Борис Христов

ЧЕСТЕН КРЪСТ
СТИХОТВОРЕНИЯ

Българска. Първо издание

Честен кръст, заглавие

© Борис Кирилов Христов, автор
© Стоян Цанев, художник
© Книгоиздателство: „Георги Бакалов“
Варна, 1982 г.
https://4eti.me
 СЪДЪРЖАНИЕ
КОРАБЪТ ......................................................................................................... 4
БИБЛЕЙСКИ МОТИВ .................................................................................... 5
НОЩЕМ ........................................................................................................... 6
ЖЕНАТА МАРИЯ ........................................................................................... 7
ПЛАШИЛОТО ................................................................................................. 8
МРАВКИТЕ ПЕЯТ .......................................................................................... 9
СТРАХ ............................................................................................................ 10
САМОЛЕТЪТ ЗАКЪСНЯВА ........................................................................ 11
ДУХ ................................................................................................................ 12
ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ................................................................................ 13
АЛБИОН ........................................................................................................ 14
БЛУДНИЯТ СИН .......................................................................................... 15
СТЕНАТА ...................................................................................................... 16
ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ ................................................................................. 17
ТЯЛО .............................................................................................................. 18
СЪРДЕЧЕН УДАР ......................................................................................... 19
КАМБАНА ..................................................................................................... 20
ЗНАК ОТ НЕБЕТО ........................................................................................ 21
ЧЕСТЕН КРЪСТ (поема) .............................................................................. 22
I. ................................................................................................................... 22
II. .................................................................................................................. 23
III. ................................................................................................................ 24
IV. ................................................................................................................ 25
V. ................................................................................................................. 26
VI. ................................................................................................................ 27
VII. ............................................................................................................... 28
VIII............................................................................................................... 28
IX. ................................................................................................................ 29

3
КОРАБЪТ
По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
как тупти – и ме вика тръбата на моето щастие.

Духай, ветре – да догониме златното руно –

моряците сигурно вече го тъпчат в чувалите!...
И настигнал огромната бяла муцуна,
аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.

Но защо няма никой на нея, къде са заминали?

Или спят и сънуват живота на сушата...
Здравей, капитане! Червен е носа ти от виното –
и при вас ли, дете на водата, е същото?

Заковавам със зъби езика и отново дълбая

път към брега, докато не достигна чертата.
И ето ги моите приятели – разговарят с бръснаря,
а над тях като мълния свети бръснача...

И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,

полудялата моя мечта да догоня –
по-добре е удавник в морето, отколкото
кръстоносец на сушата, паднал от коня...

И така – до брега и обратно – на кораба,

седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
Докато не остане от моето тяло съборено
една тъмна купчина от сълзи.

4
БИБЛЕЙСКИ МОТИВ
Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Това ли си представях аз, когато малък,

размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце... и лягах
да спя до него в дупката на мрака.

И мен ли бе избрал безмилостния господ

да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя... и потни,
телата им димяха в лятната омара.

Ала когато изпълзях от буренясалото детство

и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.

И аз реших да ида при поетите тогава

и там да угася главата си запалена...
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.

Видях ги да изкачват билото на планината

и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

5
НОЩЕМ
Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твоята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,

някой ридае и тишината наоколо буди –
широкоплещеста иде към него смъртта...
Но ние нехаем – далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо

да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота

и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него – и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:

„Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста...“
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта – но в ръката със цвете.

А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето...
И оттам ще решим накъде да поемем.

6
ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: „Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –

аз припаднах до двете ѝ връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича

от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
„Аз пристигнах... Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже...“

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга

на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне

обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата

тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
„Аз пристигнах... Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“

7
ПЛАШИЛОТО
Бяла е черквата – черна е нейната сянка.
В черната сянка – светят кръстове бели.
Бръмчи маранята в полето, а моята майка
върви край стените в тая тягостна лятна неделя.

Накъде, моя самотна светице, се щураш

и защо ли замесва кори и кокошката скуба?
Изпълзял върху камъка, само стария гущер
гледа една полудяла от слънцето пеперуда.

Мъртвите станаха рано – да се приготвят –

и сигурно вече из тъмните входове слизат,
защото и те са изпратили преди тях от живота
някой, комуто да носят хляб и водица.

Ако беше прозрачна земята, ти щеше да видиш

кой пие виното и бонбоните хруска...
Но едно черно плашило в къпините диви
е затворило дупките и никой надолу не пуска.

Това е, което остана от твоя пазител,

когато се счупи леда и той от дома се измъкна –
сам из подземните улици нощем да скита,
сам да се стриже и сам да се кърпи...

Трака отгоре света, като бръмбар съборен,

и звънарната дървена се опитва да стане.
А слетяла на двора, някаква сврака бездомна
разглобява оглушалата от години камбана.

Дай ръка – да излезем на пътя, където

човекът разгърден върви в развилнялото пладне.
Че както ти гледаш в тревата, а сина ти в небето,
някой ден може от ръба на земята да паднем.

8
МРАВКИТЕ ПЕЯТ
Песента се изкачваше някога в нашите устни –
като козичка напираше вън да излезе...
И висеше в ръката свободно отпуснат
камшикът, а косите достигаха глезена.

Летеше ветрецът тогава лек като вестник

и цигулари извиваха врат към небето.
А жените раздираха с викот хастара небесен
и до късно живота на своята ос ги въртеше.

Но какво стана и защо със пресъхнало виме

песента се обажда сега от сокаците нощем.
И къде е с хармоника през площада да мине
лудият, а след него да звънка детския кошер.

Блъскат се нощи и дни – като ледници,

а човека, замислен, с нахлупена шапка куцука.
И отбива водата към своята мелница,
и прогонва от прага неделната скука...

До високия зид на затвора отдавна живее

мравунякът – и въже за невинните суче...
Но докато сриват оградата, мравките пеят –
наведи се над тяхната дупка да чуеш.

Като негри над своята песен прегърбени,

фанфари те изковават от жълтите сламки...
И една е за всички нотната стълбица –
за тези под слънцето и за тези на сянка.

9
СТРАХ
Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло

стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,

а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния

мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,

но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая

и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници...

А когато затвори след него капака

тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.

10
САМОЛЕТЪТ ЗАКЪСНЯВА
Събрани на летището, върху което сипе пламък
и ни събаря слънцето и в пот ни дави –
отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем...
Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

Да бяха се показали поне в запаления въздух

излъсканите му крила – да знаем, че го има.
Разгърдил черния си фрак, напразно гарванът се бъхти
да изкопае дупка, през която той да мине.

Промиваме червата си с кафе и чоплим новините.

И шоколада се топи – децата плачат със сълзи кафяви.
Изпратихме Дадал и неговия син Икар, но никой
не се е върнал да ни каже за какво се бави.

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот – и повече не чухме.
И си представяме сега, политнали към рая,
как нашите души се спускат с бели парашути.

В съседните летища, от които ни разделят мрежи,

излитат всеки миг – небето ще съборят...
А ние късаме билетите, докрай изгубили надежда,
и чакаме нощта – като добичета покорни.

Навярно ще пристигне той и както ангел се вестява,

ще тичат старците подир крилата му приведени...
Но мене няма да ме има – моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

11
ДУХ
Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.

Къде така в безкрая се катериш,

летецо горд, и в тъмнината виеш –
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Но стъпил вече здраво на небето,

в дълбоката трева на звездните ливади,
достигна той кошарите, където
пасеше кротко божието стадо...

Вратата, паднала от хиляди години,

лежеше под една небесна вишня.
И се наведе моят дух да мине
оградата – с походката на хищник.

Почакай, вълк крилат, не влизай

в капана на познанието – ще те хване.
И зад стените му ти сам ще се изгризеш –
от тебе няма помен да остане.

Но кой да чуе в тая глуха бездна

между устата и ухото на човека.
Извил врата на агнеца божествен,
заслиза той по лунната пътека.

Видя го в тъмното и зарида овена,

след него жалостно и стадото заблея.
Заплака после цялата вселена
и кървави звезди покапаха от нея...

А долу на земята триеше муцуна

охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.

12
ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ
Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените –
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.

Земята като плаващ ресторант се носи

в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.

Свирачите, които управляват танца,

превърнаха човека на хармоника...
Но от законите безмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.

Докрай разпасали колана на душите,

бесуваме като пирати, не видели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша...

И както скачаме из въздуха да хванем

протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето...

Певицата-луна, отдавна прелъстена,

лежи разголена – с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.

А слънцето – началникът на светлината,

мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.

13
АЛБИОН
Валеше над летището и свечеряваше, когато
надянах покривалото дебело на мъглата
и като сянка на крадец – с тъга в окото,
поех към банката световна на живота.

Но тъкмо да нахлуя в нея – и нечакан

да помета богатствата и да потъна в мрака,
едно видение чудато покрай мен отмина
подобно на жена и птица... и машина.

Затичан към фонтаните от шум и слава,

човекът вечно иска да е пръв, ала забравя,
че е наказан да протяга цял живот ръката
и да върви – на крачка след мечтата.

Избягала от мен в човешкото гъмжило,

летеше тя като откъснато хвърчило
и аз едва напрягах сетива и тяло
да се съединим в едно – да станем цяло.

Но тъмната ръка на вятъра задухал

понесе моята мечта за думите ми глуха...
И аз, затичан подир нея, се издигнах
над океана стар – по-черен от индиго.

И както кенгуру подир жестока хайка

улита в джоба на рождената си майка,
преминах над света – уста раззинал,
и паднах като кръст връз моята родина.

И тук, захапал шепа пръст, извиках

към гордия синчец над бурена поникнал,
че няма за човека – земния работник,
по-сладка от калта под собствените нокти.

14
БЛУДНИЯТ СИН
Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора –
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...

Живях като бог и животно из нощните

градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

Както поникват рогцата на ярето,

така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото

и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...

Лети през ливадите любопитната жаба,

но премалява и в гьола се връща накрая –
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.

Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,

издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.

Даже камъкът бял в прежълтелия август

се отмести – под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

15
СТЕНАТА
Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената

и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,

аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,

плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах

и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода –

всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.“

Ако имах и малко сили в ръката

и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!“ И нищо друго.

16
ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ
Аз не познавам друг човек направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.

Тъй както котката, подушила гнездото,

безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.

И ето ме сега – дивак учуден

от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.

Дълбоко някъде в костта ми се укрива

желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.

Обелих аз от себе си жената

като кора – с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат – за тия две петлета.

Единственото днес, което ми остава,

е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

Но стиховете са отпадъците на живота –

какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.

17
ТЯЛО
Духът си е легнал отдавна и вече сънува,
а моето тяло из нощните улици скита
и като някоя сова граблива не чува
тръбата, която надуват от хълма петлите.

Върви към зората и в тъмните дупки наднича,

препъва се в сенките – от стените се трие.
А дъжда, полудял, на реки към лицето се стича
и все не достига до него – калта да измие.

Мълчала години, устата изплезва езика –

да подишат нещастните зъби, душица стаили.
И чувам през нея как реве и се плиска
морето от вино, което до днес е изпила...

Бие в петите кръвта и до ноктите слязла,

скача отново нагоре като млада маймунка.
А вдигнала розово пламъче, малката язва
осветява живота невидим на телесната джунгла.

Но тръгват отново нозете и болните стави

трият барут да запалят и сетния мускул –
едната се дърпа встрани да поеме наляво,
а другата мъкне надясно своята вярна обувка.

И цялото тяло трепери, решило, че трябва

да стигне на изгрева жълт до престола...
Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

И зло от безсилие – като сляпата мишка,

която от твърдата цицка на лешника суче,
върви под дъжда и по мокрите улици пише:
„Живей като птица – умри като куче!“

18
СЪРДЕЧЕН УДАР
Ужасно е да гледаш как по хълма се задава –
задъхана от тичане мечтата как край тебе отминава.

А ти, издигнал в пладнето ръждясала мотика,

оставаш да стърчиш сред облаци пушилка.

И няма път и влак, а като камъче отронен

стоиш и стискаш стръкчето отскубано до корен.

И ако в своя гняв една пчела убиеш на колана,

осите са избягали затворници и няма да ги хванеш.

Но ти събра каквото е останало от капналото тяло

и се измъкна към дома под слънчевата наковалня.

Издухал пепелта от сламената шапка на главата,

потъна в сянката на свойте думи – тишината.

И свит сега върху прането в стаицата малка,

дочуваш как часовника пере с голямата бухалка.

И там като умрял до вечерта се излежаваш –

ужасно е мечтата всеки ден край теб да отминава.

Ала това не е смъртта, нещастнико самотен.

Ще дойде тя с тесла в ръка и молив зад ухото.

Ще влезе в пивницата и ще ни запише имената.

А после ще разбие бъчвите – да изтече душата.

19
КАМБАНА
На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.

Каква дисциплина и каква тишина –

на тяхната бедна трапеза лъжица не чуваш.
И само баща ми замислен седи настрана
и храни в черковна камбана своето куче.

С тая камбана аз го изпратих, когато

в края на селото няколко старци го скриха.
Това е камбаната с божия глас, на която
аз се лутам сега да намеря езика.

Но нека не стигаме никога, моя надеждо –

гълъбице проскубана, до площада с трохите.
Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.

А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,

подели – и се дръж до последния нокът...
Докато не запеят отново език и камбана
и не паднем в устата на старата котка.

Пак ще вали над света – есента ще дими,

когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи...
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.

20
ЗНАК ОТ НЕБЕТО
Удуши ни дъжда и градушката смете
всичко живо – сви го на топка.
И видях как летеше и падна в полето
от лед издълбана главата на господ.

Докато светеше още в студеното пладне

челото му и димеше полека душата,
аз го взех на ръце – като агне,
и гласът ми потече сам в тишината:

„Кажи ми, Исусе, ти, който остави

юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,

защо от калта до небето разпъваш

човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..

Аз не съм ясновидец, но чувам

с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.

Кажи ми защо като фокусник криеш

в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем...“

Но господ погледна с окото си влажно

към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

21
ЧЕСТЕН КРЪСТ
(поема)
I.

Затварям ви за думите, уши – резето спускам.

Не искам в моя дом да се говори за изкуство –

не искам в хленчене и мъдрословия угодни

напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,

устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове – спасителни – макар и тихо,

звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,

прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,

преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук – ще го изтрия.

Ще вържа двете си ръце – устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,

това, което някога измислих – да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,

щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,

на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,

ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея

над мисълта до утре как да преживея...

22
Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай – жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,

ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,

клокочи и дими – зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих

между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,

помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака –

по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,

направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка – да не убивам

доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам – в сълзите си нагазил,

извиках: „Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,

защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,

та трябва с тяхното тегло и моето да носи...“

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.

И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом – света докрай напуснал,

обелих бавно раните и техните красиви люспи

23
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега – довиждане придворно суетене

и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози

и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда

фонтана луд от кърви – слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне

или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,

че има кой да дострои високата ти сграда.

Но – честен кръст – макар че лирата захвърлям,

ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня

среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре – Бог да му помага.

Но аз потеглих вече – и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,

назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на „не зная“,

„не искам“ и „не мога“... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,

като мушицата, която поживя и си замина...

24
IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,

защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала – с молив в устата,

излизах на брега – да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,

душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам

от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,

поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страданието днес добре се плаща,

за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която

Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам

и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан

и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,

когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,

докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,

разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,

за лудия – стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.

25
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива

да е палач на словото – мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,

но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача

въженцето на хоризонта – и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам

и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене

и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете

излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,

надвесена над него – да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,

защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,

че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,

да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трябва, за да пише,

докато търси истината и над думите въздиша –

дано да види той следи от нейните копита

или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,

което стиска в мъничката си ръка детето

26
и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб – по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта – последната човешка гара.

Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора

улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички

и топла трапезария – и пухени завивки.

Какви мъже достойни! – синове на боговете,

люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето ѝ да стигне...

Мълчат сега световните хранилища на книги –

издуват се от срам, че малкия човек не знае

къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайнственост покрити,

лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака

една тревица мъничка – лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва

да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно – да погребем перото,

с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,

объркани като писма на светещи куршуми...

27
VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари –

или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите

и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете

са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад – но не насила,

залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива

върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща

по своята пътека – все една и съща,

ала облян в смола – усилено работи

и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака

и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,

не бих натиснал никога внезапната спирачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,

защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,

от който тръгнах някога с торбица пълна.

28
И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто детство.

Да седна на брега – обратно да тече реката –

и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими

и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките – да ги гоня,

а да звъня при удар само – като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина

в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза –

далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба – богиньо на живота,

сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си – наместо да го криеш,

и прецени – ще галиш ли или ще биеш!

29
 Борис Христов

ЧЕСТЕН КРЪСТ
Българска. Първо издание

Борис Кирилов Христов, автор

Честен кръст, заглавие
Стоян Цанев, художник
Формат: 200/130

Книгоиздателство: „Георги Бакалов“

Варна, 1982 г.

https://4eti.me