МАГИЯТА НА ФИНДХОРН

Пол Хокен

Към царството на вятъра

В пресата и други информационни средства се бяха появили съобщения за една малка комуна в Северна
Шотландия, наречена Финдхорн, където хората разговаряли с растенията и имали удивителни резултати -
история за зеленчукови и цветни градини, одухотворявани от ангелски форми, там се чувала във вятъра
свирката на Пан, и разкази за растения, с неописуем растеж и издръжливост; зелка тежка 40 фунта (около 15
кгр.), делфинариум висок 8 фута (2 м. 40 см.) и рози, цъфтящи в снега -всичко това на близко разстояние от
северния полярен кръг. Дон Хуан и Толкин в комбинация, елементарния свят на растения и животни си
сътрудничи в феи, елфи и гноми, за да създадат място, където всичко е възможно и отново са родени
легендите; хората разговаряли с растения и ангели по естествен и непринуден начин и създавали градина там,
където дотогава растели само трънливи храсти и бодлива трева; полуостров, духан от ветровете на Северно
море, с почва, така песъчлива и безплодна както вашия местен плаж; общност, за която казват, че е
ръководена и функционира чрез Божии послания, получавани от Айлийн Кади, съпруга на основателя Питър
Кади.
С тези бегло нахвърляни и невероятни приказки в главата, напуснах Америка на път за Шотландия да
търся градините на Финдхорн. Онова, което намерих там, бе много повече от 40 футовата зелка. Феите и
елфите изглеждаха незначителни в сравнение с изживяното. Финдхорн е може би една изява на светлина и
сила, които могат да трансформират нашата планета в разстояние на един човешки живот, а може и да е
илюзорен мехур от разбърканите води на световната цивилизация, който ще се пръсне, без да остави следа.
Роден скептик, аз преценявам, че много от онова, което ще прочетете в тази книга, ще ви изглежда
неправдоподобно и невероятно. Не ви моля да вярвате на този разказ, понеже е написан и видян само с очите
на един човек. Всеки аспект на битието има толкова реалности, колкото възприематели. Пълната есенна
луна видяна през милион чифта очи представлява милион различни луни, докато луната си остава само една.
Така е и с Финдхорн - „хората трябва да го изживеят иопитат сами, за да могат да го разберат”- бе казал
Питър Кади.
Името Финдхорн се появи няколко пъти през миналата година. Тъй като аз отдавна бях в бизнеса с
естествени храни рано и късно всичко свързано с различни земеделски методи се кръстосваше на бюрото ми.
Бях чел една статия от Питър Томкинс в „Харпърс”, която отбелязваше тази общност и описваше малка група
хора, изолирани на студен, ветровит полуостров в Шотландия, хора отгледали една от най-фантастичните
градини в света без никакви средства, освен чували с любов контакта с други измерения на съзнанието,
наречени Светове на Девите и Елементалите.
Това, което прочетох в консервативния „Харпърс”, ме накара да зяпна от почуда. В моята претъпкана и
овехтяла канцелария в стар индустриален квартал на Бостън, аз не само можех да видя потъмнялото небе на
градския упадък, но и как оживява огромно митично същество, късащо със зъби въжетата на чистите добре
подредени мисли, за да разхлаби и оковите на общоприетото „знание”. То се раздвижваше бавно от своята
дълга дрямка, като че ли в дълбочината на пространството някаква случайна космическа сила бе прекъснала
своя зимен сън. Това бе митът на творението и всички витални сили на живота излизаха напред, за да се
сблъскат с едностранчивите „книжни” теории на науката. Наоколо танцуваха милиардите създания на хиляди
митове - феи, силфиди, дриади, елфи, гноми и божеството Пан, съживени във Финдхорн, където времето не
се бе ускорило, а се бе отворило и сдъвкало на една хапка „правила” и „закони”.
След прочита на статията в „Харпърс”, аз изпратих снимките на приятели и фермери и земеделски

1
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
експерти. С малки изключения, всички ги отрекоха. Не бе възможно, казваха те. Нужна е почва, независимо
какъв метод се използва. А тези хора не са имали даже и почва. Те са садили в пясък.
Години наред бях работил със земята и бях виждал фантастични земеделски чудеса, но никое от тях не
приличаше на описаното в брошурата - градина, растяща в пясък и студ, произвела 65 различни видове
зеленчуци, 42 вида подправки, треви и билки и 21 вида плодни дръвчета. Съобщението за зелка 40 фута и
брюкселско зеле 60 фута бе невероятно. Питър Кади, основателя на общността, по общо мнение не е знаел
много относно градинарството и не бе посаждал преди това нито едно семе. Единственото нещо, което би
могло да оправдае неговия успех, бе някаква изкусна техника на наторяване, но вместо това видях снимка на
бивш водач на ескадра от Кралските въздушни сили, мил, любезен и прозаичен, който отдава своето
земеделско майсторство на сътрудничество с Деви, природни духове, феи, елфи и легендарния Пан.
Съгласно статията, Питър се беше трудил години наред в някаква безкрайно изтощена земя от пясък и
чакъл, създавайки едно земеделско чудо. За удивените посетители и съседи, които питали за тайната му,
отговорът бил прост, но загадъчен: ЛЮБОВ.
Бях се подготвил все пак наполовина за разочарование, знаейки как разказите печелят сила на големи
разстояния. Човек винаги търси място, където да окачи своята шапка на вярата.
Не бе ли Финдхорн изкуствено преувеличена история? Мълва, породена от съмненията и пречките на 70-
те години? След като прекосих океана заради една статия и една циклостилна брошура, аз запознах да мисля
за връщане. Напуснах Щатите в блестящо лятно време. А тук, в Шотландия, усещах, че зимата може да дойде
след седмица.
Това е царството на вятъра, който никога не престава и непрекъснато стене и вие. То е населено с
безкрайни процесии от облаци, които чертаят обширни синкави земи в мантии от злато, плащове от сиво и
подножия от дъжд.
Тръгнах на автостоп от Инвърнес и пристигнах в селцето Финдхорн, без да разбера, че съм отминал
общността и караван парка. Срещнах Франк Уайт, стар рибар, пред магазина и го попитах за посоката. Той
ми каза:
“Прекарах известно време там. Те са най-чудесните хора, които съм срещал. Живеят в пълна хармония
един с друг. Нашето село е малко и ще чуете всякакъв род приказки, слухове, и мълви, но всичко са
мимоходни разговори около масата вечер. Те са изопачени. Има една жена, която разправя, че там се
вършат „свръхестествени неща”, а другите се плашат, макар хората в комуната да изглеждат културни,
възпитани и образовани. Страхуват се да не повлияят на хлапетата ни. Казват, че се къпели голи в морето
и други подобни. Защо, за Бога, и аз съм вършил същото понякога, право от лодката, но не съм го правил
тук на вълнолома, нито пък те. Аз ги приемам такива, каквито са. Не можете да вървите в живота като
се съобразявате със всичко, каквото казват другите. На това малко местенце те умеят много повече,
отколкото в цялото разстояние от тук до Форес. Те истински знаят какво вършат и можем да се
разбираме добре, а това е най-важното нещо.”
От коментариите на Франк и някои други истории, които бях чул в Лондон, започна да ми се изяснява, че
Финдхорн не бе просто няколко души, изолирани на пясъчна дюна, а голяма, многолика общност с
религиозно „наблягане”. Франк не спомена изобщо за градините, въпреки че говори за техните умения и
вещина в дърводелството и строителството, неща близки до сърцето му. Независимо от топлата му подкрепа,
аз получих от него странно усещане за Финдхорн.
Когато излязох от селото, видях наляво широко, пусто поле, обградено е пясъчни дюни. Отдясно е заливът
Финдхорн, голяма площ от кал и изсъхнали водорасли от отлива. Точно напред, зад комуната, бе базата на
Кралските въздушни сили Кинлос. От четвъртата страна на караван-парка имаше ями от бомби и торпеда,
обградени с тел и патрулирани от кучета. Почти невъзможно за градина, това бе последното място, където
може да се гради общност на новата епоха.
Един минаващ моторист ме спаси от дъжда и ме докара до караван-парка - конгломерат от паркирани
стари и нови подвижни домове и фургони. Влязох в канцеларията, където любопитно ме изгледаха трима

2
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
услужливи мъже.
„Търся Питър Кади”, -казах, надявайки се да е някой от тях. Единият безмълвно ми посочи бунгало на
пресечката на главния път с по-малка алея, 50 метра по-нататък. Все пак добави, че ще телефонира на Питър.
Дъждът бе спрял и аз вървях бавно, като се опитвах да зърна нещо, което би приличало на описанията на
градината. Но не виждах нищо освен каравани, паркирани на тревата. Когато,достигнах пресечката, от
бунгалата от кедрово дърво се показа висок, квадратно построен мъж към средата на петдесетте. Облечен бе с
широк, бял пуловер, от който се подаваше оплешивяла и сияйно усмихната кафяво-червеникава глава,
подобна на огромно цвекло. Със своите кафяви панталони и черни обувки той представляваше изключителен
образ на авторитет, въплътил в себе си всички директори, управители, командири, декани и полицаи, които
съм срещал. Излъчваше абсолютно чувство на самоконтрол и гласът, с който ме поздрави, не намали това
впечатление. Пред мен стоеше мъж, овладял напълно своята съдба. Изглежда, всеки детайл в неговия живот
бе осъществен точно както е планиран. Почувствах се така, като че ли самия аз бях един от тези детайли. На
такава глава не подхождаше коса. Представата за един чувствителен градинар, който работи с растения и
природни духове, бе съвсем неуместна. Неговата жена Айлийн ни чакаше с чайник в ръка. Движеше се
грациозна в претрупаната стая и мило питаше за пътуването ми, доката подреждаше сръчно чашите и
бисквитите. Бях чел в брошурата „Градината на Финдхорн”, че цялата общност се ръководи и основава на
ръководството, което тя получава от „Бога”. Но както и при нейния съпруг, трудно можех да си представя
ролята и в тази комуна. Тя повече приличаше на моята среброкоса леля в Бетесда, отколкото на мистичка,
която разговаря с Бога.
„Защо сте тук?”- искаше да узнае Питър. Той изпи глътка от чая и зачака отговора ми. Аз преповторих
причините, изложени в по-раншно писмо до него - интересувам се от алтернативното земеделие и мога да
напиша статии в американската преса. Той кимна по един многозначителен начин, като че ли бе съвсем
нормално хората да дойдат от 4 хиляди мили, за да го видят. Глътна още чай и каза:
“Какво искате да знаете?”
Неговата рязкост беше безкомпромисна и леко обезкуражаваща. Не си спомням какво отговорих, но
споменах нещо за живота на планетата и съзнанието. Каквото и да бях казал, не мисля, че то му направи
впечатление, защото в следващия миг той стана и ме помоли да го следвам, за да уреди настаняването ми.
Заведе ме при „фокализатора по настаняването “ и ми кимна за сбогом. Фокализатор бе розовобузо шведско
момиче, което говореше добре английски. То ме заведе до друго бунгало, наречено „Универсална
фондация”. Загради на една малка карта номера 117, който бе на няколко стотиин ярда от мястото където
стояхме. Това бе моят караван, сапун и кърпи имало там, а мляко и закуска се получавали в „Центъра”.
Местността, която ми посочиха, се наричаше Боровият хребет. Местата скоро бяха пригодени за
каравани, защото земята се наемаше от месец на месец. Това бе голо, пусто и жалко място, но даваше поне
представа какво е бил Финдхорн в началните дни. Нищо не растеше там, освен прещип. В далечния край на
тази ивица пясък имаше стара метална кутия на колела, чиято синя боя се лющеше. Честно казано, това бе
една от най-подтискащите и мрачни гледки, които съм виждал. Изглеждаше страшно да преспиш една нощ, а
идеята да се живее тук ме ужасяваше Влизането в каравана не бе облекчение, защото вътре съществуваше
голям безпорядък. Навсякъде бяха разпръснати езотерични книги и други вещи. Нямаше отопление, само
малка електрическа печка, а прозорчетата не се затваряха добре.
Тъй като оставаше час до вечерята, излязох и започнах да се разхождам край брега. В Шотландия вятърът
е постоянен спътник, сега той започна да духа още по-силно. Когато гледах през тъмно-сивите води към
планините, почувствах истинската примитивност на страната. Тези, които живеят между морето и скалите и
населяват царството на вятъра, никога не са водили лесен живот.
Вятърът промени посоката си и огромни облаци, нажежени и пламтящи в залязващото слънце, плътни като
че са колосани и масивни като планини, тръгнаха по небето, изливайвки ленти дъжд на северозапад. Златото
и среброто на хоризонта бавно се превръщаха в пурпурно и виолетово, в бледо-морав заздрачаващ се свят, в
който един последен облак улавяше светлината на умиращия ден. Високо над другите облаци, той летеше

3
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
към брега, докато бе заличен от смъртта на слънцето и издухан от ветровитата сивота.
Бавно тръгнах обратно към караван-парка.

БРЪМЧЕНЕТО И ПЛАМТЕНЕТО

Велики, милостиви Боже! Краят на света!!!

Една голяма червена пукнатина разцепи моя зашеметен и свистящ мозък. В ушите ми виеха урагани.
Това трябва да е съдният ден!... измъкнах се от спалния чувал в слънчевото утро, пронизано от яростното
бучене на самолети.
Добро утро, мразовит Финдхорн! Погледнах часовника си. Бе 7.53, време за чай, препечена филия и
„Светилището”. Моят съквартирант вече е станал. Американец от Лондон, той внимателно загъва тютюн
„Златна Вирджиния”, после ме поглежда с крайчеца на очите си. Седнахме да закусим с черен хляб, мед и чай
от лайка. Умът ми непрекъснато се връща назад към изминалата вечеря в „Центъра”. Следобеда се бях
запознал с Крейг Гибсън, австралиец, който отдавна пребивава тук. Той ми обясни много неща преди
вечерята, което ми изясни физическата обстановка на Финдхорн. Според Крейг общността е започнала само
с един караван, разположен на място, отдавано под наем за фургони, или както ги наричат в Англия -
каравани. Бил оставен близо до яма за боклук, изолиран от останалите каравани. Година след година се
прибавяли други каравани и пристройки и сега Финдхорн се състои от 40 каравана и 14 бунгала,
подслоняващи около 130 членове и около 40 гости.
Общността е собственик на няколко от караваните и бунгалата, но повечето са притежания на отделни
хора. Тук не изглежда да отдават голямо значение на собствеността. А това бе ободряваща разлика в
комуните, които бях посещавал в Америка, от човека се изискваше да препише цялото си материално
състояние, преди да бъде приет за член. Във Финдхорн се набляга на съзнанието на индивида, а
материалният принос за месечните разходи не е фактор. Градините, бунгалата, светилището и
новопостроеният комунален център, където се хранехме, бяха изградени на наета земя.
Вяра ли бе това или глупост?
Исках да разбера, но не смеех да питам. Боровият хребет даже не беше и нает, въпреки неуспешните
опити. Тук земята просто не бе за продан. Всеки държеше на нея, защото се очакваше петролен бум в
Северно море. Парчетата земя, които се продаваха, бяха достигали астрономическата цифра 20,000 долара за
един акр пясък и чакъл!
Попитах защо не са се придвижили на друго място. Крейг ми отговори, че общността е локализирана на
една силова точка, една „космична силова точка”. Помислих си, че това бе доста съмнително и лекомислено
становище. Но мисълта за него трудно излизаше от главата ми, докато самият аз забелязах нещо много
„странно” и необикновено, което ставаше в трапезарията. Всички наподобяваха голямо и щастливо
семейство. Тук имаше 80 -90 човека. Осветлението бе златисто-кехлибарено и се отразяваше прекрасно в
ясеновите маси. В един момент цялата стая започна да бръмчи с особен вид зумер. Това не бе шум, а
вибрация, която я обхващаше. Тя се усещаше помежду разговорите и избухващите смехове. Срещнах
напрегнато отправения към мен син взор на Алексис, 40 годишен актьор от Ню Йорк, който изучаваше
астрология тук през последните пет години. Той погледна отново в своята чиния с вегетарианска мусака.
Като че ли бе прочел мислите ми и тихо казваше: „Сега усещаш ли го?” Това е „ТО”. Усещаш ли го вече? За
него всъщност говорим. Крейг ме погледна по същия начин като Алексис.
Беше се случило нещо хубаво и всъщност не знаех какво е то. Ивънс Венц говори за Кранак в своята книга
„Приказната вяра в келтските земи”... Изглежда, че има известни облагодетелствани места по земята, където
нейните магнетични и даже по-фини сили и енергии са по-мощни и по-лесно се долавят от хора,
възприемчиви за тези неща... Отново се огледах и сега ми се стори, че всеки от сътрапезниците ми има същия
израз като Крейг и Алексис. И нещо повече -лицата на всички сякаш грееха и пламтяха и това пламтене бе

4
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
общо и обединяващо. По-хетерогенна група не бих могъл да си представя. Тук имаше матрони, облечени в
колосани ленени рокли и шалчета от шифон, напомнящи ми за жените, които съм виждал в първите редици
на теософските събрания в Бостън, 30 или 40 американци, повечето между 20 и 30 годишни, с малко по-
шумни гласове и по-ярко облекло. Мнозинството от тях бяха онова, което се нарича „фрийкс”-чешити,
чудаци, скици. Те се бяха отрекли от нещо, даже и да бъдат особняци. Това, което им придаваше пламтене, бе
тяхната абсолютна чистота на ума и тялото. Чешити, да, но без окъсани дрехи, сплъстени коси и повехнали
лица. Всеки тук сияеше.
Крейг посочи към една маса, където се водеше крайно оживен разговор едновременно на английски и на
немски език. Там седеше художничката Мери Баумермайстер-Щокхаузен, жена на композитора, с един
немски ясновидец Йозеф Гибел. Тя бе преводач за останалите от масата, което включваше един американски
лекар, еврейски инструктор по йога от Лос Анжелис със жена си Радха и един чудесен английски писател
Джил Пърси, който определено притежаваше плам и озарение.
В една общност на Новата Епоха, локализирана на отдалечено място и специализирала се в контакт с
растенията, аз очаквах да видя доста тясно ориентиран спектър от хора. Но където и да се обърна, виждах
различни типове хора и накрая забравих за типовете.
Разпределението на типове не можеше да ми обясни защо те са тук. Това подчертава факта, че Финдхорн
привлича с нещо, което минава през и над възраст, националност и социална класа.
Мисля, че е време да тръгваме към Светилището - каза моя съквартирант.
Когато излязохме от нашата метална и ледена кутия, едрата блондинка от съседния караван захвърли
метлата, грабна жакета си и затича да се присъедини към нас. Тя се хвърли върху съквартиранта ми с широка
прегръдка и после ни хвана за ръце. Така продължихме надолу по каменистия път. Джой Дрейк се промъкна
с дебело вълнено палто, вдигнато до ушите и с искрящи очи... Тя поздрави всички със сърдечно „добро утро”
и четиримата хванати за ръце вървяхме с една крачка към светилището. И тогава среброкосата Сара се
присъедини към нас. Бяхме вече на чакълената настилка. Дон Зонтин, с широки, пълни бузи, мустакат и
брадат италиано-американец, избухна в безгрижен смях. И точно зад Дон, дребният и очилат Ханс Поулсен
оживено крачеше с черни ботуши и кожен жакет. Спря пред нас с преувеличен сценичен поклон размаха ярко
оцветената си шапка и с плътен австралийски акцент каза: „Здравейте моряци!” Сега бяхме седмина и
вървяхме с леко хихикане.
Ш-ш-ш-т! Джой, с пръст на устата, ни подсказа, че сутрешният поход е завършил. Един по един влязохме
в малка стая, където свалихме палтата и обувките, встъпихме в по-голяма стая, където имаше около 65 стола,
наредени в два концентрични кръга. Хората заемаха столовете, започнаха да сядат и в откритото
пространство в средата на пода. Бяхме в светилището.
На една страна тихо седеше Айлийн. Сто ватова крушка излъчваше светлина от всяка сребърна нишка в
косата й. Питър, повдигнат на пръсти над телата, погледна първо часовника си и тогава зад 12 дузини
затворени клепачи, юношите, бабите, рунтавите бради, плешивите глави и щастливите дами се съсредоточиха
в невидима точка в средата на стаята. Питър седна, пошушна с няколко листа и след това можеше да се чуе
как врабчетата пърхат навън.

ОБЩЕНИЕ СПОКОЙНО ЕДИНЕНИЕ УТРИННО ТЪКАНЕ

Айлийн - предачка, Питър - тъкач, основа и вътък, слушател и служещ, медитация и действие. Айлийн
седеше тук от два часа, а клепките на Питър трепкат, той с нетърпение очаква да се заеме с работата на деня.
Умовете и душите на хората се застъпват, наслагват, вътре, вън и наоколо - всяка душа проточва своята
нишка в една деликатна, етерна мрежа. Настъпи пълна тишини. Бавно проехтя отчетливото вибрато на Джени
Уолкър; молитви и благоговение всяка сричка звучи като пет. Това е глас с такъв напевен шотландски ритъм,

5
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
че в стаята като че ли се излива планински поток, оцветен от торф. След голямото „настройване “ в
светилището, всеки отива до своя работен отдел за групово настройване. Във всеки от единадесетте отдела
участниците се хващат за ръце и медитират няколко минути, за да получат виждане за своята група, за
нейната цел и функция в голямото цяло и след това започва ежедневната работа.
След светилището тръгнах да се разходя из градината. Питър ме настигна и ми напомни да не пропусна
обиколката, която той уреждаше за посетителите в 10 ч.
Спрях да разговарям с Леонард, един от градинарите, който поливаше леха с цветя. Заедно с него се
разхождахме из градината. Той отговаряше на въпросите ми, докато си вземах бележки за имената на цветята.
Бе добре запознат е името на всяко растение, общо и латинско, и демонстрираше основни и дълбоки
познания в градинарството. Пътят по който вървяхме, бе обсипан с невени, теменуги и игловръх. В лехите
имаше купища цветя: перуники, астри, макове, камбанки, делфиниум и много други. Това бе приказна
изложба - всяко растение цъфтеше в съвършенство в този късен септемврийски ден.
Накрая се срещнах с Матю, главния градинар. Питър вече не работеше в градината, задълженията му като
„пазител” на общността заемаха изцяло неговото време. Той е прехвърлил работата тук на седем градинари
от Блякпул, известни като „гномите”. Всички те комбинираха общоприетите познания с уроците, усвоени от
Питър през осемте години градинарство. Но много от феноменалните аспекти на градината вече не се
проявяваха. Все още имаше няколко необикновено големи растения тук-там. Откакто Питър напуснал,
градината станала по-нормална като размер и пропорции на растенията. Попитах Матю защо сега те са „по-
нормални”.
Растежът тук е бил фантастичен, за да се демонстрира на Питър и останалите, че това е възможно. Сега
ние знаем, че има природни царства, но не е нужно повече да произвеждаме растения, които не се развиват
нормално. Ако някои от тях са расли в студ и сух пясък, това не означава, че са били доволни и щастливи. Те
са направили това, за да покажат силата и възможностите на сътрудничеството. И все пак, без да насилваме
нещата, и тази година имаме огромен растеж.
Градината все още бе изумителна. Навсякъде, където поглеждах, имаше богатство от цветове и
разнообразие. Трудно бе да се открият плевели. Бяхме в последната седмица на септември и цветята
притежаваха блясък и яркост - на северна ширина по-голяма от ширицата на Москва и части от Аляска. Рози
цъфтяха край пътя, космос се издигаше на 6 фута височина, а пчелите пиеха нектар, кръжейки около тях.
Това бе една оргия на растителното царство, а 200 фута по-нататък трънливия прещип и метлата спускаха
корени, за да търсят вода и храна. Дърветата бяха изправени и силни, макар посяти в мек пясък и духани от
ветрове с 60 мили в час. Имаше местна лиственица, смърч, борове, кучешки дрян, глог, златен дъжд,
евкалипти, планински ясен, тополи и сребърна бреза. Зад цветните лехи и между дърветата имаше храсти -
орлови нокти, лески, буделия, тамариск и изтравниче.
Когато за пръв път видях градината, пиршеството от цветове смая сетивата ми, но времето позволи да
разгледаме всичко по трезво и внимателно. Навсякъде, където пъхвах ръка в почвата, имаше 2-3 инча пясък
под компоста. Това е градинарство на морски плаж и не подлежи на рационален анализ. Никой научен
авторитет не е бил в състояние да обясни феномена на Финдхорн.
Часът бе вече 10 без четвърт и трябваше да отида до Центъра точно в 10. Едно от нещата, на които много
наблягаше Питър, бе точността. Във Финдхорн се държеше на първо място, и на благосъстоянието и
чистотата. Често цитирана бе фразата: „Да бъдеш настроен значи да бъдеш на правилното място, да вършиш
правилното нещо в правилното, точно време”. Цялата общност изглеждаше поддържана в отличен порядък и
се стопанисваше без усилие. Хората влизат и излизат от бунгала и постройки, усмихват се един на друг и
спират понякога да си кажат две-три думи. Разговорите, които чувам, не са яростни напомняния, а
обикновено сънища, видения или вдъхновения. Изглежда, като че ли тук има две нива на комуникация,
вървящи паралелно. Ежедневните, оперативни съобщения от рода на: нуждаем се от отвертка или нова водна
помпа, добре се вместват в пролуките на разговори за духове, растения, време, хора или нещо, подтикващо
човека да го сподели.

6
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
 Само четири правила има във Финдхорн: никакви наркотици, никакво пушене на публично място , някое
правило, което по всяко време може да бъде дадено от Питър, и никакво негативно мислене.
Цялата сутрин бе прекарана в разглеждане, едно след друго, на кедрови бунгала, печатницата, керамичната
работилница, студиото, магазина, трапезарията, комуналния център - всеки от тях, свързан с поне една
история на „проявлението”. Не е било нужно Питър да „работи” за това, което е получил по необясними
начини. Когато започнал общността, правителството му отпускало 8 лири на седмица, помощ за безработни.
Всичко останало, според Питър, е дошло от Бога.
Животът във Финдхорн изисква пълна отдаденост, което е едновременно възторжено и заплашително.
Според Питър, за да живее тук, човек трябва да даде предпочитание на една по-голяма воля, която
обикновено ние не зачитаме и даже погазваме. Но ако й се подчиним, тя ще поеме грижите за нашите нужди,
И Питър илюстрира това с истории от миналото, когато той, Айлийн и трите деца не са имали за ядене нищо,
освен картофена супа и презрели банани. Те останали живи и научили колко малко са всъщност истинските
им нужди.
Вярата на Питър е непоклатима - тя е подобна на скала, както се убедиха всички. Тя не се съобразява с
логика, интелект, причина. Тя е чиста вяра. Абсолютността й може да влезе в драматичен конфликт, когато се
сблъска с „безверието”, което се шири по света. Правоверни християни с планове за пенсии и жизнени
осигуровки са шокирани от абсолютното във Финдхорн. Хипита и разни чешити идващи тук с очакване да
намерят място, където да го ударят на живот, бързо били отправяни обратно надолу по шосето към приютите
„Легло и закуска”. Това не е комуна, където могат да блуждаят скитници и безделници, и с присъствието си
да претендират за „права”. Тук няма права на малцинството, защото няма малцинство. Тук няма и
мнозинство. Тук няма две страни на един аргумент, защото не същуствува аргумент. Главното решение не се
постига по съображение, с разисквания и комисии. То се прави с ръководство, понякога на Айлийн, понякога
на Питър във форма на интуиция, понякога от други. Тук няма твърди регулации, няма правила, няма
верижни команди, наложени отвън. Тук съществува само съзнанието на групата, постоянно стремящо се да
поддържа и увеличава осъзнаването на Бога отвътре и да го демонстрира в ежедневния живот.
И така, тук не винаги знаят как ще се появи нещо и естествената последица от това е, че няма планиране
на бъдещето. Има само вяра че всички нужди ще бъдат задоволени навреме. Досега това е ставало
стопроцентово и няма признак, че ще престане. Законът за проявлението функционира подобно на отговор на
молитва. Първо им се казва, че трябва да получат нещо, обикновено чрез интуицията на Питър или
ръководството на Айлийн. Тогава те „молят” за него, като го „поддържат в светлината”. От един алуминиев
караван преди 11 години, до изобилната и преуспяваща общност днес, лежат хиляди инциденти на
„проявлението”, които Питър весело изброява. По време на обиколката той само случайно споменава
градината. Вместо това посочва материални обекти на проявлението: един караван, гараж, бунгало,
печатарска преса, няколко завеси, всяко от нещата може да бъде закупено, всяко твърде земно. Питър
разправя как те са се появили „по чудо”, докато зад него е една градина, която е „свръхбожествена”, градина,
за която идват хора от цял свят.
След обиколката Питър ме покани в своето бунгало на кафе. Айлийн ни чакаше както преди с чайник в
ръка. Всекидневната им е постлана с пъстър килим, има меки столове, цветен телевизор, стенен часовник над
печката, писалище и в средата на стаята, масичка за кафе, отрупана с кореспонденция, която мислех, че е от
две седмици, но се оказа само част от ежедневата поща.
Питър ръководи общността, катализира нейните дейности, излива неизтощим поток от енергия в цялото,
живее във всеки момент и с всяка унция на своето същество. Очаквах да срещна шотландски Лютер Бербанк,
със слама по ботушите, компост по ръкавите и маргаритки в косите, някой, който е отключил тайните на
природата и сега е отишъл толкова надалеч, че е трудно да се общува с него. Вместо това, Питър седи на
кормилото на една общност с излъчването на регистриран президент, истински образ на душевна яснота и
словесна острота, говори с откровеност и прямота, които „звучат” мощно като тромбон. Той разисква своите
успехи без фалшива скромност и с идентичен ентусиазъм. По същия начин разисква и своите най-интимни и

7
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
унизителни неуспехи и провали. За него всичко е еднакво, това е ПЪТЯТ.
Питър е вървял по този Път от години и го познава така добре, че е изхвърлил всички карти. Всяко нещо,
с което той се свързва е част от този път.
„Грешки? Аз съм ги правил толкова много, че не мога да ги изброя. И всяка една бе божествено
ръководена, послание, нещо, което да ме учи. Бях свикнал да управлявам тази общност с железна ръка. Не
се съветвах с никого, когато бях подтикван да действам, действах. Когато идваше вдъхновение, не изчаквах
да видя, дали някаква комисия би го одобрила. Обикновено получавам потвърждение от ръководството на
Айлийн, и това бе всичко. Но миналата година бях отстранен за един месец в болница поради операция на
жлъчката. Защо? За да науча, че не трябва да вървя по този път, и че общността трябва да се учи да се
стопанисва и без мен. Ние преминаваме към епоха на групово съзнание и трябваше да се уча да работя в
група, не само като индивид.”
Питър не крие нищо. Той седи пред вас подобно на отворена книга. Каквото искате да узнаете от него,
просто го попитайте Той ще ви погледне право в очите и ще ви отговори точно.
„Видения? Никога не съм имал видения. Не съм получавал ръководство, не виждам неща и не чувам
гласове. Нищо! Това което имам е интуиция. Аз просто усещам, че трябва да направя нещо и действам в
момента. Никога не се съмнявам в своята интуиция. Тя е винаги права, даже и ако ми изглежда налудничава
в момента. Само след като се огледам назад, мога да видя разгъващите се модели в живота ми. Погледнете
Финдхорн! Ние дойдохме тук при тази боклукчийска яма в средата на зимата. Чиста лудост! Едва по-късно
ни бе разкрит по-дълбокия смисъл Тогава не знаехме нищо. Ако знаехме, навярно щяхме да припаднем от
шок при изгледите за работата, която трябваше да се извърши. Добрият Господ ни уведомяваше на части,
по малко, иначе нашите нервни системи не биха могли да го понесат. Айлийн получи ръководство, че хиляди
хора ще бъдат привличани към този „Мой център на светлината”. Какво означаваше това - мислехме ние.
Хиляди хора да идват до една яма за боклук край Северно море? А те сега наистина идват”.
Наистина, подобно на мушици, летящи към светлината, и идват от цял свят. Това е поклоничество. За
какво? Повечето от тях не знаят. Те са „привлечени“ тук. Идват да учат уроци и по-късно да пресметнат защо.
Те не идват да се подчинят на един учител или да получат в дланите си фъстък от автентичен светец, загърнат
в наметало, нито идват да умъртвят плътта заради духа чрез сурови медитациони практики или ограичителни
диети. Те просто идват. И когато всеки един идва, работата на Питър е да пресметне какво този човек би
допринесъл и дал на цялото. Той вижда всеки индивид като някой, който трябва да даде нещо уникално на
цялото, но обикновено и те самите не знаят какво е то. Ролята на Питър е да им помогне и да го осъзнаят и
разберат. Скептици и невярващи, които идват мърморейки, са привлечени в общността, преди да се усетят.
Ако имат някакъв критицизъм след това, чудесно! Но сега те са част от цялото и много по-лесно е да
критикуваш семейството на някой друг, отколкото своето „собствено” семейство, нали? Тъй като тук няма
„АКО”, няма и критика. Вие „споделяте” нещо с даден човек - вие неможете да го критикувате. Това е
критика със състрадание. Няма открити атаки.
Кой е този мъж, който изглежда е център на всичко това? Какво всъщност върши? Той изглежда толкова
обикновен и банален. Той никак не прилича на „пазител” на общност на Новата Епоха. У Питър Кади няма
нищо подобно на гуру или светец. Той не е меко говорещ Учител, събрал послушници в краката си. Външно,
той е човек от средната класа, почти педантичен англичанин, суетящ се относно дребни подробности на
декора и формата, бивш водач на ескадра, който изрича команди. Но човек чувства, че вътрешно той е крайно
чувствителен и силно мотивиран. Доста предпазлив, човек не гледа очевидното, когато търси един Учител.
Съществуват безчислени истории как окъсани и въшлясали просяци, бродещи из пустините, не са били нищо
друго, освен светци или мъдреци. Но сега сме в двадесети век. Какво да кажем за един ясно определен 50 -
годишен бивш офицер от Кралските въздушни сили с три деца и хубава среброкоса жена, живеещ в караван,
сред градина от невени и делфиниум?
Илюзиите на средната класа могат да бъдат разклатени от бурен поток окултни и езотерични термини,
които Питър е овладял и въплътил в това, което изглежда грижливо замислен плаж на живота. Но човек

8
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
получава твърде определено чувство, че това не е план на Питър - той е на някого другиго, което повдига по-
нататък въпроса: чий и за какво е този План? Питър изглежда много повече като агент, отколкото като
Учител. Независимо от невероятността на онова, което казва, вие трябва да му вярвате. Този мъж не знае да
лъже. Честността е ключов тон. Всичко почива на нея. Неговата правдивост е изписана на лицето му с детски
почерк Ако ви казва, че неговите зелки са колкото плажна топка, знайте, че е вярно. Когато твърди, че е
озарен от Учителя на седмия лъч, вие го вярвате, даже и ако нямате представа какво е това „Седми лъч”. И
когато ви разправя, че е обучаван много животи, за да помогне Волята Божия да бъде свалена на земята чрез
нов еволюционен скок, започнат точно тук, във Финдхорн, вие си казвате: Защо пък не?

ГОСПОДАРКАТА НА АЛЕНАТА ЗОРА

„Пътят е дълъг и труден. На всяка стъпка

има засада, на всеки завой - клопка. Хиляди
видими и невидими врагове ще тръгнат срещу
теб, с огромна сила срещу твоята слабост.
И когато с мъка ги унищожиш, други хиляди
ще се надигнат и ще заемат тяхното място.
Адът ще избълва орди да ти се противопоставят,
да те обкръжат, да те наранят и да те
заплашват; небето ще те посрещне със своите
безмилостни проверки и хладен, светещ
отказ.
Ще се намериш сам със своята мъка, с разярени
демони по твоя път. Древни и силни,
жестоки и непобедими, безчислени са тъмните
ужасни сили, които са в услуга на царството
на нощта и невежеството, враждебни и
заплашителни... Несъмнено помощта ще дойде,
даже и когато изглежда че се е оттеглила...
но все още цари пълната нощ без слънце и
без никаква светлина на надежда, която да те
зарадва в тъмнината.”

Шри Ауробиндо
-„Часът на
Бога”

Не знаех кое време беше. Червенина бледо нашарваше хоризонта зад аеробазата. Но не светлината ме
събуди, а вятърът. Седнал в леглото, установих, че съм се изпотил и стаята е непоносимо гореща. Поддържах
печката, преди да си легна вечерта, защото тогава ставаше студено, но сега бе ужасно топло. На два пъти
целият караван бе издиган нагоре от невидими ръце и после поставян на земята.
Запалих свещ, нахлузих панталоните си и излязох навън в плътния и мрачен порой от топъл дъжд. Дъхът
на боровете свиреше, бучеше, трещеше, стенеше и виеше в какафонна и безкрайна стена от звуци, през
огради, дървета, стълбове, електрически жици и храсти. Всичко бе отчетливо живо и почти заплашително.
Бях във Финдхорн повече от седмица. От боровия хребет се приближих до един караван наречен

9
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
„канадския”. Лехите с цветя край пътя бяха полегнали до земята в жалка капитулация. Бурните ветрове
придаваха героично измерение на цветята, които преди изглеждаха само красиви.
Шумът наоколо се усилваше и нараствааше в темпо. Амплитудата и силата ставаха тайнствени, поради
тъмнината и абсолютната липса на облаци. Не ми бе възможно повече да спя и се заразхождах по пътя към
Свтилището. Отвън, през тънките завеси, видях да пламти мека червеникава светлина. Под нея седеше
Айлийн. На скута й имаше мохерно шалче, в ръцете й синя тетрадка. Тя записваше нещо в нея.
Светилището. Най-вътрешната кухина на Финдхорн. Отвън неземен Шум от страхотен вятър; вътре
Айлийн сякаш пулсираше, пламтящо червена, самото сърце на организма, изпомпващо животворната кръв
във вените, излъчващо духовна храна за общността. Тя пишеше бавно и методично, понякога спираше и
прекъсваше, за да затвори очи; слушаше този глас от 18 години.
Аз бях досаден натрапник, неканен нашественик в най-интимния момент на нейния живот, по-свещен,
скрит и по-личен от физическата интимност. „Изследване на Бога”, повтарящо се и ритмично; тя се отпуска и
долавя, подчинява се и приема, слуша и пише. Почувствах се излишен и даже нежелан.
Бях навлезъл в място, на което не принадлежах. Не можех да повярвам на това, което виждах и безверието
ме теглеше назад, казваше ми да си отида - твоята липса на вяра е приемлива, но твоето присъствие - не! Но
напрегнатостта на тази жена ме задържаше здраво.
Стаята, в която тя седеше изглеждаше свръхзаредена с електричество. Нейната самотна концентрация ме
накара да се почувствам неспокоен и несигурен. Нервите ми се опънаха.
Лично откровение? Просто бъбрене с любимия? Малкият глас?
Моят ум бърбореше, гладна маймуна, вдигаща врява с главоломна скорост. Аз „знаех”, че Айлийн
получава „ръководство от Бога”. По хиляди начина аз „знаех”. И всички съобръжения и обяснения си
съперничеха и състезаваха едно с друго. Умът, препълнен до пръсване от страха пред непознатото и
разгневен,отчаяно търсеше своя загубен център. Безкрайните аргументи бяха чист интелект, танцуващ бързия
танц на безкрайни противопоставяния. Аз не можех да го изживея, не можех да го мисля, не можех да го зная
истински, не можех да ръзсъждавам върху него, как тогава бих могъл да го приема? То бе величаво, свято,
неприкосновено и мощно.
Внезапно, без предупреждения, Айлийн се обърна и погледна към мен. Не знаех дали ме вижда в тъмното
или не, но тя като че ли чуваше всяка беззвучна дума на съмнението ми. Нямаше начин да се разбере нейното
изражение в този момент. В този ужасяващ момент, умът ми бе сплеснат подобно на малко насекомо,
неописуемо леко и кухо в сравнение с плътните и непознати облаци над него.
Вятърът духаше като от фуния, прилепваше панталоните до краката ми, изправяше право нагоре косата ми
и носеше уханието на полуострова.
Какво става, когато плътноста на физическото срещне невидимото, когато известното срещне
неизвестното? Културните наслоения в ума бавно се разтърсват от праначалните вибрации. Звукът чупи
стъклото, светлината прерязва стоманата. Какво ли пък вършат звукът и светлината на Бога?
Какво става с ума, когато започне да задава въпроси, на които само душата знае отговора? Търсенето
свършва, издирването приключва, притворете книгите, затворете библиотеките. Мозъчната кора трепка от
преумора, тя е опъната, стегната и неподвижна. Оставете я да си почине!
Аз всъщност не смятах, че тя мисли. Там е цялата работа! Айлийн не мисли, а аз мисля. Разстоянието,
което ни разделяше бе по-скоро планетарно, отколкото истинските 20 фута.
Започвах да подозирам, че всеки във Финдхорн, по един или друг начин, изследва Бога и Айлийн
представлява последното земно пътуване. Тя никога не ще се обърне назад. Тя е Мистичната Мария. Нейното
познание за езотерично и окултно не ще запълни и една шепа. Всичко, което тя „знае”, идва чрез
медитационно и съзерцателно състояние, в което се слуша един глас. Онези, които са пропътували света и са
изучавали източни и езотерични техники за възвисяване на съзнанието, идват във Финдхорн да видят една
жена, която не прави нищо друго, освен да седи и слуша. Седи и слуша. Това може би е най-трудното нещо.
То звучи просто, но е било урок, скъпо заплатен. Съгласно мистиците, когато всичко се предаде на Бога,

10
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
умът, неподготвен за духовото пътуване, се бунтува и негодува, защото не е в състояние да различи по-
малката смърт от по-великия живот. Умът полудява от страх, омраза, отвръщение и мрак. По пътя към
мистичното съзнание най-голямата заплаха е именно на прага. Всичко е съблечено от душата, тя е оголена
съвсем. Тя е погълната от Бога, личността пропада в празнотата и се сгромолясва в страшното непознато, за
да изгори в огъня на осакатени надежди, отчаяние и болка. Тъмната нощ на душата може да трае един-
едничък ден или един живот. Това престава, когато изцяло се подчиним, смирим, когато нашето „величие” е
само прах в краката на Бога.
Не е учтиво да го нарека страх, затова ще го нарека съмнение. Аз се съмнявах, аз бях научен да се
съмнявам във всичко.

ПАДИНАТА

Айлийн стояла на ръба на хребета, край куп отпадъци, където трябвало да бъде нейния нов дом. Но не
можела да го повярва. Била получила ръководство, че трябва да дойдат тук тя, Питър и трите деца, и въпреки
това, не можела да повярва на очите си.
През 1957 г. семейството живеело в Глазгоу. Питър работел временна работа и живеели в едностайно
жилище. Една на вид случайна среща и разговор го довели до поста управител на Клюни Хил - голям,
луксозен хотел в гр. Форес, Северна Шотландия, на 4 мили от селото Финдхорн. Дороти Маклиън, тяхната
близка приятелка, прекъснала своята работа в Лондон и станала секретарка на Питър.
Питър знаел много малко за ръководенето и стопанисването на един хотел, и още по-малко как да се
справя с огромния наемен персонал от 50 души. Всеки въпрос относно работата бил предоставян на Айлийн,
която получавала отговорите чрез своето ръководство. Независимо по кое време на деня, независимо от
обстоятелствата, Айлийн трябвало да оставя всичко, да сяда спокойно, да медитира и да слуша Гласа. Даже
ако била потънала в сън, Питър я събуждал и настоявал за незабавно внимание, както направил една късна
вечер, когато готвачът бръщолевел мъртво пиян в кухнята, точно преди голяма вечеря. Готвачът се
клатушкал и настоявал за друга чашка уиски, преди да пипне лука. Трапезарията бързо се пълнела,
ордьоврите били вече сервирани, а той ревял с пълен глас за още уиски, Айлийн седнала с молив и тетрадка,
слушала за момент и написала: „Кажи на Питър да му даде още уиски”. Питър погледнал учудено, взел листа,
препрочел ги бавно и отишъл към бара. Налял доза уиски, влязъл в кухнята и го сложил в треперещата ръка
на удивения готвач. Приготовлението на вечерята продължило гладко, без засечки!
Хотелът, който западал, сега утроил приходите и бил произведен в категория четири звезди. Успехът
впечатлявал всички и семейството на Кади заело известно социално положение сред местното общество. И
въпреки това, започнали да се носят разни слухове как хотелът се управлява чрез Божието ръководство. В
националната преса се появил разказ за Клюни Хил, където бил наречен „Небесния хотел”.
Собствениците били доволни от увеличените приходи и престижа на хотела, но се чувствали неудобно от
този „белязан” управител, който привличал толкова внимание и нежелана публичност. Компанията
притежавала други 20 хотела и един от тях, Тросач, близо до Глазгоу, с прякора „Гробище за управителите”,
западнал и губел големи суми. След като опитала, но без успех, нововъведенията, които въвел Питър в
Клюни Хил, тя разрешила проблема много просто - наредила на Кади да напусне Клюни и да поеме Тросач.
С 25 души от първоначалния персонал на Клюни Хил, Питър и семейството неохотно се преместили в Лох
Кейтрин, подчинявайки се на ръководството, което твърде загадъчно обявило, че "в Тросач трябва да се
научат много уроци".
Питър изливал своите енергии в мястото, използвайки всички техники на позитивно мислене, които бил
научил. Неговият готвач, все още с тях след 5 години, му казал: „Няма да промениш нищо тук. Злото е
проникнало даже в тухлите и не ще можеш да го извадиш!” Дотогава всяко негово далновидно изявление се
оказвало вярно.

11
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
 Работили и се борeли, колкото могат, но било невъзможно да въдворят дух на любов и радост в това място.
Мракът и злото, изглежда, го били обхванали изцяло. „Гробище за управители”. Появили се разногласия и
пиянство сред персонала. Някои били огорчени от напускането на Клюни Хил и искали да се върнат. Други
напуснали. Мястото оказвало депресиращ ефект върху всички. В края на първия сезон, 1962 г., Питър писал
на управата на компанията и поискал да се върне отново в Клюни, като наблегнал, че не може да разчита
персоналът да остане втори сезон. Отговор не получил. Сутринта на последния им ден Айлийн записала, че
един от уроците на Новата Епоха, който трябвало да учат в Тросач бил: „абсолютна гъвкавост и
пластичност!”
По това време армия от ревизори броели всяка вилица и калъф, претърсвали навсякъде за загуби и кражба.
Въпреки че нищо не липсвало, Питър бил помолен да напусне в срок от 4 часа. Суров, жесток „гъвкав” План!
След като посветили 6 години от живота си на компанията, работейки без отпуски и почивни дни, от ранна
утрин до късна нощ, те намирали, че решението е направо влудяващо. Не им била посочена никаква причина
за ненадейното и рязко уволнение.
Нямало къде да отидат, освен в стария си караван, оставен край брега на залива Финдхорн. Взели
момчетата от училище, старателно опаковали каквото могли и смутени, напуснали рано следобяд. Питър
помолил Айлийн за ръководство и им било казано, че са научили достатъчно уроци в Тросач и трябва да
бъдат благодарни на компанията, защото тя изиграла важна роля в Божия план. Това ги объркало още повече.
Пристигнали на брега близо до селото Финдхорн. Свежият въздух и хубавата гледка поуспокили
чувствата им на възмущение. Докато децата играели навън, Питър и Айлийн се съвзели и пресметнали своите
загуби. Нямали пари, работа, дом и нямало къде да отидат по това време през ноември.
Селото имало строга наредба, която забранявала да се оставят каравани край брега след летните месеци.
Санитарният инспектор настоявал да напуснат. Когато разбрали, че единственото място в областта, което
приема каравани през зимата, било Краван-парк до залива, те си спомнили за времето, когато минавали оттук
с колата, возейки гости на хотела до яхт-клуба и си казвали с презрение: „Представяте ли си как се живее
сред тази грозота, наблъскани един до друг - буза до буза!”
Питър подбрал място настрани от другите каравани, в дъното на една падина, между пясъчни дюни с
прещип, метла и трева. Караван парка бил заобиколен от трите страни с вода и ветровете, родени от океана,
носели и разпръсквали навсякъде пясъка. В средата на падината имало стар гараж, който Питър наел от
собственика на мястото. Сутринта на 16 ноември установили каравана в падината. Джонатан бил болен по
това време и останал в леглото, а другите излезли да се разхождат край залива. Айлийн била дълбоко
потресена от обрата на събитията, разтревожена за Питър, който вече бил на средна възраст и безработен.
Тази сутрин се разразила първата зимна буря, носеща сиви облаци горчив студ. Когато се завърнали, Айлийн
се уплашила - гаража, който Питър наел, бил нападнат от хулигани. Навсякъде имало разпръснати стъкла и
всички прозорци били изпочупени.
Започнал да вали сняг.
Айлийн се стъписала. Близо до техния караван имало нещо, за което Питър замълчал - местната
боклукчийска яма. Там били изхвърлени оголени автомобилни гуми, счупени шишета, консервни кутии и
други неща.
„Ръководството” изглеждало направо смехотворно. От престижния пост на управител на хотел Питър бил
доведен до унизително положение на безработен и бездомен. Когато поглеждал през прозорците на каравана
към отпадъците и боклуците, той завистливо си спомнял величествената зеленина, която някога виждал от
своя 4 стаен апартамент в Клюни. След доста приличното заплащане, сега трябвало да живее с осемте лири
седмично, помощта за безработните. Бившите му колеги се правели, че не го познават. Приятелите му го
изоставили. Неговата вяра и подчинение на ръководството на Айлийн го направили за присмех и подигравка.
След като се опитал незабавно да намери работа, било му казано „да чака и да живее в настоящия момент”.
„Само приеми това, което стана. Знай, че не ще оставя да ви се случи нищо лошо, защото сте ми много
скъпи. Всичко, което преминахте в миналото, трябваше да ви доведе до тук. Сега не можете да разберете,

12
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
защо положих ръката си над вас и ви избрах от всички други. Нека това не ви обърква и смущава. Един ден
ще узнаете защо, но сега много от нещата трябва да се приемат на вяра... Тук има ясен план и модел за
всичко, което ви се случва. Това което ви се струва голямо нещастие и беда, е най-чудесното
благословение”.
Досега Питър бил работил в свят на приоритети, проектиране, планиране и правила. Животът бил
планиран и онези, които не се подчинявали, страдали от последиците. Във военната среда на графици,
проекти, етапи, степени и ранг, тези, които напредвали, живеели с ред и точност. Подготовките му за
доставка на храни, на огромни маси от подвижни армии, били шедьоври на анализ и администрация. Но в
падината Питър бил посъветван да се откаже и изостави планирането, и да приеме да живее из цяло в
момента, без да знае откъде ще дойде следващото ядене или шилинг. Независимо от жестокия обрат,
гранитната му вяра в ръководството на Айлийн останала непроменена. Той разбрал, че не трябва да търси
сигурност и че истинската сигурност може да почива само на вярата в Бога.
Ръководството на Айлийн започнало да разкрива една приказка, колкото загадъчна, толкова и
фантастична, разказ за бъдещето, който мамел с надежди, но и правдоподобен и искрен в предупрежденията
за трудностите, които лежат пред тях. Така семейството започнало съществуване, което било мрачно и
депресиращо по форма и същевременно митично по същността си. Ръководството говорело за време, когато
хиляди хора ще идват на това място, за да се присъединят към голямото цяло, да запазят и увеличат красотата
и единението на човечеството, да образуват, посредством любовта, интегрирана и цялостна общност, един
„Град на Светлината” върху планета, дезинтегрирана от насилие и отчаяние. Това щяло да бъде остров от
светлина сред море от тъмнина.
Когато станело очевидно, че трябва да останат тук, те изградили добавка за Дороти към тяхния караван.
Цялото съдържало спални, кухня, баня, тоалетна и всекидневна, която била трапезария и спалня
едновременно. През тази зима и при трудностите по настаняването на трима възрастни и три палави момчета
в такова тясно пространство, всички опитали какво значи да живеещ в съгласие и хармония, и обратното -
какъв ад настъпва, когато те липсват. Ъглите на личността били орязвани и заглаждани, напреженията
понякога ставали доста плътни, но бавно те учели как да съчетават съзнанията си в едно по-голямо цяло и да
работят като една група.
Минали Коледа и Нова Година и те стояли в малкия караван, разтърсван от ветровете, които профучавали
над дюните. Въпреки че падината ги предпазвала до известна степен, тя не била достатъчна да спре
вихрушките. Всеки път, когато някои от децата отваряло вратата, пясъкът засипвал стаята. Зимата била
прекарана в четене и размисъл, защото времето не позволявало никаква външна активност. Независимо от
ръководството Айлийн се надявала, че ще се върнат в Клюни Хил, но когато продължили да ходят и
получават паричната помощ за безработни, надеждата й угаснала. Тя се чувствала засрамена и унизена, не
напускала каравана, даже не слизала до магазините.
У Айлийн имало два различни аспекта. Родена и възпитана в средната класа, привикнала на удобствата на
живота и съзнаваща правилата и стандартите на тази класа, тя страдала постоянно и психически била
сломена. Но другият аспект, който би могъл да се нарече феноменалната Айлийн и с който тя не се
идентифицирала напълно, позволявал да седи и да се оттегля в дълбоко и продължително медитативно
състояние на пълен мир и отпускане. Като че ли това била друга жена, на която самата тя гледала безучастно
и все пак, с пълен респект.
В тишината тя чувала един глас, ясен като никой друг, глас, който й предавал точни, определени
съобщения, които трябвало за записва. Но тя отказвала да приема напълно тези послания. По-скоро Питър,
отколкото Айлийн, бил този, който добре разбирал чий е този глас и какво значи той. Той имал абсолютна
вяра в тези послания и никога за миг не се усъмнил в техния произход. Без да чувства необходимост да
анализира “защо” и “заради какво”, Питър непоколебимо се подчинявал на произнесеното като действувал
бързо и незабавно. Айлийн, от друга страна, смятала медиумите, сензитивите за доста съмнителни хора, с
които тя не желаела да я смесват и чувствала несигурност в цялата тази работа. Тя била отгледана и

13
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
възпитана в ортодоксалната Англиканска църква, която говорела за свято тачен Бог от Светото Писание,
чиято ръка била във всяко нещо, но един Бог, отделен от човека. С Него не може да се разговаря, а и Той не
може да ви говори. Айлийн не искала да бъде несъзнателен сензитив, проектиращ своите желания
посредством “Откровения”. Тя твърдо отказвала на този импулс с всички сили, опитвала се да му се
противопостави, но същевременно не можела да устои на призива да седи и записва.
През първата зима нейните дълбоки съмнения изплували във форма на оплаквания и негативност. Вярата,
изградена чрез техните успешни действия в Клюни Хил, била разклатена от влошилите се житейски условия,
в които се намирали сега. Тя не могла да съгласува това с позитивното и радостно ръководство, което
непрекъснато й повтаряло “ВСИЧКО Е МНОГО ДОБРЕ”.
Питър лесно приемал трудните жизнени условия, беднотата, студа и мъчнотиите, но не можел да приеме
съмненията на Айлийн и негативността й. Започнал да я обучава на същото, което учил като млад при
розенкройцерите - трениране в позитивно мислене. Питър вероятно бил най-добрия в света експонат на
позитивното мислене - на теория и на практика. Нищо не било непреодолимо. Той учил Айлийн, че животът
и мисълта са неделими и всяко разграничение между двете е изкуствено, че ние сме това, което мислим и
мисълта ни прави такива, каквито сме и променя всичко наоколо. Ако тя е обладана от негативност, то тя ще
сътвори именно нещото, от което се страхува. Изглежда че това подействало, защото скоро оплакванията
престанали и вярата и укрепнала.
“Не допускай безпокойство и тревога в сърцето си. Вярвай в Мен. Уповавай се на Мен. Не позволявай да
навлязат у теб съмнения и страхове. Остави се да бъдеш използвана като Мой канал, за да излъчваш
всякога Моята Любов. Излез от тази мъгла на безнадеждност и униние в чистата светлина, където всичко
е ясно и красиво наоколо... Започни деня с любовна, позитивна мисъл и ще видиш, че денят ще бъде различен.
Ти си склонна да забравяш начина, по който живеят милиони хора в големите градове, в блъсканица и
суетене. Добре е да си спомниш това, защото то ще изпълни сърцето ти с дълбока благодарност, задето
съм те довел до място, където те обкръжава мир и красота където въздухът е чист и живота прост. Вие
сте благословени. Приеми тези благословения, приближи се до мен и върши Моето дело. И нека мирът и
любовта да бъдат завинаги с теб, дарове от Мен, твоя небесен Баща. Върви винаги с Моето ръководство и
никога против него. Когато му противодействаш, започват безпокойствата и грижите. Аз съм
дълготърпелив и любящ и държа да ти покажа пътя - действието обаче трябва да бъде твое, ти трябва
да го поемеш! Аз само мога да ти го покажа - действието трябва да бъде твое. Не трябва да живеете
като индивиди, а като група. Следователно, можете да намерите съвършено единство само, ако
изпълнявате волята Ми. Всички вие ще имате много вълнуващ и “пълен със сензации живот", но трябва да
сте близо до Мен и не се опитвайте да нареждате нещата по ваш начин”.
Усилващата се вяра на Айлийн я подтикнала да медитира по-дълги периоди. Но с 6 души в каравана,
които се бутат един в друг, трудно можело да се намери спокойствие, тишина и място, където да бъде сама.
Една нощ, когато в медитация питала къде би могла да намери спокойствие, тя получила незабавен от говор,
който я накарал да съжалява за въпроса си: ”Слез надолу в обществената тоалетна и там ще намериш
тишина!”. Би било по-забавно и смешно, ако не смяташе да го стори. Но щом Бог искал от нея да го извърши,
тя все пак се приготвила. И така, тя пъхнала тетрадката и молива в една чанта, загърнала се в дебело палто и
тръгнала в мразовитата нощ към тоалетните, където седяла нощ, след нощ в ранните утринни часове. В
миризливата и неотоплена сграда, със заградени с желязна мрежа прозорци, тя могла да сяда на един
преграден стълб. Идвала тук почти всяка нощ през следващите 5 години. Тук слушала гласа и научавала че
Бог е навсякъде, защото бил у Нея самата.
Тази първа зима била дълга и необикновено студена, от ония които се повтаряли всеки 11 години във
връзка със слънчевите петна и изригвания. Три месеци каравана им бил покрит с лед замръзнали всички
тръби, което ги накарало да носят вода от една чешма на пътя.
С приближаването на Великден и пролетта, Питър започнал да гледа от вратата към тревистия склон с
намерение за ново начинание. Айлийн получила съобщение, че трябва да направят дворче, което да ги

14
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
предпазва от вятъра, когато седят навън и пясъкът да не влиза в каравана. Без налични пари за бетон, те
действали с вяра и събирали камъни за основите. Когато свършили и били готови за бетониране, един съсед
дошъл и им казал,че току що е видял изхвърлени няколко тона навлажнен цимент отвъд на пътя извън
караван-парка. След като намерили “на пътя” точно това, от което се нуждаели, те довършили започнатото за
няколко дни. Питър насочил вниманието си към земята и помислил, че би могъл да засади там салати и
репички.
Въпреки, че нямал абсолютно никакъв опит в градинарството, той прекарал зимата в четене на книги за
био-динамични и органични методи на земеделие. Всички книги предполагали наличие на почва, но когато
Питър проверил своята “почва”, открил, че тя била рохкав и прашен пясък, без органични съставки и
качество да задържа вода. Дилемата му била крайната липса на ресурси. Не можел да купува тор, торф,
сечива. И направил единственото нещо, което могъл. Отстранил торфоподобната трева, която покривала
пясъка и изкопал окоп, широк един и половина фута и дълбок един фут. На дъното поставил торфа и го
разбил с лопата. Върху му поставил отново пясък и тогава засял семената. Напоявал лехите всеки ден ръчно,
понеже земята не съдържала органични вещества.
Между дворчето и гаража имало друго парче земя, с което той решил да се заеме по същия начин, този път
с добавка на конски тор, който му дал местен притежател на конюшна. Изградил телена ограда наоколо,
която да пази от зайци, а вътре засадил грах, боб, моркови, цвекло и още салати. Все още мислел, че ще
получи някаква работа, но когато опитите му продължили да бъдат осуетявани по “странен” начин, той се
заел с парчето земя зад гаража. Искал там да изгради компостна маса но всичкия тор бил употребен. Докато
пътувал да търси слама взел едни ден в колата си човек, настанил току що своите три коня в полето на
караван-парка, който му предложил да използва тора. Питър без колебание приел. Следния ден отишъл в
полето с Дороти и Айлийн, за да получат обещаното. Те учудили минаващите мотоциклетисти, които
забавяли скоростта и се заплесвали по тримата възрастни хора, вървящи с кофи и кани в ръце, за да загребват
тор под търпеливите погледи на конете.
Работата на Дороти и Айлийн била да събират водорасли. Режели ги от скалите при отлива следобяд,
преди да се върнат децата от училище. Когато времето позволявало, Питър предприемал дълги разходки през
пустошта по океанската страна на полуострова. По заобления терен растяла жилава и трънлива трева, дълга
2-3 фута и на гъсти туфи. Тя задържала пясъка като придавала на ландшафта вид на рибена кост. По всяко
време на деня и годината духал вятър от морето, танцувал върху пустошта в слънце и дъжд, сняг и мъгла,
донасяйки със себе си тръпчиво солен мириз на почистваща въздушна баня, която моделирала целия пейзаж.
Веднъж Питър се връщал обратно към дома и вдишвал плътното ухание на жълтите цветове на прощипа. В
залязващото слънце деликатните цветове приличали на златните монети върху трънливите корони. Питър чул
странно блеене. Като достигнал върха видял някакъв бял силует, който се въртял и мятал - било една овца,
закачена за телена ограда, неспособна да се отърве. Питър внимателно я освободил от телта. Краката й били
наранени, но тя хукнала да се присъедини към стадото. Като смятал, че овцата може да се нуждае от грижи,
Питър отишъл до дома на фермера, за да го уведоми за станалото. В знак на благодарност, фермерът му
обещал един камион тор, който лично му доставил на следния ден.
Към купчината компост Питър добавил торф и отпадъци от пивоварната. Едни собственик на магазин в
града, като забелязал, че Кадиеви купуват само най-евтини зеленчуци и плодове си спомнил, че те били
негови много добри клиенти от Клюни Хил и започнал да им дава всички лесно развалящи се зеленчуци,
особено картофи, от които имал големи количества. Питър и Айлийн грижливо обелвали картофите, оставяли
настрани здравите части, които не били изцяло загнили и ги използвали за супа - тя била редовната им
вечерна храна. Презрели банани които обикновено се изхвърлят, те смачквали на пюре и с мляко си правели
десерт. Останалото добавяли към компоста. Всички техни нужди били удовлетворявани просто.
“Защо да не задоволя всяка ваша нужда? Не сте ли мои деца и нали не съм вдигнал ръката си от вас?
Вярвай, че всичко е възможно и го направи възможно! Не трябва да се запасявате за черни дни. Не
заделяйте нищо. Каквото имате, използвайте го като дар от Мен, знайте, че ще дойде още по-изобилно.

15
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
Помнете това и ще престанете да гледате напред или назад. Ще живеете напълно СЕГА. Тъй като вашите
нужди се задоволяват напълно и постоянно, благодарете и оценявайте това.”
Тяхната нова диета била облекчение след хотелското хранене. В Клюни Хил трябвало да дават тон и
пример и се хранели със същата храната както гостите. Пет-шест ядената с бутилка вино и бренди в добавка.
В падината диетата им станала извънредно проста.
“Ще откриете, че когато вашите тела станат по-рафинирани, приемането на солидни хранителни
вещества ще намалее. Ще започнете да абсорбирате храна от слънцето и чистия въздух, когато телата ви
се избавят от нечистотиите." На Питър било казано да бяга по брега и да плува, когато не е зает в
градината. Той бягал по 3-4 мили по крайбрежието преди да се гмурне в леденото море. Ръководството ги
информирало, че трябва да живеят почти изцяло от продукцията в своята градина, и че това било много
важно, защото тази храна съдържала вибрации, по-чисти от тези на храни, купувани в града. Храната им се
състояла почти изцяло от зеленчуци, салати, плодове, покълнало жито, хляб и мед. На Айлийн й било казано
да отстрани червеното месо от тяхната храна, а малко по-късно и бялото месо.
“Това рафиниране на телата е бавен процес и бих ви помолил да не вършите нищо рязко и драстично.
Постепенно свикни да приемеш зеленчуци и плодове, и твоят организъм ще привикне с тях, и не ще се
нуждае и жадува за нищо повече. Знай добре, че всичко каквото правите, храната, която ядете, работата,
която вършите, слънчевата светлина и чистия въздух, който поемате, хармонията в която работите -
всичко ви води по-нататък към Новото. Старото е свършено. Кажи на Питър, че цялата работа, която
влага в това място, ще роди зеленчуци в изобилие. Той прави това място много специално. В дните, които
идват напред, то ще бъде все повече използвано.”
Активността на Питър в градината се усилвала и той работел от ранна утрин, до среднощ. Всички
необходими материали за компоста били събрани и натрупани, освен слама, която да го покрива и предпазва.
В деня, когато купчината била готова един съсед им донесъл бала слама, която намерил на пътя. Всяка нужда
на градината била задоволявана точно навреме, така че нито ден не бил загубен в чакане. Същият съсед,
разбирайки че се нуждаят от дървета, им предложил стар дървен материал от сгради, които събарял, срещу
помощта на Питър. Дървеният материал бил използван за рамки, пътеки и огради. Питър обработил нова
площ земя, точно на север от компостната маса в която засадил праз, ряпа, грах, боб, кервиз, салата и
репички. Първото парче земя вече родило салати и репички и морковите станали готови за разреждане.
Всеки, даже и децата, изливали енергия в градината.
Въпреки че нямали други приходи, освен националната помощ не им липсвало нищо, чувствали се
обливани от Божията благословия. Те били поставени в оазис на мир, заобиколен от място, което се
превръщало в чудесна градина. Вместо негодувание и огорчение, започнали да ценят всичко, което им било
достъпно и свободно: брилянтна слънчева светлина, морски въздух, чиста вода, пресни естествени зеленчуци
от тяхната градина, лудуване по плажа и най-разнообразни и грандиозни слънчеви залези в северното небе.
Ръководството повтаряло на Айлийн, че процесът на отглеждане на своя храна бил стъпка към ново тяло,
нов дух и нов живот:
“Онова, което ядете сега, върши много повече добро, отколкото всичката храна, която сте яли през
живота си. Трябва да помните, че сте в процес на приготовление на вашите тела за нещо съвсем ново.
Следователно, хранителните навици, които сте имали в миналото, не са валидни вече. Това е Новото. Ще
откриете, че сте способни да изработите съвсем нови навици, нови начини на мислене. Всички стари
привички и шаблони трябва да бъдат унищожени. Не трябва да се съобразявате с нищо, което сте чели в
книгите относно диетите! Колкото повече храна от градината приемат във своите тела, толкова по-
добре. Ти постепенно пречистваш тялото си. То ще става по-фино и не така плътно, а кожата ти ще
започне на абсорбира субстанции, които сега не е в състояние да поема. Като че ли пласт след пласт от
старата кожа се обелва и остава само най-тънкия и фин пласт, който може да приема чисти вещества
от етера. Ще откриеш, че тялото ти знае какво може да приема и какво е добро или лошо за него, и ще
ядеш нещата инстинктивно. Старото трябва да си отиде и колкото по-бързо разберете и работите за

16
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
това, толкова по-добре. Искам да осъзнаете, че продуктите от тази градина притежават огромни
жизнени сили. Тази градина е благословена! Приемайте я и бъдете винаги благодарни!”
Градината станала фокус в техния живот и приходящите можели да забележат нещо различно и специално
в нея: всичко било по-високо, по-голямо, по-зелено и по-силно от онова, което са виждали досега. Питър бил
ръководен да засажда всичко, което може да расте тук - 64 вида зеленчуци, 42 вида билки и треви, 21 вида
плодни дръвчета и храсти.
През една слънчева майска утрин, когато Питър разреждал морковите, а Айлийн миела съдовете, Дороти
се свързала с едно същество, което извършило революция в градината на Финдхорн и я превърнало от
обикновена във фантастична. Това същество било ДЕВАТА НА ГРАХА.

ДОРОТИ И ДЕВИТЕ

“Днес съществува голяма доза съгласие, че

потокът на знанието се насочва към една
немеханична реалност; вселената и светът
започват да изглеждат много по подобни на
огромна мисъл, отколкото на огромна машина.
Разумът вече не се схваща като случаен
натрапник в света на материята; ние
започваме да подозираме, че бихме могли по-скоро
да го считаме за създател и владетел на
материалната област”.

сър Джеймс Джийнс - физик

Дороти схваща девите като мисли, аспекти на растежа и битието, временно забравени и пренебрегвани от
съвременния човек. Битието е Мисъл-вибрация, идеи, семенна точка. От божествения потенциал възниква
всяка мисъл, която твори вселената. Дороти би попитала: “Откъде възниква мисълта на парчето мъх или на
лиственицата?” Има ли някой, който би могъл да отговори на този въпрос с увереност? Кой носи
архетиповите модели на живота през пространството и времето до мястото, където той се разгъва на една
кристално синя планета? През еоните на времето божественият потенциал се е диференцирал отново и
отново в милиарди форми и образци. Тези мисли имат енергия, която вибрира и е есенцията на онова, което
наричаме живот. У кипариса, кресона и карфиола има мисъл - една мисъл, която е съществувала от
незапомнено време - която прониква цялото битие със своята идентичност, уникална и все пак в съвършена
хармония с всички други мисли. Бихме ли могли да я наречем Дева? Девата е модел на живота, търсещ
осъществяване - тя е навсякъде и не може да умре - тя ПРОСТО Е.
Животът на Дороти Маклиън непряко се кръстосва със сем. Кадиеви през 1940 г., когато тя служебно
придружава по пътя от Торонто до Ню Йорк една жена на име Шийна Говън. Последната по-късно станала
неин духовен ръководител. Службата й на секретарка при посолства я водила по цял свят - Панама,
Аржентина, Скандинавия. През това време тя изучавала психичните медитивни и физически техники на
Суфизма. В края на войната напуснала тази работа и се записала в училище по изкуствата в Лондон. Тя се
среща с Питър и Айлийн Кади чрез бившата си спътница Шийна Говън, сега признат духовен учител.
“Шийна бе същество, което обичах, уважавах и слушах. Тя бе доловила и почувствала един модел и план

17
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
за световния развой и ни обучаваше за нашите роли в него. Нейното приложение на духовните принципи в
нашия личен живот ме отведе извън любимото ми изучаване на Суфизма. Истината и любовта, с които тя
си служеше, ме накараха да се запитам дали желая да се променя и стана истински служител на Бога”.
Дороти работела през деня като секретарка на Флийт Стрийт и живеела сама в една квартира. Една вечер,
докато спокойно почиствала в къщи, чула глас да й казва: ”Слушай, слушай и записвай!” Тя се опитала да не
обръща внимание на това, мислейки го за признак на умствено блуждаене. Но гласът бил постоянен и
започнал да се чува всеки ден. Наполовина учудена, тя колебливо започнала за записва думите. От тогава
през нея протича поток от думи. Но съмнението на съзнателния й ум цензурирало много неща и останала
само онова, което смятала, че е “съвсем наред”.
При среща със Шийна тя й разправила за това, Шийна поискала да види “посланията”. След грижливо
прочитане и подробно вникване във всяко от тях, тя казала на Дороти, че не трябва да има толкова слаба вяра,
и че онова, което й е предадено било правилно. Тя окуражила Дороти да записва всичко, независимо от това,
колко глупаво може да й звучи. И Дороти започнала един начин на живот, много подобен на Айлийн.
Въпреки, че разумът й казвал да не се намесва в тази работа, тя продължила да получава и записва тези
послания, не с пълно доверие, но знаейки, че това е път, който трябва да следва.
Дороти, привлекателната и омайна секретарка, която имала съвършени препоръки и добре платена работа,
открила, тръгвайки в това ново направление, че приятелите й се отдръпват докато накрая й обърнали гръб. Тя
изживявала трудното положение на всички мистици на двадесетия век, съпровождани от църква, която
предпочита да вижда Бога като отдалечен Старозаветен Йехова, църква, която не гледа благосклонно на хора,
общуващи пряко с Бога.
Скоро станало очевидно, че нейната житейска работа не била на секретарка в Лондон. Шийна й подсказала
да стане домашна помощница - така ще може да види различни страни на живота. И тъй, Дороти се простила
с работата си, добрия доход, жилището и притежанията си. Първата й работа била като втора помощничка в
кухнята на едни приют за възрастни хора. Тя незабавно започнала да върши някои доста “некухненски” неща,
духовни съвети, или украсила стаята на едни пенсионер на свои разноски. По-нататък имала и други служби,
и те я довели да контакт със социални слоеве, които били преди недостъпни и непознати за нея.
Първоначалните съмнения и безпокойства относно ежедневните нужди отпаднали, когато се научила, че
може да живее не само с пари, а с вяра. Новите умения, приятели и опит, спечелени през тези години на
неустановеност, били много повече от онова, което била научила от досегашния си живот.
“Ръководството е безполезно, ако не се практикува в ежедневния живот - това ни бе наблягано отново и
отново от Шийна докато се уморявахме да го слушаме. Но тя отново го повтаряше. Животът ме подложи
на проверка, отвя ме от добре платената служба в един странен свят, където водачи бяха Бог и
интуицията, и където се учеха трудните уроци да се живее без пари, без дом, без приятели и без корени.
Накрая Питър, Айлийн и аз се озовахме в един хотел, там останахме години. Стопанисвахме го съгласно
духовните принципи, които бяхме научили. Хотелът се намираше близо до залива Финдхорн, само на 4 мили.
Животът там беше обучение в групово живеене, в обноски с хората грижи за посетителите, в
преодоляване на неадекватностите. Заливът бе само място, където вземахме момчетата да плуват или да
градим пясъчни замъци. Караван-парк бе една грозотия, с която благодаряхме, че нямаме нищо общо. Но
само след 6 години предана хотелска работа, за наше учудване, бяхме уволнени. Къде да отидем с това 4
часово предупреждение? С всички вещи и три малки момчета? Временно се настанихме в Караван-парка
докато всичко се нормализира. Но съдбата не се промени и ние стояхме там отчаяни, търсейки работа и
роптаехме насаме.”
Когато Питър и Айлийн се установили в падината, Дороти се настанила в градския хотел на миля и
половина. По-късно, щом изградили прибавка към караван, тя се присъединила към семейството. Помагала
на Питър да боядисва и копае, и на Айлийн да гледа децата. Нощем седяли край печката, медитирали и
разговаряли. За Дороти това било време на изчакване, интерлюдия, която скоро щяла да донесе моделите за
новия живот. Те никога не са предполагали, че ще престоят там много години.

18
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
 Когато настъпила пролетта, Дороти работела в градината от сутрин до тъмно, вадела камъни от почвата
или събирала водорасли. Била нещо като “магарето” на Питър. И все пак това било щастливо време за
всички, защото енергията, която натрупали през зимата в каравана, била освободена в огромната физическа
работа. Резултатите в градината били добри, но практически не така уникални. Сблъсквали се с все повече
проблеми, с вредители и болести. Тогава, на 8 май, Дороти седнала да медитира и получила следните думи:
“За онези, които имат прозрение, всяко нещо в живота има смисъл. Например, има смисъл в
постоянното духане на вятъра, един духовен смисъл. Независимо от всички неприятни резултати, които
той носи, за онези, чиито очи са отворени, всяко нещо е на мястото си. Силите в природата са нещо, което
трябва да се почувства, да се доближим до тях... Една от твоите задачи е да усещаш природните сили ,
като вятъра. Усети неговата същност и цел, хармонизирай се с тази същност. Това не ще бъде толкова
трудно, колкото то изглежда в момента, защото съществата зад тези сили се радват да почувстват
приятелство и дружелюбие. Всички енергии и сили могат да бъдат усетени вътрешно, даже слънцето,
луната, океана, дърветата и самата трева. Всички са част от моя живот. Всичко е едно. Изпълни своята
задача за да направиш живота отново единен с Моя помощ!”.
Дороти не знаела какво да прави с това ново послание. Тя възприела внушението като прекрасно
извинение да ходи на разходки или да лежи на слънце. Но когато го споделила с Питър, той веднага видял в
него начин, по който можела да помогне на градината. Настоял да търси повече информация и на следния ден
тя получила:
“Ти трябва да сътрудничиш в градината като мислиш за природните духове, по-висшите природни
духове, духовете на различните физически форми, такива като духовете на облаците, дъжда или
отделните зеленчуци. В новия свят тяхната област ще бъде доста разкрита за хората, или бих казал,
хората ще бъдат отворени за тях. Бъди възприемчива и търси, опитай славните области на природата с
обич и разбиране. Знай, че тези същества са от Светлината, желаят да помагат, но са подозрителни и
недоверчиви към човешките същества.”
Това били доста невероятни инструкции и Дороти прекратила контактите за известно време. Питър, който
бил практичен и силно заинтересован от развоя на градината, започнал да настоява за подновяване на тези
връзки. Той искал специфични неща; искал да знае, защо салатите умират и какво да прави с насекомите.
Дороти се чудела и колебаела, но както и при Айлийн, Питър бил този който имал абсолютна вяра и
позитивно подкрепял тези послания. Непрекъснатото му настояване, успоредно с нейното любопитство,
накрая я подтикнали да потърси пак връзка. Смятала, че най-добре е да започне с доста ниско и практично
ниво, преди да се заеме с дъжда и луната. Избрала граха, защото бил засаден в градината. В каравана, при
сутришна медитация, тя достигнала изцяло ново състояние на съзнанието, и щом насочила мисълта си към
природния дух на граха, получила незабавен отговор, който я сепнал с яснотата и бързината си:
“Аз мога да ти говоря, човек. Бях изцяло насочен към дейността си, която се състои да моделирам и
оформям, когато ти се доближи до моето съзнание. Моята работа е ясна - да доведа силовите полета до
изява, независимо от пречките, а такива има много в света на изявата. Ти например мислиш, че охлювите
са по-голяма заплаха за мен отколкото човека, но не е така; охлювите са част от реда на нещата и светът
на зеленчуците не изпитва лошо чувство към онези, които храни. А човекът взима всичко каквото може,
като нещо съвсем редно, без да благодари. Това ни прави враждебни... Хората изглежда че не знаят накъде
отиват или пък защо. Ако знаеха и го вършеха, каква мощна силова централа биха били те! Ако бяха на прав
път ние бихме могли да си сътрудничим с тях”.
Това било посланието. Дороти била слисана и зашеметена. Колко странно убедително, неоспоримо и
директно било това същество, каквото и да е! А какво бе то? Дух? Ангел? Как бихте го назовали? Разбира се,
не и грах! То било нещо, което се движи свободно през и около материята на градинския грах. Развълнувала,
Дороти изтичала навън да намери Питър. Тя извършила това с негово насърчение и искала да го сподели с
него. Питър останал възхитен и също така развълнуван. Градината била необходимото средство, за да
оцелеят; те се нуждаели от храна, и то с голяма жизненост, тъй като телата им се променяли. Сега, чрез

19
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
Дороти, бил отключен нов аспект. Имали връзка с архетиповото същество, което владее формите и растежа
на даден вид. Питър нито за миг не се усъмнил в специалната цел на станалото. Били разкрити огромни
области на мисъл и познание.
Зад тези връзки на Дороти стояло едно дълбоко вкоренено убеждение. Тя гледала на земята като на жив,
чувствителен организъм, на планетите - като на живи създания. На 29 май тя получила:
“Ти си жизнена сила, движеща се заедно с други жизнени сили. Когато признаеш и разбереш това, ти се
отваряш и се приближаваш до тях. Ставаш все повече едно с тях и работиш заедно с тях за моите цели. Ти
напускаш егоцентричния свят, който си създала за себе си и навлизаш в нови светове, където животът е
единен, защото всичко работи заедно за общо добро. В миналото ти си се насочила несъзнателно към мене.
Сега ме търси, осъзнай ме и работи с мен!”
С постоянното настояване и питане на Питър, и свързването на Дороти с това по-висшо съзнание на
природата, те започнали да събират обширна информация, на която основавали своите решения. Ангелът на
местността, същество, което озарява цялата географска област, казал на Дороти, че ако човек навлезе в ново
измерение на коопериране и хармония с духовете на градината, могат да се извършат чудеса. Той давал точни
инструкции за подготвянето на почвата, компоста, напояването и прилагането на течен тор.
“Въпреки че започнах този експеримент с голяма доза скептицизъм, несъмнено повлияна от
ограничените си схващания за такива създания като феи и гноми, контактът продължаваше и се оказва
ценен при растежа на градината. Аз постепенно възприех реалността на тези същества и ние следвахме
техните съвети. Това, изглежда, ги радваше и въодушевяваше. Отначало чувствах някои от тях на
дистанция и доста недружелюбни, което се дължало, както ми признаха, на отношението на човека към
природата на неговата алчност и злоупотреби. Но когато откриха, че обръщаме внимание на казаното от
тях, те се настроиха по-приятелски и бяха по-полезни. Молеха ни да засаждаме, по възможност, всякакви
видове растения и зеленчуци”.
Питър също получил силни вътрешни подтици и помолил Дороти да потвърди интуитивното му чувство,
тъй като много от предлаганите техники били направо в конфликт с общоприетата градинарска практика. В
градината те следвали инструкциите, давани на Дороти, буквално и стриктно.
“Вие сте прекалили с напояването, затова сега го понамалете. При този климат не е необходимо
нощното поливане, защото слънцето не грее всеки ден. Правилно е да поставяте растенията наблизо и
сгъстено, защото всичко в градината е засилено. Ние се радваме на начина, по който се заехте с тази
работа. Иска ни се ако можехте, да видите как работят сега силите в градината: нисшите постепенно се
отдръпват, а висшите идват на големи, бързи вълни. Не е необходимо да слагате торф в градината ...по-
добре в компоста... ние ускоряваме зреенето му... смесваме го...”
Дороти започнала да използва думата ДЕВА (индуска дума, означаваща същество от светлина), за да
описва съществата, с които контактува. До лятото били получени стотици послания между които:

ДЕВАТА на дребния фасул:

“Първото парче земя бе засято твърде дълбоко и преди да са укрепнали достатъчно силите на
градината. Не ще поникне както трябва...”
ДЕВАТА на доматите:
“Те треперят, но ще се опитаме да им помогнем и да ги запазим. Може да им слагате сега течен тор.
Запазете оградата, докато се оформят плодовете.”
ДЕВАТА на спанака:
”Ако искате силен естествен растеж на листата, растенията трябва да бъдат разположени по-
раздалечено, отколкото сега. Ако ги оставите така, ще получите голяма маса листа, но по-нежни и крехки,
не така силни."
АНГЕЛЪТ НА МЕСТНОСТТА:
“Не смятай, че такъв прогизнал от влага ден както днешния не е добър. Ние може да го използваме за да

20
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
пращаме надолу известни енергии чрез дъждовните капки. Всяко време е наш приятел в една или друга
форма. При всяко условие можем да извличаме известна полза. Това е очевидно и ясно, но забелязваме, че
човекът рядко действува по този начин. Колкото по-често обръщате компоста, толкова по-бързо ще
стане готов. Бихме искали повече слънчева светлина, но и така растенията вървят добре. За всички ви е
полезно да идвате и да ни се възхищавате - това допринася за нашето благополучие.”
ДЕВАТА на моркова:
“Ние се радваме на пряката връзка. Чувстваме и виждаме силите на градината. Контактът е новост за
нас и е удоволствие. В момента не се нуждаеме от повече напояване. Растенията напредват добре,
щастливи са и са добре приспособени”.

Когато се въвеждало ново растение в градината, Дороти го приветствувала с добре дошло и се свързвала с
девата на вида.
Когато възниквали въпроси от общо естество, на тях отговарял Ангелът на местността, говорител на
всички деви.
“Радиациите на Питър са мощни и целенасочени и ние можем да използвамe тези качества при
растежа. Всеки градинар допринася с нещо в своята градина, често несъзнателно, но тези които
съзнателно го вършат, дават много повече. Някои хора могат да стимулират растежа, други оказват
потискащ ефект и даже изчерпват силите на растенията. Щастието има определено добър ефект върху
растенията, а също и играещите деца. Нашите радиации са много по-преплетени отколкото можеш да
разбереш. Защото природните духове, даже когато отбягват хората, не могат да не се повлияят от
човешките вибрации, тъй като са уязвими и непредпазвани от многото кожи, които притежава човекът”.
Към края на юни започнали да идват посетители, за да видят градината. Нараствал потокът от гости,
желаещи да видят удивителния растеж, зеленина и изобилие в песъчливата земя. Градината се превръщала в
местно “зрелище” и хората трудно можели да повярват, че семената са засяти само преди няколко месеца.
Шотландците, прочути като отлични градинари, поклащали глави. В началото растенията били податливи на
инсекти и склонни да клюмват, но постепенно придобили устойчивост.
В средата на лятото, когато дните били по 20 часа и слънчевия залез озарявал хоризонта дълго време,
тримата били повече навън. След всекидневно плуване в океана, те обядвали с огромна купчина салати,
изцяло произведени в градината. Радвали се на искрящо здраве.
През юни Питър подготвили последното “парче” градина за тази година, което оформило кръга около
техния караван. Към безплодния пясък добавял торф, компост, сажди и вар. Даже местни фермери идвали, за
да си купят излишните зеленчуци.
С напредването на лятото, посланията се разширили и девите се изявявали по-ясно. Изглежда онова, с
което Дороти се свързвала, не било духът на отделното растение, а по скоро духът-архетип на всички
растения от този вид. Според Дороти, девите са архетипови мисли или енергии. Физиката вижда материята
като енергия, една моментна илюзия във вселена, където всичко е променливо и нищо постоянно. Тя вижда
един свят, който няма граници, разделения и все по-малко правила и закони. В този свят физиката и “И
ДЗИН” имат много общо, защото търсят феноменологията на промените. Веднъж разбрал фундаменталната
илюзия на материята, човек или гледа на вселената с уважение и благоговение, или постъпва като физикът,
който се застрелял, откривайки, че неговият стол не съществува.
Новата научна парадигма вече разцъфтява в свят, все още доминиран от технологията на старото, от
науката, която третира живота като нещо механично. Ние режем, експериментираме и проучваме
растителния свят. Развихме науки, които направиха растенията наши слуги. Нежеланието на растителния
свят да ни сътрудничи винаги е било посрещано от наша страна с нови технологии, нови начини да налагаме
власт върху една жива форма, до която се приближаваме само, за да я подчиним и овладеем. Изобилни сили и
ресурси, освободени след войните, бяха насочени към т.н.”мирни изследвания” и не на последно място бе
почвената технология. Естество, ние знаехме много малко за почвата и растенията през 19 век, но в това

21
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
невежество имаше известен респект пред природата. Като не знаехме какво да вършим, просто подражаваме
на околната ни среда. От хиляди години хората обработват световните площи. Правилото е било да взимаме
онова, от което се нуждаем и да върнем обратно останалото. Сър Алберт Хауърд основа органичното
земеделие, в резултата на наблюденията си в една гора - богатите пластове от хумус постоянно се попълвали
от отпадъците на дърветата, които растели от него. Когато започнаха да се въвеждат химикали и се увеличи
значително добива, само МАЛЦИНА ЗЕМЕДЕЛЦИ ПОМНЕХА, ЧЕ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ПРЕНЕБРЕГНЕ
природните закони. Да, добивите може би нарастнаха, но накрая ние ще трябва да платим скъпа цена за това
и то непременно!
Научихме се да създаваме хибриди, които растяха по-бързо и бяха по-големи от техните родители.
Размера, очертанията и даже цвета на растенията бяха изменяни чрез методично прилагане на цялото наше
познание за генетична манипулация. Можем даже да получим квадратни домати, които да могат да се
пакетират машинно. Всичко това бе “чудо”, и факта, че доматите по вкус не се различаваха от картоните, в
които са опаковани, не се виждаше и се губеше пред цялата шумотевица от успехите.
Нашата храна за по-малко от век бе преобразена. Поради изолираността на градската среда, хората
забравиха каква бе преди храната и нейния истински вкус. В началото майките знаеха, че трябва да белят
плода, за да отстранят напръскванията. Но после забравиха и това. Заводски ферми сведоха качеството и
аромата на храната до някаква бледа сянка на нейното истинско съвършенство. Химическата хранителна
индустрия се разрастна не поради този успех, а за да се скрият следите и последиците. Ние си останахме с
домата на XX век, който не прилича на домат, няма вкус на домат, който е зависим от честите прилагания на
отрови, хранен в парници, където няма почва, а само рядка, неприятно миришеща течност, която му доставя
“всичко, от което той се нуждае”.
Наистина ли са живи нашите науки за живота? Има ли някъде на планетата място, където да се изучава
какво нещо е живота? Или всеки отдел, всеки специален клон на науката бива заслепен в своето
надпреварване да достигне сърцевината? Дали Дороти се бе натъкнала на нещо, което е било атрофирало в
съзнанието на човешките същества? Не сме ли изгубили, в най сляпо преследване на истината и мъдростта,
всяка способност, която би ни дарила онова, което търсим? Аксиомата “вие ставате онова, което мразите” не
е била никога така очевидна, както в днешно време. Ние се опитахме да отхвърлим от планетата тъмнината и
невежеството на вековете. Протръбихме нов век на открития и нова цивилизация, хулим мрачното суеверие
на миналото. Но дълбоко откритите у нас мисловни модели ни пречат да видим света, какъвто той “наистина
е”. Тогава не би трябвало да се учудваме, че въплътихме невежество, неразумност и безразсъдство, които
превъзхождат значително предишните. Те носят тотална “липса на разбиране” и създават апокалиптичен
кошмар, е който трябва да се пребори планетарното тяло, за да оцелее. Казва се, че замърсяванията и
разрушенията, причинени от техниката, ще бъдат разрешени от техниката, че се нуждаем от повече власт, за
да изчистим това, което са създали хората на властта - един аргумент, толкова абсурден, че не се нуждае от
коментар и отговор. Това е вонящия дъх на една чудовищна сила, която се храни от себе си и надменно се
размножава.
От разговорите си с Дороти и след подробно изучаване на стотици страници от посланията, получени през
годините, изплува едни модел и логика, които описват ниво на съществувание, скрито в културите през
цялата ни история. Дороти смята, че чрез контакта с девите се изгражда мост към това ниво на
съществувание и съзнание, потискано и дълбоко заровено в самите нас. Нейното желание е да бъде колкото е
възможно по-близо до този контакт и да вижда изпълнени всяка дадена инструкция и послание в градината.
Светът на девите ни внушава, че ние трябва да обърнем посоката на планетарните събития, трябва да
признаем вътрешно своята божественост, да докоснем с тази сърцевина, която схващаме като част от всички
неща, всички същества и всички аспекти на битието. В това признаване и докосване се изтриват и изчезват
разграниченията между вътрешно и външно.
Дали милионите начини, по които природата е взаимосвързана, са просто еволюционен компромис?
Случайност ли е, че вятърът издухва есенните листа по земята, където те гният и хранят корените на новия

22
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
растеж? Не е ли в снега тъкмо водата, хранеща пролетните треви и фиданките, с които еленът ще прекъсне
своя зимен пост? Всичко в природата е сътрудничество. Водата се изкачва от морето до най-големи висини,
пречиства се в най-високата атмосфера и пада като капки, чисти и диамантено съвършени, подобни на малки
бисери, към жадната земя, за да тръгне после отново към морето. Циклите работят в съвършена хармония. Не
е ли вътре в тях и нашите загубен образец и забравено учение?
“Ние наблюдаваме и ръководим причинните сили на изявата и искаме да споделим с вас малко от нашето
съзнание. Наша грижа е всичко, което се проявява, знаем неговото състояние, защото творим под
ръководството на Бога. Всичко е в нашето съзнание. Съзнанието е отворена книга за всичко, което
споделяме с вас. Ние сме така единни, че това което знаем, не е нещо отделно от онова, което другите
знаят. Как да изразим напълно светлината и нежното внимание на цялото битие, искрящата, динамична
цел на съвършенството, която е мотива и подбудата на всичко, малка част от което минава през нашите
ръце? По какъв начин да ви опишем как танцуваме с радост, как слънцето танцува, как луната танцува и
ние около тях и в тях? Самата земя танцува от сърце и започва да танцува още по-радостно, когато
човекът излиза от ограничението и обръща очи наново към реалността. Във всичко това ние сме
абсолютно и крайно свободни. Няма свобода, ако не си част от Цялото. Връзките между нас са по-големи,
отколкото разбирате и ни изглежда странно, че не съзнавате голяма част от собственото си същество.
Ние ви виждаме подобни на айсберги с потопено 7/8 съзнание и само 1/8 жива. Ние сме съхранили
съзнанието, с което сме били дарени и ясно виждаме нашата задача. Така изпълняваме чудесата, които вие
виждате в поникването на семето.
НИЕ СМЕ ЗАВИНАГИ ЕДНО С ВАС В ДУХА!”

И СВЕТЛИНАТА ВИ ОБХВАНА...

Изглежда Финдхорн бе една мутация, цялата общност бе някакъв нов вид организъм, възникващ на
планетата измежду много други. Подобно на някои (първични) видове, които са се появили от първичния
океан преди билиони години, Финдхорн съответствува на възникващия аспект на еволюция на планетарното
съзнание. Образуван доста надалеч от градовете, замърсяванията и културните форми на цивилизацията, той
е локализиран на място, където въздухът, водата и земята са чисти. Зная, че те не са разрешили всички неща,
че не са създали всичко, имат още много работа, но те виждат ясно нещата и действуват като едно с
новопоявилия се организъм, за да може той да живее, да процъфти и да даде плод.
Виждал съм хора, как с едно махване на ръката отричат всичко езотерично и движението на Новата Епоха.
Но тук, във Финдхорн, и специално в този момент, нереалното става реално и необикновеното - обикновено!
Накрая у мен се зароди чувство, което ми изясняваше каква бе тази трансформираща енергия. И усетил това,
можех да разбера, защо хората не могат да го опишат с думи. Оживяха наново думите на Питър при
пристигането ми: ”не ще можете да опишете Финдхорн, вие трябва да го изживеете и опитате лично”.
Стана така, че аз вече не знаех дали най-важното е описано или не.
Чудех се защо тук напълно отсъстваше догма и ревностно убеждаване. И разбрах - бе поради това, че тук
няма никакви проповеди, препоръки, назидания, нищо, което да се брани, норми към които трябва сляпо да
се придържаш. Във Финдхорн хората говорят за планетарна служба, като я демонстрират в своя ежедневен
живот, когато изпразват кофите за боклук или продават картофи в магазина. То не се състои в това, което
правят, а в НАЧИНА по който го правят. А това е необикновена грижа, любов, всеотдайност, която се вижда
при всекиго.
Следния ден бях зает с опаковане багажа си и взимане сбогом с новите ми приятели. След обяд Крейг ме
помоли за кратка разходка до “силовата точка” на Клюни Хил. Когато вървяхме нагоре по старите пътеки на
другите, започнах да се опасявам и питам какво ли би трябвало да изпитвам и преживея, когато съм на такова

23
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН
особено място. Какво става на една “силова точка”? Когато достигнахме мястото, Крейг и аз застанахме със
затворени очи и в мълчание. Когато си отворих очите, Крейг ме гледаше със същото изражение, както на
първата ми вечеря след пристигането. Не бях преживял нищо, само чувствувах дълбочината и спокойствието
- тихият мир на дърветата и хълмовете. След малко си тръгнахме обратно надолу по хълма. Крейг не ме
питаше и не казваше нищо, а аз се чудех дали наново не съм пропуснал нещо важно.
Долу Питър ни чакаше, за да отидем до гарата на Форес. Имахме само няколко мига да си кажем
довиждане, но това бе по-добре, защото се чувствувах малко неловко - не исках да напусна Финдхорн и
новите си приятели.
Във вагона, два реда пред мен седеше машиниста зад стъклената преграда, наведен над страниците на
“Дейли Мейл” човек с отпуснати бузи, огорчени очи, гравирано лице под безцветна коса. На първата
страница на вестника виждах изписана сголеми букви думата: КРИЗА.
Погледнах през прозореца към кулата на Клюни Хил с мисъл за заглавието във вестника, съпоставайки го
с мира и тишината, които бях изживял там. Случи се така, че “силата” бе тъкмо мирът, който докосна
дълбините на моето същество и това бе името на онова, което не ми се удаваше да доловя и мислех, че съм
пропуснал, когато очаквах нещо да ми се случи там. Откровението и силата бяха именно мирът,
спокойствието, които намерих в себе си, а за света, където кризата е станала постоянен спътник, това
изглеждаше най-скъпоценния дар.

Превод от английски: Минка Петрова

От 4-ти брой на списание “Съвременник” от 1993-та година

24
МАГИЯТА НА ФИНДХОРН