Скъпи, провалих децата

Алисън Шейфър

Посвещавам тази книга на моя баща Ричард (Дик) Найт. Дължа му благодарност, задето
откри индивидуалната психология на Адлер, задето преподаваше обучение на родители в дневната
ни и задето отгледа мен и братята ми в дом, където се почиташ социалното равенство и
демокрацията. Неговата мъдрост, характер и идеали помогнаха за оформянето ми като личност.
За жалост той почина, докато още работех над тази втора книга. Знам, че се вълнуваше за мен и
че нямаше търпение да я прочете. Ето я, татко. По-добре късно, отколкото никога, нали?

БЛАГОДАРНОСТИ
Тази книга е резултат от усилията на много хора и аз съм благодарна на талантливия екип в
Уайли, Канада, които до един работиха старателно над проекта. Специални благодарности на Леа
Феърбанк, моя редактор, която винаги отправяше предизвикателства към мен да дам най-доброто и
която положи неимоверни усилия да придвижи напред този проект въпреки трудните обстоятелства.
Бях облагодетелствана от толкова много неща. Всичко, за което съм писала, произтича от
философските основи, положени от Алфред Адлер и систематизирани от доктор Рудолф Драйкърс в
ръководство за възпитание на детето. Нямам никакви заслуги за това и все пак тъкмо тези принципи
придават значимост на книгата.
Събрах знания и от многото си учители, които също така трябва да бъдат зачетени. Концепцията
на Бети Лу Бетнър за четирите възлови „С“ промени начина, по който преподавам и говоря за
четирите цели на лошото поведение. Доктор Ричард Ройъл Коп ме научи на динамиката на властта и
как действа тя в семействата. Тези идеи са сърцевината на моята работа и аз благодаря на двамата,
които бяха мое динамо, за блестящите им предложения.
Изразявам сърдечна признателност също и към моите учители, които починаха през тази година:
доктор Оскар Кристенсен и Лари Нисан. Те ме научиха как да работя със семейства посредством
демонстрация. Беше истинско вълшебство да наблюдаваш как тези нежни гиганти разговаряха с
децата. Макар да имаха много различен стил, и двамата успяваха мигновено да спечелят уважението
на децата. Знаете ли как го постигаха? Те искрено уважаваха всяко срещнато дете и това се
чувстваше в отношението им.
И последна, но не по значимост, е благодарността ми към моето семейство. Кен, Зоуи и Луси са
най-големият ми извор на радост и носеха товара вместо мен, когато трябваше да се скрия, за да
пиша. Казаха ми да облагодетелствам други семейства, вместо да си връщам дълга от време и
внимание към тях. Вие сте върхът!

Увод
НИКОГА НЕ Е ПРЕКАЛЕНО КЪСНО
Сутринта е като повечето други. В ръката си държа чаша кафе, а кучето ме следва предано до
мястото си под бюрото ми. Настанявам се и отварям имейлите си. И ето отново... като в толкова
други сутрини. Темата на съобщението гласи: ПОМОЩ!!!
Думата е дигиталната аларма от още един разтревожен родител с изчерпани идеи, който търси
съвет как да се справи с трудното си дете. Без съмнение дотук са изпробвали цял списък с начини да

1
си спечелят малко контрол и да възобновят покоя и равновесието. Вероятно вече са изчели куп
помагала за родители, последвали са съветите на множество хора (приятели, роднини, експерти), но
продължават да не откриват нищо, което да подейства при тяхното дете. Като че има един определен
вид деца, които вече не се поддават на никой от фокусите в торбата. Докато чета този последен
имейл, става ми ясно, че предположенията ми са верни. Ето малък откъс:
Алисън, честна дума, бих могла да отгледам пет деца, стига да бяха като по-голямата ми
дъщеря Ребека. Но ако Сам се беше родил първи, кълна се, бихме останали с едно дете. Един Сам
напълно изчерпва възможностите ни да се справим — а откровено казано, не се справяме никак
добре с него. Ако се случеше Ребека да прояви непослушание, аз я пращах за малко в стаята ѝ и
нещата свършваха дотам. Без никакви проблеми. Тя наистина е дете ангел. Но със Сам е съвсем
различно. Нареждам му да си отиде в стаята, а той ме поглежда от упор и отсича: „Не!“.
Буквално ми се налага да отида и да го отнеса, докато той се гърчи в ръцете ми, рита, върти се и
ме удря по лицето. Ако го нахокам или го заплаша да му отнема играчката „Уебкинз“ или да го
лиша от телевизия, той просто се смее, сякаш не го е грижа - и наистина не го е грижа. Помощ,
Алисън. Обичам го и той е наистина сладко дете, но ако е такъв на четири, какво ще стане, като
навърши четиринайсет? Моля за помощ!
Имате ли някой „Сам“ в семейството - хлапе, което не се впечатлява от изпитания метод с
пращането в стаята му, след като той действа при други деца? Този проблем се явява не само в дома,
но често и в училище, при което е публично изложен на показ и, естествено, всеки би имал
усещането, че родителските му умения са наблюдавани под лупа.
Прекарвате сутрините си в чудене дали ще има телефонно обаждане, или ще ви пратят бележка.
Чувствате как на училищното ръководство му е дошло до гуша от всички проблеми с вашето дете, а
учителката ви обяснява как има двайсет и осем ученици и не може да посвети цялото си време на
разправии с него. „Не е честно спрямо останалите.“ Преглъщате с усилие. Убедени сте, че сред
персонала на детето ви вече е лепнат етикет „проблемно“. Дали си създава репутация, която никога
няма да бъде забравена в училището? Може би ще е най-добре да се обадите на агенция за
недвижими имоти, да обявите къщата си за продан, да напуснете града и да започнете на чисто на
място, където не ви познават? После си припомняте, че тя е едва седемгодишна и не може да ви
върти като агне на шиш. Това са налудничави мисли. Или може би не?
Но може би вие самите вече долавяте лека лудост у себе си. Лудост и твърде вероятно известно
самосъжаление.
Мога да предположа защо. На връх на ежедневните проблеми не можете дори да се порадвате на
хубави моменти с децата си, на каквито се наслаждават останалите родители. Забелязали ли сте как
всички очакват с нетърпение семейните сбирки, а за вас те са истински кошмар? Братята и сестрите
ви представляват истинска идилична картинка заедно с децата си, но вашето удоволствие е
помрачено от собственото ви дете, което има навика да съсипва всичко. Сестра ви отпива блажено от
своето мохито и има възможността да се отдаде на разговор с останалите възрастни, защото добре
възпитаните ѝ деца се забавляват сами, докато вие стоите на тръни, като се надявате и молите, че
малкото ви съкровище няма да се прояви именно този ден, когато цялото семейство е на гости. Не
можете да понесете да ви отправят поредния осъдителен поглед. Честно казано, започвате да
мислите, че ако чуете още едно мнение по темата за неумението ви да се справите със собственото си
дете, вие самите ще се превърнете в проблемна личност.
Хора, които не са се сблъсквали с подобни трудности с децата си, нямат ни най-малка представа
защо възпитанието ви е толкова непосилно. Не им е понятен стресът ви: нито на роднините, нито на
педиатъра, нито дори на приятелките ви от групичката майки. Колегите ви в службата не могат да
проумеят как проблемите с едно дете могат да са така всепоглъщащи. Последиците от това да имате
в семейството неподатливо на дисциплиниране дете се превръщат в истинско цунами от съсипани
взаимоотношения: създават се и се рушат съюзи между братя и сестри, а мама и татко се озовават
във война по темата какво да се предприеме във връзка с обаждането от съседите (моля те, не... не и
още един „инцидент“ след училище). И по-лошото - стресът от непрестанните усилия да се справим с
поредния проблем започва да подкопава брака. Избухливостта води до неприязън, следвана от
критични забележки и по-лоши реакции.
„О, моля те, млъкни и ме остави да се справя!“
„Защо веднъж за разнообразие не опиташ по моя метод?“
„Същият инат си като нея...“

2
 Резки забележки, взаимни критики, чувството, че не ви чуват, не ви уважават, не са съпричастни,
усещането за сериозно предизвикателство... Със сигурност не сте си представяли така семейния
живот, докато сте посръбвали чай и сте галели корема си, обута в дебелите чорапи на мъжа си.
Увеличаването на семейството би трябвало да увеличи и взаимната ви обич! Вместо това сте убеде-
ни, че това дете ще съсипе брака ви и ще попречи или ще навреди някак на братята и сестрите, които
(да чукнете на дърво) не се държат така.
Отгоре на това, че сте изгубили връзка със собственото си семейство, започвате да се чувствате
като социален парий. Ако още не сте го забелязали, налице е политика на нулева толерантност към
родителите на проблемни деца. Родителите на деца, неподатливи на дисциплиниране, ми казват, че
се чувстват като съвременни прокажени. Останалите майки и бащи не желаят такива деца да имат
контакт с техните безценни съкровища. Какво стана със съпричастното „няма причина за тревога,
момчетата са си момчета“? Не, вместо това ставате свидетели как останалите родители - седнали на
сгъваемите си столове за къмпинг около футболното игрище - говорят помежду си. И вие,
подвластни на нарастващата параноя, можете да се закълнете, че сте дочули да подхвърлят как нищо
чудно да отглеждате бъдещ терорист.
Работя с много родители, които са изчерпали всички варианти в опитите си да се справят с едно
или няколко деца, неподатливи на традиционните методи. Изпитаните начини на изпращане в стаята
или отнемане на права (благодаря, доктор Фил, но и това не действа), нещата които виждате да
предприемат другите родители, дори действия, за които знаете, че са били ефикасни с другите ви
деца, нищо от това не помага при недодаващите ви се на дисциплиниране деца.
Родителите на Сам и Ребека, двойката, изпратила ми имейла, са се справяли с това бреме съвсем
сами, чувствайки се като някакъв вид родителска аномалия. В действителност ситуацията в тяхното
семейство не е нещо необичайно. Неподатливото на дисциплиниране дете вече е широко
разпространен феномен: дете, което не слуша, не изпълнява поръчаното му, отказва да седи мирно на
мястото си в училище или не спазва часа за лягане. Такива деца нямат усещането, че правилата са
създадени за тях, и не са нещо невиждано и рядко срещано — те са навсякъде!
В някакъв момент между свалянето на вратата, за да не може да я блъска, и преместването
на стелажа му в коридора, та да не ме замеря с книжки, като го пратя в стаята му, си казах, че
това не е нормално. Не можем до безкрай да демонтираме части от къщата. Нужна ми е помощ.
Подобни молби за помощ не търсят единствено нови методи за възпитание; също така са
свързани с често разпространения страх, че - само може би - старанието ни като родители само
влошава нещата. Възможно ли е ние, като родители, да сме породили този съвременен феномен,
еволюцията на неподатливи на дисциплиниране деца? Такива деца са като онези супервируси, за
които ни предупреждават лекарите: устойчиви на антибиотици мутирали бактерии, които са развили
издръжливост срещу всякакъв вид интервенция. В действителност самото лекарство, чиято цел е да
ни излекува, всъщност прави вирусите по-силни. Стават по-опасни и причиняват пълно
опустошение, когато вече нищо не може да ги спре.
Хм... Това наподобява ли ви на случващото се с децата?
Има родители, които ми изпращат имейли, написани изцяло с удебелени главни букви и
съставени в три през нощта.
Вината е моя! Възможно ли е всички хокания, заплахи и провалени опити за възпитание да са
допринесли за проблемите, които виждам днес у детето си? Дали причината не се състои в това,
че бях прекалено непоследователна? Заради гнева ми ли е? Може би съм била прекалено сурова?
Прекалено снизходителна? Нетърпелива? Спомогнах ли аз действително за изграждането на
такова трудно дете??? ПОМОЩ! Какви ги върша, за бога?
Представям си как главите им тупват върху бюрото, когато свършат да пишат, а после се
затътрят до леглото, където партньорът им пита:
— Всичко наред ли е?
— Скъпи, провалих децата.
Ако това ви звучи познато, тогава се радвам, че попаднахте на тази книга. Когато работя със
семейства като вашето, всъщност ме изпълват енергия и вълнение, защото вярвам, че нещата търпят
обрат. Ако трябва да съм точна, преминала съм през този процес с достатъчно семейства, за да съм
нетърпелива да сложа началото на революцията. Знам, че ни очакват въздишки на осъзнаване и
голямо облекчение.
Това поколение от деца се държи по начин, който обременява всички ни и е време да подходим
към ситуацията както е редно, вместо да виним родителите и да разгласяваме в обществото диагнози

3
като „поведенческо разстройство“ или „болест на опозиционното непокорство“. В тази книга ще се
разровя далеч по-дълбоко, за да разкрия много по-подробно историята на човешката природа. Ще
говоря за това кое мотивира поведението, както доброто, така и лошото, включително и поведението
на родителите.
Мислете за тази книга като за ръководството, за което твърдим, че децата не носят с появата си
на бял свят. Ще отделя време да положа основите, така че да успеете да разберете своето трудно дете
и после да се научите как да го възпитавате ефективно.
За всеки родител ще е от полза да разполага с по-подробна теория, чрез която да разбере
поведението на детето си, така че когато четете статии в интернет или в списание, или пък гледате
програми по телевизията, ще съумявате по-пълноценно да осмисляте даваните съвети. Ще ви стане
много по-лесно да решите дали да интегрирате, или да пренебрегнете информацията, която ще про-
дължи да ви засипва. Предлагам ви подробно обмислен родителски модел, който е теоретичен и
философски, но в същото време е спестена риториката с цел да получите прагматични методики и
стратегии.
Ако сте склонни да се освободите от предразсъдъци и ми позволите да ви посръчквам в ребрата,
за да ви разсмея насред всичко това, аз ви обещавам да живеете по-добре с детето си. Ще ви науча
как да анализирате ситуациите, в които може да възникне проблем, посредством множество
болезнено познати примери. И за да отговоря на въпроса ви, понякога шпионирам вечер през прозор-
ците с цел да си набавя тези истории! Ще започнете да забелязвате моделите, които подкопават
успеха ви, и ще усвоите нови методи, чрез които да се справяте с вашето неподатливо на
дисциплиниране дете.
На следващите страници също така ще ви представя най-разпространените типове капани,
препъникамъни и клопки, стоящи на пътя на ефикасното родителско възпитание.
Първата стъпка е да се отдадем на достигане до сърцевината на проблема, вместо да се
захващаме с опростено и привидно изкореняване на симптомите. Бързите решения не предлагат
дългосрочен ефект. Отговорът лежи в опознаването на човешката динамика.
Някога посещавали ли сте курс по психология? Спомняте ли си лекциите за Алфред Адлер,
Зигмунд Фройд и Карл Юнг? Тези трима мъже представляват триумвиратът, поставил основите на
модерната психология. Били са един за друг интелектуални спаринг-партньори и това е спомогнало
за развитието на теориите им. Съвместно са разработили схващане за развитието на човешката само-
личност, известно като „психодинамична перспектива“. Именно тук се коренят основите на методите
за почти всички типове семейни консултации и семейни терапии.
Моята магистърска степен е от „Адлер Скул“ в Чикаго. Натрупала съм професионалния си опит
в родителски консултации и семейни терапии в духа на Адлер, тъй като съм отгледана от родители,
които изучаваха и преподаваха теорията на Адлер. Баща ми и баба ми са основатели на института
„Алфред Адлер“ в Онтарио. Баба ми е била първият му декан. Така че, да, признавам наличието на
известна слабост към методите му. Докато растях, с радост осъзнавах, че семейството ни е различно
от това на приятелите ми.
Но също така избрах да изучавам Адлер, защото желаех да работя с деца и техните семейства, а
най-големият принос на Адлер се състои в създаването на образец от правила за възпитание,
базирани на принципите на уважение и толерантност. Адлер е бил обсебен от идеята за
взаимодействието между характерите, една на пръв поглед проста теория, но в същото време трудна
за формулиране. Идеите му са доказали ефикасността си в много изследвания от различни области и
наистина започват да изпъкват на преден план.
Адлер е признат експерт в терапевтичната работа с проблемни деца. Родителите на неподатливи
на дисциплиниране деца, които мислят, че вече са изпробвали всичко, все още не са се запознали с
неговите теории и методи. Именно тези идеи са основата за промените, които се налага да въведем, с
цел ефикасното възпитание на това ново поколение.
И така, бихме ли могли да променим поведението на децата си? Дали не е прекалено късно?
Провалили ли сме собствените си деца? Разбира се, че не! Очарованието на човешките същества се
крие в способността им да се променят. Именно по тази причина аз съм терапевт. И затова на вратата
ми не виси табелка с надпис: „Не се приемат пациенти над петгодишна възраст - няма шанс за
промяна“.
Тази сутрин с кучето, все още сгушено в краката ми, аз реших, че вместо да изпращам обратен
имейл на най-новия зов за ПОМОЩ!!!, ще напиша много по-дълъг отговор - тази книга. Тя не е само
за родителите на Сам, а за всеки друг, нуждаещ се от помощ, и особено за онези, готови за промяна.

4
 Неподлежащите на дисциплиниране деца, които ни влудяват, като изпробват устойчивостта на
всяка граница, с която се сблъскат, в действителност представляват най-ценното притежание на
нацията ни. Те са хората, които ще ръководят бъдещето ни под една или друга форма и в момента
хлопат на вратата с думите: „Пробудете се! Искаме промяна!“.
Нека революцията да започне...

Първа глава
РЕШЕНИЕТО
Да, в дневната ви е на път да се зароди социална революция. Няма съмнение, че полесражението
е необичайно. Озовали сме се в пряк двубой със собствените си деца в толкова много домове в
страната ни, че никой не забелязва огромния брой жертви, който тази война между поколенията
поражда. Колкото и драматично да звучи, всъщност аз го намирам вълнуващо и, честно казано,
вярвам, че след време ще се окаже исторически толкова важно, колкото движенията за човешки
права или пък кампанията за правата на жените, проведена от нашите предшественички феминистки,
горящи своите сутиени.

Историята никога не е била писана от покорните.

ПРОБЛЕМЪТ
„Детската революция“ вече е в стихията си... и ако имате дете, което е приклещило рога с
родителското тяло, значи сте се сдобили с борец за свобода, една истинска Роза Паркс. Днешните
деца ни дават да разберем, че с настоящите ни обезкуражителни методи на възпитание е свършено.
Аз казвам ура!
Вече има много деца, които не могат да бъдат накарани да слушат. Вие им казвате: „Време е да
се упражняваш по пиано“, а те отказват. Вие нареждате: „Спри да тичаш!“, а те не изпълняват.
Молите да затворят вратата на хладилника, а те въртят очи и продължават да се взират с навеждащ
поглед в стандартното съдържание вътре.
Накратко са непокорни (и това е само първото нещо, което харесвам у тези деца). Напомнят ми
на моята собствена майка бунтарка, която воюваше за правото да носи панталони като начална
учителка през шейсетте години. Сега правилото жените да не носят панталони не ви ли се струва
примитивно? Времената, в които живеят, са белязани от промяна и това е за добро, макар тя в този
момент да ни се струва плашеща.
Днешните просветени родители разбират това. Непрестанно разговарям с тях. Споделят с мен, че
не желаят да действат обезсърчаващо. В действителност те са твърдо решени да бъдат отлични
родители и да подходят правилно към децата си. Искат към децата им да се отнасят с уважение и те
да израснат като самостоятелни личности. Желаят да ги възпитават по начин, позволяващ на децата
им да развият пълния си потенциал. Ох, каква прекрасна амбиция. Вероятно мисъл, която е хрумнала
и на вас, докато все още зашеметени от факта, че сте родители, сте гледали в захлас подобното на
вързопче бебе. Но с течение на времето тази гледна точка прераства в:

Алисън, надявам се да можеш да ми помогнеш. Синът ми Джаспър е на четири години и се

озоваваме в много ситуации, в които не знам как да се справя. Вече наистина трябваше да се е
вразумил. Когато отидем на плуване например, той отказва да излезе от басейна, държи се нелепо
и отказва да се облече, а вместо това подскача наоколо и прави физиономии в огледалото. В крайна
сметка всеки път си изпускам нервите и се разкрещявам. Защо не мога да го накарам да слуша?

Два подхода към познат проблем

Е, нещата вече наистина стават сериозни. Всичките ни чудесни идеали за възпитанието как няма
да смазваме самочувствието на детето ни се сриват, докато запотени преследваме голото си немирно
отроче из съблекалнята на обществения басейн. Какво да предприемем сега?
Родители из съблекални в цялата страна вдигат ръце във въздуха и поставят космическия въпрос:
„Защо не мога да го накарам да слуша?“. Защо всички тези деца просто не могат да бъдат послушни?
Бихме могли да сложим край на всичките си мъки, ако децата ни слушат какво им казваме.
Но аз ви задавам въпроса не е ли това друг начин да заявите, че просто желаете децата ви да са
покорни? Да, правилно прочетохте. Казах покорни. Питам ви много сериозно как ви звучи това?
Бихте ли искали да имате покорно дете? Това ли е решението според вас?

5
 На този въпрос има два типа реакции. Единият лагер родители изревава гордо: „Точно така!
Редно е децата да са покорни. В крайна сметка ние сме възрастни, а те са просто деца, които не знаят
какво вършат. Трябва да уважават възрастните и да спазват правилата. Създаваме тези правила за
тяхно собствено добро. Ако не им допадат, жалко, но трябва да търпят. Аз съм отгледан така и от
мен излезе нещо“.
Ако това наподобява вашите собствени разсъждения, значи вие сте от лагера родители, които
представляват мнозинство. В продължение на векове схващането на родителите е било такова. Част
от културната ни история е да отглеждаме децата си чрез този деспотичен маниер. Властта е у
родителите, децата са родени, за да бъдат послушни подчинени и поведението им бива контролирано
или манипулирано чрез употребата на наказания и награди, които да ги държат в крак. В общи линии
подходът ни не се е променил особено от средните векове насам.
Но съществува и опонентен лагер родители. Те напълно са отхвърлили традициите от миналото,
защото по тяхно мнение са неуважителни спрямо децата. Ако реакцията ви на думата „покорни“ е
била: „Отвратително, не желая да отглеждам някакво безлично дете, което се подчинява сляпо“,
тогава бихте се почувствали в свои води сред тази група от притежаващи сходни възгледи родители.
Да отглеждате „покорно дете“ звучи прекалено милитаристично за това поколение от живеещи на со-
еви продукти, загрижени за екологията майки, притежателки на блогове. Ама моля ви - покорни?
Шегувате ли се? Те ненавиждат идеята; този тип родители са бунтари самите те. Помнят
тоталитарния режим от собственото си детство и не желаят да го повтарят за децата си.
Тази група родители в днешни времена вече притежава значителна сила и броят им расте
непрестанно. Дори издирват реално научно изследване, което да подкрепи доводите им. Проучили са
въпросите с ранното умствено развитие, моделите на сближаване и важността от позитивен
родителски подход. Ревностно отхвърлят стария културен модел, олицетворяван от „татко знае най-
добре“ и вместо това се фокусират върху „какво е най-добро за детето“. Информираността им ги е
докарала до състояние на страх за крехката психика на децата им. Тревожат се, че всякакви
негативни емоции или психологически стресове могат да се отразят неблагоприятно. В резултат на
това тези амбициозни и разтревожени родители се превръщат в „родители хеликоптери“, които
кръжат, защитават, престарават се, вършат всичко вместо децата си и в общи линии застават между
света и тях и ги пазят от всякакви житейски несгоди. Това е групата на „глезещите“ или
„толериращи“ родители.
Повечето родители се идентифицират поне донякъде с един от тези два лагера или поведенчески
възгледа и всеки има склонността да проявява нетърпимост към гледните точки на другите.
Деспотите смятат, че глезещите родители трябва да се стегнат, да хванат юздите в ръце и да вкарат
щурите си деца в пътя, докато глезещите родители са на мнение, че деспотите са властни предста-
вители на старата школа, които не проявяват респект към правата на децата си. Онова, което никой
от тях не осъзнава, е, че по-подробен анализ би открил далеч повече сходства помежду им, отколкото
личат на пръв поглед.
Да се върнем на историята с плувния басейн и майката. Към кой лагер мислите, че принадлежи
тя? След като се обръща любезно към малкото маймунче Джаспър: „Моля те, помогни на мама, като
си обуеш сам панталоните“.
Но Джаспър напълно пренебрегва милата и почтителна молба на майка си безчетен брой пъти, тя
се вбесява, че уважителното ѝ отношение не среща отклик. Казва си: „Хайде, момче, аз съм толкова
добра майка; къде е сътрудничеството, което ми дължиш, задето моля така мило? Защо не си
благодарен и зачитащ? Имаш толкова любяща и разбираща майка, така че защо не ме послушаш и не
си обуеш **** панталони? “. Объркана и изчерпала идеите си какво да предприеме по-нататък, тя
прибягва до: „Ако не си обуеш панталоните на мига...“.
Повишава глас и сипе закани. Иска ѝ се да поеме верния курс, но когато е притисната към
стената, изпада до положението да прибягва до наказателни мерки или да подкупва. И деспотите, и
глезещите използват едни и същи техники, само че глезещите родители се чувстват зле, като го
правят, докато деспотите смятат, че са доказали правотата си.
И нещата се получават по този начин из цялата страна, родителите се щурат сред молби за
сътрудничество и когато те се провалят, се връщат към наказателните мерки.
Тези два родителски лагера всъщност представляват двете страни на една монета. Все едно да
гледаш прословутото шоу „Роби и тирани“. В семействата на деспотите е повече от ясно, че
родителят е тиранът, а детето е робът. В домовете на глезещите и толериращите родителите са
абдикирали от трона, вярвайки, че това ще сложи край на тиранията, но само за да установят, че

6
детето им е открило овакантения трон и се е настанило на него. Донеси ми сирене. Няма да ям тази
шунка“, заявява. „Да, Ваше Височество, идва веднага. Все пак днес трябва да хапнеш някакви
протеини“, отвръща послушно толериращият родител.
Родителите търпят този тормоз известно време и след като се натрупа сериозно усещане за
потисничество, глезещият родител надига глава и временно ролите отново се разменят. „Хей, ти
занасяш ли се с мен? Мислех, че наистина не обичаш шунка, но учителката ти каза, че я ядеш в
училищната столова. Аз не съм ти готвачка на повикване. Яж шунка или стой гладен. (Е, все пак не
искам да умреш от глад. По-късно ще ти дам кисело мляко, миличък.)“
Това е психологическа атака!
Ако погледнем назад в историята, ще установим, че тази детска революция е била неизбежна. В
случаи на гражданско недоволство потисканите в крайна сметка надигат глави и събарят
потисниците си. За съжаление историята също така ни учи, че веднъж добрали се до властта,
потисканите сякаш мигом биват обземани от някаква всеобхватна амнезия и съвсем безгрижно
повтарят тормоза, срещу който са се борили самите те.
Как е възможно хората да се научат да живеят, без да доминират и потискат? Как бихме могли да
си сътрудничим, вместо да се състезаваме едни с други? И ако възникналите въпроси не са
достатъчни: как едновременно да осъществяваме сътрудничество и да дисциплинираме едно
тригодишно дете, което иска да яде пластилин и да скача върху дивана? Наистина трудна задача,
нали? Но решение съществува.

Алтернативно решение
В първата ми книга „Да разрушим мита за добрата майка“ разкривам пред наивните всеотдайни
майки, че живеем във времена, които са токсични за семейния живот, но не го забелязваме, защото
сме така заети да бъдем в крачка със зле приспособените околни. Повечето от практиките за
възпитание, които възприемаме и ние като „най-добри“, всъщност са „най-лошите“.
Обещавам в тази книга да ви посоча друг път и да ви снабдя със средствата, чрез които завинаги
да промените семейния си живот. Ще ви обуча на този трудноформулируем трети метод за
възпитание. Това не е някаква разводнена деспотична система, подплатена с топъл пух, за решаване
на пиар проблеми. Също така не е излъскана система на разглезване, видоизменена с малко отстоява-
не, за да може да се каже, че притежава характер. Това е напълно различен модел за възпитание: все
едно да превключите от Уиндоус към програмите на Макинтош. Това е действаща по различен начин
система, с друг поглед върху децата и подходите за мотивиране, напътстване и коригиране на
поведението им. Представлява мирен изход от детската революция.
Какво е решението ли? Равноправен процес, известен като „Демократично възпитание“. Води до
създаването на истински сътрудничещи си семейства, чиито членове се подкрепят взаимно и се
развиват максимално. Не е просто пожелание, а истински пълноценен план за възпитание, който
върви с график за следване и купища техники за усвояване. При положение че семейството се явява
основна структурна единица на обществото, усилията да усъвършенстваме семействата си, като
отглеждаме отзивчиви деца, са нашата гаранция за доближаване до свят, по-малко разкъсван от
конфликти. Възвишена цел, а?

Добре дошли в демократичното възпитание

Демократичното възпитание е решението и ние сме неговите ранни последователи. Добре
дошли! Много се радвам, че ни открихте. Тази книга е за дисциплината на новата ера. Разполагам с
купища практически съвети как да приложите всичко това в реалния живот. Всяка седмица
напътствам и обучавам родители как да внедрят тези идеи в ежедневието си. Наясно съм с моменти-
те, в които можете направите грешка или да срещнете спънка, и ще ви предупредя за капаните,
залагани от децата, в които родителите често се хващат. Ще коментирам всички тези проблеми в
процеса на работата и ще ви помогна да останете в правилния курс. Възторжени ли сте от
предстоящата промяна? Надявам се да е така. Ако ли не, не се тревожете. Аз съм достатъчно
възторжена и заради вас.

Защо покорството е лошо

Искам първо да се убедя, че имате ясно схващане за модела на покорство, така че да успеете да
го възненавидите колкото мен, тъй като се каня да ви предложа довод, който ще направи желанието
(прикрито или явно) за покорно дете също така немислимо налудничаво, като да сложите в кухнята

7
си печка на въглища или да оставите всички лампи в къщата светнати.
Имаме склонност да определяме покорството просто като подчинение пред авторитета и
интерпретираме значението му като „слушай родителите си“ (което от своя страна звучи невинно).
Но като обучаваме децата си да бъдат покорни и винаги да слушат родителите си или други
авторитети, залагаме сериозни капани, за които искам да се убедя, че сте наясно. Ето няколко
въпроса, които да си зададете:
1. Ами ако авторитетните лица не са добронамерени?
2. Как децата ви ще се научат да оценяват конкретни ситуации и да вземат добри решения?
3. По какъв начин наказанията и наградите се отразяват на децата ви в дългосрочен план?
Нека разгледаме всеки от тези въпроси.
Ами ако авторитетните лица не са добронамерени?
Лично аз бих желала децата ми да подлагат на съмнение културния императив, според който
трябва да уважаваме по-възрастните. Аз казвам „пфу“. Какво е това, някаква възрастова
дискриминация ли? Откъде-накъде простият факт, че сте възрастни, ще ви гарантира уважение?
Сещам се за безброй възрастни хора, които не желая децата ми да слушат. Хрумват ми например
преподобният Джим Джоунс или пък сводниците. Но за да сме по-реалистични, добродушният на
вид чичко или ползващият се с доверие пастор са онези, за които трябва да се тревожим.
Автоматично заключаваме, че другите възрастни мислят само най-доброто на децата ни. Но за
съжаление това не е истина и не можем да си позволим да допускаме грешки.
Почти във всеки случай на сексуално насилие над деца педофилът е фигура, ползваща се доверие
и авторитет, и търси покорно дете, научено да слуша. Покорството прави малките ни беззащитни по
отношение на злонамерени възрастни.
Това е нещо, което да си припомните следващия път, когато с апломб подканяте детето си да се
храни. „Хайде, миличко, само още една хапка пилешко заради мама.“ Това може да ви звучи
невинно, но когато постъпваме по този начин, ние непреднамерено учим детето си да пренебрегва и
потиска вътрешния си глас, казващ „не“.
Искам децата ми да се научат да слушат това тихо гласче, което сигнализира, че нещо не е наред,
и също така държа да се чувстват достатъчно уверени да уважават това свое усещане и да
притежават силата да кажат „не“ на друг човек без значение от неговата възраст.
Помнете също така, че сладкото мъниче, което ви слуша така безпрекословно по време на
детството, някой ден ще се превърне в тийнейджър. Когато започне да настъпва половата зрялост и
изведнъж къщата ви завони на „Акс“ (дезодоранта, най-почитан сред пуберите), вашият покорен
тийнейджър ще прехвърли предаността си от родителите към връстниците си като новия авторитет.
Може да сте нареждали: „Сядай в столчето си за кола“, и да не сте срещали никаква съпротива от
детето си на предучилищна възраст, но някакви си дванайсет години по-късно нареждането идва от
устата на гаджето на дъщеря ви и той иска от нея да се преместят на задната седалка. Не би ли ви се
искало сега да можеше да каже „не“? Ако е добро и послушно момиче, шансовете за това са по-
малки. Нейната задача е да удовлетвори човека с авторитет и ако някога това сте били вие, сега са
гаджето ѝ и групичката приятелки.

Как децата ви ще се научат да оценяват конкретни ситуации и да вземат добри решения?

При модела на покорство от детето (или от всеки друг подчинен) се иска да не мисли
самостоятелно. Та нали това може да доведе до бунт. Вместо това те са учени просто да следват
нареждания, без да ги обмислят, разбират или приемат. Това може да улесни нещата в началото. Тази
стратегия е добро „бързо решение“, но представлява недалновиден подход. И определено има деца,
на които дори им допада да им казват какво да правят. Начинание без особен риск за онези, склонни
на подчинение. Ако само следват нарежданията на някой друг, няма защо да се боят, че може да
допуснат грешка. „Не вини мен, той каза така.“ „Не гледай мен. Решението не беше мое.“ Ниското
ниво на отговорност е удобна застраховка за онези, които се боят да направят грешка и евентуално
да се изложат. Много деца постъпват именно така, но на каква цена?
Дете, което не е свикнало да търси отговорите у себе си, а очаква те да бъдат дадени от външен
авторитет, развива доживотен проблем. Как ще се справи тя, когато няма наличен авторитет? Прост
въпрос като „Какво искаш?“ се превръща в непосилна задача за посещаваща психотерапия жена на
средна възраст, която е прекарала целия си живот да угажда на родителите си, на мъжа си, на шефа
си, на децата си. „Не знам какво искам! - проплаква тя. - Не знам коя съм!“

8
 Идеята да работим с децата си, за да им помогнем да създадат свой собствен компас, който да ги
води, е много по-добра, не мислите ли?

По какъв начин наказанията и наградите се отразят на децата ви в дългосрочен план?

Обикновено се случва едно от децата ви да се подчинява с охота, „отстъпчивото дете“, а другото
да не го прави. (Ще обясня причината за това в по-нататъшна глава.) Ако детето ви не е склонно да
се подчинява, налага се да разчитате на наказания и награди, за да си осигурите послушание и
желаното от вас поведение. Това са инструментите за покорството. Човекът, стоящ на по-висша
позиция, притежава властта, нисшестоящите трябва да се подчиняват. Защо го правят? Или наистина
искат този стикер, с който ги примамвате (както и любовта и одобрението, които символизира), или
действат, подбудени от страх. Със сигурност не реагират така по собствена воля или от желание да
бъдат полезни. Просто нямат друг избор. Отстранете примамката и поведението им ще си отиде
заедно с нея. Учителката излиза от стаята; послушните деца пощуряват - празнуват, че са свободни
от надзор.
Чрез проучвания сме установили със сигурност, че използването на поощрителни награди
демотивира децата. Ако сте на мнение, че да им плащате, за да почистват стаята си, е добър подход,
помислете отново. Когато са способни да изкарват минимална надница в супермаркета, няма да
чистят стаята нито срещу пари, нито срещу обич. И в случай че давате два долара, за да поддържат
стаята си чиста, не се ужасявайте, когато ги помолите да помогнат с разтоварване на покупките, а те
попитат: „За колко пари?“. Обучаваме ги на свободна пазарна икономика вместо на сътрудничество.
Ако пък сте стиснати и не ви допада да раздавате награди, винаги можете да минете с другия
номер - наказание. В такъв случай разчитате на страха като мотивация. Искате ли децата ви да се
боят от вас? Ще го правят. Но деца, живеещи в страх, не успяват да се развият докрай като личности.
Не могат да достигнат пълния си потенциал, когато се боят, че ще изпитат болка или ще пострадат
по друг начин. И, естествено, поемат по сигурния маршрут. Кой би рискувал да допусне евентуална
грешка, ако разочароването на родителите води след себе си страдание?
Наказанията унищожават отношението и душевната връзка между родител и дете. Объркващо е
да мислиш, че хора, които те обичат, биха те наранили умишлено. Как ще се отрази това на бъдещите
им любовни отношения? Дали биха заменили строг родител с агресивен семеен партньор? Някои
деца стигат до положението да мислят, че заслужават такова отношение. Това ми разбива сърцето. И
дори да притежават здравословно самоуважение, те не са глупави. Бихте ли казали на раздаващия
наказания родител, че сте оставили своето нинтендо в залата за хокей? Няма начин! Много по-добре
е да излъжете и да избегнете наказанието.
Ако децата ни си мислят: „Трябва да върша каквото ми се казва или ще ме накажат“, тогава
представете си как биха се държали като тийнейджъри, които гледат на връстниците си като на
авторитети. Нашата научена да бъде покорна дъщеря ще си каже: „Ако не се преместя на задната
седалка, приятелят ми ще скъса с мен, ще си намери момиче, което би го сторило, и със социалния
ми статус ще е свършено“. Дъщерите ни ще се боят, че ще се плъзнат надолу по някаква
въображаема скала на достойнствата. Независимо дали е начело на мажоретките, добра спортистка,
кралица на красотата, отличничка, или виртуоз в изкуствата, съществува погрешна скала,
определяща социалния статус, която е нереална и въпреки това така ориентираща както меридианите
върху глобуса. Искаме децата ни да са подготвени да се сблъскат с тези трудности.
Идеята, че някои хора са по-добри и стоят по-високо от други, е отблъскваща, не е ли така?
Спортистите не са по-добри от отличниците. Как нашите тийнейджъри бяха въведени в такава
заблуда? Хм, дали самите ние неволно не сме им внушили тази скала още от ранна възраст, когато
сме изисквали да ни слушат с настояването, че стоим по-високо от тях? Но възрастните не стоят по-
високо от децата, също както белите не са по-добри от черните и християните не са по-почтени хора
от евреите.
Не съществува скала за статуса, по която да се катерите или да се плъзгате надолу. Нито за
дъщеря ни на задната седалка, нито за нас, измъчените родители, разтревожени, че ще бъдем
критикувани от другите майки с техните ,добре възпитани“ деца. За никого. Вместо това всички
стоим на равна нога, наречена „човечност“, и пред нас е предизвикателството да се научим да
живеем редом, а не един над друг.
Надявам се да съм ви накарала да се чувствате некомфортно от идеята да имате покорно дете.
Също така желая да бъда ваш водач в елиминирането на наказанията и наградите в дома ви, така че
да не направите предсказуемата крачка назад към разглезване, когато се почувствате безпомощни да

9
дисциплинирате ефикасно детето си.
Демократичният модел изисква нови методи и правила. Нужно е да променим възгледите си по
отношение на децата ни и типичното ни поведение към тях. Старите записи в главата ни трябва да
бъдат заменени с нови. Всичко това е изпълнимо и си струва усилията. Честно казано, неизбежно е,
така че се захващайте и се наслаждавайте, вместо да се противопоставяте. Двайсет и първи век е и е
от критично значение да живеем в сътрудничество както на глобално, така и на персонално ниво, ако
искаме да оцелеем.
Да забравим за доминирането и подчинението, за наказанията и наградите и всички други
капани, които спомагат за отглеждането на покорно дете. Вместо това нека устремим поглед към по-
достойна цел и по-възвишен стремеж: да създадем едно истински склонно на сътрудничество дете.
За да постигнем това, налага се да приемем егалитарната същност на човечеството, според която
никой мъж, жена или дете не властват над околните.
Предопределено е да работим заедно, а не да се съревноваваме, нито да владеем и разделяме,
така че се налага и двамата родители, както и детето, да абдикират от позицията си на „господари“ в
семейството. В замяна на това трябва да си сътрудничим с желание при изграждането на семейство,
което е съпричастно към всичките си членове. Децата, отгледани по този начин, ще притежават
качествата на господари на собствения си живот, както и на лидери за цялото си поколение. Нима не
сме се надявали тъкмо на това? Това е вдъхновяваща цел за всеки родител, при това напълно
достижима.

Втора глава
КРАВА В БАЛНА РОКЛЯ
И ето че слагаме началото на процеса, който ще ни превърне в демократично семейство. Наясно
съм, че много от четящите тази книга вече страдат от „родителско изтощение“ заради всички
положени усилия, преди да опрат до нея. Вече ви обещах, че ще посоча капаните, които спъват
родителите, така че този път да успеете да се зарадвате на прогрес от усилията си. И за да спазя ду-
мата си, ето първия:
Дебнете за крава в бална рокля.
Добитък в рокля няма да убегне от ничий поглед и по същия начин вие бихте изглеждали също
толкова глупаво пред децата си, ако само решите „да изпробвате“ част от тези демократични
правила, за да проверите дали ви пасват. Искам да постигнете успех, но за да се случи това и в
живота ви наистина да настъпи така желаната промяна, тя трябва да идва отвътре, да си създадете
цял нов светоглед. Трябва да сте убедени, че намеренията ви са искрени, когато прилагате
съответните възпитателни мерки.
Именно тогава ще забележите, че новите ви усилия са ефективни. Да, бихте могли „да се
преструвате, докато го постигнете“ и, да, всички нови умения, които ще придобиете, изискват време
и практика, за да станете експерти, но преди да се случи всичко това, трябва да настъпи промяна в
целите и стремежите ви. Същото е като да учите йога. Не можете да си купите спортен екип
„Лулулемън“ и да се отбивате в часовете от време на време. От вас се иска да се посветите на
усвояването на родителските умения. Тук е и моето място като автор и терапевт. Ще имам приятното
задължение да ви помогна да достигнете до момента, в който ще ахнете изненадано, че не сте се
досетили сами, който в психологията наричаме „пренастройка на познанията“. Става дума за нови
начини на мислене и в този случай - нов поглед към „невъзпитаното“ дете.
Искам да ви покажа децата ви и тяхното поведение в нов ракурс, а това ще усили желанието ви
да приемете този различен подход, да ви накарам да желаете искрено да успеете. Ще ви дам шанса да
видите децата си в една по-позитивна светлина и да повярвате в способността им да се променят и да
ви сътрудничат. Новата информация ще ви позволи да настроите обектива си и да моделирате
възприятията си, така че да погледнете на проблемите, с които се сблъсквате, по нов начин и да
повярвате по-силно в решенията, които сте се нагърбили да откриете. Ето плана за промяна:
* Променено отношение на родителите (чрез набирането на нова информация от тази книга)
* Достигане на реални промени в поведението на родителите (чрез използване на прагматични
техники)
* Промяна в отношенията родител-дете (СЛЕДВАТ ВЪЛШЕБНИ МОМЕНТИ)
* Промяна в отношението и възгледите на детето (Повлияли сте на това как възприемат сами
себе си - браво!)
* Промяна в поведението на детето!!! (Новите възгледи биват следвани от нови постъпки -

10
съдействие!)

ЗАЩО БИХЕЙВИОРИСТИЧНИЯТ МОДЕЛ НЕ ДЕЙСТВА

Обърнете внимание, че съществуват няколко други стъпки освен бихейвиористичния подход,
който всички някак много бързо възприемат. Трудно е да се приеме, че при всичката си популярност,
дълголетие и широко разпространение този подход всъщност е неефективен. Е, това няма да е
първият случай, в който нещо популярно и добре възприемано съществува, без да бъде оспорвано,
само за да бъде развенчано след време. Правилото да пием по осем чаши вода на ден, ползите от
фронталната лоботомия и изолацията от азбест отдавна са отживелица.
Проблемът с популярния бихейвиористичен подход е, че той се докосва само до основата на
каскадата от промени. Определя само поведението на детето като проблематично. Пренебрегва
всякакви лични разсъждения, възприятия, социални и свързани с общуването проблеми, които биха
могли да бъдат причината за постъпките му. Търси единствено промяна в крайния резултат: поведе-
нието. Но понеже този метод е прост и с бърз ефект, той естествено се струва много привлекателен
на родители и учители. Не е чудна широката му популярност. Освобождава възрастните от всякаква
отговорност да търсят проблемите по-дълбоко или да променят самите себе си. Само детето е
смятано за „неправо“ и „нуждаещо се от коригиране“.
Този подход е погрешен. Защо ли? Защото хората са комплексни същества. Това е цената, която
плащаме, задето имаме противопоставим палец и огромна префронтална кора на главния мозък.
Може би вие самите някога сте преживявали „бихейвиористичен провал“ в живота си. Опитвали
ли сте някога да направите нещо толкова „просто и дребно“, като това да отслабнете? Просто трябва
да ядете по-малко и стрелката ще се премести по-надолу, нали така? Боже, кое му е толкова трудното
на това? Може би мъжът ви дори е заявил, че можете да си подновите гардероба или пък да получите
друг вид награда, ако се простите с няколкото излишни килограма, които пазите още от бре-
менността. Как може да не се изкуши човек от такова предложение? И въпреки това отново и отново
не успяваме да променим начина си на живот (и да се настроим на вълната на възлизащата на един
милиард долара годишно индустрия на диетите за отслабване).
Налице са проблеми, свързани с външния ни вид, социалните нрави, хранителните изкушения,
консумирането на храна с цел успокояване на емоциите, лошите навици, стреса и други. Нищо
чудно, че поставянето на гастрален пръстен, използването на биомеханични устройства за
пришиване на челюстите и други прости „решения“ не действат за дълъг период. Подкупването на
Евън, като му обещаете, че ще го заведете на боулинг, ако „седмицата му в училище е успешна и ако
слуша госпожица Кендъл“, има толкова голяма вероятност да подейства, колкото ако кажете на
Мама Кае да стои настрана от бисквитите, пълнени с крем.

ПРОМЯНА НА ВЪЗПРИЯТИЯТА: ОТ ПРОБЛЕМИ КЪМ НАДЕЖДА

Друго нещо, което е трудно да бъде променено, са вече предопределените виждания на
родителите за техните деца. Несъмнено е, че децата ще се развиват в съответствие с родителските
очаквания. Те са малки и се адаптират бързо: променят подходите си много бързо. Онова, което е
много по-трудно, доколкото е доказал опитът ми, е да се променят очакванията на родителите във
връзка с така наречените им проблемни деца.
Ако продължавате да приемате Дерек като Фреди Крюгер на семейството, обещавам, че той няма
да ви разочарова. Положението няма да се промени, без значение колко от техниките в тази книга
решат да приложат родителите на Дерек. Налага се да започнем да гледаме на трудните си деца
позитивно, ако желаем да ги видим да се държат по позитивен начин.
Това означава, че трябва да се запознаем с причината за лошото поведение. Все пак избраното от
тях държание е лошо, а не самите те. Защо е важно това ли? Защото детето може да промени
поведението си, но не и същността си. Никога не го забравяйте. Разделете извършеното от
извършителя. Винаги е възможна промяна. Винаги. Всеки ден ни се предлага нов шанс. Всичко може
да бъде различно.
Да разберем лошото поведение на децата ни И така, защо децата вършат, каквото вършат? Защо
се забъркват в неприятности? Защо Джейми удря сестра си, след като знае, че ще бъде наказан? Защо
се случва така, че не може да разбере колко по-лесен ще е животът му, ако не размахва юмруци?
Защо това му убягва? Като че сам иска да превърне живота си в ад. Умопомрачително, нали?
Мотивите и действията на Джейми нямат никаква логика за родителите му. Но това не важи за
Джейми, иначе не би имал причина да продължава! За съжаление мотивите на Джейми са

11
подсъзнателни, така че няма как да го попитаме. А това означава, че отсега нататък можем да
изключим следните позорни фрази от репертоара си: „Защо го направи?“ и „Къде ти беше умът?“.
Безсмислени родителски фрази, които трябва да отпаднат мигом
„Защо го направи?“
„Къде ти беше умът?“
„Върви си в стаята и обмисляй стореното.“
„Имаш да обясняваш, господинчо.“
„Кълна се, през половината време се чудя дали изобщо си на себе си.“
Децата не се опитват да избегнат въпросите ви, когато ви гледат безизразно и отвръщат „Не
знам“ или по-лошо, когато измислят нещо, за да спрете да ги разпитвате, което на свой ред води и до
обвинение в лъжа. В опита си да отговорят на тези въпроси много деца често просто заключват: „Не
знам защо върша лоши неща; сигурно причината е, че съм лош човек“.
Ох, това сигурно боли.
В действителност Джейми (както и всеки човек, ако трябва да сме точни) няма достъп до
информацията в подсъзнанието си, а отговорът се намира именно там. Не можем да виним никого за
това. Или трябва да доведем информацията в съзнателната част на мозъка, или ще се наложи да
открием отговорите по начин, различен от директната конфронтация.

Ново прозрение № 1:
Децата не знаят защо се държат лошо. Несъзнателно е.
Нека споделя с вас какво знам за „причините“ за лошото поведение, така че вие да успеете да се
научите как сами да дешифрирате какво става. Защо Лиъм пощурява, когато проявявате дързостта да
наместите усукалия се чорап (след като той се е опитвал да го оправи сам)? И защо яростта му
продължава, когато вие предлагате да върнете чорапа на крака му в старото положение? Няма полза!
Отново изпада в гневен пристъп и ви рита с въпросния вече бос крак.
Вие как мислите? Струва ви се, че Лиъм проявява „необоснована емоционалност“? За да ви
„създава проблеми“ ли го прави? „Неприемливо“ ли се държи? Тези мисли, естествено, биха ви
върнали към стария метод за справяне в такива ситуации, който гласи: „Най-добре да му дам да се
разбере и да си научи мястото“.
Ако обаче разберем истинската причина за гнева на Лиъм, ако разгледаме случката в различна
светлина, ще установим, че е много по-лесно и изкушаващо да реагираме по демократичен начин.
Същото е, както ако установите, че причината кучето ви да ви хапе не се състои в това, че
внезапно е престанало да ви харесва или се е превърнало в зло животно, а във факта, че има трън в
лапата и не желае тя да бъде докосвана. Схващането на ситуацията от нова перспектива ви позволява
да проявите съпричастност и да изберете да подходите по различен начин. Опитвате да отстраните
тръна, вместо да отскачате смутени от опитите да ви ухапе. Отнасяте се към кучето като към
наранено същество, а не като към лошо. Искам да постигнете подобна промяна в настройката си по
отношение на децата, създаващи ви проблеми, но без съжаление и глезотии.

Лошо поведение е погрешно название

Първото, което трябва да разберете, е, че лошото поведение е само негативен етикет. Нещо
подобно като с плевелите е; единственото, което превръща растенията в плевели, е, че не са желани.
Така е и с поведението на децата.
„Лошо поведение“ е термин, представляващ част от езика изключително от родител към дете и е
свързан с начина, по който родителите традиционно гледат на децата.
Налага се да отстъпим встрани от традиционната перспектива, чийто център са възрастните, и за
миг да навлезем в света на детето. Децата експериментират с различни видове държание, пробват
различни маниери на поведение в процеса на растежа и развитието си. Правят го, като наблюдават,
имитират и подражават на околните и по-специално на родителите си. В допълнение към имитацията
и подражанието децата прилагат собственото си въображение и изобретателност, при което се
раждат нови типове поведение. На кого ще изберат да подражават и чие държание ще ги погълне е
тяхно лично решение. Това значи, че не можете да вините големия брат, задето е дал лош пример,
или пък да сочите с пръст малкия гамен Рандъл от вашата улица, за когото смятате, че оказва лошо
влияние. Поведението на другите деца не полепва пасивно, като че е прах, нито се предава като
въшките, както ние явно си мислим. Може да е несъзнателно, но ние винаги избираме сами
поведението си.

12
 Когато решават какво държание да изберат, децата наблюдават реакциите на околните спрямо
различните им типове поведение. На базата на експериментиране и на процес, изтъкан от проби и
грешки, децата определят действията си като „ефективни“ или „неефективни“ в зависимост от
отклика на околните.
Това е нещо много различно от интерпретацията на възрастните за „добро“ и „лошо“ дете, сякаш
опира до морална категория. Няма такова нещо. Означава единствено, че когато детето установи
какъв тип поведение му носи желаната реакция, то научава също така, че това поведение е
ефективно. Така че защо да не го повтори? Избира онова, което знае, че ще подейства. Гениално!
И обратното — ако не подейства, не си прави труда да повтаря. Защо да хаби усилия? Най-добре
неефективното поведение да бъде изключено от репертоара. Така че ако осемгодишният ви син още
пълни гащите, не търсете екзорсист. Не е обсебен от зли сили, а просто е умен и изобретателен и
колкото и странно да звучи, той явно извлича някаква полза от реакцията ви срещу сторената беля.
Държанието на децата е техният находчив начин да срещнат известно разбиране на
потребностите си. Вместо да гледате на тях като на непослушни, приемете, че просто са избрали
погрешен подход, за да постигнат задоволяване на потребностите си. Осенил ги е ефикасен метод,
който действа от тяхна гледна точка, но тревожи нас. Нашата задача като техни родители е да им
помогнем да получат нужното чрез алтернативни средства.
Всичко това ви кара да мислите по нов начин за вашето дете с лошо поведение.

Ново прозрение № 2:
Лошото държание е само погрешен подход.
Естествено, назрява въпросът какви точно са тези така наречени потребности, за които децата
смятат, че не са били задоволени? Да хвърлим поглед.

От какво имат нужда децата?

Оказва се, че всеки мъж, жена или дете се стреми да задоволи четири основни потребности за
душевното си благосъстояние. Обзалагам се, че не знаете кои са. Интересно, нали?
Вероятно всеки от нас знае какво е необходимо за физическото ни здраве, но важи ли това за
душевното ни благосъстояние? Не. Често дори не сме наясно откъде да започнем да
концептуализираме този проблем. С физическото здраве всичко опира до храна, активност, сън и
избягване на вредни навици. Всяко женско списание прелива от информация по темата. Но като
общество до голяма степен игнорираме изискванията за добро психическо здраве.
Ето и четирите потребности на всяко човешко същество:
• Потребността да се чувствам свързан: трябва да знам, че съм приеман и принадлежа някъде.
• Потребността да се чувствам способен: трябва да знам, че съм в състояние да го свърша! Че
притежавам уменията и мога да се справя.
• Потребността да се чувствам съществен: трябва да знам, че съм броен за нещо, че приносът
ми е от значение.
• Потребността да се чувствам смел: трябва да вярвам, че мога да посрещна каквото дойде.
Бети Лу Бетнър, доктор по философия и автор на книгата „Да отгледаме способни деца“, е
съставила лесна за помнене формула и нарича изброените „четири възлови „С“. От раждането до
смъртта всички ние издирваме различни пътища да задоволим тези човешки потребности. Всеки,
който успее да го стори, би бил психически здрав и щастлив човек, издръжлив и пълноценен в
личните си отношения. Представете си какво ще е, ако тези важни условия не са изпълнени. Или
някои от тях липсват.

Дефицит в четирите възлови „С“

• Не се чувствам приеман; изпитвам несигурност, изолираност, самота и отблъскване.
• Не се чувствам способен; изпитвам некомпетентност, безсилие и зависимост.
• Не се чувствам значим или с каквато и да било стойност; приемам се като безполезен и
излишен.
• Не се чувствам смел, не мога да се справя с проблемите в живота; изпитвам безпокойство,
защото не съм идеален.
Човек, който се чувства изолиран, безсилен, без стойност и уплашен, е изпълнен с усещане за
малоценност. Той или тя биха срещнали трудности да преборят тези чувства и им се струва, че
околните ги оценяват негативно и с агресия и като цяло се възприемат по съвсем различен начин от

13
„С позитивните“ хора, които се чувстват свързани, способни, съществени и смели.
Липсата на всяко от изброените четири възлови „С“ води до падане духом, а резултатът от това
винаги е лошо поведение.

Ново прозрение № 3:
Лошото държание е реакция на децата ни, породена от обезсърчаване.
Колкото повече биват обезкуражавани, толкова повече се стараят да компенсират това. Ако
някога ви се е случвало да се изложите на интервю за работа или да се държите като глупаци на
първа среща, наясно сте, че когато поставяме личните си качества под въпрос, ни най-малко не
успяваме да се държим „естествено“. Честно казано, всички се превръщаме в чудаци. Дори да
осъзнаваме случващото се, по някаква причина сме неспособни да се спрем. За едно обезсърчено
дете всеки ден е като една дълга първа среща, която не свършва никога.
За възрастните тези „погрешни стъпки“ може да означават, че няма да получат назначението или
че няма да бъдат поканени на втора среща. За децата обаче резултатът обикновено е наказание за
„лошо поведение“. Това наказание засилва чувството за малоценност, отчужденост, безсилие и
незначимост. И така цикълът прераства в спирала, водеща до още страдание и лошо поведение,
предизвикващо още наказания.

Деца, които се чувстват добре, се държат добре. Деца, които се чувстват зле, се държат
зле.
доктор Джейн Нелсън
Слава богу, всички деца се раждат с амбицията да запълнят важните четири потребности. Няма
нужда да ги подтикваме: това е инстинкт. Няма нужда от обещания за стикери! Но се налага да ги
насочим във вярната посока, да им покажем пътя, да им дадем щастливи преживявания, които да
задоволят всички техни потребности, като използваме ползотворни методи на сътрудничество. Само
когато усилията им биват осуетени, ако не успяват да намерят начин да постигнат целите си чрез
позитивни методи, тогава и само тогава те прилагат негативни похвати. Налице е погрешният
подход.
Подобен механизъм на оцеляване е налице по време на ембрионалното развитие. Помня, че
докато бях бременна, лекарят ми направи забележка, че не пия достатъчно мляко, за да осигуря
нужния калций чрез диетата си, и бебето ще започне да си набавя калций от костите ми. Какво умно
бебе. Естествено, желателно е това да стане от правилния източник и по-точно от консумираната
храна, но щом не се получава, бебетата търсят начин да оцелеят и откриват по-малко оптимална
възможност.
И тъй, натоварени сме със задачата да направим така, че семейният ни живот да задоволи богато
всички четири потребности. Демократичните методи и начини за възпитание, които ще научите, ще
направят дома ви „С позитивен“. В настоящата обстановка средата в домовете и училището ни води
до „С дефицит“ у децата, следователно изобилства лошото поведение. Да разгледаме всяка една от
тези възлови потребности поотделно.

Свързаност — имам нужда да вярвам, че принадлежа

Чувства ли се детето ви част от семейството, или търси друга група, която би го пожелала?
Знаете ли, че канадските гъски летят във формата на буква V, защото това намалява въздушната
тяга с около десет процента за всяка от тях поотделно? Също така се сменят коя птица да е най-
отпред, така че никоя гъска да не понася трудностите сама. Знаете ли също така, че ако една птица
пострада, цялото ято се приземява, за да се погрижи за нея, преди да продължат с миграцията си?
Няма да чуете канадска гъска да се възмущава: „Защо трябва моят син да бъде забавен, след като
твоят е проблемният в ятото?“.
Също като гъските в ятото, пчелите в кошера, мравките в мравуняка, кравите в стадото, и хората
са социални създания. Програмирани сме като вид да живеем заедно, защото оцеляването ни изисква
съвместни усилия. Също както гъската се нуждае от ятото, за да оцелее по време на миграцията, ние
имаме нужда от племето си с цел да се възпроизвеждаме, храним и да отглеждаме малките си.
Движим се в различни видове групи като семейството, класа в училище, спортния отбор или
друг вид общност. Тъй като са налице сериозни последствия, ако не чувстваме сигурността от
принадлежността ни към група, която да предложи безопасност и оцеляване, ние, хората, не можем
да намерим покой, докато не бъдем приети от другите в групата. Служим си с думите „връзка“,

14
„контакт“, „взаимоотношения“, за да обясним феномена, представляващ потребността ни да бъдем
приемани и обичани. За хората това е задача номер едно.
Когато децата чувстват, че имат принадлежност, че са обичани и приемани, ще го разберете по
умението им да контактуват с околните, да се занимават самостоятелно и да не настояват постоянно
да бъдете ангажирани с тях. В резултат на това, че се чувстват част от групата, те ще ви сътрудничат
и ще желаят да проявяват съпричастност в грижата за доброто на групата.

Имам нужда да вярвам, че съм способен

Ще развият ли децата ви способностите си, или ще се правят на велики и ще командват
околните?
Поривът да растем, да съзряваме и да се развиваме съществува у всеки от нас. Бебетата искат да
се научат да пълзят и комуникират. Малките деца искат да играят на „пораснали“ с мобилни
телефони играчки и пластмасови комплекти за бръснене. Тийнейджърите искат да носят грим и да
шофират. Всичко е свързано с преминаването от незрялост към зрялост, от неумение към умение, от
състояние на безпомощност към натрупване на вещина, която да позволи автономност и лична
посока. Всички изпитваме необходимостта от собствен избор и опции, които да разглеждаме. Без
умения няма свобода. Липсата им ни прави роби.
Ние обаче имаме сериозна вина за инфантилизирането на децата ни, като ги държим в състояние
на зависимост възможно най-дълго. Продължителността на живот на хомо сапиенс някога е била
само двайсет години.
Днешните двайсетгодишни едва завършват училище и стартират в живота. Обзалагам се, че един
двайсетгодишен пещерен човек е можел да приготви нещо повече от инстантни нудли. Между
времето, когато сме живели в пещерните си домове, и настаняването ни в къщи, животът на децата
ни се е изменил драстично.
На днешните деца се дава много малка възможност да развият уменията си. За това има
множество причини. Заети сме и нямаме време за мъчно усвояващи, а също така не ни допада видът
на неравните краища и гънките, ако позволим на четиригодишно дете да си оправи леглото. Освен
това ни харесва да се чувстваме от значение и полезни, така че не спираме с грижите си, вместо да
стимулираме независимостта на децата ни. Докъде ще ни доведе това?
Ако се задълбочим, голяма част от проблема се корени във факта, че възрастните просто имат
ниско мнение за децата. Смятаме ги за далече по-неумели, отколкото те са в действителност, и като
цяло не им се доверяваме. Звучи безцеремонно, но е самата истина.
По някаква причина си въобразяваме, че ако не сме наоколо, децата никога не биха се хранили
правилно, не биха спали, никога не биха докоснали книга и със сигурност никога не биха използвали
думите „благодаря“ и „моля“, ако не ги сръчкаме в ребрата.
Ние, родителите, сме пасмина негативисти, които не спират да опяват нещо с отрицателен
смисъл: „Ще се порежеш, ще паднеш, ще настинеш, ще умреш от глад, ще се провалиш“.
Децата изпитват потребността да се чувстват способни. Това ги кара да вярват, че са
пълноценни. Позволявам им да упражняват контрол и свободна воля. Ако нарушим процеса на
развитие на децата или ако отлагаме да им доверим дейности, на които са способни сами, ще станем
свидетели как си намират алтернативни негативни методи да постигнат усещането за лична власт.

Имам нужда да вярвам, че съм съществен

Съпричастни или саботиращи ще бъдат децата ви?
Децата изпитват потребност да чувстват, че са ценени. Това може да бъде изразено под формата
на право на глас, споделено мнение или изпълнение на определена задача. Всички искаме да ни
броят за нещо. В противен случай защо сме се родили?
Ние като че разбираме значимостта на тези възлови „С“ за възрастните, но те са нужни и на
децата. Чрез изпълнението на задачи и приноса ни ние всички разбираме, че животът ни има някаква
стойност. Нужно ни е да чувстваме, че сме част от нещо по-голямо от собствената ни вселена; малка
брънка, задействаща целия механизъм.
Някога на децата се е разчитало да имат своя принос. Да имаш деца е означавало наличието на
повече работна ръка на полето; били са смятани за съществен плюс. В днешните времена се
предвижда, че отглеждането на дете ще струва около сто хиляди долара и пак няма гаранция, че
някой ден ще ви посещава в старческия дом; може да е прекалено отдадено на кариерата си след
обучението в университета, за което сте платили вие. Съвременното общество в общи линии е

15
спряло да разчита на помощта на децата и на това да поемат част от бремето на семейството.
Не искаме тяхното мнение, не се възползваме от талантите им и не изслушваме идеите им. Не им
предоставяме функция в семейството. За това поколение няма задачи като прибиране на яйца, доене
на крави и ринене на обори. Вече дори не ги молим да измият съдовете. От тях не се очаква нищо
друго, освен да играят и да учат. Наясно съм, че това звучи като утопия за отрудените родители, но
хората са програмирани да бъдат в услуга. Именно това ни прави емоционално стабилни. Грижата на
един за друг. Частта ,давам“ в уравнението ,давам и получавам“ прави симбиозните ни
взаимоотношения удовлетворителни. Напоследък ощетяваме децата си в това отношение.

Имам нужда да вярвам, че съм смел

Ще се захващат ли децата ви с нови предизвикателства, или ще ги избягват?
Оставете настрана плаща на супергероя; не за такъв тип смелост говоря. В наши дни няма
дракони за сплашване. Смелостта, която имам предвид, носи по-задълбочен характер. Тя се съдържа
във вярата, че можем да се сблъскаме с предизвикателствата и да преминем по неравната пътека на
живота, макар и не по идеален начин и допускайки грешки, демонстрирайки пред света
несъвършенствата и неуменията си. Способни ли сте да се чувствате добре, дори да изглеждате „зле“
в очите на другите, защото съществуват по-важни неща от това? Умеете ли да допускате грешки с
финес? Да погледнете на тях като на натрупване на опит? Избягвате ли неща, в които мислите, че
може да се провалите, като демонстрирате само силната си страна? Деца с това възлово „С“ са
уверени и биха пробвали нови неща. Жилави са и умеят да устояват на трудностите.
Когато разполагаме с възловото „С“ на смелостта, спираме да се интересуваме единствено от
неща, подхранващи егото ни, и сме освободени от тревогата, че може „да се провалим“. Не се
обременяваме с желанието да впечатляваме хората, с преценките на другите и целта ни не е да
завладеем околните и да им се харесаме.
Веднъж почувстваме ли смелост, приемаме факта, че всички сме непохватни човешки същества,
като никой не е по-добър или по-лош от другите. Преставаме да правим опити да се доказваме и да
браним стойността си, а вместо това сме готови и способни да приемем себе си с всичките си
недостатъци и да се отдадем в служба на живота. Кажете ми, че това не звучи като истинско бла-
женство. Притежава лека будистка нотка, нали? Да сме достатъчно смели просто да БЪДЕМ, без
потребността да се вкопчваме в нещо и да постигаме. Всичко се свежда до същото човешко познание
за необходимостта да приемем себе си и да постигнем вътрешен мир точно в този миг, такива
каквито сме сега.
За децата това е особено критична потребност, защото възрастните сякаш са толкова погълнати
от мисълта децата им ,,да достигнат потенциала си“, че не спират да им изпращат натрапчиво
съобщение как в този момент не са достатъчно добри. Ако донесат у дома тест, на който са
постигнали деветдесет и осем процента, ние питаме по каква причина за изгубили последните две
точки. Ако участвате в тази игра, трябва да знаете, че в нечии очи винаги ще сте две точки назад.
Смелото дете не го прави.
Нека обобщим. Децата се нуждаят от четирите възлови „С“. Ако не могат да получат тези „С“
чрез позитивни преживявания, с подходящи методи и чрез сътрудничество, те ще се постараят да
посрещнат потребностите си по негативни пътища. Именно това са погрешните подходи или лошото
поведение, което не е полза и действа подривно.

Ново прозрение № 4:
Децата се нуждаят да открият у себе си четирите възлови „С“. Първо ще опитат пози-
тивни пътища към това, но ако се наложи, ще се обърнат към негативни подходи.
Като родители насред криза с възпитанието ние трябва да установим кое „С“ липсва. Кое „С“ се
опитва да получи детето ви? За да разгадаете отговора на този въпрос, трябва да мислите за себе си
като за диагностик. Преди да предпише нитроглицерин или антиацидни таблетки, лекарят трябва да
установи дали болките на пациента са причинени от ангина, или от храносмилателни проблеми. В
този смисъл едно дете, търсещо свързаност, няма да реагира на шансовете, които му давате, за да
развие способностите си, по същия начин както недостигът на калций не може да бъде лекуван с
приемане на витамин Е.
Трябва да погледнем на поведението на децата си като на симптом, съдържащ важна
информация. Това е ключът да разберем децата си и път да навлезем във вътрешния им свят. Не
бързайте толкова да се отървете от лошото поведение на всяка цена; първо трябва да го изучим! То е

16
една важна улика от „местопрестъплението“ и още не искаме да изчезва.
Следващия път, когато Зак изпадне в истерия, защото отказвате да обърнете колата и да се
върнете обратно до гишето, за да поискате от другия вид меню с играчка, можете да си кажете: „Хей,
отлично! В момента чета онази книга за възпитание на децата и, виж ти, какъв късмет! Ето пример за
лошо поведение. Дано Зак продължи още малко, та да събера достатъчно данни“. Е, това поне ще ви
накара да се усмихнете и ще намали напрежението.
Да продължим с промяната в отношението си към лошото поведение и погрешните подходи,
като добавим следващо прозрение към уравнението: нашата роля във възникването и
съществуването на лошото поведение.

Един танц? За танго са нужни двама

Можете ли да различите фокстрот от валс? Танго от чарлстон? Не? Добре, ами макарена от рап?
О, тези ги знаете.
Всеки от въпросните типове танци притежава свой уникален стил и движения. Изключително
лесни са за идентифициране, докато хората се движат в синхрон, предвидими и последователни са, а
това ги прави разпознаваеми и повтаряеми. Можем да забележим взаимодействието на същия тип
признаци, характеризиращ „размириците“ със собствените ни деца; предвидимост и повтаряемост
между двама партньори в синхрон.
Да бъдем реалисти - врявата в антрето, защото автобусът ще пристигне след две минути и те ще
закъснеят, но вие няма да ги закарате, ако това се случи... ако бях муха на стената във вашия
коридор, бих ставала свидетел на абсолютно същото всеки ден. Всичко това се повтаря сутрин след
сутрин.

Ново прозрение № 5:
Лошото поведение възниква като плод от съвместни усилия.
В системата на семейното консултиране не обръщаме внимание единствено на мудното дете и
неговото (или нейното) лошо поведение сутрин. Ситуацията не е концептуализирана като проблем с
лошо дете, което трябва да се вразуми. Нито пък вперваме поглед във възрастния и виним изцяло
него за родителския му подход.
Определяното от нас като проблем е структурата на взаимодействие между родител и дете. Те
съвместно създават модел, който е напълно различим, постоянен, повтарящ се и такъв, в който всеки
партньор знае стъпките си.

Възрастен и Дете
Според теорията на семейно консултиране тази взаимодействаща си структура или „танцът“,
създаван от двама души, привлича фокуса на вниманието ни. Нито детето, нито възрастният са
„проблемът“.
Когато нещата станат неспокойни и децата започнат да се държат зле, пробвайте да разгледате
действията им като завоалирана покана за танц. Знаят как да се държат, за да ви въвлекат. Полагат
началото на действията си заради прикрито желание да породят определен отговор от ваша страна.
Очакват реакцията ви. Настояват за реакцията ви. Макар всичко това да се случва несъзнателно, то
все пак представлява една предначертана маневра. Когато те направят крачка вляво, вие правите
крачка вдясно. Те мятат пясък и вие мигом притичвате.
Може да ви се струва малко странно да приемете, че децата ни се държат по начини, които ще ни
накарат да дотичаме и да ги нахокаме. Но в техните очи това се случва с определена цел и именно
тази цел е едно от нещата, които трябва да разберем. Когато се съгласим „да танцуваме“, ние си
взаимодействаме с нашето детето по начин, който задоволява някоя от потребностите му и осигурява
едно от липсващите така важни „С“.
Ето ги и тях:
* Когато не се чувствам свързан - търся прекомерно внимание.
* Когато не се чувствам способен - търся власт над околните.
* Когато не се чувствам съществен - търся реванш.
* Когато не се чувствам смел - търся начини да избегна.
Внимание, власт, реванш и привидна неспособност са четирите погрешни цели, които си
поставят обезсърчените деца, в случай че възловите четири „С“ не са задоволени по позитивен
начин.

17
 Следва да научите как да разпознавате в кой вид танц вземате участие, така че да усвоите как да
прилагате ефикасно новите методи за възпитание във всяка конкретна ситуация.

Трета глава
НИТРОГЛИЦЕРИН ИЛИ АНТИАЦИДНИ ТАБЛЕТКИ?
В предишната глава ви представих нова перспектива за разсъждения по отношение на децата,
техните мотиви и поведение. Научихме за потребностите на хората от възловите четири „С“ и за
старанието на децата ни да ги получат. Също така споделих изненадващата новина, че в действи-
телност ние имам принос за лошото поведение, като се съгласяваме да „танцуваме“ с децата си по
погрешен, но напълно предвидим и повтарящ се маниер. По някакъв начин тези наши действия
снабдяват деца ни с онова важно „С“, което им липсва, както ще се уверим по-нататък.
Тази глава представлява последната стъпка, преди напълно да разберете динамиката на
струпалото се на главата ви до този момент. Ще се превърнете в добри диагностици, за да ви е лесно
да схванете случващото се, когато ви подлудят лудории като онази в съблекалнята на плувния
басейн, за която споменах. Ще сте способни да извикате: „Бинго, ясно ми е! Знам какво става.
Виждам динамиката!“.
Веднъж достигнете ли до това просветление, вече ще сте готови да продължите с промените,
като прилагате правилните методи и тактики, нужни за всеки отделен случай. Всички следващи
глави са посветени на задачата да ви разяснят тези методи. Преливат от демократични,
ненаказателни и ненаграждаващи тактики и техники, за които съм сигурна, че нямате търпение да
получите. Но първо нека се научим да разпознаваме видовете танц, за да ни е ясно дали в
метафоричен смисъл трябва да извадим таблетките нитроглицерин, или антиацид. Припомнете си
молбата ми към вас: да не лекуваме симптомите, а да достигнем до корена на проблемите в
семейството.

ЧЕТИРИ ТАНЦА И ТРИ ВЪПРОСА, НА КОИТО МОЖЕ ДА НАМЕРИ ОТГОВОР ВСЕКИ

ПРЯСНО ПРЪКНАЛ СЕ ШЕРЛОК ХОЛМС

— Холмс, вие виждате всичко.

— Не виждам повече от вас, но съм се обучил да забелязвам видяното.
Из„Белият войник“
Нахлупете шапката си в стил „Шерлок Холмс“ и хванете лулата в ръка. Ще се впуснем в
дедуктивни разсъждения. Да се научите да поставяте диагноза на лошото поведение на детето е като
судоку за пристрастените към психологията.
Трябва да се научим да наблюдаваме ситуациите, за да успяваме да идентифицираме правилно
четирите дисфункционални танца, които изпълняваме с децата си. Процесът включва задаването на
три въпроса всеки път, щом забележите лошо поведение.
Може би си казвате: „Не умея да чета мисли. Как бих могла да разбера какво се случва в главата
на детето ми?“. Не се бойте, тези три въпроса са свързани с вас и с наблюденията върху детето ви.
Вече сте специалисти в това.

И така, Шерлок, какво наблюдаваме?

Какво точно търсим?
Част от усвояването на процеса по разгадаването на тези „танци“ е да следим за взаимодействие
между нас и децата ни. Забележете колко малко научаваме за ситуацията от едно типично
родителско обяснение на даден проблем: „Детето ми не желае да си легне без плач и протести. Как
да го накарам да спре?“.
Не научавам нищо от това малко количество информация. Може някоя пружина в матрака да го
ръчка! За да разберем повече какво се случва от психодинамична гледна точка, трябва да погледнем
на случващото се преди лягане като на малка пиеса с нейните актьори. Тези актьори водят диалог,
имат сценично поведение и произнасят репликите си със съответните емоции.
Би трябвало да успея да визуализирам случката в главата си, като знам кой какво казва и на кого,
как реагира другият човек и всички разменени реплики между участниците. Също така трябва да
обърна внимание на финала на сцената. Какъв е големият финал? В крайна сметка все нещо трябва
да се случи, за да може епизодът да стигне до завършек. Тази информация също е ключова.
Предвид всичко това нека отново да разгледаме случката с лягането, но този път с декор и ясно

18
местоположение на участниците. Сравнете това с оригиналното представяне на проблема.

Всичко вървеше добре, но в мига, когато приключих със завиването и казах: „Лека нощ, Итън “,
той започна да плаче. Върнах се обратно до леглото, целунах го, успокоих го, че всичко е наред, и му
поръчах да заспива. Почувствах се виновен, защото отново бях работил до късно и не ни остана
време за малко игра преди лягане. Оставих го разплакан и се върнах в дневната при жена си и по-
голямата му сестра. Тъкмо бях седнал, когато той поиска чаша вода. Не мога да откажа на дете,
което изпитва жажда, така че му занесох и седнах на ръба на леглото, докато я изпие. Подхвърлих
някаква шега от сорта: „Истинска камила. Явно си бил много жаден!", и двамата се засмяхме.
Наместих го обратно в леглото и отново се върнах на долния етаж. След няколко минути
Итън извика, че трябва да пишка. Бях наясно с количеството изпита вода, а тъкмо беше започнал
да се учи да сяда на гърне, така че исках да го насърча в използването му. Качих се обратно горе,
сложих го на тоалетната чиния и взех една книжка, за да му почета, докато чакам. След около
пет минути започнах да се дразня. Най-накрая заявих:
—Достатъчно. Връщай се в леглото.
Вдигнах го пред мивката, за да си измие ръцете, а после го заведох в стаята му и го сложих
обратно в леглото. Най-накрая се върнах при останалите.
Няколко минути по-късно Итън извика:
- Тате, забравих Пухчо на долния етаж.
Това ме вбеси, защото той не може да спи без Пухчо, така че се наложи да изкатеря стълбите
още веднъж и да занеса играчката на Итън. Когато се появих в стаята му, той каза:
- Моля те, полежи при мен, докато заспя.
Вече бях ядосан до крайност от цялата ситуация, но ми беше ясно, че ако остана, ще заспи
мигом. Ужасно раздразнен от тичането нагоре-надолу по стълбите, аз наистина легнах до него и,
естествено, той заспа до минути.
Добре, предстои ни да разгледаме процес на взаимодействие. Вече знаем много за този сценарий
благодарение на общите принципи, които вече изучихме: наясно сме, че всяко (лошо) поведение има
цел, а не е някакво случайно явление. Това е находчивият подход на децата да постигнат нещо
желано. Време е да си размърдаме мозъка и да установим какво точно печели и постига детето от
избора си на поведение (неколкократното повикване на татко да му помогне, като носи вода, придру-
жава го до тоалетната и предоставя Пухчо, а най-накрая ляга до него, докато не заспи). Ясно е, че
става дума за нещо важно, след като повтаря стратегията си всяка вечер. Също така се подразбира, че
ползите биха дошли от другия актьор на сцената, партниращ на детето, в случая таткото, и че
облагите са социални или свързани с взаимоотношения. За какво ли би могло да става дума? Налага
се единствено да сведем избора до четирите налични възможности, тъй като малките деца преследват
четири цели. Реакциите на татко към Итън служат за едно от следните неща:
* Внимание (погрешен подход да бъде постигнато едно от възловите „С“ - свързаност)
* Власт (погрешен подход за осъществяване на едно от възловите „С“, а именно способност)
* Реванш (погрешен подход да бъде открито едно от възловите „С“ и по точно чувството, че сме
съществени)
* Избягване (посредством привидна неспособност и заучена безпомощност. Това е форма на
защита, използвана, когато чувстваме, че ни липсва възловото „С“ - смелост).
Ако сте предположили, че целта на Итън е внимание, напълно сте прави. Родителите често
диагностицират лошото поведение на децата като резултат от погрешен начин да получат внимание.
Чуваме коментари от рода на „Прави го само за да привлече вниманието ми“, но откъде знаем това
със сигурност? Искам да имате категоричен отговор, а не само предположение. Нека открием
доказателствата и да осигурим стопроцентова увереност в диагнозите.

За да го сторим, трябва да зададем на таткото три диагностични въпроса:

1. Какво правите?
2. Как се чувствате?
3. Как реагира детето ви?
Всеки от четирите танца притежава характерни отговори, които ще ви позволят да поставите
вярна диагноза. За да сте сигурни в точността, налага се да отговорите на всичките три въпроса.
Сега ще усложним леко нещата. Нека разгледаме всяка от целите поотделно и да открием

19
отговорите на тези определящи въпроси. В края на главата ще ви предоставя обобщителна таблица,
която е добре да държите под ръка за справки, докато прилагате на практика умението си да
диагностицирате в следващите седмици.
С времето потребността да прибягвате до таблицата ще изчезне и вие ще притежавате
способността мигом да определяте целта без съществен размисъл, също както хората, наблюдаващи
птици, подобряват умението си да ги набелязват и идентифицират, без да се налага да отварят
справочник.
Ще изучите всички тези танци много добре. Колкото по-добри ставате в констатирането и
анализирането на лошото поведение, толкова по-бързо ще успявате да изберете точния похват и да
пресечете проблема при зараждането му. С течение на времето всякакъв вид лошо поведение
напълно ще изчезне. Завинаги.

Да разберем танца за привличане на внимание

Съгласихме се, че целта на Итън е внимание. Забележете колко находчив умее да бъде Итън! От
предишни слагания в леглото е установил, че ако плаче и моли за неща като вода и пишкане, успехът
му е сто процентов, тъй като татко явно не може да пренебрегне тези важни искания. Вероятно Итън
вече е изпробвал други начини, като например да пожелае още една приказка преди сън. Но ако
татко казва: „Не, без повече приказки“, и винаги отказва на тази молба, Итън се е научил, че тя не е
ефикасна и е преминал към други тактики.
Децата експериментират с държанието си и се придържат към онова, предизвикващо желания
отклик. Поведението на Итън му позволява да остане в центъра на вниманието. Успява да въвлече
баща си в някаква форма на общуване за допълнителен половин час след времето му за лягане. Татко
има да се справя с „неща, свързани с Итън“, така че е ангажиран и не може да се присъедини към
компанията на майката и сестрата на Итън.
Какво би се случило, ако Итън се откаже от това свое поведение? Ако не плаче и не проявява
капризи, баща му би приключил със слагането му да спи за няколко минути и после би общувал с
майка му и сестра му, а самият Итън би останал пренебрегнат.
Деца, вярващи в погрешната идея: „Трябва да получа внимание, за да знам, че принадлежа и съм
важен“, ще открият всякакви начини да спрат родителите си от онова, което вършат, и да насочат
вниманието си към тях. Някои деца го правят, като се държат глупаво; подскачат наоколо в някакъв
налудничав танц, който се превръща в тяхна запазена марка. Други решават да си измислят нова
самоличност като например „Аз не съм Марси. Аз съм котка... Мяу!“, и изведнъж по време на
вечерята сте се сдобили с котка, която държи храната ѝ да бъде сервирана в чинийка за кафе. Може
би децата ви са установили, че могат да вербуват вниманието ви, като търсят помощта ви, така че се
преструват на безпомощни с цел вие да положите грижи за тях, като им измиете зъбите, закопчаете
якето им, вържете връзките на обувките им, обличате им палтото или режете пържената им филийка
вместо тях. Има и деца, които искат да чувствате тревога и по тази причина си блъскат главите или
се преструват на уплашени. Ако хората се тревожат за теб, това значи, че си важен за тях. Като
добавка децата, търсещи внимание, намират начин да създават постоянни неудобства и се превръщат
в истинска напаст. Може да хленчат безспир, да си разсипват млякото или да правят мехурчета в
него. Също така може да им хрумне, че издаването на гърлени звуци или други шумове също
привлича вниманието на хората. Възможно е да се оплакват, че не се чувстват добре, като посочват
нетипични симптоми, или да превръщат в драма някоя малка драскотина. Може да опитат да ви
впечатлят с различни подвизи в парка, като ви правят демонстрации и крещят: „Виж това! Виж... Без
ръце!“. Някои от тях говорят прекалено тихо или прекалено бързо, като от устата им се лее такъв
безспирен поток, че не успявате да разберете какво ви казват. Може би са установили, че ако се
затрудняват и нервничат, ще убедят мама или учителката да седнат до тях и да обсъдят всяка точка
от домашното поотделно. Възможностите изглеждат безкрайни, не е ли така? За децата е
относително лесно да получат желаното чрез такъв тип поведение: то се оказва доста ефективно.
Обърнете внимание: ако се комбинират няколко вида тактики, лесно можете да се озовете с дете, на
което погрешно е лепнат етикет „Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност“.
Това са само няколко примерни поведения, на които може да се натъкне детето. Списъкът е
дълъг, разнообразен и разнотипен. Ако обаче забележите нещо познато, това не означава
задължително, че целта на детето ви е да получи внимание. Трябва да сме нащрек за отговорите и
реакциите, които поведението извиква. Налага се да зададем всичките три въпроса с цел да поставим
правилната диагноза.

20
 Въпрос № 1: Какво правите?
Каква е реакцията ви на тормоза, налаган ви от детето, маймунджилъците и непрестанните
искания след лягане? Когато целта на танца е внимание, обикновено нашият отговор е да предложим
внимание и това често се случва под една от следните две форми:
1. Вербално внимание във вид на мъмрене, напомняне и порицаване.
или
2. Невербално внимание във вид на извършване на услуга (Оказвате се в позицията да вършите
неща за детето си, за които знаете отлично, че то умее и е редно да прави само).
Когато превъртате сцената в главата си, проверете дали сте произнесли някоя от следните
реплики:
„Престани.“
„Да вървим.“
„Стига вече.“
„Аз какво ти казах?“
„Не прави така.“
„Вече казах веднъж.“
„Остави това на мястото му.“
„Не я удряй.“
„Бъди внимателен.“
„Стани.“
„Тръгвай.“
„Яж, яж, яж!“
„Къде ти е шалът? Къде ти е чантата?“
„Изми ли си зъбите, пусна ли водата, каза ли „благодаря“?“
„Не чопли/ритай/докосвай/хвърляй!“
Обърнете внимание, че това са все реплики, които сте произнасяли стотици пъти преди и
вероятно ги повтаряте отново и отново през интервал от три минути. Децата ви са наясно, че не
трябва да си качват обувките на дивана. Не им липсват познания как да използват дивана по
предназначение. Ясно им е, че трябва да си свалят обувките, също както знаят, че ако останат с тях,
ще предизвикат поредното ви опяване.
Така че, НЕ, не са глухи, нито ненаситни за наказания. По този начин успешно завладяват
вниманието ви, но в негативен вариант. Лошите отзиви са по-добри от никакви, нали така? По-добре
да се държат така, че да си спечелят нова лекция от страна на мама, отколкото да бъдат
пренебрегнати от нея.
Именно по тази причина повечето родители имат неприятности с децата си, които ги прекъсват
по време на телефонен разговор. В мига, когато вдигнете слушалката, това представлява обявление
пред децата, гласящо: „Сега ще бъдеш пренебрегнат; ще представя цялото си внимание на друг“.
Внезапно детето, което досега си е играло весело съвсем само, започва да дърпа крачола на пан-
талона ви, като биещ камбана монах, и да повтаря непрестанно: „Мамо, мамо, мамо, мамо...“. И как
действаме ние? Притискаме микрофона с ръка и им предоставяме внимание под формата на вербален
отговор: „Шшт. Моля те, не ме прекъсвай. На телефона съм“. (Като че те не са забелязали и сякаш не
знаят, че не трябва да прекъсват!)
Невинаги обаче вниманието трябва да има вербален израз. Няма нужда да говорите, докато
закопчавате палтото, но все пак вниманието ви е за вашето мъниче и нейното палто, а не за
компютъра и не за по-малката сестричка, която също се приготвя за училище. Не бихте могли да
облечете някого, без да му давате вниманието си. Фокусът ви е върху детето, дори от устата ви да не
излизат думи. Така че ако сте се озовали в позицията да вършите за децата си неща, за които сте
напълно наясно, че те могат да правят сами, вероятно сте въвлечени в танца за привличане на
внимание.
Казвам „вероятно“, защото не можем да сме съвсем сигурни, докато не отговорим на всичките
три въпроса.
Въпрос № 2: Как се чувствате?
Танцът за привличане на внимание може да ни накара да се чувстваме раздразнени, ядосани,
вбесени или разтревожени. Това са първични емоции, които ни казват, че сме обезпокоени от факта,
задето трябва да се обвържем с тези проблеми. Гледаме на лудориите на децата си като

21
обременяващи и уморителни, тягостни в известен смисъл. Бихме желали подобно поведение да не
присъства и това ни кара да се чувстваме не докрай комфортно.
А сега е време за последния въпрос.
Въпрос № 3: Как реагира детето ви?
Каква е реакцията им на мъмренето ви и на „услугите“ ви към тях? Ако целта на вашето дете е
внимание, тогава то ще бъде отзивчиво и ще спре. Ще престане да прави мехурчета в млякото, ще се
върне в леглото, след като се изпишка, или ще стане от канапето, както сте го помолили. Детето ви
си е получило дозата внимание, така че действията ви са били ефикасни, но само за кратък период. В
случай че вниманието е поставено за цел, забелязваме като характеристика възобновяване на лошото
поведение почти незабавно. Децата или започват отново да правят мехурчета в млякото си, или се
отказват от това и се прехвърлят на някой нов фокус, който имат подготвен, а той никак не е по-
малко дразнещ. Сега, вместо да се лигавят с млякото, ритат крака на масата.
Цялостното усещане е като да гоните муха, която не спира да жужи наоколо. Именно това е
танцът за привличане на внимание.
1. Вие натяквате, мърморите и вършите неща вместо децата си.
2. Чувствате се ядосани и раздразнени.
3. Лошото поведение на децата ви изчезва временно само за да се възобнови отново, като те
повтарят действието си или измислят нещо ново, но също така дразнещо.
Да разберем танца за власт
Нека ви опиша друг епизод с различни актьори, изпълняващи своя танц на друга сцена:
Мади се обажда в службата на баща си от дома на приятелката си. Иска разрешението му да
остане в дома на приятелката си след училище. Бащата отказва, настоява тя да се прибере у дома
и да си напише домашните. Мади е разочарована, че баща ѝ не ѝ дава разрешение и започва да спори
с него, като заявява, че той се държи нечестно и нелогично. Не разбира защо да не може да
остане. Баща ѝ обяснява, че трябва да се прибере вкъщи и да си напише домашните, преди да играе
с приятелите си. Изтъква ѝ, че тя е тази, която се държи нелогично. Все пак е прекарала целия ден
с приятелката си в училище. Тя обаче не се предава и отвръща:
- Само две задачи по математика са. Ще ми отнемат петнайсет минути. Голяма работа.
Баща се вбесява все повече. Кресва ѝ:
- Няма да го обсъждаме повече. Върви си у дома. Ще се видим на вечеря.
Мади тресва телефона, преди той да е свършил да говори, и остава въпреки поръката на баща
си.
Хм... Не мисля, че все още сме в Канзас, Тото. Това определено НЕ Е танц за привличане на
внимание, нали така? Тук нюансите са съвсем други. Можете ли да прецените според разказаното, че
действията, реакциите и чувствата са напълно различни? С повече напрежение? Ако в случая с
търсене на внимание ситуацията напомня гонене на жужаща муха, тук по-скоро става дума за
дърпане на въже.
Децата, чиято цел е да постигнат власт, прилагат два основни типа подход: или те са човекът, дърпащ
въжето, или играят ролята на „котва“, онзи, чиято задача е да стои неподвижно и да ви демонстрира, че не
можете да го помръднете. Просто не се поддават. В единия случай говорим за агресивна власт и тя
обикновено бива разпознавана от родителите, защото подходът е много директен. Но резистивната или
пасивната власт невинаги е различавана така лесно. Ето малка таблица, чрез която да ги сравните.
Тип власт Агресивна Пасивна
Роля на детето Бунтовник/Тиранин Съпротивляващо се/
Неподатливо
Характерно поведение Сърди се Мързелува
Спори Проявява небрежност
Избухва Закъснява
Раздразнително е Търси извинения
Не следва правилата Съгласява се, но не изпълнява
Лъже Движи се бавно
Не се подчинява
Опълчва се
Криещо се зад това поведение „Съществен съм, когато мога да „Властта ми и значимостта ми се
демонстрирам, че аз съм шефът.“ изразяват в това да не допускам да
бъда командван.“
Адаптирана от трудовете на доктор Ричард Ройъл Коп.

22
 Ще установите, че в семейства с повече от едно дете, едното ще се придържа към ролята на
бунтовник, а другото ще се стреми да открие своя уникална ниша или роля в семейството, така че
често избира да играе неподатливото. За съжаление в нашето общество бунтовниците обикновено са
наказвани значително по-жестоко от възрастните „противници на агресията“. Това би мото да доведе
до изявена фаворизация, което от своя страна обезкуражава сериозно детето и подхранва още прояви
на лошо поведение. И при двата типа танци за власт важат същите три въпроса.
Въпрос № 1: Какво правите?
В случаите, когато се цели власт, ние не четем лекции на децата си и не ги поучаваме, правейки
прости коментари с цел да коригираме поведението им, както постъпваме в случаите на търсене на
внимание. Вместо това тук положението е доста по-напрегнато. Става дума за скандал и ние се
държим както по време на скандал: крещим, фучим, спорим, прилагаме физическа сила и налагаме
наказания. Да продължавам ли? Ясно ви е какво се случва, когато се карате с децата си.
Въпрос № 2: Как се чувствате?
Има няколко различни емоции, за които да следите: ако се чувствате застрашени, подлагани на
изпитания или победени, вероятно става дума за борба за власт. Най-важното обаче е да отбележите
проявата на гняв. Със сигурност инатящото се, неподатливо дете в началото само ще ви раздразни,
но нещата ще ескалират за вас! Малкият Джони може да продължава да стои като зако ван пред
вратата на хладилника, отказвайки да помръдне, докато не си получи плодовата близалка, но вашите
емоции заради непреклонния му и упорит стремеж към още власт бързо ще прераснат от
раздразнение към гняв.
Това е толкова лесен начин да се уловите как се включвате в танца за власт. Моментът, когато от
раздразнение заради щуротиите на децата си ставаме гневни, е лесно забележим. Ядът е сигурно
доказателство, че сме въвлечени в танца на властта, независимо дали директно, или в резултат на
ескалация от танца за привличане на внимание.
Въпрос № 3: Как реагира детето ви?
Ето още една характерна разлика между случаите, в които целта е привличане на внимание или
власт. Когато търси внимание, детето спира с вършеното от него и после подновява дейността си,
спира и започва, но нивото на предизвикван гняв се запазва.
Ако цели власт, наблюдаваме ескалация. Крясъците на мама по Дженифър да стане от дивана
остават безрезултатни. Дженифър не спира. В действителност тя дори опитва „да надмине себе си“
по някакъв начин; може би започва да крещи по-силно, използва по-обидни думи или е възможно да
започне да размахва ръце и крака, да събаря предмети... наясно сте с репертоара. На свой ред
емоциите на мама също ескалират. Все пак Дженифър току-що събори една саксия и по целия килим
има пръст. В случая с Мади станахме свидетели как молбата прерасна в активна съпротива срещу
казаното от татко, а след това в гняв, последван от последния коз: Мади затвори телефона на баща
си. Налице е прогресия от лошо към по-лошо, докато трае битката за надмощие.
Успявате ли да зърнете разликата между вниманието и властта във вид на диагноза? Започва ли
да се изяснява картинката? Отлично! Разбира се, ще има случаи, в които на една и съща „сцена“
целта се изменя или са нужни малко повече от уменията ви на Шерлок, за да се избистри диагнозата.
Да ви пробваме. Нали помните Карън и нейното малко маймунче, което тича из съблекалнята,
вместо да се облече? Тя започва да чувства раздразнение. Той щурее наоколо. Тя не спира да опява.
Според вас дали става дума за танц за привличане на внимание? Хм... Ако не спазите правилото да
преминете през трите въпроса, лесно ще допуснете това. Но нека направим двойна проверка.
Карън започва със забележки и това е всичко по отношение на нейното поведение, но накрая
завършва с тросване. Тросването означава, че постепенно се е разгневявала все повече, без да го
изразява по някакъв начин, докато накрая не избухва. Това означава, че не отчита докрай реалните си
чувства или е по-малко откровена със себе си, отколкото би могла да бъде.
Когато прави забележки, детето не спира и повтаря поведението си, сякаш търси внимание.
Маймунджилъците му звучат като нещо, което човек върши, ако желае да попадне в центъра на
вниманието, но той наистина е упорит противник. Отказва да се облече и в известен смисъл ѝ се
присмива с държанието си, което всъщност казва: „Ха-ха... Не можеш да ме накараш“.
Майката ми зададе въпроса: „Как да го накарам да ме чуе?“. Всеки път, когато чуя от родителите
„да го накарам“, започвам да надушвам проблеми с желанието за власт.
Възможно е всичко да е започнало като танц за привличане на внимание, който се е преобразил в
борба за власт, когато на мама ѝ е дошло до гуша. Когато най-накрая ѝ писва, тя започва да се ядосва

23
и да проявява повече желание за контрол, което несъзнателно довежда до битка за власт.
Неспособността ѝ да го накара да се облече и да го изведе от съблекалнята, както се очаква да стори,
финализира нещата. Знам, че става дума за власт, защото майката се чувства безсилна. Именно по
тази причина помоли за помощ - за да успее да се сдобие с някаква власт в ситуация, в която чувства
поражение.
Вече натрупахте доста информация, чрез която да можете да разберете и да си обясните
влудяващото поведение, вероятно подбудило ви да посегнете към тази книга. Имаме да разгледаме
още два танца, преди да завършим тази глава, но вие ставате все по-добри и те ще ви се сто рят
съвсем лесни.

Да разберем танца за реванш

Ако децата непрестанно се опитват и не успяват да усетят значимостта си и чувството за
принадлежност в семейството, посредством силови тактики с течение на времето отношенията стават
по-напрегнати и тежки. Когато родителите непрекъснато се трудят върху спечелването на власт над
децата и ги държат в подчинение, връзката помежду им страда. Постоянните спорове и наказания ка-
рат децата в крайна сметка да стигнат до заключението, че са нехаресвани. Ще приемат, че не
притежават никакво влияние в семейството и че са „лоши“. По-нататъшното им отблъскващо
поведение убеждава и околните, че трябва да мислят по този начин. Децата са способни да изменят
тактиките си в старанието си да докажат, че са значими, като нараняват околните, приемайки, че те
самите са били наранени. Този вид държание се опитва да ни каже: „Хей, няма да те оставя да ме
нараняваш така. Аз не съм никой! Изпитвам потребност да чувствам, че съм зачитан за нещо, и не
можеш да ме омаловажаваш така“.
От особено значение за родителите е да разберат, че целта на реванша е отмъщение. Децата
никога не предприемат реванш без причина. Целта на реванша е „да си върнат на някого“. Появява
се, когато обиждаме децата си и те търсят начин да ни го покажат, а ние не схващаме скритото
послание.
Мама се прибрала у дома, за да открие Оливър и по-малкото му братче в мазето. Бъркали
някаква смес с течности от шкафа с инструменти на татко. Майката побесняла! Креснала на
Оливър:
- Какви ги вършиш? Това е опасно. На какво учиш брат си? Можехте да взривите къщата. Да
умреш ли искаш?
Момчета са били напълно наясно, че вършат нещо нередно, но когато Оливър опитал да обясни,
че по-малкият му брат чул в училище как може да се направи бомба и те само опитвали да видят...
Мама не искала да чува нищо по въпроса.
—Не ме интересува! Оливър, отивай незабавно в стаята си. Чух достатъчно. Не смятам, че
момче, което се държи като петгодишно, трябва да има празненство за десетия си рожден ден.
Ще откажа тортата, която поръчахме, и ще уведомя приятелите ти, че парти няма да има.
След това Оливър се прибрал в стаята си, а брат му седнал пред телевизора. Мама още
беснеела, докато почиствала. По-късно същата вечер, когато майката се качила в стаята на
Оливър, тя открила малка картинка на вещица, нарисувана от Оливър на стената. Отдолу пишело
„мама". Била потресена, че е надраскал стената, и наранена от нарисуваното.
Можете да се обзаложите, че следва ново наказание за Оливър сега, след като е била открита
рисунката. Искал е майка му да я види. Желаел е да я нарани така, както смята, че тя е наранила него.
Действа, вместо да говори. Не казва: „Обиден съм, задето порица само мен, а брат ми се отърва
ненаказан“. Не казва: „Разбирам, че стореното от мен е грешно, но да отмениш празненството ми
изглежда прекалено голямо наказание за такова провинение. Не съм опитвал да те нараня с
експеримента си, но ти го правиш целенасочено, като отменяш партито ми и ме наричаш дете.
Омръзна ми вечно аз да съм отговорен за брат си и какво би могло да му се случи. Сякаш те е грижа
повече за него, отколкото за мен“.
Ще ми се децата да изричаха тези думи, но вместо това те действат. Налага се да усвоим
уменията на диагностици с цел да разгадаем какво се случва с децата ни, тъй като те не могат просто
да го кажат. Докато разглеждаме проблема с реванша в тази глава, ще научите как да получите тази
съществена информация от децата си. Всеки човек притежава своя собствена субективна реалност.
Става дума за тяхната истина и при деца, които търсят отмъщение, трябва да разберем, че макар да
не сме желали да ги обидим, те се чувстват обидени и отвръщат.
Ето трите въпроса, чрез които да диагностицираме реванш:

24
 Какво правите?
Наказвате, прилагате репресии, желаете да играете ролята на жертвата...
Когато хората се почувстват наранени, те разполагат с разнообразие от реакции. Понякога
демонстрират обидата си в опит да накарат другия човек да изпита вина. Виждам родители, които се
преструват, че плачат и дори казват: „На мама не ѝ харесва да я удряш. Виж, разплака мама“.
Подбудите за това действие са наказателни; това е форма на наказание. Не можете да прикриете
мотива си, като кажете, че се опитвате да го научите на състрадание. В случая намерението е да
накарате детето да се чувства зле!
Също така казваме сами на себе си: „Така ли, господинчо? Този път няма да оставя да ти се
размине“, и се чувстваме удовлетворени, задето сме поставили детето си на колене. Гледаме на
децата си като на някаква зла сила, а себе си виждаме като Батман над Готъм Сити, като прилагаме
насилие в името на възстановяване на реда. Внезапно възмездието и наказанието придобиват
героичен оттенък. Например когато Нолън ви наплюва, задето сте казали: „Веднага трябва да се
прибираме“, вие се чувствате абсолютно прави да заявите: „Край! Вкъщи и право в леглото!“.

Как се чувствате?
Ужасени, шокирани, наранени, озлобени...
Това е добър индикатор, че си имате работа с танц на реванша, който ви оставя без дъх само като
си помислите какво ви е причинило собственото ви дете. Детето, което сте отгледали, краде от
портфейла ви и отмъква сватбената халка на майка ви. Изпълва ви усещането, че това не може да е
вашето дете. Установявате, че детето ви се е издрискало в дрешника ви, като при това целта му не е
била подът, а друга, много по-ужасяваща - чантата ви... Не, няма грешка, насочено е лично срещу
вас! Колко ли разбито усещаме сърцето си, когато най-накрая признаем пред себе си: „Вече дори не
знам дали обичам детето си?“. Този отговор трябва да ни подскаже, че сме въвлечени в танц за
отмъщение с детето си; чувстваме се шокирани и дори изпитваме потребност да отвърнем.

Как реагира детето ви?

Отмъстително, оскърбително, несправедливо, с кражби, саморазрушително...
О, да, при танца на реванша си го получавате обратно. Все пак целта на децата ви е да ви наранят
и са наясно със слабостите ви. Убедена съм, че ще успеят.
Ще ви гледат безизразно в очите и ще кажат: „Ще ми се да беше мъртва“. Или пък, забелязвайки
огорчението ви, ще произнесат фаталните думи: „Предпочитам да можех да живея с баща ми. Той ме
разбира“ или „Иска ми се да не ми беше майка. Ти си уличница“. Случва се, разбира се, да избягат от
къщи, да се скитат по улиците, да прибегнат до наркотици (СЕГА тя ще си плати) и други подобни.
Но по-малките обикновено се придържат до дрискането и „Не си поканена на рождения ми ден“.
Затова се благодарете, че сме се заели със ситуацията отрано.
Също както целта за внимание прераства в желание за власт, властта преминава в реванш.
Колкото по-сериозно е обезсърчаването, толкова повече напредваме през четирите цели на лошото
поведение, докато най-накрая не достигнем до четвъртата и последна цел: привидно неумение или
заучена безпомощност/безнадеждност. Озоваваме се в танца на отбягването.
Да разберем танца на отбягването
Ох, как изобщо стигнахме дотук с децата си? Слава богу, децата ни така прекрасно умеят да се
нагаждат, че рядко се достига до такова ниво на обезкуражаване, но все пак трябва да умеем да го
определим, ако се случи.
Деца, които се опитват да ви направят част от танца на отбягването, са изгубили всякаква
надежда, че биха могли да открият своята значимост и принадлежността си било в положителен,
било в отрицателен смисъл. Изпробвали са всички тактики, които са им хрумнали, за да покажат
някаква сила, да демонстрират, че имат успех в нещо, но всичките им усилия са се провалили.
Изчерпали са начините си да докажат стойността си. Деца, които продължават да смятат, че са ни
подвели, предали, разочаровали, не са отговорили на стандартите ни и не притежават никакви
стойностни таланти или умения, в крайна сметка започват да се чувстват напълно безполезни.
Останала им е една последна тактика: да се предадат и да спрат да се стараят. Това е наистина много
находчиво от тяхна страна. Все пак няма как да се провалиш, ако не опитваш. За тях отбягването е от
полза: правят се на безпомощни и го подчертават така убедително, че околните започват да им
вярват. Извинени са да не взимат участие в различни дейности и по този начин избягват

25
изпълнението на задачи, което само разкрива пред света безполезността им. Спасяват си името, като
не вършат нищо. Няма повод да се сконфузиш, ако не си опитал. Та ти дори не си в играта.
Съжаляваме ги, тревожим се за тях и им предоставяме възможност да се самоизключват, повярвали,
че не могат да се справят.
Естествено, цялата „помощ“, идваща от нас, снижава летвата и всъщност подсилва онова, в което
вярват. „Щом мама мисли, че не мога да се справя, значи явно не мога.“ В крайна сметка родителите
вдигат ръце и казват: „Предавам се. С това дете не може да се постигне нищо“. И ето че преставаме
да имаме всякакви изисквания към тях. БИНГО - стратегията действа.
Родителите на Джени били повикани за поредна среща между родители и преподаватели, за да
обсъдят резултатите ѝ в училище. Тя имала проблеми с всички дисциплини, като особено се
затруднявала с четенето. Учителката била загрижена, защото тя вече получавала допълнителна
помощ в часовете и била включена в програмата на училището за подобряване на четенето, но
продължавала да не показва промяна. Нищо не помагало. По време на интервюто учителката
попитала с какво се занимава Джени у дома си. Майката вдигнала рамене и отвърнала:
- Вече с нищо. Не желае да помага и когато го прави, всичко е така претупано, че аз трябва
да го свърша наново. Вече не си струва да я моля.
Джени си е намерила своя път навън от възприетия еталон, но това ѝ струва душата ѝ. Тя е
изключително обезкуражена по отношение на себе си и стойността си. Избягва живота, вместо да
посреща неговите предизвикателства, и няма да е способна да се интегрира в по-голяма социална
група, ако не се намесим. Използва безпомощността и безнадеждността по отношение на нея, за да
намали изискванията към себе си и да се крие от света в безопасния си малък ъгъл, неспособна да
расте и да се развива.
Ето и трите въпроса, чрез които да диагностицираме танца на избягването:
Какво правите?
Ох! Да бъдеш амбициозен родител на дете без амбиции. Трудим се неуморно да установим
„какво, за бога, не е наред с това нескопосано хлапе“. Или пък сме убедени, че съществува някаква
пречка и се мъчим да помогнем.
„Мисля, че трябва да бъде прегледан. Може би страда от аутизъм, синдром на Аспергер или
нещо друго. Просто не е нормално дете.“
„Възнамерявам да уговоря нова среща с госпожица Джонсън, за да проверя как вървят нещата
тази седмица. Не съм сигурна, че някоя от изпробваните тактики действа при него. Със сигурност
няма да се справи с гласова презентация.“
„Обмислям домашно обучение. Не ѝ допадат шумните класни стаи и другите деца я
притесняват.“
Родителите са критични и осъдителни. В желанието си да открият какво не е наред с детето им,
те постоянно го сравняват с другите. „Защо не може да прави това, което и останалите?“ Родителите
умело притискат децата си с бдителен надзор по отношение на това как се справят. Имат
склонността да предлагат прекалено много помощ, да търсят извинения или да спасяват детето си.
Също така вдигат ръце, като решат, че всички усилия до този момент са били безполезни и съответно
няма причина повече да се мъчат. Усилията им се струват като някакъв напразен акт, който никога не
среща отплата. „Защо да се стараем толкова много, ако детето ни не полага дори минимални усилия?
Тя не вижда ли, че всичко, което правим, е с цел да помогнем на нея? Защо не следва примера, който
ѝ посочваме? Ако не е заинтересувана, ние също няма какво повече да сторим...“
Как се чувствате?
Често срещано явление е чувството за безполезност и апатията да се загнездят за постоянно.
Това е част от танца. Не подценявайте детето, усъвършенствало се в избягването. То се труди
усърдно всичките ви усилия на родител да се провалят, така че е естествено да се чувствате
обезкуражени. В някакъв момент на всички ни идва до гуша. Не се чувствайте зле заради това.
Вместо това се възхитете как умело децата ви са успели да ви накарат да отстъпите и обърнете гръб
на собственото си обезсърчаване. Могъща мисъл, нали?
Как реагира детето ви?
Ние полагаме всички усилия да достигнем до тези деца, а те не ни дават нищо в замяна. Като че
ли виждат да приближаваме и се отдръпват още повече. Притежават забележителното умение да се
придържат към позиция или състояние на липса на подобрение и непоказване на никакъв напредък.
Изпаднали са в нещо като кататония, неограничавани в своята отдаденост на застоя и живота по
инерция. И го правят много добре. Ние не се смятаме за измамени и не чувстваме потребността да ги

26
изтръгнем от това състояние, повярвали на техния спектакъл. Постепенно се убеждаваме, че те
наистина са изначално неспособни. Не ни прилича на проста фасада. Все пак сме техни родители.
Бихме познали, ако се преструват, нали така?
Ето че преминахте през четирите различни цели на лошото поведение и научихте как да ги
диагностицирате. Изтъкнах пред вас насоченото към определени цели естество на държанието и как
взаимодействието помежду ни предначертава изхода, избран от децата ни. Имайте наум, че макар да
представих ситуациите като четири „обособени“ танца, те се преливат един в друг. Искам да кажа, че
е трудно да вдигнете скандал на някого, без да му обърнете внимание, нали така? И в случай на
разправия ще се почувствате разстроени и наранени, така че границата между желанието за власт и
реванш също може да бъде неясна. Уменията, които ще придобивате в процеса на четене, ще ви
помогнат да се придвижвате между различните типове танци и да използвате уместен родителски
подход, така че не се тревожете, че може да има някакво застъпване в конкретните динамики, които
преживявате.
С порастването на децата потребностите и мотивите им стават по-усложнени. Деца под
десетгодишна възраст винаги ще се стремят да достигнат до една от четирите цели, които изучихме.
При деца над десет години ще установите, че макар тези цели все още да важат, се намесват още
няколко, които не са включени в обема на тази книга, като например търсене на вълнения, мъжка/
женска идентификация и други. Тези четири основни танца обаче засега са най-разпространени и
най-важни за разбиране. Както обещах, в края на главата ще ви предоставя много полезна таблица за
справки.
Малко предупреждение по отношение на новото схващане на личните мотиви на децата ви: те не
разбират съзнателно тези мощни подбуди и не трябва да бъдат запознавани с тях без ръководството
на опитен специалист.
Да дръпнете детето си настрана и да споделите: „Хей, Сю, в момента чета една книга и според
авторката ти си един тиранин, който се опитва да се качи на освободения от мен трон. Очевидно за
теб всичко е власт. Освен това се държиш по този начин, защото не вярваш в уменията и
способностите си, така че се опитваш да компенсираш недостатъците си“, е не само лош подход, но и
опасен. Моля ви, никога не използвайте тази информация като оръжие.
Бъдете окуражени от факта, че с новите знания ще сте способни да изпълните своята роля и да
промените действията си. Също така обаче бъдете наясно, че финалното решение да се променят
принадлежи на децата ни. Ние можем да предприемем действия, които да подобрят или подкопаят
семейната динамика. Бихме могли да създадем среда, която да предизвика децата ни да променят
погрешните си вярвания и отношението си към живота. Но също така е важно да уважаваме
демократичната идея, че децата са отговорни за собствения си избор и за решенията си. Възможно е
при някои деца наистина да съществува необходимост от срещи и разговори с терапевт или
консултант. В това няма нищо фатално. Просто го имайте предвид и не го възприемайте като нещо
по- драматично, отколкото всъщност е.
Преди да отбележите страницата, до която сте стигнали, и да угасите нощната лампа, искам да
споделя тактика, с която да започнете на сутринта и която можете да приложите мигом във всяка
ситуация. Аз я наричам „Да се правим на Джордж Кастанза“. Помните ли онзи епизод от „Зайнфелд“,
в който Джордж осъзнава, че всичко, с което се захване, е обречено на стопроцентов провал?
Получава прозрение и решава, че вместо да постъпва по обичайните начини, ще се опита да прави
точно обратното. В средите на психологията това е наричано „заблуда на първичния импулс“ и
изразява идеята, че първата ни импулсивна реакция е развръзката, на която се надяват децата ни. Ако
желаете да започнете с промените незабавно, нарушете повтаряемостта на своя танц, като не пред-
приемате онова, което сте правили безброй пъти. Хей, ако Джордж Кастанза го може, има надежда за
всички нас!

Четири цели на лошото поведение

Целта на Родителя Родителя Реакция Вярване Скрито
детето т се чувства… т реагира на детето на детето послание
Прекомерно Отегчен Напомня Спира Зачитан съм Забелязвайте
внимание (да Раздразните Залъгва временно, но по- (имам ме, включвайте
държи другите лен Върши неща късно подхваща принадлежност) ме. Искам да съм
ангажирани или Виновен за детето, които същото или друго само когато съм свързан с вас.
да получи Тревожен то може да смущаващо забелязван или
специално свърши само поведение получавам

27
обслужване) специално
обслужване.
Важен съм само
когато ги държа
ангажирани с мен
Погрешно Провокиран Кара се Засилва това Чувствам Позволете да
насочена Предизвикан Предава се поведение принадлежност помогна. Дайте
властност (да Заплашен Мисли си Предизвикат само когато аз ми избор. Искам
бъде шефът) Победен „Няма да ти се елно се командвам и да се почувствам
размине“ подчинява контролирам или способен.
„Ще те Чувства се доказвам и
принудя“ – иска властно, когато доказвам, че
да е прав родителят е никой не може да
разтроен ме командва. „Не
Пасивна можеш да ме
властност принудиш“
Реванш (да Наранен Отмъщава Отмъщава Наранявам Помогнете
си го върне) Разочарован Връща си го Засилва другите, защото ми, изпитвам
Невярващ Мисли си: поведението съм наранен. Не болка.
Възмутен „Как може да ми Ескалира мога да бъда Съобразете се с
причинява това“ поведението или харесван или моите чувства.
намира друго обичан. Искам да усетя,
оръжие че съм значим.
Привидна Отчаян Предава се Отдръпва се Не мога да Показвайте
неспособност/ Обезверен Върши го още повече изпитвам ми на малки
избягване (да се Безпомощен вместо детето Пасивно е принадлежност, стъпки.
предаде и да бъде Неспособен Прекалява с Няма защото Празнувайте
оставено на мира) помощта подобрение, нито несъвършен, успехите ми.
реакция затова ще убедя Имам нужда да
другите да не знам, че съм
очакват нищо от добър какъвто
мен. Няма смисъл съм. Помогнете
да се опитвам, ми да си изградя
няма да го смелост.
направя както
трябва.
Адаптирана от „Позитивна дисциплина за деца в предучилищна възраст“, Джейн Нелсън, Ню
Йорк, „Балантайн Букс“, 1996 г.

Четвърта глава ТАНЦ ЗА ПРИВЛИЧАНЕ НА ВНИМАНИЕ

В дома на Джоузи няма случай около времето за вечеря петгодишните ѝ близнаци да не се гонят
около кухненския остров, докато тя се опитва да приготви нещо за ядене. Надбягват се, все едно са
на корида с бикове в Памплона. Само по чорапи, те се пързалят по пода, удрят се в ръбове и се
блъскат в кухненските шкафове. Истинска веселба! И особено поради факта, че мама крещи (което
ги кара да се кикотят), като изпълнява ежедневния си репертоар, включващ: „Момчета, престанете!
Момчета, говоря сериозно. Някой ще пострада! Момчета, достатъчно! Тиганът е горещ.
Внимавайте“.
О, истински рай. Не мисля, че съществува родител сред нас, който да не притежава опит от първа
ръка по отношение на общуването с деца, жадни за внимание.
За Сюзън това е малкият ѝ син. Явно му допада да бъде преследван, щом стане време за
пижамата. „Стой мирен. Хайде. Помогни на мама.“
Джералд отказва да води децата в магазина за обзавеждане и строителни материали, защото се
налага да прекарва цялото време, като ги следи и нарежда: „Не пипайте това. Оставете го. Не тичайте
между стелажите. Внимавайте къде вървите. За малко да съборите онази количка“. Откога
купуването на ролка тапети коства три часа и две таблетки срещу главоболие?
Но не е ли облекчаващо да научим, че децата ни не се държат безпричинно като същинска напаст
или пищяща досада? Сега, когато вече проявяваме съчувствие (защото разбираме целите на лошото
поведение и сме свършили работата по поставянето на диагнозата), можем да погледнем на всичко
това като на сериозно усилие от страна на детето ни да влезе във връзка с нас. Разбирането на
човешката динамика помага да проявим повече съпричастност по отношение на тяхното поведение.
Като казвам съчувствие, нямам предвид, че трябва да го приемем или извиним. Това би била
реакцията на прекалено толериращ родител. Разбирането на динамиката ни позволява да погледнем

28
през нов ракурс, така че да се чувстваме по-малко обезкуражени и по-способни да се справим с
положението ефикасно. В крайна сметка това е ключът, чрез който да насочим действията си във
вярна посока.
При дете, чието желание е да получава прекомерно внимание, трябва да вземем предвид
погрешното схващане: „Смятан съм за нещо само когато получавам внимание“. Наясно сме, че
децата ни са важни и значими непрекъснато, а не само когато се грижим за тях. Типичната ни
реакция на търсенето на внимание обаче (мърморенето, напомнянето и извършването на услуги) не
спомага за неутрализирането на това вътрешно убеждение. В действителност реакцията ни
окуражава децата ни да продължат да търсят връзка посредством тези негативни методи. Това значи,
че трябва да бъде сложен край на първосигналните ни реакции, трябва да се престорим на Джордж
Кастанза, като не реагираме по типичния за нас начин. Вместо това трябва да демонстрираме, че
сътрудничеството и необезпокоителното поведение биха спомогнали да се включим.
Нека разгледаме как след много кратко време ще се отдръпнем от танца за привличане на
внимание:
1. Не предоставяйте неоправдано внимание, когато децата ви настояват за него.
2. Предлагайте на детето си внимание под формата на истински отношения.
3. Избягвайте капаните, в които родителите имат навик да попадат: издигане на стена,
необмислени заповеди и други.
Методите за възпитание, които ще усвоите, са:
1. Изкуството на умелото игнориране.
2. Действие без приказки.
3. Разсейване.
4. Пренасочване на интереса.
5. Естествени последици.
6. Логични последици.
7. Обучение за независимост.
И методите за по-дългосрочно решение на проблемите:
1. Присъствайте и оставяйте време за независими занимания.
2. Прилъгвайте ги да бъдат добри.
3. Създавайте отношения на задълбоченото и пълноценно ниво, което целят децата.
Готови ли сте? Да започнем да ви зареждаме с фокусите за демократично възпитание. Ще
разгледам всяка от изброените точки и ще ви демонстрирам примери с различни ситуации на търсене
на внимание. Можете да започнете да ги прилагате незабавно. Ще ви посоча много подробности,
свързани с методите, прилагани при търсене на внимание, и вие можете да изберете какво най-много
подхожда на случая, с който сте се сблъскали. Ако разбирате принципите, криещи се зад лошото по-
ведение, и защо прилаганите методи са ефективни, ще можете да променяте тактиките си според
потребността.

ИЗКУСТВОТО НА УМЕЛОТО ИГНОРИРАНЕ

Ако сте поставили правилно диагнозата, че целта е внимание, и ако ситуацията го допуска,
просто не казвайте нищо и не обръщайте внимание. Детето ви бързо ще осъзнае, че държанието му
не среща успех по отношение на вашето въвличане. Веднъж щом лошото поведение изгуби
ефективността си, детето ще спре. Четиринайсетмесечно дете, което пищи пронизително, лесно кара
всички в стаята да погледнат към него, да закрият ушите си и да кажат нещо от рода на „От това ни
болят ушите. Моля те, използвай вътрешния си глас“. Вместо това препоръчвам да пренебрегнете
писъците, като не потрепвате, не поглеждате по посока на детето и не правите никакви коментари.
Просто продължете да вършите, каквото вършите, сякаш не чувате. След няколко дни детето ви ще
спре да си губи времето. Ако не е ефикасно, защо да си прави труда?
Като детска учителка притежавам доста личен опит по отношение на ефективността на този
метод и съм ставала свидетел на безспорни доказателства по въпроса в случаите на деца с глухи
родители. Родителите не реагират на писъците и децата намират различни схеми за спечелване на
вниманието, като например да се тресат или треперят.

29
 Работех със семейство, чието дете се възползваше от всяка възможност да яде хартия. На
майката се налагаше да го следи навсякъде из къщата, за да го държи „чист от хартия“. Ако се
обърнеше дори за миг, той се скриваше някъде, за да изяде парче салфетка или тоалетна хартия.
Диагностицирахме случващото се като начин за търсене на внимание и обсъдихме с майката да не
реагира. Тя, разбира се, беше загрижена за евентуални последствия за здравето, но личният им лекар
я увери, че за няколко дни с хартия в храносмилателния тракт няма да се случи нищо, така че тя се
съгласи да игнорира действията му. На двете години ядене на хартия беше сложен край за три дни,
когато майката спря да преследва детето.
Така че първо проверете дали лошото поведение просто не може да бъде пренебрегнато.
Разбирам, че в началото на всички ви това ще се струва като разрешаване да вършат нередности, но
ако диагнозата ви е вярна и експериментирате с тази тактика, скоро ще се убедите в ефикасността ѝ.
Пробвайте.

Често срещан родителски капан: издигане на стена

Кой да знае, че съществува верен и погрешен начин да пренебрегваме? Когато наблюдавам как
родителите прилагат на практика съвета ми за „игнориране на желанието за прекомерно внимание“,
виждам как вместо това пренебрегват самото дете. Завъртат се на пети и се отдалечават хладно, като
че казвайки: „Ти си напаст и няма да позволя да ме тормозиш. Ще те накарам да си платиш за
лошото поведение, като те пренебрегвам“. Този тип отговор е наказание по естеството си, защото
цели да нарани детето. Може да направим нещата още по-драматични, като си кажем: „Ти се държа
лошо и ме огорчи. По тази причина сега си все едно мъртъв за мен“. Пренебрегва нето на детето
означава, че сме издигнали стена помежду ни и сме прекъснали емоционалната връзка с него.
Като се има предвид, че на този тип деца им липсва решаващото „С“ под формата на свързаност
и те се стремят да решат този проблем чрез търсене на прекомерно внимание, издигането на стена
пред тях само влошава нещата.
Ситуацията наистина изисква да се припомни едно от правилата за възпитание: разграничаване
на извършеното от извършителя. Единствено държанието е това, което не заслужава вниманието ни.
Желаем да забележим детето и да създадем позитивна връзка с него. Ако си бърка в носа пред вас,
това е покана за танца. Откажете я! Отхвърлете я, като не предлагате реакция: пренебрегнете
извършеното и вместо това намерете положителни пътища да бъдете въвлечени в живота на детето
си.

ДЕЙСТВИЯ БЕЗ ПРИКАЗКИ

Естествено, че е много трудно да пренебрегнем поведение, което е разрушително или опасно.
При демократичния модел сме натоварени да спазваме както личните права, така и общия ред, така
че понякога се налага да прибегнем към действия.
В такива ситуации препоръчвам „да си затваряте устата“ и да предприемете изискваните
корективни мерки. Например:

* Ако детето скача на дивана, вместо да нареждате: „Слез от там“, просто идете до дивана
и му помогнете да слезе, без да обелвате и дума.
* Ако детето блъска по масичката за кафе, вземете му предмета, с който блъска.
* Ако къса листата на растение, отместете растението далече от досега му.
* Ако изпомпва течен сапун петнайсет пъти, отместете шишето със сапун настрана.
* Ако виси на косъм да падне от перилата на височината на десетото стъпало, свалете го на
земята.
Всяко от тези действия ще спомогне за поддържането на реда в къщата, без да бъде казвана и
дума. Децата, търсещи внимание, няма да се разстроят, тъй като отлично знаят, че не бива да вършат
подобни неща. Ще им стане ясно, че тактиката им вече не действа.

РАЗСЕЙВАНЕ
Да не забравяме за факта, че нашето късащо листата на фикуса дете търси свързаност! Превръща
се в Едуард Ножиците само защото му се струва, че не може да установи контакт по позитивен
начин. Установете на мига, че действията на детето ви са зов за позитивна връзка помежду ви и му я
предоставете, като го разсеете от лошото държание и го насочите към нещо добро.
„Хей, Едуард, защо не ми помогнеш да полеем цветята? Имам специална лейка със страхотен

30
чучур и може да ти хареса да се научиш да я използваш. Ще ти покажа!“
Тъй като намерението на Едуард е било да влезе в контакт с мама, предложението с поливането
отговаря на нуждите му. Това е всичко, желано от детето в момента. Нека разгледаме друг пример:
Джена отива със сина си Бен в магазина за хранителни стоки. Той е отегчен, докато мама
пазарува. Започва да размотава ролките с найлонови торбички на щанда за плодове и зеленчуци.
Мама правилно поставя диагноза, че той има нужда от малко внимание, и търси начин да го
разсее.
- Бен, ще ми помогнеш ли, като избереш пет ябълки?
Докато Бен избира ябълките, мама безмълвно навива обратно найлоновите торбички и за
„ инцидента с торбичките “ не се обелва и дума.
Синът ѝ вече знае, че не бива да ги размотава. Именно това е причината за постъпката му. Не му
е нужен урок за „поведение в магазина“; изпитва потребност от позитивна връзка. Разсейването му
от страна на мама е вярната мярка, чрез която тя постига успех. Всичко повече от това би било
пресилено. Пазете си силите.
Джон не спира да рита облегалката на предната седалка, докато майка му го откарва в
училище. Майката си прехапва езика, вместо да направи хилядната забележка, че ѝ е дошло до гуша
от неговото ритане, и насочва вниманието си към него по позитивен начин, като го разсейва с
предложение да играят на игра с букви. Джош се съгласява, бързо намира буквата „А“ в колата
„Акура“ зад тях, на ритането е сложен край и играта започва.
Да спрем за кратко. Сигурно си казвате: „Мили боже! Все аз ли трябва да създавам контакта? Не
може ли да ме остави да шофирам на спокойствие? Не искам всеки ден да играя на играта с буквите.
Понякога просто ми се слуша радио. И не мога вечно да проточвам пазаруването, докато чакам
детето ми да избира ябълките. Не могат ли понякога да проявяват търпение?“.
Отговорът ми е „Да, напълно прави сте“. Истински съпричастното дете ще разбере, че в някои
ситуации в живота се изисква да проявяваме търпение, да се примирим със скуката. Обаче за да са
склонни децата да проявят сътрудничество в подобни ситуации, трябва да разполагат с четирите
важни „С“. Вече сме на прав път с техниките на възпитание и след време децата ни ще започнат да
проявяват търпение. Издръжте, докато се погрижим да станат напълно „С“ позитивни. Отнема време,
но ще се случи.

ПРЕНАСОЧВАНЕ НА ИНТЕРЕСА
Разсейването и пренасочването на интереса са сходни, но леко различаващи се концепции.
Разсейването има за цел да отвлече вниманието на детето от онова, което върши, и после да го
фокусира върху нещо напълно различно. (Йо-хо. Погледни насам!) Пренасочването на интереса, от
друга страна, включва демонстриране пред детето на правилния начин, по който то може да продъл-
жи с вършеното от него.
Джордан играе с градинския маркуч в задния двор. Насочва струята към градинските мебели и
майката крещи по него:
- Не, лошо момче! Казах ти и преди да не пръскаш мебелите. Седим на тях. Недей да ги
мокриш. Погледни какво направи. Колко пъти да ти казвам, че хората ще си намокрят дрехите, ако
пръскаш столовете? Не го прави. Чуваш ли ме?
Сравнете тази многословна тирада с отговор за пренасочване на интереса:
„Джордан, би ли дошъл с маркуча, за да полееш зеленчуковата ми леха?“.
Джордан все още може да използва маркуча, но е пренасочен към занимание, което е полезно и
позитивно.
Ето два въпроса към вас:
1. Ако вие бяхте на мястото на Джордан и търсехте вниманието на майка си, коя от горните
реакции би ви накарала пак да намокрите мебелите? Дългата и драматична реч, нали?
2. Ако сте дете, борещо се да надмогне усещането за липса на принадлежност и на значимост,
кой от отговорите има вероятност да ви помогне да надживеете тези чувства, свързани с
мястото ви в семейството?

ЕСТЕСТВЕНИ ПОСЛЕДИЦИ
Естествените последици са прекрасен безпристрастен начин децата ни да се запознаят с
резултатите от избора си на поведение. Нека обясня какво представляват естествените последици,

31
как детето се учи от тях и как да използвате това знание във възпитанието си.
За да разберете какво са естествени последици, нека разчленим термина. В този контекст думата
„естествени“ се отнася за законите, движещи света около нас. Включва неща като гравитацията,
термодинамиката, триенето и инерцията. „Последици“ определя очевидните изходи.
Ако желаем децата да научат естествените закони, важащи на Земята, те трябва да изпитат на
собствен гръб как различните постъпки водят до различни резултати. Това им помага да направят
връзката между причина и резултат. Обожават да установят, че големият камък разплисква повече
калната локва, отколкото малкият, че ако пуснеш конеца на балона с хелий, той ще се издига все по-
нависоко и по-нависоко и че ако не духаш какаото си, ще изгориш езика си на първата глътка. Не им
е нужно да знаят, че Е = mс2, за да могат да съществуват съобразно с тази истина; просто се налага да
научат от опит за връзката между причина и резултат.
Причината децата да възприемат така бързо чрез естествените последици се състои в това, че
изходът е стопроцентово постоянен. Законите на гравитацията винаги са в сила, така че всеки път,
когато пуснеш играчката, тя се озовава на земята. Законите на термодинамиката винаги ти
осигуряват изгаряне, ако докоснеш с пръсти горещото стъкло на фурната, докато се пекат сладките.
Естествените последици могат да научат децата ни, ако само отстъпим леко назад.
Ако не ядеш, огладняваш.
Ако не носиш палто, ти става студено.
Ако не обуеш чорапи, ще ти излезе пришка.
Ако не си пазиш пръстите, ще ги притиснеш на вратата на шкафа.
Ако сипваш млякото прекалено бързо, разплискваш зърнената си закуска.
Ако не изплакнеш добре сапуна от ръцете си, ще ги чувстваш лепкави.
Ако построиш прекалено висока кула от кубчета, тя ще се срути.
Ако не си пазиш закуската, кучето ще я изяде.
Имаме склонността да хабим енергия в изричането на предупреждения за последиците с
надеждата, че мърморенето и повтарянето ще помогнат на децата ни да избегнат преживяването на
всякакви неприятни последствия. Проблемът на стратегията ни е там, че именно преживяването на
последствията учи. Появата на пришка е онова, което те кара да си обуеш чорапи, а не лекцията на
мама. Всъщност мама спъва процеса на учене на малката Тина, ако я преследва из стаята с цел да
нахлузи въпросните чорапи.
Благодарение на намесата на мама, Тина няма да научи за връзката между пришката и чорапите.
Вместо това ще усвои чудесен начин да въвлича мама: не си обуваш чорапи и мама започва да
нарежда, да те преследва и накрая тя те облича. Прекрасно!
Мама би могла просто да сподели загрижеността си и да остави Тина да реши.
„Понякога, като не носим чорапи, се появяват болезнени пришки, но аз ти се доверявам да
избереш сама.“
Толкова. Точка по въпроса. Обяснили сте ѝ и тя би могла да прецени информацията, която да я
накара да промени мнението си или пък да не го направи.
Дона седи на ръба на пясъчника с цел да държи Оуен под око, докато той играе, защото се
опитва да слага пясък в устата си.
- Мръсно! — възкликва майката всеки път. - Не в устата, Оуен. Мръсно. Хвърли пясъка на
земята. Той не е за ядене.
Оуен се учи, че всеки път щом вдигне шепа пясък към устата си, майка му започва да нарежда
като навита кукла. Вместо да се научи да не яде пясък, той се учи как да накара мама да говори.
Вместо това мама може да си замълчи и да остави Оуен да вкуси пясъка, което бързо ще го накара да
разбере, че той наистина е неприятен на вкус.
Така че, когато е възможно, защо не се отпуснете и не оставите майката природа да си свърши
работата? Достатъчно много се трудим като родители. Да се наслаждаваме на ефективност, докато за
разнообразие не правим нищо. Разбира се, съществуват ситуации, в които използването на метода на
естествените последици не е желателно.

1. Когато последиците са прекалено тежки

Леко изгаряне от докосването на изолираната стена на тостера не е кой знае какво, но не ви
съветвам да оставяте децата си да играят насред трафика (струва ми се, че това предупреждение ми
„покрива задника“ от правна гледна точка). Повече от ясно е, че трябва да държим децата си в
безопасност. Въпреки това обаче предлагам да ги освободите от защитната опаковка и да спрете да

32
им пречите да се учат. Тези уроци всъщност ще ги защитават в дългосрочен план, докато придобиват
полезен респект към рисковете и опасностите в живота.
2. Когато последиците са в прекалено далечно бъдеще
Методът с естествените последици няма да подейства при малките, ако периодът между
причината и резултата е прекалено дълъг. Появата на кариеси отнема години, така че не бих чакала
естествените последици да помогнат за проблема с отбягването на четката за зъби. Трябва да мога да
свържат в главата си точките между причината и резултата. Не се тревожете, ако това не е
правилният метод. Има още много други. Продължавайте да четете.
3. Когато са засегнати прекалено много хора
Ако спускането с шейни ще е днес, не бих залагала на естествените последици да дават урок за
ползата от сухи и топли крака. Ако едно от децата замръзва, това слага край на веселбата за всички.
В този случай дайте на детето да разбере, че непромокаемата грейка е задължителна. Може да я ос-
тави в колата и да я облече по-късно, но се налага да я носи със себе си. Липсата на грейка не е опция
точно в този ден.

ЛОГИЧНИ ПОСЛЕДИЦИ
Ако децата се учат така бързо от естествените последици, защо да не използваме подобни
методи да им преподадем социалните закони, които ни водят в демокрацията? Не можем да тичаме
наоколо и да вършим каквото ни скимне. Това би довело до хаос! Налага се децата ни да възприемат
социалните нрави на обществото. Трябва да разберат, че свободата идва със своите отговорности.
Свободата да ядем сладки храни идва с отговорността да почистим захарта от зъбите си.
Онези, които не са склонни да поемат отговорността да почистят захарта от зъбите си, губят
свободата да ядат сладко.
или
Свободата да караме колело идва с отговорността да носим каска.
Онези, които не слагат каска, губят правото да карат колело.

В крайна сметка, ако децата ви са способни да научат за връзката между причината и резултата
(ако пусна лъжицата, тя пада на пода), също така ще могат да разберат отношението между свобода и
отговорности.
Логичните последици ни разкриват именно тази връзка. Изключително ефикасни са, ако са
породени и приложени правилно. Но тук има място за много грешки. Нека се убедим, че всичко ви е
ясно, за да можете да започнете да използвате тази техника.
За да сте сигурни, че логичните последствия не се превръщат в наказание, те трябва да отговарят
на два критерия: да са свързани с поведението и да са представени на детето предварително.

Свързани последици
На детето ви трябва да му е възможно да вижда връзката между причината и резултата като
логична. Например децата разбират, че тъй като се храним около масата, щом станат от масата, значи
са приключили. Това звучи логично. Но нека разгледаме една често срещана грешка с тази техника.
Сравнете двата подхода:
Подход 1:
Ако станеш от масата, губиш своето нинтендо за тази вечер.
Подход 2:
Ако желаеш да се храниш с нас, трябва да останеш на масата. Избереш ли да станеш, добре, но
няма да получиш своето нинтендо тази вечер.
Хм. Кой вариант е по-добър? В първия пример очевидно става дума за наказателна мярка, докато
вторият изглежда по-добър на пръв поглед. Все пак вторият вариант е заявен любезно и на детето му
е даден избор. Но прочетете ги отново. И в двата случая става дума за наказание. И в двата примера
майката иска детето да остане на масата и го предупреждава, че ще го накаже, ако не направи избора,
който предпочита тя.
И в двете ситуации мотивът на родителя е не да учи или да поддържа реда в семейството, а да му
даде да се разбере, като предприеме нещо, което ще го затормози леко. Това са смекчени варианти на
демонстрацията на власт, като и в двата случая става дума за манипулативност. Отново се опитваме
да облечем крава в бална рокля.
По подобен начин отказът да купите курабия в пекарната за малкия ви Марио Андрети, защото е

33
блъснал госпожата на високите токчета с пазарската количка, също е наказателна мярка. За логични
последици по-скоро може да се говори (такива, каквито детето ви ще приеме като логични), ако
количката му бъде отнета, щом не може да понесе отговорността да я бута внимателно. Свободата и
отговорностите вървят ръка за ръка. Причина и резултат: ако не приемаш отговорностите, губиш
свободата си.

Предварително представяне
При демокрацията хората са свободни да правят избор, но всеки техен избор има своя изход или
последици. Децата ни са свободни да подбират поведението си. За да вземат решение обаче,
почиващо на известната им информация, трябва да са наясно какви възможности имат и трябва да
разбират последствията от всяка от тези възможности. „Ако избера „А“, ще се случи „Б“; ако избера
„В“, ще се случи „Г“. Какво да реша?“
В действие нещата стоят така: „Ако искаш да ходиш, трябва да стоиш до мама. Тичаш ли напред,
ще се наложи да седнеш в количката“.

Ходиш - оставаш извън количката.

Тичаш - озоваваш се обратно в количката.

По този начин децата ви могат да изберат сами с ясното съзнание какво стои пред тях.

Родителска бдителност
Нека ви обърна внимание да очаквате нещо, което може да се яви като непредвидена пречка.
Твърдо вероятно е да се сблъскате с дете, което заявява, че ще ходи, но в същото време върши точно
обратното. Казва, че избира да ходи, но в действителност започва да тича. Такива неща се случват
непрекъснато. Устата и краката не са в синхрон.
Когато се случи такова нещо, действията са тези, сочещи към решението на детето, а не думите.
Когато се затича, върнете го обратно в количката и кажете: „Виждам, че избираш количката“. Да, то
вероятно ще се разплаче и ще протестира, че е „казало“, че ще ходи. Няма проблем. Можете да
проявите съпричастност. „Съжалявам, че си разочарован от избора си; следващия път можеш да
решиш нещо различно“. Когато обаче децата вземат решение, моля ви, погрижете се то да бъде
спазено.
Звучи ли това като нещо, което сте склонни да изпробвате? Нека разгледаме още няколко
примера, за да се убедим, че всичко ви е ясно.
Социално правило: Рисуваме с пастелите си само върху листа.
Логично последствие: Ако избереш да рисуваш на масата, стените или нещо различно от листа
хартия, ще се наложи пастелите да изчезнат. Можеш отново да опиташ с тях следобед.
Социално правило: Не тропаме с чашите си по масата. Използваме ги внимателно.
Логично последствие: Ако избереш да тропаш с чашата си, тя ще ти бъде отнета. Можеш да
опиташ отново при следващото хранене.
Социално правило: Имаме нужда да се чувстваме в безопасност в дома си.
Логично последствие (ако детето рита и удря): Ако можеш да се успокоиш, ще останеш тук с
нас. Ако ли не, ще стоиш сам. Ако детето продължава да удря, обяснете му: Виждам, че трябва да си
вървиш. Върни се, когато си готов да играеш безопасно. (Забележка: в основата си това не е
наказателна форма на отстраняване. Никога не използвам думата „отстраняване“ за деца.)
Ако детето ви не желае да остане настрана или се връща и продължава да удря, значи сте се
сблъскали с борба за власт и методите, свързани с привличане на вниманието, няма да подействат.
Повече за „методите за власт“ (просто трябваше да го кажа веднъж в тази книга) в следващата глава.

Често срещан родителски капан: излагане на последиците след постъпката

Съществуват два основни капана, свързани с логичните последици, които се изпречват на пътя
почти на всеки. Първият от тях е да посочим последиците без предупреждение, след като постъпката
вече е извършена.
• „Това е, господинчо; връщаш се в количката!“
• „Достатъчно! Отнемам ти пазарската количка, защото не умееш да я буташ правилно.“
• „Никакви пастели за теб; драскаш навсякъде.“
Да, във всичко това има логика, но детето не е получило информацията предварително, докато се

34
е намирало в процес на взимане на решение дали да ходи, или да тича, дали да бута пазарската
количка внимателно, или да блъска хората с нея. Детето с пастелите може би щеше да избере да се
придържа в границите на листа, ако е знаело, че избере ли да рисува по масата, би изгубило за цялата
сутрин шанса да оцветява.

Често срещан родителски капан: неспособност да изпълним

Дочувам изпълнените ви с раздразнение протести: „Но аз му казах да не тича. Казах ѝ да не
драска. Повтаряла съм това хиляда пъти! Не слуша. По тази причина чета тази книга!“.
Натякването и повтарянето предоставят прекомерно внимание. Вместо това трябва да спазваме
принципа на последиците. Именно това ви спира. Децата ни се учат от нашите действия, а не от
приказките ни. Ако предварително им представим последиците и после не спазим правилата,
показваме на децата ни, че не мислим сериозно онова, което казваме. Те стават „глухи за мама“. И
по-лошо, когато най-накрая решим да се захванем, те възприемат последиците като нелогично
наказание. Детето си казва: „Хей, вчера каза, че ако тичам с пазарската количка, ще ми я отнемеш, но
не го направи. Защо да вярвам, че днес ще се случи? Това не е честно“.
За да направим логичните последствия ефективни, трябва да репликираме качествата, които
карат естествените последици да действат така безотказно, като бъдем едновременно последователни
и безпристрастни.

Бъдете постоянни
Ако децата скачат на дивана, „природният закон“ гравитация ги учи, че могат да паднат и да си
ударят главата. Така, но нека бъдем реалисти. Не се тревожим за тавите им, а по-скоро, че ще
съсипят тапицерията на новия диван. (Прощавайте деца, главите ви са твърди, а материята - не
толкова.) Не природният закон, свързан с прокъсването на Дамаската, е онова, което ще ни помогне
да научим децата си защо не бива да скачат по дивана.
И така, как най-добре да научим детето си, че ако скача върху дивана с мърлявите обувки от
улицата, това ще повреди пружините за отрицателно време и диванът ще е съсипан, преди дори да
сме направили последната вноска за него?
Ако мърморим и напомняме, рискуваме да научим децата си как да привличат вниманието ни по
негативен начин. Вместо това бихме могли да създадем логични последици.
За да има ефект, налага се връзката между причината и резултата да бъде известна
предварително и сродна и се налага да спазваме правилата сто процента с последователност и без да
съдим, като че е естествено последствие.
Ако желаем децата ни да научат, че диваните не са за скачане, тогава всеки път, щом започнат да
скачат, трябва да ги сваляме на земята. Не само когато се чувстваме достатъчно енергични да станем,
да отидем до тях и да ги свалим на пода. Схванахте ли? ВСЕКИ ПЪТ. Все пак гравитацията не знае
почивка и не оставя изпуснатата лъжичка във въздуха. Колко объркващо би било това?
Трябва активно да спазваме правилата на последиците абсолютно всеки път. Да, иска се енергия
и понякога може да се обезсърчим (О, не! Без повече работа по възпитанието!), но ви обещавам едно
нещо: дете, сблъскващо се с добре изградени и радващи се на последователност логични последици,
се учи бързо.
Ако непрестанно мърморите и повтаряте за последиците, лошото поведение ще си остане. И
вашето мърморене ще си остане. Ако сравним с течение на времето, общата изразходвана от вас
енергия ще е по-малко, ако приложите правилно метода на логичните последици. Доверете ми се,
безполезното мърморене продължава вечно.

Често срещан родителски капан: опиране на случайността

Когато приключим с танца за привличане на внимание с децата ни, обикновено има няколко
етапа, през които трябва да преминем.
1. В началото, щом спрем да предоставяме на децата си прекомерно внимание, те удвояват
усилията си. Поведението им се влошава и те се трудят усърдно да ни въвлекат обратно в танца за
внимание, който до този момент им е служил така вярно.
2. Ако продължават да срещат липса на реакция с нужната последователност, дори когато се
опитват по- упорито, лошото им поведение ще започне да затихва.
3. В крайна сметка ще го прекратят напълно, убедени, че вече не им е полезно, без значение

35
колко настойчиво и упорито опитват. Това е денят, който очакваме!
Ако обаче в какъвто и да било момент на слабост им предложите реакция, децата се научават да
се възползват от нея, търсят я отново и са настоятелни, а периодически това води до искания от тях
отговор. Пренебрегвате безспирните опити за привличане на вниманието, изразяващи се в молби за
играчка, чаша вода или посещение на тоалетната в повечето вечери, но от време навреме се
предавате. Можете да се обзаложите, че в такъв случай детето ви ще продължи да ви вика и да се
опитва за още известно време с надеждата, че тази ще е още една от вечерите, в които вие проявявате
слабост.
Извънредните и неочаквани реакции се наричат „опиране на случайността“. Това е най-мощната
проява на човешко поведение. Само се разходете из едно казино и ще разберете колко е всевластна.
Всички тези, стоящи пред автоматите хипнотизирани хора, които пропиляват парите за храна на
семейството или пенсиите си, са напълно неспособни да си тръгнат. Те провеждат същия вътрешен
диалог като детето ви: „Този път ще извадя късмет. Само още веднъж. Може би това е моят шанс.
Обикновено печеля джакпота, така че трябва да опитам още веднъж“.
Ако спрете да танцувате в стария си маниер и вече не предлагате реакция, ако сте непреклонни,
че ще се придържате твърдо към стратегията си, децата ви ще достигнат до заключението, че
поведението им вече не е ефикасно.

Не съдете
Забелязвали ли сте някога, че майката природа не чете лекции и не дава уроци по морал? Когато
децата ни избират как да се държат, ние просто трябва да се справим с последствията. Не е нужно да
правим драми от избора им.
Ако драскат по масата и се налага да им отнемете пастелите, направете го по твърд и
дружелюбен начин. Не е нужно да добавяте: „Явно няма да можеш да довършиш поздравителната
картичка. Горкият тати ще се натъжи много“.
Ако хвърлят играчка и ние решим да се съобразим с последиците, като вземем играчката, няма
нужда да добавяме: „Струва ми се, че ще наложи да се сбогуваш с играчката си“.
Прехапете си езика и не се изкушавайте с облекчаващите: „Виж какво стана заради теб“ или
„Казах ти“, изразяващи родителското превъзходство. Всички тези реплики са наказателни и макар да
мислим, че имаме основание за тях, в действителност възпрепятстваме осмислянето на логичните
последствия. Сега акцентът е между вас и децата ви, вместо между техния избор и резултата от
преживяното. Отдръпнете се от картинката! Мръднете на заден план и оставете децата ви да вземат
поука от случващото се.

Казвайте каквото мислите, мислете каквото казвате и бъдете последователни по дружелюбен

начин.

ОБУЧЕНИЕ В НЕЗАВИСИМОСТ
Никога не правете вместо децата нещо, което те могат да свършат сами. Децата, търсещи
внимание, лесно откриват ефективността да си спечелят услугите ви. В това има логика. Кой родител
не би носил на ръце сладкото малко дете, молещо „Гуш!“, или пък не би затворил набързо ципа, с
който то се мъчи така безутешно. „Мамо, не мога. Ти го направи.“ Ако сме ги носили на ръце
толкова години и сме им закопчавали якетата, защо не още веднъж? Актът ни на „помощ“ само
стимулира още мрънкане и молби. Децата ни знаят, че понякога ги носим по стълбите, така че защо
да не опитат още веднъж? С цел да елиминираме това поведение, търсещо внимание, трябва да
положим усилия и да обучим децата си на уменията, нужни им, за да бъдат самостоятелни (как да си
обуят обувките, да си нарежат палачинката, да си вдигнат ципа и други подобни) и веднъж щом ги
усвоят, ние трябва да отстъпим крачка назад. Би трябвало да е миг на ликуване. Научили са нещо
ново. В този момент можете да кажете:
„Вече знаеш как да се справиш съвсем сам. Вече не ти е нужна моята помощ. Поздравления!
Отсега нататък това е твое задължение“.
Тук се поставя една много ясна граница. Ако искаме да я подсилим, трябва да сме
последователни в ненамесата си и отказа да вършим неща вместо децата си. Ако мрънкат да им
нарежете палачинката, след като вече са се научили как да го правят, бихте могли да кажете: „Това е
твоя задача. Ти си толкова способен/способна в изпълнението й“. Ако сте постоянни и НИКОГА не
го правите вместо тях, децата постепенно ще престанат да търсят помощта ви във връзка с тази

36
задача. Въпреки това не трябва да пренебрегвате факта, че те търсят начин да ви направят
съпричастни към себе си. Така че придвижете разговора напред. Обърнете гръб на търсенето на
прекомерно внимание и започнете да говорите за нещо друго. „Кое Телетъби е лилавото? А кой е
този нервак, който живее в ананас в дълбините на морето?“

ДЪЛГОСРОЧНИ РЕШЕНИЯ
И така, нека обобщим: децата ви искат да се чувстват свързани, а също така да бъдат забелязвани
и ангажирани. Ако се замислите, това е нещо наистина прекрасно. Полагат усилия да се
социализират. Фантастично! Ако не се стремяха към това, аз на ваше място бих се разтревожила.
Редно е децата да намерят своите контакти и решимостта им е чудесна... Добре, вбесяваща, но
наистина чудесна.
Когато се сблъскаме с държание, целящо привличане на внимание, трябва да си напомним, че
децата ни просто са обезсърчени. Понастоящем нямат усещането за принадлежност и се налага да им
окажем подкрепа. Ето три отлични метода да окуражите децата си да задоволят така важната си
потребност от свързване.

Бъдете грижовни
Наистина ли написах такова нещо? Ако съществува поколение на „свръхгрижовни“ родители,
това сме ние. Намеренията ни са наистина добри, но объркваме нещата, като опитаме да сме
свръхобгрижващи, и не ни се получава.
Кой би могъл да спре да живее за осемнайсет години и да отдаде цялото си внимание на детето
си? Всъщност това е нещо извратено. Наистина ли бихме искали да популяризираме идеята, че
животът трябва да спре и всички ние трябва да подредим столовете си в кръг около Чарли, на когото
му се иска да ни впечатлява с всяка своя усмивка или оригване? Това не е реална връзка с детето ви,
това значи да се превърнете в публика.
Заздравяването на връзките с цел изграждането на сериозни отношения изисква много време и
усилия, но в никакъв случай не крайни жертви и здравия ни разум.
В старанието си да сме грижовни към децата си, както ни призовават в „добрите книги“, в крайна
сметка ние започваме да им даваме престорено внимание. Наистина ли трябва всеки път, когато се
спуснат в тунела на пързалката в детския кът на „Макдоналдс“, да наблюдаваме старателно и да
аплодираме? Налага ли се да се обвиняваме като незаинтересувани майки, ако си позволим пет
минутна пауза, за да прочетем вестника, докато си пием кафето? Та нали вече се съгласихме да ги
изведем да хапнат навън, за да може татко да си подремне вкъщи? Сега искаме минути и за самите
себе си. Толкова ли е много?
Не, не е. Можете да ми се доверите. Много по-лошо е, ако децата ни крещят: „Виж ме, мамо!
Гледай!“, и ние им отговаряме отнесено: ,Да, да, мама те гледа“, като всъщност не го правим, защото
си дочитаме статията.
Не ме разбирайте погрешно. Смятам, че заслужавате малко време да прочетете вестника.
Предлагам да си изискате своето време. Обичайният модел е да се чувствате виновни и да
предложите на децата си внимание вяло и донякъде с раздразнение (а това създава усещане за неза-
читане и хладина).
Всички някога сме били от другата страна. Познавате усещането, когато вие говорите, а
партньорът ви отвръща: „Продължавай. Слушам те“, но вие виждате как проверява служебни имейли
на своя айфон.
Много по-ефикасен похват е да градим отношения, когато можем да отдадем цялото си
внимание. Но това не е краят на историята. Също така се налага да установим ясни граници по
отношение на личното си време. Напълно приемливо и дори желателно е да покажем на децата си
кога се налага да насочим вниманието си в друга посока и да изискаме време за себе си.

„Искам да чуя всичко, което имаш да ми разкажеш, но в момента не мога да ти предоставя

времето и вниманието, което заслужаваш, защото приготвям вечерята. Може ли да отделим време и
да поговорим, след като се нахраним?“
или
„Бих желала да играя на маскиране с теб, но не сега. Не съм в артистично настроение. Може ли
да се уговорим да го направим по-късно? Ако ми дадеш половин час да свърша някои неща, след
това ще съм свободна и можем да поиграем на карти.“

37
 Ще установите, че децата не настояват за толкова много внимание, ако престанете да се
преструвате на заинтересувани.

Насърчаване към самостоятелни игри

Вместо да вършите безброй неща наведнъж и да сте напълно разсеяни, докато се стараете да
създадете връзка с децата си, отделете време да го сторите, а после се отдръпнете и им дайте
възможност да играят свободно и напълно самостоятелно.
Не се измъчвайте, че това време е пропиляно. Не се затормозявайте вечно да търсите някаква
„обогатяваща“ дейност. Повярвайте ми, обогатяващото е да научим децата си, че ние не сме техният
организатор на забавления и те трябва да се научат сами да решават проблема със скуката. Ще го
направят, ако им се даде възможност.
Превърнете „времето за самостоятелна игра“ в част от ежедневието, така че децата да имат
очаквания и да развият уменията си да се забавляват сами. Един чудесен начин да го сторите е като
превърнете следобедния сън във време за „тихи игри“, когато вече са големи и не спят през деня.
Запазете същия режим, но вместо да спят, биха могли да си поиграят тихо в стаята за половин час
или четирийсет и пет минути. В цялата къща ще цари покой и тишина и всеки ще върши нещо
самостоятелно. Вие ще презаредите с енергия и ще сте готови отново да общувате и да бъдете
съпричастни.

Прилъжете ги да бъдат добри

Нашите жадни за внимание деца са се научили, че ни карат да тичаме по петите им повече,
когато създават суматоха, отколкото, като се държат добре. Бихме могли да променим това, като се
потрудим по-усърдно да им обръщаме внимание, когато постъпват така, както ни допада да виждаме.
Опитайте да споделите някои от следните реплики, които вероятно някога са се въртели в главата ви,
но не сте произнесли на глас пред детето си.
• „Беше ми приятно да готвя вечерята и да чувам как добре си помагахте с брат ти, докато
редяхте пъзела.“
• „Какво удоволствие е да прекарваме време заедно на масата. Настина харесвам компанията
ти.“
• „Благодаря, че ме остави да разговарям със служителя за продажба на тапети във връзка с
планирания от мен ремонт. Оценявам търпението ти.“
• „Страхотен помощник си, докато пазаруваме; благодаря, че се погрижи за ябълките на
цялото семейство. Подбра ги много грижливо да не са натъртени.“
• „Колко хубаво е да те наблюдавам как си закопчаваш палтото и се грижиш сама за себе си.
Научаваш толкова много нови неща.“

Влагайте авоари в банковата сметка на чувствата

Готови ли сте да поставите началото на тези така важни депозити в банковата сметка за емоции
на вашето дете? Децата също като възрастните се нуждаят от доказателства за обич. Какво ви кара да
се чувствате близки с приятелите? Децата? Партньора ви? Братята и сестрите? Колегите? Замисляли
ли сте се за тези неща от своя гледна точка?
Терапевтите са обучавани да проявяват „безусловно позитивно отношение“ към пациентите си.
В теорията за привързаността се говори за „емоционално съзвучие“ с детето ви, а според принципите
на Адлер ние казваме, че трябва да сме „поощряващи“. Ключовото съобщение тук е, че трябва да се
намираме в активна връзка с някой, който ни разбира, приема и се наслаждава на компанията ни въз
основа на грижа и респект.
Намирайки се в такава връзка, ние се чувстваме подкрепяни и свободни да бъдем каквито сме.
Знаем, че околните ги е грижа за нас и искрено желаят да бъдем щастливи. Как да укрепим тези
отношения с децата си? Ето няколко идеи, с които да започнете, но спокойно можете да допълните
списъка:

• Прекарвайте време заедно.

• Предугаждайте и откликвайте на емоционалните потребности на децата си.
• Отнасяйте се към тях с уважение.
• Слушайте повече (много повече) и говорете по-малко (много по-малко).

38
 • Оставете ги да определят правилата в играта.
• Проявявайте любопитство към живота им: задавайте въпроси, показващи, че се интересувате.
• Научете имената на учителите и приятелите им и други важни подробности от живота им.
• Изберете съвместно хоби или начинание.
• Позволете им да участват в планирането на нещо, свързано с цялото семейство (излет,
дейност, вечер за игри, специален обяд или вечеря).
• Създайте семейни ритуали - низане на мъниста на по чаша чай, игри на дъска във вторник
вечер, каране на колела, ежегодна ваканция на палатки, каране на кънки в събота вечер, излет в
гората за събиране на декорация за трапезата за Деня на благодарността...
• Показвайте признаци на привързаност.
• Напишете им мила бележка и я оставете на възглавницата или в кутията за обяд.
• Вземете си почивен ден от работа и ги приберете от училище за специално преживяване.
• Помнете важните събития в живота им и се интересувайте. „Как мина репетицията на хора?“
• Бъдете учтиви, когато ви поздравяват.
• Карайте ги да ви обясняват неща.
• Открийте какви са интересите им.
• Четете си взаимно на висок глас.
• Оставете ги да ви разяснят проблемите си, без да ги прекъсвате с начини „да се справите с
тях“.
• Призовете ги да говорят за чувствата си, добри и лоши.
• Създайте си съвместни преживявания.
• Въвличайте ги в разговор.
• Интересувайте се от мнението им.
• Пейте заедно.
• Не допускайте телефона да прекъсва разговора ви.
• Разкажете им за деня на раждането им или какви са били като бебета.
• Смейте се заедно и си имайте само ваша шега.
• Обръщайте внимание на незначителните неща. Те
• са по-важни от опита ви да изградите връзка през трите седмици ваканция, когато сте в отпуск
от работа. Телефонни обаждания, съобщения, бележки, кратки срещи за обяд, ако винаги работите до
къс- но...
• Помагайте си във вършенето на различни задачи - да изринете снега от алеята пред гаража, да
съберете листата, да почистите гаража, да измиете колата, да измиете съдовете.
• Използвайте това време за лековати разговори, бъбрене и шеги.
• Измислете прякори един за друг.

Свързването с децата ни е процес, търпящ развитие. Ако направим инвестиции, ще жънем

облаги. Когато имаме връзка с децата си, ние взаимно си желаем щастие и бихме сторили всичко да
помогнем на онези, с които чувстваме близост. Децата ни с радост биха сътрудничили.
Ако започнем да обръщаме два пъти повече внимание на поведението, на което бихме желали да
ставаме свидетели по-често, децата ни ще разполагат с така важните „С“, което значи, че ще се
чувстват свързани със семейството си и ще променят възгледите си, според които задължително
трябва да бъдат под светлината на прожекторите, за да докажат значимостта си. При толкова много
вложено в банковата им сметка за емоции те ще започнат да вярват, че са обичани и важни... винаги.
След като разяснихме динамиката на танца за привличане на внимание, нека продължим напред
и да разнищим танца за власт.

Пета глава
ОТГЛЕЖДАНЕТО НА НАШИЯ МАЛЪК ХИТЛЕР
Ако ви се налага да прибягвате до пошляпване в опит да спрете растящия в дома ви тиранин да
превземе семейството, значи тази глава, анализираща битките за власт, ще ви предложи решението,
което търсите.
Досега сигурно вече сте забелязали, че като родители ние всъщност не можем да накараме
децата си да направят каквото и да било. Когато опитаме, сблъскваме се с два отговора: нашите
„малки угодници“ ни се подчиняват, вдъхновени единствено от желанието да надминат братята или
сестрите си и „да изглеждат добре“ (повече за въпроса с братята и сестрите в следващата глава),

39
докато „тираните“ се противопоставят или опълчват. Но не се залъгвайте; никоя от тези реакции не е
признак на готовност за сътрудничество.
Вместо да обричаме на провал опитите си за силово подчинение посредством доминиране, ние
трябва да насочим вниманието си към извоюване на сътрудничество и влияние върху детето. Трябва
да отклоним източника на власт от външния родителски контрол към вътрешноприсъща мотивация,
онзи прекрасен неин автентичен вид, който идва от самите деца. След като не можем да ги
„накараме“, ще се наложи „да ги накараме да го искат“.
Бихме могли да стимулираме готовността на децата ни да сътрудничат, ако създадем
подходящите условия:
• Като изграждаме отношения на взаимно уважение първо между двамата родители (чух
хихикането) и после включим и децата.
• Като вдъхваме сила на децата си. Оказваме им съдействие да се почувстват способни чрез
активно пренасочване от състояние на зависимост към самостоятелност и пренастройваме нашите
очаквания почти постоянно с цел да се съобразяваме с непрекъснато развиващите се техни умения.
• Като сплотяваме семейната единица, така че детето да усети, че е част от „отбор“ и да намери
мотивация да желае да помогне на отбора като цяло, вместо да възприеме начин на мислене от типа
„всеки за себе си“.
Отнема време тези условия да се превърнат в нещо постоянно за семейството. Ако една вечер сте
се въздържали от обичайните си крясъци, това не вкарвам мигом уважение в отношенията. Но ако
прилагате наученото от тази книга, обещавам ви, че чрез постоянство и трайна решимост от ваша
страна, това ще се случи. Не се предавайте прекалено рано. Крайният резултат е удивителен и
ползотворен както за вас, така и за децата ви, затова съм убедена, ще се съгласите, че си е струвало
вложените усилия и време.
Ако си мислите, че всичко това е прекалено нереалистично и базирано на теория, ако си казвате:
„Тази жена не познава нашия Джереми. От години спорим с него, че трябва да си почиства стаята и
въпреки това почти никога не го прави“, тогава нека ви предложа нещо. Вместо да четете със
скептична настройка, ще избързам малко напред, за да ви дам бегла представа в какво се целим.
После, имайки наум финала, заедно ще преминем системно и прагматично през всички стъпки на
уталожване на властността в семейството, като в същото време продължи да се спазва редът.

НЕРЕАЛИСТИЧНИ ЦЕЛИ
При демокрация се налага да балансираме между правата и свободите на един индивид и тези на
друг, като в същото време биват спазвани правила и ред, важащи за всички. Със свободите се налага
да се появят и отговорностите: те вървят ръка за ръка и са напълно неразделни.
Ако не сме склонни да поемем отговорностите, присъщи на съответни права, тогава губим
свободите. Целта на демокрацията е не да контролира хората, а да постигне независимост и свобода
за всички (не само за определени индивиди). Създаваме правила, които да ни помогнат да
функционираме заедно в хармония и хората притежават властта да променят законовите правила, от
които са ръководени. Добре, може би Томас Джеферсън да не е бил най-интересният събеседник, но
е напипал нещо.
И така, как изглежда демокрацията? Например в нашето общество демокрацията диктува, че аз
имам право да слушам музика силно, стига това да не нарушава правото на съседите на тишина и
покой. След единайсет вечерта по закон трябва да намаля музиката, тъй като повечето хора си лягат
да спят; законът е създаден от хората, за да посрещне потребностите на мнозинството граждани.
Това представлява едно приемливо ограничение на личните права с цел да допринесе към общото
благо. Някои хора работят на смени и за тях не е удобно, но те проявяват разбиране към съседите си.
Схващат присъщите на тази ситуация потребности и се придържат към закона (или поне повечето от
тях). Не страхът от закона ги кара да се съобразяват с него, а по-скоро желязната логика на общото
съжителстване им се струва разумна. Ако желаят да променят закон, съществуват ясни стъпки, които
трябва да бъдат спазени, с цел да представят идеите си за разглеждане на нужното управленческо
ниво (това е малък увод към разглежданите в Осма глава семейни срещи).
Законът действа като метод да бъде наложена граница само ако съществува нарушение. Ако
хората надуят музика късно през нощта, казвайки си: „Съседите да си
гледат работата“, тогава е повече от ясно, че те не притежават чувство за съпричастност към
общността или принадлежност, които биха ги накарали да се интересуват от благосъстоянието на
съседите си. Подобряване на междусъседските отношения би стимулирало склонност към

40
отстъпчивост с повече успех, отколкото обаждане в полицията, което само би провокирало по-голям
смут.
Този пример е по-широкомащабен вариант на онова, което би могло да се разиграе в
микрокосмоса на нашето семейство. Призовавам ви да разсъждавате по-малко милитаристично,
докато възпитавате, и да забравите за ролята си на полицай, когато няма нужда от нея. Вместо това
вземете нещата в ръце посредством изграждането на добри отношения и спечелването на околните
на своя страна. Ние като че сме по-склонни да правим това с възрастните, а поради старите ни
предразсъдъци към децата често нямаме готовност да приложим този метод при тях. Но това може да
бъде превъзмогнато. Нека хвърлим поглед как действа демокрацията в дома.

ДЕМОКРАЦИЯ У ДОМА
В спалнята на Джереми винаги цари пълен хаос. Майка му Уенди постоянно опява да си оправи
леглото, да събере дрехите от пода и да използва коша за пране по предназначение. Джереми все
обещава, че ще се заеме и, естествено, никога не го прави. Накрая майка му ги събира, та поне да
може да почисти с прахосмукачка. До този момент тя така и не е успяла да накара Джереми да
поеме отговорност за почистването на стаята си. Всичко, което правят, е да спорят по въпроса.
Да разгледаме какъв курс на действие ни посочват правилата на демокрацията. Би могло да се
каже, че при демокрация правата на хората са спазени (и те са по- щастливи от това), когато могат да
притежават „собствена земя“. Почти първичен инстинкт е да желаем да заградим парче земя и да го
наречем свое.
Джереми (на девет години) вече е достатъчно голям да огради свое лично пространство в
къщата. Редно е да му бъде позволено да забие тези колчета в земята и да построи и управлява своя
малък „замък“ както намира за редно. Ако дели стая с брат си, неговото пространство може да се
ограничава до неговата половина на стаята или до леглото и рафтчето му, но все пак това е неговото
неприкосновено място.
В този случай майката няма право да нарушава кротката му наслада в личната му спалня, стига
да няма отражение върху другите. Ако по спортните му чорапи се появи плесен и спорите проникват
в другите стаи, тогава мама вече има право да протестира. Но, да сме откровени, в редки случаи една
стая може да се стане опасна за здравето. Съществува ли наистина опасност да ви погнат социалните
служби? В повечето случаи си измисляме подобни неща, за да манипулираме ситуацията в наша
полза. Децата притежават много чувствителни детектори в това отношение, така че дори не
пробвайте. Ще загубите уважението им.
Една майка не може да накара децата си да почистват стаите си. Това е отговорността на децата
и те ще се опълчат, ако опитате. Можете обаче да им обясните, че вашите права и свободи са
потъпквани, като се налага да им събирате дрехите, за да изчистите с прахосмукачка. Така че с цел да
защитите собствените си права бихте могли да информирате децата си, че ще почиствате само
разтребени стаи. Все пак боклукчията не чука на вратата, ако забравите да изнесете боклука; просто
отминава къщата ви, защото очаква, че щом желаете да ползвате услугите му, трябва да свършите
своята част. По подобен начин Джереми също може да избира. Правото всеки да избира за себе си е
онова, което ни разграничава от тиранията. Ако желаем да разкрием възможности пред децата си, те
трябва да са свободни да правят избор (и да бъдат отговорни) за себе си.
Джереми притежава правото да реши дали иска стаята му да бъде почиствана с прахосмукачка.
Ако държи на това, може да реши да събере дрехите си. Ако не го интересува дали килимът е
почистен, ако предпочита да остави дрехите по земята и да забрави за прахосмукачката, така също
става!
Ще можете ли да го понесете? Ще приемете ли идеята, че детето ви има различни приоритети от
вашите?
Дори сред възрастните съществуват големи вариации в степента на спретнатост в домовете им.
Дете, чиято стая е пълна кочина, обаче обикновено не демонстрира по този начин предпочитанията
си, а прави изявление. И най-малкият признак на разтребеност го кара да се чувства, сякаш се
подчинява на волята на мама. „Ако си оправя леглото, ще стане нейното, така че по-добре да се
въздържа.“ Постоянните апели на мама за чистота са именно онова, което го спира. Ох, каква
ирония!
Ако мама иска Джереми да полага грижи за стаята си, първо трябва да спре да води битка с него
на тази тема. Едва тогава може да започне да го стимулира към сътрудничество. По силите ѝ е да
подобри вероятността той да развие желание да поддържа стаята подредена. Ако допусне гордостта

41
му като собственик на лично пространство да порасне, като може би го остави да де корира по свой
вкус, Джереми вероятно ще започне да поддържа повече ред, защото ще гледа на стаята като на своя
и ще забележи, че така е по-добре. Вътрешна мотивация! Момчетата се отнасят към стаята си по
същия начин, както се отнасят към първата си кола, но ще се наложи да приемете, че черната боя и
стробо лампите са техният стил.
Почти всяко поведение от страна на децата, което е в сериозно отклонение спрямо типичното за
повечето хора, е подбуждано от битка за власт. Вярвате или не, но изключи ли се чувството на
обезсърченост и изчезне ли вътрешната борба за власт, повечето деца биха живели живота си като
всички нас. Това е самата истина. Естествено, съществуват индивидуални разлики в начина, по който
предпочитаме да вършим отделни неща, но като цяло ние сме социални създания и изпитваме
потребност да се адаптираме. Окуражени, децата биха подражавали на нашите маниери доста
старателно.
Целта на тази глава е да ви помогне да изградите едно по-демократично семейство и да
съдейства опълчващото се дете да започне да сътрудничи. Колко по-демократично става семейството
ви и колкото повече едноличната власт започне да бъде разпределяна между членовете на
семейството, на толкова повече хармония ще се радвате. Ето как да установите диагнозата „борба за
власт“.
Имаме работа за вършене. В тази глава ще подходим към битката за власт по следните начини:
• Като се научим да избягваме вече възникналата такава чрез схема от четири стъпки, на
която ще ви науча.
• Като разкрием силата на личния избор и справянето с конкретния проблем.
• Като намерим методи за предотвратяване на битката за власт посредством даването на
права.

И, естествено, ще обърна внимание на капаните, които могат да ни спрат.

ПУСНЕТЕ СВОЯ КРАЙ НА ВЪЖЕТО, ЗА ДА СЕ ОТКАЖЕТЕ ОТ БИТКАТА ЗА ВЛАСТ

Майката на Джереми няма да забележи никаква промяна в състоянието на стаята му, докато не
намери начин да излезе от битката за власт, която води с него. Е, аз имам много изчерпателни
инструкции.
Първо - недейте да побеждавате. Съжалявам. Знам, че не ви се е искало да чуете точно това.
Важно е обаче да спрете да побеждавате, защото може и да успеете да натикате в устата на
четиригодишното си дете онова парче броколи, за което сте така непреклонни, че трябва да изяде, но
това само подхранва битките за превъзходство в семейството. Когато печелим:
• Даваме пример за доминиране на детето си и то ни подражава.
• Показваме неуважение към децата си. Поставяме ги в позицията на перманентно губещи.
• Учим ги, че „могъществото е добро“.
• Всеки път потъпкваме малко децата и те трябва да намерят начин да се изправят -
обикновено чрез отплата или стремеж към още власт.
Второ - недейте да губите. Демонстрирайте и малко самоуважение. Като стана дума за даване на
пример, трябва да демонстрираме самоуважение пред децата си. Как биха ни уважавали, ако ние
сами не го правим? Показваме на хората как да ни третират и не е добре да позволяваме да бъдем
оскърбявани от друг.
Това е изключително важна подготовка за времето на тийнейджърството, когато ролята ни на
родител прераства в тази на ,,доверен съветник“. Докато децата ни растат, те решават под чие
влияние ще позволят да се озоват. В случай че желаем децата ни да продължат да се учат от нас,
нужен ни е респектът им, ако се надяваме да запазим мястото си в списъка на хора, оказващи им
ключово влияние. Когато губим:
• Губим самоуважението си.
• Мнението на децата ни за нас се влошава.
• Още веднъж доказваме, че „могъществото е добро“.
Например ако след като откажете бонбони на децата си три пъти, накрая ви идва до гуша от
мрънкането им и отвръщате: „Добре, но само един“, можете да се обзаложите, че те ще възприемат
тази тактика като постоянен стил на действие, за да стане тяхното, и ще погледнат на вас като на
доста невзрачна фигура на авторитет. Не можем да допуснем такова нещо.
Трикът се състои в това да намерите трети междинен вариант: примирие. Не е нужно да играете

42
играта до горчивия финал. Бихте могли да решите да я прекратите, като пуснете вашия край от
прословутото въже. Ако напуснете игралното поле, детето остава без опонент. Напълно възможно е
да сключите пакт със себе си да отказвате да влизате в разпри с децата си. Кажете си, че ще се
превърнете в Ганди и ще предприемате пацифистки подход в усилията си за мир. Ако Ганди е успял
да го стори с цяла страна, ние можем да се справим с няколко деца.
Вместо изход от вида печеливш-губещ, целта ни е да намерим решение от двама печеливши или
най-доброто за двете страни. Моля ви да разберете, че това не е същото като прибягването до
компромиси или преговори, каквито забелязвам плашещо често в семействата напоследък.
Преговарянето не е сътрудничество. То е резултат от амбициозен начин на мислене на някой
загрижен да се убеди, че никой няма да излезе пред другия. Често поставя и двете страни в позиция
да се съгласят на нещо, което никой не желае, но поне са доволни, че и другият не е получил своето.
Къде са топлите любящи чувства във всичко това?
Ако променим начина си на мислене и подхода си, като престанем да се облягаме на
дисциплинарни мерки, които само ни подбуждат да прилагаме наказания, и вместо това превключим
на вълна да решим належащия проблем с децата ни, това ще помогне да получим вярната настройка.
Решаването на съвместно създадения проблем е нещо възможно (и много удовлетворяващо),
щом започнете да използвате верните методи, на които ще ви науча. Но се налага да започнем, като
пуснем нашия край на въжето, който сме омотали така здраво около китката си. Когато родителите и
детето сграбчат противоположните краища на въжето, напрежението поддържа военните условия.
Въвлечените до един смятат, че трябва да вложат всички сили, за да не би случайно да позволят да
бъдат изтеглени от другата страна и да бъдат сметнати за губещи.
В следващите страници ще ви покажа как да постигнете това. Когато въжето е пуснато и на
битката за власт е сложен край, бихме могли да прибегнем към съвместно решаване на проблема в
условия на мир, а не на война. Именно така ще открием отговорите на проблемите, предизвикали
конфликта. Колкото по-скоро предприемете тази крачка, толкова по-скоро ще откриете хармония.
Потвърдете, че сте въвлечени в битка за власт. Винаги започваме, като диагностицираме
погрешния стремеж на детето.
Преоценете ситуацията обективно. Какво става тук в действителност? Посоката на действие се
определя от ситуацията, а не от лични мнения на принципа „по моя начин ли ще стане, или по твоя“.
Подайте маслинова клонка. В битките за власт родителите се държат по начини, които са
възприемани като заплашителни и изискващи някаква форма на отбрана. Вместо това
демонстрирайте с думите, действията и езика на тялото си, че предлагате мир.
Действайте позитивно. Излезте от трудната ситуация, като се съсредоточите върху себе си.
Изяснете своите отговорности и се заемете да ръководите себе си (не децата). Изяснете какви са
отговорностите на децата ви и им позволете да се научат сами да ръководят делата си. Оставете ги да
разбират последствията от собствените си решения, като им предоставите възможността да правят
избор.

Нека разгледаме по-подробно всяка отделна стъпка, за да започнете да прилагате този модел в
дома си.

Потвърдете, че сте въвлечени в битка за власт

Вече разгледахме процеса по диагностициране в Трета глава. АКО СИ спомняте, основната
емоция е гневът. В това има логика. Именно гневът е чувството, което ни зарежда и подготвя за
битка. Това се случва, когато забележим заплаха; в този случай обикновено става дума за усещането,
че губим контрол и децата ни го отнемат от нас. О, не ви ли харесва усещането? Нито на тях. Следва
битка.
Докато се настройваме за нея, нивото на адреналина ни се покачва, мускулите ни се напрягат и
ние се озоваваме във физическа готовност. Когато се почувствате ядосани и установите, че се
намирате в настроение за свада, кажете си: „Хей, това е битка за власт. По-добре да спра и да
преоценя“.

Преоценете ситуацията обективно

И така, въвлечени сте, държите въжето в ръка и се чудите какво ще последва. Не печелете и не
губете... Помогнете!
Следващата стъпка е да поемете дълбоко въздух и да преосмислите ситуацията. От

43
противопоставянето на детето ви и наличието на битката за власт става ясно, че има преразпределяне
на силите, а това означава, че е била проявена някаква форма на неуважение.
Аз имам малък списък в главата си, на който се позовавам.
1. Уважени ли са правата и свободите на детето?
2. Уважени ли са правата и свободите на родителите?
3. Съществува ли респект към реда в семейството?
Трудно е да се балансира между всички, но ако сте наясно с тези три типа устои на
демокрацията, ще се справите. Следват много примери, които ще помогнат да бъде илюстриран този
баланс.
По време на конфликт обаче ние не мислим особено много. Като че сме спуснали щори и
мозъкът ни е блокирал на една тема. Толкова силно сме решени да победим и да стане нашето.
Разбира се, същото важи и за децата. И двете страни са в позиция за отбрана и напълно непреклонни.
Сигурна формула за достигане до безизходно положение.
За да се измъкнем от това безизходно положение, трябва да спре личното оспорване на властта и
вместо това да се обърнем към по-авторитетен източник, който да определи курса на действие в
конкретния момент. Този „по- авторитетен източник“ преди е бил кралят, но при демокрацията не
съществува крал. Вместо това трябва да се насочим към обща оценка. Наричам това „потребностите
на ситуацията“. Какво изисква ситуацията да се случи?
Ето някои примери:
• Трябва да си мием зъбите, защото плаката ще причини кариеси. Не защото „аз казах“.
• Трябва да седим по местата си, докато сме в ресторанта, за да могат сервитьорите да се
движат, без да се притесняват, че ще се сблъскат с някого.
• Трябва да оставим калните ботуши пред вратата, за да запазим пода чист.
Това са изискванията на ситуацията. Те звучат със своя собствена логика, а не с
идиосинкратичните предпочитания или „личната логика“ на всеки отделен индивид. Ето и друг
пример:
Малките деца трябва да си лягат (да кажем) в седем часа вечерта, защото имат нужда от много
сън, за да пораснат и да бъдат здрави и весели на следващия ден. Какво определя часа за лягане? Вие
или потребностите на ситуацията? Много малки деца имат непостоянен режим и остават будни до
десет или дори до единайсет часа. Често причината е, че са деца на самотен родител и се наслаждават
на компанията му вечер. Реалните потребности на ситуацията обаче диктуват, че трябва да си легнат.
Така че, като помолим децата си да легнат, защото „е време“ (продиктувано от нуждите на
ситуацията, които са постоянни) и не защото в тази определена вечер „аз казвам така“, ние бихме
могли да се отдръпнем от битката за власт. С порастването на децата и увеличаването на
потребността им от свобода на волята вие трябва да се настроите към тази промяна. Можем да
позволим на децата ни на прогимназиална възраст да поемат отговорността сами да определят
времето си за лягане, стига те да приемат вървящата успоредно с тази друга отговорност да си
набавят достатъчно сън с цел да бъдат здрави, енергични и в добро настроение на следващия ден.
Ако не се справят с тази задача отговорно (след известна практика), ще изгубят свободата да решават
сами. Тогава можем заедно да обсъдим час за лягане, който да е подходящ, и след няколко месеца да
ги оставим отново да опитат да преценят кога е време за сън.
Като анализираме потребностите на ситуацията, ние успяваме да бъдем по-обективни. Често
предпочитаният начин на действие би бил същият като изисквания от ситуацията. Но невинаги!
Случвало ли ви се е някога нещо подобно на следващия пример?
Дъщерята на Вирджиния отказва да си яде салатата по време на вечеря. Карат се по въпроса
всеки ден. Майката се съгласява, че става дума за битка за власт, но е обсебена от мисълта, че тя
е родителят и е нейна отговорността да се убеди, че дъщеря ѝ е здрава и се храни добре. Пита ме:
- Как да я накарам да си яде салатата? Понякога седи на масата по цял час, преди изобщо да
хапне.
Ако спрем и преразгледаме ситуацията, ясно ще видим, че проблемът се състои в това, че мама
налага собственото си решение като отговор на дилемата за правилното хранене. Според нея
консумирането на салата всяка вечер е най-добрият, най-правилният и единственият начин за
здравословно хранене. Вярно ли е това? Вместо това мама би могла да изложи проблема и да го
решат заедно. „Трябва да бъдем здрави, а това значи да се храним пълноценно. Как да го
постигнем?“ Изборът е огромен. Ако мама се освободи от капаците и идентифицира проблема, който

44
се опитва да реши, двете с дъщеря ѝ биха могли заедно да се потрудят за постигането на целта,
свързана със здравословното хранене в дългосрочен план. Анализирането на всяка хапка не е добра
стратегия. Ако момичето разполага с избор и има право да участва, много по-голяма е вероятността
тя да живее според реда, за който сама е помогнала да бъде установен. Бинго! Сътрудничество.
Да разгледаме още една ситуация и да приложим идеята за преосмисляне на потребностите.
Калъм (на двайсет и осем месеца) отказва да му сменят памперса. Мама едва успява да го
хване, но дума не може да става да го задържи легнал и да свали мръсния памперс от гърчещото се
тяло и размахваните крака. Става дума за фекално бедствие.
— Как да го накарам да стои мирен и да го преобуя, Алисън?
Няма спор, че става дума за битка за власт и майката се тревожи, че той ще се изприщи, ако не го
почисти навреме. Решението ѝ на проблема с неизбежното изприщване е да свали памперса
възможно най-бързо. Както и да е, в настоящата ситуация той просто се намира в мръсен памперс; не
съществува пряка опасност за здравето му. Настоятелността на майката предизвиква неговия отпор,
така че най-добрият начин памперсът да бъде сменен е по въпроса да не се води спор. Все пак в
случая не може да бъде проявена прекалена толерантност, което налага отново да потърсим помощ в
устоите на демокрацията.
• Респект към вас?
• Респект към другите?
• Респект по отношение на реда?
И да си зададем въпроса: какво ни диктуват потребностите на ситуацията?
Калъм не желае памперсът му да бъде сменян и в условията на демокрация той има право да
остане в миризлив памперс (след като изключихме наличието на здравословен проблем), но
респектът към реда диктува, че ако панталоните му пропускат или са влажни, той трябва да седи на
плочките и да не доближава трудни за почистване тъкани или килима. Също така мама има право да
не желае да вдъхва аромата на произведеното от него в гащите и може любезно да му го разясни. Той
е свободен да реши как би желал да се развият нещата.
„Разбирам, че не желаеш памперсът ти да бъде сменян; това е твой личен избор. На мръсните
памперси обаче мястото е далече от дневната, тъй като не желаем аки по килима и дивана. Това не е
добре. Ела и ме повикай, когато поискаш да го сменя, и аз ще ти помогна. Дотогава ще остана ето
там, тъй като миризмата ми е неприятна и трудно я понасям.“
На децата не им харесва да стоят в собствената си мръсотия. Може да не им пречи толкова
много, колкото на възрастните, но те определено не предпочитат мръсен памперс пред чист. Това е
един пример за екстремно поведение, възникнало в резултат на въвличането ни в битка за власт.
Калъм се противи, задето му нареждат какво да прави. Има усещането, че като му сменят памперса,
той бива подчиняван на волята на майка си. Отказва да бъде контролиран по този начин.
Прекалено голяма отговорност ли е за едно двегодишно дете да решава кога иска да бъде
преобувано? Как да разберем кога е способен да се справи с такова нещо? На две години той като че
ли е твърде малък. Задача на родителите е да сменят памперсите, докато детето не започне да се
съпротивлява и опълчва. Това е хубавото, когато се мъчим да разберем какво е удачно по отношение
на степента на развитие в такива ситуации. Ако имаме налице битка за власт, това е потвърждение,
че детето е готово за повече власт и контрол в съответната област от живота си. Щом децата ви се
борят за власт, значи са готови. Предайте им я!
В случая на Калъм предполагам, че той ще изпробва мама и ще постои известно време с мръсен
памперс. Когато установи, че тя вече не се оставя да бъде въвличана в неговата игра за власт и когато
се убеди, че тя не се старае да го манипулира и контролира, именно тогава ще оцени достойнствата
на чистия памперс. Ще му се иска да играе с майка си, да седне в скута ѝ или на дивана и ако това
изисква чист памперс, той ще помоли му го сменят (лична мотивация). След като идеята за смяната
на памперса е хрумнала на Калъм, има много по-голяма вероятност той да покаже сътрудничество.
Този процес вече не е приеман като загуба или подчиняване на мама.
Забелязвате ли как нещата се подреждат? Добре, нека продължим нататък.

Подайте маслинова клонка

Универсалният знак за помирение е подаването на маслинова клонка. Трябва да демонстрираме
на децата си, че не сме враждебни. Когато родителите обявят: „Не съм склонен да споря по въпроса“,
това обикновено е казано в смисъл: „Ще спечеля, така че дори не започвай“. Това няма да подейства.
Като родители ние често изглеждаме заплашителни пред децата си и това ги кара да се наежват.

45
Изпращаме им сигнали, че доминираме, дори без винаги да го знаем. Децата са много чувствителни
за такива неща. Ние нареждаме: „Облечи си палтото. Време е да вървим“, а те го интерпретират като
команда.Те реагират на това, че им се нарежда какво да правят, докато ние имаме усещането, че само
сме посочили очевиден факт. Все едно живеете с оръжие с мек спусък в ръката. Бум... Вече сме
посрещани със съпротива. Смисълът ѝ е: „Не ми нареждай какво да правя“
Ако се придържаме към идеята, че всяко действие има равно и обратно противодействие, бихме
могли да подберем начини на държание, които внасят напрежение или успокояват всеки отделен
момент. Ако ние се напрегнем, те правят същото. Ако ние сме спокойни, и те се успокояват. Това е
важна информация, която можем да използваме, за да подобрим нещата.
Нека ви демонстрирам как да усъвършенствате начина си на комуникиране с децата ви, така че
този мек спусък да не се задейства непрекъснато. Предполага се, че едва седем процента от
комуникирането ни е вербално, а останалите деветдесет и три процента са заслуга на езика на тялото.
Нека се постараем да подобрим и двата начина.

Езикът на тялото
Някога виждали ли сте как мечка гризли пази храста си с плодове? Използва езика на тялото, за
да ви уведоми за мощта и ненаситността си. Опитва се да изглежда заплашително. Опитайте да
влезете в контакт с вашата „вътрешна мечка гризли“ през тази седмица и обърнете внимание на
нещата, които вършите, за да подчините децата си и да подчертаете превъзходството си над тях.
Елиминирайте следното от родителския си репертоар:
• Да ги дърпате за ръката
• Да ги дърпате за яката на блузата
• Да ги хващате за китката вместо за дланта
• Да се извисявате над тях, за да им говорите
• Да докосвате главата им
• Да разрошвате косата им
• Да използвате строг тон
• Да повишавате глас
• Да скръствате ръце пред гърдите си или да ги поставяте на кръста си
• Да стягате челюстта си
• Да ги отблъсквате
• Да ги шляпате по протегнатата ръка
• Да ги разнасяте наоколо като килим
• Да поклащате стъпало нетърпеливо
• Да ги гледате зло.
След това бихте могли да смекчите езика на тялото си, за да покажете доброжелателност и да
демонстрирате, че искате мир, като приложите следните изменения:

ВМЕСТО ДА
крещите през цялата къща
ОПИТАЙТЕ ДА
отидете там, където се намира детето ви
ВМЕСТО ДА говорите високо
ОПИТАЙТЕ ДА използвате нормален или дори по-тих глас
ВМЕСТО ДА използвате баритон
ОПИТАЙТЕ ДА говорите с мек сопран (не поучително)
ВМЕСТО ДА се извисявате над тях
ОПИТАЙТЕ ДА приклекнете до тяхното ниво
Колко по-малко ще приличате на воин, ако отидете в спалнята на детето си, седнете на пода,
облегнете се на леглото и опрете длани в коленете си? Тази релаксирана поза демонстрира
вниманието и спокойствието ви. Бихте могли да му покажете с жест да седне до вас, като потупате
пода. После можете да прегърнете детето си и да го попитате какви са плановете му за алеята пред
гаража, която е обещало да изчисти. Има много по-голяма вероятност да изтръгнете отговор за
сътрудничество, отколкото ако креснете от коридора: „Хей, какво става с алеята пред гаража? Каза,
че ще я разринеш“.

46
 Силата на допира
Веднъж щом установите език на тялото си, излъчващ съобщение, че вие сте приятел, а не враг,
бихте могли да пробвате да включите някакъв вид докосване. Когато докосваме другите, в мозъка ни
се отделя ендорфин, който има по-силно действие дори от морфина. Ако желаете да се почувствате
релаксирани и да сложите край на химичните процеси, предизвикващи желание за битка или бягство,
трябва да превключите на по-отпускащи неврални пътеки.
Можете да потърквате гърба на детето си, докато говорите, да хванете дланта му и нежно да
галите палеца му със своя. Дори просто докосване на рамото с длан показва желание за свързаност и
обич. Не е нужно докосването да продължава дълго. Допир и отдръпване е по-добро от липса на
контакт изобщо. Проверете дали са склонни (ако не са, и това не е страшно). Това е нещо наистина
могъщо. Всъщност допирът създава толкова силна връзка, че е установено чрез проучване как
сервитьорките биха могли да увеличат бакшиша си със седем процента, ако докоснат клиента по
рамото за две до четири секунди, докато оставят сметката.
Нежният допир ще помогне да разчупим кръга, свързан с „подготвянето ни“ да се справим с
децата, който води до сценария с кокошката и яйцето. Кое идва първо? Дали вие се наежихте, защото
синът ви се запъти към колата с онази специфична походка, която използва, като се ядоса от нещо?
Или пък вашият отговор е бил прекалено рязък, когато той ви помоли да отворите багажника, за да
сложи вътре сака си за спорт? Кой знае кой кого раздразва пръв, но от вас зависи да решите да
изпълните своята роля със сериозно променен език на тялото, за да елиминирате всякакво възможно
объркване.

Правилните думи
Макар езикът на тялото да представлява огромна част от начина ни на общуване, все пак бихме
могли да подобрим онези седем процента, покриващи казваното от нас. Често се случва родители,
които изпитват трудности с желанието на власт у децата си, да притежават проблематичен стил на
комуникиране. Ето най-разпространените неща, за които да си отваряте очите:

СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Обвиняване
ПРИМЕР
„Е, ако не си беше оставил колелото на алеята, това нямаше да се случи.“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Критикуване
ПРИМЕР
„Не зареждаш правилно миялната машина. Не слагай тази чаша там.“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Унижаване
ПРИМЕР
„Защо вечно представляваш такъв проблем?“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Поучаване
ПРИМЕР
„Омръзна ми от теб. Кога най-сетне ще се стегнеш? Изобщо не ти става ясно, нали? Колко пъти
трябва да обяснявам...“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Наставляване
ПРИМЕР
„Не е хубаво да ревнуваш от сестра си. Иди да ѝ се извиниш.“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Нареждане
ПРИМЕР
,Донеси ми чантата. Гледай брат си. Вдигни това. Остави онова.“
СТИЛ НА КОМУНИКИРАНЕ
Съдене
ПРИМЕР
„Струва ми се, че можеше да се справиш по-добре. Изглежда никак не те е грижа за уроците ти.

47
Всъщност май нищо не те интересува.“
Във времена на конфликт ние употребяваме думите като оръжия. Тази артилерия под държа
агресията, а това означава, че така скъпоценното взаимно уважение, което се изисква, за да има
сътрудничество, отива на кино.
Уважението е като въздуха. Отнемете ли го, то е всичко, за което успяват да мислят хората.
В мига, когато някой усети неуважение в даден разговор, първоначалната цел отива на заден план и
най-важната ни задача става да защитим достойнството си.
(Патерсън, Грени, Макмилън и Суициър в „ Съществени разговори: инструментариум при висок
залог")
Ако желаем да се задържим на темата, а не да се отклоняваме в неща като защитаване на
достойнството, налага се да следим речника си. Той не бива да допуска неуважение.
Ето някои правила за общуване и методи, чрез които да запазите респект:

1.Ако нямате да кажете нещо хубаво, не казвайте нищо

Не се шегувам! В следващите глави ще продължа да коментирам как да възприемете позитивен
маниер на общуване, но нека поне възпрем разните злобни думи, които се изплъзват от устата ни, без
да мислим. Много държа на този свой съвет. Думите ни имат огромен принос към обезсърчаването.
По време на първия ми курс, свързан с възпитанието, инструкторката Алтея Пулос ни даде следното
домашно: „Тази седмица не казвайте нищо негативно на децата си. Можете да действате, ако се на-
лага, като например да ги преместите, ако натискат копчетата на телевизора, или да вземете нещо от
ръцете им“.
Кой да знае? Призовавам ви да сами да го изпробвате за една седмица. Също като рекламата на
кутията за зърнени закуски: „Уверете се сами в рамките на една седмица“.
2.Питайте, вместо да говорите
Много по-ентусиазиращо е да ви задават въпроси, отколкото да ви нареждат или напомнят едно
и също. Малките деца реагират особено добре на въпроси. Обожават да дадат отговора и после вие
да признаете колко много знаят. По-големите деца чувстват респект, ако се обърнете към тях със
запитване вместо с обвинение. Ето някои примери:

За по-малки деца

ВМЕСТО ДА КАЗВАТЕ
Време е за тръгваш за училище.
ПРОБВАЙТЕ ДА ПОПИТАТЕ
Хей, колко е часът? (Точно така! Време е за училище. Наистина познаваш сутрешния ни график.)
ВМЕСТО ДА КАЗВАТЕ
Подреди си играчките.
ПРОБВАЙТЕ ДА ПОПИТАТЕ
Какво трябва да се случи, преди да приключим с игрите? (Точно така, разтреби. Ти си наистина
приятна компания.)
ВМЕСТО ДА КАЗВАТЕ
Вдигни си палтото.
ПРОБВАЙТЕ ДА ПОПИТАТЕ
Къде държим палтата? (Точно така, на закачалката. Определено помагаш да поддържаме реда в
къщата.)

По-големи деца:

ВМЕСТО ДА КАЗВАТЕ
Изключи телевизора. Време е за домашните.
ПРОБВАЙТЕ ДА ПОПИТАТЕ
Какви са плановете ти за днешното домашно?
ВМЕСТО ДА КАЗВАТЕ
Хей, изнеси боклука!
ПРОБВАЙТЕ ДА ПОПИТАТЕ
Имаш ли специална стратегия за боклука тази седмица?

48
 3.Покажете, че не можете да насилвате и вместо това молите за услуга
Смайващо е колко бързо бихте могли да прекратите битката за власт, като просто информирате
децата си, че уважавате тяхната власт. Ако просто им дадем да разберат, че осъзнаваме
неспособността си да ги принудим и вместо това помолим за тяхната помощ, те често започват да
сътрудничат почти незабавно.
Сякаш се опитват да ни кажат: „Много благодаря, задето отчиташ факта, че притежавам силата
напълно да съсипя сутринта ти. Сега, след като осъзнаваш властта ми, аз съм повече от щастлив да се
отдам на каузата. Само не ме командвай.“ Ето и някои примери:
• „Прав си, не мога да те накарам да се забързаш тази сутрин, но ми е нужна услуга. Склонен ли
си да помогнеш на стария си баща? Тревожа се, че ще закъснея за първата си среща за днес в офиса и
наистина бих оценил известно съдействие, за да тръгнем навреме. Може ли набързо да се пригот-
вим?“
• „Знам, че не мога да те накарам да чистиш, но определено ще оценя, ако посъбереш тези
пъзели, преди да обядваме.“
• „Проявяваш ли желание да ми помогнеш, като си донесеш чинията? Благодаря!“
4.Описвайте онова, което виждате
Това правило е толкова лесно, че всеки може незабавно да го вкара в употреба, и ще ви спести
(както и на децата ви) толкова много загубено време.
Вместо да питате: „Какво не ти е наред? Ти прасе ли си? Имаш ли в главата капка здрав разум?
Хвърлил си кърпата на пода на банята, където ще хване мухъл. Нямаш никакво уважение към вещите
на околните, ясно ли ти е това?“, опитайте: „Виждам, че на пода на банята има мокра кърпа“.
Едно наблюдение (и нищо повече) ще се окаже много по-ефикасно от лекция по въпроса.
„Виждам, че имаш работа за вършене“ е чудесна фраза, влизаща в употреба за много ситуации.
Препоръчвам да я използвате, когато забележите нещо, влизащо в отговорностите на детето. Често се
случва децата ни да пробват да ни въвлекат в разпра, като извършат нещо леко вредно с цел да
провокират реакция от наша страна. Но такъв отговор означава, че не захапваме стръвта и не сме
склонни на свада. Също така изпраща отговорността там, където ѝ е мястото: при детето. Те са
наясно с това; не е нужно да поучаваме.
И така, в случай че Крие срита паницата на кучето и разпилее гранули храна из цялата кухня, вие
продължете със своите занимания и направете следния коментар: „Виждам, че имаш работа за
вършене“. Задължението е на детето, не ваше. Така че прескочете гранулите и не говорете повече за
тях, докато не бъдат почистени. Това значи да не мърморите и напомняте. Когато обаче настъпи
време за къпане, вечеря или гледане на телевизия, отговорът ви може да бъде: „Да... Когато си
свършиш работата“. Децата ви ще схванат само след някоя и друга седмица, че всеки път, когато
направят бъркотия, в крайна сметка те са тези, които ще чистят. Също така ще преустановят
поведение, създаващо повече работа за тях и ядове за вас.

5.Кажете го с една дума

Имам правило за минимализъм: не казвай с десет думи нещо, което може да бъде изречено с пет,
и не използвай пет думи за нещо, което може да бъде формулирано с една. Откажете се от
многословието и просто го кажете! Децата ви разбират, когато чуят:
• „Ръцете“ (Докато приближават към масата за вечеря, напълно ясно им е, че смисълът е „Измий
си ръцете преди ядене“).
• „Ботушите“ (Застанали във входното антре след спускането с шейни, знаят отлично, че имате
предвид да поставят мокрите си ботуши на изтривалката).
6.Дръжте се непринудено
Ето един закон на живота: не може едновременно да се карате с някого и да се смеете заедно.
Ако желаете да отправите послание за мир, пробвайте да се държите шеговито за няколко
минути. Това ще олекоти настроението и ще улесни предстоящото.
Ако Рей отказва да си обуе ботушите, защо не сложите ботуша му на главата си?
„Хей, Рей, мислиш ли, че изглеждам добре с новата си шапка?“
Започнете ли да се смеете заедно, шансовете да се свърши със съпротивата и той да започне да
сътрудничи значително ще нараснат. Ако не друго, със сигурност ще се разведрите.
Ако успеем да направим езика на тялото и речника си по-малко заповедни, имаме по-голям шанс
децата ни да не заемат отбранителна позиция срещу нас. Най-сигурният метод да прекратим битката

49
за власт обаче е да спрем да натрапваме нашата програма и да започнем да се вслушваме във
възгледите на децата си.

Слушане вместо говорене

Изследвания на мозъка потвърждават, че е невъзможно да работим върху няколко различни
неща едновременно. Можем да се съсредоточим само в един ред на мисли. Да, можем да прескачаме
напред-назад между отделните канали много бързо, но не можем да се намираме на повече от един в
даден момент.
Когато се караме с някого, чувствата, които са ни нужни, за да се защитим, са толкова силни, че
става невъзможно да слушаме другия човек. В мига, щом той (или тя) ни нападне, ние спираме да
чуваме и започваме да мислим как да отвърнем.
Обикновено заглушаваме казаното от стоящия срещу нас и вместо да се вслушаме, даваме воля
на устата си, което обикновено води до вербални обиди и само влошава нещата.
Макар да предложих съвети, свързани с езика на тялото и начина ни на говорене,
комуникирането не се състои единствено в предаване на посланието ви; също така включва
разчитане на съобщението, изпращано от децата ни. Това е процес на размяна, включващ слушане.
В книгата си „Седемте навика на суперхармоничните семейства“ Стивън Коуви ни призовава
първо да търсим начин да разберем и после да се стараем да бъдем разбрани. Това като цяло е обрат
за родители, които смятат, че са мъдри и децата трябва да бъдат накарани да ги слушат. „Ако само
можеха да разберат защо искам да ядат салата на вечеря или да си облекат палтото за училище, биха
съзрели колко съм умна и проблемът би се решил. По-добре да продължа да убеждавам.“
Ако желаем да подадем маслиновата клонка обаче, ще се наложи да демонстрираме с думи и
поведение, че сме готови да слушаме, а не да натрапваме мнението си. Именно така ще научим, че
дъщеря ни би се радвала да яде готвени зеленчуци вместо сурови в салата, а пък Сам отказва да носи
палто в училище, защото е прекалено обемисто и му пречи да тича в междучасието, все губи в играта
на гоненица. Оказва се, че ако Сам има палто със себе си, учителката го кара да го облече, но ако не
го носи, го пуска навън без него. Приятелите му, които не носят палта, го бият на гоненица всеки
ден!
Само помислете за всички неща, които ще научите, ако започнете да слушате. Ако сред новите
умения ви се намира място за изкуството на слушането, ще обсъдим различните начини за това в
следващата глава, но те определено са полезни и тук.

Действайте позитивно
Част от онова, което под държа битката за власт жива, е настойчивостта ни децата да променят
държанието си. „О, боже - казваме си, - животът би бил чудесен, ако ти само... (правиш нещо по
различен начин).“
Ако само би ял.
Ако само се съгласиш да си напишеш домашното.
Ако само разтребваше след себе си.
Ако само можеше да спреш да забравяш.
Ако правиш нещо по различен начин, тогава с този проблем би се приключило. Всичко е заради
теб, хлапе.
Ама вие наистина разчитате на децата си. В действителност дори сте зависими от тях, защото
според настоящия ви начин на мислене децата ви са единствените, способни да поправят ситуацията.
Не само трябва да променим положението с властта, но трябва да отклоним вниманието си от тях и
да го насочим обратно към нас самите. Какво можем да сторим ние, че да променим ситуацията?
Нашата задача е да поемем собствените си отговорности и да престанем да се взираме критично в
това как другите се справят с техните.
Джени е в четвърти клас и е голяма забравана. Всеки ден мама трябва да проверява
училищната ѝ раница, за да се убеди, че Джени е прибрала домашното си, обяда и другите нужни
вещи, преди да тръгне за училище. Всеки ден, когато я прибира, мама отива до шкафчето ѝ, за да
провери дали не е забравила нещо, а после прави повторна проверка у дома за ръкавиците ѝ и други
подобни. На щама се налага да се занимава непрестанно с Джени, за да се справи с всичко това. Тя
вярва, че ако не го върши, Джени няма да си спомни за нищо.
Наистина ли Джени не би могла или не би се захванала с нещата си? Майката е направила такъв
голям проблем от Джени и нейната дезорганизираност, че ситуацията е прераснала в битка за власт.

50
За Джени да се погрижи за вещите си би изглеждало сякаш губи от мама. Ако мама пусне своя край
на въжето и няма налични силови действия, Джени ще започне да променя стила си, без да се
чувства победена. Майката би могла да постигне това, като промени поведението и реакциите си.
Когато осъзнае, че става дума за битка за власт, прекрати я и преосмисли случващото се, ще разбере,
че вършенето на тези задачи е отговорност на Джени. Мама би могла да уведоми Джени за това.
„Джени, осъзнах, че се взирах прекалено критично в отговорностите ти, свързани с училището, и
разбирам, че от моя страна беше проява на неуважение да мисля, че няма да се справиш. Отсега
нататък ти се доверявам да се грижиш за вещите си на тръгване и прибиране и повече няма да
споменавам нищо по въпроса. Извинявам се, задето те подцених.“
Сега задачата на мама е да спре да се притичва на помощ и да спре да прекрачва границите.
Показва вяра в Джени, че тя ще може сама да реши какво е необходимо да свърши за себе си.
Уповава се на нея, че ще се справи с живота си. Отговорността на мама е да я води на училище и да я
прибира. Сутрин може да прекарва времето си, като си върши собствената работа, готви се за деня и,
да, като пие чаша кафе на спокойствие.
Джени ще изпробва. Това може да бъде очаквано. В продължение на няколко седмици ще стават
грешки; вероятно ще има забравени домашни, липсващи ръкавици и други нередности. Това обаче са
проблеми, с които ще трябва да се справя Джени и тя ще го постигне! След като се сблъска с
наказание за несвършената работа и ѝ се наложи да си пъха ръцете в джобовете, за да ги стопли,
докато играе навън в междучасието, Джени изведнъж ще започне да забелязва достойнствата на това
да обърне малко повече внимание на отговорностите си. Ще е нещо ново за нея, тъй като до този
момент го е вършила майка ѝ, но след известна борба ще го постигне. Ще открие находчиви
решения, които да ѝ помогнат да се справи с изискващото се от нея. Успоредно с това тя ще среща
нов тип реакция от майка си. Сега мама вярва в способностите на Джени сама да вземе решение за
себе си.
„Съжалявам, че изгуби няколко точки за закъснялата си домашна работа. Сигурно е било
разочароващо. Убедена съм, че другия път няма да се случи.“
Иха, сега Джени научава, че майка ѝ я смята за доста способно момиче и чувството ѝ допада.
След няколко седмици и някоя и друга грешка тя осъзнава, че се справя добре с очакваното от нея.
Расте! Именно по този начин Джени ще започне да се смята за способна - едно от нейните важни „С“
- вместо да се чувства унизена от майка си и поради тази причина да демонстрира сила, като я
вбесява.

Ето друг подобен пример:

Всяка вечер бащата крещи по момчетата да се приготвят за тренировката по карате.
- Ще закъснеем! Да вървим.
Те ровят из вещите си и никак не бързат, докато кръвното налягане на бащата не се качва до
крайност. Но я почакайте. Чие занимание е това? На момчетата. Тогава чия е отговорността за
точност? На момчетата. Задачата на татко е да плаща за тренировките и да ги закара на тях.
Татко може да спре да следи толкова отблизо дали момчетата са наясно с часа и да свърши
своята част от задачата, на която се е съгласил първоначално - шофирането. Татко би могъл да
обясни на децата следното:
- Каратето е ваше занимание и аз съм съгласен да ви бъда шофьор, но не и да следя часовника
вместо вас. Моля ви, повикайте ме, когато сте готови, а аз вярвам, че вие ще се справите с
останалото.
С ясно разграничени отговорности и при положение, че бащата се интересува само от своите
неща, разправиите спират и момчетата се научават да се приготвят навреме. Просто било.
Декстър (на три години) се шляе из дневната и отказва да бъде сложен да си легне, като се
преструва, че изобщо не чува майка си. Играе си с количките и дори не вдига поглед. Майката стои
на прага и крещи:
—Да вървим! Хайде, късно е. Не искам проблеми като снощните. По-добре да лягаш. Не искам
всичко това да свърши със сълзи.
Тя разбира, че е въвличана в нова битка и започва да поставя защитните доспехи - рязък тон,
решителна поза и непреклонно поведение, нетърпящо каквото и да било чувство за хумор.
Обзалагам се на десет долара, че миенето на зъбите и обличането на пижамата са кошмар за
семейството на Декстър. Опонентът изглежда готов за битка. Вместо мама да стои блокирана да чака
нежелаещия да я послуша Декстър, тя просто може да обяви плановете си и да се заеме със своите

51
задължения, като му каже: „Декстър, започвам да подготвям леглата за сън“, и да тръгне нагоре.
Вярвате или не, съществува по-голяма вероятност Декстър да се втурне след нея, вместо той да води
просто защото тя е казала, че е време за лягане. Мама върви весело към стаята и подмята:
- Готова съм да помогна с пижамата, ако проявяваш интерес.
След няколко минути може да отиде до банята.
- Време е за миене на зъби. Кандидати?
Най-накрая след няколко минути мама може да напусне банята, да легне на леглото на Декстър и
да започне да чете „Златокоска и трите мечки“. Щом приказката свърши, задълженията на мама са
приключили. Слиза на долния етаж, за да каже на Декстър:
- Времето за слагане в леглото свърши; време е да си бъдеш в стаята. Можеш ли да дойдеш сам,
или трябва да бъдеш носен?
После, ако се налага, мама нежно отнася Декстър до леглото му, целува го и излиза. Той може да
избере да си сложи пижамата и да си измие зъбите, но това зависи от него. Няма приказки за лека
нощ или песни, защото той избра да пропусне тази част от вечерта. Това е негово право. Влакът
обяви, че отпътува от гарата и той не се качи. На следващата вечер би могъл да избере нещо
различно. И не се тревожете, ще го направи.

ВЪЖЕТО Е ПУСНАТО: СЕГА ДА РЕШАВАМЕ ПРОБЛЕМА

Всички тези стъпки по пускането на въжето помагат да се откъснем от битката. Процесът е не
толкова стъпка по стъпка, а по-скоро представлява холистично преразглеждане на възгледите. Ние
можем да престанем да бъдем опозиционната сила, срещу която детето ни желае да се опълчва.
Когато вече не се опитваме да победим, можем да се захванем с по-задълбочената и конструктивна
задача за промяна на властта посредством създаването на избори и решаването на проблеми.

Избор, избор и пак избор

„Кое би искал? Ти реши!“.
Ако имаш избор, притежаваш и сила. Родителят на копнеещо за власт дете трябва да мисли
непрестанно как да помогне то да бъде по-независимо и самостоятелно. Ако можем да се справим с
тази вечно меняща се цел, бихме могли да избегнем битките за власт. Децата ви може би са
пораснали в рамките на последните двайсет и четири часа, но вие кога за последно променихте глед -
ната си точка за тях? Трябва да се справяме по-добре със задачата да възлагаме отговорности и да
даваме право на контрол на децата си ритмично. Можем да го сторим, като разширяваме правото им
на избор. Колкото по-голям избор имат, толкова по-освободени са.
При наличието на избор децата ни ще имат правото да кажат: „Да! Аз решавам за себе си“, което
помага да се преборят с усещането, че се опитваме да ги командваме. Проявете въображение.
Помислете как бихте могли да внесете елемент на право на избор във всяка ситуация.
Вече чувам възражението ви: „Е, няма избор при миенето на зъбите. Това трябва да бъде
свършено“. Наясно съм, че трябва да се трудим по въпроса с миенето на зъбите, но разправиите,
непреклонността и упорстването да стане по вашия начин (единствения и непогрешим начин)
предизвикват съпротива.
Бихме могли да свалим тази барикада, като предложим избор и позволим на детето да вземе
решение. Това стимулира желанието да избере да си измие зъбите. „Плаката разяжда зъбите ни, така
че трябва да ги мием, за да ги поддържаме здрави... Ти ли ще се измиеш първи, или аз да започна?“

Ето и няколко други предложения:

• „Трябва да си измием зъбите преди лягане. Преди да облечеш пижамата ли предпочиташ, или
после?“
• „Паста ли предпочиташ, или конец и вода за зъби?“
• „Трябва да предотвратим трупането на плака по зъбите ни. Виждам, че не мога да те накарам и
решението е твое, но ако желаем свободата да ядем храни, оставящи вредни неща по зъбите ни като
мляко, сок и бонбони, тогава трябва да сме достатъчно отговорни после да ги измием. Другата
възможност е да не ядеш такива храни и да не трябва да се притесняваш, че зъбите ти ще се развалят.
Ти реши.“
Често срещан родителски капан: следете какво правят, а не какво говорят
Децата ви уведомяват за решението си чрез действията си, а не чрез казаното. Ако детето ви

52
каже, че ще си измие зъбите, но не го стори, то взема решение. Докато излиза от банята, бихте могли
да кажете: „Виждам, че се отказваш от бонбоните за утре“. Само се убедете, че се държите
приятелски, но твърдо при спазването на правилото за ден без бонбони. Твърдо значи без захар.
Приятелски означава без опяване по темата как ако е направило каквото е било нужно... Когато
детето ви се нацупи, щом не може да си получи близалката на другата сутрин, просто бъдете
съпричастни и кажете: „Съжалявам, че не си доволна от решението си. Тази вечер можеш да
предпочетеш друго“.
Често срещан родителски капан: да се правите, че не ви е грижа, но тайно да искате да
направят вашия избор.
„Алисън, пробвах и не проработи. Той не си ми зъбите и не яде бонбони в продължение на
месец.“ Ето моя отговор: „Един месец? Явно нещо не се получава. Ако детето ви продължава да не
си мие зъбите или да се разхожда с мръсен памперс, значи битката за власт все още тече“.
Може да прекратите откритата битка, но двете страни да останат в позиция на готовност,
несклонни да продължат напред и да оставят другия да победи. Някак детето ви все още е с
впечатлението, че вие искате да се промени и да върши нещата по вашия начин. Запитайте се дали
наистина сте двупартийни и приятелски настроени. Или звучите повече така: „Тази вечер ще си
измиеш ли зъбите? Не? Е, знаеш какво значи това. Утре няма да получиш сок, госпожичке. И не
хленчи на мен. Изборът е твой, не мой. Утре да не съм чула дума по въпроса“.
Целта на предлагането на варианти е да дадете свобода на децата да решат, да им позволите да
преживеят последствията от избора си и ако разберат това без манипулации отвън, най-вероятно ще
влязат в правия път и ще започнат да сътрудничат. Ако налагаме личната си воля в процеса на избор,
ние разваляме всичко. Досега не ми се е случвало да работя с дете, прицелено към властта, което да
няма властен родител.
Можете да видите различния избор във всяка ситуация, ако я разгледате добре. Дори болно от
диабет дете, приемащо инсулин, ще почувства, че има контрол над себе си и ситуацията, ако му бъде
дадено право на избор. „В дясната или в лявата ръка предпочиташ инжекцията?“ На малко дете,
което не желае да взима гадното си на вкус лекарство, може да бъде даден шанс да избере то да е
пеницилин с вкус на дъвка или банан. Може да предпочете да го изпие сега или след края на
телевизионната програма, която гледа. Можем да допринесем за подобряване на нещата, като
вмъкнем право на избор в проблематични ситуации, където сътрудничеството е трудно достижимо и
често се случва да избухне битка за власт.
Това е стратегия за промяна на властта. С порастването и развитието на децата ни им се налага
да поемат повече отговорности и контрол над собствения си живот. Нужно "-е да продължим да
разширяваме избора, който биха могли да направят, с цел да им помогнем да се превърнат във
възрастни хора. Ето един прост пример за увеличаване на избора с натрупването на годините и
уменията:
Без избор: „Ето ти чашата сок“.
Ограничен избор: „Портокалов или ябълков сок искаш в чашата си?“.
Пълен избор: „Какво би искала да пиеш?“.
Независимост: „Когато ожаднееш, вземи си нещо за пиене. Чашите са в шкафа. Вече можеш да
се справиш сама с това. Не ти е нужна помощта ми. Вече имаш умения“.
Вариантите, сред които детето има право да избира, се увеличават с възрастта. Ако участвате в
съревнованието за власт, вие ограничавате решенията, които децата биха могли да вземат за себе си.
Трудно е да не инфантилизираме подрастващите си деца. Този тип разправии трябва да ни напомнят,
че ги спираме да пораснат. Трябва да ги оставим да го направят.
В следващия пример малката Полин расте и постепенно ѝ се предлага по-голям избор. Обърнете
внимание на зараждащите се независимост и вяра в себе си, които помагат за развитието на така
важното чувство за способност. В добавка Полин започва да проявява изключителен талант да се
справя сама, изоставя користния си начин на мислене и се ориентира към „подкрепа на отбо ра“. Да
хвърлим поглед:
Без избор: „Ето ти вечерята, Полин“.
Ограничен избор: „Би ли избрала какви зеленчуци да приготвя за вечеря?“.
Пълен избор: „Би ли желала да избираш какво да вечеря семейството в понеделник?“.
Пълен избор с отговорност: „Какво би желала да се научиш да готвиш, за да го приготвяш в
понеделник вечер?“.
Независимост: „Благодаря за това чудесно ястие. Толкова е приятно да се прибереш у дома и

53
вечерята да е готова. Аз ще измия чиниите, след като ти вече си свършила трудната работа“.
Често срещан родителски капан: да поддържаме отказа им да направят избор.
Допада ми идеята да предлагам право на избор, но когато попитам Джулс дали пред очита
ябълков или портокалов сок, той не отговаря. Какво да правя сега?
Джулс, какво умно момче си ти! Той цели власт и го постига мълчешком. В такива ситуации
препоръчвам все пак да предлагате избор.
„Би ли желал да решиш какъв сок искаш, или аз да го сторя вместо теб?“
Ако Джулс продължава да не съобщава решението си, тогава поведението му обявява избора му
(изборът му е да решите вие), на което вие бихте могли да отговорите: „Виждам, че искаш да реша
аз. Добре, ето ти ябълковия сок“.
Да, вероятно сега Джулс ще се разплаче, защото това беше танцът за власт, който го караше да се
чувства важен, а вие току-що променихте стъпките. „Времето за решение отмина. Виждам, че си
разочарован. Другия път можеш да направиш различен избор.“
Не е нужно да бъде казвано нищо повече. Продължете с друго занимание и не се задълбавайте в
миналото.

ПРОМЯНА НА ВЛАСТТА: НЕКА НИ ВОДИ УСТАНОВЕНИЯТ РЕД

Друг начин да се убедим, че по случайност не се оказваме отново в ролята на семеен диктатор,
който притежава властта и очаква подчинение, е като оставим да ни води установеният в дома ред.
Това е нещо подобно като да следим за потребностите на ситуацията. Позволява ни да кажем:
„Постъпваме така, защото това е редът в семейството“ вместо „Защото аз казвам“.
Като родител на нас се пада задачата да установим и да поддържаме правила с цел да се
предотврати възникването на хаос. В действителност децата реагират много добре на наличието на
структура. Допада им да имат очаквания, предели и граници. Наподобяват стените на гнездото, което
ги кара да се чувстват уютно оградени и защитени.
В много случаи битката за власт възниква, когато нарушим рутината или когато мислим, че
имаме такава, а всъщност нямаме. Нека ви дам един пример:
Петра винаги включвала като част от дневния режим разтребването на играчките преди
вечеря. Докато децата били малки, тя взимала участие, като им показвала местата на вещите и
им помагала да прибират някои играчки в сандъка, а други да подреждат по рафтовете. Онези за
возене били строявани в ъгъла, а частите от конструктори се прибирали в пластмасов контейнер.
В крайна сметка децата се научили как да вършат тази работа и Петра им възложила
отговорността.
— Вече можете да подреждате играчките си. Не ви е нужна моята помощ. Отсега нататък е
ваше задължение да го правите преди вечеря.
На първата вечер те не искали да подреждат. Но мама ги убедила, като посочила правило, което
било в сила откакто се помнели. „Когато стаята ви за игра е почистена, тогава ще знам, че е време за
вечеря.“
Това твърдение се нарича „когато/тогава“ и едновременно дава права на детето и посочва
установените правила като ръководещи. Сравнете го с: „Няма да получите вечеря, докато не си
подредите играчките“. Второто изказване е заплаха. Мама налага силата си, като казва: „Правете
каквото казвам или...“.
Нека разгледаме още няколко отлични примера за твърдения от типа „когато/тогава“.
• Когато зъбите ти са измити, ще знам, че си готов за сока си.
• Когато якето ти е облечено, ще знам, че си готов да излезеш и да правиш снежен човек.
• Когато пастелите ти са събрани, ще знам, че си готова за следващата игра.
• Когато със задачата ти е приключено, ще знам, че си готова да гледаш филмчето си.
• Когато стаята ти е разтребена, ще знам, че си готов да посрещнеш приятелите си.
Често срещан родителски капан: да мислите, че следвате установения ред, когато не го
правите.
Талия и майка ѝ са насред разпра. Талия желае да остане будна, а майка ѝ твърди, че е време за
лягане. Това е битка за власт и мама е твърдо решена да победи, защото според нея се е заредила с
най-добрите възможни муниции: късно е за малко момиченце, което расте (потребностите на
ситуацията), и осем вечерта е часът за лягане на Талия (нека установеният ред да ни ръководи).
Защо положението излиза от релсите? Ами, оказва се, че часът за лягане на Талия - осем -
съществува само в съзнанието на майката. Не е установено правило. Мама се цели в часа осем, но

54
ако Талия се държи послушно и на мама не ѝ се стои сама, защото мъжът ѝ работи до късно, тя
позволява на Талия да остане по-дълго. Ала в случаите, когато Талия е кисела или бащата си е
вкъщи, тя праща Талия в леглото понякога по-рано, а друг път по-късно.
Ако часът за лягане е един и същи всяка вечер, исканото от мама би било по-приемливо от
гледна точка на Талия и общоизвестните правила. Без значение от потребността на мама от компания
или настроението на Талия, решаващ фактор би трябвало да бъде часовникът. Липса на лична власт,
само факт. Часът е осем и е време за лягане. Ако мама се придържа към това правило, разправиите
ще свършат и Талия няма да спори за часа си за лягане. Тя просто ще го приеме и лягането ще се
превърне в машинално действие.
Пробвайте. Помислете за най-честата причина за възникването на битка за власт във вашия
собствен дом и си задайте въпроса дали ясно сте установили и провъзгласили правилата, които
трябва да следват децата ви.
Често срещан родителски капан: контролиран достъп
„Мамо, ще ми купиш ли тази книжка?“
Никой не знае дали мама ще отговори с да или не на тази молба. През главата ви препускат
милиони варианти, когато ви бъде зададен такъв въпрос.
• Харесвам ли и аз въпросната книга?
• Кога купих предишната?
• Под двайсет долара ли е и наистина ли не представлява сериозна покупка?
• На коя дата трябва да направя вноската за ипотеката?
• Днес чувствам ли се щедра? В добро настроение ли съм?
• Без протести ли си тръгна детето ми от площадката днес сутринта?
• Болно ли е? (Болестите помагат за купуването на неща... от състрадание например.)
В тази ситуация цялата власт принадлежи на майката. Тя решава да или не. Няма проблем, ако
децата са съвсем малки, но започнете ли да се сблъсквате с битка за власт, време е да преосмислите
нещата.
Как да запазим родителския си авторитет, без да упражняваме контролиран достъп? Има ли
начин да поверим това решение на детето? Можем ли да направим процеса по вземането на
решението по-прозрачен, та да не изглежда така произволен?
Може би е време да отделите перо в бюджета, включващо книги. Или мама би могла да обяви, че
е склонна да купува две книги на месец. По този начин детето поне ще може да разбере защо тя казва
„не“ и ще му стане ясно, че не отхвърляте молбата произволно, а просто следвате правилото за две
книги на месец.
Иън водел спорове с баща си всеки ден при прибиране от училище. Искал да остане и да
продължи да играе. Преди да разбере за контролирания достъп и произволната власт, бащата се
карал с него, понякога печелел и се прибирали у дома. В други случаи губел и оставали, за да може
Иън да поиграе още малко. Но всеки ден имало разправия. След като бащата съзрял, че нямат уста-
новено правило за времето за игра и че той изпълнява ролята на пъдар, който използва властта Си
напълно произволно, въвел промени. Двамата с Иън седнали пред календара и решили да остават до
по-късно в сряда и петък, за да може Иън да поиграе. В понеделник, вторник и четвъртък трябвало
да се прибират право у дома. Това устройвало и двама им, защото спрели да спорят и много повече
се наслаждавали на прекарваното време, защото се били настроили за него.

ОБЩ ПРОБЛЕМ - РЕШАВАНЕТО МУ

Иън и баща му решили своя проблем. Спрели да спорят и стигнали до положение, в което и
двамата печелят. Не мога да наблегна достатъчно на факта колко е важно за децата ни, на които им
липсва така необходимото „С“ да се чувстват способни, да достигнат до този етап.
Ако не желаят да ядат салата, това е проблем, който има нужда от решение.
Ако не желаят да си лягат, това е проблем, който има нужда от решение.
Ако не желаят да си мият зъбите, това е проблем, който има нужда от решение.
Ако децата ви спорят с вас, задето сте отказали да им купите книжка, защото не искат да си
тръгнат от детската площадка или да подредят преди вечеря... Голяма работа!
На всички тези разправии по-скоро трябва да бъде поглеждано като на семейни проблеми, на
които е нужно да се намери решение, отколкото като на лошо поведение, нуждаещо се от прилагане
на мерки за дисциплиниране. Това е един съвсем различен подход да разтълкувате ситуация в
съзнанието си.

55
 Когато се настроим на вълна въдворяване на ред, ние сме склонни да използваме логичните
последствия, за да коригираме държанието на детето. Аз обаче държа да си вземете маркер и да
отбележите следното незабавно: ЛОГИЧНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ НЕ СА добър метод за прекратяване
на битката за власт. Винаги се оказват погрешни. Прекалено лесно е да изглеждате силни, когато се
облягате на логични последици и освен това има по-добри методи.
Нека ви разкажа една история, която чух от Джейн Нелсън, автор на поредицата „Позитивна
дисциплина“. Тя илюстрира разликите прекрасно.
Учителката била на границата на търпението си след безкрайни опити да накара учениците да са
по-точни след края на междучасието. Провела разговор с децата: „Всеки ден има ученици, които
закъсняват след междучасието и прекъсват занятията. Какво наказание би било подходящо?“.
На децата им хрумнали неща като:
• Да запишем имената на учениците на дъската.
• Да ги пратим в кабинета на директора.
• Да ги накараме да напишат сто пъти „Няма да закъснявам след междучасието“.
• Да ги накараме да изперат гъбите за почистване на дъската.
Преподавателят в съседната стая не одобрявал наказанието като метод, но също имал проблеми
със закъснели деца. Той попитал своите ученици: „Какво би било добро логично последствие за
закъснението след междучасието?“.
Учениците предложили:
• Оставане след часовете.
• Да бъдат пропуснати съответният брой минути от следващото междучасие.
• Да бъдат пропуснати толкова на брой минути от часа по физическо възпитание.
Трета учителка предложила въпросът да бъде разгледан по време на ежеседмичния час на
класния ръководител. По време на сбирката тя казала: „Имам проблем, за който се нуждая от помощ.
Времето ми за преподаване е ограничено всеки ден. Когато някой влезе със закъснение след
междучасието, той ме прекъсва. Как бихме могли да се справим с това? Някой има ли идея?“.
Представено под формата на проблем, който стои пред учителката, и във време на покой,
запитването получило разнообразни отговори от страна на децата:
• Звънецът е много тих и ако играем футбол на игрището, наистина не успяваме да го чуем
много добре. Не забелязваш, че звъни, докато не погледнеш и не видиш, че всички са се насочили
към класните стаи. Може ли да помолите да увеличат звука му?
• Не може ли отговорникът за двора да носи ръчна камбана? Ако дойде до границата на
игрището и звъни с нея, ще можем да го чуем.
• Не може ли да постъпим като в онази игра и да предаваме от човек на човек, че звънецът е
ударил?
• Не може ли междучасието да е по-дълго, за да успяваме да завършим цяла игра, а после
обедната почивка да е по-кратка? Само излизаме и вече трябва да се прибираме.
Разликата в типа отговори е огромна, когато въпросът бъде формулиран по различен начин.
Струва ми се, че да помолите за решение на проблема е много по-могъщ метод да се достигне до
същината. Децата могат да предложат толкова много, стига да сме склонни да слушаме. Децата ни
живеят с охота според правилата, за които са допринесли да бъдат установени. Това им дава права и
ги стимулира да сътрудничат.
Аз имам проблем с моите собствени деца, защото оставят чорапите си в дневната. Да им се
разкрещя би било наказание, да им ги отнема, така че да не могат да ги намерят, би представлявало
последица. Но вместо това аз попитах: „Как бихме могли да решим проблема?“.
Дъщеря ми каза, че не им харесва да изминават целия път до спалните си на горния етаж, за да
приберат чорапите в кошовете си за пране, но предложи да сложим малък кош в дрешника, където
биха могли да ги оставят, вместо да ги хвърлят в дневната. Биха ги отнесли горе по-късно вечерта
или друг ден. Браво! Не ми се налага да ровя между възглавниците на дивана за миризливи чорапи, а
те не трябва да се разкарват до горния етаж. Чудесно.
Какъв по-добър начин да се научите как да се разбирате помежду си от това да решавате заедно
проблемите? Вместо да доминира един човек, издирваме напълно справедливо решение, което не
омаловажава и не потиска никого. Децата ни ще усвоят умението да сътрудничат, което ще им е от
полза със съученици, приятели, колеги, както и в личните им отношения и в техните собствени
семейства в бъдеще. Здравите взаимоотношения, изградени на базата на взаимното уважение с
правилен баланс на властта ни, позволяват да създадем тясна и пълноценна връзка. Какъв прекрасен

56
дар, който да предложим на децата си.
Нека сега разгледаме децата с погрешна цел за реванш и да проверим какво се случва, ако не
успеем да се справим с проблема за властта в семейството ни.

Шеста глава
РЕВАНШ
Когато Даян отишла да натовари покупките на задната седалка на колата си, тя установила с
шок, че някой се е изпишкал върху кожената седалка. По-рано този ден имала разправия с Уайът
заради бъркотията от играчки и опаковки, която бил създал в колата, и го принудила да почисти.
Била вбесена, защото брат му съумявал да опази своята половина от задната седалка чиста и
подредена - очевидно не ставало дума за липса наумения ши че не му е било обяснявано как да го
стори. Изтъкнала това пред Уайът: „Погледни от страната на брат ти. Той е толкова подреден.
Ти защо не можеш да си такъв? “.
Явно Уайът е почистил бъркотията, но е оставил „малък подарък“ за майка си, за да ѝ
демонстрира как се чувства. Уайът си казва: „В очите на майка ни аз никога няма да бъда добър
колко брат ми, но тя няма право постоянно да ми натрива носа с това“.
Целта на Уайът е била отмъщение и да нарани майка си така, както тя е наранила него. Получило
се е! Но той не е „лошо дете“. Просто е обезкуражен също като Луис в следващата история.
Учителката на Луис го набедила, че е набил друго момче, и го пратила в кабинета на
директора. Тази седмица му се случвало за трети път да седи на столовете пред вратата, където
всеки минаващ забелязвал, че с него има проблем. По пътя към кабинета Луис се отбил в мъжката
тоалетна и запушил една от тоалетните с хартиени салфетки. „Всички в това училище ме мра-
зят. Е, познайте какво. Взаимно е “, казвал си той, докато тикал още един сноп салфетки.
Луис и Уайът са две наранени деца. Иска им се да вярват, че са по-добри, отколкото ги виждат
хората. По някаква причина не могат да намерят пътя навън от капана, в който са се озовали. В гнева
и оскърблението си те се нахвърлят на околните и търсят отмъщение. „Изравняват резултата“,
защото алтернативата е да приемат да бъдат унижавани. Откриват своето важно „С“ да докажат, че
са съществени, като отвръщат на онова, което възприемат като несправедливо отношение. Отплатата
защитава егото им от обидата, която преживяват. Но това им коства доброто име и те са поставени в
позицията хората да очакват най-лошото от тях. Познайте какво. Те изпълняват очакванията.
Ужасяващото им поведение не спира.
В тази глава мисията ни е да променим начина, по който се отнасяме към деца, опитващи се да
докажат, че са съществени чрез погрешната цел за отмъщение.

ЛЕЧЕНИЕ НА ЖЕЛАНИЕТО ЗА РЕВАНШ:

ПРЕСТАНЕТЕ ДА ПРИЧИНЯВАТЕ БОЛКА И ЛЕКУВАЙТЕ НАРАНЯВАНИЯТА
Тъй като децата, целящи реванш, никога не нападат първи, това е едно много просто лечение за
промяна: престанете да наранявате и помогнете за лекуването. Това е последният ви шанс: ако досега
сте използвали наказанието като метод за възпитание, наистина е време да спрете. Стига вече.
Нараняванията обаче могат да имат разнообразни източници. Родителите често биват шокирани
да научат начините, по които децата ни се чувстват унижени в собствените си семейства. Те самите в
много случаи нямат каква представа! Ето едни от най-големите виновници, допринасящи за
оскърблението на детето ви, за които трябва да сте нащрек:
1. Наказанията.
2. Загубата на битка за власт.
3. Фаворизирането на брат или сестра.
Ще разгледаме основните пътища, по които да намалим усещането, че някое от децата в дома ни
е предпочитано.
• Престанете да бъдете „справедливи“.
• Освободете децата си от техните роли.
• Научете нови похвати да реагирате на конфликт между братя и сестри, без да взимате страна:
• пренебрегнете го
• поставете ги в една и съща лодка
• включете го в дневния ред
• използвайте техниката „две ръце“ (не, не става дума за хватка от свободната борба)

57
 • използвайте техниката на „дразнене и желание“.
И най-накрая ще усвоим нови умения за възпитаване.
• Умението да слушаме активно.
• Действия, с които да излекуваме и възобновим връзката.
И, разбира се, ще продължа да ви информирам за честите грешки, които правят родителите,
докато прилагат тези методи.

ЗАЩО НЕ ДЕЙСТВА НАКАЗАНИЕТО

Наказанието наранява. Именно поради факта, че наранява, от него се очаква да действа
ефикасно. Наясно сме, че не действа, защото имаме в дома си наранено дете, което ни отмъщава,
вместо „да се поправя“.
Твърдя това от началото на тази книга. Децата ни имат същата способност да чувстват болката и
обидата както възрастните. Те нямат някакъв тип по-низша нервна система, нито някакъв недостатък
на чувствата, които да ги имунизират срещу родителските упреци. Нашите деца се чувстват по
същия начин като нас и цъфтят, когато ги третират с уважение и по достоен начин, също като нас. И
така, златното правило: отнасяйте се към другите (децата си) по същия начин, както искате да се
отнасят към вас. Не е трудно за разбиране правило. Изпълнението му е онова, което би могло да е
изненадващо трудно, особено в ролята ни на родители. Не се тревожете, в тази глава ще ви заредя с
още ненаказателни методи.
Вие обаче може би все още сте верни на идеята, че болката по някакъв начин е лекуваща.
Притеснява ли ви, че Джил се забавлява прекалено много, докато чисти с прахосмукачка пръстта,
която е разсипала умишлено от саксията? Чувствате ли, че всъщност ви се иска тя да е разстроена
или може би смятате, че след като се наслаждава на чистенето, вие един вид награждавате лошото ѝ
поведение? Трябва напълно да се отървем от такива мисли, ако искаме да постигнем прогрес. За
начало не спирайте да си повтаряте: ,Деца, които се чувстват добре, се държат добре; децата, които
се чувстват зле, се държат зле“.
Всички наказания трябва да бъдат прекратени. Не само очевидните телесни наказания като
плесници, удряне, щипане и други подобни типове физическо насилие. Призовавам ви да
елиминирате всички „каращи ги да се чувстват зле“ стратегии, които може би използвате. Трябва да
се отървем изцяло от негативния език на тялото, целящ да предизвика някакъв вид болка или
разочарование у децата ни. Завъртане на очите, което казва: „Отвращаваш ме“. Скръстените ръце,
казващи: „Дойде ми до гуша от теб“. Сложете край на всичко това.

Моят кратък списък на нещата, които трябва да спрете да правите:

1. Престанете да използвате фрази, които нараняват.
„Ама какво не ти е наред?“
„Разбираш ли, че ме влудяваш?“ .
„Дойде ми до гуша от теб, а ти не спираш. Просто престани!“
„Той е моето малко чудовище.“
„Със сигурност умееш да съсипваш всичко.“
„Защо изобщо правя опити с теб?“
„Поумней!“
2. Спрете да изпращате съобщения, които нараняват - неща, които не посмяваме да кажем,
но ги чувстваме, а това значи, че и децата ни ги долавят. Тези неизречени съобщения се крият в
подтекста на начина ни на общуване.
„Не те бива достатъчно.“
„Представляваш проблем.“
„Не те обичам.“
„Ти си пречка в живота ми.“
„Бих живяла по-добре, ако не се налагаше да се справям с теб.“
„Никога няма да постигнеш нищо.“
„Ти не си детето, което желаех да имам.“ „Семейството ни би било съвършено, ако не беше ти.“
„Ти разваляш всичко.“
3. Спрете с действия, които нараняват.
• Удари с колан, лъжица, четка за коса. (Да, става и по-лошо, но мисля, че идеята ви е ясна.)

58
 • Шамари.
• Удари с ръка.
• Шляпане по дупето.
• Щипане.
• Принуждаване на детето да стои право до стената с вдигната ръце.
• Вдигане на детето и пренасянето му по агресивен начин или дърпане на яката на ризите или
на китките.
• Изпращане на детето в леглото без вечеря.
• Тласкане на детето към усамотение и изолация („Върви си в стаята.“).
• Лишаване от вече разрешеното („Ще ти отрязвам по долар за всяка ругатня; господинчо.“).
• Лишаване от обич (хладно отношение, отблъскване, мълчание).
• Принуждаване на труд („Заради това, което направи, ще скубеш глухарчета от моравата през
целия уикенд.“).
• Конфискуване на собственост („Ако не можеш да се отнасяш добре с брат си, ще ти отнема
колекцията от карти.“).
• Отнемане на привилегии („При такова грубо поведение тази седмица не се надявай на
телевизия. Ако чуя още някоя мръсотия, ще станат две седмици.“).
• Унижаване и тактики за засрамване („Гледай ме в очите. Погледни ме в очите, докато говоря.
Сега повтори какво казах... Повтори го.“ „Ти малко момче ли си? Налага ли се да седиш в бебешкото
столче и да носиш памперс като бебе? Защото плачеш като бебе.“ „Върви и седни в ъгъла за
наказание, докато не се научиш да се държиш прилично.“).
• Система с награди и лишения („Ще ти давам по едно мраморно топче за добро поведение, но
ще ти взимам по едно за лошо поведение. Тази сутрин не си оправи леглото, а това нарушение се
равнява на три топчета.“).
• Прояви на сарказъм („Виж си бележника. Е, явно няма да се налага да спестяваме пари за
Харвард.“).

Когато целта на детето е отмъщение, нашата работа на родители е да помогнем на нараненото

дете да се оправи. Само пречите на постигането на собствената си цел, като наказвате. Помислете
какво би имало ефект при вас, ако бяхте наранени. Ако семейството ви омаловажава,
допълнителните наказания биха ли помогнали да започнете да се развивате в правилната посока?
Или може би има по-голяма вероятност любящото и нежно отношение да смекчи вашите
контраатаки? Налага се да намерим начин да възобновим така важното за детето ни чувство, че то е
зачитано в семейството ни. Това е напълно необходимо условие, за да възникне сътрудничество.

Наказателните мерки ще продължат, докато не се повдигне духът.

Сложността да помогнем на деца, търсещи отмъщение, често се състои във факта, че те се
държат по начини, които ни затрудняват да се отнасяме любящо и нежно към тях, но аз съм убедена,
че вече можете да надзърнете зад грубата фасада. Веднъж почувстват ли се отново сигурни и
защитени, когато вече не се налага да запращат обратно изстрелите, които сме насочвали към тях, ще
започнем да виждаме повече от меката и любяща натура, присъща на всяко от децата ни. Във всички
глави се съдържат ненаказателни методи, така че родителите биха могли да заменят с тях старите,
включващи наказания стратегии за една нова и позитивна дисциплина в семейството.

СПРЕТЕ ДА ПЕЧЕЛИТЕ БИТКИТЕ ЗА ВЛАСТ

В предишната глава научихме, че най-добрият подход от наша страна е да прекратим битките за
власт, да пуснем въжето, да потърсим примирие и да се стремим към изход, при който всички
печелят.
До този момент често сме завършвали битките за власт с победа за нас и поражение за децата ни.
Повтарящите се поражения нараняват. Ако балансът на силите за известно време е клонял в едната
посока, твърде вероятно е детето да таи обида и тя ще бъде изразена с действия, целящи отмъщение.
Изцеряването на стари и дълбоки рани може да отнеме време. Бъдете търпеливи със своето обидено
дете.
Въпросът не е само в това, че толкова дълго сме печелили битките за власт, но и как сме ги
печелили: използвайки онези проклети наказания. Нека си го кажем направо - когато гърбът ни е
опрян в стената и напрежението ескалира, ние просто започваме да вадим по-големи и по-големи

59
оръжия с цел да победим. Понякога използваме явни и натрапващи се на вниманието наказания, но в
други случаи не е така лесно да се забележи, че всъщност наказваме. Става дума за онези „подли,
скрити наказания“, които са по-трудни да бъдат отчетени като такива, макар че ние сме тези, които
ги използват. Да се държим спокойно и да не крещим не дава гаранция, че не прилагаме наказателни
мерки. Бихме могли да изглеждаме безкрайно разумни. Може дори да успеем да убедим себе си, че
не се намираме насред разпра и че просто спазваме принципите на демокрацията (казваме си, че на
тях явно не им допадат и по тази причина плюят срещу нас и ни казват, че ни мразят).
Но сигурни ли сте, че сте демократични? Търсещото отмъщение дете казва друго. Може би
спокойствието ни изглежда като хладина или дори жестокост.
„ Стани от компютъра, Брейдън. За една вечер прекара достатъчно време пред него. “
Брейдън чува майка си, но приятелите му все още пишат съобщения във връзка с плановете им
за уикенда и той не иска да пропусне нещо. Обикновено, ако я пренебрегва, успява да си издейства
допълнителни десет минути. Когато той продължава да пише на приятелите си, мама изключва
компютъра от контакта и обявява: „Край... Вземам ти го, щом не го изключваш, когато ти се
казва.
Тя се усмихва на Брейдън и спокойно се отдалечава с лаптопа под мишница. „На ти да се
разбереш “, казва на себе си.
Брейдън е напълно разярен. Със същия успех мама можеше да му отреже ръката и да унищожи
социалния му живот с един замах.
Мама убеждава сама себе си, че конфискува лаптопа му като „логична последица“ и съответно
може да оправдае действието си. „Ако свободата и отговорностите вървят ръка за ръка, тогава е
напълно логично, че щом не използваш компютъра по правилния начин, губиш свободата си и той
бива отнет. Не е ли това новият, показващ уважение егалитарен метод?“
В нейната глава може да си го представя като рационално действие, но това не го прави
ненаказателна мярка.
• Мама притежава власт над Брейдън, защото все още очаква той „да скача“ според командите ѝ.
(Трябва да изключи компютъра, когато на нея напълно случайно ѝ хрумне, че го е използвал
достатъчно дълго. Това е много неопределено и наподобява пъдарщина.)
• Няма предварително установена уговорка и ясно определено очакване по отношение на това
колко време има Брейдън на компютъра всяка вечер. Той често си спечелва допълнително време,
като пренебрегва нарежданията ѝ. Защо тази вечер трябва да е различна?
• Мама не е разяснила предварително последиците, свързани със загуба на компютъра. Често го
заплашва, но Брейдън е наясно, че заканите ѝ са празни и тя не ги спазва. Научил го е с течение на
времето.
• Какви бяха намеренията на мама? Тя отне компютъра като печеливша тактика, за да постигне
своето, но също така го накара да си плати, задето не я слуша. Не се старае да го приучи и стимулира
към сътрудничество във връзка с ползването на компютъра. Амбициите ѝ са не само да победи, но
също така да го нарани заради държанието му. Иска той да съжалява и да се разкайва, но той е едно
от онези съвременни деца, които чувстват равенството си с околните и вместо това е обиден и ще
търси реванш.
Често срещан родителски капан: използването на „фалшиви последици“за прикриване на
наказанието
Използването на фалшиви последици с цел да спечелите разправията не е същото като
прекратяване на битките за власт или проява на приятелско, но твърдо отношение. Ако родителите
продължават да се включват в битките за власт, спорят с децата си и побеждават, като си служат с
наказания, нараняващи децата им, в крайна сметка ще се сблъскат с някаква форма на реванш. Все
пак колко пъти е възможно да покосите някого и да не платите? Да воюваш и да губиш системно от
родителите си значи да живееш в постоянно състояние на потисничество.
Бунтът показва желание да бъде спечелена власт. Отмъщението неизменно е свързано с
нараняване.
Брейдън не вижда нищо логично в отнемането на компютъра от страна на майка му. За него това
е акт на жестокост. Намерението ѝ да го нарани поставя майка му в позицията на мишена за неговото
отмъщение. Трябва да я накараме да престане да му дава причини, заради които да желае да ѝ върне.
И така, важно напомняне: спрете да печелите битки за власт и си отваряйте очите за всякакви
лъжливи „логични“ последици. Всъщност вместо чрез последици, ви призовавам да възприемете
тактика за съвместно решаване на проблемите, която препоръчвам като предпочитан метод при

60
битките за власт. Брейдън и мама трябва да установят как да решат проблема с компютъра заедно.
Ще обсъждам това отново в Осма глава, където ще говорим за устройване на семейни срещи.

УСЕЩАНЕ ЗА ФАВОРИЗИРАНЕ СПОРЕД РЕДА НА РАЖДАНЕ

Когато търся да определя какъв може да е източникът на нараняване при търсещото отмъщение
дете, разглеждам добре и останалите братя и сестри. Как желаещото мъст дете се вписва в
цялостната обстановка в семейството и как стоят нещата в общи линии за нея (или него) у дома.
Тъй като причина номер едно за обезкуражаването на децата ни обикновено е усещането, че
братът или сестрата са предпочитани, интуицията ми подсказва, че именно тук ще открия виновника.

Най-сериозната причина за обезкуражаването на децата ни е усещането, че братът или

сестрата са предпочитани.
Положението ми в това семейство е нетърпимо Тревата винаги е по-зелена от другата страна на
оградата, не е ли така? Всяко дете в семейството притежава уникална лична гледна точка, от която
наблюдава семейството, като обикновено негодува, че братята и сестрите му са в по-добра позиция.
В действителност няма по-добър или по-лош ред на раждане; всичко зависи от възприятията на
детето. Но ако успеем да зърнем живота в дома ни през очите на дете, бихме разбрали защо децата
ни може да се чувстват онеправдани.
Защо е лошо да си първородно дете
• Мама и татко ме товарят със задачата да давам добър пример на по-малките ми братя и
сестри.
• Принуден съм да включвам по-малките във всичко. Защо Сали трябва да се тътри с нас на
кино? Ние искаме да сме по момчешки.
• Отнасят се към мен като към като вечно дежурна детегледачка.
• Искат да върша повече, защото съм по-способен и отговорен.
• От мен се очаква да отстъпвам и да се примирявам с по-малките, защото „те не разбират“.
• Всичко се принизява до тяхното ниво. Трябва да гледам анимация вместо „Приятели“. Не мога
да слушам радио. Вместо това се налага да слушам изпълнения на „Уигълс“. (О, хайде стига! Не
отново „Уигълс“! Кога казах, че съм съгласен на това? Повече ви е грижа за сестрите ми, отколкото
за мен. Винаги трябва да им отстъпвам.)
Ох, неприятно. Да се живее така е трудно. Кой би искал да бъде най-големият? Тогава не би ли
било по-добре да си средно дете?

Защо е още по-лошо да си средно дете

• Не получавам привилегиите на най-големия, нито ме глезят като най-малкия. С други думи -
нищо.
• Чувствам се изтикван от семейството. Получавам повече внимание в къщите на приятелите,
отколкото в моята собствена.
• В разправиите винаги трябва да бъда посредник.
• Не се чувствам специален по никакъв начин. Не съм най-добър в нищо. Не изпъквам. Бледнея
пред другите.
• Живея в сянката на по-големия си брат (или сестра), който като че винаги прави очакваното от
мама и татко. Как да поддържам такова ниво?
• Не се чувствам разбран. Никой не вижда нещата от моята гледна точка.
• Винят ме повече от всеки друг. Това е толкова нечестно.
• Имам усещането, че ролята в семейството ми е да бъда „проблемът“. Като че все аз създавам
грижи на мама и татко.
• Струва ми се, че всичко е по-трудно за мен и хората са по-сурови с мен.
• Хората никога не проявяват снизхождение към мен, както правят с братята или сестрите ми.
Боже, и вие си мислехте, че да си най-големият е лошо. Ясно е защо „Това не е честно!“ е
бойният вик на средното дете и защо то се бори за правата на потискан човек.
Защо да си най-малкият в семейството също не е хубаво
• Няма по-малък от мен, над когото да доминирам.
• Вие имате право да направите всичко първи: първи тръгвате на училище, първи получавате
различни видове разрешения, първи отивате на къмпинг или на гости с преспиване. Аз също искам
да пробвам, но чувам само: „Не, много си малка. Трябва да изчакаш“.

61
 • До времето, когато ми дойде редът да направя нещо за първи път, то вече не е нищо ново за
мама и татко. Сякаш не ги е грижа, че се уча да карам колело, но за теб са устроили парад и са го
филмирали. Как се очаква от мен да се чувствам?
• Всичко свършено от теб е по-важно и по-добро. По-добри умения със ските, по-голямо колело,
по- трудни задачи по математика. Непрестанно ми се напомня за това, че съм по-малка и по-
неспособна.
• Чувствам се като посмешище, когато направя грешка. Обидих се, когато каза, че съм глупава,
задето попитах дали това на предната морава бяха истински гноми. Въпросът не е глупав. Искам да
кажа, че щом има фея на зъбките, защо и те да не са истински? Аз също имам важни мисли.
• Моля за нови вещи, но ми се казва да използвам твоите очукани вехтории, а аз дори не
харесвам цвета. Не може ли да си имам нещо свое? Мен за нищо ли не ме броите?
• Бих сторила всичко да съм като теб и да ме включваш в заниманията си, дори това да
означава да ме облечеш като котка, да ме вържеш с въже за скачане и да ми се присмиваш. Склонна
съм да изтърпя унижението, стига да участвам.
Оказва се, че всеки има причина да се чувства разочарован. Отрезвяващо е да видим как
изглежда животът в семейството ни за децата и би било от полза да установим какво може да им
действа зле.
Естествено, бихме могли да опитаме да реагираме на някои от тези протести, като например да
покажем малко повече ентусиазъм, когато най-малкото ни дете се учи да кара колело, дори това да
ни е третото подобно преживяване. Можем да опитаме да не претоварваме най-голямото дете с
отговорности за по-малките. И, да, можем да сторим повече в подкрепа на средното дете - което няма
ясно определено място - да се чувства по-значимо. Можем да сме отзивчиви към децата си, но трябва
да внимаваме в това си действие да не показваме повече интерес към едното дете, отколкото към
другото.

УСЕЩАНЕТО НА ДЕЦАТА ЗА ФАВОРИЗИРАНЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА БРАТЯ И

СЕСТРИ
Може би няма нищо друго, което да наранява децата толкова и с такова постоянство като
фаворизирането от страна на родителите. Наясно сме, че то е напълно забранено при възпитанието.
Обзалагам се, че вече изразходвате огромно количество време и енергия, за да се убедите, че не
показвате предпочитание към някое от децата. Но ето и грозната истина: онова, което правите, за да
предотвратите фаворизирането, всъщност го подхранва. Точно така, в опита си да сте „честни“ вие
само създавате повече проблеми. Виждате ли? Не се ли радвате, че научавате тези неща?
„По каква причина той получава нови маратонки?“
„Защо трябва аз да изчистя? Не аз направих бъркотията.“
„Защо той има приятел на гости, а аз не?“
„Неговата палачинка е по-голяма от моята.“
За да се убедим, че наистина всичко е честно, налага се „да мерим“ до най-малка подробност.
Как иначе бихте могли да кажете, че сте постигнали „равенство“? Всичко трябва да бъде
преценявано, мерено и претегляно. Наистина е изтощително! Нека хвърлим поглед какво се случва,
когато братята Лиъм и Дакота се опитват да преценят равенството по време на лягане.
Лиъм: Мамо, ти прочете две книжки на Дакота, а на мен само една.
Мама: Но ти си по-голям и твоите книжки съдържат повече думи.
Лиъм: Да, но не чак толкова много.
Мама: Какво ще кажете да чета петнайсет минути на него и петнайсет минути на теб? Така по-
честно ли ще бъде?
Лиъм: Добре. Това ми звучи честно.
И така, първата вечер приключва с новото „честно“ споразумение. А на следващата вечер...
Таймерът обявява края на петнайсетте минути.
Дакота: О, не. Времето свърши. Петнайсетте минути минаха, но ни остава само една страница
от приказката. Моля те, нека завършим книжката.
Лиъм: Мамо! Така не е честно. Чух таймера. Той получава повече време от мен.
Мама: О, мили боже!
Тези дребни сметки ще ви влудят. Ами в случаите, когато „честното“ се различава? Ако Лиъм
тренира хокей, а Дакота взима уроци по пиано, трябва ли всеки път, когато водите Лиъм на
състезание извън града, да давате на Дакота чек за триста долара, за да „бъде честно“?

62
 Ако Дакота има заболяване, като например кистозна фиброза, и се нуждае от часове
респираторна терапия всеки ден, бихте ли опитали да предоставите абсолют- но същото време на
Лиъм? Как биха изглеждали нещата, ако имате Лиъм + Дакота + две други деца? Няма начин да
смогвате да поддържате всичко равно.
В стремежа си за „справедливост“ в крайна сметка ние даваме път на сравнения, преценки и
съревнования между децата ни. Винаги някой ще се чувства сякаш е по-назад от другия. Именно
тогава у тях се промъкват мълчаливата болка и страданието.
Предлагам да преминем към различен модел. Ами ако ви кажа, че можем да живеем в семейство,
където времето и вниманието на родителите са в изобилие и всички чувстват, че потребностите им са
задоволени? Ползата е, че вече няма да съществува усещането, че едно дете е по-обичано и
обгрижвано от друго, което вие поначало целяхте. Болката изчезва, желанието за реванш замира.
Нека научим как.

Решение № 1 за прекратяване на фаворизирането: семейство без справедливост

АКО ЛИЪМ протестира, че палачинката на брат му е по-голяма от неговата, отговорът на мама
може да бъде: „Не ме интересува какво има в чинията на Дакота; искам да знам дали намиращото се
в твоята ти е достатъчно. Имам още смес и ако желаеш друга палачинка, просто ми кажи“.
Ако Дакота недоволства, че Лиъм пътува на скъпи турнири по хокей, мама и татко могат да
отвърнат: „Ако ти се налага да пътуваш или да купиш екипировка във връзка с хобито ти или
извънучилищна дейност, ние с радост ще те подкрепим“.
Трябва да изпратим послание на децата си, че в различни моменти различни членове на
семейството може да се нуждаят от повече или по-малко от времето на другите членове, от повече
или по-малко пари или внимание и в това няма нищо лошо. Можем да уверим децата си, че ще се
подкрепяме взаимно и ще предприемем всичко нужно, така че потребностите на всички да са
задоволени. Именно в това се състои сътрудничеството. Без повече счетоводство.

Решение № 2 за прекратяване на фаворизирането: не сравнявайте Няма как да подчертая

достатъчно колко важен е този момент. Настоявам да спрете да сравнявате не само размера на
палачинките, но също така твърдя, че трябва да спрете да сравнявате децата си едно с друго. Ето
няколко любими фрази, с които трябва да се простите възможно най-скоро:
„Касандра четеше романи на твоята възраст.“
„Защо не можеш да си по-вежлив, също като сестра си?“ „Сестра ти има само отлични оценки в
бележника.“ „Брат ти е наистина много способен.“
„Ако те могат да се справят, значи и ти можеш.“
Тези изказвания със сигурност не стимулират детето да се стреми към повече. Децата започват
да гледат едно на друго като съперници и в крайна сметка се превръщат във врагове. Нараняването е
неизбежно и макар раните да са невидими, това скрито психологическо наказание уврежда
самочувствието на детето ви също така реално и болезнено като физическото наказание, оставящо
белези по плътта му. Откажете се от тези коментари и от идеята да сравнявате децата помежду им.

Решение № 3 за прекратяване на фаворизирането: научете се да се справяте с конфликтите

между децата ви по нови начини
Следващото, което можем да подобрим, с цел да избегнем нараняването на децата ни, е да
научим да се справяме с конфликтите помежду им по нови, по-ефикасни методи. На всяко семейство
с повече от едно дете му се налага да решава спорове от някакъв характер, така че съм давала този
съвет неведнъж. От личен опит знам, че първата ви реакция ще бъде да се възпротивите. Подготвена
съм за това. Също така съм наясно, че изложа ли веднъж цялата информация пред вас и започнете ли
да експериментирате със стратегиите, бързо ще промените мнението си: ще се сблъскате с успеха.
Струва ми се, че ще се съгласите с останалите родители, че това е едно от най-важните неща, които
семейство с повече от едно дете би могло да научи. Да, приятели, вложете сърце и душа в това.
Мислите, че преувеличавам ли? Ще видим...
Да установим ролята на детето в семейството
Да огледаме от по-близо скритата динамика между братята и сестрите. Освен позицията си на
най-голямо, средно и най-малко дете според реда на раждане, всяко дете също така играе различна
роля в семейството. Ето няколко примера, за да изразя по-ясно какво имам предвид:
Доброто дете

63
 Лошото дете
Момчето на мама
Детето с лек нрав
Чувствителното дете
Черната овца
Бунтарят
Особеното дете
Болното дете.
Децата сами избират ролята си, а после родителите се отнасят към тях по начин, който подсилва
съответната роля. Децата се наблюдават взаимно много старателно и когато забележат слабост у
брата си или сестра си, те приемат това като шанс да намерят ниша, в която да превъзхождат. Казват
си: „Хей, ето нещо, което аз мога, а те не могат!“. Ако мама настоява най-големият син да разговаря
с баба си по телефона, но той отказва или не се справя добре, по-малкото дете би могло да забележи
притеснението на брат си да общува и да си каже: „Аз не възразявам да се държа дружелюбно и да
общувам. Ето начин да покажа превъзходство над брат си. Аз ще съм словоохотливият! “.
В мига, когато детето изпъкне в тази ниша, другите братя или сестри се оттеглят, за да се уверят,
че няма да има повече състезание или сравнение помежду им, които да помогнат на въпросното дете
да се отличи отново. „Той е вашият бърборко. Аз съм мълчаливият.“ Това е спретната малка схема,
която позволява на всички да притежават уникално място в семейството. И всъщност методът е
доста кооперативен.
Най-голямото ни дете се ползва с предимство, защото той (или тя) има шанса да решава първи.
Най-големите могат да изберат посоката свободно. Тъй като обаче децата се раждат с вътрешния
стремеж да сътрудничат, да се впишат и да угодят на родителите си, най-голямото дете често
стартира в живота като „доброто“.
Част от причината за феномена ,добро първородно дете“ може да бъде обяснена с факта, че
първите деца започват живота си като единствени деца. Имат пълното внимание и стопроцентовата
привързаност на мама и татко, докато не внесат през вратата онова малко вързопче с терлички и не
се създаде пълен хаос в дома.
През тези първи години, докато е в центъра на вниманието на вездесъщите, постоянно взиращи
се и аплодиращи всяко постижение родители, детето може да развие чувство за съвършенство. Все
пак силната обратна връзка е много важна! В мига, когато сглобят две блокчета от конструктор,
някой незабавно аплодира постижението. Децата ни, естествено, искат да вършат нещата както е
редно. Учат се как да бъдат хора и желаят да успеят. Искат да се придържат в границите, докато
оцветяват, и да нарисуват цветенцето красиво като истинското цвете.
И какъв по-добър начин да си сигурен, че вършиш нещата както е редно, от това да имаш
правила? Първородното ни дете обожава правилата и получава значително усещане за покой, когато
знае, че пъзелите стоят на рафта, якето виси на закачалката, татко седи на своя стол и седем е часът
за лягане (така че най-добре да обличаме пижамата). Нищо чудно, че те са така отговорни. Приемат
наличието на правила много сериозно. Всъщност толкова сериозно, че може да развият невроза,
причинена от тревожност.
Най-големите деца имат склонност да се вслушват в инструкциите ни и после да ги изпълняват
точно. Колкото повече правила и организираност, толкова по-добре за тях. Правилата предоставят
повече възможности да докажеш, че живееш според очакванията за теб и се справяш както трябва.
Това са децата мечта за всяка детска учителка.
Ох, какви години бяха, нали мамо? Помните ли онова щастливо и доволно хлапе, което
изпълняваше с радост всички заръки? Какво се случи с него?
С раждането на второто дете ние детронираме нашето добро дете. Появата на брат или сестра
може да доведе до два различни резултата.
1.Първородното ви дете може да задържи позицията си на добро дете и в такъв случай по-
малкото ще трябва да намери ново уникално място в семейството. Второто дете ще се различава,
като е всичко онова, което първото не е.
Това означава, че ако голямото се справя отлично да бъде добро, второ дори няма да направи
опит за състезание в тази област. Ама вижте само колко добра е тя. Дори сама моли да си легне. Така
че всякакъв опит за добро поведение ще бледнее в сравнение с нейното държание. По-малкото дете
не желае да бъде на второ място. Предпочита да намери нещо свое най-добро, като например да е
най-добър да бъде „лош“. Не казвам ли самата истина? Ако ситуацията във вашето семейство не е

64
такава, тогава може би в дома ви се е разиграл вторият възможен вариант.
2.Другият сценарий, които би могъл да се развие, е, че доброто ни дете, което досега е било
същински перфекционист, последователно и спазващо правилата, да се окаже в позицията на
обезкуражено, когато се сблъска с нещо по-малко от съвършенство. Няма такава ярост като тази на
обезсърчено първородно дете. Боли да желаеш да си съвършен и да се провалиш. По-големите деца
мразят да бъдат поправяни, ненавиждат вече да не са първите и най-добрите. У тях може да се
породи погрешно схващане: „Ако не мога да съм първа и най-добра, трябва да съм най-лоша“.
Ако случаят е такъв, това до неотдавна добро дете ще започне да се държи лошо и за съжаление
вероятно ще бъде наказвано заради това. По-малкият ѝ брат (или сестра), второто дете, ще
наблюдава как по-голямото дете се държи зле и получава наказания, така че ще се научи да върши
всички онези неща, които мама явно не успява да накара сестра му да свърши.
Тя няма да иска да си мие зъбите. „О, аз ще го направя, мамо!“, припява второто дете. Отказът ѝ
да каже „моля“ или „благодаря“ разкрива прекрасна възможност пред, доброто дете“ да блесне с
проявата на безупречни маниери. Ако по-голямото дете вижда, че по-малкото успява с лекота да
бъде „добро“, то ще му отстъпи ролята и ще стане „лошото дете, което някога е било добро“.
Може би трябва да наречем това комплекс на Барт Симпсън. Барт, разбира се, приема ролята на
„лошото момче“ (макар ние да знаем, че е мека душа), когато се озове срещу Лиса, по-малката
сестра, която е вегетарианка, поетеса, свиреща на саксофон и с увлечение по философията. Кой би
могъл да се мери с нея?
Ако на сцената се появи трето дете (поздравления, това значи, че сте намерили десет минути без
деца при вас в леглото), той (или тя) ще заеме някаква роля, но не на добро или лошо дете, ако те
вече са заети. Третото дете може да реши да бъде смешникът или онова с лекия характер. Повечето
известни комици са трети деца в семейството си. Това явно е удобна ниша. Мама не може да накара
по- големите да спрат да се карат и с цел да я впечатли и да бъде уникално, третото дете печели
майка си като е забавно и с лек нрав. ,При мен няма разправии, мамо!“

ДА ОСВОБОДИМ ДЕЦАТА ОТ РОЛИТЕ ИМ

Ролите не са нещо лошо, докато хората не пожелаят да се променят и не установят, че не се
получава. Как „лошото“ ни дете ще постигне прогрес, ако тази роля се е сраснала с него? Ние можем
да помогнем.
Помните ли Луис, които запушваше тоалетни? Той е известен като „проблемното дете“ в класа
си. Убедеността на учителката в това я кара да го наблюдава по-внимателно за инциденти и лошо
държание. Тя следи с цел да потвърди мнението си за него. И, естествено, като следи по-настоятелно,
познайте какво... Намира своите доказателства. Ситуацията се подхранва от само себе си.
Луис бива залавян за всяко най-дребно нарушение. Всъщност не е нещо необичайно три или
четири момчета да препускат наоколо заедно, но учителката набелязва само Луис, тъй като той е
този, когото следи и с когото има ядове.
Като че само по себе си не е достатъчно, та тя го наказва по-сурово от другите деца, убедена, че
така ще го пречупи, сякаш той е див жребец, който трябва да бъде опитомен. Луис вижда
несправедливостта и от това го боли. Не знае как да се прости с репутацията си.

Да видиш означава да повярваш, но и като вярваш, си мислиш, че виждаш.

Същото може да бъде казано и за другите роли. Родителят, вярващ, че има плахо и чувствително
дете, се взира още по-старателно за доказателства, че то не може да се справи в някаква ситуация.
При най-малката следа от тревожност мама се намесва и спасява детето, като по този начин
подхранва ролята му на неспособно.
Ето и добрите новини. В действителност децата се променят много бързо. А сега и лошите
новини: с родителите не е така. Оказва се, че е далече по-голямо предизвикателство да бъдат
променени отношението им и очакванията им спрямо на техните деца, отколкото да се променят
самите деца.
Ето и предизвикателството. Можете ли да започнете веднага, още днес, в този миг, да се
освобождавате от предразсъдъците си за децата ви и да си изясните какво мислите за търсещото си
реванш дете?
Много родители не осъзнават колко различно се отнасят към „лошото“ си дете. Биха го сторили,
ако можеха да се видят на запис. Доста забележимо е. Докато пътувах със самолет неотдавна, седях
зад майка и двете ѝ малки момчета. Винаги, когато заговореше на по-малкото дете, тя го мъмреше и

65
гълчеше, а тонът ѝ като цяло беше рязък и пренебрежителен. Не виждах причината за това разгра-
ничително отношение: и двете момчета шаваха, но само на едното биваше нареждано да стои мирно.
И двете проявяваха интерес към бутоните и масичките за сервиране, но само на едното се казваше да
не пипа. И двамата искаха да тичат по пътеката, когато самолетът се приземи, но само едното дете чу
упреци и му се каза да изчака, докато другото просто беше дръпнато обратно на седалката.
Убедена съм, че зад случката се крие предишно трудно за овладяване поведение от страна на по-
малкото дете.
Но, обективно погледнато, той не се държеше по-зле от брат си. Майката наистина го беше
набелязала несправедливо. Очевидно тази майка смяташе за редно по-суровото си отношение към
него. Моделът беше предварително установен.
В действителност ние пречим на промяната, когато автоматично предполагаме най-лошото и
спазваме принципа, по който реагираме. Когато си кажем: „Ето пак се започва; сега ще трябва някак
да се справя с чудовищното си дете по време на полета. По-добре да се настроя за лудориите му“,
ние караме проблема да се разрасне, защото се държим различно в очакване на неприятности.
И така, как да се откажем от стария си модел на поведение?

Забравеше минало и не предполагайте

Ако влезете във взаимодействие с предубедени възгледи, няма съмнение, че неволно ще
повлияете на ситуацията, за да получите точно каквото сте очаквали. Ако предполагате, че ще имате
тежък ден, мога да се обзаложа, че наистина ще е такъв. Ако се боите, че вашият мъник ще направи
истерична сцена, няма съмнение, че вие самите непреднамерено ще се държите по начин, който е
вероятно да допринесе към факторите, причинили въпросната истерична сцена.
Вместо това трябва да си напомняме да приемаме всеки ден и всяко преживяване като чиста
страница. Обърнете гръб на миналото. Онези истерични сцени вече са зад гърба ви. Създаваме един
нов момент и той може да поеме в каквато посока пожелаем.

Всичко може да бъде различно.

Алфред Адлер
Имаме единствено този момент, за да повлияем за промяна. Само сега бихме могли да окажем
въздействие, в този конкретен миг. Да използваме това проникновение в максимална степен.
Въздействайте за позитивна промяна чрез позитивни очаквания в момента
След като имаме само този момент, бихме могли да подтикнем нашето отмъщаващо дете към
позитивна промяна, като му дарим топлина и грижа, обич и благосклонност. Вероятно не е
получавало такова нещо от вас от известно време. Предполагам и двамата носите доста брони, за да
се защитавате един от друг. Защо не ги свалите?
Бихме могли да се възползваме от този момент, за да демонстрираме на детето си, че му се
доверяваме и че очакваме най-доброто от него. Ако искат да станат прави на пътеката в самолета,
вместо да ги възпирате, защото току-виж хукнали да тичат, позволете им да опитат. Оставете
възможността за промяна отворена.
Ако никога не възлагаме на Луис да е дневният отговорник за класа от страх да го изпуснем от
поглед, днес е денят да му дадем шанс. Нека му покажем, че очакваме да се справи впечатляващо
добре. Ако не се справи, възложете му го отново утре и на следващия ден, и на по-следващия, докато
не разбере, че няма да ни заблуди с ролята си. Ние сме по-умни. Виждаме добрите му качества. Бихте
ли могли да промените отношението си към търсещото реванш дете?
Акцентирайте върху позитивното, за да помогнете на децата си да преосмислят себе си.
Можем да помогнем на Луис да открие другите си качества. Да обърнем внимание на моментите,
когато той стои кротко в строя, и да ги оценим. Когато работи на чина си, когато отстъпва ред на
компютъра на приятел и в стотиците други моменти между изблиците му на лошо поведение. Луис
притежава и добра страна. За децата ни има огромно значение, когато търсим и забелязваме тези им
страни.
Уайът невинаги е мърляч. Отявлено педантичен е, що се отнася до колекцията му от камъни.
Мама би могла да забележи това и да спомене пред Уайът колко съвестен е, когато опира до такива
неща. Всъщност Уайът притежава много предимства и качества, ако мама реши да се прави на
талантлив разузнавач и ги потърси по-активно. Родителите биха могли да подчертават позитивното и
да демонстрират пред децата колко чудесен е приносът им в семейството.
Когато се решим да освободим децата от ролите им, ние им даваме възможност да се държат по

66
различни начини и да избегнат така мъчителната болка, причинявана от фаворизирането.

СПОРОВЕ МЕЖДУ БРАТЯ И СЕСТРИ - ДА ПОМОГНЕМ ИЛИ ДА ПОПРЕЧИМ

Съществува разлика между спора и съперничеството между децата в семейството. Всеки двама
души, в това число братята и сестрите, трябва да се справят с различията помежду си или да се
научат да живеят с тях. Реакцията на родителите при споровете на децата им донякъде влияе на това
дали децата ще решат конфликта и ще станат близки, или ще се превърнат във врагове.
Типично е за нас, щом забележим разправия между децата си, да се намесим с намерението да
оправим нещата. „Прекратяваме спора“ и наказваме виновника. Звучи много разумно; трудно е да се
повярва, че е погрешно действие. Намесата в разприте между децата ни води до обида и желание за
реванш: причинява болезнено обезсърчаване у копнеещото за мъст дете, както често се убеждавам в
практиката си.
Нека ви обясня какво се случва с воюващите ни деца с аналогия от Дивия запад.
Представете си, че двама каубои планират заедно да оберат банка. Нещата се объркват и единият
от тях е заловен и пратен в затвора.
Уловката е следната: заловеният престъпник научава, че неслучайно е спрян от шерифа, задето е
препускал прекалено бързо по Мейн Стрийт. Оказва се, че партньорът му го е предал. Той отива в
затвора, а партньорът му получава награда за заслуги от кмета.
Естествено, целият град бива въвлечен: когато задържаният е освободен от затвора и влиза в
местната кръчма, той се сблъсква с много хладно посрещане дори от страна на любимия си барман.
Добрият самарянин, от своя страна, се радва на безплатно уиски из целия град. В очите на всички той
не би могъл да стори нищо погрешно.
Един ден (по обяд) нашият обезкуражен престъпник среща на улицата така наречения Добър
самарянин. И какво се случва? Осъденият е гневен и иска отмъщение — хвърля палтото и започна да
размахва юмруци. Добрият самарянин би могъл да отвърне (и дори да победи, ако иска), но тъй като
са на публично място и се е струпала тълпа зяпачи, той решава, че за имиджа му на светец би било
по-добре да поеме ударите и да се държи пасивно. Това кара осъдения да изглежда още по-лош, а
мнението в града за неопетнената репутация на Добрия самарянин се затвърждава още повече.
Престъпникът е хвърлен обратно в затвора, този път с по-дълга присъда.
Добре дошли в живота на „лошото“ дете и „доброто“ дете в семейството. Хей, току-що бяхте
запознати.
Да видим как се подреждат нещата в дома ви сега, когато сте нащрек да наблюдавате за двамата
съучастници, единия от които шерифът вкарва в затвора, а другия канонизира.
Мартин и Криста играят навън. Всеки път, когато Мартин се качи на колелото си с три гуми,
Криста застава зад гърба му, започва да го бута по-бързо и иска да се вози с него. Мартин
предпочита да кара колелото си сам. Сестра му отказва да слезе. Мартин се ядосва и започва да я
бута. Тя упорства. Накрая Мартин използва цялата си сила да преобърне колелото и да я събори на
земята. Мама вижда това през прозореца и изтичва навън. „Мартин! Видях те! Какво си
въобразяваш, че правиш? Тя можеше да си удари главата. Още е малка. Би трябвало да ти е ясно.
Веднага си отивай в стаята. Няма да излезеш, докато не си готов да се извиниш на Криста. Хайде,
Криста, да сложим лед на цицината и ще ми помогнеш да опечем курабийки. “
Иха! Не така вълнуващо като двама разбойници да оберат банка, но твърде по-близо до вашата
действителност, като е налице съвсем същата схема.
Теоретичните положения, с които трябва да сте наясно, са:
1. Спорът възниква на базата на съвместни действия и сътрудничество (подобно на принципа, че
са нужни двама, за да се поддържа битка за власт).
2. Децата ни могат да изберат да се карат или да сътрудничат. Изборът е техен.
3. Споренето (като всяко друго поведение) служи на съответна цел. По някакъв начин е от полза.
4. Децата ни се разбират помежду си, докато нас ни няма. Притежават всички качества и умения,
за да сътрудничат.
5. Присъствието ни и реакциите ни на техния конфликт са резултатът, който целят.
6. Реакцията ни е да приемем ролята на шериф. Избираме страна, демонстрираме предпочитание
и подхранваме съществуването на ролята на добър и лош.
7. Дори „лошото“ дете е удовлетворено да препотвърди убеждението си, че е лошо и третирано
67
нечестно.
Криста изпитва потребност брат ѝ да се държи лошо с нея, за да може тя да изглежда добра и да
спечели благоразположението на майка си. Колкото по-лош изглежда той, толкова по-добра ще
изглежда тя. Тя няма интерес да намери благоприятно разрешение на проблема с триколката. Тя не
цели возене; цели разправия, за да си докаже, че е любимката на мама. Наясно е какво се иска.
Разчита модели от миналото да се разиграят отново и всеки да си изпълни своята роля.
Без мама наоколо Криста би взела друго решение. Може би ще забележи, че действията ѝ
разстройват брат ѝ и ще слезе от колелото му. Би могла да се потруди, за да намери начин да спечели
интереса му да я повози. На Криста не ѝ липсват нито алтернативи, нито познания. Тя целенасочено
избира поведение, което да подхранва конфликта.
Една от причините да знам, че това е истина, е фактът, че те не се карат, ако мама я няма. Когато
са сами, те се разбират отлично, решават проблемите, свързани с редуване или поделяне, много
умело. Решават да влязат в свада единствено когато шерифът е в града.
Ами Мартин? Защо решава да я събори, като знае, че шерифът ги наблюдава? Първо той вече е
определен като „лош“ и съответно е по-податлив на желанието за реванш заради минали
прегрешения. Тъй като таи убеждението, че всеки път, щом възникне проблем, той е обвиняван
несправедливо, всъщност предизвиква ситуации, за да потвърди хипотезата си. Когато той бъде
наказан, а на нея ѝ се размине, вътрешното му убеждение се засилва още повече. „Ето, прав съм! Аз
съм мразеният, а тя - обичаната.“
Съществуват две цели, които биха могли да бъдат постигнати чрез споровете между децата в
семейството: внимание и фаворизиране.

Битка за внимание
Първата цел на разправиите е привличане на неоправдано внимание от страна на родителите.
Вече сте прочели главата, свързана с привличане на вниманието. Наясно сте, че в това има много
логика; послушното дете бива пренебрегвано, докато въвлечените в разправия братя и сестри си
присвояват вниманието на мама и татко безотказно. Ние не можем да го понесем. Не сме способни да
го пренебрегнем. Действа като магия!
Тори и Брандън се карат всеки път, щом се возят заедно в колата. Дори завързани с предпазни
колани, те се ритат и хвърлят предмети из купето. Татко непрекъснато ги моли да се успокоят и
да не се карат. Но ситуацията се повтаря всеки път, щом се озоват в колата.
Тъй като става дума за неприятна, но неескалираща разправия, бащата може просто я
пренебрегне или да остави нещата на логичните последици.
- В колата е опасно, докато се карате, така че ще се наложи да спра, ако това продължава.
Спорът продължава и татко спира. Излиза навън и казва:
- Уведомете ме, когато сте готови да потеглим.
Започва да чете книга (без да поглежда, нито да слуша спора в колата), докато те не
престават. Децата започват да блъскат по прозорците. -
- Престанахме. Можеш да се качваш.
Следващия път, когато започне разправия, на бащата не му се налага да изтъква последиците.
Децата са наясно, така че той просто отбива встрани от пътя, излиза от колата и започва да чете.
След пет или шест пъти децата ще престанат да се карат в колата. Кълна се, че това е самата истина,
но ще трябва да го изпробвате лично. Бъдете постоянни и предприемайте това всеки път, щом се
налага. Периодичните последици не действат.
Препоръчвам на всички родители да започнат да прилагат тази стратегия за прекратяване на
споровете в колата само за да си докажат, че децата им всъщност са способни да започват и да
завършват споровете по своя собствена воля. Това е избор, който те правят! Когато разправията вече
не привлича внимание, тя замира. Ако сте способни да овладеете скандала в колата, значи сте готови
да преминете към следващите тактики, които предстои да опиша.

Битка за благоразположението на мама или татко

Втората цел на разправиите между децата в семейството е да се потвърди, че мама или татко
наистина си имат любимец. Интересна система, нали?
В случая с триколката Мартин е този, който ще излежава присъда, докато Криста е Добър
самарянин. По-късно същата вечер, докато мама гледа телевизия, тя забелязва как Мартин удря

68
Криста по главата с лазерния си меч и си казва: „Ето що за чудовище отглеждам. Това не беше
провокирано с нищо. Горката Криста просто си седеше и се занимаваше с нещо свое, а той я атакува.
Тя беше напълно невинна жертва. Той е такова лошо момче!“.
Мартин е набелязан за лошото момче, злодея в семейството, докато Криста е възприемана като
кротката и примерната, която има нужда от защита. Всичко това озлобява Мартин. Като и бездруго
все загазва, спокойно може да си позволи да удря врага си при всяка изпаднала възможност. Така или
иначе ще бъде обвинен и на този етап от краткия си живот той вече вижда Криста като причина
ежедневието му да се превърне в ад. Мама и татко я предпочитат. Повече от ясно е. Той подлага това
на проверка и то винаги се потвърждава. Децата обичат да затвърждават убежденията си, дори те да
са свързани с нещо негативно.
Целта на този урок е да осъзнаем, че „доброто дете“ и „лошото дете“ в семейството се трудят в
синхрон, за да противопоставят ролите си на светец и грешник. Но това са само роли. Всяко дете има
свой собствен тип снаряжение и макар да изглежда различно, то е от един и същи калибър. Някои
използват сълзи, за да си осигурят помощта на възрастните, други разчитат на ума си да устроят
капани и да манипулират, а трети си служат с груба сила. Независимо от тактиката им, децата все пак
могат да решат дали да спорят, или да си сътрудничат, така че никой не е по-слаб от другите. Не се
заблуждавайте да мислите, че някое дете е беззащитно и неспособно. Експериментът с колата ще ви
помогне да го докажете с вашите собствени деца.
Криста би могла да реши да спре с бутането на триколката на Мартин и да не е напаст за брат си.
Може да опита да използва чара си с цел да бъде повозена. Също така е наясно с прага му на
търпение и е напълно способна да вземе решение кога да спре. Мартин, от своя страна, може да реши
да повесели малката си сестричка, като я остави да го побута за известно време, преди да продължи
със своите собствени занимания. Също така може да се уговори с нея да играят заедно по-късно. Или
пък... може да се откаже от триколката. И двамата имат възможност за избор. Също така имат ясна
представа за резултата от избора им. Познават характерите един на друг и знаят дали мама и татко
наблюдават.

Децата, които имат нужда от най-голямо окуражаване, получават най-малко.

доктор Рудолф Драйкърс

НАЧИНИ ДА РЕАГИРАМЕ НА КОНФЛИКТИ МЕЖДУ ДЕЦАТА В СЕМЕЙСТВОТО

След като съперничеството между братя и сестри представлява такъв сериозен елемент от
силното обезсърчаване на децата, което би могло да причини пораждането на погрешни стремежи,
като такъв за отмъщение, ние трябва да се научим да се справяме с конфликтите между децата ни.
Трябва да третираме отношенията между братята и сестрите по коренно различни начини от тези,
характерни за повечето семейства. Без повече намеса и въдворяване на ред, без повече арести за
единия и медал за Добър самарянин на другия. И двете страни са участници в съвместно създадения
проблем, така че нашата реакция не може да разграничава децата. Ето как да го постигнем:

1.Пренебрегнете разправията
Както вече споменах, повечето разправии са свързани с търсенето на внимание, което обсъдихме
в Четвърта глава. Това означава, че нашата първа нова стратегия е да пренебрегнем свадата. Оставете
ги да решат несъгласията си сами и не се месете. Децата ви ще се справят с това по същия начин,
както го правят в училище или на детската площадка. В момента те живеят с идеята, че ако си играят
кротко, ще ги оставите сами, но ако спорят, ще се намесите. Ние бихме могли да променим тази
динамика, като им дадем да разберат, че ще останем с тях с удоволствие, докато се разбират помежду
си, но в мига щом Мартин извади лазерния си меч и перне сестра си, мама би могла да каже: „Не
проявявам интерес да гледам това“, и да си тръгне. Може да им обясни, че ще се радва да се върне,
когато започнат да играят в разбирателство.
Хм. Доста различна реакция, нали? Мартин не се озова в беда. Ореолът на Криста не блести така
ярко. Мартин няма да бъде пратен в затвора. Промяната е във въздуха!
При това положение е малко вероятно Криста отново да се качва на триколката на Мартин и да
го дразни. Само ще бъде изблъскана, а това не си струва, ако той няма да си спечели неприятности.
Криста решава, че е най-добре да помоли за ред на колелото. Без намесата на мама старите ѝ методи
не действат.
На Мартин не му се налага да шляпа сестра си, когато му падне възможност, защото тя вече не е

69
„златното“ дете, което го вкарва в неприятности. Тя вече не се тътри зад колелото му и двамата се
разбират много по-добре.
Дори понякога сам ѝ предлага колелото си, след като враждебността е изчезнала.

2.Поставете ги в една и съща лодка

Всичко за тази техника се казва в името. Представете си го: две деца в едно кану, едното на носа,
а другото на кърмата. И двете разполагат с гребла и имат различни идеи в каква посока да поемат.
Ако не се разберат, ще се движат в кръг. Всякакво усилие, което положи едното да се придвижи
напред, ще бъде възпирано от другото. Ако двете деца се противопоставят едно на друго, и двете са в
позиция да поставят противника си в безизходно положение. За да бъде постигнат някакъв прогрес,
всяко от тях в крайна сметка ще осъзнае, че трябва да подтикне другото към сътрудничество. Ако
партньорът ти в лодката е ядосан, той няма да иска да си сътрудничите. Става повече от ясно, че ти е
нужен. Чрез поставянето на децата в една и съща лодка ние слагаме точка на разочарованието,
идващо от взимането на страна, и учим децата си да си помагат и да се обичат.
Начинът да постигнем това в дома си е като създадем в реалния живот метафорично плаване с
кану. Поставяме децата в една лодка, като се отнасяме към тях като към екип.
Да предположим, че едното ви дете иска да гледа „Хана Монтана“, а другото предпочита
„Ориндж каунти“ и двете се боричкат в дневната, за да се докопат до дистанционното управление.
Как ще ги поставите в една лодка? Можете да изключите телевизора, да вземете дистанционното уп-
равление и да им обясните, че когато решат какво ще гледат, ще им го върнете. И двамата губят
правото да гледат телевизия, докато не стигнат до съгласие.
Ако децата започнат да се държат по-агресивно, отколкото сте склонни да приемете, опитайте
това: „Нужно ви е малко време на разстояние един от друг, за си проясните главите. Идете си в
стаите за пет минути“.
Друга чудесна реплика, която бихте могли да изпробвате, е: „В тази къща не се допуска агресия;
моля да излезете навън с разправията си“. Това им дава да разберат, че нямате намерение да се
замесвате, наясно сте, че това не е ваша работа и също така подчертава факта, че трябва да
поддържате реда в семейството. Повечето деца, които получат разрешение да продължат да се карат,
спират незабавно.
Ако в дневната цари хаос, всички деца трябва да се включат в почистването, без значение кой с
какво е играл. Това „нечестно“ ли ви звучи? Помнете, че не целим справедливост, като цепим косъма
на базата на счетоводни сметки; то би довело до състезание. Това е великодушен модел, при който
всички сме отбор: до един се залавяме за работа, имаме нужда един от друг и вършим нещата заедно.
Ако отидете на къмпинг, всеки би помагал за пренасянето на оборудването. Вие не бихте заявили:
„Това няма да го нося. Нечий друг спален чувал е“. Този подход не само ни предпазва от проява на
фаворизиране, но и създава контакти за обиденото дете. Сега братята или сестрите ѝ помагат! Тя се
чувства свързана благодарение на съвместните им усилия по изпълнението на задачата.
Ако Криста е ядосана на Мартин, задето не ѝ позволява да се повози на колелото му, тя би могла
да откаже да разтребва дневната заедно с него. Мама не се намесва в разправията им. Просто
подчертава още веднъж, че двамата имат обща работа за вършене. Ако Мартин отиде при мама, за да
протестира: „Но тя не помага... Просто си седи“, мама би могла да отвърне: „Съжалявам, че имаш
разногласия със сестра си. Сигурна съм, че ще успееш да намериш решение“. Мама проявява
съчувствие, но отказва да вземе страна. Демонстрира вяра, че те биха могли да се справят, стига да го
желаят. Мартин има проблем за решаване, а не мама. Няма нужда да дисциплинира Криста, задето не
помага. Не е нейна работа.
Мартин се озовава в трудно положение, което бихме искали всички деца да преживеят. Това е
проблем на социалното съжителство - онова, което се стараем да култивираме. Мартин трябва да се
постарае да спечели сътрудничеството на сестра си, ако иска тя да му помогне в чистенето. Ще
установи, че доволните сестри помагат повече и че е в негов личен интерес да бъде по-добър брат.
И така, макар Криста да е по-малка и по-слаба, тя всъщност не се намира в неравностойно
положение в техните конфликти. Ако поставим децата си в една лодка, ние се убеждаваме, че те
разполагат с едно и също. Никой не е предпочитан и никой няма да бъде наранен. Отношенията
между децата в семейството и между мама и татко се подобряват. На обидите се слага край и никой
не търси реванш.

3.Включете го в дневния ред

70
 Ако децата ни се сблъскат с конфликт, който не успяват да решат сами, родителите могат да
помогнат, но без да допускат да бъдат превръщани в част от него.
Вместо това, ако проблемът продължава и децата не успяват да открият решение заедно,
родителите биха могли да предложат той да бъде обсъден, когато участниците в него не са ядосани
или разстроени. Можем да кажем на децата си, че ако не се справят сами, биха мог ли да го включат в
дневния ред на семейното събрание и всички заедно ще се помъчат да го решат. Това им показва, че
имаме вяра в тях да се справят със собствените си проблеми, но в същото време сме готови да ги
подкрепим, щом имат нужда. (Ще обсъдим семейните събрания в Осма глава.)

4.Използвайте техниката „две ръце“

Нека заявя за протокола: не липсата на умения или способности е основният виновник за свадите
между децата в дома. Обикновено става дума за динамиката помежду им, както тъкмо обсъдихме. В
тази връзка има няколко умения и препоръчвам на родителите да помогнат на децата си да ги усвоят.
Първото е да ги научим да говорят от свое име. Ще постигнем това, като използваме техниката „две
ръце“.
Карла изтръгва куклата от ръцете на сестра си и заявява „ МОЯ". Сестра ѝ Дина започва да
плаче и търси мама. Е, разбира се, че ще го направи. Все пак тя е научила от предишен опит, че
мама обикновено решава проблемите ѝ. Всичко, което трябва да стори Дина, е да пусне „ревливата
аларма“ и мама идва да проучи какво става. Почти всеки път тя установява, че проблемът е Карла
и това я кара да се чувства задължена да се справи с нея от името на Дина. Няма съмнение, че
става дума за фаворизиране.
Дина расте и трябва да се научи да взима нещата в свои ръце, вместо да разчита на мама. Трябва
да разбере, че е нейно задължение да се справя с другите и особено със сестра си. Ако продължава да
постига успех чрез сълзите си и неспособността си, за да получи помощ от околните и да накара
някой друг да води нейните битки, тя ще установи, че да играеш жертвата носи облаги.
Затова използвайте техниката „две ръце“, която научих от Алтея Пулос в забавачката „Адлер“.
Идеята се състои в това да преподадем на децата езика на директните взаимоотношения в случай на
конфликт.
Действа по следния начин:
Когато чува, че Дина плаче, мама не трябва да я гушка и утешава, както прави обикновено. Това
изглежда така, сякаш вече е взела нейната страна. Вместо това тя може да коленичи между
момичетата, така че да е на нивото на очите им. Нежно прегръща по едно дете във всяка ръка, така че
те да се озоват лице в лице (ясно е, че мама е по средата и не взима ничия страна). Мама може да
каже: „Дина, имаш ли нужда да кажеш нещо? Трябва ли да споделиш нещо със сестра си? Тя може да
бъде много добър слушател“.
Мама не само стимулира Дина да говори, но също така показва на Карла, че тя не е в черния
списък и няма нужда да действа отбранително.
Дина няма представа какво има предвид мама. Тя подсмърча, взира се безизразно и не казва
нищо. Това е първият път, когато мама задава този въпрос. Обикновено мама просто ѝ връща куклата
и нахоква Карла. Какво става?
Мама повтаря: „Трябва да кажеш нещо, Дина. Би могла да ѝ обясниш, че това не ти харесва“.
Ако Дина продължава да не заговаря, мама би могла да се обърне към Карла: „Струва ми се, че
на сестра ти не ѝ харесва да ѝ взимаш куклата“.
Поставено по този начин, мама просто предава съобщение от Дина. Сравнете това с: „О, Карла,
върни куклата на сестра си. Знаеш, че тази ѝ е любимата... Какво ти става?“.

Като помагаме на Дина да намери думи, ние не контролираме. Действаме, като предаваме
съобщението, без да споделяме личното си мнение. Държим се настрана, като използваме техниката
„две ръце“. С времето Дина ще започне да се изразява по-добре, защото е придобила умения и
защото предлаганата от мама разплата вече не идва.

5.„Дразнене и желание“
С други деца може да е сполучливо да използвате техниката „дразнене и желание“, която научих
от Дайна Есмър и Сузана Смита, които обучават учители в началното училище. Отново идеята е да
се научат децата да комуникират по-ефективно. Можем да помогнем на децата да изразят чувствата
си, като им покажем структура на изречение посредством два предмета. Единият може да е плюшено

71
насекомо (калинка, да речем), а другият - магическа пръчка. Когато децата ви
имат конфликт, те първо вземат насекомото и казват: „Дразня се, когато ти......................“
(детето вдига насекомото на преден план).
После размахват магическата пръчка и казват: „Желанието ми е вместо това ти да............
Дина би могла да каже на Карла: „Дразня се, когато вземаш куклата ми, без да ме питаш.
Желанието ми вместо това е да ме помолиш да ти я дам за малко“.
Колко по-информативно, носещо уважение и вдъхващо сила е от плача? В крайна сметка децата
се научават да използват този език, без да въвличат родителите или учителите си.

АКТИВНО СЛУШАНЕ
Вече споделих с вас основните причини, водещи до тежко обезсърчаване, предизвикващо
желание за отмъщение. Проверете ги в собственото си семейство, дори детето ви днес да танцува
единствено в ритмите за привличане на внимание. Танцът за отмъщение разкрива пред всички нас
как усещането за загуба на кураж завладява децата ни и какво трябва да предприемем, за да си ги
върнем обратно. И не само това - той може да се породи във всяко семейство. Съществуват
множество причини едно дете да избухне, след като се е почувствало обидено. Научих това от личен
опит, след като дъщеря ми атакува купата с плодове.
Току-що я бях взела от детската градина. Постояхме за малко в двора на градината, аз поговорих
с няколко майки и после се прибрахме вкъщи за обяд. Всичко изглеждаше наред, докато не влязохме
през вратата и дъщеря ми не се хвърли на един стол в трапезарията, след което проби с палеца си
дупка във всеки банан в купата.
Аз бях шокирана! Като всички нас, трябваше да потисна желанието си да кресна: „Какво си
въобразяваш, че правиш, млада госпожичке? Не можеш да се разхождаш наоколо и да съсипваш
нещата по този начин. Върви си в стаята, докато не ти дойде умът“. Тя ме канеше на танц за
отмъщение; бях наясно, че ако се чувствам шокирана и ужасена, значи става дума за отмъщение, а
това ми подсказваше, че според нея аз съм я наранила по някакъв начин. Нека обсъдим как да
избегнем този танц чрез активно слушане.
Първо се постарах да издиря източника, вместо да се ядосвам и да я наказвам.
- Луси, направила ли съм нещо, с което да те обидя? Нещо, което те е ядосало толкова много, че
си решила да ми върнеш, като повредиш бананите?
Знаете ли какво ми отговори тя?
- Не ми хареса това, което ми стори в двора на градината.
Нямах представа за какво говори.
- Какво съм ти сторила в двора на градината?
- Не ми хареса как събра всичките майки да ми се присмиват.
Е, челюстта ми увисна до пода. Тя имаше коренно различно възприятие за случилото се на
площадката с другите майки. Разказах им за нещо смешно, което Луси беше направила по време на
вечеря. Предположих, че отново ще се почувства забавна, ако разкажа за постъпката ѝ пред
приятелките си. Очевидно съм сгрешила. От гледната точка на Луси на масата ние се бяхме смели
заедно с нея, но на детската площадка се смяхме на нея. Да направиш глупава грешка, докато си сред
семейството си е едно; но когато направеният гаф е разгласен публично и всички са му се смели, е
съвсем друго.
Почувствах се сконфузена за своята несъобразителност и се радвах, че ни се е удала възможност
да го обсъдим, така че да мога да се извиня и да обясня, че не съм имала лоши намерения. Можех да
погледна на ситуацията от нейната гледна точка и в крайна сметка тя също успя да я види от моята.
Разбра, че не съм възнамерявала да я засрамя.
Боже, радвам се, че поговорихме.
Как ще разберем какво чувстват децата ни, ако не ги попитаме? И когато го направим, добре е да
сме обучени да чуем каквото имат да ни кажат.
Едно от най-важните умения, които придобих по време на обучението си за психотерапевт, беше
изкуството да слушам. Това е като ключалка, през която надничаме в личната вселена на човека. Ако
някой се чувства истински чут, той се смята за разбран. Знаете ли колко е прекрасно усещането „да
бъдете разгадани“ от някой друг? Когато носените от нас социални маски могат да бъдат свалени и
допуснем някого до автентичната си същност, връзката може да бъде изключително силна. Това е ис-
тинска близост.

72
 Ако имате дете, което търси мъст срещу вас, трябва да установите какво е намерило за толкова
обидно. Дъщеря ми Луси сподели за публичното унижение и ние бързо успяхме да разрешим това
недоразумение и да оправим нещата. Но не всички деца са така склонни да се разприказват. Защо ли?
Защо нямат усещането, че е безопасно да разкрият какво таят у себе си.
В кабинета на терапевта клиентът трябва да бъде накаран да се чувства на сигурно място и да се
разкрие, без да се бои от критики. Ако желаем децата ни да свалят маските си и да ни се разкрият,
налага се да разберем, че това ги кара да се чувстват уязвими, и да уважаваме факта, че са склонни да
го сторят. Това е един прекрасен за отваряне подарък.
Колкото по-добри слушатели станете, толкова по-голяма вероятност има децата ви да разговарят
с вас. Ще споделят малки незначителни неща, но също така и по- важни много лични проблеми.
Докато растат и проблемите им стават по-сериозни, ние ще сме изключително благодарни, задето
сме установили добра традиция да изслушваме децата си.
Изкуството на доброто слушане е ключов инструмент за родителите на търсещи реванш деца и
по тази причина тук наблягам толкова сериозно на него. Но, моля ви, не чакайте детето да започне да
търси отмъщение, за да го използвате. Започнете да бъдете добри слушатели още сега и използвайте
това умение често.
Добавката активно в активното слушане
Съществува разлика между това да чуем и да слушаме. Чуването се случва, когато звуковите
вълни достигнат съответната част от ухото ви и раздвижат косъмчетата, стимулиращи нервните
окончания да изпратят сигнали в мозъка ви. Освен ако не сте глухи или не носите тапи за уши (и не
се смейте, много родители го правят), вие винаги чувате. Не можете да го спрете.
Активното слушане, от друга страна, изисква вниманието ви и решимост да усвоите
информацията. Трябва да наблюдавате събеседника си с намерението да го разберете. При активното
слушане на децата ни от нас се очаква да дешифрираме пълното съобщение. Това включва цялата
предлагана информация: езика на тялото, използваните думи, тона, скоростта на говорене, силата и
всякаква друга информация, която би могла да ви помогне да си изградите пълна картинка за
предаваното ви. След това - и тази стъпка е особено важна - трябва да направим проверка с детето си
дали сме разбрали какво има предвид. Това означава, че трябва да повторим чутото пред детето, като
перифразираме или обобщим онова, което смятаме, че сме разбрали, включително и информацията
за емоционалното им състояние.
Така стоят нещата накратко, но приложени на практика се усложняват. Нека ги разгледаме
стъпка по стъпка.
Обръщайте внимание
О, всички сме толкова виновни! Каква ирония, че протестираме, задето децата ни са „глухи за
майка си“, когато те имат също толкова реално право на недоволство от „глухи за децата си“
родители. Опитват се да ни разкажат за деня си в училище, а ние прибираме чистите съдове от
миялната машина, пишем списък за пазар и бъркаме соса на печката, всичко наведнъж. „Слушам,
слушам“, лъжем ги.
Проучване разкрива, че запомняме двайсет и пет до петдесет процента от онова, което чуваме.
Така че ако наистина желаем да се превърнем в активни слушатели, трябва да предоставим
нераздвоеното си внимание. Дори да означава да кажем: „Миличък, това, което казваш, е много
важно за мен и искам да чуя всяка дума. Трудно ми е да се съсредоточа, защото вечерята е почти
готова и се опитвам да сервирам. Може ли да намерим време да поговорим, когато мога да ти отделя
пълното си внимание?“.
В случай че детето ви е много разстроено, нищо не би потвърдило повече изключителната му
значимост във вашия живот от това да кажете: „Нека изключа печката... Вечерята може да почака. Да
намерим местенце, където да седнем и да поговорим“.
Важно е съзнанието ви също да не е заето с безброй задачи. Ако мислите ви са някъде другаде,
няма да сте способни да дарите пълното си внимание. Съсредоточете се върху текущия разговор и на
казаното в него. Това означава, че трябва да се изтръгнете от процеса на съставяне на опровержение,
докато другият човек говори. Просто слушайте и се опитайте да разберете.
Покажете, че слушате
По-вероятно е децата ви да продължат да говорят, ако чувстват, че са слушани. Това значи, че
бихте могли да давате сигнали, че възприемате абсолютно всичко, казвано от тях. Неща като кимане,
усмивка или „аха“. Използвайте мимиките си да демонстрирате, че следвате мисълта им. Убедете се,
че позата ви не е отбранителна, нека е открита и призоваваща. Ако се облегнете назад с кръстосани

73
ръце и крака, бихте изглеждали затворени, отнесени и резервирани. Вместо това разкръстосайте
крака и се приведете леко напред. Това е много по-сърдечна и приканваща поза.
Макар контактът с очи обикновено да е препоръчван при активното слушане, ако отношенията с
детето ви са много обтегнати, би могъл да се приеме като заплаха. В такъв случай може би ще ви
допадне да легнете един до друг на леглото, като и двамата се взирате в тавана или пък да седнете на
пода с опрени един в друг гърбове. Също така бихте могли да излезете с колата, ако предстои труден
разговор. Всички тези методи помагат на детето да се почувства достатъчно спокойно, че да се
разкрие.

Осигурете обратна връзка

Вероятно най-трудният момент от активното слушане е да не позволим личните ни пристрастия,
убеждения, задръжки и преценки да изкривят чутото. За да се убедим, че това не се случва, налага се
да повторим разбраното от нас. Полезно е да започнем преразказа си с нещо като: „От това, което
казваш звучи, че...“ или ,Доколкото разбирам...“. Това дава възможност на детето да отстрани
евентуални недоразумения и също така да се почувства истински разбрано.
Ето някои примери:
„Мразя учителката си!“
Отговор: „Звучи ми, сякаш си имал тежък ден в училище. Искаш ли да поговорим?“.

„Никога не харесваш онова, което правя.“

Отговор: ,Доколкото разбирам, ядосан си ми и смяташ, че съм прекалено критична или
негативно настроена към теб“.

„Още не искам да си ходя вкъщи!“

Отговор: „Звучиш ми разочарован, задето е време да сложим край на приятното ни прекарване
заедно“.

„Ще ми се баба да беше жива!“

Отговор: „Май наистина ти липсва“.

„Престани да ми нареждаш какво да правя.“

Отговор: , Доколкото схващам от чутото, дразниш се от съветите ми, ако не си помолил за тях“.

Тъй като се опитвате да си изясните нещата докрай, може да установите, че е необходима още
информация. Така че бихте могли да попитате: „Какво имаше предвид, когато каза.........?“ или
„Може ли да ми разкажеш повече по въпроса, не съм сигурна, че разбрах“.

Отложете преценката
Ако прекъсвате, само ще вбесите децата си: те ще се затворят и ще напуснат стаята. Всъщност
във всички случаи на страдащи взаимоотношения с по-големи деца родителите биха могли да се
съгласят единствено да слушат в продължение на цели трийсет минути, без да прекъсват или да
отвръщат.
Този формат гарантира, че детето може да говори свободно. То може да реши да не казва нищо
през първите двайсет от тези трийсет минути (можете да започнете с по-къс период, ако ще се
чувствате по-добре), но това ефирно време му принадлежи, дори да желае само да седи смълчано,
докато вие се взирате в тавана. Това е отрязъкът от време на детето ви да говори и то решава за какво
да го използва. Проява на уважение и грижа е да му отделите това време. За децата може да е
плашещо да говорят за оскърбленията си. Възможно е да отнеме време да съберат кураж. Бъдете
търпеливи. Отделянето на време и демонстрирането на желание да ги изслушате е проява на
загриженост, която ще оценят.
Реагирайте с уважение
Когато детето ви бъде изслушано, идва вашият ред да реагирате или отговорите на казаното.
Време е да тествате собствената си емоционална интелигентност. Способни ли сте да реагирате
откровено и почтително, без да контраатакувате и без да го унижавате по някакъв начин, колкото и
завоалиран да е той? Ако можете да се похвалите с добри комуникативни умения, ще предложите
своята гледна точка (която е добре обоснована за вас), без да добавяте емоционално перчене,

74
 което би предразположило към война. Просто изразете мнението си. Можете например да
кажете: „Аз се чувствам ядосана, когато “, вместо наистина да демонстрирате гнева си или да
отговаряте с ядосан тон.
Сравнете често срещани родителски отговори, които блокират общуването, с такива, показващи
активно слушане.

БЛОКИРАНЕ НА ОБЩУВАНЕТО

„Мразя брат си.“

Отговор: „Не, не го мразиш. Обичаш го. Просто си ядосана“.
„Ще се самоубия.“
Отговор: „Не говори така“.
„Винаги взимаш неговата страна!“
Отговор: „Не е вярно. Вчера например взех твоята страна“.
„Мразя те.“
Отговор: „Да, ти също не правиш кой знае колко за мен напоследък“.

АКТИВНО СЛУШАНЕ
„Мразя брат си.“
Отговор: „Явно наистина си ядосана. Ще ми кажеш ли какво има?“.

„Ще се самоубия.“
Отговор: „Наистина ли? Струва ми се, че си в пълно отчаяние. Наистина ми се иска да разбера
как се чувстваш във връзка с проблемите си“.

„Винаги взимаш неговата страна!“

Отговор: „Сигурно е ужасно болезнено да мислиш, че родителите ти са срещу теб. Наистина ли
мислиш така?“.

„Мразя те.“
Отговор: „Искаш да разбера, че съм те обидила и целта ти е да ми върнеш, така ли?“.

Задължително е да демонстрирате осъзнаване на това какво чувстват в момента. Например:

„Ужасно е да мислиш, че родителите ти са срещу теб.“
„Сигурно е много болезнено да мислиш, че обичам бебето повече.“
„Не мога да си представя колко мъчително е за теб да мислиш, че работата е по-важна за мен,
отколкото си ти.“
Веднъж щом разберем какво е да сме на мястото на децата си, ще можем да проявим съчувствие,
вместо да се държим отбранително. Това означава, че бихме могли да използваме енергията си да
открием начини да подобрим ситуацията. Също така е от полза да се концентрираме върху бъдещето
и плановете ни за промяна. Толкова е лесно да се връщаме назад, да приписваме вина и да
възобновяваме стари спорове. Използвайте уменията си за общуване, за да се придържате към мига и
да слушате, разбирате, съчувствате и да се придвижите напред.
„Не искам да мислиш такива неща. Как бихме могли да подобрим нещата?“
„Никога не съм възнамерявала да те карам да се чувстваш така. Как бихме могли да подобрим
нещата в бъдеще?“

ВЪЗСТАНОВЕТЕ ОТНОШЕНИЯТА СИ
Как човек възстановява връзка, която е била разрушена? Става дума за действия! Не е
достатъчно да си мислите „Обичам те.“ Дори не е достатъчно да кажете: „Обичам те“. Трябва да
покажем на нараненото си дете, че го обичаме.
Обичам е глагол. Да се държим любящо е начинът да лекуваме и възстановяваме. Също така
значи да се потрудим, за да видим децата си в техния свят, вместо да настояваме те да се
присъединят към нашия. Ако ви се струва, че детето ви се отдалечава от семейството, установете в
каква посока се отдалечава той (или тя). Вместо да настоявате да се храните заедно (което е вашата

75
идея за сближаване), демонстрирайте интерес към занимания, привличащи детето ви, и вземете
участие, където е възможно.
• Предложете да играете ролята на видеооператор, докато синът ви се упражнява със скейтборда
си.
• Изведете дъщеря си на пазар в мола. Помолете я за помощ, докато избирате грим или промяна
на прическата.
• Купете видеоигра, изискваща партньорство от страна на двама играчи.
• Планирайте малка екскурзия за уикенда, на място, което би им допаднало: събиране на екшън
героите извън града, музей за динозаври в друг град, рафтинг... списъкът е безкраен.
• Запишете се на някакъв вид курс за всякакви възрасти: по готварство, сладкарство, карате,
колоездене, йога, езда.
• Изпълнете общ проект: поправете колело, ремонтирайте стая, постройте укрепление, ушийте
рокля...
Важното е да си създадете съвместно преживяване. Въпросът е да се настроите на една вълна.
Колкото повече време прекарате така, толкова повече съвместни преживявания ще имате, общи
спомени, споделено веселие, сходни емоции, и ще установите, че отношенията помежду ви се
подобряват и ставате по-близки. Връзката ви ще продължи да се укрепва. Не е нужно да отделяте
огромен период от време като месец или седмица. Всъщност всички дребни неща, които бихте могли
да предприемате абсолютно всеки ден, са също така важни и значими, за да демонстрират, че
проявявате грижа.

Ето списък от дребни, но изключително ефективни начини да покажете на децата, че се

интересувате от тях:

Начини да покажеше на децата, че ви е грижа за тях, и да възстановите връзката

помежду си
Забелязвайте ги
Усмихвайте се много
Ценете ги
Търсете ги
Смейте се на шегите им
Гледайте ги в очите, докато говорите
Слушайте ги
Играйте с тях
Четете на глас
Кискайте се заедно
Често казвайте „да“
Уверявайте ги, че чувствата им са нормални
Установете граници, които да ги държат в безопасност
Бъдете откровени
Бъдете естествени
Изслушвайте разказите им
Прегръщайте ги
Понякога забравяйте за грижите си и им се посветете напълно
Забелязвайте, ако се държат различно
Предлагайте възможности, ако помолят за съвет
Играйте заедно навън
Изненадвайте ги Очаровайте се от откритията им
Споделяйте вълненията им
Изпратете им писмо или картичка
Следвайте ги, ако водят
Забелязвайте, когато ги няма
Отбелязвайте в списанията снимки и статии, които ги интересуват
Наблегнете, когато вършат нещо добре
Поощрявайте решения, които да са от полза за всички
Дарявайте ги с нераздвоеното си внимание

76
 Отдръпвайте се, когато е нужно
Допринасяйте към колекциите им
Говорете за мечтите и тревогите им
Интересувайте се от тях
Бъдете релаксирани
Коленичете, приклякайте или сядайте, за да сте на нивото на очите им
Отговаряйте на въпросите им
Казвайте им колко са чудесни
Създайте си традиция и я спазвайте
Научете каквото имат да предложат
Използвайте ушите си повече от устата
Бъдете отзивчиви
Придружавайте ги на концерти, игри и други събития
Намерете общ интерес
Дръжте се за ръце на разходките
Извинявайте се, ако сгрешите
Слушайте заедно любимата им музика
Спазвайте обещанията си Когато излизате сутрин, махайте и се усмихвайте
Окачвайте рисунките им у дома
Благодарете им
Изтъквайте онова, което харесвате у тях
Обаждайте им за едно здрасти
Крийте дребни изненади за тях
Възхищавайте се на уникалността им
Оставете ги да правят грешки
Забелязвайте, че растат
Помахайте и свирнете с клаксона, ако ги подминете с колата
Искайте мнението им
Забавлявайте се заедно
Проявявайте любопитство към тях
Казвайте им колко ви допада да сте заедно
Оставете ги да решават повечето си проблеми сами
Запознайте се с приятелите им
Позволете да ви кажат как се чувстват
Помогнете им да станат експерти в някоя област
Вълнувайте се, като ги видите
Разкажете им за себе си
Оставете ги да се държат съобразно собствената им възраст
Окуражавайте повече; критикувайте по-малко
Бъдете последователни
Признавайте, когато сгрешите
Наслаждавайте се на времето си заедно
Измислете им галено име
Възхищавайте се на уменията им
Разпускайте заедно
Бъдете щастливи
Молете ги за помощ
Подкрепяйте ги
Хвалете успехите им
Решавайте проблемите и конфликтите, докато още са малки
Разкажете им случки, в които вие сте героите
Вярвайте в тях
Хранете ги с вкусни неща Бъдете гъвкави
Взимайте решения заедно
Величайте великолепието им
Постройте нещо заедно

77
 Окуражавайте ги да мислят на едро
Празнувайте начало и край, като например първия учебен ден
Посещавайте заедно места
Приемайте радушно предложенията им
Бъдете искрени
Обичайте ги безусловно
Осигурявайте незабавна обратна връзка
Включвайте ги в разговорите
Уважавайте ги Присъединете се към приключенията им
Посещавайте училището им
Помогнете им да научат нещо ново
Проявявайте разбиране, ако са имали тежък ден
Давайте им право на избор
Уважавайте избора им
Извършете нещо глуповато заедно
Мотайте се заедно
Отделете време
Вдъхновявайте въображението им
Приемете ги каквито са
Превърнете се в техен адвокат
Оценявайте същността им
Говорете открито с тях
Доверявайте им се
Имайте обща тайна
Напишете на алеята послание с тебешир до тях
Създайте безопасна и открита обстановка в дома
Бъдете на линия
Поздравявайте ги за постиженията
Насърчавайте ги да помагат на другите
Захващайте се за нови задачи заедно
Вярвайте на казаното от тях
Помогнете им да изберат позиция и стойте редом с тях
Мечтайте заедно с тях
Правете онова, което им харесва да правят
Покажете им нови преживявания
Хранете се заедно
Говорете откровено един с друг
Бъдете спонтанни
Очаквайте най-доброто от тях; не очаквайте съвършенство
Дайте им свобода да бъдат каквито са.

Със сигурност в списъка има неща, които можете да вкарате в употреба.

На мига. Започнете на дребно, но се целете нависоко. Бъдете търпеливи. И помнете: никога не се
предавайте, когато се отнася до взаимоотношенията с децата ви. Като стана за дума за предаване, ще
продължим със следващата глава, в която ще разгледаме какво да предприемем с дете, чиято
погрешна цел е привидната неспособност. Такива деца са абсолютни виртуози в умението да ни
накарат да желаем да вдигнем ръце от тях. Но ние ще научим как да не се поддаваме. Готови ли сте
разчепкате последния от четирите типа танци на лошото поведение? Дори детето ви да не изпълнява
с вас танца на привидна неспособност, аз ще споделя тази най-критична за възпитанието концепция.
Тя може да бъде прилагана във всички семейства, при всички деца и при всякакви форми на лошо
поведение. Това е един „универсален метод“, приложим във всяка ситуация, така че продължавайте
да четете.

Седма глава
ПРИВИДНА НЕСПОСОБНОСТ

78
 Моля те, чуй онова, което не казвам
от Чарлс Фин

Не се оставяй да те заблудя.
Не се подвеждай по маската, която нося.
Защото аз надявам маска. И не една, а хиляди.
Боя се да ги смъкна.
А никоя от тези маски не съм аз.
Преструвката за мен е втората природа.
Не се оставяй да те заблудя.
Създавам впечатление на защитен.
Водата е спокойна, държа контрола здраво.
Не ми е нужен никой.
Ала недей ми вярва, моля те.
Повърхността е гладка, но тя е моя маска.
Отдолу не лежи доволство и покой.
Там истинският аз съм — объркан, стреснат и самотен.
От паника обзет, че ще прозрат уплахата и слабостта ми.
Лудешки маската надявам, за да се прикрия,
да се стая от погледа тъй прозорлив.
А тъкмо той е моето спасение. И аз го знам.
Такъв ще е, ако последва го приемане.
Ако последва го любов към мен.
Единствен той ще ме спаси от мен самия,
от саморъчно съградения затвор.
Единствен той ще ми даде окуражение,
каквото аз не мога да си дам.
Окуражение, че нещо струвам.
Аз всъщност не ти казвам това, не смея.
Боя се да го сторя.
Боя се, че погледът ти няма да е следван
от тъй желаното приемане и обич.
Боя се, че в действителност съм нищо,
че нямам качествата на добър човек.
И само ти в състояние си да ме съживиш.
Твоята вяра, доброта и нежност,
старанието да ме разбереш, защото ме цениш,
чувствителността ти, твоята съпричастност,
неугасимата ти склонност да прозреш
способни са живот да вдъхнат в мен.
Моля те, събори стените на затвора
с ръцете свои нежни, ала здрави.
Кой съм аз, ти може би ще се почудиш.
Аз онзи съм, когото тъй добре познаваш.

Препечатано в съкратен вариант с позволението на Чарлс Фин. Пълния текст може да видите
в www.poetrybycharlescfinn.com.

Никое дете няма да се справи по-добре да ви убеди, че сте го „провалили“, от онова, чиято цел е
привидната неспособност. Този тип деца са най-обезсърчени от всички. Опитвали са безутешно да
почувстват принадлежността и значимостта си и за съжаление не са успявали многократно.
Защо е така? Какво се случва в живота на децата ни, че не успяват да открия пътя към любовта и
приемането, към значимостта и принадлежността? Желаят тези неща от нас и ние желаем да им ги
предоставим. Защо се получава така, че не го постигаме? Влудяващо, нали?
Всеки родител трябва да научи критично важната информация, изложена в тази глава, защото
това ще му помогне да се справи с безизходното положение и да върне децата си обратно на пътя

79
към душевното им благосъстояние.
Независимо дали сте се сблъскали с желание за внимание, власт, отмъщение, или привидна
неспособност, основният антидот за обезкуражаването е един и същи: окуражаване. Време е да
разберем в какво точно се състои окуражаването - как бихме могли да го предоставим, къде бихме
могли да сгрешим и как да станем по-добри в това си начинание.
Лошото поведение е симптомът.
Обезкуражаването е заболяването.
Окуражаването е лечението.
Бети Лу Бетнър
Както виждате, оставих най-доброто за най-накрая! Няма по-комплексно умение от това да се
научите да бъдете окуражаваща личност. Хората инстинктивно биват привличани от онези,
вдъхващи смелост. Те притежават определена аура. Наслаждавате се на компанията им, защото
чувствате, че представлявате най-добрата версия на себе си, когато те са наоколо. При по-подробно
наблюдение осъзнавате, че „най-добрата“ ви версия всъщност представлява автентичната ви
същност, на която е било позволено да се разкрие напълно. Да бъдете окуражаващи родители е дар (и
настина лекарство), който можете да дадете на децата си. Също така е умение, което може да бъде
развито, и начин на мислене, който можете да опознаете.
За съжаление при типичното отглеждане на деца те са изправени пред продължаващо с години
обезкуражаване. При деца, чиято цел е привидната неспособност, това е продължило по-дълго и се
вкоренило по-дълбоко. Започват да се прощават с надеждата, че съществува начин да успеят да
намерят мястото си и да се чувстват от значение.
У тях се загнездва страхът, че може наистина да са неспособни и без стойност. Тази убеденост не
се появява от днес до утре и не се случва след един неуспешен ден. В човешката природа е да се
борим, за да надмогнем чувството за малоценност, но когато изгубим всякаква надежда, че някога ще
успеем да го победим, ние се предаваме. Именно по тази причина призовавам всеки родител да
прочете тази глава. Ако детето ви все още не е затънало толкова дълбоко в липсата на вяра, тази
глава ще ви научи как да го предотвратите.

ДА РАЗБЕРЕМ ДЕТЕТО С ЦЕЛ ЗА ПРИВИДНА НЕСПОСОБНОСТ

Танцът на привидна неспособност има отношение към стремежа на детето да се защити. И то се
справя добре с това. В крайна сметка една драстична ситуация изисква драстични мерки. Разбирам
защо избират тази тактика. Имам предвид, че ако се озовете близо до банкрут, какво би било по-
безопасно от това да скътате последните си няколко долара на сигурно място?
Децата са също като костенурка, която е скрила главата си в черупката. Избягват да бъдат
оценявани зле, като се държат настрана от съдещия. Чудесен метод да преживееш трудностите, но не
и адаптивен. Ние искаме децата ни да станат част от живота, без страхът от провал да ограничава
усилията им. Искаме да ги вдъхновим да растат и да се превърнат в онова, което биха могли да
бъдат.
Или поне някога сме го искали. Интересното при този танц е, че родителите също биват
обезкуражени. Мама и татко са стигнали до убеждението, че не могат да помогнат на децата си.
Губят надежда, че биха постигнали добри резултати. Най-накрая вдигат ръце във въздуха и казват:
„Отказвам се!“, убедени, че са направили всичко възможно да измъкнат децата си от лисичата дупка,
в която са се окопали.
Да баламоса мама и татко е находчивото решение на детето да се отърве от натиска на „опитай,
опитай, опитай“ да бъдеш по-добър от останалите. Когато най-накрая мама и татко вдигнат ръце и
заявят: „Ние се предаваме, направихме всичко, за това дете няма надежда“, детето всъщност постига
онова, което е възнамерявало.
„Алилуя! - си казва онова дете, чиято цел е привидната неспособност. - Най-накрая ще имам
малко покой от натиска да бъда по-добър и нещо повече. Успях да ги разочаровам за толкова дълго и
така последователно, че те най- накрая се отказаха и да се надяваме, че оттук нататък ще ме оставят
на мира.
Малкият ми план действа! Не искам да опитвам. Дори не желая да бъда забелязван. Оставете
ме.“
Това е финалът. „Ще се държа като неспособен така убедително, че ще спрете да ме карате да
бъда по-добър.“
Чрез правилните стъпки за диагностициране, които ви представих в Трета глава, ще установите,

80
че тези деца създават различно усещане. Докато онези, търсещи внимание, са като досадни мухи, а
борещите се за власт размахват юмруци, да живеете с дете, чиято цел е привидна неспособност, е все
едно да живеете с магаренцето Йори. Умеят да са бавни и тромави, не демонстрират никакви
амбиции, което обикновено означава, че брат, сестра или родителите го правят. Мързеливи са и не се
представят добре в училище, което обикновено подсказва, че в семейството вече има някой, радващ
се на отличен успех, и за тях има по-голяма вероятност да са безделници. Те са онези, които всеки се
опитва да „вкара в пътя“. Или избягват всякакви дейности, или ако се захванат с нещо, бързо го
изоставят. Всъщност като цяло не харесват новите занимания. Да видим дали ще открием повече за
причините за това положение, като започнем да разбираме „смелостта“ малко повече.

РОДЕНИ С КУРАЖ
Никое дете не е родено обезкуражено. Всъщност е точно обратното. Бебетата идват на бял свят с
нещо, наричано „присъщ кураж“. Това е куражът да се изправим голи пред ближния, да покажем на
околните истинската си същност. С помощта на присъщия си кураж ние показваме на другите какви
сме в действителност въпреки недостатъците, простотата и несъвършенството на природата ни. Това
е смелостта да си несъвършен и куражът да опитваш. Дори пред лицето на потенциален провал ние
сме склонни да направим неспособността си публично достояние. Това вече е кураж!
Ако можете да се справите с такова нещо, значи се радвате на най-доброто от живота. Наистина
е прекрасно да сте способни да се изправите смело и да заявите: „Това съм аз. И въпреки
недостатъците ми съм доволен от това, което съм“. Това е едно здравословно самоуважение.

Представете си какво бихте могли да постигнете, ако знаехте, че няма опасност да се

провалите.
Неизвестен източник
Всеки нов живот е програмиран в цикъла си да следва пътеката на съзряването, развитието,
разтварянето към света и напредването. Във всеки отделен момент ние сме нещо „по-малко“ от
завършения ни вариант, към който се стремим. Така че във всеки един момент всеки един човек е
„несъвършена“ версия на завършената му личност. Виждате ли, ставаме все по-добри! Предполагам
най-съвършеният ни ден е денят, в който умираме, защото тогава сме по-завършени, отколкото
някога ще бъдем.
Бебето иска да стане възрастен, също така както целта на поповата лъжичка е да се превърне в
жаба, а на гъсеницата - в пеперуда. Не е нужно да ги пришпорваме или да им даваме стикери и пари,
за да ги стимулираме. Това са глупости. Процесът е естествен. Децата ни желаят да станат възрастни
и да се присъединят към обществото като напълно развити равностойни негови членове.
И поповите лъжички, и гъсениците, и бебета нямат нищо против борбата да се доберат до този
етап. Поповата лъжичка не се чувства като провалила се жаба. Бебето, което се мъчи да се научи да
ходи или говори, не се смята за непълноценно. Не смятат за унижение повтарянето на „ба, ба, ба“,
дори околните да произнасят невероятно дълги и сложни думи.
Но с течение на времето нещата се променят. Децата ни започват да формулират мисловни
структури за себе си, другите, света и функциите на всички в него. Родителите подреждат сцената и
децата биват завлечени на нея. Създаваме илюзията или им внушаваме измислицата, че съществува
скала за отмерването на нашата стойност и човек би могъл да се издигне или да падне надолу в зави -
симост от това какво прави и как „се представя“.

ХЛЪЗГАВИЯТ СТЪЛБ НА ПРЕВЪЗХОДСТВОТО

Повечето от нас действат сякаш този стълб наистина съществува и определя, че хората на върха
имат по-голяма стойност от онези в основата му. А стълбът е хлъзгав. Трябва да го стискаме отчаяно
и непрестанно да се стараем да се изкатерим нагоре.
Но дори след като се озовем на върха му и достигнем целта си да сме по общото мнение „по-
висшестоящи“ от другите, никога не сме спокойни, че ще се задържим там. Колкото по-високо се
издигаме по този илюзорен стълб, толкова по-голям е страхът ни, че ще се строполим долу. Самата
скала ни прави тревожни.
Стълбът на превъзходството създава у хората усещане за сериозна несигурност, сякаш всичко е
преходно, сякаш сме толкова добри, колкото последното добро нещо, сторено от нас. Никога не
можем да се отпуснем и да бъдем каквито сме. Това изсмуква цялата енергия, която може да бъде
оползотворена много по-добре, като се справяме с живота си и растем. Толкова сме погълнати да не

81
изгубим позицията си на скалата, че непрестанно сме нащрек и се боим от всяко нещо, способно да ѝ
навреди. Нещо от изброеното по-долу важи ли за вас?
• Някога отказвали ли сте се да устроите парти от страх, че може да е пълен провал? Помислете
за общуването с приятели и забавленията, които пропускате, защото се боите, че готвенето ви не е на
ниво или пък че къщата ви не е достатъчно хубава да предложи добро прекарване.
• Избягвате ли да изпробвате нови прически, защото се притеснявате, че може да не ви отиват?
Колко ужасна може да е една лоша подстрижка?
Ще се гътнете ли? Косата расте. Позволете си да се позабавлявате с онова, което лесно подлежи
на възстановяване. Откога лошата прическа ви прави по-некачествен човек?
• Отказвали ли сте се от възможност за ново работно място, казвайки си: „Никога няма да го
получа“. Случвало ли ви се е някога да се представите зле в нещо и после да си кажете: „Никога вече
няма да се захвана с такова нещо“?
• Сега си помислете за децата си. Ако синът ви не може да се справи с трудна задача по
математика от първия път, захвърля ли смачкания лист и отказва ли се мигом? Ако се опитвате да
научите детето си на нещо ново, случва ли се да каже: „Остави“, ако не може да се справи веднага?
Е, налага се някой да каже на царя, че е гол: няма такъв стълб. В безопасност сте! Не е нужно да
доказваме стойността си. Такъв проблем никога не е стоял. Няма какво да печелим и няма причина
да се боим, че ще го изгубим. Не е нужно да живеем в страх от „провала“, който ще ни повали.
Провалянето в нещо означава единствено, че сме допуснали грешка, от която можем да се поучим.
То не може да отнеме нищо от стойностната личност, която представлявате.
Не е ли прекрасно това усещане? Да осъзнавате, че в този момент, точно такива, каквито сте
всъщност, е всичко, което трябва да бъдете. Веднъж повярвате ли в това, ще сте свободни да се
справяте с живота безстрашно.
И така, какъв начин на мислене искате да развият децата ви? На какво ще ги научите? Бихме
могли да ги възпитаваме по начин, който ще създаде „катерачи по стълбове“, погълнати от грижи за
егото си и сравнения с околните. Или бихме могли да отгледаме „крачещи по пътеката“. Можем да
изберем да начертаем пътеката и да водим децата си по маршрут, където не съществуват тревоги за
егото. Това е една пътека, даваща кураж, чиято цел е да помогне на децата ни да пораснат и да се
развият, така че да се реализират пълноценно.

ДА ИЗБЕРЕМ ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕТЕ, „КРАЧЕЩО ПО ПЪТЕКАТА“

Можем да изберем да приемем различна схема. Можем да отглеждаме децата си в семейство,
което не вярва в измислицата за превъзходството на стълба. Вместо това можем да бъдем
ръководени от по-стойностни и конструктивни отправни точки, свързани с хората и тяхното
пътуване през живота. Можем да откажем да вярваме и да вземаме участие в оценката на стойността
на хората и техните достойнства на базата на представянето им. Можем да приемем, че всички хора
са родени напълно възхитителни и не се налага да се доказват или да се представят пред околните с
цел да спечелят приемане и обич. Можем да отхвърлим схващането за , добри, по-добри и най-
добри“ хора. Ако не го сторим, създаваме условия да отглеждаме нов Хитлер. Наема ли се някой да
определи кой е „по-добър“ от останалите?
Следването на тази нова пътека води към усъвършенстване, а не към превъзходство. По този
начин биват уважени различията между хората, вместо да бъдат съдени. Естествено, че отличен по
математика е повече от много добър, но сочи единствено, че в момента някой има повече знания по
математика, а не че е по-добър човек.
Този подход отчита, че подлежите на развитие и колкото повече грешки сте склонни да понесете,
толкова повече нови неща опитвате и живеете живота си пълноценно. Също така този подход
оценява дарбите и талантите на всеки човек и обръща внимание на тези му качества.
Дете, отгледано в семейство, в което действа убеждението, че най-важното в живота е стремежът
нагоре, би могло лесно да бъде обезкуражено. Неговият вътрешен свят придобива съвсем различни
характеристики от този на едно окуражено дете.

НАЧИНИ ДА ПОТИСНЕМ ДЕЦАТА И КАК ВМЕСТО ТОВА ДА СТИМУЛИРАМЕ

СМЕЛОСТТА ИМ
Съществуват толкова много прикрити начини, по които неволно обезкуражаваме или потискаме
децата си при ежедневното ни общуване с тях. Освен ако не бъдат посочени, повечето от нас дори не
биха осъзнали за съществуването им. Разбира се, щом веднъж ви запозная с тях, ще започнете да

82
откривате примери на всяка крачка и ще осъзнаете колко широко разпространен е този проблем при
децата.
Родители споделят с мен, че след като са усвоили разликите между процесите на окуражаване и
обезкуражаване, почти изпитват болка като дочуят разговори между възрастни и деца. Нека заедно
разгледаме няколко различни сценария, за да схванете мисълта ми. Сигурна съм, че в някои от тях
ще разпознаете такива, присъстващи в собствения ви репертоар. Не се самонаказвайте, ако
установите, че сте потискали децата си. Преди да прочетете тази книга, не сте знаели, сега знаете.
Това е всичко. Не забравяйте, че грешките ни дават възможност да се учим. Без повече тревоги за
егото, става ли? Вие не сте „лоши родители“. Ако някоя от следващите сцени е била открадната от
собствената ви дневна, причината е единствено в това, че сте действали с по-малко налични
познания, а сега вече разполагате с повече информация. Сега вече сте в позицията да направите
съзнателен избор, да пренастроите родителските си подходи и да извлечете ползи от наученото.
Сигурно се чувствате развълнувани. (Това беше пример за окуражаващо поведение, залагащо на
подсилване на самочувствието и минимизиране на грешките. Усещането е приятно, нали?)
Създайте самочувствие у детето си по отношение на способностите и уменията му
Децата се раждат с малко знания и умения; налага се да ги придобиват. Липсата им на умения би
могла да бъде причината за чувството им за малоценност, така че е добре да се потрудим и да ги
насърчим да надмогнат тази своя неспособност. Бихме могли да ги подтикваме в положителна
посока или да подчертаваме недостатъците им.
Да кажем например, че Джейми иска сам да си сипе мляко, а мама отвръща: „Не, Джейми, това е
работа на мама. Ти ще го разлееш“. Майката на Джейми току-що го тласна към липсата на увереност.
Онова, което в действителност казва, е: „Не вярвам в твоите способности“, и попарва естественото
му желание за проява на инициатива.
Колко други подобни коментари сте чували, които действат в посока на подчертаване на
непълноценността на децата? Нека разгледаме няколко примера, последвани от алтернативен
коментар, вдъхващ увереност.
„Прекалено малък си да използваш нож.“ (Би ли желал да пробваш с нож за масло? След малко
упражнения с него ще ти покажа как да използваш внимателно остър нож.)
„Тази пързалка е за големи деца; иди да използваш малката.“ (Забелязвам колко си внимателна,
докато се изкачваш по тази голяма пързалка.)
„Никакъв скейтборд, ще се убиеш.“ (Можеш да опиташ да караш скейтборд, ако проявяваш
желание, но трябва да носиш нужната защитна екипировка.)
„Знам, че харесваш хокея, но на твое място не бих мечтал за Националната хокейна лига,
приятелче.“ (Много се радвам, че си намерил нещо, което те вълнува толкова силно, действай по
въпроса!)
„Тази е чуплива; остави големия ти брат да слага играчките на елхата.“ (Тази играчка е
изработена от стъкло и е чуплива. Ще ми покажеш ли колко внимателно действаш с ето тази?)
Накарайте децата си да се чувстват уверени по отношение на преценките си
Освен физически способности и умения децата ни трябва да развият познавателните си умения и
чувството за вярна преценка. Това също е част от процеса по преминаване от състояние на неразвити
към такова на развити, от позицията на новаци към тази на притежаващи опит. Децата прилагат
уменията си за преценка, ако им се удаде възможност, и се учат от грешките си. Спъваме растежа им,
ако им се пречкаме и подкопаваме способността им да вземат самостоятелни решения. Ето няколко
примера, последвани от алтернативни коментари, които показват вяра в преценката на децата.
„Сложи си пуловер; студено е.“ (Аз облякох пуловер днес. За мен е студено навън, но ти имам
доверие да прецениш за себе си.)
„Още две хапки, преди да станеш от масата.“ (Сигурна съм, че познаваш стомаха си най-добре и
можеш да решиш кога да спреш.)
„Този подарък не е достатъчно голям за най-добър приятел; избери нещо друго.“ (Явно си избрал
онова, което желаеш да подариш.)
Обръщайте внимание на усилията и напредъка
Единственият начин, по който децата биха постигнали усъвършенстване, е като полагат усилия и
преминават през серия от взаимносвързани подобрения. Рядко се случва някой да се захване с нещо
ново и да се справи отлично още първия път. Ако желаем да насърчаваме децата си, налага се да
насърчаваме целия процес. Това означава, че трябва да се съсредоточим върху стойността на
направените усилия и да приемем прогреса като цел. Ако ценим единствено съвършенството, децата

83
ни ще се чувстват обезсърчени всеки път, щом не го постигнат.
Например:
„О, виж, оправила си леглото си. Мама ще изпъне гънките вместо теб.“ (О, виждам, че си се
потрудила здраво.)
„На това чисто ли му викаш?“ (Можеш да се гордееш със стаята си. Виждам, че си събрал
всичко от пода и дрехите ти са прибрани.)
„Деветдесет и седем от сто? Какво стана с останалите три точки?“ (Усърдната ти работа се
отплаща.)
Отнесете се позитивно към грешките
Грешките са нужен елемент от процеса на усвояване. Приемете грешките като възможност за
научаване на нещо ново и насърчавайте развитието и последователността, които ще доведат до
усъвършенстване. Ако отлъчваме детето заради грешките му, тези грешки ще се възприемат като
провали и детето ще започне да губи увереност. Ще ограничи опитите си и ще спре да изпробва
неща, които представляват поле за грешки. Обмислете следните сценарии:
„О, виж какъв хаос си създала. Тестото за палачинки е навсякъде.“ (Направила си палачинки!
Нямам търпение да ги опитам. Почистването е част от готвенето и печенето, така че нека ти
покажа каква кърпа използваме за този тип мръсотия.)
„Това не е правилно. Нека погледна“ (Явно си се захванал с нещо. Продължавай; сигурна съм, че
ще намериш решението.)
„Съсипа го.“ (Явно не се получи каквото очакваше, но съм сигурна, че някак ще успееш да се
справиш.)
„Бъркаш датите. Ако само спреш и се замислиш за разнообразие.“ (О, и на мен се е случвало
подобно нещо. Понякога в живота стават забавни обърквания. Нищо страшно.)
Развийте у децата си умения да се справят сами с житейските ситуации
В детска възраст неравностите по пътя на живота са по- малки. С набирането на опит в
успешното преминаване на дребни пречки ние трупаме умения и
ме се справили с все по-големи препятствия. Окуражените деца притежават убеденост, че могат
да се преборят. Ако се месим и освобождаваме децата си от необходимостта да се изправят лице в
лице с личните си битки, ние оспорваме напредъка им и ги караме да вярват, че не са способни да се
справят. Обмислете тези различни подходи:
„Струва ми се, че трябваше да получиш по-висока оценка; ще говоря с учителката ти по
въпроса.“ (Явно имаш основателни причини да не си доволна от оценката. Трябва да обсъдиш
проблема с учителката си и да видиш какво има да каже
„Струва ми се, че трябваше да получиш по-висока оценка; ще говоря с учителката ти по
въпроса.“ (Явно имаш основателни причини да не си доволна от оценката. Трябва да обсъдиш
проблема с учителката си и да видиш какво има да каже.)
„Дъщеря ми е срамежлива; не говори с непознати. Иска сирене на грил и пържени картофи.“
(Твоя работа е да говориш от свое име. Сигурна съм, че ще се справиш отлично. Когато става дума
за нещо, което наистина те вълнува, убедена съм, че ще намериш смелостта да го сториш.)
„Това момче ти създава само проблеми. Струва ми се, че трябва да прекратиш приятелството
ви.“ (На линия съм, ако желаеш да го обсъдим, но съм убеден, че ще успеете да изясните
недоразумението с приятеля ти.)
„Бащата ти не ги разбира тези неща; ще говоря с него.“ (Ясно ми е как се чувстваш. Нямам нищо
против да те изслушам и прегърна, но съм убедена, че с баща ти можете да решите проблема лице
в лице.)
Когато променим посланието, което изпращаме на децата си, това пренастройва личните им
убеждения за самите тях. Тези насърчаващи послания са богати на позитивни възлови „С“ и помагат
на децата да се противопоставят на усещанието, че са изолирани, неспособни, незачитани и без
кураж.
Някои от четящите може да си кажат: „Кой би говорил на децата си по толкова негативен начин?
Не са ли чували нищо по въпроса за изграждане на самоуважение и позитивна настройка?“. В
днешно време много родители смятат, че ако се погрижат децата им да са доволни през цялото
време, това ще ги направи смели деца.
ГРЕШНО.
Ето и трите капана, за които родителите трябва да следят.
Закрила от „лоши “ емоции

84
 Моля ви, не си мислете, като съобщавате лошата новина, че „това е последната игра на
„Кандиленд“ преди лягане“, по някакъв начин обезкуражавате децата. Очаквайте децата ви да се
разстройват или разочароват заради факта, че трябва да се сблъскат с някои от законите на живота.
Съществуват ограничения и предели, които трябва да влязат в сила и да бъдат уважавани. Това не е
обезкуражаване. Всъщност е именно обратното. Ако им демонстрирате, че могат да се справят с
живот с ограничения, децата научават, че наистина могат да се справят. Като изопачаваме правилата
за децата ни, ние се държим обезкуражаващо, защото скритото съобщение е, че не сме сигурни дали
биха се справили. Не мислете, че детето винаги трябва да ликува, за да е окуражено. Не приемайте за
свое задължение да примамвате децата си към щастие във всеки един момент. Просто проявявайте
разбиране, когато децата ви се сблъскат с изпитание.

Окуражаване на децата, като в същото време мъмрите себе си или други

Разбира се, че не бихте се държали сурово с Тими, ако случайно направи грешката да хване
неотворената страна на пакета и по този начин разпилее шоколадов чипс във всички възможни
посоки. Естествено, че шоколадът е като отрова за кучето, а голдън ретривърът Моли гледа да налапа
колкото може повече, докато вие я преследвате с метлата. Но не се тревожи, Тими; случи се неволно.
Да почистим заедно.
Ами ако вие хванете затворения край на пакета погрешка? Ами ако изгорите курабиите, които
сте направили заедно? Или ако забравите да се отбиете и да приберете дрехите от химическото
чистене? Така снизходителна ли сте към себе си, както към Тими? Или може би се хулите сама? „Не
мога да повярвам, че допуснах такова нещо. Къде ми е умът днес? Толкова съм бясна на себе си.“
Можете да се обзаложите, че това е послание и до Тими. Какво мислите, че се случва в главата му?
„Иха. Мама наистина държи на съвършенството и мама съди хората. Със сигурност не си прощава за
дребните грешки!“ Полученото съобщение би могло да бъде: „Ако не приема собствените си грешки,
вероятно същото важи и за моите. Явно се е прикривала“.
Както виждате, трябва да бъдем по-глобални в посланията си към децата. Това значи, че за да
бъдете насърчаващи личности, налага се да се посветите на идеята с цялото си сърце и да живеете
според този ваш възглед. Задайте си въпроса: нещо приемливо ли са грешките? Колко направих
днес? Препоръчвам да допускате пет до десет грешки на ден. Това би означавало, че и вие живе ете
на ръба на кривата си на растеж. В противен случай играете на сигурно. Пораснете! Вълнуващо е.

Бъркане на окуражаване с награждаване

От дните на „Всеки е победител и всеки получава трофей“ в Калифорнийския университет в
Бъркли сипем комплименти пред децата си в опит да стимулираме самочувствието им. Трябва да се
уверим, че са доволни от себе си, нали така? Затова нека редим похвали и дори нека нагласим нещата
така, че винаги да теглят печелившата карта.
„Добро момиче.“
„Ти си най-добрият.“
„Получаваш отличен!“
„Направи го наистина идеално.“
„Винаги знаеш как да ме зарадваш.“
Не са ли това и позитивни твърдения? В тях няма нищо обезкуражаващо, нали? Повечето
родители повтарят такива фрази непрекъснато, но вярвате или не, в действителност те са
обезсърчаващи. Популярната литература и женските списания използват термините окуражаване и
награда като взаимозаменяеми, но те са изключително различни. Възнаграждението бива използвано
като примамка, за да придумаме детето към съответно поведение. То не се дава, докато възрастният
не приеме, че детето е достигнало някакъв наложен стандарт. И тогава - джакпот! Ето ти твоя малък
стикер (във вербална форма).
Наградата е нещо, преливащо от оценка и съдене; само че съденето е благосклонно. Когато
използваме награда, ние популяризираме идеята за „катерене по стълба“, за който говорихме по-
рано. Накратко, съобщаваме, че децата ни са на стълба, но пък, хей, на върха му.
За много от нас, които са отгледани с награди, да даваме такива на децата си е най-доброто,
защото някога ние сме копнели за тях. Превъртаме старите записи в главата си. В това, разбира се,
има известна логика, ако се замислите. Един от проблемите ми с наградите се състои в това, че тъй
като зависят от външна преценка, ние не развиваме своя собствена система за оценяване. Как ще
знаете дали се справяте добре, освен ако някой по-висшестоящ не приеме, че е така? „Как беше

85
лазанята ми? Добра ли я намери?“, „Какво мислиш за новата ми прическа? Добре ли изглеждам?“,,
Добър родител ли съм? Наистина ли мислиш така?“ За човек, израснал с награди, да бъде оценен
положително се превръща в мисия от критично значение, а това важи за повечето от нас! Ние,
разбира се, приемаме, че синовете и дъщерите ни искат да чуят именно това. Но единственото, което
постигаме, е да предадем щафетата на неувереност на следващото поколение.
След като даването на награда включва преценка, винаги съществува страхът, че бихме могли да
загубим одобрението на родителите във всеки момент. Когато бива отпразнувана отличната оценка в
бележника, детето започва да се тревожи от потенциалната по-ниска оценка, с която би могло да се
прибере следващия път. Всъщност детето може да избере по-леки дисциплини с цел да продължи да
носи отлични оценки. Дейв може да предпочете да се включи в баскетболния отбор, защото знае, че
е добър в това. Наистина, проявява интерес към стрелба с лък, но кой да знае как ще се представи? За
съжаление награждаваното дете отхвърля възможността за прогрес.
Дали препоръчвам да не празнувате отличните оценки и да не поздравявате за постигнатия успех
ли? Не. Но награди като стикери биват давани за свършена работа, отговаряща на специфични
критерии, ориентирани към конкретни цели. Цялостният процес бива пренебрегван, остава
незачетено случващото се по пътя към усъвършенстване. Носила съм вкъщи много на брой отлични
оценки, за чието получаване не съм се трудила особено усърдно. Онази, с която се гордея най-много
обаче, е 52 процента на теста ми по висша математика след края на първи курс в университета. В
гимназията не бях изучавала висша математика и бях напълно объркана. На първото контролно
изкарах 17 процента, но ми беше нужен добър успех заради научната ми програма или щеше да се
наложи да сменя факултета. Трудех се по-усърдно от всякога в живота си и успях.
Не крайната отлична оценка има най-голямо значение. Усилията и усъвършенстването са онова,
което струва нещо. Кого го е грижа какво мислят останалите за работата ми? Важно е какво чувствам
аз във връзка с постиженията ми в обучението.
Естествено, че можете да проявявате интерес и да се радвате за мен. Спокойно можете да
попитате: „Получи ли резултатите си? Доволен ли си от тях?“. Дори можете да добавите: „Струваш
ми се наистина горд. Поздравления! Да излезем на вечеря и да отпразнуваме края на срока“.
Ако имате брат или сестра звезда, такива, които блестят ослепително с цялото си същество,
тогава сте наясно, че да се живее с награди наоколо може да е много обезкуражаващо.
Хана (на четири години) и сестра и Клара (на седем) рисуват заедно на масата. Клара започва
да рисува кон и Хана, която подражава на сестра си, също решава да нарисува кон. Хана е
разстроена, защото колкото и да се старае, конят ѝ наподобява по-скоро куче, сякаш не може да
изобрази намиращото се в главата ѝ върху хартията. Очевидно е, че рисунката на сестра ѝ е „ по-
добра “. Мама приближава и казва: „ О, рисунката ти е прекрасна, Клара. Също и твоята, Хана “.
Мама е такава лъжкиня. Хана не е сляпа. Очевидно е, че едната рисунка е по-хубава от
другата.
В свят, където се държи на съвършенството, фалшивата награда на мама е забелязана. Да си го
кажем направо, при разлика от три години Хана ще прекара доста време „зад“ по-голямата си сестра
в уменията, които тепърва развива. И след като наградата се дава за завършена съвършена работа,
Клара ще получи повече награди от сестра си.
Абсолютно всеки обаче може да получава насърчение. Всеки би могъл да положи усилия. Всеки
може да постигне нещо по-добро. Окуражаването набляга на самия процес, вместо на окончателния
резултат, така че всички възрасти, всички начинания и всички качества са ценени. Важното и
достойното за уважение е да дадете най-доброто от себе си. Целта не е „да сте най-добри“.
Вместо мама да се прави на художествен критик и да лъже, за да успокои Хана, тя би могла да
седне до нея и да каже: „Харесвам рисунката ти. Много си се старала. Забелязвам колко внимание си
обърнала на подробностите. Ще ми разкажеш ли повече за нея?“. Мама насърчава, защото е
забелязала усилията на Хана, вместо да се съсредоточи върху резултата или върху „качеството на
рисунката“, която е завършена (или пък не е).
Това е важно префокусиране, когато имаме насреща си деца с погрешна цел за привидна
неспособност, защото те смятат, че никога няма да достигнат върха. Сериозно обезкуражените деца
приемат, че са се плъзнали до самата основа на така хлъзгавия стълб на превъзходството.
Души ги чувството за собствената им непълноценност. Идеята, че някога биха достигнали върха
на този измислен стълб, е толкова изумителна и, честно казано, невероятна, че те дори не си правят
труда да опитват.
Такива деца трябва да разберат, че всеки опит е ценен само заради това, че е направен.

86
Обезсърчените деца трябва да видят, че малките бебешки стъпки са пътят към успеха. Успехът
трябва да им бъде представян малко по малко, за да се пробуди отново тяхната мотивация и вярата
им в себе си.
Често срещан родителски капан: да се преувеличава първоначалният успех
Разбира се, ако детето ви не е правило усилия от векове и той (или тя) най-накрая събере
смелостта да направи тези първи бебешки стъпки, най-лошото, което би могъл да стори един
родител, е да вдигне врява до небето. „О, боже! Вижте, нашето злоядо дете опита малко пъпеш! Виж
ти, кой е решил да си почисти стаята! Ще те снимам и ще пратя снимката на татко в службата. Той
ще ахне! Трябва да вземеш участие в училищния мюзикъл. Толкова съм горда с теб!“
Детето ви ще си каже: „Гадост. Отстъпление! Всички пак започнаха да се взират в мен“.
Най-добрият подход е да създадете среда, която позволява на децата ви да се упражняват в
трупането на кураж в незастрашаваща ги атмосфера. Трябва да предложим насърчение без натиск и
без да се предаваме. Покажете им, че имате вяра в тях да решат дали желаят да изпробват нещо ново.
Това е тяхна „победа“, а не ваша. Преустановете всякакви оценки и наблягайте сериозно на
стопроцентова вяра и безрезервно приемане.
Джош сякаш не се справя с карането на зимни кънки. Прекарва повече време седнал на леда,
отколкото да се пързаля. Баща му е треньор на отбора и Джош е наясно, че за татко е наистина
важно той да се научи да кара. Джош желае да се откаже. Мрази да пада пред тълпата зяпачи и
публично да демонстрира неспособността си.
Ако татко каже: „Хайде, продължавай да опитваш. Ще успееш. Продължавай да тренираш“,
той насърчава усилията му и упорстването, но това всъщност изглежда като „притискане за
представяне“. Джош знае, че баща му кара добре и иска синът му също да умее това. Оттам
заключва, че разочарова баща си.
Татко може да действа по-окуражително, ако даде на Джош разрешението да бъде отделна личност и ако
приеме идеята, че няма нищо лошо в това Джош да не се интересува от пързалянето. Татко няма да го обича
по-малко заради това. Интересите на Джош трябва да са ръководещите, а татко може да помага с думи на
окуражаване. Може да се окаже, че да се упражнява на импровизираната пързалка в задния двор, когато всички
останали се мотаят небрежно, е по-малко плашеща обстановка от „официалния“ урок в залата.
Окуражаването е колкото изкуство, толкова и наука. Опитайте се да проникнете във вътрешния свят на
децата си и се помъчете да отгатнете какъв би могъл да е източникът на това обезкуражаваш, като приемете
тяхната гледна точка. Кое би мото да подклажда това чувство за малоценност?
Ето чудесен бърз начин да разграничите наградата от окуражаването.
Разлики между награждаване и окуражаване
Награда Окуражаване
Разлика според речника Да изразим благосклонна оценка; Да вдъхнем кураж;
Да възхваляваме чрез обявяване Да подтикваме;
на съвършенство. Да стимулираме.
Адресиране Към извършителя: „Добро Към постъпката: „Добра работа“.
момиче“.
Оценява Само завършения идеален Усилията и напредъка: „Даде
резултат: :Направи го както трябва“. най-доброто от себе си“ или „Какво
мислиш за това, което научи?“

Отношение Снизходително/ манипулативно: Уважително/ оценяващо: „Кой

„Харесва ми как Сузи седи до масата“.
Посланието от първо лице Оценяващо: „Харесвам как
седиш“
Използвано най-често с Деца: „Ти си толкова добро
момче“.
Примери „Гордея се с теб, задето изкара
отличен по математика“ (Успехът
бива отнеман от собственика му.)
Покана Хората се променят заради
другите.
Откъде идва контролът? Отвън: „Какво мислят другите?“
Учи Какво да мислиш;
Оценка от страна на околните.
Цели Подчинение: „Направи го както
трябва“.
ще ми покаже как трябва да седим?“
Саморазкриване: „Оценявам
сътрудничеството ти“
Възрастни: „Благодаря за
помощта“.
„Тази отлична оценка е
отражение на усилената ти работа“
(Отчита се принадлежността и
личната заслуга за постижението.)
Хората се променят заради
самите себе си.
Отвътре: „Какво мислиш ти?“
Как да мислиш;
Самооценка.
Разбиране: „Какво мислиш,
научаваш,

87
 Ефект върху самооценката Чувствам се стойностен само ако Чувстваш се стойностен без
другите ме ценят. оценката на другите.
Дългосрочен ефект Зависимост от околните. Самоувереност, вяра в
собствените сили.
Адаптирана от „Учителско-родителски наръчник“ на Джейн Нелсън и Лин Тот (Част от
серията „Позитивна дисциплина“).

КАК МОЖЕМ ДА НАСЪРЧАВАМЕ ДЕЦАТА СИ

Идеята зад окуражаването е да повишим вярата на децата ни в самите тях. Трябва да ни стане
ясно, че те са добри такива, каквито са, а не каквито „биха могли да бъдат“. Ако сте готови да се
превърнете в хора, насърчаващи към усъвършенстване, ето и инструментите:
1.Избягвайте да обезкуражавате
Никога няма да напълните кофа, ако на дъното ѝ има дупка. Звучи напълно логично да поставите
начало на процеса на насърчаване, като елиминирате обезкуражаването. Наказанията и наградите са
врагът. Откажете се от стикерите и изгорете килимчето от ъгъла за наказания. Сложете децата си в
една и съща лодка, така че да няма повече сравнения или взимане на страна. Изчезвай, чувство за
малоценност!
2.Стремете се към усъвършенстване, а не към съвършенство
Това е нов начин на мислене. Как бихме могли да покажем одобрение към дете, което забравя
домашното си в училище три дни подред? Е, по мои сметки това значи, че си е спомнила за него в
два дни от седмицата, тоест с един път повече от предишната седмица. Това е напредък. Именно към
това се стремим. Забравете за „финалната цел“ и насочете внимание към следващото дребно
постижение.
Захванах се с тичане на средна възраст. Първия ден не успях да обиколя квартала. Но месец след
месец добавях по малко разстояние. Тази година ще се включа в първия си къс маратон. Ако бях
започнала с мисълта, че тренирам за къс маратон, онзи първи ден щеше да ми се стори толкова
непреодолим, че щях да се откажа. Но вместо това аз продължих с тичането единствено с цел да бъда
активна и в добро здраве, а също и с цел да проверя още колко мъничко мога. Това отношение ми
спечели разстоянието и същото би се случило с вашето дете.
3.Хвалете усилията
Всичко опира до усилията. Наясно ли са децата ни, че усилията им са по-значими от
резултатите? Пазим коментарите си предимно за деня на финалната оценка и тогава им връчваме
награда за постигнатото. Искам да променя това и да поставя ударението на друг елемент - нека
насочим вниманието и коментарите си към полагания от тях труд, вместо към плодовете от
въпросния труд. „Наистина се трудиш упорито!“ С натрупването на усилията е гарантирано, че
успехът ще дойде в крайна сметка.
4.Разделете делото от извършителя
Налага се да убедим децата си, че ги обичаме точно такива, каквито са. Ако казваме: „Ти си зъл“,
„Ти си мързелива“, „Ти си лош“, детето приема, че това са постоянни черти от характера му и то е
именно такова. Казва си: „Мързелива съм“, „Лош съм“.
Вместо това трябва да подчертаем, че такова поведение е избрано, следователно има възможност
за различен избор. Нашата задача е да предадем съобщението: „Не, не си зъл, но се държиш, сякаш
си такъв. Вместо това би могъл да избереш да се държиш мило“. Като го кажем по този начин,
отхвърляме поведението, но не и самото дете.
5.Трупайте сила, а не слабост
Всяко дете притежава таланти и силни, както и слаби страни и недостатъци. Много по-добра
стратегия е да наблягате и да стимулирате силните страни на децата си, вместо да се задълбавате в
грешките и слабостите. Всяко дете притежава нужните качества да се справи с живота, ако му
позволим да разгърне талантите си.
6.Демонстрирайте вярата си
Това, разбира се, означава, че трябва да вярвате на децата си. Доверието трябва да е на първо
място.
7.Не гледайте на грешките като на провали
Трябва да се разделим с клеймото на провала. Провалът обикновено индикира липса на умения.
Един човек с истинска стойност не зависи от успеха.
8.Провалът и поражението само биха стимулирали допълнителни усилия, когато остава
надеждата за евентуален успех

88
 Амбициозните родители може да забележат, че когато се случи провал или поражение, това
обикновено мотивира за по-усилена работа и желание за бъдещ успех. Чувството за провал обаче
няма да стимулира силно обезкураженото дете, което е изгубило надежда за успех.
9.Стимулирайте и водете, но не притискайте
Трябва да се примирим с реалността, че децата ни се движат със своя собствена скорост.
Понякога това ни се струва мъчително бавно, но тази тактика е добра в дългосрочен план.
Изключената от гимназията, която решава да завърши дванайсети клас на средна възраст, вероятно
би се дипломирала по-рано, ако не беше усещала натиска на родителите си да изкара по-добри
оценки в десети клас. Когато децата решат, че иска да постигнат нещо, те го правят. Да спрем да
поставяме тези обезсърчаващи препятствия по пътя им.
10.Помнете, че истинското щастие идва от независимостта
Децата трябва да се научат да се грижат за себе си. Отделили ли сте им време за обучение?
Склонни ли сте да отстъпите и да позволите на децата ви да си живеят живота? Стига ги
инфантилизирахте, дайте им възможност да ви смаят.

11.Интегрирайте децата в общото, вместо да ги третирате като специални

Да се отнасяте към децата като към „специални“ е смъртна присъда. Това само служи да увеличи
свръхамбициите им. Едно свръхамбициозно дете, което не успява, обикновено преминава в другата
крайност с личната логика: ако не мога да бъда най-добър, поне ще съм най-лош. И дори по-лошо,
може да се откаже от всичко. Чувството за безопасност идва с усещането, че се вписва и е част от
семейството, а не като бива издиган над останалите.
12.Не стимулирайте състезание - това обикновено не действа окуражаващо
Деца, виждащи надежда за успех, може да вложат допълнителни усилия, но ударението е върху
победата, а не върху приноса и сътрудничеството. Колкото по-малко детето ви е склонно на
състезание, толкова по-вероятно е да умее да понесе едно състезание. Спрете да казвате неща
като: ,Да се съревноваваме кой може да се облече най-бързо“.
13.Помнете, че наградата не е същото като насърчението
Наградата би могла да има стимулиращ ефект при някои деца, но често се случва да
обезкуражава и да причинява тревожност и страх. Някои деца започват да зависят от наградата и
могат да се справят добре единствено с очакването на вечно увеличаващи се размери. Успех, който
бива награждаван само при крайния резултат, може да накара детето да се бои: „Никога няма да го
постигна отново“.
14.Помогнете да развият смелостта да не са идеални
Всички трябва да се научим да приемаме грешките по пътя си и да се учим от тях - родители и
деца наравно.
15Помнете, че успехът е вторичен продукт на усилията
Да бъдете непрестанно заети със задължението да успеете е доста плашещо. Произлизащите от
това страх и тревожност често влияят на недоброто представяне на децата ни.
Вместо това трябва да наблягаме пред децата си, че от значение са склонността им да са полезни
и да допринасят и че успехът често е резултат от това тяхно сътрудничество.
16.Не предоставяйте отговорност и значимост само на онези, които вече са отговорни
„Добрите“ деца само стават „по-добри“, защото им се предоставят всички отговорности и цялата
значимост.
Вместо това нека открием възможност за обезсърчените деца да поемат някаква отговорност и да
почувстват, че са важни, като така те биха могли да решат да предложат някакво сътрудничество.
17.Помнете, че обезкуражаването е заразно
Внимавайте самите вие да не се почувствате обезсърчени! Вярвайте, правете малки стъпки и не
забравяйте, че в грешките няма нищо лошо. Трупайте усилия и прогрес. Ще се справите.
18.Избягвайте да правите опити да лекувате собственото си его, като обезкуражавате
другите и ги гледате отвисоко
Направете си самопроверка. Били ли сте отглеждани на хлъзгавия стълб, мерещ достойнствата, и
помага ли ви да се чувствате една крачка напред в закрилата на собственото ви его, като тъпчете
децата си?
19.Надмогнете песимизма си
Знам, по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни, но такова отношение може да бъде
наистина могъщо. Притежавате способността да хвърлите свеж поглед на живота. Можете да

89
развиете положително отношение към света.
Специалният език на окуражаването
Вероятно вече сте забелязали, че окуражаването си има свой собствен език и тъй като не става
дума за репликите, които сме чували, докато сме расли самите ние, имаме нужда от наш собствен
речник. Следват няколко примера, които да ви помогнат да започнете. Обърнете внимание, че се
набляга на уменията и усилията на децата да се справят и да поемат отговорност за делата си.
Родителят почти приема ролята на огледало, отразяващо онова, заради което децата трябва да се
гордеят със себе си. Коментарите умишлено пренебрегват съвършенството, а вместо това
демонстрираме на децата, че техните собствени качества поставят стойността на положените усилия
над тази на
съвършенството. Посочените коментари изразяват подкрепа, а не оценка.
Фрази, демонстриращи приемане
„Допадна ми как се справи с това.“
„Свърши чудесна работа, когато се сблъска с този проблем.“
„Радвам се, че ти харесва да се учиш.“
„Щастлива съм, че това ти достави удоволствие.“ „След като не си доволен, какво мислиш, че би
могъл да предприемеш, за да се почувстваш по-добре?“ „Имаше вид, че се наслаждаваш на това.“
„Как се чувстваш във връзка с това?“
Фрази, демонстриращи увереност
„Като те познавам, убедена съм, че всичко ще бъде наред.“
„Ще се справиш.“
„Вярвам в твоята преценка.“
„Трудно е, но знам, че ще успееш.“
„Ще намериш решение.“
Фрази, които са фокусирани върху приноса, предимствата и признателността
„Благодаря, това ми беше от голяма полза.“
„Много разумно от твоя страна да..........“
„Благодаря, наистина съм ти признателна за.........., защото това улеснява работата ми.“
„Нужна ми е помощта ти за.............“
Към семейната група:
„Днес беше наистина приятно. Благодаря.“
„Бива те за............Ще го направиш ли за семейството?“
Фрази, отчитащи прогрес
„Явно наистина си се трудил усърдно върху това.“ „Личи, че си прекарала много време да го
обмислиш.“ „Виждам, че напредваш.“
„Виж какъв прогрес имаш.“ (Бъдете конкретни; обяснете точно как.)
„Ставаш все по-добър в....................“ (Бъдете конкретни.)
„Може да не мислиш, че си осъществила целта си, но виж колко далече си стигнала.“
Окуражаването е универсално спасение за човешката душа. Не ограничавайте новите си умения
само до децата си. Работете върху себе си с партньора си, с колегите, с родителите. Ако приемем
факта, че всички хора се стремят „да се справят добре“ и единствената предпоставка за това е „да се
чувстват добре“, сме готови да се впуснем смело напред.
Децата също биха разбрали тази концепция. Онзи ден пазарувах в магазин за хранителни стоки и
касиерката се държа рязко и грубо. Вместо да се засегне, дъщеря ми заяви след това: „Явно е
обезкуражена!“.
Когато децата ни открият своето възлово „С“ да бъдат смели, те ще се почувстват готови да
излязат от черупката си и да станат част от живота. Вълнуващо е да наблюдавате как изпадналите в
ступор деца започват да възвръщат склонността си да опитват, да се стремят към нещо и да
сътрудничат. С всяка нова стъпка и всяко успешно преодоляно препятствие те подсилват вярата си в
себе си. Отношението им става по-позитивно и спиралата, водеща надолу, се превръща ѝ спирала,
насочена нагоре. Насърчаването е нещо невероятно.
В следващата, последна, глава ще обединим всичко заедно чрез последния инструмент, който ви
е нужен, за да се превърнете в демократичен дом. Ще ви науча как да провеждате семейни събрания.
Дори децата ви да не са достигнали етапа на свободното говорене, искам да сте наясно как да
сложите началото им. Те са гръбнакът, който свързва всички други изброени инструменти, така че не
пропускайте ключовия елемент.

90
 Осма глава
СЕМЕЙНИ СЪБРАНИЯ
Оставих за накрая да ви обуча на най-важния елемент в новия ви инструментариум за
възпитаване на децата: семейното събрание! В последните глави диагностицирахме погрешните цели
на нашите деца и как да им помогнем да открият своите възлови „С“ чрез позитивни средства.
Семейните събрания наистина са един пенкилер. Повярвайте ми, те вършат работа.
Ако пренастройвате семейството си към демократичния идеал, такъв, който се ръководи от
принципа „от народа и за народа“, тогава е напълно логично да провеждате общи събрания.
Тези събрания са гръбнакът на демократичното семейство. Те са фокусът, събрал семейството
заедно, за да бъдат решени въпроси, отнасящи се до семейния живот. Това е важен тиймбилдинг и е
социално равенство в действие. Вашите деца ще видят много ясно, че на хоризонта има голяма
промяна. Структурата на събранията гарантира, че всяко дете наистина ще бъде чуто и ще има
представителство. Можем действително да им покажем колко съществени са и какво влияние имат
върху формирането на семейния живот.
Семейните събрания ни помагат съвместно да постигнем социално съгласие и по-скоро процесът
на съвместното им организиране, отколкото самите правила, е жизненоважен за разбирателството в
семейството. Защо? Независимо колко съвършени са правилата, те са само дотолкова силни, колкото
е волята на хората да ги спазват. Именно добрата воля, изградена на тези събрания, докато изкова-
ваме уговорките за съвместно съществуване, до голяма степен ще определи дали децата ни се
чувстват склонни да съблюдават уговорките, или не. Колкото повече изпитват усещане за
принадлежност към семейството, за принос и споделена собственост по отношение на решенията,
толкова по-вероятно е в ежедневието да спазват тези решения.
Всички четири „С“ са уважавани и подхранвани на тези събрания, те са истинска гаранция за
душевно здраве. Децата, които израстват със семейни събрания, се научават да комуникират
ефективно и умело да решават проблеми, а всички знаем колко добре ще им послужат подобни
житейски умения извън семейството.
Аз израснах с ежеседмични семейни събрания. Мога да ви кажа от първа ръка, че това невинаги
бяха съдбовни мигове, при които децата да действат като малки парламентаристи. Понякога повече
наподобяваха онова, което ще видите в телевизионното шоу „Джери Спрингър“. Ала ни държаха
сплотени като семейство и дори толкова години по-късно все още усещаме въздействието им.
Всъщност с братята ми наскоро имахме семейно събрание, за да обсъдим как ще ползваме съвместно
лятната ни вила. Имат също такъв добър ефект при порасналите братя и сестри, какъвто имаха и в
детството ни. Всеки знае как точно става.
Ала от времето, когато бяхме деца в ангажирано домакинство с работещи родители, имам ярък
образ как аз и тримата ми братя се събираме около масата за хранене в неделя вечер. Един брат
лежеше на пода на десет крачки от центъра на събитията (слушаше, но не желаеше да седне при нас,
останалите). Друг брат заплашваше да използва „ораторската пръчка“ като оръжие, а аз, най-малката
в семейството, бях в ролята на секретар, очарована, че ми е възложена такава важна задача. Много
ми харесваше това, че можех да разчитам на седмичните събрания, където ще бъда чута и приета
сериозно.
Да, имаше и някои мъчни събрания, но те бяха изключения. Изникваха от време на време между
кротките. Добри или лоши, семейните събрания бяха част от живота ни. Същите такива се провеждат
и в сегашното ми семейство. Дори когато дъщерите ми планират да поканят приятели във вилата за
уикенда, пак свиквам събранието и включвам гостите. На тях им харесва, че са ангажирани в
обсъждането на събитията в дневния ни ред. Трябва да обмислим менюта за уикенда, да обсъдим
задачи и евентуални дейности, включващи мен (плаване със салове, водни ски, разходки до
пристанището за бонбони). Всъщност последния път, когато плануваха да доведат приятелки на
вилата, всички се съгласиха да ми помогнат да боядисаме предната веранда. Тези събрания дават
чудесен тон за целия уикенд.
Запазила съм протоколи от стари семейни събрания (както и аудиозаписи) от детството ми,
които ми е приятно да преглеждам. Аз също периодично записвам нашите събрания, за да остане
спомен за децата ми. И знаете ли какво? На събранията изникват същите въпроси, както от времето,
когато аз бях малка - същото споделят и семействата, които консултирам. Да си го признаем, във
всяко семейство трябва сами за себе си да изяснят неща като: какво правим с чиниите, които не се
побират в миялната при твоето дежурство за зареждането ѝ? Дали се броят като съдове, подлежащи

91
за измиване на ръка и като такива си остават твое задължение? Дали следващият дежурен да ги
зареди в миялната? Или се очаква ти да прибереш чистите съдове, като свърши, и после частично да
я заредиш с изостаналите, докато още тече дежурството ти? Да му се не види!
Това е типът логистични проблеми, с които се сблъсква всяко семейство, но има и по-сериозни
въпроси като проява на взаимно уважение, зачитане на личното уединение, молба да вземеш нещо
назаем, а не направо да си услужиш с него, и после своевременно да го върнеш... Звучи ли ви
познато? Пред такива въпроси проблемът с мухлясалите кутии от обяд, зарязани в раниците, направо
бледнее с лекото си решаване.
Ако са ви нужни единствено отговори на тези проблеми, за нула време ще ви спретна книга,
озаглавена „Просто отговори“. Но сами знаете защо това няма да има ефект - наложените решения
никога не се осъществяват успешно. Напредъкът идва с решаването на проблемите съвместно, като
семейство. Когато го правите, между вас се поражда добра магия. На фона на всичките проблеми
хората чувстват, че останалите държат на тях. Харесва им, че трудностите се разрешават, при това с
тяхно участие. Конфликтът отстъпва и се възцарява хармония.
Добре. Не искам да прекалявам с рекламата, защото се иска работа. Имате да усвоявате нови
умения в областта на възпитанието, а децата ви също трябва да придобият нови умения, за да може
тези семейни събрания да са плодотворни. Можете дори да им го кажете. На тях им харесва
родителите да признаят смирено, че изпитват трудности. Не го крийте, нека знаят. „И аз никога не
съм провеждал семейно събрание - хайде да се научим заедно как се прави!“ Не е ли това
демократично?
Най-вече бих искала да наблегна пред вас, че семейните събрания (а също и семейното веселие,
което ги следва) са основи за вашите възпитателни методи, а не просто начин да се запуши устата на
тълпата с атрактивна административна мярка. Само защото семейните събрания са предмет на
последната глава, не означава, че те са нещо допълнително и странично. Семейните събрания са
кулминацията и кресчендото на всичко, което усвоихте дотук.
Нека ви поговоря за структурирането на семейните събрания и за начина, по който действат
елементите им поотделно и вкупом. После ще разгледаме етапи на постепенно прилагане, защото
материалът е твърде обширен, за да бъде възприет наведнъж. Ще завършим с начини как семейните
събрания реално да допринесат за осъществяване на контакт с обезкуражените ви деца.

КОГА ДА ЗАПОЧНЕМ?
Веднага щом най-голямото ви дете каже: „Не искам да си лягам!“ или „Ти си глупачка“, време е
да дадете старт на семейните събрания.
Първоначалните ви семейни събрания ще изглеждат по много по-различен начин от тези, които
ще провеждате, когато децата ви станат на 10, 12 или 15 години, но като започнете отрано, полагате
основите и уменията във възраст, когато ентусиазмът им е на високо ниво, а семейният конфликт все
още е слаб.
„Наистина ли са ни нужни председател, секретар и символът „ораторска пръчка“, за да обсъдим
как маркерите трябва да се затварят с капачетата им, за да не изсъхнат?“ Да! По-късно ще ви стане
като втора природа да разговаряте с тийнейджърите си как трябва да върнат колата чиста и заредена
с гориво, след като са я заели от вас.
Предлагам няколко етапа на семейни събрания. Ако децата ви са много малки, може да решите
да останете на първоетапно семейно събрание по-дълго време, преди да преминете към втория етап.
Използвайте собствената си преценка и добавете сложност и умения към смесицата, както сметнете
за подходящо. Всяко семейство започва на различно място и действа с различен ритъм. Доверете се
на себе си, че ще разберете кога семейството е готово да премине към следващ етап.
Включвайте в събранието и най-малките членове на семейството, като ги слагате на висок стол,
и им дайте нещо за похапване или някоя тиха дейност за занимание. Знам, знам - защо да си правите
чак такъв труд, нали? Защото има значение. Това е семейна сбирка на социално равни индивиди и
никой не бива да бъде пренебрегван поради възрастта му. А и кой би могъл да знае кога най- малкото
ви дете ще реши да вземе думата на събранието? Децата разбират езика дълго преди да могат да го
говорят.

ЧЕСТОТА НА СЪБРАНИЯТА
Събранията трябва да бъдат ежеседмично събитие. Впишете семейното събрание в календара
или си отбележете напомняне за него в мобилния телефон, както е удобно за вас. Отнесете се

92
отговорно към него като към всяка друга важна среща - от онези, на които ви глобяват, ако не се
явите!
Събранията се провеждат всяка седмица, за да се поддържа обратната връзка, а идеите и
решенията да бъдат винаги свежи и жизнени. Ако току-що сте взели решение за начин да подобрите
системата за делегиране на дежурството за съдовете, нужна ви е бърза обратна връзка дали това е
наистина подобрение, или идеята е забуксувала. Ключово важно е също така, че децата не биха
спазвали уговорки, които не харесват или които не действат добре, ако не знаят, че след седмица те
могат да бъдат преразгледани. Ако станете мързеливи и немарливи по повод събранията,
сътрудничеството в семейството ви ще закуца.

ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА СЪБРАНИЯТА
Кратки и в приятелска атмосфера е най-добрият избор. Продължителността на събранието и кога
да се провежда то може да е първото, което да решите съвместно като семейство. Не се чувствайте
задължени да определите идеалното време за събрания, достатъчно е да е приемливо за всички,
вижте как ще потръгне, със съзнанието, че винаги може да го промените. Като начало нека целта ви е
15-20 минути. Можете да свършите много за 20 минути. Ето какво сподели една майка:

Реших да споделя за нашето семейно събрание преди началото на учебната година... Отдавна
не бяхме провеждали събрание и изглеждаше като приятен начин да засилим контакта помежду
си. Имаме четири деца в семейството - в седми, шести и първи клас и едно току що проходило.
Наскоро решихме, че вече не ни е нужна бавачка, така че имахме много въпроси за обсъждане.
Разговаряхме за къщната работа, естествено, и всички се съгласиха, че не бива да харчим пари
за чистачка, защото спестявахме за посещение в Дисниленд. Предложих се като доброволка да
върша къщната работа през следващите две седмици, докато децата свикнат с новия си режим в
училище, и се споразумяхме на следващото събрание да разпределим домашните задължения по-
равномерно. Разбрахме се за часовете за ставане и лягане, кой ще приготвя обяда (децата). Някой
предложи и напечатах обедно меню за всеки ден от седмицата, така че предварително да знам
какво да пазарувам. Попитах дали някой желае да се заеме с воденето на малката им сестричка на
училище и довеждането ѝ оттам, тъй като сутрин ходя на работа, а следобед съм с малкия, който
спи. Говорихме за ключове от къщата и къде да ги държим. Бързо прегледахме програмата си за
допълнителни занимания и внесохме някои промени в нея... Накрая разговаряхме за морските
свинчета — въздишка! Съгласна съм с теб, Алисън, че събранията трябва да бъдат стегнати и
кратки; нашето трая около 20 минути.

ПРЕДСЕДАТЕЛ
Да, трябва някой да поеме лидерската роля и да не позволява останалите да се отклоняват.
Първоначално това може да са мама или татко, тъй като имат опит със събранията от службата си
или от своя клуб. После, и това е много важно, децата трябва да бъдат обучени да ръководят
събранията. Всяко дете може да започне като съпредседател с някого от родителите, а после, когато е
схванало как се прави, да председателства самостоятелно. Трябва да е служба на ротационен
принцип. Най-голямата ми дъщеря председателства първото си събрание, когато беше на пет години.
Децата наистина се справят прекрасно и колкото по-рано успеем да им предадем юздите, толкова по-
добре. Председателят превежда семейството през всяка от точките на дневния ред. Той помага да се
поддържа фокусът и нещата да се придвижат напред. Лошо управлявано събрание без определен
дневен ред и контролирано време е смъртна присъда. Председателят дава думата за изказвания,
обобщава казаното, превежда останалите през стъпки за решаване на проблема, които скоро ще ви
преподам, и проверява дали сред групата е постигнат консенсус. Председателят също така съобщава
на секретаря финалните решения, които да бъдат протоколирани.

СЕКРЕТАР
Тази функция може да се поеме от всеки, достатъчно голям, че да може да пише. Не е нужно
секретарят да записва цялото събрание дума по дума, просто да обобщи взетите решения и да запише
някои допълнителни точки, които биха могли да бъдат забравени. Купете си голяма тетрадка, за да
държите на едно място протоколираните семейни събрания, тъй като това са едни бъдещи ностал-
гични спомени. Ако през седмицата възникне объркване за някое от взетите решения, може да бъде
прегледан протоколът от събранието. „Хей, мамо, ти не каза ли, че ще ходим да купуваме зимни

93
обувки след работа във вторник?“ „Не, погледни в тетрадката, мисля, че казах за петък.“

ПРИСЪСТВИЕ
Семейното събрание е сбирка на доброволен принцип. Хората не са задължени да присъстват, но
са задължени да спазват решенията, взети от онези, които са присъствали. Ако имате дете, което
проявява нежелание, дайте му да разбере, че според вас то има добри идеи, от които цялото
семейство би могло да извлече полза, затова се надявате то да дойде и да помогне на останалите. При
сърдечно посрещане, изразявано всяка седмица, и искрено желание да получите ценния принос на
вашето дете, то накрая ще склони да изпробва тази ви инициатива. Разбира се, не е нужно да ви
казвам, че ако подхванете борба за надмощие по повод присъствието, детето ви никога няма да се
присъедини. Не правете това. По-добре провеждайте оживени събрания и вярвайте, че в крайна
сметка детето ви ще се включи в тях.

ИЗГРАЖДАНЕ НА КОНСЕНСУС
А, да, труднопостижимият консенсус. Повечето хора приемат, че това означава да накарате
всичките си деца да мислят по един и същи начин и да прегърнат едни и същи идеи. Нищо подобно.
Ето защо използваме фразата „изграждане на консенсус“. Когато консенсусът не се постига лесно,
председателят трябва да използва уменията си. Част от неговата функция е да придвижи групата към
обща идея и да убеди всички да се съгласят да подкрепят идеята (не непременно да я заобичат).

УЧАСТИЕ В КОНСЕНСУС

Получих своя шанс да насоча групата към моя начин на мислене. След като не успях да го
сторя, ще приема желанието на групата, за да помогна всички да се придвижим напред.

Е, това безспорно е съобразяване с общността и със сътрудничеството, нали? Лицето, което се

съгласява да подкрепи групата, прави подарък на групата и трябва да получи признание от всички за
това. Решение в полза на отбора - благодарим ти! По този начин първоначалният отцепник се
чувства оценен и вижда, че е бил полезен. Ако не възприемете тази система на изграждане на кон-
сенсус, винаги ще имате отцепници, които ще са надмогнати чрез гласа на мнозинството. Това
създава разделение в семейството.

ДНЕВНИЯТ РЕД
Всяко събрание трябва да има дневен ред. Предлагам ви един примерен формат:
Събрание на семейство Шейфър: 3 октомври
1. Положителни оценки/насърчение
2. Преглед на текущите дела
а. Чорапи в дневната - мама
3. Нови дела
а. Може ли да си направя парти за Хелоуин? - Зоуи
б. Трудности с намирането на продукти за бързо приготовление на обядите ни - Луси
4. Планиране/график/синхронизиране на календарите
5. Разпределение на джобните
6. Възлагане на седмичните домашни задължения
7. Закриване/весели занимания
1.Положителни оценки/насърчение
Прекарваме твърде много време в този живот да си търсим грешките; рядко спираме да се
съсредоточим върху онова, което върви добре. И познайте какво. В семейството ви има много неща,
които вървят прекрасно. Започването на събранието с положителни оценки вкарва позитивен тон и
ни напомня, че сме се събрали в интерес на това да ставаме все по-добри като семейство - не да
създаваме проблеми на хората. Процедирането с тази стъпка варира при различните семейства, но
стига да е на позитивна вълна, движите се в правилна посока. В нашето семейство аз питам: „Кое на-
прави тази седмица добра? Какво се случи в семейство Шейфър през изминалата седмица, което
поражда у вас гордост от това как се справяме като семейство?“. Някои семейства редуват

94
поставянето на едно лице в центъра, към което отправят насърчения и му дават да разбере за кое
сторено през тази седмица семейството му е благодарно. Не се разстройвайте, ако в началото децата
ви не са много словоохотливи. Може да хранят враждебност и недоверие към тези нови „събрания“,
така че не биха искали щедро да споделят мислите и чувствата си. Някои деца не знаят какво
означава да направиш положителна оценка, но ако ги поведете и им посочите пример, всяка седмица
тази част от събранието ще се обогатява и ще става все по-значима. Всъщност това е най-важната
част от събранието. Ако някой път по конкретна причина не можете да проведете събранието, поне
направете тази част.
2.Преглед на текущите дела
Секретарят ще трябва да обърне назад на предишни бележки и да припомни какво е трябвало да
бъде изпълнено през тази седмица. Тогава цялото семейство трябва да даде преценка как действа
взетото решение. Дали то ще се запази за още една седмица, или се налага да бъде ревизирано?
Нужно ли е да се върнем към разискванията? Толкова е освобождаващо да чувстваме, че просто
пристъпваме към усъвършенстване на решението, вместо да изпитваме усещане, че сме сбъркали и
сме се провалили. Това означава също, че никой не приема съгласието с някаква идея като
окончателна присъда. Краткосрочен ангажимент е. Няма притискане.
3.Нови дела
На някое централно място в къщата, като например вратата на хладилника, трябва да закачите
дневния ред на семейното събрание, така че в течение на седмицата, докато изникват нови неща,
хората да могат да добавят нови точки срещу своето име.
Ако Евън е умърлушен, защото отчаяно иска костюм на Скуби Ду в магазина, може да кажете:
„Виждам, че много искаш да си Скуби Ду за Хелоуин тази година. Може ли да включа от твое име в
дневния ред „костюми за Хелоуин“, за да обсъдим темата на семейното събрание?“. Това е
достатъчно да го извади от лошото настроение. На семейното събрание мама може да предложи да
ушие костюм или да го заведе в магазин за карнавални костюми, където може да имат още по-хубави
костюми на Скуби Ду. Ако Евън е с чувството, че на семейните събрания се случват хубави неща и
на тях хората са готови да действат в твой интерес, вече няма да се втурва към първия привлякъл го
костюм за Хелоуин.
Обичаен капан за родители: да се представяш за непредубеден, когато не си
Мама няма никакво намерение да купува този прескъп, но зле изработен костюм. Тя казва на
Евън, че ще го обсъдят на семейното събрание, но в действителност вече е взела решение. Просто
отлага съобщаването на лошата новина. Ако мама дойде на събранието вече с готово решение и не е
заинтересувана от решаване на проблема, а от налагане на своята идея, демократичният дух на
събранието е изгубен. Можете ли да бъдете непредубедени? Дайте пример за това на децата си.
Покажете им как хората могат да се учат и да интегрират нова информация по начин, който не е
чисто формален.
Времето на обсъждането на „нови дела“ е моментът, когато председателстващият трябва да води
по-активно дискусията. След малко ще разгледаме по-подробно конфликтните решения и стигането
до консенсус.
4.Планиране/график/синхронизиране на календарите
Покрай таблото, необходимо на вашата четвъртокласничка за презентацията ѝ в училище на тема
„Слънчевата система“, наколенките, нужни на сестра ѝ за волейболния турнир, часа при ортодонт на
брат им, аха и не бяхте ли обещали да приготвите курабийки за утрешното събитие по набиране на
средства - ПОМОЩ!, - съвсем забравихте, че колата трябваше да бъде откарана на сервиз днес.
Не всеки има вродена способност да планира (включително и аз). Наличието на точка, която
изисква някакво планиране, ще помогне на семейството да бъде проактивно вместо реактивно. Ще се
учудите колко много разправии могат да бъдат избегнати, когато някои събития бъдат
предварително обсъдени. Ще се смаете също така от факта, че малките ви деца са наясно какво става
във вашия живот. Много по-тежко е да научиш, че татко няма да може да присъства на балетния ти
рецитал в момента, когато ти прибират косата на кок, отколкото ако това е ясно от миналата
седмица, защото е вече отбелязано в календара.
Децата ви ще видят, че и вие си имате свой живот и свои задължения! Да не повярваш! Така че
това е една добра сверка с реалността. Твърде често тътрим децата си от място на място и те нямат
усещане за контрол върху събитията. Много по-уважително и демократично е да се координира
времето на всички.
5.Положителни оценки/насърчение

95
 Тъй като целта на семейните събрания е да се управляват делата в семейния живот, изглежда
подходящо те да бъдат използвани като времето, когато се раздават джобните пари. Искам да бъда
ясна по отношение на позицията си. Всяко дете трябва да получава джобни пари, независимо дали
присъства на събранията, или не. Джобните пари не са награда за присъствие. Повечето родители ми
казват, че пропускат да дадат на децата си джобни пари, а като мине време, вече забравят колко им
дължат. Представете си да ви плащат заплатата от дъжд на вятър! Ако искаме децата ни да се държат
отговорно и да изпълняват задълженията си към нас, по-добре и ние да се държим подобаващо с тях.
6.Възлагане на седмичните домашни задължения
Не давайте джобни пари въз основа на извършвани домашни задължения. Даваме на децата си
пари по същия начин, както им осигуряваме дрехи и подслон. Те са нужни за ежедневието. Подобно
и домашните задължения са нужни за ежедневието на семейството. Но това не означава, че двете са
обвързани. Ако започнете това, твърде скоро ще ви се наложи да извършвате сложни изчисления. Не
го правете!
Прокарайте идеята, че всички трябва да се включим, та семейството да оперира гладко. Не го
правим за парите; вършим го, защото е необходимо.
Когато задълженията са разпределени, децата участват и дават своя принос по начини, които ги
карат да се чувстват повече като част от това семейство. Домашните задължения са позитивен
източник на възловите „С“.
Семейното събрание е добър случай да се разгледат домашните работи в семейството, които
трябва да се свършат през следващата седмица, и да се разпределят отговорностите за тях между
членовете на семейството. Най-подходящо е да поощрим децата да предложат някаква система за
това. Колкото повече имат глас как да се подходи към домакинските задължения, толкова е по-
голяма вероятността да ги изпълняват.
7.Закриване/весели занимания
След събранието се отдайте на забавление като семейство. Точно така — забавление!
Бездруго сте се събрали и ако събранието е кратко и е минало в приятен дух, може още да са ви
останали пуканки. Защо да не приберете дневния ред и да не изиграете обща игра на карти или на
гатанки, или на думи?
Не е нужно да е нещо грандиозно - просто приятен ритуал. Заключителното развлечение помага
на всички да останат въодушевени след събранието и да се завърши с весела нотка, особено ако
някой е малко недоволен, че предложението му не е било прието.
Гарантирам ви, че с течение на времето това ще стане любимият на децата ви момент от
седмицата. Забравете за другите прескъпи развлечения, които организирате за децата си. Тъкмо това
желаят нашите деца най-много от нас и от семейството - другарство в работата и в игрите.

ЕТАПИ НА СЪБРАНИЕТО
Ако се опитвате да включите всички подробности от семейното събрание наведнъж, вероятно се
обричате на сериозен провал. Всички имат много да учат и когато това учене се провежда на етапи,
преходът ще е много по-плавен.
Първи етап: установяване на очакванията
Първата стъпка е да се установят положителни очаквания от естеството на тези нововъведени
„семейни събрания“. В някои семейства децата веднага ще проявят възторг. В други семейства е
нужна известна настройка в отношението. Много семейства са опитвали семейни събрания и преди и
повторното им въвеждане може да предизвика ропот и съпротива. Догадката ми е, че предишните
семейни събрания са били провал, защото не са били истински демократични. Твърде често те са
просто налагане на авторитета над по-слабите с по-твърди закони. Кой би искал да възобнови
подобна традиция?
Целта на първия етап е да се постави началото на събранията във верния дух. Започват като
краткотрайни забавни и щастливи моменти, при които в разговора доминират децата, а родителите
главно слушат (това ще ги изненада и зарадва). Първият етап също така помага на семейството да
привикне към редовността и точността при провеждането на събранията.
При първия етап дневният ред обикновено се състои от две точки: положителна оценка и
планиране на семейните забавления за седмицата. Толкова. Без домашни задължения, без
дискутиране на разправии - просто семейна сбирка с положителен знак, чиято цел е да се реши
„какво забавление да бъде избрано“. Кой не би искал да реши такъв проблем? Всички са
заинтересувани по някакъв начин за дооформянето на развлекателното събитие. Такава задача за

96
решаване няма как да се обърка особено, а ни дава възможността да преподадем няколко основни
умения относно събранията:
1. Да има изчакване при говоренето.
2. Да се реши проблем.
3. Да се стигне до консенсус.
4. Да се председателства събрание.
Разбира се, когато децата ни най-сетне имат възможност да говорят и да бъдат чути,
внимавайте! Обикновено се карат кой да вземе думата и се надвикват едно друго. Това само идва да
покаже колко рядко срещано е умението да се слуша добре. Първоначално децата ви ще си мислят:
„Бързо, имам думата, мама и татко ме слушат, я да побързам да си кажа своето преди малкия си брат.
Моите идеи са далеч по-добри от неговите“.
Очаквайте това в началото. То не означава, че децата ви са груби и трябва да бъдат мъмрени за
обноските си. Просто трябва да им бъдат преподадени правилата за изчакване да се вземе думата и за
взаимно изслушване. Ето защо тези начални събрания са сведени до най-основното, за да може да се
съсредоточим върху изграждането на уменията.
Трябва да установим очаквания, че семейните събрания са време едновременно да чуем другите
и самите ние да бъдем чути. Можем да докажем на децата си, че не е нужно да се тревожат за ефирно
време. Всъщност на семейните събрания има изобилие от време и внимание, така че ВСЕКИ да бъде
напълно изслушан.
Фантастичен инструмент за това имаме в традицията на северноамериканските индианци да
използват „ораторска пръчка“. Който вземе пръчката, има правото да говори, без да бъде прекъсван.
Другите членове пазят мълчание.
Може да използвате почти всичко за ораторска пръчка, но обмислете как да украсите предмета
съвместно като семейство, като може да се опрете и на традиционната метафорична украса:
• Орлово перо, вързано за ораторската пръчка дава смелост и мъдрост да се говори искрено и
умно.
• Заешка кожичка в края на пръчката ни припомня, че думите ни трябва да идват от сърцето,
така че е нужно да са меки и топли.
• Синьо камъче ни напомня, че Великия дух чува посланието на сърцето ни, също както и
думите, които изричаме.
• Раковина с вечно променящи се оттенъци ни припомня, че всяко творение се мени; дните,
сезоните и годините се променят, същото се случва с хората и ситуациите.
• Четири цвята мъниста - жълто за изгрева (изток), червено за залеза (запад), бяло за снега
(север) и зелено за земята (юг). Те символизират силите на вселената, които държим в ръцете си в
мига, когато говорим от сърце.
• Бизонска грива (или нещо, което да я уподобява) дава на думите на говорещия от властта и
силата на това велико животно.
Децата обичат тези неща, а и родителите също могат да се поучат от мъдростта на племенния
съвет. Упражнявайте се да си подавате пръчката в частта от събранието, отделена на положителната
оценка, и нека тя обиколи всички около масата поотделно. Председателстващият въвежда ред, като
казва: „Благодарим ти, Емили. Интересно ни е какво имаш да кажеш, но в момента Джефри е наред,
той държи ораторската пръчка“. С практиката децата ви ще се научат, че няма нищо лошо в това да
изчакаш реда си, защото той неизменно ще дойде, а също и защото е хубаво всички да внимават и да
слушат сериозно, когато е твой ред да говориш.
След това председателстващият може да попита: „Какво ще правим по въпроса със семейните
забавления тази седмица?“. Изглежда прост въпрос, но е точно обратното! В кой ден ще
организирате семейното забавление? В колко часа? Какво ще правите? Имате ли ограничения, свър-
зани с бюджета, или друго? Ораторската пръчка може да бъде подавана отново по кръга, като бъде
прескачан всеки, който няма коментар по въпроса.
Тъй като различните хора имат различни идеи какво да се прави, налице е за разрешаване
първият ни проблем или конфликт.

Приспивният модел за решаване на конфликта

97
 Искаме да приспим неприятностите си, така че може да използваме тази кратка форма да ни
припомня трите стъпки за решаване на проблема:
Спонтанни предложения
Оценки
Решение за курс на действие.
Спонтанни предложения
Искаме да се чувстваме свободни да предлагаме идеи без страх, че те ще са съдени като „добри“
или „лоши“. Това е креативната част от решаването на проблема и колкото сте по-смели и
освободени, толкова по-добри предложения ще получите. Трудно е да си креативен (да ангажираш
подходящия мозъчен дял), ако рационалната страна (левият мозъчен дял) в същото време се опитва
да преценява. Освен това децата ни, които се боят от грешки и още са с неукрепнало чувство за
смелост, няма да искат да подхвърлят идеи, ако се опасяват, че ще набедим предложенията им за
„лоши“. Трябва да приемем това като свободна от критики зона.
Секретарят трябва да запише всички спонтанни предложения. Родителите могат да предложат
идеи, особено ако децата имат нужда от побутване, но аз препоръчам по-скоро да давате идеи,
обхващащи цял спектър от възможности, а не да предлагате отговора, който е най-вероятно да бъде
избран. Опитваме се да покажем, че не притежаваме цялата власт. Искаме да създадем модел, при
който могат да се правят грешки и е налице креативност.
Какво да организираме като семейно забавление? Мама казва: „Какво ще кажете заедно да се
учим да плетем макраме? Или да колекционираме лунен камък?“. Секретарят записва това. Дори да е
несполучлива и шантава идея (заедно да се учим да плетем макраме?), помнете - на този етап
никакви критики и никакво зачитане чия е била идеята. Просто правете предложения и ги записвай-
те. Това създава чувство за анонимност и помага на хората по-смело да споделят хрумванията си.
Оценки
Щом веднъж сте съставили списък с възможни идеи, можете да започнете процеса по
оценяването им. Ще трябва да елиминирате някои на базата на конкретни критерии, например
„разполагаме с толкова и толкова часове“ или „с толкова и толкова долара“ и пр. По същество
създавате съкратен списък от неща, които най-много привличат децата и които са осъществими.
Решение за курс на действие
Председателстващият ще трябва да насочи хората да изградят консенсус. Помнете, че формата
на консенсуса, който се опитваме да постигнем, се отнася само към реалността на тази конкретна
седмица и можем да излезем само с една идея. Трябва всички да застанат зад тази идея, дори тя да не
е любимата на всеки един. Започнете с вдигане на ръце, за да проверите дали сте близо до консенсус.
Председателстващият може да каже: „Очевидно има голям интерес към плуването като общосемейна
дейност. Питър, би ли се съгласил да го приемеш, за да подпомогнеш групата?“. Ако Питър каже
„да“, можем да му благодарим за подаръка му в помощ на семейството. Какво, твърде много ви
напомня „Семейство Брейди“? Съмнявате се, че децата ви толкова доброволно ще дадат тези
„подаръци“ в полза на консенсуса? След малко ще говоря за това как да подходите в патова
ситуация.
След като сте минали през трите стъпки, обикновено има подробности и отговорници, които
трябва да бъдат уточнени. Тъй като целта ни винаги е тиймбилдинг, можем да открием начини да
възложим на хората отговорности за принос към развлечението на семейството.
• Кой ще се обади да провери работното време на басейна?
• Кой има желание да натовари колата?
• Кой ще се погрижи да приготви хавлиени кърпи за групата?
Ако всички се предложат като доброволци да свършат по нещо, та съвместното начинание да е
успешно, наистина можете да имате чувството, че семейният отбор работи в хармония за постигане
на една обща цел. Плуването без съмнение ще е приятно и ще предостави време, свободно от
караници. Колкото е по-сплотено семейството, толкова повече ще се засилва сътрудничеството с
всяко следващо събрание, тъй като мостовете вече са изградени и връзките стават побогатени.
На следващото семейно събрание хората могат да споделят дали им е харесало плуването и част
от оценката може да е посветена на това как всеки е изпълнил задълженията си в помощ на
семейството.
Втори етап: прибавяне на нови дела; обсъждане на по-големи проблеми
След като сте установили положителни очаквания за семейните събрания и сте упражнили

98
уменията за решаване на проблем и постигане на консенсус по сравнително маловажни въпроси,
готови сте да се обърнете и към по-сериозни теми.
Вторият етап включва прибавяне на нови елементи към събранието, сред които решаване на
проблеми, за които децата ви имат нужда от помощ — НЕ проблем, който вие имате с децата си. Все
още показваме на децата, че целта на тези събрания е те да имат глас в семейството и да се изтласка
властта от родителския контрол.
Тези нови делови точки може да включват неща като: Джак иска да отглежда златна рибка;
Трина иска да размени стаята си с тази на Мелани; Пол иска да се запише на курс по карате; Джак
иска да си издейства повече време на компютъра за игрите си.
Същите стъпки и умения за справяне с проблем се използват и при решаване на този тип
въпроси, така че практиката ви от първия етап сега наистина ще се отплати.
Не се ядосвайте, ако не искате Джак да има златна рибка. Помнете, че решението се взима чрез
консенсус, а и вие имате думата. Обаче не е препоръчително да кажете просто „не“. Вместо това
споделете резервите си и обяснете разумно защо смятате, че това не е добра идея. Нека другите се
опитат да решат проблема.
Ако Джак плати за аквариума, рибата и храната на рибата и ако е подготвен за сравнително
краткия живот на златните рибки, какви други резерви можете да имате? Възможно е ясно да
заявите, че няма да попречите на
Джак да си вземе златна рибка, но не желаете да храните рибката му, нито да му напомняте той
да я храни.
Трети етап: решаване на наболели семейни проблеми
Досега семейството ви вече трябва да се е почувствало като тясно свързан отбор. Радвате се на
много семейни забавления и изпитвате мощта на съвместното решаване на проблемите. Готови сте за
по-големите теми. Те са онези, които по принцип биха предизвикали най-голяма поляризация:
караници между братя и сестри, говорене с уважителен тон, вечерен час, домашни и така нататък.
Родителите вече могат да добавят и свои наболели проблеми към дневния ред.
Председателстващият трябва да бъде категоричен при регулирането на употребата на
ораторската пръчка и да възпира хората да подхващат наново разправиите си по време на
събранието.
Миналото е без значение. Не ни интересуват минали простъпки. Председателстващият трябва да
се фокусира върху идентифицирането и назоваването на проблема, който групата трябва да реши.
Това може да е трудна задача. Разгледайте този сценарий:
„Никога не получавам помощ при почистването на кухнята; предполага се, че трябва да го
правим заедно, но Триша винаги е на компютъра и се опитва да се промъкне в своя фейсбук акаунт -
какъвто мама не ѝ позволи да има, - преди мама да се е прибрала и да я е хванала.“ „Бих ти помагала,
ако не беше такава кръшкачка.“ Председателят отговаря: „Значи проблемът, който трябва да решим,
е какво да се прави, когато се налага да работите заедно, а другият не желае да помага или да из-
пълни своя дял от задълженията“.
Председателят обобщава проблема, без да назовава имена, като го изважда извън персоналната
сфера. Забелязахте ли, че клеветенето не проработи?
Ако караницата продължи и момичето добави: „Никога не ме пускаш на компютъра след
училище, така че кога се очаква да го използвам, загубенячке?“, председателстващият въвежда ред,
като изтъква: „Звучи така, сякаш споделянето на компютъра е друг проблем, който трябва да
разгледаме. Можем да го запишем като отделна точка, но засега да се концентрираме върху днешния
конкретен въпрос“.
Мисля, че разбирате защо е полезно да се стигне постепенно до този тип събрания.
В горния пример момичетата нахвърлят спонтанни предложения и решават, че в продължение на
една седмица ще вършат задълженията си не в екип, а поотделно, като се редуват през ден. На
следващото събрание при обсъждането на текущите дела двете момичета признават, че не им се е
харесало да работят сами. След като са опитали алтернативата, и двете са мотивирани да работят
заедно, а караниците престават.

КОЕ ПРЕЧИ НА СЪБРАНИЯТА?

Семейното събрание може да бъде благодатна почва за лошо поведение. Цялото семейство е
събрано, децата разполагат с пълното внимание на мама и татко; добро място е да се вкара
дисфункционална динамика в семейството. Ако сме нащрек за такова явление, може да използваме

99
семейното събрание като терапевтичен инструмент за внасяне на промяна.
Веднъж щом семейните събрания са в пълен ход, ние, като родители, имаме две отделни цели,
които трябва да вземем предвид. Едната е да обсъдим къде искаме да отидем за семейно забавление
и да решим дали златна рибка е добра идея и пр., но втората цел е да се справим с взаимодействията
между хората, които саботират семейството; трябва да открием в събранието удобните за
преподаване моменти. Очаквайте понякога събранията да минат „зле“ и помнете, че най-
емоционално заредените събрания са изпълнени с удобни за преподаване моменти.

Ако има недостатъци, от които демокрацията страда днес, те могат да бъдат излекувани
само с повече демокрация.
Нюйоркският губернатор Ал Смит (1923 г.)

ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЕМЕЙНОТО СЪБРАНИЕ В ПОЛЗА НА ДЕТЕТО, ТЪРСЕЩО

ВНИМАНИЕ
Какво очаквате от малкия си търсач на внимание на семейното събрание? Да се кълчи на стола
си, да бъде семейният клоун, да се държи глупаво... Ако сме подготвени за това, можем да
използваме семейното събрание, за да осигурим позитивно внимание.
Можем да поискаме от него да върши важни задачи, като да приготви пуканките за събранието,
да свика хората, когато настъпи часът за събранието, да налее и сервира напитки.
Не е учудващо, че вашият търсач на внимание може да изисква по-дълго време с ораторската
пръчка. Няма лошо в това, стига да не се прави на клоун. Можете по- често да го питате какво мисли
и да му благодарите за големия принос и добри идеи. Можете да оцените положително и търпението
му, докато позволява на останалите да говорят и е внимателен слушател.
Поканете го да седне до вас и направете усилието да докосвате крака му или да го милвате по
рамото. Ако се върти, прекъсва и разсейва, дайте му да разбере, че изглежда отегчен и нервен и е
свободен да се оттегли, ако събранието не му е приятно. Присъствието не е задължително. Ако обаче
остане, държите той да помни, че и други имат право на пълното ни внимание.
Това са важни начини да изпълните потребността от свързване на вашия търсач на внимание (без
да подхранвате негативното му търсене на внимание) и те ще го насърчат да участва в събранията,
които вече го карат да се чувства толкова добре.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЕМЕЙНОТО СЪБРАНИЕ В ПОЛЗА НА ДЕТЕТО, ТЪРСЕЩО

ВЛАСТ
Децата, стремящи се към власт, ще проявят най-голяма подозрителност към тези нови „семейни
събрания“. Ще бъдат загрижени дали събранието не е нов начин за опит те да бъдат контролирани и
друг да ги надмине в упражняването на власт. Искат да знаят какво кроите. Тъй като са твърдо
решени, че не може да ги накарате, или държат да ви покажат, че ще правят каквото си искат,
очаквайте в началото да ви предизвикват едва ли не на всяка дума. Ако сте подготвени за това, ще се
справите по-лесно, когато се случи, и няма да се наложи да се упреквате, че събранието не е минало
гладко.
„Аха - мислите си, - ето че пак моето жадно за власт дете подлага на изпитание мен и системата.
Развълнувана съм от шанса да му покажа, че не се опитвам да го надмогна с власт.“ Това е момент да
му демонстрирате, че нещата са различни, възможност да опровергаете схващанията му. Не бягайте
от този момент само защото е стресиращ. Разгледайте тези ситуации:
1. Бени е призован на семейно събрание и казва: „Не искам да дойда“.
Мама отвръща: „Така ли? Нима? Изборът е твой, но ти имаш толкова много добри идеи. Би
могъл да си ни от полза на събранието, и все пак сам ще си решиш“.
2. Лили е на семейно събрание и е момент да се направи положителна оценка. Ораторската
пръчка е у нея, но тя не говори.
Мама казва: „Не е страшно, ако няма какво да споделиш в този момент, можеш да предадеш
пръчката нататък. Не си длъжна да изказваш мнение“.
3. Семейството работи по решаване на проблема за сутрешния режим с оглед децата да бъдат в
училище навреме. Джеймс е убеден, че родителите му говорят за него „закодирано“ и че се опитват
да го манипулират да бъде точен. Той не участва в дискусията. Отпуснал се е на стола с ръце,
скръстени пред гърдите си.

100
 Мама пита: „Можем ли да направим нещо, за да подобрим ситуацията за теб, Джеймс?“.
„Не“, отвръща кратко той. Убеден е, че каквото и да каже, ще бъде използвано срещу него.
„Добре. Звучи така, сякаш имаш свой собствен план. Кажи ни все пак, ако може да помогнем
някак.“
Джеймс е стъписан, че целта на събранието не е да го накара да върши нещата по различен
начин. Няколко минути по-късно се отпуска и се включва в разговора.

Обзалагам се, че Бени, Лили и Джеймс биха се представили чудесно като председателстващи
събранието. Да си в ролята на лидер е позитивен израз на власт. Аз бих се постарала да ги поставя в
тази роля възможно най-скоро.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЕМЕЙНОТО СЪБРАНИЕ В ПОЛЗА НА ДЕТЕТО, ТЪРСЕЩО

РЕВАНШ
Детето, което се чувства наранено, може да иска да провали събранието ви. Номерът е да не
преставате да провеждате събрания. Просто приемете, че може да се сблъскате с предизвикателства,
докато влязат в крак. Най-често търсещите реванш ще заложат капани за доказателства, че
семейството е против тях, като откажат да съдействат за постигане на консенсус. Ето един пример:
Семейство Паркър тъкмо са започнали със семейните събрания и се опитват да решат проблема
как да организират семейни забавления за уикенда. Всички деца искат да отидат на плувния басейн.
Тоест всички освен Колин. Той иска да играе пейнтбол. Никой друг не обича пейнтбол.
Колин очаква семейството му да спечели предимство пред него и да го принуди да отиде да
плува. Всъщност отказът му да отиде на плуване е част от неговия метод. Той създава ситуацията, за
да си докаже за пореден път, че семейството не държи на него и идеите му. Иска да натрапи идеята
си, че е изтиканият в периферията от семейството - аутсайдерът, за когото никой не дава пукната
пара. С правилото на мнозинството идеята му лесно ще бъде отхвърлена. Но целта тук е консенсус.
Мама и татко са наясно колко е обезсърчен и че това е причината за опозицията му. „Колин е
важен член на това семейство, а той не иска да отиде на плувния басейн; трябва да намерим идея,
която всички да харесват. Не ми се прави нещо, ако знам, че Колин няма желание за него. Да
потърсим други варианти, защото съм уверен, че ще открием нещо, което се харесва на всички ни“,
казва татко.
Ако последвалите спонтанни предложения не генерират нещо, на което Колин е склонен,
председателстващият събранието може да каже: „Приближаваме края на нашите 20 минути.
Изглежда, че не успяваме да се споразумеем за общо забавление през този уикенд. Можем да
опитаме пак на следващото събрание“.
„Хей, чакайте! Значи ли това, че няма да организираме нищо семейно за този уикенд?“, намесва
се сестрата на Колин.
, Да, нужно е всички да са съгласни, а това не се случва“, потвърждава председателстващият.

Нещата могат да се развият по един от три начина:

1. Братята и сестрите ще приемат идеята за пейнтбол (и без съмнение ще се забавляват, в който
случай на следващото събрание може да благодарим на Колин за чудесната му идея и за неговата
настойчивост).
2. Няма да организират нищо и Колин ще види, че наистина е важен, че хората държат на него,
на неговите мисли и предпочитания. Научава, че няма да бъде надмогнат и пренебрегнат. Това го
кара да се чувства добре. Братята и сестрите му могат тази седмица да се постараят повече да не се
заяждат толкова с него, тъй като искат сътрудничеството му на следващото семейно събрание.
Нещата се подреждат добре за Колин.
3. Или Колин може да размисли и да се съгласи за плувния басейн. О, Колин, много ти
благодарим, защото реши да подпомогнеш семейството по този начин!
Семейното събрание не само допринесе за планирането на семейното забавление, но и за
разбирането на целите на Колин и погрешните му убеждения, а родителите съумяха да използват
семейното събрание като начин да покажат, че Колин е обичан и ценен. Сериозно постижение, нали?

101
 ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЕМЕЙНОТО СЪБРАНИЕ В ПОЛЗА НА ДЕТЕТО С ПРИВИДНА
НЕСПОСОБНОСТ
Децата, които са толкова обезсърчени, че целта им е да избягват, може да не желаят да
присъстват на събранията. Помнете, че на такива деца трябва да бъдат показвани мънички стъпчици
към успеха. При такива деца в семейството най-добре е да си останете на първия етап, докато те не
се присъединят. Събранията на първия етап са забавни и не представляват заплаха. Поканете ги на
събранието просто за компания, ако не искат да вземат участие в него. Това е малка и безопасна
стъпка, която им показва, че са важни.
Увеличете пропорцията на положителната оценка в събранието си. Вашето силно обезсърчено
дете има нужда да чува позитивни думи от всеки родител, както и от братята и сестрите си, всяка
седмица. Ако дълбоко обезсърченото дете предложи положителна оценка за друг, дайте му да
разбере какво силно въздействие има неговият коментар.
Постарайте се да изтъкнете обезсърченото дете, като поставите в центъра на вниманието силните
му страни. „Опитваме се да планираме семейно забавление за този уикенд и си мислех да предложа
парка. Помните ли как последния път, като бяхме там, Джули беше като магнит за малките деца.
Всички искаха да играят с теб на „Кумчо Вълчо и козлетата“. Май беше събрала десетина хла пета
около себе си за тази игра!“
Процесът може да се развива по-бавно, ако имате насреща си дете с погрешна цел за представяне
на привидна неспособност, но седмица след седмица тези стратегии ще допринесат за оздравяване и
с времето семейните ви събрания ще укрепнат.

ОТ ЗЛЕ КЪМ ПО-ДОБРЕ!

Притеснени ли сте сега? Не бъдете! Вашите събрания ще тръгнат както трябва. Всъщност сте по-
готови, отколкото съзнавате. С течение на времето ще се научите, а най-хубавото на семейните
събрания е, че всички проблеми, които възникват при тях, могат да станат точки от дневния ред,
които да решите заедно. Да се спре прекъсването между хората е нещо, което сами трябва да решите.
Можете да повдигнете въпроса: „Нека обсъдим как да се справим с това, че се прекъсваме едни
други на семейните ни събрания. Как да подобрим нещата?“. Или: „Струва ми се, че твърде често се
поставят пръти в колелата на семейните ни събрания. Как да се справим с този проблем в
семейството ни?“. Обичам семейните събрания, защото не се налага все аз да съм умната. Споделете
товара! Получава се по-добре, ако го направите.
В тази книга научихте много за децата си, а вероятно и нещичко за себе си. Имате ползата да
видите своите деца като прекрасните креативни и находчиви личности, каквито те са. Надявам се, че
отношението ви към лошото поведение е променено завинаги от знанието, че нашите деца са
търсачи. Те са поели на мисия да задоволят потребностите си. Има ли нещо по-хубаво от това?
Единственият ни враг е обезсърчаването. Помнете, че по силите ви е нарастващата способност да
окуражавате децата си и да им помагате да удовлетворят потребностите си за значимост и
принадлежност.
Няма начин нещата да не се подобрят с времето, след като семейството ви се обединява и
укрепва взаимните връзки, които са толкова жизненоважни за всички ви. Това е една промяна на
посоката. С всяко усъвършенствано умение децата ви все повече ще се отърсват от обезсърчаването
и ще заблестят. Смяната на модела награди-наказания с демократичния модел, при който ръ-
ководещо е взаимното уважение, ще доведе до по-добро поведение и по-малка нужда от
всевъзможни корекции.
Всички знаем, че успехът ражда успех и вие вече сте започнали. Дори ако прилагате само
няколко от методите, които сте усвоили, това ще доведе до резултати, които ще ви насърчат да
продължите напред. Можете често да се връщате към тази книга, след като сте започнали да
прилагате наученото. Можете също да посетите и уебсайта ми www.alyson.ca за идеи и хрумвания
относно подхода към нови ситуации, които могат да възникнат. Присъединете се към другите
родители, които също правят усилия да променят семействата си към по-добро. Изграждаме общност
на подкрепа, така че не бива да се чувствате сами. Пускайте коментари, задавайте въпроси и
откривайте нужните ви ресурси.
Възпитанието на децата е едно пътешествие и за мен е радост да знам, че мога да крача по същия
път като вас. Децата ви само ще спечелят от вашата готовност да опитате нещо ново, да не спирате
със старанията си дори пред лицето на „лоши дни“ и несгоди. Те ще ви се отплатят за усилията, като
се превърнат в най-прекрасното следващо поколение. Ще израснат хора, които умеят да общуват и

102
да решават проблеми в един глобален и сложен свят. Децата ви ще внесат положителна промяна в
него, защото вие сте внесли положителна промяна във възпитанието им.
© Надя Баева, превод

103