ОПИСАНИЕ НА СЛУЧАЙ С ДЕТСКО ПРОБЛЕМНО ПОВЕДЕНИЕ

Днес можем да попаднем в много ситуации, в които децата се държат

лошо едно с друго. Помня съвсем ясно една случка от гимназията. Имахме
час по физическо и две момичета, които си бяха много близки приятелки,
изведнъж започнаха да крещят, да се скубят, и да си раздават юмруци и
ритници. За първи път виждах очи, изпълнени с животинска ярост и лица,
потопени в море от злоба.
Този случай се е загнездил в съзнанието ми и се надявах да не ставам
свидетел на нищо подобно повече. Измина известно време и отново бях
потресена. Този път обаче действието се случваше на детска площадка
между баща и син. Детето, около 4-5-годишно, беше направило беля. Баща
му се изправи и тръгна към него, крещейки “Аз казах ли ти да не ходиш
там! Колко пъти ще ти повтарям! Е сега ще видиш какво те чака!“. Момчето
мигновено се разплака и започна да се бие само. „Моля те, не ме бий, ето
аз сам ще се удрям, само не ме бий!“. Посред бял ден, заобиколено от
други деца и родители, в 21. век… Това е абсолютно недопустимо! И си
мислех, как може по такъв начин да унищожаваме собственото си бъдеще.
Крайно време е да престанем с „ефективното“ възпитание с шамари!

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ВЪВ ВЪЗПИТАНИЕТО В СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО

УЧИЛИЩЕ
Поколението, което се обучава в българското училище днес, мисли по един
по-специфичен начин, доста далечен за преподавателите. Това е една от
пречките, които изникват при опитите за провеждане на образователния
процес.
Ще започна с това, че учениците става все по-нетърпеливи. Един учебен
час продължава 40 минути – време, за което трудно може да се задържи
вниманието им. Концентрацията им се изпарява, а мислите се отплесват
към нещо по-различно и по-интересно. Често това са телефоните. Ето го и
другият проблем – разсейването с мобилните устройства и социалните
мрежи в тях. Когато бях ученичка, госпожата по история винаги събираше
телефоните ни в началото на часа. Всеки от нас отиваше до първия чин и
оставаше своя телефон там. И всъщност този подход действаше. Ставахме
много по-активни и съзнателно присъствахме в часа. Разсъждавахме,
задавахме въпроси, а оценките ни винаги бяха на ниво.
Учителите постепенно промениха начина си на преподаване и започнаха
да ни представят клипове, презентации, опити, да изнасят повече
практически уроци. По чуждите езици например идваше чужденец, които
влизаше в часовете и ни разказваше за културата в страната си и в същото
време научавахме изрази и думи, които в учебниците не присъстваха. Това
беше един прекрасен начин, по който училището успя да ни потопи в нова
и образователна среда.
Днес броя на децата със специални потребности в училищата нараства.
Педагозите в повечето случаи не са подготвени да работят с тях и
интегрирането им е трудоемка задача. Липсата на училищни психолози ги
затруднява още повече. За да се справят с този проблем е необходима
съвместна работа на ресурсни учители, логопеди и психолози, които
ежедневно да работят с тези деца. Така постепенно те ще се адаптират и
по-лесно ще се социализират към заобикалящата ги среда.
Според мен учителите са натоварени и по отношение на родителите.
Майката и бащата в повечето случаи са прекалено натоварени, за да
следят какво става с детето им, и очакват тяхната роля да бъде поета от
преподавателите. Тук добро решение може да се окаже въвеждането на
индивидуални родителски срещи, които да продължават около 15-на
минути. През това време учителят да сподели как се справя детето, какви
са силните и слабите му страни, на какво трябва да се наблегне. Това е най-
деликатният начин за изясняване на проблемите, ако има такива, и за
справяне с тях. Тъй като успех може да се постигне само ако родителят и
учителят работят заедно, ръка за ръка.