Annotation

Историята за това как едно заболяване променя из основи живота на 30-

годишната Ева и сега тя трябва да започне 6-стъпковия си план за овладяване на
заболяването.

Животът за 30-годишната Ева е розов и изпълнен с приятелки, готино гадже,

собствена квартира и успешна кариера на маркетолог. Е, има и някои малки
неудобства, като твърде взискателна майка и претенциозен шеф с прякор
Почитаемия, но извън тях животът е цветя и рози, а хубавото тепърва предстои.

Докато един ден Ева не се събужда с диагнозата автоимунно заболяване и

животът ѝ бавно и постепенно започва да се променя не точно по план-график.
Виновна за това, разбира се, е нутриционистката, която полага неимоверни усилия
да развали хубавия живот на Ева с постоянните си препоръки към нея и 6-
стъпковия си план за овладяване на автоимунно заболяване…

„— Пффф, може пък да грешиш, а? Може в кроасаните да няма глутен?“

„Като светкавица през ума ми проблясва кощунствената идея, че ще ме накара
да преосмисля козметиката, която използвам. Подозрението ми е ужасяващо, и
бавно и постепенно набира сили. И, разбира се, точно след минута се оказвам
пророчески права. Merde!“
„Ако това до тук бяха само 2 от стъпките, необходими за постигане на
ремисия, не искам и да знам какво включват останали четири… Честно!“

Автор на книгата е Надя Петрова — нутриционист или с други думи казано —

експерт по здравословно и балансиране хранене. Написала е още книгите „14 дни
детокс“ и „В търсене на истината за ХРАНАТА И ЗДРАВЕТО“. Можете да научите
повече за нея на nadiapetrova.bg.

Надя Петрова — Ева и ефектът на пеперудата

МОМИЧЕТАТА
ДИАГНОЗАТА
РЕСТОРАНТЪТ
НУТРИЦИОНИСТЪТ
РЕЖИМЪТ НА ХРАНЕНЕ
ГРЕШКИТЕ
МИКРОБИОМЪТ
ПОЧИВКАТА
ЕФЕКТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА
ОКОЛНАТА СРЕДА
ОСЪЗНАТОТО ХРАНЕНЕ
 ДВИЖЕНИЕТО
СЪБОТА СУТРИН
РЕТРОГРАДЕН МЕРКУРИЙ
СТРЕСЪТ
ДЕТОКСЪТ
Информация за текста
Надя Петрова — Ева и ефектът на пеперудата
МОМИЧЕТАТА

О, боже! Не, не и Зоя. Не искам да я виждам точно сега. Нямам сили за нея.
Сега пак ще ми ги наговори едни, все едно ми е малко шефа в студиото.
Шефът носи прякора Почитаемия, защото се разхожда със самочувствието на
кралско величие, особено откакто сложи и очилата с рогови рамки. Отделно пуфти
и мрънка по цял ден и говори на всички на „Вие“, при това толкова тихо, че се
налага да се напрягам цялата, за да го чуя какво казва. Понякога, разбира се,
повишава глас, но това е само в екстремни ситуации като онзи път, когато изпратих
една и съща примерна рекламна визия на две конкурентни фирми, а те и двете
взеха, че се влюбиха в нея. Пффф! Голямо мазало беше тогава. Трябваше по
спешност да измисляме 2 (две!!!) нови рекламни послания и да убедим клиентите,
че са по-добри от предишната… Почитаемия също така ходи с папионка на
коктейлите в офиса, пие странни напитки и изобщо прилича на някое полезно
изкопаемо от миналия век. Тази седмица пак се беше наперил заради новия клиент,
който доведе. Винаги като има нов клиент, в началото е доста страшно, защото се
опитва да се покаже като голямата работа, та последната седмица ми беше направо
ад. Добре, че свърши и имам среща с момичетата, за да се разсея.
Добре де, Зоя ме видя, няма да ми се размине.
— Хей, здравей, кукло! — започва да ме оглежда критично тя. И разбира се,
избухва в типичен Зоя стил. Нейното дори си има име. — Зоя talk. Толкова ни е
омръзнала с Нина, че правим проверка във Фейсбук преди всяко излизане къде е, за
да не се засичаме по погрешка.
— Здрасти, Зоя. Как я караш? — питам задъхано и започвам да подскачам от
крак на крак, за да покажа, че бързам. На нея обаче не й пука.
— О, боже, изглеждаш жестоко! — започва с картечните изстрели тя и
виждайки триумфалният поглед в очите й, разбирам безвъзвратно, че е измислила
вече нещо, с което да ме жегне. — Качила си няколко килограма, но ти отиват
ужасно много! От къде докопа тези дънки с подплънки на дупето? Супер модерни
са! Една приятелка си е взела такива от Дубай — а — ла Кардашиян. Твоите от
къде са? О, и тази коса — по-добре не я носи на опашка, че е малко редичка, да не
ти пада косата? Защо не се подстрижеш късо, така няма да си личи много, че
оредява? Освен това е супер хит, всички актриси в Холивуд са с къси коси
напоследък.
— Ъъъ — наежих се аз като гущер от благородническо потекло, — това си е
моето дупе и нямам подплънки! — и продължавам, преди да е успяла да каже още
нещо. — Обаче сега бързам, хайде друг път ще си поговорим! Ще ти се обадя! — и
се изстрелвам с 200, молейки се да не реши да тръгне в моята посока.
— Ооо, и поздравления за бебето! — успява да се провикне тя след мен, докато
ускорявам ход.
Пффф! Измъкнах се. Не че ми се размина, де, но поне беше сравнително леко.
Само като се сетя какви ги наговори на Деси последния път. На милата й отне
няколко месеца да си върне самочувствието.
И все пак — подплънки на дупето! Бебе? Напълняла ли съм наистина? Вярно,
че напоследък ми трябват няколко движения в повече и малко чупки в кръста, за да
си закопчея дънките, а онази готината синя рокля с плисираната пола и
прилепналото бюстие не ми става вече, но това са 3–4 килограма. Напълно
нормално е. Изобщо не ми личат! Все пак всички качват и свалят по 5–6 килограма
през сезоните. Освен това наскоро четох, че с годините също е нормално да се
качат няколко килограма. На 30 съм, но това вече са си години. Няма как да
изглеждам като на 20, нали! Мисля, че дори в последната EVA пишеше, че според
Моника Белучи от едни години нататък е супер ВАЖНО да си с няколко килца
отгоре, за да изглеждаш по-добре — опънато лице, по-малко бръчки, хубав бюст.
Пффф! Какво като съм по-пухкава, стои ми добре, не е като да тежа 100 кг. Само 60
са… или там някъде. А и Краси е доволен — бюстът ми е почти с половин размер
нагоре.
Ами косата? Наистина ми пада напоследък. Но това се случва всяка есен
според Краси. Напомня ми го всеки път, като започна да се паникьосвам, било
нещо свързано с промяна в климата. Изобщо не възнамерявам да си губя съня
заради някаква си коса. Ще си взема едни витамини за коса след обяда с
момичетата и готово.
Момичетата. Лелеее, като се сетя какви й ги наговори Зоя на Деси предния път
за косата й. Деси е къдравелка за разлика от мен и косата й често прилича на
разплетена дамаджана, но в добрия смисъл на думата. Така де, поне на мен ми
харесва. Фризьорът ми винаги казва, че всеки искал това, което няма. Може и да е
прав, защото от срещата със Зоя насам Деси постоянно ходи да я изправя и не смее
да си покаже носа навън, без да е вързана, изправена, на плитки или на плътно
прибран кок. Мен ако ме питаш, с плитките прилича на изтърван тийнейджър, а с
кока — на някоя лелка, работеща в начално училище… Иначе е супер слаба и
сладка, от тези жени, които ядат каквото им падне и пак са си ходещи скелети.
Освен това всичко й стои все едно е шито за нея като по поръчка, затова изобщо не
е изненада за никого, че най-често е облечена с прилепнала по тялото рокля или
тесен панталон. И дори като реши да сложи нещо по-широко, имам чувството, че
изглежда още по-слаба. Завиждам й, честно. На мен всяка храна ми се лепи. Да не
се отпусне човек за минутка! И бам! Любовни дръжки!
Ами Катя. Нещо напоследък няма късмет с мъжете. Онзи, последният, дори не
си направи труда да скъса с нея като хората. Просто спря да й се обажда и да си
вдига телефона. Големи смотаняци са някои мъже. Бих казала на тази свиня едно-
две неща, ако го видя някога. Като например какво мисля за него, за майка му и за
родата му до десето коляно.
Ох, а Нина с тази бременност. Постоянно й е лошо. Дано да отмине скоро.
Имам чувството, че това бебе й изпива силите още преди да се е родило. Тя обаче
изглежда супер щастлива, постоянно въздиша от радост, като си погледне корема, и
бълва огън от ноздрите си като змей, ако някой посмее да каже нещо накриво за
нероденото й отроче. Представям си какво ще стане после… Ако съдя по Мая, ще я
забравим за 3–4 години напред или поне ще се наложи да свикнем да я гледаме
пуфтяща като локомотив, докато търчи след него. Това ще бъде най-разглезеното
дете от тук до Северния полюс, главата си залагам. От сега е започнала и да ни
подкокоросва да се присъединяваме към редиците на мамите и ние, а Краси,
приятелят ми, какъвто си е завеян, е започнал да се замисля, но засега му излизам с
коза за сватбата. Така де, като иска бебе, да го направи законно. И без това тепърва
имам да правя кариера, а в студиото само като чуят думата „бебе“, и ги втриса
всичките…
Влизам в ресторанта, където имаме среща с момичетата. Със закъснение,
разбира се. Колкото и рано да тръгна, все нещо не ми се получават нещата да
пристигна навреме. Преди обвинявах таратайката, че постоянно нещо й се
случваше. Но сега с новата мазда нямам извинения, ако не броим трафика,
паркирането и факта, че все още карам като настъпена мравка от страх да не я
издраскам някъде или някой да не ме удари.
Заварвам ги седнали на едно сепаре в дъното — Деси, Катя и Нина. С Деси сме
заедно от университета, а с Катя и Нина се запознахме преди 4 години на едно
парти в офиса. Бях приготвила за партито запазената ми марка — шоколадов мус, и
стоях изпъчена до масата с десерти да не би някой да пропусне, че съм го правила
аз. Голяма гордост ми е до ден-днешен този мус — сметана, яйца, тъмен шоколад и
захар. Направо се топи в устата. Катя и Нина пък се оказаха луди кулинарки. Катя
гледа по цяла вечер 24 kitchen и готви постоянно, а Нина има блог с рецепти и
веднага ми направи оферта да снима муса и да сподели рецептата ми при нея. Като
виден маркетолог с 2 награди зад гърба си (добре де, наградите бяха за екипа, но и
аз съм част от него, нали) веднага си представих как ще стана супер известна и до
няколко дни всички медии ще се надпреварват да показват рецептата ми и да ме
канят във всички кулинарни предавания. Нищо от това не се случи и славата ми си
остана на стендбай режим, но пък от тогава сме неразделни.
— Да ви кажа ли кого срещнах току-що? Още ме държи! — започвам аз още от
вратата. Така де, имам нужда от успокоение за тези дънки с подплънки на дупето.
Изобщо не съм толкова дебела.
— Оооо — подбелва очи Нина, — само не ми казвай, че си видяла Мая с
бебето и ти е надула главата за кърма, ваксини и раждане вкъщи с дула? Аз
попаднах на нея миналата седмица и после сънувах кошмари няколко нощи подред.
Едната нощ дори се събудих плувнала в пот, докато си представях как около мен се
чуват тибетски ритми и едно хипибабе с бели дълги коси и корона от диви цветя
стои над мен и крещи: „Напъвай! Напъвай! Това бебе иска навън!“
Всички избухваме в бурен смях и аз блажено се разтапям на единствения
свободен стол, докато си намествам чантата на гърба на седалката. Бутилката с
вино се оказва на милиметри от лицето ми и едвам смогвам да си налея чаша
живителна течност, докато реално съм на ръба директно да захапя бутилката.
Изпивам една чаша почти на екс и започвам да обмислям как най-незабелязано да
си сипя втора, когато сервитьорът, гад мръсна, се появява от нищото и ми казва
нахакано:
— Може би госпожата е жадна и иска вода?
Никаква вода не искам, влечуго такова! Искам си виното и го искам веднага!
Обръщам се към него с най-изпепеляващия си поглед, оглеждам го от горе до долу
и уточнявам:
— Госпожицата не е жадна, благодаря Ви много.
След това си наливам демонстративно втора чаша вино, слагам слънчевите
очила и изнасям устни напред, както се носи Зоя през повечето време. Деси
включва веднага, нали си е патила като мен, и започва да пърха с очи притеснено:
— Не ми казвай, че си видяла Зоя? Майко мила, успя ли да се измъкнеш? Аз
вече като видя жена, която дори и бегло прилича на нея, сменям рязко посоката.
Точно онзи ден закъснях за една среща с 20 минути, защото си спретнах
туристическа обиколка на София по принуда, за да я заобиколя.
— Пффф, аз обаче не успях — откривам 24–каратова усмивка аз и махам
очилата, — но пък разбрах, че съм напълняла, особено в областта на дупето, и
скоро ще оплешивея.
— Е, не, тази прекалява! — изстрелва Нина. — Супер си изглеждаш! Ти никога
не си била кльощава, но пък за сметка на това имаш нормална фигура — хубав
бюст, тънка талия и добре оформен ханш. Освен това, като качваш, качваш
навсякъде и пак си изглеждаш добре, дори и да си с 5 — 10 кг отгоре.
— Мислиш ли? — правя пореден опит да си внуша, че изглеждам перфектно, и
после си повтарям наум последното изречение на Нина. — Какво искаш да кажеш с
това „10 кг отгоре“? ОК. Искам честно мнение — качила ли съм, или не?
— Ева, миличка — започва с вродения си финес Деси и ми се усмихва
подкупващо, — нали знаеш, че с някои дрехи всички изглеждат по-пълни, с други
по-слаби… Не може да се прецени току-така.
В този момент обаче аз правя физиономията на гневен дракон и смръщвам
вежди, чело и очи едновременно, фиксирайки я сърдито да не ми минава с нейните
тактични номера. Деси въздъхва и се предава:
— Добре де. Какво казва кантарът?
— Ами аз нали го изхвърлих — признавам си след кратък размисъл — и се
следя само във фитнеса, но там не е много актуално, защото пия много вода, докато
тренирам, и реално… не знам. Ох, това вино не помага — изсумтявам след
малко. — Чудя се дали да не си поръчам един доматен сок… с водка.
Или както го нарича маман — кръвта, която ни прави безсмъртни! Така де,
нали има разни витамини и минерали в този домат, отделно подправките в
коктейла, а пък и самата водка нали се прави от ечемик. Това си е на практика
течна храна!
— Виж какво — намесва се и Нина, — я по-кротко с напитките! И аз съм на
твоите килограми, но съм с 10 см по-ниска. Да ме виждаш да се тръшкам? Хич не
ми пука какво мисли някаква си Зоя. Изглеждаш супер и ако трябва да съм честна,
аз също изглеждам по-добре отвсякога, а Наско ме обожава точно на килограмите,
на които съм в момента! Преди да се запозная с него, бях постоянно потисната, че
не тежа 40 кг с мокри дрехи, колкото и да се опитвам.
Ей, тоя Наско, приятелят на Нина, имал си и добри черти. Вкъщи обаче имаме
наложено табу за разговори по отношение на визия и килограми, защото при мен
все нещо не е както трябва — тялото ми не е каквото го искам, една сутрин съм
дебела и се мразя, на другата съм нормална, после пък косата ми оредява и за капак
на всичко Почитаемия си е поставил за водеща цел в живота да съсипва моя. Абе,
живот ли бе да го опишеш…
— Аз пък до ден-днешен си внимавам — вмята Катя, — а така ми се иска да се
отпусна и да ям по цял ден банички, сандвичи, пици, паста. О, боже, десерти! —
Изпада в екстаз само при думата тя и веднага забива виновно поглед в салатата с
киноа пред нея. След малко обаче живва и ахва. — Зарежи килограмите, ами
дрехите! Постоянно няма какво да облека. Появиха ми се бръчки на челото от
мислене и взиране всяка сутрин в тъпия гардероб, ето вижте — сочи челото си тя и
го бръчка, за да покаже 3–те гънки, видими едва — едва дори и отблизо.
— Катя, това твоето не е от бръчкане пред гардероба — започвам да се
шегувам с нея аз, — от твоите биобъркочи е. Ако не започнеш скоро да използваш
нормална козметика, ще заприличаш на шарпей — допълвам през смях и й
намигам, за да покажа, че се шегувам.
Нина отново избухва в смях при реакцията на Катя, която е нещо средно между
Деси и мен като килограми, но наистина внимава много какво яде, фен е на
здравословното хранене, използва странни минерални гримове и дори редовно
следи сайта на някаква нутриционистка (Боже! Кой измисли тази дума?!), за която
постоянно ни разказва. А аз се замислям, че всъщност пица, паста и десерти
присъстват доста често в менюто ми напоследък. Краси е голям почитател на
пиците и колкото и да се правя на велика и да излизам всеки път с идеята, че ще си
поръчам само салата, накрая все пак не удържам фронта и си поръчвам пица редом
с него. На него обаче не му личат пиците, все пак е висок 90-килограмов мъж, а и е
доста активен през деня откъм движение за разлика от мен. Дори наскоро си купи
колело и ходи с него на работа. А аз съм като чувал с картофи — от колата в офиса
и обратно. Добре де, ходя на фитнес 2 пъти в седмицата, но на треньора ми май не
му се занимава много с мен и просто отбиваме номера и двамата, че правим
нещо…
Обядът преминава в обичайното весело настроение. С момичетата наистина се
чувствам вълшебно и успявам да си почина. Добре, че са те, за да има смисъл
уикендът — имаме си традиция да обядваме всяка събота на обяд. Преди излизахме
често и вечер, но сега с вечерите е по-сложно — аз се старая да съм с Краси, Нина е
бременна и така или иначе не пие нищо друго освен джинджифилов чай, Деси
работи като луда, понякога до 10–11 вечерта, а Катя си е Катя — винаги е
предпочитала компанията на хубава книга или кулинарно шоу и чаша вино вечер.
Прибирам се към 15 ч. и докато пътувам, виждам, че имам 8 (осем!!!)
пропуснати обаждания от маман и 10 смс — а. Поглеждам смс-ите, за да видя
каква е драмата този път (не ме разбирай погрешно, обожавам маман, но откакто се
преместих да живея с Краси, й липсвам толкова много, че буквално не издържа и
10 минути, без да ми се обади или да ми пише). То бива майчина любов, бива, но
нейното си е чист тормоз на моменти. Честно. Тирадата от смс-и започва с:
„Ева, помагай! На паркинга в мола съм и един ми налита на бой, защото съм
паркирала на неговото място!“ „Какво, по дяволите, значи неговото място?!“
„Край! Обаждам се на полицията.“ и приключва с:
„Спокойно, всичко е наред! Оказа се душичка! Разбрахме се да го запозная с
тази твоята свободната приятелка! Голям сладур!“.
Боже! Добре, че не живея с нея вече. До последно се опитваше да стане част от
групичката с момичетата и се цупеше всеки път, като излезем без нея. Знам, че
повечето ми завиждат за малката разлика в годините и широко скроената й душа,
но всичко си има граници, а нейните са някъде в необозримия хоризонт. Разбирай,
че няма такива.
Затова и с въодушевлението на първокласник в първия си учебен ден се
прибирам в квартирата, в която живеем с Краси. САМО ДВАМАТА! Малка е, но за
нас двамата е п-е-р-ф-е-к-т-н-а! С голяма стая, която играе ролята на хол,
трапезария, кухня и офис, с голям балкон за купони към нея и малка спалня.
Още помня деня, в който дойдохме на оглед — голямата стая беше празна, а
през огромните витрини с южно изложение влизаше божествена светлина и
осветяваше всичко в бледо жълто. И двамата се влюбихме веднага и изобщо не се
усетихме, че ще се наложи да изсипем всичките си спестявания, за да го обзаведем.
Или пък така и не разбрахме, че улицата, по която се стига до блока, е тотална
щета, защото брокерът ни прекара през някакви стълбички в горната му част. То,
като се замисля, улиците в цяла София са тотална щета, така че не е голяма драма.
И все пак една година по-късно знам, че беше за добро, че нямаше мебели, защото
направихме всичко по наш вкус — от голямата ъглова мека мебел с масичката от
кована мед, която поръчах от Холандия, през бара с мраморен плот, който разделя
визуално кухнята от хола, до кухненските шкафове по поръчка в светло дърво.
Абсолютен бонбон! Дори и Нина, която е архитект и интериорен дизайнер, не
намери за какво да се хване, когато ни дойде за пръв път на гости, и дори сподели с
известна доза възхищение в гласа, че ако всички били като, нас щяла да фалира.
Любимото ми място обаче е ъгловият диван, който е толкова огромен, че
прилича на спалня, а аз успявам да се разположа на него, заемайки го целият.
Особено когато съм в работно настроение и около мен са разхвърляни телефони,
компютри, iPad-и, хвърчащи листа и различни тетрадки, в които си водя записки на
ръка. Въпреки цялата налична техника, писането на ръка е нещо, от което не искам
да се откажа, и го практикувам с усърдието на хлапе в предучилищна.
Днес обаче целият този уют около мен не успява да ми помогне да забравя за
отровата на онази пепелянка Зоя. Прекалено дългото стоене сама определено не ми
се отразява добре. Краси изкачва някаква планина с приятели и ще се прибере за
вечеря, затова трябва да измисля с какво да се разсейвам дотогава. Решавам да
погледна сайта на онази нутриционистка, за която говори Катя, може пък да има
някаква диета или идея за бързо сваляне на килограми…
ОК. Това беше грешка. Казвам го съвсем сериозно. Само 1 час гледане на видеа
в този сайт и вече осъзнавам, че не само съм дебела, ами най-вероятно имам и
проблем с щитовидната жлеза. Боже! Имам всички симптоми — лесно качване и
трудно сваляне на килограми, косопад, чупливи нокти, изнервеност, смазваща
умора, липса на енергия сутрин, студени ръце и крака. Явно затова не ми се
получават и нещата във фитнеса напоследък, просто нямам сили за по-сериозни
тренировки и наистина се уморявам бързо. А срещите сутрин в офиса са пълен
кошмар, имам чувството, че съм в полусънено състояние поне до към 11.
Добре, дишай. Това са симптоми. Не е диагноза. Може да е съвпадение, в
крайна сметка повечето жени качват лесно килограми и имат лек косопад есента.
Умората също е нормална при моето темпо на работа. От кога не съм почивала?
Вече дори не помня. Не е голяма работа…
Добре де, голяма работа е! Вече съм в паника, а Краси още не се е прибрал.
Правя глупостта да сверя информацията и в други сайтове, забивам се и в Бг мама.
Фатална грешка! Вече не е само хипофункция (мисля, че това е терминът), ами и
рак имам и ще умра всеки момент. Да, точно така, имам рак на щитовидната жлеза
и сигурно ще се наложи да ме оперират. А след това има 2 варианта — или ще е
късно и ще умра, или ще го хванат навреме, но ще живея завинаги болна и дебела,
защото, като нямам щитовидна жлеза, ще качвам килограми от нищото. Боже, а
дали ще мога да имам деца? Краси ще ме изостави, ако не мога. Или ако съм
дебела.
В този момент чувам лекото дращене и завъртане на ключа в ключалката и се
хвърлям на врата на нищо неподозиращата ми изгора с думите:
— Краси, муцунка, нали няма да ме изоставиш, ако съм дебела? Или ако не
мога да имам деца? Краси, искаш ли да имаме деца, или нямаш нищо против да си
осиновим няколко? Сега е модерно, виж Бранджелина колко си навъдиха.
Осиновени!
Краси се сковава, започва опити да ме отдръпне леко от себе си (което не е
лесна задача, като се има предвид, че съм се вкопчила в него като за последно),
подушва въздуха за алкохол и ми се усмихва мило:
— Добре ли си? Как мина срещата с момичетата?
— О, с момичетата — супер! Всичко им е наред! Обаче по пътя натам срещнах
Зоя…
При споменаването на Зоя Краси се ухилва до ушите, отпуска рамене,
отблъсква ме окончателно и започва да си сваля обувките, подмятайки:
— Стига де, пак ли тази! Какви успя да ги насоли този път?
Е, не може да се каже, че съм от най-търпеливите, и затова изстрелвам
събитията по реда на номерата им:
— Каза, че съм надебеляла и че ми окапва косата, а аз проверих в интернет и
осъзнах, че имам ВСИЧКИ симптоми за проблеми с щитовидната жлеза, но не мога
да разбера дали имам рак, или само хормонален дисбаланс. А може и щитовидната
ми жлеза да не работи вече въобще и затова да качвам килограми.
— А-хааа — кима той, — ясно. И къде ги намери всички тези бисери? Само не
ми казвай, че си влизала пак в Бг мама?
 — Добре де, и какво, ако съм — защитавам позицията си аз. — Там има супер
начетени мами, дори и докторки, и те споделят кое как. Супер умни мами има там
— зациклям аз, докато се опитвам да измисля потвърждение на тезата за рака. С
Краси често сме се карали на тема Бг мама и имам официална забрана да влизам
във форума. Не само този. Имам официална забрана да влизам във всякакви
форуми. Според Краси съм прекалено лабилна и ще ми е по-добре, ако избягвам
излишната информация. Може и да е прав, но пък човек трябва да се информира
отнякъде, нали? По-добре рано, отколкото късно. Ами ако наистина имам рак? Как
ще се почувства, ако разберем чак като стигне 4-та фаза. Ходи се оправяй тогава…
И тогава се сещам, че четох и другаде. Не, гледах видеа!
— А, и освен това гледах видеа в сайта на онази нутриционистка на Катя и там
също излезе, че имам проблем с щитовидната жлеза — добавям победоносно и
вирвам брадичка.
— Ок, хайде да се успокоим малко. — Краси винаги превключва в
множествено число, когато иска да каже нещо, което няма да ми хареса, от типа на
„хайде да се успокоиш малко“. — Да прочетем заедно и да решим какво да
направим. Има ли нещо за хапване, че умирам от глад? — сменя темата той и
тръгва към хладилника.
Разбира се, хладилникът е празен като студентска стая по време на сесия.
Може да ме бива в засуканите гурме рецепти, но пък те не са подходящи за
всекидневно ядене, затова често ни се налага да хапваме навън. Отделно
мраморният плот не се оказа най-доброто решение за истинско готвене и просто
реших да му спестя натоварването, като не го използвам въобще.
Краси поглежда самотния домат и бурканчето горчица в хладилника, затваря
го и тръгва обратно към коридора:
— Хайде да излизаме да ядем. Мога да изям цяло агне след този преход!
Е, трябва да му се признае, че не е от претенциозните. Поставен в същата
ситуация, Наско на Нина вдига скандали като за световно и държи винаги да има
свежи зеленчуци, плодове и готова храна. Отделно да е супер чисто, подредено,
чаршафите сменени. Изобщо… добре, че не живея с такъв като него. С Краси се
разбираме перфектно. Той отдавна се примири с факта, че не съм кой знае каква
домакиня и няма ненужни претенции. И двамата гоним кариери и това ни е
достатъчно. Затова вземам дънковото яке под ръка, ако случайно захладнее,
чантата и съм готова за ресторант. Може би ще отидем в онази малката кръчма в
квартала, където доставят дива риба от Гърция. Или пък не — май пак ще е пица,
Краси наистина изглежда гладен…
ДИАГНОЗАТА

Добре. Не е толкова страшно. Само едно леко боцване, малко кръв и 10 минути
по-късно знаеш какво ти вещаят звездите. Така де, кръвната ти картина. Въпреки че
хич не ми се струва справедливо собствената ни кръв да ни предава, като показва,
че например ни има нещо. Нали си е наша — трябва да играе в наша полза.
На всичкото отгоре още се чудя как Краси успя да ме убеди да се изследвам. И
без това няма да излезе нищо, само загуба на време. Но пък той твърди, че това е
най-лесният начин да се успокоя и да спра да мисля за глупости. Най-вероятно е
прав. На моменти си мисля, че ме познава по-добре отколкото се познавам аз
самата. Дори предложи лично да проучи какво точно да изследвам, за да ми спести
допълнителното четене из разни форуми. Пффф! Убедена съм, че и сама щях да се
справя, но се беше заинатил като теле на поляна, та се наложи да седя до него и
нервно да поклащам крака с чаша вино, докато разучи кое как.
В крайна сметка по негови инструкции пускам пълна кръвна картина, някакъв
хормон TSH и редица витамини и минерали, да не би да имам дефицит на ценни
вещества и затова да ми пада косата. Успя дори да ме убеди, че е по-добре да знам
дали нещо не ми липсва, и после, ако се окаже, че е така, щяла съм да пия малко
витамини и пак да съм здрава като бик. Не ми хареса много сравнението с бика, но
не ми беше до спорове. И без това ми е свито сърцето от това изследване. Още като
малка не обичах инжекции, а от самата идея, че комбинираме инжекция с
източване на кръв, ситуацията се превръща във филм на ужасите с продължения.
И така, стискам зъби и си изчаквам реда като добро момиче. Дори успявам да
дам кръв, без да припадна, да направя сцена или да събера целия болничен
персонал, както стана предния път. Още ми е лека мъгла как точно се случи тогава,
но имам спомен, че ми правеха някаква лека манипулация — ако смятат за редно
да наричат пускането на кръв на невинни хора за „лека манипулация“, и в
следващия момент стаята се завъртя, причерня ми и загубих съзнание.
Добре де, може и аз да съм си виновна, задето реших да си слагам обица на
пъпа, но в моя защита тогава още никой не носеше такива и бях супер модерна с
моята! Идеята ми подшушна една приятелка на маман, която живее в Германия и
има дъщеря на моята възраст. Та тя сподели, за ужас на маман, че в Германия било
голям хит и всички момичета вече имали такива обици… Колко му трябва на
човек! До няколко дни бях издирила клиника за пластична хирургия, в която да ми
продупчат пъпа, и малко след поставянето на обицата и гледката на въпросната
припаднах.
Когато се свестих, около мен беше пълно с бели престилки, а една лелка със
здрава десница ми удряше най-силните шамари, които съм отнасяла някога, докато
ми крещеше нещо, което така и не разбрах какво беше. После със зачервени бузи и
умираща от срам бях натирена в ъгъла на стаята, докато не изпия едно кафе, не ми
измерят кръвното едва след което ме пуснаха да си ходя. Още ме е срам, като се
сетя, и не припарвам и на 1 км от въпросното медицинско заведение.
Затова днес реших да дойда сама, няма нужда да ме е срам от Краси после, ако
ме види как припадам. Избрах си една от най-добрите болници за изследването.
Като ще припадам и умирам, поне да има квалифициран персонал наоколо.
Слава богу, този път не се наложи. Мисля, че съм толкова притеснена какво ще
покаже изследването, че дори не успявам да припадна като хората. Само ходя
наоколо леко замаяно и се усмихвам на всички. Почти съм сигурна, че онзи
младият лаборант си помисли, че съм се напушила, но сега не ми е до него. Имам
си други проблеми на главата.
Работим по кампанията на нов клиент в студиото. Внася няколко различни
луксозни марки дрехи и иска нещо супер запомнящо се и провокативно като
реклама. Та в момента в офиса е луд спор дали да не тръгнем от body image казуса и
да покажем различните женски тела и как всяко може да бъде красиво облечено по
подходящия начин, или да си останем с андрогенните манекенки и да спретнем
нещо с тях. Предвид факта, че моите килограми се движат стремглаво нагоре, може
да се досетиш на кой вариант съм почитател и върл защитник. Дори успях да се
скарам с колегите, макар че рядко си позволявам да повишавам глас на работното
място. Просто казуса го приех лично и мисля, че всеки, който намери начин да
покаже красотата на различните истински женски форми, само ще спечели от това.
Част от мъжете и разбира се, кльощавите девойки в офиса, които карат на зелени
фрешове по цял ден от страх да не качат и 100 грама, са против идеята ми. И да си
призная, ги разбирам. Какъв е смисълът да гладуваш по цял ден, ако накрая се
окаже, че дори не е модерно. Те и без това са в лека паника покрай клана
Кардашиян, които успяват доста успешно да наложат собствените си тела като
стандарт за красота — разбирай голям бюст, тънка талия и широк ханш.
От друга страна, колежките, онези — скелетоподобните, твърдят, че е грешка
да се налагат по-пълни жени, защото останалите съвсем щели да се отпуснат и да
спрат да полагат и минимума грижи за себе си, които полагат в момента. И в това
също има логика. Почитаемия е тотално раздвоен, а в такова състояние на духа
всичко му е още по-криво и успява да мрънка дори и за дребни прегрешения от
типа на това да закъснееш за работа с около час. Пффф! Така ми се разпени
последния път за нищо и никакъв час, че после стоях 2 часа след работно време да
си изкупвам греховете.
Та, за кампанията — направо не знам къде отиде нормалната жена. В момента
всички са или слаби, или мускулести, или дебели. Средно положение няма. Или
поне никоя освен жените в горните 3 категории не знае къде и е мястото. Аз също.
— Ева Иванова да се яви на регистратура — чувам в този момент от
високоговорителя и подскачам като уплашен заек. Оглеждам се плахо да видя къде
е въпросната регистратура, виждам табела със стрелка, сочеща надясно, и тръгвам
умислено, чудейки се какво пък съм сътворила сега. Мисля, че паркирах където си
трябваше. Не съм притеснявала никого. Не съм вдигала скандали…
Оказа се, че кръвната ми проба е замърсена и трябва да дам наново кръв. Тези
се шегуват с мен!!! Гърдите ми се разкъсват от възмущение и съм на ръба да вдигна
убийствен скандал. Два пъти даване на кръв за един ден е повече отколкото мога да
понеса. Честно. Добре, че сестрата, която ми поднася новината, е супер мила и
любезна. Личи си, че се притеснява от казуса и ми казва, че като компенсация ще
ми включат в изследването пълния панел за щитовидна жлеза, включително
някакви си антитела. Каквото и да значи това.
Този път съм толкова бясна, че дори не усещам как ми вземат кръв. Оставам и
да им вися на главите. Да не би този път да изпуснат спринцовката или нещо
подобно!
След 5 минути видимо притесненият млад лаборант, който така или иначе ме
мисли за луда, ми връчва един лист с цифри по него и ми казва набързо:
— На ваше място бих се видял с ендокринолога, ей там е, в съседния коридор
— и изчезва обратно в стаята за вземане на кръв.
Кръвта ми буквално нахлува в мозъка, поглеждам листа с цифри в ръцете си,
но там всичко е размазано. Сядам на първия възможен стол и се хващам за сърцето
като някоя 70-годишна баба, която току-що е видяла как умира домашният й
любимец.
Опитвам се да се стегна и налагам техниката за бавно и дълбоко коремно
дишане, която ни показваха на последния тиймбилдинг в уроците по йога. Справям
се за около минута. Бавно и постепенно стаята спира да се върти около мен и аз
внимателно поглеждам цифрите наново.
В първата половина на листа всичко изглежда нормално. Повечето цифри са в
някакви референтни стойности, моите са вътре и аз полека нормализирам
дишането, връщайки си самообладанието. Надолу обаче се разкрива същински ад
по Данте, който става все по-зле и по-зле с всяка следващата редица.
Въпросният TSH, който би трябвало да си стои кротко до 4, е 37! Някакъв си
ТАТ ми показва над 1000. Какво по дяволите значи над 1000? Вадя телефона с
треперещи ръце, да не би да са сбъркали референтните стойности, и пиша набързо
в Гугъл „TSH стойности“. Гугъл обаче не играе в моя отбор и ми вади, че TSH
трябвало да бъде в най-добрия случай между 1 и 2, но пък референтните стойности
в различните държави стигали до 8. Моите, за съжаление, са извън всякакви
стандарти, дори и американските. 37 си е твърде много, откъдето и да го
погледнеш.
Опитвам се да се сетя и какъв доктор лаборантът ми каза да посетя. Нещо с —
кринолог беше, но те май всичките са някакви — кринолози. Решавам да погледна
пак в Гугъл и разбирам, че ми трябва ендокринолог.
Добре. Дишай. Няма страшно. Ей там има ендокринолог и той ще ти каже
какво да правиш. Всичко ще бъде наред. Обмислям за около минута дали да не се
обадя на Краси и да му обясня в прав текст, че той е виновен за случващото ми се в
момента, но накрая решавам да изчакам консултацията с доктора.
Ставам и гледайки си в краката, за да съм сигурна, че са моите и че се движат,
се запътвам към регистратурата. Милата сестра ми поглежда резултатите виновно,
все едно тя ми е причинила нещо или пък ей сега ще се тръшна и ще умра, и ми
показва как да стигна до кабинета на ендокринолога.
 Пред него, слава богу, няма никого и аз бързо попадам лице в лице с приятна
докторка на средна възраст, която, виждайки, че нося лист с резултати, подава
ръка, взема го, хвърля му бегъл поглед, идва към мен, опипва ми шията и казва:
— Няма страшно. Имаш Хашимото, то всяка втора жена го има. Малко са ти
високи хормоните, но ей сега ще ги свалим бързо.
Сяда си на бюрото и започва да пише рецепта. Поглежда ме отново и
изстрелва:
— Започваш с максимална доза. Пие се сутрин на глад — но, 30 минути след
хормоните не ядеш и не пиеш нищо. След месец-два ела пак да те изследваме и ще
преценим дали да намаляваме дозата, или не. Довиждане! — и ми връчва поредния
лист, този път рецепта.
Вземам листа, поглеждам го, нищо не разбирам за пореден път, но все пак
събирам сили да попитам:
— Ааа, ще ме оперирате ли?
Докторката се изцъкля за момент, после се засмива леко, все едно е чула някоя
шега, потупва ме по рамото и казва:
— Спокойно, от Хашимото не се умира. Само си следи хормоните редовно, за
да оптимизираме навреме л-тироксина. За автоимунния процес няма какво да
направим, затова може и да не го следиш за в бъдеще — и ме подбутва към вратата.
Излизам от болницата като насън и едвам намирам сили да изпратя един смс
на маман, за да я информирам, че имам проблем с щитовидната жлеза. Така и не
разбрах какъв е и какво се случи току-що, но поне няма да се умира. Операция също
няма да ми правят. Това е добре. Но все пак… нещо в мен не е наред и аз нямам
никаква представа какво.
РЕСТОРАНТЪТ

Пети ден пия въпросния тироксин. Оказа се, че това е синтетичен хормон. Още
не съм имала време да проучвам подробно кое какво означава, но пък и не бързам.
Нали си пия хормона, сега трябва всичко да се оправи. До тук няма резултати,
но пък са минали само няколко дни. Умен човек съм, не очаквам чудеса. Нямаше да
е зле да имам малко повече енергия от преди, но предполагам и това ще стане.
Само му трябва малко повече време на хормона. Добре, че днес ще се виждам с
момичетата. Поне нещо хубаво ще се случи. Още не съм решила дали да им казвам
за диагнозата. В крайна сметка, както каза докторката, не е нещо фатално. Но пък
Деси каквато си е паника, да не се притесни за мен безпричинно. Ще видя как ще
потръгне разговора и ще преценявам в движение.
Реакцията на маман обаче беше толкова остра, че вече 5-и ден съжалявам, че й
казах. Успя да ми запази часове за преглед при „най-добрите“ специалисти в
областта. Откъде ги изнамери така и не разбрах. Аз, разбира се, не отидох при нито
един. Запазих часа само при доктора с биоидентичните хормони, но там така или
иначе ще се чака до януари… Отделно явно е изчела всичко в интернет по темата
Хашимото и бебета, затова и бомбардировките от нейна страна не спират и смс-ите
стават все по-драматични и все по-драматични:
„Ева, задължително отиди при тази докторка! Работи основно с жени с
Хашимото, които искат да забременят.“ „Четох, че при Хашимото имало проблем с
бременностите…“
„Ева, не си прави шеги. Искам внуци!“
„Защо не отидеш да си замразиш малко яйцеклетки. Ей така, за всеки
случай;))“
„Ева, кажи на това момче веднага да сключвате брак и започвайте да правите
деца! Яйчниците ти остаряват с всеки изминал ден!“
„Отиде ли при онази докторка?“
„Не се прави на разсеяна! Нямам никакво намерение да ставам сурогатна
майка на 45! Ще си износваш бебетата сама!“ (Технически маман е на около 50, но
всички негласно се съгласяваме с цифрата 45. Освен това годините определено не й
личат, така че лъжата е минимална.) „Край! Запазвам ти час за замразяване на
яйцеклетки!“ „А, и да подсетя, че си заплес — ОТДЕЛИ СИ целия ден за срещата с
доктора с биоидентични хормони. Това е бъдещето!“
Пффф! Добре, че Краси се държи на положение. Щом докторката е спокойна,
и той бил спокоен. Важното било, че са взети мерки, друго нямало какво да
направим. Малко здрав разум в този водовъртеж от паникьосани майки хич не ми
се отразява зле. Иначе тотално ще изперкам.
Добре, че е събота и ще се виждам с момичетата. Започвам да се оправям за
излизане и потъвам в моя си свят, този на красивите дрехи, обувки и мазила. Преди
3 дни една приятелка се върна от САЩ и ми донесе последната серия серум и крем
за лице на любимата ми марка, която, за съжаление, в България продава на
безбожни цени. Дори гледката на заветните шишенца обаче не успява да разсее
черните облаци, помрачили живота ми от 5 дни насам, но полагам усилия. Лицето
ми е моята перла, както се шегува с мен Нина, и аз определено се грижа добре за
него.
Нанасям серума с ритуалността на златна маска. Кожата ми се чувства
божествено или поне това обещава рекламата. Предвид опита ми с други техни
продукти съм склонна да им повярвам, а и ми е крайно време да започна с грижа за
лицето 30+. Маман все ми повтаря, че се е сетила да се грижи за лицето си твърде
късно и вече нямало начин да се пребори с дълбоките бръчки. Не че има дълбоки
бръчки, де. Сега, като се замисля, не мисля, че някога е имала дори и една бръчка.
Как го постига — не знам, но имам едно наум. Оглеждам критично зоната около
очите. Мдааа. Всичко е перфектно засега, да се погрижим да си остане така.
След серума и крема идва ред на фон тьо тена с антиоксиданти и силен
слънцезащитен фактор. Нали рекламистите, тоест аз включая, постоянно
повтаряме да се пазим от слънцето. Добре ще е да си спазвам собствените
препоръки, нали? Малко свежест на устните, които са перфектно оформени и без
тонове червило, леко очертаване на веждите, съвсем невинна корекция на чипия ми
нос с техниката за контуриране, която изучавах съвестно в последните няколко
месеца и фино разрошване на 3D миглите, които имам от 6 месеца и благодарение
на които забравих мъките, свързани със слагането и свалянето на спиралата.
Този път ще изляза с рокля — с нея 5-те килограма отгоре няма да ми личат
със сигурност. Особено ако си обуя и онези новите обувки с високата платформа.
Ще съм като богиня — с 10 см отгоре благодарение на съвременната модна
индустрия, повдигнат бюст като на ученичка и тънка талия, резултат от
подходящата кройка. Истинско удоволствие е да мога да си позволявам маркови
дрехи. Краси мрънка понякога колко пари давам за дрехи, обувки и чанти, но пък
си струват всеки похарчен лев. Наскоро мерна случайно извлечението от
кредитната ми карта и остана в лек шок, като видя колко струва въпросната рокля.
От тогава насам ме гледа с повишено внимание, като се прибирам с торби вкъщи, и
често отваря темата за спестявания, влогове и разни подобни глупости. За момента
удържам фронта, но пък придобих нов навик — научих се да си крия извлеченията
от него. Не съм особено щастлива от факта, че вървя по стъпките на маман, която
дори си е изработила техника на вмъкване на нови покупки вкъщи — премества
роклите в пазарски чанти с храна и татко не се усеща, че пак е похарчила
няколкостотин лева не по предназначение. Но явно мъжете са си мъже и с тях
трябва да се процедира по определен начин, ако човек държи да запази мира и
спокойствието в дома си.
Та, наконтена в новата рокля отивам при колата, паля двигателя, той
изръмжава леко, точно като на кола на няколко месеца, и потеглям към
Околовръстното. Днес Катя ни е избрала някакъв нов здравословен ресторант. Не
бяхме много очаровани от идеята, но тя ни излезе с тезата, че се жертва постоянно
заради нас и ходи по разни дупки, където нямало какво да яде, и ние вкупом се
съгласихме да пробваме и нейното място. Само мир да има.
Не мога да разбера обаче защо тези здравословни заведения винаги са на най-
странните места. Или са някъде в идеален център, където посмъртно не може да
стигнеш с кола и се предполага, че си някое хипи, което ходи по цял ден пеша,
защото си няма друга работа. Или пък се намират на толкова затънтени места, че се
притеснявам да не изчезна безследно по пътя натам и да намерят обезобразеният
ми от диви вълци труп след няколко дни.
Този ресторант беше от вторите и се намираше из някакви пусти пресечки на
Околовръстното. На всичкото отгоре пътят до него беше почти черен на места и
асфалт не беше виждал поне от 50 години. Честно, как ги измисля тия места Катя,
идея си нямам. То, не че софийските улици са в по-добро състояние, но поне
животът ти не е застрашен като тук.
Накрая паркирам на нещото, приличащо най-много на паркинг, и излизам
бавно от колата. Точно днес ли намерих да си сложа 10-сантиметрови платформи?!
Браво на мен.
Нахълтвам в ресторанта, очаквайки да видя пеещи хипита вегани, които си
държат ръцете и се поклащат в такт, но оставам приятно изненадана от свежите
нормално изглеждащи хора, намиращи се вътре. Дори засичам един от клиентите, с
когото работим, който ми кимва и се усмихва, като ме вижда. Усмихвам му се и аз
и продължавам огледа, за да намеря момичетата. Разбира се, отново идвам
последна, но пък така ми е спестено притеснението от избиране на маса и висенето
сама в ресторанта. Стоенето сама определено не ми се отразява добре.
Виждам ги сгушени на едно сепаре в ъгъла. Деси изглежда твърде сериозна и
леко тъжна, говори нещо, а останалите слушат внимателно, без да я прекъсват.
Забързвам крачка, за да разбера какво се е случило. В този момент Деси ме вижда и
спира да говори, за да ме изчака да се настаня, но аз й махвам с ръка да
продължава.
— Евче, започнахме без теб, затова те въвеждам набързо — този път сериозно
обмислям да напусна работа. Да, да, знам, че го казвам от поне 3 години насам, но
този път съм супер сериозна. Вчера се скарах жестоко със собственика на
кантората. (Деси е адвокат по авторски права и работи с доста клиенти в чужбина,
затова понякога й се налага да остава в офиса и извън работно време.) Нали знаеш,
че от няколко месеца насам имаме нов клиент в Германия и вече 6 пъти ме
изпраща там на извънредни командировки. При това без никакво предизвестие.
Просто идва и казва — събирай си багажа, утре сутринта летиш, германците пак
имат спешен казус. Още на 3-тата командировка Митко (гаджето й) започна да ми
прави физиономии, но след последната бяхме на ръба да се разделим, ако
продължавам така. Та, вчера шефа пак ме сюрпризира с поредната командировка,
но този път му казах, че няма да отида. А той ми обясни, че и в двата случая си
хващам багажа — в единия към Германия, в другия — извън офиса.
— О, боже, Деси, толкова съжалявам!
— Вие пък — намесва се Нина, пронизвайки ни с острите си сини очи. —
Какво толкова! Това си е направо новина за празнуване! Вижте на мен как ми се
развиха нещата, когато започнах да работя за себе си. Деси, сега е твой ред.
Убедена съм, че част от клиентите, с които си работила до сега, ще те препоръчат
на познатите си, та ти си най-големият работохолик, когото познавам. Ще се
надпреварват да работят с теб!
— Така си е — съгласява се и Катя. — Мисля, че няма да имаш никакви
проблеми с намирането на частни клиенти. Митко какво мисли по въпроса?
— Митко още не знае. Вчера така и не му казах, а днес излязох, докато още
спеше. Аз официално не съм уволнена, но като гледам, натам съм се запътила.
— Хм, а не може ли да се помисли за компромисен вариант — включвам се и
аз. — Може например с тези германците да си правите видеоконферентни
разговори. Защо трябва всеки път да ходиш лично? Вече цял свят работи чрез видео.
Ние постоянно използваме видео за разговори с клиенти, които не са в София.
Дори си имаме специална зала в студиото за целта. Излезе му скъпо на шефа да я
спретне, но пък самолетните ти билети надали ви излизат по-евтино.
— Ооо — грейва Деси, — не се бях сещала за такъв вариант! Ако в понеделник
не ме завари празно бюро, ще се опитам да споделя идеята. Всъщност дайте да
сменим темата, Ева, при теб какво ново? — обръща се към мене тя.
Класическа Деси — винаги тактична, нежна и необсебваща. Дори и когато има
проблем за решаване, не иска цялата среща да се върти около нея. Обаче, като сме
започнали с проблемите, решавам и аз да се включа с моя, може пък някой да
измисли изход от ситуацията и за мен…
— Ами…, момичета, нали помните срещата със Зоя миналата седмица?
— Ох, стига де, не ми казвай, че пак си я видяла — повишава тон Нина.
— Не, не, не съм, но пък реших да проуча част от симптомите, които имам.
Отидох и на изследвания, после и на доктор и се оказа, че имам Хашимото.
Млъквам и изчаквам реакциите. Нина и Деси гледат леко неориентирано, явно
идея си нямат какво означава това. Катя обаче веднага влиза в час:
— О, нутриционистката, която следя редовно, прави видеа по темата. Има
дори и програма „Хашимото“. Според нея е често срещано напоследък. Било
някакво автоимунно заболяване на щитовидната жлеза. В сайта й има много
информация за автоимунните заболявания. Задължително трябва да влезеш да
прочетеш, да погледаш видеа и ооо, да отидеш на консултация при нея.
Задължително!
— Да де, аз точно при нея се диагностицирах първоначално. Но после минах и
през доктор и сега пия един хормон всяка сутрин, така че съм ОК. — Ха! Не ми
стига маман, която ми записва консултация след консултация, ами сега и Катя
започна…
— Да, да, знам за хормона, но според нутриционистката при някои жени
хормонът не е достатъчен, за да елиминира симптомите, и се налага да спазват
диета и разни други неща. Освен това според нея, ако имаш едно автоимунно
заболяване, има завишен риск да отключиш и второ, и трето, затова е важно да се
вземат мерки навреме.
— Това звучи добре, защо наистина не си направиш една консултация с нея —
включва се и Нина. — Поне няма да навреди.
— Второ автоимунно, Катя, дай подробности, моля, кои се водят
автоимунни? — връщам се на темата аз.
— Чакай да се сетя, мисля че разни кожни като псориазис, при него се
получават едни рани по тялото, може и по лицето, онова, при което ти пада цялата
коса — алопеция, ревматоиден артрит, множествена склероза.
— Добре, добре. Спри! — прекъсвам я аз почти истерично, представяйки си
как след 2 години ще съм дебела, с рани по цялото лице, без нито един косъм на
главата, бездетна и сама, защото никой мъж няма да ме иска в този вид. — Ще
отида на консултация. Обещавам!
— Супер! Само не се притеснявай излишно — допълва Катя, — всичко ще е
наред, като вземеш мерки отсега. Нутриционистката постоянно споделя за случаи
на пълна ремисия. Няма да ти е лесно, но ще се справиш, а и ние ще помагаме —
грейва в усмивка тя.
Има си хас, Катя ще е във вихъра си да ме учи как да хрупам салати по цял ден.
Поглеждам и менюто в ресторанта и ми се стъжнява — киноа, елда, диво
ферментирали моркови, смутита, кълнове… Ужас някакъв. Деветте кръга на ада,
изписани с красив шрифт и на луксозна хартия. Пффф!
Решавам да използвам коза с нутриционистката и да успокоя маман, затова и
изпращам бърз смс, че съм намерила най-подходящия специалист за мен —
нутриционистка, учила в Канада, САЩ и т. н.
Разбира се, тя успява и нея да проучи точно за половин час и малко по-късно
получавам заветното разрешение:
„Добре! Намерих познати, които са участвали в нейни програми. Доволни са,
действай!“
„И само не забравяй да я питаш и за забременяването. Яйчниците ти тик-
такат…“
НУТРИЦИОНИСТЪТ

Решавам все пак да си спазя обещанието и да си направя консултация с

нутриционистката на Катя. Зареждам сайта, отивам на „онлайн консултация“,
защото друга опция няма, и решавам да прочета какво включва. И тогава виждам
колко дни се чака за препоръки от нейна страна.
Тази сериозно ли?! 90 дни изчакване за консултация? За коя се мисли, Доктор
Хаус ли, що ли?
Обаждам се на Катя да й обясня какво мисля за нейната нутриционистка, но тя
не пада лесно по гръб. Оказва се, че й има телефона, била си го запазила от
времето, когато на сайта имало лични контакти, и ей сега щяла да й се обади да
измислят някакъв по-ранен час. Опитвам се да дам отбой, все пак не се намирам в
животозастрашаваща ситуация и идея си нямам каква причина може да измисли
Катя, за да ме вмести по-напред в графика. Освен това не държа да се храня в дупки
като онази до края на живота си.
Убедена съм, че медицината ще измисли нещо съвсем скоро. Още някое хапче
като това, което пия, но с по-добър ефект. И всичките ми симптоми, както и
автоимунното ми заболяване ще изчезнат яко дим. Ще си ям каквото искам и ще
съм слаба, здрава, със сияйна кожа, буйна гъста коса и ще имам сили да тренирам
всеки ден. А по време на сутрешните срещи в студиото ще съм съвременната
Адрияна Хъфингтън — супер концентрирана, фокусирана и с най-свежите идеи.
Мдааа. Никаква нутриционистка не ми трябва. Онази милата докторка в болницата
ще се погрижи за мен. След месец, като отида за нови изследвания, ще ми сподели
за вълшебното ново хапче и готово!
Добре, явно съм забравила да споделя на Катя промяната в плановете, защото
10 минути по-късно тя ми звъни обратно супер щастлива, все едно нашите са
спечелили световното по футбол, и ми съобщава, че имам записан час за Скайп
видео разговор с въпросната дама. При това за тази седмица.
— Добре, добре — склонявам аз, — ще се видя с нея.
Все още съм под розовата шапка на последното си видение за вълшебното
хапче и се съгласявам с всичко. Може пък и тя да знае за този нов магичен продукт.
Чух, че напоследък нутриционистите били малко по-напред с информацията. Може
вече да го има, а онази милата докторка да не е разбрала за него.
— О, ще си супер доволна! Убедена съм — чурулика щастливо Катя. — Тя сега
ще ти обясни всичко. Ще ти каже какво да не ядеш и скоро ще си като предишната
Ева.
Пффф! Всичките ми мечти разбити на пух и прах. Какво да не ям! Как ли пък
не. Знаех си, че единствената цел в живота на нутриционистите е да тормозят
хората. Обаче е факт, че въпреки хормона килограмите ми продължават да пълзят
нагоре, а косопадът придобива застрашителни размери, въпреки тоновете
витамини за коса, които изпих през последните 2 седмици. Трябва да направя
нещо.
В деня на виртуалната ни среща си организирам времето в офиса, за да се
измъкна за няколко минути и да видим какво има да ми каже нутриционистката.
Мисля, че 10–15 минути ще са достатъчни, но за всеки случай запазвам 30. Току-
виж ми се наложило да си почина малко след разговора. Вярно, че няма да ми
взема кръв, но знам ли я какво ще каже, напоследък реакциите ми са доста
изострени и идея си нямам защо, но съм склонна да се разстроя от най-малкото
нещо. Понякога дори изпадам в истински гняв. Тогава е по-добре колегите да не са
наоколо. За тяхно добро е.
Оказва се много свежа млада жена, ако съдим по това, което виждам на
екрана, на моя възраст. После разбирам от Катя, че е почти на 40. Ехааа! Ако и аз
изглеждам така на 40, нямам нищо против да хрупам зелени салати до живот.
Беше ме помолила да попълня предварително един въпросник с информация
за мен и да изгледам някакви видеа, които така и не намерих време да погледна,
затова ме подхваща директно:
— Виждам, че имаш автоимунно заболяване? Знаеш ли какво означава това?
Искаш ли да ти обясня?
Час и половина по-късно разговорът ни приключва, а главата ми гъмжи от
информация. Боже, трябваше да запиша този разговор на аудиофайл, не само като
хвърчащи записки на хартия, почти половината ми се губи, а беше толкова ценно!
Нутриционистката препоръча колкото се може по-бързо да разкажа на някого
какво съм научила, за да го запомня по-лесно. Да го разкажа? На кого? Секунда по-
късно набирам номера на единствената жена в света, която ще ме разбере, като
започна да й говоря за глутен, пропускливи черва и дракони, които атакуват.
— Катя, Катя, вдигни телефона.
Нищо. Катя е кой знае къде. Да се обадя на маман? 0, не, твърдо не. Добре,
тогава ще се пробвам с Нина. Може да не ме разбере, но пък винаги мога да
разчитам на нея да ме изслуша.
— Нина, хей, Нина, можеш ли да слушаш? — казвам в секундата, в която някой
вдига телефона отсреща.
— Мога, давай, цялата съм слух — отговаря послушно Нина и си я представям
как се намества по-удобно в релакс стола, който използва, докато работи от къщи.
— Нина, драмата е голяма — оказва се, че собственият ми организъм ме
атакува. Предател такъв! И сега трябвало да го успокоим, за да спре да ме атакува.
— Чакай, чакай малко. Предистория, моля? — прекъсва ме тя, преди да съм
захапала слушалката за следващия 1 час.
— Да, да, извинявай. Имах консултация с нутриционистката на Катя.
— ОК, сега продължавай.
— Първо, добрата новина. Оказа се, че ИМА вълшебно хапче за проблема с
щитовидната жлеза, някакъв биоидентичен хормон, който ще направят специално
за мен в Германия! Но ще трябва да чакам за него до срещата с онзи доктор, при
който маман ми записа час за януари. Януари, Нина, представяш ли си?!
— И какво ще правиш до тогава?
 — Ами ще правя всичко останало възможно, защото имам и Хашимото, а това
било проблем на имунната система. За него нямало хапче, а трябвало да се търси
КОРЕНЪТ НА ПРОБЛЕМА, тоест какво активира имунната ми система да ме
атакува. Проблемът е, че там е възможно да говорим за едва ли не всичко, ама
наистина ВСИЧКО. Направо цял нов свят. Моля те, запомни — „Ефектът на
пеперудата“, това е статия в сайта й за автоимунните заболявания, където всичко е
структурирано и са описани факторите, които им влияят. Тя обаче каза, че трябва
да започнем с промяна в храненето, корекция на пропускливи черва и успокоение
на имунната система. Лелеее! Сега се сещам. Попита ме дали искам да мина на
палео хранене или директно да направя елиминационна диета. Аз, разбира се, като
последен балък избрах второто, без да знам какво означава, и се оказа, че трябва да
изключа глутена, зърнените, млечните, бобовите, ядките и яйцата КАТО ЗА
НАЧАЛО. И ако това не дадяло резултат, трябвало да изключа от менюто си още
някакви зеленчуци от семейство…, нещо нощно беше, но не запомних какво! Ох,
трябва да питам Катя. Оказва се, че тези храни били силно възпалителни за нашия
организъм и трябва да излязат от менюто. Имаш ли идея къде има глутен?
— Е, със сигурност хлябът, пастата, пицата и любимите ти кроасани ще трябва
да отпаднат. За другаде не знам, наистина ще е добре Катя да ти обясни по-
подробно.
Поглеждам многострадалчески към кроасана в чинийката пред мен. Забравих,
че си го поръчах, като започна консултацията. Настанила съм се в кафето зад
офиса, за да мога да си проведа разговора на спокойствие, обаче какво ти
спокойствие. Тази жена ми съсипва живота с безумните си идеи.
— Пффф, може пък да грешиш, а? Може в кроасаните да няма глутен?
— Може, може — потвърждава успокояващо Нина. Знаех си че мога да
разчитам на нея. — Но все пак поговори с Катя по темата. Ако искаш, направо
утре, като се видим, да разкажеш на всички. Аз нали също трябва да внимавам сега
какво ям с това бебе, и ще ми е интересно какво още ти е препоръчала. Има и една
нутриционистка, която работи с бременни, така или иначе се чудех дали не отида
при нея скоро. Изглежда много приятно момиче.
— Ъхъъъм, тя и тази, при която бях, така изглежда. Обаче зад приятната
външност се крие истински цербер. Добре, чакай да се сетя. Каза, че започваме с
корекция на пропускливи черва, защото те били в основата на всичко. Имало
допълнителна информация в сайта й какво означава, затова не отдели време да
разкаже, но каза да си прочета сама. Най-общо — това означава да спра
възпалителните храни, които по принцип дразнели червата. Боже, не мога да
повярвам, че си говорим за черва, вместо за новата колекция на Marella, която
излезе този месец! Та, каза да махна от менюто глутена, всички зърнени, млечни,
бобови, ядки и яйца. Не, не, не мога! Нина, какво ще ям? Не мога да живея на
зелени салати до живот!
— Хм, и аз наскоро четох, че бременните също трябва да внимават с някои
храни, включително с глутена. Утре трябва да разпитаме Катя по-подробно за
какво става въпрос.
 — Да, твърдо трябва да я разпитаме, че в момента ми е мъгла. Значи, да се
върна на червата — от една страна, спирам тези храни, от друга — трябвало да пия
костен бульон. Нина, бульон от кокали! Тази не е с всичкия си, казвам ти. Аз да не
съм куче?!
Нина започва да се кикоти и казва на пресекулки:
— Чакай, чакай, аз знам за този бульон. Наско сега чете някаква книга на
Уестън Прайс. Той бил виден стоматолог, който обикалял света и проучвал как се
хранят различните нации. Установил, че на някои места цели области са в
перфектно здраве. Започнал да проучва защо и стигнал до заключението, че се
дължи на определени храни, които присъстват в менюто им често. Едното беше
костен бульон, другото някакъв ферментирал черен дроб от треска. Били много
полезни и за бременни и Наско сега ми е поръчал да пия черния дроб като добавка.
Бил супер богат на омега 3. Та, явно и бульонът е важен за нещо.
— Да, нутриционистката каза, че бил много богат на ценни вещества и можел
да заздрави червата, та трябвало да го пия и аз. Спомням си, че каза и за някакви
pdf-и с добавки и този ферментирал черен дроб също беше засегнат, но не успях да
запомня нищо повече по темата… После започна да ми обяснява за имунната
система, нали имам автоимунно заболяване, трябвало да знам какво е имунна
система. Ако ме питаш, нищо не ми трябва да знам. Искам си само вълшебното
хапче, обаче до тогава ще се мъчим с кокали и дреболии. Лелеее, Нина, докъде го
докарахме?
— Какво каза за имунната система?
— Ха! Имаш ли време, че имам 3 страници със записки по нея? Тук беше
много драматично, защото заради тъпата ми имунна система някои от промените,
които ще направя, трябвало да са завинаги, защото, ако ги направя за малко и после
се върна към старите си навици, всичко щяло да се върне с пълна сила. А аз си
представях, че ще е къде — къде по-лесно.
— А защо се налага да е завинаги?
— Ами, нали ти казвам, заради имунната ми система. Това всъщност била
естествената защитна система на организма. Акцентираше постоянно върху думата
система, защото някои хора си мислели, че имунната система е единичен орган, но
тя реално е сложна мрежа от клетки, тъкани и органи, които се обединяват, за да
защитят организма срещу нашествениците. Тези нашественици можело да са
бактерии, вируси, паразити и гъбички, но можело и да са микотоксини, тежки
метали или дори големи парчета храна. И всички били навсякъде около нас всяка
секунда и имали потенциала да ни вредят! А аз си мислех, че светът около нас е
мило и добро място, пък то заплаха дебне отвсякъде, дори и от любимия ми
кроасан. Както и да е, да не се разсейвам. За да го разбера по-лесно, ми каза да си
представя едно кралство с изградена около него висока ограда, около която пък са
наредени хиляди войници рицари. Та, въпросните рицари били имунната ми
система и те имали 3 изключително важни задачи: да идентифицират
нашественика, да проведат вътрешна комуникация, за да решат какво да правят, и
да атакуват, ако се налага. Тези 3 задачи се изпълнявали на 3 различни нива на
защита, като нивата се движели отвън навътре. Ако се върнем на примера с
кралството, то първото ниво на защита щяло да бъде границата й, или оградата
около него. При нас, хората, това било външният ни слой — кожата. С мен ли си?
— Да, да, продължавай. Рицари, замъци, харесва ми твоята нутриционистка.
Дали работи и с бременни?
— Нина, не се разсейвай! Сега, оказва се обаче, че външен слой се води не
само видимата част от кожата, а и всичко, което разделя външния и вътрешния ни
свят и комуникира директно с външния свят, а това включвало дихателната
система, половата система и храносмилателната система. 70 % от рицарите били
разположени около храносмилателната система, затова тя иска да се фокусираме
върху нея. Та, в резюме, рицарите там следят за нашественици и когато разпознаят
такива, ги атакуват. Проблем имало, когато нещо успее да премине през това първо
ниво на защита, тоест пробие през стената и попадне в кралството. В нашия случай,
това означавало, че нещо е попаднало в кръвния поток, който заобикаля
храносмилателната система или кожата. Тогава в роля се налагало да влезе второто
ниво на защита, което носи името „вродена имунна система“. Боже, добре, че си
водих записки и имам тренинг от безумните брифинги на шефа да запомням
сложна информация. Тази жена ме върна в 8-и клас.
И така, вродената имунна система била нещо като константа — тя винаги е
налице и не се променя за разлика от третото ниво на защита, за което ще си
говорим след малко. Вродената имунна система включвала химическите процеси,
извършвани от секрецията на… чакай да ги прочета… сол на киселина, соли,
млечна киселина, липиди, цитокини, хемокини и ензими. На клетъчно ниво
основните участници във вродената имунна система били специфични бели кръвни
телца, чиято роля е да разграничат приятел от враг, или по-скоро собствените ни
клетки от чуждите такива. Най-големият играч в естествената имунна система
били тип клетки, наречени макрофаги. „Macro“ означава ‘голям’, а „фаг“ идва от
гръцката дума, която означава ‘да яде’. Тоест макрофагите са нещо голямо, което
яде и е постоянно нащрек за чужди тела. Харесват ми тези макрофаги! Ако си имах
едни подръка всеки път, като има брифинг в студиото, животът ми щеше да е доста
по-лежерен. Като пример нутриционистката ми даде следния случай — ако се
порежа и не изчистя раната бързо, там можело да попаднат чужди бактерии. Това
щяло да означава, че първото ниво на защита се е провалило — нещо е попаднало в
кралството, и се налага второто ниво на защита да реагира. Как? Като
идентифицира нашественика, проведе серия от комуникации, за да реши какво да
прави и… атакува. Или в случая с макрофагите, които ще оприличим на голям
дракон, пазещ кралството — като го неутрализира и изяде!
Освен драконите, вродената ни имунна система имала и други играчи, като
например клетките убийци, които са един от основните ни агенти в борбата срещу
рака и неутрофилите, най-плодовитите от нашите бели кръвни клетки, които
действали на принципа на драконите, но с малко повече специфичност и така
нататък.
И така, до тук добре — имаме цели 2 нива на защита — стените на кралството
в комплект с драконите и воините рицари пазачи. И все пак понякога нещо
успявало да премине и през двете и да оцелее. И тогава се налагало да дойде на
помощ третото, последно, ниво на защита — адаптивната ни имунна система, или
както я наричаше тя — вътрешен отряд, който е изграден от 5 различни
подразделения или антитела. Това са IgE, IgG, IgA, IgD и IgM. Всички тези антитела
са родени в костния ни мозък и оттам преминават в кръвта като възрастни плазма
Би — клетки.
Въпросният вътрешен отряд от антитела работел съвместно с драконите, за да
улавя и неутрализира нашественици, и той се освобождавал само при нужда. Тоест,
когато кралството е под атака, с която не може да се справи, на помощ идва
вътрешният отряд. Когато атаката утихне, те си заминават. Понякога обаче
вътрешният отряд не успявал да неутрализира нашественика навреме и
нашественикът успявал да инфилтрира клетката. Ставал част от нея и я завземал.
Тогава се налагало в роля да влезе тежката артилерия, или така наречените Ти-
клетки. Тя го оприличи на нашия собствен агент 007. Между Би-клетките и Ти-
клетките обаче имало една съществена разлика. Би-клетките са минали дълъг курс
на обучение как да се справят в подобни ситуации и действали премерено и
адекватно. Агент 007 за разлика от тях бил като изтърван тийнейджър, който
обикалял наоколо и маркирал за унищожение всичко, което дори и леко прилича на
нашественик или на заразена клетка. Единствената му роля била да намери и да
унищожи, защото се предполагало, че за да се наложи присъствието му, то
нашествениците са проникнали твърде надълбоко и вече не са външни нарушители,
а вътрешни окупатори. Следиш ли ме, Нина?
— Тук съм — имаме кралство, рицари, дракони, вътрешен отряд и агент 007.
Запомних!
— Добре! После нутриционистката ме накара да погледнем на картината в
реална среда. Приехме, че в кръвта е попаднало нещо, което според нашето тяло
няма място там. Това можело да са плесени, прах, полени, храна или нещо друго.
Проблемът произлизал от сгрешена реакция, тоест нашето тяло разпознавало
безвредна субстанция като нарушител и активирало вътрешният отряд от антитела,
за да го неутрализира. Пак поясни, че имаме 5 различни вида антитела, като 3 от
тях инициирали въпросните алергични реакции. Това са IgE, IgG и IgA антителата.
IgE и IgA били видимите алергични реакции, тоест нещо се случвало при контакт
— кихане, кашляне, сълзи от очите, моментален обрив и така нататък. Затова,
когато човек имал такава алергична реакция, той най-често знаел за нея.
Проблемни били IgG реакциите, които тя наричаше непоносимости, за да ги
различаваме по-лесно, а и защото те били реакции от забавен тип. Тоест можело да
минат часове или дни, докато се появи реакция, при това можело да е вътрешна и
ние дори да не разберем за нея. Подобна реакция можело да е нещо силно и
дразнещо като болка, мигренно главоболие или тежко възпаление на
храносмилателния тракт, но можело и да е нещо леко като подуване, газове и запек
и ние изобщо да не му обърнем внимание с години. Като при мен — имам си запек
от малка, обаче в един момент свикнах и спрях да му обръщам внимание. И
коремът ме боли от време на време, обаче кой ти забелязва. Главоболията също не
са ми чужди, но пък всеки го боли глава, нали? Та, въпросните забавени реакции
все още не били 100 % ясни, но все пак се знаело, че играят сериозна роля в
автоимунните процеси и не бивало да бъдат пренебрегвани с лека ръка.
Според нея всичко, което активира второ и трето ниво на защита, можело да
докара имунната ни система до изтощение. Било все едно кралството ми да води
война на всички фронтове 24 часа в денонощието, без да има време да си почине и
да набере нови сили. А подобна преуморена имунна система започвала да допуска
грешки и да атакува всичко наред.
Това било процес, който не се случвал изведнъж, а бавно и с течение на
годините набирал сили. Нарушителите ставали все повече и все по-многобройни и
сред тях можело да има храни, плесени, вируси, бактерии и какво ли още не.
Адаптивната имунна система се е научила да ги унищожава, но в един момент и е
дошло в повече и е започнала да унищожава всичко, което прилича на тях. Спряла е
да разпознава приятел от враг и сега всеки път, когато някой от тези нарушители се
появи, тя атакува наред — тях заедно с мен.
Или накратко, автоимунно заболяване означавало, че адаптивната ми имунна
система атакува мен самата, и за да спрем този процес, трябвало да се проследи
цялата ми имунна история назад в годините и да се елиминират нарушителите един
по един, като междувременно не се опитваме да засилим или отслабим имунната
ми система, а само да нормализираме имунният отговор, да я успокоим, да я
преадаптираме наново, но в желаната от нас посока. Било супер важно също да
заздравим външния слой, спомена нещо за пропускливи черва. Предупреди ме
също, че имунната история на всяка една от нас била различна и при някои жени
включвала само реакции към храни — нещо, което ще чистим с режим на хранене,
докато при други можело да е съвкупност от храносмилателни проблеми,
микотоксини, тежки метали и т. н. И сега моята задача ще бъде да стана
изследовател на собственото си тяло и да намеря и отстраня всичките до един.
Намери и унищожи. Намери и унищожи.
— Ехааа! Звучи все едно трябва да станеш като онази мацка на Джеймс Бонд и
да го обезвредиш заедно с всички покрай него, нали?
— Хе-хе, да, нещо такова.
— И от къде започвате?
— Ох, малко ми е мъгла всичко и съм изтощена, а и като гледам часа, май
работният ден приключи. Отивам да измисля някоя опашата лъжа пред шефа къде
се губя цял следобед. Ще доразкажа утре, като се видим!
— Добре, супер! Почини се и ще се видим утре на обяд!
Зарязвам неизядения кроасан в чинията, плащам сметката и се отправям към
офиса. Дано шефът си е тръгнал, за да не се налага да се обяснявам, и без това не
ми е до него. Имам си цяла поредица от рицари, дракони, вътрешен отряд и агент
007, за които да се притеснявам. При това тези последните си живеят щастливо
вътре в мен…
РЕЖИМЪТ НА ХРАНЕНЕ

Шегата настрана. Часът е 12 без 10, а аз вече съм се настанила на запазената за

нас маса в любимото ми заведение, в което се лее тих джаз, сервитьорите се
придвижват безшумно около масите, покривките са кристал — но бели, а наоколо
има само мъже в маркови костюми и жени с дизайнерски дрехи. Място точно като
за мен.
Това обаче не е достатъчно да ме превърне в щастливата Ева отпреди 3
седмици. Днес хрупам зелена салата, пия чаша вино, въпреки че не разбрах може
ли да пия алкохол, или не, и в главата ми е същински хаос. Нямам търпение да
дойде Катя. Имам много въпроси за прословутия режим на хранене, благодарение
на който ще си върна килограмите, косата и ще запазя кожата си сияйна и свежа.
Настроението ми е помрачено и от непрестанния тормоз от страна на маман,
която не се спира пред нищо, дори пред нещастието на собствената си рожба, след
като вчера се наложи да обясня и на нея как е минала срещата.
„Ехеее, жестоко! И аз ще спазвам диетата с теб! И без това трябва да сваля 2–3
килограма.“
„Ооо, оказа се, че в любимото ми мюсли има глутен, освен това го ям с кисело
мляко. Дали може да си запазя закуската, а? Как мислиш?“
„Не, не може.“ Пиша бърз смс аз. Ха! Няма само аз да се мъча!
После обаче се смилявам над маман и й давам идея: „Погледни рецептата за
десерта с чиа и кокосова сметана в сайта на нутриционистката, изглежда доста
вкусна…“
Междувременно обаче маман пак е във вихъра си и не се спира дори да си
поеме дъх:
„Четох в интернет, че тази диета била перфектна и като подготовка за
забременяване! Изпратих ти статията. Виж я задължително!“
„Лелеее, ами за кожата какви чудеса правел режима без млечни!“
„Ще пробвам закуската с кокос!“
„Можеш ли да ми запишеш една консултация и на мен при тази жена?!“
„Ева, няма да повярваш! Има и нутриционистка, която работи само с
бременни! Запази си час и при нея! Веднага!“
„Тик-так, тик-так…“
„Това бяха яйчниците ти, ако не си разбрала.“ Откъсвам се от несекващата смс
тирада и си преглеждам отново записките от консултацията. Добре, твърдо искам
да знам какво е глутен, защо не бива да ям млечни, кои са онези нощните
зеленчуци, месото разрешено ли е, защото май не засегнахме темата, от къде, по
дяволите, да си намеря костен бульон и какво е фермерски пазар.
Нутриционистката каза нещо и за някаква палео диета, но не разбрах какво е това, а
и нямах време да проучвам. Убедена съм, че Катя е наясно.
Момичетата влизат почти едновременно, явно са се засекли отпред. Деси ме
вижда и се заковава на място, гледайки си часовника, да не би да са закъснели, щом
аз вече съм тук. Катя обаче не се разсейва излишно и ме подхваща, още преди да е
седнала:
— Какво стана? Как мина срещата? Извинявай, че вчера не успях да си вдигна
телефона, но се запознах с едно момче. Дойде в офиса уж да става нов клиент, но
се заговорихме, после отидохме на вечеря. Ох, ще разказвам после, а и още е много
рано за каквото и да е. Казвай как мина.
— Ами как, малко цербер ми се стори — в този момент виждам Катя как
отваря уста да протестира, явно е, че е голям фен на въпросната дама и се
коригирам своевременно. — Добре, добре, много приятна жена. Обясни ми супер
подробно какво означава автоимунно заболяване и как да започна да се храня. Явно
обаче има още важна информация, но тя предпочита да караме малко по-плавно, за
да не ми дойде в повече. То на мен и сега ми идва в повече, да си призная, не мога
да си представя какво още има.
— От къде започнахте? — не се предава Катя.
— От пропускливите черва и имунната система. Изнесе ми 30–минутна лекция
какво означава това и защо е важно да й се обърне внимание.
Отделям 15 минути да разкажа набързо ситуацията с рицарите, драконите,
вътрешния отряд и агент 007. Обяснявам, че явно имам пропускливи черва и сега се
налага да спазвам режим на хранене, който да ги заздрави, за да може кралството
ми да си върне първата защитна бариера.
— Ще се превърне в мацката на Джеймс Бонд — уточнява Нина, като се
усмихва дяволито. — Сега ще трябва да спре всички храни, които карат вътрешния
отряд и агент 007 да безчинстват.
— Да, в интернет доста се пише по темата — намесва се и Катя. —
Препоръчват да се спазва палео хранене, за да може да се заздрави чревната
бариера. Така се спират възпалителните храни, които нанасяли най-много вреди на
червата и активирали имунния отговор. Предполагам сега така ще се храниш?
— Да, точно това каза и нутриционистката — палео хранене, но това ще е
после. Сега съм на по-строг режим, за да се успокои имунната ми система. Имам
обаче доста въпроси, защото не съм сигурна, че разбрах всичко. Момичета, ОК ли
сте да обсъдим въпроса, или да се чуя с Катя по-късно днес, за да ми разясни?
— Аз определено искам да чуя — набързо казва Нина. — Важно ми е и за
бебето. Деси?
— Да, да, разбира се. Замислих се след предната среща и си спомних, че и
майка ми също има автоимунно заболяване. Дали ни е генетично заложено да
отключваме такива, знаете ли?
— Хм — казва Катя, — аз поне не знам, но в едно от последните видеа
нутриционистката каза, че ще има поредица от видеа за генетиката, епигенетиката
и как те са свързани с автоимунните заболявания, така че предполагам ще следим
какво ще каже. За момента имаше видео само за лектините, оказа се супер
интересно.
Е, поне може да се разчита на Катя да каже, че нещо, свързано с черва, храна и
диети, е интересно!
— Въпросните лектини — натъртва тя — ги има във всички зърнени, бобови,
млечни, ядки и картофови зеленчуци.
— Какви са пък тези картофови зеленчуци, освен картоф? — изпуфтявам аз,
хилейки се като ряпа.
— Картоф, домат, чушка и патладжан всъщност на английски ги водят
nightshades — не ми се впечатлява Катя и продължава с лекцията.
— Ааа, това са нощните зеленчуци, които не успях да запомня.
— Да, явно и за тях сте си говорили. Оказва се, че някои хора не могат да
разграждат лектините в храните и това можело да предизвика имунен отговор в
организма. По спомен тя казва, че около 10 % от хората имали проблем с
лектините, 20 % пък бил делът на автоимунните заболявания, което означава, че
поне половината хора с автоимунно заболяване имат шанс за ремисия, ако спрат
храните с лектини.
— Уоу! — възкликвам аз. — И какво, не може да ги ядат никога повече ли?
— Ааа, не. В началото се прави диета без тях и после бавно се връщат в
менюто, но се следи лектините да са разградени. Нутриционистката казва, че най-
добрият начин е храните, съдържащи лектини, да се накисват, покълват или
ферментират.
— Чакай, чакай малко — оцъклям се аз. — Какво е това накисване, покълване
и ферментиране? Ами ремисия? Какво означава ремисия? Ще се излекувам ли, или
не?
— Тази част е малко неясна, да си призная — продължава Катя. — Доколкото
разбирам от видеата, автоимунните се водят нелечими, но с подходящия режим на
хранене и разни други неща можело да се постигне ремисия и организмът да се
успокои. Мисля, че това е целта на начинанието, както и, разбира се, да нямаш
страничните симптоми, за които си знаеш.
— Пффф — почти извиквам аз потресена от възмущение до дъното на душата
си, — живот ли ще да е да го опишеш! Добре, давай напред. Какво е глутен, къде го
има и защо да не го ям?
— Амиии — усмихва се тя в опит да ме умилостиви, но е явно, че плува в свои
води и темата й доставя зверско удоволствие, — това са група протеини в
зърнените. Името идва от латинското „gluten“ — лепило’. Има го в пшеницата,
камута, шпелтата, ръжта, лимеца, булгура и ечемика.
— А в овеса и ориза, прекъсвам я аз?
— Не, те са безглутенови зърнени. Нутриционистката какво ти каза да
избягваш — глутена или всички зърнени?
— Всъщност изреди и двете и точно се чудех защо?
— А — ха, е, значи избягваш още ориз, овес, царевица и амарант. По принцип
киноата и елдата някои ги водят зърнени, но мисля, че тя казва, че са по-скоро
семена, и съм засичала в коментари, че ги оставя в менюто.
— Бре, колко благородно от нейна страна — не издържам аз на напрежението,
че се разделям завинаги с любимите си храни.
 — Сумти колкото си искаш — поглежда ме Катя. — Тя не е виновна за
състоянието на твоя организъм. Освен това не си длъжна да спазваш каквото и да
било, но според мен нищо не ти пречи да пробваш. Не е като да стоиш на вода по
цял ден.
— Да бе, да — свеждам глава виновно, — не е само вода, може и салати да
ям…
— Ева, наистина, никой не те кара насила да правиш каквото и да е. Ако
пицата е по-важна за теб от здравето ти, яж си я, това си е личен избор. И все пак,
поне разгледай рецептите в сайта й, има доста добри попадения и вкусни ястия и
без глутен.
— Добре де, добре — соча чинията си аз, — нали виждаш, че вече хрупам
салати. Ще се справя — кимам още веднъж, по-скоро да убедя себе си, отколкото
някой друг, защото информацията наистина звучи доста плашещо. И наистина
никой не ми е виновен. — ОК, Катя, какво още?
— Темата е доста дълга — продължава тя, вирвайки брадичка. — Освен това е
подробно обяснена в книгата на нутриционистката — „В търсене на истината за
храната и здравето“, мисля, че е най-добре всички да я прочетете. Там има по цял
раздел за зърнените, млечните, месото и всички категории храни, като дава и
подробна информация кое как да се яде, за да сме здрави, кое защо може да ни
вреди, къде има глутен, кое се накисва, кое се ферментира, за колко време и т. н.
— Хм, добре, не знаех, че има и книга по темата — отдъхвам си аз. — Така
поне ще може да си я чета, когато ми се налага, без да стенографирам постоянно.
Кажи поне какво е това палео хранене или и то е обяснено в книгата?
— Не, мисля че то не е засегнато. Палео идва от палеолита и как са се хранили
предците ни. Теорията е, че в онзи период не са яли никакви зърнени, бобови,
млечни, както и различни рафинирани храни и мазнини, и затова тогава не е имало
автоимунни заболявания или поне не в такива мащаби като днес.
— А тези пещерняци какво са яли тогава?
— Ами, каквото намерят или си уловят — треви, кореноплодни, ядки и
семена, яйца, месо и риба.
— Ох, отдъхнах си! — въздъхвам шумно аз. — Бях се притеснила, че ще
спирам и месото и ще се наложи да ставам хипи веган.
Нина избухва в смях при реакцията ми на месото, а Деси, която, между
другото, е вегетарианка, ме поглежда с тези нейни големи очи и казва супер
сериозно:
— Няма да ти навреди да поспреш и месото за малко, мисля че прекаляваш
доста с него.
— Пффф — прекъсвам я аз, — яж ти зелена плява по цял ден, пък ще те видя
дали няма да започнеш да сънуваш сочни пържоли. Добре, че може да се яде месо,
така поне ще разчитам на салати с месо и ще ми е доста по-лесно.
Деси подбелва очи и решава да не навлиза в спорове за вегетарианството.
Дъвкали сме темата доста пъти и тя отдавна разбра, че от нас вегетарианки няма да
стане, но пък поне сме я оставили да прави каквото тя реши и не оспорваме избора
й.
— ОК. — връщам се на темата аз, защото ме вълнува дълбоко. — Ами
алкохол? Може ли да се пие алкохол?
— Не знам — отговаря честно Катя.
— Ами кафе, плодове, бира (това не го броим за алкохол, а за обедна лежерна
напитка с картофки и юофтенца) — започвам да истерясвам аз.
— Не знам, честно — предава се Катя. — Защо не пишеш на нутриционистката
да ти изпрати точен списък с храни какво може и какво не, за да си знаеш?
— Супер идея! — съгласявам се веднага. Как не се сетих още вчера!
Разбира се, че ми трябва списък с храни. Аз да не съм Ванга да знам какво
може и какво не. Отбелязвам си да й пиша още днес, при нейния график със
записване 90 дни напред нищо чудно да работи и уикенда.
— Катя, дай тогава малко практическа информация — къде са тези фермерски
пазари и може ли да си купя отнякъде готов костен бульон?
— Да, продават на фермерските пазари — усмихва се Катя. — Вече има
няколко такива в София. Има „Хранкооп“, „Фармхопинг“ и няколко сайта с
пасищно месо и субпродукти. Искаш ли да ти изпратя информация за тях по мейла?
— Чакай малко, какво е това пасищно месо? Не знаех, че има условия за
месото.
— И това е обяснено в книгата, хайде да я прочетеш и тогава пак да го
обсъдим, става ли?
— Добре де, добре, явно ще се чете днес.
Срещата продължава с истории за бебета, новото момче, с което се е запознала
Катя и развоя на историята с шефа на Деси и командировките в чужбина. Решил е
да пробва идеята ми с видеоконферентните разговори, но пък Деси все пак обмисля
сериозно да се отдели и да започне да работи сама. Интересно ми е какво ще реши
накрая. Деси е бойно момиче, но понякога се колебае твърде много…
На път за къщи решавам да мина през книжарницата до нас за въпросната
книга и да се посветя на четене. Явно е, че ще се наложи да се образовам на тема
храна. А беше толкова лесно и приятно до скоро. Искаш пица, ядеш пица. Сега май
ще ми се наложи да следя всяко меню за скрит глутен. Боже, ще се превърна в едно
от онези хипита и ще започна и аз да размахвам пръст наляво и надясно и да
натяквам на всички — не го яж това, не виждаш ли, че има трансмазнини в него!
Поглеждам набързо и телефона, за да видя дали Краси не е звънял, и засичам
поредните 5 (пет!!!) пропуснати обаждания от маман и сърдит смс:
„Разбрах, че си била с момичетата до сега. Можеше да ме вземеш с вас, нали ти
обещах, че няма да те излагам пак…“
Ха! Обещала била. Аз съм тази, която не смее да се весне в онова заведение от
тогава насам, защото сервитьорите така и не спряха да ми мятат съжалителни
погледи, докато маман се вихреше като някоя примадона и пускаше шеги наляво и
надясно за детските ми години. При това на висок глас, за да не би някой в края на
ресторанта да изпусне случката, при която съм тръгнала да купувам хляб на около
годинка и съм минала през цялата улица по голо дупе…
 Съботата минава неусетно в четене и ровене в интернет. Книгата на
нутриционистката се оказа доста разбрано и подробно написана. Прочетох цели 2
глави от нея — за глутена и за млечните. Не че съм щастлива от факта, че глутен
има на практика почти навсякъде, но поне имам начална точка като информация.
Бърза проверка на пощата в неделя сутрин показва, че ми е отговорила (в 6
сутринта в неделя! Тази жена спи ли?!) на мейла за храните и вече разполагам с
точен pdf списък с позволените храни. Уточнява, че предпочита да се фокусирам
върху разрешените храни, вместо върху това какво не може да ям — умна жена!
Казва ми и да си сваля примерния хранителен режим от програмата „Чревен
баланс, или Хашимото“, които така и не разгледах, въпреки че имам достъп, и да си
планирам менюто за седмица напред, за да ми е по-лесно.
Меню за седмица напред! Как ли пък не! Нали има ресторанти! Не стига, че
може да ям само салати и месо, сега пък и меню да планирам, да пазарувам, да
готвя… Нещо не се разбрахме, лейди. Имам си приоритети и готвенето определено
не е част от тях.
Преглеждам pdf-a с позволените храни и оставам сравнително доволна от
видяното. Може да ям всякакви зеленчуци, само картофите, доматите, чушките и
патладжанът имат някаква звездичка до тях. Да де, това са нощните зеленчуци, за
които спомена. Месо, риба и дреболии — всякакви. Семената са вътре,
включително киноа и елда, точно както каза Катя. Не съм ги пробвала до сега, но
може да се окажат доста вкусни. Добре де, надявам се да се окажат доста вкусни.
Има и някои плодове, без сушените обаче, на които разчитах напоследък за
здравословни десерти. Имам и чаша вино на ден, 1 кафе и вода! Ехааа, ама това си е
цял пир! Добре де, не е толкова сложно. Ще се справя.
Виждам и мейла от Катя с някакви линкове, явно магазините за специални
храни, за които спомена, но ще го разгледам друг път. Засега съм си ОК и така.

СПИСЪК С ПОЗВОЛЕНИ ХРАНИ

ЗЕЛЕНЧУЦИ:
• алабаш
• аспержи
• артишок
• бамя
• билки и подправки
• броколи**
• брюкселско зеле**
• грах
• гъби
• домат*
• зеле, бяло**
• зеле, червено**
• зеленолистни
• карфиол**
• картоф*
• краставици
• лилав картоф
• лук, зелен лук и праз лук
• маслини
• моркови
• репички
• сладък картоф
• патладжан*
• тиквички
• чесън
• чушки*
• фенел
• целина, стръкове и листа
• цвекло, глави и листа
• ямс/сладък картоф

МАЗНИНИ:
• авокадо
• гхи*
• какаова: маса, масло, паста
• кокосово масло
• зехтин, студено пресован
• животинска мас
• студено пресовани масла

МЕСО И РИБА:
• агнешко
• говеждо
• дива сьомга
• дива риба
• дивеч
• дробчета, дреболии
• козе
• заешко
• патешко
• пилешко
• птиче
• пуешко
• сардини
• скумрия
• рибено масло
• телешко
• черен дроб, пилешки и телешки
• черен дроб от треска
• черноморска риба

ПОДСЛАДИТЕЛИ:
• ксилитол, от бреза (не царевица)
• инулин, ябълков
• мед (рядко)*
• стевия, течна
• пчелни продукти (без мед)

НАПИТКИ:
• билков чай
• бял чай
• 2–3 л вода на ден
• 1 кафе на ден*
• 250 мл костен бульон на ден
• 1 зелен чай на ден
• зелен фреш
• зелено смути
• 1 чаша вино на ден

ПЛОДОВЕ:
• авокадо
• ананас
• банани
• боровинки
• грейпфрут
• кайсии
• кестени
• къпини
• киви
• круши
• лимон и лайм
• малини
• нар
• сливи
• смокини
• сушени сини сливи
• тиква
• помело
• райска ябълка
 • черен бъз и касис
• череши
• ябълки
• ягоди

НАКИСНАТИ ИЛИ ПОКЪЛНАЛИ СЕМЕНА:

• елда*
• какаови зърна*
• киноа*
• кокосов орех, масло и брашно
• конопено: семе, олио и брашно
• ленено: семе, олио и брашно*
• маково: семе, олио и брашно
• слънчогледово: семе и шарлан*
• сусамено: семе, олио и брашно*
• тапиока, маниока и т. н.*
• тиквено: семе, олио и брашно*
• псилиум
• чиа семена

*Ако нямаш очакваните резултати — елиминирай и тях.

**Ако имаш Хашимото — яж само в термично обработен вариант.

Елдата трябва да е изрично маркирана като gluten-free. Останалите семена —

накиснати или покълнали. Ако в списъка има храна, към която имаш доказана
алергия — елиминирай и нея.

ПРИМЕРЕН ХРАНИТЕЛЕН РЕЖИМ

ДЕН 1
Закуска:
300 — 500 мл зелено смути с боровинки и авокадо
Обяд/вечеря:
300 мл крем супа и 200 г салата ястие със сладък картоф
Междинна закуска:
1–2 броя настъргана ябълка с канела
Вечеря/обяд:
200 гр сезонна салата и 200 г месо на фурна

ДЕН 2
Закуска:
100 — 150 г сварени киноа и/или елда с кокосово масло
Обяд/вечеря:
200 гр сезонна салата и 200 г риба на фурна със запечени зеленчуци
Междинна закуска:
60 г трюфели от сушени сини сливи и семена
Вечеря/обяд:
300 мл зеленчукова крем супа и 150 г пълнен картоф

ДЕН 3
Закуска:
300 — 500 мл зелено смути
Обяд/вечеря:
300 мл крем супа и 200 г кюфтенца от грах
Междинна закуска:
100 г печена тиква
Вечеря/обяд:
200 г сезонна салата и 200 г стекове от карфиол на фурна

ДЕН 4
Закуска:
100 — 150 г домашна гранола с киноа, елда и семена
Обяд/вечеря:
300 мл зеленчукова крем супа и 200 г черен дроб от треска със салата
Междинна закуска:
моркови с гуакамоле
Вечеря/обяд:
200 г сезонна салата и 200 г табуле с киноа

ДЕН 5
Закуска:
крем с чиа семена, берита и кокосово мляко
Обяд/вечеря:
200 г сезонна салата и риба на фурна
Междинна закуска:
безглутенов морковен кекс
Вечеря/обяд:
300 мл крем супа и запечени зеленчуци на фурна с домашна гранола

Акценти:
Минимум 3 хранения на ден
Месо/риба средно 3 пъти седмично
Плодове само за междинни закуски или в смути/фреш
Пий 0.30 мл вода на 1 кг тегло
 Ден 1 от новия ми режим на хранене
Пия едно кафе набързо за закуска, и без това закъснявам за работа. Спи ми се,
изнервена съм, добре, че мога да пия кафе, че в студиото ме чака неизменният
понеделнишки сутрешен брифинг за разпределяне на задачите. Така и не разбрах
кой садист измисли брифингите да се провеждат рано сутрин, при това в
понеделник. Неслучайно всички мразят понеделниците. Ако можеше седмицата да
започва във вторник, най-добре около обяд, щеше да е направо бонбон! Ще дам
предложение на шефа, може пък да му хареса идеята.
Нямам представа за какво идеше реч на брифинга, но важното е, че свърши, а
аз неистово имам нужда от поне още 1 кафе. Май ми беше позволено само 1 на ден,
но това надали е толкова фатално. В крайна сметка говорим за кафе, в него няма
глутен, нали? Нали?! ОК, ще проуча по-късно.
Обядът е пълна катастрофа. В заведението, в което ядем всички заедно, има
обедно меню с шопска салата (млечни!), някаква панирана риба (глутен!) и крем
карамел (лактоза!). Добре, че гарнитурата към рибата включваше някакви картофи.
Вярно, че бяха със звездичка, но пък нямам изрична забрана да ги ям. В крайна
сметка се задоволих с няколко домата от салатата, върху които нямаше следи от
сирене, и миниатюрна порция картофи. Утре ще се наложи да обядвам другаде, тук
е напълно невъзможно да се яде нормална здравословна храна. Тези в кой век
живеят? Панирана риба…
Умирам от глад. Честно. Още няма 16 ч., но стомахът ми стърже. Гладна съм.
Изнервена съм. Искам кафе. Искам нещо сладко и изобщо искам нещо да ям. В
студиото няма нищо подходящо освен някакви вафли, няколко кутии с бонбони,
останали от различни събития, и забравено пакетче ядки, които обаче кой знае от
кога стоят. Налага се да изляза на боен поход в търсене на храна.
Връщам се половин час по-късно с връзка банани. Единственото, което успях
да намеря в района, което НЕ включва глутен, млечни, сушени плодове и забравих
вече какво. Изяждам лакомо 3 банана един след друг. В онзи pdf пишеше по 1 плод
на ден, обаче нямам нерви за списъци. Бананите успокояват звяра в мен, колкото да
избутам до края на работния ден. И все пак добре би било никой да не ми се вясва
пред погледа. Не гарантирам за себе си.
Вечерята преминава сравнително прилично. Вярно, че ми отне около 20
минути да разуча всички видове звездички, цифри и маркировки в менюто, за да се
ориентирам къде има глутен и къде не, но накрая се преборих с него. Стори ми се
по-сложно от висшето, което изкарах, но си струваше отделеното време, защото на
финала се оказвам горд консуматор на хрупкава сьомга, запечена в коричка от
броколи и карфиол, както и лека зелена салата със сушени домати. Дори след
проведените преговори със сервитьора стигаме заедно до решението да ми спестят
пестото, защото в него май имало пармезан (млечни!).
Краси ме гледа с горд поглед в очите и се възхищава на волята, която
демонстрирам, докато нагъва доволно пица. Но аз съм бетон! Така де, една храна
няма да ме спре.
 Ден 5 от новия ми режим на хранене
Закуската продължава да е кафе, нали 30 минути след хормона не трябва да ям
или пия нищо, а после вече е време за излизане и това ми е най-лесно.
Благодарение на една от скелетоподобните колежки в офиса разбирам, че
съществува такова нещо като кокосова сметана, която ми е позволена, и сутрините
бавно и постепенно започват да се превръщат в блаженство от аромати и вкусове.
Проучването за кафето удря греда, защото се оказва, че в смляното можело да има
следи от глутен. Два дни не пих кафе, но не се издържаше и накрая убедих Краси да
си купим от онова супер качественото кафе на зърна, което е fair trade, био и
разбира се — супер полезно за нас. Удоволствието е несравнимо, направо не знам
как съм пила онези бъркочи преди и съм си мислела, че пия кафе…
Интересното е, че нямам и нужда от второ кафе, защото енергия имам на
килограм. Мога дори да я изнасям! Реших да пробвам и от онези зелените сокове на
колежките и да си призная, доста са приятни на вкус, ако човек се абстрахира от
цвета. Превърнаха се в неизменна част от ежедневието ми — към 10 ч. малка
почивка от работата със сокче. Чувствам се като здравословен гуру. Дори започнах
да размахвам пръст на зомбираните колеги в офиса, които се разхождат с кафета по
цял ден, и да им изнасям лекции по въпроса. Не че ме отразяват много, но пък аз да
си кажа.
На обяд ситуацията е решена със смяна на ресторанта. Да, вярно, че ми е
малко самотно, но здравето преди всичко. Опитах се да се присъединя към
скелетите, но ми дойдоха в повече — те дори зехтин не си слагат на салатата и са
вманиачени на тема избягване на мазнини. Моята нутриционистка обаче ми е
включила всички полезни мазнини в списъка и обядът ми е обилно подплатен с
авокадо, зехтин и шепа сурови семена. Странно е, но ме засища перфектно и се
чувствам доста добре.
След обяд все още съм на 2–3 банана. Опитвам се да ги намаля, но прецених,
че прегрешението ми е миниатюрно и не си струва да се тормозя с него.
Вечерите се оказаха голям препъникамък и почти всеки път преди излизане се
налага да се чувам по телефона с Катя за идеи и подкрепа. Краси твърдо отказва да
сменим ресторантите, в които вечеряме, и още по-твърдо отказва да се откаже от
пицата. Дори и сълзите в очите ми, всеки път като засягаме темата, не го трогват и
ми казва, че не е длъжен да яде каквото ям аз. То е ясно, че не е ДЛЪЖЕН. Обаче
имам нужда от малко подкрепа. Особено вечер, когато, според Катя, волята е на
предела на силите си и е много лесно човек да се поддаде на изкушенията. Според
нея е ключово вечер да няма изкушения около мен. Дори ми подметна
кощунствената идея да започна да приготвям вечеря вкъщи.
Както и да е, все още тая надежда, че ще успея да убедя Краси, че пица всеки
ден за вечеря не е много добра идея за неговото здраве. Дори му оставих невинно
книгата на нутриционистката на нощното шкафче. Току-виж взел да я прочете…
ГРЕШКИТЕ

ОК, от 2 седмици спазвам супер стриктно всички препоръки. Добре де, почти
супер стриктно. Малко повечето плодове, виното и случайните грешки при ядене
навън не ги броим. На всекиго се случва. Като ги изключим, съм доста горда от
себе си. Удържам фронта и не съм изяла нито една пица, порция с паста или
кроасан. Направо съм желязната лейди!
Енергията ми се върна до завидни нива. Сутрин се будя с удоволствие и на
брифингите в понеделник съм най-активният участник по всички точки.
Почитаемия е впечатлен и имам чувството, че обмисля да ми увеличи заплатата,
ако продължавам в същия дух. На моменти ми се губи по някоя и друга дума, но
това е нормално. Все пак съм на 30.
Свалила съм 2 килограма! Очаквах да са малко повече, но и на това съм
доволна. На ти дънки с подплънки, звяр такъв!
Косата ми обаче все още пада на талази и вече обмислям закупуването на
перука, къса подстрижка или и двете едновременно. В крайна сметка онази
малката Кардашиян — Кайли Дженър, също ходи с перуки постоянно, напоследък
си е направо модерно! Кийра Найтли също си призна, че в последните години е
основно с перуки, защото й падала косата. Явно е тенденция…
Въпреки това решавам да си пусна нови кръвни изследвания, за да видя как се
движа. Докторката и без това каза след месец да се видим отново. Минали са само
3 седмици, но пък нямам търпение да видя всички стойности обратно, където им е
мястото — в норма! Очевидно и маман е на същата вълна, защото получавам
поредната партида смс-и:
„Ева, кога ще си пускаш нови изследвания? Сигурно вече всичко е 6!“
„Пусни си и витамин D3 и В12. Четох, че често били в дефицит при
автоимунните.“
„А, и цинк. Може заради него да ти пада косата.“
„Искаш ли да дойда с теб в болницата? Може и аз да се изследвам за нещо…“.
Само това ми липсваше! И маман да дойде с мен и после да се наложи да
сменям и болницата. Пиша й едно рязко „Твърдо НЕ“ и тръгвам към болницата в
приповдигнато настроение. Дори успявам да дам кръв без никакви драми и 10
минути по-късно получавам заветното листче с цифри и стойности.
Започвам щателен преглед на резултатите и лицето ми постепенно
почервенява от гняв. TSH е паднал на 12, но това е само заради хормона, който пия
(и това проучих, да не съм балама!). Антителата продължават да стоят над 1000, D3
ми е на долната граница, В12 също никакъв го няма. Изобщо ситуацията отново е
трагична. Язък й на дипломите и на образованието на онази префърцунена
нутриционистка. Нищо не прави! Никакви резултати!
Толкова съм бясна, че забравям дори да мина през докторката да ми види TSH-
a, за да прецени дали да сменя дозата на хормона, а се изстрелвам директно в
студиото, сядам на компютъра и пиша най-опустошителния мейл, който онази е
получавала някога.
Не й спестявам нито какво мисля за нея, нито за диетата й, нито за
нутриционистите като цяло. Прочитам мейла, преди да го изпратя, добавям по
няколко удивителни, където трябва, и натискам „изпрати“. Облягам се блажено на
стола и започвам да планирам бясно идващия обяд, като се колебая дали да започна
с паста, с пица, с кроасан, или да си ги поръчам всичките наведнъж, гарнирани с
бучка сирене и бутилка вино.
В този момент телефонът ми звъни. Катя е. Нали в събота споделих, че
планирам да си пускам нови изследвания и сигурно звъни да види какво се случва.
Точно тя ми трябва! Поемам си дълбоко въздух, вдигам телефона и започвам бесен
скандал как ме е излъгала с онази нейната нутриционистка, как се мъча от 2
седмици да ям здравословно, как обядвам като самотен вълк всеки ден и накрая
едно голямо нищо откъм резултати.
Катя ме изслушва търпеливо, докато приключа със словоизлиянията, и накрая
казва:
— Добре де, нали в събота каза, че имаш невероятна енергия, сили от сутринта
и изобщо не се уморяваш толкова, колкото преди. Дори си спомням, че се похвали,
че си свалила 2 килограма. Така ли е?
— Ъхъм — изфъфлям надменно аз, но все пак не падам по гръб и държа
фронта на антинутриционистично настроените хора.
— На това „едно голямо нищо“ ли му казваш? Помниш ли как мрънкаше
преди, че нямаш сили да станеш от леглото, че до обяд се влачиш като сомнамбул
из офиса, че едвам издържаш 40-минутната тренировка и така нататък.
— Помня — смотолевям малко по-тихо аз.
— Е? — не се дава Катя. — Това нищо ли е?
— Ъмм, добре, добре, не е нищо. Обаче показателите ми са също толкова зле
като преди, косата ми пада и имам тотален дефицит на витамин D3. При това
здравословно хранене не трябваше ли всичко това вече да е наред, а?
— Ева, аз не съм нутриционист, но преди да си направила някоя глупост, защо
не пишеш на нутриционистката, запази си час, попитай я. Тя ще ти обясни. Може
да е било рано за резултати, може да изпускаш нещо. Недей да отхвърляш всичко с
лека ръка.
Катя продължи да говори нещо, обаче аз вече тотално бях изключила и се
пържех в собствения си ад от чувство на вина за мейла, който изпратих преди
малко. Опитах се да си го пресъздам в главата и от това ситуацията стана още по-
зле. О, боже, какво си причиних! Няма такава глупост! Какво да правя сега?
Приключвам разговора с Катя по бързата процедура, защото се сещам, че имам
приятел, който работи в хостинг компания и има някакъв шанс да спрем мейла,
преди нутриционистката да го е получила. Да, точно така. Той нали е хакер, или
нещо такова. Сигурно може да го изтрие, преди да е стигнал до нея. В такава
паника съм, че дори не мога да се сетя как се казваше момчето. Да не говорим, че
не съм се чувала с него от поне 1 година, но ситуацията изисква крайни мерки.
Давам бързо търсене в телефона на думата „хостинг“ и го виждам — Пешо. Точно
така, Пешо, моят спасител. Натискам „набери“ и започвам да чакам да вдигне,
хапейки устни от притеснение.
— Хей, Ева, радвам се да те чуя — прогърмява Пешо от другата страна на
телефона и аз си отдъхвам за секунда. Проблемът обаче не търпи отлагане и
започвам веднага с драмата:
— Пешо, приятелю, толкова се радвам да те чуя! Виж, направих страшна
глупост и имам нужда от помощ!
— Разбира се, Ева, казвай какво има.
— Ами, аз, такова — гласът ми почти заглъхва, докато се опитвам да
формулирам искането си, — изпратих един супер гаден мейл на една жена. И сега,
сега се чудя дали не може да направим нещо. Да го изтрием, преди да го е получила
или нещо такова. А? Пешо?
Отсреща се чува гробовна тишина за около 10 секунди и после Пешо започва
да се смее с глас и да разказва на някого, който очевидно седи до него какво съм
поискала току-що. Накрая се връща към слушалката и почти извиква в нея:
— Ева, да не си пила нещо? Или това е начин да ме разсмееш, преди да ме
поканиш на среща?
— Ама, аз, ама, ти… нали… такова… си хакер. Би трябвало да се справиш.
Смехът от другата страна на телефона започва да придобива феноменални
измерения. Аз обаче решавам, че ми стигат униженията за един ден и затварям
телефона с трясък. Ако не беше последен модел iPhone, щях да го запратя в стената,
но се сещам колко платих за него и го оставям внимателно на бюрото.
Толкова съм разстроена от гняв, безсилие, чувство на вина и какво ли още не,
че сърцето ми започва да препуска бясно и стаята се завърта около мен като
виенско колело. Ушите ми бумтят толкова силно, че дори не чувам постоянно
звънене на телефона. Пешо. Явно се чуди къде изчезнах. Да си гледа работата
Пешо. И Катя, и тъпата й нутриционистка. Отивам на обяд.
Денят се очертава да е от гаден по-гаден. Решавам да проверя дали приливът
на енергия в последните седмици е от режима на хранене, или от хормона, който
пия и си поръчвам голяма пица за обяд. Един час по-късно вече съжалявам горчиво
за идеята.
Коремът ми се издува като балон и нещо с размерите на топка за футбол се
намества трайно там без изгледи да си отиде. Леко ми се гади и ми се вие свят.
Главата започва да ме боли жестоко. И на всичкото отгоре енергията ми удря
дъното и едвам успявам да си държа очите отворени, камо ли да работя. Изпращам
бърз мейл на шефа, че най-вероятно имам грип и се прибирам да се удавя в мъката
си насаме вкъщи.
До края на деня депресията ми придобива нечовешки размери и вече съм
убедена, че ще умра и на никого няма да му пука за мен, защото съм най-ужасният
човек на света. Дори и Краси не успява да ме разсее от апатията ми, а на
предложението му да се обадя на Катя, изпадам в поредната паника и му
изкрещявам с цяло гърло, че не искам да я чувам, защото тя е виновна за всичко.
Ако не беше тя с тъпата й нутриционистка, сега всичко щеше да ми е наред и
нямаше да съм се изложила като кифла пред целия свят. Краси вдига ръце в
помирителен жест и отива да поръча вечеря по телефона. Заявявам му, че няма да
ям и да поръчва само за себе си, и той се оттегля от спалнята, затваряйки вратата
след себе си.
Добре. Дишай. Опитай се да поспиш.
Какво ти спане. Все още ми се гади, а главата ми пулсира от болка. Това нещо
в корема ми се движи все едно е живо. Имам нужда да си говоря с някого. Да
забравя. Да си поплача. Да се разсея.
ОК де. Имам нужда от приятелка. Деси най-вероятно работи пак до късно.
Катя е персона нон грата, затова отварям Фейсбук и започвам чат с Нина:
— Какво правиш?
— Нищо, разсейвам се тук с Фейсбук, че хич не ми се захваща с последния
проект. Клиентът е голям гадняр, но пък бюджетът му е неограничен и имам шанс
да създам нещо наистина красиво. Стига да не ми го съсипе де.
Нина винаги повтаря, че архитектите трябва да се оставят да правят каквото
искат и че клиентът винаги разваля и най-добрата идея. Като се замисля, и при нас
често се получава така. Иначе нямаше да се съществуват реклами от типа на кон в
банята…
Разказвам й набързо драмата на деня, а тя започва да ме успокоява, че нищо
фатално не е случило и че е имала по-големи изцепки от моята. При това свързани
с клиент, с когото е работила. Ха! Друго си е да разбереш, че не си единственият
идиот в района.
На следващия ден по инерция, пристигайки в офиса, си отварям мейла и
застивам в поза спящо фламинго. Имам мейл от нутриционистката. Обмислям за
около 10 секунди да го изтрия, без да го чета. Най-вероятно ми е написала някакви
гадости. Не че не си ги заслужавам де, като се има предвид моят мейл.
Накрая решавам все пак да погледна и ако първото изречение е гадно, да го
изтрия.
Оказвам се пълен идиот за пореден път. Мейлът й е доста мил и всъщност ми
пише, че разбира напълно гнева, който изпитвам, но всичко това било нормално и
ако имам възможност, да й се обадя днес по телефона, за да поговорим. Имала
свободен ден и можела да ме чуе, защото щяла да снима видеа за сайта си цял ден
(тази жена има странно разбиране за термина „свободен ден“).
Решавам да й се обадя веднага, защото вината ми започва да придобива
феноменални измерения и се притеснявам до обяд да не ме погълне напълно. Звъня
на телефона, посочен в мейла, но никой не вдига. Отдъхвам си. Може би е по-добре
да не се чуваме. Ще си остана да си чакам онова магическото хапче, което ще
измисли докторката ми. Убедена съм, че ще разбера за него бързо, може би още
следващия път, като отида на преглед. Да, точно така, магическото хапче е тук и
само чака да разбера за него! Не ми трябват никакви диета и други простотии.
Почти подскачам от телефонния звън, толкова се бях размечтала пак…
Нутриционистката е. Добре де, няма да ме изяде през телефона, нали? Не, разбира
се. Отново е супер мила. Чак ми идва да си изям телефона от яд.
Обсъждаме набързо какво съм правила последните 2 седмици, как изглеждат
новите ми изследвания и тя решава да ми зададе няколко доуточняващи въпроса.
Срам и резил. Още не мога да си намеря място… Оказва се, че почти нищо не
съм направила както трябва.
Гледала ли съм видеата за храносмилане? — Не, не съм.
Набавила ли съм си добавките за по-добро храносмилане, за да черпя
максимум от ценните вещества в храните? — Не, не съм.
Нутриционистката уточнява, че тези стъпки са ключови, за да си набавям
всички необходими за организма ми ценни вещества, и една от най-големите
грешки, които допускат хората, е да ги пренебрегват. Говори ми. Все едно мен
визираше… Подробности имало, както в двете й програми (онлайн консултация и
„Хашимото“), за които имам достъп, така и в книгата й — „В търсене на истината
за храната и здравето“. Добре де, нито изгледах видеата, нито прочетох книгата
докрай. Мислех, че е важен само разделът за глутена и с него се справих
перфектно!
Хммм, не било точно така, защото при ядене навън имало нещо наречено
„кръстосано замърсяване“, за което също имало информация в сайта й. Боже!
Пия ли омега 3, което щяло да ми даде тласък на мозъчната активност? — Не.
Набавила ли съм си изобщо някоя от добавките от програма „Хашимото“? —
Не, не съм.
Да не съм някоя бабичка да пия хапчета по цял ден. Погледнах pdf-a, но ми се
стори безумно да пия различни добавки от сутрин до вечер, и реших да мина без
тях. Отново огромна грешка, защото не било възможно да си набавя всички
необходими на тялото ми ценни вещества само с храната. Хммм, как ли са живели
баба и дядо без добавки, ми се върти в главата, но нутриционистката ме пресича и
обяснява, че и това било обяснено в книгата й. ОК. Вече се чувствам супер виновна,
че не съм я прочела…
Изобщо погледнала ли съм примерния хранителен режим, за да видя, че
месото е сведено до 3 пъти седмично, а не по 2 пъти на ден? — Не. Не съм. Тази с
всичкия ли си е? И какво ще ям, ако не ям месо?
Пия ли костен бульон? — Какво?!
Погледнала ли съм статията, за която ми каза — „Ефектът на пеперудата“? —
Не, не съм. Добре де, забравих!
Прочела ли съм раздела за чревния баланс и микробиома в сайта и книгата
й? — Не, не съм.
Набавила ли съм си пробиотици? — Не, не съм.
Ям ли ферментирали зеленчуци? — Не. По дяволите!
Чувала ли съм термина горчивка? — Оммм.
Всичко това било обяснено в книгата, в сайта и изписано с големи букви на
небето. Добре де, това последното си го измислих. Обаче тази жена наистина ли
очаква за 2 седмици да прочета всичко това?
Не, не очаквала. Мислела да кара по-полека, но аз явно бързам, щом очаквам
резултати след 2 седмици. Туше!
Разговорът приключва с въпроса, по който скоро трябва да взема решение —
искам да се откажа, да карам по бързата процедура или ще си дам време и ще
изпълня всички стъпки една по една в продължение на няколко месеца. Нейният
съвет бил да си дам време, за да не се стресирам излишно, защото стресът също се
отразявал на автоимунните заболявания. Merde!
Веднага след разговора решавам да пробвам отново с йогистката техника за
дълбоко коремно дишане, за да се успокоя. Не ми се получава. Стресирана съм,
изпитвам нечовешко чувство на вина и на всичкото отгоре самочувствието ми е
стъпкано някъде в калта, защото като пълен балък съм пренебрегнала повечето
препоръки и очаквам нещо толкова сериозно като автоимунно заболяване да стигне
до ремисия за нула време… Оммм.
МИКРОБИОМЪТ

Вземам се в ръце и до края на седмицата успявам да прочета цялата книга, да

изгледам видеата в програмите, да изчета ВСИЧКИ статии и да се запозная с
всички видеа по темата за автоимунните заболявания в сайта й и дори да посетя
един фермерски пазар преди срещата с момичетата.
Идея си нямам какво правя там, но реших, че е добро начало поне да
разгледам, за да видя какво се случва и какво да очаквам. Оказа се нормален пазар,
само хората са малко странни и задават неясни въпроси от типа на „ДНК тест ли
съм си правила, или натоварване с лактоза в болница, за да знам, че имам лактозна
непоносимост?“, докато всъщност просто попитах „има ли млечни“ в пестото,
което се опитах да си купя. Оказва се, че това било „веган песто“ — без млечни, без
глутен и без всякакви други гадости. Човекът, който го продаваше, беше супер горд
с пестото си. Обясни ми, че можел да ми го доставя всяка седмица, ако ми харесва.
Получих и няколко бързи рецепти за консумацията му, които били невероятно
здравословни. Разбира се, че ще са здравословни! Едната включваше само домати,
авокадо и песто! Тя и водата е здравословна, ама я карай само на вода да те видя…
Както и да е, вземам си бурканчето и тръгвам към обяда с момичетата. И без
това нямаше домати на фермерския пазар. Имало едни, които продавали
биодомати, но трябвало да си ги поръчам онлайн или по телефона и те щели да ми
ги доставят до вратата. Препоръчаха ми и да побързам, защото сега бил сезонът на
лютеницата и доматите свършвали бързо. Кой нормален съвременен човек затваря
буркани с лютеница? Този съвсем не се чуваше какви ги говори.
Исках да купя и пиле за Краси, защото обича, но се оказа, че трябва да имам
абонамент за пилета и да ги заявя още май месец (тези добре ли са!!!). Ситуацията с
дробчетата се оказа още по-засукана и дори тези с абонамента не успявали да се
вредят, камо ли аз. Ха!
Имаше и някакви миксове от ядки, тахани, хляб с квас, здравословни торти и
други подобни, но на мен така или иначе са ми противопоказни, та реших да не им
отделям много внимание.
Така и не разбрах целта на пазара, при положение че нищо не мога да си купя
на момента. Явно думата „пазар“ не им е много ясна на тези хора. Май все пак ще
се наложи да прибегна до онзи мейл от Катя със сайтовете за онлайн поръчка на
храна. Ще разгледам по-късно какво има там. Разбира се, и биомагазините са
вариант, но като си спомня какви цени имат, iPhone-ът ми започва да ми се струва
като евтино тенеке в сравнение с тях.
Успях и да си поръчам всички добавки от pdf-a на нутриционистката. Дори
пристигнаха, но още само ги гледам умно и се чудя откъде да ги подхвана. Никога
не съм си представяла, че на 30 ще имам шкаф, пълен с таблетки. Добре де, не са
лекарства, но така изглеждат. Дано по-скоро се появи онзи нейният „всичко в
едно“ шейк, за който спомена, че хич не ми харесва идеята да пия 10 различни
неща всеки ден.
Неусетно доближавам поредния здравословен ресторант, в който се срещаме
по идея на Катя. Договорихме се да ги редуваме. Този път нямаше голяма
съпротива от наша страна. На мен така или иначе ми се налага. Нина също чете
постоянно по темата за пълноценното хранене по време на бременност, а Деси е
съгласна с всякакви заведения, стига ние да сме там.
Поглеждам си часовника и виждам, че отново съм подранила. Да ми се
неначуди човек. Доскоро закъснявах постоянно, а сега съм самото съвършенство и
пристигам в уречената минута. Краси се шегува с мен, че всяко чудо било за 3 дни и
точността ми няма да продължи дълго, но като се има предвид какво ми минава
през главата, май не е много прав. Да ти поставят диагноза, която е доживотна, на
30 действа силно отрезвяващо. Поне за мен.
Влизам и сядам на запазената маса. Ресторантът е някакъв веган вариант на
луксозно средище и трябва да му се признае, че изглежда доста добре. Поглеждам
менюто и виждам „безглутенов хляб“, „спагети от тиквички“, „хумус със
слънчогледово семе“. Ехааа! Катя може да се гордее с избора си. Едно от малкото
места, на които има какво да ям.
Докато се чудя какво точно да си поръчам от огромния избор, който току-що
се е разкрил пред мен, Катя влиза наперено в ресторанта и ме доближава с думите:
— А? Готино, нали? Открих го наскоро, един приятел ме доведе на вечеря и от
тогава ми е любимо местенце в района!
— Да, да готино, наистина — съгласявам се бързо и я поглеждам виновно
заради скандала, който си отнесе в понеделник.
Катя разбира перфектно жабешкия ми поглед и ми показва 24–каратовата си
усмивка, добавяйки:
— Спокойно, нищо не помня! Ти чу ли се с нутриционистката?
— Уф, да, чухме се. Оказа се, че не съм направила и 1/3 от нещата, които е
трябвало да направя, и сега се разбрахме за в бъдеще да го караме бавно и полека
със стъпките една по една. Започнахме с храната, произхода й, добавките,
храносмилането. Дори досега бях на фермерския пазар!
В този момент влизат Нина и Деси, които закачат последните ми думи и Нина
се провиква:
— Чакай, чакай, искам и аз да чуя за пазара!
— Чакам, чакам — провиквам се и аз насреща й, докато двете се доближават и
се настаняват на масата.
Оставям ги да си изберат нещо за ядене от менюто и веднага след това се
оплаквам от така наречения фермерски пазар, от който човек не може да си купи
нищо смислено. Нина се замисля и изтърсва:
— Да се похваля! И аз реших да си променя храненето по-генерално! Наско ме
подкрепя напълно и двамата започнахме да ядем по-често вкъщи, да купуваме
биозеленчуци, пасищно месо, дива риба. Купих си също добавки за бременни.
Оказа се, че не мога да си набавя всичко с храната, колкото и да внимавам. Правим
опити да махнем и глутена, но не сме се фокусирали много върху това, просто не
купуваме нищо с глутен за вкъщи, само навън си позволяваме да хапваме нещо по-
така — в този момент вижда изцъкления ми поглед и добавя усмихнато. — Заради
бебето, нали разбираш.
— О, да, да, естествено, че разбирам — започвам да кимам аз утвърдително.
— И знаете ли какво, видях се и аз с онази нутриционистка, която работи с
бременни, Маги се казва. Тя ми разказа нещо доста интересно за естественото
раждане и пробиотичните бактерии, които майката има във влагалището си. Боже,
дори не знаех, че там има пробиотици! Мислех си, че са запазена територия за
киселото мляко.
Тук вече се намесвам експертно като танкер плуващ в свои води. Така де,
неслучайно чета по темата вече няколко дни.
— Ооо, да, микробиомът на майката, който се предава на бебето по време на
естественото раждане, пише за него в книгата на моята нутриционистка.
— Точно така! — прехласва се Нина. — Оказва се, че влагалището на майката
е пълно с пробиотици и по време на раждане бебето, преминавайки през
влагалищния канал, поглъща от въпросните пробиотици. В случая е важно средата
във влагалището на майката да е благоприятна, тоест там да преобладават добрите
бактерии, най-често срещаните от които са Lactobacillus. Интересно е още, че има
доказателства, че по време на бременността микробиомът (бактериалният състав)
във влагалището на майката започва да се променя, точно както много други части
на тялото се променят. Във влагалището започва да се увеличава броят на
лактобацилите — бактериите, които се хранят с лактоза, която пък е основен
компонент на млякото. Така още от самото раждане устата на бебето е изпълнена с
лактобацили, готови да приемат и разградят майчиното мляко. Жестоко, нали!
От друга страна, ако бебето е родено чрез цезарово сечение, то няма достъп до
лактобацилите, а само до бактериите върху кожата. При това невинаги говорим за
кожата на майката. Според нутриционистката бебетата, родени чрез цезарово
сечение, може да придобият първите си бактерии дори от кожата на напълно
страничен човек — доктор, сестра и т. н.
— Да! — възкликвам и аз. — Дори четох, че често автоимунните заболявания
се появяват точно защото бебето не е родено по естествен път или не е било
кърмено след това!
— Така е — потвърждава Нина. — Втората стъпка за изграждане на имунната
система е кърменето, при което чрез самата кърма и чрез кожата на майката в
областта на зърната бебето приема допълнително количество добри бактерии и
започва да изгражда своя собствен микробиом и имунитет. По последни
изследвания имунитетът ни се изгражда в първите 3 години, затова да дадем добър
старт на бебето си чрез естествено раждане и кърмене, са едни от най-важните
стъпки за бъдещото му здраве.
— Merde! Маман не е имала кърма, като ме е родила! Захранена съм с кисело
мляко…, разказвали са ми историята многократно — сещам се и аз за собствените
си неволи. — Ами ако все пак се наложи жената да роди с цезарово или наистина
няма кърма, тогава какво?
 — При раждания, където се е наложило цезарово сечение — продължава
експертно Нина, — в момента се работи по процедура за пренасяне на микробиома
от майката към бебето. Всъщност, доколкото разбрах се случва доста елементарно
— просто поставят една стерилна салфетка във влагалището на майката, докато
ражда, и веднага щом бебето се появи, обтриват лицето му с нея, за да погълне
бактериите.
— Июу — смръщва вежди Деси. — Вие сериозно ли?!
И трите я поглеждаме все едно е извършила жестоко предателство спрямо
човешкия род, като му е отказала първия досег с толкова полезните пробиотични
бактерии, и Деси бързо капитулира:
— Добре де, добре. Обтривайте си бебета с бактерии, щом държите! Ако
искате и вие си се обтривайте, може пък да помогне!
— Салата от диво ферментирали моркови, краставици и цвекло — казва в този
момент сервитьорката, докато слага на масата поредната порция храна, и всички
масово избухваме в смях, а Нина започва да имитира как взема един нарязан
морков и си омазва лицето с него, докато Деси се опитва да запази намръщените си
вежди, докато се кикоти.
Обядът продължава с разказ от първо лице за новото гадже на Катя. Вече са
минали няколко седмици, откакто излизат, и Катя официално го включва в графата
„гаджета“. Не се минало и без лек сблъсък с шефа, защото новият приятел на Катя
се появил при тях като потенциален клиент, но заради аферата с нея решил да
възложи делата си на конкурентна фирма, за да няма конфликт на интереси.
Шефът на Катя не останал очарован от ситуацията, но гаджето й обещало да
изпрати фирмата на свой приятел при тях, и това успокоило страстите. Катя
продължава унесено, описвайки новата си половинка в такива детайли, че накрая
имам чувството, че го познавам по-добре от Краси. Не ни спестява нищо! Нито
колко е висок — 186 см, нито каква коса има — къса, руса, нито за сиво-синьо-
зелените му очи. Добре де, с очите ме спечели. Описанието обаче как точно ги
присвива, докато говори, и движенията, които прави с веждите, ми идват в повече,
затова се отнасям в собствените си драми, защото темата за микробиома,
пробиотиците и всичко останало не ми излиза от главата. Дори и пътувайки към
вкъщи, не успявам да се отърся от нея и вместо да се опитвам да не мисля за нея,
решавам да структурирам всичко, което научих напоследък. И така:
· 70 % от имунната ни система се намира около червата;
· в червата ни живеят милиарди микроорганизми и не всички са добрите
пробиотици, за които сме чували;
· лошите имат капацитета да измества добрите и е важно да се поддържа
баланс между видовете (лошото е, че гадините се хранят със захар и аз доста съм си
ги подхранвала в последните години);
· има сериозна връзка между чревния микробиом и автоимунните заболявания;
· антибиотиците убиват пробиотиците, като дори самите им имена
свидетелстват за това („антибиотик“ означава в буквален превод ‘против живота’, а
„пробиотик“ — ‘за живота’. Сещам се и за хилядите истории на маман как съм
лежала болна като малка и са ми давали антибиотик след антибиотик. И… от това
не ми става много розово.);
· на всичкото отгоре във фуражните смески, с които хранят животните,
обикновено има антибиотици и по този начин ние приемаме антибиотици винаги,
когато ядем месо и риба;
· и със сигурност имам някаква — по-лека или по-силна, форма на чревен
дисбаланс.
Което ни води до едно-единствено заключение: ако искам да съм здрава и да
попадна в категорията на щастливките с автоимунно заболяване в ремисия, месото,
което ям, трябва да е пасищно, рибата — дива, да забравя за захарта завинаги и
пробиотиците да станат неизменна част от менюто ми.
ОК. Време е да погледна онзи мейл от Катя и да започна да си поръчвам
правилната храна…, което пък означава да започна да готвя вкъщи. Пффф!
На следващия ден решавам да разгледам обстойно сайтовете за поръчка.
Нагласила съм се да готвя и това определено е момент, който не е за изпускане,
защото кой знае кога ще ми дойде нова муза. Започвам със зеленчуците, нали сме
здравословни, ядем зеленчуци на корем!
Подбирам си розови едри домати, зелен лук, огромни количества зелени
салати, кейл (не знам какво е, но звучи здравословно), рукола, тученица (?!), бейби
картофи, тиквички, краставици, манголд, лапад, чесън. Еее, не е зле, никак даже!
Има дори „очаквайте“ — разни чудеса за октомври като броколи, моркови,
карфиол, фенел. Започвам да се чувствам като по комунистическо време — имаме
планировка за 5 години напред и отсега се знае кой месец какви зеленчуци ще
ядем.
Натискам „поръчай“ и срещам нова греда. Доставка в четвъртък? А до тогава
какво? На вода ли да карам? Или може би да фотосинтезирам? Разглеждам по-
подробно сайта и виждам, че по принцип доставят само веднъж в седмицата. Не е
лично… Ревизирам количеството на зеленчука — щом е за седмица напред, няма
да се оправя с връзка лук и 3 домата.
Продължавам с другия сайт, откъдето си набавям пасищно месо, вреждам се
някак си за телешки черен дроб и дива риба. Намирам дори костен бульон. Ехааа,
не било толкова сложно!
Зачитам и сайта на нутриционистката за рецепти и изпадам в тих ужас. То не
са блендери, кухненски роботи, керамични ножове, уреди за бавно готвене. Само
машина за правене на храна за космонавти не ми трябва. Оглеждам немощно
собствената си кухня, в която има черно на бяло 1 хладилник, 1 печка с фурна, 1
комплект ножове — подарък на Краси за някакъв рожден ден, които си стоят още в
кутията, и май е това…
Добре де, не е толкова страшно. Милиони, не, милиарди хора по света готвят
всеки ден. Някои даже и кухня нямат и готвят на огън на улицата. Значи и аз ще се
справя.
Всичките ми поръчки пристигат вкупом в четвъртък. Зеленчуците ми ги носи
един мил господин, който ми дава и инструкции за приготвянето на кейла и
тученицата. Това последното се оказва супер полезно! Кралицата на Англия само
такова яде. Мхм.
Занасям се вкъщи и приключението започва! Решавам да запека на фурна
дивата риба, защото ми се струва, че има най-кратък срок на годност, и да наредя
около нея картофките (основно за Краси), а за себе си правя зелена салата с кейл.
Ха! Същинска Марта Стюарт в кухнята! Само телевизионните камери ми липсват и
съм готова за собствено кулинарно шоу!
Слагам рибата по средата на единствената тава, която имам. Мисля, че дойде в
комплект с фурната. Измивам и нареждам около нея картофите. Заливам всичко
обилно със зехтин, поръсвам със сол и включвам на 180 градуса. Правя бърза
проверка в интернет колко време се пече риба, за да не се изложа като кифла.
Виждам 20–25 минути, включвам таймера на телефона и се заемам със салатата.
20 минути по-късно салатата ми е готова, рибата изглежда перфектно с леко
запечена коричка, картофките също, затова изключвам фурната и слагам масата,
чакайки Краси да се прибере.
Малко по-късно и той цъфва на врата и източва врат да види от къде идва тази
божествена миризма. Аз, разбира се, съм се настанила на масата с чаша вино в ръка
и самовлюбената физиономия на човек, приготвил вечеря, подходяща за ресторант
с поне 3 Мишлен звезди.
Докато Краси се съблече и стигне до масата, аз разсипвам набързо порциите,
слагам някакъв дресинг на салата и сядаме да вечеряме.
Веднага след първото „наздраве“ Краси бодва един картоф, започва да го дъвче
и замръзва като пиян паун насред кокошарник.
— Ъъъ, това нещо май е сурово — изфъфля накрая, чудейки се дали да изплюе
злополучния картоф, или да направи усилие и да го преглътне.
— Не, не е възможно! — изпадам в паника аз, изтичвам до тавата, бодвам и аз
един и започвам да си го премятам из устата. — Мдааа, суров е — съгласявам се
накрая, гледайки тъжно тавата.
Краси също я поглежда и задава най-логичния въпрос на света:
— Заедно с рибата ли ги пече?
— Да, разбира се.
— И колко време стояха във фурната — не се предава той.
— 25 минути, точно колкото й трябва на рибата.
— Ахааа, ясно.
— Какво ти е ясно? — избухвам аз.
— Ясно ми е, че картофите се пекат поне 40 минути, затова след 20-ата
минута рибата се вади и картофите се връщат да се допекат.
— Ти пък кога стана такъв експерт?! — не издържам аз. — От къде на къде ще
им трябва толкова време. Като пържех картофки преди, ставаха точно за 10 минути.
— Ох, Ева, не ми се спори за глупости. Върни картофите във фурната, моля те,
и да пробваме салатата.
Връщам се посърнала на масата, сядам и опитвам салатата. Боже!!! Защо никой
не ме предупреди, че този кейл горчи толкова! Ама това не става за ядене! Грабвам
купата, преди Краси да е успял да я опита, и се изстрелвам към плота с думите:
— Тук май е попаднала някаква муха, дай да не ядем, а — едно унижение на
ден ми е предостатъчно. Нямам нужда да ми се подиграва, че и една салата не мога
да направя като хората.
Добре де, имаме риба, а и картофките ще са готови след малко. Махам костта
от моята половина от рибата и загребвам с вилицата. Пффф! Никакъв вкус. Все
едно ям гъба. Поглеждам изпод вежди Краси да видя реакцията му за рибата, но
той хапва малко, става, отива до хладилника, оцъкля се като вижда колко е пълен,
вади 1 лимон, изцежда го, добавя му зехтин, малко сол и се връща на масата.
Полива обилно рибата в чинията си с въпросното нещо и ми го подава:
— Ето, дресинг за рибката.
Вземам дресинга, без да смея да гъкна, поливам рибата и опитвам отново. Уоу!
Е това е риба! Нахвърлям й се настървено за около минута, но после се спирам и
поглеждам Краси:
— А ти къде се научи да готвиш така?
— Да не мислиш, че цял живот съм живял с някого — започва да се смее
той. — Колко съм стоял гладен като студент… Накрая ми се наложи да започна да
готвя, защото, ако се хранех само навън, парите ми свършваха за седмица.
Мдааа. Аз като студентка се хранех само навън и дори и не се замислях за
пари. Май добре са ме разглезили нашите.
Вечерята приключва що-годе весело след първоначалното фиаско, но
самочувствието ми е тотално сринато и си поставям за цел да се науча на всяка
цена:
• да правя най-добрия салатен дресинг (в сайта на нутриционистката мернах
статия по темата, явно има защо да го нарича „Негово величество дресингът“);
• да разбера как се приготвя и яде кейл;
• да почета повече рецепти за месо, риба, картофи и зеленчуци;
• да разуча рецепти с киноа, елда и сладък картоф;
• и да си купя това-онова за кухнята.
Така де, не може да е толкова сложно.
ПОЧИВКАТА

Официално се обявявам за светия в човешки образ. Колкото и безумно да ми

изглеждаше в началото, към днешна дата (1 месец след последните ми резултати и
последвалия гневен мейл към нутриционистката) съм коренно различен човек.
Храня се бавно и дъвча по 10 минути една салата. Тя препоръчва да се стигне и
до 30 минути, но като за начало и 10 минути са си постижение. Все пак не целим
да ми пораснат крилца, а само да се почувствам по-добре.
Косопадът ми е напълно овладян. Енергия имам в излишък. Килограмите
намаляха с още 2 (нутриционистката казва, че в началото винаги се случвало по-
бързо отслабването, но после било нормално да забави темпо).
Не ям зърнени, млечни, бобови, ядки и дори яйца, а с нощните зеленчуци
внимавам много и се старая да присъстват в менюто ми рядко. Заплахата да се
наложи да ги изключа на по-късен етап все още е налице, но засега не ми се мисли
за нея.
Ферментирам зеленчуци. Краси не е много доволен от ароматите в кухнята, но
докато му позволявам да си яде пицата редовно, и двамата се правим на Швейцария
и не пречим на другия да си живее живота. Така де, да си яде киселото зеле.
Пия костен бульон всеки ден! Дори си купих уред за бавно готвене и си
приготвям домашен такъв, защото онзи, купеният, не ми е много вкусен, колкото и
да се опитвам да го „облагородявам“ с разни свежи билки и подправки. В сайта на
нутриционистката техниката за приготвяне на домашен костен бульон е подробно
описана и след първия път, който беше пълен цирк заради твърде едрите кокали,
които се наложи да натрошавам с брадва (която пък поисках от комшията, който до
последно ме гледаше все едно съм психопат), за да се съберат в крокпота, всичко е
наред и става лесно и бързо.
Намалих месото до веднъж дневно. По принцип щеше да е супер да е през ден,
но и това е постижение. Още повече, че порцията ми е съвсем миниатюрна
(предвид цените на въпросното пасищно и биомесо).
Бъркам смутита и зелени фрешове редовно. Вкъщи така и не си купих блендер,
но използвам активно този на скелетите в офиса.
Пия огромни количества хранителни добавки, но като че ли свикнах с идеята и
не се бунтувам толкова. Дори убедих Краси също да започне да приема омега 3 и
пробиотици, защото организмът не може да си ги синтезира сам и се налага да му
бъдат подавани отвън. Иначе аз съм на омега 3 от ферментирал черен дроб от
треска, в който има още D2, К2 и още нещо си, плюс витамин D3 по 1000 IU,
терапевтичен пробиотик с много щамове, телешки колаген, храносмилателни
ензими с всяко основно хранене, метилирани витамини от група В и мултиформула
с останалите минерали и витамини. Нямам търпение да се появи All in ONE
формулата на нутриционистката и да започна да приемам повечето накуп, че в
момента се чувствам като бабе с рецептурник и шкаф с таблетки.
 Разполагам с толкова информация по темата за храната, че вече обмислям да
сменя професията и да се преквалифицирам на нутриционист.
А, и най-важното! Доставят ми тооонове зеленчуци и пасищно месо и
започнах да готвя редовно! Дори си нося обяда от вкъщи, като спазвам техниката на
нутриционистката и си правя заготовки. Накратко — приготвяш си разни салати,
запечени зеленчуци и месо 2 пъти в седмицата и ги съхраняваш в съдове в
хладилника, за да имаш готов обяд за няколко дни напред и бързо да спретваш
вечеря.
Дори подкокоросах скелетите в студиото и те да си носят обяда, за да не ям
сама. Използвам обедите и да ги образовам по въпроса за правилното хранене,
мазнините, пробиотиците, бавното дъвчене, добавките и всичко останало.
Превърнала съм се в техен здравословен гуру и вече ме гледат с едни влажни очи по
цял ден, очаквайки поредната порция ценна информация. Започнаха (доста плахо,
но все пак е напредък) да си слагат зехтин в салатите. Гледам ги и кимам с
одобрението на някоя майка покровителка, която пуска децата си патета сами във
водата за първи път.
Обмислям и да предложа на Почитаемия да направим следващия тиймбилдинг
някъде в планината, където няма нито един магазин или ресторант в района, и аз да
ги уча да готвят по цял ден (вече имам цели 5 рецепти с киноа в арсенала си, 2
кекса със сладък картоф и съм царицата на безглутеновите гофрети!), а вечер да им
изнасям лекции на тема балансирано хранене.
Животът е прекрасен и зелени салати дебнат отвсякъде! Всъщност, като се
научиш да правиш качествен дресинг, салатите си се превръщат в истинско
пиршество за сетивата. Дори и Краси ми ги признава и някой път, като седнем да
вечеряме без салата, се оглежда критично и пита: „А къде е салатата?“. Толкова
съм задобряла!
Още не смея да си пусна нова кръвна картина за антителата, защото според
нутриционистката е рано, но проследих TSH — a и с докторката решихме да
намалим л — тироксина наполовина. Почти е влязъл в норми и нещата изглеждат
доста по-добре.
Появи се обаче нов проблем, за който се оказах тотал — но неподготвена!
Краси реши да ме изненада и да купи почивка във Флоренция за рождения ми ден!
Всъщност я бил купил още преди да се заформи драмата с диагнозата ми, но ми
казва сега, за да започна да се подготвям (рожденият ми ден е след седмица!). Бил
се договорил още тогава и с Почитаемия за отпуска и всичко останало.
Краси е мъж мечта. Знае, че винаги съм искала да посетя Флоренция, да видя
Микеланджело, да се разхождам по улиците на Медичите, да дегустирам вино в
Кианти и да зърна прословутият фонтан във Волтера. Онзи, от сагата „Здрач“, през
който претича Бела, за да спаси Едуард (не ме съди, обичам истории за вампири и
анимационни филми, това е положението).
Никога обаче и по никакъв повод не съм си представяла, че ще отида в Италия
и няма да ям пица, паста и кроасани всяка сутрин за закуска. Тц. Това дори не ми е
минавало през ума.
 Италия е пица! Съмнявам се да имат такава без глутен и моцарела. Да, да, в
сайта на нутриционистката има безглутенов блат за пица, но надали някой ще
предлага такова чудо в заведение. Още повече в люлката на лицата. В Светия граал
на пицарите.
Добре де, няма нужда да мрънкам. Просто трябва да планирам нещата. Всичко
е възможно с добро планиране и подготовка, нали така. Впрегвам всички налични
ресурси за осъществяване на задачата, защото времето е кът — момичетата търсят
Мишлен ресторанти, в които да вечеряме. Скелетите в офиса са се заели да търсят
сравнително безвредни опции за обяд. А нутриционистката беше така добра да ми
изпрати тестовия вариант на онзи неин „всичко в едно“ шейк, който може да
замести закуската и добавките, които пия в момента.
Заедно с добавката получавам и едно писъмце, в което има инструкции как да
се храня, докато съм на път. Разбирам, че са част от някаква елиминационна
програма, в която не съм включена, защото започва чак януари. Според нея би било
супер да се включа в програмата, обаче кой ти има време да чака няколко месеца…
Прочитам внимателно писъмцето и започвам да сумтя като парен локомотив.
Препоръки номер 1, 2 и 3:
„Опитвай се винаги да наемаш апартамент или къща, когато отиваш на
почивка. Така ще имаш собствена кухня и трапезария и няма да ти е неудобно да ги
използваш. Ние лично почти винаги пътуваме така и държа да кажа, че
апартаментите под наем в Париж и Рим са по-евтини и по-приятни от хотелите
там.
Носи със себе си или си купи от най-близкия магазин на място бързи, лесни и
засищащи храни като банани, ябълки и други плодове, авокадо, семена, някои
зеленчуци, които може да се хрупат само измити, като моркови и краставици и
чисто месо, готово за консумация, например прошуто.
Носи със себе си поне няколко салати в буркани и салати ястия за обяд. Ако
имаш уред за вакуумиране, използвай го за цели готови ястия“.
Пффф! Добре! Първо, Краси вече е наел някакъв тузарски хотел на главната
улица с марковите магазини (колко добре ме познава този човек!) и второ —
надали ще остане очарован, ако си помъкна преносимо котлонче с мен, напълня
куфара с вакуумирани салати или пък ако реша да си хрупам ферментиралия
морков на леглото…
Тази жена обаче не се предава:
„И когато неизбежното се случи и ти се наложи да се храниш навън, спазвай
следните правила:
Започни със салата, желателно е дори салатите да са 2. Това е стар и изпитан
трик, който съм установила отдавна — не е възможно да се нахраниш с 1 салата, но
с 2 нещата са коренно различни. Помоли да не ти овкусяват салатата в кухнята, а да
ти донесат отделно каменна сол, зехтин и лимон, за да си ги овкусиш сама. В
кухните, дори и на най-скъпите ресторанти, често използват рафинирани мазнини,
трапезна сол и други странни съставки, затова избягвай готовите дресинги.
Поръчвай си само чисто месо и дива риба, приготвени на скара или на плоча. Само
да не са пържени или в сготвено ястие, защото там шансът да има добавена
съставка, която трябва да избягваш, е голям.
Като гарнитура или основно ястие поръчвай различни запечени зеленчуци
като тиквички, чушки, патладжан, гъби и други, отново приготвени на скара или на
плоча, и пак помоли да не ти ги овкусяват в кухнята, а да оставят задачата на теб. А
когато няма друго, яж картофи, най-добре като картофена салата, картофи соте или
картофи на фурна. Отново помоли да са чисти и да не ги готвят с рафинирани
мазнини. Уточнявам, че картофите са част от семейството на нощните зеленчуци и
затова не бива да се прекалява с тях. Те може да увеличат болката при артрит,
ревматоиден артрит и проблеми със ставите, но понеже при теб няма такива, са
оставени в менюто. Помни все пак, че са богати на лектини и има вероятност да
подклаждат вътрешните възпалителни процеси, затова ги яж само в краен случай
като сравнително по-безопасен вариант от пица например.
Избягвай на всяка цена да консумираш навън:
· супи, защото често са сгъстени с нишесте, бяло брашно, ориз и др;
· пържени храни, заради трансмазнините;
· кюфтета, кебапчета и други смеси от кайма, хляб и яйца;
· готвени ястия и яхнии, защото отново най-вероятно са сгъстени със съставки,
които е добре да избягваш“.
ОК. Това звучи малко по-резонно. Идеята за 2–те салати също ми харесва, ще я
пробвам задължително! Месо и риба на скара ми е вече като второ „аз“ Запечените
зеленчуци не са от най-вкусните ястия по ресторантите в България, но пък залагам
големи надежди на готвачите в Италия, особено на ресторантите с Мишлен звезди,
които ми подбраха момичетата.
Получавам препоръка още да си приготвя „суха храна“ за из път и за хапване в
самолета. Пффф! Супер гадно звучи това, а като гледам, рецептите са все някакви
сурово-сушени крекери със семена и зеленчуци. Намирам дори едни с кейл в един
биомагазин. Боже, кой го яде това? Не стига че прилича на нещо излязло от блатото
на Шрек, ами и струва 10 лв. пакетчето от 20 грама. Добре де, купувам си няколко.
Поне са малки и се събират в дамската ми чанта. Не съм и предполагала, че ще се
наложи обаче да обяснявам на пропускателния пункт на летището какво е това и
защо си го причинявам, но животът е изпълнен с предизвикателства. Особено този
на спазващите „специален“ режим като мен. В главата ми изниква и едно китайско
проклятие: „Да живееш в интересни времена!“ Да си призная, преди винаги съм се
чудила защо да е проклятие. Е, вече не се чудя…
Та, идва заветният ден и двамата с Краси се озоваваме на летището в ранния
следобед, за да се натоварим на самолета за Италия. Маман ни докара до тук и не
спря да нахалства:
— Добра идея би било да поработите и по темата с внуците, докато сте в
Италия. Няма по-подходящо място! С баща ти правихме постоянни опити да
забременея, докато обикаляхме света като млади! Разказвала съм ти, нали? Е,
накрая се случи, докато бяхме на гости на баба ти на село, но и на това сме доволни
— поглежда ме тя подкупващо в огледалото за задно виждане, докато говори.
После се сеща, че е видяла заоблено коремче, докато товарехме колата, което обаче
се дължи само и единствено на факта, че се опитах да изям целия хладилник,
защото не знаех дали ще има какво да ям до края на деня, а и като знам колко пари
съм дала за тази храна, ми се къса сърцето да я изхвърля. В резултат на което се
чувствам като подвижна матрьошка, от онези най-закръглените, и ми е тежко и без
маман да ме мисли за бременна. Сещам се и за принципите за правилно
комбиниране на храните на нутриционистката и ме бодва лека вина, но вече е
късно. На маман само това й трябва — дай й закръглен корем и се превръща в
тигрица, която не спира да мели:
— Или пък вече имаме внуче на път, а, Ева? Краси? — поглежда тя с 24–
каратовата си усмивка и него, след като така и не дочаква отговор от мен.
— Мфмфм — успява да изкара той, защото не знае какво да отговори и забива
поглед в страничното огледало на колата, за да избегне вторачения и леко дивашки
поглед на маман.
Накрая, след 30–минутно екстремно провиране през задръстванията в час пик,
се оказваме на летището и двамата с Краси се изстрелваме към терминала с
бързината на диви прасета, оставяйки маман да стои с отворена уста и да се чуди
ще става ли баба, или не. Влизаме в летището, аз виждам самолета ни на таблото и
забравям всичко на секундата. Италия, идваме! О, йе!
Храната в самолета си е все така гадна, ако се съди по порцията на Краси.
Пффф! Добре, че не ми се налага да я ям. Двата часа полет обаче минават неусетно
и се озоваваме на летището във Флоренция пред най-голямата опашка, която съм
виждала някога. Оказва се, че не са разделили гишетата на такива за членове на
Европейския съюз (ние) и за всички останали, и на 2–те работещи гишета (при
кацащи 5 самолета! Българска му работа, да не бяхме в Италия, щях да си помисля,
че се връщаме у нас) е някаква лудница от паспорти, визи, ревове и крясъци за
отказан достъп и какво ли още не. Отвисяваме прави и изнервени във въпросното
фоайе около час и половина! Без вода, без храна за из път (ако не се броят кашетата
в чантата ми, обаче Шрек или не, не ги давам за нищо на света), без тоалетна и без
никаква представа дали няма да ни се наложи и да пренощуваме там. Не смея дори
скандал да вдигна, защото една жена пред мен се опита да нададе глас и
надменната коза зад гишето така се на — пуши, че започна да привиква всички
баби, майки с деца и други крехко изглеждащи индивиди преди нас. Е, поне
реабилитирахме българите, както каза Краси. Дотогава си мислех, че само при нас
се случват такива сценки, но явно хората са си хора навсякъде.
Та след 2 часа на летището и после още половин час в таксито се оказваме на
най-красивата улица пред най-красивата сграда на света! Боже, като знам, че
всички тези сгради са строени без помощта на съвременните технологии от днес,
направо настръхвам от възхищение. Тези хора са били истински творци! Стаята ни
също не разочарова — огромно помещение, в дъното на което има легло с
балдахин, в предната част будоар с мека мебел, а ВСИЧКИ стени и тавани са ръчно
изрисувани с фрески, херувимчета и други подобни. Не се стърпявам и правя
няколко бързи снимки, които веднага изпращам на момичетата, а Деси реагира
светкавично, пишейки: „Боже, да не се настанили в някой от дворците?!“. Мхм.
Може и да сме.
Настроението ми отново достига завидни нива, затова набързо си вземам душ,
обличам роклята от последната колекция на Мах&Со, която купих специално за
пътуването — като си в Италия, бъди италианец. Така де, изобщо не възнамерявам
да се разхождам наоколо с кубинки и анцуг като някой немски турист. Всъщност
съм планирала да се нося със стил и излъчване на холивудска актриса от 20–те.
Краси ме оглежда критично, но роклята ми стои толкова добре, че все пак
остава впечатлен макар и против волята си, а аз вирвам брадичка и излизам през
огромната висока поне 5 метра дървена врата на хотела като кралица Елизабет на
път към летния си дворец.
Десет минути по-късно сядаме в едно от хубавите заведения на Флоренция,
където правят пиците по специална технология — нещо с 24–часова ферментация
беше, но така и не запомних. И ето, че се сблъсквам челно с най-големия си
кошмар от няколко дни насам — НЯМА КАКВО ДА ЯМ! Наистина няма. Не се
шегувам.
Тези италианци не са и чували думата салата. Боже! Няма кьорава салата тук,
камо ли две, които да си поръчам, за да спася положението. Трескаво започвам да
оглеждам менюто за нещо подходящо, пък било то и картофи. Тц. Няма нищо освен
пици, кроасани, брускети и подноси със сирена!
Започват едни бесни преговори със сервитьора на развален английски
(неговия, не моя), който така и не успява да разбере, че НЕ МОЖЕ да ям нито
глутен, нито зърнени, нито сирена, и се държи все едно проявявам капризи. Тези
италианци никой ли не ги е учил на маниери! Почти изпадам в нервна криза,
защото не му влиза в работата да му обяснявам за автоимунното си заболяване и
ЗАЩО не бива да ям тези храни. Накрая все пак той се предава, понася се към бара
с наперения ход на платноходка по време на буря и ни изпраща управителя да се
разбере с тая лудата (тоест с мен). Краси стои срещу мен на масата почервенял от
гняв и умиращ от срам, но няма какво да направя по въпроса. Като държи да яде
пици, ей го на — ще червенее.
Управителят се оказва разбрано момче и предлага да ми спретнат едно плато
от различни видове прошуто, тези същите, които използват за пиците, и да ми
запекат на скарата малко зеленчуци. Идеята звучи повече от раз — умно, особено в
комбинация с бутилката прекрасно пино гриджо, което решават да ни подарят като
извинение, че няма какво да ям. Е, това вече е друго нещо. Изпивам си чинно
глутен контрола и лакто контрола, за да елиминирам кръстосаното замърсяване с
глутен и млечни, и започвам бавно да си преживям порцията прошуто с тиквички
като млекодойна крава на тучна поляна. Краси ми оглежда платото с меса с лека
завист и споделя, че и той можел да яде така за в бъдеще. Ха! Има си хас!
След вечеря правим кратка обиколка на Флоренция, която се оказва
препълнена с туристи дори и в 10 вечерта, и се връщаме обратно в двореца си,
доволно хапнали, пийнали и в свежо настроение.
На следващия ден сме предвидили обиколка на Волтера, Сан Джиминяно и
Сиера с кола под наем, затова решавам да се запася с храна за из път, че знае ли се
какво ме чака там. Приготвям 3 пакета от блатоподобните крекери и решавам да
изляза набързо, докато Краси отиде да вземе колата, за да си купя и някакви
плодове от супера или нещо подобно.
Какво ти набързо! Първо, че единственият възможен супер в района е чак след
съседния мост. Добре де, не е чак толкова далече. Но влизайки в него, изпадам в
поредния шок. Опашката към касата е по-дълга от тази пред галерия „Уфици“! Тези
хора не са в ред! При положение че има пицарии, ресторанти и храна буквално през
5 метра по улиците, кой ненормалник (освен мен, разбира се) ще си купува нещо за
ядене от супера?! Аз обаче нямам избор, затова награбвам връзка банани, кутия
смокини, още някакви плодове и разни нарязани меса и си заемам реда на
опашката. Един час по-късно успявам да се завърна благополучно в хотела, цялата
пуфтяща, изпотена и притеснена. Навън вече е тотална жега и аз нахълтвам в
стаята, излъчвайки топлина като някоя супер Нова. По принцип е есен и никой не
очакваше 35 градуса температура на въздуха, но явно в Тоскана сезоните не са
разбрали, че трябва да се сменят. Краси седи на канапенцето в стил Луи 16–и и
потропва нервно с крак, защото очевидно съм излязла, без да си взема телефона и
без да предупредя, че изобщо възнамерявам да изляза. Пффф! Не е болка за
умиране, то е ясно, че съм добре. Отнема ми известно време да се изкъпя наново,
да се гримирам (пак!) и към 12 потегляме към Сан Джиминяно. Предвид
закъснението решаваме да оставим Сиера за друг ден и след краткия ми опит да
протестирам по темата, Краси надменно ми натъртва:
— Е, ако бяхме тръгнали навреме, както го планирахме, можехме и през Сиера
да минем, но сега избирай — Сиера или Волтера.
— Волтера, разбира се! — почти извиквам аз. За нищо на света няма да
пропусна да видя града на вампирите.
Такааа, храната за из път се оказва брилянтна идея, защото Сан Джиминяно се
пръска по шефовете от туристи и не е останал свободен стол в нито един
ресторант, кръчме или лафка по улиците, затова след бърза разходка решаваме да
спрем някъде по пътя и да си направим пикник с подръчни средства. Купуваме
само бутилка охладено вино от едно малко магазинче на цената на кюлче злато и
отпрашваме към Волтера и пикника. Районът е като изваден от рекламна картичка
и с лекота си избираме отворено място с гледка за хапване. Прежалвам и постилам
шала, който си бях взела за лека наметка, на поляната, наливаме си по чаша вино с
Краси и денят бавно и постепенно започва да придобива лежерния вид, типичен за
провинциална Италия. Долче вита по тоскански, така да се каже.
До края на престоя ни във Флоренция успявам да усъвършенствам поръчването
на плато мезета със зеленчуци. Вярно, че ям месо пак по 2 пъти на ден, но честно
казано, се налага. Обстоятелствата го изискват. Успях да хапна веднъж и някаква
риба, но беше толкова спаружена, че реших да не повтарям. Освен това съм почти
сигурна, че беше пържена, така че реших да се придържам към изпитаните рецепти.
Както се пошегува Краси към края на престоя ни, най-голямата драма за тази
седмица беше дали да започнем с коктейлите от 10 сутринта, или да изчакаме
благоприлично поне до обяд.
Мисия: Тоскана без ядене на пица! Само ме гледай!
Victory is in my veins!
I know it, I know it!
Започва да звучи любимият ми рефрен от новата песен на Кейти Пери.
And still I RISE!!!
ЕФЕКТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА

Веднага след почивката решавам да направя нова консултация с

нутриционистката. Така де, искам да се похваля как се справям до момента!
Сутринта установих с огромно задоволство, че за първи път цикълът ми идва
без обичайните драми, болка и желание да линчувам целия свят. Решавам да се
похваля на маман, но насреща получавам поредното:
„Ако беше забременяла, нямаше да ти се налага да имаш цикъл въобще! Поне
за година! Такива надежди залагах на Италия…“
„Тик — так, тик — так…“
И след малко:
„Разхождаме се в парка с баща ти. Около нас само жени с колички!“ (Почти я
чувам как въздиша…) „Бебета — накъдето и да погледна…“
„Не разбирам защо не искаш да ощастливиш старите си родители…“
Пффф! Не се спря тази жена. Когато й изнася, и „стара: става. Това обаче, че тя
се нарича „стара“, определено не означава зелена светлина и аз да я наричам така.
Патила съм си и знам.
Но да беше само тя! Разочарованието ми от консултацията е още по-голямо!
ОК, получих едно виртуално потупване по рамото за всичко, което съм постигнала
и че съм издържала почивката без прегрешения, но това ПАК не било достатъчно.
Храната била САМО част от картината и ако съм била готова, предложи да
продължим с всичко останало.
Честно, ако знаех какво ми предстои, нямаше да се хващам на хорото от
самото начало. Вярно, че съм с 5 кг надолу въпреки почивката във Флоренция и
цялата ми симптоматика е напълно овладяна, но тази жена не знае кога да спре и
явно е решила да подложи волята ми на още и още. Всичко започва да прилича на
безумен експеримент. Имам чувството, че ме гледа отнякъде и се чуди в кой
момент ще се пречупя.
Аз обаче не се давам лесно. Щом издържах пиците в Италия, обедите сама, 2
дни без кафе, фермерския пазар и готвенето, нищо вече не може да ме спре!
Консултацията започва по нейния си стандартен начин — с разпит. Помнела
ли съм била онази статия, която трябвало да прочета, за ефекта на пеперудата.
Добре де, помня, че я четох, обаче тогава за няколко дни изчетох 1 книга, 20 статии
в сайта й, изгледах поне 40 видеа и не помня още какво. Ако си мисли, че ще помня
точно 1 конкретна статия от всичко това, то предлагам да си преосмисли
професията. Аз все пак съм човек, не компютър.
Оказва се, че това била статията, която изрежда всички останали фактори,
които влияят на автоимунни — те заболявания, и тя искала да започнем да ги
отмятаме едно по едно. След това минава към темата на деня и настроението ми
тотално отива в канала — околната среда и всичко, което имало досег с кожата.
Като светкавица през ума ми проблясва кощунствената идея, че ще ме накара
да преосмисля и да сменя козметиката, която използвам. Подозрението ми е
ужасяващо и бавно и постепенно набира сили. И разбира се, точно след минута се
оказвам пророчески права. Merde!
Виж, какво, мадам, може да ми вземеш кроасана изпод носа, да ми спреш
пиците, да ме накараш да правя заготовки, да готвя и да варя кокали, обаче не си и
помисляй за секунда, че ще ти позволя да ме лишиш от единствената останала ми
наслада в живота — козметиката! Или както казваше бащата на един познат, едно
удоволствие има човек в живота, и там проблеми!
На нея обаче не й пука. Попаднала е в своя си филм и нарежда ли нарежда.
Трябвало да премахна всичко, което може да натовари организма с токсини, за да
се успокои имунната ми система. Това означавало:
• да сменя битовата химия за почистване вкъщи. И тук уточнява, че говори за
всичко — препарати за миене на чинии, за пране, за почистване на дома.
Последните били вредни не само при контакт с кожата, а и при инхалиране и
ръкавиците невинаги били достатъчни. Абсолютно веднага стигам до извода, че на
първо място вината да използвам въпросните, е изцяло нейна. В крайна сметка,
преди да се появи в живота ми, си ядях доволно по ресторанти и не се й замислях
да мия чинии. Сега, не стига че мия чинии по цял ден, ами имало и значение с
какво. Добре де, пералня пускам от време навреме, но като цяло предпочитам
химическото чистене. По-сигурно е някак си. Като си дал едномесечна заплата за
рокля, последното което си мислиш да направиш с нея, е да я напъхаш в пералнята.
Химическото чистене обаче също не било вариант. Точно така, продължавай да
сипваш сол в раната. Продължавай…
• да поддържам перфектна хигиена, особено в спалнята, и да пера чаршафите
веднъж седмично с безвреден перилен препарат. Онзи същият, който ще сменя.
Пффф!
• да сменя декоративната и бялата си козметика. И тук отново визирала била
ВСИЧКО — сапуни, лосиони, шампоани, кремове, мазила, гримове, маски, лакове,
боя и не знам още какво.
— Триста дяволи! — реввам дълбоко разстроена аз и започвам да дишам
учестено като риба на сухо. Тя се спира, поглежда ме хладнокръвно от монитора,
докато аз се блещя насреща й като звяр в клетка, и накрая се усмихва озадачено:
— Не е толкова фатално, колкото звучи, и аз съм минала по този път.
Хич не ми пука откъде си миналата и ти, си мисля наум. Махни пипалата си от
козметиката ми! Имаш ли идея колко струва и колко трудно се набавя! Освен това
съм на 30, ако тя си мисли, че мога да запазя младежкия си вид с биобъркочи, то
нещо не е наред с мозъка. Казвам го абсолютно добронамерено, тя също би
трябвало да се замисли, ако не иска да прилича на 70–годишно бабе скоро. Тя обаче
само ми се усмихва като на дете, на което са му взели играчката, и се връща към
списъка в ръцете си, все едно току-що не ми е извадила мъдрец без упойка:
• да се погрижа за чистотата на въздуха, като сменям редовно филтрите на
климатиците или проветрявам често. Пффф! Почитаемия ще ми се зарадва много,
като го попитам от кога не са почиствани климатиците в офиса… А от опити да
проветрявам съм се отказала отдавна, защото скелетите надигат вой, като че ли ги
колят, когато някой отвори врата или прозорец. Явно само пушачите са ок, нали
излизат да пушат. Това дали го броим за проветряване?
• да премахна хлорните изпарения поне докато се къпя, като монтирам филтър
на душа в банята, и да избягвам хлорираните басейни. Имало било цяло видео по
темата в сайта й, да си го припомня.
• да избягвам пластмасата за многократна употреба освен ако не е изрично
маркирана като „безопасна за храна“. А с какво да си пренасям храна, че нещо не
ми стана ясно?! Първо, иска да си правим заготовки и да ядем домашна храна,
после не можело да се съхранява храната в пластмаса. Ами в какво? Имало било
много красиви стъклени буркани вече навсякъде. Идея си нямам къде е това
навсякъде. В Marella последния път не видях буркани. Най-вероятно ходим в
различни магазини… Освен стъклените буркани можела съм била да си купя някоя
по-качествена пластмаса за пренасяне на обяд за офиса. Обаче трябвало да е
наистина нетоксична, а такава не се продавала масово в магазините. Ха! Трябвало
да проуча и да си поръчам.
• да сменя и съдовете за готвене, защото някои също били токсични. Най-
безопасни били керамичните, каменните, чугунените и тези от неръждаема
стомана. Хммм, аз май имам само един тиган и дори не знам с какво покритие е.
Май и по тази тема ще се чете.
• да внимавам с произхода на храната. Това поне вече е направено. Почти… да
използвам паста за зъби без флуор. Добре, това е лесно.
• да махна амалгамните пломби, ако имам такива в устата си. Ъъъм, не съм
сигурна дали имам, трябва да проверя, мисля че не нямам
• да прегледам дома за мухъл и микотоксини и да взема мерки, ако се налага.
И по тази тема било имало видео в сайта й, да съм си го изгледала. Да бе, аз го
гледах това видео. Едно от страшните е. Там разбрах, че микотоксините отслабвали
организма толкова много, че човек изобщо не можел да се възстанови, докато
буквално не си зареже апартамента заедно с всичко в него, защото спорите (знам!
звучи като някой научнофантастичен ужас трилър, ако няма такъв жанр, тя току-що
го измисли) полепвали по всичко, включително мебели и дрехи. Не, не мога. Дори
не искам да знам дали има мухъл вкъщи. Ами ако се наложи да се преместя и да
зарежда всичко?!
И се надявала да не била изпуснала нещо. Май било само това.
Боже! САМО това ли? А не искаш ли и казачок да се науча да танцувам? На
тази жена кукувица й е изпила мозъка. Честно.
След консултацията оставам насаме със себе си да преосмисля чутото.
Очевидно се движим по 6–стъпков план и до тук сме едва на втората стъпка.
Първата беше свързана с храната, червата и микробиома, втората очевидно включва
всичко останало. Направо не искам да знам какво ми е приготвила в оставащите
четири!
Решавам все пак да си припомня прословутата статия за ефекта на пеперудата
и откривам доста видеа, линкнати от нея — за хлора, за живака, за мухъла. Правя
си билков чай с набрани от баба ми листа от мента (че в готовите сушени билки
можело да има кръстосано замърсяване) и сядам да ги изгледам. Решавам да капна
и малко бял ром към чая (безглутенов е, спокойно!), отпивам една глътка и
забелязвам моментален ефект. По вените ми като огън потичат непоколебимост и
сила. Добре, готова съм. Bring it on, baby!
Започва едно щателно проучване и четене за тигани, за покрития, за битова
химия, за пластмаси, микотокси — ни, хлор, флуор, живак… Картината, която се
разкрива пред мен, е като филм на ужасите в 10 части. Направо не знам как не сме
се изпонатръшкали вече всички, а все още мърдаме и ходим, щом всичко около нас
е толкова токсично. Автоимунните също се споменават на доста места във връзка с
тази тема. А аз си мислех, че само храната е виновна.
Решавам да изпратя някои видеа и статии и на момичетата и им драсвам
набързо един мегадраматичен мейл с резюме от консултацията. Проронвам и
няколко сълзи, докато пиша за козметиката. После обаче се съвземам и
бунтарското в мен взема превес. Не, не и не. Това с козметиката няма да го бъде.
Не се разбрахме…
Оплаквам се и на маман. Ако има човек, който ще ми влезе в положението на
секундата определено е тя. Насреща обаче получавам едно:
„Ти пък! Вече има такива невероятни процедури и без мазила — една-две
инжекцийки на правилните места и ще си като 20–годишна за секунди“.
Хммм. Не съм сигурна, че нутриционистката ще одобри инжекциите с
ботулинов ТОКСИН и разните му там филъри, и решавам да спукам розовия балон
на маман с информацията.
„Пфу!“ получавам веднага очакваната ответна реакция.
„Край! Отменяй ми часа при тази! И без това не ми се отразява никак добре
онзи неин безлактозен режим на хранене. Отказвам и да заприличам на шарпей в
лицето!“
„Ева, ти обаче вземай мерки. Искам внуци!“
„О, и докато сме на темата, вземи изхвърли онази риза на Краси, с която беше
последния път.“
„Не става за пред хора…“
„Дали лошият вкус е наследствен?“
„Нищо де, бебето ще носи нашите гени, четох някъде, че тези на майката
винаги преобладават…“
ОКОЛНАТА СРЕДА

Седим с момичетата пак в онзи елитен здравословен ресторант и аз

предъвквам салатата си с кейл твърде съкрушено като за човек с апетит.
Последният разговор с нутриционистката направо ми взе ума. От всички теми,
които ми стовари на главата, тази с козметиката ме жегна най-сериозно. Първо, че
преди няма и месец ми пристигнаха последните серии на серума и крема за лице
на любимата ми марка от САЩ, които не са нито био, нито натурални, нито
каквото и да било друго. Но пък кожата ми ги обожава, а и дадох луди пари за тях.
Ако си мисли, че ще ги изхвърля току-така, жестоко се лъже!
На всичкото отгоре момичетата не само, че я подкрепят, ами и са започнали
смяната доста преди мен, но са си мълчали, защото са знаели как ще реагирам.
Закърмена съм с темата за кожата, косата и козметиката като цяло от ранна детска
възраст (за разликата от кърмата, която така и не съм получила). Реално, точно
маман ми повтаря постоянно да се грижа за кожата си, да не пестя средства и да не
пропускам процедури.
Към днешна дата дори съм усъвършенствала азиатската техника от три стъпки,
която се води Светият граал в козметиката. Или обяснено по-просто — отваряме
вратата с лосион, вкарваме активните съставки чрез серум и затваряме вратата с
крем. И разбира се, после нанасяме защитен фон дьо тен със силен слънцезащитен
фактор.
Ако някой си мисли, че може да постигне това съвършенство с биобъркочи,
мога само да му покажа врата и да му кажа да не ме занимава с глупости. Затова и
разговорът по време на днешния обяд протича на висок тон и с настръхнала
перушина:
— Катя, не ми казвай, моля те, че си заменила онази нашата любима
козметика за аюрведичен крем с куркума и сандалово дърво, който струва 10 лв. с
доставката до България?! — ОК, не ме съди. По принцип не съм сноб, но тя
наистина ли очаква да има каквито и да било резултати с крем за 10 лв.?!
Катя обаче не се предава и защитава избора си до дупка:
— Ако искаш да знаеш има редица публикации в чужди сайтове точно за този
крем. Дори една известна бютиблогърка наскоро писа, че е сменила скъпата си
козметика с този крем и е забелязала магически ефект върху кожата на лицето си.
Дори порите й намалели, а кожата й била мека като коприна! Ако толкова не ти се
вярва, мога да ти дам малко от моя да пробваш за няколко дни — натъртва тя и
вади нещо жълто и намачкано от дамската си чанта. Точно като в онези реклами с
перилните препарати, където всички се разхождат наоколо, готови за поредната
порция изпрани чаршафи. Боже! Това момиче наистина ли ми е приятелка?!
За секунда онемявам пред гледката на нещото и тя издебва момента, отваря го
и ми го завира под носа. Миризмата е абсолютно и безвъзвратно отвратителна и аз
започвам да бърча нос, вежди, чело и да кашлям като луда. Успявам дори да си
отместя стола по-далече от Катя. Явно не е добре момичето. Тя обаче започва да се
смее и решава да уточни:
— Това е от сандаловото дърво. Действа супер успокояващо нощем, но на
някои жени не им харесва ароматът. Обаче спокойно — същия крем го има и без
сандалово дърво.
Не, не се разбрахме. Със или без въпросното дърво, няма да заменя луксозната
си козметика за нещо набутано в жълта туба като паста за зъби.
— И аз съм убедена, че има страхотна натурална козметика — подема темата
Нина, добила смелост от признанието на Катя. — Една приятелка наскоро ми каза
за една канадска фирма и нейните продукти. Имат божествено почистващо за лице
с авокадо…
— Нина, и ти ли? Предателка такава — нацупвам се аз и продължавам да го
играя вожда на опозицията. — Дори не искам да чувам за никаква канадска фирма
за козметика, нито за почистващото им за лице с авокадо!
— Твоя си работа — продължава Нина, — аз обаче вече си поръчах и нямам
търпение да пристигне! Четох невероятни неща за цялата серия. Почистващото им
за лице е без алкохол и разни други гадости, а с етерични масла, авокадо, витамин
Е, антиоксиданти и други добри за кожата елементи. Пишеше, че запазва
естествените защитни бариери на кожата и регулира производството на себум.
Отделно имат разни неща като молекулярен комплекс с хиалуронова киселина,
хидратираща ваксина и други. Мисля, че дори са надградили 3–те ти стъпки от
онази азиатска техника, която използваш — допълва тя и ми намига.
Добре де, трябва да призная, че това звучи доста по-разумно от крема на Катя.
Дори обмислям да проуча Марката. Това обаче е само грижа за лице, ами какво
правим със сапуни, шампоани, лосиони за тяло, крем за ръце. Ужас! Нина бодва
едно листо на вилицата си и допълва, все едно ми е прочела мислите:
— А, и между другото, понеже те знам какъв си сноб, марката не е никак
евтина и дори бих казала, че се доближава до твоите любимци като ценови клас.
Отделно имат серии за коса, тяло, ръце и всякакви други.
— Хм — изсумтявам аз. Може и да съм капитулирала вътрешно, но за нищо на
света няма да им го покажа, затова сменям темата в движение. — А какво мислите
за това със съдовете за готвене и съхранение на храна?
— Майка ми нали се занимава с някаква фирма за такива — включва се
Деси, — та те точно на това разчитат като реклама, че съдовете им за храна са
безопасни дори за деца и разни подобни. Ако искаш, ги погледни. На мен ми стана
по-интересно да проуча за хлора, защото точно обмислях да се запиша на плуване.
Винаги съм искала да плувам перфектно — поглежда тя замечтано, а аз си
представям как пори вълните с това нейно изящно тяло като на кукла барби и
кимам одобрително. Точно Деси е човекът, който може да се разхожда по бански
по цял ден без никакви притеснения, любовни дръжки и целулит да я откажат от
мечтите й. — Вчера обаче изгледах онова видео, което ни изпрати за хлора във
водата в банята и басейните, и доста се замислих дали си струва.
— Аз също — включва се и Нина. — Показах го и на Наско, защото нали ни
предстои да къпем бебе, и той още снощи поръча филтър за душа в банята. Не е
цяла система, но като за първа стъпка ни се стори най-лесно реализуемо. По-
нататък ще помислим и за нещо, което да пречиства водата в целия апартамент.
Ева, ти поръча ли си душа с филтър?
— Да, да, и аз го поръчах. Това поне беше лесно. Пастата за зъби също смених.
Чудя се все още как да процедирам с битовата химия за почистване. Вчера се бях
засилила да я сменям наведнъж, влезнах в онзи био онлайн магазин, добавих
всичко в количката, но после, като си видях тотала на сумата, се отказах и затворих
сайта. На тези съвсем са им изпили мозъка! Може ли препаратът за чинии да
струва 10 лв., а този за пране на дрехи над 20 лв.? Ако си мислят, че имам излишни
400 лв. само за почистващи, жестоко се лъжат!
— А за риза от новата колекция на Мах&Со имаш? — започва да се кикоти
Катя, а аз изсумтявам и правя опит да я игнорирам. От къде на къде ще сравнява
последен модел риза с перилен препарат?!
Катя обаче продължава:
— Освен това не е нужно да сменяш всичко наведнъж. Просто, когато ти
свърши това, което използваш в момента, го замени с нещо по-щадящо и няма да ги
усетиш много. Поне няма да са накуп. Вкъщи отдавна съм на биопочистващи и
дори не ги усещам, защото си ги набавям един по един, когато ми се наложи.
Започни поне с препарата за миене на чинии, той свършва най-бързо, а този който
използвам, макар и да е по-скъп, е в доста по-голяма разфасовка и според мен, като
се сложи чертата, не излиза кой знае колко по-скъп.
— Да, това звучи като добър план… — съгласявам се накрая. — О, ооо,
ооо… — почти извиквам в този момент, защото се сещам нещо, — ами боята за
коса?
Така де, боята за коса си е казус. Като се замисля, дори не знам от кога не съм
виждала жена с естествен цвят на косата. Като че това, което ни е дала природата,
отдавна не ни задоволява и търсим нови и нови начини да го подобрим. Дори и
Катя се е поддала на натиска и развява руси коси от няколко години насам. Аз се
придържам към светло кестеняво, но това определено не е естественият ми цвят,
който повече клони към черно, отколкото към нещо русопепеляво.
Оглеждам момичетата, за да видя реакцията им на проблема с боята за коса, и
виждам, че и трите са забили виновно носове в чиниите и мислят активно. На ви
сега биокозметика! Ликувам вътрешно и всеки момент ще започна да подскачам на
стола като малко дете, защото най-сетне намерих нещо, за което НИКОЙ не е взел
биомерки. Минават почти 5 минути в тишина, през което време усилено хрупаме
зеленилки, но накрая Катя решава да си признае:
— Преди използвах комбинация от къна и индиго, имам предвид, докато ходех
с черна коса. Обаче беше голяма мъка — първо стоиш 3 часа с къна, после я миеш и
сушиш и започваш отначало с индиго, което също трябва да стои поне 1 час — тук
сбръчква нос все едно е изяла най-киселият лимон на света и продължава. —
Накрая така ми беше омръзнало, че не исках да виждам къна до края на живота си.
На всичкото отгоре, като реших да си променям цвета, се оказа, че не може върху
къната и трябваше да я чакам да расте и да я режем, за да стигна до цвета от днес.
Затова беше и късата коса преди 2 години.
— Добре де, тогава какво правим? — не издържам аз.
— Ами, аз реших за себе си да не се вманиачавам прекалено, в крайна сметка
малко вредни неща не би трябвало да ни навредят. Или поне така твърди
нутриционистката. Стига да са наистина малко, организмът ни щял се справи, все
пак не е безпомощно бебе и не се налага да живеем в стерилна среда. Моите малко,
които реших да запазя, са боята за коса, гел лака и от време на време се изкушавам
от някоя нова пудра на Dior или спирала на Chanel. Само се старая да са наистина
качествени, все си мисля, че там вредните съставки са доста по-малко…
— А в какво готвите? — продължавам с настъпателните въпроси аз. Така де,
само аз ли си живея в някакъв мой си балон и не съм разбрала, че и тиганите може
да ни убият, или има и други заблудени.
— Това го проучвахме сериозно с Наско — жизнерадостно се включва пак
Нина — заради бебето. И общо взето се оказа, че трябва да изхвърлим всичко и да
започнем от началото. Вече си купихме тенджери от неръждаема стомана,
керамични съдове за фурна, 1 чугунен тиган и 1 по-лек с керамично покритие.
Пластмасите също ги изхвърлихме, но още не сме ги заменили с друго. Още
проучваме, че тези „безопасните“ са голяма цифра.
Пффф! Само аз съм май. На моя си самотен остров с токсичните тигани,
пластмаси, козметика и препарат за чинии от супера. Да се чуди човек как съм
оцелявала до сега.
Хич не ми се струва лесно да си промени човек целия околен свят, но истината
е, че логиката е безупречна — след като внимаваме какво ядем, е редно да се
замислим и какво използваме външно. Все пак кожата е най-големият човешки
орган, макар и да не сме свикнали да я възприемаме по този начин. Леле, вече
говоря като завършен здравословен гуру! Merde!
И все пак дивото в мен надига глава и се бунтува с цялото си сърце, затова
решавам да запазя козметиката, която използвам в момента. Поне засега…
ОСЪЗНАТОТО ХРАНЕНЕ

Втори месец елиминационна диета. Така се оказа, че се казвала първата

стъпка с храната. Ако ме питаш, цялото нещо с автоимунните си е един
елиминационен живот, но хайде да не драматизирам излишно.
Все още се чудя дали да си пусна кръвно изследване за антитела, но по-скоро
ме е страх от резултата и решавам да изчакам още малко. С нутриционистката се
разбираме следващата стъпка да е под формата на видеа вместо среща, защото така
или иначе ги била записала за някаква нова програма. Видеа, видеа… Даже са ми
по-приятни. Първо, че не ме чува, като псувам, и второ — мога да си ги пускам по
няколко пъти, ако случайно нещо не ми е ясно или искам да си водя записки.
Откакто сме започнали, се опитвам да структурирам всичко в една тетрадка и сега,
като я гледам, си мисля, че трябваше да взема една идея по-голям формат.
Темата този път звучи сравнително безобидно — осъзнатото хранене и
някакви витамини Време, Кислород и Удоволствие. Предлагам на момичетата да ги
изгледаме заедно, и без това са в кюпа от самото начало.
Разбираме се да се видим в Катя след работа, само тя живее сама засега, освен
това наскоро си купи нов компютър с огромен монитор и ще се насладим на
перфектна картина. Мониторът й е толкова голям, че се хванахме на бас, че ако
видеото е в близък план, ще успеем дори да преброим бръчките на
нутриционистката. Обзалагам се, че има такива, особено с тези нейни биомазила.
Не че имам нещо против жената, но все още се бунтувам на идеята да си сменя
декоративната козметика и съм готова да се хвана като удавник за сламка за всичко
около мен само и само да я запазя.
Минавам да взема вино и десерти (открих една готина сладкарница, в която
приготвят разни сурови, веган и здравословни сладки, и понякога минавам да си
взема по нещо. Супер рядко де, да не си помислиш нещо!). Катя обеща да приготви
салати, Нина ще донесе запечена дива риба от онзи гръцкия магазин до тях, а Деси
я оставихме без ангажименти. И без това работи като луда до късно и още не е
сигурно дали ще успее да се измъкне и да дойде днес. Липсват ми вечерните срещи
с момичетата. Бяхме усъвършенствали вечерите на принципа на американския
потлък — всеки носи по нещо готово за ядене и така, където и да се събираме,
домакинът не се натоварва излишно. Това бяха едни от най-хубавите вечери в
живота ми — леки, лежерни, с много вино и смях. Наистина ми липсват.
Към 8 ч. успяваме да се съберем, само Деси в последния момент свири отбой,
но ние го очаквахме, така че няма излишна драма. Преди да пусна видеата решавам
да си изключа телефона за всеки случай и засичам 6 пропуснати обаждания от
маман и смс:
„Край! Не издържам повече! Искам пица, паста, торта и сладолед за вечеря!
Предавам се!“
„Колко от онези глутенови и лактоконтроли да изпия? По 2–3 от вид дали ще
помогнат?“
Ха! Явно съм наследила волята си от папа, че маман никаква я няма. Показвам
смс — ите на момичетата и изпадаме в бурен смях, докато се настаняваме на
канапето и аз въвеждам потребителско име и парола в сайта с програмите. След
това си сипваме по чаша вино, салата и риба и пускаме първото видео — „Витамин
Време за храна = време за мен“ и „Витамин Кислород“.
На екрана се появява познатото ни от последните месеци лице и започва да
разказва история след история…
„Един от любимите ми автори, с който се приспивам вечер, е Удхаус, а една от
книгите, които е написал се казва „Бъди българин, Джийвс“. Днес обаче няма да те
карам да бъдеш българин. Не. Всъщност, ако бях Удхаус и книгата беше за храна,
щях да я кръстя… „Бъди французин, Джийвс“. Или пък „Бъди италианец, Джийвс“.
Няма изненади тук, нали? Винаги когато говорим за храна, французите и
италианците са замесени.
Днес обаче няма да си говорим за това КАКВО ядат французите, а ще споделя
с теб КАК го правят — един от най-важните уроци, който искам да вземеш от тях.
И за да го обясня, ще ти разкажа една история. Историята е на американски екип,
който е назначен да ръководи изкопни дейности в Прованс. Времето било от
значение и силно ограничено, затова американците наели местни хора, които да
свършат работата по-бързо. Вместо очакваните от тях обаче бързи разкопки,
американците се сблъскали с нещо тотално непредвидено от тях самите — всеки
път, когато дойдело време за обяд, местните французи щипвали нанякъде и се
връщали чак след два часа и половина — доволно хапнали, пийнали и засмени.
Американците решили, че проблем е времето, което им отнема да отидат до някой
ресторант и да се върнат, затова събрали французите и им обяснили, че времето е
важно и искат от тях да обядват на място. Французите се посъветвали за минутка и
се съгласили с условието.
На следващия ден още от сутринта на мястото на разкопките се появили
странни камионетки, които точно в 12 на обяд били разтоварени, за да открият
маси, столове, бели покривки, храна и дори порцеланови чинии. Местните хора си
приготвили на спокойствие храната, седнали, хапнали и пийнали… за около два
часа и половина. Само че на място.
Италианците също не изостават във времето, отделяно за храна. Може би това
е една от малкото нации в света, в чиито ресторанти те посрещат раздели в менюто
от типа на: предястие, салата, второ предястие и чак след това основно. Не си
поплюват, нали? Истински dolce vita, полят обилно с аперитиви, вино и дижестиви
за финал.
Е, сега може би си отговаряш на въпроса защо французите и италианците са
слаби, а нациите им са сред най-здравите в света. Защото обръщат сериозно
внимание на витамина Време за храна за разлика от нас.
Мисля, че се ориентира в обстановката — днес ще си говорим за най-
сериозните стресори на храносмилателния процес — бързото хранене и стресът.
Или с други думи казано — какво се случва, когато не отделяме достатъчно време
за храна.
А един от най-големите проблеми на нашето съвремие, е, че всички ние, се
намираме почти постоянно в някаква лека или по-силна форма на стрес. Дори и
когато ядем. Това са ситуациите, при които ядем набързо, защото трябва да
свършим нещо друго. Нещо, което в момента ни се струва по-важно — да закараме
детето някъде, да не закъснеем за среща, да не изпуснем поредната новина във
Фейсбук, да прегледаме онзи доклад и така нататък. Времето за храна, оказва се, не
ни е приоритет.
Какво се случва обаче в тялото, когато тази форма на стрес се появи? Това е
моментът, в който сърцето започва да бие малко по-силно, кръвното се покачва,
дишането се забързва и организмът започва да освобождава определени хормони
като адреналин, норадреналин и кортизол. Кръвта приоритетно се пренасочва към
мозъка и крайниците и храносмилането… спира. То вече не е приоритет. Не само
за теб, а за цялото ти тяло.
Истината е, че стресът и храносмилането са като двете страни на един и същи
ключ. В даден момент може да е включено само едното. И ти избираш кое.
Неслучайно ние българите, когато сме стресирани, казваме „коремът ми се е свил
на топка". Ами той наистина е и най-доброто, което можем да направим в този
момент, е да не ядем, докато се успокоим. И след малко ще дам конкретна идея
как!
Друга подобна ситуация, при която храносмилането спира, е когато се храним,
правейки и нещо друго — например, докато шофираме, гледаме телевизия, работим
пред компютъра или говорим по телефона."
В този момент и трите поглеждаме виновно към чиниите със салата и риба
през нас, започваме да се кикотим (partners in crime), оставяме чиниите и вилиците
и продължаваме да поглъщаме жадно всяка дума.
„Интересното в случая е, че когато се намираме в подобно стресово състояние
още един хормон се включва в играта — инсулинът. А той прави две неща, които
никой не иска да си причини — казва на тялото да складира мазнини и след това
забранява на тялото да освобождава същите тези мазнини. Резултатът, както може
би се досещате, е един — излишно тегло и лошо здраве.
И така благодарение на навика да ядем набързо, докато сме под стрес или
докато правим нещо друго, храносмилане не се случва. Това означава, че
организмът не само, че не използва хубавата храна, която му даваме, заради което
здравето ни страда, ами е започнал и да си складира разни запаси като мазнинки.
Изходът от ситуацията е един — в роля трябва да влезе витамин В — време за
храна, и нещата коренно да се променят.
Трябва да се научим да се храним бавно, осъзнато и на спокойствие, ако
искаме да сме здрави и да нямаме храносмилателни проблеми и за в бъдеще.
Трябва да помним, че ензимите са временно решение. Не може да разчитаме на тях
до живот. Трябва да се научим да се справяме сами.
Като за начало повтаряй след мен: времето за храна е време за мен. Времето за
храна е свещено. Времето за храна е време за мен. Бъди французин или италианец,
каквото си избереш.
Но, докато ядеш, се фокусирай само върху храната — телефонът, компютърът,
телевизорът, лошите хора и изнервените деца нямат място на масата за храна. За в
бъдеще искам да се научиш да се храниш на спокойствие ида отделяш минимум 10
минути на ястие. Когато свикнеш с 10, направи ги 20 минути. После се опитай да
ги разтеглиш до 30, а защо не и до час. И помни — времето за храна е време за теб.
Това е и времето за приятелите, за семейството, времето за удоволствие. Пробвай и
този елементарен трик — предизвикай се винаги да си последният човек на масата,
който яде. Подари си времето за храна.
И за да ни помогне в тази задача, на помощ се притичва витамин К —
кислород. Знаеш ли, че храносмилането, точно както и ние самите, има нужда от
кислород, за да се случва. Кислород, който ти най-вероятно не му даваш заради
бързото хранене. А кислородът и дълбокото коремно дишане са силно лечебни за
нас хората и подобряват всичко, дори и храносмилателния процес.
Другият интересен факт е, че дълбокото дишане и стресът също са като двете
страни на един и същи ключ. Затова и най-лесният начин да излъжеш мозъка си, че
НЕ си под стрес, е като започнеш да дишаш бавно и дълбоко. Замисли се за момент
как дишаш, когато си под стрес. Късо и повърхностно, нали? А сега се сети какво се
случва, когато се успокоиш — дишането се нормализира, става по-дълбоко. А сега
и голямата новина — процесът е двустранен и мозъкът може да бъде излъган, че си
спокоен. Единственото, което трябва да направиш, е да седнеш с изправен гръб и да
направиш 10 дълбоки коремни вдишвания през носа. Само това!
А сега нека видим и как витамините Време за мен и Кислород могат да ти
помогнат да подобриш храносмилането си, като работят заедно. Това е и задачата
ти за следващия месец, затова слушай внимателно. Искам от теб да се храниш само
на масата за хранене и сядайки на нея, да направиш 10 дълбоки коремни вдишвания
и издишвания през носа в рамките на 1 минута. И едва след това да започнеш да
ядеш.
Докато се храниш, спирай на всеки няколко хапки, оставяй вилицата на масата
и се фокусирай върху бавното дъвчене и дишането. Опитай се да разтеглиш времето
за храна, колкото се може повече. И не е нужно да си сам, яж с компания — смей
се, изпий чаша вино, сподели деня с половинката, подари си времето за храна. Ти
си на ход! Бъди французин — яж бавно, дъвчи и дишай!“
Видеото свършва, но трите стоим като в транс и гледаме монитора все едно
чакаме от там да изскочи заек или нещо такова. Накрая Катя се окопитва, става и
казва:
— Хайде да отидем да седнем на масата за хранене.
И трите отново избухваме в смях и решаваме наистина да приложим наученото
веднага.
Местим всичко на масата, настава временна суматоха, разливаме чаша вино,
но 10 минути по-късно сме се настанили на масата за хранене и се гледаме умно.
— И сега какво? — питам аз.
— Сега ще ядем бавно и ще дъвчем — казва Нина, като произнася думите една
по една все едно трябва и да говорим бавно, за да не развалим магията.
— Не, не — включва се Катя, — сега правим 10 дълбоки коремни вдишвания
през носа и след това ядем.
— А-ха, да, вярно — сещам се аз, — витамин Кислород. Чакайте, чакайте, има
още нещо. По време на уроците по йога от онзи тиймбилдинг ни учиха как да
дишаме правилно с корем. Значи, слагаме ръка на корема и при дишане той трябва
да се подвига нагоре — надолу. Така сме сигурни, че дишаме коремно.
Катя и Нина кимват, за да покажат, че са разбрали, и трите слагаме ръце на
коремите си и започваме да вдишваме и издишваме през носа. На третото вдишване
не издържам и избухвам в неистов смях:
— Не, не мога! Представих си как сядаме с Краси и онзи неговия, новия,
надутия колега на вечеря и аз слагам ръка на корема, започвам да дишам и изпадам
в медитативен транс на масата.
Момичетата се присъединяват към кикота и решаваме вкупом, че така
наистина изглежда супер тъпо. Започваме да мислим тактики да го правим по-
неусетно. В крайна сметка няма нужда да си затваряме очите, да си подпираме
коремите и да пеем „Оммм“. Накрая постигаме консенсус, че 10 вдишвания са
много и е по-добре да ги пръснем по време на цялото хранене, за да не са толкова
видими в началото накуп. Пък като си ядем сами, да си правим кой каквото иска,
ако ще и 20 пъти да вдишваме.
Решаваме да пробваме и другите техники — да оставяме вилицата на масата на
няколко хапки и да ядем с другата ръка. Приключваме със салатата и рибата и
поглеждаме часовника да видим как сме се справили. Ехааа! 40 минути! Е, това е
бавно ядене от класа! Местим се победоносно обратно на дивана и включваме
второто видео — „Витамин Удоволствие“. Това звучи още по-обещаващо от
първото, затова се наместваме кой както му е удобно, и се потапяме в екрана.
„А сега ще си говорим за Удоволствието от храната с главно У и защо, когато
даваш на организма си качествена и вкусна за теб храна, той ти благодари.
Буквално.
И за да ти го докажа, ще споделя с теб едно интересно медицинско изследване
проведено с 2 групи жени — шведки и тайландки. Целта била да установят колко
желязо ще усвоят от храната си, която била съответно 2 вида — типично
тайландско ястие от ориз, зеленчуци, кокос и други местни деликатеси и типично
шведско меню от картофи, бургер и боб.
И на двете групи жени било дадено първо тайландското меню, а след това
шведското, а количеството усвоено желязо — измерено. Резултатите обаче
озадачили изследователите. Въпреки че и двете менюта били структурирани така,
че да съдържат равно количество желязо, се оказало, че тайландките почти не
усвоили желязото от шведското ястие и обратното. Просто защото тайландките не
обичат шведска храна и меню от картофи и боб им се е струвало невкусно. За
сметка на това тайландките обичат тайландска кухня и съответно усвоили
максимума желязо от порцията си храна. Същото се случило и с шведската група,
която усвоила максимум желязо от местното си меню и почти никакво от чуждото.
 Забавно, нали? Оказва се, че процентът на усвояване на ценните вещества от
храната е право пропорционален на това дали дадена храна ти е вкусна, или не.
А за всичко това е отговорен един химикал — холецистокинин
(cholecystokinin), който се произвежда от тялото след прием на храна, която
съдържа протеини и мазнини и изпълнява редица функции. На първо място,
подпомага храносмилането, като стимулира работата на червата, панкреаса,
жлъчката и стомаха. На второ
— кара хипоталамуса, кукловода на мозъка, да потисне апетита. И на трето —
засилва усещането за удоволствие в мозъчната кора.
Или накратко — когато ядеш храна, която ти е вкус — на, и в нея присъстват
протеини и мазнини, ти усвояваш повече от нея и изпитваш по-голямо удоволствие
и по-бързо се засищаш, тоест чувстваш се по-сит с по-малко храна.
Обратната страна на всичко това също включва един химикал — невропептид
уай. И когато холецистокинини — те не са налице, този другият химикал влиза в
действие и започва да търси храна, като в същото време увеличава апетита.
Интересното е, че невропептид уай е силно увеличен точно по време на или след
поредната диета, което те кара да се чувстваш без настроение и гладен и което,
разбира се, те кара да се нахвърлиш на първия въглехидрат, който ти се изпречи на
пътя.
Или накратко — когато дълго време си отказвал на тялото си удоволствие от
храната, то си я търси и постоянно ти дава сигнали за глад. Тук има и още един
интересен казус, който да вземеш под внимание — бързото ядене, съпроводено с
чувство на вина. Например решил си, че не бива да ядеш шоколад. Въпреки това
желанието е по-силно от теб и се оказваш вкъщи с цял шоколад, който бива изяден
точно за 2 минути, защото някак си мислиш, че изяждайки го по-бързо, ще заситиш
глада за сладко и няма да се чувстваш толкова виновна от прегрешението.
Резултатът обаче е точно обратният! Заради бързото изяждане не успяваш да
изпиташ почти никакво удоволствие от въпросната храна, мозъкът ти не
регистрира задоволено желание и съвсем скоро отново ти подава сигнал, че иска
шоколад. Случвало ли ти се е? Убедена съм, че да!
Затова следващия път, когато много ти се дояде нещо, отдай се на
удоволствието и го направи колкото се може по-бавно. Дай възможност на всички
твои сетива да усетят вкуса на храната, която толкова много ти се яде. Наслади й
се. Бавно.
И за да излезеш от ситуацията сравнително сух, можеш да направиш едно нещо
— вместо да се нахвърляш на поредния захарен десерт, пробвай да дадеш на
организма си протеин или мазнина във вариант на нещо, което ти е много вкусно.
Например домашен шоколад със семена, мед с кокос и тахан, сладолед с авокадо и
така нататък. Наслади се на целия процес — идеята, рецептата, приготвянето и
накрая бавното изяждане.
Но… това не е всичко! Всъщност има още един химикал, който играе важна
роля както за удоволствието, така и за храносмилането, и той се казва ендорфин.
Точно така, същият този химикал, който мозъкът ти започва да произвежда в
големи количества, когато изпитваш истинско удоволствие, дори и от храната. Но
той не прави само това. Ендорфинът също така стимулира притока на кръв и
кислород към храносмилателната система, в резултат на което се случва по-добро
усвояване на приетата храна!
Но има и още. Ендорфинът също така стимулира горенето на мазнини, което
пък автоматично означава, че когато ядеш храна, която ти е вкусна и си дадеш
време да изпиташ удоволствие от процеса, ти не качваш килограми от нея! Мхм. Е,
това ако не е добра новина, здраве му кажи!
Ще резюмирам още веднъж казаното до тук — когато ядеш бавно храна, която
ти е вкусна и в същото време е богата на протеини и мазнини, в тялото се
задействат химични процеси, които те карат да изпитваш удоволствие, потискат
апетита, подпомагат храносмилането и ти помагат да отслабваш.
При това всичко, което споделих до тук, е научно доказано. Или пък просто ти
дадох зелен картон за още една порция домашен шоколад!
Но шегата настрана, проблемът на повечето хора е, че не си дават време да
изпитат истинско удоволствие от храната или пък се хранят с чувство на вина,
защото например това е нещо, което са решили, че не бива да ядат. А както вече
разбра, когато се храним, изпитвайки вина, обикновено го правим набързо, не
изпитваме никакво удоволствие от храната си и мозъкът ни остава гладен,
съответно изброените химични процеси се задействат и вместо да получиш
удовлетворение, ти искаш още. И мозъкът започва да ти дава постоянни сигнали за
още и още храна. Ситуацията, в която не искам да изпадаш.
Затова, започвайки от днес, се фокусираме и върху удоволствието от храната.
За целта вземи лист хартия и напиши всички свои любими храни или ястия и
след това се постарай в деня ти да има минимум 3 от тях. Ако самата храна не е
протеин или мазнина, помисли как да добавиш такива към нея.
По време на елиминационната програма това може да са авокадо, домашен
тахан, риба и месо, кокосово масло, какаова маса и други.
Извън елиминационната програма в категорията на протеини и мазнини
влизат яйцата, сметаната, сирената и ядките.
Комбинирай и знанията получени до тук. Това означава към всяко следващо
хранене да имаш нещо любимо, нещо с мазнина и протеин и да го ядеш бавно,
наслаждавайки се на процеса. Или, с други думи казано, искам да си върнеш
удоволствието от храната и да започнеш да ядеш само храни, които са ти вкусни.
При това да го правиш бавно! Успех!“
Ок, не запомних нито един от хормоните, които изреди нутриционистката, но
й повярвах 200 %! Още повече, че съм изпитала на собствен гръб, всичко което
изреди — бързото изяждане на шоколад, съпроводено с чувство на вина и
желанието за нов шоколад само 10 минути по-късно. Факт е, че през последните 2
месеца се задоволявам с доста по-малко храна и реално не съм гладна. Замислям се
за десертите, които купих, и установявам, че са комбинация от протеини и
мазнини, точно както препоръчва тя (кокосово масло, чиа семена, плодове и мед).
Вдигам победоносен поглед и казвам:
 — Хайде да си изядем десертите бавно и с удоволствие!
— Хайде! — съгласяват се Катя и Нина в един глас.
— А трябва ли пак на масата, или може и на канапето? — надава глас Катя,
след като стига хладилника и се чуди къде да разтовари купичките с крем.
— На канапето — вирвам брадичка аз. Бунтар съм си и това е.
Подписваме виртуален пакт, че основните хранения трябва занапред да са
само на масата за хранене, но ще си позволяваме да му отпускаме края с
междинните и десертите, особено ако сме в компания. Кремчето ни се струва
толкова сладко след това видео, че и трите премляскваме от удоволствие, докато го
ядем, и се гледаме съзаклятнически. Успяваме дори да разтегнем яденето на 50–
грамовия десерт до цели 10 минути и се разделяме в супер приповдигнато
настроение. Май трябва да повтаряме филмовите вечери по-често. Добре ни се
отразяват.
ДВИЖЕНИЕТО

Изпращам бърз мейл да благодаря на нутриционистката за последните видеа,

защото с Катя и Нина останахме силно впечатлени от тях. Имам усещането, че поне
следващите 2 обяда ще са изцяло подчинени на концепцията за дишането, бавното
ядене, удоволствието, мазнините и т. н. Вземам си бележка да ги изгледам пак, за
да си извадя акцентите, защото съм сигурна, че най-вероятно изпускам нещо важно.
Опитът ми от досегашните препоръки е, че няма нито един излишен ред в това,
което казва, и всичко е ключово и важно. Така де, патила съм си и си научих урока.
Очаквам да ми върне едно усмихнато „благодаря“ или „за нищо“, но вместо
това получавам поредният пирон в ковчега:

„Привет, Ева,
Браво! Гордея се с теб, че стигна до тук, че пребори страховете си от храната,
които всички имаме, излезе от зоната си на комфорт и каза едно огромно
Благодаря на собственото си тяло.
Ако искаш, започни да мислиш и за следващата стъпка — движението. По
последни данни е добре да има физическа активност всеки ден — ходене,
подскачане, разтягане и подобни.
Фитнесът 2 пъти седмично не го броим за физическа активност:))
Добра идея е да си инсталираш някое приложение за телефон, което да ти
брои стъпките. Перфектното движение дневно е около 10 000 стъпки, но дори и да
не са толкова, пак е важно да има ходене. Помисли и за малко по-интензивно бързо
ходене, което да раздвижва лимфната система. За разлика от сърдечносъдовата, тя
няма помпа и разчита само на нашето движение, за да циркулира.
Разкошен ден,
Надя
nadiapetrova.bg“.

Какъв ти разкошен ден. Тази пак откачи! Ти й пишеш благодарствен мейл като
порядъчен човек, а тя пак ти усложнява ежедневието. Някой трябва да спре тази
жена, докато не ми е съсипала живота безвъзвратно. На моменти имам чувството,
че го прави ей така от чист каприз.
Бърза проверка в Гугъл показва, че 10 000 крачки са над 60 минути ходене на
ден или почти 10 километра! Добре де, 8 километра… Кой има време да ходи по 8
километра на ден? Кой, питам аз! Решавам да се обадя на Краси да му се оплача,
той ще ме разбере перфектно, убедена съм. И той не ходи пеша по цял ден, въпреки
че е супер активен — кара колело!
— Здрасти, муцунка, какво правиш? — започвам невинно аз.
— Отговарям на мейли, всичко наред ли е?
— А, да, да, всичко е наред. Получих тук един мейл от нутриционистката и ми
вкарва безумната идея да съм ходела по 8 километра на ден, представяш ли си?
— Хм, не звучи никак зле като идея. Имаш нужда от леко раздвижване, че
откакто взехме колата, не си слязла от нея.
— Ама — заеквам аз, — имаш ли идея колко са 8 километра на ден?
— Хехе, имам, да. В интерес на истината засичах последния път, като идвах
при теб с колелото — от квартирата до офиса ти са точно 3,6 км. Нищо не ти пречи
да ги минаваш пеша, хем ще се разсееш преди и след работа. Нали не трябва да
минаваш по 8 километра наведнъж?
— Ъъъ — не мога да повярвам аз, — ами колата? Нали имам нова кола, защо
да ходя до студиото пеша?
— Никой няма да ти вземе колата, бебче, просто ще я използваш по-рядко.
Харесва ми тази твоя нутриционистка!
— Ооо, я се разкарай — не издържам аз. Така ме ядоса, че замалко да получа
инфаркт — дишането ми се учести, а сърцето ми започна да бумти чак в ушите. Със
сигурност бих заинтригувала някой специалист по астмите, ако ме види сега.
Съответно затварям, без да го изчакам да каже каквото и да е, и без това го
чувах, че се подсмихваше по време на целия разговор. Направо си го представих как
седи и се хили. Човек има нужда от малко съчувствие и разбиране, обръща се към
най-близките си хора и насреща — това! Да ходи той пеша, като иска толкова. На
мен ми е перфектно с колата.
Слагам ръка пак на корема и започвам да дишам дълбоко, но в този момент
получавам смс от Краси: „Хайде да те вземем този уикенд с нас да изкачваме връх
Вихрен! Ще ти хареса, убеден съм!“
Пффф! Какъв ти връх Вихрен. Не съм си купувала анцуг от ученическите
години насам, а клинът, с който ходя на фитнес, надали ще е подходящ за
планината. Маратонките ми също. Особено като знам с каква екипировка разполага
Краси — туристически обувки, комбат панталони, специални блузи, шгушляково
яке, раница…
Знам, че Краси ми се подиграва, и поканата е шега, но решавам, че ще му
покажа на него, че ако поискам, мога да съм най-спортната натура на света. Мога
дори маратон да пробягам. Лицето ми придобива решителен израз и се заемам с
реализацията.
Влизам в сайта на първия спортен магазин, който ми вади Гугъл и започвам да
разглеждам екипи. Влюбвам се на мига в комплекта от черни лъскави ботуши до
коляното, черен панталон — тип клин, който прави бедрата да изглеждат като на
модел от 90–те, бяла блузка и разкошен сив блейзър. О, да, да. Купувам го.
Уф. Това се оказа екипировка за езда. Преминавам към раздела, специално
маркиран като „туристическа екипировка“, за да не изпадна в конфузна ситуация
пак.
ОК. Трагедията е пълна, цените безумни. Отказвам да дам 400 лв. за обувки,
които ще нося 2 пъти в годината и изглеждат ТАКА.
Честно. Имам чувството, че на всички около мен им хлопа дъската и аз съм
последният човек на света с разсъдъка си. Имам нужда да поговоря с някого, който
наистина да ме разбере и да даде съвет. Вземам телефона и набирам Нина:
— Ох, Нина, добре, че те хващам!
— Всичко наред ли е?
Защо всички ми задават този въпрос?!
— Да, да, всичко е наред. Просто тази моята нутриционистка ми изпрати един
мейл, че ми било време да започна да ходя по 8 километра на ден.
— Лелеее, ти сериозно ли?
— Нали! И аз това казвам? Кой нормален човек ходи по 8 километра на ден!
— Мда, доста си е. Да бяха 2–3 по те виждам, ама 8.
— Какво искаш да кажеш с това „по те виждам“? — имитирам я аз. — Ако се
хвана, и по 20 ще минавам!
Душевната ми агония достига нови върхове и ако Нина беше пред мен, щях да я
изпепеля с поглед, но понеже тя не ме вижда и не успява да разбере мъката, която
ми причинява с недоверието си, се залива в бурен смях и през сълзи задава най-
безумния въпрос на света:
— Това с кои обувки ще се случи? С онези новите с 10-сантиметровата
платформа или с предишните, които са само с 8–сантиметров ток?
— Ъъъ — недоумявам аз.
— Не се прави на застреляна! Много добре знаеш, че нямаш нито един чифт
обувки без ток.
Мда. Сега като се сетя, наистина нямам. Боже, и това ще трябва да проучвам.
Може би едни балеринки с връзки отпред ще ми стоят добре. Трябва да пробвам.
— Добре де, добре — връщам се към разговора аз. — Искам да натрия носа на
Краси и реших да отида с него на Вихрен, та да те питам и нещо за планините, нали
с предишния ти се катерехте често.
— Питай — благородно казва Нина.
— Ъммм, как трябва да се облека за Вихрен? — задавам си унило въпроса
аз. — Нямам нито обувки, нито екип, нито нищо.
— Боже, Ева! Решила си да изкачваш Вихрен, а те интересува само какво ще
облечеш? Убиваш ме, честно! — захилва се Нина. — Ще ти дам моите
туристически обувки и без това сме един номер, а аз няма да ги ползвам скоро. Ти
само си купи едно памучно долнище, не от тия твоите засуканите клинове за
фитнес. Ще ти изпратя по мейла сега инфо за една много добра българска марка,
работят изцяло за износ, но правят жестоки йога дрехи. Аз преди си купувах
спортни дрехи само от тях, но сега зациклих, защото нямат серия за бременни.
— Ехааа, Нина, царица си! Благодаря ти много!
— За нищо! Ако искаш и един сайт за обувки без ток ще ти изпратя, съмнявам
се да има такива по твоите магазини — не ме оставя на мира обаче тя.
— Пффф! Със сигурност имат, просто не съм им обръщала внимание —
тросвам й се аз.
— Не се сърди, де — усмихва се пак Нина, — имах предвид да ти изпратя
сайтове за анатомични обувки, за да не си купиш някои кралски балеринки и
съвсем да си повредиш краката.
 — Какво означава анатомични обувки?
— Ами такива, които са създадени за ходене и са супер удобни — с
правилните извивки, където трябва, с широко място за пръстите на краката и т. н.,
нещо като маратонки, но са обувки. Има някои доста красиви модели — допълва
тя, защото знае, че това е единственото, което ме вълнува, когато говорим за
обувки. — За ресторативно движение не си ли чувала?
— Нина, аз глутен не знаех какво е до скоро, камо ли какво движение беше
там?
— Ресторативно — повтаря Нина. — О, в такъв случай задължително прочети
книгата Whole body barefoot на Katy Bowman, преди да си купиш нови обувки.
Обещай ми!
— Хм, ще помисля, че сега имам много работа. И един нов клиент се появи, а
кампанията на онзи с дрехите напредва сериозно. Похвалих ли ти се, че се спряха
на моята идея с различните женски тела?
— Еее, хайде честито! Ще почерпиш следващия път. И все пак не се прави на
разсеяна, а прочети книгата, има я в електронен вариант и се чете лесно. Прочети и
малко по темата как се ходи правилно да не вземеш да се контузиш или нещо
такова…
— Добре де, добре — обещавам накрая. Пффф! Как се ходи правилно?! Скоро
ще се окаже, че не знам и как да дишам…
— Супер, хайде мини след работа да вземеш обувките. До после! — приключва
разговора Нина, а аз се връщам към рекламната кампания, която ме чака от 2 часа
насам. С тази нутриционистка съвсем изключих, че съм на работа. Човек трябва да
излезе в отпуска за 6 месеца, за да се справи с всичките й изисквания. Честно.
Веднага след работа минавам през Нина за туристическите обувки и се
прибирам да се похваля на Краси какво си имам. Той, разбира се, първо се опулва
невярващо, но после изпада в бурен екстаз, че ще споделя най-сетне любимото му
хоби. От поне 2 години се опитва да ме накара да катеря с него върхове и водопади,
но аз все успявах да се измъкна. Срещата с момичетата всяка събота също
помагаше. Така де, той си има своето развлечение, аз — моето.
Обещава ми официално, че няма нужда да стигаме до върха, ако не издържа
толкова или ми се стори трудно, но дори и до първото езеро да съм стигнела, си
било постижение. Аз съответно не пропускам да се нацупя на безумното
твърдение, че един връх не мога да изкача. Пффф!
Докато бях в офиса, успях и да сваля някакво приложение, което брои крачки и
решавам да погледна колко съм минала днес. Боже! 1000 крачки или под 1
километър за цял ден! Срам и резил, добре, че в събота ще правя преход…
СЪБОТА СУТРИН

Не бих казала, че тоалетът ми е достоен за модния подиум, но като се има

предвид, че в планината няма кой да ме види, се примирявам със ситуацията. Успях
все пак да си поръчам едно памучно йога долнище, което наистина ми стои много
добре, особено като се има предвид, че съм с 5 кг надолу. Краси определено е
доволен от гледката и не пропуска да ме закачи всеки път, като ме мерне. Към
долнището съм нахлузила грозните туристически обувки на Нина, една памучна
тениска, един пуловер и едно старо шушляково яке.
Раница нямам, но Краси благородно предлага да съберем всичко при него.
Имаше малък спор, като видя какво съм приготвила за носене. Така и не успява да
разбере нуждата от компактна пудра, дамски превръзки, 3 пакета със салфетки и
суровите крекери, с които накрая свикнах и разнасям навсякъде със себе си като
суха храна за из път, но се примирява. Товарим още 2 бутилки с вода, връзка
банани, сандвичи за него, сурови барчета и термос с кафе.
В колата има още вода и разни други пособия, които не познавам, но не ми и
трябва, както казва Краси. Минаваме да вземем негов колега планинар с
приятелката му, която също ще изкачва Вихрен за пръв път, и потегляме към
Банско.
Аз, разбира се, успях да проуча върха още през седмицата и съм в тих ужас от
видяното. Не съм и предполагала, че място, предназначено за хора, може да
завършва с такива зъбери, а като разгледах отблизо снимки на онзи скат —
Кончето, тръпки ме побиха. Тези момчета знаят ли, че там постоянно загиват хора?
Нямам нищо против малко природа, но не виждам причина да си застрашавам
живота само и само да угодя на някого. Пък бил той и избраникът ми в живота.
Решавам да споделя притесненията си за Кончето и Краси и неговият приятел
избухват в бурен смях, а онзи казва:
— Не се притеснявай, с Краси сме минавали от там поне 10 пъти. Ще ви
спасяваме, ако се налага!
Приятелката му обаче се оказва момиче на място и се вкопчва в позорното
признание, че ни водят на опасно място като адвокат по време на разпит, и започва
да задава въпроси за върха, Кончето, изкачването и всичко останало, а накрая
безцеремонно заявява, че тя няма никакво намерение да си рискува живота и
възнамерява да се изкачи само до езерата.
Колегата на Краси вдига ръце, а аз се облягам блажено и започвам да се
наслаждавам на пътя. Това момиче доста ми харесва. Усещам, че ще се разбираме
перфектно!
Денят преминава по най-добрият възможен начин. Успяваме да стигнем само
до първото езеро, преди и двете с Ани (приятелката на ОНЗИ) да капитулираме и
да кажем, че не можем повече. Времето е разкошно и си правим лек пикник на
езерото, а аз влизам в нормалната ми напоследък роля на здравословен гуру и
обяснявам на всички как се храня, как съм сменила битовата химия в къщи, как си
правя заготовки, разказвам за микробиома и доста други неща. Ани ме гледа с
възхищение в очите и на тръгване ме измолва да й дам координати на въпросната
нутриционистка, с която работя.
В късния следобед се качваме щастливи от досега с природата в колата и
тръгваме обратно към София. Да си призная, разходката в планината ми се отрази
изключително добре и дори казах на Краси, че и за в бъдеще може да ме взема със
себе си, стига преходите да са от по-леките.
На следващата сутрин, ентусиазирана от прехода в планината и изкачването на
връх Вихрен (добре де, почти го изкачихме, нали?), правя и опит да побягам в
района между блоковете с екипа за фитнес, който имам така или иначе. Вижда ми
се като много по-разумен подход за изминаването на 10 км на ден. И доста по-бърз.
Нутриционистката не ми е казвала да бягам, но малко надграждане на препоръките
й надали ще навреди. Та, обличам аз безупречния си клин, потниче и маратонки за
фитнес и слизам пред блока за свеж крос. Тук е мястото обаче да направя едно
кратко уточнение — София не е Ню Йорк. Тук можеш да си ходиш на фитнес
колкото си искаш, да бягаш из парка с кучетата или да се чекнеш на стадиона, но
извън тези места софиянци питаят непреодолима неприязън към всякаква форма на
физическа активност. Още повече такава, която се опитва да им наруши рахата на
най-сладкото неделно кафе с някакви си тичащи наоколо, които ти навират в очите
колко си зле, защото седиш още по пижама и не си взел мерки за здравето си от 8
сутринта. Затова и моят сутрешен крос, вместо да вдъхне кураж и идея за живот на
всички наоколо, се оказва обект на:
• сумтене и пръхтене от субекта с неустановена полова принадлежност, който
си разхожда кучето пред блока и е толкова сънен, че едвам си стои на краката;
• мрачно гледане изпод вежди на комшийката от другата страна на улицата,
която пуфти на балкона си с цигара и кафе в ръка; учудени погледи от близнаците,
живеещи под нас, които с по един телефон в ръка ме гледат и не могат да повярват,
че си причинявам подобно нещо;
• и злобни погледи от едно момиче, минаващо по улицата в снощния си тоалет
на 10–сантиметрови токове.
Отделно успявам още на 5–ата минута да стъпя в локва, защото не смогвам да
следя колите и дупките по пътя едновременно. Да си изкълча глезена в един трап,
който се е разположил удобно по средата на миниатюрния и без това тротоар и да
пробягам едни порядъчни 2 километра, бягайки от стадо диви животни —
бездомни кучета с една огромна немска овчарка за главатар.
Като добро момиче решавам и да си направя неизменния стречинг, преди да се
прибера, и събирам погледите на група малчугани, които се накачулват на един
балкон и започват да се подхилват и побутват, а едно такси спира и шофьора
започва мръснишки да гледа в моя посока.
И за финал се прибирам вкъщи изтощена, пуфтяща като локомотив и без сили
дори да се добера до канапето, затова се изсипвам директно на пода в коридора, за
да си поема въздух.
 Ок. Край! Бягането не е за мен. Опитах и съвестта ми е чиста като момина
сълза, но определено не смятам да повтарям, затова отделям останалата част от
неделята да си спазя обещанието към Нина и зачитам онази книга за анатомичните
обувки. Преглеждам набързо и магазина, чиито координати ми изпрати, и
онемявам – 150 евро за мокасини, които изглеждат като излезли от гардероба на
баба ми. Това ли й е идеята за красива обувка за ходене? Проверявам набързо какво
има от старите колекции на същата марка в amazon Англия и откривам едни доста
приятни минималистични сандали, разкошен черен класически ботуш до коляното
и дишащи маратонки, които наистина са стилни. Поръчвам и трите. Така де, нали
ще минавам по 8 км на ден зиме и лете, трябва да съм подготвена… Поне против
ходенето пеша софиянци нямат нищо против.
Решавам и да НЕ започвам с ходенето от понеделник, защото идеята да мина
през целия център на София на токове наистина не е много завладяваща, особено
след опита ми да се придвижвам из софийските улици със сносни маратонки, но
обмислям да си правим с Краси разходки в парка след работа. Той ме поглежда все
едно ми хлопа дъската, когато му поднасям новината, но се съгласява веднага,
преди да съм си променила решението.
Прочитам наново и мейла на нутриционистката за подводни камъни и ги
откривам веднага. Там пише „ходене, подскачане, разтягане и подобни“. Знаех си
аз, че няма да ми се размине само с ходенето. Сещам се, че в едно от видеата в
сайта й говореше за подскачане и предлагаше танци или батут. Това с танците май
звучи къде — къде по-добре особено ако успея да убедя и Краси да ходим заедно на
уроци по салса. Или пък онова новото, модерното — кизомба. Хммм, трябва да го
проверя…
ОК. Разходката в парка се оказва наистина доста приятно занимание, особено
предвид прохладното есенно време. Действа ми някак успокояващо. Дори не съм и
предполагала, че може да ми хареса в парка. Преди винаги го свързвах само с
кучешки, хммм, изходни продукти и ревящи бебета в колички.
С кизомбата обаче удрям на камък. Краси твърдо отказва всякаква форма на
танци. Не му допада идеята нито за салса, нито за танго, нито за кизомба. На мен
сама не ми се ходи определено. Обяснявам му, че ми е НАЛОЖИТЕЛНО да
подскачам, защото „нещото си там с лимфата“, но той е непреклонен. Казва ми да
си поръчам домашен батут, от тези, които са по 1 метър и влизат под леглото,
когато не се използват. И той щял да подскача на него. Пффф! Много тъпо звучи
това с батута, но какво пък, може да пробвам един ден.
Пиша на маман с идеята да закара татко на танци, обяснявайки й това там за
лимфата и колко било важно да се подскача, и след малко получавам смс от папа:
„Отказвам твърдо да ходя на сал са танци. Ева, на 56 години съм. Вразуми
майка си, моля те“.
Уффф! Пак ги надробих едни… Маман обаче е във вихъра си:
„Ева! Прекрасна идея! Прекрасна!“
„Връщам се в младежките си години, баща ти беше класен танцьор! Отиваме
задължително! Вече намерих курс близо до нас!“
Merde!
РЕТРОГРАДЕН МЕРКУРИЙ

Не сме се виждали с момичетата от почти месец. Първо ходих на планина,

после се наложи да работя два уикенда подред, за да довършим кампанията за
дрехите и различните женски форми. Получи се нечовешка реклама! Убедена съм,
че ще вземем пак някоя награда с нея! Нарекохме я „Дрехи, които ласкаят“ и имаме
кадър на 7 жени с тотално различна структура на тялото, които са облечени по най-
подходящия за фигурата им начин и изглеждат божествено. Например жената с
голям бюст е с бюстие, красиво колие, което дърпа погледа натам, и сако отгоре.
Тази с мъжката фигура е в цветен панталон и широка блуза с буфон ръкави.
Пълничката пък е с рокля по нея, за да покажем, че това я вталява, защото повечето
пълни жени се крият в широки дрехи и това ги прави да изглеждат още по-пълни.
Имаме принцеска рокля за жената с широк ханш и т. н.
От EVA толкова я харесаха, че предложиха да пуснат снимката с общия кадър,
а също и снимки с жените една по една още в декемврийския брой. Клиентът е
толкова доволен, че се пръска по шефовете. Аз също!
Отделно сме предвидили и сайт към кампанията, в който експерти ще
обучават жените как да се обличат според фигурата си. Ще има и кампания по
моловете. Изобщо — наградата ни е в кърпа вързана.
Междувременно при Деси има големи сътресения откъм работа и нямам
търпение да се видим, за да разкаже по-подробно, че кратките включвания в общия
чат във Фейсбук ми бяха крайно недостатъчни, за да се ориентирам в обстановката.
Мисля, че е напуснала работа, но не съм много сигурна. Успявах да вляза в чата
доста рядко и така и не смогвах да прочета всичко, което се вихреше там. Отделно
бил някакъв ретрограден Меркурий в момента и всички очакват Апокалипсиса,
Слънцето да падне от небето, да свърши светът или нещо такова.
Затова и днес направо летя към срещата. Натъкмила съм се в новите ми
анатомични ботуши, които да си призная, изглеждат доста добре на живо, особено
в комбинация с дънки по тялото и новото ми отслабнало дупе без подплънки. Ха!
Влизам в ресторанта точно в 12. Направо съм нов човек! Почти не закъснявам
вече. Добре де, закъснявам, но доста по-рядко. При това стигнах до тук пеша! Оказа
се доста по-лесно да си предвиди времето човек, когато се придвижва пеша, защото
няма форсмажорни обстоятелства като задръствания, светофари, които светят
червено по целия път, места за паркиране и липса на талончета за синя зона.
Момичетата още ги няма, затова избирам тиха маса до прозореца и сядам. Пак
сме в един от здравословните ресторанти на Катя, но този път никой не
протестира. Аз и без това почти никъде няма какво да ям, та тези заведения ми
станаха любими някак неусетно. Дори и Краси се престраши да посети едно-две с
мен.
Поръчвам стандартната спаначена салата с авокадо и бутилка вино за
компанията и си вадя телефона, докато чакам. Стоенето сама все още не ми се
отразява добре, въпреки че имам напредък. Пффф! Пак един милион пропуснати
обаждания и смс — и от маман. Направо не знам татко как я търпи. Честно.
„Ева, ПАНИК АТАКА, ПАНИК АТАКА!“
„Обади ми се ВЕДНАГА!“
„Коремът ми ще се пръсне от болка! Ева!“
„Добре! Явно искаш майка ти да умре!“
„Фалшива тревога. Чух се с нутриционистката ти.“
„Оказа се онова капучино, което, не издържах и изпих днес сутринта. Имала
съм била лактозна непоносимост, щом тялото ми реагира така.“
„Пфу, цял живот си пия кафето с мляко. От къде на къде изведнъж ще ми се
появи лактозна непоносимост?!“
Боже! Сигурно нутриционистката проклина деня, в който е разбрала, че дадох
телефона й на маман. Но да види и тя как е. Няма само мен да тормози, я. А това с
лактозата го знам! Казвам ти, че съм станала завършен здравословен гуру. Оказва
се, че когато човек яде дадена храна всеки ден, организмът му започва да потиска и
крие истинските симптоми към нея. Но след като я извади от менюто си за
известно време и организмът се „изчисти“ от нея и я „забрави“, като я върне после,
той показва естествената си реакция, каквато и да е тя! И бам! Разбираш, че
любимият ти кроасан те убива бавно… Пффф, ок, прекалявам с темата за храната,
затова решавам да се разсея, като разгледам поредната порция снимки в Инста —
грам на малката Дженър от клана Кардашиян — Кайли, тази, която пусна серия
гримове и взриви интернет с тях, и виждам Катя да нахълтва в ресторанта.
Боже, това момиче направо сияе! С новия младеж вече обсъждали да заживеят
заедно. Не се мотат излишно, като ги гледам, но пък й се отразява добре. Щастлива
е, а това е най-важното. Докато Катя си сваля новото жестоко изглеждащо кожено
яке, мисля че е от последната колекция на Lui Jo, но не съм много сигурна, идват и
Нина с Деси.
Едвам ги изчаквам да се наместят и поръчат и хващам бика за рогата:
— Деси, какво се случва с работата? Нищо не успях да разбера от онзи чат. Вие
не спирахте да бълвате информация!
— Ами, уволниха ме — грейва тя.
Може и да съм старомодна, но от кога уволнението е повод за радост, не
разбирам аз…
— Как така са те уволнили? И защо се хилиш като ряпа?
— Ами, шефът ми прекали! Първо бяха командировките, после минахме на
видеоконферентни разговори с германците, но пък се появиха едни клиенти от
Торонто и работните часове се увеличиха рязко. При това се налагаше да се работи
почти до полунощ заради часовата разлика. Накрая Митко беше бесен, аз изтощена
и не се издържаше повече. Затова реших да се опълча!
— Да се опълчиш? — невярващо питам аз.
— Точно така! Казах му, че това е напълно недопустимо работно време,
заплатата ми продължава да е под финансовия минимум за сферата и аз отказвам
да ме третират по този начин!
 — Ехааа! И той какво?
— Ами, уволни ме — грейва отново тя.
— Боже, добре де, ама сега какво и защо по дяволите се хилиш? —
продължавам да не разбирам аз шегата в ситуацията.
Деси избухва в бурен смях и казва през сълзи:
— По закон ми дължи 5 работни заплати при уволнение! Плюс изплащане на
всички неизползвани отпуски, болнични и разни други. В момента съм с 20 бона
напред!
— Майко мила! Ти сериозно ли?! — почти извиквам аз. — Дори не съм и
подозирала, че се дължи нещо при напускане.
— При напускане не се дължи — уточнява Деси, — само при уволнение.
— А — хааа — включвам накрая аз и разбирам шегата в ситуацията. Онзи се е
прецакал като кифладжия, а доколкото познавам Деси, ще я глътнат веднага като
топъл хляб. Убедена съм, че дори и в момента поне няколко фирми наддават за нея.
— И, wait for it — продължава щастливата тирада тя, — регистрирах си фирма,
купих си последен модел iMac, Наско на Нина ми инсталира софтуер за
видеоконферентни връзки на компютъра и вече имам 1 клиент! Работя за себе си!
— Боже! — подскачам на стола аз от кеф и започвам да пляскам с ръце, а
цялото заведение ме фиксира с поглед все едно съм изтърван клоун от цирка. На
мен обаче не му пука. Новината е велика!
Деси обаче не издържа на погледите, които започват да се местят от мен към
цялата ни групичка, и ми хваща ръцете, шепнейки:
— Добре де, добре, стига толкова. Стига!
Някак си успявам да се усмиря, но ми коства много. Мисля, че нервите ми не
издържат на напрежението от последните месеци и си намират начини да избиват
от време на време. Освен това съм преди цикъл и малко по-емоционална от
нормалното, ако това можем да го броим за извинение. Добре, че не започнах да
плача от щастие, и това се е случвало, ако трябва да съм честна, но там
успокоението се случва една идея по-сложно и времеемко. Накрая успявам да
овладея емоциите и кимвам послушно:
— Готово, добре съм. Обаче, Деси — велика новина! Върхът!
— О, ти да чуеш тази на Катя — не издържа тя и поглежда в нейна посока.
Катя обаче си прави оглушки. Според мен се притеснява да не започна да вия,
като чуя и нейните новини или нещо такова. Затова решавам да я успокоя
предварително:
— Катенце, спокойно, няма да правя сцени. Сподели, моля те, какво ново при
теб — казвам аз и погледа ми се изцъкля в нейна посока.
На Катя обаче тези не й минават и явно решава да изчака още, затова
прехвърля топката към Нина, която е почти в 7–мия месец и вече доста й личи:
— Нина, кажи при теб какво ново? Нали имаше съмнения за нещо с бебето,
какво се оказа?
— Уф, да бе — изсумтява Нина, — тези доктори трябва да минават през
психиатрия, преди да ги пускат да работят с хора. Понеже съм на 36, очевидно
попадам в разни рискови категории за заболявания при бебето и ме побъркаха от
изследвания. То не бяха синдром на Даун, еклампсия, разни генетични заболявания
и не знам още какво. Та правихме на бебето ДНК изследване в Калифорния, че тук
на нашите нещо не им вярвам. Оказа се, че всичко е наред, но имахме 10 безсънни
нощи, докато дойдат резултатите.
— А Наско как реагира?
— Той — добре. Добре, че беше той всъщност — запази спокойствие през
цялото време. Оказа се, че жената на негов колега от офиса в Германия също е
бременна и там нещата протичали по коренно различен начин. Никой не я
паникьосвал, притеснявал и така нататък. Докато били в България на гости при
родителите, решила да мине на контролен преглед, и докторът такива й ги
наговорил, че не искат и да чуват повече за прегледи тук. Решила е твърдо да ражда
в Германия, дори не в болница, а в родилна къща. И ние започнахме да се
замисляме за раждане там, но още проучваме дали има как и колко ще ни излезе.
Малко ме притеснява, че в родилните къщи няма опция за упойка и разни такива,
но пък може да ти изсушат собствената плацента веднага след раждането и да си я
приемаш на таблетки след това! — завършва възбудено Нина.
— Какво да ти направят с плацентата?! — почти се задавям аз с виното.
— Ооо, плацентата — започва експертно тя, — това е последна мода в
световен мащаб. Дори и нутриционистката ми ми разказа за нея. Всъщност според
нея не било мода, а забравена стара традиция, която днес се възражда отново. В
Китай например жените си изяждали плацентата, за да имат повече мляко. Разни
други народи също го правели, както и всички животни!
— Пффф! Да ям някаква гадост само за да имам повече мляко! Не,
благодаря! — категорична съм аз и започвам да проявявам леко разбиране към
маман за това, че не е имала кърма. Ако е трябвало да си яде плацентата, за да ме
кърми, ами… и аз на нейно място не бих.
— Не е само заради млякото — пояснява Нина. — Според нутриционистката
ми има изследвания, които доказват, че приемането на плацентата помага да се
справиш много леко със следродилната депресия, да се възстановиш значително
по-бързо след раждането и да имаш повече енергия. Идеята е, че по време на
бременността плацентата поема ролята на хипоталамуса в регулирането на
хормоните като например прогестерона. Когато при раждането изхвърлим
плацентата, нивата на тези хормони драстично спадат и това е причина за
отпадналостта, меланхолията и другите форми на следродилна депресия, от която
страдат много майки. Та, приемайки обратно плацентата, връщаш тези хормони в
тялото си и един вид имаш най-естествената биоидентична хормонозамества — ща
терапия. Освен това си осигуряваш големи дози желязо и други минерали в
концентрация по-добра от всички мултивитамини! Не е ли готино? А според
някакво друго изследване 86 % от майките, които си приемат плацентата,
забелязват сериозно увеличаване на кърмата.
— Значи какво — раждаш и казваш на акушерката, че за вечеря искаш супа с
плацента, така ли? — любопитствам аз, усмихвайки се ехидно.
 — Ами тук идва най-хубавата част! — Нина изобщо не обръща внимание на
заядливата нотка във въпроса ми. — Днес не се налага да си ядеш плацентата на
супа, както са го правели едно време! В САЩ има хора, които идват в болницата,
вземат плацентата след раждането, слагат я в специална хладилна чанта и я
обработват. Четох, че първо я сушат на определена температура, после я стриват на
прах, слагат я в гелкапсули и накрая ти връщат едно шишенце с тези капсули, които
си пиеш като нормална хранителна добавка. Явно в тези родилни къщи в Германия
правят същото.
Информацията за таблетките с плацента ми идва леко в повече и си отдъхвам,
че моята нутриционистка ме кара да пия само бульон от кокали. Засега. Но пък
това ме връща на Катя:
— ОК, крайно време е да изплюеш камъчето! Какво става с теб?
Катя ме оглежда критично за секунда и явно този път решава, че ще се справя с
новината, затова се захилва:
— С Веселин решихме да заживеем заедно! На село!
— Уоу, уоу, уоу, чакай малко — почти извиквам аз. — Как така на село?
Оглеждам лицата на Деси и Нина за реакция, но те само се усмихват блажено.
Явно знаят. Пак ли само аз не съм в час? Какво, по дяволите, става тук?!
— Катя, кажи ми, че се шегуваш. Какво е това село, от къде го измисли?
— Спокойно, Евче, ще бъдем съвсем наблизо — в Нови хан. Намира се само на
15 минути от София, освен това се стига супер бързо до там, по магистралата за
Пловдив. Всичко ще си е същото — ще идвам на работа в София, пак ще се виждаме
редовно! А уикендите вие ще ни идвате на гости на село и ще оставате да спите при
нас. Ще бъде страхотно! Имаме цели 3 спални!
— Ама вие вече и къща ли намерихте? — недоумявам аз.
— Е, тя къщата винаги си е била там. Родителите ми я построиха преди
години, но никой не е живял в нея. Сега само ще й направим ремонт и се местим.
Дори вече наехме дизайнер — намигва ми тя и поглежда Нина, — само се надяваме
да ни приключи проекта, преди да роди — и избухва в смях.
Нина и Деси се включват към кикота, обаче на мен изобщо не ми е забавно.
Какви са тия глупости? Да се заточваш на село на 30? Да бяхме някакви
пенсионери на по 60, как да е, ама това… Очевидно съм тотално копие на маман,
макар и да не си го признавам на глас — не искам и да си помислям за нещо
различно от градска среда. А ако е къща, да е някъде наблизо. По възможност в
идеален център…
— И Веселин се е съгласил? — вадя асо пика от ръкава аз.
— Мда — демонстрира самодоволна физиономия Катя, — мисли да си
премести офиса в Бизнес парка и от Нови хан ще му е дори още по-удобно. Освен
това няма да има задръствания.
— Добре де, добре, откъде все пак тази идея за живот на село? —
продължавам да упорствам аз, защото не виждам нищо завладяващо в това да
гледаш преживни животни по цял ден, които пасат и събират витамини. Но може
пък да изпускам нещо.
 — Всъщност ми дойде доста спонтанно. Нашите ходят до къщата редовно в
последните години лятото, защото са си засадили някакви зеленчуци. Та, това лято
реших да им помогна, и ходих няколко пъти в неделя сутринта. Направи ми
огромно впечатление, че докато пътувам натам, бях винаги една такава
умърлушена, изморена, без настроение… и само за 2–3 часа в градината започвах
да се чувствам като нов човек! На връщане дори си пеех в колата! Веско също реши
да дойде с мен няколко пъти, правихме си барбекю на обяд, изобщо изкарваме си
супер там! Едно такова ни е спокойно, лежерно, тихо… И после Веско, като
предложи да заживеем заедно, и докато се чудехме неговия или моя апартамент, аз
казах: „Хайде да отидем в Нови хан“ и той се съгласи. Това е общо взето.
ОК. Имам нужда да осмисля ситуацията. Катя ще живее на село и ще отглежда
зеленчуци. Сигурно ще си вземе и куче. Доколкото я познавам, най-вероятно ще
осинови де що види бездомни кутрета от улицата. И всичко това, защото си
почивала като ръчка нещо си в градината. Че тя и тук може да си направи градина!
Вече има разни домашни системи с лампи, стенни системи и всякакви други. Защо
й е да се заточва на село?! Но пък сияе от щастие. Явно това момче я прави
щастлива, както и идеята за живот на село.
— Ами щом това те радва — склонявам накрая аз и се усмихвам.
— Да, да — кима усмихнато тя и а — ха, а — ха да започне да пляска с ръце и
да вика от щастие, но явно осъзнава, че ако го направи, може и да получим
официална забрана за влизане в ресторанта, затова само усмивката й нараства
неимоверно, докато не заема почти цялото й лице. От тези, заразяващите усмивки,
на които не можеш да устоиш и докато се усетя, и 4–те се хилим като кифли.
— Ами „наздраве“ за добрите новини! — казвам накрая аз и вдигам чаша.
Ретрограден Меркурий било. Ха!
СТРЕСЪТ

Имам назначена нова консултация с нутриционистката, но този път тя казва,

че е крайно време да пусна едни антитела, за да видим накъде се движим и дали ще
се захранвам, или ще усложнявам режима. Това последното хич не ми харесва като
изказване. Като й знам препоръките до момента, нищо чудно да измисли нещо
толкова засукано, че онова с плацентата на Нина да ми се види като детска
залъгалка.
Отивам пак в същата болница, изпълнена с розови предчувствия, но не чак
толкова розови, че да изключат известно напрежение и тревога. С лаборанта вече
сме на почти приятелски начала. За последните месеци давах кръв няколко пъти, за
да следим TSH показателите и да намаляваме хормона. Вече сме на минимална
доза и хормонът ми беше 3.10 последния път. Не е зле. Никак даже.
Давам кръв и сядам спокойно да си чакам резултата. 10 минути по-късно
приятелчето лаборант ми намига да отида при него, връчва ми листа с резултати и
пак изчезва отзад. Аз поглеждам обнадеждено изследванията и внезапна конвулсия
ме разтърсва цялата. Дишането ми се учестява, сърцето ми започва да тупти като на
парен локомотив и очите ми се опулват невярващо в листа в ръцете ми. TSH — a
ми е 27, антителата над 1000! Там има и някакви други показатели, които не съм
искала, но явно приятелчето е добавило нещо, ей така, като подарък. Опитвам се да
седна някъде, за да не припадна, но ми е такава мъгла, че не успявам да се сетя
къде са столовете. В този момент като в просъница чувам гласа на змията в
човешки образ, лаборанта:
— Ева, Евааа!
Облещвам се насреща му с прикрита неприязън, а той се провиква:
— Ева, това не се твоите резултати. Сори! Ето ги твоите!
Новият лист, който държи в ръцете си, ме привлича като магнит, но краката
ми отказват да се мръднат от мястото си. Шокът от преживяното все още ме държи
в лапите си и нямам сили за каквото и да било. Накрая изтътрузвам крака до
лаборанта, но душевната ми агония е толкова изпепеляваща, че почти късам листа с
изследванията, докато го дърпам от ръцете му.
Лаборантът се опулва слисано на реакцията ми и се усмихва извиняващо.
После допълва:
— Спокойно, резултатите ти са бомба!
Нямам никакво доверие вече на змията в човешки образ и решавам да седна,
преди да ги погледна. Намирам столовете, подредени в спретната редичка до
стената, сядам и внимателно с едно око поглеждам листа.

TSH — 2.02 (референтни стойности от 0.5 до 4.5)

ТАТ — 300 (референтни стойности до 115)
МАТ – 15 (референтни стойности до 34)
 О, боже, боже, боже! Адреналинът ми се отприщва със силата на фонтана Ди
Треви и започвам да подскачам като малко дете. В следващия момент се усещам, че
най-вероятно това не е най-приличното поведение като за болница и си сядам
обратно на стола, за да се съвзема. Хвърлям един поглед наоколо, но всеки е
толкова погълнат от собствените си неволи, че избликът ми явно не е впечатлил
никого.
Виждам обаче и жената, чиито резултати ми дадоха по погрешка. Стои при
лаборанта и си говорят нещо тихичко, но милата изглежда все едно ще припадне
всеки момент. Движенията й са стегнати. Отривисти. Доказателство за ранена
душа и натежало сърце. Моето настроение обаче е толкова приповдигнато, че
искам да помогна на целия свят, затова решавам да вляза в ролята на Майка Тереза,
и се отправям към нея. Кимвам на лаборанта и му заявявам:
— Аз ще й обясня всичко, не бери грижи!
Тя ме поглежда с тъга в очите и казва:
— Не се притеснявайте за мен, очаквах го, и майка ми има Хашимото, знам
какво означава.
— Не, не — започвам да протестирам аз, — вече има новости по въпроса и
може да се постигне ремисия. Ето, вижте — и й тикам моя лист в ръцете, — почти
съм там!
Очите на жената грейват и аз решавам да кова желязото, докато е горещо,
затова започвам въодушевено:
— Вижте сега, щом имате Хашимото, значи имате пропускливи черва и
проблем с микробиома. Това са едни гадинки, които си живеят в нас, но когато
лошите са повече от добрите, може да се отключи автоимунно заболяване.
Лъчът на надежда, който виждах в очите й преди малко, угасва и тя ме
поглежда все едно ми хлопа дъската, след което заявява:
— Хашимото е проблем на щитовидната жлеза! Не на червата! Майка ми
живее с него вече 20 години, знам всичко по темата.
— Да, да, има и проблем с щитовидната жлеза — не се предавам аз, — но
Хашимото е автоимунно заболяване, а 70 % от имунната ни система е около
червата. Затова нутриционистката ми започна корекцията от там. Ето, вижте, това
е сайта й — продължавам аз и вадя трескаво тефтера от чантата, за да й го
напиша. — Вижте го, прочетете, погледайте видеа. Там са обяснени всички
последни медицински изследвания по въпроса — допълвам, натъртвайки на думата
„медицински“, докато й тикам листа със сайта в ръцете.
Жената взема листа, поглежда ме отново все едно й е жал за мен, казва ми
едно вяло „довиждане“ и тръгва към регистратурата. Аз стоя като ударена с мокър
парцал и се чудя къде сгреших. Обясних й всичко, както си е, нали? Дори не
стигнах до момента с бульона от кокали и подмяната на козметиката. Какво
толкова се напомпа от едни черва?! В този момент виждам как хвърля нещо в
кофата. Пффф! Листът, който й дадох, със сайта на нутриционистката. Добре де,
явно това не е лъжица за всяка уста. Да си се оправя. Да си чака вълшебното хапче,
докато й окапе косата, тогава може и да се сети, че има и друг път…
Моето настроение обаче е бомба и се отправям към студиото, пеейки си в
колата последния хит на Кейти Пери:

I won’t just survive

Oh, you will see me thrive
Can’t write my story
I’m beyond the archetype

I won’t just conform

No matter how you shake my core
‘Cause my roots — they run deep, oh

Oh, ye of so little faith

Don’t doubt it, don’t doubt it
VICTORY IS IN MY VEINS
I know it, I know it
And I will not negotiate
I’ll fight it, I’ll fight it
I WILL TRANSFORM

When, when the fire’s at my feet again

And the vultures all start circling
They’re whispering, “You’re out of time“,
BUT STILL I RISE!!!

В офиса цари мир и спокойствие, което, да си призная, не се случва често.

Обикновено тук е суматоха целодневно. Все някой крещи, някой нещо не е разбрал,
закъсняваме със сроковете и разни такива нормални неща. Моят проект с дрехите
обаче е на финалната права и на мен ми е широко около врата, затова се затварям в
офиса си да се любувам на листчето с изследванията и да си чакам часа за среща с
нутриционистката.
Този път консултацията протича в дух на повсеместно веселие и забава.
Нутриционистката е супер щастлива от падането на антителата и нормалното TSH,
дори ми подхвърля, че вече може да мисля за бебе. Ха! Споделя и че на друга нейна
клиентка антителата са й влезли в норма чак като е забременяла, въпреки че преди
това е спазвала супер стриктно режима на хранене без резултат.
Не успявам да видя логиката в казаното. Моите антитела нали паднаха точно
от промяната в храненето и там… всичко останало. Така било, потвърждава тя, но
не при всички имало такъв ефект. Проблемът бил, че повечето хора се фокусирали
само върху един от аспектите и пренебрегвали останалите. Например били супер
стриктни в храненето, но не предприемали никакви мерки за хлора, мухъла,
битовата химия, движението… Малко се чувствам виновна за козметиката, защото
така и не я смених, но Катя нали каза да се придържаме към правилото 80:20. Така
де, изпълнила съм си препоръките 80 %, може да се отпусна за останалите 20.
Нутриционистката все пак споделя, че имало жени, при които коренът на
проблема можел да бъде другаде, и изрежда думи, които нищо не ми говорят, като
хистаминова непоносимост, фруктозна, към салицилати, лектини. Имало
информация в сайта й, ако ми е интересно. Ха! И моята информация си ми стига,
не ми се задълбава и в чужда… Възможно било и коренът на проблема дори да не е
в храната, и затова се налагало да се работи по-усилено в други сфери, като
наблегна на ефекта на стреса върху имунната ни система и натоварването на
организма с тежки метали. Теми, които явно още не сме засягали.
Аз обаче нали съм си балък, особено в настроението, в което ме хваща в
момента, отделно съм склонна на почти всичко само и само да НЕ ми взема
козметиката, затова спонтанно казвам:
— Добре де, хайде и аз да се погрижа за тези двете, едните ми антитела все
още са извън нормите. От къде започваме?
Очите й грейват като слънце насред август и тя хваща бика за рогата, без да се
помотва и секунда:
— Супер! Добре, хайде да видим! Започваме със стреса. Помниш ли видеата за
осъзнатото хранене? Онези за витамините Време за храна, Кислород и
Удоволствие?
— Помня, разбира се! Това ми беше най-любимата част от процеса!
— Супер — продължава тя, — там обясних, че всички ние се намираме почти
постоянно в някаква по-лека или по-силна форма на стрес.
— Точно така — потвърждавам аз. Не че помня какво е казала дума по дума,
но имайки предвид факта, че коремното дишане ми се е превърнало във втора
природа, съм склонна да се съглася.
— Значи трябва да се работи усилено в посока намаляване на стреса.
Например по време на хранене го постигаме с дишането. Важно е обаче да се прави
нещо и извън времето за хранене, като например се включат медитации, йога,
разходки сред природата — досегът с природата като цяло е силно лечебен, както и
четенето на забавни книги преди лягане за отпускане на сетивата. При някои жени
е препоръчително да се включи и работа с психолог, особено ако има токсични
хора, с които не могат да се справят, като шефове, колеги или дори родители и
половинка. Това е малко извън моята сфера, но съм наблюдавала невероятно
подобрение след работа с психолог или неврофийдбек.
— 0 — хващам се като удавник за сламка аз с цел да се похваля, — с приятеля
ми се разхождаме почти всеки ден в парка след работа! А и ходя пеша на работа
доста често!
— Еее, браво на теб! — грейва отново тя. — А медитираш ли?
— Ъъъ.
 — Добре, това поне е лесно и може да започнеш веднага. Има редица
изследвания по въпроса, последното от които е на Харвардския медицински колеж
съвместно с Калифорнийския университет. Целта му е била да се засекат
показателите и състоянието на имунната система на 2 групи жени на възраст от 30
до 60 години. И резултатите показали, че групата, която медитира редовно, има
невероятно подобрение на нивата на стрес и функционирането на имунната
система, при това само месец след започването. Заключението на учените е, че
„медитацията облекчава имунната система“, затова и според мен е ключова за
всички с автоимунно заболяване.
— Ами, добре, ще пробвам — сдържано се съгласявам аз с половин уста. Нещо
не ми харесват тези учени от Харвард, скоро ще започнат да карат хората да ходят
по улиците и да си припяват индийски ритми. Сигурно и те са силно лечебни за
имунната ни система. Обаче току-що обещах да пробвам, затова решавам да получа
някои уточнения. — Как точно се медитира? Може ли да си купя някаква книга по
темата или нещо друго?
— О, няма нужда от книги. Може да започнеш с някоя от така наречените
guided meditations. Просто напиши термина в Гугъл и ще излязат много резултати.
Любимите ми са тези на Дийпак Чопра и Опра Уинфри. Това са медитации, в
които някой ти обяснява какво да направиш, как да седнеш, как да дишаш, и ти
задава мантра на деня, като стартира медитацията с лек гонг и я приключва с друг.
Когато свикнеш с тях, може да си намериш музика, която ти допада, и да започнеш
да си ги провеждаш сама без напътствията, но като за начинаещ с тях е много по-
лесно. Аз например използвам само музиката с гонга на Мари Форлео, действа ми
доста релаксиращо.
— Ооо, ооо! — не издържам аз на информацията. — Знаеш коя е Мари
Форлео?! Боже! — в нашите среди Мари е икона, маркетинг гуру, от който се уча
до ден-днешен. Всичко при нея е насочено по-скоро към малкия и среден бизнес,
ръководен от жени, но ако човек има отворени сетива, както казва маман, винаги
има какво да научи дори от там. Отделно и Опра! Не знаех, че имат медитации и
двете! В главата ми настъпва тотална метаморфоза! Следя всичко, което прави и
Опра от години, дори си мечтая да отида на живо на някоя от нейните SuperSoul
Sundays. Щом Опра и Мари ще ме напътстват да медитирам, ще се справя! Челото
ми се отпуска, на лицето ми отново изгрява усмивка и светът пак става една идея
по-красив. Нутриционистката вижда промяната и побързва да продължи:
— Как си със съня? Спиш ли добре?
— Спя, спя — кимам аз.
— По колко часа на ден спиш? — не се дава обаче лесно тя.
— Ъъъ, мисля, че около 5–6 ми се събират.
— Извинявай, мисля, че каза преди малко, че спиш добре?
— Да, перфектно си спя — недоумявам аз.
— Но при автоимунните е ключово да има качествен нощен сън от поне 8 часа
в денонощие — упорства да ми развали пак настроението тя.
— Осем? — преглъщам шумно аз. — Нямам спомен да съм спала по 8 часа от
студентските си години насам.
— Да, осем. Дори някои експерти препоръчват и 10 часа сън, особено при
автоимунни процеси и по-тежки заболявания, защото организмът регенерира
нощем, докато спим, и без качествен сън е трудно да се възстанови човек.
— Ъъъ — не знам какво да кажа аз, и започвам да мърдам изнервено на
стола, — аз по принцип съм опитвала да си лягам по-рано, но така или иначе не
заспивам преди 1 часа и затова спрях да се опитвам.
— А какво правиш преди да си легнеш?
— Ами различни неща — гледаме филми, цъкам програмите, понякога работя
нещо на компютъра или пада.
— А — хааа! — кимва тя щастливо, все едно е открила ключа за палатката. —
А случайно да имате телевизор в спалнята? Или пък да си държиш телефона до
главата?
— Телевизорът е в хола! — почти извиквам аз, че поне нещо ми е както трябва,
но после рязко посървам. — Но телефонът и падът са ми до главата, да. Нали
трябва да проверя какво се случва във Фейсбук, преди да заспя, да си прегледам
Инстаграма и… разни такива.
— Ясно — усмихва се тя, — от утре махаш цялата техника от спалнята.
Купуваш си затъмняващи пердета или си набавяш маска за очи и започваш да
поддържаш перфектна тъмнина в стаята за спане. Никакви лампи, мигащи
часовници или телефони. Препоръчвам и да смените лампите вкъщи с жълти
такива, не от модерните със синя светлина или пък да си вземеш очила с жълт
филтър и след 10 часа да започнеш да ги носиш. Жълтата светлина отпуска и
успокоява, а синята разсънва. Затова нищо, което излъчва синя светлина след 10
вечерта — включително компютри, телефони и таблети! За да заспиш, организмът
ти трябва да започне да произвежда мелатонин, а синята светлина пречи това да се
случи, затова и напоследък все повече хора не спят пълноценно. Има доста
информация в интернет по темата. Горещо те съветвам да попрочетеш.
— А какво да правя вечер, ако не може да гледам филми? — зачеквам темата
аз с мрачното отвращение на вегетарианец, открил гъсеница в салата си. Да си пея
индийски ритми и да гледам в една точка ли? Уж демокрация, това-онова, а човек
един филм в собствената си квартира да не може да изгледа на спокойствие вечер.
Ще й се не видят и нутриционистичните глупости!
— Хех — захилва се тя, — гледай си филмите, само не стой пред компютъра и
следи светлината да е жълта. Може и по някоя забавна книга да зачиташ вечер,
мисля че няма те изядат — усмихва ми се още по-мило тя. — Вече има и жълти
филтри за повечето модерни таблети, така че, ако ще четеш книги на таблета си, го
включи в нощен режим.
— Мфм — изсумтявам аз, докато обмислям идеята да се разхождам наоколо с
жълти очила. Пффф! Абсурд!
— Добре! — сменя темата тя, защото вижда, че съм на ръба да изпадна в
поредната нервна криза. — А пробва ли да подскачаш? Подскачането освобождава
хормона на щастието и се отразява невероятно на всички, особено в силно стресови
моменти.
— Ъммм, това още не съм го направила — признавам си аз, — обаче ми се
искаше да те питам нещо друго. Откакто съм на режима съм отслабнала и дори бих
казала, че изглеждам по-добре от когато и да било, но целулитът ми продължава да
стои. Не че съм се засилила да ходя на басейн, най-вече заради хлора, но пък като
обуя някоя по-къса пола, целулитът ми лъсва като набраздена поляна.
Тук тя избухва в смях и казва:
— Значи, задължително започни да подскачаш, така ще раздвижваш лимфата.
Целулитът е просто задържане на мазнини в дадена зона, защото там няма
циркулация. Неслучайно при нас жените е по краката и дупето, защото седим на
тях по цял ден. Може да включиш и малко самомасажи с остатъците от кафето, с
мед, какао и разни подобни.
Хм. Тази жена знае как да убеждава! Ако подскачането ще ме спаси от
целулита, съм склонна да подскачам от сутрин до вечер. Веднага след срещата ще
си поръчам онзи домашен батут, за който спомена Краси.
— А, и между другото, вече може да започнеш захранване с яйца, ядки и
бобови. Мисля, че си ги заслужи — усмихва ми се лъчезарно тя. — Ще ти изпратя
по мейла реда на захранване и за кои симптоми да внимаваш, като ги въвеждаш.
Само помни да ги накисваш винаги и да ги въвеждаш през 48 часа, за да дадеш
време на симптомите, ако има такива, да се проявят.

ЗАХРАНВАНЕ, СПИСЪК СЪС СИМПТОМИ

ЗАХРАНВАНЕ ПРИ АВТОИМУННО ЗАБОЛЯВАНЕ:

1. яйца — пъдпъдъчи, кокоши — първо само жълтък, после цяло яйце
2. ядки — орехови ядки, бадеми, лешници, кашу, шам-фъстък, фъстъци
3. бобови — леща, зелен боб, соя, нахут, бял боб
4. млечни — козе, овче, краве — кисело мляко, зряло сирене, зрял кашкавал,
прясно мляко (по желание)

СИМПТОМИ, ЗА КОИТО ДА СЛЕДИШ:

• акне, обрив, екзема или друг кожен проблем
• болка в ставите
• главоболие
• диария
• завиване на свят
• запек
• запушен нос
• кръв от носа
• мускулни крампи или спазми
• отслабена концентрация
• подуване на стомаха
• потене, особено нощем
 • промяна в телесната миризма
• припадък
• температура
• течащ нос
• тъмни кръгове под очите
• размазано виждане
• хиперактивност
• чувство на тежест
• учестено сърцебиене и/или пулс — веднага след хранене
• ушна инфекция

Ехеее! Денят най-сетне започна да прилича на нещо! Ще се захранвам! От кога

го чакам този момент! Въпреки че почти свикнах да се храня основно със
зеленчуци, рибка и месо, но все пак ми липсват някои храни. Яйцата например.
Или пък ядките. Ще ми е още по-лесно със следобедните закуски, ако може да ям и
ядки! Хлябът определено не ми липсва, нали си имам разните му там безглутенови
брашна. Вършат ми перфектна работа и от време на време си правя гофрети,
палачинки, кексчета. Малко ме е страх, че като върна някои храни, килограмите
пак ще тръгнат нагоре, но нутриционистката ме подсеща за видеото „Витамин
Удоволствие“ и яденето на мазнини и протеини. О, да! Сетих се! Яйцата и ядките
са си протеини и мазнини! Не би трябвало да качвам килограми от тях. Дори и
скелетите в офиса проядоха мазнини и обикалят наоколо по-щастливи и сити от
всякога, без да трупат нови килограми. Значи и при мен ще проработи.
Решавам да поръчам и батута, докато не съм забравила, и изпращам бърз мейл
на момичетата и маман да се похваля с резултатите и да се оплача за жълтите
очила. Никога не е само розово с тази жена, все ще намери с какво да ме жегне и
изтормози… И все пак, може да ям яйца! Започвам да планирам и празнична
вечеря, определено съм си я заслужила!
Междувременно маман подема идеята за очилата като питбул насред
кокошарник:
„Уоу! Това с очилата звучи разкошно! Нали знаеш, че сънят е важен и за
красотата! Неслучайно се нарича beauty sleep!“
„От кога се мъча да поспивам малко отгоре и все не ми се получава. Ще си
купя такива очила още днес!“
„Ева, къде продават такива очила? В оптиката ме гледат като полезно
изкопаемо…“
„Спокойно! Намерих в интернет. Поръчвам едни и за теб!“
„Лелеее! Знаеш ли, че Адрияна Хъфингтън има книга за съня? Купувам и нея.
После ще разказвам“.
Пффф! Жълти очила. Изобщо не трябваше да й казвам. И да, знам за книгата на
Адрияна, напоследък е луднала по темата. Дори се шегувахме в офиса, като
разбрахме, че са си направили специална стая за спане в Хъфингтън пост.
Американци… да спиш по време на работа. Ще взема да подаря книгата на
Почитаемия, ще падне голяма забава.
Но както казват мъдрите хора, „кучетата си лаят, керванът си върви“ и до
няколко дни напълно забравям за трамплини и очила. Докато не пристигам една
сряда малко по-късно в офиса, някъде към обяд (имах сутрешна среща с клиента с
дрехите. Сега нали сутрин кипя от енергия и започнах да си провеждам по-важните
срещи до обяд) и заварвам гледка, достойна за филм на Тарантино!
Колегите са се събрали около нещо в центъра на фоайето, ухилени до ушите, и
виждам само една глава как влиза и излиза от кадър в центъра на сбирката.
Разбутвам тълпата и се опулвам невярващо на един от скелетите, който подскача на
нещо, а устата й ще се разчекне от хилеж.
— А, Ева, това дойде за теб сутринта — сръчква ме съзаклятнически един от
колегите. — От фирмата предложиха направо да го монтират, че е голямо! Голям
кеф е този батут! Ще си взема един от по-малките за вкъщи! Мегаяка идея да купиш
такъв за офиса!
Докато успея да се овладея от шока в студиото, гледайки чудовищния батут,
който явно ми е изпратен по погрешка, защото съм напълно убедена, че поръчах
малък такъв, нахълтва Почитаемия и започва да крещи, виждайки суматохата,
тълпата и батута, изтопорчен по средата на фоайето.
— Ева го е взела за офиса — не пропуска да ме накисне друг от колегите и се
изнизва като прани гащи към собствената си стая, а аз напрягам всичките си
налични мозъчни гънки да намеря изход от ситуацията. Почитаемия обаче ме е
фиксирал с поглед като дива пепелянка и бърчи вежди троснато.
— Ъъъ, четох в едно проучване, мисля че беше на Харвард — започвам да
говоря бързо аз, миксирайки всичко, което научих последния път, в едно, — че
подскачането увеличава нивата на ендорфини в организма — хормоните на
щастието, и било много добър начин за разтоварване от ежедневния стрес. Затова
се препоръчваше във всеки офис да има по един. Сплотявало екипа. Намалявало
случаите на burn out и… разни такива — завършвам тирадата си аз и млъквам като
ученичка пред черната дъска.
— Мффм — изсумтява Почитаемия, пуфтейки тежко и на интервали, и се
изстрелва към кабинета си, оставяйки след себе си напрегната тишина, а аз оставам
да стоя насред фоайето, запълнено на една трета с въпросния батут, и да се чудя
какво се случи току-що, докато колегите започват да ме наближават отново,
нахилени до ушите, и да ме потупват съзаклятнически. Е, поне колегите са
доволни.
До края на деня имам още няколко срещи, защото започнахме работа по сайта
и планираме експертните съвети за дрехи според фигурата, която ще се провежда
по моловете, затова нямам време за излишни драми. Денят си влиза в стандартното
работно русло и забравям за злополучния батут. До вечерта, когато по стечение на
обстоятелствата се сещам, че съм забравила една папка със снимки, която ще ми
трябва за срещата утре сутринта и решавам да се върна до офиса, за да я взема.
Гледката, която заварвам обаче, е УМОПОМРАЧИТЕЛНА.
Часът е почти 8 и Почитаемия, явно решавайки, че офисът е празен и никого
няма да го безпокои, се е покатерил на батута и подскача ли, подскача, смеейки се
на глас все едно е малко дете, на което току-що са му казали, че целият камион със
сладолед е негов. Облещвам се невярващо през витрината, за да се уверя, че е той.
Да, той е. Завъртам се плавно на пети, без да издам гък, и бавно тръгвам по
стълбите към изхода. Майко мила! Това моят шеф ли е?!
ДЕТОКСЪТ

Само за 2 седмици батутът стана любим на всички в офиса. Дори успяха да

сформират първото състезание за най-перфектно изпълнено задно салто, което
един от скелетите спечели, доста заслужено при това. Добре, че таваните във
фоайето са супер високи, иначе не ги виждам как щяха да подскачат по цял ден.
Наложи се и график да направим, за да успяват всички да се вредят. И аз се пробвах
на няколко пъти, да си призная, и резултатът надмина очакванията ми. Точно на 2–
рата минута подскачане устата ми се разчекна в усмивка и отказа да се махне от
там поне 5 минути, след като спрях да вилнея като изтърван тийнейджър.
Определено ще се възползвам от него, когато съм ядосана или притеснена. Действа
магически!
След първоначалния шок от размера му и факта, че се намира в офиса, стигнах
до заключението, че така е доста по-добре. Първо, трамплинът е наистина голям,
има някакви защитни мрежи около себе си и човек може да му се наслади
истински. И второ, мястото му е точно тук, в офиса, където се изнервям често и
имам нужда да разпусна. Е, не останах много доволна от сметката, като дойде, но
ако това е цената на спокойствието, съм склонна да я платя.
Почитаемия мълчи благородно, което ме навежда на мисълта, че след 8 часа
вечерта батутът е изцяло негов, въпреки че понякога му се разминава, защото някои
от колегите започнаха да висят в офиса до към 9 само и само за да тренират
задното си салто.
Атмосферата в студиото изглежда доста свежа. Като изключим кратките
сцени, преди да се наложи графика за използване на трамплина, всички се
разхождат наоколо усмихнати и щастливи.
Почти съм убедена и че клиентът с дрехите реши, че сме започнали масово да
пушим трева след последната ни среща тук. На мисълта ме наведе факта, че
постоянно душеше въздуха и оглеждаше за скрити пепелници. Опитах се да му
намекна, че батутът е виновен, но той не ме отрази кой знае колко.
Започнах и с медитациите. Оказа се доста лесно и приятно занимание. В
началото ми се струваше, че е огромна загуба на време да киснеш на едно място 15
минути, слушайки някаква странна музика, и нямах търпение да бие гонга за край,
но бавно и постепенно медитациите ми влязоха под кожата. Дори понякога се
хващам, че ги правя по 2 пъти на ден — сутрин и вечер. Опитах се да подкокоросам
и Краси, но засега без резултат.
Жълтите очила също имат ефект, въпреки че още се бунтувам и отказвам да ги
нося всяка вечер. Но фактите са си факти — като ги сложа към 10, в 11 вече ми се
спи, прочитам една глава Удхаус (от забавните книги на нутриционистката) и се
отнасям блажено поне до 6. Маман пък е толкова въодушевена от тях, че обмисля
идеята да прави бизнес и да създаде по-модерен дизайн очила с жълти стъкла,
които да са супер леки и да се казват Beauty plus, защото ти помагат с нощния сън
за красота. Щяла да ги продава в комплект с нощна маска за сън с пасищен колаген
и хиалуронова киселина. Дори успя да убеди момичетата да си купят по една
партида предварително. Сега виждам ясно от къде съм наследила рекламния си
нюх. Мари Форлео пасти да яде пред маман.
Захранването обаче върви странно. Успях да върна яйцата без никакви
симптоми, драми или фойерверки, но с ядките нещо не се разбрахме. Поне не с
всички, де. Орехите нещо ми се опъват засега и ми причиняват леки кожни
проблеми, които хич не ме радват, затова реших да ги оставя извън менюто си.
Изкарах няколко месеца и без тях, ще почакам още малко, току-виж си променили
поведението. Реших да изчакам още малко с бобовите, и без това не ми липсват кой
знае колко, а и доколкото разбрах, пещерняците от прословутата палео диета са се
справяли перфектно и без тях.
Фигурата и кожата ми са top — notch! 99 % съм сигурна, че не съм изглеждала
толкова добре никога досега. Затова и днес съм се издокарала в тесен черен
клиноподобен панталон, анатомичните ботуши от Англия, които ми станаха нещо
като втора кожа, и жестокия нов блейзър от последната колекция на Karen Millen.
Имаме среща с момичетата в нещо като смутибар за разнообразие, а от там ще
решим къде да отидем да хапнем нещо по-солидно. Вървя и си мисля за решението
на Катя да се заточи да живее на село, което още не успявам да преглътна, когато
чувам познат кикот пред себе си:
— Хей, кукло, боже! Това ти ли си, Ева?!
Пффф, Зоя! И на всичкото отгоре се носи на подскоци право към мен като
някоя газела, подгонена от стадо вълци. За момент се паникьосвам и забивам нокти
в дръжката на чантата, но след това медитациите от последните седмици вземат
превес, усмихвам й се насреща и се приготвям да поема първата вълна с гордо
вдигната глава като кралица Виктория по време на коронясване. Зоя
междувременно е почти до мен, оглеждайки ме от глава до пети, но си личи как
момичешкото оживление в погледа й бавно угасва. Ха! Да я видя за какво ще се
хване този път, почти триумфирам аз, но Зоя си е Зоя и след моментното
стъписване все пак успява да си пусне отровата:
— Какви са тези ботуши, бе, Евче? Не видя ли новите колекции по
магазините? Сега на мода са онези квадратните токове! Супер яко стоят —
разпалено продължава тя и сочи собствените си ботуши.
Безпощадното отнемане на малкото радост от устните на тази газелка не спада
към служебните ми задължения, но така или иначе се налага да й кажа лошата
новина:
— О, ти пък! Сега нали работя с една от най-големите фирми за дизайнерски
дрехи и лично шефът на компанията ми подари няколко модела от предстоящите
дефилета. Само аз и няколко холивудски актриси имаме късмета да ги тестваме в
движение — усмихвам й се лъчезарно аз.
Добре де, измислих си го, но съм убедена, че ми повярва, защото по последни
наблюдения Зоя е с коефициент на интелигентност 30 пункта по-нисък от този на
средностатистическа кокошка. Колко му е да я метне човек.
 Въодушевлението ми удря тавана и стигам смути-бара в толкова
приповдигнато настроение, че на момичетата им отнема 10 минути да разберат
какво се опитвам да им разкажа. Накрая обаче се включват в забавата и се смеем до
сълзи, представяйки си физиономията на Зоя отново и отново. След това разказвам
случката с Почитаемия и батута и всички избухват отново в такъв бурен смях, че на
собственика на бара му се налага почти да ни изрита навън.
Добре де, така или иначе не възнамерявахме да се задържаме дълго там. Пет
минути по-късно сме в най-близкия ни познат ресторант, настаняваме се,
поръчваме набързо и Катя нетърпеливо споделя новината:
— Излязоха видеата за ДНК тестовете в сайта на нутриционистката!
Пффф, още не мога да разбера истерията покрай тези видеа. Вярно, че съм
изгледала повечето, но това е САМО защото ми се налага. Определено не си се
представям да се забавлявам с тях. Катя обаче е на друго мнение и продължава
упорито:
— Има цяла поредица за гените ни и автоимунните заболявания. Ева,
задължително трябва да ги изгледаш! Оказва се, че НЕ ни е генетически заложено
да отключваме автоимунни заболявания, но пък някои гени предполагали това да
се случи. Например помните ли онези лектини, за които ви разказвах, дето ги има в
зърнените, бобовите, млечните и нощните зеленчуци?
— Помним, помним — има си хас да не помня. Нали живея без тях вече
няколко месеца. Още ме бодва леко под лъжичката, като видя кроасан с
шоколад. — И какво за тях?
— Ами това било генна мутация на някакъв си, чакай да заредя сайта — казва
тя и вади телефона, — а, да — Mbl2 ген, mannose — binding lectin ген, и ако човек
има мутация на този ген, не може да разгражда лектините в храните и рано или
късно отключва автоимунно заболяване. Отделно можело човек да не разгражда
лактозата в млечните, това също било генна мутация, както и кофеина! Затова тя
казва, че имало хора, които, докато не махнат от менюто си кофеина или млечните
ЗАВИНАГИ, не могат да стигнат до ремисия. Също имало хора, които не могат да
преобразуват витамин D до активната му форма, представяте ли си? — каканиже
Катя, а на мен ми прималява след всяка нейна дума. Боже, ами ако се наложи и аз
да спра кафето! Правя опит да протестирам срещу идеята да ми вземат и най-
драгото в живота — сутрешната ми доза живителна течност, но Катя ме поглежда
хладно, скастря ме да спра да издавам овчеподобни звуци, и продължава с лошите
новини:
— Така, можело също човек да не може да преобразува В комплекс
витамините до активните им форми, които били, чакай да видя пак… А, да,
метилирани. Значи не фолиева киселина, а фолат — метилирана фолиева
киселина. Затова и някои жени с автоимунно заболяване имали проблем със
забременяването или с износването на плода. Същият бил случаят с В6 и В12. Ева,
това ще ти е важно, като решиш да забременяваш.
— Да, бе, то всичко ми е важно — избухвам разпалено аз и в жилите ми
потича вълча кръв. — Така като гледам, да лягам и да умирам, а?!
 — Пффф — изсумтява Катя, — не съм казала, че ти имаш такива гени, само че
е възможно. Защо не си направиш този ДНК тест и ще знаеш? О, и най-интересната
част — детокс панела! Значи, оказва се, че на около 50 % от хората
детоксикационните им процеси не протичали както трябва. Имало фази 1, 2, 3 и 4
на детоксикация. Първите две се случвали в черния дроб, а другите две в червата. В
първа фаза токсините се превръщали в междинни елементи. Във втора черният
дроб произвеждал глутатион — мощен антиоксидант, с чиято помощ
неутрализирал токсините. В трета фаза неутрализираните токсини се свързвали с
транспортни протеини, които да ги изхвърлят от организма. А четвърта фаза е
процесът на преминаването им през червата, за да излязат. Според нея проблем
при повечето хора можело да има в първа, втора и четвърта фаза. За първа и втора
— нямало как да знаем дали всичко ни е наред без ДНК тест, а при четвъртата било
супер важно да се поддържа здравето на червата и да няма пропускливи черва,
чревен дисбаланс, запек и подобни казуси, които можели да доведат до
реабсорбцията на всичко токсично и ненужно.
— Е, поне нямам проблем с четвърта фаза, откакто съм на тази диета —
казвам аз с гранитно сиво изражение на чертите.
— Ева, стига се държа като краставо магаре — посолява ме Нина, — темата е
интересна. Катя, и какво се случва, ако първа и втора фаза не работят, както
трябва?
— Ами, организмът започвал да складира токсини, защото, като не можел да
ги неутрализира и изхвърли, той си ги складирал.
— И това може да отслаби организма, имунитета и човек да отключи
автоимунно заболяване — довършвам аз с пръсти на слепоочията, все едно
имитирам екстрасенс. — Така ли е, Катя?
— Ти какво, да не си в първи клас — скастря ме тя.
— Не, във втори съм — събирам смелост да надам глас аз отново. — И какво
правим, ако имаме такива натрупани токсини в тялото? И откъде, по дяволите, се
вземат те? Не е като да ходим до бара за по коктейлче с токсини? Ако може от
онези, лилавите!
— Всъщност — започва благо Катя, като ме поглежда извинително — всичко
около нас е токсично и без да пием коктейли с токсини допълнително — водата,
въздухът, пестицидите, с които пръскат зеленчуците, битовата химия и редица
други. Дори нутриционистката даде пример със залезите напоследък как ставали
все по-красиви и все по-ярки. Това било, защото въздухът се натоварвал всяка
година все повече с тежки метали, а металите придавали цветовете на всичко. Тя
казва, че в следващите години изгревите и залезите щели да стават още по-цветни
точно поради тази причина.
— Боже! — възкликва Деси, преглъщайки поредната горчива хапка. — Целият
ми Инстаграм е пълен с красиви залези напоследък! Мислех си, че природата ни
показва красотата си, а то — на ти още една порция тежки метали!
Катя и Нина започват да се кикотят, а аз се пресягам за бутилката с вино с
цялото излъчване на човек в остра нужда от доза гориво. Катя обаче не е
приключила да забива пирони в ковчега и продължава:
— И в крайна сметка, ако се окаже, че човек не може да детоксикира, тоест че
има проблеми с фази едно и две, се налага да си прави поне веднъж годишно
различни видове детокс. Тя препоръчва комбинацията от хранителен детокс със
сокове, сурова храна и антиоксиданти и хилиращи терапии, които обаче се
провеждали само в медицински центрове под лекарско наблюдение.
Пффф! Цялото ми настроение от преди час е в канала. Сега сигурно ще трябва
да медитирам и подскачам едновременно, за да се отърся от новината, че може да
ми се наложи да спра ЗАВИНАГИ млечните, кафето, да пия хапчета с метилирани
витамини постоянно и да ми правят какви бяха там терапии до живот. Да не
говорим, че изразът „романтична вечеря на залез-слънце“ придоби коренно
различно измерение от влаганото в него доскоро. Споделям притесненията си с
приглушен глас с момичетата и Деси се включва доста логически:
— Ева, не се тормози излишно! Истината е, че не знаеш дали ще ти се наложи
да правиш всичко това, или не. В крайна сметка си бомба — виж се само как
изглеждаш! Ако гените ти бяха чак толкова трагични по всички параметри, щеше
да си доста по-зле от това.
— Мхм — съгласявам се накрая аз, сумтейки като разярен бик, докато
травмиращият шок от новата информация бавно се уталожва, — май наистина ще е
по-добре да си направя този ДНК тест, а?
— Да, да, твърдо! — подкрепя ме въодушевено Деси. — И аз бих си го
направила на секундата, но сега нали прохождам в бизнеса и не е много разумно да
харча излишни пари. Но веднага щом си стъпя на краката…
— О, аз съм решила да си го направя веднага — почти изпява Катя и започва
да ръкомаха усърдно. — Ева, хайде да отидем заедно!
— Мфм — изкарвам нечленоразделен звук аз, който може да бъде възприеман
и като да, и като не. На когото както му изнася.
— Катя, а ти защо? Нали нямаш автоимунно? — подбелва въпросително очи
Нина.
— Вярно е, но си мисля, че ще ми е от голяма полза, като бъдеща превенция.
Някои неща е добре да си ги знае човек — зашеметява ни Катя за пореден път със
странния начин, по който се движи мисловният й процес. Добре де, все пак
говорим за жена, която яде кейл и без да й се налага. Дори си спомням, че каза, че
двамата с нейния Веско били на безглутенова диета вече от около месец. Също без
да им се налага. Това момче идея си няма каква беля си е взело на главата…
Два часа по-късно отново съм вкъщи и ПАК гледам видеа в сайта на
нутриционистката. Ей, не се спря тази жена! Темата за гените ни обаче наистина е
интересна, освен това, както казва тя: „ДНК тестът може да ни покаже с прецизна
хирургическа точност къде са ни проблемните зони. Защото, гените ни не лъжат.
Те са си с нас от раждането и ще бъдат с нас докрай. Гените ни няма да се
променят. И съответно това, което показват, ще е едно също, независимо дали ще
си направиш теста сега, след 10 години, или ще го направиш на детето си, докато е
още бебе“.
 Добре де, наистина някои неща е добре да се знаят, както каза Катя.
Влизам в сайта на компанията, която ги предлага у нас, предъвквам въпроса с
цената на теста с подобаващата сериозност на човек, който ще трябва да се лиши от
обувки, чанти и нови рокли поне за месец напред и натискам бутона „поръчай“.
Разбирам, че резултатите ми ще са готови след около месец, но истината е, че
вече не бързам. Знам, че имам да извървя дълъг път, защото автоимунното ми
заболяване е тук и е добре да се науча да живея с него. Да станем приятели,
доколкото е възможно. И все пак може пък наистина да е за добро, както казва
нутриционистката, визирайки собствените си проблеми от преди 10 години като
„най-хубавото нещо, което е можело да й се случи, защото е взела мерки и е
променила живота си към по-добро“.
Пффф! Надали скоро ще го възприема като приятел, за момента ми прилича
по-скоро на пума от индийските джунгли, готова за скок.
Но аз няма да се дам.
Това си е моето тяло и контролът върху него зависи само и единствено от мен.
Тялото ми не ми е враг и всичко зависи от мен.
От моята воля, мотивация и желание за успех.
От начина, по който се грижа за себе си.
От начина, по който отстоявам себе си.
Защото, главен приоритет от днес нататък съм аз.
Защото… се обичам.
Информация за текста

Надя Петрова
Ева и ефектът на пеперудата

Българска Първо издание

Редактор: Борислава Люцканова
Илюстратор: Александра Милева
Предпечат: Милена Панчева
ИК ВДЪХНОВЕНИЯ, 2016
Формат: 60/84/16 Печатни коли: 10,75

Печат и подвързия:
АЛИАНС ПРИНТ

За контакти:
Гр. София, ул. „Инж. Георги тел: 0887 554 661
Официален дистрибутор за страната:
www.knijnaborsa.bg

ISBN 978–619–7342–02–4