Теодора Димова

МАЙКИТЕ

Книгата се издава с любезното съдействие

на „Златна Панега – Цимент“ АД

© Теодора Димова, автор

Георги Господинов, редактор
Надя Калъчева, коректор
© Дамян Дамянов, художник
© СИЕЛА - СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ, София 2006

http://4eti.me – стиловото форматиране на хартиеното копие е запазено!)

ISBN-10: 954-649-890-4
ISBN-13: 978-954-649-890-8
 Съдържание

Съдържание ................................................................................. 3
АНДРЕЯ ....................................................................................... 5
ЛИЯ ............................................................................................ 25
ДАНА ......................................................................................... 36
АЛЕКСАНДЪР .......................................................................... 54
НИКОЛА .................................................................................... 66
ДЕЯН .......................................................................................... 82
КАЛИНА .................................................................................... 97

3
 Започнах да пиша „Майките“ след като през пролетта се случи онова
убийство в Пловдив, когато две четиринайсетгодишни момичета убиха своя
съученичка. През есента на тази година последваха други убийства, извършени
от деца – в Перник, Благоевград, Стара Загора. За мен това не са обикновени
убийства – като тези, които свикнахме да гледаме по улиците на България или
по холивудските филми, или по криминалните хроники на вестниците. Тези
убийства са знак, че в обществото ни се случва нещо, което до този момент
не се е случвало. Че сме преминали някакви граници, които не могат да бъдат
преминати.
Опитах се да открия корените на зверството. Не зная дали съм успяла.
Това, което със сигурност разбрах, е, че не децата ни са виновни

„Едва ли Теодора Димова би могла да пожелае на читателите си приятно

четене: нейният роман е вик и горестен упрек от името на всичко онова,
което се опитваме да загърбим и да забравим. В този смисъл насладата от
четенето звучи неуместно – „Майките“ е написан не за четене, а за
изстрадване.“
Едвин Сугарев, „Литературен Вестник“

„Теодора Димова с таланта си на романистка и с изострената си

съвременна чувствителност е създала значителна художествена творба –
епос на горчивите и най-болезнени за нашето сегашно време истини.“
Елка Константинова, в-к „Словото“

„Майките“ е покъртителна книга. Още повече тази книга не разказва по

обичайния начин. Тя по-скоро нарежда, изпява, мълчи, крещи, говори, тоест
използва всевъзможни начини, чрез които ангажираното слово внушава
своето послание.“
Младен Влашки, в-к „Демокрация Днес“

4
 На Петър

АНДРЕЯ

Гледаше я как слиза по стълбите – със забавените си движения, с белите

дрехи втора ръка, не приемаше дрехите, които Павел ѝ купуваше, защото Павел
не ми дава пари сама да си купувам дрехите, а идва с мене заедно в магазина, с
белите дрехи втора употреба, които дори не си направи труда да изпере, така
че от тях се разнасяше характерна миризма на бедност, на мизерия, на чуждост,
на недоимък, на превъзходството на онези, които подаряват тези дрехи,
превъзходството на онези богаташи от Европа, хубавият им дъх, хубавите им
тъкани, самочувствието на миризмите им – дрехите ѝ бяха бели, на предната
част на тениската ѝ беше щампован някакъв знак, подобен на знака на хипитата
преди сто години, знака, след който тя беше вървяла и вероятно бе сбъркала с
този на тениската, вероятно дори затова беше купила тази тениска, беше дала
цели два лева за нея, защото беше припознала знака на хипитата с този неясен
знак върху тениската. Но ако Андрея я беше запитала – ти си помисли, че това
е знакът на хипитата и затова си купи тая тениска, нали? Глупости! щеше да
отвърне Христина, да се опули с огромните си сини очи и още по- огромните
торбички под тях, ти пък, щеше да продължи Христина, откъде можеш да знаеш
знака на хипитата, ти четиринайсетгодишната ми пикла, какво знаеш ти за
хипитата, зная всичко, мамо, щеше да отвърне Андрея, всичко, всичко зная за
тях, размъкнатите им дрехи, продраните им пуловери, как е нямало дънки,
униформите ви за училище, как са ви подстригвали на входа като стадо,
пушкомите ви зная, водката „Столичная“, недоумявам как е било възможно да
я пиете, терените, на които са ви пускали до единайсет часа, как е нямало
тениски, как е нямало плочи с музика, тогава сте им викали „тави“, „тави“!
Почти извика Христина, точно така, мамо, зная, тогава сте викали: имам най-
новата тава на „Bad Company“, например, откъде знаеш за „Bad Company“, зная,
майчице, от разговорите с татко, с приятелите ви, та нали от един определен
момент, когато сте на гости или когато вие имате гости, говорите само за това,
мамо, за тавите, терените, униформите, комунизма – мамо, моля те, не излизай
навън, защо?, попита Христина и очите ѝ замръзнаха някак в пространството,
една от онези така плашещи неподвижности и Андрея не успя да ѝ отговори,
имаше чувството, че майка ѝ умира през тези няколко секунди, в които
замръзваше, не беше сигурна, че тя отново ще се раздвижи, защо да не излизам
тази вечер?, учудено попита Христина отново, като че ли нищо не се беше

5
случило, аз само ще се разхождам, погледна я Христина още по-странно, само
ще се разхождам по нощните улици, нали знаеш, знам, мамо, отвърна Андрея,
а аз ще вървя след теб и ще се крия и ще ме бъде страх от улиците, по които ти
минаваш, да слизам след теб в подлезите, да потъвам след теб в парковете, да
те дебна, да те следя, в денонощните магазини да ти обръщам гръб и ти да
минаваш край мен и дори да не подозираш, че съм наоколо, да виждам как се
оглеждаш, как слагаш в джоба си една бутилка водка, как отново се оглеждаш,
толкова уплашена, толкова нисичка, толкова дребна, синеока, с огромните
торбички под очите ти, да треперя след теб да не те заловят с водката, да
виждам как сядаш на една пейка, как отпиваш, как палиш първата си цигара,
как непрекъснато покрай теб минават разни типове и ти им предлагаш да пиете
водка и някои от тях сядат до теб, надрусани, пияни и пиете от едно и също
шише водката, тогава аз се изморявам да стоя в тъмното, в храстите, зад някое
дърво, изморявам се да те следя, намразвам те, намразвам те толкова, че някак
стомахът започва да ме боли и успявам да не се разплача и успявам да не
извикам с все сила в тишината, в нощта, на няколко метра от теб и случайната
ти компания, защо, защо, защо Господи даде на другите деца майки, а на мене
този парцал, този боклук, поразен от неизлечимата болест на душата си, защо
този боклук не успя да се справи с раната в душата си, а другите успяваха, защо
се наливаше така с алкохол, какво ѝ липсваше, какво искаше, имаше мен, татко,
работата си, това не беше ли достатъчно в крайна сметка, какво повече да иска
човек от живота и откъде дойде нейната болест, цялото нещастие, което се
излъчваше от нея, разрухата, разложението, защо страдаш, какво ти липсва,
попита я веднъж Андрея, не си ли доволна, имаме всичко, татко работи и
изкарва достатъчно, защо си винаги толкова тъжна, майчице, защо не се смееш,
защо лицето ти така ужасно се издължава, кажи ми, моля те, кажи ми и
Христина отговори: събуждам се сутрин, като че ли съм извадена от катранен
казан с тъга, трудно ми е дори да дишам, усещам физическа умора, като че ли
цял ден съм работила и всичко е черно, черно, черно и не искам да ставам и не
искам вече да дишам и нищо не може да ме зарадва, всяка нова мисъл само ме
натоварва все повече и все повече ме бута надолу в катрана от скръб, а аз не те
ли радвам, попита я Андрея, не, не ме радваш, Андрея, не ме радваш дори
никак, знаеш ли, колкото повече порастваш, толкова повече съжалявам, че те
родих, съжалявам, че се омъжих за Павел, съжалявам, че живея, съжалявам, че
изобщо съм се родила и вие двамата с Павел ужасно ми тежите, трябва да ти
призная, миличка, дори понякога тайно от себе си си представям как ви е сгазил
трамвай наведнъж и двамата, как аз плача на погребението ви и съм с черни
очила, но дълбоко в себе си се радвам, защото сега вече спокойно ще мога да
се самоубия, без да се притеснявам, че с моето самоубийство ще обременя
душата ти, живота ти, съдбата ти, но, мамо, как е възможно да ми говориш така!
, попита Андрея и прокара ръката си по дългите руси къдрици на майка си, как

6
е възможно да си толкова красива и толкова нещастна, майчице, наистина ли
ме смяташ за красива? , попита Христина, всеки те смята за красива, татко,
приятелите ти, колегите ти, татко твърди, че всички някога са били влюбени в
теб, някога, някога, повтори Христина, някога, а сега не, сега не ми дават
мобилните си телефони, не ми отварят вратата, когато отивам у тях, крият се,
когато ги търся по телефона, само мълчат и ме гледат, когато се случи да говоря
с тях, откъде дойде това нещастие, Андрея, тази липса на радост, това е болест,
Андрея, това нежелание да живееш, това отричане на света и на небето, не зная,
Андрея, мисля си да платя на някого да ме застреля, да си наема убиец, не
можеш да говориш така с мен, майчице, нямаш право да говориш така с мен,
ако се съгласиш ти да ме застреляш, Андрея, детето ми, ще направиш най-
голямото добро, което можеш да направиш на майка си, съгласна ли си, Андрея,
ще се гордееш, че си направила едно голямо добро на майка си, не, моля те,
плаченето ме изнервя, знаеш, че с плачене нищо не става, става само с убиване,
а това с плаченето са само измишльотини, има лекарства срещу плачене, ако
продължаваш, а ти вече плачеш цяла нощ, ще ти дам едно от моите лекарства,
които са против плачене, които убиват плача, така, както аз поисках от теб да
ме убиеш! Ако ме убиеш, Андрея, ако убиеш майка си, ти няма да бъдеш
майцеубийца, а майцеспасителка, ще ти измисля план, според който да ме
убиеш, разбира се, бих предпочела това да свърши професионалист, но
виждаш, баща ти не ми оставя дори пет лева, които да имам на ръка, мислиш
ли, че не съм пробвала, че не съм влязла във връзка, влязла съм, Андрея,
пробвала съм, пет хиляди евро е тарифата, половината преди убиването и
другата половина след убиването, но в моя случай цялата сума предварително
и Андрея се свлича от леглото, задушена от плач, със зачервени очи, размазана
в сълзите си, онази безпаметност, която произтича от безмерното плачене и
тъгата от дългия плач, онова изтриване на причините, онова отнасяне, като че
ли Христина беше успяла да откърти част от душата на дъщеря си, беше се
борила дълго и беше успяла най- накрая да я откърти и сега лакомо я поемаше
в себе си, вероломно я дъвчеше, оглозгваше парчето от душата на Андрея, може
би си мислеше, че то ще ѝ даде сили или най-малкото поне ще зарази и дъщеря
си със своята болест и двете ще си боледуват заедно и заедно ще влизат и
излизат в катранения казан от тъга и обреченост и нещастие, като че ли
Христина носеше невидим за останалите кръст, като че ли изкупваше
непонятен за самата нея грях. Гласовете на Павел и приятелите им отекваха в
антрето, където Андрея изпращаше майка си по непонятните ѝ нощни
траектории, по които тя от години се движеше и мечтаеше за смъртта си,
движенията ѝ бяха забавени от лекарствата, слизаше по стълбите бавно и
съсредоточено, държеше се здраво за парапета, на площадката при асансьора
спря, отвори вратата, нямаше достатъчно сили, за да се вмъкне бързо и ловко в
асансьора преди огромната му желязна врата да я блъсне, да прегъне раменете ѝ

7
и тя да залитне и отгоре Андрея я гледаше и сърцето ѝ се свиваше от жалост
заради майка ѝ, заради лекарствата ѝ, заради нощните ѝ разходки, заради това,
че металната врата на асансьора я блъсна и огъна раменете ѝ и тя залитна,
виновно се обърна към нея и с поглед ѝ каза: извинявай, прости ми, че съм
такава, че дори не мога да вляза нормално в един асансьор, и натисна копчето
и потъна надолу. Навън беше разгарът на лятото, беше финалът на световното
по футбол и баща ѝ и гостите му се смееха в хола и хладилникът беше
претъпкан с бири и никой не разбра и не се разтревожи от излизането на
Христина, Павел и другите гледаха на нея като на неодушевен предмет или
досадна подробност, с която отдавна вече бяха свикнали и се съобразяваха с
нейното втренчване, нейното мълчание, нейното присъствие в забавен каданс,
докато прекоси стаята. Когато оставаше с тях Христина – блокирана, почти
обездвижена от лекарствата – кротко свеждаше поглед и гледаше надолу като
свенлива ученичка, а всъщност заспиваше, унасяше се в онези безплодни и
мътни свои сънища, от които ѝ беше още по-страшно да се събужда. Павел
отдавна имаше любовница, първото му гадже от гимназията, единствената му,
голямата му любов, тя се била омъжила и после развела и от няколко години
Павел и Ина отново движеха заедно, но Павел, както беше обяснил на Андрея,
не искаше да се разведе с Христина, не защото я обичаше, не защото му беше
мъчно за нея, а защото имало елементарни закони на етиката, според които той
не можел да я остави в това състояние сама. Това беше казал на дъщеря си.
Беше я накарал да излязат една вечер заедно и да отидат на ресторант и ѝ беше
обяснил, че никога не е обичал майка ѝ, че не знаел защо се оженил за нея.
Всъщност зная, зная, продължил Павел, и сега ще ти кажа: защото Ина,
голямата ми и единствена любов, се омъжи, след като се разделихме и аз
ужасно ревнувах, и на нея ѝ се роди дете, и исках и аз да имам семейство, жена
и дете, да бъда като Ина, сериозен човек със семейство и отговорности, такъв,
какъвто беше станала Ина, исках да ѝ отмъстя, исках да ме ревнува и да бъде
толкова нещастна, колкото бях аз и се ожених за майка ти и ти веднага се роди
и аз се превърнах в сериозен човек със семейство и отговорности и не преставах
да мисля за Ина, да следя живота ѝ, да я виждам отвреме навреме и все повече
да я обичам, да я ревнувам, да искам да я пронижа от болка, да ѝ отмъстя, да я
имам, да правя любов с нея, да живея с нея, да имам деца, много деца заедно с
нея. Съжалявам, отвърна му Андрея, съжалявам, че имаш само едно дете, и то
не от Ина, а от Христина, съжалявам, татко, че ти се паднах, съжалявам, че се
родих, не, не плачи, пребледня Павел, ти не ме разбра, Андрея, наистина не ме
разбра, всички ни гледат, моля те по-тихо, моля те, излез навън и Андрея,
залитайки, излезе от ресторанта, сподиряна от удивените и жалостиви погледи
на посетителите и Павел излезе малко след нея и я настигна и я хвана за
раменете и я разтърси и Андрея видя, че той също плачеше, че не можеше да
говори, че се задушаваше от думите, който току-що беше произнесъл, Андрея,

8
детето ми, Андрея, детето ми, и я милваше по косата, ще можеш ли да ми
простиш, кажи, ще можеш ли някога да ми простиш и раменете му се
разтърсваха от ридания и я притискаше до себе си и сега ще се счупя и ще
остана в ръцете му, мислеше си Андрея и брадата му дереше очите ѝ, докато
той ги обсипваше с целувките си, обещавам, мълвеше той, пред небето и пред
детето си, обещавам, че никога, никога, никога няма да имам друго дете, освен
теб, само ако можеш да ми простиш, Андрея, детето ми, и двамата тръгнаха из
летните улици ръка за ръка, прегърнати, ведри и чисти, като че ли току-що се
бяха срещнали и бяха разпознали обичта. От този ден нататък Ина се запозна с
общите им приятели и постепенно се превърна в най-близката семейна
приятелка, в любимата приятелка, която заместваше Христина на рождени дни,
уикенди, Коледи и Великдени, Христина оставаше вкъщи до любимия си
кактус, зашеметена от медикаментите, вгледана в една точка, с равномерното и
характерно поклащане на лудите, с гласовете от дъното на океана, които ѝ
говореха, с виденията от ада на скръбта, които се движеха около нея, с
чернилката на бездънните си депресии, които като отровни паяци попиваха
къщата, впиваха се в нея, в креслата, в килимите, в тапетите, в очите на
Христина, толкова сини и прозрачни някога; нейната безутешност и ужас,
нейната скръб, нейната болест прогонваха Павел и Андрея извън къщата и те
се качваха в колата и отиваха да вземат Ина и нейното дете и отиваха да обядват
някъде далече, далече, далече от града и от Христина, Андрея и детето на Ина
си играеха и се надлъгваха кой в каква банда членува, в кой клан на Counter
strike-a членува и кой колко гаджета имал и къде е ходил на море и какви
линкове има в нета и с кого си чати и в това време Павел и Ина допиваха
бутилката червено вино, пушеха и неизменно държаха ръцете си и се гледаха в
очите и децата не смееха да припарят до масата, за да не развалят пашкула от
любов около Павел и Ина, който единствен им създаваше чувството за
сигурност и топлина. Когато се връщаха следобед вкъщи, намираха Христина
в същата поза, в същото положение, вперила поглед в същата точка, понякога
изтеклото време можеше да се различи единствено по броя на изпушените
цигари и тогава неизменно Андрея започваше да моли баща си да спрат силните
лекарства, да я оставят само на поддържащите, за да може поне да се движи, за
да може поне да говори, за да не умъртвяват дотолкова движенията ѝ и
мозъка ѝ, но в такъв случай ще я вземат в болница, казваше Павел, нали никой
не иска тя да отива в болницата, не, изкрещяваше Андрея, никой не иска тя да
отива в болницата, тогава трябва да ѝ даваме големите дози силни лекарства,
които да се преборват с пристъпите ѝ, още един месец тя ще бъде в същото
положение, пристъпът ще отмине с началото на зимата и ще намалим дозите до
обикновено, добре, тате, промълвяваше Андрея и двамата започваха да
събличат Христина като стара уродлива кукла, да нахлузват крачолите на
пижамата ѝ, да напъхват вдървените ѝ ръце в ръкавите на горнището ѝ, да я

9
водят до банята и да ѝ подават четката за зъби, да ѝ казват да си измие зъбите,
тя да стои с четката в ръка неподвижно, да гледа образа си в огледалото над
мивката, измий си зъбите, измий си зъбите и Павел започва да крещи,
Христина, чуваш ли, измий си зъбите, вониш, миришеш, въобще не сменяш
бельото си, не се къпеш, около теб е невъзможно вече да се стои, маменце,
майчице миличка, измий си, моля те, зъбите, шепнеше в ухото ѝ Андрея, татко
е бесен, татко вече не може да те търпи, защото много миришеш, не може да
спи в една стая с тебе, защото много вониш, той отдавна спи на канапето в хола,
защото ти не си миеш зъбите и той не може да се наспива и е много, много
нервен и при тези съкрушителни доводи Христина изваждаше изкуствените си
челюсти, пускаше крана на водата и вдървено започваше да мие зъбите с
четката и трябва да се сложи паста за зъби върху ченетата, казваше Павел и
гласът му беше счупен, счупен на две глас и погледът тежко и бавно следеше
движенията на Христина, усърдните движения на ръцете ѝ, сега тя търкаше,
търкаше, търкаше розовите си челюсти, обръщаше ги и продължаваше да ги
търка и от другата страна, докато Павел не ги изтръгнеше от ръцете ѝ, докато
не ги изплакнеше, докато не ги натикаше отново в устата ѝ, тогава по
огромните сини очи на Христина се изписваше ужас, когато Павел грабваше
челюстите ѝ, ужас от силните му ръце, от разтварянето на устата ѝ, от
неразбираемите думи, от силния му глас, от успокояващия шепот на Андрея, от
кънтенето на гласовете в банята, те се смесваха в някаква огромна тежка топка,
която се блъскаше из главата ѝ, топката от гласове виеше и се блъскаше из
главата ѝ и ѝ напомняше за банята в болницата, където я миеха с маркуч –
където я вкарваха гола – нея и още няколко като нея – събличаха ги грубо, те
оставаха голи и един от санитарите започваше да ги пръска с маркуч, силна
струя, дълга четка, с която ги насапунисваха, после усилваха максимално
водата, всички крещяха, защото струята ставаше силна, всички инстинктивно
се обръщаха с гръб и санитарят шареше със силната струя по гърбовете им като
с камшик, под мишниците им, между краката им със силната струя, по ходилата
им, по косите им, после ги огъваха в бели чаршафи, защото хавлии нямаше и
ги закарваха в стаята и им казваха да се избършат и да заспят.
Андрея се вслуша в гласовете на Павел, в плътния глас на Ина, която
винаги успяваше да разсмива, тя разказваше и най-тъжната история смешно,
беше леко, весело и ефирно с Ина и отново избухването в смях, наближаваше
осем и половина, когато щеше да започне финалът на световното, да,
хладилникът беше препълнен с изпотени бексове, с ледени мастики и водки,
салати, мезета, сирена, сокове, и сега Андрея щеше да влезе при тях и всички
да я питат как върви училището, какви бележки ще има за края на годината, как
върви френският, а английският? Дали вече си има гадже, или все още така,
целият клас, се носят заедно и някой неизменно ще възкликне: Боже мой, какво
поколение! ние на тяхната възраст! ... да, сменяхме си гаджетата като носни

10
кърпички, имаше такъв лаф тогава, помните ли го? Дефлорирахме девойките
на тринайсет години, на осемнайсет те вече бяха жени и имаха по няколко
аборта, на това място някой друг многозначително ще добави – криминални,
да, разбира се, криминални, та как иначе, защото трябваше да отидеш на аборт
с родител, а кой родител на онова време би могъл да изтърпи аборт, кой родител
тогава изобщо би допуснал да стане дума за аборт, това бяха срамни неща,
срамни, долни и непристойни и за тях съвсем не биваше да се говори, в този
момент Ина неизменно ще се доближи до Андрея и ще ѝ каже с дълбокия си
глас, с цялата си искреност, на която е способна: Андрея, ако ти се появи
подобен проблем, първият човек, на когото ще кажеш, съм аз, мойто момиче и
тогава Андрея излезе от хола и мълчаливо тръгна по стълбите като куче след
майка си, щеше да следи майка си, щеше да походи малко след майка си, после
да я остави и да отиде при Явора и другите, поне ще видя Явора, помисли си и
самата мисъл вече някак я разведри, а сега щеше да тръгне след майка си,
защото още е рано за Явора, щеше да върви след майка си по празните улици,
да усеща мъката в гърдите си, да усеща как се стопява от мъка заради онази
малка фигурка на майка си, която вървеше по празните улици така, както би
вървяла из космоса – изгубена, дребна, нещастна, с помътнели очи, с
увисналата и безрадостна походка, влачейки живота след себе си като дрипа,
стъпвайки по парчетата от душата на дъщеря си, изгубена в прашните улици на
лятото, в смрачаването на София, в кафенетата, където след един час всички
щяха да гледат синия екран на телевизора, и възгласите, виковете от
пропуснатите или вкарани голове, лятото, безрадостното, безнадеждно лято на
Андрея, убитата радост, разкъсаната душа на Андрея, болната ѝ майка, която
като дете се движеше пред нея, нещастният ѝ баща, който всеотдайно се
опитваше да я възпитава, да се грижи за оценките ѝ, да ѝ намира учители, да
следи английския, френския, българския и математиката, да ходи редовно на
родителски срещи, да ѝ купува дамски превръзки, раници, маратонки, гердани.
А някога била ли си щастлива, мамо, беше я попитала веднъж и Христина
се беше засмяла истински и в очите ѝ дори се беше появил някакъв закачлив
блясък – да, когато бях дете – обичах да събирам калинки в кибритена кутия –
обичах да се заравям в зеленото на храстите – там има друга тишина –
тишината на храсти – чуват се най-различни шумове, жужене на мухи и пчели,
прелетяване на бръмбар, пърхане на врабче в листата – бях много нисичка и
стоях с вдигнато нагоре лице – и зеленото и синьото на небето се смесваха и
виждах калинка и я взимах на пръста си, тя оставяше след себе си някаква
жълтеникава течност, която миришеше на пръст, на трева, на гора и тогава
внимателно слагах калинката в кибритената кутия и да, тогава бях щастлива.
Обичаш ли ме, мамо.
Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш
нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти

11
нещастие.
А обичала ли си татко?
Не, разбира се, че не.
Тогава защо се ожени за него?
Всички се женеха. И аз трябваше да направя същото.
И никога ли не си била щастлива с него?
И след дълго замисляне: не, мисля, че не, мисля, че бях щастлива само в
храстите, само когато събирах калинките.
Андрея и Христина мълчат. Гледат се в очите. Усещат своята свързаност,
своята зависимост. Едната трябва да направи нещо за другата. Христина да се
грижи за Андрея или поне само да ѝ каже, че я обича. Дори само да я погали.
Дори само да докосне ръката ѝ. Андрея е останала без кожа. Не откъсва поглед
от майка си. Очаква и най-малкия знак. Христина отмества поглед от нея,
забива го встрани. Няма какво да очакваш от мен. Мен ме няма. Родих се на
света без да ме има. Не съм ти майка. Не съм ти нищо. Аз съм само развалина.
Потърси си майка. Накарай Павел да ти намери. Някоя от многото му
любовници, които се тътрят тук.
Той има само една.
Така ли? Ина? Много е симпатична. Тя може да ти бъде майка.
Нямаш право на това, майчице.
На никого не съм длъжна. Имам право на всичко. Имам право на моята
скръб и на моята болест.
Мамо, всичко ме боли. Всичко. Нося някаква огромна тежест. Мисля, че и
аз като теб няма да мога да живея.
И каква е причината?
Ти. Ти си рана в мен. Ужасно те обичам. Не искам друга майка.
Така. Аз съм виновната, значи.
Не съм казала, че ти... Ти можеш да го преодолееш, мамо. Моля те,
преодолей го заради мен. Изгони Ина. Заживей отново с татко. Усмихвай се.
Излизай. Започни да работиш. Престани да излизаш нощем сама. Направи го
заради мен, мамо.
И тогава влизаше Павел – с високата си атлетична фигура, с уверената си
походка, мъж в разцвета на силите си, силен и здрав, влизаше при семейството
си – при лудата си жена и нещастната си дъщеря, влизаше в дома си, в който
времето беше спряло, дом от паяжини и тъга, дом от тъмнина, сядаше до тях
съсипан, силен и предан, нелюбим и виновен, неудовлетворен, сядаше до
разбития си живот, до безизходната си любов, Андрея наблюдаваше как
брадата му започва да побелява, как все повече косата му оредява, как бръчката
между очите му става все по-дълбока, наблюдаваше с почуда как всичко това
все повече го разкрасява, беше магнетичен мъж с матов тен на кожата, с почти
въгленови очи, които за миг разгалваха жените, разпалваха ги, разгонваха ги,

12
пожелаваха ги, стичаха се по гърдите им като нажежено желязо, подлудяваха
ги, Андрея обичаше да заравя лицето си в брадата на Павел, обичаше миризмата
му, обичаше едрите и тлъсти косми на брадата му, обичаше баща си с цялата
своя момичешка, неуравновесена, едва пораждаща се чувственост, но го
обичаше наполовина, цял живот щеше да го обича наполовина, защото и той не
можеше да помогне на майка ѝ, кой можеше да помогне на майка ѝ, кой
можеше да се пребори с вродената ѝ самота, с тъмнината и тишината около нея,
като че ли Христина обитаваше причудливото дъно на океан, а не сушата, като
че ли беше част от някакъв подземен свят от тъмнина, вода и въздух, а не беше
част от светлината и небето, не беше част от пространството на тази земя.
Убих баща си, прошепна един следобед Христина докато стоеше в
светлината на спалнята, отмаляла, прозрачна, обездвижена, не беше сигурна
дали стаята е пълна с хора, дали има някой до нея, дали Павел не е в банята и
не се къпе, дали Андрея не учи за класното си по математика, Христина –
неподвижна, пронизана от светлината на отиващия си ден, пронизана от
спомена за баща си, пронизана от вината си, от живота си, в своята
медикаментозна обреченост, изведнъж тя обхвана лицето си с ръце, на никого
не говореше, освен може би на Бог, но в този момент той не беше в стаята, в
стаята беше дъщеря ѝ, Андрея, която ровеше в безредието на гардероба, за да
открие своята тениска, извинявай, мамо, не те чух, убих го, повтори Христина
по много странен начин, когато бях на пет години, оттам тръгна всичко, преди
да го убия бяха калинките и синьото, и зеленото, след това нямаше повече
цветове, убих най-великия съвременен композитор, баща си, убих го, защото
ни остави, мен и майка ми, защото ни заряза, защото се влюби в онази жена,
защото онази жена му роди Каталина, онази Каталина, която трябва да се пада
моя полусестра, онази Каталина, бадемовооката, с дългите очи, с тялото на
пантера, с миризмата на самка, с подлудялата любов на баща ми, онази
Каталина, дъщерята на курвата, на курвата в черно, след която всички
примираха, и баща ми включително, най-великият композитор, се свлече пред
курвата в черно и забрави за мен и за майка ми, забрави за нас, като че ли никога
не ни е имало, изгони ни от къщата, в която живеехме, за да се нанесат на наше
място Каталина и курвата, срещахме се по улиците и той изпитваше неудобство
и едва успяваше да каже как сте, как я карате, а майка ми крещеше, нощем
крещеше и виеше и разкъсваше нощницата си, и разкъсваше чаршафите си, и
късаше вестници и крещеше, нощем майка ми събираше вестници и започваше
да ги къса, защото нямаше друго за късане освен килимите и тя ги режеше с
турския нож, който баща ми беше донесъл от Турция, маменце, майчице, какво
става, Андрея се беше свлякла пред нея, маменце, бълнуваш, ѝ беше казала
Андрея, а Христина с христовите си очи я погледна, с най-чистото на душата
си, с най-светлото на очите си, говоря ти истината, но Христина не знаеше на
кого говори, на светлината или на отмиращия ден, или на планината, която се

13
виждаше през прозореца им, на люляка и неописуемия му мирис, а Павел
наистина се къпеше в банята, колко дълго се къпе баща ти в банята, каза
Христина, като че ли наистина можеше да бъде загрижена за водата, която
шуртеше, водата, която ставаше все по-скъпа, водата на планетата трябва да се
пести, каза Христина на свляклата се до нея Андрея, водата се свършва на
планетата и трябва да се пести, а баща ти винаги се къпе толкова дълго и се
усмихна тъжно, усмихна се сърцераздирателно, като човек, осъден на смърт,
коя вода, мамо, промълви объркано Андрея, как коя вода, миличка, как коя
вода! И какво се случи по-нататък, успя да промълви Андрея, след като майка
ти, тоест моята баба, която съвсем не познавам, както и дядо, когото изобщо не
познавам, е рязала килимите с ножа от Турция, след това настъпи глад, каза
Христина така, като че ли искаше да разкаже една много пикантна история,
беше глад и имаше само хляб и когато имаше сирене, го ядяхме лакомо и на
големи буци, изяждах по една буца сирене с хляб, продължи Христина
озадачаващо, не мога да повярвам, каза Андрея, ти никога не ядеш сирене и
Христина избухна в смях, оттогава не ям сирене, миличка, оттогава и един ден
баща ми, великият композитор, когото виждах само по вестниците, дойде една
сутрин у нас и мама дълго се беше къпала и дълго беше се гримирала и дълго
беше си правила косата, цяла нощ и дълго беше стояла с някакви листа от
бръшлян по лицето си, маска, маска за хубава кожа и когато на сутринта я
видях, не повярвах на очите си, мама, твоята баба, която ти въобще не
познаваш, приличаше на призрак, на мъртвец, само дето и липсваха ковчегът и
цветята, толкова страшно изглеждаше, толкова студена, че ми се прииска да
отворя прозорците, макар навън да беше зима и баща ми, великият композитор,
когото отдавна вече не бях виждала и когото ти съвсем не си спомняш, защото
той веднага след това умря, се появи на вратата елегантен и свеж,
жизнерадостен, сияен, висок, мургав, красив, излязъл от приказките, между
другото баща ти много прилича на него, затова се ожених за него, единственото
му преимущество беше, че прилича ужасно на моя баща, великия композитор
с лайняната музика, която той крадеше от всички, безсрамно и нагло крадеше
музиката на другите големи композитори, в музиката му, Андрея, няма нищо
истинско, има само комунизъм, само ласкателства на величията, само
подмазване, само крадене, ако някога ти се случи да чуеш музиката на дядо си,
знай, че нищо от това не е негово, че това е една помиярска музика, както
самият ти дядо помияр, когото въобще не си заслужаваше да убивам, Андрея
стоеше в краката ѝ прималяла, беше навела поглед към земята, изучаваше
шарките на килима, молеше се баща и час по-скоро да излезе от банята, да влезе
при тях, защото тогава Христина щеше да млъкне веднъж и завинаги, да
замълчи като майка си, когато отворила вратата на дядо ѝ, когато в онази
слънчева зимна утрин той бил звъннал на тяхната врата за пръв и единствен
път, откакто ги бил изгонил от къщата. Тогава той звънна на вратата за пръв и

14
единствен път, откакто ни беше изгонил от къщата, продължи на глас
Христина, като че ли отгатнала мисълта на дъщеря си, и казвам ти, беше по-
красив, отколкото във вестниците, отколкото по телевизията, отколкото някой
велик американски актьор, беше така смазващо елегантен и сигурен в себе си,
така наяден, той сигурно е ядял много и най-различни неща, мина ми през ум
тогава, защото само ако ядеш сирене и хляб не можеш да изглеждаш толкова
красив, толкова мургав, толкова висок, той звънна на вратата и мама му отвори
и той ѝ поднесе някакво цвете, сигурно роза, но аз не си спомням и тя го попита
защо е тази роза и какво иска и той каза: искам да видя Христина.
А мене, попита го мама, мен не искаш ли да ме видиш, не, отвърна ѝ той и
ми стана толкова мъчно, защото мама цяла нощ беше стояла с листата от
бръшлян по лицето си, цяла нощ и се беше гримирала и се беше напръскала с
невъобразимия си парфюм и всичко вонеше на този парфюм и не можеше да се
стои в стаята и затова, може би, исках да отворя прозореца, а на мивката
чиниите винаги бяха неизмити и бях видяла със сигурност: в кухнята имаше
плъх, който през нощта се изкачваше върху мръсните чинии в мивката и
ръфаше от тях малкото останали трошици от сиренето и хляба. И значи
миришеше на плъх, на неизмити чинии, на мръсни чаршафи, на запусната къща
и на парфюм – тежък, гаден, евтин, задушлив парфюм, който се разнасяше от
мама, така че сигурно и плъхът в кухнята е избягал тогава, защото повече не го
видях, както между впрочем не видях повече и баща си, големият, мургав,
елегантен композитор, който ни изостави, за да тръгне по онази курва, по
кучката, пред която всички се свличаха, курвата в черно, която му роди
бадемовооката Каталина, Каталина със сластните бедра и тънката талия, с
големите цици, всичко това наследство от майка ѝ, с кучешката си наклонност,
придобита пак от майка ѝ, да опикава своята територия, да не допуска никого в
нея, мургавият, елегантен и ояден мъж беше полудял по Каталина и майка ѝ, по
курвата в черно и незаконнородената ѝ дъщеря, защото мама не му даваше и
никога нямаше да му даде развод, по-скоро ще умра, казваше мама, отколкото
да дам развод на този подлец, на тази твар, на този гадняр, който ми изяде
живота и непрекъснато ходеше по съдилища и се разправяше с адвокати и
говореше по телефона с приятелки и обясняваше дори на случайно срещнатите
хора по улицата какъв гадняр е всъщност великият композитор, каква измет,
какъв боклук, какъв некадърник, каква свиня, какъв импотентник, какъв еснаф,
каква пръдня, какъв долнокачественик, каква отврат, каква непоносимост,
какъв крадец на ноти, какъв уличник, какъв дупедавец, какъв ибрикчия е
нейният съпруг, който от няколко години вече живееше с курвата в черно и
незаконнородената Каталина, която се падаше моя полусестра. Беше неделна
януарска утрин, продължи Христина, когато той звънна на вратата, а Андрея
стоеше пребита от камшиците на думите, от необичайната веселост и
приказливост на майка си, слушаше водата в банята, знаеше, че баща ѝ пълни

15
ваната догоре, че ще остане най-малко час във ваната, никога няма да излезе, за
да ме спаси, мислеше си Андрея, татко въобще няма да се сети сега да излезе
от банята и да ме спаси и той звънна на вратата, продължи Христина с онзи
мазохизъм, който я караше да разказва, баща ми, твоят дядо, за когото ти само
си чувала пак от вестници, списания и чествания, защото от тогава насам
неговите рождени и смъртни дни непрекъснато се честват, както знаеш,
организират се концерти в негова памет, откриват се негови паметници из
градовете на страната, това го знаеш, нали? Знам, отвърна Андрея примряла,
знам и искаше в този миг да умре, за да не чува повече гласа на майка си, така
неочаквано оживен, да не чува историята, така необичайно логична и свързана,
която щеше да бъде разказана, да не чува, да не знае, да не помни, да не бъде
жива, да умре в краката на майката с Христовото име, в краката на тази луда
Богородица с огромни сини очи и подутини от нещастия по лицето си и бръчки
на разочарования по цялото си дребно, мъничко, прилично на съвсем, съвсем
изсъхнала стафида телце. Тогава той звънна на вратата в януарската слънчева
сутрин, за пръв и последен път, както ти казах, откакто ни беше изгонил, имаше
черни кожени ръкавици и на техния фон цветето, което най-вероятно е било
роза, светеше, розата светеше като че ли беше от кристал, като че беше
прозрачна, наистина ти казвам, беше някакво необичайно светло цвете на фона
на черните кожени ръкавици, на фона на черната филцова шапка, на фона на
този много топъл, елегантен, вероятно английски балтон и той поднесе на
майка ми това цвете, което най-вероятно е било, както преди малко ти
споменах, роза и каза: искам да видя Христина. И мама, твоята баба, която ти
не познаваш, хвърли цветето на пода и започна да го тъпче и започна да крещи,
вбесена от елегантния му вид, от блестящия му мургав тен, от балтона му, от
черните му ръкавици, от самоувереността му на велик композитор, който
обикаля света заедно с Каталина и курвата, защото той навсякъде ги взимал със
себе си, мисълта да бъде без тях дори и няколко дни, била непоносима за него,
така поне той обяснявал на музикантите от филхармонията, чиито пък съпруги
препредаваха думите му на майка ми, мама с восъчното си, опънато като
древногръцка маска лице, със старомодните си букли от побеляла коса, с
парфюма си, от който плъхът в кухнята ни избяга, с нелепия си летен костюм в
зимната януарска сутрин, защото този ленен костюм с цвят на пепел от рози
беше единствената ѝ прилична, както тя се изразяваше, прилична дреха,
бедната мама, ранена до неистовост от курвата в черно, от бадемовооката ѝ
незаконнородена дъщеря, подлудяла от кучките, които обсебваха съпруга ѝ,
подлудяла от неговата отчужденост, от неговата слава, от неговото богатство и
недостъпност, от лъскавата му мургава кожа и черните ръкавици, от
английския му балтон, който сигурно струваше много повече отколкото
годишната ни сметка за въглища, които ние едва успявахме да си купим,
бедната мама започна да тъпче цветето в краката си и да крещи. Тази сцена

16
беше предизвестена, аз я знаех още преди зимата, още преди слънчевата
януарска сутрин, в която той звънна на вратата. Сцената се развиваше в
антрето. Аз бях в единствената стая с печката. Той премина през мама и влезе
в стаята.
Здравей, Христина.
Добър ден, татко.
И настъпи мълчание.
Имаш ли нещо против да седна някъде.
Не, татко.
И той седна на един от двата дървени стола, на които се хранехме с мама.
Стана необичайно тихо и слънчево. Мама стоеше зад вратата и
подслушваше.
Той свали ръкавиците си. Остави ги на дървената маса с мазни петна и
трохи. След това свали шапката си и също я постави на масата.
Исках да те попитам, каза той и внезапно спря.
И последва още по-дълго мълчание.
Стаята се изпълни с онази светлина от калинките.
Разглеждаше ме с абаносовите си очи, с гъстата си черна коса, която се
спускаше от двете страни на челото му, красив, неземен, топъл, ласкав, мургав
и щастлив.
Не издържах вече мълчанието, не издържах погледа му, с който
разглеждаше стаята, вероятно вече беше забелязал всички, всички неприлични
неща, миризмите, петната, трохите, изпокъсаната завеса, разранения килим,
парчето от мръсен чаршаф, което се подаваше от завивката на леглото и се
хвърлих върху него и започнах да го целувам, татко, татко, татенце, обичай ме,
вземи ме със себе си, отнеси ме, спаси ме, не ме оставяй сама, моля те, татко,
вземи ме! И се впивах в бузите му и милвах косите му и целувах очите му и
плачех така, както никое дете не трябва да плаче, слушаш ли ме, Андрея?
Слушаш ли ме или плачеш? И ти ли плачеш, дете мое, така, както никое дете
не трябва да плаче? Павел очевидно вече беше напълнил ваната си, защото
шумът от течащата вода беше заглъхнал. Вероятно сега разлистваше дебелия
седмичник, дори на Андрея ѝ се струваше, че чува отгръщането на страниците.
Той ме хвана през раменете, продължи Христина в параксизма на безобразната
си изповед, и ме отдалечи от себе си. Беше обзет от паника. Очите му бяха
изпълнени с ужас. Целуваш като одалиска, най-накрая каза той. И моля те,
седни на отсрещния стол. И ме настани на отсрещния стол. Седни хубаво, каза
той, хубаво и отдалечи насрещния стол от своя. Така. Аз седнах хубаво и се
облегнах на облегалката, за да изпълня съвсем точно това, което се искаше от
мен, за да му се харесам и да бъда послушна и краката ми провиснаха във
въздуха. Сега всичко е наред, нали, попита той. Да, отвърнах му, всичко е
наред, макар че исках да попитам какво значи одалиска и дали ще вземе със

17
себе си една одалиска, но не посмях. Предстоеше нещо голямо и нямаше
смисъл да се занимаваме с дребните думи. Така, каза той още веднъж, така,
така, така. Разбира се, успокояваше себе си, а не мен. Утре заминавам за Лондон
и в този момент януарското слънце някак си кацна в нашия прозорец и освети
очите му – огромни, черни, замислени от току-що преживяната паника.
Ще ме вземеш ли със себе си в Лондон, попитах.
Не, Христина, знаеш, че е невъзможно.
А когато се върнеш от Лондон, ще ме вземеш ли?
Майка ти няма да те даде.
Аз ще избягам от нея, отвърнах.
Тя ще те намери и отново ще те отведе.
Значи не ме искаш?
Това не е вярно, Христина, ти си мое дете.
Значи не ме обичаш достатъчно?
Обичам те достатъчно, Христина, просто има неща, които не можеш да
разбереш.
Ако ми ги обясниш, ще ги разбера, обещавам ти.
Не, не мога да ги обясня.
Значи не ме обичаш? Защото не обичаш мама, не обичаш и мен?
Христина, забранявам ти да задаваш такива въпроси!
А какви въпроси мога да задавам?
Въпросите засега задавам аз. Когато пораснеш...
Когато порасна, ще бъде късно, татко. Тогава няма да ти задавам въпроси,
а и ти няма да си жив, за да ми отговаряш.
Откъде знаеш, че няма да съм жив?
Ти няма да се върнеш от Лондон.
Защо?
Защото ще умреш там.
Така ли, нервно се изсмя той. И защо ще умра?
Защото не ме обичаш, татко.
Не е вярно.
Тогава ме вземи със себе си в Лондон и въобще.
Ти си точно толкова нагла и нахална, колкото майка ти. Приличате си като
две капки вода! Тя ли те подучи да ми говориш така!
Не, татко.
Не може да се говори така на когото и да е, още по-малко на собствения ти
баща!
Да, татко.
Знаеш ли колко ми е трудно!
Да, татко.
Откъде знаеш!

18
 Не зная откъде знам, татко.
Христина.
Да, татко.
Какво искаш да ти донеса от Лондон.
Нищо, татко.
Подаръци. Какви подаръци искаш от Лондон.
Искам само да умреш там, татко.
И той ме погледна. Не зная как да ти го разкажа, Андрея. Просто ме
погледна. Беше много слънчево и много тихо. Всичко спря. Беше няколко
секунди, не повече. Разбра, че ще умре. И аз разбрах. И мама, която
подслушваше зад вратата, разбра. Всички разбрахме. Но нищо вече не можеше
да бъде направено. Нито от него, нито от мен. Тогава усетих пулсацията на
съдбата, Андрея, знаеш ли какво е съдба?
Не зная, мамо.
Съдба е... нещо, което се случва за няколко секунди, не повече. Тези
няколко секунди не можеш да ги върнеш назад. Като аритмия. Като внезапно
прекъсване. Знаеш ли какво е аритмия?
Не, мамо.
Да пожелаеш смъртта на баща си.
Аз никога не бих пожелала смъртта на баща си.
Ти не. Ти никога. Ти не си отцеубийца. Обаче аз съм.
Нищо от това, което ми разказваш, не е вярно, мамо.
Вярно е.
Искаш да намериш оправдание, причина. Измисляш. Не вярвам нито на
дума от разказа ти.
След няколко дни една сутрин, продължи Христина също така студена и
слънчева, телефонът започна да звъни, аз се скрих под масата, защото знаех
какво ще съобщят. Леден глас от министерството съобщи на официалната
съпруга на баща ми, че той е получил инфаркт при турнето си в Лондон.
Лекарите били положили всички усилия, за да го спасят. Умрял на път за
болницата, в линейката. Заедно с него била една млада госпожица, майка ми
сигурна знаела, заедно с малката си дъщеря. Дъщерята се казвала Каталина.
Надявали се, че майка ми била в течение. Съжалявали за загубата на такъв
композитор от европейска величина. Съжалявали, че трябвало да ѝ кажат
всичко това. Все пак се надявали, че тя била в течение. Поклонението пред
тленните му останки щяло да бъде в Централния военен клуб в сряда от десет
до дванайсет сутринта. Очаквало се председателят на Държавния съвет и много
членове на Политбюро да бъдат там. Слово щял да произнесе председателят на
Съюза на композиторите, както и близки негови колеги и приятели. Искали да
знаят – дали майка ми и аз ще бъдем сред официално опечалените? Не искали
да оскверняват паметта му с безредици. Всичко трябвало да мине достолепно,

19
с нужната почит за музикант от подобна величина. Какво мислела майка ми?
Ще присъства ли като негова законна съпруга сред официално опечалените?
Майка ми затвори телефона без да отговори на нито един от въпросите. Седна
срещу мен и пак стана тихо, съвсем тихо и слънчево, така, както татко преди да
си тръгне. Мама много дълго ме гледа, после отиде в кухнята да сготви супа.
После двете с нея обядвахме супа на онази дървена маса с мазните петна и двата
стола. После аз си приготвих чантата за училище. Като ме изпращаше, мама
каза: за довечера – не знам какво да сготвя за довечера. Казах – нищо недей да
готвиш, ще вечеряме пак супа. Тя каза: добре, ще те изпитват ли по нещо днес?
Отвърнах: да, сигурно, по геометрия.
Когато се върнах, я видях обесена в стаята с двата стола и масата,
единствената стая, в която, имаше печка. Висеше от гредата на тавана върху
колана на розовия си пеньоар. Пеньоарът ѝ, както и масата, беше пропит с
мазни петна. Под нея имаше локва. Миришеше на урина. Тялото ѝ бавно се
полюшваше ту на едната, ту на другата страна, вероятно от течението, което
бях предизвикала с отварянето на външната и после на вътрешната врата.
Затворих вратата и седнах в хола, където имаше само електрическа печка, която
само на празници си позволявахме да пуснем. Аз пуснах електрическата печка.
Стоплих се. Усетих, че съм гладна. Отидох в кухнята и видях супата. Пуснах я
да се стопли. Сипах си в една от чиниите от мивката, понеже не можех да я
измия, понеже нямаше топла вода, а беше страшно студено – вероятно в
мамината чиния си сипах от супата. Изядох я. Имаше недоядена филия хляб,
почти изсъхнала, може би тази на майка ми. Надробих я в супата, беше хубаво,
горещо, от чинията се вдигаше пара. Още повече се стоплих. Отново отидох в
хола. Електрическата печка гореше. Беше топло. Седнах на пода пред нея, свих
се на кълбо, усетих огромна умора, бяха ме изпитали на най-трудните задачи
по геометрия, писаха ми петица. И ми казаха, че на следващия ден ще ме
изпитат по алгебра и ми дадоха задачи, които да решавам. Така ме завари
Теодора, курвата в черно. Беше дошла заедно с бадемооката Каталина, за да ме
отведат. Дори не позвъниха на вратата, просто я отвориха. За първи път ги
видях, докато решавах уравненията по алгебра за следващия ден. Теодора каза:
баща ти безумно те обичаше, от днес нататък ще се грижа за теб така, както ще
се грижа за Каталина. От днес нататък ти си мое дете и аз съм твоя майка. И ме
прегърна. Прегърна ме истински. И коленичи пред мен. И се разплака. И
Каталина се въртеше и разглеждаше предметите в хола. И аз казах – добре, само
трябва да взема учебниците си по алгебра. И Теодора каза – всичко трябва да
вземеш. Повече няма да се върнеш в този дом. Всичко, което искаш да вземеш,
го вземи. И аз започнах да нареждам учебниците, чантата, пергелите,
триъгълниците, юргана, защото много топлеше, казах – трябва да вземем и
въглищата от мазето, защото те са до края на зимата и тя каза – добре, тях утре
ще ги пренесем, казах – и супата, която мама днес сутринта направи и донесох

20
тенджерата със супа в средата на хола, където складирах цялото си имущество
и казах – и мама също, тя е в другата стая, и нея трябва да вземем и Теодора,
курвата в черно, която съвсем не беше облечена в черно, каза: майка ти и баща
ти са мъртви, не можем да ги взимаме, тях трябва да ги оставим и ние трите да
продължим напред, а аз тогава отвърнах: не искам да имам друга майка, не
искам да продължавам напред с никого, не искам да събираме учебниците ми,
нито юргана ми, ако не можем да вземем с нас мама и Теодора каза: тогава ще
живееш в сиропиталище и аз ѝ казах, че е по-добре да живея в сиропиталище,
отколкото да не вземем мама и тогава Теодора започна да звъни по телефоните
и надойдоха много хора и отведоха мама. И всъщност Теодора е твоята любима
баба, която ти познаваш, единствената ти баба, жената, която ме отгледа като
свое дете, майка ми, Андрея, слушаш ли ме или заспа?
Заспах, мамо, не те слушам.
Теодора не е истинската ти баба, тя не е истинската ми майка, Андрея, това
са важни неща, защо спиш?
Не се правя на заспала, майко моя, единствена моя майко, луда, обсебена,
психиатрична моя майко, не искам да слушам за твоята лудост, не искам да
знам нищо за теб, не искам да знам за историите ти, за многобройните ми баби,
за прочутия ми дядо, без теб аз съм нищо, мен ме няма, няма ме от лицето на
тази земя, ти си връзката между небето и мен и тази земя, не ме оставяй никога
повече, майко, не ме оставяй сама.
Андрея плачеше, не знаеше дали наистина беше произнесла тези думи или
това беше молитва, плачеше в краката на изсушената си като стафида майчица,
дребна, синеока, подута от лудост и от нещастие, плачеше в краката на майката
с Христовото име, плачеше заради страданието, запечатано завинаги върху
лицето ѝ, плачеше заради усмивката си, отнета ѝ завинаги от майка ѝ, плачеше
заради съдбата си, а беше само четиринайсетгодишна и как се казваше майка
ти, мамо, тази, която се обесила, няма да ти кажа, не искам да знаеш,
самоубийците нямат имена.
И ти отиде да живееш при Теодора и Каталина?
Аз бях единствената законна наследница на баща си и отидох да живея в
неговия просторен и огромен апартамент, откъдето той с мама ни беше
изгонил, за да дойдат Теодора и Каталина. Всъщност те нямаха право да живеят
в него.
И ти заживя с Теодора и Каталина?
Да, заживях с тях.
Мразеше ли ги?
Да. Не. Не зная. Дъщерите ми, дъщерите ми, говореше Теодора, двете ми
дъщери си приличат като две капки вода. А това не беше истина, защото
Каталина растеше красива, грациозна и висока като майка си, със сластни бедра
и тънка талия, беше само дванайсетгодишна, когато за първи път я взеха да се

21
снима във филм и само четиринайсетгодишна, когато всеки, който я видеше, се
влюбваше в нея, гъмжеше от мъже, които не знаеха дали да се влюбят в Теодора
или в Каталина, аз бях като тяхното дребно, грозновато слугинче и стоях
затворена в стаята си и не излизах никъде с тях, защото се срамувах, двете
приличаха на пантери една до друга, срамувах се от ниския си ръст, от кривите
си крака, от късите си ръце, бях взела изцяло фигурата на мама, толкова се
радвам, че ти си висока, Андрея, че взе тялото на баща си, стройно и силно,
наистина се радвам. Мисля, че тази вечер ти разказах достатъчно, че не мога да
стигна по-надълбоко, Андрея, не трябваше да го правя, прости ми.
Андрея продължаваше да слуша смеховете на гостите, финалът на
световното по футбол всеки миг щеше да започне, познатият глас на спортния
коментатор, от време на време смехът на Ина, когато любовницата на баща ѝ
се смееше, се оголваха венците ѝ и се показваха зъбите ѝ, някак много дълги,
вероятно затова не харесваше Ина, заради тези дълги зъби, Андрея се плашеше
дали един ден Ина няма да се спусне към нея и да я захапе с острите си дълги
зъби, дори веднъж го каза на Павел, а той избухна в смях, страх ли те е от нея
наистина? Попита я Павел, не, разбира се, не ме е страх от Ина, просто когато
се смее, тя би могла да започне да ръфа със зъбите си когото и да е, не, Андрея
нямаше да излезе тази нощ след майка си, щеше да отиде в градинката при
Явора, при своите приятели, които сигурно вече са там и Андрея на никого
нямаше да разказва, на никого, освен, може би на Явора, защото всички
разказваха на Явора, всички споделяха с Явора, тя знаеше всичко за всички и
никога не разкриваше тайните, Явора всичко поемаше в себе си, като кладенец,
Андрея обичаше да си спомня първия път, когато видя Явора, изпита желание
да стане и да се хвърли към Явора, като че ли от много време я познаваше, като
че ли я беше сънувала, чакала, когато Явора за първи път се появи в класа,
настъпи пълна тишина и Явора се усмихна като господар на тази тишина, беше
свикнала да я предизвиква и обладава и бавно тръгна между чиновете и гледаше
всеки един право в очите и се усмихваше, Явора не гледа в очите, а в сърцето,
очите ѝ около зеницата са светлосини, а в края на ириса почти черни и може би
заради това никой не може да откъсне поглед от Явора и всеки иска да бъде
гледан от Явора, да попадне в обсега на тези очи, независимо дали беше ученик
или учител, момче или момиче, Явора привлича като магнит, да бъдеш около
Явора е просветляващо, успокояващо, да я наблюдаваш как се смее, да
разглеждаш очите ѝ е вълшебство, а тя винаги се смееше, по-точно не се
смееше, а се радваше, радваше се на всичко и Андрея искаше да я запознае с
майка си, защото беше сигурна – Явора ще излекува майка ѝ. Беше я помолила
няколко пъти, мамо, искам да те запозная с Явора, с най-добрата си приятелка,
тя е в моята стая и майка ѝ досадно поклащаше глава в креслото си и вперваше
поглед в онзи кошмар на живота си, защото го обичаше, обичаше да се
наслаждава и радва на онзи кошмар, да го изживява отново и отново, обичаше

22
да бъде убивана от него бавно и бавно да бъде изяждана от януарската слънчева
утрин, когато е убила баща си, когато е видяла обесената си майка, когато втора
майка ѝ е станала Теодора, курвата в черно, когато Каталина пораснала и
станала най-талантливата и известна актриса, бадемовоока, когато още от дете
била красива и известна, а била копелето на баща ѝ, незаконнородената,
извънбрачната, помиярката. Искаше да отмъсти на всички заради Каталина,
защото на нея, на Христина се полагаше да бъде бадемовоока и висока, с
маслените издължени очи на баща си, с мургавия му тен, с високото му чело,
на нея, законнородената се падаше да има за майка красивата Теодора, известна
като курвата в черно, тя, първородната, трябваше да бъде талантливата и
известната, а не безродницата Каталина, Каталина кучката, затова Христина не
искаше да се запознае с най-добрата приятелка на Андрея, защото искаше да
отмъщава, да отмъщава на целия свят и на себе си, затова винаги отместваше
поглед от дъщеря си, когато тя я молеше да я запознае с Явора, затова винаги
досадено махаше с ръка.
Явора, Явора, Явора.
Само да се докосне до Явора.
Само да се вгледа в очите ѝ.

***

Косата ѝ беше дълга като тревата наоколо, сламена... изгоряла от слънцето

и някак много жилава... приближих се, Явора вдигна лицето си нагоре и каза:
кажи ми думите, които знаеш... И пак така наведе глава. Следеше извивките,
които една мравка правеше по ръката ѝ. На запад зад хълмовете залязваше
слънцето, неговата уморена и тиха светлина... дълго време беше минало,
очаквах я да си тръгне, да си отиде оттам, откъдето беше дошла... и после в
тишината внезапно ме погледна и пак: кажи ми само няколко думи, които
знаеш какво означават... пръстите ѝ си играеха със стрък трева и мравката
лазеше по него напред и назад, гледах ръцете ѝ, годините ѝ, младостта ѝ... нещо
ме прерязваше като с нож, седнала направо на земята, в краката ми, като че ли
ги миеше... и пак гласът ѝ, настоятелен и тих: кажи ми тогава една дума, една
едничка дума и ми кажи какво означава... казах ѝ наслуки: сняг... беше първото
нещо, което ми хрумна... сняг... нещо, което изчезва, щом се докоснеш до него,
нещо, което изчезва през лятото... тя като че ли се изсмя... като че ли нещо си
спомни... каза: много е хубаво... не можехме да откъснем погледа си повече
една от друга... очите ѝ бяха сини и бездънни като небето над нас... и страшни...
като небето... и съвсем тихо наоколо... само жуженето на пчелите, на лятото...
тя единствена на земята... в тази тишина наоколо, съвсем невинна щеше да
поеме всичко върху себе си... и чакаше кой знае защо моя отговор... ти какво
си, какво си ти, коя си... с тази кротост в очите... казах ѝ също: знаеш ли, винаги

23
съм искала да разбера това, което ме питаш, но не зная, аз също нищо не зная...
беше пребледняла, беше смъртнобледа на мястото на срещата, наведена от
болка над камъка, косата паднала пред лицето ѝ... раменете ѝ се разтърсваха от
ридания... вече можех да си тръгна, вече си бях тръгнала, когато се обърнах и
ми се стори, че последните слънчеви лъчи осветяваха единствено нея... очите ѝ,
лицето ѝ, косата ѝ... всичко останало бавно потъваше в мрак... оттогава все така
сънувам Явора, че тя говореше... говореше...
Какво говореше?
Говореше за сънищата, че...
Продължавайте.
Че сънищата са... че ако един ден нея я няма, не трябва да плачем...
Овладейте се! ... Благодаря ви... Продължавайте.
Явора говореше, че изобщо... никой човек не изоставя хората, които обича,
че това било човешка приумица...
Извинете, Андрея, бихте ли се изразявали по-точно? Кое според Явора е
човешка приумица?
Нещастието, болката, това, което се случи с нас.
Тя не е знаела какво ще се случи.
Не, не е знаела.
Преди малко казахте, че е знаела.
Пощадете ме.
Този сън, който току-що разказахте – вие виждате Явора, като какво точно?
Тя ли ви внушаваше да я виждате в такава светлина?
Не. Явора беше... беше...
Следващият път, когато дойдете при нас, ще помоля преди това да
получите успокоителни. Така не може да се работи. Вие ми обещахте.
Наистина ще се опитам да говоря ...
Ще ви бъда много благодарен. Може ли да изразите кратко и ясно какво
точно ви говореше Явора?
Че трябва да помним всичко, че ние така или иначе ще го запомним...
Кое ще запомните?
Не зная...
Колкото повече говорите, толкова по-добре ще бъде за всички ви. Ставаше
дума за сънищата. Какво ви говореше Явора за сънищата?
Че те са знаци, че...
Да? ...
Че тя ще ни праща знаци, че...
Умолявам ви да овладеете нервите си... Умолявам ви да не се разплаквате
отново... Благодаря ви... По молба на психолога за днес сте освободена.

24
 ЛИЯ
Поредното безобразие! Поредното безобразие на тази страна! Поредната
перверзия на България! Поредната извратеност на ума, поредното унижение за
артистите на България! Ти разбираш ли какво значи това! Разбираш ли какво
искат да ме накарат да направя! Интелектуалец, артист, човек на словото е
мръсна дума в България! И защото някои все пак успяват да опазят себе си и да
не нагазят до шия в лайната, ето тези – по друг начин, тези ще ги дълбаем с
тънкото длето, тези са тънък лед, така че с тях по-перфидно, по-надълбоко
изотзад! Педерасти! Педерасти! Педерасти! Съсипахте ни! Искате да ни
заличите изцяло ли!? Искате да ни смажете!
Керана беше направила течение, така че всички прозорци и балкона бяха
отворени, тъй като живееха на последния етаж и през лятото апартаментът се
напичаше и беше невъзможно да се живее, но някак оцеляваха, вътре ставаше
над петдесет градуса поради липсващ изолационен материал на покрива и от
горещината Йордан често получаваше подобни кризи, на които и Керана, и
Лия, и съседите бяха свикнали, още повече, че съседите на Керана и Йордан
също получаваха подобни кризи по летните горещини, само че те се караха и
биеха помежду си, а Йордан и Керана по принцип рядко се караха, първо заради
Лия, защото в съзнанието на Керана беше абсолютно недопустимо Лия да
слуша разправии, и после по навик, защото вече бяха свикнали да не се карат,
да имат или постигат съгласие по всичко, ако ли не успяваха, излизаха навън
да се разхождат и да мълчат, но тъй като и двамата обичаха да говорят и да
споделят, мълчанието не издържаше повече от една вечер. Лия винаги
разбираше кога майка ѝ и баща ѝ са скарани, кога са в най-добри отношения,
кога баща ѝ е влюбен в някоя от студентките си, кога е потиснат заради
писането и кога заради политиката и международното положение, Лия не
съдеше по думите или държанието им, а някак усещаше с вътрешните си детски
антени състоянието на своите родители, степента на тревожност, на смисленост
и щастливост. Лия беше поразително красиво същество, предизвикваше
навсякъде едни и същи реакции, милваха я, щипеха я, гладеха косите ѝ,
повдигаха брадичката ѝ нагоре, оглеждаха я, а миглите! Какви необикновено
дълги мигли има – като нарисувани! А очите ѝ! А косите ѝ! Прилича на икона
и нестинарка едновременно, „християнството и езичеството се сливат в дъщеря
ти“, се изразяваха някои от колежките на баща ѝ и на кого прилича толкова?
Нито ти си красив, да не говорим пък за жена ти! Ядно просъскваха те и отново
започваха да се втренчват в Лия, да я въртят, да я оглеждат, да я опипват, като
че ли беше за продан. А някои от по-възрастните жени, приятелки на бабите ѝ,
започваха да нареждат и ужким да плюят, а понякога и действително

25
прехвърчаха бабешки плюнки по лицето на Лия: „пфу, пфу, пфу, грозно
момиченце! Грозно момиченце! Я виж как кокошките са го наплюли! Пфу, пфу,
пфу, кокошките са го наплюли!“ С тези магически поплювания и заклинания
бабите и приятелките отдалечаваха злите сили от Лия, които несъмнено също
са били привличани от красотата ѝ, защото в училище нерядко избухваха
сбивания между защитниците на Лия и враговете ѝ, в които се включваха не
само нейните съученици, а и тези от другите класове, а също и тези от по-
горните и по-долните класове, така да се каже Лия увличаше всички в борбата
и съвсем нерядко имаше пукнати глави, счупени ръце или крака, дръпнати
коси, разсипани чанти, откраднати учебници, сълзи в очите и кабърчета по
чиновете и най-различни други истории. Самата Лия също ужасно се харесваше
и прекарваше с часове пред огледалото да изследва пъстротата на очите си,
цвета на косата си, разни прически, разни усмивки, разни погледи, подходящи
за различните случаи на ухажвания. Особено харесваше така наречения си
високомерен поглед, изпъваше цялото си тяло и врата си, повдигаше
брадичката си, премрежваше очите си, почти не виждаше заради гъстите мигли,
извиваше назад главата си и поглеждаше въображаемия нещастник, който се
опитваше да я склони да я изпрати до вкъщи след училище, погледът ѝ беше
предназначен да смрази кръвта му и да го екове на място, но обикновено
нещастникът беше и не по-малко нахален и само се любуваше на Лия, която
вървеше напред и извиваше назад главата си и го гледаше, ефектът обикновено
беше, че тя се блъскаше или в стълб, или в идващ насреща ученик или учител,
което разсмиваше най-много първо самата Лия, а след това и останалите.
Докато стоеше пред огледалото Лия след всяка репетиция на поглед избухваше
в смях и най- обичаше да се гледа, когато се смееше, тогава наистина беше най-
хубава, не когато намислено се усмихваше, а когато сама на себе си ставаше
смешна и колкото повече се гледаше в огледалото, толкова повече се
забавляваше със себе си и се смееше и се радваше сама на себе си. Беше изящна,
слаба, стройна, с опънато като струна тяло, като че ли всеки миг то би се
счупило, движенията и изправената ѝ стойка бяха толкова красиви и
естествени, че всички останали край нея започваха да се чувстват тромави,
груби и непохватни, тя неволно създаваше друг ред и друга хармония. Беше
негласната красавица и любимка на класа до появяването на Явора, тогава
всички започнаха да спорят: коя от двете е по-красива и се разделиха на две, и
понеже това беше глупаво, издържа точно едно междучасие и на следващото
някой каза, че ако Явора беше дете, щеше да бъде като Лия, а когато Лия
порасне, ще стане като Явора и това соломоновско решение потуши
мълчаливото състезание между двата отбора, за което главните виновнички,
обаче, дори и не подозираха. Така че Лия беше свикнала и харесваше красотата
си, по-скоро забавляваше се с нея, но не ѝ отдаваше особено значение, защото
другото ѝ беше най-важно, другото, а това бяха танцуването и балетът, които

26
отнемаха цялото ѝ внимание, защото най- много от всичко в света обичаше да
танцува, когато танцувам, ставам друга, има нещо в мен, говореше тя на майка
си и баща си, които се опитваха да проумеят и да си обяснят откъде идва това
прекомерно танцуване, има нещо в мен, когато застана права, ето тук, в
слънчевия сплит, някаква тишина, която ме кара да виждам музиката в
движения, не зная дали ме разбирате, връзката между тишината ето тук, над
слънчевия ми сплит и музиката ме карат да се движа и да измислям всичките
тези движения, сега по-ясно ли ви е? Освен това усещам светлина, когато
танцувам вътре в мен има светлина, това го зная със сигурност, единственият
начин да мина през живота си, е да го танцувам, мамо, татко, чувате ли ме?
Но нали преди две години те скъсаха на изпитите в хореографското
училище, не можеш вечно да ходиш на частни уроци по балет, така няма да
станеш истинска балерина, а най-много танцьорка по баровете.
Мамо, татко, ще стана истинска балерина, а не танцьорка по баровете, ще
стана прочута и вие ще се гордеете с мен.
Не можеш, детенце, преподавателите казаха, че костите ти са много едри,
че ти липсват необходимите данни...
Мамо, татко, преподавателите са идиоти, не им вярвайте...
Единственият професионален начин да учиш балет е Школата по
съвременни танци в Париж, така поне казаха онези, които се застъпиха за теб и
настояваха да те приемат в училището, защото имаше такива преподаватели,
които наистина много настояваха да влезеш в училището, но другите, които
искаха да те скъсат, бяха повече и така се случи, че те надделяха, така че вече
трябва да забравиш танцуването, балета, светлината и да се отдадеш на езиците
и литературата...
Школата по съвременни танци в Париж?
Но за там трябват пари, много пари, Лия, и няма откъде да ги вземем и този
разговор продължаваше вече две години и Лия по цял ден танцуваше и правеше
екзерсизи в стаята си, разгряването, първа позиция, втора позиция, Лия
отказваше да приеме грозната истина, че няма достъп до училищата, до
учителите, мамо, татко аз най-много живея, когато танцувам но това си го
чувала от баща си, миличка, то не е твоя мисъл и ти си съвсем малка, за да
разбираш от тези неща и майка ѝ винаги я прегръщаше и започваше да милва
лицето ѝ и винаги се смълчаваше, натъжаваше се, у Керана оставаше нещо
мътно и недоизказано, нещо много дълбоко, което улучваше сърцевината на
нейното майчинство, защото вече за хиляден път беше пресметнала колко най-
малко пари ще са нужни за Школата по съвременни танци в Париж и сумата
никога не излизаше по-малко от двайсет хиляди евро, дори Лия да успееше да
спечели стипендия, нямаха нищо за продаване и никакъв имот и никакви
бижута и по никакъв начин не можеха да спечелят тези пари и сърцето на
Керана горчиво се свиваше и тя не искаше да го покаже, искаше да го скрие и

27
прегръщаше дъщеря си и започваше да милва косата ѝ, защото някъде дълбоко
в майчиното си съзнание знаеше: Лия ще стане прочута балерина.
Но това танцуване започва да отнема почти цялото ти време! се опитваше
да ѝ втълпи баща ѝ, който не можеше да разбере как човек може да предпочита
да подскача и да се движи натам и насам, вместо да се занимава с писане на
стихове и романи, баща ѝ Йордан не можеше да разбере за нищо на света човек,
който не се занимава с романи и стихове, за него хората, които не се занимаваха
с литература, бяха полухора, направо нехора. Не успявам да проумея, казваше
много често Йордан пред колегите си приятели или само пред Керана и Лия,
вероятно никога няма да успея да разбера – какво прави един човек ако не
пише? Как проумява света? Кога е щастлив? Чрез какво преработва, чрез какво
мисли живота? Само като го наблюдава? Абсурд! А при един писател животът
и писането са свързани, писането е начин да се живее повече, по-надълбоко, по-
наясно, по-навътре, повече, защото, когато един писател пише, той живее дори
много по- интензивно, отколкото в самия живот! И колегите на баща ѝ,
писатели, утвърдително кимаха на тази всеизвестна сред тях истина за връзката
между живеенето и писането, връзката между слепеца и белия бастун, добре,
да вземем един нормален бизнесмен, който по цял ден работи, който вече си е
узаконил бизнеса и ходи гладко избръснат, почтено, с костюм, добре, той
изкарва пари и това му е целта, а после? Времето за собствения му живот е
после, след работа, добре, той какво прави? Как живее собствения си живот?
Като ходи на тенис, като се грижи за жена си, децата и любовниците си, като
се катери по планините? За баща и човек на изкуството и най-вече писател
означаваше пророк и свят човек, божи човек, надарен от Господа с талант, за
който е отговорен и трябва непрестанно да се грижи, не разбираше колегите си,
които пропиляваха и най-вече пропиваха таланта си или го продаваха на
управниците, или го залагаха за политическа кауза, тоест за глупост някаква,
презираше онези, които все не успяваха да повярват в значимостта на този дар,
който придобиваше смисъл единствено чрез служенето на другите, Йордан
окуражаваше младите си колеги, подтикваше ги, подхранваше ги, обгрижваше
ги с чувството, че се грижи за братята си пророци, за онази общност, от която
зависи бъдещето на света. Беше смятан от читателите и критиката за най-
талантливия млад писател, книгите му с разкази и романи вече се превеждаха
на няколко езика, името му беше в устата на всички, канеха го в журита, в
телевизии, в радиа, във вестници – да се изказва по наболели въпроси, всички
искаха да се запознават с него, да им надписва книгите си, да си говори с тях,
да бъде в тяхната компания, на техния купон, в тяхната кръчма, приятелите му
лавинообразно намаляваха, а познатите му ставаха все повече и враговете все
по-точно стреляха по него в тъмното с отровните си стрели и го улучваха и
успяваха да го разкървавят, защото той не намираше смисъл в свадите, в
конфронтацията, в злобното говорене против другите, знаеше дълбоко в себе

28
си, че те не бяха толкова талантливи, колкото него и му беше мъчно за тях,
казваше си, че не знае какво би направил, ако би бил на тяхно място и дълбоко
в душата си ги опрощаваше и не им се сърдеше. Не успя да свикне със светските
събития, на които все повече и по-често го канеха, с коктейлите и официалните
вечери, стесняваше се да присъства там, не можеше да говори и да поддържа
приятелски разговор с всекиго, да говори заради самото говорене, напротив,
говореше малко, със съвсем кратки изречения, дълги паузи, лаконични
отговори, събеседниците му се изпотяваха от притеснение, усещаха се
празнобърборковци, не разбираха какво той има предвид, а той имаше предвид,
че трябва да се говорят само важните неща, големите, великите неща, че когато
един човек се среща с друг човек – това е величествено събитие, защото всеки
човек може да открие на другия човек тайни и чудеса от вселената и душата си,
които са едно и също, ако се връщаме към древните мъдреци, Йордан винаги
беше готов да слуша, да слуша, беше най-добрият слушател, при него идваха
всички, за да разказват животите си, любовите си, да споделят, да искат съвет,
защото споделеното с него можеше да се превърне в роман или разказ и те да
станат герои на неговите разкази и романи и така да се превърнат в нещо
уникално, дълбоко и истинско, защото повечето хора нямаха съзнание за своята
уникалност и литературата беше единствената, която можеше да им я внуши.
Понякога очите му се зачервяваха от цигарения дим и от многото изпити кафета
и в тези моменти изглеждаше отвъден и раним и още повече предизвикваше
хорското внимание, защото всъщност нали един истински писател трябва да е
точно такъв – отвъден и раним, за да може да долавя тайните, после да ги
разказва и прави достъпни за простосмъртните? Йордан педантично
подготвяше лекциите си за класиците на българската литература, благоговееше
пред тях, не можеше да има нещо по-важно за един българин от Софроний
Врачански, Захари Стоянов и Вазов, цитираше пред студентите си цели пасажи
от „Епопея на забравените“, декламираше толкова ритмично и истински, че те
го молеха за още и още, като че ли за първи път откриваха поезията и музиката
в тези стихове, героизма, драматизма и останалите клишета от литературните
теории, слушаха зашеметени великолепното изпълнение на своя преподавател,
никой актьор не можеше да постигне неговата проникновеност и артистичност,
лекциите му се превръщаха в представления, бяха препълнени, имаше
правостоящи, захласнати, влюбващи се в думите хора, той вдъхновено
разкриваше пред тях чудото на словото, защото то щеше да спаси света, то беше
опияняващият източник на по-дълбокия и скрит живот, Йордан въздействаше
на студентите си като чудотворно зарядно устройство, след всяка негова лекция
те излизаха подобри и по-малко глупави, по-благородни, защото той щастливо
ги заразяваше с чувството си за мисия, с чувството за величието и
благородството на духа, който можеше да бъде открит навсякъде и във всеки
момент, литературата даваше име и форма на нещо невидимо с просто око,

29
именно чрез думите невидимото ставаше видимо и това беше смисълът на
словото, това беше изумителният смисъл на твореца и изкуството.
Живееха с Керана и Лия в съвсем малко жилище – стая, хол и кухня, стаята
беше на Лия, а те разпъваха канапето в хола, за да спят, единственото възможно
за писане място оставаше кухнята и беше крайно, крайно неудобно, защото там
не можеш да сложиш компютъра, най-много да пренесеш пишещата машина,
която пък усилено трака, така че Керана да не може да заспи, затова Йордан
пишеше на ръка, с химикалка, никой ли няма да се сети да ми подари паче перо,
опитваше се да се шегува той, но не му беше много до смях, защото чак когато
всичко беше готово, всички редакции, всички поправки, всички дописваници,
той прехвърляше текста в компютъра, инсталиран специално тогава в кухнята
за не повече от няколко дни.
Сега бащата на Лия продължаваше да се разхожда от кухнята в хола и от
хола в стаята, а Лия и Керана се бяха свили на балкона и се правеха, че не чуват,
че не знаят, че не участват, защото на Йордан преди два часа му се бяха
обадили, че от тази година се учредява голяма литературна награда, че журито
е определило него за пръв неин носител и се обаждали да му съобщят и да го
попитат – нали той нямал нищо против да я получи?
А кой учредява тази награда?, попита невинно Йордан.
„Интрафакс“, отвърна членът на журито.
Последва мълчание.
Ало? Попита членът на журито, чуваш ли ме, Йордане?
Да, чувам те, отвърна Йордан.
И защо млъкна, попита членът на журито.
Защото... отвърна Йордан и оня го прекъсна.
Кой друг би могъл да даде подобни пари за литература, глупако!
А какви са парите?, попита Йордан.
Двайсет хиляди евро, отвърна членът на журито.
Този път мълчанието беше още по-дълго и плътно.
Ало, обади се отново членът, какво става, не се ли радваш?
Евро, така ли? Глухо попита Йордан.
Да. Евро. Значи четирийсет хиляди лева.
Четирийсет хиляди лева?, повтори още по-глухо Йордан, като да не знаеше
курса на еврото.
Йордане, какво ти става, не си ли добре, Керана при тебе ли е, ало! Ало!
Викаше членът на журито в слушалката.
И какво ще искат от мен?
Стига, нищо няма да искат, просто те награждават, оценяват те, подават ти
ръка.
Защо ми подават ръка?
О, айде, не бъди толкова мнителен! Преглътни новината и довечера ще ти

30
се обадя за потвърждение, защото искат да вдигнат голяма дунанма из медиите,
искат да сме сигурни, че ще приемеш наградата. Защото да не вземе да ти
хрумне нещо да се правиш на велик и да я откажеш публично, затова ти се
обаждаме предварително. Членът на журито затвори телефона, а Йордан усети,
че крайниците му са изтръпнали.
„Интрафакс“ беше най-голямата мутренска групировка в страната, нейните
босове с прякори като Клюна, Стрелеца, Орела и прочие се разстрелваха
взаимно из кръстопътищата, колите им избухваха от взривове, офисите им
гърмяха от атентати, децата им бяха отвличани, а любовниците им заплашвани,
всички до един караха мерцедеси с тъмни стъкла, движеха се с бодигардове с
черни очила и къси вратове, имаха къщи по брега на Калифорния, острови в
Егейско море и дебели банкови сметки в Швейцария, бяха разбойници,
забогатели от търговия с наркотици, жива плът и оръжие, имаха мрежа за
проституция в цяла Европа, бяха
откровените, неприкрити изпълнители на бившите ченгета от Държавна
сигурност, на които партията изсипа в ръцете най-тлъстите парчета от тортата
и те нагло, просташки излагаха тлъстата торта на показ, така, както нагло
излагаха дебелите си вратове и късите си пръсти, обвити с вериги от злато и
пръстени. И тези хора щяха да му дадат литературна награда! Тези хора го били
оценили! Та те не знаеха да четат! И в първия момент след като затвори
телефона Йордан избухна в смях – беше искрящ, дълбок, истински смях.
Керана и Лия дойдоха до него и също започнаха да се усмихват, докато той се
превиваше, въртеше се като пумпал из хола и се превиваше от смях и те двете
стояха в очакване и те да споделят смеха, веселието, сигурно поредната
нелепица из литературните нрави или университетския живот, но явно беше
нещо още по-смешно, защото той не можеше и не можеше да спре, смехът му
затихваше само за момент и тогава нетърпението на Керана и Лия най-после да
узнаят смешното неистово се надигаше, но уви, той отново се сещаше за
случката по телефона и отново смехът го отнасяше на гребена на гигантската
си вълна. Най-после той успя да им каже какво се е случило. Лицето на Керана
замръзна. Дори Лия, която винаги някак се движеше и мърдаше, остана
неподвижна. Настъпи странно мълчание. Той ги гледаше изумен. Какво става,
попита той, все едно, че нищо не е станало. Защо млъкнахте?
А ти какво смешно виждаш в това?, попита Керана, но всъщност не питаше,
а изказваше своята категоричност, че не желае да чуе никакъв отговор.
Как какво, с недоумение попита Йордан.
Аз поне не виждам нищо смешно, а само радостно!, с пресилена веселост
съобщи Керана.
Кое е радостното?, попита учудено Йордан.
Ами толкова пари... колебливо изрече Керана... толкова пари... Ще
изпратим Лия в Школата за съвременни танци в Париж! ... Ще можем да

31
превърнем тавана горе в кабинет! Да можеш и ти като човек да пишеш!
Над Лия се изви нещо като светкавица. Всяка една от така ненадейно
чутите думи беше магическа – съвременни, Школа, танци, Париж. Съчетанието
им – че ще я пратят да учи в Париж, беше зашеметяващо. Дъхът ѝ секна. Тя
влезе в стаята си. Затвори вратата. Започна да танцува – както в най-тежките
или радостни моменти досега. По-скоро се мъчеше да преобрази треперенето
на тялото си в танц. Получаваше се, без да иска, нещо, което никъде не беше
видяла досега и не знаеше дали може да бъде повторено. Тя трепереше,
танцуваше, трептеше, беше като листо от дърво на вятъра, вятърът и танцът се
мъчеха да я отскубнат и отнесат, а тя се съпротивляваше, извиваше се, огъваше
се, вятърът, танцът и Париж я подхвърляха между себе си като топка, въртяха
я, играеха си с нея, превръщаха я в сърна, която препуска през горите или в
облак с формата на човешко лице, или в кълбо от змии, или в разярен бик, или
в течението на река, всичко беше преизпълнено от живот и възторг и от смисъл
и танцуването, което и предстоеше! Танцуването, на което щяха да я научат
учителите в Париж! Оттук насетне тя щеше вечно да танцува и да дарява хората
с радост, това беше нейното предназначение и то щеше да се изпълни, сега,
когато награждаваха баща ѝ с толкова много пари!
Наистина, повтори Керана и някак забавено седна на канапето, което вечер
им служеше за легло. Настина, толкова много пари...
Какво!?, изкрещя Йордан и Лия буквално се парализира в стаята си, танцът-
треперене изведнъж секна. Никога не беше чувала родителите си да крещят.
Смяташ, че аз ще приема шибаните им пари? Ти смяташ, че аз ще ги приема?
Това ли искаш да ми кажеш, че смяташ, че аз ще приема парите?
Лия се строполи на пода. Никой не чу. Като онези играчки от конци. Сега
нещо беше скъсано и тя беше само купчина части от Лия – глава, ръце, крака,
тяло на Лия, хвърлени безразборно. Не дишаше.
А ти няма ли да ги приемеш? Чу тя гласа на майка си и отново тишината,
на която ѝ се струваше, че няма да издържи.
Наистина ли няма да ги приемеш?, попита след малко Керана отново и с
цялото си смирение заби поглед в земята.
Йордан я погледна и тъкмо да отговори, но изведнъж като че ли се сети
нещо и млъкна.
Настъпи онова мълчание, в което се чуваха случайни разговори от улицата,
някой помпаше гумата на колата, деца играеха хек, отвреме навреме над
мушкатите на балкона прелетяваше бръмбар, един женски глас от края на
улицата все по-настоятелно викаше детето си за обяд, Керана някак
инстинктивно излезе на балкона, защото пространството на дома ѝ изведнъж
се беше смалило и отново започна да полива цветята в сандъчетата, въпреки че
сутринта вече го беше направила.
Конците отново се опънаха и изправиха Лия, изведоха я от нейната стая,

32
преведоха я през хола и я оставиха на балкона до майка ѝ, която сомнабулно се
взираше в мушкатите.
Йордан се появи на балкона, запали цигара и се облегна на рамката на
вратата. Вгледа се в Керана, която беше в полугръб към него и се правеше, че
не го е забелязала. Вгледа се в Лия, в тънкото ѝ изпънато тяло, което сега му се
стори още по-удължено, в опънатата ѝ на опашка коса. Лия беше втренчена,
потънала в баща си.
Ти решаваш, произнесе той бавно като гледаше жена си право в очите.
Какво да решавам, уплашено попита Керана и Лия побърза да се изниже
като котка от и без това малкия балкон.
Ти решаваш дали да взема парите или не, каза кротко Йордан.
Така ли, успя само да произнесе Керана, защото това изобщо не го беше
очаквала, такава съдбоносна комбинация изобщо не ѝ беше хрумвала. Тя
зарови лице в цветята, оглеждаше ги дали имат изгнили цветове и листа и
нервно ги откъсваше, не успяваше да прецени изгодността на ситуацията,
защото от една страна тя беше идеална, а от друга катастрофална, той беше
избрал за себе си абсолютния начин да се измъкне, като предостави избора на
нея, но в крайна сметка награждаваха не нея, а него, ставаше дума за неговото
име и неговите пари, а не за нейното, той нямаше право на това, мина ѝ
внезапно през ума, нямаше право да прехвърля своите си неща върху нея и
точно понечи да му го каже, когато друга внезапна мисъл я обля с топлината
си, че едва ли някога ще получи по-голямо обяснение в любов и доверие,
мъжът ѝ и поднасяше най-дълбоката част от себе си, тя можеше да я продаде
или да я запази непокътната, тя държеше душата му в ръцете си и това чувство
я зашемети, накара я да затрепери така, както преди малко самотно беше
треперила дъщеря ѝ в стаята, усещаше душата на мъжа си в себе си, в своето
тяло, неговата душа също трепереше, беше крехка и изплашена от витаещата
катастрофа наоколо, душата му беше крехка и изплашена и натежала от любов
към нея и към света, натежала от отговорности, скръб и възторзи, чакаше да
бъде обезглавена или пусната да живее, Господи, каква идиотка съм! Какво щях
да направя! Как щях за малко всичко да продам срещу паница леща, всичко да
размажа за скапаните евро, какво ме спаси, кой ми помогна, ангелът ли под
формата на този бръмбар мина край мен и повдигна воалите, в които се
заплитаме, благодаря ти, Господи, благодаря ти и тя се обърна към мъжа си и
от красивите ѝ очи покапаха сълзите, той все така пушеше и я гледаше и
знаеше, че няма да го предаде, беше сигурен в жена си, знаеше, че тя винаги ще
бъде зад него, каквото и да стане, ще бъде зад него и няма да го предаде, тя го
прегърна и му прошепна: разбира се, че ще откажеш наградата и той я стисна в
ръцете си толкова силно, че тя не можеше да диша, притискаше я силно до себе
си, първо се влюбих в името ти, Керана, в тази първичност на името ти и после
в къдравите ти водопадни коси и после в жилавото ти и силно тяло, но първо

33
беше името ти, Керана, и после косите ти, гърдите ти, тялото ти, когато ми е
невъзможно повече да пиша, когато ми е невъзможно повече да живея,
започвам да изписвам името ти, Керана, да изписвам Йордан, Керана, Лия, да
ги повтарям наум, тази музика на имената ни, Керана, а не само на имената ни,
изобщо музиката между нас, Керана, и не само между нас, а изобщо музиката,
думите, нежността, Керана и чувството за Бог и просветленията, усещането, че
си наблюдаван от него, чудесата на живота ни, Керана, на ежедневието ни,
толкова Божии гласове около нас, Керана, а ние не ги чуваме, не ги виждаме,
боли ме, боли ме от всичко, Керана, понякога от всичко ме боли, ако те нямаше,
щях да се разпилея, Керана и от улицата все така продължаваха да се чуват
виковете на тези, които играеха хек и гласът на майката, която викаше детето
си, Лия наблюдаваше от кухнята движенията им, сходните им, почти
симетрични движения, неговите сдържани, дълбоки и мъжки, нейните –
разпилени и неясни, но успоредни и синхронни с неговите, това трябва да стане
на танц, автоматично си мислеше Лия и виждаше танца и танцьорите и
музиката, виждаше дори бръмбара, който все още летеше край тях. Стояха
прегърнати, плачеха и се целуваха, като че ли отново се бяха намерили след
дълга раздяла и Лия разбра, че баща ѝ е отказал наградата, че тя няма да замине
в Париж, че няма да знае, няма да умее, няма да развива своите дарове и няма
да върви по пътя, предначертан от съдбата ѝ. Искаше да отиде при тях, да падне
на колене и да каже, моля ви, моля ви, вземете парите, изпратете ме в Париж,
това е най-важното за моя живот, моля ви, не ми го отнемайте, искаше да стои
на колене пред тях и да ги моли, докато не се съгласят да вземат парите и да я
изпратят в Париж, това е последният ми шанс да стана балерина, да танцувам,
защото вече ме отхвърлиха от тукашното училище, защото нямам къде другаде
да уча, защото и без това вече съм изостанала и трябва много, много да
наваксвам, а мога да го наваксам само в Париж, само с учителите, които тука
ги няма, само с учителите, които ще ме поемат и помогнат по пътя ми, ще ме
научат да откривам собствените си движения, извивки и музики мамо, татко,
помогнете ми, изпратете ме, не ме оставяйте тук, трудно ми е да живея тук,
трудно ми е да живея, без да танцувам, мамо, татко, помогнете ми но не можеше
да произнася думите, можеше да ги танцува, но не и да ги произнася, думите
бяха безпомощни, безцветни, безсилни, влезе в стаята си, съблече се и легна,
завита през глава, цял следобед щеше да се прави, че спи, а всъщност да плаче
под чаршафа си, да плаче, да плаче за училищата и учителите във Франция, да
плаче за танцуването си, за пътя си, за движенията и извивките си, които никога
нямаше да узнае привечер майка ѝ притеснено влезе в стаята, какво става, да не
си болна? Да не ти е лошо?
не, нищо ми няма, сега излизам, имам среща с Явора и с другите щеше
тихичко да затвори вратата на дома си, където майка ѝ и баща ѝ сладострастно
се готвеха да гледат финала на световното по футбол, щеше да слиза,

34
танцувайки по стълбите, на всяка площадка щеше да спира и да търси
движенията на простреляната птица, която бавно полита надолу.

***

Отговорете ни как сънувате Явора!

Лия, умолявам те да престанеш да мълчиш!

Но говорете! Говорете! Длъжна сте да ни кажете! Не можете повече да

мълчите!

Отворете очите си! Отворете ги, ви казвам!

Погледнете ме!

Лия! ... Лия! Моля те, разкажи ни каквото и да е за Явора, някаква случка
или спомен...

За стотен път ви задавам въпроса как сънувате Явора!

Престанете да мълчите!

Нека си тръгне! Ще я повикаме утре. Изведете я!

35
 ДАНА
Не Йорданка. Не Данче. А Дана.
Дана.
Дана.
Дана най-накрая заприлича на името си – едра, набита, мъжкарана, ходеше
винаги с панталони, дори нямаше пола, ходеше най-вече с един гащеризон –
дънков, отвсякъде обшит с джобове, те правеха и без това високата фигура на
Дана още по-обемна. Но Дана въобще не се интересуваше как изглежда в очите
на другите или поне се правеше, че не се интересува. Когато съучениците ѝ
излизаха в голямото междучасие да си купуват снаксове, марсове и коли, Дана
невъзмутимо оставаше в класната стая и четеше урока си за следващия час. Или
си пишеше домашните за следващия ден. Тя почти никога не учеше вкъщи,
разбира се, беше първа в класа, подсказваше бясно, решаваше задачите по
математика на другите, пускаше пищови, изписваше формули по химия на
големи листове, така че този, който е на дъската, да може да ги прочете, докато
госпожата е с гръб. Правеше ѝ удоволствие, беше въпрос на чест да подсказва
и лъже учителите или пък това беше нейната си ниша, която беше открила и с
която привличаше вниманието и уважението на другите. Благодарение на Дана
и все по-умелите ѝ похвати да подсказва, успехът на класа скочи неимоверно,
с почти половин единица и тогава учителите започнаха да идват специално
подготвени, защото тези деца не бяха като другите, не шумяха, не говореха
мръсотии, не хихикаха в присъствието на учителите, не оглеждаха с презрение
вехтите им дрехи, прокъсаните им обувки, не излагаха на показ телефоните си,
напротив, винаги ги изключваха, бяха възпитани, красиви, чисти, умни деца,
така че учителите в началото с вълнение ги очакваха, тези деца им възвръщаха
чувството за достойнство и отговорност на професията. Имаше някаква
атмосфера в този клас, нещо недоловимо витаеше във въздуха, имаше дух и
магия, които сплотяваха всяко едно от децата с останалите. Нямаше
аутсайдери. Нямаше такива, които да са обидени на другите. Нямаше
групички – едните да са пичовете, а другите да са отрепките, едните да са
облечени по-добре, другите по-зле, едните да са отворените, а другите
срамежливите, класът беше едно тяло с шестнайсет глави, дори нямаше
разделение на момичета и момчета, празнуваха рождените си дни вкъщи или в
пицария, канеха всички останали петнайсет човека от класа, на рожденика се
купуваше общ подарък, като предварително се провеждаха проучвания на
какво най-много би се зарадвал и от какво най-много има нужда: някои имаха
просто нужда от нов панталон или нови маратонки; други си имаха панталони
и маратонки, но нямаха томовете на Хари Потър; трети имаха маратонки,

36
панталони от „Радикал“ и томовете на Хари Потър, но нямаха джиесем; тогава
се провеждаше мълчалива анкета кой колко пари би могъл да даде за подаръка;
по-заможните даваха два или три пъти повече пари от децата, които изобщо не
можеха да си позволят да купуват подаръци; необикновеното беше, че всички
тези действия се извършваха като в съвършен механизъм от разбирателство и
хармония, като че ли имаше диригент, който да командва този своеобразен
оркестър, растящ и развиващ се в центъра на София. Тръгнаха слухове, че
децата били подвластни на някаква секта, родителите на децата от другите
класове дори им забраниха да дружат с тях, директорът помоли учителите да
бъдат нащрек, внимателно и зорко да ги разпитват, да ги следят – какви книги
четат, с кого се срещат, но въпреки всички усилия не успяха да открият нищо
подозрително, бяха като всички останали деца, отнесени, весели, буйни,
оставаха след часовете да поиграят, прибираха се вкъщи, ходеха на уроци по
английски, на тренировки, привечер според негласните си правила се събираха
в градинката до училището, не се знаеше със сигурност някой от тях да пуши
или да пие бира, така, както обикновено правеха децата на тяхната възраст,
дори момчетата не бяха често забелязвани в интернет клубовете, в голямата си
част това е губене на време, смятаха тези деца. Не след дълго се появи устната
заповед на директора този клас да не се дава повече за пример на останалите
класове, защото можело да се предизвика омраза и разцепление, класът бавно
започна да се превръща в досаден израстък на училището – необичаен, чудат,
несравним, като че ли това бяха друга раса ученици, друга порода хора. Между
тях самите нямаше никакви тайни, никой не се срамуваше от родителите си или
от нещастията, а всички бяха нещастни по един или друг начин и всички имаха
от какво да се срамуват. Може би затова Дана спокойно оставаше в стаята,
когато другите се втурваха да си купуват скъпите закуски, защото винаги се
намираше някой в края на междучасието, който да каже: Дано, искаш ли един
марс или Дано, ето ти една кола и Дана кимваше с глава, обелваше марса,
отпиваше от колата, като че ли това беше най-естественото нещо на света.
Всички знаеха мизерията, в която живееше Дана. Майка ѝ беше заминала
на гурбет в Кипър, говореше се, че там се залюбила с някакъв богаташ и от две
години и половина не се беше връщала. Всеки път молеше Дана по телефона да
отиде при нея, но баща ѝ не разрешаваше, не ѝ изваждаше паспорт, не
подписваше декларация, че е съгласен дъщеря му да напусне пределите на
страната и майката изпращаше пари, които Иван, бащата на Дана, тутакси
изхарчваше, купуваше си нови дрехи, водеше Дана и приятелките си на
ресторант, висеше по кафенетата и пушеше скъпи цигари, а в средата на
септември вече нямаше с какво да купи на Дана новите ѝ учебници и
останалите от класа някак успяваха да ѝ ги набавят и всеки ѝ даваше по една
или две от своите тетрадки, химикалки, пергели, триъгълници, атласи и линии,
така че в края на септември Дана се оказваше оборудвана за новата учебна

37
година като американски войник. Ако някой нещо го закършеше, се обръщаше
първо към Дана. И тя винаги му даваше съответния учебник или атлас, тъй като
запомняше и разбираше всичко още в час.
Иван, бащата на Дана, в началото не искаше да пусне майка ѝ да работи в
Кипър, беше му срамно и болно, че е стигнал дотам да не може да храни
семейството си, надяваше се всеки миг нещата му някак да се оправят,
например някой от прочутите му съученици от английската гимназия да му
предложи хубава работа с офис, много пари, пътувания в чужбина и секретарка,
но прочутите му съученици се правеха, че не го виждат, а може би и не успяваха
да го разпознаят, Иван се носеше по улиците с цигара в уста, размъкнат,
бездомен, безработен, не вярваше, че неуспехът и алкохолизмът започват да се
случват точно на него, не, те бяха някъде другаде, при другите, а той все още
си беше същият – най-яркият, най-кадърният, най-интелигентният, най-
трудолюбивият, най-амбициозният от всички, а тези години на бавен и
неотклонен провал и разруха не бяха истина, те можеха да бъдат отпъждани
като досадни мухи само с няколко водки в кварталното кафене, тогава той
започваше да разказва на своите приятели как никога не е имал петица за срока
в английската, нито пък петица на изпит в икономическия, въобще не бил имал
петица и тогава някой от приятелите му в кафенето винаги се намираше да
попита: добре де, какво от това? Тогава от устата на Иван се изпиваше добре
познатият водопад срещу държавата, политиците, мафиотите, партиите,
комунягите, демократите, жълтите и жена му; всички те вкупом бяха влезли в
заговор срещу живота му, за да го сринат и стъпчат в калта, всички бяха
виновни всички са виновни и трябва да бъдат разстреляни, тук трябва да се
появи най-накрая една партия, която да разстрелва и да внася ред, да прогони
циганите и турците, защото те ни заливат и са много опасни, да премахне
проститутките, да ликвидира наркоманите, със силна ръка и желязна воля да
въведе вечерен час диктатура ни трябва на нас, казвам ви, военна диктатура,
генерали, картечници, оръдия, танкове, всичко трябва да се срине до основи и
да се започне на чисто и най-отпред да застанат неопетнени, кадърни,
талантливи, честни хора като мен! Като мен! , а не като олигофрените по
телевизията! Като мен, които могат да говорят и пропагандират идеите си, а не
да дрънкат като комсомолски ръководителки, като мен!, който има чар,
влияние, обаяние сред хората, човек, който да може да ги поведе след себе си
към едно по-добро и по-светло бъдеще!
към какво бъдеще, ало!, все ще се намери някой от посетителите на
кафенето, който още не се е напил достатъчно или не е още задрямал или пък
се чувства в този момент крайно самотен, да се провикне и тогава Иван се
сепваше и веднага се поправяше към по-спокойно бъдеще, глупако!,
нахлупваше накриво бейзболната си шапка и клатушкайки се, напускаше
кафенето и през мъглите на алкохолното си съзнание виждаше дрипата в себе

38
си, виждаше боклука, в който се беше превърнал, виждаше нараненото си,
смазано его, което мечтаеше за кървища и фашизъм, залитайки по тротоара, се
прибираше вкъщи, където Дана щеше отдавна да е заспала и пак нямаше да
може да я види, щеше да седне на канапето, да изпуши няколко цигари, да се
разплаче за онова, което беше видял в себе си, което се беше чул да приказва,
щеше да отиде до хладилника да види дали няма някоя биричка, не нямаше да
има биричка, той го знаеше предварително, нямаше да има нищо за ядене, дори
хляб, дори сирене, щеше да започне да тършува из чекмеджетата, за да разбере
какво е вечеряла Дана и дали не е останало нещо за него, защото и той всъщност
не беше слагал нищо в устата си, а той също беше човек, нали Дана!, щеше да
изкрещи той половин час след като се беше довлякъл до вкъщи през дългия
тротоар, Дана! Аз също съм човек, нали?
И Дана уплашено щеше да седне в леглото си, щеше сънено да протегне
ръка към раницата си, щеше безмълвно да му даде левчето си за утре, той също
така безмълвно щеше да го поеме, да събере празните шишета от бири и да се
запъти към денонощния това той го знаеше, че щеше да се случи още докато
държеше речта пред приятелите си в кварталното кафене; знаеше го и преди
това – когато му предложиха да стане съдружник във фирмата на сина на един
комунист. Но аз нямам никакви капитали, възкликна той до немай-къде
глупаво. Няма нужда да имаш капитали, отговориха му те, само ще работиш,
такъв кадърен човек като теб! Ще работиш, ще въртиш бизнеса и най-важното –
ще си траеш, тогава парите сами ще започнат да идват при теб, само ще се
налага да слушаш нашето момче, то ще ти дава насоките, то ще взима
решенията, то ще бъде връзката между тебе и нас майната ви!
майната ви!
майната ви!
Няма да се вържа на проклетата ви игра!
Мен точно няма да успеете да ме купите!
Вие сте банда разбойници!
А те само озадачено повдигнаха вежди, спогледаха се, лекичко се
усмихнаха, тогава в тези още секунди Иван усети провала, усети, че ще го
съкращават, където и да отиде, че никога няма да му дадат работа, че никога
повече няма да го допуснат, те съвсем не подбираха хората по качествата им,
подбираха ги по съвсем други критерии и според тези критерии Иван беше за
тях катастрофално, безвъзвратно провален.
Лидия, така се казваше майката на Дана, отиде в Кипър като болногледачка
на една обездвижена и богата старица за петстотин евро на месец, така че
успяваше да задели около двеста евро за семейството си, които изпращаше в
края на всеки месец по пощата, която се намираше в центъра на живописното
селце, а останалите внимателно и педантично поставяше в един плик и
скриваше плика в подгъва на завесата в своята стая. Старицата на име Йорга,

39
властна жена с орлов нос, изсушена от болестта, с бяла коса, умираща и строга,
живееше в голяма двуетажна къща на морския бряг, беше родила четирима
сина и една дъщеря, които се бяха разпръснали из света и нароили потомство.
Между другото Йорга не преставаше да се оплаква, че все още не е видяла
децата на единствената си дъщеря, че дъщеря ѝ Василики била най-
неблагодарната, най-злата от всичките, Лидия не успяваше да разбере изцяло
гръцкия на Йорга, но харесваше изтънелия восъчен профил на старицата,
достолепието ѝ, побелялата ѝ коса, която Лидия всяка сутрин внимателно
вчесваше и увиваше на кок, харесваше това, че веднага след сутрешния си
тоалет Йорга изискваше да ѝ се облече точно определена рокля и жилетка,
настояваше Лидия да подбере най-подходящата сламена шапка и накрая да ѝ
донесе тъмните очила, да сложи тръстиковото ѝ кресло на определеното място
на терасата, да я заведе дотам, да завие краката ѝ с одеялото и да ѝ донесе
сутрешния вестник заедно с кафето. Йорга сядаше на терасата и гледаше към
каменистия бряг и морето, заспиваше или се унасяше от гледката, която беше
съзерцавала през целия си живот, но сега нямаше възможност да слезе надолу
по брега, да потопи краката си в морето, бавно да навлезе в него и когато
тялото ѝ свикне с водата – да се гмурне, да се издължи като русалка, да потъне
в синевината му, да плува навътре – безстрашна, упоена, отдадена на
движенията, ех, Лидия, какво нещо е старостта, Лидия, човек не вярва, че ще
стане стар, че коремът му ще се отпусне, че бедрата му ще увиснат, че ще трябва
непрекъснато да се усмихва, за да не изглежда начумерен и зъл. И кога точно
настъпва това – на човек също не му е дадено да узнае, Лидия. Той се
заблуждава, мами се, че старостта още не е дошла, че точно при него тя някога
няма да дойде, а тя вече е там, вече е в него, прилича на пепелно петно, което
малко по малко всичко обезцветява, но най-първо радостта. И Лидия, знаеш ли,
че човек докато е млад не вярва, че няма да може да слезе по пътеката до брега,
не вярва, че няма да може да се гмурне във водата и да плува, да плува, да плува
часове наред навътре и часове наред обратно към брега, не вярва, че му се е
случило да роди пет деца, четирима сина и една дъщеря Василики, че няма да
има връзка с нито един от тях, да няма да има нужда да вижда никое от петте
си деца, защото когато те пораснат, Лидия, когато започнат да остаряват, една
майка се отдръпва от остарелите си деца, или децата се отдръпват от остарялата
си майка, не знам дали и с теб ще бъде така, Лидия, не знам кой първи се
отдръпна и кога стана това, то се случваше непрекъснато, но аз не го вярвах,
никога не съм била суетна или суеверна, Лидия, но този, този парадокс – един
чужд човек, още повече една българка, да бъде с мен последните ми дни, тя да
ме гледа, тя да ми прислужва, тя да ме вчесва, тя да ме къпе, един напълно чужд
човек да трябва да е с мен, а не някое от децата ми, ето, това не мога да разбера,
Лидия, можела ли съм да си представя, че на деветдесет и две години ще
разговарям единствено с една българка, Лидия? Поне да те бях срещнала много

40
преди това, Лидия. Тогава можехме да станем приятелки, тогава щях да зная,
че една приятелка се грижи за мен в последните ми дни. Това не мога да го
проумея, Лидия. Не казвам, че е добро или лошо, то просто безкрайно ме
озадачава, Лидия.
А Лидия отговаряше, лакирайки ноктите на краката си, седнала на килима
в стаята, така че Йорга да не може да я види от терасата, за да не ѝ стане мъчно
за нейните крака и нейните нокти: знаете ли, Йорга, мислете за мен като за
приятелка, защото ето, например този гръцки, който аз научих от жената, която
ме гледаше в Пловдив; майка ми, спомням си това, ме оставяше на гъркинята,
защото тя взимаше най-евтино за гледането и всяка сутрин преди да отиде в
болницата майка ми изрично ѝ нареждаше: и само на български, Калиопо, моля
те, детето говори някаква смесица от езици заради тебе, понякога не разбирам
какво точно ми казва! А Калиопа се усмихваше, кимаше усърдно и преди още
майка ми да затвори външната врата, започваше да се смее и да ме гъделичка
на гръцки, никога нямала да говори на друг език, освен на майчиния си; а аз
съм щяла да го науча покрай нея и някой ден, тя била сигурна, този език щял
да ми потрябва и тогава съм щяла да се сетя за нея и да ѝ благодаря в мислите
си, а тя отдавна нямало да бъде вече между живите. Така че аз от детството си
не съм ползвала и говорила езика ви, Йорга, но ето че се наложи, може би
Калиопа ме е научила, за да мога да говоря с вас, да ви гледам, да успокоявам
дните в края на живота ви? Може би всичко има дълбок и тайнствен смисъл?
Целият ни живот може би се движи по предначертан божествен план? Йорга
притихваше при тези въпроси. Разпитваше с часове каква била тази Калиопа,
откъде била, защо била дошла в България, как живеела, как изглеждала, дебела
и трътлеста ли била както всички гъркини, каква била къщата ѝ в Пловдив,
религиозна ли била, носела ли кръстче на врата си, можела ли да пее, умеела ли
да меси великденски козунаци, откъде били родителите ѝ, един след друг
Лидия възвръщаше в себе си спомените за своята дебела, зеленоока, леко
разногледа бавачка, възвръщаше край Йорга и морския бряг, старите улици на
Пловдив, къщата, големия двор и разбира се, вишните, двора с вишните, опита
се да обясни на Йорга за тихия двор и белоснежните вишни, за поета и
пронизващата му тъга, за спокойствието на детството си, за родителите си
лекари – комунисти, за усърдието им, за перфекционизма им, за внезапния им
срив след промените, умряха един след друг след промените, разболяха се,
баща ми се пропи, карахме се за глупости, за политика, за комунизъм, Йорга,
можеш ли да разбереш това – да презираш едни достойни родители за това, че
са били комунисти, да презираш майка си и баща си, спасили стотици човешки
живота, за това че страдаха от Горбачов, от берлинската стена, от падането на
комунизма? Те чувстваха пренебрежението ми към тях, да, не беше презрение,
беше по-лошо – пренебрежение, чувстваха и това може би ги разболя, Йорга,
как мислиш? Но Йорга не се интересуваше от родителите на Лидия, те бяха

41
българи и освен това комунисти, интересуваше се само от бавачката Калиопа,
гъркинята, сродната ѝ душа, Лидия не можеше да даде изчерпателна
информация и затова започна да си измисля, измисляше все неща, които
знаеше, че ще се харесат на Йорга, че Калиопа най-много ѝ готвела мил фьой,
яденето с пържени тиквички и патладжани, което Йорга страшно обичаше, но
не можеше да си позволи заради стомаха, че родителите на Калиопа били
търговци на зехтин, такъв, какъвто беше починалият Йоргин съпруг, какъв сорт
зехтин, сепваше се внезапно Йорга, пробудена от сутрешната си дрямка, екстра
върджин, отговаряше веднага Лидия и Йорга одобрително кимаше с глава, но
от коя област? От най-южната, отговаряше напосоки Лидия, без да е наясно коя
е най-южната област на зехтина, докато накрая тя започна да разказва на Йорга
просто приказки, бащата на Калиопа бил починал в някаква балканска война,
застреляли го докато воювал, коя точно война, строго питаше Йорга, не знам
точно коя, винаги бъркам тези войни, никога не успях да ги запомня тези
многобройни войни на Балканите, а аз ги знаех, каза Йорга, но вече съм ги
забравила, макар че човек не може да забрави войните и глада, мизерията,
Лидия, когато по време на Втората световна война вие, българите, окупирахте
Беломорието, когато вие се хранехте, а устите на нашите деца бяха проядени
от скорбута, когато децата ни молеха вашите войници за коричка хляб, когато
вашите богаташи, вашите експерти, вашите тютюнотърговци се разпореждаха
с нашите тютюни и нашите маслини и нашия зехтин и нашата пшеница, когато
те се хранеха с бял пшеничен хляб, а ние умирахме, тези неща не могат се
забрави, Лидия.
Йорга изведнъж млъкна, но Лидия беше свикнала с внезапните тишини,
които тя оставяше след себе си, потъвайки в своята унесеност.
Морският бриз подухваше и отново потапяше Йорга в пепелната, все по-
плътна, все по-дълбока дрямка на терасата, а Лидия продължаваше да лакира
ноктите на краката си, седнала направо върху килима, да наблюдава
движенията на бялата завеса от тюл, синевината на морето, вълшебната му
изумруденост, отдаваше се на онази ленивост и спокойствие, които се
излъчваха от каменистия бряг, от неправдоподобната светлина, от нажежения
пясък, от безмилостното слънце, което оголва душите, Лидия мислеше за
живота на тази жена, за младостта ѝ, за петте ѝ деца, за съпруга ѝ, търговеца на
зехтин, мислеше за своята Дана и за своя Иван, за мъртвите си родители, за
къщата в Пловдив, за неведомия си жребий да се грижи и говори на
достолепната Йорга, да ѝ разказва приказки, да държи ледената ѝ ръка, да
вчесва побелялата ѝ коса, да ѝ приготвя малкото количество супа, което
успяваше да изяде.
Лидия свърши с ноктите на краката си и излезе на терасата, за да вземе
чашата с кафе и бисквитите, които ѝ беше оставила, главата на Йорга беше
необичайно килната на едната страна, устата ѝ разтворена като във вик, Лидия

42
свали тъмните очила, бавно затвори с длан още неизстиналите клепачи.
Каква щастлива всъщност смърт в единайсет сутринта през юни, на
терасата до морския бряг, на фона на изумруденото море и шепота на
нагорещените камъни и съскането на пепелянките в изсъхналите треви, какъв
вълшебен и величествен декор за отлитането на една душа.
Оказа се след погребението, на което присъстваха петте деца заедно със
съпругите и децата им, всички в тъмни дрехи и до един с черни очила заради
безкрайната и дълбока светлина, която се излъчваше отвсякъде на този остров,
оказа се, че в завещанието си, прилежно написано, подпечатано и запечатано
от нотариуса, Йорга оставяше в наследство семейната къща семейната къща, в
която всички се бяха родили и израснали, семейната къща на брега на морето
Йорга завещаваше на Лидия завещаваше парите в банковата си сметка също на
Лидия подаряваше всичките си бижута, заедно с личните вещи и дрехи също
на Лидия, тъй като Лидия беше с мен в последните години от живота ми, Лидия,
а не някой друг, беше написано в завещанието.
След прочитането на документа при местния нотариус семейството на
Йорга мълчаливо се оттегли в беседката под голямата смокиня в единия край
на двора, поговориха около десетина минути тайно и делово и един след друг
си заминаха още същия следобед, без да се сбогуват с Лидия, като че ли тя беше
престъпница, крадла, мошеничка и змия, която ги беше лишила от къщата на
тяхното детство, къщата на майка им и баща им, където се бяха родили и в
която някаква чужденка, при това българка, сега се чудеше къде да се дене и
как да ги гледа и какво да им каже, толкова ѝ беше станало неудобно на Лидия
от внезапното завещание, толкова незаслужено ѝ се струваше, че ѝ се искаше
да им каже: добре, вземете го, то не е моя съдба, но къде бяхте вие в последните
години от живота на майка си? Защо никой от вас не ѝ позвъни? Защо никой не
дойде да я види? Не знаехте, че е болна? Че скоро ще умре? Не я ли обичахте?
Да, Лидия искаше да им зададе всичките тези въпроси, но не смееше, нямаше
право, тя беше проявила същото пренебрежение и нехайство към своите
родители, беше ги оставила в Пловдив сами, не ходеше при тях, защото знаеше,
че веднага ще се скарат заради комунистите и демократите, как, как, как е било
възможно да се карам с мама и татко, как не успях да отстъпя, да ги пожаля, да
ги помилвам, как успях да ги пренебрегна тези хора, спасили стотици животи,
как можах да бъда точно толкова жестока, колкото тези пет деца на Йорга с
черните си очила, с неприкритото си озлобление, с циничната липса на всякаква
тъга, те останаха така погнусени от постъпката на майка си, погнусени и
онеправдани, поне сега спокойно можеха да я забравят завинаги.
След заминаването на опечалените, които изведнъж бяха връхлетели
къщата като скакалци и точно толкова внезапно я напуснаха след
задължителните ритуали, Лидия бързаше да уреди формалностите около
прехвърлянето на наследството, за да не ѝ се налага да живее сама в огромната

43
къща на Йорга, от която духът ѝ съвсем естествено не можеше още да се
откъсне. Лидия чуваше необичайни шумове, виждаше сенки, които преди това
ги е нямало, размествания на предмета, шумолене, миризми, някакви движения
на въздуха, които не бяха нито течения, нито вятър, Йорга все още живееше с
нея заедно в къщата, вероятно нещо ѝ говореше, но Лидия не успяваше да
разбере и всички тези неща я накараха да плати огромен хонорар на адвоката,
за да ускори административните процедури, така че в края на юни тя се видя
собственик на масивната двуетажна къща на семейство Кокалис и на банкова
сметка от сто петдесет и пет хиляди евро.
Върна се в София със самолет. Иван, разбира се, не я посрещна на
летището, както беше обещал. Дори не беше казал на Дана, че майка ѝ се
прибира. Иван гледаше телевизия по потник и къси панталони, беше
подпухнал, напълнял и отпуснат, Лидия позвъни на вратата и той бавно стана
да ѝ отвори, като бутна без да иска празните бутилки от бира, с които беше
осеял пространството.
Оо, изгледа я той на вратата, мадам се завръща?
Тя се приближи, понечи да го целуне и усети вонята на бира, той все още
стоеше на вратата, като че ли не искаше да я пусне и критично оглеждаше
фигурата ѝ, саковете ѝ, скъпите ѝ дрехи, имаше нещо ново в нея и той не
можеше да открие точно какво е – цветът на косата? Прическата? Леко
повдигнатата брадичка? Леко присвитите ѝ очи? Най-накрая тя го избута, за да
влезе в дома си, може ли все пак да вляза, попита го тя, и в същия момент го
отстрани и влезе, а той със закъснение ѝ отвърна: разбира се, мадам,
заповядайте, какво ще обичате?
Тя влезе в дома си, лъхна я теснотията, изкорубеният диван, протритата
дамаска на креслата, мириса на застояло, на евтини цигари и алкохол, тази
окаяност, която беше забравила, беше мислила за дома си, че е също тъй
прохладен и просторен като къщата на Йорга, също тъй изпълнен със светлина
и синева като брега на морето, за две години и половина беше забравила много
неща: миризмата на гнус, физиономията на Иван, усукана от
неудовлетвореност и алкохол, тесния хол, още по-тясната кухня до него,
печката със застояли и мазни петна, която никога не можеше да бъде измита.
Нахълта в стаята на Дана, Дана лежеше на леглото си и четеше, стресна се, за
миг двете се гледаха, Дана не знаеше за пристигането на майка си, Иван не беше
счел дори за нужно да я уведоми, а най-вероятно самият той беше забравил?
Дана нададе вик и се впусна към майка си, запрегръща я, беше пораснала
необикновено за тези две години и половина, беше станала по-висока от Лидия,
беше едра и напълняла, с огромни бузи, с пусната коса, която вече не беше
толкова руса, колкото когато Лидия заминаваше, детето ми, детето ми, Дана
стискаше Лидия в прегръдките си, двете се сляха в едно, Дана и Лидия, майка
и дъщеря, Иван наблюдаваше мълчаливо сцената, и без това дългото му лице

44
още повече се издължаваше, ставаше още по-конско, отвори нова бира и зае
полагащото му се място пред телевизора и внезапно се сети, че все пак не
трябва да се държи така, че все пак жена му се е върнала след двегодишно
отсъствие, стана, сложи си някаква риза, разбира се, мръсна, разбира се,
неизгладена, отиде в банята и изми зъбите си, раздигна празните бутилки от
хола, изключи телевизора, мина му през ум, че завръщането на Лидия вероятно
ще му попречи да гледа финала на световното по футбол, но си каза, не, разбира
се, не, няма как да не го гледам и взе един от толкова грозните, яркожълти
пликове на Billa и тържествено съобщи на все още целуващите се и прегърнати
майка и дъщеря: ще отида на пазар, да купя нещо за ядене, Лидия изумено го
погледна, накриво закопчаната му риза, издутия му корем, грозните джапанки,
мърлявите къси панталонки, леко зачервените му очи, оранжевия найлонов
плик, добре, каза тя и кимна смутено, добре, и Иван тръгна към вратата, върна
се, започна да търси нещо, да рови из ризите си, извади от гардероба дълъг
панталон и започна да бърка във всичките му джобове, после го хвърли на
дивана, извади друг дълъг панталон и започна да рови и в неговите джобове, и
него хвърли на дивана, после започна да вади ризите си една по една и да
пребърква джобчетата им, все по-нервно, с все по-резки движения, съзнавайки
унижението си, което не беше предвидил, съзнавайки поразения поглед на
Лидия и тогава Дана каза, не, татко, ти си седни, ние двете с мама ще отидем
на пазар и той погледна дъщеря си като куче, куче, на което бяха дали парче
хляб, куче, което бяха спасили от глад и Дана повлече майка си към антрето и
входната врата и когато излязоха навън, Дана ѝ каза: не разбра ли, той няма
пари. Как така няма пари, Лидия остана на улицата като закована. Ами няма,
отвърна Дана, като че ли това беше най-естественото нещо, нали всеки месец
ви изпращам пари, да, но те не стигат, мамо, имам много да ти разказвам, мамо,
затова исках да излезем навън, защото не мога да ти разказвам пред него,
винаги, когато се обаждаше по телефона, той беше при мен и не можех да ти
разказвам и не исках да ти пиша, за да не те тревожа, исках спокойно да гледаш
госпожата си, мамо. И Дана млъкна пред майка си и разбра, че не може да
продължи, че не може да изрича думите, които майка ѝ очакваше да чуе и
Лидия, светлата, прозрачна Лидия гледаше огромната си дъщеря, едра и набита,
кокалеста, гледаше обърканата ѝ дълга, почти невчесана коса, гледаше
окъсялата тениска, несъразмерния гащеризон, от който навсякъде висяха
джобове, гледаше белезите от отсъствието си по лицето на дъщеря си, да, Лидия
се досещаше, но искаше да го чуе, кажи ми, всичко ми разкажи, помоли Лидия,
хвана я за ръка и тръгнаха нагоре по безлюдната улица в горещото лято, в
праха, в неподвижния въздух, в застоя на ленивия неделен следобед, в този
момент животът им се разцепваше на две така, както вървяха, без да говорят,
по нажежените тротоари, вървяха бавно, като че ли слушаха мислите си, като
че ли нямаше нужда да ги изричат, през очите на Лидия се редяха оргиите, на

45
които само Иван беше способен, запоите, случайните любовници, допиването
с приятелите от махалата, бирите сутрин, махмурлукът му, неосъществяването
на живота му, дъното, към което стремително се спускаше, Лидия трябваше
още сега да отведе дъщеря си, Лидия вече беше богата, можеха да спят
навсякъде, можеха веднага да си купят друго жилище, можеха веднага да
избягат от Иван, да го оставят сам с бирите и замъгленото му съзнание, с
финала на световното, беше толкова тихо по улицата, толкова нажежено, че
съдбата на Лидия и на Дана се усещаше като трето някое ефирно създание,
което вървеше редом с тях, почти можеха да доловят стъпките му, воала му,
шепота му и Лидия го долавяше, чуваше го, виждаше го, знаеше какво трябва
да направи – никога повече да не се върнат назад, да продължават напред по
същата улица, да вървят двете, да вървят, да вървят по същата улица без да се
обръщат назад, Лидия винаги е била силна, сега вече беше и богата, умееше да
прозира съдбата, държеше ръката на дъщеря си, държеше ръката на живота си
в собствените си ръце, беше се научила по време на дългата си работа като
операционна сестра да гледа кръвта, да свиква с мириса ѝ, да гледа сърцето, да
го държи, да се взира във всеки орган, във всяка артерия, да връзва вените, да
шие разрязаното месо, по време на операциите си мислеше, че не може да има
по-голяма истина от тази, която вижда с очите си, че това е пределът, до който
човек може да стигне, пределът, който душата може да понесе – суровото месо
на човека, пулсираща му кръв, но годините с Йорга я научиха друго, имаше
други предели, други светове, други прагове, е които душата трябваше да се
сблъсква, те не бяха живите органи в ръцете ѝ, а беше чувството за
безвъзвратност, чувството на сбогуване със света, да, сбогуването със света,
човек не може да издържи на сбогуването със света, Лидия, знаеш ли, човек
предпочита да задреме или да погледа телевизия, вместо все да се сбогува със
света, прошепна ѝ съвсем тихичко Йорга, беше се научила покрай Йорга и
бавната ѝ смърт, която все не настъпваше, да благоговее пред живота, като че
ли Йорга ѝ беше завещала не само къщата и парите си, но и усещането си за
безценност на всеки един мит, на всеки шум, на всяко решение, на всяка дума,
като че ли отвъд думата, решението и мига съществуваше друга
действителност, която трябваше да се долови и прозре, в която всъщност
трябваше да се живее, да, мамо, Дана беше започнала пак да говори и Лидия
беше бездната, в която се стоварваха думите-камъни на Дана, татко изобщо не
си търси работа, мамо, той все те лъжеше по телефона, нито веднъж не отиде
да си търси работа, взимаше парите от пощата, обменяше ги на чейнджа на
ъгъла и събираше вкъщи какви ли не хора и ме изпращаше да си лягам в стаята
и те пускаха толкова силно музиката, че не можех нито да чета, нито да спя и
всички танцуваха, викаха, крещяха, призори започваха да се карат и бият, на
татко някакъв гостенин едва не му извади окото, татко няколко дни подред
ходеше в поликлиниката и ако забележеше, че отварям вратата и гледам,

46
ужасно се развикваше пред гостите, гледайте я, гледайте я как ни шпионира
през ключалката и веднъж ме изкара по нощница пред гостите и започна да ме
пита защо ги следя, какво точно искам да знам, какъв точно ми е проблемът, а
аз не знаех какво да отговоря и тогава той ме удари по бузата, мамо, и една
жена, която най-често идва в нас, някаква... противна, се изкикоти, а другата
каза: стига, моля ви, стига, как можете така да биете детето, аз дори не знаех,
че тук има дете, та то въобще не може да спи и така нататък, защитаваше ме и
татко се нахвърли върху нея и налетя и нея да бие и каза, че нямам нужда от
защитник, защото не съм някое бездомно копеле, той така се изрази, не съм
някое бездомно копеле, а имам дом, имам баща, който се грижи за мен, майка,
която ме изхранва, аз съм омъжен за нейната майка, курви, така ги нарече пред
мене той и аз се прибрах в стаята си и си запуших ушите, защото не исках да
чувам какво ще говори за тебе пред тях и когато съвсем скоро те очевидно си
тръгнаха, той влезе при мен, а същия ден беше получил парите от теб и ме
помоли да му дам един лев и аз казах, че нямам и той каза тогава само шейсет
стотинки за биричка и аз пак казах, че нямам, и тогава той обърна раницата ми,
която вече беше приготвена за училище и оттам изпадна портмоненцето и той
го разтвори и в дланта му паднаха стотинките и започна да ги брои, бяха лев и
трийсет и три и той каза: тамам за две бирички и ми вдигна одеялото и каза,
айде, иди до денонощния за две бирички, а беше четири и десет през нощта и
аз мижах и се правех на заспала и тогава той започна да крещи и да ме бие,
знам, че не спиш, знам, че само подслушваш, че всичко ще докладваш на майка
си, добре, разкажи ѝ, разкажи ѝ като се върне, ако изобщо се върне, той ми
говореше всеки ден, че ти си ни зарязала, мамо, че си си намерила богат
любовник и никога няма да се върнеш тука, при нас, че един ден изобщо ще
престанеш да ни пращаш пари, защото ще ни забравиш и това беше по-страшно
от всичко, мамо, че ще ни забравиш, макар че аз не го вярвах, защото знаех, че
всеки път след като затворим телефона, ти се разплакваш, знаех, усещах го по
гласа ти колко ти е мъчно за мен, а може би и за татко и заради тебе, майчице,
така учех, утре ще ни раздават бележниците и ще видиш, нямам нито една
петица, напук на него учех, а той само се вбесяваше от шестиците ми, зубрачка,
къде се извъди такава зубрачка! За какво ти е това учене! За какво са ти тези
шестици! Това твойто е недостойно за всеки интелигентен човек!
И купи ли му бирите тогава, попита Лидия и на Дана се стори, че тя е някак
прекалено спокойна, неестествено спокойна, да, мамо, станах, облякох се,
защото той нямаше да престане да крещи, станах, облякох се и отидох до
денонощния и му взех бирите и му ги донесох и той ме погледна толкова
странно и започна да плаче, мамо, това винаги става при него, каза ми още,
извинявай, Дана, не заслужаваш да имаш такъв баща, аз съм непрокопсаник, аз
пропадам, момичето ми, прости, дали ще успееш някой ден да простиш на баща
си алкохолика, на баща си непрокопсаника, на един толкова обикновен и

47
посредствен човек, който излъга надеждите на майка ти, който не успява да се
грижи за теб, който успява да става един все по-и по-пияница, така ми се иска
да се хвърля под влака, Дана, да знаеш, че когато някой ден изчезна, ще съм се
хвърлил под влака, не ме търсете другаде, само между релсите, нищо не успях
да направя с този живот, Дана, не разбирам защо, не разбирам откъде почна, не
разбирам как да измъкна тебе и майка ти от тази клоака, не мога нищо да
направя, освен да затъвам все повече и повече, другите направиха пари и имат
къщи и коли и ходят на почивка, а аз не мога вече нищо, нищо да работя, аз съм
една отрепка, Дана, детето ми, бягай от мен, момичето ми, избягай, отиди при
майка си или просто иди в сиропиталище, по-добре е да живееш в
сиропиталище, Дана, отколкото с пропаднал тип като мен. После си отвори
едната бира и започна да говори, че ще се оправи и ще се измъкне, нямало
другите копелета да са по-горе от него, нямало да им се даде, щяла съм да видя,
той щял да стане богат, щял да краде, да мами, да убива, ако се наложи и си
отвори втората бира и я изпи и заспа.
А ти какво закуси, попита я Лидия с още по-спокоен глас, нито един мускул
от тялото и лицето ѝ не помръдваха.
Не мога да се сетя, мамо, отвърна Дана и се учуди, че майка ѝ пита точно
за закуската.
А закуси ли въобще нещо, попита Лидия и я погледна в очите.
Не мога да си спомня, отвърна Дана.
Моля те, спомни си!
О, да, някакви бисквити имаше на масата.
Какви бисквити, солени или сладки.
Не си спомням, мамо, какво значение има!
А какво обядва?
Мамо, питаш ме такива дребни неща, как мога да помия всеки ден какво
съм закусвала и обядвала?
А изобщо закусваш ли, обядваш ли, попита Лидия и Дана се изплаши, тя
разбра, усети какво ще се случи, разбира се, че закусвам и обядвам, мамо,
разбира се, че се храня.
Защо ме лъжеш?
Защото мисля, че можеш да го убиеш, мамо.
Точно така.
Но ти не знаеш, когато той се разплаква.
Зная, бъди спокойна.
Нали няма нищо да му направиш, мамо, той е един много, много нещастен
човек.
Той е един нахален, нагъл, подъл, пропаднал човек.
Не, мамо, нещастен е.
Ще го оставим, Дана.

48
 Ще се хвърли под влака, ако го оставим. Той много ни обича, мамо. И тебе,
и мен.
Той никого не обича, Дана. Ще го оставим да се хвърли под влака.
Не, мамо, не можеш да направиш това!
Мога и ще го направя, Дана. Това е.
Мамо, моля те, недей, мамо, моля те, да не го оставяме, понякога вечер
излизаме с него да се разхождаме и е толкова хубаво, той ми купува сок, а за
себе си бира и си говорим и той ми казва, че трябва да уча езици, че трябва да
зная компютър, защото два езика и компютър са задължителни за Европейския
съюз и че ще бъде много горд с мен, когато аз стана студентка, мамо, никой
друг няма да се гордее с мен, когато стана студентка, той ми е баща, мамо, недей
да го изоставяме и Дана избухна в плач за баща си, плачеше за впиянчения си,
пропаднал баща и единствено него познавам, мамо, и ми е единственият баща,
познавам го, откакто съм се родила и не мога да го оставя да се хвърля под
влаковете, аз ще започна да му помагам и той няма повече да пропада, кой друг
ще му помогне, ако не ние, кой друг ще се грижи за него, кой ще му оправя
леглото сутрин, кой ще му носи кафе, кой ще му чисти, той си няма никого
освен нас и е толкова самотен.
Бяха влезли в празния училищен двор и седяха на една пейка. Лидия беше
все още в онова странно спокойствие, като че ли съвсем не се учудваше на
онова, което Дана ѝ говори. По улицата не минаваха хора, над тях една черница
хвърляше сянката си, плодовете от дървото от време на време падаха с тъп удар
върху асфалта, размазваха се и образуваха виолетови петна от сока си, към тях
веднага се стичаха мравки или се събираха пчели, чието жужене сега беше
единственият шум в най-горещата точка на лятото.
Обещай ми, че няма да се разделяте, мамо.
Станах много богата, Дана, знаеш ли.
Знам, да, знам.
Откъде знаеш.
Имаш си богат любовник.
Баща ти ли ти каза?
Да.
Нямам любовник, но станах много богата. Вярваш ли ми?
Как стана богата?
И Лидия започна да разказва на Дана за Йорга, за старицата със
синкавобяла коса и орлов нос, за дългите ѝ благородни пръсти, отрупани с
пръстени, за къщата ѝ край морето, за тюлените ѝ завеси, които вятърът
полюшваше и през които се виждаше каменистият бряг, за петте ѝ деца, за
съпруга ѝ, търговеца на зехтин, за самотата ѝ, за достойното и дълго сбогуване
на тази жена със света. За завещанието ѝ. Тя всичко остави на мен, всичко, дори
пръстените си. Искаш ли да я видиш? И Лидия извади снимки на Йорга, които ѝ

49
беше правила през дните, в които тя се чувстваше добре. Йорга се противеше и
отказваше да бъде снимана, а всъщност тайно се подготвяше, обличаше
любимите си рокли в светловиолетово и пепелно розово, нагласяше и оправяше
по няколко пъти косата си, слагаше в нея не едно, както обикновено, а три
кокалени гребенчета, Лидия ѝ слагаше от своето червило и после ѝ даваше
огледалото да се погледне, Йорга се усмихваше и приглаждаше косата си, после
слагаше тъмните очила, беше красива, да, красива старица е, каза Дана, малко
е мъничка, смалила се е с годините, отвърна Лидия, на младини не е била такава
дребна и мъничка, знаеш ли, Дана, страшно я обикнах и Лидия на свой ред
избухна в плач, понякога е толкова странно как обикваме някое същество, нали,
Дана? И двете се прегърнаха на пейката и Лидия ридаеше на раменете на
дъщеря си, толкова е странно как обикваме някое същество и колко много то
започва да ни липсва, когато си отиде, Дана, мислиш ли, че съм я обикнала
заради наследството, което ми остави или заради самата нея? Мисля, че си я
обикнала заради самата нея, мамо, така, както и татко го обичаш заради самия
него, нали няма да го оставиш, особено сега, когато си толкова богата?
По-късно същия ден малко преди началото на финала на световното Дана
стоеше в стаята си, обхванала главата си с ръце и хлипаше безмълвно, докато
слушаше крясъците на майка си и баща си, докато слушаше обидите, думите,
камъните, с които се замеряха, Господи, накарай ги да се сдобрят, накарай ги
отново да се обикнат, Господи, направи така, както преди, когато татко имаше
работа и мама работеше в „Пирогов“, да ме чакат двамата пред училище и да
ми купуват сладолед, да излизаме и да се разхождаме в парка и аз да карам
колело, а те да ходят с пуканки в ръка, и в едно от затишията Дана успя да се
шмугне през хола без някой от двамата да я забележи, чу само как баща ѝ изрева
„заради теб пропускам финала на световното!“ и излезе навън и тръгна към
градинката, където щеше да се спаси при Явора, при Явора и другите.

***

Сънувам Явора така – вървим всичките по едно възвишение, тръгнали сме

на поклонение при Явора, тя живее в къща, която е на върха и е строго
охранявана, самата Явора е охранявана от целия свят, защото всички са
разбрали коя е и само нас са допуснали до поклонението, ние сме с дълги бели
ризи и римски сандали, обаче пътят се оказва много дълъг и ние вървим вече
дни наред, дни наред и дрехите и сандалите ни започват да се прокъсват, тогава
тръгваме боси и краката ни се израняват от сухата трева, от бодилите и е
страшно горещо и няма вода, няма храна, ние вече разбираме, че никога няма
да стигнем до Явора, да я видим, да ѝ се поклоним защото сме недостойни...
В началото на разказа за съня си казахте, че всички били разбрали коя е
Явора и затова така я охранявали. Бихте ли пояснили какво имате предвид?

50
 Явора не беше обикновен човек.
Какво имате предвид?
Не приличаше на обикновен човек.
А на какъв?
Аз не познавам друг като нея, така че не мога да ви кажа на какъв.
Тогава какво имате предвид? Кое беше необикновеното в нея? Първо
очите ѝ.
Слушам ви. Какво имаше на очите ѝ?
Извинете, не мога да говоря за Явора.
Продължете със съня си.
...ние първо трябва да изкупим вината си и тогава ще успеем да стигнем до
Явора, тогава този хълм, по който вървим, няма да бъде все по- дълъг и по-
дълъг, както е винаги в съня ми... все някой ден ще успеем да стигнем до къщата
на Явора, там ще е хладно, подът ще е покрит с мрамор, ще има шадравани и
алпинеуми и езерца, там Явора ще се погрижи за нас, ще измие краката ни, ще
ни даде чисти дрехи, ще утоли жаждата и глада ни, всичко ще бъде щастливо,
както преди...
Това сънувахте ли го или в момента го измислихте?
Не, докато вървяхме по онова възвишение, докато то ставаше безкрайно
като живота, който ни предстои, ние знаехме – един ден все пак ще стигнем до
къщата на Явора... Извинете, но не мога да говоря повече.
Но вие сте тук, за да говорите!
Не мога да говоря повече за Явора.
Но вие сте тук, за да говорите именно за Явора!
Мога да пиша за Явора, но не мога да говоря за нея, ако искате ми дайте
някакъв лист.
Така не може да се работи! Не е дошло време още за писмени показания!
Всички вие непрекъснато плачете! Плачете! Аз не мога да разговарям с вас!
Колегите психолози непрекъснато искат да ви освобождавам! Ето,
освобождавам ви! И утре пак ще дойдете и пак ще плачете и пак ще успеем да
говорим само три изречения! Наистина ще искам да ви упояват, преди да ви
докарват тук!
Добре, започвам... Когато Явора влезе за първи път в класната стая, каза:
здравейте, аз съм новата ви класна, казвам се Явора. Няма да ви казвам
фамилното си име, защото е глупаво хората да се обръщат един към друг по
фамилии. И можете да ми говорите на ти. Аз съм също като вас. Не съм по-
различна от който и да е от вас. Само съм научила повече неща и трябва да ви
ги разкажа. Предлагам ви да бъдем приятели.
Как реагирахте вие?
Стъписахме се. Освен това очите на Явора...
Да?

51
 Очите ѝ...
Да, за втори път споменавате очите ѝ. Какви бяха очите ѝ?
Прозрачни. Понякога бяха много страшни. Бездънни. Като че ли Явора те
гледаше с тези очи не в лицето, а в сърцето.
Гледаше ви магьоснически?
Как магоьоснически?
Какво значи да ви гледа с прозрачните си очи в сърцето?
Ако не сте го изпитали, не може да се обясни.
Не, не съм го изпитал. А вашата работа е да ми го обясните.
Явора знаеше всичко.
По-точно? Кое всичко?
Просто всичко.
В какво се изразяваше това знание?
Всяко живо същество е свързано с всички останали. Така, така. Когато
излизахте заедно в парка или в градинката, за какво си говорехте?
За всичко.
Опитвайте се да бъдете конкретна. Да говорите конкретни детайли, които
са се случили.
Винаги се чувствах щастлива, когато съм до нея.
В това няма нищо конкретно.
Мисля, че с всички беше така.
Кои всички?
Всички, които ѝ вярваха, които не ѝ завиждаха.
Кой ѝ завиждаше.
Останалите учители. Директорът. Родителите ни. Никой от тях не
приличаше поне малко на Явора.
Твърдите, че колегите ѝ са ѝ завиждали.
Да, при това много.
Защо?
Заради нас.
Какво специално има във вас?
Много я обичахме. Откакто тя дойде, станахме други, всичко се промени.
Говорите общо. Избройте нещата, които се промениха.
Успехът се вдигна.
Така. Какво друго.
Дисциплината.
Защо се случи това.
Не мога да го обясня.
Опитайте се.
Не беше възможно, например, да се държиш невъзпитано в присъствието
на Явора.

52
 Защо?
Не знам.
Тя ви правеше забележки?
Напротив, никога не е направила никаква забележка.
Ни ви ли е казвала да пазите тишина, например?
Ние пазехме тишина, нямаше нужда да ни го казва.
Интересно ли преподаваше?
Да.
Всички я слушахте?
Да.
А в какво се изразяваше неприличното ви държание преди да дойде
Явора?
Момчетата приказват мръсни думи.
Можете ли да ги кажете?
Не.
Кои точно мръсни думи?
Не мога да ги кажа.
Момчетата говореха мръсни думи към момичетата?
Да. И към учителките. И помежду си.
А момичетата?
А ние се кикотехме и се подигравахме на учителките.
А след като при вас дойде Явора, вече не го правехте?
Не.
Защо?
Защото никой човек не може да се подиграва на друг човек, да му се смее.
Това Явора ли ви го каза?
Не.
Не ви го е казала?
Не.
А защо престанахте да се подигравате на учителките?
Защото не беше правилно.
Откъде знаете, след като Явора не ви го е казвала, че не е правилно?
Но тези неща се знаят, господин следовател, нали?
Не зная дали сте забелязали, но тук аз задавам въпросите. Свободна сте.

53
 АЛЕКСАНДЪР
Още в първите дни от появата на Алекс в дома им Петър по цяла нощ не
заспиваше, защото слушаше дишането на детето си. Не можеше да повярва, че
най-накрая има син, че синът му спи в кошче на два метра от него, че се казва
Александър. Петър се вслушваше в неговото дишане нощем, слушаше по цели
нощи дишането на сина си и когато то ставаше съвсем безшумно, той уплашено
скачаше от леглото си, с което събуждаше Марина и тя сънено изохкваше.
Петър панически скачаше да провери дали Александър е жив, понякога
събуждаше и самото дете, което и без това едва беше заспало след изнурителен
плач, тогава Марина се изправяше в леглото и питаше с укор: какво направи
сега? Защо го събуди?, а Петър отвръщаше: нищо, нищо, ти спи, аз ще го поема
и умилително взимаше разплакания си син на ръце и отиваха в другата стая и
той му даваше вода и го разхождаше и му говореше и му сменяше памперсите
до сутринта. А Марина отново се отдаваше на съня, нечуваща рева на детето,
сутрин се събуждаше с чувството, че нещо е пропуснала, нещо не е направила
и тогава се сещаше: детето! Алекс! Аз всъщност имам дете! Толкова
непривичен ѝ се струваше този факт, че дълго не можа да свикне с него,
въпреки че непрекъснато си повтаряше: ето, сега вече съм майка, майка съм,
имам дете.
Вече имам син, мислеше Петър докато стоеше на брега и се упояваше от
шума на вълните, имам Алекс, който си играеше на няколко метра зад него с
кофички и пясък и тогава Петър се гмурваше в морето, гмурваше се внезапно
и надълбоко, с цялата си сила, с усещането за необикновено приключение, за
неизвестност, с предчувствието за нещо изумително, което непременно щеше
да се случи там долу, сред тишината и плавните движения на водораслите, сред
пречупената светлина, сред синьо-зелената вода, сред странната тишина и
бученето на един друг свят. Петър стоеше часове наред на брега, разглеждаше
водата, омаян от причудливите ѝ форми, от диханието ѝ, от вечното ѝ
движение, възможно ли е водата да не е живо същество, да няма разум и
божественост, задаваше въпросите си Петър и се вслушваше да чуе отговорите,
вслушваше се в шума на вълните, но не чуваше отговорите, унасяше се от
ритъма им, от ехото им, от тяхната верижност и непрестанност. Петър
потъваше в морето в някакъв непредизвестен и за самия него момент
гмурваше се така, като че ли силното му тяло не издържаше повече да стои
на брега, да не бъде във водата, като че ли тялото му отделно от него решаваше
да се отдаде на морето, да остави всичко зад себе си, да забрави за Алекс,
Марина и този свят, да изчезне, да се спусне на дъното, да стане риба или
водорасло, да заживее вечно там сред покоя и тишината на дъното. Като че ли

54
там ми е мястото, споделяше в първите годни на брака им Петър, а Марина се
смееше, не, не се смей, това е сериозно и може да стане проблем, продължаваше
да упорства Петър, защото изобщо не успяваше да разбере къде му е мястото и
какво точно трябва да прави, не успяваше да усети предназначението на живота
си, да, казваше си той, роден съм да се грижа за Марина и Алекс, през лятото
да ги водя на море, да уча и възпитавам учениците си, но не можеше да бъде
само това, имаше нещо главно и най-важно, което той не можеше да долови –
например – да изучаваш морето или да рисуваш подводния свят или пък да се
занимаваш със себе си, но какво интересно имаше в себе си? Нищо. Виждаше
се толкова сив и безцветен, не мога да разбера, Марина, нали казват, че всеки е
уникален? А аз? Аз с какво според теб съм уникален? С какво съм по- различен
от другите?
И тогава Марина в първите години на брака им го поемаше в себе си и го
успокояваше и му говореше единствените неща, които той искаше да чуе: че е
толкова добър и нежен с нея и Алекс и учениците си; че е всеотдаен; че от него
се излъчва мекота, която обвива самия живот с нежност, както тялото ти, то
винаги ме приема с нежност и сила, винаги се чувствам добре в тялото ти,
продължаваше Марина, затова имаш толкова много приятели, защото всеки се
чувства уникален и жив в твое присъствие, затова колегите ти винаги ти
устройват празненства и изненади по случай рождените и имени дни, затова
порасналите ти ученици се обаждат от всички краища на света – да те чуят и да
се съветват с теб, затова получаваш по двеста картички за Коледа, затова ти
подаряват подаръци, на които винаги се радваш, защото си много добър и
деликатен и нежен с хората, много всеотдаен, започваше отново Марина, като
че ли разказваше приказка, като че ли приспиваше дете.
Да, но има нещо, което много ме тревожи, Марина, то е, че не правя това,
което би трябвало да правя, че не живея така, както би трябвало да живея
а как би трябвало да живееш?, питаше го Марина
не знам, по някакъв съвършено друг начин, но нещо ми пречи да го открия
и разбера
Марина повдигаше вежди, защото не разбираше как може да му се помогне,
какво повече би могла да му каже
искам, например, да мога да живея на морското дъно, разбираш ли?
Да, съчувствено отвръщаше Марина, но преди това трябва да се превърнеш
в амфибия
или искам да мога да рисувам морското дъно или футбола, но това е съвсем
невъзможно – мач, стадион, викове, пропуснати голове
или пък да мога да рисувам плавността на рибите, другостта на дъното.
Тогава опитай, просто опитай, отговаряше Марина почти автоматично, не
знаеше вече как да се държи и си мислеше, ако наистина започне да рисува,
дали няма да стане още по-лошо? И наблюдаваше благородно издълженото му

55
лице, тук-таме побеляващата му гъста брада, дългите му пръсти, по които
полепваше все повече и повече тъга, така, както мидите полепват на гроздове
по подводните скали, тъгата на заблудил се отдавна човек, който не знае
посоката, тъгата на самотник, когото съдбата подготвя за откровенията
и неусетно с течение на годините той започна да запълва цялата бездна
около себе си със страстта си по футбола. В началото беше все още достатъчно
умен и чувствителен, за да осъзнава заместителството, сурогатщината, това не
е истинското, истинското тепърва предстои, но постепенно и плавно футболът
го впримчи в мрежите си, всмука го върху необятния си терен, затлачи
проходите на душата му с влажната си тиня. Футболът се превърна за Петър в
любов, изкуство, поезия, красота, въплъщение на вселенския разум, проява на
хармонията на всички сетива, координация между отделни вселени, гмуркане
в неизвестното, сила и кураж.
В първите години на брака им с изумление, а по-късно със смирението на
покорна съпруга Марина прие тази особеност на мъжа си – футбола. Петър
никога не знаеше какво ще се случи с него след развръзката на всеки следващ
мач, как ще се отрази той на живота и психиката му, не знаеше какво би
представлявал без футбола, сигурно щях да бъда съвсем, съвсем различен
човек, опитваше се да обясни той години по-късно на Марина и Алекс,
съществата, които би обичал безмерно, ако успяваха да прекосят заедно с него
за час и половина онези огромни духовни пространства, през които той
минаваше в някакво трето, не будно и несънно състояние. Петър ставаше
трескав и неконтактен около час преди съответния мач. За него нямаше
незначителен мач. Всеки мач беше фатален или решаващ за една или друга
комбинация, независимо в кой край на света се провеждаше. Около час преди
началото с него беше невъзможно да се говори за друго, освен за предстоящото
чудо, а по време на самия мач той се изпотяваше почти толкова обилно, колкото
и играчите от телевизионния екран. Не пушеше и не приемаше течности по
време на мача от страх да не оскърби събитието, веждите му се повдигаха,
очите му се закръгляха, седеше изправен в креслото и неотклонно следеше
екрана, понякога от него се изтръгваха дълбоки въздишки и възклицания –
изстрадани, съкровени, понякога удряше в безсилие дланите си една в друга в
смисъл: каква топка само изпуснаха! Това все още бяха годините, в които
Марина полагаше всевъзможни усилия да навлезе истински във футбола,
мъчеше се да запали интереса си, да открие магията, на която съпругът и беше
подвластен, опитваше се да разпали самата себе си, защото в противен случай
трябваше да стои сама в кухнята или спалнята, да глади или мие чиниите или
да се занимава с Алекс, да, трябваше да върши тези до безкрай досадни къщни
неща, вместо да обикаля магазините, да влиза в бутиците, да си избира дрехи,
да вечеря с тях в луксозните ресторанти, имаше стаена страст по ходенето в
луксозни ресторанти, по избирането на любими кръчми, по внезапните

56
заминавания, по импулсивните пътувания, живееше с чувството, че лети по
магистрала, че всеки ден я очакват приключения и възторзи, че всеки миг ще
започне онова голямо пътуване, което ще я отведе на безкрайния празник сред
островите и палмите, сред известните личности и чаровните приятели, леките
флиртове, лунните пътеки, уханията на цветята в дълбоката, наситена със
страсти нощ – неща, неразбираеми и чужди за Петър, който не проумяваше как
може в десет вечерта да искаш да запалиш колата и да тръгнеш ей така просто
нанякъде! Незнайно накъде! Незнайно защо!
Просто заради приключението, отвръщаше Марина и нейното безгрижие в
такива моменти му беше крайно неприятно, дори противно, защото Петър беше
човек на реда, изряден, прилежен, истински добър гражданин, не беше
възможно той да закъснее дори и един ден с подаването на декларациите, с
плащането на данъците, на сметките за тока и парното, имаше отделни
надписани пликове за сметките за тока и парното, пазени с пет години назад,
така че ако станеше някаква грешка, той винаги намираше съответната
квитанция за годината и извършваше справка за сметката, всичко при него
беше разчетено и предварително планирано като почивката през лятната
отпуска, още в началото на април Петър вече беше ангажирал и предплатил по
пощата квартирата, в която щяха да летуват в края на август и това, разбира се,
вбесяваше Марина – това, че всичко е предплатено, фиксирано, че е
невъзможно вече да не се отиде на море в точно този месец и в точно този град,
в съзнанието на Марина летните отпуски се превръщаха в задължение и това
от самото начало отнемаше тяхната фриволност и очарователност.
Въпреки всички положени усилия, обаче, Марина така и не успя да научи
правилата и имената на играчите и кои страни са най-силни за европейско или
не дай си Боже, световно, но на Петър му беше приятно по няколко пъти на
вечер да ѝ обяснява какво е засада и корнър и тъч и как през еди-коя си година
кой какъв гол бил имал и как в последната минута всичко се преобърнало,
защото това било непредсказуемо, човек никога не можел да има гаранции, от
една страна приличало на лотария, защото съдиите можели да наклонят и
обикновено го правели, съдиите накланяли везните на всеки мач, това от една
страна, но от друга – цялата организация, като в кошер, като в пчелин, всичко
било сбор от несъвместими неща, например от законите на психиката и
случайността на топката, от умението да си отворен към останалите и умението
за пълна концентрация, Петър доказваше с недоказуеми изследвания, че
играчите на терена били в пълна тишина, той имал предвид добрите играчи,
никога не чували стадиона и ревовете му, било нещо като медитация и
същевременно съвършена динамика, било изкуство и площадност, било хаосът
и хармонията, доброто и злото, без обаче да можеш да назовеш конкретно къде
точно е хаосът и къде хармонията. Марина слушаше потресена философията на
футбола и на моменти съвсем не на шега се опасяваше за психическото здраве

57
на съпруга си. Беше ѝ станало пределно ясно, че нито тя ще успее да отвлече
Петър от страстта му, нито пък че неговата страст ще успее да зарази поне
мъничко нея, така че отдавна още си даде сметка за зейналата между тях
пропаст. С появата на Алекс, за когото Петър изключително настояваше,
пропастта още повече започна да зее. Марина не изпитваше онова висше
щастие от Алекс, каквото се очакваше от нея и каквото изпитваше Петър.
Естествено, обичаше сина си, но премерено и разумно. Беше станала майка и
трябваше да се грижи за Алекс. Така, както трябваше да завърши висше
образование, да се омъжи, да работи, да има семейство – това бяха все неща,
които се изискваха от нея да направи. И тя ги правеше – безропотно и
машинално, като неусетно навлизаше все по- надълбоко в капаните на
семейния и уравновесен живот и острите му зъбци все по-болезнено започнаха
да се забиват в душата ѝ. Например: не можеше да се прибира по-късно от
седем, защото Петър и Алекс не можеха сами да се справят с вечерята, оставаха
гладни и наскърбени, като изоставени. Не можеше да отиде някъде с колеги за
уикенда, защото, както казваше Петър, това не е запланувано предварително.
Не можеше да си купува от скъпите бутици. Не можеше да си има кола, защото
колата им я караше Петър и според него тя беше съвсем достатъчна за
семейството. Не можеха спонтанно да решат да вечерят навън, защото то също
не влизаше в предварителните планове. Незабелязано с течение на годините
семейството се превърна за нея в бреме, което накърняваше здравия ѝ разум,
свободата ѝ, личността ѝ. Не можеше да си отговори защо е длъжна да търпи
тези непрестанни футболни мачове и да стои затворена в кухнята. Нямаше
отговор защо не може вечер да остане с колегите си, защо за всяка нова дреха
Петър я измерваше с онзи мъртвешки свой поглед, който казваше: пак нова
пола? А пари? Пари откъде? Споделяше с приятелките си всички тези неща, а
те казваха, че това са бели кахъри и въобще да не се оплаква, защото техните
мъже... Питаше ги дали и те разсъждават по този начин върху футбола, но не,
другите мъже не, те нямаха тази задълбочена чувствителност, по-скоро
чувственост към футбола. Ако футболът можеше да се превъплъти в жена,
Петър би коленичил в религиозно мълчание пред тази жена, без да смее някога
да я докосне в преклонението си, без да смее да се обърне към нея, за да не се
сметне за светотатство. Александър растеше с това преклонение към футбола,
към мачовете, в събота или неделя независимо от времето, ангините и
болестите, баща му го качваше на раменете си, купуваше му балони, пуканки и
семки, завързваха около вратовете си шаловете на любимия отбор и се
запътваха към стадиона, а Марина оставаше вкъщи сама, сама и предадена,
свършила цялото готвене, пране и чистене, оставаше ѝ единствено да ги очаква
да се завърнат, за да им сервира вечерята, докато те дълго и детайлно обсъждат
мача като съдбовна криза, която ги е поставила на кръстопът и от намирането
на вярното решение, от интуитивното откритие на естествените ходове зависи

58
по-нататъшната участ на семейството им и на света. Марина покорно щеше да
ги слуша, смирено щеше да шета край тях, потънала на дъното на своето
непреодолимо невежество, на своята глиганска, както се беше изразил веднъж
Петър, глиганска, космата безчувственост към футбола. Марина се засегна и
запомни завинаги това определение. Според нея точно в този миг тя изпадна
извън борда на съвместния им живот. Защото нямаше по-кротка и по-
безропотна жена от нея по отношение на футбола, нямаше друга жена в света,
която толкова много да се беше стремяла да усвои тайните и музиката на
футбола и изкуството и светлината му, колкото Марина и въпреки това години
и години наред да не успяваше. Не само не успяваше. Вече беше отвратена от
простащината на футбола. От неговата елементарност. Гадеше ѝ се от гласа на
коментатора, от все същата картина на екрана на телевизора.
Това се превръща за теб в наркотик, каза тя на Петър, докато се любеха в
неделния следобед преди финала на световното, използвайки, че Алекс беше
излязъл навън, а той я отблъсна от себе си и се изправи, оскърбен, наранен в
душата си, извинявай, моля те, няма нищо лошо в крайна сметка в наркотиците
и тя млъкна внезапно, защото как можеше да каже, че няма нищо лошо в
наркотиците, но това само го ядоса и нарани повече и тогава тя също стана
рязко от леглото, гола и изсвистя покрай него като котка
но извинявай, остави поне Алекс на мира! Поне недей да заразяваш детето
с твоите налудности
моите налудности, така ли? като че ли само това и чакаше Петър, значи ти
мислиш любовта ми към футбола за моя налудност? смяташ най- важното, най-
красивото нещо в живота ми за моя налудност?
значи това е най-важното и най-красивото в живота ти, така ли?
разбира се, а кое друго?, отвърна озадачен той и тя отново изсвистя покрай
него и го удари с цялото презрение и непоносимост, които футболът беше
предизвикал у нея през годините и след това го удари още веднъж и още веднъж
с все същата ръка по лицето, докато дланта ѝ се зачерви и ужасно я заболя и
очилата му паднаха на другия край на пода и се счупиха, стояха голи и се
ненавиждаха в настъпилата тишина, толкова дълбока, като че ли най-накрая се
бяха озовали на дъното на морето, но без плавните, виещи се движения на
водораслите и на рибите, срещу него бяха двете святкащи, диви очи на Марина,
разкривеното ѝ лице, отворената ѝ уста, като че ли крещеше, но не се чуваха
думите, нищо не се чуваше, беше съвсем тихо.
Какво направи?, попита той и бавно легна на брачното семейно легло, легна
и затвори очи, а тя взе чаршафа, уви се в него и излезе от стаята, после започна
да се къпе, после отново се върна, а той лежеше неподвижно, досети се по
шумовете, че тя изважда куфари, че започва да слага дрехите си в куфари, че
си тръгва и му се прииска да се разсмее, да я грабне и да избухнат в смях, да се
превиват от смях, после да го разказват на приятели – какви пълни идиоти са,

59
какви изроди са, да се смеят, толкова да се смеят, че това да стане най-смешната
история на живота им, но върху тялото му се беше изляла оловната тежест на
нейната омраза, така че дори не можеше да повдигне клепачите си, не можеше
да се усмихне дори в мислите си и колкото по-неподвижен ставаше той, толкова
по-резки и свистящи ставаха нейните движения, толкова повече съскаше тя с
тялото си, толкова по-силно хвърляше дрехите си в куфара, толкова по-яростно
отваряше и затваряше циповете на саковете; Боже мой, ще скъса циповете,
помисли си той, ще счупи прозорците, ще разкърти паркета, ще събори стените
на стаята.
Знаеш ли какво си ти, каза тя със сравнително спокоен глас, ти се оказа
един безчувствен, егоцентричен, посредствен помияр! Един път не сме отишли
на екскурзия в чужбина, един път не сме отишли спокойно на море,
без на всяка крачка да се мръщиш колко е скъпо, един път не успя да ме
разсмееш или развеселиш, когато на мен ми е тежко, но виж, ако бях футболен
състезател, ти щеше да правиш всичко и със сигурност накрая да ме
развеселиш, но не съм! Не съм футболен състезател! Не съм и няма да бъда! И
не мога да бъда! Ти си една мръсна, гадна, долна свиня, с която аз двайсет
години вече се опитвам да свикна, но не мога и не мога да свикна със селските
ти маниери, с твоята некадърност, с твоята посредственост, с твоята тъпота по
отношение на футбола, не мога да свикна с начина, по който се храниш, по
който се обличаш, защото ако не съм аз, ти се обличаш като някакъв прошляк,
като чичо, като добиче, защото никога не можа да разбереш коя риза с кое сако
си отива и с кой панталон и непрекъснато има лекета по теб, да, защото не
умееш да се храниш, по саката и ризите ти непрекъснато има лекета, всичко,
всичко, всичко по теб е лекьосано, ти си един лекьосан човек! И затова бракът
ни е приключен! Бракът ни е дотук! Оставям те теб и сина ти и се отказвам и
от двамата! Отказвам се! Завинаги! Отказвам се чрез държавен вестник и от
двамата! Защото аз никога не съм искала да осиновяваме дете! Каквото Бог ми
беше дал, толкова! След като Бог е поискал да нямам дете, значи така е трябвало
да бъде! А ти ме накара! Ти! Ти! Чудовище! Ти отиде и го намери и доведе това
бебе тук и ми го тръсна да го гледам! И ме зароби с него! И ме хвана като в
капан! Да се грижа за едно чуждо дете! Чуждо момче! Да го храня, да го къпя,
да му сменям мръсните пелени! Да не мога да ходя на работа, защото то
непрестанно реве, непрестанно боледува! Да не мога да пътувам, за да му
изтърпявам болестите, ангините, кръвотеченията от носа, кривогледството,
очилата му, зъбите му, шините му, непрекъснато да вися с него по
поликлиники, а когато се прибера, тук да гърми някакъв мач, непрекъснато в
тази къща да гърми мач от всяка една точка на света, всеки мач да бъде гледан,
гледан! Дискутиран! Разискван! Майната ви! Майната ви на сина ти и на теб!
Тръгвам си! Баста! Няма да ме видите повече! Дотук беше! Ще работя, ще
живея живота си, ще ходя по заведения и в чужбина и няма да погледна повече

60
мъж, който ми заговори за футбол, ясно ли ти е! И да не си посмял да ме
потърсиш и да ме натовариш с каквато и да е информация за Алекс или теб,
защото ще се разкрещя и ще извикам полиция, ако посмееш да ме обезпокоиш
или направо ще платя на мутрите да те пребият, теб и копелето, което доведе в
този дом! Разбра ли ме! Теб и копелето ти! Ясно ли ти е! Теб и кривогледото ти
копеле!
И колкото по-неподвижен беше Петър, толкова по-високо крещеше
Марина, пяната се стичаше около устата ѝ, косата ѝ се беше сплела от потта,
доближи се до него, заслуша се
умря ли? изкрещя тя, сега пък умря ли?, изкрещя неистово и го раздруса за
ръката с все сила и той рязко и с погнуса измъкна ръката си и се обърна на
другата страна все така без да отваря очи, защото не искаше повече да я види,
не искаше повече да я допусне в мислите си дори.
А кривогледото му копеле се беше прибрало без някой да го усети и
скандалът го застигна в хола и Алекс се вкамени, когато чу свистенето на
Марина, защото те рядко се караха, особено пред него, стискаха зъби, за да не
избухнат и да не се нагрубят и почти винаги успяваха някак да замълчат, да
потулят смрадта, но този път окото на бурята не се затвори, този път думите се
изсипаха неудържими като лавина. Когато освирепялата Марина изкрещя
„умря ли?“, Алекс се втурна в стаята и се строполи върху леглото до баща си,
татко?, попита уплашено Алекс и Петър отвори очи и му се усмихна и това
беше последното, което Марина видя от тях двамата, как лежат един срещу
друг на леглото, как Алекс го прегръща и прошепва „татко“, как Петър бавно и
някак щастливо, като пробуден, отваря очи и двамата започват да се гледат и
да не могат да откъсват погледите си един от друг, а Марина бясно смъква
саковете и куфарите с дрехи по стълбите, защото асансьорът е развален и мисли
какво е забравила и се сеща, че е забравила да вземе пари, че едва ли има
някакви пари в себе си и си каза наум, майната им, няма да се връщам заради
някакви пари и долу на тротоара спира едно такси и шофьорът любезно излиза
да ѝ помага за багажа, после тя сяда на предната седалка и той пита къде да ви
закарам? И тя захлупва ръцете си с ръце и неудържимо се разплаква на
предната седалка на таксито с всичките си куфари и без пари, защото няма къде
да бъде закарана, няма при кого да бъде отведена.
А Алекс и Петър продължаваха да лежат на леглото, тихи, смълчани,
отпуснати, с очи, впити един в друг, облети в светлината на деня, с
необичайното, взаимно спокойствие, което ги беше обзело, след като Марина
затвори или по-точно блъсна вратата, тогава и двамата се освободиха от
някаква огромна опасност, която години наред ги беше дебнела и заплашвала,
а сега се беше обезсилила и ги беше оставила. Петър чакаше Алекс първи да
заговори, а Алекс не искаше, по-скоро нямаше нужда, защото всичко му беше
предварително известно, всичко интуитивно го беше разбрал, още като съвсем

61
мъничък, докато боледуваше и кашляше и от носа му непрестанно капеше кръв,
оттогава още знаеше дълбоко в сърцето си, че това съвсем не е истинската му
майка, че някой ден, рано или късно с нея ще се разделят, но само не можеше
да си обясни защо Петър тогава е истинският му баща, какво се беше случило,
после забрави за тези въпроси или просто свикна с тях и с майка си, пое
музиката на футбола от баща си, може би именно заради футбола те бяха
станали едно и се смееха, и се ядосваха, и се радваха, вървяха ръка за ръка,
баща и син, малкият и големият и затова Алекс нямаше нужда да пита вярно ли
е, защото отдавна знаеше, че е вярно и Петър знаеше, че той знае, но какво
значение имаше сега, след като опасността се беше обезсилила и ги беше
подминала?
след един час започва финалът, искаш ли да си приготвим вечеря?, попита
Петър все едно, че нищо не се беше случило
добре, татко, ти приготви, а аз имам среща с Явора и другите, ще ги видя
само за малко и се връщам за началото
къде ви е срещата?, попита го Петър
както винаги, в градинката, Явора ни помоли всичките да се съберем, имала
нещо да ни казва
Алекс, момчето ми, всичко ли чу, не издържа Петър и се разплака и го
прегърна, да, тате, но какво от това, нали сме си заедно
точно така, детето ми, момчето ми и Петър галеше косата на Алекс,
прегръщаше крехките му рамене, натискаше незаякналите плещи на
четиринайсетгодишния си син, риданията на бащата се предадоха и на сина,
двамата излети като мраморна статуя в здрача на деня, свързани в загасващата
светлина, в навечерието на финала на световното, с кървящата рана от
скорошния разстрел.

***

Как сънувате Явора?

Не сънувам Явора.
Сънувате я. Как?
Сънувам, че съм джудже, че съм малък, че съм потресаващо, чудовищно
грозен. Вървя по улиците с майка ми. Аз зная колко съм грозен, затова и хората
се обръщат след мен. Майка ми е нахлупила дълбоко шапката ми почти до носа,
така че почти не мога да виждам, но въпреки всичко долната част на лицето ми
остава открита и хората се заглеждат именно в нея. Тя не може да бъде скрита.
Напротив, открита е и всички минувачи се заглеждат в нея, аз ходя с наведена
глава, така че да не могат да ме видят, но тази част от лицето ми, долната,
въобще не може да се скрие, както и да се опитвам да я превързвам с шала,
толкова е уродлива и грозна.

62
 Отклонявате се. Попитах ви как сънувате Явора. Не ви попитах какво
сънувате.
Отговарям на въпроса ви. Този сън е свързан с Явора.
Продължете.
Освен че съм чудовищно грозен, толкова грозен, колкото е неприлично за
едно човешко същество, аз съм и джудже, и кривокрак, и кривоглед и имам
четири пръста, вместо пет.
Прескачайте, ако обичате, подробностите, отидете направо на Явора.
В никакъв случаи! Подробностите в този случай, както между впрочем и
във всички останали, са от изключително значение. Не прибързвайте.
Не прибързвам, колега.
Напротив, непрекъснато прибързвате.
Съжалявам, това не е вярно. Просто не съм свикнал да работя в такива
условия.
Именно. Обстоятелствата са изключителни. Изискват нашето максимално
търпение и внимание.
Продължете.
Вървя по улицата с мама и съм малък. Зная, усещам, че тя се срамува от
мен, затова толкова бърза, а аз трябва да подтичвам, което е много уморително
за късите ми крачка. Тя бърза час по-скоро да се приберем, за да се отърве от
мен, за да не бъде така оскърбявана по улиците от моята уродливост, която се
е паднала точно на нея, толкова хубава, висока и руса.
Вие обичате майка си, нали?
Не.
Защо?
Никога не съм я обичал.
Защо?
Не зная.
А баща си?
Да. Него винаги съм го обичал.
Трябва да успеете да ни насочите към това, защо не обичате майка си.
Просто не обичате един човек и толкова.
А когато този човек е майка ви?
Не я обичате.
Смятате ли това за нормално?
В моя случай да.
Какво необичайно има във вашия случай?
Аз съм осиновено дете.
Така. Кога го научихте.
Скоро. Но винаги съм го знаел.
Някой ви го е казвал преди?

63
 Не. Никой не ми го е казал преди.
Бихте ли били малко по-обстоятелствен? Да не се налага за всяка дума да
ви задавам по няколко въпроса.
Преди малко ме помолихте точно обратното.
Не аз, колегата ми.
Възприемам хората, които са срещу мен като едно.
Прав сте. Съвсем правилно.
Вие отдавна сте знаели, че сте осиновено дете?
Да.
Някой ви го е бил казал?
Не. Знаех го със сърцето си.
Продължете да разказвате за съня си с Явора.
Защото мама много се срамува от мен, всички огледала по улиците са
скрити. Не само по улиците, изобщо в града, тя е направила така, че дори във
витрините да не мога да се оглеждам, защото самият аз бих се ужасил от
грозотата си. А мама ми е майка и иска да ми спести гледката. Аз, обаче, зная
какъв съм. Видял съм се някъде, не зная къде, но съм се видял. Долната част на
лицето ми прилича на зурла, космат съм по цялото тяло, очите ми са големи и
кръгли, гледат в две съвсем различни посоки, чело почти няма, а ушите ми също
са свински.
Продължавайте.
И така мама ме води за ръка по улиците. Аз съм навел главата си надолу,
но въпреки това зурлата продължава да се вижда, тя стърчи, не мога да я увия
в шала.
Това вече го казахте. Продължавайте.
Тогава виждам Явора. Откъсвам се от ръката на мама, затичвам се, Явора е
приклекнала на улицата и е разтворила ръцете си към мен, аз се хвърлям на
врата ѝ, започвам да я целувам.
Със зурлата?
Да, но някак си зурлата не е важна, целувам я, а тя ме върти като на
въртележка и ми казва: ела, сега ще ти покажа нещо, ще ти покажа една стена,
цялата в огледало и аз започвам да се дърпам и да не искам да вървим натам,
но тя се смее и аз я следвам и влизаме в един магазин, който има месингови
стълби нагоре и надолу и аз се виждам в огледалото: виждам се застанал до
Явора, такъв, какъвто съм наяве, само кривогледството на очите ми е останало,
но то почти не се забелязва зад очилата, виждам се висок, с бейзболната шапка,
с геймърските си панталони. Виждам се в реалност, а до мен Явора се смее,
така, както само тя умееше да се смее.
Как?
Заразително. Истински. Знаете ли, че когато гледах Явора, кривогледството
ми изчезваше.

64
 Така ли?
Да. Очите ми се събираха. Стояха събрани без очила. Непрекъснато
правехме демонстрации. В началото никой не вярваше, после всеки идваше да
ме гледа.
Прелюбопитен факт.
Именно затова го споделям. Помолихте да ви казвам всичко, което се сетя.
Дори и най-дребното.
Сънувате ли нещо, което Явора ви е говорила?
Да.
Какво е то?
Има толкова много любов.
Има толкова много любов.
Има толкова много любов навсякъде, във всеки човек. Има излишък от
любов. Понякога има излишък от светлина. Излишък от влюбеност. Има
толкова възторженост в...
Да, достатъчно, достатъчно. А нещо друго? Разказвала ли ви е за себе си,
за живота си?
Живееше на квартира, имаше приятел, беше завършила току-що
университета, носеше непрекъснато дънки, обичаше череши, понякога
връзваше косата си на конска опашка, тогава се откриваше цялото ѝ чело.
Достатъчно. Свободен сте.

65
 НИКОЛА
Първият му спомен от този свят беше на откъснатост и нещастие и самота.
Беше едва на осем месеца, когато майка му го остави в седмичните детски ясли,
след като току-що беше станала на осемнайсет години, пое го някаква жена в
бяла престилка, на тази възраст той разпознаваше хората най-вече по
миризмите им, жената миришеше на кухня и пот, беше лепкаво и непоносимо,
майка му постоя малко с тях, самата тя все още дете, поговори си с жената,
Никола винаги се захласваше в гласа на майка си, къпеше се в него, майка му
детето изведнъж го целуна и бързо излезе и тази внезапност и неочакваност на
изчезването ѝ го накара да заплаче с все сила, той започна да се дърпа и да се
върти в ръцете на Женя, тя замалко да го изтърве, толкова силно и едро беше
това осеммесечно бебе, врещеше с все сила, протягаше ръце към вратата,
скубеше косата на Женя, удряше я по лицето с юмруци, най-накрая тя го остави
на пода и то запълзя към вратата, която беше затворена, то седна и започна още
по-силно да плаче, цялото червено, направо мораво, междувременно се напика,
това бебе не плачеше, то крещеше като голям и се мяташе, готвачката Женя
поиска да го вземе отново на ръце, за да го занесе при възпитателките, но не
беше възможно да го поеме, такова жилаво, огромно бебе, не бебе, а биче, така
силно махаше с ръце и крака, така неистово крещеше, че щеше да се пръсне в
ръцете ѝ, а майка му детето стоеше пред вратата на яслите, прегъната на две и
дращеше лицето си, защото не издържаше да чува този плач, този плач на
бебето си, но не можеше да продължи да го гледа, защото трябваше да завърши
гимназия, да си вземе изпитите като частна ученичка, да започне снимки, да
ходи на ревюта, да престане да отказва всички ангажименти заради сина си, а
нямаше кой да ѝ помага, защото родителите ѝ я бяха изхвърлили, бяха ѝ казали
да избира между Орльо и тях и тя избра Орльо и тогава майка ѝ, учителката по
математика, каза: от този момент нататък ти вече за мен и за баща си не
съществуваш. И те не дойдоха на сватбата, не дойдоха в родилния дом,
откъдето им се обади и каза: мамо, имате внуче, майка ѝ замълча, телефонът
пропука, ало, маме, имате внук! И след още кратко мълчание учителката
затвори телефона и Албена си помисли два часа след раждането: вече и за мен
вие не съществувате! Изобщо вече ви няма! Умряхте! Умряхте! И Орела дойде
да ги вземе с колата си от родилния дом след вакханалията, която беше устроил
на своите приятели по случай раждането на сина си, по случай Никола, но
много повече по случай Албена, Албена, която така внезапно стана негова
съпруга и майка на детето му, дългокраката, изумителна Албена, по която
всички си падаха и която всички сваляха, топмодела, манекенката, която вече
я търсеха от чужбина, сега всичко каквото правеше, вече имаше смисъл, той го

66
правеше за тях, за Албена и детето им, бизнесът му не беше съвсем законен,
случваха се доста неприятни неща, налагаше се да прави някои работи, които
съвсем не му харесваха, но нямаше как, такава беше играта и тя все повече
загрубяваше, но за сметка на това нещата процъфтяваха, Орела даваше
отчисленията на когото трябваше и приятелите го уважаваха и се съобразяваха
с мнението му и му даваха много повече свобода, отколкото на другите, което,
разбира се, дразнеше другите, но той, Орела, вършеше най-многото работа,
най-черната, справяше се перфектно, никога нямаше фалове, смятаха го за
много премерен, строг, справедлив и много съобразителен, не се изхвърляше
както другите, не вдигна веднага къща в околностите на София, не си направи
басейн, не купи джип, не започна да излага на показ полученото, не се накичи
със златните вериги като другите и приятелите оценяваха тези неща, на него
даваха най-трудните и секретни операции, той стана незаменим за най-
секретните операции и там проявяваше змийското си хладнокръвие и
светкавична съобразителност и приятелите между себе си говореха, какъв
късмет! Какъв късмет с това момче! Ако и останалите бяха свестни като него,
но не, останалите са боклуци, алчни и зли и най-важното глупави, това е
проблемът на България, че всички са алчни и глупави така обичаха да споделят
между себе си приятелите и всичките дойдоха на събирането по случай
раждането на Никола, бяха радостни за Орела и семейството му, а и самата
Албена не беше очевидно боклук, защото Орела се беше похвалил: жена ми
никога не ме пита, разпитва, само това, което преценя да ѝ кажа и приятелите
пак се спогледаха помежду си и му изказаха благородната си завист за Албена,
рядко човек можел да срещне подобна жена, всичките били до една еднакво
глупави и затова семействата на останалите така се разпадали, защото на
приятелите хич не им харесвало жените да питат, разпитват и знаят за всичко,
децата също, докато пораснат, не трябвало да бъдат наясно и само ако се окажат
читави и със сигурност се знае, че може да се разчита на тях, само тогава ги
включвали в бизнеса, иначе ги оставяли да следват в чужбина и да се върнат и
да си правят, каквото им се харесва, така че синът ти, синът ти дано прилича на
тебе и го тупаха по рамото и се чукаха за негово здраве и отпиваха от напитките.
Сега детето седеше на пода, отказваше да приеме отсъствието на майка си,
отказваше да приеме съдбата си, Женя вече беше успяла някак да го вземе
отново на ръце, да премине с него през няколко стаи, в които миришеше още
по-отвратително и беше тъмно и най-накрая да го остави в едно легло, цялото
в решетки, метално, което не беше неговото, беше твърдо и студено, миришеше
на чисто, но не както миришат на чисто чаршафите вкъщи, беше захвърлен в
тези чужди, неродни миризми и искаше да избяга, но решетките го спираха и
той се опря на тях и се изправи и започна да друса леглото, което беше на
колелца, друсаше го толкова яростно, че леглото се оттласна от стената и отиде
по средата на стаята, не знаеше как да извика майка си, не беше научил още

67
думата, а плачеше за нея така, както не би плакал пред смъртна опасност,
плачеше така, както никога в живота си нямаше да плаче за друг, дори и за себе
си. Появяваше се някаква болка в гърлото му, не можеше да си поема дъх, очите
му пареха, гласът му бавно пресекваше, плачът затихваше, ставаше
спорадичен, все по-рядко и рядко някое изхлипване, Никола се отпусна от
металните решетки и седна на леглото, болеше го всичко в тялото от голямото
плачене, режеща болка в гърлото, парене, тогава разбра, че е останал сам,
завинаги сам, осъзна го на осеммесечна възраст, без да знае въобще думите за
майка, за самота и за болка, вече не седеше, беше легнал на една страна и беше
лапнал палеца си и го смучеше, защото винаги така заспиваше, това напомняше
майка му, майка му го беше оставила на чуждата жена и си беше тръгнала, беше
съдрала кожата му, беше го оставила одран в седмичните детски ясли, сам във
вселената, съвсем сам, без да познава още света, без да го проумява, без да знае
дори думите му. Тъмнината от захвърленост, откъснатост и безмълвие ставаше
толкова гъста, че можеше да се разреже с нож и с този нож някой режеше
половината от сърцето му в онзи първи ден в детските ясли, когато смучеше
палеца си и той все още миришеше на майка му, когато мечтаеше как всеки миг
тя ще се появи и ще го вземе в ръцете си и ще го отведе, а той ще се отпусне на
гърдите ѝ и наистина ще заспи, както винаги досега, някой успя да изреже в
тези няколко минути половината от сърцето му и да го хвърли в безкрая, в тези
няколко минути, в които той се разтърсваше от заглъхващите в себе си хлипове,
в тези няколко минути докато смучеше пръста си, докато заспиваше разкъсан,
изяден от зверовете в осеммесечното си тяло.
После, разбира се, свикна с яслите и стана любимец на Женя, тя готвеше
удивително и го хранеше, а когато проходи, стоеше по цял ден в кухнята при
нея, тя го качваше на масата и му разказваше, ето, сега ще нарежем лука, после
малко чесънче, малко домати, те трябва да се настържат, отвреме на време го
целуваше или го гъделичкаше по гушата или му даваше парченце лук или
парченце домат и това му беше най- вкусното и обичаше миризмата на Женя и
миризмата на запръжките ѝ, истински ангел, казваше Женя на другите жени в
кухнята, вижте го, истински ангел с тези къдрици, с тези зелени очи и колко е
умен и как всичко говори и Женя отново не се стърпяваше и го взимаше в
прегръдките си и го въртеше и го целуваше навсякъде и по петичките също,
което му беше любимото, но тайно от възпитателките, тайно от другите лели и
другите деца, това си беше тяхна тайна, никой не трябваше да ги вижда, защото
възпитателките твърдяха пред Женя, че е вредно толкова много целуване и
гушене, защото първо детето се разглезва ужасно, второ другите се чувстват
пренебрегвани, а най-страшното за едно дете е чувството за пренебрегнатост,
тогава децата израствали, твърдяха възпитателките пред Женя, израствали с
много дълбоки комплекси, които цял живот не можели да се излекуват, детето
растяло с чувството, че е слабо, нелюбимо, без стойност, че никой не може да

68
го обича и уважава и тези деца, които като малки били пренебрегнати, в
пубертета ставали агресивни, започвали да се занимават с буйства и наркотици,
с хулиганство, пиянство и престъпления, всъщност статистиката доказвала, че
всичките тези убийци, крадци, които били наоколо, като малки са били
пренебрегвани, отрасли са без истински грижи, без любящи родители, без
майки, баби и дядовци, именно затова Женя трябвало да внимава с
извънредната си привързаност към Никола, да не би да го разглезела и да не би
да направела от другите деца в яслата престъпници. Женя беше петдесет и
няколко годишна жена, засмяна и някак вечно потна, имаше мъж, двама
отраснали сина и родители, имаше още къща в някакво село, където
отглеждаше ягоди и непрестанно му носеше в кофичка от кисело мляко ягоди,
това беше най-тайното им, защото за другите деца нямаше, имаше само за него,
Никола, ягоди! И това беше чудното! Невъобразимото! Немислимото! Да има
единствено за него! Само за него! Ягоди! И когато в петък вечер Албена и
Орела забравяха, че имат дете, че трябва да го вземат, да, те просто забравяха,
Женя го взимаше у дома си, за голяма радост на мъжа си, когото Никола
наричаше деди, който обожаваше деца и все очакваше внуци и в събота и
неделя го извеждаха на разходка и му купуваха пуканки и го качваха на
количките в Борисовата градина и го водеха на лунапарк, а Албена и Орела
гузни и благодарни, ги обсипваха с пари и на Никола му беше толкова хубаво
с Женя и с мъжа ѝ, че когато веднъж Албена дойде да го вземе, той отказа да
тръгне и каза, че иска при Женя и деди и онази, познатата топка отново сви
стомаха на Албена, пак стояха тримата в същата стая, но сега Никола не даваше
Албена да го докосне, криеше се зад полата на Женя и за нищо на света не
искаше да бъде взет от Албена и едва когато Женя се обади на деди и деди каза
да не го взимат, защото се наложило да отидат много спешно в друг град, и аз
ще дойда в другия град, каза през сълзи Никола, не може! Не може да те вземем,
уверяваше го Женя и го целуваше, но в понеделник, в понеделник, рано
сутринта, нали? И Албена го грабна за ръката и го потътри към ситроена си и
брадичката му трепереше, сълзите мълчаливо се търкаляха по бузите и той през
целите следващи два дена мълчеше и не разговаряше с майка си, сърдеше ѝ се,
че го откъсна от Женя, а щяха отново да идат в парка с деди и да му купят
пуканки и това беше последният път, в който видя Женя, защото после го
отписаха и записаха в друга детска градина, с други жени и други лели, но
повече никога не видя Женя.
Сега Никола завъртя копчето на климатика на още по-висока степен,
въпреки че Албена го беше помолила точно обратното, да го намали, в
огромния им хол имаше два апарата и отвсякъде духаше, както казваше Албена,
като че ли сте си поставили за цел единствено да ми се схване вратът, а вратът
на Албена по никакъв начин не биваше да се схваща, защото тогава
фотосеансите, договорите, снимките, Албена беше най- хубавият и известен

69
фотомодел, търсеха я навсякъде и за всичко, рекламираше сутиени, шампоани,
дамски превръзки, Никола виждаше майка си изтегната върху шезлонг на брега
на морето по билбордовете на Цариградско шосе, виждаше одраното ѝ и
наранено коляно по рекламите на водка „Flirt“, сега Албена започваше да
пробива в Италия и Франция, фотомоделството съвсем не беше проста работа,
изискваше железен режим, лягане в девет и ставане в седем сутринта, два часа
фитнес, два литра вода, шест километра бягане, един килограм плодове, много
салати, никакво тлъсто место, само риба и пилешко, никакъв алкохол и само
усмихнатост, щастливост, засмяност, лекота, които Албена така или иначе
притежаваше по рождение, Никола все още обожаваше майка си с онази
мълчаливост и дълбинност, която е някак телесна или отвъдна, неизразима,
неоформена, обожаваше майка си, обожаваше процедурите ѝ, ваните ѝ,
козметичките ѝ, маските ѝ за лице, кремовете ѝ за крака, бельото ѝ,
слънчевите ѝ очила, грижите за ръцете ѝ, за ноктите ѝ, за косите ѝ, за
миглите ѝ, Албена полагаше за себе си толкова много грижи, като че ли беше
принцесата на света, работата ми се състои в това да се грижа за себе си, значи
аз работя добре, пръфешънъл съм, нали, това беше една от адски тъпите шеги,
които Никола никак не обичаше, но майка му непрекъснато я изказваше по
десет, петнайсет, двайсет пъти на ден заедно с обяснението как и кога го е
родила, родих на седемнайсет години, обясняваше тя на новата си
маникюристка, да речем, и добре, че тогава го родих, защото оттогава насам
нямам никакво време за раждане, никакво, това значи да прекъсна
ангажиментите си, договорите си, да плащам неустойки, да напълнявам, да си
развалям походката, да се покривам с разни петна и белези, да се разкапвам в
продължение на девет месеца, да заприличвам на патица, после да отслабвам,
да правя диети, да, да разширявам ханша си, просто Никола имаше късмет, че
го родих тогава, не успях да направя аборт и нямаше как, в тази част от
историята на Никола искрено му се искаше да се продъни земята и той да
пропадне в нея, но никога не намери кураж да помоли Албена да не разказва
поне за аборта, защото беше наистина унизително, защото ако Албена беше
успяла да направи аборт, него, Никола, въобще нямаше да го има и това беше
абсолютно непроницаемо, защото Никола се беше родил благодарение на едно
неуспяване, неуспяването на седемнайсетгодишната му майка да направи
аборт, да го махне от себе си, да го изреже от корема си, както Никола образно
си го представяше
мамо, защо не успя да направиш аборт, попита я веднъж Никола и очите на
Албена се разшириха, те искаха да изразят възмущение от наглостта на
въпроса, но успяваха да потвърдят само дълбокото ѝ объркване – дали да му
каже истината, или да го излъже
мамо, кажи ми истината, помоли Никола, защото знаеше всичките
състояния на майка си и баща си, четеше ги и двамата като книга

70
 не успях да направя аборт просто от глупост, започна Албена, знаеше, че
няма смисъл да лъже сина си, а и да искаше, не би могла да го излъже, толкова
спокойни и ведри, като на вълшебник, бяха очите му, те трепваха и при най-
малкото отклонение от истината, и при най-малката неистина като крилете на
пеперуда и се обръщаха някак навътре, заглеждаха се някъде другаде, където
нямаше лъжа, където всичко беше спокойно и ведро като тях самите, спокойно
и ведро като повърхността на езеро
не успях да направя аборт чисто от глупост, повтори Албена, като
прокарваше пръстите си по косата му и го гледаше замислено, татко ти беше
първият ми мъж и такъв си е и до днес, изобщо нямах понятие от онези неща,
които се случват на седемнайсетгодишните момичета и момчета, бях
абсолютно залупена, въобще не бях чувала как се става бременен, майка ми и
баща ми никога не бяха говорили с мен за тези неща, ти знаеш ли, например,
по какво се познава дали една жена е бременна или не?
има тестери, продават се в аптеките, спокойно отвърна Никола
а преди тестерите?
цикълът им изчезва, отвърна Никола
значи знаеш?, учуди се неимоверно Албена, откъде знаеш?
момичетата на улицата си го говорят, усмихнато изрече Никола, той се
усмихваше щастливо и гальовно на майка си, защото тя не искаше да продължи,
бавеше се, срамуваше се, печелеше време, за да ѝ хрумне някоя достоверна
лъжа и Никола съвсем не ѝ се сърдеше, само се любуваше на затрудненото ѝ
положение
непрекъснато повръщах, спях, ядях и пак повръщах, беше ми ужасно лошо
и една сутрин майка ми, учителката по математика, влезе при мен и ме попита:
бременна ли съм?
не знам, отговорих ѝ изумена, защото едва тогава за първи път ми хрумна
мисълта, а тя ме дръпна от леглото и каза, че отиваме на гинеколог и
гинекологът строго ме попита пред нея, нахлузвайки си прозрачните найлонови
ръкавици:
момиче, имала ли си полово сношение с мъж?
да, отвърнах, с Орльо
не ме интересува с кого, отсече докторът и бръкна злобно между краката
ми, Никола, детето ми, добре, че се роди момче, а не момиче, отвратително е да
ходиш по тези прегледи, по тези гинекологически столове, да се разкрачваш,
толкова ставаш безпомощен и изобщо цялата бременност, цялото раждане,
цялото кърмене, цялото гледане на дете, очите на Албена преливаха от
самосъжаление
след като свърши прегледа, продължи тя, като положи явни усилия да се
стегне, лекарят се обърна към майка ми и каза: в средата на четвъртия месец е.
Майка ми се олюля. Пребледня. Аз се уплаших нещо да не ѝ стане и се спуснах

71
към нея и тогава изплющя страхотен шамар, аз залитнах. И излязохме навън и
тя ме дърпаше по коридорите на поликлиниката, забила поглед в земята и
бързаше, бързаше, бързаше със ситните си стъпки, като че ли ни гонеха и
всички, които чакаха реда си, ни заглеждаха и според мене се досещаха, позор!
Повтаряше тя, позор! позор! опозори ни! такова позорно петно да хвърлиш
върху баща си и мен! как ще го приеме сега човекът! как ще го преживее! ще
получи инфаркт! как да му кажа – собствената ти дъщеря е бременна в
четвъртия месец! И когато излязохме на улицата, тя каза, че ще отидем при
един лекар, който ще махне зародиша, тя така се изрази, зародиша, но това
нямало да бъде в болница и никой не трябвало да научава и щяло малко да ме
боли, но не много и аз казах, че не, няма да ходя повече по доктори каквото и
да става – повече няма да ходя по доктори, няма, няма и няма!
и оттам насетне я знаеш историята, усмихна се виновно Албена, не ми беше
заради тебе, а заради докторите и Никола я прегърна и зарови лицето си в
косите ѝ
дължеше появата си на света, болката си, чувството си за обреченост и
разпокъсаност, дължеше възторга си пред Явора само защото майка му се
страхувала от гинекологичните прегледи
но с това непроницаемостта на тайната не ставаше по-малка някой друг
вместо майка му беше решил той да се появи на земята някой друг беше
решил той да бъде така зверски откъснат от нея и после върнат обратно
да, някой друг
и Никола предчувстваше кой е този друг, но все още не искаше да го
помисли и не искаше да го изрече
не беше баща му, а друг, по-могъщ и силен от баща му и освен това баща
ти, Орльо, така настояваше да се оженим
и ти да се родиш, беше луд по мен, всъщност той оттогава въобще не се е
променил, все същият ревнивец, а изобщо не може да проумее, че никога не
съм имала друг мъж, това вече Албена го разказваше не толкова на сина си,
колкото на току-що влязлата педикюристка, която разгъваше пред едно кресло
куфарчето с инструментите и килимчетата си, и мисля, че ако някой път се
случи да му изневеря и ако той го разбере, мисля, че той ще ме обезглави както
иракските терористи обезглавяват нашите и мисля, че по същия начин ще го
заснеме с камера за назидание на всички курви, каквито той смята, че жените
са, знаеш ли, продължи да чурулика майка му на току-що появилата се жена,
която още не беше навлязла в семейните отношения, дори Никола подозираше,
че майка му сменя педикюристките само и само да може по десетки пъти да им
разказва историите с Орльо, жените понякога не издържаха и показваха
недоволство, но веднага биваха сменяни, сега Албена отдавна чакаше новата
жена да пристигне, предчувстваше насладата от приказването, а Никола я беше
върнал, съвсем безсмислено, типично в негов стил, петнайсет години назад,

72
очакваше новата жена като жертва, като плячка, така си мислеше Никола, но
това нямаше значение, важното беше, че поради глупост или по нечия заповед
той все пак се беше появил на този свят, който беше изумително загадъчен, че
в него съществуваха майка му и Явора, според Никола Явора плуваше в света
като в аквариум и го осветяваше понякога с прозрачните си очи, тогава той
трябваше да бъде наблизо, за да улавя лъчите от светлина, с които тя свързваше
всяко едно нещо с останалите; необичайните и странни фигури, които се
получаваха от думите и очите на Явора го омагьосваха, светът някак се огъваше
и коленичеше пред Явора или по-точно започваше да прилича на нея. И тогава
Никола трябваше, трябваше да бъде близо до нея, така, както трябваше да бъде
близо до майка си, защото обожаваше да слуша интонацията на майка си,
гласа ѝ, разглезените ѝ носови гласни, префърцунените възклицания,
изкуственото неумело захласване по незначителни подробности
ох! така ли? Наистина? ще припадна! много е яко! супер е!
или
това ще ме съсипе! Наистина, ще ме съсипе! И Орльо ще се съсипе, като му
го кажа!
гласът ѝ беше плътен и силен, доста пищящ, направо пронизващ, както
смяташе Никола понякога, но въпреки това го обичаше, както обичаше всичко
в майка си, това, че си беше направила операция на циците и на устните и сега
имаше огромни гърди и тънка талия и толкова пухкави, пухкави устни и когато
леко ги издаваше напред, заприличваше досущ на тийнейджърка, но Никола
най-много обичаше в Албена това, че никога не му се караше, никога не искаше
нещо от него, на което другите майки държат – да учи, да има шестици, да се
прибира навреме.
Сега навън беше горещо, а майка му бе зиморничава и нейното искане да
се намали климатика беше просто нелепо и Никола го завъртя в посока към по-
студеното, след малко щеше да чуе изкуствено разгневения ѝ глас: Копеленце,
какво направи, копеленце недно, затова ли те гледаме с баща ти, да ни връткаш
непрестанно пубертетските си номерца, обичаше да се прави, че му се кара, че
е строга, че и тя като другите майки го възпитава, а той ѝ създава проблеми и
на нея ѝ е много трудно и не може да се справя с тях и е почти мъченица, но
някак Албена не успяваше да влезе в ролята на мъченица и никой не оставаше
убеден, защото Никола беше най-добрият ученик в класа и най-примерният и
никога никой за нищо не беше се оплакал от него, дори напротив, всички само
го хвалеха – колко е възпитан, колко е чаровен, колко е находчив, колко е умен
и за Албена това някак беше съвсем в реда на нещата, не можеше друго да се
очаква, нали, не можеше нейният син да бъде нещо друго освен умен, възпитан,
красив и чаровен, но пък ѝ беше хубаво да се изпълва с чувство на майчинство
и грижовност, докато го гълчи за дреболии, в такива моменти я заливаше
усещане за всеотдайност към семейството и към собственото ѝ дете, макар че

73
напълно забравяше за неговото съществуване, когато започваха фотосеансите,
снимките, дефилетата, забравяше да провери дали се е прибирал през нощта,
дали е ял, дали е спал, дали е оживял, но Албена никога за нищо не се
притесняваше, Никола получаваше достатъчно пари за джобни, за дневни, за
храна, за компютри, за игри, за клубове, за ролери, за скейтбордове, за
момичета, за сладкарници, какво повече да прави човек за едно дете? Той
криеше парите и ги спестяваше, защото му беше неудобно пред Явора и пред
другите, беше неудобно да пиеш кока-кола пред Калина, когато тя идваше
гладна на училище, беше неудобно да си купуваш снаксове, когато бащата на
Дана отново беше пропил всичко, Никола винаги намираше начин да остави
пари на чина на Дана или да купи най-големия сандвич и да го пъхне в чантата
на Калина, когато вечер започваше да вади учебниците си, тя намираше
колбаси, сирена, луканки и не знаеше какво да каже за тях на майка си и ги
даваше тайно на Сия и Сия скришом ги огъваше в разни хартии и правеше
сандвичи с тях на Калина.
И Орльо обичаше Албена, и Орльо по същия начин като сина си беше
влюбен във всичко нейно, в цялата ѝ разглезеност, в безхаберието ѝ, в
неизлечимия ѝ егоизъм, в целия свят единствено тя беше най-важната и най-
значимата, тъй като беше спечелила стотици конкурси по красота, още от малка
си беше такава, обичаше да казва Орльо, нали се познаваме от деца, беше
седемнайсетгодишна, когато я свалих, маскирана като циганска кралица, с
гривни по ръцете и глезените, с пембени шалвари и кървавочервени нокти,
боса, косата ѝ гарванова и дълга до дупето и само по бюстие, с ресни от
мъниста, хвърляше гюбеци наоколо и си казах: тази ще е.
То не се оказа никак трудно, подрънкваше с дайрето си, докато я любех,
така се беше вживяла в ролята си на циганка и кралица и в началото не
повярвах, че е девствена, толкова красива, а девствена, помислих, че нещо ме
врътка, че е някакъв номер, но не, беше съвсем истинско и я обикнах, обикнах
я завинаги, заради нея и детето правя всичко, пичове, да знаете, говореше той
на приятелите си в кожени якета и черни очила, когато те се събираха вкъщи,
пичове, няма човек, който повече да се кефи от мен на семейството си, да
знаете, ако някога се случи и косъм да падне от тях, да знаете, пичове, до тука
ще сме били заедно, главата си давам, пичове, за някой от тях двамата, главата
си давам, всичките рискове по границите ги поемам, защото го правя заради
тях, пичове, Бени има нужда в професията си от много подкрепа и аз ѝ я давам,
пазя ѝ гърба, на върха е, обаче как се прави, пичове, как се прави всичкото,
освен с много пари, а и Бени, естествено, си я бива, но и другите също ги бива,
нали? Вие я гледате по рекламите и по списанията и си мислите, колко лесно е
всичко, нали, лягаш си в девет, пиеш мляко и си окей, обаче не е точно така,
пичове, да знаете, не е точно така, ако не съм аз зад гърба ѝ, ще я изтикат като
куче и никой няма да се сети за нея, защото всичките се научиха, мамка им, и

74
хванаха да имат някого зад гърба си, но Бени си е добре, обожавам я, копелета,
да знаете, откакто я видях маскирана на джипси куийн, обожавам я, откакто ѝ
подрънкваше дайрето в едната ръка, откакто чух да звънтят гривните ѝ.
Албена и Орльо винаги говореха един за друг пред останалите, а него го
споменаваха дори не и по име, викаха му детето, като че ли той се казваше
Детето и никога нищо специално не изричаха за него, той беше притурка на
Бени и имаше значение, доколкото беше на Бени и негов, но все още е
прекалено малък, за да бъде негов син, тоест да бъде въвеждан в бизнеса, нека
засега още нищо не знае, да видим какво ще излезе от него, кална работа, майна,
е нашата, по-добре да го държа настрана, обаче ако нищо друго няма да излезе
от него, ще го пусна вътре да събира лайната, макар че никак не искам да знае
за всички тези неща, не, не искам да знае, защото е много чувствителен, знаеш,
непрекъснато чете книги и откъде ги намира, тука все се каним да направим
библиотека, да купим едно сто, двеста книги с кожена подвързия, тъмни, по
томове, така си мечтая, майна, виждам се понякога как ставам от креслото до
камината, как се запътвам към библиотеката, как търся подходящата книга и се
връщам отново до тигровите кожи, изтягам се, палвам цигара, отгръщам,
потъвам дълбоко в книгата и всичко това го снимат някакви копелета от
телевизията, докато правят филм за мен, яко, нали? Много искам от Бени да
родим още едно, две, три деца, а тя – изчакай ме малко, в апогея си съм, кога да
ги раждам, кога да ги гледам, детето си ни е достатъчно, виж го какъв е отворко
и как е чувствителен, обаче, Орльо, колко книги чете, страхувам се, миличък,
нещо да не му стане, това съвсем не е нормално, питам и другите майки, никое,
никое не чете като нашето, нормалните деца ходят по клубове, играят си на
компютрите, а детето? А откъде се снабдява с тези купища книги? , строго
запитва Орела, озадачен от странностите на сина си, той дори се навъсва, той
също умее да се грижи за сина си във важни моменти.
От някаква библиотека ги взимал или от читалище, не разбрах точно,
изчуруликва Албена, Орльо, това не е ли опасно? Да ходи по читалища и
библиотеки? Знаем ли какви типове, какви хора се събират там?
Тази загриженост разсмиваше дори и Орела и той бащински придърпваше
съпругата си до себе си, не обичаше, когато тя говори прекалено дълго,
направо ѝ го беше казал: Бени, миличка, избягвай да говориш и да разсъждаваш
дълго, вреди на красотата ти, избягвай го не само пред хората, но и пред мен
трябва да дойдеш някой път с мен на родителска среща, продължаваше
Бени с ненакърнено достойнство, да видиш какво е, чак нездравословно ми
става, не могат да престанат да го хвалят всичките, изобщо не прилича на нас
това дете, някак като да сме го взели на заем, като да ни е чуждо, никога нищо
не е поискало и само това четене и учене, четене, учене, направо изпитвам
страхопочитание и особено след като сложи тези очила, само за едно нещо
малко му се обидих, но не посмях да му кажа, ако искаш ти, Орльо, му обясни

75
някак, нали си разговаряте като мъже, онзи купон с шефа, в Бояна, дето го
направихме преди седмица, нали и той дойде, сам пожела и защо?
отидох на купона в Бояна, пожелах да отида, защото само бях чувал и се
досещах какво става, исках да се убедя с очите си и майка ми ми каза добре, но
само при условие, че си легнеш и заспиш докъм единайсет часа, което беше
необичайно, защото никога не ми е казвала кога да си лягам и да заспивам и
аз ѝ отвърнах – добре, обещавам и в началото всичко беше нормално, имаше
барбекюта, коктейли, питиета, подрънкване с лед, но никой не беше друсан,
нито пиян, е да, някой се събличаха по бански и влизаха в басейна, но тъй като
беше горещо, нищо особено и само някакъв лек джаз, приятно, стоят си по
масите, разхождат се боси в тревата, крият си взаимно обувките, шегички,
шефът доволно се разхожда с лула, с внушителната си бяла коса, разговарят,
смеят се и той към единайсет си тръгна и майка ми дойде при мен и ми каза:
айде, нали обеща
да, мамо, обещах, лягам си
и се качих в спалнята на втория етаж, сложих си пижамата за по-
убедително, отворих прозореца и махнах на майка ми, която проследяваше
отдолу какво правя, после изгасих и след половин час станах и видях:
някои жени бяха напълно голи, а други облечени в прозрачни намокрени
ризи, мама беше по прашки и по сутиен;
повечето мъже също бяха голи, други, като татко, останали само по
боксерки;
очите на всички бяха някак червени, блестяха;
всички бяха демонично усмихнати и се клатеха в ритъм, който не можех да
доловя;
целуваха се; опипваха се по срамните части и по гърдите;
някои се отскубваха и отиваха при друг и изоставеният оставаше сам и
клякаше и обхващаше главата си с ръце и тогава при него идваше друг и
започваше да го утешава и целува и опипва по тялото;
целуваха се в устата и се опипваха по тялото мъже с мъже и жени с жени;
понякога някой от двойките или тройките издаваше рев и другите
възмутено се обръщаха и подвикваха: още е рано, не му е дошло времето,
имайте малко търпение;
движенията на всички бяха забавени, може би поради тревата, която явно
пушеха;
все по-често и по-често започваха да се чуват тези ревове или хрипове;
аз изрязах едно кръгче в завесата и гледах през него, треперех;
ако ме видеха, че ги гледам, не зная какво щеше да стане; но всички,
изглежда, бяха забравили, че ме има или ме мислеха за заспал, аз бях изправен
и потен и треперех и следях всичко зад завесата и не знам защо стъклата на
очилата ми непрекъснато се изпотяваха и аз трябваше да ги бърша в пижамата;

76
 не зная от какво точно треперех – от страх или от студ;
наблюдавах главно мама и татко, защото другите не ми бяха чак толкова
интересни;
мама започна да танцува и всички се подредиха в кръг около нея;
исках да престана да гледам, но не можех да се откъсна от дупката на
завесата;
кръвта нахлуваше и биеше в тялото ми;
започнах да треперя неудържимо, не знаех, беше ме страх и ми беше хубаво
от това, което се случва с мен;
хиляди топки пулсираха в слепоочията и слабините ми, те бяха толкова
силни, исках да падна на пода и да се разплача и да разбия главата си някъде,
но така и не успявах да се откъсна от дупката на завесата;
мама започна да се съблича, продължаваше в същото време да танцува така,
както съм гледал по видеото, татко беше с наведена глава и я наблюдаваше
неподвижен, а две жени около него се увиваха и го опипваха, а той вкаменен
наблюдаваше мама, която сега беше сложила вече някакви метални и кожени
сутиени и прашки, беше разпуснала косата си, която стигаше до кръста ѝ,
всички се клатеха в ритъма, който мама подаваше, всички, освен татко, който я
наблюдаваше с помътнели очи, като че ли всеки миг щеше да я убие
тя бавно тръгна към татко
в ръцете си, не видях откъде, държеше белезници и камшик приближи се
до татко и той коленичи пред нея и наведе главата си и протегна двете си ръце
и мама ги закопча с белезниците
и застана разкрачена пред него;
и започна да го удря с камшика;
и той изреваваше на всеки удар
и другите също крещяха и викаха и като да се радваха па ударите;
и аз исках да сляза и да я помоля да спре
исках да спася татко от ударите и белезниците,
но като в сън бях неспособен да се помръдна, тялото ми неимоверно
тежеше, не можех дори да извикам, от гърлото ми не произлизаше звук
господи, нека мама да не удря повече татко с камшика
нека махне белезниците му
нека се погрижи за раните на гърба му, които кървят
нека другите да му помогнат, нека да го спасят,
но другите не го спасяваха, произвеждаха онези грачещи и гарванови
крясъци
сега някой беше коленичил пред мама и целуваше вътрешната част на
бедрата ѝ и татко се изправи и грубо го блъсна
и мама и татко започнаха да се целуват
целуваха се, все едно, че нищо не беше се случило

77
 целуваха се бясно и яростно и се хапеха
но така или иначе се целуваха, а не се биеха
и всички вършеха това;
правеха го направо върху тревата, между другите;
навсякъде имаше вирнати крака или изправени задници или един покачен
върху друг;
отвсякъде се разнасяше пъшкане, викане;
мама и татко май единствени бяха заедно, другите се бяха разменили;
беше ми гадно и започнах да плача
и тогава някаква огромна сила изведнъж се освободи в мен и цялата пижама
се намокри и това ми беше за първи път и за малко да се срутя на пода, но дойде
облекчението и радостта, освобождението, като при тези на двора, на големите
и вече не ми беше толкова гадно и страшно да гледам, а напротив, някак дори
започнах да свиквам и дори започна да ми става забавно
не забелязах някой да се смущава;
не забелязах някой да гледа какво правят другите; смееха се, подвикваха
си неща, забавляваха се;
един от поканените, който до този момент съвсем не се беше съблякъл,
реши да си тръгва, към него мигом се втурнаха няколко голи жени, увиваха се
около него и му бъркаха в панталоните, разкопчаваха ризата му, впиваха се в
гърдите му, дращеха го с дългите си боядисани нокти и въпреки всичко той
настояваше да си тръгне и тогава едната скри ключа от джипа му в... шушулката
си, както би се изразил татко, повтарям, татко би се изразил така, не аз, и жената
изглежда, му каза: добре, извади си сега ключа, за да можеш да си отвориш и
да запалиш и той започна да ѝ извива ръката и съвсем тихо нещо да ѝ говори и
тя сама извади, взе ключа, откъдето го беше сложила и му го даде и всичките
го оставиха и правеха знаци с ръка в смисъл „този направо е лудичък“.
човек трябва да умее да прощава грешките на околните си, така поне ни е
казвала Явора;
а когато ѝ разказах какво съм видял, тя ми отвърна: а на родителите си най-
много, на тях най-много трябва да умеем да прощаваме.
И защото аз не се сърдя много на татко и мама, защото те все пак... макар
че ми беше... но не можех да откъсна погледа си от тях и от другите... налягали
всички около басейна, върху тревата... не зная дали това е възможно, но
картината беше... исках да сляза при тях и да им кажа, че... но мама щеше
страшно да се ядоса, а татко сигурно щеше да се засрами и да почне да се
самобичува, да, понякога когато татко се срамува, той слиза долу в гаража,
взима същия камшик и започва сам да се бие, виждал съм го, наблюдавал съм
го през ключалката на гаража как се бие с камшика по гърба и стене, знам, че
тогава е извършил нещо много лошо, за да се наказва сам и да стене, но това не
го казвам на Явора, защото... срам ме е, защо го прави татко, не знам...

78
 Копеленце, копеленце недничко, казах ти да намалиш климатика, не да го
усилиш, цялата се схванах, няма ли най-накрая да пораснеш,
ще порасна, мамо, с всеки ден раста, но ти не забелязваш
не ми е хубаво повече да раста, мамо
направете така, че вече да не раста, мамо, да не гледам, да не чувам, да не
зная.
Как можа да го усилиш, вместо да го намалиш! Провикна се Албена отново
и уви прекрасните си рамене във вълнен шал, след малко ми започва финалът
на световното и татко ти ще се върне, няма да зъзнем тук заради... направо го
спри, чуваш ли, направо спри проклетия климатик!
Но Никола вече летеше по стълбите за срещата с Явора, закъсняваше,
твърде дълго беше чакал майка му да се ядоса, да се развика и долу щеше да
срещне баща си, който – ето го! – запъхтян бързаше за финала на световното,
няма ли да го гледаш, финала! удиви се Орела на непонятния си син, как
можеше едно момче да не гледа финала!
Не, татко, имам среща с Явора и другите, вие ще ми го разкажете, целувам
ви, успокой мама, завий я с нещо топло, че се е смръзнала!

***

Как сънувате Явора.

Сънувам я с разпусната коса, с бяла риза, боса.
Какво прави?
Навежда се към мен и ме целува.
Целува ви по устата или...
Целува ме по челото, косите ѝ ме докосват, изпадам в блаженство, веднага
заспивам. Дори не знам дали това си го представям и тогава заспивам или първо
заспивам и тогава го сънувам.
Често ли го сънувате?
Всяка нощ.
Лъжете. Сънищата рядко се повтарят. Само кошмарите се сънуват по-
често. По какъв друг начин сънувате Явора?
По никакъв.
Отново ме лъжете.
Имам ли право да не отговарям на въпросите ви?
Да, имате. Но бихте ни помогнали много, ако отговаряте.
Значи няма да отговарям повече на въпросите ви. Не съм длъжен.
Тогава ни кажете само някаква подробност, нещо, което ви е направило
впечатление в Явора.
Явора беше... беше толкова красива, че...
Това го чухме вече за десети път. А нещо друго?

79
 Тя ни казваше ужасно важни неща със съзнанието, че ще ги запомним
завинаги, че ще ни бъдат много, много полезни.
Вие какво запомнихте?
Че трябва да прощаваме. Че най-много трябва да прощаваме на родителите
си.
На родителите си. И на себе си.
Това също го чухме от другите. Искаме да ни кажете нещо свое, лично с
Явора. Нещо, което да е станало само между нея и вас.
Бях на един хълм, беше ясна лунна нощ, небето светлееше като ден. Стоях
и чаках. Появи се същество, което не мога да опиша. Очевидно беше от друга
планета. Имаше само едно око и нещо като рогца, които плавно се люлееха,
нямаше уста, не зная чрез какво говореше. Съществото беше метално или... да,
най-вероятно метално. Тялото му беше като пресечен конус или нещо подобно.
Не зная. То каза: дошъл съм да взема Явора. Попитах го: къде да я вземеш. Там,
при нас, отвърна съществото.
Къде при вас.
То посочи небето – разбрах, че това означава другите светове. Небето
просветляваше, беше нощ, а беше светло и някак необятно просторно. И
въздухът беше кристален.
Не можеш да вземеш Явора, извиках аз и започнах да плача. Бях съвсем
сам. Знаех, че съществото беше дошло да я отведе. Бях се сгърчил на две,
плачех, задъхвах се. Съществото се надвеси над мен и ме попита учудено: защо
плачеш?
Защото ми е много мъчно за Явора, защото няма да мога да живея без нея,
защото ужасно я обичам, защото много ме боли.
Но тя ще се чувства много по-добре при нас, отколкото при вас, отвърна то
и усетих, че казва истината, че отвличането ѝ съвсем не е заплаха. А
съществото се притесняваше от моя плач, беше изпълнено със състрадание – не
зная как разбирах тези неща, но ги знаех със сигурност.
– Какво значи болка? – попита то съвсем тихо.
– Болка? – попитах аз. – Какво значи болка?
– Да – отвърна то, смутено от невежеството си.
– Болка значи когато... когато нещо се откъсва от теб, когато нещо е твое и
ти го отнемат, когато повече няма да го видиш, когато трябва да живееш без
него.
Окото на съществото ставаше не по-голямо, а някак по-дълбоко, по- черно,
по-наситено, то се изпълваше с изумление.
– Но Явора винаги ще бъде с теб – промълви то, – не знаеш ли, щом веднъж
си я обикнал, тя вечно ще е с теб.
– Не искам! Не я давам! Моля те, остави ми я! Моля те! – крещях аз и се
мятах из хълмовете.

80
 То беше стреснато, това същество, от моите крясъци, усещаше, че ще се
разпадна, ако отведе Явора. И беше поразено.
– Добре – отвърна то, – добре. Тогава още малко ще я оставя. – Рогцата му
нежно се клатеха, походката му беше някак пружинираща и мека.
И така то си отиде.

Вие разкази ли пишете, млади момко?

Не.
Това го сънувахте, така ли?
Не. Не го сънувах. Това се случи наистина.
Нямам нищо против да се е случило наистина. Но на нас искам да ни
кажете, че сте го сънували.
Обяснявам ви, че се случи наистина.
Не е приятно да ни взимате за идиоти.
Вие сте идиоти.
Защото баща ти е много богат и ти можеш да си позволиш всичко, да ни
говориш с този тон, с тази надменност, така ли?
Заяждате се с мен, защото баща ми е богат.
Искам да имам показанията ви. Искам да впиша в протокола, че сте ни
разказал сън, а не действителна случка.
Разказах ви действителна случка. Нямам повече какво да добавя.
Именно това апелирам към теб – да не ни правиш на идиоти; да впиша, че
си ни разказал сън.
Разказах ви действителна случка! А не сън!
Навреждате на самия себе си, а и на останалите. Свободен сте.

81
 ДЕЯН
Деян и Бояна докосват челата си, след това носовете си. Застиват. После
рязко, в синхрон се изтръгват един от друг, обръщат се в гръб. Тръгват в двете
различни посоки. Вървят еднакво бързо, с наведени глави, с поглед, впит в
краката си. Не мислят за нищо. Главите им кънтят, в тях болката се мята като
звяр. Това са първите минути след изтръгването, първите минути от още една
вечност, в която няма да са заедно. Все още не усещат нищо, изтръпнали са,
навсякъде е празно, раната ги е превърнала в машини, които се движат в двете
противоположни посоки, машини, по чиито части броди болката; тя е обща,
еднаква за двамата, тя ще си пробие път и ще ги победи – тях, които така
самоотвержено се отдалечават един от друг в глухота, болтовете ще се
разхлабят, частите им ще се отделят, някои ще се счупят и машините, които те
представляват в този момент, най- накрая ще се разпаднат. Вървят бързо.
Стараят се този път да не извърнат глава. Да не извърнат глава назад, за да видят
какво прави другият, как върви, как бърза по същия начин. Стараят се да не се
спират и да не обръщат глава назад, но няма да е възможно. Както винаги
единият няма да издържи. Ще спре. Ще се обърне назад. Другият ще е усетил
погледа му. Също ще спре. Също ще се обърне назад. Тогава и двамата отново
ще се затичат един към друг. Ще се прегърнат. Понякога някой от двамата ще
се разплаче, а другият ще го бърше по бузата и ще му вика: нищо де, нищо. Ще
потънат отново един в друг. Понякога другият се успокоява, но не винаги.
Понякога се налага да седнат на тротоара или просто някъде, защото единият
започва да трепери или да му се повръща, тогава се държат за ръцете и се гледат
в очите, стискат си ръцете и се гледат в очите и са плътно притиснати един до
друг и не си говорят и постепенно треперенето и гаденето отминават, този, на
когото му е било лошо, се отпуска, дори понякога се усмихва, дори понякога и
двамата се усмихват, бегло, като след голямо изпитание, което са преминали,
като след голямо изпитание, останало назад. През всичко можем да преминем –
означават тези усмивки, през всичко можем да преминем, само да сме заедно.
Но понякога се случва и друго, по-лошо – единият неудържимо се
разплаква, неудържимо и мълчаливо, не гледа другия, обхванал е главата си с
ръце и неудържимо и мълчаливо плаче, тогава другият е принуден да говори,
да успокоява, но думите дразнят, думите са нетърпими, те са напълно лишени
от смисъл пред онова, което се случва, пред ранения звяр, който броди между
двамата и ги оплита в кървищата си, те са в леговището на ранения звяр и там
няма място за думи.
Тогава успокоителят все повече и повече се натъжава и също се разплаква
докога ще продължава това, невъзможно е да живеем така, Бояна,

82
невъзможно е, Деян, нещо огромно изчезва от мен, когато се разделяме, Бояна,
нещо огромно ми липсва, когато не те виждам, Деян, ставам цял, когато сме
заедно, а когато се разделяме като че ли не се познавам повече, Бояна
и аз също не зная коя съм, Деян
нека да ги помолим да ни съберат отново, но нали знаеш, че е безсмислено,
виж, имам план: да се съберем четиримата и да им кажем всичко, всичко и да
ги помолим и двамата да живеем при единия от тях и после и двамата да живеем
при другия, нали знаеш, че няма да са съгласни, че те поединично едва ни
търпят, а камо ли двамата заедно,
едната половина от мен я няма, Бояна
едната половина, Деян
ето това да им кажем на мама и татко, ето, запомни го, толкова е хубаво,
колко пъти сме им го казвали, Деян, колко пъти сме ги молили, само ще се
раздразнят, ще ни отнемат неделите, ще кажат колко зле ни се отразява да се
виждаме, ще ни забранят изобщо да се виждаме, трябва да си мълчим и да се
правим на весели;
Бояна, знаеш ли татко колко е мрачен следобед, когато се прибира от
работа, влиза, стоварва чантата си в антрето, като че ли е пълна с камъни,
ужасно се дразни, ако не съм си вкъщи, когато той се прибира, сяда в креслото
и вдига краката си на табуретката, а в това време аз вече трябва да съм в кухнята
и да правя кафето му, нали знаеш, винаги след работа той обича да изпие чаша
силно горещо кафе, аз му го поднасям и сядам срещу него и той ми задава
неизменно същите въпроси: изпитаха ли те по нещо? Обядва ли? Научи ли си
уроците? И това е всичко, Бояна, всичко, всичко, което си казваме с него,
защото той е преуморен, главата му е бръмнала, цялото отделение лежи на
неговия гръб и му е необходимо спокойствие, тишина, а не някакви шумни деца
около него, не някакъв бърборко, който го занимава със затягане на спирачките
на колелото си или с купуване на модем за интернет или с напомпване на
баскетболната му топка; за него е единствено важното дали са ме изпитали?
Дали съм обядвал? Дали съм си научил уроците? Извън тези три неща аз съм
пълна досада за него, Бояна, а какво ли пък остава тази досада да се удвои? И
след като му поднеса кафето и му отговоря на трите въпроса, той пуска
телевизора и гледа новините. И после отива в стаята си и започва да чете
медицинските си списания, чете и записва на големите си бели листи. После
слага листите в една зелена папка с ластици. Вече е станало седем или осем или
по-късно, той идва в моята стая и пита: какво е сготвила Мари за вечеря? Мари,
знаеш, е жената, която идва да готви, пазарува, чисти и да ме гледа през деня.
Ти никога не си я виждала, Бояна, и дано никога не я видиш, защото и ти ще
потръпваш всеки път като мен, прилича на вещица, тази Мари, Бояна, истинска
вещица с неподвижни зелени очи и бяла коса и тя краде, Бояна, взима си за себе
си от покупките, които всеки ден прави, веднъж видях как отряза една четвърт

83
от маслото и зави парченцето в един от големите бели листа на татко и си го
сложи в чантата. Обаче не посмявам да кажа на татко, за да не му нарушавам
спокойствието. И съм длъжен да разказвам уроците си на тази Мари, Бояна, ти
не знаеш колко е отвратителна. Сяда на леглото ми, впива в мен очите си и
трябва да ѝ разказвам уроците и ако нещо не се сетя или забравя, казва отново
да си ги прочета и че след половин час отново ще дойде да ме изпита. И не мога
да понасям това, което готви, Бояна, отвратително е. А татко казва, че е много
вкусно и двамата вечеряме в кухнята нейните яхнии и мълчим и много често
татко ме кара насила да си изям вечерята, после аз измивам чиниите, а той отива
да си ляга, Бояна, то още е светло навън, сега дните са дълги, а той казва, че му
се спи и аз казвам: как, тате, още е светло навън, а той отвръща: ти как мислиш,
че се изкарват всичките тези пари, с които да издържам теб, къщата и Мари?
Изобщо, когато заговоря с него за нещо друго освен трите въпроса, винаги се
стига до парите, до спокойствието, до някакви подмятания и ехидности за мама,
че била глупава, че му била съсипала живота, че вместо да била вземела и двете
си деца при себе си, се налагало той да ме гледа, той, който не бил майка, но аз
съм бил имал късмет, че ме бил гледал той, а не мама, защото тя не умеела. А
тя не умеела да се грижи, между впрочем и за теб, ето какви били твоите
оценки – двойки и тройки, а какви били моите – само шестици, защото тя, мама,
пет пари не давала за теб; както впрочем и за мен; ти вече си била пропаднала –
по цял ден си се развявала по улиците, не си била ходила нито на английски,
нито на плуване, растяла си без никакъв контрол, придобила си била лоши
маниери, щяла си и мене да развалиш и язък, нали знаеш как отривисто го
произнася този „язък!“ язък, тогава за неговото възпитание и грижите му и
въобще за живота, на който се бил обрекъл заради мен, защото той живеел като
монах заради мен, нямал бил личен живот, нямал бил свой живот, имал само
отделението, пациентите си и мен, а животът му изтичал, ето вече бил на
четирсет и как живеел? То било ясно, че от теб нищо нямало да излезе, че си
щяла да станеш същата като мама. Тогава аз му казвам: ами добре, нека тогава
да си вземем Бояна при нас, след като мама не може да се справя, ще я запишем
в моя клас, ще я запозная с Явора, ще тръгне на уроци по английски и плуване,
ще я отучим да говори така носово и лигаво като мама, знам от опит, че му става
много приятно, когато изразя някакъв недостатък на мама, Мари ще следи за
нейните домашни, ще изпитва и нея, и тя вече няма да расте без контрол и да
се разхайтва, защо не вземем Бояна да живее с нас, тате?
Как? Какво говориш?! В никакъв случай! А майка ти какво, съвсем ли да я
освободим от задължения? Изцяло аз да поема грижата за вас? Така ли? Изцяло
аз да ви гледам?
Ние ще се гледаме сами, тате, така и на всички ни ще е по-лесно, ето и
лекарите казват, че не бива да бъдем разделяни, а и ние така го чувстваме, и
двамата ни болят телата, когато се разделяме

84
 стига с тези глупави теории, с вашите тела, няма нищо доказано, всичко
това са измислици, напротив, ще станете по-силни и по- самостоятелни, като
растете отделени, иначе винаги ще бъдете зависими един от друг,
но вече от колко години живеем разделени, тате, от девет или десет и не
можем да свикнем да сме самостоятелни, лекарите казват, че затова
престанахме да растем, и двамата сме най-ниските в класовете си, а сме
сигурни, че ако живеем заедно, ще започнем да растем и вече не можем да
заспиваме, и двамата заспиваме по средата на нощта, тате, ние наистина трябва
да сме заедно, така го чувстваме и двамата, трябва да сме заедно, понеже заедно
сме се родили и няма как да се върнем назад. А той се смее, залива се от смях,
значи не можете да заспивате един без друг, аз също не мога да заспивам,
аз също заспивам в средата на нощта,
но при тебе е различно, тате, ти си възрастен, освен това си лягаш още по
светло, а ние сме деца,
така ли и той продължава да се смее, и се смее, като че ли си говорим за
най-смешните неща на света,
а защо не предложите на безотговорната си и глупава майка да живеете
заедно, но не при мен, а при нея, попитва той с ужасно ехидния си глас и тогава
аз му казвам,
че не искам да слушам как ти си пропаднала и си двойкаджийка и си без
контрол, не искам да слушам как обижда мама
а той: да, ама аз само се пошегувах, само исках да те раздразня.
И аз му викам: тате, защо искаш да ме дразниш?
И той ме гледа замислено и понякога ме погалва и ме прегръща. И го
усещам, че е толкова самотен. Защото той си няма такова като ти и аз. Има само
отделението, пациентите и мен.
И през цялото това време Бояна ще държи ръцете на брат си в своите, ще
го милва ту по косата, ту по бузите, ще стиска раменете му, ще гали пръстите
му, ще се притиска близо, близо до него, ще ѝ бъде толкова уютно, докато той
шепне техните тайни, които не могат да бъдат разказани, макар че Деян ги бил
разказал на Явора и тя му отвърнала: та вие сте щастливи! Вие сте най-
щастливите на света, не искайте повече от това, което имате, а бъдете
благодарни за това, което ви е дадено!
Тези чудни думи на Явора те често обичаха да си ги шептят, защото така
беше, наистина, така беше, думите ѝ ги изпълваха със сили и някак ставаха още
по-заедно, тази близост ще им стигне да изкарат до следващата неделя, когато
отново ще се видят или при единия родител, или при другия, на когото му се
падаше редът, а редът, по който родителите приемаха за неделя близнаците,
непрекъснато се объркваше, защото всеки имаше много, много работа и
дежурства и често се случваше те да останат сами и без родители в неделя,
което беше най-хубавото, тогава им даваха пари и строги нареждания – да

85
обядват в Макдоналдс, да отидат на кино, да посетят Софияленд, да се приберат
в шест, а в седем всеки от двамата да бъде в съответния си дом, не знаеха, че те
един на друг си бяха дом, че нямаха друг дом, освен другия, тогава Деян и Бояна
потъваха в града, в улиците, в киносалоните, в сладкарниците, в пуканките,
градът беше създаден само за тях и за целостта им, за общия им смях, звънтяха
и се оглеждаха един в друг, защото нямаше хора наоколо, забравяха всичко,
оставаше единствено другият, другият беше по-важен, другият беше единствен
има ме само за да изпитвам тази радост от него
само за да изпитвам тази радост от нея от слънчевите лъчи в миглите му
лъчите на слънцето в миглите ѝ да чувствам как я обичам и това да ме
пронизва и да ме заболява приятно някъде около сърцето и да наблюдавам как
всеки път мускулите на ръцете му стават по-силни и косъмчетата по тях по-
руси, и на двамата косите ни изсветляват от слънцето, някога сме се били
родили, казва мама, с почти бели коси, толкова сламеноруси сме били
светът искреше, обливаше ги в светлина, правеше им път, за да минават
през него – усмихнати, щастливи, живи, защото бяха заедно, а когато не сме
заедно, не сме живи.
Не сме и мъртви, опита се да обясни веднъж Бояна на майка си, но не сме
и живи. Така ли?, попита майка ѝ подигравателно, не мога съвсем точно да
разбера.
Не можеш, мамо, защото не си се родила заедно с някой друг.
Шантажираш ли ме? Какво искаш от мен? Не виждаш ли, че едва се
справям с този живот! Едва смогвам да отглеждам теб, а ти искаш да взема и
двама ви! Не, няма да стане! Да освободя баща ти от всякакви задължения!
Като че ли майка им и баща им бяха близнаците, майка им и баща им бяха
симетричните фигури, мислеха еднакво, заяждаха се еднакво, ненавиждаха се
еднакво, дори говореха с едни и същи изрази, можеха да се завърнат в
социалистическото си минало, а Деян и Бояна да вървят през живота си, да
вървят и да го създават, защото вече бяха научили всичко. Не се държаха за
ръце по улиците, защото щяха да ги сметнат за гаджета, но всеки знаеше
движенията на другия така, както интуитивно знаеше движенията на своята
ръка, на своето тяло, на своята мисъл. Когато живееха още неразделени, вечер
заспиваха, вплели пръсти един в друг, не различаваха своите пръсти от
пръстите на другия, не различаваха своите сънища, своето събуждане от
събуждането и сънищата на другия, ръцете им се преплитаха така, както
безвъзвратно бяха вплетени имената им, неговото ея и нейното оя, Деян и
Бояна, не можеха да се казват по друг начин, освен Деян и Бояна. Една и съща
буква ги свързваше както общата им пъпна връв, една и съща буква – я,
изразяваща най-силното опиянение и най-дълбокото пропадане. Буквата я. Не
можеше да има по-голяма радост от този вик, я! И двамата бяха я и всеки беше
отделно от я, той беше ея, а тя беше оя и бяха различни и бяха еднакви в един

86
и същи момент, за да благоговеят в своята свързаност. Забавляваха се и се
наслаждаваха на предизвестените си реакции, на шегите, на забележките, на
очакваните изблици, на внезапното опулване, на взаимните си леки, подли
номерца, смехът им избухваше по пустите неделни улици, както избухват
слънца, Деян и Бояна, родените заедно от една и съща утроба, разкъсани заради
капризите на Нина и Стефан
как само ужасно звучат имената им!, изсмя се Бояна, не като нашите
наистина не може да има нищо общо между Стефан и Нина, знаеш ли?
Колкото и дълго да повтаряш имената им, от тях нищо не се появява, никакви
звуци
аз мисля, че те никога не са се обичали, продължи Бояна, как можеш да
обичаш един човек, а след това да спреш да го обичаш? Деян, можеш ли да ми
отговориш на този въпрос? Ако обичаш един човек, то е завинаги, нали? Ти
можеш ли да престанеш да ме обичаш някой ден или аз теб?
И понеже не беше възможно да се отговаря на тези въпроси, Деян се
съгласи, че да, Стефан и Нина сигурно никога не са се обичали и никога не са
били щастливи, мама го обвинява, че заради него е провалила лекарската си
кариера, защото тя била много по-добрата лекарка от него и нейните родители
също били лекари и тя също винаги мечтаела да бъде лекарка, мечтаела да бъде
като Ирина от „Тютюн“, най-много затова искала да стане лекарка, за да стане
като Ирина от „Тютюн“, да бъде фатално красива и едновременно да лекува, да
бъде неимоверно богата и в същото време лекарка, да бъде мургава, леко
закръглена, привлекателна, а беше русолява, кльощава, плоскогръда, по-висока
от нормалното, съвсем не излъчваше топлина и мургавост, най-малко пък
привлекателност, но пък беше лекарка, беше най-добрата в курса и после най-
добрата в специализацията и най- добрата в болницата, работеше денонощно,
себеотрицателно, учеше, четеше, като че ли трябваше да глътне цялата
медицина наведнъж, но не ставаше като Ирина, дори се превръщаше в нещо
като противоположност на кумира си, вече дори само видът ѝ някак
отблъскваше, толкова строга беше станала заради медицината и болницата,
държеше се с всички като с потенциални пациенти, на които тя трябва
единствено с поглед да установи диагнозата, но доцентите и професорите пък
харесваха точно такива лекари – амбициозни, кадърни, сериозни – от нея ще
излезе голям лекар, споделяха те помежду си и всички, дори и сестрите го
знаеха, дори и Стефан го знаеше, че тя е по-добрата от двамата и мълчаливо
вървеше зад нея, но не успяваше да я догони, защото тя имаше нещо, което той
нямаше, тя имаше призвание и вдъхновение да бъде лекарка, да се вглежда в
болестите, да ги улавя, да ги лекува, за нея пациентът и болестта му бяха
отделни неща, пациентът можеше само да досажда и пречи на болестта си,
голямото бъдеще в медицината за Нина беше предначертано, но точно тогава
се появиха близнаците и заедно с тях демокрацията, глада, инфлацията,

87
безкрайните грижи, умножени по две, тези неща се появиха в живота на Нина
само и само за да го преобърнат, да я пречупят, да спрат победния ѝ ход към
върховете на медицината, да освободят място за Стефан, да го успокоят от
присъствието ѝ, фактът, че децата бяха две в началото у нея предизвика паника
и ужас, това беше истинска патология, а по-късно се превърна в карма и
наказание, имаше нещо уродливо, смяташе Нина, да имаш две едни и същи
деца, различни само по пола си, а всъщност еднакви и огледални, приличаха ѝ
на дубликати или клонинги, но не и на истински, на нейни деца, а и те като че
ли усещаха това и нямаха много нужда от нея, тя само ги обслужваше, само ги
хранеше, переше, чистеше, извеждаше ги на разходка, само им слугинстваше,
само губеше от безценното си време заради тях и нямаше благодарност
отникъде, преди да се научат да ѝ казват мамо, научиха взаимно имената си,
имаха нужда един от друг, но не и от нея, с което допълнително я отблъскваха,
тази тяхна свързаност толкова я дразнеше, тази тяхна втренченост един в друг
не ѝ даваше мира
а татко обвинява мама, че е провалила живота му, защото той вече не можел
да се ожени за друга жена, не можел да има други деца, а винаги е искал да има
семейство
не зная, Бояна
не зная, Деян
и двамата изглеждат доста глупави, но мисля, че не можем да им помогнем
аз пък мисля, че така им е хубаво – да се измъчват, да се оплакват и обвиняват,
да се мразят, да се радват само ако на другия му се случи нещастие или изпадне
в беда не мисля, че можем да им помогнем, Деян аз също не мисля, Бояна, те
просто е трябвало да се оженят и да правят любов, за да можем ние да се родим.
И затова сигурно ги е може би някак яд на нас, защото това, тяхното, е било,
само за да можем ние да се родим? Животът доста се е пошегувал с тях, не
мислиш ли?
И Деян и Бояна се затваряха в обвивката си от смях, в прозрачния мехур на
своята взаимност, защото да, права беше Явора, не на всеки беше дадено да има
тяхната сияйност и свързаност, колкото и да се мъчеха да ги разделят.
Знаеш ли, Деян, мама с тази нейна аптека, просто самата тя започна да
мирише на аптека, лекарствата се пропиват в нея и дори през парфюма ѝ се
усещат и нали знаеш как вкъщи всичко е подредено и чисто и в какъв бяс изпада
тя, когато види нещо захвърлено, или не дай боже, банята да е мръсна
да, да, знам, абсолютна катастрофа и все едно ѝ е нанесена най-голяма
обида.
Така. А татко никога не прибираше чорапите си и дрехите и не изхвърляше
боклука навреме и не ѝ помагаше в домакинската работа, аз мисля, че затова се
разделиха, тоест разделиха нас?
Не ми се струва възможно да се разделят заради подобно нещо. Причината

88
да не живеят заедно трябва да е голяма и истинска и много дълбока, а не заради
един боклук. Не вярвам, Бояна. Въобразяваш си.
Знаеш ли, Деян, не си въобразявам, защото мама ми го каза
не може да бъде
заклевам ти се, Деян, и Бояна направи ключ с безименния си и среден пръст
и докосна своето чело и челото на брат си, това беше от векове
тайният знак между тях за абсолютната истина
какво? я пак повтори , защо се били разделили?
и Бояна повтори: Нина, майка им, ѝ казала следното: Бояна, ти вече ставаш
голяма и трябва да знаеш истината за мен и баща ти, ние много се обичахме,
докато бяхме студенти и след това също, когато бяхме разпределени в
провинцията. Но когато вие се родихте, нещата започнаха да буксуват
как буксуват нещата, Бояна, ти попита ли я?
Не я попитах, отвърна Бояна, винаги ме е срам да я питам за непознатите
думи
ти не знаеш ли какво е буксувам?
знам, когато гумите на колата се въртят, а колата не се движи, но не
разбирам какво са правили те, защото мама каза, че хем са вървели, хем не са
се движели, защото годините, в които ние сме се родили и сме израствали, били
много тежки, имало глад, нямало храна и електричество, нямало пари,
заплатата на татко от болницата въобще не стигала, а мама трябвало да не
работи, за да стои вкъщи и да ни гледа, а веднъж поради неплатени сметки им
спрели електричеството и те цяла седмица живели без ток, стояли на свещи, а
мама ни готвела на газовия котлон и татко нищо не бил направил, дори не взел
пари на заем, за да плати електричеството и мама много плачела през тази
седмица, перяла дрехите ни на ръка и плачела и тогава взела решението да
скъса с медицината и да се залови с аптеката, защото това било бизнес и
търговия и оттам можело да се очакват пари, но така или иначе и с аптеката
било трудно, тя взела кредит от някаква банка и не разбрала в суматохата как ѝ
го били дали, но трябвало да се ходи по институциите, а ние сме били малки и
нямало на кого да ни остави, така че с нас двамата тя ходила по институциите
и събирала необходимите бележки за аптеката, наела помещение, ремонтирала
го и го боядисала сама, а ние сме си играели до нея и сме ѝ бутали кутиите с
боя, сама изписала „аптека“ със сини букви на витрината и изрисувала знака на
фармацевтите, за цялото това време татко дори не отишъл да види
помещението на аптеката и дори един единствен път не ѝ предложил той да ни
гледа, тя през цялото време била вечно с нас, вечно с нас двамата от двете ѝ
страни, били сме с нея като два воденични камъка от двете ѝ страни, всичко
било върху нейната глава и никой с толкова не ѝ помагал, татко все по-
недоверчиво се интересувал от разрешителното, вноса на лекарствата, оборота,
а тогава за две кофички кисело мляко трябвало цяла нощ да се редиш на опашка

89
и тя ту ходела до аптеката, за да я подрежда, ту се връщала на опашката, ту си
идвала вкъщи, за да ни нагледа, защото знаеш, когато татко има операции, той
си ляга съвсем рано и спи като заклан, нищо не може да го събуди, дори и
виковете на нас двамата, с една дума на мама наистина ѝ било безкрайно тежко
и когато най-накрая от аптеката започнали да идват пари и тя започнала да ни
купува плодове и банани, и месо, и дрехи, и играчки, татко като че ли направо
побеснял, вместо да я поздрави и да се зарадва и да бъде щастлив, защото
благодарение на аптеката вече можели да бъдат поне малко спокойни и вместо
татко да я поздрави и да е благодарен, той се мръщел все повече и повече, като
да му било неприятно, че тя така е успяла, нещо, в което той изобщо не вярвал
и почти престанали да си говорят, мама не разбирала защо е сърдит, защо става
все по-затворен и по-мрачен и внезапно осъзнала, че вече от две години не си
били приказвали, Деян, абсолютно! И Бояна отново преметна безименния си
пръст и докосна челото му, абсолютно, Деян, можеш ли да не си приказваш с
някого две години? И никъде не били излизали заедно и вече не ходели по гости
и по приятели, защото мама се притеснявала, че татко и пред приятелите ще
бъде сърдит и намръщен, изобщо той изведнъж сметнал повечето им приятели
за продажници и търгаши и некадърници, защото те бързо забогатели, основали
фирми и офиси, накупили си къщи и коли и станали много потайни и лъжели
старите си приятели, такива като мама и татко, оплаквали се пред тях колко
трудно живеели, колко малко пари получавали, как нищо в тази скапана
държава не вървяло като хората, как нямало закони, нито пък политици и така
нататък и така нататък и затова татко не искал да общува вече със старите си
приятели, та мама и татко вече не излизали никъде заедно, не говорели, не
вечеряли заедно, дори вече не се и виждали, защото той си лягал все по-рано и
по-рано, за да бъде бодър за операциите, а тя работела все по-докъсно в
аптеката и именно затова може би, мисли мама, ние сами сме се били научили
да се грижим един за друг, затова вероятно сме били станали толкова
самостоятелни, защото сме били оставени един на друг още от съвсем мънички,
на три годинки сме се били научили сами да си мием зъбите, да си оправяме
леглата, да си разказваме приказки, първо единият, после другият и да
заспиваме. А мама трябвало да има помощник и намерила един неин колега,
останал без работа, тя го взела в аптеката и работата изведнъж много
потръгнала, чичо Асен, ти го познаваш, тогава открили още три аптеки и наели
още помощници, тогава мама купила пежото, първата ни кола, помниш ли?
Чичо Асен е любовник на мама, уточни Деян.
Разбира се, че ѝ е любовник и какво от това?
Нищо, чудя се дали татко знае.
Не зная, отвърна Бояна, никога не ме е питал и не сме говорили, той никога
не се е интересувал от това, как живее мама и как живея аз, през лицето на
Бояна мина сянката на птица, Деян тревожно се вгледа в нея.

90
 А татко има ли любовница?
Мисля, че няма или поне не я познавам, отвърна Деян, озадачен от дупката
в стомаха си, която с главоломна скорост се разрастваше, ставаше по-дълбока
и по-черна; нещо в слънчевия му сплит затрепери, дължеше се на изражението
на Бояна, на очите ѝ – като че ли всеки миг те щяха да проговорят, очите ѝ,
дължеше се на птиците, които изведнъж станаха толкова много, на смъртните
сенки, които хвърляха върху тях двамата, на отровата, която изхвърляха, на
грозните им гракове, на лешоядните им клюнове, които хищно се насочваха
към телата им, празните и напечени софийски улици потъмняха от сенките на
смъртните птици, обвиха се в прах, затъмненото слънце, прахта, смъртните
птици. И тогава Бояна, съвсем пребледняла, трепереща, каза: имам да ти казвам
нещо, Деян. И той усети и също пребледня. Допряха челата си един до друг и
после носовете си. Беше толкова тихо между тях двамата, че чуваха мислите
си: мама и чичо Асен и аз ще заминем за Канада, Деян, за да живеем там. На
мама и чичо Асен са им предложили работа като лекари. Мама казва, че това е
единствено възможното, единствено разумното. Когато завършиш гимназия,
ще дойдеш да следваш в Канада. Тогава пак ще се видим и ще бъдем заедно,
Деян.

Беше съвсем тихо наоколо.

Ослепяваха.

Не кървяха, а ослепяваха.

Ослепяваха в светлината на юни, в смълчаната следобедна улица, в

неделната прах на лятото, под черниците, които зрееха, ослепяваха.

Нямаше думи.

Изгасваха.

Деян.

Бояна.

Това бяха последните думи.

Деян и

Бояна.

91
 Сламенорусите им коси, фигурите им, които оставаха дребни, защото не
растяха

сенките под очите им, защото не можеха да заспиват

и все по-тънките им кости все по-прозрачната им кожа

все по-преплетените им пръсти

Деян.

Бояна.

Моля те, погледни ме.

Погледни ме още веднъж.

Кажи нещо.

Една дума.

Недей да мълчиш.

Едната половина от мен е мъртва, Деян.

Едната половина от мен, Бояна.

***

Деян влезе в апартамента, баща му беше с крака върху табуретката,

гледаше телевизия, в чест на финала на световното по футбол си беше разрешил
една бира и сега внимателно си я сипваше – без пяна в чашата, той не обичаше
пяна на бирата. Тате, върнах се, каза Деян.
Добре, научи ли си за утре?
Да, отвърна машинално Деян.
А вечерял ли си?
Да, отвърна Деян.
Значи всичко е наред?, заключи Стефан, без да откъсна очи от телевизора,
защото предаваха интервю със съдията, който щеше да свири на финала на
световното.

92
 Абсолютно, тате, отвърна Деян.
И баща му не успя да види подпухналите очи, зачервените клепачи,
пребледнялото лице, животът се оттегляше от него, от този момент нататък
животът щеше да се оттегля от Деян и Бояна, но прочутият хирург не успя да
види това, понеже мачът започваше, понеже животът му беше съсипан, понеже
нямаше за какво да разговаря със сина си, понеже държавата беше скапана и
правителството бяха некадърници, понеже жена му се беше оказала не тази
жена, която би искал да има.
Тате, класът се събираме заедно с Явора, може ли да отида?
И няма да гледаш финала?, учуди се Стефан.
Не.
Иди, добре, отвърна баща му още по-учудено и си помисли, че детето явно
е доста особено, защото как е възможно едно момче да не иска да гледа финала
на световното по футбол?

***

Това било часът, в който всичко побелявало. Часът, в който земята раждала
сол.
Извинете, бихте ли бил по-конкретен в детайлите от съня си.
Тя вървяла по камъните. Вървяла по нажежените от слънцето камъни.
Вървяла по скалистите, напечени пътеки. Вървяла по местата, за които се знае,
че са обиталището на змиите. Било неподвижното, овъглено, пепелно лято.
Толкова горещо, че дори тръните между камъните, дори тръните пожълтявали.
Това бил часът на змиите. Змиите изпълзявали между камъните. Изпъвали се
върху нагорещените камъни, увивали се около тях. Отровните змии. Змиите,
които носели смърт. Змиите с неподвижни, смъртоносни очи.
Така. Разбрахме за змиите достатъчно. Продължете по-нататък.
Тя вървяла по тези камъни в най-горещата точка на лятото.
Става дума за Явора, така ли?
Явора или сестра ми, не зная. Двете ги бъркам. Двете се сливат в едно.
Както знаете със сестра ми ни разделиха. Тя замина за Канада. Решихме да не
си пишем. Не зная какво се е случило.
Продължавайте със съня си.
Вървяла сама. Почти гола. Косите и разпуснати, едва покриващи гърдите ѝ,
кенарената дреха разпокъсана, стъпалата изранени от камъните, очите ѝ
подпухнали от солта.
Вие като че ли пишете стихотворение или нещо подобно. Говорете по
същество. Какво се случва в съня ви?
Това е, което се случва в съня ми. Не пиша стихотворение. Не зная по какъв
друг начин да ви говоря.

93
 Описвате прекалено дълго едно и също нещо, това дразни.
Вашият колега, психологът, ме помоли да описвам всички детайли.
Но това не са детайли! ... Това са думи! ... Добре, добре, продължавайте с
думите, колегата ми казва, че за него и те били важни! Няма да свършим още
един час!
Той не я правел щастлива? Не я дарявал с любов? Не ѝ отделял достатъчно
от своите нощи? Нима не омайвал зверовете и птиците заради нея? Нима не
свирел на божествената си лира заради нея?
Извинете, кой задава тези въпроси! Говорите, че в съня ви по пътя върви
само една жена, не сте споменали за други хора, кой задава тези въпроси?
Гласовете.
И вие сънувате гласовете, така ли?
Да. И те казват тези въпроси.
А те имат ли лица?
Не. Те са само гласове.
Продължавайте.
Нима не предизвиквал дъждовете, нима не прогонвал сушата – все заради
нея?
Обърках се. Кой не предизвиквал дъждовете и не прогонвал сушата заради
нея?
Мисля, че братът на тази, която върви по пътя. Или нейният любовник, но
при всички положения този, който предизвиква дъждовете заради нея, е мъж.
Мисля, че няма нужда повече от този сън... Добре, добре, добре, извинете,
колеги, очевидно начините на работа между мен и вас са коренно различни,
направо диаметрално противоположни и аз стоя и слушам тези глупости и си
губя времето, а вие... да, ще изляза. Наистина е най-добре да изляза. Това повече
не може да се търпи!
Продължете със съня си.
Той я считал за своя съпруга, своя невеста, своя сестра. Споделял с нея
всичките си тайни. Тя била за него единственият му пристан.
Пристан от какво?
Не мога да говоря повече. Мисля, че не успявам да ви разкажа съня си.
Извинете ме.
Тогава просто ни кажете нещо за Явора. По-късно ще продължим със съня
ви.
Тя можеше да спира погледа си върху най-важното. Можеше да докосва с
пръстите си най-дълбокото. Черното на очите ѝ се разширяваше и пулсираше,
когато слушаше тайните.
Какви тайни?
Не зная. Не можеше дълго време да я гледаш в очите, защото те хващаше
страх.

94
 Страх?
От черното на очите ѝ.
Така.
Всъщност това, което преди малко говорех за съня си, се отнася до Явора.
Омагьосваше ни. Болката на всички ни изчезваше, когато се докосвахме до
Явора.
Когато физически се докосвахте до нея ли имате предвид?
Не, не физически. Въпросът беше да бъдеш около нея.
Продължавайте.
Забравих докъде стигнах.
Защо била разкъсана дрехата на тази жена? Защо вървяла по камъните сама,
дотам бяхте стигнали.
Тя искала да умре. Неговата любима, неговата съпруга, неговата сестра.
Затова вървяла по камъните сама, почти гола – в най-горещата точка на лятото,
в часовете, когато земята раждала сол. Искала най-отровната змия да ухапе
стъпалото ѝ. Искала да отиде в царството на Хадес, при мъртвите. Искала да го
забрави. Искала да умре.
Отново искам да уточним. Вие говорите за сестра си или за Явора?
Отново ще ви отговоря, както и преди – говоря и за Явора, и за сестра си.
Образът и на двете се слива в един.
Коя от двете ви е по-близка?
Не мога да отговоря.
Вероятно сестра ви.
Сестра ми, да – по един начин. Явора – по друг.
По какъв?
Не зная.
Били ли сте влюбен в Явора?
Всички бяхме влюбени в Явора.
Всички момчета ли имате предвид?
Всички момчета и всички момичета.
Аз ви попитах дали плътски сте били влюбен в нея.
Бях и плътски влюбен в нея.
Искали ли сте да...?
Моля?
Искали ли сте да... правите любов с нея?
Разбира се.
От какво е толкова очевидно?
Тя беше страхотна.
В смисъл?
Беше супер. Обличаше се супер, държеше се супер, говореше супер.
Продължете със съня си.

95
 И тя вървяла в най-горещата точка на лятото, вървяла по нажежените
камъни сама, почти гола, с разпуснати коси, солта, която земята раждала,
премрежвала очите ѝ, вървяла през обиталищата на змиите, за да бъде ухапана
от най-смъртоносната от всички им. За да изпита съвсем лека болка, като
убождане от бодил точно при стъпалото... за да направи още няколко стъпки,
за да подкоси коленете си, за да се свлече върху нажежените камъни, превита
на две... косата ѝ да се разпилее върху камъните... и още секунда, две, докато
въздухът започне да не ѝ стига, докато отровата не плъзне по кръвта ѝ, докато
не я вцепени... и още секунда, две... докато сянката на Хадес не се спусне
отгоре ѝ... докато слънцето и камъните и небето не притъмнеят и не бъдат
обгърнати в мрак.
Свободен сте.

96
 КАЛИНА
Калина В. Иванова – родена на 7. 04. 1990 г. в гр. София. Баща – неиз-
вестен. Живее с майка си Петя В. Иванова и баба си Сия Д. Иванова, която е
бивша учителка по френски език. Майката Петя е завършила история в
Софийския университет. Владее френски език. Работила е като преводачка и
секретарка към различни фирми. От пет години е в трета степен пенсия по
инвалидност в размер на шейсет и осем лева. Страда от бронхиална астма,
напреднала форма на диабет, остеопороза. Рядко излиза от къщи. Семейството
обитава жилището на бабата, състоящо се от две стаи, хол и кухня. Поради
затрудненото финансово положение са били принудени да дадат едната стая
под наем на две студентки от Разград. Студентките били сестри, тихи, кротки,
възпитани, не квартирантки, а чудо. Откакто били дошли в техния дом, там
станало весело, приготвяли заедно вечеря и всички – Калина, майка ѝ, баба ѝ и
двете студентки вечеряли заедно на масата в кухнята. Студентките разправяли
за преподавателите си в университета, за изпитите си, за приятелите си, дори
понякога взимали Калина със себе си, когато ходели с колеги на сладкарница и
я черпели сладолед. За Калина това било събитие, защото по принцип тя не
излизала другаде освен в кварталната градинка със съучениците си. Не била
водена на ресторанти и сладкарници. Само веднъж – на един неин рожден ден,
единадесетия – майка ѝ и баба ѝ я завели на кебапчета в Чешкия клуб.
Кебапчетата били превъзходни. На нея поръчали порция с гарнитура, а на тях
двете – без гарнитура, за по-евтино. Вечеряли, говорили, било весело и
необичайно. Когато вече привършвали, келнерът дошъл и попитал: не желаят
ли дамите десерт крем-карамел? Калина веднага отвърнала, че тя иска. Петя
веднага поръчала и за себе си един. Сия я изгледала недоумяващо и
възкликнала пред келнера: как така и ти ще ядеш крем- карамел! На теб ти е
абсолютно забранено! Петя само стрелнала майка си с поглед и отсякла: значи
искаме не два, а три крем-карамела, чувате ли, три! Лицето на келнера останало
безизразно, той лекичко се поклонил, събрал приборите и чиниите от масата и
се отдалечил. Сия с разширени от ужас очи хванала ръката на Петя и я
попитала: какво правиш? Какво ти става? А Петя отвърнала: нищо не ми става,
просто искам да изям два крем- карамела! Не мога ли и аз да си позволя нещо
в този живот! Омръзна ми! Омръзна ми вечно да живея така! Просто ми
омръзна! Но ще получиш криза и ще припаднеш! , продължила Сия със същите
разширени очи.
Нека да припадна, нека да умра, но да изям двата крем-карамела! Това е
лудост, Петя, моля те, осъзнай се, започнала да повтаря Сия притеснено и
колкото повече тя говорела, толкова по-категорично ставало решението на

97
Петя да изяде кремовете. Калина стояла объркано на масата, смущавала се от
вперените в тях погледи, в един момент се втурнала към кухнята на
заведението, откъдето келнерите непрекъснато влизали и излизали, намерила
техния и му казала: моля ви, не носете на нашата маса карамелите. Но те вече
са поръчани и маркирани! Да, но мама изобщо не бива да яде сладко, защото
ще припадне и ще умре! Казах ти, маркирани са! Ти какво искаш, момиченце,
да ги плащам от джоба си ли? И в това време по вътрешния асансьор
пристигнала поръчката, той сложил трептящите кремове на табличката си,
преметнал през ръка бялата си кърпа и се упътил към тяхната маса, а Калина
подтичвала редом с него и го молела: не ги носете на масата! Не ги носете на
масата! Така или иначе той ги сервирал дори някак прекалено бавно – по един
за бабата, майката и внучката. Може ли сметката, почти извикала Сия, час по-
скоро, моля ви, сметката! Крещяла Сия. И се изправила и хванала Петя за
ръката и започнала да я дърпа, за да стане и тя от масата, а Петя извикала:
остави ме на мира! Поне веднъж ме остави на мира! Всички в заведението се
обърнали към тях – недоумявали какво точно става – разтревожената Сия,
която се щурала насам-натам след келнерите и настоявала пред всеки да си
плати сметката, Петя, която лакомо нагъвала един след друг кремовете, Калина,
която стояла на стола си и плачела. След десет минути майка ѝ загубила
съзнание. После линейката, болницата, коридорите на болницата, сълзите на
Сия, рожденият ѝ ден. Единадесетият ѝ рожден ден. Затова когато отвреме
навреме сестрите студентки от Разград взимали Калина със себе си в Jimmy's
и ѝ поръчвали сладолед, било истински празник. Тя се чувствала повече от
поласкана – била в центъра на вниманието, четяла и препрочитала менюто, за
да запомни всички видове сладолед, избирала си, разглеждала посетителите,
слушала приказките на студентите, които били съвсем различни от разговорите
вкъщи между баба ѝ и майка ѝ – те винаги разговаряли за парите, лекарствата,
опашките за инсулина, безплатните рецепти и аптеките, където ги давали, за
сметките за електричеството и парното. А студентите непрестанно се смеели,
Калина дори не успявала да запомни за какво, за да може да го разкаже после
на баба си и да развесели и нея, защото за разлика от майка ѝ, бабата на Калина
доста често се смеела, някак успявала и в най-неприятните моменти да се
засмее, освен тогава в Чешкия клуб, на рождения ѝ ден, когато наистина се
уплашила и тичала напред назад из заведението и викала: сметката! сметката!
Калина не била виждала майка си да се смее, нито да се усмихва дори. Петя
била пълна, подпухнала, едра, приличала на притулена планина, с винаги
широки и неясни дрехи по себе си, лицето ѝ почти не се виждало от рядката ѝ
мазна коса, която падала пред очите ѝ, повечето време Петя прекарвала пред
лекарските кабинети, непрекъснато си откривала нови и нови болести, ходела
по изследвания сутрин, обед и вечер, давала кръв и урина, пиела лекарства,
биела инжекциите с инсулин и единственото, за което можела да говори, били

98
нейните симптоми и болести и ако не била Сия, Калина би сметнала, че това е
единствено възможното общуване между хората. А с течение на времето Сия
почти престанала да обръща внимание на болестите на дъщеря си, което в
началото вбесявало, а по- късно направо наскърбявало Петя. Калина чула
веднъж, когато Сия ѝ казала: не искам повече да те слушам! Не мога повече да
те гледам! Сама си докарваш всички тия неща на главата! Погледни се – млад
човек, нямаш и четирийсет, а живееш като старица! Стегни се, облечи се,
направи си косата, сложи си червило, вземи си детето, изведи го навън!
Колкото повече стоиш и се отпускаш в креслото пред телевизора, толкова по-
болна ще ставаш! А тези думи на Сия безкрайно наранили Петя и тя започнала
да плаче, което пък вбесило Сия докрай: айде сега да циврим! Да циврим и да
ревем! Това е най-лесното! Знаеш ли, Петя, надвесила се Сия над дъщеря си, ти
си просто един бездънен егоист, това си ти! Веднъж не помисли за Калина или
за мен! Мислиш само за себе си и затова Бог те наказва. И разбира се, Петя още
повече се разплакала, Сия излязла да пазарува, Калина отишла при майка си и
се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето на дъщеря си: махай
се! махай се! Заради тебе стана всичко това! За да те родя! Ти ми съсипа живота!
Ако не бях те родила, щях да бъда здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми отне
здравето, върни ми ги! И Петя се изправила в креслото с неподозирана енергия,
сграбчила Калина за тениската ѝ, започнала да я разтърсва и отново да крещи:
дай си ми ги, дай си ми ги, дай си ми живота и здравето, крадло нещастна,
изверг такъв, никой не те е искал да се раждаш на тази земя, роди се напук на
всички ни, само и само за да ми съсипеш живота, и здравето, и силата!
Петя се тръшнала в креслото, изтощена от усилията и продължила да плаче,
а Калина останала на мястото си като закована, не можела да помръдне
мамо, само кажи как и ще ти ги върна – живота и здравето и силата, ще ти
дам моите, ето вземи ги, просто ги вземи
Петя включила с дистанционното телевизора и само отвърнала: отмести се
малко, моля те, започва ми сериалът.
Затова за Калина било невъобразимо преживяване, когато сестрите-
студентки я водели на сладкарница. Тя блажено отхапвала шоколадовата пура
от мелбата си, оставила парченцата ананас за накрая и през цялото време
въртяла между пръстите си миниатюрното японско чадърче, което придавало
неизказана прелест на преживяното. После дълго разказвала на баба си какво
точно имало в сладоледа, за да можела и тя да ѝ приготвя такива чудеса.
Междувременно тихите и кротки студентки вече пети месец не си били
плащали наема. Сия се стеснявала да повдигне въпроса. Петя безсилно вдигала
рамене: имам си достатъчно мои грижи, не ме занимавайте с вашите дреболии.
Най-накрая една вечер Сия се престрашила, почукала в стаята им и влязла.
Студентките си учели. „Какво става с наема, момичета? Вече пети месец...“. А
те я засипали с молби, извинения, думи и обещания, с разплаквания и хлипове,

99
чувствали се толкова виновни, било им толкова неудобно, че не смеели да
повдигнат въпроса, но родителите им в Разград били съкратени, не можели да
си намерят работа, не им изпращали пари, дори те двете живеели само на хляб
и на кисело мляко, но сега вече баща им уредил да вземе заем от една банка и
до една седмица, ако Сия можела да изчака, щели да ѝ се издължат. Сия се
изпълни с толкова състрадание и жалост към тях и съдбата на бедните им
родители, че за малко беше готова да им предложи изобщо да не ѝ дават парите,
само и само да се успокоят.
На следващия ден сестрите-студентки напускат квартирата. Изнасят
всичкия си багаж, като специално издебват никой от хазяите да не си е вкъщи.
Откраднати са посребрените прибори за хранене на семейството, както и
цветният телевизор. Оставили са телефонна сметка в размер на хиляда сто
петдесет и един лев.
Сия подава жалба в полицията. След няколко дена идват двама цивилни и
оглеждат стаята на студентките. Задават няколко въпроса, като не се
интересуват от отговорите. Попълват формуляри. Карат Сия да се подпише.
Сия ги гледа през очилата си, очите ѝ са неимоверно разтворени: сега какво ще
стане? Ние какво ще правим? Единият от цивилните отговаря: ако намерим
откраднатите вещи, ще ви извикаме в районното, но това е малко вероятно. А
телефона?, пита Сия, с телефона какво ще стане? Трябва да подадете жалба в
централата, оттам ще решат, ние нямаме необходимите пълномощия, за да ви
съдействаме.
Сия подава молба в телефонната централа и правят разпечатка на
разговорите на нейния абонатен номер. През последния месец е говорено на
секс телефон от вашия абонатен номер, госпожо, това обяснява и голямата
сума, казва служителката от телефонната централа на Сия. В първия момент
Сия не разбира добре. Секс, секс телефон, госпожо, повтаря служителката от
гишето. Сия моли за чаша вода. Служителката ѝ дава минерална вода от своето
шише, което е на бюрото, защото е края на май и е трийсет градуса. Сия пита
дали може някъде да седне, служителката намокря кърпа с вода и я слага върху
челото и гърдите на Сия, помага ѝ да седне вътре в гишето на един стол, защото
във фоайето на централата няма седалки, Сия още повече се притеснява, казва:
май че ми става много лошо, не трябва ли да повикате „Бърза помощ“, къде ви
е лошо, госпожо, около нея вече са се събрали и други служителки от
централата, някой вече е набрал номера на „Бърза помощ“, на главата ми е
много лошо, вие ми се свят, отговаря Сия и потъва надолу по някаква все по-
тъмна и тъмна спирала, казва си: само сега да не умра, само не сега, когато не
съм уредила още сметката за телефона, защото Петя, то е ясно, няма да може
да се оправи с телефона и какво ще стане с Калина, Боже, казва си отново Сия,
само да оправя телефона и тогава ме прибери, но все повече ѝ причернява, все
по-малко въздух има, все по-малко въздух, сега ще загубя съзнание, ето сега

100
всичко ще свърши и някъде отдалеч чува сирената, усетила, че я повдигат, че я
слагат на носилки. Тя ужасно се тресе, но всичко е забулено в пелени, глухо,
като че ли се случва много далеч или по телевизора, а не на нея, на нея ѝ е само
тъмно и много замъглено и усеща болка в лявата част на главата си, по принцип
главата често я боли, но сега усеща много силна болка в лявата част, инсулт,
веднага разбрала тя в почти изчезналото си съзнание, както Кольо, така и аз ще
умра и тогава започва отново да се моли, поне да умра сега, а да не остана жива
и обездвижена, Господи, защото как ще се справя Калина и с мен, майка ѝ е
съвсем достатъчна, а тъмнината все повече и повече погълва Сия и тя чува само
истеричния вой на сирената и рязкото удряне на спирачките, рязкото потегляне,
ругатните на шофьора и гласът, вероятно на лекаря, който повтаря: по-бързо,
по- бързо, сега всяка секунда е от значение.
Успели да спасят живота на Сия, живота, а не самата Сия, защото от
болницата отново я изписали на линейка, тъй като едната половина на тялото ѝ
била парализирана. Тя вече не можела да ходи. Не можела да отива сама до
тоалетната. Трябвало да ходи на подлога. От залежаването гърбът ѝ бил покрит
с рани декубитус, които не само че не зараствали, а все повече се разпростирали
по тялото ѝ. Боляли я. Трябвало да бъдат мазани с лекарства и мехлеми сутрин
и вечер. Можела да приема само течна храна.
В първите два дни Калина стояла до леглото на баба си и държала ръката ѝ,
която можела да се движи. Галела ръката ѝ, галела челото ѝ, оправяла косата ѝ.
Сия лежала с полузатворени очи, понякога измучавала нещо, но Калина не
разбирала и дума. Повтаряла само: бабо, бабенце. Не знаела какво да прави.
Температурите навън все повече се повишавали. Било невъобразимо горещо.
От леглото на Сия се разнасяла все по-голяма смрад. Петя изобщо не влизала в
стаята на майка си. Била изпаднала в дълбоко мълчание. Гледала в една точка.
Не се интересувала от лекарствата на майка си, била ѝ сърдита заради инсулта
и всичките неприятности. Интересувала се само от своите лекарства, които
педантично взимала. Стояла в креслото в хола и гледала „Дързост и красота“,
кулинарните предавания, новините, обедния филм по Би Ти Ви, към три, четири
отново започвали сериалите. На няколко пъти в тези първи дни Калина се
опитала да я попита: мамо, какво да правим с баба? Петя се правела, че не чува
въпроса. А може би наистина не го чувала, тъй като звукът на черно-белия
телевизор, който тя смогнала да пренесе от мазето, бил развален и можел да
бъде включен само на максимум. Калина намокрила един пешкир и започнала
да бърше лицето и врата на баба си. Сия издала звук в знак на благодарност,
Калина разбрала, че така ѝ е хубаво. Намокрила пак пешкира и започнала да
бърше ръцете и краката на баба си. Сия поклатила глава, като да се усмихвала.
Посочила някак гърба си. Калина разбрала, че баба ѝ иска тя да избърше
гърба ѝ. Опитвала се неколкократно да я обърне на едната страна, но не
успявала. Повикала майка си, казала ѝ: мамо, ела да ми помогнеш да обърнем

101
баба на едната страна. Петя я погледнала. Калина се изплашила и се върнала
при леглото на баба си. Обърнала я. Издърпала нощницата ѝ нагоре. Тогава за
първи път видяла раните. Изплашила се ужасно и излязла навън, тичайки, като
оставила баба си със заметната до врата нощница, обърната на едната страна.
Отишла в поликлиниката при лекуващия им лекар. Едва успявала да разкаже
през хлиповете си всичко. Малко по-късно същия ден лекарят и сестрата дошли
у тях и започнали да показват на Калина какво трябва да прави с раните сутрин
и вечер. Първо риванол, после кислородна вода, после от лекарството на белия
прах, после стерилните марли, които се залепват с лейкопласт. А за храна –
силни бульони от телешко и пилешко месо. Много витамини, много плодови и
зеленчукови сокове. И колкото може по-често да слага баба си седнала на
леглото. Да ѝ слага подлога. Имали ли били подлога? Не? Те щели да ѝ донесат
от поликлиниката. Трябвало още да смени чаршафите и дюшека, да сложи под
тях найлони, защото урината още повече инфектирала раните. Трябва още
непрекъснато да масажира и раздвижва крайниците на баба си. Да внимава като
я храни с лъжицата, за да не се задави. На излизане сестрата на лекуващия им
лекар се спряла в антрето, прегърнала Калина и се разплакала: как ще се
справяш с всичко това, миличка?
Въпреки обезобразения си вид, обаче, Сия била в пълно съзнание и
разбирала и чувала всичко, което се случвало. Била се заклела в себе си да не
издаде нито стон.
Изминали два или три дни в това положение. Сия с неимоверно усилие
започнала да произнася по-ясно думите. Калина свикнала да пъха под баба си
подлогата, да излиза от стаята, за да не я притеснява, след десет минути да се
връща с чайник с топла вода, с дълги пинсети и марля да подмива баба си, после
да изхвърля подлогата и да я измива за следващия път. Свикнала да приготвя
от готовите супи „Маги“, да надробява вътре хляб, да поставя баба си седнала
в леглото с две възглавници отзад, да я храни с лъжица в устата, да я изчаква
внимателно да преглътне, за да не се задави. Свикнала да превързва и промива
раните, да сменя чаршафите, да маха под тях найлоните и да ги измива, след
това да изпира чаршафите на ръка, защото не знаела как се пуска пералнята.
Петя също не знаела. Постепенно Калина започнала да ходи и на училище, след
като оправяла сутрешния тоалет на баба си. Веднъж дори донесла от училище
череши и вишни, обезкостила ги, намачкала ги, изцедила ги и давала на баба си
с чаена лъжичка пресен сок от череши и вишни. Какво хубаво сладко щях да ти
направя от вишните, произнесла с усилие Сия, а Калина с усилие я разбрала и
двете се разплакали и се прегърнали, ще се оправим, бабо, ще се оправим,
отново ще ми правиш сладко. Телефонът им вече отдавна бил спрян заради
сметката и една сутрин на външната врата се позвънило и Калина получила
призовка, тоест, без да знае, се разписала, че баба ѝ е получила призовка да се
яви в съда по повод неуредената сметка за телефона. Калина скрила призовката,

102
защото това щяло да разстрои баба ѝ. С готовите супи, черешите и вишните,
подлогите и мехлемите изминали две седмици. Раните не само че не зараствали,
а отделяли все повече гной, слуз и кръв. Здравата част от лицето на Сия се
гърчела от неистови божи, но тя все така не издавала стон. Петя, изглежда, била
решила, че нещата лека полека са тръгнали на оправяне, защото вече дори не
гледала Калина със страховития си поглед, дори не повдигала безпомощно
рамене, а преспокойно и уверено седяла в креслото си и проследявала макар и
черно- белите сериали. Риванолът и белият прах се свършили и когато Калина
отворила чекмеджето, където стояли парите, за да отиде до аптеката, видяла, че
там има само два лева. Отишла до пощата и се наредила на опашка, за да вземе
пенсията на баба си. Но пощенската служителка ѝ казала, че това може да стане
само с нотариално заверено пълномощно. Върнала се вкъщи и съобщила това
на майка си. Петя изпаднала в гняв и започнала да тръшка вратите и да крещи,
защото всичко се струпвало върху нея? Защо тя трябвало да се справя с всичко?
Тя също била болна, нали? Затова ѝ давали пенсия, за да се лекува, а не да ходи
по разни нотариуси, нали? Всяко излизане от вкъщи на нея ѝ коствало пристъп,
Калина знаела тона, нали? Искала по-скоро да я умори, така ли? След това Петя,
разбира се, се разплакала. Казала, че няма представа къде може да се намери
нотариус и какво трябва да прави е него, тя съвсем не била наясно с
бюрократичните и юридически неща, те винаги много са я измъчвали, а дори и
да намеря нотариус, той ще иска много пари, а ние имаме само два лева, нали?
Тогава Калина изляза от вкъщи, не се обадила нито на майка си, нито на
баба си, просто изчезнала и Сия си помислила в своята обездвиженост: ето,
избяга, напусна ни и плачела, плачела, не заради раните на гърба си, а заради
Калина и нейната участ, заради това невидяло детство дете и пред очите ѝ
сънно се смесвало нейното собствено детство, бялата ѝ рокля с воланите,
ореховите торти на майка ѝ, баща ѝ с големия златен часовник и дебелата сянка
под ореха, къщата в Сливен, дините лятос в зимника, лозниците, натежали от
грозде в двора, чемширите, мирисът на фунийките, братовчедите, лелите,
люлките между сливите, играта до късно на улицата, прислужницата, която
миела вечер краката ѝ, Сия дори нямала сили да вечеря, а заспивала в ръцете
на прислужницата, толкова била обезсилена от игра и от тичане, а Калина,
какво ще стане с Калина и сърцето на Сия се късало парче по парче, така, като
бил разкъсан гърбът ѝ от раните в него, Сия си спомняла също и Кольо, мъжа
си, той също умрял от инсулт, но щастливец! Не успяха да го спасят, той винаги
е бил късметлия, винаги най-лекото му се случваше, толкова бил развълнуван
от събитията през 89- а, толкова ги бил очаквал, предсказвал, бленувал, че
малко преди първите свободни избори през юни на следващата година получил
този инсулт, но щастливец! Щастливец! Интересно сега какво щеше да казва и
едно нещастие никога не идва само, мислеше Сия и плачеше, след смъртта на
Кольо Петя веднага забременя и приятелят ѝ избяга в Канада с онези братски

103
полети, които летяха до Куба и я оставил тук в четвъртия месец и Петя нямало
как да направи аборт, защото никой лекар не искал, защото със сигурност
никога повече нямало да има деца, а Петя била уверена, че Емил ще се върне и
ще я вземе, но не, не се върнал, дори никога не ѝ писал, дори вероятно не знаел,
че има дете, че детето се казва Калина, че сега Калина била на четиринайсет
години, че трябвало да се справя с две болни жени, че имала инвалидизирана
майка и парализирана баба, че трябвало да ги гледа с общо сто трийсет и осем
лева на месец, че трябвало тя да им купува лекарства, храна, да им готви и да
ги храни, двете болни жени, Калина нямало да издържи, Сия знаела това,
Калина нямало да издържи, щяла да направи нещо със себе си, Калина била
толкова самотно и вглъбено дете.
Тогава късно през нощта, когато Калина излязла от вкъщи, тя отишла
направо при Явора, позвънила на вратата, Явора ѝ отворила, Калина направо се
срутила в краката ѝ, Явора я повдигнала и я пренесла в хола, наляла ѝ чаша
кока кола с лед и лимон, слушала я внимателно, изслушала всичко, докато
Калина разказвала за обезобразеното лице на баба си, изкривено в лявата част,
окото, ъгълчето на устата, всичко е някак си дръпнато настрани и усукано, като
че ли в центрофуга, като в някаква рисунка, която съм виждала и толкова много
я боли, гърбът, раните, ужасно я болят, аз чувствам, а тя казва, че не я болят, а
мама се гнуси да се доближи до нея, гнуси се от урината и изпражненията в
подлогата и винаги гледа да не е в стаята, да не взима тя подлогата, да не я
изхвърля тя в тоалетната и когато трябва да сменяме чаршафа на баба, мама си
слага гумени ръкавици за миене на съдове, за да не докосва със своята кожа
тялото на баба, което ужасно мирише и трябва да се измие с гъба и със сапун и
с парцал, а мама се дърпа и казва, че не можела да мие така майка си и аз не
искам повече да говорим, за да не ни чуе баба и да ѝ стане обидно и аз изтривам
ръцете ѝ със сапуна и гъбата и тя ми помага за едната част на тялото си и за
краката си, а аз измивам другата.
Така говореше и разправяше Калина на Явора, а Явора я слушаше и кимаше
и изтриваше болката от Калина, така, както Калина даряваше баба си с
благодатната влага на гъбата, така Явора отмиваше от нея ужаса и раните,
успокояваше я, осветляваше я, ще ти помогна, не се притеснявай, аз ще ти
помогна, ще се обадя на някои мои богати приятели, ще открием банкова
сметка, те ще приведат пари, ще платим сметката за телефона, имам познати
лекари, те ще приемат баба ти в хубава болница, ще я раздвижат, така че тя
отново ще може да ходи, да, може би с бастун, може би дори с два бастуна, но
ще може да ходи и да ти вари сладко от вишни, после ще извикаме
рехабилитатори, които да идват по няколко часа у вас, да ѝ правят гимнастики
и масажи и ще видиш как тя ще започне да ходи дори с един бастун, ще започне
да излиза от къщи, ти ще я извеждаш в градинката на разходка, това звучи като
приказка, Явора, благодаря ти, но го казваш само, за да ме успокоиш, ще видиш,

104
галеше я по косата Явора, ще видиш, калинката ми и Калина се сгуши в нея
така, както се сгушваше в баба си и като с вълшебна пръчица болката и
тежестта от сърцето ѝ изчезнаха, на друг беше предала болката и тежестта на
сърцето си, беше ги предала на Явора, Явора поемаше всичко върху себе си и
след три дни преместиха баба ѝ в хубава болница и започнаха интензивно да я
лекуват и когато Калина отиваше следобед да я види, баба ѝ изглеждаше все
по- добре, ужасната усуканост на лицето ѝ все повече се отпускаше, то все
повече придобиваше познатия си и обичен вид, Сия вече почти не плачеше,
почти нормално говореше, почти всичко ѝ се разбираше, на моменти беше
почти весела и всеки път Калина проверяваше раните на гърба, които хващаха
коричка и системите, които бяха по двете ръце на Сия вече не плашеха Калина,
защото толкова добре се грижат за мене, толкова добре и след три седмици Сия
посрещна внучката си изправена на крака, с количка, която буташе пред себе
си и Калина изкрещя и се хвърли върху баба си, щеше да я събори, да я премаже
в радостта си, виждаш ли, вече ще мога да те извеждам в градинката, вече ще
можем да си живеем както преди, лекарите извършваха чудеса пред очите на
Калина с баба ѝ, изправяха тялото ѝ, раздвижваха го, премахваха раните по
гърба ѝ, усмихваха я, оправяха кожата на лицето ѝ, цветът ѝ, тенът ѝ, лицето на
баба ѝ порозовяваше и онази схванатост все повече се отпускаше, Явора плати
сметката за телефона с парите, които беше насъбрала в банковата сметка на
името на Калина и ѝ каза, че утре, събота, ще дойде у тях заедно да изчистят,
защото в понеделник ще изписват от болницата баба ѝ.
Добър ден, майка ѝ троснато поздрави Явора, добър ден, усмихна се Явора,
реших да ви помогна с чистенето, зная, че ви е тежко, сигурно няма да имате
нищо против.
Петя извърна високомерно главата си от креслото и изгледа Явора като
натрапница от глава до пети. Къде да се дяна, за да не ви преча?, попита остро
Петя и впи присвитите си зелени очи, някога беше красива жена, висока и
стройна, а за десетина години се беше превърнала в мрънкаща, съсипана
недоволница, подпухнала от болести, със свистящи дробове, с кости, чупливи
като макарони.
Мамо, изплака Калина, недей така, на Явора дължим всичко, ако не беше
тя...
Но именно това бяха думите, които Калина не трябваше никога да
произнася, те жегнаха майка ѝ до мозъка на макаронените ѝ кости.
Асансьорът работи ли?, кисело попита Петя.
Не, не работи.
Тогава къде да се дяна, къде? Как да сляза до долу, до пред входа на пейката
без асансьор, веднага ще ме хване пристъпът или ще си счупя крака, или ще си
счупя гръбначния стълб, това ли искаш ти от мен, да умра, това ли искате
всички, които не ме оставяте спокойно да си живея, кому е притрябвало да се

105
чисти проклетата къща?
мирише, мамо, мирише, не усещаш ли, юрганите, чаршафите, дюшеците
миришат, откакто баба получи инсулт, не е чистено
и двете говореха в един тон и не се чуваха
в собствената си къща няма къде да се дена, всеки ме побутва, всеки ме
изтиква в ъгъла, идват някакви хора, на които изрично! изрично! повтарям не
съм давала разрешение да ми помагат в изчистването, дъщеря ми и аз сами
можем да се почистваме
мамо, моля те, Явора само ще ми помогне, а ти знаеш, че никога не чистиш,
никога, заради астмата и диабета и остеопорозата, винаги баба е чистила и сега
тя ще се ужаси, не можем да я приемем така, моля те
а Явора вече беше намерила леген и беше изсипала в него препаратите за
миене и се беше захванала с прозорците, първо прозорците, калинке-малинке,
а после останалото, дюшеците, килимите ще свалим долу да ги изтупаме
и къщата стана неузнаваема
и болестите, ужасът и самотата бяха изметени заедно с въздуха на
инсулта на баба ѝ, забравени като раните ѝ
и Калина коленичи пред иконата, на която Сия се молеше
благодаря ти, Господи, благодаря ти за Явора и за баба ми, дори и за майка
ми, благодаря, че отново ни пуснаха телефона, благодаря, че баба вече може да
ходи и да говори и да се облича сама, благодаря ти, че със събраните пари Явора
ще ми купи дънки и маратонки и учебници за следващата година, ще купи
лекарствата на мама и баба, благодаря ти за тези пари.
Ще трябва отново да вземем наематели, обърна се Сия към дъщеря си
няколко дена след като се върна от болницата. А дъщеря ѝ беше напълно
потънала в света на сериалите, защото в реалния свят други живееха живота ѝ
– живееха го неблагодарният ѝ приятел, който я изостави, майка ѝ, която
винаги оцеляваше и за всичко се грижеше, дъщеря ѝ, която с вълшебна пръчица
се справи с връхлетялата ги чума от болести и мизерия. Затова тя отвърна през
рамо на майка си: можеш ли да си представиш, от един месец само това дават
по телевизията! Само мачове, мачове и пак мачове! И понеже не можем да
ловим други програми, сме принудени да гледаме тези мачове! Добре, че това
май е последният, някакъв финал – на европейско ли, на световно ли, и аз не
знам!
Ами не ги гледай!, тросна ѝ се Сия а какво да правя?, наежи се дъщеря
изведи детето си на разходка! излез малко с нея!
я не ми давай акъл, моля те, как да се справям с живота си и какво да правя
с детето си и тя тежко се надигна от креслото и бавно, да не би да счупи костите
си, се придвижи до телевизора и смени на другия възможен от двата канал. А!
„Двайсет и четири“! зарадва се Петя и блажено се върна на мястото си, откъдето
щеше да потъва в напрегнатата криминална интрига.

106
 Аз излизам, бабо, Калина игриво целуна баба си по бузата, имам среща с
Явора и другите, ще се върна след час
добре, добре, но не по-късно от час, че се стъмва, чуваш ли!
Но Калина не отговори, вече беше затворила входната врата и летеше
надолу по стълбите, взимаше ги по две и по три наведнъж или сядаше върху
парапета и се спускаше с все сила надолу, отдадена на единствените безгрижни
минути на своето детство.

***

Как сънувате Явора?

Не сънувам Явора.
Тогава как мислите за Явора? Какво си представяте, когато чуете името ѝ?
Излъгах ви. Сънувам я. Сънувам я, без да я виждам. Винаги има някакъв
воал, бял, който се движи в забавен каданс. На фона на абсолютната нощ.
Воалът излъчва музика и е бял. Музиката е Явора. Последният път имаше и
цигулка и лък, воалът се увиваше около цигулката – много бавно, движеха се
като в безвъздушно пространство.
Защо смятате, че музиката е Явора?
Това не може да се обясни.
Опитайте се.
Просто възприемаш един човек като музика.
Така. Възприемали ли сте някога друг човек като музика?
Не. Никога.
Какво изключително намирахте у Явора?
Не зная.
Трябва да ни помогнете.
За тези неща не може да се говори.
Опитайте се. Вашите съученици говорят много и дълго.
Не ви вярвам.
Повярвайте ми.
Не мога. Познавам ги по-добре от вас. Никой не би могъл да говори за
Явора много и дълго.
Защо?
Защото за нея не може да се говори.
Напротив. Те говорят, всичките.
Не ви вярвам. Най-вероятно ги насилвате да говорят. Или ги принуждавате.
Така, както мен.
Смятате, че извършваме насилие над вас, така ли?
Вижте, бих искала да мога да говоря това, което ви интересува. Но не мога.

107
 Пауза. Мълчание.

Понякога не знаех дали Явора е момче или момиче. Обичах да гледам

ръцете ѝ, дългите ѝ пръсти. Човек се чувстваше по-силен заради ръцете на
Явора. В тях имаше толкова благородство и болка. Светът никога не можеше
да бъде погубен, докато имаше такива ръце.
Какви точно бяха ръцете ѝ?
Тя никога не лакираше ноктите си, нямаше пръстени, не обичаше бижутата,
съзнаваше силата на ръцете си, макар че те бяха съвсем голи и беззащитни,
съвсем лесно бе да ги счупиш или изтръгнеш. Винаги исках да вплитам
пръстите си в нейните, да държа ръката ѝ. Всъщност... да, винаги.
Колебаете ли се за нещо?
Не. Да.
Държахте ли ръката ѝ? Вплитахте ли пръстите си в нейните?
Понякога.
Сами ли бяхте в тези моменти, или имаше и други?
Понякога бяхме сами, понякога имаше и други.
Имаше ли и други, с които тя се държеше за ръка?
Да, с всички.
А вие помежду си държахте ли се за ръка?
Да, почти винаги.
Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

***

Събраха се на обичайното място по обичайното време – между осем и

половина и девет в беседката. Градинката беше почти пуста, градът заглъхнал
между телевизорите, улиците безлюдни в ранната вечер. Духаше лек вятър и
разхлаждаше нажежените плочи на тротоарите, беше меко, беше лято, беше
лениво и пусто по алеите на градинката. В беседката се бяха събрали Андрея,
Дана, Деян, Александър, Калина, Лия, Никола и останалите деветима от техния
клас. И Явора, разбира се, Явора. Изглеждаше като странен израстък това
стълпотворение от хора в кварталната градинка точно преди началото на
финала на световното. Светът беше замрял заради световното. Светът. А те –
не. Бяха повикани от Явора и трябваше да бъдат тук. Явора беше в обичайните
си изтъркани дънки, с маратонки, с раирана в бяло и светлосиньо вталена риза
с разтворена яка. Синьо. Вместо Явора човек можеше да казва – синьо. От нея
винаги се излъчваше синьо, лазур, синева. Особено когато се обличаше в синьо
и бяло, тогава очите ѝ и светът някак се сливаха. Сигурно знаеше силата на
очите си, затова имаше толкова синьо и бяло по себе си. Косата ѝ вдигната
високо на опашка, необикновено високото ѝ чело, скулите, устните – леко

108
възпалени, обърнати навън, сексапилни, разбира се, съвсем малките ѝ уши,
като миди, красивият лебедов врат, леко пълната брадичка, издължените очи,
гъстите вежди, цялото ѝ лице. Лицето на Явора. Всички знаеха: не можеш да
откъснеш погледа си от него. Знаеха, че е красива, но не това беше важното, а
радостта около Явора, вдъхновението.
Извиках ви, заговори тя, седнала на облегалката на пейката като хулиган,
извиках ви, за да ви кажа, че си тръгвам, че ви напускам
настъпи мъртво мълчание, мачът беше започнал, отвсякъде долиташе
гласът на спортния коментатор и това беше единственият шум, единственото
движение в беседката
извиках ви, за да ви кажа, че ви напускам, защото...
някой се изкашля и гласът на Явора секна
защото...
защото...
сега мина дълбока въздишка през целия град, един от отборите е щял да
вкара гол, опасно положение, но топката била минала покрай вратата или може
би греда
защото така е редно. Напускам ви, защото така е редно. Разбирате ли ме.
Дълго време останаха неподвижни. Абсолютно неподвижни. Докато
думите не потънат в съзнанието им, докато не заседнат там, докато не излъчат
заплашителния си и невъзможен смисъл. Започнаха да се споглеждат страхливо
и глухо. Добре ли бяха чули? Възможно ли е да е истина? Между тях се
просмукваха безпокойство, тревога и паника и смъртоносен страх, страх от
нещо, което е невъобразимо да се случи, но се случваше. Не е възможно, беше
единствената мисъл, която си предаваха един на друг в тези първи минути на
необятната самота
не трябва да ме имате за дълго, продължи Явора, така ще свикнете с мен и
няма да може да оставате сами, а всеки е сам, съвсем сам
за първи път говори глупости, за първи път не ѝ вярваме, беше другата
мисъл, която се разнесе мълниеносно над странното мълчаливо мнозинство, не
всичко, което Явора говори, може да е истина, нали непрестанно това им
внушаваха
ако продължа да бъда с вас, ще станете инвалиди, няма да изпитате болката
и цялата изоставеност, острието, което пробожда сърцето на всеки няма да
стигне до вас и кръвта няма да изтича и вие няма да се мъчите да я спрете, да
не се удавите, да не умрете
инстинктивно те се скупчваха, приближаваха по-плътно един до друг,
усетили невъобразимата катастрофа, вече не впиваха погледите си в нея, вече
бяха навели глави, очите им втренчени в маратонките, в знаците, които краката
им чертаеха в прахта на беседката
исках още да ви кажа... исках да ви кажа... гласът на Явора се пропукваше...

109
утре няма да бъда с вас, за да ви раздам бележниците, някой друг ще ви ги
раздаде, най-вероятно директорът, просто утре няма да съм с вас, не бива да се
плашите, погледнете ме
и те откъснаха поглед от неразбираемите знаци в прахта и я погледнаха
не бива да се страхувате от това, което ви предстои, то просто трябва да
бъде извършено
за какво говореше Явора? за какво говореше?!
къде отиваш?, попита Дана внезапно
заминавам, отвърна Явора
къде?
нямам определено място, смятам да пътувам заедно с моя приятел, искаме
да отидем в Индия и после в Южна Америка, но нямаме определен план
ще можем да бъдем във връзка по електронната поща, продължи Дана
мисълта на всичките
не, страхувам се, че няма да имаме връзка по електронната поща защо?
попитаха почти всички, някак съвзели се от удара, някак вече можещи да
говорят
защото смятам, че е по-добре да нямам повече връзка с вас
защо?!
защо?!
защо?!
защо?!
ще бъда в най-дълбоката част на сърцето ви, там ще ме търсите, само там
истински ще ме намерите
дългите ѝ пръсти, пребледнялото лице, Явора смъртно-бледа на мястото на
срещата, с наведени очи, невярваща на онова, което предстоеше, а те около нея,
стадото около своя пастир, всички със сподавения вик в гърлата си, така плътно
прилепнали един до друг, като стена около Явора, като стената на кладенец, в
който Явора щеше да бъде хвърлена, Явора хвърлена в този своеобразен
кладенец от телата им, Явора единствената, Явора любовта
ти нямаш право на това, Явора, пръв произнесе витаещите думи
Александър, пръв произнесе думите
а тя като че ли още повече пребледня, две години бях с вас, Алекс, две
години, а това са страшно много дни, вие вече знаете всичко, ще трябва отсега
нататък да живеете сами, да разбирате, да проумявате, да виждате през живота
си така, както съм ви разказвала, че трябва да гледате...
но Явора... и Андрея първа се разплака, Явора... и гласът ѝ се скърши така,
както преди малко гласът на Явора се беше пропукал, като клон, който завинаги
са отрязали, Явора...
и Андрея се свлече на земята на колене и обгърна главата си с ръце...
Явора... какво правиш... недей...

110
 и едва сдържаната мъка се отприщи от гърлата им, стаеният вик от лицата
и от очите им, от ръцете им
беше неправдоподобна тази картина в една от градинките в центъра на
София, на свечеряване, сред притихналия град, сред безлюдните улици и
напечените все още тротоари, сред лекия вятър, който разхлаждаше и милваше,
тези деца да плачат за Явора, Явора да бъде с тях, да ги напуска, те да се
разделят с Явора
те да познаваха Явора, да са я имали и сега да се разделят с нея, да се
сбогуват, да се подчиняват на волята на Явора
искам това да запомните, продължи Явора, има много любов, много любов,
много любов и тя е навсякъде, трябва да умеете да не заспивате, за всеки има
излишък от любов
сега и Явора плачеше освен тях, бяха съвсем близо до онова, което щеше
да се случи
заедно със смрачаването, с изчезването на слънцето, с помътняването на
светлината, с бълбукането на виковете в гърлата им, с телата им, опънати като
зверове около Явора, заедно с увереността, която се разстилаше в беседката
като паяжина от метал и ги сковаваше, и ги насочваше към онова, което
трябваше да се изпълни
не можеха сами да носят кръстовете и да продължат без Явора
не можеха да имат връзка с кръвообращението, ако нямаха връзка с Явора
въздухът нямаше да им стига без Явора
радостта и светлината нямаше да достигат до тях без Явора
Явора беше по-добрата и по-голямата част от всеки от тях, не можеха да я
оставят да ги напусне, не можеха да останат без себе си, не можеха да останат
без по-голямата и по-добрата част от себе си
не е възможно, Явора, промълви Калина съвсем тихо, сподавила своята
безутешност, своите крясъци
не е възможно, Явора, повтори Деян, каза го толкова тихо, че почти никой
не го чу, но всички усетиха думите му, каза го така, както говореше на Бояна,
докато опираха челата си заедно, докато търсеха носовете и устните си
не е възможно, Явора, каза го Андрея, изгубила всяка опора, останала в
абсолютното тъмно на майчината си лудост, в което не разпознаваше
предметите, а само катастрофите
това е невъзможно, Явора, каза с най-дълбокото на гласа си Дана, каза го с
присъщата категоричност и яснота, с която говореше, каза го така, като че ли
Явора беше дете, а те бяха многоглавите ѝ родители, Явора се беше провинила,
беше извършила недопустимото, нямаше право на това и трябваше да бъде
наказана
невъзможно е, Явора, потвърди Александър с дълбокия си плътен мъжки
глас, Александър, който не можеше да понесе още една загуба

111
 не можеш да си тръгнеш от нас, Явора, промълви Лия, скършила крилата
си, конците в нея пак се бяха скъсали
няма да си тръгнеш, нали, Явора, повтори Никола басово и намести очилата
си, стъклата им се бяха изпотили, той почти не виждаше Явора.
Бяха я обградили в беседката. Стояха един до друг и не помръдваха. Нощта,
тъмнината се бяха спуснали, уличните лампи светеха, уличните котки се
стрелкаха в храстите, уличниците влизаха в заведенията в очакване финалът на
световното да свърши и да освободи от задушливата си прегръдка клиентите
им.
Явора притискаше слепоочията си с ръце, чувстваше пулса си във вените
по челото, броеше пулса си преди екзекуцията.
Няма да го направиш, нали, Явора? Кажи, че няма да ни напуснеш,
проговори отново Алекс с дълбокия си, плътен мъжки глас, беше слаб и висок,
прегърбен, с хлътнали гърди, с отпуснати надолу рамена, беше толкова крехък
и издължен, че плътният му глас звучеше като нещо чуждо на него, като че ли
говореше с гласа на чужд човек.
Започна се, помисли Явора. Започна се и каза високо:
всичко ви разказах, всичко ви дадох, всичко видяхте. Сега трябва да ме
оставите да си тръгна. Беше безпомощна и крехка като птиче сред тях. Когато
започне, ще трае съвсем малко, каза си Явора. Ще свърши съвсем бързо.
Невъзможно е да си играеш така с нас, Явора, заяви Дана спокойно и ясно
и излезе с още половин стъпка напред, останалите също я последваха, така че
кръгът съвсем се затвори.
Използваше ни за експеримент, нали? Всички ни предупреждаваха, че си
такава, промълви Лия, в гласа ѝ имаше ехидност и заядливост, беше глух и
тъмен глас, глас, който не можеше да крещи.
Мислиш ли, че е редно да приютиш някой в себе си и после да го
изхвърлиш? Мислиш ли, че можем да го понесем? Че можем да те загубим?,
попита съвсем тихо Калина.
Явора гледаше надолу, обхванала главата си с ръце,
ето сега, ето сега
Андрея взе ръката ѝ в своята
Андрея разтърси ръката ѝ и започна да крещи
измами ни! Предаде ни! Излъга ни!
и това беше знакът, паролата от небето,
която ги превърна в глутница кучета
измамница! предателка! лъжкиня!
глутница озверели кучета
те виеха около плячката си
Явора! Явора! Явора!
нямаш право да правиш това с нас, Явора!

112
 не можеш да ни напуснеш
не можеш да си тръгнеш не можеш да се отнемеш от нас, Явора
след всичко, което се случи
и започнаха да бутат и да блъскат Явора, да я удрят с длан по раменете и
ръцете, после с юмруци, започнаха да я удрят с юмруци по гърдите и в корема,
някой ѝ зашлеви шамар, някой дръпна опашката ѝ и косата се плисна през
лицето ѝ, закри очите ѝ, които уплашено се взираха в очите на другите, не
подозираха, не проумяваха, не молеха, дълбоките и прозрачни очи на животно,
което се страхуваше
събориха тялото на Явора на земята
и я ритаха с огромните си маратонки
а момичетата я скубеха и блъскаха с юмруци
Явора! Явора! Явора!
не можеш да идваш и да си тръгваш, когато на тебе ти скимне, Явора!
и ръфаха плътта на Явора
и плачът, и отчаянието се смесваха с беззащитността на Явора, с нейната
смълчаност, с това, че всичко понасяше, не викаше, не искаше да се предпази
от ударите, не говореше, беше закрила лицето си с ръце, беше закрила очите
си, плачеше, плачеше и никой от тях не чуваше хлиповете ѝ, защото озверяваха,
разпалваха се, избутваха се един друг, за да имат достъп до Явора, за да могат
да я ударят, да я дръпнат, да я сритат, да се изплюват върху нея и да я псуват
мръсницата, гадината, курвата Явора
започваше да прилича на оргия, ненаситна оргия по разкъсването на Явора,
оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, които да разгарят
въглените на отмъщението, на омразата, заразяваха се един друг като от
светкавична чума, бързаха да се избутат, за да късат парчета от Явора,
Явора, която се подигра с нас
която ни изостави
кръвта се беше появила по смъртнобледото лице на Явора, недейте,
оставете ме, стига! не издържа Явора и извика, обърна главата си нагоре и ги
погледна в очите, моля ви, стига! Моля ви, престанете
а те още повече и още повече
озверяващи, ненаситни, с просвяткащи очи
и ужасно болеше, тези удари отвсякъде ужасно боляха в ребрата, по лицето,
по главата, в бъбреците
моля ви! Явора стоеше на колене пред тях, моля ви, стига
ако престанете да ме удряте, ще остана, ще остана завинаги с вас, но никой
не я чуваше
имайте милост, престанете
и някой хвърли първия камък
и след него всички останали и се чуваше глухият удар на камъните в тялото

113
и главата на Явора
чуваше се глухият удар от ритниците
стоновете на Явора
дишането им се чуваше, дълбокото им, животинско, накъсано дишане
Явора лежеше в краката им мъртва, от слепоочието ѝ на тласъци бликаше
кръв, косата ѝ беше разпиляна върху прахта на беседката, ризата ѝ потънала в
кръв, прахта поемаше кръвта от вената на Явора, наистина се случи много
бързо, някои седнаха на пейките, за други не остана място и клекнаха направо
на земята, в прахта, почти докосвайки трупа на Явора
Явора вече я нямаше
това беше умъртвената Явора
и катастрофата се стовари отгоре им в тези няколко минути, докато прахта
попиваше кръвта на Явора
имаше дълго мълчание
имаше мъртва, лепкава, кървава тишина.
Беше се случило прекалено бързо, за да можеха да повярват на онова, което
са извършили, на трупа на Явора, на светлосините ѝ дънки, на притворените ѝ
клепачи, на стъкленото синьо на очите ѝ, на разкъсаната раирана риза, от която
се подаваше все още живата ѝ гърда

някой първи изплака

изкрещя вътрешностите, червата си

и закри очите си, лицето си, за да не гледа Явора

и другите го последваха,

за да не ослепеят от съдбата си

от годините, които им предстояха

от пустините си

от пиянските си нощи

от леговищата и любовите си

от змиите си

от нажежените си камъни

114
закриваха лицата си,
за да се предпазят от солта в очите си

от зейналите стигми

яворите си

безсмъртията

115
 Теодора Димова

Майките
Българска

Редактор: Георги Господинов

Коректор: Надя Калъчева
Художник: Дамян Дамянов
Предпечатна подготовка: Петър Дамянов
Технически редактор: Божидар Стоянов

Формат 60/90/16
Печатни коли 11.75

ISBN – 10: 954-649-890-4

ISBN – 13: 978-954-649-890-8

София ® 2006
СИЕЛА – СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
1463 София, бул. „Патриарх Евтимий“ № 80 А
тел./факс (02) 954 10 30
www.ciela.net
e-mail: books@ciela.net