Annotation

Годината е 1934-та.
Стотици предприемачи фалират, хората затъват в дългове и из редица щатски селища и градчета жителите се
трупат на опашки за храна и провизии. Сред мизерията по-хитрите търсят безскрупулни начини да спечелят пари.
Джон Партлоу — човек с ангелско лице, и Джинджър ла Франс, измамничка от панаирите, са най-лошите сред тях.
Двамата изоставят досегашните си дребни схеми и обединяват сили, за да се заемат със сложно организирано
отвличане с цел откуп.
Недалеч от тях обаче живее Къртис Мейхю — чернокож младеж, който работи като носач на гарата „Юниън“.
На него му се носи славата, че умее да разрешава спорове и неразбирателства сред приятелите си… ала никой от тях
не подозира, че Къртис има специална дарба да улавя дори онези неща, които не са изказани на глас. Къртис умее да
чете мислите… и един ден тази свръхестествена способност му позволява да чуе детски зов за помощ, който го
въвлича в опасния свят на Партлоу и Джинджър.

В тази напрегната история с емоционално триумфиращ финал се преплитат сериозните и болезнено актуални
теми за класовото и расовото разделение с шокиращите и хипнотизиращи прийоми на жанровата литература.
Мрачен криминален трилър за ерата на Голямата депресия, обогатен с вещи знания за епохата и намек за
паранормалното, романът „Момчето, което чуваше всичко“ представя писателя Робърт Маккамън в апогея на
писателската му кариера.

Робърт Маккамън — Момчето, което чуваше всичко

Първа част
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Втора част
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единайсета глава
Дванайсета глава
Тринайсета глава
Четиринайсета глава
Трета част
Петнайсета глава
Шестнайсета глава
Седемнайсета глава
Осемнайсета глава
Деветнайсета глава
Четвърта част
Двайсета глава
Двайсет и първа глава
Двайсет и втора глава
Двайсет и трета глава
Двайсет и четвърта глава
Двайсет и пета глава
Пета част
Двайсет и шеста глава
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: Yoni, 2022
Информация за текста

notes
1
2
Робърт Маккамън — Момчето, което чуваше всичко
Първа част
Ангел хранител
Първа глава
Дяволът може да бъде мъж или жена. Дяволът може да бъде корава пружина на седалката на колата, мушичка в
окото, удар на дървена палка по железните решетки на затворническата килия. Дяволът може да бъде проблясък на
мълния, глътка лошо уиски или гнила ябълка, която бавно разваля цяла кошница здрави плодове. Дяволът може да
бъде колан, който шиба гърба на дете, или кашон с евтини Библии с меки корици, подути от жегата на напечената
задна седалка на осемгодишен, избелял от слънцето зелен оуклънд седан с две врати, който се държи на ръжда и тел.
Днес Дяволът беше последното.
Мъжът зад волана на седана приличаше на ангел хранител. Беше на трийсет и две години и лицето му беше
красиво като на изгубено херувимче, с две тъжни бръчки в ъгълчетата на устните. Имаше къдрава руса коса,
подстригана късо, а очите му бяха с цвета на дим през лятото. Беше облечен в изгладени панталони от бял костюм и
бяла риза с нова якичка и плисета отпред. Тънката му черна вратовръзка беше пристегната със сребърна щипка с
формата на две ръце, сключени за молитва. На седалката с напукана кожена тапицерия до него беше оставена
сламена шапка с черна панделка, до сгънатото сако от белия костюм. Ръцете на волана бяха меки. Това не беше
човек, който се препитава с физически труд във времената, когато толкова много други хора работеха на изкопи за
един долар на ден. Тъй като не понасяше безмилостното лятно слънце в югоизточната част на щата Тексас, което
прегаряше мъже и жени, докато не ги превърне в съсухрени съчки, той разчиташе на интелекта и съобразителността
си, за да преживее трудните времена.
Лошото беше това, че никога не беше виждал времена, които да не са били трудни.
Мъжът подкара уморената си кола по един изровен, прашен черен път сред сухи борови гори. Точно под десния
му лакът беше оставена нарисувана на ръка карта на местността, през която пътуваше, а тук и там по маршрута му с
хиксче бяха отбелязани многобройните малки градчета и отделни ферми, пръснати сред овъглената земя. До
следващото място не му оставаше много път, но до края на деня трябваше да измине още много мили. Ризата му
беше влажна от пот. Горещият вятър, който нахлуваше в колата, сякаш му спираше дъха и носеше слабата миризма
на гнили праскови. Ароматът им събуждаше някакъв спомен у него, но той не беше сигурен за какво, така че не се
опита да го извади на повърхността. Каквото и да беше, то беше останало в миналото. А той беше човек на
бъдещето, което миг по миг се превръщаше в настоящето. Беше решил, че ако иска да оживее в този суров свят, човек
трябваше да се научи да сменя кожата си като змия и да пълзи от сянката на един камък към сянката на следващия
— в движение, движение, непрестанно движение — защото наоколо пълзяха и други змии и те също винаги бяха
гладни.
Беше първата седмица от юли месец на 1934 година. Преди по-малко от пет години, в онзи черен вторник през
октомври, националната икономика се беше сринала. На този ден беше настъпил крахът на фондовата борса и
оттогава насетне една по една фалираха банките в цялата страна. Прозорците високо над Уолстрийт се бяха
отворили, за да пропуснат навън някогашните богаташи, внезапно превърнати в просяци, така че да последват
падението на съдбата си до коравия паваж на реалността. Стотици фирми фалираха, когато потокът на парите
пресъхна току пред решетките на касиерите. Дълговете и възбраните скочиха до небето. След краха на фондовата
борса и банките зимите станаха по-студени от всякога, а летата — безмилостно горещи. Големите равнини бяха
брулени от ураганни ветрове, които издухваха почвата от земеделските земи, поразени от сушата, и превръщаха
измъчената земя в играчка на прашните бури. В някога жизнените американски градове се извиваха опашки от хора,
принудени да се редят за безплатна храна пред църквите и благотворителните дружества, за да оцелеят. Хиляди
скитници преброждаха страната по железопътните линии в търсене на работа, а хиляди други я прекосяваха пеша
или в коли и пикапи, които бяха на една строшена ос или на един спукан клапан от последната си миля.
Бяха времена на безкрайно нещастие, от което сякаш нямаше спасение. Хората приветстваха жизнерадостните
радиопредавания като „Майор Боус търси таланти“, „Танцувай в хамбара“, „Еймъс и Анди“, „Самотният рейнджър“
и „Приключенията на Бък Роджърс в XXV век“, но радостта им не траеше дълго. След развлечението на безплътните
гласове и топлото жълто сияние на радиолампите отново се завръщаше немилостивата действителност на живота
— факт, който не успяваха да променят дори премерените, искрени обръщения до камината в Белия дом на
президента Франклин Рузвелт. Америка — както впрочем и по-голямата част от останалия свят — беше разбита на
парчета, а други вече събираха и подреждаха тези парчета в нови мозайки от бъдещето: други като Сталин в Русия и
един наперен дребосък в Германия на име Хитлер.
Но днес, макар и да беше толкова горещо, че на капака на колата му можеше да се изпържи яйце, на мъжа в
избелелия зелен оуклънд му вървеше като по мед и масло, както се казва. Вчерашният ден беше успешен за него —
беше изкарал почти трийсет долара. Снощи се беше насладил на порция пържола и пържени картофи в една
закусвалня в Хюстън. Там се беше разговорил с един амбулантен продавач на ризи дали федералните власти някога
ще успеят да заловят похитителите и убийците на бебето на семейство Линдбърг. Наричаха отвличането
„Престъплението на века“ и всеки, който слушаше радио или четеше вестници, беше следил новините за това
разследване още от онзи ден през месец май миналата година, когато бяха открили трупа на детето с разбита глава.
Мъжът, който приличаше на ангел хранител, не го беше грижа дали някога ще открият престъпниците. На този
свят се случваха и такива неща. Семейство Линдбърг бяха богати като цар Мидас, щяха да се оправят и вече си бяха
родили още едно дете, откакто беше загинало това. Бяха отчаяни времена и хората вършеха отчаяни неща.
Колелата на автомобила изтрополиха по железопътни релси. Той подмина една табела, нашарена с ръждясали
дупки от куршуми. Отбеляза, че на табелата пишеше: „ФРИЙХОЛД“. Пътят ту се криеше в сенките на боровете, ту
излизаше обратно на ослепителната светлина на слънцето.
При вида на простреляната табела мислите му се насочиха към една друга тема, която според него самия беше
по-интересна и несъмнено по-забавна от детето на семейство Линдбърг. Мъжът следеше приключенията на Бони
Паркър и Клайд Бароу още откакто властите бяха попаднали на снимките на двамата, размахали револвери и пушки,
в един фотоапарат, който бяха забравили някъде в щата Мисури, а след това въпросните снимки бяха отпечатани във
всички евтини вестници. Жалко, че преди няма и два месеца Бони и Клайд бяха застреляни от хайка шерифи на
някакво затънтено шосе в щата Луизиана. Във вестниците пишеше, че в телата им е имало толкова много дупки от
куршуми, че погребалният агент, който се е занимавал с балсамирането, се е измъчил да направи така, че
формалинът да не изтече от тях, а служителите на реда, които бяха стреляли по двамата, бяха оглушали от
гърмежите.
Мъжът не остана доволен да го научи, защото щяха да му липсват вестите за бандата на Бароу — кого бяха
обрали, кого бяха застреляли и прочее. Бяха преживявали ден за ден, разбира се, но им правеше чест, че бяха
следвали собствения си път в тази държава, след като беше отишла по дяволите — дори да се беше налагало да
стрелят по другите, за да го направят. Обикновените хора нямаха никакви шансове срещу властта — какво му
оставаше на човек, освен да се опита да си пробие път с бой навън от бетонната килия, в която винаги се опитваха
да го затворят?
Е, поне можеше да продължи да следи новините за Джон Дилинджър. Този луд кучи син още не го бяха хванали
натясно — от април месец насам се покриваше, но рано или късно щеше да изникне отнякъде. Престрелките с
негово участие винаги бяха вълнуващи.
Мъжът влезе с прегракналия си оуклънд в малкото градче Фрийхолд, което се показа сред боровите гори зад
една черква от червен камък и неголямо гробище със статуя на Исус с разперени ръце по средата. От дясната страна
на пътя изникна малка, скръбна наглед бензиностанция на компанията „Тексако“. Мъжът нямаше нужда да зарежда,
защото беше напълнил резервоара в Хюстън, а освен това винаги имаше резервна туба с бензин в багажника на
колата, но все пак отби. Спря до колонката с емблемата на „Етил“ и зачака, без да загася двигателя. След малко от
схлупената постройка на бензиностанцията излезе млад мъж, който бършеше ръцете си в мръсен парцал. Единият
му крак беше по-къс от другия и мъжът носеше обувка със специална дебела подметка на този недъгав крайник.
— Добрутро. Трябва да загасите двигателя, сър. Колко бензин ще ви трябва? — попита младежът, като дъвчеше
клечка за зъби в устата си.
Сетне добави:
— Току-що ни докараха от новия бензин, марка „Файър Чийф“.
— Не ми трябва бензин — отвърна шофьорът с мек, тих глас.
Говореше с почти напевен южняшки акцент, който бяха определяли като „изтънчен“ и „аристократичен“.
— Но ми трябва малко информация — продължи той. — Знаеш ли как да стигна до къщата на Едсън?
— Тоби Едсън?
— Същият.
— Ами… да, сър. Къщата е на Фронт стрийт, покрай Уахума стрийт и надясно на следващия ъгъл, по щатско
шосе Шейсет. Трябва да карате още една миля… може би миля и четвърт, и ще видите пощенската кутия от лявата
страна на пътя, на която пише Едсън.
— Много ти благодаря. Ето, да се почерпиш.
Мъжът извади от джоба на панталона си едно лъскаво петаче и го пусна в мръсната шепа.
— Жив да сте — отвърна младежът.
Сетне се намръщи:
— Но ако имате работа с мистър Едсън, трябва да ви кажа, че той се спомина миналата седмица. Погребението
беше в четвъртък. Сърцето му не издържа.
Беше ред на мъжа в колата да се намръщи.
— Съжалявам да го чуя. Но при все това… отивам по работа в дома на семейство Едсън, а може и да им донеса
малко утеха. Приятен ден!
Той кимна на младежа, включи на скорост и отново потегли.
Фрийхолд беше прашно градче с няколко магазина с дървени капаци на витрините. На Фронт стрийт мъжът
подмина един фермер, който караше каруца с дини. Пред едно заведение с табела, която го обозначаваше като
„Кафенето на Бетси“, бяха паркирани няколко стари коли и един очукан форд, модел А, с желязна открита
каросерия, заварена отзад на кабината. На една пейка наблизо седяха двама възрастни джентълмени с работнически
гащеризони и сламени шапки, които проследиха с поглед мъжа с избелелия зелен оуклънд, когато мина покрай тях;
шофьорът вежливо им махна за поздрав и те, естествено, отвърнаха на поздрава му по същия начин.
Той зави надясно по щатско шосе Шейсет и натисна газта, когато излезе от градчето. Измина разстоянието от
миля и четвърт и видя пощенската кутия на семейство Едсън от лявата страна на пътя. Отби по черен път, по който
гумите на колата му вдигаха вихрушки прах. От двете страни на пътя растяха борови дървета и храсти. След още
малко мъжът излезе на една поляна, където под разперените клони на исполински дъб се издигаше малка къща,
боядисана в бяло. На ограденото пасище наблизо имаше няколко крави, а на петдесетина ярда от къщата беше
старият хамбар. Мъжът спря пред къщата, загаси двигателя, взе бялото си сако и сламената си шапка, отлепи потния
си гръб от кожената тапицерия на седалката, слезе от колата и си сложи сакото и шапката. Сетне оправи
вратовръзката и якичката си, така че сакото да му стои възможно най-добре. Забеляза люлката от автомобилна гума,
която висеше от един от по-ниските клони на дъба, и за миг си представи как двете деца на Тоби Едсън, Джес и
Джоди, си играеха там в хубавата сянка на дървото.
Мрежата на входната врата се отвори със скърцане.
— Добрутро — рече жената, която се показа от там.
Гласът ѝ прозвуча едновременно уморен и враждебен.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да, мисис, тъй си мисля. Нали не греша, че това е домът на семейство Едсън?
— Така е.
Мъжът вече беше заобиколил от другата страна на колата. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от пътя, и
искреше в златисто на слънчевите лъчи.
— Нося нещо за вас и децата — каза мъжът.
— Моля?
— Нещо за вас и децата — повтори той.
Мъжът отвори вратата от другата страна, сгъна седалката и се протегна, за да вземе една от Библиите от кашона
на задната седалка. Тази, която му трябваше, беше отбелязана с жълт етикет с цифрата „1“ — първата доставка за
деня. Мъжът бързо и сръчно свали етикета, като го пусна на пода на колата, и пъхна Библията в бяла картонена
кутия, изработена по такъв начин, че да приляга плътно на книгата и да имитира на вид естествена кожа. Отпред на
кутията със златно мастило бяха изписани думите „Светото писание“. Сетне мъжът затвори вратата на колата и се
обърна към вдовицата Едсън, като призова на лицето си уместното за случая изражение, равни части съжаление и
очакване.
— Съжалявам за скорошната ви загуба, мисис — рече той, като сведе глава. — На бензиностанцията в града
научих, че съпругът ви е починал съвсем неотдавна.
— Миналия четвъртък погребахме Тоби — отвърна тя.
Беше русокоса, с издължено бледо лице, остър нос и очи, които изглеждаха удавени в мъка. Мъжът от зеления
оуклънд забеляза, че задържаше вратата на къщата отворена с дясната си ръка, а лявата ѝ ръка беше зад ръба на
вратата и не се виждаше. Той се запита дали не стискаше в нея револвер или пушка.
— Какво искаш? — попита го нетърпеливо тя, сякаш нямаше търпение непознатият да си тръгне.
Мъжът помълча няколко мига, преди да отговори.
— Ами… давам си сметка, че това сигурно е труден момент за вас, но…
Прекъснаха го две деца, които се показаха от къщата и спряха до полите на майка си. И двете бяха руси и светли
също като жената; момчето Джес изглеждаше на около осем години, а момичето Джоди — на около единайсет. И
двете бяха чисти и спретнати, но имаха суровия вид на деца, които са понесли тежък удар от съдбата. Момчето и
момичето зяпнаха мъжа, все едно беше паднал от някоя друга планета.
— Може ли да ви доближа, мисис? — попита той.
— Какво държиш там? Този месец вече съм си платила каквото трябва на банката, така че нямам сметки за
уреждане.
— Не се съмнявам в думите ви. А освен това нямате сметки за уреждане с Исус и Светия Отец.
Жената примигна.
— Какво?
— Ако ми позволите — рече мъжът и вдигна Библията в бялата опаковъчна кутия, като зачака жената да му
направи знак да я доближи.
Докато пристъпваше към нея и децата, той чу от хамбара някакво куче, което издаде нещо средно между лай и
скимтене.
— Доти си иска кутретата — каза жената на децата си, без да откъсва очи от бялата кутия в ръката на
непознатия. — Идете да ги върнете.
— Но, мамо, ние току-що ги донесохме… — понечи да възрази момченцето.
Жената му изшътка да замълчи. Мъжът вежливо се усмихна в очакване тази малка семейна драма да приключи.
Едва тогава забеляза, че и момчето, и момичето държаха по едно кутре в ръцете си — едното беше тъмнокафяво, а
другото — по-светло на цвят, с кремаво петно между очите.
— Новородени кученца — каза мъжът все със същата мека усмивка. — Прекрасни кутрета.
— Имаме шест — рече Джес и вдигна кутрето в ръцете си, за да му го покаже. — Току-що са излезли от
фурната.
— Тихо там! — рече остро вдовицата Едсън.
Мъжът от зеления оуклънд си помисли, че момчето сигурно беше прихванало този израз от баща си.
— Идете да ги върнете, както ви рекох.
Момчето се раздвижи, макар и неохотно. Джоди се обърна към него:
— Джес, занеси и Доли.
Момичето лепна една бърза целувка на муцунката на кутрето и го подаде на брат си. Стиснало по едно кутре
във всяка ръка, момчето се затътри към хамбара, откъдето продължаваше скръбно да лае кучешката майка.
Момичето остана до майка си. Лицето ѝ беше безизразно, но беше стиснала зъби, а сините ѝ очи сякаш пронизваха
право през черепа на мъжа, който приличаше на ангел хранител.
— Нали каза, че си донесъл нещо? — напомни му жената.
— И още как — отвърна мъжът.
Той се усмихна на момичето, но то не му отвърна, така че мъжът пренасочи целия си лъскав чар към вдовицата.
— Но преди всичко нека ви покажа визитката си, мисис.
Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си една чиста бяла визитна картичка — току-що излязла от
фурната, както би се изразил Тоби Едсън. Беше отпечатана миналата вечер, в хотелската му стая. Когато протегна
картичката към жената, тя леко се отдръпна, а момичето я взе вместо нея.
— Тук пише, че името му е Джон Партнър, мамо — съобщи Джоди, след като разгледа визитката. — И освен
това пише, че е президент на „Света Библейска Компания Партнър“ в Хюстън.
— Точно така — потвърди Джон Партнър, като си взе визитката и я прибра.
През главата му мина следната мисъл: Значи жената не може да чете, а разчита за това на детето.
Интересно.
— Както вече казах, това сигурно е труден момент за вас, но вярвам, че моето посещение може да ви донесе
известна утеха. Донесох ви „Златното издание на Светото писание“, което поръча вашият съпруг миналия месец.
— Кое?
— О… моля за извинение. Нима не знаехте за това?
— Говори ми на английски, мистър Партнър — рече жената, едва ли не готова да избухне. — Точно в момента
съм на ръба на силите си.
— Вашият съпруг — рече Джон Партнър — миналия месец поръча от моята компания една Библия в „Златното
издание на Светото писание“. Изпрати ми капаро от един долар според условията на офертата. Посвещението беше
отпечатано така, както пожела той, и аз му отговорих в писмена форма, че лично ще доставя поръчката.
Мъжът бутна назад сламената си шапка, извади от джоба си бяла носна кърпа и попи челото си, защото жегата
беше немилостива, макар и едва да минаваше девет часът сутринта.
— Но… той явно не ви е казал нищо за това?
— „Златното издание на Светото писание“ — повтори жената.
Очите ѝ се бяха зачервили.
— Не. Не, не е споменавал нищо за това. Какво рече… че ти е изпратил цял долар? По пощата?
— Да, мисис. Сигурно е видял рекламите, които публикувах в местния вестник.
Стомахът на мъжа се сви. Ако Тоби Едсън също е бил неграмотен, играта му щеше да бъде разкрита. Но жената
замълча, макар и страдалческото ѝ лице да говореше достатъчно недвусмислено, и Джон Партнър продължи да оре
напред по плодородната нива на човешкото нещастие.
— Ако трябва да предположа какво е станало, мисис Едсън… вашият съпруг е искал да ви изненада. Може би с
подарък за рожден ден или годишнина?
Жената не отговори нищо на това и мъжът реши да използва друг инструмент от обиграния си арсенал на
емоциите, като сниши глас, преди да заговори отново:
— А може би… е предусещал, че часът му наближава. С мнозина става така. Хората чуват гласа на Бог, който се
обръща към тях. Поне аз вярвам в това. Но любовта е всичко, мисис Едсън. Божията любов, с която Господ нежно
съобщава на човека, че дните му са преброени… И любовта на един съпруг — и баща — към неговата съпруга и
децата му. Да ви покажа ли посвещението, което ми поръча да отпечатам?
 — Аз…
Жената замълча и дълбоко си пое дъх, все едно беше останала зашеметена от невидим удар в стомаха.
— Аз не умея да чета добре, сър. Ще ми го прочетеш ли на глас?
— Разбира се.
Мъжът беше забелязал, че кучето вече не лае откъм хамбара, след като кутретата бяха върнати на мястото им,
но Джес очевидно беше решил да остане за малко при тях. Момичето не беше помръднало от мястото си и го
гледаше тъй неотклонно и проницателно, че Джон Партнър беше обзет от известно неудобство. Прииска му се тя
също да беше отишла в хамбара, но да удържа ведрата си фасада при всички обстоятелства, беше част от неговия
занаят. Той извади Библията от кутията, отвори на страницата с посвещението, където беше сгъната и разписката, и
се зае да чете с подходяща за случая тържественост:
— „На скъпото ми семейство, жена ми Идит и децата ми Джоди и Джес, от техния любящ съпруг и баща.“
Той подаде листчето на жената:
— Това е разписката. Един долар, платен от Тоби Едсън от Фрийхолд, щата Тексас. Благоволете да забележите,
че датата на разписката е 12 юни. Мисля, че секретарката ми е допуснала грешка и въпросната дата не отговаря на
действителната с няколко дни.
Вдовицата Едсън взе разписката, разгъна я и се взря в нея с празен поглед; сетне я подаде на дъщеря си, която я
прочете с цялото внимание на опитен адвокат, който проучва съдебно уведомление за поставяне под възбрана.
— Просто… не знам какво да кажа — рече жената.
— Разбирам ви — отвърна мъжът.
Той се зае да оглежда къщата с привидно разсеян, но остър поглед, като влезе в ролята на банкер, дошъл да я
постави под възбрана.
— Е — рече той, — при обичайни обстоятелства трябваше да платите още пет долара в брой при доставка,
но…
— Още пет долара?
Жената го произнесе така, все едно ставаше дума за петстотин.
— Цената на „Златното издание“ е шест долара. Нали разбирате, мисис — това е семейно съкровище, което да
се предава от поколение на поколение. На разписката пише, че остава да се доплатят пет долара.
— Ами… да, сър, но… това са ужасно много пари.
— Мистър? — обади се момичето. — Може ли да видя посвещението?
— Разбира се. Имайте предвид, че не е изписано с почерка на баща ви. Отпечатано е на тази страница
посредством нашия специален печатарски процес, а мастилото е благословено от преподобния Уинстън Картър от
Първа баптистка църква в Хюстън.
Мъжът подаде Библията на момичето и отново се обърна към разстроената жена.
— Не се тревожете, мисис Едсън — продължи меко той. — Аз не съм печалбар, а Исус и Неговият Отец на
небето няма да допуснат да бъдете лишена от подаръка на вашия покоен съпруг. При все това, все пак има някои
разходи, които трябва да се вземат предвид. Кесаревото — кесарю. Но нека да ви предложа нещо друго: „Света
Библейска Компания Партнър“ ще приеме заплащане от четири долара за това специално издание и можем да
сметнем, че въпросът е…
— Мамо — прекъсна го Джоди. — Не давай пари на този човек.
Джон Партнър спря да говори, но устата му остана отворена.
— Какво? — възкликна жената. — Не бъди груба с…
— Прочетох какво е написано — продължи детето. — Наистина пише това, което казва той, но… мамо… името
ми е написано грешно.
В гърлото на Джон Партнър сякаш за няколко мига заседна някакъв ръбат камък. Накрая успя да заговори, но
гласът му прозвуча изтънял и писклив в тишината:
— Написано грешно? Как така?
— Името ми — отвърна момичето, а сините ѝ очи непримиримо пронизваха черепа му — се пише „Джоди“, а
не „Джоуди“. Татко никога нямаше да го сбърка.
Една крава измуча някъде на пасището, а друга ѝ отговори сред дърветата зад гърба на Джон Партнър. С
изключение на това, сякаш целият свят около него беше застинал, ако не се смяташе все по-оглушителният шум в
ушите му. Той се запита дали онези шерифи, които бяха застреляли Бони и Клайд, не чуваха същото.
— Името ѝ се пише „Джоди“ — каза Идит Едсън и го повтори буква по буква, а очите ѝ се присвиха. — Няма
как Тоби да ти е рекъл нещо друго.
Трябваха му само три секунди, за да си възвърне самообладанието. Той се удържа да не дръпне Библията от
ръцете на детето, защото прекрасно знаеше как беше отпечатал нейното име — по същия начин, по който беше
изписано в проклетия некролог в местния вестник. Мъжът вдигна глава и твърдо отговори:
 — Ако наистина сме допуснали грешка в изписването на името, с радост ще я поправим.
— Името ми е написано грешно — настоя момичето и му показа. — Нали виждате? Ето го тук.
Показалецът ѝ сочеше към оскърбителното „у“. Сетне тя го показа и на майка си — ако не друго, жената поне
можеше да различава имената на собствените си деца.
— Четири долара — рече мисис Едсън — все така са си ужасно много пари, сър. Как ще поправим тази грешка?
Преди Джон Партнър да успее да отговори нещо, детето се намеси:
— Според мен трябва да ни даде Светото писание безплатно, мамо. И с това да се приключи. Татко сигурно
щеше да реши, че това е много смешно. Представям си го как щеше да се смее.
— Аха — кимна жената и по устните ѝ като че ли пробяга лека усмивка. — И аз.
Тя взе Библията от дъщеря си и погали с пръстите на едната си ръка корицата, която беше започнала да се
подува от жегата.
— Явно Тоби ни е направил този хубав подарък, но моят мъж не беше човек, който да хвърля пари на вятъра
заради грешката на някой друг. Ако беше тук, щеше да оцени колко старание си вложил и прочее, и сигурно щеше да
каже колко е хубава тази Библия, но… освен това щеше да ми каже въпросът да приключи с един долар, точно както
рече Джоди. Устройва ли те?
Джон Партнър не отговори веднага и тя направи още една крачка:
— Нали не мислиш да продадеш тази Библия на някой друг?
Лицето му сякаш се беше парализирало. Стори му се, че мина много дълго време, преди да чуе собствения си
глас, сякаш отдалеч:
— Добре тогава. Един долар.
Жената взе от него кутията от бял картон, имитация на естествена кожа, и прибра „Златното издание на
Светото писание“ в нея, а сетне влезе обратно в къщата, за да донесе парите. Мъжът остана да се взира в малкото
момиче, което мълчаливо отвърна на погледа му, но обвинителният ѝ взор сякаш му казваше: Знам какво
представляваш.
Когато си взе долара, мъжът студено се усмихна на жената, преди да ѝ пожелае приятен ден. Сетне обърна гръб
на нея и детето, върна се при колата си, царствено свали сакото и сламената си шапка, докато майката и дъщерята не
откъсваха очи от него, и седна зад волана. Двигателят запали с остър лай и колата се разтърси толкова силно, че
костите му изтракаха. На тръгване мъжът мина покрай момченцето, което се връщаше от хамбара, и то вежливо му
махна за сбогом, но Джон Партнър не му махна в отговор.
Колата му се отдалечи, като вдигна във въздуха облаци прах.
Той продължи по маршрута си, като следваше линията от хиксчета, указващи наскоро починали хора в малките
градчета по пътя, със смесени резултати. Успя да продаде два екземпляра от „Златното издание на Светото писание“
за по шест долара парчето и още един за три, защото старата дама имаше само толкова спестявания в буркана. По
обяд спря на брега на някакъв частен водоем с мътна вода, похапна сухари и изпи една портокалова сода „Нихай“.
На следващата спирка от маршрута продължи, без да спре, защото пред къщата беше паркирана патрулна кола на
щатски шериф, а на по-следващата откри пуста къща със закована табела на вратата, на която пишеше, че банката я
продава.
Но през целия ден не спря да мисли за това как го беше погледнало момичето и как го беше заболяло от нейния
глас, когато каза: Не давай пари на този човек.
Отдавна изпитваше убеждението, че хората не подозираха колко труд полага за тези долари. Поне според него
самия работеше не по-малко усърдно от всеки работник на изкопи. Да проучва некролозите в различни местни
вестници, да се сдобива с имената и адресите на починалите и техните наследници и всяка друга информация, до
която можеше да се добере, а сетне да използва малката си печатарска машина, с която отпечатваше съответните
имена и посвещения със златното мастило на първата страница. Всяка Библия, в комплект с опаковъчната кутия, му
струваше само четвърт долар при доставка на едро от компанията във Форт Уърт, която ги произвеждаше, но
мастилото беше дяволски скъпо — по седемдесет и пет цента шишенцето, а освен това трябваше да го поръчва чак
от Ню Орлиънс.
Смяташе, че продава ценна стока, а хората не си даваха сметка за това. И законът не си даваше сметка за това.
Той продаваше един дълготраен спомен. Дори нещо като блян. Продаваше златната точка, която да се постави в края
на един незавършен живот. Беше в услуга на обществото и скърбящите семейства.
Не давай пари на този човек.
Просто не можеше да го приеме. Думите караха стомаха му да се свива, а сухарите и портокаловата сода
„Нихай“ да се бунтуват в него. На няколко мили от град Уортън му се наложи да отбие зеления оуклънд встрани от
пътя, за да повърне.
След това изпита спокойствие и облекчение и вече знаеше какво трябваше да направи. Седна в колата си, сви си
цигара и я запали със сребърната си запалка, гравирана с изображение на ръце, сключени за молитва — точно като
на щипката на вратовръзката му. Сетне продължи към Уортън и влезе в тамошния магазин „За пет или десет цента“,
откъдето купи една бейзболна бухалка детски размер.
С изненада откри, че в Уортън имаше кинотеатър, в който беше обявена следобедна прожекция на филма „Кинг
Конг“. Миналата година го беше гледал, когато излезе на големия екран, но филмът толкова му беше харесал, че си
струваше да го гледа пак. Когато излезе от киното, вече започваше да се стъмва, но той реши да убие оставащото
време, като си поръча порция свински наденички, царевично пюре и спанак в една закусвалня на една пресечка от
кинотеатъра. Изпуши още една цигара, бавно изпи чаша кафе до последната глътка и пофлиртува с червенокосата
сервитьорка, която му донесе и едно парче орехов пай, без да го включва в сметката. Накрая плати и си тръгна.
На следващия кръстопът на щатски шосета, под светлината на звездите и тънката луна, направи завой и
фаровете на колата му осветиха пътя към Фрийхолд.
Не давай пари на този човек.
Идваше му да се разплаче от тази несправедливост. Но по лицето му не се четеше нищо друго освен решимост,
а очите му останаха сухи като скалите в прерията.
Стрелките на ръчния му часовник бяха отминали девет часа, когато Джон Партнър отби от щатско шосе Шейсет
на трийсетина ярда преди черния път, който водеше до къщата на семейство Едсън. Реши да действа бързо, за да не
го пипне някой патрул на щатските шерифи, но по-рано през деня вече беше забелязал, че по това шосе не минаваха
много коли. Следващата къща сигурно беше поне на четвърт миля в западна посока. Той взе от колата си
бейзболната бухалка детски размер и тубата, пълна с бензин, и закрачи нататък.
В къщата на семейство Едсън светеха само няколко лампи. Приличаха на газени фенери, които мъждукаха едва-
едва. Явно нямаха електричество. Джон Партнър отиде до хамбара. За негов късмет, вратата вече беше открехната.
Когато влезе вътре, той щракна запалката си. Женското куче, проснато на черно-червеното карирано одеяло в
сламата почти в краката му, изръмжа и се опита да се надигне, но кърмеше и шестте си кутрета и тежестта им
повлече майката обратно. Преди от устата на кучето да излезе лай, Джон Партнър го удари по главата с бухалката.
Сетне го удари още веднъж с всичка сила за по-сигурно.
Огледа стореното и продължи нататък. Първо посипа кутретата с шепи слама. Сетне ги поля с бензин.
Запалката му пламна.
В аленото сияние на пламъка Джон Партнър вече не приличаше на ангел хранител. Сякаш този пламък за миг
беше разкрил истинското лице зад неговото, а Джон Партнър не искаше да го показва пред други хора.
Той вдигна една последна шепа слама и я докосна с пламъка.
— Джоди — каза тихо той, буква по буква.
Очите му бяха безизразни като на мъртвец.
Той пусна горящата слама върху кутретата, напоени с бензин, на напоеното им с бензин одеяло до трупа на
майка им. Те се запалиха с жежко фучене и едва не опърлиха веждите му и къдравата му руса коса, преди да се
отдръпне.
Колкото и да му се искаше да остане, за да ги гледа как ще изгорят, беше време да си върви.
Но остави бейзболната бухалка. Може би щеше да свърши работа на Джес.
Джон Партнър се върна в колата си с усещането, че от плещите му се е вдигнала голяма тежест или на света е
била поправена голяма злина. Прибра тубата с бензин и отново потегли в нощта със своя товар от „Златни издания
на Светото писание“ — все по-далеч в безпътния мрак.
Втора глава
— Колко време смятате да останете при нас, мистър Партлоу?
— Още не съм сигурен. Съдбата може да ми се усмихне.
— О? Как така?
Джон Партлоу погледна право в сивите очи зад очилата. Лицето на възрастния мъж беше набраздено от дълбоки
бръчки, челото му беше нашарено със старчески петна, а сивите му вежди бяха гъсти като метла.
— Механикът от гаража — на име Хенри — ми каза, че ще уреди да докарат необходимата част за колата ми от
Шривпорт възможно най-бързо. До три дни, ако всичко върви както трябва.
— Познавам Хенри Бълард. Работи добре, но малко преувеличава. Според мен ще почакате повечко, зависи
каква част ви трябва.
— Нов карбуратор, за съжаление. Колата ми отказа на около пет мили разстояние от града и се наложи да ме
изтеглят. Ако не бях спрял един камион със слама, може би още щях да си стоя там.
— Хм — каза съдържателят на пансиона.
Казваше се Гровър Невинс, а току до него стоеше жена му Хилда — и двамата бяха зад писалището, лакирано в
черно и високо до кръста, на което Джон Партлоу току-що се беше записал в книгата за гости.
— Това с карбуратора не е добре — продължи старецът, като повдигна внушителните си вежди. — Обзалагам
се, че ще останете при нас поне седмица.
— Може и да е така, но се надявам да нямате нищо против да ви плащам ден за ден?
— Нямаме нищо против. Не сме такива, че да притискаме хората.
— Стига да си плащате точно до десет сутринта — намеси се жената.
Свитите ѝ устни почти не помръдваха, докато говореше. Очите ѝ бяха големи като на бухал, а тъмнокестенявата
ѝ коса беше изпъстрена със сиви кичури на слепоочията.
— Точно — повтори тя. — Ние сме добри хора, но не търпим гратисчии.
Погледът ѝ вече се беше спрял на щипката му за вратовръзка с ръцете, сключени за молитва.
— Естествено — добави тя, — вие не ми приличате на такъв.
— Оценявам доверието ви, мисис. Никога не бих поискал да накарам някого да страда по моя вина.
Отговорът му беше произнесен с мека и херувимска усмивка, в добавка към най-мелодичния му глас.
— Бездруго ще изпадна в неловко затруднение, ако ми се наложи да остана по-дълго време, тъй като не нося със
себе си дори чисто бельо за смяна.
Този път го каза право в лицето ѝ, така че да види как хлътналите ѝ страни поруменяват поне малко. Сетне
отново насочи цялото си внимание към мъжа, а то никак не беше за пренебрегване.
— Останах с впечатлението, че това е едно малко и тихо градче. Надявам се, че има някакво място, на което да
вечерям? Или в цената е включен поне един сандвич и чаша кафе от вашата кухня?
— Не готвим за гостите на пансиона, мистър Партлоу — отвърна му жената, като вирна увисналата си
брадичка. — В днешно време храната излиза твърде скъпо.
— Закусвалнята на Стоунфийлд е на две пресечки южно от тук — рече Невинс. — Отворено е до осем часа
вечерта. Правят хубаво пържено пиле.
— Благодаря ви.
Когато влезе в пансиона на ъгъла на Втора и Трета улица в Стоунфийлд, щата Луизиана, както го беше упътил
механикът Бълард, Джон Партлоу — наричан още Партнър, но още преди няколко седмици беше унищожил онези
визитни картички заедно със самоличността, която вървеше в комплект с тях — беше хвърлил един поглед на
тъмната ламперия по стените, доста износения килим и лавиците с подредени миниатюрни порцеланови камбанки,
напръстници, статуетки на коне и други подобни дреболии и беше достигнеш до извода, че тези двамата щяха да
бъдат лесна плячка, колкото и жената да се смяташе за тънък познавач на човешкия характер. Всичко наоколо беше
толкова подредено, че му идваше да започне да троши наред. Искаше му се да сграбчи жалкото им усещане за
контрол в живота и да го разкъса на парчета пред очите им. Те не знаеха нищо за този свят — а той знаеше твърде
много. Представи си как грабва едно от порцелановите кончета и забива копитата му право в очните ябълки на
Хилда Невинс.
Сетне чу от горния етаж да се разнася нещо, което прозвуча като женски вик. Само за миг. Стори му се, че беше
ругатня, но не успя да го чуе както трябва, за да я разпознае със сигурност. Във всеки случай жената звучеше
ожесточена, почти до ръмжене.
— Ах — рече той и меката усмивка отново изникна на устните му. — Мислех, че тази вечер ще бъда
единственият гост на пансиона.
— Не им обръщайте внимание на тези двамата — отвърна жената.
Нямаше никаква представа, че във въображението на мъжа, с когото разговаряше, на мястото на очите ѝ се
виждаха две окървавени дупки. Тя сниши глас до заговорнически шепот.
— Някой си доктор Хъникът и неговата… ами не знам точно каква му е, но не му е жена.
— Интересно — отбеляза той, като наведе гласа и сви устни, сякаш искаше да добави: Разкажете ми още.
— Когато пристигнаха вчера следобед, той искаше само една стая за двамата. Но тя му рече, че няма да търпи
това и иска собствена стая.
— Хилда — обади се Невинс. — Не мисля, че трябва да…
— Тази вечер ще изнасят лекция в залата на дружеството — продължи жената и Джон Партлоу забеляза, че тя
дори не се опитваше да скрие задоволството си от факта, че най-сетне беше открила подходящото ухо, в което да
излее своята помия. — И знаете ли за какво е лекцията?
— Не, мисис, не знам.
— Разлепиха афиши в целия град. Гровър донесе един да ми го покаже, но аз му рекох, че не го искам на друго
място освен в кофата за боклук.
— Хилда! — каза мъжът, а лицето му беше започнало да потъмнява. — Хайде стига толкова, да…
— За секс — каза тя, като хвърли един бърз поглед към стълбището, за да се увери, че никой друг няма да я чуе.
— Заглавието на лекцията е „За по-добро разбиране на фактите от живота“, но си е за секс. Не знам как изобщо са
им разрешили да бълват подобни мръсотии, но не ми остана време да събера църковното настоятелство, за да ги
изгоним от града.
— Никой не иска да ги гони от града — рече Невинс с тежка въздишка.
Джон Партлоу остана с впечатлението, че мъжът неведнъж беше казвал същото по-рано през деня и вече се
беше уморил да го повтаря.
— Парите ни трябват, а според мен и дружеството не иска да изпусне наема за залата. А сигурно и Юджийн
също ще прибере нещичко.
— Юджийн?
— Нашият така наречен шериф, който не става за нищо.
Господарката на дома вече фучеше с пълна пара, подхранвана от натрупаното оскърбление.
— Едно време го избраха с парите на контрабандистите на алкохол и още се държи на поста.
— Хилда! — намеси се Невинс, като звучеше готов да се разплаче. — Моля те, престани.
— Добре — отвърна рязко тя. — Добре, ще престана. Засега. Просто исках да кажа, че нямаме друг избор.
Погледът ѝ отново се спря на щипката за вратовръзка на Джон Партлоу.
— Проповедник ли сте, сър?
— Не, но при все това се старая да нося Божието слово навсякъде с мен. Оценявам комплимента ви.
— Приличате на проповедник. Имате много благо лице.
Той леко сведе глава, все едно тези думи го бяха накарали да се смути.
— Ами… по-добре да тръгвам към закусвалнята, нали така?
Надяваше се тя да го покани в кухнята, но щедростта на старата дама очевидно се простираше само до
комплиментите.
— Правят хубаво пържено пиле — повтори Невинс. — Кажете на Оли, че сте отседнали при нас, и ще ви свали
малко от сметката. Четвърта стая.
Съдържателят му подаде ключа и добави:
— Заключваме входната врата в десет и половина.
— Точно — добави жена му.
Джон Партлоу взе ключа, прибра го в джоба на бялото си сако и благодари на своите домакини за
гостоприемството им. Сетне излезе от пансиона, като си представяше как щяха да изглеждат лицата на Гровър и
Хилда Невинс, ако бяха изядени наполовина от рак. Закрачи в южна посока по улиците на градчето, което
изглеждаше сериозно засегнато от Голямата депресия, досущ като повечето други. Съмняваше се, че Стоунфийлд е
преживявал подем и преди да започнат да затварят банките, но освен блясъка от залязващото слънце в небето на
югозапад имаше и някакво друго сияние, което подсказваше за наличието на работеща фабрика. Преди зеленият му
оуклънд да се задави и да умре, беше минал покрай множество ниви, пасища и памучни полета, така че в градчето
сигурно щеше да се намери плодородна почва за ралото на доктор Хъникът и неговата доста тросната спътничка,
като се вземат предвид всички момци от фермите наоколо. Лекция за секс. И още как, помисли си той. Ако се
организира както трябва, това си беше една хубава малка печатница за пари.
Улиците бяха притихнали с настъпването на вечерта. Повечето магазини в невзрачния център на градчето вече
бяха затворени, ако не се смята една бръснарница на съседната пресечка. В дърветата пронизително пищяха
цикадите на август месец, въздухът беше влажен и не се усещаше нито един повей на вятъра. Джон Партлоу доближи
бръснарницата, от която на тротоара се изливаше светлина, и видя на витрината афиша за спектакъла на Хъникът.
Беше илюстриран с доста груба скица на Купидон, който се кани да изстреля една стрела от лъка си право в сърце за
Свети Валентин. Над илюстрацията беше заглавието на лекцията точно както му го беше казала Хилда Невинс: „За
по-добро разбиране на фактите от живота“. Под илюстрацията беше отпечатано следното: „Лекция на д-р Уилям
Хъникът и неговата даровита асистентка Джинджър ла Франс, която никой мъж не бива да пропуска“. А най-отдолу,
отпечатано с червено мастило на портативна машинка като онази, която сам познаваше толкова добре, беше
следното: „Осем часът, 2 август, четвъртък, зала на дружеството, вход двайсет и пет цента“.
Джон Партлоу си позволи една бегла усмивка. Неговата даровита асистентка, Джинджър ла Франс. Да, това
щеше да привлече селските младежи от цели мили околовръст. Но какви бяха тези двайсет и пет цента? Дявол да го
вземе, тези двамата се оценяваха доста високо!
Той продължи на юг към закусвалнята на Стоунфийлд и я откри в един стар железничарски вагон, изкаран до
релсите, които минаваха право през центъра на градчето. Бутна летящата врата, за да влезе, мина покрай табелата с
надпис „Само за бели“ и се настани в едно сепаре на твърдата дървена седалка, откъдето се зачете в менюто,
написано с тебешир на черната дъска на стената, за да избере между трите основни ястия, предлагани от
заведението: пържено пиле, паниран шницел и нещо, наречено руло „Мини“. Влизането му предизвика
любопитните погледи на шестимата мъже и двете жени, които вече бяха обслужвани от набитата, къдрокоса
сервитьорка, но явно бяха свикнали да виждат амбулантни търговци, макар и белият му костюм и сламената му
шапка да го отличаваха от обичайните пришълци.
Той си свали шапката, поръча си специалитета на заведението за петдесет цента — пържено пиле, черен боб,
зеле, парче царевичен хляб и чаша студен чай („колкото може по-сладък, миличка“, както каза на сервитьорката) —
и се загледа в собственото си отражение в огледалото, окачено над бара.
Преди няколко седмици си беше дал сметка, че беше постъпил необмислено, като се беше върнал до къщата на
семейство Едсън. С това действие се беше лишил от цял окръг, в който да работи. Ако вдовицата Едсън се беше
обърнала към служителите на реда, може би вече го издирваха по онези места и веднага щяха да разпознаят колата
му. Трябваше да задраска целия окръг от списъка и да вървят по дяволите. А след това, към средата на юли месец, се
беше сблъскал с грубо отношение, което затвърди решението му да си потърси нова територия за действие. Когато
беше отишъл с колата си до фермерската къща на един наскоро починал мъж в окръг Бърлисън и беше представил
„Златното издание на Светото писание“, поръчано от покойния Джона, в отговор му беше представена цевта на една
пушка. В другия край на пушката стоеше съсухрена вдовица, която го уведоми, че явно е някакъв проклет измамник,
защото вече си беше платила за „Ангелогласното издание на Светото писание“, което Джона ѝ беше поръчал от
„Библейска компания Свето сърце“ със седалище в Хюстън.
И тъй… в резултат на всичко това беше дошло времето да си събира багажа и да се маха от там. Накъде да
поеме, на изток или на запад? Решението беше взето с ези-тура. Добре дошъл в Шривпорт и хотел „Дикси Гардън“.
Докато вечеряше, той не спираше да хвърля по едно око на часовника, окачен на стената до огледалото. Още
една чаша сладък студен чай и една-две цигари, а след това… може би щеше да открие нещо интересно, като се
поразходи в градчето, колкото и да беше малко.
Когато попита сервитьорката за залата на дружеството, тя му отговори с многозначителен поглед, от който му
се прииска да я зашлеви толкова силно, че да избие големите ѝ предни зъби. Сервитьорката му обясни, че сградата
на дружеството е на съседната пресечка в източна посока. За да стигне до там, трябваше да мине покрай някакъв
малък парк със статуята на местния герой от армията на Юга, Самюъл Петри Бланкъншип, за която с гордост му
разказа, че плаче с кървави сълзи всеки път, когато покрай нея мине някой мръсен негър.
Джон Партлоу каза на сервитьорката да предаде на Оли, че е отседнал при семейство Невинс, и в резултат
наистина получи отстъпка от сметката в размер на десет цента. Остави десетте цента като бакшиш за сервитьорката
в една локвичка на масата, където беше разлял малко студен чай, а след това си сложи шапката, оправи си
вратовръзката и стана от мястото си. В същия миг усети как подът потрепери под краката му и чу воя на сирена, от
който стъклата на прозорците се разтърсиха в рамките си. Когато излезе навън през летящата врата, товарният влак
гръмовно прекосяваше градчето с оглушителна какофония от тропот на колела, дрънчене на звънчета, пищене на
свирки, хидравлично съскане и метален трясък. Когато мина покрай закусвалнята, влакът вдигна вихрушки прах и
мръсотия от улицата, които затанцуваха между къщите. Няколко кучета преследваха локомотива с оголени зъби, но
техният лай не се чуваше във всеобщата врява.
Когато влакът отмина, Джон Партлоу избърса няколко прашинки от реверите си и се насочи към залата на
дружеството.
В мига, в който влезе в каменната постройка на Четвърта улица, остана поразен от вида на руса дама, която
седеше зад една маса до входа на залата. Жената продаваше билети и прибираше парите в кутия от пури, а на бялата
покривка, с която беше застлана масата пред нея, бяха закачени няколко от афишите за „Фактите от живота“ на
Хъникът. Пред жената се бяха скупчили петима мъже с разнообразно телосложение, ръст и възраст, заети да харчат
изкараните си с пот на челото монети за малко пикантно образование. Онова, което порази Джон Партлоу, беше
фактът, че жената беше облечена с бяла болнична престилка с дълги ръкави, закопчана до шията, ала привидната
скромност на облеклото ѝ не отговаряше нито на количеството тежък грим по лицето ѝ, нито на аленото червило по
устните ѝ. Нещо повече, жената сякаш си беше сложила кукленска маска, която не разкриваше абсолютно никакво
изражение — нещо особено интригуващо за Джон Партлоу, защото мисълта за прикриване на истинската
самоличност на човека и истинското му лице винаги беше тясно свързана с житейската му мотивация. Той се
нареди зад групичката от местни жители. Мъжете разговаряха и се смееха престорено шумно, като подскачаха от
притеснение под хладния поглед на жената, все едно беше непознато създание от женски пол, което идваше от
някакво далечно и по̀ светско място — впрочем самата истина. Когато дойде ред на Джон Партлоу, той първо хвърли
поглед на кутията от пури, за да прецени как се справя екипът тази вечер, и набързо пресметна, че бяха продали
между двайсет и пет и трийсет билета.
— Брей, брей — рече той, като погледна жената в очите.
Помисли си, че бяха с цвят на шампанско. Но едновременно с това внезапно се почувства така, все едно беше
изпил на един дъх цяла чаша от пенливото питие — или дори няколко чаши, достатъчни да му завъртят главата.
Очите с цвят на шампанско, които бяха донякъде с формата на бадеми, подобно на очите на котка, сякаш го огледаха
преценяващо от главата до петите. Лицето ѝ остана безизразно. Имаше чип нос и голяма уста, челото ѝ беше с цял
инч по-високо от необходимото, а брадичката ѝ беше с цял инч по-широка; не беше красавица за чудо и приказ, но
посвоему според Джон Партлоу притежаваше особена — може би дори притеснителна — привлекателност. В
лицето ѝ се четеше нещо едновременно изискано и грубо. Представяше си, че под шампанското, скрита дълбоко, се
таи истинска мръсотия. Жената също криеше истинската си самоличност от света точно като него самия. Косата ѝ
очевидно беше изрусена, защото на корените се виждаше тъмнокестенявото отдолу. Къдриците ѝ се спускаха
свободно пред лицето, но назад по черепа бяха плътно прибрани с черно-червени шноли. Той вдъхна от парфюма ѝ:
беше сладък, натрапчив и опияняващ, с аромат, който можеше да определи единствено като „овъглени рози“.
И двамата не проговориха в продължение на няколко мига. Накрая той се усмихна накриво и подхвърли:
— Какво толкова гледаш?
— Гледам, че малко си прекалил — отвърна тя все така безизразно.
Говореше с южняшки акцент, но от аристократичните. Все едно думите излизаха от устата на господарката на
плантацията, а не на Бърта от дълбоката провинция. Очите ѝ се присвиха съвсем леко, когато обходиха щипката за
вратовръзка с ръцете, сключени за молитва, плисетата на бялата му риза и сакото с цвят на сметана.
— Защо си се издокарал така, като перла на два крака?
— Заради теб — отвърна той, като запази равновесие в този хлъзгав танц между двамата. — Не ми се ще да
съм облечен като някой скитник, докато слушам за фактите от живота… нали тъй?
Лицето ѝ остана неподвижно.
— Входът е четвърт долар — точно както за скитниците.
Тя почука с показалец по ръба на кутията за пури. Лакираният ѝ нокът проблесна в кървавочервено.
— Идвам от Шривпорт и съм отседнал при семейство Невинс.
— Браво на теб. Но никой не влиза гратис, перличке.
Погледът ѝ се отмести от него, защото в сградата на дружеството бяха влезли още двама мъже — фермери,
издокарани в най-хубавите си работни гащеризони. Последните ѝ думи към него бяха следните:
— Вътре или вън, както ти харесва.
В пещта на Джон Партлоу беше започнало да се разгаря едно въгленче; не беше свикнал да го отхвърлят,
особено когато го прави някаква изрусена домакиня около трийсетте, която се мисли за голямата работа. При
обичайни обстоятелства може би просто щеше да свие рамене и да се завърти кръгом, но постановката го
интересуваше от професионална гледна точка. Той пусна монета от четвърт долар в кутията и взе билета, който му
подаде жената. Сетне продължи навътре към залата, като я остави да се усмихва пленително на селяците.
Залата не беше голяма — имаше дървени църковни скамейки за петдесетина души, обърнати към сцената,
скрита зад виненочервени завеси. Стъклени осветителни глобуси на тавана хвърляха жълтеникаво сияние. Точно над
сцената на стената беше окачена глава на лос с огромни рога, изработена от ковано желязо и потъмняла от времето
— емблемата на дружеството. Под тавана вече се кълбеше цигарен дим, едва разсейван от един-единствен
вентилатор, който напразно се опитваше да проветри въздуха в залата. Джон Партлоу установи, че наистина беше
двайсет и седмият зрител в публиката от мъже с работни гащеризони, папийонки и кутийки за енфие, а като се
смятат и двамата фермери, които бяха влезли след него, това правеше общо седем долара и двайсет и пет цента —
твърде оскъдна печалба за такова предприятие.
Предположи, че това не е всичко. Настани се от лявата страна на залата, където седяха само четирима други
мъже. Свали си шапката, остави я на мястото до себе си и зачака представлението да започне.
Един по един влязоха още петима мъже, така че общият брой на зрителите достигна трийсет и четири.
Петнайсетина минути след като Джон Партлоу беше заел мястото си, русата шарлатанка с бялата болнична
престилка закрачи по пътеката между скамейките, без да поглежда надясно или наляво, но със съблазнително
полюшване на пищните си хълбоци. Жената влезе през една врата от дясната страна на сцената. След това всички
присъстващи поседяха и почакаха още малко, докато цигарите догаряха, тютюнът за дъвчене се плюеше в тенекиени
канчета, енфието се шмъркаше, а един от по-възрастните мъже в публиката се разкашля толкова силно, все едно
дробовете му бяха задръстени с луизианска кал.
Завесите се отвориха без фанфари. Неколцина мъже изръкопляскаха в очакване и Джон Партлоу огледа
ухилените лица наоколо, като му се прииска всички да бяха мъртви.
Блондинката беше застанала по средата на сцената, зад един подиум. Около нея се виеше цигарен дим. От
дясната ѝ страна имаше маса, на която беше поставена кутия от картон, а от лявата — малка черна дъска на
колелца. Жената държеше откровена показалка — от онези, използвани от началните учителки, за да показват на
малоумните си ученици как две и две прави четири, а „котка“ не се пише с „д“ по средата. С тази разлика, че ако се
съди по начина, по който държеше показалката и гледаше публиката си с леко извита горна устна, поне според Джон
Партлоу ѝ се искаше да не държеше показалка, а камшик. Лицето ѝ рязко се преобрази в усмивка, ала Джон Партлоу
не пропусна да забележи, че усмивката не стигна до пресметливите ѝ очи.
— Добър вечер, джентълмени — рече тя.
Една трета от публиката отвърна на поздрава, а неколцина сред мъжете се провикнаха „Здрасти!“ по начин,
който подсказваше за влиянието на алкохол.
— Чакаме доктор Хъникът — обяви жената. — Трябва да дойде всеки момент.
— Не ни трябва никакъв доктор! — провикна се някой, последван от нервен смях.
Джон Партлоу сплете пръсти в скута си. Предстоеше му интересно представление в тази лятна вечер, при това
съвсем неочаквано в подобно затънтено градче.
— Потанцувай ни, скъпа! — настоя един мъж с черна брада и работен гащеризон, който седеше на два реда
пред посетителя от Шривпорт.
— О, аз не танцувам за непознати — отговори жената, без да спре да се усмихва. — Но… си представям, че до
края на лекцията на доктора вече всички ще бъдем добри приятели. А междувременно ще се разположа по-удобно.
С движения, плавни като на змия във влажна трева, тя излезе зад подиума и разкопча строгата си болнична
престилка. При вида на огненочервената рокля под нея кикотът и шегите на публиката мигновено замряха. Тя си
свали престилката, сгъна я и я остави на масата до картонената кутия и Джон Партлоу се запита как беше възможно
една жена да се излее в подобна рокля. Колосаният плат на болничната престилка беше скривал извивките на
блондинката, които бяха зашеметяващо драматични. На сцената вече стоеше истинска сексбомба, нажежена до
червено, която приглади роклята си с ръце и по този начин бавно очерта територията на плътта, която дрехата едва
успяваше да прикрие. Само за миг цялата власт и контрол в тази зала се прехвърлиха от публиката към жената на
сцената и в тишината, която последва, задименият въздух натежа от нещо, което Джон Партлоу можеше да опише
единствено като смесица от необуздано желание и най-обикновен потрес. Съмняваше се, че местните съпруги и
женското население на градчето изобщо някога бяха дръзвали да покажат толкова бедро и бюст на обществено
място. Но сега пред очите на мъжете им се разкриваше всичко, и то какво.
Нейни са, помисли си той. Вече никой нямаше да си поиска парите обратно, каквото и да се случи оттук
нататък.
— Ето го доктор Хъникът! — каза жизнерадостно тя, но в същото време в гласа ѝ отекна стоманена нотка.
Мъжът, който се приближаваше към сцената по пътеката между скамейките, не толкова крачеше, колкото
залиташе натам; беше се почерпил здравата и Джон Партлоу го проследи с нарастващо веселие, докато така
нареченият доктор с посребрялата си брада, сивия костюм с жилетка и черна папийонка се препъваше в
собствените си официални обувки в два цвята. Подпийналият лектор за тази вечер стигна до вратата от дясната
страна на сцената, но толкова се затрудни да натисне бравата, все едно беше жив сом, накиснат в машинно масло.
— Ела на сцената, докторе! — подвикна блондинката и този път наистина прозвуча така, все едно го каза през
стиснати зъби. — Просто отвори вратата и се качи!
Тя се обърна към публиката:
— Ще трябва да извините доктора, уважаеми. Току-що излезе от голяма операция — трябваше да направи
дренаж, за да източи цялата течност от една бутилка с уиски.
Шегата беше възнаградена с известен кикот. Тя продължи:
— Но явно е забравил да си извади тапата от задника. Уилям, скъпи? Просто завърти бравата, сякаш надигаш
поредната чаша! Хайде, направи го заради Джинджър!
Един мъж стана от мястото си, за да помогне на доктора, но точно в този момент Хъникът успя да отвори
вратата на принципа на пробата и грешката и понечи да влезе. Сетне се обърна на прага и театрално се поклони на
зрителите, които се наслаждаваха на този спектакъл като хрътки на лов за миещи мечки, и Джон Партлоу го видя
такъв, какъвто беше в действителност: съсипаната сянка на някогашния ловък измамник, какъвто сигурно е бил на
младини, преди четиридесет години — може би шарлатанин с известен актьорски опит и присъствие на сцената,
защото дори в това състояние, пиян като треска, носеше с достойнство костюма и впечатляващата си брада. Джон
Партлоу си помисли, че в крайна сметка това очакваше всички в този занаят: да се простят с хитростта и
пъргавината си и да потънат на дъното на бутилката, защото само там продължаваше да живее Голямата мечта, а без
Голямата мечта един измамник нямаше за какво друго да живее. Дните на доктор Хъникът явно бяха преброени,
защото този номер с лекциите за „Фактите от живота“ беше също толкова жалък, колкото бе и той самият.
От друга страна… според него Джинджър ла Франс имаше потенциал. Тя знаеше какво прави и как да използва
тялото си, за да задържа вниманието, и той си представяше, че отдавна е най-ценният актив в арсенала на Хъникът
— може би толкова отдавна, че ѝ беше писнало от него.
Хъникът вече беше на сцената и полагаше усилия да се изправи в цял ръст, макар и да изглеждаше, че
собствените му крака бяха на друго мнение. Гъстата му посивяла коса имаше нужда от гребен, а буйната
растителност на веждите му — от градинска косачка. Мъжът кимна на Джинджър, когато зае мястото си на
подиума, тя му подаде показалката и с полюшване на хълбоци се приближи до черната дъска, а Хъникът се обърна
към множеството с глас, завален от проклетото уиски, но все още достатъчно силен, за да прогърми чак до гредите
на тавана:
— Уважаеми джентълмени! Интелигентни и смели мъже от…
На това място имаше малка пауза, все едно беше забравил къде точно се намираха.
— … Стоунфийлд! — продължи той. — Интелигентни, защото сте дошли тук с желанието да научите повече за
фактите от живота, и смели, защото сте дошли тук въпреки всичко, което се е опитало да ви попречи! Но със
знанията за фактите, които ще придобиете тук, ще можете все така смело да се върнете в домовете си — и ако ми
позволите да се изразя по този начин, да си спечелите вечната благодарност на своите съпруги, затуй че сте дошли
тази вечер! Истина ви казвам, съпругите ви ще бъдат на седмото небе от вашата възобновена жизненост и
издръжливост, а ако двайсет и пет цента се е сторило твърде голям разход за някои от вас тази вечер, можете да
бъдете спокойни, че ще си тръгнете от тук богати като царе — и несъмнено ще бъдете такива в очите на съпругите
си в спалнята, от сега насетне и завинаги. Но нека преди всичко да…
Той отново изключи за няколко секунди; устата му продължи да се отваря, но от нея не излизаше нито звук, и в
очите му проблесна паника. Сетне пак се овладя и фаталният миг отмина.
— Нека да покажем нашата благодарност към моята прекрасна асистентка, мис Джинджър ла Франс! Не се
съмнявам, че всички мъже в публиката ще я поздравят с големи аплодисменти!
Джон Партлоу се присъедини към аплодисментите, но ръкопляскаше най-вече на изпълнението на самия
Хъникът. Дори пиян като говедо, старият доктор успяваше да се представя както трябва. Сигурно толкова много
пъти се беше изправял на сцената пред подобни селяци, че всяка фраза и драматична пауза излизаха от устата му
съвсем автоматично. След аплодисментите започна истинското представление и Джон Партлоу с професионален
интерес загледа как двамата шарлатани се заеха с работата си. Спектакълът се състоеше в това, че Хъникът
дърдореше нещо за „съпружески практики“ на високопарен псевдонаучен език, а през това време Джинджър се
грижеше за по-низките нужди на публиката, като рисуваше мръсни картинки с жълт тебешир на черната дъска.
Речта на Хъникът беше просто фонов шум за изображенията на пениси, бюстове и вагини, които скицираше жената,
само за да ги изтрие от дъската и да започне да ги рисува отново, с доста изкусителни движения на хълбоците си.
Джон Партлоу забеляза, че с всяка следваща рисунка правеше пенисите и женските бомби все по-големи, а вагините
— все по-съблазнителни, и гробовното мълчание от залата, пълна с недодялани зрители, ясно показваше как
нейните послания достигат право до целта си, разположена под кръста. Всичко това продължи може би двайсетина
увлекателни минути. Лекцията на доктора на няколко пъти засичаше и той сякаш губеше ума и дума, но жената се
преструваше, че нищо не е станало, и след четири-пет секунди докторът продължаваше оттам, докъдето беше
стигнал. Сетне доктор Хъникът смени тактиката и заговори по същество, като обрисува какво точно се случваше в
град Тихуана в Мексико с помощта на испанската муха, която всеки можеше да си купи от сексдокторите в този
прословут град, докато Джинджър рисуваше все по-големи и по-изправени членове на черната дъска.
Към края на лекцията вече и самият Джон Партлоу едва успяваше да седи с кръстосани крака и ако не си
даваше съвсем ясна сметка какво се случва пред очите му, щеше да е останал с твърдото убеждение, че испанската
муха беше най-великото изобретение за мъжете от Ева насам. Изобщо не се изненада, когато Джинджър отвори
картонената кутия и със сексапилен жест и многозначителна усмивка показа на селяците шишенцата със „Сокове на
щастието от Тихуана“, които се продаваха по долар парчето.
Джон Партлоу остана на мястото си, като гледаше как мъжете се тълпят пред сцената, стиснали пари в ръцете
си. Така не само щяха да изпитат въздействието на соковете — със съмнителни резултати, защото кафявата течност
в шишенцата най-вероятно не беше нищо повече от престояла настойка, подправена с щипка кокаин — но и да
погледнат отблизо в очите на жената, които горяха с онзи смущаващ пламък, да вдъхнат от нейното ухание или да
докоснат плътта на Джинджър. Във всеки случай не всички селяци можеха да си позволят да платят по цял долар за
едно шишенце, но повечето се бръкнаха и Джон Партлоу пресметна, че Джинджър и докторът ще приберат още
трийсетина долара, което не беше зле.
Следваше най-трудната част от задачата на екипа: да се измъкнат от залата, така че да могат да си съберат
багажа и да се изметат от града. Джинджър си беше свършила работата толкова добре, че неколцина селски момци с
гащеризони и шишенца „Сокове на щастието от Тихуана“ в лапите си вече си мислеха, че са на една тютюнева
храчка разстояние от това да се разпишат с блудницата с червената рокля. Мъжете се хилеха като момченца и точеха
лиги по близалките на мръсните си фантазии. Някои от тях не спираха да подвикват на Джинджър, докато тя
опаковаше картонената кутия за пренасяне, а докторът се опитваше да се съсредоточи върху задачата да преброи
парите. В този момент Джон Партлоу съзря възможност да се намеси, бързо доближи сцената и силно рече:
— Джинджър, скъпа? Имаш ли нужда от помощ? Един съпруг май трябва да помогне, вместо да гледа как жена
му върши цялата работа.
Тя не се поколеба нито за миг.
— Да, скъпи — отвърна му тя, след като му хвърли един бърз преценяващ поглед. — Само занеси това до колата
и сме готови да се стягаме.
Джон Партлоу кимна. Да се стягаме, помисли си той. На жаргона на измамниците това означаваше да си
тръгнеш от мястото, където си направил удара, без да те забележат.
— Разбрано — отвърна той, протегна се и взе кутията, която му подаде тя от сцената.
Групичката мъже около него се разпръсна и всеки си тръгна по пътя — очевидно дори тяхната представителна
земеделска външност и многобройните шишенца „Сокове на щастието“ не можеха да се мерят с този градски тип с
белия костюм, който приличаше на ангел хранител… и явно беше точно такъв.
— Колата е отзад — подхвърли му тя, докато двамата с доктора слизаха от сцената.
Хъникът, който я държеше под ръка, за да пази равновесие, погледна Джон Партлоу с кървясалите си очи и
изхриптя:
— Ти пък кой си?
— Новият ми съпруг, Пърл — отговори Джинджър. — Не знаеш ли, че в Ноксвил се омъжих за моята скъпа
перличка?
— Какво? — каза докторът и се олюля.
— Бъзикам те. Човекът просто е чаровник като нас, това е. Внимавай къде ходиш.
Тримата излязоха навън, като се разминаха с чернокожия разсилен, който идваше да почисти залата. На улицата
вече беше съвсем тъмно, ако не се смятаха няколко улични лампи и сиянието в нощното небе на югозапад, където
беше фабриката. Джон Партлоу последва Джинджър и Хъникът покрай сградата на дружеството до задната уличка,
като носеше кутията с непродадени „Сокове на щастието“. На малкия паркинг от отъпкана пръст ги очакваше
пакард седан в металическо синьо, който беше чукнат тук-там, но като цяло изглеждаше чудесен автомобил — доста
по-добър от стария оуклънд, който беше на края на силите си.
— Пеша ли дойде от пансиона на Невинс? — попита го Джинджър.
— Да.
— Ключовете — рече тя на доктора.
— Аз ще карам — възрази Хъникът и вирна увисналата си брадичка. — Нищо ми няма, така че…
— Ключовете — повтори по-твърдо Джинджър и протегна ръка пред лицето му. — И от колата, и от стаята.
Тя замълча за малко, преди да добави:
— Забрави ли какво стана в Литъл Рок?
Докторът отново понечи да възнегодува, но сетне извади ключовете от джоба си и ги предаде в ръката ѝ. Тя
отключи багажника, остави вътре безформената си бяла болнична престилка и извади от там семплата си черна
чантичка. Сетне направи знак на Джон Партлоу да остави кутията в багажника и той се подчини, като не пропусна
да отбележи, че вътре имаше и още една картонена кутия, сгънато кафяво одеяло и туба с бензин. Докато затваряше
багажника, Джинджър притисна хълбока и рамото си в него и Джон Партлоу неволно изпита жежка тръпка като
удар от електрически ток, който премина през цялото му тяло и сякаш изпращя чак между зъбите му.
— Качи се отзад — нареди му тя.
Хъникът го изгледа зашеметено и попита:
— Ти пък кой си?
Когато влязоха в колата и Джинджър седна зад волана, Хъникът бръкна под седалката си и извади сребърна
манерка, която незабавно отвори, за да започне да лочи от нея. Миризмата на силно уиски погъделичка ноздрите на
Джон Партлоу.
— Добро представление, докторе — каза той.
— Хм — изсумтя докторът и продължи да пие.
— А ти какво продаваш? — попита го Джинджър, докато палеше двигателя на пакарда.
— Себе си — отвърна Джон Партлоу. — И малко Библии в добавка.
 — Катафалки ли гониш?
Той не отговори веднага.
— Може би — каза накрая.
— Гониш катафалки — настоя Джинджър.
Звучеше съвсем сигурна и придружи думите си с кратък, остър смях.
Колата подмина пансиона. Джинджър не намали скоростта дори с половин миля в час.
— Ей! — каза Джон Партлоу. — Току-що…
— Успокой се, Пърл1. Отиваме да се повозим.
Сърцето му беше започнало да бие по-силно, а устата му беше пресъхнала, но той запази спокойствие — поне
външно.
— Слушай, Джинджър… не си заслужава да се занимавате с мен. Ако искате да ме оберете, няма да…
— Много говориш — каза му тя и протегна ръка, за да вземе манерката от устата на Хъникът и да я подаде на
Джон Партлоу. — Пийни и се отпусни, Пърл. Това не е обир.
— Пърл? — повтори Хъникът и се намръщи, докато си търсеше манерката, все едно се беше разтворила във
въздуха от някакъв фокус на Худини. — Кой е този Пърл, да му го начукам?
— Човекът, който ще те убие — отвърна Джинджър ла Франс.
Синият пакард продължаваше да следва светлината на фаровете си в мрака на Луизиана.
Трета глава
След това твърдение Джинджър отново се засмя, кратко и остро, както преди, и пияният доктор се присъедини
към нея със задавен смях, но мъжът на задната седалка, който носеше името Джон Партлоу така, както носеше
някоя от многобройните си маскировки, тревожно се размърда на мястото си, защото беше чул безпощадната истина
в гласа на жената.
Бяха минали покрай сервиза на Хенри Бълард, където беше останал болният оуклънд, и бяха излезли от
градчето Стоунфийлд по завоите на селския път, който идваше от запад. Наоколо цареше мрак, разкъсван само от
светлината на някой газен фенер през прозореца на фермерски дом и искрящите звезди над разлистените корони на
дърветата.
— Можеш да отбиеш и да ме оставиш тук — обади се преследвачът на катафалки, на когото изведнъж не му се
занимаваше повече нито с катафалки, нито с преследване. — Ще се върна пеша.
— Не върви — отговори му жената. — Една съпруга не бива да оставя елегантния си мъж на пътя, нали така?
— Каква ти е играта?
— Да карам — отвърна тя. — Просто да карам.
— Къде ми е пиенето? — обади се Хъникът и се наведе, за да потърси отново под седалката. — Пиенето ми!
Къде ми е пиенето?
Джон Партлоу се протегна и го потупа по рамото с манерката. На доктора му трябваха няколко секунди, за да
разбере с какво го потупват, и още няколко, за да успее да сграбчи манерката с непослушните си пръсти. Сетне
отново я надигна, жадно и шумно. Джон Партлоу разбра, че Хъникът вече го биваше само за едно — да застане на
сцената и да рецитира лекцията за секса, която знаеше толкова добре наизуст; всичко останало в мозъка на този
човек отдавна беше съсипано от уискито, напредналата възраст или просто от нелекия му живот, а може би и трите
заедно.
— Стела? — каза Хъникът, след като отпи още веднъж от манерката и избърса устата си с опакото на ръката. —
Къде сме?
— Не съм Стела. Казвам се Джинджър.
— Как?
— Виждаш ли какво ми се налага да търпя, Пърл? През деня трябва да го храня като бебе, а нощем му давам
бутилката, за да смуче от нея, докато не припадне. Казваш, че представлението му е добро? Така си е, наистина. Но
в последно време става все по-лошо.
— Аха. Е, можеш да ме оставиш където ти е удобно.
— Значи продаваш Библии — каза тя, докато пакардът се носеше по един дълъг завой сред гората. —
Припечелваш ли от това?
— Работата не е лесна, а освен това може да се обърка, преди да мигнеш. Слушай… Джинджър… Не знам къде
отиваш и какво искаш да правиш, но не ми се участва. Чуваш ли ме?
— Приятно ми е с теб. И на двамата ни е приятно. Нали така, Уили?
— Какво? Изобщо не знам за какво говориш, да му го начукам.
— Ето — каза тя на Джон Партлоу, все едно това обясняваше всичко. — Търся един път, който забелязах на
идване. След минута би трябвало да се покаже от лявата страна.
— Трябва да пишкам — обади се докторът. — Прибрахме ли се вече на онова проклето място?
— Скоро — отговори му тя. — Съвсем скоро.
Джон Партлоу седеше като истукан; не му харесваше как продължава това представление, но не можеше да
направи нищо, за да го накара да спре. Той си даде сметка, че каквото и да го очакваше, вече не можеше да го
контролира — и тази мисъл накара ужаса, погребан дълбоко в душата му, да се събуди отново.
— Ето го пътя — рече Джинджър.
Тя намали скоростта и зави наляво, по един тесен черен път с тъмни гори от двете му страни, които изглеждаха
непроходими като стени от гранит. Джинджър продължи по него, а зад колелата на автомобила се вдигнаха завеси от
прах.
— Да видим къде ще стигнем — рече жизнерадостно тя.
— Ако спукаш гума на това място, играта свършва — обади се Джон Партлоу и се засрами, когато чу как
собственият му глас потрепери от притеснение.
— О, аз обичам игрите. Аз съм добър играч. Нали така, Уили?
Мъжът изсумтя нещо, без да отлепя устни от манерката си.
Минута по-късно фаровете на пакарда осветиха останките от някогашна фермерска къща с пробит покрив,
която вече се разпадаше, превзета от храсталаци и бурени. Джинджър намали скоростта, докато колата не започна
да пълзи. Зад къщата имаше също толкова порутен хамбар, а след него отново избуяваше гората и черният път
свършваше.
Джинджър спря колата, загаси двигателя и всички останаха в мълчание, докато нагорещеният двигател
припукваше.
— Явно няма да стигнем по-далеч — отбеляза тя.
— Пусни ме да изляза, ще се върна пеша — каза Джон Партлоу.
— Довърши си питието, Уили — рече тя. — А после и ние ще излезем да се поразходим.
Докторът отпусна манерката в ръката си.
— Къде сме? — попита озадачено той.
— Никъде — отвърна тя. — Нали каза, че трябва да пишкаш? Излез да свършиш тази работа и ще продължим по
пътя.
— Слушай — започна Джон Партлоу, но не знаеше какво да добави.
— Слушай — повтори той.
— Излез да пишкаш — каза тя на Хъникът. — В онази горичка. Хайде, скъпи.
— Навън е ужасно тъмно — рече той. — Къде сме, да му го начукам?
— Боже милостиви — каза тя, все едно той беше някакво стреснато дете, а тя беше изгубила търпение. —
Добре, ще изляза да те държа за ръката, но няма да ти държа пишката.
Тя извади ключа от таблото, но не загаси фаровете. Когато излезе от колата, взе дамската си чанта и Джон
Партлоу забеляза как я остави на капака на двигателя. Сетне тя заобиколи до вратата, която Хъникът се мъчеше да
отвори, отвори я вместо него и му каза:
— Хайде, да приключваме с това. Пърл, ще имам нужда от помощ.
— Не, мис — отвърна той и бутна седалката, на която досега беше седял Хъникът, за да излезе от колата.
Когато се изправи навън, той погледна назад по тъмния черен път. Сърцето му биеше като чук. Нощните
насекоми свиреха своята бръмчаща симфония.
— Хайде — каза Джинджър.
Беше хванала с дясната си ръка Хъникът за лявата. Джон Партлоу я видя как посегна към дамската чанта с
лявата си ръка. Когато я извади от чантата, държеше малък, но неприятен наглед револвер трийсет и осми калибър.
— Хайде, Уили — настоя тя. — Да си потърсим подходящо място.
— Мога да пишкам и тук — отвърна той.
Гласът му прозвуча приглушено, сякаш някъде отдалеч. Той несигурно посегна към ципа на панталоните си, но
тя го дръпна и го повлече към гората от дясната страна на колата.
— Какво…
Думите заседнаха в гърлото на Джон Партлоу, така че му се наложи да започне отначало.
— Какво правиш, по дяволите?
Изпитваше налудничавото усещане, че всичко това е някаква измама, насочена срещу него самия — очакваше се
да реагира по определен начин, за да попадне в капана за наивници, и вместо това беше най-добре да се обърне и да
хукне по черния път, докато не стигне до шосето, където можеше да спре някоя кола — ако изобщо минаваха коли —
освен ако тази дама не реши да го застреля в гръб, преди да е направил и две крачки.
— Нищо ми няма, Стела — рече Хъникът, който беше залитнал и му се наложи да се подпре на едно дърво.
Сетне продължи с измъчен глас:
— Нещо ме одраска. Не виждам къде се намирам.
— Просто си го извади и пишкай, а след това продължаваме — каза му тя, после пусна ръката му и отстъпи.
— Това е последният път, когато стъпвам в щата Джорджия — заяви той, докато се разкопчаваше.
Мъжът замаяно се огледа и на светлината от фаровете на Джон Партлоу му се стори, че в профил приличаше на
онзи актьор, Баримор, и на младини сигурно е бил красив.
— Къде сме? — попита докторът и вдигна очи, все едно се обръщаше с този въпрос към звездите.
Джинджър не му отговори. Когато се разнесе острият пукот на изстрела, всички нощни насекоми замлъкнаха и
Джон Партлоу едва не се напика в собствените си панталони. Но дори в мига, когато Хъникът извика от болка,
хвана се за ребрата и падна в храстите, Джон Партлоу продължаваше да си мисли, че това сигурно беше измама —
капан, в който трябваше да се хване, макар и все още да не разбираше каква точно беше играта.
Поразеният доктор се опита да пропълзи през храстите, а Джинджър се отправи обратно към колата, с димящия
револвер в ръката си. Отиде до багажника, отключи го и започна да рови в него, докато не откри онова, което
търсеше. Беше фенерче, което светна и протегна към Джон Партлоу.
— Вземи това — каза му тя. — Ела и го освети.
— Аз не съм тук — рече той с несигурен глас.
— Наистина ли? — отвърна тя и го прикова с очите си с цвят на шампанско. — Е, аз се канех да ти подаря
колата, ако ти харесва, но след като не си тук, явно няма да стане.
 — Колата ли? Защо ми е колата?
— Защото е хубава кола, почти нова, и документите са в жабката.
Тя хвърли един поглед на Хъникът, от когото се беше изтръгнало ужасяващо стенание, сетне отново се обърна
към преследвача на катафалки.
— Реших, че си умен човек и ще се справиш със задачата да направиш така, че на документите да бъде твоето
име. Как ти е името всъщност?
— Джон Партлоу.
— Прилича ми на псевдоним. Опитай пак.
— Джон Партнър.
— Ха — рече тихо тя. — Това звучи още по-измислено от другото. Опитай пак?
— Джон Пар.
Тя мълчаливо го изгледа за момент.
— Струва ми се — рече след това, — че имаш дори повече имена от мен. Нека просто да ти викам Пърл, става
ли? На документите можеш да напишеш каквото си решиш. Хайде, дръж това фенерче и да му вземем портфейла,
преди да се напои с кръв.
— Ти луда ли си? Да не си се побъркала, мамка му? Току-що застреля човек! Сигурно ще умре!
Тя кимна.
— Да, и аз това си представям.
— Представи си какво ще ти направят ченгетата, когато те пипнат! Отиваш на електрическия стол! Трябва да си
луда, за да направиш такова нещо!
Тя подпря брадичката си с цевта на револвера, преди да отговори.
— Слушай, Пърл, ето каква е играта: от две години обикалям с доктора, за да изнасяме тези представления.
Наследих работата от последното момиче преди мен, което се казваше Стела. Тя ми каза колко е зле. Според нея
още по онова време докторът не ставал за нищо. Но аз останах с него, докато не осъзнах, че не съм длъжна да си
играя на медицинска сестра с един шейсет и осем годишен мъж, на когото му хлопа дъската. Да, изнасяше добро
представление, наистина. Но ако не се смята това, в шибаната му камбанария летят толкова много прилепи, че
Дракула щеше да се уплаши от тях. Чакай да те питам нещо. Нали си човек, който живее в движение, на какъвто ми
приличаш? Ти как искаш да свършиш? Да угаснеш в някоя стаичка, докато точиш лиги в супата си? Да се напикаваш
в леглото и да не знаеш, че си там, докато някой не ти каже? Да изкуфееш и да не знаеш кой ден сме, докато зяпаш
стрелките на часовника и не разбираш защо не се движат? Или предпочиташ да си отидеш бързо. Като…
Тя се замисли за няколко секунди, преди да продължи:
— Като Бони и Клайд. Да оставиш огнена диря след себе си. Да те запомнят с нещо.
Тя посочи с револвера към мъжа в храстите.
— Той няма семейство. Е, има някаква дъщеря в щата Калифорния, но тя е омъжена и се оправя сама с живота
си, и никога не му пише. Ако беше с всичкия си, той пръв щеше да каже, че иска да си отиде от този проклет свят. И
да отиде на другия свят, ако вярваш на проповедниците. А ти продаваш Библии и носиш тази щипка за вратовръзка,
значи сигурно си го виждал в очите на хората, на които ги продаваш — те вярват в нещо по-добро от…
Жената хвърли поглед на гората наоколо. Хъникът беше започнал тихо да ридае.
— От това — завърши Джинджър, донякъде подигравателно.
— О, да — отвърна Пърл, също тъй подигравателно. — Кажи на ченгетата, че си го убила от милосърдие.
Сигурно ще паднат на колене и ще те обявят за светица.
Невероятно, но в този миг тя едва забележимо му се усмихна и очите ѝ сякаш светнаха.
— Какво разбират ченгетата, по дяволите? — попита го тя.
Нощта беше топла. Пърл усещаше как под мишниците му се стичаше пот. Усещаше и влагата на челото си, под
ръба на бялата си сламена шапка. Насекомите отново бяха започнали да бръмчат, сякаш самата нощ настойчиво му
задаваше един и същ въпрос: Какво ще сторррриш… сторрриш… сторрриш… сторрриш…?
— Помогни ми — нареди Джинджър, като бутна фенерчето в дясната му ръка.
Спомняше ли си как го взе? Или си спомняше само как изглеждаше лицето ѝ в този миг — така, сякаш тя вече
знаеше всичко за него; всичко, което се опитваше да скрие; всичките му тайни? Когато го погледна с котешките си
очи с цвят на шампанско, за момент му се стори как тя вижда всичко в него, чак до началото на живота му и онова
бебе, което всички чуваха, но никой не познаваше; онова момченце, оставено в кошница на входа на черквата
няколко часа преди началото на сутрешната неделна служба, а от там — към водовъртежа от приемни семейства,
едно от друго по-безполезни, и безкрайните буреносни облаци над детството на едно красиво момченце, от което
някои хора искаха да се възползват, а други искаха да използват него, за да се възползват от трети, и все така и така
до ужасяващото откритие, че на този свят никой не е на твоя страна, на никого не му пука за теб и никой няма да те
нахрани, когато си гладен, нито ще те държи за ръката, когато минаваш от там, където дори ангелите се страхуват да
пристъпят, така че Мамо, не давай пари на този човек, защото на никого не можеше да се вярва, и Мамо, не давай
пари на този човек, защото единствената полза от едно име беше като маскировка и точно затова той беше сменил
толкова много имена и толкова много маски и дълбоко в себе си, където в опожареното подземие на душата му
въглените никога не спираха да тлеят, изпитваше задоволство от факта, че поне притежаваше бърз и съобразителен
ум и с негова помощ винаги щеше да оцелее, каквото и да му се случи.
И когато взе фенерчето от Джинджър и я последва до мястото, където умираше докторът, това беше просто
естествената еволюция на инстинкта за оцеляване, който се беше умножавал в него още от онзи ден, когато порасна
достатъчно, за да открадне кутия евтини тънки пури и да ги продаде на другите хлапета два пъти по-скъпо,
отколкото струваха, за да изкара достатъчно пари да избяга от онзи дом в Уейкрос, щата Джорджия, където старецът
с бялата брада и старицата с непрестанната кашлица го обличаха като сакат с две малки патерици и го показваха от
селска черква на селска черква, за да събират милостиня за несъществуващото им сиропиталище за бедни сираци. А
нощем старицата идваше в леглото му с беззъбата си уста и налудничавия си поглед, а старецът хриптеше с вонящия
си на уиски дъх, че ако не си играе ролята както трябва, няма да му се размине само с два счупени крака.
И старецът не говореше празни приказки, затова в последната си вечер там онова момче, което тогава се
казваше просто „синко“, удари мъжа по главата с една ютия, докато спеше, а когато жената се събуди и започна да
крещи, той хвърли в очите ѝ шепа сол, защото си знаеше, че тя ще се събуди, а сетне удари и нея по главата и избяга,
без да провери дали бяха мъртви, или не, защото нямаше време за това, нямаше време, нямаше никакво време…
— Шейсет и два долара, две монети от четвърт долар, три монети от десет цента, три петачета и шестнайсет
цента — каза Джинджър, след като беше преровила портфейла и джобовете на Хъникът. — Не е зле.
Докторът още се опитваше да пропълзи по-далеч от нея, но силите му бързо отслабваха, все едно се опитваше
да преплува цяла миля в гъста кал.
Мъжът, който беше приел да го наричат Пърл, чу собствения си глас да казва:
— Искам половината. И колата.
— О, нима? Той не ми беше платил за последните четири представления, по десет долара на вечер.
— Не ме интересува. Казах, че искам половината от парите и колата.
Тя наведе глава срещу него. Езикът ѝ се показа на долната устна, все едно беше вкусила нещо изненадващо
люто.
— Нали знаеш, че аз държа револвера?
— Как бих могъл да забравя? Но след милосърдното дело на една истинска Божия светица идва време да
поговорим по работа, нали така? Затова искам да споделиш своята манна небесна с този езичник, като я разделиш
по братски.
Тя се усмихна. Предните ѝ зъби проблеснаха.
— Трябва да си ги заслужиш — рече тя и му подаде револвера с дръжката напред.
Той се поколеба, като се взираше в револвера.
— Мисис Невинс каза, че заключват точно в десет и половина — продължи Джинджър. — Вярвам, че казва
истината. Нямаме време за губене, защото имаме още много работа. Нали не искаме да будим никого, за да влезем в
онази къща? И определено не можем да влезем заедно, дявол да го вземе.
— Ти си луда! Няма да стрелям по него.
— Не можем просто да го оставим жив, Пърл. Знаеш, че е така.
— Защо не го застреля в главата? Боже господи, може да му дойдат сили да си тръгне от тук!
— Съмнявам се, но не е невъзможно. И не го застрелях в главата — продължи тя, — защото вече му бях казала,
че ти ще го убиеш. И ти ще го направиш, Пърл. Ще доведеш тази работа докрай и ще го направиш бързо, за да си
заслужиш своя дял, така че двамата да можем да се върнем в онази къща до един час и да не останем заключени
навън.
— Но… защо изобщо да се връщаме там?
— Защото искам да говоря със семейство Невинс, преди да си легнат, и да им кажа как доктор Хъникът ужасно
се е напил и му е лошо, така че е най-добре да го оставим да спи на задната седалка на колата му, защото вече е
повърнал веднъж. Те няма да питат къде е, нито ще излязат да проверят.
Тя хвърли поглед на жертвата в краката си.
— Рано или късно някой ще го намери. Просто искам това да се случи по-скоро късно, отколкото рано. Нали ме
разбираш?
Пърл не отговори. Разбираше и още как, но освен това си даваше сметка, че току-що беше нагазил в блато,
където можеше да затъне завинаги… макар и в същото време да изпитваше необичайно задоволство от тежестта на
оръжието в ръката си, от безпомощното състояние на мъжа на земята и от вълнуващото присъствие на жената с
червената рокля, застанала до него с парфюма си, който ухаеше на овъглени рози.
— Ще извадя нещо от багажника. Задръж една минута — каза му тя и се отдалечи.
 Когато се върна, Джинджър носеше одеялото и тубата с бензин. Тя остави тубата на земята, сгъна одеялото и го
сложи на главата на Хъникът.
— Ето. Един изстрел в камбаната. Трябва да си пазиш хубавия бял костюм.
— Да не би да не ти е за пръв път?
— Чета „Полицейска газета“. Само един изстрел. Ако се чуят повече, някой фермер наоколо може да реши да
дойде да провери какво става.
— Това… това е лудост…
— Това е необходимост. Колата и половината пари. Освен това ще направиш услуга на Уили. Отдавна му беше
дошло времето.
— Лудост — повтори Пърл.
Отново си помисли, че това нямаше как да не е измама, вариант на стария номер с изнудването, при който
подлъгваш някого да направи нещо, с което ще можеш да го държиш в ръцете си до края на живота му, и в този
случай патроните в револвера бяха халосни, а Хъникът беше спукал мехур с червена боя отстрани на тялото си, и
следващият изстрел също щеше да бъде с халосен патрон, а след това Хъникът и Джинджър щяха да се чакат някъде
и хубавичко да се посмеят на наивника, който беше паднал право в капана, и сега го бяха хванали на въдицата и
никога нямаше да го пуснат…
Пърл натисна спусъка и изстреля един куршум в одеялото на главата на доктора.
От дупката в одеялото се изви дим. Краката на Хъникът подскочиха няколко пъти, все едно тичаше да посрещне
смъртта си. Сетне движението замря и димът от изстрела се понесе нагоре от цевта на револвера към лицето на
Пърл, а нощните насекоми припряно запълниха тишината.
Той отстъпи крачка назад, а Джинджър взе фенерчето от ръката му и се наведе, за да повдигне одеялото.
— Готово — рече тя с внезапна въздишка, все едно през цялото време беше стояла със затаен дъх, и той хвърли
поглед през рамото ѝ към тъмната дупка на тила на Хъникът, от която в студената светлина на фенерчето изтичаше
нещо червено.
Сърцето му биеше толкова силно, че се побоя да не изхвърчи от гърдите му; стомахът му се свиваше и
преобръщаше; наложи му се да направи няколко крачки настрани и да обиколи в кръг няколко пъти, преди да му
премине и отново да се почувства нормално.
— Имаме още работа — каза му Джинджър. — По-добре си свали шапката и сакото и ги остави в колата.
Трябва да му съблечем дрехите.
— Какво?
— Да свалим дрехите от тялото. Ще ги съберем на вързоп, ще ги приберем в багажника и ще ги изхвърлим на
друго място, на няколко мили от тук. Трябва да внимаваме по ръцете ни и по колата да не остане кръв. А след
това… имаш ли запалка? Ако не, в жабката има кибрит.
— Имам запалка. Защо ти е?
— Трябва да покрием лицето му с одеялото, да го залеем с бензин и да го запалим.
— Да го запалим ли? Защо?
Тя насочи лъча на фенерчето между тях двамата. Чуваше се кучешки лай, но някъде отдалеч в гората.
— Трябва да му изгорим лицето — отвърна спокойно тя, все едно говореше за купчина боклук.
Мъжът не отговори и тя продължи:
— Нали разбираш какво имам предвид? Искам да кажа — да му разтопим лицето. Така че да не могат да
познаят кой е, когато го намерят.
Пърл се взираше в мъртвеца в краката си. В главата му за миг изникна образът на кутретата, които горяха в
напоеното с бензин одеяло като доказателство за това, че вече не беше безпомощно дете, което се препъва с
ненужните си патерици.
— Доста добре си обмислила всичко, а? — рече той. — Откъде знаеше, че ще се съглася да го направя? Можеше
да съм всякакъв.
— Но не си. Една от моите дарби е да разчитам правилно хората. Веднага ги преценявам. Разбирам какво искат,
какво са готови да направят и какво — не. Разбирам и колко струват. Ти беше подходящ и се появи точно когато ми
трябваше.
Той изсумтя и отвърна:
— Какъв късмет съм извадил.
— Хайде, първо трябва да му свалим дрехите. Нали не искаш да си изцапаш костюма с кръв? Трябва да
внимаваме и да не направим пожар в тази изсъхнала гора.
Тя кимна към колата:
— Остави си шапката и сакото.
— Добре — каза той, но не помръдна от мястото си, а продължи да се взира в трупа.
 Револверът стоеше съвсем естествено в ръката му, макар и да бяха минали години, откакто беше държал
оръжие, и никога досега да не беше стрелял по човешко същество. Усещаше се изпълнен със сила и власт. Вече
разбираше защо Клайд Бароу и Бони Паркър винаги размахваха огнестрелни оръжия — за да се сдобият с това
усещане за власт и да го задържат. Способността да направиш така, че един човек да си отиде от този свят, или да
насочиш револвера срещу него, а сетне да решиш да го оставиш жив… тази власт можеше да се сравнява с Божията.
— Времето лети — обади се Джинджър. — Трябва да побързаме.
Пърл изведнъж забеляза, че тя говореше в множествено число. През цялото време. Досега никога не беше
мислил за себе си и някой друг в множествено число. Той живееше сам, хранеше се сам, спеше сам… и винаги беше
работил сам.
До този момент.
Но тя говореше в множествено число.
Той потръпна. Не беше заради трупа, проснат в храстите пред него — а той можеше да си го представи след
няколко дни, когато горските животни щяха да надушат вонята и да се заемат с плътта, която мухите и рояците
насекоми вече щяха да са започнали да превръщат на каша — а заради настоящия миг. Нещо се беше променило;
беше започнало нещо ново и макар все още да не разбираше точно какво беше то, тази тръпка беше като първото
помръдване на влечуго, което е свалило старата си кожа и се готви за предстоящото пътуване.
— Хайде — настоя Джинджър, но го каза меко. — По-добре си навий и ръкавите.
— Добре — отвърна той.
Отиде до новия си пакард с револвера в ръка. В сърцето му се беше загнездило необичайно усещане за
умиротворение, а в съзнанието му — нова цел. Усещането беше за това, че наистина беше извадил късмет. А новата
цел беше тази, че от сега нататък — може би съвсем скоро, може би още от тази минута — предстоеше да се свърши
много доходоносна работа.
Четвърта глава
Лежеше по гръб в стаята си, взираше се в напукания таван над леглото и пушеше цигара. На нощното шкафче
гореше една-единствена мъждукаща лампа; обикновено нямаше нищо против да стои на тъмно, но тази нощ
тъмното му се струваше по-тъмно от обикновено. Минаваше полунощ. Не можеше да заспи. Гърмежът на револвера,
който беше изстрелял куршума в черепа на Хъникът, не спираше да ехти в главата му.
Освен това мислеше за разговора, който беше провел с Джинджър — или както там се казваше тази жена — в
пакарда на връщане от мястото на убийството. Изглеждаше огън жена, но беше студена като лед. Никога не беше
срещал друга като нея — жена, която толкова здраво да контролира всичките си емоции и да представя убийството
така, все едно жертвата наистина беше копняла да се освободи от оковите на своята стара и немощна плът. Той беше
убил човек заради нея, а не я беше познавал и трийсетина минути, преди да го извърши.
Но всъщност все още не я познаваше — и беше убеден, че и никой друг не я познава наистина.
Когато разберат кой е — каза Пърл по пътя обратно, стиснал здраво волана на пакарда, — ще те издирват. На
всички афиши е отпечатано твоето име.
Името на Джинджър ла Франс — поправи го тя. — Няма да издирват Лана Кей Райли.
Това ли е истинското ти име?
Не, но ще свърши работа.
А как е истинското ти име?
От устата ѝ излетя някакъв звук, все едно тихо се беше разсмяла, но нямаше как да бъде сигурен. Беше отворила
прозореца и се беше подпряла на него с една ръка, все едно искаше да сръга с лакът целия свят в ребрата.
Какво представлява името, Пърл? Хората просто ти го слагат, за да си мислят, че те държат с нещо. Ние
двамата с теб си приличаме по това, нали?
По кое?
Не искаме да ни държат с нищо — отговори тя и той си помисли, че никога не беше чувал по-смислени думи
през целия си живот.
Добре — продължи тя, докато той преглъщаше тази истина. — Когато стигнем, паркирай отзад, там има една
полянка. Ти ще влезеш пръв, а аз ще вляза десет минути след теб.
На ръба.
Ще стане. На сутринта само ме закарай до Шривпорт, остави ме на ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс
стрийт и сме квит.
Той помълча няколко секунди, преди да отговори: И това е всичко, така ли?
Аха — отговори тя. — Лесна работа.
Гласът ѝ прозвуча толкова леко и безгрижно, все едно през последния половин час цялата тежест на света беше
паднала от раменете ѝ.
Ала сега, докато цигарата догаряше между пръстите му на леглото в малката му стая, а сред дима искреше
яркожълтата табелка от вътрешната страна на вратата с надпис „Пушенето забранено“, Пърл усещаше всичко друго,
но не и лекота. Ключът от пакарда беше на скрина, до портфейла му. В портфейла му беше новополученият дял от
плячката. На сутринта само трябваше да обясни на семейство Невинс, че Хъникът и жената са се съгласили да го
закарат обратно до Шривпорт, а в сервиза щеше да каже на Хенри Бълард, че ще се върне за своя оуклънд след
няколко дни, но междувременно трябва да си вземе от багажника един кашон с Библии. А след това щеше да
потегли към Шривпорт с жената в новия си пакард.
Лесна работа. Но дали наистина беше така?
Той изтръска пепелта от цигарата си в една водна чаша на нощното шкафче. Старицата сигурно щеше да му
направи проблем за това, че беше задимил стаята, но на кого му пукаше за нея? Във всеки случай Хилда Невинс
щеше да се зарадва да му види гърба, както и на доктора и жената в червено, когато си бият камшика от
Стоунфийлд. Пърл — това име му харесваше, така че смяташе да го използва поне за известно време — смяташе
никога повече да не идва в това градче; Бълард можеше да задържи стария оуклънд, който бездруго не струваше
нищо.
Но въпреки това не успяваше да мигне, дявол да го вземе. Не заради убийството; това беше същото, все едно
беше избавил някое болно куче от мъките му, и в думите на Джинджър имаше голяма доза истина, когато каза как на
живота на един измамник трябва да се сложи край, преди мозъкът му да се размекне. От какво живееше един
измамник, освен от бързината на ума си? Какъв живот му оставаше, когато умът му падне в плен на старостта? Не,
това не беше живот, а бавно пропадане в бездната на забвението — на нищото — и Пърл се надяваше, че когато —
ако — остарее толкова, че вече не може да мисли с главата си, някой друг ще пусне един куршум в нея точно толкова
чисто, колкото беше станало с доктор Хъникът. Е… първият изстрел не беше чак толкова чиста работа и може би
точно от това се тревожеше Пърл; Джинджър можеше просто да гръмне доктора в главата с онзи револвер и да го
ликвидира на място, вместо да стреля в тялото му. И адски бързо беше докарала нещата дотам, откъдето вече
нямаше връщане назад, така че вече нямаше и смисъл — и време — да спорят за изпълнението на присъдата.
Докато се връщаха по пътя от мястото, където бяха оставили трупа, Джинджър му каза да намали, за да
потърсят къде да изхвърлят дрехите. Видяха един друг черен път от лявата страна на шосето и когато поеха по него,
стигнаха до гъста и тъмна гора, където хвърлиха дрехите в храстите. Сетне използваха малко бензин, за да ги
изгорят, като и двамата внимаваха да не изцапат с бензин нито ръцете си, нито собствените си дрехи. Преди огънят
да се разгори прекалено силно, Джинджър му каза да потуши пламъците и той го направи. А сетне продължиха към
Стоунфийлд и следващата част от плана и сега Пърл лежеше в своята стая и си мислеше за това, че ако утре сутрин
остави Джинджър на ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс стрийт в Шривпорт, тя ще бъде само на няколко пресечки
разстояние от собственото му скривалище в хотел „Дикси Гардън“ на Котън стрийт. Щеше да бъде адски забавно,
ако тя също беше отседнала в „Дикси Гардън“, но не искаше той да го знае и затова му беше казала да я остави на
ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс стрийт. Не беше живял дълго време в Шривпорт и определено не я беше виждал
там, освен ако не е била с перука и нарочно не е била облечена по-незабележимо, като някоя фермерска съпруга —
което не беше съвсем изключено.
През прозореца долетя далечно бухане на бухал — самотен и натрапчив зов, който по някаква причина винаги
го беше карал да изпитва усещане за родство с нощните ловци. Мракът им принадлежеше. Не беше щастливо място,
а беше място на нужда и необходимост — и той го познаваше много добре.
Някой леко почука на вратата му.
Чук-чук. Чук-чук. Сетне се разнесе и нейният глас — почти шепнешком, колкото да го чуе:
— Отвори.
Все още беше почти облечен — беше свалил само ризата и обувките си, преди да се отпусне на леглото и да си
запали фаса. Отиде до вратата и се поколеба само за миг, преди да вдигне резето. Сетне се взря в лицето ѝ на
винената светлина от червения стъклен глобус на тавана на коридора. Изглеждаше уморена, а очите ѝ бяха
подпухнали, все едно тя също се беше борила с неуловимия демон на съня; изрусената ѝ коса беше освободена от
стегнатия плен на шнолите и къдриците ѝ се бяха посипали над челото, чак до изскубаните вежди. Беше облечена с
нощница с цвят на лавандула, с избродирана роза от червен сатен точно над лявата гърда.
— Какво стоиш там? — попита го тя все така тихо.
Сетне вдигна дясната си ръка и му показа сребърната манерка на добрия стар, мъртъв доктор.
Пърл отстъпи крачка назад, за да ѝ направи място да влезе. В лявата си ръка тя носеше дамската си чанта.
Остави и чантичката, и манерката на скрина. После се обърна, мина покрай него на път за вратата и решително
сложи резето, а след това го погледна, все едно в този миг беше съвсем вярна на котешката си природа, а той беше
мишка, която току-що се е накиснала във валериан.
— Не можеш ли да заспиш? — попита я той.
— Тук е адски задимено — отговори му тя. — Подуших го още от коридора.
— Имах нужда да изпуша една цигара.
— А имаш ли нужда от питие? Останали са няколко глътки.
Той кимна в отговор:
— Естествено, мога да пийна.
— Какъв глупак трябва да бъде човек, за да откаже едно питие? — отбеляза Джинджър.
Докато взимаше манерката и отваряше капачката, Пърл разбра точно защо беше дошла в стаята му и каква беше
предварителната игра, с която се беше заела. Всъщност нямаше нужда от много предварителна игра, ако изобщо му
трябваше такава, защото макар и споменът за смъртоносния изстрел да продължаваше да отеква в мозъка му, тялото
му оставаше глухо за неясния шепот на миналото, а сега, когато жената беше тук с ефирната си нощница и му се
предлагаше така, вече нищо друго нямаше значение, включително и незначителната смърт на един изкуфял стар
измамник.
Той взе манерката от пръстите ѝ, за да отпие от нея. Тя се протегна, покри ръката му със своята и той върна
манерката в нейната. Тя отпи, погледна го в очите и с лека, крива усмивка му каза:
— За какво си мислиш?
Той сви рамене. Не се съмняваше, че тя знаеше отговора, но не беше готов да ѝ го даде, без да си поиграе с нея.
— Просто си мисля — отвърна той.
— Това е загуба на време — каза му тя. — Да си мислиш.
А сетне се нахвърли върху него — не като котка на мишка, а като приливна вълна на гол бряг; стори му се, че
ако можеше да проникне през кожата му, в самото му сърце, в артериите и нервите му, тя щеше да го направи. Дори с
бариерата на плътта, която ги разделяше, за няколко секунди остана зашеметен от разтърсващата жега и страст на
нейната енергия, от неумолимата хватка на ръцете ѝ, от вендузата на устните ѝ, от камшика на езика ѝ. Приливната
ѝ вълна, която сякаш беше по-скоро от лава, отколкото от вода, се изля в него и през него и отнесе и двама им на
леглото, където дрехите бяха разкопчани и разтворени, свалени и захвърлени така, все едно освен това беше и
господарка на въздушните стихии. Пружините на леглото под телата им скимтяха като духовата секция в оркестъра
на Каб Калоуей, поръсена с кокаин. Пърл си помисли, че шумът сигурно беше достатъчен не само да събуди
семейство Невинс и цял Стоунфийлд, но и да вдигне Самюъл Петри Бланкъншип от гроба на вечния му покой. В
натиска на устата ѝ върху неговата нямаше и капчица нежност. По тялото ѝ сякаш мигновено изби пот.
Характерното ѝ ухание на овъглени рози се превърна в нещо подобно по-скоро на отровна клада. Пърл трябваше да
стори всичко по силите си, за да не сложи край на това приключение с преждевременна експлозия, а по средата на
всичките им акробатики Джинджър изведнъж се изправи, за да си поеме въздух, и задъхано рече:
— Чакай… чакай…
Тя скочи от него и се втурна към чантичката си, която беше оставила на скрина.
А сетне извади от нея малкия, но неприятен наглед револвер трийсет и осми калибър.
Пърл я гледаше като омагьосан, докато Джинджър извади от чантичката си и една кутия с патрони. Взе от нея
един патрон, зареди го в барабана на револвера, завъртя го и запъна ударника. После се върна в леглото, едва ли не с
един-единствен скок, лицето ѝ лъщеше от пот, а очите ѝ бяха светнали от мъчително желание.
— Задръж — изхриптя той. — Какво правиш с това…
— Вземи го — нареди тя и бутна револвера в дясната му ръка. — Хайде! Насочи го в главата ми и ме чукай!
— Какво?
Тя го сграбчи за косата и го възседна. Вкопчи другата си ръка в дясната му китка и вдигна револвера до
слепоочието си.
— Казах ти да ме чукаш! Веднага!
— Не мога…
— Сложи си пръста на спусъка! Направи го! Бързо!
Звучеше така, все едно всеки миг щеше да се разридае от отчаяние.
Пърл се подчини, преди тя да е натиснала пръста му върху спусъка и по този начин да е произвела изстрел,
защото вече се беше заела да стисне ръката му в съответното положение върху дръжката на револвера още докато
говореше за това. В следващия миг тя вече държеше въоръжената му ръка така, че дулото да сочи в лявото ѝ
слепоочие, и се блъскаше нагоре-надолу върху него като таран, и по всякаква логика в този момент мачтата му
трябваше да повехне и да се отпусне, но тази трескава лудост повлече и него самия. Мисълта за това, че я чукаше в
тази безумна игра на руска рулетка — че главата на жената, в която беше проникнал в момента, всеки момент
можеше да се пръсне от някое случайно потръпване на нажежените нервни окончания в показалеца му — само го
възбуждаше още повече, а усещането за близостта на смъртта беше неочаквано вълнуващо. Никога не беше
преживявал нещо подобно; най-нестандартният секс в живота му беше с една проститутка в един хюстънски бардак,
която настояваше да смуче карамелени бонбони, докато прави така, че той да свърши в устата ѝ. Но какво беше това
в сравнение със заредения револвер, опрян в главата на жената върху него, и едно-единствено потръпване на пръста
му, което можеше да изстреля куршум право в мозъка ѝ? Това беше съвсем ново усещане, което го възпламени повече
от всичко друго досега.
А несъмнено беше възпламенило и самата нея. Пърл си мислеше, че ако я беше възпламенило още съвсем малко
повече, косата ѝ щеше да се запали. Тя се блъскаше върху него с невъздържана страст, пружините на леглото
протестираха оглушително, а черната ръкохватка на револвера се хлъзгаше в потната му длан. Една-единствена
конвулсия на пръста на спусъка, и шансът Джинджър ла Франс да пръсне мозъка си по стената беше едно към шест;
и в този налудничав миг Пърл осъзна, че точно това беше смисълът на играта и точно това довеждаше жената върху
него до висините на екстаза.
Изведнъж чу нещо, което му прозвуча като басов стон от самите земни недра, все едно се отваряха ръждясалите
порти на Ада. В същия миг се разнесе и друг шум, подобен на звън на далечен гонг, който идваше все по-близо. Отне
му няколко секунди да осъзнае, че това беше влакът, който минаваше през центъра на Стоунфийлд едва на няколко
пресечки от там. Стъклата на прозорците се раздрънчаха в рамките, а старият гредоред заскърца. Сякаш цялата
къща се тресеше толкова силно, увлечена от собственото си лудешко движение, че щеше да се разпадне на парчета.
В тази вихрушка от движение и шум мъжът с револвер в ръката си представи как нарочно натиска спусъка, защото и
без това беше толкова близо да го направи, толкова дяволски близо, и с още малко шум и едно-единствено пламъче
главата на Джинджър ла Франс щеше да експлодира и това щеше да сложи край на тази наперена дама, която се
смяташе за толкова пламенна и ледена едновременно. Мисълта и въображаемата представа за това бяха толкова
наситени, че внезапно го накараха да стигне докрай и той повдигна хълбоци от леглото, прехапал крясъка между
зъбите си. Жената върху него потрепери и изви гръб толкова силно, все едно щеше да си строши гръбнака, здраво
стисна очи и по лицето ѝ просветна пот, а влакът оглушително продължи по пътя си през Стоунфийлд като буря,
понесла стотици завихрени железни тенджери и тигани.
Когато влакът отмина и шумът заглъхна, Джинджър се отпусна върху Пърл и бързо отблъсна револвера встрани
от главата си.
Пърл успя да заговори пръв, макар че гърдите му бурно се повдигаха и отпускаха и му трябваха няколко
секунди, за да си поеме дъх.
— Май не правиш секс много често, а?
— Не. Но когато правя, е върховно.
Тя взе оръжието от ръката му и извади единствения патрон от барабана. Сетне слезе от него, занесе револвера и
патрона до чантичката си и ги прибра в нея, а после се върна в леглото и се отпусна до него, така че главата ѝ да не
бъде на рамото му, а на съседната възглавница.
Двамата полежаха малко един до друг, като се вслушваха в дишането си. После Джинджър го попита:
— На колко си години?
— На трийсет и две — отговори той.
И макар това сигурно да не беше деликатен въпрос, когато е отправен към една дама, той все пак го зададе:
— А ти?
— Трийсет и четири — отговори му тя без миг колебание. — Женен ли си?
— Не, никога не съм се женил. А ти омъжена ли си?
— Сега не съм. Бях. Два пъти.
— Имаш ли деца?
— Не.
Произнесе го така, все едно от самата мисъл за това я беше свил коремът. Сетне го подчерта още веднъж:
— Не, за бога.
Пърл почака няколко мига, преди да продължи. Сетне каза:
— Какво беше това с револвера? Възбуждаш ли се така?
— Естествено. Ти не се ли възбуди?
— Може би — призна си неохотно той, после сериозно добави: — Но нямаше да е толкова забавно, ако неволно
бях натиснал спусъка.
— Но ти не го направи — каза тя. — Точно това е идеята, Пърл: да започнеш играта и да я спечелиш. И нещо
друго: винаги да контролираш една част от себе си, независимо какво правиш или какво си мислиш, независимо
къде се намираш, независимо къде ти е курът или чий кур е в теб… винаги да има една част от теб, която да
остане… ами, на дистанция, предполагам. Все едно гледаш какво става от друго място, вместо да си тук. Тази
вечер… или по-скоро тази сутрин ти видя за какво говоря. Това е добре за теб, Пърл. Прави те по-корав.
— За какво? — попита я той.
— За всичко — отговори му тя. — Никога не знаеш какво ти предстои.
— Изгревът, предполагам.
— Аха — каза тя. — Изгревът. А аз ще искам рано-рано да се измъкна от това градче.
Тя стана от леглото и Пърл я проследи с поглед, докато си взимаше нощницата и се обличаше, така че пищното
ѝ тяло се скри под дрехата.
— Трябва да поспя — каза му тя. — В собствената си стая. Да се чакаме долу в шест и половина. Устройва ли
те?
— Да, няма проблеми.
— Добре тогава.
Тя отиде до скрина и си взе дамската чанта.
— Ти също гледай да поспиш, утре може би ще трябва да си отпочинал.
— Ще гледам.
Тя спря до вратата и му хвърли един дълъг, изпитателен поглед.
— Още колко време мислиш да гониш катафалки?
— Мисля си, че няма да е за постоянно.
— Какво друго си намислил?
— Засега нищо — призна той и сви рамене. — Повечето седмици се справям прилично. Но все ще излезе нещо
друго. Само трябва да го открия.
— Може би то ще открие теб — отвърна тя и му се усмихна. — Да спиш в кош.
Сетне вдигна резето, отвори вратата, затвори я зад гърба си и изчезна.
Той остана в леглото още малко, като се наслаждаваше на ленивото усещане след преживяното, после стана да
заключи вратата. От яростните движения на Джинджър сякаш му се бяха разместили костите. Той се върна в
леглото, като едва ли не накуцваше, отпусна се в него и докато се унасяше в сън, чу само далечното, слабо ехо от
изстрел.
 ***

В розовата светлина на утрото, когато ръчният му часовник показваше шест без четвърт, Пърл направи две
открития: първо, ключът за новия му пакард беше изчезнал от скрина; и второ, докато бързо се обличаше, забеляза
две петна от кръв на десния крачол на белите си панталони, точно над ръба. Едното беше малко колкото нокътя на
палеца му, но другото беше по-голямо, с формата на морско конче.
Собствената му кръв нахлу в лицето, а зъбите и устните му се стегнаха в сурова гримаса. От припряност на два
пъти закопча ризата си не така, както трябваше. Предположи, че Джинджър беше прибрала ключа в чантичката си
или когато беше извадила револвера от нея, или когато го беше прибрала обратно там. Погледна в портфейла си и
откри, че всичките му пари си бяха вътре; отначало се изненада, че кучката не беше свила и самия портфейл, но
после разсъди, че сигурно веднага щеше да забележи липсата му от скрина, когато тя си беше тръгнала.
Когато облече всичко, освен шапката и вратовръзката си, той рязко отвори резето на вратата и едва не изхвърча
тичешком навън, като връзваше лявата си обувка в движение. Сетне се принуди да забави крачка — въпреки че беше
станал жертва на ужилване, трябваше да продължи да внимава и да се държи както подобава. Оправи сакото си,
изправи рамене и нареди на краката си да го понесат надолу по стълбите с тържествена крачка.
— Добрутро — рече Хилда Невинс, когато Пърл стигна до долния край на стълбището.
В поздрава не се четеше нищо друго, добро или зло. Строгата наглед домакиня, облечена в домашна рокля на
кафяви карета, закопчана до гърлото, сякаш всеки момент щеше да я удуши, бършеше керамичните си камбанки с
четка за прах.
— Рано сте станали — отбеляза тя.
— Да, мисис — отвърна той с характерната си мека усмивка.
Зад маската на лицето му зъбчатите колела на мозъка му се въртяха с деветдесет мили в секунда. Очите му
обходиха помещението в търсене на някаква следа от Джинджър ла Франс… багажа ѝ, шапката ѝ, каквото и да е. Но
не откриха нищо подобно.
— В закусвалнята предлагат закуска — рече жената.
Сетне се върна към задачата си толкова усърдно, все едно беше императрица, която е решила да обърне
внимание на безценната си колекция от диаманти и изумруди.
— Хм, мисис… Честно да си призная, малко съм озадачен.
Как да се изрази? Просто давай направо, рече си той.
— Мислех си, че доктор Хъникът и мис Ла Франс ще ме откарат до Шривпорт.
Жената спря да бърше праха и се обърна към него. На Пърл му се прииска да отстъпи няколко крачки, защото
Хилда Невинс се взираше толкова проницателно в него, все едно можеше да прозре чак до дъното на душата му и
убийството в гората, но се овладя.
— Те още ли са тук?
— Онази дама — рече Хилда Невинс с толкова тежък сарказъм, че сякаш прокапа от устните ѝ като отровен
мед — ни събуди около четири часа сутринта. Трябвало да излезе, за да провери как е докторът, на когото снощи му
станало лошо и останал да спи в колата си. Докторът не бил по-добре, така че тя искаше да плати сметката за стаите
и да си тръгва. Гровър ѝ предложи да занесе багажа, но тя каза, че имала само две чанти и щяла сама да си ги вземе.
Така че си плати, двамата си тръгнаха и това беше всичко.
Тя сви рамене, преди да добави:
— Лично аз нямах нищо против, защото от нейния парфюм ме хващаше главоболие.
— Аха — рече Пърл.
Дали не си беше проличало по гласа му? Въобразяваше си, че усеща как потта се стича по слепоочията му.
— Освен това — продължи Хилда Невинс, като му хвърли един обвинителен поглед с тъмните си очи, големи
като на бухал — ще ви добавя един долар към сметката заради онова нещо, което правихте снощи в стаята си.
— Мисис?
— Пушихте цигара — заяви тя.
Произнесе го така, все едно казваше: Знам, че снощи си убил човек.
— Поне една — добави тя. — Подуших миризмата в коридора, когато се качих да оправя стаите им. Затова ще
ви добавя един долар към сметката, а ако се повтори, утре ще ви добавя още един.
— Естествено.
Думата излезе почти шепнешком от устата му, затова реши да опита отново:
— Естествено.
— Хенри вече е на работа, ако искате да му се обадите.
Тя посочи с четката за прах към телефонния апарат на черното лакирано писалище.
— Телефонният указател е в най-горното чекмедже.
 С тези думи жената му обърна гръб и посвети цялото си внимание на колекцията си от малки керамични
кончета.
Бълард вдигна на четвъртото позвъняване. Тц, мистър Партлоу, още чакам да ми се обади доставчикът от
Шривпорт. Може да е днес, може да е утре. Ще ви кажа, когато започна работа. Оки?
— Естествено — отвърна Пърл, като се взираше в петното от кръв с формата на морско конче на крачола на
панталона си. — Разбира се, страхотно.
— В закусвалнята предлагат закуска — повтори му Хилда, след като остави телефонната слушалка на вилката.
— Човек трябва да започва деня със солидна закуска.
Мамка му, помисли си Пърл, но вместо това успя да се насили да се усмихне в отговор и рече:
— Много ви благодаря.
Мисълта за това, че го беше измамила една уличница и убийца, беше като пламтящо острие, което не спираше
да се забива все по-дълбоко в основата на врата му. Нямаше начин да го остави така; ако искаше да продължи да
живее като мъж, щеше да му се наложи да открие тази жена, да си върне пакарда и да получи някакво възмездие.
Трябваше някак да я проследи… и щеше да го направи, независимо къде се крие.
Той се закле да го стори — както пред себе си, така и пред всеки бог, който си правеше труда да го чува.
Една внезапна мисъл го удари право в стомаха с всичка сила.
— Мисис Невинс — рече той, като в същото време се завъртя по такъв начин, че да скрие от нейния поглед
крачола с издайническите кървави петна.
Жената остави праха по конете и се обърна към него с въпросително повдигнати вежди.
— Вече съм убеден, че ще имам нужда от някакви дрехи — продължи Пърл.
Той се усмихна и сви рамене, за да покаже, че е просто един скромен и честен странник, сполетян от
нещастието да притежава скапан автомобил.
— Надявам се, че някъде наблизо има магазин?
— И още как — отвърна тя. — Снощи сигурно сте минали покрай него на път за кафенето. През два входа от
бръснарницата. Отваря в десет и половина.
Тя хвърли един поглед на костюма му, преди да продължи:
— Но там няма такива дрехи. Продават най-вече работни гащеризони, ризи и други подобни за мъжете.
— Нямам нищо против да нося дрехи, предназначени за такива мъже, които са солта на земята — увери я той.
— Е, значи ще ви свърши работа.
Тя отново се намръщи и Пърл за миг си помисли, че е забелязала петната, но сетне страхът му отмина, когато
видя, че жената го гледаше право в очите.
— Ще ви дам един съвет — рече предупредително тя. — Внимавайте Винсънт Лий от магазина да не ви одере
кожата. Като ви види издокаран така, веднага ще ви сметне за някой наивник, готов да му изсипе всичките си пари.
— Благодаря ви за съвета.
— Винсънт Лий е същият боклук като брат си, шерифа — добави Хилда Невинс, като се върна към работата си.
— Двамата са един дол гнили дренки.
Пърл вече беше поел обратно нагоре по стълбите, когато много бързо си даде сметка, че да влезе в магазина за
облекло на брата на местния шериф, облечен в бели панталони с петна от кръв на единия крачол, не беше сред най-
умните неща, които можеше да стори. Нямаше как да обясни на мисис Невинс причината да не може да отиде в
магазина като нормален клиент, но и не можеше да си позволи да обикаля града в този вид — колкото и да бяха
малки петната, може би някой щеше да ги забележи. Например в закусвалнята, където щеше да му се наложи да
ходи, за да се храни, докато онзи селяндур Бълард успее да поправи колата му, така че да може да се измете от това
проклето градче.
След три секунди вече беше достигнал до извода, че имаше само едно нещо, което можеше да стори, за да се
измъкне от това затруднение — и той се зае с него без никакви по-нататъшни колебания.
Пета глава
Ето я вратата, която търсеше. Номерът на стаята беше обозначен с потъмнели метални цифри: три и седем.
Той застана пред вратата и сви ръка в юмрук, като си помисли: После седем, първо три — право в Рая ти върви.
Но в мислите му нямаше никакво съмнение, че Джинджър ла Франс щеше да отиде право в Ада, преди
броенето да стигне до три. Ала първо самият той щеше да се позанимае с нея. И нямаше търпение да вкуси
отмъщението, сладко като греха.
Той почука на вратата. Едно… две… три. Ела ме ритни. Почака няколко секунди, а после притисна лице към
вратата и каза:
— Полиция, мис Уайли. Отворете вратата.
Сетне добави:
— Оставили сме един от нашите хора да пази на изхода от аварийното стълбище, ако…
Вратата се отключи и се отвори с едно-единствено плавно движение.
На прага беше застанала тя, в цялата си прелест от пет фута и шест инча, и ако не знаеше, че Джинджър ла
Франс вече се представяше с името Лана Рей Уайли, може би нямаше да я познае. Беше потъмнила косата си до
убито ръждивокестеняво, беше облечена с практична и консервативна сива рокля, поръбена с тъмносиньо, а очите ѝ
с цвят на шампанско — които много трудно можеха да бъдат скрити, разбира се — го гледаха хладно и пресметливо
зад очила с рогови рамки, достойни за всяка строга библиотекарка. Не носеше почти никакъв грим, никакво
червило и лак за нокти, а извивките на бюста ѝ бяха обуздани от сутиен, който сигурно беше изработен от
стоманени обръчи. Тя повдигна брадичката си на няколко градуса, сложи ръка на кръста си и тихо рече:
— Доста време ти трябваше, докато ме откриеш.
— Така ли? Е, аз…
— Влез — каза му тя. — Гласовете се чуват.
И тъй, трийсет секунди след като беше открил жената, която го беше зарязала на сухо в Стоунфийлд преди осем
дни, Пърл вече беше в нейния апартамент в хотел „Клемънтайн“ на Тексас стрийт, недалеч от кейовете и складовете
на речното пристанище на Ред Ривър. Беше горещият и влажен следобед на 11 август и навън беше задушна жега; на
една маса в стаята се въртеше електрически вентилатор и от него периодично повяваше бриз, който погалваше
лицето на Пърл като нежна и невидима ръка.
Джинджър ла Франс — Пърл вече беше решил, че това име отиваше най-много на нейната проклета арогантна
и театрална природа — сложи резето на вратата. Сетне се обърна към него, като се облегна на ръцете си на вратата,
и мълчаливо го изгледа. Някъде тиктакаше часовник, а от реката се разнесе воят на сирената на влекач. Пърл стоеше
по средата на стаята. Слепоочието му пулсираше. Беше дошъл да я пребие и да си вземе ключа от пакарда; беше си
фантазирал как ще влезе в тази стая — насила, ако е необходимо — и ще я сграбчи за косата, а след това може би ще
ѝ сцепи устната, за да ѝ покаже, че има сериозни намерения. Нямаше да има нищо против, ако тя започне да плаче и
да моли за милост, а след това щеше да я накара да падне на колене в краката му и да повтаря: Аз съм лъжлива кучка
и не струвам пет пари. Едва тогава сметките им щяха да излязат начисто, поне според него.
Тя заговори първа.
— Мислех да си направя сандвич с наденица. Искаш ли един?
Пърл остана изумен от самообладанието ѝ. Ако Джинджър беше мъж, топките му щяха да бъдат толкова
големи, че да се влачат по земята.
— Мисля, че вече ме нахрани с достатъчно лъжи — отговори той.
Тя сви рамене.
— Аз смятам да обядвам.
Сетне го подмина толкова невъзмутимо, все едно между тях не беше надвиснала сянката на убийството и
предателството; беше се отправила към малкия кухненски бокс в ъгъла, където беше готварската печка, но в този
миг престореното ѝ безразличие му дойде в повече. Лицето му пламна. Той протегна ръка, за да я сграбчи за косата
и да я спре, но в същия миг тя рязко се закова на място и стрелна ръката му с поглед, който сякаш я накара да
замръзне на място, преди да достигне до нея.
— Гледам, че си се маскирал като Дик Трейси — отбеляза тя, като кимна към тъмносиния му костюм, бялата
риза и тънката черна вратовръзка, увенчани със също толкова строго черно бомбе. — Но веднага те познах по гласа.
Как успя да минеш покрай Теди?
Той не отговори веднага и тя му подсказа:
— Рецепционистът на хотела. Доста го бива да не пуска чужди хора. Е, как мина покрай него?
Искаше му се да я удари в лицето. Искаше да ѝ сцепи долната устна, така че да бликне кръв, а пронизващите
очи зад очилата поне за миг да изгубят самообладанието си, и когато тя политне от удара, да я събори на пода и да
застане над нея, за да ѝ покаже кой е шефът.
 Но вместо това реши да ѝ покаже през какво беше минал, за да я открие, така че извади портфейла си, отвори
го и вътре лъсна значката на полицейски инспектор от участъка в Шривпорт — служебен номер пет-едно-едно.
Тя подсвирна тихо и одобрително.
— Колко ти излезе?
— Сто долара от един тип в задната стаичка на една заложна къща в Босиър. Наложи се да бъда особено
внимателен с него.
— Браво. Е, сега искаш ли сандвич с наденица, или не?
— Искам да те пребия за това, че ме излъга. А после ще си прибера пакарда, много благодаря.
Джинджър нададе кратък остър смях, за който едва не плати със зъбите си. Сетне се обърна, за да отиде до
хладилника. Отвори го и извади едно парче наденица, увито в амбалажна хартия.
— Колкото до пакарда — рече тя, като драсна една кибритена клечка, за да запали газовия котлон на печката,
— аз ти спестих усилията за него.
— Наистина ли? Обзалагам се, че е така.
— Естествено.
Тя отвори едно чекмедже, извади нож и се зае да реже наденицата със спокойни и уверени движения.
— Започнах да си мисля, че може би… няма да е толкова умно да обикаляш с колата на убития доктор. Имам
предвид, ако стане някоя неприятност.
Тя му хвърли един поглед през рамо:
— Колко парчета искаш?
— Престани с тези глупости — рече той.
— Три парчета за мен и три парчета за теб. А, да… иди да вземеш онзи плик на библиотечката. Нали го
виждаш?
Малката библиотечка до стената беше боядисана в тъмнокафяво. Отгоре върху нея беше оставена една легнала
книга, а пликът беше върху книгата.
— Вземи го, няма да те ухапе — подхвърли тя, като изсипа парчетата наденица в един тиган и се зае да ги
запържи.
Той отиде до библиотечката, но без да ѝ обръща гръб. Пликът беше надписан с името „Пърл“ — със ситен, но
прецизен почерк. Когато го взе, той забеляза заглавието на книгата под него: „Тайната на човешката психология“ от
доктор Морис Фонарой.
— Отвори го — каза тя, а после се зае да рови в хладилника, все едно беше съвсем сама в стаята.
Той разкъса плика. Беше пълен с банкноти, двайсетачки и десетачки… общо триста долара. Фалшиви ли бяха?
Не, пръстите му подсказваха, че хартията беше каквато трябваше да бъде на пипане, а цветовете им бяха същите,
каквито използваха във федералната печатница.
— Нали ти казах? — рече тя. — Три парчета за мен и три парчета за теб. Продадох пакарда за шест стотака.
Запазих ти парите, докато дойдеш да си ги вземеш.
Той не знаеше какво да отговори. От устата му излезе следното:
— Би трябвало да те спукам от бой заради стотачката, която похарчих за проклетата значка.
— Пак си две стотачки напред, Пърл. А и значката ти е излязла на сметка. Не знаеш кога ще ти потрябва пак.
Обичам пикантна горчица. Ти искаш ли?
— Ти си луда, да ти го начукам — рече той.
— Защо? — отвърна тя, като се обърна към него и го дари с унищожителна усмивка, така че зъбите ѝ
проблеснаха. — Много хора обичат пикантна горчица.
Той не знаеше какво да отговори, а мангизите в плика съвсем му бяха взели ума. Джинджър отново посвети
вниманието си на пърженето на наденицата, а Пърл огледа хотелския апартамент. По същество се състоеше от едно-
единствено помещение, но беше достатъчно просторен — зад една двойна врата имаше легло, което се прибираше в
стената, зад друга по-тясна врата сигурно имаше гардероб, а вратата към малката, но спретната баня беше отворена,
така че се виждаха стените, облицовани с черни и бели плочки. На Пърл само му се искаше да си има собствена
баня — в хотел „Дикси Гардън“ бяха по една на етаж. Веднага му направи впечатление колко подредено и чисто
беше всичко; мебелите не бяха нови, но не бяха и занемарени, имаше си радиоприемник, а червеният килим на пода
не беше износен. Като цяло, Джинджър ла Франс — или Лана Рей Уайли, или както там се казваше, по дяволите —
не беше богата, но си живееше добре. Пърл се смяташе за човек, който обръща достатъчно внимание на своя стил на
живот, но в това отношение жената пред него изглеждаше поне на няколко нива по-нагоре.
— Имаш ли нужда от тези очила? — попита я той, докато я гледаше до печката.
— Нямат диоптър — отвърна му тя. — Работя по нещо.
— Какво? Да удариш някоя школа за секретарки?
— Тц — отговори тя, но не добави нищо повече.
 Парчетата наденица в тигана вече цвърчаха.
— В хладилника има една кана студен чай — подхвърли тя след малко. — Налей по една чаша, вместо да
стърчиш така. Чашите са в шкафа, ето там горе вдясно.
За миг едва не избухна в смях, но се овладя. Беше дошъл да я пребие, а вместо това беше получил покана за
късен обяд… и най-налудничавото от всичко беше фактът, че нямаше нищо против, колкото и да се свиваше
стомахът му от тази мисъл. Прииска му се поне да ѝ беше ударил един за това, че му се наложи нарочно да падне по
стълбището в пансиона на семейство Невинс и да се престори, че си е навехнал глезена. О, не, мисис — не ми се
вярва да е счупен, но все пак доста боли. Днес май няма да стигна много далече пеша. Господи… поне да имах един
чифт чисти панталони… каква бъркотия! Мислите ли, че може би… ще бъде ужасно мило от ваша страна… да
кажа на вашия съпруг кой размер нося и да му дам пари, за да отиде да ми купи един чифт от магазина? С радост
ще му дам с един долар повече, отколкото струват… и освен това се заклевам, че повече няма да пуша в стаята.
Няма нужда да викате доктор — ще се оправя, само трябва да си почина малко… Мисля, че ще успея да се върна
сам в стаята, много ви благодаря.
Искаше му се да изрита Хилда Невинс в зъбите, вместо да я гледа повече. Но Гровър наистина отиде до
магазина и му купи един работен гащеризон, който не му беше съвсем по мярка, а по-късно този ден семейство
Невинс му донесоха в стаята малко говежда яхния и сухари от закусвалнята, така че поне в това проклето отношение
нямаше проблеми.
— Какво ли не преживях заради теб — рече той на жената до печката. — Наложи се да остана в онази кочина
още четири дни. И познай какво? Последната вечер, когато бях в града, в закусвалнята си говореха за това, че
ловджийското куче на някого си там намерило някакви изгорени дрехи в гората. Много странно, но някой явно бил
изгорил цял хубав костюм, при това с жилетка.
— Хм — отвърна тя. — Чу ли какво ти казах за студения чай и чашите?
Желанието за спор го напусна. В действителност сякаш го напусна дори въздухът от дробовете му, като свиреше
тихо, подобно на далечен парен локомотив. Но той не помръдна от мястото си по средата на стаята, с непримиримо
изражение… докато тя не го погледна отново, лукаво не сви устни и не рече:
— По-добре ли му е на момчето, след като си каза всичко, което му се беше насъбрало?
— Господи — каза той.
— Хайде, по-живо. Ако ще оставаш за обяд, свали си шапката и сакото. Точно днес не искам да имам нищо
общо с наденицата на шибания Дик Трейси.
Не беше за вярване, но той направи точно това, което му каза. През главата му мина мисълта, че жената сигурно
притежаваше някаква специална способност да го контролира само с волята си. Сякаш се гледаше отстрани, докато
отиде до шкафа да вземе чашите, и едва в този момент напълно си даде сметка за това, че тя през цялото време беше
очаквала от него да я открие тук.
— Откъде беше сигурна, че ще те намеря? — попита я той, като се взираше в тила ѝ.
— Не бях сигурна. Но ти оставих достатъчно следи, за да започнеш да ме търсиш, нали така? Дори ти казах
името, което щях да използвам. Е, може би не точно същото, но достатъчно близо. Все пак не биваше да те
улеснявам прекалено, нали?
— Не разбирам — каза той. — Каква ти е играта? Къде е печалбата за теб?
— Искаш ли чиния за сандвича, или може на салфетка?
— Може на салфетка. Попитах те нещо… къде ти е печалбата?
— В хладилника има лед — отговори тя, почти напевно. — В кутията за хляб има хляб. Съсредоточи се, Пърл.
Сетне тя си свали очилата и се обърна към него със зашеметяваща усмивка, в която нямаше и сянка от
злонамерени мисли, и за няколко мига на Пърл му се струваше, че вижда съвсем друга личност; не му беше трудно
да си я представи в ролята на невинна продавачка от магазин, а себе си — в ролята на нейния също толкова невинен
любим, който я чака пред магазина с букет, който е купил по пътя натам. Промяната беше истински шок за него, все
едно жената се беше трансформирала напълно с една-единствена усмивка, променила дори чертите на лицето ѝ,
така че изражението ѝ вече изглеждаше толкова меко и нежно, сякаш не беше в състояние да сдъвче дори карамелен
бонбон. Той усети как през тялото му премина лека тръпка и осъзна, че се намираше не на прага на лятната
градина, която искаше да му покаже тя, а на ръба на блато от плаващи пясъци. В този миг едва не се обърна и не
излезе от стаята, а пакардът и отмъщението, и всяко друго проклето нещо можеха да вървят по дяволите, но тя може
би го прочете по лицето му, защото отново се обърна и посвети вниманието си на тигана, а сетне тихо каза с глас,
мек като коприна:
— Какво ще кажеш да си разделим двеста хиляди долара?
Махай се от тук, помисли си той.
Но не помръдна от мястото си.
— Нали ме чу? — каза тя, докато месото цвърчеше в тигана.
 Изминаха още няколко секунди, преди да успее да ѝ отговори.
— Нямам намерение да обирам федералната банка на САЩ.
— Те бездруго са фалирали — отвърна тя. — Готови сме. Къде е хлябът?
Двамата си изядоха сандвичите на малката кръгла масичка до прозореца, откъдето се виждаше реката. Пърл я
чакаше да каже още нещо за този удар за двеста хиляди долара, но тя не го направи. Вместо това заговори за Ню
Орлиънс и за това, че е ходила няколко пъти в този град, и дори си мисли, че в някакъв момент би поживяла там — с
изисканата му старинна архитектура и балконите от ковано желязо, и реката Мисисипи, разбира се — толкова по-
интересна за гледане от Ред Ривър, защото по нея минаваха толкова повече…
— Проверка ли беше това? — попита я той изведнъж. — Да ми оставиш достатъчно следи, за да те открия? И
всички други глупости, които ми наприказва? Искаше да ме провериш, за да видиш дали ще се справя?
Тя отпи глътка студен чай и повдигна брадичка към повея на вентилатора.
— Аха — потвърди тя.
— А убийството на доктора? И това ли беше проверка?
— Това — рече тя — беше необходимост. Налагаше се да бъде отстранен. Не беше безопасно да го оставям
някъде, където да дърдори за какво ли не.
Тя разклати чашата си и наведе глава към потракването на леда в нея, все едно този звук събуждаше някакъв
приятен спомен.
— Но да, сигурно и това можеше да се нарече някакъв вид проверка. Трябва да ти кажа, че когато влезе там и се
представи, аз си помислих: „Това малко момче се мисли за голямата работа“. Веднага те познах, че си измамник —
беше твърде очевидно за всеки, който не е пълен идиот, но за твое щастие, светът е пълен с идиоти. Но след това…
когато се намеси в подходящия момент, за да ни помогнеш да се измъкнем от там, аз си казах: „Хмммм. Може би
това момче все пак има някакъв потенциал. Може би“. И реших да ти дам шанс да покажеш какво можеш.
— С други думи, реши да видиш дали съм способен да убия човек?
— Реших да видя дали можеш да мислиш логично — поправи го тя. — И както вече ти казах, обичам игрите.
Затова… реших да заложа на теб.
— И какво спечели?
Джинджър довърши сандвича си и облиза пикантната горчица от показалеца си, преди да отговори.
— Нали ме попита къде е печалбата? Погледни навън през прозореца и ще видиш.
Той стана от масата, за да го направи. Погледна навън, където яркото слънце осветяваше улицата, кейовете,
работилниците и складовете покрай брега на ленивата река.
— Добре — каза той. — За какво да гледам?
— На стената на един от складовете е написано едно име с червена боя. Видя ли го? Прочети го на глас.
— Лъденмиър — прочете той. — И какво?
— Не си ли чувал за Джак Лъденмиър?
Пърл се извърна от прозореца, примижал от блясъка на слънчевите лъчи.
— Звучи ми като някакъв сироп за кашлица.
— Ха — рече тя, без да се засмее наистина.
Сетне продължи да се взира в него, докато не му се стори, че концентрираното ѝ внимание едва ли не прониква
под кожата му, за да провери устройството на вътрешностите му; предполагаше, че точно в този момент очите с цвят
на шампанско изпращат последните сигнали към мозъка, по които да бъде пресметнато дали си е заслужавало да
заложи на него, или не. Накрая тя се изправи от мястото си, отиде до гардероба с тясната врата, отвори я и взе от
най-горния рафт една неголяма метална кутия с ключалка. Донесе кутията на масата и я остави между запотените
им чаши със студен чай. Отключи я, вдигна капака и Пърл видя, че кутията беше пълна с вестникарски изрезки.
— Джак Лъденмиър — започна тя — е основал своята компания за речни превози тук, в Шривпорт, преди
около петнайсет години. Справял се доста добре, но мащабът на реката го ограничавал. Затова е оставил складовете
и някои от шлеповете си тук, но е събрал капитал да се премести в Ню Орлиънс, където да развие бизнеса още
повече.
Тя избра една от изрезките, отвори я и показа статията на Пърл. Заглавието гласеше: „Лъденмиър ПЕЧЕЛИ
АПЕТИТНА ПОРЪЧКА“.
— Току-що е спечелил правителствен договор от федералната агенция за околната среда — за транспорт на
строителни материали по река Мисисипи — обясни тя. — Състоянието му е над един милион долара, ако може да
се вярва на това, което пише в списанията „Форчън“ и „Форбс“. А една определена секретарка от строителната
компания „Рандълф“ със седалище в Тълса, щата Оклахома, може да научи много неща за него, ако се усмихва и си
върти опашката пред когото трябва в деловите среди на този град.
— Аха — каза той. — Значи затова е маскировката, така ли? Добре, значи този джентълмен на име Лъденмиър
е фрашкан с мангизи. Браво на него — но както вече те попитах, каква ти е играта?
 Тя леко се усмихна, отново сгъна вестникарската изрезка с новината за търговския триумф на превозвача и я
върна в металната кутия.
— Жената на Лъденмиър се казва Джейн — продължи Джинджър. — Имат две деца: Джак-младши, на осем
години, и Нилия, на десет години. Според мен всяко от двете ще струва по сто хиляди, ако някой ги… как да се
изразя? Вземе назаем за малко?
За момент се възцари тишина, ако не се смяташе потракването на вентилатора, което сякаш се забиваше право в
мозъка на Пърл.
— Имам някои идеи по този въпрос — добави Джинджър с глас, който звучеше едновременно свръхестествено
тих и непоклатим като железобетон. — Трябва да се премислят някои неща, разбира се. Но вярвам, че не е
невъзможно да се направи. Четеш ли вестник „Ню Йорк Таймс“?
— Не ми е в категорията.
Думите излязоха от устата му, все едно някой призрак в съседната стая отговори вместо него.
— Аз го чета в библиотеката — каза тя. — Понякога на първа страница отпечатват по едно каре, в което пише
кое отвлечено дете — или каквото е там, защото не отвличат само деца — е било върнато на семейството си.
Заклевам се. Понякога публикуват по пет или шест имена наведнъж. Това е някаква шибана епидемия.
Тя сви рамене, преди да продължи:
— Но… в карето никога не пише какъв откуп са платили за тях. Никой не иска хората да разбират за това. За да
не им хрумне нещо.
— Но на теб ти хрумна, така ли?
— Мисля си за това още откакто пристигнах тук — преди четири месеца. Видях това име, написано с големи
червени букви, и се зачудих кой ли е този човек и дали от него може да се изкара нещо. Затова започнах да чета за
него и научих за бизнеса му, за жена му и за децата му. Така разбрах, че са се преместили да живеят в Ню Орлиънс
точно преди да се роди момичето. А няколко дни преди да тръгна на турне с Хъникът, прочетох новината за
правителствената поръчка.
Тя наведе глава, все едно искаше да го погледне под друг ъгъл. Очите ѝ блестяха на парещата светлина на
слънцето.
— Първото искане за откуп за детето на семейство Линдбърг беше петдесет хиляди, а след това го вдигнаха на
седемдесет. Значи за всяко отроче на Лъденмиър би трябвало да платят по сто бона… а той ще си върне парите за
шест месеца, без да се изпоти.
— Естествено — отвърна Пърл с лека подигравка. — И той, и охраната му просто ще направят крачка назад и
ще позволят на някого да отвлече децата му направо от улицата. Не мислиш ли, че има поне трима-четирима
телохранители, които да ги пазят?
— Може би, а може би не — отвърна тя. — Давам си сметка, че остава да се доизмислят някои неща. Когато се
заемем с това, може да се окаже, че просто няма начин да се направи. Тогава ще се откажем и ще изчезваме. Но
само си представи парите, Пърл. Представи си да измислим начин да отвлечем тези деца, да вземем толкова пари за
тях и след това да ги зарежем край пътя, преди да потеглим право към Мексико. Искам хубаво да си го представиш.
— Да ги зарежем? — повтори той. — Както заряза доктора?
— Не! Не, по дяволите! Когато получим парите, ще върнем децата. Живи. Но ще ги оставим някъде, където не
могат толкова лесно да стигнат по телефон или до човек, който да им помогне. Очевидно. А след това… Мексико.
Тя бързо го доближи и сложи двете си ръце на гърдите му. Стори му се, че в очите ѝ гореше огън… не, повече от
това — гореше истински пожар.
— Аз наистина те подложих на проверка — каза му тя толкова тихо, все едно шепнеше в ухото му. — Исках да
те проверя, като те оставя на сухо в Стоунфийлд. Исках да видя как ще реагираш. Знаех си, че ще ме откриеш…
искам да кажа, надявах се да го направиш. Помислих си, че може да наемеш някой частен детектив, за да ме намери,
но ти не си искал да замесваш някой друг, на когото да се налага да обясняваш защо ме издирваш. Наясно съм, че
можеше да съчиниш достатъчно добра история за това, но освен това съм наясно, че искаше лично да ме накажеш.
Затова си се сдобил с тази полицейска значка. Дал си си много труд, Пърл… но наистина ме откри. Издържа на
проверката. Нали разбираш?
Ръцете ѝ пригладиха ризата му. Очите ѝ не се откъсваха от неговите.
— Трябваше да намеря човек, на когото мога да разчитам… да ми помага да мисля… да откривам решения.
Естествено, че има много работа за вършене… но ти и аз… ние можем да се справим с това, ако му посветим
цялото си внимание и съобразителност. Двеста бона, Пърл. Никога повече няма да имаш възможност да направиш
такъв удар. До края на живота си. И знаеш ли какво? Ти имаш нужда от мен, за да го направиш, точно както аз
имам нужда от теб. Да.
Тя кимна, преди да завърши:
— Знаеш, че е така.
 Той понечи да отговори:
— Нямам никаква нужда да прекарам следващите двайсет години от живота си в затво…
Тя притисна устните му с показалец, за да го накара да замълчи.
— Други хора — каза твърдо тя — успяват да го направят и не ги хващат. Много други хора. И сред тях има
такива, които далеч не са толкова интелигентни като теб и мен. Трябва само да прочетеш някои от онези вестници,
за да се убедиш в това. Но точно сега… аз не мога да се справя сама… и не си представям, че искаш да прекараш
следващите двайсет години от живота си в преследване на катафалки. Така ли е?
Той не отговори; нямаше нужда да казва нищо, защото по лицето му ясно се четеше мисълта за това, че не
вярваше в светлото си бъдеще по следите на некролозите и продажбите на подпухнали от жегата Библии в бели
картонени кутии. Когато поглеждаше онези проклети кутии, неведнъж се беше замислял за собствения си ковчег и
за факта, че след като веднъж те затворят в него и те заровят на шест фута под земята, това е всичко, приятели.
— Може би това е решението — каза Джинджър, а лицето ѝ сякаш се беше доближило до неговото. — Може би
наистина е това, ако се получи както трябва. А ти и аз… ние ще разберем дали си струва да опитаме, преди да
затънем.
— Струва ми се, че ти вече си затънала.
— Още не. Имам нужда от теб, за да ми помогнеш да измислим плана.
Той се загледа в пода, защото не знаеше на какво друго да спре погледа си. Чуваше дишането ѝ — отново беше
толкова близо, все едно дишаше в ухото му.
— Дай да видя онази значка — рече тя.
Той изрови портфейла си и го отвори. Тя занесе значката до прозореца, където светлината беше най-ярка, и в
продължение на няколко дълги мига внимателно я разгледа от всички страни.
— Истинска ли е?
— Така се предполага, да.
— Знае ли се откъде е?
— Тц. Не знам нищо повече от това, че е значка на полицейски инспектор и струва сто долара.
— Хм. Изглежда истинска.
Джинджър му върна значката.
— Е? — каза тя, с въпросителна интонация. — Какво мислиш?
Той не отговори веднага, но зъбчатите колела вече бяха започнали да се въртят в главата му. Дали наистина
имаше кураж да поеме в такава посока? От друга страна… тя имаше право. Можеха да проверят как стоят нещата и
да си плюят на петите, ако не си струва. Двеста хиляди долара. Дали не си струваше поне да опитат?
— Няма да бъде толкова просто, колкото с отвличането на детето на Линдбърг посред нощ — каза той. —
Онова е било бебе. А тук имаме две големи хлапета, които могат да крещят колкото им глас държи.
— Естествено. Затова трябва да измислим как да ги отвлечем посред бял ден и по такъв начин, че да не се
развикат за татко си.
— Пожелавам ти късмет.
— Трябва ни добър план — поправи го тя. — Но няма спор, че залозите са високи. Не знам за теб, но на мен
малко ми омръзна да живея ден за ден. Уморих се от бачкане и не се съмнявам, че ти също се чувстваш така. Ти и
аз… ние имаме талант, който трябва да обединим. Струва ми се жалко да изпуснем този шанс… защото рано или
късно, както е тръгнало, някой друг, който далеч не е толкова талантлив, колкото теб и мен, ще си опита късмета с
тези деца.
Тя замълча за миг и Пърл прочете в блесналите ѝ очи, че току-що ѝ беше хрумнало нещо ново.
— Знаеш ли, може би точно това е играта — каза тя.
— Кое?
— Мисли с главата си, момче! Може би… ако някой друг планира да ги отвлече…
Тя не довърши, а на лицето ѝ се изписа една от нейните кратки, фатални усмивки. Сетне избледня, като остави
след себе си сурови черти, сякаш изсечени от гранит.
— Е, ще участваш ли? — попита го тя.
— Ще ме убиеш ли, ако ти кажа, че няма да участвам?
— А ти какво щеше да направиш, ако беше на моето място?
— Ти си луда — промърмори в отговор той, но мислите му вече препускаха към Мексико.
Със сто бона можеше да се купи адски добър живот на юг от границата. Там имаше места, на които един мъж
— сам или с жена до себе си — можеше да изчезне безследно, за да се наслаждава на плодовете от труда си, и
никога повече да не погледне назад. Сто бона. Кой изобщо виждаше толкова пари накуп освен измамните банкери и
господарите на бизнеса, които бяха също толкова големи измамници? Е, може би и същинските измамници — като
него самия и Джинджър ла Франс. Видя се застанал на брега, застлан с бял пясък… до хоризонта се простираше
синьото море… в далечината се виждаше рибарска яхта… сред възвишенията зад гърба му може би се издигаше
някоя хубава вила с каменни стени… а в сейфа му имаше толкова пари, че можеше да си купи с тях каквото друго си
поиска, по дяволите. В следващия миг отново осъзна, че се намираше в тази стая в хотел „Клемънтайн“, чу
потракването на вентилатора, който раздвижваше въздуха в стаята, и видя пред себе си жената, която му предлагаше
този шанс за живот, какъвто дори не беше дръзвал да си представи.
— Ще участвам, докато не стигнем до задънена улица — каза той. — Но тогава си тръгвам.
— Много ме бива да намирам път навън от задънени улици — отвърна му тя.
— Ще видим.
Тя повдигна вежди:
— Значи… сме партньори, така ли? Засега?
— Засега — отвърна той, все още несигурно, макар жежките брегове на Мексико вече да зовяха въображението
му.
Тя кимна. Занесе металната кутия обратно в гардероба и я прибра на най-горния рафт. Сетне бръкна под една
завивка в гардероба и когато отново се обърна към него, държеше в ръката си малкия, но неприятен наглед револвер
трийсет и осми калибър, който беше помогнал на доктор Хъникът да напусне този свят.
Тя завъртя барабана и рече:
— Да го отпразнуваме.
Шеста глава
Тя ме излъга.
Не спираше да мисли за това от два дни насам, когато му го беше казала за пръв път, и се тормозеше по целия
път с колата от Шривпорт до Ню Орлиънс, в продължение на четиристотин мили. Сега седеше с Джинджър на една
от дългите дървени пейки в чакалнята на огромната гара „Юниън Стейшън“ на Саут Рампарт стрийт, които
приличаха на черковни скамейки, а във въздуха около него се носеха миризмата на дим от пури и цигари, острият
сладникав аромат на разтвора, с който бършеха черно-белите мраморни плочки на пода, и още някакво ухание, което
му напомняше на озона от отминала гръмотевична буря — Пърл си мислеше, че може би последното имаше нещо
общо с шумотевицата на железопътния транспорт или с металната миризма на самите влакове, които спираха на
четирите коловоза пред гарата и се облъхваха в пара, подобно на страховити мечоци. На тавана на чакалнята имаше
два големи вентилатора, които раздвижваха въздуха, човешките гласове се превръщаха в ромон и екот, а отвъд
арката, която водеше към коловозите, бумтяха и дрънчаха големи метални неща. Носачите от гарата — чернокожи
мъже, които помагаха на пътниците с багажа им — ловко се стрелкаха напред-назад в изпълнение на задълженията
си; бяха облечени с безупречно изгладени тъмносини униформи със златни копчета, а на главите си носеха
прочутите си червени кепета. Докато допушваше цигарата си, Пърл си мислеше, че от носачите сигурно щяха да
излязат добри войници, защото до един изглеждаха така, сякаш са застанали мирно даже в съня си — дори онзи,
който наглед беше толкова възрастен, че сигурно е бил дядка още по времето на Гражданската война.
Пропука високоговорител и напевен мъжки глас обяви пристигането на влака на железопътната компания
„Илинойс Сентръл“ от Мемфис, но това не беше влакът, който чакаха Пърл и Джинджър, така че той смачка
цигарата си в един тъмнокафяв пепелник до коленете си и запали друга. Нещо в движенията му или подразни
Джинджър, или я накара да се отърси от мълчаливото съзерцание, с което се беше обгърнала като с плащаница още
откакто бяха пристигнали на гарата.
— Още ли се сърдиш? — подхвърли тя.
Той нарочно се забави, преди да отговори, дявол да го вземе. Вместо това проследи с поглед млад носач с
червено кепе, който буташе количка за багаж, натоварена с поне половин дузина куфари. Зад него вървяха белите
джентълмени с летните си костюми и сламените си шапки, а зад тях — издокараните им жени, меки като коприна,
които се кикотеха от вълнение, че заминават някъде. Икономиката може и да беше на дъното на пропастта, а дъното
поне засега изглеждаше от лепкава кал, но Пърл си помисли, че хората с мангизите явно нямаха нищо против да си
направят една екскурзия на север, където не беше толкова горещо. Надяваше се точно тези, които минаха покрай
него, като оставиха след себе си свежата миризма на пари, да загинат под цели тонове нажежено желязо, когато
влакът им дерайлира, и за момент се наслади на тази мисловна картина.
Беше средата на август месец и дните все още бяха непоносимо жежки. Пърл си представяше, че на земята няма
по-горещо и адско място от Ню Орлиънс, когато го връхлети жегата, въздухът се сгъсти от влажната горещина и
водата в река Мисисипи заприлича на мътна кафява супа, която отразяваше слънчевите лъчи с убито сияние и
изглеждаше така, все едно човек жив ще се свари в нея, вместо да се разхлади. Пътешествието от Шривпорт до Ню
Орлиънс в палещата жега не беше приятно преживяване дори в черния форд модел А с четири врати, за който
двамата с Джинджър си бяха поделили сто долара от печалбата от пакарда. Тя му беше обяснила, че новата кола —
не съвсем нова, защото беше модел от 1930 година, а четирицилиндровият двигател вече беше навъртял три хиляди
мили — беше ключова за бъдещия им план, какъвто и да беше той, а продавачът им беше изплатил невероятната
сума от двайсет долара в замяна на стария оуклънд, който оставиха при него, така че сделката като цяло никак не
беше лоша. Фордът не беше ударен никъде и изглеждаше добре, а Джинджър твърдеше, че хората преценяват всекиго
по колата, която кара, и Пърл беше съгласен, че това звучи съвсем логично.
Той се намести на пейката, издуха едно кръгче дим от цигарата си честърфийлд в искрящия въздух на
чакалнята и троснато отвърна:
— Може би да.
— Престани — нареди му тя, след като се озърна, за да се увери, че никой не седеше достатъчно близо до тях,
за да ги чуе. — На колко си години, че още да се държиш като пеленаче?
— Слушай сега — каза той право в лицето ѝ, а суровият му глас я накара да оголи зъби, все едно я беше блъснал
буреносен повей. — Ти ми предложи да си разделим парите. Не спомена нищо за това, че ще ги делим с още някого.
— Ако някой не ни помогне, няма да има никакви шибани пари, които да делим — изстреля в отговор тя.
— Не го познавам този! Какво да си мисля, като гледам как ти просто го вкарваш в играта?
— Мисли си, че правя каквото трябва, за да свършим работа!
Джинджър замълча и изчака една възрастна двойка да мине покрай тяхната пейка, като следваше носача, тънък
като тръстика, който сръчно буташе количката с багажа им. Сетне отново се обърна към Пърл и се наведе към него в
облака от цигарен дим около лицето му.
 — Трябват ни три чифта ръце. Двамата с теб няма да се справим сами.
— Браво на теб, че не ми каза нищо за това, преди да пуснеш телеграма на проклетия си племенник да идва.
— Племенникът ми е сила, на която може да се разчита — отвърна тя. — Имаме нужда от силата му. И освен
това не съм му изпращала телеграма, докато не говорих с теб… и не измислих играта. Мърмори си колкото си
искаш, но Дони е част от плана.
— Глупости — озъби се подигравателно Пърл.
— Той ще прави каквото му кажа — рече тя.
Сетне протегна ръка, дръпна цигарата от пръстите му, вдиша от дима и го издиша през ноздрите си.
— По-късно ще се разберем за парите с него, след като уредим всичко. Успокой се, Пърл. Ще дойде момент,
когато ще се радваш, че Дони е с нас, за да ни помага — гаранция.
— Сигурно си му написала какъв е целият план в телеграмата, така че от компанията „Уестърн Юниън“ също
да го прочетат?
— Не ме ли познаваш? Писах му само, че съм му намерила работа. Дони няма нужда от нищо повече. Той сам
ще си измисли какво да каже на сестра ми, за да обясни защо отива в Ню Орлиънс.
— Говориш така, все едно не работиш с него за пръв път.
— Естествено, че не работя с него за пръв път — иначе нямаше да го повикам! Както ти казах, той ще прави
каквото му наредя.
Тя си дръпна още веднъж от цигарата му и му я върна с една от ледените си кратки усмивки.
— И сестра ти ли е в играта?
— Може би. Но няма нужда да знае повече, отколкото трябва. Във всеки случай не бери грижа за сестра ми —
тя си има собствени грижи.
— Семейството ти явно е доста прецакано — отбеляза той, като пъхна цигарата между зъбите си.
— А твоето не е, така ли?
Само за миг гласът и държанието ѝ се промениха; тя го погали по бузата с опакото на ръката и заговори като
младо момиче, което бърбори на избраника си в кварталната сладкарница.
— Ооо, бебчо се нацупи за това, че голямата лоша Джинджър реши, че има нужда от трети човек за работата…
и сега бебчо не спира да мърмори, без дори да си помисли, че Джинджър се грижи и за неговите интереси. Това ли
е, любовче?
— Престани.
Той отмести ръката ѝ, а когато тя отново го погали по бузата, видимото му неудобство я накара да се разкикоти,
все едно не беше виждала нищо по-смешно, откакто беше гледала братята Маркс да завладяват страната Фридония в
комедията „Патешка супа“.
Кръвта на Пърл кипна и можеше да се стигне до грозна сцена, но опасността отмина, защото в същия миг
мъжът с микрофона и високоговорителя обяви пристигането на влака на железопътната компания „Язу & Мисисипи
Вали“ от Джексън на втори коловоз.
— Ето го момчето — рече Джинджър и за последен път потупа Пърл по бузата.
Сетне се изправи от мястото си и той я последва. Тя сложи ръка на рамото му.
— Почакай тук, аз ще го доведа.
— Защо? За да му напомниш да не казва истинското си име пред мен?
— Знаех си, че имаш мозък в главата си. Запази го за по-късно, ще ти потрябва.
Тя му обърна гръб и решително закрачи към арката, която водеше към пероните. Пърл понечи да я последва, но
размисли; отново седна на мястото си, за да си допуши цигарата, и се замисли как всеки случаен минувач, който
зърне Джинджър ла Франс в този ден, с тъмната ѝ коса, липсата на съблазнителен грим и изкусителна походка и
консервативната тъмноморава рокля, поръбена с по-светлолавандулово, сигурно ще я помисли за учителка или
библиотекарка, дошла на гарата да посрещне стария си дядо.
Бива си я, помисли си той. Допуши си цигарата, като гледаше хората на гарата, и от време на време хвърляше по
едно око на арката, откъдето в чакалнята се процеждаше струйка пара от пристигналия локомотив, подобна на
бродещо привидение.
След още миг видя Джинджър да се приближава, придружавана от млад мъж към средата на двайсетте, който
носеше един-единствен очукан кафяв куфар. Тя тихо му говореше нещо, а по лицето ѝ се четеше характерното
самодоволство, което показваше, че в света на Джинджър всичко е наред. Когато доближиха пейката, Пърл смачка
цигарата си и се изправи да ги посрещне. Младият мъж, който според Джинджър носеше името Дони Бейнс, но
това също подлежеше на съмнение, изглеждаше суров и недодялан — в едрата му, издадена долна челюст имаше
нещо примитивно, почти неандерталско, както и в ниското му чело, над което стърчеше дългата му червеникава
коса, иначе обръсната до голо отстрани на слепоочията. Беше висок около пет фута и осем инча, широкоплещест и
стегнат в кръста, и като цяло приличаше на човек, който не се дава без бой; нещо повече, дълбоко разположените му
очи под изпъкналото чело вече се озъртаха наляво-надясно, все едно търсеше с кого да се сбие. Колкото до
облеклото му, определено не беше конте; носеше чифт кафяви ботуши, бежови панталони с по-тъмнокафяви кръпки
на коленете и обикновена синя работна риза с навити ръкави, под които се показваха дебели, жилести
предмишници. Пърл забеляза как очите на момчето се спряха върху него и незабавно му предадоха своето послание
сякаш по телепатичен път: Само да поискам, ще те спукам от бой.
Пърл си наложи да се усмихне в отговор.
— Значи това е Дони! — рече весело той, когато спряха до него.
Дони не отвърна на усмивката му. Изгледа протегнатата ръка на Пърл секунда или две по-продължително,
отколкото трябваше, преди да я стисне, а сетне тъмнокафявите — почти черни — очи на Дони се приковаха в
лицето на Пърл, докато хватката му се стегна до такава степен, че Пърл си помисли как кокалчетата на ръката му
всеки момент ще се пропукат, но въпреки това не спря да се усмихва.
— Приятно ми е — рече Дони.
Гласът му беше като на река Мисисипи, ако реката можеше да говори: мътен и мръсен, и корав като спечена
кал. Когато заговори, в устата му проблесна сребърен зъб и Пърл си помисли, че в сравнение с него всичките му
останали зъби изглеждаха потъмнели и износени, все едно беше дъвкал с тях жилавата плът на останалите пещерни
хора, с които се беше сражавал през живота си досега.
— Добре ли пътува? — попита го Джинджър.
Той сви рамене като доказателство за лаконичната си природа.
— Гладен ли си?
— Мога да хапна нещо.
Пърл си помисли, че всички коне околовръст трябваше да внимават; момчето изглеждаше така, все едно като
нищо можеше да хапне някоя стара кранта, докато от нея не останат само костите — а може би дъвчеше и костите,
ако се съди по състоянието на зъбите му.
— Ще намерим откъде да си вземем нещо за ядене, преди да потеглим обратно.
Дони кимна и огледа Джинджър от главата до петите.
— Изглеждаш различно, заклевам се — рече той. — Нямаше да те позная.
Сетне примигна няколко пъти, все едно се опитваше да съобрази нещо.
— Добре, ако ти се наричаш Джинджър, а този тип е Пърл, аз как ще се казвам?
— Дони ще свърши работа — успокои го тя.
Следващите няколко секунди изминаха в мълчание, защото Дони Бейнс беше посветил вниманието си на
огледа на Пърл. Сетне рязко се обърна към изхода на Саут Рампарт стрийт — толкова неочаквано, че куфарът му се
блъсна в един носач с червено кепе, който буташе празната си количка за багаж покрай него точно в този момент.
Носачът се олюля, колелцата на количката му изскърцаха настрани по пода, а Дони Бейнс изръмжа:
— Внимавай къде ходиш, негро!
Беше същият кльощав млад носач, когото Пърл беше забелязал преди малко; момчето надали беше на повече от
двайсет години, а Дони само трябваше да го духне по-силно, за да го събори на земята. Но момчето направи нещо,
което не биваше да прави; след като се опомни, то вдигна поглед към Дони и макар в абаносовите му очи да се
четеше единствено страх и объркване, това беше грешна постъпка в грешния момент с грешния човек.
Лицето на Дони незабавно стана почти кървавочервено. Аленината пропълзя нагоре от врата му и бързо стигна
до рижавата му коса, която сякаш пламна още повече.
— Не ме гледай, негро! — избухна Дони.
Ръката му се сви в юмрук и той понечи да направи крачка напред — и Пърл си помисли, че с тази крачка
можеше да сложи край на цялата игра още преди да е започнала.
— Успокой се, Хайнц — обади се Джинджър тихо и умиротворително.
Тя вдигна ръка, но я отпусна не на рамото на Дони, а на сърцето му — сякаш искаше да забави лудешкия му бяг.
Сетне пристъпи напред, между него и носача с червеното кепе.
— Леко, леко — рече тя.
— Не ме гледай, проклето негро! — изхриптя Дони, а в гласа му сякаш отново заговори старата мръсна река.
Очите му, яростни като пламъците на ада, бяха приковани в безпомощния носач, а цялото му тяло трепереше,
все едно се канеше да избута Джинджър от пътя си и да се изстреля в атака като куршум.
Но в този миг носачът сведе очи към пода и тихо, почтително каза:
— Слушам, сър.
Момчето отиде до количката си, която беше отлетяла на няколко стъпки настрани. Тесните му рамене бяха
свити, все едно очакваше удар в гърба; той оправи на главата си червеното кепе, което се беше изкривило на половин
инч настрани, и се отдалечи заедно с количката си.
— Леко — повтори Джинджър почти шепнешком. — Всичко свърши. Стига толкова.
 — Това негро ме предизвикваше да го ударя! — настоя Дони.
Говореше твърде силно, а по долната му устна беше избила пяна.
— Щях да му избия черната боя на този кучи син!
— Всичко свърши — повтори Джинджър.
Тя бавно разтриваше сърцето му с ръка, все едно регулираше пулса му.
— Хората ни гледат, Дони. Не искаме да ни гледат, защото не искаме да привличаме нежелано внимание. Нали
така?
Дони не отговори; цялото му тяло потръпваше, все едно насилието в него продължаваше да търси накъде да
избие.
— Май имам нужда да запаля още една — обади се Пърл, като се протегна за цигарите си.
Тези думи и това движение се оказаха достатъчни да накарат Дони да направи крачка срещу него със стиснати
челюсти, а сребърният му зъб проблесна — явно това момче имаше нужда да се бие, така както другите хора имаха
нужда да дишат.
— Леко, Макс Баер! — рече Пърл с изопната усмивка. — Не ме закачай, да не те гръмна в главата.
Споменаването на настоящия шампион по бокс в тежка категория — или начинът, по който Пърл беше
произнесъл последните си думи, едновременно меко и делово — се оказа достатъчно да охлади огъня на Дони.
Когато Джинджър го улови под ръка, за да го хване и да го отведе под стража от чакалнята на гарата, яростната
червенина беше започнала да се оттича от лицето на момчето.
Нарече го „Хайнц“, като кетчупа — помисли си Пърл, докато си палеше цигарата. — Прякорът му отива.
Сигурно много пъти го е виждала такъв. Той издуха дима към тавана. Сетне ги последва и насмешливо подхвърли:
— Надявам се, че знаеш какво правиш, мила Джинджър.
— Млъкни — тросна се в отговор тя.
Тримата излязоха от гарата на ослепителната слънчева светлина навън.
Втора част
Синът на Орхидея и Железния Джо
Седма глава
Ето го Стария — идваше право насам точно както очакваше Къртис.
Къртис чу потракването на лъснатите обувки на Стария по мраморните плочки, а сетне и самият възрастен мъж
спря до него, току до лакътя му, и Къртис продължи да бута количката си и да крачи след нея, но си знаеше, че няма
да минат и няколко секунди, преди…
— Спри на място, млади човече — нареди Стария.
Суровият му древен глас, който сякаш се разнасяше от самото дъно на гроба на времето, все още беше толкова
силен, че можеше да спре тиктакането на джобен часовник — какво остава за крачките на Къртис Уотърфорд
Мейхю.
— Погледни ме — каза Стария.
Къртис се подчини и съсухреното лице на Стария, което сякаш беше оформено под налягане от най-черната
пръст на Черния континент, му се стори огромно — макар и Стария да беше по-кльощав дори от Къртис и да беше с
два инча по-нисък от него.
— Ти се блъсна в онзи джентълмен — продължи Стария. — Голяма беля.
— Сър, аз просто…
— Ти се блъсна в онзи джентълмен — прекъсна го Стария.
Къртис видя как старите очи с пожълтяло около ирисите се стрелнаха нагоре и наляво — към кабинета на
втория етаж със зеленото стъкло на прозореца, зад което със сигурност се беше изправил шефът и наблюдаваше
цялата чакалня, с ръце на широките си хълбоци и плешива глава, наведена на една страна, все едно можеше да улови
всеки шепот от своето царство, което се беше ширнало в нозете му.
— Направи проблем — продължи Стария.
Гласът му беше тих, но не по-малко суров от изражението му.
— А аз не обичам проблеми в моята гара.
Къртис знаеше, че няма друг изход, освен да рече:
— Съвсем не, сър.
— Кажи, че съжаляваш.
— Съжа…
— Не на мен — каза Стария. — На гарата ми.
Къртис вдигна очи към вентилаторите на тавана.
— Съжалявам — каза той на великата гара на железопътната компания „Юниън Рейлроуд“, която се
извисяваше над тях като божество.
Стария кимна. Сетне вдигна едната си сбръчкана лапа зад ухото си.
— Чуваш ли я? Гарата ти казва: „Внимавай къде ходиш, за да не се блъсне пак в теб някой бял човек и да те
изложи като глупак на танци“.
Очите му отново се стрелнаха нагоре и Къртис видя как лицето му се отпусна; шефът вече не беше на
прозореца, след като се беше убедил, че главният носач е дал строго предупреждение на своя подчинен и животът
можеше да продължи.
— Ще умра от смях — обади се Веселяка, като мина покрай тях, натоварен с двата куфара на един мъж в
костюм от син раиран крепон.
Стария направи знак на Къртис да продължи и двамата заедно прекосиха мраморната чакалня под
вентилаторите, които охлаждаха пътниците, докато чакаха влаковете си.
— Как ти върви днес? — попита го Стария.
— Долар и двайсет цента. Един тип ми даде трийсет цента бакшиш.
— Това е добре. Да не ги похарчиш още тази вечер по клубовете.
— Съвсем не, сър.
Стария — истинското му име беше мистър Уендъл Крейбъл — беше научил Къртис на всичко, което трябваше
да знае един добър носач на гарата, включително и да говори толкова меко, че никой бял пътник да не се усъмни в
нещо друго освен готовност и уважение. Винаги говори меко — беше му казал Стария. — Работи бързо и не се
занимавай с нищо друго, а когато някой те обиди, просто забрави какво ти е казал, чуваш ли?
Слушам, сър. Всичко чувам.
— Забрави какво е станало — добави Стария, докато крачеха редом през гарата.
Сетне вдигна очи надясно, към големия часовник на стената над гишето за билети. Следващият влак на
компанията „Илинойс Сентръл“ щеше да пристигне чак след един час и четиридесет и седем минути, но и двамата с
Къртис го знаеха, без да поглеждат нито часовника на стената, нито джобни часовници. След две години на служба
тук Къртис вече знаеше разписанието наизуст, а колкото до Стария, той беше постъпил на работа като чистач в
гарата още през март месец 1911 година, така че познаваше всяка жилка по всяка дъбова дъска от ламперията, всяка
пукнатина на бетонните перони и всяко камъче от чакъла между релсите от гарата до мястото, където пресичаха
улица „Саут Рампарт“. Белите управители идваха и си заминаваха, чистачите и продавачите на билети и носачите
биваха наемани и освобождавани от служба или си отиваха от естествена смърт, но Стария сякаш беше вечен и ако
някой имаше право да нарича тази гара „своя“, това със сигурност беше мистър Крейбъл.
Ребрата от лявата страна на Къртис, където го беше ударил куфарът на избухливия джентълмен, малко го
наболяваха и му се струваше, че може да остане синина, с която да се главоболи по-късно, но точно в този съботен
следобед светът му изглеждаше хубаво място и когато Стария го попита дали има планове за вечерта, Къртис с
радост отвърна:
— О, да, сър!
— Звучи така, все едно е нещо вълнуващо.
Къртис остана изумен да го чуе. При обичайни обстоятелства Стария не демонстрираше никакво желание да
знае нещо за живота на подчинените си извън гарата — освен колкото да им каже да стоят надалеч от баровете и да
ходят на черква в неделя сутрин — но ето че сега беше отворил вратата, за да чуе от какво толкова се беше
развълнувал Къртис. А освен изумление Къртис изпита и облекчение, защото цял ден му се беше искало да разкаже
на другите носачи — Веселяка, Щуреца, Капката и Чирака (новото момче, което още не си беше заслужило
истински прякор) — но всички имаха много работа и никой нямаше нито време, нито желание да го слуша. И след
като видя тази врата да се отваря пред него, Къртис направо скочи през нея.
— От тук отивам направо на рожден ден — обясни той. — Ейва Гордън навършва осемнайсет.
— Охо, значи Къртис си е намерил момиче?
— Не точно, но… се опитвам — рече той с усмивка, която озари лицето му като цели две дузини свещи. — Тя е
толкова хубава, нали разбирате, и освен това си мисля, че ме…
— Радвам се да го чуя — каза Стария.
Ръката на стареца тежко се отпусна на рамото на Къртис и веднага му стана ясно, че вратата вече се е затворила
също толкова бързо, колкото се беше отворила.
— Внимавай с белите момчета с техните опасни багажи, чуваш ли?
Стария погледна към входа от улицата и Къртис видя как лицето му се изкриви от болезнена гримаса. Очите,
които бяха виждали толкова много, се присвиха.
— Опа… идва още един проблем. Мисля, че ти е приятел.
Къртис се обърна. В чакалнята току-що беше влязъл не друг, а Рауди Патерсън — в бежовите си панталони, по-
тесни на глезените, и ризата си на оранжеви райета, тънката си черна вратовръзка и кожените си обувки в два
различни цвята и толкова остри върхове, все едно можеха да разрежат нагорещения паваж на улицата като масло.
Рауди видя, че са го забелязали, на лицето му веднага разцъфна широка усмивка и той свали сламената си шапка с
боядисано в оранжево перо, втъкнато в периферията. Сетне ги доближи с нехайната си походка и грейналата си
усмивка, а очите му не се откъсваха от Къртис, който си помисли: О, не, пак ли? — защото имаше само една
възможна причина Рауди да дойде на гарата и тя не беше да си хване влака.
— Репутацията на това момче го изпреварва с десет крачки — отбеляза Стария, неодобрително намръщен. —
Сигурно се опитва да избяга по-далеч от него.
— Здравей, Дългуч — рече Рауди на Къртис.
Сетне добави по-вежливо и тихо:
— Привет, мистър Крейбъл. Може ли да поговоря с вашето момче за няколко минути?
— Това си е негова работа — отвърна Стария и се втренчи в двуцветните обувки на младежа. — Господи, негро.
От кой сводник ги отмъкна?
Рауди вирна трапчинката на брадичката си с нотка на уязвена гордост, като рече:
— За мен всичко старо просто е старо. Аз съм от ново поколение, не разбирате ли?
— Чувам, че те бива да създаваш ново поколение. По-добре да се хванеш някъде на работа, за да нямаш толкова
много време да създаваш неприятности и на себе си, и на девойките.
— За танго трябват двама, мистър Крейбъл.
— Някоя вечер ще те гръмнат, докато танцуваш, заклевам се.
След тези думи Стария си даде сметка, че вече нямаше полза от него в този разговор, защото дори не искаше да
чува по каква работа е дошъл Рауди Патерсън при Къртис.
— Пет минути — рече той на Рауди, вдигна ръка с пет разперени пръста и ги размаха пред кехлибарените му
очи. — Това е гара, а не зала за танци. Внимавай, Къртис… и не забравяй да отидеш на черква утре сутрин, защото
може да имаш нужда от допълнителна доза мъдрост от Библията.
С един последен поглед към прочутия плейбой от квартал „Треме“, изпълнен с крайно неодобрение, Стария
сякаш се завъртя на пета и се отдалечи не толкова вървешком, колкото понесен от собствената си тържественост, все
едно беше главнокомандващ на американската армия.
— Ще гледам да не му опетня душата чак толкова! — провикна се Рауди с лукава усмивка, но Стария вече беше
приключил с него.
Сетне Рауди насочи цялото си внимание към Къртис, а то не беше никак малко. Хубавото му лице се изкриви от
мъка, а от очите му сякаш щяха да потекат кървави сълзи.
— Дългуч — започна той с хриплив шепот, — този път ударих дъното.
— За пореден път — отвърна Къртис с тиха въздишка.
— Не, този път наистина! Ели ме изхвърли както си трябва, смени ключалката на вратата и направи всичко по
силите си, за да ме разкара… Кълна ти се, Къртис, аз обичам това момиче и не ме бива за нищо без нея!
— Трябваше да помислиш за това, преди да… всъщност коя беше този път?
— Сейди Монет в клуб „Тен Спот“… но това няма значение, Къртис. Ели ме знае какъв съм. Знае, че кръшкам.
Всички кръшкат, дявол да го вземе!
— Не — рече Къртис. — Не всички. Просто ти изнася да вярваш в това, за да имаш оправдание да го правиш.
От устата на Рауди се откъсна нещо средно между сумтене и подсмърчане. Той сложи ръка на устните си, все
едно искаше да заглуши всякакви по-нататъшни звукови емоционални изблици, и сребърните му пръстени
проблеснаха на мътната светлина, която се процеждаше от високите прозорци на чакалнята.
— Кълна се в Господа Бога — рече той, след като свали импровизирания заглушител от устата си. — Не искам
нищо друго, освен да се оженя за Ели и да оправя всичко. Но такава ми е природата, Къртис. Дявол да го вземе,
жените сами идват при мен, усмихват ми се и се усукват… какво се предполага, че трябва да направя с тях?
— Предполага се, че трябва да си верен само на една. Може би просто още не си я открил.
— Напротив, открил съм я, и това е Ели! Целият грейвам, като я видя, и тя също светва, сигурен съм в това. Не
познавам друга като нея и знам, че няма да намеря друга, но… но, адски съм загазил, приятелю Къртис. Онзи
проклет Бейърд ме е изтропал, за да ме натопи така. Моля те, моля те… умолявам те както никога досега… моля те,
говори с Ели, за да оправиш нещата. Нали ще го направиш за стария си приятел?
Къртис си помисли, че двамата с Рауди бяха стари приятели от около три месеца — от деня, в който Рауди беше
пристигнал от Сейнт Луис. И през тези три месеца вече на два пъти се беше налагало да спасява Рауди, след като
беше ударил дъното с Еленор Колдуел — едно момиче, което живееше през няколко къщи от Къртис в квартал
„Треме“.
— Този път няма да иска да ме чуе — рече Къртис.
— Оооооо, за това не си прав, ама никак — възрази Рауди.
Той се зае да оправя вратовръзката на Къртис, която бездруго си беше права, защото беше хваната за
безупречната му бяла риза с помощта на малка метална щипка със силует на парен локомотив, каквито носеха
всички носачи от гарата.
— Хората те слушат, Къртис. Просто им идва отвътре. В теб има нещо… нещо, което аз не притежавам, но ти го
имаш в излишък. Нещо, което превръща вкисната вода в сладко вино. Нещо, което превръща старата кал в златни
кюлчета.
— Стига толкова, това е прекалено.
— Напротив, не е. Виж само какво направи за мен…
— Вече два пъти — натърти Къртис.
— Добре, вече два пъти. Виж какво направи — отиде и изглади нещата с Ели, все едно са от китайска коприна.
А ти знаеш, че когато ѝ кипне, с нея трудно се излиза наглава. Но ти…
Рауди се усмихна и поклати глава с искрено или престорено възхищение; беше толкова умел в ласкателствата,
че Къртис нямаше как да го разбере със сигурност.
— Ти можеш да я накараш да дъвче камъчета и да си мисли, че са бонбони! При това не е единствената! Знам
какво правиш за всички в квартал „Треме“, които имат нужда от помощ.
— Нищо не правя.
— Като онова нищо, което си направил за братята Уотърс миналия месец, когато са се скарали за магазина? И
майка им е дотичала при теб, за да ги сдобриш? Точно за това нищо говоря.
Къртис сви рамене.
— Просто помагам, когато мога.
— Ти имаш талант за това, момче. Хората идват при теб, защото знаят за таланта ти — за това, че можеш да
оправяш свади и неразбории, преди да е станало по-лошо. Идва ти толкова естествено, че дори не се замисляш за
това.
— Вече можеш да ме пуснеш в тигана — рече Къртис.
— А?!
— Толкова ми се мазниш, че мазнината ще стигне за цяла дузина речни раци. Стига толкова, пускай ме в тигана
да се пържа.
Рауди се засмя; смехът му отекна толкова гръмовно, че прозвуча почти като изстрел и проехтя от стените на
чакалнята, а неколцина от чакащите пътници погледнаха изкосо носача с червеното кепе и неговия приятел. Къртис
си помисли, че шефът сигурно отново наднича през зеленото стъкло, и се приготви Стария да дотърчи всеки миг, за
да им изнесе още една лекция за проблемите в неговата гара.
— Ще отида да говоря с Ели — рече той, само и само да се отърве от Рауди. — Какво искаш да ѝ кажа този път?
— Кажи ѝ, че съм невинна жертва на лъжите на Джип Бейърд.
— Тя ще разбере, че е истина. По-добре си признай греха и виж какво ще стане.
От смеха и усмивката на Рауди не остана и следа. Той се намръщи и в основата на носа му се очертаха две
дълбоки бръчки; момчето, което толкова обичаше забавленията, не обичаше такива думи за себе си.
— Повярвай ми — рече Къртис и в същия миг си даде сметка, че ако някой му беше давал по едно петаче всеки
път, когато беше казвал тези думи, за да успокои някого, дошъл при него за помощ или съвет, вече нямаше да има
нужда да работи като носач на гарата.
Лицето на Рауди се отпусна.
— Естествено. Разбира се, че ще ти повярвам. Винаги ти вярвам.
— Утре ще отида да се видя с нея. За тази вечер имам други планове.
— О, наистина ли? Има ли жена в тези планове?
— Ами… ще ходя на рождения ден на Ейва Гордън. Тя ме покани, когато я видях в сряда. Адски се вълнувам, че
ще ходя, защото не вярвах, че тя…
— Да си прекараш страхотно, Дългуч — рече Рауди и плесна Къртис по рамото, като се обърна да си върви. —
Не прави нищо, което аз не бих направил!
После той спря и лукаво се усмихна.
— Или може би не прави нищо, което аз бих направил! Благодаря ти, че ме изслуша!
С тези думи Рауди Патерсън си сложи сламената шапка със стърчащото оранжево перо и излезе от „Юниън
Стейшън“ с такава походка, все едно влакът, който трябваше да хване, вече потегляше от ъгъла на Рампарт стрийт.
— Навън има чанти за теб, момче — рече един млад мъж.
Беше доближил Къртис с такава устремна крачка, все едно се канеше да го прегази с двуцветните си официални
обувки. Освен тях носеше костюм в толкова наситено синьо, че заприлича на Къртис на най-прохладното езеро
отсам Рая. Изящната дама, която го беше придружила в чакалнята, лениво се огледа над седефеното си цигаре.
— Слушам, сър — рече момчето, което чуваше всичко. — Веднага.
Сетне потегли с количката си на работа.
Осма глава
Повярвай ми.
Яхнал сребристия си велосипед с черни каучукови ръкохватки на вилката, Къртис Мейхю плавно въртеше
педалите през сгъстяващия се здрач на път за рождения ден. Беше се постарал да направи така, че вълнението от
предстоящото събитие да го завладее напълно, но не беше успял — и сам си беше виновен.
Повярвай ми. Двете думи, които беше казал на Рауди Патерсън на гарата днес следобед. Оттогава насам не
спираше да се пита как така беше предложил доверие на Рауди вместо на Ели Колдуел? В крайна сметка знаеше мис
Еленор много по-отдавна, отколкото познаваше Рауди, и освен това знаеше, че тя беше чудесна и почтена млада
жена… тогава защо беше позволил да го убедят да я накара да даде още един шанс на Рауди, след като много добре
знаеше, че… ами Рауди може и да беше подходящ за някоя друга млада дама, но не беше подходящ за мис Еленор —
и никой не можеше да промени този житейски факт, каквото и да говори.
Е, тогава… какво да стори?
Караше на изток по Рампарт стрийт, като не бързаше прекалено, но и не се помайваше. Съботният вечерен
карнавал на автомобилите вече започваше да се превръща в обичайния парад на превозни средства, който ту
спираше, ту потегляше отново. Някои хора още караха файтони с коне или бяха яхнали велосипеди като него самия,
така че движението не беше от най-гостоприемните, но това беше обичайният му маршрут — и той се придържаше
към него, докато не прекоси Канал стрийт, а сетне щеше да заобиколи Френския квартал и да завие наляво на
кръстовището на „Норт Рампарт“ и Гавърнър Никълс стрийт, за да влезе в квартал „Треме“. Уличното осветление
вече работеше, по-големите здания в центъра на града грееха с многобройните си квадратни очи, а тук-там на фона
на здрача припламваше течният огън на червен, син и зелен неон. Въздухът беше топъл и влажен, а във вечерния
бриз се носеше смесицата от аромати, която Къртис познаваше толкова добре: уханният дъх на Ню Орлиънс,
въплътен в парфюма на розите и другите цветя от откритата цветарница „Симонети“ недалеч от ъгъла на „Рампарт“
и „Грейвиър“; и топлите сладки аромати на курабийките, глазираните кейкове и захаросаните понички от пекарната
на мисис Делафос малко по-нататък, където често спираше на път за вкъщи, за да купи нещо за майка си (но днес
определено нямаше време за това); и ароматът на силно кафе от кафене „Сентрал“, където пресече Канал стрийт и
чу характерното „бум-бум“ на велосипедните гуми, когато преминаваха през четирите трамвайни линии, осем пъти
поред; а сетне и прашната, горчиво-сладка миризма на Френския квартал и всички подправки на живота, които я
съставляваха, а смесени с всичко това бяха миризмите на метал и изгорели газове от автомобилите и малкото
автобуси по улиците и като послевкус: по-земните аромати на конския тор, този естествен продукт от градския
транспорт и всекидневно задължение на уличните чистачи, и най-сетне: калната, блатна миризма на реката, която в
августовската жега сякаш се надигаше като жълт облак и попиваше в короните на стогодишните дъбове, където
увисваше подобно на искрящите нишки на позлатена паяжина.
Това беше неговият град и неговият свят и Къртис познаваше и ценеше всяка пресечка между „Юниън
Стейшън“ на „Саут Рампарт“ и дома си на Норт Дебини стрийт, защото беше израснал с усещането за целия живот и
история, въплътени в тях, и собственото си място в него. Както всички други носачи с червени кепета от гарата, и
той се смяташе за важна част от Ню Орлиънс; помагаше на хората да пътуват от тук до там и обратно и правеше
така, че техният багаж да не спира, а в някакъв смисъл да не спират да се въртят и колелата на влаковете. Какво
можеше да бъде по-достойно призвание от тази служба?
Зад велосипеда си теглеше малка дървена количка на три гумени колела. В количката беше сакото от
тъмносиния му костюм, старателно сгънато и увито в амбалажна хартия, така че по него да не полепне и прашинка,
а върху него беше също толкова старателно опакованата малка кутийка, увита в бяла хартия със златна панделка от
собствените му ръце. В кутийката беше неговият подарък за рождения ден на Ейва Гордън.
В съблекалнята на „Юниън Стейшън“, където всички носачи държаха униформите си под зоркото око на
Стария, Къртис беше взел душ, за да отмие влаковата мръсотия от себе си, а сетне се беше облякъл с хубавите си
дрехи, които си беше донесъл: изгладените тъмносини панталони и прясно колосаната бяла риза, както и новата
синьо-бяла папийонка, която си беше купил в четвъртък. Обувките му бяха черни и лъскави като него самия. Беше
вързал папийонката си пред голямото квадратно огледало над умивалника — и слава богу, че Хармън Ътли от
съседната къща му беше помогнал да се научи как се прави това, защото собствената му майка беше вдигнала ръце
от въпросното сложно начинание и беше отишла пак да си легне.
От огледалото го гледаше млад мъж, току-що навършил двайсет години, който наистина не беше красив като
Рауди Патерсън, но пък и не беше толкова грозен, че часовниците около него да спират, какъвто беше Бигджоу Тумс,
по прякор Беззъбия. Смяташе се за средна работа, макар и някои хора да твърдяха, че има големи лъчезарни очи и
хубава усмивка. Имаше и хубави зъби — отново за разлика от онзи друг младеж, за когото се беше сетил. Е, той беше
свикнал да бъде средна работа — и какво лошо имаше в това? Майка му все повтаряше, че лицето на човека винаги
трябва да отразява правдиво неговия характер, а сетне добавяше, че понякога вижда татко му в неговото лице, и от
това се натъжаваше, така че пак отиваше да си легне.
Беше сложил малки щипки на крачолите на панталона си, така че да не ги скъса или изцапа на веригата на
колелото. Плавно въртеше педалите и се носеше напред. От отворения вход на един джаз клуб изригна музика, която
го заля като приливна вълна. Улицата беше обагрена в парещото червено и синьо на неоновите светлини. Къртис си
даде сметка, че сърцето му биеше малко по-силно — не от усилието да върти педалите, което не представляваше
проблем за него, а в очакване на предстоящата вечер. Беше получил покана за рождения ден на Ейва Гордън! А
дотогава си мислеше, че тя дори не подозира за съществуването му — макар и всеки ден да забавяше ход, докато
минаваше покрай къщата ѝ, след онзи път, когато тя беше излязла да се разходи по улицата, и той беше дръзнал,
облян в студена пот, да спре до нея и да я поздрави. Спомняше си, че отначало беше реагирала малко хладно, но
когато ѝ беше казал името си, в очите ѝ беше просветнал интерес и тя му бе казала: Къртис Мейхю? Мисля, че съм
чувала за теб. Известен ли си? А той се беше усмихнал, беше свил рамене и беше отговорил: Не, просто съм си аз.
Беше толкова хубава. Лицето ѝ беше толкова мило, а освен това и ухаеше хубаво, като канела и карамфил,
смесени в голям стъклен буркан с метална капачка и оставени на слънце, за да се сгреят. Плюс това носеше хубави
шапки и той никога не я беше виждал без белите ѝ ръкавици, макар и в действителност бездруго да не я беше
виждал толкова много след онзи единствен ден — успяваше само да я зърне през портата от ковано желязо, докато
тя седеше на люлката на верандата или на масичката в градината, където пиеше лимонада и си говореше с две други
млади дами. Но в сряда сутринта, докато минаваше с колелото покрай нейната къща, тя го беше повикала от мястото
си зад портата, където сигурно го беше чакала — и той беше на седмото небе от мисълта за това, че тя беше
обърнала внимание на сутрешния му маршрут — и направо го беше поканила на рождения си ден в седем часа
вечерта в събота.
Естествено, че ще дойда, Ейва. Не бих го пропуснал за нищо на света!
Не беше трудно и да измисли какво да ѝ подари. В деня на първата им среща една жълта пеперуда не спираше
да кръжи около тях, подобно на някакво омагьосано създание от вълшебна приказка, все едно ги омотаваше с
невидими нишки, за да ги привлече все по-близо един до друг, и сетне беше кацнала първо на шапката ѝ, а след това
на рамото, и от устните ѝ беше бликнал смях, подобен на ромоленето на градинския фонтан, когато той се беше
пошегувал с думите: Гледай ти, кой те изпрати да подслушваш този личен разговор? Така че не му беше трудно да
се сети, че трябва да намери някаква брошка с пеперуда за нея, и след работа в четвъртък беше обиколил с колелото
си надлъж и нашир по Канал стрийт в търсене по магазините, и най-сетне в универсалния магазин „Крес“ беше
открил една малка брошка с формата на пеперуда от жълт емайл и златисти кристалчета, инкрустирани в крилцата,
и тя беше просто перфектна. Освен това беше и малко скъпа, но беше перфектна.
Вече наближаваше ъгъла, след който трябваше да завие по Гавърнър Никълс стрийт, и сигурно беше започнал да
върти педалите малко по-бързо. Когато остави „Рампарт“ зад гърба си, вече почти летеше и се наложи да се шмугне
между две коли, така че и двамата шофьори с негодувание натиснаха клаксоните. Сетне продължи на север към
крайната си цел, а от двете страни на улицата се заредиха по-големите къщи и градини на заможните жители на
квартал „Треме“, до една защитени от тухлени стени или порти от ковано желязо. Таткото на Ейва Гордън беше
собственик на две бакалии в квартала. Всички знаеха, че мистър Гордън е почтен бизнесмен, що се отнася до
цените на базови продукти като зеле, боб и свински бузи. Деловият му нюх го беше издигнал в обществото и Къртис
видя големите черни автомобили на други заможни фамилии, които спираха пред имението на семейство Гордън; за
миг през главата му премина мисълта за това, че мястото му не е сред тези обитатели на квартал „Треме“, но от
друга страна, той беше получил поканата си лично от Ейва, затова потисна тази несигурна мисъл и слезе от
велосипеда, за да разопакова сакото си, да го облече, да свали щипките от крачолите на панталоните си и да измине
последните няколко ярда до входа като истински джентълмен, като буташе колелото пред себе си.
Над градината бяха провесени виолетови, оранжеви и зелени хартиени фенери, а в лампите по перилата на
верандата, която обикаляше почти цялата двуетажна къща, бяха запалени свещи. Самата къща също изглеждаше
грейнала от лъчиста светлина. Къртис спря до една групичка млади и самоуверени хора, които се тълпяха до
отворената врата на входа, издокарани като за бал. Не познаваше никого от тях. Гостите показваха гравираните си
покани на един иконом, облечен с фрак, който стоеше на входа, а след това влизаха един по един. Когато Къртис
стигна до него, мъжът погледна велосипеда му с такова изражение, все едно беше някакъв голям миризлив сом,
измъкнат от калта на дъното на река Мисисипи.
— Покана? — рече икономът, а гъстите му бели вежди подскочиха чак до намръщеното чело.
— Ами… съвсем не, сър, но лично мис Ейва ме покани.
— Име?
— Къртис Мейхю.
— Аха — рече икономът, след като помисли няколко секунди. — Влезте през входа на кухнята, моля. Натам.
Той посочи с ръката си в бяла ръкавица към една алея, застлана с плочи, която се извиваше между храстите на
двора. Сетне се обърна към следващите двама гости, които вече нетърпеливо протягаха поканите си.
 Входът на кухнята? — помисли си Къртис. Но приливната вълна зад него продължаваше да се надига и да го
избутва навътре, така че той подкара колелото си по алеята покрай къщата. Зад храстите имаше още един вход към
градината, който също беше отворен, и той чу гласове и младежки смях и зърна за миг другите гости в един заден
двор с овална форма, който също беше осветен от многоцветни хартиени фенери. Светлината им искреше по
духовите инструменти на малък оркестър, който заемаше мястото си на сцената, украсена с виолетови и зелени
панделки и балони. Къртис вече се канеше да влезе, когато от друга врата, точно до входа на градината, се показа
стройна жена с окторонска2 кръв и червена рокля; в косата си беше сложила тиара, украсена със скъпоценни
камъни, носеше перфектен грим, а очите ѝ се спряха първо на велосипеда на Къртис, а сетне и на самия него.
— От програмата ли сте? — попита го тя.
— Ами… мадам… аз съм Къртис Мейхю. Имам…
— Оставете превозното си средство до онова дърво и влизайте направо.
Тя му посочи вратата и профуча покрай него, като остави след себе си аромат на лимонов парфюм и делово
отношение.
Той паркира колелото си, взе кутийката с подаръка от количката, оправи вратовръзката си и приглади ризата си.
Сетне влезе през посочената врата в кухнята, където цареше оживление: от многобройни тенджери на печката, дълга
сякаш цяла миля, се издигаше пара, а трима готвачи се трудеха над тях, докато една закръглена дама с бяла
престилка и морскозелен тюрбан ги следеше изкъсо и издаваше нареждания отривисто и строго като сержант от
армията. Къртис незабавно започна да се поти и да вехне в тази канонада от шум и горещи изпарения. Погледът на
жената се спря върху него и лицето ѝ се изкриви, все едно той беше последното нещо на земята, с което имаше
желание да се занимава в този момент.
— Ти пък кой си? — попита го тя.
— Къртис Мейхю.
— О… ти си… — рече тя, но сетне забеляза кутийката с подаръка. — Какво е това?
— Моят подарък за мис Ейва.
— Нямаше нужда — каза тя, но все пак протегна ръка към него и му го взе. — Ще се погрижа да го получи.
Твоята маса е на двора.
Вниманието ѝ беше привлечено от нещо друго: издрънчаване, просъскване или цвърчене.
— Мистър Руфъс! — изръмжа тя. — Какво ще излезе от това, бамя или спечена кал?
— Моята маса? — повтори въпросително Къртис. — Не мисля, че…
— Слушай, синко! — рече му жената.
Изглеждаше така, все едно можеше да го прегази като крайцер.
— Нямам време да си дрънкам с теб! Навън има шейсет души, които скоро ще се развикат за още бамя, речни
раци, пържено пиле и италянски кюфтенца! Вън от тук!
Къртис отстъпи. Нещо съвсем не беше наред, но все още не можеше да съобрази какво беше то. Жената му
обърна гръб и Къртис видя как тя остави кутийката с брошката с форма на пеперуда на един висок рафт, за да не им
пречи на кухненската работа. Канеше се отново да отвори уста — макар и да не знаеше какво ще каже — но сетне
размисли и реши, че ще се заеме с този проблем, след като излезе на двора и намери Ейва. Затова пое натам, а
жената зад него се зае да гълчи един от другите готвачи за това, че беше оставил царевичните питки да се
препържат.
На двора, където контетата и техните млади дами с изисканите им облекла се тълпяха около масите, отрупани с
подноси с храната, приготвяна в кухнята, за да си вземат за втори или трети път, Къртис първо видя едно шарено
пони, вързано за някакъв стълб с виолетова панделка, увита около шията му. След това погледът му се спря на най-
голямата торта за рожден ден, която беше виждал през живота си — или дори най-голямата, която според него беше
възможно да е човешко дело. Беше на три високи етажа от виолетова и зелена глазура — по-скоро катедрала,
отколкото торта — а върху нея бяха подредени осемнайсет бели свещи, които все още не бяха запалени. Тортата
беше разположена на един подиум между няколко големи метални кофи с големи ледени късове, а двама
прислужници с фракове я охлаждаха допълнително и я предпазваха от мухите с помощта на големи ветрила от
плетена тръстика. Имаше и кристална купа за пунш, пълна с някаква пенлива зелена течност, а друг прислужник
пълнеше от нея кристални чаши за гостите. Музикантите вече се подготвяха за началото на програмата; на големия
барабан беше изписано името на оркестъра: „Авангард“. Барабанистът удари няколко пъти с палките си по
чинелите, а тромпетистът облиза устните си и избърса мундщука на инструмента си с една носна кърпа.
И ето там, между оркестъра и понито, имаше малка масичка с един стол зад нея и други два отпред. Беше
застлана с бяла покривка. По средата на масичката имаше кристална топка, а до нея табелка, изписана на ръка:
„Гадател“.
За него ли беше това, почуди се той. Каква беше тази лудост? Беше станала някаква грешка… някакво
объркване… нещо…
 Той прекоси двора като зашеметен. Гостите, заети да се хранят, да отпиват от чашите си и весело да бърборят
помежду си, го пропускаха да мине между тях, все едно беше някакво привидение на това празненство. Вече почти
беше стигнал до масичката, когато пред него изникна познато лице. Тя се усмихваше и изглеждаше лъчезарна в
златистата си дълга рокля и собствената си тиара, украсена със скъпоценни камъни, и беше все така хубава.
— Здрасти, Къртис — рече му тя. — Всичко е готово.
— Здравей — отвърна той.
Устата му беше съвсем пресъхнала. Напрегна се, за да я види както трябва, защото в главата му бумтеше
собственият му пулс, силен като ударите на големия барабан.
— Слушай — рече той.
— Да?
Но тя вече се оглеждаше, вместо да гледа към него — трябваше да отиде на други места, да посрещне гостите
си и макар очите ѝ да блестяха, Къртис вече знаеше, че този блясък не беше за него.
— Мисля, че…
— А, ето го Престън! Хайде, Къртис — обзалагам се, че някой веднага ще дойде при теб.
Тя понечи да се отдалечи и за един ужасяващ миг той остана като парализиран, но освен това знаеше, че няма
как да седне на онази маса и да се преструва на това, което пишеше на табелката — дори да нямаше друг начин да
остане на празненството за рождения ден на Ейва Гордън, с шареното пони с панделката и оркестър „Авангард“,
готов да започне да свири, и охладената с лед торта, за която изглеждаше невъзможно да е била сътворена от
човешки ръце.
— Мис Ейва! — рече той и гласът му прозвуча едва ли не като отчаян зов за помощ сред веселата глъчка
наоколо.
Когато отново се обърна към него, вече не изглеждаше толкова хубава.
— Какво има? — попита го тя, а нещо в гласа ѝ го прониза като острие.
— Аз… не съм гадател. Искам да кажа… мисля… че ме бъркаш с някой друг.
Не откъсваше поглед от нея, а тя бавно примигна и макар да продължаваше да се усмихва, вече го правеше
несъзнателно и усмивката ѝ не означаваше нищо.
— Не предсказвам съдбата на хората — каза той.
Тя просто продължи да се усмихва безизразно.
— Не го правя — настоя той. — Това не съм аз.
— О — рече тя.
Усмивката ѝ помръкна. Тя вдигна изящните си пръсти към гърлото си, все едно беше преглътнала нещо, което
не беше приятно на вкус и не беше сигурна дали ще може да го понесе.
— Ами… аз си мислех… всъщност чух… че ти си нещо като… нали разбираш… че можеш да предсказваш
разни неща на хората.
— Не, мис. Аз съм просто Къртис, нищо повече.
— О — повтори тя.
Този път прозвуча като за последно. Очите ѝ сякаш бяха потъмнели още, макар и поначало да си бяха черни
като нощта, но блясъкът в тях със сигурност си беше отишъл.
— Добре тогава — рече тя и бързо погледна наляво, откъдето се приближаваше един младеж, и отново включи
усмивката си така, все едно беше електрическа крушка. — Престън, толкова се радвам, че дойде! Всеки момент ще
започнем танците!
Тя докосна младежа по рамото, а той отпусна ръка на нейното рамо и двамата вихрено се отдръпнаха от
Къртис, все едно тълпата ги беше засмукала като прахосмукачка. Той остана да се взира в неспокойния въздух на
мястото, където бяха стояли едва допреди миг, а другите гости преминаваха напред-назад пред очите му като сенки
на сенки.
Не знаеше колко дълго е останал там, където го побутваха засмени непознати, без дори да го поглеждат. Но вече
знаеше, че не беше част от това празненство и никога нямаше да бъде. Оркестърът изведнъж изригна в приветствен
шум и длъгнестият диригент в костюм на сребърни пайети и с намазана с брилянтин коса пристъпи напред, вдигна
един мегафон до устните си и заяви, че всички трябва да изпеят „Честит рожден ден“ на своята любезна домакиня,
прекрасната мис Ейва, и това предложение накара всички присъстващи да избухнат в радостни викове.
Преди да започнат да пеят, нечии пръсти стиснаха лявата ръка на Къртис над лакътя и когато се обърна, той
видя пред себе си строгия иконом от главния вход.
— Наредено ми е — рече мъжът, докато диригентът отброяваше „едно, две, три“ с палката си — да ви върна в
кухнята.
Къртис пое пред мъжа, докато от инструментите на оркестър „Авангард“ звъннаха първите звуци, а гласовете
на тълпата — повечето неспособни да изкарат и една толкова проста песничка, дори и собственият им позлатен
живот да зависеше от това — се извисиха страховито чак до върховете на дъбовите дървета над градината, които на
шарената светлина на фенерите изглеждаха така, все едно от години насам се бяха опитвали да се отдръпнат по-
далеч от имението на семейство Гордън или поне така се струваше на Къртис.
Оставиха го в кухнята, в ръцете на женския крайцер, която продължаваше да гърми с оръдията си по
безпомощните и измъчени готвачи над тенджерите с вряща мъка. Придружителят на Къртис и жената си размениха
няколко думи, но тя дори не погледна към самия Къртис. Но сетне, когато Къртис остана неподвижен на мястото си,
зашеметен и парализиран от преживяното и неспособен да помръдне, погледът на жената се стовари върху него като
наковалня и тя го попита:
— Искаш ли да ти върна подаръка, синко?
— Не — измънка в отговор той, но веднага се поправи и отговори по-силно: — Не, мадам.
Тя не отвърна нищо. Вместо това мина веднъж покрай редицата от тенджери, за да провери как вървят нещата,
а сетне отново се обърна към Къртис и му направи знак с пръст да я доближи.
— Ела тук да ти дам едно парче от тортата за рождения ден — нареди му тя.
Той прекоси шахматните плочки на пода до малката квадратна масичка, до която го отведе жената, и тя му
посочи да седне на един от столовете с тръстикова плетена облегалка. Сетне сложи пред него жълта чинийка с
парче от снежнобялата торта, украсена с виолетова и зелена глазура. Последва я чаша, пълна със зеления пунш, в
която плуваше кубче лед. Къртис взе вилицата, която му подаде жената. Тя остана до него, а от нея се разнасяха
всички кухненски миризми на бамя, речни раци, пържено пиле, италиански кюфтенца и царевични питки, които
бяха попили в кожата ѝ, черна като въглен.
— Това парче е от първата торта, която направихме сутринта — отговори тя на въпроса, който си помисли да
зададе той. — Но тя се спихна и заприлича на кравешка фъшкия след летен порой. Един вид, искам да кажа. Затова
остана за прислугата.
Къртис ѝ благодари и започна да яде, но не усещаше почти никакъв вкус освен от нещо като сладко кадифе по
езика си.
— Мейхю — рече жената. — Едно време познавах един мъж с тази фамилия. Казваше се Джо.
— Това е татко ми.
— Ооооооо, така ли? Ама ти никак не приличаш на него, да ти кажа. Храни ли те майка ти, момче? То бива
слаб, бива кльощав, бива немощен, ама ти си още по-зле.
— Метнал съм се на мама.
— Спомням си, че Джо беше едър мъж. С адски широки рамене и гръб като хамбар. О, да, помня го, и още как.
Тогава работех в „Котън Бол“, до пристанището на Хармъни стрийт. Онова място отдавна изгоря до основи. Но си
спомням как онези ми ти диви негра идваха там, след като цял ден бяха мъкнали денкове, и как се смееха, крещяха и
вдигаха страшна врява. Татко ти беше един от тях.
— Не го познавах толкова добре — рече Къртис, зает да прави тортата на трохи.
— Хм — каза жената. — Голяма беля стана с него. Много жалко.
— Тортата е хубава — каза Къртис.
Сетне отпи голяма глътка от пунша, който имаше вкус на захаросан лимонов сироп с малко газирана вода.
— Това също е хубаво — добави той.
— Аха — рече жената, но Къртис не разбра дали беше в отговор на собствените ѝ думи за съдбата на Джо
Мейхю, или на неговите комплименти.
Тя остана още малко при него, като го гледаше как се храни, но очите ѝ сякаш се взираха в някакво друго място
и някакво друго време. Сетне му каза:
— Няма да те изпращам, когато свършиш. И кажи на майка си да започне да те храни с боб и царевични питки,
преди да те отвее вятърът.
С тези думи жената приключи с него и отново се върна към кухненското дело. Къртис предположи, че сигурно
въртеше не само кухнята, но и цялата къща; усещаше тежестта на всичко върху себе си и не му се искаше да остава
още дълго на това място.
Когато икономът, който пазеше на входа, му отключи вратата, той излезе навън, като буташе велосипеда пред
себе си. Сетне си свали сакото, сгъна го и отново го остави в количката. Сложи щипките на крачолите си. Дори не
погледна назад, към дома на семейство Гордън; вместо това се качи на колелото си и завъртя педалите към Маре
стрийт, по-далеч от смеха и веселието — една самотна фигура, която бавно се отдалечаваше в нощта.
Девета глава
Къртис винаги се беше изумявал как е възможно светът да се променя толкова много само с един десен завой и
две пресечки разстояние, но така си беше. Докато наближаваше Еспланейд авеню на велосипеда си, а главата му
още беше натежала от недоразумението и разочарованието от празненството на Ейва Гордън, големите хубави къщи
зад високите огради и порти изведнъж свършиха, все едно по изискване на закона, и той продължи напред към по-
суровата територия в източната част на квартал „Треме“. От двете страни на улицата вече се издигаха редици от
тесни едноетажни къщи с по няколко малки стаи, в които се влизаше една от друга. Бяха застроени нагъсто и някои
имаха малки веранди, а от други се излизаше направо на улицата; едни бяха боядисани в крещящи цветове, сякаш
излезли от някой трескав сън, а боята на други се беше отлюспила през годините, докато не бяха останали с цвета на
кости, избелели от слънцето. Тук-таме се виждаше по някой незастроен парцел, затрупан със строителни отпадъци
— предишната къща беше изгоряла и останките ѝ бяха оставени на влажната жега, докато не се бяха покрили със
зеленина и листа, все едно ревнивата ръка на земята искаше отново да ги скрие от погледа. Уличната настилка,
доколкото изобщо я имаше, беше неравна и напукана, а под нея се надигаше пръстта.
Предстоеше му още много път. Но докато наближаваше малкия осветен остров на бръснарницата на Принс
Пюрди — табелата на витрината, сред рекламните афиши за мехлем „Уайлдрут“, брилянтин „Брилкрийм“ и пяна за
бръснене „Талбътс Бей Ръм“, призоваваше „Ела да се превърнеш в принц!“, по името на собственика — Къртис
забави ход и спря колелото, защото още не беше готов да се затвори у дома си.
Когато влезе в бръснарницата, вътре се вихреше обичайната игра на покер в събота вечер. Входната врата се
затвори след Къртис в димната завеса на пурите, лулите и цигарите, която се виеше около четиримата мъже на
масата за покер, но само Принс Пюрди вдигна поглед към него.
— Здрасти, Къртис! — обади се той, а голямото му овално лице с ореола от бяла коса за миг смени
съсредоточеното си изражение с бърза приветствена усмивка. — Влез да пиеш една кока-кола!
Къртис го послуша и си взе бутилка от кофата с лед — вече почти разтопен — която беше оставена в дъното на
бръснарницата. Отвори капачката с отварачката, завързана с канап за дръжката на кофата, отпи голяма глътка от
бутилката и се настани на един от столовете с червена тапицерия от винил, където обикновено сядаха клиентите, за
да погледа отблизо играта на покер между Принс Пюрди, Сам Раскоу, Реджис Мълахени и Филип льо Саван. На два
от другите столове се бяха настанили Джералд Гатис и Търк Томлинсън — и двамата пушеха пурите си и дърдореха
по някакъв важен въпрос, за който никой друг не го беше грижа.
— Вдигам десет цента — обяви Реджи.
— Плащам и вдигам още десет цента — отговори Сам.
— Блъфирате, момчета — рече Принс, но тежко се размърда на мястото си.
Сетне се обърна към Къртис най-вече за да отложи момента, когато трябваше да вземе решение за играта:
— Защо си толкова издокаран тази вечер?
Къртис също трябваше да вземе едно решение. Искаше му се да разкаже на някого какво се беше случило, но
освен това направо си го беше срам. Срамуваше се, защото си беше позволил — или се беше убедил — да повярва,
че Ейва Гордън може да се влюби в него рано или късно, ако му даде шанс. Даваше си сметка, че не биваше да се
заблуждава така; богаташите, които живееха по протежението на Гавърнър Никълс стрийт, страняха от хората от
източната част на квартал „Треме“, от другата страна на „Еспланейд“, и беше глупаво да си въобразява, че това може
да се промени.
— Трябваше да ходя на едно място — отговори той, колкото да каже нещо.
— Къде?
Принс Пюрди сякаш го приканваше да разкаже за това и Къртис реши, че все пак е добра идея да свали този
товар от плещите си. Затова размисли и започна:
— Мислех си, че съм поканен на…
— Добре, двайсет цента! — рече Принс и изсумтя раздразнено, като побутна две монети по десет цента към
средата на масата.
Докато Филип се взираше в собствените си карти, Принс продължи:
— Е, Къртис, където и да си ходил, изглеждаш адски спретнат. За млад човек като теб е хубаво да излезе в
събота вечер. Филип, искаш ли малко сол и пипер за картите, за да ги изядеш за вечеря, или само ще ги гледаш?
— Яж ми сухарите — отвърна надменно Филип, но сетне куражът го предаде и той плесна картите си на
масата в знак на временно поражение.
Къртис се облегна назад и отпи от чашата си, а играта продължи.
— Ей, Принс! — обади се Търк, като извади огризката от пурата си от устата и я сложи в пепелника до лакътя
си. — Ти какъв цвят си?
— Какъв цвят ли? Що за глупав въпрос?
 — Нали знаеш Дайна Фонтейн, дето работи като прислужничка в квартал „Гардън Дистрикт“? Е, тя разправяла
на Ърмайн Янси за една смешка, която е станала с нея преди няколко дни… В онова семейство имало едно малко
момченце, което дошло при нея, докато оправяла някакво легло, и я попитало дали е направена от шоколад.
— Не думай.
— И още как, сър! Господарката се притеснила и започнала да трепери да не би Дайна да се обиди, но Дайна
само се разсмяла, нямала нищо против. Но знаеш ли… това ме накара да се замисля за цветовете. За това, че белите
ни наричат цветнокожи и прочее. Двамата с Джералд си говорим по този въпрос. Я се погледни в огледалото и ми
кажи ти какъв цвят си.
— Хм — рече Принс, като се взираше в голямото огледало с позлатена рамка. — Ами смугъл, предполагам. Но
май се вижда и малко червено.
— На мен ми изглеждаш по-скоро ръждив — отбеляза Филип.
Всички шумно се разсмяха, с изключение на Къртис, който слушаше разговора, но все още не можеше да се
откъсне от мислите си за празненството, в които отново и отново анализираше случилото се от всички възможни
ъгли.
— И аз това казвам — продължи Търк.
— Какво точно казваш? — попита го Реджис. — Защото нищо не ти се разбира.
— Добре, виж мен — рече Търк, като се наведе напред на мястото си, така че една пружина на стола изскърца,
макар и тихо и вежливо. — Аз, да кажем, съм тъмножълт. Реджис, ти си тъмнокафяв, но с малко маслиненозелено.
Филип, ти имаш малко сиво, или поне така ми изглежда. Сам, ти си…
— Кафяв като напа — обяви Сам. — Поне така са ми казвали.
— Добре, да кажем, че е така, каквото и да е това нещо. Джералд е почти бежов, като хубав неделен костюм, а
цветът на Къртис прилича на силно сутрешно кафе. Но всичките не сме съвсем еднакви на цвят, а може да има и
много по-големи разлики.
Търк спря за момент, за да дръпне от пурата си и да издуха дим към лампата на тавана.
— Искам да кажа, че нито един от нас всъщност не е черен. Но освен това всички познаваме и хора като Уестън
Уийвър, който е толкова черен, че когато го огрее слънцето, направо изглежда син. Също и Цилиндъра — той
сигурно е най-мастиленият тип, когото съм виждал. Затова си викам… помислете само колко много цветове имаме
ние, цветнокожите. Всички видове кафяво, които можете да си представите, от кафе със сметана до самурено, от
светлокафяво до тъмнокафяво, плюс всички видове жълто и маслиненозелено, и червено, а освен туй и истински
черното, с лъскавите нюанси и матовите нюанси, и тъй нататък, и тъй нататък до безкрай.
— Като това, дето го разправяш — обади се Реджис, но не го каза заядливо. — И накъде биеш?
Търк се облегна на стола си и с наслада запуши, без да бърза, все едно беше решил да запази тази тайна за себе
си. Сетне лукаво се усмихна на групичката, седнала срещу него, и рече:
— Я сега ми опишете една бяла кожа.
За момент настъпи тишина. Реджис се почеса по главата, а Сам — по прошарената брада. Къртис отново
надигна кока-колата си и огледа присъстващите. Най-сетне Принс се прокашля и отговори:
— Понякога розовеят, да ти кажа.
— Виждал съм толкова бели, че се заслепяваш за малко — добави Филип.
— Аз съм виждал и такива, дето са почти червени — подхвърли Сам. — След като са стояли дълго време на
слънце. Това сигурно е голяма мъка!
— Точно това искам да кажа и аз — рече Търк.
— Прости невежеството ми — каза Принс, — но какво точно искаш да кажеш?
Търк широко се усмихна.
— Искам да кажа колко сме хубави ние — рече той. — Имаме толкова много цветове, за които може да се каже
нещо, а какво може да се каже за една бяла кожа? Представяте ли си какво е да погледнете собствените си ръце и да
видите как кръвта тече по вените ви, както се случва с някои от тях, дето са толкова бели? Тръпки ме побиват, само
като си го помисля! А други трябва да бягат от слънцето и да се крият по сенките, защото изгарят от него? Тц, тц…
жал да ти стане за тях.
— Напомни ми утре да ги оплача — отговори му Реджис. — Слушай сега, вече съм седемдесет цента назад.
Имаш ли нещо против да си продължим играта?
— Само казвам — продължи Търк и отново си дръпна от пурата, — че трябва да благодарим на Господа за
всички различни цветове, дето се крият в тази дума цветнокожи.
Настъпи мълчание, докато Принс разбъркваше картите за следващото раздаване. Сетне той тихо добави:
— Да благодарим на Господа и за шоколадовите дами.
— И още как, сър! — възкликна Сам, твърде разгорещено.
Сетне сякаш се свлече с няколко инча по-надолу на мястото, където седеше.
 — Само Джудел да не ме чуе, че ще ми одере кожата, дето е като напа.
Другите се разсмяха и отново посветиха цялото си внимание на картите. Къртис вече беше стигнал до дъното
на бутилката с кока-кола. Стана време да си върви. Той се изправи и върна празната бутилка при останалите в
дървената каса, оставена до кофата с лед.
— Трябва да се прибирам — обяви той. — Благодаря за кока-колата, мистър Пюрди.
— Няма защо. Опъни платната, Къртис. Не може да е толкова зле, колкото ти изглежда.
— Слушам, сър.
— И поздрави майка си от мен.
— Ще предам.
— Надявам се, че всичко при теб е наред — рече Джералд, като хвърли един бърз, но многозначителен поглед
на Къртис.
Къртис знаеше, че Джералд не искаше всички да разбират как миналата седмица младежът го беше отървал от
неприятности с Майлс Уилсън, който държеше един сервиз по-нагоре на „Еспланейд“. Майлс предлагаше и
лихварски услуги под масата и имаше навик да изпраща особено едри мъже на гости на онези, които не връщаха
парите в срок. По едно време, преди години, беше работил заедно с бащата на Къртис на доковете и по тази причина
се беше съгласил с предложението на Къртис да отпусне на Джералд още една седмица, за да му върне заема от пет
долара.
— Надявам се, че не пушиш прекалено много пури по десет цента парчето — отвърна му многозначително
Къртис.
Сетне пожела приятна вечер на останалите и излезе, преди някой да отговори нещо на тези думи, които можеха
да се разтълкуват като обидна забележка, но в действителност бяха напомняне за Джералд да не забрави, че до
неделя следобед трябва да кихне пет зелени банкноти, иначе пръстите му нямаше да бъдат изгорени от угарката на
пурата, а от целувката на нагорещена ютия.
Къртис яхна велосипеда си, натисна педалите по кратката отсечка от Маре стрийт до Еспланейд авеню и зави
наляво, все по-навътре в квартал „Треме“.
Подкара под старите дъбове, които се редяха покрай „Еспланейд“, и мина покрай кантината на Манди, която
още беше отворена въпреки късния час, а по масите вътре седяха неколцина клиенти. Продължи нататък, докато не
чу пронизителните звуци на трескавия джаз, отекващи над кратката отсечка по авенюто, за която майка му винаги
го предупреждаваше да не забавя крачка, когато минава по нея — точно както и всички други майки от квартал
„Треме“ предупреждаваха синовете си. От лявата страна на авенюто се намираше клуб на име „Луксозната миля“,
макар че на светлината на сините крушки изглеждаше по-скоро съмнителен, отколкото луксозен, и със сигурност не
заемаше цяла миля, дори да се смята заедно с паркинга, застлан с натрошени мидени черупки; от дясната страна,
почти срещу него, имаше друг клуб на име „Тен Спот“ — осветен с червени крушки, но иначе със също толкова
арогантна външност — а от отворената врата на входа се разнасяше гласът на певицата, съпровождан от воя на
разгорещен саксофон. Малко по-нататък, след една обущарска работилница и един магазин за дрехи втора ръка, от
страната на Къртис беше третият клуб в тази отсечка от Еспланейд авеню — казваше се „Дан Дидит“, а докато
Къртис въртеше педалите на велосипеда си към ниската, квадратна тухлена постройка с ярките жълти и зелени
светлини, които сякаш пулсираха ведно с басовия ритъм на музиката, напираща да изригне отвътре, входната врата
рязко се отвори и навън се изсипаха неколцина посетители, които изглеждаха така, все едно са се возили в
бетонобъркачка. Бяха чорлави и раздърпани, залитаха на всяка крачка, крещяха и се смееха оглушително, и се
подкрепяха един друг, докато се бореха със силата на земното притегляне. На Къртис му се наложи да направи рязък
завой, за да избегне сблъсъка с тях, и докато ги подминаваше, зърна Рауди Патерсън по средата на групичката —
Дженива Баракоун беше увиснала на ръката му и го гледаше влюбено, а Рауди се хилеше с пиянско веселие и
крещеше към небесата, като размахваше манерка с контрабанден алкохол срещу суровите дъбове.
Къртис си продължи по пътя, но взе решение да не позволява на Еленор Колдуел да продължава да бъде мамена
от Рауди Патерсън. Възнамеряваше да ѝ каже — и да се постарае да бъде разбран както трябва — че тя заслужаваше
много повече и си губеше както времето, така и чувствата с този мъж, който пълзеше от една жена на друга в
горещите летни нощи. Къртис, разбира се, знаеше как някои хора не искаха да разберат истината, дори да е написана
на обратно на челото им, така че да я прочетат в огледалото — но смяташе, че е длъжен поне да опита. Онези думи
повярвай ми, които беше казал на Рауди, трябваше да се разбират и така, и иначе.
Той зави наляво по Норт Дербини стрийт от „Еспланейд“, като остави шума на клубовете зад гърба си, и
продължи сред притихналите, познати тесни къщички, притиснати една в друга — на някоя веранда тук-там грееше
фенер, зад някои от прозорците трептяха свещи, а онези, които можеха да си позволят електричество, се радваха на
малко по-ярка и постоянна светлина. Къртис насочи велосипеда си към кремавата къща с тъмнокафяви первази,
която се намираше горе-долу по средата на пресечката между „Дюмейн“ и „Сейнт Ан“. Беше се прибрал у дома.
Оскъдното сияние на една-единствена електрическа лампа надничаше между завесите на прозореца към улицата.
Къртис качи колелото и количката си на тясната веранда и заключи превозното си средство с верига и катинар за
боядисаните в кафяво перила. Извади сакото си от количката и го преметна през ръката си, а сетне понечи да
използва друг ключ, за да си отвори входната врата, но бравата се завъртя под ръката му и той разбра, че майка му го
е чакала да се прибере.
— Ето го и него — рече тя от креслото си с кадифена тапицерия, все едно говореше с облекчение на някой друг
в стаята.
Къртис затвори вратата след себе си и сложи резето.
— Много си хубав — каза му тя. — С папийонката и прочее.
— Благодаря — кимна той.
— Чаках те да ми разправиш как е минало.
Той сви тесните си рамене в отговор. Абажурът на лампата беше тъмнозелен и сякаш улавяше светлината в
капан, вместо да я пусне на свобода; малкото светлина, която успяваше да избяга от него, потъваше в шарките на
цветя и лози по тапетите.
— Като гледам, май не е минало много добре — рече тя.
Гласът ѝ звучеше уморен и пресеклив, все едно никога не успяваше да си поеме дъх.
— По лицето ти личи.
— Не беше лошо — отговори той.
Орхидея Мейхю замълча, като се взираше в него. В другия край на стаята приглушено бръмчеше вентилатор с
метална рамка, но само разместваше жегата в стаята. При все това, Орхидея се беше увила с любимото си
протъркано одеяло, така че се виждаха само овалното ѝ кафяво лице и тънките ѝ ръце; косата ѝ беше покрита със
сив шал, а краката — скрити под гънките на одеялото, но Къртис не се съмняваше, че както винаги беше с
износените си кожени пантофи.
— Нали ти казах да не ѝ подаряваш нищо с карфица? — рече тя.
— Моля?
— Карфица — повтори тя и задавено си пое дъх, все едно произнасянето на тази дума беше изкарало целия
въздух от дробовете ѝ. — Да се подарява на момиче нещо с карфица, носи лош късмет. Нали ти казах?
— Не, мамо — отговори Къртис. — Не си.
— Е — рече тя, — ти трябваше и сам да го знаеш. Всеки го знае. Когато видях онова нещо с карфицата, което се
канеше да ѝ подариш, веднага си помислих, че го правиш нарочно, за да не се получи.
Тя се намръщи. Дълбоките бръчки на лицето ѝ се врязаха още по-надълбоко. Беше дребна и крехка, скулите ѝ
бяха като малки остриета, които напираха да разсекат тънката плът на лицето ѝ, очите ѝ изглеждаха кухи и сякаш
улавяха всяка искрица светлина, преди да успее да избяга от тях, като абажура на лампата. Беше на трийсет и седем
години, но като нищо можеше да мине за четиридесет и седем годишна. Мнозина мислеха, че е на толкова.
— Боже мили — рече тя. — Тази вечер гърбът много ме боли. Боже мили, боже мили. Не изпускай младостта
си, Къртис. Ще свърши, преди да се усетиш.
— Слушам, мамо.
Беше чувал тези твърдения сто пъти по сто; беше им отговарял по същия начин, сто пъти по сто.
— Яде ли нещо?
— Едно парче торта за рождения ден.
— Е, явно все пак не е минало толкова зле, след като си ял от тортата на богаташката дъщеря.
Той напълни дробовете си с жежкия въздух. Думите излетяха от устата му, преди да успее да им попречи.
— Когато отидох там… си мислех, че съм поканен на празненството като гост, но…
— Мястото ти не е там — прекъсна го Орхидея. — И ти го знаеш, и аз го знам.
Ръката ѝ, тънка като сянка, се раздвижи нагоре и се зае да масажира врата ѝ.
— Отдавна трябваше да съм в леглото, вместо да те чакам да се прибереш.
Къртис затвори уста. Отново кимна, защото нямаше какво повече да отговори.
— Помогни ми да стана — рече тя, макар че вече се опитваше да се изправи сама. — Отивам да си легна.
Толкова съм уморена… да те чакам и да се тревожа.
Къртис ѝ помогна. Беше като малък наръч съчки за огъня, които щяха да изгорят с припукване от първия допир
на пламъците. Избелялата розова домашна рокля, която носеше под одеялото си, я обгръщаше като облак дим.
Протърканите кожени пантофи търсеха опора по износения кафяв килим. Когато пристъпи напред, тя потрепери и
лицето ѝ се изкриви от гримаса, все едно цялата болка на света я беше пронизала до костите.
— Леко, леко — рече тя и се отпусна върху него; почти не усещаше тежестта ѝ.
Както обикновено, му се наложи почти да я пренесе в нейната стая, осветена от друга самотна лампа, но иначе
подобна на пещера, потънала в сенки.
Помогна ѝ да легне, като я подпря на множеството ѝ възглавници.
 — Оставих ти пилешки воденички и малко чай в кухнята — рече му тя, докато се нагласяше под завивките. —
Нахрани се.
— Добре, мамо.
— Целуни майка си — нареди му жената и той я целуна по бузата.
Тя разроши косата му, потупа го по рамото, въздъхна и се загледа в пукнатините на тавана, все едно виждаше
там звездите на вечността.
— Лека нощ, мамо — каза Къртис, докато се оттегляше.
— Не съжаляваш ли, че отиде? — попита го тя точно преди да затвори вратата.
— Тортата беше хубава — отвърна той с лека усмивка.
— Ето, пак приличаш на баща си. Твърдоглав си точно като него. Дори да те ухапе гърмяща змия, ти пак ще
кажеш, че не те боли.
— Лека нощ — повтори той, но тя още не беше приключила с него и той го знаеше.
— Не знам дали ще мога да отида на черква утре. Много ме боли гърбът.
— Хубаво ще е да излезеш малко.
— В тази жега? Имам чувството, че ще се разтопя. Но ти отиди и кажи на всички, че следващата неделя отивам,
каквото и да стане.
Това също беше ритуал, повтарян безброй пъти. Къртис отговори, че ще го направи, и докато затваряше вратата,
тя протегна ръка да загаси лампата на нощното шкафче, а в стаята се възцари дълбока тишина.
Когато остана сам в своята стая, зад затворената врата, той светна крушката на тавана, а след това и собствената
си лампа на нощното шкафче, която озаряваше стаята с по-топло сияние. Почисти с четка сакото си, преди да го
окачи в гардероба. Стаята му беше безупречно подредена, леглото му беше оправено — всяка сутрин, преди да
тръгне за работа, го оставяше така — и всичко беше точно там, където му беше мястото — спретнато и светнато,
както би казал Стария. Понечи да се съблече, за да си легне, но сетне нещо в него сякаш се пречупи — подобно на
пукнатина в пода на иначе старателно изградена къща, заради която цялата постройка се срива до основи. Тежко се
отпусна на един стол до единствения прозорец в стаята и си помисли, че за да се изправи на крака, щеше да е
потребен някой друг Къртис Мейхю — някой по-силен и с много повече енергия, отколкото имаше той тази вечер.
Заслуша се в нощта. Някъде наблизо лаеше куче. Беше онова, което се казваше Топър, от къщата на семейство
Обри от другата страна на улицата. Чуваше се и музика… откъслечни звуци от свирене на тромпет, които ту се
усилваха, ту отслабваха, сякаш пренесени от повреден радиоапарат, но Къртис знаеше, че всъщност свиреше
Джордж Мейсън, който продължаваше да работи на доковете, където съдбата беше нападнала татко му от засада още
през 1920 година, когато Къртис беше само на шест. По воя на този тромпет се познаваше как се чувства мистър
Мейсън — и тази вечер звучеше така, все едно и неговата музика беше толкова тежко наранена, колкото се
чувстваше самият Къртис.
Той отпусна глава в ръката си. Как можеше да е толкова глупав? Да си помисли, че… да си помисли, че мястото
му е там. Как се беше оставил да си помисли, че може да бъде посрещнат с добре дошъл в онзи свят?
Имаше нужда да го чуе някой. О, колко много му трябваше да го чуе някой точно в тази нощ.
Оформи думата в главата си, силно и ясно, и я изпрати на собствената си дължина на вълната, която беше също
толкова тайнствена за него, колкото радиочестотите, прекосяващи жиците във въздуха, но си беше негова и беше
само за него.
Здравей — каза той наум.
Зачака, но не последва отговор.
Здравей — опита отново той, този път малко по-силно.
Отново не последва нищо. Е, тя може би вече спеше. Понякога я викаше, но тя не отговаряше, така че…
Здравей — отвърна тя и макар гласът в главата му да беше неговият, звучеше различно… с различно
произношение и различно ударение… и той разбра, че говори с нея.
Опитваш се да заспиш ли? — попита я той.
Последва кратка пауза, преди тя да му отговори: Просто си лежа.
О. Не исках да те притеснявам.
Всъщност не ми се спи чак толкова — отговори тя.
И на мен. Всичко при теб наред ли е днес?
Последва нова кратка пауза, после тя каза: Днес набиха братчето ми. Изтича направо на улицата, за да
отиде при продавача на сладолед.
На коя улица?
Известно време нямаше отговор. Къртис леко се усмихна. Знаеше със сигурност, че тя е момиче — сама му го
беше казала — и е на десет години, което също му беше казала, но не искаше да му издаде нито името си, нито къде
живее. Предполагаше, че живее някъде в същия град, защото не смяташе, че може да чува някого на повече от
няколко мили разстояние — в противен случай сигурно щеше да чува и други гласове, ден и нощ, и може би щяха да
бъдат на хора, които дори не подозират, че разговарят с някого. Собствената му способност беше започнала да се
проявява малко по малко, когато стана на девет години, и затова си мислеше, че може би и с нея е същото, която и да
беше тя. Говореха си по този начин от около четири месеца насам, с прекъсвания; със сигурност не всяка вечер, но
поне по веднъж или два пъти всяка седмица — просто си говореха през нощта като хора, които всеки момент ще
потънат в сън, но още не са съвсем готови да оставят действителността зад гърба си. Понякога я чуваше и през деня,
но тогава бяха по-скоро неща като Ох или Да му се не види, или О, не, все едно си беше натъртила палеца на крака
или си беше изпуснала учебниците, или някоя друга подобна дребна катастрофа, която я беше накарала да заговори
по-силно. От уважение към нея той никога не ѝ отговаряше, докато тя първо не му каже Здравей, и не я притискаше
да разговарят, ако не му отвърне, след като сам ѝ беше казал Здравей два пъти поред.
Нашата улица — отговори му тайнственото десетгодишно момиченце и Къртис се убеди, че беше достатъчно
умна да не разкрива нищо повече, защото все още се опитваше да проумее и овладее собствената си способност и
вероятно още не беше успяла да го направи.
Нали знаеш, че съм истински човек? — попита я той.
Татко ми казва, че не си. Казва, че си измислям и няма никакъв Къртис.
Името на майка ми е в телефонния указател. Нали вече ти казах? Той може да…
Татко казва, че не бива да го правя повече — отговори му тя.
Гласът ѝ — дори отразен в неговия собствен глас, който чуваше в главата си — беше силен. Струваше му се, че
нейният глас май беше по-силен от неговия на тази възраст, а тя току-що беше започнала да се учи да го използва.
Спомняше си собственото си объркване като малко момче, когато в един момент беше започнал да чува думи в
главата си, които му звучаха като на езика на мистър Клебовски, когато си говореше сам зад щанда на месарския
магазин. Измина дълъг път, докато разбере, че не е луд — а чува непознати думи и хора в главата си, за които беше
сигурен, че не са само в собствените му мисли — но се беше справил и с малко късмет и насоки от негова страна
това малко момиче също щеше да се справи.
С много късмет и насоки от негова страна, поправи се той. В противен случай човек като нищо можеше да си
изгуби ума от нещо такова.
Не можеш да го спреш — отговори той. — Ти просто си такава по рождение, също като мен.
Не го искам — каза тя и той чу как тези думи потрепериха, все едно тя си мислеше за това като за болест или
проклятие, което ще я измъчва до края на живота ѝ.
Което може и да беше вярно — в зависимост от това как щеше да се справи тя.
Къртис я почака да се успокои, а после каза: Днес и мен ме набиха малко.
Отговор нямаше.
Той зачака. Помисли си, че си е тръгнала, но умееше да запазва тези лични мисли нечути от нея, и макар да не
знаеше как точно го прави, когато изпращаше думите си към нея, използваше друго място в съзнанието си, за да го
прави — нещо като различна станция на радиопредавателя, който носеше в главата си. Телепатия — това беше
думата, с която беше описано всичко това в онази книга в библиотеката, и тази дума наистина звучеше като името на
някаква страховита болест.
Не искаше да я притеснява повече. Беше си тръгнала за тази вечер, а може би и за по-дълго. Той понечи да се
изправи от стола. Беше време да се съблича и да си ляга, защото в неделя сутринта…
Какво стана днес? — попита го изведнъж тя. А сетне: — Кой те наби?
Къртис спря и отново се отпусна на стола, като съсредоточи цялата си енергия в задачата да изпрати
следващите си думи на това необичайно пътешествие между умовете: Струва ми се, че най-вече се набих аз
самият. Мислех си, че съм поканен на празненството за рождения ден на едно момиче, което малко
харесвам. Или поне досега я харесвах. Оказа се, че тя ме е поканила там само за да се правя на шут. Затова
не останах много дълго.
О. Занесе ли ѝ подарък?
Да.
Хубав ли беше?
Толкова хубав, колкото можех да си позволя.
Нали не си го оставил при нея?
Къртис не отговори веднага и тя каза:
Оставил си го, нали?
Да, оставих го.
Веднъж отидох на рождения ден на Райън Бъкнър и му занесох хубав подарък, а той се държа толкова
лошо с мен, че на следващата седмица на училище му казах, че ако не се поправи, ще си взема подаръка
обратно. И без това не ми се ходеше на тъпото му празненство. Това ми е за урок.
Какъв урок? — попита Къртис.
Не всички хора заслужават да получават хубави подаръци — отговори му тя. — А когато ги получават,
дори не оценяват какво са получили.
Къртис бавно се усмихна на стената срещу себе си. Сетне рече: Мисля, че имаш право.
Тя замълча за петнайсет-двайсет секунди, а сетне каза: Съжалявам, че не ти е било приятно.
Ще ми мине, даже вече ми мина. Но ти благодаря.
По-добре да заспивам вече, Къртис.
Аха. И аз натам съм тръгнал.
Той се зае да развързва обувките си. Тя го накара да спре, като го попита:
Нещо сбъркано ли има в нас? Имам предвид… това нещо.
Вече му беше задавала този въпрос няколко пъти и той отговори така, както винаги отговаряше: Ние сме
различни. В нас няма нищо сбъркано… а просто различно. Ако ми позволиш да дойда на гости на татко ти и
майка ти, за да им кажа истината, това много ще ти помогне.
Не — отговори тя, както винаги отговаряше. — Не мога да го направя. Може би някога ще успея, но… сега
не мога.
Добре. Ако и когато си готова за това, аз ще бъда.
Лека нощ — пожела му тя.
Той отговори със същото и този път усети едва ли не физически прекъсването на връзката с нейното съзнание
— празнота там, където допреди миг беше усещал електрическото жужене на нейната енергия; поредният знак за
него, че тя ставаше все по-силна и сигурно вече беше много по-силна, отколкото е бил той на нейната възраст.
Мислеше си, че няма да ѝ бъде лесно, ако не му позволи да ѝ помогне, но един господ знаеше какво си мислеха
за това нейните татко и мама. Точно като неговата собствена майка, която беше убедена, че съвсем е откачил, докато
не отидоха да се срещнат с Лейди и мистър Муун.
Но засега не можеше да направи нищо по този въпрос.
Къртис се съблече, облече си потника, с който спеше, и се пъхна под чаршафа. Сетне взе от нощното шкафче
книгата, от която четеше почти всяка вечер, макар че вече я беше прочел няколко пъти от край до край. „Смъртта на
крал Артур“ от сър Томас Малори никога не му омръзваше и макар дори да не знаеше как се произнася
оригиналното заглавие на книгата, както и някои от думите в нея, този дребен проблем изобщо не го притесняваше.
Важна беше историята на благородните рицари и техните великолепни приключения.
Той почете малко от книгата, докато не му се доспа съвсем, а сетне загаси лампата и се предаде на съня.
Десета глава
— Моля за извинение, мистър Лъденмиър, но имате посетител. Вече му казах, че сте зает.
Джак Лъденмиър — четиридесет и четири годишният собственик на компанията за речни превози с товарни
параходи, която носеше неговото име — се пресегна над дъбовото си писалище, за да натисне копчето на
интеркома.
— Алис — каза строго той. — Двамата с Виктор сме много заети. Вече казах, че не искам да бъда прекъсван.
Ясно ли е?
Отговор нямаше. Лъденмиър погледна адвоката на компанията си, Виктор Едуардс, и сви рамене. Сетне вратата
на кабинета му изведнъж се отвори без обичайното почукване и изчакване на отговор. Алис Тревелиън влезе в
стаята, като държеше в ръка един служебен плик.
— Съжалявам, сър, но той настояваше да ви дам това.
Тя остави плика на тъмнозелената попивателна на писалището до договорите, които преглеждаха двамата с
юриста.
— Вече му казах, че сте в среща. Но той рече…
Секретарката замълча за миг, защото Джак Лъденмиър беше справедлив началник и плащаше добра заплата, но
когато издаваше нареждания, очакваше да бъдат спазвани — а точно сега в светлосините му очи искреше
предвестник за мълнията, която можеше да изригне всеки миг от тях, за да изпепели всекиго, дръзнал да го
разгневи. Но нямаше друг избор, освен да продължи.
— Рече, че няма да си тръгне, докато не се срещне лично с вас, дори да се наложи да чака цял ден, и трябва да
говорите на четири очи.
— За кого се мисли този, дявол да го вземе? Да не е Хюи Лонг? Как е успял да мине покрай Роджър?
— Мистър Делакроа ми се обади, за да ми обясни, че мъжът е бил много настоятелен, меко казано. Каза ми, че
ще го пусне да се качи, така че аз да реша как постъпя с него.
— Нямам време за тези глупости! — отсече Лъденмиър и понечи да отмести плика, но пръстите му напипаха
нещо твърдо в него.
Стори му се, че нещото е метално. Любопитството неочаквано го надви.
— Ох, господи боже! — възкликна той и разкъса плика, за да види с очите си какво имаше вътре.
Изминаха още няколко секунди, преди да заговори отново, този път по-тихо:
— Вик… нека да прекъснем за малко, какво ще кажеш?
— Какво има вътре?
— Ще говорим после — отвърна строго Лъденмиър.
Това беше знак за Виктор да стане от мястото си и да се измете от там. Адвокатът, който наближаваше шейсетте
и се отличаваше с достолепното излъчване на застаряващ държавник, сложи капачката на бялата си писалка
„Паркър“, изправи се и излезе от кабинета на Лъденмиър през вратата, която водеше към собствения му кабинет. В
мига, в който затвори вратата след себе си, Лъденмиър се обърна към Алис:
— Как се казва?
— Не се представи.
— Мътните го взели. Добре, кажи му, че ще му отделя десет минути. И следващия път, когато влезеш тук, без да
почукаш, ще се наложи да си търсиш друга работа.
Когато Алис излезе, Лъденмиър изсипа от скъсания плик на писалището си полицейската значка на инспектор
от управлението в Шривпорт. Сетне се загледа в нея, като не можеше да повярва на очите си. Все още въртеше по
малко бизнес в този град, но бяха минали почти единайсет години, откакто беше напуснал Шривпорт; за какво ли се
отнасяше това?
След няколко секунди полицейският инспектор влезе в кабинета му, все едно беше негов. Беше среден на ръст,
не изглеждаше много внушителен и беше около четири инча по-нисък от Лъденмиър, който беше шест фута и два
инча на височина. Мъжът беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черно бомбе.
Лъденмиър си помисли, че облеклото му подхождаше на сериозната му работа. Имаше хубаво лице с донякъде меки
черти, все едно като малко момче беше пял в черковния хор, но очите му бяха сурови. Нещо повече, бяха безизразни
по начин, който Лъденмиър намираше за обезпокоителен, и Лъденмиър незабавно почувства злокобна тръпка по
тила си.
— Благодаря — рече инспекторът на Алис, но тя не помръдна от мястото си, докато нейният шеф не ѝ направи
знак, че е свободна. — Затворете вратата, моля.
Тя бездруго се канеше да затвори вратата, когато получи това нареждане от инспектора, така че го стори малко
по-силно, отколкото беше необходимо.
Лъденмиър не стана от мястото си, нито протегна ръка за поздрав на новодошлия, и полицейският инспектор
също не протегна ръка към него. Нито един от двамата не се усмихна на другия.
— Казвам се Джон Пар — представи се инспекторът. — Ето визитката ми.
Мъжът я извади от портфейла си и я остави на писалището до полицейската си значка.
Лъденмиър посвети няколко секунди на проучването на визитната му картичка. Беше малка и бяла, а на нея с
черни букви беше отпечатано: „Джон Остин Пар, полицейски инспектор от управлението в Шривпорт, служебен
номер 511“, а отдолу беше името на началника на управлението, Дени Диър Бейзър, адресът на участъка и
телефонният му номер: OR7-1752.
Инспекторът си прибра полицейската значка и я сложи във вътрешния джоб на сакото си. Когато го разтвори,
Лъденмиър видя, че носеше кобур под мишницата си, а в него имаше нещо, което приличаше на револвер трийсет и
осми калибър.
— Карах цяла нощ от Шривпорт, за да пристигна тук сутринта — рече мъжът. — Горещо ми е, уморен съм и не
съм в най-доброто си настроение. Разбирам, че времето ви е ценно, и се наложи едва ли не да заплаша онзи тип
долу, но случаят е особено важен. Не съм показвал полицейската си значка на никой друг и не съм се представял на
никого. Убеден съм, че след малко ще оцените това.
— За какво става въпрос?
— Става въпрос за заговор за отвличане, сър — отговори мъжът.
Името, с което беше известен на Джинджър ла Франс, беше Пърл — и мъжът с това име беше напълно
съсредоточен в представлението си, макар и да беше останал адски впечатлен от големия панорамен прозорец зад
писалището на Лъденмиър, от който се разкриваше обширна гледка към река Мисисипи и кейовете, на които
разтоварваха и товареха параходите на компанията му.
— Децата ви са в опасност.
— Децата ми? Какво?!
— Имаме сведения — продължи Пърл, — че някой планира да отвлече и двете ви деца. Имате дъщеря на десет
години и син на осем. Нали така?
— Чакайте малко! Един момент! — рече Лъденмиър и вдигна ръка, все едно искаше да сграбчи самото време,
за да го накара да спре.
Суровите безизразни очи на инспектора равнодушно се взираха в него.
— Как така имате сведения?
Пърл си свали шапката и отиде до закачалката от бамбук, на която самият Лъденмиър беше оставил сакото на
костюма си от крепон. Закачи бомбето на една кукичка и се изправи до прозореца, от който се разкриваше
великолепната гледка към притежанията на Лъденмиър.
Постарай се — рече му Джинджър, преди да потегли от Шривпорт. — От теб зависи да го накараш да
повярва. Ние също ще изиграем ролите си, но ти ще трябва да създадеш правилното отношение и да кажеш
точните неща.
Слушай — отговори той. — Цял живот се подготвям за това. Ако нещо се обърка, ще изчезна от там… но
знам какво да кажа и как да се държа, когато му дойде времето.
— Инспектор Пар — обади се Лъденмиър с напрегнат глас. — Попитах ви нещо.
Планът беше измислен преди по-малко от една седмица, след като Дони беше пристигнал на „Юниън
Стейшън“. Беше роден в главата на Джинджър, но Пърл беше добавил някои елементи към него. Ще направя така,
че да види револвера — рече той. — Това ще му въздейства.
Дали изобщо изпитваше страх? Под мишниците му се стичаше пот, която не беше предизвикана само от жегата,
но беше изпълнен по-скоро с енергия, отколкото с боязън. Когато за пръв път беше зърнал голямото здание от сив
камък с огромната табела, която го обозначаваше като седалището на транспортната компания „Лъденмиър“, си
беше дал сметка за великанските мащаби на плячката, която се опитваха да уловят. Беше истинско чудовище — и ако
капанът не щракнеше точно когато трябва, плячката можеше да се измъкне или да се обърне срещу него самия и да
го схруска на две в собствените си челюсти. Не изпитваше страх… но нямаше спор за това, че залозите бяха адски
високи. Нищо чудно, че стомахът му се свиваше от време на време, но той не позволяваше на тревогата да си
проличи по гласа му. Защото беше полицейски инспектор Джон Пар — корав професионалист, който носеше
револвер трийсет и осми калибър и умееше да го използва — и вече го беше използвал по предназначение. Ако
успееше сам да се накара да повярва в това, щеше да бъде детска игра да предаде убеждението си на тази света вода
ненапита Джак Лъденмиър — защото и той си обуваше първо единия крачол на панталоните, а после другия, точно
като всеки обикновен скитник, който обикаля страната по влаковете.
— Миналия понеделник — започна Пърл, като се взираше в реката, която сякаш беше обкована с кафява броня
под сутрешното небе, изпъстрено с рехави облачета — арестувахме един местен жител по обвинение във влизане с
взлом. Мъжът вече е бил осъждан веднъж и е излежал кратка присъда лишаване от свобода. Но този път го очакваха
петнайсетина години в затвора „Ангола“. Когато си даде сметка за това, той пропя. Явно иска да сключи сделка с
окръжния прокурор — за по-лека присъда в замяна на това, че ще помогне на органите на реда да предотвратят
заговора за отвличането на децата ви.
Пърл обърна суровия си поглед към Лъденмиър, който на четиридесет и четири години все още изглеждаше
така, все едно би могъл да се състезава за баскетболния отбор на щатския университет в Луизиана, както в
студентските си години; косата му беше червеникаворуса и късо подстригана, едва-що започнала да посивява на
слепоочията. Изсеченото му лице беше белязано от бръчките на тревогите, свързани с ръководенето на бизнеса, но
иначе изглеждаше в добра физическа и умствена форма. Ръкавите на светлосинята му риза бяха навити до лактите и
под тях се виждаха възлестите мускули и сухожилия на ръцете му. Вратовръзката му беше на червени и сини райета
и беше разхлабена на шията, все едно следваше обичая на бизнесмените да носят вратовръзки, но без особено
желание.
— Задържаният — продължи Пърл и мислено се поздрави за импровизираната употреба на този термин — се
движи в средите на лица, които са също толкова големи шибаняци като него самия. Надявам се, че ще ме извините
за този израз, но така ги определям аз.
Лъденмиър само кимна.
Хвана се — помисли си Пърл. Джинджър старателно си беше подготвила домашното за него — бившият
баскетболен атлет от Луизиана беше известен с това, че псуваше като хамалин, когато му дойде вдъхновението, и
сега двамата бяха установили мъжки, равнопоставени отношения помежду си.
— И така, кучият син иска да сключи сделка с прокурора — обясни Пърл. — Ако получи по-лека присъда, ще
ни разкаже всичко, което е чувал в престъпните среди за подготвяното отвличане на вашите деца.
— Какво точно е чувал?
— Засега си държи езика зад зъбите.
— Значи не знаете дали казва истината, или не?
— Няма как да го знаем със сигурност — отвърна Пърл и замълча за миг, за да придаде по-голяма тежест на
следващите си думи. — Готов ли сте да заложите всичко на това, че лъже?
Лъденмиър не отговори. Вместо това сведе очи към ръцете си на писалището и откри, че пръстите му мачкаха
кокалчетата сякаш без участието на волята му и съгласието на собственика си.
— Вдигнахме се по тревога — продължи по-тихо Пърл, — защото този боклук можеше да избере всеки друг, за
да излъже за него. В Шривпорт има достатъчно обществени личности, за които можеше да ни каже, че срещу тях се
подготвя заговор за отвличане… срещу тях или срещу децата им. Ако лъже, защо е избрал точно вашето семейство?
— Защото съм богат, по дяволите. И честно да ви кажа, понякога това адски ми тежи. Но това ли е всичко, с
което разполагате, за бога? Думите на този кучи син, който се опитва да се измъкне от затвора „Ангола“?
— Съвсем не. Той ни издаде няколко имена на лица, които са ни познати. За едно от тях смятаме, че е
съучастник в отвличането на съпругата на един лекар миналата година в щата Арканзас. Освен това ни каза някои
интересни факти за други обири с взлом в района… благодарение на които бяха задържани няколко други типове,
които издирвахме, преди още някой да пострада. Твърди, че ще ни каже още, след като окръжният прокурор се
съгласи на условията на сделката, и засега сме стигнали дотам.
— Тези лица, които са ви познати… Защо не ги арестувате и да ги притиснете до стената?
— Издирваме ги, сър. Въпрос на време е да ги пипнем.
Лъденмиър се облегна на стола си.
— Господи боже — промълви той, все едно току-що си беше дал сметка за сериозността на положението. — Да
отвлекат децата ми?
— В днешно време се случват и такива неща — рече Пърл.
Докато се взираше в новите бръчки, изсечени от тревогата по лицето на мъжа, и в зашеметеното му изражение,
на Пърл му се прииска да можеше да извади револвера си и да изпрати този бляскав представител на бизнеса от
щата Луизиана право на другия свят. Колко беше глупав този Лъденмиър да се смята за толкова умен! Все едно
уговаряше някой слепец да скочи от ръба на пропастта, като го накара да повярва, че ще прогледне, ако направи още
една крачка напред.
В следващия миг Лъденмиър се опомни и могъщата сила на характера му отново го завладя. Гласът му беше
суров и рязък, когато заговори:
— Нали работите в сътрудничество с местната полиция?
— Аха — рече Пърл. — Нека да ви кажа какъв е проблемът с това.
Той хвана свободния стол пред писалището на Лъденмиър и го завъртя с облегалката към него, преди да седне.
Това беше моментът, в който всичко щеше да зависи само от таланта на Пърл. Джинджър беше подготвила и тази
история, но на Пърл се падаше да я разкаже така, че да прозвучи достоверно. Ако не, надяваше се да успее да излезе
от сградата, без да го одерат жив. Той заговори спокойно и тихо:
— Не искаме да замесваме местната полиция.
 — Какво?
— По същата причина, поради която не показах значката си на никого. Не искаме да разгласяваме този случай.
Пърл продължи, преди Лъденмиър отново да успее да възрази:
— Началник Бейзър възложи работата по случая на капитан Арлън, на когото рапортуват всички полицейски
инспектори. Капитан Арлън ми възложи да дойда тук, да установя контакт с вас и да ръководя работата на място.
Най-важното, сър, е всичко това да не стигне до вестниците.
Той замълча за няколко секунди, през които мислено разтърси основите на въздушната кула, която бяха
изфабрикували заедно с Джинджър, за да ги провери за последен път. Сетне кръстоса ръце на облегалката пред себе
си.
— Можем да държим под контрол репортерите в Шривпорт — рече той, — но не и тук. Според мен вие също не
можете да ги контролирате, а подобна история ще избухне веднага.
— Това лошо ли е?
— Може и да стане. Да кажем, че този кучи син лъже. Добре. Но някой друг може да прочете за това и да му
хрумне, че сам може да се пробва да отвлече децата ви. Или някой съвсем друг, на съвсем друго място, на когото
дори не му е хрумвало да отвлича някого, може да реши да си опита късмета с тази работа. Престъпниците се
имитират един друг, особено когато мишената е толкова… богата, по дяволите.
Пърл придружи последните си думи с кратка усмивка.
— Но в днешно време дори няма нужда мишената да бъде богат — продължи той. — Всеки човек, който има
някакви роднини, може да бъде отвлечен направо от улицата по всяко време. И аз съм длъжен да ви уведомя, че това
се случва — или поне някой се опитва да го направи — почти всеки ден.
Лъденмиър не реагира. За един миг Пърл си помисли, че не е бил достатъчно убедителен, и се стегна в
очакване… но сетне Лъденмиър едва забележимо кимна и Пърл отново си отдъхна.
— Управлението — продължи той — не иска да носи отговорност за това, че е предизвикало нови отвличания.
Нито в този щат, нито в някой друг. Затова, както ви казах, контролираме драскачите в Шривпорт — но не и тук.
Просто не искаме ситуацията да ескалира, особено преди да сме успели да се сдобием с имената на лицата, които
ни трябват.
Той погледна часовника си; беше дошъл моментът да постави началото на може би най-опасната част от
днешното си посещение.
— Трябва да се обадя на капитана — рече той. — Имате ли нещо против да се свържа с междуградски
оператор?
Той кимна към телефонния апарат на писалището на Лъденмиър, до лявата му ръка. Лъденмиър натисна едно
копче на интеркома си и нареди:
— Алис, свържи ме с междуградски оператор в кабинета.
След петнайсетина секунди секретарката му каза:
— Свързах ви, сър.
Пърл вдигна слушалката. Дланите му бяха влажни от пот. Ако сега не се получи както трябва, целият план щеше
да отиде по дяволите.
— Оператор? — рече той. — Свържете ме с Шривпорт, OR7-1752.
Сетне зачака, заслушан в разнообразното прищракване от връзките по линията. Сърцето му заби по-силно.
Телефонът започна да звъни. Веднъж… два пъти… вдигни го, по дяволите, помисли си той, а сетне тя рече:
— Полицейско управление в Шривпорт. Спешно ли е обаждането?
Бяха се уговорили да вдигне с тези думи, в случай че Лъденмиър лично поиска да се обади по телефона. Пърл
отговори:
— Рут, обажда се Джон Пар. Дай ми да говоря с капитан Арлън, моля те.
— Една минутка, Джон — отговори тя, като наистина играеше ролята си много добре.
Последва кратка пауза. Сетне прозвуча гласът на Дони, който каза само:
— Да?
— Капитане, вече съм при Джак Лъденмиър. Обясних му положението. Искате ли лично да му кажете още
нещо?
Дони не отговори нищо, но Пърл каза „Слушам, сър“, преди да подаде телефонната слушалка на мъжа от
другата страна на писалището.
Сетне си помисли, че от този момент нататък всичко беше в ръцете на проклетия млад хулиган. От
пристигането на Дони на гарата не беше изминал и един час, преди двамата с Джинджър да започнат да се зъбят
един на друг в колата по пътя обратно към Шривпорт, защото момчето трябваше да донесе със себе си сто долара за
общото финансиране на плана, а вместо това имаше само трийсет и два долара и седемдесет и четири цента —
всичко, което беше успял да отмъкне от кутията за обувки, където майка му държеше спестяванията си. Ако Дони не
успееше да се справи както трябва с ролята си — въпреки че Джинджър трябваше да е застанала зад него в коридора
на хотел „Клемънтайн“, докато хлапето говореше в слушалката на монетния телефон — целият план можеше да се
срине до основи и Пърл внезапно си даде сметка за това, че дори нямаше да разбере кога е станало, преди
останките да го затрупат.
Но поне засега Лъденмиър слушаше внимателно. Накрая каза:
— Благодаря, капитане. Тази история ме свари адски неподготвен. Да, оценявам го. Добре.
Пърл знаеше каква трябва да е играта, ако Дони се беше придържал към уговорения сценарий. Съжалявам, че
ви информираме по този неочакван начин. Работата е сериозна. Инспектор Пар е способен служител и ще направи
всичко по силите си. Всички ще го сторим, можете да разчитате на нас.
Но в следващия миг Лъденмиър внезапно отклони влака от релсите, като каза:
— Мога ли да ви попитам какво стана с Рей Къли?
Пърл усети как сърцето му лудешки заби чак в гърлото; имаше чувството, че е зад волана на автомобил, който
изведнъж е отказал да му се подчинява ведно със спирачките, а колата лети с шейсет мили в час по мокър път.
— Питам, защото началник Къли ми беше старши в скаутската организация, когато бях малък — каза
Лъденмиър в слушалката. — Предполагам, че преди няколко години се е пенсионирал?
Пърл зачака в мълчанието, което последва. Надяваше се Дони да отговаря нещо в другия край на линията.
Сетне Лъденмиър рече:
— И аз си помислих, че може да се е преместил да живее на юг, защото обичаше да ходи за риба. Разбира се,
разбира се. Благодаря ви, че се занимавате с този случай. Надявам се, че няма да излезе нищо сериозно.
Той протегна слушалката към Пърл.
— Отново иска да говори с вас.
— Слушам, сър? — каза Пърл по телефона.
— Толкова съм потен, че може да се напълни цяла кофа — каза му Дони.
— Разбира се, сър. Благодаря ви.
— Целуни ме отзад — отговори Дони и затвори.
Пърл остави слушалката обратно на вилката. Щеше да вдигне страшен скандал, когато се върне в Шривпорт, а
Джинджър сигурно вече четеше конско на Дони. Ами ако някой телефонен оператор беше чул какво казва? Човек
никога не знаеше.
— Звучи корав — отбеляза Лъденмиър.
— Така е.
На Пърл му се прииска да се разрови малко по-дълбоко, за да се увери, че мъжът срещу него не се беше усъмнил
в нищо.
— Казахте, че началник Къли ви е бил старши в скаутската организация? Когато постъпих на служба, той вече
се беше пенсионирал.
— А кога постъпихте?
— Скоро ще станат три години. Участвах в разследването на Убиеца с пеперудите през април. След като
преживях това, май вече нищо не може да ме уплаши.
— Да, прочетох за този случай. Ужасяваща история, наистина.
Лъденмиър се намръщи към телефона.
— Трябваше да попитам вашия капитан дали мога да кажа за това на някого. На семейството си или на някой
друг. Господи… жена ми, Джейн — тя бездруго има слаби нерви, а така ще се разтревожи до смърт. Със сигурност
не мога да кажа на нея. Преди малко тук беше адвокатът ми. Мога ли да кажа на него?
Пърл си даде сметка, че трябваше да отговори твърдо, защото не искаше Лъденмиър да се обажда на
телефонния номер от визитната картичка, а трябваше да я остави при него. За да се получи тази проклета картичка,
трябваха осем опита на печатарската машинка на Пърл, преди Джинджър да отсъди, че е станала достатъчно добра,
за да заблуди някого, който няма проблеми нито със зрението, нито със здравия си разум.
— Според онова, което ми каза капитанът вчера — започна той, — колкото повече хора разберат за случая,
толкова по-вероятно е да стигне до вестниците. Вие си решавате, разбира се, но моята препоръка е да не споделяте
за това с никого, поне през следващите няколко дни.
Трябваше бързо да смени посоката на разговора.
— Имате ли телохранител на служба?
— Шофьорът ми. Казва се Клей Хартли и преди години е работил в полицията в Хюстън. Обучен е да използва
огнестрелни оръжия и държи пистолет в жабката на колата.
— У вас ли живее?
— В един апартамент над гаража. Той кара Джейн и децата, където трябва да отидат.
— Това е добре — рече Пърл, макар да си мислеше точно обратното.
 От друга страна, можеше да се очаква нещо подобно, а така поне нямаше повече от един телохранител, за когото
да трябва да се мисли. Беше време да си тръгва; насилваше късмета си, като се бавеше тук. Той се изправи.
— Може ли една писалка? — рече той и Лъденмиър му подаде една.
Пърл обърна картичката си, отвори писалката и се зае да пише.
— Отседнал съм в хотел „Кинг Луи“ на Броуд стрийт. Стая шестнайсет.
„Кинг Луи, ст. 16“, написа той, докато говореше.
— В стаята ми няма телефон, но можете да се свържете с мен на рецепцията.
Той побутна картичката по писалището към Лъденмиър.
— Задачата ми е да остана в града, докато капитан Арлън не ми нареди да се прибирам в Шривпорт, и трябва
да му се обаждам на всеки няколко часа. Очакваме пробив в разследването, по един или друг начин, през
следващите един-два дни.
— Този хотел не е ли истинска дупка? — попита го Лъденмиър. — Нека да ви платя за хотел, в който ще имате
телефон в стаята си.
— Благодаря ви, сър, но няма нужда. Правилата го забраняват… и освен това ако годеницата ми разбере, че си
живея луксозно в Ню Орлиънс, докато тя е в Босиър, никога няма да ми го прости.
Пърл се усмихна обезоръжаващо, но само с устните си. Парите, които бяха събрали тримата с Джинджър и
Дони, за да финансират този удар, рано или късно щяха да свършат — а престоят в луксозен хотел бездруго нямаше
да отива на ролята му на обикновен полицейски инспектор от Шривпорт. Той взе шапката си от закачалката и
хвърли още един преценяващ поглед на гледката към пристанището и параходите. Двеста хиляди долара? Като
гледаше как се е устроил този тип, може би трябваше да му поискат повече.
Лъденмиър също се изправи.
— Имате ли планове за вечеря?
Въпросът го свари неподготвен, така че се забави с отговора за няколко секунди.
— Не бях мислил за това.
— Ако не можете — или не искате — да ми позволите да ви платя за хотел, поне елате на вечеря у дома. Живея
на Фърст стрийт номер 1419, в квартал „Гардън Дистрикт“. Елате към шест и половина и позвънете на портала.
Така ще се запознаете с жена ми и децата.
— Аха — рече Пърл; не беше очаквал подобно развитие, но това беше крачка в правилната посока. — Ами…
добре, но нали няма да ме представите като полицейски инспектор от Шривпорт?
— Ще кажа, че сме сътрудници в бизнеса. Няма нужда да обяснявам повече.
— Чудесно — отвърна Пърл и стисна протегнатата ръка на мъжа. — Ще се видим в шест и половина. Дотогава
може да имам още новини за вас.
— Хм… по-добре не си носете револвера — отбеляза Лъденмиър.
— Не се тревожете — отговори Пърл. — Ще дойда, за да се насладя на вечерята.
И освен това — помисли си той — да огледам хлапетата, шофьора — бивш полицай, жената със слабите
нерви, къщата и цялата схема. А в добавка щеше да вечеря както трябва, вместо да се храни от консерви и от време
на време с по някой сандвич с наденица. Както би казала Джинджър: Наслаждавай се на пътуването, Пърл — а
след като бездруго е започнало, по-добре да седнеш зад волана.
— Благодаря ти още веднъж, Джон — рече Лъденмиър.
Инспектор Джон Пар кимна, сложи си шапката и излезе от кабинета му.
Лъденмиър седна обратно на мястото си. За момент остана загледан в стената пред себе си. Дясното му
слепоочие пулсираше, а очите му бяха потънали в сенки. Той обърна визитната картичка на Пар в ръцете си и
прокара върховете на пръстите си по отпечатаните букви. Сетне натисна копчето на интеркома и нареди на Алис да
го свърже с междуградски оператор.
Единайсета глава
Докато мъжът, който се представяше за полицейски инспектор Пар, се качваше в черния си форд, паркиран на
Уошингтън авеню, след срещата си в кабинета на Лъденмиър, Къртис въртеше педалите на велосипеда си към
площад „Конго“ в квартал „Треме“, след като му беше възложена неотложна мисия.
Когато беше пристигнал на работа тази сутрин, веднага го бяха хванали и Щуреца, и Веселяка — още преди да
стигне до съблекалнята. Шефът иска да те види в момента, в който пристигнеш — рече му Щуреца с гръмовния си
басов глас, насечен от щракането на изкуственото му чене. — Каза да не се преобличаш с униформата, а направо да
се качваш.
И тъй, едва три минути след като беше прибрал колелото и количката си в съблекалнята, той вече стоеше в
кабинета на горния етаж със зеленото стъкло на прозореца, а началникът на цялата „Юниън Стейшън“, с тежките
си хълбоци и плешивата си глава, дъвчеше угарката от пурата си и го питаше дали знае къде точно живее Уендъл
Крейбъл на Сейнт Ан стрийт, малко след площад „Конго“. Къртис отвърна, че знае, защото много пъти е минавал
покрай неговата къща.
Уендъл не дойде на работа тази сутрин — каза му началникът. — И не си вдига телефона. Отивай там да
разбереш какво става.
Къртис остана потресен да го чуе. Доколкото знаеше, Стария никога не беше пропускал и един-единствен
работен ден. И тъй, докато яростно натискаше педалите с всички сили по обичайния си маршрут, Къртис — все още
с всекидневното си облекло, което се състоеше от светлокафяви панталони и риза на сини и зелени карета — беше
сигурен, че със Стария се беше случило нещо много лошо. Вчера мистър Крейбъл се беше оплаквал от лошо
храносмилане, като беше рекъл, че според него една свинска пържола, която беше изял на предишната вечер в
кантината на Манди, е решила да се върне и да му отмъсти. Къртис се надяваше да не е нищо повече от лошо
храносмилане, но беше чел, че понякога инфарктите изненадващо удряха жертвите си точно под това прикритие.
Той се отклони от маршрута си, за да се насочи към къщата на Стария, и като прекоси Сейнт Питър стрийт,
навлезе в почти свещената земя на малкия парк, който местните жители наричаха площад „Конго“. Тук-там имаше
трева, но на повечето места тревата беше стъпкана в пръстта от краката на цели поколения роби, техните деца и
децата на техните деца. Бяха се тълпили тук с хиляди още от началото на деветнайсети век, за да си устройват
пазари и събирания, да свирят и да танцуват, а понякога — на светлината на факли и на месечината — да предлагат
приношения на божествата от пантеона на вуду. И сега, докато Къртис въртеше педалите през площада, а пред него
се разбягваха катерици, устремени обратно към гнездата си в короните на дъбовете над главата му, той чу ударите на
барабан и трясъка на чинели. Видя самотен барабанист, който беше подредил инструментите си в сянката на
дърветата, за да отмерва своя ритъм, а една старица наблизо продаваше ябълки и портокали от количката си,
опънала шезлонг до нея, за да си почива на него под листака.
Площад „Конго“ наистина беше почти свещен за обитателите на квартал „Треме“ и особено за Къртис… но не
по същата причина, която споделяше с другите.
Мислите му за миг се понесоха обратно към онази вечер през май месец 1923 година, когато слънцето едва-що
се беше спуснало над западния хоризонт, а по площада започваха да пълзят синкави сенки; тук-там горяха лампи,
все едно очертаваха пътя на единайсетгодишното момче, което беше тогава, и майка му, която го стискаше за ръка и
го теглеше след себе си към едно място, на което не искаше да ходи.
В онази вечер също биеше барабан, но някъде отдалеч; басовият пулсиращ ритъм долиташе чак от другата
страна на площада и когато погледна натам, малкият Къртис видя горящи факли и човешки сенки, които се движеха
бавно, сякаш в сгъстения въздух на трескав сън. Орхидея все така го теглеше към крайната им цел. Там ѝ беше
казала да отиде младата жена с яркочервения тюрбан, която беше дошла у дома им миналата неделя следобед.
Къртис беше още дете, но беше сигурен за какво става дума.
Искам да знам — рече майка му на младата жена, която беше дошла у тях — дали момчето ми е наред в
главата, или не.
Изглежда ми наред — рече младата жена, след като го прегледа набързо.
Той чува гласове — отвърна Орхидея. — Понякога дори не са на английски, така че не ги разбира. Друг път ги
чува както трябва. Чува ги вече почти две години и не става по-добре. Господи, смили се над мен, аз вече съм
болна жена, а това ще ме вкара в гроба.
В онази майска вечер през 1923 година Орхидея теглеше Къртис към източния край на площад „Конго“, където
дъбовете се издигаха високо с възлестите си преплетени клони, които сигурно отдавна се бяха извисявали там в
деня, когато първият роб беше посегнал към барабана, понесен от мечтите за зелените хълмове на Африка. В
сгъстяващия се сумрак Къртис различи три силуета под едно от дърветата; осветяваше ги аленото сияние на няколко
газени лампи, поставени на малка масичка за игра на карти. Две от човешките фигури седяха на брезентови
столове, а третата стоеше права зад тях, и в следващия миг Къртис различи кои бяха и краката му се смразиха.
Сърцето му заби като чук, а петите му се забиха в земята, но по онова време — преди девет дълги години — на
майка му все още ѝ беше останала малко сила и решителност, така че продължи да го дърпа право към тях, подобно
на уловен сом, който разпенва водата около себе си, докато рибарската корда с петорно разклонена кукичка го тегли
към брега.
Къртис беше разбрал, че отиват при някого, който може да му помогне, поне според Орхидея — и си беше
помислил, че може би е поредният доктор — но сега си даде сметка, че го очакваше съдбовна среща с двамина от
най-могъщите и необичайни образи, които някога бяха хвърляли сянка върху квартал „Треме“.
Лейди и нейният съпруг, мистър Муун. Името им означаваше „луна“ и в действителност той никога не ги беше
виждал на дневна светлина, тъй че сигурно хвърляха сенките си само на бледата светлина на месечината и на
танцуващия блясък на червените пламъци, които хвърляха искри от фитилите на техните фенери.
Но бяха там. А зад тях стоеше младата жена с червения тюрбан и тя излезе напред, за да посрещне Орхидея и
Къртис, когато ги доближиха — майката теглеше сина, а синът го теглеше да се разплаче.
— Мистър Къртис идва — рече Лейди.
Когато чу тихия ѝ глас, по някаква причина се сети за хладна вода, но остана поразен, защото никога през
живота му не го бяха наричали „мистър“ и не беше съвсем сигурен, че му се нрави тази проява на уважение точно от
страна на тази жена, отдадена на вуду.
Другият „мистър“ на това място се изправи от стола си и леко се поклони на Орхидея и Къртис.
— Приятно ми е — рече вежливо той, но на Къртис му се стори, че гласът му прозвуча като тракането на
изсъхнали кости в къща, обитавана от духове.
— Доведох сина си — рече Орхидея, все едно имаше нужда да го казва, и побутна Къртис пред себе си като
жертвоприношение.
Къртис политна напред, но се спря и остана неподвижен като статуя, докато се взираше в двамината пред себе
си. На светлината на фенерите, подобна на примигването на алените очи на призраците в градското гробище „Сейнт
Луис“, Лейди и мистър Муун приличаха на екзотични фантазми, но бяха съвсем истински.
Говореше се, че Лейди е родена в лето 1858-о, тъй че трябваше да е на шейсет и пет години. На оскъдната
светлина под широката периферия на виолетовата ѝ шапка лицето ѝ беше плетеница от тайнствени сенки. Къртис
никога не я беше виждал отблизо, така че не знаеше как изглежда. Но беше чувал какво ли не: как е била робиня,
избягала от плантацията заедно с майка си още преди Гражданската война, за да се укрива в блатата; как е отраснала
в колония от прокажени, избягали каторжници и други роби в делтата на юг от Ню Орлиънс; и как боговете и
богините на вуду я бяха открили там, за да я миропомажат за една от своите жрици. Беше чувал повече, отколкото му
се искаше да знае: за водната змия, която държала в къщата си на Сейнт Луис стрийт и наричала „сестро“, а змията
ѝ доверявала всичките си тайни; за сандъка, в който държала изсъхналите глави на онези деца, имали глупостта да
преминат отвъд зелената крепостна стена от гигантска салвия, кипарисова трева и татул, избуяла като тропическа
буря в градината ѝ; за светещите морави сфери, които неизменно кръжали около къщата ѝ, подобно на призрачни
стражи, и понякога нощем пълзели като паяци по покрива.
Имаше и други страхотии и Къртис не забравяше за тях, докато се взираше в измамната външност на стройна
жена от рода на хората с виолетова шапка и рокля и виолетови ръкавици на кльощавите ръце с тънки пръсти. Кожата
ѝ беше в синьото черно от сърцето на Африка, недокоснато от белите завоеватели.
Но колкото и да беше страшна Лейди, за Къртис истинският ужас идваше от мистър Муун, макар и да беше
вежлив джентълмен. Мистър Муун със сигурност не носеше вина за това, че се беше родил с недъг или го беше
развил впоследствие, тъй че едната половина от лицето му беше станала бледожълта, а другата беше останала черна
като абанос, и двете половини се срещаха на боен фронт от петна по средата на челото му, елегантния му нос и под
посивялата четина на брадичката му — но със сигурност не беше и успокояваща гледка. Той също се отличаваше с
фатална елегантност, издокаран с втален черен костюм, тънка черна вратовръзка на червени квадратчета, черен
цилиндър и черни ръкавици, а на всяка от китките му проблясваха по два часовника. На шията му висеше верижка,
на която беше окачено позлатено разпятие с размерите на най-голямото свинско краче, което някога беше сварявано
в тенджера в квартал „Треме“.
— Ела по-близо, млади човече — рече Лейди.
Къртис не помръдна от мястото си, докато Орхидея не го побутна още по-напред и дори тогава токовете на
обувките му се забиха в почти свещената земя под краката му.
— Разбрах — продължи Лейди под периферията на шапката си, — че чуваш гласове в камбанарията си. Звън на
чужди камбани, да се изразим така.
Главата ѝ леко се наведе встрани.
— Истина ли е това?
— Разкажи ѝ — обади се Орхидея, преди Къртис дори да си помисли как да отговори. — Хайде, точно сега не
бива да си държиш езика зад зъбите!
 Когато видя, че Къртис продължава да се колебае, Орхидея се обърна към жрицата на вуду и рече:
— Той просто не знае как ме убива с всичко това, мадам! Нещо не е наред с гърба ми… постоянно съм
изтощена… дори не мога да мисля както трябва, докато ме измъчва тази тегоба…
— Мисис Мейхю — прекъсна я Лейди, но меко. — Защо не отидете ей там, където мисис Де Леон готви бамя?
Нали я виждате, там до огъня?
Тя изчака Орхидея да кимне, преди да продължи:
— Кажете ѝ, че съм рекла думата „старосъчка“, и ще видите как ще се засмее и ще ви даде една купичка
безплатно.
Лейди погледна младата жена с червения тюрбан и мистър Муун.
— Вие двамата също отидете с нея, нека мистър Къртис да остане при мен. Хайде, по-живо.
Тя протегна ръка в ръкавица срещу Орхидея и размърда пръсти, все едно искаше да забърше трохи от масата.
Младата жена грациозно се плъзна напред и улови Орхидея под ръка, а в това време мистър Муун взе
абаносовия бастун, подпрян до стола му.
— Кажи истината, Къртис — рече Орхидея, а думите ѝ прозвучаха като заповед.
Тя отново прикова скръбния си поглед в Лейди, а устните ѝ се извиха в тъжна гримаса.
— Нали знаете, че моят мъж ме остави? — рече тя. — Случи се преди шест години. В онзи инцидент на
пристанището, искам да кажа.
— Знам всичко — беше отговорът. — И тогава ми беше мъчно за теб, и сега ми е мъчно за теб. Хайде, иди да
хапнеш една купичка бамя и малко да си подсладиш живота.
Орхидея отново понечи да каже нещо, но младата жена меко я теглеше със себе си, тъй че Орхидея хвърли един
последен поглед на Къртис, в който се четеше щипка неотложност, и сетне позволи да я отведат. Мистър Муун
царствено мина покрай Къртис със своя бастун, като остави след себе си аромат на сандалово дърво и лимони.
Когато тримата се отдалечиха към тенджерата с яхния от бамя, която приготвяше мисис Де Леон, Лейди
дълбоко си пое дъх и го изпусна.
— Сега вече можем да поговорим — рече тя с известно облекчение.
Сетне вдигна очи към Къртис. Той забеляза как светлината очерта острите ѝ скули, страховития ѝ нос и
наситеното изумруденозелено на очите ѝ. Погледът ѝ го стресна, защото очите ѝ му заприличаха на вълшебни
фенери, бликащи от яростна енергия, която можеше да изпепели всяко нещо пред нея, ако им позволи.
— Представям си — започна тя, — че си чувал всякакви неща за мен. Неща, от които децата сънуват кошмари.
Нали разбираш какво ти казвам?
Къртис се насили да кимне.
— Няма да се занимаваме с това… — продължи тя и замълча, докато търсеше подходящата дума.
Сетне рече:
— Описание. Искам да ми кажеш за гласовете — продължи тя. — Майка ти е ужасно притеснена, а ти знаеш, че
тя те обича. Ако не те обичаше, нямаше да си тук. А, чуй това… не е ли хубаво?
Щурците бяха подхванали своята песен и от дъбовете наоколо се разнасяше мелодичното „църрра… църрра…“
на нощните насекоми, които се пробуждаха от дневната си дрямка.
Къртис неволно потрепери, макар да беше топло и влажно. Сетне изтласка страха от мислите си, защото сега
беше моментът да говори и нямаше смисъл да се сдържа повече.
— Всъщност… не чувам точно гласове — рече той.
Жената не отговори нищо и той продължи:
— Чувам собствения си глас. Но… трудно е да се обясни… някак знам, че чувам какво говорят други хора.
Имам предвид, с моя глас. Това е гласът, който познавам. Просто… нещата, които се казват… това не съм аз, който
си говоря на себе си. Сигурен съм.
— Сигурен? — попита го тя някак предизвикателно.
— Колкото мога да бъда сигурен, ако Добрият Отец сам не слезе от небето, за да ми го каже — отвърна той, но
веднага му се стори, че се е изразил твърде неуважително. — Извинете за израза, мадам.
— И откъде си толкова сигурен? Майка ти казва, че е започнало, след като татко ти ви е оставил, и според нея
от това си се поболял. Казва, че те е водила при двама доктори, но и двамата са рекли, че си въобразяваш и ще ти
мине от само себе си. Казва, че вече не знае какво да прави и как да ти помогне, и това я съсипва ден след ден.
Тогава откъде си толкова сигурен?
Къртис не успя да се сдържи; от начина, по който се беше изразила жрицата на вуду, сякаш беше поръсила гласа
си с лют пипер, кипна и собствената му кръв.
— Веднъж чух как някой говори на друг език — рече той. — Мисля, че е същият, на който говори мистър
Данели от пазара. Италянски.
— Казва се „италиански“. Произнасяй го правилно. Ако го казваш иначе, все едно нищо не знаеш.
 — Добре, мадам — отвърна той и сви рамене. — Не разбрах нищо от този глас. Просто го чух веднъж и
оттогава не съм го чувал повече.
— Но е имало и други?
— Да, от време на време. Един от тях звучеше така, все едно идва много отдалече… и така, все едно някой се
кара на някой друг. Този мъж каза някои много лоши думи.
— Откъде знаеш, че е бил мъж?
Къртис отново сви рамене, но тя очакваше отговора му, така че го получи.
— Защото каза, че някой трябва да му гризне чепа.
— О — рече тя.
Дали се поусмихна, когато го каза? Не беше лесно да се разбере под тази шапка.
— Но винаги познавам дали е мъж, или жена — продължи той. — Не знам как, просто нещо в начина, по който
се говори.
— И можеш да познаеш от какво разстояние идва?
— Някои са по-силни от други. Имам предвид, че… не чувам толкова много наведнъж. Появяват се и изчезват.
Той изправи рамене и я погледна в очите.
— И не е започнало, когато татко си отиде. Когато се случи това, бях на осем години. Започнах да чувам
гласовете, когато бях на девет.
— Можеш ли да им отговаряш?
— Не знам, мадам, не съм опитвал.
— Може ли да опиташ сега? Да кажеш нещо наум и да проверим дали ще го чуя?
— Добре, мадам — рече той, после затвори очи и си помисли: Здравей.
В мислите си не виждаше самата дума, а размазано петно от бледозлатисто сияние, което излезе от главата му и
набра скорост, докато се отдалечаваше от нея, все едно му пораснаха криле, превърна се в бързокрила птица сред
короните на дърветата и отлетя.
— Нищо не чух — рече Лейди. — Опитай пак. По-силно, ако можеш.
Той се подчини и този път здраво стисна очи и зъби и си помисли за думата като за вик през пространството и
я изпрати по пътя ѝ — Здравей — в полет от блестяща светлина.
— Тц — каза Лейди.
— Горе-долу толкова мога — призна си той.
Лейди замълча, но дъбовете на площада бръмчаха от живот и Лейди сякаш се вслушваше в него, все едно
дребните създания в тях ѝ споделяха своите тайни точно както го правеше нейната змия, която наричаше „сестро“.
— Викаха на татко ти Железния, нали така?
— Да, мадам.
— Знаеш ли защо?
— Не, мадам.
— Заради онзи инцидент. Доколкото съм чувала, от онази платформа е паднало буре с катран и го е ударило
първо по главата, преди да му строши рамото и ребрата. Но главата му все едно е била от желязо, защото дори не му
е останал белег. Да, сър — явно е имал адски твърда глава.
— Явно — рече Къртис.
— Ела съвсем близо до мен — каза му тя, макар че според него самия вече беше застанал предостатъчно близо.
Сетне се зае да си сваля ръкавиците. Когато той се подчини — макар и неохотно — тя сложи ръце на главата му
и започна да му опипва черепа.
— Боли ли те главата? — попита го тя.
— Не, мадам.
— Знаеш ли какво ще стане утре или на следващия ден?
— Не, мадам — отвърна той и едва не се усмихна, защото си помисли, че ако вчера беше знаел за всичко това,
щеше да се престори, че го боли коремът, и да си остане в леглото.
Тя продължаваше да опипва главата му. Пръстите ѝ бяха като метални обръчи.
— Ще ти кажа нещо. Имам си неприятности с някого тук. С една друга жена. Тя не ме обича много. Сега ще си
помисля нейното име, а ти ще ми кажеш дали го чуваш. Хайде, давай.
Той се заслуша, но чу само речта на дърветата.
— Не, мадам, не чувам.
— Добре тогава. Мисля си съвсем скоро да си тръгна от Ню Орлиънс. Наумила съм си три различни места, на
които може да се заселя. Хубави, тихи места, на които никога не се случва кой знае какво. Сега си мисля имената на
тези места. Можеш ли да ми кажеш някое от тях?
— Не, мадам — отвърна той. — Не мога.
 — Ха — отвърна тя и възклицанието прозвуча едновременно като израз на разочарование и на потвърждение.
Сетне прокара ръка по челото му, като притисна върховете на пръстите си в кожата му, и с това прегледът сякаш
приключи.
— Понякога виждаш ли двойно?
Той поклати глава.
— Само единично… като всички други, предполагам.
— Не — рече тя. — Според мен не си като всички други. Изтичай при мисис Де Леон и доведи майка си. Така
и така си там, донеси ми и една купичка бамя.
Когато Къртис изпълни заръката и Орхидея, мистър Муун и младата жена с червения тюрбан се върнаха при
Лейди, Лейди взе донесената купичка с бамя, а мистър Муун се настани обратно на мястото си, като подпря
абаносовия си бастун на коленете си.
— Е, мадам? — попита тревожно Орхидея. — Какво му има?
Лейди не отговори веднага, а хапна малко бамя с малката дървена лъжица, която ѝ бяха донесли заедно с
купичката.
— Ще ти разкажа една история — започна тя. — Когато бях малко момиче и живеех в плантацията, дъщерята
на готвачката — беше на тринайсет или четиринайсет години, доколкото си спомням — рече как си говорела с
някакъв мъж, който живеел в Бъскароул, а това беше на около седем мили от там. Каза, че го чувала и двамата
разговаряли в главата ѝ. Вярвате или не, момичето твърдеше, че мъжът бил старец и бил дърводелец и тя отведнъж
знаеше всякакви работи за чукове и различни видове триони, и всякакви видове дървен материал и сглобки, и
клинове, и… всякакви работи, които нямаше как да знае, освен ако не ги беше научила от някой друг, който
наистина ги знае. Сега, в плантацията си имаше дърводелец, но той беше бял и си имаше семейство и живееше
настрани, и между двамата нямаше никакви съмнителни работи. Историята приключи, когато онзи дърводелец на
Савина изведнъж замълча и тя предположи, че нейният приятел или се беше преместил да живее на друго място,
или се беше споминал. И тъй… оттогава насам съм чувала и друг път за подобни неща, но мога да ви кажа, че се
случват много рядко. Нищо му няма на вашето момче, мисис Мейхю. Изглежда ми разумно и има по-стара душа от
повечето хора. Изглежда ми добро момче. Заклевам се, че не виждам нищо лошо у него. Просто си имате момче,
което чува. Още е рано, още се развива, но вече чува.
— Как така чува?
— Както рекох… чува. Точно както чуваха Савина Маккейб и Ронсън Нюбъри. Не познавам лично други освен
тях двамата, но понякога съм научавала за такива. Както казах, срещат се рядко.
— Чува — повтори Орхидея и Къртис видя, че по лицето на майка му се четеше такова неведение, все едно
някой току-що я беше ударил с чук право по канчето. — Но какво точно означава това? Хлопа ли му дъската, или не?
— Не — отвърна Лейди. — Ако не можете да разберете какво ви казвам, представете си едно радио. Като го
настроите, апаратът започва да лови различни станции, които излъчват сигнали. Да пукна, ако знам как точно става,
но всеки може да чуе, че някои станции са по-силни от други. Е, вашето момче малко прилича на това радио. Може
да лови сигнали от други като него… но се хващам на бас, че мнозина от тях не знаят какво представляват, а просто
си мислят, че мястото им е в лудницата, защото през главата им преминават мисли, които не са техни. Или
предполагам, че си имат майки и татковци, които решават вместо тях, че са побъркани. Вашето момче не чува
гласовете на другите като него, защото това вече наистина щеше да бъде изключително, но улавя мислите им…
сигналите, които се излъчват отвсякъде и се носят в пространството — точно като радиовълни, но за да ги уловите,
ви трябва друго радио.
— Ние нямаме радио — рече Орхидея.
Лейди въздъхна и изяде още няколко лъжици от бамята.
— Мисис Мейхю — рече тя, след като избърса устата си с една хартиена салфетка, която ѝ беше донесъл
мистър Муун от продавачката на бамя, — не знам как точно се случва това. Предполагам, че никой не го знае със
сигурност. На какво разстояние могат да бъдат другите, за да ги чува вашето момче? Представям си, че не знае. Как
разбира дали чува мъж, жена или дете? Ами сякаш знае, но не може да ми го обясни с думи. Дали тази способност
ще се усили с времето, или ще отслабне и някой ден ще изчезне съвсем? Възможно ли е изобщо човек да насочва
нещо подобно? И ако да, как?
Тя остави всички тези въпроси да увиснат във въздуха. Сетне рече:
— Не мога да ви кажа много повече от това.
Лейди сви устни и изпусна въздух между тях като от спукан балон.
— Понякога ми се иска и ние също да нямахме радио. Чарлс по цял ден и по цяла нощ се занимава с това нещо
и го слуша на слушалките си, направо ме побърква.
Тя се обърна към мистър Муун:
— Какво ти хареса тази седмица?
 — Оркестърът свиреше една хубава музика, „Нощ на голия връх“ — отвърна той с гласа си като сухи кости. —
Тръпки ме побиха от нея.
Сетне се ухили толкова широко, че лицето му едва не се разцепи на две.
— Нямам търпение да видя какво друго ще измислят — рече Лейди, като отново се обърна към Орхидея. —
Или… може би напротив, имам. Но колкото до мистър Къртис, няма за какво да се тревожите. Не се е побъркал.
Нещо повече, способността му е за завиждане.
— Съжалявам — отвърна Орхидея, а сетне го повтори по-настоятелно, по своя трагичен маниер. —
Съжалявам. Но не мога да не се тревожа за сина си! Какво го чака с този недъг? Кой ще му завиди освен някой
побъркан? Да чува какво си мислят другите хора? Това е противоестествено, не е правилно и е още една тегоба за
мен, а един господ знае, че Джо ме остави с натежало сърце и предостатъчно тежки грижи! Затова съжалявам,
мадам, но просто не мога да забравя за това, все едно е вчерашен вестник! Господи боже, не!
Къртис видя как зелените очи на Лейди се спряха на него за няколко секунди, сетне тя тихо рече:
— Отведете го у дома си, мисис Мейхю. Ценете го и се радвайте на дарбата, която му е дал Господ. И започнете
да го храните по-добре, че е кожа и кости. Направете така, че да заприлича повече на татко си.
При тези думи Орхидея се скова. Изправи рамене и сякаш порасна с няколко инча, а на алената светлина на
фенерите лицето ѝ мигновено се превърна в ледена маска.
— Той никога няма да прилича на татко си — заяви тя.
Много по-късно същата вечер, когато Къртис вече лежеше на леглото в стаята си, гласът долетя при него някъде
отдалеч, като едва чут шепот… Здравей и на теб.

А сега, потънал в спомена за онази среща преди девет години, Къртис остави зад гърба си площад „Конго“ и
спря колелото с количката си точно пред една малка, но поддържана бяла къщичка на Сейнт Ан стрийт, изкачи се по
двете циментови стъпала до входната врата и почука на нея.
Отговор нямаше.
Къртис отново почука.
— Мистър Крейбъл? — подвикна той.
Сетне извика отново, малко по-силно:
— Мистър Крейбъл? Къртис е! Добре ли сте?
Дали чу някакво приглушено движение отвътре? По улицата току-що беше минала кола, така че не беше
сигурен.
Внезапно зад вратата се разнесе онзи глас, който някога беше суров и древен, от самото дъно на гроба на
времето, но сега времето го беше настигнало и го беше смазало с тежестта си, така че се беше превърнал в нещо
друго, нещо треперещо и жално.
— Върви си, Къртис. Моля те. Просто си върви.
— Какво има, сър?
Произнесе го високо и ясно, а не както го беше учил Стария.
— Болен ли сте?
— Върви си.
— Не мога, сър. Изпратиха ме да проверя как сте и точно това смятам да направя. Не отваряйте вратата, ако не
искате, но аз няма да си тръгна от тук, докато не ви видя.
Къртис зачака. След още няколко секунди добави:
— Отворете вратата, сър. Нали знаете, че така е редно да постъпите?
Той почака още малко, сви ръка в юмрук и вече се канеше да продължи да удря по вратата, докато не се стъмни.
Но сетне чу прещракването на ключалка, вратата се отвори и един човек, който приличаше на Уендъл Крейбъл, но с
внезапно посивяла кожа, хлътнали очи и болнав вид, надникна навън и присви очи срещу светлината на деня.
Стария не погледна Къртис. Вместо това сведе очи, а сетне се отдръпна от вратата, все едно светлината му
причиняваше болка.
— Добре, влизай тогава — рече му той. — Но по-добре заключи това колело, защото тук има хора, които ще го
откраднат на мига.
Къртис се забави, колкото да извади веригата и катинара от количката и да заключи колелото си на една
водосточна тръба, която се спускаше от покрива покрай стената на къщата. Сетне влезе в сумрачния дом, където го
посрещна вонята на изгоряла храна и престоял цигарен дим. Всички щори бяха спуснати, но през тях се процеждаше
светлина, която се посипваше по пода като парчета от счупено златно огледало. Стария продължи да отстъпва все
по-назад, докато не се отпусна обратно в един кафяв стол до масата, на която имаше преполовена бутилка ръжено
уиски „Фор Роузис“ и една почти празна чаша. Зеленият керамичен пепелник беше препълнен с угарки от ръчно
свити цигари, а от последната още се виеше дим.
Къртис затвори вратата зад гърба си. Когато очите му напълно свикнаха със сумрака, различи бялата риза на
Стария — пешовете ѝ бяха увиснали върху долните му гащи, защото повелителят на носачите на гарата не носеше
панталони. Беше обут само с древни кожени пантофи, износени от годините. Краката му бяха протегнати пред него;
беше облегнат назад на стола си, със затворени очи и лице, вдигнато към тавана.
— Май нещо е изгоряло — рече Къртис.
В действителност беше толкова шокиран от гледката пред себе си, че не знаеше какво друго да каже — дори не
си беше представял, че някога може да види мистър Крейбъл в подобно състояние.
— Опитах се да си изпека малко царевични питки — рече Стария, като отвори очи, вдигна тлеещата цигара и си
дръпна от нея. — Не се получи.
— Мистър Крейбъл… какво е станало?
— Какво е станало — повтори той, като се взираше в нищото. — Нещо е станало със света, Къртис. Светът е
лошо място. Просто… просто те влече, ден след ден, и изведнъж… точно когато си мислиш, че всичко върви гладко
и лесно, и вече виждаш как ще мине целият ти живот… тогава… точно тогава… светът се стоварва върху теб.
Сбръчканото лице се обърна към него с хлътналите си очи. Устните му се изкривиха в лека усмивка, но тя беше
ужасяваща гледка.
— Снощи получих телеграма от „Уестърн Юниън“. В осем часа и седемнайсет минути. През целия си живот не
бях получавал телеграма от „Уестърн Юниън“. Е, снощи получих!
Изнуреният му глас го предаде; той пъхна цигарата в ужасяващата си усмивка и отново се загледа в тавана.
— Получих, и още как — рече той много тихо и Къртис видя как по страните му бавно потекоха сълзи.
Къртис си придърпа един стол до него и седна. Реши, че ще бъде най-добре да запази мълчание и само да
слуша.
— Телеграма! — рече изведнъж Стария, все едно стреснато се пробуди от нещо подобно на дрямка. — Господи
боже… Исусе Христе… телеграма. С телефонен номер, на който да се обадя. В Чикаго.
Той се протегна за чашата с уиски, отпи една глътка от него и я остави обратно на масата. Къртис забеляза, че
на масата имаше и една малка фотография в рамка — на усмихнато малко момиченце, облечено като за неделна
служба в черквата.
— Казаха ми, че е имало бомба — обясни Стария, като продължаваше да държи цигарата току пред лицето си,
все едно говореше на нея вместо на другия човек в стаята. — Бомба с часовников механизъм, заложена в кола… до
бордюра. В Чикаго, вчера сутринта. Бомбата гръмнала… току пред нея, докато излизала от пералнята. Тя обичаше
дрехите ѝ винаги да бъдат чисти и спретнати. Свежи като цветя. Нали разбираш? Тъй ми викаше: „Нали така се
казвам, тате? Трябва да съм свежа като маргаритка“. Така я кръстихме, Дейзи, защото си знаехме, че ще излезе нещо
от нея. Бяхме сигурни, че ще стигне далеч. Дейзи беше детска учителка в Чикаго. Нали разбираш?
— Да, сър — отвърна Къртис.
Знаеше, че Стария има дъщеря и жена, която беше починала от рак преди шест години, но го беше научил от
други хора, защото мистър Крейбъл не беше човек, който да разкрива такива неща за себе си.
— Бомбата я убила на място — продължи Стария. — Заедно с още четирима души… и още шест или осем
ранени, така ми каза човекът. Защо ми го каза? Да не би да си мислеше, че трябва да понеса цялата болка на целия
свят? Каза ми, че са били гангстери или от профсъюзите, или от онези, фашистите — каквито и да са те. Мислиш
ли, че има някакво значение, Къртис?
— Не, сър.
— Няма никакво значение, по дяволите. Ти знаеш ли, че през целия си живот не бях получавал телеграма от
„Уестърн Юниън“?
Къртис кимна и Стария отново отпи от чашата си, а сетне допуши цигарата чак дотам, че Къртис се притесни
за съдбата на старите възлести пръсти, които разписваха графика на носачите и ръководеха цялата работа на гарата.
Сетне Стария вдигна ръка до лицето си и от него се изтръгна стон, който звучеше така, все едно светът за
някого свършва, и той се разтресе на мястото и започна да ридае със сподавени хлипове — като дете, което
отведнъж е разбрало колко е несправедлив животът. Къртис видя как угарката от цигарата му падна на килима.
Вдигна я от пода и я смачка в пепелника. Сетне понечи да сложи ръка на рамото на стареца и се поколеба, защото
не беше сигурен дали е подходящо да го прави поради различното им положение в службата, но накрая реши, че е
правилно да го стори, и го направи въпреки всичко.
Стария прегърна Къртис с две ръце и силно се вкопчи в младежа, докато плачеше.
Къртис също прегърна с ръце раменете на мистър Крейбъл. Сърцето му беше изпълнено с тъга. Знаеше, че може
да каже на мистър Крейбъл за това, че Добрият Отец ни беше обещал прекрасен отвъден живот в Рая и всички,
които се обичаха помежду си и бяха разделени на този свят, щяха да се съберат отново на златните му брегове;
знаеше, че може да каже на мистър Крейбъл как дъщеря му вече го очаква и му подготвя място в отвъдното… но не
каза нито едно от тези неща, защото освен това знаеше, че мистър Крейбъл беше вярващ човек, ала при все това
имаше някои незнайни неща по отношение на онова, което допуска Добрият Отец, и нито един човек на света не
може да ги обясни, и едно от тези незнайни неща беше защо в една сутрин в края на август месец в Чикаго беше
допуснато да се взриви една бомба с часовников механизъм и да отнеме живота на една млада жена от Ню Орлиънс,
която помагаше на тамошните деца да растат и да се развиват.
Къртис си помисли, че мистър Крейбъл знаеше за това, че отново ще види своята Дейзи — може би дори преди
да са изминали няколко години — но болката от загубата беше нещо ужасно и не можеше да му бъде отречена.
Предвид всичко това Къртис запази мълчание, докато Стария не изплака част от мъката си, но звучеше така, все
едно му е останала още много мъка, от която да се отърси.
Телефонът на масичката в другия край на стаята започна да звъни.
— Не — рече Стария с неузнаваем глас, притиснат в рамото на Къртис. — Не.
— Може би се обаждат от Чикаго — рече му Къртис.
— Човекът ми каза… че ще ми се обадят по-късно през седмицата… след като направят необходимите
приготовления. Приготовления, така се изрази.
Телефонът продължи да звъни. Ако не се обаждаха от Чикаго, Къртис знаеше откъде се обаждат.
— Нека аз да вдигна, сър — рече той.
Стария не възрази повече и Къртис внимателно се отдели от него, изправи се и вдигна слушалката.
— Домът на мистър Крейбъл.
Беше точно както подозираше.
— Мейхю? Какво става там?
— Ами… сър, мистър Крейбъл не се чувства добре.
— Какво му има?
— Той… моля за извинение, сър, но ще ви разкажа, когато се върна. Но може ли да ви помоля за една услуга,
сър? Мистър Крейбъл наистина не се чувства добре, така че може ли да не идва на работа един или два дни?
— Един или два дни?
— Да, сър. Мисля, че има нужда от това. И освен това… нека да бъдат един или два дни платен отпуск. Мисля,
че така е редно.
— О, така ли мислиш?
Прозвуча саркастично, с угарка от пура между зъбите.
— Да, така мисля — отговори Къртис, а в гласа му се чу онази тиха твърдост, с която разрешаваше семейни
вражди, наранени чувства и разбити сърца, когато имаше нужда не само да слуша и да чува, но и да направи нещо.
Настъпи продължително мълчание.
Сетне се чу:
— Добре тогава. Два дни платен отпуск. Така му кажи. И предай на Уендъл… че имаме нужда от него на гарата.
Не можем да се справяме без него.
— Благодаря ви, сър. Ще му предам.
Къртис затвори телефона, седна обратно при Стария, хвана го за ръцете, погледна го в очите и му каза, че ще
отиде в кухнята, за да му приготви някаква храна, така че какво иска за обяд? На мистър Крейбъл му трябваше малко
време, за да отговори на този въпрос, но сетне каза, че му е останала малко бобена чорба от вчера и Къртис може да
му я притопли, ако не му е проблем, а освен това дали ще може да накълца малко целина и една голяма лукова глава,
за да сложи и тях в тенджерата с боба, и ако не е голяма грижа, дали ще може да остане още малко и да изяде една
купичка бобена чорба заедно с него?
Къртис отговори, че на света няма друго нещо, което да иска да направи повече от това. А след като се
наобядват и преди да се върне на работа, Къртис щеше да измине с колелото си още пет пресечки до черквата на
мистър Крейбъл, която беше на две пресечки още по̀ на север от неговата, и да каже на някого да дойде да поседи
при него.
Сутринта продължи по своя път. На „Юниън Стейшън“ пристигаха и заминаваха влакове, като докарваха едни
хора и отнасяха други. Градът дишаше и живееше своя собствен живот, както го правят всички градове, а на една
печка в една малка къща на Сейнт Ан стрийт тихо къкреше тенджера с бобена чорба.
Дванайсета глава
Не, двеста хиляди долара нямаше да стигнат.
Това си мислеше Пърл, докато караше своя форд на юг по Фърст стрийт, а от двете страни на улицата покрай
него се извисяваха домовете на богатите. Слънцето вече залязваше и сенките се удължаваха. Наближаваше шест и
трийсет, а Пърл отиваше на уговорената среща със семейство Лъденмиър. Беше сменил бялата си риза, влажна от
пот, с друга бяла риза, но отново беше с тъмносиния си костюм, вратовръзката и бомбето — детективския му
костюм. Беше свалил кобура си, а револверът трийсет и осми калибър беше в жабката, зареден с шест патрона.
„Дявол да го вземе!“ помисли си той. На тази улица бяха изсипани адски много пари. Пърл беше убеден, че
всеки човек, който може да си позволи такива разкошни имоти в настоящото окаяно икономическо положение в
страната, нямаше как да не е измамник. Просто нямаше друг начин. Беше готов да се обзаложи, че Лъденмиър е
платил на някого под масата, за да се сдобие с онзи правителствен договор, или пък изнудва някой бюрократ — като
сигурно използва собствения си бивш полицай, за да изрови мръсните му тайни. Никой човек, който живееше по
този начин, не можеше да бъде чист. Подминаваше истински замъци с кулички на покрива и колониални имения с
колони на входа, дебели колкото цялата му кола. Прозорците на горните етажи под високите покриви улавяха
последните лъчи на залязващото слънце и ги отразяваха в очите на Пърл. Палми, дъбове и върби растяха редом на
изрядно поддържаните зелени морави — поне там, докъдето Пърл успяваше да види през портите, защото почти
всички къщи на улицата бяха защитени от каменни или тухлени стени, високи по седем-осем фута, а някои от
стените бяха увенчани с допълнителна защита от плътно преплетен бръшлян. Понякога зърваше табела с надпис
„Внимание, куче!“. Павираните алеи зад портите от ковано желязо се извиваха по-далеч от улицата, в уединените
прегръдки на лукса. Бял и бледожълт камък, червени тухли, украса от емайлирани плочки с изящни шарки; боя, за
която Пърл беше сигурен, че струва повече пари, отколкото беше виждал през живота си — според него всичко това
беше просто скверно и точно по тази причина си мислеше, че двеста хиляди долара изобщо няма да стигнат.
Ето я къщата. На една от портите, ниско до земята, с малки медни цифри, за да внушава престорено порядъчна
сдържаност в този квартал на крещящата показност: номер 1419.
Беше дошъл решителният миг. Пърл откри, че е започнал да потръпва под фасадата си. Отново беше започнал да
се поти. Ако допуснеше и най-малката грешка, играта щеше да свърши и може би щеше да му се наложи да си
пробива път с бой навън от тази великолепна гробница, която виждаше зад портата, сред дъбовете пред входа —
двуетажна къща в колониален стил, светеща в бяло. Верандата пред входната врата изглеждаше голяма колкото
фоайето на някой луксозен хотел. Сега трябваше да бъде много, много старателен; трябваше да използва всичките си
инстинкти и таланти и особено много да внимава с Клей Хартли — шофьора на семейството, бившия полицай от
Хюстън. Колкото повече мислеше за Хартли, толкова повече се тревожеше от него. Дали едно бивше ченге нямаше
да надуши планирания заговор за отвличане? Дали нямаше да хвърли само един орлов поглед на полицейския
инспектор от Шривпорт и веднага да разпознае в него измамника, който едва успяваше да се удържи за ръба с
изгризаните си нокти?
Пърл си даде сметка, че всеки момент ще научи отговорите на тези въпроси, защото в мига, в който спря колата
пред портата и излезе от нея, зад бялата каменна стена на дома на семейство Лъденмиър се показа мъж с черна
униформа, бледосиня риза и шофьорско кепе.
— Инспектор Пар — рече мъжът с дрезгав глас, в който се долавяше и допълнителна порция прах и чакъл от
силния му тексаски акцент. — Клей Хартли. Дойдох да те посрещна, за да не се налага да звъниш.
Хартли кимна към един бутон, монтиран на стената до портата. Над бутона имаше телефонна слушалка с
формата на раковина и метална решетка, на която да се говори. Пърл за пръв път виждаше нещо подобно и беше
сигурен, че струва страшно много пари. Усети потта по тила си. Хартли вече отключваше и отваряше портата.
Пантите не издадоха нито звук.
— Влез с колата и спри. Аз ще се кача при теб, за да отидем заедно до къщата — рече бившият полицай.
— Естествено.
Дали гласът му не беше потреперил?
— Разбира се — добави Пърл по-силно, за да скрие грешката си, и веднага му се прииска да не го беше правил,
защото не искаше да преиграва.
Той седна обратно в колата. Все още можеше да даде на заден и да изчезне от там. Можеше сам да замине за
Мексико, да си намери някаква работа там и…
Но не, работата му беше това тук. Това тук винаги е било неговата работа. Той беше женен за тази съдба, за
добро или за лошо, и въпросната кучка вече го беше подложила на предостатъчно тормоз, така че беше време да си
плати. И щеше да го направи, за бога — благодарение на този богат кучи син с двете му деца, готови да бъдат
откъснати като зрели плодове от някой нисък клон.
Той стисна зъби, натисна газта и влезе през отворения портал. Вътре спря и зачака, докато Хартли безшумно
затвори и заключи желязната порта, сетне вратата до него се отвори и бившият полицай седна на сивата седалка до
мястото на шофьора.
Пърл хвърли един поглед на Хартли и остана поразен. Досега не беше забелязал това, но от ъгълчето на лявото
око на мъжа надолу, почти до челюстта, се спускаше дълъг белег. Лявото му око се отличаваше с безизразна
изкуственост; взираше се право напред, докато дясното се въртеше в орбитата си. Пърл си даде сметка, че беше
стъклено; е, помисли си той, това вече си го бива, нали? Двете очи на мъжа поне бяха в един и същ нюанс на
кафявото, но Пърл се обзалагаше, че хлапетата сънуваха кошмари за това рибешко око, когато потънат в прегръдките
на нощта.
— Има ли някакъв проблем? — попита Хартли, защото Пърл се беше забавил с половин секунда повече,
отколкото беше необходимо.
— Не — отвърна Пърл, натисна газта и фордът продължи напред.
— Мистър Лъденмиър ми разказа цялата история — подхвърли Хартли с провлечения си тексаски акцент.
„Цялата история“. На Пърл не му хареса как прозвуча това, но отвърна:
— Какво мислиш?
Хартли не отговори. В рамките на следващите два удара на сърцето Пърл обобщи впечатленията си от бившия
полицай от каубойския щат, превърнат в шофьор. Пърл дори не можеше да си представи как беше в състояние да
шофира с едно сляпо око, но Лъденмиър очевидно ценеше уменията му достатъчно високо, за да му поверява живота
на жена си, децата си и собствения си живот — право в тези възлести груби ръце. Думата „корав“ сякаш беше
измислена за него. Пърл предположи, че е на около петдесет години — кожата му наподобяваше дебел здрав
пергамент, изсушен от слънцето. Лицето му беше прорязано с дълбоки бръчки, с орлов нос и брадичка, която
изглеждаше изкована от желязо. И здравото му око, и стъкленото бяха дълбоко хлътнали в гнезда от бръчки,
изсечени от слънчевите лъчи. Пърл отново погледна белега му. Явно в някакъв момент от живота му половината му
лице е било разкъсано. Пърл си помисли, че полицейската служба в Хюстън не е шега работа.
— Гората Бело — рече изведнъж Хартли.
— А?
— Гледаш белега ми. Чух как ти изпука вратът. Сражението при гората Бело, 6 юни 1918 година.
— О. С какво са те улучили?
— Осколка от артилерийски снаряд колкото монета от десет цента. Направо ме отвори.
Пърл не успя да се сдържи.
— А окото ти? Имам предвид… не ти ли пречи?
— Тц. Не пречи и на децата, ако това питаш. На теб пречи ли ти?
— Ни най-малко.
Хартли не каза нищо повече, докато колата не спря на овалната алея пред стълбището, което водеше към
входната врата на къщата. Когато Пърл загаси двигателя, Хартли изръмжа в знак, че иска да каже още нещо.
— Още се двоумя — рече той. — За онова, дето си казал на мистър Лъденмиър.
Пърл го зачака да продължи. Нагорещеният двигател се охлаждаше с пукащ звук.
— Да не казваме на тукашната полиция — продължи Хартли. — Струва ми се, че могат да помогнат за
защитата на децата, като охраняват къщата денонощно. И това ще бъде добре. Но от друга страна… разбирам какво
си мислят и в твоето управление, като се има предвид колко отвличания стават непрекъснато. Затова предлагам
засега да го оставим така.
Той обърна глава към Пърл. Пърл не искаше да го поглежда в стъкленото око, но проклетото нещо го
принуждаваше да го стори, студено и безизразно.
— Но ще ти кажа нещо — рече Хартли. — Ако някой пипне с пръст тези деца, докато са под моята опека, ще го
убия на място — без съд и присъда. В армията бях сержант от морската пехота и съм печелил три награди за точна
стрелба с пистолет. Ако се чудиш как става… човек се научава да компенсира това, което наричат „монокулярно
зрение“.
— Радвам се да го чуя — рече Пърл.
А в същото време си каза наум: „Ако продължаваш да се перчиш така, ще ти извадя и другото око с шибано
шило за лед“.
— И аз се радвам да се запознаем — отвърна Хартли, докато отваряше вратата на колата, за да слезе. — Когато
ти остане време, трябва да си поговорим за службата.
Службата? А, да.
— Инспектор ли беше в Хюстън?
— Патрулен полицай, десет години. Това ми беше работата.
Той хвърли поглед на къщата.
— Ето го мистър Лъденмиър. Приятна вечеря.
 Хартли кимна и побутна периферията на шофьорското си кепе за поздрав към мъжа, който слизаше по
стълбите.
— Благодаря ти, Клей. Лесно ли намери къщата, Джак?
Лъденмиър изглеждаше току-що избръснат и беше облечен в кремава риза с къс ръкав и кафяви панталони.
— Нямаше как да я пропусна — отвърна Пърл с принудена усмивка.
Той също слезе от колата и затвори вратата след себе си. Хвърли поглед на Хартли, който нехайно се
отдалечаваше надясно от него. Пърл смяташе, че всичко е минало добре и няма основания за тревога, но все пак се
беше постарал да не оставя нищо подозрително в колата, ако Хартли е надушил нещо и реши все така нехайно да се
върне, за да претърси черния форд.
Лъденмиър стисна ръката на Пърл.
— Радвам се, че го организирахме така.
Той сниши глас, преди да продължи:
— Казах на Джейн същото, което обясних и на адвоката на компанията си — дошъл си в града, за да ми
представиш оферта за нови хладилни контейнери. Не ми се вярва Виктор да се е хванал на това обяснение, но няма
да пита нищо повече, докато не му позволя. Хайде, влизай.
Той изкачи три стъпала обратно към входа на къщата и подвикна през рамо:
— Настани ли се вече в „Лафайет“?
— Да. Не знаех, че е възможно да се уреди.
— Трябваше да се уреди. Нямаше никакъв смисъл да стоиш в хотелска стая, в която няма телефон.
Пърл спря на следващото стъпало. Беше време да нанесе още един удар.
— Всъщност около четири следобед ми се обади капитан Арлън. Вече разполагаме с едно име: Енрико Орси.
Знаем за кого става въпрос. Начинаещ рекетьор, който иска да направи добро впечатление на мафията в Чикаго.
Случайно да си взимал на работа в компанията си някакви италианци през последните няколко седмици?
— Какво? Италианци ли?
Лъденмиър беше спрял на по-горното стъпало, току пред верандата. От самоувереното му излъчване не беше
останала и следа, сякаш Пърл го беше разбил на парчета с бейзболна бухалка с шипове. Лицето му се сви.
— Не знам… хм… не съм сигурен дали…
— Ето го и нашия гост!
Входната врата изведнъж се беше отворила и на верандата грациозно излезе усмихната, стройна и
привлекателна жена, облечена в лятна рокля с жълто-зелена щампа.
— Джак, остави мистър Пар да влезе в къщата — прекалено е горещо, за да стоите навън и да си бъбрите по
работа! Мистър Пар, в салона сме сервирали леденостуден чай с прясна мента, заповядайте!
Тя покани двамата мъже с жест да влязат в къщата. Пърл пристъпи към нея, жената широко му се усмихна и той
си помисли, че като нищо можеше да я събори на земята и да я изчука на място, защото си я биваше — с хубавото ѝ
овално лице, обрамчено с вълни от кестенява коса, и меките кафяви очи, в които искреше южняшко гостоприемство.
Но докато влизаше след нея в къщата, вместо това си позволи само една бледа усмивка, макар и във
въображението си да разкъсваше роклята и бельото ѝ, преди да я разтвори насила като сочен пъпеш, готов да се
разцепи по средата.
— Благодаря ви, мисис Лъденмиър — рече той. — Наистина обичам студен чай.
Мисли само за работата — беше му наредила Джинджър, когато говориха по телефона по-рано следобед. —
Когато влезеш в онази къща, трябва да си готов и трябва да внимаваш.
С кого си мислиш, че говориш? — отвърна той. — С някой боклук, дето му е за пръв път? Аз не съм Дони Бейнс,
миличка.
Вече ти казах — Дони Бейнс се представи добре от твое име, скъпи. Говори по телефона с Лъденмиър цели
три минути, като му обясняваше как правилата на полицейското управление не позволяват да ти поеме разходите
за проклетата стая в онзи хотел, и при това говореше гладко като продавач на краве масло. Затова можеш да му
благодариш лично, когато се прибереш — и бездруго е добре да имаш телефон в стаята си и да не трябва да
плащаме нито цент за всичко.
И още как — отвърна Пърл и затвори телефона в стая 424 на особено луксозния и скъп хотел „Лафайет“ на
Сейнт Чарлс авеню. В стаята му ухаеше на чисти чаршафи и лимонов сапун, а от прозореца се виждаше
оживлението на авенюто. След срещата на Пърл с Лъденмиър той се беше обадил на Джинджър от монетния
телефон в хотел „Кинг Луи“ — който наистина се оказа голяма дупка — и тя го беше уведомила, че Лъденмиър е
позвънил на фалшивия телефонен номер на полицейското управление в Шривпорт, но Джинджър беше
предположила, че може да стане така, и двамата с Дони бяха останали до телефона в коридора в хотел
„Клемънтайн“ още половин час, за да вдигнат, ако трябва.
Лъденмиър първо беше поискал да говори с началника на управлението, Бейзър. „Рут“ от централата му беше
отговорила, че началникът е на заседание на градския съвет, но може да го свърже с капитан Арлън. Доколкото
разбра Пърл, хлапето се беше справило доста добре, но Джинджър сигурно беше стояла до него през цялото време,
готова да го изрита в топките, ако каже нещо неподходящо. Дони, в ролята на капитан Арлън, се беше опитал да
разубеди Лъденмиър да не плаща за хотелската му стая, но в крайна сметка се беше съгласил да говори за това с
началник Бейзър след обяд. Затова, когато на рецепцията на „Кинг Луи“ се беше получило съобщение за Пърл от
Джинджър да върне обаждането, Пърл беше позвънил на Лъденмиър в кабинета му в ранния следобед, за да му
благодари и да му каже, че началникът е разрешил, и с това тази малка игра беше приключила. Но онази визитна
картичка с фалшивия телефонен номер си оставаше рисков фактор. Трябваше да свършат работата, преди
Лъденмиър да реши отново да се обади на него и този път да попадне на някой друг гост на хотел „Клемънтайн“,
който да вдигне слушалката и да му каже, че или е пиян, или му хлопа дъската.
Номерът е в това да накараш Лъденмиър да повярва, че точно в този момент не му трябва друг полицай освен
теб — беше му казала Джинджър. — И между другото, подготвих ти едно име, което да му пуснеш. Италианско
име, като на големите гангстери. Това ще го стресне. Оставям на теб да му измислиш биографията.
На кого е това име?
На някакъв художник, който е умрял преди триста години — обясни му Джинджър. — Прочетох го в една
книга за история на изкуството в библиотеката. Твоя работа е да направиш цяла картина от него, скъпи.
Художникът няма да има нищо против.
— Това лято е толкова горещо! — рече Джейн Лъденмиър, докато водеше Пърл през високото фоайе на къщата.
Всичко наоколо му изглеждаше изработено от светло дърво, на пода имаше персийски килим в синьо и златно,
а към втория етаж се издигаше широко стълбище, застлано в синьо. Един богато украсен часовник с кукувичка тихо
отмерваше хода на времето. В къщата ухаеше на лаврово дърво и може би на студения чай с прясна мента, който го
очакваше. Пърл беше изумен… по-точно казано, зашеметен; никога не беше стъпвал в подобна къща и сега вече
беше абсолютно убеден, че Лъденмиър е мошеник — просто нямаше как да е иначе, за да си позволи подобен
живот.
— Представям си, че и в Шривпорт е същото — подхвърли Джейн, като спря пред отворената двойна врата,
която водеше към друга стая отдясно.
— Аз ѝ казах, че си от Шривпорт, Джон — намеси се Лъденмиър може би твърде бързо. — Но не исках да я
отегчавам с деловите подробности.
— Съпругът ми смята, че нямам достатъчно способности, за да разбера неговите дела. Много ми се иска да
видя как би се справил той с делата на домакинството и децата, поне за няколко дни. Мейвис, ще вземеш ли шапката
на нашия гост?
От един коридор до стълбището беше изникнала чернокожа прислужница.
— Джон, искаш ли да си свалиш сакото и вратовръзката, за да ти е по-удобно? В този дом не държим на
официалностите.
Пърл подаде бомбето си на прислужницата.
— Ще остана със сакото и вратовръзката, благодаря.
По някаква причина се чувстваше по-комфортно в пълния си детективски костюм.
— Не става дума за официалности — добави той. — Просто предпочитам така.
— Чудесно, разбира се. Заповядай, в салона винаги е по-хладно.
Наистина беше така, защото на бледосиния таван бавно, но ефикасно се въртеше голям електрически
вентилатор с дървени перки. Стените бяха боядисани в бяло и покрити с етажерки, плътно населени с книги. Над
бялата камина имаше огромно огледало със златна рамка; Пърл си помисли, че огледалото по някакъв начин караше
както него самия, така и Лъденмиър, и жена му, и вероятно всички други, които поглеждаха в него, да изглеждат по-
млади и по-елегантни, отколкото бяха в действителност; дори собственото му отражение загатваше за благороден
материал, а не за истинските му корени, проядени от термити. Мебелировката в салона беше точно толкова
изискана, колкото по филмите, в които богатите канеха някого от простолюдието в имението си, за да подготвят
следващия обрат в сюжета; на пясъчния килим имаше стъклена масичка за кафе, а около нея бяха подредени два
фотьойла със светлокафява кожена тапицерия и един бял диван, който описваше почти пълен полукръг с формите
си. На Пърл веднага му се прииска да седне в едно от тези кожени кресла и когато го направи, си помисли как ще си
купи нещо подобно още първия ден в мексиканския си дом. Само като си представи как седи на подобно кресло и
гледа през прозореца си към сините води на залива, без никакви грижи за оцеляването си, и…
— Чай?
Джейн беше застанала до една масичка за сервиране, където напълни цяла висока чаша от сребърна кана, а
сетне пусна в нея ледени кубчета от сребърната кофичка за лед, като използва дълги щипци.
— Да ти сипя ли захарен сироп в него?
— Да, моля. Съвсем малко, ако обичаш.
 Когато Джейн му донесе чашата, той отбеляза:
— Имате много хубава къща.
— Благодаря ти. И на нас много ни харесва.
Тя подаде на мъжа си втората чаша студен чай, която беше донесла, а сетне се върна до масичката за сервиране,
за да приготви една и за себе си.
От мястото си Пърл виждаше през прозорците не синия мексикански залив, а зелената морава на семейство
Лъденмиър, дъбовете и чудовищната каменна стена, която защитаваше имота. Това проклето място несъмнено беше
истинска крепост. Задачата му тази вечер беше да го огледа подробно и да разбере къде може да се открият слабите
му места. Но нямаше да стане толкова лесно, колкото с отвличането на детето на семейство Линдбърг — там
похитителят просто се беше качил по една стълба до прозореца и беше извадил бебето от люлката му. Не, нямаше да
стане така. Тук имаше крепост, охранявана от майстор стрелец, бивш морски пехотинец със стъклено око, две
големи деца със силни гласове и тази проклета стена. Как беше възможно да се проникне тук и да се излезе с две
деца, които ритат и крещят през цялото време, докато ги държат?
Пърл си спомни нещо, което му беше казала Джинджър: Затова трябва да измислим как да ги отвлечем посред
бял ден и по такъв начин, че да не се развикат за татко си.
Спомни си, че ѝ беше отговорил: Пожелавам ти късмет.
Преди да потегли от Шривпорт, Джинджър го беше уловила за реверите и го беше целунала по устните, а сетне
се беше взряла в лицето му с очите си с цвят на шампанско и беше заговорила по онзи характерен за нея начин,
едновременно настоятелен и кокетен: Не се връщай с празни ръце.
— Хубав чай — отбеляза той, докато отпиваше от него, но мислите му бяха съсредоточени върху задачата. —
Да, в Шривпорт напоследък също е горещо. Но така е навсякъде в щата Луизиана, нали?
— Джон, може би познаваш баща ми — рече Джейн, докато се настаняваше до Лъденмиър на полукръглия бял
диван.
Пърл мислено си напомни да не позволява да бъде забелязан, докато зяпа краката ѝ.
— Игър Грандиър? — подсказа му тя. — Юристът?
Пърл усети как лицето му застина. Тя му се усмихваше в очакване на отговор. Трябваха му две секунди, за да
съобрази, че един полицейски инспектор сигурно трябваше поне да е чувал за нейния баща — може би прокурор
или адвокат от защитата — но проклет да е, ако знаеше какво да отговори.
Лъденмиър неволно му се притече на помощ, като я сгълча:
— Не всички хора на света или в Шривпорт познават великата фамилия Грандиър, скъпа.
Сетне се обърна към Пърл, за да обясни:
— Баща ѝ работи като юрисконсулт в компанията за дърводобив „Бийчъм“. Няма причина да си чувал за него.
— О. Не, това не е по моята част.
Пърл си помисли, че по челото му може да е избила пот дори под хладния повей на вентилатора. С
благодарност отпи нова глътка от студения си чай. Отпусни се — нареди си той. — На това място няма нищо, с
което да не можеш да се справиш.
— Джак ми каза, че си сгоден, Джон? — попита го Джейн. — Ще ни покажеш ли снимка на годеницата си?
Пърл хвърли един поглед на Лъденмиър, но главата на фамилията се взираше в празното пространство пред
себе си с безизразна физиономия. Сигурно още мислеше за Енрико Орси. Когато останат на четири очи, трябваше да
се постарае да обрисува застрашителна картина на рекетьора точно както му беше казала Джинджър. Щеше да
подчертае, че няма да си имат работа само с него, а по-вероятно с банда от четирима или повече престъпници,
както и да го осведоми, че според слуховете в Шривпорт Орси вече е пристигнал в Ню Орлиънс.
— Носиш ли нейна снимка? — настоя Джейн. — В портфейла си?
Лъденмиър отново дойде на себе си. Пърл разбра причината за това: защото не искаше Джейн случайно да
зърне полицейската му значка, ако я носи в портфейла си.
— Стига вече, Джейн! Подлагаш на истински разпит нашия гост за вечеря! Джон ще ни покаже снимката когато
иска! Не е ли време да сядаме на масата?
— В действителност — намеси се Пърл с мека усмивка — носех една нейна снимка, но Ема не я харесваше.
Според нея на снимката изглеждаше прекалено официално, като момиче от големия град — а по душа тя е здраво
стъпила на земята и точно това ми харесва у нея. Затова… вече не нося снимката ѝ в портфейла си точно както ме
помоли тя, защото знаеше, че хората ще искат да я видят, а не искаше да се…
Той замълча за миг, като се преструваше, че търси подходящата дума, макар че вече си беше наумил една.
— … представя по този начин — завърши той. — Затова обеща да ми даде нова още следващата седмица.
Джейн кимна в знак на одобрение.
— Много джентълменска постъпка от твоя страна — рече тя. — А в днешно време това качество се среща
рядко.
 Пърл чу отнякъде шепот.
Идваше от фоайето. Когато хвърли поглед натам, улови за миг едно дребно личице, което бързо се отдръпна зад
ръба на отворената врата.
— Деца, елате да поздравите мистър Пар — рече Джейн.
Зад вратата отново се разнесе шепот, но не последва никакво движение.
— Нилия! — намеси се Лъденмиър, като звучеше по-строго. — Елате тук с малкия Джак.
Сетне гласът му омекна, когато добави:
— Бъдете възпитани деца.
Момичето влезе първо, а брат ѝ я следваше на няколко крачки разстояние.
Ето ги, и двете. Пърл се усмихна на децата, като си представяше всяко от тях като сто хиляди долара на два
крака.
Десетгодишното момиче беше високо за възрастта си, с издължена и стройна фигура — вероятно наследена от
баща ѝ, някогашния баскетболен атлет — но с изключение на това, беше като миниатюрно копие на майка си.
Имаше същата кестенява коса до раменете, същото овално лице и същия изящен нос, но очите ѝ бяха светлосини,
като на татко ѝ. Почти същият цвят, като на тавана в тази стая, помисли си Пърл. Нилия Лъденмиър беше облечена в
розова рокля с копринена роза, пришита на десния ревер, а в изражението ѝ се четеше известно неудобство — Пърл
си помисли, че сигурно щеше да предпочете да носи гащеризон, отколкото тези момичешки одежди.
Осемгодишният Джак, който носеше името на баща си, приличаше досущ на него — с изключение на това, че
беше наследил кафявите очи на майка си. Пърл остана с впечатлението, че е разбойник — едно от онези момчета,
които тайно внасят гущери в къщата и ги пускат да тичат наоколо, за да се наслаждават на врявата. Беше готов да се
обзаложи, че майка му си имаше адски неприятности с него. Косата на малкия Джак беше червеникаворуса, с
няколко оттенъка по-светла от тази на баща му, и очевидно беше толкова гъста, че не се подчиняваше на нито един
гребен, защото стърчеше във всички посоки. Пърл си помисли, че все едно на главата му се сражаваха шест
червеноопашати катерици и един-два бобъра. Малкият Джак беше облечен в изгладени сиви панталони, лъснати
черни обувки и бяла риза с къс ръкав, закопчана догоре, и през цялото време дъвчеше долната си устна, докато
гледаше Пърл — все едно тайничко му се искаше да си пусне кръв и да я изплюе на пода.
— Това са нашата млада мис и нашето диваче — представи ги Джейн. — Поздравете нашия гост, деца.
Децата го поздравиха. Пърл отговори на поздрава им, като не позволяваше на усмивката да напусне лицето му.
Изпитваше истинска ненавист към тях.
Олицетворяваха всичко, което ненавиждаше в живота: несправедливостта, бруталното и безмилостното колело
на съдбата, което раздаваше добър късмет на миропомазаните и лош късмет на окаяните, измамната чистота и
престорената порядъчност на върхушката, когато за всички беше очевидно, че Лъденмиър е изкарал парите си от
същата кал, която беше обрекла Пърл на почти непреодолима бедност и понякога — на парализираща
безнадеждност. О, не, помисли си той, Лъденмиър не беше чист. Далеч не. И тези две деца, които стояха пред него и
се усмихваха под този електрически вентилатор в този салон в тази крепост на богатството, щяха да накарат баща си
да си плати за греховете. Щяха да накарат живота да си плати, помисли си той, защото беше крайно време колелото
на съдбата да донесе късмет и на един човек, захвърлен още като бебе, който никога не беше имал шанса да си
поеме дъх, незамърсен от вонята на отчаянието.
О, да — закле се той, докато гледаше техните усмивки и си мислеше, че не са искрени, а самодоволни усмивки,
защото тези привилегировани малки боклуци подушваха у него характерната миризма на гнили праскови, която се
разнасяше около некъпаната работническа класа — всички в тази проклета стая ще си платят.
— Нилия — рече спокойно Пърл, заключил всички тези мисли в главата си като лъвове в клетките им. — Това
име е необичайно, нали?
— Ще му разкажеш ли, миличка? — подкани я Джейн.
Момичето може и да беше снишавало гласа си до шепот, докато не беше в стаята, но не се срамуваше от
непознати. Тя го погледна право в очите и спокойно отговори:
— Преди да се родя, мама си е умирала за курабийки с ванилия. И освен това… е обичала да ги топи в лют
пипер.
— Затова е толкова лоша с мен — обади се малкият Джак. — От лютия…
Момчето млъкна, защото сестра му го плесна зад врата, и я стрелна с унищожителен поглед.
— Ей! — рече остро Лъденмиър. — Престанете веднага!
Той се усмихна на Пърл и сви рамене.
— Имаха прекалено дълга ваканция, така че им липсва ред и възпитание. Е, в понеделник отново тръгват на
училище, така че след четири дни нещата в този дом ще се променят.
И още как — помисли си Пърл и когато отново погледна децата, ги видя със зашити очи и зелени езици от
банкноти, висящи от устата им. Внезапно го осени идея; беше толкова зашеметяваща в простотата си, че едва не го
остави без дъх. Стори му се, че чу как се завъртя колелото на съдбата, но може би просто беше случаен шум от
вентилатора.
— В едно и също училище ли ходят? — попита той.
— Аха. „Харингтън“.
Пърл кимна. Когато погледна децата отново, този път лицата им бяха от разложена плът, покрита с пълзящи
мухи.
— Далеч ли е това училище?
Лъденмиър не отговори веднага.
— Горе-долу на три мили от тук.
Беше разбрал накъде биеше полицейският инспектор от Шривпорт. Отпи от студения си чай и сгълча малкия
Джак, когато светкавично се протегна да блъсне сестра си.
В салона влезе един чернокож иконом, за да обяви, че вечерята е сервирана. Пърл проследи с поглед двете деца,
докато тичаха и подскачаха към трапезарията с яростната енергия на детството.
Не се връщай с празни ръце — беше казала Джинджър.
И той си помисли: Няма.
Тринайсета глава
Казвам се Дуейн. А ти?
Къртис.
Кой си ти, моят ангел или моят демон?
Аз съм момче. Нищо повече.
Момче? Бяло момче или негро?
Чернокож съм.
Не думай. Значи си говоря с моя черен ангел. На колко си?
На единайсет.
Аз съм на шестстотин шейсет и шест. Тук вътре не ми дават да получавам писма. Получавам писма, но
те ги изгарят. Виждал съм ги. Подуших дим и така разбрах, че е истина. Слушай, трябва да се махна от тук.
Чуваш ли?
Да. Къде си?
В Ада. Горят писмата ми навън, в царевицата.
Аз съм в Ню Орлиънс. Ти в щата Луизиана ли си?
Много гаснеш, вече почти не те чувам.
Попитах дали си в щата Луизиана.
Тук съм, където ме доведоха. Стафорд дъвче тютюн, но аз не дъвча тютюн, от тази шибана гадост ми
прилошава. Слушай… Къртис… можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Трябва да се прибера у дома, а не ме
пускат.
Къде си?
Тук съм, тук. Но вече няма да им пия и проклетите хапчета. Майра си мислеше, че е мнооооого сладка,
да ѝ го начукам. Но всичко се оправя с един нож. Трябва да се махна от тук и да се прибера у дома, иначе
някой ще ми открадне кучето.
Девет години след този разговор наум Къртис лежеше в стаята си, нощната лампа до леглото му светеше, а
книгата му „Смъртта на крал Артур“ беше до него, където я беше оставил, когато го връхлетя споменът за онзи
Дуейн отпреди толкова много време. Слушаше дъжда, който почукваше по прозореца му. В далечината, над реката,
глухо отекна гръмотевица. От неделя следобед валеше, с прекъсвания, а вече беше вторник вечерта, почти десет и
трийсет, и гръмотевичните облаци все така прииждаха от запад. Поне жегата беше отминала, но бурята не беше
много по-лека.
Именно Дуейн беше отговорил на неговото здравей, отправено онази вечер от площад „Конго“ по молба на
Лейди. По време на спорадичните разговори помежду им на единайсетгодишния Къртис му се беше изяснило, че
Дуейн е затворен в приют за душевноболни някъде в щата Луизиана, макар и да не знаеше на колко мили разстояние
от него. Сетне Къртис постепенно разбра и това, че приютът беше по-скоро затвор за умопобъркани престъпници, а
Дуейн сигурно беше зад решетките, защото редовно говореше за Майра и за ножа, и как ножът е бил сложен в ръката
му от тъмното нещо, което е излязло от стената една вечер, току след вечеря.
Странно, мислеше си Къртис, как се беше случило тъй, че се беше научил да изостря и усилва слуха и гласа в
главата си, като се беше вслушвал в един убиец от лудницата. Общуването им беше продължило почти цяла година,
докато Къртис не беше останал с впечатлението, че Дуейн не само отказваше да си пие хапчетата, но беше започнал
да проявява и насилие срещу останалите болни. Явно Дуейн вече вярваше, че „тъмното нещо“ беше дошло в
болницата и се прехвърляше от човек на човек, като възнамеряваше да го убие. Скоро след това Дуейн замлъкна.
Къртис така и не разбра дали някой наистина беше убил Дуейн, или докторите му бяха направили нещо; никога не
разбра и името на лудницата, нито къде точно се намираше.
Но вече знаеше, че ги има. Други като него, които чуваха. Беше трудно да разбере колцина от тях се бяха
побъркали от тази способност, без да знаят какво точно представлява.
Той чу как майка му се закашля в спалнята си. Скоро щеше да го повика да ѝ донесе вода. Винаги правеше така.
Никой освен нея самата не знаеше доколко е болна в действителност. Тя отказваше всички предложения да отиде на
лекар. Когато не я болеше гърбът, я болеше стомахът или краката, или главата — толкова силно, че не можеше да
гледа. Докато слушаше тихата музика на дъжда, на Къртис му хрумна, че майка му явно нямаше корава глава като
Джо Мейхю, по прякор Железния. Доколкото знаеше, историята беше истина: от една товарна платформа на кея на
Хармъни стрийт беше паднало буре с катран, което беше ударило Джо Мейхю по главата, преди да му счупи рамото
на три места, а сетне и две ребра. В историята се казваше — и Къртис го беше научил от хора като Принс Пюрди,
след като Лейди беше събудила любопитството му за неговия баща, защото Орхидея не искаше да каже и дума за
това — че докторът от болницата е рекъл, че на челото на Джо за известно време ще остане синина, но черепът му е
непокътнат, и същият този доктор се беше изразил с думите „Явно има желязна глава“, откъдето беше дошъл и
прякорът му. Къртис си спомняше за баща си като за едра фигура, подобна на мечка, която прекосяваше къщата им и
го вдигаше с могъщите си ръце, а сетне го въртеше във въздуха, докато не му излязат звездички пред очите, и накрая
го оставяше обратно на пода, нежно като целувка.
Спомняше си една неделя следобед през лятото, два месеца преди инцидента, когато татко му и майка му — по
това време щастливи — го заведоха да слуша как свирят на площад „Конго“. Тримата се разхождаха през пазара,
където хората продаваха сламени шапки, бастуни, тръстикови столове и други подобни, когато Къртис изведнъж
вдигна очи и зърна ято птици, които излетяха от короната на един от старите дъбове. Татко му внезапно сложи
огромната си ръка на рамото на Къртис и го попита с дълбокия си, гръмовен глас:
— Какъв цвят е твоята птичка?
— Сър?
— Твоята птичка. Онуй малко нещо, дето хвърчи в теб, а хората му викат душа. Какъв цвят е според теб?
— Джо!
Орхидея — толкова по-млада по онова време, толкова по-жизнена — се беше намръщила на мъжа си.
— Престани с тези глупости!
— Не са били глупости нито за татко ми, нито за неговия татко, нито за всички други татковци преди тях —
отвърна Джо. — Не, мамо! Душата на всеки човек е като птичка, която иска да литне на свобода. Целият живот е в
туй да освободиш крилете ѝ от всички земни тегла и всичко, дето те държи за това.
Той тропна с големия си ботуш по земята, като вдигна облак прах.
— Това са вуду приказки.
— Не са. Един християнски проповедник ми рече съвсем същото още когато бях по-млад и от Къртис. Рече, че
душите на всички ни се раждат като малки птички в гнездото, без собствени шарки и цветове, и на нас се пада да им
направим шарките и цветовете, така че като си отидем…
— Не е редно да говориш така пред момчето ни.
— Какво? За това, че ще си отидем? Дявол да го вземе, жено, ако след толкова ходене на черква още не е
разбрал истината за живота, някой не си е свършил работата както трябва.
— Кафява като мен — рече Къртис, който беше разсъждавал по този въпрос, откакто му беше зададен, и
отговорът му се струваше съвсем логичен.
— Не е задължително да е с цвета на кожата ти — отвърна му Джо. — Знаеш ли какъв цвят си мисля, че е
моята? Яркочервена, с оранжеви криле. Откакто съм се родил, хубаво съм я нашарил. Е… може и да има по-тъмни
петна по коремчето, но иначе… точно тъй — яркочервена, с оранжеви криле.
— Ъп-сурт — рече Орхидея.
— Чакай сега да ти кажа за птичката на майка ти — продължи Джо и намигна на своя син. — Сигурно е сива
като облак, а крилете ѝ са тъмносини, почти черни, само дето има голяма жълта човка, която се отваря и сетне се
затваря — щрак! — като мечи капан.
— Глупости говориш! Изобщо не съм такава! — рече Орхидея и го удари по голямото дясно рамо, но се
усмихна.
— Къртис! — рече Джо шепнешком, но гласът му прогърмя като минаващ товарен влак. — Искаш ли двамата с
теб да сложим малко яркочервено или оранжево, или някакъв друг цвят по крилете на майка ти, така че да се виждат
отдалече?
— Да, сър — отвърна Къртис и когато вдигна ръка, ръката на татко му я очакваше.
Дъждът все така почукваше по прозореца на Къртис. Отекна гръмотевица, все така отдалеч. Къртис се зачуди
какво правеха рицарите на Кръглата маса, когато ги завали дъжд в блестящите им брони; нима не откачаха от
почукването на дъждовните капки по ламаринените покриви, които носеха навсякъде със себе си?
След инцидента на тялото на татко му трябваше дълго време, за да се оправи, но Джо Мейхю се превърна в
мълчалив човек, за когото смехът беше непознат. Къртис си мислеше, че може би черепът му не е бил счупен, но
крилете на птичката му са били прекършени. Той все пак се върна на работа след известно време, но никога повече
не беше същият. По-сетне Къртис чу, че Железния Джо вече не е можел да върши и половината работа, която е
вършил преди, и началникът го е преместил от доковете в склада, където да подрежда по-леките кашони и чували.
Джо Мейхю се отдалечи от жена си и сина си, както и от някогашното си аз. Когато порасна, Къртис започна да си
мисли, че татко му го е било срам за това, че е отслабнал — лишен от жизнените си сили от съдбата и едно паднало
буре с катран.
Железния Джо започна да излиза на дълги разходки. И една вечер не се прибра у дома.
Къртис отново чу как майка му се разкашля. Скоро щеше да го повика, за да ѝ занесе чаша вода.
Буден ли си, Къртис?
Трябваха му няколко секунди, за да откъсне мислите си от себе си и да ги насочи към мястото, откъдето
можеше да отговори. Радиото в главата му, както си го представяше, улавяше сигнала и на свой ред изпращаше
неговия собствен сигнал.
Буден съм — рече той.
Какво правиш?
Лежа си, чета и слушам дъжда.
И тук вали — рече тя. — Какво четеш?
Една книга за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Знаеш ли ги?
Чувала съм за тях. Те са живели много отдавна, нали?
Да — отвърна той. — Много, много отдавна.
Тя замълча за известно време, а сетне го попита: По-добре ли е мистър Крейбъл?
В петък вечерта Къртис ѝ беше разказал за това, че е загинала дъщерята на мистър Крейбъл, просто защото
отчаянието на Стария се беше загнездило в собствената му душа и искаше да го премести от там.
Малко по-добре — отвърна той. — Върна се на работа, но вдругиден ще отиде в Чикаго. Дадоха му
двупосочен билет.
Радвам се да го чуя.
Да. Интересно, но… мистър Крейбъл почти цял живот е работил на гарата, а едва за трети път ще пътува
с влак.
А ти? Имам предвид — пътувал ли си с влак?
Не — отвърна Къртис. — Не съм.
Ние сме пътували няколко пъти. Със семейството ми. Миналата година ходихме до Ню Йорк.
О. Значи сигурно съм ви носил чантите.
Отново настъпи тишина, но Къртис продължаваше да усеща нейното присъствие, подобно на слабо
електрическо жужене в главата му.
Ще ме познаеш ли, ако ме видиш? — попита го тя.
А ти ще ме познаеш ли?
Не зная. Сигурно не.
И при мен е така. Значи си минала право през „Юниън Стейшън“ със семейството си, а аз дори не съм
разбрал.
Луда работа — рече тя. — Да си говорим така и да се познаваме, но да не се познаваме наистина.
Със сигурност е някаква тайна — съгласи се той. — Но си е нашата тайна, нали?
Да, така е.
Къртис отново чу гръмотевицата, този път по-близо. Дали си беше тръгнала? Не, все още усещаше
присъствието ѝ.
Имам и още една тайна — каза тя. — За татко ми.
Какво за него?
Той…
Тя не продължи дълго време, все едно се чудеше дали да му довери това, но Къртис беше сигурен, че ще го
стори, защото в тази дъждовна нощ тя имаше нужда от някого, който да я чуе.
Той се тревожи за нещо — рече тя. — Нещо лошо. Не за пръв път го виждам да се тревожи… той често се
тревожи по делови работи… но този път е друго. Казах на мама и тя ми отговори, че и тя го вижда, но било
заради… ами други делови работи. Но според мен е различно, Къртис. А… има и още нещо.
Какво има?
Миналия четвъртък един приятел на татко от работата дойде на вечеря у нас. Казва се мистър Пар. И…
когато мистър Хартли ни взе от училище днес… минахме с колата покрай парка… и там до бордюра беше
спряна една друга кола… и когато погледнах, видях мистър Пар зад волана. А сетне мистър Пар караше след
нас по целия път до дома. Когато казах на мистър Хартли за това, той ми каза, че греша. Бъркам, така ми
каза. После казах и на татко и той също ми каза, че греша. Но аз знам какво видях — видях как мистър Пар
караше след нас по целия път от училище до дома.
Това наистина е странно — рече Къртис. — Защо да го прави?
Не знам… но… когато казах на татко, той ми рече, че си въобразявам разни неща, а след това малко се
ядоса и рече, че се чуди как така не съм видяла и Къртис да кара след нас до дома. Каза ми, че не бива да
говоря така пред мама, защото тя бездруго вече се притеснява за… нали знаеш… за това нещо.
И братчето ти ли видя мистър Пар?
Не, и аз не съм му казвала нищо за това.
 — Къртис?
Гласът беше на майка му — слаб, но посвоему настоятелен.
Съжалявам, че татко ти толкова се тревожи — рече Къртис. — Но всичко минава. Ще го преодолее.
Просто ми се иска да разбера защо мистър Пар ни проследи до дома. Според мен и мистър Хартли, и
татко знаят, но не искат да ми кажат.
— Къртис! Донеси ми вода!
Трябва да тръгвам. Мама ме вика. Мислиш ли, че ще успееш да заспиш?
Ще се опитам… но в главата ми нещо съвсем не е наред.
— Къртис! — чу се отново, този път с нотка гняв.
Мама се ядосва — рече Къртис. — Наистина трябва да тръгвам. Не се тревожи толкова, че да не успееш
да заспиш, нали утре си на училище. Хайде, лека нощ.
Ако не успея да заспя, може ли да си поговорим по-късно?
Естествено — отвърна той. — Лека нощ.
— Къртис, да не си оглушал?
Лека нощ — отвърна тя, а сетне добави: — Благодаря ти — и изчезна.
— Идвам! — провикна се Къртис към стената, която го разделяше от майка му, стана от леглото и излезе в
коридора.
Зад затворената врата на стаята на Орхидея се разнесе нейният глас:
— Тази вечер ми донеси хубавата чаша!
Сетне тя се закашля още няколко пъти, за да го накара да забърза крачка.
— Добре, мамо — отвърна Къртис.
Влезе в малката кухня, светна лампата на тавана и се протегна да вземе хубавата чаша от високия рафт, където
беше оставена на една подложка, изрязана от тъмносиньо кадифе. Чашата беше тежка в ръката му, а в основата беше
нашарена като диамант. Когато завъртя крана, за да я напълни с вода, от тръбите се разнесе кратък, но пронизителен
писък. Къртис занесе чашата с вода на майка си, която седеше в леглото, подпряна на своето гнездо от възглавници,
а нощната лампа с абажура на цветя хвърляше прашна светлина, поръбена със сенки.
— Много се забави — рече Орхидея и подсмръкна. — Не ме ли чу?
Той подаде хубавата чаша на майка си, а сетне реши да отвърне:
— Говорех с някого.
— Не съм те чула на телефона.
— Не говорех по телефона.
Ръката ѝ застина, докато поднасяше хубавата чаша към устните ѝ. Сетне тя отпи глътка вода и тежко отпусна
главата си обратно, все едно нейният смъртоносен враг, животът, ѝ беше нанесъл поредния си удар.
— Господи боже, смили се — рече тя. — Смили се над мен.
— Нали не си мислеше, че това е престанало?
— Не исках да знам. И сега не искам да знам.
Къртис си помисли да ѝ каже, че момичето е на десет години, баща ѝ е бизнесмен и имат шофьор на име
Хартли, който кара нея и братчето ѝ на училище, така че сигурно са богати и живеят в голяма къща, но не го направи
— защото нямаше да е хубаво, а майка му не искаше да знае.
— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита я той.
— Остани малко при мен — отвърна тя. — Ще го направиш ли?
Къртис кимна. Седна до леглото ѝ, на стария стол, нашарен с многобройни петна в различни нюанси на сивото,
който увисна под тежестта му, колкото и да беше малка.
— Още вали — рече тя.
— Да, мамо.
— Когато вали, ми става малко тъжно. Дъждът ми звучи самотно.
Къртис запази мълчание, защото знаеше какво ще последва. Искаше да я чуе — да ѝ позволи да излее навън
всичко, което държеше в себе си — ала майка му никога не беше разбирала това.
Тя отпи още една глътка и завъртя хубавата чаша между крехките си пръсти.
— Татко ти — рече тихо тя — ми предложи да се оженим под дъжда. Знаеше ли това?
Майка му го изчака да поклати глава в знак, че не знае.
— Точно така направи. Бяхме на танци и когато излязохме на улицата, започна да вали, а аз се свих до него,
защото той беше… беше като някаква планина, до която можех да се скрия. О, и освен това беше добър танцьор,
колкото и да беше едър. Но си спомням… как заваля… а аз се свих до него и той сведе очи към лицето ми, и ме
целуна. И точно в този миг… още тогава… още преди да ми предложи, аз разбрах, че съм негова. Разбрах, че не мога
да бъда на никой друг. И той ми рече следното: „Орхидея, ще ме вземеш ли за съпруг?“. Една жена никога не забравя
тези думи. Някой ден и ти ще имаш възможност да ги кажеш на някое момиче. И тогава… тогава си мисля, че
отново ще можем да бъдем щастливи.
— Добре, мамо — отвърна Къртис.
— Трудно е — рече Орхидея — да гледаш как някой се отдалечава от теб. Струва ми се, че… това е като малка
смърт. Опитваш се да разбереш… какво можеш да направиш, за да поправиш всичко? Смееш се, когато ти се плаче, а
когато погледнеш към мъжа, когото обичаш… виждаш само един призрак на неговото място в другия край на стаята.
О… чу ли тази гръмотевица? Стори ми се, че прогърмя точно над нашата къща.
— Иска ми се да можех да направя нещо, за да се почувстваш по-добре, мамо — рече Къртис. — Ако ми
позволиш да те заведа на…
— Никакви доктори — прекъсна го тя. — Тц. Струват прекалено много пари. Виж колко пари похарчих само, за
да водя теб по доктори, и каква полза имаше?
Искаше му се да рече: Не съм виновен, че съм такъв, но… какво щяха да кажат благородните рицари на
Кръглата маса, ако бяха на неговото място? Те нямаше да направят така, че едно беззащитно създание като неговата
майка да изпитва още повече болка, затова той отговори:
— Мога да си позволя да платя за доктор за теб, мамо.
— Едва-едва — отвърна тя. — Господи боже, и без това едва преживяваме, а ти искаш да пръснеш още пари за
някакъв доктор, от когото няма никаква полза?
Къртис нямаше какво да отговори на това, защото тя не искаше да го чуе.
— Толкова съм уморена — рече тя.
— Ще те оставям да спиш тогава.
— Още не. Още малко — рече Орхидея и сетне изпи водата, останала в хубавата чаша. — Кажи ми нещо… как
го правиш… това нещо с чуването? Имам предвид… как така говориш с ума си?
Къртис се канеше да стане от мястото си, но се отпусна обратно на поскърцващия стол, защото майка му
никога досега не го беше питала за това. Той помисли няколко секунди, преди да формулира отговора си:
— На работа има един друг носач… викаме му Веселяка… и той може да си сгъва езика като килим, на който
човек се е подхлъзнал. На три-четири гънки. Никой друг не го може. Аз дори не мога да си представя как го прави,
но на него му идва отвътре. А когато бях в пети клас… имаше едно момче на име Ноа Уолкот. Един ден на
площадката го видях как хвана оса с ръка. Видяха го и сума други деца, той искаше да ни се покаже. И значи, стисна
онази оса в юмрука си и я разтърси, все едно беше зарче за игра… а сетне я сложи в устата си. Но осата не го ужили.
Той си отвори устата и осата излетя навън. Спомням си как ни каза, че… осите, стършелите и всичко друго, дето
жили, се боят от него, никога не са го ужилвали и никога няма да го ужилят.
— А освен това — продължи Къртис — се сещам и за онзи тип на име Бюли — дето му викахме Дюли — който
работеше на гарата за известно време. Нали си спомняш, че ти разказвах за него?
— Не, не си спомням.
Къртис не остана изненадан да го чуе, защото майка му никога не го слушаше.
— Ами… когато му беше ден, Бюли в девет от десет случая можеше да ти каже с какво ще бъде облечен
следващият човек, който ще дойде на гарата от улицата или от пероните — да не говорим за това дали ще бъде мъж,
жена или дете. Казваше например: „Следващият мъж, дето ще влезе, има жълта папийонка и носи синя риза и
обувки в два цвята“, и ето го, човекът влизаше. Или пък казваше: „Идва семейство, мъжът е със сиво палто, жената е
с шапка на цветя, а малкото им момченце е с бели чорапи до коленете“. И те идваха, точно такива. Но пък когато не
му беше ден, Бюли сякаш дори не можеше да си върже връзките на обувките и да кара количката си по права линия.
Накрая се наложи началникът да го уволни, защото Бюли започна да изпада в транс, да стои на едно място и да се
взира в нищото. Не си ли спомняш, че ти разправях за това?
— Не си ми разправял — отвърна Орхидея.
— Е, може и да греша — рече той, макар и да беше сигурен, че не греши. — Искам да кажа, че… в живота има
толкова много тайни, че само Добрият Отец ги знае. Ние не можем да погледнем от другата страна на воала. Така че
не знам как го правя. Мога само да кажа, че се получи от само себе си.
— А другият човек, с когото си говориш… опитва ли се да го улови, или се опитва да го отхвърли?
— Тя го улавя. И ако си мислиш, че съм си намерил момиче, мога да ти кажа, че тя е на десет годинки и е бяла.
От богато семейство с шофьор.
— Боже мили — промърмори Орхидея, но вече не го слушаше.
Вместо това се взираше в хубавата чаша с искрящите шарки по дъното, подобни на диаманти.
— Кристал от Уотърфорд — рече тя. — Подарък за баба ми от един цветнокож джентълмен от Англия преди
много време. Моята майка ми я даде като подарък за сватбата. Затова си кръстен така… Къртис Уотърфорд. Мисля
си, че има много малко като нея. Повечето от другите чаши от сервиза, от който е тази, вече са счупени и изгубени…
ако не са в някой музей. Кръстих те на този кристал, защото винаги ми е изглеждал нещо красиво и рядко. Нали
разбираш?
— Разбирам — отвърна Къртис.
— Е… ако белите разберат, че можеш да говориш наум с други хора… ще свършиш в някой музей — рече му
Орхидея. — Ще сложат главата ти в някоя витрина, след като са ти извадили мозъка и са го нарязали на парчета, за
да го изучават. Така правят белите хора. Правят всяко нещо на парчета, за да го изучават, и то си остава така.
— Ще гледам да стоя настрана от музеи — отвърна Къртис с насмешлива усмивка.
— Ако разберат за това, ще те вземат от мен. И тогава ще те загубя точно както загубих татко ти.
Орхидея си беше изпила водата; тя подаде хубавата чаша на Къртис, а той стана от мястото си, за да я вземе.
— Измий я — рече му тя. — Хубаво я изсуши и я върни на място.
— Добре, мамо.
— Но слушай сега… мисля си, че трябва да отидем във фермата. Да поживеем малко при баба и дядо. Може би
да се преместим там за постоянно. Господ ми е свидетел, че никак не ми се иска да оставям тази къща, но може би
е дошло времето за това.
— Според мен това е добра идея, за теб — отвърна Къртис. — Но аз не мога да замина, мамо. Обичам си
работата и не мога да я оставя просто така.
— Не можеш да оставиш това, че по цял ден мъкнеш чанти?
— Аз помагам на хората — рече той. — Помагам им да стигнат от тук до там и обратно. Това ми е работата.
— Казваш го така, все едно е нещо хубаво.
— За мен е — отвърна той.
Орхидея изпусна една дълга въздишка.
— Твърдоглав — рече тя. — Точно като татко си.
— Вярвам, че това е комплимент, и ще го приема така.
— Хайде, тръгвай тогава. Няма друго.
Той се забави малко, за да оправи завивките на леглото ѝ, така че да се настани по-удобно за сън. Сетне тя
внезапно го хвана за ръката и я притисна в бузата си.
— Не бях достатъчно добра с теб, синко — рече тя, а гласът я предаде за миг. — Съжалявам.
Къртис сложи ръка върху нейната.
— Няма нищо, мамо — рече нежно той. — Не се тревожи за нищо.
Тя го подържа още малко, а той се остави.
Когато го пусна, той я попита:
— Искаш ли да ти угася лампата?
— Не — отвърна тя с глас, който сякаш прозвуча някъде отдалеч, докато тя се взираше в дъжда по прозореца. —
Не, ще оставя малко да ми свети.
— Добре тогава. Лека нощ.
— Лека нощ и на теб.
Тя го изчака, докато почти не излезе от стаята, преди да рече:
— Обичам те, синко. И татко ти много, много щеше да се гордее с теб.
На Къртис му трябваха няколко секунди, за да се овладее достатъчно, така че да отговори — тези думи бяха
силно твърдение, когато излизаха от нейната уста.
— Благодаря ти, мамо — рече той. — И аз те обичам. И ти благодаря, че ме чу тази вечер.
— Аз имам само две уши. Главата ми не работи като твоята.
Той меко затвори вратата, изплакна хубавата чаша в кухнята и я подсуши. Сетне я върна на място на високия
рафт, на подложката от тъмносиньо кадифе. Накрая се върна в стаята си и прочете още малко за рицарите от едно
време, докато се ослушваше да чуе дали приятелката му няма да се появи отново, ако има нужда от него. Тя не го
направи — значи поне тази нощ не се нуждаеше повече от помощта му — и най-сетне той затвори книгата си, след
като беше прочел за смъртта на Херманс, крал и владетел на Червения град, и откри спокоен спътник в съня.
Четиринайсета глава
Успехът зависеше от две неща: точния момент и убедителното изпълнение.
Пърл седеше зад волана на черния форд, а по предното стъкло пръскаше дъжд от оловносивото небе. Беше
паркирал до бордюра пред малкия парк на една пресечка южно от училището „Харингтън“ — точно на същото
място, където беше и в понеделник, и във вторник следобед. Двигателят на форда работеше, а чистачките минаваха
напред-назад по стъклото. Пърл погледна часовника си. Беше три часът и дванайсет минути. Хартли всеки момент
трябваше да мине от там.
— Притесняваш ли се? — обади се Джинджър от мястото си, свита наполовина между седалката до него и пода
на колата.
— Нищо ми няма — отвърна той.
Въпреки тези думи му се прииска да имаше време да изпуши една цигара; в интерес на истината, в стомаха му
пърхаха няколко пеперуди, които му се искаше да задуши.
— Радвам се за теб — обади се Дони от задната седалка, където също се беше скрил в неудобна поза. — Аз
всеки момент ще пукна от болки в гърба.
Пърл се обърна към Джинджър:
— Не забравяй за пистолета в…
— Жабката. Няма да забравя — отвърна тя с напрегната усмивка, но очите ѝ останаха сурово присвити. —
Просто гледай да си свършиш работата, инспекторе. Всичко друго ще мине по мед и масло.
Пърл непрекъснато местеше поглед от лявото странично огледало към огледалото за обратно виждане…
настрани и обратно… настрани и обратно. Лъскавите скъпи автомобили на заможните семейства, които бяха
изпратили децата си в училището „Харингтън“, минаваха покрай черния форд като на високомерен парад, но все
още не се виждаше и следа от дългия, червеникавокафяв олдсмобил седан на Хартли, модел 1933 година. Пърл
стискаше волана с две ръце, готов да изкара форда от мястото му в мига, в който Хартли мине покрай него.
Настрани… обратно… настрани… обратно.
Точният момент и убедителното изпълнение. И двете бяха негова отговорност. Вероятно им оставаха по-малко
от десет минути до момента, когато играта щеше да е свършила, ако е била изиграна както трябва. Надяваше се
колата да не го предаде; беше навъртял много мили с нея, докато караше до Шривпорт посред нощ в петък, за да
вземе Джинджър и Дони, а след това веднага потегли обратно към Ню Орлиънс заедно с тях; какво остава за по-
сетнешните му обиколки в града и до град Кенър в мочурищата покрай езерото Пончартрейн. Времето сякаш
пълзеше. Той отново погледна часовника си и видя, че са изминали само няколко минути от последния път, когато
беше видял стрелките… а сетне изведнъж забеляза масивната решетка на радиатора на големия олдсмобил, която се
показа в страничното огледало от лявата му страна. Хартли светна фаровете на колата си. Червеникавокафявият
автомобил го подмина с крайцерска скорост. Дали Нилия Лъденмиър отново погледна назад през прозореца към
форда, докато минаваха покрай него? Да, точно така. Отново ли го видя? Да, отново.
Хвана ме, помисли си Пърл. Предполагаше, че го е забелязала и вчера или тази сутрин, но вече нямаше
значение. Беше време за действие.
— Тръгваме — каза той.
Изчака Хартли да се отдалечи на около четири дължини разстояние, сетне потегли от бордюра и го последва,
като се държеше на дистанция. През почивните дни беше убедил Лъденмиър, че е отлична идея полицейският
инспектор от Шривпорт да кара след Хартли като подкрепление, докато шофьорът вози децата до училище и ги
взима от там. Възникна проблемът с това как да им попречат да разберат, че ги „държат под наблюдение“ — за
всеки случай, ако хората на Орси решат да опитат нещо, както обясни Пърл на Лъденмиър — така че да не опъват
нервите на съпругата му; по тази причина Пърл паркираше на няколко пресечки от къщата в „Гардън Дистрикт“
сутрин и отново на няколко пресечки от училището „Харингтън“ следобед, но въпреки това момичето го беше
забелязало. Това не представляваше затруднение; вече нямаше нужда да се прикриват. Но при все това… оставаше
предизвикателството да убеди старото ченге със стъкленото око, защото ако той се докопаше до револвера в
жабката, отвличането щеше да бъде провалено — и някой щеше да си тръгне от там с няколко дупки.
— Мамка му! — изръмжа Дони. — Кракът ми се схвана!
— Стегни се — рече му Джинджър с глас, в който нямаше нищо друго освен чист лед. — Когато спрем, трябва
да си готов за действие.
— Завива надясно — съобщи Пърл.
Чистачките се мятаха напред-назад по предното стъкло, нашарено от дъжда. Той натисна газта.
— Само да не ме хване някой светофар.
Беше си го казал на глас, без да иска, и Джинджър напрегнато му отговори:
— Ако го изпуснеш от поглед, ще те изям за вечеря.
 — Няма да го изпусна. Ако види, че се отдалечава прекалено много, той сам ще намали скоростта. И в
понеделник, и вчера направи така. Вчера смени маршрута, но и в двата дни минахме през… дявол да го вземе!
На улицата пред колата му беше изскочило едно кафяво куче, като се беше разминало на косъм с предната
броня.
— Какво става, по дяволите? — изквича Дони.
— Не се показвай — отвърна му Джинджър. — В сравнение с мен тук, все едно си в легло от памук.
— Няма нищо. Едно куче изскочи на улицата. Добре… видях го пред мен. Току-що светнаха стоповете му. Както
ви разправях… и в двата дни мина покрай тези складове, така че си мисля, че и днес ще мине от там.
— По-добре да се окажеш прав, гений такъв.
Тези думи го накараха да се ядоса.
— По-добре да се окажеш пъргава, сладурче. Ако хванем зеленото на този светофар, след няколко минути ще
стигнем до складовете.
Дланите му се бяха изпотили на волана, а сърцето му удряше като чук, но Пърл откри, че не изпитваше страх.
Беше по-скоро развълнуван. Или дори „въодушевен“, помисли си той. Поне засега най-трудното предизвикателство в
тази операция се беше оказала задачата да убеди Лъденмиър по телефона, че въпреки слуховете за пристигането на
Орси в Ню Орлиънс все още не бива да се обръща към местната полиция. Имам един приятел в управлението — от
няколко години е полицейски инспектор — обясни му Пърл. — Ще му кажа какво става и той ще разпита където
трябва, без да вдига излишен шум. Довери ми се.
Трябваше да направят удара днес — доверието на Джак Лъденмиър не беше безкрайно и Пърл вече усещаше, че
е на привършване.
След като минаха покрай един квартал с малки къщи и няколко празни парцела, навлязоха сред ниските,
ръбести постройки на складовете. Разминаха се с няколко камиона, но с изключение на тях, единствените превозни
средства в тази част от улицата бяха техните два автомобила.
— Това е мястото — рече Пърл, натисна газта и започна да мига с фаровете на колата.
Почти незабавно видя как проблеснаха стоповете на Хартли, когато натисна спирачката. Големият седан
намали скоростта.
— Готови ли сте? — каза Пърл.
Отговор не последва; нямаше и нужда. Трябваше да бъдат готови, защото моментът беше дошъл.
Пърл подмина Хартли отляво, намали скоростта и отби леко надясно, така че шофьорът да се види принуден да
спре до бордюра. Когато Хартли спря до него, Пърл вече протягаше ръка над Джинджър, за да отвори прозореца от
нейната страна.
Шофьорът отвори своя прозорец.
— Какво има? — попита строго той.
— Слушай — отвърна спокойно Пърл. — Нилия вече ме видя, така че няма смисъл от тази игра. Но забелязах,
че задната ти лява гума е спаднала. Струва ми се, че виждам пирон в нея.
— Не усещам нищо подобно, докато карам.
— Може би трябва да спреш на някоя бензиностанция, за да я проверят. Ела да видиш, за да ми кажеш как ти се
струва.
Пърл бързо излезе от колата и закрачи към задния ляв край на олдсмобила под лекия дъжд.
Хартли не помръдна от мястото си.
— Мамка му — прошепна Джинджър от неудобното си скривалище.
Тя се ослушваше да чуе как се отваря вратата на шофьора, но това не се случваше.
— Виждам пирона — рече Пърл, като си мислеше как трябва да накара този кучи син да излезе от колата
веднага.
— Мога да сменя гумата в къщата — отговори Хартли.
— Както решиш, Клей — отговори Пърл, като за пръв път го нарече с малкото му име. — Сигурно ще изкара до
там.
Той хвърли още един поглед на предполагаемо пострадалата гума и мислено изруга, докато се обръщаше да се
върне във форда. След около петнайсет секунди щеше да се наложи да преминат към резервния план, а с онзи
револвер в жабката на Хартли и ключалките на вратите на олдсмобила резервният им план не струваше пукната
пара.
— Проблеми с колата ли имате, момчета? — разнесе се мъжки глас.
Пърл толкова се стресна, че животът му сигурно се съкрати с пет години. Обърна се и видя мъж с работен
гащеризон, застанал на около двайсет и пет ярда от там под металния навес, който стърчеше над товарната рампа на
един склад. Мъжът беше излязъл да изпуши една цигара на сушина.
— Малък проблем с гумата, но продължаваме! — подвикна в отговор Пърл.
 Вратата на Хартли внезапно се отвори, като съкрати живота на Пърл с още една година. Хартли не беше загасил
двигателя на колата.
— Добре, чакай да хвърля едно око — рече той с примирение.
Пърл направи крачка назад. Погледна към задния прозорец на олдсмобила и видя лицата на Нилия и малкия
Джак, притиснати едно до друго, докато наблюдаваха това неочаквано драматично развитие. Очите на момичето не
се откъсваха от него със същия настоятелен поглед, с който го беше гледало онова малко момиче от щата Тексас —
Джоди със сбърканото име в „Златното издание на Светото писание“, Джоди с изгорените кученца.
Когато Хартли заобиколи колата, за да погледне гумата, Пърл бръкна под сакото си и улови ръкохватката на
револвера трийсет и осми калибър в кобура под мишницата си. В същия миг Джинджър отвори своята врата и
плавно се прехвърли зад волана на олдсмобила. Дони понечи да излезе веднага след нея.
Пърл дръпна револвера.
Ударникът се закачи в нещо.
Дони политна навън от задната седалка на форда и тежко се блъсна отстрани в олдсмобила.
— Кракът ми се схвана, по дяволите! — изрева той.
Пърл видя как тялото на Хартли се напрегна като на ловджийска хрътка по следата на дивеча. Джинджър вече
беше отворила жабката в колата, беше проверила дали револверът „Смит & Уесън“ четиресет и пети калибър е
зареден с шестте патрона в барабана и протягаше оръжието на шофьора към Дони, но той сякаш продължаваше да
се бори със земното притегляне. Хартли рязко се извърна, за да прикове и здравото, и стъкленото си око в Пърл;
лицето му беше посивяло и посивя още повече, когато видя как Пърл едва не изтръгна своя револвер от кобура, за да
притисне дулото му в стомаха на мъжа срещу себе си.
— Влизай… — започна Пърл, но гласът му го предаде, така че му се наложи да започне отначало. — Влизай на
задната седалка при децата.
— По-бързо! — тросна се Джинджър.
Дони сграбчи пистолета, протегнат към него, и с накуцване заобиколи олдсмобила, за да се качи от страната на
пътника, като държеше пистолета ниско до тялото си.
Пърл видя как Хартли понечи да се обърне към работника от склада, който продължаваше да си пуши цигарата
в неведение за случващото се. По козирката на шофьорското му кепе почукваха дъждовни капки. Устата на мъжа
потрепери, готова да се отвори. Пърл притисна револвера си още по-силно в стомаха на Хартли и се завъртя, така че
да закрива склада с гърба си.
— Ще умреш за нищо — рече той, съвсем близо до лицето на Хартли. — Ще отвлечем децата, независимо дали
си с тях, или не.
В отговор Хартли само го изгледа втренчено. Устата му отново потрепери и се изкриви, но когато заговори,
гласът му беше равен и тих:
— Ще те пратя в Ада заради това.
— Ти си пръв — отвърна Пърл и кимна към олдсмобила.
Отново зърна Нилия, която го гледаше през стъклото с широко отворени очи. Прииска му се да види как от тези
очи бликва кръв, но изражението ѝ остана спокойно, макар и озадачено — сигурно още не разбираше какво точно
става.
Хартли се извърна от Пърл. Качи се на задната седалка, докато Пърл притискаше револвера си в гърба му. А
когато влезе в колата, се озова срещу собствения си пистолет, насочен в лицето му от ръката на Дони Бейнс, който се
беше настанил на мястото до шофьора, за да държи всички в колата на мушка. Пърл затвори вратата след Хартли и
закрачи обратно към форда. Седна зад волана и потегли, а Джинджър го последва с олдсмобила.
— Хванахме ги! — изграчи Дони. — Хванахме ги, мътните ги взели!
— Отиваме да се разходим с колата, приятели — рече Джинджър. — Настанете се удобно.
Нилия и братчето ѝ бяха в училищните си униформи: тъмносини сака и бели блузки, тъмносиня пола за нея и
тъмносини панталонки за него, изгладени с ръб. На джоба на гърдите на саката им беше зашит орнаментираният
златен герб с бяла буква „Х“ на училището „Харингтън“. Нилия изглеждаше объркана, макар и все още да не беше
изпаднала в паника, а малкият Джак се взираше с отворена уста в пистолета, който държеше младият мъж отпред,
сякаш беше омагьосан от отровна змия, която поклаща главата си срещу него.
— Какво става, мистър Хартли? — попита Нилия. — Кои са тези хора? Защо беше там мистър Пар?
— Всичко ще бъде наред — отвърна Хартли.
Той отпусна грубата си ръка върху нейната по-мека ръка. Сетне втренчено изгледа мъжа с пистолета.
— Ще ви помоля да не ругаете пред децата — рече той.
За миг Дони остана като зашеметен. Сетне започна да се смее толкова силно, все едно ревеше магаре, докато
Джинджър не се протегна да го плесне по коляното.
— Не се разсейвай! — нареди му тя и той млъкна.
 Двете коли продължиха по пътя си, като завиха на северозапад към мочурищата покрай брега на езерото
Пончартрейн.
Трета част
Вила на езерото
Петнайсета глава
Къртис носеше към пероните два скъпи наглед куфара от алигаторска кожа — багажа на млад мъж със сиво
бомбе и светлокафяв шлифер — когато чу някакво мърморене. Може би само няколко думи, избърборени една след
друга, така че не успя да ги различи. Не беше сигурен дали го беше чул в главата си или от другите пътници, които
се качваха във влака в три и четирийсет. От локомотива съскаше пара и се чуваше дрънченето на метални машинни
части, които се удрят една в друга. Сред стоманените подпорни греди на навеса над перона пърхаха гълъби. Къртис
си мислеше, че като се смятат шумовете от парния двигател на локомотива, развълнуваните гласове на пътниците,
движението на количките за багаж по неравната настилка на перона и трясъците от нагорещена машинария, на
„Юниън Стейшън“ се събират почти всички възможни шумове на света и…
Къртис — чу той.
Беше много тихо. Като едва доловимо докосване, което веднага изчезна.
Къртис се вслуша, докато краката му автоматично го отвеждаха покрай влака към вагона на пътника, където
щеше да му пожелае приятно пътуване — както му беше навик — и да предаде багажа му на носача от влака, за да
продължи по своя път.
Успя да направи още четири крачки, преди да го застигне.
КЪРТИС ОБАДИ СЕ НА ТАТКО МИ ТОЗИ ЧОВЕК В КОЛАТА ТОЗИ ЧОВЕК НАДВИ МИСТЪР
ХАРТЛИ
НЕЗНАМКЪДЕОТИВАМЕТЯКАЗАДАСЕПОРАЗХОДИМСКОЛАТАПРИЯТЕЛИНАСГАНЕГЕСЕУДОБНО…
Думите го блъснаха с такава сила, все едно го удариха право в челото. Главата му се отметна и коленете му
омекнаха, той изпусна двата куфара и в следващия миг се намери на бетона.
КЪРТИС КЪРТИС ПОМОЩ КЪРТИС ТОЗИ ЧОВЕК В КОЛАТА ИМА ПИСТОЛЕТ.
— Добре ли си? Подхлъзна ли се? — попита го младият пътник, но беше бял, затова продължи да се държи на
разстояние.
Къртис не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да отговори на нито един от двамата. Мозъкът му
пращеше от трескава енергия, а сърцето му биеше толкова силно, все едно щеше да изскочи от гръдния му кош.
КЪРТИС ЧУВАШ ЛИ МЕ ОБАДИ СЕ НА ТАТКО МИ МОЛЯ ТЕ ОБАДИ МУ СЕ.
Главата му пулсираше като барабан на фестивала „Марди Гра“, но успя да отвърне с едно немощно:
Какво?
КАЗВАМ СЕ НИЛИЯ ЛЪДЕНМИЪР ТАТКО МИ Е ДЖАК ЛЪДЕНМИЪР НЯКАКВИ ХОРА ВЗЕХА МЕН
И БРАТ МИ МОЛЯ ТЕ КЪРТИС МОЛЯ ТЕ.
Какво? — излъчи отново той като оглупял.
Едва в този момент си даде сметка за хората около себе си и за Щуреца, който протягаше ръка да го вдигне от
земята, но Къртис се усещаше немощен като парцалена кукла и дори не успяваше да улови Щуреца за ръката.
КАЗВАМ СЕ НИЛИЯ ЛЪДЕНМИЪР — повтори тя и собственият глас на Къртис, който произнасяше думите
на Нилия, избухна като бомба в главата му. — ТЕ НИ ОТКАРВАТ НЯКЪДЕ. МЕН И МАЛКИЯ ДЖАК.
Кой? — излъчи той. — Къде ви откарват?
Силата на нейното послание се беше стопила, но продължаваше да се излъчва все така трескаво, почти
неразбираемо от бързината:
Двама мъже и една жена. Мистър Пар беше тук. Седя до мистър Хартли. Не знам къде ни откарват.
Казваш… да се обадя на татко ти? Който се казва Джак Лъденмиър?
Да, Къртис, да… този човек е насочил пистолет право срещу нас.
— Хвани се и се изправи, Къртис. Добре ли си? — питаше го Щуреца, а до него вече се беше привело и новото
момче, Чирака, за да му помогне.
Господи боже! — помисли си Къртис. Сетне отново се обърна към Нилия:
Значи ви отвличат, така ли?
Да, Къртис… обади се на татко ми… кажи му за това… моля те…
Вече звучеше така, все едно е останала почти без сили от няколко поредни излъчвания с оглушителна сила и
думите ѝ бяха започнали да гаснат.
Ще го направя, Нилия — отвърна Къртис. — Какъв е телефонният му номер?
— Изправи се, Къртис!
OR2-42… не, чакай… OR2-24… не мога да мисля, главата ме боли… OR2-2461… това е номерът…
Добре. Не се мъчи повече. Ще се обадя на татко ти.
Тя замълча — вероятно беше изразходвала цялата си енергия, а освен това искаше да го остави да се обади по
телефона. Когато Къртис с мъка успя да се изправи на крака, вече му помагаха както Стария, така и новото момче
Чирака, в добавка към Веселяка. Падането му беше предизвикало бъркотия, но не и толкова, че да забави
потеглянето на влака; локомотивът още изпускаше пара, а пътниците продължаваха да се качват. Стария се обърна
към младия пътник с усмивка, за да го изпрати по пътя му:
— Качете се, сър, ние ще се погрижим за багажа ви. Много ви благодарим за помощта.
Голямата уста на месестото лице на Чирака зейна и от нея се чуха следните думи:
— Може и да не съм доктор, но ми изглежда, че на Дългуча не му е добре.
— Благодаря ти за професионалното мнение, докторе. Аз поемам нещата.
— Докторе — повтори Веселяка, като се изкикоти, и тъй се роди новият прякор на Чирака.
— Трябва да се обадя по телефона, мистър Крейбъл — рече Къртис.
Усещаше как потта го гъделичка по лицето и по тила.
— Нищо ми няма, само трябва да се обадя по телефона.
— Докторе, хващай тези куфари.
Тонът на Стария подсказваше, че това трябва да се свърши незабавно. Когато Доктора се подчини, Стария се
обърна към Веселяка, за да изпрати и него по работата му, и едва тогава улови Къртис за раменете, за да го погледне
право в очите.
— Защо трябва толкова бързо да се обадиш по телефона, да му се не види?
— Просто трябва, сър. Не мога да ви обясня сега, но… много е важно, кълна се.
— Добре, добре, няма нужда да се кълнеш. Удари ли се, като падна?
— Съвсем не, сър. Само трябва да стигна до телефона.
Стария кимна.
— Отивай — рече той. — Имаш ли монети да се обадиш?
— Да, сър, имам.
Стария пусна раменете му. Къртис бързо остави перона зад гърба си и влезе обратно в чакалнята, а от там — до
вратата в дъното, която водеше към стаята на носачите. На стената до гардеробчетата имаше монетен телефон.
Къртис беше запаметил номера както трябва; пусна едно петаче в апарата и с трепереща ръка завъртя шайбата, за да
го набере.
— Домът на семейство Лъденмиър — отговори една жена, като вдигна след четири позвънявания.
В гласа ѝ се долавяше креолски акцент.
— Може ли да говоря с мистър Джак Лъденмиър, моля?
— Мистър Лъденмиър е на работа. Искате ли да му предам нещо?
— Ъ-ъ… с мисис Лъденмиър ли разговарям? — попита Къртис.
— Аз съм на работа при семейство Лъденмиър — беше отговорът. — Мисис Лъденмиър е на среща на дамския
клуб. Ще оставите ли съобщение?
— Трябва ми служебният му номер. Ще ми го кажете ли?
— Един момент — отговори жената.
Изминаха може би петнайсет секунди, преди да се върне на телефона, за да му го каже. Къртис ѝ благодари,
пусна още едно петаче в апарата, за да набере новия номер, и му вдигна някаква бяла жена с делови глас, която каза:
— Транспортна компания „Лъденмиър“, с кого да ви свържа?
Къртис отново каза, че трябва да говори с Джак Лъденмиър, и жената го попита дали мистър Лъденмиър очаква
това обаждане. Къртис отговори, че не е така, но трябва да съобщи нещо важно на мистър Лъденмиър.
— Вашето име, моля? — каза жената.
Къртис си каза името, а тя му отговори:
— Ще ви свържа със секретарката на мистър Лъденмиър. Останете на линията, моля.
Той зачака.
Опитвам се, Нилия, опитвам се — излъчи той, но тя не му отговори.
В слушалката се чу строгият глас на друга бяла жена:
— Кабинетът на мистър Лъденмиър. Мистър Мейхю?
— Къртис Мейхю, точно така. Трябва веднага да говоря с мистър Лъденмиър.
— Той не е в сградата. По какъв въпрос се обаждате?
— Слушайте, моля ви… наистина ли е излязъл? Защото е адски важно.
Последва кратка пауза, преди тя да му отговори:
— Да, наистина излезе и не очаквам да се върне поне още един час, ако изобщо го направи. Ако желаете,
можете да му оставите съобщение.
Той понечи да отговори и със сигурност щеше да го направи на един дъх, но сетне се спря. Откъде да знае на
кого можеше да има доверие? Може би секретарката, с която разговаряше, също беше замесена в отвличането. Може
би похитителите бяха хора, които работеха в същата тази компания. Налагаше се да помисли, преди да действа —
все още беше зашеметен от чутото.
— Ще опитам по-късно — рече той и прекъсна връзката.
В мига, в който остави слушалката обратно на вилката, Къртис беше завладян от усещането, че трябва да
направи нещо, да действа, защото всеки изгубен миг беше поредният миг, в който похитителите се отдалечаваха още
повече. Едва успяваше да си поема дъх, а сърцето му биеше все така лудо, почти болезнено. Трябваше поне да се
опита да предприеме нещо.
Той извади последното си петаче от джоба на панталоните и го пусна в апарата. Завъртя нулата, за да се свърже
с телефонната централа, и с възможно най-спокоен глас помоли операторката да го свърже с полицейското
управление.

***

— О, мистър Лъденмиър! Не очаквах да се върнете толкова скоро!

Собственикът на транспортната империя току-що беше влязъл обратно в преддверието на кабинета си,
преметнал шлифера си през ръка, а сивото му бомбе още беше изпръскано с дъждовни капки. Той сви рамене срещу
Алис и отвърна:
— Сега вече знам защо не отидох на последните две срещи на организацията на работодателите. Адска скука.
След всичките речи сервираха пиле, твърдо като гума, а след това ме хвана Сайръс Кели и ме държа още цял час в
бар „Френчмън“, по дяволите.
Срещите на организацията на работодателите, които се провеждаха веднъж месечно, не бяха сред любимите му
събирания.
— Мислех си да се прибера направо у дома, но имам още работа тук. Кой ме търси по телефона, докато ме
нямаше?
Тя откъсна един лист от бележника си, на който с прилежния си почерк беше записала имената на всички хора,
които го бяха търсили междувременно, телефонните им номера, оставените съобщения и часовете на обаждането.
Той прегледа списъка. Всички имена му бяха познати освен последното.
— Къртис Мейхю? Кой е този?
— Не знам, сър, не остави съобщение.
— Обадил се е в три и двайсет и две, така ли? И не е оставил номер?
— Не, сър.
Лъденмиър отново прегледа имената. Трябваше да върне обаждането на Рич Бюканън от Мемфис още този
следобед… Майк О’Мара можеше да почака, както и Кен Сондърфелд… но кой беше този Къртис Мейхю, по
дяволите? Името не му даваше мира: Къртис.
Така му е името, татко. Говоря си с някого в главата си, наистина, и той се казва Къртис.
Съвпадение, помисли си той. Момичето беше наследило развинтеното въображение на баба си, това беше
всичко.
Той се обърна към Алис:
— Дай ми десетина минути, за да се съвзема, и след това ме свържи с Рич Бюканън.
Лъденмиър влезе в кабинета си, затвори вратата, закачи шлифера, шапката и сакото си на закачалката и едва не
се стовари на стола зад писалището си. Обикновено завърташе стола, така че да погледне надолу към кейовете и
складовете, които носеха неговото име, изпълнен с основателната гордост на собственик, но точно днес нямаше
сили за това. За всичко беше виновна тази проклета история с Орси и тревогата за благосъстоянието на децата му,
която го измъчваше ден и нощ — минута след минута. Ако този Пар не постигне някакви резултати съвсем скоро —
да кажем до няколко дни — щеше да се обади на началник Бейзър в Шривпорт и да поиска да изпратят още
полицейски служители, които да се заемат със случая. Или това, или щеше да се обади в местната полиция, а
репортерите да вървят по дяволите и да отпечатат във вестниците каквото си искат…
Интеркомът звънна.
— Не са минали десет минути — отговори той малко рязко.
— Сър… обажда се някакъв мъж, който иска да говори с вас. Не се представи, но каза, че се обажда от името на
някой си полицейски инспектор Пар.
Лъденмиър остана като вцепенен в продължение на следващите три секунди. Чутото не му хареса. Сетне сякаш
цялата кръв се втурна обратно в крайниците и лицето му, така че се почувства подут като кърлеж на ухото на
ловджийско куче.
— Свържи го — нареди той, изчака пет секунди и вдигна слушалката. — Джак Лъденмиър на телефона.
— Добър ден — рече гласът от другата страна.
 Беше приглушен и нисък, едва ли не хриплив шепот, и когато го чу, по гръбнака на Лъденмиър веднага
пробягаха тръпки.
— Отвлякохме децата ти, онова ченге от Шривпорт и твоя шофьор. Взехме и хубавия му пистолет от жабката.
Лъденмиър не успя да отговори нищо на това. Гласът му беше изчезнал. Пред очите му се въртяха тъмни петна,
а сърцето му биеше като чук.
— Това ще бъде единственият ни разговор — продължи гласът. — Утре сутринта, в един часа, трябва да
донесеш двеста хиляди долара на края на рибарския кей на Сандъски Роуд в Кенър. Ще стигнеш до него, като завиеш
надясно от Соумил Роуд. Донеси парите в кашон — затворен, но не запечатан. Да няма по-едри банкноти от
петдесет долара. Ела сам. Не искаме да виждаме никакви ченгета, дори следа от ченгета, и никакви оръжия. Не
искаме никой да пострада. Ако го изиграеш както трябва, всички ще се приберат у дома, където им е мястото.
Разбра ли?
Лъденмиър, който беше спечелил толкова много сделки през годините с убедителността си, сега не беше в
състояние да каже нито дума, дори животът му да зависеше от това, какво остава за богатството му.
— Разбра ли? — настоя призрачният приглушен глас.
Лъденмиър си пое дъх, за да принуди думите да излязат насила от устата му; собственият му глас прозвуча
слабо и боязливо, както никога досега.
— Почакай… почакай. Добре ли са децата ми? Моля те… не ги наранявайте. Става ли?
— Добре са. Останалото зависи от теб. Ако доведеш ченгета или видим нещо друго, което не ни хареса, децата
ще умрат. Чуваш ли ме?
— Чувам те — отвърна слабият, изплашен глас. — Но… слушай… не мога да събера толкова много пари до
един часа. Работното време почти свърши. Имам… имам петнайсет хиляди в сейфа у дома. Мога да донеса тях като
начало.
— Ха — рече похитителят, но това не беше смях.
Сетне помълча малко, преди да продължи:
— Добре, нека да бъде един часа в петък сутринта. Но слушай, мистър… заради това неудобство ще добавиш и
тези петнайсет хиляди в кашона. Ясно ли е?
— Да — отвърна Лъденмиър.
— В края на кея на Сандъски Роуд, в един часа в петък сутринта. Ела там… без ченгета и без оръжия… с кашон
с двеста и петнайсет бона… и всичко ще мине по мед и масло.
Щрак, и връзката прекъсна, а от мъжа не остана и следа.
Лъденмиър продължи да притиска телефонната слушалка до ухото си. Кръвта бучеше в главата му. Незабавно се
прокле за това, че не беше поискал от мъжа — дали беше самият Орси? — да говори и с Нилия, и с малкия Джак,
нито беше уточнил кога и как ще му ги върнат. Уменията му да води преговори го бяха предали точно в този
съдбоносен момент и той си даде сметка, че щеше да му се наложи да живее с този провал до края на дните си.
Но… сега трябваше да изиграе всичко както трябва — да държи нещата под контрол, доколкото е възможно за човек
в неговото положение, лишен от толкова много възможности за действие. Ако не друго, поне разполагаше с един
допълнителен ден, за да събере всички пари. Двеста и петнайсет хиляди… два милиона и петнайсет хиляди… щеше
да плати колкото трябва, за да му ги върнат невредими.
Той остави слушалката. Как да събере толкова пари в брой? Виктор… Виктор можеше да му помогне да го
измисли, а точно сега му трябваше…
Интеркомът отново звънна.
— Да?
Гласът му беше толкова напрегнат, че отново не можа да го познае, и Алис явно се стресна да го чуе, защото не
му отговори веднага.
— Какво има? — настоя той.
Този път прозвуча така, все едно му се искаше да разкъса гърлото на някого със зъбите си.
— Сър… хм… търси ви някакъв полицейски инспектор на име Албърт Андженели. Да ви свържа ли с него?
— Какво?
— Обажда се полицейски инспектор на име…
— Добре, добре — рече Лъденмиър.
Усещаше как под мишниците му се стича пот, а стените на кабинета му сякаш се въртяха на забавен каданс
около него.
— Свържи ме.
По телефона се разнесе силен, сърдечен глас:
— Мистър Лъденмиър? Обажда се капитан Андженели от централното полицейско управление. Как сте днес?
— Отвратително. А вие?
 — Ами… аз съм доста добре. Съжалявам да чуя, че имате проблеми. Нещо, свързано с работата?
— Аз съм зает човек, капитане. Мога ли ви помогна с нещо?
— Можете да ми помогнете да си отговоря на един въпрос — отвърна Андженели, а по гласа му личеше, че
усмивката все още не го беше напуснала. — Преди около десет минути получихме обаждане по телефона, че двете
ви деца са били отвлечени днес следобед. Вярно ли е това?
Ако до този момент стените на кабинета му се въртяха, сега спряха и започнаха да се събират от всички страни
около него.
Мислите му препускаха. Дали трябваше веднага да разкаже всичко на този полицай, като рискува живота на
децата си… или не?
— Мистър Лъденмиър? — настоя Андженели, а в слънчевото му настроение се промъкна по-сериозна нотка.
— Кой ви каза това? — попита той.
— Ами точно това е необичайното. Обади ни се някакъв носач от „Юниън Стейшън“, който се казва Къртис
Мейхю. Докладът е пред мен. Човекът твърди, че вашите деца са били отвлечени от двама мъже и една жена, а
единият от мъжете има пистолет… но не може да ни каже откъде знае за това. Наредихме му да стои там, за да
отидем да го приберем и да го докараме в управлението. Истина ли е това, което казва?
Моментът да вземе решение, беше назрял. Лъденмиър трябваше да го стори, преди зашеметеното му съзнание
да откаже съвсем.
— Капитан Андженели — рече Лъденмиър. — Това… е проклета лъжа и измама. Децата ми са у дома, при
майка си.
— Сигурен ли сте в това?
— Убеден съм. Аз…
Господи, каква лъжа трябваше да изрече!
— Аз току-що говорих с жена си. Децата са у дома, живи и здрави, както всеки следобед след училище.
— Хм. Това прави ситуацията двойно по-необичайна, не смятате ли?
— Смятам — отвърна Лъденмиър и вдигна ръка, за да избърше с върховете на пръстите си капчиците студена
пот от челото си, — че този Къртис Мейхю или е луд, или иска нещо от мен. Не знам… понякога е трудно да
проумееш хората.
— И още как. Познавате ли го изобщо? Той е чернокож, между другото — всички носачи на гарата са такива.
Възможно ли е да има сметки за уреждане с вас?
— Не си спомням да съм го срещал, нито да съм го чувал.
— Значи това е истинска загадка.
Лъденмиър замълча, както и капитанът от полицейското управление. Зрението на Лъденмиър се беше
замъглило. Боеше се, че през следващите няколко секунди или ще се разкрещи неудържимо, или просто ще изгуби
съзнание.
След цяла вечност, изпълнена с мъчителен тормоз, или поне така му се стори, Андженели най-сетне заговори
отново:
— В такъв случай да пращаме ли кола да го прибере, или не? Искам да кажа, че подобно измислено твърдение
само по себе си може да се смята за престъпление. По-добре да го приберем в участъка за известно време, докато…
— Не, не — прекъсна го Лъденмиър, като се постара да го каже спокойно, без да бърза. — На ваше място не
бих губил време, пари или ресурси за това. Нека да ви попитам нещо… този цветнокож не беше ли пиян? Или
надрусан? Подозирам, че когато се почнат с уискито и дрогата, хората като него не виждат само розови слонове.
— Понякога става много грозно, наистина.
— В такъв случай се радвам, че няма да ви се налага да се занимавате с него.
От другата страна на линията се чу някакво пращене. Лъденмиър осъзна, че капитанът от полицията си
отваряше пакетче дъвка, и когато заговори отново, се чуваше как я задъвка в устата си:
— Вие сте много влиятелен човек, мистър Лъденмиър. Прочетох за новата ви поръчка.
— Новата поръчка на компанията ми — поправи го той.
— Разбира се. От това могат да се изкарат много пари. И не се съмнявам, че новината е била публикувана в
много други вестници, може би чак до щата Калифорния. Трябва да ви кажа, че отдавна искам да се запозная с вас и
лично да ви стисна ръката за всичко, което правите за Ню Орлиънс и за цялата страна, така че отново да си стъпят
на краката. Удобно ли е да мина някоя вечер, за да се запозная с вас и семейството ви?
— Ще се радваме да ви посрещнем — отвърна Лъденмиър.
— Какво ще кажете за тази вечер? — попита го Андженели, като продължаваше да дъвче.
Стомахът на Лъденмиър се преобърна.
— Не… жена ми… Джейн… и аз… и децата… всички ще излизаме на вечеря. Планирали сме го от… цяла
седмица, предполагам.
 — Ясно. В такъв случай, може би следващата седмица?
— Да. Някоя вечер през следващата седмица ще бъде чудесно.
Андженели продължи да си дъвче, докато Лъденмиър се чувстваше така, все едно всеки момент ще изскочи от
кожата си.
— Нека да ви кажа нещо за похитителите — рече Андженели, а в гласа му вече не се долавяше усмивка и
топлота. — На света има долни и отчаяни хора, мистър Лъденмиър. Толкова лоши хора, че един джентълмен като
вас дори не може да си ги представи. Почти всеки ден някъде се случва такива хора да отвлекат друго човешко
същество, за да искат откуп за него. О, животът е труден, наясно съм с този факт, но това не е цялата истина. Много
рядко се случва да се стигне до изплащане на откупа, така че жертвата на отвличането да бъде върната жива на
близките си. О, да — похитителите винаги настояват да не се замесват ченгетата, за да не загрубеят нещата, но…
нещата бездруго загрубяват. И освен това… някои от тези хора наистина го правят само за пари, разбира се, но има и
други, които го правят, защото… ами нека просто да кажем, че са родени за това. Тяхната долна природа само си
търси начин, по който да се прояви. Харесва им тръпката — мисълта за това, че всичко е в техните ръце, че трябва
да ги уважават дори да се наложи да отвличат деца направо от улицата, за да го постигнат. И тогава вече не си имате
работа с човешки същества като вас и мен, мистър Лъденмиър. Имате си работа с животни, на които няма да им
мигне окото, преди да прережат гърлото на някое малко момиченце, след като си получат парите за откупа. А може
да го направят и просто така, независимо от парите, само защото им харесва. Така стоят нещата, сър.
Той помълча няколко секунди, преди да продължи, и направи едно балонче с дъвката си.
— При това положение… имате ли да ми кажете нещо друго?
Светът замря.
И се раздвижи отново едва когато Лъденмиър отговори:
— Не.
— Казвате, че децата ви са у дома?
— Капитан Андженели… нека да говорим разумно, става ли?
Лъденмиър завъртя стола си, така че да вижда кейовете и складовете, параходите и реката, и целия град, но
сякаш всичко това вече не струваше пукната пара.
— Разумно — повтори той, с известно усилие. — Откъде може да знае един носач на гара „Юниън Стейшън“,
че децата ми са били отвлечени днес следобед? Как е разбрал за това? И освен това ви е казал, че не може да ви
обясни, нали така беше? Значи какво… той чете мисли, така ли? Струва ми се, че в действителност не чете мисли, а
просто е… не знам, някакъв хулиган или луд, или… както казах, дрогиран до козирката на червеното си кепе. Вие
как си го обяснявате иначе?
— Истинска загадка — отвърна капитанът.
— Знаете ли какво ще направя тази вечер? — продължи Лъденмиър, преди другият мъж да каже още нещо. —
Ще прегърна децата си, ще целуна жена си и всички ще излезем на една хубава семейна вечеря, която отлагаме
много отдавна.
— Браво на вас. Къде ще вечеряте?
— В ресторант „Арно“ — отвърна бързо Лъденмиър. — Естествено.
— Чувал съм, че е добър. Но е малко скъп за моя бюджет. Е, добре тогава… сигурно трябва да ви оставя да си
вършите работата?
— В сряда винаги имаме много работа.
— Разбирам, сър. Добре. Ще ви кажа какво ще направим: ще ви оставя моя номер, а когато решите кога ще бъде
удобно да ви посетя, за да се запозная с вас и семейството ви, вие ще ми се обадите. Устройва ли ви така?
— Устройва ме.
Той си записа телефонния номер на капитана в бележника си с черната си писалка „Паркър“, но ръката му
трепереше толкова силно, че цифрите едва се четяха.
— Значи това е всичко. Извинявам се, че се наложи да ви занимавам с това.
— Това ви е работата, капитане, и аз оценявам колко се гордеете с нея. Благодаря ви, че се обадихте.
Когато Андженели затвори, Лъденмиър се изстреля от мястото си като куршум от цевта на пистолет. Скочи на
крака, почука на вратата на Виктор, отвори и видя, че в кабинета на адвоката на компанията нямаше никого —
Виктор сигурно беше по работа на друго място в сградата. Докато прекосяваше собствения си кабинет, за да излезе,
Лъденмиър се олюля и му се наложи да се подпре на стената, така че редицата от грамоти и благодарствени писма
— сред които имаше и няколко от организацията на работодателите — се разтресоха в рамките си.
Той се овладя, излезе в преддверието и помоли Алис да не го свързва с Рич Бюканън, а вместо това да потърси
Виктор и да му предаде веднага да дойде да го види. Сетне се обърна, влезе в кабинета си и затвори вратата зад
гърба си. Продължи към тоалетната, предназначена само за него, затвори и нейната врата след себе си, отвори
докрай и двете кранчета на умивалника, наведе се и повърна в тоалетната чиния всички останки от пилето, твърдо
като гума, картофеното пюре, зеления боб, бамята, бисквитите с извара и ореховия пай, докато от устата му не
бликна кръв и мръсната вода под брадичката му не се обагри в тъмно, мътночервено.
Шестнайсета глава
— Истински ли е този пистолет? — попита момчето.
— Колкото трябва — отвърна Дони.
— Докажи го — рече предизвикателно то.
Дони едва не отвори барабана, за да покаже патроните на малкия Джак Лъденмиър, но се спря навреме.
Джинджър бездруго нямаше да му позволи; през цялото време беше готова да пусне волана на олдсмобила с едната
си ръка, за да го сръга в ребрата.
— Ето ти възможност — рече тя със стоманена нотка в гласа — да докажеш, че си по-умен от един
третокласник.
— Четвъртокласник! — едва не се провикна с негодувание малкият Джак. — Взех два класа за една година!
— Успокой се — нареди му Нилия.
Тя сложи ръка върху неговата, за да го накара да се отпусне, точно както Хартли беше направил с нейната ръка.
Сетне се обърна към кестенявата жена зад волана:
— Къде ни карате?
— В Тимбукту. Затвори си устата и като си почнала, затвори и неговата.
— Не ме е страх от теб — рече подигравателно малкият Джак на Дони, макар че револверът беше насочен
право в лицето му. — Нашият татко ще те намери и ще те напляска!
— Ти си едно много смешно копеленце — отвърна му Дони с крива усмивка.
— Моля ви, сър — обади се Хартли. — Внимавайте какви думи използвате.
Цевта на оръжието се завъртя към Хартли. По хлътналите страни на по-младия мъж бяха започнали да избиват
червени петна.
— Не ми казвай как да говоря, глупако. На бас, че ако си извадиш това стъклено око, дупката ще прилича на
гъз! Пробвал ли си? Отговори ми! Зададох ти въпрос!
— Остави ги на мира — рече Джинджър.
Дъждът се беше усилил и чистачките работеха по-силно. Правото сиво шосе пред тях беше поръбено с редки
горички и бодливи храсталаци, сред които от време на време се показваше по някоя колиба, но беше невъзможно да
се разбере дали беше обитавана, или не.
— След малко ще пристигнем на мястото, не се конфронтирай с тях.
— Какво да не правя?
— Не ги дразни, без да има нужда.
— Дъхът на някого вони — заяви малкият Джак и се обърна към Дони. — Май си ти.
Дони му отговори почти с животинско ръмжене:
— Двамата с теб много ще се забавляваме, отсега ти казвам.
— Не му обръщай внимание — нареди Джинджър. — Сериозно ти говоря. Дръж се като възрастен.
Дони силно изпръхтя с уста, все едно пърдеше, но не каза нищо повече.
След като мислите ѝ се проясниха от шока на отвличането и размахания пистолет пред лицето ѝ, Нилия
Лъденмиър си даде сметка, че може да ѝ се наложи да порасне много бързо — ако не за друго, поне за да защити
брат си. Явно времето за кукли, хубави роклички и чаени партита с играчките ѝ беше свършило; всички слънчеви
игри на едно десетгодишно дете сега ѝ се струваха също толкова далечни, колкото бяха в този момент татко и мама,
а освен това беше проумяла, че и мистър Хартли не можеше да ги защити. Сама по себе си това беше ужасяваща
мисъл, но тя беше сигурна в нея.
— Какво искате от нас? — попита тя, макар и вече да беше предположила, че става въпрос за пари.
— Да ни дойдете на гости за малко — отвърна жената зад волана. — Това е всичко.
Нилия не се отказа.
— Колко пари искате от нашия татко?
— Не повече, отколкото може да си позволи. Ти си умно момиченце, а?
— Знам защо ни отвлякохте.
— Така си е — рече Джинджър, като се взираше през дъжда, за да не пропусне стария хамбар, който трябваше
да се покаже от дясната страна на пътя.
На половин миля след него беше черният път — днес щеше да бъде затънал в кал, така че трябваше да внимава
гумите да не заседнат в нея — на който трябваше да се срещнат с Пърл, след като той се обади от телефона в
дрогерията „Рексол“ на Уест Еспланейд авеню в Метъри, откъдето щеше да купи и нещата, които им трябваха.
Минаха покрай дървена табела, на която със спретнати бели печатни букви беше написано: „Добре дошли в
Кенър, град с бъдеще“. На трийсетина ярда след нея имаше друга, по-малка табела, скована от няколко дъски на две
дървени колчета. На втората табела с неравни червени букви беше написано: „2-ро годишно родео с гърмящи змии,
съб. 1 септ., награди по обяд, «Келсоу Парк».“
— Видя ли? — обърна се Дони към Джинджър. — Какво е това родео с гърмящи змии, да му го начукам?
— Сума ти селяци, които излизат в гората и ловят гърмящи змии — обясни му тя. — Състезават се кой ще хване
повече и по-големи змии. Накрая ги пекат и ги изяждат.
— Честно? Грозна работа, мамка му. Ти яла ли си змия?
— Аха.
— И как беше?
— Като пилешко — отвърна тя. — Но по̀ змийско.
Нилия затвори очи, за да се съсредоточи. Онова, което следваше, винаги напомняше на слаб електрически ток
по тялото ѝ — а тя познаваше това усещане, защото веднъж, когато беше на пет години, беше бръкнала с вилица в
контакта на стената. Чувството не беше толкова силно, като онзи електрически шок, заради който беше ходила в
болницата, и тя никога нямаше да забрави мълниеносната, унищожителна болка, която беше изпитала тогава, но
беше достатъчно силно, за да не го пренебрегне. Тя го повика:
Къртис, отговори ми.
Отне му няколко секунди да го направи и както винаги, когато разговаряше с него по този начин, тя го чуваше в
мозъка си: тихо пращене като от плочите, които мама обичаше да си пуска на грамофона, старовремската музика за
пиано, създадена от хора с чуждестранни имена — отначало си мислеше, че се казват Бейтовън, Шоупън и Моу
Царт, докато учителят по музика в „Харингтън“ не стигна до уроците за класическите композитори миналата година
и не изясни този въпрос.
Тук съм, Нилия — отговори той и тя се зарадва, че я беше нарекъл по име, защото така имаше чувството, че е
близо до нея.
Пристигнахме в град, който се казва Кенър — съобщи му тя. — Караме по дълго шосе с горички от двете
страни. Обади ли се на татко ми?
Съжалявам, но не успях да се свържа с него. Обадих се в полицията и от там ми казаха, че ще му
съобщят, а освен това съвсем скоро ще дойдат да ме вземат и да ме закарат в управлението.
Добре. Само искам да знае какво става.
Вече би трябвало да знае. Не се страхувай, татко ти ще те измъкне от там.
Не се страхувам — отвърна тя и може би всъщност се страхуваше, но не искаше тази жена и този мъж да го
видят, а силната ръка на мистър Хартли върху нейната ѝ помагаше да поддържа престорения си кураж. — Просто
искам това да свърши и се боя за малкия Джак.
Сигурен съм, че скоро ще свърши.
— Ей, Веста, това малкото май заспа!
Нилия отвори очи. Мъжът с револвера се хилеше насреща ѝ.
Дони хвърли един поглед на Джинджър и яростният блясък в нейните очи и леко оголените зъби му показаха,
че е събудил демона в нея.
— Какво значение има, нали той не е тук? — рече Дони.
Тя поклати глава и отново се обърна към пътя. Заплашителното ѝ мълчание достатъчно ясно му отговори, че
следващия път, когато посмее да каже на глас истинското ѝ име, ще плати за това с топките си.
— Ето я отбивката — рече Джинджър.
Завиваме от главното шосе — изпрати Нилия на Къртис. — По неравен… кален път. Влизаме в гората.
Добре — отговори той. — Тук съм, с теб.
Джинджър продължи по калния път с подгизналата гора от двете страни, докъдето смееше, и спря колата.
Сетне угаси двигателя.
— Защо спираш? — попита малкият Джак и този път гласът му потрепери.
— Щевиизкарамевгоратаищевиодеремживи — просъска в отговор Дони. — Сетне ще проснем кожите ви на
дърветата, ще ви отрежем шибаните глави и ще ги оставим на…
— Добре, добре — прекъсна го Джинджър. — Престани с тези глупости.
Тя се обърна към тях и обясни:
— Ще поседим тук и ще почакаме малко. Петнайсет-двайсет минути.
Чакаме — каза Нилия на Къртис. — Вътре в колата.
Какво чакате?
— Какво чакаме? — обърна се тя към жената.
— Слушай, момиче — рече Джинджър и се завъртя на мястото си, за да погледне както трябва Нилия
Лъденмиър. — Ще се наложи да си затвориш устата, защото започваш да ме дразниш. Дони… нашият шофьор си
мисли… само си мисли… да се протегне и да отвори вратата. Виждаш ли как седи приведен, все едно всеки момент
ще хукне да бяга на състезание? Хартли, ще глътнеш куршума още преди да успееш да отвориш вратата, а на това
място никой няма да чуе изстрела.
— Грешите — отвърна Хартли с безизразно лице. — Никога няма да оставя децата.
— О, значи си герой. Е, браво на теб. Затова ли си едноок и носиш този белег?
— Това си е моя работа.
Къртис — рече Нилия. — Мъжът се казва Дони, а жената — Веста.
А другият мъж?
Другият мъж е…
Дони я прекъсна, като протегна свободната си ръка през седалката и я улови за брадичката. Това толкова я
шокира, че мислите ѝ се разпиляха и изгуби връзката с Къртис.
— Ти си хубаво момиче — рече Дони, като се взираше в очите ѝ. — На майка си ли приличаш?
Малкият Джак веднага сграбчи Дони за ръката и се опита да я отскубне, като се мяташе подобно на подивяла
пума. Дони само се разсмя на усилията му, а Джинджър му нареди да пусне момичето; в това време малкият Джак
захапа със зъби ръката на мъжа. Дони веднага отдръпна ръката си, все едно беше пипнал нагорещен котлон, и се
разсмя — сякаш това беше най-забавната комедия, която беше гледал.
— Мадам — рече Хартли тихо, като протегна ръка над раменете на Нилия и я отпусна на яката на сакото на
малкия Джак. — Не можете ли да контролирате горилата си?
Лицето на Дони за миг почервеня от притока на кръв; сякаш лумна дори бялото на очите му. Устата му се
превърна в изкривена линия, а от смеха му не остана и следа. Той запъна ударника на револвера и насочи дулото
право в лицето на Хартли.
— Отпусни се — каза му Джинджър, все едно бяха на пикник. — Той само те дразни. Хартли, на твое място
нямаше да прекалявам, това е много опасна игра. Хайде, Дони, върни ударника на мястото му. Направи го. Хайде,
отпусни се.
— До пет секунди ще очистя този едноок кучи син — закле се Дони.
Гласът му тръпнеше от копнеж да го стори.
— Да не правим сцени — рече му тя леко и сякаш нехайно. — Върни ударника на мястото му и всички ще се
отпуснем.
Въпреки своята осемгодишна дързост малкият Джак изведнъж се разтрепери, предаде се и започна да плаче.
— Искам у дома… у дома… искам у дома… — ридаеше той, заровил глава на рамото на сестра си.
На Нилия не остана нищо друго, освен да го погали по косата и да изрече най-глупавото нещо, което някога
беше казвала през краткия си живот:
— Скоро ще се приберем у дома, обещавам ти.
Дони върна ударника на мястото му. От очите му към Клей Хартли сякаш летяха стрели. В отговор мъжът го
изгледа безизразно с единственото си око, а стъкленото сякаш отразяваше кървавото безумие на убийството.

***

Къртис се вслушваше да чуе какво ще каже Нилия и вече се канеше да я повика отново, когато мъж в кафяв
костюм и жена в бледолилава рокля и шапка с островърхо черно перо спряха точно пред него в чакалнята на гарата
и оставиха двете си чанти в краката му. Сетне го погледнаха така, сякаш беше прозрачен, мъжът сложи ръце на
кръста си и рече:
— Какво става? Работиш ли тук, или не?
— Да, сър, моля за извинение — отвърна Къртис.
Сетне пренесе чантите им на около четиридесет фута разстояние до гишето, където попълваха етикетите за
багажа, защото до потеглянето на следващия влак имаше почти цял час, и беше възнаграден за усилията си с едно
петаче. Докосна козирката на червеното си кепе и меко рече „Благодаря ви, сър“, а в същото време зад него се
разнесе гласът на Щуреца:
— Ето го там Къртис Мейхю.
Къртис се обърна. Към него вървеше строен и представителен наглед бял мъж — по-възрастен, може би
прехвърлил шейсетте — облечен в изгладен сив костюм и безупречно бомбе, бяла риза и черна вратовръзка на бели
точици. Мъжът го доближаваше с бодра крачка, а Щуреца сви рамене зад гърба му и си продължи по пътя.
— Къртис Мейхю — рече белият мъж, когато стигна до своята цел, и огледа Къртис от козирката на червеното
му кепе до бомбетата на обувките му, лъснати с плюнка.
— Да, сър, точно така.
— Възложено ми е да те взема от тук, за да те заведа при един човек, който много иска да се запознае с теб.
— Кой е този човек, сър?
 — Къртис?
Стария сигурно беше забелязал как Щуреца доведе непознатия мъж, защото мигом изникна до тях, едва ли не
между двамата.
— Посетител ли имаш? Ще пътувате ли днес, сър?
Очите му се стрелнаха в търсене на багажа на мъжа, чиято липса вече беше установил.
— Трябва да отведа момчето за малко — гласеше отговорът.
— О, така ли? Ами… той е на работа, а чакаме още пристигащи и заминаващи влакове, преди да свърши
работа… така че не виждам как може да стане.
— Хм — рече мъжът и устните му се свиха от раздразнение.
Сетне той извади от вътрешния джоб на сакото си тънък портфейл, а от портфейла — банкнота от десет долара
с лика на Хамилтън. Протегна банкнотата пред лицето на Стария и я размаха, все едно искаше да разнесе уханието
на парите.
— Предполагам, че ти си началникът на всички носачи — рече той. — Дали това ще бъде достатъчно, за да го
освободиш до края на деня?
Стария не погледна парите, а вместо това вежливо се усмихна.
— Сър — рече той, като го произнесе малко по-твърдо от обикновено. — Ако не отместите това късче зелена
хартия от лицето ми, може да забравя, че съм джентълмен, а вие сте бял.
— О, значи искаш двайсет долара, така ли?
— Можеш ли да ми кажеш какво става тук? — обърна се Стария към Къртис, все едно другият мъж просто се
беше изпарил.
— Не, не може — намеси се твърдо мъжът.
Къртис изведнъж се сети кой трябва да беше този човек.
— От полицията ли сте? — попита той.
— Точно така.
— Ей, ей, ей! — рече Стария и така се намръщи, че бръчките по лицето му заприличаха на бездънни разломи.
— Какви са тези приказки за полицията? Къртис, да не си загазил нещо?
— Не, сър, не става дума за мен, а за…
— Служебни дела — рече мъжът.
Той протегна ръка и пъхна банкнотата в джобчето на гърдите на сакото на Стария.
— Вземи парите и оправи нещата. Ще се справиш ли?
— Аз… сигурно… Къртис, ще те извиня пред началника, но… полиция? Не можеш ли да ми кажеш какво…
— Не, не може — повтори мъжът, като улови Къртис за левия лакът. — Хайде, колата ни чака.
Стария закрачи редом с тях към изхода от гарата. Дъждът навън се сипеше равномерно и водата се събираше на
локви по тротоара и по улицата.
— Къртис! — подвикна Стария. — Ако имаш нужда от мен, от каквото и да е, обади ми се. Имаш ли монети за
телефон?
— Имам — отвърна Къртис. — Благодаря, мистър Крейбъл.
— Добре тогава. По-късно ще те потърся, за да проверя как си, чуваш ли?
— Чувам — отвърна Къртис.
В следващия миг мъжът с изгладения сив костюм и безупречното бомбе вече го водеше към дясната задна врата
на един мокър от дъжда, но блестящ от чистота черен автомобил с бели джанти и хромирани части, които светеха
толкова ярко, че очите го заболяха, дори в този облачен ден. Мъжът му отвори вратата и едва ли не го бутна на
меката задна седалка със светлокафява кожена тапицерия, а вътре — от лявата страна — седеше друг строен мъж на
около четиридесет и пет години. Изсеченото лице на мъжа беше обърнато към Къртис и той различи в светлосините
му очи и надежда, и ужас едновременно. Мъжът имаше червеникаворуса коса, която стърчеше във всички посоки и
имаше сериозна нужда от гребен, а по слепоочията му се виждаше сиво. Беше облечен в обикновена бяла риза с
навити ръкави и тъмнокафяви панталони, без шапка и без сако.
— Накъде? — попита шофьорът, когато се настани зад волана, запали двигателя и включи чистачките.
— Няма значение, Виктор.
Хубавата кола гладко потегли от „Юниън Стейшън“ и пое на запад по „Саут Рампарт“.
— Казвам се Джак Лъденмиър — представи се мъжът, който седеше до Къртис. — Преди да кажеш и една
дума, искам да ми кажеш едно нещо за дъщеря ми, което е невъзможно да знаеш, ако… ако не си говориш с нея,
както твърди тя.
— Какво например, сър?
— Например… каква иска да стане, когато порасне.
— Никога не съм я питал за това — отговори Къртис и забеляза как мъжът до него бавно примигна. — Ще я
попитам сега, но не мога да водя два разговора едновременно. Просто няма начин.
Единственият отговор на Лъденмиър беше едва забележимо кимване.
Нилия — повика я Къртис, докато гледаше баща ѝ в очите. — Нилия, чуваш ли ме?
Минаха няколко секунди, преди да му отговори:
Чувам те, седим и чакаме, не знам какво, но малкият Джак се разплака и беше
ужаснонезнаехкакводанаправяпростотрябвашеда…
Намали малко — рече той. — Думите ти се сливат. Поеми си дъх няколко пъти, сигурно ще помогне.
— Кога ще я попиташ? — обади се Лъденмиър, но Къртис не му обърна внимание, а продължи да се вслушва в
момичето.
Мисля, че вече съм по-добре — каза тя, когато се върна. — Мъжът с пистолета — Дони — страх ме е от
него, Къртис. Сякаш жената едва го удържа да не застреля мистър Хартли.
Къртис изпрати: Нилия, в момента съм с баща ти и един полицай на име Виктор. Гледай пак да не се
развълнуваш и да започнеш да сливаш думите, но трябва да ми отговориш на един въпрос… каква искаш да
станеш, когато пораснеш?
Какво? Какво ме питаш?
Баща ти иска да ме провери. Ще ми отговориш ли на този въпрос, моля те?
Аз… му казах, че искам да стана медицинска сестра, но татко казва, че мога да стана лекар, толкова съм
умна.
Добре. Сега ще говоря с него, така че… — Какво казваха по радиото, когато има прекъсване за реклами? —
Ще продължим след малко — завърши той.
Къртис! Къртис! Кажи на татко, че сме добре! Кажи му, че го обичам! Кажи му, че ни е страх, но ще се
приберем живи и здрави, сигурна съм!
Ще му кажа — отвърна Къртис и в следващия миг почувства как силата между тях избледнява като светлината
в ярки радиолампи, която притихва до меко сияние… без да угасва съвсем. През следващите няколко секунди очите
му сякаш бяха покрити с мъгла, така че се наложи да изчака и нея да се вдигне. Едва сетне рече:
— Нилия каза да ви предам, че са добре, че ви обича и че ги е страх, но е сигурна, че ще се приберат живи и
здрави. На въпроса… отговори, че иска да стане медицинска сестра, но вие казвате, че може да стане лекар, толкова
е умна.
Той замълча за миг, преди да добави:
— И аз съм на същото мнение.
Джак Лъденмиър остана неподвижен сякаш много дълго време, макар и в действителност сигурно да не бяха
изминали повече от половин дузина удари на сърцето на Къртис. Сетне вдигна и двете си ръце и ги прокара нагоре
по лицето и в разрошената си коса; приведе се напред, така че лицето му едва не опря в коленете, и отначало Къртис
си помисли, че ще повърне. Остана така още няколко секунди и през шума от чистачките и мъркането от двигателя
на колата Къртис го чу как си пое дъх, ужасно задавено, а сетне притихна отново.
Когато Лъденмиър отново се изправи, под очите му имаше сиви сенки, а лицето му беше безизразно.
— Кажи ми — рече той с немощен глас — как… можеш да говориш така с Нилия. Имам предвид… знам, че
вашите хора се занимават с вуду и други подобни… и не ме е грижа за това, правете каквото ви се нрави… но какво е
това… някакво заклинание от вуду, което някой е направил на дъщеря ми?
— Не, нищо подобно.
— Дъщеря ми… моята Нилия… тя не е побъркана. Не е луда.
— Не, не е — отвърна Къртис с чувството, че Лъденмиър едва ли не го предизвикваше да каже обратното. — И
аз също не съм луд. Майка ми много дълго време си мислеше, че съм побъркан. Толкова, че и аз започнах да се
съмнявам в това.
— Искаш да кажеш, че това е нещо… естествено? За пръв път чувам за подобно нещо!
— Не знам колко е естествено. Може би е свръхестествено. Но мога да ви уверя, че Нилия изобщо не е
побъркана.
— Значи… — Лъденмиър се затрудни да го изрази с думи. — Значи чуваш нейния глас в главата си? А тя чува
твоя?
— Не, сър — отвърна сериозно Къртис, като изостави раболепния изказ на носачите, когато разбра, че нямаше
нужда от него. — Не е точно така. Не чувам гласа ѝ, но чувам думите. При нея е същото с мен. Така ми е казвала.
— Господи — ахна Лъденмиър.
Изглеждаше така, все едно всеки момент ще припадне.
— Аз си мислех… и жена ми си мислеше… че дъщеря ни си измисля за теб само за да ни дразни. А сетне,
когато тя не престана… и ни каза, че си говори с теб, а ти отвръщаш… тогава си помислихме, че може би наистина
има някакъв сериозен проблем с нея. Господи, как е възможно да съществува подобно нещо?
— Джак? — обади се Виктор, докато караше. — Неволно чувам какво си говорите. Звучи ми съвсем логично.
Аз съм почитател на писателя Ъптон Синклер. Чел ли си нещо от него?
— Ха? Това пък какво общо има?
— Преди четири години той написа и публикува със собствени средства книга, озаглавена „Мисловно радио“,
за телепатичните способности на жена му. Достоверността на книгата още не е потвърдена и много въпроси остават
без отговори, но идеята за това… се носи в ефира, така да се каже.
— Това не е просто идея, която се носи в ефира, както го казахте — намеси се Къртис. — Това е самата истина.
Едва сега забеляза, че сякаш обикаляха безцелно по улиците около „Юниън Стейшън“.
— Няма ли да отидем в полицейското управление? — попита той.
— Не — отвърна Лъденмиър. — Няма.
— Шофьорът ви не е ли полицай?
— Не. Няма значение какъв е той. Искам да знам къде са децата ми. Дъщеря ми каза ли ти?
— Да, сър. В град Кенър. Спрели са някъде в гората. Тя казва, че седят в колата и чакат.
— Какво чакат?
— Не знам, сър. Според мен и тя не знае.
Къртис реши да не му казва нищо за пистолета, но все пак да му съобщи имената на похитителите, както ги
беше научил.
— Има мъж на име Дони и жена, която се казва Веста. Дъщеря ви казва, че мистър Хартли също е бил там,
както и мистър Пар.
— Той е полицейски инспектор от Шривпорт. Но не каза ли и за още един мъж?
— Да, сър. Но не разбрах името му.
— Сигурно него чакат — каза Лъденмиър. — Той ми се е обадил по телефона. Обзалагам се, че от там ще
откарат децата право в скривалището, което ще използват.
— Може ли да попитам… защо не отиваме в полицейското управление?
— Заради въпросното телефонно обаждане — рече Лъденмиър, като отново прокара ръка по лицето си до
косата. — Онези кучи синове — похитителите — ми казаха, че ако замеся полицията в това, ще убият децата ми. И
аз вярвам, че наистина ще го направят. Искат двеста хиляди долара в кашон, който да занеса на някакъв рибарски
кей в един часа сутринта в петък.
— Двеста и петнайсет хиляди — напомни му Виктор и натисна клаксона, за да прогони от пътя си една бавна
конска каруца, която беше тръгнала да пресича пред колата.
— Да. Точно така. Виктор е адвокатът на моята компания. Той ще осигури парите. А ти, Къртис… ти ще
останеш с мен, докато не си върна децата, живи и здрави. Телепатия, мисловно радио… каквото и да е това
проклето нещо, ти си единствената ми връзка с Нилия, затова ще стоиш при мен.
Къртис кимна; всичко това звучеше съвсем логично, разбира се, но все пак се налагаше да попита:
— Ами работата ми? Ще ме уволнят, ако не…
— Колко изкара миналата година?
— Доста — отвърна Къртис. — Почти петстотин долара.
— Ще ти платя три пъти по толкова. Когато приключим с това, ще дойда с теб и ще говоря с всекиго, с когото
трябва да се разбереш. Устройва ли те?
— Да, сър. Това са много пари. Радвам се, че ще мога да дам повечето на мама и малко на мистър Крейбъл,
който отговаря за всички носачи на гарата.
— Прави каквото искаш с тях. Аз искам от теб само да поддържаш връзка с Нилия. Можеш ли да говориш с нея
сега? Да ѝ кажеш, че ще ги спася от това и да не се тревожи?
— Да, сър, ще го направя.
Лъденмиър загледа Къртис в лицето; изражението му не се промени особено, макар и погледът му да стана
малко отнесен. С изключение на това, докато общуваше с Нилия, изглеждаше точно по същия начин, както преди.
Това беше истинска мистерия за Лъденмиър и той нямаше нито времето, нито силите да се опитва да я разгадае.
Най-спешните и непосредствените му задачи бяха да събере парите и да намери начин да каже на Джейн какво
става, без да я съсипе. И щеше да се наложи да го направи в мига, в който заведе Къртис у тях. Ако се беше върнала
от сбирката на своя благотворителен клуб, тя вече щеше да е започнала да се пита защо децата още не са се върнали
от училище.
— Да продължавам ли да обикалям с колата, Джак? — попита Виктор.
— Не — отвърна Лъденмиър с тежка въздишка. — Време е да се прибираме у дома.
Виктор зави към квартал „Гардън Дистрикт“ и продължи през сивия дъжд.
Седемнайсета глава
Джинджър изхвърча от олдсмобила в мига, в който Пърл спря черния форд на калния път в гората. Сетне все
така бързо се нахвърли върху него още преди да успее да излезе от колата.
— Как мина? — попита го тя.
— Чудесно. Хвана се на всичко.
Пърл беше влязъл в една телефонна кабинка в дрогерията „Рексол“ и беше притиснал носна кърпа към
слушалката, така че да заглушава гласа му, а освен това беше съобщил условията им с най-дрезгавия шепот, който
беше успял да докара.
— А при вас как е?
Тя не му отговори, защото нямаше търпение да действат.
— Донесе ли нещата?
— Тук са.
Той заобиколи колата и отвори вратата на мястото за пътника. На седалката бяха оставени два хартиени плика
— единият беше от „Рексол“, с няколко пакета памучна вата и лента скоч, а другият беше от бакалията до
дрогерията и…
— За какво са всички тези продукти? — попита го по-остро тя.
Беше погледнала във втория плик и беше видяла вътре четири консерви свинско с боб, три ябълки, един самун
хляб и малко свински пастет, две бутилки кока-кола, три кутии карамелизирани фъстъци от онези, които децата
много обичаха, защото във всяка имаше играчка — изненада, едно руло тоалетна хартия, кухненски нож с назъбено
острие и отварачка за консерви и бутилки.
— Донесъл си два пъти повече неща, отколкото ти казах.
— Реших, че може да имаме нужда от тях.
— Решил си — повтори тя, а устните ѝ се изкривиха. — Ти си решил.
Пърл изправи рамене. Беше готов да посрещне атаката, която щеше да последва всеки момент.
— Имаше един проблем — рече той и видя как лицето ѝ незабавно се изопна. — Лъденмиър не може да донесе
парите преди един часа в петък сутринта. Каза, че не може да събере толкова…
— Глупости — прекъсна го Джинджър с яростен поглед.
Сетне се наведе толкова близо до него, че носовете им почти се докоснаха.
— Глу… пос… ти — произнесе тя със стиснати зъби. — Искаш да ми кажеш, че си му отпуснал още цял ден?
— Нямаше как иначе. Той…
— О, мамка му! Ти луд ли си, да ти го начукам? Отпуснал си му края? Дявол да го вземе, нали ти казах… ако
започне да мънка, че не може да събере мангизите, трябва да го притиснеш веднага! Да му кажеш, че ще отрежем
ушите на малките копеленца в един часа и пет минути, ако не дойде точно по график с парите до последния цент!
О, не… о, не… Не ми казвай, че си прецакал всичко!
Тя сложи ръце на кръста си и започна да обикаля в кръг около колата, като газеше в мокрите бурени. Не
спираше да клати глава, забила поглед в земята, и продължаваше да повтаря „Не, не… не, не“, докато дъждовните
капки се сипеха по косата ѝ.
— Добре де, не е дошъл краят на света — рече Пърл.
Тя спря да обикаля и едва ли не се втурна към него, а по лицето ѝ беше изписана такава безумна ярост, че той
почувства хладното острие на страха до гърлото си. Сви ръце в юмруци, като си мислеше, че може наистина да му
се наложи да отблъсне със сила атаката на тази кучка.
Но тя се спря точно преди да го нападне. Очите с цвят на шампанско горяха.
— Да не си мислиш, че това е летен лагер? — попита го тя със стиснати зъби. — Да не си мислиш, че тази
вечер ще седим край огъня и ще пеем песни? Ти прецака нещата, Пърл. А аз си мислех, че си разбираш от работата!
— За пръв път отвличам някого — отговори той. — А ти?
— Не биваше да му даваш време да мисли! Ако му остане прекалено много време, ще започне да си мисли, че
трябва да замеси ченгетата! А сега ще трябва да гледаме две деца още цял ден и да се разправяме с проклетия
шофьор!
— Затова пък ще изкараме още петнайсет хиляди долара — рече Пърл. — Това не струва ли нещо?
— Не, нищо не струва — рече Джинджър и вдигна очи към облаците, все едно се опитваше да открие
облекчение за яда си в небето.
Когато отново погледна към Пърл, изражението ѝ беше студено, а дъждът се стичаше по бузите ѝ.
— Седни в колата. Двамата с Дони ще се погрижим за всичко. Дай ми револвера и плика. Прибери ножа в него.
Пърл ѝ подаде револвера трийсет и осми калибър и хартиения плик от „Рексол“, сетне сви рамене и се върна
зад волана на черния форд. Нямаше нищо против да не ѝ се пречка.
 Джинджър се върна до олдсмобила. Отвори лявата задна врата и насочи револвера срещу Хартли.
— Ти. Излез. Дони, ела да ми помогнеш.
— Ако някой от вас двамата мръдне — рече Дони на Нилия и малкия Джак, — ще ви се прииска да не се бяхте
раждали. Ясно ли е?
— Ясно — отговори Нилия.
Току-що беше чула от Къртис как татко ѝ беше казал, че ще ги спаси и да не се тревожат. Беше готова да се
разплаче, но нямаше да си позволи да се срине по този начин, дори само за да изглежда силна пред братчето си.
Беше уморена, а главата ѝ пулсираше от болка; никога не беше разговаряла с Къртис по този начин, толкова дълго и
толкова интензивно, и се чувстваше като изцедена. Беше истинска благословия от съдбата да може да се свързва така
с Къртис — а чрез него и с баща си — но освен това си мислеше, че от нея зависят и много други неща, защото
мисленото общуване нямаше да свърши цялата работа, а силите ѝ бяха на привършване.
— Няма страшно — каза Хартли на децата, преди да излезе от колата.
Той се изправи пред двата револвера и двамата похитители, непримиримо вирна брадичка срещу тях и рече:
— Какво следва сега?
— Свали си обувките и ги хвърли в гората — нареди му Джинджър.
Той се подчини.
— Разтвори си сакото.
Когато го направи, тя му каза да си свали колана, за да хвърли и него.
— Портфейла — рече тя и той го подаде на Дони.
Тя му взе ръчния часовник и го претърси, но не взе дребните монети от джоба му. Сетне отново насочи
револвера с нетрепваща ръка и проговори зад него:
— А сега не мърдай, Хартли. Дони, ти си.
Дони свали шофьорската фуражка от късо подстриганата посивяла коса на Хартли и я сложи на собствената си
глава, като я килна наперено. Сетне отвори една от кутиите с памучна вата.
— Отвори си устата — нареди той, сетне пъхна шепа памук в нея.
Отряза парче скоч с ножа, притисна го към устните на Хартли и го омота зад тила на мъжа. Последваха го още
парчета памучна вата, които притисна към очите му, и още скоч около главата му, за да ги задържи на място.
Следващото нареждане гласеше:
— Протегни ръце пред себе си и ги хвани една в друга.
Лентата скоч беше плътно и здраво омотана около китките и ръцете на Хартли. Пръстите му можеха да се
движат на няколко инча разстояние, но палците му останаха под лентата. Сетне го отведоха обратно в колата. Дойде
ред на Нилия, която също беше принудена да изхвърли обувките си, преди да натъпчат памук в устата и очите ѝ, да
го залепят със скоч и да омотаят китките и ръцете ѝ както на Хартли.
Когато дойде ред да завържат малкия Джак, се наложи да го извадят насила от колата, защото момчето не
спираше да рита и да крещи.
— Сваляй тези шибани бебешки обувки — нареди му Дони, докато стискаше малкия Джак за косата.
Но въпреки револвера в другата му ръка не му се размина един ритник в левия пищял, от който зъбите му
изтракаха, а очите му се насълзиха от болка. За да накаже това провинение на момчето, Дони пусна косата на
малкия Джак само за миг, колкото да отвърти една оглушителна плесница в лицето му, и сетне натъпка толкова
много памук в устата му, че бузите на малкия Джак се издуха. Последва го лентата скоч, а сетне и операцията по
затварянето на очите му — изпълнена толкова грубо, колкото успя да го стори Дони.
— По-леко с него — обади се предупредително Джинджър. — Трябва да внимаваш да не повредиш стоката.
— Трябва да му строша шибания врат, това трябва да направя. Кракът сигурно ще ме боли цяла седмица.
Дони отново сграби момчето за косата и яростно разтърси главата на малкия Джак напред-назад, преди да
просъска под лентата скоч на ухото му:
— О, да… двамата с теб наистина ще се позабавляваме, момче.
Сетне дръпна ръцете му толкова силно, че едва не ги изтръгна от раменете, а Джинджър здраво улови момчето,
докато Дони омотаваше ръцете му със скоч.
Докато седеше в колата до Клей Хартли с уста, пълна с памук, със завързани очи и ръце, Нилия с всички сили се
опита да се фокусира върху задачата да изпрати мислите си към Къртис през пелената на ужаса, който изпитваше.
Къртис, там ли си?
Той не отговори.
Къртис? Моля те, отговори.
Почувства как в гърлото ѝ се надигна ридание; лепкавата черна лента беше омотана около цялата ѝ глава, като
закриваше и двете ѝ уши, така че в момента не чуваше нищо друго освен бученето от собствената си кръв във вените.
Сякаш измина цяла мъчителна вечност, преди да чуе отговора.
 Тук съм, Нилия. Чувам те слабо… сякаш си много далеч.
Много съм уморена… главата ужасно ме боли. Още си ли при татко ми?
Да. Той ме води у вас. Ще остана във вашата къща, докато не се прибереш у дома.
Запушиха ни устата и очите с памук. Залепиха памука със скоч, така че не виждам нищо. О, Къртис…
мама… толкова ще се разтревожи.
Татко ти ми каза. Каза, че не знае как ще го понесе, но се налага да ѝ каже всичко веднага щом
пристигнем.
Всеки момент ще се разплача. Но не бива да го правя… просто не бива. Ако започна да плача… не знам
дали ще мога да спра. Кажи ми нещо хубаво, Къртис… нещо хубаво, така че да не плача — каза му тя.
Ами… аз никога не те бях питал каква искаш да станеш, когато пораснеш. Защо искаш да станеш
медицинска сестра?
Тя се принуди да преглътне плача си, тежък като буца въглища.
Обичам да уча по биология — изпрати му тя. — По този предмет имам най-високи оценки.
Товаечудеснацелвживота — отвърна Къртис. — Представям си, че винаги има нужда от добри
медицински сестри. Кой знае? Докато учиш за това, може да решиш да станеш лекарка.
Мисля си, че е ужасно трудно да се учи за… О!
Възкликна го толкова силно, че главата още повече я заболя.
Вратата на колата се затръшна! Сега се качват… Запалиха двигателя. Отново потеглихме!
Добре, Нилия. Ще кажа на татко ти какво става. Звучиш малко слабо и според мен е така, защото
мислиш за всички тези неща. Не мисли за нищо друго, освен че аз съм тук и татко ти е тук, а той ми каза
как се старае да даде на тези хора толкова пари, колкото искат, и тогава всичко ще свърши, съвсем скоро.
Добре — каза му тя и кимна, но отново заплашваше да се разрази буря от сълзи. — Добре, ще мисля само за
това.
— Защо кимаш? — разнесе се гласът на Дони, рязък и силен. — Не съм те питал нищо. Ти! Момиче! На тебе
говоря!
Тя усети как нещо твърдо я смушка в рамото и си даде сметка, че сигурно е цевта на револвера.
— Тя не може да ти отговори — каза му тихо Джинджър и добави: — Глупако.
Караше след форда на Пърл и зави надясно след него по главното шосе, шибано от дъжда.
— А, да. Ами… тя кимна така, все едно… не знам, мамка му. Все едно слушаше нещо. Странна работа.
— Престани да размахваш този патлак и не мърдай. След около три минути ще искам да натиснеш здраво
главата на Хартли. Никой няма да види децата. Отваряй си ушите, да ти кажа кога, и го направи бързо.
— Слушам, сър, мадам! — отвърна по войнишки Дони и козирува с пресилен смях, заради който от дясната му
ноздра изхвърча един сопол.

***

Седнал зад волана на форда, който предвождаше парада на похитителите, Пърл още се пържеше от ад заради
мъмренето, на което го беше подложила побеснялата жена. Беше дал на Лъденмиър още един ден, което, разбира се,
носеше известен риск, но освен това беше изкарал и още петнайсет хиляди долара, а те също си струваха… не беше
ли така?
— Дявол да го вземе — каза си той, докато гледаше как град Кенър изниква от гората пред него.
Караха по Соумил Роуд, главното шосе към града. Надясно от него се отклоняваха други пътища, черни или
застлани с чакъл, които водеха към различни вили и рибарски лагери. На половин миля от мястото, където бяха
отбили от шосето, за да вържат децата и Хартли — Джинджър твърдеше, че се налага да го направят, за да
демонстрират властта си над жертвите и да ги държат в подчинение, докато минават с колите през града — имаше
дървена табела, която обозначаваше началото на Сандъски Роуд, а в края на този път трябваше да е рибарският кей,
избран за място на предаване на откупа.
Тук-там покрай Соумил Роуд имаше старовремски вили — някои бяха толкова старовремски, все едно не бяха
обитавани още от времето на Гражданската война. Пърл си помисли, че Кенър може и да беше град с бъдеще, както
пишеше на табелата, но до въпросното бъдеще имаше още много време. Гъстите горички и храсталаци отстъпиха
място на железопътно депо от лявата страна на шосето, където на релсите гниеха няколко стари товарни вагона в
очакване да бъдат призовани обратно на служба, а след стотина ярда последваха една малка бензиностанция,
гробище, бяла каменна черква, няколко тухлени и дървени къщи и търговска улица с дължина от две пресечки.
Разминаха се с няколко други коли и един камион със слама, но с изключение на това, Кенър сякаш спеше под
ленивия дъжд. Пърл мина покрай кафене, железария, още една витрина с табела „Магазин за всичко“, някаква
тухлена постройка, изградена само до половината, пред която беше спряна ръчна количка, натоварена с тухли, но не
се виждаха никакви работници, още една тумбеста малка постройка до така наречения парк, където тревата беше
рядка като косата по главата на плешивец — сигурно в нея се помещаваше кметството — а после още няколко къщи
и край, Кенър свърши.
Край пътя отново изникна гората. Тук-там от шосето се отбиваха други пътища, все надясно — към други
рибарски вили на брега на езерото Пончартрейн. До границата на следващата енория оставаше малко повече от
четвърт миля, когато Пърл намали скоростта преди отбивката за един път, обозначена единствено с четири
ръждясали гюлета, струпани едно върху друго сред бурените. Човекът от кантората за недвижими имоти под наем в
Метъри му беше обяснил: Този път ще се казва Кенънбол Роуд — „Пътят с гюлетата“ — когато го регистрират в
кадастъра. Да, на това място риболовът си го бива, но мочурищата са съвсем наблизо, така че трябва да си
носите пръчка против змиите, ако излизате на разходка.
Ще си носим — отговори Пърл на мъжа, докато Джинджър и Дони чакаха в колата отвън. Надяваме се през
следващите няколко дни да ни кълве, но основната ни цел е да огледаме района, за да си потърсим в какво да
инвестираме. Моментът изглежда подходящ човек да си купи имот край езерото.
Звучи добре. Съжалявам, че не мога да ви дам под наем рибарска вила, в която има електричество и вътрешен
водопровод. Но те всичките са такива. Ако ви интересува, продавам и един пристан на залива Боурс Хед — малко е
пострадал от последния ураган, но за осемстотин долара можете да го стегнете и да се смятате за истински
адмирал.
Ще си помисля — отвърна Пърл, като му се искаше възможно най-бързо да приключи със задачата да наеме
въпросната вила за два долара на ден — платени в брой, предварително, минимум за три дни — и да се махне от
там.
Сега зави надясно по Кенънбол Роуд, продължи между боровете по пътя, осеян с кални локви, и накрая спря
пред една вила от дърво, което беше толкова остаряло, че на вид беше почти черно и лъскаво като катран под дъжда.
Ламариненият покрив изглеждаше така, все едно едва беше оцелял след градушка от воденични камъни. Над
постройката бяха надвиснали плачещи върби, а изпотрошените останки от рехави борове до брега на езерото носеха
следите от въпросния ураган, който явно наистина е бил истинско чудовище. Зад вилата имаше външен кенеф, а една
пътека водеше по хребета на земен насип с височина от четири фута към рибарския кей — Пърл вече беше
забелязал, че дървената му конструкция е опасно полегнала на лявата си страна. До кея имаше пън от дъб, отсечен
на височината на кръста, на който рибарите почистваха уловената риба, а наблизо — огнище, на което я приготвяха
за вечеря. Удобствата във вилата бяха далеч от онова, което се предлагаше дори в хотел „Лафайет“, а в сравнение с
нея „Кинг Луи“ приличаше на истински палат… но поне щяха да останат сами в горската пустош, а в момента това
беше най-важното.
Джинджър го последва с олдсмобила. Двамата с Дони слязоха от колата и се заеха да изкарат Хартли и децата
навън и да ги отведат във вилата. Малкият Джак падна по пътя и Дони го дръпна за яката, за да се изправи, като го
разтърси здраво, преди да го блъсне да продължи.
Когато влезе във вилата с плика с провизиите, Пърл си помисли, че всички рибари, които взимаха под наем тази
адска дупка, или бяха мазохисти, или толкова стиснати, че не им се даваха петнайсет цента за прясно уловена
пъстърва във Френския квартал. Мебелировката в дневната се състоеше само от няколко стола от плетена тръстика,
издраскана от ножове маса и износен кафяв килим от плетено въже на пода. В помещението, което минаваше за
кухня, имаше малка печка на дърва, маса за хранене с плот от зелен бакелит и четири стола, няколко шкафчета с
чинии и чаши, една почерняла кафеварка и една кутия с прибори за хранене. Койката с гол матрак и възглавница, на
която беше спал Дони миналата вечер, беше до една врата в дъното на стаята, откъдето се излизаше на веранда с
мрежа против насекоми и няколко дървени стъпала, които водеха към задния двор. От основното помещение се
влизаше в още две стаи, по една отдясно и отляво, но и двете не бяха по-големи от килери. В тази отдясно имаше
още едно легло, но на два етажа, и малко писалище. Тази отляво беше подготвена за новопристигналите гости. На
издрасканата маса имаше два газени фенера, един ветроупорен фенер и едно обикновено фенерче. Прозорците бяха
закрити със завеси на картинки, които изобразяваха котви и риби мечове, приглушаващи оскъдната дневна светлина
до сивкав сумрак. От миризмата на всичко наоколо можеше да се съди, че езерото неведнъж беше заливало жалката
дига и беше оставяло рядката си кал между грубо скованите дъски на пода.
— Движение — нареди Джинджър и блъсна Хартли, когато той спря. — Дони, отвори им вратата. Пърл, донеси
фенерче.
Пърл остави плика с провизиите на масата и се подчини. Стаята, в която ги водеха, беше съвсем гола, ако не се
смяташе дървеното ведро в ъгъла. Единственият прозорец беше закован с дъски и отвътре, и отвън, а гвоздеите бяха
забити толкова надълбоко, че да не могат да ги извадят и най-отчаяните и разранени до кръв пръсти.
— Свали им превръзките от очите и устата — рече тя на Дони. — Леко, да не скъсаш нещо. Пърл, свети им в
очите.
Дони пъхна револвера на шофьора в колана си и се зае да изпълни задачата, която се оказа толкова трудна, че
след като махна памучната вата, се наложи да изреже лентата скоч от косата им с кухненския нож. Докато се
занимаваше с последното, Хартли и децата стояха неподвижни като статуи, а очите на малкия Джак се разшириха от
ужас на изкаляното му лице.
— Остави китките им вързани — нареди Джинджър, когато Дони приключи с това.
Сетне тя се обърна към Хартли и рече:
— Добре дошли в новия си дом, където ще нощувате следващите два дни. Предполагам, че не е това, с което сте
свикнали, но нямаме какво друго да ви предложим. Ако мистър Лъденмиър е добро момче, скоро ще си тръгнете от
тук — а ние си мислим, че той ще бъде много добро момче.
— Тук вони дори по-лошо, отколкото от устата на онзи — заяви малкият Джак, който си беше възвърнал част от
предишния кураж.
Нилия го сръга с лакът, за да си мълчи, но от опит знаеше, че това беше толкова трудно, колкото да се запуши
кошер с коркова тапа.
— Вероятно ще стане и по-зле — отвърна Джинджър с лека и бездушна усмивка. — Освен онова ведро в ъгъла
няма друго. През деня тук вътре ще бъде доста тъмно, а вечер — съвсем. Ще спите на пода, ако ви се спи. Хартли,
виждаш ли вратата?
— Виждам я — отвърна той.
— Вратата не се заключва. Не очаквахме да се наложи да пренощувате… така че ще трябва да обърнем онази
маса и да подпрем вратата с нея, и ако видим нещо да се мърда или чуем нещо да скърца, това няма да ни хареса.
— Децата струват пари — рече Хартли. — Няма да им направите нищо лошо.
— Ами как да ти кажа — хем си прав, хем грешиш за това. Няма да ги убием, това е сигурно. Но колкото до
теб… ти не струваш и десет шибани цента, поне така ми се струва. Нещо повече, създаваш само излишни
затруднения, не си ли съгласен с мен?
Хартли не отговори, защото си даваше сметка, че жената казваше самата истина.
Нилия се намеси, макар че сърцето ѝ биеше с всичка сила и се чувстваше така, все едно всеки момент може да
се срине на земята и да се свие на скимтяща топка.
— Мистър Пар, мислех ви за приятел на татко ми.
Той се забави няколко секунди, преди да отговори:
— Моите приятели са в портфейла на татко ти, малката. И искам да взема колкото мога повече от тях. Съвсем
скоро ще имам сума ти нови приятели в джобовете си. И тогава всичко ще свърши и ще можеш да се прибереш у
дома.
— Точно така — потвърди Джинджър с безжизнен глас. — Това е самата истина.
— Светни в лицето на този шибаняк — рече Дони и протегна ръка, за да улови китката на Пърл и да насочи
лъча на фенерчето. — Погледни как блести това проклето око! Гледай какво нещо… присвива си здравото око, но
другото не помръдва.
— Стига толкова — рече Джинджър. — Да ги оставим на мира.
— Чакай… чакай. От това проклето око ме побиват тръпки, мамка му. Как ще спя в съседната стая, като знам,
че това нещо ще е тук през цялата нощ?
— Ще се наложи да се стегнеш.
— Друг път. Просто ще му го взема.
Дони извади револвера от колана си и направи крачка към Хартли. Шофьорът незабавно отстъпи назад.
— Дони! Стига толкова, ти казах!
— А АЗ ТИ КАЗАХ, ЧЕ ЩЕ МУ ГО ВЗЕМА! — изрева в отговор младият мъж.
Когато насочи светлината на фенерчето към Дони, Пърл видя, че лицето му беше разкривено от ненавист и
ярост, а алената кръв за миг беше бликнала нагоре от дебелия му врат, за да издуе до пръсване бузите и устните му и
да обагри в червеникаво присвитите му очи.
— ЧУВАШ ЛИ? — викна предизвикателно той.
Настъпи продължително и ужасяващо мълчание, нарушавано само от дрезгавите хрипове на Дони и
почукването на дъждовните капки по ламаринения покрив. Нилия се притисна плътно до брат си и се обърна наум
не към Къртис, а към Бог: Помогни ни, моля те.
— Добре, Хайнц — рече успокоително Джинджър, все едно се опитваше да дресира някой див звяр. — Добре,
успокой се. Направи го, ако това искаш.
— Това искам.
С тези две думи той се втурна към Хартли, вдигна револвера до слепоочието му и притисна другата си ръка към
лявото му око. Хартли потрепери, но не се опита да се съпротивлява. Ръката се зае за работа и Пърл неволно
продължи да осветява всичко с лъча на фенерчето, защото в драматичното развитие на ситуацията имаше нещо
налудничаво и извратено, което го омагьосваше. Все едно гледаше върховното насилие, на което може да бъде
подложено едно човешко същество — друг човек да му извади окото. Хартли ахна, разнесе се влажно мляскане и
когато Дони отдръпна ръката си, на лицето на шофьора остана влажна червена дупка, която беше кошмарна
гледка… но за Пърл всичко това беше демонстрация на власт от едно човешко същество върху друго, която не
можеше да не оцени по достойнство.
— Добре, сега доволен ли си? — попита Джинджър.
— И още как — отвърна Дони, като звучеше малко замаян.
Той разтвори юмрука си и стъкленото око проблесна в лъча на фенерчето.
— Това нещо още е топло — рече той и отново го стисна в юмрука си, вдигна го до ухото си и го разтърси, все
едно очакваше да чуе тракане.
Джинджър излезе от стаята, а Дони я последва с новата си играчка. Пърл обходи с лъча на фенерчето ужасените
лица на децата и едноокото лице на Клей Хартли.
— Просто се успокойте и не създавайте проблеми — рече им той. — Колкото по-бързо приключим с това,
толкова по-добре.
Той също излезе от стаята и затвори вратата.
Между дъските на прозореца на килията им се процеждаше един-единствен лъч светлина, но това трябваше да
им стигне. Нилия усещаше неподвижното присъствие на мистър Хартли до себе си, а сетне различи в сумрака как
вързаните му ръце се повдигнаха към лицето и пръстите му внимателно опипаха мястото около зейналата дупка на
мястото на окото му.
— Съжалявам, деца — рече той, а гласът му беше толкова прегракнал, все едно цял час беше крещял срещу
ураганен вятър. — Това не беше много приятно, нали?
— Болеше ли? — попита го малкият Джак.
— Немного.
— Трябваше да го ритна по-силно.
— Чуйте ме, и двамата — рече строго Хартли. — Не провокирайте тези хора. Знаете ли какво означава тази
дума?
— Аз знам — отвърна Нилия и обясни на брат си, — да не ги дразним.
— Точно така. Ще се наложи да пренощуваме тук, но сигурно скоро след това ще си тръгнем. Ще трябва да се
справим някак си, нали така?
— Да, сър — отговориха и двете деца, като Нилия прозвуча по-уверено от малкия Джак.
— Тук е толкова тъмно — рече момчето. — И ужасно ми се пишка.
— Ведрото е в ъгъла — отговори му Хартли. — И според мен никой няма да има нищо против, ако не го улучиш
както трябва.
— Искаш да кажеш… че трябва да пишкам пред сестра си?
— Аха. Добре че е толкова тъмно, нали?
— Не се глези, Джак — рече му Нилия. — Ако ще ходиш, отивай.
— Ще те напишкам и теб, ако реша.
— Използвай ведрото — рече му Хартли. — Хайде, само на три крачки е.
Малкият Джак неохотно отиде до ведрото и въздъхна с примирение.
Нилия седна на пода в отсрещния ъгъл на стаята. Облегна се назад на стената, затвори очи и се опита да си
представи как седи в собствената си стая в къщата, но въображението ѝ не беше толкова усъвършенствано.
Къртис? — излъчи тя.
Той отговори почти незабавно:
Тук съм.
Къде си?
С татко ти в къщата. Никога не бях виждал такова място, направо останах без дъх. Татко ти отиде да
говори с майка ти. Къде сте?
В една стая в една ужасна стара вила. Няма никаква светлина. Онзи мъж — Дони — извади стъкленото
око на мистър Хартли. Мисля, че е побъркан. Толкова се ядоса, че лицето му почервеня… а жената го нарече
Хайнц. Сигурно на кетчупа.
Къртис не отговори.
Още ли си там? — попита го тя.
Да. Казваш, че го е нарекла Хайнц?
Да.
Това е забавно — рече Къртис. — Не чак толкова, че да се засмееш на глас, но си е смешно.
 Не ми е до смях. Всъщност ми се плаче, но не бива, не и пред малкия Джак.
Имаш ли някаква представа къде е тази вила?
Не знам дали сме в Кенър, или след града. След като ни залепиха очите с памук и лента скоч, караха
още петнайсет минути, поне така си мисля, но през цялото време направихме само един десен завой.
Значи трябва да сте откъм езерото — рече той. — Малко след края на града.
Може би, не знам…
Вниманието ѝ се разсея, когато някой заудря оглушително по вратата, като я стресна толкова силно, че Нилия
ахна и подскочи назад, така че си удари гърба в грубите дъски.
— Гледайте да не ви стане прекалено удобно! — извика Дони от другата страна на вратата, а смехът му
прозвуча като гърмеж.
Осемнайсета глава
Хайнц — помисли си Къртис, докато седеше на дълбокото кресло в царствения салон на Лъденмиър. Спомняше
си младия бял мъж, който го беше блъснал на „Юниън Стейшън“, а след това лицето му беше почервеняло от гняв
като кетчуп. С него имаше една жена и още един мъж, и жената беше нарекла ядосания джентълмен Хайнц. Дали не
бяха същите трима, които бяха отвлекли Нилия и малкия Джак? С влаковете пътуваха не само добри, а и лоши хора,
така че…
Беше изгубил връзка с Нилия. Канеше се да я повика отново, когато Лъденмиър влезе в салона с посивяло и
изтощено лице и бавно се отпусна на едно кресло срещу Къртис.
— Току-що говорих с Нилия — обясни Къртис. — Казва, че са в някаква вила, може би след Кенър, но със
сигурност от страната на езерото, защото са направили десен завой от главното шосе.
— От това няма голяма полза — отвърна Лъденмиър уморено.
Той облегна глава назад и затвори очи.
— Там има много вили и рибарски селища. А дори да знаех коя точно е вилата… нямаше да направя нищо, с
което може да застраша моите деца… — рече той и веднага се поправи — нашите деца.
Къртис беше чул един-единствен сърцераздирателен вик, който беше долетял от горния етаж преди десетина
минути, последван от тишина.
— Тежко ли беше? — попита той.
— Тежко. Предписани са ѝ успокоителни, така че ѝ дадох едно и може би ще успее да поспи малко. Джейн… се
държи пред хората, но всъщност е с много крехка психика.
Той отвори очи, но синьото сякаш беше изтекло от тях, така че изглеждаха безцветни и безжизнени.
— Баща ѝ е заможен търговски адвокат в Шривпорт. Но хората не знаят, че освен това е алкохолик и насилник.
Не се е отнасял добре нито с Джейн, нито със сестра ѝ, когато са били деца. И двете поддържат фасада в
обществото… но и двете са платили за този тормоз и продължават да си плащат за него. При всеки случай, когато се
създава някакво напрежение, за нея е два пъти по-трудно да го понесе.
— Може би трябва да повикате доктор?
— Помислих си за това. Може би трябва да го направя. Може би това щеше да стори един добър съпруг… но
този доктор ще задава въпроси, Джейн може да каже истината, без да се усети, а докторът ще съобщи в полицията,
колкото и да му казвам да си мълчи, или ще разкаже на някой друг, който ще се обърне към полицията или към
вестниците… не мога да поема този риск. Не и сега, когато всичко е организирано за петък сутринта. Не, трябва да
се справя сам.
Лъденмиър извърна измъченото си лице към панорамния прозорец.
— Аз бях белият рицар на Джейн — рече тихо той. — Но явно… бронята ми вече не е толкова блестяща.
— Според мен правите онова, което смятате за правилно — отвърна Къртис.
— Аха. Работата е там, че ако нещо се случи с децата ни… ще изгубя и Джейн. Тя ще се отвърне от мен, сигурен
съм. И това ще бъде краят на… ами на всичко, което някога съм смятал за хубаво и стойностно на този свят.
Той изведнъж поклати глава и безрадостно се разсмя.
— Чуй ме само! Говоря ти така, все едно те познавам цял живот. Все едно си семеен приятел, а не…
Лъденмиър спря, но остана с отворена уста.
— Чернокож? — подсказа му Къртис, но го произнесе спокойно и обективно.
— Непознат — отвърна Лъденмиър. — Не ми пука какъв цвят ти е кожата. Ти си връзката ми с Нилия и нищо
друго няма значение. Може би ти си нейният бял рицар.
— Моята броня също не е толкова блестяща — рече Къртис.
— Е, значи си черен рицар.
Въпреки всички изпитания и мъки през този ден тези думи се сториха ужасно смешни на Къртис. Не успя да
потисне смеха, който бликна от устата му. И въпреки теглото, което изпитваше на плещите си — а може би точно
заради него — Лъденмиър нямаше друг избор, освен също да се разсмее от сърце, и след като смехът му проехтя в
цялата стая, се почувства едновременно облекчен и по-стабилен от преди.
— Ето какво ще направим утре — рече той, когато смехът утихна. — Виктор ще донесе кашона с парите в
ранния следобед. След това двамата с теб ще отидем с колата, за да намерим Сандъски Роуд и онзи рибарски кей. Не
искам да го търся в тъмното.
Той се изправи от креслото.
— По-добре да отида да поседя при Джейн. Слушай… можеш да се настаниш в спалнята за гости на горния
етаж. Мейвис ще ти покаже къде е. Там си има отделна баня. Ако си гладен… в кухнята имаме много храна. Мейвис
умее и да готви. Пържоли, шунка, хляб за сандвичи… сладолед и торта… имаме и една цяла…
Той отново млъкна и заприлича на човек, който отчаяно се опитва да избегне последната крачка, която ще го
изпрати в пропастта, но сетне жално завърши:
— Диня.
— Диня? — повтори Къртис.
— Аха.
— Това е един от любимите ми плодове — рече Къртис с лека усмивка. — А от началото на лятото съм изял
само две дини.
— Вземи си колкото искаш, а освен това Мейвис може да ти сготви всичко друго, както ти казах.
— Благодаря ви — отвърна Къртис и посочи телефонния апарат на масата в другия край на стаята. — Може ли
да се обадя? Трябва да говоря с мама, за да не се тревожи.
— Естествено, използвай телефона. О, и… може ли пак да говориш с Нилия, за да ѝ предадеш, че всичко е под
контрол и двамата с малкия Джак скоро ще се приберат у дома?
— Веднага.
Къртис нямаше търпение да възстанови връзката с Нилия, която беше прекъсната насред изречението преди
малко.
Нилия — излъчи той. — Добре ли си?
Да — отвърна тя. Сетне добави: — Горе-долу.
Сигналът ѝ беше слаб, все едно се излъчваше от радиоапарат с изтощени батерии.
Трябва да си починеш — рече Къртис. — Ще успееш ли да заспиш?
Не, не мисля.
Ами опитай се. Ще ти се отрази добре. Татко ти е тук при мен. Каза да ти предам, че всичко е под
контрол и двамата с малкия Джак скоро ще се приберете у дома.
Тя не му отговори в продължение на следващите няколко секунди, така че той я попита:
Чуваш ли ме?
Чувам те… но ужасно ме е страх, Къртис. Онзи мъж, Дони, удря по вратата на всеки… ми се струва.
Може би не… спят. Освен това вече сме гладни и нямаме… ходя до тоалетна… скоро, но поне… никаква
светлина.
Трябва да си починеш — настоя той. — Дай почивка и на тялото си, и на ума.
Какво? Не… това.
Това беше ново и притеснително явление, помисли си той. Нилия беше изтощена и сигналът от нея също
отслабваше. Ако не си почине, може би щеше да я изгуби съвсем, а изтощеният ѝ мозък очевидно не успяваше да
улови както трябва и неговото излъчване.
Ще прекъсна — каза той. — По-късно ще се опитам отново да се свържа с теб, но моля те… моля те…
опитай се да…
Какво? Какво каза? Не… толкова далеч.
Татко ти казва, че те обича — отвърна Къртис и вдигна поглед към Лъденмиър.
Трябваха му няколко секунди, за да се пренастрои къде се намира и с кого разговаря, после рече:
— Тя казва, че са добре. Казва, че вече нямат търпение да се приберат у дома.
— Аз ще ги върна у дома живи и здрави. Заклевам се в Бога, че ще го сторя.
— Добре, сър — отвърна Къртис.
— Оставям те да говориш по телефона — рече му Къртис.
Той понечи да излезе от стаята, но се поколеба.
— Толкова грешах за Нилия… и за тази нейна… дарба. И твоята дарба. Никога няма да разбера какво е това
дори да доживея сто и десет години, но ти благодаря, че дойде да ми помогнеш, и ти благодаря, че си приятел на
дъщеря ми.
— И аз се радвам, че сме приятели — отвърна Къртис. — Тя наистина умее да слуша.
Лъденмиър кимна, обърна се и излезе от стаята, а Къртис остана да седи в креслото, като си мислеше как е по-
добре да не му казва, че способността на Нилия отслабваше и ако тя не успее да заспи — или поне да даде отдих на
изтощеното си съзнание — може да стане невъзможно да се свърже с нея. Предполагаше, че тя си дава сметка за
съществуването и причината за този проблем. И само от нея зависеше да открие нужната сила на волята, за да го
разреши. Къртис си помисли, че може би просто ще ѝ се наложи да прекрати всякакво общуване, за да зареди
отново умствената си енергия.
Досега не беше имал случай да установи, че тази способност може да е ограничена. Не беше сигурен дали това
откритие му допадаше, или не — защото колкото и да му харесваше да го смятат за рицар с блестяща броня, освен
това остана доволен да научи, че в тази броня имаше слаби места и някой ден неговата собствена броня също
можеше да изгуби силата си. Това му помагаше да се чувства малко повече като всички останали хора на света и по-
малко като свръхестествената рядкост, както го беше изкарала Лейди онази вечер на площад „Конго“. В края на
краищата той беше просто един млад човек, който работеше като носач на гарата и се гордееше с това, че помагаше
на хората да стигат от тук до там и обратно.
Той стана от креслото и прекоси килима с пясъчен цвят, за да стигне до телефона.
Орхидея вдигна на четвъртото позвъняване. Беше се приучила да говори така, все едно е полумъртва от
изтощение, дори когато беше най-развълнувана.
— Ало?
— Здравей, мамо.
— Къртис! Боже господи, от затвора ли се обаждаш?
Той хвърли поглед на великолепния салон наоколо.
— Не, мамо. Явно мистър Крейбъл ти се е обадил?
— Да, обади се! И ми разказа всичко! Кой те забърка в това? Онзи Рауди Патерсън, устатият нехранимайко?
— Мамо — рече спокойно Къртис. — Просто ме чуй, моля те. Не съм в затвора. Аз…
— Кога ще се прибереш тогава? Поболях се от грижи!
— Аз… имам важна работа — обясни той. — Няма да се…
— Веднага се прибери у дома! Чуваш ли? Ще оставя светнато, а ти се прибери на минутата.
— Тази вечер няма да се прибирам, мамо — продължи Къртис. — Вероятно и утре…
— Това са глупости! Едно момче не може просто така да избяга от дома си и да изостави болната си майка,
господи боже, не! Ти просто не звучиш на себе си! Сигурно си с някого, който ще те обърка съвсем!
Къртис усети как тя се опитва да го надвие с волята си, както правеше винаги, но точно в този ден беше
непоклатим.
— Мамо, трябва да…
— Не искам да чувам, не искам да…
— Чуй ме! — рече той и го направи толкова остро, че сам остана не по-малко шокиран от Орхидея, така че и
двамата замълчаха.
Когато се овладя, той продължи да говори на фона на нейното мълчание.
— Няма да ти обяснявам. Но е нещо важно, което трябва да направя. Няма да се прибера нито тази вечер, нито
утре вечер. Правя го за себе си, не само за другите. Разбираш ли?
Стори му се, че мина дълго време, преди тя да му отговори.
— Ела си у дома — прошепна тя съсипана. — Джо, ела си у дома.
— Мамо — рече тихо Къртис. — Трябва да се върнеш към живота. Просто трябва. Ти нито умираш, нито си
болна. Иска ти се, но не си. Обърна гръб на съседите, на черквата, на всичко важно. Според мен трябва да намериш
сили да започнеш отначало, мамо. Да оставиш всичко това зад гърба си… за да продължиш. Може би ще ти се
отрази добре да отидеш на гости на баба и дядо. Това е хубаво. Само за няколко дни, колкото да чуеш как говори
някой друг. И нали знаеш как дядо обича да свири на китара? На бас, че е измислил много нови песни.
Тя не отговори, но Къртис я чуваше как диша бавно и плитко, все едно се опитваше да се разкашля нарочно.
— Никой не те съжалява освен ти самата — рече Къртис. — Обичам те и точно затова ти казвам истината —
имаш цял един живот пред себе си, който се опитваш да захвърлиш. Джо го няма и няма да се върне, мамо. Това е
истината — оттам трябва да започнеш.
Тя не му отговори толкова дълго време, че трябваше да я подкани да го направи.
— Чуваш ли какво ти казвам?
— Ще оставя светнато, докато се прибереш у дома — отговори Орхидея и затвори.
Къртис остана заслушан в сигнала „свободно“ още няколко секунди, все едно чуваше някакво послание в него.
Посланието сигурно беше следното: майка му щеше да си легне по същия начин, както обикновено, утрешният ден
щеше да бъде същият, както винаги, и по-следващият — също, без никаква промяна. Не знаеше как може да я накара
да се върне към живота. Той остави слушалката на вилката, отиде до прозореца и се загледа навън към разкошното
имение на семейство Лъденмиър — за него това беше съвсем нов свят, с който жалкият дом на семейство Гордън
нямаше нищо общо. Дъждът беше спрял, но от всичко навън продължаваше да капе вода. Светлината започваше да
гасне и светът потъмняваше под облачното небе. Той си помисли отново да се опита да се свърже с Нилия, но се
отказа, защото тя трябваше да презареди батериите си, а може би и той трябваше да го направи.
Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя прислужницата Мейвис, която беше застанала на прага
на салона.
— Сър? — рече тя с онази характерна мекота, предназначена да демонстрира раболепие. — Ще вечеряте ли?
— Ще вечерям. И не съм „сър“, а просто Къртис.
Тя кимна, но изглеждаше объркана; той — очевидно — беше гост в този дом, въпреки че беше негро, а в този
дом досега не е имало гост, който да е негро, особено пък такъв, който да остане да пренощува в спалнята за гости,
пък мистър Лъденмиър беше наредил тъкмо това по адрес на този младеж, та навярно беше някакъв важен човек,
иначе едва ли биха му позволили да стъпи тук. Тя погледна униформата му, а сетне хвърли един поглед и на
червеното му кепе, оставено на масата.
— В армията ли служите, ако мога да попитам?
— Не, носач съм на „Юниън Стейшън“.
— Не бях разбрала, че мистър и мисис Лъденмиър ще пътуват някъде — рече тя.
Нейният собствен свят никога не беше включвал пътуване. Тя смръщи вежди.
— Къде са децата тази вечер, ако мога да попитам?
Къртис предположи, че тя не можеше да се обърне към господаря на дома с този въпрос, без да изглежда, че
прекрачва границите — но можеше да го направи с него.
— Скоро ще се приберат — отвърна той.
Мейвис разбра, че няма да научи нищо повече, макар и да беше чула жалостивия вик на мисис Лъденмиър, а в
подредената природа на този дом да беше настъпила някаква много тревожна промяна; но все така решена да не
прекрачва границите на положението си, тя продължи да изпълнява обичайните си задължения, като го попита:
— Какво ще обича мистър Къртис за вечеря?
Това беше въпрос, който Къртис чуваше за пръв път през живота си.
— Каквото решиш — отвърна той.
Тя отвори уста, а сетне отново я затвори с изражение на пълно объркване. Къртис си помисли, че може би
никой досега не ѝ беше давал възможност сама да вземе решение… и тъй, двамата стояха един срещу друг в тази
прелестна стая, замлъкнали, всеки обзет от неудобство от свободата, с която не беше свикнал — и всеки очакваше
другият скоро да изчезне от живота му, подобно на мимолетна сянка.

***

Нощта се беше спуснала с пълния мрак на дълбоката провинция, далеч от градските светлини и шума на
автомобили по павирани пътища. Щурците, цикадите и другите насекоми в гората покрай вилата на езерото се заеха
с нощната си музика от жужене и бръмчене, цъкане и щракане. Атмосферата беше натежала, дъждът беше спрял и
във влажната жега от езерото Пончартрейн се надигаше мъгла и бавно се носеше през гората, като оставяше след
себе си разпокъсани парчета в короните на боровете и дъбовете, прилични на овехтели късове износени, пожълтели
чаршафи.
В абсолютната тъмнина на килията Нилия чу как някой отмести тежката маса от вратата. Няколко пъти се беше
опитвала да заспи, но не успяваше. Преди може би два часа смелостта на малкия Джак отново му беше изменила и
той се беше разплакал в тъмното, докато тя не беше седнала рамо до рамо с него. Хартли се беше опитал да облекчи
положението им, като беше предложил да играят на „Двайсет въпроса“, но малкият Джак не искаше да играе, а
Нилия се чувстваше толкова уморена и безжизнена, че не успяваше да се съсредоточи.
— Никой да не мърда — рече предупредително Хартли от мястото, където седеше на пода в отсрещния край на
стаята.
Вратата се отвори и вътре нахлу ярка светлина. Беше просто пламъкът от фитила на газен фенер, но очите им се
насълзиха от блясъка му.
— Три слепи мишки — рече Дони, като влезе след светлината.
Той затвори вратата след себе си и остана на мястото си, като осветяваше с фенера всички ъгълчета на малката,
тясна килия.
— Сега вече наистина вони — отбеляза той. — Кой се е изпуснал?
Нилия копнееше да му каже да се маха и да ги остави на мира, но се боеше дори да му отвърне нещо.
— Не трябваше ли вече да сте в леглото? — попита го Хартли.
— Тц. Другите пушат на задната веранда, а аз реших да дойда да ви видя. Ей, как ти се струва това?
Дони застана на колене на пода и вдигна фенера към лицето си, така че Хартли да види лъскавото стъклено
око, залепено по средата на челото му с лента скоч.
— Сега имам три очи — рече той. — Какво мислиш?
Хартли не отговори и Дони настоя:
— Попитах те нещо, кучи сине… Какво мислиш?
— Браво — рече Хартли.
— Браво, вика — повтори Дони и се ухили на Нилия на светлината от фенера. — Харесвам ли ти, момиченце?
— Да — отвърна тя, без да откъсва поглед от отсрещната стена.
— И още как, по дяволите. Направо съм хубавец. Вече имам три очи, така че да те виждам по-добре, Червена
шапчице. Как ти вика татко ти?
 — Нилия.
— Имам предвид… как се казва… на галено. Обзалагам се, че имаш някакъв прякор. Например… Сладко
устенце или Сочно дупенце, или…
— Защо не ни оставиш на мира? — намеси се Хартли. — Не стига, че сме затворени без храна и вода, а…
— Млъкни — рече Дони, а в гласа му дрезгаво отекна застрашителна злоба. — Ако искам да те чуя как пърдиш,
ще те ритна.
Той протегна фенера няколко инча напред, така че да осветява по-добре малкия Джак, който се беше притиснал
в сестра си и я стискаше за ръцете, колкото успяваше със собствените си вързани ръчички.
— Как е коравото момче? — попита Дони. — Плакал ли си, малкият?
— Не — изстреля в отговор момчето, все едно думата беше отровна стрела.
— Е, сега. Лъжеш, нали? Очите ти са подути, все едно някой е танцувал степ по канчето ти. Харесва ли ти тук,
кораво момче? Хич не прилича на имението на татко ти, нали? Обзалагам се, че винаги си имал всякакви играчки и
боклуци, каквито ти се приискат. На бас, че само е трябвало да кажеш какво искаш, и веднага си го получавал на
тепсия, без никакви усилия. А? Така ли беше?
— Не.
— Да бе, да.
Дони помълча малко, а сърцето на Нилия продължаваше да бие като чук в гърдите ѝ, пришпорвано от страха от
този човек.
— Но има едно нещо, на което проклетият ви татко не те е научил, момче — продължи Дони. — На уважение
към по-възрастните. Трябва да ми викаш „сър“, когато говориш с мен.
— Тогава няма повече да говоря с теб — рече малкият Джак. — Връщай се обратно в дупката си.
Хартли направи гримаса. Нилия блъсна рамото на брат си със своето, за да го предупреди да замълчи, но
думите вече бяха изречени.
Дони остро се засмя, а сетне тихо подсвирна. Накрая вдигна фенера още по-близо до Нилия и малкия Джак и
приклекна едва на два фута от тях, а Хартли се зае да събере сили, за да се нахвърли върху него, ако се наложи.
— Бива си те — рече Дони на малкия Джак. — Щях да ти се възхитя, ако не ме дразнеше толкова много. Мисли
бързо!
Той посегна и зашлеви момчето.
— Мисли бързо! — повтори и отново го зашлеви, от другата страна.
— За бога — изръмжа Хартли. — Остави момчето на мира! Ако искаш да тормозиш някого, тормози мен!
— Тц, това няма да е толкова забавно. Мисли по-бързо!
Пляс, отекна плесницата. Този път беше по-силна и стомахът на Нилия се сви, когато я чу. Помисли си, че ако
повърне върху него, той ще се махне, но не ѝ беше останало нищо, което да изхвърли от себе си.
— Престани! — каза малкият Джак, а в очите му отново проблеснаха сълзи. — Не съм…
Пляс! Това беше най-силният шамар досега. На светлината на фенера Нилия видя как братчето ѝ зашеметено
примигна, а от долната му устна потече струйка кръв.
Хартли с усилие се изправи на крака, преди да бъде нанесен следващият удар.
— Добре — рече той. — Ако искаш да се биеш, хайде. Ще ти избия зъбите с вързани ръце.
— Наистина ли? Ха — рече Дони и също се изправи от мястото си.
Нилия видя как лицето му почервеня в мига, преди да нанесе съкрушителен удар с юмрук в слабините на
Хартли. Шофьорът им се преви надве, останал без дъх. Дони стовари пестниците си в тила му и ударът отекна като
брадва по дърво, а Хартли падна по очи на пода.
— Помощ! — развика се изведнъж Нилия. — Помощ, моля ви!
Дони незабавно се извърна, наведе се срещу нея и сграбчи брадичката ѝ в хватката си, силна като менгеме.
Озверялото му лице надвисна над нейното като някаква грозна планета. Тя усети как пръстите му се стягат, все едно
се опитваше да строши орех. Сетне се чу нов силен удар, Дони я пусна и политна назад, а малкият Джак също се
олюля до Нилия — и очите му се подбелиха от силата на удара с глава, който току-що беше нанесъл в слепоочието
на Дони. Момчето падна на колене и се преви, а Нилия зърна ужасяващата гледка на капките кръв, които пръснаха
от сцепената устна на братчето ѝ по дъските на пода.
— Какво правиш, мамка му! — разнесе се крясък от вратата.
Нилия присви очи срещу лъча на фенерчето, което държеше жената, а зад нея различи силуета на мъжа, който
беше предал баща ѝ.
— Дони! — изкрещя Джинджър. — Шибан идиот такъв! Какво си им направил?
— Просто… просто се забавлявахме малко, това е — отвърна Дони. Гласът му звучеше така, все едно устата му
беше пълна с каша. — Хартли ме нападна, така че се наложи да го нокаутирам.
Той разтърси глава, за да накара ушите си да спрат да звънят.
 — А после малкото копеленце ме удари по главата, така че се наложи да нокаутирам и него.
— Лъже! — провикна се Нилия и усети как собственото ѝ лице почервенява от гняв. — Това не е истина! Този
удряше шамари на малкия Джак!
— Добре, добре! — рече Джинджър и вдигна ръка, за да накара всички да замълчат.
Хартли стенеше от болка, превит надве на пода.
— Какво му направи?
— Нищо му няма, ще се оправи. Ей, просто ми писна да седя и да си броя брадавиците.
Джинджър завъртя лъча на фенерчето към лицето на Дони. Стъкленото око блестеше на челото му, прикрепено
с черната лента скоч. Зъбите му се оголиха в усмивка, макар и собствените му очи все още да изглеждаха замаяни от
удара, и сребърният резец в устата му просветна.
— Ще ме подлудиш — каза му Джинджър.
— Е — отвърна той, — това няма да е толкова трудно, не мислиш ли?
В стаята сякаш се втурна нещо ново. Пърл го почувства така, все едно някакъв непознат внезапно си беше
пробил път с лакти, за да влезе при тях. Макар във вилата да беше топло и влажно, го прониза студ до костите.
Джинджър все така светеше с фенерчето в глуповато ухиленото лице на Дони. Вече не изглеждаше пламнала от
гняв, но Пърл се стресна повече от хладното спокойствие в гласа ѝ, когато изрече една-единствена дума, властно и
заплашително:
— Недей.
Дони сви рамене.
— Нямаш грижи.
Нилия застана на колене до брат си, който плюеше кръв. Малкият Джак потрепери, но не проплака и от него не
се изтръгна нито едно ридание; в този момент ѝ се стори, че той никога повече няма да се разплаче и изведнъж
беше пораснал много повече от осемте си години.
— Добре съм — рече той и дори гласът му прозвуча по̀ мъжки.
Тя пропълзя до мистър Хартли, за да види как е — опитваше се да се надигне до седнало положение, но не му
беше лесно.
Нилия вдигна очи към тримата похитители, застанали между нея и вратата.
— Имаме нужда от храна и вода — каза им тя. — Не може ли да ги получим?
— Дони — рече Джинджър. — Донеси манерката.
— Защо точно аз?
— Защото аз ти казвам, затова. Пърл, дръж ги под око за малко.
Тя излезе и отиде до кухненската маса, където бяха оставили плика с провизиите. Вече бяха изяли две консерви
свинско с боб, бяха изпили едната бутилка кока-кола и Дони беше изхрускал две ябълки. Не ѝ се занимаваше да
разопакова пастета за сандвичи, нито да отваря друга консерва свинско с боб. Вместо това взе една от кутиите с
карамелизирани фъстъци и я занесе в стаята на пленниците.
— Ето — рече тя и хвърли кутията на пода между Нилия и Хартли. — Това ще трябва да ви стигне.
Дони донесе металната манерка и Джинджър му нареди да отвори капачката и да даде на всички да пият вода.
Пърл чу как Дони промърмори нещо неразбираемо, което сигурно беше ругатня, но младият хулиган все пак се
подчини на господарката си. Нилия пи първа. Когато малкият Джак извърна глава от манерката, Нилия му каза да
пие с най-строгия глас на голяма сестра, който успя да докара, и той се подчини. Хартли вече беше успял да се
изправи на крака и също пи от предложената манерка, без да каже нищо.
— Добре — рече Джинджър, когато Дони приключи с това. — Татко ви Лъденмиър ще плати някъде по това
време утре сутринта, така че никой няма да умре от глад или жажда. Всички доволни ли са вече?
Тя не дочака отговора, който бездруго нямаше да получи.
— Тръгвай — рече тя на Дони, който се изкикоти тихо, но неприятно, докато излизаше от стаята по петите на
Пърл.
Когато вратата се затвори след тях, Нилия чу как отново я подпряха с масата. След това различи приглушения
глас на жената, която нареждаше на Дони да излезе да пуши, да се разходи или просто да поклечи в гората, но да
остави децата на мира. От устата на жената излязоха толкова мръсни думи, че нямаше да се измият с цял калъп
сапун.
— Помогни ми с това — рече малкият Джак.
Момчето се опитваше да отвори кутията с карамелизираните фъстъци. Накрая я стисна с две ръце, докато
Нилия разкъса картона с пръсти. Когато най-сетне успяха да я отворят, се заеха да изсипват фъстъците един на друг
в устата си.
— Вие искате ли, мистър Хартли? — попита Нилия.
— Не — отвърна глухо той, все още измъчван от болка. — Вие яжте, деца.
 Нилия се облегна назад, като дъвчеше фъстъците. Дали отново да се опита да се свърже с Къртис? Не, той също
имаше нужда от почивка… а освен това тя се боеше, че собственият ѝ страх нарушава концентрацията ѝ, така че
няма да може да се свърже с него, и този страх бързо се умножи до ужас. По-късно през нощта щеше да опита
отново, а преди това щеше да се постарае да поспи малко, ако успее да се принуди да го направи.
— Дай ми още малко — рече малкият Джак.
Тя внимателно стисна кутията с върховете на пръстите си и отново я надигна към устата му.
— Ей, ей! — рече той с пълна уста.
Сетне изплю нещо на пода и преглътна малко фъстъци, за да каже:
— Това беше играчката!
— Браво — рече Нилия и затвори очи.
Не стана по-тъмно, отколкото беше досега.
— Изгубих я. Чакай… ето я.
Момчето опипваше с пръсти пода около себе си, докато не откри малкото хартиено пакетче, в което слагаха
играчките във всяка опаковка с карамелизирани фъстъци.
— Как мислиш, какво ще ми се падне?
— Очила за виждане в тъмното.
— О, да, ще ни свършат работа. Аз ще го държа, а ти го скъсай.
— Джак — рече тя и си даде сметка, че за пръв път не беше казала „малкия“ преди името му. — Опитвам се да
си почина.
— Просто ми помогни.
— Точно сега ли?
— А кога? — попита момчето и това беше добър въпрос.
Тя въздъхна с примирение, отвори очи в мрака и протегна ръце към него. Двамата се откриха в тъмното и
момчето пъхна пакетчето с играчката между пръстите ѝ. Сетне тя го вдигна към устата си и го разкъса със зъби,
докато братчето ѝ го държеше здраво. Малкият Джак ѝ благодари, а Нилия предположи, че или ще изсипе играчката
на пода, или ще се опита да я измъкне от разкъсаното пакетче с върховете на пръстите си.
Изминаха около десет секунди, после малкият Джак рече:
— Мисля, че е пръстен. Да, пръстен е… но на него има нещо… някаква ракета или нещо подобно… чакай,
чакай… а, да… мисля, че е свирка.
От другия край на стаята се разнесе гласът на Хартли, пресипнал от болка:
— Недей да свириш с нея. Метална ли е?
— Май да, сър. От някакъв метал. И без това не мога да я надуя, защото устата ми е подута.
— Донеси я тук. Внимавай да не я изпуснеш.
— Добре, сър.
Нилия чу как брат ѝ пропълзя до Хартли.
— Ето я — рече малкият Джак и пъхна свирката между пръстите на Хартли.
Последва дълго мълчание, сетне Хартли тихо рече:
— В левия ми джоб има монети. Трябва да има една от десет цента. Това е най-тънката монета. Ще я извадиш
ли, моля те?
— Какво правите, мистър Хартли? — попита Нилия.
— Тихо — рече предупредително той.
Сетне продължи шепнешком:
— Играчката е миниатюрна ракета — като космическия кораб на Бък Роджърс, но на пръстен. Свирка… мисля,
че е от ламарина. Но отстрани има една съвсем тънка цепнатина. Ще се опитам да я разширя с монетата. Извади ли
я, Джак?
Той също не го нарече „малкия“.
— Добре, дръж я за малко. Ще трябва да ми помогнеш.
Нилия пропълзя по-близо до тях.
— Защо ще го правите? — прошепна тя.
— Ще се опитам да го направя — поправи я той. — Ако успея да разширя цепнатината с монетата, може би ще
мога да извия ламарината, за да се получи остър ръб. И тогава, ако онзи побъркан пак дойде тук, ще имам нещо, с
което да мога да го отблъсна, докато жената го успокои.
— Сигурен ли сте, че това е добра идея? — осмели се да го попита тя. — Имам предвид… ако го порежете,
няма ли да ни направи нещо още по-лошо?
— Просто искам да го накарам да се замисли, преди да се върне и да направи някаква проклета… да направи
още нещо — рече Хартли. — Ако успея да извия ламарината достатъчно, ще се получи малко острие. Мисля, че ще
мога да си сложа пръстена на първото кокалче на кутрето. Няма да е кой знае какво, но няма просто да седя и да
гледам как бие Джак, без да му отвърна. Окей?
Той замълча и Нилия си даде сметка, че последната дума беше отправена към нея — като молба за позволение
да продължи с изпълнението на този план, защото предложеното от него може и да беше необходимо, но освен това
беше ужасно рисковано.
Прииска ѝ се да можеше да се обърне за съвет към Къртис, а чрез него и към татко си, но това беше решение,
което трябваше да вземе сама.
Тя помисли още малко, като си спомняше колко ужасно прозвуча последният шамар по лицето на братчето ѝ и
колко ужасен беше видът на мистър Хартли, повален на пода, беззащитен и неспособен да си поеме дъх.
Решението беше нейно.
Нилия най-сетне отвори уста и прошепна:
— Окей.
Деветнайсета глава
Пърл лежеше и си мислеше, че е успял да открие избавление от привидно безкрайната и задушна нощ, като се
беше качил на горното легло и се беше размечтал за Мексико. Джинджър се беше изтегнала на долното легло, след
като беше изпушила още една цигара след бъркотията, предизвикана от Дони, и Пърл не се сдържа да се обърне
надолу към нея на светлината на един от газените фенери, за да подхвърли:
— Нали ти казах, че ще си имаме неприятности с него? Той е бомба без закъснител.
— Трябваше ми бомба, със закъснител или не — отвърна тя. — Вместо въздушен пистолет като теб.
След тези думи той мъдро си беше замълчал, Джинджър не беше казала нищо повече, а той беше затворил очи и
се беше понесъл към Мексико в мислите си. Представи си сините океански вълни, които се разбиваха в белия пясък
на брега, завоите на пътеката към неговото имение на върха на гористото възвишение, чу песните на свободните
птички сред тучната зеленина на дърветата и долови уханието на… пари. Беше особен аромат — парфюмът на
богатството, уханието на свободата. С парите от неговия дял никога повече нямаше да му се наложи да хваща
проклетия път, за да си изкарва прехраната с пот на челото, като продава Библии с посвещение, акции от златни
мини и петролни кладенци, писма от адвокати, банки и инвестиционни компании, и всякакви други фалшификати,
с които да мами наивниците и особено необразованите сред тях, които сами бяха подушили миризмата на парите.
Нещо за нищо. Това беше принципът, на който работеха всички измами. Да накараш хората да си мислят, че
могат да получат нещо безплатно. А той никога не им продаваше нещо друго освен въздух. Но този път… този път
продаваше истинска стока и по това време на следващия ден сделката щеше да бъде приключена. Дявол да го вземе!
— помисли си той. Цял кашон с пари и всички хубави неща, които можеха да му донесат. А от там — право към
Мексико и всичките му мечти.
Не знаеше за колко време е потънал в дрямка, но се събуди от шума на затварянето на вратата, която водеше към
стаята с леглата. Фитилът на газения фенер на писалището светеше в оранжево. Той се наведе през ръба и откри, че
Джинджър не беше в леглото си. До кенефа навън ли беше отишла? Тогава защо не беше взела фенера? Той погледна
ръчния си часовник и видя, че е три часът и двайсетина минути. Е, каквото и да беше намислила, тя беше голямо
момиче и определено можеше да се грижи сама за себе си, по дяволите. Затова… щеше да заспи отново, ако успее.
Но не успя. След петнайсетина минути избърса потта от челото си с чаршафа и отново си погледна часовника.
Тя още не се беше върнала. Вече започваше да се пита къде ли беше отишла. На разходка в гората? Съмняваше се в
това, след като ѝ беше казал какво му беше обяснил човекът от кантората за недвижими имоти под наем за
пръчката, която трябвало да си носят, за да се пазят от змиите. Предполагаше, че гърмящите змии по тези земи
вероятно убиваха поне по деветима-десетима души всяка година — сигурно все негра, които работят на полето.
Тогава къде беше мис Джинджър ла Франс, с нейното неимоверно самочувствие и нейната безкрайна любов към
бомбите без закъснители?
Не успяваше да се отърси от тази мисъл. Хрумна му, че може отново да е излязла на задната веранда, за да
изпуши още един фас и да се опита да се разхлади във влажната жега, която беше надвиснала след полунощ, но от
това следваше същият въпрос — защо не беше взела фенера? Нещо не беше наред — във въздуха се носеше гнилата
миризма на нещо нередно.
По потник и панталони той провеси крака от горното легло, скочи на пода, взе фенера и излезе в голямата стая.
Тя седеше в ъгъла, с гръб към стената, на един от тръстиковите столове.
Очите ѝ с цвят на шампанско искряха на светлината на фенера, но не се обърнаха нито към светлината, нито
към него. Вместо това тя се взираше право пред себе си.
Беше стиснала с две ръце кухненския нож с назъбеното острие. Страните и челото ѝ бяха влажни от пот. Пърл
не откъсна очи от нея, докато тя бавно вдигна ножа пред себе си, задържа го за няколко секунди над главата си и
сетне замахна надолу с него — толкова бързо и толкова силно, че Пърл усети раздвижването на въздуха и чу
свистенето на острието.
— Не, не — прошепна тя с безизразно лице, докато се взираше в нещо, което Пърл не можеше да види. — Не…
нали ти казах… не така… не, не… кой си ти… кой си ти…
— Джинджър? — рече Пърл.
Той направи крачка към нея, като протегна фенера, така че светлината да ѝ даде утеха в мрака, с който се
бореше, какъвто и да беше той.
— На твое място нямаше да го правя — обади се тихо един глас, последван от хрущенето на ябълка между зъби.
Пърл се обърна и видя Дони, който не седеше на стол, а на пода в отсрещния ъгъл. Беше скръстил крака под
себе си и беше гол до кръста. В основата на шията му искряха капки пот. За щастие, поне беше махнал стъкленото
око и лентата скоч от челото си. Той отхапа още веднъж от последната останала ябълка и рече:
— По-добре да отстъпиш малко назад. Нищо чудно да скочи от стола и да ти забие този шибан нож право в
сърцето.
 Пърл отстъпи към Дони. Продължи да отстъпва, докато собственият му гръб едва не опря в стената, и видя как
Джинджър отново вдигна ножа с двете си ръце, задържа го във въздуха за няколко секунди и замахна надолу с него
със страховита бързина и сила. Този път лицето ѝ се разкриви от яростно изражение.
— Нали ти казах! — рече тя все така с хриплив шепот. — Не, не… не така… кой си ти… кой си ти…
Сетне чертите ѝ отново се отпуснаха, потта проблесна по страните и челото ѝ, тя стисна ножа пред гърдите си
и бавно се заклати напред и назад… напред и назад… напред и назад… докато очите ѝ безжизнено се взираха в
нищото.
— Какво ѝ става? — попита Пърл.
— Понякога е така — отвърна Дони, което според Пърл не беше никакъв отговор. — Явно по този начин се
освобождава от напрежението или нещо такова.
— Какво? Искаш да кажеш, че е напрегната заради утре и затова е изпаднала в това…
Дори не знаеше как да го нарече. Тя отново беше започнала да шепне, но толкова тихо и неразбираемо, че все
едно говореше на непознат език.
— Сега чува ли ни? — попита той.
— Тц. Седял съм срещу нея, когато е така, обиждал съм я и съм се скъсвал от смях да я гледам как размахва
ножа — винаги държи нож, явно ги намира по миризмата — така че не вярвам да чува какво си говорим, докато е
потънала толкова дълбоко в това нещо.
— Дявол да го вземе — отвърна Пърл, като по-скоро го въздъхна, отколкото го изрече.
— Аха. Я ми кажи… тя прави ли ти онова нещо с револвера? Само с един патрон в барабана и прочее?
Пърл се канеше да отговори положително, когато изведнъж си спомни, че разговаря с племенника на
Джинджър. Или поне с предполагаемия ѝ племенник. Откъде можеше да знае той за това, по дяволите, освен ако…?
— Не е изключено — отвърна Пърл.
— Обзалагам се, че го е правила. Гледай как се клати. Готова да заколи целия свят с този нож. Казвам ти, никой
не може да ме накара да я доближа, докато е така.
Той отново захапа ябълката, като видимо се наслаждаваше на представлението, което се разиграваше пред
очите му.
— По колко време е така?
— Виждал съм и по няколко часа. Накрая се кротва, става, прибира ножа и се връща да спи, където е спала
преди това. Когато се съмне, няма да си спомня нищо.
Пърл се отпусна на пода на няколко стъпки от Дони, като остави газения фенер помежду им. Заслуша се в
злокобните, ритмични слова, които напевно и яростно се сипеха от устата на Джинджър, но все така шепнешком.
— Защо не иска да знам как се казва наистина? — попита той.
— Не иска никой да знае. Аз съм ѝ роднина, така че знам името ѝ, но… просто си е такава, мистър Пърл.
Вярва, че всеки, който знае как се казва наистина, има някаква власт върху нея. А не може да понесе някой да има
власт върху нея, поне така си мисля. Точно както не може да стои на едно място.
Той отново отхапа от ябълката си и загледа ножа, който бавно се издигаше във въздуха, увисваше там и сетне се
спускаше със сила, достатъчна да забие острието му в кост.
— Сменя щати и градове, сменя си името. Трескава е да се променя, така вика мама за нея. Но никога не може
да промени себе си, затова не спира да се движи. Ала… всъщност се гордее със себе си, че е успяла да преживее
толкова много неща.
— Какви неща?
— Мисля си, че не би искала да ти кажа.
Пърл се замисли с какви възможности разполагаше. Сетне рече:
— Кажи ми каквото можеш, а аз ще ти дам още петстотин долара от моя дял.
Дони задъвка ябълката, като гледаше Джинджър, която продължаваше да си мърмори и да се взира в нищото,
макар и да беше спряла да се клати напред-назад.
— Хиляда долара — рече той толкова тихо, все едно се боеше Джинджър да не го чуе, въпреки че беше напълно
погълната от своя личен апокалипсис и не забелязваше нищо друго.
— Добре. Съгласен съм.
— Дай да си стиснем ръцете — рече Дони, протегна ръка и Пърл я стисна. — Сега, ако не ми платиш, няма да
ми е жал да те убия.
— Чудесно. Какво можеш да ми кажеш?
— Всичко това ми е го е разправяла мама, да имаш предвид, така че тя е виновна, ако не е съвсем точно. Ами…
когато е била на шестнайсет, тя е родила дете. Не е знаела кой е таткото — мама казва, че може да е бил всеки от
трима или четирима различни мъже. Решила е да задържи детето. Затова е избягала от дома и се озовала в щата
Алабама. Намерила си работа като секретарка, но… нали се сещаш… трябвало да прави и други работи, за да изкара
достатъчно пари. Във всеки случай тогава живеела на някакво място, дето било „от грешната страна на релсите“,
така казва мама. Предполагам, че във всеки град си има по едно такова място. И един ден… спяла там, където
живеела… а детето — тогава май било на шест години — отишло да си играе на една площадка наблизо. Там винаги
имало деца, дето се събирали да си играят — явно от целия квартал.
Дони замълча, за да гризне от ябълката. Джинджър отново беше започнала да се поклаща, макар и да беше
замлъкнала, а ножът да беше прекратил своята битка срещу въздуха.
— Две богати хлапета отмъкнали колата на татко си — продължи Дони. — Отишли да покарат на това място,
дето било от грешната страна на релсите. Сигурно било вълнуващо за тях. Дявол да го вземе, и аз съм правил
същото, така че знам какво е. И тъй, карали с бясна скорост, ченгетата ги преследвали и изведнъж това хлапе, дето
карало, изпуснало волана и онази ми ти богаташка кола изхвърчала право на детската площадка. Аха. Ранила четири
деца, които си играели там, счупени ръце и крака, и прочее. Но нейното малко момченце… ами мама казва, че
колата го е смазала на парчета и го е разкъсала отвътре. Линейката го закарала в болницата, но минало време, преди
да разберат коя е майка му, защото тя си била в леглото, в несвяст от пиене. Докато полицията се оправи с тази
работа и тя стигне до болницата, малкото ѝ момченце вече било мъртво… но минали цели два дни, докато издъхне.
— Можеше да съди семейството — рече Пърл. — По този начин се изкарват много пари.
— Аха. Ами тя си намерила адвокат и се опитала да го направи. Но съвсем скоро всичко се обърнало срещу нея,
защото я изкарали неспособна да се справя с родителските си задължения и общо взето, виновна за това, че е
пуснала детето си да играе на онази площадка, докато е лежала пияна у тях. Мама разправя, че онези докарали
двама адвокати от Атланта, за да обърнат шибаното дело срещу нея. И така го направили, че… Джинджър… си
изгубила работата, изгубила и всичко друго и щяла да отиде в затвора по обвинение в проституция и употреба на
наркотици. И когато се стигнало дотам, тя превъртяла, предполагам, и я изпратили в онази болница.
— Каква болница?
— Болницата „Брайс“, в Тъскалуза. Нали я знаеш? Лудницата.
— Заведение за душевноболни? Колко време е останала там?
— Две години, поне така съм чувал. А когато я пуснали от там, едва-що не я изгонили от целия щат Алабама.
Според мен горе-долу по това време е решила, че вече няма да бъде онази, която е била преди. Решила е, че няма да
остави цялата власт и всички пари на света на мъжете, а сама ще се опита да докопа толкова, колкото успее. И това
последното го знам със сигурност, защото ми го е казвала направо.
Той захапа ябълката за последен път, чак до огризката, и изплю една семка.
— Това беше. Струваше ли си хиляда долара, за да научиш тази история, мистър Пърл?
— Да.
— Тогава ще ти кажа и нещо безплатно — рече Дони. — Веднага щом приберем парите, тя ще изчезне. Не знам
дали си мислиш, че имате някакви общи планове или нещо подобно за след това, но няма да стане. Ако бях на твое
място, щях да си прибера своя дял в момента, в който получим парите, да си продължа по пътя и да не се обръщам.
— Благодаря за съвета — отвърна Пърл и наистина го мислеше. — А ти какво смяташ да правиш с твоя дял?
— Лоши работи — рече Дони и повдигна вежди. — То има ли нещо друго?
Колкото и да не харесваше младежа, Пърл си помисли, че може би никога не беше чувал нещо по-вярно. Той се
изправи, предпазливо доближи Джинджър и размаха фенера пред невиждащите ѝ очи.
— Играеш си с огъня — обади се Дони.
Джинджър не реагира по никакъв начин, с изключение на това, че когато отпусна фенера в ръката си и лицето
ѝ потъна обратно в мрак, тя отново поде напевното си мърморене:
— Казах ти… казах ти… не, не… не така… казах ти…
А сетне изрече един необичаен въпрос сякаш сама на себе си:
— Коя си ти? Коя си ти?
Гласът ѝ заглъхна, без да получи отговор.
— Аз си лягам — рече Пърл на Дони, но си знаеше, че ще спи с две отворени очи и ухо до стената.
Той се върна в стаята с двойното легло, остави фенера на писалището и се покатери на горното легло, където
отново се опита да призове фантазията за мексиканския рай, но този път видя във въображението си само необятно
поле от тръни, над което се носеше горчивата миризма на гнили праскови.
Когато вратата се отвори, той едва не подскочи. На гаснещата светлина от фенера погледна часовника си и
различи, че беше четири часът и четиридесет и три минути. Чу я как се отпусна на долното легло, а сетне настъпи
тишина, ако не се смятаха силните удари на сърцето му.
Изпитваше ли страх от нея? — запита се той.
Изпитваше истински ужас — беше отговорът.
Но всичко щеше да приключи след около двайсет и един часа и после щеше да се раздели завинаги и с двамата.
Джинджър беше онази, която беше измислила да избягат направо в Мексико, но в думите на Дони имаше смисъл:
Джинджър нямаше крайна цел, а просто скиташе от едно име и една измама на друго име и следващата измама и
това беше целият ѝ живот.
— Буден си — рече тя.
Той не отговори. Дишаше толкова плитко, че едва му стигаше дъхът, за да не умре, или поне така му се
струваше. Мина време, после той чу как тя се обърна на другата страна и застина, а той остана да лежи буден,
докато мръсната светлина на зората бавно се процеждаше над перваза на прозореца и през завесите на котви и
подскачащи риби, навеки и безнадеждно уловени на въдицата.

Обработка: Yoni, ehobeho

Четвърта част
Кръвопролитие
Двайсета глава
— Готов ли си?
— Да, сър.
— Време е.
Къртис и Лъденмиър бяха разменили тези думи преди почти трийсет минути. Сега, докато стрелките на
часовника пълзяха към един сутринта в петък, Лъденмиър караше другия си автомобил — тъмносин седан „Пиърс
Ароу“ — в северозападна посока по улиците на Ню Орлиънс. Къртис седеше до него, а на задната седалка зад
двамата беше кашонът, в който имаше двеста и петнайсет хиляди долара в банкноти, не по-едри от петдесет долара.
Кашонът беше едва залепен със скоч, колкото да не се отвори, но не беше запечатан.
Тъй като нямаше с какво да се преоблече, Къртис отново беше с униформата си на носач от гарата, но беше
оставил червеното си кепе в имението на семейство Лъденмиър. Лъденмиър почти не беше спал предишната нощ и
беше подремнал едва един час вчера следобед, след като се бяха върнали от пътуването с цел да намерят рибарския
кей в края на Сандъски Роуд. Косата му беше разрошена, лицето му беше изтощено, а силите му се подхранваха
единствено от нервното напрежение. Беше предложил на Къртис да кара колата, но това нямаше как да стане, след
като Къртис му отговори, че никога през живота си не е сядал зад волана на автомобил.
Улиците бяха почти пусти, ако не се смятаха неколцина други среднощни пътници. Времето беше облачно и
тежко. На северозапад, над езерото от време на време проблясваха светкавици и на острата им светлина бурното
небе около тях изглеждаше яркомораво. Лъденмиър беше донесъл термос със силно черно кафе и докато караше по
призрачно тихите улици, отпиваше глътки живителна течност от него.
— Кажи ѝ, че идваме — рече Лъденмиър, без да откъсва хлътналите си очи от пътя пред себе си.
Къртис вече го беше сторил, когато потеглиха от къщата, но кимна и излъчи:
Нилия, татко ти каза да ти предам още веднъж, че идваме. Не остана много.
Добре — излъчи в отговор тя. — Според мен още не са тръгнали.
Но… ще доведат теб и малкия Джак, нали?
Не знам. Както ти казах, цял ден ни държаха в тази стая.
Къртис изпита облекчение да открие, че нейният сигнал беше по-силен от вчера. Явно беше успяла да си
почине малко, колкото да презареди силите си. През деня бяха говорили съвсем малко, защото той не искаше отново
да я изтощава, и по време на един от тези разговори тя му беше казала, че не са виждали нито един от тримата
похитители през целия ден, не са яли и не са пили нищо.
Кажи ми, когато дойдат да ви вземат — рече ѝ Къртис. — Ние ще бъдем на онзи кей точно в един часа.
Благодаря ти, Къртис. Много ти благодаря, че си там.
Е, съвсем скоро наистина ще бъдем там, така че няма за какво да се тревожиш.
— Какво казва? — попита Лъденмиър, като прекъсна концентрацията на Къртис.
— Казва, че още не са тръгнали.
— Да, очаквам да ни накарат да почакаме малко на онзи проклет кей. Но… парите са у нас благодарение на
Виктор. Той искаше да дойде с мен и да се скрие на задната седалка, но аз му казах, че ако го намерят — а те със
сигурност ще проверят — ще настане истински ад. Бездруго няма да ми е лесно да обяснявам защо ти си там.
— Как смятате да го направите?
Лъденмиър спря на един червен светофар. Вече беше казал на Къртис, че няма да минават на червено и няма да
нарушават ограничението на скоростта; ако полицията ги спре за проверка, това щеше да съсипе графика, който
внимателно бяха планирали следобед.
— Ще кажа, че си ми шофьор. Може да не им хареса, но няма да ти обърнат много внимание.
Къртис се досети какво имаше предвид.
— Защото съм чернокож?
— Точно така, и освен това си едно кльощаво момче, което изглежда така, все едно прави път на мравката. Не
ме карай да внимавам да не обидя някого точно сега, Къртис. Не съм в настроение за това.
— Няма проблеми — отвърна Къртис без гняв или негодувание, защото беше свикнал да живее в такъв свят.
Светна зелено и Лъденмиър продължи по мъгливите улици, където през нощта, на жълтия светлик на уличните
лампи, прочутите стари дъбове и плачещи върби на града приличаха на шипести дракони, притаени край пътя.
По-рано през деня Лъденмиър беше показал на Къртис една професионална фотография в сребърна рамка, на
която двете деца се прегръщаха и усмихваха на обектива. Бяха хубави деца. Къртис реши, че малкият Джак много
прилича на баща си, но Нилия му се стори по-малка, отколкото очакваше. Може би защото, когато си говореха,
понякога му се струваше по-голяма от десетте си години — и определено по-голяма, отколкото е бил самият той на
тази възраст. Обясняваше си го с това, че както и братчето ѝ, тя беше благословена не само с богат баща, но и с
богатството на образованието. Предполагаше, че тя знае повече за света от него, макар и той да се опитваше да
пътува колкото може повече чрез книгите. Жалко, че точно в този момент двамата с малкия Джак получаваха едно
друго образование — за това колко лукави, себични и просто зли можеха да бъдат някои хора, особено когато става
дума за пари… нещо, което Къртис вече беше научил от разправиите си с образи като Рауди Патерсън и Майлс
Уилсън.
— Има едно нещо, което не мога да си обясня — рече Лъденмиър, след като покара още половин миля. — Как
са успели да отвлекат децата, след като и Хартли, и инспектор Пар са били нащрек? Заклевам се, че Пар ми се стори
по-способен човек, отколкото да се остави да го причакат в засада по пътя между училището и къщата. Как е
станало, по дяволите? А и двамата бяха въоръжени… просто не мога да проумея.
— Сигурно не са искали да стрелят, за да не пострадат децата — рече Къртис.
— Аха. Сигурно. Знаеш ли, обвинявам себе си за това. Когато онзи полицейски инспектор дойде при мен,
трябваше веднага да наема още трима телохранители. Но… както ми го разказа той… сигурно просто не съм искал
да повярвам, че е истина. Имам предвид, че… и той самият не беше съвсем сигурен. Беше просто някакъв слух,
който бяха чули от някакъв долен престъпник, решен на всичко, за да отърве затвора. Но все пак трябваше да
предприема нещо, дявол да го вземе! Трябваше да наема трима допълнителни телохранители, още същия следобед!
Той протегна ръка към термоса, за да се зареди с още кафе.
— Скоро ще свърши — рече Къртис, но думите му прозвучаха по-скоро вяло, отколкото обнадеждаващо.
— Тази част от историята ще свърши — поправи го Лъденмиър. — Но не мисля, че историята за това, как
моите — нашите — деца са били отвлечени и са били в лапите на трима престъпници в продължение на трийсет и
четири часа, ще свърши скоро. Джейн едва се държи, както и аз. А когато приберем децата у дома… Бог знае в какво
състояние ще бъдат… имам предвид — психически.
— Засега се държат.
— Попитай я пак дали вече са тръгнали.
Отговорът гласеше:
Не, още не.
— Ще ни накарат да чакаме — рече Лъденмиър през стиснати зъби. — Проклетите кучи синове ще ни накарат
да чакаме.
Покрайнините на Ню Орлиънс останаха зад гърба им и малко по-късно стигнаха до Соумил Роуд — шосето,
което водеше към град Кенър. Лъденмиър направи ляв завой и продължи в мълчание към мястото на срещата. От
прозореца до себе си Къртис гледаше мълниите над езерото Пончартрейн, които мятаха назъбени ярки камшици от
облаците към земята. Гръмотевиците долитаха до него като приглушеното биене на барабан. Сърцето му също
биеше по-силно, а стомахът му — пълен с един сандвич с шунка, който беше получил от кухнята на богатия си
спътник — се свиваше, сякаш му се искаше да изпразни съдържанието си върху кожената тапицерия на луксозния
автомобил.
Къртис? Къртис, чухме входната врата да се отваря и да се затваря. Мисля, че тръгват!
Не ви ли взеха със себе си?
Не.
— Нилия казва, че според нея вече тръгват — докладва Къртис, — но не са взели децата със себе си.
— Предполагах, че ще направят така. Искат първо да се уверят, че сме донесли парите — отвърна Лъденмиър.
— Не знам как точно ще стане, но си искам децата още тази вечер. Искам да бъдат в тази кола, когато тръгнем
обратно, и точно така ще стане, за бога.

***

Седнала зад волана на олдсмобила, Джинджър неспокойно се намести на мястото си. От устните ѝ се отрони
нещо, което прозвуча на Пърл като недоволен шепот.
— Какво има? — попита той.
— Имам чувството, че забравих нещо — отвърна тя, докато караше на изток по Соумил Роуд. — Но не мога да
си спомня какво. Нещо. Проклетият Дони… снощи… ме извади от равновесие.
Пърл не каза нищо. На седалката между тях беше револверът „Смит & Уесън“ четиридесет и пети калибър на
Хартли, а Пърл носеше собствения си револвер трийсет и осми калибър в кобура под сакото. Освен това бяха взели
ветроупорния фенер и електрическото фенерче. Една мълния, която разцепи небето на северозапад, за миг освети
вътрешността на колата, а последвалата гръмотевица сякаш отекна в самите кости на Пърл. Дланите му бяха
изпотени, а ризата му беше залепнала за гърба. Беше отворил прозореца от своята страна на колата, така че въздухът
да го охлажда, но дори вятърът беше натежал от жегата и влажната лепкава атмосфера на приближаващата буря.
 — Чудесна вечер, в която да изкараш двеста хиляди долара — рече Джинджър, но го произнесе без абсолютно
никаква емоция — нито положителна, нито отрицателна.
— Двеста и петнайсет хиляди — отвърна той.
— Аха.
Тя отклони колата с няколко фута от курса, за да смачка с едната гума миеща мечка, която беше тръгнала да
пресича шосето.
— Забравих нещо — повтори тя. — Проклета да съм, ако мога да си спомня какво.
След още няколко минути щяха да минат през град Кенър. На Пърл му се прииска да можеше да запали цигара и
да се нагълта с дима, но щеше да го направи по-късно. „Мексико, Мексико“, помисли си той. Вече не беше толкова
далеч от него.
Джинджър отново се намести неспокойно зад волана и думите излязоха от устата на Пърл, преди да се усети:
— Не каза ли, че нямаш деца?
— Какво? Нямам.
— И никога не си имала?
— Не, мамка му. Ненавиждам децата. Само се пречкат.
— Аха. Да не би да искаш да кажеш, че ненавиждаш децата на богатите?
Тя не отговори веднага на този въпрос. Дали ръцете ѝ не стиснаха волана малко по-силно? Беше трудно да се
определи. Отново проблесна светкавица, подобна на дузина копия в тъмното, а гръмотевицата отекна по-остро от
преди.
Влязоха в Кенър, където всички сигурно си бяха легнали още в осем часа. Две бездомни кучета ровеха в някакви
кофи за боклук, но нищо друго не помръдваше.
— Какви ги говориш? — попита го Джинджър с престорено нехайство. — Да не се побъркаш, защото сме
толкова близо до целта?
— Просто си мисля на глас, предполагам.
След като вече беше направил първата крачка, като нищо можеше да направи и следващата.
— Мисля си за това, че се надявам този удар да е само отвличане, а не някакво… ами не знам… отмъщение.
— Отмъщение? За какво?
— Ами… за живота, предполагам. Нали ти казах, просто си мисля на глас.
— Престани да мислиш, дразниш ме. Аз ще говоря, когато пристигнем. Ясно ли е?
— Естествено, както кажеш.
— Съвсем скоро ще бъдем там — рече тя. — Свали предпазителя на моя револвер.
— Защо?
— Защото — отвърна тя, без да откъсва очи от мястото, където на пътя пред тях се събираха двата конуса
светлина от фаровете — така ти казвам.

***

Разнесе се шум от преместването на масата.

Вратата се отвори. Дони влезе в стаята, като държеше газен фенер и възглавницата от койката си. В колана на
дънките му, очертана на фона на белия му памучен потник, се виждаше дръжката на кухненския нож с назъбеното
острие.
Нилия усети как малкият Джак потрепери до нея, колкото и да беше смел. Хартли бавно прибра колене към
гърдите си, седнал на пода в отсрещния край на стаята.
— Здравейте, приятели — рече Дони и се ухили на жълтата светлина на фенера. — Дойдох да ви правя
компания за малко.
Очите му се стрелнаха към момчето.
— Как си, хлапе?

***

Лъденмиър спря колата в края на Сандъски Роуд, на около триста ярда след отбивката от „Соумил“. Пред тях се
протягаше рибарският кей с дължина около трийсет и пет фута. Отдясно се виждаха две рибарски колиби, но и
двете бяха тъмни и пусти точно както и предишния следобед, когато Лъденмиър и Къртис бяха надникнали през
мръсните им прозорци, а отляво имаше само храсталаци и дървета.
 Лъденмиър угаси двигателя. Протегна се и взе фенерчето, което беше донесъл, от седалката между тях. Хвърли
поглед в огледалото за обратно виждане. Все още нямаше и следа от друга кола.
— Добре, да се залавяме за работа — рече напрегнато той.
Той светна фенерчето и го подаде на Къртис. Двамата слязоха от колата, а в същия миг на небето проблесна още
една мълния и последвалата гръмотевица отекна остро като плющенето на камшик.
Лъденмиър се наведе, за да извади кашона с откупа от задната седалка. Пълен с толкова много пари, кашонът
тежеше повече от двайсет фунта, макар и да беше съвсем малко по-голям от кутия за шапка „Стетсън“. В него имаше
две хиляди и триста банкноти по петдесет долара, три хиляди по двайсет долара и четири хиляди по десет долара,
стегнати на пачки с дебели гумени ластици. Къртис последва Лъденмиър на рибарския кей; през деня бяха
забелязали, че по средата беше увиснал към водата, а отстрани имаше тънки дървени перила. От лявата страна на
кея в черната вода висеше въже, а отдясно се виждаха строшените, покрити с раковини подпорни стълбове на
мястото, където сигурно някога беше имало друг, по-стар кей, преди някой ураган да го отнесе.
Къртис светеше с фенерчето в краката им, докато не стигнаха до края на кея, където Лъденмиър остави кашона
на дъските. Между тях искреше тъмната вода, от която се носеше мирис на влага, докато приближаващата буря я
надигаше на вълни. Вълните бяха започнали да се плискат в калния бряг на езерото. Къртис усети острите пориви на
вятъра в гърба си. Вятърът свиреше покрай ушите му, докато двамата с Лъденмиър гледаха към пътя. Мълниите
осветяваха горичките по брега и водата на езерото, а гръмотевиците отекваха толкова силно, сякаш искаха да
нарушат вечния сън на покойниците в гробището на Кенър.
Двамата зачакаха да видят фаровете на друга кола.

***

— Ще има буря — рече Дони. — Чувате ли гръмотевиците? Аз си падам по бурите. Ти обичаш ли бурите,
момче? Или те е страх от тях?
Малкият Джак не отговори; продължаваше да гледа настрани към вратата.
— Когато бях горе-долу колкото теб, веднъж видях какво беше останало от някакъв тип, след като го беше
поразила мълния на едно пасище — продължи Дони, като бавно размахваше газения фенер напред-назад. — Целият
беше станал черен като въглен. Дрехите му бяха отнесени от тялото. Лицето му беше обгоряло чак до черепа и
лежеше по гръб, с мъртвешка усмивка. Знаеш ли какво направихме с моите приятели? Избихме му зъбите с една
пръчка. Имаше три сребърни пломби. Аз ги взех и след това ги продадох — изкарах достатъчно да си купя нови
гумени ботуши. Виждал ли си такова нещо, момче?
Нилия присви очи срещу светлината на фенера; бузите ѝ бяха пламнали.
— Защо не ни оставиш на мира? Скоро ще получиш това, което искаш.
— Просто питам, Сладко устенце. Обзалагам се, че съм виждал всякакви гадости, каквито дори не сте сънували
в най-страшните си кошмари.
— Ако искаш да се изплашиш, иди да се видиш в огледалото — рече изведнъж малкият Джак разгорещено и
язвително.
Нилия го сръга с лакът в ребрата, за да го предупреди да внимава, но той изръмжа:
— Престани!
Дони тихо се засмя, но в смеха му нямаше нищо весело. Когато престореният смях утихна, той насочи фенера
срещу Хартли.
— А ти как си, едноокият? Не се обаждаш много.
— Нямам какво да кажа — беше отговорът.
— Сигурно. Виж това момче… то винаги има какво да каже. Кара наред с обидите, все едно може да ги върне,
ако поиска. Това е много лош навик, момче. Знаеш ли?
Той удари малкия Джак по главата с възглавницата, но съвсем леко.
— Отговаряй, когато те питам — рече той и отново го удари малко по-силно.

***

Къртис и Лъденмиър видяха фаровете да се приближават.

— Господи боже — рече горчиво Лъденмиър. — Това е собствената ми кола, по дяволите!
Олдсмобилът направи завой, така че фаровете да осветяват по дължина целия рибарски кей и двамата мъже,
застанали в края, като едва не ги заслепиха с блясъка си. Сетне колата спря и шофьорът угаси двигателя; фаровете
продължиха да светят, но никой не слезе.
— Хайде, хайде — промърмори Лъденмиър.
Той вдигна и двете си ръце за поздрав и за да покаже, че не носи оръжие. Къртис също вдигна двете си ръце,
като обърна лъча на фенерчето към небето. От колата все така не последва никаква реакция.
— Донесохме парите! — извика Лъденмиър, но гласът му беше почти заглушен от гръмотевицата, която отекна
точно в този момент. — Всичките са тук!
Той подритна кашона в краката си.
Шофьорът излезе от колата, последван от пътника. И точно както се очакваше, шофьорът — строен силует,
може би на жената, помисли си Къртис — се отправи към седана, светна с фенерче и огледа задната седалка. Сетне
лъчът на фенерчето обходи горичката от лявата страна и рибарските колиби от дясната. Вторият силует спря, за да
закрие ветроупорния фенер с тялото си, преди да запали фитила с клечка кибрит. Сетне насочи силната му светлина,
фокусирана от увеличителната леща на корпуса на фенера, и бавно описа кръг около себе си. Когато и двамата
похитители се увериха, че всичко е наред, те доближиха рибарския кей, но нито Къртис, нито Лъденмиър можеха да
различат чертите им срещу блясъка на фенерите. Двамата спряха на известно разстояние.
— Трябваше да дойдеш сам — рече жената. — Не разбираш ли от нареждания? Какво е това негро?
— Шофьорът ми.
— Глупости. Шофьорът ти е при нас.
— Новият ми шофьор — каза Лъденмиър.
— Значи си прекалено богат, за да караш собствената си шибана кола, така ли? Момче, дръж това фенерче
нагоре! Чуваш ли ме?
Гласът на жената прозвуча по-остро, защото Къртис беше понечил да отпусне ръката си, в която държеше
фенерчето. Тя отново се обърна към Лъденмиър.
— Е, ако не се смята това, иначе беше добро момче. Сега ще дойдем да вземем кашона. Вие двамата не
мърдайте от там. Всичко ще свърши след пет минути.
— Чакай малко!
Заповедният тон на Лъденмиър накара похитителите да спрат.
— Искам си децата още тази вечер. Вземете парите и вървете по дяволите с тях, но аз ще се прибера у дома с
децата си.
Последва несигурно мълчание. Къртис подуши миризмата на озон във въздуха. За един кратък миг светкавицата
проблесна толкова наблизо, че двамата с Лъденмиър едва не различиха лицата на мъжа и жената, и по-важното —
зърнаха метален блясък в дясната ѝ ръка, който можеше да означава единствено, че държи револвер; сетне отекна
гръмотевицата с оглушителен трясък.
— Ти не си наред — рече жената. — Няма да стане.
— Кога ще ги взема тогава?
— Ще ти кажем. Първо трябва да преброим парите, за да се уверим, че не си ни дал по-малко.
— Не — рече Лъденмиър.
— Какво?
— Казах… не. Веднага след като вземете този кашон, ще ме заведете при децата ми и ще ми ги предадете. Не
съм ви дал по-малко. Това щеше да бъде адски глупаво, не мислите ли?
— Мисля — отвърна жената, — че е адски глупаво да стоиш и да се разправяш с мен и с револвера четиридесет
и пети калибър на Хартли. Това наистина е адски глупаво.
Лъденмиър не обърна внимание на думите ѝ. Къртис почувства как под мишниците му се стича пот. Усещаше
миризмата на дъжда, който прииждаше към тях над езерото; вече не беше далеч.
— Искам още тази вечер да бъдат освободени всички — рече Лъденмиър. — Децата ми, Хартли и полицейски
инспектор Пар. Чувате ли ме?
— Ха — отвърна безизразно жената. — Чуваш ли го, полицейски инспектор Пар?
Къртис видя как мъжът, който още не беше казал нищо, пристъпи от крак на крак. Сетне каза:
— Чувам.
Минаха още няколко секунди, но сетне Лъденмиър се олюля и се хвана за рамото на Къртис, за да не падне.
— Сега вече схвана — рече мъжът на жената и на Къртис му се стори, че в гласа му прозвуча самодоволство,
което беше прогнило чак до злото си дъно.

***

Дони беше оставил газения фенер на пода и когато отекна следващата гръмотевица, силно замахна с
възглавницата към главата на малкия Джак.
— Остави го — рече Хартли, но го каза тихо.
— Аз не го притеснявам. Нали, момче?
Следващият удар с възглавницата накара малкия Джак да възкликне:
— Ох! Това болеше!
— Остави ни на мира! — извика Нилия.
— Ето пак — отвърна спокойно Дони, а очите му блеснаха на светлината на фенера. — Богаташките деца ми
развалят удоволствието.
С произнасянето на последната дума той отново замахна с възглавницата към главата на малкия Джак, но този
път сякаш с огромна сила, а едновременно с това се нахвърли върху момчето. Възглавницата притисна главата и
лицето на малкия Джак към пода, а Дони се отпусна с цялата си тежест върху черепа на момчето. Малкият Джак се
замята под него и от гърдите му се изтръгна приглушен вик, краката му бясно заритаха наоколо, а Нилия, обзета от
ужас, мислено изпищя към момчето, което я чуваше.

***

— Господи — ахна Лъденмиър, докато вятърът шибаше него и Къртис, а светкавицата пращеше в облаците. —
Боже мой… не.
— О, да — отвърна жената. — И още как. Изиграхме те както си трябва, не мислиш ли? А сега… ще дойдем да
си вземем парите, а ти ще започнеш да свикваш с това, че невинаги става по твоята, защото…
В следващия миг Къртис вече не я чуваше.
Главата му се изпълни с отчаяния писък:
Къртис! Дони нападна малкия Джак!
— Малкият Джак! — рече веднага той на Лъденмиър.
Не знаеше как да го каже по друг начин, затова продължи:
— Нилия казва, че е нападнат!
Лъденмиър потрепери. Лицето му беше пребледняло до сиво като корема на умряла риба. Той изкрещя срещу
похитителите:
— Момчето ми е нападнато! Дяволите да ви вземат, веднага ме заведете при…
Той направи крачка срещу тях, сетне още една и жената го застреля.
Два бързи изстрела, един след друг. Лъденмиър рязко се извъртя и сграбчи Къртис, за да се задържи на крака.
Инерцията му повлече и двамата назад. Трети изстрел изпрати куршум със свистене покрай дясното ухо на Къртис, а
сетне двамата с Лъденмиър строшиха перилата и паднаха в черните води на езерото Пончартрейн.
Двайсет и първа глава
— Сега ще го пуснеш.
Хартли го беше произнесъл спокойно, докато малкият Джак продължаваше да се мята и да се съпротивлява с
глава, притисната под възглавницата и тежестта на Дони; беше го произнесъл не като заплаха или като молба, а като
уверено предсказание.
Дони яростно се ухили на светлината на фенера. По зачервените му страни блестеше пот.
— Как ще ме… — започна той.
Но не успя да довърши, защото Хартли внезапно се изправи на колене. Завързаните ръце на Хартли замахнаха
срещу лицето на Дони във вихрена дъга от дясно наляво. Пръстенът на кутрето му, с ламаринената ракета на Бък
Роджърс, стърчаща като назъбено острие, поне няколко милиметра по-дебело от десетцентовата монета, която
Хартли се бе заканил по-рано да ползва като инструмент, разсече лявата страна на лицето на Дони — върху едната
му буза и половината на носа му се отвори зловещ разрез, от който бликна алена кръв, опръсквайки отсрещната
стена.
Предсказанието на Хартли незабавно се сбъдна. Дони нададе пронизителен писък, подобно на ранено животно,
и падна назад от тялото на малкия Джак, като се блъсна в Нилия, която изпълзя по-надалеч от него с трескава
бързина. Посланието, което беше изпищяла към Къртис, продължаваше да отеква в мозъка ѝ като огнен възглас.
Малкият Джак се претърколи настрани изпод възглавницата и задавено си пое дъх. Докато се гърчеше, Дони събори
фенера с лакът; стъклото се пропука, но газта не се разля навън и горящият фитил продължи да хвърля разкривени
сенки по стените.
Дони вдигна едната си ръка към съсеченото си лице. С другата измъкна ножа от колана си, а сетне светкавично
премина в контраатака, като се изстреля срещу Хартли. Преди Хартли да успее да избегне острието, то се заби от
лявата страна на тялото му, където срещна едно ребро, преди Дони да го изтръгне от там и отново да го забие, този
път в корема на другия мъж. Хартли не виждаше нищо друго освен озъбената гримаса на Дони току пред лицето си,
но Нилия видя как окървавеното острие на ножа проблесна на светлината. Ножът отново се заби, този път в лявата
предмишница на Хартли, сетне Нилия стовари двата си крака, както си беше по чорапи, в сгъвката на коленете на
Дони — с всичка сила, която се оказа достатъчна да го извади от равновесие и да изтръгне от него болезнен вой.
Хартли падна назад до стената и отново замахна с импровизираното си оръжие към лицето на Дони, но в същия миг
по-младият мъж беше понечил да обърне глава към Нилия и нащърбеното острие на ракетата на Бък Роджърс го
улучи от лявата страна на гърлото, под ухото. Острието разсече плътта в брутална дъга, а от силата на удара кутрето
на Хартли се скърши с пукот, подобен на строшена суха клонка.
Дони нададе звук, който не беше нито крясък, нито писък, а по-скоро смаяно ахване.
Очите му примигнаха, докато се взираше в Хартли.
А сетне от прерязаната му сънна артерия бликна кръв като ветрило, като подскачаше все по-високо с всеки
следващ удар на сърцето на Дони. Той изпусна ножа и се хвана за гърлото, а пръстите му сякаш отчаяно се опитваха
да запушат раната. Очите му бяха разширени от ужас на окървавеното му лице. Кръвта хвърчеше от раната като
фонтан. Дони изскимтя и се завъртя като див звяр, който се опитва да се измъкне от капана. Препъна се в Нилия и
се блъсна в стената, като остави по нея надраскания си ален подпис. В налудничавата си паника беше забравил къде
се намираше, макар и вратата на стаята да беше едва на осем фута зад гърба му. Той се олюля покрай малкия Джак,
който се беше свил на кълбо на пода и продължаваше да се бори за въздух. Окървавените му ръце изцапаха стените,
все едно се опитваше да ги разкъса с нокти, за да се измъкне навън, а зловещите пръски хвърчаха във всички посоки
около него.

***

Когато Джинджър изтича до края на рибарския кей, следвана от Пърл, една мълния проблесна толкова близо до
тях, че чуха как въздухът зажужа; с последвалата гръмотевица, която сякаш разтърси земята под краката им,
небесата се разтвориха и дъждът ги зашлеви по лицата като плесница. Бурята се стовари върху брега откъм езерото с
пронизителния вой на вятъра и с оглушителния тътен на вълните по кея.
За броени секунди двамата прогизнаха до кости. Джинджър обхождаше с лъча на фенерчето си бурната вода
покрай кея. Пърл правеше същото със светлината от ветроупорния фенер.
— Ето там! — провикна се тя и изстреля четвърти куршум в езерото, но Пърл не видя по какво стреляше.
Кашонът с парите беше в краката им.
— Парите са у нас! — изкрещя той срещу нея, като се опитваше да надвика рева на вятъра. — Да тръгваме!
— Улучих го! — извика в отговор тя, а по косата и лицето ѝ се спускаха ручеи дъждовна вода. — Сигурна съм,
че го улучих този кучи син!
— Добре, добре! Да тръгваме!
Стори му се, че тя изпитваше неохота просто да вземе парите и да си тръгне от там, което му се струваше най-
разумно; продължаваше да търси във водата с фенерчето си, протегнала пистолета в очакване да го насочи към
целта. Той остави фенера си върху кашона и го вдигна.
— Джинджър, да се махаме от тук! — настоя той. — Веднага!
Най-сетне тя отпусна револвера и фенерчето. Мълчаливо се обърна към двете коли, паркирани до началото на
кея, и Пърл я последва през вихрения дъжд. Когато стигнаха до олдсмобила, мъжът остави кашона на задната
седалка и каза на Джинджър, че той ще кара — и остана изненадан, когато тя се качи откъм страната на пътника,
без да каже дума. Пърл запали двигателя, включи чистачките на предното стъкло, даде на заден ход, докато намери
къде да обърне, и се отправи обратно към Соумил Роуд.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Мокър съм до кости!
Тя не отговори. Държеше револвера в скута си едва ли не гальовно, както се държи бебе.
— Двеста и петнайсет хиляди шибани долара! — кресна възторжено Пърл. — Не ни е дал по-малко, сигурен
съм! Искаше само да си прибере децата и не му пукаше за парите!
Той продължи да кара, без да добави нищо повече, но сетне не успя да се сдържи да не зададе въпроса, който го
измъчваше още от мига, в който беше проехтял първият изстрел.
— Ти искаше да го застреляш, нали? Да го убиеш, ако можеш?
Отговор нямаше.
— Предполагам… че затова не искаше просто да остави кашона и да си тръгне. Искаше да бъде там, за да
можеш да го застреляш. Да, той сам ти даде оправдание да го направиш, като се втурна срещу теб, но… за това ли
беше цялата работа? Да застреляш някой богат човек, за когото пише по вестниците? А черешката на тортата беше
фактът, че имаше две деца?
— Може и за това да е било — отвърна тя, като гледаше право пред себе си. — Но на първо място беше откупът.
И ние го взехме.
— И още как, по дяволите.
Той се намръщи, защото нещо друго току-що го беше смушкало в мозъка като острие през опияняващото
усещане за богатството и нетърпеливото очакване да прекоси границата към новия си живот.
— Чух онова негро да казва нещо за малкия Джак точно преди Лъденмиър да откачи. Чу ли го какво…
— О… мамка му! — възкликна тя. — Сега си спомних какво съм забравила! Играчката. В кутията с
карамелизирани фъстъци. Дони така ме ядоса, че… забравих да извадя играчката от шибаната кутия!
— Е, и какво от това?
— Ами играчката може да е била някоя малка виличка или ножица… нещо метално, нещо с остър ръб. Мамка
му!
— Чакай, задръж малко! И какво, ако е била? Да не мислиш, че могат да я използват…
— Мисля, че Дони е толкова глупав, че няма да се сдържи да влезе в стаята им, за да ги тормози. Откъде да
знам? Дай газ, Пърл. Карай по-бързо!

***

Докато олдсмобилът се отдалечаваше от там, от развълнуваното езеро, под дъжда на калния бряг, изпълзяха две
човешки фигури, като се държаха една за друга. Къртис не беше умел плувец, но се беше справил със задачата да не
се удави дори в тези бурни води, дори прегърнал Лъденмиър с една ръка; за щастие, водите на езерото край кея не
бяха по-дълбоки от пет фута и дългите му крака, които му бяха донесли прякора от носачите на гарата, бяха
стигнали до дъното. Той помогна на Лъденмиър да стигне до относителното убежище на горичката и там, под
шибащия дъжд и размаханите от вятъра клони на вятъра, го подпря на дънера на една върба.
— Господи — рече едва-едва Лъденмиър. — Господи боже… Господи.
Светкавиците продължаваха да проблясват в небето над главите им и на светлината от тях Къртис видя много
кръв по ризата на Лъденмиър, високо от дясната страна на тялото му, под ключицата. Вторият куршум явно беше
одраскал главата му от дясната страна, защото по челото му се стичаше кръв, която се смесваше с дъжда и
превръщаше лицето на Лъденмиър в измъчена маска.
Къртис трябваше да си поеме дъх няколко пъти, преди да проговори. Сърцето му препускаше и беше започнал
да трепери — не от водата на езерото или от дъжда, а от ужасяващото преживяване на стрелбата по тях. Сякаш все
още чуваше как онзи куршум беше изсвирил покрай главата му. Не успя да каже нищо друго освен:
— Тежко ли сте ранен?
 От устата на Лъденмиър излезе най-зловещата ругатня, която Къртис беше чувал през живота си. Мъжът опипа
ключицата си с лявата си ръка и изрече втора скверна ругатня, но звучеше на края на силите си.
— Мисля, че костта е строшена — рече той. — Почти не мога да движа дясната си ръка. Дявол да го отнесе в
Ада. Този Пар… ме измами. Кучият му син влезе право в кабинета ми и ме измами.
— Трябва да се махаме от тук — рече Къртис. — Да ви закараме при доктор.
— Децата ми. — Гласът на Лъденмиър за миг се пречупи, като се превърна едва ли не в ридание. — Какво
стана с малкия Джак? Добре ли е? Моля те… попитай я.
— Ще го направя — отвърна Къртис.
Но веднага откри, че това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи наистина. Мислите му все още
бяха разбъркани и изпълнени с пукота на изстрелите и съскането на разпалените въглища на собствения му гняв. Не
можеше да се съсредоточи толкова, че да надмогне последните думи на злодея: „Сега вече схвана“.
Нилия — излъчи Къртис, но не беше сигурен дали изобщо успява да достигне до нея през врявата на мислите в
мозъка си. — Нилия, какво стана с малкия Джак?
Отговор нямаше. Къртис не усещаше присъствието ѝ в другия край на умствените радиовълни; тръбите на
радиото не светеха в главата му.
— Съжалявам, сър — рече той на Лъденмиър. — В момента не мога да се свържа с нея.
— О, господи… какво каза преди… че не можеш да караш?
— Не, сър, не мога — рече Къртис и спря за миг, за да избърше дъжда от очите си. — Ще отида до пътя и ще
потърся помощ. Ще намеря някоя къща… някой човек, който да ни помогне. В една от всичките тези вили все
трябва да живее някой.
— Да. Добре… не мисля… по-добре да тръгвам от тук… но дявол да го вземе… струва ми се, че не мога да
мръдна. Всеки момент ще изгубя съзнание, Къртис…
Къртис нямаше никаква представа дали Лъденмиър ще оживее, или ще умре; нямаше как да разбере колко
тежко е ранен, но си помисли, че най-малкото — а може би и най-многото — което можеше да направи, беше да
потърси помощ.
— Ще намеря някого — рече той. — Дръжте се, веднага се връщам.
Лъденмиър не отговори и Къртис разбра, че нямаше време за губене. Той се изправи под шибащия дъжд и се зае
да подтичва и да се препъва в подгизналата си униформа на носач от гарата и в пълните си с вода обувки, за да
измине разстоянието от триста ярда до Соумил Роуд.

***

Дони беше паднал на колене. Беше обърнат с лице към Нилия, малкия Джак и Хартли и макар кръвта да
продължаваше да блика от прерязаната му артерия, а раненото му лице започна да пребледнява до сиво, черните
въглени на очите му още горяха от желанието да ги убие, ако може. Той нададе рев, който може би съдържаше
някакви слова, а може би беше само предупреждение към отвъдното, че Дони Бейнс се е запътил натам и ще срита
задника на всеки дух, когото срещне там.
Той си пое дъх неимоверно дълбоко, все едно с това можеше да си спечели още няколко секунди живот и може
би наистина го стори. Сетне потръпна като куче, блъснато от боклукчийски камион, и падна по лице; очите му още
бяха отворени, но вече не се взираха в нищо, от което един труп би имал някаква полза. Приземи се в локвата от
собствената си кръв и от падането му по пода се понесе малка приливна вълна.
— Навън — рече Хартли. — Трябва да излезем навън.
Неговото лице също беше посивяло. Кръвта напояваше ризата му на корема.
— Джак… можеш ли да вдигнеш фенера?
Момчето беше в шок и безизразно се взираше в мъртвеца.
— Джак! — опита се да се провикне Хартли, но от устата му излезе по-скоро хриплив болезнен стон.
Момчето стреснато подскочи; очите му се напълниха със сълзи, а от долната му устна се проточи слюнка.
— Аз мога да го взема — обади се Нилия.
Тя успя да провре ръцете си под телената дръжка на фенера до китките, а сетне го вдигна от пода. Стъклото му
беше пропукано, но пламъкът на фенера продължаваше да гори силно.
— Трябва да излезем от тук — повтори Хартли. — Ако се върнат и ни намерят, ще ни убият.
Той се отблъсна от стената, на която се беше подпрял, и Нилия видя както ужасната болка, така и страховитата
сила на волята му, изписани по едноокото му лице.
— Хайде, Джак — рече настоятелно той. — Стегни се, чуваш ли ме?
— Да, сър — отговори момчето, но очите му още бяха подути от преживения потрес, а гласът му прозвуча глухо.
 — Изведи ни от тук — рече Хартли на Нилия.
Дъждът барабанеше лудешки по ламаринения покрив. На светлината от фенера на Нилия се видя, че Дони беше
отворил задната врата на вилата, за да става течение. Когато излязоха на верандата, те откриха, че вратата с мрежа
против насекоми е заключена с резе, но Хартли разреши този проблем, като я извади от пантите с ритник. Сетне
ахна от болка и се преви и Нилия видя, че кървеше силно не само от раните си, но и от устата — и нямаше нужда да
бъде медицинска сестра или лекарка, за да разбере, че това беше много лош знак.
Под шибащия дъжд двете стъпала надолу до разкаляната земя се оказаха с две повече, отколкото можеше да
понесе Хартли. Той падна, при това на ранената си страна и толкова тежко, че от гърдите му се изтръгна дрезгаво
болезнено ръмжене. Докато се навеждаше да му помогне, Нилия чу нещо в съзнанието си, което прозвуча като
далечни, неразбираеми слова. Може би съдържаха някакъв въпрос, но ако говореше Къртис, в думите му нямаше
никакъв смисъл. Нилия нямаше нито времето, нито нужната концентрация, за да му отговори; точно в този момент
не можеше да мисли за нищо друго, освен да отведе брат си и себе си колкото може по-далеч от похитителите, а
освен това не забравяше, че мистър Хартли може би умираше пред очите ѝ.
Не успя да стори нищо, за да му помогне да стане на крака.
— Ще се изправя — рече той, като събираше сили, за да се опита да го стори.
С върховно усилие той застана на колене и остана така за момент, докато мълниите се стрелкаха над главите
им, гръмотевиците трещяха, а дъждът се изливаше върху тях. Сетне наистина се изправи, съвсем бавно, като се
бореше не само с раните си, но и с тежестта на бурята. Остана приведен, притиснал лакти към корема си, все едно
искаше да попречи на вътрешностите си да се изсипят навън.
През дъжда пред вилата проблесна светлината на фарове. Колата спря. Нилия чу как се отвориха и затвориха
две врати.
— Да тръгваме! — нареди Хартли и кимна към горичката от лявата им страна.
— Джак! — рече Нилия и го удари с лакът по рамото.
Той остана с отворена уста, безжизнен като скала.
— Тръгвай! — рече тя и отново го удари, за да го накара да се размърда.
Първите му няколко крачки бяха толкова бавни, все едно си пробиваше път през лепило, но сетне се затича към
гората, без да го е грижа, че пред него цареше пълен мрак, и изчезна за миг като див заек. Нилия вдигна фенера, за
да осветява пътя на Хартли. Ала не бяха изминали и двайсет фута, когато той падна отново, още по-тежко от преди.
От задната веранда на вилата светна фенерче, което се зае да търси бегълците.
— Бягай! — рече Хартли. — Аз бях дотук, Нилия.
От верандата вече светеха два лъча — и когато единият ги открие, и другият щеше да го стори.
— Не мога да…
— Погрижи се за брат си — рече той. — Това ти е…
Очите му се стрелнаха настрани и се присвиха срещу блясъка на двата фенера.
— Идват. Бягай, докато можеш.
Нилия нямаше избор. Тя се затича след Джак към неизвестното.

***

— Я виж ти — рече Джинджър, като доближи Хартли и освети пребледнялото му лице. — Какво си намерих…
едноок мъртвец.
Застанал зад нея, Пърл светеше с ветроупорния фенер към гората. През последната минута пороят беше
отслабнал от истински потоп до обикновен, макар и силен дъжд, и той успя да различи светлината от техния фенер,
докато се отдалечаваше.
— Няма да стигнат далеч — каза Джинджър, без да откъсва очи от Хартли. — В гората има толкова много кал и
храсталаци… доникъде няма да стигнат. Сигурно ще си счупят краката и ще ги чуем как пищят.
Тя приклекна на безопасно разстояние от Хартли и той едва сега видя револвера в другата ѝ ръка.
— Голяма беля си направил. Как успя?
— Питай Дони — отвърна Хартли с мрачна усмивка, която оголи кървавите му зъби.
— Погледни какъв смелчак, Пърл. Нали каза, че е бил на фронта? А, да, от там му е белегът. Е, сега ми
изглежда, че всеки момент ще умре. Донесохме ти ножа, с който си убил Дони. Дай ми го, Пърл.
Тя остави фенерчето, премести револвера в лявата си ръка и взе окървавения нож от Пърл с дясната.
— Май и Дони те е наръгал няколко пъти. С този нож ли го стори, или сам си направи някакво острие?
— Джинджър — обади се Пърл. — Имаме двеста и петнайсет хиляди шибани долара, които да разделим на
две!
 Едва беше успял да потисне радостта си, когато беше видял третия им съучастник, проснат мъртъв на пода във
вилата, като в същото време си беше дал сметка, че шофьорът и децата са избягали, но сега го беше обзела жажда за
кръв и желание да приключват с тази работа.
— Да го довършим и да изчезваме! Децата не ни трябват!
— Напротив — отвърна тя, като все така се взираше в Хартли. — Трябват ни. Помисли, Пърл: ако Бони и Клайд
държаха две деца в онази кола, щяха ли да стрелят толкова много по тях? Не, дявол да го вземе. Ще хванем хлапетата
и ще ги вземем с нас. Ще ги използваме като застраховка, за да не ни застрелят по пътя.
— Ясно — рече той. — Но след това ще ги оставим някъде, нали? Веднага щом се измъкнем?
— О, да — отвърна Джинджър и бавно избърса острието на ножа в крачола на Хартли. — Ще ги оставим…
някъде.
Тя се обърна към Хартли:
— Между другото, май убих твоя господар. Но сега… няма да хабя куршум за теб, защото бездруго виждам, че
си пътник. Ще отидем да хванем онези хлапета и ако не си мъртъв, докато се върнем… ще ти се прииска да беше
умрял.
С тези думи Джинджър с яростна сила заби ножа в прасеца на левия крак на Хартли и завъртя острието.

***

Нилия беше настигнала малкия Джак в прогизналата гора. И двамата чуха пресипналия вой зад гърба си, който
ги накара да се заковат на място и да се спогледат с широко отворени очи, блестящи на жълтата светлина на фенера.
Нилия първа наруши тишината, която последва:
— Трябва да продължаваме. Ще намерим път или друга вила, или някой човек.
— Аха — отвърна брат ѝ.
Сетне добави:
— Как мислиш, какво ще направят на мистър Хартли?
— Мисля, че вече са го направили. Не можем да му помогнем, Джак. Той би искал от нас да продължим.
— Аха — повтори момчето.
Произнесе го сурово и гласът му сякаш беше този на неговия баща, когато е бил на неговата възраст, но освен
това носеше и ужасна болка, която беше само на сина.
Нямаха никакво време или сили за губене и двамата го знаеха. Нилия не знаеше дали онези двамата ще поемат
след тях, или не, но не можеше да рискува да забавят крачка, за да разберат.
Те продължиха през гората, а краката им потъваха в бурените и калта, докато дъждът продължаваше да се
излива върху тях и отвъд светлината на фенера не се виждаше нищо освен мрак и още мрак.
Двайсет и втора глава
Дъждът вече беше започнал да се разрежда, когато Къртис намери първата вила. Беше завил на запад по
тъмното протежение на Соумил Роуд и тичаше по посока на града. Заудря по вратата на вилата… веднъж, втори път,
трети път, но вътре не светна и никой не му отвори. Той извика за помощ и удари още два пъти по вратата. Но
къщата явно беше изоставена и Къртис продължи да тича нататък.
Следващата колиба беше на около осемдесет ярда от там, от лявата страна на пътя, и той едва не я подмина,
преди да я забележи. До колибата, почти скрита сред храсталака, се виждаше очуканата коруба от стар автомобил,
качена на тухли. Къртис пресече шосето, прекоси тичешком буренаците на двора и изкачи двете стъпала от тухли,
които водеха към вратата. Сетне заудря по износеното дърво, като викаше:
— Помощ! Някой да ми помогне, бързо!
Отговор нямаше.
— Моля ви! — извика отново той. — Помогнете ми!
Сви ръка в юмрук и отново удари по вратата… и изведнъж видя неясна светлина, която се движеше зад един от
прозорците. И дали това, което надникна иззад мръсното стъкло, не беше човешко лице? Не беше сигурен. Канеше
се отново да се провикне и да удари по вратата за трети път, когато чу щракването на резе от другата страна.
Вратата се отвори и той се озова срещу двете цеви на една ловна пушка.
— Изчезвай от тук! — кресна старецът, който държеше пушката.
Беше кокалест чернокож, с оплешивяла глава и бяла брада, облечен в сива нощница. Къртис видя зад дясното му
рамо една също толкова престаряла и отслабнала чернокожа жена, с бяла коса и лице, което приличаше на пътна
карта върху изсъхнал пергамент. Жената държеше газен фенер, който излъчваше оскъдна светлина.
— Моля ви, сър! — рече Къртис. — Един човек…
— Изчезвай от тук, ти казах! Не искам неприятности, по дяволите!
Пушката трепереше, а погледът на стареца беше налудничав. Той стреснато се озърна насам-натам, сетне
смушка Къртис в гърдите с двойната цев на пушката.
— Ако не се махнеш, ще те застрелям на място!
Къртис си помисли, че ако каже и дума повече, пощурелият от страх възрастен мъж като нищо ще отвори дупка
в него с един изстрел от оръжието си, а каква полза щяха да имат от това Лъденмиър, Нилия и малкият Джак?
Нямаше друг избор, освен да отвърне:
— Махам се, сър, махам се.
Той отстъпи назад по стъпалата, по-далеч от вратата, вратата се затръшна и резето щракна отново, а Къртис се
обърна и изтича обратно на Соумил Роуд. Затича се по средата на шосето отново в посока към Кенър и след няколко
минути дъхът започна да хрипти в дробовете му. Видя още една колиба, но покривът ѝ беше пропаднал. Продължи да
тича, докато гръмотевиците отекваха далеч на югоизток, а мълниите просветваха над Ню Орлиънс. Дъждът беше
отслабнал до ръмеж. Над влажната гора от двете страни на пътя се издигаше мъгла. А Къртис продължаваше да
тича, докато най-сетне не видя собствената си сянка пред себе си върху напуканата пътна настилка.
Той се обърна. Приближаваха го фарове. И го приближаваха бързо.
Той застана по средата на пътя и размаха ръце нагоре-надолу.
Който и да беше човекът в тази кола, той не настъпи спирачките.
— Ей! Ей! — развика се Къртис, като подскачаше нагоре-надолу на светлината от фаровете, за да го забележат.
Но колата не намаляваше скоростта; щеше да го прегази.
Когато Къртис си даде сметка, че ще го блъсне, той отскочи настрани, а колата — не, всъщност не беше кола, а
очукан пикап, мокър от дъжда, и в каросерията му се возеше още един пътник — профуча покрай него с може би
петдесет мили в час или поне така се стори на Къртис. Пикапът продължи още стотина фута, сетне шофьорът явно
скочи на спирачките, защото единственият работещ стоп светна, пикапът поднесе и за миг изглеждаше така, все
едно ще се преобърне на едната си страна.
Накрая пикапът спря и остана на мястото си, а мощният му двигател продължи да ръмжи.
Къртис се канеше отново да се затича към пикапа, когато той рязко даде на заден ход и от скоростната му кутия
се разнесе стържене. Пикапът потегли назад срещу него, но шофьорът не можеше да кара по права линия и излезе от
дясната страна на шосето, преди да се поправи.
А сетне спря до Къртис по диагонал през шосето.
Шофьорът беше отворил прозореца от своята страна. Щракна фенерче, което светна право в очите на Къртис.
— Какво правиш тук, момче? — попита го шофьорът.
Къртис не можеше да различи лицето му. Гласът му звучеше така, все едно принадлежи на млад мъж, но беше
суров и говореше малко завалено. Къртис си даде сметка, че пътникът от каросерията беше скочил на земята и беше
заобиколил пикапа, като залиташе по пътя, за да застане от дясната му страна — обезпокоително близо до него.
 — Един човек има нужда от помощ — рече Къртис. — Беше…
— Мисля, че е той — прекъсна го друг младежки и суров глас — гласът на пътника, който седеше до шофьора.
— Той трябва да е.
— Един човек беше прострелян — продължи Къртис. — Трябва да го закарам на…
— Ти ли си застрелял някого, негро? — попита го младият мъж, който беше застанал от дясната му страна.
Той също говореше завалено и Къртис разбра, че тримата бели младежи най-вероятно бяха пили до насита от
нелегалния алкохол, който си правеха сами.
— Не, не бях аз. Той е…
— Не, сър — прекъсна го мъжът, който стоеше до него. — Трябва да ми казваш „сър“, когато говориш с мен,
момче.
— Мислиш ли, че е той, Монти?
— Сигурно е той. Шарлийн каза, че бил кльощав.
— Моля ви — каза Къртис. — Чуйте ме. Един човек беше прострелян и има нужда от помощ.
Монти, който седеше до шофьора, все едно не беше чул какво каза Къртис, когато продължи:
— Тя рече, че вчера го е видяла за пръв път. Негро, което обикаля наоколо и си търси някое бяло момиче, за да
го изнасили.
— Аха — потвърди шофьорът и надигна една глинена кана, която или беше държал в скута си, или беше взел от
Монти.
Къртис долови миризмата на силен домашен алкохол.
— Обикаля и си търси белята — добави шофьорът.
— Един човек беше прострелян! — възкликна Къртис, докаран до отчаяние. — Не ме ли чувате какво ви
говоря?
— Изобщо не ни пука, че някакво негро е застреляно — рече мъжът, който стоеше до него. — Нали, Шамар?
— Не — отвърна шофьорът. — Изобщо.
Той отвори вратата от своята страна и се измъкна навън, като крепеше каната, а Къртис си помисли, че сигурно
трябваше да стои по-далеч от всеки човек, който носи прякор Шамара.
Но вече беше твърде късно за това.
— Ако няма да ми помогнете — рече Къртис, — аз продължавам.
— Продължавал, вика — рече Монти.
Пътникът слезе от мястото си до шофьора. Фенерчето продължаваше да свети в очите на Къртис, така че не
различаваше нищо друго, освен че Шамара беше нисък и набит, със злобен глас. Самото фенерче беше използвано
като оръжие, за да го заслепи. Къртис погледна наляво и надясно по шосето, но не се задаваше никой друг.
Той почувства как жаждата за насилие нараства. И тримата жадуваха за това, а алкохолът само беше усилил
желанието им да пролеят кръв. Оставаха броени секунди, преди някой от тях да нанесе първия удар.
Къртис обърна гръб на пикапа и хукна да бяга.
— Дръж го, Шаро! — провикна се Шамара, а Монти нададе весело възклицание.
Третият мъж — с прякора Шаро — явно беше по-бърз от останалите, защото настигна Къртис като побесняло
куче още преди Къртис да успее да измине и десет ярда към гората. Ръката на мъжа го сграбчи за врата и Шаро го
повали на земята със значителното си собствено тегло и с такава сила, че калта му се стори твърда като бетон.
Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете на Къртис, а когато се опита да се изтърколи настрани, Шаро скочи върху
него и притисна коляно в гърлото му.
Нещо изхрущя. Къртис усети как болката го разкъсва от гърлото до тила и за един ужасен миг му се стори, че
главата му ще експлодира. Шаро го прикова към земята, а коляното му го затисна с парализираща сила.
— Вече никъде няма да ходи — рече Шаро.
Той с лекота отблъсна ръцете на Къртис, а сетне се засмя, все едно беше правил подобни неща много пъти и те
му доставяха повече радост, отколкото трябваше. След смеха последва юмрук право в лицето на жертвата, който
превърна носа на Къртис в кървава каша, и Къртис изгуби съзнание.

Свести се с усещането, че го влачат по пътя. Опита се да се изправи на крака, но единият от хулиганите го удари
с юмрук по средата на гърдите и отново му изкара въздуха. Някой друг го плесна с отворена длан по дясното
слепоочие, а сетне същият човек рече:
— Ох, мамка му! Това негро сякаш има глава от желязо!
— Сега ще оправим това. Качете го там!
— Нищо работа.
— Явно не си е изяждал свинските крачета и хляба от лайняно брашно. Внимавай с чувала, Монти.
 Тримата хвърлиха Къртис в каросерията на пикапа. Дясната му ръка се удари в нещо, което на пипане беше като
грубо зебло. Нещото помръдваше и той чу злокобно потракване под зеблото — при това не едно, а много. Остана
проснат на едната си страна в каросерията до чувала. Потракването утихна. Единият от младите мъже — може би
Монти? — се качи в каросерията при него и изрита краката на Къртис настрани с върха на ботуша си, за да си
направи повече място. От двигателя на пикапа се разнесе тракане, което донякъде наподобяваше на онова от чувала,
сетне ауспухът му гръмна и Къртис усети как пикапът потегли под него и бързо набра скорост.
Лицето му беше натежало от болка. Усещаше как очите му се подуват. Гърлото му сякаш също беше подуто,
защото когато успя да се насили да преглътне, това му се струваше най-мъчителната агония, която беше изпитвал
през живота си. Отново изгуби съзнание и когато се свести този път, чу как Монти се провикна в мъгливата нощ и
този вик му прозвуча като бойния възглас на някакво безмилостно диво племе, което водеше война срещу всички
чернокожи само за удоволствието от насилието.
И убийството, помисли си Къртис в хаоса на този кошмар. Даваше си сметка, че тези мъже може да го убият
още тази нощ, да го пребият до смърт и да го провесят за врата от някой клон. А тогава… какво щеше да стане с
мистър Лъденмиър, Нилия и малкия Джак? Той се опита да надигне глава, но главата му сякаш тежеше поне двеста
фунта. Дали можеше да поговори с Монти? Или поне да му каже думата Моля, за да го укроти, както се укротява див
звяр? Когато се опита да го стори, гърлото му се раздра от почти непоносима болка, а гласът му беше толкова слаб,
че дори не можеше да се нарече стон.
Той усети вкуса на кръвта в устата си и си даде сметка, че каквото и да му беше причинило това коляно в
гърлото… то го беше лишило от способността да говори.
В сумрака на мислите си Къртис чу как Шамара и Шаро се смееха така щастливо, все едно отиваха на някакво
бляскаво празненство. Сетне вихърът от бързото движение на пикапа разкъса смеха им на парчета, които отлетяха
назад в нощта.

***

— Идват все по-насам.

Нилия спря, за да погледне назад през рамо. Малкият Джак имаше право. Виждаха се двата лъча светлина,
които продължаваха да ги търсят сред дърветата. Дали се бяха приближили от последния път, когато беше
погледнала натам, преди може би десет минути? Не беше сигурна.
— Няма да спрат — рече малкият Джак.
Каза го като обективен, неизбежен факт — по същия начин, по който Нилия много пъти беше чувала да се
изразява баща им. На светлината на фенера, който тя продължаваше да държи пред себе си за телената дръжка,
увиснала на китките ѝ, малкият Джак беше като някакво горско създание, което почти не приличаше на
осемгодишно момче: с хлътнали очи, окървавен и покрит с кал.
— Приличаш на някакво чудовище — рече му тя, все едно да се закача с братчето си в този ужасен момент,
можеше да ги спаси от ужаса на самата ситуация.
— Ха-ха — отвърна той, но беззвучно. — Ти пък имаш ако от алигатор в косата.
Двамата едновременно си дадоха сметка, че с такива приказки няма да постигнат нищо.
— Тук няма алигатори — отвърна Нилия, но в същото време размаха фенера, а сърцето ѝ подскочи в гърлото.
Пътят пред тях беше същият като този, който бяха оставили зад гърба си: непроходимо тресавище от кална
земя, която засмукваше краката им, ниски бодливи храсти, гъсталаци от миниатюрни бодливи палми и тънки
борове, изкривени в гротескни форми от силните ветрове над езерото. Самото езеро беше на може би двайсет или
трийсет ярда от дясната им страна отвъд горичката. Повърхността му беше царството на нощта, където мракът беше
върховен господар: никъде не се виждаше и едно петънце светлина.
Но двете светлини зад тях продължаваха да ги приближават и Нилия разбра, че братчето ѝ беше право: мъжът и
жената вероятно вече бяха убили мистър Хартли и нямаше да се откажат.
— Не бива да спираме — рече малкият Джак. — Не може ли да загасиш този фенер? Ако не свети, няма да
могат да ни следят.
— Не искам да ходим в пълен мрак. Ако някой от нас си счупи крака… дори не искам да си представям.
Тя вече беше помислила за това, като прецени възможните варианти, доколкото беше способна — включително
и вероятността да се натъкнат на алигатори, гнездо на змии или дивите глигани, за които татко ѝ веднъж беше
казал, че бродят около езерото — и беше взела решение да продължат да осветяват пътя си. Но все пак имаше нещо,
което можеха да направят — да завият наляво от езерото и да продължат в тази посока, която би трябвало да е южна
или може би югозападна. Така щеше да има по-голяма вероятност да попаднат на шосе. Но дали наоколо изобщо
имаше шосе? Нилия не знаеше.
 Онова, което се беше загнездило в мислите ѝ през последните десетина минути, не бяха мъжът и жената след
тях, а въпросът какво беше станало с татко ѝ, както и с Къртис.
— Да тръгваме! — рече настоятелно малкият Джак.
Нилия кимна, но ѝ трябваше малко време, за да успокои съзнанието си и да се съсредоточи, и сетне тя се
обърна към момчето, което я чуваше, за да го повика:
Къртис?
Отговор нямаше. Не се усещаше свързана с него — с онова обичайно чувство, при което долавяше енергията,
протичаща между тях, все едно чуваше тихото пращене на плочите от грамофона на майка си. Не знаеше дали
успява да го достигне, или не… или ужасната мисъл за това, че Къртис — както и татко ѝ — са или тежко ранени,
или мъртви. Тя опита отново и отново.
Къртис, моля те — рече тя. — Отговори ми.
Но нейният приятел не ѝ отговори — чуваше само шумовете от нощните насекоми, които постепенно почваха
своята шумна врява след края на дъжда.
Нилия отново погледна през рамо. Вече виждаше със сигурност, че светлините ги бяха доближили.
Предполагаше, че калната земя затрудняваше също толкова мъжа и жената след тях, които бяха с обувки, колкото
лепнеше и по техните собствени крака в чорапи — а може би и повече — но все пак беше време да тръгват.
— Добре — рече тя на брат си и двамата продължиха напред.

***

— Добре, издърпай го от там.

— Какво правим тук, мамка му?
— Хрумна ми нещо, Монти. Вие двамата с Шаро само го издърпайте на земята.
Къртис отново се разкъса от болка, докато мъжете го бутаха и дърпаха, за да го свалят от каросерията на
пикапа. Падна на неравната земя и се сви на кълбо. Отново му светнаха с фенерчето в очите; виждаше само през
лявото, защото дясното беше толкова подуто, че почти не можеше да се отвори.
— Добра работа си свършил с лицето му — рече един глас, който според Къртис беше на Шамара. — Ей,
момче!
Върхът на ботуш грубо сръга Къртис в ребрата.
— Какви ги вършиш тази вечер?
Къртис поклати двутонната си глава, но не можеше да изрази нищо повече от това. Стори му се, че чува нещо
през болката, слабо и неясно:
Къртссссс. Моллллл. Спассссс. Ме.
— Нищо няма да каже.
Шаро ли беше това? Къртис си помисли, че Шаро сигурно нямаше никаква представа колко тежко го е ранил.
— Каквито и да ги е вършил, не е било нещо хубаво — иначе щеше да си стои у дома. Какво ще го правим?
— Ръждивия Ъптън и Брит Компира са оправили онзи, когото са хванали миналата седмица в Сейнт Чарлс.
Гласът беше на Монти и в него се усещаше известна гордост от добре свършената работа, за която разказваше.
— Избили са му зъбите с ритници и са го пуснали да бяга в гората гол и бос като кос.
— Компира е участвал в това? — попита Шаро. — Мамка му, аз говорих с него преди няколко дни, а той не рече
нищо подобно.
— Участвал е, и още как. Компира ще ти каже… той познава и няколко момчета, които са обесили едно негро в
Сейнт Тамъни.
— Не! Честно?
— И още как. Дай да пия, преди да пресушиш цялата кана, смок такъв.
— Шамар, ще го оправим ли този? Мога да му избия зъбите с ритници, както си стоя.
— Ще го оправим, и още как. Вие двамата с Монти го вдигнете от земята.
Изправиха Къртис на крака. Светлината пронизваше единственото му здраво око. Сърцето му биеше като чук, а
по устните и брадичката му пълзеше кръв от разбития нос.
— Негро — рече му Шамара, като се надвеси много близо до него, — ние не обичаме такива работи, но вие
сами си го търсите. Направо се молите да ви покажем къде ви е мястото, защото не знаете какво е добро за вас.
Обикаляте през нощта и правите бели. Не, ние не обичаме такива работи.
— Мамка му! Обичаме такива работи! — обади се Шаро, а думите му бяха придружени с лудешки смях.
— Дай ми каната — рече Шамара.
Къртис го чу как се наливаше с домашния алкохол.
 — Добре, вземи я — каза той, като я подаде на някого от останалите двама.
Сетне го удари право в устата с твърдия си юмрук.
Долната устна на Къртис се сцепи, а предните два зъба на долния ред изхвърчаха от устата му. В главата му
избухнаха алени комети. Краката му омекнаха и щеше да падне, ако другите двама не го държаха здраво.
— Добър удар, Шамар — рече Шаро. — И аз нямаше да се справя по-добре.
— Най-доброто предстои — отвърна Шаро.
Настъпи кратко мълчание, сетне Къртис чу как Монти тихо рече:
— Може и ние да го обесим, ако решим.
Никой не му отговори.
Краката на Къртис още бяха омекнали. Собствената му дясна ръка сякаш се вдигна сама, за да сграбчи Шамара
отпред за ризата, но Шамара бързо я отблъсна и рече:
— Не ме пипай с мръсните си ръце, момче!
— Мисля си, че точно този е погледнал Шарлийн. Кльощав, както рече тя. Горе-долу на същата възраст, поне
така си мисля. Аха, сигурно е този. Обикаля навън през нощта и прочее… не бива така. Може да го обесим, ако
намерим въже.
— Имам по-добра идея. Дай да пия.
Когато Шамара остави каната, Къртис се стегна в очакване на следващия удар, но такъв нямаше… поне засега.
— Съблечете го — нареди Шамара.
Когато чу това, Къртис се опита да се съпротивлява. Започна да се мята с всички сили, но след няколко секунди
си даде сметка, че всичките му сили не струваха и пукната пара.
Шамара го удари в лявата скула с брутална сила, породена от богат опит или от чиста животинска злоба, а може
би по малко и от двете. Ударът накара главата на Къртис да се отметне настрани и последните гаснещи останки от
съзнанието му да го напуснат. Осъзна, че падаше, усети острите ръбове на чакъла по бузата си, а сетне не усещаше
нищо повече, докато не чу отново един от гласовете им, който казваше:
— … някаква униформа?
— Не е военна униформа, сигурен съм.
— Да не е избягал от затвора? Или каторжник?
— Тц — рече Шаро. — Ако беше така, щеше да бъде раирана.
— Тогава каква е тази униформа, мътните я взели? — попита Монти.
— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Шамара. — Може да е разпоредител в киносалон.
— Разпоредител в киносалон? Ама неграта си нямат киносалони! Нали нямат?
Никой не знаеше отговора на този въпрос, затова Монти продължи:
— И какво прави навън посред нощ, облечен в униформа на разпоредител в киносалон?
— Не знам и не ме интересува — рече му Шамара. — Знам само това, че има начин да го оправим и без въже и
клон. Съблечете му всичко — и долните гащи, и чорапите.
— Няма да му пипам долните гащи.
— Дръпни се тогава, аз ще го направя. Ти вземи чувала.
— Чувала? За какво ти е?
— Защото аз ти казвам. Хайде, донеси го!
Къртис чу шум от влачене и истински хор от потракване. Усети как му свалиха бельото, а сетне и чорапите, и си
представи как лежи напълно гол на неравната земя.
— Хвърли всичките му проклети дрехи в каросерията на пикапа. И обувките — нареди Шамара. — Дай ми
чувала, Монти. Вдигнете го и го завлечете ей там. Онзи товарен вагон ще свърши работа.
Къртис усети ръцете им под мишниците си, когато започнаха да го влачат в указаната посока. Лъчът на
фенерчето се отрази от железопътни релси, но те бяха потънали в толкова гъсти бурени, че със сигурност не бяха
близо до някоя гара.
— Ето там — рече Шамара.
Къртис чу как отвориха плъзгащата врата на товарния вагон — разнесе се оглушително стържене, явно не беше
отваряна отдавна.
— Качете го вътре.
Отново го повдигнаха, блъснаха го напред и той падна на пода от грубо издялани дъски.
— Завлечете го там, до онази стена — нареди Шамара.
По пътя един от мъжете го удари в ребрата, като заби кокалчетата на юмрука си в тялото му. Сетне го
захвърлиха до стената на товарния вагон, с гръб към нея. Фенерчето го освети, докато тримата стояха над него и
одобрително оглеждаха резултата от работата си.
— Добре — рече Шамара. — Дайте ми чувала и излизайте от вагона.
 — Какво ще му правиш?
— Ами няма да го бесим… но ще оставим на змиите да свършат работата вместо нас. Излизайте, а аз ще изсипя
чувала на пода.
— Мамка му, Шамар! — рече Шаро. — Всичките змии ли ще пуснеш? Ами родеото? В чувала има цяла дузина
и някои са като за награда!
— Това тук ни е наградата. Ще се върнем да ги съберем пак… да кажем, след двайсет и четири часа. Бездруго
винаги мога да уловя още. Хайде, излезте.
Един от тях грубо се разсмя.
— Дявол да го вземе — рече Монти. — След двайсет и четири часа това негро ще е умряло като куче!
— Аха — съгласи се Шамара. — Точно това е идеята.
Къртис се заслуша в злокобната тишина. Наруши я шумът от изсипването на гърмящите змии от чувала на пода
на вагона, между него и вратата. По тила му пропълзяха тръпки, когато чу зловещото им потракване.
— Лека нощ, негро — рече Шамара.
— Да спиш в кош — добави Шаро и отново нададе налудничавия си кикот.
Къртис чу как затвориха плъзгащата врата на товарния вагон. Сетне смеха на тримата, докато се отдалечаваха.
Потракването на змиите утихна. След още малко чу двигателя на пикапа. Ауспухът отново гръмна, а после се чу как
пикапът се отдалечава… и накрая тишина.
Но тишината не беше абсолютна, защото в нея отекваха ударите на собственото му сърце, а освен тях Къртис
чуваше и как гърмящите змии пълзят една върху друга и по пода на товарния вагон. Вече си търсеха място, в което да
пропълзят, и той знаеше, че е само въпрос на време да го открият.
Цяла дузина, така беше казал Шаро. Поне една или две от змиите щяха да пропълзят по тялото му през
следващите няколко минути. Щеше да умре от отровата на гърмяща змия и това щеше да бъде краят.
Нилия, помисли си той, но не можеше да изпрати никакво послание; съзнанието му се разкъсваше от толкова
силна болка, че му беше невъзможно да се съсредоточи. Лъденмиър може би вече беше мъртъв… но какво се
случваше с Нилия и малкия Джак?
Голям рицар излязох, помисли си той. Ако положението не беше толкова ужасно, а лицето му не беше толкова
съсипано от побоя, може би щеше да се усмихне мрачно в тъмнината, а след това може би щеше да се разплаче.
Но вместо това просто остана седнал с гръб към стената, в очакване първата змия да пропълзи върху него… а
сетне щеше да чуе предупредителното потракване на опашката ѝ, преди да усети как отровните ѝ зъби се впиват в
беззащитната му плът.
Двайсет и трета глава
— Отклоняват се на юг — рече Пърл. — Опитват се да стигнат до шосе.
— Значи ще трябва да се отклоним още повече, за да ги подкараме обратно — отвърна Джинджър.
Носеше фенерчето в лявата си ръка, а в дясната — револвера четиридесет и пети калибър.
— Мислех си, че досега ще се откажат. Цял ден не са яли нищо и се съмнявам, че са спали кой знае колко. Но не
им остава много.
Пърл кимна. Държеше ветроупорния фенер ниско до краката си, защото вече внимаваше повече къде ходи. Едва
преди няколко минути десният му крак беше потънал в кал, която го беше засмукала с такава сила, че едва успя да го
измъкне, и само дето не остави ботуша си в нея. Земята под краката им беше по-мека отпреди, а отпечатъците от
стъпките им се запълваха с вода. Сред бурените и храсталаците до коленете бяха почти скрити места с по-тъмна
кал, за която се боеше, че е гъста като смола и също толкова лепкава.
— Трябва да ги хванем, преди да се съмне — рече Джинджър.
Тя вървеше на няколко крачки пред Пърл, но също внимаваше къде стъпва.
— Да ги уловим, да ги заведем обратно и да потегляме към Мексико.
— Сигурна ли си, че ни трябват? — не се сдържа да не попита той. — Сигурно ще се изгубят от само себе си,
ако ги оставим тук.
Беше му хрумнала мисълта, че двамата с Джинджър може би също щяха да се изгубят, но не искаше да мисли за
това. Щяха да намерят пътя обратно, стига да не се отдалечават от брега на езерото. Облаците над главите им
започваха да се разпръскват и няколко звезди вече просветваха сред тях, но не се виждаше луна.
— Сигурна ли си, че ни трябват? — повтори той.
— Трябват ни. Ако Лъденмиър и неговият шофьор не са мъртви, ще си имаме още неприятности, но докато
малките са с нас, ченгетата няма да ни закачат. Няма какво да ни направят, докато децата са в колата.
— Аха — рече Пърл.
Но още си мислеше, че цялата работа е била за отмъщение на Джинджър срещу богаташа, а не за самото
отвличане. Ако, разбира се, Дони беше казал истината за нейното минало. Забеляза, че Джинджър е започнала да се
отклонява от пътя на няколко градуса в южна посока, за да подкара децата обратно към езерото. Реши да провери
думите на Дони, доколкото смееше.
— Значи — започна той — едно време си имала дете?
Тя не отговори.
— Дони ми разказа — продължи той. — Каза, че си…
— Той беше лъжец — прекъсна го тя. — Обичаше да лъже хората, за да стане по-интересно.
— Значи никога не си имала дете?
Отново мина време, преди тя да каже нещо в отговор на това.
— Кога сте си говорили такива глупости двамата с Дони?
— По-рано. Докато ти спеше.
— Е, това със сигурност е лъжа.
На Пърл не му се искаше да се разпростира върху случката, при която тя си беше говорила насън на стола,
потънала в някакъв делириум. Но не можеше да остави нещата така — струваше му се важно да изясни истината.
— Дони ми каза… че след като твоето дете е загинало… ти си свършила в някаква…
Джинджър рязко се извърна срещу него и светна с фенерчето в лицето му.
— Добре ме чуй — рече му тя с глас, който беше като острие на бръснач до гърлото му. — Дони беше проклет
лъжец. И си заслужаваше онова, което му се случи, защото освен това беше и глупак, и не правеше каквото му се
каже. Виж къде сме заради него. Добре, ти беше прав… не биваше да го викам, но ми трябваше трети човек и
трябваше да е мъж. Той беше жалък лъжец и онова, което стана с него, трябваше да се случи много отдавна. Разбра
ли?
— Естествено — отвърна Пърл.
Говореше спокойно, но вътре в себе си беше като стегната стоманена пружина, готова да се скъса от
напрежение.
— Но няма да тръгна по-бързо, ако ми светиш в очите, скъпа.
Тя отпусна фенерчето.
— Добре — каза тя. — Сега престани да дрънкаш. Предполагам, че сме само на няколкостотин ярда зад тях. И
те се затрудняват с ходенето, колкото и ние… а може би се затрудняват дори повече от нас. И да, наистина ще ни
трябват, ако искаме да отървем кожите, докато стигнем до границата. Стига ли ти толкова?
— Стига ми — отвърна той.
Засега, добави наум. Сетне тръгна след нея, когато тя му обърна гръб и отново закрачи напред. Хрумна му, че
можеше да извади револвера трийсет и осми калибър от кобура под мишницата си, да пусне един куршум в тила на
Джинджър и да отпраши към Мексико, като задържи всички пари за себе си, но тя имаше право за това, че децата
им трябваха. Колкото и да се възхищаваше на Бони и Клайд, не му се искаше да свърши като тях, надупчен от
куршуми в моргата. Не… драстичните действия в това отношение трябваше да почакат. Ако тя дойде в Мексико
заедно с него, как можеше да ѝ се довери да не забие нож в сърцето му, докато спи, след като беше толкова
побъркана? Двеста и петнайсет хиляди долара с един-единствен собственик… дявол да го вземе, това звучеше доста
добре.
Ако се наложи да я ликвидира, това ще бъде самозащита, нали така? Така щеше да се погрижи за себе си в
дългосрочен план?
— Каквото и да си мислиш — рече му тя, без да го поглежда, — престани. Усещам те, когато си мислиш нещо,
Пърл. Не разбра ли вече?
— Мисля си, че трябва да внимаваме накъде ще поемем — отвърна той, малко стреснат от нейните думи.
— Аха — отвърна тя. — Наистина трябва да внимаваме за това.
Той изтри от мислите си фантазията за куршума, който пробива черепа на жената пред него и изхвърчава от
другата страна, все едно е нарисуван в някой комикс за приключенията на Дик Трейси. Сетне изобщо спря да мисли
за нещо друго, освен как ще пипне двете копеленца и ще ги завлече обратно — и може би ще ги набие по пътя, за да
му имат страха. Така му се струваше най-правилно.

***

Къртис се заслуша.
Не можеше да определи дали гърмящите змии все още се движат около него, но нито една от тях не потракваше
с опашката си. Беше притиснал колене до гърдите си, а ръцете си — отстрани до тялото. Когато и ако го докосне
първото змийско тяло, трябваше да остане студен и неподвижен като камък… но доколкото се познаваше, щеше да
потръпне, когато го докосне пълзящото нещо, и може би щеше да изпадне в паника, когато се разнесе потракването,
и след това сигурно щеше да скочи и да хукне към изхода, а ако стигне до вратата, щеше да падне навън с крака,
нахапани от отровните зъби на змиите, и щеше да умре на земята, преди някой изобщо да разбере, че е тук.
Помисли си, че този товарен вагон сигурно беше на тези буренясали релси много отдавна. Колко време щеше да
мине, преди някой да открие тялото му?
Главата и лицето му се бяха слели в една обща пареща болка. Налагаше му се да диша през разбитата си уста,
защото носът му беше още по-разбит от нея.
Нилия… Малкият Джак… Мистър Лъденмиър… беше предал всички тях.
Главата му се замайваше и отново се проясняваше. Ако затвори очи, може би щеше да изпадне в унес, от който
никога нямаше да се пробуди. В трескавия му мозък изникна един нов, необичаен въпрос: какво щяха да сторят на
негово място рицарите от любимата му книга? Какво щяха да направят сър Ланселот и сър Гауейн? Сър Галахад…
сър Парсифал… сър Гарет… сър Лавейн… сър Тристан и останалите… какво щяха да сторят те?
Беше сигурен в едно: нямаше да приемат поражението.
Естествено, това беше измислица… всички те живееха в измислен свят… и може би някога наистина беше
съществувало нещо, наречено рицарство, но легендите за тези рицари не бяха истинска история.
И все пак… ако някога бяха съществували… те нямаше да се свиват тук в очакване да бъдат ухапани от змиите,
когато две невинни създания разчитаха на тяхната помощ. Не. Те щяха да съберат кураж и да си пробият път навън с
бой. Или може би… с хитрост.
Но той едва успяваше да събере мислите си. И със сигурност не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да
се свърже с Нилия. Тя бездруго не можеше да му помогне, защото сама имаше най-голяма нужда от помощ. Тогава…
какво да направи? Къртис си даде сметка, че каквото и да беше това нещо, по-добре да започне да го прави веднага
— преди да го открие първата гърмяща змия.
В главата му изникна друг въпрос. Какво друго имаше в този товарен вагон? Дали беше съвсем празен? Не беше
успял да види нищо друго, когато го бяха захвърлили тук. Тримата хулигани не ги беше грижа за това… но дали във
вагона нямаше нещо, което би могъл да използва?
Имаше само един начин да разбере и трябваше да бъде безкрайно внимателен. Когато се опита да се изправи,
главата му започна да пулсира от болка, а стомахът му се преобърна; наложи се да остане на мястото си, за да се
пребори с желанието да повърне. Сетне замайването отмина и той бавно се изправи на крака. Коленете му още бяха
омекнали. Реши да поеме — внимателно, много внимателно — наляво и така да стигне чак до ъгъла.
На втората крачка го посрещна потракване от дясната му страна, застрашително близо. Сетне към злокобното
предупреждение се присъедини още една змия. Къртис отстъпи до първоначалното си положение. Потракването
спря. Усещаше се обгърнат в жегата на собствената си пот. Змиите със сигурност я подушваха; дали щяха да запълзят
към него или по-далеч от него?
Къртис нямаше друг избор, освен да продължава да изследва пространството около себе си. Пое към ъгъла от
дясната си страна, като се водеше с ръка по стената. На всяка крачка очакваше да чуе ново потракване, но явно нито
едно от влечугите не беше стигнало до там.
Удари пищяла си в нещо с такава сила, че щеше да извика от страх, ако беше способен да го направи. Протегна
ръка надолу, за да провери какво беше то. Пръстите му различиха ниска купчина от нещо, което на допир беше като
чували със зърно — може би три или четири, натрупани един върху друг. Той продължи да опипва в мрака около тях.
Дясната му ръка докосна наклонена дървена повърхност. Но това не беше стената на товарния вагон… той опипа
нещото с две ръце и откри, че е попаднал на голямо буре — струваше му се, че е високо около два фута и половина.
До него имаше още две бурета. Опита се да наклони едното и то се размърда; беше празно. Второто също беше
празно, но третото му се опря. С каквото и да беше пълно — може би гвоздеи — бе тежък товар.
Достатъчно тежък, помисли си Къртис, за да премаже под себе си всичко, върху което се претърколи.
Той се опита да вдигне един от чувалите със зърно, за да го метне към средата на вагона, но бяха прекалено
тежки, и реши да си пази силите за бурето. Налагаше се да го преобърне на едната му страна, да го изтърколи пред
себе си и да продължи да го търкаля към вратата, докато крачи зад него. Така краката му нямаше да бъдат защитени
от атаки отляво и отдясно, но поне се надяваше да премаже с тежкото буре всички змии, които се изправят на пътя
му. В тъмното не можеше да разбере къде точно е вратата, така че това също носеше риск. А по пътя до вратата със
сигурност щеше да се натъкне на няколко змии и това не му харесваше… но нямаше друг начин да се измъкне от
тук.
Спомни си нещо, което беше чувал или прочел някъде — гърмящите змии можеха да хапят дори с отсечени
глави. Даваше си сметка, че може да премаже тялото на някоя змия с бурето, като го смачка по средата или откъм
опашката, а главата на змията да продължи да хапе всичко, до което успее да достигне.
Но трябваше или да стигне до изхода, или да остане тук, да се свие на кълбо и да умре.
Той се зае да обърне бурето. Мускулите на раменете му изпукаха. Трябваше да се справи, както се беше справял
с толкова много тежък багаж. Потта пареше в очите му — едното подпухнало, а другото почти затворено. За момент
изпита истинско отчаяние, защото си помисли, че това чудовище може да е циментирано за пода. Облегна се с
рамото си на него, подпря крак на стената и го натисна с всяко мускулче и всяка капчица от волята си, които беше
наследил от Железния Джо.
Бурето се прекатури, падна на пода на вагона с чудовищен трясък, така че Къртис се стресна да не пробие
дъските и да се продъни, и дузината гърмящи змии в товарния вагон почнаха да потракват с опашките си в
смъртоносна симфония. Една от тях се чу твърде близо до левия му крак. Той рязко го дръпна назад, като си
представяше, че може би се е разминал на косъм с ухапването. Застана зад бурето и го обърна — отново с величаво
усилие, за което майка му никога нямаше да повярва, че е способен на него — към вратата на вагона или поне
натам, където се надяваше да я открие. Не вярваше от вътрешната страна на вратата да има дръжка, но се надяваше
да може да я отвори без особено усилие — защото не искаше да прекарва повече от няколко секунди в опити да го
направи.
Възникна един проблем — макар бурето да беше широко по средата, щеше да се наложи да се наведе ниско до
пода, за да го търкаля напред с двете си ръце. Не можеше да го помести с един крак, което му се искаше да направи.
Но… нямаше друг начин. Когато се наведе, главата му се завъртя и се наложи да се изправи, за да не припадне.
Потракването на змиите беше замлъкнало; имаше чувството, че се бяха притаили в очакване на следващия му ход.
Той отново се наведе, пое си дъх през дупките на местата, където преди бяха зъбите му, притисна длани в
бурето и започна да го бута.
От дясната му страна незабавно се разнесе потракването на две змии. Бяха встрани от пътя на бурето, така че се
налагаше да не им обръща внимание, а да продължи да го бута към вратата. Друга змия, точно пред него, поде своето
остро, злокобно потракване с опашка. Миг по-късно се чу хрущене, когато Къртис продължи да бута бурето към нея.
Когато се изтъркаля нагоре, долната страна на бурето беше влажна, а на следващата крачка босите му крака се
хлъзнаха в нещо, за което можеше само да предполага, че са змийски вътрешности; нещо друго се усука около
десния му крак — сигурно беше част от тялото, което се гърчеше в предсмъртни мъки.
Друга змия започна да потраква от лявата му страна, преди бурето да премаже и нея. Къртис продължи да
стъпва по бясно виещи се тела, които се удряха в петите му. Товарният вагон внезапно оживя от шума на змиите.
Бурето смаза трета, а сетне и четвърта от тях. Ръцете на Къртис бяха мокри от кръвта на гърмящите змии. Друга
изпълзя настрани изпод левия му крак. Раненото му гърло се сви от сподавен писък, стегнат като клупа на въжето,
което едва беше избегнал тази нощ. Вече нямаше как да се върне назад; до вратата му оставаха само няколко стъпки,
но около нея сигурно имаше още змии. Потракването им се беше усилило до яростно кресчендо. Не знаеше дали е
смачкал нещо друго под бурето, защото вече не чуваше как телата им се смазват под тежестта му.
 Бурето, вече хлъзгаво от кръвта, се удари в дървена повърхност. Той протегна ръка… но къде беше вратата?
Пръстите му отчаяно опипаха наоколо в търсене на нещо, за което да се заловят. В левия му крак се удари нещо, но
нямаше как да разбере дали беше змия, която се гърчеше в агония, или друга змия, която се канеше да впие зъбите си
в него.
Показалецът на лявата му ръка се закачи в отвесен метален ръб. Той сви останалите пръсти на ръката си под
него, улови го и с дясната си ръка, натисна го с всички сили — а сетне и още по-силно — и плъзгащата врата се
отвори с оглушително скърцане. Къртис стъпи на бурето и скочи навън през отвора.

***

Бяха се опитали да оставят езерото зад гърба си, като поемат на юг, но Нилия видя двете светлини, които ги
преследваха, и разбра как техните похитители се опитваха да им отрежат пътя за бягство… а още по-лошото беше,
че и езерото правеше същото.
На светлината от фенера на Нилия се видя, че гората около тях беше оредяла, а напред се простираше затревена
равнина, нашарена тук-там с високи тръстики. Под светлината проблясваше вода.
— По-добре да се откажете! — провикна се жената от стотина ярда разстояние. — Ако го направите сега, няма
да ви наказваме!
— Не ги слушай — рече Нилия.
Но докато го казваше, беше застанала на ръба на затревено тресавище с неизвестна дълбочина, така че не
смееше да направи нито крачка напред.
— Не ги слушам — отвърна малкият Джак, като звучеше на ръба на силите си.
Нилия се държеше само с помощта на мисълта за това, че може да стигнат до шосе или да попаднат на друга
вила, в която има някакви хора. Но никъде наоколо не се виждаха други светлини, а сякаш и звездите бяха започнали
да избледняват сред последните останки от облаците.
— Няма къде да отидете! — подвикна жената. — Ще ви дадем нещо за ядене и ще се почувствате по-добре!
— Колко са мили само — рече горчиво Нилия. — Ще трябва да влезем в това, Джак. Готов ли си?
— Готов съм — отвърна той.
Тя потегли първа, а малкият Джак я следваше на две стъпки отдясно. Успя да направи едва шест крачки напред
в калта, когато затъна до хълбоците във вода. Водата се разплиска чак до лицето ѝ, а Нилия вдигна ръце над главата
си, за да не се намокри фенерът. Малкият Джак изпищя, когато потъна до средата на гърдите.
— Не спирай, не спирай — рече му тя.
Двамата продължиха да газят напред през тази измамна тревиста равнина. Ала на дъното имаше лепкава кал,
която засмукваше краката им. Малкият Джак внезапно нададе нов вик и падна във водата; тя го погълна целия, а
Нилия не можеше да направи нищо, за да му помогне, защото ръцете ѝ бяха вързани, а и трябваше да пази
светлината. Сетне той се показа обратно, като плюеше вода и се опитваше да се изправи на крака, но му беше трудно
да го стори, без да използва ръцете си, за да възстанови равновесие; Нилия изведнъж осъзна, че брат ѝ можеше да се
удави пред очите ѝ, докато тя безпомощно го гледа от няколко крачки разстояние.
С върховно усилие той се изправи и трескаво рече:
— Настъпих нещо, което подскочи! Ударих си крака, Нилия… глезенът ме боли!
— Сигурно е било костенурка — рече му тя, като се надяваше да е така. — Нищо повече.
— Не знам… може би… ударих си глезена… май е изкълчен.
Тя отново погледна назад към светлините. Мъжът и жената също трябваше да прекосят това мочурище, но те
бяха по-високи и краката им бяха по-дълги.
— Може би трябва да се откажем — рече малкият Джак, а в гласа му се долавяше болка. — Искам да кажа, че…
не вярвам да мога да продължа още много… и може би е по-добре с тях, отколкото тук.
— Не — отвърна му тя. — Не е по-добре с тях.
— И без това ще ни хванат. Не можем да им избягаме!
Нилия поклати глава. Не искаше да го чуе, но се боеше, че казва истината. В отчаянието си отново затвори очи,
за да не вижда настоящето. Докато продължаваше да гази напред, тя съсредоточи мислите си върху Къртис, за да го
повика.
Къртис? Там ли си?
Не очакваше отговор. Подозираше, че с него се е случило нещо лошо, както и с татко ѝ. Може би и двамата дори
бяха…
Нилия.
Чу го толкова слабо, че едва не го обърка със собствените си мисли, все едно сама си беше отговорила, защото
толкова силно копнееше за отговор.
Къртис? — опита отново тя.
Тук съм — чу се отговорът, все така слабо, но този път Нилия беше сигурна, че не беше ехо от собственото ѝ
желание да го чуе. — Къде… си?
Тя едва не се разкрещя в отговор, но той щеше да го чуе толкова неразбираемо, че със сигурност нямаше да
различи отделните думи, затова се принуди да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, за да му отговори по-бавно.
След нас — започна тя и се поправи. — Те са след нас. Двамата.
ДониемъртъвамистърХартлиеранениние…
Тя отново се спря и започна отначало:
Двамата ни преследват. През едно блато до езерото. Ти къде си?
Близо — излъчи в отговор Къртис. — Имах… неприятности. Така да се каже…
Едва те чувам. Къртис, къде е татко ни?
Отговор нямаше. Нилия отвори очи, за да види пътя пред себе си — беше все същото блато. От лявата ѝ страна
се разнесе плясък на нещо, което звучеше тежко. Но тя не биваше да позволява на връзката с Къртис да прекъсне,
все още не.
Татко ни — излъчи тя. — Мъртъв ли е?
Той не отговори веднага, но сетне рече:
Прострелян. Не е мъртъв… отидох да търся помощ… но имах… проблеми.
Чутото я разтърси, но тя се стегна:
Къде си?
На… земята. Товарен вагон.
Последва нещо неразбираемо, все едно сигналът се беше забързал от само себе си в главата ѝ, така че не успя да
го улови.
И теб ли те простреляха? — попита го тя.
… те намеря. Някак. Трябва да… стана.
Не разбирам какво ми казваш.
Да стана — повтори той. — Трябва да стана.
Те ни викат да спрем — рече тя. — Почти ни настигнаха.
Не. Не спи… ви хванат. Не им позволявайте. Чуваш ли?
Чувам — отвърна тя.
Неговото присъствие ѝ беше дало нови сили; макар и сигналът да беше ужасно слаб, решителността му не се
беше стопила.
Ще намеря… някак. Ще ви намеря. Не им позволявайте…
Продължаваме, Къртис — излъчи тя по отслабващата връзка помежду им. — Няма да спираме.
Той не отговори на това. Нилия си помисли, че звучеше тежко ранен… и онези думи за това, че баща ѝ беше
прострелян… но не биваше да позволява на мислите си да се занимават с нещо толкова лошо, нито да го казва на
брат си. Нямаше какво друго да направят, освен да продължават да бягат от двете светлини, които неуморно ги
настигаха.
Излязоха от водата на една буренясала могилка, дълга около двайсет фута. Нилия забеляза, че малкият Джак
куцаше с крака, на който си беше изкълчил глезена, но нямаше как да му помогне за това. Сетне пак се спуснаха
надолу сред тръстиките и водата отново я погълна до кръста, а малкия Джак — до гърдите.
— Няма смисъл, деца!
Този път им извика мистър Пар, така нареченият приятел на татко ѝ. Гласът му беше омекнал, все едно беше
някой учител, който меко ги мъмри за това, че нямат домашно.
— Хайде, елате при нас! Ако си мислите, че се сърдим за Дони… не е така. Той си го заслужаваше, нали? Не
биваше да влиза в стаята. Нали не си мислиш, че ти се сърдим, Нилия?
Не ѝ се искаше да си хаби дъха, за да му отговаря — сигурно точно това целеше.
— Джак! — извика мъжът. — Сигурно вече си ужасно уморен и гладен, нали?
Нилия чу как братчето ѝ простена от болка, докато продължаваше да гази напред, но момчето също не
отговори.
— Ужасно уморен — повтори мъжът, почти напевно. — И ужасно, ужасно гладен.
— Не го слушай — рече Нилия.
— И двете ми уши са пълни с вода — отвърна той.
Ако можеше да го прегърне в този момент, щеше да го направи.
Двамата продължиха през водата, вече рамо до рамо, а светлината на фенера не разкриваше нищо друго пред тях
освен още и още затревено тресавище и десетки летящи насекоми, които се стрелкаха напред-назад. Нилия също
беше уморена и гладна като малкия Джак, но беше решена да продължи цяла нощ, ако трябва… ала братчето ѝ явно
беше започнало да изпитва непоносима болка, защото беше забавило крачка, а тя не можеше да продължи напред и
да го изостави, каквото и да стане.
Ще ви намеря, беше казал Къртис.
Не ѝ се вярваше. Той беше ранен, може би прострелян. Искаше ѝ се да се разплаче за баща си и за Къртис и
сълзите бяха готови да потекат от очите ѝ, но нямаше време за това; беше станала защитник на брат си — нещо,
което само преди три дни никога не би допуснала дори в мислите си. Но вече беше разбрала, че за три дни могат да
се променят много неща — за три дни едно малко момиче, свикнало с кукли, чаени празненства и меки
възглавници, можеше да стане адски кораво, по дяволите — както би се изразил татко ѝ — ако се наложи.
А сега се налагаше… и тя си помисли, че сигурно щеше да ѝ се наложи да стане още по-корава, преди всичко да
свърши, и Господ да е на помощ на Къртис и нейния баща, но двамата с малкия Джак бяха останали съвсем сами.
Двайсет и четвърта глава
Къртис реши, че сигурно си беше глътнал зъбите, когато му ги бяха избили. Гърлото го болеше така, все едно го
бяха ухапали по пътя надолу. Не можеше да диша през носа си, дясното му око беше почти затворено, лявото също
беше подуто, ребрата го боляха, ставите на раменете му горяха, коленете му бяха ожулени и разкървавени, след като
се беше приземил на тях в чакъла до релсите, не можеше да говори… и какво още?
А, да… вървеше — или по-скоро залиташе — покрай Соумил Роуд, както майка го е родила.
Беше тръгнал към град Кенър, който не би трябвало да е далеч. Вече беше подминал една затворена
бензиностанция, а веднага след нея от лявата страна на шосето имаше гробище. Къртис беше готов да остане в него
завинаги. Не спираше да поглежда назад и напред по пътя, готов да се скрие в храстите, ако се появи някой друг
освен полицията… но дори да се появи полицията, какво можеше да каже един гол чернокож на един бял полицай
от малък град след два часа сутринта? Дори голият чернокож да можеше да говори… а този не можеше. Беше се
опитал да каже нещо, но от устата му беше излязло по-скоро нещо като квакане на полумъртва крастава жаба.
Беше тежко ранен. Не спираше да плюе кръв. Не хранеше никакви илюзии, че ще се оправи, без да отиде в
болница, а може би дори в спешното отделение, но поне беше избегнал обесването. А… Нилия и малкият Джак още
бяха някъде там и имаха нужда от него. Как можеше да им помогне, за бога? Беше се почувствал удовлетворен, че
все още беше в състояние да я чува и да ѝ отговаря, колкото и тежко ранен и изтощен да беше, но каква полза имаше
от това, ако не знаеше точно къде се намират? Блато до езерото — така му беше казала тя, но той не беше успял да
улови цялото ѝ послание, защото я чуваше само от време на време.
Езерото беше голямо, а блатото сигурно също не беше малко, помисли си той, докато крачеше по шосето. Беше
притиснал ръце към ребрата си, защото имаше чувството, че едно или повече от тях го пронизваха отвътре като
наточени остриета. Спомни си началото на разговора с Нилия и предположението си, че похитителите вероятно
бяха отвели децата в някоя вила след градчето, откъм страната на езерото. Положително бяха откъм страната на
езерото, но от коя страна на градчето? Блатото сигурно беше след него, така че в това имаше логика… но нямаше
никаква представа колко далеч беше от там.
Нуждаеше се от дрехи и обувки. Вече беше настъпил половин дузина капачки от бирени бутилки и един мъртъв
опосум. Поне самият той не беше мъртъв — и докато това беше вярно, щеше да продължава да се надява да успее да
измъкне Нилия и малкия Джак от похитителите.
Но… ако се върне в реалността, а не в измисления свят на верни рицари с блестяща броня — Къртис вече си
мислеше, че ги смесваше заради побоя, който беше понесъл — как да го стори?
Беше стигнал до градчето, дълго едва две пресечки. Цареше пълна тишина, докато някакво куче не започна да
лае по него, а сетне и второ. Той не им обърна внимание, а се подпря на една стена, за да се задържи; искаше му се
да се свлече на земята и да си отдъхне малко, поне няколко минути, за да даде почивка на краката си и главата му да
се изчисти от мъглата, която я изпълваше от време на време, но освен това си даваше сметка, че времето не беше на
негова страна. Какво трябваше да направи оттук нататък? Какво можеше да направи?
Различи една табела, на която пишеше „Магазин за всичко“.
Всичко? Може би дрехи? И обувки?
Той се отблъсна от стената и доближи магазина. Двете кучета продължаваха яростно да лаят срещу него, но бяха
останали на разстояние. Той надникна през витрината. Вътре не светеше и Къртис не успя да различи нищо освен
манекена на самата витрина — беше с работен гащеризон и сламена шапка, а до него имаше рафт, на който бяха
изложени три чифта дамски обувки и няколко джобни часовника.
На собственика на магазина нямаше да му хареса онова, което му се налагаше да направи сега, но нямаше друг
избор. Къртис се огледа за нещо, което можеше да използва за тази цел. Точно до „Магазин за всичко“ имаше
някакъв строеж и някой от работниците беше оставил на дъжда ръчна количка, пълна с тухли. Къртис отиде до
количката, взе две тухли, върна се до витрината на магазина и без да се колебае повече, метна едната тухла в
стъклото. Разнесе се трясък, който накара кучетата да млъкнат. Къртис хвърли втората тухла по една част от
витрината, която не се беше строшила съвсем, и когато кучетата отново се разлаяха, издърпа назъбените парчета
стъкло от рамката на витрината и пропълзя вътре, през падналия манекен и рафта с обувките.
Когато се озова в магазина, първо му се наложи да спре за малко, за да извади няколко малки парчета стъкло от
стъпалата си. Главата му се завъртя за момент и едва не изгуби съзнание отново, но се стегна и се огледа, като
оставяше кървави отпечатъци от стъпки по сивия линолеум на пода.
В полумрака видя, че „Магазин за всичко“ вероятно беше място, където хората или носеха старите си вещи, за
да се продадат, или бившите притежания на други хора, след като се бяха споминали. Продаваха се разнебитени
стари столове и маси, няколко по-големи мебели, една косачка за трева, множество тенджери и тигани, чинии и
чаши; имаше рафт с хавлии и чаршафи, а до стената, по-навътре в магазина… още един рафт, на който сякаш бяха
подредени сгънати дънки и други дрехи.
 Къртис се зае да разгледа дънките и установи, че всичките бяха толкова големи номера, че можеха да поберат
трима като него, но освен тях намери и два чифта работни панталони, а едните от тях — със зелени карирани
кръпки на коленете — изглеждаха така, сякаш може да му станат. Обу ги и откри, че на кръста му бяха добре, но бяха
възкъси на глезените. Няма значение; поне вече беше покрит. До рафта с дънките имаше друг, с мъжки и дамски
обувки. Къртис обу чифт износени кафяви работни обуща; бяха му тесни, макар да нямаха връзки, с които да ги
стегне, но в това окаяно положение не можеше да си позволи да бъде придирчив. На закачалки бяха изложени
няколко шарени ризи, но освен тях намери и комплект от три бели памучни тениски, стегнати с гумен ластик. Взе
едната и болезнено се намъкна в нея, и макар да се развяваше покрай тялото му, дрехата щеше да му свърши работа.
Погледът му беше привлечен от очукано детско червено камионче. До него имаше къщичка за кукли с
впечатляващи размери — явно някой беше посветил доста време на нея. А до една кръгла масичка, стъпила накриво
на счупения си крак, стоеше бял велосипед. Беше колело за момиче — по-малко от онова, с което Къртис беше
свикнал — ала по-внимателният оглед установи, че гумите му бяха напомпани, а веригата му изглеждаше стегната.
Отпред на вилката имаше плетена тръстикова кошница, боядисана на червени и сини цветя.
Кучетата се бяха уморили да лаят и си бяха продължили по пътя, така че беше време и Къртис да продължи. Той
избута колелото до разбитата витрина, облечен в новите си дрехи и с новите си обуща, подобни на уред за мъчения.
Преди да стигне до витрината, зърна една чешмичка отстрани до стената. Над нея на ръка беше написано: „Вода за
пиене — само за бели“. Къртис я доближи, натисна с крак педала, който пускаше водата, наплиска си лицето и пи
до насита. Когато беше готов, отново се зае със задачата да изкара първо себе си, а сетне и колелото през витрината
на тротоара.
Дали трябваше да рискува да почука на вратата на някоя къща в градчето? Не беше сигурен; имаше нужда от
помощта на полицията, но не искаше да го застрелят или да го пребият. След като вече не можеше да говори, как
щеше да обясни кой е и какво иска, освен ако не му дадат молив и лист хартия? А колко време щеше да мине, преди
да се стигне до там?
Реши да излезе от град Кенър и да провери всяка отбивка от шосето, която водеше към езерото, с надеждата да
открие вилата, пред която беше паркирана колата на Лъденмиър. Не знаеше какъв модел е автомобилът, но сигурно
щеше да се вижда от пръв поглед, че е собственост на богат човек. Така поне можеше да започне отнякъде. Не
знаеше какво ще стори след това и като цяло планът може би не беше кой знае какво, но нямаше друг. Той се качи на
колелото и откри, че коленете му едва не го удрят по брадичката, докато върти педалите, но поне щеше да се
придвижва по-бързо, отколкото пеша. Изплю на тротоара кръвта, която не спираше да се събира в устата му, и пое на
запад.
Спомни какво му беше казала майка му. „Твърдоглав точно като баща си.“
И горд с това, помисли си той.
Дългите му крака завъртяха педалите и той продължи своето героично пътешествие, като рицар с бял жребец и
не толкова блестяща броня.

***

Нилия и малкият Джак излязоха от тревистото тресавище на един кален бряг. На светлината на фенера отляво
се виждаше поле с храсталаци до коленете, изпъстрени с горички от миниатюрни бодливи палми и изкривени
борчета, а отдясно — гладката повърхност на езерото. Нилия погледна назад, към двете светлини, които
продължаваха да ги следват. Помисли си, че щеше да е по-добре да поемат през полето; така щяха да продължат на
юг, където можеше да стигнат до някой път.
— Насам — рече тя на брат си.
Беше започнал да куца лошо на изкълчения си глезен, но тя все така не можеше да му помогне с вързаните си
ръце.
Едва бяха тръгнали към полето, което сякаш беше по-неравно и мъчно за ходене, отколкото изглеждаше на пръв
поглед, когато зад тях проехтя изстрел. Нилия чу как куршумът изсвири покрай нея, опасно близо, и замръзна на
мястото си.
— Не! — извика жената. — Не сте натам, миличка! Останете там, където сте!
— Можеш ли да тичаш? — обърна се Нилия към малкия Джак.
— Мога да се опитам.
— Ще продължим по брега — каза му тя. — Така ще ти е по-лесно с крака, който те боли, но трябва да тичаме,
а аз ще хвърля фенера настрани, така че да не могат да ни следят по светлината. Съгласен ли си?
— Да.
— Добре тогава. Да тръгваме!
 Тя замахна с две ръце, за да откачи телената дръжка на фенера от китките си, и той полетя във въздуха от лявата
ѝ страна. Сетне се затича през калта, докато малкият Джак накуцваше след нея, като се стремеше с всички сили да
не изостава.
— Мътните ги взели! — процеди през стиснатите си зъби Джинджър, когато видя как фенерът полетя нагоре
във въздуха, а сетне се разби долу в храстите.
От цевта на револвера четиридесет и пети калибър в дясната ѝ ръка все още се виеше дим.
— Мислех си, че това ще свърши работа. Е, поне няма да се отклоняват от езерото. Да продължаваме след тях.
Тя закрачи през последните няколко ярда от затревеното блато, за да стигне до брега. Пърл я последва.
— Малко е рисковано да стреляш по застраховките ни — обади се той.
— Искам да не се отклоняват, докато не грохнат. Мислят си, че са много умни, но без този фенер няма да
стигнат далеч и няма да се опитат да влязат навътре от брега. Помни ми думите, скоро ще се откажат.
— Не каза ли същото преди половин час?
— Може би — отвърна тя и вдигна поглед към необятната звездна шир. — Но имаме още три часа, преди да
започне да се съмва. Ще ги настигнем и след още един час вече ще бъдем в колата.
— Освен ако не ги изгубим в тъмното — рече той. — Може да ги подминем, без да ги видим.
— Те са градски деца — отговори му тя, когато стигнаха до брега. — Без този фенер няма да се отклоняват от
езерото, защото там се ходи по-лесно. Довери ми се, Пърл. Съвсем скоро ще се откажат и когато ги настигнем, вече
ще седят на земята и ще ни чакат.
Пърл започваше да се съмнява в това, но не каза нищо. Помисли си, че когато хванат децата, ще ги пребие,
както се полага, за да си платят за това, и си представи лицата им, сковани от ужас и покрити с калта от езерото,
която щеше да натъпче в устата им. Губеха си времето тук, когато двамата с Джинджър вече трябваше да пътуват към
Мексико с всичките тези пари, но тя имаше право… децата им трябваха, за да не ги разстрелят на някоя блокада на
пътя — ако ги оставят тук, не след дълго щяха да успеят да стигнат донякъде, откъдето да вдигнат тревога, а скоро
след това вече всички служители на реда от Луизиана, Мисисипи, Арканзас и Тексас щяха да знаят за тях двамата и
пътят от Ню Орлиънс до Браунсвил щеше да им се стори още по-дълъг. Пърл предполагаше, че ако Лъденмиър и
неговият шофьор негро не бяха мъртви, вече се бяха обърнали към полицията, така че ставаше още по-важно да
заловят тези деца. Ако не бяха с тях, щеше да ги сполети кървавата участ на Бони и Клайд.
Той продължи да крачи след Джинджър по калния бряг. Светлината на фенерите им разсичаше мрака пред тях,
а на около седемдесет ярда разстояние от там Нилия беше принудена да забави крачка, така че малкият Джак да я
настигне.
— Не мога да тичам повече, Нилия — рече братчето ѝ. — Кракът ме боли. Съжалявам.
— Добре — отвърна му тя. — Ще…
Сетне тя замлъкна, защото различи някакъв силует на пътя им. След още миг, когато го доближиха, силуетът се
превърна в останките от неголяма лодка, обърната на едната си страна, със зейнала дупка в корпуса. Двамата я
заобиколиха сред ниските храсталаци и откриха още една лодка — или поне предната половина от нея — заровена
до средата в калта. На брега зад втората лодка се издигаше още нещо, което в мрака им заприлича на руините от
древен замък, очертани на фона на звездното небе. По земята бяха разпръснати трески от натрошено дърво. Когато
доближиха постройката, Нилия едва не се блъсна в останките от табела, забита с пирони на два подпорни стълба.
Успя да различи буквите по тази част от табелата, която беше оцеляла — бяха изписани с черно на бял фон, макар и
полуизтрити от природните стихии: „… ХЕД ПРИСТАН“.
Порутената постройка явно се беше издигала на подпорни стълбове, които стърчаха над брега, а до нея водеше
дървено стълбище с няколко липсващи стъпала, високо десет фута. Нилия погледна назад и видя светлините на
преследвачите им, които току-що бяха заобиколили първата разбита лодка. Помисли си, че щяха да хванат двама им
с малкия Джак, преди да успеят да заобиколят тази постройка, но може би вътре в нея щяха да намерят място,
където да се промушат и да се скрият.
— Нагоре по стълбите! — нареди тя, а сетне изчака малкия Джак да се качи, преди да го последва.
Стълбището се люлееше под краката им, измъчените пирони скърцаха по местата си, а едно от
полуразрушените стъпала беше прогнило и меко като масло, така че поддаде под краката на малкия Джак, но
двамата успяха да се изкачат до нещо, което някога сигурно е било веранда с мрежа против насекоми. Прогизналите
от дъжда дъски на пода бяха килнати надясно, а покривът липсваше. Пред тях се очертаваше черният правоъгълник
на входна врата, която водеше… накъде? В помещение, останало без под? След още една крачка можеше да
пропаднат надолу, където ги очакваха нащърбени парчета от дъски, натрошено стъкло и пирони.
Нилия съсредоточи мислите си върху Къртис — може би нямаше да я чуе, но поне трябваше да опита.
Къртис! — излъчи тя. — Стигнахме до един пристан! Табелата е счупена… казва се нещо си „Хед“!
Чуваш ли ме?
Изминаха няколко кошмарни секунди, преди да ѝ отговори:
 Чувам те.
Ще се опитаме да… — започна тя, но се наложи да прекъсне, защото видя светлините на преследвачите им в
основата на стълбището, които се обърнаха нагоре.

***

Какво ще се опитате? — попита той, но въпросът му остана без отговор.

Въртеше педалите на велосипеда по втората отбивка от главното шосе, до която беше стигнал; първата го беше
отвела до рибарски кей, където намери няколко тъмни колиби, но нито една кола. Втората беше същата — още един
рибарски кей и още една колиба… но на този кей сякаш беше привързана малка рибарска лодка, а до колибата се
виждаше стара кола — определено не беше автомобил на богаташ, но все пак беше превозно средство. И дали в
колибата не светеше? Да… той зърна отблясъка на светлината, когато мина покрай един прозорец. Сетне отзад се
отвори врата и навън се показа човешки силует, като носеше фенерче и още нещо, но Къртис не успя да различи
какво. Човекът бавно закрачи надолу към кея… рибар, който излиза призори, за да улови нещо, помисли си Къртис.
Излиза на риболов след дъжда.
Да поеме ли този риск? Нямаше друг избор.
Той завъртя педалите по-бързо, за да изпревари рибаря, преди да е стигнал до кея. В мига, в който веригата на
колелото изтрака по зъбците, рибарят се обърна и светна с фенерчето си срещу Къртис.
— Кой е там?
Беше женски глас, напрегнат от страх.
Къртис скочи от колелото, остави го да падне на земята и вдигна ръце над главата си. Сетне продължи към
жената. Светлината пронизваше очите му.
— Не мърдай от там! — нареди му тя. — Не се приближавай повече!
Той спря и отпусна ръце. Опита се да каже нещо, но болката сграбчи гърлото му с такава сила, че от него излезе
само стон.
— Боже мили! — възкликна жената. — Кой ти е скачал по лицето, момче?
Той вдигна ръка към гърлото си и поклати глава.
— Какво? Не можеш да говориш, така ли?
Къртис отново поклати глава.
— Трябва ти доктор! Даже болница, така си мисля!
Жената го доближи, но предпазливо.
— Боже милостиви, как изобщо можеш да ходиш?
Тя спря на няколко фута разстояние и наведе лъча на фенерчето към земята. Със здравото си око Къртис успя да
различи, че беше слаба, но жилава чернокожа жена, може би на шейсет и няколко, облечена с работен гащеризон,
блуза с тютюнев цвят и червена карирана кърпа на врата. Бялата ѝ коса стърчеше изпод силно износена кафява
фуражка с емблема, която изобразяваше червен крилат кон, а под него се четяха думите „Магнолия Петрол“. Къртис
с безпокойство отбеляза, че освен фенерчето жената носеше в лявата си ръка и нещо подобно на копие, с остър
железен връх и дървена дръжка около пет фута на дължина. На кръста си имаше кожен колан, от който висеше
ножница, а в нея имаше нож с костена дръжка.
Къртис посочи към ножа ѝ.
— Какво? Това ли искаш?
Той кимна.
— Ти луд ли си, или пиян?
Той поклати глава и нетърпеливо размаха пръстите на дясната си ръка, за да я подкани да го направи.
— Няма да ти дам ножа си! Да не си се побъркал, по дяволите?
Къртис протегна палеца на лявата си ръка към нея, а сетне бързо прокара показалеца на другата по него, сякаш
го режеше.
— Какво? Да не искаш да си отрежеш палеца?
Той отново поклати глава, като продължаваше да повтаря същия жест.
— Няма да стане, по дяволите! — рече му тя.
Къртис рязко изплю кръв в лявата си шепа. Беше водниста от слюнката му, но достатъчно червена на цвят. Той
опъна долния край на тениската си, натопи върха на показалеца си в кръвта и написа на бялата памучна материя:
„ПОМОЩ“.
Едва тогава жената разбра какво искаше, но рече:
— Явно си изгубил ума си от бой, момче, но нека да ти кажа нещо… Ще те намушкам с копието за алигатори,
преди да успееш да ме намушкаш с ножа — набий си го в канчето.
С тези думи жената извади ножа от ножницата и го протегна към него с дръжката напред.
Къртис не се поколеба. Стисна зъбите, които му бяха останали, и поряза левия си палец. Не го заболя много —
в сравнение с онова, което вече беше преживял. Бликна алена кръв. Той върна ножа на жената, а сетне отново
потопи върха на показалеца си като писалка и с помощта на кървавото мастило се зае да пише по долния край на
тениската си.
„ПРИСТАН ХЕД?“
— Какъв е този пристан? Него ли търсиш?
Той поклати глава и посочи към грубо надрасканата дума „ХЕД“. Сетне вдигна окървавения си показалец на
запад.
— Пристана „Боурс Хед“?
Къртис енергично закима. Това трябва да беше мястото, до което бяха стигнали Нилия и малкият Джак.
— Но той е разрушен. Преди няколко лета един ураган почти го отнесе.
Къртис посочи първо към себе си, сетне към нея и накрая към лодката — вече беше забелязал, че малкият
плавателен съд има външен мотор. Сетне отново размаха пръст на запад.
— Искаш да отидеш до пристана „Боурс Хед“? Но защо?
Той изстиска кръв от палеца си и подчерта думата „ПОМОЩ“ веднъж, втори и накрая трети път. Сетне написа
„ПОЛИЦИЯ“ и вдигна юмрук до ухото си, все едно говореше по телефона.
— Да се обадя в полицията?
Отговорът беше кимване.
— Но аз нямам телефон. Най-близкото полицейско управление е чак в Метъри. В какво си се забъркал?
Жената се сети, че той нямаше как да отговори на този въпрос.
— Дявол да го вземе — рече тихо тя.
Сетне премести поглед от него към лодката си и обратно към него.
— Веднага ли трябва да стигнеш до там?
Къртис се напрегна с всички сили да каже нещо. От устата му едва се отрони хрипливо, почти неразбираемо
„нага“.
— Знам един път през мочурището, по който ще стигнем за десет-петнайсет минути. Господи, синко! Това,
дето ме молиш да направя, е адски странно нещо, а не знам дори…
Жената се отказа да продължи.
— Е, добре — рече тя. — Можеш да им кажеш в лудницата, че това е било доброто дело на Фей Рип за тази
година. Или може би лошото дело. Хайде, качвай се в лодката.

***

— Първо умните, после красивите — рече Джинджър, след като осветиха стълбището с фенерите си. — Качи
се пръв, на мен ми влезе някакво шибано камъче в обувката.
Тя се наведе, за да го извади. Пърл пое нагоре. Стъпалата под краката му бяха омекнали като гъба. Искаше му се
да приключи с това и да натрие лицата на проклетите хлапета с кал от езерото, задето му бяха стрували толкова
много неприятности. Щеше да си спомня за този миг и цялата тази кал по обувките си, докато си лежи на плажа в
Мексико, а под леглото му в къщата му на хълма се гушат сто и седем хиляди и петстотин долара… или поне
толкова, колкото щяха да му останат, след като купи къщата. Тогава щеше да се уреди веднъж завинаги и никога
повече нямаше да му се налага да чува такива глупости като Мамо, не давай пари на този…
Всичко се случи много бързо.
Той беше протегнал крак нагоре, за да прескочи едно липсващо стъпало, и когато го отпусна на следващото, то
сякаш се стопи под него, тежестта му се измести, той изпусна фенера и понечи да се хване за перилата, а стъпалото,
на което беше другият му крак, се строши като прогнил зъб и той пропадна надолу — просто ей така.
Приземи се тежко върху купчина отломки, счупени дъски, стъкло и един пън, който си стоеше там, на брега на
езерото, още откакто бяха построили пристана „Боурс Хед“. За миг осъзна, че цял участък от пода на постройката
беше пропаднал в калта под стълбището, преди болката в дясното му коляно да прониже целия му крак с такава
сила, че той едва не си прехапа езика.
Сетне чу гласа на Джинджър, която рече:
— Боже милостиви. И на мен ми се стори, че тези стъпала няма да издържат голяма тежест.
Фенерът му още светеше, паднал някъде вляво от него. Светеше право в лицето му. Пърл се опита да се изправи
до седнало положение и усети как в плътта на ръката му, между палеца и показалеца, се заби някакъв пирон. Лъчът
на фенера вече не светеше в лицето му; Джинджър се беше навела, за да го вдигне.
— Мамка му! — каза той, а устата му беше пълна с кръв. — Ударих си шибаното коляно.
— Ох — отговори тя.
— Мисля, че ще мога да изпълзя от тук. Дявол да го вземе, как боли!
— Е, не бързай толкова — рече му тя. — Полежи си там, докато си поемеш дъх.
— Аха — отвърна той. — Вече ги хванахме в капана.
— В капана — повтори Джинджър. — Точно така.
Пърл чу нехайна, напевна нотка в гласа ѝ, която изобщо не му хареса. В гласа ѝ се долавяше нещо ужасяващо
студено — напомняше му на начина, по който беше говорила с доктор Хъникът в гората край Стоунфийлд точно
преди да…
— Помогни ми да изляза от тук — каза той. — Хайде, подай ми ръка.
Опита се да изпълзи навън със собствени сили, но болката прониза крака му от коляното до стъпалото.
Протегна ръка към мястото, където го болеше най-много, и напипа сигурно четири инча остро дърво, което
стърчеше от плата на крачола му. Парчето дърво се беше забило отзад в крака му като острие на нож. Той отдръпна
ръката си и се загледа като зашеметен в кръвта по пръстите си. Джинджър също я гледаше на светлината на фенера.
— Това не е добре, нали? — попита го тя.
— Мога да вървя, само да се изправя. Ще ми помогнеш ли, или не?
— Ами… ти сигурно няма да можеш да се върнеш до колата, нали?
— Естествено, че ще мога, по дяволите!
Дали чу хленченето в собствения си глас? Чу го, наистина — и се засрами от него.
— Добре тогава. Ако успееш да изпълзиш от там без чужда помощ, би трябвало да можеш и да вървиш.
Той се опита отново, с яростен напън, като се отблъсна и с двата си крака от преплетените отломки, сред които
се беше озовал, но болката беше толкова силна, че по тялото му изби студена под. Вече се боеше, че кракът му не
само беше пронизан от дървеното острие, но и беше счупен.
— Мамка му! — рече той, едновременно ужасен и вбесен. — Добре, престани да се размотаваш и ми помогни
вече!
— Хм — отвърна тя и помълча няколко секунди, преди да продължи. — Пърл, ти май не познаваш Джинджър
много добре.
— А? Какво?
— Джинджър винаги, винаги, винаги… помага на Джинджър. Не си ли го разбрал вече?
— Какви глупости дрънкаш?
— Не можеш да стигнеш обратно до колата. Е, сигурно мога да ти помогна да го направиш, като се подпираш на
мен, но тогава кой ще попречи на детето да избяга пак?
— На детето? Какво?
— Аха — рече тя. — Трябва ми само едно. Ще се погрижа за другото веднага щом успея да вляза там… и между
другото, ти благодаря, че ми показа колко са нестабилни тези стъпала. Явно ще трябва да намеря друг начин.
— Ти луда ли си? — попита я той и незабавно съжали за думите си. — Ти имаш нужда от мен! Не можеш
просто да ме оставиш тук!
— Прав си — отвърна му тя.
Пърл чу как щракна ударникът на револвера четиридесет и пети калибър, когато тя го запъна. Понечи да
посегне към собствения си револвер в кобура под мишницата, но сетне осъзна, че няма да може да го достигне
навреме, а тя ще го застреля на място в мига, в който помръдне.
— Слушай — рече той, а гласът му вече трепереше. — Моля те. Преживяхме много неща заедно. Направих
всичко, за което ме помоли. Погрижих се за всичко, за което трябваше. Направих всичко както трябва, Джинджър.
Ако не бях аз, нямаше да се справиш. Знаеш, че е истина! Слушай… ще изпълзя сам от тук… ще се изправя на
краката си, ще се стегна и ще ходя… ще хванем детето… което искаш от двете… и ще потеглим към Мексико. Чуваш
ли ме?
Докато говореше, той се опитваше да се отблъсне от отломките с левия си крак, но вече не усещаше десния.
Почувства сълзите, които пареха в ъгълчетата на очите му, и си помисли — и изпита страх от тази мисъл — че тя
през цялото време търпеливо беше очаквала своя шанс да го убие точно както беше чакала да свърши със стария
доктор. Ти беше подходящ и се появи точно когато ми трябваше — така му беше казала самата тя сякаш преди
толкова много време.
Но сега осъзнаваше, че вече не беше подходящ — и вече не ѝ трябваше.
— Мексико, Джинджър! — проплака отчаяно той. — Нали там отиваме с всички пари, за които някой може да
си мечтае? Мексико… ще се измъкнем от всичко това и ще отидем там!
— Ето ти Мексико — рече тихо тя и натисна спусъка.
 Пърл видя как пламъчето изригна от цевта на револвера четиридесет и пети калибър. В мига, преди мозъкът му
да се пръсне назад от дупката в тила под напора на куршума, който беше пронизал челото му, до него достигна не
острата миризма на барута, а скръбното ухание на гнили праскови.
Жената, която беше познавал под името Джинджър ла Франс, пропълзя под разбитото стълбище и взе револвера
трийсет и осми калибър от кобура под мишницата на мъртвеца, без да бърза. Очите ѝ с цвят на шампанско останаха
безизразни. Тя захвърли револвера четиридесет и пети калибър, защото вече нямаше патрони за него, така че щеше
само да ѝ пречи. Сетне пропълзя обратно навън, изправи се и насочи лъча на ветроупорния фенер, за да освети
коварното стълбище. Почти по средата зееше огромна дупка на мястото, откъдето беше пропаднал наскоро
починалият. Тя предположи, че сигурно имаше и друг път навътре, така че отстъпи назад от стълбището и пое
наляво покрай постройката, като прескачаше още счупени дъски и ламарини, съборени от покрива, за да стигне от
другата страна.
Наложи се да се изкачи по малко полегато възвишение. Когато стигна на върха, фенерът ѝ освети едно
разчистено място, което някога сигурно беше служило за паркинг, но постройката на пристана беше на едно ниво
със земята. Голяма част от покрива се беше свлякла настрани и висеше над стената на постройката на мястото,
където трябваше да има друга врата. Високо под линията на покрива имаше два правоъгълни прозореца от двете
страни на входа. Стъклата и на двата бяха счупени, но прозорците бяха прекалено тесни и дори децата нямаше как
да се покатерят през тях. Светлината на фенера улови една рекламна табела на „Кока-Кола“ на стената, която някак
си беше оцеляла в урагана, а до нея — термометър с картинка на риба, уловена на въдицата. Ако се съди по
няколкото дузини дупки от куршуми по картинката, явно беше популярна мишена за упражнения по стрелба.
Жената издърпа настрани ламарината на покрива, като внимаваше да не я събори на главата си, и така откри
търсената врата. Светна вътре и установи, че стените и подът на помещението още се държаха, макар и да бяха
изкривени, почернели от плесен и подгизнали от дъжда, който се беше излял вътре през дупката на мястото на
покрива. Лъчът на фенера не намери децата, но жената не се съмняваше, че още бяха някъде в постройката.
Представяше си, че може да подуши страха им — като острата миризма на вкиснало вино.
Очите ѝ проблясваха над лъча на фенера. Когато влезе в помещението, тя усети как износените, прогнили
дъски на пода се огънаха под тежестта ѝ. Държеше револвера отпуснат до тялото си, но беше готова да го използва,
когато стане нужда.
— Добре, дечица — рече тя с изопната, половинчата усмивка. — Елате при мама.
Двайсет и пета глава
— Нилия — прошепна малкият Джак. — Нещо ми пълзи по врата!
Тя го накара да замълчи. Каквото и да беше това нещо, надали беше по-лошо от другото, което току-що беше
пропълзяло в съседното помещение и беше казало „Елате при мама“.
Двамата се бяха скрили в тоалетна, голяма колкото килер в тяхната къща. Бяха намерили вратата, след като
внимателно бяха обходили с ръце стените на първата стая, в която бяха влезли от верандата, и бяха открили
наполовина пропадналия под, от който стърчаха само натрошените дъски. Част от тавана на тоалетната също
липсваше, така че над главите им се виждаше нощното небе, а по пода се плискаше застояла вода.
Вратата беше изметната, но Нилия беше успяла да я затвори, като я притисна с рамо с цялата си тежест. Сетне
сложи резето на мястото му с върховете на пръстите си. Накрая нареди на малкия Джак да седне на пода под
умивалника, а сама зае позиция с гръб към тоалетната чиния, опряла и двата си крака във вратата със свити колене.
Бяха чули един-единствен изстрел. Не знаеха какво означаваше това… но знаеха, че жената беше влязла при тях
в постройката, а това беше достатъчно лошо само по себе си.
Нилия се страхуваше, че жената ще чуе ударите на сърцето ѝ — толкова силно отекваха в собствените ѝ уши.
Идвам — изведнъж излъчи Къртис към нея. — Мисис Рип казва, че ще стигнем след пет минути.
Кой?
Мисис Рип беше излязла на лов за костенурки. Аз съм в нейната лодка. На пет минути път от вас —
повтори той, ако не го беше разбрала първия път.
Жената е тук — рече му Нилия. — Крием се в тоалетната. Не знам къде е мистър Пар. Те са въоръжени,
Къртис.
Добре. Стойте там и не мърдайте.
Чу ли ме? Те са въоръжени.
Чух — отвърна той.
Концентрацията, която ѝ беше потребна, за да разговаря с Къртис, за миг беше нарушена, когато под вратата
бликна светлина. Сетне светлината изчезна; и отново се върна, сякаш търсеше нещо.
Нилия чу как братчето ѝ затаи дъх, все едно това можеше да им помогне.
Светлината отново изчезна.
— Къде ли се крият двете мишлета? — разнесе се гласът на жената. — Мисля, че може би… се крият… тук.
Вратата на тоалетната тихо проскърца. Нилия усети лек натиск срещу краката си и предположи, че жената е
отпуснала ръка върху дървото от другата страна. Светлината отново се появи, насочена към неравната цепнатина
между долния край на вратата и пода.
— На тази врата пише „Тоалетна“ — каза им жената. — Да не се напишкате от страх вътре?
На сиянието на фенера Нилия видя как топката на бравата на вратата бавно се завъртя от ляво надясно и
обратно. Вратата отново проскърца, малко по-силно; Нилия усети как жената я буташе навътре, за да я отвори.
— Аха — рече тихо тя. — Заключихте ли се вътре? Това няма да ви помогне много. Само ще ме ядосате, дечица.
А когато Джинджър се ядоса…
Гласът ѝ още звучеше леко и спокойно, когато продължи:
— Джинджър вече не се държи като дама. Чуваш ли ме, Нилия? Миличка?
Малкият Джак, който седеше до Нилия, се намести и се опита да потърка тила си в долния край на
умивалника. Вместо това си удари главата в една тръба и се разнесе глухо дрънчене.
— Явно там вътре има призраци — рече Джинджър.
Нилия и малкият Джак чуха стърженето на ноктите ѝ, докато бавно прокарваше ръка по дървото, и може би под
ноктите или във върховете на пръстите ѝ се забиваха трески, но според тях двамата жената не я беше грижа за
това… и в действителност не я беше грижа за нищо друго, освен да ги измъкне насила иззад тази врата.
Сетне настъпи тишина, в която сърцето на Нилия биеше оглушително.
А след това Джинджър се хвърли срещу вратата с цялата си тежест и яростен крясък.
Крясъкът ѝ беше толкова суров, толкова първичен и животински, че малкият Джак задавено изхлипа от ужас и
се мушна още по-навътре под умивалника. Нилия на свой ред изпищя пронизително от усилието да задържи вратата,
подпряна с крака, докато дървото се огъваше навътре с пукот, силен като пистолетни изстрели.
Джинджър отново се блъсна в дървото с такава яростна сила, че коленете и краката на Нилия потрепериха.
Нилия стисна зъби… следващият удар със сигурност щеше да разбие резето и тогава жената щеше да стигне до тях.
Но следващ удар нямаше.
Двамата чуха как жената промърмори:
— Мамка му.
 А сетне чуха и онова, което сигурно беше чула тя: далечният шум от лодка с външен мотор, която се
приближаваше.

***

Фей Рип намали скоростта на лодката и загаси двигателя. Лодката продължи да се носи по инерция към брега.
— Не мога да вляза по-навътре — рече тя на Къртис, който седеше на носа. — Подпорните стълбове, които са
останали от кея, може да пробият корпуса на лодката. Ще трябва да изгазиш до там, ако искаш да стигнеш.
Той кимна в светлината на фенерчето, оставено на седалката до капитан Рип. Напрегна се и успя да изграчи:
— … лиция.
— Аз ще ги доведа. Но ще ми трябва малко време, за да го направя. Сигурен ли си, че искаш да отидеш там?
Той отново потвърди решението си с кимване.
— Дявол да го вземе — рече жената. — Явно е ужасно важно.
Тя погледна към руините от пристана „Боурс Хед“.
Дали не зърна отблясък от светлина някъде високо сред тях? Жената вдигна фенерчето и му го подаде.
— Каквото и да се налага да направиш, това може да ти помогне.
Къртис взе фенерчето. Нилия му беше казала: Те са въоръжени. Никога през живота си не беше използвал
оръжие и не беше държал в ръката си нищо, способно да навреди на някого, но сега… сега му трябваше нещо,
колкото и да беше безполезно срещу огнестрелните оръжия. Той се приведе и сложи ръка на импровизираното
копие, което използваше Рип Фей, за да пропъжда алигаторите от костенурките, които иска да улови. Сетне вдигна
очи към нея в очакване да му отговори.
— Аха — рече тя. — Добре, вземи го.
С фенерчето в едната си ръка и копието в другата Къртис се спусна през борда на лодката във водата, която му
стигаше до гърдите.
— Внимавай къде стъпваш, момче — рече му тя.
Жената го изчака да се отдалечи на безопасно разстояние, преди отново да запали двигателя и да обърне
лодката в посоката, от която бяха дошли.
Къртис пое към брега, като газеше по калта и камъните на дъното на езерото, покрай няколко строшени
подпорни стълба, останали от някогашния кей, които едва се подаваха над водата. Когато стигна до брега, се изправи
и загледа мястото, на което го бяха повикали.
Нилия — рече той. — Тук съм.
Но тя не му отговори.
Къртис последва лъча на фенерчето още няколко фута нагоре по брега, докато не стигна до едно стълбище,
което водеше към останките от веранда. Забеляза, че стъпалата бяха прекалено разбити, за да се използват… а сетне
видя и тялото на земята под тях, проснато сред купчина отломки. Очите на мъжа бяха отворени и безизразни в
смъртта, а лицето му — хубаво, може би някога дори с ангелска хубост — беше обезобразено от попадението на
куршума в челото му.
Значи беше останала само жената, помисли си Къртис. Как я беше нарекла Нилия? Не можеше да си спомни.
Както и да се казваше, тази жена беше смъртоносна.
Хрумна му мисълта, че може да се провали. Шансовете далеч не бяха на негова страна. Да пристигне на помощ
на своята приятелка и нейното братче, въоръжен само с копие, сигурно беше вършило работа на някогашните
рицари, но срещу огнестрелно оръжие… не. Ала Къртис нямаше да може да застреля някого дори да успее да се
сдобие с оръжие; в природата му не беше да причинява лошо на никого, просто искаше да спаси децата.
Даваше си сметка, че вероятно не беше подготвен да се изправи срещу злото, което може би го очакваше в
руините на този пристан… но нима имаше някой друг, който да го направи вместо него?
Твърдоглав точно като татко си.
Да, помисли си той. Наистина съм такъв.
Той отново светна нагоре към стълбището и в този миг видя жената, която стоеше на верандата над него,
насочила револвер в лицето му.

***

— Сега! — извика Нилия и двамата с малкия Джак блъснаха жената в гърба миг преди да стреля.
Куршумът изсвири покрай главата на Къртис. Нилия и Джак бяха излезли от тоалетната, макар и жената да
беше оставила фенера си на пода, за да ги сплашва, но Нилия беше чула Къртис да казва Тук съм и си беше
помислила, че жената, а може би и мистър Пар ще излязат да проверят кой е дошъл.
Всички паднаха заедно от верандата с преплетени крайници, защото Нилия беше блъснала Джинджър ла Франс
високо в гърба, а малкият Джак се беше хвърлил към свивките на коленете ѝ. Тримата се стовариха в калта, като
вдигнаха вълнички в езерото едва на няколко стъпки от Къртис, който се отдръпна със задавено стреснато ахване.
На светлината от неговото фенерче трите фигури се сборичкаха в опит да се разделят една от друга, а сетне жената с
усилие се изправи на крака, сграбчи Нилия за косата и насочи цевта на револвера в главата ѝ.
Как се казваше, помисли си трескаво Къртис. Как се казваше тази…
— Веста — произнесе той през болката, която разкъсваше гърлото му. — Не.
Гласът му беше прозвучал като стон на вятъра сред надгробни камъни.
Главата на жената се завъртя към него.
На светлината, която огряваше лицето ѝ, нашарено с кал, тя изглеждаше като зашеметена. Устата ѝ се отваряше,
но от нея не излизаше нито звук. Жената потръпна, сякаш да чуе истинското си име от устата на един непознат, беше
върховното посегателство срещу нея, сякаш самата истина беше нейният смъртен враг, сякаш тази истина беше
бръкнала в душата ѝ с разперени пръсти и беше изтръгнала от там нещо, което беше заровено много отдавна и
трябваше да си остане там навеки.
В следващия миг лицето ѝ се разкриви от нещо много по-могъщо от ярост. Чертите ѝ образуваха ужасяваща
маска, способна да смрази кръвта на всекиго и да го обърне в бягство пред нейната чудовищна грозота.
Но синът на Орхидея и Железния Джо не отстъпи нито крачка.
Тя вдигна револвера си и го простреля веднъж в гърдите. Когато Къртис политна назад от попадението на
куршума, тя закрачи напред и го простреля още веднъж, от лявата страна на тялото. Той изпусна фенерчето и
копието и падна. Тя продължи да го доближава, запънала ударника за трети изстрел, този път право в черепа му.
С измъчен вик Нилия замахна с една тънка дъска, която беше вдигнала от земята с мъртвешка хватка, вкопчила
пръстите си в нея с всичка сила. Трите ръждиви пирона, които стърчаха от другия край на дъската, се забиха
отстрани във врата на Джинджър ла Франс. Нилия отскубна пръстите си от дъската и тя остана да виси във въздуха.
Жената се задави и когато се обърна към Нилия, в очите ѝ пламтеше огънят на Ада, а от устата ѝ бликаше кръв
надолу по брадичката.
Револверът отново се надигна като главата на змия, която се готви да атакува плячката си.
От гърдите на жената се показа върхът на копие, забито откъм гърба.
Къртис беше замахнал със силата на отчаянието, макар и да усещаше как силите му гаснат. Нилия и малкият
Джак видяха кръвта от сърцето на жената, която капеше от острието на копието. Жената сведе поглед към него,
сякаш от гърдите ѝ беше разцъфнало някакво причудливо цвете. Револверът гръмна и куршумът се заби в калта
между децата, а сетне оръжието изпадна от треперещата ѝ ръка.
Жената с много имена падна на колене, но съвсем бавно, все едно се опълчваше на силата на земното
притегляне и собствената си смъртоносна рана. Сетне се подпря напред на двете си ръце. От устата ѝ течеше кръв.
Къртис отново беше паднал във водата и пълзеше към Нилия и малкия Джак. Жената потрепери. Главата ѝ се
люлееше насам-натам, все едно се опитваше да открие оногова, който я беше пронизал.
Къртис видя как очите ѝ се спряха върху него.
— Кой си ти? — прошепна тя.
И отново, с хрипливо и яростно негодувание:
— Кой си ти? Кой… си ти? Кой…
Лактите ѝ поддадоха и тя падна по лице напред, а очите и устата ѝ останаха отворени, така че се напълниха с
водата и калта на езерото Пончартрейн, за да заровят своите тайни в тях. Дръжката на копието стърчеше от гърба ѝ
като победоносен флаг.
Къртис остана да лежи на едната си страна.
Нилия първа стигна до него. Малкият Джак се опита да ги доближи, но изкълченият му глезен поддаде и той
просто седна на дъното, а лицето му беше безизразно от преживения шок.
— Къртис! — извика Нилия и когато видя обезобразеното му лице и цялата кръв по него, се разрида. — Къртис!
О… Къртис!
Тя отпусна глава до неговата, докато водите на езерото се плискаха в тях.
Така се казвам, да — отвърна той, но дори от това разстояние, очи в очи, сигналът му беше слаб. — Няма
нужда да го повтаряш повече.
— Кажи ми нещо! — рече умолително тя. — Моля те!
Нали ти говоря? Вече не ме бива да го правя по другия начин.
— Трябва да се махаме от тук… да намерим някого… да ни помогне…
Къртис се опита да отговори на глас. Успя да го стори, но с цената на усилие, за което си помисли, че може да
му е последното.
— Идват — рече той.
А сетне отново продължи така, както умееше:
Полицията. Мисис Рип… отиде да ги доведе.
— Нилия — рече с равен глас малкият Джак. — Мисля… че под стълбите лежи някой.
Мъртъв е — рече Къртис. — Застрелян на място.
Нилия се досети, че това беше мистър Пар. Другият изстрел, който бяха чули по-рано. Жената го беше убила,
преди да влезе при тях.
С потръпване и задавен дъх през калта, която беше изпълнила устата ѝ, Веста внезапно се надигна.
Къртис, Нилия и малкият Джак се вторачиха с ужас в нея, докато жената с мъка се изправяше на крака. Сетне
тя падна отново и отново успя да се изправи. Беше с гръб към тях и не се опита да се обърне, нито да направи нещо
с копието, което беше пронизало тялото ѝ, или с парчето дъска, приковано с пирони за врата ѝ. Вместо това закрачи
навътре в езерото, стъпка по стъпка, и докато я гледаше през червената мъгла, която се спускаше над него, Къртис си
помисли как приличаше на пътничка от „Юниън Стейшън“, която прекосява мраморните плочки на пода, за да си
хване влака към някаква неизвестна дестинация.
Тя продължи да крачи напред, докато водата не се вдигна до коленете ѝ, до бедрата, до кръста. Сетне спря,
съвсем неочаквано, и остана на мястото си, обърната срещу нощта и звездите. Не помръдна от там в продължение на
няколко секунди, съвършено неподвижна в хватката на езерото, докато най-сетне не падна назад с едва ли не
грациозно движение, вдигнала едната си ръка, все едно искаше да направи един последен презрителен жест срещу
целия свят. Роклята ѝ се раздипли около нея, а тялото ѝ се заклати на повърхността на водата, подобно на отломка от
някогашния живот.
Всичко свърши, помисли си Къртис. Каквато и да беше злата сила, която беше захранвала тази жена… тя си
беше отишла.
— Мъртва ли е? — извика им малкият Джак, като прозвуча едновременно трескаво и замаяно. — Мъртва ли е?
Вече не може да ви направи нищо лошо — рече Къртис на Нилия, а тя се обърна към брат си:
— Полицията пристига. Всичко ще се оправи.
— Да… да… но тя мъртва ли е?
Вече нито Къртис, нито Нилия различаваха тялото. Нилия не искаше да оставя Къртис, за да вземе фенерчето и
да потърси жената; изпитваше ужас, че ще я види как пълзи обратно към брега, за да завлече всички тях във водата и
да ги удави.
— Мъртва е, Джак — рече тя. — Мълчи сега, чуваш ли ме?
— Да върви по дяволите тогава — отговори той, като прозвуча точно като баща им.
— Татко ни — каза Нилия на Къртис. — Той… имам предвид…
Беше жив, когато го оставих. Но… не знам.
Нилия си помисли, че нямаше да получи по-добър отговор, поне засега. Някой беше пребил Къртис, той беше
понесъл ужасни мъки и тя се боеше, че сега може би умираше пред очите ѝ. Не можеше да понесе мисълта за това,
че не беше в състояние да стори нищо, за да му помогне, че той беше стигнал толкова далеч и беше направил
толкова много за тях, а сега… тя не можеше да му предложи нищо друго, освен да го чуе.
— Скоро ще дойдат — каза му тя. — Сигурна съм, че ще дойдат скоро.
Скоро — съгласи се той. — Мисис Рип… няма да ни подведе.
— Ще те закараме в болница — рече Нилия. — О, Къртис… ако не беше ти… какво ли щеше да се случи?
Нищо хубаво — отвърна той. — Скоро ще се приберете у дома. Вие се прибирате, така е.
Тя замълча, а той се загледа нагоре към звездите.
Болката не беше толкова силна, но беше започнало да му става студено. Чудно защо, в толкова топла и влажна
нощ, изпитваше такива ледени тръпки. Но всъщност вече не беше нощ, а сутрин, нали така? Колко ли беше часът? Е,
след няколко часа слънцето щеше да се покаже, а Нилия и малкият Джак вече бяха освободени. Това беше най-
важното.
Къртис не изпитваше страх. Знаеше, че полицията няма да пристигне навреме за него самия, а най-близката
болница беше твърде далеч. Знаеше го така, както знаеше разписанията на влаковете. Усещаше как силите му
отслабват; усещаше как си отива, все едно се разтваряше в самата земя под себе си.
Но си мислеше, че беше сторил това, което трябваше. Струваше му се, че всяко добро дело си има цена. И той с
радост щеше да плати цената на това дело, и не съжаляваше за това. Неговият живот в замяна на техния… това му се
струваше добра сделка.
— Дръж се — рече Нилия.
Гласът ѝ беше задавен, защото тя също знаеше истината.
— Моля те, дръж се.
 Ще се опитам — отвърна той, — но пръстите ми… вече се умориха… да държат.
— Какво? — попита го тя. — Почти не те чух.
Вече дори тази способност го напускаше.
Зачуди се дали те също щяха да постъпят така. Онези рицари. Сър Тристан… сър Гауейн… сър Ланселот… сър
Динадан… сър Галахад… и всички останали. Дали щяха да сторят същото? Надяваше се, че ако продължаваха да
живеят под някаква друга форма, на някакво друго място, може да го приветстват с добре дошъл… и някой от тях —
или някое от техните отражения, или сенки на онова тайнствено място — може да се изправи пред него и да му
каже най-прекрасното нещо на света.
Заповядай, влез.
— Благодаря ти, Къртис — рече благородната девица. — Безкрайно ти благодаря за това, което направи.
Очите му вече бяха затворени, но все още дишаше, макар и плитко, когато тя и малкият Джак чуха сирената да
се приближава. Още беше далеч от тях, на пътя, който стигаше от шосето до паркинга зад пристана. Нилия докосна
лицето на Къртис. Сетне каза току до ухото му:
— Полицията пристигна! Ще отида да ги посрещна. Дръж се, Къртис. Моля те… вече са тук. Разбираш ли ме?
Сетне тя чу отговора и остана изумена, защото прозвуча толкова силен, колкото винаги досега.
Разбирам — отвърна той.
Тя се изправи. Двамата с брат ѝ се изкачиха по малкото възвишение до паркинга. Малкият Джак куцаше лошо с
изкълчения си глезен, който беше ударил още по-силно при падането от верандата. Но и двамата бяха възнаградени с
гледката на приближаващата, пулсираща червена светлина на полицейската кола… не… всъщност бяха две
полицейски коли, една след друга, и двете бяха включили светлините и сирените си.
Нилия се обърна към езерото навреме, за да го види.
И след това така и не беше сигурна дали е било от ярките светлини на полицейските коли, или от нейното
собствено изтощение и въображение, и така и не каза на никого за това, но ѝ се стори, че зърна проблясък от почти
ослепителна светлина, която остави следа в небето и не се издигна право нагоре, а по-скоро косо, подобно на
метеор над езерото… но странно защо, беше малка… съвсем мъничка… като птичка.
И си отиде само след миг.
Пета част
Ехо на замлъкнал глас
Двайсет и шеста глава
Дяволът наистина може да бъде мъж или жена. Дяволът наистина може да бъде корава пружина на седалката на
колата, мушичка в окото, удар на дървена палка по железните решетки на затворническата килия. И наистина може
да седне зад волана на тази кола с коравата пружина в седалката и да кара като луд, без да го е грижа за нито едно
човешко същество, и да причини сто и десет милиона различни вида страдание на всички, докато не изхвърчи с тази
кола от ръба на скалата и не я разбие на парчета на острите скали на дъното на пропастта, този Дявол.
— Ала сетне — рече овдовелият проповедник от методистката църква, който се беше оженил за Орхидея
Мейхю през есента на 1938 година — Дяволът хуква да бяга, защото Дяволът не оправя нещата, след като е разбил
колата. Не, сър! Добрият Отец е онзи, който идва да оправи нещата. Да поправи двигателя. Да смени крушките в
разбитите фарове. Да сложи ново предно стъкло. Да подмени гумите, така че тази кола, разбита от Дявола — този
лош, лош шофьор — да може да измине още много, много мили.
— Тогава защо Добрият Отец поначало не спира Дявола, преди да е седнал зад волана на тази кола? — обърна
се проповедникът към паството на методистката църква „Спасителю наш“ във Вил Плат, щата Луизиана. — Всички
се питаме това, нали? Защо? — питаме ние. Е, аз съм просто човек и като всички хора страдам от това, че не мога
да узная волята Божия, но знам едно: колкото и тежка да е катастрофата, колкото и трудно да изглежда, колкото и да
е потрошен двигателят, все едно никога повече няма да заработи… Добрият Отец е много, много добър автомонтьор.
Ако му позволите. Ако оставите тази стара кола, която Дяволът е вкарал в пропастта. Ако разрешите на Добрия
Отец да я поправи, защото Дяволът… той вече си е плюл на петите.
През октомври месец 1934 година Орхидея се премести от Ню Орлиънс във фермата на родителите си, на
няколко мили от град Вил Плат. Носеше със себе си двете хиляди долара, които беше получила като дар от мистър
Джак Лъденмиър, и ги предложи на татко си, а той използва част от тях, за да купи нов трактор, от който отчаяно се
нуждаеше. Орхидея се нанесе в някогашната си стая в дъното на къщата, където се зае да вехне, докато родителите ѝ
не заявиха, че тази година ще ги придружи на пикника, организиран от църквата, иначе ще я сложат в кош за пране и
ще я продадат за парцали. Тя неохотно отиде с тях на пикника, където всичко се промени.
Двамата с пастор Майка — или Майки, както го наричаше тя — заживяха щастливо в една къща точно срещу
църквата. Орхидея се оказа много способен декоратор и някои от дамите от църковното настоятелство оценяваха
таланта ѝ. Когато ходеха на гости у тях, те никога не пропускаха да я попитат за прекрасната чаша от кристал,
подобен на диамант в основата, поставена на малка подложка от тъмносиньо кадифе в една ниша на стената.
— Това е хубавата ми чаша — отговаряше им тя. — Никога не я използвам, но си я пазя тук… на почетно място,
така да се каже. Уотърфорд, така се казва. И… не мисля, че някога ще има друга като нея. На целия свят, за всички
времена.
Дамите се съгласяваха с думите ѝ. Чашата наистина беше много хубава.
Уендъл Крейбъл използва част от двете хиляди долара, които получи от мистър Джак Лъденмиър, за да си купи
един хубав радиоприемник. Нощем слушаше какво става по света, а през деня помагаше на света да се движи. Беше
на седемдесет и две години, когато се пенсионира от длъжността си като началник на носачите на гарата, през 1937
година. Посрещна и изпрати от там мнозина млади мъже, като наставляваше някои от тях, а други отпращаше по-
бързо, защото основната му грижа беше да не позволява на неговата гара да се случват неприятности. В деня на
официалното си пенсиониране беше удостоен с паметна плоча за изключителните си заслуги към „Юниън
Стейшън“ и нейните пътници, която беше поставена на стената, откъдето минаваха пътниците, забързани да
стигнат някъде другаде, и си остана там чак до 1954 година, когато събориха старата чакалня на гарата, за да
построят нова от другата страна на улицата.
Стария се спомина през март месец 1941 година и беше погребан заедно с жена си и дъщеря си в градското
гробище „Сейнт Луис“, едва ли не толкова близо до площад „Конго“, че да подушва благоуханията и яхнията от бамя
и да чува насърчителното биене на барабаните.
След престоя си в болницата Клей Хартли се сдоби с ново стъклено око и продължи да работи като шофьор на
семейство Лъденмиър до лятото на 1942 година, когато стана ясно, че осемнайсетгодишната Нилия искаше или да
шофира сама, или да я возят нейните обожатели, а шестнайсетгодишният, вече не толкова „малък“ Джак го сърбяха
ръцете да хване волана. Хартли — или мистър Хартли, както продължаваха да го наричат порасналите деца —
обяви, че му е време да продължи с живота си. Желанието му беше да разгледа цяла Канада от източното до
западното крайбрежие, а докато е там, може би щеше да отиде и до Аляска. „Пътят няма край, нали така?“, рече той
на шефа си и когато обяви по този начин, че ще се пенсионира, Джак Лъденмиър му подари чек за десет хиляди
долара и чисто нов автомобил крайслер, модел комби, с дървена облицовка на вратите.
Натискът върху „малкия“ Джак Лъденмиър да поеме бизнеса на баща си беше огромен. Въпросът беше
разрешен, когато Джак — по това време третокурсник в щатския университет на Луизиана — отиде на екскурзия до
Атланта заедно с някои от колегите си, където в крайна сметка се озоваха на представлението на някаква пиеса с
провокативното заглавие „Целувка за поздрав“. Оказа се, че пиесата не беше чак толкова провокативна, но Джак
остана толкова очарован от една от младите актриси — на име Софи Хейдън — че просто нямаше как да не се
запознае лично с нея. В крайна сметка Джак накара баща си да избухне, а майка си да посегне към своите хапчета,
като прекъсна следването си, за да придружи мис Хейдън в Холивуд. Там съвсем скоро се убеди, че да постигнеш
успех в каквото и да било в Холивуд, е по-голямо предизвикателство, отколкото да последваш бащиния си пример,
но отказа да се върне в лоното на семейството, където финансовото му бъдеще щеше да бъде осигурено… най-вече
защото баща му междувременно го беше лишил от издръжка.
Джак си намери работа на дъното на служебната стълбица в компания за връзки с обществеността и след
четири години вече имаше собствен кабинет с панорамен прозорец. Прослави се като безкомпромисен бизнесмен и
човек, който може да свали боята от стените с ругатните си, но освен това и човек с големи, практични идеи и
способността да намира общ език между хора с много различни гледни точки. Фразата „питай Малкия Джак“ се
превърна в част от фолклора на компанията, а когато един от нейните основатели се пенсионира, Джак получи
предложение да стане съдружник на негово място. През 1959 година той се ожени за Ейми Ви Валант от тексаската
петролна фамилия Валант, с която се беше запознал на благотворително събитие за една детска болница в Далас.
Двамата си родиха двама синове и една дъщеря и понякога Джак пътуваше до Ню Орлиънс с цялото си семейство, за
да види старата им къща и местата наоколо, където си бяха играли като деца, и да бие на голф стареца, който
продължаваше да размахва стика, макар и да наближаваше осемдесетте.
Едно малко момиченце от щата Тексас не беше белязано завинаги от ужасяващата гледка, на която се беше
натъкнало в една юлска сутрин през 1934 година, а вместо това порасна изпълнено едновременно с гняв и
желанието да стори нещо по този въпрос. Тя хвърли всички сили в учението си както в началното училище, така и в
гимназията, спечели стипендия от математическия факултет на университета „Бейлор“ и разви организационни
способности, които прилагаше в основната си мисия в живота. През 1955 година, на трийсет и две годишна възраст,
мисис Джоди Едсън Фулъртън — учителка по математика в гимназията „Рой Милър“ в Корпус Кристи, щата Тексас
— беше поканена в Ню Йорк заедно с петима други лауреати, за да получи наградата си за специални заслуги от
Американското общество за защита на животните.
На Нилия продължаваше да ѝ се струва, че го чува понякога, дори много време след това.
Беше сигурна, че долавя в главата си онова тихо пращене, подобно на старите плочи с класическа музика от
грамофона на своята майка, което за нея означаваше, че връзката им е включена, радиотръбите им светят и има
сигнал. Понякога се събуждаше нощем с това усещане и изпращаше послание в тъмното: Там ли си, Къртис? Аз
съм тук. Слушам те.
Но той никога не отговаряше.
Тя не попита баща си дали полицията е открила тялото на жена на онова място. Беше решила, че е така, и
нямаше нужда да знае повече. Ако не бяха открили тялото, значи алигаторите го бяха разкъсали на парчета.
И толкова.
Когато беше на тринайсет години, чу как някой изпрати поздрав към нея. Нилия отговори и откри, че разговаря
с десетгодишно момиче на име Дениз Бишъп, което наскоро се беше преместило заедно със семейството си от
Мемфис в Гълфпорт, щата Мисисипи, където бащата си беше намерил работа на един влекач. Дениз ѝ разказа, че
преди да се преместят, си е говорила с един млад мъж от Маунтин Хоум, щата Арканзас, който миналата година
беше заминал на служба в армията, а този мъж на свой ред ѝ беше разказвал, че преди това е разговарял с една
библиотекарка от Спрингдейл, щата Арканзас, така че явно имаше и други като тях, но беше най-добре да го пазят в
тайна, защото нямаше много хора, които да ги разберат.
Нилия ѝ отговори, че за нейно щастие, собствените ѝ родители я разбираха. Двете с Дениз се уговаряха да се
срещнат, но така и не го направиха. Общуваха си в продължение на две години, през които силата им не отслабваше
и радиотръбите светеха, а сетне Нилия изведнъж започна да се затруднява както да говори на Дениз, така и да я
чува; все едно батерията ѝ просто се беше изтощила, и макар да се опита да си даде време да я презареди и
понякога, за кратко време, отново да чуваше всичко силно и ясно, накрая си даде сметка, че сигналът определено
беше отслабнал и нямаше да трае вечно.
На петнайсетгодишна възраст Нилия чу телепатичния „глас“ на Дениз Бишъп да угасва за последен път и
всичко свърши.
Училището стана много важно за нея. В добавка към уроците си тя се подготвяше и по медицина, като четеше
научни журнали и книги, които далеч надхвърляха нейните възможности, но тя беше твърдо решена да усвои
информацията от тях. Така и не забрави колко безпомощна се беше чувствала, докато стоеше на колене до Къртис в
онази ужасна нощ на езерото, неспособна да стори нищо, за да му спаси живота; това преживяване я беше белязало,
а сега беше започнало да я мотивира.
Нилия се записа на многобройни медицински курсове към Червения кръст, включително и по животоспасяваща
медицинска помощ. И това беше само началото.
 На двайсет и четири години Нилия постъпи в медицинския университет в Тълейн. Осем години по-късно, след
като завърши необходимия стаж, тя стана доктор Нилия Тереза Лъденмиър и малко повече от три години след това
стана мисис Хобърт… или по-точно мисис доктор Хобърт, защото нейният съпруг също беше лекар, който беше
участвал в десанта в Нормандия като млад санитар от медицинския корпус.
През май 1962 година двамата партньори в брака и лекарската професия отвориха безплатна клиника на
Еспланейд авеню в квартал „Треме“, недалеч от Маре стрийт, където едно време беше бръснарницата на Принс
Пюрди, и само на две пресечки от опустелите парцели, където някога от клубовете „Луксозната миля“, „Тен Спот“ и
„Дан Дидит“ беше ехтял смях.
Въпреки желанието на градските власти да сменят името на градския парк с площ от три акра в чест на
генерал Пиер Борегард от армията на Юга, жителите на квартал „Треме“ продължиха да го наричат площад „Конго“.
Но много от тамошните магазинчета и кафенета вече бяха останали само в паметта на старците, а в действителния
свят се бяха превърнати в прах и ръжда, изгнило дърво и изпочупени тухли.
Тесните къщички, построени плътно една до друга, си останаха там.
Когато я питаха на кого е наречена клиниката, доктор Нилия Хобърт винаги отговаряше: „На един мой
приятел“. Един човек, който е бил много важен за нея. Един човек, казваше тя, когото нейният баща веднъж беше
нарекъл нейния рицар с блестяща броня. И наистина нейният баща — все така свадлив и цапнат в устата както
винаги, особено след като беше паднал на голф от сина си Джак — продължаваше да нарича нейния приятел по
този начин дори след всичките тези години.
А Нилия винаги го наричаше „момчето, което чуваше всичко“.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: Yoni, 2022

Информация за текста
Информация за текста
Издание:

Robert McCammon
The Listener (2018)

Робърт Маккамън
Момчето, което чуваше всичко
Преводач Богдан Русев
Отговорен редактор Благой Д. Иванов
Коректор Мария Венедикова
Оформление на корица Живко Петров
Предпечатна подготовка Надежда Тошева
Сиела Норма АД, 2020
ISBN 978-954-28-3222-5

notes
Бележки под линия
1
От pearl (англ.) — перла. — Б.р.
2
От англ. octoroon — човек, който носи една осма белези на африканската раса. — Б.р.