Знаците, които ни дават 

децата

Маруся Берон

Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата,

когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги
притеснява, но не могат да го изразят с думи. И внезапно се сетих как
без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“
спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили
в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и
скъпи, не знам.

Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе

отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-
силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те
обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й
останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се,
но никой не се замисли по-дълбоко за причината  на непохватното ми
действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт
терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам
как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме
болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам
викове, плач, крясъци, чупене на предмети по време на твърде бурните
им разправии.
Да не би пък и затова да си счупих лявата ръка в детската градина, за
да мога да се понауча да си служа и с дясната?! На съвременните
леворъки това със сигурност им е непонятно, но по времето, когато аз
бях дете, на нас, леворъките, се гледаше като на отклонение и
всячески се опитваха да ни вкарат в “правия път“. Аз съм изяла само
няколко шамара и дузина скандали, но съм чувала и за връзване на
лявата лъка със седмици, докато те принудят да започнеш да си
служиш с дясната, за удряне през пръстите при всяко посягане с лявата
ръка и какви ли не извращения на родителската „праволинейност“.

Децата дават много знаци, които не забелязваме – с начина си на игра,

с рисунките, дори с болестите, от които се разболяват. Вярно, не всеки
родител е роден психолог, а и никой от нас не е завършил магистратура
по отглеждане на деца, но все пак има знаци, които не бива да се
пренебрегват в никакъв случай.

Кошмарни сънища, страшни и/или тъмни рисунки, нежелание да ходи

на детска градина или училище, затваряне в себе си, регресивно
поведение, лъжи, агресия към по-малки деца или животни,
храносмилателни проблеми, избягване на места и хора и много други
необичайни поведения са все знаци, че нещо се случва с детето ни, за
страхове и потиснатост, с които то не може да се справи, а не знае и
1
как да поиска помощ. Опитайте се да разберете какъв е проблема, не
оставяйте малкия човек сам със себе си, защото и без това му е много
трудно. Ако детето упорито се съпротивлява на опитите ви да го
разберете и да му помогнете или проблемът се задълбочава, не е
срамно да потърсите специалист – колкото по-рано, толкова по-добре.

И все пак си мисля, че ако от най-ранна възраст научим децата си да

разговарят с нас за страховете и трудностите си, ще им помогнем по-
лесно да ги преодоляват. И ще изградим доверието, което толкова
често липсва… и на нас, и на тях – във всичките ни житейски връзки.