Professional Documents
Culture Documents
Франсоаз Долто
Здравейте! Тук сме подбрали откъси от едно прочуто предаване на радио „Франс”
с всепризнатата френска психоаналитичка Франсоаз Долто. Нейните многобройни
трудове върху психиката и подсъзнанието на детето са вече научна класика. Въз
основа на споменатото радиопредаване, отговарящо на писма на слушатели, е
създадена и книгата „Когато се появи детето”. Предлагаме ви подбрани части от
нея, обединени от темата: „Самотни майки и деца, отглеждани в отсъствието на
бащата”.
Ето писмото на една самотна майка:
Ще добавя евентуален, защото не е сигурно дали това дете има някакъв проблем.
Тя не споменава въобще как се държи момчето, дали ревнува или обсебва
майката, дали тя се среща с други хора. Тя уточнява именно, че живее при
родителите си, на 28 години е и въобще не излиза, няма любовник.
Франсоаз Долто
Изглежда, че тази млада жена, която живее при родителите си, както се казва е
спряла развитието си в момента на раждането на детето. Тя се е посветила на
възпитанието му при собствените си родители. Това означава, че има мъж –
дядото и детето може да се идентифицира като момче и да се развива с него щом
той е там. Възможно е детето да има твърде изразено чувство за собственост към
майка си или пък да я смята за нещо като по-голяма сестра, защото живеят при
нейните родители. Не мога да кажа нищо повече, а и тя не казва дали синът й има
проблеми. Все пак то навярно носи името на баща си, защото според писмото
майката е била омъжена. Т.е детето знае, че има баща и дядото просто го
замества донякъде. За това момче положението е сложно, но то все пак има
идентификация на момче. Що се отнася до нея, тя сигурно има идентификация на
момиче, но не съм уверена, че има идентификация и свободата на жена. Може би
в деня, когато тази жена си позволи да живее собствен живот, детето й ще прояви
ревност към мъжа, който ще има повече права над нея от баща й и от сина й. Във
всеки случай детето има в лицето на дядо си звено за навлизане в Едиповия
комплекс, т.е. за развитие на тази връзка, в която детето се идентифицира с
възрастния като вижда в него завършен образ на самото себе си и модел, за да
стане възрастен. Засега то навярно тъпче на място и остава донякъде в неведение
що се отнася до сексуалността.
Как трябва да постъпят родителите, когато комплексът се появи?
Франсоаз Долто
Ами, според собствените си желания. Най-напред да знаят, че е нещо нормално.
Да кажат на детето: „Когато пораснеш ще правиш, каквото ти се иска, но сега още
не можеш да си имаш своя жена”, ако е момче и “... свой мъж”, ако е момиче.
„ Искаш да си вече голям, да постъпваш като възрастните. Може би както на много
малки момчета и малки момичета ти се иска да станеш съпруг на майка си / или
съответно съпруга на баща си /. Не е възможно, животът е такъв”. Отново без
колебание да се води диалог с детето. Разбира се, освен това да се каже на
момчето, че когато баща му е бил малък е страдал от същите неща. И, че когато
майката и била малка е страдала от същите забрани като дъщеря си и т.н. След
като Едиповият комплекс стана известен за обществеността хората си задават
много въпроси за него, а той е същесвувал винаги, много преди да се заговори за
него. И особено онези, които се страхуват от него, не си дават сметка, че той не
се проявява така, както очакват. Например в семейство с три деца, двете големи
са момчета. Става така, че майката излиза с бащата две или три вечери наред.
Момчетата й казват: „Защо все излиза с него, а никога с нас?” „Нас” това е
отборът на момчетата. Майката отговаря малко объркано: „ Той ми е съпруг, имам
право да излизам с него”. А едно от децата казва: „И ние искаме да сме ти
съпрузи”. Майката не знае какво да отговори, а другото момче отвръща на
първото: „Нали разбираш, че той е съпруг да правят деца, а ние ще сме съпрузи
просто така”. Майката заключава: „Той има право, вярно е”. И това е всичко. Те
отстъпват малко тъжни, че мама си има съпруг.
Друг начин, по който се проявява комплексът. Момчето, което обича баща си иска
да се идентифицира с него, иска той да е винаги прав и в същото време обича и
майка си, иска му се тя да е по-интимна с него. „Знаеш ли, той /бащата/ няма да
се прибере тази вечер, ако не се върне или закъснее мога ли да седна на мястото
му докато чакаме? Глупаво е да остава мястото празно.” Разбира се при такива
въпроси майката трябва да запази присъствие на духа. Те са сериозно изпитание.
Тя трябва да отговори : „Това място не е никога празно. Независимо дали той е тук
или не, това е мястото на баща ти. Той е тук винаги, дори когато отсъства, аз
мисля за него.” Много е лошо, ако под предлог, че бащата отсъства, майката
остави сина да заеме мястото му. Тогава той си дава въображаемото право да бъде
неин съпруг. Още по-лошо е, ако същото става в леглото, просто защото майката
иска да се стопли: „Защо не, щом мъжът ми го няма, нека дойде синът ми” - ще
бъде много лошо за децата. Ето виждате как във всекидневния живот се проявява
Едиповият комплекс. Нека майката внимава, не бива да допуска отстъпление,
никога да не позволяват на сина или дъщерята да си присвояват пълномощия на
съпруга по отношение на нея. На бащата по отношение на по-малките, защото тези
малки пълномощия се превръщат във въображаемия живот на децата в право,
дадено от майката, с нейното мълчаливо съгласие да заменят бащата. А това им
внушава чувство на вина и пречи на развитието им. При момичетата е същото.
Спомням си едно момиченце на три години в период на пламенна любов към
бащата. Сутринта той тръгва на работа и казва весело „Довиждане!”, а тя го
изпраща до вратата. После изтичва обратно и се притиска в майката: “О, мразя
татко!” “Така ли – казва майката – защо го мразиш?” След минута мълчание,
сгушено в майката, то казва с отчаяние: “Защото е прекалено мил.”
Един наглед различен вид въпроси „ Как да накараш едно пет годишно момченце,
изпълнено с жизненост и жажда за знания да разбере, че все пак понякога трябва
да дава думата и на възрастните, че трябва да млъква от време на време поне за
няколко минути на ден. Детето е много интелигентно, много чувствително, но
страхотно бъбриво. “Аз все пак смятам, че имам право дори и в негово присъствие
да поговоря малко със съпруга си, да послушам радио без да ме прекъсват
постоянно.” Вие как мислите?
Франсоаз Долто
Детето се опитва да утвърди обсебващата и ревностна любов към майка си. То
несъмнено е или единствено дете, или с много голяма разлика със следващото.
Има братче, което е съвсем малко на 10 месеца.
Франсоаз Долто
Точно така. Първият е бил дълго време единствен син. Той още няма равностоен
събеседник в лицето на братчето си и иска да се идентифицира с възрастните, с
баща си. Момчето е завладяно изцяло от едиповия комплекс. Иска да запази
майката за себе си. Да й попречи да разговаря със съпруга си. Но не бива тя да го
отблъсква, трябва бащата да каже: „ Сега мълчи, защото искам да поговоря с
майка ти. Ако не ти се слуша, излез.” Ако бащата наистина иска да разговаря с
майката, а малкият бърборко му пречи, трябва след това да му даде много
любезно и спокойно например дъвка или бонбон. Детето ще го изяде, а бащата
може да каже: „Видя ли, не бива да се чувстваш изоставен само защото ние
двамата разговаряме. Трябва да свикваш.” Тези неща трябва да се приемат с
хумор. Очевидно детето защитава позицията си на първо дете. Може би бащата не
се занимава с него достатъчно, когато има свободно време, не го подтиква
достатъчно да стане голям. Естествено не е никак приятно да имаш малко братче,
което привлича все повече вниманието, а още не може да говори, а и бащата
съперник, триумфиращ по всички линии: „Тя е моя, искам я за мен!”. Обхванатото
от Едиповия комплекс дете страда. То се нуждае от целомъдрената любов на
родителите си и от откровено обяснение за забраненото влечение между
създателя и потомци, между лица от едно семейство. Родителите не трябва нито
да му се подиграват, нито да го осъждат. Би трябвало също да се въздържат от
отблъскващи изяви на любов, от двусмислени интимности под прикритието на
несдържани ласки, от уж шеговити телесни престрелки, които внушават на детето
някаква възможност кръвосмесителното му влечение да се осъществи. Всичко това
може само да забави психосексуалното му развитие. Ако забраната за
кръвосмешение не е ясно показана и приета най-късно между седем и девет
години, Едиповите конфликти се събуждат през пубертета. Утежняват проблемите
на юношеството както за детето, така и за родителите. А дори и за по-малките, тъй
като тогава по-големите се превръщат в техните очи в провокатори на затруднение
в семейството и на конфликти между родителите. Много семейства страдат,
защото родителите са се оставили да влязат в капана на Едиповия комплекс на
първите им деца. Всеки от родителите си е запазил любимец без да му позволи да
си намери между седем и девет годишна възраст различни приятели извън
семейството. Без да го предпази навреме от подсъзнателно любовно хомо- или
хетеросексуално приятелство с един от родителите, с брат или сестра. Така през
пубертета на първите деца всичко се изражда в насилие или депресии, даже в
юношеска престъпност или разпадане на родителската двойка. Тогава няма прави
и виновни. Такива са последиците, когато клопките на кръвосмесителното
влечение не са обезвредени навреме. Ако се е стигнало дотам, трябва да се
прибегне без отлагане до помощта на психоаналитична психотерапия, която за
щастие е много ефикасна.
Интересно е да се спрем и на темата за отсъстващите бащи. Например, когато те
просто често пътуват. Смята се, че при поява на детето, то установява по-тясна
връзка най-напред с майката, че детето се идентифицира повече с майката,
отколкото с бащата. Ако бащата отсъства няколко дни или седмица, често при
завръщането му детето не го приема или го избягва.
Франсоаз Долто
... и бащата се чувства засегнат. Да, преди всичко трябва да се има предвид, че за
детето времето не е същото, както за възрастните. За детето 2-3 дни са 2-3
седмици. Два дни са много дълго време. Нека, когато бащата заминава, да
предупреди детето и непременно да му каже: „Ще мисля за теб”. Трябва също
майката да споменава за заминалия баща. Той да продължи да същесвува в думите
на майката. И бащите не бива да се изненадват, ако при завръщането им детето им
се цупи или изглежда безразлично. Да не показват никакво огорчение, да се
държат естествено: „Здравейте! Здравей момчето ми, здравей жено”. Съвсем
скоро детето ще дойде, ще се завърти около баща си. Също така не трябва да се
сграбчва детето и да се целува. Родителите не го знаят, но преди тригодишна
възраст детето не приема тези целувки като нещо хубаво, в смисъл, че то не знае
докъде ще се стигне. Още повече, че то обича много силно, а обичта при малките
се проявява чрез слагане в устата на онова, което обичат. Поглъщането като
признак на любов е твърде близо до канибализма, върху който с отбиването се
установява табу. Родителите си мислят, че като целуват детето му показват
любовта си и че то им показва своята любов, целувайки ги. Това не е вярно или по-
скоро е наложен ритуал, който детето приема, без той да му доказва нищо. Детето
доказва любовта си като носи своите играчки на баща си, като се катери на
коленете му, като му дава куклата си. Нека в този момент бащата или майката,
които са отсъствали, да му заговорят и за него самото: „Колко съм доволен, че
отново съм с теб”, и за предмета, който то е донесло: „О, колко е хубаво това,
което ми носиш. Това, което ми носиш, е много хубаво”. Всичко ще бъде наред,
защото предметът, който му е интересен, е интересен и на татко.
По повод на временните раздели има много писма от родители, които пътуват по
необходимост – шофьори, търговски пътници, журналисти от радиото и
телевизията. Всички се питат дали за децата не е голяма драма да бъдат
постоянно разделени от бащите си. Някои даже смятат да си сменят професията.
Как преживява детето такава раздяла?
Франсоаз Долто
Всичко зависи от начина, по който му се говори за нея. Ако бащата му обясни с
какво се занимава, когато не е тук, ако разкаже на детето, даже ако то не дава
вид, че разбира, че кара камион, че прави предавания за телевизията, че е
търговски пътник или за всяка друга професионална дейност с прости думи, живо,
това ще остане в главата на детето. Освен това, когато бащата отсъства, майката
също трябва да напомня на децата за баща им, който работи, който мисли за тях и
скоро ще се върне. Ако са достатъчно големи, тя може да им покаже календара:
„Ето, на този ден той ще се върне. Какво ще направиш за татко? Ще му нарисуваш
ли рисунка, той ще е много доволен.” Трябва да се говори за бащата, когато той
отсъства. След третото или четвъртото отсъствие съзнателното дете, а детето е
съзнателно след 12, 14 или 18 месеца, вече ще знае много добре, че бащата ще се
върне, но докато го няма всички мислят за него, защото говорят за него. Другото
много важно нещо – не трябва да се внушава на детето, особено ако е станало
малко палаво, трудно, непослушно, избухливо (случва се между 18. и 22. месец),
че при завръщането си бащата ще раздава наказания. Майката не трябва в никакъв
случай да казва: „Ще кажа на баща ти!”. Ще бъде много неправилно, защото така
детето натрупва постепенно чувство за вина, което асоциира със завръщането на
бащата и това неприятно чувство помрачава радостта от завръщането. Но не бива и
да се пренебрегва бащата под предлог, че отсъства. Понякога по-големите деца
молят майката да не казва на бащата за някоя постъпка, с която не се гордеят
особено. Ако се отнася до незначителни бели или за характерови трудности,
засягащи друго дете или майката, ще е добре тя да му отговори : „Разбира се, че
няма. Знаеш, че не беше прав и едва ли би го сторил, ако баща ти беше тук. Няма
да го отегчавам с такива детинщини.” Но, ако напротив става дума за сериозно
произшествие, за което майката има нужда да се посъветва с бащата, тя не бива
да лъже детето, но не бива и да го заплашва с бащата все едно той е някаква
наказателна сила. Тя трябва да помогне на детето да смята бащата и за неин
помощник с разумни съвети и за отговорен заедно с нея за мерките, които трябва
да вземат, за да може детето да преодолее затрудненията си. Накратко, когато
бащата отсъства, за всички деца независимо на каква възраст са, е най-важно да
се поддържа у тях мисълта за неговото присъствие и за вярата в него.
Имам писмо от един баща, нещо много рядко за нашата поща, който поставя
въпроса за двойка, която е разделена или да кажем в незаконно положение –
конкубинат. Той ви пита дали този вид ситуации, изневяра или незаконно
бащинство са невротизиращи за децата. Ще страда ли детето, попаднало в такова
положение? Дали в крайна сметка всичко не зависи от това, как децата си
представят по свой начин, на тяхното равнище на възпитание. Не може ли да се
избегне нараняването на детето просто като му се обясни ситуацията?
Франсоаз Долто
Да се нарани? Да страда? Всяко човешко същество си има свои трудности. Мисля,
че е важно родителите да възприемат с отговорност положението си, независимо
дали е незаконно или не. Родителите да могат да кажат на детето, от кого
произхожда и че животът му има смисъл за майката, която го е родила и бащата,
който го е заченал. Децата понякога имат много татковци, но само един баща.
Имат една майка, която ги е носила в утробата си и това трябва да им се каже,
защото понякога имат и много маминки – от бавачката до бабата. Мама и татко за
детето съвсем не означава родни майка и баща. Мисля, че децата от съвсем малки
имат нужда да научат най-напред коя е тяхната майка и кой е техният баща,
независимо дали този мъж, избраният от майката партньор, сегашният им татко е
или не е техен баща.
Сега за незаконните “положения”.
Франсоаз Долто
Защо не, ако родителите са отговорни, те ще обяснят на детето смисъла и на своя
живот, който за тях има някакво развитие, и на неговия. Макар че сега родителите
му са разделени, всеки от тях го обича и двамата се чувстват отговорни за него, до
момента, когато то ще бъде в състояние да отговаря за себе си. Детето има нужда
да знае, че едното дете е брат по баща, а другото сестра по майка и т.н. Трябва да
му се каже фамилното име, което носи по закона, уреждащ гражданското
състояние на всички и не винаги съответстващ на родителските чувства или на
зачеването. Трябва да го знаят от съвсем малки, в смисъл, че не бива да се крие
никога нищо. Един ден ще се даде по-ясен отговор, тъй като детето ще зададе
въпросът директно, било от самосебе си, било, че е чуло някакъв разговор.
Важното е родителите никога да не са искали да крият истината. „...Защото еди
кой си каза, че той не ми е татко, защо той ми е татко”. Майката или бащата, които
са чули този въпрос, трябва веднага да кажат истината. Щом родителите са наясно
с положението, не трябва да се правят, че не са чули. Ако детето зададе въпроса,
трябва да му се отговори така, както е, заради доверието в себе си и в
родителите. Дали ще разбере или не, е съвсем друго нещо. Някой ден то ще
зададе въпроса по-целенасочено: „Еди кой си ми каза, че ти не си омъжена за
татко” или „ ..., че ти не си женен за мама”. Отговор: „ Съвсем вярно е, чаках да
станеш достатъчно голям, за да разбереш. Аз съм твой роден баща, но ти носиш
моминското име на майка ти” или „ Аз не съм ти роден баща, но те смятам за мое
дете, живея с майка ти, защото се обичаме, а тя се е разделила с баща ти” или
„ Ти си заченат от един мъж, когото тя е обичала, но не са се оженили” и т.н.
Простата истина такава, каквато е.
В писмото на този баща има лично свидетелство :
„ С жена ми сме разделени, но измислихме една система, която позволява горе
долу двете ни деца, на седем и на три и половина години, да живеят еднакво с
двамата родители, да прекарват по променлив график един и същ брой дни при
единия и при другия. А към това трябва да се прибавят и двата престоя по осем
дни в годината, които прекарваме заедно при бабите и при дядовците. Всички,
включително и психолози ми казват, че системата е лоша, че за децата трябва да
се грижи единият от родителите, от членовете на бившата двойка, а с другия да се
виждат от време на време. ” И той добавя : „ Мисля, че въпреки всичко, тези хора
са просто луди, че те не знаят какво означава един мъж или една жена да обичат
децата си.” После минава към резултатите в писмото : „ След три години децата
ни не изглеждат по-ненормални от другите в училище, те се представят по-скоро
добре. Отношенията с тях се подобриха много, освободиха се от всякаква
агресивност, докато преди имаше такава. Забелязвам също, че заекването на сина
ми от тогава изчезна.”