Mag Patuv

Магическо пътуване с Карлос Кастанеда Маргарет Кастанеда
Маргарет Кастанеда
МАГИЧЕСКО ПЪТУВАНЕ С КАРЛОС КАСТАНЕДА
Margaret Runyan Castaneda, 1997

Магдалена Куцарова-Леви, превод
Буян Филчев, художник
ИК "Прозорец" ООД,
всички права запазени
ISBN 954-733-057-8
Margaret Runyan Castaneda

A MAGICAL JOURNEY WITH CARLOS CASTANEDA
Millenia Press
Victoria, B. C.
Canada
1997
МАРГАРЕТ КАСТАНЕДА
ИК "ПРОЗОРЕЦ"
Маргарет Ръниан Кастанеда е родена в Чарлстън, Западна Вирджиния, окръг

Канауа, на 14 ноември 1921. Тя е най-голямото от шест деца. Баща й, Дени Ръниан, е
собственик на мандра в Чарлстън.
В "Юниън Карбайд" работи до 1947 г.; после се премества в Калифорния. "През
1947 започнах работа в телефонната компания "Пасифик" на длъжност заместник-
главен оператор и работих там до 1965 - разказва тя. - Работех на пълно работно време
и наред с това посещавах Градския колеж на Лос Анжелис, като спестих кредитите за
две години; първата ми специалност беше психология, а втората - руски език."
По-нататък следва аудио-визуално изкуство в Калифорнийския университет в
Лос Анжелис.
Омъжва се за Карлос Кастанеда през януари 1960 г. През юли 1960 се разделят, а
се развеждат на 17 декември 1973. През 1966 тя се премества в Западна Вирджиния.
През 1967 отива във Вашингтон, където работи за филиала на CBS WTOP-телевизия и
радио като главен оператор. През 1971 г. се премества в област Финикс, Аризона.
Понастоящем живее в Солт Лейк Сити, Юта.
Не искам надпис на дърво или надгробни плочи

какъв добър или почтен съм бил да сочи,
а просто изпишете с дим във лекия ветрец
пет думи само за случайния четец.
Пет думи, но повече и от роман се в тях побра:
"Живя, посмя се, мъдростта разбра."
izvorite.com 1
Дон Бландинг, "Моята епитафия"
СЪНУВАЩ И СЪНУВАН фрагмент от индианска скална рисунка
СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ 9
Част първа
НАЧАЛОТО 13
Част втора
НА КРИЛЕТЕ НА АЛЕГОРИЯТА121
ЕПИЛОГ 236
ВЪВЕДЕНИЕ
Карлос ме погледна с големите си кафяви очи, които приличаха на бадеми. Беше
в настроение за шеги. Прошепна:
- О, госпожице Ръниан, ще сложа началото на революция, която ще продължи и
след смъртта ни - и вие ще участвате в нея.
Засмя се. Смехът му звучеше някак нечовешки. Напомняше граченето на гарван.
- Карлос, ти си полудял! - отвърнах аз.
Той ме вдигна и ме метна на рамото си. Ударих го с чантичката си. Паднахме на
земята и се разсмяхме. Бях грабната от този дребничък мъж, който щеше да стане мой
съпруг.
Сред близките приятели на Карлос в първите му години в Лос Анжелис беше

Лидет Мадуро, пълничко чернооко момиче от Коста Рика, което живееше с майка си.
Той я наричаше Нанека и се виждаше често с нея до края на 1955 година. Именно
Лидет доведе Карлос у дома през декември 1955. Госпожа Анхела Мадуро, майка й, ми
шиеше две официални рокли за коледните празници. Карлос дойде с Лидет на пробата.
Седеше мълчаливо в ъгъла, докато аз мерех роклите. Те ми бяха точно по мярка и
много хубави. Едната беше от синя коприна с ниска талия, украсена с фина френска
дантела и изкуствени диаманти. Полата бе бухнала и къса. Другата рокля беше от
оранжев копринен брокат с китайски мотиви. И двете ми стояха чудесно. Когато си
тръгваха, Лидет се спря отвън пред вратата, Карлос застана до нея и тя каза:
- О, Маргарита, това е приятелят ми Карлос от Южна Америка.
Той ми се усмихна, без да каже дума, двамата се обърнаха и си тръгнаха.
Аз затворих вратата и дълго стоях зашеметена от погледа му. Отново и отново
премислях срещата ни. Не можех да го изхвърля от главата си. Чувствах, че начинът, по
който ме погледна, бе сигурен признак за това, че скоро ще се обади. Той обаче не го
направи.
Скоро след това отидох у Мадуро да взема роклите. Те бяха готови за последна
проба. Преди да изляза от къщи, интуицията ми ме подтикна да направя нещо
необичайно. Взех една книга на Невил Годар, "Търсенето" (The Search), и написах
вътре името, адреса и телефонния си номер. Възнамерявах да я дам на Карлос при
първия удобен случай.
Тъй като не ме очакваха, на влизане в къщата заварих Лидет неподготвена.
Карлос беше там (което доказваше, че интуицията ми не ме е излъгала). Една от
izvorite.com 2
роклите беше оставена на леглото. Карлос и Лидет разговаряха и не забелязаха, че съм

влязла. Аз се изкашлях и казах:
- Здравей, Лидет.
Тя се обърна към мен изненадана, а Карлос само се усмихна. Момичето каза:
- Карлос, майка ми има нужда от помощ в кухнята.
Той излезе от стаята, а Лидет се усмихна и с миличък тон отбеляза:
- Следващия път се обаждай, преди да дойдеш.
Разбрах, че е безнадеждно влюбена в мъжа, когото ми бе представила само като
приятел на семейството. Е, нямаше защо да се тревожи. Аз никога повече нямаше да се
влюбя. Бях абсолютно сигурна в това. Все пак се почувствах неловко. Прииска ми се да
избягам.
Не можех да избягам, разбира се. Бях дошла да премеря роклите и да си ги

взема. Трябваха ми за празниците. Тогава Лидет каза, че още не са готови.
- Ще дойда друг път - отвърнах аз. - Кога ще бъде най-удобно?
- Майка ми ще ти се обади - каза Лидет.
После настроението й изведнъж се промени; тя стана дружелюбна и ние се
разговорихме за минали неща, за това как се бяхме забавлявали - тя с Карлос, аз с брат
й, с когото излизах преди години и който по-късно бе убит по време на една от
революциите в Коста Рика. Бях прекарала много щастливи мигове сред семейството й.
Докато ме изпращаше до вратата, Лидет попита:
- Карлос ти харесва, нали?
- Ами, изглежда симпатичен - отвърнах аз.
- Предупреждавам те, внимавай с него, той притежава сила...
- Този дребосък? Лидет, та той ми стига едва до рамото!
- Не физическа сила - прошепна тя. - Може да омагьоса душата ти, той е
курандеро (1).
- Какъв?
- Шаман, магьосник.
Погледнах я с недоверие. Карлос приличаше повече на младолик индианец,
отколкото на мъдрец.
- Положително е магьосник - иронизирах я аз, без да вярвам и на дума от
казаното.
- Истина е! - настоя Лидет. - Знам, че е вярно, а и ти скоро ще разбереш, ако не
внимаваш.
Помислих, че иска да ме отблъсне от мъжа, когото вече смята за своя
собственост. Казах:
- Не се тревожи, Лидет. Карлос не ме интересува кой знае колко.
Искаше ми се да е вярно, но с мен ставаше нещо, какво - не знаех. Усещах обаче,
че това не е последната ми среща с Карлос. "Мисля, че лъжеш, госпожице Ръниан",
казваше погледът на Лидет, докато ме изпращаше мълчаливо до вратата. Спряхме се
там за миг - Лидет на прага, аз на стълбището. Изведнъж зад нея се появи Карлос с
широка усмивка - зъбите му блестяха като перли.
- Довиждане, госпожице Ръниан - каза той, направи крачка напред и ми подаде
ръка. Тогава извадих "Търсенето" на Невил Годар от чантичката си и я пъхнах в ръката
му, с адреса и телефонния си номер вътре. Карлос я скри от Лидет и се върна в къщата.
Момичето ми махна за довиждане. Аз тръгнах по тротоара, отидох на автобусната
спирка и седнах до една стара жена с пазарска чанта на колелца, пълна с бутилки. Тя ми
поиска монета от 25 цента. Докато ровех в портмонето си, ръката ми трепереше. Нещо
се бе случило с мен в къщата на Лидет. Не знаех какво, но то беше вълнуващо.
izvorite.com 3
Автобусът изтрополи по "Вайн Стрийт" и зави по булевард "Уилшиър". Взирах

се в светлините на града и навсякъде виждах лицето на Карлос.
"Той има телефонния ми номер. Няма да се опитвам да го търся", казах си аз.
Но нямаше защо да се тревожа. Дълбоко в себе си знаех, че ще се срещнем
отново. Затова си представих лицето му и зашепнах: "Обади ми се!"
После дойде ред на дългото очакване...
Ето как започна моето магическо пътуване с Карлос Кастанеда.
Част първа
НАЧАЛОТО
1
Тази нощ сънят се завръща. Отново е сам насред пустинята, бос, уплашен и
търси странната сила, която те наричат съюзникът - нещо като духовен водач или
медиум. Нещо, което Карлос трябва да намери и победи - последен ритуал на
посвещаване. И ето, той стои насред дивата пустош и само обикаля сред шубраците и
набъбнали от влага кактуси, скита, търси, сам-самичък насред пустеещата шир. Мисли
единствено за дванадесетте години, прекарани в пътуване дотук. Дванадесетте години
ученичество при магьосници, изучаване на ритуала и техниката - през една четвърт от
живота си се е подготвял за този миг... този екзистенциален миг! Дванадесет години!
И абсолютно нищо не се случва. Нищо. Дори гущерите още не са излезли. Над
пустинята се е възцарило безизразно, празно безмълвие. Нищо друго освен шубраците,
кактусите и сенките, които бягат от изгряващото слънце. Струва му се, че стои там от
векове. И изведнъж вижда нещо - силует на мъж; едър, висок мъж с големи ръце
изниква от сенките. Облечен е в тъмно яке и панталони с двойни кантове, с червена
кърпа около врата - абсурдна гледка на такова място. Има тънки скули на призрак и
голям остър нос. На мястото на очите зеят дупки. Карлос отстъпва назад в
страхопочитание и за миг всичко наоколо се завърта.
После съюзникът тръгва напред. Върви с големи бавни крачки право към
Карлос, токовете на лъскавите му кожени ботуши се забиват в пясъка. Изневиделица в
небето се появяват ястреби. Ето я, тя е, няма съмнение - развръзката, решаващата битка
на човека на знанието! Бяха му необходими 12 години, за да достигне този миг.
Но винаги свършва дотук. По някаква необяснима причина видението винаги
спира точно когато съюзникът се приближава. Всичко застива неподвижно, само там,
високо над главата му, сред ястребите, един самотен гарван се стрелва в мексиканското
небе. Това е поличба, метафора, последното, което свързва Карлос с личния му живот -
т. е. с истинския му живот, извън този на героя в книгите му, - и в един-единствен миг,
част от секундата, той проумява, че това е последната му слабост, последната връзка,
която трябва да скъса, за да се превърне в човек на знанието. И както си стои там,
всички детайли и мигове от неговото ученичество преминават през паметта му, сякаш
понесени от морски прилив...
Стар индианец се носи във въздуха, изкачва водопади, алкалоидни сънища в

мръсни колиби, съзнателно сънуване, дъвчене на пейоте, съюзници с ягодови лица,
халюцинации, тичане в транс, екстатични станиолови видения, първи уроци по
"виждане", пословичната му среща с дон Хуан.
Изведнъж всичко започва отначало. Всички уроци са пресни в паметта му, но

правилото е ново: скъсай всички връзки! Няма съвпадения, няма сънища! Само
izvorite.com 4
неразгадаеми картини се блъскат в главата му. Внезапно Карлос попада в Попътната

струя. Тя блести с милиони цветове.
- Чочо! - крещи той на гарвана, но птицата е твърде високо.
Карлос Кастанеда скача от леглото.
- Чочо!
Нани, студентка от Калифорнийския университет в Лос Анжелис, която е дошла
с него в Уестууд, отива до матрака, сяда и прегръща Карлос.
- Не - тихо казва тя. - Той не е тук. Си Джей се върна при майка си. Било е само
сън.
- Но аз бях там! - прошепва Карлос Кастанеда. - Бях точно там!
Нани го гали по косата.
- Рано е - казва тя. - Още не.
Знаете ли, не е много лесно. Не е лесна работа да се пише с думи за цели

необясними философски възгледи, и то така, че всеки среден консуматор от Шенектъди
до Лонг Бийч да разбере. Карлос Кастанеда доста се затруднява с това, буди се посред
нощ, плувнал в студена пот, опитва се да възпроизведе достатъчно подробности, така
че всичко да придобие смисъл. Това не означава, че книгите му са продукт на неговите
кошмари. Тъкмо обратното, той е посветил години от живота си на изследване на
магьосничеството и индианската култура в библиотеките на университета в Лос
Анжелис, пропътувал е надлъж и нашир безводните мексикански равнини и е прекарал
една четвърт от живота си в търсене на информатори, в събиране на сведения за
лековитите билки и всичко останало. Една четвърт от живота си е посветил на
изучаване на техните странни палеолитни философски учения. Платил е данък на
мистицизма и на великия бог - Антропологията, нещо повече, прекарал е години наред
надвесен над проклетата пишеща машина, за да разкаже цялата си история в най-малки
подробности. И ето че сега, през пролетта на 1974, има вече три книги зад гърба си и
четвърта на бюрото. Той е не просто поредният култов герой на Запада, не просто
обикновена легенда, а много повече: превърнал се е в... Кастанеда - Човек на Силата.
Прави го, като преобразува основни идеи от източната философия в чисто
шамански понятия. Има опасност да се отклони от правилния път. Посланието е винаги
едно и също - отвъд егоцентричния реален свят съществува друга реалност. И той сяда
пред пишещата машина, затваря кафявите си очи и потъва в дълбока метафизична
концентрация, за да осмисли всичко с помощта на Великия Мистификатор и да го
препрати обратно към мозъчния ствол или друга част на мозъка. Накрая излиза нещо
като: "Знанието е пеперуда" или "Смъртта стои винаги отляво". Нещо възвишено и
неразгадаемо. Да се опитваш да разбереш за какво говори Карлос Кастанеда е като да
стреляш по подвижна мишена - а, Бог знае, всеки иска да разбере.
Трябва само да прочетеш книгите му, чудния му разказ за това как някога, още
като студент в университета в Лос Анжелис, случайно среща стар индианец, когото
нарича дон Хуан, и как той му разкрива уникалния си мироглед, повлиян от
магьосници от Централна и Южна Америка, за които се смята, че отдавна са изчезнали.
Но те съществуват и този студент живее сред тях и пише за тях. Карлос казва, че в
продължение на 12 години - от 1960 до 1972 - се обучава като лечител при дон Хуан и
постепенно му се разкриват ролите на индианеца като ботаник, лечител, магьосник,
воин, брухо (2) и изпълнител на еклектичен ритуал. През първите етапи от обучението
на Карлос дон Хуан използва три наркотика - пейоте, гъби и джимсънова трева. Те
помагат за разчупване на културната обусловеност и, в крайна сметка, на обичайното
възприятие за света.
izvorite.com 5
Карлос пише за преживяванията си като ученик в поредица от четири книги,

публикувани между 1968 и 1974. Истинско въплъщение на идеала на Хесе - ученик на
живота среща духовен учител, само дето Карлос твърди, че това се е случило наистина.
Някакъв си младок от Лос Анжелис идва и казва, че е преживял това странно
метафизично приключение в мексиканската равнина и се е върнал, за да разкаже за
него. В четирите си книги, които са повече философски, отколкото антропологични,
Карлос е записал черно на бяло разговорите, ритуалите, халюцинациите, идеите,
заключителното магическо обяснение - цяла една система. Вътре има всичко, но
думите остават почти неразбираеми до самия край. Дори Карлос признава, че трудовете
му дават само повърхностна представа за това как един побелял стар брухо от племето
яки вижда света. Ключът, пише той, е да разберем, че реалността на здравия разум е
продукт на обществено споразумение - идея, лежаща в основата на любимата област в
академичните изследвания на Карлос - феноменологията.
В първата си книга, "Учението на дон Хуан: пътят на знанието на един индианец
яки" (The Teachings of Don Juan: A Jaqui Way of Knowledge), Карлос пише за митотес -
церемонии с пейоте, участниците в които не просто гледат, а "виждат". Тоест, те
използват цялостното осъзнаване на тялото, за да възприемат света такъв, какъвто е, а
не какъвто изглежда в резултат на описания, които другите им представят от самото
раждане. Брухос могат да спират потока от интерпретации, които изграждат нашите по-
скоро смътни представи за нещата. След спиране на този поток остава чистото
блуждаещо възприятие, при което надделява инстинктът и тялото надвива разума.
Тъкмо там, в "Учението на дон Хуан", Карлос описва първата си среща със своя
индиански учител, дон Хуан, на една автогара в Аризона. По това време той събира
материал за курсова работа над психотропните вещества, използвани от местните
жители, и тъй като е дочул за познанията на дон Хуан в тази област, той успява да го
издири. Минава почти година, преди дон Хуан да му обясни, че притежава определено
странно знание, и да се съгласи да въведе Карлос в тази тайнствена материя. Това е
нещо наистина революционно, тъй като сред брухос съществуват строги правила,
според които тайните могат да се разкриват само на хора като тях. Но дон Хуан прави
изключение и Карлос, който, по собствените си думи, е най-неподходящият ученик,
започва да се учи първо в Аризона, а после се премества в Сонора, Мексико. Отначало
индианецът го кара да излезе на верандата с навеса от клони и да обикаля, докато
открие своето място, т.е. точното място, което той ще почувства абсолютно вярно. В
продължение на шест часа Карлос крачи по верандата, докато накрая започва да усеща
едва доловими промени в оттенъците и в стесняване на полезрението. Тогава
установява мястото, което дон Хуан нарича ситио (3) - то му създава усещане за
върховна сила. Ученичеството започва и бързо набира скорост.
Няколко месеца по-късно Карлос и дон Хуан отиват в дома на друг индианец.
Там Карлос за пръв път опитва пейоте и получава халюцинации - просветления. За да
стане човек на знанието в духа на древната традиция, той трябва да научи определена
терминология и да премине през необходимите етапи; съществува определен вид
сатори (4), наречен "виждане", в който светът придобива нов екзистенциален смисъл. В
системата на брухо съюзниците стоят някъде в периферията, готови да се притекат на
помощ на ученика, да му дадат съвет, да му вдъхнат сила и така нататък. Има и друг
вид сила, наречена Мескалито - закрилник и учител, който поражда състояния на
съзнанието отвъд обикновената реалност.
Всичко това е доста сложно, разбира се, но Карлос успява да развие тези
примитивни религиозни идеи по ясен и интересен начин. Той разказва за дългите си
сократически беседи с индианския си учител, разговори, отразяващи в дълбочина целия
ритуал и шаманската техника, която отдалеч изглежда малко глуповата и безсмислена.
izvorite.com 6
Завръща се от лоното на халюцинациите си с най-подробните бележки за примитивния

ад, записвани от времето на Фр. Бернардино де Саагун, който пръв попада на пейоте-
церемониите на ловците от северната мексиканска пустош.
Веднъж в едно градче на границата дон Хуан обяснява, че човекът на знанието
се сблъсква с четирима врагове. Подобно на много други умозаключения на дон Хуан,
и това е сложно изведено, красиво формулирано, чуждо на логиката на реалния свят.
Първият враг на човека на знанието е страхът, най-вече от неизвестното. Когато
започва учението си, той се среща с втория враг - яснотата на ума, която, както казва
дон Хуан, може да разсее страха, но също така заслепява начинаещия за опасността от
ужасните психически последствия на преждевременно отърсване от личното усещане
за реалност. Всъщност всичко е въпрос на равновесие, на бавно напредване в процеса
на замяна на реалностите - реалността на консуматора с тази на магьосника. Тъкмо тук,
в процеса на замяна, се появява усещането за лична сила - загадъчна и древна, която
може да направи ученика жесток и капризен, като много от ония чудаци, които бродят
из пустинята. Но пред онзи, който може да се пребори с нея и да я използва, за да
познае нелогичната вселена, стои само една преграда, четвъртият враг - старостта.
И там, в това градче на границата, старецът обяснява на Карлос, че четвъртият
враг никога не може да се победи докрай, а само известно време да се държи на
разстояние. Карлос записва всичко, дума по дума, в загадъчната си първа книга.
Следващата, "Една отделна реалност: следващи разговори с дон Хуан" (A
Separate Reality: Further Conversations with Don Juan), разказва за нови приключения и
уроци на дон Хуан и ни запознава с дон Хенаро - мацатекски свръхчовек, който прави
пируети по ръба на водопад и се рее на няколко сантиметра над земята. Ако методът на
дон Хуан е сократическият диалог, методът на дон Хенаро е творческата гимнастика.
Книгата разказва за втория етап от ученичеството на Карлос - от април 1968 до
октомври 1970. В края на книгата дон Хенаро се опитва да скъса веригите, с които
Карлос е прикован към западната логика и здрав разум, като разбива правилата на
аристотеловото време и пространство. Той може да пропътува десет километра за един
миг. Буквално да се озове от една долина до планински сипей, отдалечен на десет
километра, за един-едничък трансцендентален миг... тук... там. Невъзможно!
На читателя остава да стигне до заключението, че по време на беседите
индианците манипулират съзнанието на Карлос. Няма упътващи табели. Както в случая
с летенето във втората книга. Наставляван от дон Хуан, с помощта на малко
джимсънова трева един следобед Карлос усеща, че се отделя от земята и полита над
пустинята. Когато се завръща, той пита дон Хуан дали наистина е летял или просто е
халюцинирал пътуването си. За индианеца този въпрос е абсурден и точно тук се крие
ключът към магията. Нещата се случват преди всичко в съзнанието. Карлос е летял,
разбира се. Това е друг вид полет, но в представите на един брухо той е не по-малко
реален от полета на гарван. Това е полет на човек, пушил джимсънова трева, и всички
условности, сковаващи западното съзнание, за шамана са също толкова неуместни,
колкото да се прави разлика между сънуване и будуване.
В първите дни на своето ученичество Карлос взема наркотици и затова обяснява
всичко с тяхното въздействие, но към края, в третата и четвъртата книга от поредицата
за дон Хуан, той започва да вижда и усеща необичайни неща - светлини, цветове,
съюзници, сили, необясними звуци - и с ясно, и със замъглено от наркотиците
съзнание. Изведнъж разбира, че индианецът, оцелялата рожба на просторните равнини,
е не само приемник на сложна религиозна система с древни корени, но също така има
съвършено уникален поглед върху нещата, перспектива и мироглед, по своему
революционни, като идеите на Айнщайн в очите на германската интелигенция през
1921. Не! Дори повече - както са изглеждали идеите на Ницше или Дарвин, или Зевс. И
izvorite.com 7
всички изтънчени теории, че единствено европейците били способни да развият

система на рационално мислене, се сгромолясват и обезсмислят.
В "Пътуване към Икстлан", третата книга, Карлос се връща към полевите си
записки от първите две години на обучение. По-голямата част от книгата - всъщност
цялата, с изключение на последните три глави - включва материал, който той по-рано е
отделил като ненужен, тъй като не засяга пряко халюцинациите. През първите дни
наркотиците са най-впечатляващият аспект от превръщането му в примитивен човек на
знанието и затова останалият материал - спокойните беседи, в които изучава
шаманската лексика, както и цяла поредица от езотерични уроци - всичко това в по-
голямата си част остава пренебрегнато. Едва по-късно, след като осъзнава, че
употребата на наркотици ограничава, Карлос се връща към първите беседи. В
"Пътуване към Икстлан" няма психотропни халюцинации, а само уроци на магьосника
за смъртта и различните техники на просветление. Там се обяснява също, че
обичайната представа за света е само "описание".
В последните три глави е събран нов материал, а не възстановени полеви
записки от първите години. Те отразяват обучението му до май 1971. Карлос пише
както за дон Хуан, така и за стария мацатек дон Хенаро, най-вече за блестящите му
пантомими и смайващите му психофизични способности - като например да накара
колата на Карлос да "изчезне" и след това да "изникне" насред пустинята. Малко по-
късно, когато се натъква на един койот, Карлос успява да излезе извън рамките на
своята културна обусловеност и буквално да общува с него. Всичко това е трудно за
възприемане и граничи с шизофрения. Дон Хенаро го предупреждава за опасностите,
които дебнат по пътя към Икстлан - ярка и страховита метафора на онова, което може
да се случи с психика, неподготвена да навлезе в дълбините на магьосничеството.
На младини дон Хенаро пожелава да мине през ритуала на посвещаване - сиреч,
да се пребори със съюзника. По неговите думи, той се среща със съюзника в равнината,
но силите му не достигат и дон Хенаро се озовава в пъкъл, където хората се явяват само
като призраци. Той е в постоянно движение, винаги на път за дома в Икстлан -
пътуване, което според него никога няма да завърши. Идеята на тази загадъчна история
е, че и Карлос един ден ще се изправи лице в лице със съюзника и ще трябва да го
надвие. Ако е подготвен, ако личният му живот е подреден и силата му е достатъчна,
той ще влезе жив в реалния - но отделен от нашия - свят на магьосниците.
И ето, Карлос седи пред пишещата машина и се опитва да осмисли всичко това.
Свежда поглед надолу, присвива очи, зачервени от недоспиване, и единственото, за
което може да мисли, е онзи проклет кошмар. От седмици не е спал спокойно. Всяка
нощ тръпне от ужасяващото, страховито видение - как по изгрев слънце върви бос през
мексиканската пустиня и търси съюзника, с когото трябва да се бори, докато единият от
двамата рухне в пясъка. Ако спечели, ще получи званието брухо, но ако загуби...
Никога обаче не стига дотам. Накрая Карлос и съюзникът се срещат,
напрежението се нагнетява, а той само стои, взира се в бездънните му ями-очи, готов да
се бори с него. После изведнъж се появява гарванът и по някаква причина видението
сякаш се разтваря в небитието. Просто изчезва. И Карлос отново се събужда на леглото
в дома си в Уестууд, плувнал в пот, и се пита дали този проклет кошмар някога ще
изчезне.
Но в края на краищата, ако си Карлос Кастанеда, трябва да носиш този
психически товар на плещите си. Карлос е един от малкото мислители от европейски
тип, навлезли дълбоко в практикуването на индианската магия. Никой досега не я е
представял в такъв примитивен и хармоничен вид. Може би това е така, защото Карлос
я осъзнава в течение на много дълго време. Като студент в университета в Лос Анжелис
той знае, че практиките на брухос в Мексико не изникват просто изневиделица през
izvorite.com 8
1960. Те са наистина примитивни. Корените им датират от отпреди 2000-3000 години.

Произлизат от култовете към пейоте и гъбите у ацтеките и толтеките и имат отношение
към шаманите в Сибир и древните мъдреци в Южна Америка. Карлос не се натъква
случайно на тези неща. Той упорито се придържа към версията за бразилския си
произход; в действителност обаче е роден в Перу и тъкмо там - не в Аризона, Сонора
или Оаксака, а там, на площада в Кахамарка, Карлос Арана за пръв път чува за брухос и
оттам започва своето пътуване Карлос Кастанеда.
2
През перуанската зима - от юни до ноември - високите мъгли обвиват Андите
като тюл. Кафявата пустиня в западния край на Андите напомня на лунен пейзаж и
дори там е леденостудено. По ъглите на улиците в Трухильо, Кахамарка и Лима стоят
индианци кечуа, обути в сламени сандали и увити във вълнени сарапе (5), за да се
предпазят от студа на нощния бриз, идващ от Хумболтовото течение. На запад са
тропиците, гъстите джунгли и горното поречие на Майката-река - Амазонка.
Салас, малко селце на Тихоокеанското крайбрежие, е известно като столица на
северните курандерос, народните лечители. Недалеч от Салас синеят пресноводни езера
с неопределена дълбочина. Там се намират свещените лагуни, където виреят
магическите растения на северните плата. На три хиляди и шестстотин метра
надморска височина, направо в перуанската стратосфера, недалеч от северната граница
с Еквадор се намира най-почитаната южноамериканска лагуна - Лас Уарингас. По
обраслите с тръстика брегове мургавите курандерос и брухос от южните земи с песни
вдъхват живот на канутата си, за да се понесат по водите на каменовъгленосните реки
към безвремието. Те винаги носят със себе си кожени кесии или бурканчета за
събиране на диворастящи емфиета и наркотични растения, които да им стигнат за
знахарските обиколки из града до края на сезона. Това място в предпланината е като
психоделичен супермаркет - има листа кока, стръкове свещена Datura (6), дървесна
гъба от рода Psylocibe и аяуаска, "лианата на духовете на мъртвите". И там, на сипея,
като изумрудени тръби на орган стърчат стъблата на Сан Педро - Майката кактус! -
най-опияняващото растение, виреещо сред фантастичния свят на Лас Уарингас.
От столетия насам курандерос освобождават духовете си на това място,
издигащо се на 3 600 метра височина на "върха на света". Те нарязват кактуса Сан
Педро на дълги филии и после го оставят да ври часове наред в черни гърнета. В
късните часове на нощта курандерос сядат под открито небе и пият от магическата
отвара. Под влияние на Майката кактус, казват те, изчезват всякакви отправни точки,
половинчатости, граници, съвпадения. Съществува само неизбежното състояние на
полусъзнание в гръбначния мозък, което те наричат Попътна струя.
В долината на река Чикама, на около 80 километра западно от родното място на
Карлос Кастанеда, под сенките на мимози и евкалиптови дървета се издигат
развалините на Храма на брухо. Над платото като стражи се извисяват две кафяви,
разядени от времето пирамиди - Коа и Приета - и потъват в небето. Предната стена е
разрушена и отвътре се виждат фрагменти от древни стенописи. Теракотови фризове
ограждат изрисуваните по тавана геометрични форми на гущери и котки, понесени във
вихъра на вечен танц. Стотици години преди построяването на храма мястото се смята
за свещено. Тук по залез-слънце се събират младежите от Кахамарка и вперили погледи
в костеливото лице на легендарен шаман, слушат разказите му за духове и съюзници.
Той е много стар и няма име. Обяснява им, че хълмовете всъщност са спящи брухос, а
животните, растенията и човекът са неразделни части от една и съща система.
Растенията са като хората - растат и един ден умират. И те се хранят, дишат и общуват
по свой начин с околните. Обяснява, че между хората и растенията съществува
определена връзка и макар че изглеждат коренно различни, те принадлежат към един и
izvorite.com 9
същи свят. Някои растения обаче са по-особени. Те са магически, приютяват в себе си

духове и сили, които помагат на човека да възприема нещата по уникален начин.
Всъщност тези растения щедро споделят представата си за отделна реалност с човека.
И за да проумее същината на тези взаимоотношения, за да познае истинската природа
на всички части на света, човек трябва да опразни ума си от всички културни бариери,
натрупани в процеса на племенна социализация в реалния свят и така нататък, - за да
застане чист пред вратите на Попътната струя и да вижда.
Легендарният шаман от долината на река Чикама се прочува почти в цяла Южна
Америка, защото очертава система на мислене, която по-късно оказва в известна степен
влияние и върху двата американски материка.
Разбира се, не за пръв път един човекобог надига рошава глава до звездите и
надниква отвъд. В малкия свят на ловеца винаги са съществували хора, занимаващи се
с шаманство. По стените на палеолитните пещери в Троа Фрер, по поречието на
Магдалена първобитните художници са изобразявали шаманите си накичени с
всевъзможни бизонски атрибути. После имаме египетските лечители-гъбари и
африканските шамани от младите царства на Озимандските шейхове в Судан. И
магьосникът Мойсей, и старогръцкият повелител на дъжда Зевс - божество от плът и
кръв. Има ги навсякъде. Завладяват като епидемия западната част на Евразия, Сибир,
Балтийския залив, отвъд Тихия океан - и навсякъде, където виреят магически растения,
има и духове. В северноамериканските равнини вирее пейоте. В Оаксака - гъби. В
Индия - тайнственото растение сома. В Перу - аяуаска, датура и Майката кактус.
И подобно на останалите си събратя - да оставим настрана епохите и начина на
живот, - Легендарният шаман обяснява на учениците си, че растенията сами по себе си
не са цел, а само средство за постигане на целта. Още тогава го наричат виждане - дума,
неозначаваща абсолютно нищо за инките, които са изключително социализиран народ.
Те не почитат наркотичната традиция на курандерос, още по-малко - техния
индивидуализъм. Но и 300 години по-късно, когато пристигат християните,
положението не се променя. Едва Писаро е заловил Атауалпа в центъра на Кахамарка, и
навсякъде започва да гъмжи от мисионери. Строят сламени църкви, покръстват
простолюдието, подслаждайки това с филантропски идеи. Мнозина сменят вярата си,
но има и такива, които не се отказват от миналото си, лечители - потомци на
курандерос, оцелели от инките, далечни роднини на онези, които някога са седели в
нозете на Легендарния шаман. Днес могат да се видят по ъглите на улиците и
площадите, а зад тях стоят магическите им растения. Техни богове са Пресветата Дева,
Светият Отец и Майката кактус, наричан Сан Педро, но чийто дух е това чудато
същество... Мескалито.
Тази история завладява Карлос доста след първите години на изследователската
му дейност. Постепенно той осъзнава, че индианците, които записва, са останки от
древния свят на шаманите. Те имат своя магически език, свои ритуали, свой опит във
"виждането" и сякаш постоянно действат от позициите на една система, чието основно
правило е да се късат всички връзки.
В края на декември 1960 Карлос казва, че следвайки напътствията на дон Хуан,
трябва да скъса с миналото си, да изостави приятелите, да пожертва всичко, за да
заживее по нов начин. Индианците наричат това "да станеш човек на знанието" - доста
сложен процес, целещ заличаване на личната история; тъкмо това и направи Карлос
Кастанеда. Макар че никъде в книгите си не го споменава, той ме напусна през
септември 1960, изостави много свои приятели, престана да се съобразява с часа,
пропускаше ангажименти в университета и навсякъде другаде. Започна да прекарва
повече време в Мексико.
izvorite.com 10
Към 1965 Карлос вече имаше обемист ръкопис, но нямаше пари, беше обезверен
за дипломната си работа, а и от някои членове на факултета. "Учението на дон Хуан" -
първата му книга - бе публикувана почти три години по-късно. Последваха втората и
третата. През есента на 1974 "Саймън и Шустър" публикува и четвъртата му книга,
слагаща край на тетралогията - "Сказания за силата".
Написана въз основа на преживяното през 1971 и 1972, "Сказания за силата"
отразява последния етап от ученичеството на Карлос Кастанеда. Под открито небе,
насред полето Карлос преминава пълния ритуал на посвещаване. Тъкмо там дон Хуан
накрая се разкрива, като го запознава с магическото обяснение - подробен разказ за
стратегиите, които е прилагал по време на обучението. Кулминацията в разказа му е
зрелищна: Карлос наблюдава как друг ученик се взривява и се разсипва в множество
точици. Тогава и самият той усеща как съзнанието му се разбива на фрагменти чиста
мисъл.
- Отивам да практикувам - каза ми Карлос една вечер през октомври 1973. -
Налага се да отида, за да разбера за какво става дума. Трябва да напиша за някои неща,
много особени, много важни неща. Вече нямам нищо. Имам гащите, панталоните - и
това е всичко, което притежавам.
Странни думи за най-нашумелия мистик на 70-те, като се има предвид, че
последователите му са създали цял култ, който все повече се разраства, че разполага с
милиони долари в банка, три издадени книги и четвърта на път, по-голямата част от
която е вече на бюрото му.
- Не иска да излезе - изрича той със странен стон. - Главата ми ще се пръсне от
работа, горката ми глава.
Но не само това го безпокои. Не само седенето пред проклетата пишеща машина
месеци наред, кошмарите и краят на книгата, който не иска да дойде. Има още нещо.
Онова, което наистина го тревожи, което гложди съзнанието му като прегладнял чакал,
е, че той, Карлос Кастанеда, безстрастен хроникьор и кабинетен писател, започва
истински да вярва във всичко, което е написал.
3
Голяма част от мистиката на Кастанеда се основава на факта, че дори най-
близките му приятели не знаят със сигурност кой е той всъщност. В началото на 70-те,
когато книгите му се радват на все по-голяма популярност, Карлос става още по-
потаен. Преди март 1973, когато списание "Тайм" публикува дълга статия на първа
страница, в която разкрива, че Карлос е от Перу, всеки смята, че произхожда оттам,
откъдето той е казал - Бразилия, Аржентина или Италия, в зависимост от това с кого
разговаряте. Статията в "Тайм" оказва любопитно въздействие върху последователите
на Кастанеда. Онези, които са се съмнявали в омайните палеолитни истории из
пустинята, приемат факта, че той е лъгал за живота си отпреди дон Хуан, като
доказателство, че поначало не може да му се вярва, че книгите му са фалшификации,
просто продължение на всички лъжи, изречени много преди да започне да пише
загадъчните си книги. В края на краищата, смятат те, щом е излъгал за нещо толкова
обикновено като мястото си на раждане, защо тогава да вярваме на далеч по-
невероятните неща в книгите му?
Онези, които му вярват, виждат нещата по друг начин. Ако разказите за
миналото му не са истина, толкова по-добре. Та нали той прилага наученото от дон
Хуан - процеса, наречен "заличаване на личната история", усъвършенствана магическа
техника за откъсване от миналото? Нима това не доказва, че Кастанеда живее и
присъства в реалния свят на магистралите и новинарските списания, следвайки
метафизичните принципи на своя учител? Ако не друго, тези противоречия правят
човека по-загадъчен.
izvorite.com 11
Кастанеда бързо се превръща в гореща тема, в доайен на окултизма, в идол на

пристрастената към наркотиците хипипрослойка на обществото, която търси
алтернативни перспективи. Легендата Кастанеда се разраства, подхранвана от митове,
за чието разпространение отчасти допринася и самият той. Не идва на срещи, в
продължение на седмици се крие в мексиканската пустиня, предпазливо държи на
разстояние дори някои от най-близките си приятели. Очевидно е погълнат от
собствената си легенда. Затова изтрива част от скицата с молив, направена му от
художника на "Сайколоджи Тудей" като илюстрация към едно интервю от декември
1972, и оставя само част от лицето си. На фотографа на "Тайм" разрешава да го снима,
но скрива лице зад ръцете си и една книга - някакъв езотеричен социологически
трактат. Целта е да пази своята самоличност и да обезкуражи любопитните, които го
преследват за повече информация за дон Хуан и неговия магически мироглед. Но това,
което всъщност постига, е да подхрани мита за себе си.
Не се знае колко време му е било необходимо, за да разработи стандартната
версия за миналото си: роден в Бразилия, син на университетски преподавател,
завършил "много прилично" училище-интернат в Буенос Айрес, Холивудската
гимназия и Калифорнийския университет в Лос Анжелис, и така нататък. Истината е
малко по-прозаична.
Карлос Сесар Салвадор Арана Кастаньеда е роден в Кахамарка, Перу, в деня на
Рождество Христово, 1926. Син е на часовникар и златар на име Сесар Арана
Бурунгари. Той държал малък дюкян в централната част на града. Когато Карлос се
родил, майка му, Сусана Кастаньеда Новоа, била слабичко шестнадесетгодишно
момиче с бадемови очи. Семейството на баща му идва от Италия. Корените му са от
Сао Паулу, Бразилия, но повечето близки роднини на Карлос живеят в Кахамарка.
Сестра му, Лусия Арана, е най-добрият му приятел в детството, а сега е омъжена за
бизнесмен и продължава да живее в Перу.
Всъщност съществува известно объркване в произнасянето на предпоследното
име на Карлос. Архивите на имиграционните служби свидетелстват, че Карлос Сесар
Арана Кастанеда е влязъл в страната през 1951. Но след пристигането си в Америка той
често се подписва като Карлос С. Араня, например през 1957, когато аз като служител
на телефонната компания и той подписахме молба за отпускане на заем (тогава бях
негова приятелка). Непостоянството в твърденията му се вижда и от историята, която
разказва на приятели в средата на 1959 - че е роднина на Освалдо Араня, бразилски
гаучо, революционер и изкусен дипломат. Не би могъл да го каже, ако името му се
произнасяше "Арана". След като се спира на Карлос Кастанеда, той се отказва от името
Араня, но и след това в разговори с репортери продължава да прави неясни намеци за
някакъв чичо, без да го назовава.
Няколко месеца преди Карлос да се роди, след осемдесетдневна обсада Освалдо
освобождава градчето Итаки от бунтовническите сили на Луис Карлос Престес.
Накрая, влачейки простреляния си крак, той победоносно минава по прашните улици
на бразилското градче и размахва пистолета си във въздуха като истински каубой. След
като прогонва комунистите и освобождава Итаки за правителството, Освалдо си отваря
път към престижна кариера. Година след събитието той се възстановява от раната на
крака и става президент, член на правителството, посланик и председател на
Генералната асамблея на Обединените нации. Но, по думите на Карлос, Освалдо
продължава да поддържа близки отношения с роднините си в Перу.
- Разправя, че чичо му управлявал цялата рода - казва един стар приятел. - На
всички нареждал какво да правят. Карлос каза, че след идването му в Щатите Освалдо
му изпращал пари, но той ги връщал обратно в Бразилия.
izvorite.com 12
Истинският патриарх в семейството откъм страната на Кастанеда е дядото на

Карлос, нисичък червенокос италиански имигрант с остри черти на лицето. Старецът е
остроумен шегаджия и силно напомня на по-късните описания, които Карлос дава на
дон Хуан. Постоянно разказва простички кратки истории с неочакван край и много
възможности за тълкуване. Освен това непрекъснато изобретява разни неща. В
началото на 30-те старецът завършва един от проектите си, с който много се гордее, и
събира цялата рода Кастанеда - Арана за демонстрацията му. Това е паметен ден за
домочадието. Дядо Кастанеда се е трудил дни наред над това ново изобретение. Когато
накрая отмята покриващия го чаршаф, лелите прихват да се смеят, а Сесар, който през
цялото време е бил в течение на работата на тъста си, го поздравява за
изобретателските му умения. Карлос и братовчедите му не са особено очаровани.
- Това е вътрешна тоалетна - пояснява сияещ старецът. - Кой ще бъде пръв?
След пристигането си в Съединените щати през 1951 Карлос много внимателно
подбира фактите, които съобщава на приятели за себе си. Все пак в непринудени
разговори, особено с мен (ние се оженихме през януари 1960 в Тихуана, Мексико),
излизат наяве някои истини.
Казвал ми е например, че когато бил на осем месеца, погледнал леля си и казал
"диабло", което на испански означава "дявол". Това била първата му дума. По-късно
Карлос давал на леля си съвети, отговарял на въпросите й и й помагал да разрешава
множество лични проблеми.
Като момче Карлос е симпатичен, мургав, с тъмнокафяви очи, къдрава коса и
нежни малки ръце и крака, набит и нисичък - нещо, което по-късно се превръща в
комплекс. Като студент в Лос Анжелис той често говори за това как му се иска да бъде
по-висок. Като възрастен той е 1,65 метра, а като дете винаги е бил с няколко
сантиметра по-нисък от връстниците си.
Като малък в Кахамарка Карлос пее в хора на католическата църква. През 30-те
години църквите в градчето представляват доста мрачна гледка. От години в тях
липсват религиозни изображения и сребро. Те ограждат градския площад с
величествена грозота: "Света Антония", "Ел Белен", Катедралата. Семейство Арана са
също така благоговейно религиозни, както и останалите им съседи католици от
средната класа. Молят се за папа Пий XI и стените им са украсени с черно-бели
изображения на Исус и Дева Мария. В колежа Карлос отрича всичко това, като казва,
че произхожда от семейство на крайно религиозни евреи. В книгите си никъде не
споменава традиционните религии.
Той тръгва на училище някъде около 1932 година. Учи в Кахамарка. След
училище, а понякога и през почивните дни се отбива в златарското дюкянче на Сесар.
Там баща му постоянно има някаква работа - сменя пружини на стенни часовници,
позлатява джобни часовници и така нататък. Но най-интересното от работата в дюкяна,
онова, което най-силно възбужда любопитството на момчето, е изработването на
пръстени. Сесар сваля бижутерската си лупа, намига на Карлос и гледа как дамите на
Кахамарка се надвесват над витрината и разглеждат наредените пръстени - цяло море,
блещукащо върху черното кадифе. Бизнесът западнал поради световната икономическа
криза, но дамите продължавали да носят на поправка бижутата си и да се любуват на
гривните и пръстените.
Карлос проявява интерес към работата с мед и злато и самият той понякога се
занимава със златарство. Само че между него и баща му има голяма разлика. Карлос
вижда как Сесар посвещава много време на бижутата, поти се над работната си маса и
накрая с лека ръка ги продава с едничката мисъл за парите, които ще му донесат. Но
когато Карлос прави гривна или пръстен, особено от скъпите, със златни и сребърни
орнаменти, той иска да запази бижуто за себе си или да го подари на някого, който
izvorite.com 13
може да оцени вложения в него труд. Сесар е занаятчия; Карлос е художник. Струва му
се истинска лудост да продава творбите си, сякаш са буци мас или чували тор.
Има още нещо, което го тревожи. След като дни наред наблюдава превзетите
метиски, Карлос започва да се отвращава от всичко, което издава принадлежност към
средната класа. Например той усеща, че дамите и контетата от по-скромните квартали
не купуват бижута просто защото им харесват, а за да трупат състояние.
Екстравагантните закръглени дами от Кахамарка търсят ухажори, посредствени
господа, обекти на прозаичните им мечти. Карлос рядко носи бижута, но понякога се
случва да изработи нещо и да го подари на роднина или приятел с мисълта, че това по
някакъв начин е част от ритуала за посвещаване в човек на изкуството.
- Имам един чичо ерген, който ми остави в наследство къща с 52 стаи в Бразилия
- разказваше ми Карлос. - Направи го, защото веднъж на младини направих тъничък
пръстен за кутре и му го подарих. Той живееше сам в къщата и като благодарност за
този знак на внимание от моя страна ми разреши да живея в нея. Къщата винаги ще
бъде моя, освен ако не я продам или не направя нещо с нея, та парите да отидат в
правителството.
Карлос твърдеше, че е наследил къщата през 1960 и че по-късно в нея се е
настанило девическо училище или нещо подобно.
В историята на Перу бижутерия, изобразително изкуство, керамика и
архитектура са сложно преплетени в едно цяло. За младия Карлос не е особено трудно
да долови тази връзка. Няколко години по-късно, когато изучава живопис и скулптура в
Националното училище за изящни изкуства в Лима, Перу, Карлос прекарва часове
наред в държавните музеи и частните колекции, изучавайки древните археологически
находки. Вековната история стои изложена в прашни редици - каменни чинии и чаши,
огледала от черен кехлибар, обеци и огърлици от раковини и тюркоази, кокалени
шпатули и пръстени, златни маски от мумии. В усойните зали на Археологическия
музей в Лима Карлос Арана разглежда обстойно всички изложени предмети на
изкуството. Там има образци на двуизмерното религиозно изкуство от времето на култа
към котката у първобитните племена на Амазонка, на реалистичната керамика стил
мочика, на тютюневокафявите кирпичени арабески върху глинени релефи и на
полираните и изящни черни украшения на племето чиму. Могат да се видят модели на
строените с голи ръце пътища и храмове на инките. Голяма част от тези предмети
плащат дан на древното шаманство, на най-ранното мистично изкуство. На отделни
вази например са изобразени воини с малки квадратни щитове и боздугани със скосени
върхове, триумфално сграбчили победените за косите. Срещат се и изображения на
лечители, изричащи заклинания - в момент на прогонване на духове или изсмукване на
чужди тела от кървящи прободни рани. Но най-интересни са дългите редици от кани с
халки вместо дръжки, останали от чавините - особено делвите, декорирани релефно с
челюсти и нозе на ягуар и изработени от изумруд зелени стъбла на кактуса Сан Педро.
Много от тези предмети на изкуството са познати на Карлос и отпреди. Цялото
примитивно наследство на трите хилядолетия перуанска история на изкуството е било
събрано на витрината на Сесаровото дюкянче, макар и в най-нисшата си и популярна
форма, профанизирано, пречупено през лупата на бижутера в името на общоприетата
представа за красота. Най-добрите неща са попаднали в музеите и частните колекции.
И това е истинско изкуство - керамиката, арабеските и простичките пръстени,
рисунките по каните, златните орнаменти и всички ковани украшения от релефно
изработен метал - това е истинското перуанско изкуство. Карлос изучава особеностите
и техниките на древните хора на изкуството и открива в тях една характерна черта.
Работата им в по-голямата си част е свързана с мита и религията - не католическата, а
онази неизразима, непретенциозна система от вярвания на индианците-кечуа. Онова,
izvorite.com 14
което предизвиква еуфория у млади и стари, което наистина вдъхновява хората на

изкуството, е мощната дива селска магия.
Като малък той е чувал курандерос да говорят за воини, духове и други подобни.
Народните лечители са търсени хора в Кахамарка, макар и професията им да не е
толкова разпространена като тази на миньора или работника. Членовете на семейство
Арана са типични представители на средната класа и не се доверяват особено на
древните лечители. Когато Карлос или Лусия се разболеят, ги водят на лекар, а не при
курандеро. Индианците, бедните метиси и някои планински жители по северното
крайбрежие са хората, които вярват на магии. Карлос, както и повечето момчета в
Кахамарка, проявява умерен интерес към курандерос. Среща ги на пазара при
билкарите да купуват и продават магически растения. Те сядат зад разнебитени
дървени тезгяси и започват да се пазарят за растенията, които продават в сегурос (7) -
стъклени бурканчета, в които се пазят духовете. Понякога Карлос ги вижда да
разговарят помежду си край огромния празен фонтан, който продължава да бди
безмълвен насред "Пласа де Армас". Това е просторен сив площад с бетонна настилка,
който повече или по-малко играе ролята на средище на градския живот. Тъкмо на това
място няколко века по-рано Писаро залавя Атауалпа и така обръща хода на перуанската
история. Още в детските години на Карлос пространството е разчистено и оградено с
оредял жив плет, подкастрен във формата на различни птици и животни. В неделни дни
площадът се пълни с бели дами и мургави господа метиси. От време на време някой
надменен скотовъд от юга прекосява бетонното пространство с каубойски ботуши,
изцапани с тор, и вратовръзка, тръгнал да сключва важна сделка. В неделя следобед там
се събира пъстра тълпа от фермери, хлапета, контета от средната класа, домакини,
изискани господа и, разбира се, тайнствените шамани от Северно Перу, наблюдаващи
втренчено всичко наоколо.
Всъщност малцина от хората, които Карлос мисли за курандерос, изобщо се
занимават с лечителство. Повечето са просто старци, дошли да се разтушат на площада.
Но не всички курандерос са някакви смахнати, получаващи екстатични видения или
нещо подобно. Всъщност те са много практични хора. Не е лесно да бъдат различени от
старците зяпачи. Мнозина от тях са работили като зидари, зографи или рибари на
ветроходни кораби, ловящи риба тон по Тихоокеанското крайбрежие. Просто вътрешно
са някак различни; гледат на света по коренно различен начин - древен
индивидуалистичен мироглед, който понякога дразни техните съграждани.
Някога те са попаднали под покровителството на мъдър учител, чиято цел е била
да разшири възприятията им и да ги научи да "виждат". Сан Педро, магическата отвара,
активирала вътрешното им зрение, способно да открива причината за болката при
болести и рани. В този случай лечителят, а не пациентът, приема лекарството и с нови
очи проглежда за космическите тайни на страданието. Независимо дали е рак, простуда
или магия (била тя бяла или черна), курандеро може да го излекува. Той е въоръжен с
богатото и педантично наследство на традицията. Всеки ден могат да се намерят един-
двама такива лечители на площада. Те разговарят за растения, духове и всевъзможни
понятия от професионалния им жаргон. Тогава все някой споменава за Легендарния
шаман от долината на река Чикама, където се издига Храмът на Брухо, и всички кимат
с чудно мълчаливо разбиране, свеждайки глави с широкополи шапки.
Курандерос от Северно Перу винаги са се отличавали с обширни познания и
забележителна образованост в областта на своите растения. Те знаят например, че
активният алкалоид в Сан Педро (Trichocerreus pachanoi) е мескалинът, който достига
до 1,2 грама на килограм. Не е силен като пейоте, негов събрат от Централна и Северна
Америка, който съдържа 38 алкалоида. През 1920 кактусът Сан Педро за пръв път е
описан и класифициран в научната литература. Н. Л. Бритън и Дж. Н. Роуз го откриват
izvorite.com 15
в Андите в Еквадор, където местните жители го наричат агуакола, хигантон и Сан

Педрийо. Към края на 50-те години западните учени откриват, че растението вирее и в
Перу и Боливия. Курандерос, разбира се, знаят това от векове.
Един от съвременните курандерос в Перу е Едуардо Калдерон Паломино, чиято
снимка виси над бюрото на Дъглас Шарън в кабинета му в Калифорнийския
университет, Лос Анжелис. Паломино е бил учител на Шарън по време на живота му в
планините. Шарън, който преминава през своя етап на ученичество, дълго преди да се
запознае с Карлос в университета, открива множество прилики между ученията на
Едуардо и дон Хуан. Това е интересно, защото означава, че или дон Хуан представлява
традиция, широко разпространена по океанското крайбрежие, или е литературен герой,
чийто прототип е не толкова представител на племето яки (което не използва
халюциногенни растения), колкото старците, които Карлос е виждал на площада в
Кахамарка. Едно е сигурно - че Едуардо е истински жив магьосник от перуанското
крайбрежие, който много добре знае какво означава да прекараш една вечер в
компанията на Майката кактус и както се оказва, това много прилича на разказаното от
Карлос.
" ... Отначало се усеща едва доловимо замайване - казва Едуардо. - А после идва
голямото прозрение, освобождаване на всички способности на индивида. Тялото леко
изтръпва, след това човек се чувства умиротворен. После се отърсва, получава сила да
вижда, като използва всички сетива: зрение, слух, обоняние, осезание и т. н. - всички,
включително и шестото чувство, телепатичната способност да се пренася през времето
и материята... Развива се силата на възприемане... в смисъл, че ако човек иска да види
нещо отдалечено... може да различи сили, проблеми или смутове на голямо разстояние,
както и да се справя с тях..."
Онова, към което курандеро наистина се стреми, е да излезе от обичайния начин
на възприемане на света и да попадне в една отделна реалност. "Курандеро трябва да
накара индивида да "избяга" от съзнателния си ум. Това е основната му задача. С
помощта на магическите растения, напеви и търсенето на първопричината на
проблемите подсъзнателното се разтваря като цвете и премахва блокировките. От само
себе си то говори на индивида. Много практичен начин... известен на древните
лечители (от Перу)."
Тези знания не са били достъпни за всички, но не са и новост за човек като
Карлос, израснал малко по на юг от свещените перуански земи. Той знае за народните
лечители, за това, че се занимават с магии и изцеление, а също така за опитите им да
виждат отвъд общоприетия реален свят. Но подобно на много други неща, Карлос не
признава нищо от това.
Попаднал в дома на един от приятелите на дон Хуан през август 1961, Карлос
упорито твърди, че знае съвсем малко за халюциногенните растения като цяло и
абсолютно нищо за "мескала" (8), който присъстващите в онази вечер пият. Домакинът,
мургав тромав индианец на около 50 години, проявява интерес към Южна Америка и
индианците кечуа. Той пита Карлос дали там правят мескал. Карлос поклаща глава.
Преструвайки се до края на новак, той казва, че никога дори не е чувал за такова нещо.
Няма доказателства младият Карлос някога да е бил запознаван отвътре с
перуанската магия. Всички в Кахамарка знаят, че старците се наливат до забрава с
отвара от Майката кактус и че са изцяло и безвъзвратно зависими от дрогата. Никой
обаче не проумява защо. Eдно е да наблюдаваш видимите, външни прояви -
монотонното пеене, екстатичните танци, дивото жестикулиране на лечителя, добре
знаещ занаята си. Съвсем друго е обаче да доловиш всяко подсъзнателно трепване, да
сложиш в ясен ред в мозъчната кора всяка необяснима загадка, всяко неразбираемо
izvorite.com 16
действие от свещената система на магьосниците. Тъкмо това трябва да прави ученикът,

без значение дали е перуанец или мексиканец.
"Бих казал, че съществуват структурни паралели, в смисъл такъв, че може би
след като е израснал в среда, където всички говорят за курандерос, той е станал
особено възприемчив към тези неща - казва Шарън за своя колега. - Те са част от
фолклора. В Перу ще ги видите да продават билки на всеки ъгъл. Това е обичайна
гледка от всекидневието. Той сигурно е израснал, пропивайки се с тези неща. Но
познаването в дълбочина на философските и структурните основи на шаманството и
социализацията в среда, където тези неща се случват, сами по себе си не са достатъчни
да подготвят човек да извърви целия този път, който според мен той вече е изминал."
4
Едно от любимите занимания на Карлос като момче е пускането на хвърчила. В
неговия квартал това е много популярно забавление. Часове наред той тича по
ветровитите склонове на каменовъгления басейн на Кахамарка, дърпайки хвърчило,
което сам е направил. Смята се за нещо като специалист по пускане на хвърчила, а по-
късно, в по-зряла възраст - в лова със соколи. Понякога излиза сам на лов като спорт.
Семейство Арана се отнася с уважение към усилията му и го приветства в редките
случаи, когато Карлос донася за обяд малко дивеч. Лелите и чичовците със сериозен
вид благодарят на малкия Карлитос, когато донесе някакви птички, наричайки ги
"фазани".
Карлос разказва за един сокол албинос, който преследвал цяло лято. Птицата се
превърнала в напаст за фермерите. Щом вдигнел глава нагоре, тутакси я виждал да
кръжи в небето, стиснала в ноктите си някое пиле. После шеметно като светкавица се
стрелвала към хоризонта и никой не можел да я спре.
Дядото на Карлос, жилав червенокос фермер, който открай време развъждал
пилета, обявил война на неуловимата птица и се зарекъл, че преди края на лятото
жълтите й нокти ще увиснат на асмата над портата редом с бамбуковата камбанка. Но
птицата не се оставяла да я хванат. Дори през дългите нощни бдения нито старецът,
нито Карлос успявали да я забележат, преди да е отмъкнала още някое пиле.
Така продължавало седмици наред, докато един ден Карлос случайно се
натъкнал на сокола. Той бил кацнал на върха на австралийски евкалипт. Карлос бавно
се прицелил с пушката си 22-ри калибър. Един изстрел - и сред клоните щели да се
разхвърчат бели пера. Един изстрел - и край. Само един... обаче той не могъл да го
направи. Не можел да се накара да натисне спусъка.
Казва, че са му били необходими 20 години, за да разбере защо. Двадесет години
преди да срещне дон Хуан той усетил, че това е не просто някаква птица, кацнала в
клоните на евкалипта, не просто сокол албинос, а поличба, знамение. Напълно вярно
ще бъде, ако кажем, че нещо като че ли го е спряло, нещо в онази ясна перуанска утрин
го е накарало да свали пушката. Смъртта - най-мъдрият му съветник, призрачният
силует, който стои винаги отляво - му е дала урок, казала му е да не убива тази
поличба. Няма значение дали Карлос го е разбрал така. В примитивната шаманска
система всичко това има дълбок смисъл, но обяснението е отдалечено на десетки
години от младия Карлос, затова той го разбира само като провал. И по неговите думи,
това съзнание за самопроваляне го следва неотлъчно в детските му години. Карлос
твърди, че като малък бил страхлив и самотен. Причините за това са неясни. Скоро след
пристигането си в Америка той разказва на няколко души за жестокото и понякога
странно отношение на съседските момчета към него. Очевидно това лошо отношение
става причина за появата на неувереност, а донякъде и на неуважение към себе си. Той
никога не говори открито за тези неща, но някои хора остават с впечатлението, че
izvorite.com 17
полевата работа на Карлос в Мексико и дългогодишното писане са по-скоро проверка

на собствените му способности, отколкото нещо друго.
В един от дългите ни разговори за какво ли не Карлос спомена една случка с
чипоносото момче, което по-късно се появява в "Една отделна реалност". През есента
на 1934 Карлос е ученик в трети клас на началното училище в Кахамарка. Вече се
противопоставя на братовчедите си и дори дразни и тормози по-малките и по-слабите
от него. Сред тях е и едно момче с нос като копче на име Хоакин - първолак, който има
навика да се навърта около Карлос. Веднъж, без да се замисли, Карлос събаря черната
дъска върху Хоакин и тя счупва ключицата на момчето. Когато свежда поглед към
детето и вижда болката и осакатената му ръчичка, не може да понесе гледката.
Поне така описва случката в книгата си. По-рано, в разговора си с мен той бе
пропуснал поучителния край - нещо, което винаги правеше. Сякаш предварително
изпробваше историите си. Приятели си припомнят дузина случки, които са чували от
него много преди да се появят в някоя от книгите му, макар и в повърхностна форма,
лишени от магическия смисъл, характерен за много от приключенията му с дон Хуан.
В разговора си с мен за момчето с нос-копче Карлос пропусна моралната страна
в историята. Едва след като описа това в "Една отделна реалност", аз научих, че е
претърпял поражение от собствената си сила и в мига на състрадание е дал на момчето
ценен подарък - всичките си победи. От случката с момчето Карлос стига до извода, че
мястото му в системата на нещата е това на жертвата. И както казва, дон Хуан променя
положението му на губещ.
Тъкмо това морализиране кара някои критици да си задават въпроса дали Карлос
не е повече мошеник, отколкото мистик. Но фактът, че книгите му са в по-голямата си
част дидактични, не означава, че някои неща изобщо не са се случвали. Всъщност
целият материал в книгите на Карлос е истина.
Карлос Кастанеда наистина се среща с един индианец през лятото на 1960 -
точно както твърди. Всъщност той се среща с няколко информатори, някои от които му
разказват за използването на наркотици и шаманството. Наистина прекарва няколко
години в Мексико, където разговаря с индианци и изучава начина им на живот.
Наистина е роден в Южна Америка, макар и в Перу, а не в Бразилия - разлика, която
Карлос не счита за съществена.
- Да искате от мен да удостоверявам живота си със статистически данни, е като
да използвате науката за доказване на магията. Това ограбва света от магията и
превръща всички ни в крайпътни камъни - казва той.
Историята, че баща му е професор в университет, може и да не е вярна, но е
показателна за начина, по който Карлос използва думи като "баща" и "майка" в
качеството на символи. Когато говори за баща си и майка си, той няма предвид
непременно двамата души, които са се слели и са го създали. Това е по-скоро символ,
дух, и когато разберем това своеобразие в душевния свят на Кастанеда, книгите му ще
станат далеч по-разбираеми. Отново стигаме до въпроса за това кое в тях е измама и
кое - мистика, но едно е сигурно: някои герои в книгите му, а и хора от реалния му
живот често пъти разменят местата си независимо от биологичните или други
характеристики от реалния свят. Героите и историите му често са продукт на
възприятия и обстоятелства. Когато пише за слабохарактерния си баща, Карлос има
предвид себе си.
- Аз съм баща си - казва той. - Преди да срещна дон Хуан, губех цяла вечност в
острене на моливите си, а после ме заболяваше глава всеки път, щом седнех да пиша.
Дон Хуан ми показа, че това е глупаво. Щом си решил да правиш нещо, направи го
безупречно. Само това има значение.
izvorite.com 18
През август 1967 Карлос ми писа: "Върнах се за ден-два в стария ти апартамент

във Вали и ме налегна дълбока сантименталност. Ти си моето семейство, скъпа, скъпа
Маргарита. Почувствах го, щом запалих колата и потеглих. Каква празнота остави в
душата ми! Празнота от загубата на нещо незаменимо; празнотата на онзи неутолим
копнеж, който те завладява дори по време на работа или в компания на други хора."
Не само в книгите си, но и в лични разговори през 50-те години той говори с
пренебрежение за баща си, нарича го интелектуалец, даскал, литератор, който никога
не е написал нито ред. От време на време разговаряше и с мен за него и казваше, че
онова, което наистина не харесва, е, че баща му е посредствен, че живее по график.
- Не искам никога да бъда такъв - споделяше той.
От друга страна, Карлос се нуждае от сигурността и престижа на образования
човек, иска да получи докторска степен, да стане човек на познанието в общоприетия
смисъл. И въпреки това се страхува, че може да се превърне в най-банален бездарник,
който всеки ден гони автобуса, за да не закъснее за лекции, посещава тържествата на
факултета и всичко останало. Карлос Арана не желае да бъде посредствен, но какъв
точно иска да бъде - не знае. Затова се заема да го превърне в сламено чучело. Изправя
го пред себе си като типичен образ на понятието "баща" и започва открито да го тъпче с
крака. В живота си се старае да избягва темите, от които се страхува, и качествата,
които мрази в себе си. Бащата, когото описва в книгите си (и за когото разказва много
преди началото на литературната си кариера), е самият той. Или, по-точно казано,
представата - отчасти извлечена от Сесар - за човека, в когото той отчаяно се опитва да
не се превърне.
Описанията на "майката" са съставени както от реални факти, така и от
въображаеми детайли. Жената, за която пише в книгите си и говори с приятели, е смес
между мен, приятелки от колежанските години и някаква романтична представа за
Сусана Навоа Кастанеда, която той описва на познати като "много красива и същинско
дете".
От аудиториите на Калифорнийския университет в Ървин, където Карлос
преподава през пролетта на 1972, Джон Уолъс си припомня следното описание на
майка му:
- Никой нищичко не ми е подарявал - казвала тя на Карлос. - Нямам пръстен с
диамант.
Тогава жената започвала да плаче, че си няма пръстен с диамант, и той плачел
заедно с нея. Когато разказва за това на дон Хуан, индианецът казва:
- Щом никой нищо не й е подарявал, трябвало е да вземе света, който й
принадлежи. Ако човек може да се освободи от страха, че е жив, това наистина ще му
бъде достатъчно.
Но Карлос разказва не за майка си, а за мен. Почти няма свидетелства за това, че
историята е разказвана преди 1960; така е, защото аз му дадох материал за нея. Аз, а не
Сусана, го изнудвах да ми купи пръстен. И тъкмо мен, а не истинската си майка, е имал
предвид Карлос, когато е разказвал историята на студентите си в Ървин. След като
баща му е бил бижутер, майка му би могла да има пръстен, когато си пожелае.
В "Една отделна реалност" Карлос възпроизвежда видение, предизвикано от
пейоте, в което се появява майка му и му казва нещо. Той помни смеха й и начина, по
който тътри краката си в огромните домашни чехли из старата къща. И тук изглежда, че
е взел една моя черта и я е прибавил към литературната героиня, наречена "майка".
През пролетта на 1958 аз си купих огромни домашни чехли със златни и сребърни
нишки - помня ги добре, защото Карлос ги мразеше. Особено се дразнеше от това как
като ги обуех, тътрех крака из къщи.
izvorite.com 19
- Толкова са отвратителни - рече накрая той, - че някой ден ще ги взема и ще ги

занеса в моята къща.
Взе чехлите с намерението да ги сложи при нещата, които държи в 52-те стаи на
бразилската си къща. Споменът за мен и моите чехли остана в паметта му и затова не
му е било трудно да го използва в описанието на "майката".
5
След три гимназиални класа в Кахамарка Карлос се премества да живеe в Лима
заедно със семейството си. През 1948 това е голям и оживен град, далеч по-голям от
родното му градче. "Хирон Унион" - тясна криволичеща улица, простираща се на шест
пресечки в търговския център на града - свързва два големи площада с пищна
архитектура. Тъкмо в Лима Карлос завършва Колехио Насионал де Нуестра Сеньора де
Гуадалупе и решава да се насочи към живописта и скулптурата. Още в детските години
той изпитва влечение към изкуството. Като младеж с творчески заложби най-голямото
му желание е да стане уважаван човек на изкуството.
Годините, прекарани в дюкянчето на Сесар в Кахамарка, служат на Карлос като
основа за особен вид образование в областта на изкуството. Той има богат опит в
работата с благородни метали. За един човек на изкуството в Перу Лима е мястото,
където може да се изяви. Художниците са навсякъде - правят скици и рисунки по
градинките и тесните улички, създавайки изкуство в града-люлка на
южноамериканското изкуство от Тихоокеанското крайбрежие.
В града има красива архитектура от XVI век - пищно декорираната фасада на
"Св. Августин" и лабиринтният интериор на "Св. Франциск"; могат да се видят и
мрамор, и камък, както и изключително изисканата архитектура на президентския
дворец в съседство с катедралата. Има парапети, назъбени корнизи, кулички, източени
черни шпилове и кубета. Антропологичната и художествената история на Перу са
добре запазени и събрани в десетина музея. Сред тях е Историческият музей,
управляван от писателя Хосе Мария Аргедас - място, където портретите на всички
вицекрале и освободители на страната висят на фона на млечнобялата мазилка,
застинали в съвършено безвремие. Там има и странни сюрреалистични картини от XIX
век, заемащи цели стени. По онова време това е велик град, средище на изкуство и
история - от чисто практична гледна точка. А за Карлос той е най-впечатляващото
място на света.
Сусана Кастаньеда Навоа умира през 1949. Сестрата на Карлос си спомня, че той
е съкрушен от мъка. Отказва да отиде на погребението, заключва се в стаята си и три
дни остава там, без да хапне. През тези дни на самота младежът започва да преосмисля
дълбоките и топли чувства, които изпитва към майка си, а оттам - и чувствата към
много други хора, места и неща. По природа Карлос е емоционално свързан със Сусана
дори след като навършва 20 години. Смъртта на майка му е съкрушителен удар за него.
Той си припомня старите семейства в Кахамарка по време на световната депресия и
закръглените дами в златарския дюкян на баща му, онези пълнички госпожици, които
идват редовно и които придават такава стойност на пръстените и гривните; които са
толкова ограничени - аз бях точно като тях. Карлос смяташе, че моята "слабост към
дрънкулките" безнадеждно ме оплита в мрежите на еснафщината.
Той винаги се е смятал за слаб човек и е приписвал това поне отчасти на своята
зависимост от останалите, особено от майка си. Когато тя умира, Карлос изведнъж
потъва в сивото море на отчаянието. Останалите членове на семейството също скърбят
от смъртта й, разбира се, но не са така съкрушени. През онези три дни в стаята си
Карлос стига до извода, че привързаността към майка му е била прекалено силна и
единственият начин да избегне подобно нещо в бъдеще е да се пребори с удобните си
izvorite.com 20
навици да се привързва и да зависи от останалите. Трябва да скъса всички връзки или

поне да ги ограничи, докато стигне до крайната цел.
В книгите си той приписва тази идея на дон Хуан и разказва как старият
индианец го учи да избягва пристъпите на самосъжаление и самовглъбение, като го
води към прозрението, че привързаностите в реалния живот правят човека уязвим. В
книгите всичко това звучи много тайнствено, но истината е, че смъртта на майка му го
е наранила дълбоко и Карлос е пожелал да избягва подобни чувства за в бъдеще.
Сестра му си припомня, че когато най-после излиза от стаята си, той заявява, че
напуска дома.
Карлос започва да изучава живопис и скулптура в Националното училище за
изящни изкуства в Перу. По онова време той чувства, че притежава природен талант в
областта на изкуството и силно желание да стане художник. Карлос се стреми не
толкова към славата, колкото към одобрението на хората, които познава. Планът му е
да замине за Америка веднага щом спести достатъчно пари. Възнамерява да вземе
каквото може от културата на Лима и после да замине за Ню Йорк или Лос Анжелис,
или някъде, където хората не са така запознати с южноамериканските тенденции в
изкуството. Смята, че ще успее умело да използва материала, да направи голяма
сензация и да си осигури охолен живот и спокойни старини.
Горе-долу по същото време Освалдо Араня се завръща у дома в Рио след
забележителния си престой в Ню Йорк като председател на Генералната асамблея на
Обединените нации. Преди това той 12 години е бил министър в правителството и 4
години - посланик във Вашингтон. Освалдо е един от най-прочутите мъже в Южна
Америка, герой на континента, и когато се завръща на родна бразилска земя, всички
говорят за него и за годините, които е прекарал в Съединените щати. Без съмнение
Карлос възнамерява да отиде там веднага щом се изучи достатъчно.
Като студент Карлос прекарва много време в музеите и галериите: черпи идеи,
изучава техники, търси параметри, в които би могъл да развие свой собствен стил.
Някои от колегите му в Националното училище за изящни изкуства са доста добри и
понякога дълбоко в съзнанието му се прокрадват страхове, че може би той просто е
бездарен, че може би не е достатъчно добър, за да припечелва хляба си като човек на
изкуството. Не е лесно да се наложиш в Америка след Втората световна война, когато в
десетки градове на страната множество чуждестранни живописци и скулптори попадат
в условията на жестока и безмилостна конкуренция. В крайна сметка това е битка за
утвърждаване на собствен стил и признание и Карлос вярва, че ако усъвършенства
ваятелската си техника, може да успее. Живописта заема важно място сред интересите
му, разбира се, но скулптурата приковава вниманието му повече от всичко друго.
Дървото, стеатитът и особено теракотата са истинско предизвикателство за него.
Изведнъж Карлос забелязва, че никога дотогава не е бил по-чужд на скуката и сивотата
във всекидневието. Пораснал, зрял, далеч от семейството си, Карлос Арана все повече
се възприема като уверен в себе си, предприемчив студент, а не като слабо и мълчаливо
момче. Той лесно общува с хора, живее безгрижно, без график; почти бохемски.
Подходът му към хората е подкупващ - Карлос отдава цялото си внимание на човека, в
чиято компания се намира. Хосе Бракамонте, един от състудентите му в Националното
училище за изящни изкуства, си го спомня като разкрепостен и безгрижен човек.
Разказва, че старият му приятел се препитавал главно от комар, или поне така твърдял.
Негово амплоа били картите, конните надбягвания и заровете.
- Всички харесвахме Карлос - споделя Бракамонте. - Беше остроумен, весел, с
богато въображение - голям лъжец и истински приятел.
Спомня си, че Карлос "бе превърнал в мания" желанието си да се пресели в
Съединените щати.
izvorite.com 21
Той не просто твори съвременна живопис и скулптура с маслени или акрилни

бои и теракота. Карлос се опитва да улови теченията в континенталното изкуство на
Южна Америка, създавано в продължение на векове. Той изучава изкуството на
чавините, културата мочика, многобройните останки от архитектурата на древната
цивилизация Тиауанако - всеки период на възход и упадък през двухилядолетното
съществуване на перуанското изкуство. Музеите и галериите в Лима съхраняват
изобилие от изключително добри произведения на изкуството на местните планински
жители. На Карлос му остава само да чете, да ходи на училище, да посещава галериите
и да търси собствен стил.
Музеят "Ларко Херера" притежава прекрасна колекция от предиспански
произведения на изкуството, сред които дълги редици от керамични съдове от
културата мочика и черната пластика на културата чиму. Такива експонати могат да се
видят и в Историческия музей, и в университета. Но най-интересни са колекциите на
Археологическия музей в Лима от кръгли кани с халки вместо дръжки, използвани
някога от курандерос за свещени питиета. Съдовете на чавините са крайният продукт
на една еволюция, водеща началото си от издълбаните кратуни и глинени грънци,
използвани в каменната епоха от магьосниците, населяващи перуанските планини. И
ето ги сега пред нас - прашни и подредени произволно, - украсени с изображения на
ягуари, курандерос, воини и зелени дълги стръкове Сан Педро. Те ни връщат сред
лилавите планински върхове и джунглите във времената на древните митотес,
изпълнявани от свещени мъже, които се хранели, когато огладнеят, работели, когато им
се иска, и спели, където им хрумне. Те били свободни от оковите на условностите и
наистина живеели свободно.
Като студент Карлос проявява по-голям интерес към стила и техниката на
историческото наследство в изкуството, отколкото към неговото място в шаманския
свят. Темата за магията и вещерството спорадично занимава студентите в
Националното училище за изящни изкуства. За Карлос обаче тя е твърде далеч от
основната му цел - да стане добър и прочут художник. Той е чувал за съвременните
лечители още в своята родна Кахамарка, но никога не е обръщал особено внимание на
тези неща. За него съществуват само изкуството, свободният и безгрижен живот в
колежа, а също така игрите на карти, конните надбягвания и гуляите с приятели.
Привличат го интелигентни, нестандартни и творчески натури; започва да се движи
сред художници и контета. На всяка крачка се натъква на писатели и поети; постоянно
посещава изложби, поетични вечери и дълги дискусии около творбите на Хименес и
Лорка.
В Америка Карлос разказва на приятели, че е започнал да води разпуснат живот
и затова Освалдо го качил на кораб за Щатите. Според тази история една от причините
за недоволството на Освалдо е фактът, че Карлос се сближава с китайско момиче, което
пуши опиум. По неговите думи, тогава за пръв път опитва наркотик. Карлос разказва,
че е пристигнал в Ню Йорк, но архивите на имиграционните служби свидетелстват, че е
дошъл през 1951 в Сан Франциско. По-късно се премества в Лос Анжелис.
Лидет Мадуро, която живее с майка си и баща си в Холивуд, е сред близките
приятели на Карлос през първите години от пребиваването му в Лос Анжелис. Той я
нарича Нанека и се вижда често с нея до края на 1955 година. Тъкмо Лидет доведе
Карлос у дома през декември същата година. Госпожа Анхела Мадуро, майката на
Лидет, ми бе ушила две официални рокли и бе пратила дъщеря си да ми ги донесе.
Карлос дойде с нея на пробата. Аз живеех на Осма улица, 5301, в сграда, която бе
собственост на леля ми. Когато двамата дойдоха у дома, аз ги помолих да изчакат,
докато премеря роклите. Карлос мълчаливо отиде в ъгъла на стаята и седна. Лидет ми
izvorite.com 22
помогна да се преоблека и след това огледахме и натъкмихме роклите, за да ми станат

точно по мярка. Едва на излизане Лидет ми представи спътника си.
- О, Маргарита, това е приятелят ми Карлос от Южна Америка - каза тя.
Беше нисък и мургав, с черна къдрава коса, която падаше на челото му на ситни
къдрици. Очите му бяха големи и кафяви; ирисът на лявото му око леко се кривеше и
създаваше впечатлението, че с едното око се взира някъде зад теб. Той се опитваше да
скрие това, като гледаше някак косо или настрани, от което изглеждаше болезнено
срамежлив. Приличаше на селянин от планините, нисък, но строен, с широк гръден
кош, тънки вежди, широка подкупваща усмивка и орлов нос на човек с известно
количество индианска кръв. Макар че не каза нищо, стори ми се интересен.
Няколко дни по-късно отидох у Мадуро да взема готовите рокли. Тъй като
предчувствах, че Карлос ще бъде там, аз взех със себе си екземпляр на "Търсенето",
духовна книга, написана от моя гуру, мистика Невил Годар. Карлос беше там и остана
истински поласкан от моя подарък. Побъбрихме малко за Сао Паулу и изкуството.
Карлос обясни, че е художник и че би желал да му позирам за бюст, за предпочитане от
теракота, неговата специалност. Беше нещо като обещаващ знак, който често
използваше в ухажването на жените. На първата страница на "Търсенето" бях написала
името, адреса и телефонния си номер. Разменихме една-две думи за Невил, но
всъщност не разполагахме с много време. Карлос обеща да прочете книгата и да ми я
върне.
Родом от Барбадос, Годар се бе преместил в Съединените щати и бе придобил
известна популярност като учител по Западното крайбрежие. На младини бе учил при
един индиец на име Абдула и бе решил, че вече знае смисъла на всички неща. Сега
прекарваше времето си в пътуване между Лос Анжелис, Сан Франциско и Ню Йорк,
като изнасяше лекции и пишеше. Голямата му любов бе възвишеният мистицизъм -
Уилям Блейк, Библията, отделни мисли на Платон, всичко това поднесено в стройна
научна форма. Невил имаше внушително физическо присъствие, говореше бавно и
убедително. Говореше, както пишеше, тоест в премерения стил на Халил Джубран.
Посещавах всички негови лекции, купувах всичките му очерци и книги. "Бог се
осъзнава като "АЗ СЪМ" - казваше Невил. - Христос е чудно творение на вашата
човешка фантазия." "Няма ни едно нещо - поучаваше той от подиума на Уилшиър Ебъл
Тиътър, - няма абсолютно нищо без смисъл." Но Невил смяташе, че човек не може да
проумее дълбокия вътрешен смисъл на космическата взаимовръзка такава, каквато е, а
вместо това вижда света като движеща се панорама от безсмислени събития. Мистикът
често прибягваше до алегорията на Платон за пещерата и цитираше древните евреи,
които казват, че "нещата, които виждаме, не са направени от неща, които се виждат", и
така нататък. Същината на учението обаче идваше от Уилям Блейк. Понякога, изправен
на подиума, със съзнателно пресилен английски акцент той изричаше умозаключения
като: "Всичко, което виждате, макар и да изглежда извън вас, то е вътре във вас, във
вашето въображение, където този тленен свят е само една сянка... и някой ден и вие
като Навуходоносор ще се пробудите и ще откриете, че сте живели и умрели само в
сън."
При първото идване на Лидет и Карлос у дома през декември бях споменала, че
същата вечер възнамерявам да посетя лекция на Невил. И по-късно, когато заварих
Карлос у Лидет, аз му дадох книгата, като набързо повторих едно-две от напътствията
на мистика. Дадох му я с две цели. Аз дълбоко вярвах в учението на Невил и при
възможност често го проповядвах на други хора. Но също така ми се искаше отново да
видя Карлос и реших, че е добре да напиша името и телефонния си номер от
вътрешната страна на предната корица на "Търсенето". Мислех, че със сигурност ще го
забележи, и зачаках да ми се обади.
izvorite.com 23
Шест месеца нищо не се случи. Но аз не се предавах. Вместо това пуснах в ход

една от любопитните мистични техники на Невил, която той наричаше "контролирано
въображение" (контролирано сънуване). Идеята се свеждаше до пълно концентриране
върху определена цел, докато тя не се осъществи. Невил окуражаваше учениците си с
помощта на сънищата да превръщат желанията си в подсъзнателен копнеж. Казваше им
да насочат мислите си към онова, което искат да постигнат, и вечер в леглото, преди да
заспят, да се концентрират върху крайното си желание. Сънят изпраща дадените
инструкции в подсъзнанието. Така в продължение на шест месеца аз съсредоточавах
цялата си мисловна енергия върху това желание и една събота вечер през юни 1956, в 9
часа Карлос се обади и попита дали може да се отбие, за да ми покаже някои свои
рисунки.
Попитах за Лидет - предположих, че ще го придружи. Карлос обаче отговори, че
изобщо няма представа коя е Лидет. Отначало си помислих, че лъже и просто иска да
каже, че ще дойде сам. Но по-късно разбрах, че Карлос често прави така. Имаше навика
да се отдава докрай във взаимоотношенията си с даден човек и после изведнъж да ги
прекъсне, като понякога дори твърди, че никога не е чувал за този човек.
- Някога се влюбвах до полуда - казва Карлос, - лепвах се за горкото момиче и
после - бам! - всичко свършва, тя ми е омръзнала и аз търся ново момиче, в което да се
влюбя. Това е социален модел на поведение и ние се научаваме да го повтаряме и
повтаряме, докато накрая остареем и си кажем: "Няма вече любов, няма вълнения.
Готов съм да умра." Приемаме този модел за даденост - мислим си, че друг начин няма.
Е, дон Хуан ми каза да престана да се държа така. Каза ми, че да превръщаш
любовните връзки - или каквото и да било друго - в единствена цел в живота е смешно.
Разбира се, ако срещнеш някого по своя път и изпиташ чувството, че това е
вълшебство, че отново си пред чудо, трябва да осъзнаеш това. Но трябва да се
докосваш до другите съвсем леко, не да ги използваш и захвърляш.
6
През лятото на 1955 той се записва под името Карлос Кастанеда в Градския
колеж на Лос Анжелис, който се помещаваше в няколко стари тухлени здания на
"Върмънт Стрийт", малко пу на юг от Холивуд. След време старите сгради бяха
заменени от бунгала от пресована сгур и безвкусни жълти тухлени постройки, където
се намират класните стаи. Сградите обрамчват двор, оживен от палми и пустинна
растителност. Строежът им започва точно след дипломирането на Карлос и
преместването му в Калифорнийския университет.
В документите му, които и до днес се пазят в архивите на колежа, пише, че е
роден на 25 декември 1931 и че е от Перу. Това е един от последните случаи, в които
той посочва Перу като своя родина. Не е ясно кога започва да заблуждава за произхода
си, но може би това е свързано с усещането му, че е достигнал известно положение в
обществото. В неговите представи е по-добре да произхождаш от културната и
артистична среда на богата, интелектуална, прочута със своите гаучоси страна като
Бразилия, отколкото от Перу, известно повече с бедното си население, съставено от
културно изостанали селяни и суеверни индианци, отколкото с отрудените
представители на средната си класа, населяваща по-големите градове.
Основната цел на идването му в Съединените щати е да получи добро
образование и при повече късмет да стане утвърден художник - нещо, в което не
напредва през първите месеци. Конкуренцията е ожесточена и Карлос започва да се
съмнява в себе си, да мисли, че може би няма да успее. В свободното си време започва
да пише поезия и разкази, обикновено романтични, макар и да не вярва, че има дарба за
това. Той е извънредно потаен човек, приятен и очарователен в тесен кръг от хора, но
izvorite.com 24
мълчалив в присъствието на непознати. Не ходи на забави; предпочита културните

прояви, изкуството и учението. Сред хуманитарните предмети, които изучава през
първите две години в колежа, са курс по журналистика и обичайните студентски
лекции по естествени науки и литература. Освен това Карлос се записва допълнително
на два курса по творческо писане, просто за опит. Върнън Кинг, преподавателят му по
творческо писане, е един от първите хора, анализирали поезията и прозата му. Кинг му
дава напътствия и го окуражава.
През първите две години в колежа Карлос живееше в малък апартамент с кухня
на "Мадисън Стрийт", недалеч от колежа. Занесох му пердета, окачих ги и му помогнах
да подреди стаята си. Той имаше малко приятели, предпочиташе да се затваря в къщи,
за да учи, рисува или пише. По онова време излизахме рядко. Беше вече по-зрял, по-
улегнал, някак по-резервиран и по-сериозен, отколкото през годините, прекарани в
Лима. Беше по-зрял от повечето студенти в колежа. В края на краищата, Карлос се бе
записал да учи на 29 години, макар и в документите му в архива на училището да пише,
че е бил на 24. Бе с няколко години по-голям от градските младежи, решили да изкарат
първите две години в скромния колеж. Карлос имаше за цел да стане кандидат на
хуманитарните науки, а после да отиде в Калифорнийския университет в Лос Анжелис,
в университета в Южна Каролина, Станфорд или някъде другаде. Не знаеше със
сигурност. Ако не успееше като художник, можеше да стане преподавател в колеж,
например по психология, тъй като първата му специалност бе основи на психологията,
или по археология, антропология, литература. Понякога му се струваше, че
преподаването не е чак толкова лоша професия, но друг път в съзнанието му изникваше
проклетата представа за посредствения преподавател. Позор, проклятие!
Карлос се чувстваше добре в компанията на Лидет. Тя не му задаваше въпроси
за миналото, а в моменти на отчаяние деликатно му предлагаше помощта си. Към
средата на 1956 той започна все по-често да излиза с мен. Заедно посещавахме
изложби. Ходехме и на балетни постановки, концерти, лекции, и на обичайните
културни прояви в колежите и университетите. Киното се превърна в истинска страст
за Карлос. Особено харесваше руското кино и класическите филми на Ингмар Бергман.
Всичко започна след първото му посещение у дома, когато ми донесе картините
си, рисувани с маслени бои. Карлос гордо ми показа всичките си творби. Бяха доста
стилизирани и пъстри. Едната представляваше тъмнокож старец, неясен силует на
амазонски вожд, приведен над барабана си, отмерващ бесен ритъм. Движението
преминаваше по дължината на целия му гръб. Карлос седеше до мен на дивана,
вземаше последователно всяка картина и обясняваше различните влияния в нея - Дали,
Гузон, Доре, Ел Греко, Гоя и така нататък. Контурите бяха плътни, примитивни и
работите ми се сториха доста добри. Но Карлос като че ли се съмняваше в качествата
им. Картините бяха хубави, но имаше много неизпипани детайли, които се нуждаеха от
усъвършенстване. С времето и опита тези несъвършенства щяха да се изгладят, но в
тъжната му усмивка аз долових неувереност в собствените му способности.
Отидох в кухнята и взех бутилка "Матеус". Това вино стана любимо на Карлос.
Той шеговито го наричаше свой най-добър учител. В онази вечер аз останах впечатлена
не от изкуството му, а от самия факт, че е дошъл да ме види. В присъствието му виждах
доказателство за ефикасността на мистичните техники на Невил. В продължение на
шест месеца аз бях практикувала "контролирано въображение" - представях си, че съм с
него, че разговаряме и аз се чувствам безкрайно щастлива. И ето че сега той бе тук.
Нещо отвъд границите на логиката бе накарало Карлос да дойде при мен и никой не
можеше да ме убеди в обратното.
Още същата вечер аз заговорих за Невил и "контролираното въображение", за
новия мистицизъм, който ни подтиква да впрягаме всичките си сетива - зрение, слух,
izvorite.com 25
осезание и обоняние, - за да почувстваме, че вече притежаваме онова, за което мечтаем,

и после да се разделим с него. Три дни по-рано бях присъствала на лекция на Невил за
"контролираното въображение" и сега цитирах Песните на Соломон за това как нощем
в леглото търси душата на онази, която обича.
Невил учеше, че сънищата притежават особена сила и сънуващият може при
подходящи обстоятелства да манипулира съня си и от множеството мисли да избере
онези, които имат сила. Идеята му е да изберем момент, в който сме най-отпуснати,
като например вечер в леглото, преди да заспим, и мислено да създадем сценарий,
според който вече сме получили онова, което сме искали. Това е всичко. Действайки
така, сякаш желанието ни е вече реалност, то в повечето случаи се превръща в
реалност. За да контролираме съня си, Невил предлага лека-полека да се отпуснем в
дрямка и да се концентрираме върху определен предмет, цел. Постепенно границата
между сън и реалност се размива - те се сливат в едно, не се различават. Бях сигурна в
едно: че след като упорито бях практикувала "контролирано въображение", неочаквано
Карлос дойде при мен в плът и кръв, дойде у дома, за да ми покаже картините си.
Карлос не беше напълно убеден във верността на тази теория. Но прояви
интерес към идеята, че сънищата и реалният живот са равнопоставени в схемата на
нещата. Беше заинтригуван от вярата на Невил в сънищата и от опитите му да ги
манипулира.
Теоретичното единство на сънища и действителност е стара идея. La Vida es
Sueсo ("Животът е сън") е задължително четиво за учениците в Кахамарка. Педро
Калдерон де ла Барка, този йезуит с козя брадица като на дявол и драматург от епохата
на барока, гледа на живота като на коварна сянка, дебнеща съня. Но Карлос бе
впечатлен не толкова от идеите, колкото от самия Невил. Той е толкова тайнствена
личност. Никой не знае със сигурност кой е Невил и откъде е дошъл. Носят се неясни
слухове, че е от Барбадос на Антилските острови, че произхожда от приказно богато
семейство на плантатори, но никой не е напълно сигурен в това. Не се знае истината и
за Абдула, индийския му учител, за когото Невил винаги казва, че се върнал там, в
джунглата или другаде. Единственото, което се знае със сигурност, е, че Невил е тук и
че след седмица пак може да се върне, но после...
Човек в подобно положение определено е по-силен. Липсата на минало е
привлекателна със свободата си и Карлос го знаеше. В средата на 50-те Невил не беше
единственият мистик в града. Цялото калифорнийско крайбрежие гъмжеше от
новоизлюпени медиуми и екстрасенси.
Корифей в изследването на паранормални явления е Дж. Б. Райн - американски
ботаник, посветил се на изучаването на психичното в края на 20-те години. Именно
Райн създава термините извънсензорно възприятие и психичен феномен. В своята
лаборатория в университета "Дюк" Райн прави опити с животни и изследва множество
"свръхчувствителни" хора, способни да четат писмен текст, без да го виждат. Повечето
резултати, свидетелстващи за фантастичен успех в изучаването на извънсензорното
възприятие, стават оръжие на вярващите за убеждаване на съмняващите се. В Лос
Анжелис и Сан Франциско възникват групи от ентусиазирани последователи на
теорията за извънсензорното възприятие. Сред тях има писатели на научна фантастика,
създатели на религиозни култове и философи-мистици като Невил. Всички те се радват
на огромна популярност. През 50-те години учениците в гимназиите масово пишат
курсови работи за "новия" психичен феномен. Сред лекторите в колежите изведнъж се
появяват множество специалисти по паранормални явления, които се събират с
меланхолични млади поети и съмишленици от Холивуд, за да изфабрикуват поредица
от набързо скалъпени научнофантастични романчета и филми за летящи чинии.
izvorite.com 26
Карлос попадна във водовъртежа на събитията. Общо взето, той стоеше настрана
от този псевдоокултизъм. В миналото вярата в магьосниците курандерос е била плод на
хорското невежество. А ето че сега интелигентни колежанчета от по-заможни
семейства от средната класа се впускаха да усвояват странната лексика на
изследователите на психичния феномен; дори аз, младо разумно момиче, му говорех за
някакъв мистик от Барбадос, и то така, сякаш е самият Буда. Разбира се, явлението не
бе само калифорнийско. Домакини и механици от Джорджия, зъболекари от Тексас,
фермери от Айова и хиляди други хора надничаха през прозорците, взираха се навън с
надеждата да забележат нещо... нещо подозрително, може би зелено и светещо, което
прави невъзможни маневри в мрака на нощното небе. Всички по един или друг начин
имаха отношение към този вид окултизъм и ние не правехме изключение.
7
След това първо посещение у дома Карлос започна често да излиза с мен. За
разлика от Лидет, аз го разпитвах за миналото и средата му. Той ми разказа, че
всъщност е роден в Италия навръх Коледа на 1931 г., че е син на 16-годишно момиче,
ученичка в девическо училище в Швейцария. Баща му бил професор и срещнал Сусана
Навоа по време на околосветско пътешествие. Някаква нейна леля дошла в Италия
скоро след раждането на Карлос и се заела с отглеждането и възпитанието му. Завела го
в семейната ферма край Сао Паулу в Бразилия. Там той прекарал детството си, учил в
местните училища, а когато пораснал, върнал се в Италия и се записал в училище по
изкуствата. След като го завършил, дошъл в Съединените щати. Пристигнал като
имигрант в Ню Йорк - първото пристанище на големия американски континент.
Разказваше, че продължил образованието си в училища по изкуствата в Монреал и Ню
Йорк, но никога не се впускаше в подробности.
По онова време Карлос като че ли нямаше точно определена цел да лъже мен
или - преди мен - Лидет. Просто това му придаваше по-светски облик, а картините и
скулптурите му изглеждаха някак по-значими; но лъжите му не бяха част от
предварителен план или нещо подобно. В тях липсваше системност; Карлос не
преследваше метафизичната цел да заличи факти от миналото си. Това стана по-късно,
когато, по собствените му думи, дон Хуан го кара да заличи личната си история. Тогава
просто му доставяше удоволствие да разказва тези истории. Сякаш трупаше опит. По-
късно започна да вплита в тях малки поуки и приятелите му постепенно забелязаха, че
дидактизмът в историите му нараства.
Една вечер бе особено потиснат. Това се случваше често. Попитах го защо вече
не се усмихва. За Карлос не бе достатъчно просто да разговаря - той изпитваше
потребност да поучава. Каза, че е сериозен човек и иска аз да проумея, че в това няма
нищо лошо. Ако някой има проблем, това съм аз, "защото съм дяволски лекомислена",
твърдеше той. Понякога говоря за всевъзможни глупости, за абсолютно незначителни
неща като дрехи, цвета на новите завеси над мивката в кухнята или нещо друго, също
толкова прозаично.
Карлос ми разказа за времето, когато бил в армията. Бил ранен и оттогава имал
белег на корема и слабините. Раната била тежка и докато се мятал между живота и
смъртта, през главата му минавали куп екзистенциални въпроси. Тогава станал
сериозен.
- Когато врагът наближи, беше тъмно - разказваше той.
Било тъмно като в рог, нощно време, и Карлос спял в леглото си. Служел в
подразделение на разузнаването в Испания, Корея или някъде другаде - така и не стана
ясно. Изведнъж се събудил от виковете на другарите си. Докато разбере какво се е
случило, всички от отряда били или избягали, или мъртви. Той бил сам в лагера. По
някаква причина пропуснали да го забележат. Карлос седял абсолютно неподвижно,
izvorite.com 27
взирал се в тъмното и се вслушвал във всеки звук. Тогава изневиделица се появили

вражеските войници. Те вървели срещу него - ясни силуети. Карлос бил сигурен, че ще
го убият. Петима-шестима от тях го сграбчили, повалили го на земята, омотали
глезените му с въже и го окачили на едно дърво. Докато висял с главата надолу, в ума
му се стрелкали страшни мисли. Почти не видял байонета, с който някой го пробол в
корема и го разпорил до слабините. От раната бликнала кръв и започнала да се стича по
корема, гърдите, раменете и косата му. Главата му бучала от болка.
Когато се събудил, Карлос лежал проснат върху метален креват с бели чаршафи,
а над главата му със загрижен тон си говорели лекарите. Те не забелязали, че е дошъл в
съзнание, и споделяли един с друг, че може би няма да оживее.
Карлос ми каза, че в онзи момент взел решение да стане друг човек, ако оживее.
Ако получи тази възможност, той ще цени всяка минута. Всичко, всичко има значение -
Карлос осъзнал това в един кратък миг.
Той се наведе към мен с тържествено изражение на лицето и каза, че това
преживяване е променило цялото му отношение към живота. Твърдеше, че тъй като
животът е кратък, той ще придава значение на всяко нещо. Можем да умрем във всеки
един момент, затова е важно да живеем с тази мисъл. Единственият път, в който отново
спомена, че е бил в армията, беше, когато се канехме да си купим къща. Карлос каза, че
може да подаде молба за отпускане на войнишки заем. Така и не го направихме, но аз
не се усъмних, главно заради някои дребни неща, които можеше да прави, като
например да се подстригва сам с помощта на ножица и огледало. С изключение на един
случей, когато по невнимание отряза повече коса от тила си и трябваше да го покрие с
лейкопласт, иначе Карлос проявяваше голяма сръчност в подстригването на
собствената си коса. Освен това можеше сам да кърпи и подшива дрехите си. Виждала
съм го да обновява ризите си, като обръща протритите яки и ги зашива с вътрешната
страна навън. Историята за това къде е научил тези неща всеки път се променяше -
веднъж беше в армията, друг път от цигани в Италия. В Министерството на отбраната
няма досие за отбита военна служба на Карлос Арана Кастанеда.
Истината е, че след пристигането си в страната той дълго време обикаля
Калифорния, работи каквото намери, усъвършенства английския си език и се опитва да
спести достатъчно пари, за да влезе в колеж. От време на време пише по някое писмо
до близките си. Лусия още пази писмата, в които Карлос разказва, че е служил в
армията, но напуснал, след като преживял леко нараняване или "нервен шок" - не може
да се каже със сигурност.
Както винаги, историите му, изглежда, имат за цел да го представят в по-
интересна светлина. По всичко личи, че по онова време Карлос е несигурен млад човек,
стремящ се да спечели уважението на околните, като промени самоличността си. В
процеса на това той заличава значителна част от миналото си.
Разбира се, не всичко е лъжа. Карлос ми разказваше за любовта към майка си, за
желанието си да стане скулптор, за противоречивата си натура - все верни и реални
неща. Но имаше и разкази като този за армията. Когато говореше за тези неща, Карлос
постепенно се отпускаше и се чувстваше забележително спокоен. Бе успял да се заличи,
да създаде пълна мъгла около подробностите от миналото си, така че никой да не може
да твърди нищо със сигурност. Беше като писател, който като създава героя си, сам се
преобразява.
8
Една септемврийска вечер през 1957 бяхме седнали на чаша китайски чай и аз
проповядвах учението на Невил. По-рано през седмицата, на своята редовна лекция в
четвъртък вечер в Уилшиър Ебъл Тиътър Невил бе говорил на тема "АЗ СЪМ". Това
беше една от любимите му теми, заимствана от библейското изказване за същността на
izvorite.com 28
човешката природа, макар и корените й да са по всяка вероятност във вавилонските

култове към водата или още във времето преди примитивните сънища на
неандерталците. За Невил това бе фундаментална идея, чиста и ясна, продукт на
основния мозък! АЗ СЪМ! (Бог в Човека).
- То е като християнската душа - говорех аз на Карлос. - Като индийския Атман.
Нещо като безименно присъствие във всеки един от нас.
После преминах направо към Невил, възпроизвеждайки по памет цитати от
множеството книги, които мистикът публикуваше в собственото си издателство на
Саут Ла Бреа авеню.
- Разбереш ли това, Карлос, вече няма значение дали си беден или богат, силен
или слаб, грък или евреин, обвързан или свободен, мъж или жена. Всички тези понятия
спъват човека. Ограничават го.
Карлос любезно отговаряше, че разбира и намира всичко това за много
интересно. И наистина му беше интересно. За Карлос целият този въпрос с "АЗ СЪМ"
беше нещо, което наистина винаги бе усещал. Миналото бе нещо повече от обикновен
низ от години, места и условни обозначения, повече от сбор общоприети понятия,
социални ограничения, връзки, рамки - умствен багаж. Някои от твърденията на Невил
бяха идеи, в които Карлос вярваше от години. Той още пазеше екземпляра от
"Търсенето", който му бях дала при втората ни среща. След бегъл прочит Карлос бе
разбрал малка част от непонятния философски жаргон. Но аз можех да му го обясня.
Притежавах способността да подбирам от книгите онези пасажи, които наистина имаха
значение за него, онези особени изречения, които съдържаха целия смисъл на казаното.
Постепенно Карлос започна да проявява умерен интерес към мистицизма, нестандартни
философии и психични феномени.
Все пак продължи да се съмнява в хора като Невил, които накрая се оказваха
просто поредните ексцентрични философи-мистици от Лагуна Бийч или други подобни
места. Недоумяваше за самиздатските книги, скъпите лекции и собственото седмично
телевизионно шоу на Невил. Но в книжарниците из районите, които мистикът
посещаваше, и около университетите книгите му стояха редом с изследванията на Дж.
Б. Райн по парапсихология. Към 1957 славата на Дж. Б. Райн бе започнала да залязва.
През 30-те години той беше любимецът на окултистите, но двете десетилетия критика
от страна на традиционните лабораторни изследователи и журналисти като Х. Л.
Менкен се оказаха пагубни за неговото Дружество за психически изследвания и
превърнаха работата му в университета "Дюк" почти в пародия на самата себе си. Но
макар че Райн не се радваше на особена популярност в средата на 50-те години, имаше
други, които преуспяваха. Интересът към окултното някак паранормално се съживи и
към 1957 достигна своя разцвет с извънсензорните възприятия, летящите чинии и
американските научнофантастични филми на Джон Ейгър. Затова под влияние на моите
приказки на тема "АЗ СЪМ", на списанията, пишещи за групи от неидентифицирани
летящи обекти над Канзас, и всичко останало Карлос реши сам да нагази във водите на
психичния феномен.
Той направи тесте карти с пет символа: кръг, квадрат, плюс, звездичка и
вълнообразна линия. Месеци наред ние проверявахме скритата страна на възприятията
си. Масичката за кафе в моята всекидневна беше логично място за това, най-вече
защото никой не можеше да ни види. Карлос изпитваше известно неудобство от
изследването на извънсензорни възприятия с помощта на карти и рядко канеше други
хора да участват в експериментите му. Изследванията бяха в няколко варианта, но във
всички случаи Карлос подреждаше картите пред себе си с лицевата страна надолу и
после ме караше да отгатвам подред всички символи, нарисувани на тях. Аз правех
izvorite.com 29
предположения, той записваше отговорите ми в жълт бележник и после проверяваше

резултатите. Понякога си разменяхме ролите, като аз питах, а Карлос отгатваше.
От самото начало той се опита да придаде на всичко това по-академичен вид.
Трупаше дебели купчини тетрадки със статистически данни и бележки почти като
Райн. Всичко изглеждаше много научно, много сериозно, макар и малко нестандартно.
Карлос искаше да изглежда така, макар и да се отнасяше резервирано към
възможностите на традиционните научни похвати и наблюдения при подобни
експерименти. От една страна, изпитваше необходимост да запази тази сериозност на
опитите си, макар че цялата тема за извънсензорните възприятия все още се
възприемаше от учените като шарлатанство. Но, от друга страна, новите идеи много
често са били посрещани враждебно от филистерите. В края на краищата, нали и
Галилей е бил посрещнат с подозрение от твърдоглавите представители на
традиционното мислене? Карлос не беше от онези душевно неуравновесени
последователи на теории за летящи чинии или нещо подобно; той просто искаше да
изпита границите на възможностите си. Така ние прекарахме няколко месеца в опити
да отгатваме карти. Карлос искаше да разбере дали наистина съществуват други
измерения. Но единственото, което откри след всички опити, статистики и подробни
анализи, беше, че ако някой притежава извънсензорни възприятия, това със сигурност
не сме ние.
Двамата започнахме да прекарваме много време заедно, но аз подозирах, че той
излиза и с други момичета. Макар че не беше красив в класическия смисъл на тази
дума, Карлос беше изключително очарователен, особено за жените. Той внимателно ги
изслушваше, видимо заинтересуван от всичко, което казваха. Беше развил
обезоръжаваща схема на поведение и собствен стил. Ако се държеше резервирано в
големи компании, в по-тесен кръг от хора поведението му бе коренно различно.
Понякога ходехме у тях и той надълго и нашироко говореше със своя силен испански
акцент за скулптурите си, за окултизъм, за всичко, което ме интересуваше. Ходехме
заедно на кино, на изложби или на гости у приятели; понякога отивахме в "Албатроса"
на плажа или в "Точката", или на още едно-две места, където поетите организираха
четенията си.
Една вечер след кино ние с Карлос решихме да се отбием в една пицария
недалеч от Градския колеж, за да хапнем. Той спомена, че едно момиче, негова
състудентка, е започнала да го преследва. Била висока и руса, опитвала се да пише.
Почти не я познавал. Поради някаква причина искала да му направи подарък за Коледа.
Аз настоях да не приема нищо от нея и Карлос се съгласи. Бях ревнива и тъкмо затова
той бе измислил тази история. По едно време аз сериозно възнамерявах да отида на
някоя от лекциите му, за да хвърля един поглед на това тайнствено русокосо момиче,
което Карлос подробно ми бе описал: светлокафяви очи, коса до раменете и коронка на
един от предните зъби. Момиче с такава външност лесно се откроява от останалите и
Карлос си даваше сметка за това. По-късно ми каза, че е престанала да ходи на лекции,
отишла в планините или някъде другаде. Изчезна така, както беше създадена - далечен
ефимерен призрак, - а аз продължих да се питам дали изобщо е съществувала.
Карлос ме уверяваше, че тази негова състудентка е реално съществуващ човек от
плът и кръв. И няколко седмици по-късно, докато пътувахме по булевард "Холивуд" в
неговото синьо-бяло "Чеви" 1954, Карлос внезапно се обърна и посочи с неопределен
жест към тротоара.
- Ето я! - възкликна той, сочейки с пръст във въздуха. - Това е момичето, за
което ти говорех! Момичето, което искаше да ми направи подарък.
- Къде? Къде е?
izvorite.com 30
Започнах да се въртя на седалката. Наоколо минаваха десетки хора, десетки

млади русокоси госпожици.
- Не я виждам, къде е? Изобщо не мога да я видя.
Искаше ми се да направим още едно кръгче и отново да огледаме, но Карлос не
беше съгласен. Последва дълго мълчание. Накрая аз заговорих. Попитах за името на
момичето.
Карлос се замисли за миг.
- Сю - каза той. - Сю Чайлдрес.
Отбелязах, че Чайлдрес е моминското име на майка ми - нещо, което Карлос
вече знаеше, - и казах, че може би имаме роднинска връзка. Карлос се усмихна, кимна и
продължи да кара по булеварда под сънливите калифорнийски палми. Дълго време не
си казахме нищо.
Едва през март 1957 отново се сетих за това. Бях на работа в аудио-визуалния
отдел на "Пасифик Бел" и по някаква причина целият епизод със Сю Чайлдрес
възкръсна в съзнанието ми. Отворих всички телефонни указатели на града и започнах
да търся тази тайнствена Сю Чайлдрес. Накрая, в последната книга открих името Сю
Чайлдрес. До края на деня през час набирах номера. И в 9,30 същата вечер се обади
жена на име Сю Чайлдрес.
- Наскоро бях на едно парти - започнах аз - и се запознах с млад мъж от Южна
Америка, писател. Каза ми, че познава момиче на име Сю Чайлдрес...
Продължих да говоря за партито, за това, че моминското име на майка ми е
Чайлдрес и така нататък.
Сю остана явно озадачена. Каза, че не познава никого от Южна Америка и със
сигурност не е посещавала Градския колеж през декември, че не знае нищо за никакъв
бразилски писател, че не го е срещала нито на парти, нито на което и да било от
изброените места. Но беше руса, опитваше се да пише и за мен това бе достатъчно
потвърждение на съмненията ми. По-късно същата вечер разказах на Карлос за
откритието си.
Това го развесели. Той си наля чаша "Матеус" и изслуша цялата история.
Настроението ми се развали и накрая Карлос се зае да успокоява ревността ми.
- Знаеш ли, няма никаква Сю Чайлдрес - каза той. - Просто си измислих името.
Погледна ме с черните си дяволити очи и обясни, че Сю е името на майка му, а
Чайлдрес - името на моята майка, и че така е измислил име на несъществуващо момиче.
- Измислих всичко - каза той. - Беше номер, сигурно разбираш.
Но аз твърдо настоявах на откритието си и казах, че съм уредила двамата да се
срещнат на другия ден на обяд.
Карлос се стъписа за миг, хвърли ми един от въпросителните си погледи, после
широко се усмихна и около очите му се появиха весели бръчици.
- Голяма работа си! Ама ти си създала Сю Чайлдрес със собственото си
въображение. Някой ден ще осъзнаеш какво си направила и ще разбереш, че е наистина
великолепно.
Не бях убедена, че е чак толкова великолепно. Просто бях отворила телефонния
указател и бях открила името й. В това нямаше нищо изключително и за пръв път ми
хрумна, че може би всичко е случайност, съвпадение. Може би в края на краищата той
казваше истината.
Промърморих нещо в този дух, но Карлос не ме слушаше. Стоеше насред стаята
с абсолютно неподвижни ръце и крака - така правеше винаги когато изпитваше силно
вълнение. Затвори очи и за миг осъзна всичко. Бях създала Сю Чайлдрес, или, по-точно,
бях се намесила така радикално в хода на събитията, че я бях въвела в живота ни. И бях
постигнала всичко това с проклетото си упорство, с желязната решимост да превръщам
izvorite.com 31
измислените неща в действителност. Карлос си знаеше, че е измислил цялата история

със Сю Чайлдрес, но аз не бях убедена в това и съмнението ми бе позволило да си
изградя един смътен образ от даденото ми описание и няколко подробности и буквално
да създам тази жена. За Карлос всичко бе напълно логично. Измисля си едно
несъществуващо момиче, разказва ми за него, а аз на свой ред му предоставям реално
човешко същество. Разбира се, това беше странната логика на Карлос, а аз не я
разбирах.
Карлос искаше да вярва - искрено и докрай, - че се е натъкнал на истинско
откритие, на феномена на Дж. Б. Райн в най-чист вид. Не беше нито инсценировка,
нито случайност. Не беше съвпадение. Беше велико окултно явление и по всичко
личеше, че аз имах пръст в него. Карлос бе впечатлен не толкова от Сю Чайлдрес,
колкото от мен, моята желязна воля и упоритост.
Той седна на кушетката, взе един бележник и започна да скицира Сю Чайлдрес.
- Не е ниска, около 1,70 метра. Руса е, но с такива тъмни очи и такова хубаво
лице, виждаш ли?
Обърна скицата си към мен и ми показа черно-бялата си представа за това как
изглежда тя.
Когато видях Сю Чайлдрес в полумрака на ресторанта недалеч от офиса на
"Пасифик Бел" в центъра на Лос Анжелис, аз се стъписах. Тя много приличаше на
описанието и скицата на Карлос. Но Сю твърдеше, че не познава никого от Южна
Америка. Каза, че някога е ходила на курс по поезия в Градския колеж, а сега работи за
Янсен и изработва модели на бански костюми.
Аз й разказах всичко - за историята на Карлос, моето ровене в телефонните
указатели, неговото обяснение, скицата - всичко. Сю поклати глава, снизходително се
усмихна... и ето я! Коронката! На предния й ляв зъб имаше коронка, точно както
Карлос беше казал!
Няколко дни по-късно, когато се срещна с нея, Карлос се закле, че я вижда за
пръв път. Изглеждаше правдоподобно стъписан от всичко това, особено от приликата
на тази жена с неговата измислица. Аз бях убедена, че се познават отпреди, но така и не
успях да го докажа.
"Някой ден, писа ми Карлос, ще разбереш какво си направила. Сега не можеш да
го проумееш, но някой ден ще разбереш."
По-важното беше не че се бе случило нещо необяснимо, а че Карлос вярваше в
това. Или може би просто искаше всички да останат с такова впечатление. Не знаех
какво да мисля. Сигурна бях само в това, че Карлос държеше на мистериозното
обяснение на една ситуация, която може би не беше чак толкова мистериозна.
Петнадесет години след като Сю, Карлос и аз седяхме у дома и обсъждахме този
епизод, Сю Чайлдрес, понастоящем Сю Парот, каза, че още не може да проумее какво
точно се е случило тогава. Идеята на Карлос беше, че аз съм силна жена, способна да
промени хода на събитията, ако пожелае; и в този случай съм била твърдо решена да
открия Сю Чайлдрес, която да отговаря на описанието. Но Сю не беше убедена в това.
В края на краищата, тъкмо Карлос бе съобщил името й в началото и той единствен я бе
описал. Възможно беше да я е забелязал през 1956 в малкия Градски колеж, когато е
посещавала онзи курс по поезия. Възможно е дори да са ходили на едни и същи лекции,
макар че тя не си го спомня и не мисли, че е било така. Има няколко обяснения, само
едно от които е напълно лишено от логика и тъкмо за него се улови Карлос.
Но Карлос имаше способността да придава на нормални, логични ситуации
дълбока тайнственост и загадъчност, както една вечер година по-късно, когато се обади
у дома, а Сю беше там и вдигна телефона.
izvorite.com 32
- Сузи, майка ти има заболяване на гърлото - каза той. - Ще си има сериозни

проблеми.
Очевидно му се искаше да изглежда пророк, какъвто не беше. Но успя да я
уплаши.
- Наведе ме на мисълта, че майка ми ще умре, и аз подсъзнателно се уплаших -
спомня си Сю. - Майка ми има проблеми с гърлото. Тя е заклет пушач и в първия
момент не осъзнах, че ме будалка с тези недомлъвки за гърлото на майка ми. Майка ми
и до ден днешен е жива и здрава и все още често се затваря да пуши в задната стая. А и
всички знаят телефонния й номер.
След първоначалния шок всичко се изясни. Аз имах телефонния номер на г-жа
Чайлдрес и от време на време го използвах. Карлос също го имаше. Възможно беше
случайно да е позвънил, да е разменил няколко думи с майката на Сю, да е чул
дрезгавия глас на жената и да е решил да съобщи на Сю зловещото си пророчество.
Знаеше и къде може да я намери - у дома.
Сякаш се опитваше да прави впечатление на момичетата с телепатичните си
способности или нещо подобно. Скоро след обаждането по телефона Сю покани двама
ни с Карлос на вечеря у майка й. Но преди г-жа Чайлдрес да е поднесла ястието, Карлос
изчезна. Просто излезе в задния двор и си тръгна. След час се върна и се държа така,
сякаш нищо не се е случило. Когато го попитаха къде е бил, Карлос не пожела да
отговори пряко на въпроса, а вместо това се опита да създаде впечатлението, че в
изчезването му има нещо необикновено. Сякаш искаше всички да мислят, че под
маската на консервативната му външност се крие някаква магия.
9
Онова, което най-много допринесе за интереса му към сериозния окултизъм,
беше книгата "Вратите на възприятието" - противоречивият психотропен експеримент
на Олдъс Хъксли, станал класика скоро след появата си на бял свят през 1954. Преди да
прочете Хъксли, Карлос смяташе, че в мистицизма и изменените състояния на
съзнанието има нещо шарлатанско. Но "Вратите на възприятието" изигра важна роля за
оформяне на новия му възглед за нещата, особено по отношение на случката със Сю
Чайлдрес. Съществуват различни нива на съвпадение, други обяснения на привидно
логични ситуации и Хъксли помогна на Карлос да разбере това.
Едва през 1956 Карлос се зае да чете "Вратите на възприятието". Книгата
представлява еклектична смес между наука и почтително отношение към MYSTERIUM
TREMENDUM - великата загадка на съществуванието. Още при първия прочит Карлос
се увлече. Един от най-ярките писатели в световната литература бе записал на хартия в
изискан научен стил мислите си под влияние на някакъв малко известен наркотик.
Хъксли не беше някакъв лунатичен ясновидец, нито псевдогуру, а интелигентен
господин, който в състояние на опиянение бе достигнал до уникални прозрения. Той бе
всичко, което Карлос искаше да бъде - изискан, начетен, интелигентен, уважаван, човек
с творчески потенциал и превъзходен писател, притежаващ рядък талант. Хъксли
имаше сигурността и престижа на образования човек, на човека на познанието в
традиционния смисъл на понятието. Работата му с наркотиците и измененото
възприятие не изглеждаше шарлатанска. Хъксли остана непокварен, свободен,
недостъпен за тълпата.
В съзнанието на Карлос Хъксли бе избегнал клопката на академизма - този
отвратителен кошмар, където преподавателите гонят автобуси, за да не закъснеят за
лекции, появяват се на тържествата на факултета с лули в уста и спортни костюми от
груб вълнен плат и водят скучни академични разговори с отнесено и доволно
изражение на лицата. Хъксли бе чужд на всичко това. В средата на 50-те години той
пръв се бе заел да изучава наркотиците, религията, суеверията и чистата примитивна
izvorite.com 33
магия и бе пожънал успех. Разбира се, и той имаше врагове, но истината беше, че с
експериментите и красноречивите си обяснения бе изпреварил със светлинни години
академиците традиционалисти.
В него сякаш живееха двама различни индивиди. Единият бе Хъксли в сив
костюм, организатор на научни семинари, университетски преподавател, изнасящ речи
за откриването на учебната година; другият бе Хъксли - загадъчният изследовател на
повишеното съзнание.
Често можеше се види на откриване на учебната година - тези ужасни
посредствени ритуали в гимнастическите салони. Някъде в редиците от бизнесмени-
настоятели, студенти по биология и родители, използващи програмите за ветрила, на
подиума, великолепен, авторитетен, взиращ се отвъд върволиците от спортисти и
гимназисти, стоеше... Хъксли. Той по нищо не приличаше на останалите. Човекът,
живеещ в два свята, олицетворяваше всичко, което Карлос искаше да бъде.
Карлос смяташе, че Хъксли разбира. Сигурно разбира и старите курандерос, и
сътворяването на Сю Чайлдрес. Дълбоко в себе си знае, че няма ограничения,
биологични повели, няма съвпадение, случайност, само свободното субективно
възприятие, великата загадка.
10
"Вратите на възприятието" започва с кратък преглед на безсистемната история
на психотропните изследвания. Левис Левин, германски фармаколог, публикува през
1886 първото систематично изследване върху непознат кактус, наречен впоследствие
Lophophora williamsii. Това е просто един от психотропните кактуси, които в
продължение на хилядолетия са довеждали духовете при индианците от Мексико,
американския югозапад и Южна Америка. По-късно Хавлок Елис и Уеър Мичъл
започват да експериментират със самото вещество мескалин. Всичко изглежда много
системно и научно, докато не се появява Хъксли. Хъксли пренебрегва стария
лабораторен и статистически подход. Той просто отпива от течността, сяда, отпуска се
и изведнъж цветята засияват като рубини и нефрити. И гънките на тъканите - да! -
гънките на пижамата и кадифените завеси, застинали в неподвижни беззвучни вълни,
придобиват ново, огромно значение. Обикновени предмети, които в ежедневието си е
вземал за даденост, изведнъж придобиват нови измерения. Започва да вижда света така,
както са го виждали великите творци - Ван Гог, великият Блейк. Ето така човек трябва
да вижда - мисли той.
Всъщност възрастният господин казва, че мескалинът е полезен или поне
допринася за разширяване границите на съзнанието. Идеята на Хъксли е, че този
огромен феноменологичен поток постоянно тече край нас, но ние не го забелязваме,
защото по своята функция мозъкът, нервната система и сетивните органи са по-скоро
елиминативни, отколкото продуктивни. Те изключват всички онези стимули, които не
могат да се използват незабавно. Възприемат единствено необходимите неща,
възприятията, свързани пряко с приготвянето на храна, карането на кола, работата в
класната стая или на друго място. Мозъкът и нервната система са насочени преди
всичко към това да ни предпазят от потока, съдържащ безполезно и ненужно за
момента познание, който може да ни помете и погълне. Но мескалинът премахва тази
избирателност. Хъксли твърди, че е видял ВСИЧКО. Ама разбира се! Карлос е напълно
съгласен с това. Хъксли говори за древното Разширено съзнание, за Ясната светлина, за
великата загадка.
Много преди него Анри Бергсон говори за теоретичната точка във времето и
пространството, където всеки е в състояние да възприеме всичко, което се случва
навсякъде във вселената. Бергсон знае до каква степен сетивата ограничават
izvorite.com 34
възприятието и предпазват мозъка от всякакъв ненужен материал. Но цялата тази

интересна теория трябва да се докаже, а това винаги се оказва доста трудно. Може и да
е вярно, че всичко преминава през филтъра на мозъка и нервната система, но няма
начин да го разберем със сигурност, или поне по такъв начин, който да е различен от
лова на сатори в глинените спални кабинки на остров Наошима или другаде.
Това се оказва сериозен проблем, но тогава се появява Хъксли и праща по
дяволите графиките и статистиките, контролните групи. Идва Хъксли, който просто
маха филтъра и пуска потока в съзнанието си. В главата му изведнъж избухва
мескалинов взрив от стимули и възприятия и по някакъв начин той вижда неща, които
никой друг не може да види - не откачени видения като това как нечия отдавна
починала майка се носи над масичката за викане на духове, или космически кораби в
цветовете на дъгата, или други подобни неща, а някакъв вид фина настройка за
разбиране на света такъв, какъвто е. Вижда съвършената геометрия на цилиндричните
крака на столовете в кабинета си и на рамките на картините. Не неща извън нашия свят,
а реални предмети и съотношения, видени по нов начин. Това е същата реалност, но в
нея има нещо повече, отколкото хората предполагат.
Карлос бе завладян от този човек. Реши да пише курсова работа за Хъксли за
втория си курс по английски език в Градския колеж. През декември 1957 той помоли
една приятелка, Джени Лавиър, да му я препише на машина.
- За пръв път четях нещо от Олдъс Хъксли, а след това изчетох всичките му
книги - припомня си Джени.
Понастоящем Джени е домакиня в Южна Каролина.
- Курсовата работа изследваше въздействието на растението пейоте,
халюцинациите. Понеже по онова време не бяхме чували за ЛСД и другите
халюциногенни вещества, беше много интересно. Карлос беше впечатлен от това, че
всичко е много научно, че експериментите се правят с научна цел, а не просто за да се
надрусаш, нали разбираш?
Всъщност Хъксли гледа на себе си като на обект на експеримент. Той
непрекъснато се записва и е под постоянно наблюдение на колеги, като дори отговаря
на въпросите им.
- В курсовата си работа Карлос бе изложил много собствени идеи. Беше
великолепно. Аз преписвах черновите, а той стоеше до рамото ми и добавяше нови
идеи и неща. По-късно и аз написах курсова работа за Хъксли, само че тя не стана
толкова хубава. Неговата беше новаторска и интересна.
Освен идеята на Хъксли и Бергсон за разширеното съзнание, на която бе
посветена по-голямата част от курсовата му работа, Карлос се зае да изследва
схващанията на Хъксли за системите от символи и езика. Хъксли смята, че езиковата
традиция е колкото добра, толкова и лоша. Тя улеснява общуването и осигурява на
бъдещите поколения свидетелства за миналото, но също така допринася за
ограничаване на съзнанието. Изречените думи често се възприемат като реални
предмети, а не като символи на предмети. Нашето възприятие за нещата до голяма
степен се определя от начина, по който говорим и пишем за тях, затова много скоро
решаваме, че щом един предмет не може да се опише, той просто не може да
съществува. Светът на общоприетите символи е пълен с ограничения и за да избягаме
от рутината на традиционното възприятие, необходимо ни е нещо радикално - религия,
хипноза, наркотици, нещо такова.
Курсовата работа на Карлос засяга всичко това: наркотиците, разширеното
съзнание, филтъра на възприятието, общоприетите символи, великата загадка, цялото
послание на Хъксли. Някои от тези неща впоследствие се превръщат в лични послания
izvorite.com 35
на Карлос и на дон Хуан, което до голяма степен е едно и също. Към 1973 Карлос
твърди следното:
"Да се вглеждаш в космоса с очите на мистика е теза, която разбива отворена
врата. Направо пред нас има толкова неща от този прекрасен свят, а ние не ги виждаме,
защото разумът забулва много от тях. Разбира се, че аз съм дошъл от 'отвъд' и ще се
върна там. Междувременно изминавам едно удивително пътешествие, пътуване на
силата - живота. Тялото ми е всичко, което имам. То е фин инструмент на
осъзнаването. Трябва да го използвам по най-добрия начин."
Разбира се, това не е пряко цитиране на Хъксли. Годините и опитът обогатяват
Карлос и той вече има множество свои идеи. Към 70-те години заимства от учени като
Тoлкът Парсънс. Парсънс е първият, който използва термина "глоси" (9) за
обозначаване на единици възприятие. След като завършва колеж, Карлос се запознава с
трудовете на Парсънс.
- За да кажем, че това е сграда, трябва да са налице всички елементи на сграда -
казва Карлос пред репортер. - Дори да е невъзможно да определим елементите на
сградата, все пак всички знаем и сме единодушни относно понятието сграда, защото
сме научени да различаваме глосата "сграда".
Научаваме се да различаваме глосите почти с раждането си. Това няма нищо
общо с езика. Единствените същества, които не могат да различават глосите, са децата,
страдащи от аутизъм; глосите са резултат на споразумение, а тези деца не сключват
споразумения със света. Поради някаква психологична разлика те не са членове -
членството е въпрос на всеобщо споразумение за определено описание на света. На
тази сграда. Но в тази сграда има повече, отколкото предполагате.
През първите си години в колежа Карлос няма много приятели. Не защото е
мизантроп, а просто защото хората, с които би желал да общува, са малко. През есента
на 1956 той и аз доста се сближихме и прекарвахме голяма част от свободното си време
заедно. През деня аз работех в "Пасифик Бел", а той ходеше на лекции. Вечер аз отивах
в апартамента му или той идваше при мен, като се промъкваше по черното стълбище на
сградата на Осма улица-запад. Сградата бе голяма и бе собственост на леля ми Велма.
Велма не харесваше особено Карлос и затова той трябваше да се промъква тайно, за да
се виждаме вечер. За леля ми той беше мургав чужденец от Южна Америка, от когото
трябва да стоя настрана.
- От време на време се съмняваше в себе си - припомня си Джени. - Чувстваше
се безсилен пред подозрителното отношение на семейството ми към него. Е, някои лели
не приемаха онези, които не бяха протестанти, републиканци или американци. Не
гледаха на Карлос като на личност, а като на нещо неразбираемо. Той се чувстваше
много зле от това, но не мисля, че все още придаваше значение на мнението им.
Това бе първата красноречива проява на расизъм, с която Карлос се сблъска в
Америка. И то в момент, когато се съмняваше в творческите си способности, когато си
даваше сметка за ниския си ръст и акцент, когато не вярваше в бъдещето си. Расизмът
на Велма, а до известна степен и на другата ми леля, която живееше там - Алта, -
дълбоко го засегна. Мисълта за тези две прегърбени мърморещи харпии го тормозеше,
особено вечер, когато се опитваше да учи. Понякога изпадаше в тежко състояние на
меланхолия и самосъжаление. Приятели си спомнят, че не се усмихваше често и имаше
периоди, когато внимателно се наблюдаваше.
Карлос инстинктивно усещаше, че вероятно няма да се прочуе с изкуството си,
но не искаше да повярва в това. Продължаваше да рисува и да се занимава със
скулптура. Окуражаваше и мен да давам най-доброто от себе си. Често ми напомняше
да не пилея времето си безразсъдно, защото животът е кратък. Припомняше ми как едва
не умрял, когато лежал на онова походно легло във военната болница и си обещал да
izvorite.com 36
стане друг човек... онзи екзистенциален миг... Тогава му била дадена възможност да
живее на този свят и, Бог му е свидетел, той обещал да направи всяка минута значима.
Според него аз бях с повишена "чувствителност" и трябваше максимално да се
възползвам от това. В края на 50-те години дори непринудените му беседи с приятели
имаха поучителен характер. Той постоянно поучаваше, че всеки ден трябва да бъде
изживян достойно. "Животът е кратък; придавайте значение на всяка минута."
Навсякъде повтаряше тази поука.
"Не пропилявай способностите си за дреболии - съветваше ме Карлос в едно
писмо, писано през април 1967. - Животът е един миг."
През януари 1958 той ме убеди да продължа образованието си, като се запиша
задочно в Градския колеж. Аз се възпротивих; казах, че съчетаването на работата с
лекции ще бъде истинско посегателство над свободното ми време, но Карлос настоя.
Искаше да бъда образована жена, затова буквално ме заведе за ръка до "Върмънт
Стрийт", където беше канцеларията, и остана там, докато се записах за елементарен
курс по руски език. Следващия семестър, когато отидох да увелича програмата си на
девет часа с допълнителни лекции по английски език, руска история и световни
религии, той отново ме придружи.
Харесваше му, че уча руски. Беше си въобразил, че някой ден ще се срещна със
съветския ръководител Никита Хрушчов, който неотдавна бе встъпил в длъжност в
Москва. В неговите представи Хрушчов бе силна и влиятелна личност, непоклатима
като скала, смел ръководител, издигнал се от дъното, за да поеме управлението на една
от най-могъщите държави в света. Освен това Хрушчов имаше стил. Но Карлос бе
заинтригуван най-вече от неговата сила и решителност. В началото на всяка седмица
той ходеше до будката за вестници, за да си купи новия "Тайм" или "Нюзуик", или пък,
ако нямаше достатъчно пари, влизаше в библиотеката да прочете за съветския
ръководител. Убеждаваше ме, че е напълно във възможностите ми да се срещна и да
разговарям с набития, плешив Никита. Поради някаква причина тази фантазия бе важна
за него и той често говореше за нея. Сякаш му се искаше да преживее това косвено чрез
мен и да проникне в същността на силния дух на плешивия решителен Хрушчов.
Най-близък приятел на Карлос през този период бе може би Алън Морисън,
негов състудент, който работеше на половин ден в пощата и от време на време пишеше
поезия. Малцина бяха хората, с които Карлос се чувстваше добре - Алън и едно момче
от Коста Рика на име Байрон Деоре, състудент от специалността основи на
психологията в Градския колеж. Те идваха с мен у Карлос на "Норт Ню Хампшиър
Стрийт", понякога и един-двама мои приятели като Сю, и там ядяха, пиеха вино и
разговаряха до зори. Винаги имаше много вино, често "Матеус", но рядко твърд
алкохол и никога наркотици. Всички обменяха идеи помежду си. Тогава Карлос беше
под влиянието на Хъксли и неговата идея да изживяваш достойно всеки миг. Аз
говорех за Невил. На Байрон му допадаше психичният феномен, мистицизмът и
понятието за съня като сила.
През 1959 година за Деня на благодарността Карлос сготви пуйка по бразилски
със сладък домашен сос, приготвен от ябълки, кайсии, ананаси, вино и домати. Поднесе
и спагети като допълнително ястие. Всички ядяха и хвалеха готварските умения на
Карлос. С напредването на вечерта разговорът се прехвърли от филмите и книгите към
музиката, паранормалното и философията. Байрон спомена за един-два велики
религиозно-философски трактата, които бил прочел. Отбеляза, че Буда никога нищо не
бил писал и че някой друг е записвал всичко, което е казвал и вършил. Също като Исус
Христос. Думите на великия учител от Галилея, твърдеше Байрон, са били записани от
негови последователи дълго след като той ги е изрекъл и вероятно са повлияни от
времето, древни свещени книги и бързо разпространяващи се митове.
izvorite.com 37
Всички се съгласиха, включително и Карлос. Всъщност няма доказателство, че

тези философи човеко-богове наистина са казали нещо, което макар и косвено да
напомня историческите текстове. Напълно е възможно това да са думи на летописците,
а не на Буда или Исус.
- Ако дойда при вас - намесих се аз - и ви заявя, че съм открила правилния път в
живота и че мога да ви обясня как точно да го следвате, ще ви бъде много трудно да го
приемете.
Байрон кимна. И Карлос кимна.
- Но ако ви кажа, че съм срещнала тайнствен учител, който ме е посветил в
някакви велики мистерии, това звучи по-интересно. Ще ви кажа, че съм минала заедно
с него през всички тези тайнствени неща и съм стигнала до определени изводи. Така
по-лесно ще го приемете.
- Като "Острието на бръснача" - каза Алън.
- Като "Сидхарта" - добави Байрон.
Карлос отново кимна, като че внимателно обмисляше думите ми. Както
обикновено, той говореше много малко, предпочиташе да слуша и понякога да зададе
един-два въпроса. Той рядко излагаше собствени идеи. Рядко изразяваше съгласие или
несъгласие с твърденията в разговора, предпочитайки вместо това да седи отзад с чаша
"Матеус" в ръка.
Байрон, който винаги с готовност се присъединяваше към разговорите, гаврътна
чашата си и се впусна в някаква дълга дискусия на странична тема, като накрая получи
пълна подкрепа от мен. Той допускаше, че великите мислители, наистина големите
интелектуалци, независимо дали са известни или не, вероятно са твърде погълнати от
своята революционна работа или идеи, за да ги записват. Това е работа, отредена за
последователите, учениците и други по-незначителни, казваше той.
А може би, предположи Алън, те просто не смятат това за важно. Може би са
далеч над тези неща.
- Може би - каза Карлос и после се засмя, с което искаше да покаже, че не се
обвързва с мнение.
Той рядко взимаше страна на тези събирания, но винаги с голям интерес
слушаше другите. А разговорът за думите-откровения на мистика, които не идват от
самия него, а чрез ученика му - е, това бе доста интересно. По всичко личеше, че темата
бе направила силно впечатление на Карлос.
"Убеден съм, че ти и аз ще се срещнем отново, за да споделим новите си
интелектуални и духовни открития" - писа ми той почти десет години по-късно. Но
едва ли наистина го е мислил. Няколко години след като ми бе написал това писмо,
Карлос каза в едно интервю, че вечерите в компанията на приятели, събрали се в
апартамента му, били просто средство да избяга от скуката. Работата му в пустинята
често го поглъща. "Бих предпочел да седя с приятели и да обменяме мисли. Има
толкова начини да се преборим със скуката - да водим интелектуални беседи, да се
разсейваме с вино, секс, наркотици и въображаеми проблеми."
През последните му две години в колежа "интелектуалните беседи" бяха за него
начин да се докосне до идеи, които не можеше да открие в часовете по психология,
английски език или изкуство. Дори моят твърде театрален мистик Невил казваше неща,
които Карлос намираше за интересни - например идеите за сънуването. Самият Карлос
дълго време гледаше на сънищата като на нещо обикновено, нищо повече от сънища. За
него сънят бе състояние на смътно подсъзнание, в което се появяват кошмарите и
съкровените фантазии. Но ето, намира се някой, който твърди, че това състояние е не
по-малко реално от другото. Сънуването и будуването са равносилни състояния, само
гледните точки се различават. Нещо повече, Невил учи, че сънищата притежават сила и
izvorite.com 38
че ако ги нагласим съобразно личните си желания, можем да променим бъдещето.

Пророческата реторика на Невил ни кара да вярваме, че можем да получим онова,
което искаме, посредством интензивно сънуване и "контролирано въображение".
Карлос бе прочел една малка част от трудовете на Невил; никога не го бе възприемал
достатъчно сериозно, за да се заеме да проучи всичките му книги. Той се запозна с
идеите на Невил за сънуването и всичко останало основно чрез мен и това стана през
1958 на чаша вино в неговия апартамент.
В "Пътуване към Икстлан" Карлос твърди, че идеята за "предизвикване на
сънищата" се е зародила у него през август 1961. Две седмици по-рано е взимал пъпки
пейоте и в състояние на засилена халюцинация си е играл със съседското куче.
Преживяването, така както Карлос го представя, е невероятно. Изведнъж кучето блесва
с всички цветове на дъгата и докато двамата пият вода от паница - глупав и лековат
епизод, - течността изтича през порите им и образува дълги блестящи дъгоцветни
гриви. Това е първото халюциногенно преживяване на Карлос. На другата сутрин дон
Хуан му обяснява, че кучето всъщност е въплъщение на Мескалито - силата или
божеството, вселено в пейоте. Това е добър знак и индианецът решава, че може би
ученикът му е готов за следващия етап. Дон Хуан обяснява, че сънищата са реални и че
човек трябва да ги възприема като действителност. Силната личност може да подбира
материала за съня си. Да "предизвикаш съня" означава да манипулираш онези елементи
от съня, които ще повлияят на всекидневието ти. Според дон Хуан всичко е въпрос на
сила-единство, усет за природата на нещата, контрол върху собствения живот. Звучи
доста абстрактно, но определено напомня на техниката на Невил за намеса в бъдещето
с цел осигуряване на пари, успехи или каквото и да било друго. Сънуването според дон
Хуан поставя във фокус всяко нещо - няма разлика между сън и будно състояние.
Невил до голяма степен казва същото. Дори напътствията им си приличат. За да се
подготви за предизвикване на сън, Карлос се взира в скръстените ръце в скута си. По
време на лекциите си Невил инструктира учениците си да легнат на леглото си или да
седнат на стол и просто да се концентрират върху онова, което според тях е идеалната
им същност, идеалното им положение. "Твърдете си, че сте идеални - казва Невил, - и
сегашният ви свят на ограничения ще се разпадне, а новият утвърждаван свят ще се
надигне като Феникс от пепелта."
Техниката беше една и съща, както и целта: да накара ученика да се отърси от
обичайното възприятие за реалния свят. Да мине отвъд.
Със своята теория "АЗ СЪМ" Невил предлага на реалния индивид да се отърси
от минало или бъдеще. Да стане човек без културен и социален багаж. Но идеята за
заличаването на личната история и възприемането на индивида без ограниченията и
оковите на миналото принадлежи изцяло на ранното учение на дон Хуан. По-важното е
обаче, че това е нещо, което Карлос започнал да прави на практика години преди да
срещне дон Хуан или да чуе за Невил.
После дойде ред на сияйната светлина. Един вторник вечер след лекция на
Невил в Уилшиър Ебъл Тиътър аз отидох у Карлос. Темата на лекцията тази вечер бе
едно явление, наречено пробудено въображение. Невил казваше, че хората, които
притежават пробудено въображение, са особени и понякога излъчват сияйна светлина -
явяват се с огромно лице от бяло сияние. Предполагаше се, че това е реално качество,
което се среща дори извън кръга от последователи на Невил, у хора на изкуството,
учени, изобретатели, хора с богато въображение.
През 1958 Карлос работеше върху един теракотов бюст, когато аз се втурнах в
апартамента му и разпалено заговорих за последната теория на Невил. Той се заслуша
за кратко. За мен доказателство на тази теория беше фактът, че направо на лекцията, по
средата на сложното изложение, лицето на Невил буквално започна да свети. Светеше
izvorite.com 39
почти със силата на уличната лампа пред театъра. Трябваше само да заговори за нещо,
и то се случваше. Карлос откъсна поглед от работата си и се разсмя.
През април 1968, по думите на Карлос, дон Хуан обяснява, че вследствие на
пушене на смес от халюциногенни гъби и други съставки ученикът се издига до едно
ниво, на което може да види хората такива, каквито са в действителност - нишки
светлина. Човекът е обвит от нишки от главата до пъпа и те създават ефект за огромно,
излъчващо сияние яйце.
Карлос пише, че след като опитва "малкия дим" на дон Хуан, изпада в състояние
на шеметна паника. Поглежда нагоре и вижда лицето на своя покровител като странен
сияещ предмет. Според него това е резултат от въздействието на наркотика, но дон
Хуан казва, че не е така, че всъщност всички хора изглеждат като сияйни яйца. Трябва
само да си възприемчив, за да го видиш.
Като се погледне назад, някои от идеите на дон Хуан със сигурност произлизат
от лекциите на Невил във вторник вечер в Уилшиър Ебъл Тиътър. Но едва ли моят
мистик е прототипът на героя. Любимецът на Карлос в края на 50-те години е не Невил,
Райн или който и да било от мистиците, за които Байрон и аз говорехме по време на
онези стари наши "дълги сеанси на духовни и интелектуални открития". Личността, на
която той най-много се възхищаваше, бе Хъксли - изисканият учен, който в някакъв
мимолетен миг е видял света такъв, какъвто го виждат хората на изкуството, какъвто го
е виждал Ван Гог. Понякога Карлос се забавляваше с идеята да вземе малко мескалин и
после да работи живопис или скулптура. В моменти на тежка депресия той лежеше в
леглото, гледаше в тавана и размишляваше над това колко посредствени са работите му
и как доникъде няма да стигне с изкуството си, защото просто не притежава умението,
личния поглед - онова, което притежават преуспелите хора на изкуството. Лежеше в
тъмното и се бореше с действителността.
Мечтаеше да се сдобие с няколко грама мескалин, да го поеме и да се надвеси
над буца глина. После за миг всичко да се завърти пред очите му в сюрреалистичен
вихър. Когато пред очите му просветне, той ще погледне към парчето глина и ще
получи видение за велико произведение на изкуството. Това ще бъде най-голямото му
постижение, уникална статуетка, която ще съчетава едновременно предколумбовата
строгост и индивидуалност и модерното усещане за движение и пространство. Това ще
бъде съвършено отражение на епохата и съвременния начин на живот, решително нов
стил. И ето че от "Ню Йорк Таймс" интервюират Карлос Кастанеда за приноса му в
развитието на изкуството, появява се на кориците на списанията и популярните издания
и дори на списание "Тайм", което посвещава шест цветни страници на неговото
виждане в стил новоиспанизъм или както и да го нарекат. Изведнъж той ще се превърне
в любимец на галеристите и търговците на произведения на изкуството, а вечните му
ненадминати творби в стилистиката на индианците чиму ще могат да се видят във
всички музеи на Лос Анжелис, Ню Йорк и Париж. Ще стане баща на примитивния
модернизъм...
После някой откачен шофьор профучаваше по "Норт Ню Хампшиър" в своя
"Форд" 1948 и кучетата в задния двор се разлайваха без никаква видима причина.
Карлос отново забиваше поглед в тавана и по някое време пъстроцветните слънчеви
петна по мазилката се променяха в зависимост от светлината, която влизаше през
прозореца. Понякога ги наблюдаваше с часове - те плуваха по тавана като маслени
петна във вода, като сенки, понесени в луд хипнотичен танц - плуваха, търкаляха се
като бавен прилив. Известно време Карлос ги съзерцаваше, после ставаше и излизаше
навън да се разсее.
11
izvorite.com 40
Карлос се взираше в жълтеникавия сумрак. Ръцете му просветнаха в слънчевия

сноп, който се процеждаше през щорите на прозорците. Завесите бяха спуснати и
закриваха яркото декемврийско слънце над Лос Анжелис, но светлината въпреки това
проникваше в стаята и ръцете на Карлос просветваха, докато моделираше бюст на Сю
Чайлдрес от светлокафява глина. Работеше бързо, с някакво вътрешно спокойствие и
увереност оформяше от глината нос, вдигната на опашка коса, забиваше палци във
вдлъбнатините на очите, изкусно доизпипваше детайлите.
Този следобед Сю не беше вдигнала косата си на конска опашка, но Карлос бе
решил, че така е по-добре. Често бе виждал косата й вързана на опашка. Всъщност това
бе задължителен атрибут на онази Сю Чайлдрес, която той искаше да пресъздаде -
вечно на път за Вийнъс или Масъл Бийч, или някое друго от затънтените декадентски
места по-нататък на юг. Беше започнала да пише поезия с един приятел, който
понякога четеше на импровизирана сцена във Вийнъс. Сю вдигаше косата си на
опашка, нахлузваше дървено сабо и джинси, сядаше в полумрака на сцената и удряше
малък тъпан или правеше още нещо. Карлос не се интересуваше особено от битниците,
повечето от които му се струваха бездарни и превзети. Но двамата заедно посещавахме
кафенетата по булевард "Холивуд" и някои от поетите, които четяха там, му харесваха.
Само година по-рано Алън Гинзбърг бе изнесъл легендарното си четене във Вийнъс,
описано по-късно от Лорънс Липтън в книгата му "Свещените варвари". Гинзбърг
обикаляше тези места с Джак Керуак и други знаменити участници в бохемския период
от историята.
Но Карлос не проявяваше особен интерес към тях. Не се интересуваше от техния
лозунг за ненамеса в политиката, от порнографската им поезия, от недостъпните им
компании, не се впечатляваше от небрежния им вид. Мразеше джинси с навити крачоли
и мръсни плетени пуловери, особено морскосини дочени работни панталони, каквито
носеха всички художници. За кафенетата Карлос обличаше същите дрехи, с които
ходеше и в библиотеката, и в пералнята на самообслужване - риза в пастелен цвят,
тъмни всекидневни панталони и най-обикновени черни обувки, всичко чисто,
изгладено, лъснато, добре съчетано и прилично. Беше аутсайдер, любопитен външен
човек в света на битниците, и предпочиташе да остане такъв.
Самият той пишеше поезия, макар и не като онази, която слушаше в Холивуд и
по плажовете. Неговата бе по-скоро имитация на старите поети, които бе изучавал -
Сесар Вальехо например. Случваше се да прибави по някое стихотворение към писмата
си до близките. Може би най-любимото му беше "Dichos de Luz y Amor" (10) от Сан
Хуан де ла Крус - натрапчиво метафорично стихотворение, с което започва книгата си
"Сказания за силата":
Пет свойства има птицата самотна:

първото - до най висок предел лети;
второто - не страда за дружина, дори от своя вид;
третото - тя с клюна винаги се цели във небето;
четвърто - няма цвят определен;
петото - тя много нежно пее.
Учението и работата на половин ден отнемаха цялото време на Карлос, но до

края на 50-те години той успя да направи доста скулптури. Аз се сдобих с няколко
негови неща, само едно от които е още у мен. Това е обобщен бюст на мъж с тънък нос,
празен поглед и строго изражение на лицето. Освен на Сю Карлос направи бюст и на
Лидет - с дълга коса, която се спуска от двете страни и надолу оформя основата.
Обикновено работеше с теракота, вероятно влияние от чикамската школа, която бе
izvorite.com 41
изучавал в Училището за изящни изкуства. Като цяло в този стил липсваше шлифовка,
което придаваше на работите естествен цвят и човешки вид. Той може да се види
навсякъде по долината на река Чикама - в статуетките и вазите от печена глина или
като релефни орнаменти по сградите. Карлос работеше също така със стеатит. Веднъж
часове наред се трудеше над фигура на гола бременна жена, коленичила, обхванала с
ръце брадичката си, а по гърба й се спускаше дълга коса. Беше фина статуетка, 15
сантиметра висока, в яркорозово и сиво, с тънки черни жилки.
Джоан Макфадън, понастоящем Джоан Доърти, домакиня от Арлита,
Калифорния, си спомня, че през 1963, когато се запознава с Карлос, някои от старите
творби на Кастанеда все още се намират у негови приятели. Постепенно той загубва
вяра в художествените си способности и престава да рисува, а по-късно и да прави
скулптура. Но Карлос продължава упорито да мечтае за признание и известност като
завършена творческа личност. Често говори на абстрактни теми.
- Когато си с Карлос - казва Джени Вусинич, - непрекъснато трябва да говориш
за изключително значими неща. Много държеше на това. Разговорите с него бяха
винаги вълнуващи, защото той не бе от хората, с които може да се говори за времето
или за потискащи неща и хора. Разговаряхме за идеи, за това как да бъдем повече живи
и какво представлява животът. Той разказваше за баща си и майка си, как са го
изправили на крака и са го оставили да се оправя сам.
Ако прословутата му самота беше пречка, Карлос я превръщаше в кратка
поучителна история. Проблемът с леля Велма обаче бе по-сериозен. Тя не го
харесваше. Това беше чиста проява на расизъм и той по никакъв начин не можеше да се
пребори с нея. Тук Карлос не изглеждаше силен и самоуверен, каквото бе посланието
му в историята за това, че са го изправили на крака и са го оставили да се оправя сам, а
някак по-нищожен, поне според представите на леля Алта. Не можеше да го
превъзмогне, като избели лицето си и усвои произношението на Средния запад.
- Имаше проблем със самочувствието - казва Джени. - Вероятно поради ранната
смърт на майка му са го отгледали хора, които не са проявявали съчувствие към него и
той е бил много потиснат, когато е попаднал при друга, безсърдечна жена.
Ако тази версия за миналото, разказана от Карлос още през 1957, е продукт на
грижливо смесване на мит и реалност, изводите на Джени са много близки до търсения
от него резултат. В историите му често имаше лоши героини; проблемите му - реални
или въображаеми - често бяха резултат от женско злодеяние. Интересно е, че в книгите
си пише за Ла Каталина, магьосница, жена с огромна сила, единственият физически
противник, с когото се сблъсква в годините на своето ученичество. Със сигурност има
и сили, и множество абстрактни сблъсъци с абстрактни врагове, но едва когато се
появява Ла Каталина, Карлос се изправя лице в лице срещу толкова страховит
противник от човешки произход.
Макар че проповядваше свобода и независимост, Карлос все повече се
привързваше към мен. Една вечер, докато се готвеше да ме заведе на лекции, телефонът
звънна. Беше д-р Теджа Герт, лекар, с когото се бях запознала преди няколко месеца.
Бях го предупредила за Карлос и затова когато чу, че се обажда мъжки глас, Герт се
престори, че е сгрешил номера.
- Госпожа Голдабърдж там ли е? - попита той.
Карлос не се хвана.
- Слушай, кучи сине, знам кой си. Ти си Герт, а аз съм дошъл да заведа Маргарет
на лекции и не искам никога повече да се обаждаш тук!
Трясна слушалката и после мърмори през целия път до студентския град.
Щом пристигнахме в Калифорнийския университет, където се бях записала
вечерно, аз се шмугнах в един коридор и се обадих на Герт от автомат. Разказах му
izvorite.com 42
какво се бе случило. Както говорех и се смеех, обърнах се и видях Карлос Кастанеда да

наднича през прозореца.
През 1958 посещавах курс по мениджмънт и разговорни умения в телефонната
компания "Пасифик". Пътувах с автобус от района Уилшиър до "Олив Стрийт" в
центъра на Лос Анжелис. Една вечер, докато чаках автобуса, забелязах един индиец в
черен костюм и с чадър, с много британски вид. Той се качи сам в автобуса, аз също.
На другата сутрин на път за работа си помислих колко интересно би било да
поговоря с него и да запиша разговора за курса.
Същата вечер излязох и започнах да се оглеждам за него, но никъде не го видях.
Разочаровах се и побързах да хвана автобуса. Изведнъж точно зад себе си чух глас с
индийско-английски акцент, който ми каза:
- Наистина трябва да побързате, за да хванете този автобус.
Е, най-меко казано, беше ми приятно да го видя. Качих се първа в автобуса,
после се качи той и седна до мен. Не можех да повярвам, че съм извадила такъв късмет.
Никога досега той не бе сядал до никого. Чудех се защо този ден бе избрал да седне
точно до мен.
След като автобусът потегли и изминахме значително разстояние, аз подхванах
разговор. Научих, че е от Бомбай, Индия. Името му беше Суран Бхат. Беше пристигнал
със самолет "Боинг". Имаше докторска степен от Бомбай и от университета "Пърдю".
Много интересно, помислих си аз. В хода на разговора научих, че е астролог и може да
прави хороскопи. Попита за рождената ми дата, за часа, в който съм се родила, и каза,
че ще ми състави хороскоп и ще ми каже какво е открил. Съобщи ми, че с помощта на
своята астрологична карта играе на борсата в Индия и че е подобрил значително
финансовото си състояние.
Беше женен, нямаше деца и от шест месеца живееше в Съединените щати.
Съставих разговора въз основа на моите и неговите реплики и се получи много
добър резултат. Колегите реагираха чудесно, а преподавателят остана впечатлен от моя
оригинален и уникален подход.
Няколко дни по-късно индиецът се качи в автобуса. Докато пътувахме, той
бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади хороскопа, който ми бе обещал.
По време на разговора спомена, че ще се омъжа за човек, който ще стане
известен... и че аз със сигурност ще напиша за него. Ще се получи философско четиво,
но ясно и разбираемо за всички.
Бях заинтригувана от астрологичните му способности. Той можеше не просто да
съставя хороскопи, но и да тълкува значението на звездите в различните позиции.
Попитах дали не би могъл да ме научи да съставям хороскоп. Индиецът се съгласи.
Живеех в една от жилищните сгради на леля ми на Осма улица-запад в Лос
Анжелис. Той ме посети два пъти. Помогна ми в съставянето на хороскоп. Напредвах
много бързо, защото сериозно се интересувах от астрологията и отражението й върху
нашето ежедневие.
На вратата се почука. Когато отворих вратата, там стоеше Карлос, изтупан от
главата до петите. Беше с костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Каза, че би желал да
се запознае с моя приятел.
Поканих го да влезе. Той седна на стол в ъгъла на всекидневната. Индиецът
седеше на кушетката.
Излязох от стаята, за да донеса вино. Когато се върнах, Суран, индиецът, питаше
Карлос дали се интересува от астрология. Карлос тържествено заговори:
- Не, не се интересувам от астрология, интересувам се само от госпожица
Ръниан. Виждам, че идеите ви са безкрайно умни. Мисля, че и тя е безкрайно умна.
izvorite.com 43
Според мен това е много опасна комбинация, затова ви предлагам незабавно да си

тръгнете.
Разбира се, аз чух всичко това и наистина се почудих какво да правя. Индиецът
само седеше, мълчеше, но накрая си тръгна.
Казах на Карлос, че не е трябвало да идва и да ме поставя в неловко положение в
присъствието на такъв почтен индиец. В края на краищата той бе дошъл тук по моя
покана и ние се трудехме над съставянето на карта за хороскоп.
Карлос каза:
- О, госпожице Ръниан, в присъствието на интелигентен мъж вие ставате опасна.
Кой знае какво щеше да се случи, ако не бях се появил.
Е, това бе последният път, в който видях индиеца. Дори не получих копие от
хороскопа, който ми беше направил.
12
Карлос живя в апартамента на "Норт Ню Хампшиър" почти през цялата 1958
година. Започна работа в компанията за играчки "Мател Той" на "Розенкранц авеню" в
Хоуторн, на няколко мили от дома. Изминаваше това разстояние със стар шевролет,
който си беше купил. Жилището му на "Норт Ню Хампшиър" се помещаваше в
жилищна сграда с розова хоросанова мазилка, керемиден покрив и миниатюрни
балкончета - приличаше на ранния Аламо. Карлос живееше в апартамент номер 4 на
първия етаж, с голям прозорец отпред, който гледаше към уличка със скромни къщи и
жилищни сгради. Подът на стаята му бе постлан със сламени рогозки, покрай стените
стояха дълги шкафове с книги, а до прозореца имаше дървено бюро. Скулптурните му
принадлежности бяха струпани в ъгъла. Имаше масивно легло и два-три стари
тапицирани стола. Големият шкаф за книги на отсрещната стена бе пълен с тънки
книжки с мека подвързия, повечето стихосбирки на латински поети или биографии.
Нямаше нито радио, нито телевизор, нито телефон - само една пишеща машина на
бюрото и една-две недовършени скулптури в ъгъла. Една неделя следобед влязох и го
заварих да работи на дъската си, поставена върху кухненската мивка на светло.
Сега, когато учеше и едновременно работеше в "Мател", нямаше много време за
изкуство. Но можеше да пише когато и където си поиска - между часовете, на работа, у
дома - и той започна да ходи навсякъде с тетрадка със спирала, в която записваше
стихове и романтична проза. Записа се на курс по латинска поезия, за да се запознае с
класическия стил и класическите теми. Особено внимание отделяше на Лукреций.
Подобно на Хъксли, Лукреций гледа сериозно на науката, такава, каквато е била през
първия век преди нашата ера. Освен това говори плахо и със страхопочитание за
смъртта и за смелите воини от планините, които живеят постоянно с мисълта за
смъртта, без да се страхуват от нея. Сред стиховете, отбелязани от Карлос в книгата му,
беше:
Някой умира за паметник, слава и име достойно.

Често от страх пред смъртта, той намразва
светлика небесен,
радващ очите, даряващ живот, и от тази омраза
страдащ, печален, за смърт от сърце закопнява тогава.
Наред с твърдението, че идва от земята на Лукреций, Карлос казваше също така,
че е от Бразилия, и ми даваше да разбера, че познава литературната класика на тази
южноамериканска страна. Наесен той ми даде една от грамофонните си плочи -
Bachianas Brasilerras номер 5, сюита от Виля-Лобос и колекция от бразилски народни
песни с пет арии от Пучини на обратната страна. Сюитата и народните песни бяха на
португалски и по всичко личеше, че Карлос разбира езика, както би трябвало да бъде,
izvorite.com 44
ако наистина бе дошъл от Бразилия. До 1960 той редовно получаваше писма от къщи и
аз нито веднъж не обърнах внимание дали са писани на португалски. Карлос винаги ми
ги четеше на английски, затова така и не научих истината.
Към четвъртата си година в Градския колеж той се премести в пансион на
"Адамс авеню", собственост на дребничка жилава женица на име Джони, която го
управляваше и живееше на партера. Предлагаше топла домашна кухня и сервираше
храната на питомците си на дълга маса в обща трапезария. Беше дружелюбна,
майчински грижовна жена със строги изисквания относно посещенията на момичета в
стаите. Повечето от обитателите на пансиона водеха скромен, еднообразен живот и се
подчиняваха на правилото "никакви посещения на момичета". Но Карлос не обръщаше
внимание на това. По негово настояване аз излизах вечер от къщи, изкачвах се по
пожарната стълба и прекарвах нощта в неговата стая. На зазоряване обувах чифт
негови чорапи, за да не вдигам шум на слизане по стълбите, и после бързо прекосявах
градинката на "Адамс авеню", а Карлос ме наблюдаваше през прозореца.
Той пишеше къси романтични разкази за интимни взаимоотношения, но не ми
даваше да ги чета. Не се разделяше с тетрадката си. Един от преподавателите му в
колежа, който го окуражаваше в писателските му опити, беше Върнън Кинг, учителят
му по творческо писане. Напътстван от Кинг, Карлос пишеше повече от всякога,
особено поезия. Едно от стихотворенията му спечели първо място в писателски
конкурс, спонсориран от "Коледжиън", училищния вестник. Отличената творба бе
поместена в един от броевете му, подписана с новото име на автора - Карлос Кастанеда.
През декември 1958 г. Карлос реши да наеме малка къща на "Чероки авеню" в
Холивуд. Аз живеех в апартамента в сградата на леля Велма на Осма улица. Тя отблизо
следеше къде ходя и какво правя и ми търсеше сметка, ако не се прибирах у дома в
нужното време. Не одобряваше срещите ми с Карлос, защото беше чужденец и тя не
знаеше нищо за него. По-голямата част от месеца прекарах с него. Той постоянно беше
зает - работеше скулптура, пишеше и т. н. Беше направил коледни картички с Дядо
Коледа и пясъчен часовник. Изгубила съм картичката, която ми подари. Заедно
обикаляхме кафенетата по булевард "Холивуд", ходехме на културни прояви и много
филми... предимно чужди.
Никога не пропусках лекциите на Невил Годар в Уилшиър Ебъл Тиътър. Карлос
нито веднъж не дойде с мен. Обикновено после ги обсъждахме надълго и нашироко.
Понякога той изказваше забележки, друг път мълчеше.
Невил твърдеше, че Библията не е история, а биография - биографията на всяко
човешко същество. Отбелязваше, че е написана в сегашно време и че разказва за самите
нас.
Цитираше Евангелието от Йоана: "В началото беше Словото, и Словото беше у
Бога, и Бог беше Словото." Това означава, че Словото е нашите мисли, които са слова,
че всеки един от нас е Бог и ако престанем да почитаме Бог като нещо извън нас и
разберем, че обитава телата ни, ако приемем Исус като наша чудесна човешка
фантазия, можем да превърнем всичко въображаемо в действителност. Като си
намислим желание и приемем, че то вече е реалност, ние почиваме върху убеждението
за това и то автоматично става част от битието. Това е свещеният ден Сабат - почивка
от умствения труд. Не неделя, която е почивка от физическия труд.
Карлос обичаше да разговаря с мен за психични феномени и понякога искаше да
интерпретирам по моя особен творчески мистичен начин случки, които ми разказваше.
Често пъти това бяха истории, прочетени в "Братя Карамазови". Аз също прочетох
книгата, като обърнах особено внимание на абстрактната и метафорична страна на
романа. Братята, казвах аз, са всъщност различните страни на една личност, а бащата е
нейното физическо, материално мъжко въплъщение, докато майката е символ на
izvorite.com 45
подсъзнателното - все неща в този дух, за символите. Карлос записваше всичко, за да го

използва по-нататък за курсова работа.
Близо месец живяхме на "Чероки авеню". После аз се върнах у леля Велма, а
Карлос нае стая на втория етаж в жилищната сграда "Мариета" на "Върмънт Стрийт",
на една крачка от колежа. "Мариета" бе четириетажна мръсножълта тухлена постройка
с бели двойни врати, железен фенер в бароков стил и бяла колона със златни орнаменти
между двата прозореца на нивото на улицата. В коридорите вътре имаше ориенталски
пътеки.
Карлос караше последен семестър и зубренето започваше да му тежи. Той
започна работа в градския отдел за реклама, като същевременно се подготвяше за
натурализация. От време на време двамата обсъждахме кое име да избере - Арана или
Кастанеда. Арана бе фамилното му име по документи, но и двамата смятахме, че
Карлос Кастанеда е по-благозвучно. От години го използваше и в училище, и в молбите
за работа, затова решихме да остане Кастанеда.
През април 1959 леля Велма почина и аз отидох на погребението заедно с Алта и
останалите членове на семейството. Карлос обаче не дойде. Никога не я беше харесвал,
мразеше претенциите й, калифорнийския й начин на живот с всички удобства,
разказите за пътешествията й в западните щати, трите й брака и натрупаното
недвижимо имущество. На Запад Велма произнасяше фамилията си Ръниън и
твърдеше, че Деймън Ръниън й е не само роднина, а и приятел, и че преди години го е
съветвала да започне да пише. Карлос не даваше пет пари за всичко това и беше
доволен, че е умряла. След смъртта на леля Велма той вече не стоеше на тръни, когато
идваше у дома.
Напролет Карлос завърши учението си в Градския колеж. Дипломира се на 19
юни 1959 със степен кандидат на хуманитарните науки по основи на психологията.
Премина през стандартната церемония на дипломирането - с роба и шапка с пискюл;
позира за снимка - застанал мирно, с ръце покрай тялото, неловко свити в юмруци,
сериозен, с пригладена коса. Изпрати снимката на роднините си в Перу заедно с писмо,
в което съобщаваше, че възнамерява да се запише в Калифорнийския университет, Лос
Анжелис. Това бе едно от последните му писма до дома. Когато книгите му излязоха на
бял свят, Карлос дори не им писа за това. До началото на 70-те години те нямаха
представа къде се намира. Последната му връзка с дома бе една снимка на майка му,
която той демонстративно скъса по време на един скандал с мен в апартамента.
13
След Градския колеж Карлос кандидатства в Калифорнийския университет.
След като с болка осъзна онова, което беше очевидно през цялото време - че никога
няма да стане голям художник, - той насочи вниманието си към преподавателска
кариера. Занимаваше го и идеята да стане писател, но на този етап изглеждаше
невъзможно. Без много да мисли, Карлос се прехвърли от психология на антропология.
Това беше просто различна област от социалните науки, дисциплина, която би
преподавал с по-голямо желание.
След смъртта на леля Велма аз се преместих в апартамент за двама на "Саут
Детройт Стрийт", който обзаведох с мебели, събирани през последните три години. Сю
Чайлдрес, която през лятото бе работила във Флорида, се върна в Калифорния и се
нанесе при мен. Когато не беше на лекции или на някоя случайно попаднала работа,
Карлос стоеше у дома. В продължение на около шест седмици той преподаваше на Сю
испански език и обясняваше някои диалектни особености. В замяна на това тя му
плащаше със сокове от пресни плодове. За да си плаща разноските, Карлос работеше в
градския отдел за реклама в Лос Анжелис. По-късно, в началото на зимата, той започна
работа като касиер в "Хагартис" - луксозен дамски магазин на булевард "Уилшиър" в
izvorite.com 46
Холивуд. Работеше вечер, проверяваше сметките, привеждаше в ред балансите и

преглеждаше чековете, изпратени по пощата.
Всичко това му се струваше познато. Ето го - сред лукса на "Хагартис" в
Холивуд - и сякаш отново е в Перу, стои и наблюдава местните кокетки. Само че сега
бе тук, до розовата стена, под огромния кристален полилей, на американското
крайбрежие. Понякога в късните следобеди през прозорците нахлуваше светлина и се
пречупваше в тезгясите, и пръстените и гривните - сребърни и златни - блестяха точно
като едно време в дюкянчето на Сесар. И Карлос започваше да се пита дали не е
направил грешка, като е дошъл в Америка, дали нямаше да е по-добре, ако беше
останал в Южна Америка, където нямаше да се чувства толкова чужд. Но вътре в себе
си усещаше, че е постъпил правилно, особено в безгрижните съботни вечери у дома,
когато някой донасяше "Матеус" и всички говореха за философия, изкуство,
извънсензорно възприятие и поезия. Колкото по-малка бе компанията, толкова по-
свободно се държеше Карлос и толкова повече разкриваше мислите си за наистина
отвлечени окултни неща като астрална защита или изпадане в транс.
- Той примигваше с очи и ме караше да мисля, че има готови отговори за
нещата, които аз не разбирам - припомня си Сю. - Но, от друга страна, аз не се и
съмнявах в това.
Можеше да изглежда загадъчен, ако пожелаеше.
Щом заговорехме за предсказване на бъдещето, Карлос правеше собствени
предсказания. Една вечер той спомена за някого, когото не беше виждал от години,
който, както странно се изрази, е "липсващото звено в това съдбовно предопределено
триединство между нас" - имаше предвид себе си, мен и Сю. Предсказа, че Сю ще се
омъжи за този човек. Аз се въодушевих и се обадих на Сю.
- Той лекар ли е? - попита Сю, като очевидно имаше някого предвид.
- С какво се занимава този тип? - попитах аз Карлос.
Той каза, че човекът е лекар-стажант и се готви да специализира мозъчна
хирургия. Добави също, че някой ден четиримата заедно ще отидем до Бразилия. Това
така и не се случи.
Макар и предсказанията му да не се сбъдваха, някои от идеите му по някакъв
начин се осъществяваха по-късно, често в книгите му, понякога в учението на дон
Хуан. Например рутината бе обявена за враг още преди 1960. Мисълта за скучния
живот и скучните хора го плашеше и той често изказваше тревогата си, че може да
създаде рутина в живота си, да става всяка сутрин рано и да ходи на лекции, да влиза в
точно определени аудитории и да работи до три следобед. Ужасяваше се до смърт от
принадлежност към структури; чувстваше, че се похабява, че няма време за живопис и
скулптура. Казваше ми, че ако някога тръгне на работа от 8 до 5, никога няма да си
носи обяд от къщи. Години по-късно той написа, че дон Хуан го е посъветвал да се
освободи от рутината, за да направи света свеж и нов, a възприятието си - изострено.
Когато излезе книгата на Андрея Пухарич "Свещената гъба", всички я
прочетохме, включително и Карлос; и месеци наред тя бе в центъра на домашните ни
разговори. Пухарич твърдеше, че се е запознал с холандски скулптор, който след като
изпадне в дълбок транс, си спомня подробности от живота в Египет по време на IV
династия през погледа на мъж на име Ра Хо Теп. Освен това авторът се бе заел да
докаже, че свещената гъба Amanita Muscaria изостря психичните способности и
осъзнаването. Пухарич смяташе, че съществува връзка между явлението напускане на
тялото, срещано сред сибирските шамани, и ефекта от приемането на свещената гъба.
Такава беше неговата теория.
У гърците явно е съществувала традиция на отделяне на душата от тялото. В
първа глава Пухарич цитира книгата на Дод "Гърците и ирационалното" - научен труд
izvorite.com 47
по антропология, публикуван няколко години по-рано от издателството на

Калифорнийския университет. Освен всичко друго там се казваше, че шаманът е
психически нестабилна личност, потопена в религиозния живот, макар и на необичайна
религия. След период на усилена подготовка човек става шаман и наред с това се
сдобива с всички шамански атрибути, включително и способността да изпада по
собствено желание в състояние на душевна дисоциация.
"Шаманът наистина може да бъде видян на няколко места едновременно; той
притежава силата да се намира на две места - пише Дод. - След подобни преживявания,
за които разказва в импровизирана песен, шаманът получава дарба за предсказване на
бъдещето, за религиозна поезия и магическа медицина, което го прави социално
значима фигура. Той се превръща в източник на свръхнормална мъдрост."
От холандския скулптор Хари Стоун Пухарич научава езотерични
древноегипетски изрази, които според него свидетелстват за съществуването и
използването на свещени гъби в древни религиозни церемонии. Той тръгва да доказва
това ирационално твърдение с най-рационални методи. Събира купища данни и
прекарва часове наред в научни анализи. Посвещава 200 страници от книгата на
транскрипции на бръщолевенето на Стоун на древноегипетски и заключава, че такъв
огромен обем от думи не може да се наизусти.
Идеята за използването на наркотици в древността определено заинтересува
Карлос, но онова, което наистина предизвика у него душевни терзания и което го
накара да прочете книгата докрай, бе загадъчната прилика между Хари Стоун и него.
Странно до лудост беше, че толкова много си приличаха. Стоун бе чужденец в
Америка, стеснителен, неуверен в себе си, с гимназиално образование и няколко
години обучение в Художествена академия. От шест-седем години правеше неуспешни
опити да се наложи като скулптор. Стоун бе разказал на Пухарич, че когато бил на
шест години, леля му починала. Съвсем същото се бе случило и с Карлос. Макар и
книгата да изглеждаше абсурдна, Карлос беше започнал да се отъждествява с Хари
Стоун, магическата личност Ра Хо Теп.
В рамките на изследването си Пухарич бе разговарял с Гордън Уосън,
специалист по употребата на наркотици сред примитивните мистици, и той му бе
споменал, че през 1953 е пътувал до Мексико, за да провери твърденията за ритуален
култ към някаква гъба, широко разпространен в миналото по тези места. Уосън не само
се убеждава, че такъв култ е съществувал, но и открива, че някои жители на
отдалечените пустинни райони все още практикуват тази специфична магия. Както
самият той обяснява, церемонията се ръководи от курандеро, който яде гъби като част
от процеса на лечение и предсказване. Гъбите са Psilocybe mexicana, а активното им
вещество е псилоцибин.
Пухарич събира някои свои видове свещени гъби и след направените опити
установява, че след като поемат Amanita muscaria, хората не проявяват никакви
забележими психични способности. Към края на книгата авторът споменава едно име,
което незабавно прикова вниманието на Карлос - на човека, придал известна тежест на
всички тези окултни влечения, Олдъс Хъксли. През август 1955 Хъксли наблюдава как
Хари Стоун изпада в едно от своите състояния на транс. По време на този етап от
експеримента Стоун се превъплъщава в личността на Ра Хо Теп и иска да му донесат
златната гъба. Пухарич изпълнява желанието му. Тогава Стоун изпълнява действия от
тайна церемония - близва гъбата с език, поставя я на главата си, - цял древноегипетски
ритуал, изгубен за всички освен за Пухарич, който, както по всичко личи, го възкресява
в лабораторията си в Нова Англия. След като Стоун излиза от транс, Пухарич му
завързва очите и го подлага на тест за ясновидство. Хъксли наблюдава как говорителят
на Ра Хо Теп за няколко секунди отгатва цяла поредица от картинки - изключително
izvorite.com 48
постижение при шанс милион на едно. При участието на Хъксли, макар и пасивно,
книгата заслужава поне сериозно размишление. Чрез Пухарич Карлос се запозна с
мексиканското шаманство и използването на Psilocybe mexicana. Хъксли го бе запознал
с мескалина и по-конкретно с описанията на професор Дж. С. Слоткин на употребата на
пейоте сред американските индианци. Изследването на Слоткин засяга Църквата на
коренните американци - група, която вярва, че пейоте е дар от Бога за индианците.
Слоткин е сред единиците бели хора, присъствали на ритуалите с пейоте, един от
малцината, освободили се от рутината на обичайното възприятие с помощта на
растение, за което Карлос знаеше, че е също толкова достъпно, колкото и Сан Педро -
свещената Майка кактус от родния му край.
Имаше и друг наркотик, за който се говореше. Понякога колежаните шеговито
го наричаха "лудата трева". Това бе може би най-широко разпространеното
халюциногенно растение на Югозапад. Често се случваше да прочетем някъде, че пет-
шест говеда от ранчо в Западен Тексас случайно се натъкнали на растението Datura и
часове наред беснеели, събаряли огради, нападали се едно друго и се опомнили от
халюцинациите едва късно през нощта.
Гъбите, кактусът пейоте и джимсъновата трева - трите наркотика, за които,
както Карлос твърди, му е разказал дон Хуан след 1960, всъщност му бяха добре
известни от много по-рано. Въпреки очарователната наивност на книгите му Карлос
Кастанеда е познавал трите наркотика, използвани по време на ученичеството, много
преди да срещне дон Хуан.
Пухарич и "Свещената гъба" изместиха "Вратите на възприятието" и Райн сред
темите на разговорите в моя апартамент.
- Говорехме за гъбите и кактуса, които завладяват и разширяват съзнанието -
казва Сю. - "Свещената гъба" тъкмо бе излязла от печат. Но имах чувството, че Карлос
знаеше много за разширяването на съзнанието - естествено и неестествено - и преди да
прочете книгата.
Както винаги, Карлос по-често черпеше чужди идеи от разговорите, отколкото
да внася свои. Понякога ги записваше за разказите и стихотворенията си или за
курсовите си работи по психология и антропология. Към края на 1959 аз бях записала
психология в Градския колеж и написах курсова работа, в която излагах идеите си за
"двойствената същност"; направих го под формата на разговор, като първо обясних
ситуацията, а после добавих друга беседа, по-научна, в която изследвах природата на
двойствеността. Това бе просто техника за изучаване на другата същност на човека.
Карлос прочете работата и реши, че техниката е впечатляваща - две беседи от един
писател. Така ми каза.
- Маргарет имаше фантастичен усет за интригата - казва Джоан Доърти за мен. -
Можеше да цитира Невил, с часове да говори за зен-будизъм, за всевъзможни мистични
неща. Той слушаше, но не вярваше особено. В книгите му откривам много характерни
черти на онзи Карлос, когото познавах. Има някаква резервираност. Усещах
скептицизма на Карлос по отношение на всичко ново. Не мисля, че изобщо някога се е
съмнявал във възможността всички тези неща да съществуват. С термините на
мистицизма той имаше отворено съзнание, но не беше убеден.
Един ден в началото на пролетта на 1958 аз излязох по-рано от работа на "Саут
Лабреа" 666 и отидох до химическото чистене по-нататък по улицата, за да избегна
суматохата в пиковия час. Взех дрехите си и излязох навън. На улицата не се виждаше
жива душа. Вървях съвсем сама към офиса - и изведнъж видях Невил да върви срещу
мен. Когато се приближи, аз го погледнах и се усмихнах. Той също ми отвърна с
усмивка. Не разменихме нито дума. Когато отмина, аз се обърнах, за да се уверя, че
наистина съм видяла Невил. Той погледна назад, отново се усмихна и продължи да
izvorite.com 49
върви. Странното в тази среща беше, че както бях сама с него на улицата, така щом се
обърнах да продължа пътя си, на улицата цареше обичайната за пиковите часове
суматоха.
За миг ми се стори, че загубих самообладание. Не можех да го проумея, защото
през тези две седмици Невил четеше лекции в Сан Франциско. Нямаше как да бъде в
Лос Анжелис.
Е, бъдете сигурни, че не се върнах в службата си да разкажа за странната си
среща с Невил.
Същата вечер, когато видях Карлос, му разказах цялата история и се запитах как
е могло да се случи това. Казах му, че следващия път, когато Невил изнася лекция в
града, ще го попитам дали се явява на някого в един град, когато се намира в друг град.
Карлос почти не реагира на приказките за появяването на две места по едно и също
време, но отбеляза, че ще му бъде интересно да чуе отговора на Невил на този въпрос.
На следващата лекция на Невил аз седнах отпред. Исках да го питам за срещата
ни онзи ден на "Лабреа Стрийт".
Когато лекцията свърши и той обяви, че петнадесет минути ще отговаря на
въпроси, аз бях готова! Но се случи нещо странно. Преди да успея да задам въпроса си,
друг стана и попита дали е възможно, когато е в друг град, Невил да се явява на някого
в Лос Анжелис от плът и кръв. Той погледна човека, после мен и каза, че може да се
явява на онези, на които иска. Не можех да повярвам на ушите си. Беше ми се явил по
някаква причина. Все още не разбирам как така можеше да бъде на две места
едновременно, но поне знам, че го видях при нереални обстоятелства, така да се каже.
Когато аз или Карлос излизахме с други хора, и на двама ни това не се
харесваше. Бяхме доста ревниви един към друг. Карлос имаше навика да идва у дома,
когато имах среща, и да казва, че иска да се запознае с приятеля ми. Опитвах се да го
разубедя, но той винаги идваше. Обикновено си намираше място на кушетката,
откъдето можеше да наблюдава всичко и да кара всички да се чувстват неудобно.
Понякога направо казваше на госта ми да си тръгне и да не идва повече. Последния
път, когато го направи, беше през януари 1960, когато ми беше дошъл на гости Фарид
Ауемрин, млад бизнесмен от Близкия изток. Бяхме ходили на ресторант, където всички
седяха на екзотични възглавници и пиеха турско кафе, и после отидохме у дома. Както
обикновено, дойде Карлос. Фарид се държа по най-достойния начин. Започна да говори
за виденията, които получавал напоследък. В едно от тях присъствах аз.
- Някой е насочил оръжие към теб, Маргарет - каза той. - Някой иска да те убие.
Карлос вдигна очи към тавана. Фарид ми направи няколко комплимента, които
ядосаха Карлос и той му напомни, че прекалява.
- Исках да се оженя за Маргарет още след първата ни среща, но разводът ми още
не е уреден - каза Фарид.
- Само през трупа ми - отвърна Карлос. - Никой няма да се ожени за нея освен
мен.
- Тогава защо още не сте се оженил за нея? - попита Фарид.
- Не ми е идвало наум. Но тази вечер ще се оженя за нея.
Карлос се обърна към мен.
- Да тръгваме, Маги. Отиваме в Мексико.
Това ме завари неподготвена. Помолих всички да се успокоят. Но Карлос
настояваше. Казваше, че наистина сериозно смята да се оженим. Фарид си тръгна, като
ни остави да си говорим за сватба. И двамата бяхме мислили за това, но никога не
бяхме го обсъждали. Накрая се качихме в черния фолксваген на Карлос и поехме към
Тихуана. Щом пристигнахме, дребничък мършав мексиканец ни даде да попълним
документите и ни ожени. Беше един от онези тъжни дребни хорица, които в подобни
izvorite.com 50
моменти се развеселяват. Той пусна касетофона и в началото и края на кратката служба

звучеше жизнерадостно изпълнение на мариачи. Estado Libre Y Soberando de Morelos
(11), брачното свидетелство, още е у мен. В него пише:
"Служба "Гражданска регистрация" на Тлакилтенанго. В том номер 5/960, стр.

четиринадесета, под партида номер 14 на настоящата служба е записан акт за
бракосъчетание на Карлос Арана Кастанеда с Маргарет Евелин Ръниан. Бракът се
сключи пред мен съгласно Закона. Тлакилтенанго Морелос, 27 януари 1960." (12)
14
Карлос напусна стаята си на "Върмънт" и дойде да живее при мен на улица
"Саут Детройт" 823. Сю се изнесе. Карлос продължи да работи като касиер в
"Хагартис". Печелеше достатъчно, за да продължава учението си в университета и да
свързва двата края. Със заплатата ми от телефонната компания плащахме наема и се
хранехме. Той се прибираше късно вечер от работа в магазина, а на сутринта трябваше
да ходи на лекции в университета. Нямахме много време за чужди филми, концерти
или изложби. През лятото дори почивните дни не прекарвахме заедно. Карлос започна
да излиза и да се губи с часове, после с дни; не знаех къде ходи. Отначало мислех, че си
е намерил друга жена, но той отричаше. Казваше, че пътува из пустинята и изучава
използването на лечебни растения от индианците.
- Открих един човек - сподели той веднъж.
Каза, че е индианец и учител, но иначе почти не говореше за пътуванията си.
Тези първи пътувания до пустинята бяха пряк резултат от заниманията му по
един от предметите в университета - калифорнийска етнография. Това беше популярен
курс, воден от скелетоподобен и сладкодумен археолог с яркосини очи на име Клемънт
Миън. Неговото име Карлос поставя на първо място в благодарствения списък към
първата си книга. Нарича го човека, "който положи началото и очерта посоката на
моята полева антропологическа работа".
Миън водеше курса си всяка година на третия етаж на Хейнс Хол и от самото
начало сключваше сделка със студентите. Хейнс беше от онези червени тухлени сгради
на Калифорнийския университет, редовно почиствани с пясъчна струя, безразборно
пръснати евкалиптови дървета и зелени дъбове, любопитно надвесени над торфения
мъх отпред. Хоросанови фризове с крилати дракони и птици очертаваха ръба на
червения керемиден покрив, а над прозорците се извиваха сиви арки. На първия етаж
учеха студентите по френски. На социологията бе отреден вторият етаж, а неугледният
й събрат - антропологията - се помещаваше на третия.
Миън изискваше от студентите си курсови работи и всеки, интервюирал
индианец, веднага получаваше най-висока оценка за проекта си. Това означаваше
студентът просто да излезе навън, да се свърже лично с информатор и всеки, който си
направеше този труд, независимо от курсовата работа, биваше награждаван с най-
високата оценка.
- Това не е лесна работа - предупреждаваше Миън. - Много е трудно от
психологическа гледна точка. Можете да вложите извънредно много труд, а като
резултат да получите съвсем малко, защото не сте намерили подходящия информатор
или той не иска да говори с вас, или пък сте го ядосали.
Всяка година той повтаряше това предупреждение, за да обезкуражи слабите
духом и да не ги остави да се захванат с нещо, което изисква седмици мъчителна
изследователска дейност. Специалността на Миън бе археологията, но и той бе платил
дан на полевите изследвания, слушайки несвързаното мърморене на старци-
информатори от полупустинните области в Калифорния, и той бе чел наличната
izvorite.com 51
литература, така че имаше ясна представа за това колко трудно осъществимо може да
бъде подобно начинание.
- Но ако си направите този труд и ми покажете в курсовата си работа, че
наистина сте намерили и говорили с калифорнийски индианец, аз ви гарантирам
отлична оценка на курсовата ви работа, независимо какво ще излезе от нея - казваше
той на студентите.
Карлос седеше сред останалите и това му се струваше съвсем честно. Добро
интервю с индианец ще му осигури добра оценка, но което е по-важно, ако направи
наистина добро интервю и успее да публикува курсовата си работа, няма да има
проблеми при кандидатстване за аспирантура. Не беше трудно да избере подходяща
тема за курсова работа, имаше десетки традиционни теми - тъкане и грънчарство,
земеделие, религиозни системи, отношения между червенокожите и белите
колонизатори; все неща, с които Миън се бе срещал десетки пъти. Карлос искаше да
напише нещо достатъчно сериозно и научно, за да си осигури публикация, но му се
искаше и да се спре на необичайна тема, която наистина да го заинтересува. След
кратък размисъл той реши да се насочи към етноботаниката, към класифициране на
психотропните растения, използвани от магьосниците. Щеше да работи като Гордън
Уосън, да търси магически култове към гъби по мацатекските склонове, или като
Хъксли в своя кабинет, или като Уестън Лабар в равнините. Беше чел достатъчно по
въпроса, най-вече "Култът към пейоте" на Лабар, и реши, че е готов да тръгне да си
търси индианец.
От 60 души студенти Миън получи три курсови работи, в които имаше опити за
разговор с информатор. Един студент бе намерил индианец, обучаващ се по етническа
стипендиантска програма в университета, и беше представил полемика, в която се
разкриваше мнението му за отношението към неговия народ. Друг живееше в ранчо във
Фресно Кънтри и бе задал на един приятел повече или по-малко традиционни въпроси
за индианския начин на живот. Само Карлос бе тръгнал да търси информатор във
външна среда. Всъщност той се бе срещнал с неколцина индианци и в началото на
изследването си бе ходил два-три пъти в кабинета на Миън, за да получи напътствия и
да научи нещичко за техниката на интервюто. В началото се срещаше с индианец от
племето кауила в един резерват близо до Палм Спрингс, а после отиде до река
Колорадо и там разговаря с няколко индианци. Обикновено един индианец те отвежда
при друг и така Карлос тръгна от резерватите, обикаляше от един информатор на друг,
като навлизаше все по-дълбоко в природата на непознатия ритуал и използването на
лечебните растения. Накрая се спря на един човек, който му разказа много неща за
джимсъновата трева (Datura inoxia) и тази информация послужи за основа на курсовата
му работа, която се превърна в малък шедьовър.
- Информаторът му знаеше много за Datura - наркотик, използван в церемониите
на посвещаване у някои калифорнийски племена, но и аз, и много други антрополози
считахме тази практика за отмряла от 40-50 години - припомня си Миън. - Той бе
намерил информатор, който все още знаеше нещо за нея и продължаваше да я използва.
Написа курсова работа, съдържаща изобилие от информация, която не би могъл да
научи, ако не бе намерил информатор, запознат с растението и материала. Беше много
добра курсова работа и аз го посъветвах да продължи изследването си. Той ми съобщи,
че има още един индианец, който знае много за използването и практикуването с Datura
като магическо растение. Много от тези неща се появиха в първата му книга. Казваше,
че е много важно коя част от корените се използва. Има много символизъм и фантазия
в твърденията, че съществуват мъжки и женски растения и че е важно на каква
дълбочина е коренът. Не знам дали имат някаква фармакологична основа, но той се зае
да ги изследва. Обикаляше и разговаряше с множество хора за вярванията им. Но
izvorite.com 52
изследвания за Datura, доколкото бях запознат, не бяха публикувани никъде в научната

литература. Много внимателно съм чел повечето от литературата за Калифорния и
тъкмо оттам идва трудността - когато започнеш да питаш хората за вярванията им и за
използването на наркотици, когато стане дума за познания в областта на церемониите,
трудно е да изкопчиш нещо, защото се пази в тайна. Тази курсова работа ми направи
много силно впечатление. Той очевидно бе получил информация, недостъпна до този
момент за антрополозите.
Вярно е, че в това има много символизъм и фантазия и Карлос бе записал
всичко: за дяволската трева с четири глави - корен, стъбло и листа, цветове и семена. И
всяка част от растението имаше особено значение в мистичната система на нещата.
Коренът например съдържа силата, или по-точно, силата се побеждава чрез корена.
Стъблото лекува, цветовете изменят личността, а семената "подсилват главата".
Информаторът за курсовата работа на Карлос казва, че целта е да се укроти дяволската
трева, като се впрегне в търсене на знанието. Мъжките и женските растения са
различни: женското е по-високо и прилича на дърво, докато мъжкото е дебело и
храстовидно. Коренът на женското растение е дълъг и прав, спуска се надолу и се
разклонява много дълбоко. Коренът на мъжкото обаче се разклонява почти с влизането
си под земята. За да изкопае растението, индианският брухо взема сух клон от дървото
паловерде, очиства го, нарязва го и го използва съобразно ритуала и техниката,
известни от незапомнени времена. Карлос бе записал всичко - цитати от информатора,
патриархални обичаи, ритуали и суеверия, лечебен фолклор, фармакологични данни.
Но по-важно беше, че бе попаднал на някого, който се бе съгласил да наруши
правилата и да въведе външен човек.
- Това може да е човекът, когото той нарича дон Хуан - отбелязва Миън. -
Мисля, че е много вероятно да става дума за същия човек, макар и в курсовата работа
да не е посочен с това име. Той го идентифицира по племенна принадлежност и регион
и това е или същият информатор, или някой много тясно свързан с него, защото
произходът съвпада - наполовина юма, наполовина яки.
В литературата се твърди, че яки не използват наркотици в церемониите си, но
Карлос не се съобразява с това. Без много труд той се е натъкнал на истински лечител,
но старецът му разкрива езотерични познания, за които се смята, че са отмрели преди
много години. Когато Миън повдига дебелите си сиви вежди, Карлос разбира, че е
записал нещо наистина важно. Направил е откритие и само при мисълта за новите
възможности пред него се опиянява - аспирантура, дисертация, може би книга. Денят, в
който Миън му изказва похвала за курсовата му работа и казва, че материалът
представлява ценен принос в академичната литература, Карлос разбира, че е намерил
онова, което е търсил. Ако преди е имал някакви съмнения, сега всичко е решено - ще
изучава антропология.
Част втора
НА КРИЛЕТЕ НА АЛЕГОРИЯТА
15
По собствените му думи, Карлос се среща с дон Хуан на автобусна гара на
границата с щата Аризона през лятото на 1960. Това става по време на едно от
пътуванията му на югозапад в търсене на информация. Приятел, наречен в книгите на
Карлос просто Бил, кимва към дон Хуан, когато старецът влиза в чакалнята, и казва, че
индианецът знае много неща за пейоте. Бил, който по описанието на Карлос силно
напомня на Алън Морисън, го насочва и му помага в изследването на наркотичните
растения. Подобно на Морисън, Бил знае само няколко думи на испански и този
izvorite.com 53
следобед, застанал в слабата светлина на залязващото слънце, той произнася някакво

абсурдно изречение на испански. Дон Хуан не го разбира и Карлос се намесва.
Обяснява, че в резултат на продължително изучаване и изследване в Калифорнийския
университет е станал специалист в областта на използването на халюциногенния
кактус. Индианецът не проявява особен интерес, особено когато Карлос стига до
същността и казва, че би било от взаимна полза да се срещнат и да поговорят за пейоте.
По неговите думи, дон Хуан само вдига глава и го поглежда право в очите с тежкия си
шамански поглед, който го вцепенява - приковаващия поглед на изключително силен
човек.
Дон Хуан, описан в "Учението", е роден в Югозапада през 1891. На около
осемгодишна възраст заедно с хиляди други семейства от Сонора той се преселва в
Централно Мексико. По неясни причини мексиканските войници пребиват до смърт
майка му, а него качват на влак, пътуващ на юг. Баща му, прострелян и ранен, е
натоварен на влака и умира на път за Централно Мексико. Там дон Хуан израства и
живее до 1940, когато се премества на север.
- Един от проблемите с дон Хуан - казва Миън - и една от причините за
критиките към него като информатор е, че той сам по себе си е уникален индивид. Не е
член на определено племенно общество. Родителите му не са членове на конкретна
племенна група. В един период той живее сред калифорнийските индианци, в друг -
сред мексиканските. Не е и чист яки. Освен това е индивид, който сам се е изградил
като интелектуалец. Срещал съм и други такива индианци, но те са рядкост. Средният
представител на етноса не е философ, нито мислител, и се вълнува от съвсем
повърхностни неща.
В средата на декември 1960 след известна подготовка и четене Карлос отива в
дома на дон Хуан, но едва през юни започва истинското му ученичество. През първите
шест месеца той няколко пъти се среща с дон Хуан по различни поводи, но винаги в
качеството на антрополог наблюдател, а не като ученик. Първо трябва да събере
информация за курсовата работа при Миън и после, с напътствията на професора, да
продължи изследването с убеждението, че материалът е годен за публикуване.
В курсовата работа по калифорнийска етнография информаторът индианец не е
посочен. Псевдонимът, даден на учителя му в по-късните книги, е Хуан Матус, оттам
дон Хуан - име, също толкова разпространено в Мексико, колкото Джон Смит в
Съединените щати. Миън не е чувал това име преди 1966, а мнозина от приятелите на
Карлос за пръв път научават за тайнствения индианец едва след като университетското
издателство публикува "Учението на дон Хуан" и книгата се появява в книжарниците
на университета през 1968. Но Карлос се е спрял на името дон Хуан Матус още преди
1963. В началото на 1963 той и Ейдриън Джеристън обядват в кафене на Трето авеню в
Лос Анжелис и разговарят за индианците от Централна Америка. По линия на
мормонската църква Джеристън участва в програми за подпомагане на индианците в
резерватите на Юта, Калифорния, Ню Мексико и Аризона.
- Носех тюркоазена игла за вратовръзка и той се заинтересува от познанията ми
за индианците - спомня си Джеристън. - Разказа ми за лечител на име дон Хуан. Карлос
често се срещал с него и двамата се сприятелили. Дон Хуан постепенно започнал да му
се доверява и Карлос уредил идното лято да отиде при него с други колеги от групата.
Каза ми, че смята да напише за него и за фантастичната му история, но че няма да ми
каже нищо повече.
Карлос твърди, че започва да си води бележки на 23 юни 1961. Правилата са
доста прости и като цяло остават непроменени до края на ученичеството. Не се
разрешават снимки и записване на касетофон. В началото Карлос си води бележки
тайно, а по-късно по памет възпроизвежда цели разговори и случки. След като дон
izvorite.com 54
Хуан приема воденето на бележки, Карлос вече може да записва подробно и нашироко
разговорите, да отбелязва датите, така че читателят да може да следи в хронологичен
ред бавното и болезнено превръщане от западен студент с рационално мислене в
ученик, вярващ и истински магьосник.
Все пак възникват някои проблеми, с които неизбежно се сблъскваме, когато се
опитваме да съпоставим разказа на Карлос за случилото се с онова, което по всяка
вероятност действително се е случило. Например дали дон Хуан наистина му е изложил
трактат за джимсъновата трева - растението на силата, заемащо важно място в
подготовката на ученика за състоянието на необичайна реалност? Ако е така, кога
Карлос го е чул?
По всичко личи, че наставленията на дон Хуан датират много отпреди сряда, 23
август 1961, както е записано в "Учението на дон Хуан". Или поне Карлос е познавал
материала от по-рано, защото го е записал в курсовата си работа за Миън. Там е
включено всичко за четирите глави на растението, твърдението на дон Хуан, че то дава
на хората възможност да вкусят силата; значението на корените, процеса на варене,
ритуала на приготвяне - всичко е там, все неща, които няма откъде да се научат и за
които Карлос твърди, че е научил през 1961, а вече е знаел отнякъде година по-рано.
- Сега, като погледна назад, си мисля, че причината да получи толкова
информация за Datura е, че това растение не заема особено важно място в ценностната
система на информатора - казва Миън. - В неговото съзнание то притежава по-малка
сила и затова, когато се появява Карлос и упорито се интересува от тези неща, той му
разкрива малка част от информацията, без да смята, че е издал нещо важно.
Тогава проблемът е дали срещите на Карлос изобщо имат някакво значение, или
са просто поредната заблуда.
Възможно е информаторът в курсовата му работа да не е дон Хуан, а някой друг,
който е посочил подробности, а по-късно дон Хуан да ги е повторил. Но в първата си
книга Карлос се държи така, сякаш всичко е ново за него, сякаш никога дотогава не е
чувал за Datura.
За да ни обърка още повече, Карлос твърди, че Datura дори не е първото
наркотично растение, за което е научил от индианския си информатор. В "Учението на
дон Хуан" той пише, че първото му наркотично преживяване е с пейоте и че няколко
седмици по-късно става дума за Datura. Но ако това е вярно, ако Карлос е чул първо за
пейоте, а после за Datura, тогава защо не го споменава в курсовата си работа за Миън?
Защо е изчакал публикуването на книгата, за да обърка хронологията и след това да я
представи като процес на постепенно посвещаване в шаманство? Възможно е първата
книга на Карлос, а вероятно и следващите да представляват смесица между факти и
въображение, информация, събрана сред пустините на Аризона, Калифорния и
Мексико, а също в библиотеките на университета, и след това оформена в приятна за
четене история. Възможно е и книгите, които е написал, да са грижливо и обмислено
събрани сведения за годините му на обучение.
Единственото, което знам със сигурност, е, че Карлос Кастанеда от реалния свят
прекара останалата част от 1960 в пътувания и разговори с индианците. Все по-малко
време прекарваше у дома на "Саут Детройт", само от време на време канеше приятели и
дори тогава сякаш не се интересуваше от окултните новини. Продължавахме да
говорим за Пухарич, но интересът на Карлос към астралната проекция, телепатията,
извънсензорното възприятие и всичко останало се бе изпарил. Известно време се
опитваше да ми обясни колко важни са пътуванията му, но аз не проявявах особен
интерес. Единственото, което ме интересуваше, беше, че вече не го свърта у дома. Това
не ми харесваше.
izvorite.com 55
Един следобед се върна от пътуване до пустинята със снопче суха трева.

Приличаше на Datura, но не можех да кажа със сигурност. Искаше да направи
експеримент. Накара ме да легна на кушетката и запали снопа трева с газта от печката.
После започна да размахва димящата факла над главата ми, като ми нареди да вдишам
дима и да се отпусна. Искаше да правя свободни асоциации, да казвам на глас каквото
ми дойде на ум. Аз заговорих за завесите, за други незначителни неща, когато
изведнъж стаята сякаш се сгъна, а силуетът на Карлос започна да избледнява до
светлосиньо на фона на стената. Той само кимаше и пишеше в жълтия си бележник,
записваше всяко спонтанно изречение, което произнасях.
След няколко часа се събудих и попитах Карлос какво се бе случило. Но той
като че ли не гореше от желание да говори за това. Всъщност реагира така, сякаш бе
нещо съвсем незначително. Не искаше да ми покаже бележките си, нито да ми обясни
целта на великия си експеримент. Това беше единственият път, когато бе донесъл
наркотици у дома.
Двамата започнахме все по-често да се караме, понякога за маловажни неща, но
най-често за честите му отсъствия от къщи по време на пътуванията до индианските
резервати. Накрая той реши да се изнесе и за кратко да наеме някъде стая, поне докато
приключи с изследването си. И така, през юли Карлос събра пишещата машина,
кашоните с латиноамериканска поезия и биографии, ръкописите и скулптурите си и се
върна в сградата "Мариета" на "Мадисън авеню". При тогавашните обстоятелства това
бе най-доброто решение, защото, както той ми каза, наистина се е натъкнал на нещо
значително, което изисква все повече да отсъства от къщи. Не ми харесваше и да носи у
дома разни треви; затова в началото на новата учебна година аз напуснах апартамента
на "Саут Детройт" и си намерих жилище на "Уилоубрук", недалеч от Карлос.
Бях убедена, че от брака ни нищо няма да излезе. Бяхме заедно само от шест
месеца, а вече отсъстваше през почивните дни и не можеше или не искаше да ми каже с
какво точно се занимава. След като се запознах със строен рус мъж, бизнесмен на име
Ейдриън Джеристън, поисках от Карлос развод. Той не се съгласи. Но седмици наред
след раздялата ни аз продължавах да настоявам на своето и накрая след дълги
увещания успях да склоня Карлос. След като ме увери, че процедурата е проста, Карлос
ме откара в Тихуана при същия служител, който ни бе оженил преди по-малко от
година, и му каза, че този път искаме да се разведем. Той дръпна стареца настрана,
обясни му положението, накара го да подготви документите за развод и двамата се
подписахме. Карлос плати на човека, каза, че разводът ще стане окончателен веднага
щом предаде документите по съдебен ред, и ние се върнахме в Лос Анжелис.
През есента и зимата Карлос започна да прекарва по-голямата част от времето си
в полеви изследвания. Той твърди, че точно по това време се е запознал с Мескалито -
силата, учителя и закрилника, обитаващ пейоте. Карлос и дон Хуан обсъждат срещата с
Мескалито, явил се в образа на куче, което лае, боричка се и играе с Карлос - добър
знак. През август 1961 той пише, че отношенията му с дон Хуан са доста добри, но
първите му стъпки в магическия свят на индианеца често пораждат у него меланхолия.
Необятността на системата и сложността на ритуала все повече потискат Карлос. Тъй
като няма лекции, той се посвещава основно на полевата работа. Почти не се виждахме.
Карлос бе дочул от приятели, че скоро след раздялата ни съм се омъжила за Джеристън
и вече съм бременна.
Това лято той често мисли за мен и се пита дали работата му с индианците е
достатъчно важна, за да ме загуби заради нея. В началото Карлос се старае да прекарва
всеки почивен ден в пустинята, но седмица след първото си изживяване с пейоте
решава да остане в Лос Анжелис, защото всеки момент се очакваше да родя. И аз родих
izvorite.com 56
на 12 август, в събота, в Презвитерианската болница "Олмстед Мемориъл" в Холивуд.

Смътно помня, че Карлос идваше да ме види в болницата след раждането на Си Джей.
Една-две години по-късно той ме смая със следната новина: всъщност ние не
сме разведени. Мексиканският развод бил фалшив, само колкото да ме успокои, докато
се занимава с теренните си проучвания. Смятал рано или късно да ми го каже. Откъде
можел да знае, че почти веднага ще тръгна с Ейдриън Джеристън? Откъде можел да
знае?
Карлос седеше при мен и ми обясняваше, че по закон все още сме женени и -
нещо повече - детето е негово. Останах зашеметена. Зави ми се свят. Трябваха ми
седмици, за да го проумея и за да постигнем някакво споразумение по въпроса -
Карлос, Ейдриън Джеристън и аз. Положението бе повече от деликатно, а за мен беше
истинска катастрофа. Измина близо година, през която Карлос ме посещаваше в новия
ми апартамент на "Доъни Драйв", и едва тогава започнах да приемам нещата по
различен начин. Той силно се привърза към Си Джей от самото начало; твърдеше, че
детето е негов духовен син. Харесваше му да го наблюдава как расте. На десет месеца
Си Джей проходи, после проговори. Карлос започна да го води в университета и да го
представя на студенти и приятели като свой син. Щом някой неминуемо отбележеше,
че детето е русокосо и синеоко, а Карлос - мургав, с къдрава коса, той свиваше рамене
и казваше, че Си Джей е продукт на рецесивни гени. Никога не говореше за мен.
Казваше, че майка му е скандинавка, която живее наблизо - описанието съвпадаше с
външността на Джиб Едуардс, с която се познаваше отпреди мен.
Миън помни тази история, а също и г-жа Липтън, съпруга на писателя, който
приемаше ръкописите в университетското издателство, помещаващо се в мазето на
библиотека "Пауъл" в Калифорнийския университет. Тя си припомня, че Карлос
няколко пъти е водил Си Джей в офиса по време на преговорите за издаване на първата
му книга. Но разговорите за личния му живот обикновено са се ограничавали със
споменаване на майката от скандинавски произход и момчето, наричано от него
Карлтън Джеръми Кастанеда.
По негово настояване аз написах в документите за Калифорнийския отдел по
здравеопазването, че Карлос е законният баща на детето. Беше издадено ново
удостоверение за раждане, в което пишеше, че името на детето е Карлтън Джеръми
Кастанеда. Карлос също подписа документите, като декларира, че той е бащата.
Интересното беше, че посочи себе си като студент, роден в Перу.
- Обичам този "чочо" (това бе галеното име, което даде Карлос на Карлтън
Джеръми Кастанеда), защото той е и винаги ще бъде твое продължение. Бих искал да го
уча и да работя с него, за да постигне всичко онова, което се надявах ти да постигнеш.
Когато искаше, Карлос можеше да говори прочувствено и трогателно, но
искрено твърдеше, че ще посвети полевата си работа на Си Джей. Това бе черта, която
до този момент не познавах - любящ грижовен баща. Познавах ласкателя, неудържимия
лъжец, но безграничната любов към Си Джей, часовете, прекарани в игри с него у дома
или в разходки до университета - всичко това бе ново за мен. Най-щастлив беше със Си
Джей. Детето бе придало някаква целенасоченост и смисъл на реалния му живот. В
книгите му Си Джей смътно присъства като "моето момченце", последното звено в
сложния алегоричен свят от видения, последната връзка с реалния живот, която трябва
да скъса, за да стане магьосник.
Докато ставаше всичко това, дон Хуан по думите на Карлос деликатно му
забранява да се привързва, отправя му своето шаманско предупреждение. Той обяснява,
че ученичеството на Карлос включва процес на "заличаване на личната история", което
означава прекъсване на всякакви връзки с обикновения реален свят. През декември
индианецът го съветва да започне малко по малко да унищожава миналото си, докато
izvorite.com 57
накрая остане без история, без връзки, без ограничения - докато се превърне в същество
с абсолютно свободно осъзнаване, в постоянна обител на силата. Обгърнеш ли
миналото си в мъгла, казва дон Хуан, бъдещето се разтваря широко пред теб,
тайнствено и безкрайно вълнуващо.
Разбира се, Карлос и без това го правеше от години, макар и по други причини и
на елементарно ниво. Той постепенно бе осъзнал, че хората си съставят определена
представа за теб и поведението ти, и знаеше, че в такива случаи се оказваш обвързан от
техните предубеждения и очаквания. Индианецът твърди, че трябва да създадеш мъгла
около себе си и изгубиш ли се в нея, никой не може да те приема като даденост.
Започни от прости неща - съветва го дон Хуан, - от неща в ежедневието, като
например отменяне на уговорени срещи, и премини към същността - прекъсване на
личните взаимоотношения. Хосе Бракамонте бе нарекъл Карлос лъжец, но дон Хуан
твърди, че само хората с лична история са способни да лъжат. Казваше и друго, което
Карлос не можеше да проумее - че не съществува биологична принадлежност и че
приказките за семейство и родина са "емоционално" верни, макар че като факти са
фалшиви; старият индианец твърди, че принадлежност не съществува. Това бе най-
трудната част от магьосничеството. Тя изискваше от Карлос да изостави роднини,
близки приятели и Си Джей. Означаваше да предаде Си Джей, защото ангажирането на
Карлос в бащинско-синовни взаимоотношения бе свързано с обещания, които той не
можеше да изпълни, като да уговаря срещи и да не идва на тях, да проявява
привързаност, каквато всъщност не бива да изпитва.
По време на полевата работа Карлос научава за три наркотика, използвани за
оттласкване от еднообразието на обичайното възприятие: пейоте и неговата сила
Мескалито; Datura и скритата в него сила на съюзника; гъбите Psilocybe mexicana,
почти същите като "плътта на боговете", предизвикала "неизразимите видения" на
Уосън шест години по-рано в Южно Мексико. Съюзникът, за когото говори дон Хуан,
не е наркотик, а сила, която може да се използва като помощник и съветник или като
източник на сила. Той няма собствена форма и може да приема почти всякакъв облик, в
зависимост от съзнанието на ученика.
Навсякъде има духове, поличби и сили. Но Карлос пише за тях в класически дух
- като част от древната система от вярвания на курандерос, и така приключението му
придобива известна тежест, за каквато не могат да претендират екстрасензорните
експерименти на Пухарич с магически гъби и заниманията на останалите окултисти.
Когато Карлос разказва за белия сокол от детството си в Кахамарка, който не е
имал сили да убие, дон Хуан кимва и го уверява, че е постъпил правилно. Птицата е
била поличба и Смъртта на Карлос му е попречила да я убие. Смъртта и
преобразяването са основни понятия в шаманството. Смъртта е същество, съветник,
който ни потупва по рамото, когато часът ни удари; надзирател, пред който всички сме
равни, защото сме еднакво смъртни. Смъртта може всеки момент да ни потупа. Това е
старо правило. И както Карлос пише, дон Хуан го учи да живее постоянно с тази мисъл.
Идеята за преобразяването също е забулена в тайнственост. През ноември 1961
Карлос потегля от университета за дома на дон Хуан - обичайният начин за прекарване
на почивните дни. Там се натъква на снахата на стареца, мексиканка от Юкатан, дошла
да се погрижи за изкълчения му глезен. Дон Хуан е паднал лошо. Твърди, че го е
блъснала една жена - Ла Каталина, магьосница, владееща силата. По думите на
индианеца тя се е преобразила в кос. Отначало Карлос не вярва, но все пак изслушва
стареца. Способността на Ла Каталина да се преобразява външно не е нещо ново за
брухос, които отдавна познават преобразяването човек-животно и вярват, че душата
може да се отделя от физическото тяло и да пътешества сама. Само на неколкостотин
километра от родния град на Карлос Кастанеда, в областта Укаяли в Източно Перу,
izvorite.com 58
живеят индианците конибо-шипибо, които смятат за обичайно явление след приемане

на аяуаска душата на шамана да напуска тялото под формата на птица. Индианците
амауака, които живеят по на изток, в перуанските планини, както и десетки други
племена като сапаро в Източен Еквадор, сиона в Колумбия и индианците кампа в Перу
твърдят същото. Следователно дон Хуан е само един от дългата линия шамани,
предаващи си знание за дара летене. Веднъж дори Карлос успява да полети.
На 6 юли 1963 той пише, че след като намазва цялото си тяло с мехлем от Datura,
започва да прави дълги подскоци сред пустинята и изведнъж със силен еластичен
тласък се отделя от земята, политайки право в озона, в огромната пурпурна бездна на
мексиканското небе. Бясно кръжи във въздуха с ръце, прибрани до тялото, и издадена
напред челюст. Карлос пише, че дон Хуан пръв му е показал връзката между Datura и
понятието за летене у племето яки. Но всъщност един приятел, антрополог на име
Майкъл Харнър, а не дон Хуан, за пръв път споменава на Карлос, че е чел нещо за това
как яки мажат коремите си с наркотично вещество, "за да получават видения". Идеята
заинтригува Харнър, който през 1961 е опитвал аяуаска сред индианците конибо в
Източно Перу, и той предлага на Карлос да изследва вероятността мехлемът от Datura
да замества аяуаска при племето яки. Когато Харнър споменава за това в университета,
информацията е нова за Карлос, но шест години по-късно той не само събира
доказателства за наличието на такъв ритуал, но дори участва в него. В първата си книга
Карлос разказва надълго и нашироко за летенето си под влияние на мехлема Datura,
споменат, предписан и приготвен изцяло от неговия дон Хуан.
За Карлос е ясно, че такова нещо е страхотен материал за изследване. Той усеща,
че е по-близо до... онова... от който и да било друг антрополог или фармаколог, дори от
стария Левис Левин и неговите изследвания на Datura или от Уестън Лабар и неговия
култ към пейоте, или от приятеля си Майк Харнър и експериментите му с аяуаска. Но
единственият му проблем е, че парите свършват. Има нужда от време за изследвания и
писане; да впрегне цялото си въображение и енергия в работа по теренните си записки
и трудовете в библиотеката. Но лекциите и работата за някакви доходи му отнемат
цялото време. Иска му се да обезпечи Си Джей, да завърши университета и да
продължи работата си в пустинята, но при липса на средства всичко това е много
трудно.
- Гладуваше до смърт - припомня си Миън.
Работи като шофьор на такси, после като продавач в магазин за алкохол. Не се
съмнява, че би могъл да напише такава вдъхновена и оригинална монография, фина
смес между изкуство и антропология, че целият факултет да ахне. Въпросът е дали
изобщо някога ще има възможност да го направи.
Веднъж през есента на 1963 Карлос взе Си Джей за почивните дни. Често му
позволявах да го взима при себе си за ден-два. Двамата отиваха в апартамента на
Карлос или в университета, където се хранеха в студентския стол и се срещаха с
преподаватели от факултета и състуденти. Но този път беше различно. Върнаха се след
три дни и Карлос ми каза, че е водил Си Джей при своя приятел индианец в пустинята.
Бил разказвал на дон Хуан за своя "чочо", за това колко го обича и какви надежди
възлага на момчето за в бъдеще. Но се безпокоял за парите. Искало му се да изпрати Си
Джей в частно училище, където да му отделят достатъчно внимание и по този начин да
му дадат най-доброто образование. Но тук възниквал въпросът за заличаване на
личната история и за отражението, което щяло да има това върху отношенията му с
детето.
Карлос ми разказа, че дон Хуан изслушал всичко за надеждите и опасенията му
и накрая просто кимнал и се усмихнал. Погледнал Си Джей, който си играел в
прахоляка.
izvorite.com 59
- Не се тревожи за малкото гардже - казал индианецът. - Няма значение къде е и

какво прави. Ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.
Представям си каква сцена е било това! Дон Хуан, Карлос Кастанеда и малкият
двегодишен Карлтън Джеръми Кастанеда, седнали насред пустинята на фона на този
странен като нова галактика пейзаж, извисяващ се отвсякъде. Дълбоко в Карлос се води
борба между удобствата на обичайния свят и ценностите на Отделната Реалност, а
неговият брухо отговаря на всички въпроси с обичайната съвършена шаманска
простота: "Ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде." Ами разбира се!
Един ден, когато Си Джей беше на две годинки, двамата с Карлос бяха отишли в
университета. Както стояли на стълбите пред Хейнс Хол, момчето погледнало към
небето и казало:
- Виж слънцето. Какво е старо и слабо. Утре сутринта ще бъде младо и красиво.
Това наивно, почти примитивно възприятие и начин на изразяване много се
харесваха на Карлос. Същата вечер той ми разказа случката. Година по-късно му казах
как един следобед двамата със Си Джей пътувахме с колата по магистралата за Сан
Диего, когато изведнъж детето закри ушите си с ръце и ме помоли да спра музиката по
радиото. Каза, че същата музика свирела, "когато убивали германците". Карлос остана
много впечатлен. Каквото и обяснение да имаше тази случка, той започна да говори, че
може би Си Джей е малък калифорнийски брухо или нещо подобно.
Интересно е, че думите на Си Джей за младото и старото умиращо слънце като
че ли са намерили място в една от книгите на Карлос, "Пътуване към Икстлан". Само че
нещата не са представени точно както са се случили. В книгата за това говори дон
Хуан, а не Карлтън Джеръми.
В "Пътуване към Икстлан" дон Хуан и Карлос седят една вечер и наблюдават
ослепителен залез, който сякаш всеки миг ще подпали земята. После се изкачват на
върха на една вулканична скала и разговарят за залеза. Дон Хуан го определя като
поличба, лична поличба за Карлос, творение на нощта. В живота на дон Хуан само
младото слънце е било поличба, но за Карлос това е умиращото слънце, което си
пробива път през ниските облаци и бушува като пожар в последните си минути.
Ясно е, че част от разговора е измислена, но "дон Хуан" е истински. Той е
реално съществувал индианец, когото Карлос наистина посещаваше. Просто когато
Кастанеда стига дотам да запише всичко в удобна за четене форма, дон Хуан от
книгите се превръща в друг човек, в съвършено всезнаещо същество, съставено
поравно от истинската личност, въображението на Кастанеда, проучване на литература
в библиотеките и десетки разговори и познанства с хора като Си Джей, мен, Майк
Харнър, колеги от университета, дядо му и други.
16
В полеви условия дон Хуан преподава на Карлос техника и философия, отваря
голямата торба с шамански тайни. Например учи го "да кръстосва очи", което Карлос
описва като постепенна нагласа на очите да виждат две отделни, различни неща. Това
означава да виждаш света едновременно по два различни начина, посредством две
възприятия, или може би два различни свята. Тази техника позволява на човек да
забелязва най-дребните промени в обкръжаващия го свят, невидими за нормалното
зрение, затворено в рамките на един-единствен светоглед. И така, когато дон Хуан
определя здрача като пролука между световете, той има предвид как всичко важно
попада между две различни възприятия за света.
Карлос казва, че освен "да кръстосва очи" се е научил на не-правене - процес на
абстрахиране от стандартните разграничения, които всички познават, като, да кажем,
"камъче" по отношение на "скала", или дърво на фона на небето. Целта е просто да
отприщим протичането на великата Попътна струя. Това е процес на отърсване от
izvorite.com 60
социализацията, на възвръщане първичността на възприятието и на осъзнаването, че

време, движение, цвят и разграничаване на пространство и сянка са едно и също.
Важното е да спреш света и по този начин да постигнеш онова, което брухос и
южноамериканските магьосници постигат с помощта на Datura и аяуаска, т. е. да
виждаш.
Понякога обаче целият този рунически жаргон действа като упойка с
краткотраен ефект. Всичко се свежда до старото изтъркано твърдение, че нещата рядко
са такива, каквито изглеждат. В "Учението на Дон Хуан" се казва, че светът на
общоприетата реалност е продукт на обществено споразумение и единственият начин
да се доближим до същинската реалност е като отхвърлим обясненията и твърденията,
които ограничават нашето виждане. По същество дон Хуан говори като феноменолог,
което е интересно, защото това е област, привлякла интереса на Карлос в университета
главно благодарение на Харолд Гарфинкъл, изтъкнат американски феноменолог и
негов преподавател. Най-просто казано, Гарфинкъл учи, че социализацията е процес на
убеждаване на всеки индивид в това, че общоприетите описания всъщност определят
границите на реалния свят. Той казва, че хората като цяло се договарят за реалността и
истинността на нещо и тогава то става реално и истинно; гледната точка на малцината
шизофреници и деца-аутисти не се взема предвид.
В качеството си на университетски възпитаник Карлос се явява приемник на
сложно академично разклонение на феноменологията. Стига дотам, че чете и обсъжда с
дон Хуан пасажи от "Идеи" на германския феноменолог Едмунд Хусерл. Един студент
на Хусерл, дочул за интереса на Карлос, му подарява преспапие, стояло някога на
бюрото на учения. Карлос разказва, че го дал на дон Хуан и че индианецът го погалил
почти по същия начин, както правел Хусерл едно поколение преди него. После го
прибрал при своите скъпоценни предмети, съдържащи сила, които използвал при
гадаене. Забележително е, че преспапието на един от най-големите феноменолози на
века по някакъв начин се е върнало назад във времето, в епохата на шаманите, за да
бъде използвано за целите на могъщата и страховита магия на пустинята.
Докато прави теренни проучвания сред индианците, Карлос изучава и
традиционните академични трудове на учени като Тoлкът Парсънс и философа и
лингвиста Лудвиг Витгенщайн. Започва да прилага класически подход в изследването
на явлението дон Хуан.
"Чрез идеята на Тoлкът Парсънс за глосите аз започнах да разбирам магията -
пише Карлос. - Глосата е цялостна система на възприятие и език. Например тази стая е
глоса. Ние сме събрали безразборно множество от отделни възприятия - под, таван,
прозорец, лампа, килим и т. н. - и сме ги обединили в единно цяло. Но е трябвало да се
научим да обединяваме по същия начин и целия свят. Едно дете разпознава света чрез
много малко предварителни представи. Постепенно се научава да вижда нещата по
начин, отговарящ на описанията, създадени по всеобщо споразумение. Светът е
споразумение. Системата на глосирането е нещо като прохождането. Трябва да се
научим да ходим, но научим ли се, правим го само по един начин. Трябва да се научим
да виждаме и да говорим, но научим ли се, ние се подчиняваме на езиковия синтаксис и
на вида възприятие, съдържащ се в него."
Четенето на научна литература му дава нов език и предлага подход за
изследване на резултатите от теренната работа, но този език води до известни
ограничения. Карлос казва, че един ден чел Витгенщайн на дон Хуан. Старецът се
засмял.
- Твоят приятел Витгенщайн е стегнал твърде силно примката около врата и сега
не може да мръдне.
17
izvorite.com 61
В края на всяка година дон Хуан и Карлос събират необходимите съставки за

приготвянето на "малкия дим" и осъществяват своеобразен цикъл на събиране,
приготвяне и съхраняване на гъбената смес. Карлос твърди, че е усвоил процедурата
през първата година от ученичеството си, а по-късно, през декември 1962, сам
извършва целия ритуал. Следващия декември цикълът започва отначало.
Основна съставка на тайнствената смес, приготвяна по строг ритуал, е дребната
гъба Psilocybe mexicana. За пръв път Карлос пуши от нея на 26 декември 1963. За целта
използва дълга дървена лула, която му дава дон Хуан. Седнал в мъждивата
жълтеникава светлина от керосинова лампа в къщата на индианеца в Сонора, Карлос
запалва лулата с малко въгленче от огнището и почти неусетно се отпуска в наркотичен
унес. Сместа променя усещането му за перспектива, за топло и студено и той се взира
през спуснатите си клепачи в някакви светли отблясъци на кървавочервен фон. После
внезапно руква поток от импулсивно проблясващи лица и сцени, бучи, гърми и трещи
като побеснял водопад; и изведнъж Карлос с невероятна бързина се стрелва във
въздуха, право към озона, а после забавя скорост и се понася като перце на вятъра,
бавно се люлее насам-натам като на детско конче-люлка и се спуска надолу към земята.
Той проспива следващите два дни, а когато се събужда, индианецът като че ли
не желае да говори за случилото се. Казва само, че гъбата малко го е променила. Дала
му е сила да напусне тялото и да се издигне в небето. Тъкмо това се е случило с Карлос
или поне така му се е сторило. Дон Хуан обяснява, че всичко, което човек чувства, така
или иначе е част от реалността.
И в основата си това е така. Няма значение дали е видение на перуанската
Попътна струя или Отделната реалност на дон Хуан, защото те са идентични, едно и
също телесно възприятие, едно и също опознаване на света без всякакви интерпретации
- просто чистият взаимосвързан поток на света. Витгенщайн го знае. Хъксли го знае.
През пролетта на 1962, когато Джоан Доърти за пръв път се среща с Карлос
Кастанеда, по-силно впечатление й прави неговият тих и сериозен нрав, отколкото
изгарящата го амбиция да завърши изследването си за индианците. Той рядко говори за
своя проект. Обикновено разговарят за Си Джей или за самата Джоан.
Аз все още активно се интересувах от астрология и психични феномени, но
Карлос бе изцяло на друга вълна. Джоан не задаваше много въпроси и не обсъждаше с
Карлос теми, на които очевидно не му се говореше. Поради тази причина му беше
добре с нея, а освен това Джоан се интересуваше от живопис и скулптура. Тя нарисува
с маслени бои двойка клоуни за стаята на Си Джей и един следобед, докато седеше у
дома в Бевърли Хилс и ги гледаше, Карлос призна, че би желал да отделя повече време
за изкуството си.
- Беше крайно чувствителен - казва Джоан. - У него имаше много по-голяма
дълбочина, отколкото човек можеше да предположи. Като че ли знаеше повече от
другите, сякаш имаше шесто чувство. Докато разговаряхме, ми се струваше, че в него
всичко е програмирано като с компютър. Поглъщаше всичко, всяка тема. Анализираше
не казаното, а онова, което си искал да кажеш. Понякога се питах дали това не е
подготовка за нещо. Сякаш непрекъснато търсеше скрит смисъл в думите, независимо
колко тривиални са те; някакво допълнително значение.
През 1964, когато Джоан съобщи на Карлос и на мен, че се омъжва, по някаква
причина Карлос се изненада. Няколко дни не обели дума за това. После, една вечер,
след като вече й бяхме честитили, той каза, че е въодушевен от новината. Сякаш му бе
необходимо време, за да премисли нещата сериозно, да проучи всички обстоятелства и
едва тогава да изкаже мнението си.
- Ще бъдеш добра майка - тържествено й заяви Карлос.
izvorite.com 62
Ето какво било. Висшата добродетел. Карлос ценеше Джоан за това, че никога
не бе поставяла под съмнение неговата честност. Тя никога не правеше физиономии,
докато го слушаше как разказва за някоя незначителна случка и й придава велико
значение... смисъл... сякаш вижда неща, недостъпни за останалите. Вярваше му и той й
бе благодарен за това. Карлос се опитваше да проумее какво точно е истина.
Съществува емоционална истина, фактологична истина, феноменологична истина,
истината на брухос като дон Хуан и мазната истина на готвачите на аламинути. Сякаш
всички знаят какво е истина, а за всички тя е различна. Тогава за кой се мисли Хосе
Бракамонте, та си позволява да го нарича "голям лъжец"?
При цялото му уважение към строгата достоверност и обективност на
академизма Карлос все още живо се интересуваше от мистицизъм. Пухарич и Райн вече
не бяха за него същото откровение, но Хъксли бе издържал проверката на времето.
Имаше и друга личност, която привличаше вниманието му. Докато седяхме у дома на
дивана и той търпеливо, със снизходителна усмивка слушаше приказките ми за Невил,
в същия момент друг философ и магьосник набираше популярност. Тимъти Лиъри бе
дошъл с отлични препоръки - ползваше се с уважение сред академиците и бе
ексцентричен до невъздържаност - и Карлос започна жадно да изчита всичко, което
можеше да намери за доктор Тимъти Лиъри.
Още преди Лиъри да бъде изгонен от Харвард през 1963, Карлос проявяваше
особен интерес към експериментите на непознатия доктор с псилоцибин, предприети в
резултат на първото наркотично преживяване на Лиъри след приемане на гъбата
Psilocybe mexicana през 1960 в Куернавака, Мексико. Заедно с колегата си от Харвард,
Ричард Алпърт, Лиъри бе основал в Центъра "Нютон" недалеч от Бостън
Международна федерация за вътрешна свобода, чиято дейност бе насочена изцяло към
"многосемеен трансцендентален живот". Идеята идва от романа-утопия на Хъксли
"Остров", в която футуристичните жители на остров Пала ядат халюциногенни гъби,
практикуват тантра-будизъм, хипноза, евгеника, безболезнено раждане и отглеждане на
децата от много родители. Към есента на 1960 съществува негласна мрежа от учени,
които взимат наркотици. Лиъри ги разделя на три основни групи: независими
философи като Хъксли и Уосън, осъзнали дълбокия теологически смисъл на
наркотичното откровение; лекари с идеи за психоделичен ренесанс; и недотам
предпазливи търсачи на божественото, които, подобно на самия Лиъри, искат да
възпламенят света.
От самото начало Лиъри и Алпърт са принудени да се придържат към нормата.
Харвард иска психоделичното изследване да се води в духа на традиционния
академизъм и спазване на лабораторните норми. Но за Лиъри това не е достатъчно.
Безотговорните експерименти с ЛСД и последвалата публичност принуждават ректора
на Харвард Нейтън Пърси за пръв път от средата на XIX век насам да се възползва от
правомощията си и да уволни член на факултетен съвет за "груби прояви на лошо
поведение и пренебрегване на служебните задължения". До момента, когато Лиъри и
Алпърт са изгонени, те са раздали 3500 дози псилоцибин на 400 души, повечето
дипломирани студенти по психиатрия и теология, а също лекари и хора на изкуството.
Преследвани от властите и отлъчени от академичната общност, двамата просветлени се
оттеглят в малък хотел в спокойното рибарско селище Сиуантанехо в Мексико, където
Международната федерация за вътрешна свобода открива център за обучение. Но този
странен анклав от наркомани буди подозрение у мексиканските власти и на 13 юни
1963 правителството дава на двадесетте американци от групата на Лиъри срок от пет
дни, за да се махнат. Прогонени от Мексико, Лиъри, двамата му синове, Алпърт и
останалите се завръщат в Щатите и се заселват на отдалечено, обширно имение от 3000
акра в Милбрук, щата Ню Йорк, малко на североизток от Поукипси. Сега групата се
izvorite.com 63
нарича "Касталия", на името на колонията от интелектуалци в "Магистър Луди" (13);

там те клечат на Майката земя и се предават на безкрайно сериозни занимания с цел
разширяване на съзнанието. През лятото на 1964 започват да издават тримесечно
списание - "Сайкъделик Ривю" (14) - давайки публичност на занимания, като например
косене на тревни площи, засяване на три акра царевица и други зеленчуци. Всичко
изглежда много полезно, много разумно и научно; същинското им начинание е скрито
под булото на общоприетите норми за добри нрави.
Лиъри много добре разбира онова, което всички месии знаят от незапомнени
времена: че не е достатъчно да съзреш светлината, трябва да рекламираш посланието.
Така и прави. Забавлява новата ЛСД-аристокрация, фанатично проповядва и навестява
приятели по западното крайбрежие и в Ню Йорк. Тъкмо там, в Ийст Вилидж, в центъра
на най-хипарската комуна на света, Карлос Кастанеда се среща с великия Тим Лиъри.
Карлос е дошъл в града да се види с приятели. По онова време той живо се интересува
от Лиъри. Като се започне от харвардските експерименти на учения, принудителното
му заминаване и бягство в Мексико и се стигне до завръщането в Милбрук, Лиъри е
постоянна тема на разговори сред студентите в Калифорнийския университет в Лос
Анжелис. В Хейнс Хол не минава ден, без някой да го спомене.
Щом се върнеше в града и дойдеше у дома да поиграе със Си Джей, Карлос
заговаряше за Лиъри, наркотиците и изнасянето на експериментите вън от
лабораторията. Това изнасяне на всичко необходимо от лабораторията в частни домове
или в пустинята, или още някъде, където и да било, навсякъде, му се струваше много
важно. Освобождаване от плена на мрачната черупка на яйцето. Старите академици
само биха се намръщили при подобна мисъл.
Но работата беше там, че експериментите на Лиъри, макар и бегло, създаваха
впечатление за сериозно научно изследване. Поне така бе в съзнанието на Карлос,
затова той отделяше особено внимание на Лиъри. Ученият се радваше на огромна
популярност по източното крайбрежие; той бе най-модерният психоделик, един
просветлен на върха на славата си. Карлос следеше отблизо възхода на кариерата му по
западното крайбрежие. Четеше за Лиъри в списанията "Тайм", "Нюзуик" и "Лайф", в
специализираните издания и всекидневниците, разговаряше за него с приятели. Беше
започнал често да мисли за учения, дори по време на своите психоделични изследвания
сред индианците. Така че за Карлос бе истинско чудо да срещне живия Лиъри на парти
в Ийст Вилидж.
Карлос има предчувствието, че двамата с Лиъри си приличат по нещо, че и
двамата са учени-изследователи на непознати социални явления. Но греши.
Първо, Лиъри и Алпърт са звездите на сезона, а Карлос е никой. Тук важна роля
изиграва не науката, а егото. Всички се тълпят край Лиъри, който се е излегнал в
удобно кресло с широка усмивка, разкриваща блестящи бели зъби. Всички говорят за
гъби и ЛСД и когато Карлос споменава за своите приключения сред индианците, никой
не му обръща внимание. Думите му остават сякаш извън хода на разговора. Тук не му е
мястото да говори за различно познание; Лиъри проповядва наркотична революция.
Разказва надълго и нашироко за "еликсира на живота" и "глътката безсмъртно
откровение". Млади учени-хипита в изтъркани джинси "Ливайс" дружно кимат, а
Лиъри само седи в креслото, пропуква ставите си и изнася сладкодумни умозрителни
беседи за своята идея за мистичен тантра-поход. Говори за тантра, демони, суфи,
гностици, алхимици, садхаки...
Лиъри е надрусан. Карлос поклаща глава и поглежда отвратен. Вероятно Лиъри
забелязва това, защото изведнъж се изправя в креслото си, присвива гневно очи и
внимателно оглежда закопчания до средата синтетичен костюм, който блести на
izvorite.com 64
светлината, пастелната риза и тънката черна вратовръзка от твърда материя с възел,

голям колкото гроздово зърно.
- Кой е зодиакалният ви знак? - пита го Тим Лиъри.
Карлос промърморва, че е козирог.
Лиъри кимва и презрително се усмихва.
- Структурно отклонение - казва той.
После се обръща към Алпърт, започва да се кикоти и да го дразни с думите
"еврейски педал". Алпърт на свой ред не казва нищо, само седи в ъгъла, облечен в
дългата си роба, и медитира с много сериозно, богоподобно изражение на лицето. Той
бръква в големия като торба на кенгуру джоб на робата си, започва да вади оттам
ябълки и банани и да ги раздава на всички присъстващи. Дори не се усмихва.
Цялата сцена представлява жестока пародия на самата себе си. Накрая и
светилата, и техните поклонници буквално започват да се блъскат насред стаята;
всички са с тези ужасни червени кръгове около очите, които се появяват винаги в
последния стадий на мрачно дрогиране от амфетамина. Великият Лиъри се оплита в
несвързани откровения, а Алпърт седи в ъгъла и раздава банани. Наоколо се тълпят
хора. Всичко е прекалено потискащо. Карлос Кастанеда - единственият в костюм -
решава, че е време да си върви.
18
През септември 1964 Карлтън Джеръми тръгна на училище, но не държавно.
Записах го в училището "Света София" в Монтесори, Санта Моника - елитно учебно
заведение, където според Карлос неговият "чочо" щеше да получи най-доброто
образование. Той бе спестил малко пари от работа тук и там и с тях ми помогна да
платя таксата за училището - цели 120 долара на месец. Каза ми, че тези пари са част от
стипендия, отпусната от университета за работата му с брухос. Всъщност Карлос
имаше сериозни финансови затруднения и не му беше никак лесно да печели
достатъчно, за да продължава следването си в университета и да осигурява обучението
на Си Джей в "Света София". Известно време ходеше от врата на врата в университета
и продаваше учебници. Обикаляше различни факултети и убеждаваше професори и
декани в достойнствата на изданията на "Оксфорд Юниън". Работата му даваше
възможност да остане в университета и в същото време му осигуряваше пари за храна и
наем.
В началото на септември Карлос за последен път в ученичеството си се среща с
Мескалито. Това става при поредица от четири церемонии с пейоте, наричани митотес,
в мексиканския щат Чиуауа, недалеч от границата с Тексас. Самите митотес, разбира
се, не съдържат нищо ново за учените. Преди триста години испанският свещеник
Бернардино Саагун изследва церемониите с пейоте и класическият му труд за ловците
от пустинята - теочичимека - е задължително четиво за всеки сериозен студент по
антропология. Саагун наблюдава как ловците от северната пустиня се събират сред
горещите жълти пясъци на 500 километра североизточно от планините Сиера Мадре.
Там те ден и нощ пеят, плачат и възхваляват свещеното халюциногенно растение
пейоте на ацтеките. Уичолите използват пейоте, за да открият Татеуари; дон Хуан
търси в него Мескалито. Но всичко е едно и също: гадателите, мистиците, индианците
от XVI век, култовете към гъбата в Гватемала, индийските ловци на питието сома,
Легендарният шаман - всички достигат до едно и също схващане, че всеки от нас заема
своето място в божествената система на нещата.
Повечето от тези явления са документирани от учените - от Саагун до Лабар.
Всичко е записано и публикувано в десетина научни издания и стотина учебници.
Навсякъде учените подхождат към шаманската магия с подобаваща сериозност.
izvorite.com 65
И така, идеята за извикване на Мескалито посредством четиридневна митоте в

Чиуауа, Мексико, не е съвсем нова. Карлос знае, че онова, което ще превърне труда му
в сериозна антропология, е задълбочено изследване на начина, по който пейотерос и
учениците общуват помежду си по време на митоте. Карлос предполага, че това става
посредством сложна система от сигнали. Чувал е да разказват как участниците в
церемонията виждат и чуват едни и същи неща през цялата нощ, без да разменят и
дума. Би трябвало да имат система от знаци. Карлос отива на митоте, твърдо решен да
ги разгадае. В продължение на три дни той наблюдава как всички пеят и монотонно
нареждат, но не открива никакви знаци. В неделя - четвъртия ден от митоте, след като
сдъвква четиринадесета пъпка пейоте, Карлос дочува глух тътен като от артилерийски
огън. Индианците казват, че това е звукът, свидетелстващ за присъствието на
Мескалито. Карлос се вглежда в сивите лица на старите индианци, насядали край него,
и вижда, че и те чуват същото. Проблемът е, че това не е реален звук, а само бучене в
главата му, което означава, че не е възможно те да го чуват. Няма знак, нито сигнал, но
по лицата на всички личи, че са доловили присъствието на Мескалито. Може би
мозъкът му просто се намира под въздействието на пейоте, но по някаква причина му
се струва, че разбира какво имат предвид шаманите, като казват, че съществото,
обитаващо Lophophora williamsii, е дошло при тях, независимо дали го искат или не. То
витае, носи се в Попътната струя. И изведнъж Карлос е осенен от ясната мисъл, че в
суеверията на индианците се крие ужасяваща, сериозна истина.
Както пише по-късно, той се отделя от групата и отива в полето да търси
Мескалито. Пее същата песен, която е научил на церемонията, и докато пее, Мескалито
изскача от едно растение, протяга своя дълъг, подобен на тромпет хобот и прошепва
нещо в ухото на Карлос. Това е името на духа му. И от дълбините на видението му
бликва ярка светлина, която озарява цялото поле от край до край, и пустинният
сребрист хоризонт на изток пламва.
През годините на теренна работа Карлос натрупва стотици страници с бележки,
снимки, кратък 16-милиметров филм и няколко аудиокасети със записи на интервюта,
чието съществуване пази в тайна. По-късно преработва теренните си записки, като им
придава по-достъпна и занимателна за читателя форма.
Понякога изпитва чувство на непоклатима увереност в своята работа; твърдо
вярва, че трудът му ще бъде публикуван, може би дори в серията от монографии по
антропология на Калифорнийския университет. В други моменти обаче се чувства
потиснат, неуверен в работата си и в себе си. Това е, най-общо казано, истински
проблем. В края на краищата той така и не успява да разгадае знаците и което е по-
лошо, постепенно започва сам да вярва в някои от необяснимите елементи на магията.
Подобно отношение трудно се вписва в рамките на академизма. Карлос пише от първо
лице и предимно в диалогична форма, за да направи материала по-интересен, но
включва и пространни описания, в които на безпристрастен и традиционен език
обяснява кога според него дон Хуан е манипулирал съзнанието му и кои от
наблюдаваните явления са продукт на чиста халюцинация. Намерението му е да
завърши университета и да положи изпити за магистърска степен през есента на 1965,
като използва работата си с индианците за основа на магистърската теза. Но остава без
пари и след мъчителен период на обмисляне на възможности напуска университета.
Една от приятелките ми - Албърта Грийнфийлд - работеше заедно с мен върху
книга за телефонната компания. Карлос прие да ни помага в писането и редактирането.
Надяваше се полагащият му се дял от печалбата да му позволи да се върне в
университета и да получи магистърска степен.
Албърта бе младо стройно момиче с късо подстригана тъмна коса, изразителни
очи, изящни скули и сериозно лице. Работехме заедно в "Пасифик Бел" и бяхме добре
izvorite.com 66
запознати с това как работи една широка телекомуникационна мрежа, поне на ниво
оператор - клиент. Идеята ни беше да напишем книга, в която да представим всички
възможни схеми, изобретени от хората с цел да измамят телефонната компания - за
инсталация, отброяване, телефонни разговори на далечни разстояния, всичко.
Работното заглавие бе "Телефонни трикове". Двете с Албърта го регистрирахме в
Американската писателска гилдия-запад в Холивуд. За да отразим различните видове
измами, ние избрахме комичен стил на повествование, на места анекдотичен, лек за
четене. Описахме с подробности десетки начини за измама при обаждане с кредитна
карта. Изтъкнахме предимствата и недостатъците на линиите WAT. Съчинихме
няколко невъобразимо сложни и неприложими схеми за измама.
В книгата имаше всичко - тя представляваше подбор от вътрешна информация
без всякакви ограничения относно начина на функциониране на телефонната компания,
поднесена на сравнително елементарно ниво. Но текстът изглеждаше безформен и
тромав. Имаше нужда от доизпипване и Карлос се съгласи да ни помогне в оформянето
и подреждането на информацията. Не беше антропология от висока класа, но все пак бе
работа. След като напусна университета, Карлос ходеше там от време на време, като на
никого не казваше какво точно се е случило.
- Смятаха го за затворен в себе си студент - казва д-р Миън. - Тук често се
срещат такива хора. В редките случаи, когато го виждах, той ми казваше, че работи с
информатор и записва резултатите. Веднъж ме попита дали бих могъл да погледна
работата, когато стане готова, и аз отвърнах, че с удоволствие ще го направя. Имах
подозрението, че и той е като другите - крои велики планове, но така и не ги
осъществява. Това е обичайно явление сред студенти, учени и писатели.
С редактирането на книгата за телефонната компания се занимаваха основно
Карлос и Албърта. Аз помагах най-вече с идеи. Към лятото на 1965 работата бе доста
напреднала и оставаше само да подредим пасажите и главите, да доизчистим стила, да
уточним някои неясни моменти, да направим "Телефонни трикове" продаваема книга.
От самото начало Карлос и Албърта не се разбираха. Първо, тя не се церемонеше много
и обичаше да спори, беше доста слаба и все ходеше с войнишки панталони и
тъмносини ризи, каквито Карлос мразеше. Бяха несъвместими и постоянно се караха.
Скоро стана ясно, че в присъствието на Албърта Карлос никога няма да завърши
книгата.
По негови думи, работата му с дон Хуан и индианците е навлязла в най-
сериозния и опасен етап, опасен поради появата на съмнения относно това кое е реално
и кое - не. Появяват се кратки периоди на раздвоение, които той тълкува като
повърхностни състояния на необикновена реалност. Всичко това става в момент на
разочарование от Албърта и работата върху книгата за телефонната компания. Карлос е
загрижен за образованието на Си Джей и за собственото си бъдеще. Той продължава да
си води теренни записки, да чете в библиотеката и да пише писма до дома, но великият
му проект за антропологичен роман все още не е придобил ясни очертания в
съзнанието му. Има материал, има драматизъм и ярки герои, липсва му само подходяща
развръзка.
Направо започва да полудява. Той изминава обичайния си път по "Левъринг
авеню" до сградата, в която живее, влиза, сяда на бюрото, поглежда купчината записки,
струпани в единия му край, и поклаща глава. И сред целия този хаос, точно когато е на
път окончателно да се побърка от мисълта за неминуем провал, точно когато всичко
изглежда безнадеждно, тогава го осенява. Просто ще се остави на лудостта. Ей така!
Ще опише всичките си съмнения, сразената обективност, ще признае всичко!
През януари в момент на шеметна халюцинация той се превръща в гарван. От
брадичката му изникват гарванови крака. Първоначално те стърчат несигурно от меката
izvorite.com 67
тъкан под човката. После от тила му израства дълга черна опашка, а от бузите - големи
гарванови криле. След месец видението се повтаря, само че този път Карлос лети. Дни
наред двамата с дон Хуан обсъждат случилото се. По-нататък става дума за
периодичните му състояния на вълнение и тревога. Единственото, което му помага да
запази здравия си разум, е мисълта, че тези преживявания с дон Хуан са продукт на две
неща: наркотиците и шаманското умение неусетно да му внушава чувства и усещания.
Но всеки опит на Карлос да го засече в това се оказва неуспешен.
Постепенно той започва да разбира, че тук има нещо повече от... халюцинация.
Не става дума само за това да си абсолютно човек или абсолютно птица. Има нещо
друго. Може би просто започва да вярва в приказките на магьосника или пък наистина
съществува това необяснимо средно положение - състояние на ума, което е нелинейно,
нерационално и съвсем безсмислено според западната система на нещата. И в двата
случая Карлос е в губещо положение.
Ако, подобно на Саагун, спазва безопасна дистанция между себе си и
индианците, в резултат ще се получи интересно и научно издържано, но крайно
непълно изследване. Ако, от друга страна, се потопи в тази отделна реалност, ако
изведнъж започне да вижда хората като кълба от сребристи нишки светлина и така
нататък, ако поеме по този път, ще има сериозни разногласия с консервативния
факултет в Калифорнийския университет. Тим Лиъри е проявил своеволие и е изгубил
мястото си в академичната общност; Карлос не е убеден, че може да си го позволи.
Ако изобщо се надявахме да спечелим някой и друг долар с книгата за
телефонната компания, през есента на 1965 надеждите ни окончателно рухнаха. При
едно от събиранията ни Карлос демонстративно излезе от стаята, след като Албърта го
обиди. Той й каза, че ако иска книгата й да види бял свят, ще трябва да си намери нов
редактор. Изведнъж Карлос остана с празни ръце: нямаше книга, нямаше лекции, само
недовършен куп записки за брухос. Той се върна в пустинята.
През последните месеци от периода, който по-късно ще нарече първи етап от
ученичеството си, Карлос седи с кръстосани крака на своето място на силата недалеч от
къщата на дон Хуан, пее песни за Мескалито или се носи по течението на загадъчния
шамански поток. След няколко часа дон Хуан се провиква от вътрешността на къщата,
само че това съвсем не е реалният дон Хуан - гласът му е променен, а силуетът крачи
тежко по верандата, тромав и летаргичен. Индианецът гледа мрачно и безизразно,
издава странни звуци - гърлени стонове, сякаш се задушава. Той вика Карлос, но
Карлос не се прибира и силуетът на дон Хуан накрая изчезва.
По-късно, на зазоряване, дон Хуан излиза на верандата и широко се протяга. Но
и това не е дон Хуан, а някой друг, който по някакъв начин е приел облика му или нещо
подобно. Карлос грабва един камък с дясната ръка, заема отбранителна позиция, после
изведнъж с боен вик запраща камъка право по силуета на дон Хуан, който потреперва,
изкрещява, олюлява се и пада в храстите. Няколко часа по-късно дон Хуан - истинският
- се подава от къщата.
Странна и страховита илюзия. Според Карлос обяснението е просто - някоя
диаблерас или вещица е приела облика на дон Хуан, за да го заблуди. В света на
магиите това е напълно логично - едно същество приема облика на друго и така
нататък. Но за рационалиста има само три възможни обяснения. Едното е, че с
твърдото намерение да създаде сложна главоблъсканица дон Хуан се преобразява, за да
даде на Карлос урок. Или може би индианецът не осъзнава действията си на верандата.
Може би е изпаднал в състояние на дълбок религиозен транс, някакво шизофренично
раздвоение на личността, и "истинският" дон Хуан не познава своето второ "аз". Ако
случаят е такъв, обяснението за диаблерас, приели неговия облик, не е съвсем лъжливо
- старецът всъщност си вярва. Съществува и трета възможност. Може би - това е само
izvorite.com 68
предположение - има нещо друго. Възможно е да съществува нещо примитивно и

непонятно, което може да се разбере само посредством понятията на магията и
вещерството.
Обяснението за диаблерас поразява Карлос. На едно място той цитира дон Хуан,
който твърди, че жената вещица кара жертвите си да страдат неимоверно. Жената
тормози плячката си. Карлос смята, че разбира какво точно има предвид индианецът.
Жените винаги са били в основата на най-тежките и болезнени сътресения в живота му:
майка му, лелите, аз, леля Алта и леля Велма, Албърта Грийнфийлд. Карлос отдавна е
открил, че някои жени в Лос Анжелис притежават жестокостта на вещици и това
схващане често го тласка към прекалено драматизиране на положението, точно както
след смъртта на майка му. Поради тази причина той се почувства буквално смазан,
когато му съобщих, че смятам да отпиша Си Джей от училището "Света София" и да
напуснем Лос Анжелис завинаги. Бях уморена от измамните му обещания, особено
когато обещаваше на Си Джей да дойде да го види, а седмици наред не се появяваше.
После изникваше неочаквано, без предупреждение, и очакваше момчето да го разбере.
Исках просто да се махна от Карлос и да започна друга работа на ново място.
Взаимоотношенията ни бяха повече от странни. Макар че бяхме разделени от години,
ние често се виждахме и Карлос продължаваше да води Си Джей на целодневни
разходки из града или в университета. Беше едновременно сериозен и
неблагонадежден, убедителен и внимателен. Уверяваше ме, че работи върху книгата за
брухо заради всички нас, че тя ще бъде нещо като награда за търпението ми,
благодарствен химн за неговия "чочо". Но когато я завърши, тя не предизвика
очаквания изблик на въодушевление. Нямаше никаква промяна, само смътно усещане
за празнота. Беше осъмнал без пукната пара, вън от университета, с неиздаден ръкопис
за брухос, който не вярваше, че може да продаде. И на всичкото отгоре, Си Джей и аз
си бяхме отишли. Аз започнах работа като главен оператор във WTOP - телевизионна и
радиостанция във Вашингтон - и се установих в града.
"Когато отведе твоето малко момче, ти открадна светлината от живота ми - писа
ми Карлос през септември. - Много пъти съм ти казвал, че няма да си отидем от тази
земя, без да си получим заслуженото. Сигурно съм причинил на някого от ближните си
същото страдание, което изпитвам сега. Само това ще ти кажа. Какъв съм и какво
изпитвам към това малко момче си е моя грижа.
Все още никой не приема труда ми; може би духом вече не съм там. Положих
максимални усилия, за да бъда полезен на моя малък чочо; и въпреки това всичко,
което правя, изглежда тъй безсмислено. Понякога си представям, че галя детската му
главица. Какво мога да ти кажа аз? Какво можеш да ми кажеш ти, та да ми олекне на
душата?"
Седмица по-късно той сяда на бюрото с чаша "Матеус" в ръка и пише рязък
отговор на моята молба да ми изпрати пари.
"Минавало ли ти е някога през ум, че аз също имам нужда от нечия помощ? Да
не мислиш, че съм машина без чувства? Или може би съм само един глуповат
мексиканец, годен за използване, но недостоен за уважение? Поради сляпата си глупост
аз ти позволих да ме притиснеш до стената; сам съм виновен за това. Миналата година,
когато напуснах университета, за да помогна (на Албърта Грийнфийлд) в писането на
книгата, аз се отказах от всички възможности да постигна каквото и да било в моята
област. Сега трябва да доказвам, че съм благонадежден - все едно че те моля да ме
вземеш на работа. Всички имаме ограничени възможности; трябва да проумеем и да
приемем това, като същевременно бъдем достатъчно снизходителни, за да не съдим
ближните си."
19
izvorite.com 69
В работата над ръкописа Карлос използва записките и въображението си, за да

му придаде по-лека за четене форма. Отначало записва дълги текстове на ръка в
бележник, а после сяда на бюрото да ги печата. По-голямата част от книгата "Учението
на дон Хуан" в сегашния й вид е написана в апартамента му. След първите си
преживявания с пейоте през 1961 Карлос представя пространен анализ на виденията си
на професор Гарфинкъл. Но Гарфинкъл няма желание да чете интелектуална оценка на
преживяното от някакъв студент - той иска първичен материал, чисти факти. Затова
Карлос пренаписва и разширява анализа си и няколко години по-късно отново му
показва изследването си. Но академичният език и психологическите обяснения на
поведението на дон Хуан смущават учения. И така Карлос изцяло преработва ръкописа
и когато го завършва, отива на третия етаж на Хейнс Хол с дебел подвързан топ хартия
под мишница. Откакто е напуснал университета, той няколко пъти разговаря с Миън,
но никога не става дума конкретно за полевата работа с брухос.
"Един ден дойде тук с готов ръкопис и го сложи на масата - спомня си Миън. -
Помоли ме да го прочета и да изкажа мнение и съвети. Тогава започнах да гледам по-
сериозно на него. Интересуваше се дали не бих могъл да се погрижа за издаването на
ръкописа в някоя от университетските серии от монографии по антропология или друга
подобна поредица. Прочетох го и се замислих за предмета на изследване в него. Темата
беше извънредно популярна, особено навремето, заради наркотиците и разширеното
съзнание, към които в онези години имаше истински култ. Замислих се и върху факта,
че по-голямата част от написаното бе интимно и анекдотично и отразяваше конкретна
реакция в дадена ситуация. Той не беше безпристрастен наблюдател като повечето
автори на научна литература. В ръкописа се разказваше повече за него самия,
отколкото за нещо друго. Поради тези две причини реших, че това е книга, а не
монография, която би могла да се включи в научна поредица. Той се опита да поправи
това, като отдели по-личните пасажи в ръкописа от другите, които можеха да минат за
безпристрастно научно наблюдение."
Миън предлага на Карлос да отиде в университетското издателство, което се
намира точно срещу Хейнс Хол, в мазето на библиотека "Пауъл", и да поговори с
някого там. Освен това го съветва да не представя ръкописа си като монография за
антропологична или каквато и да било друга поредица, а като популярно четиво за
широка продажба.
Миън и Гарфинкъл не са единствените преподаватели от факултета в
Калифорнийския университет, предварително запознати с книгата. Карлос ходи и при
Уилям Брайт, и при Педро Караско. И двамата ентусиазирано подкрепят проекта, а
Робърт Еджъртън подробно изучава творбата и изказва критични забележки на
различни етапи от писането й.
Един от приятелите на Миън сред университетските издатели е Джим Куебек -
строен оплешивяващ мъж с прошарена козя брадица и предразполагащи маниери. Той
дочува отзиви за този невероятно подробен труд, написан от бивш студент бразилец,
прекарал няколко години в компанията на истински, архаичен, автентичен брухо от
Сонора. Книгата го завладява още с първите си страници, но самият Куебек е опитен
антрополог и знае, че всичко зависи от отдел "Продажби". Седмици наред ръкописът
стои там; както обикновено, минава допълнителна редакция, издателите се събират да
го обсъдят, но в отдела не са напълно убедени, че дългите и еднообразни описания на
живота на Карлос сред брухос са първокласна стока. Някои предлагат книгата да се
издаде като монография, защото, освен всичко останало, служителите на "Продажби"
са сериозно загрижени за това как ще се продава популярно академично издание от
непознат автор като Кастанеда.
izvorite.com 70
Това не означава, че отдел "Продажби" има последната дума. Все пак става
въпрос за солидно университетско издателство, а не за печалбарски книжен конвейер,
каквито има на изток от Лос Анжелис. Тук има научни консултанти, които четат
ръкописите - местни светила като социолога и етнометодолога Харолд Гарфинкъл и
Уолтър Голдсмит, представител на концептуалния кръг от антрополози и социолози,
които винаги вземат участие в писането на учебници и научна периодика. Голдсмит е
мастит академичен учен, известен интелектуалец, но не е от блестящите творчески
гении като, да речем, Толкът Парсънс от Харвард или проникновените социолози
Бъкминстър Фулър и Маршал Маклуън. Той е просто едно от местните божества, автор
на публикации, учен с процъфтяваща кариера, допринесъл за престижа на
Калифорнийския университет в Лос Анжелис. Когато професор Уилям Брайт, силно
заинтригуван от ръкописа на Карлос, написва писмо до Куебек, в което хвали книгата,
Голдсмит също прочита писмото. Този факт е от голямо значение, защото той е не само
местно величие, но и член на редакционната колегия на университетското издателство.
Брайт преглежда част от ръкописа, преди още Карлос да е завършил
окончателната редакция, и наема Ф. А. Гилфърд, външен редактор, да изчете текста и
да отстрани някои несъвършенства. "Прегледах ръкописа. На всяка цена трябва да го
публикувате" - пише ученият на Куебек, като надълго и нашироко разяснява
достойнствата на тази забележителна творба. Изведнъж започват да валят добри отзиви
от факултета по антропология. Дори един от подчинените на Куебек, млад издател на
име Атли Арнолд, запознал се с Карлос преди години в Градския колеж, където са
учили заедно, също му говори за Карлос Кастанеда. Според Атли ръкописът е
шедьовър, но въпреки това издаването му се отлага с една година, през която
академиците размишляват над формата на романа за брухо. За Карлос, който вече не е
студент, това чакане е доста обезсърчаващо.
"Изглежда, че моят 'чочо' е единственото, което ме крепи. Когато го няма,
всичко рухва" - пише той през януари 1967. Прилошава му от мисълта, че Си Джей е
толкова далеч. "Искам да кажа, че щом не помагам на моя 'чочо', значи всичките ми
възможности наистина са изчерпани. Но това положение няма да трае дълго. Убеден
съм, че Бог отново ще позволи да галя главицата му и да го слагам да спи. Понякога в
тези простички действия се концентрира самият смисъл на човешкия живот. Успокой
Си Джей, че Кики ще направи всичко по силите си, за да му помага. Битката още не е
загубена."
Карлос седи на бюрото пред пишещата машина и реди несвързани изречения за
това как би искал да прави повече за детето, да изпраща повече пари, изобщо някакви
пари. Взема портфейла си, изважда няколко долара и ги пъха в плика. Може би когато
книгата излезе на пазара, ще може да изпраща повече. После продължава да пише на
машината.
"Надявам се, че много скоро ще изпращам на моя 'чочо' по-едри банкноти. Може
би, ако подредя света по онзи магически начин, ще мога отново да го виждам."
Редакционната колегия отлага издаването на книгата. В началото на пролетта
Карлос отива в пустинята при дон Хуан и останалите индианци. През април, когато се
завръща, той е твърдо убеден, че всичко ще се оправи. Предчувства, че ще успее. Това
дълбоко убеждение поне отчасти се дължи на факта, че той знае, че магистърската му
теза ще бъде приета във факултета по антропология и вероятно ще бъде публикувана от
университета.
В писмата му, където неясният оптимизъм често се сменяше с отчаяние, се
долавяха и нови нотки на надежда и самоуважение. Въпреки това, когато гостувах на
семейството си в Чарлстън, Западна Вирджиния, той предпазливо изпращаше писмата
до пощенска кутия. Също като лелите ми, моите родители недолюбваха Карлос, макар
izvorite.com 71
и никога да не бяха ме съветвали да не се виждам с него. Но не това бе причината да

използва името Чарли Спайдър (15), когато ми оставяше съобщения на телефонния
секретар във Вашингтон. Беше само шега: името Арана (Arahna) на испански означава
паяк.
През пролетта Карлос разговаря с Миън и Гарфинкъл и получава разрешение да
вземе изпитите, които е пропуснал миналия октомври, докато работеше с Албърта
върху "Телефонни трикове". В Хейнс Хол десетки вече са чели ръкописа - неколцина
посветени, осъзнали, че сред тях живее забележителна личност, задкулисен любител-
пътешественик из шаманския ад... и още тогава има такива, които се съмняват в
достоверността на написаното.
Истинската битка започва през лятото, в края на юни и юли. Оформят се два
лагера - на вярващи и на скептици. Едните смятат, че ученичеството на Карлос и
странните индиански методи за разширяване на съзнанието са достоверни, а другите -
е, те просто не вярват. Карлос ясно съзнава колко ценна е магистърската му теза, но
въпреки това реакцията в университета го изненадва.
"... Нашето пътуване беше дълго, изпълнено с приключения и загадки, точно
каквото според мен е идеалното пътуване. Сега, когато виждам живота ни в
перспектива, аз ти благодаря, Маяйя, за прекрасните ти прояви на въодушевление и
самообладание. Липсва ми духът ти. Ти си силен, непобедим воин. Не би могло да бъде
другояче... Тезата ми беше приета и се наложи да ме допуснат обратно в университета -
писа той през юли. - Изследването предизвика истинска сензация. Някои смятат, че ще
се превърне в класика и ще се чете още дълги години, други казват, че е боклук. Но
всички го прочетоха. Предмет на спора е естеството на материала - брухос, помниш ли?
- и начинът, по който съм подходил към него. Сега ми остава да взема изпитите. Ако
пред името ми пишеше 'доктор', щях да твърдя каквото си искам и повече хора щяха да
ми вярват. Във всеки случай ми казаха, че започнеш ли да четеш книгата, не можеш да
я оставиш, така че дори онези, които не я харесват, ще я прочетат от край до край,
предполагам, само за да я намразят.
Интересно е да се види цялата тази суматоха. Аз написах книгата за моя чочо.
Той ще я направи хит, защото е най-големият брухо от всички."
Книгата прави силно впечатление на редакционната колегия и след
продължително отлагане през септември става ясно, че университетското издателство
ще я публикува. Бил Брайт казва на останалите членове на колегията, че държат в
ръцете си шедьовър. Миън се съгласява с него. Дори старият заядлив Голдсмит е
заинтригуван от явната способност на Кастанеда да прониква така надълбоко в
психиката на информатора и да получи толкова богата информация.
По същото време в Хейнс Хол се надига Големият Страх - необяснима тревога,
че може би цялата тази работа е някаква изтънчена измама. Никой не знае със
сигурност дали Карлос не е просто един мошеник. Малко са доказателствата в негова
защита. Дали всичко това не е плод на наркотични видения, дали не си е поставил за
цел да заблуди тежките университетски професори?
- Аз вярвам на разказите му - казва Миън на редакционната колегия. - Той
говори за това от месеци на много хора. Нещата, които открива, са твърде автентични.
За да може човек да ги подправи, трябва поне десет години да е изучавал антропология,
иначе не може да представи подобни доказателства и факти.
Миън продължава да увещава, да укротява, да обуздава Големия Страх. Чувства
се съпричастен с положението на Кастанеда - познава го от първите му дни в
университета, когато Карлос започва да изучава антропология. Миън е поразен от
постижението му. Карлос се е затворил в себе си и се е захванал с този амбициозен
неправдоподобен проект, без да разчита на помощ от колеги.
izvorite.com 72
Миън оглежда присъстващите.

- Съзнавам, че в голяма част от написаното Карлос силно присъства и тук няма
никаква загадка.
Големият Страх витае из стаята.
- Той не полага никакви усилия да го прикрива. За мен не е проблем да
разпозная къде Карлос интерпретира думите на информатора. Понеже подходът му не е
обективно научен и дистанциран, понеже това не е науката на академичната общност,
много хора смятат, че тук има някаква измама. Те очевидно не могат да разграничат
думите на Карлос от думите на информатора и смятат, че ги заблуждава с
антропологична информация, която не е автентично индианска.
Куебек, който покрай другите неща отговаря и за монографиите, изказва
мнението, че трудът на Карлос е научно издържан и може да излезе като монография.
Но все пак трябва да се мисли и за парите. Могат да се спечелят много пари, ако й се
направи добър маркетинг и агресивна рекламна кампания. Куебек също съзира
призрака на измама, но мисълта за печалба му замъглява погледа.
- Книгата има всички качества на популярно четиво - казва той. - Мисля, че
наркотиците и всичко останало, за което се говори в нея, всъщност ще я продадат и ще
донесат значителна печалба.
Миън застава нащрек. Тези думи пораждат у него тревога, далеч по-голяма от
съмнението за измама. Това е усещането, че може би единствените читатели на книгата
на Карлос ще бъдат наркомани, дилетанти, цялата тълпа от псевдокултурни
университетски хипита - посветени, но недоучени. Миън се страхува, че неговият
студент ще се превърне в нещо като популярен, но непризнат гуру, и знае, че няма как
да предотврати това.
Той се покашля и оглежда присъстващите редактори.
- Познавам го от времето, когато беше студент тук, и съм напълно убеден, че
притежава изключително творческо мислене и че се занимава сериозно с антропология.
Работи в областта на когнитивната наука и на взаимодействията между културите.
Навлязъл е в материя, до която никой антрополог досега не е успявал да стигне, къде с
късмет, къде благодарение на редките си качества като личност. Способен е да извлича
информация, каквато други антрополози не могат да получат, защото прилича на
индианец, свободно говори испански и умее да слуша.
Брайт се оказва най-убедителен пред колегията в полза на ръкописа. Със силни и
внушителни думи той говори за това как Калифорнийският университет има сред
възпитаниците си гений, създал най-значителния труд за шаманството от четвърт век
насам, от времето на "Култът към пейоте" на Уестън Лабар.
Когато колегията окончателно решава да пусне книгата за издаване, Карлос е
извън града. На 11 септември е заминал за Оаксака, Мексико, за да се срещне с човек на
име дон Хенаро, мацатекски шаман, най-добрият приятел на дон Хуан.
Отлагането на издаването на книгата обезкуражава Карлос до такава степен, че
той решава да се обърне към други издателства, които биха могли да се заинтересуват
от ръкописа. Беше ми казал, че го е изпратил на "Рандъм Хаус" и на още едно
издателство в Ню Йорк. Във факултета по антропология плъзва слух, че в
недоволството си Карлос е предложил ръкописа на "Гроув Прес".
Всъщност възможността да стане издаван писател предизвиква у него смесени
чувства. В хода на споровете той дочува, че книгата може да излезе или като
магистърска теза, или като комерсиално четиво, но не и двете. Програмата за
дипломиране на Калифорнийския университет, особено на ниво магистър, се променя
всяка година и е трудно да се разбере какви точно са изискванията за магистърска теза.
Но това, че не може едно комерсиално четиво да се използва и като теза, е пълна
izvorite.com 73
глупост. Карлос обаче остава с такова впечатление и ден преди да замине за Оаксака,
ми каза:
- Моят чочо и гарваните му ще ми покажат как да постъпя най-правилно.
Сигурен съм в това. В края на краищата това е неговата книга.
Не се замислих за тази странна метафора. Той отдавна говореше така, още от
началото на полевите си проучвания. В непринуден разговор използваше думи, които
преди 1960 никога не би употребил, като "безупречен", "воин" и "непобедим", най-
долнопробни неопримитивизми. Никога не бях се съмнявала, че Карлос прекарва
времето си сред индианците, и предполагах, че тези странни нови думи в речника му са
естествена последица от това.
В Южно Мексико Карлос почти постоянно мисли за книгата. Проектът се
превръща в мания за него. Публикуването на ръкописа би му донесло влиянието и
доверието, от които се нуждае, и след като получи докторска степен, ще има
достатъчно авторитет, за да се пребори с критично настроените учени, боравещи с
остарели понятия от XIX век. Като реакция на книгата в университета избухва бурна
антропологична полемика. Ръкописът още се обсъжда от редакционната колегия, но
Карлос спокойно се връща към теренната работа сред индианците, за да събере още
факти с налудничавата идея да обори "класиците". Само че този път повествованието е
по-художествено. Това е продължение на книгата, но и нещо повече - доказателство за
писателския му талант.
След три седмици той се завръща от Оаксака и се среща с Куебек, който му
казва, че книгата ще бъде публикувана от университетското издателство и ще излезе на
пазара през 1968. Карлос е очаквал да стане така, но въпреки това е силно развълнуван.
Най-после нещата му потръгват. На 23 септември той подписва договор с
университетското издателство, а после се прибира у дома и сяда да ми пише.
"Ще бъде публикувана като значителен принос в антропологията. Как ти звучи
това? Сега ми остава само да приключа с изпитите, които съм пропуснал през 1965.
Досега в университета не ми позволяваха да се явявам на изпити и продължаваха
упорито да държат на мнението си, докато не стана ясно, че тезата е одобрена от всички
останали. От един университет в Ню Йорк - Колумбийския университет - ми
предложиха да продължа там следването си за докторска степен, затова тук решиха, че
е време да забравят разногласията. Само че аз може наистина да се преместя в Ню
Йорк. Уморих се от живота тук."
Карлос има приятели в Ню Йорк. Някои от тях са стари колеги, преместили се да
учат в Новия Колумбийски университет за социални изследвания. Миън и Гарфинкъл
не са очаровани от идеята му. Те знаят, че протежето им е оригинален и амбициозен
учен, който би могъл да допринесе за реномето на факултета. Смятат, че Карлос е
завършен изследовател, който има дарбата да пише увлекателно на нетрадиционни
теми. Освен това не им допада идеята да загубят Кастанеда и по-късно да се превърнат
в обект на критики заради университетската бюрокрация и дългото отлагане на
публикацията му.
Още щом се разчува, че Карлос е подписал договор за издаване, всички са
обладани от Големия Страх. Всички в Хейнс Хол осъзнават в какво глупаво положение
ще се окаже факултетът, ако цялата история с дон Хуан е измислена.
Договорът е стандартен документ, съгласно който академичният съвет получава
правата върху ръкописа, а авторът - хонорар за изданието. Калифорнийският
университет не купува книгата на твърда цена. Договорът е на процент от тиража,
което, както обяснява Куебек, може да донесе на Карлос стотици или хиляди долари в
зависимост от успеха на книгата. Веднага след като подписва договора в кабинета на
Куебек, Карлос отива до центъра на града и си купува нещо, за което мечтае от години
izvorite.com 74
- сив костюм от три части. И докато се оглежда с новия си костюм в трикрилното

голямо огледало под неоновите светлини на магазина и се наслаждава на новия си вид,
излъчващ състоятелност и официалност, той мисли за Олдъс Хъксли.
Предстои още много работа по издаването на книгата. Окончателното
редактиране продължава със седмици, после трябва да се мисли за оформлението,
особено на обложката. Карлос донася няколко снимки и бележки, но няма много идеи.
Повечето снимки са черно-бели, стандартни фотографии на пустинни пейзажи и
мексикански колиби с клюмнали живи навеси и мършави кучета отпред. Има една
цветна снимка на стар мургав мъж с побеляла чуплива коса и обрулено от ветровете
лице, което излъчва благородство. Куебек решава, че ще бъде най-подходяща за
обложка. Книгата разказва за магьосник - останка от епохата на палеолита, който
проявява благосклонност към младия Карлос и му разкрива начина на живот на
мексиканските шамани, затова снимката е много подходяща за корица. Карлос обаче
хвърля снимката настрана.
- Не - казва той и продължава да отхвърля идеите, които му предлагат.
Една от идеите е да се изобрази гнездо на електрически гущери, мятащи искри с
цветовете на дъгата. Карлос само вдига очи към тавана. Би предпочел нещо по-малко
провокиращо, което да внушава респект, и накрая получава това, което иска.
Университетското издание на "Учението на дон Хуан: пътят на знанието на един
индианец яки" излиза с най-обикновена обложка в бяло и зелено, като отпред стои само
заглавието, изписано с непретенциозен и безличен готически шрифт "Франклин",
сякаш става въпрос за централната нервна система на кръглоустите или за някоя от
онези езотерични книжки, които университетът издава.
В края на ноември Карлос отива в Ню Йорк да уреди някои формалности и след
това решава да мине през Вашингтон, за да се види със Си Джей и мен.
"Учението на дон Хуан" излиза в началото на пролетта и университетското
издателство я пуска по всички книжарници в Калифорния, особено в Лос Анжелис и пт
на север в района на залива, като разчита на интереса от страна на многобройните
студенти, запалени по темата за наркотиците. Организират се авторски срещи, на които
Карлос неизменно се появява в новия си костюм от три части и раздава автографи. Все
още не е придобил широка известност, но се радва на вниманието на публиката.
Университетското издателство разпространява книгата и в колежите на изток,
където се продава добре. Все повече хора в Ню Йорк и Бостън проявяват интерес към
нея. Постепенно продажбите достигат до стотици екземпляри седмично и надминават
всяко друго оригинално произведение, публикувано от Калифорнийския университет.
Купуват я всички - антрополози, дилетанти, социолози, студенти по английска
литература, феноменолози любители и откачени гурута от затънтените гори на Нова
Англия. За няколко месеца книгата на Карлос Кастанеда става търсена стока. Карлос
вече влиза свободно в кабинета на Куебек и често ходи там, за да се осведомява как
върви книгата и да се посмее над внезапния обрат в живота си. Продължава да яде
хамбургери в "Денис" в Холивуд, но, както казва и на Куебек, това е въпрос на личен
избор.
След като "Учението на дон Хуан" е публикувана и успешно пусната в
продажба, Карлос съобщава на Куебек, че пише втора книга, нещо като продължение
на първата. Куебек смята, че е време Кастанеда да си наеме литературен агент.
Изпраща го при един приятел в града - Нед Браун, опитен играч, работещ с неколцина
клиенти, бързо забогатели с негова помощ. Карлос е чувал за светкавичния им успех и е
много доволен, че ще се срещне с Браун.
- Карлос, ще те направя прочут - казва Браун, като мисли, че Кастанеда иска да
чуе тъкмо това.
izvorite.com 75
- По дяволите - отвръща той, като поглежда настрани. - Интересуват ме парите.

В първия момент Браун изглежда озадачен, но после се усмихва. Ясно е, че в
края на краищата двамата с мистика Кастанеда мислят еднакво.
20
След шест месеца става ясно, че "Учението на дон Хуан" може да се пусне за
масово разпространение и нюйоркският мениджър на издателството на
Калифорнийския университет започва да изготвя договори с по-големи издателства,
които биха могли да се заинтересуват от книгата. "Балънтайн" излиза с най-добро
предложение: 25 000 долара за четиригодишен срок, след което правата се връщат на
университетското издателство. Няколко години по-късно, след като Карлос придобива
известност в национален мащаб, издателството спечелва още повече от оригиналния
договор, като отстъпва правата на "Саймън и Шустър" за тяхно издание с нова обложка
и твърди корици, но си запазва оригиналните права за издание с твърда подвързия и за
още едно издание с меки корици.
"Балънтайн" публикува изданието си през април 1969 - с мека подвързия, 276
страници, като за обложката използва илюстрация на Уилсън Маклийн, изобразяваща
цветове пейоте на фона на дъга и симетрични профили на дон Хуан и облян в светлина
посветен ученик, вперили огромни черни очи в процепа между световете или нещо
подобно. И това, и следващото издание през октомври стават хит.
Карлос така и не получава магистърска степен, но продължава да ходи на лекции
за докторантура и започва работа по втората книга. Намерението му е да защити
направо докторска дисертация. Няма да му бъде лесно, защото макар и любимец на
посветените, той е анатема за членовете на факултета, обладани от Големия Страх.
Някои от професорите са твърдо убедени, че Карлос пробутва на академичната
общност и на факултета една съвършена измама. Други гледат на работата му с по-
голямо доверие, но критикуват книгата, смятайки я за любителска антисхоластична
творба на объркан писател, което до голяма степен отговаря на истината. Онова, което
наистина вбесява тези учени, е отхвърлянето на стандартния поглед на обективен
безличен наблюдател. Не им харесва също, че Кастанеда преуспява. Изведнъж се
превръща в най-известният американски антрополог, но академиците от факултета,
подобно на глутница чакали, се присъединяват към дружния вой, нададен от факултета
в Хейнс Хол - къде е обективният дистанциран подход, къде е традиционният анализ?
По същото време широка известност в Калифорнийския университет придобива
една литературна творба с неясен произход. Всички говорят за поемите на Осиан -
лиричен сборник, издаден през 1760 от млад шотландец на име Джеймс Макферсън.
Заглавието на сборника е "Фрагменти от древна поезия, събрана в планините на
Шотландия и преведена от келтски или уелски език", но това не отговаря на истината.
Поемите не са нито древни, нито събрани в планините на Шотландия, нито преведени;
всичко е пълна фалшификация. Доктор Джонсън самоуверено се заема да изложи черно
на бяло онова, което други само подозират.
Мнозина отправят критики към Карлос, но сред тях няма един Самюъл Джонсън
(16), силна авторитетна личност, която да се изправи и открито да заяви, че Големият
Страх е основателен, защото Кастанеда е измамник. Никой не се осмелява да го
направи, но въпреки това, както казва Миън, се разпространяват множество "клюки и
приказки". Професорът продължава да бъде един от най-пламенните защитници на
Карлос.
През лятото на 1968 Миън го кани в дома си в Топанга да му помогне на
доброволни начала в заснемането на филм за индианските скални рисунки. Има нужда
от чифт индиански ръце, а ръцете на Карлос са мургави, с къси пръсти, и могат да
свършат работа. Той гостува ден-два на Миън и двамата снимат и преснимат ръцете на
izvorite.com 76
Карлос, както мели зърна, меси глина за груби грънци и рисува примитивни животни в
ловни сцени върху оголените скали на Топанга зад къщата на професора. Самото
заснемане отнема по-малко от час. През останалото време подготвят сцените или се
хранят, или просто разговарят за бъдещите планове на Карлос.
- Не ми беше удобно да го моля да ми помага - разказва Миън. - Той бе над тези
неща, но затова пък си прекарахме добре. Обядвахме, седяхме и приказвахме. Беше му
приятно. Той е дружелюбен, много мил човек.
Филмът се разпространява от университета като учебно помагало.
Същото лято Карлос, по собствените му думи, продължава обучението си при
дон Хуан. Според първите му две книги работата му с индианеца приключва през
есента на 1965 и започва отново през април 1968. Но през този период на прекъсване
той продължава да поддържа контакти с индианците. Няколко пъти пътува до Мексико,
за да навести местни жители и да попълни някои бележки, но никое от тези пътувания
не е отразено в книгите.
През април Карлос просто възобновява ученичеството си, а следващия месец
двамата с дон Хуан отиват при уичолите в Североизточно Мексико, за да участват в
церемония с пейоте, четиридневна митоте, по време на която Карлос решава да не
взема пейоте. Иска да наблюдава с ясно съзнание, за да открие сигналите и
незабележимите движения, в чието съществуване е убеден - онези, които ръководещият
церемонията използва, за да манипулира възприятието на останалите. Карлос знае, че
виденията поначало са нещо много лично, но по време на тази церемония са еднакви за
всички, което му се струва невъзможно. Затова в продължение на четири дни той
наблюдава участниците в церемонията и се опитва да проумее как го постигат, но не
открива сигнали или знаци. Нищо. В последната нощ от церемонията всички виждат
Мескалито - духът и силата на пейоте, зелено сияйно видение, което се носи в сухия
въздух. Съществото прелита и над главата на Карлос. Никой не казва нито дума; няма
никакви сигнали. Всички само седят в кръг с увиснали челюсти и се взират в една и
съща точка в един и същ момент, гледат... нещо... и Карлос е готов да се закълне, че не
е видял никакъв знак.
Едва ли това е материалът, който му е необходим за докторска дисертация. Все
същите примитивни магически обяснения на дон Хуан за съществуването на някакъв
дух - и така Карлос се връща почти в началото. В Калифорнийския университет
Гарфинкъл продължава да прецежда обърканите му разкази през филтъра на
феноменологията, което донякъде му дава усещането, че започва да разбира
шаманството.
Феноменолозите твърдят, че хората тълкуват и преценяват явленията
посредством цялата културна и социална информация, която са натрупали като
впечатления още от самото си раждане. Тъкмо затова столът например се разпознава
като стол с четири крака и облегалка, а не като кушетка. Затова естествено различаваме
дървото на хоризонта от самия хоризонт. Всичко е въпрос на заучено поведение, което
до известна степен варира при различните общества в зависимост от културата,
историята и езика. И така, според Гарфинкъл целта на дон Хуан е да принуди Карлос да
се отучи от възприятието си и да пренареди явленията в нови схеми.
През септември, когато се връща в университета, Карлос е вече сензация.
"Балънтайн" приема да публикува книгата му за масовия пазар; сега той има пари,
известна сигурност, перспектива, работи по втората си книга и се готви за докторска
степен. Много хора започват да го търсят в университета с цел да изкопчат повече
подробности за дон Хуан и да задават въпроси за обучението. За пръв път Карлос
предприема мерки при пътуванията си до Мексико, за да е сигурен, че не го следят.
izvorite.com 77
Разказва, че през октомври се среща с дон Хенаро, по-младия приятел на дон

Хуан, пъргав мъж малко над шестдесетте. От самото начало дон Хенаро демонстрира
забележителни способности във владеенето на тялото си. Например Карлос твърди, че
го е виждал да застава на глава с кръстосани крака, ръце, скръстени на гърдите, и
разширени ноздри, двойно по-големи от нормалния си размер. После идват и балетните
му изпълнения на ръба на водопада, които Карлос описва в "Една отделна реалност".
Оаксака е мястото, където дон Хенаро изкачва стръмните речни камъни и стига
до ръба на водопада. Дон Хуан, Карлос и двама млади ученици подреждат в редица
малки плоски камъни край речния бряг и сядат да гледат. Няколко пъти дон Хенаро
стъпва накриво и се подхлъзва с пързаляне или олюляване, но винаги успява да се
овладее и продължава изкачването. Накрая стига до върха и дълго време стои
абсолютно неподвижен на най-високия камък, а от двете му страни бушува реката.
После изведнъж скача през водата върху друг камък. Накрая, след като цял следобед е
правил подскоци над водата, Хенаро вдига ръце нагоре, полита в невиждано странично
салто и изчезва зад камъните. Всички стават и тръгват към колата. Карлос иска да узнае
къде се е дянал дон Хенаро, дали не е пострадал, но дон Хуан казва, че не бива. Щом са
видели представлението, останалото няма значение. Индианецът убеждава Карлос, че е
време да си ходят.
Макар че, по думите на Карлос, случката с балета над водата е станала през
октомври 1968, тя се появява в книга едва през 1971 - цяла година след като
антропологът Питър Фърст изнася поредица от лекции в Калифорнийския университет
и разказва подобна история. Карлос посещава лекциите заедно с Дъглас Шарън,
приятел и автор на обширно изследване за перуанското шаманство. Фърст работи в
Латиноамериканския център, който се намира на четвъртия етаж на Бънч Хол, и с
блестяща интуиция изследва психоделичните феномени в техните културни и
исторически измерения.
В свои лекции Карлос разказва за балета на дон Хенаро върху водопада и
разказът му забележително напомня на историята на Фърст за уичолите.
По време на полево проучване през лятото на 1966 Рамон Медина Силва,
приятел на Фърст, който също търси истината чрез икури (пейоте), върви по ръба на
огромен водопад. Така демонстрира на малка група уичоли смисъла на понятието
"равновесие". Рамон сваля сандалите си, прави ритуалните жестове и после започва да
скача от камък на камък, като ту се улавя за хлъзгавите камъни, ту застава неподвижно
и после изведнъж прави голям скок над водата. За миг се изгубва от поглед, скрит зад
някоя скала, а после скача върху друга. Никой, освен Фърст и жена му, не може да
проумее как е станало това, включително съпругата на Рамон, която мълчаливо седи в
полукръга от наблюдатели на брега на реката.
На другия ден Рамон обяснява, че направеното от него не е безразсъдна
демонстрация на смелост, а традиционен шамански метод за илюстриране значението
на понятието "равновесие". За един шаман е задължително, извънредно важно да мине
по моста, свързващ обикновения и отвъдния свят, и щом погледне надолу, да види
змиите, гъмжащото множество от хищници, диви животни, които вият и тъпчат жълтия
прахоляк. По някаква причина е абсолютно наложително да премине през този процеп
в космоса и да достигне отделния свят отвъд. За Фърст идеята за преминаване от един
свят в друг е неразбираема другояче, освен на някакво смътно абстрактно ниво. Затова
на Рамон му се налага да даде нещо като физическа интерпретация на тази идея и той
демонстрира равновесие с надеждата, че белият американец ще проумее нещо. Това
налудничаво преживяване е описано надълго и нашироко в литературата. Нещо повече,
след завръщането на Фърст през 1966 случката придобива голяма популярност в
Латиноамериканския център.
izvorite.com 78
Затова е странно, че четири години по-късно Карлос Кастанеда участва в една

лекторска програма с Фърст и разказва същата история. Това не означава, че Карлос
просто е доразвил впечатляващия разказ на Фърст - самият Фърст не смята така. Рамон
му е казал, че балетът по ръба на водопада е "специалитет на шаманите", затова е
напълно възможно на много други места магьосниците да правят същото.
И все пак възникват съмнения. Това е поредният случай, в който Кастанеда чува
нещо и по-късно го записва в почти същия вид с невероятни подробности и
превъзходен драматургичен усет. Отначало Майкъл Харнър му разказва как яки мажат
коремите си с мехлем от Datura, а ето че сега повтаря Фърст и видяното от него на
водопада.
Понякога Карлос изпробва историите си пред приятели - истории, които по-
късно се появяват в книгите му в по-завършен вид. Един следобед той сяда в кабинета
на Куебек и започва да разказва за полевата си работа в Оаксака. Разказва как отишъл
на ресторант и видял три мексикански хлапета да седят на тротоара пред хотела и да
търсят клиенти, на които да лъснат обувките. Работата не върви, но Карлос забелязва,
че след като някой от посетителите на уличното кафене си тръгне, момчетата се втурват
към масата и дояждат останките - кубчета лед, огризки от лимон, всичко. Очевидно
служителите на хотела са се споразумели с тях - могат да се навъртат наоколо и да
прибират останките от храна, но не бива да чупят съдовете и да притесняват клиентите.
Дотук добре. Така свършва кратката история, разказана от Карлос в кабинета на
Куебек. Но по-късно, през 1971, в първа глава на "Една отделна реалност" дон Хуан я
използва в поученията си. Старият индианец смъмря Карлос за това, че изпитва
състрадание към хлапетата и оспорва твърдението, че животът на ученика му е по-
добър. Дори животът на Карлос да е по-различен, въпреки това той е продукт на
безнадеждно безсъдържателния свят на белите в Лос Анжелис, където вероятността да
станеш човек на знанието е нищожна. Ето кое е важното, не следването в
Калифорнийския университет, концертите, изложбите и хамбургерите в "Денис" -
единственото важно нещо в живота е да станеш истински шаман, а онези хлапета имат
възможност за това. Всички хора на знанието, които дон Хуан е срещал, някога са били
точно такива хлапета и са се хранили с огризките на другите. Това е велико послание,
поредният мъдър урок, но Куебек го научава едва след излизането на книгата.
Има и други истории, други приключения в пустинята, за които Карлос разказва
в случайни разговори или по време на обяд, а по-късно в книгите му ги срещаме в по-
завършена, по-подробна и дидактична форма. В разговор с Дъглас Шарън той
ентусиазирано разказва за преживяванията си.
- Работата е там, че когато говориш с него, Карлос винаги поема инициативата -
казва Шарън. - През повечето време говори той. Нямаш никакъв шанс да се вредиш.
Винаги има последна информация и е много добър за компания от няколко души.
Наясно е с философията и обича да излага вижданията си. Имам чувството, че Карлос е
умел разказвач, нещо типично за перуанците. Едуардо (шаманът учител на Шарън в
Перу) е един от най-добрите разказвачи и това е още един белег на шаманството.
Обикновено те са майстори на драматичното изкуство. Една от тайните на шамана е
актьорската дарба, умението да изнесе добро представление, защото психодрамата е
част от целия шамански процес.
21
През юни 1969 говорих с Карлос по телефона за предстоящото ми пътуване до
Лос Анжелис. Исках да се срещна със стари приятели от крайбрежието и да видя какви
промени са настъпили по време на отсъствието ми. Когато прочете в писмото ми, че се
каня да идвам, Карлос настоя да ми наеме апартамент в холивудския хотел "Рузвелт".
Беше въодушевен, нямаше търпение да се види с мен и Си Джей и да поговорим за
izvorite.com 79
живота ни във Вашингтон, както и да ни съобщи за успеха на книгата си. Възможността

да види отново Си Джей го зарадва. Това бе най-добрата новина за него от месеци
насам и Карлос започна да планира как ще прекарат времето си заедно, само двамата,
как ще се разхождат пеша из околностите на града и ще обикалят из университета, как
ще ходят на кино - особено последното, което се бе превърнало в негова страст. Сега
имаше пари и рядко минаваше седмица, без да отиде на един-два филма в града или в
университета.
Двамата със Си Джей трябваше да пристигнем в началото на юли. Карлос уреди
престоя ни в хотел "Рузвелт" и отиде за няколко дни до Мексико. Именно по време на
това пътуване, казва той, докато пушели сместа от Psilocybe в къщата на дон Хуан,
индианецът се навел над него и тихо обяснил, че животът на Карлос е станал твърде
сложен. Той го съветва да се освободи от целия културен товар, който го тегли надолу.
Сякаш часове Карлос остава в сиво, отнесено състояние на тих размисъл, като че ли
витае наоколо. Размишлява за университета, за новата книга, за Си Джей и за мен.
Разбира защо дон Хуан му дава този съвет: знае, че тъкмо от Си Джей трябва да се
откъсне. Момчето живее на 5000 километра разстояние от него, но дори и да не беше
така, Карлос много добре си дава сметка, че не може да го тласка към определен начин
на живот, какъвто Си Джей не е избрал сам и за какъвто не е подготвен.
Взаимоотношенията между двамата значително са се променили през последните една-
две години, най-вече защото Карлос постоянно обещава да се обади, да му изпрати
подарък или да дойде, но рядко го прави. Проблемът е дали да коригира поведението си
или просто да остави момчето да живее свой живот без намесата на баща, на когото не
може да се разчита, който живее на 5000 километра от него и е твърде зает с полевата
си работа. Дори след като двамата със Си Джей пристигнахме в Лос Анжелис, Карлос
не беше убеден дали двамата ще се разбират. Момчето бе пораснало, беше вече на
седем години, високо, с гъста руса коса, подстригана отпред на бретон. След седмица аз
се върнах във Вашингтон, но по настояване на Карлос Си Джей остана още една
седмица. През това време живя у Карлос, в жълто-кафявата, измазана с хоросан къща
недалеч от университета. Сградата имаше плосък покрив, две арки отпред и ограда с
обичайните испански мотиви. Вътре имаше просторна всекидневна, от която се
влизаше в трапезария и кухня, и спалня с два матрака, покрити с одеяла, на пода. В
края на коридора вдясно беше кабинетът на Карлос - голяма стая с дървено бюро и
пишеща машина до стената и врата, която водеше право в задния двор. Нямаше
телефон. Когато той или Нани, колежка от университета, която живееше при него,
искаха да се обадят по телефона, трябваше да излизат навън и да ходят до телефонната
будка на ъгъла.
Карлос ненавиждаше телефоните. Още докато учеше в колежа, не искаше в
стаята му да има телефон. Първо, телефоните бяха скъпи, а освен това и шумни. От
звъна на телефон всеки път го болеше глава. Веднъж след дълги увещания аз го убедих
да си сложи телефон в апартамента на "Норт Ню Хампшиър". Дори го платих, но и това
не помогна. Няколко седмици по-късно намерих телефона в килера. Беше увит във
възглавници и вързан с канап. Карлос се оплака от звъненето и каза, че и без това не
обича да говори по телефон. Беше нещо като културен знак, скрит в килера, който
понякога го раздразваше със заглушения си звън. Но Карлос така и не вдигаше. Аз свих
рамене; напомних му, че живеем в XX век. Няколко дни по-късно опитах да му се
обадя, но не можах да се свържа. Телефонът беше изключен.
От седмицата, през която Си Джей остава у Карлос, двамата прекарват два дни в
университета и още няколко - в изкачване на хълмовете северно от Лос Анжелис. Вечер
отиват да вземат Нани от тренировки по карате и се прибират у дома, където разговарят
и играят на "Стара мома" (17). Всяка вечер преди лягане Нани чете на Си Джей поезия,
izvorite.com 80
винаги "Кейси на тържеството" - любимата му книжка. След това момчето лежи в

мрака на спалнята и слуша как Карлос до сутринта пише на машина в кабинета, пише
мъчително бавно новата си книга.
Гостуването минава в относително приятна обстановка. Карлос се е вманиачил
на тема здравословно хранене и затова се хранят с пържоли, плодове и пресни
зеленчуци. Не се разрешават никакви сладкиши или газирани напитки. Дори след две
седмици престой Си Джей се стеснява да разговаря с Карлос и като че ли не вярва на
всичките истории за брухос. Няколко години по-рано детето бе толкова повлияно от
него, че щом зърнеше гарвани в двора на училището, тичаше у дома, разказваше ми за
тях и вярваше, че щом ги е видялo, Кики (Карлос) скоро ще се обади. Но тази
привързаност постепенно изчезна. Твърде често Карлос не се бе обаждал, въпреки че бе
обещавал. Твърде често бе изчезвал за дълго, без да му пише, както бе обещавал.
Твърде много неща бе пропуснал да направи и вече нямаше начин да си върне своя
"чочо".
На път за летището Карлос обещава на Си Джей да го заведе в Европа, по-
специално в Италия. Момчето го поглежда и кимва, но в очите му се долавя съмнение.
Едва седемгодишно е, но вече е чувало всичко това и преди.
22
Първата книга на Карлос се продава доста добре, особено в колежите на Запад, и
той започва да прави литературни обиколки, да събира скромни хонорари, да изнася
монотонни беседи за познавателните различия и за собствените си чудновати идеи за
феноменологията. Дава интервю на историка Тиъдър Розак от BBC. Розак е почитател
на Кастанеда и елегантно подминава въпроса за съществуването на дон Хуан, като само
веднъж казва, че учението се отличава с "впечатляваща убедителност и завладяващо
красноречие, способно да разтърси и най-закоравелия скептик". Кастанеда, който седи
пред микрофона до него, му е безкрайно признателен.
Ръкописът на втората книга - "Една отделна реалност" - вече е готов. В
сравнение с "Учението на дон Хуан" той звучи повече като роман. Например там няма
раздел, в който Карлос се опитва да обясни тайните с помощта на сложен структурален
анализ. Критиците единодушно се нахвърлят върху книгата. Когато от вестника на
университета "Бъркли" го молят да им предостави материал за статия, Карлос им дава
част от глава от новата си книга и озаглавява откъса "Галопираща смърт". В договора
на Карлос никъде не се споменава за втора книга. Куебек прочита ръкописа и веднага
вижда, че Кастанеда се отдалечава от академичната традиция, в която работи
издателството на Калифорнийския университет. Това не означава, че книгата няма да
бъде приета. Тъкмо обратното, при изгледите името на университетското издателство
да се появи чрез един добър бестселър на страниците на "Ню Йорк Таймс Бук Ривю" и
на "Ню Йорк Ривю ъв Букс" сърцето на Куебек се разтуптява. Но той смята Карлос за
приятел и тъкмо затова го изпраща при Нед Браун. По този начин университетското
издателство се лишава от правото да публикува втората книга на Кастанеда, но на
Карлос се осигурява възможност за успех далеч извън рамките на университета.
- Аз съм този, който помогна на Карлос да стане милионер - разказва по-късно
Куебек на приятели.
Приходите от първата му книга обаче съвсем не са достатъчни, за да го направят
богат. Той все още се затруднява да помага на Си Джей и на мен, но през декември
започва редовно всеки месец да изпраща чекове, обикновено на суми между 75 и 200
долара. Големите пари тепърва му предстоят. Като запазва за себе си правата върху
втората си книга, той сключва по-добра сделка и финансовото му положение изведнъж
започва да се подобрява. Вече е добре продавана стока, а не просто случайно прочул се
izvorite.com 81
писател, успял по някакъв начин да издаде една книга. Когато Нед Браун преглежда
втория ръкопис, му става ясно, че съдбата е отредила по-добро бъдеще на Карлос
Кастанеда. Александър Тъкър от Холивуд, един от най-обиграните агенти в града,
принц сред филистерите, е нает да се грижи за финансовото положение на Кастанеда.
Както се очаква, "Една отделна реалност" минава с голям успех. Във
въведението Карлос разказва подробно за срещата си с дон Хуан през 1960. Самата
книга обаче отразява периода от 2 април 1968 до 18 декември 1970, така наречения
втори етап от ученичеството му. Описват се нови шамански загадки, нови сведения
отвътре, с които единствен Карлос се е сдобил. Известна част от материала е нова, но в
повечето случаи се доразвиват стари идеи; като например как човекът на знанието
вижда останалите хора като нишки светлина, а съюзниците - като провесени парчета
плат, как животът е "контролирана глупост", а волята на индивида е важна връзка
между хората и света, който са избрали да възприемат. Говори се отново за смъртта, за
която всеки брухо знае, че стои винаги отляво, на десетина сантиметра зад плешките на
човек, една могъща неминуемост, която осмисля всяко наше действие, защото то може
да се окаже последното. В "Една отделна реалност" Карлос разказва за многократните
си опити да вижда. В един такъв епизод той вижда лицето на дон Хуан като светещ
обект, а по-късно среща мексикански селянин, чието лице излъчва сияние от жълта
светлина.
В последния следобед на наркотично опиянение, описан в книгата, дон Хуан
успява да пречупи желанието на Карлос да търси обяснение на всичко, вместо просто
да остави вълните на чистото възприятие да го обливат на самия бряг на паметта.
Дон Хуан припомня как Карлос му е разказал случка, в която един приятел
вижда как едно листо се отронва от яворово дърво и заявява, че това листо никога вече
няма да падне от същото дърво. Той посочва дърво с пожълтели листа от другата
страна на дерето. След няколко минути едно листо се отронва и полита към земята,
като по пътя се удря в три клона. Дон Хуан казва, че рационалният начин на мислене на
Карлос никога няма да позволи на листото да падне отново - но ето че изведнъж това
става! Същото пожълтяло сухо листо пада точно както преди, удря се в три клона и
после в земята. Сякаш непрекъснато се повтаря един и същи кадър и ето, Карлос не
вярва на очите си, на разума, на представата си за космически ред, не смее да си
помисли какво точно означава това, просто стои и гледа падането на поредното листо,
последвано от още едно, все по един и същи начин. Едно и също листо от едно и също
дърво пада в различни отделни моменти във времето... невъзможно е!
После се намесва дон Хенаро и прави нещо наистина необичайно. За една-
единствена секунда той се премества от мястото си до Карлос на върха на планина,
отдалечена на километри от дома на дон Хуан. Тук е, а после изведнъж се озовава там,
за някакъв кратък миг. Това е най-потресаващата халюцинация, при която цялата
система на аристотеловата логика се огъва под собствената си тежест и тънката й кожа
се свлича, разголвайки чистия поток на възприятието. Това е процепът между световете
и долината на магьосника, мостът над ямата с демоните, това е Отделната реалност,
която е другото наименование на Попътната струя, или голото... протичащо...
възприятие.
След десет години полева работа Карлос знае само, че нищо не е сигурно. Знае,
че всичките му разбирания за реалния свят са продукт на собствените му
интелектуални манипулации. Те са схема, заучавана от момента на раждането и
единственото, което му остава, е да гледа света с нови очи.
23
izvorite.com 82
Дъглас Шарън идва в Калифорнийския университет след няколко години повече

или по-малко независими антропологични изследвания в Перу. Той е строен мъж с
детско лице и жълтеникаво-кафява коса и прав нос. Видът му излъчва наивен
ентусиазъм на първокурсник. Отегчен от преподавателите и техния насилнически
подход към либералното образование в гимназията, през 1960 Шарън напуска училище
и поема към Южна Америка. През 1965, докато изследва руините на Чан Чан недалеч
от северното перуанско селище Трухильо, Шарън се среща с Едуардо Калдерон, местен
курандеро с изключително богати познания за древните ритуали на лечение. Едуардо го
кани да участва в някои ритуали, но Шарън е твърде зает и не успява да го направи
преди заминаването си през 1967. През лятото на 1970 се завръща с цял научен екип,
взима участие в лечебни церемонии и изследва същността на обучението във
"виждане", с което се занимават курандерос. Часове наред Шарън записва Едуардо и
макар че има разминаване в някои подробности, повечето неща съвпадат с данните,
които Карлос събира от своите информатори. Дон Хуан учи Карлос да "вижда" с
помощта на пейоте, Едуардо прави същото, като използва кактуса Сан Педро.
През първата година от ученичеството си Кастанеда изпива цяла глинена купа
отвара от Datura и почти веднага главата му натежава назад, а пред очите му започва да
плува мъгляво червено петно. Шарън смята, че вижда ремолино, водовъртеж от
червено и жълто пред очите си. Кристъфър Донън, който преподава перуанска
археология в Калифорнийския университет, Лос Анжелис, долавя това сходство и моли
Шарън и Карлос да разкажат наученото пред студентите му.
- И двамата се занимавахме с шаманство, затова Донън бе решил, че идеята е
добра. Има структурни характеристики, общи за всички видове шаманство.
Повърхностните белези са различни, защото са повлияни от специфичните култури, от
езиковите различия, но стигнеш ли до психологичното ядро, приликата е огромна. И
всички тези прилики между неговата и моята работа не са случайни.
Аз вярвам в прекия, открит, ясен подход, без никакви загадки. Същото важеше и
за Едуардо, затова беше много подходящ за мой учител. Личната история е нещо
минало за него, отдавна изживяно. Някога е бил на 14 години, но вече не е и с
готовност говори за това. То по никакъв начин не влияе на сегашния му живот, защото
той живее, както смята за добре, в хармония и радост от общуването с останалите
човешки същества. Това е неговата личност, неговият начин на живот.
Карлос и Шарън изнасят още веднъж беседа пред студентите на Крис Донън.
Всеки от тях говори за основите на своето шаманско учение. През декември 1971, дълго
след публикуването на втората книга на Карлос и завръщането на Шарън от
перуанските планини, двамата се срещат и обсъждат в подробности сходствата в
материала. Шарън е прекарал няколко месеца в лагуните на Северно Перу с Едуардо и
един фотограф от "Нешънъл Джиографик". Намират се в средището на примитивната
магия, само на неколкостотин километра от родния град на Карлос и обителта на
Легендарния шаман. Шарън говори и Карлос е истински заинтригуван. После идва
неговият ред и той разказва, както винаги в анекдотичен стил, своите истории и
шаманските поучения, споделя възгледите си за безупречния начин на живот. В
сладкодумния му разказ има някои нови детайли, но като цяло не е нов за Шарън; той
го е чувал много пъти.
"Една отделна реалност" заема челни места в класациите на бестселъри, а
"Учението на дон Хуан" става нещо като библия за интелектуалци и посветени. Едуард
Спайсър, виден антрополог от университета в Аризона, написва похвална статия за
"Учението на дон Хуан" в "Америкън Антрополъджист", където обаче отбелязва, че
дон Хуан изобщо не прилича на индианците яки, които той е изучавал почти две
десетилетия. В други списания и вестници излизат статии за Карлос, едни
izvorite.com 83
положителни, други отрицателни, като например унищожителната статия на Едуард

Лийч в "Ню Йорк Ривю ъв Букс", където авторът осмива книгата на Карлос като голяма
литературна измислица, но ужасна антропология.
Вярно или не, Карлос става много известен, поне в определени кръгове. Стотици
хиляди колежани из цялата страна са чели едната или и двете му книги. Той получава
писма и телефонни съобщения в бюро информация в Хейнс Хол. Издателство "Саймън
и Шустър" усилено рекламира втората му книга и когато рекламните табла в червено и
черно, изобразяващи гарванови криле и силует на дон Хуан, увисват по дъските за
обяви в институтите по социология и тръгва мълвата - идва Кастанеда! - тогава
засиленото търсене на пейоте и мескалин принуждава наркопласьорите да се качат на
микробусите и да поемат на юг в търсене на трафиканти през границата. Хората
излизат по полетата и буквално ядат джимсънова трева. Невероятно! Колежаните и
студентите не просто са подготвени за идването на Кастанеда; те са заредени.
Във Вашингтонския университет седмица преди пристигането на Кастанеда
човек не може да намери и един екземпляр от "Учението на дон Хуан". Има студенти,
които ядат пейоте в суров вид, смъркат мескалин през навити на тръбички 20-доларови
банкноти, всячески се стремят да станат съпричастни на преживяванията му. Сякаш
очакват с влизането на Кастанеда в аудиторията да се случи нещо свръхестествено;
сякаш мислят, че щом застане отпред, само на двадесетина крачки от тях, и заговори за
освобождаване от презрения делничен товар на реалния живот и останалите
философски възгледи на дон Хуан, които са мъгла за повечето присъстващи - щом
всичко това се случи, може би неочаквано подиумът ще се разцепи на две, подът ще се
разкриви, а таванът ще се сгромоляса с трясък и с помощта на чудодейна сила всички,
макар и дрогирани до вцепенение, ще видят с очите си Процепа Между Световете! Кой
знае какво може да се случи!
Затова всички се стичат в аудиторията - не само студенти по социология и
антропология и шепа професори, но и познавачите, посветените от студентския град,
безметежни опърпани хипита, специализанти по философия и студенти по биология. Те
се тълпят отпред - хора в мръсни джинси - или се излягат по столовете, или стоят край
стената отзад. Всички се блъскат, нетърпеливи да зърнат Кастанеда; някои са дошли
със своите лабрадори и хъскита - такава е модата.
Накрая, след цялото това очакване и предвкусване на срещата, в аудиторията
влиза Карлос Кастанеда, придружен от двама-трима угодниции от факултета. Само че
той изобщо не прилича на Кастанеда или поне на всеобщата идеализирана представа за
него. Той е нисък, леко закръглен, с късо подстригана лъскава черна коса, кафяв
костюм, бяла риза и тънка вратовръзка в жълто-кафяво и млечнобяло. Прилича на
мрачен тип, водещ заседнал начин на живот. Всички се споглеждат стъписани и
онемели. Този мъж, който прилича на кубинец пиколо - това ли е проповедникът на
новия мистицизъм?
- Хей, тоя не ми прилича на голям мозък - обажда се едно момче и всички кимат.
- Човече, тук има някаква грешка - отбелязва друг. - Тоя не може да е същият.
Не че Карлос изглежда неспособен на смахнатите видения, описани в книгите
му, но просто не прилича на легендите за себе си от реалното ежедневие, като
например за мистичните му нозе - как винаги ходел бос и никога не се наранявал. Носи
се и слух, че Кастанеда вечно бил дрогиран и няколко пъти се е самоубивал на
различни места. Затова когато истинският Кастанеда влиза в аудиторията с вида си на
обикновен бизнесмен от Лос Анжелис, шокът е пълен.
Той застава пред микрофона и дълго време оглежда всички лица, които се взират
в него, гледа ги изпод тежките си клепачи, сякаш... вижда нещо особено. Да! Той
вижда! И всички си казват наум: "Давай, разкажи ни какво виждаш, Карлос!"
izvorite.com 84
- Хм - измънква Карлос в микрофона, вперил поглед в дъното на аудиторията. -

Може ли да изведете кучетата?
Както се очаква, всички се сепват. Карлос изглежда подозрително обикновен. И
сякаш за да затвърди подозренията, той произнася суха, непонятна за аудиторията реч
за общественото споразумение, възприятието и социализацията. Дори монолозите в
кабинета на Дъг Шарън са по-интересни. И навсякъде е същото - в Щатския
университет в Сан Диего, в Калифорнийския университет в Лонг Бийч, навсякъде.
Всички се изненадват от вида му, приемат го с недоверие. Карлос изнася
професионалната си лекция и присъстващите стигат до суровото заключение, че може
би Карлос Кастанеда изобщо не е такъв, за какъвто го смятат.
Книгите му обаче се продават със същия успех дори там, където са го видели на
живо. Книгите му са твърде значително явление, за да пострадат от това. Първо, в
началото на 70-те години Кастанеда е, кажи-речи, единственият идол в антропологията.
Дори разочарованите вярват на книгите му или поне на някои по-лесни за разбиране
пасажи. Освен това някои хора започват да смятат, че човекът, който обикаля колежите
и университетите, е не Карлос, а някой друг. Според тях истинският Кастанеда се крие
и живее като отшелник. Разбира се, намират се и такива, които казват, че костюмът и
вратовръзката са някаква изтънчена шега или езотеричен урок. Дни наред студентите
седят по кафенетата и се опитват да отгатнат какво послание изпраща Карлос с толкова
обикновения си външен вид.
Каквито и да са причините за това, популярността на Карлос Кастанеда
нараства. Студентите от Калифорнийския университет в Ървин искат да го поканят
като хоноруван преподавател. Известен брой членове на факултетни съвети биват
заменени от хонорувани лектори отвън, избрани от самите студенти. Парите за
хонорари идват от студентските такси, затова студентите имат пълно право да изказват
мнение относно преподавателите. През пролетния семестър на 1972 техен преподавател
става Карлос Кастанеда.
Той води два курса в Ървин - един за студенти и друг за аспиранти, озаглавен
"Феноменология на шаманството". И двата семинара са изградени донякъде върху
предишната му полева работа и върху докторската дисертация, която започва да пише,
след като завършва "Една отделна реалност". Карлос озаглавява дисертацията си
"Магьосничеството - едно описание на света" и по-късно я преработва в третата си
книга - "Пътуване към Икстлан".
За семинара се записват дванадесет души, но още на първия ден идват около 30.
Едни се струпват около пластмасовите маси, други застават край стената в очакване на
Кастанеда.
Ръс Ругър идва рано и сяда на маса до катедрата. Предполага, че ще дойдат
някои от важните клечки на факултета, и докато се оглежда из аудиторията,
непрекъснато приглажда чорлавата си черна грива а ла Марти Алън. Ръс готви докторат
по социология в Ървин и очаква с нетърпение семинара на Кастанеда. Самият той е
доста добре запознат с наркотиците още отпреди идването си в Калифорния от Стейтън
Айланд, където израства в еврейски квартал.
С влизането на Карлос всички изпадат в обичайния шок и започват да шушукат.
Студентите се взират с очакване в него и през главите им минават всички възхитителни
примитивни мисли на дон Хуан. Трудно е тези легендарни поучителни истории да се
свържат с дребничкия човек отпред. Но това е Кастанеда - нисък мургав мъж в бежови
панталони, светлокафяви туристически обувки, строга бяла риза с къс ръкав,
разкопчана на врата - типичният среден представител на Уестууд.
izvorite.com 85
Розмари Лий, негов асистент в Ървин, го представя на студентите. След кратко

изложение относно съдържанието на семинара и няколко думи за същността на
феноменологията и общественото споразумение, Кастанеда преминава към темата.
- Моето ученичество завърши - казва той. - Дон Хуан няма на какво повече да ме
научи. Разполагам с всички единици възприятие, необходими на един магьосник, за да
продължи да работи сам. Глосите на възприятието могат да бъдат премахнати, да бъдат
променени. Разбирате ли, дон Хуан се бе заел да ми даде друго описание на света, друг
начин на виждане, друга реалност. Няма какво повече да ми каже. Сега трябва да се
оправям сам.
На следващите лекции Карлос съобщава, че последното му посещение при дон
Хуан е било миналия май. В дома на индианеца той наблюдава как дон Хенаро
изпълнява нови физически трикове. Този път Хенаро ляга по корем на пода и започва
да маха с ръце покрай тялото си, сякаш плува. Постепенно той наистина започва да се
плъзга по пода и да се носи из стаята леко, без никакво усилие, сякаш лежи върху
скейтборд или нещо подобно, мъничко късче терра инкогнита.
Истинското смайване обаче тепърва предстои. Същия следобед дон Хенаро кара
колата на Карлос да изчезне. Тримата - Карлос, Хенаро и дон Хуан - са били заедно в
къщата през цялото време, но когато Карлос излиза на верандата и поглежда към
пустинята на мястото, където е паркирал, колата я няма. Той изтичва навън и тръгва да
я търси, а дон Хуан и Хенаро само си разменят шеги на верандата. Накрая Хенаро сваля
широкополата си шапка, завързва една връв за периферията и се затичва по склона на
висок хълм, дърпайки след себе си това импровизирано хвърчило. Хвърчилото прелита
над хълмовете, после описва рязък завой към земята и започва да пада. Там, където
хвърчилото се сблъсква с реалния свят, изниква колата на Карлос. Или може би е
стояла там през цялото време. Карлос се спуска тичешком по хълма, за да я огледа, но
дон Хуан започва да крещи. Настоява Карлос да забрави за колата, за пустинята, за
всичко останало и да насочи вниманието си към същността, към истински ценното -
спирането на света.
Кастанеда се усмихва на студентите.
- Двама магьосници, сключили споразумение за света, могат да накарат човек,
който не участва в споразумението им, да сподели тяхното виждане за реалността -
казва той. - По същия начин децата се учат да възприемат реалността. Магьосниците
отделят телесните си усещания от мисловната дейност и осъществяват нещо като
кинетична комуникация.
В плана на семинара за студенти са включени тестове, курсови работи и лекции,
но Карлос решава да разчупи схемата на семинара за аспиранти и да го остави да
протича свободно. Не ползват дори учебници. Едва в средата на семестъра няколко
души, сред които Ръс и Роузи Лий, получават дисертацията му и си изваждат
ксерокопия. Понякога Кастанеда просто влиза и обявява:
- Добре, можете да вдигате ръка и да задавате въпроси.
Всички започват да разпитват за дон Хуан, за спирането на света и Отделната
реалност. Още в началото става дума за наркотиците и те са сред първите, които
научават, че Карлос вече не ги употребява.
- По-рано мислех, че психотропните вещества са най-важното - обяснява той. -
Но вече не смятам така. Те бяха само средство. Дон Хуан ми каза, че всяко нещо, на
което ме е научил, е средство за спиране на света.
Казва, че пейоте, гъбите и джимсъновата трева са наркотиците на дон Хуан, или
по-точно, на неговата магия и че самият той не ги е използвал от години. Те са нещо
като пътна карта, която ни отвежда донякъде, но не са самата цел на пътуването ни, а
само част от него. Наред с целия умствен багаж всички ние носим в съзнанието си
izvorite.com 86
описание на света, което е плод на постоянен поток от интерпретации. Реалността,

другият свят всъщност е нашият свят, само че е по-потискащ, фантасмагоричен и
безкраен, чист като вратите на възприятието на Уилям Блейк. Кастанеда размахва ръце,
сякаш иска да спре потока от интерпретации, и обяснява, че само при това положение
Отделната реалност може да проникне в съзнанието като чист недиференциран поток
на възприятията, наподобяващ протичането на електрически импулси.
Но всичко това е толкова... неуловимо. И щом забележи тъпите недоумяващи
погледи на студентите, които се питат за какво, по дяволите, става дума - а, Бог им е
свидетел, наистина се опитват да проумеят, - Карлос прибягва към някоя простичка
поучителна история, като например как Хенаро се носи из стаята на невидим
скейтборд.
Разказва им как на едно парти в Ню Йорк е срещнал дрогирания Тим Лиъри и
как веднъж се е натъкнал на останките от колония, основана от Лиъри през 60-те
години. Когато мексиканските власти влезли в конфликт с хората на Лиъри и ги
прогонили от страната, неколцина от тях останали, като се скрили в планините. Така че
когато един следобед Карлос съзрял къщата в планината, той естествено влязъл вътре,
очаквайки да намери група дружелюбни американци. Поздравил ги и се представил.
- Бяха напълно неадекватни. В голямо помещение бяха насядали 25 души.
Дрогирани - Карлос разперва ръце, сякаш за да подчертае разрухата. - Едно момиче
почти се усмихна и това ме окуражи. Но и то не проговори. Вдигна крак и се почеса по
прасеца. Беше обрасъл с косми. Останах потресен от гледката. Наистина потресен.
Станах и си тръгнах. Дон Хуан се прибра и двамата отидохме в планината. Разказах му
за американците. Той каза, че също ги е виждал. Смяташе, че животът им е много
нелеп. Беше ги виждал в полето да ядат гъбите направо сурови.
Това, разбира се, е профанация на шаманството. Шаманите не берат Psilocybe
mexicana, за да пъхат по една-две право в устата, сякаш ядат печени бадеми.
Необходима е щателна, добре обмислена ритуална обработка на гъбата, а яденето й
направо сурова е равносилно на психическа смърт. Ръс Ругър трепва. Навремето в Лос
Анжелис и той така се е тъпкал с мистичната гъба.
- Дон Хуан ми каза, че видял гол американец да стои насред полето и да яде гъби
направо от корените. Бил ужасин. Гъбите трябва да се берат много грижливо. Трябва
една година да престоят в кратуна и после да се смесят както трябва с други неща. В
ритуала е описано дори как трябва да се държат. Взимаш гъбата в лявата ръка и с
дясната я поставяш в кратуната на съхранение. Необходима е и много силна
концентрация, за да се намери подходящата гъба. По-добре е да се практикуват
упражненията на яки, отколкото да се използват психотропни растения.
По време на семинара Карлос многократно се опитва да съотнесе същината на
преживяванията си с тези на студентите. Като посочва нечий часовник, той казва:
- Аз съм нищо без часовника си. Той е моят предмет на сила.
Студентът поглежда часовника на ръката си и за миг се замисля за философската
дълбочина, която Кастанеда придава на това обикновено твърдо тяло, и се пита за
какво, по дяволите, говори Карлос - а, Бог му е свидетел, наистина се опитва да разбере.
- Това е въпрос на социализация.
Всички го гледат неразбиращо.
- Въпрос не само на неоспоримо съждение, но и на умисъл, стремеж да не
позволяваме на света да придобие своята цялостност.
Ама разбира се! Старата история за филтъра! Ако го премахнем и престанем да
свеждаме часовника единствено до уред за измерване на времето, той може да бъде
много повече. Всичко е въпрос на намерение. Дон Хуан казва, че всяко нещо може да
izvorite.com 87
бъде използвано като предмет на сила и, за Бога, нищо не убягва на този нов шамански
поглед - нито пустинята, нито аудиторията, нито часовникът, нито магистралата.
- Докато пътувах насам по магистралата, появи ми се това усещане на върха на
главата. То явно е свързано с това разрушаване и пренареждане на света.
Карлос казва, че често има такива усещания. Например както пътува по
магистралата за Сан Диего, той минава под един надлез и му се струва, че покривът на
неговия микробус "Фолксваген" сякаш опира о надлеза, а самият той не просто минава
отдолу, а и се допира до надлеза, прави контакт с него. Изведнъж вижда всички линии
да се свързват в нещо като паяжина, лабиринт на Попътната струя. В един кратък
мимолетен миг той се озовава там, вътре, главата му прави контакт с покрива, покривът
- с надлеза, а надлезът, този огромен бетонен мост, внезапно се вижда такъв, какъвто
наистина е - една от линиите на света, свързваща милион перспективи и точки до
безкрайност.
И тъкмо в този момент, докато Карлос кара своя светлокафяв микробус
"Фолксваген" по магистралата за Сан Диего покрай Уестминстър или Хънтингтън
Бийч, или друго място и осъзнава, че надлезът е една от линиите на света, всичко се
сгромолясва - магистрала, небе, покриви, фасади, - всичко се срива като къщичка от
карти. Тап-тап-тап-тап-тап-тап-тап-тап.
И за миг Карлос попада в Отделната реалност на дон Хуан. Мъглата на
културната обусловеност се разсейва и той... вижда.
Така че няма значение дали човек се намира в пустинята в Сонора или на
магистралата за Сан Диего. Едно и също е.
Но Карлос предупреждава студентите си, че Лос Анжелис трудно може да се
нарече идеалното място за митоте.
- Ловецът се възползва от света така, както смята за добре. Магьосникът като
ловец и воин дръзва да навлезе в нашата реалност само в случай, че му се налага.
Напомня им, че онзи следобед, когато двамата с дон Хуан пътуват към Лос
Анжелис, на 50-ина километра от града старецът му извиква да спре колата и да
обърне. Там витаят твърде много зли духове, безутешни вибрации или нещо такова.
Във всеки случай, дон Хуан не иска да измине и километър повече на север, затова
Карлос обръща колата и двамата потеглят към Мексико.
24
За основа на семинарите му служи завършената и допълнена докторска
дисертация, от която чете и на която се позовава, когато иска да подтикне студентите
към дискусия. След няколко седмици преподаване отделни студенти питат дали не
могат да получат копие от дисертацията му. В началото Карлос казва, че ще направи
десетина копия, но така и не го прави. Накрая, след няколко седмици Ръс, Роузи и още
един студент отиват при него след лекцията и питат дали може да им даде дисертацията
си, за да я преснимат в няколко екземпляра на термофакса на горния етаж. Карлос се
съгласява и пет седмици след началото на семинара неколцина студенти започват да се
тълпят край масата пред кабинета на Мери Резиг, главен секретар на факултета, на
шестия етаж. Те подреждат в купчини копията от всяка страница и после ги събират в
20 екземпляра от "Магьосничеството - едно описание на света". Последните 100
страници размножават на фотокопирна машина "Kсерокс", понеже термофаксът се
разваля, но в крайна сметка всеки получава екземпляр. Снимат на части - по две-три
глави, защото Кастанеда не е съгласен да им дава повече наведнъж. Роузи взема
страниците, размножава ги, връща ги на Карлос и едва тогава той се съгласява да й даде
следващите две глави.
izvorite.com 88
Ръс прави два екземпляра за себе си и прибира единия в зелена, а другия в

кафява папка, защото според него това са цветовете от аурата на Карлос. Някои
студенти смятат, че е луд, но Ръс различава тези цветове съвсем ясно още от идването
на Кастанеда в университета, когато се настанява във временния си кабинет - стая 724
във факултета по социални науки. Прозрението идва внезапно по време на
псилоцибиново видение, когато двамата с един приятел са се качили на седмия етаж да
чакат Карлос. Стените се полюшват в бавен ритъм, нагоре-надолу, като трева на вятъра.
Двамата се свличат по стената и сядат на линолеума в очакване на Карлос. И докато
чакат, коридорът пред очите им се превръща в лъскав тунел с цвят на лимонено желе,
дълъг милиони мили, огромен лимоненожълт тунел, в който изведнъж се появява
Карлос Кастанеда. Той върви с предпазливи стъпки - обичайната му походка, - около
него има зелено сияние, което излъчва фосфоресцираща светлина и тази светлина се
пречупва в тялото му. Всичко наоколо е зелено. Ръс забелязва, че аурата започва полека
да избледнява и да расте. Карлос върви под неоновите светлини на тавана и накрая
застава пред тях. Започва непохватно да се суети пред вратата с ключовете в ръка и с
крайчеца на окото си наблюдава двете момчета, седнали на пода.
- Здравейте - казва той и бързо отваря вратата.
- Хей, човече, много ми е приятно да те видя - отвръща Ръс.
Карлос бързо кимва. Той стои в зелен ореол от електрическа светлина. После се
скрива в кабинета и затваря вратата. В аудиторията Карлос изглежда кафяв, но тук, в
коридора, се вижда истинската му зелена светлина и Ръс осъзнава това.
Той предполага, че кафявата аура по някакъв начин е свързана със силата на
Карлос да разказва най-фантастични истории и хората да му вярват. Твърди, че е
разговарял с двуезичен койот или че е видял дон Хенаро да изминава много километри
за част от секундата, и независимо колко невероятно и нелепо звучи, никой не оспорва
думите му. Обикновено става така, че студентите се мъчат да проумеят онова, което
Карлос обяснява посредством рационални понятия, макар и никак да не му се иска да
ги използва. Те продължават да тълкуват преживяванията му като халюцинации или
като резултат от хипноза и внушение. Карлос изобщо не иска да ги тълкуват. Най-
скептичният студент в групата е едно момче, което непрекъснато се опитва да въвлече
Кастанеда в класически спор за позитивизма и материализма.
- Нима начинът на мислене на дон Хуан не е предопределен да изчезне подобно
на всяка временна и несъвършена система, останала на примитивен теологичен етап? -
момчето поглежда Карлос с престорена сериозност. - Дори синтезът, установен от
древните теокрации на Египет и Индия, се оказва незадоволителен. Той се основава
върху субективни принципи и никога не може да обхване практическия живот. В края
на краищата, съществува обективната реалност на външния свят...
Карлос кимва и отвръща:
- А-ха, да. Може би.
- ... защото теокрацията поначало се свежда до мислите и чувствата, нали така?
Свещенослужителите отхвърлят политеизма и в крайна сметка го превръщат в
монотеизъм, докато брухос остават...
- ... Възможно е. А-ха. Е, може би...
Спорът продължава все в този дух, понякога по десет минути, докато накрая
някой задава въпрос за едно или друго видение от книгите или за церемонията с пейоте
при дон Роберто през 1964. Обикновено питат за съюзниците - безформените сили, за
които Карлос постоянно разказва и с които трябва да се бори в пустинята, и за силите,
скрити в растенията. Когато Ръс не говори за аури или за това как някой от приятелите
му е магьосник, или на някаква друга окултна тема, той разсъждава за източни религии
и прави паралели със системата от вярвания на дон Хуан.
izvorite.com 89
- Идеята за виждането например прилича на идеята за "сатори" при зен. И двете

включват дълбоко просветление, своеобразно проникване в същината на нещата отвъд
всякакви описания на света. А начинът на живот на воина има много прилики с живота
на зен-будиста. И при двете се изисква дисциплина и откъсване от грижите на
ежедневието, и двете се основават на схващането, че всъщност хорските дела са нещо
незначително. И зен, и философията на дон Хуан проповядват пълна хармония на
човека с природата. Искам да кажа, че двете много си приличат.
Карлос отново кимва и казва:
- Това е интересно. Струва си да го науча. Разкажете ми каквото знаете.
- В някои книги за източния мистицизъм могат да се открият поразителни
аналози на явления от света на магьосника. Да вземем "Четиринадесет урока по
философия на йогите" от Йоги Рамачарака. Там се говори за аури във формата на яйце,
за нишки светлина, които излизат от човешкото тяло, астрални тела. Те могат да се
отделят от притежателите си и със силите в тях да се правят забележителни неща. Във
вашите книги могат да се открият много подобни описания.
Карлос винаги е отворен за обратна връзка с аудиторията. Някои от идеите на
Ръс са смешни, но паралелите между Изтока и Запада допадат на Кастанеда. Сякаш
всичко това е ново за него. Той знае, че е напълно възможно магията на американските
индианци да произхожда от Азия. Познава и по принцип приема теорията, че
индианците са дошли от Азия през Беринговия проток, но се оказва изненадващо
незапознат с източната мисъл.
Един ден Кастанеда разказва на студентите как се е опитал да доведе съюзник
във всекидневната в дома на професор Харолд Гарфинкъл на Пасифик Пелисайдс.
Гарфинкъл, 50-годишен учен евреин с препоръки от "Харвард" и "Бъркли", е известен
най-вече с дългите си умозрителни лекции по феноменология. Той е aвторитетен учен,
академик традиционалист. Проявява интерес към изследването на Кастанеда и го
напътства от самото начало. Веднъж двамата с Карлос отиват в дома му, за да
поговорят. И докато разговарят за иначе логични неща, неочаквано Карлос заявява, че
съюзникът чака отвън пред вратата. Пита дали е удобно да го покани да влезе. Сцената
е истинска класика.
- Искам да ви го покажа - казва Карлос.
- О, не се притеснявай, Карлос - отвръща Гарфинкъл и се отпуска във фотьойла.
- Това е чудесно. Вярвам ти, че съюзникът е тук, така че всичко е наред.
Очите на Гарфинкъл бясно шарят из стаята. Той няма търпение да види какво ще
се случи, чуди се дали Карлос не си е изгубил ума. Това става понякога с антрополози,
които навлизат твърде надълбоко в чужди култури. Те или получават имунитет към
честите културни шокове и започват да гледат на всичко с дистанцирана
любознателност и неангажираност, или пък от усърдие попадат под загадъчната власт
на изследването си и напълно откачат.
Затова Гарфинкъл започва да се безпокои, че може би Карлос е на път да
полудее. Няма никакво намерение да изневери на буржоазното си здравомислие и да
остави Карлос да доведе своя съюзник във всекидневната. Какво ще си кажат хората от
"Феноменолъджи Сосиълоджикъл Ривю"? Гарфинкъл хвърля на бившия си студент
най-подозрителни клинични погледи.
Силно възбуден, Кастанеда крачи напред-назад по подиума. Ако случката у
Гарфинкъл е добре скалъпена шега, той не би си направил труда да я разказва. Тук
сменя темата - преминава към магията на зърната, за която разказва с далеч по-големи
подробности, отколкото в книгите си.
Според древния ритуал магьосникът трябва да открадне от друг магьосник 48
зърна царевица, за да ги нареди на пътя на някого, когото трябва да убие. За
izvorite.com 90
предпочитане е да ги скрие в жълти цветя и когато жертвата ги настъпи, царевичните

зърна да се забият в краката му. Брухос твърдят, че от това човекът веднага умира.
- Дон Хуан ще намери едно зърно за мен - казва Карлос. - Могъщият магьосник
трябва да посади едно зърно и да го отгледа от малко стъбълце. Дон Хуан ще ми
избере.
След края на семинара той се връща в Лос Анжелис и се обажда на Нед Браун, за
да се осведоми за преговорите със "Саймън и Шустър" във връзка с издаването на
"Пътуване към Икстлан".
Тогава ми се обади и каза, че е изпратил чек по пощата. Попита как е Си Джей.
Момчето се справяше добре в училище, но учителите му непрекъснато повтаряха, че
има проблеми с другите ученици. Имаше малко приятели. Беше тих, унил и винаги
сериозен. Аз казвах, че просто е по-зрял от повечето си връстници.
След разговора Карлос се прибира в дома си, просва се на матрака и се заглежда
през прозореца. Разговорът с мен го е потиснал, защото за всички проблеми на Си
Джей той обвинява себе си. Момчето няма баща, няма име.
На всичкото отгоре, Карлос говори на студентите си, че не оставя нищо
недовършено. В това има някаква ирония. Изправя се пред целия курс и буквално
казва:
- В настоящия момент аз нямам работа за довършване. Оттук мога да потегля
право към вечността. Нямам никакви задължения, нямам недовършена работа, нищо не
ме задържа. Ето какво означава да бъдеш недосегаем и това е единственият начин за
съществуване.
Боже, какво изказване! Вижте го Карлос Кастанеда, враг на всякаква
обвързаност, който обаче е не по-малко впримчен от живота от всички останали еснафи
на средна възраст, седящи по кафенета като "Шипс" на булевард "Уилшиър". Те са
винаги там - еснафите, заобиколени от жени и хлапета, затънали до уши в грижи за
ипотеки, бракове и деца, натоварени с най-отблъскващи задължения. А недалеч от тях
седи Карлос Кастанеда, с кредитна карта "Мастърчардж" в портфейла, апартамент в
Уестууд и преподавателска работа.
Но понякога той чувства, че има нещо необяснимо, нещо трансцендентално -
името му например. То е магическо. Когато споменава в Ървин, че смята да основе
институт по херменевтика, всички го слушат с интерес. В ресторантите хората му искат
автограф. Сали Кемптън идва в града и обявява, че смята да напише статия за него в
"Ескуайър". Литературният му агент се пазари с "Тайм" за заглавна статия. Около него
витае наелектризирано очакване. Той не е просто някакъв посредствен преподавател
или прохождащ писател, а нещо повече, нещо особено... той е Кастанеда.
В началото на пролетта през 1972 един продуцент от "Шоуто на Дик Кавет" пита
Карлос дали е съгласен да участва в програмата.
Шоуто е много престижно, но той отказва. Страхува се, че ще трябва да се прави
на клоун. Знае как ще погледнат близките му на участие в повърхностна 15-минутна
дискусия за преживяванията му с дон Хуан. Има и друга причина, поради която не
желае да се появява в "Шоуто на Дик Кавет". Недосегаемостта е признак на сила и
свобода. Преди излизането на втората му книга Нед Браун го принуждава да дава
интервюта, а сега прави същото заради предстоящото издаване на "Пътуване към
Икстлан", но досега са го интервюирали за списания и вестници, а не за телевизия.
Карлос не е досадник и не иска да се държи като такъв. До магическото обяснение,
драматичния завършек на сагата за дон Хуан, има близо година. За това ще стане дума
в четвъртата му книга. Все още има неща за доизясняване, затова му се струва разумно
да избягва опасни и неловки ситуации като появата по национална телевизия в
izvorite.com 91
компанията на Дик Кавет, безочлив младеж от елита, който може да се опита да

изнамери недостатъци в неговата "Отделна реалност".
Към края на семинара Кастанеда значително се отклонява от материала в
книгите си и навлиза в нови аспекти на магията, за които никой от студентите му не е
чувал - например Четирите вятъра. Казва, че съществуват жени, които идват при
магьосника, без той да ги е викал, и му помагат в последната битка със съюзника в
равнината. Те придружават ученика по време на церемонията, на която той
окончателно бива признат за брухо. На север е неговият щит, който го пази. Зад гърба
му, на юг, е топлият вятър, веселякът. Веселякът символизира топлината и безгрижието
на пролетта. С присъствието си жената-вятър от юг смекчава опустошителния северен
вятър. На запад интроспекцията е представена от ловеца на духове. Бойният ред се
допълва от оръжието на изток. Оръжието е "най-важната сила" и понякога го наричат
вятър на просветлението.
Кастанеда разказва на студентите си, че тези четири жени са призвани да отбият
почти изцяло атаката на съюзника, когато се срещнат на бойното поле, някъде в
Сонора. Това напомня на причудлив и страшен танц. Съюзникът напада жените една по
една, докато накрая се изправя очи в очи със самия ученик. Ако ученикът успее да го
сграбчи и да го просне на земята, той придобива силата на съюзника. Но ако загуби,
ученикът се понася, буквално се издига спираловидно нагоре във въздуха с огромна
скорост. По такъв начин дон Хенаро е загубил част от човешката си същност. Той
никога няма да се върне у дома. Пътуването му, метафоричното му завръщане в
Икстлан ще продължава вечно.
Повечето от студентите не осъзнават, че Карлос говори метафорично, че цялата
тази история за Ветровете и съюзника е прозрачна алегория, с която той иска да обясни
окончателното превръщане на ученика в шаман. Но нещата са все още доста неясни.
- Тъй като аз нямам Четири вятъра - казва той, - ще трябва сам да предприема
решителната крачка. Ще я направя тогава, когато тялото ми пожелае.
Известно време в университета в Ървин се носи слух, че Роузи е намерила Вятър
за него, някаква студентка, готова доброволно да вземе участие в неговата психодрама,
но от това нищо не излиза. След приключване на семинара решителната крачка все още
му предстои. Още не е станал шаман, а освен това не е съвсем наясно как ще свърши
всичко това.
Семинарът за аспиранти не завършва с курсова работа, макар че Карлос моли
всички да му върнат копията от неговата дисертация със забележки в полетата,
предложения, идеи, критики и каквото и да било друго.
Последното занимание се провежда високо в планините северно от Лос
Анжелис, на място, което Карлос нарича място на силата. Някога магьосниците от
племето яки са идвали тук да медитират и да практикуват различни шамански ритуали.
Казва, че дон Хуан вижда това място в един от сънищата си - камъни, наредени в
широк кръг около гъст чапарал (18), високо над каньона Малибу. Срещат се в кафене
"Шипс". Идват Ръс и Роузи, а също и Джон Уолъс със съпругата си Рут. Макар че не се
е записал за семинара, Уолъс няколко пъти го посещава. Дошъл е и някакъв студент по
философия, който непрекъснато дърдори за Спиноза или нещо подобно, двама
дрогирани суфи и повечето студенти от групата. Всички се събират в "Шипс". Очакват
ги две каравани - едната е закачена за микробуса на Карлос, а другата - за втори
микробус, каран от човек, който знае пътя. Поемат по магистралата за Вентура, после
завиват по пътя Лас Вирхенес в посока към Малибу и кръга от камъни. Когато
пристигат, Карлос излиза пред групата и започва да показва упражнения и техники на
магьосниците яки, като например осъществяване на контакт с линиите на света. Всички
го наобикалят. Карлос заема разкрачен стоеж под прав ъгъл, протяга лява ръка нагоре, а
izvorite.com 92
дясната успоредно на земята, силно навежда глава напред и надолу към гърдите.
Извива лявата си длан към гърба, а дясната - към гърдите. После започва енергично да
движи пръстите на двете ръце, сякаш свири на гигантско банджо. Свива ръце в юмруци
и грациозно се завърта, заемайки поза на професионален боксьор.
Така стои, напрегнат и вглъбен, с протегнати ръце и свити крака, гледа
втренчено, без да помръдва. И ето ги... линиите на света! Мрежата, паяжината,
космическият поток в процепа между световете!
- Оп-па! - изкрещява Карлос и се отпуска. - Ето ги. Линиите на света.
Всички опитват, дърпат струните на гигантското банджо под майското
калифорнийско слънце. Всички клечат в подножието на скала, която прилича на
огромен череп, и тръпнат в очакване, търсят... Бог знае какво. Единственото, което
усещат, е тъпа болка в областта на третия гръбначен прешлен, която заплашва да
съсипе целия им следобед.
Карлос влиза навътре в чапарала и разказва как древните магьосници се
погребват сами, като взимат парченца мансанита (19) и мескит и правят малък гроб.
Това е техника за спиране на света. Брухос просто лежат дни наред под тези растения,
докато накрая всичко секва - вътрешният диалог, обичайното възприятие на нещата,
активният начин на живот. Лежат мълчаливо, докато цялата огромна тромава вселена
спре и те започнат да виждат. Никой не получава възможността да изпробва смъртта от
мескит; Карлос вече говори за това как да оцелеем в пустинята, като се храним с месо
от гърмяща змия.
- Превъзходно е - възкликва той. - Наистина превъзходно. По-добро е от кит,
пуйка, пиле. За да уловите гърмяща змия, ще ви трябва връв, много дълга връв. Тя се
лови ето така.
И Карлос провесва връв, вързана на примка, която, както обяснява, се надява на
главата на змията, щом се покаже от дупката си.
- Всъщност най-добър е конецът за зъби. Антрополозите нямат нужда от всички
онези безполезни неща, които вземат със себе си по време на полевата работа. Имат
нужда единствено от повечко конци за зъби. С конец за зъби можете да оцелеете
навсякъде.
Всички следват Карлос надолу в гъстата растителност, като от време на време се
спират да слушат поученията му. Той казва на студентите да се върнат при колите, за
да продължат към каньона Малибу и да потърсят речен пролом, където, както обяснява,
вирее анхелика. Предполага се, че това е любимото растение на магьосниците яки. Те
го изгарят заради дима, който вдишват с цел да получат прояснение. Групата потегля
надолу към коритото на тясна река, без да обръща внимание на знака с надпис:
"Влизането без разрешение е забранено! Водохранилище на Лос Анжелис.
Нарушителите се наказват с глоба от 500 долара и/или затвор." Покрай реката растат
няколко зелени стръка анхелика, но те не са сухи.
- Това не е хубаво - отбелязва Карлос. - Трябва да са изсъхнали, за да ги
откъснете.
Джон Уолъс се протяга, откъсва един стрък и го помирисва. Ароматът на
растението му се струва познат. Той отхапва от стръка.
- Карлос, това е дива целина.
Карлос се усмихва.
- Точно така, дива целина. Хубава е, нали? Анхелика е възхитителна. Занесох я
на един известен ботаник от университета в Лос Анжелис за анализ. Каза ми, че в нея
няма нищо особено. Нищо. Абсолютно безобидно растение. Можеш да го ядеш с
тонове и нищо няма да ти стане. Но за магьосника то е много важно. Твърди, че димът
му предизвиква голяма яснота на възприятието.
izvorite.com 93
Уолъс и жена му трябва да посрещнат приятели на Международното летище в

Лос Анжелис и затова си тръгват по-рано, като оставят групата в каньона. Пътуването е
кошмарно. Когато минават през Вийнъс, на Рут й прилошава. Уолъс завива неправилно
и в резултат на това пътната полиция го глобява за каране по крайбрежната пешеходна
алея. Накрая пристигат на летището и посрещат приятелите си. По обратния път над
Лос Анжелис се разразява дъждовна буря, чистачките отказват и Уолъс е принуден да
кара много бавно до Лагуна Бийч, пълзейки по магистрала номер 1 посред нощ, като с
лява ръка се протяга през прозореца, за да бърше малка част от стъклото. Почти
пристигат, когато Рут забелязва, че една клонка случайно е попаднала в якето й. Карлос
е предупредил да не взимат нищо от мястото на силата.
- Но аз не съм я взимала! - протестира Рут. - Сигурно се е закачила за джоба ми.
- Не ме интересува как е попаднала там, веднага хвърли проклетото нещо през
прозореца! - настоява Джон. - Веднага!
Не може да се каже, че Рут и Джон Уолъс са откачалки или нещо такова. Не са.
Но са впечатлителни, крайно податливи на внушения. Затова когато Карлос изрича
своите тайнствени поучения, като например: "Не вземайте нищо от мястото на силата",
те го приемат на сериозно.
Ръс Ругър също го приема на сериозно. Когато вижда заек на паркинга, решава,
че това е нещо повече от случайност. Ръс се прибира с колелото от факултета по
социални науки, на километър от дома му. Минава покрай паркингите и асфалтираните
алеи на университета, когато изведнъж, най-неочаквано, на пътя точно пред колелото
на Ръс изскача огромен заек. Просто изниква внезапно изпод сенките, които палмите
хвърлят на лунната светлина - едър черноок заек, който настойчиво се взира в Ръс в
среднощния мрак. Ръс е толкова стъписан, че пада от колелото. Просва се насред пътя
със затворени очи и не смее да си помисли за чудовището в заешки облик, застанало
само на няколко стъпки от него. Опитва се да не мисли за нищо, но в съзнанието му
непрекъснато изниква сцената на играта на Карлос с кучето със сияйна грива и
разговорът му с койота. Съюзникът може да се яви по всяко време, във всякакъв облик.
Ръс бавно обръща глава към заека. Животното го наблюдава с любопитство. Ръс и
чудовището-заек са сами под нощното калифорнийско небе, в плен на нещо странно.
Пленени... потопени... кратък миг на осъзнаване под озоновия слой на Бога.
Изведнъж заекът се обръща и се отдалечава с подскоци. Изгубва се от поглед,
скрива се в храстите. Ръс продължава да лежи и безцелно да се взира в мрака. Никога
по-рано не е падал от колело, поне от момчешките години на Стейтън Айлънд, където
се научава да кара. А сега някакъв заек изопва нервите му до такава степен, че той пада
от колелото. Такива неща стават в света на Карлос - не в неговия, а в откачения свят на
Карлос, където има съюзници, поличби и проклети зайци гиганти, съществуващи в
космическа взаимовръзка. Ръс разбира, че тази нощ в двора на Калифорнийския
университет в Ървин е попаднал в света на Карлос Кастанеда.
Но такива неща се случват постоянно. Човек не може да разговаря със студенти,
приятели, познати или просто читатели на Кастанеда, без да чуе подобни истории.
Навсякъде по света има хора, преживели нещо необикновено, нещо извън параметрите
на чистата аристотелова логика.
Линда Корнет, моя стара приятелка, която усърдно четеше книгите на Карлос,
имаше екземпляр с автограф от "Пътуване към Икстлан", който държеше на масата до
леглото си. Един ден дъщеря й Пола, също почитателка на Кастанеда, влиза в стаята и
зърва голям гарван, кацнал върху книгата на припек. По всяка вероятност гарванът е
влязъл през отворения прозорец и е кацнал на слънце върху книгата. Човек не може да
не се замисли за странното съвпадение - гарван, кацнал върху книга на Карлос
Кастанеда.
izvorite.com 94
Пола направо зяпва от изумление. После забелязва, че на десния му крак е

закачено нещо. Тя прави крачка напред и вижда, че това е медна пластинка, на която са
изгравирани дребни знаци, наподобяващи ацтекски символи. Каква поличба! Каква
сцена от реалния живот! Тъпите еснафи могат да дават каквито искат обяснения, но
Пола и Линда са посветени и виждат в това пръст на магията.
Но това е нищо в сравнение със съня на Джон Уолъс. След първата му среща с
Карлос в университета в Ървин през пролетта на 1972 Уолъс долавя очакването у
всички. То витае във въздуха. Хората очакват да се случи нещо необикновено,
включително и Уолъс. Една нощ той остава буден до късно. Композира музика във
всекидневната, която гледа към Тихия океан от височината на хълмовете на Лагуна.
Седи на малкия роял в ъгъла и съчинява протяжни мелодии. Накрая започва да се
чувства уморен и решава да полегне за кратко на дивана пред камината. Нощното небе
отвън изглежда някак сюрреалистично и напомня на кръгъл кейк с какао. Уолъс лежи,
взира се в него и изведнъж го обзема силен страх. Внезапно го побиват тръпки и усеща
силна болка в уретрата. Уплашен е, затова става, отива в спалнята и ляга до жена си.
Още щом ляга, започват да се случват странни неща. Отвън се кършат вейки,
вятърът се усилва и неочаквано вратата на мазето започва да хлопа. Отначало всичко
изглежда като внезапно надигнала се буря, но вятърът продължава да се усилва и
прераства в ужасяващ вой. Цели клони се кършат и се сгромолясват върху покрива на
къщата, а вятърът свисти бясно и тръшка вратата на мазето, докато накрая я разбива на
трески. Сякаш половината хълмове на Лагуна всеки миг ще се свлекат в океана.
Челото на Уолъс блести от пот. Цялата тази лудост го плаши не на шега. Той не
смее да помръдне, безумно се озърта из стаята, очаква всеки момент прозорците да се
счупят и нощната буря да нахлуе в спалнята. Колкото повече се опитва да се овладее,
толкова по-лошо става. Накрая се примирява с мисълта, че страшната апокалиптична
вълна ще го погълне и ще го запрати в Тихия океан, и точно в този миг всичко замира.
Изведнъж се възцарява съвършен необятен покой!
Уолъс лежи в леглото, диша учестено, възглавницата му е мокра от пот. Пита се
какво, по дяволите, е било това. И тъкмо в мига, когато решава, че всичко е било само
странна халюцинация, чува гласа на Рут:
- Утихна - прошепва тя.
После се обръща на другата страна и отново заспива.
Тя е чула! Дали? Дали не е сънувал, дали не е създал своя Отделна реалност? В
какъв огледален свят е попаднал?
Видения, сънища, халюцинации, наркотични кошмари - само те, Карлос и
плуването в необятната шир... летенето в процепа между световете. Никой не е
застрахован, щом иска да вярва на Кастанеда.
Писателят Адам Смит среща двойник на Карлос в Ню Йорк. В желанието си да
се запознае с Кастанеда един ден Смит тичешком се втурва в издателството "Саймън и
Шустър" в Ню Йорк и тръгва да изкачва стълбите, защото знае, че Карлос не обича
асансьорите. Два-три етажа по-нагоре той се сблъсква с човек, който отговаря на
описанието - нисък и мургав, - и се опитва да го заговори на тема приносът на Карлос в
антропологията, за това как книгите му не са просто разказ за преживени неща, а
истинско преживяване. Карлос през цялото време кима и бързо слиза по стълбите.
Смит заговаря за Витгенщайн, но и това не помага. Долу, малко преди фоайето, Смит
изведнъж получава прозрение. Току-що е прочел как дон Хуан показва на ученика си
най-сложния трик - създаване на двойник. Той се основава върху древно
релативистично схващане. Затова Смит почти на шега пита непознатия дали случайно
не е двойникът на Карлос Кастанеда.
izvorite.com 95
Мъжът се спира, кима и казва: "Да". После на лицето му цъфва широка усмивка,
той излиза във фоайето и се изгубва в тълпата.
Идеята съзнателно да си създаваш двойник е нещо, над което Карлос
размишлява от години. Още преди да напише за това в четвъртата си книга - "Сказания
за силата", - Кастанеда изпробва тези малки психологически трикове върху хората.
През февруари 1973 Карлос трябваше да отиде до Ню Йорк, за да разговаря с
издателя си за "Сказания за силата", и ме покани да го придружа и да остана няколко
дни. Не бях го виждала от години и се изненадах, когато забелязах, че е леко напълнял.
Иначе беше същият - същата широка усмивка, същата черна шапка за дъжд, същият
чар.
Наехме такси до хотел "Дрейк" и вечеряхме пържоли долу в ресторанта. Аз пих
вино, а Карлос - топъл чай. Нито коктейл, нито вино, никакъв алкохол. Искаше ми се да
поговорим за "Пътуване към Икстлан", която току-що бях прочела, но Карлос не се
съгласи. Вместо това продължи нервно и притеснено да скача от една мисъл на друга.
Когато се върнахме в стаята, Карлос започна да се щура напред-назад. Погледна през
прозореца, отиде до вратата, после се зарови в един от куфарите си. Аз седях озадачена
в пъстър фотьойл в ъгъла и наблюдавах суетнята му с мълчаливо раздразнение.
Карлос извади от куфара си сребърен комплект писалка и молив и няколко
чуждестранни монети и ми ги връчи. Искаше да ги дам на Си Джей. После грабна един
оръфан куфар, стовари го пред мен и със съжаление обясни, че кучето на негов приятел
е сдъвкало единия му край. Искаше и него да подари на "чочо".
Реших да взема душ. Когато свърших, той още беше в стаята. Щураше се между
леглата и говореше по телефона. Така говори цяла нощ; обаждаше се на различни хора
в Съединените щати и Мексико, разговаряше с някакъв професор в Калифорния, после
със своя издател Майкъл Харнър в града. Говореше ту на английски, ту на испански,
бърбореше в слушалката до припадък. Докато се унасях в сън, той се обаждаше в
Оаксака или там някъде.
На другия ден беше още по-зле. Карлос започна да се държи като диктатор,
непрекъснато издаваше заповеди, затова накрая аз обявих, че се изнасям в хотел
"Комодор". Събрах си багажа, излязох от стаята и се качих в асансьора. Карлос ме
последва и докато слизахме, ми даваше наставления как да направя всичко възможно
Си Джей да получи добро образование, да ходи редовно на зъболекар, да му разреша да
кара мотоциклет и да участва в надпреварите по прашните пътища на Западна
Вирджиния. Така продължи през целия път до фоайето и аз не издържах и язвително
възкликнах:
- Добре, Наполеоне, добре!
Той ми даде неподписан чек от 5000 долара за Си Джей и покорно разпери ръце.
- Виж, искам да видя моя "чочо" колкото може по-скоро. Може да дойде в
Калифорния или да го заведа за няколко седмици до Южна Америка.
Аз кимнах разсеяно.
- И му кажи, че Наполеон му праща много поздрави.
Когато се върнах у дома в Чарлстън, Западна Вирджиния, подадох молба за
развод. От години се канех да го направя. Бях имала усещането, че ще можем да
поправим нещата и отново да се съберем, но дните в Ню Йорк доказаха, че няма
никаква надежда. Не ми харесваше да живея, без да знам дали съм законно омъжена
или не, затова реших да приключа с това завинаги. Карлос се обади едва през октомври
и каза, че съобщението за развода го е смутило. Аз изказах недоволството си от
странното му отношение и поведение в Ню Йорк.
izvorite.com 96
Последва дълго мълчание. Сякаш беше затворил телефона. Накрая ме помоли да

повторя думите си за поведението му в Ню Йорк. Аз го направих. Карлос ме изслуша и
после тържествено призна, че е доста смутен.
- Не съм бил в хотел "Дрейк" в Ню Йорк през февруари - каза той. - Не съм те
виждал тогава.
Нямах настроение за подобни неща.
- Е, аз пък знам, че бях в Ню Йорк и прекарах една нощ с човек, който
приличаше на теб, но както вече ти казах, ти съвсем не се държа като онзи Карлос,
когото познавах.
- Не, говоря сериозно, Маги. Не съм ходил в Ню Йорк през февруари.
Беше убийствено сериозен.
За миг се замислих. Чудех се защо му е да лъже за такова нещо. С мен имаше
някой, това е сигурно. Що за странна шизофрения беше това? После изведнъж ме осени
- какви забележителни нови трикове правеше на всички! Какъв чудесен похват!
Вече никой не можеше да срещне тайнствения г-н Кастанеда, да го засече
случайно в ресторант, в телефонна кабина или на друго място. Не, оттук нататък той
имаше нов трик в арсенала си. Дори ако някой се натъкнеше на Карлос и успееше да
поговори надълго и нашироко с него, което бе доста трудно, не можеше да бъде
напълно сигурен, че това е истинският Карлос. Сега наоколо се навъртаха двама-трима
двойници, копия, които правеха реалния Кастанеда по-недосегаем отвсякога. Г-н
Метафизик отново бе потънал в мъгла.
25
Винаги се чува плясък на гарванови криле и неговият Си Джей отново го връща
в безликия еснафски свят. Карлос се бори, не може да се откъсне от момчето. Но
същевременно пише за реални индианци, обути в ботуши, с кърпи около вратовете,
които гледат през чудните си очи с множество бръчици около тях, като на цветния
плакат на "Нешънъл Джиографик". Те наистина изповядват онези любопитни
синкретични вярвания, които Карлос поне донякъде е опознал и разбрал. Всичко е в тях
- и в началото Карлос Кастанеда се старае грижливо да записва всяка подробност.
Разбира се, в книгите той влага и много от себе си, и истината е, че те никога не са били
чиста антропология, нито пък са били замислени така. В края на краищата, нали самият
Уолтър Голдсмит, местното божество на Калифорнийския университет в Лос Анжелис,
в блестящия си предговор към "Учението на дон Хуан" описва книгата като смес между
етнография и алегория? Точно така я нарича... алегория... сякаш за да подчертае, че
Карлос съчетава коренно различни неща.
И така, не е тайна, че част от материала в книгите на Карлос е абсюлютно реална
фактология, докато другата е, така да се каже, малко по-субективна. Той от самото
начало вмъква измислени истории, кратки очерци, реални приключения в пустинята и
сънища, искрените разкази на десетина информатори, като преплита всичко това с
подробности от светския си живот в Лос Анжелис. От самото начало пише за Си Джей -
всъщност на него посвещава първата си книга - и затова когато накрая осъзнава, че
трябва да се раздели с момчето, Карлос мисли за раздялата посредством метафори. Тези
мисли го обсебват, преследват го в сънищата му, докато работи върху "Сказания за
силата", и посланието му е пропито от тях. Прекъсването на взаимоотношенията със Си
Джей заляга в основата на онова, което той нарича превръщане от ученик в човек на
знанието.
Това не се споменава в нито една от статиите, публикувани за него в множество
списания. Големият въпрос, по който в пресата се спори от месеци насам, е дали
книгите на Кастанеда са достоверни. Когато Пол Ресман, антрополог от колежа
izvorite.com 97
"Карлтън", написва положителна статия за всичките му три книги в "Ню Йорк Таймс
Бук Ривю", писателката Джойс Каръл Оутс изпраща отворено писмо, в което оспорва
статията с твърдението, че книгите на Кастанеда са твърде привлекателни и твърде
съвършено конструирани, за да съдържат истински факти. Карлос демонстрира пред
хората от реалния свят непозната система от вярвания, писателски талант и
превъзходен диалог, което буди подозрения у г-жа Оутс.
Една от първите пространни статии за Кастанеда е материалът на Джон Уолъс в
"Пентхаус" - подробен разказ за времето, когато Карлос преподава в Калифорнийския
университет в Ървин, написан въз основа на записки по време на лекции и копие от
дисертацията, събрано от Ръс, Роузи и останалите. Когато "Сайколоджи тудей" изявява
желание да публикува интервю с Кастанеда, Карлос нарушава дългогодишното си
правило, като позволява на Сам Кийн да запише на касетофон разговора за дон Хуан,
шаманството и феноменологията. По съвет на Нед Браун той дава няколко интервюта
непосредствено преди излизането на "Пътуване към Икстлан". Изведнъж за него
започват да пишат навсякъде - в "Харпърс", "Ню Йорк Таймс", "Ролинг Стоун",
"Вилидж Войс". Появяват се десетки статии, рецензии, разговори и мнения за доайена
на новия мистицизъм. Но всички страдат от един и същи недостатък: хващат се за
думите на Кастанеда и така възникват апокрифи, които стават част от митологията.
Когато репортер от "Тайм" започва да му задава въпроси за Сесар и Сусана, за
Перу и подробности от миналото му, Карлос разбира, че играта е свършила. Друг
репортер от списанието провежда разследване и се натъква на семейство Арана в Лима.
Те от години не са чували нищо за Карлос и донякъде се изненадват от успешната му
кариера в Щатите. Сесар дава на репортера снимка на сина си - фотографията от
дипломирането в Градския колеж на Лос Анжелис, получена заедно с писмо преди 13
години. Така списанието се сдобива с доказателства, които противоречат на сценария
на Кастанеда за живота му в Бразилия сред лели и интелектуалци. Доказателствата са
убедителни и Карлос знае това. Това е най-лошата поличба за човек, решил да заличи
личната си история.
И така, когато се среща с репортерка от "Тайм" на хълмовете над Малибу,
лобното място на магьосниците, Карлос Кастанеда се усмихва широко и поглежда към
Тихия океан и обления в светлина ефир.
- Да искате от мен да удостоверявам живота си със статистически данни, е като
да използвате науката за доказване на магията - казва той. - Това ограбва света от
магията и превръща всички ни в крайпътни камъни.
Историята на Кастанеда излиза на първа страница на списание "Тайм" в броя от
5 март 1973. След като разкрива данни за миналото му, статията цитира критици и
поддръжници, всеки от които има свои идеи за съществуването на дон Хуан и
достоверността на изследванията на Карлос. Разказва се и собствената му история - как
живее в Бразилия и Аржентина, а после идва в Холивуд. Въз основа на данни от
имиграционните власти, училищни документи и информация от семейство Арана
списанието разкрива, че истинският Карлос Кастанеда е роден навръх Коледа през 1925
не в Бразилия, а в Перу, в по-скромна семейна среда, и че учи в Кахамарка и Лима, а не
в Бразилия и Италия. Статията предизвиква истинска сензация в Калифорнийския
университет в Лос Анжелис.
- Знам, че е лесно да го твърдя, след като истината стана известна, но когато за
пръв път срещнах Карлос и той ми разказа, че е живял в Бразилия, после в Италия, а
след това е заминал за Аржентина и оттам за Съединените щати, не знам защо, но нещо
в маниерното му поведение непрекъснато ми подсказваше, че е от Перу - споделя Дъг
Шарън. - Казвах си, че сигурно ми се струва така, защото е латиноамериканец, а
латиноамериканците много си приличат. Но когато излезе статията в списание "Тайм",
izvorite.com 98
аз се изненадах, после седнах и се замислих. Реших, че това предчувствие все пак се е

оказало вярно.
Скоро след излизането на статията Джим Куебек случайно среща Карлос и
приятелката му Нани в университета. Карлос изглежда доста смутен от неочаквания
обрат на събитията. Нани е дружелюбна и приветлива както винаги, дърдори безспир за
плановете си да се прехвърли от социология в журналистика - нещо, за което е
говорила и преди, но което при сегашните обстоятелства предизвиква особено
любопитство. Карлос Кастанеда мълчи, смутено се усмихва и разглежда обувките си. А
Нани говори ли, говори за науката, която заплашва да срине и без това нестабилния му
авторитет. Смутеното му лице представлява любопитна гледка. Ясно е, че не му се
говори за статията, но Куебек няма и намерение да го прави. Той отдавна е развил
търпимо безразличие към абсолютната истина в историите на Карлос. Разкритието, че
Карлос не е от Бразилия, а от Перу, не е кой знае какъв шок за него. Подобно
подозрение се заражда у Куебек още когато едно лято след пътуване до Перу той моли
Карлос да му помогне малко по португалски. Кастанеда упорито отказва. Запушва си
ушите и казва, че не желае да чува и дума на този език.
Това е странно. Бразилците говорят португалски. Езикът, който не обичат, е
испанският, а Карлос постоянно говори на него. Статията в "Тайм" му помага да си
обясни тези несъответствия.
- Не искаше да говори за Бразилия, защото не знаеше нищо за нея - казва Куебек.
- А не искаше да говори за Перу, защото знаеше твърде много.
В нюйоркските вестници и списания започват да се появяват пародии по адрес
на Кастанеда. Големият Страх се завръща в Хейнс Хол. Сред академици, критици и
приятели се разгарят ожесточени спорове. Всеки има свое обяснение за умишлените
лъжи на Карлос.
Редакцията на "Ню Йорк Таймс Бук Ривю" е засипана с писма от читатели,
готови да разпънат Кастанеда на кръст насред сонорската пустиня. Джойс Каръл Оутс
открито нарича книгите му измишльотина. Бивши колеги от университета го гледат с
подозрение.
Измамник. Шарлатанин. Боже мой, какво ли го очаква занапред? Известно време
Карлос отказва всякакви интервюта, ограничава посещенията си в университета до
задължителните консултации за кандидатите за докторска степен. За членове на
докторската комисия той посочва Миън, Гарфинкъл, д-р Филип Нюман и още двама
преподаватели. Трябва да отговаря на редица изисквания, да полага писмени и устни
изпити и така нататък. Карлос се е подготвил върху по-голямата част от обширния
материал за изпитите, както и да отговори на изискването за добро владеене на няколко
езика, много преди отпечатването на статията в "Тайм". Когато Миън му задава
въпроса на какъв език е говорил в детска възраст, той казва, че е живял в Бразилия и е
говорил на италиански, като наред с това е изучавал португалски и испански. Това е
протоколен, а не личен въпрос, затова когато Карлос успешно взима езиковия изпит,
Миън е удовлетворен. Не го интересува как Кастанеда е научил езиците; достатъчно е,
че ги знае.
Писменият изпит е по стандартна антропология, традиционна праволинейна
наука от вида, с който се занимава Голдсмит. Той взима изпита без проблеми.
Дисертацията му представлява третата му книга, станала известна като трета част от
сагата за дон Хуан, с леки незначителни редакции. При тези обстоятелства през
пролетта на 1973, когато отново се надига Големият Страх, Миън остава най-преданият
му съюзник в комисията.
Миън, когото смятат за чудак, защото се е посветил на археологията, а не на по-
модерна област като етнометодологията - единствено този свадлив старец Клемънт
izvorite.com 99
Миън остава предан на Карлос. Често го канят на дискусии да защитава целия този
проблем около дон Хуан от нападките на по-скептично настроените колеги.
Същата пролет, когато се разчува, че Карлос ще става доктор, група недоволни
го нападат в книга, която според някои е също толкова близо до сериозната
антропология, колкото фантастичните разкази на Азимов - до традиционната наука.
Общото мнение за Кастанеда в Хейнс Хол е, че трябва да бъде причислен към
сбирщината от профани - младия елит, проповядващ модни несериозни идеи от
областта на културната антропология. Всички тези стари академици, посветили средно
по 15 години от живота си в изучаване основите на докамбрийската епоха, седят и
спорят дали Карлос Кастанеда е допринесъл с нещо за науката. Те поглаждат
брадичките си и започват да говорят за това как работата на Карлос е пълна с
несъвършенства от гледна точка на методологията и невъзможността за точно
възпроизвеждане на информацията. Насядали около жълтите пластмасови маси,
учените поставят под въпрос субективния аспект в работата му, който го връща назад в
30-те години, когато се проповядва идеята за хуманитарен подход в антропологията. В
края на 50-те социалните науки като цяло и особено антропологията наблягат на
количествения анализ, който се счита за принципно прогресивен и внушава респект.
Социалните науки никога не могат да постигнат точността на химията или физиката, но
все по-широкото прилагане на тестовете и статистическите анализи ги доближава до
представата на някои учени за реалност. Идеята е да се проникне в малката черна кутия
на мозъка и средство за това стават цифрите и съпоставителният анализ.
И тъкмо когато всички свикват с това, на хоризонта се появява Карлос
Кастанеда. Той увлича след себе си огромен брой последователи и авторитетно разбива
досегашните представи и понятия, като връща махалото към наивния хуманизъм на 30-
те години. На всичкото отгоре го прави със стил, със замах. Става толкова... известен...
и затова е напълно естествено някои от старите светила да се оплакват, че Хейнс Хол е
заприличал на лудница, на панаир с всичките тези хора, насядали край стените на
третия етаж, които непрекъснато питат за Карлос и все се навъртат наоколо с
надеждата да го зърнат, да разменят една-две думи с него. Това не са само студенти по
антропология със загорели от калифорнийското слънце лица след дните, прекарани в
планините Санта Роса; сред тях има студенти по философия, по машинно инженерство
и медицина, странна пъстра тълпа - дори момчета, дошли на стоп от Питсбърг,
пътували цели седем дни, само за да го зърнат.
Това не се дължи на ревност към Карлос. Мнозина от злите езици във факултета
са мечтали за собствена научна кариера сред неуютните и плесенясали библиотеки -
сива, анонимна, авторитетна. Те познават чиновническата и бюрократичната работа,
всички етапи, през които човек трябва да премине, безкрайните политически
боричкания за постове. Знаят всичко за преподавателската работа на Карлос в Ървин -
за претъпканите аудитории, за хората, наредени край стените, за стълпотворението
пред подиума, за това как хипита, млади момичета и студенти се блъскат един в друг и
го гледат с евристичен плам, с широко отворени блеснали очи. Кой би се отказал от
подобно преживяване? Кой от тях не е мечтал да премине границата и да навлезе в
забранената територия на славата, да говорят за него на коктейли и партита в Ню Йорк
и да изписват думите му на плакати, окачени по китните селски къщи на
тихоокеанското крайбрежие, в Британска Колумбия. Кой не е мечтал на лекциите му да
идват хубавички млади момичета в изтъркани джинси и ленени потници с гол гръб, да
го изпиват с красивите си кафяви очи, да му предлагат... всичко. Кой би се отказал от
подобно нещо?
Но пък кой би го допуснал? И така, през пролетта сред някои членове на
факултета се надига притаен ропот, целещ да попречи на Карлос Кастанеда да получи
izvorite.com 100
докторска степен от Калифорнийския университет. Съмнения продължават да витаят

около методологията и достоверността на изследванията му.
Не всички обаче клеветят Карлос. Той има множество поддръжници във
факултета. Както и по-рано пред редакционната колегия, Миън е най-пламенният му
защитник и в частни разговори, и пред изпитната комисия. По-късно се оказва, че
комисията - Миън, Фил Нюман и останалите - единодушно подкрепя Карлос, а това е
важно, защото тъкмо тя е институцията, която се занимава със студента, носи
отговорност за него и го представлява пред членовете на факултета. Ако тя
единодушно подкрепи студента, останалите членове на факултета обикновено не
оспорват мнението й въпреки резервите на някои хора. А когато някой в коридора
гласно постави под въпрос достоверността на откритията на Карлос, Миън веднага
скача в негова защита.
- Самият Карлос е човек, поставен между две култури. Но същото важи и за
неговия информатор - това е един от най-силните му доводи в полза на Карлос и той не
пропуска да го изтъкне. - Това е един от ключовете към научната му дейност, който не
е разкрит докрай. С такова впечатление оставам от всичко, което съм чул за
информатора - той е наполовина яки, наполовина юма, родителите му са възпитани в
две различни културни традиции от двете страни на границата. Общува както с белите
англосаксонски протестанти, които представляват тукашната висша класа, така и с
испанските католици, представители на висшата класа в Мексико. Сами по себе си това
са още две различни културни единици. Всички те носят в себе си коренно различна
представа за света. Към това трябва да прибавим и факта, че дон Хуан пътува из
страната. Лично аз смятам, че Карлос и информаторът си допадат, защото са в
състояние да се възприемат един друг. Те са интеркултурни личности и се опитват да
съпоставят начините си на възприемане и разбиране на света. Карлос със сигурност се
старае, същото важи и за информатора. Старанието на информатора се изразява в това
да събира предмети-източници на сила, да трупа различни видове познание от различни
места, но все в духа на добрата шаманска традиция. Смятам, че това е една от
причините за тяхното разбирателство. Двама души размишляват върху едни и същи
интелектуални проблеми и се стремят да ги съпоставят в условията на различни чужди
култури. И всичко просто се смесва.
Това е доводът на Миън - идеята, че Карлос и дон Хуан са две сродни души в
чужд свят. За някои хора тя звучи неубедително. Те смятат, че Карлос и дон Хуан си
приличат просто защото са едно и също лице. В края на краищата, той е излъгал пред
изпитната комисия, че като дете е живял в Бразилия и е говорил на италиански. Миън
само се усмихва.
- Карлос е човек, попаднал между различни култури. Каквото и да е било
тайнственото му минало, няма съмнение, че личността му се е формирала под влияние
на множество култури. Той не е типичният англосаксонски протестант. Израснал е в
свят, където на различни социални нива виреят различни култури. Казва, че като дете е
живял в Бразилия и е говорел на италиански. След като знае всички тези езици, това е
бюрократичен въпрос. Цялата информация, публикувана в "Тайм", бе нова за мен.
Моята преценка за него се е формирала въз основа на верността на съжденията му за
антропологията и оттам аз съм сметнал, че мога да вярвам на думите му.
Изпитната комисия се доверява на Карлос и през пролетта членовете й
подписват всички документи, необходими за признаване на докторската му степен. С
публикуването на дисертацията си под формата на книгата "Пътуване към Икстлан"
Карлос става милионер.
Голямата новост в "Пътуване към Икстлан" е, че той вече не използва
психотропни растения. Наркотиците, които заемат важно място в първата му книга и
izvorite.com 101
допринасят за огромната му популярност, в третата напълно липсват. Карлос обяснява

това на студентите си в Ървин - растенията не са крайна цел, а средство да се разклатят
основите на западния рационализъм. Читателите обаче очакват нови, още по-
вълнуващи наркотични преживявания в продължението на "Една отделна реалност" - и
остават изненадани. Всъщност само последните три глави могат да бъдат наречени
продължение. В първите 20 страници се съдържа материал, за който Карлос казва, че е
останал невключен в предишните книги, тъй като му се е сторил излишен най-вече
поради факта, че засяга по-скоро техниките и философията, отколкото психотропните
растения.
След като подновява срещите си с майстора-акробат дон Хенаро, Кастанеда
усеща, че все повече разбира урока му. Макар и твърде обобщен и неясен, урокът в
основата си е насочен към личната сила и независимост, към пълно опознаване на себе
си и начина за освобождаване от всички връзки.
26
- Работя над книгата. Още не съм я завършил - съобщи ми Карлос по телефона. -
Утре сутринта заминавам обратно за Мексико. Нарича се "Сказания за силата". Не
знам, но ми се струва, че писането ще върви много трудно. Не мога да я завърша.
Трябва пак да ходя до там.
Аз преместих слушалката на другото си ухо и попитах:
- Къде ще ходиш? В Оаксака ли?
- Да, така че ще се чуем чак след като се върна.
Споменах документите за развода. Карлос каза:
- Възможно е всичко да приключи скоро. Тогава ще си уредя сметките с
адвоката. Искам да се отърва от всички тези хора. Те само ме тормозят.
Карлос беше наел Гай Уорд от фирмата "Уорд & Хейлър" в Лос Анжелис да
води юридическите му дела. Имаше намерение след това да се отърве от Уорд и
Александър Тъкър, а може би и от литературния си агент, Нед Браун. Оплакваше се, че
колкото повече пари печели, толкова по-зависим става. Едното неизменно водеше до
другото и му се струваше, че е омотан във вериги и се бори да се освободи, но все не
успява.
По-рано, през 60-те години, аз бях тази, която поисках развод, но той ме задържа
при себе си с онази фиктивна процедура в Мексико. Често се оплаквах от
юридическите затруднения, в които бях изпаднала след мексиканската ни сватба; но
Карлос винаги ме успокояваше с думите, че взаимоотношенията ни са напълно
приемливи в настоящия си вид. Той бе онзи, който държеше да запазим брака си, затова
ми се стори странно, когато неочаквано през есента на 1973 пожела да подготвим
документите за развода. Беше време да скъса всички връзки в тази обширна метафора,
която пишеше Кастанеда.
- Трябва да помогна на момчето - каза ми Карлос по телефона. - Но пречката е,
че някои свързват мен и името ми с всевъзможни гадости. То няма име. Името му е
Ейдриън Джеристън-младши. Това е много силно име. Исках да му помогна, но не се
получи. Просто не се получи.
Гледането на делото, на което ми бяха присъдени постоянно попечителство и
надзор над Карлтън Джеръми, се състоя през декември 1973 в Семейния съд на окръг
Канауа, Западна Вирджиния. Карлос не се яви в съда. Обади се след няколко дни и
сякаш изпита облекчение, когато чу, че всичко е свършило. Попита дали е минало
гладко.
- Ами, рожденият ти ден е на 25, следващия вторник... - започнах аз.
- Не. Аз нямам никакъв рожден ден, вече не.
izvorite.com 102
- А-ха, ами майка ми беше с мен в съда и там ми зададоха няколко въпроса.
Попитаха ме на колко си години и аз отговорих, че има известни несъответствия. Казах,
че всъщност не знам.
Карлос се разсмя.
- Така че просто им казах някакво число. Не помня какво.
Беше чудесно. Чувстваше се облекчен, развеселен от новината, че дори в
съдебната зала, дори под лупата на Семейния съд той е останал забулен в тайнственост,
неизвестен - Карлос Кастанеда, великият метафизик!
- Много добре - отбеляза Карлос. - Значи сега Уорд ще може да приключи с тази
работа и да ми каже колко му дължа.
- Ще останем ли приятели? - попитах аз.
- Винаги съм се стремял да бъда твой приятел. Ще постъпим така, както съдбата
ни отреди. Съдбата си е съдба. Трябва покорно да я приемем. Не можем да насилваме
нещата, не можем да постъпваме противно на начина си на мислене и съществуване.
Беше си някогашният Карлос, студентът от колежа, който винаги говореше за
съдбата и предимството да живееш за мига, който можеше да бъде едновременно
любящ и далечен. Спомних си колко неуверен бе тогава, как се боеше да не се провали,
и осъзнах, че въпреки всичките си претенции почти не се бе променил за последните
петнадесет години.
- Карлос, ти отдавна правиш всичко онова, на което дон Хуан се опитва да те
научи - казах аз. - Не разбирам защо продължаваш упорито да задаваш толкова много
въпроси, след като вече знаеш отговорите. Имаш нужда само от някого, който да го
потвърди; ти вече си това, към което се стремиш.
Карлос помълча за миг, после отвърна:
- Ти си единственият човек, който го разбира.
И така, Карлос е вече готов да се посвети изцяло на всичко това. Някои го

критикуват, наричат го лъжец и понякога дори самият той се чувства неспособен да
напише истината. Но Карлос ще им докаже; наистина ще прекъсне всички връзки и ще
достигне прекрасната равнина още преди да е изпратил ръкописа си в издателството.
Честен и истински свободен, той ще завърши тетралогията и ще изкупи греховете си.
Няколко дни след телефонния разговор с мен Карлос отива при Гай Уорд и получава
копие от документите за развода. После се прибира в дома си в Уестууд и сяда да
довърши "Сказания за силата".
В тази книга, четвърта поред, той въвежда понятията тонал и нагуал, като се
опитва да демистифицира дон Хуан, а накрая разказва как той и другият ученик,
Паблито, преминават ритуала на посвещаване в равнината - нещо, за което е мечтал от
години. Липсват конкретни данни и антропологически критерии, има само богат
драматичен сюжет, изложен под формата на чиста белетристика. Кастанеда дава
възможност на читателя без предупредителен сигнал от "реалния свят" да изпадне в
странното състояние, което той нарича Отделна реалност, доказателство както за
съвършената изкусност на дон Хуан при манипулиране на съзнанието, така и за
субективния стил на писане на Карлос.
Антрополозите използват термините тонал и нагуал от години. Дъг Шарън се
натъква на тях при изследване на перуанските курандерос, но Карлос разширява
дефинициите. По същество тонал е всичко, което назоваваме с думи, докато нагуалът е
онова, което не можем да обозначим, да определим или назовем. Само че Карлос отива
по-нататък. Посредством разговори с дон Хуан той разкрива нюансите, същината на
понятията - до такава степен, че Дъг Шарън дори използва предварителен екземпляр от
книгата за докторската си дисертация в университета в Лос Анжелис.
izvorite.com 103
След като се среща с дон Хуан в един ресторант в Мексико Сити, Карлос се
подготвя за магическото обяснение и посвещаването. Срещата е странна - старецът е
облечен в кафяв костюм на тънки райета, бяла риза и вратовръзка, изоставил по-
голямата част от техниките и жаргона, използвани през последните 12 години.
Истинската му цел е така да спре вътрешния диалог, който реконструира реалния свят.
И така, Карлос Кастанеда седи зад бюрото си в Уестууд и неуморно, с
мъчително напрежение трака на пишещата машина. По лицето му се стича пот,
адреналинът блъска в артериите. Накрая той вече нарича Си Джей не "моето
момченце", както в предишните си книги, а "едно момченце, което някога познавах".
Тук няма никаква тайна; просто вече се е откъснал. През есента на 1976 Карлос ми писа
как веднъж двамата със Си Джей изкачвали хълмовете северно от Лос Анжелис.
"Не минава ден, без да помисля за теб и за моя чочо - пишеше той. - И не го
казвам просто колкото да кажа нещо, макар че може да прозвучи като празна шаблонна
фраза от онези, които хората пишат, защото така е прието. Нямам нито ден покой,
когато вас двамата ви няма. Иска ми се отново да изкачвам хълмовете с моя чочо.
Веднъж го носих на раменете си нагоре по един склон и когато стигнахме върха, той
викна към слънцето и към планините: 'Слънце, планини, аз обичам Кики!' Детското му
гласче ще звучи в ушите ми, докато съм жив. Как бих искал отново да ви видя! Но
съдбата ми отреди да ви изгубя, а човек не може да направи нищо срещу съдбата, освен
да се надява."
В книгата си Кастанеда пише и за това - по дяволите всички скептици, които
казват, че той пишел измислици! Накрая отминава и едрия мъж, изникнал от сенките, и
невъобразимото магическо обяснение, останало неясно дори след четирите книги. Към
края на пътуването си той пише за себе си как стои насред пустинята и вижда дон
Хенаро да блясва като светкавица, после да се гмурка в невидима вода и да се носи в
безтегловност.
Когато дон Хуан зашепва в едното му ухо, а дон Хенаро - в другото, Карлос
усеща как съзнанието му се разцепва на две. Тъкмо на този момент се спират вечно
антрополозите в критиките си и изваждат евтината идея за шизофренията. Но все едно.
Карлос вдига очи и вижда как Паблито скача от стръмната скала, избухва и се
разпръсва на множество точки, милиарди частици изначално съзнание. После Карлос
става, отива до ръба на скалата и също скача право в зеещата паст на бездната,
превръщайки се за част от секундата в грозд от светлина и умствена енергия, с ясното
съзнание, че е свободен... и сам.
- Последния път, когато говорих с него, беше напълно нормален и разсъждаваше

рационално - казва Клемънт Миън през лятото на 1974, когато предварителните
екземпляри от "Сказания за силата" започват да се разпространяват из университета в
Лос Анжелис. - Изобщо не забелязах да губи представа за реалността. Той има добро
чувство за хумор и оценява какво става. Успява в известна степен да се абстрахира от
положението и това според мен го спасява. Ако подходът му към тази материя беше
лишен от всякакво чувство за хумор, мисля, че вече щеше да е полудял. Той може да се
дистанцира и да проявява чувство за хумор, което му помага да остане невредим. От
друга страна, нещата, с които се занимава, изискват от човек да впрегне интелекта си.
Трябва да имаш необходимата умствена нагласа, за да преминеш през целия този
лабиринт и да откриеш смисъла. Или поне, както е в неговия случай, да откриеш
смисъл дотолкова, доколкото да го запишеш. Той често ми се оплаква, че му е ужасно
трудно да извлича идеите, да ги осмисля и да ги записва. Карлос работи усилено.
Прозрението идва и си отива. Понякога той го обуздава за миг, всичко просветва в
izvorite.com 104
съзнанието му, а после, когато трудното свършва и проблемът е разрешен, Карлос

отново е спокоен, в добро разположение на духа и изглежда напълно нормален.
27
Карлос Кастанеда закъсня. Влезе дискретно по време на приветствията. Но Си
Джей веднага го забеляза. Момчето седеше насред стадиона заедно с другите ученици и
гледаше как горе на трибуната Карлос си проправя път между редовете, докато стигна
до сестра ми Бети Вирци и съпруга й Виктор.
Макар и малко закъснял, все пак бе дошъл навреме. Когато директорът застана
на трибуната и зачете списъка с имената на възпитаниците на младежка гимназия
"Конъли" в Темпе, Аризона, дипломиращи се през май 1975, Карлос беше там. А когато
директорът обяви: "Карлтън Джеръми Кастанеда", Си Джей излезе на трибуната в бяло
сако и светлосин панталон, за да получи дипломата си. Карлос широко се усмихна и
кимна.
По-късно, когато се събрахме в къщата ми в града, Карлос бе въодушевен.
Винаги бе такъв в малки приятелски компании - майстор на светските разговори,
отдалечен на светлинни години от разпространената в някои среди представа за него
като за загадъчен академик и необщителен гуру. Беше леко напълнял от последния път,
когато го бях видяла, но все още имаше вид на жилав и атлетичен мъж. Беше облечен в
скромен сив костюм и бяла риза, от която мургавото му лице изглеждаше някак по-
тъмно. Черните му къдрици бяха късо подстригани, но все още се виеха. Имаше вид на
изтъкнат професор. Само когато Бети се опита да му направи снимка, той разкри
типичния си характер, като рязко се дръпна настрани. Снимките на Бети го подразниха,
но Карлос не каза нищо.
Реши, че е време да си върви, затова събра всички ни около себе си - Бети и
Виктор, Си Джей и мен, старата ми приятелка Кей Куин с двете й дъщери Кати и
Патриша и племенника ми Майкъл Мейгана - и предложи да отидем да вечеряме в
"Грегъри Пентхаус" във Финикс. По пътя, докато седеше в колата ми със Си Джей,
Карлос му предложи да се върнат заедно в Лос Анжелис и да прекарат лятото там.
Подхвърли, че биха могли да отидат до Европа, но Си Джей като че ли нямаше желание
за това. Карлос настоя, момчето отказа, най-вече защото смяташе, че не може да му се
вярва. И преди му беше обещавал да го заведе в Европа, но не бе изпълнил обещанието
си; непрекъснато обещаваше да се обади, да дойде на гости, да пише, но рядко го
правеше. Си Джей имаше горчиви спомени от дните, прекарани в напразно очакване
Карлос да се обади по телефона, да напише писмо. Веднъж в пристъп на разочарование
Си Джей сериозно ми заяви, че никога няма да наранява друг човек така, както Карлос
го е наранил. Навремето мечтаеше да се оттегли сред дивата природа и да заживее като
отшелник.
Карлос разбра каква е работата. Преди да влезем в ресторанта, той каза, че ще се
обади на Си Джей в края на лятото, за да провери дали не е променил решението си. Но
не говореше сериозно.
През остатъка от вечерта Карлос бе внимателен и въодушевен. През повечето
време говореше той. Разпитваше Кей за живота й в Юта, а едната от дъщерите й - за
неотдавнашното й пътуване до Англия. Говореше с Бети за доброто старо време в Лос
Анжелис и даде на Си Джей банкнота от 100 долара като подарък за дипломирането му.
Хранеше се и водеше светски разговори. Само веднъж спомена за ученичеството си и
едва тогава аз го попитах за дон Хуан.
- Той изчезна - отвърна Карлос. - Няма го вече.
- Починал ли е? - попитах аз.
Карлос ме погледна.
- Просто изчезна.
izvorite.com 105
Беше ясно, че не му се говори за това.

След като всички се нахраниха и преминаха към десерта и кафето, Карлос стана
от масата и отиде на касата да плати сметката. Той подаде на касиерката своята
кредитна карта "Мастърчардж", тя започна да изчислява сумата и изведнъж застина с
широко отворени очи.
Дали е същият Карлос Кастанеда? Писателят? Авторът на всички тези мистични
книги за индианци? Карлос кимна.
Как не е знаела! Започна да се извинява за масата - била съвсем близо до кухнята
и непрекъснато се чувало тракане на прибори. Занарежда как ресторантът бил
препълнен, как човек с неговото положение бил принуден да седи на най-затънтената
маса като най-обикновен гражданин. Само да знаела!
Карлос я увери, че всичко е наред и че само иска да плати. Бяхме стигнали до
асансьора, когато изведнъж го наобиколиха пет-шест платиненоруси сервитьорки,
прекрасни млади създания. Те се тълпяха около него, хихикаха и го гледаха с мистично
благоговение. Това беше човекът, разказал така красноречиво за изкачването на
езотеричния връх, за последната крачка към легендарния свят на брухо. Ето я - на една
ръка разстояние - популярната загадъчна легенда, застанала пред асансьора на "Грегъри
Пентхаус" в спретнат тъмносив костюм от "Ботъни Клъб". И Карлос много любезно,
много скромно раздаваше автографи върху бележници, салфетки и листчета хартия -
всичко, на което може да се побере автограф. Не изглеждаше смутен. Просто стоеше,
оглеждаше се и надраскваше името си върху листове хартия.
После нещо се случи. Изведнъж той спря и лицето му застина. Взираше се в
листа хартия, сякаш не вярваше на очите си. Ето... Карлос Кастанеда! Приемник на
Легендарния шаман! Творение на Мита! Той се олюля под тежестта на всичко това, а
младите момичета продължаваха да се кикотят край него в очакване на автограф...
28
Кога ще си отиде този сън? Всеки път му се присънва едно и също - как върви
през пустинята, уплашен до безумие, и се пита кога най-после ще го открие, кога ще
види загадъчния полиморфен съюзник. И изведнъж с крайчеца на окото забелязва как
от сенките изниква едрият старец, все със същото продълговато лице и широки
набраздени скули, все същото злокобно присъствие, което неотлъчно го следва в
сънищата му, само че този път съюзникът е плешив и по цялата лява половина на
главата си има някаква люспеста екзема. Мъжът просто се взира пред себе си с
безжизнените си дупки-очи, Карлос на свой ред се взира в него и в този миг цялата
сюрреалистична сцена сякаш се разсейва в червената светлина на изгряващото
мексиканско слънце.
Години наред е вървял към този миг. Карлос усеща как адреналинът блъска в
артериите му и това усещане винаги съпровожда мисълта, че може би - само може би -
той ще доведе битката в равнината до победен завършек и ще стане магьосник, и ще се
сдобие с материала, необходим, за да завърши последната книга от сагата за дон Хуан.
Но винаги се събужда преди края...
ЕПИЛОГ
Постепенно се примирих с факта, че никога повече няма да видя Карлос, нито да
говоря с него. Той не отговаряше на съобщенията и бележките, които пишех през
годините до работния му кабинет.
Изненадах се, когато Дейвид Кристи ми се обади на първи октомври 1993, за да
ми съобщи, че Карлос ще изнася лекция в книжарницата "Финикс" в Санта Моника,
Калифорния.
izvorite.com 106
Последната му книга, "Изкуството на сънуването", бе излязла само преди месец-

два. Бях толкова развълнувана, че едва се владеех. Казах:
- С удоволствие ще отида - какво трябва да направя?
Тогава Дейвид отвърна:
- Входът е само с покани.
Каза, че ще поговори със собственика на книжарницата, за да провери дали не
може да заведе някого със себе си. След малко се обади повторно и каза, че мога да
отида на лекцията с него. Веднага се обадих на Ейдриън (Си Джей). Той също се
развълнува и, разбира се, попита дали не би могъл да дойде с мен. Казах му, че може би
няма да успее да влезе, но той отвърна:
- Не се тревожи, мамо. Ще вляза.
Пристигнах рано и това ми помогна да се овладея, за всеки случай - ако ми се
удаде възможност да говоря с Карлос. Но нямах такава възможност.
Накрая ни пуснаха да влезем в книжарницата, преди Карлос да се появи.
Ейдриън (Си Джей) бе заговорил някаква дама отвън, която очевидно бе дошла сама, и
я бе попитал дали не може да я придружи на лекцията. Дамата благосклонно се бе
съгласила.
Накрая Карлос влезе. Беше облечен в копринена риза, разкопчана на врата,
джинси, кафяво кожено сако и тежки каубойски ботуши.
Много се натъжих, когато забелязах, че цялата му коса е прошарена, а и очаквах
да бъде облечен с костюм, риза и вратовръзка. Дългите години на раздяла изчезнаха -
сякаш времето се бе върнало назад.
Изглеждаше много строен и в отлична форма. За миг затворих очи и се заслушах
в гласа му, в очарователния му акцент. После отворих очи, за да видя как се представя
пред публиката. Карлос е все така очарователен и все така притежава способността да
омагьосва слушателите си. Говори в продължение на 3 часа, като позволяваше да му
задават въпроси по време на лекцията. На въпросите отговаряше дълго и обстойно.
Слезе от сцената и излезе през задния вход на книжарницата. Аз побързах да
изляза с надеждата да поговоря с него, дори само за кратко. Той вече бе седнал в
микробуса си и се готвеше да потегли, когато Ейдриън (Си Джей) почука на прозореца.
Карлос спря и каза:
- А, ето го моя чочо.
И слезе от микробуса. Приближи се към Си Джей, прегърна го и заговори с него.
По думите на Си Джей, Карлос казал за него, че е силен воин, и няколко пъти повторил,
че скоро ще се върне при него.
Докато разговаряха, аз се приближих към една от високите млади жени, които
като че ли пазеха Карлос, и казах:
- Бих желала да поговоря с Карлос, след като приключи разговора си със Си
Джей.
- Не - отговори тя.
- Знаете ли коя съм аз? - попитах.
- Да.
Аз продължих да чакам.
Карлос дойде при мен. Прегърна ме, целуна ме по бузата и изрази видимо
задоволство от срещата с мен. После отстъпи назад и ме погледна. Тогава аз попитах
дали може да подпише книгата, която държах в ръка - последната му книга,
"Изкуството на сънуването". Отговорът му бе съвсем неочакван за мен:
- Извинявай, ръцете ми са много уморени.
И вдигна ръце, за да ми покаже, че наистина са уморени. Отвърнах му:
izvorite.com 107
- О, не се тревожи, няма значение, поръчах си изданието на "Ийстън Прес" с

кожена подвързия. Знам, че си подписал екземплярите.
На път за микробуса той ми изпрати няколко въздушни целувки, после потегли.
Карлос остави у мен същото впечатление, каквото оставя у всички - той е все
така загадъчен и обаятелен, какъвто винаги е бил.
Изгрява пак луната и за нас се взира,

вовеки ту расте, ту чезне във всемира,
вовеки в същата градина ще се вглежда,
ала един от нас не ще намира.
Омар Хайям. "Рубайят"
Маргарет Кастанеда
превод: Магдалена Куцарова-Леви

редактор: Нели Константинова
художник: Буян Филчев
коректор: Станка Митрополитска
компютърен дизайн: Силвия Янева
печат: ИНВЕСТПРЕС АД
ИК "Прозорец" ООД
тел.: 02 765171, факс: 02 746053
E-mail: prozor@ttm.bg
ОБЛОЖКА:
/снимка/
МАРГАРЕТ РЪНИАН КАСТАНЕДА е родена в Чарлстън, Западна Вирджиния,

на 14 ноември 1921. Бракът й с Карлос Кастанеда продължава 13 години - от 1960 до
1973. Тя може би повече от всеки друг е способна да напише тази биография на бившия
си съпруг и "чирак на магьосник".
Маргарет Ръниан Кастанеда вярва, че за всичко на земята има време и сезон. Тя

е убедена, че е настъпил подходящият момент да сподели прекрасните си спомени за
мъжа, когото винаги ще обича, с надеждата да отговори на някои от въпросите на
заинтересуваните читатели. Освен това, тук за пръв път имаме възможност да опознаем
жената, чието влияние върху живота на КАРЛОС КАСТАНЕДА може да го е отвело по
пътя с табела "Дон Хуан".
/илюстрация/
"Тази увлекателна книга подробно излага факти от първа ръка за съвместния

живот на авторката със загадъчния "чирак на магьосник" и разказва за най-важния
период от писателската кариера на Кастанеда. Това интересно четиво ще достави
удоволствие както на почитателите на Кастанеда, така и на скептиците".
izvorite.com 108
Джей С. Файкс, автор на "Карлос Кастанеда, Академичен опортюнизъм и

психеделия на 60-те години"
"За хилядите читатели, жадуващи да се срещнат с автора на "Учението на дон

Хуан", проникновеният портрет на този световно известен писател от Маргарет
Кастанеда ще бъде дълго чакана награда. "Магическо пътуване с Карлос Кастанеда" ни
отвежда зад кулисите на почти легендарния обществен имидж на автора, създаден
вследствие на редките му изяви на живо, и разкрива този очарователен и съзнателно
загадъчен мъж в светлина, в каквато не сме го виждали досега".
Бърнард Шир Клиф, бивш вицепрезидент и главен редактор на "Балънтайн Букс"
и "Уорнър Букс".
/снимка 1/
/снимка 2/
/снимка 3 - Карлос и аз в апартамента на Мама Шустър -

там живях с Карлос, след като се оженихме през 1960. Забележете "ярката
светеща глава" в огледалото - прилича на изображението на Карлос от корицата на
"Една отделна реалност"/
/снимка 4 - Теракотов бюст на баща му, Сесар Арана Кастанеда, направен от

Карлос/
/снимка 5 - Карлос Кастанеда и Карлтън Джеръми на път за училище "Света

София" в Монтесори, Санта Моника, Калифорния/
/снимка 6 - Снимка, направена от Карлос Кастанеда/
/снимка 7 - Карлтън Джеръми Кастанеда (Си Джей, "Чочо") с Карлос в Ню Йорк,

1968/
/снимка 8 - Карлос и Карлтън Джеръми пред дома ми на Осма улица-Запад,

5315, Лос Анджелес, Калифорния/
Фотографии:
1. Маргарет Ръниан Кастанеда, 1954
2. Майка ми и аз
3. Карлос и аз в дома на мама Шустър
4. Теракотов бюст на баща му, направен от Карлос
5. Карлос Кастанеда и Карлтън Джеръми
6. Снимка, направена от Карлос Кастанеда
7. Карлтън Джеръми Кастанеда (Си Джей, Чочо) в Ню Йорк
8. Карлос и Карлтън Джеръми пред дома ми
Бележки под линия
(1) - Curandero (исп.) - знахар. - Бел. прев.
izvorite.com 109
(2) - Brujo (исп.) - магьосник, вещер. - Бел. прев.

(3) - Sitio (исп.) - място. - Бел. прев.
(4) - В будизма - състояние на интуитивно просветление. - Бел. прев.
(5) - Sarape (исп.) - вълнен плащ. - Бел. прев.
(6) - Пейоте. - Бел. прев.
(7) - Seguro (исп.) - сигурно място. - Бел. прев.
(8) - Отвара от кактус. - Бел. прев.
(9) - В езикознанието - лексически единици. - Бел. прев.
(10) - "Слова на светлина и любов" ( исп.). - Бел. прев.
(11) - Свободен и суверенен щат Морелос (исп.). - Бел. прев.
(12) - Прев. от испански
(13) - Съкратено заглавие на книгата "Игра на стъклени перли - опит за
животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения" от Херман
Хесе. - Бел. ред.
(14) - Psychedelic Review (англ.) - Психоделичен преглед. - Бел. прев.
(15) - Паяк (англ.).
(16) - Самюъл Джонсън (1709-1784) - английски писател, критик и лексикограф,
наричан поради големия си авторитет "Великия могол на литературата"; оказал голямо
влияние и над американската литература. - Бел. ред.
(17) - Вид игра на карти за деца, нещо като "Черен Петър". - Бел. прев.
(18) - Chaparral (исп.) - висок бодлив храсталак. - Бел. прев.
(19) - Тропическо американско дърво с отровни плодове и мъзга, които се
използват за лечение. - Бел. ред.
izvorite.com 110

Mag Patuv

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Mag Patuv

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Магическо пътуване с Карлос Кастанеда Маргарет Кастанеда

Margaret Runyan Castaneda, 1997

Margaret Runyan Castaneda

МАГИЧЕСКО ПЪТУВАНЕ С КАРЛОС КАСТАНЕДА

Маргарет Ръниан Кастанеда е родена в Чарлстън, Западна Вирджиния, окръг

Не искам надпис на дърво или надгробни плочи

Дон Бландинг, "Моята епитафия"

СЪНУВАЩ И СЪНУВАН фрагмент от индианска скална рисунка

Сред близките приятели на Карлос в първите му години в Лос Анжелис беше

роклите беше оставена на леглото. Карлос и Лидет разговаряха и не забелязаха, че съм

Не можех да избягам, разбира се. Бях дошла да премеря роклите и да си ги

Автобусът изтрополи по "Вайн Стрийт" и зави по булевард "Уилшиър". Взирах

Стар индианец се носи във въздуха, изкачва водопади, алкалоидни сънища в

Изведнъж всичко започва отначало. Всички уроци са пресни в паметта му, но

неразгадаеми картини се блъскат в главата му. Внезапно Карлос попада в Попътната

Знаете ли, не е много лесно. Не е лесна работа да се пише с думи за цели

Карлос пише за преживяванията си като ученик в поредица от четири книги,

Завръща се от лоното на халюцинациите си с най-подробните бележки за примитивния

всички изтънчени теории, че единствено европейците били способни да развият

1960. Те са наистина примитивни. Корените им датират от отпреди 2000-3000 години.

същи свят. Някои растения обаче са по-особени. Те са магически, приютяват в себе си

Кастанеда бързо се превръща в гореща тема, в доайен на окултизма, в идол на

Истинският патриарх в семейството откъм страната на Кастанеда е дядото на

което предизвиква еуфория у млади и стари, което наистина вдъхновява хората на

в Андите в Еквадор, където местните жители го наричат агуакола, хигантон и Сан

действие от свещената система на магьосниците. Тъкмо това трябва да прави ученикът,

полевата работа на Карлос в Мексико и дългогодишното писане са по-скоро проверка

През август 1967 Карлос ми писа: "Върнах се за ден-два в стария ти апартамент

- Толкова са отвратителни - рече накрая той, - че някой ден ще ги взема и ще ги

навици да се привързва и да зависи от останалите. Трябва да скъса всички връзки или

Той не просто твори съвременна живопис и скулптура с маслени или акрилни

помогна да се преоблека и след това огледахме и натъкмихме роклите, за да ми станат

Шест месеца нищо не се случи. Но аз не се предавах. Вместо това пуснах в ход

мълчалив в присъствието на непознати. Не ходи на забави; предпочита културните

осезание и обоняние, - за да почувстваме, че вече притежаваме онова, за което мечтаем,

взирал се в тъмното и се вслушвал във всеки звук. Тогава изневиделица се появили

човешката природа, макар и корените й да са по всяка вероятност във вавилонските

предположения, той записваше отговорите ми в жълт бележник и после проверяваше

Започнах да се въртя на седалката. Наоколо минаваха десетки хора, десетки

измислените неща в действителност. Карлос си знаеше, че е измислил цялата история

- Сузи, майка ти има заболяване на гърлото - каза той. - Ще си има сериозни

възприятието и предпазват мозъка от всякакъв ненужен материал. Но цялата тази

Всички се съгласиха, включително и Карлос. Всъщност няма доказателство, че

че ако ги нагласим съобразно личните си желания, можем да променим бъдещето.

Карлос се взираше в жълтеникавия сумрак. Ръцете му просветнаха в слънчевия

Пет свойства има птицата самотна:

Учението и работата на половин ден отнемаха цялото време на Карлос, но до

какво се бе случило. Както говорех и се смеех, обърнах се и видях Карлос Кастанеда да

Според мен това е много опасна комбинация, затова ви предлагам незабавно да си

Някой умира за паметник, слава и име достойно.

подсъзнателното - все неща в този дух, за символите. Карлос записваше всичко, за да го

Холивуд. Работеше вечер, проверяваше сметките, привеждаше в ред балансите и

по антропология, публикуван няколко години по-рано от издателството на

моменти се развеселяват. Той пусна касетофона и в началото и края на кратката служба

"Служба "Гражданска регистрация" на Тлакилтенанго. В том номер 5/960, стр.

изследвания за Datura, доколкото бях запознат, не бяха публикувани никъде в научната

следобед, застанал в слабата светлина на залязващото слънце, той произнася някакво

Един следобед се върна от пътуване до пустинята със снопче суха трева.

на 12 август, в събота, в Презвитерианската болница "Олмстед Мемориъл" в Холивуд.

живеят индианците конибо-шипибо, които смятат за обичайно явление след приемане

- Не се тревожи за малкото гардже - казал индианецът. - Няма значение къде е и

социализацията, на възвръщане първичността на възприятието и на осъзнаването, че

В края на всяка година дон Хуан и Карлос събират необходимите съставки за