Annotation

Завладяващ разказ за силата на жените и приятелството в преломен момент от

историята на Корея.

Миджа и Йонсук са момичета от корейския остров Чеджу, които въпреки различното

си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат
с главата надолу свят, управляван от жените, които осигуряват прехраната на
семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се
грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки, и момичетата нямат
търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано
ежедневие.
Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на ХХ век,
през Втората световна война и Корейската война - с нейните гибелни последици, до
ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически
събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две враждуващи помежду си
империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този
факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си
като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще
бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

“Островът на морските жени” е класическа история в традициите на Лиза Сий -

прочувствен разказ за приятелството между жените и могъщите сили, оформящи
характера и съдбите им, - която запознава читателите с несломимите и незабравими
хеньо от Чеджу и драматичната история, моделирала живота им.

Съдържание
Бележка на автора

Първи ден:
2008 година

Първа част
Приятелство
1938 година

Първи воден дъх

Кое ни кара да се влюбим?
Мехурчета живот

Втори ден:
2008 година

Втора част
Любов
Пролетта на 1944 година -
есента на 1946 година

На гурбет из чужди морета

Когато те обземат мисли за женитба
Брачното ложе
Златното въженце
Да зависиш от фуста

Трети ден:
2008 година

Трета част
Страх
1947-1949 година

Сянка на кошмар
Огненият пръстен
Животворният въздух
Селото на вдовиците
Големи очи

Четвърти ден:
2008 година

Четвърта част
Обяснения
1961 година

Години на потайност
Необятността на непознаваемото море

Четвърти ден (продължение):

2008 година

Пета част
Опрощение
1968-1975 година

Да се родиш крава
Гост за сто години

Четвърти ден (продължение):

2008 година

Благодарности
За автора

Бележка на автора

Въпреки че част от събитията, описани в романа, се развиват по времето, когато за

романизация на корейския език се е използвала системата на Маккюн-Райшауер, в
настоящото изложение съм си послужила с кодифицираната през 2000 г. Коригирана
система за романизация на корейския език. Всички лични имена са предадени според
общоприетите в тази система правила. Където бе възможно, съм използвала
препратки към местния диалект.
На континента думата „халмони“ означава „баба“. На Чеджу преклонението към
силата, независимостта и упоритостта на жените намира израз във факта, че
думата „халман“ означава както „баба“, така и „богиня“. Според традицията
титлата би трябвало да следва името, към което се отнася, но за да се избегнат
възможни грешки и обърквания, в романа тя е поставена пред него: така Солмунде
халман става халман Солмунде, или баба Солмунде.

Първи ден:
2008 година
Подпряна на привързаната към задните й части възглавничка, седящата на плажа
старица преравя изхвърлените на брега водорасли. Свикнала е да прекарва във водата
часове, но дори и тук, на сушата, бдителността към заобикалящата я среда не я
напуска нито за миг. За нея Чеджу - островът, прочут с трите си богатства - вятъра,
камъните и жените - е роден дом. Най-своенравното измежду тях - вятърът - днес е
стихнало до нежен полъх. Ни едно облаче не помрачава небето. Слънцето милва тя-
лото й през бонето за гмуркане и останалото й облекло и стопля главата, шията и
гърба й. Толкова е успокояващо. Домът на старицата, кацнал на скалистия бряг, гледа
към морето. Не е кой знае какво - две малки постройки от характерния за острова
камък, ала местоположението му... Децата и внуците й все я убеждават да им позволи
да го превърнат в ресторант или бар. „Хайде, бабче, ще забогатееш. Можеш да не
работиш повече до края на живота си‘‘ Една от съседките й послуша съвета на
младите. Сега някогашната къща е семейно хотелче с италиански ресторант. На
плажа на Йонсук. В собственото й село. Не, няма да позволи това да се случи и с нейния
дом. „Не се махам оттук, ако ще и да ми дават всичките пари в Корея“ - отбива
предложението тя вече толкова пъти. И как би могла? Къщата на скалистия бряг е
пристан, където е скътала радостта, смеха, скърбите и угризенията, които
животът й бе поднесъл.
Не е единствената, която се труди на плажа. Няколко други жени приблизително на
нейната възраст - прехвърлили коя осемдесетте, коя деветдесетте - също преравят
водораслите, намерили покой на пясъка. Онова, което става за продан, събират в
малки торбички, а негодното оставят. Горе, по алеята, отделяща заливче- то от
пътя, се разхождат млади двойки, хванати за ръце, свели глави един към друг —
вероятно младоженци на меден месец. Някои дори се целуват пред очите на всички,
посред бял ден. Погледът й се спира върху семейство туристи, очевидно от
континента. На децата и мъжа - с еднаквите им тениски на точки и
жълтозеленикави шорти - отдалеч им личи, че не са тукашни. Жената е облечена със
също такава фланелка, но кожата й е старателно предпазена от слънцето от дълъг
панталон, ръкави и шапка с козирка и маска за лицето. По камънаците, които
изглеждат като разпилени из пясъка и морето, се катерят хлапетии от селото. Не
след дълго те вече газят из плитчините, кикотят се и се надпреварват: кой ще
доплува пръв до най-далечната скала, кой ще намери загладено от водата стъкълце
или ще улови морски таралеж, ако изобщо има късмет да открие някой от тези морски
обитатели. Йонсук се усмихва сякаш на себе си. Колко различен ще бъде животът на
тези деца...
Старицата наблюдава и останалите хора, дошли на брега - някои от тях я зяпат
вторачено, без дори да се опитват да прикрият любопитството си, а после погледът
им трепва и се плъзва към някоя от другите старици, които се трудят на плажа днес.
Коя ли от тези бабки изглежда най-приветлива? Най-сговорчива? Дори не си дават
сметка, че за Йонсук и приятелките й самите те са обект на наблюдение. Учени ли са,
журналисти ли, или пък историци? Ще си платят ли добре? Знаят ли кои са
стариците насреща им, хеньо - морските жени? Ще искат да се снимат с нея. Ще
тикнат микрофон в лицето й и ще започнат да задават все същите, втръснали й до
болка въпроси: „Как ви се струва да ви наричат „морска старица“, смятате ли се за
такава? Или се възприемате по-скоро като русалка?“ „Правителството обяви
морските жени за част от културно-историческото наследство - отмираща
традиция, която трябва да бъде опазена дори само като отзвук от миналото. Какво
е чувството да си последната по рода си?“ Ако са учени, ще настояват да говорят за
матрифокалната култура на острова. „Става дума не за матриархат, ще обясняват
те, а за общество, централна роля в което е отредена на жените.“ После ще започнат
да любопитстват: „Наистина ли бяхте глава на семейството? Давахте ли джобни на
съпруга си?“ Често ще се намери някоя млада жена, която да зададе онзи въпрос, който
Йонсук бе слушала да се обсъжда цял живот. „Какво е по-добре да бъдеш - мъж или
жена?“ Каквото и да я разпитват, тя винаги дава един и същ отговор: „Бях най-
добрата хеньо!“ Предпочита да не задълбава повече. Когато някой от посетителите
упорства, му казва троснато: „Като толкова искате да научите повече за мен,
вървете в музея. Там можете да видите снимката ми. Можете да гледате
видеофилма за мен!“ Ако и тогава не си тръгнат... е, тя може да бъде и по-пряма:
„Оставете ме на мира! Имам си работа!“
Реакцията й обикновено зависи от това как се чувства тялото й. Днес слънцето грее
ярко, водата проблясва и дълбоко в костите си, макар и седнала на брега, тя усеща
безтегловността на морето, напора на вълните, чиято отривиста милувка
успокоява болката в мускулите й, прегръдката на студа, която уталожва паренето в
ставите. Ето защо се оставя да я снимат и дори намества бонето си назад, за да угоди
на младия мъж, който иска да види лицето й „по-добре“. Йонсук наблюдава как
събеседникът й се мъчи да подхване отдалеч неминуемата болезнена тема и след
дълги обходи най-сетне достига до същината: „Семейството ви пострада ли по време
на Третоаприлския инцидент?“
Айго - разбира се, как да не бе пострадала. Разбира се. Разбира се. Разбира се. „Няма
човек на Чеджу, който да не е пострадал“, отговаря тя. И това е всичко, което ще си
позволи да каже по въпроса. И днес, и всеки друг път. По-добре да му обясни, че това е
най-щастливото време през целия й живот. И действително е така. Още е в състояние
да работи, но й остава време да се вижда с приятелки и да пътешества. Може да
наблюдава правнучките си и да ги преценява наум: „Тази ми е хубавица. Тази пък е най-
умната“ или: „А тази - дано случи на мъж.“ Внуците и правнуците й са най- голямата
й радост. Защо ли не бе разсъждавала така и на младини? По онова време обаче не бе
имала и най-малка представа как ще се стече животът й. Не би могла да си представи
днешния ден дори и насън.
Младият мъж оставя Йонсук на мира и се отдалечава. Прави опит да заговори една
от приятелките й, седналата на десетина метра вляво Куджа. Своенравна както
винаги, тя дори не го удостоява с поглед. Посетителят започва да досажда с
въпросите си на по-малката й сестра Кусун, която му се развиква: „Да се махаш от-
тук!“ Йонсук изсумтява одобрително.
Когато напълва торбичката, тя се изправя с мъка и затътря нозе към купчината
чували, в които събира находките си. След като изсипва съдържанието й в един от
тях, Йонсук закуцуква към друга част от плажа, все още незавзета от останалите.
Настанява се на пясъка и внимателно намества възглавничката под себе си. Макар и
изкривени от тежкия труд и сбръчкани от годините излагане на силното слънце,
ръцете й не са изгубили пъргавостта си. Звукът на морето... милувката на топлия
въздух... Увереността, че е закриляна от хилядите богини, обитаващи острова... Дори
цветистите епитети на Кусун не са в състояние да развалят настроението й.
В този момент с периферното си зрение Йонсук забелязва упътилото се към нея
семейство. Облечени са различно един от друг, а и не си приличат. Мъжът е бял,
жената - очевидно корейка, а момченцето и девойката с тях са със смесено потекло.
Неволно видът на тези деца, в чиито жили тече поравно кръвта на две раси, я кара да
се почувства неловко: момченцето носи шорти, тениска с картинка на супергерой и
груби кецове, а момичето е с къси пан- талонки, едва покриващи онова, което би
трябвало да покриват, и тикнати в ушите слушалки, чиито кабели се полюшват
свободно, докосвайки едва напъпилите му гърди. Трябва да са американци, решава
Йонсук, докато наблюдава предпазливо как се приближават към нея.
- Вие ли сте Ким Йонсук? - обръща се към нея жената. Има хубави черти и бледа кожа.
Йонсук кимва леко и тя продължава: - Казвам се Чийон, но всички ми казват Джанет.
Йонсук се опитва да си обърне езика:
- Джанет.
- Това са съпругът ми Джим и децата ни Клара и Скот. Питахме се дали си спомняте
баба ми. - Джанет говори на... На какъв език всъщност говори? Не е корейски, но и не е
местният диалект на Чеджу. - Казваше се Миджа. Фамилията й бе Хан.
- Не я познавам.
Едва забележима бръчица набраздява челото на жената току над основата на носа й.
- Но нали сте живели в едно и също село?
- Живея тук, но не познавам жената, за която ме питате. - Гласът на Йонсук
прозвучава по-рязко и кресливо и от този на Кусун, което кара двете сестри да
обърнат въпросителен поглед към нея. Добре ли си?
Американката остава невъзмутима.
- Нека ви покажа нейна снимка.
Тя бръква в чантата си, изважда кафяв плик и започва да рови в него, докато не
открива онова, което търси. Протяга ръка и показва черно-бяла фотография на
девойка, облечена в старовремски бял бански костюм. Зърната на гърдите й
напомнят на очите на октопод, надзъртащ от дълбините на подводна пещера.
Косата й е покрита с бял шал в тон с облеклото. Погледът на Йонсук пробягва по
облото й лице, стройните ръце с добре оформени мускули, силните крака и широката
й открита усмивка.
- Съжалявам - отговаря тя. - Не ми е позната.
- Имам и други снимки - не се отказва жената.
Докато Джанет надзърта в плика и прехвърля останалите фотографии, Йонсук
грейва в усмивка срещу мъжа.
- Имате ли телефон? - обръща се към него тя на английски - който, както си дава
сметка, е много по-лош от корейския на жена му - и вдига ръка към ухото си, сякаш
държи телефон.
Често прибягва до тази тактика, за да се отърве по-бързо от досадни натрапници.
Ако се случи това да е млада жена, понякога й казва: „Преди да отговоря на въпросите
ви, трябва да звънна на внука си.“ Ако пък е мъж - независимо на каква възраст, -
направо го пита: „Женен ли сте? Праплеменницата ми е прекрасно момиче, следва в
колеж. Ще я помоля да дойде, за да ви запозная? Удивително е колко много хора се
хващаха на номерата й. Чужденецът, разбира се, започва да потупва джобовете си за
телефона си. Устните му се разтягат в широка усмивка. Блестящо бели, много
правилни зъби, като на акула. Момичето обаче го изпреварва и първо изважда своя -
от новите айфони, точно като онези, които Йонсук бе подарила на правнуците си за
последните им рождени дни.
Без дори да извади слушалките от ушите си, то казва:
- Кажете ми номера.
Гласът му разтърсва цялото й същество. Говори на местния диалект. Не идеално,
разбира се, но доста прилично, а интонацията му кара кожата по ръцете й да
настръхне.
Тя изрича номера. Клара набира цифрите на клавиатурата. После измъква кабела на
слушалките и подава телефона на Йонсук, която изведнъж започва да се чувства като
парализирана. Тласкано от някакъв вътрешен порив - какво друго освен порив би могло
да бъде? - момичето се навежда към нея и допира телефона до ухото й. Докосването
му... като лава.... Изпод тениската на девойката се плъзва провесено на златна
верижка кръстче и се залюлява пред очите й. Едва сега тя забелязва, че и майката
Джанет също носи разпятие.
Четиримата чужденци я наблюдават очаквателно. Мислят си, че ще им помогне. Тя
заговаря скорострелно в слушалката. Челото на Джанет отново се набръчква в
усилие да разбере думите й, но сега Йонсук говори на чист диалект, който - както
неведнъж са й казвали - се различава от книжовния корейски колкото френският от
японския. Щом разговорът приключва, Клара пъхва телефона в задния си джоб и с
неловко изражение се обръща към майка си, която продължава да вади още и още
снимки.
- Това е баща ми на младини - казва Джанет, като тиква неясна фотография под носа
на Йонсук. - Него помните ли? Ето още една снимка на баба ми. Правена е в деня на
сватбата й. Казвала ми е, че момичето до нея сте вие. Бихте ли ни отделили няколко
минути, за да поговорим?
Но Йонсук се е върнала към работата си и само от време на време от любезност
хвърля поглед на снимките. Изражението й обаче с нищо не издава чувствата, които
напират в сърцето й. Няколко минути по-късно, подскачайки по неравностите, към
тях се приближава мотоциклет с прикрепено отзад ремарке. Тя понечва да се надигне
от земята. Чужденецът я подхваща за лакътя, за да й помогне. От много години не я е
докосвал човек с тъй бяла кожа и Йонсук инстинктивно се отдръпва.
- Иска само да ви помогне - обажда се Клара на детинския си диалект.
Старицата наблюдава как чужденците се опитват да помогнат на внука й да
натовари торбите с водорасли на ремаркето. Щом успяват да закрепят товара, тя
се покатерва на седалката зад него, хваща го през кръста и го потупва с ръка да
побърза: „Тръгвай, тръгвай!“ След като оставят плажа зад гърба си и излизат на
пътя, тя отново се обръща към внука си, този път с по-смекчен тон: „Мини по обиколен
път. Не искам да видят къде живея.“
 Първа част

Приятелство

1938 година

Първи воден дъх

Април 1938 година

Първият ми ден на работа в морето започна часове преди зазоряване, когато дори и
гарваните не се бяха събудили.
Облякох се и тръгнах опипом към нужника. Изкачих се по стълбичката до каменната
постройка и се наместих над дупката в пода. Прасетата се скупчиха отдолу, като
прогрухтяваха нетърпеливо.
До стената в ъгъла стоеше облегната яка тояга, която влизаше в употреба, когато
във въодушевлението си някое от тях започнеше да се хвърля твърде високо. Предния
ден ми се бе наложило здравата да цапардосам едно по зурлата. Явно тази случка още
ги държеше, защото тази сутрин търпеливо зачакаха произведеното от мен да цопне
на земята, преди да се сбият за по-голям пай.
Върнах се в къщата, привързах малкия си брат на гърба си и се запътих към селския
кладенец. Нужни ми бяха три курса с пълните пръстени делви, докато успея да донеса
достатъчно вода за утринните нужди на семейството. Излязох отново, за да събера
оборски тор за огъня. И това задължение трябваше да се свърши рано, за да не се
блъскам с останалите жени и момичета от селото.
След като свърших задачите си, се отправих към къщи, с братчето си на гръб.
Под покрива ни съжителстваха три поколения - мама, татко и ние, децата, живеехме
в голямата къща, а баба - в малката постройка в другия край на двора. И двете бяха
изградени от камък, а сламените им покриви бяха укрепени с камъни, чиято тежест
не позволяваше силните ветрове да ги отнесат. Голямата къща се състоеше от три
помещения: кухня, дневна и специалната стая, която жените използваха само в
сватбената нощ и след раждане. Когато влязох, газените лампи вече трепкаха и
пращяха. Рогозките за спане бяха сгънати и натрупани до стената.
Баба бе облечена и пиеше гореща вода. Главата й бе покрита със забрадка.
Костеливото й лице и ръцете й имаха цвета на кестен. Двамата ми братя - на
дванайсет и на десет години - се бяха настанили на пода един до друг със скръстени
крака и допиращи се колене. Срещу тях бе седнал третият ми брат - който, както вся-
ко седемгодишно момченце, се въртеше на мястото си като шило в торба. Сестра ми,
по-малка от мен с шест години, помагаше на майка ми да приготви трите кошници.
Докато проверяваше отново и отново дали е прибрала всичко, лицето на майка ми бе
застинало в съсредоточено изражение. Малката пък ужасно се стараеше да покаже
на всички, че вече се учи да бъде хеньо.
Баща ми разсипа в купичките рядката просена чорба, която бе приготвил за закуска.
Обичах го с цялото си сърце. Имаше тясното лице на баба. Издължените му,
изтъняващи към пръстите длани бяха меки, очите му - дълбоки и топли. Мазолестите
му нозе почти винаги бяха боси. Бе нахлупил любимата си шапка от кучешка козина
ниско над ушите и се бе навлякъл с няколко ката дрехи, с което успяваше да скрие какви
лишения понасяше, за да има повече храна за децата му. Майка ми, която не търпеше
да губи дори и минута в бездействие, седна на пода до нас и започна да се храни, като в
същото време кърмеше най-малкия ми брат. Щом приключи, тя подаде бебето на баща
ми. Като всеки съпруг на хеньо, той щеше да прекара останалата част от деня под
голямото дърво на площада на селото в компанията на останалите бащи. На тях се
падаше да гледат пеленачетата и най-малките деца. След като се увери, че брат ми
кротува в прегръдката му, майка ми ми направи знак да побързам. Вътрешно се тресях
от притеснение. Много се надявах днес да мога да се докажа пред нея.
Небето едва започваше да розовее, когато трите с мама и баба излязохме навън. Сега,
в първите лъчи на деня, виждах как виещите се от устата ми кълбета пара
постепенно се разтварят в студения въздух. Баба се движеше бавно, но всяка стъпка
и всеки жест на майка ми бяха изпълнени с пъргавина и отмереност. Ръцете и краката
й бяха силни. Кошницата бе вече на гърба й и сега тя се зае да ми помогне да наместя
своята и да пристегна ремъците й. Преливах от гордост, че от днес и аз ще помагам
за препитанието и грижите за семейството, че на свой ред ще стана брънка от
древната островна традиция. Неочаквано и за самата себе си се почувствах като
жена.
Майка ми вдигна третата кошница, нагласи я на гърдите си и двете заедно
прекрачихме през отвора в каменния зид, който защитаваше малкия ни имот от
любопитните погледи и безмилостния вятър. Отправихме се по една от хилядите оле
- оградените от каменни стени пътеки, които се виеха между къщите. Част от тях
изграждаха мрежа от маршрути, които свързваха селата на острова. През цялото
време бяхме нащрек за японски войници. Вече двайсет и осем години Корея бе тяхна
колония. Мразехме ги и те ни отвръщаха със същото. Бяха жестоки. Отмъкваха
храната ни. Плячкосваха добитъка, който се отглеждаше във вътрешността на
острова. Знаеха само да грабят. Бяха убили родителите на баба и тя презрително ги
наричаше чокпари - ония с раздвоените копита. Майка ми непрекъснато ми
повтаряше, че ако се натъкна на колонизатори - било то войници, или цивилни, -
трябва да бягам или да се скрия, защото бяха озлочестили не едно и две момичета от
Чеджу.
Най-сетне завихме зад един ъгъл и се озовахме на дълъг прав участък. Напред в
далечината забелязах Миджа, която пристъпваше от крак на крак колкото за да се
стопли, толкова и от вълнение, и изглеждаше сякаш танцува. Кожата й бе като
порцелан и утринната светлина озаряваше страните й. Тъй като аз бях израсла в
Кулдон, а нейният дом се намираше в друга част на Хадо - Сутдон, двете винаги се
чакахме на това място. Още преди да стигнем до нея, тя се поклони дълбоко на майка
ми в знак на признателност и покорство, която прие поздрава й със съвсем леко
привеждане на горната част на тялото. После, все така мълчаливо, тя пристегна
третата кошница на гърба й.
- Момичета мои, двете се учихте да плувате заедно - каза тя. - Наблюдавахте по-
опитните и усвоявахте нужните умения. Ти особено, Миджа, показа голямо старание.
Не се обидих, че майка ми я похвали специално. Беше си го заслужила.
- Никога не бих могла да ви се отблагодаря. - Гласът на Миджа бе нежен като
венчелистчетата на цвете. - Винаги сте ми били като майка, за което ще съм ви
признателна до края на живота си.
- И аз те чувствам като своя дъщеря - отвърна майка ми. - Днес халман Самсон може
да бъде доволна, че работата й е свършена. Като богиня, покровителка на бременните
жени, раждането и отглеждането на децата до петнайсетгодишна възраст, сега тя
е напълно свободна от задълженията си. Много момичета могат да се похвалят, че
имат приятелки, но вие двете сте нещо повече. Винаги сте си били като сестри и от
днес нататък очаквам от вас да се грижите една за друга по същия начин, както ако
в жилите ви течеше една кръв.
Думите й бяха колкото благословия, толкова и предупреждение.
Миджа първа се осмели да даде израз на страховете си.
- Зная как да си поема дъх, преди да се гмурна под вълните. Трябва да задържа
възможно най-много въздух. Но ако не разбера кога да изплувам? Ако не успея да
изпълня правилно своя сумбисори?
Поемането на дъх е процесът, използван от всички хеньо, за да напълнят дробовете си
с достатъчно въздух за гмуркането. Сумбисори пък се нарича онзи особен звук,
наподобяващ подсвиркване или зова на делфин, с който гмуркачките изпразват
дробовете си при изплуването на повърхността, последван от ново дълбоко вдишване.
- Поемането на дъх не би трябвало да те затрудни - каза майка ми. - На сушата също
дишате.
- Но как да постъпя, ако ми свърши въздухът, докато съм във водните дълбини? -
попита Миджа.
- Вдишване, издишване, вдишване, издишване. Всички начинаещи хеньо все затова се
безпокоят - изтърси баба, изпреварвайки отговора. Понякога не бе никак търпелива с
Миджа.
- Тялото ти ще знае какво да прави - каза майка ми насърчително. - А дори и да не се
справи само, аз ще бъда до теб. Благополучното завръщане на брега на всяка гмуркачка
в колектива е моя отговорност. Вслушвам се, докато не чуя неподражаемия сумбисори
на всяка от тях. В своето единство нашите сумбисори създават песен, изтъкана от
въздуха и ветровете на Чеджу. Това е най-съкровеният звук на света. Именно той
осъществява връзката с бъдещето и с миналото и ни позволява да служим най-напред
на родителите, а после и на децата си.
Тези думи ми подействаха успокоително, но в следния миг си дадох сметка, че Миджа
е впила в мен очаквателен поглед. Предния ден двете с нея се бяхме уговорили да
споделим с майка ми опасенията си. Тя първа бе дала израз на страховете си и сега бе
мой ред да споделя своите, но чувствах неохота. Имаше много начини човек да намери
гибелта си в морските дълбини и изпитвах истински страх. Ала при все че майка ми бе
казала, че чувства Миджа като своя дъщеря - разбира се, бях й благодарна, задето
обича приятелката ми толкова много, - аз бях плът от плътта й и не исках да ме
смята за по-малко достойна от нея.
В този момент майка ми тръгна напред и това ме избави от необходимостта да кажа
нещо. Двете с Миджа я следвахме, а баба вървеше зад нас. Преминахме покрай още и
още къщи - всички те, също като нашата, бяха направени от камък и имаха сламени
покриви. Главният площад бе пуст с изключение на групичките жени, привлечени към
морето от прибоя и мириса на солен въздух. Малко преди да стигнем брега, се спряхме,
за да откъснем по шепа листа от избуялия по стръмните скали див пелин, които
старателно напъхахме в кошниците си. Един последен завой и се озовахме на плажа.
Запристъпвахме по острите камъни към пултока. Той представляваше кръгло
ограждение от натрупани един върху друг вулканични камъни. Двете извити,
застъпващи се стени, които служеха вместо врата, скриваха вътрешността му от
любопитни погледи. Подобна конструкция бе изградена и в плитчините. Тя обаче се
използваше за къпане и пране. Съвсем близо до брега, където водата стигаше едва до
коленете, пък имаше пространство, оградено с камъни. В него по време на прилива
попадаха цели пасажи аншоа и щом водата се отдръпнеше, нагазвахме вътре и ги
ловяхме с мрежите.
В Хадо имаше седем пултока - по един за колектива от всеки район на селото. Нашата
група наброяваше трийсет гмуркачки. Логиката изискваше входът на ограждението
да гледа към водата, тъй като жените влизаха и излизаха през целия ден, но в дейст-
вителност разположението му откъм брега осигуряваше допълнителна защита
срещу постоянните ветрове, духащи от морето. Над грохота на разбиващите се вълни
във въздуха се носеха женски гласове, които си разменяха закачки, шеги и отдавна
изтъркали се подигравки. Когато влязохме, гмуркачките се обърнаха да видят кой е
дошъл. Всички бяха облечени с ватирани панталони и горници с дълъг ръкав.
Миджа свали кошницата от гърба си и бързо се отправи към огъня.
- Не си прави труда да го разпалваш - подвикна й добронамерено Ян Тосен.
Имаше високи скули и остри лакти и единствена сред познатите ми носеше косата си
винаги сплетена на плитки. Беше малко по-възрастна от майка ми и двете не само се
гмуркаха заедно, но и бяха най-добри приятелки. Съпругът й я бе дарил само с две деца
- син и дъщеря. Тежка участ, няма спор. Въпреки това семействата ни бяха станали
много близки, особено след като мъжът на Тосен бе отишъл да работи във фабрика в
Япония. Около една четвърт от населението на Чеджу живееше там, понеже
билетът за ферибота струваше наполовина на чувал ориз. Съпругът на Тосен бе
заминал за Хирошима толкова отдавна, че дори не си го спомнях. Майка ми й помагаше
с приготовленията за провеждането на обредите за почитане на предците, а тя на
свой ред се включваше в готвенето на ястията за нашите семейни празници.
- Вече не си помощничка. От днес ще се гмуркаш с нас. Готова ли си, момичето ми?
- Да, лельо - отговори Миджа, използвайки почтителното обръщение, след което й се
поклони и отстъпи назад.
Жените избухнаха в смях и това накара приятелката ми да поруменее.
- Стига сте я закачали - укори ги майка ми. - Тези двете си имат достатъчно
притеснения.
Като водачка на колектива на майка ми се полагаше мястото, разположено срещу
тази част от стената, която предлагаше най- добра защита от ветровете. Едва след
като тя седна, останалите жени започнаха да заемат местата си в строго определен
ред, съответстващ на уменията им. На старшите гмуркачки, или „бабите“ - жените,
които подобно на майка ми бяха достигнали най- високото стъпало на гмуркаческото
изкуство, дори и все още да не бяха благословени с внуци, - се полагаха най-хубавите
места. Истинските баби като моята си нямаха специално название, но се ползваха с
всеобщото уважение на колектива. Макар и отдавна да се бяха оттеглили от работа
в морето, те все така с удоволствие споделяха компанията на жените, с които бяха
прекарали по- голямата част от живота си. Баба ми и приятелките й обичаха да
събират водораслите, изхвърлени на брега от ветровете, и да се гмуркат в
плитчините близо до брега, като се разтушаваха с шеги и споделяне на мъките и
неволите си. Като жени, заслужили уважението и почитта на останалите, те
заемаха вторите по значимост места в пултока. Следваха ги младшите гмуркачки -
на възраст между двайсет и трийсет и няколко години, на които тепърва им
предстоеше да усъвършенстват уменията си. Аз и Миджа седяхме при невръстните
хеньо: двете сестри - Кан Куджа и Кан Кусун - по-големи от мен съответно с две и с
три години, и дъщерята на Тосен, Юри, която бе навършила деветнайсет. Трите
момичета се гмуркаха от няколко години, докато ние бяхме абсолютно начинаещи, но
и петте се числяхме към най-ниското стъпало в йерархията на групата, което
означаваше, че местата ни се намираха до входа на пултока. Студеният вятър
беснееше отвъд стените и двете с Миджа изприпкахме по-близо до огъня. Доброто
загряване преди влизане в морето бе изключително важно.
Майка ми откри събранието, обръщайки се към останалите жени с традиционния
въпрос:
- Има ли храна на този плаж?
- Повече храна, отколкото биха били песъчинките на нашия остров - обади се напевно
Тосен, - ако пясъкът бе изобилен толкова, колкото и скалите.
- Повече храна, отколкото на двайсетте луни - обяви друга от жените, - ако в небето
над нас грееха двайсет луни.
- Повече храна, отколкото в петдесетте делви на баба ми - додаде една от
гмуркачките, която бе овдовяла съвсем млада, - ако баба ми имаше петдесет делви.
- Добре тогава - каза майка ми в отговор на ритуалните духовитости. - Сега да
обсъдим къде ще се гмуркаме днес.
У дома гласът й винаги ми се струваше твърде силен, но тук той се сливаше с
гръмките гласове на останалите жени. С времето слухът на всички хеньо неумолимо
се увреждаше от честата промяна на налягането. Един ден и аз щях говоря високо,
подобно на тях.
Морето не е ничия собственост, но на всеки колектив бяха предоставени права за
гмуркане в определени райони. Едни от тях започваха почти от плажа, където бе
достатъчно плитко да се върви по дъното, и се простираха на около двайсет-трийсет
минути плуване навътре в морето. Други бяха достъпни само с лодка: заливче,
подводно плато недалеч от брега, северната страна на един или друг остров. Ние с
Миджа наблюдавахме внимателно жените, които сега започнаха да обсъждат
възможностите. Като невръстни гмуркачки все още не бяхме заслужили правото да
се изказваме. Дори и младшите хеньо слушаха мълчаливо. Майка ми отхвърли
повечето от направените предложения. „В този район запасите са изчерпани“, каза
тя веднъж на Тосен. Друг път възрази: „Подобно на сушата, подводните селения също
следват сезоните. За да не безпокоим морските обитатели, когато хвърлят хайвера
си, от юли до септември не се събират рапани, а от октомври до декември е забранен
уловът на морско ухо. Наш дълг е да пазим и стопанисваме морето. Ако се грижим
добре за него, то ще продължи да ни осигурява препитание? Най-сетне тя взе решение.
„Ще гребем до подводния каньон, който се намира недалеч оттук.“
- Невръстните хеньо не са готови за този терен - обади се една от старшите хеньо. -
Не са достатъчно силни, а и още не са заслужили правото да се гмуркат там.
Майка ми вдигна ръка да я прекъсне:
- В този район лавата, изляла се от недрата на Баба Солмунде, образува скалист
каньон. Стените му са благодатни и всяка от нас ще може да прояви уменията си.
Нека най-опитните се гмуркат докъдето желаят. Невръстните хеньо ще търсят
улов по скалите близо до повърхността. Куджа и Кусун, вие ще показвате на Миджа
какво да прави. Искам дъщерята на Тосен, Юри, да наглежда Йонсук. Скоро тя ще стане
младша гмуркачка и това е добро обучение за нея.
Тези доводи сложиха край на възраженията. Гмуркачките са по-близки с
посестримите си от колектива, отколкото със собствените си деца. Днес между
моята майка и мен бе започнало изграждането на тази тъй съкровена връзка.
Наблюдавайки Тосен и Юри, лесно можех да си представя какви щяха да бъдат
отношенията помежду ни само след няколко години. Но този момент ми показа и защо
майка ми бе избрана начело на колектива. Притежаваше качествата на истински
водач, а мнението й се ценеше високо.
- Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си - обърна се тя
предупредително към останалите. - В този свят, в подводното царство, всички ние се
спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата
между живота и смъртта.
Тези традиционни слова често се изричаха от жените на острова, но въпреки това ние
закимахме сериозно, сякаш ги чувахме за пръв път.
- Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от
опасностите - додаде майка ми. - Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и
продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички.
След като изрече и това последно правило - сякаш някоя от нас би могла да забрави
една толкова основна истина, - тя се плесна два пъти по бедрата, давайки ни знак, че
срещата е приключила и е време да се хващаме на работа. След като баба и другарките
й излязоха от пултока и се отправиха към брега, майка ми повика Юри и й даде задача
да ми помогне да се приготвя. Двете се познавахме, откакто се помнехме, и бе
естествено да си паснем и във водата. Куджа и Кусун не бяха близки с Миджа и
вероятно биха предпочели да странят от нея. Тя бе сираче, а за баща й се знаеше, че е
бил колаборационист, който бе работил за японците. Независимо дали им харесваше,
или не обаче, двете момичета бяха длъжни да се подчинят на повелята на майка ми.
- Застани близо до огъня - каза ми Юри. - Колкото по-бързо се съблечеш и се приготвиш,
толкова по-скоро ще влезем във водата. А колкото по-скоро влезем, толкова по-скоро
ще се върнем тук на топло. Прави като мен.
Примъкнахме се по-близо до огъня и започнахме да се събличаме. Жените наоколо
нямаха каквито и да било задръжки по отношение на голотата. Все едно се намирахме
в банята. Фигурите на някои от по-младите бяха наедрели от растящите в утробите
им деца. Кожата на по-възрастните бе нашарена с белези от стрии. Гърдите на още
по-старите бяха провиснали от годините и всеотдайността им на съпруги и майки.
Тялото на Миджа и моето собствено също издаваха възрастта ни. Бяхме на
петнайсет, но заради суровите условия, в които бяхме израсли - недоимъка на храна,
тежкия физически труд и студа, - бяхме мършави като змиорки, гърдите ни дори не
бяха напъпили, а между краката ни едва бе набол рехав мъх. Стърчахме край огъня,
треперещи от студ, докато Юри, Куджа и Кусун ни помагаха да навлечем
изработените от прост бял памук костюми за гмуркане. Белият цвят щеше да ни
направи по-лесно различими във водата, а и се смяташе, че отблъсква акулите и
делфините, но - както добре си давах сметка - тънката материя изобщо нямаше да
ни предпази от студа.
- Представете си, че Миджа е бебе - каза Юри на двете сестри, - което трябва да
повиете. - После се обърна към мен и започна да обяснява: - Погледни, предната и
задната част не са зашити. Пристягат се от двете страни с помощта на ето тези
върви. Това позволява костюмът да се отпуска или смалява при бременност или при
промяна на теглото. - Тя се приведе по-близо: - Копнея за деня, когато ще мога да
съобщя на свекърва си, че съпругът ми е посял семето си в утробата ми. Ще имаме син.
Сигурна съм. Когато умра, той ще ми отдава почит.
Сватбата на Юри бе насрочена за следващия месец и тя напълно естествено вече си
мечтаеше как ще роди син, но точно сега нетърпението й ми се стори някак
маловажно. Пръстите й бяха студени като лед и караха кожата ми да настръхва.
Въпреки че стегна вървите възможно най-здраво, костюмът висеше около тялото ми.
И Миджа изглеждаше по същия начин. Тези дрехи бяха донесли на гмуркачките славата
на непристойни жени, защото никоя благовъзпитана корейка от континента или
дори от острова не би си позволила да изложи на показ толкова много плът.
Юри не спираше да бърбори и за миг:
- Брат ми е много умен и ученолюбив. - Въпреки че майка ми бе предводителка на
колектива, синът на Тосен бе гордостта на цял Хадо. - Всички казват, че един ден Чунбу
ще замине да следва в Япония.
Чунбу бе единствен син в семейството и привилегията да получи образование бе
отредена само на него. Юри и баща й помагаха за издържането на домакинството,
въпреки че печелеха по-малко от Тосен, докато майка ми трябваше да събере парите,
нужни да изпрати братята ми на училище, сам-сама, без помощ от баща ми. Щяха да
са късметлии, ако можеха да продължат след началното училище.
- Ще трябва да работя още по-упорито, за да помагам за плащането на таксата на
Чунбу и да изкарвам прехрана за новото си семейство. - Юри се провикна към майка си
и бъдещата си свекърва, които се намираха в другия край на пултока: - Добра
работничка съм, нали?
Цялото село я знаеше като голяма бъбривка. Изглеждаше безгрижна и наистина бе
усърдна работничка, ето защо изобщо не бе било трудно да й намерят съпруг.
Вниманието й отново се насочи към мен.
- Ако родителите ти те обичат наистина много, ще ти намерят момче от Хадо. Така
ще запазиш правата си да се гмуркаш и ще виждаш семейството си всеки ден. -
Осъзнавайки какво е казала, тя потупа Миджа по ръката и добави: - Извинявай.
Забравих, че нямаш родители. - В следващия момент, без да мисли много-много,
изтърси: - Как изобщо ще си намериш съпруг?
В гласа й звучеше искрено недоумение.
Хвърлих поглед към Миджа с надеждата, че не се е засегнала от нетактичността на
Юри, но съсредоточеното й изражение издаваше, че е погълната изцяло от усилието
да следва указанията на двете си наставнички.
Над костюмите навлякохме ватираните горнища. Носеха се само в студено време, но
ми се стори, че в това няма никаква логика, тъй като бяха изработени от същата
тънка памучна материя като останалата част от облеклото. Накрая покрихме
главите си със също тъй бели шалове, както за да запазим по-добре телесната си
топлина, така и защото не искахме някой изплъзнал се кичур коса да се заплете във
водораслите или да се закачи на скала.
- Ето, вземете - каза Юри и тикна в ръцете ни няколко хартиени пакетчета, пълни с
бял прах. - Изяжте го. Ще ви предпази от водолазна болест, главоболие и други
болежки. И от звъненето! - И тя сбърчи лице при самата мисъл за това. - Още съм
невръстна гмуркачка и вече ми звънят ушите! Зззззз... - Юри наподоби пронизителния
звук, който явно ехтеше в главата й.
Следвайки примера на трите по-опитни момичета, двете с Миджа разкъсахме
пакетчетата, наклонихме назад главите си като пиленца и изсипахме горчивия бял
прах в устите си. Гмуркачките плюха върху ножовете си, ритуал, който трябваше да
им донесе късмет и да им помогне да открият морско ухо - ценна придобивка, която на
пазара се продаваше прескъпо.
Майка ми се зае да провери екипировката ми. Особено внимание обърна на теуака. -
издълбаната и изсушена на слънце кратуна, която служеше на гмуркачките като
поплавък. След това повтори същото и с Миджа. Всяка от нас носеше у себе си пичан -
инструмент, с чиято помощ отделяхме морските обитатели от скалите - и малка
назъбена мотика, която се захващаше за цепнатините или се забиваше в пясъка,
покриващ подводните скали, като по този начин улесняваше придвижването ни.
Имахме още сърп за рязане на водорасли, нож за отваряне на морски таралежи и копие
за самоотбрана. Двете с Миджа се бяхме упражнявали да използваме тези оръдия,
докато играехме в плитчините, но сега майка ми се обърна към нас, като наблягаше
на думите си:
- Днес не бързайте да си служите с тях. Искам от вас само да се постараете да
привикнете към заобикалящата ви вода. Бъдете бдителни, защото там долу всичко
ще ви изглежда различно.
Трите излязохме заедно от пултока. Щяхме да се завърнем в него няколко часа по-
късно, за да приберем и поправим екипировката, да претеглим дневния улов, да си
поделим приходите и най-важното - да се стоплим. Ако морето бе щедро, можеше дори
да сготвим и да хапнем част от даровете му. Нямах търпение да дойде този момент.
Докато жените се качваха на корабчето, което щеше да ни отведе до каньона, ние с
Миджа продължавахме да се бавим на пристана. Сега приятелката ми извади от
кошницата си книга, а аз - скритото в моята парче въглен. Откъсна една от
страниците и я притисна върху йероглифа с името на корабчето. Дори и привързано
за вълнолома, то подскачаше от вълнението толкова силно, че тя едва успяваше да
държи листа неподвижен, докато го натъркам с въглена. Когато най-сетне
приключих, двете спряхме за миг, за да се полюбуваме на резултата: смътно
повторение на символа, който не бяхме в състояние да прочетем, но знаехме, че
означава „изгрев“. От години увековечавахме любимите си моменти и места с този
ритуал. Рисунката не бе най-сполучливият ни опит, но щеше да ни остане като спомен
от днешния ден за цял живот.
- Побързайте - повика ни майка ми, чието търпение започваше да се изчерпва.
Миджа пъхна листа на сигурно място в книгата, след което двете пъргаво се качихме
на борда и хванахме веслата. Започнахме да гребем бавно. Когато се отделихме от
пристана, майка ми даде тон за песен.
- Да се гмуркаме... - Сипкавият й глас долетя до слуха ми, пронизвайки воя на вятъра.
- Да се гмуркаме... - подхванахме ние в отговор, като гребяхме в такт с мелодията.
- Златни раковини, сребърни морски охлюви - продължи тя.
- Да хванем този улов пребогат!
- Да угостя мъжа любим...
- Когато се завърне у дома.
Усетих как неволно се изчервявам. Майка ми нямаше любим, чието завръщане да
очаква, но тази песен бе една от най-обичаните и всички я пееха с удоволствие.
Приливът бе благоприятен, а морето - относително спокойно. При все това, въпреки
че вниманието ми бе погълнато от гребането и песента, скоро почувствах как започва
да ми прилошава, а обичайно розовите страни на Миджа придобиха пепелносив от-
тенък. Щом стигнахме до мястото, определено за днешното гмуркане, спряхме да
гребем и издърпахме веслата. Корабчето се наклони напред и се залюля от лекото
вълнение. Прикрепих пичана към китката си и приготвих мрежата и теуака. Полъхна
лек ветрец, от който започнах да зъзна. Чувствах се толкова жалка и окаяна.
- От хиляди години, от десет хиляди години отправям молитви към бога на морето,
Морския дракон - понесе се гласът на майка ми над вълните. - Умолявам те, владетелю
на океана, пощади ни от бурните ветрове. Укроти силните течения.
Тя изсипа приношенията от ориз и оризово вино във водата. Щом обредът приключи,
натъркахме вътрешността на очилата за гмуркане с листата от див пелин, за да ги
предпазим от замъгляване, след което ги наместихме на очите си. Една по една жени-
те започнаха да скачат във водата под ритмичното отброяване на майка ми и
заплуваха по двойки и тройки към каньона. Сега, когато поолекна, корабчето започна
да се люлее още по-силно. Юри трябваше да се подпре, за да запази равновесие, преди
най-сетне да се гмурне под идващата вълна. Куджа и Кусун скочиха във водата,
хванати за ръце. Бяха неразделни. Надявах се предаността, която изпитваха една към
друга, да ги направи по-благоразположени към Миджа и те да се грижат за нея така,
както се грижеха една за друга.
Майка ми ни даде последни наставления:
- Казват, че морето е като майка. Солената вода, ритмичният му пулс и тласъците
на теченията, оглушителното биене на сърцето и приглушените звуци, които
отекват наоколо - всичко това ни напомня за майчината утроба. Но ние сме длъжни
да мислим за прехраната... и за оцеляването си. Разбирате ли ме? - Щом кимнахме, тя
продължи: - Днес е първият ви ден. Не се лакомете. Ако забележите октопод, не му
обръщайте внимание. Всяка гмуркачка първо трябва да се научи как да обезврежда
това животно под водата, в противен случай то може да използва пипалата си, за да
я обездвижи. Стойте далеч и ако видите морско ухо!
Нямаше нужда да ни обяснява повече. На начинаещата хеньо може да й отнеме и
месеци, преди да овладее умението, нужно й да отдели някой от тези морски охлюви
от скалата, за която се е захванал. Когато не се чувства застрашено, мекотелото
плува свободно в близост до някоя подводна канара, така че изобилстващите с
питателна храна води да преминават свободно през него. Ако бъде изненадано - дори и
от лека промяна в течението, предизвикана от преминаваща наблизо по-голяма риба,
- то се вкопчва в скалата, така че твърдата му черупка да го защити от
потенциалните хищници. Поради това морското ухо трябва да бъде приближено
много внимателно. Гмуркачката подлага върха на пичана под черупката му и с много
бързо движение го издърпва към себе си, преди мекотелото да се е прилепило към
острието на захванатото за китката й приспособление и да я прикове към скалата.
Само годините опит бяха в състояние да помогнат на попадналата в подобно
положение хеньо да се освободи от хватката и да успее да изплува на повърхността,
преди въздухът й да е свършил. Никак не бързах да се залавям с нещо толкова опасно.
- Днес вие поемате по стъпките ми, така както аз самата последвах своята майка и
както един ден вашите дъщери ще следват вас. Помнете, че сте неопитни. Не се
опитвайте да надскочите способностите си.
След като изслушахме последните й думи - колкото благословия, толкова и
предупреждение към нас, - Миджа ме хвана за ръката и двете цопнахме с краката
надолу във водата. Моментален, вцепеняващ студ. Вкопчих се в теуака си и заритах
неистово с крака. Спогледахме се. Бе време да си поемем дъх за предстоящото
гмуркане. Едно, второ, трето вдишване, докато гърдите ни се издуха и дробовете ни
се изпълниха до краен предел. Гмурнахме се. През проблясващата водна повърхност се
процеждаше тюркоазена светлина. Около нас - с глави, устремени към океанското
дъно, и нозе, изпънати към небето - се стрелкаха по-опитните гмуркачки, които сега
се насочиха към дълбините на каньона. Тези жени притежаваха изключителна сила и
пъргавина и всяко тяхно движение ги изтласкваше с цяла дължина, все по-дълбоко и
по- дълбоко в тъмносините води. Двете с Миджа напразно се мъчехме да подражаваме
на изпънатата като струна стойка на телата им. Най-голямо неудобство ми
създаваха очилата. Поради налягането металните рамки се забиваха в кожата дори
и на най-плиткото. Още по-неприятното бе, че ограничаваха периферното ми зрение,
което представляваше допълнителна заплаха и ме караше да бъда още по-нащрек в
този призрачен свят.
Ние, петте невръстни хеньо, не умеехме да се гмуркаме на повече от около две
собствени дължини, но само след миг ми се представи възможността да видя как
майка ми изчезва в мастилената бездна на каньона. Често бях чувала да казват, че е
способна да се гмурне до двайсет и повече метра с едно-единствено задържане на дъха,
докато аз вече усещах как дробовете ми горят и сърцето ми пулсира оглушително в
ушите ми. Започнах да ритам неистово с крака, за да изплувам, а гърдите ми сякаш
щяха да експлодират. В мига, в който изскочих на повърхността, моят сумбисори
изригна от тях и се разпиля във въздуха наоколо. Заприлича ми на дълбока въздишка -
хааа - и си дадох сметка, че всичко е точно така, както бе казвала майка ми. Моят
сумбисори бе неподражаем. Също като този на Миджа, както разбрах миг по-късно,
когато и тя самата изскочи над водата точно до мен. Уиии! Спогледахме се, ухилени
до уши, поехме си дъх няколко пъти и отново се гмурнахме. Оставих природата да
направлява действията ми. При следващото изплуване в ръката си държах морски
таралеж. Първият ми улов! Пуснах го в мрежата, закрепена за теуака, наситих
гърдите си с въздух и отново се потопих във водата. Стараех се винаги да се намирам
в полезрението на Юри, макар да излизахме на повърхността на различни интервали
от време. Всеки път, когато се оглеждах за Миджа, я откривах на не повече от метър
от Куджа или Кусун, които пък не се разделяха една от друга.
Продължихме да се гмуркаме по този начин, като от време на време си почивахме,
облегнати на теуаците, докато не стана време да се връщаме на корабчето. Доплувах
до него и без усилие изтеглих мрежата си - видимо по-лека в сравнение с тези на
останалите. Отнесох я в далечния край на палубата, за да може следващата ме жена
да се качи. Майка ми зорко следеше всичко и всички. Част от гмуркачките завързаха
горната част на мрежите си, така че нищо ценно да не може да се изплъзне от тях. В
това време Тосен и няколко други се бяха скупчили около мангала, грееха измръзналите
си до кости тела, пиеха чай и се перчеха с улова си. Четири от гмуркачките все още се
намираха във водата. Виждах как майка ми брои наум, за да се увери, че всички са в
безопасност.
Като видя как тракаме със зъби, Юри се изкиска и ни успокои, че ще свикнем да ни е
студено през цялото време.
- Преди четири години и аз бях като вас, а я ме вижте сега - похвали ни се тя.
Денят бе великолепен и дотук всичко бе минало като по вода. Чувствах се горда от
себе си. Ала сега, когато вълнението се засилваше и клатенето на корабчето ставаше
по-осезаемо, повече от всичко на света исках да се приберем у дома. Нищо подобно. Щом
ръцете и краката ни порозовяха, отново се върнахме във водата. Ние, петте
невръстни хеньо, не се отдалечавахме една от друга и продължихме да се гмуркаме
както досега - от време на време някоя от нас изскачаше на повърхността да си поеме
въздух. Никога по-рано не се бях съсредоточавала така върху извивката на тялото,
пулса на сърцето, налягането в дробовете и бдителността си. Ще излъжа, ако кажа,
че през този ден аз или Миджа хванахме богат улов. Основната ни цел бе да не се
изложим, докато се мъчим да усъвършенстваме гмуркането с главата надолу. Ама че
жалка гледка бяхме! Овладяването на това умение щеше да отнеме много време.
Когато майка ми даде сигнал за край на деня, изпитах облекчение. Тя отправи поглед
в моята посока, но не бях сигурна дали ме е забелязала. С крайчеца на окото си зърнах,
че Миджа, Куджа и Кусун вече плуват към корабчето. Щяха да стигнат до него първи
и това щеше да им даде възможност да наблюдават как останалите жени излизат
на повърхността и надават своя сумбисори. Вече се канех да заплувам към корабчето,
когато Юри ме спря:
- Чакай! При последното гмуркане там долу видях нещо. Хайде да го хванем. - Тя се
озърна наоколо и като прецени разстоянието, на което се намираха старшите хеньо,
добави: - Ще успеем, преди да са доплували до нас. Хайде!
Майка ми ми бе заръчала да не се отделям от Юри, но също така ни бе дала сигнал да
се връщаме на корабчето. Разполагах с части от секундата, за да взема решение. Без
да мисля повече, поех няколко дълбоки вдишвания и я последвах във водата. Гмурнахме
се до същата подводна скала, където по-рано бяхме събирали морски таралежи. Юри
заплува успоредно на грапавата й стена, приготви пичана си и с чевръсто движение го
мушна в една дупка. Миг по-късно измъкна ръката си заедно с един октопод. Жи-
вотното бе нещо огромно! Пипалата му трябва да бяха дълги цял метър. Какъв богат
улов! И аз самата щях да имам макар и малка заслуга за него.
Едно от пипалата се стрелна към мен и се уви около китката ми. Успях да се изтръгна
от хватката му. През това време няколко от останалите бяха успели да сграбчат
Юри. Още едно се бе захванало за бедрото ми и се опитваше да ме издърпа към себе си,
а друго опипваше ръката ми със смукалата си. Започнах да се боря. Подобната на
луковица глава на октопода се носеше към Юри, но вниманието й бе дотолкова
погълнато от крайниците, които омотаваха тялото й все по-стегнато, че тя дори
не забелязваше. Исках да викам за помощ, но не можех. Не и под водата.
В следния миг лицето й бе обгърнато от меката плът. Вместо да продължа да се
съпротивлявам, аз се плъзнах към октопода, сключих ръце около него и Юри и започнах
да се оттласквам неистово с крака право нагоре. Щом изскочихме на повърхността,
закрещях с все сила: „Помощ! Помощ! Помогнете!“
Октоподът притежаваше голяма сила. Лицето на Юри бе все така скрито сред
гънките плът. Сега мекотелото се мъчеше да ни завлече под водата. Трябваше да
ритам бясно, за да не потъна. Смукалата отпуснаха хватката си около тялото й и
сякаш усетили, че съм по-голяма заплаха, се протегнаха към мен и се заувиваха около
ръцете и краката ми.
До слуха ми достигна плясък и нечии ръце ме сграбчиха. Слънцето замята отблясъци
по ножовете, които се мъчеха да откопчат впилите се в кожата ми смукала. Виждах
летящите навсякъде непотребни парчета от мекотелото, които гмуркачките сечаха
и хвърляха наоколо. Усетих как някой подема тялото ми. Вдигнах крак, за да му
помогна да изтръгне вендузите. Когато зърнах изражението на ожесточена
съсредоточеност, изписано на лицето на майка ми, разбрах, че съм в безопасност.
Няколко жени вече оказваха помощ на Юри, която изглеждаше напълно безжизнена.
Тосен отдръпна назад стиснатия в ръката й нож. На нейно място щях да използвам
цялата си сила, за да съсека октопода, но тя се колебаеше. Някъде там, сред гънките
плът, се намираше дъщеря й. В следния миг тя изчезна под главата на мекотелото и
започна да му нанася удари отдолу, като държеше острието успоредно на лицето на
Юри. Въпреки помощта на останалите тежестта, която чувствах, ми подсказваше,
че само аз продължавам да я поддържам на повърхността. Дори сега октоподът не
спираше да се опитва да ни завлече в дълбокото. Отпуснатото й тяло ми разкри нещо,
което останалите още не подозираха. Колкото и да ми се искаше да бъда силна, от
очите ми бликнаха сълзи, които започнаха да изпълват вътрешността на очилата.
Малко по малко жените успяха да достигнат до основата на пипалата. Усилията им,
заедно с непрестанните удари, които Тосен му нанасяше с върха на ножа си, напълно
омаломощиха мекотелото. Бе или мъртво, или умираше, но подобно на гущер или
жаба, тялото му бе съхранило инстинктите и силата си.
Най-сетне бях свободна.
- Ще можеш ли да доплуваш до корабчето? - попита ме майка ми.
- Ами Юри?
- Ще се погрижим за нея. Ще се справиш ли сама?
Кимнах, но сега, когато битката бе приключила, неведомите сили, които ме бяха
накарали да се боря така ожесточено, бързо започнаха да ме напускат. Успях да
преплувам едва половината от разстоянието до корабчето, след което изтощението
ме принуди да се преобърна по гръб и да отпусна тялото си, за да му дам време да си
почине. Над главата ми, гонени от вятъра, препускаха облаци. Прехвръкна някаква
птица. Затворих очи и се помъчих да събера последните остатъци от силите си.
Вълните се плискаха край ушите ми, като ту ги заливаха, ту се отдръпваха, и тогава
до слуха ми достигаха разтревожените възгласи на жените, които все още се
опитваха да свестят Юри. Чух плясък, последван от втори, а после и от трети.
Тялото ми отново бе подхванато от нечии ръце. Отворих очи: Миджа и двете сестри.
С дружни усилия те ми помогнаха да стигна до корабчето. Куджа, най-силната
измежду нас, се оттласна с ръце и с лекота се прехвърли на палубата. Облегнах длани
на борда и се опитах да се повдигна, но преживяното изпитание ме бе изтощило до
крайност. Миджа и Кусун ме избутаха с ръце отдолу. Изсулих се на палубата като
уловена риба. Известно време продължих да лежа без дъх, с омекнали крака, неспособна
да разсъждавам. Успях да смъкна очилата от главата си и чух как изтракват върху
дъските. През това време трите не спираха да говорят една през друга.
- Майка ти ни заповяда да стоим на корабчето.
- Не искаше да помагаме.
- Невръстните гмуркачки само можели да създадат проблеми.
- В спасителни...
Едва успявах да разбера какво говорят.
Останалите жени започнаха да се връщат на корабчето. Насилих се да седна. Миджа,
Куджа и Кусун се приближиха до борда и протегнаха ръце надолу. Отидох при тях и им
помогнах да подхванем Юри. Бе толкова тежка - безжизнен товар. Успяхме да я
издърпаме, но тежестта й ни събори по гръб върху палубата. Тялото й се озова върху
мен. Бе напълно неподвижна. Корабчето се люшна и Юри се изтърколи настрани. В
този момент на палубата се качиха Тосен и майка ми и коленичиха до нея. Докато
останалите гмуркачки продължаваха да се качват на борда, майка ми сведе лице към
устата и ноздрите на Юри, за да провери дали диша.
- Жива е - обяви тя, като се облегна на пети. Тосен и още няколко жени се заеха да
разтриват крайниците на Юри, за да я свестят, но без резултат. - Трябва да се
опитаме да изкараме водата от дробовете й.
Тосен се отдръпна назад, за да не пречи. Майка ми натисна силно гърдите на Юри, но
от устата й не излезе нищо. Като видя това, тя каза:
- Вероятно октоподът е спасил живота й, като се е обвил около лицето й. В противен
случай щеше да се е нагълтала с вода...
Останалите жени отново се скупчиха около Юри и продължиха да я разтриват.
Изведнъж вниманието на майка ми се насочи към нас четирите. Тя заизучава лицата
ни, като очевидно преценяваше действията ни. Беше ни казала да не се делим.
Останалите три момичета бяха спазили заръката й, но въпреки това изглеждаха
смутени. Не бе нужно да ни казва дори и дума, за да започнем с извиненията.
- Видях я за последно, когато изплува на повърхността да си поеме дъх - запъна се
Кусун.
- През цялото време бяхме пред погледа й - изрече сподавено Миджа. - Тя ни наглеждаше
през целия ден.
- Каза ми, че е видяла нещо голямо - измънках аз.
- И ти тръгна с нея. Видях ви да се връщате във водата, въпреки че вече бях дала сигнал
да се прибирате.
Не можех да понеса майка ми да си помисли, че донякъде отговорността за случилото
се с Юри е и моя, и смотолевих:
- Не те чухме.
Сведох поглед и потреперих - от преживяното сътресение и от мъка, към които сега
се прибави и срама от изречената лъжа.
Майка ми даде команда всички да заемат местата си. Хванахме веслата. Корабчето
се наклони рязко и започна да се плъзга по белите гребени на вълните. Тосен продължи
да стои коленичила до дъщеря си и не спираше да я умолява да се събуди. Бъдещата
свекърва на Юри даде тон за песен и останалите жени я последваха. „В тази
мразовита нощ раменете ми тресат се в ритъма на вълните. Умът на тази крехка
жена потреперва от скръб, каквато се изпитва в живота един път“ Песента бе
толкова тъжна, че по лицата на всички рукнаха сълзи.
Майка ми зави Юри с одеяло и наметна второ на раменете на Тосен, която започна да
бърше лицето си с крайчеца на грубата тъкан. Устните й мълвяха нещо, ала вятърът
отнасяше думите й. Една по една жените замлъкнаха, за да могат да я чуят. Майката
на годеника на Юри продължи да задава темпото, като биеше по парапета с
дървената дръжка на едно пособие за гмуркане.
- Алчната гмуркачка е мъртва гмуркачка - нареждаше Тосен. Тази поговорка бе добре
известна на всички ни, ала да я чуем от устата на скърбяща жена по адрес на
собствената й дъщеря? Тогава осъзнах колко силна трябва да бъде една майка. - Няма
по-тежък грях за една хеньо - продължи тя. - „Искам този октопод. Ще му взема добра
цена.“
- Морето е пълно с неща, които са по-силни от нас - помъчи се да я успокои майка ми.
Тя обви ръка около раменете на Тосен, която в този момент се осмели да изрече най-
големия си страх.
- А ако не се събуди?
- Не бива да губим надежда.
- Ами ако си остане така - застинала между този и отвъдния свят? - попита Тосен,
като нежно повдигна главата на дъщеря си и я положи в скута си. - Ако няма да може
да се гмурка или да се труди на полето, не е ли по-добре да я оставя да си иде?
Майка ми я притегли към себе си.
- Не говори така.
- Но... - Тосен не довърши мисълта си и само отмахна мокрите кичури коса от лицето
на дъщеря си.
- Не знаем какво са й предопределили богините - каза майка ми. - Представи си, че утре
се събуди същата бъбривка, каквато си я знаем.

***

Ала Юри не се събуди на следната или по-следната сутрин, нито след седмица. В
отчаянието си Тосен потърси помощ от шаманката Ким, нашата духовна
предводителка и наставница, боговдъхновена и премъдра жена. Макар японците да
бяха забранили шаманизма, тя продължаваше тайно да извършва погребения и обреди
за упокой на изгубените души. Помощта й търсеха всякакви хора, като се започне от
възрастни жени, които започваха да губят зрението си, и се стигне до майки, чиито
синове бяха взети във войската, и стопанки, застигнати от лош късмет, както се
вярваше, ако например ти умрат три прасета едно след друго. Тя бе посредник между
човешкия свят и света на духовете. Притежаваше способността да изпада в транс,
по време на който разговаряше с мъртви или изчезнали хора и предаваше посланията
им до приятели, семейства и дори врагове. Тосен се надяваше, че шаманката ще успее
да осъществи връзка с душата на Юри и да върне духа й в тялото, а нея самата - при
семейството й.
Ритуалът се проведе в дома на Тосен. Вместо обичайното за Чеджу облекло -
кафеникав панталон и туника - шаманката Ким и помощниците й носеха
традиционните за континента ярко- цветни ханбоци. Придружителите й биеха
тъпани и чинели. Жрицата започна да се върти с вдигнати към небето ръце и да
призовава духовете да върнат младата хеньо на майка й. Тосен ридаеше безутешно.
Братът на Юри, Чунбу, по чиито страни едва бе започнал да избива младежки мъх,
полагаше усилия да сдържа чувствата си, но всички знаехме колко много обича сестра
си. Годеникът й бе пребледнял от скръб и родителите му едва успяваха да го утешат.
Нескритата им мъка ми причиняваше дълбоко страдание. Юри продължаваше да
лежи безжизнено със склопени очи.
Вечерта споделих с Миджа тайната си - че Юри ме бе помолила да наруша волята на
майка ми и аз го бях сторила.
- Ако не се бях съгласила да сме гмурнем за последен път, тя нямаше да пострада.
Приятелката ми се помъчи да ме утеши.
- Юри имаше задачата да се грижи за теб, не обратното.
- И въпреки това се чувствам отговорна - признах й аз.
Тя размисли над думите ми и най-сетне каза:
- Никога няма да разберем какво е подтикнало Юри да постъпи така, но по-добре не
споделяй тайната си с никого. Помисли само каква мъка ще донесе истината на
семейството й.
А аз си мислех и за огорчението, което подобно разкритие би причинило на майка ми.
Миджа имаше право. По-добре бе да запазя случилото се в тайна.

***

След още седмица Тосен помоли шаманката да извърши церемонията повторно. Този
път тя се състоя в пултока - далеч от любопитните погледи на японците. Всъщност
не присъства и нито един мъж, дори братът на Юри. Тосен внесе дъщеря си на ръце и
я положи до огнището. Край заоблената стена бе издигнат олтар, отрупан с блюда -
при все че храната на острова бе оскъдна: пирамида портокали, купички, пълни с
петте култури, отглеждани на Чеджу, и пет делви домашен алкохол. Пламъчетата
на запалените свещи потрепваха. Майка ми бе предложила да плати на брата на Юри
да напише послания за нея върху дълги хартиени панделки, но Чунбу не прие парите. „За
сестра ми“, каза ми той, когато се отбих в дома им да ги взема. Лентите бяха
затъкнати между камъните, изграждащи стената, а свободните им краища плющяха
на силния вятър, който свиреше в цепнатините.
Шаманката Ким се бе пременила с най-пъстрия си копринен ханбок. Яркосиньото му
елече бе пристегнато с пояс с цвят на млади кленови листа. Полите на роклята, в
наситено лилавите багри на фуксията, бяха толкова ефирни, че се полюшваха плавно
около тялото й при всяко движение, докато извършваше церемонията. На главата си
носеше алена диадема, а ръкавите й искряха в жълтите отсенки на цветчета на
рапица.
- При такова изобилие от вулканични върхове, чиито кратери са вдлъбнати като
интимните части на жена, напълно естествено е жените на нашия остров да водят,
а мъжете да ги следват - поде тя. - Богините винаги са недосегаеми в съвършенството
си, а на боговете е отредена ролята на техни съпрузи и пазители. Над всички тях стои
създателката, богинята великанка Солмунде.
- Баба Солмунде бди над всички ни - отвърнахме ние в хор.
- Един ден богинята се реела над морската шир в търсене на ново място, където да се
установи. Полите й били пълни с пръст. Стигнала до нашето кътче на света, където
си дават среща водите на Жълто и Източнокитайско море, и започнала да си строи
дом. Понеже земята, която създала, й се сторила твърде плоска, тя изсипала върху
нея още пръст и издигнала планина, тъй висока, че с върха си докосвала Млечния път.
Не след дълго полите й се протрили и в тъканта им се появили малки дупчици. През
тях започнали да изтичат струйки пръст, които образували множество малки
възвишения. Ето защо на острова ни има толкова много ореуми. Всеки от тях е
населен от женско божество. Те са наши духовни сестри, които винаги се отзовават
на молбите ни.
- Баба Солмунде бди над всички ни - повторихме ние.
- Богинята подлагала способностите си на множество изпитания, какъвто е дългът
на всяка жена - продължи да разказва шаманката. - Проучила дълбочината на водите,
за да е спокойна, че жените от острова ще бъдат в безопасност, когато излизат да се
гмуркат. Изследвала езерата и водоемите, търсейки начин да подобри живота на
онези, които се трудели на полето. Един ден, привлечена от тайнствените мъгли,
обгръщащи вулкана Мулджанол, тя открила, че в кратера му има езеро. Водите му
били тъмносини и богинята не могла да отгатне дълбочината му. Поела си дълбоко
дъх и се гмурнала в недрата му. Повече не я видели.
Няколко от жените закимаха одобрително, възхитени От майсторското предаване
на легендата.
- Това е единият вариант на преданието - продължи шаманката. - В друг обаче се
разказва, че подобно на всички жени, баба Солмунде била изтощена от грижите, които
полагала за другите, а най-вече за децата си. Петстотинте й синове нямали насита.
Един ден, докато им готвела каша в огромния казан, не щеш ли, задрямала и паднала в
него. Търсили я къде ли не. Най-сетне най-малкият й син открил онова, което било
останало от нея - шепа кости на дъното на големия съд. Погубила я майчината обич.
Синовете й били толкова покрусени от скръб, че на мига се превърнали в камък -
петстотинте скални образувания, които можем да видим и днес.
Тосен ридаеше тихичко. Историята на една изстрадала майка помагаше на друга да
се помири със скръбта.
- Японците казват, че ако баба Солмунде наистина е съществувала и ако вулканът е
воден проход към подземните й палати - продължи шаманката, - значи и тя, както и
всички останали богове и богини, ни е изоставила. Аз пък твърдя, че никога не си е
тръгвала от тук.
- Всяка нощ полагаме тела върху нея - произнесохме ние в хор. - Всяка сутрин се будим
върху снагата й.
- Когато излизате в морето, вие се гмуркате сред диплите на полите й. Тя е големият
вулкан в сърцето на острова. Някои го наричат Хала: върха, който тегли надолу
Млечния път, или Планината на благословения остров. За нас богинята създателка е
самият остров. Където и да бродим, пожелаем ли да я призовем на помощ и да й
изплачем неволите си, тя ще ни изслуша.
Сега шаманката насочи вниманието си към Юри, която все така не помръдваше.
- Събрали сме се, за да помогнем на Юри и нейната душата, която не може да открие
пътя към тялото си, но трябва да проявим загриженост и към останалите от вас,
които са претърпели душевна загуба - нещо, което се случва всеки път, когато човек
се сблъска с нещастието - рече тя. - Вашата общност бе сполетяна от голяма
злочестина. Никой не е изстрадал повече от майката на Юри. Тосен, коленичи пред
олтара! Всяка от вас, която се терзае от случилото се, да застане до нея.
Майка ми първа се нареди до Тосен, но скоро и ние останалите се озовахме на колене, в
кръг на споделената скръб. Шаманката вдигна във въздуха ритуалните ножове, от
които се развяваха дълги бели панделки, и започна да съсича сгъстения от горест
въздух. Ивиците плат се застрелкаха из въздуха като лястовици. Ханбокът й се изду и
завихри в облак от пищни цветове. Припявахме и ридаехме. Чувствата ни се изливаха
навън под неблагозвучния съпровод на чинели, звънчета и барабани, които
помощниците на шаманката биеха с все сила.
- Умолявам всички богини, върнете духа на Юри от дълбините на морето или мястото,
където се е скрил - обърна се към висшите сили жрицата. След като повтори молбата
си още два пъти, в нея влезе духът на Юри и гласът й ненадейно се промени. - Липсва
ми майка ми. Липсват ми баща ми и брат ми. Годеникът ми... айго... - Шаманката се
обърна към майка ми: - Водачке, ти ме изпрати тук. Сега ме върни у дома.
Тонът на гласа, който излизаше от устата на жрицата, звучеше не толкова като
молба, колкото като обвинение. Това не бе добра поличба. Шаманката като че
потвърди опасенията ми.
- Кажи ми, Сунсил, как ще отвърнеш на това?
Майка ми се изправи. Когато заговори на Юри, лицето й изглеждаше изопнато от
напрежение:
- Поемам отговорност за това, че те изпратих в морето, но помни, че ти възложих
едно-единствено задължение: да наблюдаваш дъщеря ми и да помогнеш на Куджа и
Кусун да наглеждат Миджа. Ти си най-голяма от невръстните гмуркачки. Имаше дълг
към тях и към всички нас. Заради действията ти можех да изгубя дъщеря си.
Вероятно аз единствена можех да доловя колко дълбоко бе разтърсена майка ми от
случилото си. Изпитах почит и смирение. Надявах се един ден да мога да й докажа, че
я обичам също толкова, колкото и тя мен.
Шаманката се извъртя към Тосен:
- Какво би искала да кажеш на дъщеря си?
Тосен се нахвърли сурово върху Юри:
- Виниш друг за собствената си ненаситност? Караш ме да се срамувам от теб!
Остави алчността там, където си, и веднага си идвай! Не искай друг да ти помогне! -
После тонът й омекна: - Скъпо мое момиче, върни се. Майка ти и брат ти тъгуват за
теб. Върни се у дома и ще те обсипем с обич.
Шаманката изрече още няколко заклинания. Помощниците й забиха с чинелите и
барабаните. Всичко възможно бе казано и сторено.
На другата сутрин Юри най-сетне се събуди. Само че от някогашното момиче нямаше
помен. Усмихваше се, но езикът й бе като вързан. Бе способна да се движи, но накуцваше
и понякога ръцете започваха да се мятат конвулсивно из въздуха. Бъдещите сватове
взеха единодушно решение, че при тези обстоятелства сватбата трябва да се
отмени. С Миджа продължихме да пазим тайната за случилото се, което ни направи
по-близки от всякога. През следващите седмици, всеки ден, след като приключехме
работата си на сушата или в морето, отивахме да видим Юри. Ние двете бъбрехме и
се смеехме, за да може тя отново да се почувства предишното младо, необременено
от грижи момиче. Понякога Чунбу идваше да ни прави компания и четеше на глас
съчиненията, които му даваха да пише в училище, или се опитваше да се шегува с нас,
както преди се бе шегувал със сестра си. Друг път с Миджа помагахме на Тосен да
изкъпе и да измие косата на дъщеря си. Когато времето се стопли, двете често я
водехме на разходка край брега и сядахме в плитката вода, така че вълничките да се
плискат в нозете й. Разказвахме й истории, галехме я по лицето, за да знае, че сме край
нея, а тя в отговор ни възнаграждаваше с прекрасната си усмивка.
Винаги когато ходех у тях, Тосен ме посрещаше с поклон и ми благодареше:
- Ако не бе ти, днес дъщеря ми щеше да е мъртва - повтаряше тя, като ми наливаше
чай от елда или ми поднасяше купичка с осолена риба, но в очите й се таяха мрачни
пламъчета. Макар вероятно да не знаеше каква точно роля бях изиграла в
злощастието, застигнало Юри, със сигурност подозираше, че е по-
значима, отколкото бях разкрила пред нея или пред майка си.

Кое ни кара да се влюбим?

(преди)

Когато се запознахме, двете с Миджа бяхме пълни противоположности. Аз бях като

скалите, изграждащи острова - недодялана, груба, ръбата, ала надеждна и
трезвомислеща. Тя бе като облаците - рееща се, накъдето я духне вятърът,
разтваряща се между пръстите, неуловима и неразгадаема. Въпреки че и двете
станахме хеньо, аз бях като земята - прагматична и непрестанно загрижена за
семейството си. Миджа пък бе като морето - вечно менящо се, понякога - бурно. Аз бях
силно привързана към майка си и копнеех да тръгна по стъпките й. Миджа не помнеше
своята, но дълбоко тъгуваше за баща си. И докато аз се радвах на уважението на
братята и сестра си, нейните единствени роднини, леля й и чичо й, нехаеха за нея.
Трудех се усърдно - носех вода от кладенеца, грижех се за невръстния си брат, превивах
гръб на нивата и събирах оборски тор за огъня. Миджа се блъскаше повече и от мен -
прислужваше на чичо си и леля си, помагаше на мен и майка ми в полската работа и
изпълняваше задълженията, възложени й от колектива. Аз бях напълно неграмотна.
Тя можеше да напише името си и все още си спомняше някои японски йероглифи.
Независимо колко непоклатима изглеждах в очите на околните, дълбоко в себе си
често бях неуверена и обратното - колкото и ефирна да бе на пръв поглед, Миджа
притежаваше жилавостта на бамбука - способна да устои на почти всяка стихия и
да не се пречупи дори и под огромен товар. На Чеджу имаме една поговорка: „Щастлив
ли си на три, ще си щастлив и на осемдесет? Бях убедена, че е така. Миджа обаче често
казваше: „Родила съм се в ден без слънце и луна. Догаждали ли са се майка ми и баща ми
колко тежък ще бъде животът ми?“ Бяхме безкрайно различни и едновременно с това
- неимоверно близки.
Кое е онова, което ни кара да се влюбим? Когато за пръв път зърнем лицето на
съпруга си в деня на годежа, нямаме ни най- малка представа как ще се изменят с
времето чувствата, които изпитаме при тази първа среща. Когато бебето бъде
изтръгнато от утробата ни, невинаги усещаме безрезервна обич от първия миг.
Любовта се обгрижва и подхранва по същия начин както подводните простори. При
уредените бракове много момичета се влюбват в съпрузите си почти веднага след
сватбата. Понякога обаче дори десетилетия семеен живот си остават изпълнени
със самота и тъга, защото така и не успяваме да изградим близост с мъжа, с когото
делим рогозката нощем. Всяка жена познава страховете и скърбите, съпътстващи
отглеждането на дете. Радостта е рядка ценност, на която се наслаждаваме
предпазливо, защото нещастията дебнат иззад всеки ъгъл. Колко по-различно е с
приятелството! Никой не урежда приятелствата ни, те се случват по взаимно
съгласие. Свързват ни не обреди или задължението да родим син и да продължим рода,
а споделените мигове. Онази искра, която пламва още при запознанството. Смехът и
сълзите. Съкровените тайни, които се скъпят, кътат и пазят като зеницата на
окото. Удивлението от това, че някой може да е толкова различен от нас и
едновременно с това да е способен да прозре същността ни както друг не би могъл.
Спомням си ясно деня, в който видях Миджа за пръв път. Наскоро бях навършила седем.
Водех щастлив, макар и простичък живот. Бяхме бедни - нито по-добре, нито по-зле
от останалите. Препитавахме се от онова, което ни даваха океанското дъно и нивите
на сушата. До кухнята имахме и зеленчукова градинка, в която майка ми отглеждаше
бяла ряпа, краставици, листа от перила, чесън, лук и чушки. При все че безбрежността
на морето предполага неизчерпаемо изобилие, то бе ненадежден източник на
прехрана. На острова липсваха естествени пристанища. Морето бе бурно. В
далечното минало корейските владетели забранили на мъжете да извършват
значителен по обем риболов, а сега, под японска власт, рибарите имаха право да
излизат в морето само с едноместен сал. (Можеха, разбира се, да се хванат на работа
на големите японски риболовни кораби или в консервните фабрики.) Мнозина мъже
намирали гибелта си в капана на бурните приливи, високите вълни и силните ветрове.
В далечни времена те също били гмуркани, ала корейските монарси ги облагали с
такива непосилни данъци, че в крайна сметка това занимание преминало в ръцете на
жените, за които налозите били по-ниски. Оказало се обаче, че те имали вродена дарба
за него. Подобно на майка ми, тези древни жени умеели да проявяват търпение.
Познавали страданието. И не на последно място, телата им притежавали по-дебел
слой мазнини, което ги правело по-пригодни към студа. Въпреки това и за майка ми, и
за всяка друга хеньо бе много трудно да осигури изобилна трапеза за голямото си
семейство, ако трябваше да разчита единствено на хайвера от морски таралеж и
улова от морски охлюви и морско ухо. Освен това подводните обитатели бяха
предназначени не за нас, а за заможните - или поне по-заможните - жители на
континента, Япония, Китай и Съветския съюз. Това на практика означаваше, че през
по-голямата част от годината храната ни се състоеше от просо, зеле и сладки
картофи - култури, които отглеждахме на сушата, - а парите, припечелени от майка
ми в морето, служеха за купуване на дрехи, поддържането на дома и всичко останало,
което се плащаше в брой.
Обществен и семеен дълг на всяка жена бе да осигури мъжки наследник, който да
продължи бащиния си род. Всяко семейство из крайбрежните села из острова обаче бе
по-благодарно, когато се родеше дъщеря, защото на нея винаги можеше да се разчита,
че ще осигурява прехраната. В това отношение нашето семейство не бе сред най-
благословените, защото жените в домакинството бяха само четири: баба, майка ми,
аз и малката ми сестра, която по онова време бе едва на единайсет месеца, твърде
малка, за да работи. Един ден обаче и тя като мен щеше да помага на родителите ни
да изплащат дълговете си, да изградят уютен дом за старините си и може би дори да
изпратят братята ни на училище.
В онзи летен ден, осем години преди нещастието, сполетяло Юри, когато за пръв път
срещнах Миджа, баща ми както обикновено остана у дома, за да се грижи за братята
и сестра ми. Двете с майка ми поехме към нивата да плевим. Тя изглеждаше като
обезформен пъпеш. Коремът й бе издут от растящия в утробата й трети син, а
гърбът й - превит под тежестта на пълната със сечива и тор кошница. Аз носех друга,
в която имаше вода и обяд за двете ни. Тръгнахме през лабиринта от улички.
Каменните оле, които се виеха покрай къщите, бяха достатъчно високи, за да
възпират погледите на любопитните съседи. Извън селото обаче зидовете достигаха
едва до кръста. Всеки парцел обработваема земя също бе ограден от стени, които
служеха не толкова за отбелязване на границите между имотите, колкото като
преграда срещу безмилостния вятър, способен да прекърши високите стъбла на две.
Независимо какво бе предназначението им, тези пътища бяха изградени от отломки
от вулканични скали - толкова масивни, че вероятно са били нужни поне двама души,
за да ги вдигнат и поставят на мястото им.
Почти бяхме стигнали до нашия имот, когато майка ми се закова на място така
внезапно, че се блъснах в нея. Изплаших се, да не би да сме попаднали на отряд японски
войници, но в следващия миг тя се развика:
- Хей, ти! Какво правиш там?
Изправих се на пръсти и надникнах над зида. Сред нивата със сладки картофи бе
клекнало момиченце, което трескаво ровичкаше земята с ръце. Наред с трите си
богатства - вятъра, камъните и жените, - Чеджу бе известен и с липсата на просяци,
крадци и заключени порти. А ето че току-що бяхме спипали тази крадла! Дори и от
разстоянието, на което се намирахме, можех да доловя как умът на момичето щрака
и преценява положението. Нямаше как да избяга през отвора в зида, защото щеше да
се озове в близост до нас. В следващия миг то скочи на крака и се спусна към
противоположния край на картофеното поле. Майка ми ме побутна и извика:
- Хвани я!
Хвърлих кошницата и се спуснах по пътя, който ограждаше нивата. Свърнах вляво в
имота на съседите, прекосих го на бегом и се прехвърлих през зида в далечния му край.
Когато достигнах следващата стена и се изкатерих по нея, зърнах момичето, което
се стрелкаше бързо като плъх по тесния път от другата й страна. Всеки миг щеше да
се озове точно под мен. Хвърлих се върху него, преди да е успяло да усети присъствието
ми, и го повалих на земята. То се съпротивляваше отчаяно, но аз го превъзхождах по
сила. Най-сетне приковах ръцете на непознатата към земята и едва тогава зърнах
лицето й. С тази бледа кожа със сигурност не бе от нашето село. Сякаш бе прекарала
целия си живот на закрито. Освен ако не бе гладен дух - едно от онези създания от
отвъдния свят, които неумолимо бродят по земята и пакостят на живите. При по-
различни обстоятелства щях да се вкаменя от страх. Но сега сърцето ми биеше бясно
в гърдите ми. Възбудата от преследването и триумфа бе несравнима.
- Пусни ме - изплака тя сърцераздирателно на японски. - Моля те, пусни ме.
В този момент ме обзе истински страх. Всички бяхме длъжни да говорим японски
заради колонизаторите, но произношението на това момиче бе съвършено. Ами ако се
окажеше, че съм нападнала дъщерята на някое японско семейство? После забелязах
сълзите, които мокреха страните на пленницата ми и се стичаха към ушите й. Какво
щеше да стане, ако ме набедяха, че съм я тормозила?
Вече се канех да я освободя от хватката си, когато над нас се разнесе гласът на майка
ми:
- Доведи я.
Вдигнах поглед. Тя ни наблюдаваше над зида. Внимателно отместих тежестта си от
момичето, но продължих да го държа все така здраво. Издърпах го да се изправи на
крака и го побутнах да върви напред. Нямаше друг избор, освен да се изкатери по зида.
Щом се озовахме от другата му страна, майка ми бавно заизмерва крадлата от глава
до пети и след известно време попита:
- Коя си ти? Кое е семейството ти?
- Казвам се Хан Миджа - отвърна момичето, като бършеше сълзите си с мекото на
дланите си. - Живея с чичо и леля в Сутдон.
Майка ми шумно си пое дъх през зъби.
- Мисля, че познавам семейството ти. Ти трябва да си дъщерята на Хан Килхо.
Миджа кимна.
Майка ми не каза нищо. Усещах, че е разстроена, но нямах представа защо. Най-накрая
тя проговори:
- Давай! Кажи ми защо крадеш от нас.
Думите се отприщиха от устата на момичето като река:
- Майка ми е умряла, когато съм излязла от нея. Баща ми почина преди два месеца.
Сърдечен удар. Сега живея при леля Лиок и чичо Химчан и...
- Държат те гладна - прекъсна я майка ми. - Разбирам защо... По чертите на Миджа
пробяга предизвикателно изражение.
- Баща ми не беше предател. Работеше за японците в града, но това не означава, че...
Майка ми я прекъсна с наставнически тон:
- „Ако засадиш червен боб, ще береш червен боб“ - Смисълът на тази общоизвестна
поговорка бе, че характерът и поведението на децата се определя от възпитанието,
което са им дали родителите им. - Никой не обича предатели и колаборационисти -
добави тя с лишен от емоции глас. - Жителите на всички седем села на Хадо искаха да
потънат в земята от срам, когато майка ти и баща ти избраха този живот. Ами
името ти? Миджа. Типично японско.
Дори и на моята възраст си давах сметка, че майка ми поема голям риск, като говори
толкова открито срещу японците и техните поддръжници.
Ръцете и лицето на Миджа бяха омазани с пръст. Дрехите й бяха по-хубави от всички,
които бях виждала, но също изглеждаха мръсни. По време на преследването
забрадката бе паднала от главата й и сега забелязах, че косата й е сплъстена, сякаш
от седмици не бе виждала гребен. Но това, което ме порази повече от всичко друго, бе
колко е мършава. Беше наистина жална гледка, но майка ми нямаше вид на
умилостивена.
- Я да видим какво има в джобовете ти - заповяда й тя.
Миджа започна да рови из дрехите си, докато не се увери, че е показала на майка ми
всичко, което носеше. Измъкна от джоба си парче въглен и след като ни даде да го
видим, отново го прибра. После старателно избърса мръсната си ръка в ризата си,
бръкна в единия си ръкав и извади книга. Бе първата, която виждах, така че не можех
да преценя дали да се впечатля, но очите на майка ми се разшириха. От нервност или
от страх Миджа я изпусна на земята. Майка ми се наведе да я вдигне, но новата ни
познайница я изпревари и отново й отправи предизвикателен поглед.
- Моля ви. Моя си е - избъбри тя и бързо скри книгата на сигурно място в ръкава си.
След това бръкна и в последния непроверен джоб и извади нещо в стиснатия си юмрук.
Протегна ръка и изсипа в дланта на майка ми шепа съвсем млади сладки картофи, не
по-големи от речни камъчета. Във въздуха увисна продължително мълчание. Майка
ми ги претърколи няколко пъти в ръката си, за да провери дали не са наранени. Когато
най-сетне отново проговори, гласът й, макар и все така гръмък, бе поомекнал:
- Имаш късмет, момиче - каза тя. - Ако бе попаднала не на мен, а на някой друг... Е, аз не
съм като тях. Сега ще дойдеш с нас и ще засадиш картофите обратно. Като
приключиш, ще ни помогнеш с плевенето. Ако се справиш добре, ще разделим обяда си с
теб. Ако не се опитваш да избягаш и правиш каквото ти казвам, ще ти позволя да
дойдеш и утре. Разбра ли ме?
Любовта ми към Миджа не припламна в онзи първи ден - бях превъзбудена от
гонитбата, объркана от реакцията на майка ми и ядосана, че трябва да деля обяда си
с някаква крадла. Ето какво се случи в онзи ден: тя слушаше безпрекословно
заповедите, които майка ми й даваше, но правеше каквото правех аз. Показах й как да
закопае грудките и да отъпче пръстта, за да не я отвее вятърът. През останалото
време плевихме и разрохквахме почвата с тризъбата мотика. Когато светлината
започна да се пречупва и небето запламтя в пурпурни багри, тя ни помогна да съберем
нещата си.
- Утре ще се видим - съобщи й майка ми. - Не е нужно да казваш на леля си и чичо си.
Миджа й се поклони до земята няколко пъти.
Приемайки благосклонно този израз на почит, майка ми се запъти да си вървим. Тъкмо
щях да я последвам, когато новата ми позната ме дръпна назад.
- Искам да ти покажа нещо. - Тя измъкна книгата от ръкава си и погледите ни се
срещнаха. Протегна я към мен с тържественост, каквато бях виждала единствено по
време на обредите в памет на предците. - Можеш да я подържиш, ако искаш. - Не бях
много наясно дали искам, но все пак я взех. Бе тънко издание с кожена подвързия. - Това
е всичко, което ми остана от баща ми - добави Миджа. - Разгърни я.
Послушах я. Страниците бяха от оризова хартия. Предположих, че написаното е на
японски, но спокойно можеше да е и на корейски. Няколко листа по средата се подаваха
малко накриво. Отгърнах на това място и установих, че са откъснати. Стори ми се
много непочтително, но в този момент забелязах, че Миджа се усмихва.
- Виж какво правя - каза тя, като взе книгата от ръцете ми. - Това е отпечатък на
една резба в дома ни в Чеджу. А това тук е от железните панти на ковчега, в който
погребаха баща ми. Този пък направих в деня, в който леля Лиок дойде да ме вземе - от
пода в старата ми стая. Само така можех да запазя спомените си.
През цялото това време се мъчех да си представя какъв трябва да е бил животът й в
града, където, както разбрах, бе имала собствена стая и бе расла, заобиколена от
книги.
- Леля разпродаде всичките ни вещи. Каза, че никой в Хадо не иска да вижда нищо, което
да му напомня за баща ми. Каза също, че ще използва парите за храна и че ще ме
изпрати на училище. Откакто съм тук обаче... - Тя издаде брадичката си предиз-
викателно. - Тук нямате училище за момичета. Не може да не го е знаела. Смята, че
баща ми е бил лош човек, и затова ми дава само водорасли и кимчи. Парите му отидоха,
за да си купят прасета и... не знам... - След продължителна пауза, унинието й сякаш се
изпари. - Вие с майка ти сте най-милите хора, които съм срещала, откакто съм тук, а
това е най-хубавият ден, откакто татко почина. Искаш ли да запечатаме този
момент? Това място. Така че винаги да си спомняме днешната си среща.
Без да изчака отговора ми, тя откъсна лист от книгата, притисна го върху един от
камъните край входа на имота ни, извади въглена и започна да натърква хартията.
Не придавах особено значение на скалите. Бяха навсякъде, накъдето погледне човек. Но
когато Миджа ми подаде листа, разпознах в рисунката грубия каменен отпечатък на
родното ми място. Непонятните думи, прозиращи изпод него, бяха отломки от свят,
който никога нямаше да опозная или проумея. Малките като иглени връхчета дупчици,
образували се на местата, където въгленът бе пробил хартията, ми напомняха за
безкрайните възможности, които обещаваха звездите на нощното небе. Почувствах,
че ми се предлага нещо безценно, за което не съм достойна, и споделих опасението си.
Миджа размисли над думите ми, след което стисна устни, кимна ми едва забележимо
и прибра страницата в книгата при останалите рисунки.
- Тогава аз ще го пазя - каза тя, - но този спомен принадлежи и на двете ни. Каквото и
да се случи, винаги ще знаем къде можем да го намерим.

***

Когато си само на седем, е толкова лесно да се вречеш във вечно приятелство. В

действителност животът рядко се стича според очакванията ни. Но ние с Миджа
бяхме различни. Ставахме все по-близки и по-близки с всеки изминал сезон. Роднините
й продължаваха да се отнасят с нея непоносимо. За тях бе просто робиня или прислуж-
ница. Спеше в хамбара им - помещение с диаметър малко повече от метър,
притиснато между къщата и нужника - в непосредствена близост с прасетата и
неприятните миризми. Показах й как да върши домакинските си задължения и я
научих на песните, които се пееха като съпровод при меленето на просо, плетенето
на шапки от конски косъм, улавянето на аншоа, събирането на свински изпражнения,
оранта, сеитбата и плевенето. Тя ми се отплащаше с творенията на буйното си
въображение.
На Чеджу поговорки да искаш. Една от тях гласи: „Където и на острова да идеш, Баба
Солмунде е винаги пред очите ти.“ В друга пък се казва: „Баба Солмунде бди над всички
ни.“ Независимо дали двете с приятелката ми отивахме да работим на полето, раз-
хождахме се по морския бряг или прекосявахме тичешком неголямото разстояние
между нейната и моята част на селото - древната богиня бе винаги там, протегнала
снага към небето. През зимата върхът й се покриваше със сняг. Тогава домакинската
работа ни тежеше повече от всякога: мъкненето на вода в пронизващия до мозъка на
костите студ, стъпването по побелялата от скреж и сняг земя, вятърът, чиито
остриета пронизваха телата ни така, сякаш бяхме без дрехи.
През първите два месеца от познанството ни двете с Миджа помагахме на майка ми
с плевенето на просото и рапицата, защото всеки знае, че коленете на мъжете са
прекалено сковани за подобна работа, а пък те самите бягат от сърпа и мотиката.
Чеджу бе известен с петте си култури - ориз, ечемик, соя, просо и мохар. Ориз ни се
полагаше единствено по време на новогодишните празненства, но само ако майка ми
бе успяла да спести достатъчно. Ечемикът бе за по-заможните, които живееха в
града и планината. Просото бе храната на бедните. То засищаше стомасите ни, а от
рапицата се добиваше масло, ето защо и двете култури бяха от жизнена важност за
хората като нас.
През тази първа зима майка ми взе Миджа на работа в колектива.
- Ще ти позволя да сядаш с нас на общата трапеза, когато се върнем от морето в края
на деня - каза й тя. - Разпалвай огъня, дръж си езика зад зъбите и другите няма да те
закачат.
Така Миджа влезе в пултока много преди мен. Имаше задължението да събира дърва,
да поддържа огъня и да помага при разпределянето на морските таралежи, рапаните,
червените водорасли и морското зеле, събрани през деня от гмуркачките.
Това не се харесваше на баба ми, която казваше:
- Никой не може да изчисти петното, което стореното от бащата е лепнало върху
името й, ето защо, за разлика от другите сирачета, никой освен теб няма да я вземе
на работа.
По този въпрос обаче майка ми бе непоколебима.
- Когато я погледна - отговаряше тя, - виждам момиче, което винаги ще успява да
оцелее благодарение на ума си и на глада, който го тласка напред.
През пролетта цъфналите азалии по хълбоците на Баба Солмунде лумнаха в пурпурни
и кървавочервени багри. Полята с рапица грейнаха с жълтите си като слънце цветове.
Прибрахме зърното, изорахме нивата с ралото и засадихме червен боб и сладки
картофи. В края на сезона всички на острова се заемаха да подменят и ремонтират
покривите на къщите си. Лелята и чичото на Миджа я бяха накарали да свали
старата слама, да домъкне снопове млада тръстика, а после и да подава на мъжете,
които полагаха покрива, камъни, с които да го укрепят. След като бе изпълнила всичко
това, тя дойде у дома и майка ми й позволи да ми помогне да претърсим старата
слама за ларви на насекоми, които след това свари и ни поднесе да се подкрепим.
Лятото бе възвестено от зеленината, избуяла по склоновете на Баба Солмунде, но
времето бе непоносимо горещо, влажно и дъждовно. Получих първия си теуак, който
майка ми бе изработила сама. Бях страшно горда с придобивката и нямах ни най-
малко против да я споделя с Миджа. Понеже бе живяла в града и нямаше кой да я научи,
тя не знаеше да плува. Водех я в лагуните, в които си играех, когато бях три-
четиригодишна. В най-най-горещите дни отивахме до едно плитко заливче, където
децата от Хадо се събираха да играят и да се гмуркат. Двете сестри, Куджа и Кусун,
бяха винаги тук и ние с Миджа си умирахме да ги слушаме как все се карат и сдобряват.
Тук беше и Юри с брат си Чунбу, който обичаше да се гмурка с връстниците си от
предпазната стена от скали в по-бурните, незащитени води на откритото море.
Много обичахме да ги наблюдаваме. Особено Чунбу. Недоумявахме как това толкова
ученолюбиво момче може да има тъй безгрижен смях.
Понякога майка ми и останалите хеньо се връщаха по обед, за да накърмят
пеленачетата. Докато го правеха, те ни наблюдаваха и от време на време ни
извикваха по някое наставление - да се стараем да се оттласкваме по-силно с крака
или да поемаме по-дълбоко въздух, за да развием дробовете си. Най-често обаче те
нямаха време да се връщат на брега и следобедният въздух се изпълваше с недоволните
вопли на пищящите от глад бебета и приглушените гласове на бащите, които им
шепнеха утешителни, ала напълно безполезни слова, понеже само майчиното мляко
можеше да ги усмири. В края на второто лято Миджа вече плуваше добре и двете се
упражнявахме да се гмуркаме на около метър дълбочина, като се редувахме да
скриваме под някой камък нещо, което другата трябваше да намери, или докосвахме
морските анемонии, за да наблюдаваме как се затварят.
Естествено, летата не бяха отредени само за игри. През шестия месец от лунния
календар идваше време за жънене на ечемика, който след това разстилахме да се суши
на двора между голямата и малката къща. Двете с приятелката ми помагахме на
майка ми да заколи петел и да извърши специалния обред за здраве, а после и да сготви
месото му. То бе предназначено за баба, за да не я застигат старчески болежки. Учехме
се как да бъркаме тор от водорасли и да ги използваме за подхранване на посевите.
Пак през лятото садяхме елдата и разбира се, плевяхме ли, плевяхме до изтощение.
Всяка година около седмия ден на седмия месец от лунния календар - някъде през
август по западния - изработвахме калот - вид специален плат, боядисан със сока на
неузрели райски ябълки. Танинът в плодовете не позволяваше на материята да
задържа зловония или да се вмирисва на кисело от телата ни, което означаваше, че
дрехите можеха да се носят с дни и дори със седмици, без от тях да лъха смрад.
Платът ставаше водоустойчив и отблъскваше комарите. По него не полепваха осили,
а тъй като сокът от райска ябълка заздравяваше влакната, дрехите ни не се късаха,
дори и да се закачаха на някой трън. Калотът се използваше за всичко. Дори Миджа,
чиито хубави градски премени отдавна й бяха омалели, носеше панталони и риза от
този плат. Моите собствени дрехи се доизносваха от братята и сестра ми, но тя
пазеше своите.
- Един ден, когато имам деца - казваше тя, - ще използвам омекотения калот за
одеялца и пеленки.
Дотогава не ми бе хрумвало, че един ден сигурно и аз ще имам деца.
Наесен дърветата по хълбоците на планината се разгаряха в жълти, оранжеви и
червени нюанси. По това време на годината двете с Миджа обичахме да се покачваме
на ореумите - по-малките паразитни вулканични конуси, които се бяха пръкнали от
утробата на Баба Солмунде при изригването й. Сядахме на земята и се любувахме - на
опасаните със зидове ниви, раздиплили се като рогозки в ниското, на безоблачното
небе, на океанската шир, по чиято повърхност пробягваха слънчеви зайчета, на по-
високите ореуми, увенчани от древни наблюдателни кули, чиито сигнални огньове
някога са предупреждавали обитателите на острова за приближаването на
пиратски кораби. Разговаряхме неуморно. Обичах да ми разказва за града. Историите
й бяха една от друга по-фантастични.
Един ден Миджа спомена, че в Чеджу са имали електричество. Когато си признах, че не
знам какво е това, тя се засмя:
- Огрява цялата стая по-ярко от борова смола или газена лампа. Осветени са дори и
улиците. Витрините на магазините пък са украсени с разноцветни лампички. То е... -
Бялата кожа между веждите й се набърчи в усилие да намери най-подходящите думи,
с които да ми опише неуловимото. - Японско е!
С баща й бяха притежавали и радио. Обясни ми, че това е кутия, от която излизат
човешки гласове, пак внос от Япония. Това пък изобщо не можех да си го представя. Да
не говорим колко ме объркваше мисълта, че ония с раздвоените копита можеха да съз-
дават такива чудесии.
Миджа ми разказваше и за автомобила на баща си - автомобил! - с който обикалял
целия остров по прокараните от японците пътища. По онова време бях виждала
единствено теглени от понита двуколки и понякога някой от камионите, които
идваха в селото ни да вземат гмуркачките, които заминаваха на гурбет в чужбина.
- Баща ми надзираваше бригадите, които строяха пътищата - обясни ми тя. - С негова
помощ за пръв път бяха свързани четирите части на острова!
Единственото място, което познавах, бе Хадо.
- Баща ми бе много уважаван - разказваше ми тя. - Обичаше ме и много се грижеше за
мен. Купуваше ми играчки и хубави дрехи.
- И те е хранел добре - подкокоросах я аз, понеже обожавах да слушам за всички онези
ястия, които никога не бях вкусвала - юфка от елда с фазан или подправено печено
конско месо от планините. За малко момиче, което познаваше единствено вкуса на
свинското и морските дарове, всичко това звучеше колкото фантастично, толкова и
апетитно. А най-прекрасното измежду тези чудеса бе захарта...
- Представи си, че ядеш нещо, което те кара да се усмихваш толкова широко, че чак
лицето започва да те боли. Така се чувстваш, когато ядеш бонбони, сладолед и пасти
или пък японските десерти като уагаши и амитсу.
Но кога ли бях имала случай да опитам западни или японски сладости ?
Никога.
В града Миджа бе имала „другарчета“ - още нещо, което за мен си оставаше напълно
непонятно, дори и след като ми обясни как се играе на гоненица и криеница. Та кой се
интересуваше от игри, които не развиваха практически умения като това да се
гмуркаш за морски охлюви или да събираш водорасли? Трудно ми бе да си представя и
живота в къща с градина с овошки и езерце, в което по думите на приятелката ми
прислугата бе отглеждала риба за господарите. Последното пък изключваше дори
хипотетичната възможност семейството й да бе гладувало някога.
Миджа отлично осъзнаваше какво е изгубила, ето защо, докато за мен разказите й за
миналото бяха забавление, на нея те понякога й действаха потискащо. В такива
моменти й предлагах да донесе книгата с отпечатъците. Двете сядахме една до друга
и разлиствахме страниците. Това всъщност бе наръчник, който баща й бе използвал,
когато бе пътувал по работа из острова. В началото тя все още си спомняше
значението на някои йероглифи - „газ“, „изток“, „път“, „планина“, „мост“, - но сега,
когато нямаше кой да й припомня и да я учи, умението й да чете бе започнало да
закърнява. Въпреки това имаше нещо загадъчно, дори вълшебно в йероглифите, които
се нижеха в стройни колонки по страниците. Миджа обичаше да прокарва пръст по
отвесните редове от символи и да ми „чете“ измислени от нея предания за богини и
обикновени жени.
Поговорката „Не си даваш сметка, че вали, докато дъждът не те измокри до кости“
се използва за настъпването на плавна, постепенна промяна и може да се тълкува
двояко - положително или отрицателно. Може например да се отнася за
приятелство, което с времето се задълбочава и укрепва. Най-напред двама души са
просто познати, после приятели, след което отношенията им прерастват в още по-
дълбока привързаност и най-сетне - в обич. Отрицателен пример може да се даде с
това как се става престъпник: най-напред такъв човек си присвоява нещо дребно,
после по-ценна вещ, докато накрая не се превърне в завършен крадец. Смисълът на
поговорката е, че в началото не си даваш сметка как малко по малко лекият дъждец
ще те измокри до кости. За разлика от повечето хора обаче, ние с Миджа разполагахме
с физическо доказателство за задълбочаващата се близост помежду ни, тъй като
продължихме да ознаменуваме важните моменти от живота си чрез отпечатъци,
направени с въглен върху оризовата хартия. Колкото и да й бе скъпа книгата на баща
й, приятелката ми никога не се поколебаваше да откъсне още една страница от нея,
за да увековечим скъп спомен. Едната от нас притискаше листа, а другата започваше
да го натърква с въглена, докато върху него не изникнеше назъбеният рисунък на
раковина, спечелена в състезание по плуване, очертанията на дървената входна
врата на дома ни, снети първия път, когато позволиха на Миджа да остане да спи у
нас, повърхността на първия й теуак, който майка ми направи за нея, както би
сторила за родна дъщеря.

***

Малко след като навършихме девет, гмуркачките от Хадо взеха дейно участие в
планирането на всеобща антияпонска демонстрация. От известно време майка ми
посещаваше вечерното училище в селото. Доколкото схващах, не бе напреднала кой
знае колко с четенето и писането, но за сметка на това тя и посестримите й се бяха
научили да претеглят улова, така че търговците да не могат да ги мамят. Бе
осъзнала и че има права. Вдъхновени от един млад учител - който по думите й бе
интелектуалец с леви убеждения, - групичка от пет хеньо се бе обединила от идеята
да въстане срещу правилата, наложени ни от японците. Майка ми не бе част от
ядрото на протеста, но често повтаряше думите, които бе чула от тези жени:
- Японците не ни плащат справедлива цена. Задържат за себе си лъвския пай.
Четирийсет процента! А ние от какво да живеем? Да не говорим, че някои от техните
служители - колаборационисти - прекарват контрабандно червени водорасли през
пристанището и пълнят джобовете си на наш гръб.
Колаборационисти. Миджа сякаш се смали и сви глава между раменете си, за да
запуши уши. Майка ми сложи ръката си върху тила й, за да й вдъхне кураж.
- Съпротива - продължи тя. - Трябва да окажем съпротива.
Вестта се разнасяше от уста на уста, от колектив на колектив, докато не обиколи
целия остров. До японците започнаха да достигат множество слухове за растящото
недоволство, което ги накара да дадат обещания, че ще направят промени.
- Само дето пак ни излъгаха! - процеждаше понякога майка ми, след като времето
минаваше, а нищо не се случваше. - Минаха месеци...
Баба, която ненавиждаше японците повече от всеки друг, я предупреждаваше:
- Трябва да бъдете внимателни.
Ала времето за предпазливост бе отминало, защото планът, начертан от
организаторите, вече бе задействан. На сутринта, когато в село Сехуа се откриваше
петдневният пазар, всички хеньо от Хадо щяха да предприемат поход дотам, за да
обединят сили с още свои посестрими от други места. После цялото шествие щеше да
се отправи към окръжния център в Пьонде, където демонстрантите щяха да връчат
исканията си на управата. Всички бяха развълнувани, но и нервни, защото никой не
можеше да предположи как ще отвърнат японците.
Вечерта преди протестния поход Миджа дойде на гости у дома. Бе началото на
януари, прекалено студено за съзерцаване на звездите под открито небе, но баща ми
бе извел третия ми брат на разходка, за да се измори, преди да го сложат да спи. Майка
ми ни повика в главната стая, където седяха те двете с баба.
- Искаш ли да дойдеш утре? - попита ме тя.
- Да! Моля те!
Бях във възторг.
Миджа стоеше с поглед, сведен в земята. Майка ми я харесваше и бе правила за нея
много неща, но може би бе прекалено да се надява, че ще бъде поканена да участва в
антияпонски протест.
- Разговарях с леля ти. Изключително неприятна жена.
Миджа вдигна трогателно обнадежден поглед.
- Казах й, че присъствието ти на протеста може да заличи петното, нанесено от
действията на баща ти - продължи майка ми.
- Аййй! - изписка от радост приятелката ми.
- В такъв случай всичко е решено. Сега чуйте какво ще ви разкаже бабата на Йонсук.
Миджа се сгуши до мен. Баба често ни разказваше предания, които бе чувала от своята
баба, която пък ги бе чувала от своята, и така нататък. Благодарение на нея
научавахме повече не само за миналото, но и за онова, което се случваше по света. Явно
майка ми искаше да ни напомни някои от тези неща преди похода.
- В далечни, далечни времена - започна баба - трима братя - Ко, Пу и Ян - избликнали на
това място от земните недра и станали първите заселници на Чеджу. Трудели се
усърдно, ала живеели в самота. Един ден край острова хвърлил котва кораб, пълен
догоре с коне, добитък и семена на петте култури, дар от самата халман Чачонби -
богинята на любовта. На него пътували три сестри - три принцеси. Тези три двойки
създали царството Тамна, което просъществувало цели хиляда години.
- „Тамна“ значи „Островна страна“ - изстреля Миджа триумфално, демонстрирайки
колко много е попила от разказите.
- Предците ни били мореплаватели - продължи баба. - Търгували с много чужди страни.
Отвореността им към външния свят ни е научила да бъдем независими. Дали са ни
собствен език...
- Но татко ми е казвал, че в езика ни има и думи от Китай, Монголия, Русия и други
страни - прекъсна я отново Миджа. - Като Япония, Фиджи и Океания. И дори някои
корейски думи, навлезли още преди стотици, може би дори хиляди години. Така ми е
казвал...
Гласът й заглъхна. Приятелката ми се въодушевяваше лесно и понякога й харесваше
да се хвали с познанията, които бе придобила в града, но баба ненавиждаше да й се
напомня кой е баща й. Тази вечер обаче, вместо да процеди нещо неодобрително, тя
най- невъзмутимо продължи разказа си:
- Предците ни, живели по време на царството Тамна, са ни научили и че външният
свят може да бъде заплаха. В течение на векове ние, хората от острова, сме
враждували с японците, които са минавали оттук на път за...
- За Китай, където са отивали да грабят - казах аз.
Може да не бях чувала за Фиджи или Океания, но и аз поназнайвах нещичко.
Баба кимна, но раздразнението в погледа й ми даде да разбера, че е по-добре да си
затварям устата.
- Преди около седемстотин години Чеджу бил завладян от монголите. Те започнали да
отглеждат и развъждат коне в планинската част на острова. Наричали го Звездния
бог хранител на конете. Толкова много обичали тучните ни пасища. Използвали го и
като подстъп за нападенията си над Япония и Китай. Не бива обаче да храним
прекалена ненавист към монголите. Мнозина измежду тях се оженили за местни
жени. Някои хора твърдят, че именно на тези нашественици дължим силата и
упоритостта си.
Майка ми наля гореща вода в четири чаши и след като поднесе по една на всяка от нас,
поде разказа оттам, където го бе прекъснала баба:
- Преди петстотин години Чеджу бил присъединен към Корея и властта преминала в
ръцете на нови крале. Те почти не закачали тукашните хора, понеже гледали на
острова като на място, където можели да изпращат на заточение неудобните им
благородници и учени. Именно тези изгнаници донесли със себе си възгледите на
Конфуций, които ни учат, че общественият ред се основава на...
- Личността, семейството, държавата и света - издекламира Миджа. - Вярвали са, че
всеки човек на земята е подчинен на някой друг - поданиците се прекланят пред
владетеля, децата - пред родителите си, жените - пред съпрузите си...
- А сега си имаме и японците - изсумтя баба презрително. - Отново са ни превърнали в
подстъп и строят летища, от които ще излитат самолетите им, за да бомбардират
Китай.
- Не можем да ги спрем - прекъсна я майка ми, - но може би сме в състояние да
извоюваме някои промени към по-добро. Искам вие, момичета, също да бъдете част от
тази борба.
На следната сутрин Миджа ни чакаше на обичайното място. Въздухът бе мразовит и
от устите ни се кълбяха облаци пара. Продължихме през уличките и не след дълго към
нас се присъединиха Тосен, Юри и много други жени и момичета. Всички носехме на
главите си отличителните бели забрадки - символ на бившите, настоящите и
бъдещите хеньо.
- За независимостта на Корея, ура! - надавахме мощни възгласи ние.
- Не на несправедливите условия на труд! - ехтяха гласовете ни като един.
Петдневният пазар в Сехуа бе винаги пълен с хора, но в онзи ден тълпата бе огромна.
Организаторките на протеста от вечерното училище взеха думата една след друга.
- Включете се в похода ни до окръжната управа. Помогнете ни да представим
исканията си. Най-силни сме, когато се гмуркаме заедно. Още по-силни сме, когато
колективите ни се обединят. Ще накараме японците да ни чуят!
Демонстрацията се предвождаше от някои от най-добрите хеньо, но именно
присъствието на най-възрастните жени, които помнеха времето преди идването на
японците, и на момичетата като мен и Миджа, чийто живот бе минал под тяхно
управление, напомняше на всички каква е общата ни цел. Това бе не само протест
срещу четирийсетте процента отбивка от цената, наложена от колонизаторите, а
и поход в името на свободата и независимостта на Чеджу и проява на силата и
смелостта на жените от острова.
Погледът на Миджа грееше както никога досега. Тя, която често се чувстваше
самотна, сега се бе превърнала в част от нещо по-значимо. Майка ми се оказа права.
Присъствието на приятелката ми явно направи силно впечатление на жените от
колектива, защото няколко от тях се приближиха и тръгнаха редом с нея, за да я чуят
как надава викове в един глас с останалите: „За независимостта на Корея, ура!“ Аз
също се вълнувах, но по съвсем различни причини. Досега не се бях отдалечавала
толкова от дома. Миджа вървеше до мен, сплела длан с моята. Със свободните си,
стиснати в юмруци ръце, замахвахме отривисто във въздуха и ревяхме лозунгите.
Всичко онова, на което я бях учила, въображението, разказите и радостта, с които ме
обогатяваше тя, ни бяха направили по-близки от всякога, но в този момент, се бяхме
слели в едно цяло.
Когато стигнахме в Пьонде, множеството наброяваше хиляди жени. Аз и Миджа
вървяхме, хванати за ръце, майка ми и Тосен крачеха рамо до рамо. Влязохме в двора на
окръжното управление. Петте организаторки на протеста се изкачиха на стъпалата
на главното здание и се обърнаха към събралите се. В основни линии речите бяха
същите като по-рано, но сега огромното множество, което попиваше всяка дума и
откликваше на всеки призив, и възгласите, повтарящи казаното, създаваха могъща
енергия.
- Долу колонизаторите! - провикна се Куджа.
- Свобода за Чеджу! - изрева Кусун.
Но никой не можеше да заглуши могъщия глас на майка ми.
- Независимост за Корея!
При всичко, което бе постигнала в живота си, при цялата всеотдайност, с която
бдеше над жените от колектива и ги вдъхновяваше, именно това е моментът, в който
най-много съм се гордяла с това, че е моя майка.
Отряд японски войници зае позиции между ораторите и входа на окръжното
управление. Други образуваха кордон около тълпата. Скупчването на толкова много
хора започваше да обтяга обстановката. Най-сетне вратата се отвори и отвътре
излезе един японец. По навик, а вероятно и от страх петте предводителки на
протеста се поклониха дълбоко. Без да вдига сведената си глава, онази от тях, която
се намираше по средата, протегна ръце и връчи списъка с исканията ни. Мъжът го пое
мълчаливо, върна се вътре и затвори вратата след себе си. Започнахме да се
споглеждаме очаквателно. Сега какво? Нищо - този ден нямаше да има преговори. Бе
време да се разотиваме по селата си.
Преди да си тръгнем обаче, с Миджа трябваше да ознаменуваме днешното събитие.
Посочих й японски йероглиф, издълбан на вратата на една от сградите на
управлението. Майка ми бе погълната от разговора, който водеше с приятелките си.
Сега, след като страстите се бяха уталожили, войниците бързо изгубиха интерес към
нас, така че никой не ни обърна внимание, когато се приближихме към вратата и се
заехме с изпълнението на ритуала си. Явно обаче идеята не е била много добра, тъй
като се случиха следните две неща: четирима от стражите се спуснаха към нас да
видят какви ги вършим и в същия миг се разнесе гласът на майка ми, която крещеше с
все сила:
- Махайте се оттам веднага!
Двете с Миджа - тя, стиснала здраво въглена, а аз - готовия отпечатък - се втурнахме
през множеството от жени, които още не се бяха разотишли, и се залепихме за майка
ми. Колко ни беше ядосана само! Когато обаче се обърнах да погледна войниците, те
бяха застанали, превити на две, с подпрени на коленете ръце и се заливаха от смях.
Минаха години, преди да разберем, че символът, който бяхме избрали да увековечим в
съкровищницата си от спомени, бе йероглифът за „тоалетна“.

***

Походът бе един от трите най-големи антияпонски протеста, провели се дотогава в

Корея, най-големият, предвождан от жени, и най-мащабният за годината - с цели
седемнайсет хиляди участници. Той запали искрата на още четири хиляди
демонстрации, организирани из цяла Корея през следващите дванайсет месеца.
Новият губернатор на Чеджу отстъпи пред част от исканията ни. Отбивът от
четирийсет процента бе отменен, а неколцина корумпирани търговци бяха
отстранени от постовете си. Всичко това бе промяна към по-добро, но наред с това
започнаха да се случват и други, тревожни неща. Все по-често до нас достигаха новини
за ареста ту на една, ту на друга участничка в демонстрацията. Трийсет и четири
хеньо - сред които и петте предводителки на протеста - бяха поставени под стража
под един или друг претекст. Десетки други бяха задържани по време на репресиите,
целящи да потушат по-нататъшни протести. Носеха се слухове, че някои от
преподавателите във вечерното училище са социалисти или комунисти, което накара
мнозина от тях да минат в нелегалност или да се махнат от острова. Нищо обаче не
можеше да попречи на майка ми да продължи да посещава часовете.
- Искам да се научите да четете и да пишете и да получите основни познания по
аритметика, защото това ще ви бъде от голяма полза, особено ако някоя от вас един
ден бъде избрана за предводителка на колектива - казваше ни тя. - Ако успея да спестя
достатъчно, ще поема таксата за двете ви, за да можете да идвате на училище с мен.
Това звучеше далеч по-опасно от участието в протеста, понеже жените, които
гниеха в ареста, бяха задържани точно защото образованието ги бе окрилило да се
борят за правата си. Но аз исках онова, което искаше Миджа, а тя копнееше да се върне
в училище. Майка ми бе единствената й надежда това да се случи.

***

Един ден, осем месеца след демонстрацията, предвождана от жените от Хадо, трите
с майка ми и Миджа работехме на полето. Плевенето бе ужасно неприятно занимание
- цял ден превивахме гръб, мокри до кости от дъжда, от пот или и от двете, да не го-
ворим каква досада бе да се стараем да изскубнем бурените, без да повредим корените
на растенията. За да ни разсее и разведри, майка ми даде тон за една от онези песни,
състоящи се от размяна на въпроси и отговори, макар че, щом Миджа бе до мен,
нямаше как да се оплаквам особено. В резултат от годините, в които се бе трудила
рамо до рамо с нас на полето, тя бе придобила завидни умения. Майка ми й се
отплащаше с храна, която настояваше да изяжда пред нас, като й казваше:
- Не искам леля ти и чичо ти да изяждат плодовете на труда ти.
Улисани от работата и песента, ние бяхме забравили света отвъд каменния зид. При
все че слухът на майка ми не бе никак добър, периферното й зрение бе силно развито, а
вниманието й - винаги нащрек за опасности. Видях как тя рязко се изправя на крака с
вдигната пред себе си мотика. В следващия миг изпусна инструмента на земята и се
хвърли по очи, като притискаше чело към сключените си длани. Всичко това прелетя
през съзнанието ми за частица от секундата. Дадох си сметка, че Миджа е спряла да
пее. После видях отряда японски войници, които крачеха право към нас. Разтреперих се
неудържимо, окаменяла от страх.
- По очи! - прошепна майка ми.
Двете се проснахме на земята в същата умолителна поза като нея. Страхът
обостряше сетивата ми. Чувах как вятърът свири в процепите между камъните на
зида. През няколко ниви от нас долитаха песните на други жени, които се трудеха на
полето. Бучките пръст хрущяха под подметките на приближаващите се войници.
Повдигнах леко глава, за да мога да ги наблюдавам. Сержантът, който се
разпознаваше по лъснатите ботуши и отличителните знаци върху куртката, плесна
с пръчката, която държеше, по дланта на другата си ръка. Побързах да сведа поглед
към земята.
- Ти не си ли една от подстрекателките? - обърна се той към майка ми.
Умът ми трескаво прехвърляше вариантите. Може би бяха дошли да я арестуват. Ако
знаеха, че има пръст в демонстрациите, обаче, щяха да са го сторили много по-рано. В
съзнанието ми закръжи друга, по-мрачна възможност. Вероятно някой от съседите я
бе предал. Такива случаи не бяха изключение. Навременно подшушнатата полезна
информация струваше чувал бял ориз.
- Пуснете момичетата да си вървят - отговори майка ми, което съвсем не ми прозвуча
като уверение в невинност.
А може причината да е била и друга. Макар да бях едва на десет, бях чувала
многократни предупреждения за това, което войниците причиняваха на немалко
жени и млади момичета. Отново надзърнах към тях, за да преценя кога да побягна.
- Я да видим какво отглеждате тук?
Сержантът побутна майка ми с върха на ботуша си. Тялото й се напрегна, както ми
се стори, от гняв. Бе доказала силата си, като бе станала водачка на колектива, и сега
вероятно вътрешно се подготвяше да ги обезвреди един по един. Тогава обаче
забелязах, че дрехите й потръпват върху тялото й. Тресеше се от страх.
- Отговаряй!
Сержантът вдигна пръчката над главата си и я стовари върху гърба на майка ми. Тя
с мъка преглътна напиращия вик.
Войниците му вече скубеха растенията и ги тъпчеха в торбите, които носеха
преметнати през рамо. Причината да нахлуят в имота ни бе не ролята на майка ми в
протестите, нито намерението им да ни сторят нещо лошо. Искаха храната ни.
Сержантът вдигна отново пръчката и всеки момент щеше да замахне отново, когато
изведнъж Миджа промълви на японски:
- Моля ви, не скубете растенията с корените.
- Какво каза? - Сержантът се завъртя на пети и застана лице в лице с нея.
- Не й обръщайте внимание - обади се майка ми. - Толкова й е умът. Невежа е, нищо не
разбира...
- Ще ви набера от листата - продължи Миджа и понечи да се изправи. - Така
растенията ще продължат да раждат и ще можете да дойдете отново за още.
Мъжете си глътнаха езиците, мъчейки се да осмислят думите й и начина, по който ги
бе изрекла. Японският й бе чист и звънък. Бе прелестна по онзи особен начин, който,
както бях чувала, се нравеше на японците - бледа, с изящни черти и осанка на вродено
покорство. С бързината на змия, преди тя да успее да стегне тялото си или да се
отдръпне назад, сержантът я шибна с все сила по голия крак. Миджа се свлече в
пръстта. Онзи вдигна пръчката над главата си и започна да сипе удари по тялото й.
Тя крещеше от болка, но нито майка ми, нито аз смеехме да помръднем. Един от
войниците попипваше катарамата на колана си. Друг запристъпва назад, като хапеше
горната си устна, докато не се озова с гръб до каменния зид. Ние продължавахме да
лежим проснати на земята съвършено неподвижно. Когато гневът на сержанта се
уталожи и ударите спряха, Миджа вдигна глава.
- Не мърдай - изговори майка ми само с устни.
Но тя не я чуваше. Изправи се на колене с изпънати пред лицето длани, сякаш да се
предпази.
- Моля ви, господине, позволете да ви набера листа. От най- крехките...
Ненадейно мъжете замръзнаха като парализирани, също като мен и майка ми.
Неподвижни като прастарите каменни статуи, които осейват целия остров, те
наблюдаваха безмълвно как Миджа се вдигна с мъка от земята и като приклекна в
близката леха, започна да къса външните листа на една от зелките. После се при-
ближи към сержанта със сведена глава и протегнати напред ръце и му ги поднесе. Той
я улови за китките и я привлече към себе си.
В този момент въздухът се разцепи от пронизителния металически писък на свирка.
Седмината мъже извърнаха глави по посока на звука. Сержантът пусна Миджа,
завъртя се на пети и закрачи към отвора в зида. Петима от подчинените му го
последваха. Шестият, който по-рано бе заотстъпвал притеснено към стената,
грабна листата, натъпка ги в торбата си и се понесе след другарите си по каменната
пътека, водеща към вътрешността на острова.
Миджа се свлече на земята със скимтене. Долазих до нея. Майка ми се изправи с мъка
на омекналите си крака и изсвири с уста поредица от ноти - високи и пронизителни
като зова на птица, - предупреждение за останалите, които се трудеха на полето. По-
късно чухме, че две от жените бяха арестувани, но в онзи момент главното ни
задължение бе да се погрижим за приятелката ми. Майка ми я отнесе вкъщи и й
помогна да свали дрехите си, като внимателно отделяше плата, залепнал за
разкъсаната кожа, с помощта на накисната в топла вода кърпа. През това време аз
стисках ръката й и й шепнех:
- Толкова си смела. Спаси майка ми. Защити и трите ни.
Глупавите ми откровения едва ли бяха в състояние да намалят болката, която
изпитваше. Очите й бяха плътно затворени, но въпреки това сълзите бликаха от тях
като река. Продължиха да текат дълго след като майка ми намаза раните й с мехлем
и превърза нозете й с ивици чист плат.
На следния ден на прага на дома ни се появи втори отряд войници, които очевидно бяха
марширували дотук през дъжда и калта. Този път като че не можеше да има съмнение,
че са дошли да отведат майка ми. Или пък търсеха възмездие? Най-големият от
братята ми грабна по-малките и ги поведе през задната врата. Видях как се
прехвърлиха през зида и изчезнаха. Седнах на пода до рогозката, на която лежеше
Миджа. Толкова я болеше, че дори не си даваше сметка за суматохата в двора. Каквото
и да се случеше, бях решила да не се отделям от нея. През повдигнатите летви на
сенника на страничния прозорец можех да наблюдавам войниците, които сега
разговаряха с баща ми. Къщата се водеше на негово име, но не той беше главата на
семейството. Умееше да успокои ревящо бебе по-добре, отколкото майка ми, но бе
непривикнал на нещастия и опасности. За моя изненада японците се държаха
почтително. Твърде почтително за окупатори.
- Разбрах, че стопанството ви е понесло известни щети и са ви били... отнети... някои
неща - каза лейтенантът, който ги предвождаше. - Разбира се, няма как да възстановя
онова, което вече е изядено от войниците ми.
През цялото време, докато говореше, очите му шареха из двора. Плъзгаха се по
теуаците, облегнати на стената, камъка, на който баща ми обичаше да седи, докато
пуши лула, купчинката обърнати с дъното нагоре купички, в които се хранехме - сякаш
се опитваше да преброи колко души живеят в къщата. Вниманието му бе приковано
преди всичко от майка ми, която видимо преценяваше.
- Приемете извиненията ми за недостойното поведение на жените в дома ми - каза
баща ми на заваден японски. - Винаги се стараем да бъдем от помощ...
- Не сме злодеи - прекъсна го лейтенантът. - Бяхме принудени да смажем
размирниците, но и ние самите имаме жени и деца.
Думите на лейтенанта звучаха, сякаш съчувстваше на положението ни, но на такъв
като него не можеше да се има вяра. Баща ми започна да гризе нокътя на палеца си. Ще
ми се да не му личеше колко е уплашен. Предводителят на отряда направи знак на един
от подчинените си. На земята тупна голяма торба.
- Това е компенсация за загубите ви - каза той. - Занапред се помъчете да правите като
нас. Дръжте жените у дома.
Това искане бе неизпълнимо, но баща ми се съгласи.
След този ден майка ми спря да посещава часовете и сбирките в училището. Казваше,
че е твърде заета в колектива, за да продължи да участва в демонстрации, но
истината бе, че просто искаше да ни защити. Случилото се бе плашещо и унизително.
Вярвахме, че това са най-тежките времена, които ни бе писано да преживеем -
господството на японците, съпротивата, а сега и разплатата. Смелостта, която
Миджа прояви, поемайки гнева на войниците върху себе си, промени отношенията ни
завинаги. От този ден насетне се изпълних с дълбоката убеденост, че мога да й поверя
дори и живота си. Същото изпитваше и майка ми. Само сърцето на баба отказваше да
се смекчи, но тя бе стара жена, заседнала в миналото. В резултат от всичко това по
времето, когато навършихме петнайсет - а животът на Юри се бе преобърнал
завинаги, - двете с Миджа бяхме станали по-близки и от чифт пръчици за хранене.

Мехурчета живот
Ноември 1938 година

След злополуката, сполетяла Юри, ежедневието ни не се промени. Дори и Тосен скоро

се завърна в пултока. Гмуркахме се в течение на два периода от лунния месец, всеки с
продължителност от шест дни, при нарастващ и намаляващ полумесец. През
последвалите седем месеца техниката ми на плуване се усъвършенства значително.
Вече можех да се спускам отвесно, макар и на относително малка дълбочина. След
като направех няколко кратки потапяния, можех да поема риска и за по-сериозно
гмуркане. Сега осъзнах с каква вещина майка ми бе направлявала обучението ни.
Когато станах на десет, ми бе дала чифт свои стари очила, които двете с Миджа
ползвахме заедно. На дванайсет ни бе научила да събираме подводните растения, без
да повреждаме корените им, за да пораснат отново и през следващия сезон, точно
както правехме и на сушата. Сега уменията ми да откривам морските обитатели по
дъното растяха с всеки изминал ден. С лекота разпознавах различните видове
водорасли. Подобряваше се и способността ми да долавям близостта на плячка по
отровното ухапване на морска змия или вцепеняващото жилване на медуза.
- Задачата ти е не просто да начертаеш в главата си мисловна карта на морското
дъно - обясни ми майка ми в една ясна есенна сутрин, докато вървяхме към пултока, -
а да се научиш да се ориентираш за местоположението си в пространството. Винаги
трябва да имаш ясна представа къде точно се намираш спрямо корабчето, брега,
теуака си, Миджа, мен и останалите гмуркачки. Сега е времето, в което овладяваш
познания не само за приливите, теченията и вълненията, а и за влиянието на луната
върху морето и собственото ти тяло. Най-важното обаче е винаги да си наясно къде
се намираш в момента, в който дробовете ти закопнеят за въздух.
Привикнах към студа, вече не треперех така неудържимо и постепенно започнах да
приемам тази страна на живота, за която така или иначе нямаше лек. Гордеех се с
постиженията си, но все още не бях открила, а още по-малко хванала, морско ухо,
докато Миджа бе уловила цели пет.
Когато наближихме мястото, където обикновено се чакахме с приятелката ми,
майка ми потъна в мълчание. Никога не знаехме дали ще я заварим там. Ако чичо й или
леля й си наумяха да й възложат някаква работа, дългът й към тях вземаше превес, а
майка ми нямаше право да се меси. В случай че Миджа се разболееше, бяха я били или
пък я бяха натоварили да мъкне вода от два километра просто защото можеха да я
задължат да изпълни подобна жестока молба, ние нямаше как да знаем
предварително.
Свърнахме зад завоя и за щастие, тя вече ни чакаше там.
- Добро утро! - извика Миджа.
Раменете на майка ми се отпуснаха с облекчение.
- Добро утро! - отвърнах аз с усмивка, когато застанах пред нея.
- Трябва да се насладим на следващите шест дни - отбеляза майка ми, - докато водата
е поносима. Скоро ще настъпи зимата...
Миджа ме изгледа с крайчеца на окото. За всеки, който я познаваше, бе видно, че след
случилото се с Юри майка ми не е на себе си, и това възпираше околните да я дразнят
твърде често, задето досега не бях успяла да уловя морско ухо. И все пак понякога се
случваше някоя от гмуркачките да я подкачи: „Каква майка си, ако не можеш...“ или
„Една водачка трябва да може да научи дъщеря си да...” Тук въпросът или забележката
увисваше във въздуха, защото някоя от останалите жени сръгваше първата в
ребрата или сменяше темата с нещо по-безобидно: мъжете, приливите и отливите,
приблизителното време, оставащо до разразяването на надвисналата буря. Всички се
стараеха да щадят майка ми - поне докато някоя от другарките й не се увлечеше от
моментното си настроение и не изтърсеше нещо несъобразително, - тъй като
отговорността за колектива тежеше на плещите й повече от всякога. Състоянието
й бе обезпокоително: та коя от нас не бе чувала най-различни истории за жени,
преследвани от духовете на техни посестрими, пострадали или намерили гибелта си
в морето. Независимо какво я терзаеше - създания от отвъдното, чувство за вина или
скръб, - и най-добрата гмуркачка може да изгуби контрол, вниманието й да бъде
приспано и да допусне грешка. Всички знаехме историята на една жена от далечния
край на Хадо, която бе започнала да пие ферментирало оризово вино след смъртта на
своя приятелка. Веднъж бе изгубила ориентация дотолкова, че силното вълнение я бе
запокитило върху остра скала. Бе получила дълбока рана и разкъсване на мускулите,
вследствие от което вече не можеше да се гмурка. Помнехме и случая със съседката,
чийто син бе починал от треска. Един ден просто се бе оставила вълните да я
отнесат навътре в морето. Понякога пък месечното кървене на някоя злополучна
гмуркачка ставаше причина за нападение на акули.
Когато погледнех майка си, тялото й ми изглеждаше изнурено от тревоги, от
болката, която й носеше влизането в морето, от грижите за всички останали. Не
знаеше и миг почивка. Щом се приберяхме от работа на нивата или в морето, тепърва
я очакваха куп задължения, включително да накърми четвъртия ми брат, който по
това време бе едро бебе на осем месеца. Когато слънцето изгрееше сутрин, гладните
гърла вече чакаха да бъдат нахранени и животът я завърташе постарому, ала
тежкият труд от тъмно до тъмно вземаше своето.
Когато стигнахме в пултока, тя надяна на лицето си маската на самоувереност,
стовари кошницата си до останалите и зае почетното си място край огъня. Обясни
ни къде ще се гмуркаме и ни разпредели по групи. След като се преоблякохме, старшите
гмуркачки начело с нея се отправиха с корабчето към отдалечен район навътре в
морето, младшите хеньо грабнаха теуаците си и заплуваха към друго място, на около
половин километър от брега, а бабите и невръстните гмуркачки като нас двете се
отправиха към едно близко заливче. Дълг на всяка хеньо бе да стопанисва добре
подводните поля, като полага грижи и ги почиства, така че да могат да се ползват не
само през следващите години, но и от идните поколения. Работата бе лесна. Чувствах
се щастлива, а и обичах да прекарвам време с баба.
Когато групичката ни се завърна в пултока за обяд, там вече ни очакваха баща ми и
още един мъж. Всеки от тях носеше бебе. В краката им се пречкаха останалите деца,
които още не бяха навършили пет годинки. Пеленачетата бяха гладни и гласчетата
им напомняха на квиченето на прасенца, когато ги хванеш за единия крак и ги провесиш
с главата надолу. Баща ми ми подаде брат ми, който начаса зарови носле в още
ненапъпилите ми гърди. Като не намери онова, което търсеше, розовата му устичка
зейна и се разнесе протяжен вой, изпълнен с неутолен копнеж. В мига, в който
корабчето акостира на пристана, двете майки пъргаво скочиха от палубата и
притичаха по скалите до нас. Те внесоха ревящите бебета в пултока и само след
секунди единственият звук, който можеше да се чуе наоколо, бе ритмичното плискане
на вълните и смехът на останалите хеньо, които отиваха към ограждението. Баща
ми и приятелят му се отдалечиха на няколко метра, следвани от тумбата хлапета.
Двамата седнаха на скалите, запалиха лулите си и подеха разговор, толкова тих, че
не можех да доловя нищо.
Миджа ме сръчка с лакът в ребрата.
- Идвай да ядем!
Още с влизането ни в пултока ни посрещна възхитителен аромат. Въпреки че
задачата ни бе само да почистим заливчето, баба бе забелязала и уловила една морска
краставица. След връщането ни тук тя я бе сварила, подправила и нарязала на ивици
и сега я предложи на изгладнелите гмуркачки. Друга от стариците бе събрала пясъчни
раци и ги бе задушила с боб. Слънцето се бе издигнало високо и напичаше щедро, докато
се хранехме под открито небе.
След обяда възобновихме работата си. Вършехме същото, каквото и сутринта. Три
часа по-късно всички отново се събрахме в пултока. Двамата бащи вече ни очакваха с
ревящите пеленачета в прегръдките си, които много скоро бяха връчени на майките
си, а ние, останалите, се преоблякохме с ежедневните си дрехи, сгряхме се на огъня и
хапнахме от приготвеното ястие от калмари. Но работата ни за деня не бе
приключила. Трябваше да прегледаме съдържанието на мрежите си и да отделим
различните видове улов: морското ухо от рапаните, морските краставици от
морските таралежи, раците от морските охлюви, асцидиите от плужеците.
След това се заехме да подготвяме урожая си за продан - отворихме морските
таралежи и изгребахме хайвера им, окачихме калмарите да се сушат, а някои от
морските обитатели поставихме в кофи със солена вода, така че купувачите да
могат да се уверят, че стоката е не просто прясна, а дори още мърда. В някои дни
всичко това можеше да отнеме и двайсет минути, друг път - два-три часа. Докато
сутрин в пултока цареше делово настроение, в края на деня идваше време всички да си
отдъхнат с облекчение, че са се завърнали благополучно, да се посмеят и да се
поперчат с придобивките си. Бяхме общност, колектив, но не всеки улов се делеше
поравно. Водораслите и морската трева се теглеха накуп и печалбата се
разпределяше между всички. Парите, изкарани от черупчестите, се полагаха на онази,
която ги бе уловила. Колко килограма морски охлюви сте хванали в мрежите си,
кажете? А някоя от вас да е намерила морско ухо? Ех, каква късметлийка!
Обичаят повеляваше жените да се оплакват и как само се оплакваха те!
Ушите ни все още бяха заглъхнали от разликата в налягането и гласовете им ехтяха,
един от друг по-гръмки.
- Моят мъж изпива цялата ми печалба.
- А моят проиграва парите, които му давам.
- Моят пък само кисне под дървото на площада и бистри кон- фуцианските идеали
като някой преуспял земеделец. Ха!
- Мъже! - изпухтя друга. - Какво друго да правят, като умовете им са лениви и бездейни.
Все отлагат за другия ден или по- другия ден...
- Така си е. Мислят все на дребно. Затова и не могат да се оправят без нас.
Тези жалби бяха толкова обичайни, че понякога жените сякаш се състезаваха коя ще
изкара своя съпруг по-лош от останалите.
- Позволих на мъжа си да си доведе женичка - съобщи една от гмуркачките. - Като не
мога да му родя син... Вдовица - хубава, млада, с две момчета. Настани ми се вкъщи и
сега само хленчи и се оплаква.
С Миджа бяхме обсъждали този въпрос и бяхме заключили единодушно, че не бихме
понесли съпрузите ни да си хванат женичка - така казваха на вдовиците и
разведените, които успяваха да омаят някой женен мъж да създаде семейство с тях.
Или по-лошо - да отиде да живее в нейния дом. Този род договорки устройваха само
мъжете, които търсеха забавления, и бяха в ущърб на изоставеното семейство. Но
една от гмуркачките имаше друго виждане.
- „Две жени - две кесии“ - издекламира тя старата мъдрост, давайки израз на
признанието, че втората жена можеше да бъде и много полезна.
- Ако е хеньо, може да носи добри доходи - съгласи се неохотно първата жена. - А в някои
отношения може да се окаже по-добра и от дъщеря. Не и тази. Тя даже джобни не дава
на съпруга ни!
- Единственият сигурен начин да попречиш на един мъж да се хване с друга е, като го
дариш с мъжка рожба. Една жена не е нищо друго освен нечия слугиня, ако не роди син,
който да й отдава почит, когато се пресели на оня свят.
Жените промърмориха одобрително, съгласявайки се с тази добре известна истина.
- Така де, ама коя жена би искала съпругът й да й доведе вкъщи някоя по-млада и по-
хубава? - попита една от по-възрастните гмуркачки, като се изкиска силно и смехът
й разведри разговора.
- За мен работата, за нея забавленията.
- Забавления ли? Че какви забавления?
Жените се разкикотиха.
- Всички знаем поговорката - обади се баба ми. - „По-добре да се родиш крава,
отколкото жена.“
- А я ми кажете на кого се полага да яде повече - на мъжа или на жената? - провикна се
Тосен в опит да смени темата.
Пултокът екна от дружния възглас:
- На жената!
- На жената, разбира се. - Лицето на Тосен се озари. - Защо- то жените се бъхтят
повече. Вижте ме мен! От морето - на полето. Сама се грижа за сина си и дъщеря си. А
съпругът ми какво прави в това време? Работата във фабриката надали е по-трудна
от моята.
- Твоят поне работи и ти изпраща пари!
Тосен се изкиска.
- Ама го няма да ми разбърква гърнето!
Изчервих се. Да разбърква гърнето.
Майката на бившия годеник на Юри обърна разговора към първоначалния въпрос на
Тосен.
- Как може на един мъж да му се услажда яденето, като почти нищо не върши, за да го
заслужи?
- Да не бъдем толкова сурови към тях - рече майка ми предупредително, като
подрусваше невръстното ми братче в скута си. - Нали те гледат децата, докато сме
в морето. Приготвят вечеря. Перат прането.
- И само се чудят как да изпросят още пари от нас.
Жените избухнаха в смях.
- Не че на моя имам много какво да му дам - обади се една от жените и възбуденото
бърборене се възобнови. - А каквото съм припечелила, няма и да го види, че ще изтече
между широките му пръсти.
- Всеки знае, че жените са по-оправни с парите.
- Защото не ги профукват, за да се наливат.
- Не ги винете, че пият - каза майка ми. - Какво да правят, като стоят без работа и
нямат цел, която да осмисля деня им. Скучно им е. Замислете се какво ли им е да
живеят в дом, чието благоденствие зависи от една фуста. - Тя замълча за момент, за
да могат останалите да помислят над крилатата фраза и да си дадат сметка какво
ли коства на един мъж да разчита изцяло на жена си. - Ние поне си имаме морето -
продължи след малко тя. - То ми е като втори дом, който предпочитам пред другия.
Познавам скалите, камъните, равнините и каньоните му по-добре, отколкото някога
бих могла да опозная вътрешността на острова или мислите на съпруга си. Само в
морето разбирам какво е покой.
Останалите жени закимаха.
Когато уловът бе разпределен, теуаците - прибрани, а мрежите - закърпени,
хвърлихме пясък върху огъня и напуснахме пултока. Както и сутринта, когато
прекосихме вълнолома, за да стигнем до морето, сега закрачихме обратно в дълга
върволица по протежение на водата, изкачихме се по насипа и стъпихме на пътя,
който се виеше покрай плажа. Някои от жените вървяха сами, други - на групички от
по две-три - най-често свекърви и снахи, майки и дъщери или приятелки като майка
ми и Тосен или аз и Миджа. Тосен живееше на самия бряг. Сбогувахме се с нея и
продължихме към селото. Прекосихме главния площад и разбира се, под голямото
дърво все още седяха групичка мъже, които играеха на карти и пиеха. Няколко от
жените се отделиха от нас и подбраха съпрузите си да се прибират. За мен, щом
Миджа зави в уличката, която водеше към къщата на леля й и чичо й, денят свърши.

***

На следния ден не я намерихме на нашето място. Когато стигнахме в пултока,

открихме, че липсва и Тосен.
- Ще се гмуркаме без тях - каза майка ми и започна да раздава задачите.
Бабите и невръстните хеньо щяха да почистват района в края на вълнолома.
- Всички останали ще навлезем на един километър навътре. След като Миджа и Тосен
ги няма днес, дъщеря ми ще се гмурка с мен. Време й е да улови морско ухо.
Не можех да повярвам на ушите си. Това бе чест, каквато изобщо не заслужавах.
Докато се преобличахме, няколко от жените дойдоха да ме поздравят.
- Всичко, което знам за морето, съм го научила от майка ти - каза една от тях.
- Ще уловиш морско ухо, сигурна съм - насърчи ме друга.
Не можех да си намеря място от щастие.
Щом се приготвихме, излязохме от пултока и се отправихме към брега в пълна
екипировка, с преметнати през рамо мрежи, копия в ръка и препасани през кръста
колани, от които висяха сечивата ни. Наскачахме във водата една по една.
Невръстните хеньо и стариците заплуваха надясно. Младите и старшите гмуркачки,
сред които сега бях и аз, обгърнаха теуаците си и последваха майка ми навътре в
морето. Слънцето лееше сладостната си топлина по лицата, ръцете и раменете ни.
Водата бе лазурносиня. Вълнението бе съвсем леко и тялото ми не срещаше почти
никаква съпротива. Така ми се искаше Миджа да може да ме види сега.
- Пристигнахме - извика майка ми силно, така че гласът й да достигне до всички над
вятъра и вълните, и се изплю върху пичана си за късмет. Направих същото. После се
гмурнахме. Водата не бе много дълбока. Заплувахме на зигзаг между големите скали и
тя започна да ми показва местата, където имаше морски таралежи и други създания,
за които щяхме да се върнем по-късно. Но първо - морско ухо. Каква късметлийка бях да
имам майка, която можеше да ми предаде това ценно умение.
Изплувахме, за да си поемем въздух, и отново се гмурнахме. Щяха да минат години,
преди дробовете ми да се развият колкото нейните, но тя не се оплакваше. Бе
търпелива. Изкачване на повърхността и ново потапяне. Сега майка ми забеляза
голяма канара, осеяна с морско ухо. Сливаха се толкова умело със скалата, че нищо
чудно, че досега бяха убягвали от вниманието ми. Оттук нататък обаче щях да зная
за какво да гледам - характерната сивка- восиня или черна, леко грапава изпъкналост
върху повърхността на обрасъл с водорасли камък. И отново изплуване.
- Спомни си какво съм те учила - даде ми наставления майка ми. - Ще бъда до теб, така
че не се плаши.
Двете поехме дълбоко въздух по няколко пъти и отново се гмурнахме. Започнахме да се
приближаваме бавно към целта, като внимавахме да не завихряме водата. С
бързината на змия, спускаща се върху плячката си, мушнах острието на пичана си под
свободния край на най-близкото морско ухо и рязко го дръпнах от скалата, преди да се
е залепило за нея. То ми се изплъзна и започна да пада към дъното, но успях да го уловя
навреме. След като се увери, че опитът ми е сполучлив, майка ми, която имаше
предостатъчно въздух, подхвана с пичана си друго морско ухо точно когато започнах
да се оттласквам нагоре. След секунди изскочих на повърхността, вдигнала трофея
високо над главата си. Моят сумби- сори бе израз на триумфа ми. Останалите
гмуркачки, които в това време си почиваха, облегнати на теуаците си, нададоха
радостни възгласи.
- Поздравления!
- Нека бъде първият от многото!
Както повеляваше традицията, потърках морския охлюв по бузата си в израз на обич
и благодарност, след което внимателно го поставих в мрежата си. Бях готова да се
гмурна отново, нетърпелива да спечеля още един трофей, когато си дадох сметка, че
майка ми още не е изплувала. Вярно, че умееше да задържа дъха си в продължение на
много време, но трябваше вече да е излязла на повърхността. Дъх, втори, трети,
гмуркане.
Щом се спуснах отвесно надолу, видях, че тя все още е край подводната канара, точно
на мястото, където я бях оставила. Отчаяно се мъчеше да достигне нещо, което
лежеше в пясъка. В следния миг нещо проблесна в процеждащата се до дълбините
светлина - острието на ножа й, който бе изпуснала. С две мощни изтласквания се
озовах долу и се плъзнах покрай нея. Едва сега забелязах, че пичанът й е прикован под
морския охлюв. Бе се опитвала да пререже кожения му каиш. В морето най-
надеждната предпазна мярка е да не се поддаваш на паниката, но в този момент
изпитвах неподправен ужас. Много внимателно измъкнах ножа от колана си,
страхувайки се да не го изпусна. Дробовете ми вече смазваха гръдния ми кош, ала майка
ми бе под вода от много по-дълго. Вероятно изпитваше агония. Приплъзнах се по-близо
до нея и се опитах да подпъхна ножа си под кожената примка, но вярна на
предназначението си, тя се бе затегнала около ръката й. Сърцето ми блъскаше
яростно в гърдите ми. Кръвта пулсираше в слепоочията ми. Трябваше ми въздух, но
майка ми се нуждаеше от него още повече. Нямаше време да търся помощ. Докато се
върнех...
Сега и двете бяхме изпаднали в отчаяние. Тя издърпа ножа ми и се опита да пререже
кожата. В бързината острието се отплесна и разпори ръката й. Водата помътня от
рукналата кръв и стана още по-трудно да виждаме примката. Краката й започнаха
да бият бясно в неистово усилие да я освободят от желязната хватка. Започнах да я
дърпам за ръката, мъчейки се отчаяно да й помогна. Нямаше да издържа още много...
Изведнъж майка ми спря да се бори. Спокойно остави ножа върху камъка и положи
свободната си ръка върху китката ми, за да привлече вниманието ми. Зениците й бяха
разширени - от тъмнината и ужаса. Тя се взря дълбоко в очите ми за няколко кратки
секунди, сякаш да попие всяка подробност, да ме запомни завинаги. После изпусна
въздуха от дробовете си. Мехурчетата живот забълбукаха и се разпиляха в
пространството помежду ни. Измина още секунда. Майка ми продължаваше да ме
стиска за китката. Притиснах свободната си ръка до бузата й. Помежду ни прелетя
сякаш цял един живот, живот, изпълнен с обич. Водата нахлу в дробовете й. Тялото й
се затресе и замята в последни конвулсии. Отчаяно се нуждаех от въздух, ала въпреки
това не се отделих от нея - не и докато не видях как светлината угасва в очите й и
празната й обвивка се отпуска безметежно, все така закотвена към скалата.

***

Тъй като тялото й бе извадено и върнато на брега, майка ми нямаше да се превърне в

гладен дух. Това бе единствената утеха, която можех да предложа на баба, баща си,
братята и сестра си, когато трябваше да им съобщя, че гърдите й никога повече няма
да си поемат дъх и тялото й няма да се изпълни с топлина. Разказах им за последните
й мигове едва когато настояха да чуят подробностите.
Плакахме горчиво, но баща ми не ме обвини нито веднъж. Дори и да е таял упрек, то
той със сигурност е бил нищо пред проклятията, които сама сипех върху себе си.
Подозрението, че съм станала причина за гибелта й, ме разяждаше като луга.
Сърцето ми се изпълни с мъка и угризения.
На следната сутрин Миджа дойде у дома. Под очите й имаше тъмни кръгове, а
страните й бяха хлътнали от стомашното неразположение, което я бе мъчило през
последното денонощие. Задавяна от напиращите ридания, аз й разказах всичко.
- Може движенията ми да са стреснали морското ухо. Бях толкова развълнувана и
горда от себе си, че може да съм раздвижила водата и то да се е впило в пичана й.
- Не се обвинявай за неща, които си мислиш, че са се случили - опита се да ме утеши тя.
Дори и да имаше право за това, не виждах как мога да намеря оправдание за
действията си.
- Защо не вдигнах ножа й от дъното? Ако го бях сторила, ако й го бях подала, може би
щеше да успее да пререже връвта. И още по-лошо - изплаках аз, - дори не знаех как да
боравя с ножа си, не и достатъчно добре.
- Никой не очаква неопитна гмуркачка да притежава подобно присъствие на духа. Нали
затова се обучаваме.
- Трябваше да я спася...
Миджа, която бе изгубила майка си и баща си, разбираше страданието ми по-добре от
всеки друг. Не се отделяше от мене и за миг. Държа ръката ми, когато баща ми
оповести официалното начало на траура. Той стори това, като се покачи на покрива,
развя над главата си туниката, която майка ми бе носила в онзи последен ден, и извика
трикратно над воя на вятъра: „На трийсет и осем години почина съпругата ми Ким
Сунсил от квартал „Кулдон“, село Хадо. Съобщавам ви за завръщането й на мястото,
откъдето е дошла.“
Миджа остана да спи у дома. На следната утрин стана рано заедно с мен и ми помогна
да донеса вода от кладенеца и да събера дърва за огъня. Заедно измихме тялото на
майка ми и поставихме семена от елда в дланите и върху гърдите й. Тези дарове
трябваше да омилостивят кучетата, които духът й щеше да срещне по време на
пътуването си до отвъдното. Накрая я увихме в погребален саван. За една дъщеря
извършването на тези действия е най-висока чест и най-голяма злочестина. Миджа
облече братята и сестра ми в бели траурни дрехи. Помогна ми да приготвя супа от
морски таралеж и други ястия, които по традиция се поднасяха на погребението.
Приятелката ми вървя плътно до мен, докато траурното шествие преминаваше през
Хадо. Бе гушнала най-малкия ми брат и току го подрусваше, за да не плаче. Аз самата
носех дъсчицата с името на майка ми и се стараех да не поглеждам през рамо, за да не
се върне духът й от онзи свят. Жените от колектива вървяха зад нас и разчистваха
пътя за преминаването на тленните останки. Следваха ги дванайсетимата мъже,
които носеха ковчега. Покрай зидовете се бяха скупчили много хора. Всеки в селото
искаше да изпрати майка ми по пътя й към отвъдното.
Ковчегът бе отнесен обратно у дома. Приятели и съседи дойдоха да поднесат
сладкиши с лепкав ориз, купички със зърно и оризово вино на издигнатия олтар, в
средата на който бе поставена сватбената снимка на родителите ми. От нея се
виждаше, че на младини майка ми е била хубава - много преди слънцето, вятърът,
солената вода, грижите и бремето на отговорността да набраздят лицето й и да му
придадат цвета на конско седло. Аз пък бях в състояние да мисля единствено как
сигурно изглежда сега: посиняла от студа на морските дълбини и ледената прегръдка
на смъртта.
Докато съседите поднасяха почитта и съболезнованията си на семейството ми,
Миджа седеше на пода до мен и дясното й коляно се докосваше до моето. Когато
отново вдигнаха ковчега, тя ни съпроводи до мястото на полето, което геомантът
бе определил като подходящо за гроба на майка ми. Бе заобиколено от каменни зидове,
които щяха да я предпазват от брулещите земята ветрове и преминаващи животни.
Приятелката ми не се отдели от мен и докато копаеха гроба. Рамо до рамо
наблюдавахме как подават храна на най-възрастните мъже, след това на по-младите
и най- сетне на момчетата. Накрая дойде ред на жените - от стариците към най-
младите. Миджа, Юри и аз едва успяхме да вкусим от храната. Част от момичетата,
сред които и сестричката ми, не получиха нищо, несправедливост, която накара някои
от гмуркачките да запротестират с гръмките си морски гласове. Но нима смъртта
бе справедлива? Тялото на майка ми бе спуснато в гроба в положение, в което щеше да
се намира в хармония със земята. Неколцина мъже поставиха надгробен камък, върху
който бе изрязано името й. От сега нататък щях да идвам тук, за да си спомням за
нея, да си поплача и да й поднасям дарове като благодарност за това, че ми бе дала
живот.
- Виждаш ли? - прошепна Миджа. - Зидът, който ни заобикаля, ще я пази. Винаги ще
бъде тук и ще те очаква. - Тя ми отправи лека усмивка. - Всяка пролет през март ще се
изкачваме в планината и ще берем орлова папрат, за да я поднесем като дар на гроба
й.
След като се обере девет пъти, орловата папрат пониква наново. Поговорката „Ако
паднеш осем пъти, изправи се девет“ ни напомня това и символизира желанието ни
мъртвите да подготвят пътя за бъдните поколения. В хода на годината щяхме да
имаме редица възможности да извършим най-различни приношения, ала когато още
същия ден в дома ни бе издигнат постоянен олтар и на него бе поставена табличката
с името на майка ми, не друг, а Миджа първа положи пред нея своя дар - една-
единствена мандарина. Само като се замисля колко пари трябва да е дала за нея...
През нощта тя легна на рогозката до мен и неуморно ме утешаваше, докато ридаех
безутешно.
- Не си сама. Никога няма да бъдеш сама. Винаги ще имаш мен.
Тези три изречения, повторени отново и отново, се превърнаха в хипнотичен напев,
който дълго отекваше в главата ми.
Но пътуването на майка ми към отвъдното не бе приключило. В два последователни
дни шаманката Ким трябваше да изпълни дванайсетчасов обред за упокой на душата,
по време на който колективът трябваше да извърши очищение на духа на своята
водачка и да я изпроводи в мир в земята на мъртвите. Отговорност на жрицата бе да
се погрижи и за живите, защото смъртта на майка ми бе покрусила мнозина: мен,
която бях станала свидетел на гибелта й; Тосен и Миджа, чието отсъствие бе
причината тя да реши да ми помогне да уловя първото си морско ухо; останалите
хеньо, които бяха освободили прикованото й към скалата тяло и го бяха върнали на
брега. Всяка от нас бе преживяла тежка душевна загуба.
Церемонията се проведе в старо светилище, закътано в естествено скално
образувание на морския бряг. От съседните села надойдоха жени и момичета със
съдове, пълни с рибни ястия, ориз, яйца и алкохол, които подредиха върху
импровизирания олтар около снимката на майка ми: не сватбената, а по-скорошна,
на която позираше заедно с десетина от съучениците си от вечерното училище. В
израз на почит към другарката си Тосен бе помолила сина си да напише послания върху
бели хартиени панделки, които пърхаха празнично под напора на вятъра. Това не бе
единственият полъх на жизнерадост. Макар и да се бяхме събрали по печален повод,
присъствието на шаманката внесе изобилие от багри и какофония от звуци. Ханбокът
й бе ушит от широки ивици пурпурна, жълта и синя материя. В ръката й танцуваха
вихрен танц алени пискюли. Двама от помощниците й звъняха с чинели, други трима
биеха барабани. Извършването на ритуала бе съпроводено от вопли и ридания. Не след
дълго множеството прерасна в гмеж от полюшващи се в ритъма на танца тела.
Гласовете ни се извиха в молитви и песни.
Когато слънцето залезе, шаманката ни подкани да се приближим до самата вода и
започна да принася дарове на морските богове.
- Умолявам ви, освободете духа на Сунсил. Пуснете я да се върне заедно с мен - отправи
молбата си тя, след което хвърли единия край на продълговата ивица бял плат във
вълните и бавно започна да го изтегля, а заедно с него - и духа на майка ми.
На следното утро духаха бурни ветрове и свещите угасваха, преди да се разгорят.
Днешният ден трябваше да донесе освобождение - майка ми щеше да получи
благословия да напусне тези селения, а ние - да скъсаме брънките на скръбта, които
ни свързваха с нея, и да надмогнем страданието си. Ритуалът отново бе съпроводен с
ридания, вопли, танци и песни, които продължиха, докато шаманката не ни каза да
седнем. По лицата наоколо бе изписана смесица от тъга и вълнение.
- Приветствам всички богини в нашия кръг - поде тя. - Многопочитаеми владетелки,
добре дошли сред нас. Моля ви, бъдете благосклонни, защото всяка от жените от
колектива на Сунсил е белязана от голяма скръб. Длъжни сме да изцелим онези, които
са в най-тежка нужда. Духовете повеляват пред мен да коленичат най-голямата й
дъщеря, свекърва й, Тосен и Миджа.
Ние четирите се подчинихме на подканата й и се поклонихме трикратно пред олтара.
Шаманката се приближи към баба ми и леко докосна гърдите й с един от пискюлите.
- Била си добра свекърва. Отнасяла си се добре със снаха си. Никога не си изрекла лоша
дума срещу нея.
При тези похвали опечалените зашушукаха одобрително. Пискюлът се допря до
гърдите на Миджа.
- Не се укорявай, че си била болна в онзи ден. Сунсил ни бе отнета от този свят по
силата на ориста и съдбата.
При тези думи Миджа захлипа неудържимо. Бях толкова погълната от собствената
си скръб, че не си бях дала сметка как трябва да се е чувствала тя.
- Тя бе единствената майка, която съм имала - изхълца приятелката ми със задавен
глас.
Дойде ред на Тосен...
Може би най-тежко ми бе да слушам как шаманката утешава именно нея. Тя вече бе
изгубила своята някога пълна с живот дъщеря, а сега и най-близката й приятелка бе
мъртва. Жрицата извади ножове, към които бяха привързани дълги бели ленти, и
започна да разсича неблагоприятната енергия, обгърнала Тосен.
- Снемете бремето на покрусата и скръбта от плещите на тази жена. Нека
другарките й я изберат за своя водачка. Нека тя ръководи морските жени с мъдрост
и предпазливост. Моля ви, бдете над този колектив и не позволявайте да го сполитат
повече злощастия.
Най-сетне шаманката се обърна към мен. Пръстите й пробягаха лекичко по гръбнака
ми и тутакси почувствах как напрежението в мускулите ми се стопява. После почука
с показалец по челото ми и умът ми се изпълни с просветление. Свистенето на пискю-
лите, бръскащи гърдите ми, оголи дълбините на страданието ми.
- Нека изцелим духа на това момиче - каза тя. - Нека полети, свободно от скръбта. - Тя
се извърна от мен и цялото й внимание се насочи към отвъдното. - Призовавам
Божествения морски дракон да доведе духа на Сунсил при нас за последен път.
Видях как шаманката отвори най-съкровените дълбини на сърцето си. От устата й
се разнесе гласът на майка ми и духът й, както бе обичай, заразказва за живота й.
- Когато бях на двайсет, ме сватосаха за съпруга ми. В същата година избухна
холерата, която покоси майка ми, баща ми, братята и сестра ми. Така се оказах сираче
и съпруга. Бракът ми не бе нито много щастлив, нито много нещастен. После станах
майка.
Имах нужда да чуя, че не съм виновна за гибелта й. Да ми каже, че трябва да бъда силна.
Да ми даде напътствия как да се грижа за братята и сестра си. Копнеех да чуя думи
на обич, предназначени само за мен, ала духовете не са длъжни да се съобразяват с
желанията ни. Те пребивават в отвъдния свят и се подчиняват на различни закони.
Наша грижа е да вникнем в дълбокия смисъл на посланията им.
Гласът на шаманката се извиси. Косъмчетата на тила ми настръхнаха и се
почувствах окъпана от безгранична любов.
- Животът ми премина в морето, ала сърцето ми винаги е биело за дъщерите ми.
Обичам по-голямата заради храбростта й, а по-малката заради звънкия й смях. Много
ще ми липсват в студените селения на смъртта.
С тези думи шаманката излезе от транса. Бе време за още песни и танци. След това
седнахме на трапезата, за да споделим даровете на морето - резенчета октопод,
хайвер от морски таралеж, парченца сурова риба. Майка ми бе загубила живота си в
морето, но ние нямаше как да забравим, че тъкмо то ни дава живот.
Миджа отново остана да пренощува у дома. Тялото й ме обгръщаше, сякаш да ме
защити.
- С всяка година скръбта ти ще се уталожва и ще ти става мъничко по-леко - прошепна
в ухото ми тя. - С времето мъката ще се стопи като морска пяна.
Кимнах, преструвайки се, че разбирам, но думите й не ми донесоха утеха, защото знаех,
че тя самата все още не се бе освободила от скръбта от загубата на собствените си
майка и баща.

***

Поговорката гласи: „Когато кокошката заплаче, домът ще рухне.“ Ала няма мъдрост,
която да ни предупреди какво се случва, когато кокошката умре. Както подобаваше на
най-голямата дъщеря, на мене се бе падало да се грижа за по-малките деца в
семейството. Сега бе мое задължение да ги храня и обличам и да им бъда втора майка.
От баща ми нямаше голяма полза. Бе добър човек, но тази допълнителна тежест го
сломяваше. Често го откривах навън сам, погълнат от собствената си скръб. Никой
мъж не бе в състояние да понесе бремето на отговорността за изхранването и
грижите за семейството. Нали затова си имаше жена и дъщери.
И сякаш тези неволи не бяха достатъчни, през месеците след смъртта на майка ми
японците затегнаха примката си около нас повече от всякога. Тя се бе надявала да
спести достатъчно, за да изпрати братята ми на училище, пък дори и само до
десетгодишна възраст. С допълнителните доходи, осигурявани от мен, може би щяхме
да успеем да им осигурим образование. Но дори и да разполагахме с подобни средства,
сега това стана прекалено опасно, след като „късметлиите“, които ходеха на училище,
бяха принудени да строят подземни бункери за японските войници.
Чувствах се под огромен натиск от всички посоки. Потърсих кураж и вдъхновение
отново от майка си. „Където и да идеш на острова, Баба Солмунде е винаги пред очите
ти.“ Стъпвах по плътта на богинята, плувах сред диплите на полите й, поемах
въздуха, издишан от дробовете й. Имаше и двама души, на които винаги можех да се
осланям: Миджа, която сякаш бе родена да оцелява, и баба ми, която изпитваше обич
към мен и която също бе преживяла големи страдания. И двете вярваха, че ще сторя
най-доброто за семейството си.
- Родителите продължават да живеят чрез децата си - мъчеше се да ми вдъхне
увереност баба ми. - Майка ти винаги ще живее чрез теб. Тя ще ти дава сили във всичко.
В дните, в които се упътвахме към морето и Миджа ни посрещаше на обичайното ни
място, баба ми започваше да ни припомня прастари мъдрости с надеждата, че те ще
ни донесат утеха: „Океанът е по-грижовен и от родна майка - казваше тя. - Морето е
довека.“
 Втори ден:
2008 година

На сутринта след срещата с американското семейство Йонсук се буди рано. Почти не

бе мигнала. През цялото време, докато бе лежала будна в мрака, тя не бе могла да
избие от ума си мисълта за чужденката и съпруга и децата й. Цяла нощ бе прехвърляла
в паметта си слуховете за Миджа, които бяха достигали до нея в течение на
годините: че е в Америка, където живее в голямо имение, кара собствен автомобил и
изпраща пари на хората от своята част на селото. Бе чувала и други истории: че
държи малка бакалия в Лос Анджелес, живее в апартамент и е много самотна,
защото на нейната възраст не е успяла да усвои езика. Сега, когато се бе срещнала със
семейството й, Йонсук не знае на какво да вярва.
С тихи стъпки тя се отправя към кухнята, стопля вода, добавя в нея мармалад от
мандарини и отпива на малки глътки тръпчивата цитрусова напитка. Излиза в
градината и откъсва няколко стръка лук и чесън, които добавя към закуската си -
купичка с каша от раци. После се връща в стаята, облича се, прибира завивките и сяда
да закусва. Зад прозореца все още е тъмно.
По времето, когато бе момиче, гмуркачките официално се пенсионираха на петдесет
и пет годишна възраст. Онези, на които им бяха отредени още дни на този свят, не ги
свърташе у дома и предпочитаха да си намират работа на брега. Времената се бяха
променили оттогава. Често, когато отива да закусва с внука си и семейството му в
голямата къща, тя ги осведомява: „Много ми е самотно вкъщи. Мисля да сляза до
морето.“ Но това, което всъщност иска да каже, е, че й доскучава да се мотае из дома
и да се занимава с невръстните си правнучета. Да, би трябвало да се радва на тези
скъпоценни мигове - възможност, каквато не бе имала със собствените си деца - но с
тях не може да си разказва истории и да си разменя шеги и закачки. Работата на
полето пък - цял ден превивай гръб, плеви, копай, сади, събирай - никога не й е била „по
вкуса“, както се изразяваха правнуците й. За Йонсук, животът е по-хубав, когато се
чувства в хармония с природата - с вятъра, приливите и луната.
Свободна е да прави каквото пожелае, защото е материално осигурена. Никой никога
не я е издържал и така и ще си остане и занапред. Нейната банка, вярва тя, е морето.
Не притежава чекова книжка и кредитна карта, но благодарение на него винаги може
да заработи колкото й е нужно. Бе се чувствала в най-цветущо здраве именно когато
бе имала възможността да се гмурка, а водата винаги й бе носила изцеление.
Налегнеха ли я житейски неволи, бе намирала покой в морето. Разбира се, то крие и
опасности, но нещо я тегли неудържимо към него всеки ден. Дори когато телом е на
сушата, духом е в подводните дълбини.
„Океанът ме зове“ - съобщава Йонсук на внука си тази сутрин и нито той, нито някой
друг от семейството му би се наел да я разубеждава. Дори и дълго след като й се
полагаше да излезе в заслужена почивка, тя бе продължила да бъде една от най-
добрите хеньо - известна с огромната си, извоювана с упорит труд вещина относно
приливите и отливите, теченията и вълнението, богатите си познания за местата,
където се въдеха октоподи, и забележителната си способност да задържа дъха си под
вода. Колко странно, че в днешно време е трудно да се открие хеньо под петдесет и
пет. Казват, че след още двайсет години жените като нея ще са напълно изчезнали.
Десетилетията, през които се е излагала на повишеното водно налягане, са й
докарали постоянни болки и звън в ушите, главоболие, световъртеж, замайване и
гадене - сякаш се намира на непрестанно люлееща се лодка. Мъчат я и бедрата: от
тежестите, които носеше на кръста, откакто бе започнала да се гмурка с водолазен
костюм. С тяхна помощ се спускаше по-лесно до дъното, но и изплуването на
повърхността й костваше по-големи усилия. И да не бяха само те? Нали трябваше да
доплува до корабчето или брега с тежащата трийсет килограма мрежа, а след това
и да я изтегли от водата и да я завлачи до пултока. И въпреки всичко неумолимото
море... Зове я все така неудържимо.
Докато се приближава към брега, погледът на Йонсук се плъзва към останките от
стария зидан пулток и огражденията за къпане, където днес младите си устройват
тайни срещи или се събират да слушат музика и да пушат цигари. Колко жалко. Тя
свърва вляво и се присъединява към останалите старици, които тъкмо влизат в новия
пулток, оборудван с отделни душ кабинки, съблекални, климатик, готварска печка и
огромна вана, побираща поне десет души, в която тя и посестримите й се киснат след
гмуркане, за да отмият солта от телата си и да се стоплят. Е, няма огнище, но пък
има покрив и отоплителни уреди, които могат да се включат, ако се наложи. Всички
тези удобства, както и безплатното здравно обслужване, са привилегии, присъдени
от правителството на всички хеньо като благодарност за всеотдайната им работа.
Жените започват да свалят дрехите си. Гърдите, които преди много години са давали
мляко на невръстните им рожби и са доставяли удоволствие на съпрузите им, сега
висят до пъповете им. Плоските някога кореми са надиплени от дебелия слой мастна
тъкан, предпазващ ги от студа. Лъскавите черни коси са придобили безжизнен сив
цвят. Ръцете, привикнали на тежък труд, са възлести, набръчкани и целите в белези.
Току до Йонсук двете сестри Куджа и Кусун дърпат и опъват черните неопренови
клинове и с усилие намъкват в тях провисналите си задници. После нахлузват
презглава оранжевите горнища, които са задължени да носят, за да ги виждат по-
добре от преминаващите лодки.
Йонсук напъхва главата си в бонето на водолазния костюм и намества тесния лицев
отвор, така че ръбът му да минава над веждите и под долната й устна. Погледът й
проследява как загрубелите лица на жените, които познава, откакто се помни, на свой
ред се провират през малките процепи. Характерът на всяка от тях - личната й съдба,
добрината, благородството, скъперничеството, обръгналостта - е отпечатан върху
тези няколко сантиметра. Всяка гънка разказва истории за приключения, за раждане
и смърт, за оцеляване и триумф. Дълбоките бразди, разцъфнали около устата на
Куджа, приличат на лъчите на нарисувано от дете слънце. От ъгълчета на очите по
страните й се спуска мрежа от бръчки. Кусун винаги ще си остане по-младата от
двете. Въпреки загубите, които е преживяла, от очите й струи доброта. Някои от
жените са с изпопадали зъби и увисналите им бузи още по-силно открояват
браздулиците, прорязани от скърби и радости. Те надяват маските си в почти
съвършен синхрон, но всяка носи своята по неповторим, отличаващ я от околните
начин - наместена на челото, вдигната на темето, кривната настрани. Няколко от
гмуркачките нахлузват над неопреновите горнища шити от тях самите елеци на
цветя, за да се откроят от тълпата.
Стариците напускат пултока, понесли теуаци, мрежи, плавници и други пособия,
слизат по стъпалата и прекосяват вълнолома, където ги очаква корабчето.
Капитанът ги отвежда до малък залив край бреговете на един недалечен остров,
известен с изобилието си от рапани. Щом достигат до местоназначението си, Йонсук
и останалите жени извършват приношение от ориз и оризово вино на Божествения
морски дракон и отправят молитва за богат улов, благополучно завръщане и душевен
покой. Животът й днес може да се опише с три прости думи - „моли се“, „моли се“, „моли
се“, - защото само тя знае колко добро са й донесли тези молитви.
Миг по-късно плясък... Милувката на водата. Преди около трийсет години тя и
останалите хеньо бяха започнали да носят неопренови костюми. „Ще бъдете покрити
от глава до пети - беше им обяснил човекът, изпратен от правителството. - Така най-
сетне ще пресечем критиките, че не спазвате благоприличие и ходите прекалено
разголени. Ще помогнете и за поощряването на туризма!“ (Бе имал предвид
туристите от континентална Корея и бе излязъл напълно прав. Ала никой по онова
време не би могъл да предвиди огромния наплив от чуждестранни посетители. Кой да
знае, че толкова ще им хареса да идват на брега, за да гледат как отломки от
миналото като нея се гмуркат, или че така ще се прехласват по „възстановките“ в
новия музей, посветен на морските жени, където наети за целта момичета, облечени
в традиционни костюми за гмуркане, изпълняваха песните, с които някога тя и
посестримите й задаваха ритъма, докато гребяха.) Водолазният костюм
позволяваше на Йонсук да прекарва по-дълго във водата, защото материята му
предпазваше тялото й от студа. Спасяваше я и от ужилванията на медузите и
ухапванията на водните змии. (Не й осигуряваше обаче защита от други опасности
като рибарските въдици и моторниците, разхождащи туристите.) Тежестите и
плавниците й бяха позволили да се гмурка на по-голяма дълбочина. Резултатът:
работата й бе станала по-малко рискована, уловът - по-щедър, печалбата - по-богата.
Когато обаче им предложиха да използват кислородни апарати, тя и много други
гмуркачки от целия остров се възпротивиха категорично. „Всичко трябва да си
остане естествено - обясни тя на посестримите си. - В противен случай ще започнем
да добиваме прекомерно, ще изчерпим подводните богатства и накрая няма да
печелим нищо.“ Отново тъй важното равновесие.
Докато тялото й привиква към усещането за безтегловност, бележките, които я
мъчат, се разсейват без остатък. Когато духът й е смутен както днес,
безбрежността на океана й носи утеха. Тя се оттласква с крака отвесно надолу и
тялото й се изстрелва все по-надълбоко и по-надълбоко. Надява се налягането,
притискащо ушите й, да смаже нахлулите мисли за миналото. Вместо това нещо
сякаш се опитва да ги изтласка навън, подобно на изстискана от тубичка паста за
зъби. Този образ някак я смущава. Трябва да се съсредоточи - бдителна както винаги, -
ала сенките на майка й и баба й и разбира се, спотаената в сумрачните недра на
съзнанието й Миджа пулсират в очните й дъна и напират да излязат.
Майката на Йонсук обичаше да казва, че морето е като майка, а баба й - че е по-
грижовно от нея. След всички тези години тя си дава сметка, че по-права е била баба
й. Действително бе така. Човек може да обича майка си и да бъде изоставен от нея.
Независимо дали обичаш, или мразиш морето обаче, то винаги ще е там, където
винаги е било. Завинаги. Морето бе смисълът на живота й. То я бе откърмило и й бе
отнело много, ала никога не я бе изоставяло.
При третото гмуркане умът й започва да се успокоява. Йонсук се настройва към
ритъма, който я свързва със земята, с изгубените близки, с любовта. Пулсирането на
кръвта в главата й я кара да се чувства жива. Когато се гмурка в морските дълбини,
тя се потапя в утробата на света.
И забравя за предпазливостта.
Спуска се по-дълбоко, отколкото си е позволявала през последните години. Налягането
на водата става трудно поносимо. Припомня си времето, когато можеше да се гмурне
до цели двайсет метра... Дълбочина, достатъчна да смачка пластмасова бутилка.
Разбира се, това бе преди пластмасовите бутилки...
Изплуването на повърхността... Хааа! Нейният сумбисори се понася като въздишка
над вълните. Тя поема въздух няколко пъти на пресекулки. Прави бързи, краткотрайни
гмуркания, изпразва дробовете си и отново ги насища, преди да се устреми надолу.
Знае, че това е опасно, но водата я приласкава. При следващото спускане ще се помъчи
да достигне до заветните двайсет метра просто за да разбере дали все още е в
състояние да го стори. Последно поемане на дъх и Йонсук се гмурка с главата надолу,
като се оттласква с все сила. Надолу, все по-надолу. Долавя, че останалите хеньо я
наблюдават, и това я прави още по-дръзка. Най-сетне, макар и само за няколко
скъпоценни секунди, тя успява да забрави за семейството, което бе срещнала на
плажа, за снимките и момичето, което прилича на Миджа толкова много. Ала в тези
мигове на забрава Йонсук изгубва представа за най-важното - въздуха. Трябва да
изплува възможно най-бързо. Вече вижда повърхността... После всичко полека-лека
потъва в мрак...
Приятелките й вече са се събрали около теуака й, когато тя, в безсъзнание, изскача от
водата, тласкана от инерцията. С общи усилия те я довлачват до корабчето.
Капитанът я сграбчва за гърба на водолазния костюм, докато останалите се мъчат
да избутат тялото й отдолу. Щом всички се качват на борда, той запалва двигателя.
Една от жените се обажда за помощ по мобилния си телефон. Йонсук продължава да
лежи безжизнена, със склопени очи и не усеща нищо.
На брега ги очаква линейка. Сега пострадалата, която вече е дошла на себе си, започва
да се укорява наум за глупостта си.
Лекарката от спешното, която я поема, доктор Шин, е млада и хубава. Родом е от
Чеджу и е дъщеря на гмуркачка. Въпреки това въпросите й са резки и целят да
засрамят Йонсук. Всеки отговор е отметка в списъка със симптоми и възможни
причини за състоянието на пациентката.
- Може да сте получили припадък в плитки води, както го наричате вие гмуркачките.
Възможно е да е причинен от хипервентилацията на организма преди гмуркане.
Виждала съм няколко хеньо, починали от това. Правите прекалено много чести вдиш-
вания, за да увеличите способността си да задържите дъха си под вода, но това
предизвиква бързо понижаване на нивата на въглеродния двуокис в организма, което
на свой ред може да доведе до церебрална хипоксия.
Медицинските термини не говорят нищо на Йонсук и вероятно това проличава по
израза на лицето й, защото лекарката започва да й обяснява:
- Когато продълговатият мозък спре да подава сигнали, че организмът ви се нуждае
от въздух, се стига до загуба на съзнание под водата. Ако в това време продължите да
дишате... Водата... Ако около вас не е имало хора...
- Знам. Тихо удавяне - казва Йонсук, използвайки израза, с който гмуркачките наричат
онова, което се случва, когато способността за мислене бъде нарушена и човек си
поеме въздух под вода, все едно е на сушата. - Проявих непредпазливост, но не това се
случи.
- Как може да сте толкова сигурна?
- Просто знам.
- Добре - казва доктор Шин, когато става ясно, че възрастната пациентка няма какво
повече да добави. После продължава, сякаш разсъждава на глас: - Можем да изключим
сърдечен удар, но да видим дали няма показания за азотна наркоза? Дълбоководното
гмуркане може да предизвика общо нарушение на физическите функции, но също така
и чувство за еуфория - загуба на способността за преценка, каквато се изпитва при
опиянение, при това съпроводена от забравяне. Според някои хора тъкмо това усеща-
не за блаженство е причината гмурканите да са пристрастени към морето.
Тя стисва устни, кимва отривисто и вниманието й отново се насочва към
пациентката.
- Възможно ли е да сте забравили да дишате и да се изгубили представа за
разстоянието до повърхността, понеже сте били обзета от чувство на
приповдигнатост, еуфория и радост - сякаш сте напуснали тялото си?
Ала Йонсук почти не я слуша. Цялото тяло я боли, но се бои да го признае. Как е
възможно да съм толкова глупава? - не може да се начуди сама на себе си тя, а най-
вероятно и лекарката си мисли същото.
- Ами студът? - пита я доктор Шин. - Човешкото тяло се охлажда изключително
бързо, когато попадне в студена вода.
- Знам, знам. Гмуркала съм се и през зимата. В Русия.
- Да, чувала съм.
Значи, доктор Шин е запозната с репутацията на Йонсук...
- Трябва да бъдете по-предпазлива - казва младата жена. - Работата ви е много
опасна. Да сте виждали мъже да вършат нещо подобно?
- Не, разбира се! - възкликва Йонсук. - Цял свят знае, че от студената вода пенисът се
спаружва и омеква.
Доктор Шин поклаща глава и прихва.
Йонсук придобива сериозно изражение.
- Истината е, че съм виждала гмуркачки да умират при потапянето си в студената
вода.
- Сърцето спира.
- Но днес не беше много студено.
- Какво значение има? - пита я доктор Шин, без да крие нетърпението си. - На вашата
възраст дори гмуркането в топло време крие рискове.
- Усещам лека безчувственост в дясната част на тялото - внезапно признава Йонсук,
но истината е, че положението е доста по-сериозно. Болките са прераснали в
изгаряща я агония.
- При жените, които са се гмуркали толкова много години, сърдечните удари са често
явление. - Доктор Шин впива изучаващ поглед в пациентката. - Изглеждате, сякаш ви
боли.
- Боли ме навсякъде.
Очите на лекарката грейват от внезапно прозрение.
- Веднага трябваше да разпозная признаците, но не е никак лесно, когато пациентът
отказва да съдейства. Прекарвате дълго време дълбоко под вода, като задържате
дъха си, това е. Мисля, че сте получили декомпресионна болест.
- Не съм се гмуркала чак толкова дълбоко...
- Вие, гмуркачките, сте усвоили уменията си от майките и бабите си, но това, на
което те са ви учили, е изключително опасно. Учестените вдишвания, последвани от
гмуркане на голяма дълбочина, задържането на дъха през цялото време и бързото
изплуване на повърхността... И правите всичко това отново и отново? Ужасно е и
много, много опасно. Развили сте водолазна болест. Имате късмет, че мехурчетата
газ, които са се образували в кръвта и дробовете ви, не са засегнали мозъка.
Йонсук въздъхва. Няма да е първата хеньо на острова, на която й се е налагало да лежи
в барокамера. Въпреки това тя се тревожи.
- Ще мога ли да се гмуркам отново?
Доктор Шин разглежда вглъбено стетоскопа си и избягва да срещне погледа на Йонсук.
- Идва момент, след който човек не може да излъже тялото си, но ако ви кажа „не“, ще
ме послушате ли? - Когато Йонсук не й отговаря, младата жена продължава: - Какво
ще се случи следващия път, когато изгубите съзнание, докато се гмуркате? Внезапна
смърт на вашата възраст няма да ме изненада.
Йонсук изключва съзнанието си, не й се слушат лекции.
Затваря очи и усеща, че я откарват по коридорите до друга стая. Медицинските
сестри й помагат да влезе в камерата. Прилича на ковчег с прозорче, което й позволява
да гледа навън. Казват й, че трябва да остане вътре няколко часа.
- Да ви пуснем ли музика? - пита я една от сестрите.
Йонсук поклаща глава. Жената изгася осветлението.
- Ще бъда тук. Не сте сама.
Във вътрешността на камерата обаче е напълно сама. Някога, преди съвременната
медицина, сега щях да съм мъртва. Но някога Миджа щеше да е до мен и да ме предпази.
Спомените се отприщват неудържимо и всички мисли, които се е опитвала да
потиска след срещата си с американското семейство, нахлуват в тясното прос-
транство, което я заобикаля.

Втора част

Любов
 Пролетта на 1944 година -
есента на 1946 година

На гурбет из чужди морета

Февруари 1944 година

- Нали ме е майка родила за тежък труд и робия ? - запя Миджа.

- Дали ме е майка родила за честит живот и благословия? - отвърнахме й ние.
- Виж как ловко се носи по вълните лодкарят! - звънна отново гласът й.
- Парици, парици, що не говорят - прозвуча нашият отговор, нагаждайки се към
ритъма. - Парици, пари, що нося дома. Лети, лодкарю, лети!
Тези песни бяха за предпочитане пред прискърбните вопли на Куджа и Кусун, в които
се пееше само за майки, тъгуващи за децата си, или снахи, които се жалваха от
коравосърдечието на свекървите си. Откакто се бяха омъжили и имаха деца, не можех
да ги позная и с тях вече не бе никак забавно. Сякаш бяха заличили от съзнанието си
колко обичаха да си шушукат за момчетата, с които се срещаха тайно из лавовите
тръби, и целувките, разменени на някой вулканичен конус. Бяха забравили какво
щастие е да пееш за удоволствие. Всяка от нас можеше да се оплаква от съдбата си
колкото иска, но нима от това би ни станало по-леко - било телом, или душевно?
Бе февруари и небето все още не бе просветляло. Корабчето подскачаше по бурните
вълни край брега на Владивосток. Ние четирите се бяхме сгушили около мангала, но
топлината му не бе достатъчна, за да достигне онова местенце в самите недра на
тялото ми, което зъзнеше неудържимо. Тъй като на никоя от нас не й се щеше да харчи
припечеленото за чай, пиехме гореща вода. Бях гладна, но това бе обичайното ми
състояние. Тежкият труд заедно с постоянното треперене - било на сушата, на
лодката, или в морето - поглъщаха запасите ми от енергия по-бързо, отколкото
можех да ги възобновя.
Много ми се искаше да съм си у дома, на родния остров, но това бе невъзможно. Когато
станах на шестнайсет, най-малкият ми брат почина от треска след тридневно
боледуване. Четири пъти баща ми бе опъвал на входната врата златно въженце с
провесени сушени червени люти чушлета, за да оповести пред света, че му се е родил
син; два пъти бе окачал борови клонки, за да ознаменува появата на дъщеря - бъдещ
източник на доходи за семейството. Ако майка ми бе жива, щеше да отнесе люлката
на брат ми пред светилището на халман Самсон и да я остави обърната с крачетата
нагоре като знак, че освобождава душата му. Тъй като тя не бе сред нас, на мен се
падна задължението да извърша обреда. След тази нова загуба личицата на братята
и сестричката ми посърнаха от скръб и отчаяние. Сестра ми, по това време на
единайсет, бе още твърде малка, за да ми помага. Тъй като не ходеха на училище, бра-
тята ми мързелуваха из къщи или тичаха из селото и се забъркваха в неприятности.
Баща ми поддържаше дома, събираше се с мъжете под дървото на площада и не даваше
да се издума да си вземе нова жена, което означаваше, че ако исках да променя съдбата
ни, трябваше да разчитам единствено на себе си.
След гибелта на майка ми не исках повече да виждам морето, а още по-малко да се
гмуркам, но и това нямаше как да избегна. Тосен бе избрана за водачка на колектива.
Нямаше как да се чувствам по-виновна за случилото се, но тя не остави скрито
отношението си към мен и ролята, която подозираше, че съм изиграла в смъртта на
майка си и злополуката с Юри, като ме изпращаше да работя в най-безплодните
райони на някой залив или риф. Аз обаче се нуждаех от доходи, за да мога да осигуря на
семейството си храна и други неща от първа необходимост. За щастие, имаше и други
възможности. По онова време една четвърт от населението на острова бе потърсила
препитание в Япония. Мъжете се трудеха основно във фабриките за желязо и емайл,
а жените - в тъкачни и шивашки цехове. Разбира се, имаше и такива, които следваха в
тамошните университети. Единственият друг законен начин една жена да напусне
острова бе да замине като гмуркачка в чужбина. Не бях от образованите и не смятах,
че ще се пригодя към работата в завод, така че, когато пет години преди онази
студена сутрин край Владивосток в селото ни пристигна мъж, който набираше
гмуркачки за „лятна работа“, аз побързах да се запиша.
- И аз идвам - обяви Миджа.
Започнах да я умолявам да не го прави.
- Пътуването по море няма да ти понесе.
- Но какво да правя тук, ако теб те няма?
Така двете с нея последвахме примера на Куджа и Кусун, които, макар да бяха родили
първите си синове, вече от две години работеха из чужди морета. След като се качихме
на откритата каросерия - първото ми возене с камион, - продължихме обиколката из
крайбрежните села, докато посредникът не успя да събере достатъчно гмуркачки.
Отпътувахме за пристанището на град Чеджу, където се качихме на ферибота и след
петстотин километрово лашкане през развълнуваното море пристигнахме в Китай.
На следващата година се хванахме на работа в Япония, на триста километра на
изток, докъдето се добрахме, носени от чудовищни вълни. На третата година
стокилометровото подскачане и люшкане през протока Чеджу ни отведе до
континенталната част на Корея, откъдето се качихме на друг ферибот за Съветския
съюз. Бяхме чували, че там се печели най-добре. През последните две години аз и Миджа
се хващахме на „лятна“ и „зимна“ работа във Владивосток, поради което отсъствахме
от острова по девет месеца в годината и се завръщахме едва през август за
беритбата на сладките картофи.
И така, в течение на пет години двете се подписвахме под договор, че сме съгласни да
работим в чужбина, с тази разлика, че Миджа поставяше под него името си, а аз -
отпечатък от палеца си. През това време не само нашият остров, но и целият свят
бяха разтърсени от епохални промени. В течение на десетилетия властта на
японците, макар и обект на всеобща ненавист, бе непоклатима. Корея имаше статут
на анексирана колония вече от трийсет и четири години. Да, не липсваха
стълкновения и да, колониалният режим можеше да върши всякакви безчинства, без
от това да има каквито и да било последствия. Да, можеха да ни експлоатират.
Единственото средство за отпор бяха стачките и демонстрациите, но в крайна
сметка триумфът винаги беше на страната на окупаторите. После, през 1941 година
неудовлетворена от същата тази колония и от нахлуването си в Китай, Япония
извърши нападения оттатък Тихия океан. В отговор Америка се включи във войната
и скоро боевете подпалиха света около нас.
С Миджа се осведомявахме за новините от всеки възможен източник - било от
споровете на мъжете, събрали се под дървото на селския площад, на които мимоходом
давахме ухо, или от емисиите по радиото в пансиона във Владивосток. При всяко за-
връщане на Чеджу ни правеше впечатление все по-големият брой японски войници.
Открай време те бяха заплаха за младите момичета, особено ако са без придружител,
но сега си позволяваха да посягат на жени на всякаква възраст. На стариците, които
преди слизаха на брега на клюки и раздумки, бяха наложени задължителни квоти от
водорасли, които трябваше да съберат и изсушат, понеже суровината се използваше
в производството на барут. Но най-голям бе рискът за мъжете и момчетата, които
нерядко биваха задържани по улиците и мобилизирани в армията, без дори да могат
да се простят със семействата си.
И ето ни на корабчето край бреговете на Владивосток. Аз самата наскоро бях
навършила двайсет и една, а Миджа щеше да празнува рождения си ден след няколко
месеца. Не спирах да благодаря на съдбата за приятелството ни, за приказния й глас
и за храбростта й. Отначало си мислехме, че ще привикнем към тукашния студ -
непоносим и на сушата, и в морето, - понеже на Чеджу температурите също можеха
да стават много ниски. През зимата около лагуните се трупаха големи преспи сняг, а
костюмите ни за гмуркане замръзваха в момента, в който ги проснехме да съхнат на
скалите. Но не след дълго установихме, че климатичните условия на нашия остров са
нищо в сравнение с тези във Владивосток. Успокоявахме се, че неудобството си струва,
защото на нашата възраст трябваше да събираме спестявания, за да можем да се
омъжим и да създадем свой собствен дом.
Капитанът изключи двигателя. Корабчето подскачаше нагоре-надолу по вълните
като парче плавей. Свалихме палтата, шаловете и шапките си. Отдолу вече бяхме
навлекли облеклото за гмуркане и леките памучни горнища, които трябваше да ни
пазят топло. Всички бяха в бяло, с изключение на мен - носех черния си костюм, защото
бе настъпило месечното ми кървене. Обичайната възраст, на която започваше то, бе
седемнайсет, но заради ежедневния студ и останалите несгоди, на които се излагахме
от години, при всички ни това се бе случило със закъснение. Завързахме забрадките на
главите си и излязохме на палубата, където ни посрещна пронизващ вятър. Накъдето
и да погледнех, не се виждаше суша.
Направих приношение на Божествения морски дракон как- то всеки път, когато
оставях твърдата почва, за да се спусна в подводните селения - обичай, спазван от
тези от нас, които бяха изгубили свой близък в океана. Без повече бавене грабнахме еки-
пировката си и скочихме през борда една след друга. Няма по- студени води от тези
край Владивосток, където единствено солта не позволяваше на морето да замръзне.
Непрестанното зъзнене дълбоко в гърдите ми, което никога не се уталожваше,
обхвана цялото ми тяло. Наложих си да отклоня мислите си от физическите несгоди.
Тук съм, за да работя. Поех си въздух, гмурнах се с главата надолу и започнах да се
оттласквам с крака. Дадох си сметка, че двигателят работи, и след миг долових и
промяната в течението. Корабчето се отдалечи и ние четирите се озовахме напълно
сами насред морската шир. Старецът не бе тук да ни пази, а да ни осигури превоз. Той
спря на известно разстояние - достатъчно близо да го чуваме, но не и да ни окаже
помощ, ако ни сполетеше беда. Обикновено, докато ни чакаше, ловеше риба, колкото да
не умре от скука.
Изплувах и се гмурнах за втори път. Миджа винаги бе близо до мен, но не дотолкова, че
да може да ми измъкне под носа плячка, която вече си бях набелязала. Съревновавахме
се, ала винаги с нужната почтителност. И разбира се, винаги бяхме нащрек. Дел-
фините не ни пречеха, но акулите бяха друго нещо, особено сега, когато кръвта ми
изтичаше направо в морето.
Половин час по-късно доловихме шума от порещото вълните корабче. Октоподът,
който бях зърнала в една скална пукнатина, се скри в тъмната бездна, изплашен от
вибрациите. Щях да се върна за него по-късно. Излязохме на повърхността и
заплувахме към приближаващия съд. Не след дълго старият моряк издърпа мрежите
ни на палубата. Изкачихме се по трапа - свирепият вятър тутакси ни прониза до
кости през мокрите памучни костюми - и забързахме към каютата. Мангалът бе
напален. Капитанът бе приготвил и корито с вряла вода, в което да накиснем краката
си. Бедрото на Миджа се допираше до моето. Кожата ни бе настръхнала, а вените ни
изглеждаха тънки и невзрачни, сякаш от безмилостния студ кръвта в тях се бе свила
и забавила движението си.
- Улових пет морски таралежа. - Думите на Кусун бяха заглушени от силното тракане
на зъбите й.
- Е, и? Аз пък хванах морско ухо - отвърна Куджа с прегракнал до неузнаваемост глас.
- Късметлийка си, но аз улових цял октопод - ухили се широко Миджа, горда от себе си.
И така нататък в същия дух, защото перченето с улова бе право и дълг на всяка
уважаваща себе си хеньо.
Въпреки или може би тъкмо поради заплахите, несгодите и жертвите, които
понасяхме, всяка от нас се стремеше неистово към едно-единствено нещо: да стане
най-добрата гмуркачка. Отлично си давахме сметка колко опасно е да се опиташ да
изтръгнеш морското ухо от скалното му убежище, но улавянето на октопод бе още
по-голям триумф - и по-голям риск. Ако обаче някоя от нас успееше да се докаже като
по-добра от останалите, щеше да бъде възнаградена от капитана с чифт нови обувки
и комплект бельо.
- За мен няма недостижимо място в дълбините! - изграчи Миджа и ме сръчка с бедро
да се включа в хвалбите.
- Толкова ме бива, че мога да си приготвя храна и да я изям както се гмуркам -
изхвърлих се аз.
Никоя от тях не би се наела да ме опровергае или да мери сили с мен, защото можех да
се гмуркам до по-голяма дълбочина и да задържам дъха си по-дълго от всички в
групичката ни. У дома някои хора дори вярваха, че продължителният престой под
водата в сетния час на майка ми бе предизвикал рязкото разширяване на белите ми
дробове, така че обемът им значително надхвърляше обичайния за възрастта и опита
ми.
Когато трийсетте минути за почивка изтекоха, излязохме от каютата, грабнахме
екипировката си и се върнахме обратно в морето. Капитанът отново се отдалечи, за
да не смущава дънните обитатели. Половин час гмуркане, половин час за стопляне и
така отново и отново. В някои дни идвахме да се гмуркаме точно на това място
заради разнообразието от морски живот. Друг път предпочитахме богато находище
на морско ухо или изобилстващо с морски краставици подводно поле. Понякога се
гмуркахме нощем, понеже е добре известно, че тогава се намират повече бодлокожи.
По време на четвъртия половинчасов престой в морето дълбините започнаха да
потръпват от дълбоки ритмични вибрации. Към нас се приближаваше кораб.
Морските обитатели побързаха да се изпокрият из пещери и скални процепи. Нямаше
да можем да уловим каквото и да било, преди водите да са се успокоили, но това не
означаваше, че не можем да извлечем ползи от създалото се положение. Бяхме чували,
че японските войници умирали за ежедневната си дажба хайвер от морски таралеж,
а китайците винаги носели в раниците си сушени калмари, риба и октоподи.
Руснаците не подбирали. Ядели всичко.
Капитанът дойде да ни прибере. Качихме се на борда и навлякохме палтата, за да
прикрием полуголите си тела. Руснаците, които не участваха в Тихоокеанската
война, минаваха за относително безобидни. Ако обаче корабът бе японски, щеше да се
наложи да се върнем във водата и да оставим стареца да поеме нещата в свои ръце,
защото се знаеше, че отвличаха млади жени и ги отвеждаха в специални лагери,
където ги заставяха да удовлетворяват нагона на войниците. На мачтата обаче се
вееше американското знаме.
Корабчето наведе нос към вълните при приближаването на разрушителя. Съдът бе
продълговат, но не много висок. На релинга се бяха скупчили десетки матроси, които
ни изпиваха с очи и ни подвикваха. Не разбирахме нищо от думите им, но бяха млади
мъже, които не бяха виждали жена кой знае от колко време. Можехме да се досетим
колко самотни се чувстваха и колко превъзбудени бяха. Един от американците, чиято
фуражка бе по-различна от тези на останалите, ни направи знак да се приближим. От
кораба спуснаха стълба, която Куджа улови здраво. Петима мъже се спуснаха като
паяци по въжетата. Още щом стъпи на палубата, първият от тях извади оръжие и го
насочи към нас. Това не бе нещо обичайно. Всички вдигнахме ръце. Не се подчини
единствено Куджа, която продължаваше да държи стълбата.
Мъжът с особената шапка излая на английски поредица от заповеди към подчинените
си и им посочи няколко места на борда, които те започнаха да претърсват. Не откриха
оръжие. Щом си дадоха сметка, че срещу себе си имат просто четири безобидни
гмуркачки и един старец, началникът им се провикна към кораба и след няколко
секунди по въжетата се заспуска още някакъв човек. Носеше омазнена престилка.
Готвачът, какъвто очевидно бе вторият, започна да крещи насреща ни, все едно така
щяхме да го разберем. Когато опитите му останаха без резултат, той допря
върховете на палеца и останалите си пръсти и направи жест, все едно пъха нещо в
устата си. Храна.. После последователно потупа най-напред гърдите си, а после и
отворената длан на другата си ръка. Ще ви платя.
Кусун, Миджа и аз разтворихме мрежите си. Най-напред му показахме морските
таралежи. Той само поклати глава. Приятелката ми вдигна към него уловения
октопод. В отговор готвачът рязко прокара длан пред гърлото си. Не! Направих му
знак да се приближи към друга от мрежите, в която предварително бяхме отделили
морските охлюви. Взех един от тях, доближих отвора до устните си и изсмуках
месестата вътрешност. Отправих му широка усмивка, мъчейки се да му дам да
разбере колко е вкусно. После загребах с две шепи от охлювите и ги поднесох към него.
Вземи, вземи.
- Добра цена - казах аз на родния си диалект.
Готвачът посочи с пръст най-напред към един от тях, после към останалите мъже и
най-сетне към гърлото си, като правеше жестове, все едно се насилваше да повърне.
Нямаше нужда да е толкова непочтителен.
Най-накрая събра дланите си една до друга и започна да извършва вълнообразни
движения наляво-надясно, след което ме погледна въпросително. Имате ли риба!
- Аз имам риба! - заяви старецът, не че готвачът можеше да го разбере. - Ела, ела.
Американецът купи четири риби от капитана. Просто чудесно. Седи си той на
лодката и от немай-къде лови риба, докато ние вършим черната работа под водата.
На всичко отгоре пропиляхме половин час.
След като американците се изкачиха отново по приличната на паяжина въжена
стълба, двата плавателни съда се отделиха един от друг. Корабчето продължи още
дълго да се поклаща в дирята на разрушителя, който пореше вълните, отдалечавайки
се от нас.
Бе време за обяд. Капитанът ни поднесе кимчи. Лютият вкус на чушлетата загря
тялото ми отвътре, но оскъдното количество ферментирало зеле бе напълно
недостатъчно да възстанови изразходената енергия или да уталожи
разочарованието ни.
- Аз и сестра ми още сме гладни - възропта Куджа шумно.
- Толкова по-зле - отговори капитанът.
- Защо не ни позволиш да сготвим рибата, която не успя да продадеш? - попита пак тя.
- Със сестра ми ще направим рибена чорба.
Старецът се изсмя.
- Няма да хабя стоката за вас. Жената много ще й се зарадва.
С Миджа си разменихме многозначителни погледи. Не хранехме ненавист към стареца.
В редица отношения се отнасяше много отговорно към нас. Внимаваше работният ни
ден да не надвишава осем часа с пътуването от и до пристанището. Следеше зорко
всяка промяна във времето, вероятно загрижен повече за корабчето си, отколкото за
нашата безопасност. Двете с нея обаче вече бяхме решили, че през следващия сезон
няма да работим за него. Капитани, които търсеха работнички като нас, колкото
щеш, а ако не друго, заслужавахме поне да ни хранят добре.

***

Живеехме в пансион за гмуркачки от Корея, сврян в една уличка в близост до

пристанищните докове. В единствения ни почивен ден, неделя, хазяйката винаги ни
приготвяше каша за закуска. Порциите бяха малки, но хубавото и тук бе, че лютите
чушлета сгряваха телата ни. Щом изпразнехме купичките си, Куджа и Кусун изчезваха
зад завеската, която ни осигуряваше известно уединение в малката стая, която
четирите си деляхме. Щяха да прекарат деня в спане.
- Можеш ли да си представиш? - чудеше им се Миджа. - Никога не бих пропиляла и час
от деня в безпаметен сън.
Много често и на мене самата ми се искаше да си остана цял ден под завивките,
особено по време на месечното ми кървене, когато и коремът, и гърбът ме боляха, но
Миджа не даваше и дума да се издума по същия начин, както никога не ми позволяваше
да се поддавам на носталгията. В почивните дни непрекъснато устройваше излети.
След петте години, прекарани из различни страни, електрическото осветление (не че
в пансиона имаше електричество), автомобилите (никога не се бях возила в такъв) и
трамваите (ужасно скъпи!) вече не ме впечатляваха. Все пак е странно колко бързо
човек привиква към новото. Миджа си спомняше как баща й я бе водил да „разглеждат
забележителности“ и ето че сега ни се предлагаше възможност да се впуснем в свои
собствени приключения. Обичахме да се разхождаме покрай широките булеварди,
обточени от многоетажни сгради - стари, богато украсени и много различни от
всичко, което можеше да се види на Чеджу. Често се изкачвахме до Владивостокската
крепост, издигната преди десетилетия за отбрана на града срещу нападенията на
японците. Увековечавахме впечатленията си не в дневници или писма - никоя от нас
не умееше да пише, - а чрез отпечатъци от неща, които ни бяха харесали: масивната
основа на филигранен свещник, стоящ на самия вход на един хотел, релефната
емблема върху калника или багажника на автомобил, изящно орнаментираната
желязна паметна плоча, вградена в някоя стена.
В онази утрин не бързахме за никъде. Пременихме се с по-хубавите от двата ката
дрехи, които бяхме взели със себе си, а аз подложих и памучни парцали във
вътрешността на бельото си. После навлякохме шаловете, палтата и ботушите и се
втурнахме навън. Утрото бе свежо и ясно. При всяко издишване от устата ни излизаха
облачета пара. Мяркаха се само неколцина мъже, които се мъкнеха с олюляваща се
походка, вероятно упътени към корабите или квартирите си. Някои от тях водеха под
ръка жени с изрисувани лица. Кварталът ни не бе в най-добрата част на града.
Можеше да бъде опасен, а миризмата на пикоч от хилядите облекчаващи се по
фасадите мъже и киселият дъх на повръщано, който изпълваше уличките след
традиционните за събота вечер пиянски запои - заедно с всепроникващата смрад на
риба, газ и кимчи, - създаваха отблъскваща сетивата амалгама. Тесните алеи
преминаха в улици, а те - в булеварди. Покрай нас се разхождаха цели семейства - ба-
щите бутаха детски колички, майките водеха за ръка по-големите деца, много от
които бяха облечени в еднакви палтенца, шапки и ръкавици. Естествено, повечето от
тях ни зяпаха с интерес. Очите, цветът на кожата и облеклото ни им бяха
непривични.
Не ни се искаше да хабим напразно скъпоценните страници от книгата на бащата на
Миджа, затова търсехме нещо наистина изключително. Стигнахме до един парк и
известно време се разхождахме по алеите, докато не се озовахме пред статуята на
жена, която ни заприлича на богиня. Бялата й мраморна рокля падаше на дипли около
тялото й, лицето й бе благо, а в едната си ръка държеше цвете. Другата бе
протегната напред към нас. Линиите, които набраздяваха отворената й длан, бяха
толкова реалистични, че имах чувството, че повтаряха очертанията върху
собствената ми, човешка ръка.
- Прекалено красива е, за да е халман Чусон - прошепнах аз на Миджа.
Това бе богинята, която носеше в ръката си цветето на разрушението. Докоснеше ли
с него челото на бебе или дете, то умираше.
- Може да е халман Самсон - отвърна приятелката ми също тъй тихо.
- Но ако е покровителката на плодовитостта, раждането и малките деца, защо
държи цветето? - попитах колебливо аз.
Миджа прехапа долната си устна и след известен размисъл рече:
- Която и да е, когато дойдем тук, след като се омъжим, най- добре да й поднесем
дарове, за всеки случай.
След като решихме този въпрос, аз притиснах лист хартия от книгата към дланта
на богинята, а Миджа сне отпечатъка с помощта на парченцето въглен. Бяхме
толкова погълнати да наблюдаваме как линиите на ръката й чертаят пътечки върху
думите, че чухме приближаващите се стъпки едва когато бе прекалено късно.
- Ей, вие, корейките, стойте! - И милиционерът закрещя нещо неразбираемо на своя
език. Миджа ме сграбчи за ръка и двете се втурнахме да бягаме колкото ни държаха
нозете. Разблъскахме семействата, които вървяха по тротоара, и се вмъкнахме в една
странична уличка. Имахме издръжливи крака и дробове. Никой не можеше да ни хване.
След три пресечки спряхме запъхтени, подпряхме ръце на коленете си и прихнахме да
се смеем.
Прекарахме останалата част от деня в обикаляне из града. Не посмяхме да влезем в
някое от кафенетата, разположени около главния площад. Вместо това се
настанихме на една дълга ниска стена и започнахме да наблюдаваме преминаващите
хора. Момченце със син балон в покритата си с ръкавичка ръчица. Жена с вълнено
палто и небрежно преметната през раменете яка от лисица, чиито високи токове
потракваха по уличната настилка. Богати и бедни, млади и стари. Навсякъде
гъмжеше от моряци, някои от които се опитваха да ни заговарят. Оставяхме ги да ни
се усмихват и да ни правят комплименти, но не тръгвахме с тях. Трябва да призная,
че някои от младежите бяха страшно привлекателни, разсмиваха ни и ни караха да
поруменяваме от свян. С дрехите си, боядисани със сок от райска ябълка, може и да
изглеждахме като прости корейски селянки, но бяхме млади, а и Миджа притежаваше
изключителна хубост.
Към нас се приближиха поредните двама моряци. Носеха тежки вълнени панталони,
дебели пуловери и еднакви каскети. Левият край на устата на единия се изкривяваше
нагоре, когато се ухилеше, а другият имаше гъст рошав перчем, който се подаваше
изпод шапката. Разбира се, не им разбирахме и дума, така че опитите им да ни
заговорят се изчерпваха с жестикулиране, усмивки и кимане с глава. Изглеждаха
симпатични, но по отношение на руските младежи си имахме железни правила.
Познавахме много гмуркачки, които бяха забременели далеч от дома. Тези момичета
бяха опропастени за цял живот. Никога нямаше да позволим да ни се случи нещо
подобно. Колкото и непоколебими да бяхме обаче, нищо момичешко не ни бе чуждо и
нямахме против да пофлиртуваме. След много сочене и смях най-сетне успяхме да
установим, че единият се казва Влад, а другият - Алекси.
Алекси, младежът с рошавата коса, изтича до едно от кафенетата, а приятелят му
остана да ни пази. След няколко минути той се върна с четири фунийки сладолед,
които внимателно крепеше между пръстите на едната си ръка. Бяхме виждали
хората да го ядат, но никога не си бяхме позволявали подобно разточителство. Алекси
ни подаде фунийките и двамата с приятеля му седнаха от двете ни страни.
Езикът на Миджа колебливо се стрелна от устата й, докосна кадифената топка и на
мига се отдръпна като опарен. Изражението й остана каменно, може би в съзнанието
й бяха нахлули спомените за сладостите, които бе опитвала в детството си. Не чаках
да чуя какво ще каже. Изплезих език, както бях виждала да се прави, и смело облизах
сладоледа. Въздухът бе мразовит, но това във фунийката бе непоносимо студено!
Усетих как горната част на главата ми изтръпва както когато се гмурках в ледените
води, но докато океанът имаше солен вкус, млечната маса бе по-сладка от всичко,
което някога бях опитвала. А колко гладка и кремообразна бе само! Излапах сладоледа
си и жално гледах как останалите бавно довършват своя. Щом дояде фунийката си,
Миджа скочи от стената, помаха на младежите и тръгна към доковете. Щеше ми се
да постоя още малко с Алекси - с надеждата, че ще ме почерпи още един сладолед или
друго лакомство, - но не исках да се деля от приятелката си. Щом се плъзнах от
стената, Влад и Алекси въздъхнаха театрално.
Известно време двамата продължиха да ни следват. Вероятно си мислеха, че имат
шанс или дори че не сме толкова невинни, колкото изглеждаме. Щом стигнахме до
квартала на червените фенери обаче, направихме рязък завой и навлязохме в
корейската част на града. Младежите спряха, очевидно разколебани. Руснаците бяха
известни като корави мъже, но сънародниците ни ги превъзхождаха в боя, а и на
собствена територия със сигурност щяха да ни защитят. Когато се обърнахме да ги
погледнем за последно - стори ли ми се, или Миджа ги подканяше да ни последват? - те
свиха рамене, размениха си окуражителни потупвания по гърбовете - е, приятелю,
опитахме - и си тръгнаха. Изпитвах смесени чувства. Исках да се омъжа, което
означаваше, че не бива да се забърквам с мъже, но същевременно изпитвах интерес към
тях, дори и към тези чуждестранни младежи. Да, сигурно трябваше да сме като
Куджа и Кусун - които си стояха в стаята, не поемаха никакви рискове и пазеха
репутацията си, - но къде оставаше удоволствието от приключенията? Дали
танцувахме по ръба на бръснача, или чисто и просто предизвиквахме съдбата?
- Ти май си хареса онзи с рошавата коса - не пропусна да отбележи Миджа.
Изкисках се.
- Права си. Не обичам късо подстригани мъже.
- Защото смяташ, че главите им приличат на пъпеши.
- Ами ти, как само облизваше сладоледа? Горките момчета!
Обичахме да се закачаме наужким една с друга както сега. Чуждестранните младежи
не ни вълнуваха. Искахме да се омъжим за свои сънародници. Копнеехме за мъж, с
когото да си подхождаме идеално. При последното си завръщане у дома отидохме да
поднесем дарове в храма на халман Чачонби, богинята на любовта. Името й означава
„иска за себе си“, а ние отлично знаехме какво искаме. Бяхме изплели сандали от слама
като годежен дар за бъдещите си съпрузи. Малко по малко започнахме да купуваме
вещи, които щяха ни трябват в новите домове - рогозки за спане, пръчици за хранене,
тенджери и купички. Моята женитба щеше да бъде уговорена от роднините ми.
Сватбата щеше да се състои през пролетта, когато във въздуха танцуват вихрушки
от черешови цветчета, благоуханни, розови и изящни. Някои момичета познаваха
бъдещите си съпрузи от години, тъй като бяха израснали в едно село. Ако имах късмет,
щях да успея да разменя няколко думи с избраника си по време на годежа. В противен
случай щях да го видя за пръв път едва по време на сватбената церемония. Във всеки
случай си мечтаех да се влюбя в него от пръв поглед и бракът ни да е изпълнен с
хармония.
Когато се върнахме в стаята в пансиона, Куджа и Кусун седяха на пода с подгънати
под тялото, обути в дълги чорапи крака и купички в ръце. Свалихме палтата,
шаловете и ботушите си. Хазяйката ни донесе просена каша с парченца сушена риба:
същото, каквото бяхме яли и предната, и по-предната вечер.
- Ще ни покажете ли днешната си рисунка? - попита Кусун.
- Молим ви, разкажете ни къде ходихте? - додаде Куджа.
- Защо някой път не дойдете с нас? - предложи приятелката ми. - Елате и ще видите.
- Опасно е, знаеш много добре - отвърна язвително по-голямата от сестрите.
- Говориш така, понеже ти харесва да си покорна съпруга - отбеляза Миджа.
Тя, разбира се, се шегуваше - къде се е чуло и видяло някой да нарече една хеньо покорна?
- но Куджа явно възприе думите й като обида, защото изстреля в отговор:
- Говориш така, защото за теб никой няма да поиска да се ожени.
Незнайно как невинният въпрос бе прераснал във враждебна размяна на реплики. На
всички ни бе ясно, че изгледите на Миджа за уреден брак са нищожни, но каква полза да
я уязвява умишлено, и то когато утре отново щяхме да се гмуркаме заедно? Най-
простото обяснение бе, че четирите прекарвахме твърде много време една с друга -
шест дни в седмицата всяка от нас поверяваше живота си в ръцете на останалите.
Не на последно място - бяхме се затъжили за дома. Ала щетите бяха нанесени и
коментарът на Куджа - тъй лекомислен - сякаш сгъсти мрака във вече притъмнялата
стая. В опит да разведри атмосферата сестра й повтори първоначалния си въпрос:
- Ще ни покажете ли днешната си рисунка?
Миджа мълчаливо извади ръководството на баща си и каза:
- Ти им я покажи.
Взех книгата в ръце и след като се взирах известно време в нея, отправих
въпросителен поглед към приятелката си. И двете знаехме много добре, че
отпечатъкът, който бяхме направили днес, е още в джоба й. С това тя ми даваше да
разбера, че не иска да им показваме рисунката си. Сега Миджа застана с извърнато
настрани тяло, така че дясното й рамо скриваше лицето й. Правеше го, кога- то бе
наранена и искаше да намери, макар и привидно, уединение.
- Ето - казах аз, като запрелиствах страниците и започнах да им показвам рисунките
от света извън неприветливия ни анклав. - Това е от подножието на статуята пред
едно държавно здание. А това - от камионче играчка, което някой бе изпуснал на
площада. Тази много ми харесва: от грапавата метална броня на автобуса, с който се
возихме до планинския резерват. А това пък е кора на дърво. Помниш ли този ден,
Миджа?
Тя не ми отговори. На Куджа и Кусун им бе напълно безинтересно.
- Нали знаете крепостта на възвишението, която се вижда, когато излезем от
пристанището? - попитах ги аз. - Вижте колко грапави са стените.
- Тези вече сме ги виждали - измърмори Куджа. - Ще ни покажеш ли какво сте видели
днес, или не?
- Може би, ако беше по-мила - каза Миджа, все още с гръб към нас. - Може би, ако можеше
да си мъничко по-мила.
Думите й прозвучаха остро и Куджа замълча, може би осъзнавайки, че е прекалила.
Това спречкване обаче ми даде да разбера колко силно се бе жегнала приятелката ми
от глупавата забележка. Изведнъж прозрях с поразителна яснота, че вероятно тя
копнееше да се омъжи дори повече и от мен. Ако се задомеше, щеше да създаде свое
семейство, каквото не бе имала като дете.
Вечерта двете седяхме до късно, притиснати една до друга под тежките юргани, за
да се стоплим. Разговаряхме шепнешком, така че да не пречим на сгушените под
завивките от другата страна на завесата Куджа и Кусун. Мълчаливо разглеждахме
отпечатъка, направен през деня, като го сравнявахме с предишните. Бяхме приятелки
от седемгодишни, което означаваше, че събирахме тези своеобразни рисунки от цели
четиринайсет години. Ознаменувания. Чествания. Възпоминания. Пазехме ги до една и
често посягахме към тях, за да се разсеем от самотата и носталгията. А също и от
по-сериозните притеснения, защото нямаше как да знаем дали Чеджу няма да бъде
бомбардиран или нападнат.
Както обикновено, последният отпечатък, който разглеждахме, бе първият, който
бяхме направили заедно: грубата повърхност на камъка от зида, ограждащ нивата ни.
Изгладих с пръсти листа и за пореден път промълвих въпроса, който бях задавала на
Миджа толкова много пъти:
- Защо, защо не направих отпечатък в деня на погребението на майка ми или поне на
помена?
- Спри да се самобичуваш - отвърна ми тя шепнешком. - Така само още повече се
натъжаваш.
- Толкова ми липсва.
Сълзите на Миджа сякаш чакаха моите, за да рукнат.
- Ти поне помниш майка си - каза тя. - А аз тъгувам само по смътната представа за
моята.
Светлината от другата страна на завесата изгасна. Миджа пъхна листовете в
книгата, а аз намалих пламъчето на газената лампа. Тя обви тялото си около моето
и ме привлече към себе си по-силно от обикновено. Коленете й и бедрата й бяха плътно
долепени към моите, гърдите й се притискаха към гърба ми. Ръката й бе обгърнала
хълбока ми и дланта й почиваше на корема ми. На другия ден отново щяхме да станем
призори и да прекараме деня в мразовитото море, затова се нуждаехме от сън, ала
неравномерният й дъх върху шията ми и напрегнатостта на тялото й ми дадоха да
разбера, че е напълно будна и се вслушва в мрака. Двете момичета в другия край на
стаята бяха наострили уши също толкова внимателно. След малко обаче във въздуха
се разнесе лекото бръмчащо похъркване на Кусун. Скоро сестра й се унесе от познатия
звук и дишането й стана дълбоко и бавно.
Тялото на Миджа се отпусна и тя прошепна в ухото ми:
- Искам съпругът ми да притежава твърдост и характер. - Явно думите на Куджа още
кънтяха в съзнанието й. - Може да не е красив, но искам тялото му да е силно и да е
добър работник.
- Явно говориш за мъж от континента - казах аз. - Откъде ще го намериш?
- Може пък сватовницата да ми избере такъв съпруг - отговори тя.
Браковете се уреждаха или от сватовници, или от високо почитани родственици на
момичето. Поне на мен ми изглеждаше съмнително леля й и чичо й да влязат в такъв
разход, а Миджа никога не ми бе споменавала за свои уважавани близки, които биха се
ангажирали с уговарянето на предложение. Но по-важното бе, че мъжете от
континентална Корея ни намираха за грозни и шумни, а телата ни - за недостатъчно
женствени. Смятаха, че кожата ни е прекалено почерняла от слънцето. Имаха и
строги представи за това как трябва да се държи една жена, понеже се придържаха
към конфуцианските възгледи в много по-голяма степен, отколкото мъжете на
острова. От съпругата се очакваше да говори тихо и благо. Миджа притежаваше
приказен глас, но ако продължеше да се гмурка, слухът й неминуемо щеше да отслабне
и щеше да започне да говори високо като всички останали хеньо. Ако се омъжеше за
момче от континенталната част на страната, кожата й трябваше да запази
прасковената си свежест. А как щеше да си остане такава, ако по цял ден се излагаше
на слънцето, солената вода и брулещите ветрове? Такъв мъж щеше да иска съпругата
му да се облича скромно, а всички смятаха, че ходим полуголи. Жената трябваше да
има алени устни, искрящ поглед и благ нрав... Всички тези представи бяха дълбоко
запечатани в съзнанието на мъжете от континента. Колкото и лениви да бяха
побратимите им от острова, те никога не биха и посмели да спорят какво подобава
на жените да правят или говорят. Ала запазих тези мисли за себе си.
- И аз не държа особено как ще изглежда съпругът ми - обадих се аз.
- Лъжеш! - възкликна Миджа.
В отсрещния край на стаята похъркването на Кусун стана пресекливо, а сестра й се
обърна на другата страна.
- Добре де - признах си аз, след като момичетата от другата страна на завеската
отново се укротиха. - Така е. Не искам някой кльощав като клечка. Искам да има
мургава кожа, за да си личи, че не се бои от работа на открито.
Миджа нададе гърлен смях.
- Значи, и двете искаме работливи мъже.
- Трябва и да има добър характер.
- Добър характер?
- Майка ми често казваше, че не бива да се лакомим. Не трябва ли това да важи и за
мъжете? Не искам в дома си ненаситни погледи или алчни ръце. И трябва да е смел. -
Когато Миджа не каза нищо, продължих: - Най-важното обаче е да е от Хадо. Така ще
мога да виждам семейството си и да се грижа за него и занапред. Ако се омъжиш за
някого от селото, и двете ще запазим правата си да се гмуркаме. Не забравяй, че
когато една хеньо се задоми на друго място, местният колектив трябва да я приеме.
- Най-важното е, че ако се омъжа на друго място, няма да можем да бъдем заедно -
каза тя и ме притисна още по-близо до себе си, така че между телата ни не би могло
да се пъхне дори и лист хартия. - Трябва да останем завинаги заедно.
- Завинаги заедно - повторих аз като ехо.
След тези думи и двете се умълчахме. Започна да ми се доспива, но исках да споделя с
нея още няколко мисли: най-суровите укори срещу мъжете от нашия остров, които
бях чувала.
- Не искам съпруг, който мисли дребнаво - прошепнах й аз. - Няма да търпя и такъв,
който иска хокане.
- Или който има нужда непрекъснато да му се обръща внимание, за да се чувства
обичан - добави тя. - Искам мъж, който не пие, не играе комар и не мисли за други жени.
В среднощните сенки мечтите ни се струваха толкова постижими.

Когато те обземат мисли за женитба

Юли - август 1944 година

Когато в края на юли сезонът приключи, ние четирите се качихме на ферибота за

континентална Корея, откъдето се прехвърлихме на втори, който се спускаше покрай
източното крайбрежие до град Пусан. Преди обаче да хванем кораба за Чеджу, имахме
още една задача: да направим покупки. В съответствие с разпоредбите на
колониалните власти на обществени места си позволявахме да говорим само на
японски. Куджа и Кусун бързо приключиха с пазаруването и отпътуваха за дома. Ние с
Миджа обаче нямахме съпрузи и деца, на които да липсваме, и с радост удължихме
престоя си с още един ден, за да обиколим уличките и откритите пазари.
Направихме голям оборот на една сергия за зърно, откъдето купихме чували с ечемик
и второкачествен ориз. За да ги пренесем до пансиона, в който бяхме отседнали, се
наложи да ги мъкнем на гръб един по един. От амбулантен търговец на платове пък
се снабдихме с юргани, които навихме на руло, за да са по-удобни за носене. Завивките
бяха предназначени за новите домове, в които щяхме да заживеем, след като се
омъжехме. Похарчих едноседмична надница за един транзистор, тъй като реших, че
това ще бъде чудесен подарък за бъдещия ми съпруг. Миджа се спря на фотоапарат.
След дълго пазарене с търговците успях да купя и по-практични подаръци за братята
и сестра си: парче плат, игли и конци, нож и други подобни. Баща ми щеше да получи
чифт нови обувки, а за баба избрах дебели чорапи, които щяха да й топлят на краката
през зимните нощи. С общи средства купихме плат, от който по пътя към дома
смятахме да ушием забрадки за Юри. Миджа набави различни неща и за леля си и чичо
си. Няколко пъти я забелязвах да стои неподвижно, с поглед, зареян в пространството,
докато се мъчи да си спомни всичко, които бяха поискали да им занесе. От време на
време правехме покупки самостоятелно, но през повечето време не се разделяхме:
пазаряхме се заедно, за да получим по-изгодна цена, раздавахме усмивки, когато ни се
стореше, че това ще направи търговците по-благосклонни, или се карахме с тях с
гръмките си гласове, ако видехме, че ни мислят за прости работнички във фабрика.
- Ще купим шест вместо два чувала за мен и три за нея - казваше например Миджа на
почти съвършения си японски, който не оставяше никакво съмнение, че в гърдите й
тупти сърце от стомана, - но само ако ми предложите добра цена.
След като приключихме с покупките, разполагахме с предостатъчно средства не само
за квартирата, билети за ферибота и скромен обяд, но и за разходите по сватбените
тържества, които тепърва трябваше да се организират. Отне ни доста време да пре-
несем всичко до пристанището. Не искахме да оставяме скъпоценните си придобивки
без надзор, затова, докато едната от нас правеше курсове, натоварена с чували, кутии
и какво ли още не, другата стоеше на пост край нарастващата камара от вещи, която
се трупаше на дока. После на смени пренесохме багажа си по корабния трап и го
струпахме в едно закътано ъгълче на палубата, в близост до група гмуркачки, които
също се връщаха у дома. Една хеньо никога не би откраднала от посестрима. В
открито море отпадаше и нуждата да се тревожим, че някой непознат може да се
опита да ни отмъкне нещо.
Прекосяването на пролива не премина особено приятно, но поне небето бе ясно.
Застанахме на носа, като се държахме здраво за релинга, тъй като корабът здравата
подскачаше по вълните. Най-сетне в далечината пред нас изникна снагата на Баба
Солмунде - планината Хала. Нямах търпение да пристигнем. Силното желание ме
направи припряна, поради което ми се стори, че ни отне цяла вечност да заобиколим
вълнолома и да влезем в изкуствения залив.
Още от палубата забелязахме, че през изминалите девет месеца са настъпили
множество промени. Тук имаше повече - да, категорично, много повече - японски
войници, отколкото на континента. Със сигурност никога не бяхме виждали толкова
много военни в пристанището на Чеджу. Едни от тях стояха мирно край всеки входен,
изходен или транзитен пункт. Други маршируваха под строй с пушки с извадени
щикове на рамо. Неколцина, които явно не бяха на служба, се подпираха по стените или
седяха върху щайги и клатеха краката си във въздуха. Във Владивосток бяхме свикнали
мъжете да ни подсвиркват и да подвикват неразбираеми думи след нас, но закачките
им бяха общо взето безобидни. Тук всичко изглеждаше различно. Докато
разтоварвахме вещите и покупките си - една от нас винаги стоеше на пост на
пристана, докато другата пренасяше багажа, - нямаше как да не забележим, че
японските войници не откъсват очи от нас. Не можеха да ни сторят нищо, тъй като
все още бе пълно с хора: пътници, чиито семейства бяха дошли да ги посрещнат, мъже
в костюми, които крачеха делово през тълпата, и други, които подобно на нас
разтоварваха на брега сандъци и куфари. Повечето от гмуркачките обаче приключиха
бързо и само след няколко минути двете с Миджа се оказахме единствените жени,
останали на дока.
Бях поразена от още три неща. Първо, в носа ме блъсна същата ужасна миризма, която
бе така характерна за всички пристанища, които бяхме посещавали - зловонието на
дизелово гориво и риба. Второ, от местните младежи, които обикновено се скупчваха
на доковете, когато акостираше кораб или ферибот, и предлагаха услугите си на
пристигащите, нямаше и следа. И трето, цялата тази гмеж от войници, моряци и
патрули възкреси в съзнанието ми спомена за нахлуването на отряда японци на
нивата ни преди много години. Сега обаче бяхме на двайсет и една и вероятно им
изглеждахме привлекателни. Миджа явно също забеляза интереса им, защото
попита:
- Какво да правим? Няма да те оставя тук сам-сама.
- Нито пък аз ще ти позволя да отидеш сама до кантората на посредника.
С крайчеца на окото забелязах един войник, който дъвчеше парче плод на няколко
метра от нас. Как само ни зяпаше...
- Изглежда, се нуждаете от помощ. Мога ли да направя нещо за вас? - попита на
японски нечий непознат глас.
Обърнахме се по посока на източника му. Въпреки първоначалните ми очаквания
мъжът насреща ни явно не бе японец (Какво облекчение.) Съмняваше ме да е и родом
от Чеджу, понеже носеше панталон, бяла риза с яка и яке с цип. Не бе много по-висок
от нас, но тялото му изглеждаше набито и здраво. Поради начина, по който бе
облечен, бе трудно да се прецени дали масивната му фигура се дължи на заниманията
му с физически труд, или на прекомерно угаждане с храна.
Наклонила глава, Миджа започна да му обяснява колко багаж имаме и докъде трябва
да отидем, за да хванем камиона, който щеше да ни откара до Хадо. Докато му
говореше, той я наблюдаваше съсредоточено, което ми позволи да го огледам по-добре,
без някой от тях да забележи. Косата му бе черна, а кожата - не твърде потъмняла.
Хубостта му ми бе близка и позната - изглеждаше много различен от онези руски
младежи и пълна противоположност на японците. Неволно започнах да си мечтая...
Чудех се кой ли е този мъж. Мислите ми се превърнаха в планове за сватба и дом.
Страните ми пламнаха и се притесних, че изражението ми може да ме издаде, но те
двамата не ме забелязваха.
След като Миджа му даде и последните разяснения, той се приведе напред и ни
прошепна на родния ни език:
- Аз съм Ли Санмун.
Дъхът му бе топъл и сладък, сякаш бе ял портокали. Още един знак, че бе от добро
семейство, а не син на прост земеделец, чиято основна храна се състои от чесън, лук и
кимчи. Той изпъна рамене и оповести доста силно на японски:
- Ще ви помогна.
Реакцията на околните ме изуми. Мнозина от японските войници сведоха очи или ги
отклониха от нас, което ми даде още едно парченце от мозайката. Явно Санмун бе
важна клечка.
Той щракна с пръсти и начаса дотичаха трима хамали.
- Пренесете вещите на...
- Аз съм Ким Йонсук - изтърсих аз. - А това е Хан Миджа.
- Момчета, моля, последвайте госпожица Ким до мястото, откъдето камионите
вземат гмуркачките, за да ги закарат по селата. Знаете къде се намира. - Лекотата,
с която говореше японски, и произношението му бяха почти толкова безукорни,
колкото и тези на Миджа. - Един от вас ще остане с нея там. Другите двама да се
върнат, за да пренесат останалата част от багажа и да придружат госпожица Хан.
Щом понечих да вдигна една от торбите и да я преметна през рамо, той
запротестира:
- Не, не, не. Моите хора ще имат грижата.
Почувствах се като богиня. Следвана от подтичващите хамали, тръгнах напред с
напета походка, високо вдигната глава и изправен гръб, убедена, че погледът на
Санмун е прикован в мен.
Когато стигнахме до уреченото място, двама от хамалите се върнаха обратно на кея,
както им бе наредил новият ни познайник, а третият приклекна на земята и зачака с
мен. Как само се ядосаха останалите гмуркачки!
- Вижте, вижте! Нашата хеньо си има прислуга! - опита се да ме подразни една от тях.
- Жена ли си търсиш? - подвикна друга на хамалина.
- Наглеждай я да не избяга!
Мъжът обгърна коленете си с ръце, скри глава в тях и се престори, че не ги чува.
Трийсет минути по-късно - цяла вечност - към нас се зададе втора процесия. Двамата
работници бутаха ръчни колички, отрупани с вещи. Миджа и Ли Санмун вървяха един
до друг. Смехът му се чуваше дори и от това разстояние. В този момент най-после
осъзнах, че ме бе отпратил, за да може да остане насаме с приятелката ми. Сигурна
бях. Когато се приближиха, забелязах, че кожата й е придобила бледността на медуза.
Нищо чудно, че бе привлечен от нея. Не бях изпитвала ревност към Миджа от години,
но сега чувството ме обля като вълна и изпълни душата ми със смут. Пригладих
косата си и се помъчих да надяна на лицето си същата маска на сдържаност като нея.
Не можех да се меря с Миджа по съвършенство, но и аз владеех някои хитрости.
Минаваха и заминаваха камиони за най-различни части на острова, но никой не
отиваше в нашата посока. Докато чакахме, започнах да разпитвам придружителя ни,
който отговаряше на въпросите ми с готовност. Бе родом от град Чеджу, но бе завър-
шил образованието си в Япония.
- Знаете ли - каза той, - толкова много хора от острова са следвали в Япония, че в
момента тук има повече високообразовани хора, отколкото в която и да е друга част
на Корея!
Не бе изключено, но откъде можех да зная аз.
- Баща ми ръководи консервна фабрика на пристанището - продължи Санмун.
Това означаваше, че баща му е колаборационист, понеже всички консервни фабрики
бяха собственост на японците. Би трябвало на мига да изгубя интерес към него. Или
пък не? Най-добрата ми приятелка бе дъщеря на изменник. Какво пречеше и съпругът
ми да е син на такъв? Освен това изражението му бе толкова обаятелно, а усмивката
- така заразяваща, че не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за това колко е
хубав.
Продължих да го разпитвам. Всеки нов отговор ми разкриваше колко различен бе от
всеки мъж, когото бях срещала. През цялото време Миджа стоеше вперила поглед в
пътя и даваше вид, че не слуша. Незаинтересоваността й ми вдъхна допълнителна
увереност.
- Израснах, наблюдавайки пристигащите и заминаващите кораби - обясни той. -
Предполагам, че един ден ще наследя поста на баща си, но засега работя за градската
управа. Надзиравам продоволствените складове и други стокохранилища. - Още едно
потвърждение за положението му - бе не какъв да е, а високопоставен
колаборационист. Работа за „градската управа“ означаваше, че е на длъжност при
военните. - Признавам, че имам големи амбиции - добави той. - Работата ми в
момента може и да не е много значима, но човек все трябва да тръгне отнякъде.
В този момент пред нас спря камион с открита каросерия. Шофьорът се наведе през
прозореца и извика, че отива на изток по крайбрежния път. Маршрутът му минаваше
през множество села, включително Хадо, и достигаше до Сонсан, откъдето и пос-
ледните останали гмуркачки, които живееха на близкото островче Удо, можеха да се
качат на ферибота за дома си. Десетина жени се отделиха от множеството и
започнаха да хвърлят багажа си в каросерията.
- Хайде, идвай - смотолеви Миджа. - Това е нашият камион.
Без да каже нищо повече, тя чевръсто се зае да мята вещите ни в каросерията. Аз и
Санмун й помагахме, но преди всичко се мъчехме да обменим възможно най-много
информация един за друг.
- В коя част на Хадо живеете? - попита той.
- Аз съм от Кулдон - отговорих.
Опитах се да си придам скромност, но не ми беше лесно. Нямаше да разпитва къде
живея, ако не проявяваше интерес към мен. После, понеже Миджа стоеше наблизо, а и
не исках да изглеждам твърде напориста, добавих: - Приятелката ми живее наблизо,
в Сутдон.
При тези думи тя сведе очи и притисна свития си юмрук към сърцето си. Ако
желанието й бе да го впечатли с изтънчеността си, бе успяла. Обля ме нова вълна от
ревност.
Благодарих на Санмун за помощта му. Миджа се покатери в каросерията и протегна
ръка да ме издърпа. Камионът забуксува, политна напред и затрополи по пътя.
Помахах за сбогом на новия ни познат, но приятелката ми вече ни бе дала гръб и се бе
присъединила към насядалите в кръг гмуркачки. Сега тя разгъна една кърпа, в която
бе завила малко плодове. Последвах примера й и извадих от кошницата оризови топки.
Останалите жени добавиха към трапезата сушена сепия, бурканчета с домашна
туршия от ряпа, кимчи и стръкове зелен лук. Една от тях ни поднесе пръстена стомна
с вода за пиене. Друга отвори бутилка с вино от ферментирал ориз. Миджа отпи една
глътка и примижа. Когато алкохолът забълбука в гърлото ми, в гърдите си усетих
парливия вкус на родния дом.
Обикновено двете вече щяхме да сме обсъдили срещата си със Санмун до последната
подробност, както бяхме правили с Влад, Алекси и всеки друг младеж, с когото се бяхме
запознавали в едно или друго пристанище. Не и този път. Когато отбелязах какъв
късмет бе, че благодетелят ни се бе появил точно когато се нуждаехме от помощ, тя
побърза да отговори, сякаш се оправдаваше:
- Аз никога нямаше да те оставя сама на доковете.
- Разпитва ли те за мен?
- Не е казвал нищо за теб - отвърна тя рязко. - Да не говорим повече за това.
Миджа отказа да отговаря на повече въпроси, така че прекарахме остатъка от
времето в клюки с останалите жени. Храната, виното и мисълта, че вече сме си у
дома, повдигаха духа на всички ни.
Всеки следващ километър от неравния път разкриваше нова позната и обичана
панорама. Камионът премина последователно през Самян, Чочон, Хамдок, Пукчон и
Сехуа. Във всяко населено място от него слизаше някоя и друга пътничка. Ниските
каменни зидове, обточващи тесните оле, се виеха като змии по възвишенията.
Подобни стени разделяха и нивите, образувайки пъстра мозайка от багри и форми.
Рояци гарвани се носеха тромаво из небето. Тук-там се виждаха подскачащите по
вълните теуаци на гмуркащите се групички хеньо. Над всичко това, в самия център на
острова, се извисяваше Баба Солмунде. Колкото и царствена и предразполагаща да ми
се струваше винаги, сега вниманието ми бе заето от избуяващите в съзнанието ми
фантазии. Сигурно трябваше да помоля шаманката Ким сама да извърши брачните
обреди. Можех да нося сватбените одежди на майка си. Или пък Санмун щеше да ми
подари фин плат, за да си ушия нови. От друга страна, може би той би предпочел да
нося кимоно и да сключим брак според японските обичаи, каквито бяха и заповедите
на колониалните власти. Да, вероятно щеше да стане точно така. Без шамани и с
японско кимоно. Не бе изключено баща ми да устрои две угощения - в Хадо и в Чеджу, -
макар че не виждах как би могъл да си го позволи.
- Почти стигнахме - каза в този момент Миджа и започна да събира нещата ни.
Когато камионът спря, малцината, които се трудеха на полето, вдигнаха глави.
Скочихме на земята. Посрещнаха ни гръмките островитянски гласове на съседите ни:
- Миджа!
- Йонсук!
Една от жените изпрати децата си да изтичат у дома и да известят за
пристигането ми. Спътничките ни започнаха да ни хвърлят багажа. Вече бяхме
преполовили разтоварването, когато до ушите ми долетяха радостни крясъци и
викове. В този момент зърнах сестра си и третия си брат, които тичаха с все сили
към нас. Те се увесиха на кръста ми и отпуснаха глави на гърдите ми. Сестра ми ме
освободи от прегръдката си и заподскача възторжено наоколо. Бе навършила
шестнайсет и вече работеше в колектива на Тосен. Ако може да се вярва на местната
поговорка - „Семейство с две дъщери, достатъчно големи да се гмуркат, никога няма
да има проблеми да вземе заем или да плати дълговете си“, - сега животът ни
трябваше да стане по-лесен. Бях толкова щастлива да я видя! Но не всички бяха дошли
да ме посрещнат и аз напразно се озъртах за останалата част от семейството.
- Къде е баща ни? Къде са другите ни братя?
Преди да успеят да ми отговорят, шофьорът на камиона подаде глава през прозореца
и се развика:
- Разбързайте се! Няма да ви чакам цял ден!
С помощта на брат ми и сестра ми двете с Миджа успяхме да разтоварим и
останалата част от вещите си, които жените ни хвърляха от каросерията. Брат ми
нарами каквото успя, и тъкмо се отправи по уличката към къщи, когато отнякъде
цъфнаха лелята и чичото на Миджа. Тя ги посрещна с дълбок поклон, но те почти не
забелязаха това, защото погледите им се вторачиха в камарата вещи.
- Йонсук е донесла повече неща - започна да се заяжда леля й. - И е по-слаба от тебе. Да
не си изяла всичко, което си спечелила?
- Нещата, които съм купила, са по-обемисти. Купчината ми само изглежда по-голяма...
- опитах се да се намеся аз.
Лелята на Миджа не ми обърна никакво внимание.
- Бял ориз купи ли? - попита тя.
- Как ли пък не! - възразих отново, притичвайки се на помощ на приятелката си. -
Миджа винаги е много практична.
- Да, лельо Лиок, купих бял ориз.
Останах изумена. Явно бе станало, когато не съм била с нея. Толкова много работеше
и толкова много даваше от себе си! Не е била длъжна да се вкарва в подобен харч заради
капризите им. Сега обаче не бе времето да я разпитвам, а и нямаше как, защото брат
ми притича обратно да ни помогне с останалата част от багажа. Последвах ги
неохотно към къщи, оставяйки Миджа сама с леля й и чичо й.
Отекващите стъпки на сандалите ми по уличката ведно с ритмичния грохот на
прибоя ми подействаха успокоително и приканващо. Най-сетне си бях у дома! Но още
щом прекрачих през портата, долових, че нещо не е наред. Дворът изглеждаше
занемарен. Подвижните крила на предната стена на къщата, в която живееше баба
ми, бяха вдигнати и подпрени на бамбукови пръти. Тя с мъка се повдигна от пода и
бавно се изправи на крака. После се наведе през отвора и се приближи към нас.
Струваше ми се стара още когато бях дете, но последните девет месеца бяха
изсмукали силите и енергията й. Погледнах въпросително към брат си и сестра си, а
през тялото ми пробягаха ледени тръпки на ужас. Радушното посрещане преди
минути, дадох си сметка сега, бе израз не толкова на щастие, че ме виждат, колкото
на облекчение. Особено пък за сестра ми. В мое отсъствие й се бе налагало да носи на
плещите си цялата отговорност за грижите за семейството.
Отново ги попитах:
- Къде е баща ни? Ами братята ни?
- Братята ни бяха отведени от японците - отговори сестра ми. - Взеха ги в армията.
- Но те са още момчета! - Или пък не? По-големият бе на деветнайсет, а по-малкият -
на седемнайсет. Много войници в японската армия бяха по-млади от тях. - Къде ги
отведоха? - попитах аз, а в ума ми се мержелееше мисълта, че ако се е случило наскоро,
може би не всичко е загубено и има надежда да си ги върнем.
- Отведоха ги насила точно след заминаването ти - отговори сестра ми.
Значи, преди цели девет месеца.
- Може би ще мога да разменя част от храната и останалите провизии срещу
освобождението им - предложих аз, като се мъчех да поддържам духа им.
Те само ме гледаха печално. Обзе ме непреодолимо отчаяние.
- Някакви вести от тях? - попитах аз отново, хващайки се и за най-малкия повод за
надежда като за сламка, но тримата продължаваха да се взират прискърбно в мен. -
На Чеджу ли са поне?
Това би означавало само принудителен труд.
- Не сме чували нищо - каза баба.
Семейството ми бе понесло поредните загуби, а аз дори не знаех. Каквото и щастие да
бях изпитвала - от срещата със Санмун, предвкусването на радостта от
завръщането у дома и възможността да зърна отново лицата на близките си, - се
стопи без остатък. Чувствах вътрешностите си като изпепелени от скръб. Но не
биваше да забравям, че съм най-голямата дъщеря, глава на семейството. Хеньо.
Предначертанието ми бе да осигуря на най- скъпите си хора всичко необходимо и да им
дам стабилност. Някак си се насилих да разтегля устните си в бледо подобие на усмив-
ка и ги успокоих, че всичко ще бъде наред.
- Ще си дойдат, ще видите. А междувременно да продадем част от нещата, които съм
донесла. С парите ще пратим най-малкия ни брат на училище.
Сестра ми поклати глава.
- Не е безопасно. Едва е навършил четиринайсет. Японците ще го вземат да строи
барикади или ще го изпратят на фронта. Забранила съм му денем да се показва навън.
Стана ми приятно, че сестра ми е проявила такава разсъдливост, качество, което
щеше да й бъде от голяма полза като гмуркачка. Ала цялата тази мъка бе почти
непосилна. Оказа се обаче, че вестта за мобилизацията на братята ми не е най-
тежкият удар. Какъв бе потресът ми, когато видях баща си да се прибира пиян посред
нощ, като едва се крепеше на крака.

***

Първата утрин след завръщането ми у дома ме посрещна с отвратително време.

Островът бе забулен от плътна облачна пелена. Нажеженият влажен въздух
създаваше тягостно усещане. Всеки момент щеше да се изсипе порой, но той нямаше
да донесе прохлада и свежест. Небето се готвеше да излее още топла течност, която
да се смеси с избилата пот. Вече цял ден превивах гръб на нивата, където течеше
прибирането на сладките картофи, пипкава работа, защото трябваше да се внимава
да не се нарани кожицата им. Реколтата се разделяше в три коша: в първия се слагаха
наранените, които трябваше да се изядат най-скоро, във втория - нис-
кокачествените, които щяхме да предадем в дестилерията, а в третия - онези, които
трябваше да се нарежат, изсушат и приберат за зимата - поредната досадна
домакинска работа. Предпочитах да се гмуркам в морето.
Имах чувството, че губя почва под краката си. Изобщо не ми липсваха клаксоните на
автомобилите, автобусите и камионите или грохотът на заводи, консервни фабрики
и рафинерии. Тъгувах за воя на вятъра, заглушаван от тътена на японските самоле-
ти, които час по час излитаха от трите въздушни бази на острова. Ревът на
двигателите на тези смъртоносни птици бе непрестанно напомняне за амбициите на
Япония да вземе под контрол Тихия океан.
Над главата ми витаеше смърт. В нозете ми - само черна земя. До мен - както винаги
- Миджа. А до нея - сестра ми, която не спираше да говори за момчета. Интересуваше
се от тях повече, отколкото ние самите, и непрестанно подпитваше кога ще може да
се омъжи.
- Според обичая аз трябва да се омъжа първа - попарих мечтите й аз. - И да хленчиш, и
да не хленчиш, това е положението. Пък и си много малка! - помъчих се да смекча тона
си. - Ти си хубаво момиче и ако се трудиш упорито, баба лесно ще ти намери подходящ
съпруг.
- Лесно? - повтори като ехо думите ми тя, след което копна по-надълбоко с лопатата,
подхвана един картоф и внимателно изтръска от него бучките пръст. - Тук не са
останали почти никакви мъже. Не забелязваш ли?
Задекламирах обичайните обяснения:
- Някога мъжете са загивали в тайфуни и морски бури. По- късно монголите са ги
избивали или изпращали в изгнание, а сега...
- Сега японците ги вземат в армията - довърши тя вместо мен. Загрижена за
собственото си бъдеще, сестра ми сякаш не си даваше сметка, че засяга болната тема
за онова, което бе сполетяло собствените ни братя. - Много момичета на моите
години вече се омъжват, а аз още не съм получила никакви предложения.
- И аз не съм - каза Миджа. - Може би защото обикновено браковете се уреждат от
майките.
Очите на сестра ми блеснаха.
- Или пък защото не сме проявили желание да правим любов!
- Мълчи и работи!
Трябваше да сложа край на бъбренето й. Спомнях си хвалбите на Куджа и Кусун как са
се измъквали от къщи, за да се виждат с момчета. Имаха късмет, че не бяха
забременели. Като се замислех обаче - дали пък по-малката от сестрите не се омъжи
твърде скоро след голямата? Първият син на Кусун се роди...
- Нали знаете какво казват? - продължи сестра ми замечтано. - Когато си с мъж,
двамата си дарявате любов.
Любов. Куджа и Кусун обичаха да говорят как правели любов със съпрузите си, какво
удоволствие им доставяло това и колко им липсвало, докато бяхме на гурбет.
- Не съм много сигурна дали искам да се омъжа - каза Миджа. - „Когато се омъжи, през
първите три дни жената получава най-отбрана храна. Това трябва да й стигне за цял
живот.“ Защо по-възрастните биха казвали подобно нещо, ако не е вярно?
- Какво ти става днес, защо си толкова мрачна? - попитах аз. - Винаги си казвала, че
искаш да се омъжиш. Колко пъти сме си говорили за това какви бихме искали да бъдат
съпрузите ни!
Тя ме прекъсна.
- Може би от нас се очаква да желаем да бъдем с мъж, но какво, ако това всъщност
носи само нещастие?
- Не разбирам какво те е накарало да промениш мнението си - казах аз.
Преди Миджа да успее да отговори, сестра ми възкликна:
- Така си мечтая да правя любов!
Пернах я през ръката.
- Повече да не съм те чула да говориш за това! Хващай се на работа. Остават ни още
три реда, преди да можем да си тръгнем.
Те се умълчаха, а аз потънах в собствените си мисли. Двете с Миджа трябваше да се
омъжим. Такъв бе предначертаният път на всяка жена. Дори и да не говорехме
непрекъснато за това, съзнанието ни бе изцяло погълнато от тази идея. Сърцето ми
вече бе направило своя избор, колкото и невъзможен да бе той: Санмун. Не бях
споделила с приятелката си чувствата, които изпитвах към него, нямаше да го
направя, преди и самата тя да откриеше подходящия мъж. Днешните й думи ме
смутиха. Как така ненадейно бе изгубила желание да се омъжва, след като от месеци
спестявахме, за да си набавим всичко, което щеше да ни е нужно след сватбата?

***

Три дни след този разговор, когато животът у дома се бе върнал в старото си русло,
се случи нещо необичайно. Бях изпратила сестра си да донесе вода от кладенеца и да
събере дърва за огрев. Баща ми още спеше, а брат ми се бе спотаил, прилепен към
задната стена на къщата, и се криеше от японците. Вече бях приготвила земе-
делските сечива и чувалите от зебло, когато, напълно изненадващо, на портата се
появи Миджа - бе дошла да ме вземе за работа. Канехме се да вървим, но баба ми ни
видя и ни помаха да отидем при нея.
- Седнете за няколко минути. Трябва да обсъдим нещо.
Изхлузихме сандалите си пред вратата и влязохме.
- „Женихът строи дома, но невестата го изпълва с живот“ - поде тя.
Усмихнах се. Бях си у дома едва от четири дни и ето че баба вече ме бе зарадвала с
традиционното пожелание за щастлив брак. Миджа сдържаше чувствата си далеч
по-добре от мен.
- Пътищата ви винаги са били неразривно свързани - продължи тя. - Затова ще е добре
и да се омъжите по едно и също време.
- Лесно ще намерите подходящ съпруг за Йонсук - каза Миджа. - Но кой ще иска да се
ожени за мен след... - Тя се поколеба, сякаш търсеше подходящите думи. - Имам предвид
миналото ми.
- Ех, момичето ми, тук грешиш. Леля ти ми съобщи, че вече е получила предложение.
Помоли ме аз да разговарям със сватовете от името на семейството ти, защото
Сунсил те приемаше като своя дъщеря. Леля ти не ти ли е казала?
Бях извън себе си от изненада и радост, но челото на Миджа се помрачи.
- Леля Лиок най-сетне ще се отърве от мене.
- В някои отношения положението ти значително ще се подобри - отговори й баба.
Не бях сигурна какво има предвид с тези думи, а Миджа не каза нищо. Не изглеждаше
никак щастлива. Вече щях да попитам какво не е наред, но баба продължи:
- А ти, мила ми Йонсук, ще се омъжиш в същата седмица като своята духовна сестра.
Майка ти би била много щастлива.
Притесненията ми за Миджа напълно се изпариха от ума ми.
- Кой е съпругът ми? - възкликнах аз развълнувано.
- А моят? - Гласът на приятелката ми тежеше като олово.
- Видях съпруга си чак в деня на женитбата ни - тросна се баба - и седмици наред след
това се боях да го погледна.
Нима се опитваше да ни предупреди, че няма да бъдем щастливи със съпрузите си?
Миджа сграбчи ръката ми. Стиснах нейната в отговор. Каквото и да се случеше, никой
и нищо нямаше да ни раздели.

***

Зората на следния ден ни посрещна с нова порция зной и влага. Покрай ежедневната
работа във водата бях свикнала да се къпя всеки ден. Не така стояха нещата с
прибирането на картофите. Трябваше да съм благодарна, че на дрехите им не им
личеше колко мръсотия има по тях и колко още щеше да се натрупа през предстоящия
ден. Истинско щастие бе, че багрилото от сока на райска ябълка убиваше зловонията.
Въпреки това, когато нахлузих панталона и туниката си, миризмата, която ме лъхна,
ме накара да сбърча нос погнусено. След като се погрижихме за закуската и
останалите нужди на баща ми, баба ми и брат ми, двете със сестра ми поехме към
полето. Миджа ни очакваше на обичайното ни място.
- Леля Лиок и чичо Химчан ми възложиха цял куп задачи - каза тя. - Искаш ли довечера
да се видим на брега? Да си поговорим и да поплуваме?
От тила ми дори и в момента се стичаха струйки вода и аз охотно се съгласих с
предложението. След като си разменихме още няколко думи, Миджа си тръгна, а ние
се отправихме към нивата. Трудихме се, целите облени в пот, в течение на часове. От
време на време поспирахме, за да се разхладим с глътка вода, след което
продължавахме постарому. Всеки път, когато се изправех, погледът ми се зарейваше
в далечината към океана, чиято повърхност проблясваше примамливо. Нямах
търпение да поплуваме довечера. А можеше и просто да седим в лагуната и да се
наслаждаваме на плисканото на водата около нас. Изцелителна. Успокояваща.
Живителна. Без дори капчица разхитена енергия.
Както си вървяхме покрай пътя, изтощени и мръсни след дългия ден, до слуха ни
долетя бръмченето на автомобил. Истинска рядкост по тези места! Той намали
скоростта си и спря току до нас. Караше го шофьор, а на задната седалка пътуваха
двама мъже. В дъното седеше не друг, а Санмун, облечен в костюм. В стомаха ми зейна
пропаст, която погълна сърцето ми.
Мъжът, който бе по-близо до мен - трябва да бе баща му, - носеше подобни дрехи. Сега
той свали прозореца, облегна се с лакът на стъклото и надникна към мен. Поклоних му
се дълбоко няколко пъти. Молех се покорството и уважението, които
засвидетелствах, да покажат на бъдещия ми свекър, че не съм някаква проста селянка
с омърляно лице и ръце. Щеше да види в мен усърдна работничка, способна да се грижи
подобаващо за сина му, да подпомага семейството финансово и да създаде уютен дом.
Поне така се надявах. Хвърлих поглед към сестра си. Тя спря да се кланя и зяпна с
отворена уста двамата облечени с чуждестранни дрехи мъже, автомобила и
шофьора. Никога не бе напускала Хадо и бе също толкова простодушна, каквато бях и
аз на нейните години. Въпреки това ми идеше да потъна в земята от срам. Забелязах
обаче, че Санмун гледа право напред и се държи, сякаш не ме познава - както
подобаваше на младеж, тръгнал да иска момиче.
Долавяйки, че е излишно да се представя, бъдещият ми свекър се обърна към мен без
предисловия:
- Момиче...
Притеснена и все така смутена от външния си вид, аз изтърсих, без да мисля:
- Позволете ми да ви заведа при баба си и баща си.
Санмун се стъписа и ме изгледа с любопитство. Баща му прояви повече такт и не
издаде изненадата си. В поведението му нямаше присмех или презрение, но въпреки
това изразът на лицето му ме накара да изпитам дълбоко унижение.
- Тук съм, за да се срещна със семейството на Хан Миджа - изрече той спокойно. - Ще ни
покажеш ли къде е домът им?
Миджа? Естествено. Устните ми се свиха и сърцето ми пропадна като камък в
стомаха ми. Бе по-красива. Бе израсла в града. Баща й бе сътрудничил на японците,
така че каква по-подходяща партия? Всичко това бе напълно логично, но колко
жегната се почувствах от потайността на приятелката си и коварството на баба
си. Не бях споделила с нея чувствата си към Санмун, но покрай ролята й в
сватосването им няма как да не бе научила, че сме се срещали. Едва се сдържах да не
избухна в сълзи, но не исках да се унижавам още повече.
- Трябва да оставите автомобила тук - казах аз - и да продължите пеша.
Шофьорът спря автомобила край пътя, след което отвори на господарите си да
слязат - първо на бащата, а после и на сина. Санмун продължаваше да се държи, сякаш
не ме познава. Денят бе горещ и леките стени на къщите, покрай които минавахме,
бяха вдигнати и подпрени на бамбукови пръти с надеждата да уловят поне някакъв
полъх, така че преминаването на процесията ни не остана скрито за никого. Когато
стигнахме до дома на Миджа, видях, че отварящите се крила откъм фасадата също
са застопорени във вдигнато положение. Чичо й и леля й седяха с кръстосани крака на
пода в главната стая. От едната им страна се бе настанила баба ми, пременена в най-
чистите си и запазени дрехи. От другата, седнала по японски обичай, с облегнато на
петите тяло и ръце, положени изящно върху коленете, бе и самата Миджа. Бе
облечена в памучно кимоно на божури. Косата й бе сресана в бухнал кок и закрепена с
игли. Лицето й изглеждаше почти бяло, ала не от пудра, с каквато се хлепеха
японките, а от нещо друго. Мъка? Угризения? Вероятно единствено аз бях в състояние
да забележа леката розовина около очите й, която издаваше, че е плакала.
Четиримата се изправиха на крака и се поклониха дълбоко на новодошлите. Санмун и
баща му се приведоха напред в отговор, ала поздравът им бе по-сдържан.
- Аз съм Ли Ханбон, бащата на Санмун.
- Моля, заповядайте да седнете - отговори чичото на Миджа. - Племенницата ми ще
ни поднесе чай.
Бащата и синът изуха обувките си, наведоха се, за да минат под повдигнатата врата,
и влязоха в стаята. Мен никой не ме покани, но и не ме отпратиха.
Отстъпих назад, приседнах на колене на огряната от слънцето земя и сведох глава.
На Чеджу не се спазваше обичай да се иска откуп за булката както на континента, но
имаше редица други условности, които трябваше да се обсъдят и които баба ми уреди
без почти никакви разногласия от двете страни. Астрологът вече бе проучил рожде-
ните карти на Санмун и Миджа и бе обявил подходяща дата за сватбата - след пет
дни. Въпреки че без никакво съмнение семейството на младоженеца бе много заможно,
бе решено празненствата да продължат един вместо традиционните три дни.
- Не е характерно планинец да се ожени за момиче от крайбрежието - обясни бащата
на Санмун. - Обичаите на двете места са много различни. Така както никой от
западната част на острова няма да се сроди със семейство от източния му край.
Това, което всъщност искаше да каже, бе, че планинците са по-изтънчени от нас,
гмуркачките, и че мъжете от западната част не харесваха змиепоклонничките от
селата на изток. Чудех се накъде ли бие бащата на Санмун с двусмислените си
подмятания. Вдигнах глава, за да видя как приемат коментарите му останалите.
Клепачите на лелята и чичото на Миджа бяха полуспуснати и скриваха реакциите им,
а самата тя бе вторачила поглед право пред себе си. Телом бе там, но духом сигурно
се рееше някъде във висините над морската шир. Аз обаче познавах приятелката си
по-добре от всеки друг. Позата и изражението й не бяха продиктувани от желание да
си придаде вид на изтънчена и стеснителна девойка, както повеляваше японският
обичай, нито пък се опитваше да прикрие мъката или притеснението си от
предстоящата женитба със Санмун. Мъчеше се да не обръща внимание на
присъствието ми. На лицето на баба ми се бе изписало изключително отблъскващо
изражение. Бе й отредена привилегирована, изискваща почтителност роля, но се
опасявах какво ли може да отговори на това.
- За младеж от града е добре да си вземе момиче от там - отбеляза тя, докато
преспокойно би могла да каже, че синовете и дъщерите на колаборационисти, като
тези двамата, напълно се заслужаваха едни други.
- Именно - съгласи се бащата на Санмун. - Това спестява честите пътувания между
града и Хадо.
Най-после разбрах. Ли Ханбон не искаше да има нищо общо със семейството на
приятелката ми и селото, което бе неин дом през последните четиринайсет години.
Какъв противен човек. И какъв позор за лелята и чичото на Миджа. Те обаче дори не
продумваха. Тормозеха приятелката ми години наред, но сега нямаха нищо против да
се облагодетелстват от общественото положение на Санмун и семейството му. За
пореден път показваха типичното си лицемерие.
- Както ще се уверите, Миджа не е изгубила градските си обноски - продължи баба ми
все така спокойно. - Нещо повече, живяла е и е работила в чужбина. Придобила е богат
опит...
- Познавах бащата, а донякъде и майката на момичето - прекъсна я Ли Ханбон. -
Вероятно то не си ме спомня, но затова пък аз си го спомням отлично. - Дори при тези
думи Миджа не вдигна поглед към него. - Косата му бе винаги вързана с голяма бяла
панделка. - Той се усмихна. - Беше толкова сладко с малките си ботушки и роклички.
Повечето хора биха предпочели снаха от голямо семейство, защото това означава, че
знае как да се спогажда с всекиго.
- И да работи много...
- Но синът ми също е единствено дете. В това отношение двамата си приличат.
Той продължи да излага ползите от съюза между сина си и Миджа, които бяха
свързани не толкова с обединяването на състоянието на семействата им, колкото с
физическите им качества.
- Нито той, нито тя са прекалено мургави - отбеляза бащата на Санмун. - Сигурен съм,
че си давате сметка колко необичайна е светлата кожа за морска жена. След
женитбата, разбира се, Миджа няма да работи повече на открито. Ще си върне
белотата, която притежаваше лицето на онова малко момиченце.
Сърцето ми се късаше, докато слушах думите му. Останах още малко за официалната
размяна на дарове. Знаех, че приятелката ми бе купила фотоапарат, но от формата
на пакета, поднесен от семейството на Санмун, нямаше как да предположа какъв
може да е, освен че не бе традиционният топ плат за ушиването на сватбените
одежди. (Но защо пък очаквах предатели, сътрудничили на японците, да поднесат
типично корейски подарък?) Когато преговорите достигнаха своя край, аз се изправих
бавно и се измъкнах заднешком. Щом излязох през портата, се втурнах с все сили към
къщи. По страните ми бликаха сълзи, толкова обилни, че не виждах почти нищо пред
себе си. Спрях, зарових лице в каменния зид и заридах горчиво. Как съм могла да храня
такива нелепи надежди? Нямаше как Санмун да се е интересувал от мен, а аз не
трябваше и за миг да се увличам от мечти по сина на предател.
- Йонсук! - достигна до мен гласът на Миджа.
Конвулсивно се свих.
- Разбирам защо си тъжна - каза тя. - Не смеех дори да те погледна, защото се боях, че
ще се разплача. Толкова си мечтаехме да се омъжим за младежи от Хадо, за да не се
разделяме никога. А сега...
Погълната от собствената си ревност и обида, не си бях дала сметка, че Миджа ще
трябва да напусне Хадо завинаги. Нима бях позволила кратката среща с непознат мъж
с хубаво лице и омагьосващ смях да ме накара да забравя за приятелката си дотолкова,
че да не се замисля за последствията, които подобна женитба - било то нейната, или
моята - би имала върху дружбата ни? Раздялата бе неизбежна. Можеше да я видя в
града някой ден, ако отново заминех на работа в чужбина, но никоя разумна жена не
би прахосала пари за обиколка на острова с корабче или пътуване с камион, каращ
селскостопанска продукция на пазара, само за да се види с приятелка. И ако допреди
минути се чувствах отчаяна, сега бях напълно съкрушена.
- Не искам този брак - призна ми тя. - Леля и чичо биха продали и последния косъм от
главата ми, ако могат да извлекат изгода, но баба ти? Умолявах я да не го прави.
Чувствата ми претърпяха нов обрат.
- Не може да не си знаела какво изпитвам към него - казах й укорително аз.
- Досещах се. Но това, че бях наясно с чувствата ти, не значи, че съм имала думата.
Разказах всичко на баба ти. Умолявах я...
Гласът й й измени. След известно усилие тя продължи отново:
- Имаш късмет, че не се омъжваш за него. Личи си, че не е добър човек. Можеш да
познаеш това по силата на ръцете и извивката на челюстта му.
Тези нейни наблюдения ме изумиха. Почувствах как по гръбнака ми пробягва гореща
тръпка и в същия миг Миджа избухна в сълзи.
- Какво ще правя? Не искам да се омъжвам за него и не искам да се разделям с теб.
Това бе последната капка. Сега вече и двете плачехме и през сълзи си давахме обещания,
които не бяхме в състояние да изпълним.
По-късно, вече у дома, дълго хлипах в скута на баба. С нея можех да говоря по-
непринудено за противоречивите чувства, които изпитвах. Признах й, че се бях
надявала да се омъжа за Санмун. Бях разочарована и едновременно с това ме бе яд на
Миджа. Може и да не ми го бе откраднала, но бе успяла да спечели сърцето му и това
ме бе наранило. Сега тя щеше да води градски живот, да се ползва от благата на
цивилизацията: асфалтирани пътища, електричество и вътрешна канализация.
„Санмун може дори да й вземе учител!“ - изхлипах извън себе си от гняв, завист и обида.
Баба изобщо нямаше намерение да ме утешава, а на свой ред заизлива отвращението
си от бащата на Самун, Ли Ханбон.
- Ама че противен човек! Домъкнал ми се тук с витиеватите си думи, върти и суче
глупости за еднодневна церемония и се преструва, че е загрижен за чичо й и леля й да
не трябвало да бият път до града. Ще рече, че ги смята за голтаци, които не могат
да вдигнат подобаваща сватба, и че не иска хората от неговия кръг да присъстват на
нея. Преструва се, че търси хубава жена за сина си - момиче, което той и приятелите
му помнят от по-добри времена, - а всъщност гледа как да спаси достойнството си
пред тях. Пет пари не дава за леля й и чичо й.
- Но ти изобщо не ги харесваш..
- Да ги харесвам? Че какво общо има дали ги харесвам? Като обижда тях, нали обижда
и мен, и всеки друг в Хадо! Не стига че е колаборационист, ами и мисленето на
японците е прихванал...
Това бе може би най-лютата обида, която баба ми можеше да изрече срещу някого,
понеже ненавиждаше от дън душа и японците, и онези, които им помагаха. Избърсах
очите си с длани. Бях мислила единствено за себе си.
На нея още й кипеше отвътре.
- Миджа ми каза, че имал гладки ръце.
- Ли Ханбон ли?
- Не той, разбира се - изпръхтя презрително тя. - Синът му.
- Но как знаеш това? - зададох очевидния въпрос аз.
- Миджа ми разказа, че й се нахвърлил, докато идвали от пристанището.
- Нахвърлил й се е? Но тя би ми казала...
- Това бедно момиче е орисано да страда от мига, в който е поело дъх - продължи баба.
- Трябва да изпитваш жал към него, особено след като имаш такъв късмет. Нали не си
забравила, че съм намерила годеник и за теб.
Бях безкрайно незряла - завладяна от вихрушка от чувства, които поради младостта
си не бях в състояние да проумея - и сега в мен се водеше вътрешна борба да накарам
сърцето и ума си да поемат по правилния път. Бях копняла за Санмун. Миджа от своя
страна твърдеше, че не желае да се омъжва за него, и може би причината, изтъкната
току-що, бе самата истина. Но приятелката ми би ми казала, ако се бе случило
подобно нещо. Бях убедена в това. Може би баба ми ми бе разказала всичко това, за да
не страдам, че не съм толкова хубава, с тъй бяла кожа, така прелестна - с бели
панделки в косите - като Миджа. Всяко лъкатушене на мисълта ми ме караше да се
усъмнявам в приятелката си въпреки близостта помежду ни.
- Не мога да ти разкрия кой е той, но съм сигурна, че ще бъдеш щастлива - заяви баба. -
Никога не бих те сватосала с момче, което няма да харесаш. При Миджа е съвсем
различно. Изгледите й за женитба винаги са били малки, а и заслужава съдбата си. -
По лицето й пробяга дяволито изражение. - Бъдещият ти съпруг пристига утре с
ферибота.
- От континента ли е? - попитах аз, понеже това бе мечтата на Миджа.
Баба отметна косата от лицето ми. Очите й се взряха в моите. Дали виждаше в тях
дребнавостта ми? Или пък бе способна да надникне по-дълбоко и да съзре мъката и
болката от предателството. Отпъдих сълзите и извърнах поглед. Тя въздъхна:
- Ако утре се завъртиш на доковете... - Тя пъхна в дланта ми няколко монети. - Ето ти
пари да платиш на някой рибар да те откара до града. Давам ти този дар - прекалено
модерен, ако питаш мен, - да зърнеш бъдещия си съпруг преди годежа. Но те предуп-
реждавам да стоиш далеч от погледа му. Той не бива да те вижда! Модерното си е
модерно, традицията си е традиция.
Цялото ми същество забушува от напиращите емоции. Отново почувствах
преценяващия й поглед върху себе си.
- Когато се омъжиш - продължи тя, - ще се научиш как да лишаваш съпруга си от част
от средствата, които му даваш - „Уловът никак не спори тази седмица“ или „Трябваше
да платя на колектива повече за дърва“, - така че да можеш да заделяш повече за себе
си. Двете с Миджа ще трябва да се разделите, но стига да разполагате с малко
свободно време и пари, нищо няма да може да застане на пътя ви.

Брачното ложе
Август - септември 1944 година

На следната сутрин двете с Миджа отплавахме с ветроходен сал за пристанището.

Седнахме на вълнолома и зачакахме.
Бяхме станали изключително близки още след запознанството си, но сега помежду ни
тегнеше напрежение. Не бях отваряла въпроса какво й е сторил Санмун, а тя от своя
страна не бе пожелала да сподели. Сега задачата ни бе да се оглеждаме за бъдещия ми
съпруг. Баба не бе казала с кой ферибот ще пристигне той, нито ми бе дала подсказки
как изглежда. Можеше да е висок или нисък, с гъста или пък с оредяваща коса, с голям
и изпъкнал или напротив - с широк и сплескан нос. Ако бе родом от континента,
можеше да е земеделец, рибар или търговец. Нима наистина очакваше да го позная сред
множеството от хора?
Миджа се оглеждаше сред тълпата от японски войници за бъдещия си съпруг. Дали
искаше да го види, или се боеше от това?
Ако го зърнеше, щеше ли да му се обади? Щеше ли да му позволи да я хване за ръка? Или
той щеше да й се нахвърли против волята й, както се бе случило според баба? Ако някой
ги забележеше да разговарят сега, когато женитбата им бе уговорена, това щеше да
опетни нейното име, не неговото.
На кея акостира фериботът от Пусан. Докато екипажът го привързваше към брега,
ние двете заоглеждахме хората на палубата. Дали пък бъдещият ми съпруг не бе онзи
там, с рунтавите вежди? Колко хубав бе само! Вниманието ни бе привлечено от друг
млад мъж, който тъкмо слизаше по трапа. Бе толкова кривокрак, че извърнах лице, за
да не се разсмея. Крепеше ме надеждата, че баба не би ме сватосала с човек, който би
предизвикал повече подигравки и от типичния мързелив съпруг. (А и тя бе казала ясно,
че ще се зарадвам на избора й.) Най-накрая останаха само неколцина пътници, никой
от които не ми изглеждаше подходящ. Може би в крайна сметка не бе младеж от
континента. Ама че разочарование. Баба обаче бе заявила, че за мен е уговорила по-
добър брак, отколкото за Миджа. Обещах си да не се обезкуражавам.
На обед хапнахме от сладките картофи, които бях приготвила у дома. Не обръщахме
внимание на погледите и подмятанията на войниците и пристанищните работници.
След два-три часа пристигна фериботът от Осака. Първи на сушата слязоха
неколцина важни клечки, а след тях - японски войници и делови мъже с хубави кос-
тюми, бомбета и бастуни в ръце. Следваха ги жени в кимона, които едва ситняха, като
се мъчеха да пазят равновесие на високите платформи на сандалите си. Не можех да
си представя някоя от тях да припка по острите крайбрежни скали или да изтегли на
брега пълната с улов мрежа. Сякаш единствената цел на съществуването им бе да
изглеждат красиви - също като останалите пътнички, облечени по западна мода с
поли до прасците и малки шапчици, които се крепяха на главите им с помощта на игли.
След тях се занизаха мъжете от острова, които се връщаха от работа в Осака.
Гърбовете им бяха превити под денкове и сандъци с вещи, които бяха накупили за се-
мействата или за годениците си - подобно на нас при прибирането ни от Владивосток.
Повечето изглеждаха мършави и мръсни.
В този момент зърнах познато лице: Чунбу, братът на Юри. Той застина колебливо на
върха на стълбичката. Погледът му се плъзна по пристана. Носеше костюм със
западна кройка. Очите му бяха черни като въглени. Косата му, подстригана късо,
имаше цвета на кората на кестен. На носа му бяха кацнали очила с телени рамки,
свидетелство за дългите години, посветени на четене и учене. Понечих да му помахам,
но Миджа сграбчи ръката ми и я дръпна надолу.
- Не бива да виждаш бъдещия си съпруг преди годежа!
Засмях се.
- Не може да е той! Майка му никога не би го позволила!
Въпреки това тя ме издърпа по-надалеч.
- Чу какво каза баба ти. Не бива да се виждате преди годежа при никакви
обстоятелства.
Продължихме да наблюдаваме върволицата от пътници, докато не слезе и
последният. Не видях никой друг, който да би могъл да е бъдещият ми съпруг.
- Голяма късметлийка си, че ще се омъжиш за младеж, с когото се познаваш от дете.
Тя сякаш бе щастлива за мен, но под жизнерадостните нотки в гласа й долових
неподправен ужас от собственото й бъдеще, чиято сериозност не проумявах.
- Но ние вече се познаваме - възразих й аз. - Какво значение има дали ще ме види?
Въпреки това, когато Чунбу се запровира към рибарските лодки, които возеха пътници
до селата по крайбрежието, Миджа ме издърпа настрани.
- Толкова учен и умен! Късметлийка, истинска късметлийка!
Аз пък си мислех, че му остава още една година следване в колежа, което означаваше,
че нямаше да се наложи да живеем заедно твърде дълго, преди да дойде време да се
завърне в Япония. Имах обаче и някои други притеснения.
След няколко часа двете с нея пристигнахме обратно в Хадо. Повървяхме заедно до
нашето място, където бе време да се разделим. Гледах след нея, докато фигурката й
се скри зад ъгъла, след което се втурнах към къщи. Запаленият фенер в малката
постройка ми даде да разбера, че баба е будна. Когато надникнах през вратата, ме
повика да вляза. Попитах я дали наистина ме е сватосала за Чунбу и тя потвърди.
- Но как изобщо се е съгласила майка му? - попитах аз. - Винаги ще й напомням за онова,
което е изгубила. Юри...
- Така е. Когато те погледне, Тосен ще вижда причината за злочестината си, но пък
ти ще й помагаш в грижите за дъщеря й.
- Сигурно си права.
Не на това се бях надявала.
Баба се престори, че не забелязва отчаянието ми.
- Погледни нещата от добрата страна. Майка ти бе най-добрата й приятелка.
Присъствието ти ще й позволи да се чувства по- близо до нея.
- Но нима не ме вини за...?
И този път баба ме прекъсна, преди да довърша.
- Други възражения имаш ли?
- Чунбу е образован.
Тя кимна сериозно.
- С Тосен говорихме по този въпрос. Като негова съпруга ще можеш да й помагаш да
заплати образованието му.
- Въпреки че не бях в състояние да помогна на собствените си братя ?
- Чунбу ще стане учител.
- Айго! - изпъшках аз. - Винаги ще ме смята на пълна глупачка.
Баба ме плесна с ръка.
- Ти си хеньо! Да не си посмяла да си помисляш, че си по-малко достойна от другите.
Отказах се да я убеждавам и дори не понечих да спомена другото, което ме смущаваше:
с Чунбу се познавахме, откакто се помнехме. Имах чувството, че се омъжвам не за
някого, с когото да споделям постелята и да правя любов, а за собствения си брат.

***

На следния ден Тосен и синът й дойдоха у дома за годежа. Носех чисти дрехи и подобно
на Миджа, седях на пода с поглед, вперен пред мен. Любопитството ми обаче надделя
и на няколко пъти се престраших да надзърна към Чунбу. Бе сменил западното облек-
ло с домашно изработен панталон и туника. Очилата му улавяха отблясъците на
светлината, която се процеждаше през летвите на повдигнатите подвижни крила
на стената, и не можех да видя очите му. Въпреки това застиналата поза на тялото
му ми подсказваше, че и той като мен полага големи усилия да не издава чувствата си.
- Йонсук е много работлива - подхвана баба. - Погрижила се е да набави или изработи
нещата, които ще й са нужни за новия дом.
- Наследила е бедрата на Сунсил - отбеляза Тосен. Значението на думите й бе повече
от ясно. Тя самата бе дала живот само на две деца и се надяваше да съм плодовита
като майка си. - Малката къща, в която ще живеят младите, ще им осигури нужното
уединение, за да могат да се хранят и да се опознаят на спокойствие.
- В такъв случай да помолим гадателя да определи благоприятна дата.
Последва размяната на дарове. Поднесох на Чунбу радиоапарата, който бях купила на
връщане от Владивосток, и изработения от мен чифт сламени сандали. Той разстла
на земята няколко метра плат. Цветовете им бяха най-обикновени. На сватбата си
щях да нося традиционното облекло от калот. Признавам, че отново изпитах
разочарование.
С извършването на този ритуал вече можехме да се смятаме за официално сгодени.
Сватовете на Миджа нямаха търпение да я отведат по-далеч от тук, а желанието
на Тосен бе сватбата да се състои възможно най-скоро, тъй като Чунбу трябваше да
се върне в Осака в средата на септември. Така ние с Миджа се озовахме носени с
главоломна скорост по вълните на напълно противоположни течения.
Подготовката за сватбата започна два дни след това, когато с помощта на Миджа и
сестра си пренесох рогозките, одеялата, готварската посуда, купичките и пръчиците
за хранене, купени със спечелените с упорит труд пари, в дома на бъдещата ми све-
кърва. Пространството между голямата и малката къща бе чисто и спретнато.
Пособията за гмуркане на Тосен стояха натрупани в един ъгъл, а върху няколкото
опънати над главите ни въжета бяха провесени да се сушат калмари. Юри седеше на
сянка. Глезенът й бе привързан с канап, за да не се губи из селото. Виждах я за пръв път
след връщането си от Владивосток. Тя се усмихна, но не можах да преценя дали ме е
разпознала. Чунбу не се виждаше никъде. Малката постройка се състоеше от стая и
неголяма кухня. Докато приключим с подреждането на вещите ми, в двора започнаха
да се стичат жени и момичета от селото, за да видят какво съм донесла от
странстванията си в чужбина. Вечерта останах да пренощувам сама в новия си дом,
след което според обичая се върнах при близките си.
На следващата сутрин, едва десет дни след завръщането ни, аз на свой ред отидох да
помогна на Миджа да приготви багажа си. Тя дори не се опитваше да изглежда
щастлива. Чувствах се не по-малко окаяно. Цялата завист и ревност, които бях таила
у себе си, се бяха оттекли обратно в морето. Не можех да мисля за нищо друго, освен
че занапред вече няма да виждам приятелката си всеки ден.
- Ще ми се да можех да продължа да споделям най-съкровените си тайни с теб -
признах й аз.
- Раздялата ни ми се струва непоносима още отсега - съгласи се тя и гласът й се
задави.
Помъчих се да й покажа положителната страна на нещата.
- Ще се върнеш към живота, който си познавала като дете. Ще имаш електричество.
Родителите на Санмун може да са прокарали дори телефон.
Но още докато изброявах всички тези доводи, си мислех колко трудна ще бъде подобна
промяна за нея. От една страна, бе живяла в Хадо прекалено дълго време, а от друга -
макар и да бе най-големият град на острова, Чеджу бе незначителен в сравнение с
Владивосток и други места, в които ни бяха наемали на работа.
- Как ще знам какво правиш? - Гласът й заглъхна и очите й заблестяха от сълзи. - Не
можем да си изпращаме писма. Знам как да напиша само името си, а и никоя от нас не
умее да чете.
- Ще си изпращаме отпечатъци - казах аз и стиснах ръката й утешително. - Тези
рисунки са нашите истории.
- Но как? Не знам дори как да напиша адреса ти.
- Съпрузите ни ще имат грижата.
Това обаче за пореден път ми напомни, че съм неграмотна и поне в това отношение
стоя по-ниско от бъдещия си съпруг.
- Ще ми обещаеш ли да ми идваш на гости? - попита тя.
- Може би на минаване през Чеджу, ако отново отида на гурбет.
- Няма да е нужно да го правиш. Ще бъдеш омъжена жена.
- Куджа и Кусун имат семейства и деца - възразих аз - и въпреки това продължават да
работят в чужбина.
- Но не и ти. - Миджа изглеждаше убедена в думите си. - Тосен иска да й помагаш с
грижите за Юри, така че обещай да идваш да ме виждаш.
- Добре, обещавам.
Ала знаех отлично, че никога нямаше да ми позволят да прахосам пари за пътуване с
корабче до Чеджу - особено като се имаше предвид, че Тосен щеше да ме дебне зорко и
да прибира парите, които изработвах, за да плаща обучението на Чунбу.
- Не мога да си представя, че няма да те виждам всеки ден - каза Миджа.
- Нито пък аз.
И това бе горчивата истина. Бяхме две млади жени на прага на семейния живот, ала
сърцата ни бяха изпълнени с мъка. Не бе в наша власт да променим съдбата си. Обичах
я и винаги щях да я обичам. Приятелството, което съществуваше помежду ни, бе
много по-важно от мъжете, с които ни бе предопределено да встъпим в брак.
Трябваше да намерим начин да продължим да поддържаме връзка.
Миджа се преоблече в кимоното, изпратено й от семейството на Санмун. След като
се приготви, тя взе в ръка сламените сандали, които бе изплела за бъдещия си съпруг.
- За какво ли са му на Санмун такива сандали? - попита тя.
Нямах никаква представа.
Младоженецът и родителите му пристигнаха. Най-напред те поднесоха на лелята и
чичото на Миджа сандък с оризово вино. Липсваше обаче традиционният подарък,
който свекърът правеше на бъдещата снаха: прасенце, което имаше задължението да
отгледа сама. В града нямало да й трябва. На свой ред лелята и чичото на
приятелката ми подариха на бъдещите си сватове три юргана. Накрая Санмун извади
кутия, увита в копринена тъкан и завързана с връв, въплъщаващи съответно
благополучието и дълголетието, и им я поднесе. В нея бяха поставени брачното свиде-
телство и няколко дребни дара. Младоженците положиха имената си под документа
и с това съюзът им бе скрепен. Шаманката не присъства на церемонията. Нямаше
гощавка, но за сметка на това бяха направени две официални фотографии: на булката
и младоженеца и на всички гости. Сватбеното празненство приключи за има-няма
един час.
От къщата на Миджа пое процесия, следвана от рехава върволица изпращачи. Вещите
й бяха натоварени в багажника на автомобила, който я очакваше на пътя. Нямахме
възможност да си разменим последни думи. Тя седна на задната седалка и ни помаха.
Помахахме й и ние. Когато колата потегли, баба проговори:
- Това момиче си тръгва от тук такова, каквото дойде: дъщеря на колаборационист.
Гласът й прозвуча някак триумфално, сякаш бе извоювала отдавна чакана победа. С
тези думи тя тръгна към къщи с вирната глава, ала аз останах на пътя и дълго гледах
след автомобила, докато не се изгуби сред облаци прахоляк.
Чувствах празнота в гърдите си. Нямах представа какво очаква приятелката ми, но
нима знаех как ще се стече собственият ми живот? Тази вечер тя щеше да прекара
първата брачна нощ със съпруга си. Много скоро аз самата щях да се омъжа за Чунбу.
Само че нямаше да можем да споделим една с друга нито една мисъл или чувство за
всичко това. Колкото и да бях съкрушена след смъртта на майка си, сега си дадох
сметка, че оттук насетне, без Миджа до себе си, щях да се чувствам напълно сама.

***
Моята сватба премина по-традиционно, но също без излишна разточителност.
Единайсет дни след завръщането ни в Хадо и ден след заминаването на Миджа баща
ми закла едно от прасетата, които гледахме на двора. Месото бе нанизано на шишове
и изпечено. На устроеното угощение се стекоха близки и приятели. Чунбу и майка му
обаче не присъстваха. В това време те пишеха брачното свидетелство и празнуваха
със своите роднини. Тъй като живеехме в една и съща част на селото, гостите сновяха
между двете тържества. Баща ми пи прекалено много, но съвсем не бе единственият.
На втората сутрин принесох дарове на майка си и останалите си починали близки.
Както знаех, в това време Чунбу, Тосен и Юри изпълняваха същия обред. След това баба
ми ми помогна да облека панталона, туниката и горната дреха, които бях ушила от
подарения от годеника ми плат. Сестра ми среса косата ми и я прибра на кок, закрепен
с игли на тила, а аз нащипах страните си, за да им придам руменина. Щом приключихме
с приготовленията, излязохме на двора между голямата и малката къща и зачакахме
пристигането на Чунбу и семейството му.
Най-сетне до слуха ми долетя шумотевицата от приближаващото сватбено
шествие, което спря пред голямото дърво на площада. Шаманката Ким и
помощниците й започнаха да бият с чинели и тъпани. Данданията стихна и се разнесе
мощният глас на Тосен: „Синът ми е умен мъж. Работи упорито. В добро здраве е.
Спазва обредите и се осланя на даровете на морето.“ Бях наблюдавала тази церемония
многократно и знаех добре какво ще последва. Сега шаманката щеше да вземе
специално приготвената топка ориз и да я хвърли по дървото. Затаих дъх, напрегнала
слух, за да чуя каква ще бъде реакцията на множеството. Ако оризът залепнеше за
ствола, бракът ми щеше да е благополучен. Ако се разпаднеше, пак трябваше да се
омъжа за Чунбу, но щяхме да сме обречени на злочестие. Избухнаха възторжени викове,
подети на мига от барабаните и чинелите. Съюзът ни бе орисан от щастлива звезда.
Думкането и дрънченето се усилиха и не след дълго Чунбу пристъпи през портата,
като държеше сватбената кутия в протегнатите си напред ръце. Бе облечен с дълга
до средата на прасеца туника, под която носеше няколко ката ритуално бельо,
пристегната на кръста с помощта на неколкократно омотан пояс. Ниско над челото
му бе нахлупена шапка от кучешка козина, чиито краища се спускаха върху раменете
му. Задната й част се издигаше от тила и бе захваната с панделка в ярък цвят.
Въпреки обемистото му облекло си личеше, че тялото му е слабо, ала лицето му бе
заоблено и гладко. Черните му очи бяха увенчани от плътни, сякаш въпросително
повдигнати вежди. Пръстите му бяха издължени и тънки като крачката на паяк, а
ръцете му - стъписващо бледи - издаваха, че никога не бе работил на открито дори на
семейната нива.
Тъй като бащата на Чунбу бе останал в Япония, Тосен встъпи в неговата роля и ми
поднесе традиционния дар - двумесечно прасенце. Ако успеех да го отгледам, след
година цената му щеше да се е утроила. Подържах го няколко минути, след което го
предадох на един от близките, за да го върне в каменното ограждение, което също
както у дома се намираше под отходното място. Бяха разменени още сватбени дарове:
юргани, купени на континента, домашно оризово вино и пликове с пари, предназначени
да ни подпомогнат с разходите за сватбата.
След като постави името си под брачното писмо, Чунбу ми подаде писалката и каза:
„Ето тук.“ Това бяха първите му думи към мен. Поруменях и извърнах поглед.
Спомняйки си коя съм, той сипа в дланта си няколко капки мастило. Докато потапях
палеца си в течността, кожата ми докосна неговата. Това бе първото съп-
рикосновение на плътта ни от времето, когато си играехме в лагуната като деца.
Мълчаливо положих пръста си върху листа. Когато застанахме лице в лице, забелязах,
че не е много по-висок от мен. Очите му без колебание потърсиха погледа ми и го
задържаха. После ми отправи усмивка, толкова лека, че остана незабелязана от
околните, но този израз на нежност ми вдъхна увереност.
Сватбеното шествие се отправи обратно към дома на Чунбу. Гостите насядаха върху
рогозките, постлани на двора, и угощението започна. Тосен и приятелките й бяха
приготвили голям брой малки блюда с най-разнообразни ястия, включително туршия
от ряпа, осолена риба и кимчи. Бе поднесена и яхния от птиче месо, задушено в петте
традиционни за Чеджу зърнени храни. Свекърва ми бе заклала прасе и бе приготвила
наденици с кисел соев сос и гарнитура от мачкан боб с подправки, както и печени
свински гърди, които гостите ядяха увити в листа от маруля. Тосен и Чунбу седнаха
на трапезата, а аз бях отведена в една стаичка в голямата къща, която гледаше към
хамбара. След малко в нея, куцукайки, влезе Юри, следвана от невръстните хеньо от
колектива на майка й и групичка малки момиченца. Гмуркачките бяха донесли със себе
си храна, но според обичая трябваше да раздам по-голямата част от нея на децата, за
да бъда надарена с плодовитост. Юри, която при нормални обстоятелства би била
смятана за прекалено голяма да участва в този обред, изяде оризовия сладкиш, който
й поднесох, с неподправена наслада.
По-късно те ме съпроводиха навън, където ни направиха сватбена фотография. Най-
сетне настъпи време да отправя традиционните „дълбоки поклони“, за да
засвидетелствам уважението и покорството си пред свекърва си, Юри, чичовци, лели
и братовчеди на Чунбу, а след това и пред по-възрастните членове на собственото ми
семейство.
Сега вече официално бях негова съпруга.
Върнах се в отредената ми стая. Умът ми се опитваше да вникне в дълбокия смисъл
на пожеланията за благополучие, щастие, късмет и плодовитост. На двора гостите
продължаваха да се угощават и веселят. Отворих долапа, извадих две рогозки за спане,
постлах ги една до друга на земята и ги покрих с юрганите, които бях купила за
сватбата. Няколко часа по-късно в стаята влезе и Чунбу.
- Познавам те, откакто се помня - каза той. - Щом е било писано да се оженя за момиче
от селото, много се радвам, че точно ти ще ми бъдеш съпруга. - Дори и в неговите уши
тези думи едва ли са прозвучали като комплимент. - Когато си играехме като деца,
винаги ни е било много приятно. Надявам се и нощите ни да са така щастливи.
Никога не се бях стеснявала да се събличам пред жените от пултока или пред
капитана на корабчето, на което работехме в чужбина, ето защо сега си наложих да
не показвам пред Чунбу неловкостта, която изпитвах. За разлика от мъжете от
континента или от планинската част на острова, той бе свикнал да вижда жените
- включително майка си и сестра си - предимно полуголи, облечени само с костюми за
гмуркане. Освен това бе помагал с грижите за Юри, така че сигурно знаеше всичко за
женското тяло. Ето защо сега аз трябваше да му помогна да преодолее
притеснителността си. Плътта му настръхна при допира ми. За щастие, се оказа, че
и двамата знаем какво да правим. Денем мъжът е безволев, отнесен мислител, ала
нощем, на рогозката, той командва положението. Жената рискува живота си, за да
осигури прехрана за семейството си, но в постелята е длъжна да стори всичко по
силите си, за да направи съпруга си баща на мъжка рожба.
Когато всичко свърши и започнах да попивам кървавата слуз, която се стичаше по
бедрата ми, Чунбу промълви нежно:
- С времето уменията ни ще се подобрят. Обещавам ти.
Честно казано, не бях сигурна какво има предвид.

***

На следната сутрин се събудих много преди зазоряване и се отправих към нужника.

Изкачих се по стълбичката, влязох в каменното помещение, смъкнах панталона си и
клекнах, като зорко се оглеждах за стоножки, паяци и змии, които можеше да
обитават това все още непознато място. От смрадта, която се носеше от ямата,
направо ми залютя на очите. Чувах как прасетата сумтят някъде долу. Както всяка
младоженка, трябваше да привикна и към тази част от новия си дом. Щом се облекчих,
слязох обратно по стълбичката и надникнах през каменната стена. Прасенцето ми бе
отделено от по-едрите животни в неголямо, опасано с ограда пространство. Бе
напълно будно и много гладно. Не след дълго основното му предназначение щеше да
бъде да поглъща всичко, което изпадаше през дупката от човешките задници. Аз от
своя страна щях да събирам онова, което излизаше от него, за да торя нивите. След
много години то щеше да бъде заклано за нечия сватба или погребение или на празника
за поклонение пред покойните близки. Това бе вечен кръговрат, в който прасетата и
хората разчитаха взаимно едни на други. Дадох на прасенцето си част от храната,
която не бях изяла или раздала предната вечер, прошепнах му няколко ласкави думи и
се заех с обичайните си задължения - да събера изпражнения за огъня и да донеса вода
от кладенеца. Надявах се през следващите дни да ми бъде позволено да поделям
времето си между нивите на Тосен и тези на родното ми семейство, за да помогна за
прибирането на сладките картофи. Бях решена да се докажа като добра съпруга и
снаха и не желаех да губя нито минута.
По-късно, след като всички се облякоха и закусиха, Чунбу, майка му, сестра му и аз се
отправихме на още едно, последно посещение в досегашния ми дом. Сестра ми
приготви храна и всички заедно споделихме трапезата. След това Тосен и Юри се при-
браха, а ние с Чунбу останахме да прекараме нощта у семейството ми. Смисълът на
този обичай - характерен единствено за Чеджу - бе да покаже на света, че една хеньо
остава свързана с родния си дом завинаги. Легнах си рано, ала съпругът ми, баща ми и
брат ми играха карти и разговаряха до късно през нощта.

***

- Занапред отново ще се гмуркаш с нашия колектив - съобщи ми Тосен на седмия ден

след сватбата. - Полската работа не е приключила, но трябва да се храним, а и
приливът е благоприятен.
- Много се радвам - отговорих аз. - Щастлива съм, че отново съм си у дома, където мога
да бъда близо до семейството си...
- И да плащаш кръчмарските дългове на баща си.
Въздъхнах. Така беше, но сега побързах да се върна към първоначалната си мисъл.
- И да помагам на сестра си, която сега усъвършенства уменията си на гмуркачка.
Тосен се намръщи.
- Сигурна съм, че майка ти би предпочела аз да отговарям за нея. Както знаем, не на
всички, когато са се гмуркали с теб, им е провървяло.
Думите й ме зашлевиха като шамар. Това ли ме очакваше занапред - натяквания за
кривиците на близките ми и обвинения за случилото се с Юри?
- Разбира се, вие отговаряте за сестра ми, както и за всички останали жени в
колектива - казах аз. - Късметлийка е, че може да се осланя на напътствията ви. Исках
просто да кажа...
- С черния костюм ли ще се гмуркаш този месец?
„Колкото по-далеч от нужника и къщата на свекървата, толкова по-добре.“ Животът
в дома на Тосен вече ми тежеше ужасно. Баба ме бе успокоила, че ще свикна с
положението си, но вече не бях сигурна, че ще успея, ако трябваше да търпя постоянни
унижения. Що се отнасяше до повдигнатия от нея въпрос, Чунбу полагаше големи
усилия да посее семето си в мен, а аз от своя страна - да осигуря в утробата си уютен
дом за бъдещето ни дете. Бе прав, че ще добием опит в нощните си занимания.
Понякога се налагаше да затиска устата ми с ръка, за да не достигат виковете на
удоволствие, които се изтръгваха от мен, до голямата къща. Въпреки това бе минала
едва една седмица.
- Ще научите веднага щом разбера - отвърнах аз след дълго мълчание.
След този случай удвоих усилията си да зачена, преди съпругът ми да се върне в Япония.
Харесваше ми онова, което ме караше да изпитвам, когато бяхме заедно, но по
отношение на практическите страни на брака ни положението ми не бе за завиждане.
Действително Чунбу ми топлеше вода, за да се сгрея, когато се върнех от работа в
морето, ала през по-голямата част от времето четеше книги, пишеше в тетрадките
си или разговаряше за философия и политика с останалите мъже на площада.
Единствената промяна в живота му след женитбата ни бе, че приготвяше вечеря и
имаше жена, която да споделя постелята му. Нещата бяха доста по-различни за мен
самата. Освен че се гмурках с колектива, трябваше да се трудя на полето и да се грижа
за Юри - решех я, почиствах я отзад, когато се изпуснеше, перях изцапаните с
изпражнения дрехи, наглеждах я да не се приближи прекалено до огнището в кухнята,
издирвах я из уличките в случаите, когато успееше да се освободи от въжето, докато
ние с майка й бяхме в морето. През повечето време тя бе в добро разположение на духа,
но понякога ставаше много раздразнителна. С нея не можеше да се излезе на глава
така, като със сърдито или тъжно дете, защото бе зряла жена - силна, инатлива,
типична хеньо, въпреки че никога нямаше да се гмурка. Сърцето ми се късаше и с
радост бих се грижила за нея до края на живота й, но понякога се задушавах. В такива
моменти копнеех за Миджа повече от всякога. Тъгувах за онези мигове рано утрин,
когато се втурвах по уличката към мястото, където се чакахме, за да я видя по-скоро.
Липсваха ми разговорите ни, смехът й, гмуркането заедно.

***

Една сутрин, дванайсет дни след сватбата, когато с Тосен кърпехме скъсаните мрежи
на двора, Чунбу се показа на вратата на малката къща. Като всяка друга майка, очите
й винаги бяха устремени към сина й с преливащ от обич поглед.
- Ако не се нуждаеш от снаха си - каза той, обръщайки се към нея, - ще я пуснеш ли да
дойде с мен за малко?
Какво би могла да отговори една любяща майка на подобна молба? Минути по-късно
двамата вече вървяхме един до друг по уличката, ала без да смеем да се докосваме, не
и на обществено място.
- Къде ще ходим днес? - попитах го аз.
- Къде ти се ходи ?
Понякога слизахме досами морето или се разхождахме из тесните улички. Друг път се
изкачвахме по склоновете на някой ореум, любувахме се на гледката и разговаряхме, а
нерядко се отдавахме и на удоволствия посред бял ден. И на двамата това много ни
харесваше.
Предложих му да се спуснем в сенчестата вътрешност на един близък ореум.
- Денят е горещ и можем да поседнем на тревата, за да се разхладим.
Чунбу ми отправи дяволита усмивка и аз се втурнах напред. Той ме последва по
петите. Въпреки че бе мъж, бях по-бърза от него. Лъкатушихме през уличките, докато
най-сетне излязохме на полето и се заизкачвахме по стръмния вулканичен конус.
Прехвърлихме се през кратера и тупнахме в сенчестите му недра. Не след дълго вече
се търкаляхме из обраслата с цветя и трева полянка. Продължавах да се удивявам
колко бледа изглеждаше кожата му до моята опалена от слънцето плът. Дланите му
се плъзнаха по мускулите на ръцете ми и стегнатите извивки на хълбоците ми.
Мекотата на раменете и тялото му ми се струваше като физически израз на
нежността и грижовността, които му бяха присъщи. Малко по- късно отново
нахлузихме панталоните си и се отпуснахме в тревата по гръб, загледани в облаците,
които вятърът гонеше по небето.
Харесвах съпруга си. Бе си останал сърдечен и мил като някогашното кльощаво момче,
с което си играехме на брега. Освен това с готовност споделяше знанията си с мен.
Оказа се, че не съм толкова невежа, колкото си мислех. Бях пътувала доста из
чужбина, докато той познаваше само Хадо и Осака. Бе чел огромно количество книги,
аз пък се бях учила, слушайки и наблюдавайки. Морското дъно нямаше тайни за мен и
Чунбу не спираше да ме разпитва за него. Той от своя страна притежаваше
задълбочени познания за войната и света, нещо, което ме омагьосваше. Ето как, макар
в началото да се опасявах, че няма да има за какво да разговаряме, се оказа, че
съществуват предостатъчно неща, които вълнуват и двама ни, като всеки от нас
внасяше своята собствена гледна точка. Чунбу обичаше да говори за далечното
минало, когато островът е бил независимо кралство. На тази тема се чувствах в свои
води, защото баба ми ми бе разказвала много за Тамната. Той от своя страна ми
обясняваше за конференциите в Москва и Кайро, където делегатите на Съюзниците
бяха поставили въпроса за независимостта на Корея. Не ми бе хрумвало, че
световните сили се интересуват от бъдещето на родината ми, нито пък че
постигането на свобода от Япония е нещо възможно.
- В колежа се запознах с младежи от Китай и Съветския съюз, които твърдят, че
животът може да бъде много различен - заразказва ми той. - Трябва да се борим да
поемем съдбата на родината си в свои ръце. Едрите фабриканти и земевладелци са
длъжни да споделят богатствата си с тружениците, които напояват земята с
кървавата си пот. Трябва да се въведе задължително образование както за
момчетата, така и за момичетата. Защо майките, сестрите и съпругите ни да се
претрепват от работа и да правят толкова много жертви? - Той замълча. Нима не се
бяхме оженили, за да помагам на майка му да плаща обучението му? - Това, което се
опитвам да ти кажа, Йонсук, е, че сме длъжни да се борим синовете и дъщерите ни да
могат да четат, да разбират света и да мечтаят за по-добро бъдеще.
В моментите, в които говореше така пламенно, ми напомняше за майка ми в дните
на подготовката на протеста срещу японците. Всичко това ме караше да го обичам
още повече, защото виждах в него прекрасния баща, в който щеше да се превърне. Щом
тази мисъл прелетя през ума ми, протегнах ръка, погалих го по корема и я плъзнах към
слабините му. Той бе млад, а аз, както се оказваше, умеех да бъда много убедителна.

***

На първи септември свекървата на Миджа пристигна в Хадо, за да разговаря с Тосен.

Без излишни увъртания мадам Ай мина направо на въпроса, по който бе дошла:
- Миджа още не е бременна. Ами вашата снаха? Носи ли дете в утробата си?
Когато Тосен лаконично й отговори, че от сватбата насам не съм имала месечно
кървене - представете си само как се чувствах да обсъждат подобни неща, докато им
поднасям чай, сякаш не съм в стаята, - мадам Ли заяви:
- Може би е време снахите ни да отидат на поклонение на богинята.
- Омъжени са едва от две седмици - отбеляза Тосен.
- Но вашата снаха е от жилав селски сой. Доколкото ми е известно, майка й е била
доста плодовита.
Тонът на мадам Ли никак не ми се понрави, а явно и на свекърва ми, която освен това
сигурно се бе жегнала от намека за собствената й неплодовитост.
- Има само един начин да се зачене дете - изсумтя Тосен. - Може би синът ви не е бил в
състояние да...
- Разбрах, че вашият син ще замине за Япония след две седмици. Дотогава трябва да е
посял семето си в утробата на снаха ви, не мислите ли?
Тъй като аз самата желаех това повече от всичко, бях убедена, че и Тосен споделя този
копнеж. Така повеляваше дългът й на майка и свекърва.
Мадам Ли продължи да излага доводите си:
- Местната управа изпраща сина ми на континента. Ще се обучава как да упражнява
още по-добър надзор над складовете. Казаха ми, че ще отсъства цяла година. - Тя
замълча, позволявайки на свекърва ми да осмисли казаното. Ако Миджа не заченеше в
най-скоро време, щяха да минат най-малкото година и девет месеца, преди мадам Ли
да може да се сдобие с внук. - Въпреки че е от града, селските ви обичаи явно са се
просмукали дълбоко в съзнанието на снаха ми. Вярва в способностите на шаманката
ви и в местните богини. - Тя вирна брадичката си. - Ето защо през следващите седмици
ще й позволя да идва в Хадо през ден, стига снаха ви да е съгласна да я води на
поклонение на богинята, която трябва.
- Японците налагат наказания на онези, които следват традициите на острова -
напомни й Тосен.
- И така да е, както разбираме, селяните продължават да правят каквото си знаят.
- Опасно е - възрази Тосен, която цял живот бе правила приношения на боговете.
Надявах се да не се пазари твърде настоятелно, защото много исках Миджа да дойде.
- Ето защо ще ви заплатя за създадените главоболия.
Доловила, че преимуществото е на нейна страна, свекърва ми махна с ръка, сякаш
отпъждаше лоша миризма.
- Лелята и чичото на Миджа живеят в Хадо. Да отседне при тях.
- Смятам, че и двете ще се съгласим, че щастливата жена е по- възприемчива към
семето на съпруга си.
- Но аз ще имам още едно гърло за хранене. А и ако снаха ви е тук, как моята ще
изпълнява съпружеските си задължения?
Преговорите продължиха в този дух, докато най-после двете не постигнаха съгласие.
До заминаването на Санмун Миджа щеше да ни гостува в Хадо през ден. Майка му пък
щеше да плаща на Тосен пари за храна за снаха си и скромна компенсация за причи-
неното притеснение.
Приятелката ми пристигна още на следния ден. Носеше пола, жакет и шапка с воал,
който падаше над очите й. Изглеждаше прекрасна. Разменихме си поклони, след което
най-сетне се прегърнахме. Първите думи, излезли от устата й, бяха:
- По-късно ще изпратят кола да ме прибере, но поне ме пуснаха да дойда.
Помоли ме да й услужа с панталон и туника от калот. Щом се преоблече, изглеждаше
досущ като момичето, с което бях израсла и което обичах с цялото си сърце. Имах да
й разказвам толкова много, но не успявах да взема думата, защото тя не спираше да
бърбори, като едновременно с това вадеше различни неща от кошницата, която бе
донесла.
- Кимчи, пресни гъби, бял ориз. И виж! Мандарини! Портокали!
И приятелката ми се засмя безгрижно, ала в погледа й зееше бездънна чернота,
каквато бях виждала в очите на умиращ октопод.
Преди да се отправим към светилището на богинята на плодовитостта и раждането
халман Самсон, тя пожела да посетим гроба на майка ми. Бях толкова щастлива да я
видя, че дори не се сетих да я попитам защо. Приготвихме храна, отидохме на
мястото, където почиваха тленните останки на майка ми, и седнахме да споделим
трапезата си с духа й. След като се наобядвахме, облегнахме глави една до друга и
започнахме да изливаме сърцата си, както бяхме правили винаги. Нямах търпение да
ми разкаже повече за сватбената и за всички останали нощи, а защо не и дни след
това.
- Нормално - отговори Миджа на въпроса ми. - Като при всички съпрузи.
От това заключих, че даряването на любов не й допада.
- Пробвала ли си да повдигнеш бедрата си така, че той да...
Но тя не ме слушаше. Извади от джоба си копринена кърпичка и бавно я разгъна. Върху
нея лежеше съвсем изчистена златна гривна. До не много отдавна нямаше да знам
какво представлява малкият предмет, но бях виждала жени с подобни украшения по
улиците, фериботите и автобусите в Осака, Пусан и Владивосток.
- Носят се за красота - бе ми обяснила Миджа.
Едва впоследствие, когато бях свикнала с лъскавите витрини на бижутерийните
магазини и научих повече за стойността на златото и среброто, идеята за украса
започна да ми изглежда като безсмислено разточителство.
- От Санмун ли ти е?
Представях си, че сигурно му харесваше да отрупва съпругата си с накити.
- Била е на майка ми - каза Миджа с глас, в който се долавяше нотка на благоговение. -
Не знаех за нея. Леля Лиок ми я даде в деня на сватбата.
- Леля ти? - попитах с недоумение. - Не мога да повярвам, че не я е продала.
- Знам. Като си помислиш колко ме тормозеше с работа.
- Смяташ ли да я носиш?
- Не, за нищо на света. Тя е всичко, което ми е останало от майка ми. Ами ако я изгубя?
- Ще ми се да имах нещо от майка си.
- Имаш, разбира се. Пособията, екипировката й. Нейния... - Тя улови ръката ми в своята.
- Притежаваш нейния дух, докато аз не знам нищо за своята. Приличам ли на нея?
Наследила ли съм усмивката й? Дали е изпитвала към баща ми същото, което аз из-
питвам към своя съпруг? Не зная дори къде е погребана. Никога не съм имала
възможността да сторя за нея и частица от всичко, което ти правиш за своята -
като това. - Тя посочи към полето наоколо, след което се взря настойчиво в мен. -
Представи си, че зачена от съпруга си... Какво ще стане, ако...
- Ти не си майка си. Няма да умреш при раждането.
- И все пак, ако това се случи, ще идваш ли на гроба ми? Ще се погрижиш ли шаманката
да изпълни нужните обреди?
Обещах й, но дори не можех да предположа какви мисли се въртят в главата й.
Прибрахме всичко в кошниците и продължихме към светилището на халман Самсон.
Когато наближихме, Миджа спря и ме дръпна назад:
- Чакай, не съм сигурна, че го искам...
Тъй като не пожела да сподели нищо повече, бе мой ред да попитам:
- Заради това, което се е случило с майка ти ли ?
- Не е това. Всъщност така е, но има и друго... Не съм сигурна, че искам да имам дете.
Нима това бяха думи на момичето, което пазеше износените си селски дрехи, за да ги
преправи на бебешки дрешки и одеялца, много преди у мен изобщо да съзрее идеята, че
един ден ще бъда майка? Явно почудата се бе изписала на лицето ми, защото Миджа
каза:
- Нещата между мен и съпруга ми не вървят добре. - Тя започна да гризе кожичката на
показалеца си замислено и явно се колебаеше. Най-сетне ми призна:
- Много е груб, когато сме заедно.
- Но ти си хеньо! Силна си!
- Следващия път го огледай добре. По-силен е от мен. И разглезен. Обича да има пълен
контрол. Не му дарявам любов. Той си я взема.
- Но ти си хеньо! - повторих аз. - Имаш пълното право да се разделиш с него. Женени
сте от съвсем скоро! Разведи се.
- В града не е като тук. Не мога...
- Но, Миджа...
- Нищо, няма значение - рече тя отчаяно. - Не можеш да ме разбереш. Забрави какво ти
казах. Да приключваме. Може би, ако зачена, нещата ще се променят.
Това бе моментът, в който можех да кажа нещо, което да промени хода на
последвалите събития, но аз бях млада и не бях наясно. О, разбирах живота и смъртта,
ала все още не си давах сметка за всичко онова, което може да се случи между първия
и последния ни дъх. Това бе грешка, вината за която щях да нося цял живот.
Принесохме даровете си и отправихме молитви към богинята да ни помогне да
заченем.
- Не просто да заченем - помолих се горещо аз, - а да заченем синове.
И когато Миджа додаде: „Които ще се родят здрави и ще имат любящи майки, които
да ги отгледат“, някак си успях да си внуша, че помрачението, което я бе обзело, е
отминало.

***

През последвалата седмица Миджа идваше в Хадо през ден, за да правим приношения
на светилището на богинята. Пристигаше с градските си дрехи, но бързаше да ги
смени с традиционното селско облекло. В мига, в който й видеше гърба, свекърва ми ни
избутваше от голямата къща, за да „се усамотим“. Нямахме нужда от подкана: и
денем, и нощем намирахме хиляди начини да прекарваме часове в постелята, без да
мигнем. В средата на втората седмица предложих на Миджа да покани съпруга си да
дойде да я вземе и да останат за вечеря.
Тя се съгласи, така че при следващото й идване поднесохме даровете си по-бързо от
обичайното и се прибрахме, за да приготвим трапезата. Кухните и на двете къщи
имаха излаз към двора, поради което се стараехме да говорим тихо - знаехме отлично,
че колкото и да недочува, свекърва ми сигурно се спотайва с наострен слух, за да не
пропусне какво имаме да си кажем.
Сега Миджа ми се стори по-щастлива, отколкото при първото си посещение, затова
я попитах дали й харесва отново да живее в града. Отговорът й ми даде да разбера, че
съм разтълкувала настроението й напълно погрешно.
- Когато си дете, всичко ти се струва огромно и удивително. Идването ми в Хадо бе
като връщане в миналото и дотогавашният ми живот вероятно ми е изглеждал по-
великолепен, отколкото е бил в действителност. Но двете с теб видяхме колко по-
голям и разнообразен е светът. Прелестта на Баба Солмунде и ширналото се до
безкрая море са ми все така скъпи, но градът ми се вижда малък и уродлив. Липсва ми
Хадо. Гмуркането. Пътуването из други страни. Но най-много ми липсваш ти.
- Ти също ми липсваш много, но може би така стоят нещата, когато си омъжена.
Въздухът изсвистя през стиснатите й зъби.
- Аз съм хеньо, а не нечия покорна съпруга. Съпругът ми и семейството му не познават
обичаите ни. Зачитат единствено конфуцианския принцип: „Като момиче се
подчинявай на баща си, като съпруга - на мъжа си, като вдовица - на сина си?
Опитах се да се надсмея над идеята:
- Че коя хеньо ще се съобразява с подобни правила? А и винаги съм смятала, че
следването на конфуцианските принципи се заключава в това мъжете да се отдават
на възвишени размисли под дървото на площада.
Въпреки цялата нелепост на това схващане Миджа не се засмя. По чертите й премина
угрижено изражение. Преди да успея да кажа каквото и да било, в двора влезе съпругът
ми. Тя надяна на лицето си приветлива усмивка и все така през стиснати зъби
прошепна:
- Трябва да помним, че и за двете ни женитбата ни е стъпка към по-добър живот.
Имаме съпрузи, които умеят да четат и смятат.
Чунбу отиде да се измие, а ние излязохме на пътя, за да посрещнем съпруга й. Най-сетне
в далечината изникнаха светлинките на чифт фарове, които постепенно се
приближиха. Санмун паркира автомобила недалеч от нас и слезе. Бе облечен в същия
небрежен стил както при първата ни среща. Двете с Миджа му се поклонихме
почтително.
- Къде са дрехите ти? - попита той грубо.
- Не исках да ги цапам - отговори тя почти шепнешком.
Можех да приема думите му като обида, но повече ме притесни унизителната
промяна в поведението на приятелката ми.
Направих крачка напред и се поклоних повторно.
- Съпругът ми няма търпение да се запознаете.
Санмун изгледа Миджа с крайчеца на окото. Тя застина като окаменяла. В този миг си
дадох сметка, че изпитва страх от него.
- Аз също - отговори най-сетне той. - Е, ще вървим ли?
Когато стигнахме до къщата и изу обувките си и влезе, Санмун сякаш се отпусна.
Затова пък двамата с Чунбу развалиха цялата вечеря. Мъже! Как може непрекъснато
да се чувстват длъжни да спорят и да се опитват да надделеят над събеседника си по
въпроси, над които нямат никаква власт или контрол?
- Японците винаги ще бъдат наши господари - настояваше Санмун. - Каква полза има
да им се противим?
- Корейският народ се е опълчвал срещу всеки завоевател - убеждаваше го Чунбу, -
особено нашите предци тук, на острова.
- Кога? Как? Силата е на тяхна страна.
- Може би. А може би водят битки на твърде много места - възрази му съпругът ми. -
След като и американците се включиха във войната, Япония със сигурност ще изгуби
територии. Когато преминат в отстъпление, ние трябва да бъдем готови.
- Готови? Готови за какво? - изстреля Санмун. - Ще ни мобилизират без оглед на
възраст, образование, семейно положение и пристрастия!
Това не бе безобидна заплаха. Собствените ми братя бяха взети в армията. Все още не
знаехме къде са и дали ще ги видим отново.
- Замисли се и за още нещо, приятелю - продължи Санмун. - Какво ще стане с хората
като теб, когато японците победят, както неминуемо ще се случи?
- Като мен? Какво означава това?
- Следваш в чужбина. Попил си чуждестранни идеи. Човек би си помислил, че си
подстрекател... Да не би да си и комунист?
Чунбу се разсмя гръмко и продължително.
- Сега се смееш, но когато японците победят...
- Ако победят...
- Ще избият предателите и всички, които са подбуждали към изменничество. Трябва
да бъдеш внимателен, братко - предупреди Санмун. - Никога не знаеш кой може да
слуша.
Миджа стисна ръката ми, за да ме успокои, че всичко е наред, ала семето на
съмнението вече бе посято в душата ми.

***

Настъпи 14 септември, когато съпругът ми трябваше да замине за Япония, за да

завърши следването си. Последната ни нощ заедно бе изпълнена с целувки и любовни
слова. Докато наблюдавах как се качва на малката моторница, която трябваше да го
откара до главното пристанище на острова, за своя собствена изненада избухнах в
ридания. Само за четири седмици момичето, което бе безкрайно разочаровано от
отредената му съдба, бе обикнало съпруга си от цялото си сърце. В това отношение -
както още преди сватбата бяха изтъкнали и баба ми, и Миджа - наистина ми бе
провървяло - защото не всички младоженки хранеха топли чувства към мъжете, с
които споделяха брачното ложе. Чунбу щеше да ми липсва. Войната бушуваше с пълна
сила навсякъде около нас и аз искрено се тревожех да не му се случи нещо, докато е
далеч.
Миджа пристигна на следващия ден, спазвайки новоустановения ни обичай. Заведох я
до светилището на богинята, но каква полза, когато съпругът ми го нямаше?
Поднесохме даровете, които носехме, и тръгнахме обратно към селото. Поседнахме да
си починем на едно възвишение с изглед към морето.
- Това ще бъде последното ми посещение в близко време - довери ми тя. - Съпругът ми
заминава след два дни. Ще обикаля из цяла Корея, където ще следи военните конвои да
достигат до местоназначението си. Както и сама ти чу, ще надзирава товаренето и
разтоварването. Японците му имат доверие и по думите му това е сериозно
повишение. Свекърва ми реши, че няма нужда да принасям дарове на богинята, след
като няма как да зачена.
Тези няколко седмици бяха безценен дар от съдбата, но ето че на двете отново ни
предстоеше да се разделим. Вече се чувствах сама и безкрайно самотна.

Златното въженце
Октомври 1944 година - август 1945 година

- Търся съдействието ви като водачка на местния колектив - обърна се към свекърва

ми Ким Инха. Бе от Сомундон, друга част на Хадо. - Нужни са ми двайсет хеньо за
работа в чужбина. Заминаваме за девет месеца във Владивосток и както обикновено,
ще се приберем навреме за събирането на реколтата от сладки картофи.
Бе краят на октомври - шест седмици, откакто съпругът ми бе заминал за Япония.
Когато пристигнахме в пултока, посетителката вече ни очакваше. Сега двете с Тосен
се бяха настанили в срещуположните краища на огнището. Една от девойките, които
тепърва започваха да чиракуват в колектива, вече бе разпалила пламъците и на
скарата се топлеше чайник с вода. Аз преглеждах екипировката си, но щом чух името
на добре познатия ми град, се спрях. През последните две години, когато работих там,
бях припечелвала отлични надници.
- Двайсет хеньо. Впечатляващо - рече Тосен. - С какво мога да ви бъда полезна?
- Търся млади омъжени жени, които още нямат деца - отвърна Инха. - Наистина,
понякога и те се затъжават за дома, но още са твърде неопитни, за да се безпокоят,
че съпрузите им ще завъртят любов с друга или ще си вземат втора жена. Пък и още
не се тормозят от мисли дали децата им не са болни, или не създават неприятности.
Смятам, че е важно да наемам жени с глави на раменете, чиито мозъци не са
размътени от мисли за мъже.
Това бе заобиколен начин да каже, че е дошла за мен. Предложението й ме зарадва и
развълнува. Какво щастие щеше да е да замина отново на гурбет. Хилядите задачи, с
които Тосен ме товареше у дома, заедно с необходимостта да се подчинявам на
заповедите й в пултока - колкото и правилни и мъдри да бяха - правеха живота ми
нетърпим. Грижех се за Юри следобед, когато често нервничеше и капризнечеше, и
това ме затормозяваше допълнително. Копнеех за любовта на съпруга си и утехата,
която Миджа ми даваше, поради което бях винаги раздразнителна и в лошо
настроение. Но когато свекърва ми изрече онова, на което най-много се надявах: „Мога
ли да ви предложа снаха си?“ - в стомаха ми сякаш се сгромоляса злокобна скала. Явно
нямаше търпение да се отърве от мен.
- На години е невръстна гмуркачка - продължи тя, - но уменията й са достигнали
нивото на младшите хеньо. - За пръв път получавах официално признание за
способностите си и част от мен се почувства горда и поласкана, ала черният камък
продължаваше да тегне в стомаха ми. - Трудолюбива е, но най-хубавото, което мога
да кажа за нея, е, че съпругът й е далеч, така че няма да страда за него повече,
отколкото сега. А и както изглежда, двамата със сина ми не са разполагали с
достатъчно време да заченат дете.
Този случай ме накара да започна да се чудя колко ли трудно ме понасяше свекърва ми.
Бях излязла права, а баба грешеше. Тосен никога нямаше да престане да ме вини за
злополуката, сполетяла Юри, и за гибелта на майка ми. Ако имаше начин да й помагам
да плаща образованието на съпруга ми и в същото време да съм по-далеч от очите й,
толкова по-добре. Чудесно. И аз не умирах да живеем под един покрив.

***

Пет дни по-късно, още по тъмно събрах багажа си, нарамих екипировката си за
гмуркане и се отправих към родния си дом. „Когато се гмуркаш, не се отдалечавай от
останалите. Учи с ушите и очите си. И най-вече - пази се - посъветвах аз сестра си, след
което се обърнах и към брат си: - Слушай какво ти казва сестра ти. Не излизай от
къщи. Пази се да не те видят японците.“ Сбогувах се и с баща си, макар че не бях сигурна
дали ще си спомня, че съм идвала. Спуснах се до пристана и се качих на корабчето, с
което аз и още две-три млади жени от други райони на Хадо трябваше да стигнем до
пристанището. Духът ми започна да се повдига.
Инха и останалите гмуркачки, които бе наела, вече ни очакваха до трапа на ферибота.
С едно-две от момичетата се бяхме виждали при предишни пътувания, но повечето
лица ми бяха непознати. Започнах да ги оглеждам крадешком, мъчейки се да разчета
по едва доловими сигнали кои от тях биха били надеждни партньорки във водата -
дали под дрехите им се криеха силни крака и ръце, дали изглеждаха отговорни, или пък
правеха впечатление на авантюристки, - когато изведнъж забелязах Миджа. Тя се
взираше вторачено право в мен със слисана усмивка и търпеливо чакаше погледът ми
да стигне до нея.
- Миджа! - Изтичах до нея и стоварих пътната чанта и екипировката си в краката ни.
- Идвам с теб - обяви тя.
- И свекърва ти не възразява?
- Свекър ми получи писмо от Санмун, в което пише, че престоят му на континента му
е много полезен и ще отсъства по-дълго от очакваното. В града не мога да се гмуркам,
така че, докато съпругът ми го няма, за тях съм само още едно гърло за хранене.
Не проумявах какъв бе смисълът да изпратят Миджа на гурбет - Санмун не се бе
оженил за приятелката ми заради уменията й на гмуркачка или способността й да
осигури препитание за семейството му, - но в крайна сметка какво от това? Нали
отново щяхме да бъдем заедно! Тя прихна и аз се разсмях заедно с нея.
През следващите няколко дни се опознахме и с останалите момичета. Бяха мили,
макар че повечето от тях бяха приели работата не за да припечелят пари, а за да
избягат по-далеч от опасностите, които ги дебнеха из родните им места.
- Един ден, докато се гмуркахме с жените от моя колектив, течението довлече при нас
подпухнали трупове. Първоначално ги взехме за пасаж риба - заразказва едно момиче
със заоблени бузи и потрепери от погнуса. - Явно бяха престояли във водата много
време, защото очите, езиците и лицата им липсваха, изядени от морските
обитатели.
- Рибари ли бяха? - попитах аз.
- По-скоро моряци. Труповете им бяха обгорели. От войната.
- Японци?
Момичето поклати глава:
- Не и ако се съди по униформите им.
Друга млада жена, чиито очи бяха толкова раздалечени, че й придаваха смущаващо
силна прилика с риба, бе изгубила три от сестрите си.
- Една сутрин отидоха да събират дърва за огрев и повече не се прибраха - разказа тя.
Казваха, че японските войници, които отвличаха момичета, за да ги използват за
разтуха на нагона си, се боели да посягат на нас, но кой знае? Ако гмуркачка или която
и да е друга жена от Чеджу бъдеше отвлечена и принудена да проституира,
унижението и позорът биха я възпрели да се върне на острова.
- Във Владивосток поне ще сме далеч от японските окупатори - обади се друга от
спътничките ни. - Съветският съюз воюва в Европа и не обръща внимание на Япония.
- По-скоро японците не обръщат внимание на Съветския съюз - отвърна
многозначително момичето със закръглените бузи.
С Миджа никога не разговаряхме за войната. Темата бе твърде щекотлива, тъй като
засягаше миналото на семейството й. Не бяхме се замисляли защо във Владивосток се
чувствахме в безопасност, но с изострените си сетива явно долавяхме, че това място
- където не ни се налагаше да се чудим какво ни дебне зад всеки ъгъл - ни предлагаше
относителна сигурност. Бяхме чували от съпрузите си за световните конференции,
военните стратегии и плановете за бъдещето на родината ни, които се крояха из
кабинетите на високопоставени политически водачи далеч от нас. Въпреки това,
изглежда, бяхме доста по-неинформирани от тези момичета.

***

Този път отседнахме не в любимия си пансион, а в общежитие, където ни настаниха

заедно с всички останали. Помещението бе продълговато и тясно, с един-единствен,
почернял от сажди и пристанищна мръсотия прозорец в самото му дъно. Докато
някои от спътничките ни побързаха да се разположат на триетажните легла, ние
двете предпочетохме да спим на рогозки върху земята, за да бъдем една до друга.
На другата сутрин станахме, събрахме екипировката си и се отправихме към
доковете. Корабчето не бе особено просторно - на палубата нямаше достатъчно
място за почивка за всички ни, а да се скрием на сушина, ако ни застигнеше лошо време,
щеше да е още по-невъзможно - но капитанът бе кореец и изглеждаше благонадежден.
След като напусна спокойните води на пристанището, съдът бе подхванат от
вълните, които ту го издигаха отвесно нагоре, ту го мятаха стремглаво в бездната.
Чувствах как стомахът ми се качва в гърлото или пропада в петите ми в унисон с
движението. Двигателят на корабчето бе мощен, но морето е безбрежно и могъщо.
Нагоре... надолу... нагоре... надолу... Започна леко да ми прилошава, но няма как да съм
била толкова бледа, колкото Миджа. Нито една от двете ни обаче не се оплака, а само
подложихме лицата си на вятъра, така че солените пръски да бръскат кожата ни.
Когато капитанът изключи мотора и корабчето започна да се полюшва по белите
гребени на вълните, всички като по даден знак започнахме да събличаме ежедневните
си дрехи. Миджа пристегна костюма ми, а аз - нейния. Провесихме на кръста си
коланите със сечива, нагласихме очилата, метнахме теуаците през борда и скочихме
в морето. Погълна ме ободрителна студенина. Започнах да се оттласквам с крака, за
да се задържа на повърхността. Въпреки това вълнението бе толкова силно, че
водата непрестанно заливаше лицето ми. Дъх, втори, трети... и спускане в дълбините.
Всеобгръщаща тишина. Сърцето ми биеше оглушително, тътен, който ми напомняше
да внимавам, да бъда нащрек, да държа сметка за онова, което ме заобикаля, и да
забравя за всичко останало. Нямаше да се лакомя. Нито пък да бързам. На първо време
щях само да огледам. Преброих един, два, три охлюва, които лесно щях да извадя по-
късно. Днес щях да заработя много пари! Вече се канех да изплувам, когато съзрях как
едно пипало изпълзява бавно, смукало по смукало, от скалистата си бърлога.
Запечатах мястото в паметта си и се стрелнах към повърхността. Моят сумбисори
се разнесе като въздишка над водата - хааа! Откачих мрежата от теуака, направих
няколко бързи вдишвания и отново се гмурнах. Когато доплувах до пукнатината, видях
не един, а два октопода, които се извиваха из размътената вода, вчепкани един в друг.
Прободох в главата първо единия, а после и другия, натиках ги в мрежата, докато още
бяха зашеметени, и се оттласнах нагоре. Хааа! Какъв триумф още при второто
гмуркане!

***

Миджа първа установи, че е бременна. Както и очаквах, заплака и започна да се

тревожи.
- Ами ако е момче и има характера на баща си?
- Ако в утробата ти расте син, със сигурност ще бъде съвършен като теб.
- Ами ако умра?
- Няма да го позволя - заклех й се аз.
Но както и да я успокоявах, тя си оставаше тъжна и угрижена.
Една седмица по-късно... О, радост! Чувствах се на седмото небе, при все че повръщах,
надвесена над парапета на корабчето. И в моята утроба растеше дете. Но двете
съвсем не бяхме единствените. Повечето от момичетата бяха омъжени от около
година или по-малко. И, о, чудо! Осем бяха бременни. Цялото това щастие, което я
заобикаляше, повдигна духа дори на Миджа. Бе една от многото. Разбира се, Инха не
остана във възторг.
Децата носят надежда и радост, но естествено, всяка от нас копнееше за син. Няколко
от момичетата бяха запазили в тайна бременността си, за да заминат. Това
означаваше, че първите бебета се очакваха най-много след пет месеца. С Миджа
изчислихме - ако, разбира се, смятахме правилно, - че нашите деца ще се появят на бял
свят около средата на юни. Но първо трябваше да се преборим с тежките първи
седмици и непреодолимото гадене. Всяка сутрин призори, когато корабчето навлезеше
навътре в морето, се повтаряше едно и също. Достатъчно бе да се разбунтува
стомахът на една от нас, за да започнем да повръщаме една през друга. На капитана
му бе все едно, стига онова, което излизаше от стомасите ни, да заминаваше направо
в морето, а Инха промени мнението си и реши, че тези от нас, които бяха бременни, ще
са още по-мотивирани да добият богат улов.
Почти ежедневно се хранехме с каша от морско ухо заедно с органите, тъй като бе
известно, че това е най-питателната храна, а и децата ни щяха да се приучат да
харесват вкуса на морските дарове. Скоро коремите ни наедряха и започнахме да
отпускаме вървите, които пристягаха костюмите от двете страни. Надявахме се
рожбите ни да се родят „на нивата“, което в нашия случай означаваше да поемат
първата си глътка въздух на корабчето или да напуснат утробите ни, докато се
гмуркаме.
Бременността предизвиква промени не само в тялото на жената, но и в начина й на
мислене. Нещата, които толкова обичахме да правим преди, сега ни изглеждаха
глупави. Желанието да препускаме от място на място с лист и въглен в ръка се бе
изпарило. Тези спомени вече бяха запечатани завинаги. Сега усилията ни бяха насочени
към благополучното износване на рожбите ни. По времето, когато се възцариха
месеците на смразяващ студ, сутрешното гадене на Миджа бе напълно преминало.
При мен то продължи по-дълго, но скоро установих, че гмуркането в ледената вода ми
носи моментално облекчение. Потапянето в студените й дълбини сякаш успокояваше
детето в утробата ми, унасяше го в сън, караше го да застине в пълна неподвижност.
С течение на месеците и наедряването на телата ни благоприятното въздействие на
водата придоби нови измерения. Щом се гмурнех, усещах как бебето става почти
безтегловно, а нежният масаж на вълните уталожваше болежките. Чувствах се
силна. Миджа изпитваше същото.
С времето на бял свят започнаха да се появяват и първите деца. Тъй като на брега
нямаше кой да се грижи за тях, майките завързваха люлките им с въжета за
палубата. Щом навлезехме навътре в морето, капитанът, както обикновено,
отдалечаваше корабчето от мястото, където се гмуркахме, но вече на по-малко
разстояние. Като всички новородени и тези спяха в течение на часове, а ритмичното
люлеене ги успокояваше. Въпреки това, когато денят започнеше да клони към обед, при
някое от поредните ни изплувания на повърхността, наред с неподражаемия,
характерен сумбисори на всяка от нас из въздуха се разнасяше също така не-
подражаемият и характерен плач на бебетата. Обедите преминаваха сред оживление
и трескава суетня. Младите майки кърмеха рожбите си, като едновременно с това
тъпчеха в устите си просо и кимчи. Ние, останалите, се перчехме с улова си и
клюкарствахме. След това се връщахме обратно във водата.
Родилните мъки на Миджа започнаха в средата на юни, докато се гмуркахме. Въпреки
това тя продължи да работи до последния час, когато двете с Инха й помогнахме да
се качи на палубата и й акуширахме. След хилядите й лоши предчувствия бебето почти
изплува от утробата й. Момче! Кръсти го Йочан. Чрез обредите, които той щеше да
изпълнява след смъртта й, макар и преселила се в отвъдното, тя щеше да остане
свързана със семейството си на този свят. След като се прибрахме в общежитието,
приятелката ми принесе дарове на халман Самсон - закрилницата на пеленачетата,
и халман Чусон - богинята, която бе в състояние да предизвика смъртта им с едно
докосване със своето гибелно цвете.
През това време аз приготвих супа с юфка от елда, която, както е известно, действа
пречистващо на кръвта на родилката. За жалост, специалните дрешки, които бебето
трябваше да носи през първите три дни от живота си, за да го предпазят от болести
и беди, не бяха благословени от шаманката. Когато обаче четвъртата сутрин
настъпи благополучно, Миджа вече можеше да си отдъхне.
Самата аз също бих предпочела да родя в морето, но бе писано друго: водите ми
изтекоха посред нощ осем дни след появата на Йочан. Раждането бе още по-леко и от
това на Миджа. Детето, излязло от утробата ми, се оказа момиченце. Харесваше ми
името Мин, към което добавих - „ли“, името, което дъщеря ми щеше да споделя със
своите още неродени сестри. Разбира се, все още трябваше да осигуря наследник, който
да продължи рода, но какво щастие бе да зная, че един ден ще има кой да се грижи за
мен и съпруга ми и да ми помага да подсигуря средства за образованието на синовете
ни. Миджа направи специалната супа, след което принесохме дарове и зачакахме да
минат първите три дни, за да сме сигурни, че Минли ще оцелее. Ознаменувахме този
най-важен момент в живота си, като очертахме стъпчиците на двамата върху
страници от книгата, която приятелката ми пазеше от баща си.
След няколко дни се върнахме на корабчето заедно с новородените ни деца. Докато се
гмуркахме, те лежаха едно до друго в люлките си, които сега бяха привързани към тези
на останалите бебета. При всяко връщане на борда, за да се стоплим, сваляхме
горниците на костюмите си и слагахме рожбите си да сучат на гърдите ни. Бях
откърмена с поговорката: „Добрата жена е и добра майка.“ Бях се учила на това от
своята собствена майка, а след гибелта й - и от грижите, които трябваше да полагам
за братята и сестра си. Може би затова обикнах дъщеричката си още от мига, в който
пое първия си дъх. Противно на очакванията, че на Миджа ще й липсва майчинско
чувство, между нея и сина й възникна мигновена дълбока връзка. Когато го кърмеше,
тя свеждаше лицето си към неговото, шепнеше му нежно и го наричаше оджини -
„добродушко“. „Нахрани се добре, оджини - гукаше му тя. - А сега спинкай. Не плачи.
Мама е тук.“
В края на юли, когато договорите ни изтекоха, а Йочан и Минли бяха навършили шест
и пет седмици съответно, четиримата отпътувахме с ферибота за Чеджу.
Пристигането ни на острова бе белязано от страх и надежда. От малка бях свикнала
с присъствието на японските военни, но сега те бяха много повече от всякога:
стотици, може би хиляди войници, които слизаха от акостиралите кораби, мотаеха
се напред-назад или маршируваха под строй. Гледката бе толкова стряскаща, че с
присъщото си любопитство Миджа се приближи към двама хамали и започна да ги
разпитва:
- Защо са толкова много?
- Настъпил е обрат в хода на войната - отговори единият, като сниши глас.
- Не е изключено японците да изгубят! - възкликна другият и бързо сведе поглед, за да
не бие на очи.
- Да изгубят? - повтори Миджа като ехо.
Всеки кореец бе хранил надежди един ден да се освободим от японците, но надмощието
на окупаторите бе толкова голямо, че думите на хамалите ми прозвучаха
невероятно.
- Чували ли сте какво е „последен рубеж“? - попита първият. - Колониалните власти
твърдят, че Съюзниците ще използват Чеджу, за да настъпят към Япония. Очаква се
островът да се превърне в център на най-големите сухоземни и морски битки! Говори
се, че над седемдесет и пет хиляди японски войници се укриват под земята...
- А тези над земята са още повече. Казват, че още двеста и петдесет хиляди...
- След като превземат острова, Съюзниците ще смажат окупаторите и ще направят
последната крачка към Япония.
Спомних си разказите на баба ми как някога монголите са използвали Чеджу като
подстъп към Япония и Китай. Неотдавна японците бяха превърнали острова в база,
откъдето предприемаха въздушни бомбардировки над Китай. Ако тези двамата бяха
прави, поредният завоевател щеше на свой ред да си послужи с нас, този път, за да се
домогне до Япония.
- Чух, че тук са разположени десет японски дивизии - повечето от които се укриват! В
пещери! В лавови тръби! Имало и специални бази, вкопани в крайбрежните скали! -
Страхът бе довел мъжа до нервна превъзбуда. - От там ще могат да насочват
миноносците си право срещу американските кораби. Знаете ги какви са японците. Ще
отбраняват острова, докато не бъдем избити до крак. Ще се бият до последна капка
кръв!
Миджа покри устата си с длан. Притиснах Минли още по- силно в обятията си.
Мисълта, че войната настъпва към острова ни, бе ужасяваща.
- Какво да правим? - попита приятелката ми с разтреперен глас.
- Не можем да сторим нищо - отвърна първият хамалин и се почеса по лицето. - Имате
късмет, че не бяхте тук преди три месеца...
- Японците планираха да изселят жените на континента и да изпратят останалите
мъже на фронта...
- Тогава обаче американците започнаха да ни бомбардират...
- Да бомбардират Чеджу? - попитах аз, изтръпнала от притеснение за семейството
си.
- Няколко техни подводници са разположени в близост до брега - съобщи първият.
- Потопиха „Ковамару“ - добави вторият.
- Но това е пътнически кораб! - възкликна Миджа.
- По-точно беше пътнически кораб. Стотици жители на Чеджу намериха смъртта си
на него.
- Сега японците искат всеки на острова да бъде готов да се бие с американците,
когато атакуват сушата...
- Всеки на острова? - повтори Миджа.
- Вървете си у дома - посъветва ни вторият хамалин. - И се надявайте най-лошото да
се размине.
Ужасяващите новини направиха болката от раздялата ми с Миджа и сина й още по-
непоносима. Трябваше да се върне в дома на съпруга си, а нямаше съмнение, че главният
град на острова щеше да е първата цел при нападение от страна на Съюзниците.
Приятелката ми, която вероятно бе стигнала до същото заключение, изглеждаше
пребледняла като платно. Доловил нервността на майка си, Йочан нададе рев.
Необходимостта да бързаме ни принуди да наемем по един носач, който да ни помогне
с багажа. След като покупките й бяха натоварени в ръчната количка, Миджа се обърна
към мен.
- Надявам се пак да се видим.
- Ще се видим - обещах й аз, но не бях никак уверена в думите си.
Погалих бузката на Йочан, а тя положи длан върху главичката на Минли. Останахме
така в течение на един дълъг момент.
- Дори и разделени - каза Миджа, - винаги ще бъдем заедно.
Тя плъзна в ръката ми сгънат къс хартия. Разгърнах го. Върху страницата имаше
изписани някакви символи.
- Преди да замина, накарах свекър ми да напише адреса, където живеем, в случай че
нещо се случи с мен. Давам ти го. Надявам се някой ден да дойдеш да ме видиш.
С тези думи Миджа щракна с пръсти на носача да тръгва и забърза след него през
гмежта от войници. Гледах подир тях, докато се изгубиха в далечината, но тя не се
обърна нито веднъж.
Всеки завой по пътя до Хадо разкриваше нови и нови промени. Сякаш целият остров се
бе превърнал в огромна крепост. Във всяка нива, на всяко възвишение бяха разположени
войнишки лагери. В подножието на древните кули, издигащи се по върховете на
ореумите, бяха поставени охранителни постове. В течение на векове тези накацали
по вулканичните конуси наблюдателници бяха служили като съобщителни
съоръжения при нужда от организиране на отбрана. Сега от тях стърчаха оръдия с
дула, насочени към морето. Дори гарваните, тази така обичайна гледка за острова,
ми се струваха като черна прокоба.
Когато се прибрах у дома, страховете ми придобиха дълбоко лични и непосредствени
измерения. През изминалата зима сестра ми бе починала от „премръзване“. От
двамата ми братя все още нямаше ни вест, ни кост. Но сега нямах право да се отдавам
на скръбта си. Не биваше да помрачавам радостта на близките си, които изглеждаха
толкова щастливи да се запознаят с новороденото ми дете. Тосен бе на седмото небе,
че има внучка, и ни посрещна с традиционните думи: „Когато се роди момиче,
семейството устройва тържество. Когато се роди момче, получаваш ритник в
слабините.“ Тя опъна на предната врата на къщата златно въженце, окичено с борови
клонки, за да могат всички да разберат благата вест, че съм дала живот на момиче,
което един ден щеше да помага за препитанието на семейството. Усмивката на Юри
не слизаше от лицето й, но трябваше да внимавам да не я оставям сама с Минли. Знаех,
че зълва ми никога не би я наранила нарочно, но не можех да разчитам, че ще бъде
достатъчно нежна и грижовна.
Ала човека, когото копнеех да видя повече от всичко - съпруга ми, - го нямаше. Чунбу се
бе завърнал благополучно от Япония и незабавно бе назначен като учител в основното
училище в Пукчон, на около шестнайсет километра от Хадо. Вече се бе преместил там,
за да подготви новия ни дом. Бях готова да тръгна на мига, но Тосен ме помоли да
остана, за да й помогна с прибирането на сладките картофи. Двамата с Чунбу се бяха
разбрали да замина при него в началото на септември, когато започваше учебната
година. Трябваше да се примиря и да продължа живота си постарому.
Разбира се, живеехме в ужас. Ако от небето започнеха да се сипят бомби или на брега
акостираха лодки, пълни с чуждестранни войници, единственото, с което
разполагахме за защита, бяха лопатите и мотиките, с които обработвахме земята,
и куките и копията, с които си служехме в морските дълбини. Ала нищо друго не ни
напомня, че животът продължава въпреки всичко, така, както невръстните ни деца.
Кусун бе родила момиченце, Уансун, което бе на възрастта на дъщеричката ми.
Четирите прекарвахме голяма част от времето заедно. Тя често се отдаваше на
щастливи размисли как един ден децата ни ще бъдат близки като нея и сестра й или
мен и Миджа.
- Минли и Йочан може да се оженят един ден, но между тях никога няма да има такова
приятелство, каквото между тях двете с Уансун.
Оставях я да си мисли каквото си иска. Приемах приятелството й повече по
необходимост, отколкото от привързаност или духовна близост. Децата ни имаха
нужда от непрекъснато кърмене, миене, преобличане, утешаване и приспиване, така
че компанията й бе добре дошла.
За щастие, Минли бе кротко бебе, което означаваше, че можех да се занимавам с нещо
друго, докато я наглеждам. Когато оставах в малката къща, обикновено поправях
мрежи, точех ножове или кърпех костюма си за гмуркане, а нея залисвах, като люлеех
креватчето с крак. Вземах я със себе си и когато отивахме да прибираме реколтата,
като само покривах люлката с платно, за да й пази от слънцето. Когато се гмуркахме
с Тосен и колектива, я поверявах в ръцете на баща ми. На обяд и в края на деня той
неизменно ми я носеше в пултока, за да мога да я накърмя. Грижите за децата винаги
му се бяха удавали с лекота, а и напоследък пиеше по-малко.
Всичко това - животът ми като зряла жена, съпруга, майка и хеньо - продължи точно
седмица. Научихме новината от мъжете, които седяха под дървото на площада и
слушаха радио. В онзи ден, 6 август, Съединените щати бяха пуснали атомна бомба над
Хирошима. Нямахме представа какво е атомна бомба, но според разказите градът бе
изравнен със земята. Безпокояхме се за съпруга на Тосен, който работеше там... Ако
Чунбу си дойдеше и потърсеше шаманката Ким, за да извърши обредите за упокой на
духа на баща му, щяхме да сме принудени да приемем, че свекър ми е загинал. Но това
не се случи. Въпреки това Тосен - която не знаеше каква е съдбата на мъжа й, но
подозираше най-лошото - проля много сълзи от притеснение и мъка. Два дни по-късно
говорителят по радиото обяви, че Съветският съюз е обявил война на Япония. На
сцената бе излязла още една световна сила, която също можеше да сметне за угодно
да използва Чеджу като подстъп за бъдещите си завоевания. Още ден по-късно
Съединените щати хвърлиха втора атомна бомба - над Нагасаки. Щом американците
бяха в състояние да атакуват Япония по въздуха, нищо не би ги спряло до нападнат и
гъмжащия от японски войници Чеджу. Какво ли щеше да стори Съветският съюз
тогава?
Ала не последва нито гибелен взрив, нито нападение по суша или море, защото шест
дни по-късно японският император обяви капитулация. По стара традиция да
кръщаваме историческите събития на датата, на която са се случили, този ден стана
известен като 8.15 - 15 август, Деня на освобождението. Най-сетне бяхме свободни от
окупаторите! Нещо повече, бяхме пощадени от немислимата по мащабите си гибел,
до която би довело нападението на Съюзниците. Тази нощ си легнахме, изпълнени с
въодушевление, но на другата сутрин нищо не се бе променило: японците - и военни, и
цивилни - продължаваха да са тук. По радиото съобщиха, че Корея преминава под
съвместното управление на четири държави: Съединените щати, Съветския съюз,
Великобритания и Китай. Някакви високопоставени мъже на другия край на света пък
бяха разделили страната ни по протежение на 38-ия паралел. Макар никой от нас да
не осъзнаваше практическите последствия от подобно решение, то означаваше, че
териториите северно от тази ос оставаха под контрола на Съветския съюз, а тези
на юг от нея, където се намираше и Чеджу - под управлението на Съединените щати.
Международната опека щеше да продължи до осъществяването на преход към
независимо управление и изграждането на новите основи на държавата. Мислехме си,
че ще бъдем свободни, но единствената разлика бе, че на мястото на японското знаме
бе издигнат американският флаг. Един колонизатор бе сменен с друг.

Да зависиш от фуста
Септември 1945 година - октомври 1946 година

Две седмици по-късно се заех с приготовленията за заминаването си при Чунбу. Тосен

ми помогна да събера багажа си и след като всичко бе опаковано, каза:
- Вие с Чунбу сте още младоженци. Имате и новородено дете, което той дори не е
виждал, но те умолявам: вземи Юри със себе си. Винаги си се отнасяла добре с нея, а и
няма да е задълго.
Знаех, че се безпокои за съдбата на съпруга си.
Съгласих се, за да облекча поне отчасти бремето, което носеше на плещите си. И така
на 1 септември баща ми подкара прасето, а баба ми и брат ми - който вече не
трябваше да се крие - натовариха рогозките, юрганите, дрехите и кухненските
принадлежности в специално наетата конска кола, която чакаше на уличката. След
малко се появи и Юри, водена за ръка от Тосен. По страните на свекърва ми, чиято
твърдост винаги ми бе служила за пример, се стичаха сълзи.
- Грижи се за нея - помоли ме тя.
- Ще се грижа, обещавам.
- Ела си за новогодишния фестивал - каза баща ми.
- Ще си дойда не само за него. Пукчон не е толкова далече. Ще мога да се връщам от
време на време.
Но същевременно си мислех и за това, че сега ще ми е по-лесно да посещавам Миджа в
града, който се намираше на около двайсет километра по-нататък от Пукчон.
Подобно разстояние можех да измина и пеша.
Коларят бързаше да потегли, така че нямаше време за сълзи, ала чувството на
безпокойство, което ни измъчваше, направи раздялата още по-непоносима. Докато
каруцата се подрусваше по черния път и ме отнасяше все по-далеч, очите ми оставаха
приковани от смаляващите се фигурки на близките ми. Дори Тосен не помръдна, преди
да се изгубим от поглед.
Няколко часа по-късно пристигнахме в Пукчон. Оставих коларя на пътя да наглежда
Юри, прасето и багажа и закрачих покрай каменни къщи със сламени покриви, през
лабиринт от улички, които скоро ме отведоха до брега. Селото бе построено около
малък, добре защитен залив. Плажната ивица бе по-широка, отколкото тази в Хадо,
но и тук имаше изобилие от вулканични камъни, по които сега се упътих към пултока.
Влязох в ограждението с Минли на ръце.
Край огнището седяха три жени, огрени от слънчевите лъчи, които падаха отвесно
между стените. Поклоних им се дълбоко няколко пъти, а те скочиха на крака и ме
приветстваха с гръмките си гласове:
- Добре дошла! Добре дошла!
След като се представих, им съобщих и защо съм тук:
- Съпругът ми Ян Чунбу е новият учител в селото ви. Бихте ли ми казали как да стигна
до дома му?
Една около четирийсетгодишна жена с мускулести бедра и ръце пристъпи напред.
- Аз съм предводителката на колектива. Казвам се Ян Киуон. Съпругът ти ни
предупреди, че ще пристигнете. Разбрахме, че си опитна гмуркачка. Бихме искали да
ти предоставим права за гмуркане в нашето село.
Поклоних се още няколко пъти в израз на признателност, но бях длъжна да добавя едно
условие:
- Трябва да видя какво ще каже съпругът ми. Както знаете, той работи.
Подобно положение бе нещо непознато за тях и жените се разсмяха добродушно.
- Ти и бебето ти сигурно сте уморени - каза Киуон. - Ела, ще те заведем до дома ти. -
Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре и тя добави с многозначителни нотки в
гласа: - Съпругът ти гори от нетърпение да пристигнеш.
Останалите избухнаха в гръмогласен смях, а аз поруменях.
- Няма защо да се стесняваш пред нас. Това бебе не е дошло на бял свят само като сте
се гледали влюбено.
Тя ми махна да я последвам, но двете й посестрими тутакси се присламчиха и
тръгнаха с нас. Преминахме през нова плетеница от улички. В дъното на една от тях
зърнах училището. Вдясно се нижеха редица неголеми къщи, всяка заобиколена от
самостоятелен каменен зид.
- Учителите живеят в тези постройки - каза Киуон. - Ето това е вашата.
Една от жените се провикна:.
- Учителю Ян, жена ви пристигна!
Заливайки се от неудържим кикот, трите ми спътници ме избутаха през портата,
след което се отдалечиха по уличката, оставяйки ни насаме. Когато силуетът на
Чунбу се очерта в отвора на вратата, всички тревоги от изминалите месеци -
раздялата ни, грижите за новородената ни дъщеричка, очакванията кръстопътният
ни остров да бъде погълнат от пламъците на войната - се изпариха без остатък.
Колкото и независима и обръгнала да бях, съпругът ми ми бе липсвал много. Той се
спусна насреща ми, но на около метър от мен се спря, за да си разменим поклони и неж-
ности.
- Липсваше ми.
- Радвам се, че си добре.
- Изглеждаш добре.
- А ти - отслабнала.
- Това е дъщеря ни. Кръстих я Минли.
Той отгърна пеленката от грубо платно, която предпазваше личицето й от
слънцето, и се усмихна.
- Прекрасно момиченце. И прекрасно име.
- Юри ни чака в колата - осведомих го аз.
По лицето му премина мимолетна сянка. Може би не такава среща бе очаквал след
продължителната ни раздяла, но после изражението му отново се разведри.
- Да я доведем и да пренесем багажа - каза той.
Коларят дотътри багажа ми до къщата, а Чунбу съпроводи сестра си вътре. В това
време аз пък й приготвих местенце в съседство с топлата кухненска стена. После аз и
съпругът ми се заехме да подредим вещите ми. Много скоро Минли заспа в креватчето
си. Без дори да се докоснем до вечерята, която бе приготвил, двамата постлахме
рогозките. Бе зажаднял за плътта ми, но не колкото аз за неговата. Не се
притеснявахме, че Юри може да ни види или чуе. Когато всичко свърши и сгуших глава
в сгъвката на ръката му, аз отправих молитва към халман Самсон: „Нека тази нощ
зачена син.“
На следния ден японският император подписа официалното споразумение, с което се
слагаше край на войната. Това накара тълпи войници да изпълзят от пещерите и
тунелите като мравки от мравуняк, наводнен от придошли води. Мнозина от тях
дори не изчакаха военния транспорт, а се качиха на ферибота и заминаха по родните
си места. Хиляди други обаче останаха да лагеруват по възвишенията. По-малко от
седмица по-късно фазата на луната ми подсказа, че първият период за гмуркане за
този месец е почти към края си. На сутринта, докато стоях на прага заедно с
приседналата в краката ми Юри, покрай къщата преминаха гмуркачите от други
части на Пукчон, които слизаха към брега. Много от тях ме подканяха да се присъединя
към тях: „Тръгвай с нас!“, „Ела в пултока!“ Аз само им помахвах с ръка и гледах след
тях. Следобед, след като бях премела двора, изкъпала Юри и приготвила туршия за
зимата, отново излязох да ги наблюдавам как се връщат от морето - щастливи,
шумни и силни. Обзе ме тъга по компанията на Кусун и Уансун, по утехата и
приятелството, които ми даваха посестримите от колектива, и по много, много
други неща.
На десети септември в Чеджу се проведе първата среща на Комитета по
подготовката на независимостта на Корея. Всички негови членове бяха хора, които
бяха предвождали или участвали в антияпонски движения. Целите му, разбира се, бяха
постигането на пълна независимост на острова и цяла Корея и провеждането на
първите избори в историята на страната. Впоследствие организацията получи
името Народен комитет. Във всяко село бяха основани местни разклонения, които се
заеха с учредяването на младежки клубове, мироопазващи отряди и женски
сдружения. С тяхна помощ бяха подети начинания за ограмотяване. Образованието
ставаше задължително за момчетата, но жените и момичетата също бяха
насърчавани да посещават училище.
- Старейшините на селото искат да подпомогнат пробуждането на политическа
осъзнатост у жени като теб - каза ми Чунбу. - Надявам се, че ще посещаваш училище.
- Майка ми искаше да бъда грамотна и самата тя бе политически осъзната -
отговорих му аз.
- А сега и ти на свой ред можеш да бъдеш пример за дъщеря ни, какъвто е била майка
ти за теб.
Самата аз обаче се питах за какво ми е образование, когато копнеех единствено да се
гмуркам отново.

***

Бракът ни не бе от традиционните. Чунбу ходеше на работа всеки ден, което

означаваше, че на мен се падаше задължението да гледам Минли, а това ме лишаваше
от възможността да се гмуркам с останалите жени. Наред с грижите за дъщеря ни
имах задачата да следя Юри да не се отскубне от въжето и да тръгне да скита из
селото. Чистех и перях. Съпругът ми се прибираше уморен, а тепърва имаше да
проверява работите на учениците си, така че пак аз трябваше да приготвя вечерята.
Той не спираше да ме насърчава да посещавам вечерното училище, затова и ходех.
Четенето и писането обаче не ми се удаваха. Моята стихия бе морето, но въпреки
всичко не се отказвах от опитите да бъда традиционна съпруга. Засадих зеленчуци и
подправки в градинката на двора. В редките горещи есенни дни приготвях на Чунбу
студена супа от стъргана краставица и домашно смлени соеви кълнове в рибен бульон.
Когато се простудеше, го глезех с каша от бобено брашно с тофу и ориз, завит в млади
бобови листа. Той самият бе много различен от останалите мъже, които висяха под
дървото на площада, готвеха каша от морско ухо за пеленачетата, играеха комар и се
наливаха с алкохол. Животът ни бе преобърнат с главата надолу в сравнение с този
на другите и в пълен разрез с местните обичаи. Мислех си, че така ще ни бъде добре.
Ала с напредването на луната на нощното небе - знак, че наближава следващият
период за гмуркане - морето започна да ме мами неустоимо. Бях издържала далеч от
него малко повече от три седмици.
Една нощ - след като Минли и Юри бяха заспали, а ние с Чунбу правихме любов - най-
после събрах смелост да повдигна въпроса пред него.
- Живеем под един покрив от съвсем скоро, след като бяхме разделени почти цяла
година. Преди това прекарахме заедно едва няколко седмици...
- И все още не се познаваме много добре - довърши той вместо мен. - Много ми се иска
да те опозная. - Той се наведе към мен и ме целуна по бузата. - Да не съм те наранил по
някакъв начин? Надявам се, че знаеш колко съм ти благодарен за всичко, което правиш.
Дори само за това, че се грижиш за сестра ми... Но моля те, кажи ми какво да направя,
за да бъда по-добър съпруг.
- Ти си прекрасен съпруг и повече от всичко искам да бъдеш щастлив - отговорих аз. -
Но тъгувам за морето.
Той обърна към мен лицето си, на което бе изписано объркано изражение.
- Не искам да съм мъж, който се е увесил на фустата на жена си.
- Нямам това предвид. - Исках да му обясня това, което чувствах, така, че да ме
разбере. - Обожавам да ме докосваш и да се любим, но аз съм хеньо, а да бъдеш хеньо...
- ... е опасно.
- ... е част от мен - поправих го аз. - Не мога без гмуркането. Копнея за водата и
тържеството, което ме изпълва, когато уловя нещо ценно. Липсва ми компанията на
останалите жени. - Не споделих колко ми се нравеше, че с тях можехме да разговаряме
и да се смеем свободно, без страх, че ще обидим чувствителните мъжки уши. - Но най-
много ми липсва да съм полезна за себе си и другите. Трудила съм се през целия си
живот, защо да спирам само защото ти си учител?
- Надявах се да мога да те държа далеч от опасностите на морето след случилото се
с майка ти и Юри, но щом това е толкова важно за теб, няма да заставам на пътя ти.
Аз съм син на майка си. Тя не се отказа от гмуркането, когато сестра ми пострада, не
се е отказала и сега, когато баща ми...
Дори и той не бе в състояние да изрече онова, което трябва да бе истина - че баща му
се е превърнал в един от хилядите гладни духове, скитащи се сред пепелищата на
Хирошима.
- Вече имаме една дъщеря - побърза да смени темата Чунбу. - Ако халман Самсон е
благосклонна към нас, може да ни дари с още много деца. Независимо дали са момчета,
или момичета, бих искал да им осигурим образование, така както ми се иска и ти са-
мата да имаш възможността да се изучиш.
Да изпратим дъщеря си на училище? При цялата страст на съпруга ми към
образованието не бях сигурна дали ще мога да й осигуря подобен лукс. Дори и
момичетата да можеха да посещават обществените училища, не бих искала да давам
пари за такси. А самата идея да я изпратим в частно... Чунбу вероятно бе доловил
мислите ми.
- Ще решим заедно какво е най-добре за децата ни. Държа на образованието толкова,
колкото ти на морето, но с парите, които печеля, никога не бихме могли да изучим
пет, шест или седем деца. Ще ми е нужна помощта ти.
- Седем? - Започнах да изчислявам наум колко ще струва таксата за толкова деца.
Невъзможно.
Двамата се разсмяхме в един глас и той ме привлече към себе си.
- Дори и Минли да е единственото ни дете, бих искал тя да получи същите
възможности, каквито бяха осигурени на мен самия. Ще я пратим на училище и...
- Не и ако имаме седем деца! Помощта й ще ми е нужна за отглеждането на по-
малките, а след това и за изплащането на таксите за обучение на братята й.
- Братята и сестрите й - напомни ми той.
Потупах го снизходително по гърба. Ех, мечти! Но какво друго да очакваш от един
мъж?
На другата сутрин тръгнах да разпитвам от врата на врата за някоя млада девойка
или старица, която би могла да ме отмени в грижите за Юри и Минли. Спрях се на една
жена в по-напреднала възраст, която наскоро се бе оттеглила от живота в морето.
Баба Чо прие работата срещу пет процента от онова, което успеех да извадя от
дъното на океана, под формата на храна за трапезата й. Вечерта извадих от вещите
си костюма за гмуркане, очилата, теу- ака и останалите си пособия.
На другия ден баба Чо дойде у дома рано сутринта. Минли веднага се укроти в
прегръдката й, а Юри като че изобщо не се интересуваше, че у дома има непозната. На
всяка майка й се налага да остави децата си, за да се труди, и това неизменно ни носи
страдание, ала го правим въпреки всичко. След като се сбогувах с тях, взех
екипировката си и се упътих към пултока.
- Чудехме се колко още ще издържиш, преди да дойдеш при нас - подвикна ми Киуон
вместо поздрав. - Жената не е създадена да се върти край печката!
Понякога колективът от дадено село не е благосклонен към новодошлите. В някои
случаи ловният му район е прекалено ограничен или запасите му са изчерпани поради
алчност или лошо стопанисване. Друг път местните жени просто не харесват
пришълката или пък семейството на съпруга й е давало поводи за неприязън и лоши
чувства. Възможно е и уменията на самата гмуркачка да не са достатъчно добри и
тя да не е в състояние да се приспособи към непознатите води. Това обаче не важеше
в моя случай.
- Хей, съпругът ти е учител на сина ми! - провикна се една от жените. - Ела седни до
мен!
- Живея съвсем близо до дома ви - обади се друга жена. - Казвам се Ян Кийон. А това тук
е дъщеря ми. - Тя посочи към младо момиче в противоположната част на кръга, което
ми помаха да седна при него. Кийон само се засмя: - Стига, Юнсу! Ти и приятелките ти
сте невръстни хеньо. Йонсук ми прилича на младша гмуркачка.
- Ще видим - каза Киуон. - Засега седни при Кийон. Днес ще се гмуркаш с нея. Тя ще оцени
уменията ти и утре ще ти кажа в коя група ще седиш занапред.
Докато си проправях път към определената за моя наставница Кийон, Киуон се обърна
към групата:
- И така, къде да се гмуркаме днес? Мислех си... - И тя се зае да ни запознае с плана си.
По-късно се качихме на корабчето и поехме навътре в морето. Бавно загребване,
преодоляващо съпротивлението на водата, изтласкване на веслата над вълните и
ново потапяне, последвано от мощно загребване. Последните няколко години бях
прекарала като странстваща работничка на моторни съдове. Мускулите на ръцете
ми не бяха изгубили силата си, но със сигурност на другия ден щяха да ме болят. Колко
приятно бе чувството само!
Спряхме на едно място немного навътре, където дълбочината достигаше едва десет
метра. Ала дори и в тези относително плитки води дъното изобилстваше от живот.
За жена, която познава единствено морските селения, където се е гмуркала с майка
си, сестрите си, братовчедките си и останалите хеньо от родното си село,
преживяването би било стъписващо. Но аз бях вадила улов от водите на Японско,
Жълто и Източнокитайско море. Всяко място за гмуркане е различно от останалите,
защото океанът - макар и едно огромно цяло - е променлив и сложен. И той като
сушата е богат на планини и каньони, песъчливи зони и скали. И тук ще откриете най-
разни животни: някои са хищници, а други - плячка, едни обичат слънцето, а други
предпочитат сумрачните убежища на пещерите и цепнатините. Дори подводната
растителност - с богатото си разнообразие от гори, цветя и водорасли - ни показва,
че сушата и морето са огледални двойници. Гмурках се тук за пръв път, но водата бе
моят истински дом и това си личеше. Киуон остана впечатлена и ме възнагради с
място между младшите и старшите гмуркачки.
- Макар и да е омъжена съвсем отскоро, уменията на Йонсук са забележителни - обясни
тя на останалите. - Йонсук, приветстваме твоя сумбисори!
Две седмици по-късно, докато гребяхме към открито море, от недрата на тялото ми
се надигна непреодолим позив за повръщане. Начаса разбрах какво означава това. На
лицето ми изгря широка усмивка, която тутакси се наложи да потисна, защото
трябваше да издърпам греблото и да се надвеся през борда, преди закуската ми да се
излее на палубата. Чушлетата лютяха също толкова силно, докато си проправяха
път навън, колкото и докато се спускаха към стомаха ми по-рано сутринта.
Останалите жени нададоха възторжени възгласи.
- Дано да е момиче! - провикна се Киуон. - Един ден ще стане една от нас!
- Дано да е момче! - възкликна Кийон. - Йонсук все още няма наследник.
- Дано да е здраво - каза съпругът ми, когато се прибрах у дома.
- Никога не бива да подценяваме сантименталността на мъжете - заяви Киуон на
другия ден, когато им разказах това, и всички охотно се съгласихме.

***

В края на септември пристигна делегация от американски офицери, за да приеме

капитулацията на японците, които бяха останали на острова и се укриваха из
подземните тунели. Казваха ни, че чужденците са тук, за да въведат демокрацията и
да сложат край на комунизма, но повечето от нас нямаха представа каква е
разликата между двете. Искахме само да ни оставят на спокойствие, за да можем да
вземем юздите на живота си в собствените си ръце. Не искахме да ни се месят дори и
сънародниците ни от континента. Междувременно американците започнаха да
изхвърлят в морето японските огнестрелни оръжия и артилерийски оръдия, да
взривяват танковете и да палят самолетите им. Бумтежите стряскаха старците
от дрямката им. Лютивият дим - който капризните ветрове разнасяха из целия
остров - пареше на очите, изгаряше дробовете и дразнеше езика.
- Сега не се гмуркате. Защо не заминеш за малко при приятелката си в града -
предложи Чунбу. - Въздухът там сигурно ще е по-благотворен за теб и Минли.
Идеята бе великолепна, макар че не исках да го оставям сам тъкмо сега. Той обаче
настоя. В продължение на няколко дни обикалях да събирам скромни дарове, които да
й занеса: гъби, откъснати от склона на някой ореум, див пелин, набран от брега, който
вършеше чудесна работа за почистване на стъкло, водорасли за овкусяване на супата,
която поднасяше на съпруга си. Всичко това сложих в една кошница и се приготвих за
път. Чунбу връчи адреса на Миджа на коларя и без повече бавене потеглихме към града.
Когато пристигнахме в Чеджу... Ама че ужас! По улиците не можеше да се разминеш
от народ. Хиляди японски войници - но също така и делови мъже и търговци заедно със
семействата си - се точеха в километрични колони към пристанището, за да се качат
на корабите за родината си. В обратна посока се тълпяха огромен брой местни хора,
които се завръщаха от Осака и други градове, където бяха работили досега. Навсякъде
бе пълно с шляещи се мъже и жени, останали без препитание поради затварянето на
японските предприятия и консервни фабрики. Част от това множество бяха и
бежанците, потърсили спасение на юг след разделянето на страната по протежение
на 38-ия паралел. Въпреки че бях претръпнала от преживения през последните
седмици ужас, гъмжилото от хора и царящият хаос всяха дълбок смут в душата ми.
Още не бях дошла на себе си, когато коларят спря каруцата пред голяма къща с японска
архитектура. Почуках и на вратата се появи Миджа със сина си на ръце. Още
неукрепналото му вратле клюмна под тежестта на главичката, когато се опита да
вдигне личице да ме погледне. Приятелката ми не бе известена за пристигането ми,
но не изглеждаше развълнувана от неочакваната ми поява. Отдадох реакцията й на
изненада. Без да продума, тя се отдалечи с плавна походка към вътрешността на
дома. Изух обувките си и я последвах. Къщата бе още по-голяма и елегантна,
отколкото си я бях представяла. Всичко блестеше от ред и чистота. На перваза
имаше ваза с цветя. Подовете бяха от полирано тиково дърво, не като изтърканото
дъсчено дюшеме в родния ми дом. Възглавничките, на които седнахме, бяха ушити от
коприна. Стаята ми се стори зловещо притихнала въпреки присъствието на двете
пеленачета, които още нямаха четири месеца. Положихме ги да легнат едно до друго.
Синът на Миджа лапна юмручето си и започна да го смуче. Дъщеря ми спеше кротко.
Щеше да изтече много вода, преди да пораснат достатъчно, за да си играят заедно, и
още повече до времето, когато щяхме да ги сгодим. „Децата носят надежда и радост.“
По цялото ми същество се разля усещане за покой и вътрешна увереност, че всичко ще
бъде наред, каквито - колкото и да ми бяха скъпи - никога не бях изпитвала в
присъствието на Кусун и дъщеря й. Ала един поглед към Миджа бе достатъчен да ме
изтръгне от това блаженство и да обърне възприятията ми в друга посока.
Приятелката ми изглеждаше също толкова пребледняла и изплашена, както при
раздялата ни на пристанището преди седмици. За да разсея тягостното чувство,
зададох първия въпрос, който ми дойде наум.
- Къде са всички?
Веждите й се извиха като гъсеници и застинаха високо на челото й.
- Сигурно си мислиш, че продажници като свекър ми би трябвало да понесат наказание
за деянията си. Вместо това бе назначен от - тук тя се запъна, мъчейки се да
произнесе все още непривичните за всички ни думи - преходното американско прави-
телство, за да окаже съдействие на армията на Съединените щати с обезпечаването
на логистиката.
Думите и понятията ми бяха чужди, но това, което ме стресна, бе начинът, по който
ги произнасяше. Гласът й се бе снишил до шепот, макар в стаята да нямаше друг освен
нас двете.
- Американците искат островът да продължи да бъде управляван възможно най-добре
- продължи тя, сякаш предварително бе запаметила онова, което смяташе, че трябва
да каже. - Планират да възстановят предприятията, които затвориха врати, когато
японците напуснаха Чеджу. И продължават да го напускат... Свекър ми смята, че при
толкова много безработни не е изключено да избухнат бунтове. Казва, че повече от
сто хиляди души са се завърнали от Япония. - Това трябваше да са хората, които видях
да се скитат безцелно по улиците, когато идвах насам. - Гладът е в състояние да
тласне всички тези мъже - а и жени - към отчаяни действия.
- Жителите на острова винаги са гладували - отговорих аз.
- Не е същото. Сега хората са прекалено много, а храната - оскъдна. - Тя въздъхна. -
Бащата на съпруга ми бе сътрудник най - напред на японците, а сега и на
американците. Явно ще нося това клеймо до края на живота си.
Така ли бе наистина? Наистина ли не бе в състояние да промени участта си? Колкото
и дарове да принасяме на богините, винаги ще си остане почти невъзможно да
променим съдбата. Опитах се да отклоня разговора в друга посока.
- Свекърва ми не е лоша жена - подех аз. - Изпитвам голямо уважение към уменията й
като гмуркачка, но съм щастлива, че не трябва да живея в дома й. Ти разбираш ли се
със свекърва си?
Всички наскоро омъжени жени обичат да се оплакват от свекървите си, затова
очаквах, че Миджа ще излее душата си, както бе правила винаги.
- Мадам Ли отиде на петдневния пазар - отговори тя и млъкна.
Погледът й се плъзна към прозореца. Имах усещането, че е закопняла за морето, но
колко странно бе, че не ме попита нищо за съпруга ми, за мен самата и общите ни
познати. Не ми зададе дори един-едничък въпрос за Хадо.
Реших да опитам друг подход.
- Добре ли е съпругът ти?
Тялото й изглеждаше почти безтегловно. Имах чувството, че всеки миг ще се издигне
над земята и ще литне през прозореца.
- За последен път Санмун писа на родителите си преди пет месеца - отвърна тя. - По
това време се намираше в Пхенян, на север от трийсет и осмия паралел. Бе на
посещение в тамошните складове, където се обучаваше на ефективно управление и
съхранение на товарите. Оттогава не сме чували нищо за него.
Може би тази новина не бе чак толкова лоша. Въпреки това се поколебах, преди да
отговоря. Положих длан на коляното й и се помъчих гласът ми да прозвучи ведро.
- Не се тревожи. Един кореец никога няма да причини зло на свой сънародник.
В течение на следобеда обаче осъзнах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да я
разведря. Бе непоносимо нещастна. Трябваше да се махне от това място на всяка цена.
- Можеш да се върнеш в Хадо - предложих й аз.
- И да живея с леля Лиок и чичо Химчан? Никога.
- Тогава можеш да дойдеш в Пукчон и да наемеш стая някъде близо до мен.
- Не бих могла да живея на село, все едно съм вдовица. Ще бъда никоя.
- Не като вдовица - отговорих аз, обидена от думите й. - Като моя приятелка.
В общи линии гостуването ми бе изключително обезсърчаващо.
Преди да си тръгна, Миджа ми даде пари с молбата да посетя шаманката Ким и да й
заръчам да извърши обред за откриването на изгубената, бродеща незнайно къде душа
на Санмун. Завърнах се в Пукчон изпълнена с признателност към съдбата за съпруга
си, за чудесния ни дом и уравновесеността на живота ми, който - макар и напълно
различен от всичко, познато ми дотогава - бе подсигурен, спокоен и щастлив. Отново
се гмурках, а Чунбу преподаваше в училището, необезпокояван от японски окупатори.
Обучаваше учениците си изцяло на родния ни език. Сега те използваха корейските си
имена и разговаряха помежду си на местния ни диалект без страх, че може да бъдат
наказани. Всичко това бе възможно, защото най-сетне бяхме свободни от
досегашното колониално управление, макар все още да нямахме представа какво да
очакваме от американските окупатори.
Следващия път, когато се върнахме в Хадо, за да видим близките си, посетих
шаманката и тя извърши церемонията за душата на Санмун, за която бе помолила
приятелката ми.
- Къде е съпругът на Миджа? - обърна се тя към боговете. - Върнете го у дома при жена
му. Върнете го у дома, за да продължи да почита родителите си. Върнете го у дома, за
да види сина си.

***

През юни без почти никакви болки от тялото ми излезе първият ни син. Кръстихме го
Сунсу. Втората сричка - „су“ - бе името, което щеше да се носи от всичките ни синове.
Сложих му специалните предпазни дрешки, с които трябва да бъде облечено детето
през първите три дни след раждането. Бях ги ушила от плат, носещ благополучие и
късмет, подарен ми от Киуон. Шаманката на селото благослови сина ми. Могъщият й
дух го изпълни със силата си. Сунсу не само преживя първите три дни от появата си,
но и се оказа жилаво бебе с мощни дробове и неутолим апетит за млякото ми.
Един ден, когато вече бе навършил четири месеца, а есенните багри пламтяха по
хълбоците на Баба Солмунде, Чунбу, Минли и ние двамата отпътувахме с лодка за
Хадо, за да помогнем на баща ми да извърши поклонение пред духовете на майка ми,
сестра ми, най-малкия ми брат, починал още като бебе, и двамата по- големи, които
така и не се завърнаха у дома след края на войната. Щом пристигнахме и се
настанихме в родния ми дом, съпругът ми доведе майка си. Когато влезе и ни видя,
Тосен грейна от радост.
- Момченце! - възкликна тя.
Освен удовлетворението, че почитането на паметта й е осигурено за поколение
напред, свекърва ми несъмнено изпитваше и щастие да види отново дъщеря си, макар,
както изглежда, Юри да не можа да я познае. Двете се заехме с приготовлението на
обредните ястия. Тази година съставките бяха скромни, но въпреки това успяхме да
направим супа от костур, бяла ряпа и водорасли, орлова папрат, овкусена с подправки,
и питки от елда с ряпа и зелен лук, тъй като, както е известно, това са любимите
деликатеси на духовете на покойните ни близки.
Баща ми се гонеше наоколо с Минли, която бе на петнайсет месеца и имаше най-
чевръстите крачета на света, когато в далечината се разнесе бибиткане на клаксон.
Познавах само едно семейство, което притежаваше автомобил. Избърсах ръцете си и
се втурнах към главния път. И наистина - там бе спряла колата на Санмун. Миджа
стоеше до отворената задна врата, приведена към някого или нещо вътре. В
следващия миг се изправи с Йочан в ръце и го постави изправен на земята. Носеше
рокля по западна мода и шапка, украсена с дълго перо от фазан. Малкият, който с
пълните си бузки изглеждаше като миниатюрно копие на баща си, бе порасъл много
през изминалата година.
- Нима някога съм пропускала да отбележа този ден заедно с теб? - попита ме тя. -
Сунсил ми бе като майка.
В този момент другата врата на автомобила се отвори със замах и отвътре се
подаде Санмун. Не го бях виждала от две години и вероятно нямаше да го позная, ако
не бе придружен от Миджа и сина им. Бе станал кожа и кости. Очите и страните му
бяха хлътнали. Той също носеше западни дрехи, но краката му бяха обути със
сламените сандали, които приятелката ми му бе подарила за сватбата им.
Стъпалата му бяха целите в рани.
- Съпругът ми е успял да избяга от север - обясни Миджа вместо сломения мъж, който
стоеше до нея. - Когато си дойде, се бояхме, че може и да не оцелее. Дойдохме и за да
помолим шаманката Ким да поднесе благодарности към боговете и духовете,
помогнали за спасението му. Мисля, че тук ще може да постигне изцеление.
Прекарахме една седмица с Миджа и семейството й. Чунбу приготвяше каша от
морски таралеж - ястие, което се дава на старците и болнавите деца заради
укрепващите му свойства, - която Санмун изгълтваше с апетит. Всяка сутрин
съпругът ми му помагаше да стигне до брега, за да покисне нозете си в солената вода.
Двамата наглеждаха децата, докато ние с Миджа се гмуркахме с Тосен и останалите
жени от колектива. Привечер четиримата сядахме на скалите, гледахме залеза,
пиехме оризово вино и с умиление наблюдавахме Минли и Йочан, които щъкаха наоко-
ло, падаха, изправяха се самички, като се улавяха за някоя скала, заклатушкваха се с
неуверени стъпки по неравния бряг и не след дълго отново тупваха на земята.
Един ден Санмун ни снима с подарения му от Миджа фотоапарат как тъкмо излизаме
от морето, облечени в костюмите си за гмуркане. Приех това като знак, че се чувства
по-добре, ала умът му бе все така изпълнен с ненавист и парализиран от ужас.
Подобно на мнозина други, които бяха успели да избягат от север, той ненавиждаше
комунизма и се боеше от възможността Чеджу и останалата част от страната да
поемат по този път, докато съпругът ми бе изпълнен с идеалистични представи за
бъдещето на новоизграждащата се нация. Когато дойде време всички ние да се
завърнем по домовете си, отношенията между двамата бяха дотолкова обтегнати,
че почти не си говореха.

Трети ден:
2008 година

Още една безсънна нощ за Йонсук. Тя лежи на рогозката и се взира в тавана, заслушана
в рева на морските вълни, които се сгромолясват върху скалите. Самобичува се за
безразсъдството, което бе проявила при гмуркането вчера, и размишлява дали
случилото се не е предвестник на нещо по-сериозно. Тревожи се за децата, внуците и
правнуците си. Терзае се какво ще стане, ако Ким Ир Сен отново нахлуе в Южна Корея.
Не й дава мира и мисълта за Ро Теу, генерал в оставка, а сега и първият президент,
избран от народа, макар и да бе подкрепен лично от предшественика си. Чуди се дали
добре познатото зло в лицето на стария корумпиран вожд няма да се окаже за
предпочитане... Но скоро предстои Ро да встъпи в ролята на официален домакин на
Олимпийските игри в Сеул... Напоследък Йонсук все по-често чува да се говори за
„световната сцена“, но ако... Ако осемдесет и петте години на тази земя са я научили
на нещо, то е, че правителствата идват и си отиват и каквото и да е управлението,
което ще се възкачи на власт, рано или късно то ще прогние от корупция и поквара
като всички предходни.
Тези мисли нахлуват в плитчините на съзнанието й и в известен смисъл Йонсук им е
благодарна, защото отвличат вниманието й от дълбоко погребаните, по-натрапчиви
спомени - отчаяни викове и молби за пощада, - които неумолимо изплуват в ума й.
Опитва с броене -1, 2, 3..., после на обратно. Търка енергично с въображаема гъба
вътрешността на черепната си кутия. Налага на тялото си да се отпусне - най-
напред пръстите на единия и на другия крак, после ходилата, глезените и прасците,
все по-нагоре и по-нагоре, чак до челото и обратно - бавно и постепенно до върховете
на пръстите. Прави всичко по силите си, за да изтласка страховитите картини от
ума си. Нищо не действа. Никога нищо не е имало ефект.
Когато най-сетне се зазорява, Йонсук става, облича се и закусва, и се отдава на мисли
за предстоящия ден. Някои от приятелките й се разтушават, като гледат сапунени
сериали, но нея терзанията на героите не я вълнуват. Не, не е от онези старици, които
киснат по цял ден пред телевизора. Днес обаче - колкото и да и с неприятно да го
признае - се чувства грохнала. Колко хубаво би било да се разходи по брега и да седне да
си почине в павилиона. От там ще може да съзерцава морето и подскачащите като
тапи по водата глави на гмуркачките, заслушана в мелодичния, неизличим зов -
неподражаемия сумбисори - на всяка от тях. А може и да си подремне. Никой няма да я
притеснява, защото е просто старица, а и всеки в Хадо й има уважението.
Вместо това навикът я отвежда в бетонната постройка с ламаринен покрив, която
днес служи като пулток. Няколко жени седят приклекнали на земята пред входа му.
Носят ризи с дълъг ръкав - на почит са карето и десените на цветя. Лицата им са
защитени от слънцето от големи сламени шапки или широкополи бонета. На краката
им, обути в свлечени бели чорапи, са нахлузени пластмасови чехли или обувки с дървена
подметка. Ръководителят на кооператива им раздава заповеди през
високоговорител. Трудно й е да реши кое й е по-омразно - фактът, че трябва да се
подчиняват на мъж, или скимтящият вой на мегафона.
- Днешната ви задача е древна като традициите, които следвате - но има ново име, -
ще работите като пазителки на морето - съобщава той.
Някога се казваше, че даровете на морето са като майчината любов - неизчерпаеми, -
ала в днешно време могат да се открият цели райони, засегнати от така нареченото
избелване, където коралите, водораслите, морската трева и подводните обитатели
са измрели. Виновници за този процес са отчасти промените в климата, отчасти
прекомерният улов, отчасти - човешкото безхаберие. Ето защо през този ден
морските жени ще се гмуркат да събират не друго, а стиропор, цигарени угарки,
обвивки от захарни изделия и пластмасови отпадъци. Мъжът от кооператива дава и
последната си заповед:
- Йонсук, Куджа и Кусун ще събират отпадъците по плажа.
Той, разбира се, просто й дава възможност да запази достойнство, като премълчава
глупавата грешка, която за малко не й бе струвала живота, но Йонсук не може да не
си зададе въпроса след колко ли време ще й позволят отново да се гмурка, дори и в
плитчините.
По-младите жени - видимо по-малобройни дори в сравнение с допреди десет години -
грабват екипировката си и се качват в задната част на пикапа, който ще ги откара
до очакващото ги корабче. Куджа, Кусун и Йонсук прибират мрежите и възглавнички-
те си и закуцукват към плажната ивица. Двете сестри я емват на мига.
- Хей, дъртачке, много ти благодарим, че ни нахендри с тази специална мисия - захапва
я Куджа.
- Друго си е да се пържим на горещото слънце! - приглася й Кусун.
Сега е ред на Йонсук да им отвърне подобаващо, но междувременно вниманието й е
привлечено от фигурката на онова полукорейче - полуамериканче Клара, кацнало на
върха на недалечна скала. Носи потник и шорти, които едва покриват срамотиите му.
Презрамките на сутиена му се подават изпод лекото горнище. Тапите все така са
затъкнати в ушите му. Йонсук е виждала как правнуците й поклащат глава, докато
слушат музика. Не и това момиче. На лицето му е изписано вглъбено изражение.
Тя свърва от пътя си и се приближава до девойчето.
- Пак ли ти? - Старае се да използва по-прости думи.
- И аз мога да ви попитам същото - отговаря Клара с усмивка, като изважда едната
слушалка и я оставя да увисне на кабела, който се полюшва на гърдите й.
- Аз живея тук!
- Аз пък просто наминавам. Нямаше да издържа да разглеждам забележителности и
днес. Не мога повече! Мама и татко ме пуснаха да дойда дотук с автобуса.
- Сама? - пита Йонсук, но вътрешно изпитва облекчение, че не й се налага да се срещне
с останалата част от семейството.
- На петнайсет съм. Вие какво сте правили на моята възраст?
Старицата вирва брадичка. Ама че въпрос, хич няма да му отговаря.
Оставят ли се настрана чуждестранните дрехи, Клара има очите, краката и
държанието на Миджа. По-добре да отвърне поглед или направо да си върви, казва си
Йонсук, но вместо това изрича мисълта, минала през ума й, когато бе видяла
момичето за пръв път:
- Значи, си правнучка на Миджа.
- Да, правнучка - отговаря Клара. - Деляхме една стая. Разговаряше с мен само на вашия
диалект. Не че не бе понаучила английски. Искам да кажа... нямало е как иначе покрай
магазина и всичко останало. Обаче го говореше ужасно зле, нищо не й се разбираше. А и
нали ги знаете възрастните жени, като почнат да приказват. Нямат умора.
Трябваше да науча диалекта ви, за да й разбирам какво ми казва.
През цялото време момичето използва минало време. Значи Миджа не е сред живите.
Йонсук вторачва поглед в черупката на мъртъв пясъчен рак и само така успява да
овладее емоциите си. Клара обаче продължава да я наблюдава настойчиво, сякаш
очаква нещо - може би въпрос.
- Къде ходихте? Тези забележителности... - задоволява се да попита старицата.
Девойката отмята назад няколко кичура коса.
- Кръстосвахме планинския парк „Хала“. Изкачихме се на ореума Сонсан Илчулбон, за да
гледаме изгрева. Обиколихме Манджангул - „най-голямата пещерна система от
лавови тръби в света“. - Тя въздъхва.
- Много природни красоти има тук - отговаря Йонсук, ала в спомените й изплува
времето, когато планината бе забранена зона, когато с Миджа обичаха да посядат на
някой ореум, за да си говорят, когато пещерите се бяха превърнали в скривалища за
живите и свърталище на смъртта. - Планината Хала. Ние я наричаме Баба Солмунде.
- И това съвсем не е всичко - набира скорост Клара. - То не бяха - не разбрах как точно
ги наричат - музеи ли, светилища ли, нещо такова. Посетихме мястото, където
тримата братя, заселили се първи на Чеджу, са се изкатерили на повърхността от
дупка в земята. И какво мислите има там? Ами дупка в земята! Да не пропусна
каменния парк. Какво друго да има там освен камънаци. Камъни! После ходихме да
отдадем почит на една жена, Ким някоя си, която спасила жителите на Чеджу от
гладна смърт.
- Ким Мандок.
- Същата. Кланят й се, сякаш е бог.
- Богиня.
- И каква е тая мания по всичко швейцарско? Швейцарско село, швейцарски
ресторанти, швейцарски къщи и...
- Всички ли американчета сте такива досадници? - задава й въпрос Йонсук.
Клара свива рамене и притихва за момент. След това започва да декламира новия
рекламен лозунг, който може да се види навсякъде по автобуси и билбордове на
английски и корейски. „Светът идва при Чеджу и Чеджу отива при света!“ Каква пък е
тая глупост?
- Туризмът? Бъдещето?
- Ами... глупаво е. Не е, да кажеш, светът да се е изсипал тук. Със сигурност островът
ви не е в списъка ми с най-желани места. - Клара сбръчква нос. - А това за бъдещето е
още по-безсмислено. Имам предвид, че... хората на острова сякаш живеят в някакво
свое минало и нехаят за настоящето. Бъдещето пък ги интересува още по-малко.
Как би могла Йонсук да обясни какво мисли за всичко това на една петнайсетгодишна
хлапачка? Истината е, че всъщност миналото е настоящето. Настоящето е
бъдещето.
Клара се ухилва широко.
- Не ме разбирайте погрешно. Обичам да пътувам.
- И аз - признава Йонсук, щастлива, че разговорът се е пренесъл на по-безопасна
територия.
Очите на момичето се разширяват, сякаш тази мисъл не му е минавала през ум.
- Къде сте ходили ?
Това пък какво е - любопитство или безочливост?
- Преди да навърша двайсет, вече бях ходила на гурбет в три чужди държави - Япония,
Китай и Русия. Миналата година отново бях в Китай. Ходила съм в Европа. И в
Съединените щати. Най-много ми харесаха Големият каньон и Лас Вегас. Ами ти?
- О, ами обичайните места. Живеем в Лос Анджелес, така че за ваканциите често
пътуваме до Мексико или Хаваите. Ходили сме във Франция, Италия, Швейцария...
- Швейцария? Била съм там!
- Не се учудвам. С всичко швейцарско тук...
- Чела ли си „Хайди“? - пита я Йонсук.
Момичето наклонява главата си настрани, подобно на птица, и й отправя
присмехулен поглед.
- Кръстена съм на героиня от книгата.
- Клара, разбира се.
- Е, не съм в инвалидна количка. Не ви ли се струва... - Тя млъква за момент, търсейки
подходящата дума, и най-сетне проговаря на английски: - ... откачено? - Йонсук е чувала
правнука си да използва тази дума, така че знае какво означава. - Не е ли откачено -
повтаря Клара, след което отново превключва на местния диалект - да те кръстят
на героиня, която не може да ходи?
Ненадейно споменът - как й четат тази история на глас, а тя слуша с притаен дъх -
сякаш разсича мозъка й. Иска й се да се прибере у дома, да глътне малко от бялото
прахче за гмуркане, да си легне и да затвори очи.
- Но Хайди помага на Клара да се оправи - намира сили да промълви тя най-сетне. -
Алпите. Козето мляко. Дядото.
- Явно знаете доста за книгата - казва Клара.
Йонсук сменя темата:
- Трябва да вървя. Чака ме работа.
- Може ли да ви помогна?
За своя собствена изненада тя кимва.
Двете поемат по скалите, като внимателно подбират пътя си, и достигат до малко
пространство плажна ивица, покрито с пясък. Йонсук намества възглавничката под
задните си части и предпазливо сяда така, че коленете й са прибрани плътно до
раменете. Момичето кляка до нея и с тези панталонки.... Старицата отвръща поглед.
- Работите много за жена на вашата възраст - казва Клара.
Сега е ред на Йонсук да свие рамене.
Като вижда, че няма да получи друг отговор, девойката й подсказва:
- Значи, обичате да пътувате...
- Много хеньо на моята възраст ходят на пътешествия заедно. Виждаш ли онези
двете жени там? Сестри са. Били сме заедно на много места.
- Но защо продължавате да работите? Не ви ли се иска да направите нещо за себе си?
Имам предвид и други неща, не само пътешествия.
- А защо си мислиш, че не правя нищо за себе си?
Но истината е, че самата идея й е непривична. Цял живот се бе трудила: бе се грижила
за прехраната на сестра си и братята си, бе издържала баща си до смъртта му, бе
отглеждала зеленчуци и носила у дома от даровете на морето за децата, внуците и
правнуците си. Тя запълва проточилата се тишина:
- Тук имаме поговорка: „Жената, която се прехранва като тъкачка, на старини
притежава пет топа плат, жената, която прекарва в морето целия си живот, на
старини няма дори прилично бельо.“ Започнах с ей тия две ръце. Никога няма да
забравя усещането какво е непрестанно да те измъчва глад, но поговорката не е вярна.
Успях да отгледам и изуча децата си и да им купя къщи и ниви. - Тя хвърля кос поглед
към момичето, което не откъсва очи от нея и жадува за още. - И имам бельо колкото
щеш! - Това извиква усмивка на лицето на Клара и Йонсук продължава: - Не бих могла
да съм по-доволна.
- Но все трябва да е имало нещо, което сте искали...
Йонсук се улавя, че се мъчи да изнамери отговор.
- Иска ми се да бях получила образование. Ако бях учила повече, щях да мога да помагам
повече на децата си.
Тя отново хвърля поглед към Клара, за да види реакцията й, но главата на девойката
е сведена над водораслите, а пръстите й съсредоточено отделят омоталите се в тях
пластмасови отпадъци. Движенията й са бързи, отмерени. Когато не последва нов
въпрос, Йонсук отговаря на онзи, който й се ще Клара да й бе задала.
- Може би съм направила повече, отколкото си признавам, защото децата и внуците
ми постигнаха много в живота. Синът ми има компютърна фирма в Сеул. Един от
внуците ми е главен готвач в Лос Анджелес, а една от внучките ми стана
професионална гримьорка...
Кръшният кикот на момичето се сипва като спирала във въздуха.
- Кое ти е толкова смешно? - пита Йонсук.
Клара се навежда към нея, все едно иска да й довери някаква тайна.
- Някой е татуирал веждите и устните ви.
Това малко я жегва, понеже всички хеньо на нейната възраст са издокарани така.
Правнукът й би го нарекъл „бабешка прищявка“. Също като боядисаната й и накъдрена
коса.
- Ама че си и ти! - настръхва Йонсук. - И старите жени искат да са красиви.
Момичето се разкисква отново. Старата жена, знае много добре какво си мисли то:
Ама че откачено!
Търпението й мигом се изпарява.
- Защо всъщност си тук?
- Тук?
Йонсук пояснява:
- На моя плаж, как къде!
- Майка ми ме изпрати. Сигурно сте се досетили.
- Не мога да й помогна.
- Не можете или не искате?
- Не искам.
- Така й казах и аз.
- Защо тогава си тук?
Прост въпрос, но момичето извърта разговора в друга посока.
- Виждате ли ги често - децата ви и семействата им, които живеят далеч ?
- Вече ти казах, че съм ходила много пъти в Америка. Внукът ми ме кани там през
година...
- В Лос Анджелес?
- Да, в Лос Анджелес. Отскачам и до континента при близките си, които се установиха
там. А всяка пролет цялото семейство се събира тук в Хадо. Имах привилегията да
запозная всеки от внуците и правнуците си с морето.
- На каква дълбочина се гмуркате?
- Сега или по времето, когато бях най-добрата хеньо?
- Сега.
Йонсук разперва широко ръце.
- Петнайсет пъти по толкова.
- Ще ме научите ли да се гмуркам? Плувам много добре. Не помня дали ви го казах вече.
В училищния отбор по плуване съм...

Трета част

Страх

1947—1949 година
 Сянка на кошмар
Март - април 1947 година

За нас времето непосредствено след края на войната бе изпълнено с надежди за

постигане на политическа независимост.
Единственото, което се случи обаче, бе, че на мястото на японските колониалисти
дойдоха американските окупатори и така нареченото военно правителство на САЩ.
Сутрин и вечер Чунбу включваше транзистора, за да чуем новините. Слушахме
непрестанните изявления, които американците правеха на неразбираемия си език, а
преводачите предаваха на корейски. Изглежда, новите господари бяха достигнали до
същото заключение, до което и японците много преди тях: местоположението на
Чеджу имаше огромно стратегическо значение. Този път на острова бе отредено да
стане подстъп към Съветския съюз. На мястото на някогашните японски
формирования сега тук се установиха 749-и полеви артилерийски полк на
Съединените щати, 20-и полк на Шеста дивизия и 59-а рота към военното
правителство. Командирът на правителствените части майор Търман Стаут бе
провъзгласен за военен губернатор, който щеше да управлява в тясно сътрудничество
с назначения за губернатор от корейска страна Пак Кьонхун. Народните комитети се
противопоставиха, тъй като нито един от двамата не бе издигнат на поста си чрез
избори, но бяха безсилни да променят каквото и да било. Военният губернатор
обичаше да произнася речи, но радиостанцията излъчваше ин-тервюта и с други
официални лица като капитан Джоунс, капитан Партридж, капитан Мартин и кой
ли още не високопоставен военен. Един ден губернаторът оповести: „В интерес на
мирното и целесъобразно осъществяване на политическия преход призоваваме
длъжностните лица, служили в предишното управление, да се завърнат на
досегашните си постове. Приканваме и всички доскорошни блюстители на реда да
работят в тясно сътрудничество с военното правителство.“
- Но те до един са бивши колаборационисти! - избухна Чунбу.
И съвсем не бе единственият потресен от случващото се. Повечето от нас
изтълкуваха тези действия като доказателство, че американците възнамеряват да
подкрепят дясното политическо крило и че управлението на острова - и съответно
на малките села - ще бъде иззето от ръцете на народните комитети и ще премине
във властта на полицията и жандармерията. Струваше ни се, че новите господари не
схващат същността на положението, което бяха наследили от предшествениците
си.
Ала гневът може да бъде много опасен и да доведе до непредвидени последствия.
Отношенията между военния губернатор и народните комитети продължиха да се
влошават. Междувременно из всички села на острова бяха разлепени плакати за
набиране на доброволци за попълване на Девети полк на корейската жандармерия.
Ето какво гласеше едно от тези обявления: „Корейската жандармерия не е нито
дясна, нито лява организация. Тя е патриотично военно формирование, в чиито
редици са добре дошли всички младежи, които милеят за другарите си и са готови да
загинат за родината. Ние не сме копои на никоя чужда държава. Не сме и марионетки
на една или друга политическа партия. Ние сме просто защитници на държавния ред,
решени да се борят за независимостта на Корея и да бранят обичната ни родина?
Действията на жандармерията обаче изпращаха далеч по-ясно послание.
Постъпилите в редиците й, мнозина от които бяха служили в японската
императорска армия, се разположиха в казармите на бившата авиационна база на
японските военновъздушни сили в Мосулпо. Това предизвика вълна от недоволство из
целия остров.
В хода на всички тези събития едно от основните препятствия, с които се
сблъсквахме, бе невъзможността да разберем какво казва отсрещната страна.
Проблемът бе толкова наболял, че американското военно правителство откри
академия за изучаване на английски език. Сред насърчените да се запишат в нея бяха
мъжете, които през войната бяха мобилизирани от японската армия, както и онези,
които бяха сътрудничили на колониалното управление или получили образованието
си в чужбина. Чунбу и Санмун се отзоваха на подканата. Съпругът ми ми обясни
решението си със следните думи: „Как бих могъл да спомогна за промяната, ако седя
със скръстени ръце?“ Колкото и да се възхищавах на интелигентността му обаче,
виждах, че този нов език изобщо не му се удава. Всяка вечер ставах свидетел на
мъчителната битка, която му се налагаше да води с уроците. Дори ние с децата
успявахме да усвоим основни изречения по-бързо и по-гладко, отколкото той, и често
си подхвърляхме реплики от диалозите, които напомняха традиционните народни
песни с размяна на въпроси и отговори: Неllо... Неllо!... What is your пате?... Му пате is...
Dо уои hаvе... Yеs, I dо... Where is... Тиrп right at?...*
* Здравей... Здравей!... Как се казваш?... Казвам се... Имаш ли... Да, имам... къде се намира...
Завийте надясно по... (от англ.). - Б.пр.
Санмун, към когото не хранех и капка уважение, усвои езика толкова бързо, че
американците го наеха да върши почти същата работа, за каквато бе отговарял и
преди. Задълженията му бяха да ръководи снабдителните дейности и да има грижа за
транспортирането на товарите от пристанището или летището, където прис-
тигаха, до съответния обект или склад. Предоставиха му къща в базата им в Хамдок,
село, разположено на едва три километра от Пукчон. Пътуваше почти непрекъснато
и често отсъстваше от дома си по няколко дни. Може би това бе причината Миджа
да не забременее повторно, докато аз отново се борех с пристъпите на утринно
гадене. На околните чак не им се вярваше, че в утробата ми расте трета рожба, при
положение че Минли още не бе навършила две годинки, а Сунсу бе едва на девет месеца.
О, как само ме подкачаха останалите гмуркачки, а на мен ми идваше да се пръсна от
гордост. Щеше ми се обаче с приятелката ми да можехме отново да изживеем
споделеното щастие от бременността както при последното пътуване до
Владивосток. Това бе период, през който я чувствах неимоверно близка, и бях убедена,
че Минли и Йочан ще наследят привързаността, която бяхме изпитвали една към
друга.
По време на продължителните отсъствия на Санмун Миджа често се отправяше по
междуселските оле по посока на Пукчон, а аз свървах от пътя за вкъщи и тръгвах към
Хамдок. Срещахме се по средата между двете села - почти както едно време в Хадо.
- Днес налових две мрежи с морски таралежи - казвах аз, на което тя отвръщаше:
- Аз пък правих кимчи.
Или пък: прах дрехи, боядисвах платно, мелих зърно.
Понякога, когато излизах иззад завоя, я заварвах да стои с ръце, облегнати върху
каменната стена, взряна морето.
- Липсва ли ти да се гмуркаш? - питах я в такива дни.
- Морето винаги ще си остане мой дом - бе неизменният й отговор.
Един ден забелязах синини малко над китката на ръката й. Мъжете не се променят с
брака и аз имах своите подозрения относно Санмун, но така и не се решавах да я
попитам направо. Един ден събрах смелост да й задам въпроса заобиколно.
- Щастлива ли си?
- И двете с теб най-после заживяхме със съпрузите си - отговори Миджа. - Знаем за
тях неща, за които не сме си давали сметка през първите седмици на брака си. Санмун
понякога хърка. Пърди, когато е прекалил с ряпата. Често, когато се върне у дома,
виждам, че е пил. Не оризово вино обаче, а друг алкохол, с който го черпят
американците. Ненавиждам миризмата му.
Това бяха безсмислени, нищо неказващи отговори. Знаехме го и тя, и аз.
- Трябва да се прибирам - рече Миджа и повика сина си при себе си.
Наблюдавах как се отдалечават по пътя, докато не се изгубиха от поглед.

***

Отредената ми роля на съпруга, майка и хеньо изискваше от мен да се посветя изцяло

на гмуркането, Чунбу, двете си деца, Юри и бебето, което не след дълго щеше да се роди.
„Слизаме в долния свят, за да осигурим прехрана, и се завръщаме на горната земя, за
да спасим децата си.“ Ние, гмуркачките, сме подвластни на луната и приливите, ала
често се оказваме под влиянието и на редица сили, които се проявяват по тройки:
трите богатства - вятър, скали и жени. Липсата на крадци, заключени порти и
просяци. Своеобразният тристепенен стопански цикъл, при който онова, което
излизаше от задниците ни, ставаше храна за прасетата, онова, което излизаше от
задниците на прасетата - служеше за наторяване на нивите, а самите прасета един
ден на свой ред се превръщаха в храна за хората. Рядко се говореше за това, но Чеджу
бе известен и като Острова на трите напасти - вятъра, наводненията и сушата.
Отново вятърът - от памтивека, за вечни времена.
Към тази триада сега се добавиха нови три напасти. Първата: поредната епидемия
от холера. Болестта покоси баба ми. Преживях загубата й много тежко. Още по-
мъчителното за мен бе, че не успях да бъда с нея в сетните й часове. Миджа изгуби леля
си и чичо си. Втората: пропадналата есенна реколта. Културите, които ни
осигуряваха прехрана - просо, ечемик и сладки картофи, - не родиха почти нищо.
Властите ни дадоха указания да се явим в американските разпределителни центрове,
за да получим чували със зърно, но бившите японски колаборационисти, които
отговаряха за разпределянето на провизиите, ги бяха присвоили и ги продаваха на
черната борса. В рамките на четирийсет и пет дни цената на ориза се удвои - не че
някога си бяхме позволявали да купуваме ориз освен за новогодишните празненства.
Същевременно стойността на електричеството - на малкото места из острова,
където изобщо бе прокарано - скочи петкратно.
Третата напаст: хората бяха принудени да се откажат и от други основни храни. В
резултат от завръщането на голям брой местни жители от Япония след
освобождението и потока от бежанци от север, последвал разделянето на страната,
населението на Чеджу се бе удвоило. Американците обаче ни забраняваха да
търгуваме с бившите окупатори, което означаваше, че семействата, които се
издържаха от морския улов, бяха лишени от препитание. В някои дни менюто ни се
състоеше от смес от водорасли и ечемичени трици. Други семейства оцеляваха, като
се хранеха с картофеното нишесте, което обикновено се даваше на прасетата, така
че горките животни също гладуваха. През периодите, когато не се гмуркахме,
привързвах Сунсу на гърба си и заедно с Минли и Юри, които ме следваха чинно по
петите, слизахме на скалистия бряг, където заедно с други жени и деца се втурвахме
да събираме дребните пясъчни раци, от които приготвяхме каша, наречена „любов от
майчините ръце“. Всеки път, щом някое от хлапетата се натъкнеше на издирваното
лакомство, въздухът се огласяше от триумфален писък, напомнящ възторжения
сумбисори на невръстна хеньо. Изчоплянето на месото от миниатюрните черупки
отнемаше по цял следобед, откъдето идваше и името на ястието.
С Миджа бяхме единодушни, че каквито и събития да бушуват около нас, трябва да се
държим настрана от политически спорове на всяка цена. Междувременно новият
главнокомандващ на острова, полковник Браун, обясняваше по радиото, че в дълго-
срочен план мисията на Чеджу бе „да предостави доказателства за злините,
причинени от комунизма“ и „да покаже, че пътят, предлаган от Америка, е път на
надеждата“.
- Има само един проблем - недоволстваше Чунбу. - Искат да ни наложат своето
виждане за демокрация и да поставят начело на държавата ни удобен диктатор,
когото да контролират, докато народът на Корея - особено тук на Чеджу - желае
независими избори, в които да издигне своя собствена листа от кандидати и да даде
израз на волята си кой да го управлява. Не е ли точно това смисълът на
демокрацията?
Още по-твърда бе позицията, която заяви пред Санмун един ден, когато двамата с
Миджа ни гостуваха у дома.
- Трябва да прогоним американците от острова, както преди години сме сторили с
френските мисионери - заяви той, убеден в правотата си.
- Говориш за незначително въстание отпреди десетилетия - възрази му Санмун. -
Християните още са си тук, а сега, с идването на американците, ще стават все повече.
- Но ние трябва да извоюваме независимостта си! Ако не отстояваме това, в което
вярваме, тогава ще бъдем виновни, че с бездействието си сме помогнали на
окупаторите. С нищо няма да са по-добри от колаборационистите.
Колаборационисти. Отново тази дума.
В едно отношение обаче, изглежда, Санмун бе съгласен със съпруга ми.
- Най-малкото, което можем да направим, е, да проведем независими избори. - После
обаче не пропусна да го предупреди: - Със или без свободни избори, нека ти кажа нещо,
приятелю. Трябва да бъдеш предпазлив. Ти си учител. Тъкмо училищата са най-
големият развъдник на бунтовни идеи. Спомняш си какво се случи с организаторките
на протеста от вечерното училище в Хадо и преподавателите им, нали?
Всички те бяха намерили смъртта, но аз нямах основания да се тревожа, защото
съпругът ми не бе човек, който би организирал или застанал начело на бунт. А и си
имахме далеч по-прозаични грижи - като това с какво ще нахраним децата си.
Ала събитията се развиваха по своя собствена логика. Под ръководството на
новоучредената Южнокорейска работническа партия вече течаха приготовленията
за провеждането на всенародна стачка. Събитието бе символично насрочено за 1
март 1947 година: деветнайсет месеца след края на войната и на същата дата, на
която преди десетилетия в страната се бяха състояли демонстрации в подкрепа на
независимостта ни от Япония. Каквато и да бе политическата им принадлежност -
леви, десни или без самоопределение, - в уречения ден жителите на Чеджу започнаха да
се стичат от целия остров към началното училище в града, избрано за сборен пункт
на протеста.
Небето сияеше лазурносиньо и пролетният въздух бе изпълнен със свежест. Чунбу
носеше Минли, а Сунсу бе привързан на гърба ми. (Юри остана у дома с баба Чо.) Миджа
и Санмун бяха взели със себе си Йочан. Съпрузите ни се бяха уговорили къде да се
срещнем, сто защо бързо се намерихме сред навалицата, въпреки че бе много по-
многолюдна, отколкото на демонстрацията, на която ни бе завела майка ми преди
петнайсет години. Вместо японски войници днес за съблюдаването на реда бяха
свикани стотици полицаи. Мнозина от тях бяха на коне.
Съпрузите ни отидоха да се присъединят към една група мъже, а ние с Миджа
останахме да наглеждаме децата. Йочан и Минли щъкаха неуверено сред тълпата, без
да се отдалечават от нас. Малкият имаше силните крака на майка си. Дъщеря ми вече
бе помургавяла от слънцето, но притежаваше жилавостта на баща си.
- Момченце и момиченце - каза Миджа с усмивка. - Когато се оженят...
- Ние двете ще бъдем много щастливи - довърших мисълта й аз и я хванах под ръка.
Сред множеството имаше много наши познати: Куджа и Кусун със семействата си и
гмуркачки, с които бяхме ходили на гурбет. Поговорих си с няколко жени от колектива
в Пукчон, а Миджа ме представи на свои съседи от Хамдок.
Когато започнаха речите, съпрузите ни се върнаха при нас.
- Да се приближим до трибуната - предложи Чунбу. - Важно е децата да чуят онова,
което ще бъде казано.
Само че дори и аз можех да изрецитирам речите, които последваха. Корея трябваше
да бъде независима. Длъжни бяхме да отхвърлим чуждото влияние. Северът и Югът
трябваше да се обединят отново и единството на нацията да бъде възстановено.
Последният оратор призова присъстващите да се включат в предстоящия поход, но
да накараш двайсет хиляди души да се движат в една и съща посока отнема време.
Най-сетне, подкарвана от конната полиция, тълпата потегли накъдето я водеха. В
суматохата изгубихме от поглед Санмун и Чунбу. За по-сигурно взехме децата на ръце.
Току пред нас вървеше момченце - макар по-късно да чух, че може да е било и момиченце
- на около шест годинки. Детето подскачаше и се смееше, въодушевено от случващото
се наоколо. В следващия момент майка му се пресегна да го придърпа към себе си. То се
извъртя, за да й се изплъзне, и ненадейно се озова на пътя на един от конните полицаи.
Ездачът дръпна рязко юздите и конят, стреснат, се изправи на задните си крака. Чух
как жената изпищя: „Внимавай!“ В следващия момент момченцето се строполи.
Копитата се стовариха с тропот на земята.
Високо над нас, полицаят дръпна с все сила юздите към себе си в опит да обърне коня.
Тълпата изведнъж осъзна, че той няма намерение да слезе и да предложи помощ,
въпреки че случилото се очевидно бе нещастно стечение на обстоятелствата. Хор от
гласове ревна като един:
- Хванете го! Хванете го! Хванете го!
Демонстрантите започнаха да замерят полицая с камъни, което още повече
подплаши коня. Междувременно ездачът му го налагаше по гърба, за да го подкара.
Животното затанцува наляво - надясно под него, като се мъчеше да си проправи път
през тълпата.
- Отправя се към полицейското управление! - провикна се някой. - Не го оставяйте да
се измъкне!
Възгласите прераснаха в ритмично скандиране:
- Черно куче! Черно куче!
Завихме зад един ъгъл и се озовахме на голям площад. По широките стъпала към входа
на управлението се бяха подредили полицаи със заплашително насочени срещу нас
байонети. Те нямаха представа какво се е случило. Виждаха пред себе си разярена
тълпа, която се канеше да ги помете. Демонстрантите, които се намираха в челните
редици, се опитаха да спрат и да побягнат обратно, но сега множеството
представляваше разбушувано море, което се лашкаше ту в една, ту в друга посока.
Разнесе се пукот, втори, трети. Звукът бе последван от продължителен момент на
зловеща тишина, през който всички се вцепениха на място, трескаво преценявайки
случващото се. В следващия момент въздухът се раздра от писъци. Хората се
разбягаха безразборно във всички посоки. Възцари се хаос. Усетих как Миджа ни
издърпва в някакъв двор. Тълпата започна да орехавява и сега забелязахме, че
пространството пред нас е осеяно с островчета от демонстранти. В центъра на
всяка групичка лежеше човек. Някои бяха ранени и надаваха викове на агония. Над други
бе надвиснала мъртвешка тишина. Площадът се огласяше от пресекливия рев на
пеленаче. Аз и Миджа се спогледахме. Бяхме длъжни да помогнем.
С децата на ръце, двете се затичахме по посока на плача и не след дълго се натъкнахме
на просната по очи жена. Бе улучена от куршум в гърба. Тялото й бе отчасти
полегнало върху прегърнатото в обятията й бебе. Оставихме Йочан и Минли
настрана, за да не ни пречат. Миджа подхвана рамото на мъртвата майка, а в това
време аз издърпах затиснатото под нея дете. Устичката му представляваше малко
розово отверстие, от което с прегракнало от плач гласче се изтръгваха най-жалните
звуци на света. Очите на момиченцето бяха стиснати толкова здраво, че можех да
видя очертанията на бръчките, които един ден щяха да набраздяват лицето му. Бе
цялото в кръв.
Двете се изправихме едновременно. Облегнах главичката на бебето на рамото си и
започнах да го потупвам по гръбчето, докато тя проверяваше телцето му за
наранявания. Бяхме толкова погълнати от заниманието си, че когато Санмун я
сграбчи за ръката и я дръпна с все сила към себе си, почти подскочихме от страх.
- Как можа да изложиш сина ми на опасност? - изкрещя той в лицето й.
- Не съм го изложила на опасност - отвърна Миджа хладнокръвно. - Държах го на ръце,
когато конят се стресна и препусна.
- Ами куршумите? - Дланите му бяха стиснати в юмруци, а лицето му бе поаленяло,
сякаш бе изпил бутилка оризово вино. - И те ли не ти се сториха опасни?
В този момент Чунбу изскочи задъхан на площада. Щом видя, че децата и аз сме добре,
той видимо се успокои. Дотича до нас тъкмо когато приятелката ми казваше
примирително:
- Не очаквах, че полицията ще започне да стреля по нас. - Тя замълча за момент, след
което попита: - А ти?
Санмун я зашлеви. Миджа се олюля назад и се строполи върху Йочан и Минли. Спуснах
се към нея да я предпазя. Чунбу изблъска съпруга й настрани. Ако се стигнеше до
юмручен бой, той несъмнено би изгубил срещу съперника си, но бе по-висок на ръст, а и
авторитетът му на учител бе на негова страна.
Миджа бе паднала по гръб. По кожата на бузата й вече се надигаха червени следи с
формата на ръката на Санмун. Йочан изглеждаше уплашен, но не и особено стреснат
или изненадан. В този момент осъзнах, че това не бе първият път, в който виждаше
баща си да удря майка му. Почувствах се ужасно, потресена от тревога и ужас. Този
брак бе уреден от собствената ми баба - по думите й, брак между дъщеря и син на
предатели. Ала истината бе, че по характер Миджа и Санмун не биха могли да бъдат
по-неподходящи един за друг.
Сега той пъхна юмруци в джобовете си, но дали за да скрие оръжието, с което бе
нанесъл удара, или за да му е подръка при следващия му изблик на насилие, това не
можех да кажа. Докато се бе извърнал настрани, аз се наведох към нея и не за пръв път
прошепнах в ухото й:
- Можеш да дойдеш да живееш при нас. За една хеньо не е необичайно да се разведе.
Тя само поклати глава.
- Къде да отида? Какво ще правя? В базата имаме хубав дом. Синът ми е добре нахранен
и се учи да говори английски от войниците.
Не бе нужно да казва нищо повече. Двамата със съпруга ми живеехме в малка къща
заедно с дъщеря си, сина си и Юри и бе видно, че изнемогваме. И все пак на нейно място
щях да грабна децата и да избягам възможно най-далеч. Щях да работя, за да ги
издържам, нещо, което тя самата можеше да стори не по-зле от мен, стига да
поискаше.

***

В онзи злощастен ден пред полицейското управление загинаха шестима души - всички,
с изключение на един, простреляни в гърба, докато се бяха опитвали да избягат. Още
шестима бяха откарани в болницата. Нервите на полицаите, поставени на пост там
- до чийто слух бяха достигнали изстрелите и суматохата, - бяха дотолкова
обтегнати, че бяха открили безразборна стрелба във въздуха, в резултат от което
загинаха двама случайно преминаващи пешеходци. Властите наложиха комендантски
час.
На следната сутрин съпругът ми ми прочете някои от противоречивите съобщения,
отпечатани във вестника. „Очевидци твърдят, че момчето е било убито на място от
коня. Според други източници то е починало по-късно от раните си.“
- Но това е ужасно!
- Чуй това обаче - продължи Чунбу извън себе си от гняв. - „Източници от 24-и
американски корпус излязоха с противоположното становище, че детето е получило
само леки наранявания, след като по невнимание е попаднало под копитата на коня.“
Поклатих невярващо глава, но Чунбу не бе приключил.
- „Впоследствие от полицейското управление изпратиха информация, че
използването на огнестрелно оръжие е било напълно оправдано с цел самозащита,
след като сградата е била нападната от въоръжени с бухалки демонстранти.“
- Но това не е вярно! Не е имало нападение, а демонстрантите не носеха нищо друго
освен деца и плакати, окачени на бамбукови пръти!
- Не е нужно да ми го казваш. - Чунбу вдигна възмутено рамене. - Окачествяват
стрелбата като „злополучна“ и „прибързана“.
Случилото се бе силно обезпокоително, но въпреки това съпругът ми се упъти към
училището, а аз - към пултока.
В края на деня, докато гребяхме обратно към брега, друга група гмуркачки, които също
се прибираха, ни дадоха знак да се приближим. Насочихме се към тях, за да обменим
последните новости.
- Полицията е задържала организаторите на демонстрацията, както и двайсет и
пет гимназисти - съобщи предводителката им. - Чухме, че децата са бити.
Не можехме да повярваме на ушите си.
Същата вечер, нарушавайки комендантския час, неизвестни членове на революционна
група разлепиха плакати по стените на сградите из целия остров. В тях
организацията, наричаща себе си Южнокорейска работническа партия, призоваваше
жителите на Чеджу да излязат на масов протест срещу американското военно
правителство и да дадат отпор на американския империализъм. Авторите на
прокламацията молеха за набирането на средства за подпомагане на пострадалите
при нападението на площада и обезщетяване на семействата на загиналите.
Настояваха полицаите, които бяха произвели изстрели срещу демонстрантите, да
бъдат изправени пред съда и да получат най-строгото наказание - смърт. Друго
искане, издигнато от работническата партия, бе незабавното отстраняване от
органите на реда на всички симпатизанти и сътрудници на японските окупатори.
Позивите завършваха с апел към всички жители на острова да излязат на всеобща
стачка на 10 март.
Предводителят на това движение бе двайсет и две годишен учител. Чунбу ми каза, че
не го познава.

***

В деня, за който бе насрочена всеобщата стачка, редом със земеделците, рибарите,

работниците във фабрики и гмуркачките по улиците крачеха представители на реда,
учители, пощенски служители и много други. Към протестиращите се присъединиха
още длъжностни лица от пристанищните кантори, служители в банките и пред-
приемачи от транспортните компании. Съдържателите на магазини и дюкяни
пускаха кепенците и тръгваха рамо до рамо с всички останали. Въпреки че стачката
се увенча с поразителен успех, някъде по високите етажи на властта тя бе
заклеймена като плод на комунистическа провокация. Това подтикна американското
военно правителство да вземе страната на привържениците на твърдата политика,
а правителството на континента да изпрати членове на Северозападното младежко
дружество на помощ на силите на реда.
Отправих се към пултока, където сега се събирахме не за да се приготвим да излезем в
морето, а за да обменим информация.
Всички имаха какво да споделят, ала сведенията бяха изключително смущаващи.
- Повечето от членовете на Северозападното младежко дружество са бегълци от
север. Те са най-голямото зло, което може да ни сполети! - кипеше от гняв Киуон.
Санмун също бе успял да избяга от териториите, които сега се намираха под
управлението на комунистите, така че имах известна представа какво можеше да
причини на човек подобно изпитание.
- Мнозина от тях са злодеи, главорези и престъпници - заяви съседката ми Ян Кийон.
После, някак напевно, сякаш наричаше нечия съдба, тя добави: - Свирепи, кръвожадни,
безмилостни.
Още една триада: този път три проклятия.
- И аз така чух - съгласи се с нея Киуон. - Пристигат само с ризата на гърба си.
Представяте ли си колко бързо е трябвало да напуснат домовете си? Идват тук и
властите им казват да се препитават от плодовете на земята. Само гледайте какво
ще стане! Ще грабят храната и ресурсите ни по-безогледно и от японците едно време.
Но най-стряскащите сведения дойдоха от дъщерята на Кийон, Юнсу.
- Приятелка ми разказа, че дори само като чуят думата „комунизъм“, освирепявали
като бесни кучета. Мразят Чеджу, защото смятат, че сме червени до мозъка на
костите. Казвали му Малката Москва. А също и острова на кошмарите.
Няколко от жените избухнаха в нервен кикот, който замря също толкова внезапно.
Думата взе една от старшите гмуркачки, която бе пазила мълчание досега:
- Дъщеря ми е омъжена в село в другия край на острова. Там вече имат приказка: „Щом
чуят „Северозападно младежко дружество“, дори бебетата спират да плачат.“
Бе топъл ден и слънцето ни галеше ласкаво с лъчите си, но въпреки това по гръбнака
ми пробягаха ледени тръпки. Изглежда, думите й подействаха така и на останалите.
Жената сниши гласа си почти до шепот и изведнъж усетих как всички едновременно
се привеждаме напред, за да чуем какво ще ни каже.
- Дъщеря ми казва, че хората в селото на съпруга й ги наричат сенки на кошмар. - Тя
кимна с глава към Киуон. - Нашата водачка казва, че тези натрапници ще плячкосат
храната и богатствата ни. Замислете се какво още може да означава това. В другия
край на острова вече научават отговора на този въпрос. Кое е най-голямото ни
богатство? Дъщерите ни. Тези от вас, които са благословени с момичета, трябва
веднага да им намерят съпрузи. В селото на моята дъщеря са започнали да омъжват
девойките още на тринайсет годишна възраст.
Новината предизвика сподавени възклицания.
- Не сме стигали дотам дори по времето на японската окупация - рече Киуон.
По-възрастната гмуркачка я изгледа с твърд като стомана поглед.
- Подобно решение не е лесно. Според традицията един кореец никога не би изнасилил
омъжена жена, но ако грешим? Ами ако...
Настъпи дълбоко мълчание, по време на което умовете ни се мъчеха да смелят
мисълта за злочестините, които можеше да застигнат нас или неомъжените ни
дъщери.
Вечерта, когато Чунбу се прибра у дома, споделих с него какво съм научила в пултока.
Той нито веднъж не понечи да отхвърли притесненията и отвърна само:
- И аз чух част от тези неща.
Не го разпитвах защо не ми е казал по-рано. Може би не бе искал да ме тревожи.
Истината е, че не изпитвах притеснение или страх, че някой може да се опита да ми
посегне. Бях убедена, че съм способна да се защитя. Но Юри?
- Сестра ти може и да не е наред с главата и в нормални времена сигурно никой не би
закачал попрецъфтяла стара мома като нея, но сега не можем да поемаме рискове. -
Докато го наблюдавах, си дадох сметка, че той иска аз да реша какво да правим. -
Занапред няма да я пускаме да скитосва самичка из селото. Ще трябва да стои само в
двора, а ако излиза - да бъде придружена от баба Чо.
Разбира се, на Юри това изобщо не й се понрави. По дух тя си оставаше истинска хеньо
и недоволстваше, че я завързвам. Но нямаше какво да се прави.
Междувременно до нас достигна информация, че в старите японски укрепления във
високите части на планината Хала са се укрили четири хиляди отбранителни отряда.
Имаше слухове, че бунтовниците са се натъкнали на тайни скривалища, пълни с
оръжие, което американците не бяха успели да открият и обезвредят при
пристигането си на острова.
Когато споделих с Чунбу упоритата мълва, която се повтаряше от всички в пултока,
той само мрачно отбеляза:
- Значи, отново ще ни изправят едни срещу други: островитяни и пришълци.
И тогава, като ответен удар срещу стачните действия, в града бяха извършени
арести на двеста души в рамките само на два дни. Впоследствие бяха задържани още
триста чиновници, предприемачи и търговци, родени на острова полицаи и не на
последно място - учители, сред които и един от преподавателите от училището на
Чунбу. Стреснати от случващото се, мнозина от протестиращите се върнаха по
работните си места. Не и ние със съпруга ми. Вярвахме твърдо в силата на стачните
действия. Това обаче се промени, след като неговият колега ни посети у дома след
освобождаването си от ареста. Двамата пиеха оризово вино и разговаряха с
приглушени гласове, но аз надавах ухо отстрани.
- Държаха ни - трийсет и пет души - в килия с размери три на четири метра - започна
разказа си приятелят на Чунбу. - Полицаи, не тукашни, а командировани от
континента, отвеждаха арестантите един по един. Не след дълго из коридорите се
разнасяха крясъците и молбите на нещастника, когото разпитваха. Няколко часа по-
късно го довличаха обратно - в безсъзнание или неспособен да стои на крака, и
отвеждаха следващия. Дойде и моят ред. Биха ме, а аз крещях като всички останали.
Искаха да издам имената на организаторите на стачката.
- Какво направи ти, издаде ли ги?
- Откъде да знам кои са? Биха ме и още, но моето бе нищо в сравнение с това, което
ставаше из другите килии за разпит. Сред задържаните имаше и жени. Виковете,
които надаваха... Никога няма да ги забравя.
- Какво смяташ да правиш сега?
- Връщам се в Япония със семейството си. Там ще бъдем в по- голяма безопасност.
Не можех да повярвам, че съм доживяла да чуя, че мой сънародник предпочита да
живее сред някогашните ни окупатори вместо на родния си остров? На следващия ден,
без да обсъди с мен решението си, Чунбу се върна в класната стая. Стори го тъкмо
навреме, защото още на другата сутрин на мястото на учителите, които не се бяха
явили на работа, бяха назначени дезертьори от Северна Корея. Умолявах съпруга си да
бъде внимателен. Самият факт, че бе завършил университет в чужбина, където бе
попил различни от общоприетите идеи за равенството, поземлената реформа и
всеобщото образование, автоматично го поставяше под подозрение.
- Не се бой - отговори той. - Просто ги е страх от комунизма. Привижда им се
навсякъде.
Но как да не се тревожех, когато около нас бушуваше океан от епохални промени,
когато имах чувството, че всеки момент малкият ни остров ще бъде пометен от
гигантска вълна и всичко, което познавахме и за което милеехме, ще бъде завлечено
обратно в дълбините? Арестите продължиха. Съдебните дела се разглеждаха от
американски офицери, което означаваше, че общуването между обвиняемите и
техните съдии бе силно ограничено заради езика. Много хора бяха изпратени в затвора
заради това. Сблъсъците между селяните и полицията ставаха все по-чести и
ожесточени. Все по-редовно осъмвахме с разлепени плакати, по улиците все по-
открито се раздаваха позиви, все повече и повече хора биваха хвърляни в ареста. А в
същото време някъде далеч от нас Съединените щати и Съветският съюз
продължаваха да разискват съдбата на родината ни. На пръв поглед боричканията им
като че нямаха нищо общо с нас, ала незнайно защо, полицията побърза да обяви
извънредно положение.
Не спирах да мисля за последните мигове на майка си и безпощадната хватка на
стегнатия около китката й ремък. Въпреки неистовата й борба да се освободи,
въпреки опитите ми да й помогна изходът бе неизбежен. Имах усещането, че сега на
сушата се разиграваше нов вариант на същата онази трагедия, а единственото,
които всички ние искахме, бе да живеем живота си. Чунбу продължаваше да набива
уроците в главите на учениците си. Когато дните изглеждаха протяжни и безбурни,
баба Чо извеждаше Юри и децата на кратка разходка по брега. Аз се гмурках с
посестримите си и станах наставница на една от невръстните хеньо. Дните ми - а
предполагам, че и тези на Миджа - бяха толкова запълнени със задачи, че трите
километра между Хамдок и Пукчон ми се струваха непреодолимо разстояние. След
участието ни в злополучната демонстрация не я видях цели пет месеца.
А междувременно облаците все повече се сгъстяваха над главите ни.

***

Бе 13 август. Сезонът за прибиране на сладките картофи. С Юри и децата поехме към

нивата още съвсем рано. Бях бременна в осмия месец. Коремът ми бе станал огромен
от растящото в него дете и гърбът ме болеше от непрекъснатото навеждане. Сунсу
тъкмо бе проходил, а сестра му още не бе достатъчно голяма, за да го наглежда, така
че се налагаше да държа под око и тримата, докато работех. Около десет часа
сутринта заваля такъв порой, че реших да си вървим и да изчакаме времето да се
оправи. Завързах Сунсу на гърба на Юри, хванах Минли за ръчичката и се отправихме
обратно към селото. Залепналите за тялото ми дрехи бодяха ужасно, стъпалата и
краката ми бяха целите в кал. По пътя към дома настигнахме съседката ми Ян Кийон,
дъщеря й Юнсу и още няколко техни близки, които също се прибираха от полето.
- Голям товар носиш - направи ми комплимент Кийон, докато ме гледаше как водя
децата и Юри.
- Късметлийка съм - отговорих аз и за да й върна милите думи, добавих: - Дъщеря ти
върви по твоя път. Добра гмуркачка е.
- Един ден и твоята ще бъде.
- Това е най-голямата радост, който би могла да ми донесе.
Влязохме в селото. Някакъв младеж раздаваше листовки на улицата.
- Ето, вземете!
- Не умея да чета - отвърнах аз.
Той се опита да натика няколко позива в ръцете на Кийон и Юнсу.
- И ние не умеем да четем - призна момичето.
В този момент иззад завоя изникнаха двама полицаи.
- Стой! - изкрещя единият, щом забеляза младежа.
- Спри на място! - извика другият.
Кръвта се отдръпна от лицето на младежа. После обаче в очите му се проблесна
твърдост. Той хвърли позивите и побягна. Полицаите се втурнаха след него - право
към нас. Грабнах Минли, прегърнах Юри, която носеше Сунсу на гърба си, и ги поведох
към площада. В суматохата Юнсу тръгна с мен вместо с майка си, сестрите и баба си.
Ненадейно около нас се разнесе същият онзи ужасяващ пукот, който се бе запечатал в
съзнанието ми от деня на демонстрацията - изстрели! Юнсу залитна и падна на
земята, но миг по-късно пъргаво се претърколи и скочи на крака. От рамото й се
процеждаше кръв. Раната ми се стори повърхностна, но нямаше време да я оглеждам.
- Юри, дръж се за мен!
Ужасена, зълва ми ме сграбчи за края на туниката. Минли плачеше толкова силно, че
чак се задъхваше. Преместих я в другата си ръка и прихванах Юнсу през кръста.
Движехме се като един. Когато се озовахме на площада, силите ни напуснаха и се
свлякохме на земята. Минли продължаваше да пищи. Юри клекна и се сви до мен, бяла
като платно от страх. Кръвта от рамото на Юнсу капеше навсякъде. Прокарах
треперещи ръце по телата на зълва ми и децата. Бяха невредими.
Разнесе се вой на сирени. Съседите, някои от които въоръжени със земеделски сечива,
започнаха да изскачат от домовете си и се спуснаха да догонят полицаите, които бяха
стреляли по нас. Не дочаках да видя какво ще последва. Събрах малката ни групичка и
поведох всички към дома на Юнсу. Кийон и роднините й бяха на двора и изглеждаха
обезумели от притеснение. Щом ни видяха, те начаса преминаха към действия. Една
от жените сложи да се топли вода, друга измъкна чист плат и започна да го раздира
на ивици за превръзки. Когато обаче Кийон се появи с нож, ножици и пинсети, горкото
момиче изпадна в безсъзнание, краката му се подкосиха и то се свлече безжизнено в
ръцете ми. За щастие, нараняванията на Юнсу не бяха животозастрашаващи. Щом
раната престанеше да издава миризма на кръв, тя щеше отново да може да се гмурка.
Трябваше да прибера семейството си у дома. Върнахме се по обратния път. На
площада се натъкнахме на съселяните ни, които бяха наобиколили заловените и
завързани полицаи. Носеха се викове и проклятия. Някой ритна по-дребния.
- Малко му е да му забиеш стар сандал в ребрата! - присмя се някакъв старец. - Да ги
отведем в полицейския участък в Хамдок! Да ги изправим пред закона!
Тълпата изрева одобрително. Трябваше да последвам плана си и да се прибера у дома,
но вместо това останах и повлечена от всеобщото безумие, закрещях в един глас с
всички останали. Ужасът бе прелял в ярост. Как бе възможно наши сънародници - па
макар и да не бяха от острова - да стрелят по нас? Та ние бяхме невинни хора! На това
безобразие трябваше да се сложи край! И тъй, аз самата се влях в разяреното
множество, което повлече полицаите по крайбрежния път към Хамдок. Бе изминал
едва един час, откакто си бяхме тръгнали от нивата.
- Искаме да подадем жалба срещу тези двамата! - провикна се един от старейшините
на Пукчон, когато стигнахме пред малкия полицейски участък. - Излезте да чуете
оплакванията ни.
Дори японците, макар и окупатори, изслушваха прошенията ни. Не и сънародниците
ни! С ужас видях как неколцина от полицаите се покачиха на покрива, притичаха до
монтираната там картечница и без каквото и да е предупреждение започнаха да
стрелят по нас. След не повече от няколко секунди осъзнахме, че това са халосни
патрони, ала вече се бяхме разбягали като буболечки, стреснати от светлината на
лампата в нужника. Бях потърсила укритие зад купчина бъчви и след първоначалната
уплаха реших да надникна, за да проверя дали опасността е преминала. Какъв бе
потресът ми, когато на прозореца на полицейския участък забелязах да стои,
загледан в множеството, не друг, а Санмун. Побързах да се скрия. Сърцето ми падна в
петите. Помислих си, че сигурно очите ми ме лъжат, но когато надзърнах повторно,
се уверих, че това наистина е той. Погледите ни се срещнаха.
На връщане към Пукчон реших да не се отбивам у Миджа. Не знаех какво да й кажа. За
пръв път през дългите години на нашето приятелство не бях сигурна дали мога да й
имам доверие.
Съпругът ми ни чакаше на предната порта. Той ме взе в обятията си, без да казва
каквото и да било. На пресекулки, като се мъчех да овладея риданията си, успях да му
разкажа какво бях видяла.
- Невредима си. Само това е важното - каза Чунбу.
Ала аз изпитвах дълбок срам, че поддавайки се на гнева и моментното безумие, бях
поставила децата си и Юри в опасност. Обещах си никога повече да не позволя това да
се случи. Не и като майка и съпруга.
На следващия ден във вестника излезе новината, че полицията е била „принудена“ да
действа с твърда ръка срещу групировките, разпространяващи позивите, но че
виновникът е успял да се измъкне. Два дни по-късно, отново на първа страница, се
появи доклад, изтекъл от щабквартирата на 24-и американски корпус. Чунбу ми
прочете публикацията на глас:
- „Две жени и един мъж бяха ранени при ожесточената стрелба между левичари,
разпространяващи листовки, и силите на реда в Пукчон.“
- Но как е възможно, не това се случи! - извиках възмутено.
Той се върна към статията.
- „Тълпа от около двеста души атакува полицейския участък в Хамдок - продължаваше
материалът. - Силите на реда са успели да разпръснат множеството едва след
пристигането на повиканите подкрепления.“
- Но това не е вярно! - повторих аз. - Как е възможно така да изопачават онова, което
видях с очите си?
Той не можа да ми даде отговор. Мускулчетата на челюстта му заиграха, докато
четеше последните думи:
- „От този момент нататък се забранява провеждането на политически събрания,
походи и демонстрации. Всякакви струпвания на лица по улиците ще бъдат
разпръсквани със сила, а лепенето на плакати и раздаването на листовки се обявява
извън закона.“ - Чунбу сгъна вестника и го остави на пода. - От сега нататък трябва
да бъдем много предпазливи.
Бях станала свидетел на последните мигове на майка си. Видях как Юри влезе в
морето като жизнерадостно момиче и излезе съвсем различен човек. Разбирах
опасностите, които морето криеше, но това, което се случваше на сушата, ме
смущаваше и плашеше. През последните месеци няколко души бяха простреляни пред
очите ми. Бях виждала как биват пребивани хора и от двете страни. Без значение дали
бяха от острова, или от континента, убитите и ранените до един бяха наши
сънародници - също както извършителите на тези срамни деяния. Случващото се ми
се струваше необяснимо. Не бях в състояние да спра да треперя от страх дори когато
съпругът ми ме прегърна в обятията си и ме успокои, че ще ни защити, че с него сме в
безопасност.

Огненият пръстен
Март - декември 1948 година

Годината, последвала Първомартенската демонстрация, бе изпълнена с работа и

семейни задължения и двете с Миджа не успяхме да се видим нито веднъж. Вероятно
животът й със Санмун си продължаваше постарому и това ужасно ме измъчваше. Ала
колкото и да я обичах, колкото и да тъгувах за нея, трябваше да внимавам. В Хамдок,
където живееше тя, бяха разквартирувани военните. Наред с това вярвах, че
съпругът й работи за противниковата страна, а и поведението му бе непредсказуемо.
Не можех да поема риска в пристъп на ярост или подозрителност да вземе на мушка
мен или Чунбу. Разбира се, понякога се питах защо Миджа не идва и какво би могло да
означава това. Чудех се и дали понякога се сеща за мен, или и тя е повлечена от
водовъртежа на работата и семейните задължения.
Децата растяха като гъбки. Скоро Минли и Сунсу щяха да празнуват рождените си
дни: тя ставаше на три, той - на две годинки. Бяхме благословени с още един син,
Кюнсу. Той бе кротко бебе, а и за моя радост можех да разчитам и на дъщеря си, която
вече се учеше да се грижи за по-малките си братя. Съпругът ми се радваше на
уважението на учениците си, а аз се бях утвърдила като младша гмуркачка в местния
колектив. Въпреки благополучието, на което се радвахме, помежду ни не липсваха и
разногласия.
Чунбу продължаваше да настоява, че децата ни трябва да получат образование,
поради което поне веднъж седмично водехме един и същ разговор.
- Нека ти припомня старата мъдрост: „Ако засадиш червен боб, ще береш червен боб“ -
поде той за пореден път един следобед, когато му се бе наложило да накаже едно от
момчетата в класа си, след като го бе хванал да преписва.
Майка ми често повтаряше този израз, чийто смисъл бе, че отговорност на
родителите е не само да заченат, но и да отгледат и да възпитат своите деца така,
че да израснат добри и полезни хора. Сега Чунбу продължи:
- Би трябвало и ти самата да искаш Минли да получи същите възможности, каквито
и синовете ни.
- Разбирам желанията ти - отговорих му аз. - Но продължавам да се надявам, ако
имаме още едно дете, то да е момиче, което заедно със сестра си ще помага за
заплащането на образованието на момчетата. Не забравяй, че ти самият успя да се
изучиш благодарение на усилията на три жени - майка ти, Юри и мен самата. Когато
Сунсу стане на възраст да постъпи в колеж, Минли ще е на деветнайсет и ще е
заминала да печели в чужбина. Но докато дойде ред на Кюнсу, със сигурност вече ще се
е омъжила. Ще са ми нужни поне още един чифт работни ръце, за да можем да плащаме
таксите на момчетата.
Чунбу само се усмихна и поклати глава.
За мен всичко това показваше, че колкото и да го обичах и почитах, съпругът ми си
оставаше просто мъж, който не си даваше и най-малка сметка какви грижи лежат
на плещите ми. Докато той самият си стоеше у дома или преподаваше в училището,
аз бях в постоянен досег със света. Трябваше да бъда прагматична и далновидна -
особено сега, когато почвата се люлееше под краката ни. Бе изминала цяла година от
демонстрациите, ала репресиите не спираха. Случеше ли се някой от старейшините
на селото да подаде жалба, че членове на Северозападното младежко дружество са
искали подкуп от пари или чували с просо, повече не го виждахме. Ако някоя от левите
групировки направеше набег в селото и застреляше блюстител на реда, по дирите на
извършителите биваха изпращани полицейски отряди, които не оставяха и камък
необърнат по пътя си. Не бъдеха ли открити виновниците, за назида- ние пазителите
на закона разстрелваха невинни селяни.
Военното правителство реши да въведе промени. Първият корейски управник бе
сменен с нов, губернатора Ю, за когото се говореше, че носел слънчеви очила по всяко
време на денонощието и спял с пистолет под възглавницата. Дори и американските
власти го обявиха за крайно десен. Той се зае с прочистването на редиците на
местното управление от всички чиновници, които произхождаха от Чеджу, и вместо
тях назначи изгнаници, избягали от режима на север, които бяха също толкова
яростни противници на комунизма, колкото и самият той. На мястото на
досегашните полицейски служители и началници на участъци дойдоха техни
заместници от континента, които открай време таяха неприязън и бяха напълно
лишени от симпатии или съчувствие към нас, хората от острова. Наред с това
губернаторът забрани народните комитети и обяви всички хора, които - подобно на
семейството ми - се бяха облагодетелствали от дейността им, за „крайно леви“. Аз
лично не бях не само крайно, но и умерено лява. Но това нямаше значение. Вечерното
женско училище и всички останали дейности, организирани от селските дружества,
бяха преустановени.
На острова се издаваше само един вестник. За сметка на това за времето, за което
новият брой достигаше до Пукчон, информацията, публикувана в него, често бе
остаряла - когато изобщо отговаряше на истината. Чунбу слушаше новините по
радиото, но една вечер ми каза навъсено:
- Мисля, че радиостанцията е в ръцете на десните, които пък са марионетки на
американците. Остава ни да се осведомяваме от клюките и слуховете, които
обикалят от село на село, но доколко можем да вярваме на чутото?
Нямах отговор на този въпрос.
Американците обявиха, че на 10 май всички ние, които живеехме на юг от 38-ия
паралел, най-после ще можем да вземем участие в провеждането на дългоочакваните
независими избори. Новината на мига повдигна духа на съпруга ми.
- Америка и Организацията на обединените нации са поели ангажимент, че ще
разполагаме със свободата да гласуваме според собствената си воля - съобщи ми той.
После обаче реалността го върна на земята. - Америка подкрепя кандидатурата на Ли
Синман. А неговите най-големи привърженици са бившите сътрудници на японците.
Всеки, който не е на негова страна, автоматично се заклеймява като червен. Всеки,
който иска наказание за колаборационистите, се заклеймява като червен. Това
означава, че кажи-речи всеки жител на острова - включително и ние - в техните очи е
червен.
Все по-мрачното разположение на духа, в което изпадаше Чунбу, искрено ме
безпокоеше.
Междувременно по радиостанция, чието седалище се намираше на север от 38-ия
паралел, започна да се излъчва покана към политическите водачи от южната част на
Корея да вземат участие в съвместна официална среща в Пхенян, чиито цели бяха
обсъждането на обединението на страната и изготвянето на конституция, която да
подпомогне решението на съществуващите проблеми. В отговор на това военното
правителство и губернатор Ю засилиха репресивните мерки. Първият арестуван,
макар и първоначално подкрепян от американците, бе бившият губернатор Пак. Той
бе популярна фигура и задържането му хвърли всички ни в смут. Малко по-късно от
водите на една река бе извадено тялото на млад мъж, който скоро бе разпознат като
участник в протестите. От разказите на очевидец на изтезанията, на които е бил
подлаган мъртвият по време на един от разпитите, узнахме, че мъчителите му са го
провесвали от тавана за косата и са пробождали тестисите му с шило. Едва ли на
острова имаше жена, която да не съпреживяваше скръбта на майката на това момче.

***

В ранните часове на 3 април бяхме изтръгнати от съня си от изстрели, викове и

трополенето на бягащи из уличките хора. Двамата с Чунбу се хвърлихме към децата,
готови да ги прикрием с телата си. Изпитвах ужас. Минли, Сунсу и Кюнсу хленчеха. Су-
матохата продължи сякаш цяла вечност, но може би в непрогледността на
среднощния мрак само така ни се бе сторило. Най-сетне се възцари тишина. Дали бяха
арестували някого? Колко ли души бяха простреляни и убити? Мрачните сенки не
даваха отговори. После до слуха ни започнаха да долитат откъслечни викове.
- Не се бавете!
- Хайде, бързо!
Чунбу стана и нахлузи панталона си.
- Не излизай! - започнах да го умолявам аз.
- Каквото и да е ставало, вече е приключило. Може да има ранени. Трябва да отида.
След като той излезе, аз притиснах децата още по-близо към себе си. Сега отвън се
разнесоха припрени мъжки гласове:
- Погледнете възвишенията! Запалили са огньове на върха на наблюдателните кули!
- Изпращат сигнал до всички на острова!
- Сигнал, но за какво? - прозвуча гласът на съпруга ми.
Известно време мъжете отвън продължиха да се съвещават шепнешком, но не
достигнаха до никакво заключение. Чунбу се върна при нас и си легнахме. Децата
заспаха, сгушени в нас като прасенца. Когато зората започна да шари небето с розови
багри, станах тихичко, преоблякох се в ежедневното си облекло и излязох навън. Канех
се да тръгна към селото, когато съпругът ми ме настигна.
- Идвам с теб. Не искам да обикаляш сама из селото.
- Ами децата...
- Още спят - каза той и взе едната делва за вода. - По-безопасно е да ги оставим сами
вкъщи, отколкото да ги водим с нас.
Приближихме се до портата и надникнахме навън. С изключение на няколко захвърлени
бамбукови копия уличката изглеждаше напълно пуста. Забързахме към площада,
където научихме, че през нощта отряд бунтовници бяха нахлули в малкия полицейски
участък. Калдъръмът бе осеян с изпочупени мебели. По земята, подхващани от
вятъра, се въргаляха листове хартия. Неколцина униформени подтичваха след тях и
се мъчеха да ги съберат. Главата на единия бе превързана. Друг куцукаше. Около
дървото се бе струпала групичка селяни, които се взираха в закачения на ствола
плакат. Двамата с Чунбу си проправихме път до предните редици.
- Кажи ни какво пише, учителю - помоли един от хората.
- Уважаеми граждани, родители, братя и сестри - започна да чете той и погледът му
запробягва по думите. - Вчера един от нашите братя бе намерен убит. Днес ние
слизаме от планините с оръжие в ръце и ще превземем полицейските участъци из
целия остров.
Множеството се разшумя, обзето от смут и страх. Прозвучаха и няколко възгласа в
подкрепа на бунтовниците. Зверското убийство на открития в реката младеж не бе
останало невъзмездено.
Чунбу продължи:
- Ще се борим срещу изборите, разединяващи страната ни, до последна капка кръв. Ще
донесем свобода на семействата, останали от двете страни на една въображаема
линия. Ще прогоним от родината си американските канибали и техните лакеи.
Обръщаме се към добросъвестните държавни служители и представители на реда -
призоваваме ви да се вдигнете накрак и да се присъедините към борбата ни за
независимост.
Езикът на възванието не ми се нравеше, но посланието му намираше отглас в душите
ни. Всички ние искахме да видим страната си отново обединена. Копнеехме сами да
направляваме съдбините си.
- Да се бием! Да се бием! Да се бием! - нададоха викове мъжете с вдигнати към небето
юмруци. Скоро към тях се присъединиха и женски гласове.
Но ние с Чунбу се бяхме научили да бъдем предпазливи. Върнахме се у дома и се заехме с
ежедневните си занимания. Междувременно мълвата обиколи острова от уста на
уста. През краткото време, докато закусим, оправя децата и Юри и ги поверя под гри-
жите на баба Чо, всяка от жените в колектива бе узнала за среднощните събития и
имаше какво да добави към историята.
- Зад нападенията стои Южнокорейската работническа партия - заяви Киуон, щом се
настанихме край огъня.
- Съвсем не! Бунтовници са, ясно е като бял ден! - възрази Кийон, като се почеса по
ухото.
- Чух, че от върховете на Баба Солмунде са слезли петстотин метежници...
- Били са много повече! Цели три хиляди души са се присъединили към бунтовниците,
докато са обикаляли от село на село. Ето как са успели да извършат нападение над
толкова много полицейски участъци едновременно.
- И това не е всичко! Взривявали са пътища и мостове по пътя си.
- Че с какво пък са ги взривили? - попита една от жените невярващо.
Преди някой да успее да й отговори, друга гмуркачка възкликна:
- Прекъснали са и телефонните линии!
Това звучеше много сериозно. В селото нямаше прокаран телефон, така че линията в
полицейското управление бе единственото средство за връзка, чрез което силите на
реда можеха да повикат подкрепления.
- Видяха ми се въоръжени кажи-речи със същите сечива, с каквито и ние, когато
излизаме в морето - отбеляза Киуон.
- Погледнала си навън? - попита Кийон със страхопочитание.
- Мислиш, че някой би посмял да ми стори нещо? - вирна брадичка водачката ни, за да
подчертае думите си. - Приближих се до портата. Видях мъже и няколко жени със
сърпове, коси, лопати и...
- Изглежда, са били земеделци, а не хеньо - предположи Кийон.
- Повечето от бунтовниците наистина са земеделци - потвърди дъщеря й.
- Имало и рибари.
- Снощните събития нямат нищо общо с глупостите за леви и десни, за които се говори
по радиото - каза Киуон. - Въпросът е в това, че не желаем да ни командват чужди
държави...
- И че страната трябва да се обедини отново. Семейството ми е на север.
- Нима сред нас има някоя, която да не е била засегната? Първо бяха японците. После
войната. Сега пък, не стига че едва свързваме двата края, а и животът ни е застрашен
непрекъснато...
- Има ли убити? - попитах аз.
Пултокът притихна. Сред всеобщото вълнение никоя от нас не се бе сетила да си
зададе въпроса дали някой не е пострадал.
Киуон обаче имаше отговор:
- Загинали са четирима бунтовници и трийсет полицаи на целия остров.
Жената, която седеше до мен, изстена:
- Трийсет полицаи!?
- Ама че работа!
- Айго!
- И още нещо. Военните в Хамдок са изгубили двама офицери - допълни Киуон.
Та това бе на три километра от нас. Миджа! Може би трябваше да изпитам по-силно
притеснение за приятелката си, но откакто бях видяла Санмун в полицейския
участък, си налагах да вярвам, че е в безопасност.
- Изгубили? Какво изобщо значи това? Дезертирали ли са?
- Пленили са ги!
По лицата на жените наоколо пробяга сянка на страх. Постоянните нападения и
последващата разплата се бяха превърнали в неизменна част от живота ни и съвсем
разбираемо тръпнехме пред неизвестността.
- В Пукчон няма жертви - съобщи Киуон. - Трябва да сме благодарни за това.
По лицата на всички се изписа видимо облекчение. Ако в селото нямаше убити,
ответните действия можеше да ни се разминат. Можехме да се надяваме, че нищо
няма да се случи.
Щом излязохме в морето, си наложих да изтласкам мислите за сушата от съзнанието
си. Когато няколко часа по-късно се върнахме в пултока, за да хапнем и да се сгреем,
тревогите, породени от събитията от предната нощ, се бяха поуталожили. Щом
дори и сега бяхме в състояние да се перчим с улова си както обикновено, може би и
властите нямаше да отдадат особено значение на нападенията.
И наистина, американският командващ се отнесе с пренебрежение към събитията.
„Не ме интересува какви са причините за въстанието - заяви полковник Браун пред
репортера по радиото същата вечер. - В рамките на две седмици ще сме го потушили
напълно.“
Ала грешеше. Този ден - 3 април, сасам - щеше да бъде запомнен завинаги като
Третоаприлския инцидент, макар че по онова време съвсем не подозирахме какъв
дълбок отпечатък ще остави тази дата в живота на всички ни.
Два дни по-късно Чунбу ми съобщи, че американското военно правителство е
сформирало така нареченото Военно командване на Чеджу. В сила влизаше и по-строг
комендантски час.
- Но как да си стоя вкъщи между изгрев и залез слънце, като трябва да донеса вода, да
събера дърва за огрев и да нагледам прасетата? - попитах го аз.
Чунбу прокара ръце през косата си. Нямаше отговор или решение.
Пак по радиото командирът на 9-и полк на корейската жандармерия обясни, че е
предприел опити за провеждането на мирни преговори: „Поставих искания за пълната
капитулация на въстаниците, в отговор на което те настояха за разоръжаването на
полицията, освобождаването от длъжност на всички държавни чиновници,
отпращаното на военизираните групировки от рода на Северозападното младежко
дружество и обединението на Севера и Юга”.
Естествено, нито една от двете страни не можеше да приеме поставените условия.
Впоследствие жандармерията повика подкрепления от близо хиляда души за
овладяване на положението на острова. Част от тях бяха изпратени да пазят реда в
селата по крайбрежието, включително в Пукчон, Хадо и Хамдок, за което, трябва да
призная, бях благодарна. А после - всичко това научавахме или от предаванията по
радиото, или от слуховете, които обикаляха селата - жандармерийски отряди бяха
проникнали в планината и бяха предприели нападения над бунтовниците. Към края на
април главният град на острова бе отцепен с кордон, а полицията претърсваше
кварталите къща по къща, за да изтръгне из корен плевелите на комунизма. Голяма
част от служителите на жандармерията и полицията обаче бяха родом от Чеджу.
Когато изпълнението на служебните им задължения стана непоносимо, мнозина
преминаха на страната на въстаниците. Сред присъединилите се към отстъпниците
имаше и неколцина души от Пукчон.
За да „извърши оценка на положението“, на острова пристигна военният губернатор
на Корея генерал-майор Дийн, който потвърди носещия се слух, че Севернокорейската
армия е извършила десант на острова и силите на бунтовниците са под неин контрол.
Малко след това плъзна мълвата, че Чеджу е обсаден от севернокорейски военни
кораби, към които се е присъединила и съветска подводница. Тези лъжливи твърдения
послужиха като оправдание за втвърдяването на политиката от страна на
властите. Генерал-майор Дийн изпрати на Чеджу още един батальон. И макар
американската армия да имаше заповеди да не се намесва, това не й пречеше да следи
движението на силите на бунтовниците с помощта на разузнавателни самолети.
Докато работех на полето, често ги виждах да прелитат над главите ни - хищни
птици в търсене на плячка. Нощем морето се осветяваше от прожекторите на
кръстосвачите, които обхождаха хоризонта. При едно от посещенията ми на
петдневния пазар зарзаватчиите от вътрешността ми разказаха, че неведнъж из
планините са се натъквали на отряди от американски офицери с джипове или на коне,
изпратени от корейските власти. В рамките на шест седмици бяха арестувани
четири хиляди души.
В началото на седмата Чунбу покани у дома жените от колектива, които не умееха
да четат и пишат, за да им обясни как да попълнят бюлетината. Дори изборите да
бъдеха манипулирани, бяхме решени да използваме възможността да се опитаме да
накараме правителството да чуе гласа ни.
- Не е нужно да имате представа как се пишат имената на кандидатите - обясни ни
той. - Трябва само да знаете под кой номер се намират те в бюлетината: едно, две,
три и така нататък. Решението си е ваше. Всичко, което трябва да направите, е да
отбележите номера на представителя, за когото давате гласа си.
Когато обаче отидохме до избирателната секция, група мъже бяха окупирали входа и
изобщо не ни пуснаха да влезем.
- Вървете си по пътя. Върнете се по домовете си! - наредиха ни те.
И този път основните сведения за събитията почерпих от пултока. Когато на
следната сутрин пристигнах там, останалите жени вече се бяха събрали и
кудкудякаха като подплашени кокошки. Не ни бяха позволили да гласуваме, но това бе
нищо в сравнение със случващото се на други места.
- Полицията, жандармерията и отряди на Северозападното младежко дружество са
блокирали...
- Главния път в източна посока...
- И в западна...
- За да попречат на бунтовниците да преминат.
Не за пръв път дъщерята на Кийон, Юнсу, изглежда, имаше най-ясна представа за
случилото се.
- Но не са постигнали нищо - заяви тя и ми се стори, че в гласа й прозвуча известна
гордост. - Нищо не е могло да спре бунтовниците да нападнат избирателните секции
и да изгорят урните. Отвлекли са представители на избирателните комисии. Прекъс-
нали са още телефонни линии...
В този момент останалите отново гракнаха една през друга:
- Вдигнали са във въздуха няколко моста...
- Отцепили са и пътищата, по които уж трябваше да им попречат да минат.
В крайна сметка от Чеджу не бяха отчетени никакви гласове и подкрепеният от
американците кандидат Ли Синман бе избран за президент, въпреки че официално все
още предстоеше да бъдем обявени за автономна държава.
На другата сутрин, когато влязох в пултока, възбуденото каканижене от предния ден
бе отстъпило място на тревога. Сега вече ни изглеждаше сигурно, че правителството
ще ни накаже за размириците в нощта на изборите.
- Предводителка съм на този колектив - заяви Киуон, - но като жена нямам думата
как ще се стекат събитията оттук насетне.
- Никоя жена няма думата.
- Нито пък децата. Ами старците?
- И те нямат власт - отвърна Киуон, изразявайки всеобщото мнение.
Бащите и съпрузите на повечето от нас прекарваха времето си във възвишени
размисли и грижа за кърмачетата и бяха също толкова безпомощни, колкото и ние. И
все пак всеки от нас - дори невинните, невръстните и старците, дори и жените, които
нямаха грамотни съпрузи, които да им прочетат пропагандните лозунги, публикувани
във вестника, или онези като Юри, които нямаха представа какво се случва - бяха
заставени да вземат страна.

***

Един ден към края на май на вратата на дома ми се появи Миджа. Беше сама.
Изглеждаше отслабнала и лицето й бе придобило нездрав цвят. Поканих я да влезе, но
нямаше как да не съм предпазлива. Докато приготвях чай от цитрусови плодове, тя
отиде да види Юри.
- Добре ли си, Юри? Липсваше ми.
Зълва ми й се усмихна, но не я разпозна.
- Ти също ми липсваше - каза ми Миджа, когато се върнах с чая.
- Отдавна не си идвала на нашето място - отговорих аз.
- Ти също можеше да дойдеш да ме видиш.
- Знаеш, с децата...
- Момиченце ли е този път? - възкликна тя и се втурна към люлката, в която спеше
Кюнсу.
Вдигнах ръка да охладя възторга й.
- Момченце.
Изчаках я да се върне обратно на мястото си, за да довърша извинението си:
- Не ми е възможно да идвам до Хамдок с децата и Юри. Не е лесно...
- Нито пък безопасно.
- Изобщо не е безопасно - съгласих се аз.
Помежду ни увисна мълчание. Не разбирах защо е дошла. Миджа си пое въздух и бавно
го издиша.
- Заченах скоро след демонстрацията. Бях болна, затова не можех да идвам да се
виждаме.
Прободе ме чувство за вина. Разбира се, че е имало причина да не идва.
- Момченце или момиченце? - попитах аз.
Тя сведе поглед.
- Момиченце. Живя два дни.
- Айго! Много съжалявам.
Миджа ме изгледа продължително с изпълнени с болка очи.
- Имах нужда от теб.
Каквато и предпазливост да изпитвах, тя се изпари на мига. Бях изоставила най-
скъпата си приятелка.
- Ами съпругът ти? - престраших се да попитам най-сетне. - Добре ли се отнася с теб?
- Отнасяше се внимателно с мен, докато бях бременна. - Преди истинският смисъл на
думите й да достигне в съзнанието ми, тя продължи: - Нямаш представа колко му е
трудно. Непрекъснато пътува по служебни дела из целия остров. Трети батальон на
Втори полк е разквартируван недалеч в Сехуа, но щабквартирата им е в Хамдок.
Подложен е на голямо напрежение.
- Сигурно е много трудно...
Тя въздъхна и отвърна поглед.
- Много хора си представят, че когато бъдат изправени пред трудности, няма да се
предадат и ще им се противопоставят. Когато заживях при леля Лиок и чичо Химчан,
разбрах, че това изобщо не е така. Знаеш, че ме държаха гладна. Когато ми прекипеше
и исках да им се опълча, нямах сили да го сторя.
Мъчех се да измисля как да повдигна духа й.
- И все пак нали тъкмо това ужасно положение стана причината да се запознаем?
Нима това не е хубаво?
Мислите на Миджа обаче бяха погълнати от нещо друго.
- Някои жени намират изход, като отнемат живота си, но как би могла една майка да
избере този път? - Очите й блестяха от сълзи. - Трябва да мисля за Йочан. Длъжна съм
да живея заради него.
Познавах приятелката си отдавна, но никога не я бях виждала толкова унила. Сякаш
смутните времена, в които живеехме, не бяха достатъчно изпитание, ами е трябвало
да преживее и загубата на дете. Да не говорим за това, което й причиняваше съпругът
й. На пръв поглед не личеше да има синини, но все пак не я виждах без дрехи или по
костюм за гмуркане. Положих дланта си върху ръката й и казах:
- Ние, жените, преживяваме всичко дълбоко в себе си. Колкото и гневни или сломени да
се почувстваме, никога не бихме си помислили да нараним някого, нали?
- Съпругът ми е свързал живота си с недостойна жена.
Думите й ме стъписаха.
- Как можеш да кажеш подобно нещо?
- Не оправдах очакванията му. Изгубих бебето. Не осигурявам прехрана за семейството
си. Не поддържам дома така добре, както го е правила майка му.
Не издържах и я прекъснах:
- Не го защитавай и не търси оправдания за действията му, сякаш вината, за това,
което ти причинява, е твоя.
- А може би е.
- Никоя жена не желае да бъде подлагана на тормоз.
- Майка ти бе по-снизходителна към мъжете от теб. Казваше, че трябва да
изпитваме съчувствие към тях. Че нямат какво да правят и им липсва цел, която да
осмисля деня им. Отегчават се и...
- Но съпругът ти не може да се оправдава с това! Има работа. Свой собствен живот.
Възраженията ми обаче не я спряха.
- Преживял е ужасни неща след бягството си от север. - Тя стисна зъби. - В последно
време жестокостта и насилието са неразделна част от живота ни.
Само че той си бе такъв отпреди...
Обзе ме чувство за безпомощност.
- Ще ми се пак да можехме да се виждаме всеки ден...
- Не е безопасно. Трябва да мислим за децата си.
Разговорът ни се върна в началната си точка. След малко тя добави:
- Надявам се този път раздялата ни да не продължи толкова дълго.
- А аз - следващия път, когато се видим, да държиш на гърдите си сучещо бебе.
Изпратих я до портата. Още докато се сбогувахме, през ума ми мина мисълта, че
вероятно дори не подозирам колко тежък е животът й всъщност.

***

На 15 август бе официално провъзгласено създаването на Република Корея, чиято

територия се простираше южно от 38-ия паралел. Месец по-късно с подкрепата на
Съветския съюз на север от тази граница Ким Ир Сен обяви основаването на
Корейската народнодемократична република. При все че нито американците, нито
СССР изтеглиха войските си напълно, разделението на страната изглеждаше свършен
факт. Животът сякаш бе потекъл в старото си русло и с Миджа щяхме да можем да
се виждаме отново. Ала с настъпването на есента стълкновенията между
враждуващите фракции на острова продължиха с нестихваща сила. Военните
разполагаха с картечници и други модерни оръжия, осигурявани им от американската
армия, докато бунтовниците бяха принудени да се отбраняват с японски мечове,
бамбукови копия и някоя и друга стара пушка. Неочаквано на 17 ноември 1948 г.
президентът Ли обяви военно положение на острова и издаде първата си заповед:

Всеки, който бъде забелязан на повече от пет километра

от брега, ще бъде разстрелян на място без предупреждение.

Този периметър очертаваше така наречения огнен пръстен. Всеки, който се окажеше
в нарушение на заповедта, щеше да бъде предаден на незабавна смърт. В сила влизаше
тактиката на опожарената земя.
Събрахме се в пултока, за да обсъдим какви последствия щеше да има всичко това за
нас.
- И къде ще се дянат планинците? - попита една от жените.
- Изселват ги по крайбрежието - каза Киуон.
- Но по крайбрежието няма толкова място! - обади се друга от гмуркачките.
- Точно това е целта им - отвърна Куон. - На брега човек няма къде да се скрие.
Престраших се и зададох въпроса, който, сигурна бях, се въртеше в главите на всички
ни:
- В опасност ли сме?
Киуон сви рамене.
- Живеем извън огнения пръстен.
На следния ден се заизлива такъв порой, сякаш самите небеса ридаеха. По някое време
завесата на проливния дъжд се разкъса и от нея изникнаха отряд жандармеристи,
полицаи и американски военни, които караха под конвой първите няколкостотин
бежанци от планините. Жените и децата никак не приличаха на размирници. С
изключение на момченцата и неколцина старци, които вървяха с ниско сведени глави,
в редиците на този керван на скръбта не се мяркаха почти никакви мъже. Имаше само
едно логично заключение: повечето от тях не бяха живи. Децата бяха притихнали: не
се чуваха песни или глъч, нямаше какво да ги развесели и да ги накара поне за малко да
забравят за всичко, което се случваше. Семействата мъкнеха каквото бяха успели да
спасят - юргани, рогозки, посуда, чували със зърно, пръстени делвички с туршия, сушени
сладки картофи, - но явно са били принудени да изоставят добитъка. След като криво-
ляво се разположиха на лагер в покрайнините на селото, бежанците се заеха да
стъкмяват навеси от тръстика и борови клони.
На жителите на Пукчон пък бе заповядано да съберат камъните, които се търкаляха
из нивите, и да издигнат стена около селото. За мъжете, ненавикнали на тежък труд,
настанаха тежки времена. Чунбу се прибираше у дома с пришки по ръцете и болки в
гърба. Жените трябваше да изоставят работата си на сушата и в морето. Наложи
се дори децата да помагат. Щом стената бе завършена, ни наредиха да я охраняваме
денонощно, въоръжени със самоделни копия.
- Ако позволите в селото да проникне доказан бунтовник - предупреди ни един от
полицаите, - ще бъдете наказани строго.
Скоро запасите от храна на бежанците се изчерпаха. Нощем стенанията на
гладуващите се носеха над огрените от луната ниви и се процеждаха през каменните
стени на домовете ни. Щом вятърът обърнеше посоката си, ноздрите, очите и
гърлата ни започваха да парят от вонята на немити тела и човешки нечистотии.
Веднъж, когато преминавах покрай лагера, една от жените в него ми даде знак да се
приближа.
- Имам деца. Струва ми се, че и ти си майка. Ще ми помогнеш ли?
Въпреки че планинците открай време се отнасяха с презрение към нас, хората от
крайбрежието, наранената ни гордост бързо бе отстъпила пред съчувствието към
тях, когато видяхме какво ги бе сполетяло. Ето защо без колебание попитах как да й
помогна.
- Не мога да се гмуркам - отговори тя. - Не умея да добивам храна от морето. Можеш
ли да ме научиш?
Исках да й помогна, но щом разбрах, че не знае да плува, бях принудена да й откажа.
Когато й казах това, тя се разрида.
- Ела на нивата ни тази нощ - прошепнах й аз. - Ще ти оставя кошница със сладки
картофи и други продукти.
Докато й давах указания как да стигне дотам, непознатата се разплака още по-силно.
Скоро чух, че и други жени оставят храна на полето или по протежение на стената,
разделяща селото от лагера. Ала след като една от съседките ми бе заловена,
арестувана, изтезавана и убита заради милосърдието си, повече не посмях да поема
този риск.
Докато бежанците, които се установиха в покрайнините на Пукчон и други села по
крайбрежието, се бяха подчинили на заповедите на властите, други - било защото се
страхуваха, защото бяха решили да проявят упоритост, или защото наистина бяха
бунтовници - избягаха във вътрешността на острова и потърсиха убежище из
затънтените планински селища, пещерите и лавовите тръби. Това бе най-голямата
им грешка. Баба Солмунде не бе в състояние да им даде закрила. От смътна идея
огненият пръстен се превърна в жестока реалност, след като властите започнаха да
опожаряват цели села във вътрешността на острова, попадащи в очертания
периметър. Такава участ застигна Кьоре. Онези, които се бяха опитали да избягат,
бяха разстреляни на място и хвърлени в пламъците, за да се прикрият следите от
зверствата. Някои от жертвите бяха пеленачета и малки деца. Войниците избиха
двайсет и петима жители на Хага, сред които и жена, бременна в последния месец.
След това селото бе опожарено. Почти всеки ден, докато гребяхме към мястото за
гмуркане, виждахме стълбовете дим, които се издигаха от величествената планина
и се разсейваха над морето.
От следващото си посещение на петдневния пазар се върнах с празни ръце.
Жената на една от сергиите за бакалски стоки ми разказа онова, което бе дочула:
- Островът е обсаден от американски кораби. Доставката на провизии е
преустановена, за да не могат да бъдат подпомагани хората, които се укриват в
планините, и десетките хиляди бежанци, останали във вътрешността на огнения
пръстен.
Явно бе добре осведомена, така че я попитах:
- А храна за нас останалите?
- Никой на острова - изсумтя тя, - дори и ние, които се намираме извън огнения
пръстен, няма да може да си купи каквото и да било.
Ала лошото тепърва предстоеше. Дойде денят, когато ни уведомиха, че ни е забранено
да се гмуркаме в морето. Някога японците плячкосваха храната и конете ни, но сега
на глад ни обричаха собствените ни сънародници. С Чунбу ограничихме дажбата си до
един картоф на ден за всеки от двама ни, само и само да има повече за децата. Въпреки
това те слабееха, косиците им изгубиха лъскавината си, а очите им хлътваха все по-
дълбоко в орбитите си.
Когато някой ми спомена, че жените от колектива в Кимньонги са получили
разрешение да отворят ресторант за полицаите и войниците, побързах да предам
информацията на Киуон. На свой ред тя свика събрание в пултока.
- Гмуркачките в Кимньонги се надяват, че ще предотвратят насилието от страна на
полицията, но нашият колектив няма да изхранва онези, които избиват собствения
си народ - заяви тя непреклонно. - Нима няма да останем по-верни на традициите си,
ако вместо това предложим подслон, храна и облекло на бунтовниците? Те са наша
кръв. В редиците им можеха да са и нашите собствени синове, братя или братовчеди.
- Ако ни хванат, ще ни избият! - възкликна Ян Кийон.
- По-добре гладни, но живи, отколкото... - добави Юнсу.
- Защо да им помагаме? - попита друга жена. - Бунтовниците крадат храна и убиват
онези, които се опитат да опазят реколтата си. И от тигри ме е страх колкото и от
мечки.
Тази появила се наскоро поговорка обобщаваше новопридобитото знание, че
полицията и жандармерията са не по-малко страшни от бунтовниците и
метежниците.
- Не ме интересува кой пръв е започнал - заяви Кийон. - Искам само мир.
Нито една от нас не подкрепи предложението на Киуон. Никога досега не се бяхме
обръщали срещу водачката си и това повече от ясно показваше, че всякакво
съчувствие към бунтовниците се бе изпарило.
 ***

През защитната каменна стена около селото се процеждаха все по- зловещи новини.
В Тосан войниците бяха избили всички мъже на възраст между осемнайсет и
четирийсет години. Жертва на произвола бяха станали сто и петдесет души. В Чочон
пък двеста селяни се бяха предали на военните, за да не загинат в бой с метежниците.
Въпреки това всички без петдесетима бяха екзекутирани. Повтаряхме си, че това не
може да се случва, но пред очите ни се сбъдваха най-големите ни кошмари. Една трета
от населението на Чеджу бе насилствено изселено по крайбрежието, а избитите бяха
толкова много, че надали някой би могъл да каже колко са жертвите. Небето бе вечно
почерняло от гарвани, които прелитаха на облаци от едно лобно място на друго.
Мършата ги правеше по-силни. Чифтосваха се и се размножаваха както никога досега.
Рояците им ставаха все по-многобройни, все по-черни. Призляваше ми само като ги
погледнех.
В някакво планинско село американски войници бяха открили телата на близо сто
души, а в друго техен отряд бе станал свидетел на екзекуцията на седемдесет и пет
мъже, жени и деца. Макар да не бяха преки участници в зверствата, те самите не
правеха и нищо, за да ги предотвратят.
- Нима фактът, че стоят и гледат безучастно, не е достатъчно ясно послание за
истинските им намерения? - попита ме веднъж Чунбу.
И този път нямах отговор.
След поредното масово клане на мъже и млади момчета в няколко планински села
оцелелите - жени, деца и старци - бяха разквартирувани в палатков лагер, издигнат
от американските военни на детската площадка на началното училище в Хамдок.
Тези, които нямаше къде да бъдат настанени поради ограниченото място, бяха
екзекутирани от жандармерията на ръба на една крайбрежна скала, така че
труповете им да падат направо в морето.
Този път предугадих въпроса на Чунбу, преди още да ми го е задал:
- Да не би американците да не виждат всичко това от разузнавателните си
самолети?
Нарастващото отчаяние, което забелязвах у него, ме притесняваше много, но човека,
за когото не можех да спра да мисля, откакто узнах за случилото се в Хамдок, бе
Миджа. Та тя живееше там!
Бяхме израсли сред трите богатства на острова, но изобщо не бяхме подготвени за
тройния принцип, на който се основаваше тактиката на опожарената земя: избий
всички, изгори всичко, плячкосай всичко. Човек не бе в състояние да проумее мащабите
на случващото се. До знанието ни достигаха слухове за едно или друго произшествие,
но не виждахме оцелелите майка, дете или брат. Страданието на отделните човешки
същества си оставаше смътна идея. Все по-често обаче започнахме да чуваме и
подобни разкази. Според един от тях цяло семейство бе измъкнато от дома си, а
свекърът - принуден да насили собствената си снаха. След като не бе успял да извърши
това ужасно деяние, и двамата били убити. Разбрах за някакъв войник, който бе
нажежил револвера си на огъня и бе натикал цевта му в утробата на бременна жена
само за да види какво ще се случи. Вдовици и майки на избити мъже и момчета често
губеха разсъдъка си и се хвърляха от скалите, за да последват в отвъдното изгубените
си съпрузи и синове. В едно от селата момичетата бяха отвлечени и подложени на
групово изнасилване в течение на две седмици, след което бяха екзекутирани заедно с
всички млади мъже. Семейни жени биваха принуждавани да се омъжват за полицаи и
войници, защото така последните можеха да сложат ръка на имотите им напълно
законно. Някои хеньо разпродаваха нивите си, за да платят за освобождаването на
свой близък - съпруг или син, - който бе хвърлен в затвора. Най за окайване бяха онези,
които се съгласяваха да встъпят в брак със служител на реда срещу обещанието
техен съпруг, брат, син или друг роднина да бъде пуснат от ареста. Често въпреки
всичко задържаният биваше екзекутиран. Копнеех да залича от съзнанието си всички
тези истории, но напразно - те никога нямаше да избледнеят.
Исках да се върнем в Хадо при Тосен, баща ми и брат ми, но Чунбу смяташе, че трябва
да останем в Пукчон.
- Трябва да продължа да преподавам - казваше той. - Нуждаем се от тези пари.
Училищата бяха останали отворени, за да има с какво да се занимават момчетата и
младежите. Чунбу се тормозеше заради ролята, която му бе отредена във всичко
това, но имаше право, че парите са ни нужни, след като аз не можех да се гмуркам.
Гладът ни измъчваше постоянно и силите ни отпадаха с всеки изминал ден. Децата
бяха прекалено изнемощели, за да плачат, и само хленчеха нощем, когато
стомахчетата им застържеха. Не ми оставаше друго, освен да принасям оскъдните
си дарове на халман Самсон и да я умолявам да не позволи гърдите ми да пресъхнат.
Нямах представа как ще оцелее Кюнсу, ако това се случеше.

Животворният въздух
16-17 януари 1949 година

Зимите на Чеджу могат да бъдат дълги и мрачни и това важеше с особена сила за
първия месец на 1949 година. В онази нощ вятърът виеше през пролуките в стените
на къщата по-неумолимо от всякога. Децата почти не можеха да помръднат -
дрехите им бяха така натъпкани с вата, че ръцете и краката им стърчаха от телата
като клоните на дърво. Двамата с Чунбу постлахме рогозките за спане плътно едни
до други. Минли и Сунсу изпълзяха от завивките си и се свряха в нас в търсене на
топлинка. Кюнсу спеше сгушен в сгъвката на ръката ми. Но дори и след като изгасихме
газените лампи и стаята се потопи в пълен мрак, децата продължиха да шават под
завивките, изнервени от студ и глад. Нямахме представа как да им обясним защо се
налага да понасяме всички тези несгоди, след като и собствените ни умове не побираха
ставащото, но едно знаех със сигурност: ако успеех да умиря Минли, много бързо и
Сунсу щеше да притихне. Някоя хубава история можеше да помогне.
- Имаме късмета да живеем на остров, закрилян от много богини. - Говорех тихичко с
надеждата, че сниженият ми глас ще им подейства успокоително. - Но е имало и една
истинска жена, която не им е отстъпвала по смелост и упоритост. Казвала се е Ким
Мандок и е живяла преди триста години. Била е дъщеря на благородник, изпратен тук
в изгнание. Майка й е била... - Нямаше да кажа „проститутка“, разбира се. - Майка й
работела в град Чеджу. Ким Мандок обаче не поела по стъпките й.
Чунбу ми се усмихна в тъмното и стисна ръката ми.
- Вместо това тя отворила странноприемница и се захванала с търговия. Продавала
всички онези ценни стоки, с които островът ни се гордее - тъкани от конски косъм,
мийок, морско ухо и изсушени камъни от волска жлъчка. Но ето че настъпил най-
страховитият глад. Такъв глад, че хората изяли и последното куче на острова. Скоро
не останало нищо друго освен вода, а на Чеджу тя съвсем не е в изобилие. Ким Мандок
била длъжна да помогне на народа си. Разпродала всичко, което притежавала, и с
хилядата кюлчета злато, които получила в замяна, купила ориз за целия остров.
Когато кралят научил за благородното й дело, пожелал да й се отблагодари, като я
възнагради богато, но тя отказала. Тогава той й обещал да й даде всичко, което
поиска. Ким Мандок му отправила една-единствена молба, молба, по- голяма от
месечината на небето: да й позволи да направи поклонение из свещените места на
континента. Владетелят удържал думата си и така тя станала не просто първата
жена, а първият човек, родом от острова, получил позволение да напусне Чеджу, нещо,
което не се било случвало от цели две столетия. Чрез нея немислимото се превърнало
във възможно. Именно тя постлала пътя за всички след нея, като баща ви, които са
могли да странстват по света.
- Ким Мандок е имала огромно сърце - прошепна Чунбу на Минли. - Била е
себеотрицателна жена, която е мислела единствено за другите. Също като майка ти,
малката ми.
Децата започнаха да се унасят в сън. Преместих Кюнсу между сестра му и брат му и
се притиснах в обятията на Чунбу. Бе прекалено студено да се събличаме изцяло. Той
смъкна панталона си надолу и аз на свой ред се измуших от своя. Гладът, отчаянието,
смъртта и разрухата, които ни заобикаляха, ни тласнаха към онова едничко
действие, чрез което двама души създават живот и което ни вдъхва надежда за
бъдещето и ни припомня, че сме човешки същества.

***

Няколко часа по-късно се събудихме от пукота на изстрели, който вече безпогрешно

разпознавахме. В онези дни всичко това не бе нещо необичайно. Внезапното изтръгване
от съня. Миговете на стаен ужас. Инстинктивното скупчване на децата около нас.
Ръцете на Чунбу, които ни обгръщат, за да ни защитят. Отекващите по каменните
улички стъпки. Виковете и дрезгавият шепот, нахлуващи като натрапници в дома ни.
Спусналата се тишина. След известно време малкият задряма. Скоро и Минли и Сунсу
потънаха във вцепенението на съня и напрежението напусна телата им. Двамата с
Чунбу продължихме да лежим будни, вслушани в тъмнината, докато умората не ни
надви.
Когато се зазори и с Минли излязохме, за да съберем изсушен оборски тор и да донесем
вода от кладенеца, на дворчето пред къщата ни очакваше Миджа. Изглеждаше по-
добре, отколкото при последната ни среща осем месеца по-рано. Лъскавата й коса ула-
вяше утринните лъчи. Очите й имаха жизнен блясък и бе възвърнала част от теглото
си. От устата й се кълбяха облачета пара. Беше сама.
- Какво правиш тук? - попитах я, стъписана от изненада, но и мъничко нащрек.
Почувствах облекчение, че е добре, но някаква част от мен ми подсказваше да бъда
предпазлива, особено след като знаех на чия страна е преминал съпругът й.
Преди тя да успее да отговори, Минли изписка:
- Къде е Йочан?
През юни двамата щяха да навършат четири годинки. Бяха достатъчно големи, за да
се помнят, въпреки че се виждаха рядко.
Миджа я дари с усмивка.
- Замина с баща си при дядо си и баба си в града. Пукчон им бе по път, така че използвах
случая да ме докарат. Днес - и тя ми отправи настойчив поглед - ще гостувам на най-
старата си приятелка.
Имах да я разпитвам за толкова много неща, но първо - обичайните любезности.
- Закусвала ли си? Ще останеш ли да нощуваш у нас?
Започнах да мисля какво изобщо бих могла да й предложа за ядене, къде бих могла да я
настаня да спи в скромния ни учителски дом и как ще реагира съпругът й, ако остане.
- Няма нужда. Следобед ще ме вземат. - Тя наклони глава. - Дай ми една делва. Ще дойда
с вас за вода. Нека помогна.
Минли изприпка да потърси делва. Миджа обхвана лицето ми с ръце. Не можех да кажа
дали изучава промените, които несгодите бяха изсекли върху него, или се опитва да
запечата образа ми, за да запази спомена до следващата ни среща. Каквато и да бе
причината, обичта, която струеше от пръстите й, изпълни цялото ми същество. Как
съм могла да се съмнявам в нея?
Минли се върна с кошница, в която бе поставена празна делва за вода. Миджа я
пристегна на гърба си, хвана ме под ръка и се обърна към дъщеря ми:
- Води ни.
Движеше се с невероятна лекота. Стъпките й притежаваха неуловима крехкост,
която прикриваше силата на тялото и ума й.
До слуха ми достигна силна вярва, която идваше откъм пътя напред. Първата ми
мисъл бе да се върнем, но осигуряването на вода за нуждите от семейството бе едно
от основните задължения на всяка жена и момиче на острова. Кладенецът се
намираше на площада, така че трябваше да продължим по посока на източника на
шума. Ние с дъщеря ми отдавна не изпадахме в ужас от среднощните изстрели, а с
мъка в сърцето мога да кажа, че и гледката на телата на загиналите вече не можеше
да ни втрещи както преди. Когато обаче стигнахме площада и се натъкнахме на
положените на носилки трупове на двама мъже - войници, както можеше да се съди
по униформите им, - Миджа издаде неволен стон. И двамата бяха простреляни в
гърдите. Просмукалата се кръв бе засъхнала по ризите им във формата на гротескни
цветя. Десетина от селските старейшини бяха застанали надвесени над
безжизнените тела и спореха за нещо.
- Трябва да ги отнесем в щабквартирата на военните в Хамдок - каза един от
старците. - Така ще докажем, че нямаме нищо общо с убийството им.
- В никакъв случай! - отвърна му възмутено друг. - Само ще решат, че сме ги оставили
да умрат.
- Как така сме ги оставили да умрат? Та нали те са тук, за да ни бранят от
бунтовниците...
Лицето на Миджа бе побеляло като морска пяна. Хванах я за лакътя и я поведох през
групичката мъже към кладенеца. Напълнихме делвите и тръгнахме по обратния път,
бързайки да се приберем възможно най-скоро.
- Ако ги отнесем в Хамдок, военните ще стоварят гнева си върху селото.
- Ако не ги отнесем, със сигурност ще го направят.
- Но ние нищо не сме сторили! - извика друг старейшина, сякаш гръмкият му глас
можеше да възкреси мъртъвците.
Когато след малко достигнахме уличката, Минли вече бърбореше безгрижно, сякаш
нищо не се бе случило.
- Йочан може ли да брои? Знае ли вече някои буквички? Виж аз до колко мога да броя!
Едно, две, три...
Но това, което за нас се бе превърнало в нещо нормално, бе ужасяващо за старата ми
приятелка, която изглеждаше дълбоко потресена. Не бе продумала и дума, откакто
се бяхме натъкнали на сцената на площада.
- Може би е по-добре да се върнеш у дома - казах й аз. - Не е изключено да се задава
опасност. Чунбу ще те изпрати.
- Не, не, добре съм - промълви тя, след което добави малко по-високо: - Съгласна съм със
старейшината, който каза, че телата трябва да бъдат върнати в Хамдок. Военните
ще разберат, че хората от селото са невинни.
На самата повърхност всичко сякаш си бе постарому, както през целия ни живот.
Нейната въздушност срещу моята приземеност. Нейният ум срещу моето
простодушие. Но нещо се бе променило. Имах чувството, че се преструва, че не разбира
какво се случва. Та военните бяха разквартирувани в Хамдок! В двора на училището бе
издигнат палатков лагер, в който живееха бежанци. Там бяха убивали хората, които
нямаше къде да настанят. Постът на съпруга й вероятно я предпазваше от прекия
досег със зверствата, но това не би трябвало да я прави сляпа за очевидното. Но нямах
намерение да споря. Исках да я възприемам като старата си приятелка, не като
съпругата на Санмун.
Влязохме в дворчето пред дома ни. Миджа свали кошницата от гърба си, изу обувките
си и пристъпи вътре. Ние с Минли я следвахме мълчаливо. Чунбу се намираше в стаята
и държеше в обятията си малкия ни син. Щом ги видя, тя се спусна към тях с
протегнати ръце.
- Дай да го погледна!
Долових моментното колебание на съпруга си. При последната им среща
отношенията му със Санмун се бяха обтегнали сериозно, но мигът отмина и той
охотно й позволи да подържи бебето. Отново й предложих да я изпратим до дома й, но
Миджа само махна с ръка. Всичко това се случи в течение на едва няколко секунди.
- В такъв случай ще вървя в училище - каза Чунбу и добави към мен: - Момчетата са
облечени и нахранени. Баба Чо ще бъде тук след малко. Ще се върна за обяд.
С тези думи той бързо излезе през вратата.
Все още гушнала Кюнсу, Миджа прекоси грациозно стаята, приближи се до седналата
на пода Юри, която си играеше с купчина мидени черупки, и я целуна по главата. Зълва
ми не реагира, но това можеше да се очаква. Приятелката ми постави малкия на
земята, след което с поредица от пъргави движения измъкна от джоба си забрадка,
свали тази, която покриваше косите на Юри, и й върза новата.
- Купи ми я моят съпруг - каза тя. - Но от мига, в който я видях, разбрах, че е правена
за теб. Виждаш ли? Тези шарки в зелено и лилаво много ти отиват.
Юри допря длан до брадичката си, за да покаже задоволството си. Миджа се
заоглежда из стаята. Не можех да разбера дали й харесва, или не, а и тя не ми даде
възможност да я попитам, защото в следния миг погледът й се спря върху мен.
- Изглеждаш ми много отслабнала. И не помня да съм те виждала толкова бледа.
Не бях от жените, които търсят одобрение от отражението си в огледалото, но
пръстите ми неволно се докоснаха до лицето ми. Сега, когато самата Миджа ми
обърна внимание на това, се замислих, че наистина бях по-бледа от нея.
- Майка си на три деца - започна да ме укорява тя. - Трябва да имаш сили, за да можеш
да се грижиш за тях. Всяка жена отделя най-хубавия залък за рожбите си, но и ти
трябва да се храниш.
С ръка на сърцето мога да кажа, че не знаех дали да се почувствам обидена, задето не
показва и капчица съпричастност към мен, или смаяна от промяната в нея - животът
й се бе подобрил дотолкова, че не помнеше безнадеждността, която изпитва човек,
който си ляга с празен стомах.
- В деня, когато се запознахме...
Тя се престори, че не ме чува, и посочи към морето.
- Водните простори ни очакват. Да идем да се гмуркаме.
- Може би не си разбрала, но на всички хеньо им е забранено...
Миджа вдигна ръце в същия онзи невинен жест - но какво лошо сме сторили? - с чиято
помощ ни измъкваше от всяка неприятност, в която нерядко се забърквахме при
обиколките си из Владивосток.
- Ние не сме хеньо, които се гмуркат за улов - заобяснява тя на въображаемия
събеседник, хванал ни в нарушение, - а просто две приятелки, които искат да поплуват.
- През януари? - попитах я аз подозрително.
В отговор Миджа само се усмихна. Реших да й се доверя.
Когато баба Чо пристигна у дома, двете вече се бяхме облекли в подходящи за гмуркане
дрехи. Не обичайните костюми, разбира се, тъй като те щяха да ни издадат начаса. Аз
бях навлякла плътно бельо, а Миджа - старо горнище на пижама. Отгоре носехме
ежедневното си облекло. В старанието си да излъчваме невинност се бяхме увлекли
дотолкова, че почти не обърнахме внимание на върволицата старейшини, които се
бяха отправили с носилките с убитите войници по посока на Хамдок. Само се
притиснахме с гръб към грапавия каменен зид, докато минаваха покрай нас, и се
престорихме, че си говорим нещо шепнешком.
Не посмяхме да влезем в пултока. Вместо това, без ни най- малко да се крием, свалихме
горните си дрехи и влязохме в плитчините, хванати за ръце. Не бяхме сложили
очилата за гмуркане, които също можеха да издадат намеренията ни. Ако ни видеше
човек от селото, вероятно щеше да му се стори странно, че смятаме да плуваме за
удоволствие в ледената вода, но можеше и просто да си помисли, че сме приятелки,
израсли край морето, за които то е като втори дом. Ако някой войник решеше да ни
създава неприятности, възнамерявах да му предложа да разделим улова си с него.
Поради факта, че не ни бе позволено да се гмуркаме, водата досами брега
изобилстваше с рапани и морски охлюви. Заехме се да ги събираме в мрежичките,
които носехме със себе си. Нямаше да се лакомим. Не биваше да правим лошо
впечатление, ако ни хванеха. Потъпкването на забраната се наказваше със същата
строгост като неспазването на комендантския час, ала под водата изпитвах
чувството, че това, което правя, е напълно нормално и редно. Това бе моят свят. Как
изобщо бях позволила някой да ме спира да се спускам в неговите селения, и то за да
осигуря храна за децата си? Присъствието на Миджа ми вдъхваше допълнително
дързост.
Около 11 часа, след като преценихме, че уловът ни е достатъчен за каша с хайвер от
морски таралеж и яхния от рапани и сушени сладки картофи, двете с Миджа
доплувахме обратно до брега и бързо нахлузихме дрехите си. Натъпкахме мрежите на
дъното на кошниците и наслагахме отгоре няколко ката платно. Внимавахме да не се
престараваме с прикриването на улова, понеже бяхме убедени, че ако някой ни спреше
да ни провери, всякакви сложни трикове и хитрини щяха да ни накарат да изглеждаме
още по-гузни. Докато се прибирахме към дома ми, всичко изглеждаше напълно
обичайно. Хората, които срещахме, сновяха по ежедневните си дела. Действията и
движенията им излъчваха предпазлива притихналост. Повечето мъже се бяха
събрали под дървото на площада. Някои от тях държаха бебета в ръце, а в краката им
се мотаеха вече проходилите невръстни дечица. Не забелязах обаче никой от
старейшините, които бяха тръгнали да отнесат телата на войниците в Хамдок.
Момиченца, много от които носеха завързани на гръб по-малките си братя или сестри,
бързаха да свършат задачите, възложени от майките им. Докато вървяхме, по пътя
си видяхме и немалко жени на нашата и по-зряла възраст, които седяха на стъпалата
пред домовете си, навлечени с топли дрехи, и се занимаваха с това, което гмуркачките
вършат, когато не им е позволено да влизат в морето - поправяха мрежите си, точеха
ножовете и копията си, кърпеха костюмите си за гмуркане или шиеха нови за
дъщерите си. Всички те искаха да са готови да се върнат във водата, когато
забраната бъдеше отменена.
И тогава ненадейно, без каквото и да е предупреждение - било вик, или пукот, -
тишината се взриви от грохот на камиони, стрелба и тропот на тичащи нозе.
Настъпи невъобразим хаос. Сякаш от всички страни връхлитаха хиляди демони.
Мъжете панически започнаха да събират малките си повереници. Малчуганите се бяха
вкопчили в по-големите си братя и сестри. Жените, които суматохата бе заварила у
дома, се втурнаха по уличките да търсят децата, внуците и съпрузите си. Тичахме с
все сили заедно с всички останали. Трябваше да се добера до децата и Юри. Миджа бе
плътно до мен. Не биваше да се разделяме за нищо на света. Имах нужда от нея, но тя,
която бе далеч от семейството си, се нуждаеше от мен още повече. В Пукчон не я
познаваха. Никой не би й се притекъл на помощ, ако се окажеше сама, защото можеха
да сметнат, че е в селото да шпионира или да подстрекава към бунт.
Усетих миризмата на пушек и дочух припукването на пламъци още преди да ги съзра.
Щом изскочихме на следващия ъгъл, се озовахме под силен обстрел. Срещу нас се носеха
странни горящи кълба Живи плъхове! От близките сламени покриви се издигаха огнени
езици. Няколко постройки вече бяха напълно погълнати от пламъците. Мъже в
униформи с факли в ръка притичваха от къща на къща и палеха наред.
- Ела! Ще минем от другаде! - извиках аз на Миджа.
Обърнахме се обратно и хукнахме в посоката, от която бяхме дошли, като
разблъсквахме с лакти хората, които напираха насреща ни. Ала войниците бяха
навсякъде и много скоро ни обкръжиха.
- Стой, не мърдай! - кресна ни един от тях.
- Спрете на място! - извика друг.
Децата ми! Заоглеждах се трескаво наоколо. Трябваше да се прибера у дома. Още
десетина души бяха попаднали в същия капан като нас. Всички копнеехме да избягаме
- едни - за да търсят спасение, други - за да се опитат да открият семействата си, -
ала насочените дула на пушките и пламъците, които пареха в гърбовете ни, ни
принудиха да се подчиним. Ако бъдех застреляна на улицата, нямаше да мога да
помогна на децата си и да намеря съпруга си и зълва си. Гмуркачката в мен се
бунтуваше от справедлив гняв. Ще оцелея заради тях. Ще защитя семейството си.
Войниците ни събраха накуп и ни подкараха като добитък. Към нас започнаха да се
стичат техни другари, които побутваха пред себе си други групички пленници.
Миджа бе стиснала ръката ми в жестока хватка.
- Къде ни водят? - попита ме тя с треперещ глас.
Не можех да й дам отговор. Намирахме се в центъра на навалицата. Отвсякъде ни
притискаха човешки тела. Войниците ни поведоха покрай още един завой и изведнъж
се озовахме в уличката с домовете на учителите, където живеехме и ние. Запровирах
се напряко през реката от хора по посока на редицата от постройки. Портата към
нашия двор зееше отворена. Въженцето, с което си служех, за да връзвам Юри, се
търкаляше на земята безжизнено и безполезно. Вратата към къщата бе открехната.
Изглежда, вътре нямаше никого, но въпреки това се провикнах: „Минли! Сунсу! Бабо
Чо!“ Нямаше отговор. Можех само да се надявам, че баба Чо е успяла да отведе децата
на сигурно място в дома си или на полето извън селото. Ала дълбоко в сърцето си знаех,
че това е малко вероятно. Бях примряла от ужас и все пак усещах кръвта си като
разтопена стомана. Оставих се тълпата отново да ме повлече по течението си.
- Училището! - Не можах да позная гласа, който излизаше от гърдите ми. - Водят ни в
началното училище.
- Чунбу - промълви Миджа.
- Може би децата са с него.
Поведоха ни през портите на училището. Съпрузи, братя и бащи биваха отделяни от
семействата си и изблъсквани наляво. Много от тях носеха в ръце пеленачета и малки
дечица. Ние останалите, включително старците бяхме избутани надясно. На
детската площадка, където двете групи се разделяха подобно на водорасли, проснати
да се сушат на слънце, лежаха старейшините, които бяха отнесли двамата мъртви
войници в Хамдок в опит да предотвратят репресиите от страна на военните. Всеки
от тях бе убит с изстрел в главата.
- Движи се, движи се! - подвикваха войниците.
Блъсках се и се спъвах в хората пред мен, повлечена от напиращото множество.
Миджа се бе вкопчила в ръката ми. Присъствието й ми действаше успокояващо и
същевременно се борех с порива да се отскубна от нея. Трябваше да намеря
семейството си.
Изправих се на пръсти с надеждата да зърна Чунбу и децата сред навалицата, но тук
бе събрано вероятно цялото население на Пукчон. Спомних си за всички онези села,
които според слуховете бяха напълно заличени от земята - самите те опожарени, а
жителите им - избити до крак, - и се вцепених от ужас, осъзнавайки какво можеха да
ни сторят.
Стигнахме до открито пространство, където бяхме пресрещнати от друг отряд
войници, които закрещяха нови заповеди:
- Сядай! Сядай! Сядай!
Множеството се люшна като море и се сниши на земята. Наоколо се носеха ридания.
Една жена запя будистка сутра. Бебета надаваха неистов рев. По-големите деца
плачеха за майките си. Старците седяха с увесени глави. Неколцина души - немощни
или болни - лежаха свити на земята, твърде изтощени да помръднат. Насреща,
оттатък ивицата гола пръст, се виждаха мъжете и юношите от селото. В небето се
виеха орляци черни гарвани. Вечерята пристигаше.
Войниците стояха с разкрачени крака, като побити в земята. Дулата им блуждаеха
над главите ни и само чакаха някой да понечи да побегне. Пушекът изпълваше въздуха
и бе почти невъзможно да се диша. Имах чувството, че цялото село с изключение на
училището е в пламъци.
Пискливият хленч на високоговорител раздра въздуха и един мъж пристъпи напред.
- Аз съм командирът на Втори полк на Трети батальон. Ако сред вас има членове на
семействата на полицаи, военни или наши служители, моля да излязат напред. Няма
да пострадате.
Миджа попадаше в тази категория.
- Върви! - прошепнах й аз.
- Няма да те оставя - отвърна тя със снишен глас. - Ако сме заедно, може би ще съм в
състояние да помогна на семейството ти. Когато Санмун дойде, ще го накарам да
вземе всички ни със себе си. Той ще ни спаси. Знам как да го помоля.
Прехапах устни, разкъсвана от вътрешни съмнения. Не ми се вярваше, че съпругът й
би се застъпил за мен и семейството ми, а още по-малкото, че тя притежава подобно
влияние над него. Въпреки това ми се искаше да е истина.
Командирът повтори съобщението, като добави:
- Обещавам ви, ще бъдете отведени невредими при семействата си.
При тези думи неколцина души се изправиха на крака. Полицаите и войниците събраха
роднините си и ги отведоха, за да не станат свидетели на онова, което предстоеше.
Щом се отдалечиха извън полезрението ни, офицерът отново се обърна към нас:
- Търсим метежниците, виновни за убийството на двама от хората ми, станало в
ранните часове на днешния ден.
По това време аз и семейството ми спяхме, както вероятно и цялото село.
- Издирваме и всички лица, оказвали съдействие на неприятеля, както и доносниците,
които са давали информация за действията ни.
Не бях правила нищо подобно, но... Преди повече от година няколко пъти тайно бях
оставяла храна на полето, за да помогна на онази майка и децата й. Когато все още ни
бе позволено да се гмуркаме, бях обсъждала слуховете с жените от колектива, а през
последните месеци - и със съседите. Бях чувала и как съпругът ми ядно заклеймява
събитията, които се случваха около нас.
- Ако си признаете сега, ви обещаваме, че ще проявим по-голяма благосклонност -
изкрещя командирът във високоговорителя. - Ако не го сторите, семействата и
приятелите ви ще пострадат.
Никой не прие предложението.
- Вече бяхме в селата около Пукчон - продължи той. - Избавихме острова от триста
самозванци, които се представяха за земеделци.
„Избавили“ трябва да значеше „избили“. И този път никой не се изправи.
- Така да бъде. - Командирът даде знак на най-близкостоящите си хора. - Изберете
десетима мъже и ги отведете.
Войниците започнаха да газят през морето от бащи, съпрузи, братя и синове, седнали
в пръстта в другата част на двора. Докато решаваха кой да живее и кой да умре, аз ги
следях неотлъчно с поглед и трескаво търсех Чунбу сред множеството. Първите
избрани - основно юноши и млади мъже - бяха ескортирани във вътрешността на
началното училище. Майките, съпругите, сестрите и дъщерите на отведените
избухнаха в ридания. Единственото, което бях способна да изпитвам, бе облекчение, че
Чунбу не е сред тях.
Много скоро безпощадният вятър донесе до слуха ни виковете на мъжете, които
войниците изтезаваха. Вцепених се от страх. Започнах да отправям молитви към
халман Чачонби - богинята на любовта, известна със своята независимост,
непоколебимост и неустрашимост пред смъртта, - ала младите мъже повече не се
върнаха в двора. Войниците избраха нови десет души измежду съселяните ни и ги
отведоха вътре. И този път жените нададоха скръбни вопли, които не след дълго бяха
последвани от стенания, изпълнени с нечовешка агония, и най-сетне - от зловеща
тишина.
Срещнах погледа на Миджа. Не бях в състояние да отгатна какво мисли.
- Ако ще умирам тук - обявих аз, - искам да бъда заедно с децата си.
След като войниците отведоха и следващата група мъже, започнах да се приплъзвам
седешком през тълпата. Миджа ме следваше плътно.
- Да сте виждали децата ми? - питах хората наоколо след всеки няколко метра. - Да
сте виждали баба Чо?
Не бях единствената, която разпитваше за семейството си.
При един рискован опит да се доберем до периферията на тълпата се озовахме близо -
прекалено близо - до спрялата встрани линейка. Задните врати бяха отворени и
гласовете на спорещите вътре мъже се чуваха съвсем отчетливо.
- Опасявам се, че ще трябва да избием всички - каза дрезгаво един от тях.
- Невъзможно! - Разпознах командира и в сърцето ми проблесна искрица надежда. Ала
секунда по-късно той продължи: - Ако ги оставим живи обаче, как ще им осигурим най-
необходимото - облекло, храна и подслон, - след като опожарихме всичко?
- А и не бива да оставяме свидетели.
- Но как - та това са хиляда души! - попита отново командирът.
- Не са чак толкова, командире. Само няколкостотин.
В този момент шофьорът на линейката отвори със замах предната врата,
заклатушка се към дъното на двора и повърна. Командирът и подчинените му се
изсипаха от задната част на автомобила. Докато се отдалечаваха в клинообразен
строй, ние побързахме да се смесим с тълпата. Не казахме на никого какво ни очаква.
Паниката нямаше да помогне.
Бях се превърнала в животно, което - водено от прастар като земята инстинкт - бе
изпълнено от една-единствена мисъл: да защити малките си. Придвижихме се до
предната част на морето от хора - пространството, от което най-много се бояхме.
Почти се бяхме доближили до въоръжените до зъби войници, когато от устата на
Миджа се изтръгна сподавен шепот:
- Погледни!
На няколко метра пред нас, между главите на неколцина души, зърнах баба Чо и Юри.
Дъщеричката ми Минли седеше помежду им. Зълва ми държеше в скута си Сунсу, а
малкият ми син спеше в ръцете на гледачката, с главица, отпусната на рамото й. По
тялото ми се разля вълна от облекчение. Децата ми бяха добре. Сега оставаше само
да се промъкна до тях незабелязано. А след това и да намеря съпруга си.
Почти се бяхме добрали до тях, когато командирът отново закрачи към откритото
място между двете групи.
- Отвеждаме мъжете ви, но явно това не е достатъчно. Да видим какво ще стане,
когато подложим на разпит някоя от дъщерите ви.
Той се пресегна и сграбчи най-близката от пленените жени, която отговаряше на
изискванията. Юри! Сунсу се изтърколи от скута й, скочи на крака и бе готов да
побегне, когато баба Чо го сграбчи за туниката и го задържа.
В този момент прозвуча вик:
- Това момиче е нямо! Не може да ви помогне!
Зарових лице в шепите си, давайки си сметка, че гласът принадлежи на съпруга ми. Бе
жив, явно задържан с останалите мъже.
- Кой каза това? - попита заповеднически командирът. - Кой познава това момиче?
Излез напред веднага! Пожертвай се за него!
- Не! - простенах аз.
Юри запълзя по земята, вцепенена от ужас. Командирът замахна рязко с китката на
ръката си и неколцина войници закрачиха към нея. В този момент съпругът ми стори
единственото, което можеше. Изправи се на крака.
- Това момиче е моя сестра. Не може да говори. Не е в състояние да ви помогне.
Командирът се обърна към него с победоносен блясък в очите.
- А ти си?
- Казвам се Ян Чунбу. Учител съм в това училище.
- Аха! Учител, значи? От най-големите подстрекатели.
- Никого не съм подстрекавал.
- Да видим какво ще каже сестра ти по въпроса.
Войниците се нахвърлиха върху Юри и започнаха да разкъсват дрехите й. Не изтезания
й бяха замислили. Съпругът ми понечи да се спусне към нея, но силните ръце на
съселяните ни го сграбчиха за краката и го задържаха. От гърдите му се изтръгна
яростен вой. Използвах суматохата, за да прибягам последните няколко метра до
баба Чо и децата. Грабнах Минли в скута си. Миг по-късно усетих как Миджа тупва на
земята до мен. Погледът ми започна да се стрелка между зълва ми, Чунбу и командира.
Богиньо, богиньо, помогни ни! Юри бе в лапите на войниците. Не можех дори да си
позволя да мисля какво можеше да сторят на съпруга ми. Изведнъж, сякаш от дън
земя, в двора на училището нахълта съпругът на Миджа.
- Командире! Командире!
В прегръдката му бе премененият с моряшко костюмче Йочан.
Санмун започна да жестикулира панически към командира. Въпреки че се познаваше с
Чунбу, изглежда, не бе забелязал присъствието му.
- Жена ми е тук! Пуснете ме да я намеря! - умоляваше той. - Тя е от неприкосновените!
Не каза и дума да се застъпи за съпруга ми. Отчаяно се мъчех да му изпратя една-
единствена мисъл: „Погледни!“
Като видя Йочан, Минли се опита да се откопчи от прегръдката ми, за да изтича при
него.
- Миджа! - изрева Санмун. - Ела тук!
Сграбчих приятелката си за ръката.
- Вземи децата със себе си!
- Не мога - отвърна тя без капка колебание.
Сякаш някой завъртя нож в корема ми.
- Длъжна си!
- Знаят, че имам едно дете. А и Йочан е при баща си.
- Това са рожбите ми...
- Не мога.
- Ще ни убият. Моля те! - примолих й се аз. - Вземи ги.
- Може би мога да взема един от тях...
Какви ги говореше? По-рано бе готова да ми помогне. Нима бе помощ да спаси едно от
децата ми?
- Миджа! - разнесе се повторно заповедническият крясък на Санмун.
Тя се сви като бито куче.
През това време войниците бяха успели да разкъсат дрехите на Юри. Зълва ми, която
не бе наранявала никого в живота си, не проумяваше какво й се случва. В един момент
тя успя да се изправи на колене, но един от мъжете я ритна обратно на земята.
- Едно - повтори Миджа. - Трябва да избереш.
Имах чувството, че ме разкъсват на части. Ярост и разочарование от приятелката
ми. Надежда, че все пак ще ни помогне.
Отчаяние от избора, пред който бях изправена. Кого да спася: дъщеря си, която един
ден щеше да ми бъде отмяна? Големия си син, който щеше да се грижи за добруването
ни в отвъдното? Или Кюнсу, любимеца на баща си?
- Спаси Сунсу - изрекох аз, - защото всички ние сме обречени. Вземи го. Погрижи се да ни
отдава почит всяка година.
Минли се разхленчи. Бе достатъчно голяма да разбере, че бях предпочела брат й пред
нея. Трябваше да се помъча да й дам утеха в последните ни мигове, но в този момент
Миджа проговори и думите й накараха кръвта ми да се смръзне:
- Трябва да попитам Санмун дали е съгласен.
Да го попита? Дали е съгласен?
- Разбери ме, трябва да предпазя сина си - бе последното, което каза, преди да се
изправи на крака.
Дулата на оръжията се извъртяха към нея. Раздвижването привлече погледа на
Санмун и той посочи Миджа на командира, който отново махна отривисто с ръка,
този път, за да я пуснат да мине. Очите на всички се приковаха в нея. Изящната й
походка изглеждаше още по-забавена и плавна от изпълващия я ужас. Докато внима-
нието на останалите бе отвлечено, Чунбу се изтръгна от ръцете, които го
задържаха, и се спусна към сестра си. Войниците го сграбчиха и го приковаха в
хватката си. Само на два метра зад тях Миджа зашепна нещо в ухото на Санмун.
Наблюдавах ги в напрегнато очакване.
- Искаш ти ли да я пояздиш? - попита командирът, обръщайки се към съпруга ми.
Войниците заблъскаха Чунбу пред себе си. Исках да крещя, но трябваше да мисля и за
децата си. Отправих поглед към приятелката си. Санмун изглеждаше озадачен и
сякаш едва сега осъзнаваше случващото се. А какво правеше тя, защо взе сина си в пре-
гръдката си, вместо да моли за пощада за семейството ми?
- Човек може да бъде принуден да стори много неща - рече командирът.
- Може би - отговори съпругът ми с изтънял като прокъсваща се нишка глас. - Но мен
не можете.
Понечих да закрия очите на дъщеря си, но не бях достатъчно бърза. Ръката на
командира отново разсече въздуха: един от войниците вдигна пистолета си и стреля.
Главата на съпруга ми се пръсна като пъпеш.
От този момент нататък всичко се случи с мълниеносна скорост. Тялото на Чунбу се
олюля и се стовари на земята. Санмун вдигна длан към челото си, осъзнавайки какво
се е случило пред очите му. В същото време баба Чо трябва да е разхлабила прегръд-
ката си, защото Сунсу се изтръгна от нея и се втурна към баща си. Проехтя нов
изстрел и от земята изпод краката му се вдигна пушилка.
- Не хабете патроните - извика командирът. - Ще са ви нужни по-късно.
Войникът сграбчи малкото ми момченце за глезена. Сунсу започна да се съпротивлява
и да рита, докато мъжът не го улови и за другия крак. Той залюля тялото на сина ми
назад, сякаш се засилваше да метне рибарска мрежа. Детенцето ми полетя във
въздуха, блъсна се в стената на училището и се свлече безжизнено на земята.
Войникът вдигна купчинката плът и кости, която бе останала от него, и я стовари в
стената още три пъти.
Санмун сграбчи Миджа за ръката и я повлече по-надалеч.
- Миджа! - изрещях аз. - Помогни ни.
Тя бе извърнала лицето си на другата страна, за да не вижда онова, което се случи,
когато на войниците им омръзна да си губят времето. Юри бе изгубила дар слово преди
много години, ала когато мъчителите й съсякоха гърдите й, от тялото й се изтръгна-
ха неистови крясъци. Имах чувството, че остриетата пронизват собствената ми
плът. После виковете й секнаха.
Само за секунди изгубих съпруга си, сина си и зълва си, за която се чувствах отговорна
още от онзи злополучен ден в миналото. А Миджа, най-старата ми и най-близка
приятелка, не бе сторила нищо, за да ми помогне.
Всичко в мен замря. Задържах дъха си по-дълго, отколкото бе физически възможно,
сякаш се бях гмурнала в най-дълбоките морски недра. Когато най-сетне достигнах
предела на човешките възможности, дробовете ми, поддали се на порива за вдишване,
започнаха да се пълнят - ала това, което нахлуваше в тях, бе не носещата бърза смърт
морска вода, а неумолимият, безмилостен, животворен въздух.
Миг по-късно проехтя първият откос.

Селото на вдовиците
1949 година
Някои твърдят, че не е имало оцелели от клането в Пукчон. Според други е оживял
само един, според трети - четирима. Ще се натъкнете на доклади, в които се съобщава
за 300, 350, 480 или дори 1000 убити... Вероятно ще ви разкажат и за групата от
стотина души, откарани като добитък в Хамдок и в крайна сметка - „пожертвани“.
О, да, имаше оцелели. Някаква възрастна жена бе увила внука си в одеяло и го бе
бутнала в канавката. Момчето бе изпълзяло оттам под прикритието на нощта.
Имаше семейства, които бяха успели да се укрият през първата нощ и бяха избягали
през стената, опасваща огнения пръстен. И не на последно място, в числото на
избавилите се попадаха жените, родителите и децата на полицейските служители и
войниците, които бяха отведени на безопасно място в постройката за лющене на
ориз, докато клането приключи.
Едно мога да ви кажа със сигурност. В Пукчон загинаха повече хора, отколкото където
и да е другаде през всички години на Третоаприлския инцидент. Онези, които
преживяха тридневния кървав разгул от изтезания и убийства, разиграл се в
училището и из околните селца, бяха принудени да погребат стотиците трупове.
Отърваването от мъртъвците - някой би го нарекъл заличаване на доказателствата
- се оказа сериозен логистичен проблем.
Накараха ни да изкопаем огромен трап, след което да извлечем телата на
собствените си съседи и близки до ръба му и да ги нахвърляме вътре. Пуснаха ни да си
вървим едва след като ровът бе запълнен. Казаха ни, че сме имали късмет.
Когато най-сетне си тръгнахме от училищния двор, аз и децата поехме с върволицата
от оцелели. Вървяхме като замаяни, в пълно вцепенение от зверствата, на които
бяхме станали свидетели. Нямаше къде да се приберем, защото и последната къща бе
опожарена, ала инстинктът за оцеляване ни караше да се държим един за друг. Малко
по малко поправихме съборените каменни зидове. Събрахме слама и поправихме
покривите. Междувременно нощем спяхме в палатки, осигурени от американските
военни. Тършувахме из изгорелите развалини в търсене на храна, оцеляла от
пламъците. Изядохме каквото бе останало от прасетата. Горките животни се бяха
изпекли живи в кочините си. Един ден намерих глава зеле. Поради липсата на сол го
направих на кимчи, като му добавих морска вода и няколко люспи червени люти
чушлета. Киснах го в каменна купа в продължение на две нощи, след което го
разпределих в пръстени гърнета. Бях готова на всичко, за да не гладуват децата ми,
дори и ако това означаваше да се измъквам нощем, за да се гмуркам. И това бе
единственото време, когато можех да остана насаме със себе си, защото Минли -
осъзнала, че съм готова да се откажа от нея заради братята й - се бе лепнала за мен
като октопод за скала.
Мисълта, че не съм сама в нещастието, не ми носеше никаква утеха. Толкова много от
мъжете бяха избити, че Пукчон си спечели прозвището Селото на вдовиците. Духом и
телом бях вцепенена от скръб, ала умът ми се щураше като плъх в клетка. Плъхът за
мен бе Миджа и сега тя сновеше неуморно и дращеше по стените на черепната ми
кутия. Дали с право, или не, по онова време я смятах за отговорна за злочестината,
сполетяла семейството ми. Ако бе проявила повече смелост, можеше да се застъпи за
нас пред военните като съпруга на един от техните служители още когато ни
събраха в двора на училището. Или пък да изчака идването на Санмун и да го помоли
да ходатайства за нас. Тя обаче бе предпочела да защити само себе си. И може би сина
си и съпруга си, макар да не можех да повярвам, че точно те са се нуждаели от помощ
в който и да било момент. Бе се показала в истинската си светлина - дъщерята на
колаборациониста, която мислеше първо и единствено за собственото си спасение.
Вътрешно кипях при мисълта, че макар винаги да бях знаела този факт, не му бях
отдавала нужното значение. „Не си даваш сметка, че вали, докато дъждът не те
измокри до кости.“ Бе ме мамила цял живот, ден след ден, година след година. Едва сега
прозрях, че онази отдавнашна проява на жертвоготовност от нейна страна - да спаси
майка ми от японските войници, нахлули на нивата, като отвлече вниманието им - е
била продиктувана единствено от инстинкта й за самосъхранение. Виждах го ясно,
както пожарите, които изпепеляваха нови и нови села по хълбоците на планината
Хала. След онзи случай майка ми винаги се бе грижила тя да не гладува. Бе й дала
работа. Бе я допуснала в колектива. И най-важното, поведението на Миджа тогава
ме бе направило сляпа за истинската й същност. Разбрах, че през цялото това време
съм виждала само онова, което ми се е искало, докато нейните подбуди са се
заключавали чисто и просто в постигането на лична изгода.
В редките моменти, когато съзнанието ми се възпротивяваше срещу собствената си
убеденост, като ми нашепваше, че сигурно съм изтълкувала действията и думите й
погрешно, отсъствието й тутакси ми напомняше, че няма как да не съм права. Ако бе
невинна, защо не бе дошла да види как съм, защо не бе донесла храна за децата, защо не
ме бе прегърнала, за да изплача скръбта си на рамото й? Не бе сторила нищо подобно.
Понякога си казвах, че вината е на Санмун, че властта му над Миджа е по-голяма,
отколкото си представях. Може би бе видял Чунбу и бе предпочел да не се намесва, или
дори бе подшушнал на командира да разстреля съпруга ми. На моменти си мислех, че
именно той бе подкокоросал онзи войник да убие детето ми. Но всичко това бе плод на
болните ми фантазии и осъзнаването на този факт караше душата ми да се чувства
безпомощна като мушица, която се дави в бъчва с оцет.
Скръбта от загубата на съпруга ми, сина ми, зълва ми, баба Чо, съседите и приятелите
ми бе толкова дълбока, толкова непоносима, че когато през този месец не се наложи
да облека черния си костюм за гмуркане, дори не обърнах внимание. На следващия,
когато това се повтори, го отдадох на преживените нещастия и недохранването.
Същото се случи и след още една луна, ала мрачната бездна от горест, изпълваща
цялото ми същество, не допусна до съзнанието ми да достигнат онези характерни
признаци като болката в гърдите, огромната умора и нетърпимите пристъпи на
гадене, които получавах всеки път, когато в ума ми изскачаха спомените как главата
на съпруга ми се разхвърча на парчета, как тялото на сина ми се размазва в стената
на училището, как Юри вие, скупчена на земята от ужас и болка. На следващия месец -
макар да водехме все същото скотско съществуване - най-после осъзнах, че малко
преди гибелта си съпругът ми бе посял семето си в утробата ми.
Нощем, когато не можех да мигна от страх, че отново ще ме споходят ужасните
видения, които прогаряха вътрешността на клепачите ми, си мислех за Чунбу и
живота в отвъдното. Дали знаеше, че ме е дарил с още едно дете? Дали бе в негова
власт да ни закриля оттам? И дали нямаше да е по-добре онова, което растеше в
тялото ми - изтерзано от страданията, които бях преживяла, - да се пръкнеше от
тялото ми безжизнено, преди да е поело горчивия пагубен въздух на този безмилостен
свят? Чувствах се изтощена - от наедряващото в корема ми бебе, от безсънието, от
непрестанния ужас, че отряди на армията, полицията, Северозападното младежко
дружество или бунтовниците ще ни нападнат отново. Не можех да позволя детето
ми да се роди в Селото на вдовиците. Дни наред умувах как да постъпя. Баба Солмунде
предлагаше безчет укрития - пещери, лавови тръби, конусите на ореума, - ала всички
те попадаха във вътрешността на огнения пръстен. Ако ни видеха, щяха да ни
застрелят на място, а както вече си давах сметка, това дори не бе най-лошото, което
можеха да ни сторят. Единствената ми надежда - и тя бе свързана с поемането на
огромен риск - бе да се помъча да стигна до Хадо.
Събрах храна колкото можех да нося. Освен нея и двете деца нямаше какво друго да
взема. Не се сбогувах с никого. Измъкнах се в най-непрогледния час на нощта и се
прокраднах боса през селото. Провизиите и водата носех на гръб, Кюнсу бе завързан на
гърдите ми, а Минли вървеше до мен и ме държеше за ръка. Натъпках устата й със
слама и я пристегнах с парцал, за да не издаде по невнимание някой звук, докато се
измъкваме от Пукчон. Вървяхме през цялата нощ, като се стараехме да заобикаляме
отдалеч лагерите на бежанците, от които се носеха зловония и жални вопли. Деня
прекарахме в сън, сгушени в основата на каменната стена, която ограждаше една
изоставена нива. Щом падна мрак, отново поехме към Хадо, като страняхме от черния
път, който заобикаляше целия остров, придържахме се към бреговата ивица и
избягвахме всеки знак за близостта на населени места като къщи, газени лампи или
открити огнища. Цялото тяло ме болеше. Кюнсу спеше на гърдите ми, но сега носех на
ръце и Минли, без да броим тежестта на вързопа на гърба ми, който ме опъваше назад.
Когато вече имах чувството, че не мога да направя и крачка повече, в далечината
изплуваха очертанията на Хадо. Нозете ми ме понесоха по камънака, сякаш им бяха
порасли криле. Копнеех да видя баща си и брат си, но дългът ми повеляваше да отида
право в дома на свекърва си. Втурнах се натам и не след дълго се шмугнах в двора,
заемащ пространството между малката и голямата къща.
- Кой е? - долетя отвътре треперлив глас.
Въпреки всичко, което бях преживяла, дори и за миг не ми бе хрумнало, че Тосен, една
от най-силните жени, с които животът ме бе срещал, може да бъде дотолкова
сломена от страх.
- Аз съм, Йонсук - прошепнах едва доловимо аз.
Вратата бавно се отвори. Нечия ръка се протегна и ме издърпа вътре. Без помощта
на трепкащата светлина на звездите ми бе трудно да се ориентирам. Зачаках очите
ми да привикнат към тъмнината. Грубата длан на Тосен остана сключена около
китката ми.
- Чунбу? Юри?
Не намерих в себе си сили да изрека истината, но мълчанието ми казваше всичко.
Свекърва ми сподави напиращия стон и въпреки царящия мрак долових как тялото й
се бори с вътрешния порив да рухне под тежестта на страданието. Тя се протегна,
докосна лицето ми и започна да ме потупва по тялото изучаващо, сякаш да се убеди,
че съм невредима. Ръцете й помилваха Минли - косицата, здравите й крачета,
дребната й фигурка. После пробягаха по бебето, спящо на гърдите ми. Когато не
напипаха малкото момченце, което очакваха да открият в краката ми, Тосен разбра,
че не е единствената, изгубила син. Известно време продължихме да стоим в
тъмното, без да помръдваме, сякаш споени от непосилната скръб. Страхувахме се да
издадем звук, за да не ни чуе някой, и само сълзите се стичаха по лицата ни,
невъзпирани от нищо.
Най-сетне излязохме от вцепенението. Макар вратата и страничната стена, която
служеше за проветряване, да бяха плътно затворени, предпазливостта ни караше да
се движим безшумно като духове. Свекърва ми извади рогозка за спане и я постла на
земята. Сложих Минли да легне, след което разпових Кюнсу и го поставих до сестра
му. През предницата на туниката и панталона ми ме облъхна студен въздух - бяха
подгизнали от урината му. Тосен ме съблече, сякаш бях малко момиченце, и започна да
обтрива гърдите и корема ми с мокра кърпа. Ръцете й се спряха върху издутината в
долната му част, където детето на Чунбу тъкмо започваше да дава признаци за
съществуването си. Няма думи, които да изразят болката и надеждата, които
протекоха помежду ни в този момент. Все така опипом, тя навлече през главата ми
чиста туника и прошепна:
- По-късно ще имаме време да говорим.
Спала съм часове наред. Когато се зазори, до съзнанието ми започнаха да проникват
образи и звуци от околния свят. Мекото тупкане на стъпки, които влизат и излизат
от къщата. Смътното усещане как свекърва ми откопчва Минли от мен и я води
нанякъде - вероятно до нужника или да донесат вода и дърва. Прегракналите писъци
на Кюнсу, последвани от пробилата просъницата увереност, че нечии ръце го поемат
и го отнасят по-далеч, така че да не ме събуди, но и достатъчно близо, за да не изпадна
в ужас, ако не го чувам. До слуха ми достигнаха мъжки гласове - снишени до шепот,
разтревожени - и разбрах, че принадлежат на баща ми и брат ми.
Когато много, много часове по-късно най-сетне отворих очи, видях Тосен, която седеше
с кръстосани крака на около метър от мен. Кюнсу лазеше из стаята недалеч, а Минли
тъкмо поставяше пръчици за хранене върху наредените на пода панички. Стаята бе
изпълнена с мириса на още димящо просо и острия дъх на добре ферментирало кимчи.
- Будна си! - В гласа на дъщеря ми се долавяше страха, че може да я изоставя или да се
откажа от нея.
Бедното дете ми помогна да се изправя в постелята и ми подаде една от купичките.
Храната, от която се носеше ухание на дом и сигурност, миришеше невероятно вкусно,
но стомахът ми се бунтуваше и нещо сякаш усукваше вътрешностите ми.
- След бомбардировката над Хирошима - заговори свекърва ми без подкана - дълго време
не можех да се примиря със случилото се. Месечното ми кървене не бе настъпвало от
половин година, ала не защото съпругът ми ме бе благословил с дете, на което да дам
живот. Накрая си наложих да приема, че е загинал някъде сам, далеч от мен и
семейството ни, без да има кой да се погрижи за него. Най-тежко от всичко бе
незнанието дали е бил покосен на мига, или е умрял в мъки. И аз като теб не можех да
се храня. Не можех да спя...
- Благодарна съм ти, че се тревожиш за мен.
Тосен ми се усмихна тъжно.
- „Ако паднеш осем пъти, изправи се девет.“ За мен тази поговорка се отнася не
толкова за покойните предци, които проправят пътя за бъдните поколения, колкото
за несломимостта на жените. Каквито и страдания да ни поднесе животът, ние
намираме сили да се изправим отново и отново. Продължаваме да живеем. Нямаше да
си тук, ако не бе толкова храбра. Но изпитанието на смелостта ти тепърва
предстои.
С това свекърва ми искаше да каже, че макар засега Хадо да бе пощаден, поредният
изблик на жестокост - все едно дали от ръцете на бунтовниците, на полицията, или
на военните - можеше да се стовари върху селото всеки момент.
След малко тя продължи с тих глас:
- Длъжна си да гледаш напред, Йонсук. Трябва да се храниш и да помогнеш на бебето в
утробата ти да порасне. Животът е пред теб. Научи се да го живееш и да му се
наслаждаваш. Длъжна си да го сториш заради децата си. - Тя се поколеба за миг и
додаде: - И започни да се готвиш да заемеш мястото си като следващата водачка на
колектива.
Преди време това щеше да е най-голямата ми мечта. Сега обаче не само че
някогашното желание се бе изпарило, а и самата идея ми звучеше напълно немислимо.
- Водачка на колектива? Дори и да ни бе позволено да се гмуркаме, не бих могла. Не
притежавам нужната сила.
- „Скъса ли се канапът, ти остава въжето. Износят ли се веслата, ти остава дървото“
- произнесе тя. - Имаш чувството, че не можеш да продължиш, но ще намериш сили. -
Тосен зачака отговора ми, но след като не казах нищо, продължи: - Замисляла ли си се
каква бе истинската причина да те пусна да заминеш на гурбет само седмици след
сватбата ти със сина ми? Исках да ускоря подготовката ти за бъдещата ти роля. Ами
ако нещо се бе случило с мен?
Та това бе точно обратното на всичко, в което бях вярвала.
- Смятах, че е, защото ме виниш...
- Преди години желанието ми щеше да бъде Юри да стане водачка след мен - прекъсна
ме тя, - но и двете знаем, че дъщеря ми никога не е притежавала нужната
разсъдливост. В онзи ден... - Дори и след всички тези години й бе трудно да говори за
случилото се. - Ти показа голяма смелост, макар това да бе първото ти гмуркане. Това
бе и волята на Сунсил - да я наследиш като пред- водителка на колектива. Бе добра
майка и ти имаше доверие. И ти си като нея, но занапред трябва да бъдеш още по-добра
и по- силна, отколкото досега. „Децата са надежда и радост.“ На сушата ще бъдеш
тяхна майка, в морето обаче можеш да бъдеш скърбяща вдовица. Сълзите ти ще се
влеят в океаните от горест, чиито гигантски вълни мият планетата. Едно знам със
сигурност. Ако се опиташ да живееш, можеш да живееш добре.
Някога смятах, че всички свекърви са непоносими, но в този ден разбрах, че това не е
вярно: те просто са непознаваеми. Подбудите за действията им. Нещата, които
изричат. Мотивите, с които избират с кого да се свържат синовете или дъщерите им.
Желанието или нежеланието им да споделят рецептата си за кимчи. Едно бе ясно:
въпреки всички понесени загуби - тежки поне колкото моите, а може би и много повече,
тъй като не бе оставила син, който да полага грижи за нея, когато се преселеше в
отвъдното - Тосен бе продължила да живее. За пореден път се сблъсках с онази най-
първична истина, която бях научила при гибелта на майка си: когато краят дойде, не
можеш да сториш нищо. Безкрайно просто е. Не можеш да върнеш времето назад, да
изкупиш грешките си или да си вземеш сбогом. Ала помнех и думите на баба:
„Родителите продължават да живеят чрез децата си.“ Чунбу щеше да пребъде в
нероденото ни дете, във всичките ни деца. Трябваше да последвам съвета на свекърва
си и да почерпя сили от всичко, научено досега, най-малкото за да опазя онази малка
частица от него, която носех в утробата си. Щях да продължа да живея, защото
смъртта не бе изход.
 ***

С настъпването на юли морето, вятърът и въздухът застинаха сякаш обездвижени

от зноя. Вече не можеше да се сбърка, че съм бременна. Едва в шестия месец, коремът
ми бе по-издут, отколкото с предишните деца, макар храната да бе по-оскъдна от
всякога. Каквото и да успеех да прокарам до стомаха си, излизаше обратно начаса.
Гаденето и повръщането, които трябваше да са преминали през първите седмици, ме
връхлетяха с пълна сила и явно нямаше да спрат скоро. Чувствах се, сякаш плавам сред
бурно море и не мога да сляза от лодката. Не ми олекваше и за миг. Повръщах в
нужника и гледах как прасетата се избиват, за да се докопат до онова, което изпадаше
от устата ми. Повръщах из уличките, докато носех вода или събирах оборски тор за
огнището. Повръщах кога пред, кога в къщите на съседите. А коремът ми растеше ли,
растеше.
- Може би състоянието ти се дължи на това, че не можеш да прекарваш време в
морето - предположи свекърва ми.
Имаше право. Бях твърде тромава, за да се измъквам посред нощ и да притичвам по
скалите до водата, за да поплувам. Още по- малко пък бях в състояние да мъкна мрежа,
пълна с улов, на гърба си. Това означаваше, че не можех да се порадвам на
освежаващата студенина на водата и безтегловността и покоя, които изпитвах,
когато се гмурках.
Брат ми и баща ми се заливаха от смях, като ме видеха, и се опитваха да повдигат
духа ми с добронамерени закачки. Съседите предлагаха домашни цярове, които
трябваше да облекчат неразположението ми. Куджа ме съветваше да ям повече
кимчи, а Кусун - да го избягвам. Едната ми препоръчваше да спя на лявата си страна,
а другата - на дясната. Опитах всичко без едно от наставленията им.
- Трябва пак да се омъжиш - каза Кусун. - Трябва ти мъж, който да бърка гърнето с
яхнията.
- И кой ще иска да се ожени за мен и да разбърква гърне, в което расте детето на друг
мъж? - попитах я аз, уж приемайки идеята, макар че никога не бих и помислила да
последвам съвета й.
- Или можеш да станеш нечия женичка...
- За нищо на света! - Мъжете на острова, които винаги бяха отстъпвали по численост
на жените, бяха станали застрашително малко. Вероятно имаше много други
вдовици с деца - особено сред пришълките от планинските райони, - които се нуждаеха
от съпруг, за да им дава сигурност, но аз не бях от тях. - Аз съм хеньо. Мога да се грижа
за себе си и децата си. Не след дълго ще мога да се гмуркам отново.
Освен това обичах Чунбу. Не можех просто да го сменя с друг, сякаш бе счупено сечиво.
Не, никога нямаше да се омъжа повторно.
Така или иначе, имах друга теория на какво се дължи огромният ми корем. Смятах, че
мускулите ми, които, откакто се помнех, бяха отлично развити, са се разтегнали до
краен предел под бремето на всичко, което бях преживяла и което продължаваше да
се случва около нас. От началото на годината насам още десетки села бяха опожарени
до основи, а голяма част от жителите им - избити. Мнозина от тях бяха напълно
невинни. Имах чувството, че нося всички тези жертви в утробата си. С Тосен
направихме възпоменателни таблички за Юри, Чунбу и Сунсу, пред които се
покланяхме и принасяхме дарове всеки ден, но и това не ми донесе облекчение. Страдах
от постоянни болки в гърба и краката. Стъпалата, глезените, лицето и пръстите ми
се подуваха. Не можех да си намеря място дори и в постелята. Всъщност вече ме
затрудняваха дори прости действия като ставането и лягането. Минли
недоволстваше, че вече не я нося на ръце. Имах чувството, че от всеки отвор,
цепнатина или гънка на тялото ми извират влага и пот. За сметка на това сълзите
ми бяха почти пресъхнали, макар понякога все още да мислех за смъртта. Представях
си как късно някоя нощ ще вляза в морето и ще заплувам по лунната пътека към
хоризонта, докато силите ми ме напуснеха. Можех да се нагълтам с отрова, да се
хвърля в кладенеца или да си прережа вените с ножа за гмуркане. Повече от всичко
копнеех да намеря покой.
През август времето рязко се промени. В Източнокитайско море се завихриха могъщи
ветрове, които се понесоха безпрепятствено над водната шир и връхлетяха с пълна
мощ върху Чеджу. Бурята бе сигурен предвестник за приближаването на тайфун.
Тосен ни успокои, че няма от какво да се страхуваме. И голямата, и малката къща бяха
строени от прадядото на съпруга й и бяха устояли на всички стихии, преминали през
острова. Въпреки това продължавах да се боя и копнеех да се преместим в родния ми
дом, който се намираше по-далеч от брега. Тайфунът не бе най-силният, който бяхме
преживявали, но всички бяхме толкова сломени телом и духом, че сега той ни се стори
като поредното безмилостно бедствие. Бушуващи ветрове и свирепи пориви бъхтеха
острова без пощада. Гигантски вълни се стоварваха сред пръски пяна върху брега и
нахлуваха в домовете. Полегатият, почти хоризонтален проливен дъжд шибаше като
с хиляди камшици. Вълните подмятаха лодките и ги разбиваха в скалите. Малкото
семейства, които изобщо имаха реколта, можеха само да гледат как плодовете на
труда им биват удавени или пометени от потопа. Когато дъждовете най-сетне
спряха, бурното море утихна и слънцето изгря, разбрах, че Тосен е имала право.
Мнозина бяха изгубили домовете си, покривите на други бяха отнесени, а една от
стените на пултока се бе сгромолясала, но ние бяхме невредими. В последвалите дни
помагах на пострадалите съседи да съберат камъните от рухналите стени и да
насекат тръстика за нови покриви. Всички гмуркачки от колектива се включиха в
поправянето на пултока, къпалните и каменната стена, преграждаща лагуната, в
която при прилив попадаха в плен пасажите аншоа.
Още една злочестина ни застигна през септември, когато отряд метежници нахлу в
Хадо и опожари началното училище. За щастие, това се бе случило посред нощ и
нямаше пострадали деца. В началото на октомври склоновете на Баба Солмунде
лумнаха отново - сега обаче бушуваха не пламъците, поглъщащи поредното село, а
огнените багри на есента. Това ни напомни, че за разлика от всичко човешко, което е
обречено на тленност, безкрайният кръговрат и непреходната прелест на природата
ще пребъдат. Жените от Хадо продължаваха да се трудят неуморно. Сега те бързаха
да засадят каквото успеят преди настъпването на зимните месеци, а през
останалото време поправяха мрежите и сечивата си с надеждата, че някой ден най-
после ще им бъде позволено да се върнат към някогашния си поминък. Това не бе проява
на оптимизъм. Всички ние просто се мъчехме да оцелеем.
Един ден забелязах, че Тосен е необичайно притихнала. Бе забравила за непрестанните
шеги и командорене. Помислих си, че може би е отвикнала от присъствието на малки
деца и че смехът, плачът и желанието им да става на тяхното са болезнено
напомняне за сина и дъщерята, които бе изгубила. Баща ми и брат ми дойдоха да ме
отменят с децата, но вместо както друг път да ги заведат под голямото дърво на
площада, останаха да си играят с тях на двора. Обясниха ми, че искат да сме заедно, в
случай че селото бъдеше навестено от Девети полк. Когато по същото време
тримата предложиха да носят вода от кладенеца вместо мен, се съгласих. Та какво
ли би могла да стори жена в ужасно напреднала бременност - и тяло, притежаващо
пъргавината на заседнал на сушата кит, - за да се защити, ако на военните или
бунтовниците им дойдеше наум да я изнасилят или убият? За пръв път в живота си
позволявах на околните да се грижат за мен. Един ден всичко ми се изясни.
Бях в деветия месец. У дома нямаше никого. Свекърва ми бе отишла на петдневния
пазар в Сехуа, за да набави основни продукти. Баща ми и брат ми взеха децата със себе
си в родния ми дом, за да мога да подремна на спокойствие. Ала щом излязоха и
тишината превзе дома, в главата ми загъмжа от образи и спомени, които
безмилостно глождеха съзнанието ми. За да отвлека мислите си от тях, се заех да
премета двора. След това реших да изпера дрешките на децата и да ги простра да
съхнат на слънце. Събрах ги на вързоп, взех едно ведро, дъска за търкане и сапун и пред-
пазливо се отправих между камъните към плиткия, заобиколен от скалите участък,
където перяхме и се къпехме далеч от любопитни погледи. Както и в пултока, никога
не знаех кого ще заваря там, но нямах търпение да чуя последните клюки. Този път
обаче в Ограждението имаше само една жена, която бе седнала гола във водата,
търкаше едната си ръка с другата и си тананикаше. Разбрах коя е още щом зърнах
извивката на гръбнака й. Не бих могла да я сбъркам за нищо на света. Вътрешностите
ми се свиха от спазъм, сякаш за да предпазят бебето в корема ми.
- Миджа.
Тялото й се скова. Тя бавно изви глава към мен и ми хвърли поглед с крайчеца на окото
си.
- С право твърдят, че си огромна.
Нима това бе всичко, което имаше да ми каже?
- Какво правиш тук? - Гласът ми се задави.
- Със сина ми се върнахме да живеем в Хадо. - След известно време тя наруши
настъпилата продължителна тишина: - В къщата на леля и чичо. Домът ни в Хамдок
и този на свекър ми и свекърва ми в Чеджу бяха разрушени от тайфуна. Съпругът ми
замина за континента. Назначиха го на служба в правителството. Аз...
Вторият спазъм бе толкова неистов, че се превих от болка. Изпуснах ведрото и
останалите неща, които носех, на земята и се подпрях на каменната стена.
- Добре ли си? - попита Миджа. - Мога ли да ти помогна?
Тя тръгна да се изправя. Водата се стичаше по гърдите и бедрата й. Кожата й
настръхна от студ. Докато се пресягаше за дрехите си, аз се обърнах и се запрепъвах
навън. Нов спазъм, който ме преряза на две. Едва успявах да направя и крачка. Видях
Тосен, която бе застанала пред къщата и изучаваше брега. Щом ме забеляза, тя пусна
торбите с покупките на земята и се спусна по камънаците към мен пъргаво като рак.
Прихвана ме през кръста и бързо ме поведе нагоре. Миджа не ни последва, но аз вече
ридаех от гняв, мъка и болка.
- Как е възможно да дойде точно тук?
- Казват, че домът на съпруга й е бил разрушен от тайфуна - отвърна свекърва ми.
- Но защо тук? Има толкова други места, където може да отиде!
- Хадо е и неин дом, а съпругът й...
- ... е изпратен на континента - довърших изречението й през стенания. - Защо не ми
казахте?
- С баща ти и брат ти решихме, че така е най-добре за теб. Искахме да те предпазим.
- Но как може да е тук? Как са й позволили да живее в селото след онова, което стори?
Устните на Тосен се свиха в сурова резка. Всичко това бе дълбоко болезнено и за нея.
Нов родилен спазъм ме стисна за вътрешностите. Бях сигурна, че бебето ще излезе с
лекота както всеки друг път. Как само грешах! Това дете бе започнало да ми създава
неприятности от първия миг, в който узнах за съществуването му. Дали самото то
не желаеше да излезе от утробата ми? Или пък аз не исках да го пусна? Знам само, че
му отне три дни да си проправи път до външния свят. През цялото време повръщах.
Плачех. Виех. Не спирах да мисля за всичко онова, което ми бе отнето. Изпитвах
ненавист към Миджа и обич към детето си. Помагах на новия живот да поеме първата
си глътка въздух и едновременно с това за пореден път преживявах загубата на Чунбу,
сина ни и Юри. Най-сетне Тосен издърпа бебето и го вдигна нагоре, за да го видя.
Момиченце. Кръстих го Чунли.
Свекърва ми изрече традиционните слова: „Когато се роди момиче, семейството
устройва тържество.“ Ала аз се чувствах на ръба на силите си, цялото тяло ме
болеше и не можех да спра да ридая. Омаломощена от тридневното си пътешествие,
Чунли бе толкова сънена, че дори не можа да засуче. Почуках лекичко с нокът по
долната повърхност на миниатюрното й стъпало. Тя примигна и отново затвори
очички.

***

Миджа идва няколко пъти с подаръци за бебето, пакети чай и кесии с мандарини - все
безобразно разточителство. Тосен, баща ми и брат ми имаха грижата да я
отпращат:
- Йонсук спи.
- Йонсук кърми бебето.
- Няма я.
Част от тези оправдания бяха истински, други - скалъпени. Ако си бях у дома, гласът й
най-безцеремонно нахлуваше през пролуките в стените и достигаше до слуха ми:
- Кажете на Йонсук, че ми липсва.
- Кажете й, че много искам да погушкам бебето.
- Кажете й, че се радвам, че от тази трагедия се е появило нещо толкова хубаво.
- Кажете й, че винаги ще си остана нейна приятелка.
Понякога надзъртах навън и я наблюдавах, докато се отдалечаваше. Откакто се бе
върнала в селото, накуцваше, факт, който не бях забелязала при срещата ни в
къпалнята. Неведнъж бях чувала хората да обсъждат как ли е получила недъга си и да
изказват съжаление, че е изгубила някогашната си неземна походка. Не давах и пет
пари. Казвах си, че каквото и да й се е случило, сигурно си го е заслужила. В общи линии
не бе трудно да я отбягвам. Ходеше на кладенеца рано сутрин, а по това време аз
хранех бебето, така че Тосен и Минли отиваха за вода вместо мен. Като всички
момиченца на нейната възраст дъщеря ми често обикаляше из селото да изпълнява
различни задачи, които й възлагах, и започна да наглежда по-малките си брат и
сестра.
- Така се учиш да бъдеш не само майка и съпруга, а и независима жена - обяснявах й аз. -
За да ръководиш собствено домакинство, трябва да придобиеш увереност и
самоуважение.
Но възможността да я изпращам да свърши едно или друго вместо мен ми спестяваше
и евентуалните срещи с Миджа.
Вечер, след като бебето заспеше, двете с Тосен слизахме в пултока и разговаряхме за
отговорностите, които ми предстоеше да поема като водачка на колектива.
- Ще седиш на мястото, на което седя аз сега - обясняваше ми тя. - Ще слушаш
внимателно. Знаеш колко се възхищаваме на шаманката Ким за набитото й око и
способността да отгатва настроенията на хората? Трябва да развиеш тези
качества и у себе си.
Караше ме да уча наизуст размножителния период на различните морски обитатели.
Показа ми нови видове възли и ми разкри колко е важно пултокът винаги да е чист и
подреден.
- Една хеньо трябва да се пази от бъркотията - обясни ми тя. - Безпорядъкът на
сушата има способността да задръства ума ни, когато ни е най-нужно да е бистър и
съсредоточен.
Много от тези неща вече бях усвоила несъзнателно, но буквалното им запечатване в
ума ми ми даваше ясна цел, която да следвам. С времето свекърва ми премина към
съвети как да разрешавам спорове, как да уталожвам естествената завист и
ревност, които по-неумелите гмуркачки изпитваха към онези, които ги
превъзхождаха, и как да бъда нащрек за опасностите, които можеше да напакостят
на колектива.
- Трябва да следиш месечния цикъл на всяка от подопечни- те си. Понякога жените
забравят, че този момент е настъпил, и е твоя работа да ги придърпаш настрана и
да им напомниш. Местните води обикновено са безопасни, но акулите са способни да
надушват кръв от огромно разстояние. Колективът може да отблъсне една акула. Но
нападение на много от тези хищници... - Тя поклати глава. После продължи: - Едно от
най-тежките задължения, които ще имаш, е да съобщиш на някоя от жените, че е
навършила петдесет и пет години и е време да си върви у дома при децата и внуците.
Когато отбелязах, че самата тя наближава тази възраст, свекърва ми каза само:
- Точно това имам предвид.
Най-сетне забраната да се гмуркаме бе отменена. Двете с Тосен се върнахме в
пултока, а баща ми и брат ми идваха да наглеждат децата, докато ни няма. Миджа
бе приета в колектива в своя район на селото, в който би постъпила още като момиче,
ако майка ми не я бе взела под крилото си. Покрай нас двете бушуваха толкова
страсти, че не бе никаква изненада, че различните анклави на Хадо започнаха да се
намесват на страната на едната или другата. Жителите на родния ми квартал
„Кулдон“ подкрепяха мен, а хората от „Сутдон“, където бе израсла Миджа,
симпатизираха на нея. И всичко това - след годините, през които я бяха смятали за
дъщеря на колаборационист. Такива обаче бяха времената, в които живеехме,
времена, в които между села, семейства и приятели зейваха непреодолими пропасти
и човек не можеше да има доверие на никого. Макар районите за улов на отделните
колективи винаги да се бяха разпределяли с общо решение, сега двете неприятелски
групировки бранеха настървено неприкосновеността на границите си. Морето се
превърна в бойно поле, на което се разгаряха битки за територии, стари вражди и
неприязнени чувства. Домът ни се превърна в единственото убежище, където можех
да се откъсна от проблемите и да се посветя на децата си.

***

Измина една година от клането в Пукчон. Още ненавършилият две годинки и половина
Кюнсу бе прекалено малък, за да изпълни сам церемонията в чест на покойните си
баща, леля и брат, но дядо му и вуйчо му щяха да му помагат и да го напътстват. Ние
с Тосен прекарахме дни в приготвяне на необходимите ястия, след което освободихме
къщата на мъжете, за да проведат ритуала необезпокоявано. Под наставленията на
баща ми синът ми бе принесъл дарове пред дъсчиците, които символизираха духовете
на Чунбу, Юри и Сунсу. Съседите бяха дошли да почетат паметта на починалите. Бяха
пролети и много сълзи.
През това време ние, жените в семейството, и посестримите от колектива
проведохме отделен ритуал на мястото, където почиваха тленните останки на
майка ми, тъй като загиналите, чиято памет почитахме, нямаха собствени гробове.
Шахманката Ким ме потупа с пискюлите си. Надявах се да получа послания от
духовете на скъпите си хора, които да ми донесат утеха, но Чунбу, Юри и Сунсу не
откликнаха на призивите й. Изпитах дълбоко разочарование. След като церемонията
приключи, се изправих и се обърнах с лице към събралите се жени. Едва тогава
забелязах, че на входа на нивата е застанала Миджа. Обзе ме ярост, кръвта нахлу в
лицето ми и започнах да се давя за въздух. Смятах, че присъствието й е причината
близките ми да не пожелаят да се свържат с мен. Закрачих устремно насреща й.
- Не ми позволи да дойда да те видя - каза тя, когато я наближих. - Не ми даде никаква
възможност да ти обясня.
- Няма нищо за обясняване. Съпругът ми е мъртъв. Зълва ми е мъртва. Първородният
ми син е мъртъв.
- Бях там. Видях. - Тя тръсна глава, сякаш да отпъди спомените.
- Аз също. Каза ми, че трябва да защитиш собственото си семейство! Не пожела да
спасиш дори децата ми!
Откъм събралите се наоколо жени се надигна сподавен шепот. Миджа поруменя - дали
от гняв, или от унижение, не можех да преценя. После тялото й се вцепени и погледът
й се наля със студ.
- Всяко семейство на този остров е изстрадало. Не си единствената жертва.
- Ти ми беше приятелка. Бяхме по-близки от сестри.
- С какво право ме обвиняваш, че не съм спасила семейството ти? - попита ме в
отговор тя. - Та аз съм просто жена...
- И хеньо. Можеше да проявиш твърдост. Можеше да...
- Питам те отново. Коя си ти, та да ме съдиш? Погледни собствените си дела. Защо
не възпря Юри да се гмурне отново?
Тялото ми се олюля. Тази жена, която бях обичала с цялото си сърце и която - чрез
действията и бездействието си - бе причинила гибелта на семейството ми,
използваше доверената й от мен тайна, за да ме злепостави. Но тя не бе приключила.
- Ами смъртта на майка ти? Бе най-добрата хеньо. Веднъж се гмурка с теб и повече не
я видяхме жива. Бясното ти ритане е стреснало морското ухо. А ти сама си призна
колко непохватна си била, когато си се опитвала да й помогнеш със собствения си
нож...
Тосен, която според дългогодишната ми убеденост бе изпитвала към мен неприязън
заради всичко онова, в което сега ме обвиняваше Миджа, пристъпи напред. От двете й
страни застанаха Куджа и Кусун. Трите заедно бяха непреодолим противник.
- Днес е ден на траур за семейството ни. - Гласът на свекърва ми излъчваше
авторитета на истинска водачка. - Моля те да ни оставиш на мира.
Миджа остана като вкопана на мястото си в течение на няколко дълги секунди.
Местеха се единствено очите й. Те бавно обходиха лицата на жените, които
познаваше от дете. После тя се обърна, прекоси полето, накуцвайки, и се изгуби зад
каменната стена. До следващия ни разговор щяха да изминат много години.

Големи очи
1950 година

Пет месеца по-късно, на 25 юни 1950 г., Северът нападна Юга. Нарекохме това
произшествие Юнската война. Три дни по-късно Сеул капитулира. Полицията на
острова издаде заповед да предадем доброволно всички радиоапарати. Не ми се искаше
да се разделям със сватбения подарък, който бях купила за съпруга си. Реших да го скрия
някъде, където няма да бъде намерен, но къде? В хамбара? В кочината? В нужника?
Отказах се от тези идеи, след като станах свидетел не само как отнемат
приемниците на неколцина от съседите ни, а и арестуват притежателите им, които
впоследствие изчезнаха безследно. Предадох радиото и се разделих с още една частица
от съпруга си.
Нямах представа какво се случва на други места из страната, но тук, на Чеджу, в
добавка към десетките хиляди бежанци от планините, които продължаваха да
живеят в лагери в околностите на селата, ни заля вълна от над сто хиляди души от
континента. Храната стана още по-оскъдна. Островът се превърна в клоака.
Плъзнаха болести. На този фон арестите продължаваха с пълна сила. Всеки, който
бъдеше заподозрян, че има комунистически убеждения - включително ако някога дори
само бе присъствал на среща, за която можеше да се сметне, че е имала ляв
политически уклон, - биваше задържан заедно със съпругата или съпруга си, братята,
сестрите, родителите, бабите, дядовците и целия си род.
Говореше се, че в затвора на острова лежат над хиляда души, включително жители
на Хадо. Те също изчезнаха без следа.
Онези, които бяха задържани под стража след началото на Третоаприлския
инцидент, бяха разделени в четири категории - А, В, С и D - в зависимост от това за
колко опасни ги смятаха властите. На 30 август полицията на Чеджу получи заповед
стрелковите отряди да екзекутират арестантите от последните две групи.
Единственият светъл лъч бе, че по-голямата част от членовете на Северозападното
младежко дружество постъпиха в армията, за да воюват срещу режима на Севера.
За нас животът продължи постарому: гребяхме, пеехме песните си и събирахме
даровете на океана. Когато отново ни позволиха да упражняваме занаята си, Тосен
определи да се гмуркам с Ким Янджин, вдовица на моя възраст, която се бе омъжила
повторно за човек от нашата част на Хадо. Косата й бе късо подстригана. Имаше
криви крака, които й придаваха много смешна походка, но не изглеждаше да й пречат
във водата.
- Докато влизам в морето, отвъдният свят ту настъпва, ту се отдръпва - запя звънко
свекърва ми, щом поехме към открито море. - Храня се с вятър вместо с ориз. Вълните
са мой свиден дом.
- Несретна е моята орис. Досущ дух подводен, гмуркам се и изплувам - отвърнахме й в
хор ние.
- Могъща вълна се задава срещу ни - подхвана отново Тосен. - Но ние нехаем, да
продължим да се гмуркаме.
- Съпрузите ни, що пият и пушат дома, не ще узнаят злочестините ни. Рожбите, що
плачат за нас, не виждат сълзите ни.
В далечината, вдясно от нас, изплува друго корабче. Първата ни работа бе да се
уверим, че не сме се натъкнали на гмуркачките от колектива на Миджа или поне, че
тя не е сред тях. Няколко от жените грабнаха копия, ножове и други остри сечива,
като ги държаха в отпуснатите си надолу ръце, така че да не се забелязват, но да
бъдат в готовност, в случай че се наложеше да отбраняваме територията си. След
като се изясни, че си нямаме работа със съперниците си от Сутдон, загребахме право
към корабчето. Не познавах никоя от гмуркачките на борда му. Хвърлих поглед към
свекърва си. Нямаше да се поколебае да ни поведе в схватка, ако непознатите си бяха
наумили да бракониерстват в наши води, но в случай че се окажеха приятелски
настроени, бе готова да поговорим и да обменим информация.
Когато се приближихме до другото корабче, прибрахме веслата. Двата съда
продължиха да се плъзгат един към друг, повдигани и спускани от могъщите вълни,
докато не се озоваха толкова близо, че се наложи да се оттласкваме с греблата, за да
предотвратим сблъсъка. Първа заговори предводителката на другия колектив.
- Простете, ако сме навлезли във водните ви полета - каза тя. - Решихме да гребем в
продължение на няколко дни. Не искахме да бъдем проследени до домовете ни.
- Откъде сте? - попита ги Тосен.
- Живеем източно от града, близо до летището.
Бяха гребали повече от трийсет километра. Страхът от нещо или някого ги бе
прогонил не просто от територията им, а и далеч от домовете им. Макар и физически
силни, жените на корабчето изглеждаха видимо разтърсени. Всички до една отбягваха
погледите ни.
- Какво се е случило? - попита Тосен.
Предводителката им не отговори. Добре известно е, че звукът е способен да
пропътува на големи разстояния над водата, а вятърът - да отнесе човешкия глас
още по-далеч. Протегнах се и сграбчих края на едно от веслата на другото корабче.
Жените, които го държаха, се уловиха за моето. Няколко двойки гмуркачки сториха
същото, докато двата съда се озоваха достатъчно близо, така че да можем да се
чуваме, дори и да говорим тихо, но не толкова, че да ожулим или повредим корпусите
им. Сега можехме да обменим сведения, без да се боим, че ще достигнат до ушите на
неподходящи хора.
- Видяхме как изхвърлят трупове в морето - гласът на водачката прозвуча като
хрускане на чакъл.
- В морето? - изтърси твърде високо Куджа, която седеше на кърмата заедно със
сестра си.
- Бяха толкова много... - Жената отсреща поклати глава.
Тосен й зададе по-прагматичен въпрос:
- Ще бъдат ли изхвърлени на брега?
- Не мисля. Бе по време на отлив.
Значи, и този път доказателствата за безчинствата бяха унищожени. Но това
означаваше и че - и тази мисъл накара стомахът ми да се преобърне - морето се бе
превърнало в огромен нужник. Само че кръговратът, при който отделените от нас
изпражнения биваха поглъщани от прасетата, чието месо ние после изяждахме и
отново отделяхме изпражнения, тук започваше от плътта на собствените ни
сънародници, които ставаха храна за рибите и на други морски обитатели, а те на
свой ред попадаха в мрежите ни и в крайна сметка - на трапезата ни.
- Вие самите знаете ли нещо повече? - попита водачката на другия колектив.
Тогава свекърва ми направи разкритие, което бе запазила в тайна от мен и
останалите.
- Водачката на колектива от Сехуа ми разказа, че братовчедка й видяла как
разстрелват няколкостотин души недалеч от летището. Но всички са били погребани
там.
Цялата се разтреперих. Защо, защо сънародниците ми се бяха обърнали едни срещу
други? Нима Третоаприлският инцидент не им бе достатъчен? А сега и нахлуването
от север и последвалата кървава война... В моите очи това означаваше трагедия и
мъка за хиляди семейства от двете страни. Ние, оцелелите, бяхме свързани помежду
си в сложна мрежа от скърби, страдание и угризения.
Тосен предложи на жените да пренощуват в пултока.
- Но утре сутрин трябва да си вървите.
През последвалите месеци неволно се улавях, че всеки ден принасям жертви на
различни богини. Пресмятах в какво ми е провървяло. Едно: синът ми бе твърде малък,
за да бъде изпратен да се бие. Две: войната не достигна Чеджу, поне не пряко. И това
беше: две неща, в които ми бе провървяло, защото във всички останали отношения
времената си оставаха все така смутни. Въстаниците, които лежаха из затворите
на континента, бяха екзекутирани, тъй като властите се опасяваха, че ако
севернокорейските войски проникнеха достатъчно дълбоко на юг, щяха да ги
освободят и да ги привлекат в редиците си. Същевременно тук на Чеджу, високо в
дебрите на Баба Солмунде, продължаваха да се укриват бунтовнически отряди. Тъй
като не бяха в състояние да набират последователи и да възобновяват хранителните
си запаси, набезите им ставаха все по-вяли. Полицията продължаваше да обискира и
разрушава лагери и да убива всеки, който попаднеше под подозрение, че е метежник,
дори уличените да се окажеха някой прост земеделец и семейството му. Това, което
се опитвам да кажа, е, че кланета се устройваха и от двете страни - както тук на
Чеджу, така и на континента. Из цяла Корея ежедневно имаше убити - и виновни, и
невинни. Това положение продължаваше вече от години. Само се опитайте да си го
представите. Ден след ден. Месец след месец. Гледките и миризмата на смърт. През
цялото това време жените, както винаги, продължаваха да изпълняват
първостепенния си дълг: да хранят, обличат и утешават децата си.

***

Шест месеца след началото на войната Тосен навърши петдесет и пет. Всички в
пултока знаеха какво означава това, но аз се нагърбих с отговорността да изрека
нужните думи.
- Свекърва ми предвожда колектива ни цели дванайсет години - започнах. - Откакто е
начело, нито една гмуркачка не е загинала или пострадала в морето. Ето че дойде и
нейният ред да събира водорасли и морска трева и да се радва на внуците си.
- Да изберем нова водачка - предложи Кусун. - Предлагам по-голямата си сестра Куджа.
Трябваше да положа големи усилия, за да се сдържа да не хвърля поглед към Тосен.
Бяхме се уговорили кандидатурата ми да бъде издигната не от нея, а от някоя от
останалите жени. Тя лично бе разговаряла с част от тях, за да осигури нужната ми
подкрепа, ето защо този развой бе истинска изненада. Може би дори предателство.
- Сестра ми е прекарала в Хадо целия си живот - продължи Кусун. - Омъжена е тук и не
е напускала селото, за да се установи другаде. Но най-важното е, че сърцето й не е
помрачено от скръб.
Тосен попита дали има други номинации, но никой не се обади. При това положение тя
нямаше какво да стори, освен да ни призове да гласуваме, и Куджа бе избрана
единодушно. По онова време всеки миг от живота ми бе белязан от тъга, но ми се
струва, че останалите хеньо взеха сдържаността ми за смирение.
- Винаги ще бъда на разположение на Куджа, за да й помагам - заяви Тосен. - От днес
нататък подводните простори ще бъдат недостъпни за мен и много ще ми липсват.
По-късно, когато се отправихме обратно към дома, тя ми подаде малък предмет, увит
в парче избелял калот.
- Надявах се днес нещата да се развият другояче - призна свекърва ми. - Дори ти бях
купила подарък, макар да нямаме такъв обичай.
Разгънах плата. Вътре имаше стъклена маска, опасана с уплътнение от черна гума,
от чиято задна част висеше каишка.
- Всички знаем колко неудобни са малките очила, които използваме - обясни ми тя. -
Металните рамки се забиват в кожата, а страничната им част ограничава
видимостта. Тези са нещо съвсем ново. Японците им казват „големи очи“. С тях се
вижда по- добре и не убиват. Може и да не си водачка, но ще бъдеш първата хеньо на
целия остров, която си има големи очи.
Както често ми се случваше, се сетих за Миджа и в гърдите ми набъбнаха гняв и смут.
Чудех се кога ли и тя ще се сдобие с големи очи.
Следващия път, когато излязохме в морето, взех и новата си придобивка. Останалите
гмуркачки бяха искрено впечатлени и се скупчиха да я разглеждат. След като
задоволих любопитството им, наместих маската на лицето си, скочих във водата и
се стрелнах към дълбините. Погълната от подводния свят, който се разкриваше през
стъклото, малко по малко започнах да се отърсвам от преживените ужаси и
загубата. Докато се оглеждах за морско ухо и бодлокожи, умът ми се проясни и ме обзе
чувство за вътрешно равновесие. В течение на тези няколко секунди разбрах, че в
бъдеще маската щеше да ми служи като невидима броня: за да не изпитвам нищо към
жената, която някога бе моя приятелка, и да не се поддавам на емоциите, които от
време на време - макар и неволно - се изплъзваха от контрола на волята ми.

Четвърти ден:
2008 година

Йонсук се събужда, сгъва рогозките и одеялата и ги прибира настрани. Водолазният

костюм и маската висят на куките си, плавниците я очакват, облегнати на стената,
но днес тя няма да се гмурка. Излиза на двора, с тихи стъпки завива покрай малката
къща и се отправя към пристройката с банята, която майсторите направиха преди
осем години. (Не бе последната жителка на Хадо, която продаде прасетата и се
обзаведе с тоалетна, но упорства доста дълго.) След като извършва нуждите си, тя
отива в градината, набира цветя и се отправя към кухнята. Окастря листата и
бодлите над мивката, потапя стъблата в полиетиленово пликче, в което е наляла
малко вода, и омотава стегнато горния му край с гумено ластиче. Накрая увива
букета в декоративна хартия и го завързва с панделка. Една задача по-малко.
След това позамива тялото си с влажна гъба над кухненската мивка и облича
свободен черен панталон, блуза на цветя и розов пуловер. Вместо обичайната плетена
шапка нахлупва над очите си козирката за слънце, купена предната седмица от една
сергия на петдневния пазар. Напъхва в дамската чанта нещата, които ще са й нужни
днес, внимателно подхваща букета в ръце и излиза от къщи. Ще й се да можеше и Тосен
да е тук днес, но тя бе починала преди четиринайсет години, на деветдесет и пет. И
това, разбира се, не бе единствената загуба, която Йонсук бе преживяла през
последните десетилетия: през 1980 г. баща й си бе отишъл от рак, а преди година се
спомина и брат й, от аневризма. Иска й се всички те да можеха да са до нея в днешния
ден.
Когато пристига на уречения сборен пункт току на главния път, останалите жени
от колектива вече са се събрали. Хадо все още може да се похвали с повече хеньо от
всяко друго село на острова, но и тук броят им застрашително намалява с всеки
изминал ден. В днешно време из цял Чеджу има едва четири хиляди гмуркачки. Повече
от половината са на по седемдесет и повече години.
Не са малко и стариците като нея самата, Куджа и Кусун, които отдавна са
прехвърлили тази възраст. И няма кой да дойде след тях. Дъщерите на Йонсук и
приятелките й бяха предпочели официалните костюми пред водолазните,
хотелските униформи пред екипировката за гмуркане. Докато наблюдава
сбръчканите лица на жените наоколо, през ума й минава мисълта: „Ние сме
отживелици от древен мит и много скоро няма да ни има.“
Всички са се издокарали в най-хубавите си дрехи. Куджа и Кусун са с прясно накъдрени
и боядисани коси. Една от жените се е пременила с яркозелен пуловер с яка, украсена
със сини и бели помпони. Няколко от присъстващите са с рокли. Част от тях носят
букети с цветя. Други - провесени на лакътя кошници. Настоящата водачка на
колектива забожда по една бяла хризантема - символ на почитта към починалите -
на гърдите на всяка от тях. Чакали са днешния ден цели шейсет години, така че не са
се стискали за наемането на автобус. Човек би очаквал, че щом се накачулят в него,
жените ще притихнат, може би дори ще ги налегне тъга, но те все пак са хеньо, до
една - гръмогласни. Закачат се и се шегуват помежду си. И все пак, вижда се, че макар
и през смях, някои си поплакват дори и в момента.
Пътят, който се вие покрай брега, е павиран от години. Във всяко село погледът на
Йонсук се натъква на тумби хора, които се тълпят около обществени и частни
автобуси, но има и много автомобили, микробуси и мотоциклети, които са се
отправили в същата посока като тях. Когато преминават през Пукчон, тя притваря
очи. Става й болно дори само като гледа хотелите и странноприемниците, които сега
се издигат по протежение на брега; Следващото населено място по маршрута им е
Хамдок. Както винаги, щом се унесе в спомени за каменните оле, свързващи двете села,
и приятелката, с която някога се чакаха по средата на пътя, старата болка се
пробужда с пълна сила. Но това не е единствената причина да й е чоглаво. И двете села
днес са направо уродливи, подобно на по- голямата част от Корея, включително и на
родния й Хадо. Виновно за всичко това бе така нареченото Движение за ново село,
довело до събарянето на голям брой от каменните къщи и заменянето им с неугледни
„кутийки“ с хоросанова мазилка, а сламените покриви - с керемиди или плоскости от
гофрирана ламарина. Идеята бе уж да се внесат подобрения и селата да бъдат
обезопасени срещу пожари и тайфуни, но островът бе изгубил някогашното си
обаяние.
Шофьорът свърва към вътрешността и автобусът запъпля по стръмнината.
Пуснати на паша коне кротко пощипват трева в полето край пътя. Боровете
грациозно се полюшват на вятъра. Баба Солмунде - величествена, ала неизменна - бди
над всичко. Йонсук се гордее със себе си, че е летяла на самолет, видяла е чудесата на
Европа и Азия и е била дори на сафари в Африка. Куджа и Кусун, от друга страна... Тези
двете вечно й разказват ту за един, ту за друг музей, парк или атракцион. „Тук на
острова!“, възкликват те в един глас. Музеят на гръцката митология, научният музей
„Леонардо да Винчи“, Африканският музей и какво ли още не. „Защо ми е да си губя
времето из подобни музеи, когато съм посещавала истинските места?“, неведнъж
възмутено ги е питала Йонсук. Когато веднъж двете сестри й бяха заговорили за
Културно-историческия каменен парк, тя на мига ги бе отрязала. „Цял живот живея
сред камънаци. За какво ми е да ходя да ги гледам в някакъв парк?“ (Отначало въпросът
бе стъписал двете туристки, но Куджа бързо се бе окопитила: „Там се пазят неща,
които няма къде да видиш в наши дни. Каменни постройки като онези, в които
живеехме едно време, каменни варели за съхранение на вода, каменните старци...“).
Бяха й предлагали да посети Музея на секса и здравето. „За този пък и не искам да
чувам!“, бе възкликнала Йонсук, запушвайки ушите си с ръце, за да не слуша. Друг път
се бяха опитали да я изкушат с парка „Шоколандия“ и Музея на шоколада и дори се бяха
впуснали в пространно обсъждане на предимствата и недостатъците на двете
места. Бяха я канили на обиколка на природните красоти на острова. „ЮНЕСКО обяви
Чеджу за паметник на световното културно-историческо наследство! Да не би да ис-
каш да си единствената на острова, която не е виждала изгрева над ореума Сонсан
Илчулбон?“
Автобусът спира на алеята пред комплекс от разположени сред парк постройки.
Главната сграда, огромна и царствена, се извисява като исполинска купичка за
принасяне на дарове. Разпоредителите дават знак на пристигащите автобуси да се
придвижат напред, за да разтоварят пътниците си. Йонсук и приятелките й се
умълчават, най-сетне обзети от подобаващо за тържествения случай благоговение.
Тук ги е довело предстоящото откриване на Парка на мира, мемориал, издигнат в
памет на жертвите на дългогодишните кланета. Коленете й се разтреперват.
Почувствала се ужасно стара и немощна, тя потърсва опора в компанията на
другарките си, но те изглеждат също толкова неуверени като нея. Служителите ги
упътват накъде да вървят. Жените заобикалят музея и тръгват по павираната
пътека, която води към възпоменателната зала. На огромната морава между двете
сгради са строени многобройни редове със столове. Явно се очаква многохилядна
публика. Отделните сектори са обозначени с табели с имената на различни села.
Известно време групичката блуждае по пътеките между столовете, докато най-
сетне открива мястото, отредено за Хадо. Тук вече са се събрали техни приятели и
съседи. Дошло е цялото семейство на Йонсук и тя им е признателна, че са уважили
случая, но въпреки това сяда при посестримите си.
Програмата започва с поредица от слова и музикални паузи. Един от ораторите
отбелязва колко красива е околността, сред която се намират, и Йонсук не може да
не се съгласи. Ако се огледа наоколо, вижда тъкмо това: красота. Ала дори и днес, след
толкова години, тя все така се бои да притвори очи заради зловещите видения, които
оживяват в съзнанието й. „Нима някой може да назове смърт, която да не е трагична?
- кънти гласът на оратора. - Способни ли сме да открием смисъл в преживените
загуби? Кой може да каже чия душа е понесла по-големи неправди ? Всички ние сме
жертви. Длъжни сме да си простим.“
Да помни? Да. Да прости? В никакъв случай. Йонсук не е способна на това. Да има
свободата да разкаже истината? Безкрайно, безкрайно закъсняла привилегия. През
1978 г., преди цели трийсет години, писател на име Хюн Кийон бе публикувал роман,
озаглавен „Леля Суни“. Йонсук не можа да го прочете. Така и не се ограмоти, но бе
чувала, че в книгата се разказвало за събитията в Пукчон. Авторът бе задържан от
националната разузнавателна служба и подложен на изтезания. Бяха го освободили
едва след като бе дал обещание повече да не пише за Третоаприлския инцидент. Три
години след това бе отменена и системата за вменяване на вина по асоциация. Тази
политика бе разбила много семейства на острова. Ако даден човек бъдеше уличен, че е
упражнявал бунтовническа дейност, или бе сред загиналите в кланетата, то всички
членове на семейството му бяха застрашени да попаднат под ударите на
репресивната машина, в резултат от което не можеха да бъдат наемани на работа
или повишавани в службата, както и да пътуват в чужбина. След прекратяването на
тази практика властите съобщиха, че полицейските участъци са унищожили
досиетата, но за всеки случай хората продължиха да държат езика си зад зъбите.
Осем години по-късно, през 1989 г., група младежи бяха организирали честване в памет
на събитията от Третоаприлския инцидент. Йонсук не отиде, защото какво значение
имаше всичко това, след като правителството твърдеше, че няма доказателства, че
нещо изобщо се бе случило? За пореден път островът бе обгърнат от мълчание.
Думата взема следващият говорител.
- Всеки човек, когото познавам - от старците до най-младите, - носи дълбоки рани в
душата си - обръща се той към присъстващите. - Едни от тях са преживели
зверствата от първо лице, други са били техни свидетели, трети са чували
зловещите истории. Ние сме остров, чието население страда от посттравматичен
стрес. Рекордьори сме по домашно насилие, самоубийства, разводи и дял на алкохолно
зависимите в цяла Корея. Най-силно засегнати от тези проблеми са жените,
включително общностите на гмуркачките.
Йонсук изтласква оратора и глупавата му статистика в далечно ъгълче на
съзнанието си и потъва в собствените си спомени. Преди шестнайсет години в
пещерата Таранши бяха открити единайсет тела, включително тленните останки
на три жени и дете. Земята наоколо бе осеяна не с пушки и копия, а с вещи, които хо-
рата бяха спасили от домовете си: дрехи, обувки, лъжици, пръчици за хранене, тигани,
ножици, нощни гърнета и земеделски сечива. Горките, бяха имали нещастието да
потърсят убежище в пещерата, където на тях се бе натъкнал Девети полк.
Войниците бяха струпали трева пред входа, след което я бяха запалили и запечатали
пътищата за бягство. Всички, укрили се вътре, се бяха задушили. Най-сетне
неопровержимо доказателство, чиято истинност правителството нямаше как да
отрече. Само че президентът Ро Теу нареди пещерата да бъде затворена.
Свидетелствата бяха покрити, и то в най-буквалния смисъл на думата.
Най-сетне през 1995 г. местната власт бе публикувала първия по рода си списък с
имената на 14 125 от жертвите на Третоаприлския инцидент. Той обаче страдаше
от сериозни пропуски. Чунбу, Юри и Сунсу например липсваха сред загиналите, но
Йонсук бе сметнала, че е прекадено опасно да търси справедливост. През 1998 г. бе
чествана петдесетата годишнина от събитията. Отново бяха проведени
възпоменателни церемонии, както и фестивал на изкуствата и религиозни обреди,
посветени на Трети април. На следващата година новият президент на Република
Корея Ким Теджун бе дал обещание правителството да отдели 3 милиарда вона за
изграждането на мемориален парк. „Не бива наследството на инцидент, случил се
през двайсети век, да помрачава двайсет и първото столетие“ се превърна в мото на
инициативата. В края на същата година Народното събрание прокара Специалния
закон за разследване на Третоаприлския инцидент и отдаване на почит на жертвите.
Анкетната комисия бе планирала провеждането на интервюта с оцелели, които
продължаваха да живеят на острова, както и с хора, които се бяха преселили в
континентална Корея, Япония и Съединените щати. Събраните материали -
включително дълго укривани от бюрократичната машина полицейски и военни
доклади и фотографски и документални архиви на корейските и американските
служби - най-после видяха бял свят и бяха подложени на анализ. Едва през 2000 г. обаче
откритото говорене за кланетата бе извадено от списъка с криминални деяния.
Представители на разследващите органи на няколко пъти бяха търсили
съдействието на Йонсук, но тя бе отказала да се срещне с тях. Властите бяха
издирили децата и внуците й, които се обърнаха към нея със същата молба. „Дълг на
следващото поколение е да донесе успокоение на изстрадалите души - бе казал внукът
й. - И ние ще го сторим, бабче, но само ти можеш да разкажеш онова, което си
преживяла. Време е.“ Не и за нея. Дори и сега. Привикнала е с верните си спътници гнева
и скръбта толкова много, че няма никакво желание да се променя.
На подиума излиза нов оратор.
- Преди три години централното правителство оповести намерението си да обяви
Чеджу за Остров на мира. И ето ни днес тук. - Той прави пауза, за да изчака
аплодисментите да стихнат. - Пак преди три години жителите на Хагуи, селище,
което след инцидента е било разделено на две, обявиха пълно опрощение за миналото.
Вече нямаше да има село на жертвите и село на злодеите. Слагаше се край на
заклеймяването на червени и антикомунисти. Бе подадена съвместна петиция,
изразяваща волята за обединение, а новото село отново щеше да се казва Хагуи.
Местните жители издигнаха олтар на помирението с три каменни паметника: един
за жертвите на японския колониализъм, един за храбрите синове, загинали в
Корейската война, и един за стотиците хора от двете враждуващи страни, намерили
гибелта си по време на Третоаприлския инцидент.
Стомахът на Йонсук се преобръща. Паметник! Нима един паметник е в състояние да
промени онова, което чувства с всяка своя фибра? Каква несправедливост: жертвите
да трябва да прощават на онези, които бяха насилвали, изтезавали, избивали и
опожарявали. Като ще са остров на мира, не бе ли редно изверги- те, които бяха
причинявали немислими злини, да бъдат заставени да признаят и изкупят греховете
си, вместо вдовиците и майките да трябва да плащат за издигането на безсмислени
каменни паметници?
- Все още има много въпроси, които трябва да си зададем - продължава говорителят.
- Дали тази трагедия бе резултат от неовладян своевременно бунт? Как следва да
наречем събитията: метеж, вълнения, борба срещу налагането на американското
влияние? Или пък ще приемем, че са били плод на демократично движение, порив към
свобода или всеобщо героично въстание - проява на онзи независим дух, който тече в
жилите на местните хора още от времето на Тамната?
Думите му биват посрещнати с продължителни аплодисменти, защото жителите
на острова питаят особена почит към онази осланяща се единствено на собствените
им сили частица от самите тях, която водеше началото си от древното царство.
- А може би ще обвиним американците? - продължава говорителят. - Полковниците,
капитаните и генералите, които бяха тук. Та нали войниците им виждаха с очите си
какво се случва! Дори да не са дали и един изстрел, хиляди човешки животи бяха
отнети, докато островът бе под техен надзор, ала те, както винаги, не поемат
отговорност. Нито веднъж не се намесиха, за да сложат край на кръвопролитията!
Ще ги оправдаем ли с това, че приоритетът на командването им е бил друг: да
смажат настъпващата заплаха на комунизма още в ранните етапи на надпреварата,
която впоследствие нарекоха Студена война? Дали Третоаприлският инцидент не бе
първият Виетнам? Или бе битката на един народ, който копнееше Северът и Югът
отново да се обединят, който желаеше да има думата в собствените си съдбини и да
отхвърли намесата и влиянието на великите сили?
Най-сетне речите приключват. Село по село, присъстващите биват преведени покрай
надгробните камъни, издигнати в памет на жертвите, чиито останки така и не са
били открити. Йонсук се спира за момент. Спомня си как след разкриването на масовия
гроб в Пукчон дойдоха да й съобщят, че телата на съпруга й, зълва й и сина й са били
разпознати. Тя и оцелелите й деца най-сетне можеха да ги погребат на подходящо
място. Сега Чунбу, Юри и Сунсу почиват един до друг и тя посещава гроба им всеки ден.
Не всички имаха нейния късмет.
Йонсук се отърсва от спомените, оглежда се наоколо и ускорява крачка, за да настигне
съселяните си, преди да са влезли във възпоменателната зала. На дългата извита
мраморна стена са гравирани имената на поне трийсет хиляди души. Цветя, свещи,
бутилчици с алкохол и други дарове отрупват служещия като олтар перваз, който я
обточва по цялата й дължина. Когато близките й се приближават, Йонсук оставя
посестримите си и отива при тях. Погрижила се е да донесе цветя и дарове от името
на цялото семейство, но й става драго, че и те са се сетили да вземат по нещо. Минли,
голямата й дъщеря, държи букет, увит в целофан. Кюнсу - уви, пуснал шкембе и с унил
вид - изважда бутилка оризово вино за баща си, пакетче сушени калмари за Юри и
купичка бял ориз за по-големия си брат. Това бяха неща, които съпругът й, зълва й и
синът й обичаха приживе, но дали вкусовете им си бяха останали същите и в
отвъдното?
Очите на Минли са подпухнали от плач. Йонсук я хваща под ръка.
- Всичко ще бъде наред - казва й тя. - С теб съм.
Залата се пръска от народ и всички се блъскат и ръчкат, нетърпеливи да открият
имената на загиналите. Хората си крещят един на друг да се подместят или да
направят място. Минли безцеремонно разбутва с лакти изпречилите се на пътя й.
Най-сетне се добират до стената. Останалата част от семейството ги следва
плътно. Ако днешният ден не бе толкова важен, Йонсук би дала мило и драго да се
измъкне по-далеч от навалицата от притискащи я тела, която заедно с липсата на
кислород и пристъпите на клаустрофобия я кара да се чувства още по-зле. Минли си
проправя път покрай стената и търси с поглед списъка със загиналите от Пукчон.
Някои села са дали едва по няколко жертви. В други участъци на мемориала списъците
с убитите сякаш нямат край. Тук и там възгласи оповестяват поредното скръбно
откритие. От време на време някой избухва в ридания.
- Пукчон! - провиква се Минли. - Да потърсим най-напред татко.
Дъщеря й е на шейсет и три. По времето, когато баща й, брат й и леля й загинаха, бе
на три и половина. Никой не може да отрече, че е силна жена, но в момента е толкова
пребледняла, че Йонсук се притеснява да не припадне.
- Майко! Насам! - възкликва Минли.
Показалецът й се е спрял върху едно от имената, издълбани в мраморната плоча.
Семейството прави път на Йонсук да мине напред. Тя се пресяга, за да докосне
мястото, посочено й от дъщеря й. Пръстите й се плъзгат по изсечените символи. Ян
Чунбу.
- Виж, ето ги и леля Юри и Сунсу. - Минли се разридава с глас и децата й й отправят
угрижени погледи.
Йонсук се чувства обзета от странно спокойствие. Бръква в чантата си и изважда
лист и малко парче въглен. Изминали са десетилетия от последния отпечатък, който
е правила, но това няма значение. Притиска хартията върху имената на Чунбу, Юри и
Сунсу и започва да натърква повърхността й. Когато посяга да пъхне рисунката под
блузата, току до сърцето си, я облъхват зловещ студ и усещането, че някой я
наблюдава настойчиво. Тя смутено се озърта наоколо. Децата и внуците й поднасят
даровете си на олтара. Ала когато се навеждат, за да се поклонят, в далечината, над
главите им, погледът й се натъква на онова чуждестранно семейство...
Изражението, което им отправя, изпраща недвусмислено послание: Оставете ме на
мира. Без да каже и дума на Минли и останалите, Йонсук се потапя обратно в
навалицата и изчезва сред морето от хора. Напълно незабелязано тя се промушва до
изхода и закуцуква по пътеката. Достига до платформа, монтирана над оградено с
ниска каменна стена пространство, което напомня за пулток. Когато надзърта долу,
забелязва бронзова статуя на коленичила жена, приведена над притиснатото в
обятията й малко дете, сякаш да го закрие с тялото си. Около нозете й се дипли бял
плат, чийто край е захванат към ръба на ограждението. Йонсук разпознава това
изображение от многобройните паметници на изгубени и загинали хеньо, на които е
присъствала през годините. Никоя от тези церемонии не бе оставила такава дълбока
следа в душата й, както обредът, отслужен от шаманката Ким след гибелта на
майка й, и сега тя си спомня как лечителката бе хвърлила ивицата бяло платно във
водата, за да изтегли духа й на брега. Болката й е толкова обсебваща, а умът - така
угнетен от спомени за смърт и злочестини, че почти подскача, когато до нея се
раздава нечий глас, глас, говорещ на местния диалект, макар и смекчен от топлината
на южнокалифорнийското слънце и лукса и благата, произтичащи от безграничната
свобода.
- Мама ме помоли да ви последвам. Искаше да проверя дали сте добре.
Пак онова момиче. Клара. За разнообразие този път е облечено прилично, с рокля. Дори
и сега обаче кабелите, затъкнати в ушите му, продължават да го захранват с музика.

Четвърта част

Обяснения

1961 година

Години на потайност
Февруари 1961 година
На острова ни жените винаги са имали числено превъзходство, но след избиването на
толкова много мъже и момчета - и затриването на цели родове - тази разлика стана
още по- осезаема. През последните единайсет години ни се бе наложило да се научим да
вършим още повече неща, отколкото в миналото.
Онези от нас, които бяха глави на семейства, установиха, че без мъже, които да
пропиват и проиграват припечеленото, са в състояние да се замогнат значително
повече. Успявахме да заделяме средства за възстановяването на училищата и други
обществени сгради, за ремонтирането на старите пътища и строежа на нови.
Нито едно от тези начинания обаче не би било осъществимо, ако не разполагахме със
свободата да се гмуркаме. А за да се гмуркаме, трябваше да измолим закрила от
висшите сили, ето защо на втория ден от втория лунен месец прочистихме умовете
си от всичко дребнаво и незначително и се събрахме за извършването на ежегодната
церемония Приветстване на богинята, предвождана от шаманката Ким.
В уречения ден се стекохме на плажа пред очите на цялото село. Самата мисъл караше
кожата на тила ми да настръхва. Това, което вършехме, бе в разрез със закона.
Въпреки че в миналото японците вече се бяха опитвали да забранят шаманизма,
новият ни държавен глава си бе поставил за цел веднъж завинаги да изкорени
древната традиция. Президентът Пак Чунхи бе дошъл на власт с военен преврат и
подходи към тази задача в същия стил.
Последваха нови вълни от похищения, изтезания, безследно изчезнали хора и убийства.
Олтарите и светилищата бяха разрушени. Шаманката бе принудена да изпотроши
барабаните и да изгори ритуалните пискюли. Онези предмети - като чинелите и
гонговете, - които не можеха просто да се повредят или унищожат, бяха
конфискувани. Това се случи по времето, когато всички ние изпитвахме неистова
нужда - а и желание - да се очистим от вината и угризенията, които ни измъчваха,
подобно на всички оцелели след такава трагедия. Едни потърсиха помощ сред
християнските мисионери, други - в будизма и конфуцианството. И все пак, въпреки че
религията ни бе поставена извън закона, духовната ни наставница и мнозина като
нея не ни изоставиха.
Обикновено предприемахме предохранителни мерки и държахме извършването на
ритуалите в тайна, но предстоящото събитие бе прекалено важно, за да се проведе в
тесен кръг. Ознаменуването му събра колективите от всички селца, които в съв-
купността си съставляваха Хадо. За разлика от обреда Чамсу, при който ние,
гмуркачките, отдавахме почит на краля и кралицата на морето - божествените
морски дракони, - в предстоящата церемония участваха и рибарите. Жените бяха
навлечени с дебели якета, забрадки и ръкавици. Малцината мъже потропваха с крака,
за да се стоплят.
- Призовавам боговете и богините, които покровителстват Чеджу! - подхвана
шаманката, подканяйки ни да се приближим. - Днес приветстваме богинята на
вятъра Йондун. Казваме добре дошли и на предците и духовете, които я сподирят.
Насладете се на цъфналите праскови и камелии. Порадвайте се на прелестта на
острова ни. Разпръснете петте зърна по земята ни. Хвърлете семена в морето, за да
са изобилни подводните ни стопанства.
Импровизираният олтар се огъваше от плодове, купички с ориз, сушена риба и калмари,
бутилки домашен алкохол и твърдо сварени яйца. Присъстваха всички девойки и жени
от колектива. Куджа бе заела почетното място. Сестра й седеше наблизо с
шестнайсетгодишната си дъщеря Уансун. След завръщането ни в Хадо двете с Минли
се бяха сприятелили. Минли имаше склонност да изпада в мрачни настроения, за което
не спирах да виня себе си, затова сега изпитах искрена радост, когато видях, че двете
си говорят нещо и се кискат по момичешки. Тосен и Чунли, която през есента щеше да
навърши дванайсет, бяха седнали една до друга. От едната ми страна бе Янджин, с
която продължавахме да се гмуркаме заедно. В другия край на тържеството,
възможно най-далеч от мен, се бяха разположили Миджа и жените от колектива й.
Всички се бяхме изкъпали и пременили с чисти дрехи, ала незнайно как тя успяваше да
изглежда по-спретната от останалите.
Шаманката започна да се върти и ханбокът се изви като вихър около тялото й.
Помощниците й й бяха измайсторили барабан от кратуна, защото единствено звукът
на този инструмент достига до слуха на невидимите сили. Гонгът - чийто звън има
силата да събужда духовете на вятъра и водите - бе заменен от сплескан с чук
готварски съд. Тя разклати камбанката, която бе успяла да скрие при обиска на дома
си, и призова създанията, които обитават земята. Пискюлите, които държеше в ръка,
бяха изработени от накъсан на ивици калот. Всички ние много се бояхме за
безопасността й, защото, ако някой от тези предмети бъдеше открит у нея, я
очакваше арест.
- Отправям молитва към богинята на вятъра да закриля всички гмуркачки! - извиси
умолителен глас шаманката. - Богиньо, не позволявай течението да отнесе теуаците
им. Не позволявай сечивата им да се чупят. Не позволявай пичанът да заседне в скала
или октопод да омотае в пипалата си някоя от посестримите.
Коленичихме и се присъединихме към молитвата. Шаманката изплю глътка вода на
земята, за да прогони злите духове. Сега тя започна да увещава богинята на вятъра
да бъде благосклонна през идните месеци и да ни изпраща хубаво време и благоприятни
приливи.
- Закриляй морските жени през всички сезони. Пази рибарите от беди и не позволявай
никой от тях да изгуби живота си в тайфун или бурни води.
Когато церемонията приключи, изядохме част от храната, а останалото хвърлихме
в морето, за да умилостивим боговете и богините на водата и вятъра. Настъпи време
за танци. Минли и Уансун се полюшваха в такт, хванати за ръце. Изглеждаха волни и
щастливи. Предната година, когато дъщеря ми навърши петнайсет, й подарих теуак
от стиропор. Същия получи и Уансун от майка си. Двете с Кусун ги бяхме научили да се
гмуркат, но съдбата им бе предначертала друго бъдеще. Въпреки че смятах Чунбу за
безумец, когато твърдеше, че децата ни трябва да се образоват, сега правех всичко по
силите си да почета желанието му. „Ако засадиш червен боб, ще береш червен боб.“
Минли бе вече в гимназията, Кюнсу - в прогимназията, а Чунли - в началното
училище. Голямата ми дъщеря и синът ми бяха средното добри ученици, но малката
бе истинска дъщеря на баща си: умна, усърдна и ученолюбива. Всяка година
преподавателите й единодушно я обявяваха за най-интелигентното дете и сред
момичетата, и сред момчетата. Кусун също бе спестила пари, за да изучи най-
малкото от децата си, Уансун, така че дъщерите ни ни придружаваха в морето само
когато приливът и теченията в свободните им дни бяха подходящи за гмуркане. Тъй
като работеха толкова рядко, им позволихме да задържат припечеленото, за да си
набавят пособия за училище, но те прахосваха спестеното за панделки и сладки неща.
През следващите две седмици, когато богинята на вятъра щеше да остане на Чеджу,
бе забранено да се работи. Не биваше да се гмуркаме, а рибарите - да изкарват лодките
и саловете си в морето, понеже ветровете, които я съпътстваха, бяха изключително
яростни и капризни. Не трябваше да се върши и нищо друго. Не се приготвяше соев сос,
за да не бъде наплют от насекоми. Не се ремонтираха покриви, за да не протекат. Не
се сееше зърно, за да не настъпи суша. Бе време за ходене на гости у приятели и съседи,
разговори до късно, скромни угощения и разказване на истории.

***

- Майко, бързай да видиш! - извика Чунли.

Надникнах през вратата тъкмо когато тя влизаше в двора, понесла делвата с вода.
През отворената порта зърнах върволица мъже, които се точеха по уличката един
подир друг като нанизана на връв риба.
- Бързо влизай вътре! - извиках аз уплашено.
Чунли остави делвата на земята и дотича при мен. Избутах я навътре и я прикрих с
тялото си.
- Ами сестра ти къде е?
В същия момент Минли се вмъкна през портата, остави пълната с вода съдина, която
носеше, и изтича при нас.
- Не са тукашни - прошепна тя.
Естествено, че не бяха тукашни. Носеха черни панталони с остър ръб. Обувките им
бяха от кожа. Връхните им дрехи, каквито не бях виждала досега, ги караха да
изглеждат издути и тромави. Някои приличаха на корейци, вероятно от континента.
Имаше обаче и японци, и бели. Веднага реших, че последните трябва да са американци,
понеже до един бяха високи и русоляви. Никой от тях не бе в униформа. Нито пък
въоръжен, поне доколкото можех да преценя. Поне половината носеха очила.
Първоначалната ми тревога бе изместена от любопитство. Най-сетне покрай нас
премина и последният от мъжете. Приятели и съседи от близките къщи го последваха
по петите, като бърбореха възбудено, сочеха с пръст и проточваха вратове, за да
могат да огледат новодошлите.
- Искам да разбера кои са - заяви Чунли и ме помъкна за ръката.
Бе твърде малка, за да има понятие от ужасите, които бяхме преживели, но по
някаква причина ние с Минли също не се бояхме. Дори повиках Тосен да дойде с нас.
Щом се озовахме в уличката, множеството ни повлече към брега.
- Кои са те? - попита Чунли.
- И какво искат? - зададе по-важния въпрос сестра й.
От къщите наизлязоха още жени. Напред по уличката забелязах Янджин и четирите
се разбързахме да я настигнем.
- На площада ли отиват? - попитах я аз.
- Може би идват по работа с мъжете - предположи тя.
Но вместо да свърне навътре от брега към площада, върволицата продължи да се
движи право напред и не след дълго се изсипа на плажа. Сега забелязах, че не сме чак
толкова много, колкото ми се бе сторило: може би трийсетина жени и деца.
Непознатите се обърнаха и застанаха с лице към нас и гръб към морето. Леденият
вятър рошеше косите и плющеше в крачолите им. Един от тях, дребен набит мъж,
пристъпи крачка напред. Заговори на книжовен корейски, но всичко му се разбираше
отлично.
- Казвам се Парк. Можете да ме наричате доктор Парк. Учен съм. - Той посочи към
мъжете, които го придружаваха. - Всички ние сме учени. Някои от нас са от
континента, но има и колеги от чужбина. Тук сме, за да ви изучаваме. Прекарахме две
седмици в селце край Пусан, където много хеньо се хващат на временна работа.
Решихме да дойдем в родния им дом, за да потърсим отговори. Надяваме се да ни
помогнете.
В селото ни имаше шест водачки, всяка от които оглавяваше колектива от района,
където живееше. В момента обаче не присъстваше нито една от тях. Сръчках
свекърва си.
- Ти си с най-високо положение измежду всички ни - казах й аз. - На теб се полага да
говориш с тях.
Тосен издаде решително брадичка, изстъпи се пред множеството и се насочи към
новодошлите. След като прекоси половината разстояние до тях, тя спря и заговори:
- Аз съм Ян Тосен, бивша предводителка на колектива от Кулдон. Слушам ви.
- Разбрахме, че съвсем скоро сте приветствали богинята на вятъра и през следващите
две седмици сте свободни от работа.
- Една жена никога не стои без работа - отвърна тя.
Доктор Парк се усмихна на забележката й, но реши да я подмине без коментар.
- Може би не ви е известно, но устойчивостта ви към студов шок е по-висока,
отколкото при която и да е друга човешка популация.
Думите му бяха посрещнати с безизразни погледи. Нямахме представа какво означава
„друга човешка популация“ или „студов шок“. Можехме да говорим само за
преживяванията, които познавахме от първа ръка. Когато се гмуркахме край
Владивосток посред зима, единствените хора, които бяхме виждали да влизат във
водата, бяхме ние и други хеньо. Смятахме тази своя способност за дар, който ни
позволяваше да осигуряваме препитание за семействата си.
- Имаме нужда от двайсет доброволки - продължи той. - Трябват ни десет хеньо и
десет жени, които не умеят да се гмуркат.
- За какво са ви? - попита Тосен.
- Ще изследваме телесните им показатели във водата и извън нея - отговори доктор
Парк.
- Не влизаме в морето, когато богинята на вятъра е на острова - каза Тосен.
- Изобщо не влизате или не се гмуркате за улов? - попита той. - Не искаме от вас да
събирате морски дарове. Затова и дойдохме сега, когато не се работи. Ако не
престъпвате забраната, богинята няма да ви се разгневи.
Какво ли знаеше той за богинята и силата, която притежаваше тя? И все пак имаше
право. Никога не бях чувала през този период да е забранено да се влиза в морето.
- Ще правим измервания на телесната ви температура - продължи той. - Ще...
- Може ли да помагам? - изчурулика Чунли.
Хората и от двата лагера се разсмяха. Тези, които познаваха дъщеря ми, очакваха да
направи нещо подобно, докато новодошлите очевидно си мислеха колко сладко е това
непознато момиченце. Тя изтича напред и застана до баба си.
Доктор Парк приклекна, така че очите му да се изравнят с нейните.
- Изучаваме основната метаболитна скорост при гмуркачките в сравнение с тази на
жени, които не са обучени да се гмуркат. Ще прекараме тук известно време през всеки
от четирите сезона. Твоята майка хеньо ли е? - След като Чунли кимна, той продъл-
жи: - Ще разположим лабораторията си на брега. Ще измерваме температурата на
участничките в изследването преди влизане и след излизане от водата. Интересуваме
се от прага им на треперене. Все още не можем да преценим дали способността на
гмуркачките да издържат на студ е генетично унаследена, или е придобит механизъм
на адаптация. Искаме...
Чунли се обърна и ме изгледа с черните си като сажди очи.
- Майко, трябва да участваш. Баба също! И ти, сестро! - Тя се извърна отривисто към
доктор Парк. - Дотук стават три. О, Ким Янджин също ще се включи, нали?
Щом Янджин кимна в знак на съгласие, Чунли отправи на учения решителен поглед.
- Ще ви помогна да наберете още доброволки. Не са много семействата, в които поне
една от жените да не е хеньо, като изключим една вдовица, която мели и продава
просо, друга жена, която прави въглища, и трета, която е известна тъкачка. - Тя
наклони глава настрани. - Кога искате да започнат? - След това погледът й обгърна
лицата на останалите мъже. - Къде смятате да разположите лабораторията си?
Лаборатория. Нямах представа какво е това. И колко далеч бе стигнала дъщеря ми!
Набирането на доброволки обаче се оказа не много лесна задача. Все още живеехме в
години на потайност и имахме всички основания да бъдем предпазливи. На 21
септември 1954 г. - седем години и шест месеца след началото на въстанието - бяха
заловени и избити и последните бунтовници, а заповедта да се стреля без
предупреждение срещу всеки, забелязан на територията на планината Хала, най-
сетне - отменена. Третоаприлският инцидент - при цялата нелепост на това
терорът, продължил повече от седем години, да бъде наричан инцидент - официално
приключи. Малко по малко, с откъслечна информация, получена оттук-оттам,
започнахме да сглобяваме цялостната картина на събитията. Нещата, които
научихме, бяха потресаващи. Триста села бяха опожарени или изравнени със земята,
броят на разрушените домове надхвърляше четирийсет хиляди, а убитите бяха
толкова много, че нямаше семейство на острова, което да е останало незасегнато от
трагедията. На сънародниците ни от континента властите казваха да не вярват на
приказките за кланетата. Ние пък открай време се отнасяхме подозрително към
пришълците. Сега мнителността ни се подклаждаше допълнително. В резултат от
това станахме още по-затворени от преди. Чеджу сякаш отново се превърна в остров
на изгнаници, населяван от изгубени души.
Белезите на преживените ужаси се забелязваха навсякъде. Като мъжа, който се
придвижваше с патерици, защото коляното му бе смазано от удар с кирка. Или като
момичето с обезобразено от изгарянията тяло. Макар и достигнала възраст за
женене, девойката не бе получила нито едно предложение. Сърцераздирателен бе и
случаят на младия мъж, оцелял след месеци изтезания, който се скиташе из уличките
небръснат и мръсен, с блуждаещ поглед и прорасла коса. Всички до един се терзаехме
от страховитите спомени. Кой ли би могъл да заличи от съзнанието си за-
душаващата миризма на кръв и гарваните, които се скупчваха на огромни орляци над
мъртъвците? Тези видения ни преследваха и насън, и наяве; напомняха за себе си всеки
миг. Ако обаче някой проявеше неблагоразумието да даде израз на скръбта си дори и с
дума или да пролее сълза за похабения живот на любим човек, бе застрашен от арест.
Списъкът с наложените ограничения бе безкраен, но най-ужасяващи в моите очи бяха
онези, които се отнасяха до достъпа до образование. Колкото и да се влошеше
положението в бъдеще, бях длъжна да сторя всичко по силите си, за да осъществя
мечтата на Чунбу. И макар идеята напълно непознати мъже да ме мушкат и ръчкат
съвсем да не ми се нравеше, приех да се включа в изследванията. Нещо повече - накарах
по-голямата си дъщеря и свекърва си да участват заедно с мен не само защото Чунли
бе проявила такъв интерес към заниманията на доктор Парк и екипа му, но и защото
усещах, че по някакъв неведом за мен начин един ден познанството й с тези хора
можеше да й бъде от полза.

***

Учените ни дадоха указания да хапнем нещо леко на вечеря и да се явим в

лабораторията на гладно, с костюмите си за гмуркане под ежедневното облекло.
Уансун и Кусун дойдоха да ни вземат от къщи и шестте - те двете, аз, дъщерите ми и
Тосен - се спуснахме до плажа, където вече бяха опънати две палатки. С общи усилия
Чунли и изследователският екип бяха успели да съберат десет хеньо, включително
Куджа, Кусун и Янджин, и десет жени, които не изкарваха прехраната си от морето.
Доктор Парк ни представи на колегите си доктор Ли, доктор Пок, доктор Джоунс и
така нататък, след което се обърна към нас:
- Ще започнете деня с трийсетминутна почивка.
Двете със свекърва ми се спогледахме недоумяващо. Почивка? Ама че идея! Но последва
точно това. Заведоха ни в първата палатка и ни накараха да легнем на специално
приготвените кушетки. Чунли се строи до мен, но погледът й не спираше да се стрелка
от легло на легло, от маса на маса и от човек на човек. Въпреки че разбирах думите,
които учените използваха, смисълът на повечето от казаното ми бе напълно
непонятен.
- Ще измеря нивото на кислорода с помощта на деветлитров колинсов спирометър.
Получените стойности ще превърна в килокалории, за да установя основната
метаболитна скорост, изчислена като процентно отклонение от нормата на Дюбоа
- занарежда монотонно доктор Ли на диктофона пред себе си.
Звучеше ми като празно плещене, но Чунли попиваше всяка дума и действие.
Следващата процедура бе извършена от доктор Пок, който пъхна в устата ми
продълговата стъклена тръбичка и не след дълго докладва, че нормалната ми
температура е 37 градуса по Целзий, или 98,6 градуса по Фаренхайт. От другата
страна на пътеката голямата ми дъщеря се разхихика, тъй като един от лекарите
допря до гърдите й нещо кръгло, от което излизаха дълги гъвкави тръби, чиито
накрайници бяха пъхнати в ушите му. Тези волности, заедно с мисълта, че и на мен ще
ми правят същото, никак не ми се понравиха. Вече се канех да подбера момичетата и
да си вървим, когато доктор Парк се покашля.
- Вчера ви казах нещо, което сигурно вече сте знаели. Притежавате по-висока
устойчивост към преохлаждане от всички човешки същества на планетата.
Австралийските аборигени ходят голи и през зимата, но телесната им температура
почти никога не пада под трийсет и пет градуса по Целзий. Плувците на големи раз-
стояния също губят значително количество телесна топлина, но дори и при тях
рядко се наблюдават стойности под 34,4 градуса по Целзий. Рибарите от Гаспе,
Канада, и работниците, които чистят и разфасоват риба във фабриките във
Великобритания, прекарват по цели дни с ръце, потопени в студена солена вода, но
останалата част от тялото компенсира охлаждането. Разбира се, много интересни
са и ескимосите, които успяват да поддържат телесната си температура в
нормални граници. Смятаме, че това се дължи на богатата на белтъчини храна и
многопластовото дебело облекло.
Начинът, по който ни говореше, бе странен, но оживените му движения ми се виждаха
още по-чудати. Аз обаче не бях глупава и имах подозрения, че използва енергичното си
жестикулиране, за да отвлече вниманието ни от онова, което правеха с нас. Един от
лекарите уви малко над лакътя ми платнена лента и започна да стиска гумената
топка в дланта си, в резултат от което коланът взе да се издува и да се впива все по-
силно в плътта ми. В следващия момент станахме свидетели на поредица от
събития, които се случиха с такава мълниеносна скорост, че нямахме време да ги
осмислим напълно. На ръката на Куджа бе надяната същата лента, но учените не
бяха доволни от това, което показваше уредът.
- Кръвното й налягане е прекалено високо, за да участва в изследването - дочух да казва
един от мъжете.
Преди някоя от нас да успее да възрази, водачката на колектива ни бе изведена от
палатката.
Това произшествие, което за мен бе толкова смайващо, явно изобщо не впечатли
доктор Парк и той продължи с обясненията си:
- Искаме да установим колко време можете да издържите във водата и как влияе
това върху телесната ви температура. Предполагаме, че прагът на треперене, който
сте развили, е присъщ на човешките същества латентен механизъм на адаптация
към силно преохлаждане, на каквото обаче съвременните хора, в конкретния случай
жените, рядко биват излагани.
Разбира се, нямахме представа какви ги говори.
- Възможно ли е тази способност да е свързана с функцията на щитовидната жлеза?
- попита той, сякаш очакваше, че може да знаем отговора. - Дали пък ендокринната
ви система не притежава механизъм, който да ви позволява да понасяте студа така,
както дребните животни, обитаващи сушата и водата? Възможно ли е да сте като
тюлена на Уедъл, който...
- Кажете на онзи мъж да спре да пипа дъщеря ми! - изправи се на кушетката Кусун и
така кръвнишки се вторачи в един от белите мъже, че той отдръпна ръцете си от
Уансун и отстъпи назад. - Искаме да знаем точно какво правите с нас, или си тръгваме!
Доктор Парк се усмихна.
- Няма от какво да се боите. С участието си в изследванията ни всички вие помагате
на науката.
- Ще отговорите ли на въпроса ми? - попита Кусун и свали краката си от кушетката.
Няколко от останалите жени я последваха. Хеньо или не, нямаше да стоим и да
гледаме как тези мъже опипват дъщерите ни.
Доктор Парк сключи длани.
- Не мисля, че ме разбирате. Ние много ви уважаваме. Вие сте много известни!
- Че на кого пък сме известни? - попита Кусун.
Той не обърна внимание на въпроса и продължи:
- Искаме от вас единствено да прекарате известно време във водата, за да можем да
измерим прага ви на треперене.
- Прага на треперене - повтори като ехо Кусун, след което изпръхтя и вирна брадичка
предизвикателно, но ми стана ясно, че няма намерение да си тръгва. Участието й в
изследванията я караше да се чувства по-значима от сестра си, която бе отпаднала.
Това съвсем не значеше, че не изпитвах неловкост. Импулсът да защитя Минли и себе
си се бореше с желанието да се опитам да осигуря по-добри възможности за малката
си дъщеря.
- Има ли начин да проведете изследванията си, без да... - Бях останала вдовица по време
на Пукчонското клане и оттогава не ме бе докосвал мъж.
Очите на доктор Парк се разшириха разбиращо и въодушевлението му се изпари.
- Ние сме лекари и учени - каза той сухо. - Вие сте обект на изследванията ни. Не ви
възприемаме по такъв начин.
Хайде де, всички мъже възприемаха жените по един и същ начин.
- А дори и да се съмнявате в намеренията ни, нали ето това малко момиченце е тук? -
добави той. - Наш дълг е да го опазим от досег с каквито и да били прояви на
непристойност. Присъствието на Чунли ви гарантира защита.
Дъщеря ми поруменя, но бе очевидно, че й е приятно да й обръщат специално внимание.
- Тя ни помогна да съберем достатъчно участнички за експериментите - продължи
ученият. - Да видим как още би могла да ни бъде полезна.
Мъжете продължиха с изследванията си. Не позволяваха на Чунли да докосва
инструментите, но използваха помощта й, за да ни обясни какво точно правят, така
че да ги разберем. Както се установи, средната ни възраст бе 39 години, а средната
височина и тегло - 131 сантиметра и 51 килограма (или както се изрази един от
американските учени: „Височина - малко над петдесет и един инча, тегло - сто и
дванайсет фунта“). Петнайсетина минути по- късно ни помолиха да съблечем
ежедневните си дрехи. Аз и останалите гмуркачки никога не бяхме изпитвали свян да
излагаме телата си на показ. Бяхме се виждали без дрехи хиляди пъти и от поколения
носехме клеймото на разголеността. И все пак въпреки твърдението на доктор Парк,
че той и екипът му са лекари и учени, сега изпитвахме неудобство да свалим
панталоните и туниките си в тяхно присъствие. На останалите жени им бе още по-
неловко. Вероятно за пръв път се показваха с толкова оскъдно облекло пред мъже,
които не бяха съпрузите им. На една от тях това й се видя прекалено и реши да се
откаже от участие в изследването. Така броят на доброволките в двете групи стана
девет на девет.
Бе най-студеното време на годината, което бе и причината да изберем тъкмо този
период за провеждане на ритуала Приветстване на богинята. И докато ние,
гмуркачките, бяхме привикнали на минусовите температури, жените от другата
група запритичваха на пръсти по скалите с писъци и охкане, целите настръхнали и
посинели от поривите на мразовития вятър. Чунли седна на пясъка и обгърна
притиснатите към гърдите си колене, за да се топли. Ние, останалите, влязохме във
водата и се отдалечихме на около десет метра от брега. Тосен се гмурна и аз я
последвах. Районът ни бе добре познат. Дълбочината не бе много голяма и светлината
се процеждаше чак до океанското дъно. Пролетта наближаваше. Онова, което се
наблюдава на сушата - развиването на листата и напълването на цветовете, - се
случва и в морето. Морската трева избуява със затоплянето на слънчевите лъчи.
Подводните обитатели се съвкупляват и множат. Когато изплувах на повърхността,
се приближих до Кусун и я помолих да предаде на сестра си, че съм забелязала голяма
колония морски таралежи, които можехме да съберем през следващите седмици.
Жените от другата група издържаха пет минути, преди да излязат обратно на брега.
Видях как се скриват в палатката миг преди да се гмурна повторно. Успях да издържа
във водата половин час - толкова, колкото и по времето, когато прекарвахме зимата
край бреговете на Владивосток. Учените се интересуваха от прага на треперене. Сега
щях да им покажа на какво се казва треперене.
Когато се върнах в палатката, участничките от другата група бяха налягали по
кушетките и учените им правеха повторни измервания. Чунли обикаляше между
леглата и се спираше да размени по няколко думи с всяка от жените, като се мъчеше
да отвлече вниманието им от неприятните усещания: студа, присъствието на
мъжете, странния начин, по който говореха, инструментите, непривичността на
цялата обстановка.
Доктор Парк се приближи до мен.
- Надявам се, че ще ми позволите да повторя измерванията.
Кимнах и той пъхна в устата ми стъклената тръбичка. Помъчих се да го огледам
отблизо, без намерението ми да е прекалено очевидно. Изглеждаше млад, но може би
правеше такова впечатление, защото не бе прекарал голяма част от живота си на
открито. Дланите му бяха меки и изненадващо бели. Както и по-рано, той включи
диктофона и започна да записва наблюденията си. И този път не разбрах почти нищо.
- Температурата на водата днес е десет градуса по Целзий, или петдесет градуса по
Фаренхайт. Субект № 6 прекара във водата трийсет и три минути. Пет минути след
излизането от морето температурата на кожата на участничката е 27 градуса по
Целзий, или 80,6 градуса по Фаренхайт, докато температурата в устната й кухина
достига 32 градуса по Целзий, или 90,5 по Фаренхайт. - Погледът му срещна моя. -
Забележително ниво на преохлаждане. Сега да видим колко време ще ви е нужно, за да
възстановите нормалните си показатели.
Той се отдалечи по посока на Тосен. С мен се зае друг лекар, който продължи да измерва
температурата ми на всеки пет минути. Възвърнах „нормалните си показатели“ след
половин час.
- В това състояние бихте ли могли да влезете отново в морето? - попита той.
- Разбира се - отговорих, изненадана, че ми задава толкова глупав въпрос.
- Забележително.
Двете с Тосен се спогледахме. Забележително. Умът ни не го побираше.

***

На следващата сутрин лекарите проведоха повторно изследванията от предния ден.

На третия помолиха Чунли да ни раздава кърпи и одеяла, когато излезем от водата.
На четвъртия вече бяхме посвикнали с чудатото им поведение. А и толкова лесно се
връзваха на шегите ни! Основното ни забавление бе да повтаряме думите им с напевен
глас и това много ги разсмиваше. Главните подстрекателки на закачките бяха Минли
и Уансун, които бързо се превърнаха в любимки на лекарите. На сутринта на петия
ден, когато малката ни групичка вече се канеше да влезе в палатката, горе на
вълнолома забелязах Миджа, която ни наблюдаваше. До нея, обкрачил велосипед, бе
застанал синът й. Вестта за провеждащия се научен експеримент се бе разнесла из
цялото село и много хора току се пристъргваха да ни зяпат и сочат. Представях си
колко би й се искало да бъде част от изследването. Може би дори ми завиждаше, че
имам тази възможност. Защо иначе би довела Йочан, ако не за да парадира със скъпите
вещи, които можеше да му осигури, като това колело например?
Мислите ми бяха прекъснати от Чунли, която ме дърпаше за ръкава и крещеше
развълнувано:
- Майко, виж! Йочан има велосипед! Може ли и аз?
- Не, стига глупости.
- Искам да се науча да карам колело!
- Момичетата не карат колело.
- Моля те, майко, моля те! Виж Йочан! Няма ли да е хубаво да имаме поне един
велосипед и в нашето семейство?
Вълнението й ме смути. Първо на първо, разбира се, дъщеря ми познаваше Йочан и
майка му, но това не значеше, че съм доволна от този факт. Второ, бяхме тук
единствено защото смятах, че така й осигурявам по-добро бъдеще, но тя явно бе
изгубила интерес към науката и сега в главата й бе само лъскавият велосипед.
Миджа се обърна рязко и закуцука по вълнолома, но синът й остана на мястото си и
продължи да ни наблюдава. Осъзнах, че погледът му е вперен не в мен, а в Минли и
Уансун. Тримата учеха в едно и също училище и много от часовете им се провеждаха
заедно. Бяха на шестнайсет, достатъчно големи за женитба и повече от сигурно -
способни да направят белята. Сръчках двете момичета да се размърдат.
Когато излязохме от палатката, облечени с костюми за гмуркане, Йочан си бе
тръгнал. Водата бе все така ледена като през цялата изминала седмица. И сега
жените, които не бяха гмуркачки, издържаха само няколко минути, докато ние
останахме в морето, докато не започнахме да зъзнем неудържимо. Чунли ме чакаше
на брега с хавлия в ръце.
- Майко - започна тя, - може ли да получа велосипед? Моля те!
Малката ми дъщеря можеше да бъде непостоянна, но за сметка на това бе много
упорита.
- С наука ли смяташ да се занимаваш, или с колоездене? - попитах я аз.
- И с двете. Искам...
- Искаш? - прекъснах я грубо аз. - Всички искаме разни неща. Мрънкаш, когато ти сложа
сладки картофи за обяд, а знаеш ли, че години наред съм карала с по един картоф на
ден?
За нещастие, това тласна разговора в нова, макар и до болка позната посока.
- На другите деца им дават бял ориз, а храната, която ни приготвяш ти, ни кара да
изглеждаме, все едно едва свързваме двата края.
- Нима не купувам бял ориз за новогодишните празници? - отвърнах аз, жегната от
думите й, и сякаш да се оправдая, добавих: - Често ви правя и ечемик...
- Което е още по-унизително, защото означава, че наистина сме пълни бедняци.
- Каква късметлийка си, че можеш да кажеш подобно нещо! Не знаеш какво е бедност...
- Като не сме бедни, защо не искаш да ми купиш велосипед?
Прииска ми се да я сграбча за косата и хубавичко да й припомня, че пестя не за друго, а
за да мога да изуча нея, сестра й и брат й.
Същата вечер, след като се нахранихме, Уансун мина да вземе момичетата за
обичайната им разходка. Направих две чаши цитрусов чай и се отправих към къщата
в другия край на двора. Тосен си бе легнала, но газената лампа светеше.
- Чаках те - каза ми тя. - Цял ден ми изглеждаш разстроена. Да не би някой от онези
мъже да ти е сторил нещо?
Поклатих глава, седнах на пода до нея и й подадох едната чаша.
- Ти бе добра майка на Чунбу. Изпрати го на училище по времето, когато повечето
хеньо не го правеха.
- Или не можеха. Майка ти имаше много деца - отговори тя умислено. - Ами ти, виж се
само! Ще изучиш цели три! Повече от всяко друго семейство в селото.
- Нямаше да се справя без помощта ти.
Тосен наклони леко глава в знак, че приема думите ми. После, след продължително
мълчание, добави:
- Е, хайде, разказвай. Какво ти тежи?
- Днес видях Миджа и сина й.
- Престани да мислиш за нея.
- Но как? Живее на десетина минути оттук. Избягваме се, доколкото можем, но Хадо
е малко село.
- Е, и? Навсякъде из Чеджу жертвите са принудени да живеят врата до врата с
изменници, служители на реда, войници и сътрудници на окупаторите. Островът се
управлява от убийци или от техни потомци. Нима е различно от времето, когато си
била дете?
- Не, но тя знае всичко за мен...
- Та кой не знае всичко за теб? Както сама каза, Хадо е малък. Сега изплюй камъчето
какво всъщност те тормози.
След кратко колебание най-сетне я попитах:
- Какво бъдеще мога да предложа на децата си, когато над тях винаги ще тегне
клеймото на вината по асоциация?
- Близките, които изгубихме, нямаха вина.
- Не така смята правителството. Всеки загинал се приема за виновен.
- Можеш да постъпиш като мнозина други и да заявиш, че съпругът ти е починал преди
Трети април - предложи Тосен.
- Но Чунбу бе учител! Всички в Пукчон го познаваха...
- Права си, бе учител, не подстрекател, въстаник, метежник или комунист.
- Казваш го, защото си негова майка. - Най-накрая се престраших да споделя с нея най-
сериозните си страхове. - Възможно ли е да е имал тайни от нас?
- Не.
Отговорът бе прост, но вече се съмнявах във всичко.
- Четеше плакатите и слушаше предаванията по радиото.
- Нали си ми казвала, че е четял позивите, разпространявани и от двете страни, за да
може да осведомява хората какво се случва? - рече Тосен. - Слушал е радио по същата
причина. Властите вероятно смятат, че е бил като всеки друг съпруг на острова.
- Съпруг, който е преподавал?
- Винаги съм се гордяла с него, че стана учител. Смятах, че и ти виждаш нещата така.
- Гордеех се. Гордея се. - Очите ми се изпълниха със сълзи. - Но не спирам да се боя за
децата си.
- Дори синът ми да е имал някаква вина, знаеш, че Юри и Сунсу не са сторили никому
нищо лошо. Те двамата са невинни жертви. Всички ние, които останахме живи, сме
жертви. За разлика от мнозина други обаче, нямам и никога не съм имала усещането,
че са ни взели на прицел. - Тя задържа погледа ми. - Помисли си, не са ни заставяли да
се явяваме на рапорт в полицията всеки месец като много други семейства.
- Така е.
- Имала ли си чувството, че те следят?
Поклатих глава.
- Добре - каза тя твърдо. - В такъв случай мисли за хубавото в живота. Синът ти
изпълнява ритуалите за почитане на предците и усвоява домашните си задължения.
Минли става все по-добра гмуркачка, а Чунли...
Докато Тосен изтъкваше достойнствата на всяко от децата, започна да ме обзема
спокойствие. Може би имаше право. Фактът, че не ни бяха следили или привиквали в
участъка, вероятно бе добър знак. И все пак това съвсем не означаваше, че имената ни
не фигурират в нечий черен списък.

***

Докъм шестия ден жените от другата група бяха започнали да свикват да остават
само по костюми за гмуркане в присъствието на учените, които от своя страна също
набираха все повече смелост. В началото се стараеха да не гледат след нас, докато се
отдалечавахме към водата, но сега ни зяпаха като всички други мъже. Особено ме
смущаваше как изпиват с очи Минли и Уансун. Те се бяха превърнали в красиви девойки
със стройни тела, сияещи лица и безупречна кожа. Толкова ми напомняха на мен и
Миджа на тяхната възраст или по времето, когато работехме във Владивосток.
Тогава не си давахме сметка за впечатлението, което правехме, макар че се
стараехме да бъдем предпазливи, когато ходехме на доковете. Страховете ни бяха
насочени най-вече към онова, което можеха да ни сторят японските войници, и не се
притеснявахме особено от погледите на обикновените мъже, било на родния ни
остров, или в чужбина. Ала Минли и Уансун бяха прекалено млади да помнят
окупаторите, а в Хадо не се бе случвало нищо подобно на онова, което ни бе сполетяло
в Пукчон. Спомних си една поговорка, която майка ми и баща ми често повтаряха: „Ако
дървото има твърде много клони, някои от тях ще се прекършат и от най-лекия по-
лъх.“ Смисълът на тази мъдрост винаги ми се бе струвал напълно ясен. Покрай децата
си човек неминуемо се сблъсква с конфликти, скърби и неволи. Мой дълг като майка на
Минли бе да не допусна нещо лошо да се случи на дъщеря ми.
Два дни по-късно доктор Парк и хората му си тръгнаха от Хадо, но обещаха да се
върнат след три месеца. След още два дни - или на четиринайсетия ден от втория
лунен месец, точно две седмици след като бяхме приветствали богинята на вятъра,
настъпи моментът да я изпратим. Гмуркачките и рибарите отново се събраха на
брега. Куджа зае видно място, както се полагаше на водачка на колектива, ала този
път Кусун и дъщеря й не седнаха до нея. Въпреки че, откакто ги помнех, двете вечно се
караха за нещо, фактът, че за разлика от нея сестра й и племенницата й бяха избрани
да участват в експеримента, бе подразнил Куджа повече, отколкото някой би могъл
да предположи. Сякаш това, че ни караха да плуваме в ледените води, и то без дори да
ни плащат, по някакъв начин застрашаваше положението и авторитета й. Можеше
да минат часове, дни или седмици, преди пак да стоплят отношенията си.
След като принесохме дарове от оризови сладкиши и вино на боговете и богините,
дойде време за гадаене на бъдещето. Гледачките, които врачуваха от село на село, бяха
насядали на постлани върху пясъка рогозки и ни очакваха. Минли и Уансун се запътиха
към най-младата. Приближих се към една жена с почерняло, сбръчкано от слънцето
лице. Тя не си ме спомняше, но аз я познавах, защото майка ми твърдо се уповаваше на
предсказанията й. Коленичих пред нея, поклоних й се и приседнах на пети. Старицата
взе шепа суров ориз и го хвърли във въздуха. Наблюдавах как съдбата ми се посипва
наоколо като капчици дъжд. Няколко от зрънцата паднаха в дланта й, други се
разпиляха върху рогозката.
- Шест зрънца означават, че много ще ти върви - каза тя, като бързо закри
отворената си ръка. - Осем, десет или дванайсет също са на късмет, макар и в по-
малка степен. Четири е най-лошото число, което може да ти се падне. Готова ли си?
- Готова съм.
Гледачката отдръпна ръката, която покриваше зрънцата и започна да ги брои.
- Десет - обяви тя. - Нито много зле, нито много добре.
С тези думи тя ги хвърли във въздуха и те се посипаха в пролуките между скалите
наоколо.
Въздъхнах. Занапред щях да принасям на боговете повече дарове и да се моля по-
усърдно. На други жени зрънцата бяха предвещали нещастие. Някои се разплакаха,
други се надсмяха над лошата си съдба. На Минли и Уансун им се бяха паднали шестици.
Гадателката ги бе накарала да глътнат зрънцата ориз, за да ги следва късметът им
навсякъде.
Най-накрая под зоркия поглед на шаманката изплетохме миниатюрни лодки от
слама, дълги около метър. Напълнихме ги с жертвени дарове, поставихме им платна,
поканихме боговете и богините да се качат в тях и ги пуснахме в морето. В края на
ритуала хвърлихме във водата още бутилки вино и шепи просо и ориз. С това
пролетта официално настъпи.
На следния ден тъкмо се готвех да добавя към ечемичената каша сладки картофи, за
да стане ястието по-питателно, когато си спомних думите на Чунли, че заради
храната, която си носеха от къщи, хората ги смятат за бедни. Отворих една от
пръстените делви, в които държах запасите от осолена аншоа, и добавих няколко
рибки в кутията й за обяд. Очаквах, като се прибере от училище, да ми благодари, но
както се оказа, мислите на дъщеря ми вече бяха обсебени от друго. Тя влетя в къщата,
отвори ученическата си чанта и извади отвътре нова-новеничка книга. На корицата
бе нарисувано момиченце с бухнала пола, престилка и боти. Покрай лицето му се
спускаха руси къдрици. До него бе застанал старец, когото то държеше за ръка.
Наоколо се виждаха трева и пасящи козички, а в далечината зад тях се издигаха много
на брой, шеметно високи, покрити със сняг върхове.
- Това е Хайди - обяви Чунли - и е любимата ми книга.
Голямо количество екземпляри от романа бяха доставени из училищата на целия
остров. Защо ли? Така и не разбрахме, но всяко момиченце на възрастта на Чунли
получи по един. Сега дъщеря ми, която само допреди дни бе луднала по идеята да се
научи да кара колело, а малко по-рано бе обявила, че иска да става учен, си намери нова
страст: Хайди. За да й покажа, че я насърчавам, я помолих да ми почете малко от
книгата. Хайди, Клара, Петер и дядото завладяха и моето въображение, след което
манията бе прихваната и от Тосен и Минли. Голямата ми дъщеря пусна мухата на
Уансун, а тя пък - на Кусун. Скоро можеше да се види как газените лампи из цял Хадо
мъждукат до късно вечерта - времето, когато момичетата четяха историята на
своите майки и баби. Всички говореха само за книгата. Бяхме дотолкова обсебени, че
си ходехме на гости или се събирахме по уличките, за да я обсъждаме.
- Какъв вкус има хлябът според вас? - попита един следобед Уансун.
Майка й й отговори:
- Когато отидеш във Владивосток, ще имаш възможност да опиташ. Там е пълно с
пекарни.
- А козето мляко? - погледна ме Минли. - Опитвала ли си, докато си била в чужбина?
- Не, но веднъж вкусих сладолед - отвърнах аз и си спомних как двете с Миджа
сладостно ближехме фунийките със сладолед, с който ни бяха почерпили двамата
руски младежи.
Едни харесваха бабата на Клара, други - дядото на Хайди. Много от невръстните
гмуркачки, в чиито глави започваха да се въртят мисли за женитба, обожаваха Петер.
Уансун даже обяви, че иска да се омъжи за него. Минли предпочиташе доктора, който
я бе впечатлил с добрината си. Но разбира се, никой не бе толкова омагьосан от
историята, колкото Чунли. Нейната любима героиня бе Клара.
- Защо пък си избра точно нея? - попитах я аз. - Та тя не може да ходи. Не е в състояние
да помага на семейството си. Плаче. И е голяма егоистка.
- Но накрая се излекува благодарение на планините, небето, козичките и млякото им!
- След кратка пауза Чунли заяви: - Някой ден ще отида в Швейцария.
Щом чух това, разбрах, че трябва да насоча влеченията й в друга посока. Независимо
какво казваше Тосен, с трима загинали в семейството, единият от които - учител, бе
повече от сигурно, че сме белязани от действащата система. Чунли никога нямаше да
получи разрешение да отиде дори на континента, камо ли пък в Швейцария. Но тъй
като бе твърде малка, за да разбере всичко това, я попитах първото, което ми дойде
наум:
- Как по-точно смяташ да отидеш в някаква вълшебна страна?
Тя само се разсмя.
- Майко, Швейцария не е вълшебна страна. Нито пък остров на богините. Един ден ще
напусна Чеджу също като Ким Мандок. И ще си купя велосипед.

Необятността на непознаваемото море

Август-септември 1961 година

Както бяха обещали, три месеца след първото си посещение доктор Парк и екипът му
се върнаха в Хадо, за да продължат наблюденията си. След още толкова време, в края
на август, се проведе следващият етап на експеримента. В течение на всеки от
двуседмичните им престои ние, осемнайсетте участнички, следвахме вече
установената рутина: лека вечеря, почивка преди гмуркането, изследвания. Сега обаче
ни караха с корабче до подводния каньон, където с Миджа се бяхме гмуркали за пръв
път. Учените бяха избрали мястото по същите причини, поради които го бе
предпочела и майка ми преди години: релефът му позволяваше на неопитните
участнички да останат да плуват край скалите, които почти се подаваха на
повърхността, докато ние можехме да се спускаме необезпокоявано до студените
недра на каньона, достигащи цели двайсет метра дълбочина. Жените от другата
група не издържаха повече от няколко минути, докато аз и останалите гмуркачки
престоявахме във водата в продължение на поне два часа и половина, преди да се
върнем на корабчето. Научихме, че телесната ни температура не се понижава
толкова много, колкото през зимата, което за нас бе напълно очевидно. Благодарение
на наблюденията си обаче доктор Парк имаше възможност да измери точните
стойности: 35,3 градуса по Целзий (или 95,5 градуса по Фаренхайт) във вода с
температура 26 градуса по Целзий (почти 79 градуса по Фаренхайт).
- Много впечатляващо - осведоми ни той. - Не са много хората, чийто организъм е в
състояние да функционира добре при такова значително понижение на телесната
температура.
Сега учените включиха в изследването нов фактор: храната. За целта идваха в
домовете ни три пъти дневно, за да измерват всичко, което слагахме в устата си.
Задаваха ни същия въпрос, който често ставаше повод за шеги в пултока: „Кой трябва
да яде повече - мъжете или жените?“ Знаехме отговора, но в хода на експериментите
получихме и научно потвърждение. За да се гмуркаме, ние не просто се нуждаехме от
значително количество храна (3000 калории дневно при обичаен прием от 2000
калории при повечето жени), но ядяхме повече и от всеки мъж в селото, когото бяха
изследвали.
- Не сме виждали доброволно подлагане на загуба на телесна топлина от такъв
порядък у други човешки същества - възторгваше се доктор Парк, - но още по-
забележително е с каква лекота възстановявате нормалните си функции!
В интерес на истината обаче той ни изследваше в много необичаен период от живота
ни. Спомнях си ясно времето, когато с Миджа все още се учехме да се гмуркаме,
няколкото сезона, прекарани във Владивосток, и гладните военни години. Храната бе
вечно оскъдна, а ние - слаби като вейки.
Всяка от участничките - независимо дали бе гмуркачка, или не - искаше да се покаже
като гостоприемна домакиня и не пестеше усилия, за да посрещне учения, който бе
изпратен в дома й, с най-хубавите си ястия. Ние трите с Тосен и Минли избутвахме
Кюнсу от кухнята и се заемахме да приготвяме гозбите, с които се хранехме в
пултока: рапани, печени на скара, задушено на пара морско ухо, дребни раци, бъркани с
боб, шишчета от октопод. Докато гостът седеше на земята и се хранеше, Чунли се
присламч- ваше и започваше да го засипва с въпроси. Хубаво ли бе в Сеул? В кой
университет бе завършил? Кое е по-интересно: да си учен или да си лекар? Мъжете
удовлетворяваха любопитството й, но погледите им се вперваха жадно в по-
голямата й сестра всеки път, когато минаваше през стаята.
Най-сетне дойде ред на доктор Парк да ни посети. Поканих го да седне и му поднесох
купичка оризово вино за добре дошъл. Ниската масичка вече бе отрупана с предястия:
кимчи, маринован фасул, корени от лотос, тиква, месо от черно прасе, осолена риба,
пикантна орлова папрат и варена, подправена и нарязана на ивици морска
краставица. Тъкмо сядахме на трапезата, когато на вратата се появи учителят на
Чунли, господин О. Той се поклони и обяви тържествено:
- Дъщеря ви е победителка в училищното състезание за петокласници. Излъчена е да
представи селата от отсамната страна на планината Хала в следващия кръг, който
ще се проведе в града. Това е голяма чест.
Чунли заподскача възторжено из стаята. Брат й и сестра и я поздравиха, а Тосен се
разплака от щастие. Аз самата не можех да спра да се усмихвам. А когато доктор
Парк каза: „Умна е като майка си“, вече дори не се и опитвах да сдържам радостта си.
Поканих господин О да се присъедини към нас. Направихме му място и напълних чашите
с още оризово вино. Когато доктор Парк започна да разпитва за състезанието,
учителят отговори:
- Чунли е не само много умно момиче, но е и най-добрата ученичка в цялото начало
училище. Децата от града със сигурност са имали възможност да получат по-солидни
знания, но вярвам, че шансовете й да спечели състезанието са много големи.
Вместо да смирят дъщеря ми, тези похвални думи й вдъхнаха още повече дързост.
- Ако спечеля, ще ми купиш ли колело?
Отговорът се изплъзна от устата ми, без да се усетя:
- Колелото не е за момичета. Всеки знае, че ако караш колело, задникът ти ще стане
голям.
Доктор Парк повдигна вежди, а Чунли изобщо не се впечатли от доводите ми.
- Но не мислиш ли, че ако спечеля, заслужавам награда? - продължи тя.
Награда? Усетих как лицето ми пламва от раздразнение. В този момент ученият
тактично смени темата.
- Сама ли сте уловили тези калмари? - попита той. - Може ли да ми разкажете повече
за процеса на сушене?
След вечерята Уансун дойде да вземе дъщерите ми за обичайната им разходка.
Господин О си тръгна с тях, а Тосен се прибра в малката къща, съпроводена от Кюнсу.
Доктор Парк остана още известно време. Разпитах го за живота в Сеул, а той поиска
да узнае повече за ежедневието ми като хеньо. Разговорът протече както и очаквах,
което ще рече добре. Вече си тръгваше, когато Минли нахълта през вратата.
- Майко, ела бързо!
Нахлузих сандалите и се втурнах след нея. Доктор Парк подтичваше най-отзад.
Когато стигнахме до главния площад, пред нас се изпречи купчинка, която се оказа
паднал велосипед, изпод който стърчаха ръцете и краката на Чунли. Тя плачеше
тихичко от болка. Разбира се! Йочан! Неговото колело. Моята дъщеря. Заля ме
неудържим гняв.
- Махни се от нея - заповядах му аз.
Момчето отстъпи назад, но не си тръгна. Приклекнах до Чунли.
- Май съм си счупила ръката - изхлипа тя.
Понечих да повдигна колелото, при което от гърлото й се изтръгна болезнен вой.
- Чакайте! Дръжте ръката й неподвижно - каза доктор Парк. - Ние двамата ще го
повдигнем.
Той даде знак на Йочан да се приближи.
- Аз съм виновен - призна момчето.
- Не мисли за това - каза ученият. - Ела да ми помогнеш да я извадим. Готов ли си?
Докато се мъчехме да измъкнем Чунли изпод велосипеда, сестра й плачеше горко и
нареждаше шепнешком:
- Съжалявам, съжалявам, съжалявам!
Малко по-встрани, облегната на голямото дърво, бе застанала Уансун. Видя ми се
бледа като месечината.
- Ще я закарам в болницата в Чеджу - каза доктор Парк, след като най-сетне
освободихме Чунли.
- Идвам с вас - заявих аз.
- Естествено. Ако искат, нека дойдат и останалите - каза той. - Има място.
Махнах на Минли и Уансун да ни последват. Преди да си тръгнем, се обърнах да
погледна Йочан. Продължаваше да стои на мястото си, обронил глава, с прегърбени
рамене.

***

За пръв път попадах в болницата в Чеджу. Електрическите лампи осветяваха всичко

с ярката си светлина. Навсякъде сновяха лекари и сестри, облечени в бяло. Сега те
настаниха Чунли в инвалидна количка.
- Като Клара - каза тя с вяла усмивка.
Една от сестрите я отведе по коридора и скоро двете се изгубиха от погледа ми.
- Фрактурата не е тежка - каза спътникът ни. - Това поне е добра новина.
Притворих очи и впрегнах сили, мъчейки се да си внуша усещането за покой. Доктор
Парк нямаше как да знае какво почувствах, когато видях момиченцето си да страда и
разбрах, че синът на Миджа е замесен. По-лошото бе, че Йочан вероятно я бе научил да
кара велоспед, за да може да се сближи със сестра й. Споменът как двете с майка му
мечтаехме един ден да свържем съдбите на децата си, сега пареше като въглен в
гърдите ми. За нищо на света.
Не след дълго сестрата дойде да ни вземе от чакалнята, за да ни заведе при Чунли.
Ръката на дъщеря ми бе гипсирана. Страните й изглеждаха изпити. Лекарят остана
силно озадачен от разнородната ни тумба: какво ли правеше мъжът в западни дрехи,
който, по всичко личеше, не бе от Чеджу, в компанията на двете шестнайсетгодишни
девойки, пострадалото момиче и майка му, облечени в традиционните за острова
панталони, туники и забрадки от калот?
- Чунли ми каза, че жените в семейството ви са хеньо - каза лекарят. - Бъдете
спокойна, костта ще зарасне правилно. Когато стане достатъчно голяма, ще може да
се гмурка.
По обратния път до Хадо атмосферата бе така натежала от бушуващите емоции, че
автомобилът почти буксуваше, сякаш към колелата му бяха привързани огромни
камъни. Погледът ми бе забит през стъклото на прозореца. Улиците изглеждаха
почти пусти, но тук-там се мяркаха жени, които се разхождаха под ръка със
съпрузите си. Баровете и будките за печено свинско грееха в неонови светлини. Градът
изглеждаше много по-модерен, отколкото го помнех, макар повечето от къщите да си
бяха традиционните каменни постройки със сламен покрив.
Доктор Парк спря автомобила възможно най-близо до дома ни. Когато изключи
двигателя и отвори вратата, аз му благодарих:
- Много съм ви признателна за любезността и помощта, но оттук нататък ще се
справим сами. Ще се видим утре сутринта в обичайния час.
Чунли придържаше гипсираната си ръка. Двете по-големи момичета тръгнаха напред
със сплетени длани. Когато стигнахме до портата пред къщата ни, Уансун промълви:
- Съжалявам.
- Утре ще си поговоря с майка ти - осведомих я аз.
При тези думи двете с Минли си размениха светкавични погледи. После тя пое по
уличката с тихи стъпки. Изведнъж ме прониза силна болка, защото неволно си
спомних какво е да чувстваш някого толкова близък.
Когато влязохме в двора, заварихме сина ми и свекърва ми да ни чакат, седнали на
стъпалата пред малката къща.
- Йочан дойде да ни съобщи какво се е случило - каза Тосен. - Добре ли си, малката ми?
- Добре съм - отвърна Чунли, но тънкият й гласец прозвуча някак пискливо.
- Може ли Кюнсу да остане при теб тази вечер? - попитах свекърва си аз. - Искам да
поговоря с момичетата.
Синът ми скочи възмутено на крака.
- Искам и аз да чуя... - възкликна той, но баба му го дръпна да седне обратно на мястото
си.
Щом влязохме в къщата, първо се обърнах към Минли. Говорех кратко и без заобикалки,
за да видя реакцията й.
- Държала си всичко това в тайна от мен.
- И щеше да си остане тайна, ако Чунли не бе паднала - призна тя.
- Със сестра си ли ще се оправдаваш?
Преди да успее да ми отговори, се обади и самата Чунли:
- Ние пък харесваме Йочан, а и исках да се науча...
- Ние? - обърнах се аз отново към Минли, която се изчерви до корените на косата си.
- Чунли искаше да се научи да кара колело! - възкликна тя в своя защита. - Тя помоли
Йочан да й помогне.
- Чунли е дете - отговорих аз, - но ти си достатъчно голяма, за да съобразиш по-добре.
Когато кажа „не“, значи „не“. Не е само колелото, нали? Повече не искам да се виждаш
с Йочан!
Тя се изсмя.
- И как по-точно ще стане това? Селото е малко, а и...
Прекъснах я, преди да успее да продължи.
- Получили сте наготово толкова много! Храна. Училище. Животът ви е толкова лек,
че месечното ви кървене започна рано. - Последва най-строгото предупреждение,
което бях в състояние да измисля: - Ако правиш любов с Йочан, може да забременееш. -
После, за да подсиля ефекта от заплахата си, добавих най-тежкото проклятие, което
една майка от този остров без просяци може да отправи към дъщеря си: - Ще свършиш
като просякиня.
Минли наклони леко глава. Имах чувството, че чувам как умът й щрака.
- Не е това, което си мислиш - проговори тя най-сетне.
- Той е момче. Ти си момиче...
- Познавам Йочан, откакто се помня. Той ми е като брат.
- Но не ти е брат. Момче е...
- Майко, престани! Не сме правили секс!
Примигнах, стъписана от думите й. Разбира се, че намеквах точно това, но не очаквах
да бъде толкова пряма, особено пред сестра си. Докато се мъчех да се окопитя, насочих
вниманието си към Чунли.
- За теб важи същото. Йочан не ти е брат. Нито пък приятел. Стой далеч от него!
Тя сведе поглед.
- Ще се опитам.
- Не е достатъчно! - отсякох аз. - За да разбереш колко съм сериозна, утре няма да те
взема с нас.
- Но...
- Продължавай. За всяка изречена дума ще добавя още един ден към наказанието ти.
На другия ден Чунли не пропусна да помрънка колко нечестно е да я наказвам, но бързо
я скастрих, че е трябвало да помисли за това, преди да се качи на велосипеда. Трите с
Минли и Тосен излязохме от къщи и се отправихме към брега. Кусун и дъщеря й ни
чакаха в уличката. Уансун ми се извини още веднъж за предната вечер. Очите й бяха
подпухнали от плач, а цветът се бе отдръпнал от лицето й и обичайно розовите й
страни бяха добили зеленикав оттенък. В знак, че страданието й не е останало
незабелязано, казах помирително:
- Признателна съм ти, че приемаш случилото се по-отговорно от собствените ми
дъщери.
- Накарах я също така да ми обещае, че занапред ще стои настрана от Йочан и майка
му - докладва Кусун.
Уансун и Минли отново се спогледаха и помежду им прехвърчаха безсловесни послания.
Отново си спомних как двете с Миджа правехме същото и това само затвърди
убеждението ми, че с Кусун трябва да държим дъщерите си под око.
Когато стигнахме до палатките, доктор Парк попита как е Чунли. Казах му, че днес
няма да идва.
- Надявам се утре отново да я видим сред нас - отговори той. - За нея е добре да има
досег с неща, които могат да й дадат преднина пред децата от големия град.
Бе прав, разбира се. На другия ден позволих на Чунли да ни придружи както обикновено.
Изглежда, доктор Парк бе споделил с останалите новината за състезанието, в което
дъщеря ми бе поканена да участва. Този ден той и колегите му за пръв път й позволиха
да премери температурата на една от жените и да напомпа маншета на апарата за
измерване на кръвно налягане.

***

Два дни по-късно доктор Парк и екипът му събраха оборудването си и напуснаха Хадо.
Щяха да се върнат след три месеца. През следващите дни имах много работа на
полето, а децата тръгнаха на училище. Следобед, когато брат й и сестра й слизаха на
брега, за да се видят с приятели и да се разхладят във водите на лагуната, Чунли се
разполагаше в дневната, където пишеше домашните си, готвеше се за състезанието
и четеше.
Следващият благоприятен за гмуркане период щеше да настъпи в неделя, което
означаваше, че Уансун и Минли можеха да дойдат с нас. Денят бе необичайно бурен, с
вятър, чиито пориви прилепваха дрехите по телата ни. Вълните изригваха в пръски и
пяна, сякаш лашкани от буря. Щом се събрахме в пултока, както обикновено Куджа зае
почетното място. Останалите насядахме според положението, отредено от
уменията ни. Водачката ни изглеждаше в кисело настроение. Посещението на доктор
Парк и колегите му явно й бе напомнило, че самата тя бе отпаднала от изследването,
но си казах, че един ден във водата ще й помогне да възвърне обичайната си сприхавост.
Прескачайки обичайните шеги и закачки, тя подхвана направо:
- Очертава се горещ ден...
- И ветровит - прекъсна я Кусун. - Трябва да помислим къде ще е най-безопасно да се
гмуркаме...
Видимо ядосана, Куджа подмина забележката й.
- Склонна съм да изслушам предложенията ви. Някой има ли предпочитания? - попита
тя.
Макар да бе очевидно, че сестра й я пренебрегва целенасочено, Кусун се обади:
- Да отидем пеша до заливчето на север оттук. Скалите наоколо осигуряват завет.
- Горещо е за толкова дълъг преход - отхвърли предложението Куджа.
Кусун направи втори опит.
- Може да останем тук и да се гмуркаме около вълнолома.
- Нима не забелязваш как вятърът усилва прибоя? - Водачката ни обходи лицата ни с
поглед, но опакото й настроение попари желанието ни да правим каквито и да било
предложения. - Добре тогава. Да гребем навътре към платото. Да се надяваме, че там
вълнението ще е по-слабо, отколкото изглежда оттук. А и надълбоко водите ще са и
по-прохладни.
Седналата до мен Янджин промърмори шепнешком:
- Това не ми харесва.
Не можех да не се съглася. Куджа бе водачка на колектива, но решението й бе
продиктувано единствено от желанието й да се наложи.
Преоблякохме се, надянахме водолазните маски - коя на челото, коя настрани, -
събрахме пособията си и се отправихме в колона по една към корабчето. Макар и в
лошо настроение, Куджа бе права, че в този необичайно горещ за сезона ден
гмуркането в по-дълбоките и прохладни води щеше да ни подейства освежаващо.
Заехме местата си. Минли и Уансун седяха една срещу друга. Загребахме навътре в
морето. Телата ни се привеждаха напред и се оттласкваха назад в повторителен
ритъм, веслата се спускаха и вдигаха като едно. Подхванахме песен. Гласовете на
момичетата се открояваха звънки и бодри. По небето се носеше самотно облаче,
чайките ту се стрелкаха нагоре, ту се спускаха стремглаво към водата и точно както
бе предвидила Куджа, вълнението съвсем не бе толкова силно, колкото в близост до
брега. Въпреки това пенещите се вълни не се отразяваха добре на жените с по-слаби
стомаси. Една от гмуркачките, бременна с четвъртото си дете, вдигна чевръсто
веслото, повърна през борда и продължи да гребе. Поздравихме я с радостни възгласи
и отново подехме песента си. Направи ми впечатление, че лицето на Уансун е
придобило още по-обезпокоително зеленикав оттенък. Не изглеждаше никак добре,
макар че през изминалата година и половина, откакто се гмуркаше с нас, никога не бях
виждала да й прилошава.
Куджа вдигна ръка да спрем да гребем. След като хвърлихме котвата, тя извърши
традиционните приношения към морските богове и се обърна към нас:
- Да овършеем морското дъно.
Свалихме маските от челата си, натъркахме предпазните им стъкла с пелин и ги
наместихме на очите си. Всяка от нас провери пособията си повторно, след което две
по две започнахме да хвърляме теуаците си във водата и да скачаме след тях. Кусун и
Куджа се гмурнаха заедно. Както обикновено, предупредих Минли да внимава. Миг по-
късно тя и Уансун цамбурнаха във вълните и се изгубиха от поглед. Кимнах на Янджин
и ги последвахме.
Намирахме се далеч от брега, както бе пожелала водачката ни, но подводният релеф
правеше мястото идеално за всички в колектива, независимо от уменията им. За
разлика от района, избран от майка ми за първото ми гмуркане, където богинята бе
оформила голям каньон, тук от дъното се издигаше обширно плато - високо, равно,
леснодостъпно, но на достатъчно голяма дълбочина под повърхността, така че
корпусът на корабчето да не пострада. В същото време образуванието бе толкова
широко, че предоставяше неизчерпаемо поле от възможности. В сумрачните води
погледът ми не успяваше да обгърне очертанията му, но ако невръстните хеньо не се
отдалечаваха една от друга, всичко щеше да бъде наред.
Гмурнах се и заплувах към дълбините. Двете с Янджин не се изпускахме от поглед, но
всяка от нас внимаваше да не навлиза в пространството на другата. След малко
изскочих на повърхността, за да си поема дъх и да прибера събраните морски дарове в
мрежата. Водата бе разкошна. Гмуркане. Изплуване. Сумбисори. Гмуркане. Изплуване.
Сумбисори. Вглъбеността, която ми помагаше да бъда винаги нащрек, да хвана богат
улов и да забравя грижите си на сушата, задаваше ритъма на целия ми живот.
Щом мрежите ни се напълниха, аз и Янджин се върнахме на корабчето. Прибрахме
екипировката си и се заехме да прегледаме съдържанието им. Не след дълго Куджа,
Кусун и още няколко двойки гмуркачки доплуваха обратно и ние с партньорката ми им
помогнахме да издърпат товара си на борда. Голяма част от новодошлите също
започнаха да разпределят улова си, други си сипаха чай, трети седнаха, подпрени на
мрежите си, и се оставиха люлеенето да ги унесе в дрямка. Продължавах да се
вслушвам във всеки сумбисори и винаги се изпълвах с облекчение, когато чувах непо-
дражаемото „хррр“ на Минли. Все още се учеше да се гмурка, но имах вяра в уменията
й. Въпреки това, щом я видях да се улавя за борда, почувствах как раменете ми се
отпуснаха. Когато обаче не понечи да изтегли мрежата си или да се прехвърли на
палубата, разбрах, че нещо не е наред.
- Някой виждал ли е Уансун? - попита тя.
При тези думи Кусун рязко вдигна глава.
- Последно я забелязах ей там - каза една от жените, като посочи към място в
далечината, намиращо се на една линия с носа.
- И аз - добави Янджин. - Веднъж, когато изплувахме заедно, й казах да се гмурка по-
близо до корабчето.
- Къде е тогава? - попита Кусун, обръщайки се към сестра си.
- Не се притеснявай - отговори й тя. - Ще я намерим.
Разтревожената майка се провикна към няколкото закъснели гмуркачки, които едва
сега се приближаваха към нас, но не, те също не бяха виждали дъщеря й. Двете сестри
застанаха неподвижно, побили крака в палубата, за да преодолеят подскачането на
корабчето, и се заоглеждаха наоколо.
- Ето там! - извика Куджа. - Виждам теуака й.
Като всяка старша хеньо познавах района добре и фактът, че теуакът на Уансун бе
отнесен толкова навътре, ме обезпокои сериозно.
Тези, които вече бяхме на борда, грабнахме веслата и започнахме да гребем натам,
изоставяйки закъснелите гмуркачки във водата. Бързахме да се доберем до теуака, но
за да имат усилията ни резултат, трябваше да поддържаме безупречен ритъм.
Когато стигнахме до него, двете сестри пуснаха веслата и се изправиха. Кусун ни
извика да пазим тишина, за да можем да чуем сумбисорито на дъщеря й, но колкото й
да се вслушвахме, вятърът не донасяше нищо. Сега те започнаха да обхождат с поглед
вълните, като бавно се въртяха в кръг. Продължиха да изучават морето може би
повече от пет минути, много по-дълго, отколкото би могла да издържи под вода дори
и най-опитната хеньо. Докато лелята изглеждаше обзета от ужас и отчаяние,
майката излъчваше скръб и примирение.
- Чуйте всички - обяви Куджа, - трябва да се върнем във водата. Да побързаме! - След
което добави онова, което никоя от нас не искаше да чуе: - Трябва да открием тялото
на Уансун, преди да бъде отнесено от морето. Не бива да позволим да се превърне в
гладен дух.
Без да чакаме повече подкани, наместихме водолазните маски на лицата си и
наскачахме във водата. Изостаналите гмуркачки вече приближаваха към корабчето,
но Кусун им извика:
- Издирваме Уансун. Претърсете наоколо.
Невръстните хеньо, сред които и дъщеря ми, се пръснаха ветрилообразно около
платото. Ако пичанът на Уансун бе приклещен към скала от морско ухо или косата
или дрехите й се бяха закачили за някоя издатина, момичетата щяха да открият
тялото й. Младшите гмуркачки и „стариците“ се спуснаха покрай стените на
платото. Нищо. При всяко изплуване на повърхността чувах как останалите си
разменят въпроси над разпенените гребени на вълните, които ставаха по-високи с
всяка изминала минута. Търсихте ли тук? А там? Тук няма нищо. И там също. Ново
гмуркане.
При следващото си излизане на повърхността забелязах Минли, която си почиваше,
обгърнала с ръце теуака на Уансун. Бях приблизително на нейните години, когато се
случи злополуката с Юри, и вината и угризенията, които дъщеря ми вероятно изпит-
ваше, ми бяха добре познати. Доплувах до нея.
- Не трябва ли да я открием близо до теуака й? - попита дъщеря ми и си пое дъх през
зъби, мъчейки се да се овладее.
- Ако имаме късмет - отговорих аз. - Ела да огледаме.
Хванах я за ръка и двете заедно се спуснахме точно под мястото, където открихме
поплавъка. На мига се стъписах от онова, което видях и почувствах. Намирахме се в
най-далечния край на платото. Течението тук бе много силно и необятността на
морето започна да ни увлича в обятията си, но вниманието на дъщеря ми бе прекалено
погълнато, за да забележи това. Оставих я да задава темпото, като си давах сметка,
че Уансун не би могла да се гмурне по-бързо или на по-голяма дълбочина. Не бяхме
преплували и две дължини, когато Минли спря. Изправихме телата си във водата и
спуснахме краката си надолу. Дъщеря ми нямаше да е в състояние да задържи дъха си
още дълго, но трябваше да й покажа нещо. Вдигнах нагоре дланта си, за да й дам знак
все още да не изплува. После пуснах ръката й. Морето дърпаше навътре толкова силно,
че на мига подхвана тялото й и започна да я отдалечава от мен. Върху лицето на
Минли - най-сетне осъзнала, че и тя самата може да бъде повлечена от течението, а
тялото й - отнесено на стотици, може би и повече километри - се изписа ужас.
Сграбчих дланта й и със силата, придобита от дългите години гмуркане, я задърпах
към повърхността, по-далеч от заплахата.
Издирването приключи. Днес нямаше да намерим тялото на Уансун.
След като се върнахме на корабчето, Куджа се обърна към всички ни:
- Когато стигнем брега, ще известя водачките от околните села. - Тя положи ръка
върху рамото на сестра си, но Кусун се дръпна. - До утре вечер новината ще е обиколила
острова и ще е достигнала до всички гмуркачки и рибари. Да се молим на Морския
дракон и на всяка богиня, която властва над морето, да върнат тялото на Уансун на
брега.
С тези думи тя хвана веслото си, а ние заехме местата си. Не можех да си представя
какви ли мисли витаят в ума й. Най-суровото изпитание за всяка водачка е някоя от
жените, за които е отговорна, да бъде застигната от злополука или гибел. Когато
това се случи, тя е длъжна да продължи да напътства останалите независимо от
скръбта и угризенията, които изпитва. Майка ми нямаше вина за ненаситността на
Юри или за злощастната й среща с октопода и въпреки това бремето, което тежеше
на плещите й, я бе измъчвало неимоверно. Сега положението бе съвсем различно.
Куджа не би могла да предвиди нещастието, но нямаше как да се отрече фактът, че
бе избрала да се гмуркаме на това място единствено от ревност и яд. Сама по себе си
смъртта на една от нас бе ужасна беда, но мъката, която терзаеше водачката ни,
трябва да бе още по-непоносима, защото жертвата бе собствената й племенница.
Казват, че когато се изправят срещу необятността на непознаваемото море,
дъщерите прозират истинската природа на своите майки и започват да ги разбират
по-добре. В деня, в който Юри пострада, видях майка си в нова светлина. Бе ред на
Минли да опознае мен. Всяко дете заслужава да вярва безрезервно, че родителите му
ще го обичат, възпитават и закрилят, ала по време на клането в Пукчон дъщеря ми бе
преживяла дълбоко огорчение. Едва сега за пръв път цялото й същество се къпеше в
обичта, която изпитвах към нея. Въпреки това последвалите дни бяха много тежки.
Минли се поболя от скръб и разкаяние.
- Ако не я бях изпуснала от поглед...
- Не би могла да сториш нищо - успокоявах я аз. - Сама усети колко мощно бе течението.
Нямаше да имаш сили да я извадиш от него.
- Но ако бях останала с нея...
- Морето щеше да отнесе и двете ви. Щях да те загубя.
Веднъж, в пристъп на безсилие, тя призна какво я глождеше:
- Не разбирам как можа да се случи това! Ти бе там, когато гледачката й предрече
щастие. Паднаха й се шест зрънца ориз.
Кимнах разбиращо.
- Понякога си говорим за ориста и съдбата. Обичаме гадателките да надникват в
бъдещето ни. И естествено, после не можем да не си зададем въпроса защо Уансун
загина, въпреки че й бе предопределена сполука, а други, на които оризът предрече
нещастия, са все още сред нас. И аз съм се чудила. Често съм си задавала въпроса защо
оризовите питки, които шаманката хвърли по дървото на сватбата ни с баща ти,
залепнаха за ствола, след като съдбата ни бе отредила толкова злочестини. Така и
не открих отговор.
Минли зарови лице в скута ми и зарида. Потупах я утешително по гърба.
- Питам се нещо обаче - продължих колебливо след малко. - Дали е имало причина
Уансун да прояви непредпазливост?
Тялото на дъщеря ми се изопна. Исках да й кажа и още нещо, но в този момент влезе
Чунли, която бе решила да се опита да повдигне духа на сестра си. Тя седна на пода до
нас, разгърна страниците на „Хайди“ и започна да чете на глас. Тази вечер обаче
историята само още повече разстрои Минли.
- Хайди и Клара са си толкова близки - изхълца тя. - Също като нас с Уансун. А сега нея
я няма.
Правех всичко по силите си да утеша дъщеря си, но самата аз се разкъсвах от
терзания. Когато не предъвквах отново и отново простата истина, че на мястото на
Уансун, погълната от дълбините на океана, можеше да е Минли, ме глождеха мисли,
които се бяха загнездили в ума ми през последните дни: колко бледа ми се бе сторила
тя вечерта, когато Чунли счупи ръката си, колко нездрав зеленикав оттенък имаше
лицето й на следната сутрин и как, докато пътувахме с корабчето, ми се бе сторило,
че всеки момент ще повърне. Когато не се чудех дали само аз подозирам, че може да е
била бременна - и дали дъщеря ми не знаеше кой е виновникът за положението й, - се
измъчвах от мисли за Миджа и болезненото осъзнаване, че не мога да се обърна към
нея за съвет и утеха. А когато не тънех в тази позната до болка черна бездна, ми
ставаше болно за Кусун и Куджа. Едната бе изгубила дъщеря; на плещите на другата
тежеше отговорността за злополуката. Между двете сестри винаги бе имало
разправии и пристъпи на ревност, но въпреки това бяха неразделни. Не можех да си
представя какво изпитваха една към друга сега и дали имаше думи, способни да
измолят опрощение в момент като този. Тези разсъждения отново ме връщаха към
Миджа. Някога тя ми даваше утеха. Аз бях утеха за нея. Сега и Минли бе изгубила това
усещане за безрезервна взаимност. Вероятно същото можеше да се каже и за Кусун и
Куджа. После, в момент на тревожно прозрение, осъзнах, че почти всички тези
събития се бяха случили като резултат от пристигането на доктор Парк. Неговото
присъствие - заедно с това на колегите му - бе предизвикало непредвидими последици,
като бе променило и нас самите, и начина, по който гледахме една на друга. Загубата
на Уансун щеше да тегне над нас още дълго, но други, привидно дребни обстоятелства
- като купения от Миджа велосипед и падането на Чунли, - можеше тепърва да
предизвикат непредсказуеми вълни, подобно на камъче, цопнало в езеро.
Изминаха десет дни, но тялото на Уансун така и не бе открито. Така от девойка,
загинала при трагични обстоятелства, която трябваше да бъде погребана според
обичаите, тя се бе превърнала в гладен дух, способен да пакости на живите.
Същевременно обаче трябваше да се съобразяваме с окръжаващата ни реалност.
Тъй като вестта за издирването й се бе разнесла от село на село из целия остров,
много хора бяха наясно, че сме длъжни да проведем обреди за упокой на духа й, макар и
да влизат в разрез със закона. Някой напълно непознат за нас човек можеше да ни
докладва на властите, за да си спечели благосклонността им. Трябваше да бъдем
изключително бдителни и предпазливи, поради което единствено жените от пултока
бяха осведомени за точния ден, час и място. Събрахме се в пещера на брега на морето,
на около двайсет минути пеша от Хадо. Кусун изглеждаше изпита от мъка, но сестра
й ми се стори състарена с десет години. Стояха една до друга, споени от скръбта си.
Двете с Тосен бяхме обградили Минли. Шаманката звънна с камбанката, обръщайки се
последователно с лице към всяка от четирите посоки на света, за да отвори небесни-
те двери и да подкани духовете да се присъединят към нас. После няколко пъти разсече
въздуха със сабята си, за да прогони злите сили, които можеше да дойдат без покана.
- Жена, която намери гибелта си сама в дълбините, си няма кой да я подържи за ръка
и да я помилва по челото - поде тя. - Кожата й се вкочанява като лед, защото няма
кой да й даде топлина. Не може да получи утеха от приятели и семейство. Знаем обаче
и че когато мъртвите започнат да проявяват загриженост към живите, това е знак,
че духът им е успял да се освободи от мрежата от скърби, която го е оплитала. Нека
видим какво ще ни каже Уансун. - Шаманката Ким бе прочута с умението си да ласкае,
увещава и придумва духовете. Сега тя се обърна към загиналото момиче без
заобикалки: - Ако по някаква причина се чувстваш нещастна, кажи ни какво те гнети,
за да можем да ти помогнем.
Помощниците забиха със самоделните чинели и барабани. Благоуханието на
принасяните дарове изпълни ноздрите ни. Пъстрият ханбок на шаманката се
въртеше във вихрен ритъм. Ръчно направените й пискюли летяха стремително из
въздуха. Ненадейно тя и помощниците й се заковаха на място като парализирани.
Възцари се тишина, рязка като паузата между две хълцания. Причината:
незабелязано за всички, Миджа се бе вмъкнала в пещерата и сега стоеше, облегната на
грапавата стена. Бе облечена скромно, а в ръцете си като в прегръдка носеше дарове.
И тя като мен познаваше Уансун от бебе, но въпреки това присъствието й бе
безкрайно угнетително.
Хлопането и дрънченето се възобновиха. Шаманката започна да сече въздуха с
ножовете си още по-ожесточено. После ритъмът на движенията й започна да се
забавя, тя спря и изпадна в транс. Когато заговори, гласът й долиташе като от много
далеч. Уансун бе откликнала на призивите.
- Толкова ми е студено - продума тя. - Липсват ми майка ми и баща ми. Липсват ми
леля и чичо. Липсват ми посестримите и пултокът. Липсва ми моята приятелка.
Шаманката възвърна обичайния си глас:
- Уансун, разкажи ни за неимоверните си страдания.
Ала в онези дни дори духовете трябваше да мерят приказките си и Уансун отказа да
сподели каквото и да било. Това бе ужасно смущаващо. Следващото, което се случи
обаче, бе още по-стряскащо. Шаманката започна да се върти шеметно, понесе се през
пещерата и внезапно се закова пред мен.
- Някога за малко щях да изгубя живота си в морето - заговори тя с друг глас, след като
отново изпадна в транс. - Полакомих се.
Юри! Толкова пъти се бях обръщала към лечителката с молба да направи опит да се
свърже със зълва ми, съпруга ми и сина ми, но те никога не бяха откликвали на
призивите й.
- Страдах дълги години - изрече Юри. - А после дойде ужасният последен ден от живота
ми. Айго!
Агонията, побрана в това възклицание, ме покърти. Тосен избухна в ридания.
В този миг се разнесе тънък гласец:
- Липсва ми майка ми. Липсват ми брат ми и сестрите ми.
Краката ми омекнаха и се свлякох на земята. Сунсу!
Минли коленичи до мен и ме прегърна през раменете. Останалите присъстващи се
хвърлиха на земята и притиснаха чела към пода на пещерата. Бяхме се събрали тук
заради Уансун, но духовете бяха пожелали да влязат във връзка с мен.
Шаманката не би могла да наподоби гласа на съпруга ми, но щом заговори отново,
безпогрешно разпознах интонацията на Чунбу и внимателния му начин на изразяване.
- Гробът, в който почиваме, е претъпкан, но съм благодарен, че имам другари, с които
да споделям неволите.
После тримата започнаха да говорят един през друг, сякаш им бе отесняло и се бореха
кой по-напред да изкаже мислите си чрез устата на шаман ката.
- Бях малко дете, което просто искаше да прегърне баща си. Без вина ме убиха, но аз
намерих опрощение.
- Бях младо момиче, което копнееше да се омъжи. Без вина ме убиха, но аз намерих
опрощение.
- Бях съпруг, баща и брат. Без вина ме убиха, но аз намерих опрощение.
Сега шаманката занарежда с напевен глас словата, които толкова отдавна копнеех
да им кажа:
- Синко, иска ми се да бях успяла да те защитя. Сестро, съжалявам за дългогодишните
ти неволи. А ти, съпруже, знай, че макар да ми се искаше да умра заедно с вас, в
утробата ми вече растеше твоето дете. Не можахме да ви устроим достойно
погребение, но поне съм спокойна, че сте заедно и в отвъдното.
Шаманката излезе от транса и се обърна към духовете от свое име:
- Вие тримата не сте загинали в морето и затова не сте гладни духове в истинския
смисъл на думата, ала смъртта ви е застигнала по ужасен начин далеч от родния дом.
- Тя отново насочи вниманието си към онази, която ни бе събрала. - Умолявам те,
Уансун, почерпи утеха от присъствието на останалите духове, които ни се явиха днес.
- След това заговори и на всички нас: - Нека позволим на сълзите си да потекат
свободно. Отправям молитва към бога на морето, Морския дракон, да помогне на духа
на Уансун да отпътува към отвъдното, където ще намери покой.
Церемонията продължи с приношения, музика, сълзи и песни. Не бе в природата ми да
се съмнявам в способностите на шаманката или намеренията на духовете, които
изпращаха посланията си чрез нея, но не можех да не се запитам защо любимите ми
хора бяха избрали тъкмо този случай, за да се отзоват на молбите ми. Гласовете им
разместиха дълбоките слоеве на душата ми. Бях им признателна. Ала едновременно с
това в устата ми продължаваше да горчи онова тягостно чувство, което току ме
обземаше, щом се замислех за Миджа. Когато я потърсих с поглед, открих, че си е
тръгнала. Защо изобщо бе дошла?

***

Гмуркачките имат дълг да осигуряват препитанието на семейството си, така че още

на следния ден двете с Тосен се върнахме в пултока. Минли бе на училище и не дойде с
нас, което всъщност бе по-добре. Куджа зае обичайното си място, а сестра и се
разположи до нея. Кусун имаше вид, сякаш не бе спала от месец. Състоянието й бе
естествена част от скръбта, която преживяваше и която ми бе добре позната.
Повече обаче ме стресна външността на водачката ни. Трагедията бе врязала
издълбаните от слънцето бръчки още по-дълбоко в страните й и сега тя изглеждаше
по-възрастна от свекърва ми. Ръцете й се тресяха, а когато заговори, гласът й
трепереше:
- Преди много години колективът ни бе застигнат от нещастие и водачката ни
Сунсил не успя да се отърси от терзанията, които изпитваше. Щеше да е най-добре да
се оттегли, но тя не го стори и месеци по-късно загина в морето. - Онези, които
помнеха майка ми, закимаха сериозно. - Поемам отговорността за гибелта на Уансун.
По тази причина ви моля да издигнете номинации за нова водачка.
Реакцията на Кусун бе толкова бърза, че за никоя от нас не остана съмнение колко
дълбоко осъжда сестра си.
- Номинирам Ким Йонсук. Предлагам я по същата причина, поради която не го сторих
преди години - заяви тя. - Никой не разбира загубата по-добре от онзи, който е
претърпял загуба. Едва ли има друга сред нас, която да е изстрадала повече. Това ще я
направи по-предпазлива, когато взема решения. Ще се грижи добре за всички ни.
Не бяха издигнати други кандидатури и предложението бе подкрепено единодушно.
Ако някоя от останалите жени е искала мястото ми, така и не съм разбрала.
Пристъпих към раздаването на задачите за деня с подобаваща за случая сериозност.
- Моля ви днес да бъдете много предпазливи. До края на този период трябва да проявим
повече благоразумие от всякога. Изтощени сме душевно, а и не знаем каква е волята
на боговете и богините. Ще направим допълнителни приношения. Невръстните хеньо
ще останат близо до брега, а младшите и старшите гмуркачки ще ги наглеждат.
Преди отново да навлезем в дълбоки води, трябва да сме напълно сиурни, че сме
способни да се грижим за себе си.
Важно следствие от тези указания бе, че известно време щяхме да печелим по-малко
обичайното, но никой не се възпротиви.
- Що се отнася до сформирането на двойките - продължих аз, - имам следния въпрос
към Кусун: дали би искала да се гмурка с мен?
Куджа не се осмели да срещне погледа на сестра си и само сведе очи към сключените си
длани.
Отговорът на Кусун бе напълно неочакван:
- Двете със сестра ми се гмуркаме заедно от деца. С нея ще се чувствам в по-голяма
безопасност, отколкото с всяка измежду вас.
Няколко от жените ахнаха от удивление. Аз самата, която от години таях в душата
си толкова много гняв и обвинения, не проумявах решението й, но казах само:
- Така да бъде.
Закрих събранието с мъдрост, която майка ми често изричаше преди гмуркане:
- Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното
царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. - Накрая
отправих и личната си молба към тях: - Моля ви, бъдете внимателни. И днес, и всеки
друг ден.

***

Не ми бе нужно много време да свикна с новите си отговорности, цялото познание,

предадено ми от майка ми и свекърва ми, сега намираше естествен израз във всяко мое
действие, и дори се лаская от мисълта, че още от този първи ден си спечелих
уважението на останалите с точната си преценка. Водачка на колектив. Питах се
какво ли си е помислила Миджа, когато вестта е стигнала до нея. А може и изобщо да
не й е било до мен, защото в момента си достатъчно проблеми.
Мълвата за събитията от последния ден на Уансун плъзна като пожар. “Оная сутрин
й се гадело”, осведоми ме съпругата на касапина многозначително. В унисон с нея
жената, която мелеше просо, отбеляза пред мен: “Коя от нас не се е чувствала зле през
първите месеци на бременността?” А когато влязох в дюкяна на тъкачката за
муселин за роклята, която смятах да ушия на Чунли, тя ми прошепна доверително:
„Чух, че прекарвала много време с момчето на Миджа.“ Нямах никаква заслуга за тези
слухове. Не се гордея с това, което ще кажа, но понякога ми се щеше да бях пуснала поне
някой от тях. Никакво възмездие не можеше да заличи болката, която Миджа ми бе
причинила, но нещо подобно би ми донесло макар и дребно удовлетворение. Мнозина от
жителите на Хадо така и не я бяха приели като една от тях и как иначе - бе дъщеря
на сътрудник на японците и съпруга на човек, който бе служил при американците, а в
момента живееше на континента. Сега върху името й бе лепнато още едно черно
клеймо като майка на младежа, по чиято вина може би бе забременяла Уансун.
„Вероятно момичето го е било страх да сподели с майка си“, каза жената на месаря.
„Сигурно Йочан е отказал да се ожени за нея“, предположи продавачката на мляно
просо. Всеки имаше собствена теория по въпроса - като се започне от версията, че
Уансун бе позволила личните й неволи да отвлекат вниманието й от
непосредствената опасност, и се стигне до догадката, че съзнателно се бе оставила
течението да я отнесе, защото не бе могла да понесе срама от нежеланата
бременност.
Собствените ми дъщери обаче мълчаха като риби по този въпрос. Чунли бе може би
твърде малка и й бе неловко да коментира слуховете пред мен, а и нямах никакво
желание да й обяснявам откъде идват бебетата толкова рано. В крайна сметка
реших да попитам Минли дали онова, което се говореше, е истина.
- О, майко! - отвърна тя. - Винаги ще мислиш за Йочан и семейството му най-лошото.
Той и Уансун бяха приятели. Тримата просто искахме да помогнем на Чунли да се научи
да кара колело. Това е.
Не знаех дали мога да вярвам на думите й.

***

Дойде време господин О и Чунли да заминат за Чеджу, където щеше да се проведе

състезанието. Три дни по-късно двамата се завърнаха в Хадо с прекрасни новини.
Дъщеря ми бе спечелила първото място. Купих й велосипед, като се надявах, че това
ще я спре да се вижда с Йочан. Разбира се, имах известни опасения.
- Задникът ти наистина ще стане огромен - предупредих я аз, но тя само се засмя и
завъртя педалите.
Още в момента, в който изчезна зад ъгъла, осъзнах каква огромна грешка съм
допуснала. Чунли вече нямаше нужда Йочан да й дава уроци, но сега двамата можеха
да карат колелата си из селото колкото си искат, и на мен ми оставаше единствено
да разчитам на клюките, за да се осведомявам какви ги върши дъщеря ми.
Седмица след състезанието господин О отново дойде у дома.
- Днес е щастлив ден! - обяви той. - Чунли е приета да учи в основното училище в Чеджу.
Би трябвало да се зарадвам, но първата ми мисъл бе от прагматично естество.
- Но как? Градът е много далеч, за да пътува всеки ден.
- Това не е необходимо. Ще бъде настанена в семейство.
Още по-зле.
- Та тя е само на дванайсет - възразих аз. - Много е малка да се отделя от семейството
си.
Господин О вирна брадичката си.
- Та нима всички млади хеньо не заминават на гурбет в чужбина? Дори и вие...
- Напуснах Хадо чак на седемнайсет. А и нямах друг избор.
- Ако Чунли замине да учи в Чеджу - продължи той с такъв тон, сякаш предварително
бе упражнявал отговора си, - ще има по-големи шансове да постъпи в колеж или
университет на континента. А защо не и... - В очите му се появи блясък. - В Япония.
Господин О май слагаше каруцата пред коня.
- И как ще замине за континента или ще напусне страната? - попитах го аз. - Никога
няма да й разрешат.
- Защо? Защото съпругът ви бе учител?
- Защото сме белязани от системата за вменяване на вина по асоциация. Ние...
- Предпочитам да мисля, че властите виждат във ваше лице уважавана
предводителка на колектив, каквито са били и майка ви и свекърва ви. Може би
авторитетът ви ще изиграе положителна роля. А и Чунли надали ще предизвиква
неприятности, както правят момчетата. Чувал съм за много случаи, когато
синовете от дадено семейство не биват приети в училище или военна академия,
докато момичетата получават разрешение да следват или работят на континента.
- Може би в някои случаи е така, но аз изгубих трима членове на семейството си по
време на Третоаприлския инцидент.
- Мисля, че не разбирате - каза той. - Онези горе, от които това зависи, вече са решили
да си затворят очите в случая на Чунли.
Думите му ме стъписаха.
- Но как?
Той сви рамене.
- Дъщеря ви е изключително умна. А може и доктор Парк да се е застъпил...
Сега пък ми пробутваше съвсем друга история и аз го прекъснах безцеремонно:
- Последно, кое от всичко е вярно? Че някой властимащ е решил да си затвори очите
или че доктор Парк ни е съдействал? Или пък ще направят изключение, защото е много
умна? Или понеже не е момче?
- Какво значение има? Дава й се възможност, каквато малцина получават. - Известно
време той изучава лицето ми, след което добави: - Най-хубавото е, че няма да трябва
да се тревожите, че кръстосва селото на колело в компанията на по-голямо момче.
Не бе нужно да казва нищо повече.

***

Когато настъпи уреченият ден, събрахме малобройните вещи на Чунли - основно дрехи
и няколко книги - и цялото семейство излезе да я изпрати до автобусната спирка,
където вече ни очакваше господин О. Пътят гъмжеше от хора, които отиваха на
пазар. Виждаха се жени с бели забрадки и кошници в ръце. Мъжете бяха с навити до
средата на прасеца крачоли и шапки от конски косъм, нахлупени ниско над ушите. Един
земеделец водеше магаре, натоварено с издути до пръсване чували от зебло. И в двете
посоки на пътя, докъдето поглед стигаше, не се мяркаше автомобил, камион или
автобус. Тосен, аз и Минли не можехме да възпрем риданията си. Баща ми, брат ми и
синът ми стояха настрани и се мъчеха да прикрият чувствата си под маската на
невъзмутимостта. Самата Чунли не бе тъжна. Вълнуваше се.
- Ще се прибирам за всички празници и фестивали - бърбореше тя задъхано. - Ще
попитам дали може да придружа доктор Парк при следващото му посещение в Хадо.
Обещавам да се уча.
Толкова много ми напомняше за баща си - същата привързаност към семейството,
примесена с жажда за знания, същото чувство за отговорност, съчетано с желание
да опитва нови неща, - но когато автобусът пристигна, очите й най-после се
замъглиха от сълзи.
- Ти си смело момиче - казах й аз окуражително, въпреки че сърцето ми се късаше. -
Всички много се гордеем с теб. Учи се. Ще те чакаме да си дойдеш.
Автобусът забави ход, спря и вратата му се отвори с трясък. Изпод гумите му се
вдигна вихрушка от прах и ни обгърна. Привлякох Чунли в обятията си и за един дълъг
миг двете останахме неподвижно, вкопчени една в друга.
- Няма да ви чакам цяла вечност! - провикна се шофьорът през вратата. - Гоня
разписание.
Господин О взе чантата й.
- Ще се погрижа да се установи.
Чунли ме пусна, поклони ни се и се изкачи по стъпалата. Шофьорът потегли, без дори
да я изчака да седне. За последен път успях да я зърна как върви по пътеката между
седалките.
Три дни по-късно Миджа и Йочан също заминаха с утринния автобус. Част от
съселяните ми твърдяха, че не могла да понесе клюките по адрес на сина си. Според
един от слуховете отиваше да живее при съпруга си в Сеул, а според друг цялото
семейство се канело да замине за Америка. Неколцина души бяха категорични, че явно
няма намерение да се връща в Хадо, като в подкрепа на правотата си изтъкваха
факта, че бе продала прасетата на касапина. В крайна сметка що за цивилизован
живот би водил човек, ако не може да се осланя на цикъла на производство, включващ
нужника, стопанските животни и храната? Други, обратно, изтъкваха, че ако е
искала да скъса завинаги с миналото, би се опитала да продаде къщата, рогозките за
спане, сандъците и готварската посуда на чичо си и леля си. Всички тези приказки ми
се струваха пълна безсмислица.
За пръв път от много години посетих Сутдон, където Миджа бе прекарала значителна
част от живота си. Отворих портата и влязох. Дворът бе чист, а сламеният покрив
- отлично поддържан. В единия ъгъл стояха наредени няколко празни делви за вода.
Хамбарът, в който бе спала като дете, бе празен. Покрай една от стените пълзеше
увивно растение с лилави цветове. Няколкото лехи в съседство с кухнята бяха родили
богата реколта от краставици, моркови и други зеленчуци. Вратата на къщата бе
отключена и аз влязох необезпокоявано. Всичко изглеждаше точно както казваха
хората. Мебелировката бе непокътната. Миджа не бе тук, но всяка вещ бе пропита
от духа й. Наслуки отворих капака на една от раклите в дневната. Вътре лежеше
книгата на баща й. Не можех да повярвам, че я е оставила.
Изминаха седмици, а после и месеци. Миджа и Йочан не се върнаха. Къщата си стоеше
все така отключена, но въпреки това от нея не липсваше нищо. Може би хората
действително живееха в сговор с крилатата мисъл, че на Чеджу няма крадци. А може
би се бояха, че може да се натъкнат на мен, защото не минаваше ден, в който да не я
посещавах. Установих колко ми липсва понякога да зървам фигурата на Миджа
отдалеч. Да мога да я обвинявам за всичко. Когато това усещане станеше непоносимо,
отивах в къщата, където дълго докосвах вещите й и се упоявах от неуловимото й
присъствие. Домът й се превърна в незараснала рана, чиято коричка не можех да спра
да чопля.

Четвърти ден
(продължение):

2008 година

- Добре съм - отговаря Йонсук, без да има представа защо прави подобно признание, и
то точно пред правнучката на Миджа. - Просто в ден като днешния ми е много тежко.
Клара се замисля над думите й.
- Бяхте ли в музея? Не ходете. - Тя се умълчава за момент, след което добавя: - Какво
да ви кажа... току-що научих, че самолетът, с който пристигнахме на острова, се е
приземил върху масов гроб. Много от телата са били извадени и препогребани, но
въпреки това... Що за гадост?
Това момиче е същинска напаст. Няма никакво съмнение. И все пак Йонсук изпитва
вътрешна потребност да го предупреди:
- Може да си чужденка, но все пак внимавай с приказките. Живеем в опасни времена,
може би по-опасни от всякога.
Клара наклонява глава към нея и изважда слушалката от ухото си.
- Какво?
- Няма значение. Трябва да се връщам при семейството си - отговаря Йонсук.
- Защо? За да четете имената на починалите? Или да видите какво има в музея?
Предупреждавам ви, не ходете там.
И все пак.
Йонсук отправя последен поглед към статуята на майката с детето и белия плащ,
който се дипли в нозете й, и понечва да си върви. Клара тръгва след нея.
- Халман Миджа винаги казваше...
- Наричала си я халман Миджа?
По някаква необяснима причина това обръщение я разтърсва до дъното на душата й.
- Обикновено й казвах „бабо“, но тя предпочиташе „халман“. И не позволяваше да я
наричам „прабабо“. Карало я да се чувства стара. Както и да е... много пъти ми е
споменавала, че е имала тежък живот. Не познавам прадядо си, но баба Миджа
твърдеше, че е бил лош човек. Биел я е. Направо я е пребивал. Накуцването й беше
спомен от него. Знаехте ли това? - Клара впива напрегнат поглед в Йонсук и настоява
за отговор. Такъв обаче не идва и тя продължава: - Живяла е в постоянен ужас. Имал
е пълна власт над нея.
Старицата се вторачва в далечината. Много жени са били пребивани, но не са предали
най-близката си приятелка. Не го изрича на глас, подозирайки, че момичето няма да я
разбере.
Клара продължава:
- Когато са заминали за Лос Анджелес... - Тя свива рамене. - Да си имигрант изобщо не
е лесно. Знам го от училище, а баба Миджа го е изпитала на гърба си.
Йонсук се спъва и момичето я подхваща под ръка.
- По-добре да седнем. Мама ще откачи, ако ви се случи нещо.
Намират свободна пейка. Йонсук полага усилия да успокои препускащия си пулс. Клара
я наблюдава разтревожено. Трябва да я накара да й разкаже повече.
- Спомена ми, че Миджа е имала магазин - подканя я тя.
- В Корейския квартал. Семейна бакалия. Е, прадядо ми вече е бил извън картинката.
Нали разбирате какво имам предвид?
- Разбира се. - Макар че не е много сигурна. - Имала ли е други деца?
- Не.
- А синът й и жена му...
- Моите баба и дядо.
- Да, баба ти и дядо ти. Имали ли са други деца освен майка ти?
- Мама е единствено дете.
- Нима Миджа не е посъветвала снаха си да се моли на халман Самсон? - пита Йонсук
озадачено.
- Коя е халман Самсон? Някоя моя прабаба ли?
- Халман означава и баба, и богиня. Халман Самсон е богинята на плодовитостта и
майчинството. Не е възможно Миджа да не е завела снаха си да й се поклони...
- Не познавам баба си. Починала е скоро след като са се установили в Щатите. Рак на
гърдата.
Момичето, изглежда, не забелязва, че лицето на Йонсук е станало бяло като платно,
понеже продължава да бъбри оживено:
- Да, абсолютно сигурна съм, че никоя от тях не е поднасяла дарове на която и да е
богиня. В нашето семейство не вярваме в подобни неща. - @Особено пък баба Миджа.
Беше ревностна християнка...
- Но баба ти...
- Нали ви казах. Не я познавам. Дядо Йочан довел баба Миджа в Ел Ей след смъртта й.
Дошла е да му помага с грижите за мама, която е била още бебе. По-късно, след като
съм се родила аз, е гледала и мен. А после и брат ми. Живееше при нас.
Фактът, че възкресяването на тези истории се случва именно тук, на откриването
на мемориалния парк, ги прави още по-мъчителни. Йонсук не може да се отърси от
подозрителността си към Клара. Защо това момиче е толкова настоятелно? Защо
родителите му упорстват и продължават да го изпращат при нея? Защо просто не я
оставят на мира?
- Знам какво е причинила баба Миджа на вас и семейството ви - казва Клара. - Но
впоследствие е направила всичко по силите си, за да ви помогне.
- Не знаеш нищичко!
За ужас на Йонсук обаче, изглежда, момичето знае всяка малка подробност.
- Вие и баба сте се опитвали да избягате. Войниците са ви устроили капан и са ви
затворили в двора на училището. Умолявали сте я да спаси децата ви. Казала ви е, че
може да вземе едно от тях. Наложило се е да избирате. Накрая не е спазила обеща-
нието си. Войниците са убили съпруга ви, първородния ви син и жената, която са
наричали леля Юри. Баба ми е разказвала много за нея.
Клара впива поглед в съсухреното лице на морската жена.
- Откакто се помня - продължава тя, като притиска ръцете на Йонсук в своите, - не
съм спирала да мисля за тъмната страна На приятелството. Приятелката те
познава и обича повече от всеки друг, което означава, че знае от какво най-много ще
те заболи. От нея може да дойде най-голямото предателство. - По лицето на
момичето пробягва мимолетна сянка на тъга. - И, о, изненада! Познайте дали имам
приятели. Мама и татко много се притесняват Искат да ме запишат на
психотерапия. Няма да стане! - Клара пръсва глава, осъзнала, че се е отклонила от
темата. - Баба Миджа ви е наранила. Това я тормозеше всеки божи ден. Да знаехте
само как плачеше нощем. А кошмарите...
Йонсук потъва в погледа на момичето. Зелените пръски вероятно са наследство от
бащата, но с изключение на тази малка подробност очите му са досущ като тези на
Миджа. Сега тя съзира болката, стаена в дълбините им.
- Баба непрестанно ми задаваше един и същ въпрос: „Как би постъпила Йонсук, ако
местата ни бяха разменени?“ - подхваща отново Клара. - Ето, питам ви вместо нея.
Щяхте ли да пожертвате живота си и живота на децата си, за да спасите Санмун
или Йочан? Някъде дълбоко в себе си сигурно осъзнавате, че не е имала представа...
- Колко ужасни ще бъдат последствията - довършва Йонсук вместо нея.
Клара пуска ръцете на старицата, сваля слушалките си и ги поставя в ушите й. Това,
което се разнася от тях, не е музика, а нечий глас. Гласът на Миджа. Очите на
момичето плувват в сълзи. То отлично знае какво има на записа, но всяка дума шиба
Йонсук като суграшица - ледена и пронизваща до мозъка на костите.
- Всеки ден се заставям да живея с последствията от това, което причиних чрез
бездействието си - прозвучават думите на Миджа. Гласът й е старчески, тих,
треперлив. Толкова различен от гласището на морската жена, прекарала в океана
повече от шест десетилетия. - Молих се на Исус Христос, Дева Мария и Бог да ми дадат
опрощение....
Йонсук изтръгва тапите от ушите си. Клара отново поема дланите й в своите и
произнася:
- „Да разбереш, значи да простиш.“
- Чии са тези думи?
- На Буда.
- Буда? Нали си католичка?
- Родителите ми не ме познават толкова добре, колкото си мислят. - Тя оставя
думите си да увиснат във въздуха. После повтаря поговорката: - „Да разбереш всичко,
значи да простиш? А сега си ги сложете обратно и слушайте.
Йонсук притихва на мястото си, неподвижна като чапла. Момичето пъха слушалките
в ушите й и гласът на Миджа продължава разказа си.
- Как ли не опитвах да изкупя греховете си: станах християнка, карах цялото
семейство да ходи на църква и да посещава неделно училище, работих като доброволка.
Сторих всичко по силите си за Чунли...
В слушалките се разнася гласът на Клара:
- Какво би й казала, ако я видиш отново?
- Прочети писмата ми. Моля те, моля те, моля те, прочети писмата ми! О, Клара, ако
го стори, Йонсук ще надзърне в сърцето ми и ще прозре.
- Но нали си ми казвала, че и тя като теб не може да чете...
- Ще разбере. Сигурна съм. Щом разгърне писмата ми, ще разбере...
Йонсук изважда слушалките от ушите си.
- Не мога. Просто не мога.
Тя се изправя несигурно и остава неподвижно за миг, докато се окопити, след което -
облягайки се на силата, която я е превела през толкова много превратности - поставя
единия си крак пред другия, после втория пред първия, стъпка по стъпка - докато мо-
мичето на пейката остава някъде зад гърба й.

Пета част

Опрощение

1968—1975 година

Да се родиш крава
Лятото на 1968 година

Стояхме наклякали пред пултока и наблюдавахме мъжа, който ни раздаваше

нареждания по мегафона.
- Старшите хеньо ще работят в дълбоководен район на два километра от брега.
Пътьом капитанът ще остави младшите в един залив, изобилстващ с морски
таралежи. Днес нямаме невръстни гмуркачки, значи, една грижа по-малко. Но! Няма
да спра да ви повтарям, че ни трябват нови попълнения. Моля, насърчавайте
момичетата в семействата си да постъпят в колектива.
Сякаш не бе достатъчно унизително, че ни командореше мъж, ами и трябваше да го
търпим да ни крещи по глупавия си високоговорител. Може и да недочувахме, но
останалите жени винаги отлично ме разбираха какво им казвам, когато обсъждахме
плановете си за деня около огъня. Все още бях тяхна водачка и сега разчитаха на мен
да поставя началството на място.
- И как по-точно да привлечем млади момичета в колектива, след като променихте
правилата?
- Не аз съм ги променил - извика той негодуващо по мегафона.
- Хубаво, не си ти - съгласих се аз. - Законът е приет от шайка политици на
континента, чиито глави нищо не разбират от нашите обичаи и традиции.
Мъжът изпъчи гърди. Вината наистина не бе негова, но не можеше и да отрече, че
шест години по-рано - без някой да е искал мнението ни - бе влязъл сила закон, според
който в едно домакинство не можеше да има повече от една хеньо. Въвеждането му
бе нанесло тежък удар върху всички, чийто семеен бюджет разчиташе на
съвместните усилия на баби, майки и дъщери.
- Знаете, че когато се омъжите или преместите да живеете на друго място, губите
правото да се гмуркате в родното си село. Така е открай време - заяви той.
- Е, и? Преди години, когато се омъжих и се установихме в Пукчон, тамошният
колектив веднага ме прие. А сега какво е - една жена може да кандидатства за
разрешително само ако е живяла в дадено населено място поне шейсет дни. И ако
свекърва й или зълва й са гмуркачки, то...
- Въпросът е - намеси се Янджин, - че законът позволява в дадено домакинство да има
не повече от една хеньо. Как тогава се очаква да вземем дъщерите си с нас, за да ги
обучаваме?
- А дори и да можехме, защо да го правим? - попитах аз, подкрепяйки довода на
партньорката си.
- Пак ли ще слушаме за Чунли? - попита мъжът с тежка въздишка.
И още как, защото знаех колко му е досадно.
- Малката ми дъщеря следва в университет в Сеул.
- Знам, знам.
- Разбира се, късмет и ум като нейните не се срещат под път и над път, но в наши дни
всяка млада жена разполага с редица възможности, които далеч не са така опасни
като гмуркането - продължих аз. - Вземете например по-голямата ми дъщеря Минли.
Като нейна майка спокойно мога да кажа, че никога не е блестяла с интелект, но това
не й пречи да помага за прехраната на семейството си, като продава пощенски
картички, лимонада и плажно мляко на туристите.
Жените наоколо закимаха дълбокомислено, нищо че доскоро дори не бяхме чували за
лимонада и плажно мляко.
- Защо едно момиче да става гмуркачка, като може да си намери много по-безопасна
работа на сушата? - додаде Янджин.
Началникът дори не си направи труда да ни отговори. Ами да, нали не той рискуваше
живота си в морето!
- И кой остава тогава? Тези, дето ни виждаш тук, се гмуркаме заедно от дълги години
- изкисках се аз. - Куджа, Кусун, Янджин и аз - да не кажа повечето от нас - наближаваме
възрастта да излезем в пенсия. Какво ще правите тогава, а?
Той сви рамене, преструвайки се, че му е безразлично, което ни накара да избухнем в
смях, а него - да почервенее като рак. Отново вдигна високоговорителя към устата си
и извика:
- Не вие, а аз съм председател на риболовното дружество! Ще правите каквото ви
наредя!
Последва нов, по-бурен пристъп на смях, в резултат от което в главата му нахлу още
повече кръв. Горкият, дори не си даваше сметка, че на него дължим поредната триада,
направляваща живота ни, а именно: той изтърсваше знаменитата си реплика, ние
прихвахме, той поаленяваше. И така - всеки ден.
Чеджу бе известен като острова на трите богатства. Вятър и камъни все така
имаше в изобилие, ала ние, жените, бяхме принудени да се съобразяваме с неща, с
каквито преди не ни се беше налагало. Не мога да го твърдя със сигурност, но съм
убедена, че Законът за риболовните кооперативи бе прокаран, за да се компенсира
недостигът на мъже, настъпил вследствие на Третоаприлския инцидент, Юнската
война и ускорената индустриализация, която изкушаваше съпрузите и синовете ни с
обещания за работа във фабриките на континента. На този фон се разгръщаше поред-
ната битка между шаманизма, удовлетворяващ основно духовните потребности на
жените, и конфуцианството, което облагодетелстваше мъжете. Древният мъдрец
явно не бе имал добро мнение за нашия пол. Достатъчно е да си спомним едно от
напътствията му: „Като момиче се подчинявай на баща си, като съпруга - на мъжа си,
като вдовица - на сина си! Когато аз бях момиче обаче, се подчинявах на майка си, след
като се омъжих, думата ми се чуваше наравно с тази на съпруга ми, а що се отнася до
последното - макар и вдовица, едничкият ми син бе принуден да ме слуша и до ден
днешен. В много семейства нещата не стояха така. Радвах се, че вече не съм момиче
или млада жена и че синът ми проявяваше достатъчно благоразумие да не подлага
търпението ми на изпитание.
Най-значимата и стъписваща от настъпилите промени бе тази, че сега местното
риболовно дружество се ръководеше от мъже. Колективите продължиха да
съществуват и ние все така се събирахме в пултока, но не друг, а човекът с мегафона
диктуваше кой и колко време можеше да работи. Подобно на събратята му из целия
остров, и нашият началник се опитваше да ни държи в подчинение, ето защо съвсем
не се чувствахме така свободни да бъдем себе си и да определяме бъдещето си както
преди. Председателят на дружеството бе пробвал дори да ни принуди да плащаме
глоби, ако надхвърлехме дневната квота или нарушахме някоя сезонна забрана за улов.
Глоби! В качеството си на водачка бях успяла да го откажа от тези намерения, така
че в нашия колектив не се плащаха неустойки. Като се вземе предвид всичко това: че
бяхме заставени да се подчиняваме на нарежданията на мъже, спуснати отгоре, че
дъщерите ни заминаваха да учат или си намираха работа на сушата и преди всичко,
че законът забраняваше повече от една жена в семейството да изкарва прехраната
си като гмуркачка - не бе учудващо, че броят ни се топеше. Прибавете към това и какво
се бе случило след посещението на президента Пак. След като бе обиколил острова,
той бе достигнал до заключението, че строежът на фабрики и заводи не е
икономически изгоден, но тъй като климатът предлагаше благоприятни условия,
единственият поминък оттук насетне трябваше да бъде отглеждането на местен
сорт мандарини, известни като камгьол. В резултат от това жителите на другата
част на острова, включително множество хеньо, се преориентираха към
овощарството. При първото идване на доктор Парк и екипа му колективите на
острова наброяваха общо двайсет и шест хиляди жени. При завръщането му
миналата година, за да изследва поносимостта ни към кисненето на ръцете в ледена
вода, в силно оределите ни редици бяха останали едва единайсет хиляди гмуркачки.
Единайсет хиляди! Обзаложихме се, че след още пет години ще сме намалели
наполовина, тъй като на много от нас им бе време да се оттеглят от активна работа
поради напреднала възраст.
Лично за мен единствената полза от риболовното дружество бе, че ни позволяваха да
задържим частта от улова, надхвърляща „изискуемата квота“. Ходех да продавам
морските дарове в града. С помощта на тези допълнителни доходи бях успяла да изуча
децата си и да платя разноските за сватбата на Минли. Пак със спестени от
търговията пари възнамерявах да устроя празненства по повод предстоящата
женитба на Кюнсу и годеницата му, момиче, с което се бе запознал на континента,
докато отбиваше задължителната си военна служба. Скоро в дома ни щяха да
заживеят четири поколения: свекърва ми, аз, синът ми и снаха ми и техните деца.
- По-живо! - изкомандва председателят на риболовното дружество в мегафона. -
Вземайте екипировката си и да тръгваме!
Събрахме пособията си и се накачулихме в каросерията на камиона му. Отправихме се
към дока, където ни очакваше голяма моторница. Щом се качихме на борда,
капитанът пое към заливчето, за да остави младшите гмуркачки, след което запори
бушуващите вълни и насочи носа към открито море. След като пристигнахме на
уреченото място, командването премина в мои ръце.
- Внимавайте с теуаците - обърнах се аз към останалите. - Не се отдалечавайте от
моторницата. Стане ли ви студено, излезте да си починете. И моля ви, наглеждайте
се една друга.
Животът на сушата се бе променил, но морето си оставаше същото. Дъх, втори,
трети, гмуркане... В този район водата бе кристалночиста дори и на най-голяма
дълбочина. Черните вулканични скали се открояваха в ярък контраст с бисерния
пясък, който покриваше дъното. Вляво от мен се простираше гора от водорасли,
които се полюшваха грациозно, сякаш полъхвани от нежен ветрец. Както обикновено,
щом започнах да изучавам скалите в търсене на криещи се из цепнатините морски
създания, сетивата ми се обостриха, а земните грижи се разсеяха без остатък.
Четири часа по-късно се върнахме на брега и камионът ни откара обратно в Хадо,
където вече ни очакваха неколцина мъже. Те все така прекарваха деня на селския
площад и наглеждаха бебетата и малките деца, но много от тях бяха поели
допълнителни отговорности и помагаха на жените си по начини, които някога ни се
струваха немислими. Разбира се, ние, гмуркачките, винаги сами сме носили улова си.
Поради факта, че не бяха навикнали на физически труд, обикновено бяха нужни двама
мъже, за да вдигнат пълната мрежа на една-единствена хеньо.
- Когато ни позволявате да ви помагаме - беше ни обяснил председателят, -
производителността ви се повишава.
Разбира се, аз нямах съпруг, а синът ми бе на континента. Днес мрежата ми бе
толкова препълнена, че трябваше да се приведа почти до земята, за да уравновеся
тежестта й. Бремето върху плещите ми - осезаемото, физическо доказателство за
огромния ми труд - бе равносилно на охолство, възможности и обич.
Все още теглехме улова си заедно, но сега продажбите и разпределянето на
припечеленото се надзираваше от председателя. Щом приключихме и с това, аз и
останалите жени се отправихме към пултока, за да се сгреем, преоблечем и да
заситим глада си. Началникът ни прояви достатъчно благоприличие да не ни последва
вътре. Това вече би било прекалено.
- Чух, че Чунли си идва днес - каза Куджа.
- За лятото - отговорих й аз.
- Мисли ли вече за женитба? - попита Кусун.
Положих ръка върху рамото й, осъзнавайки колко трябва да й е тежко да задава
подобни въпроси.
- Знаеш каква е Чунли. Умът й е все в книгите. Късметлийка съм, че Минли вече ме дари
с двама внуци.
- Голяма късметлийка наистина - съгласи се Кусун. - Сега можеш да си отдъхнеш, че
има още едно поколение, което ще се грижи за теб, когато се преселиш в отвъдното.
Излязохме заедно от пултока, но малко след това пътищата ни се разделиха. Поех към
къщата, кацнала на брега недалеч. Тосен, която бе вече на шейсет и девет години,
продължаваше да живее в малката постройка в дъното на двора. Сега обаче я заварих
да приготвя ястия за посрещането на Чунли в голямата кухня. Една от стените на
помещението бе заета от спретнато подредени пръстени гърнета, пълни с домашно
приготвени сосове, пюрета и мариновани репички. В очите ми те бяха златни
кюлчета, които показваха колко далеч бяхме стигнали аз и семейството ми.
- Чунли много обича свинска наденица - каза Тосен. - Нарязала съм я на тънко, за да има
по няколко парченца за всеки.
След толкова дълго съжителство познавах свекърва си отлично и думите й не можеха
да ме заблудят. Завръщането на Чунли след първата година в университета бе голямо
събитие, така че се съгласих да заколим едно от прасетата. Без съмнение щяхме да
оползотворим и последното кокалче от него, но наденицата не бе за Чунли, а за
близнаците. Тосен обожаваше да глези правнуците си.
- Какво още си приготвила? - попитах аз. - И с какво да ти помогна?
- Направих бульон от свински кости, орлова папрат и зелен лук за яхнията. Ако искаш,
добави му малко ечемичено брашно, за да се сгъсти. Само не забравяй да...
- Да бъркам непрекъснато, за да не стане на бучки. Знам.
- Минли трябва да пристигне всеки момент. Обеща ми да вземе костур, за да го
изпечем. А ти, надявам се, си донесла морски дарове.
- Кошница млади морски охлюви. Знам колко ги обича Чунли, особено на скара.
- Тя е най-голямата ни надежда - каза Тосен с усмивка.
Ала, айго, не бе изминал и ден през последните седем години, в който да не ми бе
липсвала! Дори и по времето, когато учеше в основното училище и гимназията, я
виждахме само по специални поводи. Прекарваше ваканциите в града, за да посещава
летните занимания. „Искам да увелича шансовете си да вляза в хубав колеж“ - често
повтаряше тя в редките случаи, когато си идваше. Понякога си мислех, че градът е
разбъркал мозъка й и я е заразил с обсебващия стремеж да се цели все по-високо. За мен
самата бе повече от чудо, че я бяха приели в специалните частни училища, които
посещаваше. Ала причината трябва да е била в дъщеря ми, защото дори и когато си
идваше в Хадо, не проявяваше каквото и да било желание да ме придружи в морето.
Вместо това искаше да я водя в новото риболовно дружество! Централното
правителство бе изпратило книги за учредените от организацията местни
библиотеки, за да могат простите гмуркачки като мен да „повишат грамотността
си“. Но аз нямаше какво да повишавам и този жест ми се струваше по-скоро обиден.
Чунли обаче обичаше тези книги. Бе ги изчела методично от кора до кора. Когато дойде
време да кандидатства, се бе представила толкова добре на входния изпит, че й
отпуснаха стипендия за Сеулския национален университет - най-доброто виеше
училище в страната. Бях колкото изумена, толкова и горда. Дъщеря ми обаче гледаше
на нещата другояче.
- Половината от студентите са изчезнали по време на войната - каза тя, когато
получи уведомителното писмо. - Загинали в битки или изселени на север. И на
континента, също както тук, мъжете са значително по-малко от жените.
Университетите се нуждаят от момичета, които да запълнят местата.
- Положила си големи усилия, за да успееш - бе отговорила сестра й, давайки израз на
онова, което самата аз чувствах. - Не омаловажавай постигнатото, като се държиш
така, сякаш не го заслужаваш.
Не можех да предвидя какво ще се случи в бъдеще, но дори и сега момчетата, които
учеха в прогимназията и гимназията, бяха два пъти повече от момичетата.
Съревнованието помежду им щеше да става още по-ожесточено в горните класове, но
бях решена да сторя нужното, за да могат всичките ми внуци да получат поне средно
образование, а защо не и да следват в колеж или университет, дори това да
означаваше да бъдат далеч от нас през по-голямата част от годината. Понякога
пътят към лелеяната цел минава през страданието.
- Майко! Бабо! - разнесе се гласът на Минли.
Двете с Тосен изтичахме навън.
- Вижте кого срещнах по пътя насам - обяви дъщеря ми.
В едната си ръка носеше куфара на сестра си, а в другата - кошница. До нея стоеше
Чунли. Изглеждаше напълно различно от онзи ден преди девет месеца, когато й
помахах за сбогом от дока. Тогава носеше пола до средата на прасеца и блуза с дълъг
ръкав - и двете ушити от традиционния за острова плат. Косата й се спускаше на две
дълги плитки. Сега бе облечена в рокля без ръкав, чийто подгъв бе много над коляното.
Бе подстригана така, че бре- тонът падаше върху веждите й. Косата й бе порасла още
повече и стигаше почти до кръста й. Четиригодишните й племенници бяха застанали
от двете й страни и я държаха за ръце. На лицето й грееше широка усмивка. И нямаше
голям задник. По този въпрос бях грешала, за което само можехме да бъдем
благодарни.

***

- Не, майко, не мога да дойда - отговори Чунли на предложението ми да ни придружи в

морето две седмици след пристигането си, когато настъпи следващият
благоприятен период за гмуркане.
- Ако се притесняваш заради закона...
- Не се притеснявам. Просто не мога, имам да уча.
- Няма ли да дойдеш поне да се разхладиш?
- Може би по-късно. Трябва да дочета тази глава.
Може би по-късно. Вече знаех какво означава това. Никога. Всеки път се извиняваше, че
има да учи или да пише писма.
За пръв път, откакто бе на дванайсет, се прибираше у дома за толкова дълго, но
нещата не вървяха никак добре. Обичах дъщеря си, но тя не спираше да се оплаква. Не
искаше да излиза с нас в морето, защото нямахме душ и от солта кожата й лепнела.
Отказваше да мие косата си в лагуната, защото от морската вода балсамът й не
действал. Не бе свикнала на работа и нищо не бе в състояние да я накара да стане рано,
за да помогне на мен или баба си, но после се прежалваше да мъкне пълни ведра от
кладенеца, за да може да измие косата си. (Карах я да го прави зад малката къща, за
да не видят съседите как разхищава водата.) Най-голямото мрънкане бе заради
нужника.
- Смърди ужасно! Прасетата се въргалят отдолу, докато вършиш нуждите си! А
буболечките колко са гадни!
Оставаха цели два месеца и половина, преди да дойде време да се връща в Сеул.
- За какво се разказва в тази книга? - попитах я веднъж, мъчейки се да намеря обща
тема за разговор. - Спомняш ли си как ми четеше „Хайди“ едно време? Защо не ми
почетеш и сега?
Тя ме погледна с досада, която премина в тъга.
- Майко, няма да я разбереш. Опитвам се да си помогна с материала за курса по
социология следващия семестър.
Социология. Не за пръв път не разбирах за какво говори.
- Добре - казах аз и се обърнах да си вървя. - Извинявай. Няма да ти преча повече.
- О, майко, не го приемай така! - Чунли остави книгата, прекоси стаята и обви ръцете
си около мен. - Ти извинявай, че реагирах така.
Тя се взря в лицето ми и както всеки път, се стъписах колко много изящните й черти
ми напомнят за тези на баща й. Прибрах няколко немирни кичура зад ухото й.
- Добро момиче си ми ти. Караш ме да се чувствам горда. Учи си спокойно.
Ала вътрешно ми стана болно. Дъщеря ми ми напомняше за морска пяна - носеше се по
вълните все по-далеч и по-далеч и нямах ни най-малка представа как да променя
посоката й, за да я върна при себе си.

***

Узнах какво е социология не от друг, а от Куджа.

- Това е наука, която изследва как хората общуват помежду си. Един наш втори
братовчед от града се занимава с това.
Фактът, че те двете имаха образовани роднини, разбира се, ме изненада, но случката
ми даде и храна за размисъл: явно трябваше да се науча да се приспособявам по-добре
към менящите се условия - нещо, което в морето ми се удаваше напълно
инстинктивно.
- Имаш предвид как общуват помежду си приятелите и близките ли ?
- Сигурно - отвърна тя, - но май по-скоро става дума за отношения като тези в
пултока.
Дни наред размишлявах над думите й. Постепенно в ума ми започна да се избистря
една идея. Когато настъпи вторият период за гмуркане през това лято, предложих на
Чунли да дойде в пултока с мен и баба си.
- Не за да се гмуркаш - обясних й аз, - а за да научиш повече за нашето общество.
Почувствах се на седмото небе, когато се съгласи.
Щом стигнахме в ограждението, тя седна тихо отстрани и започна да слуша какво си
говорим, докато се преобличахме.
- Има ли храна на този плаж? - обърнах се аз към колектива, преди да се отправим към
морето.
Когато в отговор на въпроса ми жените подеха традиционното си перчене - „Повече
храна, отколкото щяха да са камъните из нивите ми, ако имах ниви“, „Повече храна от
литрите бензин, които биха били нужни да напълня резервоара на автомобила си, ако
имах автомобил“, - Чунли започна да нахвърля нещо в бележника си. След като Тосен и
другарките й поеха към плажа, за да събират изхвърлените на брега водорасли,
дъщеря ми се качи с нас в каросерията на камиона, с който ни караха до дока.
Пуснатата й свободно коса хвърчеше във всички посоки. Не покри главата си, както
трябва, дори и в моторницата. Няколко часа по-късно, докато се връщахме към брега,
тя започна да ни разпитва за работата ни, но въпросите й само ме накараха да
изглеждам като лоша майка.
- Нищо ли не си я научила за гмуркането? - попита Куджа.
Когато превъртях годините назад, си дадох сметка, че бях правила опити, но без
резултат. Като по-малка Чунли нито веднъж не бе проявила интерес да изпробва
теуака, който й бях подарила. Никога не ме бе молила да й услужа с водолазната си
маска или да й ушия костюм за гмуркане. На петнайсет вече живееше в Чеджу и не бях
имала възможност да я обуча, както ме бе обучила майка ми на нейната възраст.
Стана ми неловко от жените от колектива, но най-неочаквано дъщеря ми се обади в
моя защита.
- Я не дразнете водачката си! - подметна весело тя. - Трудила се е много, за да ми
осигури този живот. Нима и вие не сте направили същото за дъщерите си?
Естествено, но никое от останалите момичета не бе постигнало толкова много,
колкото нея.
Щом се върнахме в пултока, пристъпихме към обичайните си занимания: да се сгреем,
да си приготвим обяд и да споделим семейните си неволи. Чунли разцъфна пред очите
ми. Любопитството й се пробуди и започна да ни засипва с всевъзможни въпроси за -
както го нарече - матрифокалното ни общество. За пръв път чувахме това
наименование или обяснението му - култура, в която централната роля бе отредена
на жените, - но казаното от нея много ни заинтригува.
- Това значи, че вие вземате решенията в семейството - обясни ни дъщеря ми. - Вие
осигурявате прехраната. Водите хубав, пълноценен живот...
Куджа махна пренебрежително с ръка.
- Ами! Смятаме се за независими и силни, но е достатъчно да послушаш песните ни, за
да разбереш, че ежедневието ни не е никак леко. Много от тях разказват за
трудностите от съжителството с властна свекърва, за тъгата от раздялата с
децата, за несгодите на съществуването.
- Сестра ми има право - обади се Кусун. - Нали знаете: „По- добре да се родиш крава,
отколкото жена“ Колкото и глупав или мързелив да е един мъж, пак си живее по-добре
от нас. Не на неговите плещи лежи отговорността за семейството. Не му се налага
да пере, да върти домакинство, да гледа възрастните или да се бъхти, за да имат
близките му какво да сложат в уста и на какво да легнат. Не се излага на опасности в
морето, не превива гръб на нивата. Единствените му отговорности са да се грижи за
най-малките деца и да наготви.
- На други места нямаше да го наричат мъж, а жена - каза Чунли.
Забележката й ни разсмя.
- Ако бяхте мъже - подкани ни тя, - с какво щеше да е по- различен животът ви?
От първите ми дни като невръстна хеньо разговорите в пул- тока неизменно се
въртяха около мъжете, съпрузите и синовете. Спомних си как веднъж майка ми и
останалите гмуркачки бяха обсъждали дали е по-добре да си мъж, или жена, но
въпросът на дъщеря ми тласна размислите на посестримите ми в нова посока.
Първа взе думата Куджа.
- Ако бях мъж, нямаше пет пари да давам за домакински задачи и задължения. Щях да
си седя под дървото на площада и да размишлявам за възвишени неща.
- Понякога се чудя дали наистина щеше да ми е по-добре да съм на мястото на съпруга
ми - призна Кусун. - Откакто дъщеря ни загина, се пропи. Умолявала съм го да си намери
втора жена и да отиде да живее при нея. Знаете ли какво ми отговаря? „За какво ми е,
като ти и без това ми осигуряваш храна и подслон?“
Знаех историята на всяка от подопечните си. Чий съпруг пиеше, играеше комар или
посягаше на жена си. Когато някоя от тях се появеше в пултока със синини по тялото,
й казвах същото, което се мъчех да убедя и Миджа преди години. Напусни го! Рядко се
вслушваха в съвета ми. Прекалено много се бояха за децата си, а може би и за самите
себе си.
- Мен ако питате, с пиенето и хазарта няма оправия - обади се една от гмуркачките. -
Щом най-малките ми деца пораснаха достатъчно да бъдат наглеждани от по-
големите си братя и сестри, мъжът ми стана напълно безполезен. Беше ми жал за
него, но от друга страна, какво щеше да стане, ако аз бях започнала да пия или да
прахосвам пари на комар?
- В семейството на първия ми мъж се отнасяха с мен като с робиня - призна Янджин. -
Биеха ме и съпругът ми, и свекър ми. Не ви лъжа! Ако ще постъпвам така, не бих искала
да съм мъж. По-добре ми е да съм си жена.
- За тях винаги някой трябва да се грижи - каза една от жените. - Замислете се,
познавате ли мъж, който да живее сам?
Не можахме да се сетим за подобен случай, не и в Хадо. Всички мъже живееха кой с
майка си, кой със съпругата си, кой с друга жена или с децата си.
Най-сетне в разговора се включи и Тосен:
- Не са много мъжете, които ще се оправят без жена, докато жените могат да си
живеят добре и без съпруг.
Дъщеря ми вдигна поглед от записките си.
- От думите ви оставам с впечатлението, че от една страна, твърдите, че вие сте
глави на семействата си, а от друга, признавате, че не е точно така. Когато съпругът
почине, къщата и нивите се наследяват от синовете. Защо трябва мъжете да
притежават цялото имущество?
- Знаеш защо - отговорих й аз. - Дъщерите не могат да изпълняват обредите за
почитане на предците, затова собствеността се наследява от синовете. По този
начин изразяваме благодарността си към тях, задето ще се грижат за нас, когато се
преселим на оня свят.
- Не е честно - каза Чунли.
- Не е - съгласих се аз. - Много от нас изгубиха синове във войната или - тук понижих
глас - по време на инцидента. Това е и причината някои жени да осиновяват момчета.
Но има и други, като мен самата, които купуват ниви и за дъщерите си.
- Купила си ниви за мен? - попита ме Чунли със странно изражение.
До този момент не ми бе хрумвало, че дъщеря ми може да не иска да притежава земя
на острова, че може никога да не се върне в родното си място.
- Не знам защо все разправяте, че съпрузите ви ви отменят в готвенето и грижите за
децата - обади се една от съседките ми. - В нашия дом готвенето, чистенето и
прането се смятат за женска работа. Иначе казано: моя. Затова съм ги научила да
живеят скромно. Ечемичена каша и чорба с мариновани зеленчуци, от мен толкова.
- Много добре те разбирам - съгласи се друга жена. - Мъжът ми все иска ли, иска да е
глава на семейството, ама работата я върша аз. Все едно ми е на гости - така гледам
на него.
- По-добре готованец, отколкото съвсем да останеш без мъж - заявих аз. - Обичах
съпруга си и винаги ще го обичам. Бих дала всичко да можех да си го върна.
- Да, но Чунбу не бе като другите мъже - обади се Кусун. - Израснахме с него и...
- И двамата ми съпрузи не бяха стока - прекъсна я Янджин. - Вторият ми мъж ей
толкова не е направил за мен. Сега, като умря, няма и да се сещам за него. Нито пък за
първия.
- И аз изгубих съпруга си - обади се една от младшите гмуркачки, - но изобщо не ми
липсва. Никога не е помагал в семейството. Не можеше да се гмурка. В морето, където
ние всеки ден се изправяме срещу смъртта, мъжете са напълно безпомощни.
- Не бива да сте толкова сурови. - За момент се замислих как да се изразя, за да ме
разберат по-добре. - Времената се менят. Вижте сина ми Кюнсу. Даже не ми е искал
разрешение да се ожени. Бъдещата му съпруга не е хеньо. Обичам го и знам, че всяка
една от вас милее за синовете си. Момчетата порастват и стават мъже.
- Истина е - съгласи се Куджа. - Обичам синовете си.
- Много страдах, когато изгубих Уансун - призна сестра и, - но ако нещо се случи с някого
от синовете ми, няма да го преживея.
- Аз пък уча правнуците си да готвят - похвали се Тосен.
- Вече?
- Никога не е твърде рано! - отговори тя. - Показвам им как се прави каша.
- И аз!
И ненадейно разговорът потече в друга посока. Сега жените се надпреварваха да се
хвалят със синовете и внуците си. Чунли продължаваше да си води записки, но не бях
сигурна, че точно на такива сведения се бе надявала. Аз самата се чувствах дълбоко
смутена. Дъщеря ми ме бе накарала да видя нещата от нов ъгъл. Живеехме на остров,
покровителстван от женски божества: богиня на раждането, богиня на починалите
деца, богиня на семейното огнище, на морето и на какво ли още не. Боговете от своя
страна бяха просто техни спътници и съпрузи. Най-могъща от всички бе баба
Солмунде - самото въплъщение на острова. За най-великата жена от плът и кръв
несъмнено смятахме Ким Мандок, благодетелката, избавила народа ни по време на
най-страшния глад. Черпехме вдъхновение и от измислени героини. Хайди бе любима на
всички ни. Колкото и силни да бяхме обаче, на каквито и велики дела да бяхме способни,
никоя от нас нямаше да застане начело на риболовното дружество или да спечели
място в селския съвет.

***

Настъпи август, а с него и времето за прибиране на реколтата от сладки картофи.

На първия ден Чунли дойде да ни помага на нивата. Издържа точно един час, след което
се настани в сянката на каменния зид и извади от раницата си транзистор и
бележник. Пусна си някаква музика. Ааа! Направо ми наду главата, но поне държеше
гарваните надалеч. Тя започна да нахвърля нещо върху един лист. Сигурно поредното
писмо.
- Сега пък на кого си се разписала? - попитах я аз.
- На един приятел в Сеул.
Тосен ми отправи многозначителен поглед. Не бе коментирала нищо, но виждах, че
поведението на Чунли не й се нрави.
- Все пишеш ли, пишеш - продължих аз. - Ходиш до пощата да пускаш писмата, но така
и не съм виждала да получаваш отговор.
- Защото всички са много заети - отговори дъщеря ми, без да вдигне поглед от
бележника си. - Сеул не е като Чеджу. Чарът му е в това, че просто няма как да ти е
скучно. Навсякъде изобилства от култура, история и изкуство.
Когато бе малка, понякога любознателността й ставаше причина да се забърква в
неприятности, но именно благодарение на това свое качество бе успяла да постигне
толкова много. Би трябвало да съм във възторг от успехите й, ала изпитвах само
тъга.

***

После някак твърде бързо - макар в много отношения да ми се видя цяла вечност -
дойде време Чунли да се върне в университета. Двете с Тосен й приготвихме сушена
риба, сладки картофи и гърнета с кимчи, които да вземе със себе си в общежитието.
Сложих й и плик с пари за книги и учебни пособия и дори боядисах повторно една от
туниките й и чифт панталони, за да стане платът по-здрав. Сторих го, при все че
нещо ми подсказваше, че дъщеря ми за нищо на света не би облякла подобни дрехи в
Сеул.
Когато влезе в стаята, Чунли бе вече облечена за път с бяла блуза без ръкави и някакво
подобие на дреха, което, както вече знаех, се наричаше „минипола“. Думите, с които
сега се обърна към мен обаче, ме стъписаха повече от всичко, което бе казвала или
правила през целия си престой:
- Майко, преди да тръгна, ще ме заведеш ли в дома на Йочан?
Поех си дълбоко дъх с надеждата да укротя бесния пулс на сърцето си, след което
попитах:
- Как ти хрумна пък това?
Тя сви рамо.
- Ходиш у тях всеки ден. Реших, че може да ме вземеш със себе си.
- Това не е отговор на въпроса ми.
Чунли извърна глава, за да избегне изпитателния ми поглед.
- Йочан ме помоли да взема нещо от там.
Тосен изсъска през стиснати зъби. Очите ми се впиха в лицето на дъщеря ми, но реших,
че е по-добре да подбирам думите си.
- Виждаш се с Йочан?
- Познаваме се от деца - каза тя, сякаш не го знаех.
- Той и майка му отдавна не живеят тук.
- Срещнахме се случайно в Сеул.
- Много съм изненадана, че изобщо сте се познали след толкова време - признах аз, като
се мъчех гласът ми да звучи спокойно.
- Видях го един ден в университета. Веднага се познахме. Покани ме на ресторант
заедно с майка си...
- Миджа...
- Много са мили с мен. Той следва във Висшето търговско училище, в моя университет...
- Чунли, не ме наранявай така.
- Не те наранявам. Приятели сме. Това е. Понякога ме водят на вечеря.
- Моля те, спри да общуваш с тях.
Умът ми не побираше как се бе стигнало дотам да трябва да я умолявам за подобно
нещо.
Тя впери в мен поглед, в който личеше раздразнение и безпомощност.
- Ти самата ходиш в къщата им всеки ден.
- Това няма нищо общо.
- „Дълбоките корени остават преплетени под земята“ - изрече тя. - Майката на Йочан
казва, че това се отнася и за вас двете, и май е права.
- Нищо, нищичко не ме свързва с Миджа - изрекох аз, но сама знаех, че това не е истина.
И до днес нямам представа защо изпитвах такава непреодолима потребност да ходя
в дома й, но нещо ме теглеше неустоимо натам ден след ден. Поливах цветята, които
бе оставила. Миех пода, когато се покриеше с мръсотия. Всяка година ходех до града,
за да проверя дали данъците на имота са платени. (В интерес на истината - бяха.)
Ако един ден Миджа се върнеше, щях да бъда готова. Засега обаче трябваше да убедя
Чунли да преустанови контактите си с нея и сина й.
- Ще се чувствам много по-спокойна, ако знам, че няма да се виждаш с тях. Можеш ли
да ми обещаеш, че ще ме послушаш?
- Ще се постарая.
- Каза същото и преди години, когато си счупи ръката, а ето че пак водим този
разговор.
В очите й припламна искра на непокорство, но въпреки това каза:
- Обещавам. Доволна ли си? Сега ще ми позволиш ли да взема това, за което ме помоли
Йочан? Казах му, че ще му го занеса. След това...
- За какво става дума?
- Не знам точно. Обясни ми, че се намира в сандък до стената във всекидневната.
Познавах всяка вещ в къщата. Онова, което се намираше в сандъка, принадлежеше не
на Йочан, а на Миджа. Книгата на баща й.
- Нали си даваш сметка - продължи дъщеря ми, - че откакто съм тук, можех сто пъти
да отида да го взема и сама. Не ми е нужно позволението ти.
Но това не бе истина, защото, ако нещо изчезнеше, щях да забележа веднага.
- Направих го от уважение към теб - каза тя настоятелно.
Имах нужда да й вярвам.
- Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре. Ела, ще те заведа.
Чунли ме възнагради с бащината си усмивка.
Ала това не можа да изцели раната, която ми бе нанесла. През последните години,
откакто бях принудена да приемам заповеди от председателя на риболовното
дружество, винаги ме бе утешавала мисълта, че правя това, за да осигуря на дъщеря
си най-доброто образование. Чунли бе умна и амбициозна. Знаеше неща, които за мен
винаги щяха да си останат непонятни. Сега обаче прозрях една нова реалност: Можеш
да сториш всичко за дъщеря си. Да я насърчаваш да чете и да пише домашните си. Да й
забраниш да кара колело, да се смее прекалено или да се среща с някое момче. Току-що я
бях помолила да обещае, че няма да се вижда с Йочан и Миджа, и тя, макар и неохотно,
ми се подчини. И все пак понякога всичко, което правим, е също толкова безсмислено,
също толкова безпредметно, като да крещиш срещу вятъра.

Гост за сто години

1972-1975 година

- Седни, седни! - подканих аз американските войници на заваден английски и сама

клекнах сред ведрата, пълни с морско ухо, морски краставици, асцидии и морски
таралежи.
Носех и кошница с картонени чинии, пластмасови лъжици и салфетки. Мъжете, които
ме наобиколиха, трябва да бяха редоваци на служба във Виетнам, отскочили до Чеджу
по време на отпуска. Видяха ми се млади, макар някои от тях да имаха онзи изтерзан
поглед, който ми бе добре познат. А може би бяха просто пияни. Или дрогирани.
- Какво ще ни предложиш днес, бабче? - попита местното момче, което войничетата
бяха наели, за да ги разведе из острова.
- Асцидия - женшенът на морето. Дава сила на мъжа там долу.
Гидът преведе думите ми. Неколцина от американците се разсмяха. Един поаленя
като рак, а други двама се престориха, че ще повърнат. Ех, мъже... пък и млади, какво
да ги правиш! Дори когато им е неловко, все се съревновават. Можех да спечеля добре
от това. Бръкнах във ведрото и извадих една асцидия.
- Виж я, ще речеш, че е камък - заговорих аз едновременно с момчето, което тихичко
предаваше думите ми на английски. - Погледни по-отблизо. Покрита е с морски мъх.
Сега вече прилича ли ти на нещо? - Разпорих животното откъм долната страна и го
разстлах пред тях. - На какво ти прилича, а? На женски полов орган! Ами да! - Преминах
на английски: - Яж!
Войникът, който се бе изчервил, сега придоби пурпурен цвят, но изяде асцидията.
Другарите му започнаха да го тупат окуражително по гърба и да му подвикват нещо
неразбираемо. Налях домашно оризово вино в черупки от морско ухо. Мъжете ги
вдигнаха към устните си и изгълтаха бялата течност. През това време накълцах на
ивици няколко морски охлюва, които те енергично започнаха да топят в купичката с
лют сос. Щом ометоха всичко, им посочих живия октопод, свит на кълбо на дъното на
едно от ведрата. Ухилих се широко, налях още оризово вино по черупките и ги подканих
да пийнат. Наблюдавах с интерес как се нахъсват взаимно. Най-сетне местното
момче съобщи:
- Ще го опитат.
Не след дълго в чинията вече се гърчеха и потръпваха нарязаните пипала.
- Внимавайте! - предупредих ги на английски, след което преминах на родния си език: -
Парчетата, които мърдат, са още живи. Тези смукала могат да се впият в гърлата
ви. А и както сте подпийнали, не знам... не искам да се задавите и да умрете.
Последваха окуражителни подвиквания. Още оризово вино. Скоро от октопода не
остана и помен. Тези мъже бяха толкова различни от всички, които бях срещала,
когато работех в чужбина. Спомних си онзи път, когато корабният готвач се спусна
по въжената стълба, за да огледа улова ни, и отказа всички морски дарове, които му
предложихме, освен единственото, което му се стори разпознаваемо: рибата.
Сега най-високият измъкна купчинка пощенски картички и ги показа на приятелите
си, които закимаха одобрително. После ми подаде една от тях, посочи я и от устата
му се изля порой английски думи.
- Кажи ни, бабче - попита момчето, което превеждаше каквото успееше, - къде могат
да намерят момичета като тези?
Разгледах картичката, на която се виждаха няколко млади жени в предизвикателни
пози. Имаха хубави тела със стегнати крака и ръце. Носеха прилепнали костюми за
гмуркане, а косите им се спускаха свободно по голите им рамене. Централното пра-
вителство бе решило да превърне традициите ни в туристическа атракция, в
резултат от което бяха започнали да ни рекламират като „сирените от дълбините“
и „русалките от Изтока“. Нямах представа кои са момичетата от картичката, но бях
доволна, че не са в моя колектив.
- Кажи им, че съм хеньо - подканих аз младежа. - Кажи им, че съм най-добрата хеньо на
острова!
Това тутакси попари въодушевлението им. Макар да изглеждах добре за възрастта
си, бях вече на четирийсет и девет. Оставаха ми само шест години, преди да се
оттегля от работа в морето.
Тази сцена се повтаряше всеки съботен следобед. След като се приберях у дома с улова,
Минли ми помагаше да се натоваря на автобуса за града, където си избирах някой ъгъл
в близост до района с баровете и момичетата и изваждах стоката си. На импро-
визираната ми сергия се спираха основно американски войници. Много от тях караха
тук отпуска си от фронта и оползотворяваха времето, като се спускаха с въжета по
отвесните крайбрежни скали, плуваха из морските ни стопанства или изкачваха
планината Хала. Имах и други клиенти. Служеха в Корпуса на мира, но според
ширещите се слухове всъщност работеха за американското правителство и мисията
им бе да държат под око дейността на „червените“. Бе трудно да се каже къде свършва
истината и започват клюките, но всички те бяха толкова млади и неопитни, че ня-
маха нищо против, когато буквално загребвах с лъжица хайвера от морски таралеж
и го пъхах в отворените им усти, сякаш бяха невръстни пиленца.
След като им продадох и последната си стока, войниците се заклатушкаха към един
бар надолу по улицата. Изхвърлих останалата вода, наслагах ведрата едно в друго и
се упътих към автобусната спирка. Минах покрай няколко жени в прилепнали рокли.
От време на време към тях нехайно се приближаваха мъже с пуснати над
панталоните фланелки и ги заговаряха. Понякога приказките прерастваха в сделка,
но в повечето случаи момичетата продължаваха по пътя си, без да обръщат внимание
на напористите задиряния.
На младини, когато напускахме дома си, за да работим из чужди морета, градът ми се
виждаше далеч по-модерен от Хадо. Все още бе така. В Чеджу се провеждаше най-
големият петдневен пазар на острова, където се предлагаше от пиле мляко, но
улиците му изобилстваха и от сергии за сувенири, фотографски ателиета, салони за
красота и магазинчета за техника, в които се продаваха и ремонтираха тостери,
вентилатори, лампи и какво ли още не. Наред с фучащите автомобили, мотоциклети,
камиони, автобуси и таксита си пробиваха път теглени от коне и магарета каруци и
носачи с препълнени догоре ръчни колички. Въздухът бе пропит от цигарен дим и
миризмата на парфюм, бензинови пари, оборски тор и изгорели газове от дизелово
гориво. Стичащите се по откритите улични канавки нечистотии все така се изливаха
направо в пристанищните води, по чиято повърхност плуваха петролни петна,
бълвани от корабите, докато чакаха товарите им от риба да поемат към
консервните фабрики. Уличките се пръскаха от барове, в които се предлагаха местно
оризово вино, бира, печено месо и момичета. На минаване покрай тези места винаги
внимавах, защото клиентите обичаха да хвърлят на улицата пилешки, свински и
говежди кости, които бедните дечурлига тутакси се спускаха да съберат.
Когато се качих на автобуса, слънцето бе вече залязло. Оттатък прозорците
примигваха безчет светлинки, които се простираха сякаш до безкрая: от кафенетата
и жилищните постройки, през пристанището отвъд тях, до корабчетата за улов на
калмари и скариди, които осейваха водите чак до линията на хоризонта, там, където
океанът се сливаше с обсипаното със звезди небе. Предната година пътят, който
опасваше острова, бе асфалтиран и сега пътуването бе бързо и гладко. Слязох в Хадо
и се запътих по уличките към къщи. Тук-таме блещукаха газени лампи, но ня-
когашното спокойствие бе безвъзвратно отминало. Свикнали да икономисват,
хората предпочитаха да пестят от електричеството, като рядко включваха
осветлението и предпочитаха да слушат радио или музика на домашния си грамофон.
Данданията достигна до слуха ми, преди да съм наближила къщата. Изпуснах тежка
въздишка. Чувствах се уморена и не ми се занимаваше с никого, камо ли с цяла тълпа.
Влязох през портата и се озовах насред претъпкания с народ двор. Приятели, съседи,
познати и непознати бяха насядали по земята с гръб към мен. Новите плъзгащи се
врати на голямата къща бяха широко отворени. На пода на стаята, която се виждаше
оттук, се бяха разположили още хора. Очите на всички бяха приковани от телевизора,
сякаш бе киноекран. Гостите си бяха надонесли и храна - елдени питки с настъргана
ряпа, яхния с гарнитура от оризови топки, риба в пикантен червен сос и пържени люти
чушлета. Картината бе черно- бяла и доста размазана, но въпреки това на мига
разпознах сериала, който се излъчваше в момента. Дали пък тази вечер шерифът
Дилън нямаше най-после да целуне госпожица Кити? Сред множеството от лица
забелязах Минли с мъжа й, близнаците - вече на осем годинки, и двете й дъщерички - на
пет и на две. Съпругът й разтриваше гърба й. Петото им дете трябваше да се роди
след шест седмици и вече й бе трудно да стои по цял ден права в магазинчето за
сувенири на хотела, където работеше. Сега те бяха обитателите на голямата къща.
Внимателно си проправих път през тълпата от хора до малката постройка, която аз
и Тосен, двете вдовици, деляхме през последните години. Прибрах ведрата и натъпках
припечелените през деня пари в тенекиената кутия, в която държах спестяванията
си.
- Пак са опикали целия двор - обади се свекърва ми укорително, когато приключих.
- Другия път им кажи да използват нужника.
- Да не мислиш, че не съм им казала?
Освен че бяхме първото семейство в Хадо, което се бе сдобило с телевизор, домът ни
се оказа сред най-рано облагодетелстваните от начинанията, предприети в рамките
на Семол ундон - Движението за ново село - чието начало режимът бе поставил
наскоро. Дадоха ни да разберем, че ако искаме да насърчаваме туризма, островът
трябва да бъде модернизиран. Планът включваше прокарването на вътрешна
канализация, електричество и телефон, изграждането на асфалтирани пътища и
откриването на пътнически авиолинии, които да свързват Чеджу със света. Наред с
всичко останало това означаваше подменянето на сламените покриви с такива от
керемиди или гофрирана ламарина. Бе ни обяснено и че туристите няма да останат
във възторг от традиционния за острова затворен стопански цикъл, поради което
трябваше да се разделим с кочините нужници. Никой цивилизован човек нямаше да
иска в носа да го блъска смрадта на прасета, а още по-малко - да върши нуждите си,
клекнал над лакомите им зурли. Не познавах семейство, което да имаше желание да се
обородува с новия вид тоалетни, и докато бях в състояние, щях да продължа да
оказвам отпор. Главоломното въвеждане на толкова много промени ни плашеше и
подриваше основите на бита, вярванията и традициите ни.
- Едно време разглези децата си, а сега с тази телевизия глезиш и внуците си -
измърмори Тосен.
Укорът й не бе безпочвен. Да, истина бе, че давах по лъжичка захар на близнаците и
дъщеричките на Минли всеки път, когато ги видех, което означаваше всеки ден. Не ми
се свидеха лакомствата, щом бяха за внучетата ми, но телевизията наистина се
оказа грешка.
- Погледни го от друга страна - казах аз. - Имаш щастието да виждаш правнуците си
всеки ден и си в достатъчно добро здраве да можеш да им се радваш. Не всяка жена на
твоята възраст може да се похвали с това.
За своите седемдесет и три години Тосен се намираше в забележителна форма.
Плитките й бяха посивели, но от тялото й все още се излъчваше сила. Въпреки че
отдавна бе прехвърлила пределната възраст от петдесет и пет години, тя отново бе
започнала да се гмурка с колектива. Това бе в разрез със закона, според който само една
жена от домакинство можеше да упражнява занаята, но председателят на
риболовното дружество си затваряше очите от време на време. Истината бе, че се
нуждаехме не само от нея, но и от останалите пенсионирани хеньо, понеже липсваха
млади момичета, които да попълнят орехавелите ни редици. По времето, когато баба
ми бе жива, подобно нещо би било по-немислимо и от това децата да се глезят със
сладки неща.
- Утре е голям ден - напомни ми тя. - Кажи на всички да си вървят.
- Права си - съгласих се аз. - Но мисля първо да отида за малко при тях.
- Ама че си и ти!
Взех няколко мандарини от купата с плодове и ги пъхнах в джобовете си. После си
запроправях път през тълпата на двора и най-сетне се добрах до голямата къща.
- Бабо!
- Бабче!
Седнах с подгънати под тялото крака, като наместих задните си части между
ходилата. Момичетата се покатериха в скута ми, а близнаците се сгушиха от двете
ми страни.
- Носиш ли ни нещо? - попита по-голямата ми внучка.
Извадих една мандарина от джоба си и отделих кората й така, че да остане цяла. След
това върнах обелката в първоначалната й форма и я поставих на земята. Децата
обожаваха този номер. Дадох им по две резенчета и повторих действията си още три
пъти.
Каква късметлийка бях да имам такива прелестни внучета и какво щастие, че Минли
се омъжи за учител - като баща й - и че той преподаваше в Хадо. Разбира се, Кюнсу и
семейството му ми липсваха. Когато ни извести, че ще се жени, реших, че сватбата
ще се състои тук. След като богинята го доведе обратно у дома обаче, се оказа, че той
и избраницата му, момиче от континента, вече са сключили брак. Нямаше обсъждане
на съвместимостта на рождените им дати или допитване за благоприятните дни за
церемонията. Естествено, засегнах се, но ми мина в момента, в който видях снаха си -
по това време вече в напреднала бременност. След завръщането им в Сеул им се роди
момченце и аз, разбира се, бях щастлива, че съм благословена с още един внук. Сега
очакваха второто си дете, а Кюнсу работеше в компанията за електроника на тъста
си. Щеше ми се единственият ми син да не живееше толкова далеч от дома, но нямах
думата.
Най-много тъгувах за Чунли. Бяха минали четири години, откакто следваше в
столицата. През есента й предстоеше да започне специализация във Висшето училище
по обществено здраве към Сеулския национален университет. В момента я очаквахме
да си дойде за няколко дни. Краткото съобщение, което бе изпратила на Минли,
гласеше: „Имам изненада за всички ви.“ Предполагах, че е спечелила поредното си
отличие.
- Имаш ли още мандаринки? - попита петгодишната ми внучка.
Обърнах джобовете си, за да покажа, че са празни. Тя разочаровано прехапа долната си
устна. Целунах я по челцето.
Тосен бе права. Наистина ги бях разглезила. И те като родителите си бяха свикнали
да получават всичко наготово - бях ремонтирала двете къщи, за да отговарят на
новите законови норми, купувах им триколки и велосипеди, подарих им телевизор, за
да са осведомени какво става из страната и по света, и всичко това ги бе направило
мекушави. В днешно време децата искаха животът им да е лек. Не притежаваха и
половината от физическата и емоционалната сила на баба си или прабаба си. Въпреки
това ги обичах и бих пожертвала всичко за тях дори ако това означаваше да кисна на
някой ъгъл и да продавам морски дарове на американските войници.
Бях вдовица от двайсет и три години, но се смятах за щастлива жена. Притиснах
близнаците в прегръдката си и те изпискаха, но никой не възрази срещу глъчката.
Погледите на всички бяха приковани от пукотевицата на екрана.
 ***

Следният ден ни зарадва с добър улов. Тръгнах си последна от пултока и вече

прекосявах плажа по посока на дома ни, когато, подскачайки по неравностите, по
крайбрежния път се зададе мотоциклет и не след дълго спря на вълнолома. Караше го
мъж с черно кожено яке и каска, която скриваше лицето му. На мястото зад него,
прихванала го през кръста, седеше Чунли. Тя ми помаха и извика:
- Майко! Аз съм! Дойдох си!
После скочи от мотоциклета, спусна се по стъпалата и се затича по плажа към мен.
Дългата й черна коса се развяваше свободно зад нея. Късата й блуза плющеше на
вятъра. Щом се приближи, дъщеря ми спря и се поклони.
- Мислех, че ще пристигнеш по-късно - казах аз. - Автобусът...
- Наехме мотоциклет. Ние...
Първоначалното й въодушевление се изпари и тя застина така неподвижно, че на мига
ме обзе безпокойство.
- Ние?
Чунли взе ръката ми в своята.
- Ела, майко. Нямах търпение да ти съобщя. Толкова съм щастлива!
Дланта й бе мека и топла, но гласът й звучеше прекалено сериозно и в него нямаше и
помен от радост.
Погледът ми не се откъсваше от мъжа на мотоциклета. Не бе нужно да сваля
каската, за да го позная, защото бе спрял на почти същото място, откъдето, обкрачил
новия си велосипед, преди много години бе наблюдавал какво правим на плажа с доктор
Парк и екипа му. Щом изрекох името му наум, изпитах чувството, че пропадам
отвисоко - толкова главоломно и с такава сила, че за секунда светът потъна в мрак.
Примигнах няколко пъти в усилие да задържа светлината. Горе на пътя Йочан спусна
степенката на мотоциклета, след което свали каската си и я окачи на кормилото. Не
ни изпускаше от поглед. Когато се приближихме, той постави длани на бедрата си и
ми отправи дълбок поклон. После, без да поздрави или да подхване разговор, обяви:
- Дойдохме да ви съобщим, че ще се женим.
Неизбежността на този момент изглеждаше толкова очевидна и предсказуема и при
все това - непоносима. Известно време, може би твърде дълго, не можех да реша какво
да кажа. Най-сетне се обадих:
- Какво мисли майка ти за това?
- Можете да я попитате сама - отговори той. - Пътува насам с такси.
Изведнъж изпитах чувството, че съм потопена в желатин и не съм в състояние да
сторя нищо, освен да наблюдавам как той се извръща към мотоциклета и започва да
го бута по последните няколко метра до къщата, следван от Чунли.

***

Настанихме се двама по двама: аз и дъщеря ми от едната страна, Йочан и майка му -

с лице към нас. Върху малкия поднос, поставен на земята помежду ни, бяха наредени
чаши за чай. Чувах плача на внучките си откъм малката къща в другия край на двора,
където Минли ги бе завела, за да можем да проведем разговора си на спокойствие. Не
бях виждала Миджа от единайсет години. Щом влезе, забелязах, че накуцването й е
много по-силно от преди и й се налага да се движи с помощта на бастун. Изглеждаше
много по-възрастна от мен, при все че би трябвало да е водила по-лек живот. Дрехите
й висяха като на закачалка. Косата й бе напълно посивяла. Когато надникнах в очите
й, съзрях бездънни кладенци, пълни със страдание. Но това не бе мой проблем.
- Не сме се допитали до звездите, за да определим дали двамата са подходящи един за
друг - започнах аз, като се стараех думите и поведението ми да излъчват ледена
официалност. - Не сме потърсили услугите на сватовница. Никой не е искал позволение
от семейството ни...
- О, майко, никой вече не прави така...
- Не е определяна среща за обявяване на годежа - прекъснах я аз с властен тон.
- Тогава нека годежът се състои днес - каза Миджа.
Обърнах се към дъщеря си:
- Не знаех, че вече мислиш за женитба.
- Двамата с Йочан се обичаме.
Дори нямах представа откъде да започна.
- Преди четири години те помолих да ми обещаеш, че повече няма да се виждаш с него.
Не само че си нарушила обещанието си, но и си запазила тези... - поколебах се в търсене
на подходящата дума - ... отношения в тайна от мен, твоята майка.
- Знаех как ще реагираш - призна Чунли. - А и трябваше да съм напълно сигурна в
чувствата си. Не исках да ти причинявам болка.
- Няма да позволя това да се случи.
- Щастливи сме - каза тя. - Обичаме се.
Дъщеря ми можеше да бъде много опърничава, но нямах намерение да отстъпя за нищо
на света. Можех да използвам случая и да изровя от миналото грозната клюка за
Йочан и Уансун, но дори и аз не вярвах в истинността й, затова пристъпих направо
към най-солидния си аргумент.
- Как може да проявяваш подобно неуважение към паметта на баща си...
- Съжалявам, но аз дори не помня баща си.
Болката бе непоносима. Притворих очи, неспособна да удържа страховитите образи,
които нахлуха в съзнанието ми като през отприщен бент. Колкото и да се мъчех да
им противостоя, всяка подробност се открояваше така ярко и отчетливо, сякаш
онези далечни събития отново се разиграваха пред очите ми: Миджа докосва ръката
на съпруга си... Йочан в моряшкото си костюмче... Главата на съпруга ми в мига, в
който куршумът се забива в нея... Виковете на Юри... Малкото ми момченце, понесено
за крака от войника... Не, не можеше да има лек и забрава.
Миджа тихо прочисти гърлото си и това ме накара да отворя очи.
- Имаше време, когато двете с теб мечтаехме за този ден. - Тя си позволи едва
забележима усмивка. - Въпреки че плановете ни бяха за Минли и Йочан. И все пак той
дойде. Поговорката гласи: „Зетят е гост за сто години“, което значи - завинаги. Време
е да загърбиш гнева си, за да могат децата ни, които не носят вина за миналото, да се
оженят. Би ли приела синът ми да стане част от семейството ти, да бъде твой гост
за сто години?
- Аз...
Тя вдигна ръка да ме прекъсне.
- Както каза и дъщеря ти, двамата не се нуждаят от позволението ни. Можем само
да уважим желанието им. Нямах намерение да се връщам тук, но го сторих, защото
Чунли иска да бъде със семейството си в сватбения си ден. Направила съм постъпки да
се бракосъчетаят в католическата църква в Чеджу.
От гърдите ми се изтръгна стон. Християнството бе пуснало здрави корени на
острова, но последователите му се бяха оказали по-фанатични противници на
шаманизма и от властите. Чунли сведе глава и пръстите й се стрелнаха към малкото
разпятие, което висеше на шията й. Бях толкова стъписана от присъствието на
Йочан и последвалата поява на майка му, че тази подробност се бе изплъзнала от
вниманието ми. Сякаш не й стигаше, че ме наранява, ами бе загърбила и традициите,
които семейството ни отстояваше от векове. Това вече не можех да понеса.
Някогашната ми приятелка продължи с невъзмутим тон:
- Церемонията ще бъде последвана от тържество и угощение тук в Хадо.
Негодуванието ми избликна с все сила:
- Отне ми толкова много! Трябваше ли да посегнеш и на Чунли?
- Майко!
- Може би ще бъде най-добре разговорът да продължи на четири очи - каза Миджа в
отговор на избухването на дъщеря ми.
- Но ние искаме да останем - възрази Йочан. - Искам да я накараме да разбере.
- Повярвай ми - добави тя меко, - така е по-добре.
Двамата едва бяха излезли, когато неканената гостенка поде отново:
- Така и нищичко не разбра през всички тези години, нали? Живееш, вкопчена в
обвиненията и ненавистта си, и дори веднъж не ме попита какво всъщност се случи.
- Не бе нужно да питам. Видях всичко с очите си. Онзи войник нарочно избра сина ми...
- Мислиш ли, че минава и ден, в който станалото да не оживява в съзнанието ми? Този
момент е като прогорен в паметта ми.
Тя действително изглеждаше измъчена, но какво означаваха думите й? Замълчах в
очакване да чуя какво още има да ми каже.
- След онзи мой пристъп на малодушие изпитвах потребност да изкупя греховете си -
рече Миджа най-сетне. - Когато съпругът ми започна да пътува и осъзнах, че няма да
му липсвам - по лицето й пробяга мимолетно чувство, но тя побърза да го прикрие,
преди да успея да го разчета, - реших да се върна в Хадо. Надявах се да мога да ти бъда
от помощ.
- Каква ли пък помощ съм видяла от теб!
- Наложи се да чакам дълго. Бях започнала да губя надежда. После се случи нещастието
с Уансун.
- Видях те на церемонията. Присъствието ти не бе желано от никого.
- Може да е било нежелано от теб, но духовете на близките ти искаха да бъда там.
Думите им бяха предназначени за мен.
- Грешиш, говореха на мен - поправих я аз.
- Преиначаваш събитията, защото, когато ме погледнеш, не виждаш друго освен
източник на злини. - Невъзмутимото й спокойствие предизвикваше у мен тъкмо
обратния ефект. Миджа вероятно долови това, защото гласът й продължи да
нарежда все така тихо и непреклонно, сякаш се опитваше да приспи съзнанието ми и
да ме накара да й повярвам: - Спомни си какво точно се случи. Шаманката изпадна в
транс. Първа заговори Юри...
- Да, заговори на мен! Толкова дълго бях чакала тя и останалите да откликнат на
молбите ми.
- Но го сториха едва когато и аз бях там. - Вероятно доловила обзелото ме съмнение,
Миджа продължи: - Оттогава не са ти се явявали, нали?
Главата ми запулсира, докато премислях думите й. Не, това не можеше да е истина.
- Всеки от тях каза едно и също - продължи тя меко. - Че са намерили опрощение. За
кого, ако не за мен, можеше да е това послание?
„Без вина ме убиха, но аз намерих опрощение?
Разтреперих се. Може би имаше право.
- Щом дори тези, които изгубиха живота си, са успели да ми простят, защо ти не
можеш? - попита ме тя.
- Не би могла да разбереш, защото не си преживяла това, което преживях аз.
- Не мисли, че не съм страдала достатъчно.
Подозирах, че иска да я попитам какво има предвид, но не възнамерявах да й угодя.
Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Най-сетне Миджа проговори:
- Въпреки че отказваш да го приемеш, не съм спирала да търся начини да изкупя вината
си. Когато Чунли спечели състезанието, господин О се обърна за помощ към мен...
- Не е вярно...
- Истина е. Обясни ми, че са я приели в отлично училище в града, но че името й фигурира
в системата на виновните по асоциация. Отпътувах за континента, за да се срещна
със съпруга си. Казах му, че съм готова да направя каквото поиска, стига да се погрижи
Чунли да получи мястото. Припомних му колко много му помогнахте ти и
семейството ти, докато се възстановяваше след бягството си от север. Знаеш ли,
белезите му така и не бяха заздравели - не само телесните, но и душевните.
- Но в онзи ужасен ден той дори не си помръдна пръста, за да спре...
- Изобщо не е знаел, че сте там, а и събитията се развиха мълниеносно. Когато научи...
Бе ми посягал и преди, но не и както тогава. Наложи се да вляза в болница. Прекарах
там няколко седмици, затова не можах да те потърся веднага. Повечето от нараня-
ванията се излекуваха, само бедрото ми не успя да се възстанови.
- И трябва да те съжалявам?
Крайчетата на устните й се извиха в почти незабележима усмивка.
- Единственото, което има значение, е, че Санмун обеща да уреди Чунли да бъде
заличена от регистрите, за да може да постъпи в училището. В замяна на това
трябваше да се върна в Сеул и отново да заживея под един покрив с него. Само така
можел да заличи петното, което - както се изрази - моите действия бяха хвърлили
върху доброто му име. Приех условията му, което означаваше да продължа да търпя
да се отнася с мен както в онзи първи ден, когато се запознахме. Разбира се, нямах му
доверие, затова изчаках в Хадо, докато господин О потвърди, че Чунли е приета и
записана в училището.
Не проумявах какво очаква от мен. Съжаление? Може би по своему наистина я
съжалявах, но това, което ми бе разказала току- що, я срина още повече в очите ми.
Щом собственият й съпруг я винеше...
- След този случай - продължи тя, нарушавайки поредната неловка пауза - продължих
да й помагам, доколкото бе по силите ми. Двамата с Йочан ходехме да я виждаме,
когато гостувахме на родителите на Санмун в Чеджу. А когато тя дойде да следва в
Сеул...
- Накарала си Йочан да я издири.
- Нищо подобно! Бяха се срещнали случайно в университета. Не съм очаквала да се
влюбят един в друг, но ето че се случи. Видях го изписано на лицата им още първия път,
когато я доведе на гости в апартамента ни. Нима наистина не разбираш, че така е
било писано?
- Нима католиците вярват в съдбата? - попитах я аз.
Миджа примигна бързо няколко пъти. Значи, можеше да се примири с ненавистта ми,
но нямаше да позволи да се подигравам с вярата й? Интересно.
- Чунли живееше самостоятелно от години - каза тя. - Опитвах се да й бъда като
втора майка, когато това бе възможно. Обичам я и винаги съм правила всичко по
силите си, за да й бъда от помощ.
- Искаш да кажеш, че си се опитала да ми отнемеш и нея.
Страните на Миджа поруменяха и тя размаха пръст пред лицето ми:
- Не, не и не!
Чудесно, най-после успях да напипам слабото й място. Може би сега вече щях да чуя
истината. Но в следващия миг тя си пое дъх, бузите й възвърнаха бледността си и
маската на вбесяващо спокойствие, която бе овладяла до съвършенство, отново
застина на лицето й.
- Безсмислено е да се опитвам да излея сърцето си пред теб - проговори Миджа. -
Гневът те е пропил с отровата си. Станала си като халман Чусон. Попарваш с
цветето на разрушението всичко, до което се докоснеш. Погубваш всичко красиво -
приятелството ни, обичта си към Чунли, щастието на двама млади. - Тя се изправи на
крака и тръгна с тежка походка към вратата. Когато стигна до нея, се обърна за
последен път и попита: - Чунли ми каза, че през всички тези години си се грижила за
къщата ми. Защо?
- Мислех... Нямам представа какво съм си въобразявала - признах аз, защото току-що
дългогодишната ми увереност, че когато Миджа се завърне, ще бъда готова за
срещата с нея, бе станала на пух и прах. Съвсем не бях подготвена за това, което се
случи.
- Все пак ти благодаря. - Тя издаде напред брадичката си и добави: - Както вече знаеш,
бракосъчетанието ще се състои утре в църквата. Угощението ще бъде в дома на леля
и чичо. Добре дошла си. Децата много ще се радват да споделиш с тях този щастлив
ден.
Ала колкото и да обичах дъщеря си, присъствието ми на сватбата й бе изключено.
Преди всичко това би било кощунство спрямо баща й, брат й и леля й. А и дълбоко в себе
си се чувствах толкова оскърбена от годините лъжи и потъпкани обещания, че не
исках дори да се мярка пред очите ми. За да срина стените, които се издигаха помежду
ни, трябваше да превъзмогна себе си и огромната си вътрешна съпротива. Ето защо
на другия ден останах със семейството на Минли, която също отказа да отиде на
сватбата на сестра си. Протяжните, знойни часове, преди нощта най-сетне да се
спусне, ми се сториха цяла вечност. Когато дойде време за сън, постлахме рогозките
за спане в голямата стая, за да си даваме опора в този тежък момент. Скоро децата
заспаха. Зет ми леко похъркваше. Двете с дъщеря ми седнахме на стъпалата отвън,
сплели ръце, заслушани в музиката, песните и смеха, които долитаха от другия край
на селото.
- Толкова много лоши спомени - прошепна Минли. - Толкова болка.
И тя зарида тихо. Потупах я утешително по гърба. След всичко, на което бяхме
станали свидетели, след всичко, което ни бе отнето преди двайсет и три години,
двете с нея нямаше как да си останем същите, но нима това не важеше за повечето
хора на острова? През цялата нощ не можех да избия от главата си мисълта за Чунбу,
за мечтите и страховете му относно децата ни. „Ако дървото има твърде много
клони, някои от тях ще се прекършат и от най-лекия полъх.“ Бяхме отгледали дърво с
много клони. Животът на единия от синовете ни бе прекъснат без време, но ето че
бяхме благословени с внуци, които щяха да продължат рода и след нас. Не можех да
спра да се питам обаче беше ли съпругът ми - където и да се намираше той сега -
разочарован от дъщеря ни и може би още по-огорчен от мен самата заради начина, по
който я бях възпитала? В душата ми се загнезди увереността, че най-малкото ми
дете, гордостта на живота ми, се бе оказало клонът, на който бе съдено да се
прекърши. Ставайки част от семейството на Миджа, Чунли бе разбила сърцето ми на
хиляди парченца.

***

Една душна сутрин четиринайсет месеца по-късно отивах с двамата си внуци към
училището. Обикновено ги изпращаше баща им, но този ден трябваше да излезе по-
рано по работа. По уличките се мяркаха и други деца в училищни униформи.
Момичетата носеха тъмносини поли, бели блузки и широкополи шапки, момчетата -
сини панталони и бели ризи. Когато наближихме, насреща ни се зададе един от
учителите. Едно време Чунбу се обличаше с традиционния за острова панталон и
туника от калот, но в наши дни преподавателите ги бяха сменили със свой собствен
вариант на униформа: свободен панталон, бяла риза и вратовръзка. Поклонихме му се
в знак на уважение. Той ни кимна и продължи целеустремено по посока на гимназията.
Щом стигнахме до входа на началното училище, подадох на близнаците по една
мандарина. Учителите бяха свикнали всяка сутрин да намират на катедрата си
спретната купчинка от вкусните плодове и аз бях горда, че внучетата ми можеха да
бъдат част от този колективен израз на благодарност заедно с останалите деца.
Погледах след тях, докато изтичаха вътре, и тръгнах обратно към къщи. Минли ме
очакваше, седнала на ниската каменна стена, в почти същата поза, в която я бях
оставила. В ръката си държеше пощенски плик: първото писмо, което получавахме от
Чунли от сватбата й насам.
- Готова ли си? - попита ме тя.
- Отвори го.
Минли разряза плика. От вътрешността му изпадаха банкноти, които двете с нея
събрахме чевръсто. После тя зачете:
- „Скъпи майко и сестро, роди ми се момиченце. Дъщеричката ми е здрава, а аз съм
добре. Кръстихме я Чийон. Надявам се през последните месеци чувствата ви към мен
и съпруга ми да са се смекчили и ви каня да дойдете в Сеул, за да се запознаете с нея.
Изпращам ви пари за пътя. През декември заминаваме за Америка. Йочан е назначен на
работа в клона на „Самсунг“ в Лос Анджелес. Надявам се да мога да се запиша в
Южнокалифорнийския университет и да довърша образованието си. Не съм сигурна
кога ще се върнем, затова трябва непременно да дойдете да ни видите. Майко, винаги
си казвала, че децата са надежда и радост. Чийон е нашата надежда и радост.
Надявам се - и твоя. С обич и уважение, Чунли.“
Гласът на Минли заглъхна. Тя ме наблюдаваше изучаващо, мъчейки се да разгадае
чувствата ми. Нещо сякаш раздираше вътрешностите ми. Имах внучка. Такова
щастие. Но това дете бе и плът от плътта на жената, която почти бе успяла да
съсипе живота ми.
- Ако искаш да отидеш - обади се тя колебливо, - ще си взема почивни дни и ще те
придружа. Какво ще кажеш?
- Добра дъщеря си ми ти. Дай ми време да си помисля.
През лицето й пробяга сянка на обида.
- Не си прави прибързани изводи. Ако реша да отида, ще се радвам да дойдеш с мен.
Винаги си била образцова дъщеря и ще имам нужда от опората ти. Но не съм сигурна,
че ще го сторя.
- Но майко, става дума за Чунли. Бебето...
Бавно се изправих от мястото си.
- Нека си помисля.
В течение на целия ден и цялата последвала нощ продължих да се терзая от мисълта
как да постъпя. В най-непрогледните часове осъзнах, че се нуждая от напътствията
на шаманката. На сутринта пристъпих към извършването на нужните ритуали, за
да се подготвя за посещението си при нея. Обтрих и измих тялото си с влажна гъба и
си облякох чисти дрехи. Започнах да прехвърлям в ума си дали в скоро време съм
извършвала дейности, с които да съм се омърсила душевно или телесно, и не установих
никакви прегрешения. Не бях пила оризово вино, не се бях карала с приятели, роднини
или с жените от колектива. Нямах месечно кървене от години. Не споделях постелята
си с мъж. През последната седмица не бях клала прасе, кокошка или патица и не бях
събирала морски дарове.
Слънцето още не бе изгряло, когато вързах на главата си бяла забрадка и излязох от
къщата, понесла през ръка кошница с оризови питки и други приношения. Открих
шаманката при самоделното светилище на халман Йондон - богинята на вятъра. Бе
вече на преклонна възраст и сега дъщеря й се обучаваше да заеме мястото й.
- „Посещението при богинята е като гостуване при любимата ни баба“ - изрече тя,
когато ме видя. - В светилището на богинята е най-добре да се ходи призори, когато е
сигурно, че е в обителта си. Сподели с нея всичко и тя ще те изслуша. Излей мъката си
и тя ще те утеши. Оплачи й се и тя ще те възнагради с търпението си. - Шаманката
ми даде знак да седна. - Кажи с какво можем да ти помогнем?
Съобщих й вестта за раждането на най-малката ми внучка и й разкрих смесените си
чувства.
- Трябва да заминеш за Сеул, разбира се - заяви тя, щом приключих разказа си.
Ала аз бях твърде раздвоена, за да приема това толкова просто напътствие.
- Но как? Всеки път, когато погледна бебето, ще виждам...
- Всички сме изгубили близки хора, Йонсук - каза шаманката, ала без следа от строгост.
- Самата ти отлично знаеш, че искаш да простиш. Ако не бе така, е, обясни ми тогава
защо не си използвала възможността да си отмъстиш на Миджа? През всички тези
години си се грижила за дома й, когато е било достатъчно просто да хвърлиш горяща
съчка на покрива.
- Спрях да ходя там след посещението й миналата година - отбелязах аз. - Къщата е
предвидена за събаряне.
- Аха, но откъде имаш тази информация? Да ти кажа ли аз? Защото дълбоко в себе си
продължаваш да се интересуваш какво се случва с нея.
Реших да отклоня разговора към въпроса, който не спираше да ме гложди от
последната ми среща с някогашната ми приятелка.
- Миджа твърди, че Чунбу, Юри и Сунсу са пожелали да говорят едва когато се е
появила тя. Че посланията им са били предназначени за нея. Казва, че са й дали прошка.
Но как е възможно това?
Очите на шаманката се присвиха.
- Съмняваш се в способностите ми да призовавам мъртвите и да говоря от тяхно име?
- Не се съмнявам нито в способностите ви, нито в думите им. Искам просто да знам
за кого са били предназначени посланията им: за нея или за мен.
- А може би са били и за двете ви. Не си ли се замисляла над това?
- Но...
- Чака дълго, преди духовете на близките ти да откликнат на молбите ти, но вслуша
ли се в думите им? Бъди благодарна. Намерили са сили да простят. Защо тогава ти не
си способна да го сториш?
- Но как след онова, което ги сполетя? Всеки ден преживявам гибелта им.
- Всички ние виждаме колко се терзаеш и изпитваме жал към теб, но помни, че няма
човек на този остров, който да не е пострадал през онези ужасни години. Преживяла
си повече от едни и по-малко от други. „Те ми сториха това“, „Те ми сториха онова.“
Ако разсъждаваш така, никога няма да можеш да превъзмогнеш чувствата, които те
измъчват. Патиш си не заради гнева си, а от гнева си.
Слушах думите на шаманката, но тя не ми казваше нищо, което вече да не знаех,
защото, разбира се, че страдах от собствения си гняв. Още нещо, с което живеех всеки
ден.
Оставих приношенията, които бях донесла за богинята, и неудовлетворена от
получените отговори, се отправих към дома на Кусун. Бе рано, но тя вече бе напалила
огън и топлеше вода. Седнахме да пием чай. Усещах, че мога да говоря с нея без
заобикалки, затова минах направо на въпроса:
- Как успя да простиш на Куджа за смъртта на Уансун?
- Какво друго ми оставаше? - попита ме тя в отговор. - Та тя ми е сестра. Във вените
и на двете ни тече кръвта на майка ни и баща ни. Вероятно Куджа има вина, но може
би съдбата на Уансун е била да бъде отнесена от течението. Или пък не е било орис, а
така е пожелала самата тя. Слуховете стигнаха и до мен.
- Едва ли има значение, но не мисля, че в тях има истина.
- Нали не го казваш, защото Йочан ти е зет?
- Ами! Казвам го, защото вярвам на дъщерите си.
- На Минли бих имала вяра. Но на Чунли? Та тя се омъжи за него.
През всички тези години не бях и подозирала какво е изпитвала Кусун към сина на
Миджа. Бе прикривала чувствата си повече от добре.
За своя собствена изненада казах:
- И все пак вярвам на дъщерите си. Каквото и да се е случило, Йочан не е имал нищо
общо.
Погледът й стана отнесен.
- Предполагам, знаеш, че когато се омъжих, вече носех дете в утробата си.
- Чух нещо такова, знаеш ги хората.
- Преди съпругът ми да се съгласи да се оженим, ми се искаше да умра. Затова разбирам,
ако с дъщеря ми се е случило точно това.
- Напълно възможно е да е било нещастен случай. В онзи ден течението бе твърде
силно за невръстна гмуркачка...
- Може би. Но ако е била бременна, ми се ще да бе дошла при мен. Щях да й кажа, че с
баща й бяхме много щастливи, след като се оженихме и се роди първият ни син. Щях да
й пожелая същото. Разбирам обаче, че участта ми е никога да не науча какво в дейст-
вителност се е случило с нея, нито защо.
Мъката от неизвестността изпълни тишината, която се настани помежду ни.
Най-сетне прекъснах мълчанието:
- Що се отнася до Куджа...
- Ще ти кажа едно - отговори тя. - Има дни, в които си мисля, че сестра ми страда
повече и от мен. Никога няма да си прости станалото. Как да не я обичам заради това?
- Миджа също се обвинява за постъпката си - признах аз, но премълчах колко много бе
помагала на Чунли. - Това обаче не ми е достатъчно. Трябва да знам защо. Как можа да
ми обърне гръб? Нима е била готова да гледа как всички ние умираме? Толкова я
умолявах да вземе децата ми, а тя не стори нищо.
- Тогава приеми нещата такива, каквито са, и върви в Сеул да се порадваш на
новородената си внучка. Това е дъщеричката на любимото ти дете. Щом я вземеш в
прегръдката си, ще я обикнеш. В сърцето си знаеш, че е така, като всяка халман.
Въздъхнах тежко. Бе права, но просто не можех да се пречупя.
- Не бих могла да се заставя да погледна, камо ли пък да докосна това дете - признах й
аз. - Винаги ще виждам в него внучката на предателка и престъпница.
Кусун се взря в мен и на лицето й се изписа съчувствие. Измъчвах се, че не съм способна
да се променя и да простя, но продължавах да се чувствам длъжна да поддържам живи
гнева и огорчението си в памет на онези, които ми бяха отнети.

***

След около шест месеца пощальонът донесе първото писмо от Америка. Пликът бе
разпечатан, а марката - откъсната.
- Прилича на почерка на Чунди - каза Минли, когато ми го показа.
- Трябва да е от нея - свих рамене аз, преструвайки се, че не ме интересува. - Кой друг
може да ни пише от там?
Тя извади писмото от плика и го разгъна. Надникнах над рамото й. Повечето от
думите бяха заличени.
- Цензорите - оповести дъщеря ми очевидното.
- Нещо разбира ли се изобщо?
- Да видим. „Скъпи майко и сестро...“ - Тя заплъзга пръст по редовете, за да мога да
следя написаното. - „Тук сме от... Работата на Йочан е... Въздухът е кафяв... Храната е
мазна... Морето е наблизо, но от него не вадят никакъв улов... Няма морски таралежи...
Нито рапани... Морското ухо е изчезнало поради алчността на хората...“ - После имаше
няколко изцяло задраскани реда. Следващият абзац започваше с: „Ходих на лекар и... Ще
ми се да беше бавно... Бързо... Време... В тази чужда страна не е като у дома...“ - Минли
спря и каза: - Сякаш искат да четем само колко е лошо в Америка.
- И аз това си помислих. Ами тази част? - Посочих с пръст последния абзац, от който
ми се стори, че е заличено най-малко.
- Пише: „Всяка майка се тревожи. А аз се тревожа какво ще се случи занапред и как ще
се справи Йочан. Ще ми се вие... Моля ви... Ако имаше как да си дойда у дома... Щяхте...
Винаги помнете, че ви обичам, Чунли.“ - Минли ме погледна. - Какво означава това
според теб?
- Обзела я е носталгия.
Но в цялото писмо имаше нещо дълбоко обезпокоително.
- Какво да й пиша?
- Какво значение има, след като цензорите ще го зачеркнат?
Тя вирна решително брадичка.
- Въпреки всичко ще й пиша.
Кимнах.
- Постъпи както прецениш.

***

На следния месец получихме второ писмо. И този път пликът бе разпечатан, марката
- скъсана, а по-голямата част от написаното - заличено, но почеркът бе непознат.
Минли започна да чете:
- „Скъпа майко Йонсук, пише ви Йочан по молба на майка ми.
Толкова изтърпях, преди да стана и да изляза от стаята. По- късно дъщеря ми ми
разказа, че не е успяла да научи нищо особено. Тук-таме бе разчела по някоя дума или
израз.
- Все едно да се мъчиш да обозреш океанското дъно по десет зрънца пясък - заяви тя.
Този път не написа отговор.
Писмата продължиха да се получават в началото на всеки месец. По онова време
винаги пристигаха разпечатани, но аз дори не ги вадех от пликовете им. Събирах ги в
малко дървено ковчеже. Носеше ми утеха да знам, че каквито и лъжи да се опитваха
да ми пробутват Миджа и синът й, те лежаха скрити в тъмното си леговище и не
можеха да ме уязвят. Това ми даваше усещането, че съм победила.
През пролетта полята с цъфнала рапица раздиплиха жълтите си багри от високите
склонове на планината чак досами силно насечената брегова линия. Океанът
продължаваше неумолимото си движение. В един миг дълбоките му сини води се
разпенваха, в следващия се смиряваха до почти пълна безметежност. Трудех се на
полето и се гмурках. Само в прегръдката на морето успявах да изтласкам мислите за
дъщеря си и внучка си. Често си спомнях за доктор Парк и желанието му да разбули
загадката защо ние, морските жени, издържахме на студ повече от всички останали
човешки същества. Мисля, че сега най-сетне проумях отговора. Някъде дълбоко в
самите недра на съществото ми се бе загнездила студенина, която нищо не бе в
състояние да разтопи, и с времето тя се бе превърнала в буца твърд лед. Не бях
способна да сторя онова, което шаманката, Кусун и толкова други хора ме съветваха.
Не можех да простя, можех единствено да обвия гнева и горчивината си в ледена
черупка. Всеки път, когато потъвах в дълбините на морето, аз протягах ума си навън,
по-далеч от сковаващата й обвивка. Къде си, морско ухо? Къде си, мой октоподе? Пари
трябва да се печелят! Прехрана да се изкарва! Докато продължавах да дишам, нямаше
да спра да се стремя да бъда най-добрата хеньо, дори и да знаех, че това не ще
продължи вечно.

Четвърти ден
(продължение):

2008 година

Йонсук не се връща във възпоменателната зала, където я очакват семейството и

приятелите й, а се отправя към паркинга. Изчаква групичката туристи да слязат от
спрялото такси и дава на шофьора домашния си адрес. Думите, изречени от Клара, и
гласът на Миджа, възкръснал от миналото, карат нещо у нея най-после да се пречупи.
Ами ако през всички тези години съм грешала? Или дори и да не съм грешала напълно,
ако... ако част от истината ми е убягнала? Мислите й се връщат отново и отново към
въпросите, зададени от един от ораторите по-рано днес: „Нима някой може да назове
смърт, която да не е трагична? Способни ли сме да открием смисъл в преживените
загуби? Кой може да каже чия душа е понесла по-големи неправди? Всички ние сме
жертви. Длъжни сме да си простим.“
Йонсук си дава сметка, че е стара, но сега за пръв път осъзнава цялата тежест на
този факт. Животът лети бързо и нейният клони към заник. Не й остава много време
за обич, ненавист или прошка. Ако се опиташ да живееш, можеш да живееш добре.
Колко често бе чувала свекърва си да повтаря тази мъдрост? И тя се бе оказала
самата истината. Трудеше се по цели дни и нощем тялото я болеше, но би го сторила
отново за децата си, без които нищо нямаше смисъл. И все пак бе допуснала да изгуби
Чунли. Гневът й я бе убедил, че не я интересува какво имаха да й кажат дъщеря й, Йочан
или Миджа, но сега осъзнава, че е трябвало да ги потърси, когато забраните бяха
отменени и най-сетне получи паспорт. Бе гостувала на семейството си в Лос
Анджелес толкова пъти. Поне веднъж можеше да помоли да я откарат до къщата,
чийто обратен адрес бе написан на всички онези пликове, за да зърне обитателите й
през прозореца на автомобила.
Известно време таксито се носи по пътя, следващ извивките на брега, и най-сетне
спира пред портата на дома й. Йонсук плаща на шофьора - истинско разсипничество,
което съзнанието й пропуска да отбележи - и бързо влиза вътре. Изважда сандъчето
с писмата от Америка и закуцуква към плажа. Озърта се наоколо, но заради
откриването на мемориала наоколо не се мяркат други хеньо и дори туристите не й
се пречкат.
Да разбереш всичко значи да простиш. Думите на Клара продължават да отекват в
съзнанието й, когато се пресяга към ковчежето, изважда купчинката писма и я
обръща обратно, за да започне от самото начало. Пръстът й пробягва по редовете на
първото, онова, върху което все още личи почеркът на Чунли. Помни добре какво
гласеше. А ето и следващите, писани от Йочан. Най-напред пристигаха веднъж
месечно. От шестия месец нататък чак допреди година периодичността им се бе
променила: по един плик около деня на смъртта на майка й и за годишнината от
гибелта на Чунбу, Юри и Сунсу. Отначало всички те се получаваха вече отворени от
проверяващите, но инатът й я бе възпирал да надникне в съдържанието им. И ето че
сега тя изважда и разгъва писмото, написано от Йочан по молба на майка му. Тук
цензорите не бяха пестили усилия и могат да се разчетат едва няколко думи. Йонсук
се чуди как Миджа е очаквала от нея да „разбере“. Изважда следващото. Във
вътрешността му е пъхнат още един лист. И този път написаното е било почти
напълно заличено. Вторият къс хартия обаче съдържа нещо, което Йонсук разпознава
на мига. Страница от книгата на бащата на Миджа. Стара и пожълтяла. Ръцете й се
разтреперват, докато я разгъва. Първата рисунка, направена от тях двете още като
момичета: грубите щрихи на камък, спомен от деня на запознанството им.
Тя посяга към следващия плик: и той е разпечатан като предишните, а в сгънатото
писмо е подпъхната страница от старото ръководство. Отпечатък от надписа
„Тоалетна“, ознаменуващ деня на големия поход. Следващият: „Изгрев“ - името на
корабчето, което ги бе отвело в открито море при първото им гмуркане.
Вътрешността на всеки плик крие рисунка, увековечаваща местата, които бяха
посещавали заедно, и събитията, белязали живота им: ветрилообразна черупка от
същия този плаж, изящна резба от Владивосток, очертанията на бебешки стъпала.
Може би писмата, написани от Йочан от името на майка му, преливат от извинения
и угризения, но Йонсук вече не се нуждае от тях. Скъпоценните спомени за
приятелството, което ги бе свързвало, значат много повече. Когато стига до
последния отпечатък, който двете с Миджа бяха направили заедно, тя хвърля поглед
към останалата купчинка пликове, всички до един запечатани, ясен белег, че са
пристигнали след премахването на цензурата, и си задава въпроса какво ли има в тях.
В първия открива поредното писмо, което не е в състояние да прочете. Този път в
листа от ръководството е загъната фотография. Отпечатъкът върху страницата
е от крачето на бебе. На снимката разпознава Чунли, облегната назад в болнично
легло, прегърнала в обятията си новородената си дъщеря. Следващият плик съдържа
рисунка върху много по-голям лист. Йонсук не е в състояние да разбере какво пише, но
разпознава контурите на поредицата от букви и цифри и осъзнава, че в ръцете си
държи отпечатък, снет от надгробния камък на дъщеря й. Гърлото й се свива и тя
сподавя ридание.
След като се овладява, посяга към купчинката и започва да отваря едно по едно и
останалите писма. Всяко от тях е придружено от отпечатък и фотография,
разкриващ моменти от живота на внучката им Джанет. Грейнала в усмивка, с косици,
захванати с шноли в ярки цветове. Изправена на стълбите пред някаква къща.
Застанала за снимка с кутия за обяд в ръка. Уловена в кадър как пее на концерт по
време на ваканция. А после: завършването на началното училище, на прогимназията,
гимназията, колежа. Сватбена снимка. Отново отпечатък от детско краче: Клара. И
втори: на братчето й. Миджа се бе опитала да й разкаже всичко онова, което се
случваше със семейството им и което самата Йонсук пропускаше безвъзвратно.
Вглъбена в писмата, събудили у нея толкова неудържими емоции, тя дори не забелязва
жената и девойката, които се приближават.
- Тя искаше да се запознаете с нас - казва Джанет на лошия си корейски. - Искаше и ние
да ви опознаем.
Двете са сменили официалните дрехи с шорти, тениски и джапанки. От ръката на
момичето висят слушалките на айфона.
- Искаше - проговаря то, като набляга на всяка дума - да чуем историята ви, вашата
гледна точка. Но трябва и вие да изслушате нейната. Записала съм цели часове с
разказите на прабаба Миджа...
- Започна като задача за училище - обяснява майка й.
- Превъртяла съм записа до най-важната част - добавя Клара. - Готова ли сте?
Да, най-после Йонсук е готова. Тя взема тапите, поставя ги в ушите си и кимва. Клара
натиска един от бутоните и промененият от старостта глас на Миджа оживява:
- Йонсук непрекъснато ми повтаряше, че трябва да се разведа, съвет, който даваше и
на жените от своя колектив, които имаха подобни проблеми в семейството.
Проявяваше разбиране към тях, когато не намираха сили да напуснат съпрузите си, но
ставаше ли дума за мен, не мислеше по същия начин...
- Било е егоистично от нейна страна - обажда се Клара.
- Не беше егоизъм. С Йонсук ни свързваше искрена обич, но тя така и не разбра напълно
коя съм и какво представлявам. - Миджа изпръхтява многозначително. - Самата аз не
си давах сметка за това. Трябваха ми много години, за да осъзная, че не съм като онези
жени. Разбира се, боях се от съпруга си така, както и те се бояха от своите. Живеех в
постоянен ужас какво би могъл да ми стори. Но за разлика от другите, чиито мъже
бяха склонни към насилие, заслужавах съдбата си: и самия Санмун, и страданията,
които ми причиняваше.
- Бабо, никой не заслужава онова, което ти е причинявал.
- Напротив. Съпругът ми бе женен за недостойна жена.
Известно време Клара се опитва да убеди прабаба си, че не е права, и това дава време
на Йонсук да си спомни, че и самата тя бе спорила с Миджа по същия повод. Защо не се
бе вслушала по-внимателно в онова, което се бе опитвала да й каже приятелката й?
Защо не я бе разпитала по-настоятелно? Още по-болно й става от факта, че този
разговор се бе състоял по времето, когато сърцето й все още бе изпълнено с обич към
нея или поне така бе смятала.
- Наистина бях недостойна - изрича Миджа настойчиво в ушите на Йонсук. - Бях
сторила зло още с появата си на бял свят, когато бях станала причина за смъртта на
майка си. Бях дъщеря на колаборационист. Позволих на Санмун да ме обезчести. Но най-
големият ми позор бе, че не предотвратих случилото се в Пукчон. От самото си
раждане до онзи момент бях живяла живот, белязан от срам.
В слушалките избухват ридания, последвани от утешителните думи на Клара. Йонсук
отново се разтърсва от спомени, този път за собствените й слабости. Чува се
изщракване... после второ... и гласовете оживяват отново. Сега Миджа звучи по-
спокойно.
- Обезчестена - продължава тя. - Знаеш какво означава това, нали?
- Разказвала си ми много пъти, бабо. Понякога започваш да забравяш...
- Да забравя? Не! Никога няма да забравя. Двете с Йонсук бяхме толкова щастливи.
Току-що бяхме пристигнали на острова след дълги месеци на гурбет. Пристанището
изглеждаше много различно от обикновено. Страшно. Санмун ни предложи помощта
си. Изглеждаше толкова мъжествен и красив, ала сърцето му бе зло. Нямам представа
защо Йонсук не прозря какъв е още тогава. Изпитах ненавист към него от мига, в
който го видях, а той вероятно бе доловил вродените слабости на характера ми. Бе
разбрал, че съм от онези, които се огъват, когато им се окаже натиск. Знаеше, че може
да се възползва от това, а аз му позволих. Намери начин да ни раздели една от друга.
Веднага щом Йонсук се скри от поглед, той ме заведе в кантората си под някакъв
предлог. Когато ръцете му се плъзнаха по тялото ми, се вцепених от ужас. Позволих
му да смъкне панталона ми...
- Не си му позволила, бабо. Изнасилил те е.
- Мислех си, че ако не мърдам и не издавам звук, всичко ще приключи по-бързо.
Миджа отново избухва в плач. Всичко бе започнало много преди събитията в Пукчон.
Когато собствената й баба бе намекнала за случилото се с приятелката й, Йонсук бе
отказала да повярва и не бе разпитвала повече. Бе прекалено погълната от
собственото си огорчение, след като разбра, че Санмун не е дошъл в Хадо заради нея.
- Не можех да призная пред Йонсук за станалото - продължава Миджа. - Щеше да се
отврати от слабостта ми. Никога повече нямаше да гледа на мен така, както
дотогава.
- В такъв случай не ти е била истинска приятелка...
Гласът в слушалките прозвучава изненадващо рязко:
- Не говори така. Никога! Йонсук бе чудесна приятелка и великолепна гмуркачка. Стана
най-добрата хеньо в Хадо. Нещастието, сполетяло Юри, и гибелта на майка й я
научиха отрано как да бди над онези, които се осланяха на нея за собствената си
сигурност и безопасност. Докато бе предводителка, колективът й не изгуби нито една
гмуркачка.
Може би по-изненадващото бе, че Миджа знаеше всичко това. Или пък не. Та нали
самата Йонсук се бе осведомявала за всичко, което се случваше с някогашната й
приятелка. Може би и тя бе правила същото. В тишината, последвала избухването,
старицата си представя как ли трябва да се е почувствала Клара в този момент -
порицана, може би дори стресната или смутена, - ала едновременно с това за пръв
път започва да разбира, че въпреки гнева и обвиненията, които бе таила в себе си през
изминалите години, в много отношения самата тя бе предала Миджа.
- Йонсук бе единствената ми приятелка - настоява гласът в слушалките. - Затова и
се измъчвах толкова много. - Нова продължителна пауза, след което разказът е
подновен: - Разбираш ли, тя харесваше Санмун. Боях се, че ще си помисли, че се опитвам
да й го открадна.
- Да й го откраднеш ?
- Дълбоко в себе си Йонсук винаги бе ревнувала мъничко от мен. Че поназнайвах да чета
и пиша. Че ме взеха на работа в пултока, преди на нея самата да й бъде позволено да
влиза там. Че бях по-хубава. Когато ме погледнеш, ти виждаш сбръчканото лице на
старица, но на младини бях красива.
Развълнуваното море, чието могъщо движение я мята от крайност в крайност вече
цял ден, отново се раздвижва и я изтръгва от равновесие. Йонсук притиска тапите с
пръсти още по-навътре в ушите си, мъчейки се да заглуши воя на вятъра. Клара и
Джанет наблюдават реакциите й с вперени погледи.
- Както и да постъпех, Йонсук щеше или да се отврати от мен, или да реши, че съм
последвала Санмун в кантората му, за да я нараня.
- О, бабче...
- Ами по-късно? Дори и да й бях разказала всичко след клането, тя нямаше да ми
повярва. Щеше да реши, че си търся оправдания.
Настъпилата пауза позволява на Йонсук да осмисли тази нова информация. Тя стиска
устни - неохотно признание за правотата на Миджа и собствените й слабости.
- Накрая взех решение - продължава гласът в слушалките. - Посетих бабата на Йонсук
и й разказах за случилото се. Тази жена нямаше капка милост. Умолявах я да не казва
на никого, но тя отиде право при леля и чичо. Постави им въпроса ребром: „Ами ако
момичето е бременно?" Те заминаха за града и потърсиха сметка от родителите на
Санмун. Заплашиха ги, че ако не го накарат да се ожени за мен, ще подадат жалба в
полицията.
Йонсук полага усилия да смели чутото, да осмисли събитията, случили се преди повече
от шейсет години. Мисълта, че лелята и чичото на Миджа са позволили този брак да
бъде сключен, не бе толкова изненадваща, ала нима собствената й баба стоеше в
дъното на всичко? И то без да й каже? През тялото й пробягва студена тръпка, когато
в съзнанието й проблясва споменът за онази среща с приятелката й малко след
злополучния годеж. Разказах всичко на баба ти. Умолявах я... А след това и
тържествуващото изражение на баба й при отпътуването на Миджа и съпруга й
веднага след сватбата. Това момиче си тръгва оттук такова, каквото дойде - дъщеря
на колаборационист. Йонсук бе обичала баба си. Тя я бе научила на много неща за
живота и гмуркането, ала ненавистта й към японците - „ония с раздвоените копита“
- и всички, които им бяха сътрудничили, бе станала причина Миджа да бъде обречена
на това жестоко съществуване. Непростимо, просто непростимо. И все пак не друго,
а нейното собствено заслепение бе попречило на Йонсук да се поинтересува от исти-
ната. В резултат от това бе изгубила духовната си сестра. По-късно пък Чунли и
семейството й... Ала сега ... Да разбереш всичко значи да простиш.
- След това - продължава Миджа - животът ми се стече така, както вече съм ти
разказвала. Санмун бе принуден да се ожени за мен. Смяташе за свой дълг да прави
любов с мен всяка нощ. Нуждаеше се от син, а родителите му - от внук. Искаха
наследник толкова силно, че ме изпратиха обратно в Хадо, за да мога да ходя на
поклонение на светилището на богинята на зачатието. Бях копняла за свое
семейство, но сега по никакъв начин не желаех да улеснявам усилията на съпруга си да
посее семето си в утробата ми.
Не съм сигурна, че искам да имам дете - това й бе казала Миджа без каквито и да са
заобикалки още при първото им поклонение на светилището на богинята. Ако само си
бе направила труда да я попита какво има предвид. Но не го бе сторила. Единственото,
от което се вълнуваше, бе собственото й щастие.
- Живеех в постоянен страх от Санмун - продължава гласът на Миджа. - След
бягството си от пленничеството на север стана още по-зъл. Съпрузите се дарявали с
любов ли? Айго! Каква лъжа! Не знаех какво да правя, а и нямаше къде да отида. Всеки
път, когато ме докоснеше, се вцепенявах както в деня, в който ме бе обезчестил.
Изпитвах неистов ужас. Но на него не му стигаше да тормози мен. Как само биеше
дядо ти!... Правех каквото можех, за да предпазя сина си и да го възпитам като добър
човек.
- Трябвало е да споделиш с Йонсук - казва Клара в слушалките. - Ако се бе осмелила да й
разкажеш всичко и ако тя ти е била истинска приятелка, може би нещата са щели да
се развият различно.
Само като си помисли колко много бе страдала Миджа... В продължение на години...
Колко бледа й се бе сторила, когато двамата със Санмун дойдоха на мястото,
откъдето трябваше да ги вземе камионът за Хадо в онзи първи ден, в който съдбите
на тримата се бяха преплели. Синините, които бе прикривала. Вцепенението, което я
обземаше всеки път, щом той се появеше. Оправданията за постъпките му, които
измисляше. Дрехите, които носеше, за да му угоди. Признанието, че я е накарал да
плати прескъпо за това, че се бе унижил пред висшестоящите си в онзи съдбовен ден.
А впоследствие и решението й да се върне при него, за да помогне на Чунли.
От гърдите на Миджа се изтръгва измъчено стенание.
- Различно? Мислех, че сме обречени да загинем в двора на училището. Не се и надявах,
че може да оцелеем, но се чувствах благодарна, че ще посрещна смъртта редом с
приятелката си. А след това се появи Санмун и Йочан бе с него. Бях отрасла без май-
чина обич и винаги остро бях чувствала липсата й. Не можех да позволя синът ми да
расте без мен и още по-малко - да живее сам с баща си.
Йонсук потръпва, спомняйки си онова гостуване на Миджа, когато приятелката й бе
повдигнала темата, че някои жени предпочитали самоубийството пред живота със
съпрузите си. „Но как би могла една майка да избере този път? - бе попитала тя. -
Трябва да мисля за Йочан. Длъжна съм да живея заради него‘‘
Гласът на Миджа в слушалките продължава:
- Когато Йонсук ме помоли да отведа децата й със себе си, единствената ми мисъл бе
какъв жесток живот ги очаква.
- Извинявай, бабче, но не мислиш ли, че е по-добре да си жив и тормозен, отколкото,
така де, мъртъв.
- Нямаш представа какво преживяхме през онзи ден... Виковете... Воплите... Миризмата
на страха... Но да, имаш право - признава Миджа. - В крайна сметка отговорността за
всичко, което се случи, е моя. Не можех да взема децата на Йонсук, не и за да ги отведа
в дома на съпруга си. Дори и едно от тях. Не бях в състояние да понеса мисълта какво
може да им стори Санмун след всичко, което бе причинил на мен и Йочан. А после
събитията се развиха с главоломна скорост. - Гласът на Миджа й изневерява. - По-
късно, когато откри какво съм сторила - или по-точно какво не бях сторила, - той
побесня. Боеше се, че духовете на Чунбу и останалите няма да могат да намерят покой
и ще се върнат да го преследват. Обвиняваше ме, че съм го накарала да изглежда като
нищожество и съм застрашила позициите му в правителството. И най-лошото: не
бях поела инициативата да се застъпя пред командира за Йонсук и семейството й още
когато ни вкараха в двора на училището. В очите му бях изменничка, престъпница и
предателка, докато моето единствено желание бе да живея заради сина си.
Йонсук изважда тапите от ушите си. Погледът й се премества от момичето към
майка му и се спира на писмата. Черупката, сковала сърцето й, се пропуква. Може би
няма да успее да понесе онова, което напира отвътре. Добрата жена е и добра майка.
Бе се старала да живее според тази максима и бе горда с всичко, което бе направила за
децата си. Едва сега най-сетне осъзнава, че Миджа се бе опитала да стори същото -
ала с трагични последици. Изведнъж цялото й същество се раздира от неистова болка
и десетилетията скърби, гняв и угризения, които е таила в душата си, се сгро-
молясват под собствената си тежест и бързо започват да се топят.
- Баба не е спирала да ви обича - проговаря Джанет. - Тя намери душевен мир и искаше
и вие да узнаете всичко. Затова сме тук.
Години наред кой ли не бе досаждал на Йонсук да разкаже историята си. И тя
неизменно бе отказвала. Този път е различно... В жилите на тези, които я молят сега,
тече кръвта на Миджа и нейната собствена. Да, време е да го стори. Ще им разкаже
не само за страданията, които бе преживяла, а и за окаменялото си, неспособно на
прошка сърце.
Клара се свлича на колене в пясъка.
- Има ли храна на този плаж?
Прастар въпрос, древен като първата хеньо, който трябва да е научила от другата
си прабаба. Йонсук се улавя, че се усмихва. И ето че се оставя да бъде пренесена обратно
през годините, и в душата й отново възкръсва онова чувство, което я бе свързвало с
най-близката й приятелка, чувство, зародило се на същия този плаж, където заедно
се бяха учили да плуват, да играят и да обичат.
- Повече храна, отколкото в трийсетте хладилника на баба ми - отвръща тя и добавя,
- ако баба ми имаше трийсет хладилника.
- Щом е така, ще ни позволиш ли да те придружим в морето? - пита Клара. - Ще ни
научиш ли?
Йонсук дори не се поколебава.
- Носите ли си нещо за плуване?
Клара се ухилва на майка си, която й отвръща със същата дяволита усмивка. Двете
свиват кокетно рамо и изпод фланелките им за миг се мярват ярките презрамки на
банските им.
Дъх...
втори...
трети...

Благодарности

Нямаше да мога да напиша този роман без помощта на три изключителни жени: д-р
Ан Хилти, Бренда Пайк Суну и Джени Хан. Първата от тях, която съвместява
функциите и на официална посланичка на морските жени, открих благодарение на
многобройните й статии в „Чеджу Уикли“, „Нашънъл Джеографик Травълър“ и други
списания, както и на книгата й „Морските жени от Чеджу: пазителките на морето“.
Наред със задълбочените й познания относно традициите на гмуркачките, останах
впечатлена и от публикациите й за географията на острова, шаманизма, местните
женски божества, личността на Ким Мандок, храната, Трето априлския инцидент и
ритуалите при смърт и погребение. Благодарна съм й за оживената кореспонденция и
разговорите по интернет, в хода на които бе така добра да отговори на всеки от
безбройните ми въпроси. Тя ми съдейства и при съставянето на маршрута за
обиколката ми из Чеджу, организира интервюта и ме запозна с множество хора,
които също ми бяха от огромна помощ: губернатора Уон Хирюн, който ми оказа топъл
прием на острова, великата шаманка Ким Юнсу, която посетих в шаманския център
„Чилморидан“; шаманката Су Сунсил, която ме прие в собствения си дом и сподели с
мен част от преживяванията си; издателката на „Чеджу Уикли“ Сон Чунхи;
координаторката по международни отношения на управата на Чеджу Ким Чейон;
директора на Морския център проф. Ли Пюнгул; д-р Чоа Хигьон от Института за
развитие на Чеджу, която ми предостави записи и превод на местни песни, част от
проучванията на екипа й върху културата на местните гмуркачки; Грейс Ким, която
ми помогна с превода на някои текстове; Ким Херен, която бе така добра да уреди
престоя ми в къщата на племенницата си в Хадо; и управителката на хотелчето в
планинската част на острова Марша Боголин, където отседнах.
Благодарение на д-р Хилти имах възможността да се запозная и с официалния Доклад
от разследването на събитията на остров Чеджу, в който са обобщени заключенията
на Националния комитет за установяването на истината относно Третоаприлския
инцидент.
Впечатляващият с обема си от 755 страници документ, резултат от едно от най-
мащабните разследвания в областта на човешките права в света, ми послужи като
източник на множество факти и подробности, събрани от интервюта с оцелели и
участници от двете страни на конфликта, както и от разсекретени документи,
предоставени от Националния архив на САЩ и редица американски и корейски военни
отдели. От доклада почерпих описания на преки участници в Първомартенската
демонстрация, както и на свидетели на разстрела на младата жена в Пукчон и
последвалите кървави събития. Едно от тези свидетелства е и разказът на шофьора
на линейката, подслушал плановете на военните да ликвидират населението на
селото. Материалите, включени в доклада, обхващат и текстовете на плакати,
листовки, радиопредавания, речи и лозунги.
Благодарна съм и на авторката на „Лунни приливи: морските старици от остров
Чеджу“ Бренда Пайк Суну, забележителна жена с огромно сърце, която бе така добра
да ме покани да отседна в дома й в крайбрежното селце Куакчи. Тя ме запозна с Ян
Сунджа, модна дизайнерка, която ми обясни процеса на боядисване на тъкани със сок
от райска ябълка; с бившата хеньо и нейна съседка Чо Оксун; с поета Ким Чон Хо, който
сподели спомените си за Третоаприлския инцидент, по време на който е бил малко
момче; и с Кан Микьон, дъщеря на гмуркачка и експерт по проблемите на домашното
насилие. Двете с Бренда прекарахме прекрасни часове в компанията на местната
изследователка Йонсук Хан, която бе така добра да ми превежда по време на
вълнуващото интервю с майка й, гмуркачката Кан Хиджон. В хода на разговора
някогашната хеньо разкри пред нас впечатленията си от първия път, когато е видяла
електрическо осветление, подробности от живота си по време на японската окупация
и обучението си и не на последно място гордостта си от факта, че е успяла да изпрати
дъщеря си да следва в колеж. (Ще изкажа благодарности и към други гмуркачки, но
първо нека споделя, че в своята цялост техните истории и спомени ми помогнаха да
пресъздам закачливите разговори между жените в пултока относно природата на
мъжете, преимуществата на живота като вдовица и много други.) С много от тези
жени проведох оживени дискусии относно влиянието на романа „Хайди“ върху
собствения им живот и битието на острова. С Бренда прекарахме изключително
приятно в компанията на Им Куансук, гостуваща на семейството си медицинска
сестра, установила се в Съединените щати, която ни превежда по време на
многобройните интервюта с местните жени. Не мисля, че скоро ще забравя
посещението си в традиционна корейска баня.
Запознах се с Джени Хан в Националния университет на Чеджу. По моя молба тя
преведе на английски устните истории на няколко гмуркачки, Ко Чунгьом, Ким Чунман,
Куон Ионге и Чон Уолсон, които споделиха подробности, свързани с практическите
аспекти на работата в чужбина, пътуването с ферибот, храната и живота в обще-
житията по време на странстванията им. Джени бе така добра да ми изпрати още и
изданието на „Помагало по диалекта на остров Чеджу с паралелни преводи на
английски“ от Мун Сундок и О Сонхун, което с подробните си описания на храни,
традиции и афоризми се оказа безценно пособие, както и собствения си превод на
„Богините, митовете и остров Чеджу“ на Ким Суни. Не на последно място, тя бе
безкрайно мила да извърши редица консултации с Мун Сундок (от Института за
развитието на Чеджу) и Кан Коньон (старши изследовател към Музея на
гмуркачките) във връзка с потвърждаването на някои факти.
Позволете ми да пренасоча благодарностите си от прекрасните хора към
изключително благодатния за художествено пресъздаване материал, а именно самия
Чеджу, местните традиции и култура, морските жени и Третоаприлския инцидент.
По своите размери островът е 30 пъти по-голям от Манхатън. Това прекрасното,
избуяло в пищна зеленина кътче е приютило 25% от растителните видове, виреещи
на територията на цяла Корея. То е и роден дом на традицията на коледното дърво.
За първите посетили го чужденци се смятат нидерландският мореплавател Хендрик
Хамел и екипажът му, корабокруширали край бреговете на Чеджу през 1653 г. След
продължило тринайсет години пленничество в Сеул неколцина от тях, между които
и самият Хамел, успяват да избягат и да се завърнат в родината си. Впоследствие
капитанът публикува мемоари, в които обрисува перипетиите си в Корея. Именно чрез
тази книга остров Чеджу за пръв път става познат на европейския континент.
Стотици години по-късно, през 1901 г. германският алпинист Зигфрид Генте става
първият човек от Запада, който получава позволение да изкачи планината Хала.
Описанието на приключенията му изиграват роля за популяризирането на острова. И
днес мнозина катерачи провеждат подготовката си за покоряването на Еверест
именно тук. През седемдесетте години на 20. век Дейвид Дж. Немет прекарва известно
време на Чеджу като доброволец в Корпуса на мира. Впоследствие дневникът му е
публикуван под заглавие „Скиталства из остров Чеджу“. Островът е тема и на
научната му дисертация „Архитектура на идеологията: отпечатъкът на
неоконфуцианството върху остров Чеджу, Корея“, както и на следващата му книга
„Преоткриване на Халасан: традиционни пейзажи на откровеността, мистицизма и
приключенията“. За допълнителна информация относно Чеджу съм се осланяла на
изданието на Института за развитие „Истории от Чеджу“. Посещението във
Възпоменателната зала, посветена на Ким Мандок, ми позволи да се докосна до
наследството на една от първите жени филантропи в света, а благодарение на
експонатите, изложени в мемориала „Хангил“, се запознах с важни подробности
относно антияпонските движения на острова. Друга местна забележителност,
Битовото селище, ми даде възможност да добия представа за богатството на
местната архитектура и практическите цели, които обслужва тя, докато
обиколката на Културно-историческия каменен парк стана повод да науча повече за
многообразните приложения на този природен ресурс.
Както многократно подчертавам в хода на романа, Чеджу е много различен от
останалата част на Корея. Така например местният диалект притежава редица
особености в сравнение с книжовния корейски. Характерна за него е силно изразената
назалност, а много от думите имат рязък завършек, което спомага да не бъдат
заглушавани от бурните ветрове, които брулят острова. Наред с това той е напълно
лишен от елементите, стратифициращи корейската граматика в зависимост от
степента на официалност и положението в обществената йерархия на общуващите,
като се започне от императора и се стигне до домашните птици. На Чеджу хората се
поздравяват като равни. Матрифокалното естество на културата на острова се
изразява в съществуването на десет хиляди духове и божества, огромната част от
които са от женски пол. С великолепните митове и истории на някои от тях
читателят би могъл да се запознае в статията „Богини и силни жени“ от Суни Ким и
Ан Хилти, преведена на английски от Йонсук Хан. От изключителна помощ при
пресъздаването на богатите местни традиции ми бяха и трудовете на Чин Сунги и
Кийон Хон. Всеки човек на острова, с когото се запознах, бе безкрайно любезен да ми
предложи да опитам изключителната и много апетитна островна кухня. За по-
научен подход към храната почерпих сведения от изданието „20-те най-любими
местни ястия за добър живот и здраве“, публикувано от катедрата по хранене към
Националния университет на Чеджу, с което се запознах отново благодарение на
превода на Джени Хан.
Преди да започна с благодарностите към всички, които ми помогнаха с допълнителна
информация за местната култура, нека най-напред отбележа, че самоназванието на
морските жени от остров Чеджу е „чамсу“, „чамньо“ или „чомньо“. Японското название
„хеньо“ обаче е наименованието, с което са станали известни по света. Тук е мястото
да спомена, че през 2004 г. голямо морско ухо е носело печалба от 50 000 вона, или 60
долара. В наши дни гмуркачките са в състояние да изкарват около 26 000 долара
годишно с по няколко часа работа на ден.
Един от първите материали, на които попаднах още в началото на проучванията си,
бе статия от Сук Кихон и Херман Ран, публикувана в „Сайънтифик Американ“ през 1967
г., в която се описва изследване, поставящо си за цел да установи дали способността
на гмуркачките от Чеджу да издържат на ниски температури е генетична даденост,
или адаптация към условията на средата. Тази тема ме заплени дотолкова, че не се
поколебах да скоча в заешката дупка и да се запозная по-отблизо със съществуващата
литература. Благодарение на допълнителни статии, публикувани от Американското
дружество за изследване на главоболието, Американското дружество по физиология,
Дружеството по подводна и хипербарна медицина и списанието „Спортни науки“,
научих редица безценни подробности относно способността за задържане на дъха,
особеностите на енергийния метаболизъм и телесната температура и проявите на
декомпресионна болест както сред корейските хеньо, така и при японските гмуркачки
ама.
Изказвам своите благодарности към учените, чиито разработки съм ползвала при
създаването на романа. В следния списък съм се постарала да ги групирам според
авторството на отделните изследвания: Хидеки Тамаки, Кийотака Коши, Татсуя,
Ишитаке и Робърт М. Уон; Чей Чол Чой, Чун Сокли, Саюн Кан, Чихун Кан и Чонмьон Бе;
Уилям Е. Хърфорд, Сук Ки Хон, Ян Сен Пак, То Хуан Ан, Кейзо Шираки, Мотохико Мори и
Уорън М. Запол; Фредерик Льометър, Андреас Фалман, Бернард Гардет и Кийотака
Коши. Изследователите, посочени по-долу, са участвали в повече от едно проучвания в
екипи с различен състав: Н. Й. Ан, К. А. Бе, Т. С. Хан, С. К. Хон, С. Й. Хон, П. С. Кан, Т. X. Кан.
Ч. Ким, Ч. К. Ким, П. К. Ким, Й. У Куон, И. С. Ли, К. С. Пайк, С. Ч. Пак, Й. Т. Пак, Й. С. Пак, Д. У.
Рени, С. X. Сон, Ч. С. Су, Т. Ч. Су и Ч. С. Юн.
Бих искала да отправя благодарности към Че Санхун, Алисън Флауърз, Присила Франк,
Куисук Куон, Едук Им, Ким Суни, Джоел Макконви, Саймън Мънди, Лий Сунуа и Катрин
Йънг за изключително полезните им научнопопулярни статии и академични
разработки, посветени на корейските гмуркачки, шаманизма и ролята на жените в
обществото на остров Чеджу. Относно най-актуалната информация по въпросите на
морското стопанство почерпих сведения от обзорен доклад в областта на морската
политика, в който са разгледани производството, икономиката и управлението на
соленоводните ресурси. Автори на изследването са Чейон Ко, Глен А. Джоунс, Мунсу Хо,
Йонсу Кан и Санхюк Кан. Много любопитен и информативен бе и записът на
интервюто на Йонми Майер с три местни гмуркачки - Чун Уон О, Ко Чун Ча и Мун Йон
Ок - проведено за „Лъки Пийч“ и препечатано от „Харпърс“, както и интервюто на Инес
Мин с друга хеньо, Ким Чеюн. Редица полезни статии открих на уебсайтовете „Ейшънт
Експлорърс“, „Чеджу Уикли“, „Кълчър24“ и „Утне Рийдър“. Отнасям се с дълбоко
възхищение към учените, които успяват да се потопят в определена култура. Не мога
да не спомена изследователката Хеджон Чо, прекарала известно време на близкия
остров Удо през 70-те години на 20. век. Дисертацията й „Етнографско изследване на
едно село на корейски гмуркачки“ ми помогна да пресъздам подробностите от
ежедневието на тези жени, възгледите им за мъжете и характерните песни, които
изпълняват при гребане. Няколко пъти посетих и местния Музей на гмуркачките.
Изложените експонати ми позволиха да се запозная отблизо с използваните от тях
пособия и костюми за гмуркане. Видеозаписите на разказаните от първо лице истории
на възрастни хеньо ми дадоха възможност да се докосна до възхитителни
подробности от живота им. Служителите в музея ми оказаха голяма помощ, като ми
предоставиха книгите „Майката на морето“ и „Гмуркачките от Чеджу“ и ме
представиха на няколко гмуркачки.
Наред с предварително уговорените интервюта, двете с Грейс Ким имахме
възможност да проведем с някои от тези жени импровизирани разговори в
естествената им среда: докато чакаха да бъдат откарани в морето, събираха
водорасли по брега или се прибираха с пълни с улов мрежи. Сред тях бяха Кан Исук, Ким
Уансун и Ким Уонсок. Бих искала да изкажа специални благодарности към Ким Инсил,
която е работила като хеньо не само на Чеджу, но и в чужбина, както и към Юн Миджа,
която наред с много други любопитни подробности ми разказа и за живота си във
Владивосток. За да се запозная по-добре с функциите и средищното място на пултока
в живота на гмуркачките, съм се осланяла на разработките на Инджун Кан, Кюхан
Ким, Кьонхуа Пюн и Чанген Ю. Инсталацията на художника Михаил Карикис и
големите портретни фотографии на Хюн С. Ким ми помогнаха да си създам по-ясна
представа за физическия облик на възрастните Йонсук, Куджа, Кусун и посестримите
им. Имах щастието да се запозная с Барбара Хамър и да разговарям с нея за
документалния й филм „Гмуркачките от Чеджудо“. Друг полезен източник на
информация за мен бе краткият филм от поредицата на „Джърнъл Филмс“
„Семействата по света“, заснет през 1975 г., който проследява историята на
дванайсетгодишно момиченце от острова, което се обучава за гмуркачка.
Ако някой ден се озовете на Чеджу, надявам се, че няма да пропуснете да посетите
Парка на мира. Мястото е красиво и безкрайно затрогващо. Най-вероятно точният
брой на загиналите по време на Третоаприлския инцидент никога няма да бъде
установен. В началото на тези събития населението на острова е наброявало 300 000
души. Оценките за числеността на жертвите се колебаят между 30 000 и 60 000 души,
макар актуалните изследвания да сочат, че избитите възлизат на не по-малко от 80
000 души. Най-много жертви са дадени в началните месеци на 1949 г., като според
някои проучвания тогава е загинало близо 10% от населението на Чеджу. Други 80 000
от жителите на острова са били принудени да бягат от родните си места и да
потърсят спасение при роднини, в бежански лагери, устроени в читалища и училища,
или в импровизирани селища насред полето. За седемте години до официалното
приключване на инцидента 40 000 души успяват да достигнат до бреговете на Япония.
Поради продължилата петдесет години забрана да се говори за събитията под страх
от смъртно наказание или други репресивни мерки именно изгнаниците, намерили
убежище на места като Осака, имат най-голяма заслуга за съхраняването на
историите за повсеместната гибел и разрушенията. 70% от селата на острова са
били опожарени. Много от тях са си останали необитаеми. И до ден днешен сред
възвишенията на острова човек може да се натъкне на развалини, сред които досега
са идентифицирани останките на 84 „изгубени села“. Мястото, къде- то се е състояло
клането в Пукчон, днес е поле, в което се отглежда чесън. Там може да се види малка
възпоменателна плоча в памет на жертвите, подобна на поставените из други села
на острова.
В допълнение към гореспоменатия официален доклад относно Третоаприлския
инцидент имах възможност да почерпя ценна информация за събитията и от редица
други материали като: „Въпросът за отговорността на американската армия при
потушаването на въстанието на остров Чеджу“ от Брус Къмингс; „Престъпления,
прикриване на истината и Южнокорейската комисия за истина и помирение“ от То
Кием и Ким Сунсу; „Северозападното младежко дружество“ от Лорън Фелникен;
„Животът на жените от Чеджу в контекста на Третоаприлското въстание“ от
Римуа Хан и Сунхи Ким; „Кланетата в планината Хала“ и други статии на Хун Чун Ким;
„Заздравяване на военните рани“ от Хоник Куон; „Въстанието на остров Чеджу“ от
Джон Мерил; „Духовете на Чеджу“ от екип на списание „Нюзуик“; „Разчитането на
вулканичния остров“ от Соня Рян и „Гражданската война на Чеджу през 1948 г.“ от
Уолкът Уийлър.
Имам щастието да се ползвам с подкрепата на огромен брой прекрасни хора, които ми
вдъхват сила не само като писателка, но и като жена. Не мога да не благодаря на
Джини Бойс от „Олтур Травъл“, която за пореден път ми помогна да стигна там,
където искам, на асистентките ми Никол Бруно и Сара Сеюм и на Мари Лимъс, която
направлява кораба с непоколебима ръка. Дължа признателност и на Каръл
Фицджералд и колегите й от „Бук Ри порт Нетуърк“, които помагат за изготвянето
на бюлетина ми, както и на Саша Стоун, която не спира да прави уебсайта ми
(www.LisaSee.com) все по-красив и информативен. (На него ще откриете
видеоматериали за гмуркачките от Чеджу, въпроси, предназначени за обсъждане по
време на литературни дискусии, и много други.) Литературният ми агент Сандра
Дийкстра и екипът й от прекрасни жени заслужават адмирации за вещината, с която
се грижат за прагматичните аспекти на съвместната ни работа. Благодаря на
всички от „Скрибнър“ и „Саймън и Шустър“, които винаги са безкрайно мили с мен. Тук
е мястото да изкажа признателността си към редакторката Кати Белдън, която
придаде завършен вид на романа с присъщия си изтънчен редакторски стил. Нан Греъм
и Сузан Молдоу ми вдъхваха кураж, а Кейти Монахан и Роузи Махортър ръководиха
рекламната дейност с неизчерпаема енергия и ведрост. Не на последно място голямо
„Браво!“ на служителите от отделите за маркетинг и продажби, чиито ентусиазъм
и творчески устрем не спират да ме удивляват.
Нека спомена и близките на сърцето си. Сестра ми Клара Стурак е човекът, който
чете всеки мой ръкопис и на чийто редакторски поглед имам безрезервно доверие. Крие
и Рахи ме обсипват с обич. Алегзандър и Елизабет ме вдъхновяват да се трудя упорито.
Хенри е неизменен източник на добро настроение. А любимият ми Ричард ме кара да се
смея, напомня ми да се забавлявам и - макар и да имам неизчерпаемата му подкрепа -
тъгува за мен, когато съм далеч - било на проучване на терен, или на турне с някоя
книга. Обичам ви безкрайно. Благодаря ви.

За автора

Лиза Сий е един от най-продаваните автори в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Сред
най-популярните й книги са: „Чаеното момиче“, „Снежно цвете и тайното ветрило“,
„Любовта на Божур“, „Момичетата от Шанхай“, „Китайски кукли“ и дебютиралата
под номер 1 „Мечти за щастие“ . Авторка е и на биографичната книга „На върха на
Златната планина“, в която се разказва историята на установяването на
семейството й от Китай в Лос Анджелес и последвалия му живот в Америка. Лиза Сий
е лауреат на наградата „Голдън Спайк“, присъждана от Китайското историческо
дружество на Южна Калифорния, и наградата „Хистъримейкърс Ауорд“, учредена от
Музея на китайско-американската култура. Обявена е за жена на годината от
Организацията на жените от китайско-американски произход.

С изключение на историческите личности и факти, споменати в книгата, всички

действащи лица, събития и места, описани в нея, са плод на художествена измислица
и каквото и да било съвпадение с реално съществуващи хора, учреждения, събития или
места е напълно случайно.

Lisa See
The Island of Sea women - 2019

Лиза Сий
Островът на морските жени
Превод - Светлозара Лесева
Оформление на корицата-
Деница Трифонова
Издателство “Изток-запад” - 2023
ISBN – 978-619-01-1168-9

Сканиране, разпознаване, корекции, форматиране: Lioni, 023