, че редовно мокриш стария фитил.
– Глупости – вика Обама.
Ама се хили, лисицата. Усетих го, че ни будалка. Със сигурност ги плющи яко
тука дъртият нерез. Скрита лимонка е той.
Но се наложи да сменим темата, щото дойде Мишел и донесе мусаката. Ма
такава мусака не бях ял. Направо извънземна. Със заливчицата така... абе не
мусака, а симфония! За гарнитура – люти чушчици, запечени, мариновани с
чесънче и оцет. Мммм.
Обаче от чушките ли, не знам, ама по едно време Спилбърг пръдна и ние
почнахме да му се смеем. А той се притесни. Целият се изчерви. Викам му:
– Не се притеснявай бе, кво толкова е станало. Всеки пърди. Пука ти
жилетката.
Ма той се беше спекъл яко. И за да го накарам да се отпусне, пръднах и аз.
Засмяхме се, а Барак от солидарност пръдна и той. И Мишел също, като
гостоприемна домакиня, взе че пръдна и тя, за да се чувстваме добре. Жестоко
опърдяхме Овалния кабинет, ма беше адски забавно.
Бях донесъл за подарък една домашна кайсиева ракия. Вуйчо ми в Силистра
я прави. Педесе и пет градуса, троен препек. И Барак вика:
– Копеле, тая ракия направо ме откъртва. Бахти яката ракия.
Понапи се така и почна да пее мръсни песни. „Ой дядка, дядка, кура ти са
мятка“, „Научих се, како Гане, че се поебаваш“, „Райно, Райно, путка майно“ и
т.н. Със Спилбърг се скъсахме да се хилим, а Мишел само викаше:
– Стига бе, Барак, аман от твойте простотии.
Ма той бая си беше пийнал и не млъква. И като стигна до „Ебал Тодорчо баба
си“, Мишел направо се обиди.
– Аз не мога да ги слушам тия глупости – вика. – Отивам да си лягам.
А Барак вика:
– Къде ше си лягаш ма, оу, откачената? Кой ше дигне масата?
И тя взе да дига масата, ма така... демонстративно я дига. Тропа с вилиците,
блъска чиниите и фучи нещо.
Викам на Спилбърг:
– Пич, давай да си лягаме, щото стана напрегнато.
И си легнахме. Барак ме сложи в стаята до тяхната спалня, а Спилбърг го
туриха да спи на миндера в кухнята. И голям късмет извади. Щото тоя Барак
хърка като банциг. Цяла нощ не можах да мигна.
Чак към пет и половина съм задрямал. Обаче в шест и нещо ме събуди
зловещ тътен на бормашина. Гледам – Барак излязъл на балкона и пробива
некви дупки.
– Кво правиш бе? – питам го.
– Ше остъклявам балкона – вика. – Тва, като го остъклиш, си става направо
като отделна стая. Те ти още пет квадрата жилищна площ ей така, от нищото.
За закуска Мишел беше направила тиквеник. Не ми хареса. Американските
тикви не са като българските. Имат вкус на джапанка. Но излъгах, че много ми
е харесал, да не я обидя жената.
Тръгнахме да си ходим, а на изпроводяк Мишел ни даде по един буркан
домашно кьопоолу. Направила го от патладжана на Барак.
Както и да е, хванахме маршрутката на 11 и 30 и се върнахме в Ел Ей. И
Спилбърг вика:
– Бе аз така и така съм в отпуска, що не зема да направя едно купонче? Кво
ше каеш да избухнем довечера, а?
– Евала ти праим за тая идея, брат – казах. – Напрао ше се разцепим.
Отидохме до супера, купихме бира, кренвирши, фъстъчки и некво бяло вино
за пичките. Дръпнахме си от замундата новия албум на Преслава и бяхме
готови.
Към осем часа гостите почнаха да пристигат. Събра се доста голяма
компания. Упи Голдбърг, Джейсън Стейтъм, Брад Пит, Леонардо ди Каприо,
Робърт де Ниро, Деми Мур и т.н. Даже и Шварценегер беше. Викам му:
– Бате Арни, кажи честно, колко дигаш от лежанка? Ма честно.
А той:
– Ооо, отдавна не съм тренирал – каза. – Ма навремето дигах по много.
– Така ше кажеш ти – викам му. – Ае на бас, че ше направя повече лицеви
опори от тебе.
А той взе да шикалкави нещо. Не бил във форма, боляла го ръката, боляло
го незнам кво си. Викам му:
– Аре бе, нали си терминатор! Да те еба у терминатора, да те еба. Аре на бас
на шише уиски.
И понеже и другите взеха нещо да му се присмиват, той немаше къде да ходи
и се нави.
Направи 62 лицеви опори и рухна. Аз направих 72. Можех да го бия и само с
63, ма нарочно направих десет повече, за да го унижа.
От тоя момент нататък станах героят на вечерта. Всички пички почнаха да
ми се натискат. Идваха некви плейметки да ми дават телефоните си, ма аз така
леко ги пусках по пързалката, щото съм женен. Нема да седна да си развалям
брака заради некви холивудски курветини. Бегайте от тука, викам.
Обаче по едно време дойде Спилбърг и доведе едно много симпатично
момиче. Вика:
– Иво, запознай се със Скарлет. Голяма фенка ти е от фейсбука. Чете ти
всички статуси и даже ги лайква.
– Хай – викам ѝ. – Найс ту мийт ю.
Заприказвахме се, харесахме се и стана дума, че тя много си падала по
Чудомир. Любимият ѝ разказ бил „I’m not one of them, big sister Siike“, демек
„Не съм от тях, как’ Сийке“.
По време на разговора ми направи впечатление, че тя пос-тоянно си
наместваше презрамките на сутиена. А една жена почне ли пред теб да си
оправя презрамките на сутиена, значи е готова. Кога ше я наебеш, е
единствено въпрос на време.
И от дума на дума си разменихме телефоните. Много хубаво си приказвахме
така, аз пусках шегички, тя се смееше, ма по едно време дойде некъв льохман
и ми вика:
– Ай ем дъ бойфренд ъф Скарлет.
И ме гледа некакси лошо.
– Евала ти праим – викам. – Да си жив и здрав!
А той нещо почна да ми се отваря и даже да ми се дърви, ма немного, щото
вече беше видял как бия бате Арни на лицеви опори.
Викам му:
– Аре у лево! Приятна вечер ти желая.
И бойфрендът се изсули като бит педерас.
На другия ден се събудих с жесток махмурлук. Спилбърг и той – заспал на
един шезлонг до басейна, както си е така с дрехите. Събудих го, а той ми вика:
– Много ми е лошо, брат. Умирам.
Добре че бях донесъл от България един буркан армеева чорба. Дадох му да
пие и той живна.
– Благодаря ти, братле – вика. – Ти ми спаси живота.
После ходихме двамата да ядем шкембенце в една шкембеджийница точно
до „Кодак тиътър“ – там, дето раздават оскарите. Осеферихме се и си викам: бе
аз що не зема да звънна на Скарлет да я поканя на кафенце.
Поканих я на кафенце, почнахме да излизаме и след една седмица се оказа,
че сме безнадеждно влюбени един в друг. Обаче тя си има сериозно гадже, аз
съм женен – налагаше се да се крием.
Водих я няколко пъти на бунгалата в Цигов чарк. Много ни хареса там –
бунгалото е 28 лева на вечер, кво му плащаш. А вътре чистичко, има даже
топла вода, ако речеш да се замиеш.
И уж пазехме връзката си в тайна, обаче Скарлет не издър-жала и да вземе
да се похвали на най-добрата си приятелка Анджелина Джоли. Тя пък да вземе
да разкаже на Брад Пит, той пък да вземе да разкаже на Джордж Клуни, а
Джордж Клуни да вземе да разкаже на жена ми.
И жена ми научи от Джордж и ми вдигна страхотен скандал: курвар мръсен,
вика, баш с тая кифла ли намери да ми изневериш?
Аз си трая, щото съм виновен. Нямам какво да кажа.
Пък и вече всички бяха разбрали. Цял Холивуд гърмеше за изневярата ми.
Даже оня ден ми се обади Уди Алън и ми вика: Иво, що спиш с жени бе,
много си задръстен. Що не спиш с децата си, вика.
Викам: „Ние, българите, сме по-консервативен народ, не сме разтропани като
вас“.
Та се разведохме с жена ми и сега живея със Скарлет.
Разбих си семейството заради тоя Спилбърг. Ако не бях отишъл в Ел Ей, а в
Обзор, нямаше да бера такива ядове.
Ама така ми било писано.
 Със Скарлет на Гергьовден
Старите хора казват, че истинската същност на човека проличавала по
празници. Клише е, ама е вярно. Аз го изпитах на гърба си навръх Гергьовден.
На четвърти май ми се обади братовчедът Гочо от Провадия. Вика: „Къде са
губиш, братчед, забраихми са. Каня та на Гергьовден да са събирем родата, да
са почерпим, да изидем ино агни“.
Казах на Скарлет:
– Отиваме в Провадия. Тамън да се запознаеш с роднините ми и да видиш
какво нещо са българските традиции.
На Гергьовден хванахме влака в шест и половина сутринта и към един часа
пристигнахме. Гочо ни посрещна на гарата, запрегръщахме се, разцелувахме
се, качихме се на фиата му и след пет минути пристигнахме у тях.
И какво да видя: къщата му я няма, а на мястото ѝ – огромен строеж.
Братчеда вика:
– Изнинадах ли та, а? Дигам нова къща и баш неска бийм втора плоча, та
докат жинити напраят салатата, ний ши излейм битона. Малко и ти да са
разкършиш, стига си сидял само прид тоз кумпютър…
Цялата рода вече беше впрегната в трудовия процес. Мъжете бъркат бетон,
жените режат салати. Идилия!
– Къщата ши ѝ на три итажа – обясни Гочо. – В мазътъ ши живеят старцити,
на първия итаж сми ний с жината, на втория итаж са дицата, третия итаж е за
гости. Ши прая и жакузи, щот Мичиту многу обича жакузита. Кът я иба в
жакузи, крищи кат разпрана.
До седем и половина вечерта бихме плоча. Скапах се от умора, ама няма как
– трябва да помогна на роднината. Наляхме бетона, поизмихме се на чешмата
и седнахме на масата под асмата. Салати, ракии, мезета, както си му е редът.
Обаче ми направи впечатление, че булките гледат лошо Скарлет. А Мичето
ми вика:
– Тъз твойта ни можа ли да обличе ньещо по-прилично? Кви са тьез
разпранити дънки? Тука сички сми с официалнити анцунзи, се пак празник е.
Пък тя…
Викам:
– Ми не си е взела анцуга.
– Ни съ казва анцуг, а анцунг – поправи ме Мичето.
Както и да е, хапнахме, пийнахме, Гочо отиде да взема агнето от фурната, а
баща му – чичо Цоко – ми вика:
– Ивчо, твойта жина откъде е родом?
– От Щатите е – казах.
– Е, чи ни можа ли да си намериш някоя българка, ве? – смъмри ме чичо
Цоко. – Тез американцити са много прости хора. Ни ги харесвам аз. Само Путин
признавам. Сички му триперят. Видя ли го кък говори, пък онъз, дибелата
гирманка, само слуша и кима? Ши кима ми, къдье ши ходи!
„Онъз, дибелата гирманка“ вероятно трябваше да е Ангела Меркел.
– Нищо де – продължи чичо Цоко, – щом си я харесваш, значи и тя вечи от
нашта рода. Ха наздрави! Хапни си сланинка, мойто момичи. Ни съ
притиснявай, свои хора сми.
Набучи на вилицата едно парче втасала сланина и го подаде на Скарлет. Тя
ужасено поклати глава, но чичо Цоко зорлем набута сланината в устата ѝ.
– Яж де, на ква са праиш! – изрева чичо Цоко. – Туй е домашна сланина, от
нашто прасе.
Скарлет щеше да повърне. Булките се подсмихваха ехидно.
– Тя не яде сланина, чичо – намесих се кавалерски аз.
– Чи кък тъй няма да иде сланина – възмути се чичо Цоко. – Туй е най-
вкуснуту ньещу.
Добре че в тоя момент Гочо донесе агнето, та настъпи суматоха. Сложиха го
на масата, нарязаха го и започна едно продължително мляскане и сумтене.
Пуснаха Тони Стораро, така... за настроение.
– Ай, кат сми най-зле – така да сми! – извика Гочо и изпи на екс половин
водна чаша ракия.
Мичето оправи небрежно сутиена си и реши да подхване светски разговор.
– Аве, Ивчо, ко стаа по Софията?
– Ми нищо особено – казах.
– Абе таз Златка верно ли ходела с Божинов?
– Не знам – казах. – Не ги познавам.
– Е кък тъй ни ги познаваш? Нали си в Софията!
– Ми не ги познавам.
– Айди, айди, само са прайш. Ни си ли ги виждал? Те сяка вечер са в
найтфлайта.
– Не съм ги виждал.
Мичето ме погледна с недоверие, след което си натъпка устата с ориз и реши
да смени темата.
– И ко ся? Ти с таз, амириканката, ли живейш?
– Да.
– Ньещу бебинци няма ли да си имати?
– Не сме мислили по този въпрос.
– Ку питаш мен, зарязвай я. Таз е курва – обади се братовчедът Станко.
– Станко! – срязах го. – Как може да говориш така!
– Казвам ти, курва е. Гледал съм я в замундата кък са ибе по разни филми.
– Това е кино, Станко – обясних му. – Скарлет е актриса. Това ѝ е
професията.
– Сички артиски са курви – заключи Мичето.
Обидих се жестоко и казах на Скарлет:
– Тръгваме си.
– Никъди няма да ходиш – строго каза чичо Цоко. – Ний сми ти роднини. От
ей такъв та знайм. Ку иска таз курва да си ходи, ма ти оставаш.
Побеснях и плиснах ракията в лицето на чичо Цоко. Гочо и Станко скочиха,
събориха ме на земята и започнаха да ме ритат. Ритаха ме жестоко, до кръв.
Жените се разпищяха.
В това време Скарлет избягала някъде и звъннала по джиесема на Джейсън
Стейтъм. И пристига след две минути Джейсън Стейтъм да ме защитава. Тръгна
да се бие, ама мойте роднини вече бяха загрели. Пък и са на по кило ракия, а
той трезвен. Тръшнаха го и него на земята и го заритаха.
– Къв си ти бе, боклук – ревеше гороломно Гочо.
– Тоз е идин амирикански пидал – обясни Станко. – Знам го от замундата. Ши
го спукам от бой!
– Не само ши го бийм, ами и ши гу ибем – изрева чичо Цоко и взе да сваля
дънките на Джейсън. Скарлет беше в истерия.
Пребиха Джейсън, изнасилиха го и продължиха да си пият все едно нищо не
е било. На сутринта ни качиха със Скарлет на влака. Дадоха ни половин кило
сланина и едно шише ракия за из път. Скарлет не спираше да плаче.
– This is the end, my dear – прошепна тя по едно време.
– Well, this is Bulgaria. National traditions.
Слязохме на Централна гара. Студен дъжд се стичаше по лицата ни. Аз –
пребит, тя – унизена.
Предложих ѝ да я заведа пак на бунгалата в Цигов чарк, за да възкресим
връзката си с една романтична нощ. Тя отказа. Тръгна си и оттогава не ми се е
обаждала. Аз ѝ звъня – не ми вдига.
И сега не знам какво да правя.
Седя си вкъщи и страдам.
 Скарлет и абитуриентските балове

След оня случай в Провадия Скарлет напусна апартамента ми, изнесе се на

хотел и спря да си вдига телефона. Звънях ѝ, писах ѝ есемеси – не отговаря.
Явно ми беше много обидена, макар че за кво? Аз кво съм виновен, че
роднините ми са по-емоционални и откровени хора? Не са лицемери като
американците.
Разгеле, вчера следобяд ми звънна.
– Как си? – вика.
– Как да съм... – казах. – Орта будала. С тенденция към пълна будала.
– Липсваш ми.
Хайде холан! Липсвал съм ѝ бил. Като ѝ липсвам, що не си вдига телефона?
Ма айде, викам си, да не се заяждам сега на дребно. Квот било – било.
– Искаш ли да се видим да пием кафе? – казва. И то с такъв тон, все едно
нищо не се е случило.
– Ами искам – рекох, – ама баш сега не мога. Канен съм на абитуриентски
бал на дъщерята на баджанака на втория ми братовчед. Обещах да отида.
– Може ли да дойда с теб? – пита ме Скарлет.
– Ами може, ама не знам дали ще ти хареса – плахо казах аз.
– Ще ми хареса – каза Скарлет. – Щом съм с теб, ще ми хареса. Ела да ме
вземеш след половин час от хотела.
И аз, нали съм си мека Мара, съгласих се. Взех едно такси и погеглих към
хотела. Таксито смърди на кисело, явно бакшишът не се беше къпал от години.
– Може ли да отворя прозореца? – питам го.
– Не може – вика. – Настинал съм. Кат ти е топло, ходи пеш!
И подсмърча демонстративно, за да ми докаже, че е хремав. Стигнахме до
хотела, а отпред Скарлет чака с дълга бална рок-ля с гол гръб. Пък аз – с
дънки и риза.
Викам :
– Що си се облякла така бе, мойто момиче?
А тя:
– Ми нали каза, че на бал ще ходим.
Милата... Как да ѝ обясня, че в България думата „бал“ има съвсем друго
значение. Казах ѝ, че всъщност няма да ходим на бал, само ще сме изпращачи.
Не съм сигурен, че ме разбра.
Качих я на задната седалка, да не ѝ се мачка роклята, а бакшишът ми
намига.
– Евала колега, страхотно парче си забил. Духа ли ти?
– Моля?
– Питам те тая твойта приятелка дали ти духа?
– Бе ти нормален ли си! Как може да ме питаш такива неща?
– Е, кво, човещинка си е. То па язък ѝ за красотата, ако не ти духа.
И пусна „Пръсни се сърце“ на Миле Китич.
– Найс мюзик – изчурулика Скарлет.
– Найс я! – ухили се бакшишът. – Вери гуд сръбски мюзик. С тва такси съм
возил Мирослав Илич.
Стигнахме до „Банишора“ и спряхме пред блока на баджанака на втория ми
братовчед. Тъкмо се чудех в кой вход живее, когато на един от балконите на
шестия етаж се появи младеж с костюм и папийонка, надвеси се и тържествено
започна да повръща. Викам си: а, значи, тука е купонът.
– Какво става с това момче? Лошо ли му е? – пита ме Скарлет.
– Не. Хубаво му е. На нас, българите, когато ни е хубаво – повръщаме. Това
си е национална традиция.
Асансьорът не работеше, та се наложи да се качим до шестия етаж пеш.
Скарлет доста се поизмъчи с тая дълга рокля и тия високи токчета, ама ѝ
обясних, че всеки месец всички асансьори в България спират за една седмица
заради специална програма на правителството за борба със затлъстяването.
Качихме се горе, звъним на вратата, никой не отваря. Вътре гърми музика,
чуват се викове и изобщо никой не ни отразява. Звъннах по джиесема на
баджанака на втория братовчед.
– Къде си ве, Ивчо? – изфъфли с удебелен от алкохола език баджанака на
втория братовчед.
– Тук съм, Саше.
– Къде тука, ве?
– Пред вратата на апартамента ти.
– Ми влизайте ве!
– Не може. Заключено е.
– Ей ся ше ви отворя.
Чу се тропот, сподавени псувни и след няколко секунди Сашо отвори вратата.
Беше разрошен, зачервен и с разхлабена вратовръзка. Хвърли се да ме целува
и остави дълга следа от лиги по бузата ми. Сякаш ме беше полазил охлюв.
– Мараяяяя – изкрещя гороломно Сашо към хола. – Ела да си посрещнеш
гостите!
От хола излезе Марая, която вероятно беше хубавичко момиче, но нямаше
как да разберем, понеже лицето ѝ беше затиснато от килограми тежък
курвенски грим. Сутиенът ѝ толкова беше стегнал тежките ѝ гърди, че зърната
бяха изскочили навън. Златистата ѝ рокля беше доста късичка – стигаше точно
до клитора ѝ.
– Марая, помниш ли чичо ти Ивчо ве? – умили се баща ѝ. – Бяхме с него
деведесе и девета година в Кушадасъ. И той ти направи един пясъчен замък,
помниш ли?
Марая изглеждаше като жена, която едва ли си спомня какво е правила
снощи, но прие хладнокръвно мемоарите на разлигавения си баща.
– Ей, как минава времето, Ивчо – трогна се още повече Сашо. – Кога си
играехте с Марайчето на пясъка, кога стана мома за женене... Тея цици ѝ ги
подарих за бала. Кво ше каеш, а? Излязоха ми по три бона едната, ма си
заслужава. Триста и педесе кубика. Да има самочувствие детето... Ае влизайте
де, кво стоите на вратата. Госпожицата как се казва?
– Скарлет – казах. – Американка е.
– Аха... – каза неопределено Сашо. – Щот ми заприлича на една
фолкпевица... таз ве, как са казваше... еееее... излезе ми от ума. Влизайте,
влизайте.
Влязохме в хола, около масата бяха насядали десетина роднини. Мъжете
бяха видимо пияни, жените – видимо изнервени. Пиеха уиски и ядяха пържен
дроб. Най-много ми се зарадва леля Надка – на Сашо майка му.
– Иве, ти ли си? – викна тя и започна да ме щипе по бузите с костеливите си
пръсти. – Боже, колко си пораснал. От ей такъв те помня. Туй булката ти ли е?
Браво. Да знайш, мойто момиче, твоя мъж съм го отгледала от ей такъв. Няма
да забравя как ми викаше „лельо Надке, направих беля“. Много палав беше,
цял сервиз ми изпотроши. И то от скъпите. Ма какво да ги правиш – деца...
Нито съм му се карала, нито нищо. Важното е да сме здрави, не сме за някакви
сервизи, макар че тоя сервиз струваше 82 лева – огромни пари за онуй време...
Като всички семейни легенди версията за отглеждането ми беше силно
преувеличена. Истината е, че веднъж майка ми ме беше оставила за два часа у
леля Надка и аз счупих една чаша, след което леля Надка ми сплеска кофата
от бой. А сега се прави на широко скроена...
– Сядайте, сядайте – каза Сашо и ми наля пълна водна чаша уиски. –
Госпожата кво ше пие?
– Бира – викам.
– Браво. Бе много ми прилича на една фолкпевица.... кажи я де!.... еее... шсе
сетя де....
С дългата си бална рокля в панелката в „Банишора“ Скарлет изглеждаше
така, сякаш английската кралица е попаднала на гара „Пионер“. Този контраст
веднага породи вълна от неприкрита омраза сред роднините ми от женски пол,
които започнаха да си шушукат някакви неприятни неща по неин адрес. Сред
жуженето успях да откроя фразите „тая на ква се прави?“, „сигурно е някоя
луда“, „курва“ и „той, Иво, само с разни пачаври се мъкне“.
– Марая, доведи кавалера да го запознаеш с чичо ти Иво – изфъфли Сашо.
– Жоро! – извика Марая. – Ела тука, стига си се срамувал!
Срамежливият Жоро се оказа младежът, който ни посрещна с повръщане от
балкона. Беше пребледнял като платно и се олюляваше.
– Добро момче е – похвали го Сашо. – Баща му държи сервиза, дето
поправяше всички коли на сикаджиите. И Бойко си правел навремето
джиповете там. Нещо номера ли са пренабивали, кво ли, не знам... Много
свестен човек. Наздраве, Жорка! И да ми пазиш момичето, ей! Да не направите
някоя глупост...
Жорката изхълца в знак на съгласие. Вече не беше в състояние да пази и
себе си, та камо ли някого другиго.
– Айде, време е да тръгваме – сръчка ни жената на Сашо Аксиния.
Слязохме по стълбите, а пред входа чакаше лимузина, дълга поне 15 метра.
Сашо обясни, че колата била подарък на Жоро за бала от баща му. Тоя със
сервиза на сикаджиите, дето Бойко и така нататък.
Младите се качиха в лимузината, а ние потеглихме след тях с два
фолксвагена и една дачия. През цялото време клаксонирахме, за да придадем
на събитието особена тържественост.
Стигнахме до „Александър Невски“, където бяхме посрещнати от няколко
цигански оркестъра. Думкаха тъпани, пищяха кларнети, а бъдещето на нацията
въртеше сърцати кючеци пред храма.
Изобилна абитуриентска плът преливаше изпод оскъдните рокли. Виждаха се
повече цици и путки, отколкото дрехи.
– Едноооо, двеее, триии, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет,
единайсе, дванайсе, уууу! – ревяха гороломно младите.
– Ивчо, мноо съм щастлив, братчед – изфъфли в ухото ми Сашо. – Изпращам
абитурентка, ей! Туй не е шега работа. Ма таз твойта много ми прилича на
една фолкпевица... как са казваше... таз ве, дето пее „губя та бавно“...
– Гергана – подсказа Аксиния.
– А! Гергана! Същата е.
В този момент един дебел потен съученик на Марая се приближи към нас,
намигна на Скарлет и я попита:
– Маце, как се казваш?
Скарлет се ококори, но младежът не дочака отговора и направо я стисна за
дупето. Скарлет изпищя.
– Кво пищиш бе, еееее, големата работа! Се едно никой не те е фащал за
гъза!
Като истински кавалер Жоро реши да се намеси, преди да е станал скандал,
и тръгна към похотливия дебеланко, но се спъна, политна и повърна в
деколтето на Скарлет.
Скарлет се разплака и избяга.
– Гергана. Точно тъй. На фолкпевицата Гергана ми прилича – обобщи
ситуацията Сашо.
Оттогава всеки ден звъня по няколко пъти на Скарлет, ама тя пак не си вдига
телефона. Макар че аз кво съм виновен. Те, децата, си се веселят. Все пак
човек един път в живота си е абитуриент.
 Със Скарлет на море
След злополучния абитуриентски бал започна да ме измъчва чувство за вина.
Защо причинявам на Скарлет такива неприятности? Трябва да я държа по-
далеч от роднините си. Освен това трябва да ѝ се извиня. Но как да го
направя? Срам ме беше да ѝ се обадя. Какво да ѝ кажа?
Ала точно в разгара на моите терзания благосклонната съдба ми изпрати
знак свише. Миналия петък, докато сърфирах безцелно в интернет, попаднах
на страхотна обява.
„ПРОМОЦИЯ! Хотел „Пецата луксури плаза спа енд уелнес гранд ризорт
Шкорпиловци“ предлага луксозна почивка ол инклузив за 19 лева на човек на
ден. Цените важат само за първата седмица на месец юни. Резервирай сега!“
Направих сметка, че ако отидем за една седмица двамата, ще ни излезе
общо към 260 лева. Да похарча и още 80–90 лева за глезотии, ще вляза в
бюджет 350 лева. Кво му плащаш?
Имах едни 415 лева, които бях заделил за ремонт на банята, щото казанчето
капе от 2007 година и вече цялата баня е в мухъл, ама реших, че любовта е
по-важна от некво казанче. Чакало е седем години, ще почака още две-три.
Звъннах на Скарлет и по най-романтичен начин я поканих на море. Тя много
се трогна, даже ми се стори, че се просълзи на телефона.
– Това е страхотно, скъпи. Ама нямам бански – вика.
– Нямаш проблем – викам. – Ше ти купиме. Знам един магазин на
Околовръстното на Шкорпиловци, там има всичко.
Стегнах си багажа, запалих голфетката и след един час бях пред хотела на
Скарлет.
Звъннах ѝ да слиза, и след малко тая слиза, батенце, с три огромни куфара!
Все едно тръгва на полярна експедиция, баси. Аз си бех зел едно малко сакче и
вътре ми беше всичко необходимо – четка за зъби, седем чифта гащи и чорапи,
неколко фланелки, едни дънки, джапанките и презервативи.
А тая помъкнала десет гардероба парцали, разбираш ли.
Викам:
– Къде ше ги слагаме тия работи бе, момиче?
А тя:
– Ами в багажника.
– Не става в багажника – викам. – Там е газовата бутилка. Метай ги на
задната седалка.
Едва ли някой може да си представи как в голф двувратка се набутват
куфари с размерите на манастирска порта. Майката ми се еба. Както и да е, с
триста зора навряхме шибаните ѝ куфари на задната седалка. Още не бяхме
потеглили, а вече бях плувнал в пот. Ма си викам: няма да се изнервям сега, на
почивка отиваме.
Тръгнахме. Скарлет – щастлива, пее си нещо. Викам: чакай да пусна некъв
диск. Нещо по-любовно така, за атмосферка. И пуснах „The best“ на Веско
Маринов. Горчиво вино. Направо я размазах от романтика.
Пътувахме нормално и надвечер пристигнахме в хотела. Първото нещо,
което ми направи впечатление, е, че „Пецата луксури плаза спа енд уелнес
гранд ризорт Шкорпиловци“ не изглеждаше баш както го дават на снимките в
интернет. Даже изобщо не приличаше. В действителност представляваше
четириетажна неизмазана тухлена сграда с леко попровиснала дограма. На
покрива – огромна сателитна чиния, от която капеше ръжда.
На рецепцията ни посрещна дебела мустаката лелка с лекьосана престилка.
Казах ѝ, че имаме резервация, тя рови около половин час в неква мазна
тетрадка, след което ме погледна строго и попита:
– На чие ими е ризирвацията?
– На Иво Сиромахов – казвам.
Тя рови още около половин час и вика:
– Ами нямами такава ризирвация записана. Чакайти да питам кульежката.
И изчезна някъде. След около час и половина се върна и ни обясни, че
колежката била много изнервена и казала, че в момента изобщо не ѝ е до
никви резервации. Скъсали ѝ били нервите неска. Ама айде, от нея да минело,
щяла да ни настани в четристотин и втора.
Четристотин и втора се оказа на четвъртия етаж. Докато кача куфарите на
Скарлет по това тясно стълбище, ми излезе душата. Тежаха поне триста кила.
Ма нали сме на почивка, стис-кам зъби. Няма да правя скандали от първия ден.
Скарлет вика:
– Влизам да си взема един душ, да се освежа така малко след пътуването.
Влезе в банята и се разпищя, все едно я колят. Втурнах се да видя какво
става, а то кво било – седем-осем хлебарки тичат уплашено напред-назад.
– Голяма работа – викам. – Не си ли виждала хлебарка? Няма да те изядат.
А тя реве и трепери цялата. Сякаш е видяла динозавър. Хеле, убедих я да не
обръща внимание на такива дреболии, а да си се къпе в добро настроение, все
пак на почивка сме, да му еба майката.
Пусна тя душа и пак се разпищя. Водата била ледена.
Викам:
– Изчакай две-три минути да се изтече студената и ше дойде топлата.
Добре, ама минаха десет минути, а топлата вода не идва.
Слязох до рецепцията да питам какво става, а мустакатата лелка ми обясни,
че пускали бойлера само на нощна тарифа, така че топлата вода свършвала
към осем сутринта.
– Ни сте само вий в тоз хутьел – скара ми се. – И други искат да са къпят.
Качих се горе и викам на Скарлет:
– Утре ше се изкъпеш, кво. Не си чак па толко мръсна.
Реших да пусна телевизора, за да разведря обстановката, обаче се оказа, че
не са ни дали дистанционно.
Слязох пак до рецепцията и мустакатата лелка ми обясни, че ако искам
дистанционно за телевизора, трябвало да платя 20 лева депозит, за да не би
случайно да реша да го открадна. Платих ги, къде ше ходя. Даде ми
дистанционно, увито в найлон, да не се цапа.
Викам на Скарлет: давай да ходим на вечеря, да не изтър-вем ол инклузива.
Слязохме в ресторантчето, приятно беше така, с изглед към морето. Нямаше
никакви хора. Харесахме си една маса до прозореца и тамън седнахме, идва
един келнер и вика: тая маса е резервирана. Викам: добре, ще седнем на
съседната. А той: и тя е резервирана.
Оказа се, че всички маси до прозореца са резервирани, та се наложи да
седнем на една маса до тоалетната. Отвътре се носеше тежка смрад на пикоч,
ма си викам: айде да не се изнервяме, все пак на почивка сме, да му еба
майката.
– Кво ше обичаш? – вика келнерът. Говори ми на „ти“, сякаш сме играли в
един и същ пясъчник.
– Може ли да видим менюто? – попитах.
– По принцип може, ма повечето неща от менюто ги няма. По-добре аз да ти
кажа кво има. Начи, има салата от миди, миди в доматен сос, задушени миди с
вино, миди в масло, миди с ориз и миди с картофи.
– От рибите какво ще ми препоръчате?
– Не ти ги препоръчвам. Само цацата става горе-долу.
– А, идеално – викам. – Значи за мен една порция цаца и една биричка, а за
госпожицата – миди в масло и чаша бяло вино.
– Само да те предупредя, че алкохолът не влиза в ол инклузива. Плаща се
отделно.
Донесе бирата и чашата вино. Казах „наздраве“ на Скарлет и ѝ намигнах.
Найс холидей, бейби.
Бирата беше топла, а виното беше подозрително мътно, но реших да не се
заяждам за дреболии. Мина половин час – храната не идва. Поръчах още една
бира и още една чаша вино.
Разгеле, след още половин час дойде и храната. Цацата беше почерняла от
препържване, а мидите имаха леко зеленикав цвят, но келнерът ни увери, че
са „абсолютно пресни“. Изглеждали така от светлината, понеже лампите били
луминисцентни.
Скарлет почна да яде мидите и чух как хрускат между зъбите ѝ. Бяха пълни с
пясък. Скарлет ме погледна уплашено, но келнерът обясни, че пясъкът бил
полезен за стомаха. Той имал канарчета и те нарочно ядяли пясък за по-добро
храносмилане.
За десерт ни сервираха баклава, в която за нещастие ми се падна черупка от
орех, та си строших един зъб. Нищо де, и без това трябваше да ходя на
зъболекар тия дни.
В ресторанта цяла вечер не дойде никой освен нас. Така и не разбрах за кого
бяха резервирани всичките тия маси.
Приключихме с вечерята и се качихме в стаята. Откога чаках тоя момент! Да
се отдадем на див, животински секс. Хванах Скарлет през кръста и я притиснах
към себе си. Целунах я страстно, почти както Станишев целуваше Местан на
Орлов мост.
Пуснах ѝ език. Тя започна да стене тихичко. Свалих ѝ фланелката и
започнах да се боря със сутиена. Тия сутиени винаги ме съсипват. Бе не могат
ли да ги направят с обикновено копче, дееба? Тия кукички направо ме убиват.
Добре че Скарлет е разбрана жена, та си го разкопча сама. Погалих
разкошните ѝ гърди...
И тогава тя ме погледна тревожно и прошепна:
– Иво, лошо ми е.
Хукна към банята и повърна. Викам си: нищо, ше ѝ мине.
В тоя момент зверска болка проряза стомаха ми. Едва изчаках Скарлет да
излезе от банята, влетях вътре и седнах на чинията. Беше ме поразило
зловещо разстройство.
Цяла нощ се редувахме в банята – тя повръща, аз дрискам. Разцепихме се.
На всичкото отгоре стаята беше пълна с комари, които се възползваха от
факта, че си имаме други проблеми, и направо ни изпиха кръвта.
На сутринта слязохме омаломощени на закуска. Беше ясно, че няма да ядем
нищо, ма поне по един чай да пием.
Пихме по един чай, а келнерът ни обясни, че стомашните ни проблеми не
били от храната. От смяната на климата било. Викали му лятна треска. Всички
туристи я карали на крак. До довечера ше сте като нови, вика. А против
комарите ни препоръча да се натъркаме с няколко скилидки чесън. Миризмата
на чесън ги прогонвала.
Викам на Скарлет: дай да ходим да ти купуваме бански, че изтървахме
плажа.
Отидохме в магазина и наистина имаше огромен избор. Бански втора
употреба, нов внос, за по 8 лева комплектчето. И почти не си личи да са
носени. Много запазени, така.
Взех ѝ едни на цветя, много стилни. Ластикът на бикините беше малко
отпуснат, но ги вързах със сезал, да не ѝ падат. Паснаха ѝ перфектно.
Отидохме на плажа, седнахме под един чадър, чайките крякат, вълните
шумолят, дечица тичат весело около нас и хвърлят пясък в очите ни, цигани
разнасят казан с варена царевица. Романтика!
По едно време дойде един мургав пич с татуировки и вика:
– Чадъра ти е 15 лева, двата шезлонга са ти по 10, общо 35 лева.
Викам:
– Ние сме от ол инклузива.
А той:
– Тва нема нищо общо. Кат си от ол инклузива, стой си у хотела.
Платих му. Полежахме десетина минути и по едно време Скарлет ми каза:
– Пишка ми се. Къде е тоалетната?
Викам:
– Ква тоалетна бе, ти добре ли си! Тук всички пикаят в морето.
– Ужас! – каза Скарлет. – Как така в морето? Нали плуват вътре?
– Еми плуват – викам. – Ма не им пука. Да пикаеш в морето си е национална
традиция. Те и в басейните пикаят, та какво остава за морето.
– Ужас – каза пак Скарлет. – Аз не мога така. Ще отида до хотелската стая.
Отиде до хотела и след малко се върна. Изпикана и доволна. Викам ѝ:
– Дай да влезем да поплуваме. Да видиш какъв рай е нашто море.
Влязохме, водата беше малко хладничка, но беше приятно. По едно време
Скарлет изпищя и почна ужасено да сочи нещо пред себе си. Оказа се лайно,
което кротко се носеше по морската шир като самотен сърфист. Явно
заустването на хотела е направено на по-плитко и вълните изхвърлят от време
на време по някое и друго лайно.
Аз съм свикнал с тия неща и не ми правят впечатление, но Скарлет се
погнуси и вика: дай да излизаме, морето е шит.
Излязохме, гледаме – чантата ѝ я няма. А вътре – айфон, пари, документи...
абе, всичко. Че като ревна тая жена...
Викам: спокойно, ше се намерят. Отидох при спасителя да го питам дали е
видял нещо, а той ми вика: ти луд ли си да оставиш чанта, без да я гледаш бе?
Тука се гепи много.
Викам: в полицията ли да ида?
А той: ми иди, ако си немаш работа. Найш кога ше я намерат тая чанта?
Никога.
Скарлет супермного се разстрои и вика: дай да си ходим. Тва не е почивка,
вика, тва е некво мъчение.
Как ли не се опитвах да я успокоя, но тя направо изпадна в истерия.
Тръгваме, вика, не мога да стоя повече тука.
На рецепцията мустакатата лелка ми обясни, че трябвало да платя и седемте
нощувки, въпреки че сме ползвали само една. Това, че си тръгваме, си било
наш проблем. Аз се опитах да споря, но тя каза, че ако не платя, нямало да ми
върне личната карта.
Платих, къде ше ходя.
Свалих тристакилограмовите куфари на Скарлет, натъпках ги в колата и
потеглихме за София. Аз мълчах. Скарлет рева през целия път. И само
повтаряше „дизастър, дизастър“.
Макар че, като се замислиш, кво па толко е станало? Нищо особено.
Една съвсем обичайна българска почивка на море.
 Скарлет и световното

Обади ми се в петък Скарлет и ми вика:

– Кво правиш?
– Нищо…
Помълчахме си в слушалката. Никой от нас не знаеше как да продължи
разговора. И двамата се чувствахме някак си гузни, но не можехме да се сетим
защо.
– Гледаш ли Световното? – пита ме Скарлет.
– Гледам го – казах. – А ти?
– Аз няма с кого да го гледам – въздъхна Скарлет. – Тъпо ми е да гледам мач
самичка.
– Ми ела у нас – предложих. – Поканил съм двама приятели да гледаме
Испания – Холандия. Ако си свободна, заповядай.
– Супер! – изчурулика Скарлет. – Ще дойда.
В момента, в който затворих телефона, започнах да се притеснявам. Пецата
и Сандо по принцип са пичове, ма като си пийнат, понякога правят адски
простащини. Не че са простаци, просто така им идва отвътре.
Докато се притеснявах, те взеха, че дойдоха. Пецата беше с фланелка на
„Реал Мадрид“ с номер 9 и неговото име PECATA. Седнахме пред телевизора,
наляхме си по една ракия, нарязах салата и почнахме да пием и да псуваме
Кедъра.
Викам:
– Пичове, да знаете, че по някое време ще дойде гаджето ми.
– А стига бе! – вика Сандо. – Фанал си си гадже? Не мога да повярвам, че
задръстеняк като тебе мое да си фане гадже.
– Евала – вика Пецата. – Софиянка ли е?
– Американка е – казах.
– Американките са много дебели – обясни ми Сандо. – Тва е щото се тъпчат с
гемео.
– Добре че не е софиянка – успокои ме Пецата. – Софиянките са станали
суперкомерсиални, копеле. Само за кинти мислят. Добре че мойта не е
софиянка. Не че и тя не ме нерви понекога и ми иде да ѝ чупим главата, ма
пак е по-добре от софиянка.
– Моля ви да се държите по-възпитано с нея – предупредих ги. – Щото
момичето е отскоро в България и още не е свикнало на наште простотии.
– Ше свикне – отсече Пецата и аз още повече се притесних.
– Пичове, наистина ви моля да се държите възпитано. Не искам да я
обиждате или нещо такова.
– Че кога сме обиждали жена? – засегна се Сандо. – Ние сме най-големите
джентълмени в „Овча купел“. А наздраве!
Пийнахме по още една ракия и мачът почна. И тримата бяхме за Испания.
– Тоя Касияс го познавам лично – похвали се Пецата. – Нали бачках три
години строителче в Мадрид. И един ден покрай строежа минава Касияс.
Викам: ей, вратарче, ела да се снимаме бе. Снимахме се с жисиема, аз му
обясних как да пази и той ме послуша. После в десет мача не пусна нито един
гол. Чай да ти покажа снимката... Ех, дееба мааму, останала е в стария ми
жисием.
В тоя момент на вратата се звънна и пристигна Скарлет. Красива като
пролетно цвете. Ухаеше на жасминовия си парфюм, който направо ме
побърква. Целунах я и я поканих в хола.
– Дис ар май френдс – рекох. – Пецата енд Сандо.
– Найс ту мийт ю – вика Пецата, а Сандо нищо не вика.
– Кво ще пиеш? – попитах Скарлет. – Ние пием ракия.
– Ракия? Грейт! – каза Скарлет.
Налях ѝ, чукнахме се.
– Чиърс – вика Пецата, а Сандо нищо не вика.
– Да ти сипя салата? – предложих ѝ.
– Ду ю хев попкорн? – пита ме Скарлет.
– Тва американците са рядко прости хора – обади се Сандо. – Мое ли да
ядеш пуканки с ракия, бе! Бахти тъпаците. Прости са и са дебели. Тая твойта и
тя ше стане сто кила, помни ми думата.
– Ма иначе е хубавичка – намеси се Пецата. – Евала. Хубаво ли се ебе?
– Пеца! – смъмрих го. – Недей така. Скарлет разбира малко български.
– Е кво толко съм казал! – защити се Пецата. – Ебането не е нещо срамно.
Питам те, щото съм забелязал, че по-хубавичките са пълни дървета в леглото.
Ма важното е ти да си я харесваш.
– Ху ис плейинг? – попита Скарлет.
– Спейн енд Недерландс – обясни Пецата.
– О, грейт! – рече Скарлет – Гоу Недерландс, гоу!
Пецата и Сандо я изгледаха кръвнишки.
– Уи ар фор Спейн – каза Пецата. – Бест футболистс енд уърлд чемпиън
еврибари. Касияс – май френд. Ай хев пикчърс ин май телефон вкъщи.
– Окей – усмихна се Скарлет.
– Ся тая, ако ше ми се праи, че разбира от футбол, мноо шсе изнервя –
закани се Сандо. – Начи най-мразим некоя жена да ми се праи, че разбира от
футбол. Бе глей си там манджите и маникюрите...
Точно в тоя момент съдията свири дузпа за Испания. Пецата и Сандо скочиха
на крака и се развикаха възторжено. Аз се радвах по-сдържано, щото все пак
гаджето ми е за холандците.
– Но пеналти! – възпротиви се Скарлет. – Дъ спениш плейър ис чийтинг...
– Ко разбираш от мачове ма, овца! – кресна Сандо. – Чиста дузпа си беше.
Дееба и американката проста, дееба.
Испанците вкараха дузпата и Сандо и Пецата изпаднаха в делириум. Пецата
от радост си разля ракията в скута на Скарлет.
– Сори! – вика. – Ма тва е ракия, няма да остане леке. Донт уори! Дис ис
ракия. Но дърти.
– Почна се – рече Сандо. – Тоя мач съм го играл три на нула. Ше им скъсат
трътките.
Наляхме по още една ракия и салатата свърши.
– Аз ше ида да нарежа още домати – казах.
– Че гаджето ти не може ли да ги нареже? – попита Сандо.
– Бе може, ма докато ѝ обясня къде е зехтинът, къде е солта, мачът ше
свърши. По-добре аз да я нарежа – обясних.
– Чехлю си станал, Ивчо – въздъхна Пецата. – При жива жена сам да си
режеш салатата – тва е голям позор.
Нарязах салатата, а в това време Пецата беше подхванал сериозен разговор
със Скарлет.
– Бългерийн футбол тийм вери гуд еврибари – обясняваше той. – Фор ин дъ
уърлд ин деведесе и четвърта. Стоичков айн цу цвай цу драй цу дрън. Лечков –
гол уит дъ нейкид хед. Германия – аут. Биг виктори. Еврибари бългериън – ин
дъ стрийт. Денс, сонг, биг хепинес.
– Грейт! – усмихна се любезно Скарлет.
– Помня го тоз мач – намеси се и Сандо. – Тогаз от кеф срах в градинката
пред Руската църква. Сичко живо беше по улиците.
В тоя момент Ван Перси изравни. Един на един. Скарлет се зарадва много и
почна да ръкопляска.
– Кво ръкопляскаш ма, овцо? – сряза я Сандо. – Тва беше чиста засада.
Бахти съдията загубен!
На полувремето Пецата обясни на Скарлет, че американците нямат никакъв
футбол.
– Ю американ – но футбол еврибари. Дис баскетбол, дис бокс, дис бейсбол –
йес. Бът футбол – ноу.
Сандо допълни, че американците са толкоз дебели и прости, че даже не
знаят как се казва тая велика игра. Викат ѝ „сокър“.
Наляхме по още една ракия, напсувахме Кедъра, а Пецата каза, че ако му
падне Ели Гигова, направо ше я скъса. Сандо се съгласи и каза, че българките
били най-красивите жени. Не били дебели и прости кат американките.
– Бългериън уомен вери гуд еврибари – преведе вежливо Пецата.
Почна второто полувреме.
Стана два на един за Холандия. Скарлет пак се зарадва, а Пецата и Сандо
вече я гледаха с неприкрита омраза. При три на един нещата за малко да
стигнат до бой.
– Ивчо, кажи на тая твойта овца, да спре да се радва, щото ше ѝ еба
маменцето американско – закани се Сандо. – Само заради теб се удържам да
не я ошамаря.
– Стига бе, Сандо – казах. – Кво толкова е станало.
– И да знаеш, че повече нема да идваме у вас да гледаме мач – заплаши ме
Пецата. – Да гледаш мач с жена, си е живо мъчение. Ако искаш да ебеш, а не
да гледаш футбол, за кво си ни поканил?
Скарлет стана да ходи до тоалетната и тамън мина пред телевизора,
холандците взеха та вкараха четвърти гол.
– Ей го, казах ли ти! – размърмори се Сандо. – Заради твойта курветина не
можахме да видим гола.
– Сандо! – извиках.
– Какво Сандо! Какво Сандо! – разкрещя се джентълменът от Овча купел. –
Ние ли сме ти приятели, или тая американска пача!
– Гоу Недърландс, гоу! – весело изтананика Скарлет и отиде да пишка.
– И ни се подиграва на сичкото отгоре – ядоса се Пецата.
Когато Скарлет се върна от тоалетната, вече беше пет на един. Пичовете
спряха да гледат мача и я подхванаха по националния въпрос.
– Ю американс хев но хистори – обясняваше авторитетно Пецата. – Бългериа
– грейт хистори еврибари.
– Ми така си е – подкрепяше го Сандо на чист български – Тва Аспарух-
Маспарух, Крум-Мрум, Калоян-Малоян, Кирил и Методи-Мирил и Методи... Пък
вие кво имате? Нищо!
– Стига де – намесих се кротко, – кво значение има това?
– Как да нема значение! – изрева Пецата. – Ние сме най-старата държава бе,
алоооооооу! Или ти сега искаш да ми кажеш, че тва немало значение само
щото ебеш неква американка... Тва ли ти е патриотизма? Заради едното ебане
си готов да се отречеш от клета майка България, така ли? Пикая на такива
псевдопатриоти!
– И аз пикая – подкрепи го Сандо. – Американците искат да ни поробят и да
ни отровят с шистовия газ.
– Наздраве, пичове! – опитах се да охладя страстите.
– Не, ти нема да ни викаш „наздраве“ – озъби ми се Сандо. – Цела вечер тая
курва ни обижда тука, а ти мълчиш като зашит задник и я защитаваш.
– Сандо, прекаляваш – рекох.
– Аз ли прекалявам бе? Аз ли прекалявам? – разкрещя се Сандо. – Станал си
подлога на неква тъпа американска курветина. Режеш ѝ салати, усукваш се
около нея като долен червей... Но аз ше защитя българското достойнство. Ше
ѝ покажа какво нещо е българинът.
И в тоя момент Сандо разкопча дюкяна си, извади си пениса и го флясна на
масата.
– Виждаш ли тоз кур, мойто момиче – викаше патетично Сандо. – Туй е
български кур! С него сме ва ебали 1300 години и пак ше ва ебем.
Скарлет се разплака и си тръгна. Съдията свири край на мача. Пет на един за
Холандия.
– Ивчо, май попрекалихме – призна си Пецата. – Ше извиняваш, ако имаше
нещо.
– Кво му се извиняваш бе! Кво му се извиняваш! – изрева Сандо. – Ше му се
извинява! Прееба ни целия кеф от мача тука с неговата американска курва. Ай
да си ходим, че ми писнЎ от путьовци.
И си тръгнаха.
Оттогава Скарлет не ми се е обаждала. За сметка на това и Сандо и Пецата
ми звъняха десет пъти да ми се извиняват. Пийнали бяхме, викат. Нали не се
сърдиш?
Не се сърдя, викам. Не се сърдя.
Скарлет и българската култура
Обади ми се вчера Скарлет и ми вика:
– Скучно ми е.
Аз си замълчах. Какво да ѝ кажа? След случая с Пецата и Сандо не върви
нито да я поканя на кафе, нито да я изведа на разходка. Понякога ме е срам,
че имам такива приятели, ама какво да направя – съученици сме от първи клас.
В кварталното училище няма как да се сприятелиш с Айнщайн. Налага се да
общуваш с пецевци и сандовци.
– Скучно ми е, Иво – повтори Скарлет. – Седя затворена в хотелската стая и
никъде не излизам. Направо ще се побъркам.
– Къде ти се излиза? – попитах я.
– Ми искам да се запозная с вашия културен живот. Да се докосна до
творчеството на художници, режисьори, композитори, артисти. Не знам нищо
за съвременната българска култура.
– Не ти и трябва – рекох. – Гола вода е. Самодейност и комплекси.
– Напротив, трябва ми. Ще се прибера в Щатите, ще ме пита някой как са
българските изкуства, а аз ще мълча като пукъл.
„Лайк а пукъл“, така каза.
– Абе остави ги българските изкуства – предупредих я отново. – Ще ти
докарат невроза и депресия. По-добре да идем на ресторант.
– Не, Иво, няма да ходим на ресторант. Искам на музей, изложба, кино и
театър – запъна се тя.
Голям инат е понякога. Като си науми нещо – край. Не мирясва, докато не
стане.
– Що не дойдеш вкъщи? – пробвах се за последно да я отклоня от
ужасяващите ѝ намерения. – Имам ейчбио гоу. Ше си пуснем някое филмче,
ше си поръчаме пици...
– Стига с тия пици, Иво. Искам култура.
– Охххх – предадох се. – Добре. След половин час ще дойда да те взема.
Взех я с голфетката и потеглихме към Националния исторически музей.
Паркирах отпред и леко се притесних, защото нямаше други коли. „Сигурно
музеят не работи“, помислих си. Обаче на касата имаше леличка, която много
ни се зарадва.
„Посетители! Посетители!“, развика се радостно тя. Явно не ѝ се случваше
често.
Купих два билета и влязохме. Новината, че в музея са влезли хора, се разчу
бързо и след минута дойде да ни посрещне лично директорът Божидар
Димитров. Зад него надничаше пъпчив младеж с очила, който се представи за
аспирант по история.
– Добре дошли в музея – тържествено каза Димитров. – Тук са събрани 13
века история, че даже и повече.
После ни обясни, че музеят се помещава в резиденцията на бившия диктатор
Тодор Живков. И че повечето българи си спомняли с носталгия за него. Скарлет
се обърка:
– Как така обичат диктатора си?
– Това е национална черта – обясних. – Българите обичат онези, които ги
мачкат и унижават. Обичат веригите си. Даже и от турско робство не са искали
да се освобождават.
– Не разбирам – каза Скарлет.
– Като поживееш тука известно време, ще почнеш да разбираш.
– Елате да ви покажа най-впечатляващите експонати – покани ни Божидар
Димитров и ни заведе пред двуметрова лодка-еднодръвка. – Това е Ноевият
ковчег.
– Как така Ноевият ковчег? – попита Скарлет.
– Еми ей така – каза Божидар. – Намерих го край Созопол.
Аспирантът изсумтя презрително, но Божидар го погледна строго.
– Не е ли твърде малък? – попита Скарлет.
– Еми не е – обясни Божидар. – За времето си е изглеждал огромен. А това е
вампир – посочи ни някакъв скелет. – И него го намерих в Созопол.
– Как така вампир? – попита Скарлет.
– Eми ей така, вампир. Виждате ли, че в сърцето му е забит кол? Най-лесният
начин да разберете дали някой е вампир, е да го прободете с кол в сърцето.
Ако умре – значи е вампир. А сега ще ви покажа Калояновия пръстен.
Показа ни златен пръстен, на който пишеше „Калояновъ Пръстенъ“.
– Ама на цар Калоян ли е бил наистина? – попитах аз.
– Спорно е – обади се аспирантът. – Сред историците преобладава мнението,
че пръстенът е фалшификат. Първо: надписът не е огледален, както са се
правели царските пръстени по онова време, за да се топят във восък и да се
използват за печат. Второ: няма логика на пръстена да пише „пръстен“. Би
трябвало да пише само Калоян. Трето....
– Абе счита се, че е истински – кротко го прекъсна Божидар Димитров.
– Ще ни покажете ли някое от тракийските златни съкровища? –попитах.
– Еми няма ги в момента – обясни Божидар. – Имаме седмица на българската
култура на остров Зелени нос. И всичките експонати са там. Радват се на
огромен интерес.
Скарлет беше леко разочарована. Айде да си ходим, вика.
– Останете още малко де – примоли ни се Божидар. – Тук толкова рядко
идват хора. На майната си сме. Няма исторически музей в света, който да е
извън столицата. Ма тва е положението.
Тръгнахме си. Едва се сдържах да не кажа на Скарлет „аз нали ти казах“, ма
си викам – айде да не се заяждам.
– Искам да ме заведеш на изложба – каза Скарлет.
– Недей, моля ти се. Това е некъв ужас.
Тя обаче се запъна и ето ни на „Шипка“ 6. Съвместна изложба на млади
български художници. Мъка! Още на входа ни посрещна голямо платно, върху
което имаше мазно светлокафяво петно. Сякаш художникът си беше бъркал с
четката в зад-ника. А може и наистина да го е правил в мигове на вдъхновение.
Знае ли човек...
Друг творец беше изложил няколко керемиди, нацвъкани с гълъбови курешки
и върху тях със спрей беше написал „Революция!“. До тази безсмъртна творба
пишеше, че това било инсталация. Питах се, щом на човека му се правят
инсталации, защо е станал художник, а не електротехник?...
Скарлет каза, че ѝ е лошо. Слязохме на партера в магазина за сувенири. Тя
си купи пирографирана бъклица, глинено бърдуче и изрисувана кратунка. Взеха
ѝ 92 лева. Малко по-късно се оказа, че бъклицата е пробита, а бърдучето не
свири. Обясних ѝ, че в България е нормално повечето неща да не работят.
Това си е национална традиция.
Както и да е, шопингът ѝ пооправи настроението и Скарлет каза, че иска да
гледа български филм.
– Не! Това вече няма да стане! – извиках. – Само през трупа ми.
– Уаааай? – глезено провлачи тя. – Чух, че българското кино било във
възход. Интересно ми е да го видя.
– Скарлет, изобщо не знаеш какво ще си причиниш. Няма да допусна да
страдаш толкова. Никой човек не заслужава това.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Брадичката ѝ затрепери. Щеше да се
разплаче.
– Е, добре – омекнах. – Ще отидем, но да знаеш, че съм те предупредил.
Единственото кино, в което даваха български филм, беше в краен квартал.
Оказа се, че в него прожектират два филма – в единия Асен Блатечки играеше
с някакви млади артисти, а в другия Асен Блатечки играеше с някакви стари
артисти. Художниците на двата плаката бяха проявили удивително
въображение – на единия Асен Блатечки, захапал цигара, стоеше на брега на
морето, а на другия – Асен Блатечки, захапал цигара, стоеше пред панелен
блок.
Оказа се, че сега ще дават филма с морето. Купихме си билети и влязохме в
салона. Салонът се оказа мрачна дупка с прокъсан балатум и продънени
столове. Миришеше на кисело зеле и непрани чорапи. Освен нас имаше още
трима зрители, които приличаха на клошари.
Филмът започна и още от първите кадри нещата тръгнаха на зле. Асен
Блатечки седеше на брега на морето и пушеше цигара. До него седяха трима
младежи и нещо си говореха. Какво обаче си говореха, беше загадка за
зрителя. Чуваше се само шумът на морето и отделни думички – „кво праим ся“,
„не мога да я забравя“, „идвали са… кестена…влюбено“.
Това продължи около 40 минути, през които не се случи нищо друго, освен че
Блатечки изпуши още десетина цигари.
– Какъв е сюжетът? – попита ме Скарлет.
– Няма сюжет – обясних.
– Е как така?
– Еми така. Само страсти и неволи. Модерна работа.
– Хайде да си тръгваме – предложи Скарлет.
Въздъхнах с облекчение. Тръгнахме. Заведох я да пием кафе в градинката
пред НДК.
– Нали искаше култура! – казах. – Е тва е Националният дворец на
културата. Култура може и да нямаме, но си имаме дворец, построен в нейна
чест.
– Уау! – каза Скарлет. – И какво има в този дворец?
– Сергии, на които се продават гащи и чорапи. А в момента има СТРОЙКО,
така че се продават керемиди и водосточни тръби.
– Не разбирам. Нали е дворец на културата?
– Ами да, обаче, след като го построиха, установиха, че култура няма. И
затова сега се налага да продават разни неща в него, за да му избият парите.
Скарлет беше озадачена. Показах ѝ и паметника пред НДК, известен като
седмокрилия петохуйник. Преведох името като „seven wings – five penises“.
Скарлет се засмя.
– Къде са му петте пениса? – попита.
– Това е метафора – обясних. – Народът просто се е чудел на какво да го
оприличи. Иначе официалното му име е „Паметник на българската държава“. И
състоянието му много точно отразява състоянието на българската държава в
момента.
– Мирише на урина – отбеляза Скарлет.
– Както и цялата ни държава – казах аз.
Надявах се, че толкова много култура за един ден ще ѝ е предостатъчна, но
се оказа, че бедите ни не са свършили. Скарлет поиска да отидем и на театър.
– Аз съм до тук – казах. – Не мога да понеса повече българско изкуство днес.
Ще умра. Ако ти се ходи на театър, иди самичка.
Но Скарлет пак ме погледна с насълзени очи и аз се предадох. Всичките ми
нещастия се дължат на доброто ми сърце.
Разгледахме театралния афиш и Скарлет си избра спектакъла „Изцеление“ в
театър Сфумато. Изстенах от ужас, но не можах да я спра.
Влязохме в салона и се оказа, че публиката няма да седи в салона, а на
самата сцена.
Като се има предвид, че за публиката бяха предвидени само 9 стола, може
да се каже, че салонът беше полупразен. Всъщност освен нас двамата имаше
само още една дебела лелка с очила. Предположих, че е роднина на някого от
актьорите.
От програмата разбрахме, че режисьорът бил млад човек, но вече бил
носител на престижни театрални награди, като „Хасковска пролет 2012“,
„Дунавска гугутка 2013“ и наградата на Съюза на месопроизводителите „Шол
2014“. Спектакълът „Изцеление“ бил по текстове на Кафка, Борхес и Драган
Дупаринов и бил „импровизиран екзистенциален концепт върху постмодерната
рефлексия на фрустрираното анонимно его“. Още щом прочетох тези редове,
разбрах, че ни очаква катастрофа.
Светлините угаснаха и сцената потъна в пушек. Чу се пронизителен женски
писък, после тътен на тъпани и някакви актьори в бели роби се подгониха по
сцената. Докато се гонеха, издаваха нечленоразделни звуци – гъргореха,
оригваха се, виеха и се плезеха. После най-възрастната актриса седна на пода
и започна да ни замерва с камъчета. За това ли сме платили по девет лева за
билет, ебаси? За да ни замерват тука…
В следващия момент един актьор, който тежеше минимум 150 кила и
смърдеше на пот, се засили към нас и се пльосна в скута на Скарлет. Тя
изпищя. Почнах да го блъскам и да му викам „бегай от тука“, но режисьорът,
лауреат на десетки прес-тижни награди, явно го беше инструктирал да не се
предава. Беше кошмарно.
Най-после тоя дембел се разкара. Скарлет плачеше. Хукна извън салона и
тръшна с всичка сила вратата. Опитах се да я догоня, но тя тичаше, сякаш я
гонят триста дракона.
Българското изкуство бе намерило нова почитателка, която щеше да разнесе
славата му чак в Холивуд.
Как Скарлет влезе във фейсбук
Обади ми се вчера Скарлет и ми вика:
– Имам нужда от твоята помощ.
– Казвай – рекох студено. Не е честно да ми се обажда само като трябва да ѝ
свърша някоя работа. Как па веднъж не звънна да пита как съм, добре ли съм,
имам ли нужда от нещо...
– Искам да си направя профил във фейсбук.
– Е, това е елементарно – казах. – Не ти трябва помощ. Регистрираш се и
това е.
– Ти не ме разбра – каза Скарлет. – Аз си имам профил във фейсбук, но е на
английски. Искам да си направя и профил на български, в който да общувам с
всички мои български приятели.
– О, не! – казах. – Това е лудост. Даваш ли си сметка какво те очаква?
– Какво ме очаква?
– Ще те нападнат всички възможни галфони. Ще те обиждат, ще говорят
гадости по твой адрес. Всякакви мишоци, които наживо не биха посмели да те
погледнат в очите, ще ти се правят на отворени.
– Защо?
– Защото българинът се чувства недосегаем зад клавиатурата си. И любимото
му занимание е да обижда някоя популярна личност. За да може после да се
хвали на приятелите си „Коя ве, Скарлет ли? Найш колко съм я хранил у
фейса? Аз таквиз кат нея ги прая на две стинки, ве“.
– Говориш за хейтърите? – попита Скарлет.
– Това не са хейтъри, това са изроди – обясних. – Очукани от живота
комплексари. Ще те обиждат ей така, без причина, само за да си въобразят, че
са ти равни.
– Защо си толкова черноглед, Иво? Българите са чудесни хора, те винаги са
се държали много мило и възпитано с мен.
– Те наживо се държат мило, щото са лицемерни и страхливи. Обаче само да
им паднеш във фейсбук – ще те разкостят.
– Не вярвам – каза Скарлет. – Моля те да ми направиш български профил.
Плийс.
Ако можех да премахна някоя черта от характера си, първа щеше да е
прекалената ми сговорчивост. Много съм отстъпчив, особено пред жени като
Скарлет. Все не намирам сили да им противореча. И ето ме – след половин час
в хотела. Седим на лоби-бара със Скарлет, пием кафенце, а аз цъкам на
лаптопа ѝ. Регистрирах я за две минути, сложихме ѝ за профилна една снимка
от „Цигов чарк“, а в семейно положение написахме „сложно е“. При жените
винаги е сложно. Независимо дали имат връзка, или не.
На „хора, които може би познавате“, кой знае защо излязоха Богдан Томов,
Николай Бареков и Благой Георгиев. За щастие Скарлет не познаваше нито
един от тях.
– Дай да пуснем някакъв статус – казах. – Да открием страницата с нещо.
– Окей – каза Скарлет. – Пиши „хай еврибари, ай ем Скарлет енд дис ис май
бългериън фейсбук пейдж. Ай мейд ит фор ол май бългериън френдс. Би май
гестс!“.
„Здравейте всички!“ – написах от нейно име. – „Аз съм Скарлет, а това е
моята българска страница във фейсбук. Направих я за всички мои български
приятели. Добре дошли!“
Секунда след това получихме първия коментар от някой си GoGo Petroff. Той
беше написал FAKE.
– Не е фейк – ядоса се Скарлет. – Напиши им, че профилът ми е истински.
„Профилът ми е истински“, обясних на GoGo Petroff.
„Da we istenski bil“, намеси се Didity Traqn0wa. „Skarlet 0tkade 3nae
balgarski?“
Аргументът беше съкрушителен. Почнахме да берем ядове още с първия
пост.
„Разбира се, че не зная български“, ми каза да напиша Скарлет. „Един
приятел ми превежда“.
„Стига лъга ма овцо!“, порица я сурово някой си Минко Димитров, който си
беше пуснал снимка по нацепено мускулесто тяло. „Дейба и кифлите
недоклатени дейба“.
Това последното не ѝ го преведох.
„ахахахах таа е толко скарлет колко аз сам чък нориз ахахахах“,
подиграваше се някой си Ceco Ronaldo.
Казах на Скарлет, че е безсмислено да влизаме в спорове с некви
малоумници, но тя настояваше да се бори за истината.
„Аз съм истинската Скарлет“, написах от нейно име. „Това, че не ми вярвате,
си е ваш проблем“.
„K0j ima pr0blem we a3 li imam pr0blem“, наежи се Didity Traqn0wa.
Милка Манолова покани Скарлет да се присъедини към групата „Домашна
зимнина“. Скарлет любезно отклони поканата.
В този момент пристигна и първото лично съобщение. То беше от някой си
Vanio Sexa , който беше поставил за профилна снимката на Джейсън Стейтъм.
„Искаш ли някои ден да пием кафенце?“, галантно подходи Vanio. Като
повечето хора във фейсбук отказваше да употребява буквата „й“. „Мисля, че се
познаваме отнякъде. Не съм ли те виждал на Какао Биич?“
Скарлет учтиво му отговори, че не се познават.
„Не е възможно да не съм срещал някъде този омагьосващ теменужен
поглед“, продължаваше Vanio скапаната си псевдоромантична свалка.
Но още по-лошото беше, че на Скарлет май ѝ харесваше да ѝ говорят така.
Даже лекичко се изчерви, но отново отрече, че се познават.
„Искам да те докосна и да изпия влагата от устните ти“, продължи нахалното
лайно.
В тоя момент аз се вбесих и му написах „Я си еби майката бе, сваляч
миризлив! Да ми изпиеш кура, да ми изпиеш!“.
Това отприщи публичното му негодувание.
„Не се връзваите, профилът е фалшив“, предупреди той останалите. „Тва не
е Скарлет, тва е некъв педал“.
„3naem 4e ne e tq“, написа Didity Traqn0wa, която много държеше да не я
вземат за наивна.
Скарлет се отчая. Не беше очаквала да се сблъска с такава стена от
недоверие.
– Защо Ваньо дъ Секс спря да ми пише на лични? – попита ме тя.
– Де да знам – излъгах я.
„Маце г0л да г0 бара6“, обади се нов претендент за сърцето ѝ, някой си
Митко Дончев. „Да г0 цунка6 с0п0лив!“
– Какво написа той? – попита ме Скарлет.
– Пише, че те харесва – казах ѝ.
– О, вери найс! Напиши му, че се радвам.
– Ама ти затова ли искаше да ти направя профил? – възмутих се аз. – За да
се сваляш тука с некви олигофрени?
– Стига де – разсмя се Скарлет. – Това е просто игра. Не ставай ревнив.
И ме целуна. И аз пак се размекнах.
„6ти изям бухтата 6ти изям“, продължаваше с еротичните намеци Митко
Дончев. Това реших да не го превеждам.
„Таа Скарлет не само е некадърна, ами е грозна проста пача“, пишеше някоя
си Цвети Иванова.
Преведох ѝ го. Не знаех как е „пача“ на английски, затова използвах израза
pork meat.
Скарлет се разплака.
– Защо ме мразят хората, Иво? Та те дори не ме познават.
– Мразят те, защото си красива, талантлива и успяла, а те не са.
– Е като ме обидят, ще им олекне ли?
– Няма да им олекне.
– Нима това ги прави щастливи?
– Не, не ги прави щастливи. Те не искат да са щастливи. Искат и ти да си
нещастна като тях.
„taa scarlet e ebati kuxata leika“, обобщи GoGo Petroff.
 Със Скарлет на Джулая
Обади ми се Скарлет и ме попита загадъчно:
– Знаеш ли какъв ден е утре?
Много мразя да ми задават такива въпроси. Жените имат удивителна памет
за секви тъпи дати и постоянно честват некви годишнини от некви безсмислени
събития. И само посмей да не си ги запомнил!
– Разбира се, че знам какъв ден е утре – излъгах.
– Какъв? – продължи да ме изпитва гадината. – Сигурна съм, че не помниш.
– Разбира се, че помня – казах. – Утре се навършват някакви дни, откакто
ние с тебе нещо си там.
– Не, не е това – каза студено Скарлет. – Утре е първи юли.
– И кво като е първи юли?
– Една приятелка ми разказа, че тука имате интересен обичай. Джулай
морнинг. Посрещате изгрева на слънцето на морето. Искам да ме заведеш.
– О, не! – изстенах. – Моля те, недей! Само това не.
– Защо? Там се събирали много интересни хора. Слушали рок, свирели на
китари.
– Скарлет, това е една сбирщина от отрепки. Застаряващи хипари, които
продължават да си мислят, че сме края на 60-те и Виетнамската война още не
е приключила.
– Точно това ми е интересно – каза Скарлет. – Дядо ми беше хипи. Обиколи
на автостоп цяла Америка. Бореше се за мир.
– Е, пребори ли се? – вметнах иронично.
– Не се заяждай, Иво. Заведи ме там, моля те. Моля те.
Като вземе така да ми се моли, направо ми размеква сърцето. Как да ѝ
откажа?
– Имаш ли спален чувал? – попитах.
– Какво?
– Ами нали ще спим на брега. Под открито небе. И ще чакаме изгрева на
слънцето.
– Ами аз си мисля, че няма да спим. Нали ще има хора с китари, ще пеем, ще
се забавляваме.
Страхотно забавление, няма що. Да ти еба и Джулая, да ти еба.
– Добре – примирих се. – След един час ще дойда да те взема.
Минах през Пецата да взема два спални чувала за всеки случай. Щото кой
знае къде ще нощуваме там.
Скарлет слезе от хотела натокана като суперяка рокерка – кубинки, впити
дънки и фланелка с надпис PEACE. Беше си вързала косата на опашка. Направо
цепеше мрака. Къде ще я водя при тия дърти алкохолици?
Както и да е, потеглихме към Камен бряг.
– Ти не ме познаваш – вика Скарлет, – ама аз съм голяма бунтарка.
„Да бе!“, помислих си.
– Рокендролът ми е в кръвта – обясняваше ми тя. – Както ти казах, дядо ми
беше хипи, баща ми пък свиреше на барабани в една рокгрупа. И беше
активист на „Грийнпийс“.
– Евала – казах.
– И аз просто израснах с тези идеи. Затова много се вълнувам, че ще бъда
сред бунтари като мен.
– Виж сега, те не са точно бунтари – опитах се да ѝ обясня – това са едни
очукани от живота чичковци и лелички, които живеят в панелни апартаменти,
гледат турски сериали, варят компоти пред блока и пият домашна ракия. В
живота им няма нищо бунтарско.
– Е как да няма нищо бунтарско? Нали са хипита?
– Абе хипита са, ама български хипита. Леко са изостанали от времето с 40–
50 години. Като всяко нещо в България.
– В какъв смисъл?
– Ами американските хипита са били обединени от някакви идеи, нали така?
Протестирали са срещу Виетнамската вой-на, правели са демонстрации, деца
на цветята, Джон Ленън, филмът „Коса“ и прочие.
– Клод Хупър Буковски – каза замечтано Скарлет.
– Именно. А пък наште хипита не се борят за нищо. През оная работа им е
дали ще има мир, или няма да има. Важното е да се съберат там, да се напият
и да дрънкат на некви китари.
– В това няма нищо лошо.
– Лошото е, че не се къпят.
– Защо?
– Нямам представа. Просто хигиената не им е приоритет. Вероятно смятат,
че така са по-близо до природата, знам ли...
– А защо посрещат изгрева? От къде идва тая традиция? При нас в Америка
няма такива работи.
– Никъде по света ги няма. Това си е изцяло български ритуал. Понеже не им
стиска да се борят за мир, се борят за слънце. Което, така или иначе, ще
изгрее, със или без тяхна подкрепа. Просто си търсят повод да се напият.
– А защо точно на първи юли? – продължаваше с въпросите си
любознателната Скарлет.
– Има една песен „Джулай морнинг“ на една британска група „Юрая Хийп“.
– Не съм ги чувала.
– И в Англия никой не ги е чувал. Но в България са много популярни. И
българските хипари са обявили тая песен за свой химн. Не „Имеджин“ на Джон
Ленън, не „Манчестър, Ингланд, Ингланд“, ами точно тая песен на тая
неизвестна група. Ако ги питаш защо – никой не може да ти обясни. Но ние сме
ирационален народ, както знаеш.
След няколко часа пристигнахме на Камен бряг. На поляната над скалите
вече имаше около хиляда души. Миришеше на марихуана и джибри. Циганин с
потник, на който пишеше SEX INSTRUCTOR, въртеше кебапчета върху димяща
скара. Не попитах от какво месо са, но ми се стори някак подозрително, че
никъде наоколо не видях бездомни кучета.
Джулайците вече бяха яко пияни и дрогирани. Повечето бяха с мазни
побелели коси и с опадали зъби. Приличаха на пенсионирани орки.
Купихме си наливна бира в пластмасови кофички и Скарлет настоя да се
присъединим към някоя компания с китара, за да си попеем. Така сме щели да
усетим по-добре атмосферата.
Избрахме си групичка от десетина раздърпани софиянци, надхвърлили 50-те.
Китарата беше в ръцете на беловлас чичка с кожена лента на челото, когото
останалите наричаха „Бебо“. Той свиреше, а другите ядяха „Русенско варено“ и
припяваха с пълна уста.
Попитах ги може ли да седнем при тях, а те ни изгледаха с подозрение.
Когато разбраха, че нямаме намерение да им изядем русенското варено, ведро
казаха „Сядайте, сядайте“.
Бебо свиреше, а съпругата му – суха лелка с обветрено лице, на която
викаха „Муца“ – му редеше плейлистата. Минаха през „Лет ит би“ на Бийтълс,
„Хей Джо“ на Джими Хендрикс, „Сатисфекшън“ на Ролинг Стоунс и стигнаха до
„Нека бъде светлина“ на Васко Кръпката. Скарлет припяваше на всички
парчета освен на Кръпката.
Някакъв пич с расти извади от мешката си пластмасово шише пълно с
домашна ракия и компанията взе да си го подава от ръка на ръка. Аз отказах,
щото ме е гнус да пия от шише, дето са го лигавили десет човека, но Скарлет
надигна бутилката и удари мощна глътка. След което се оцъкли, зачерви се и
сълзи рукнаха от очите ѝ.
– Това петрол ли беше? – попита съвсем искрено Скарлет, след като спря да
кашля.
Компанията щеше да умре от смях. Явно за тях си беше нещо съвсем
естествено да пият 90-градусов алкохол.
Стъмни се, хипарите запалиха огън и Муца подкани мъжа си да разчупи
репертоара с няколко парчета на „Черно фередже“. Компанията посрещна този
рязък завой в стила с бурни ръкопляскания. И се почна истинската част от
забавлението – „Ой, ламьо“, „Веднъж, когато се прибрах“ и разбира се, „Кой
бъзика баба ми по пъпа“.
Обясних на Скарлет, че това са традиционни български хипарски песни.
– За какво се пее в тях? – попита ме Скарлет.
– За мир – излъгах я.
– Грейт – каза Скарлет.
Към полунощ задуха леден вятър от морето и на Скарлет ѝ стана студено.
Викам ѝ:
– Спокойно, бейби, батко ти Иво се е погрижил за всичко.
И отидох до колата да взема спалните чували на Пецата. Гледам – до
голфетката се разкрачил някакъв тиквеник и пикае върху задната дясна гума.
Викам му:
– Кво праиш бе, баровец?
А той ме погледна невинно и кротко каза:
– Пикая, брат.
– Виждам – рекох. – Ама защо баш върху мойта кола? И спри да пикаеш,
докато ти говоря!
– Не мога да спра, брат. Осем бирички съм изпил. Пийс!
И вдигна двата пръста в знак на мир и любов. Изчаках го да изцеди и
последната капка от осемте бирички върху гумата и му казах, че ако още
веднъж го видя да ми препикава колата, ще го пребия, независимо от
хипарските призиви да обичаме ближния си.
Извадих от багажника спалните чували и тръгнах към Скарлет.
В тъмното настъпих няколко търкалящи се субекти, които ме препсуваха.
Имаше вече и повръщащи джулайци. Ситуацията ставаше все по-тревожна.
Песните на празнуващите постепенно преминаваха в пиянски рев.
Докато стигна до Скарлет, хората от нашата компания вече бяха гроги.
Половината спяха, а другите фъфлеха нещо. Бебо беше клюмнал върху
китарата и хъркаше.
Скарлет изглеждаше уплашена. Може би беше решила, че няма да се върна.
Посрещна идването ми с огромна усмивка и даже ме целуна.
Навлякохме спалните чували. Леко насмръдваха на кисело, но в сравнение с
адската воня, която се носеше наоколо, направо си бяха супер.
Скарлет се сгуши в чувала, сложи глава на гърдите ми и зас-па като бебе.
Преди да откърти, промърмори нещо като „обичам те“. Почувствах се почти
щастлив.
Морските вълни гърмяха в отвесните скали. Врявата на джулайците
постепенно се превърна в монотонно бучене, което ме приспа.
Събудих се от остра болка в лявата ръка. Отворих очи – беше тъмно. Опитах
се да вдигна ръката си, но не можех. Сякаш нещо я беше затиснало, но не
виждах какво. Дърпах, но не можех да я освободя. Изпаднах в паника. След
няколко секунди очите ми привикнаха към тъмнината и видях какво я е
затиснало. Пичът с растите стоеше прав до мен, стъпил с кубинката си върху
ръката ми, а пред него застанала на колене, Муца му правеше свирка. Беше
много всеотдайна, мляскаше и сумтеше, сякаш от двайсет години не беше
виждала кур.
– Аааа! – извиках. – Слез от ръката ми бе!
– Шшшт, тихо! – прошепна пичът с растите. – Ше събудиш Бебо и ше види,
че жена му ми духа.
Муца реши да успокои напрежението и извади кура на пича от устата си.
– Не се притеснявай – каза. – Дреме му на Бебо. Ние сме за свободната
любов.
И пак му го налапа.
– Това, че сте за свободната любов, е чудесно – казах. – Но все пак ще
бъдете ли така добри да слезете от ръката ми? Или смятате, че хипарският
минет задължително трябва да включва насилие над трети лица?
– Сори, мен – каза пичът с растите, отмести си шибаната кубинка от ръката
ми и запали джойнт, дебел колкото корнишон.
В тоя момент Скарлет се събуди и изпищя. Определено не беше очарована от
гледката на хипарска свирка току над главата ѝ.
– Е кво беше ся тва? – възмути се пичът с растите. – Кви са тия писъци,
дееба? Изкарах си акъла. И ми падна.
– Къде сме, Иво? – уплашено ме попита Скарлет.
– На джулай морнинг сме – казах.
– Искам да се махнем от тук. Това е ужасно. Моля те. Моля те.
И се загърчи в чувала си като неква какавида.
– Окей – казах. – Тръгваме си.
Разкопчах ѝ чувала, помогнах ѝ да се измъкне от него и станахме да си
ходим.
– Къде тръгнахте, бе? – извика пичът с растите. – То ся поч-ва най-
интересното.
– Айде нема нужда – рекох.
БГ хипарията ми беше дошла малко в повече. Ако бях кмет на Каварна,
вероятно щях да се кефя на такива неща. Но не бях.
Докато стигнем до голфетката, минахме през Содом и Гомор. Напушени,
пияни и дрогирани джулайци се чукаха отчаяно върху изгорялата от слънцето
трева. Повечето сношения бяха хетеросексуални. Но се натъкнахме и на
смущаваща гледка – брадясал чичка с кръвясали очи беше смъкнал протритите
дънки на изпаднал в алкохолна кома мъж и се опитваше да го обладае. А до
него, разплакана жена буташе мъжа със събутите дънки и му викаше:
– Гоше, събуди се, ебат те!
Всичките гуми на голфетката бяха опикани. Надявах се джулайската урина
да не ги разяде фатално поне докато стигнем до София.
Потеглихме. Скарлет беше смълчана.
След около час слънцето започна да изгрява. Спрях до една слънчогледова
нива и излязохме от колата. Изгревът беше смайващ. Първо един лъч проби
рехавите облаци и обагри в оранжево слънчогледите. Те трепнаха. Росата по
листенцата им заблестя. После оранжевият слънчев диск бавно изплува зад
хоризонта и огря цялото поле. Чучулига подсвирна до нас нещо, което
предположих, че означава „добро утро“.
Скарлет се сгуши в мен.
– Извинявай, че настоявах да отидем там, Иво. Наистина беше ужасно, както
каза ти. Трябваше да те послушам.
Исках да ѝ кажа, че винаги ѝ уйдисвам на акъла, защото много я обичам. Но
не знаех как да преведа на английски израза „уйдисвам на акъла“, затова нищо
не казах. Просто я прегърнах.
Стояхме и гледахме как първите лъчи на джулайското слънце галят шапките
на слънчогледите. Чучулигата подсвирна още един път и отлетя нанякъде.
Качихме се в колата и продължихме. Скарлет вдигна босите си крачета върху
таблото и се усмихна. Лошото вече беше зад гърба ѝ.
– Искаш ли да ти пусна „Джулай морнинг“ на Юрая Хийп? – предложих.
– Кои са тия? – попита Скарлет.
 Скарлет и Мими
Всяка красива жена непременно си намира грозна приятелка, с която да пият
кафета, да обикалят магазините и да си говорят глупости. Затова не се учудих,
когато Скарлет ми каза, че се е сприятелила с някоя си Мими, която била
страхотен човек, но не можела да си намери мъж, а пък била толкова свестна и
т.н.
Веднага ми се нареди картинката – тая със сигурност е некъв страшен
вампир, който се надява покрай Скарлет да забърше некой пиян приятел на
гаджето ѝ. Демек мой.
Оказа се, че изобщо не съм далеч от истината. Мими се оказа едра,
кокалеста брюнетка с нос като клюн на лешояд и дрезгав тютюнджийски глас.
Отдавна беше прехвърлила 30-те и нервните ѝ жестове издаваха, че не е
ебана поне от пет-шест години. Пушеше по три кутии цигари, правеше се на
много отворена и според Скарлет била „много талантлива пиарка в най-
престижната агенция“. Да се чуди човек как не е могла да се омъжи при
наличието на всички тия качества.
Нямах нищо против приятелката на Скарлет, но веднъж излязохме тримата
заедно да пийнем по едно и аз щях да потъна в земята от срам. Мими говореше
на толкова висок глас, че всички в бара се обръщаха да ни гледат. А след като
изпи три водки, започна безсрамно да ми се натиска. Пред Скарлет! Аз я бутах
не само заради Скарлет, но и защото е отблъскваща. По-скоро бих се възбудил
от микровълнова печка, отколкото от тая грозница. Но колкото повече я бутах,
толкова повече ми налиташе. И на всичкото отгоре, като си тръгнахме, Скарлет
ми се скара, че съм се държал грубо с приятелката ѝ. Тя била много добър и
много нещастен човек и не заслужавала такова отношение.
Викам:
– Ти не видя ли, че тя ми се натискаше през цялото време? И това ако е
приятелка...
– Да бе! – изсмя се Скарлет. – Ти постоянно си въобразяваш, че всички жени
ти се натискат. Големият донжуан! Коя па ше ти се натиска баш на тебе?
Погледни се на какво приличаш.
Не стига че заради нея цяла вечер търпях ужасната ѝ приятелка, ами и ме
обижда.
Лошото е, че след тоя случай Мими жестоко ме намрази, задето не съм я
изчукал. И почна да настройва Скарлет срещу мен. Не съм се бил обличал
фешън, не съм ходел като нормалните хора на море в Лозенец, не съм общувал
с готини хора като колегите ѝ, нямал съм айпад, не съм бил куул и изобщо не
съм заслужавал да бъда с жена като Скарлет.
И Скарлет да вземе да ѝ се върже на акъла на тая грозна пача, моля ти се. И
почна да ми натяква: що не си купиш айпад, не можеш ли да се обличаш малко
по-модерно... А представата на Мими за модерно облечен мъж е да ходя с
некви прилепнали гейски фланелки като колегите ѝ. И да жестикулирам като
пос-леден педал. Така било много куул.
Скарлет много беше взела присърце безебието на Мими и постоянно ѝ
търсеше тъпкач. И ми вика:
– Нямаш ли някой неженен приятел, да го запознаем с Мимката? Толкова е
свестна милата, пък не може да си намери мъж.
– Мога да я запозная с Пецата и Сандо – предложих. – Те като се напият, не
подбират.
– Ужасен си, Иво – нацупи се Скарлет. – Мими е жена от висока класа, как си
представяш да общува с такива примати?
Сега пък приятелите ми били примати. Абе няма угодия...
За да има мир, запознах Мими с един мой съсед Кирчо. Автомонтьорче е,
лежа няколко години в затвора за изнасилване, ма иначе е много свестно
момче. Той ми поправя голфетката и направо има златни ръце. Казах му:
– Така и така, моля те за услуга. Гаджето ми има една приятелка. Адски
противна е, ма гаджето ми постоянно ми опява да я запозная с някой свестен
мъж. Виж я там, покани я на ресторант, колкото да отбиеш номера. Вечерята
ще е за моя сметка.
– Немаш грижи, Ивчо – вика Кирчо. – Аз кви вълци съм ебал, ако знаеш... Ше
я оправиме и тая, щом е за приятел.
Много жертвоготовно момче. Обаче и той не можа да се справи с тая гад.
Звъни ми на другия ден и ми вика:
– Кво беше тва чудо бе, Ивчо? Тая е чисто луда.
– Е, аз нали те предупредих.
– Начи бил съм със секви жени, ама такава идиотка за пръв път виждам.
Заведох я аз на вечеря при бай Митко и тая като взе да се назлъндисва – това
не ядяла, онова не ядяла. Цела вечер дъвка неква салата и изпуши двеста
цигари, копеле. И ми говори с некви чужди думички, къде изобщо не ги
разбирам. И на секо нещо вика „Уау!“. Направо ми идеше да ѝ гръмнем един
шамар. Отидохме после у нас с идеята, нали, да се ебем. Тая влезна у банята и
се къпа сигурно шест часа. Толко ли е била мръсна, не знам, ма аз, докато я
чаках, съм заспал. По едно време дойде, събуди ме и почнахме уж да се ебем.
– Как така „уж“?
– Еми „уж“, щото тва не беше ебане, тва беше мъка некаква. Не ме пипай
там, тук ме боли, там ме е гъдел, ох, не така бе, не можеш ли по-бързо, не
можеш ли по-бавно, ако ми опръскаш косата, ще те убия, айде, нема ли да
свършваш... Направо ми скъса нервите. И след кат се наебахме, тая каза „ох,
това беше грешка, не трябваше да идвам“. И до сутринта рева като разпрана.
Направо се поду от рев. Казвам ти, копеле, тая е луда за връзване.
– Извинявай, Кирчо – казах. – Оценявам жеста ти. Много съм ти задължен, да
знаеш.
Аз жеста му го оцених, обаче тая овца не само че не го е оценила, ами даже
се оплакала на Скарлет, че Кирчо бил прос-так. Вместо да е благодарна, че
някой се е прежалил да я наебе, тя недоволства, моля ти се.
И Скарлет ми вика:
– Как можа, Иво! Да запознаеш Мимката с някакъв прос-так. И тя днес ми
вика „Скарлет, миличка, като гледам какви тъпаци са приятелите на гаджето
ти, направо ми е жал за теб“. Щях да потъна в земята от срам.
На всичкото отгоре тая лудата мъкнеше всеки ден Скарлет в мола.
Обикаляха като отвързани магазините и тя съветваше Скарлет да си купува
некви супергрозни дрехи. Иска да я направи на чучело, щото ѝ завижда. Макар
че Скарлет, каквото и да облече, все ще си е красива.
Веднъж Мими заведе Скарлет и на врачка. Имало неква леля Станойка в
Сеславци, която страшно много познавала. Нешка ѝ я била препоръчала.
Навремето леля Станойка била предрекла на Мими, че ѝ предстои ремонт в
банята и верно така станало – след пет години водопроводът наистина
протекъл и се наложило да сменя плочките.
Та Мими заведе Скарлет при тая врачка и врачката ѝ взела петдесет лева и
предсказала некви неща, обаче Скарлет нали не знае български, наложило се
Мими да ѝ превежда. Е, познайте какво ѝ е превела? Оказа се, че леля
Станойка през цялото време ме хранила – казала, че съм бил мързеливец,
алкохолик, че съм бил с нея само заради парите ѝ, че не съм бил куул (явно
всички баби в Сеславци употребяват тази дума), че всичките ми приятели били
простаци и че най-късно до шест месеца щяла да ме сполети доживотна
импотентност.
– Да бе! – викам. – Баш така ше стане.
– Иво, тя наистина познава много – каза Скарлет. – Позна, че се казваш Иво,
че си на 42 години и че караш голф.
Сетете се откъде ги знае тия работи.
Врачката обаче не се оказа достатъчна, та Мими я заведе и на психолог.
Казала на Скарлет, че ѝ се струва, че е в депресия. Скарлет казала, че не е в
депресия, обаче Мими всеки ден ѝ повтаряла, че не изглежда добре и че
сигурно е в депресия. А на една жена, като ѝ кажеш десет пъти, че е в
депресия, тя наис-тина изпада в депресия.
Та след като я докара до депресия, Мими заведе Скарлет при някакъв
психолог, който бил направо извънземен. Златка ѝ го била препоръчала.
Всички модни мацки ходели при него и той страшно им помагал да се справят с
депресиите си.
Мими заведе Скарлет при тоя психолог и той ѝ взел двес-та лева и ѝ обяснил
как да се бори с депресията, обаче Скарлет нали не знае български, наложило
се Мими да превежда. И според психолога, чиито думи Мими превела,
причината за депресията на Скарлет се криела в изключително несполучливия
ѝ избор на партньор. Такива депресии били характерни за жени, чийто
партньор е алкохолик, мързеливец и използвач и всичките му приятели са
простаци. Освен това такива мъже задължително заболявали от трайна
импотентност, което водело партньорките им до още по-тежки депресии.
Скарлет ми разказа всичко това с изключително тревожно изражение и с
известен упрек в погледа. Демек – ти си виновен.
– Добре де – казах, – ти си интелигентна жена. Не ти ли прави впечатление,
че и врачката и психологът говорят едни и същи неща с едни и същи думи?
– Точно това ме притеснява, Иво – каза Скарлет. – Излиза, че нещата
наистина са така.
– А не излиза ли, че твойта приятелка Мими те лъже и ти ги разправя тия
неща, понеже не знаеш български и не разбираш какво са ти казали врачката
и психологът? Не излиза ли, че се опитва да те манипулира, за да те раздели с
мен, понеже ти завижда, че ти си имаш гадже, а тя не?
Скарлет почервеня от гняв.
– Как не те е срам да говориш така за Мимката! – разкрещя ми се тя. – Това
ми е най-добрата приятелка и няма да ти позволя да я обиждаш. Мимката
никога не лъже. Тя е най-честният и добронамерен човек, когото познавам.
Знаеш ли колко е свестна? И е толкова нещастна, милата...
Усетих, че е излишно да споря. Срещу обичта аргументи няма.
Обаче усещам, че ако оставя нещата така, тая идиотка наис-тина ще съсипе
връзката ни. Дали пък да не кажа на Пецата и Сандо да я причакат някъде и да
ѝ счупят коленцата? Щото тя мен ме познава, ама тях не ги познава... Идеята
не е лоша. Ама само да я бият, без да я ебат. Няма да ѝ правят кефа, я.
Много сериозно ми се върти в главата тая идея, но не съм я споделил с
никого, щото ще вземе утре някой друг случайно да я пребие и подозренията
веднага ще паднат върху мен.
И ей така ше си изгоря заради едното голо подозрение.

Как Скарлет стана рекламно лице

Кво нещо е животът бе, ха-ха. Да вземе някой снощи да пребие тая Мими,
приятелката на Скарлет, ха-ха. Ма яко са я потрошили, ебати кефа. Лежи сега
в болница със счупен крак и пукнато ребро тая свиня, ха-ха-хаааа.
Ей, има Господ! Тъкмо си мислех тия дни, че няма да е лошо някой да я
пребие, и даже го споделих с Пецата и Сандо, ма не съм очаквал, че мечтите
ми ще се сбъднат толкова бързо.
А и Пецата, и Сандо имат алиби за снощи. Бяха ми на гости, кво. Пихме бира
и играхме карти до сутринта.
Ма Скарлет, милата, е много разстроена. Скъса се да реве.
– Защо бе – вика, – защо все на най-добрите хора се случват такива неща.
Толкова е свестна Мимката, тя е най-добрият човек, когото познавам. Просто
не мога да го проумея.
– Ужасна история – направих се, че съчувствам, а вътрешно ликувах от
щастие. – Надявам се полицията да открие извър-шителите. А когато ги открие,
лично аз ще им отмъстя.
Скарлет се сгуши в мен, трогната от благородството ми.
– Трябва да отидем да я видим в болницата. Ще дойдеш ли с мен?
– Разбира се – казах. – Истинските приятели проличават в трудни моменти.
Купих едно кило портокали и отидохме в „Пирогов“. Влязохме в болничната
стая и гледаме Мими лежи цялата подута, отоци некакви, батенце, гипсове,
екстензии, дренажи – направо лудница! Скарлет, като я видя, ревна. А аз едва
се удържах да не заподскачам от радост.
– Много съжалявам за случилото се – казах със скръбна физиономия. –
Надявам се бързо да се оправиш.
– Миличката ми тя – изхлипа Скарлет. – Видя ли лицето на нападателя?
– Двама бяха, но не ги познавам – каза Мими. – Единият беше нисък, набит, с
татуировка на врата, а другият – висок, слаб с дълго кече като на селски
футболист.
Описанието много напомняше на външния вид на Пецата и Сандо, но няма
как да са били те. Нали ви казах, че снощи бяха вкъщи. Пихме бира и играхме
карти до сутринта.
– Донесли сме ти портокали – рекох.
– Много ти благодаря, но аз не ям портокали – отвърна идиотката.
Ми яж ми кура, тогава. Бахти неблагодарното същество.
Разговориха се със Скарлет и по едно време стана дума, че Мими трябвало
да се снима в някаква рекламна фотосесия. Не можех да повярвам, че някой
ще наеме тоя вампир да рекламира каквото и да било. Според мен лъжеше
както винаги.
– И сега – вика – всичко пропада. Как ще ме снимат в тоя вид?
– Горкичката – съжали я още повече Скарлет. – Нищо, ще се оправиш и ще
те снимат.
– Не става – каза Мими. – Снимките са утре. Ще трябва да си търсят друг
човек... Знаеш ли – защо не отидеш ти?
– А, не искам – каза Скарлет. – Те са харесали теб. Не мога ей така да им се
натреса.
– Моля те да отидеш – каза Мими. – Направи го заради мен. Поела съм
ангажимент и искам да съм коректна. Щом съм възпрепятствана от
обстоятелствата, трябва да намеря кой да ме замести. Моля те, иди.
Скарлет толкова се трогна, че ревна отново.
– Боже, Мими, колко си свестна – каза.
И ето ни на следващия ден в офиса на някаква рекламна агенция. Усещах, че
на Скарлет не ѝ се занимава с такива неща, но го правеше, водена от
приятелския си дълг. Спомена ми, че ще подари целия си хонорар на Мими.
Така било редно.
В рекламната агенция ни посрещна младо хюмне, което се представи за
копирайтър.
– Вие ли сте за рекламата? – попита и огледа Скарлет от главата до петите. –
Ми ставате, кво.
Покани ни да седнем на някакво кожено диванче и почна да се прави на
велик.
– Кампанията има за цел да наложи два нови бранда на най-големия холдинг
за производство на хранителни продукти – „Йоло Капутцонев луксури фууд енд
дринк корпорейшън“.
– Не съм ги чувал – вметнах.
Хюмнето ме изгледа с презрение.
– Не сте ги чували, защото работят предимно за Европа. Оборотът им за
миналата година е над два милиарда евра. Но сега са решили да стъпят и на
българския пазар. Кампанията трябваше да включва телевизионна и интернет
реклама, но в последния момент орязаха бюджета и казаха, че искат само
билбордове. Криза е, знаете.
– Правят оборот над два милиарда евро, а пък нямат пари за телевизионна
реклама? – учудих се.
– Имат пари – обясни отегчено хюмнето, – но са им на депозит в КТБ и сега
не могат да ги ползват. Като се оправят нещата с банката, ще разгърнат мощна
кампания.
– Аха – казах.
Нещо не беше наред тая работа. Прошепнах на Скарлет, че тия вероятно са
измамници и е най-добре да си ходим, но тя беше категорична. Никъде няма да
ходим, вика. Обещала съм на Мимката.
– Двата бранда, които трябва да промотираме на българския пазар, са бахур
„Мачо“ и сушени сливи „Екстаз“.
– Бахур „Мачо“? – възкликнах. – Егати тъпото име.
– Защо да е тъпо? – обиди се хюмнето.
– Ми щото „мачо“ звучи като мачка. Първата асоциация е, че е направен от
котешко месо.
– Това е една много посредствена и неинтелигентна конотация – смъмри ме
копирайтърът. – Според нашите фокус групи бахурът се асоциира с
мъжественост. Таргет са ни домакините във възрастова категория 25–45. Те
възприемат колбасите не просто като храна, но и в един по-еротичен контекст.
Нашите маркетингови експерти установиха, че когато пазаруват, домакините
подсъзнателно избират по-твърдите колбаси. Затова името „Мачо“ е
изключително находчиво.
– Няма да питам за сушените сливи – казах. – Досещам се накъде биете.
– Нищо не се досещате – презрително каза хюмнето. – Сушените сливи са
предназначени за мъжката аудитория. Купуват ги предимно по-заможни мъже,
за мезе на уискито. И в рекламното послание отново ще търсим еротичната
провокация.
– Тук няма да ви се получат нещата – казах. – Кой мъж би искал да смуче
суха слива? Това е извратено.
– Очаквах, че ще кажете това. С вашето клиширано мислене – сряза ме пак
копирайтърът. – Но идеята е да стъпим точно на това клише и да го
преобърнем с непредсказуемо гениално хрумване. Слоганът на тази кампания е
„Сливата е суха само преди да я докоснеш с устни“.
Не можех да повярвам, че са измислили такава тъпотия. И че някой я е
одобрил и е готов да плати пари за нея.
– Как си представяте участието на Скарлет в тази кампания? – попитах.
– Ами идеята на билборда е рекламното лице, в случая Скарлет, да е по
сутиен и бикини, седнала под плажен чадър, леко разкрачена. И между
краката ѝ ще бъде изписан слоганът „Сливата е суха само преди да я докоснеш
с устни“.
– Ужас! – казах. – А за бахура?
– Там е малко по-разчупено. Рекламното лице, в случая Скарлет, е по сутиен
и бикини край планински водопад. Хванала е с два пръста един бахур, държи го
пред леко разтворената си уста, притворила е очи от удоволствие. И над
главата ѝ е изписан слоганът „Всичко, което искам, е да ти изям бахура „Мачо“.
И между думичките „бахура“ и „Мачо“ ще има една запетая, но задраскана.
Бях потресен.
– Схващате ли гениалната игра на думи? – усмихна се копирайтърът. – От
една страна, ако е без запетая, смисълът е че тя иска да изяде бахура „Мачо“,
а от друга страна, ако е със запетая, става едно палаво обръщение „Искам да
ти изям бахура, Мачо.“ Сякаш говори на въображаем партньор. Рядко в
рекламния бизнес се раждат такива гениални идеи. Но който си го може – си го
може.
– Скарлет, ставай да си ходим – казах. – Тия искат да те вкарат в некви
суперпросташки реклами.
– Никъде няма да ходим – каза Скарлет. – Обещала съм на Мимката.
Обясних ѝ подробно каква ще е нейната роля в тези реклами и Скарлет
изобщо не беше въодушевена, но дългът към тъпата ѝ приятелка надделя над
чувството ѝ за срам.
Пет дни я снимаха тая шибана фотосесия и аз през цялото време бях до
Скарлет, защото се притеснявах някой от екипа да не вземе да я сваля нещо.
Те обаче за щастие се оказаха некви педали. Изобщо не се впечатлиха от
сексапила ѝ.
Накрая ѝ платиха общо двеста и осемдесет лева за двете реклами.
И обещаха да се обадят пак веднага щом заработи КТБ и се освободят
огромните капитали на „Йоло Капутцонев луксури фууд енд дринк
корпорейшън“.
Сега из цяла София висят билбордове на голата Скарлет с бахур и сушена
слива.
Пецата и Сандо ме скъсаха от подигравки на тая тема. Викат: абе, тая
твойта, много професионално лапа бахура.
Хем те ме докараха до това дередже. Щото в нощта, в която Мими беше
пребита, Пецата и Сандо...ъъъ... глупости, кви ги говоря и аз... разбира се, че
бяха цяла нощ вкъщи. Пихме бира и играхме карти до сутринта.
Как Скарлет ме запозна
с тъщата
Месец-два след като си почнал да чукаш една жена, тя задължително
започва да настоява да се запознаеш с майка ѝ. Така стана и със Скарлет.
– Трябва да те запозная с мама – вика. – Тя знае, че си имам бойфренд и
много иска да те види.
– И аз искам да я видя – излъгах, – ама как да стане? Изтече ми визата за
Щатите.
– О, това не е проблем – каза Скарлет, – ще отидем заедно в Американското
посолство и ще им кажа, че те каня да ми гос-туваш. Ще обещаем, че няма да
емигрираш, и те веднага ще ти дадат виза.
– Не е ли много горещо сега в Ел Ей? – пробвах да се измък-на с първия
аргумент, който ми хрумна.
– Е какво като е горещо? – каза Скарлет. – Вкъщи имаме климатици. А и
мама след две седмици има рожден ден. Ще я изненадаме.
Къде ше ходя – съгласих се. И ето ни след няколко дни – летим за Ел Ей. Аз
много ги мразя тия дълги полети, щото не дават да се пуши. Девет часа без
цигари, батенце, направо откачих. Ако някой се сети да направи самолети за
пушачи, ше избие рибата.
Освен това през целия полет Скарлет постоянно ми дуднеше да съм се
държал прилично, като отидем при майка ѝ, за да не я изложа. Сякаш някога
съм се държал неприлично!
Както и да е, пристигнахме и ето ни в къщата на мама Джулиет. Аз ѝ бях
купил чорапогащник, все пак на рожден ден не се ходи с празни ръце.
Мислех си, че ще ни посрещне някаква бабичка, но ни отвори суперсекси
милфка, с фланелка и къса тенис поличка. Беше най-много две-три години по-
голяма от мен. Ма един хубав загар, едни опънати бедра, едни напомпани
цици... абе, като Памела Андерсън, само че още по-яка. Бих я резнал с най-
голямо удоволствие, стига дъщеря ѝ да не разбере.
Скарлет и майка ѝ се запрегръщаха и закудкудякаха от радост. Уот а
сърпрайс, уот а сърпрайс, викаше мама Джулиет.
След около десет минути прегръдки, целувки и лигавене най-после се сетиха,
че и аз съм там.
– This is my boyfriend Ivo – каза тържествено Скарлет.
– Nice to meet you – усмихна ми се Джулиет.
– Hi – рекох. – How do you drive her?
Скарлет ме погледна възмутено. Е кво, не мога ли да попитам майка ѝ „как я
карате“?
Не получих отговор, но ме поканиха вътре. Къщата беше скромно
обзаведена, само на три етажа, с някакви си 19 стаи и едва 14 бани. Обаче
няма мазе. Ще дойде зимата и ще я питам мама Джулиет къде ще си държи
туршите и киселото зеле. А и дограмата – дървена. Цял свят вече слага певеце,
тия тука продължават да карат на дървени черчевета. Това като се изметне от
влагата – няма оправяне.
Теглихме си по едно душче да се рефрешнем така след дългия полет и
слязохме в хола за по един уелкъм дринк.
– How was your flight? – попита Джулиет.
– Remove-remove – викам. Демек: мани, мани.
Скарлет пак ме изгледа свирепо. Седнахме на дивана, а Джулиет ни сервира
по едно мохито и като ми го даваше, направо си навря огромните цици в
лицето. Старата мръсница! Надървих се, колкото и да е невъзпитано. Добре че
Скарлет не разбра.
Казахме си „чиърс“, а Джулиет седна до мен и опъна дългите си бедра.
– What do you work as? – попита ме тя.
– What li no – казах, демек „какво ли не“. – Work is his mother!
Джулиет ме гледаше с недоумение. Кво толкова не е разбрала? Казах, че
работа му е майката.
Скарлет ми прошепна, че ако продължавам да говоря глупости, жестоко ще
ми се обиди. Казах ѝ „боли ме фара“:
– My lighthouse hurts.
Пихме по още едно мохито, после по още едно, а Скарлет продължаваше да
ме гледа свирепо. Твърдеше, че се държа като идиот. А изобщо не ѝ правеше
впечатление, че родната ѝ майчица иска да ме изчука.
След петото мохито зверски ми се доспа, направо две не виждах за сън.
Станах и се извиних:
– I’m going to bed саuse I can’t see two.
– Idiot – просъска Скарлет.
Време беше да вдигаме гълъбите.
– Scarlett, let’s pick up the pigeons – казах.
Скарлет ме гледаше така, сякаш иска да ме убие.
Целунах Джулиет по бузата и ѝ пожелах лека нощ. Стори ми се, че се
възбуди от докосването ми.
Качих се в спалнята и си легнах. Отдолу се чуха някакви викове. Скарлет се
караше за нещо с майка си. След малко се качи горе.
– Как може да си такъв идиот, Иво! – емна ме веднага. – Не можеш ли поне
пред майка ми да се държиш прилично?
– Кое му е неприличното? – попитах.
– Цяла вечер говориш некви идиотщини. Майка ми е много обидена, да
знаеш.
Дреме ми на оная работа.
– It’s sleeping to me on my other job.
– И продължаваш! – ядоса се още повече Скарлет. – Вече съжалявам, че те
доведох тук.
– Drive to go – казах. – Между другото, майка ти е много мила жена.
– Нали? – усмихна се Скарлет.
– Да. И е много красива за възрастта си. Но мислиш ли, че е възпитано да се
опитваш да изчукаш бойфренда на дъщеря си.
– Моля? – извика Скарлет. – Ти нормален ли си бе? Майка ми да иска да те
чука? Не, ти си абсолютно болен мозък, Иво, мисля, че имаш нужда от лечение.
Майка ми искала да го чука! Божеееее….
– Не я ли видя как постоянно се опитваше да си навре циците в лицето ми?
Как кръстосваше крака, така че да мога да ѝ видя гащичките?
– Иво, това мина всякакви граници. Утре заминаваме обратно за България.
Кретен като теб не може да стои в една къща с майка ми. Ми ти утре може да я
изнасилиш бе! С твоите идиотски фантазии...
– А, аз ше я изнасиля! По-скоро тя ще ме изнасили.
– Утре тръгваме. Край.
На другия ден отидохме да се разходим до прочутите калифорнийски
плажове. Не ми харесаха. Нито продават варена царевица, нито има фотограф
с магаренце. Тва американците изобщо не знаят как да се забавляват.
Следобед хванахме самолета и потеглихме обратно. Скарлет плака почти
през целия път. Каза ми, че майка ѝ била много разочарована от мен и я
посъветвала веднага да ме напусне, за да не съсипя живота ѝ.
Старата мръсница ги е наговорила тия глупости само защото не ѝ се оставих
да ме изчука. А в очите на Скарлет пак аз излязох виновен.
И за кво трябваше да се претрепем от път и да прелетим двайсет хиляди
километра за два дни? Гъз път да види.
Ass road to see.
Скарлет и диетите
– Дебела ли съм? – попита ме веднъж Скарлет, докато се оглеждаше в
огледалото в спалнята ми.
– Ми пълничка си, ма кво – казах. – Има и много по-дебели жени от теб. Аз и
така си те харесвам.
Пишман станах, че ѝ казах истината. Като се разфуча, като се развилня...
– Ти си един простак! – вика. – Как не те е срам да ми говориш така! Ми като
съм дебела, намери си някоя друга.
И ходи из целия апартамент, тропа като глиган и тръшка с всичка сила
вратите. Първо – не разбирам защо трябва да си го изкарва на дограмата. И
второ – защо ми задава въпроси, ако не иска да чуе истината. Нали има
огледало и в него вижда как изглежда.
Не стига че фуча цяла седмица, ами ми спря и секса.
– Ти не заслужаваш да спиш с дебели жени – вика.
Много остроумно, няма що. Да ти еба и сарказма, да ти еба!
Зарекох се вече каквото и да ме пита, винаги да я лъжа. Жените мразят
истината.
Разгеле, след няколко дни се поуспокои.
– Марта ми каза една диета – сподели ми Скарлет. – Ядеш си всичко, но
всяка вечер преди лягане си топиш краката в леген с топла вода, в която е
разтворена една супена лъжица син камък, две чаени лъжички дивисил и едно
кучешко аки от дакелче сукалче.
– Като я гледам Марта, май не ѝ е помогнала много тая диета – казах.
– Стига де, Иво – смъмри ме Скарлет. – Защо говориш така за горката жена?
Знаеш ли колко е добричка и позитивна? Прос-то е с едър кокал. И каквото
хапне – ѝ се лепи. „Една чаша вода да изпия – вика, – и тя ми се лепи“.
Горката.
– Не съм казал нищо против Марта. Казах само, че не вярвам в ефекта на тая
диета.
– Бе аз ще я пробвам, пък ше видим – заяви Скарлет. – По-зле няма да
стане.
Кисна си цяла седмица краката в кучешки лайна, осмърдя ми целия
апартамент, но когато в крайна сметка се качи на кантара, се оказа, че
желаният ефект не е постигнат. Не беше свалила нито грам.
Явно трябваше да смени стратегията.
– Пък Мимката ми каза една друга диета – каза ми Скарлет – Ядеш си всичко
без шишарки.
– Че ти кога си яла шишарки? – учудих се.
– Нали и аз това ти казвам – БЕЗ шишарки. И всяка вечер преди заспиване си
повтаряш – утре ще съм още по-слаба. Мимката каза, че тая диета била
страшно ефикасна, макар че на нея диети не ѝ трябват де. Тя и без друго е 49
кила.
– Ако си обръсне и краката, ще стане 45.
– Иво, ужасен си! – скара ми се Скарлет. – Знаеш ли колко е свестна
Мимката! Тя ми е най-добрата приятелка. Не си бръсне краката, щото е
толкова заета, милата, че няма време да отиде на епилация. Трепе се от
сутрин до вечер, завалийката, за да издържа себе си и болните си родители.
Направо щях да се разплача за горестната съдба на тая идиотка. Има време
да обикаля по цял ден моловете и да кисне по кафенетата, ама няма време да
си тегли една бръсначка на краката.
– И какво като са ѝ космати краката? – продължи да ми опява Скарлет. – Да
не би да си ѝ ги пипал?
– Да бе, ше ѝ ги пипам. На тая...
– На тая каква? Кажи де, на тая каква?... Направо не мога да те понасям
понякога, Иво. Толкова е свестна Мимката, а ти да говориш така за нея!
Замълчах си. Диетите явно изнервяха Скарлет и обръщаше всеки разговор на
скандал.
След като една седмица не яде шишарки и отправяше всяка вечер молитви
за отслабване, резултатът отново беше разочароващ. Не само че не беше
отслабнала, но даже беше наддала двеста грама. Тя изпадна в отчаяние.
Започна да чете разни женски сайтове и да търси идеи за диети.
– Харесала съм си една диета тука – каза ми, докато се ровеше в лаптопа си.
– Диетата на световноизвестния Дюделанж. Милиони жени са отслабнали
благодарение на нея. Диетата е много проста. Ядеш си всичко, обаче...
– Скарлет – прекъснах я. – Не искам да ти се бъркам, но ми се струва, че
диети, които започват с думите „ядеш си всичко“, не са особено ефикасни.
– Какво искаш да кажеш? – наежи се Скарлет.
– Ами може би все пак човек трябва да си наложи някакви ограничения,
иначе каква диета е?
– Искаш да кажеш, че съм дебела ли? Това ли искаш да кажеш? – нахвърли
ми се пак Скарлет.
– Не, не искам да кажа това.
– Напротив, точно това искаш да кажеш. Намекваш ми, че трябва да
гладувам, да си съсипя здравето и в крайна сметка да умра от глад. Само
защото ти си решил, че съм дебела!
– Не съм го решил аз. Ти го реши.
– Но ти се съгласи, нали?
– Аз винаги се съгласявам с теб. Защото искам да си щастлива.
– А, той искал да съм щастлива, моля ти се! Е как да съм щастлива бе, Иво,
като ми викаш, че съм дебела?
Въртяхме се в омагьосан кръг. Каквото ѝ да кажех, все бях виновен. В крайна
сметка излезе, че тя не смятала, че е дебела, но се подлагала на тия диети,
защото аз съм я бил смятал за дебела. Абе, откачена работа.
Намекнах ѝ, че ако иска да смъкне килограми, може би правилната стратегия
е не да гладува, а да се движи повече.
– Ти ли ми го казваш това? – развика се пак Скарлет. – Ти ли ми го казваш? Е
как да се движа повече бе, миличък, като ние с тебе вече дори секс не правим?
– Не правим секс, защото ти не искаш.
– Еми как да искам, като ме смяташ за дебела! Ми мен вече ме е срам да се
съблека пред теб бе, Иво. Ти ми съсипа самочувствието.
Пак аз излязох виновен. Тя не ми пуска, обаче аз съм виновен!
Следващият етап в откачането ѝ беше, че почна да прави некъв ватикански
хляб. Нейната малоумна приятелка Мими ѝ дала некъв квас, който бил
чудодеен и незнамкакво си. Лично папата го бил замесил и го пуснал по
веригата, разбираш ли.
Цяла седмица седя тоя квас в кухнята, осмърдя всичко на кисельоч, направо
да се издрайфаш. И чак след една седмица Скарлет го опече и каза, че
трябвало да го ядем двамата за здраве и щастие. Усещах, че е изперкала,
затова се съгласих и ядох. С луд човек не бива да се спори.
След ватиканския хляб дойде ред на йерусалимските кебапчета, тибетската
пача и салама на свети Августин. От всички свещени места по света пристигаха
некви лайна, които Скарлет настояваше да ядем за благоденствие и душевен
мир.
За щастие обаче от хилендарската мусака и двамата получихме хранително
отравяне. Направо си изповръщахме червата. И след като лежахме три дни на
системи, Скарлет престана да мъкне вкъщи свещени храни.
А и вследствие на отравянето свали две кила и половина и беше на седмото
небе от щастие.
Оказа се, че най-ефикасната диета е да се натъпчеш с хилендарска мусака.
Скарлет купува кола на старо
Обади ми се Скарлет и ми каза:
– Ще си купувам кола.
– За какво ти е кола? – попитах. – Само да ѝ трепериш. Зас-траховки,
поддръжка, ремонти, градушки...
– Ами омръзна ми да се возя във вмирисани на пот и чорапи таксита.
– Ако искаш, ще ти дам голфетката. И без това почти не я карам.
– Не искам голфетката. Искам да си карам нещо мое.
– Вземи си рент а кар – предложих.
– Не ща рент а кар. Искам колата да си е моя – настоя Скарлет.
Не ги разбирам тва жените. Като се запънат за някоя глупост, нищо не е в
състояние да ги разубеди.
Взех я от хотела с голфетката и я закарах в Горубляне. Там поне има голям
избор.
– Каква кола ще ти търсим? – попитах.
– Някаква малка, като за мен – скромно каза Скарлет. – И да не е много
скъпа, щото все пак ще я карам само няколко месеца.
Повечето коли на Горубляне бяха като взети от бунище за скрап. Но имаше и
някои, които създаваха впечатлението, че още са живи. Спряхме се на един
червен фиат пунто, който изглеждаше горе-долу прилично. Може би защото
беше измит.
Почнах да го оглеждам по-внимателно и след няколко секунди се появи
търговецът – загорял чичко с шкембе и набола прошарена брада.
– Колата е пушка – каза чичката. – Миналата седмица я докарах от Италия.
Купих я от една стара баба, която я е карала само до аптеката, за да купува
лекарства за дядото.
– На колко километра е? – попитах.
– 123 хиляди. И тва са реални километри, колата си е със сервизна книжка.
– Каква е цената?
– По принцип е 5 и 200. Ма на теб ще ти я дам за 4 и 800. Колата е убиец.
Страшна пичеловка. Сега да съм на твоите години, паля я и до довечера ще
съм с пет пички на морето.
– Аз за приятелката ми я купувам – обясних.
– Тва е идеалната дамска кола – каза търговецът. – На Роман Абрамович
жена му кара същата.
– Може ли да я запаля? – попитах.
– Давай – каза чичката и ми подаде ключа.
Влязохме вътре. Направи ми впечатление, че седалката на шофьора беше
хлътнала. Явно италианската бабичка е била доста дебела. Завъртях ключа –
не пали. Завъртях втори път – пак не пали. На третия път запали и веднага
изгасна.
– Не е палена от много време, затова не ще – обясни ми чичката. – Я
пробвай пак!
Пробвах още няколко пъти и на шестия път май успяхме. Но двигателят взе
да припатква по доста подозрителен начин.
– Тоя шум не бива да те притеснява – успокои ме продавачът. – И мойта
припаткваше така, ма сам си я оправих. Трябва само да разглобиш датчика на
дроселната клапа, да свалиш куплунга, да махнеш двете втулки, през които
минават болтчетата, дето държат датчика, и да обереш луфта. Работа за пет
минути. И ще спре да ти припатква.
Включих климатика, но се оказа, че не работи.
– Как да не работи! – обиди се чичката. – Работи си. Само че трябва да
минат няколко минути, за да дръпне фреона. Сега е много горещо, затова ти се
струва, че не го усещаш.
– Дай да видим някоя друга кола – каза Скарлет. Явно това фиатче нещо не
ѝ харесваше.
– То жена, кола и прасе се взимат на късмет – обобщи философски чичката.
– Но тва пунто наистина е много добро, такова няма да намерите за тия пари.
След малко се спряхме пред една тъмнозелена корса. Пишеше, че е
произведена през 2001 година и има всички екстри. Десният стоп беше счупен,
а предната броня – яко издрана. Продавачът беше мъж около 30-те с протрито
дънково яке и цигара зад ухото.
– Колега, това е кола, а не оня италиански кенеф, дето го гледа преди
малко. Ако искаш една кола да върви – трябва да е немска. За булката ли я
купуваш?
– Тя не ми е булка – обясних.
– Ше стане, ше стане – окуражи ме продавачът. – Ако ѝ купиш тая корсичка,
ше е готова на всичко... Но първо да ти обясня защо да не си купуваш
италиански кенеф. В Италия техническите прегледи се правят веднъж на две
години. Отива на преглед бай Антонио...
– Кой е бай Антонио? – попитах.
– Фигуративно казано. Та отива на преглед бай Антонио и му казват „пич, с
тия умрели накладки и с тия издухани амортисьори изобщо не треа да те
пускаме, ма айде от нас да мине. За следващия път да си ги сменил“. „А, ше ги
сменям, вика си бай Антонио. Ебал съм го в таралясника, за кво да харча пари
за него, по-добре да го разкарам.“ И почва да я кара като за пос-ледно.
Издухва я на макс и след две години я шитва на някой български бунак. Като
тоя, къде се опитва да ти пробута тва умрелото пунто...
– Мани го пунтото, кажи за корсата – подсетих го.
– Кво да ти кажа за корсата... Ако ми треаше кола, щях да я зема за себе си.
Ма не ми треа. Вчера я докарах от Германия. Взех я от едни пенсионери, които
са я карали само в събота и неделя, за да ходят с нея на пазар.
– На кви километри е? – попитах.
– 123 хиляди. Реални километри – каза търговецът. Явно тук в Горубляне
всички коли бяха точно на 123 хиляди километра.
– На кви пари я даваш?
– 6 и 100. Ма на теб шти я дам за 5 и 900.
– Много ѝ е одрана бронята – казах. – Ще трябва да се боя-дисва.
– Абе боя кола не кара – каза мъдро продавачът. – Но ако па толко те
дразни, за сто лева ше ти я пръснат бронята. Ше ти ги сваля тия сто лева от
цената.
Погледнах отдолу под колата и точно под двигателя видях голямо петно
масло.
– Тва не е от тая кола – обясни ми продавачът. – Довчера тука беше
паркиран един италиански кенеф. Алфа Ромео. Не само маслото, всичко му
течеше, дееба и боклуците жабарски, дееба. Влез в корсата да видиш за къв
комфорт става дума.
Влязохме със Скарлет и колата наистина изглеждаше доб-ре отвътре. Беше
чистичка, имаше даже ароматизатор борче. Направи ми впечатление обаче, че
подлакътникът е направо изтрит, а кожата около скоростния лост е изпокъсана.
– Това да ти е проблемът! – бодро каза продавачът. – Това би трябвало да те
радва. Показва, че колата е карана много, което ще рече, че върви.
– Дай да погледна сервизната книжка – казах.
– В жабката е. Ако не знаеш немски, мога да ти обясня кое кво значи.
Отворих сервизната книжка и вътре наистина много педантично бяха
нанесени всички технически прегледи. Но страниците след 2010 година бяха
откъснати. Последната описана смяна на масло беше през април 2010.
– Защо ги няма другите страници? – попитах.
– Щото дядото последния път, като я карал в сервиза, нещо се сдърпал с
майстора. Майстора му искал 270 евра за труд, пък дядото казал: повече от 250
нема да ти дам. И оня да вземе да се вбеси и му скъсал сервизната книжка.
– Добре де, ама тука пише, че през април 2010 е била на 119 хиляди
километра. Пък сега е на 123 хиляди...
– Ми аз ти казах, че не са я карали бе, човек. Колко да навър-тят от 2010 до
сега... Най-много 20–30 хиляди.
Скарлет ме погледна тъжно. И това не беше нейната кола.
Продължихме да се разхождахме между уморените автомобили и тъкмо
бяхме почнали да се отчайваме, когато Скарлет посочи едно сиво пежо 206 и
извика:
– Тази ми харесва.
– Госпожата явно има вкус – обади се дрезгав глас зад гърба ми. Беше на
потен мъжкар с анцуг „Адидас“ и бейзболна шапка. – Това е най-добрата кола
в цяло Горубляне.
– На колко километра е? – попитах.
– 123 хиляди. Реални километри.
Що ли питам и аз... Сякаш не знам, че е на 123 хиляди...
– Миналата седмица я докарах от Швейцария – обясни анцугът. – Карана е от
пенсиониран зъболекар. Ходил с нея да си взима пенсията от пощата... Има
една приказка: „кола втора ръка и разведена жена никой не ги иска“. Но ако
питаш мене, тва пежо е много по-добро от повечето нови коли в магазина.
Тамън е разработено.
– На кви пари я даваш?
– 4 и 600. Ма на тебе шти я дам за 4 и 300.
Влязох в колата ѝ я запалих. Направи ме впечатление, че доста пуши, но
анцугът ми обясни, че това е защото сместа била много богата. Отвори ни и
багажника, за да демонстрира, че колата уж била малка, но в багажника
можело да качиш цяло прасе плюс 90 буркана туршия.
– А къде е резервната гума? – поинтересува се Скарлет.
– А, нема ли я? – изненада се анцугът. – Ей сега ше намерим.
Отвори багажника на съседната кола, измъкна една гума и я тръшна в
багажника на пежото.
– Готово – каза. – Аз съм сериозен човек, не съм като оня мошеник с корсата.
Как може да ходите при него!... Тоя продава само пълни дараци. Ако на колата
ѝ свети некоя лампа на таблото, залепя върху лампата черно тиксо, за да си
мислиш, че всичко е наред. На едно беемве беше прикривал счупената
скоростна кутия с тенекия за сирене. Вдигаш капака и вътре пише „Краве
сирене от елховската мандра“. А на тая корса, къде се опитваше да ви я
пробута, ѝ е намазал калниците с неква паста, за да не си личи ръждата.
– Намазал съм на майка ти путката! – извика засегнатият търговец. – Глей си
там твоите бангии и не се занимавай с мен. Само боклуци продаваш.
– Кой продава боклуци бе, боклук! – изрева анцугът. – От 20 години съм в тоя
бизнес бе, лайнар!
И се нахвърли да бие човека с корсата. Оня обаче ловко му се измъкна,
отиде до пежото и го зарита с неподозирана ярост. От шутовете му вратите
хлътнаха.
– Е са ти ебах майката! – извика анцугът, сви десния си юмрук и замахна, но
противникът му пъргаво клекна и крошето попадна в брадичката на Скарлет.
Тя изпищя.
– Ти кого биеш бе! – озверях аз и се нахвърлих върху него.
В следващите секунди стана пълно меле. Десетки авто-джамбази притичаха и
се включиха в боя. Не беше ясно кой на чия страна е, но всички бяха много
настървени. Ритаха се и се псуваха от сърце.
Когато всичко приключи, бях с разбит нос, два счупени зъба и подуто ляво
око. Скарлет я нямаше.
Оттогава няколко пъти ѝ звънях, но не ми вдига.
Дано да не ѝ се е случило нещо лошо.
Скарлет и ревността
Веднъж Скарлет беше изпаднала във внезапен прилив на откровения и
предложи:
– Иво, искаш ли да си кажем искрено какви са ни недос-татъците?
– Защо трябва да говорим за това? – опитах се да отклоня разговора. –
Когато обичаш някого, ти го обичаш заради качествата, които притежава. И се
стараеш да игнорираш недос-татъците му.
Направо не можех да повярвам какви глупости говоря. Звучах като някакъв
шибан семеен психолог.
– Да, но всеки човек има недостатъци – настоя Скарлет.
– Така е. И какво от това?
– Ми няма нищо лошо в това да си ги кажем. По-добре е да сме честни един с
друг и да си говорим за нещата, които ни дразнят.
– Не мисля, че това е добра идея – казах.
Винаги съм смятал, че прекалената откровеност вреди на една връзка. А и
баш сега не ми беше до такива разговори. Бях в супергадно настроение,
защото вчера ми се счупи съединителят на голфетката. Закарах я в сервиза и
тая сутрин Кирчо ми обяви такава цифра за нов съединител, че направо ми
стана лошо.
– Страх те е, че ще чуеш нещо неприятно ли? – попита Скарлет.
– Мен да ме е страх? Мен? Ха-ха-ха – засмях се изкуствено като посредствен
актьор в български сериал.
– Тогава защо да не го направим? Хайде започни ти. Кажи ми какво не
харесваш в мен, а после аз ще ти кажа какво не харесвам в теб.
Усетих капана и реших да изляза от ситуацията с прочутото си лицемерие.
Ще говоря уж за недостатъци, но всъщност ще я хваля.
– Недостатъците ти, Скарлет, са много – казах и направих дълга пауза. Тя ме
гледаше мрачно. – На първо място не харесвам прекалената ти доброта. Много
си добра и позволяваш на непознати хора да ти се качват на главата.
– Така е – натъжи се Скарлет.
– Друг твой голям недостатък е, че си твърде интелигентна за просташкото
време, в което живеем – продължавах да лъжа като дърт циганин. – Ти не си
празноглава като повечето твои връстници. Ти имаш богат вътрешен свят и
духовни стремежи, които простаците не разбират. Това до известна степен те
обрича на самота.
– Прав си – каза Скарлет и още повече се натъжи, замислена върху драмата
на извисената личност в един бездуховен свят.
– И третият ти огромен недостатък е, че си твърде романтична. Ти не се
интересуваш от материалните неща, а копнееш за красиви взаимоотношения,
каквито за съжаление рядко се срещат.
– Абсолютно си прав – избухна в ридания Скарлет. – Но как да се променя,
как?
– Не е нужно да се променяш – казах. – Аз те обичам именно защото си
такава, каквато си. Защото си различна.
– Благодаря ти – спря да реве Скарлет и ме целуна. – А нямам ли и някакви
други недостатъци? Например в секса?
– В секса си страхотна – излъгах я. – Нямам никакви забележки.
– Сега аз ще ти кажа какви недостатъци виждам в теб. Първо – не ми
обръщаш достатъчно внимание.
– В смисъл? – попитах хладно.
– За теб футболът е по-важен от мен.
Ми мноо ясно, че е по-важен. Футболът е по-важен от всяка една жена. Тя
кво е очаквала, дееба.
– Глупости! – казах. – Как ще е по-важен!
– Ми в деветдесет процента от времето, което прекарваме заедно, ти си пред
телевизора и гледаш мачове.
– Това изобщо не е вярно. Просто това лято имаше световно и мачовете бяха
всеки ден. Но световните са веднъж на четири години.
– Ако не е световно, ще е шампионска лига. Дори на рождения ми ден гледа
мач!
– Тогава беше финалът на Карлинг къп. Но догодина няма да е на тая дата.
– Друг твой недостатък е, че приятелите ти са пълни идиоти – продължаваше
да ме яде Скарлет. – Как може да се мъкнеш с тия лузъри!
– Няма да обиждаш приятелите ми! – ядосах се. – Много свестни момчета са,
ако искаш да знаеш. Наистина, обноските им не са перфектни, но иначе са
хора, на които винаги мога да разчитам.
– Пропаднали типове са. И алкохолици. Което ме подсеща и за друг твой
недостатък. Много пиеш бе, Иво.
– Аз ли бе? Хе-хе. Е кво му е многото? Две-три ракии на вечер.
– И пет-шест бири. Аз разбирам да пийнеш едно малко, така, за настроение,
ма ти се наливаш бе.
– Глупости.
– Но това, което най-много ми тежи във връзката ни, е, че си прекалено
ревнив.
Това вече беше абсолютно несправедливо обвинение. За мачовете си беше
горе-долу права, за приятелите ми – донякъде, за алкохола – да речем, че е
така. Ма да ми вика, че съм ревнив – това вече е клевета.
– Скарлет, аз съм най-широко скроеният човек, когото можеш да срещнеш на
този свят. Ревността е чувство, което ми е непознато. Смятам, че всеки човек
се ражда свободен и никой няма право да предявява претенции за собственост
върху друг човек.
– Само така говориш. Ама нали те виждам как реагираш, когато ме заговори
някой непознат мъж. Направо се вбесяваш. И после си го изкарваш на мен.
– Това са пълни глупости – казах. – Нямам си друга работа, та ше седна да
те ревнувам!... Винаги съм ти казвал, че ако искаш да бъдеш с мен, ще бъдеш с
мен. Ако не искаш да бъдеш с мен – и да те ревнувам, и да не те ревнувам –
все тая.
– Значи ми казваш, че си измислям, така ли? Че си внушавам? Това ли ми
казваш? Мислиш, че съм луда, така ли?
– Бе не мисля, че си луда, ма изобщо не разбирам откъде ти е хрумнало, че
съм ревнив. Точно па аз. Ти да видиш!
– Искаш ли тогава да направим един експеримент? За да разберем кой е
прав в случая.
– Какъв експеримент?
– Ще отидем в някой бар, ама поотделно. Няма да седиш до мен. Все едно не
се познаваме. И ще наблюдаваме как реагираш, когато някой мъж почне да ме
сваля. Но условието е да не се намесваш при никакви обстоятелства.
Чак сега разбрах накъде бие, мръсницата. Искаше да ѝ дам карт бланш да се
натиска пред очите ми с некви тъпаци. Да я гледам, докато ѝ се лигавят и я
обарват... Ебахти извратената кучка!
Но не можех да отхвърля предложението. Ако откажех, щеше да излезе, че
съм жалък ревнивец. И страхливец. А истинският мъж не се страхува от
конкуренцията на некви тъпаци, нали така.
Нямах избор. Приех.
Точно в десет часа влязох в бар „Криминале“ в „Люлин“. Бяхме се разбрали
барът да е на неутрален терен, някъде, където не ни познават.
Седнах на бара и си поръчах една биричка. Имаше доста народ – все пак
събота вечер беше. Млади лъвчета, обули новите си кецове, се оглеждаха за
пияни жени. Имаше и няколко нелоши курвета, които ми хвърлиха по един бърз
поглед, но веднага ме прецениха като неплатежоспособен и повече така и не
проявиха интерес към мен.
Засмуках биричката и след десетина минути в бара влетя Скарлет.
Трябваше да я видите как се беше облякла! Като най-долна проститутка.
Една къса пола, под която ѝ прозираха прашките, огромно деколте, ма чак до
пъпа и едно ярко червило, все едно е тръгнала на лов за минети. Изобщо не се
бяхме разбрали така. Но вече беше късно.
Седна на другия край на бара, така че идеално да я виждам. Сърцето ми
щеше да изхвръкне от яд. Ше пукна, ама си трая. Иначе губя играта.
Тъкмо барманът я попита какво ше пие, и зад нея се промък-на някакъв млад
дихател с доста гел върху косата и каза:
– Питието е от мен.
Кво нещо е добрата стръв! Още не е метнала въдицата и рибите вече са я
налапали. Скарлет закокетничи там нещо като последен парцал, а свалячът
вика:
– Не се ли познаваме отнякъде?
Тва па е най-тъпото изречение за започване на свалка. Ми не, не се
познавате, пич. Сори.
Скарлет обаче се замисли и каза:
– Да, може би наистина се познаваме. Но не се сещам откъде.
– Бедруум? – подсети я тоя капут.
Оффф, как па не! Скарлет да не ти е неква плажна курветина.
– Не, не съм била там.
– Откъде си? – пита я лайното. – От Германия ли?
Баба ти е от Германия.
– Не, от Калифорния – каза Скарлет.
Логиката на разговора подсказваше, че всеки момент тоя нещастник ще я
попита „кво работят ваште“. Той обаче реши да атакува директно.
– Имаш ли си гадже?
– Не...
Не? Ше ѝ счупя главата, ше ѝ счупя.
– Всъщност да.... имам си – призна си все пак Скарлет. – Всеки момент ще
дойде.
– Еми, приятна вечер тогава – предаде се бързо пишман-свалячът. – Радвам
се, че се запознахме.
Ха-хааа, много лабав се оказа нещо. Веднага щом разбра, че не е сам на
пистата, се оттегли. Явно не е готов да воюва за любовта си. Тва младите са
жалки страхливци.
Ухилих се от кеф и си поръчах още една биричка. Но радостта ми не трая
дълго, защото в тоя момент до Скарлет цъфна едър бабанко с прилепнала
фланелка. Анаболните му бицепси направо щяха да се пръснат от надуване.
Притесних се. Ако се стигне до бой, шансовете ми срещу този не са големи.
– Коя зодия си? – вика.
Тоя па! Със зодии тръгнал да сваля. Ебати тъпака.
– Телец – каза Скарлет.
– Тва е най-хубавата зодия – взе да ѝ се мазни фитнесчията. – Много си
подхождаме. Аз съм Рак.
– Уау! – каза Скарлет.
Зарадва се така, сякаш това беше първият човек зодия Рак, когото среща в
живота си.
– Приятно ми е, Ваньо – каза якият. – Ти как се казваш?
– Скарлет.
– Ооо, това ми е любимото име.
Явно стратегията му беше да ѝ се мазни на всяка дума.
– Дигам двеста от лежанка – реши се да се изфука нацепеният. – Имам
фитнес център в съседния блок. Ако решиш да се раздвижиш, заповядай. Ше ти
направя 30 процента отстъпка от картата.
Па и ларж бил бе. Да му се не надяваш.
– Не че имаш нужда от фитнес де, тялото ти е перфектно – продължаваше
да се мазни бабанкото. – Ма винаги е добре човек да поспортува в приятна
атмосфера. Та ако искаш да се раздвижиш, заповядай.
Скарлет му се усмихна и леко наклони главата си наляво. Докосна
предизвикателно с език горната си устна. Май наистина ѝ харесваха мускулите
му. Помислих си, че в този момент тя си представя как отива във фитнеса на
тоя миризлив тъпанар и как той я опъва върху всеки един от уредите. Ах,
мръсницата…
Но в тоя момент в бара влезе някаква раздърпана женица по анцуг и се
разкрещя:
– Пак ли бе, Ваньо? Пак ли с твойте номера? Човек не може да се изпикае от
тебе бе. За две минути да те изпусна от поглед и веднага хукваш по курви.
Детето лежи вкъщи с температура, а нашият тръгнал курви да сваля. И за
какво ги сваляш, да те питам? За какво? При положение, че от тия анаболи,
дето ги пиеш, вече от две години не ти става.
Охооо, импотент! Ебати кефа.
– Цеце, това е моя съученичка. – размрънка се фитнесчията. – Не сме се
виждали от години.
– Каква съученичка бе, Ваньо? Каква съученичка? Аз съм ти съученичка,
забрави ли? В един клас сме учили от първи до дванайсти клас и много добре
знам кои са ни съученички и кои – не. И сигурно си я питал коя зодия е, нали?
Тва ти е супер-оригиналната тактика, нема що.
Огромният Ваньо буквално се смали пред очите ми. Напереният сваляч за
секунди се превърна в разтреперана мишчица. Жената с анцуга го хвана за
ръката и го извлачи от бара като пазарска количка. Оня не успя дори „чао“ да
каже.
Следващият кандидат за вниманието на Скарлет беше мъж на моята възраст.
Носеше дънки и скъпа риза. Обувките му бяха безупречно лъснати. По
загорялото му лице беше набола тридневна, леко прошарена брада.
– Госпожице, ще ми позволите ли да споделя Вашата компания? – попита.
Па и галантен на всичкото отгоре. Говори ѝ на „вие“. Скарлет се ококори.
Кой би предположил, че в некъв люлински бар ще се появи такъв джентълмен.
– Да, разбира се. Заповядайте.
– Давам си сметка, че вероятно е нахално от моя страна да нарушавам
личното Ви пространство. Но този дълбок зелен поглед ме привлече. Надявам
се, че няма да възразите да Ви почерпя едно питие?
Гласът му беше плътен и изкушаващ. Предположих, че Скарлет вече се е
подмокрила. Усещах, че с тоя ше бера ядове. Поръча ѝ уиски, което струваше
колкото нов съединител за голфетката ми. Направо изтръпнах.
– Как странно си играе с нас съдбата... – продължи баровецът. – Не съм
очаквал, че именно тук ще срещна такава изтън-чена дама като Вас,
госпожице...
– Скарлет... – прошепна с прималял от вълнение гласец Скарлет.
– Приятно ми е, Джони – усмихна се лъскавото копеле и присви очи. –
Скарлет и Джони – звучи романтично.
Да бе, Джони. Сигурно се казва Грую, ма чупи стойки тука. Дееба и позьорът,
дееба.
– Бих ви предложил да ви отведа на една нощна разходка и да ви покажа
колко смайващо изглежда този иначе грозен град, гледан вечер от Витоша. Но
за съжаление бентлито ми се повреди.
Завалията. И той кат мен – със счупена кола. Жив да го ожалиш!
– И сега съм с хикспетицата – продължи Джони и запали пура, дебела
колкото прасеца на Кубрат Пулев. – А се боя, че хикспетицата не е автомобил,
в който бих поканил жена от такава класа. Пречи ли ви димът от пурата ми?
– Не, напротив, приятно ми е – изстена Скарлет.
Усещах, че започвам да губя мача. Бентли и хикспетица при всички
положения бяха по-силен афродизиак от седемнайсетгодишна голфетка със
счупен съединител. Верно, че и бентлито на Джони беше счупено, ма все пак...
– Струва ми се, че сте някак тъжен – каза Скарлет.
– Имате забележителна чувствителност – усмихна се горчиво Джони и
дръпна от пурата си. – Тъжен? По-скоро не. Разочарован и наранен? По-скоро
да.
– Кой ви е наранил? – съжали го Скарлет.
– Това е дълга история – въздъхна Джони. – Позволете ми да ви отговоря с
една фраза от Ремарк: „Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с
философия, това е възможно само с помощта на друга жена“.
Крайно време беше да се намеся. Тоя капут не стига, че е богат, не стига че
е добре възпитан, не стига че е хубаво облечен, ами и тръгваше да ѝ играе с
най-коварния номер – номера „имам разбито сърце“. И като я знам Скарлет
каква е състрадателна, като нищо щеше да му удари едно утешително ебане
само за да не го гледа как страда.
Аз навремето я свалих по същия начин – с измислени сърцераздирателни
истории за емоционалните си крушения. Този подход пробужда в жените
майчинския им инстинкт и те нямат търпение да те метнат в кревата, за да ти
докажат, че в тоя живот има и некои радости. А после се гордеят, че уж са те
извадили от депресията.
Станах и с решителна крачка тръгнах към романтичната двойка.
– Ше прощавате, че ви прекъсвам разговора – рекох, – ама трябва да си
ходим. Аре, Скарлет. Доспа ми се.
– Не ви познавам, господине – примигна с огромните си клепки Скарлет.
– Аре, не се прай! – казах. – Загубих мача. Ти беше права – ревнив съм. А
сега давай да си ходим. Благодаря ви, че правихте компания на годеницата ми,
господин Джони.
Баровецът се ококори. Беше суперизненадан, че знам името му. Изобщо не
предполагаше, че цяла вечер съм слухтял тука като некъв презрян плъх, като
най-долен агент на Държавна сигурност.
– Да ви закарам? – предложи галантно Джони.
– С кво ше ни закараш? Със счупеното ти бентли ли? – ухилих се аз. – Заеби!
Оня пак зяпна от изненада, но бързо се съвзе.
– Беше ми много приятно, госпожице Скарлет – каза лъскавият капут и ѝ
целуна ръка. – Съжалявам, ако съм ви притеснил с нещо.
Скарлет се просълзи. Извлякох я от бара почти по същия начин, по който
отчаяната съпруга беше измъкнала одеве фитнесчията Ваньо.
Навън Скарлет ревна безутешно. Бях наясно, че реве за Джони. Само десет
минути тъпи свалки ѝ бяха достатъчни да се влюби в тоя лайняр.
– Съжалявам – казах. – Изгубих облога. Може би наистина съм ревнив. Но не
мога да гледам как некви тъпаци ти се свалят и ти нямаш нищо против!
– Ти развали всичко, Иво – изхълца Скарлет. – Нали обеща, че няма да се
намесваш.
– Еми обещах, ама наруших обещанието си. Сори... Защо изобщо се навих на
тая перверзия? Къде ми беше акълът? Да те гледам цяла вечер как се
натискаш с некви капути.
– Не съм се натискала! – възрази Скарлет. – Освен това Джони не беше
капут. Знаеш ли колко е нещастен?
– Ами като е нещастен, върни се при него, бе! – разкрещях се в люлинския
мрак. – Лепни му една путка на тва джони да го ощастливиш малко.
– Простак! – изсъска Скарлет.
В таксито до вкъщи не си говорихме. Само тя подсмърчаше от време на
време. А аз се псувах наум защо изобщо ѝ уйдисах на акъла. Ше си правим
експерименти тука, като малките деца. Сякаш не знаех какво ще се случи.
На следващата сутрин и двамата се преструвахме, че не помним какво се е
случило снощи. Играехме го широкоскроени. Между нас цареше една
напрегната любезност.
И вече две седмици сме така. Правим се, че нищо не е било.
Струва ми се обаче, че Скарлет леко е охладняла към мен. Не че се държи
лошо, напротив, много мило се държи. Даже ПРЕКАЛЕНО мило, ето това ме
тревожи.
Понякога нощем я усещам, че не спи.
– Спиш ли, Скарлет? – шепна ѝ в тъмното.
А тя се прави, че спи и не ми отговаря.
Но аз знам, че не спи.
Подозирам, че в такива моменти си мисли за Джони.
Не че съм ревнив, ама съм сигурен, че си мисли за него.
 Как Скарлет пропя попфолк
Обади ми се Скарлет много развълнувана.
– Иво – вика, – реших да пропея.
– Here you are, bride, Spases day – казах. Демек „те ти булка Спасовден“.
– Моля? – не разбра Скарлет.
– Приказвам си – рекох. – За какво ти е да пееш? Нали си актриса.
– Чувствам, че имам потенциал – каза Скарлет. – Защо да не опитам?
– Добре, опитай.
– Ти познаваш много хора. Моля те да ме запознаеш с някой музикален
продуцент.
Какво да я правя? Нали не мога да ѝ отказвам, звъннах на Митко.
– Мите – казвам, – имам тука една приятелка, дето иска да става певица.
– Ох, аман! – изпъшка Митко. – 286 певици имам вече, чудя се как да им
намирам работа.
– Аз не искам да ѝ намираш работа. Тя си има работа. Меракът ѝ е да изпее
там некое парче, та да си начеше крастата.
– Е, ако е само това, няма проблем. Докарай я да я чуя.
Взех Скарлет с голфетката и след един час бяхме в офиса на Митко. Офисът
на Митко прилича на сръбска лавка – разни лампички мигат, а по стените са
закачени плакати на почти голи жени.
– Здрасти, Иво – каза Митко. – Това ли е певицата?
И се усмихва похотливо.
– Това е – казах. – Тя е американка.
– Охоооо, американка? Браво. Аз имам тука циганки, туркини, арменки, ма
американка нямам. Как се казваш, мойто момиче?
– Скарлет се казва.
– Хм. Тъпичко име, ама ше го сменим.
– Защо ше го сменяш? – наежих се.
– За да стои добре на афишите. Кво е тва „Скарлет“? Ще я кръстим Скарлена.
Обясних на Скарлет, че ще ѝ слагат артистичен псевдоним. Тя се зарадва.
– Уау? Скарлина? Куул.
– Ше трябва и леко да ѝ барнем визията – каза Митко.
– Как ше ѝ я барнеш? – притесних се аз.
– Еми така като гледам, ше трябва да поналеем циците. Двеста-триста
кубика минимум.
– Глупости – срязах го аз, – циците ѝ са идеални. Доста по-големи са от
средното ниво.
– От средното ниво са по-големи – съгласи се Митко. – Но за попфолка са
малки. Напоследък се харчат само турбоцомби, брат.
– Тая нема да стане – казах. – Циците ѝ си остават, каквито са.
– Добре, ама после да не каеш „що не се харчи парчето ѝ“...
– Няма да кажа.
– Иначе в лице е горе-долу добре... – Митко я оглеждаше като месо за
продан.
– Горе-долу? – извиках. – Това е една от най-красивите жени в света. Смятат
я за...
– Кой я смята? – прекъсна ме Митко.
– Най-авторитетните личности в Америка. Режисьори, критици, журналисти.
– Само че тука нема да пее пред авторитетни американски личности и
режисьори, ами пред потни пияни мутри. Които ше ѝ бутат бакшиши в
деколтето. А техният вкус е малко по-различен. Те, като ударят три уискита,
почват да мислят за проститутки. Идеалната жена според тях трябва да
прилича на проститутка, готова за ебане. В тоя ред на мисли на Скарленчето
ше трябва да ѝ понапомпиме джуките.
– Митко, няма да се разберем така. Виж какви разкошни естествени устни
има Скарлет. Няма да ти позволя да ѝ направиш устата на маймунски гъз.
– Аз само ти казвам как ше е най-добре, понеже познавам пазара. Но в
крайна сметка вие си решавате. После да не каеш, че не съм те предупредил.
След споровете около визията на Скарлет преминахме към творческите
въпроси. Митко каза, че имал най-добрите композитори, които правели само
хитове. В потвърждение на думите си ни пусна няколко мазни кючека.
– Найс – каза Скарлет.
По въпроса за текста Митко беше категоричен, че не бива да е на английски.
Трябвало да е на български, за да могат всички тъпанари да го разберат. Щото
тия, дето давали най-големите бакшиши по заведенията, не знаели грам
английски. Митко работел с най-добрите текстописци, те щели да ѝ напишат
страхотен текст.
– Найс – каза Скарлет.
– Ше ти трябва ѝ клип – каза Митко.
– Е, чак пък клип... За какво ѝ е клип? – попитах.
– Е как за кво. За да я въртя по мойта телевизия и да почнат заведенията да
я поръчват. Работя с най-добрите режисьори, ше ти направят страхотен клип.
– Найс – каза Скарлет.
– Начи текстът ше ти излезе към хиляда лева, музиката – към две хиляди. И
като сложиш студио, тонрежисьори, путки майни... абе към пет бона ше е
всичко. И двайс пет бона за клипа – мисля, че в трийсе бона ше се вместим,
освен ако не излезнат некви непредвидени разходи.
– Какви непредвидени разходи? – попитах.
– Знае ли човек... То за това се наричат „непредвидени“, щото никой не
може да ги предвиди – философски ми обясни продуцентът.
– Всичко ше ти струва трийсе хиляди лева – казах на Скарлет.
– Това колко долара са? – попита ме тя.
– Около двайсе хиляди – казах.
– Найс – каза Скарлет.
Стиснаха си ръцете с Митко и кариерата ѝ на фолкпевица започна.
След две седмици Скарлет ми звънна да чуя демозапис на парчето ѝ.
– Чакай да ти го пусна по телефона – вика.
В слушалката ми писнаха тревожни зурни, чу се нервен тропот на малко
барабанче, след което екна припевът:
 Шибай ме опасно
Нищо че е тясно
Лашкай ме сега
Под цветната дъга!
Шибай ме опасно
Нека стане ясно
Че на този свят
Искаме рахат
Але-лей-лей-лей!
– Ду ю лайк ит? – изчурулика Скарлет след края на тази потресаваща
простащина. По интонацията ѝ долових, че тя си я харесва и иска и аз да я
одобря.
– Знаеш ли за какво става дума в текста? – попитах я.
– Йес. Съмтинг ъбаут лов. Лов ъндър дъ рейнбоу.
– Да, за любов става дума – казах ѝ, – само че не за такава любов, каквато
си мислиш. Пееш „фък ми дейнджъръс“.
– О май гад! – каза Скарлет. – Рийли?
– Рийли – рекох.
Скарлет се разплака.
– Не мога да изпея такова нещо – каза. – Татко ще ме убие.
Обадих се на Митко и му казах, че трябва да променят текста. Той ми обясни,
че текстът бил супер, точно такива най-много се харчели, щото мутрите, като
пийнели три уискита, си мечтаели за жена, която да им говори подобни
мръсотии. Такъв бил пазарът.
– Не ме интересува – казах. – Напишете ѝ нещо по-прилично.
След още две седмици Скарлет ми пусна по телефона новия вариант. Той
звучеше така.
Лъжеш безобразно
С тебе ми е празно
Изчезни сега
 Под цветната дъга
Лъжеш безобразно,
Копеленце, мазно
Ти превърна в ад
Моя скъп рахат.
Але-лей-лей-лей.
– Ду ю лайк ит? – разтревожено ме попита Скарлет.
– Доста по-добре е – окуражих я. – Макар че е пълна безсмислица.
– Вече заснехме и клипа – възторжено каза Скарлет. – Много е арт. Аз вървя
по една улица и пея, а във витрините на магазините се отразяват сцени от
живота на други хора. Идеята е, че аз съм била всички тези хора в някакъв
предишен живот.
За пръв път чувах за попфолк клип с толкова сложно художествено послание.
Очевидно в този жанр вече работеха хора, повлияни от естетиката на Андрей
Тарковски.
– Митко каза, че утре клипът ще е готов – продължи Скарлет. – Ела да го
гледаме заедно.
На другия ден отидохме в офиса на Митко. Там седеше млад мъж с брада и
обеца на дясното ухо.
– Тва е режисьорчето – представи го Митко. – Голям талант. Пратих го да
специализира два месеца в Скопие. Много нестандартно мислене има.
Режисьорчето се похвали, че вече е снимало „над единайсет клипа“. Зачудих
се какво ли означава „над единайсет“. Явно все още не беше стигнал до
дванайсет, иначе защо ще скромничи? Предположих, че в богатата си
творческа кариера освен единайсет цели клипа, вероятно има и половинка
клип. Или пък четвъртинка некаква.
Докато разсъждавах върху тази загадка, режисьорчето пъхна една флашка в
големия телевизор на стената и клипът тръгна.
Първото, което ми направи впечатление, е, че цветовете бяха някак си
лайняни. Режисьорчето ми каза да не се притеснявам, това било работна
версия, тепърва щял да прави цветни корекции.
Камерата показа улица „Витошка“, близо до Съдебната палата. В кадъра на
заден план мернах Скарлет, но не беше на фокус, така че изобщо не си
личеше, че е Скарлет. Би могла да бъде и всяка друга жена.
– Защо не е на фокус? – попитах.
– Такава е концепцията – обясни режисьорчето, заснело над единайсет
клипа. – Героинята потъва в мъглата на спомените и открива в тях истинското
си „аз“.
Явно според него, когато човек потъва в мъглата на спомена, се
разфокусира.
На витрините от двете страни на „Витошка“ се прожектираха брутални
порносцени – лесбийки се ближеха, кон обладаваше фермерка, плешив учител
налагаше с камшик голото дупе на ученичка.
– О май гад! – извика Скарлет.
– Какво е тва, бе? – възмутих се и аз.
– Това са заключените в подсъзнанието на героинята стаявани страсти и
потискани желания.
Явно според него Скарлет мечтаеше да се сношава с кон.
– Клипът е жесток – обади се Митко. – Ше избием рибата.
Скарлет се разплака. Не можеше да повярва, че са я намесили в такова
долнопробно порно.
Митко обясни, че може да ѝ направят и друг клип, ако тоя не ѝ харесва. Но
трябвало да плати още 30 бона. Скарлет ревна още по-силно.
Така кариерата ѝ на фолкпевица приключи още преди да е започнала. Сега
си има песен, която никой няма да чуе, и клип, който никой няма да види.
 Със Скарлет на сватба
Обади ми се братовчедът Минчо от Свиленград.
– Ивчо, другата ниделя дигам сватба. Женя големия син.
– Честито! – казах. – Да ти е жив и здрав!
– Туй ши му го кайш лично – вика Минчо. – В ниделя в десит часа та чаками
вкъщи. В дванайси сми в църквата, в идин часа – в ристоранта. Подаръцити – в
пари.
– Там съм – казах.
– Ку ни дойш, много ши са убидя, да знайш. Ни съм та виждал от сто години.
– Ше дойда, как няма да дойда.
– Четристин чуйека съм поканил – от тях сто и пидисе са випажии. Министри,
дипутати, прокурори, кот са сетиш. И Вес-ко Маринов ши пей.
Братовчедът Минчо е митничар. Много пари направи, вдигна къща на три
етажа, кара ес класа. Четири пъти го уволняваха, ама все го връщат на работа.
Страшна лисица е.
Като разбра, че съм канен на сватба, Скарлет много се зарадва.
– Никога не съм ходила на българска сватба, Иво. Много ще ми е интересно
да се запозная със сватбените ви традиции.
– Бе не съм сигурен дали ще ти хареса – казах. – Доколкото познавам
братовчед ми, ще има доста простотии.
– И какво от това? Ще бъде забавно. Ще ме заведеш, нали?
Как да ѝ откажа?
В неделя станах в пет сутринта, взех си един душ, облякох си официалния
костюм, сложих във вътрешния джоб плика с парите, качих се на голфетката и
отидох до хотела да взема Скарлет. Тя беше изключително стилна, както
винаги – с дълга вечерна рокля и дискретен грим.
Докато пътувахме, се опитах внимателно да я подготвя за това, което ни
предстои.
– Трябва да те предупредя, че някои от ритуалите на тази сватба може да ти
се сторят малко странни.
– Какво имаш предвид?
– Роднините ми са хора с малко по-особен манталитет. Не са типични
европейци. Така че и забавленията им са... как да кажа... малко по-
примитивни.
– Болкан стайл?
– Да.
Веднага ме разбра. След няколко месеца, прекарани в България, Скарлет
вече беше свикнала с мисълта, че не бива да се шокира от нищо.
Малко преди десет пристигнахме пред къщата на братовчеда. Трудно можеш
да я сбъркаш. Малко по-висока е от училището и цялата е обкована с някакви
потресаващи златни перила. Да се знае кой тука е шефът. Пред къщата беше
паркиран чисто нов кайен, целият увъртолен в панделки и цветя, а на предния
капак – кукла, облечена като булка.
Пред къщата имаше паркирани още няколко коли, които общо струваха
колкото годишния бюджет на здравната каса.
– Твоите роднини явно са много заможни – отбеляза Скарлет. – Какъв им е
бизнесът?
– То не е точно бизнес – казах. – После ще ти обясня.
Пред къщата излезе Силвето – жената на Минчо и майка на младоженеца.
Специално за сватбата Минчо я беше тунинговал с нови цици и лифтинг.
Силвия беше с къса златна рокля и огромни пръстени по ръцете. Изглеждаше
притеснена.
– Влизайте – вика. – Минчо е малко изнервен, нали го знаеш какъв е.
Влязохме в хол с размерите на баскетболно игрище. Подът беше застлан с
черен мрамор, мебелите бяха от махагон. В дъното, пльоснат върху бял кожен
диван, седеше домакинът, а до него млад мъж със сив костюм и зелена
вратовръзка седеше, сякаш беше глътнал бастун, и гледаше тревожно.
– Ееее, доживяхми да са видим! – избоботи Минчо. – Дотам я докарахми, да
са виждами само по сватби и пугрибения. Ха добре сти ни дошли!
Изправи се с пъшкане от дивана. Прегърнахме се. Ръцете му бяха потни.
– Минчо, това е Скарлет. Скарлет – това е Минчо – представих ги един на
друг.
– Скарлет-марлет, ко значение има... Важното й да сми живи и здрави –
обобщи философски Минчо. – Сядайти.
Седнахме.
– Здравейти! – каза плахо глътналият бастун младеж.
– Туй е кумът Здравко – гордо каза Минчо и го плесна с такава сила по гърба,
че оня за малко щеше да си изплюе зъбите. – Наши момче. Баща му дълги
години ми беши началник-смяна. Четри пъти ма е уволнявал и четри пъти ма е
връщал на раута. Голям чуйек... Здравко, Здравкооооо, ко знайш ти? Нищу ни
знайш. Ха, наздрае. Ма вий що ни казвати, чи нямати нищо за пийни, ве? Ей,
таз мойта загубената вечи за нищо ни става.
И внезапно изкрещя:
– Силвиооооооо!
От кухнята с уплашено лице влезе съпругата със златната рокля.
– Дубрье бе, можи ли да си такваз овца, кажи ми! – започна да я навиква
Минчо. – Душли са ни гости от Софията и да няма кой ино пийни да им налей.
Како са шматкаш в таз кухня? Силвио, стигни са, щот ши та ушамаря и хич ни
ми пука сватба-матба. Дуниси от трийсигодишното.
Силвия излезе и след малко се върна с бутилка 30-годишен „Макалън“ и две
чаши.
– А така! – тросна се Минчо.– Уискито донесла, лед ни донесла! Аве, ти
подиграаш ли ми са? Не ве, кажи, подиграаш ли ми са?
– Минчо... – кротко каза жената.
– Како Минчо ве! – разкрещя се пак братовчедът. – Како Минчо! Шти дам аз
идин Минчо. Бягай за лида, чи ни мога да та гледам.
Силвия пак отиде в кухнята и оттам се чу някакво тракане.
– Сига полвин час ши го носи тоз льед – обясни Минчо. – Ей, много ма дразни
напосльедък, Ивчо. То бива, бива, кокоши акъл, ама...
Жената донесе лед, сипахме си уиски, чукнахме се.
– Ейии, остаряхме, Минчо – опитах се да разведря обстановката. – Минава си
времето. Ей го, вече син жениш. Да ти е жив и здрав.
– Бе чакай да видим дали ши го уженя тоз дришльо. Снощи праил иргенско
парти, моля ти са. И са прибра таз сутрин в седим часа, гъз гиврек пиян.
Раздърпан, оповръщан. Тез курви ши му изидат главата. Ушамарих го и го
турих да спи... Ей го, и Здравко е бил на иргенската, ма чуйека са е прибрал в
идин и полвина. Щото знай, чи ньеска имами да вършим раота. А нашия плющи
курвити до сабахлям и ни му пука за сватбата. Здравко, Здравкооо, тоз твоя
кумец за нищо ни стаа.
– Е, не му се сърди – казах. – И ние бяхме същите навремето. И ние сме
ходили по курви.
– Аз, аку стаа на въпрос и сига ходя. Таз мойта, кат ма ядоса, утюам на
мотьела, зимам призиденския апартамьент и си викам по две-три курви. Дажи
вечи ни ги иба, ми само ги гльедам как са лижат. Ни ми са ибе. Аз, мойто съм
си го зел. Здравко, Здравкооо, ко знайш ти? Нищу ни знайш.... Иди да събудиш
Цвитомир, щото ку ида аз, няма да са сдържа и пак ши го ушамаря. Събуждай
го, чи трябва да ходим да зимами булката.
Здравко се качи на горния етаж и след малко отгоре се чу топуркане. Явно
битката с пияния младоженец не беше лека.
– Ама вий нищо ни пийти – смъмри ни Минчо. – Ко му са назландисвати на
туй уиски? Пийти спокойно, дванайси кашона имам. По деветстин лева
бутилката. Смятай. Ма да ти кажа, Ивчо, не сичко е пари на тоз свят. От мен да
го знайш.
Наля ни чашите догоре и изпи своята на екс.
– Каква е булката? – попитах. – Тукашна ли е?
– Жанчиту ли? Тукашна е. Добро момичи. Иска да стаа фолкпивица. Чичо
Минчо, кай, много искам да стана фолкпивица. Викам: шта напрая, ве, аз колко
таквиз съм напраил фолкпивици... Глория-млория, Преслава-мреслава, Анелия-
манелия, сичкити аз съм ги напраил.... Добре бе, ний ся туй уиски тъй на голо
ли ши го пийм? Силвиоооо! – изрева пак братовчедът.
Силвия влезе разтреперана. Беше пред нервен срив.
– Можи ли да си такваз овца, кажи ми! – емна я Минчо. – Ини фъстъчки ни са
сещаш да дунисеш. Дай от онез австралийскити.
Силвия се върна след минута с голяма купа фъстъци.
– От Австралия ми ги носят. Опитай да видиш. Таквиз фъстъци ни сте яли.
Триста и читирси долара килото. Ма не сичко е пари на тоз свят, братчед. От
мен да го знайш.
След малко отгоре слезе младоженецът. Всъщност не слезе, а го донесоха.
Беше увиснал върху гърба на клетия Здравко. Изглеждаше ужасно – блед, със
зачервени очи, едва влачеше краката си. Сватбеният костюм му стоеше някак
си накриво.
– Виж го, ве! – викна Минчо. – Пияна свиня! Ши ми ходи по курви цяла нощ...
Цвитомире, помниш ли чичо ти Ивчо?
– Здрасти, Цеци – усмихнах му се аз.
Младоженецът изфъфли нещо нечленоразделно.
– А, ши та помни! – отговори си сам Минчо. – Виж гу на како са е напраил.
Той имито си ни можи да запомни, та теб ли ши та помни! Цвитумире, ку ни са
стегниш виднага, ши та ушамаря.
Заплахата беше съвсем реална и момчето видимо се изплаши, но колкото и
да се стараеше, не можеше да се стегне. Алкохолът не го пускаше.
– Цвети, хайде, маме – подкани го Силвия. – Изпий си кафенцето и да ходим
да взимаме булката, маме.
– Нииискамкфе – изфъфли младоженецът.
– Пийни го, маме, ще ти светне – настоя Силвия.
– Ши ви светна аз и двамата ши ви светна – закани се Минчо. – Тъй ши ви
светна, чи ши ма запомнити. Ама тя го напрай такъв. Цял живот ходи подире му
кат квачка. Маме туй, маме онуй. Ила мама да ти избърши дупито, ила мама да
ти изпире главата... До седми клас му връзваши връзкити на обувкити. И ей го
ризултата – станал е абсолютен путю. Ни знам жина му как ши са опрая с него.
В този момент дойде дребен плешив човечец с огромен пис-толет, препасан
на кръста.
– Туй е шофьора ми – каза Минчо. – Айди да ставами да зимами булката.
Здравко, ти ши караш кайена. Натуварвай Цвитомир и утюайти. Ний идвами с
мойта кола.
Да се натовари Цветомир не беше лесна задача. Той първо се засили да
влиза през багажника. Беше си наумил, че трябва да влезе точно оттам и
страшно се ядоса, че не става. Разпсува се като каруцар. С общи усилия
шофьорът на Минчо и Здравко успяха да го набутат на задната седалка. Преди
колата да потегли, Цветомир отвори прозореца и повърна.
– Лошо му е на детето – притесни се Силвия.
Качихме се на ес класата на Минчо и тръгнахме да вземаме булката. Тя явно
беше от скромно семейство, защото живееше в панелен блок.
Апартаментът беше на втория етаж и ни отне около половин час, докато
качим младоженеца по стълбите.
– Къде ме водите? – викаше той и ни блъскаше. – Нищо не съм направил!
Знаете ли кой е баща ми?
Явно ни вземаше за полицаи.
– Шти кажа аз кой е баща ти – мърмореше Минчо. – Само да мини сватбата.
Шта спукам от бой.
Ритуалът по вземането на булката повелява младоженецът и кумът да чукат
на вратата, а роднините на булката да я залос-тят и уж да не ги пускат. После
кумът дава некви пари и ония отварят вратата. Демек – взимат я с рушвет.
Корупционните схеми са много силно застъпени в народните ни традиции.
Здравко и Цветомир се засуетиха около вратата. Всъщност суетеше се само
Здравко. Цветомир тотално беше отебал всякакви ритуали. Само сумтеше и
хълцаше.
– Отваряйте! Идваме за булката – изписка Здравко. Хич не звучеше
авторитетно с тоя фалцет.
– Няма да отворим – чуха се гласове отвътре.
– Трябва да натиснете по-силно вратата – подсказа Силвия.
Тая позорна сценка продължи няколко минути и Минчо се изнерви.
– Абе, ко са мотати тука кат някви путки, ве – вика. – Дайти аз ши отворя.
Засили се и се метна с огромното си туловище върху вратата. Тя се откърти с
цялата каса и рухна сред облак от мазилка и прах.
Скарлет изпищя.
– Какво става тук, Иво?
– Спокойно – викам. – Това е наужким.
Наужким, наужким, но имаше ранени. Вратата беше паднала върху булката и
най-добрата ѝ приятелка. Челото на булката кървеше, а най-добрата
приятелка пищеше и се превиваше от болка. Закараха я в болницата и се
оказа, че ръката ѝ е счупена.
– Извинявайти, ши ви платя вратата – любезно каза Минчо. – Жанче, добре
ли си? Нищу ти няма.
Жанчето ревеше, но за щастие драскотината на челото ѝ наистина се оказа
безобидна. Нямаше да ѝ попречи на венчавката. В този момент обаче отнякъде
се появи кумата, която ревна най-силно от всички, въпреки че не беше
пострадала от изкъртената врата. Просто си беше гламава.
Този инцидент леко наруши сценария и ускори всички предвидени
процедури. Наложи се да прескочат кандърмите, пазарлъците и искането на
булката. Понапудриха челото на булката, да не си личи много, че тиквата ѝ е
сцепена, и директно потеглихме към църквата.
Пристигнахме там към 12 и 10. Храмът беше пълен с митничари, мутри,
депутати и натоканите им жени. Имаше и местни медии, които бяха дошли да
отразят най-важното светско събитие на града.
– Тука е илитът на нацията – изфука ми се Минчо. – Ши видиш ся ко значи
уважение. Сичкити ми цилуват ръка.
Венчавката започна. Всички погледи бяха вперени в Цветомир, който се
олюляваше. Всички му стискахме палци да не рухне по време на церемонията.
Но той се удържа.
Църковният хор пееше красиви мелодии и Скарлет се просълзи. Беше
наистина трогателно.
След като попът свърза младата двойка навеки веков, екна „Многая лета“ и
камбаните започнаха да бият тържествено. На излизане трябваше
младоженецът да вдигне булката, но той погледна жално като малко теленце в
кланица.
– Не я вдигай, маме – подсказа му Силвия. – Тъй или иначе цял живот ще я
носиш на ръце.
Булката изобщо не настоя да се спази тоя ритуал. Стигаше ѝ една контузия
за днес.
Качихме се на колите и потеглихме към ресторанта. Рев на двигатели,
клаксони, както си му е редът. Ескортираха ни полицейски коли с включени
сирени. Все пак и шефът на полицията беше поканен на сватбата.
Ресторантът се оказа бивша спортна зала. В дъното беше вдигната висока
сцена, от която симфоничен оркестър ни посрещна с Менделсоновия сватбен
марш.
Сложиха ни на маса с десетина възрастни руснаци със зачервени лица. Минчо
ни ги представи като негови бизнеспартньори.
Някакъв изключително противен диджей командваше парада и подканваше
младоженците и близките им да изпълняват разни неприятни неща. Айде сега
булката да ритне бакърчето, айде младоженецът да целуне булката, пий куме,
играй хоро кумице, пръдни сватя и т.н. Чувствах се като на цирково
представление, в което вместо дресирани животни показват унизителни номера
с хора.
Цветомир гледаше като обречен. Единственото чувство, което се четеше в
погледа му, беше желанието цялата тая прос-тотия да свърши по-бързо и да се
прибере да се наспи.
Но преди да го оставят на мира, трябваше да изтърпи безкрайна поредица от
унижения. Диджеят ги поднасяше със садис-тично удоволствие и се опитваше
да пуска някакви „шегички“, на които дори и най-пияните гости не се смееха.
Първият танц на младоженеца и булката беше тъжна картинка. Цветомир
немощно плетеше крака, а Жанчето го гледаше с такава омраза, сякаш бяха
женени не от няколко часа, а поне от 30 години. Финалът на танца бе
посрещнат от гостите с въздишка на облекчение. Диджеят обаче беше решил
да издевателства:
– Какво е виното, куме?
– Страхотно е – отговори искрено Здравко. – Много пивко, така.
– Горчиво ли е виното, куме? – подсети го диджеят.
– Горчиво е – изписка Здравко.
– Гор-чи-во! Гор-чи-во! – почна да скандира диджеят.
Младоженецът погледна отчаяно, но булката побърза да впие устни в
неговите. На Цветомир му се повдигна. За малко да се издрайфа върху
съпругата си.
Следващото изпитание беше танц на кума с булката и на младоженеца с
кумата.
Здравко и Жанчето се подхванаха охотно, даже ми се стори, че Жанчето
притиска циците си към кума повече, отколкото приляга на една целомъдрена
булка. Но се надявах, че само така ми се е сторило.
Цветомир обаче нямаше сили за втори танц. Облегна се с цялата си тежест
върху крехките рамене на кумата и се остави тя да го носи по дансинга. Тя
обаче не беше съгласна с тази хореография. Извъртя се лекичко и остави
Цветомир да рухне на пода.
– Ха, какво се случва с младоженеца? Какво се случва с младоженеца? –
развика се възторжено диджеят. – Какво му стори, кумице? Даааа, пиян е от
любов. Е, днес му е позволено. Пий и ти куме! Струва ми се, че изоставаш.
Нека ги аплодираме!
За какво точно трябваше да ги аплодираме, не ми стана ясно. Добре че
състрадателни приятели се втурнаха към дансинга, вдигнаха безпомощния
Цветомир и го сложиха да седне на младоженската маса. Той се строполи на
стола, с отметната назад глава. От отворената му уста се стичаше лига. Мисля,
че беше припаднал.
Булката се разрева, но тържеството продължаваше с пълна сила. Беше
дошъл редът на Веско Маринов.
Човекът много се раздаде наистина. Изпоти се още на първата песен. Най-
щастлива от изпълненията му беше бабата на младоженеца – леля Румянка.
Оказа се, че знае всичките му песни наизуст. Пееше и пляскаше в екстаз.
След програмата на Веско Маринов младоженецът се освести и диджеят
реши, че трябва да продължи да го изтезава.
– Дойде време за свалянето на жартиера на булката! – тържествено обяви
диджеят и пусна онова половото парче на Джо Кокър. – Сега Цветомир трябва
да коленичи пред младата си съпруга, да се пъхне под полата ѝ и със зъби да
свали жартиера ѝ.
Цветомир не знаеше на кой свят е, но безропотно се подчиняваше на тоя
кретен, така както пребита от бой мечка се подчинява на злия мечкадар.
Падна на колене пред Жанчето и се гмурна под огромните фусти на
булчинската ѝ рокля. Изчезна целият.
– Айде, Цеци! – окуражаваше го диджеят. – Покажи какво можеш с устата
си!... Охо, забави се нещо... Не се заигравай, Цеци, не се заигравай, има време
за тези неща... Жартиера, Цеци, жартиера!... Остави другите изненади за
първата брачна нощ... Ха-ха-хааа, палавник такъв... Какво правиш там отдолу?
Минаха няколко напрегнати минути, но младоженецът така и не излизаше.
Жана ревна отново и се дръпна две крачки назад. На пода, свит на кравайче,
Цветомир беше заспал.
Приятелите на младоженеца пак спасиха положението и го замъкнаха до
масата му. Настъпи часът на тежката артилерия – на сцената излезе Фики
Стораро.
Цялата зала полудя. Всички скочиха по масите и почнаха да маат гьобеци.
Даже Скарлет стана да танцува.
Фики направо ги сцепи от хитове. След всяка песен Минчо ходеше при него
трогнат, буташе в джобовете му пачки от стодоларови банкноти и го
прегръщаше. Но при поредното му качване на сцената, се замота в некви
кабели, инсталацията даде на късо и Минчо се разтресе от мощен токов удар.
Но бързо се свести, хвана микрофона и каза гордо:
– Нищо ми няма! Вечи двайси години прокурорът ни можи да ма хвани, та
идин ток ли ши ма хвани...
Всички гости се засмяха, а най-много се смя окръжният прокурор.
След едночасовия лайв на Фики, диджеят реши да успокои страстите с китка
от нежни ретроблусчета. Скорпиънс, Гери Мур и Тоника СВ. По-възрастните
гости се залюляха по дансинга. Минчо награби сватята и докато танцуваха,
енергично мачкаше целулитния ѝ задник. Тя се кикотеше от кеф. Бащата на
булката не остана по-назад и завря зачервеното си лице в циците на Силвия.
Явно такива бяха разбиранията им за сродяване между родителските
семейства.
Две малолетни шаферки, облечени като фолкпевици, тръгнаха да се
разхождат около масите с нещо като урна за гласуване. Вътре гостите пускаха
пликовете с парите.
По едно време пристигна приятелката на булката със счупената ръка. Беше
гипсирана.
Диджеят реши да се пошегува с инцидента и обяви по мик-рофона, че
счупеното носело щастие. Приятелката не се зарадва много на тоя майтап.
Скарлет каза, че ѝ се пишка, и отиде до тоалетната.
Силвия видя, че съм останал сам, и дойде да седне до мен. Беше много
пияна.
– Не мога да го понасям тоя простак братовчед ти, Ивчо. – каза. – Живота ми
съсипа!
– Недей да говориш така – казах. – Знаеш го, че е с по-особен характер. Но
иначе много те обича.
– Обичал ме! Обича само парите. И курвите. Мисли си, че като е богат,
всичко му е позволено. Но не му е. Да му се не видят и парите!
– Не е честно да говориш така. И ти се възползваш от парите му.
– Не му искам парите, Иво – изсъска Силвия. – Това са мръсни пари. Крадени
пари.
– Айде, айде – казах. – Сега ли разбра, че са крадени?
– Не, не съм разбрала сега. Винаги съм го знаела. И знаеш ли какво? Третият
път, като го уволниха, аз го натопих.
Не знаех какво да кажа. Не предполагах, че са стигнали чак до такива
мерзости.
– Да, аз го натопих, кво ме гледаш така? И знаеш ли защо го направих? Щото
го хванах в леглото с едно малолетно курве. В личната ми спалня, Иво. На
следващия ден отидох в полицията и им разказах всичко за контрабандата с
китайски пилешки бутчета... Прибраха го, ама го пуснаха... Братовчед ти е
изключително долен човек, Иво. Абсолютен боклук! Глей го и сега как се
натиска на сватята. Ненаебал се!...
– Щом смяташ, че е боклук, защо не се разведеш?
Силвия буквално остаря с няколко години пред очите ми.
– Знаеш ли колко пъти съм си го мислила. Ама заради детето...
– Няма го детето вече. Ей го, младоженец е. Ама не ти стис-ка да се
разведеш. Щото знаеш, че никой друг мъж не може да ти осигури такъв
стандарт. Затова си трай и не се оплаквай.
Силвия ми се обиди и стана от масата. Отиде до шофьора на Минчо, който
седеше самичък на една маса в ъгъла, хвана го за чатала и набута мокрия си
език в ухото му. Шофьорът се ококори от ужас да не го уволнят. Но на Минчо
изобщо не му пукаше.
В тоя момент Скарлет се върна от тоалетната. Беше по-тресена.
– Иво, те се чукат там!
– Е, нищо де, кво толкова – казах. – Пийнали са малко повече, чукат се. В
Америка да не би да не се чукат по кенефите?
– Иво, Здравко чука булката! Това е ужасно.
– Не я чука той, а тя – него – обясних авторитетно. – Решила е да отмъсти на
Цветомир за това, че я е изложил пред роднините ѝ.
– Но това е отвратително! – настояваше Скарлет.
– Ами нали попът в църквата каза „Плодете се и се множете!“. И те сега са
решили воистина да се множат.
На дансинга се виеше кръшно хоро. Бяла роза ще закича... Дядото на
булката залитна и падна върху сватбената торта. В този момент някой от
сватбарите изказал някакви съмнения относно целомъдрието на булката и на
една от масите се почна бой. Ама як бой – с шутове и хвърляне на столове.
Само за секунди локалният бой премина в масово меле. Минчо извади
пистолета си и стреля няколко пъти в тавана. Други сватбари също наизвадиха
пищови.
Скарлет изпищя и хукна навън. Едва я настигнах. Качихме се на голфетката и
потеглихме за София. Добре че почти не бях пил на сватбата. Само уискито у
Минчо и две-три ракии в ресторанта.
През целия път мълчахме. Чак като влязохме в София, Скарлет пророни:
– Защо?
На разходка със Скарлет
Беше топъл есенен ден, а ние със Скарлет се разхождахме в Борисовата
градина. Държахме се за ръце и си давахме вид, че сме щастливи. В тоя живот
не е важно да си щастлив, а да изглеждаш щастлив, за да ти завиждат хората.
Минахме покрай езерото „Ариана“ и тръгнахме по една от алеите към
езерцето с лилиите. Ако кажа, че птичките чуруликаха, сгушени в клоните на
дърветата, ше стане ебати лигавата история, но така си беше – наистина
чуруликаха.
Пред нас достолепна възрастна госпожа с боядисани в синьо коси
разхождаше черен пудел. Пуделът спря на няколко крачки пред нас,
съсредоточи се и се изсра. Лайното му беше голямо колкото футболна топка.
Да му се ненадяваш на това малко пуделче откъде изкара такъв дебит.
– Браво, Ричи! – похвали го възрастната госпожа, сякаш току-що пуделът
беше изпълнил сложен цирков номер.
– Защо кучетата акат по алеите? – попита ме Скарлет.
– Защото така са свикнали. Собствениците им възприемат градските паркове
като кучешки тоалетни.
– Отвратително – каза Скарлет.
И наистина – цялата алея беше осеяна с кучешки екскременти. Само че те не
правеха впечатление на никого. Това си беше в реда на нещата. Част от
очарованието на Борисовата градина.
Стигнахме до площадката с люлките. На пейките бяха насядали млади майки
и пушеха тънки цигари. Фасовете хвърляха на асфалта, разбира се.
Стилът им на обличане беше забележителен. Сякаш не бяха излезли на
разходка с децата си, а на лов за мъже, които да им платят 50 кинта за един
минет. Бяха с високи токчета, ултракъси поли и вечерен грим. По краката им
имаше огромни татуировки.
– Иване, ше те пребия! Ела веднага тука! – изкрещя към пясъчника майка с
прекалено тунинговани устни. – Чуваш ли кво ти казвам бе, детенце? Ох, не
издържам вече...
И запали нова цигара. Вместо да успокои нервите ѝ обаче, цигарата
очевидно я раздразни още повече.
– Виж го бе, виж го бе! – развика се тя отново. – Това не е дете, това е
животно някакво. Ше ме умориш бе, детенце! Баща ти да идва и да си те
прибира, щото не издържам вече… Виж го на какво се е направил! Всеки ден
ли ше ти пера дрехите аз? Да тичам след теб цял ден като луда и да нямам
време едно кафенце да изпия с приятелки! Не го яж това бе! Веднага го
остави!
Иван беше взел от пясъка изсъхнало кучешко лайно, оставено там от някой
незнаен Ричи, и невъзмутимо го поднасяше към устата си. Изнервената майка
не издържа, скочи от пейката, хвърли цигарата на земята и хукна към младия
лайнояд. Връхлетя върху него като граблива птица, части от секундата преди
кучешкото ако да потъне в детската устичка.
– Ти чуваш ли какво ти говоря бе, детенце! – хвана го разгневената майка за
ръката и го вдигна във въздуха като торба. – Ти нормален ли си изобщо? Лайна
ше ми яде тука…
И започна да го бие с необяснима ярост. Иван ревна. Писъците му огласяха
цялата Борисова градина и вероятно се чуваха чак до Околовръстното шосе.
– На баща си си се метнал – крещеше майката и не спираше да го налага. –
Същият идиот си като него. Ето, получих сърцебиене… Някой ден ше умра
заради тебе….
– Защо тази жена бие детето си? – попита ме Скарлет.
– Защото е малоумна – обясних ѝ.
– Ако подобно нещо се случи в Америка, социалните служби веднага ще ѝ
отнемат детето.
– В България е прието да си биеш децата. Даже се счита за добра
възпитателна мярка. Както виждаш, другите майки изобщо не реагираха на
побоя, защото го считат за нещо нормално. Имаме даже и поговорка, която
гласи „Бий дупенце, за да не биеш дупище“. Идеята на тази житейска
препоръка е, че докато едно дете е малко, трябва да го биеш редовно, за да
стане човек. Ако не го биеш достатъчно, ще порасне с кофти характер и ще се
наложи да го биеш на старини.
Скарлет беше потресена.
– Но децата, които са подлагани на физическо насилие, получават
непоправими душевни травми. И стават социопати.
– Ами да – съгласих се. – Стават същите идиоти като родителите си.
Скарлет се умълча. Тръгнахме по алеята с паметниците на писателите.
Паметникът на Любен Каравелов беше залят със зелена блажна боя.
Постаментът, върху който стоеше бюстът на Петко Славейков, беше удостоен с
надписа „КУР“.
– Кои са тези хора? – попита Скарлет.
– Това са велики български писатели – обясних.
– А защо паметниците им са осквернени?
– Това е национална традиция – казах. – Българите не обичат паметниците
на велики хора, защото им напомнят за собствената им нищожност. Затова
рушат и обругават паметниците им.
– Имам нужда да седна – каза Скарлет. Май че ѝ беше прилошало.
Седнахме на една пейка. Скарлет извади от чантичката си шишенце
минерална вода и го изпи на един дъх.
– Нищо не разбирам, Иво – каза.
– Няма как да разбереш. Това са неща, с които просто свикваш. И се
опитваш да не им обръщаш внимание, за да не полудееш.
– Но как е възможно да свикнеш с безобразията? – възмути се Скарлет. –
Това означава, че си съгласен с тях.
Мълчах. Какво да кажа? Права беше.
От дъното на алеята се зададоха двама конни полицаи. Движеха се бавно и
тържествено като кавалерийски генерали на парад. В момента, в който ни
подминаваха, единият кон вдигна опашката си и тупна няколко топли тафтака
баш в краката на Скарлет.
Скарлет и българските селебритита
Беше към 10 часа, събота сутринта. Скарлет спеше толкова сладко до мен, че
сърце не ми даваше да я събудя. Пък и за какво да я будя? Днес не съм на
работа, можем да мързелуваме колкото си искаме.
Реших да се направя на романтичен и тихичко се измъкнах в кухнята.
Направих кафе, препекох филийки и сервирах закуска в леглото.
Скарлет долови в съня си аромата на кафе и измърка. Отвори лявото си око,
после дясното, протегна се като котка и пак измърка.
– Уот а сърпрайз – каза. – Ай лъв ю, хъни.
Винаги съм считал за изключително странна привичката ѝ да ме нарича
„мед“, но в случая реших да не протестирам. Още повече че в този момент тя
ме целуна.
Сутрешните целувки не са най-вълнуващото нещо в любовната игра. Много
по-добре е партньорите да си измият преди това зъбите, за да потиснат
смразяващия дъх на мърша. Колкото и да си красив, сутрин устата ти мирише
на спортна съблекалня. Но реших да не ѝ го казвам, защото и без друго е
твърде докачлива.
Изпихме си кафенцето, изядохме закуската и Скарлет реши да ми се
отблагодари с едно всеотдайно сутрешно ебане.
Нямах нищо против. Пък и в крайна сметка точно това беше идеята ми,
докато приготвях закуската. Сделката „храна срещу секс“ винаги ме е
устройвала.
След като приключихме с креватните упражнения, настъпи онзи неловък
посткоитален момент. Свършил си и не знаеш нито какво да кажеш, нито какво
да направиш. В такива моменти страшно завиждам на Емо Чолаков. Винаги би
могъл да подхване непринуден веселяшки разговор за „южняка снегояд“ или за
„палавия дъждец по планинските била“. Но не съм Емо Чолаков. И
разсъжденията ми относно времето винаги се свеждат до „ебати студа“ или
„ебати жегата“.
Мълчахме, дишахме тежко и гледахме в тавана.
Понеже не се сещах какво да направя, си взех лаптопа да си проверя
имейлите. Бях получил няколко уведомления, че съм станал притежател на
огромно наследство, само трябва да им изпратя некакви си пет хиляди долара
и номер на банковата си сметка, за да ми преведат милионите. Имаше и
няколко мейла с призиви да увелича пениса си. Тия хора не разбраха ли, че не
искам да ми е голям? Искам да е твърд.
Скарлет също взе лаптопа си и се зарови в пощата си. По едно време се
развълнува и извика „уау“.
– Какво „уау“? – попитах.
– Виж къде ме канят – каза гордо Скарлет и завъртя лаптопа си към мен.
Канеха я на бал. Един популярен педераст организираше светски бал „с
благотворителна цел“. Щял да дойде елитът на нацията и той много щял да се
радва, ако тя присъства, бла-бла-бла. Поканата важала за двама.
– Ще отидем, нали? – каза с надежда Скарлет.
– Дума да не става! – срязах я. – Ти, ако искаш, иди, но аз на такива места
не стъпвам.
– Защо? – натъжи се Скарлет. – Моля те да отидем. Искам да се запозная с
вашите селебритита.
– Бе ти луда ли си? – викам. – Селебритита! Това са абсолютни цървули.
– Ца-ар-вули? – провлачи Скарлет. – Какво означава това?
– Означава, че са пълни нещастници. Несъстоятелни хора, лишени от
всякакъв талант, които ходят по такива „светски“ събития, за да се срещат с
други такива нещастници и да се самозаблуждават, че жалкият им живот не е
напълно пропилян.
– Е, не говори така. Не бъди ревнив. Искам да ме заведеш на този бал.
Ревнив? Аз съм бил ревнив. И от кого да я ревнувам? От светските тъпаци?
Ха-ха-ха.
– Щом не искаш да ме заведеш, значи не ме обичаш – нацупи се Скарлет. –
Един път да те помоля нещо, а ти...
Начи, най-много мразя, като почне да извърта така нещата. Много подло е
да ме рекетира по този начин. Като не стане нейното, веднага го обръща на „ти
не ме обичаш“.
– Напротив, обичам те – казах. – И точно защото те обичам, се опитвам да ти
спестя някои разочарования.
– Ако ме обичаш, ще дойдеш с мен – рече Скарлет и почна да ми гали кура с
нежните си пръстчета. Това е най-безмилостното ѝ оръжие. Колкото по-твърд
става пенисът ми, толкова по-мек става характерът ми. В крайна сметка рухнах
и се съгласих.
Нямах обаче подходящи дрехи за това светско събитие. Доб-ре, че
гардеробиерката в Народния театър ми е приятелка, та ми даде назаем един
смокинг. Турих смокинга, папийонка, обух си панталона от абитуриентския
костюм и ето ме – готов за шибания бал.
Скарлет беше облякла дълга черна рокля с гол гръб и сияеше от щастие. Ако
знаеше къде отиваме...
Балът беше във Военния клуб. Отпред некви мутри ни поискаха поканата.
– Ау, забравила съм я – притесни се Скарлет.
– Еми като си я забравєла, сега че се върнеш да си я земеш – любезно каза
мутрата. – Ние бърза работа немаме, че те чекаме тука.
Другите мутри се изхилиха одобрително.
– Вижте – намесих се възпитано аз. – Госпожицата е американка и наистина
е поканена.
– Ма кво ме интересува бе – избоботи мутрата. – Кво като е американка? Ако
ще да е марсианка. На мен са ми казуали да пускам само с покани.
Скарлет много се разстрои. Направо щеше да се разреве. Добре че в този
момент отнякъде се появи домакинът на бала. Беше с очна линия, гланц за
устни и въртеше чевръсто задника си като долнопробна гювендия. Погледна
към нас и извика:
– Скъпа, толкова се радвам да те видя!
След което ни подмина и се разцелува със „скъпата“ – дебеличък циганин с
брада и цици. Идеше ми да повърна.
Циганинът обаче позна Скарлет и се развика фалцетно.
– Боже! Това е тази! Как ѝ беше името бе? Кажи го бе!
Домакинът ни погледна и се ухили до уши.
– Скарлет! Как си, миличка? Какъв е този странен субект с теб? Зарежи го
веднага! Ти заслужаваш някой истински жребец, като мен.
И двамата с циганинът се разсмяха с глас. Винаги съм се чудел защо
педерасите считат за суперостроумно да разправят, че са хетеросексуални. Да
им имам чувството за хумор!
Влязохме в залата и ни лъхна аромат на евтини парфюми и пот. Не че беше
горещо, но българските селебритита се потяха от вълнение да не се изложат.
Менюто беше стандартно – евтино шампанско и дребни хапки. Със Скарлет
не бяхме гладни, защото преди това бяхме вечеряли. За сметка на това
българските випове се тъпчеха като невидели. Вероятно не бяха яли нищо от
предишния бал. Взехме си по една чаша шампанско и застанахме в един ъгъл.
Камерен струнен оркестър скрибуцаше фалшиво „Годишните времена“ на
Вивалди.
Към нас се приближи известен поппевец. По леко наболата му брада личаха
следи от майонеза.
– Скарлет, хау ар ю? – викна той фамилиарно.
По погледа на Скарлет разбрах, че не се познават, но това не му пречеше да
се държи като стар неин приятел.
– Найс ту мийт ю – любезно каза Скарлет.
– Ай ем дъ мост попюлар сингър ин Бългериа – скромно се представи
певецът. Опитвах се да се сетя за някоя негова песен, но така и не можах.
– Найс – каза Скарлет.
– Уот ду ю тинк абаут а дует уит ю? Дет уил би а грейт хит – отправи веднага
оферта певецът.
Скарлет му обясни, че не може да пее. Нямала музикален слух. Той обаче
настояваше, че това нямало никакво значение.
– Те, 90 процента от наште певици не могат да пеят – обясни човекът. – Ма
на компютъра всичко се оправя.
Скарлет възпитано отклони предложението, но той беше твърде упорит и не
спря да я навива. След половин час безплодни опити ѝ подаде една визитка и
каза:
– Ако размислиш, звънни ми. Ако бях на твое място, веднага бих приел.
Ако бил на нейно място! Как ще си на нейно място бе, некадърник!
Тъкмо се отървахме от мераклията за дует, и за нас се залепи някаква
трътлеста курветина. В устните ѝ беше наблъскано такова количество силикон,
че с него биха могли да се уплътнят дограмите на десететажен люлински блок.
– Аз съм Мис Дупе – представи се курветината.
– Не ви разбрах? – рече Скарлет.
– Мис Есхол – обясни трътлата.
Скарлет беше потресена. Как е възможно някой да се гордее с титлата
„задник“? Слава Богу миската не знаеше повече от десет думички на английски
и като си ги каза, помоли Скарлет за едно селфи, след което се оттегли. В
крайна сметка беше дошла тук на лов за богати чичковци, които да мачкат
нашумялото ѝ дупе.
След Мис Дупе ни атакува актьор на средна възраст, който се снимал в
някакви тъпи сериали, но се държеше, сякаш току-що е спечелил поредния си
Оскар за главна роля. Опитваше се да изглежда като Марлон Брандо, но
повече мязаше на сръбски тираджия.
– Имам 42 главни роли – съобщи актьорът. – Мисля, че е време да се
пробвам и в Холивуд.
– Гуд лък! – окуражи го Скарлет.
Той си тръгна някак разочарован. Изглежда, се е надявал тя веднага да го
покани да участва в следващия филм на Тарантино.
След около два часа гостите се понапиха и станаха още по-нахални.
Нисък дебел депутат дойде да предложи на Скарлет да се снима на
предизборния му плакат. Жена му го гледаше мрачно.
– Аз тъй, по работа – обясни ѝ той. – Не че я харесвам, ама може да ми
донесе някой друг глас.
Плешив чичко, който се представи като „едър бизнесмен“, попита Скарлет
дали не се интересува от съдружие във фирмата му. Смятал да внася агнешки
дреболии от Калифорния.
– Те, американцити, ги хвърлят тез работи, пък ний ги ядем – обясни
бизнесплана си плешивият. – Можим да напраим милиони. Ти само ми уреди
разришителнити. Другото е от мен. И ши дилим пидисе на пидисе.
Скарлет обаче отклони и това предложение. Зализан сводник пристигна с
оферта за еротични масажи от расови мъже. Скарлет се изчерви. Чудех се дали
да не му шибна един шамар, но оня бързо изчезна.
В този момент струнният квартет се поклони и напусна сцената. Гостите
изпитаха видимо облекчение. Най-страшното обаче тепърва предстоеше.
Домакинът на бала взе микрофона, тегли прочувствена реч за европейските
ценности, след което обяви, че на сцената ще излезе „един голям български
творец, обичан от публиката, издържал проверката на времето“.
И покани циганина с брадата и циците. Усетих, че ми става лошо, и помолих
Скарлет да си вървим.
– Защо? – попита Скарлет. – Тъкмо стана весело.
– Ако искаш остани, но аз не издържам вече – казах.
– Искаш да ме оставиш сама? – вкисна се Скарлет.
– Не, не искам да те оставя сама. Но не мога да ги търпя повече тия
олигофрени.
– Еми тръгвай си тогава. Аз оставам.
Ебати неблагодарницата! Аз се гърча тука цяла вечер заради нея,
изтърпявам стоически цялата светска измет, а тя ми вика да си ходя. Ми ше си
ходя, кво. Ай ше ги еба у светските лайна, ше ги еба.
Тръгнах, съпроводен от виенето на цицорестия брадатко. Навън плющеше
страховит дъжд. Смокингът на Народния театър подгизна като кухненска гъба.
Вървях през дъжда, джапах в локвите и си виках: добре че не съм селебрити.
Скарлет и сексът
То не че сме се скъсали да правим секс, щото постоянно бяхме или скарани,
или пък нея я болеше главата. Но все пак случваше се от време на време да
омачкаме чаршафите. И трябва да ви кажа, че в леглото тя си имаше своите
странности.
Например – категорично отказваше да правим секс на светната лампа. Пък
аз обичам да гледам, щото, ако е тъмно, кво значение има със Скарлет ли съм,
или с комшийката Цеца, която в лице прилича на Трифон Иванов. Но Скарлет
не ми даваше да паля лампата. Срам ме е, вика, не си харесвам тялото.
Не си харесвала тялото, моля ти се. Е тя ако не си харесва тялото, другите
жени направо трябва да се гръмнат.
Освен това признаваше само мисионерската поза. Другите били много
вулгарни. И тва да ти го каже жена, която гони трийсетака! А в България
момичета на по 16–17 години правят неща, които и акробатите в цирка не ги
могат.
Да не говорим за някакви по-пикантни неща. Веднъж ѝ викам: дай да си
направим някоя сексуална игричка, да се преоблечем в некви костюми, било то
медицинска сестра и пациент, или пък строга учителка и слаб ученик. Скарлет
изненадващо се нави. Обаче настояваше аз да съм учителят, а тя ученичката,
която е влюбена в учителя си. Викам: добре.
Цял ден се точих за предстоящата нестандартна любовна нощ. Предвкусвах
предстоящите оргазми. Изгарях от възбуда. Облякох се като български учител –
бедничко, с протрити панталони и очила, вързани с тел. А тя дойде натокана с
ученичес-ка престилка, бяла якичка, абе направо беше влудяваща. И ми вика:
господин учителю, много съм уморена, сега сигурно ще заспя и ще ви сънувам в
мокрите си сънища. И легна на леглото, и верно заспа! Ма не наужким, а
наистина. Откърти, сякаш ѝ бяха били упойка. А аз седях до нея надървен и
отчаян. Не знам дали ме е сънувала, ма и да ме е сънувала – файда няма. Ей
тва ни беше нестандартният секс.
За да я разчупя малко, реших за рождения ден да ѝ подаря неква палава
играчка. Отидох в сексшопа, избрах един пљ така приличен вибратор, не от тия
най-просташките, опаковаха ми го в цветна кутия, сложиха розова панделка,
абе всичко беше както си трябва.
И отивам аз при Скарлет, хепи бърдей ту ю, викам, да си жива и здрава,
много щастлива, от здраве да се не катурнеш и прочие. И ѝ давам подаръка.
Ау, вика тя, много си мил, ма нямаше нужда. Бе, викам, и да е нямало нужда,
вече ти го купих, така че – отваряй го.
Отвори тя кутията и като се обиди, като се разфуча... Ти за каква ме мислиш,
вика. Аз да не съм ти неква проститутка, вика. Как ще си завра аз неква
пластмаса, вика. Махай го това гнусно нещо, докато не съм ти го завряла аз.
Заплахата ѝ звучеше напълно реално, затова побързах да изхвърля
вибратора в кофата за боклук. И повече не отворих дума за сексиграчки.
Голям мерак ми беше да пробваме секс на плажа. Две седмици я
кандърдисвах, хеле – навих я. Намерихме едно закътано плажче, жива душа
няма, а и нощта беше безлуннна, така че отговаряше на критерия на Скарлет
за секс в пълна тъмнина. Почнахме се и след няма и пет секунди тя вика: ох,
ужасно е така, влиза ми пясък в дупето.
Добре, викам, дай ше се сменим, аз ше легна отдолу и няма да ти влиза
пясък. Легнах аз под нея и уж всичко си беше окей. Обаче в тоя момент да
вземе да се появи цял облак комари. Ама толкова много комари на едно място
не бях виждал. И явно бяха гладували поне три седмици. Направо ни изядоха.
Аз имах над двеста ухапвания, Скарлет – повече от триста. Ебала съм ти и
плажния секс, вика. Никога повече!
Друга моя фантазия беше да я изчукам върху предния капак на колата.
Гледал съм много такива сцени по порнофилмите и са адски възбуждащи. Щото
си едновременно с двете си любими същества – с жената и с колата. Споменах
за тия си мераци и останах с впечатление, че Скарлет няма нищо против. Не че
беше суперочарована, но не каза нищо. Аз това го разтълкувах като съгласие.
Вдигнахме се една събота, уж ще ходим на пикник. Отбих в една горичка,
угасих двигателя и почнахме да се натискаме. Викам ѝ: абе в колата ми е
тясно, дай да излезем.
Излязохме, метнах я на капака на голфетката и я почнах. А тя пищи, сякаш я
колят. Викам си: евала, голям ебач си, Ивчо, караш я да пищи от кеф.
А то кво било? Капакът се нагрял от двигателя и тя все едно е седнала на
котлон. И пищи не от кеф, а от болка. Излязоха ѝ огромни мехури на дупето и
после не ми говори няколко седмици.
Пробвах се и да я навия за тройка. Веднъж ѝ подхвърлих: абе, що не
доведеш някоя твоя приятелка, да пием по едно вино така, и да се
позабавляваме тримата. А тя като се разфуча: ти нормален ли си, вика? Да те
деля аз с друга жена? Ше ѝ издера очите, ше ѝ издера.
Казвам: няма да ме делиш. Аз съм си твой и само теб си те обичам. Просто ей
така да си поиграем тримата, без да влагаме некви специални чувства. А тя
казва: окей, навита съм на тройка, ама не с жена, ами с теб и още един мъж.
Викам: да бе, ти добре ли си? Ше земе тоя другият мъж да се окаже по-добър
ебач от мен и кво праим тогава? Да не говорим, че адски ме е гнус от голи
мъже. Ше си размята той кура пред мене... Направо ше повърна.
Та така и не постигнахме консенсус за тройката.
Веднъж пък реших да я поотпусна с някакво порно. Да погледаме заедно,
белким се навие да направим поне една стотна от нещата, дето ги правят по
филмите. Пуснах едно по-така софт, без камшици, белезници и такива неща.
Че като се възмути Скарлет, че като ме емна... Как може да гледаш такива
ужасни работи, вика. Не ти ли е жал за тези унизени жени? Не си ли даваш
сметка, че подтиквани от бедността, те са принудени да търпят тази
безмилостна експлоатация? Къде па видя тая експлоатация? Все едно съм ѝ пуснал „Чичо
Томовата колиба“, ебаси. Да гледаш порно и вместо да се кефиш, да си мислиш за
експлоатация, тва не го разбирам. Такъв беше в общи линии сексуалният ни живот – измъчен,
сконфузен и фрустриран. Направо да ти се отще.
Как Скарлет се снима в български филм
Обади ми се Скарлет много щастлива. Поканили я да учас-тва в нов
български филм. Ролята била голяма, трябвало да я играе Радина Кърджилова,
но тя се отказала, пък Койна Русева била заета, та в крайна сметка опрели до
Скарлет.
– Ох, недей, моля те – предупредих я. – Българското кино е мрак и
меланхолия. Ще ти скъсат нервите, а и пари няма да изкараш.
– Не ми е за парите – вика Скарлет. – Аз пари си имам. Ще участвам заради
предизвикателството.
– Как се казва филмът?
– „Мазут“. Режисьорът бил млад, но много успешен. Викали му „българския
Бергман“.
Като чуя подобно нещо, винаги настръхвам. Зад прякори като „българския
Бергман“, „българския Дан Браун“, „българския Лео Меси“ и „българската
Анджелина Джоли“ най-често се крият невзрачни нещастници с мания за
величие.
– Каква е ролята ти? – попитах.
– Много интересна. В началото на филма ме изнасилват...
– Има си хас! Няма български филм без изнасилване.
– ... после решавам да си отмъстя, събирам банда от бивши затворници и
изтрепвам изнасилвачите. Ще снимаме в завода „Кремиковци“. Саундтракът
към филма е на Дони, ще го пее Нети.
– Ужас! Недей да участваш, моля ти се. После ще те е срам да се гледаш.
– Иво, вече подписах договор. От утре почваме снимки.
Аз си мислех, че ми се обажда, за да се посъветва с мен, а тя си била решила
вече, моля ти се. И ме поставя пред свършен факт. Еми да си троши главата,
като ѝ е толкова акълът.
Отидох на следващия ден в „Кремиковци“ да видя как вървят снимките.
Наредили там няколко прожектора, турили камерата върху една дървена
платформа и се мотаят наоколо. Режисьорът – млад нещастник с дълга чуплива
косица и златна обеца на дясното ухо – се разхожда напред-назад и крещи в
мегафона:
– Къде е шибаният камион?... Васко, разкарайте ги тия щайги оттам, влизат в
кадър!... Защо няма гримьор на терен?
Пълен хаос, никой не знае какво прави. Скарлет, облечена в къса басмяна
рокличка, трепереше от студ и безуспешно се опитваше да стопли
премръзналите си крака до един калорифер.
– Снимате ли? – попитах я.
– А, снимаме! За шест часа сме заснели само един кадър. Ако караме с това
темпо, няма да завършим филма в близките 30 години.
На езика ми беше да измърморя „аз нали ти казах“, но се въздържах.
– Облечи си нещо, ше настинеш – казах.
– Режисьорът не ми дава. Каза, че всеки момент ще снимаме втория кадър.
Двама осветители едва-едва преместиха един прожектор с около 20
сантиметра вляво.
– А, идеално! Готови сме – викна им операторът.
– Я да видя кво сте готови – кресна режисьорът, отиде до камерата и
погледна във визьора.
– Аз мисля, че това е кадърът – каза операторът.
– Джими, от този ъгъл ше ми снемеш кура, приятелю жарки – любезно го
разкритикува режисьорът. – Как може да сте такива кретени, бе! Ае стегнете се
малко! Петнайсет минути почивка.
Методът му доста ме озадачи – хем ше се стягат, хем ше почиват. Но какво
ли разбирам аз от творчески процес? Режисьорът запали цигара, дойде при
Скарлет и ѝ вика:
– Вери гуд. Ар ю реди фор дъ некст стейдж?
– Йес – каза Скарлет.
– Къв си ти, бе? – погледна ме мрачно режисьорът.
– Дис ис май бойфренд – каза Скарлет.
– Приятно ми е, Иво – казах.
– Да не си журналист? Ей, ако отнекъде изтече информация за сюжета,
мамицата ше ви еба. Писна ми да ми крадат гениалните идеи. Тарантино вече
два сценария ми гепи. И печели с мои идеи оскари и златни палми. Поне да се
беше обадил да каже едно „мерси“.
– Спокойно – казах. – Не съм видял нищо.
Петнайсетминутната почивка свърши след час и половина. Преместиха
камерата на съвсем друго място и почнаха да редят осветлението. След около
два часа прецениха, че са готови.
– Айде всички по местата! – викна режисьорът в мегафона. – Снимаме.
Скарлет, застани сега тука. Това е сцената, в която разбираш, че един от
изнасилвачите е бил брат ти. В тоя момент ти преживяваш катарзис. И казваш:
„Не мога да повярвам“. В тая реплика трябва да вложиш изненада, мъка,
недоумение, негодувание, жажда за мъст, непримиримост и болка. Застани
сега тука... така. Готова ли си?
– Момент! – обади се операторът. – Нека актрисата да мине 20 сантиметра
надясно. Стоп! Върни се малко... А така... Леко извърти главата си наляво....
Още малко... Оп!... Наведи сега брадичката, да не ти хвърля сянка тоя
прожектор... Още, още я наведи.... Добре. Не мърдай сега!
Операторът се засуети около камерата. Гледаше във визьора и нещо си
мърмореше. После извика някакъв друг човек да погледне. Той погледна и му
каза нещо. Операторът пак се засуети и пак се загледа във визьора.
– Готов ли си, Джими? – викна режисьорът.
– Момент! Бе нещо не ми харесва тоя кадър...
– Я да видя – каза режисьорът и отиде до камерата. – Е кво да ти харесва, то
главата на актрисата изобщо не се вижда.
– Бе усетих, че нещо не е както трябва, но се чудех какво е – призна си
операторът. – Иначе като осветление и ракурс е супер.
– Скарлет!– викна режисьорът – Можеш ли да приклекнеш леко? Ама без да
си променяш позата на главата... Още малко... още малко... задръж!... Наведи
се сега напред... такаааа.... Премести левия крак надясно... Още... Добре.. дай
сега десния леко назад... Оп!... Стой сега и не мърдай!
Позата, която беше заела Скарлет, беше супернеестествена – приклекнала,
приведена, с неестествено извита наляво шия. Изглеждаше като недъгава. Но
според режисьора и оператора това беше идеалният кадър. Скарлет полагаше
огромни усилия да задържи позата, която очевидно беше изключително
уморителна за нея.
– Айде да снимаме – викна режисьорът. – Камера!
– Работи!
– Екшън!
Скарлет погледна обречено към камерата.
– Стоп! – изкрещя режисьорът. – Кво става бе, мойто момиче, репликата ли
си забрави?
– Тъкмо щях да я кажа – обясни Скарлет.
– Ами айде де, докога ще те чакаме! Губим ценно снимачно време. Тука
всяка секунда е пари.
Осем часа се мотат за два кадъра, пък после всяка секунда била пари.
– Готова съм – каза Скарлет.
– Значи поглеждаш към камерата, издишаш тежко и казваш „Не мога да
повярвам“. Айде!
Скарлет погледна към камерата, въздъхна и каза:
– Не мога...
– Стоп! – изкрещя режисьорът. – Кво не можеш бе? Кво не можеш? Звучиш
адски неестествено. Кажи го като нормален човек, кво ми гъгнеш тука... Стой
така, не разваляй позата! Айде пак, докато сме във вдъхновение. Камера!
Екшън!
– Не мога да повярвам – изстена Скарлет.
– Супер беше! Супер! – извика радостно режисьорът. – Това е!
– Бе не е, щото не бях пуснал камерата – измънка операторът.
– Е, не! Джими, ти ми еба майката! Защо цял живот трябва да работя само с
олигофрени! Защо? Петнайсет минути почивка!
Тази петнайсетминутна почивка беше малко по-дълга от предишната –
продължи около два часа и нещо. След края на почивката мина още половин
час, докато нагласят Скарлет в приклекнало-приведената поза с глава наляво.
Виждах я, че вече изнемогва от студ и умора.
– Копеле, тая ако ми падне, ше ѝ скъсам путката – обади се зад мен едър
осветител, с татуировки по двете ръце.
– Ше я шибам, докато мърда – закани се друг осветител с дълга мазна коса и
прошарена брада.
– Кого ше шибате вие бе, капути нещастни, кого ше шибате, а? – побеснях аз
и вкарах едно дясно кроше в брадичката на по-едрия.
По моя преценка ударът ми беше толкова мощен, че би могъл да убие и кон.
Осветителят обаче изобщо не помръдна. Все едно бях ударил стена. После
замахна към мен... и после не помня нищо.
Събудих се вкъщи. Не знам кой ме беше прибрал. Дясното ми око беше
затворено. Всичко ме болеше. Всяко поемане на дъх сякаш прерязваше с нож
гърдите ми. Явно имах счупени ребра.
Българското кино, нанесло през годините толкова поражения върху
психиката ми, вече ме беше съсипало и физически.
 Как изневерих на Скарлет
Спях много дълбоко, когато в съня ми прозвуча отчаяният вопъл на Скарлет:
– О, май гад! Уот ар ю дуинг хиър?
Отворих очи. Бях си вкъщи. В собствената си спалня. Спалнята, в която бях
прекарал десетки години със съпругата си и десетки незабравими нощи със
Скарлет. Сега обаче нещо не беше наред. Нещото, което не беше наред,
лежеше до мен под формата на пухкаво, целулитно курве на видима възраст
около 25, с меки цици и размазан грим. И хъркаше.
– О, май гад! – повтори Скарлет. Сякаш Господ можеше да ѝ помогне да се
справи със ситуацията.
– Ооо, Скарлет, гуд морнинг! – опитах се да разведря обстановката. – Хау ар
ю?
Скарлет обаче беше бясна и изобщо не оцени проявата ми на хладнокръвие
и добро възпитание. Изглеждаше войнствено настроена.
– Иво, ще ми обясниш ли какво е това? – развика се Скарлет.
Най-тъпото обяснение, което човек може да даде, когато го хванат в
изневяра, е „бях пиян и не знам как се случи“. Аз обаче наистина бях пиян и
наистина не знам как се случи.
– Не знам, Скарлет – казах. – Снощи се напих и...
– Сън ъф а бич! – изсъска Скарлет.
– Аааа, не така – срязах я. – Не с лошо! Нека анализираме ситуацията.
– Нищо няма да анализираме – викна Скарлет. – Коя е тази жена?
– Не знам – признах си.
– Не знаеш?
– Наистина не знам. Дай да я питаме. Коя сте вие, госпожице? – сръчках
дебелото курве. То отвори едно око, погледна ме и пак го затвори.
– Нещастник! – извика Скарлет.
Курвето отвори и двете си очи и се понадигна в кревата. Като видя Скарлет,
изпищя и се зави презглава. Положението ставаше все по-неприятно.
– Скарлет, моля те, дай да не правим циркове – казах.
– Кой прави циркове? Аз ли правя циркове? – настръхна Скарлет. – Кажи ми
какво става, Иво!
– После ше ти обясня.
– Нищо няма да ми обясняваш. Кво ше ми обясняваш? Аз много добре
виждам какво става. Да не ме мислиш за тъпа?
– Не те мисля за тъпа. Скарлет, успокой се.
– Напротив, мислиш ме за тъпа. Мислиш, че не разбирам какво става, но аз
много добре разбирам.
– Скарлет, дай да не правим панаири пред...
– Пред кого? Аз дори не виждам пред кого правя панаир. Виждам само един
омачкан чаршаф.
– Скарлет, не съм сам.
Говорех очевидни неща с цел да печеля време и да измисля стратегията си.
Макар че ква стратегия да имаш в такава ситуация? Бях като боксьор, наврян
във въжетата. Надявах се само да не рухна в нокаут.
– Наистина ли не си сам, Иво? – продължаваше Скарлет с безмилостните
ъперкъти на сарказма си. Очевидно беше от ония боксьори, които, като видят
съперника си да кърви, се настървяват още повече. – Не си сам, викаш. Айде
бе! Сериозно? Не може да бъде. Е с кого си бе, Иво? Няма ли да ни запознаеш?
Не е прилично така да стоим в една стая, без да се познаваме.
– Скарлет, ще ни оставиш ли за няколко минути насаме?
– Да ви оставя насаме? Да те оставя насаме с... кого? С кого бе, Иво?
– Момичето не е виновно – опитах се да се държа като джентълмен.
– А, момиче е значи. Е, имаме някакъв напредък. Знаем вече пола на
тайнствената личност под чаршафа. Жена е.
– Разбира се, че е жена.
– А, защо да се разбира? От теб всичко мога да очаквам.
В злобата си беше стигнала дотам да ме подозира в педерастия.
– Скарлет!
– Госпожо жена, бихте ли се показали над чаршафа, за да се запознаем? Все
пак вече сме баджаначки.
В тоя момент сексуалната ми партньорка, от която нямах никакъв спомен,
реши да излезе на сцената. Показа подпухналото си лице над чаршафа и се
ухили.
– Ко стаа тука, ве? – каза. – Ивчо, коя е тая, ве?
– Току-що тя зададе същия въпрос за вас – рекох. – Очевидно ни предстои
вълнуващ разговор за уточняване на самоличностите. И така – коя ще се
представи първа?
– Ай ни съ праи, ве! – разхили се дебелата. – Ибахми са цяла нощ, сига ши
ма питаш коя съм... Ванчиту съм. Ут найтфлайта.
Чак сега в съзнанието ми изплува фактът, че снощи бях в „Найтфлайт“ на
рожден ден на един приятел. И Скарлет беше, но по едно време си тръгна,
щото била изморена. После някакви момичета седнаха на нашта маса, ние ги
черпихме некви коктейли и после... не помня. Не бе, не се ебавам, наистина не
помня. Как се е озовала тая в леглото ми, изобщо не знам. А и защо точно тя?
Аз си бях харесал една по-слабичка, по-стройничка, с малки стегнати цици...
– Иво, не мога да повярвам – каза Скарлет.
– Ми и аз не мога да повярвам, ма нЎ! Случило се е. Съжалявам.
– Ти ли съжаляваш, ве? – възмути се дебеланката. – А кат ма иба, ни
съжаляваши, нали!
Скарлет се разплака от безсилие.
– Коя си ти, ма? – нападна я новата ми сексуална партньорка. – Да ни си му
жина?
– Не съм – призна Скарлет.
– Ми тогаз ко ривеш? Ибал ма – ибал ма. Ко толкуз! Утри шта ибе и теби.
След което стана от леглото, и както си беше чисто гола, взе една хавлиена
кърпа, прокара я между бедрата си и започна енергично да подсушава чатала
си. Скарлет беше потресена.
– Виж я какво прави бе! – изплака американката. – Бърше си пусито с мойта
кърпа!
– Ееее, големата работа – ухили се Ванчето. – Ши я изпиреш, ко толкуз.
Ванчето очевидно беше широко скроена, но това не се понрави на Скарлет.
Тя си поплака известно време, след което отново ме подпука с гадните
въпроси.
– Иво, не очаквах това от теб! Защо ми изневери?
Опитвах се да се сетя за някоя остроумна реплика, с която да изляза от
ситуацията, но нищо не ми хрумваше. Може би трябваше да заложа на
разкаянието.
– Това не е изневяра, защото не съм вложил чувства – казах тихо. – Беше по-
скоро задоволяване на някакъв първичен нагон под влияние на алкохола.
– Защо го направи? – продължаваше да ми пили кайсиите Скарлет. – Защо,
бе? Грозна ли съм, тъпа ли съм, в леглото ли не съм достатъчно добра?
– За леглото не знам, ма за грозна и тъпа мисля, че е очевидно – наля масло
в огъня дебелото курве.
– Я млъквай, ма! – внезапно стана груба и Скарлет.
– Чакайте момичета, не се карайте! – опитах се да ги успокоя аз.
– Не, аз няма да търпя тая да лежи тука и да ме обижда – развика се
Скарлет. – А ти я търпиш и мълчиш като... като... да не казвам какво...
– Кат путка – подсказа ѝ дебелата.
– Чу ли я? – извика Скарлет. – И на тебе ти се подиграва. Боже, докъде се
докарахме, Боже!
– Ми аз съм си за подигравка – поех смирено удара. – В крайна сметка аз съм
виновен за тая идиотска ситуация.
– Точно така! Ти си виновен! – извикаха в хор двете жени.
Не бях очаквал такава смайваща солидарност в омразата им към мъж, когото
твърдяха, че харесват.
– Курвар нещастен! – изсъска Скарлет. – Да си легне с първата срещната!
– Подлога американска – нападна ме и дебелата. – Свършиха ли хубавити
българки, та си тръгнал да ибеш таз импириалиска!
И както си лежеше до мен, ми извъртя такъв зверски шамар, че ми писнаха
ушите. Това изобщо не го очаквах. В тоя момент и Скарлет се засили и ми
изплющя един шамар. И като ме подпукаха... Бой... бой...
С огромни усилия успях да се измъкна от въргала, обух си панталона и хукнах
навън. Гол до кръста. Оставих ги да се разберат помежду си. Докато ме
обиждаха, търпях. Но боят ми дойде малко в повече.
Повъртях се така из махалата и добре че ме видя Сандо, та ми даде един
негов пуловер. Щото все пак навън беше 4 градуса, не беше особено
комфортно да си джиткаш гол до кръста.
След един час реших да се прибера, но от апартамента ми продължаваха да
ехтят крясъци, така че отложих завръщането у дома.
Чак привечер врявата утихна. Прибрах се – нямаше ги. Но и обзавеждането
ми го нямаше. Чиниите бяха изпотрошени, телевизорът – разбит, пердетата
лежаха раздрани на пода. Даже дивана бяха потрошили, да се чудиш откъде
се е взела тая чутовна сила у тия крехки същества.
Ремонтът ми струваше малко над пет хиляди лева. Тая дебела курва направо
ми излезе златна.
А и Скарлет пак не си вдига телефона. Писах ѝ SMS „Прос-ти ми, бях пиян“,
обаче и това не я трогна.
Егати коравосърдечната кучка!
Скарлет и недвижимите имоти
Обади ми се вчера Скарлет и ми вика:
– Иво, знам, че всичко между нас е свършено, обаче имам нужда от твоята
помощ. В името на страхотните моменти, които сме преживели заедно.
Начи, много мразя така да ми поставят нещата. Хем всичко е свършено, хем
„ела, помагай“. В името на некво умрело минало. Ма си викам: айде, да не
ставам дребнав. Освен това нищо не се знае. Може па като ѝ помогна, нещо да
ѝ трепне. Да се разтопят ледовете в студеното ѝ сърце и отново да пламне
нашата страстна любов.
– Казвай за кво става дума – казах хладно.
– Ами писна ми да живея на хотел. Искам да си свия гнезденце. Решила съм
да си купя имот и имам нужда от съвет, за да не ме преметнат брокерите.
– За какво ти е тоя имот? Само ядове ше береш с него.
– Решила съм го. Имам нужда от домашен уют. Нещо, дето да си е мое.
Заделила съм тука едни 600 хиляди долара, все нещо ще си намеря за тия
пари.
– Добре – казах. – Какво трябва да направя?
– Имам уговорени няколко огледа. Моля те да дойдеш с мен.
– Къде да дойда? – попитах.
– След един час имам среща с брокера на оемвито. Ела направо там.
Качих се на голфетката и след час пристигнах на оемвито. Скарлет беше с
дънки и бяла фланелка и отдолу не носеше сутиен. Беше направо ослепителна.
Брокерът – младеж с тъмнозелен костюм, който му беше твърде голям. Явно не
беше негов. Косата му – зализана назад, като на мафиот от нискобюджетен
филм.
– Здравейти, гусин Сиромахов – каза. – Аз съм Нидьелчив от „Риъл истейт
луксури вип ейджънси лимитид еврибари“. Придлагами супьер луксозни имоти
само на ВИП клиенти.
И ми подава визитка.
– Къде отиваме? – попитах.
– Начи първо ши ва водя в българския Бьевърли Хилс – на Драгальевци.
Придлагам да ходим с вашта кола, ачи мойта съм я остаил на римонт.
Качихме се в голфетката и потеглихме към Драгалевци.
– Тоз имот, който ши глидами сига, е абсолютна топ офьерта – почна да
обяснява Нидьелчив. – Сто и читирси квадрата РьеЗиПье, с триста квадрата
самустуятилин двор и спираща дъха гльедка към планината. Луксозну
изпълньение, напълну убзавьедин.
– Уот хи сейс? – попита Скарлет
– Вери гуд истейт – обясни Нидьелчив.
– Найс – каза Скарлет.
Пристигнахме пред къщата. Улицата пред имота изглеждаше сякаш снощи е
била бомбардирана от безмилостна ескадрила на НАТО. Огромни кратери
зееха в паважа, който вероятно е бил полаган по времето на Фердинанд.
Валеше силен дъжд. Слязохме от колата и някакъв помияр ни залая.
Напсувах го, а той изведнъж скочи и заби зъби в левия прасец на Скарлет. Тя
изпищя.
Теглих един мощен шут на помияра, а той още повече озверя и я захапа и за
десния прасец. Хвърлихме се с Нидьелчив да я спасяваме и след оспорвана
битка успяхме да я отървем. Помиярът избяга, но Скарлет кървеше. Добре че в
аптечката на колата имам йод, марля и бинт, та ѝ оказах първа помощ.
– Ко беши туй чудо – затюхка се Нидьелчив. – Двайси пъти съм идвал тука на
огльед, нямаши никви кучита. Баш сига да са случи. Сори, мис.
Пред къщата може би някога е имало тротоар, но сега всичко беше потънало
в дълбока лепкава кал. Нагазихме в нея и влязохме в двора на къщата.
Скарлет куцукаше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи, но стискаше зъби. Мъжко
момиче е тя.
Абсолютната топ оферта се оказа неизмазана тухлена къща на два етажа. На
първия етаж имаше нещо като тясно холче с ниска масичка, продънен диван,
телевизор „Велико Търново“ и прашна секция. Върху прогнилия от влагата
паркет беше метнат избелял персийски килим. Миришеше на мухъл. Вляво от
хола имаше кухня с хладилник „Мраз“, печка „Раховец“ и шкафчета с
провиснали вратички. Вдясно – тоалетна с пожълтяло клекало.
– Илати да видити и спалнити – възторжено извика Нидьелчив и ни поведе
към горния етаж.
Качихме се. Горе имаше две малки спални с размерите на единични
затворнически килии. Между тях – баня с изпопадали плочки и душ кабина с
пукнато стъкло. Абсолютeн лукс.
– Илати да видите ква гльедка има – каза брокерът и ни изведе на
балкончето пред едната спалня. В единия ъгъл на балкончето имаше няколко
празни буркана.
Гледката беше наистина впечатляваща. Виждаше се сива бетонна стена. И
ако много извиеш врата си назад, над стената можеш да зърнеш парченце от
някакъв витошки връх. Усетих някаква странна миризма и погледнах надолу.
През средата на двора течеше кафява река.
– Тука са със сиптични ями – обясни Нидьелчив. – И при силни дъждуйе
лайната шупват. Ощи няма канализация, ма ду двье-три гудини ши напраят.
Тъй чи туй ни йе прубльем.
Усетих, че Скарлет не е очарована от къщата и казах:
– Дайте да видим някой друг имот.
– Чакайти, ощи ни съм ви казал цината – възпротиви се брокерът. – Кът чуйти
цината, напрау ши са смаити.
– Каква е цената? – попитах.
– Саму осимстотин хиляди ивра. Туй е напрау биз пари за такъв имот.
– Не, благодаря – казах. – Имаме само 600 хиляди долара.
– Ши измислим ньещу – не се предаваше Нидьелчив. – Имам приятели в идна
банка, ша ви дадат крьедит на седим процьента лихва.
– Не, не – казах. – Дайте да видим нещо друго.
На излизане от имота се наложи да нагазим до колена в лайняната река.
Смрадта беше непоносима. Притесних се, че раните на Скарлет от ухапванията
може да се инфектират.
Качихме се в колата. Настроението беше тягостно, но Нидьелчив, като
опитен брокер, реши да го разведри.
– Аз, дуколкуту я усещам гуспойцата, тя ни йе чуйек за сьелска къща. Тя е
градски чуйек. Младу мумичи ѝ, ши ѝ липсват купонити и моловити. Имам един
апартамьент баш кат за нея. Карай към „Люлин“.
След час и половина стигнахме в „Люлин“. Паркирах пред шестетажен блок с
неопределим цвят. Нещо между жълто, розово и бледокафяво.
– Тука е идялната лукация – започна да го хвали Нидьелчив. – Само на
дванайси минути пиша от станцията на митроту. Има и магазини, и фризьорски
салони, и сулариуми, и сичко, кот са сьетиш.
Влязохме във входа и ни лъхна непоносима смрад на вкиснало.
– Таз миризма ни тряа да ви притиснява – заобяснява брокерът. – Тука на
третия итаж живейши идин дяду, дьету сложил в мазата кисилу зьели за
Колида. Хубуу, ма умрял. И сига ни могат да намьерят ключуити за мазата. Пък
ни могат да разбият мазата, щото чуйека има живи насльедници. Пък сина му
живей в Щатити и казал: нищу няма да пипати, дукат ни съ върна. Ма казал, чи
ду два-три месица шса върни, тъй чи таз миризма ши спрье.
Апартаментът беше на партера. Нидьелчив ни го представи за четиристаен,
макар че реално представляваше малко холче, спалня и кухня. Явно в агенция
„Риъл истейт луксури вип ейджънси лимитид еврибари“ брояха за стаи и
банята, мокрото помещение и балкончето. Всички прозорци бяха с решетки.
– О, ноу! – изстена Скарлет, като видя решетките. – Итс лайк а призън.
Нидьелчив се вбеси:
– Призън-мризън, ма шта питам ку почнат да ти прискачат наркуманити приз
прузорцити. Нье чи тука има наркумани, ма тъй е думата. Освьен туй имаш и
балкончи. Ку си го устъклиш – ей ти ощи идна стая. Питстаен апартамьент в
столицътъ саму за шестин и пидисе хиляди ивра, туй къдье гу има?
Скарлет се отчая. Дай да си ходим, вика.
– Тъй и тъй сти с кола, ши ма метнити ли ду нас? – помоли Нидьелчив. – В
Убьеля живьея.
Закарахме го. По пътя ни обясни, че ако купим апартамента в „Люлин“,
получаваме безплатно студио в Слънчев бряг.
Оставихме го в Обеля, а после закарах Скарлет до хотела.
– Толкова си мил, Иво – каза. – Много ти благодаря за помощта.
– Моля – викам. – Няма за кво.
– Наистина си много мил.
– Мерси – казах.
– Преживяхме страхотни моменти заедно. Понякога си мисля, че раздялата
ни не е по твоя вина.
– Еми не е – казах.
И в тоя момент тя ме прегърна и ме целуна. Направо се разтопих.
– Може ли да те изпратя до стаята ти? – прошепнах.
– О, не знам. Мислиш ли, че е правилно?
– Аз само за малко. Жаден съм, искам да пия една вода и веднага си тръгвам.
– Окей.
Качихме се. Стаята ѝ ухаеше на жасминовия ѝ парфюм.
Влязох в банята, пих вода от чешмата и си наплисках лицето. Почувствах се
малко по-добре.
Излязох от банята. Скарлет беше легнала върху леглото и ми се усмихваше.
Разтълкувах това като покана за секс. Надвесих се над нея и я целунах. Тя
жадно впи устните си в моите. Целувахме се дълго и аз жестоко се надървих.
Посегнах към гърдите ѝ, но в този момент тя се дръпна като ужилена.
– Недей, Иво. Не сега. Чувствам се много объркана. Имам нужда да подредя
мислите си.
– Ама...
– Недей! Моля те.
Вдигнах рамене и си тръгнах. В коридора на хотела дебела камериерка
буташе количка с хавлиени кърпи и шампоанчета.
– Въйиии, кък ти е щръкнала чурката! – ухили ми се камериерката.
Качих се в голфа и потеглих към панелката си в „Овча купел“. Опитвах се да
забравя Скарлет. Опитвах се да забравя аромата на устните ѝ, допира на
нежните ѝ ръце. В главата ми отекваше пискливият глас на Нидьелчив, който
възторжено викаше „ши измислим ньещу“.
Ши измислим ньещу...
 Със Скарлет на погребение
Умря лельобаба ми от Картаново. Демек сестрата на баба ми. Кротка женица
беше и ми стана мъчно за нея. Макар че дос-та си поживя – 94 години и нещо.
Обадиха се роднините да кажат за погребението. Сряда, 11 часа в
картановското гробище.
Облякох си черната риза и черните джинси и казах на Скарлет:
– Отивам на погребение.
– Моите съболезнования – каза Скарлет. – Кой е починал?
– Сестрата на баба ми – казах. – Обещах да отида да я изпратим.
– И аз ще дойда с теб – каза Скарлет. – Не мога да те оставя сам в такъв
тежък момент.
– Скарлет, благодаря ти за съчувствието, но мисля, че не е добра идея да
идваш.
– Защо?
– Искам да остана сам в мъката си – излъгах.
– Точно затова ще дойда с теб. Защото в такъв момент не бива да оставаш
сам. Ще вземеш да направиш някоя глупост.
Опитах се да ѝ кажа, че няма смисъл да идва, но докато се обяснявах, тя
вече беше облякла черната си рокличка и дългото черно палто и ме чакаше на
вратата.
Тръгнахме. До Картаново се стига за около час и двайсе минути – един час,
докато излезеш от София и двайсет минути до селото.
В къщата на лельобаба ми цареше суматоха. Посрещна ме дъщеря ѝ – леля
Гинче. Едра жена с прошарена брада. Още не беше разбрала, че на света има
и такива неща като епилацията. А и не я интересуваше.
– Нали не си се къпал днес? – изстреля тя вместо „добър ден“.
– Изкъпах се сутринта – признах си. – Защо?
– Ох, Иво, Ивоо, всичко си объркал. Не знаеш ли, че след като почине човек
от семейството, роднините не трябва се къпят и да перат до 40-ия ден? Щото
мръсната вода отива право в гроба на покойника.
Да не се къпя 40 дни ми се струваше прекалено. Но все пак се разкаях за
безразсъдната си постъпка.
– Навремето, като почина вуйчо ми, на трийстия ден вече се беше натрупало
много пране – започна да разправя леля Гинче, – Щото и децата тогаз бяха
малки. И си викам: ше запера тука тайничко, на чешмата в лятната кухня, той,
вуйчо, няма да ме види. Добре, ама вуйчо ти ме видял отгоре. И ми се яви нея
нощ насън и ми вика: Гинче, Гинчеее, защо переш, вика, целия ма намокри
тука, вика. А аз тръгнах да пера с добро намерение, да не ходим с мръсни
дрехи, ма се оказа, че съм объркала всичко. Дето има една дума – „избърсала
дупето – оцапала путката“.
Леля Гинче наистина вярваше, че мъртвите ѝ роднини я гледат от небето, и
се стараеше да живее така, че да не ги разгневява.
Аз лично не вярвам, че мъртвите могат да ни виждат. Даже се плаша от
подобна хипотеза. Ужасявам се от мисълта, че баба ми може да ме гледа как
мастурбирам.
Влязохме в къщата. Лельобаба ми беше положена в картонен ковчег в
средата на кухнята. Десетина роднини и съседи бяха насядали на столове до
стената и мълчаха. До ковчега две бабички оплаквачки нареждаха:
– Мароооо, на кого ни оставяш, Марооооо? Какво ше правим сега без теб,
Мароооо...
Виеха толкова пронизително и жалостиво, че чак Скарлет се натъжи.
– Чичо ти Ценко, той я умори – обясни ни причините за смъртта леля Гинче.
– Всеки ден я тормозеше – кога ше ми припишеш нивата, кога ше ми
припишеш нивата. Ма тя удържа и не му я приписа.
Въпросната нива беше едно каменисто неплодородно парцелче в края на
селото, по-малко от декар. Но в семейните анали постоянно се водеха тежки
битки за нея. Братя се съдеха, роднини се заплашваха, даже някакъв
братовчед беше наръгал мъжа на лельобаба ми с нож.
– Добре че дойде, Ивчо – каза леля Гинче и се просълзи. – Мама много те
обичаше. Само дето не трябваше да се къпеш, ама...
Някакъв дядо стана от стола си и запълзя по пода. Леля Гинче обясни, че
това бил комшията дядо Петко. Бил роден на същата дата като покойницата и
сега трябвало да се промуши под ковчега, за да не го завлечала и него в гроба.
Такъв бил ритуалът.
Старецът наистина се промуши, но после се оказа, че не може да се изправи.
Беше запъхтян и зачервен, слепоочията му пулсираха. Имаше голям риск да
бъде завлечен в гроба и то моментално.
Леля Гинче раздаде жито на всички опечалени. Всички казаха „Бог да
прости!“ и замляскаха.
В стаята влязоха двама цигани и казаха „айде“. Оказа се, че това са
гробарите.
– Чакайте! – спря ги леля Гинче. – За малко щях да забравя най-важното.
Извади от шкафа някакъв ръждясал пръстен и го сложи на ръката на
покойната. Да се знаело, че е била омъжена. Сякаш ако беше без пръстен,
свети Петър щеше да се обърка и да я прати в отдела с момите.
Циганите вдигнаха ковчега и го качиха в багажника на стар пикап. С този
пикап се вършеха всички важни дейности в селото – пренасяше се покъщнина,
извозваше се оборски тор, откарваха се мъртвите.
На гробището ни посрещнаха други двама цигани, които бяха изкопали
плитък гроб в замръзналата земя. Духаше леден вятър. Сухи дървета протягаха
голите си клони над гробовете като някакви зловещи пипала. Един доста
почерпен свещеник промърмори набързо някаква молитва и даде знак на
циганите да спуснат ковчега.
Леля Гинче, която до този момент се беше държала много мъжки, внезапно
писна:
– Мамоооооо, на кого ме оставяш?
И се хвърли върху ковчега с такава сила, че за малко щеше да падне в гроба
и тя. Двама старци я хванаха под мишниците и я издърпаха.
Циганите спуснаха ковчега, извадиха въжетата и запалиха цигари. Всеки от
опечалените хвърли буца пръст върху капака и каза „Бог да прости!“.
– Айде сега да отидем да се почерпим – каза с внезапна бодрост леля Гинче,
сякаш до преди минута не бе пищяла над гроба. – Да запомним баба Мара с
добро!
Отидохме в селската кръчма и седнахме на дълга маса. Леля Гинче поръча
ракия, салати и кебапчета за всички и се почна едно мощно плюскане.
Кръчмарят пусна „Са мном спаваш, нйега саняш“ на Шабан Шаулич.
Ракията поотпусна опечалените и само след час вече бяха забравили защо
са се събрали. Разказваха си мръсни вицове, псуваха правителството, одумваха
новата жена на агронома. Никой не страдаше за лельобаба ми.
– Не разбирам този обичай, Иво – каза Скарлет. – Не е ли изключително
варварско да се яде и да се пие над още неизстиналия труп?
– Твърдят, че го правят уж за да запомнят покойника с усмивка – обясних. –
Но истината е, че просто си търсят повод да се напият. В село като Картаново
няма сватби и кръщенета, има само погребения. Това е единствената форма на
социален живот.
След още час и още много изпити ракии се стигна до най-вълнуващата тема –
кой ще наследи малката нивичка на покойната. Когато стане въпрос за делба
на имоти, страстите рязко се нажежават.
Някакъв брадясал алкохолик се разкрещя, че нивата му се полагала на него
и той имал за нея „натурален акт“ отпреди Девети септември.
Леля Гинче заядливо му отговори, че не може да има такъв „натурален акт“,
защото, откакто се помнела, нивата винаги била тяхна. А тя се помнела
отдавна. Брадясалият изпсува, скочи от масата и удари шамар на леля Гинче.
Това вече мина всякакви граници на търпимостта ми. Как може да удряш
възрастна жена? Станах от масата, извлякох навън алкохолика и го спуках от
бой. Не беше трудно. От изпитата ракия крайниците му бяха омекнали и той не
оказа почти никаква съпротива. Лежеше в снега като някакъв болен плужек и
се гърчеше от болка. По принцип съм противник на насилието като метод за
решаване на проблемите, но има ситуации, в които няма друг начин. Какво да
го правя тоя – да водя изтънчена дискусия с него ли? Със скотовете може да се
общува само по скотски.
След като му наритах главата, се наведох над него и му казах, че ако още
веднъж се доближи до леля Гинче, ще му откъс-на ташаците и ще ги хвърля в
нивата, за която предявяваше претенции. Мисля, че ме разбра. Беше от
хората, които разбират само от бой.
Скарлет излезе от кръчмата и се разпищя. Погледнах се – ръцете ми бяха
окървавени. А леля Гинче нямаше да ми разреши да се измия поне до
четирсетия ден. Време беше да си вървим.
– Не съм очаквала такива грозни сцени на погребение – каза ми Скарлет в
колата, докато се прибирахме. – Като нямате страх от Бога, нямате ли поне
малко уважение към Смъртта?
– Де да знам – казах.
Де да знам.
 Със Скарлет на прасе
Наближаваше Коледа, а аз бях в мрачно настроение. Нито ми се
празнуваше, нито се радвах на снега и на украсените елхи. Няма нищо по-
тъжно от това човек да е сам по празници.
Добре че се обади калеко ми Стойчо от Раднево.
– В събота ши колим – вика. – Ила. На стринка ти много ѝ и домъчняло за
теб.
На мен хич не ми беше домъчняло за тях, ама кво да ги правя. Ако не отида
– ще се обидят. Ше решат, че се големея и се срамувам от роднините си на
село.
Звъннах на Скарлет да я питам ходи ли ѝ се на прасе.
– Как така на прасе? – вика тя.
– Итс а нешънъл традишън – обясних. – Пигс селебрейшън.
Скарлет се заинтригува.
– Уау!– вика – Това звучи много интересно. В Америка нямаме такива
работи.
Ми нямате. Кат сте прости...
В събота в шест сутринта минах с голфетката да я взема. Тя си облякла дълга
рокля и обула обувки с високи токчета, моля ти се. Нали отиваме на празник,
вика.
Не казах нищо, но някак си започнах да усещам, че очакванията ѝ доста ще
се разминат с реалността.
Излязохме от София и Скарлет започна да се прехласва колко красива била
българската природа. И то наистина си беше красиво. Когато навали половин
метър сняг и скрие бок-луците, природата ни наистина изглежда горе-долу
добре.
Единственият проблем беше, че край пътя на всеки десетина километра
имаше по някой пикаещ мъж. Нещо съвсем обичайно за България, но на
Скарлет ѝ направи силно впечатление.
– Защо тези хора уринират край пътя? – попита.
– Ами защото им се уринира – казах. – На зор са.
– Но има толкова много бензиностанции и тоалетната там е безплатна.
– Така е – казах. – Но българинът е горд човек. Никой не може да му каже
къде да е тоалетната. Тоалетната е там, където той реши!
– Добре, но защо поне не се скрият зад храстите? – продъл-жаваше да ме
тормози с въпроси Скарлет.
– Защото не смятат, че вършат нещо нередно – обясних. – Напротив.
Българският мъж много се гордее с пениса си. Ако имаше възможност, би го
размахал пред целия свят.
Скарлет се умълча. Постоянно търсеше рационална причина за странните
български привички, но не я откриваше. Как да ѝ обясня, че сме ирационални
същества? Разумът по тия гео-графски ширини е изключително дефицитен.
В девет и половина пристигнахме в Раднево. Скарлет ме попита защо има
толкова много неизмазани къщи.
– Това е национална традиция – обясних. – Има поверие, че мазането на
къщи носи нещастие. Още древният бог на прабъл-гарите Тангра е проклел
мазилката и е казал, че който си маже къщата е педераст.
– Уау – каза Скарлет.
Спряхме пред къщата на калеко. Стрина ни чакаше отвън – потна и
зачервена. Слязохме от голфетката и нагазихме в лепкавата радневска кал.
– Айди бе, къде са губити? – викна стрина. – Калеко ти вечи трета ракия пий.
И взе да ме щипе по бузите и да ми вика колко съм пораснал. От ей такъв ме
знаела.
– Туй булката ти ли й? – поинтересува се стрина и щипна и нея по бузата.
– Приятелка ми е – обясних.
– Стига с тьез приятилки, зими да са ожениш вечи – нахока ме стрина. –
Искам да ми доведиш тука малки ивчовци да ми тичат по двора. И да им мажа
питичкити със свинска мас, къкто съм мазала твойти.
Влязохме в двора и ни лъхна тежката смрад на кочина. Предположих, че
прасето усеща какво го очаква и се е насрало от страх.
– Събувайти са и влизайти в миханата – изкомандва ни стрина.
Да видиш изящните обувки „Маноло Бланик“ на Скарлет оставени до
подпетените гумени галоши на калеко, беше забележителна гледка. Направо
си е кадър за корица на „Нешънъл Джиографик“.
Така наречената „механа“ всъщност беше мазе, постлано с избелял
линолеум. В ъгъла имаше ъглов миндер, покрит с китеници. На него седеше
калеко, пиян на мотика. Толкова беше зацапал свещите, че даже не ме позна.
– Мите, ти ли си? Сядай – викна калеко.
– Иво съм, калеко. Запознай се с приятелката ми – това е Скарлет.
– Здрасти, Спаре – изфъфли калеко. – Ко ши пийти? Имам страхотна
домашна ракия. Милке, налей по ина ракия на Ивчо и Спарито.
Докато стрина наливаше, калеко ни се похвали, че миналата седмица
Бареков бил в Раднево и обещал да върне казармата.
– Аз затуй ши гласувам за него – заяви категорично калеко. – Щото само в
казармата са става мъж. Аз навремито, кат служих в Йелхово, имах идин
старшина – Николов. И идин път бях днивален, и Николов влиза в спалното и
гльеда ино малко парченци кал пред вратата. Ма тонинко. Колкот прашинка
голямо. И кат изрива „Кой е днивалнияяяяяя?“. 10 непоряда ми дади. И да
чистя кинефити с четка за зъби. Ма станах мъж. А не кат тез сигашнити, дет са
кълчат кат ни знам какво.
Не разбрах кои са тези, които се кълчат като не знам какво, но стрина сложи
на масата ракия и домашна туршия. Казахме си „наздраве“.
– Айди добре сти ни дошли! – каза калеко. – Кък тъй са сетихти за нас?
– Нали ше колим прасето... – смутих се аз.
– Кое прасе? – попита калеко.
– Как кое прасе бе, Стойчо! – смъмри го стрина. – Нашто прасе.
– Аааа, да – сети се калеко. – Ши го заколим бе, ей ся ши го гътним.
– И спри да са наливаш с таз ракия, щото след малко ши додат колачите –
изсъска стрина.
– Ейии, тъз жина живота ми почерни – оплака ни се калеко. – Ни яж, ни пий,
ни дишай... Туй живот ли й?
– Кък е по Софията? – попита стрина. – Във вестника пишиши, чи Гала
напраила аборт. Верно ли й?
– Не знам – казах.
– Бе аз ни им вярвам на вестницити – оправда се стрина – ма щом го пиши,
сигурно има нещо вярно.
– Само глупусти чите стрина ти – разкритикува я калеко. – И гледа турски
сериали.
В този момент един огромен плъх притича под масата и се шмугна под
шкафа. Скарлет изпищя.
– Ни са плаши, мойто момичи – каза стрина. – Ко ши ти напраи ино мишле.
Няма да та изиде. Сякакви гадинки имами тука.
След малко пристигнаха колачите. Трима небръснати мъже на неопределена
възраст. Съдейки по миризмата, която се разнасяше от тях, предположих, че
членуват в някаква секта, която категорично им забранява да се къпят.
– Сядайти! – покани ги гостоприемната стрина. – Пийнети по ина ракия да са
накървавити. Туй е нашия племинник Ивчо от Софията. И приятелката му
Спарито.
Реших, че е безсмислено да се боря с невъзможността им да ѝ научат името.
Ма в края на краищата кво значение има. Да ѝ викат, както си искат.
Най-дребничкият от тримата колачи явно минаваше за местния хуморист,
защото веднага ни подпука с вицове.
– Знайти ли го тоз, дет идин мъж са прибира от командировка. И ко да види –
жина му лижи гола в кривата. Дибидюс.
– Ха-ха-ха – зарадваха се другите двама.
– И той отваря гардироба и гледа вътри – гол мъж. Дибидюс. И нашия го
пита: ко праиш тука ве? А оня му вика: чакам трамвая.
– Ха-ха-хаа – избухна в смях цялата компания. Аз също се усмихнах
възпитано, макар че не разбрах каква е идеята на вица.
– Чакам трамвая, кай – повтори финала разказвачът.
– Ми ко да прай! – подкрепи го калеко.
– Чакам трамвая, кай – каза пак дребничкият и си изпи ракията на екс.
– Ай да ходим да вършим раута – подкани ги най-дебелият от тримата. – Да
ни забраями за ко сми дошли.
Станахме от масата и се отправихме към кочината. Калеко също тръгна с нас,
макар че едва се държеше на краката си.
– Чичо Стойчо, ти си седи тука – каза дебелият. – Ний ши са опраим.
– А, ши седя! Кък ши седя! – възпротиви се калеко. – Читирси и три прасета
съм бастисал, сига ши пребия и читирси и читвъртото.
– Чакам трамвая, кай – припомни вица си дребничкият.
В средата на двора стрина беше наклала огън и върху него в почернял от
сажди бакър кипеше вода. Дебелият извади от раницата си голям касапски нож
и тръгна към кочината.
– Начи аз го фащам за ухото и го изкарвам – разпореди той авторитетно. –
Пацо го фаща за заднити крака, Митю за главата и го гътвами.
Влезе в кочината и отвътре се чу канско квичене. Прасето изобщо не искаше
да се прости с живота си.
– Излизай бе, майка ти дайба – развика се дебелият. – Пацо, ила фани тука
бе, датайба!
Пацо се притече на помощ, но в тоя момент прасето явно видя шанс за
спасение и изскочи от кочината. Скарлет изпищя. Митю му се метна на гърба, а
Пацо здраво го беше хванал за задните крака, но шопарът със страшна сила
дръпна напред и обърка плановете им. Пацо пльосна в калта. Дебелият обаче
запази самообладание и ловко заби ножа в гърлото на прасето. Бликна фонтан
свинска кръв, а шопарът направи отчаян опит за спасение, успя да се изплъзне
от хватката и хукна из двора със забит в гърлото нож. Скарлет беше в истерия.
– О ноу! О май гад! – викаше тя, сякаш не колят прасе, а нея.
– Майка му дайба – изкрещя дебелият. – Що ни го държити ве?
За щастие Пацо се оказа не само умел разказвач на вицове, но и пъргав
ловец на полузаклани животни. Хвърли се върху ранения шопар и се вкопчи в
ушите му. Прасето почна да го размята из двора като лайнян вестник.
– Дръж го – окуражи го калеко.
– Уот дъ хел ис дис? – пищеше Скарлет. – Стоп ит!
Изглежда, че колачите не знаеха английски, защото изобщо не обърнаха
внимание на воплите ѝ. Пацо със сетни сили удър-жаше беглеца, но другите
двама му се притекоха на помощ и след кратка борба прасето рухна мъртво на
пода.
– Ашколсун! – рече възхитена стрина. – Спаре, що ривеш, мойто момичи? Ни
си ли виждала клане на прасе? Пийни ина ракийка да са успокоиш!
– Тъз твойта май ши дойди защитничка на животнити – намигна ми
вицаджията, който беше оплескан от глава до пети с кръв и кал. – Кат оназ
Барду Бардо ли беши, каква беши...
– Искам да се махна от тук! Иво, моля те, искам да се махна от тук! Хайде да
си тръгваме – хълцаше Скарлет.
– Не можем да си тръгнем – казах. – Това са мои роднини. Ще ги обидим.
Успокой се, страшното свърши.
Но не беше свършило. Страшното тепърва предстоеше.
Стрина взе бакъра с горещата вода и поля на колачите да си измият ръцете.
Глътнаха по още една ракия на екс, за да „нормализират кръвообращението“,
както каза дебелият. Пос-ле сложиха прасето върху една наклонена дъска да
се отцеди кръвта и почнаха да го пърлят с бензинова горелка.
– Чакам трамвая, кай – каза дребничкият. Другите се засмяха. Очевидно тук
имаше ритуал един виц да се разказва десетки пъти, докато втръсне на всички.
След пърленето дойде ред на разфасоването. Отрязаха главата на прасето и
я забиха в снега, за да се съсирела кръвта. Стрина подтичваше до механата и
носеше тави, тенджери и легени, в които колачите слагаха нарязаните парчета
месо. Дебелият извади от джоба си кълбенце сезал и върза бутовете за
винкелите под асмата.
Пацо изкара червата на прасето и почна да ги надува с уста, за да ги почисти
от лайната. Скарлет повърна.
Стрина взе бъбреците и почна да ги пържи. Дробовете, далака и сърцето
бяха сложени да се варят за кървавица. Разнесе се отвратителна смрад.
– Сига ши видити ко значи истинско мисо – похвали се калеко. – Такоз в
Софията няма да намерити. Онез прасета, дет ги ядети вий, ги хранят само с
боклуци.
Сякаш той беше хранил свинята си с билки и трюфели.
Бъбреците бяха изпържени и стрина ни подкани да ги опитаме. Скарлет
категорично отказа, но аз нямаше как да отклоня тоя невероятен деликатес.
Беше толкова гадно, че очите ми се напъл-ниха със сълзи, но проявих
нечовешка воля и го преглътнах.
– Ко ши кайш? – погледна ме с блеснали очи стрина. – От домашното по-
вкусно няма.
Скарлет ме гледаше с отчаяния поглед на дете, което родителите му оставят
в сиропиталище. Беше време да я измъкна от този ад. Извиних се на стрина и
калеко, обясних им, че довечера съм на работа и трябва да си тръгваме.
– Чи ква раута в събота? – попита стрина. – Вий почивин ден нямати ли?
– Имаме, но точно днес излезе нещо извънредно.
– Стига с таз раута ве, Ивчо – посъветва ме бащински калеко Стойчо. – От
раута само са гърбавей, да знайш.
Настоях, че трябва да си вървим. Калеко и стрина ни дадоха за из път парче
кърваво месо, увито в мръсен жълт плик BILLA и ни прегърнаха. Стрина
миришеше на мокра черга, а калеко – на ракия и пот. Тръгнахме към
голфетката като корабокрушенци към спасителна лодка. Последните думи,
които чухме, бяха на разказвача на вицове.
– Чакам трамвая, кай.
Със Скарлет на „Свети Валентин“
Навръх „Свети Валентин“ седяхме със Скарлет в „нашто място“ – кръчмата
„При Цецо Ловецо“ в Малашевци и сърбахме шкембе чорба. С чесънче така, с
оцетец и с лют пиперец. Едва ли има по-романтичен момент за една влюбена
двойка. Исках времето да спре и този миг да продължи вечно.
Но в тази кръчма е невъзможно човек да се усамоти. Все ще дойде някой
„приятел“ да ти каже наздраве и да сподели мислите си за положението.
В случая това беше Любака – мъж на около 50 години, с дълга сплъстена
коса, пожълтели от тютюна пръсти и фланелка на Локо София. Познавам
Любака от 25 години и никога не съм го виждал с друга фланелка. Ей тва е мъж
с характер, никога не се е водил по модата.
Домъкна си бирата на нашта маса и седна, без изобщо да попита дали
искаме компанията му. Живееше с мисълта, че е желан навсякъде.
– Как я караш, Ивак?
– Бивам – рекох.
– Тва да се чува – каза Любака и отпи от бирата. – Ей, тва правителство за
нищо не става, майка им дееба. Дигнали помощите за безработни с четри лева,
моля ти се. Аз с тия четри лева кво моа си купа? Нищо не моа си купа.
– Що не се фанеш да бачкаш нещо? – предложих.
– Да бе, ше бачкам! При живи родители. Да не ме е ебал лудия!
Оригна се мощно и продължи да излива социалния си гняв.
– Четри лева! Що не си ги заврат отзад тия четри лева. Бахти нещастниците.
Тва не е държава... Нема ли да ме запознаеш с гаджето ти?
– О, да, извинявай. Това е Скарлет. Американка е. Скарлет, дис ис май френд
Любака.
– Найс ту мийт ю – усмихна се Скарлет.
Любака кимна мрачно в знак на съгласие и запали цигара.
– Не ги харесвам тва американците – каза. – Постоянно ни прецакват.
– Е кво са ни прецакали? – попитах.
– Е как кво! Тия градушки, къде ни удариха, откъде мислиш дойдоха?
Американците ни ги пратиха. Щото не ги пуснахме да копат за шистов газ.
– Да бе!
– Иво, защо този човек пуши? – попита ме Скарлет. – Нали пушенето в
ресторантите е забранено със закон?
– Забранено е – казах, – но законът не се спазва. Навсякъде се пуши.
– Аре бе, те ли че ми кажат на мене дали да пушим! – обясни поведението си
Любака. – Шси пушим и тва е. Ама в Германия не се пушело! Ми да ми напраат
и на мене социалните помощи хиляда евра като на германците, пък тогава мое
и да спрем да пушим.
Не разбрах каква е връзката между социалните помощи и забраната за
пушене. Явно логиката на Любака работеше на на някакво по-високо,
свръхрационално ниво. А и той не беше човек, който да се трогва от някакви
елементарни битови заб-рани. Светлият му ум се вълнуваше от глобалните
проблеми.
– Начи, четох у един форум, че американците имат неква машина Харп.
Която си е ебала майката. Строго секретна. Никой не казва за кво точно е тая
машина, но истината е, че тя мое да ти прати дъжд, градушки, снег, лайна,
където си поиска.
– Ти откъде знаеш, че е така, щом никой не казва за кво е тая машина?
– Нали ти казвам, четох го у форума. Ако не верваш, питай Гогата. Гога, ела
тука бе!
От съседната маса се надигна брадясал чичко, взе си мастиката и с леко
клатушкане се приближи към нашта маса.
– Сядай! – изкомандва го Любака.
Гогата седна и изхълца.
– Кажи на Ивака за Харп. Щото не ми верва.
– Така е – потвърди Гогата.
– Кое е така? – попитах.
– Сичко е така – каза Гогата. – Американците прецакват климата и ни шибат
с градушки. Освен тва кулите близнаци сами си ги бутнаха на единайсти
септември.
– Еееее, стига де! – засмях се аз.
– Начи, тва за кулите го знам от много сигурен източник – обясни Гогата. –
На шурата братовчед му е ходил неколко пъти в Щатите. Той беше първия,
който навремето почна да внася памперси в България. Много е напред с
материала. Та той има един приятел в Щатите, който бачка за ЦРУ. Ама е
големо шефче там, не е некъв обикновен агент. Нещо като заместник-директор
е. И той казал под секрет на братовчеда на шурата: да знаеш, че кулите
близнаци ние сами си ги съборихме. Ма тва се едно не съм ти го казал.
– Е защо да си ги съборят сами? – недоумявах аз.
– Щото имат много оръжие и треа да го използват, преди да му е изтекъл
срока на годност. Иначе треа да го изфърлят. А тва е много пара – милиони
долари, даже повече – стотици хиляди. И им треа некъв враг. Срещу Путин не
смеят да скочат, щото ги е шубе от него и затва скочиха на Ирак.
– Глупости.
– Е са аз тва не си го измислям. Просто препредавам кво е казал човека от
ЦРУ на братовчеда на шурата. Да не мислиш, че са убили Садам, вика.
– Е как да не са го убили? – казах. – Нали показаха по телевизията
залавянето му, екзекуцията.
– Тва не е Садам. Наели са некъв актьор. Платили са му некви кинти и са го
утрепали вместо Садам.
– Еее, тва вече е ебахти тъпотията – разхилих се. – Кой ще се навие да го
убият за пари?
– Ми закъсал е бил човекът – обади се Любака. – Кат немаш кинти, си готов
на сичко. Ше се навиеш не само да те утрепят, ами и да те наебат.
Явно в ценностната система на Любака ебането беше по-страшно дори от
смъртта.
Скарлет се прозя. Отегчаваше се. Това май не беше представата ѝ за
вълнуващо изкарване на „Свети Валентин“.
– Извинявайте, че се намесвам – обади се от масата в ъгъла Джопето. – Ма
без да искам, чух кво си говорите. На ваше мяс-то не бих обсъждал такива
неща тука.
– Що? – учуди се Гогата.
Джопето се огледа уплашено, взе си ракията и дойде на нашата маса.
Огледа се отново и почна да шепне.
– Тука сичко се подслушва.
– Сигурен ли си? – прошепна Любака.
– 100 процента – прошепна Джопето. – Не знаете ли какъв е Цецо Ловецо?
– Кръчмар е, какъв да е – казах.
– А преди десети ноември какъв е бил, знаеш ли? – продъл-жаваше да шепне
Джопето.
– Не.
– Агент на Държавна сигурност. Откъде мислиш е взел парите да направи тая
кръчма? От червените куфарчета на Луканов.
– Майка му дееба – прошепна Гогата.
Вече всички шепнехме, и колкото повече шепнехме, толкова повече се
страхувахме.
– Ти па откъде знаеш, че е агент? – попитах тихичко аз.
– От тъста – прошепна Джопето. – Моят тъст е генерал от
контраразузнаването. Генерал Мицев.
– Не съм го чувал – обади се Любака.
– Не си го чувал, щото е секретен генерал – каза Джопето. – Никой не е
знаел с какво се занимава. Даже тъщата си е мислела, че мъжът ѝ е спортен
журналист от БНТ.
– Как така спортен журналист? – попита Гогата.
– Ми той е двойник на Петела – обясни Джопето. – Всъщност Петела е негов
двойник, създаден от тайните служби, за да прикрива дейността на тъста ми.
Създават хуманоид и го пращат в БНТ да коментира нещо там и да дразни. И
ако нещо стане напечено, тъстът ми винаги може да се измъкне с алибито, че е
коментирал некъв мач и е викал „Няма засада! Няма засада!“.
– Нищо не разбирам – признах си.
– Не разбираш, щото е сложно – каза Джопето. Но в тайните служби всеки
важен агент си има двойник. Създават ги в една специална лаборатория в
Челопечене. И са съвсем като истински. Та тъста ми е разправял, че
американците изобщо не са кацнали на луната. Това било измама.
– Тва и аз го знам – подкрепи го Любака. – На снимките от Луната се вижда,
че американското знаме се вее. А фактически няма как да се вее, щото на
Луната няма въздух. Така че тия снимки са монтаж.
– Да бе! Хе-хе – разсмях се аз.
– Ти се смееш, щото не ги знаеш нещата. Но ако научиш истината, хич няма
да ти е до смях – каза Джопето. – Тъста ми обясни как точно американците са
направили измамата с кацането на луната. Вкарали са космонавтите в една
ракета и са им казали: ся отлитате за луната. И те си мислят, че верно отлитат.
Обаче тайните служби земат ракетата и вместо на луната, я закарват в некво
телевизионно студио, ма с декор, със сичко, все едно е луна. Даже изсмукали
въздуха с некви гигантски спринцовки. И космонавтите се фащат на въдицата.
Тва го е разправял на тъста ми некъв руски генерал на полигона в Змейово.
Понапил се така и му го разказал. Ма тва все едно не съм ви го казал.
– И на шурата братовчед му също е казал, че американците никога не са
кацали на луната. – обади се Гогата. – Ма тва все едно не съм ви го казал.
– Та тая кръчма е пълна с бръмбари – прошепна Джопето. – Секи път, като
се прибера, жена ми знае, че съм бил тука. Аз ѝ викам: бех на гости у сестра
ми, бех на разходка в Ловния парк, бех до книжарницата, но тя знае, че съм
бил тука. Откъде знае?...
– Следи те, мама ѝ дееба – прошепна Любака.
– Следи ме чрез специални разузнавателни средства – обясни Джопето. –
Играе в комбина с тоя мръсен шестак Цецо Ловецо.
– Майка му дееба – прошепна Гогата.
– Ти мани, че е шестак – каза Джопето. – По-лошото е, че е илюминат и
масон.
– Цецо ли бе? Бахмааму – прошепна Любака.
– Много е влиятелен. Ако реши, може да ни ебе майката на сичките. Само с
едно дигане на телефона – каза Джопето.
– Е за кво да ни ебе майката баш на нас? – попитах. – Ако ни ебе майката,
кой ше му прави оборот в кръчмата?
Компанията се умълча. Всеки анализираше страшните заплахи, надвиснали
над главите ни. От една страна, Харп, от друга страна – ЦРУ, от трета страна –
Цецо Ловецо. Накъдето ѝ да се обърнеш, все опасности.
– Абе, Ивак, тая твойта що мълчи цяла вечер бе? – попита Гогата.
– Ми щото не разбира български – казах.
– А, не разбира! Сичко разбира тя, ма се праи – мрачно каза Любака.
– Таа да не е некоя агентка бе? – сети се Джопето.
– Глупости. Съвсем нормално момиче си е.
– Да бе, да – поклати глава Гогата. – Нормално момиче. Като тия къде
утрепаха Садам. И къде ни пуснаха градушките.
– Пичове, стига глупости – казах.
– Тая американка е пратена от ЦРУ да ни подслушва – извика Любака. –
Обаче ние я разкрихме. Кого ше подслушваш, ти ма? А? Кого ше подслушваш?
И се изплю в лицето ѝ. Скарлет изпищя.
– Дееба и мръсната шпионка, дееба – скочи от стола си Гогата и ѝ изплющя
такъв шамар, че щеше да ѝ отвинти врата.
– Спрете! – изкрещях и се хвърлих да я спасявам.
Но беше твърде късно. Джопето ме събори на пода и започна да ме налага с
безмилостни крошета. А той е бивш боксьор. Имах чувството, че ме млати с
чукове.
– Ше ни водиш шпионка ти, а? – крещеше Джопето зачервен от гняв и лигите
му капеха върху лицето ми. – Е са ти ебах майката!
Скарлет пищеше. Не можех да разбера бият ли я, или я изнасилват. Май че
правеха и двете.
Изведнъж всичко угасна.
Нямаше кръчма.
Нямаше писъци.
Нямаше ги Джопето, Гогата и Любака.
Нямаше я Скарлет.
Отворих очи. Лежах на носилка, а над мен се бе надвесил човек с очила и
бяла престилка.
– Добре ли сте? – попита.
– Не съм добре – казах.
– Е то кой ли е добре в тая държава?... – въздъхна докторът.
Опитах се да му се усмихна, преди да припадна отново.
Полет номер 3821
Стояхме със Скарлет на летището и не знаехме какво да си кажем.
Ревеше ми се.
Скарлет прехапа долната си устна и се опита да ми се усмихне.
– Благодаря ти за всичко – каза. – Ти беше много мил, наис-тина.
– Скарлет, съжалявам за нещата, които ти се случиха тук. Бях ти казал, че
ние, българите, сме малко по-особени хора.
– Няма проблем. Беше интересно преживяване. Всичко беше окей. Е, като
изключим побоищата и изнасилванията...
– Съжалявам.
– Много исках да свикна и да остана да живея тук, но няма да се справя.
Скарлет наведе леко глава наляво и докосна с връхчетата на пръстите си
слепоочието си. Винаги правеше така, когато беше смутена.
– Идването ти тук беше грешка – казах.
– Не, не беше грешка, Иво. Човек трябва да отива там, където му казва
сърцето. Обичам България, обичам теб, но традициите ви са малко странни, не
мислиш ли?
– Не трябваше да те каня тук. Сгреших.
– Не си сгрешил.
– Както сгреших и че се родих тук.
– Като тръгнеш да се раждаш в следващия си живот, кажи на щъркела да те
остави някъде другаде – усмихна се Скарлет.
– Ако тръгне да ме оставя тук, направо ще скоча отгоре. Предпочитам да се
утрепя, преди да съм се родил, и да си спестя тия мъки.
Скарлет ме погали нежно по бузата. Идеше ми да ревна като дете, оставено
в сиропиталище.
Не беше честно да ме напуска заради някакви идиоти, които превърнаха
престоя ѝ в България в истински ад. Но не беше честно и че аз избрах да
остана при идиотите, вместо да тръгна с нея.
Ако бях истински пич, щях да зарежа всичко и да тръгна с нея.
Но не ми стискаше.
Дали пък не се бях приспособил до такава степен към всичката тая
простащина, че да не мога да живея без нея?
Дали не бях станал същият като тези, от които се възмущавах?
Вероятно отстрани изглеждах точно така.
– Имахме чудесни мигове заедно – каза Скарлет. – Никога няма да ги
забравя.
Бях забил поглед във върховете на обувките си. Срам ме беше да я погледна.
Срам ме беше, че между нас стоят не някакви наши несходства, а
странносттите на някакви непознати хора. В България не можеш да обичаш. В
България можеш само да мразиш.
– Моля пътниците от полет 3821 да се отправят към изход А 8 за отвеждане в
самолета. Моля пътниците от полет 3821 да се отправят към изход А 8 за
отвеждане в самолета – обяви отегчен женски глас.
– Трябва да тръгвам – глухо каза Скарлет.
Надигна се на пръсти и ме целуна. Нямах сили дори да отвърна на целувката
ѝ.
– Пази се, Иво. Ще ми липсваш.
Взе сака си, метна го на рамото и тръгна към гейта. Качи се на ескалатора,
погледна ме и ми помаха. Стори ми се, че видях сълзи в очите ѝ.
Стоях вцепенен и гледах след нея. Имах чувството, че съм загубил говора си.
В този момент осъзнах, че никога повече няма да я видя. Гледах как моята
голяма любов напуска моя мъничък свят и усещах някаква страшна пустота в
сърцето си.
Самолетът се отлепи от пистата и излетя. Ставаше все по-малък и по-малък,
докато накрая се превърна в съвсем мъничка точица и изчезна.
Но май не беше точно така.
Не самолетът, а аз се превръщах в съвсем мъничка точица.
И не исках нищо.
Исках само да изчезна.