Б Р У Н О Б Е Т Е Л Х А Й М тези методи, нищо не е по-важно от влиянието на родителите и на всички онези, които се
занимават с възпитанието на детето; след тях се нарежда нашето културно наследство, разбира се,
„ПСИХОАНАЛИЗА НА ВЪЛШЕБНИТЕ ПРИКАЗКИ„
ВЪВЕДЕНИЕ
Да се б о р и м, з а да придадем смисъл на живота
Ако искаме да опознаем нашето съществуване, вместо да се задоволяваме с живеенето ден за
ден, най-важната и най-трудната ни задача се състои в придаване на смисъл на живота. Знаем
добре колко са човешките индивиди, загубили вкус към него и отказали се от житейските усилия
само защото за тях той е изгубил всякакъв смисъл. Но този смисъл не се придобива автоматично,
на определена възраст от детството, нито дори когато човек порасне. Напротив, психологическата
възраст се състои в придобиване на стабилно разбиране за това, какво може и какво трябва да
бъде смисъл на живота. А и то се придобива в резултат на дълга еволюция: във всяка възраст ние
търсим и трябва да бъдем способни да намерим един минимум от стойности, свързани с
равнището на развитие на нашата интелигентност.
Противно на древния мит, мъдростта не избликва от самата себе си, съвсем съвършена, както
се е родила Атина от главата на Зевс; тя се придобива малко по малко и след много погрешни
начала. Житейският ни опит в този свят може да ни осигури едно рационално разбиране за
нашето съществуване едва когато станем възрастни. За нещастие много родители биха искали
умът на техните деца да функционира като техния, като че ли разбирането ни за нас самите, за
света и за нашите идеи относно смисъла на живота не са били подчинени на една дълга
еволюция, достигаща до зрялата възраст така, както са се усъвършенствали тялото и умът ни...
Както някога, така и днес най-важната и най-трудна задача на възпитанието е подпомагането
на детето в придаване смисъл на живота. За да я постигнем, трябва да преодолеем многобройните
кризи на растежа. Докато детето расте, трябва да го научим да се опознава, така то по-добре ще
разбира другите и накрая ще може да установява с тях еднакво задоволителни и смислени
отношения и за двете страни.
За да открие дълбокия смисъл на живота, човек трябва да надмогне тесните граници на своето
егоцентрично съществуване и да повярва, че може да допринесе нещо към собствения си живот,
ако не веднага, то поне в бъдеще. Това чувство е необходимо за индивида, ако той иска да остане
доволен от самия себе си и от това, което върши. А за да не се оставя на произвола на житейските
случайности, човек трябва да развива своите вътрешни сили, за да могат чувствата,
въображението и интелектът му да се свържат и обогатяват постоянно. Положителните чувства
засилват развитието на нашата рационалност и само вярата в бъдещето може да ни поддържа
срещу трудностите, които не ще можем да избегнем.
Когато се занимавах с психически разстроени деца, главното в моята работа и като възпитател,
и като терапевт се състоеше в придаване на смисъл на тяхното съществуване. От тази работа
разбрах с очевидността на аксиома, че ако възпитателите им са знаели как да придадат смисъл на
техния живот, тези деца не биха имали нужда от специфични грижи. Започнах да изследвам
методите, които биха били най-присъщи за живота на детето при подпомагането му да открие
своите мотиви за съществуване и да придаде максимум смисъл на своя живот. Що се отнася до
ако е предадено по подходящ начин. Детето може най-лесно да намери информация за това
наследство в книгите.
Тръгвайки оттук, останах недоволен от по-голямата част от онази литература, която е
предназначена да формира ума и личността на детето; в действителност тя е неспособна да
стимулира и подхранва неговите вътрешни сили, необходими при сблъскването му с трудни
проблеми. Букварите и другите книги за малки деца се изучават с цел усвояване техниката на
четене и не служат за нищо друго. По-голямата част от другите книги и издания, образуващи
това, което наричат „детска литература” целят или да забавляват детето, или да го информират,
или пък да го забавляват и информират едновременно. Но същността на тези писания е толкова
бедна, че не открива на детето никакъв по-дълбок смисъл. Усвояването на различните техники –
включително и техниката за четене, губи от своята стойност, ако при това детето не прибавя нещо
съществено към своя живот.
Ние сме склонни да пресмятаме бъдещите облаги от всяка дейност, на основата на това, което
тя ни предлага в момента. Същото се отнася и за детето, което много повече от възрастните живее
в настоящето, въпреки че същевременно изпитва страх от бъдещето, тъй като има съвсем смътни
представи за него и за неговите изисквания. Детето няма да повярва, че тези четива ще обогатят
по-късно живота му, ако историите, които му четат или които то чете само, са лишени от смисъл.
Основното обвинение, което можем да отправим към тези книги, е, че те заблуждават детето
относно възможностите на литературата да го обогати – опознаването дълбокия смисъл на
живота и всичко онова, което ще бъде от значение в съответния етап от неговото развитие.
За да може една приказка да привлече истински вниманието на детето, тя трябва да го
забавлява и да събужда любопитството му. Но за да обогати неговия живот, тя между другото
трябва да стимулира и въображението му; да подпомага развитието на неговата интелигентност и
осъзнаването на чувствата му – както по отношение на страданията, така и на стремежите му; тя
трябва да го подпомага при осъзнаване на трудностите, като същевременно му подсказва решения
на вълнуващите го проблеми. Накратко, тази и с т о р и я трябва да съответства на всички
аспекти от неговата личност, без да я омаловажава, а напротив – изцяло да признава и нея, и
сериозността на положението на детето, като същевременно му придава сигурност в него самото
и в неговото бъдеще.
По всички тези точки, както и по още много други, нищо не може да бъде по-обогатяващо и
по-задоволяващо в цялата детска литература (с малки изключения) от приказките, водещи
началото си от фолклора. Това е вярно не само за децата, но и за възрастните. Всъщност, ако се
задоволим с едно повърхностно разглеждане на приказките, от тях можем да разберем твърде
малко за условията на живот, присъщи на обществото, което ние познаваме днес; тези приказки
са били създадени много преди неговото появяване. Но те биха ни научили на безкрайно повече
неща, що се отнася до вътрешните проблеми на човешкото същество и тяхното разрешаване във
всички човешки общества, отколкото всеки друг вид истории, предназначени за детското
разбиране. Тъй като детето във всеки миг е изложено пред обществото, в което живее, то със
сигурност ще се научи да се адаптира към предлаганите му условия, доколкото му позволяват
неговите вътрешни сили. Тъй като за детето животът често изглежда объркващ, то има най-
голяма нужда да му бъде представена възможността да опознае добре себе си сред сложния свят,
с който се сблъсква. Детето има нужда от идеи, които да му помогнат да постави в ред своя
вътрешен дом и оттам – своя живот.
 То се нуждае от възпитание, което много тънко, само чрез намеци да му покаже предимствата
на едно поведение, съобразено с морала, и то не чрез посредничеството на абстрактни етични
рецепти, а чрез представяне на осезаемите аспекти на доброто и злото, които тогава придобиват
за него цялото си значение.
Благодарение на приказките детето може да открие това значение.
Тъй като са били повтаряни през много векове (ако не и хилядолетия), приказките все повече
са усъвършенствали и придобили много очевидни, но и много скрити значения; стигнали са
дотам, че се адресират към всички степени от развитието на човешката личност, предавайки
своето послание по разбираем начин, както на необработения детски ум, така и за по-съвършения
ум на възрастния. Използвайки без да знаят психоаналитичния модел на човешката личност, те
отправят своите важни послания към съзнанието, подсъзнанието и безсъзнателното, независимо
от достигнатото равнище на развитие на всяко едно от тях. Тези истори, които разглеждат
универсалните човешки проблеми и в частност тези на децата, са адресирани към тяхното
зараждащо се „Аз” и улесняват неговото развитие, като успокояват същевременно натиска на
подсъзнанието и на безсъзнателното. Докато интригата на приказката се развива, натискът на „То”
се конкретизира и добива очертания, детето разбира как може да го подчини, съобразявайки се с
изискванията на „Аз”-а и „Свръхаз”-а.(1)
(1) Понятията „То”, „Аз” и „Свръх-аз”, навлезли в говоримия език, са в основата на концепцията, разработена от
З. Фройд. Б. Бетелхайм, се позовава на определението им според „Речник по психоанализа” на Ж. Лаплаш и Ж.
Понталис.
ВЪЛШЕБНИТЕ ПРИКАЗКИ И ЖИТЕЙСКАТА СИТУАЦИЯ
За да разреши психологическите проблеми на растежа (т. е. да превъзмогне нарцистичните
разочарования, едиповите комплекси, съперничествата между братята; да преодолее
зависимостта от детството, да осъзнае своята собствена стойност и своите морални задължения),
детето трябва да осъзнае какво става в неговото съзнание и благодарение на това да се
противопостави на безсъзнателното. То може да постигне това разбиране (което ще му помогне в
борбата с трудностите) не като възприема рационално естеството и съдържанието на
безсъзнателното, но като се сближи с него, преработвайки и преживявайки различни
въображаеми образи, произхождащи от някои елементи на вълшебните приказки и отговарящи на
натиска на безсъзнателното.
Като реагира по такъв начин, детето преобразува във въображаеми образи съдържанието на
своето безсъзнателно, с което успява по-добре да му се противопоставя. Е т о т у к о т к р и в а
м несравнима ценност на вълшебната приказка - тя отваря нов
и простори пред детското въображение, които детето е неспо
с о б н о д а у с в о и с а м о. Още по-важно е, че формата и структурата на вълшебната
приказка поднасят на детето образи, които то може да присъедини към своите мечти и които му
помагат да се ориентира по-добре в живота.
У детето, както и у възрастния безсъзнателното е могъщ определител на поведението. Когато
то е подтиснато, в края на краищата съзнанието бива обхванато от някои негови разновидности,
поради което индивидът е принуден да упражни върху своите безсъзнателни елементи един
толкова строг и принудителен контрол, че личността му бива сериозно разклатена. Но ако
материалът от безсъзнателното м о ж е в известна степен да достигне до съзнанието и да бъде
предаден на въображението, неговата потенциална вредност както за нас самите, така и за
другите е силно редуцирана; част от силата му може да бъде поставена в услуга на позитивни
цели. Все пак голяма част от родителите смятат, че детето трябва да бъде предпазено от това,
което го смущава най-много; от неговите неясни и безименни страхове, от хаотичните му
въображаеми образи, избухливи и дори насилнически. Голяма част от тях мислят също така, че на
децата трябва да бъде представена само осъзнатата реалност и положителните (благородни)
образи, за да могат децата да възприемат единствено слънчевата страна на живота. Но
ограниченото възпитание може да развие само ограничено съзнанието, а реалният живот не е
изцяло слънчев.
Модата изисква да се крие от детето, че всичко, което не върви добре в живота, произтича от
нашата собствена природа; наклонността, притежавана от всички човешки същества да реагират
агресивно, егоистично, от гняв или пък от страх. Ние желаем нашите деца да повярват, че човек
по природа е добър. Но децата з н а я т, че те самите не винаги са добри; и често дори и да са
добри, нямат желание да бъдат такива. В собствените си очи детето се вижда като чудовище,
защото то противоречи на всичко разказвано от неговите родители.
Що се отнася специално до децата, преобладаващата част от обществото се стреми да
стимулира вярването в оптимистичния «мелиоризъм»(2), като че ли тъмната страна на живота не
съществува. Самата психоанализа се изкушава да има за цел превръщането на живота в по-
лесен..., което изобщо не влизаше в намеренията на нейния създател. Тя бе основана, за да
помогне на човека да възприеме проблематичното естество на живота, да не се оставя да бъде
победен от него и да не прибягва към лъжливи заместители. Формулата на Фройд твърди, че
човек успява да придаде смисъл на своето съществуване само ако се бори храбро срещу това,
което му изглежда смазващо неравенство.
Точно такова е посланието на вълшебните приказки, предавано по хиляди различни начини на
децата – борбата срещу сериозните трудности в живота е неизбежна и неизменна част от
човешкото съществуване, но ако вместо да се крие човек посрещне открито неочакваните и често
несправедливи изпитания, той превъзмогва всички препятствия и накрая побеждава.
Съвременните приказки, предназначени за малките деца избягват главно разглеждането на
тези проблеми, които за всички нас са от съществено значение. За детето е изключително важно
да възприеме под някаква символична форма намеците, отнасящи се до начина на разглеждане на
тези проблеми и да се отправи без страх към зрелостта. Баналните съвременни истории не ни
говорят нито за смърт, нито за остаряване, нито за надеждата за вечен живот. А вълшебната
приказка, напротив, поставя детето директно пред всички основни проблеми на човека.
Вълшебните приказки се характеризират с краткото и ясно поставяне на житейските проблеми.
Така детето направо се сблъсква с тяхната същностна форма, докато по-заплетеният сюжет би
усложнил нещата. Приказката опростява всички житейски ситуации. Нейните герои са ясно
обрисувани, а детайлите, които не са много важни, биват оставяни настрана. Всичките герои
отговарят на един тип – нямат нищо индивидуално.
За разлика от случките в по-голямата част от съвременните приказки за деца, злото е също
толкова разпространено, колкото и доброто. Практически във всички приказки доброто и злото са
материализирани от героите и от техните постъпки, също както присъстват и в живота, и както
всеки човек има наклонност и към двете. Именно това е дуализмът, който поставя моралния
проблем – човек трябва да се бори, за да го реши.
Героите от вълшебните приказки не са амбивалентни; те не са едновременно добри и лоши,
както сме всички ние в действителността. Също както поляризацията преобладава в съзнанието
на детето, така тя преобладава и в приказките. Единият брат е глупав, а другият – умен. Едната
сестра е добродетелна, а всички останали са подли и лениви. Съпоставянето на тези
противоположни персонажи няма за цел да подчертае по-доброто поведение. Този контраст
между персонажите позволява на детето по-лесно да схване техните различия, което то не би
могло да направи толкова лесно, ако персонажите се представяха в цялата си сложност, както в
реалния живот. За да разбере двусмислието, детето трябва да почака до солидното оформяне на
неговата собствена личност на основата на положителната идентификация. Тогава то ще разбере,
че хората са много различни един от друг и че то трябва само да реши какъв човек да бъде. Това
основно решение, върху което по-късно ще се изгради еволюцията на личността, се улеснява от
поляризацията на вълшебните приказки.
Впрочем изборите на детето не се основават толкова върху опозицията добро – зло, нито върху
героя, събудил неговата симпатия или антипатия. Колкото добрият герой е по-прост и
праволинеен, толкова по-лесно детето се идентифицира с него и отхвърля лошия. То се
отъждествява с добрия не поради неговата добродетелност, а защото ситуацията, в която е
поставен героят, намира отклик в съзнанието му. Детето не се пита: „Искам ли да бъда добър?”, а
„На кого бих искал да приличам?” То определя своя избор, отъждествявайки се напълно с героя.
Ако героят е добър, и то иска веднага да стане добро.
САМОБИТНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО
Докато забавлява детето, вълшебната приказка същевременно му изяснява неговата собствена
природа и улеснява развитието на личността му. На всички равнища тя е изпълнена с толкова
много значения, че нито една книга не може да й съперничи.
В това изследване се опитах да покажа по какъв начин вълшебните приказки представят под
една въображаема форма нормалната еволюция на човека и как успяват да я превърнат в нещо
съблазнително за детето, така че то без колебание да се отправи към нея. Процесът на развитие
започва със съпротивата към родителите и със страха от растежа, а завършва, когато младият
човек наистина е разбрал какъв е, постигнал е психологическа независимост и морална зрелост и
вече не вижда в противния пол нещо заплашително и демонично – тогава той вече ще е способен
да установи с него положителни отношения. Накратко в книгата „Психоанализа на вълшебните
приказки” се обяснява как те улесняват по важен и позитивен начин вътрешното развитие на
детето.
Удоволствието и очарованието, което изпитваме, когато се потопим във вълшебната приказка,
идват не от нейната психологическа насоченост (която не е случайна), а от нейните литературни
качества. Сами по себе си приказките са произведения на изкуството. Както при всеки негов
продукт, дълбокият смисъл на приказките е различен за всеки отделен индивид и същевременно
се променя за всяка отделна личност и различните етапи от нейния живот. Детето ще усвои
съответните разнообразни значения на същата приказка съобразно своите интереси и нужди в
настоящия момент от живота си. При случай то ще се върне към същата приказка, но само когато
е готово да разшири вече усвоените значения или да ги замени с други.
Като форма на изкуството вълшебните приказки представят многобройни аспекти, които биха
могли да бъдат изследвани независимо от тяхното значение и психологическа насоченост, но
точно последните са предмет на тази книга.
Тъй като не можем да знаем точно в каква възраст съответната вълшебна приказка има най-
голямо значение за съответното дете, то ние не можем да изберем коя от многобройните приказки
ще бъде най-подходяща, за да му я разкажем. Само детето, чрез силата на своите емоционални
реакции към тази или онази приказка, може да ни покаже, че неговото подсъзнание или съзнание
е развълнувано. Естествено майката (или бащата) започва да му разказва приказката, която най-
много е обичала през своето детство или която й харесва в настоящия момент. Ако детето не бъде
завладяно от приказката, това е знак, че нейните теми не са събудили у него в този етап от
развитието му някаква важна реакция. Най-добре е на другата вечер да му се разкаже друга. То
веднага ще покаже, че съответната приказка е важна за него, чрез някоя забавна реакция или като
непрестанно настоява да му бъде повторена. Ако всичко върви добре, детският ентусиазъм става
заразителен, а същевременно приказката придобива значения и за възрастния разказвач, тъй като
той вижда, че доставя удоволствие на детето. Накрая ще дойде мигът, детето ще може да извлече
от своята предпочитана история цялата същина, която може да се очаква от нея. Също така, може
би проблемите, които са го накарали да реагира на тази история, ше бъдат заместени с други,
чието най-добро разрешение е разкрито в друга приказка. П р и и з б о р а на вълшебн
и т е п р и к а з к и н а й – д о б р е е д а о с т а в и м д е т е т о д а н и в о д и.
Ако родителите успеят точно да отгатнат причините, поради които детето се е развълнувало от
някоя вълшебна приказка, най-добре ще е да оставят за себе си това тяхно откритие. В по-
голямата си част опитът и реакциите на малкото дете са подсъзнателни и те трябва да останат
такива, чак докато то достигне съответната възраст, която ще му помогне да се разбира по-добре.
Никога не е препоръчително да се интерпретират подсъзнателните помисли на даден индив
и д и да му се изяснява онова, което той би искал да скрие в своето подсъзнание. Това е особено
вярно за децата. За тях е много важно да чувстват, че родителите им споделят техните вълнения,
изпитвайки удоволствие от същата приказка. Ако родителите показват, че вече знаят приказката,
те възпират детето си, което би искало да им направи най-скъпия подарък – да сподели с тях
своите най-скрити и интимни тайни.
Темите на вълшебните приказки не разглеждат невротични симптоми, нещо което трябва
рационално да се разбере, за да бъде превъзмогнато. Детето ги възприема като вълшебни, защото
то се вижда в тях разбрано и оценено в най-дълбоките си чувства, надежди, страхове, без те да
бъдат излагани на открито и анализирани под суровата светлина на една рационалност, която все
още е вън от неговото разбиране. Вълшебните приказки обогатяват детския живот и му придават
очарование, именно защото детето не разбира много добре по какъв начин те упражняват върху
него своето очарование.
_________________________________________________________________
(2) Учение, според което съществуващият свят може да стане и ще стане по-добър с усилията на човека.
ЖИВОТЪТ, РАЗГАДАН ОТВЪТРЕ
„Червената шапчица бе моята първа любов. Чувствам, че ако можех да се оженя за нея, бих
познал съвършеното щастие.” Тези думи на Чарлз Дикенс показват, ча както милиони други
неизвестни деца по целия свят и във всички времена, той е бил очарован от вълшебните приказки.
Дори когато става световно известен, Дикенс признава публично дълбокото влияние, което
приказните персонажи и събития са оказали върху формирането му и върху творческия му гений.
Не се уморява да изразява презрението си към онези, които в името на една тесногръда и зле
осведомена рационалност, настояват тези истории да се подчинят на разсъдъка, да се премахне от
тях всичко неудобно, дори да се забранят, лишавайки по такъв начин децата от ценностите, които
вълшебните приказки могат да внесат в съществуването им. Дикенс много добре разбира, че
образността на вълшебните приказки, повече от всичко на света помага на детето да изпълни най-
трудната си и същевременно най-важна задача: да придобие едно по-зряло съзнание, за да сложи
ред в хаотичния натиск на подсъзнанието си.
И днес, както някога, умът на нормално развитите деца, надарени с изобретателност, може да
се доразвие и насочи – благодарение на вълшебните приказки – към разбирането на най-важните
неща от живота и оттам, лесно да стигне до насладата от най-великите произведения на
литературата и изкуството. Поетът Луис Макнейс например пише:
 „Истинските вълшебни приказки винаги са имали дълбоко значение за мен като личност, даже
през годините в колежа, когато ми беше трудно да призная това, без да изгубя достойнството си.
Обратно на казаното от толкова наши съвременници, вълшебната приказка, поне от класическия
фолклорен жанр, представлява нещо безкрайно по-устойчиво от повечето реалистични романи,
чийто отзвук е колкото от светските сплетни. Като тръгнах от народните приказки, от по-
усложнените приказки като Андерсеновите, или от скандинавската митология и четивата от рода
на тези за Алиса и за Тритончетата, към двадесетата си година аз преминах към Кралицата на
феите.”
Литературни критици като Г. К. Честъртън и К. С. Луис долавят, че вълшебните приказки са
„търсачества на духа”, следователно „най-близко наподобяват живота”, тъй като разкриват
„човешкият живот, който сякаш е съзерцаван, почувстван или разгадан отвътре.”
Вълшебните приказки за разлика от всяка друга форма на литературата, насочват детето да
разкрие самоличността си и предназначението си и му показват през какви изисквания трябва да
премине, за да доразвие своя характер. Посланията на вълшебните приказки ни внушават, че
въпреки неволята, един живот, изпълнен с добри дела и утеха, е нещо постижимо за нас, при
условие че не отбягваме рискованите сблъсъци, без които никога нямаше да намерим истинската
си самоличност. Тези истории обещават на детето, че ако дръзне да се впусне в това опасно и
пълно с изпитания търсене, доброжелателни сили ще му помотнат да успее. Те предупреждават
ограничените и боязливите, че като не приемат рисковете, които биха им позволили да намерят
себе си, се обричат на нищожно съществуване или на още по-незавидна съдба.
Децата от предишните поколения, които обичаха вълшебните приказки и долавяха тяхната
важност, се излагаха само на презрението на педантите, изпитано и от поета Макнейс. Днешните
деца са много сериозно ощетени: те нямат дори шанса да се запознаят с вълшебните приказки. В
действителност повечето от тях получават достъп до приказките само в някаква разкрасена и
опростена форма, която отслабва техния смисъл и ги лишава от дълбокото им значение.
През най-дълъг период от историята на човечеството интелектуалният живот на детето, с
изключение на неусетно придобития опит в лоното на семейството, е почивал върху митичните и
религиозните истории и върху вълшебните приказки. Тази традиционна литература е подхранвала
и стимулирала въображението на детето. Същевременно, тъй като историите са отговаряли на
най-важните въпроси, които то можело да си зададе, те са били първостепенен фактор на неговата
социализация. Митовете и религиозните легенди, които са много близки до тях, са предоставяли
на детето материал, който му е позволявал да си изработи схващания за произхода и свършека на
света и за обществените идеали, към които то е можело да се приобщи. Такива са образите на
непобедимия герой Ахил и на хитроумния Одисей; на Херкулес, чиято история показва, че най-
силният човек може да почисти най-мръсните обори, без да изгуби достойнството си; на свети
Мартен, разделил на две плаща си, за да облече един просяк. Доста преди Фройд митът за Едип е
бил въплътен в образ, който ни позволява да разберем винаги актуалните и стари като света
проблеми, породени от сложните и амбивалентни чувства, които изпитваме към нашите
родители. Фройд се позовава на тази стара история, за да ни накара да осъзнаем, че на всяко дете
неизбежно и по свой начин предстои да се сблъска с „врящия котел” на емоциите след
определена възраст.
В индийската цивилизация историята на Рама и Сита (включена в санскритската поема
„Рамаяна”), която разказва за смелостта им, изпълнена с душевно спокойствие и за свързващата
ги страстна любов, е прототип на любовните връзки и брака. Освен това тази култура задължава
всеки, мъж или жена, да преживее мита в своя живот; в деня на сватбата си индийската жена е
наричана „Сита” и по време на брачната церемония изиграва определени епизоди от мита.
Във вълшебните приказки вътрешните процеси на личността са екстериоризирани и стават
разбираеми, защото са представени чрез персонажите и събитията на разказваната история. На
това основание в традиционната индийска медицина хора с разстроена психика са били
подлагани на медитация върху някоя вълшебна приказка, която е представяла техния личен
проблем. Смятало се е, че съзерцавайки тези събития, човек може едновременно да осъзнае
естеството на безизходицата, предизвикала срив в живота му. И възможностите да намери изход
от нея. Внушенията на приказката са били свързани с надеждите и разочарованията на личността
и са подсказвали различни начини да се преодолеят изпитанията, давайки възможност на
пациента да намери не само изход от отчаянието си, но и да открие сам себе си, както правел
героят на приказката.
Но най-важната функция на вълшебните приказки по отношение на подрастващия индивид е
съвсем различна от това да му даде модели на поведение тук, на земята; религията, митовете и
басните са пропити с такава мъдрост. Вълшебните приказки нямат претенции да описват света
такъв, какъвто е, те не дават съвети за това, какво трябва да се прави. Ако беше така, пациентът
индус би бил подтикнат да се приобщи към един натрапен модел на поведение, което би било
една печална терапия, а дори и пълна противоположност на добрата терапия. Добрите
терапевтични качества на вълшебната приказка идват от това, че пациентът намира свои
собствени решения, медитирайки върху онова, което разказаната история му дава да разбере за
себе си и за вътрешните си конфликти в определен момент от своя живот. Материята на избраната
приказка обикновено няма нищо общо с видимата страна от живота на болния, но тя е тясно
свързана с вътрешните му приблеми, които изглеждат непонятни и затова неразрешими.
Вълшебната приказка не се съотнася пряко с външния свят, въпреки че може да има съвсем
реалистично начало и да бъде изтъкана от всекидневни факти. Иреалната природа на тези
приказки (заради която ги обсипват с упреци тесногръдите рационалисти) е важен елемент, който
неоспоримо доказва, че целта на вълшебните приказки не е да доставят полезни знания за
заобикалящия свят, а да ни накарат да си дадем сметка за вътрешните процеси, които се
извършват у индивида
* * *
В културата на повечето народи не съществува ясна разграничителна линия между митовете,
от една страна, и народните и вълшебните приказки, от друга. И едните, и другите представляват
литературата на предписмените общества. Скандинавските езици имат само една дума за всичко
това – „Saga”. Немците запазват думата „Sage” за митовете и наричат вълшебните приказки
„Marchen”. Може да се съжалява, че англичаните и французите дават на тези истории такова
название, което изтъква ролята на вълшебниците (феите) в тях, докато в повечето приказки няма
намеса на вълшебници (феи). Митовете и вълшебните приказки придобиват окончателния си вид,
едва когато бъдат записани и вече не претърпяват постоянни промени. До записването си тези
истории са излагани ту сбито, ту пространно благодарение на това, че са били повтаряни
многократно в продължение на векове. Някои от тях са вплетени в други. Всички те са били
променяни от разказвачите, които по свой усет прибавяли елементи, особено интересни за
слушателите си или свързани с тежненията на настоящия момент и със специфичните проблеми
на епохата.
 Някои вълшебни и други видове народни приказки водят началото си от митове, а други са
били вплетени в митове. Двете форми са въплъщавали натрупания опит на едно общество, което
е искало да съхрани спомена за мъдростта на миналото и да я предаде на идните поколения. Тези
приказки са внушавали дълбоки идеи, които подкрепяли човечеството през дългите перипетии на
неговото съществуване – наследство, което никога не е било разкривано в толкова проста,
директна и толкова достъпна за децата форма.
Митовете и вълшебните приказки имат много общи черти. Но при митовете в много по-голяма
степен, отколкото във вълшебните приказки, героят е представен на слушателя като персонаж,
комуто той трябва цял живот да се мъчи да подражава.
Митът, както и вълшебната приказка, може да изразява един външен конфликт в символична
форма и да предлага изход от него, но това не е основната му задача. Той представя темата си
патетично, богат е на духовна сила, в него присъства божественото, въплътено в герои –
свръхчовеци, които непрекъснато потискат смъртните с непоносимите си изисквания. А ние,
останалите смъртни, напразно се борим, за да приличаме на тези герои – очевидно е, че винаги
ще си останем по-нисши от тях.
Персонажите и събитията на вълшебните приказки олицетворяват и илюстрират и вътрешни
конфликти, но те винаги внушават с много проницателност подходящ начин да се разрешат тези
конфликти и насочват към постъпките, които могат да ни изведат до една по-висша човечност.
Вълшебната приказка има проста, близка за детето форма. Тя не предявява викакви изисквания
към слушателя. Това спестява на съвсем малкото дете усещането, че е длъжно да постъпва по
определен начин и то никога не изпитва чувството за малоценност. Далеч от стремежа да
предявява изисквания, вълшебната приказка вдъхва увереност, дава надежди за бъдещето и
съдържа обещанието за щастливо разрешаване на проблемите. Тя е това, което Луис Карол нарече
„подарък от любов”, израз, който трудно би могъл да се употреби за мита.
Дете с безоблачно, чисто чело,
с очи, пълни с чудеса и мечти!
Мимолетност е времето,
половин живот ни дели –
тебе от мене,
но вярвам, добрата ти усмивка
ще приеме
тази вълшебна приказка, подарък за
теб,
поднесен с любов.
К. С. Доджсън (Луис Карол)
„От другата страна на огледалото”
Очевидно е, че тези критерии не са приложими към всички истории, класифицирани като
„вълшебни приказки”. Голяма част от тези приказки имат развлекателен, предупредителен или
поучителен характер. Ако са басни, те разказват с езика на действията и събитията – колкото и
„баснословни” да са те – какво трябва да се прави. Басните изискват и заплашват – те поучават
или се задоволяват да развличат. За да решим дали някоя история е вълшебна приказка или нещо
съвсем различно, достатъчно е да се запитаме можем ли с пълно право да я наречем „подарък от
любов”, предназначен за едно дете. Това е доста добър критерий, за да стигнем до някаква
класификация.
*
За да разберем как детето възприема по свой начин вълшебните приказки, нека вземем за
пример безбройните истории, в които младият герой се показва по-хитър от страшния великан,
който заплашва дори живота му. Интуитивната спонтанна реакция на едно петгодишно момченце
чудесно показва какво представляват тези „великани” за детето.
Окуражена от дискусията за значението, което вълшебните приказки могат да имат за децата,
една майка е надмогнала припряността, с която разказвала на сина си тези „кървави” и „страшни”
истории. В разговор с него успява да установи, че той вече е виждал във въображението си как
хора изяждат други хора. Тогава тя му разказва приказката за „Джек, победителят на великани”. В
края на приказката детето реагира така: „Нали няма великани, кажи?” И преди още майката му да
успее да му даде утешителния отговор, който бил на езика й, - и който би обезценил за него
разказваната история – то продължава: „Но големите ги има и те са като великаните”... От
висотата на своите пет години то разбира посланието на приказката, което морално го подкрепя:
въпреки че възрастните, въоръжени с опита си, могат да приличат на страшни великани, едно
умно момченце е способно да ги победи.
Този анекдот разкрива една от причините за отвращението, което изпитват възрастните,
разказвайки вълшебни приказки: ние се чувстваме неудобно при мисълта, че от време на време, в
очите на децата си изглеждаме като страшни великани... каквито всъщност сме в действителност.
Освен това отказваме доброволно да приемем, че те са в състояние да си помислят, колко е лесно
да ни подиграят, да ни правят на глупаци и да изпитват удоволствие от тази мисъл. Но дали ще им
разказваме вълшебни приказки или не, в техните очи – както показва случката с това момченце –
ние сме егоистични великани, желаещи да запазим за себе си всички чудесни неща, които ни
правят силни. Вълшебните приказки вдъхват увереност на децата, като им показват, че накрая те
могат да станат по-силни от великаните, тоест да пораснат, да станат самите те подобни на
великани и да придобият същата власт и сила. Това всъщност са „могъщите надежди, които ни
правят хора”.(3)
Но има и нещо много по-важно: ако ние, родителите, сами разказваме тези приказки на децата
си, ние им носим най-добрата подкрепа – одобрението си да играят с мисълта, че са способни да
надвият валиканите.Ако детето четеше историята, вместо да я слуша, резултатът не би бил
съшият: когато чете самичко, детето може да си помисли, че един-единствен човек в света –
непознатият, който е написал или направил оформлението на книгата – одобрява идеята да се
надхитрява или побеждава великана. Но когато именно родителите му разказват приказката,
детето може да се увери, че те одобряват въображаемите образи, които му позволяват да си
отмъсти за тегнещите над него заплахи, породени от господството на възрастните.
 СИНДБАД МОРЕПЛАВАТЕЛЯ И СИНДБАД НОСАЧА
Въображаемото и реалността
Съществуват множество вълшебни приказки, в които различните персонажи са проекция на
противоречиви аспекти на човешката личност. Такава е една от приказките в „Хиляда и една
нощ” – „Синдбад Мореплавателя и Синдбад Носача”. Често озаглавявана просто „Синдбад
Мореплавателя” или „Чудните пътешествия на Синдбад”, тази история показва колко малко
разбират основното в нея тези, които я лишават от оригиналното й заглавие. Смяната на
заглавието подчертава фантастичния елемент в приказката, в ущърб на психоаналитичното й
значение. Истинското заглавие неусетно внушава, че става дума за два противоположни аспекта
от личността на един и същ човек: единият, подтикващ към бягство от действителността в
някакъв далечен свят на фантастични приключения, а другият, здраво свързващ с практическия
характер на живота във всекидневието – неговото „То” и неговият „Аз”, изразяващи принципа на
удоволствието и принципа на реалността.
В началото на приказката бедният носач Синдбад си почива пред една разкошна къща.
Размишлявайки за съдбата си, той казва: „Собственикът на този дом вкусва всички радости на
живота и се опива от приятни аромати, великолепни ястия и изискани вина..., докато други, като
мен, всекидневно понасят хиляди несгоди и страдания.” Така той противопоставя един живот,
основан на приятното задоволяване на желанията, на друг – основан на реалността. За да
разберем, че тези размишления се отнасят за две страни на една и съща личност, Синдбад казва за
себе си и за господаря на разкошната къща, когото още не познава: „Общ е произходът на всеки
от нас”.
После носачът е поканен в къщата, където в продължение на седем последователни дни
господарят на дома ще разкаже седемте необикновени пътешествия. По време на тези плавания
той среща лице в лице гибелни опасности, от които се избавя всеки път като по чудо, за да се
върне у дома с несметни богатства. С цел да подчертае идентичността на бедния носач и
баснословно богатия пътешественик, в хода на своя разказ последният казва: „Знай, носачо, ние с
тебе носим едно и също име и сме братя”. Силата, която тласка Мореплавателя да търси
приключения, той нарича „лошият старик, който се таи у мене” и „човекът на плътските
удоволствия”. Тези образи добре подхождат на личност, която отстъпва пред настоятелните
подбуди на своето „То”.
Защо тази приказка съдържа седем части и защо двамата протагонисти се разделят всяка
вечер, за да се съберат отново на следващия ден? Седем са дните на седмицата, във вълшебните
приказки числото „седем” се свързва със седмицата и освен това символизира наравно всеки един
ден от живота ни. По такъв начин историята ни казва, че докато сме живи, нашето съществуване
има две различни страни, подобно на двамата Синдбадовци, които едновременно са идентични и
различни: в реалността носачът постоянно се сблъсква с житейски трудности, а мореплавателят
води живот, изпълнен с фантастични приключения. Можем да я интерпретираме и по друг начин,
ако приемем, че тези съществувания, противопоставени едно на друго, представляват в нашия
живот света денем и света нощем: бодърстването и съня, реалността и фантазните образи,
съзнателното и несъзнателното у нас. Обмислена в такъв аспект, приказката ни подсказва колко
различен може да бъде животът ни според това дали го разглеждаме в перспективата на „Аз”-а,
или в перспективата на „То”.
Още от началните редове на приказката научаваме, че Синдбад Носача „през един много
горещ ден пренасял тежък товар”. Натъжен от участта си, той се отдава на размишления за
живота, който може да води един богаташ. Историите на Синдбад Мореплавателя могат да се
разглеждат като фантазни образи, към които бедният носач прибягва, за да си отдъхне от
изнурителното си всекидневие. „Аз”-ът, уморен от непосилните си задачи, се оставя да бъде
завладян от „То”. Последното – в противовес на „Аз”-а, насочен към реалността – е вместилище
на най-необузданите ни желания, способни да ни доведат или до удовлетворение, или до най-
големи опасности. Всички те са получили въплъщение в седемте истории за пътешествията на
Синдбад Мореплавателя. Подтикнат от онова, което сам нарича „лошият човек, който се таи у
мене”, той копнее да преживее необикновени приключения и се натъква на ужасни опасности,
които напомнят кошмари: великани набождат хора на шишове, за да ги опекат, преди да ги изядат,
зли духове яхат Синдбад като кон, огромни змии заплашват да го погълнат жив, грамадни птици
го отнасят в небето. Накрая фантазните образи, носещи удовлетворение на желанията, надделяват
над другите, изпълнени с мъчително безпокойство: Синдбад, жив и здрав, се завръща у дома си с
несметни съкровища, за да заживее безгрижен, охолен живот, отдаден на удоволствията. Но всеки
следващ ден предявява отново изискванията на реалността. След като „То” за известно време е
имало свободно поле за действие, „Аз”-ът укрепва и Синдбад Носача се връща към тежкия си
дневен труд.
Вълшебната приказка ни помага по-добре да разберем себе си – в хода на разказа аспектите на
нашата амбивалентност са изолирани и проецирани в единия или другия персонаж. Ние можем
много по-лесно да си създадем представа за тази амбивалентност, когато инстинктивните пориви
на „То” са проецирани в предприемчивия и баснословно богат пътешественик, съумял да се спаси
дори когато всичките му спътници загиват, а в противовес тенденциите на „Аз”-а, ориентирани
към реалността, са идентифицирани в бедния носач и непосилния му труд. Онова, което липсва
на Синдбад Носача (представляващ нашето „Аз”), тоест въображението, способността да виждаш
отвъд непосредственото обкръжение, съществува в голяма степен у Синдбад Мореплавателя,
неспособен да се задоволи с един нормален живот „сред охолство и безгрижие”.
Като посочва, че тези два тъй различни персонажа са „братя до мозъка на костите”, приказката
води детето към предсъзнателното(4) разбиране, че всъщност става дума за един и същ човек, че
„Аз” и „То” заедно представляват неразделна съставна част от нашата личност. Една от големите
заслуги на тази приказка е, че двамата Синдбадовци са еднакво симпатични, никоя от тези две
страни на нашата природа не е лишена от привлекателност, от значимост, от ценност.
Докато в определена степен не се извърши разделяне на сложните ни вътрешни тенденции,
ние не можем да разберем причината за душевния смут, който усещаме у себе си, не можем да
осъзнаем, че сме разкъсвани от противоречивите си чувства и вътрешната си необходимост да ги
обединим. За да осъществим тази интеграция, ние трябва да осъзнаем съществуването на
противоречиви аспекти в личността ни и да ги идентифицираме. Образите на Синдбад
Мореплавателя и Синдбад Носача позволяват да разделим противоречивите страни на психиката
си, показвайки, че и двете страни принадлежат на нашата природа и трябва да бъдат интегрирани:
двамата Синдбадовци се разделят всяка вечер, но отново се събират на другия ден.
На пръв поглед тази приказка сякаш не е лишена от слабости – заключението й забравя да
изрази символично необходимостта от интегрирането на противоречивите аспекти в личността
ни, проецирани в двамата Синдбадовци. Ако беше приказка от западния свят, бихме видели
накрая двамата герои, събрани за дълъг и щастлив живот. Тук читателят се пита защо двамата
братя продължават да живеят разделени. Приказката би донесла по-голямо удовлетворение, ако
двамата заживееха заедно в пълна хармония, което символично би изразило, че героят е
осъществил интеграцията на личността си.
Но тази приказка е част от едно обширно цяло и затова не трябва да се разглежда изолирано.
Ако историята завършеше така, Шехеразада не би имала никаква причина да продължи разказа си
на следващата нощ. При разделянето на „Хиляда и една нощ”(5) на откъси, седемте пътешествия
на Синдбад Мореплавателя са разказани в действителност за повече от тридесет нощи.
ВОДЕЩАТА ТЕМА В „ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ”
Тъй като историите на двамата Синдбадовци са само част от един дълъг цикъл, заключението
(или обединяването в едно цяло) идва едва в последните редове на „Хиляда и една нощ”. А сега
ще разгледаме историята, с която започва и завършва целият цикъл.
Цар Шахрияр е дълбоко разочарован от жените. Той изпада в ярост, защото внезапно открива,
че не само собствената му жена му изневерява с неговите черни роби, но че подобно нещастие е
сполетяло и брат му, цар Шахзенан, и на всичко това отгоре един необикновено силен и хитър
демон е постоянно мамен от жена, която той държи затворена, за да е в пълна безопасност.
Цар Шахрияр научава за своето нещастие от брат си, цар Шахзенан. За последния приказката
ни казва: „Той не можел да забрави измяната на жена си и мъката му била толкова голяма, че
лицето му побледняло и тялото му се топяло.” Попитан от брат си за причината на тази слабост,
цар Шахзенан отговаря: „О, братко мой, душата ми е дълбоко наранена!” И тъй като Шахзенан
вероятно е двойникът на Шахрияр, можем да допуснем, че той страда от същата болест: мисълта,
че никой не е способен истински да го обича.
Цар Шахрияр, напълно загубил доверие в човешкия род, решава, че занапред не ще остави на
никоя жена възможността да го мами и ще живее единствено за удоволствието. От този ден
нататък всяка нощ той въвежда в покоите си по една девица, която заповядва да убият на
сутринта. Накрая в царството не остава нито една девойка за женене, освен Шехеразада,
дъщерята на царския везир. Везирът не желае да пожертва дъщеря си, но тя настоява, уверявайки
го, че е решила да прекрати насилието, на което царят подлага всички семейства в царството. Тя
ще постигне това, разказвайки всяка вечер – в продължение на хиляда и една нощ приказка, която
толкова много се харесва на султана, че той се въздържа да отнеме живота й, за да може да
изслуша продължението на другата нощ..
И тъй, цикълът „Хиляда и една нощ” започва с една история, в която някой се спасява от
смърт, разказвайки вълшебни приказки; тази тема ще се повтаря на много места в сборника и ще
се появи отново в края. Например в първата от хилядата и една приказки – „Историята на трите
шейха”, демон заплашва със смърт търговец, но е толкова увлечен от необикновената история,
разказвана му от търговеца, че е готов да му подари живота. В края на цикъла царят е убеден във
верността на Шехеразада и признава любовта си – неговата собствена любов го е излекувала
завинаги от омразата му към жените и ние разбираме, че те ще живеят щастливо до края на дните
си.
Според историята, с която започва цикълът, двамата главни герои, един мъж и една жена, се
срещат в момента, в който всеки от тях преживява голямата криза в своя живот: царят, изпълнен с
омраза към жените, губи вкус към живота, а Шехеразада се бои от смъртта, но е твърдо решена да
донесе избавление и за самата себе си, и за царя. Тя постига целта си, разказвайки дълъг низ от
истории – една приказка не би била достатъчна, защото нашите психологически проблеми са
много по-сложни и разрешаването им е много по-трудно. Само голямо разнообразие от вълшебни
приказки може да доведе до подобен катарзис. Необходимо е повече от три години непрекъснато
да се разказва, за да се освободи царят от дълбоката си депресия и да завърши своето лечение.
Трябва внимателно да се изслушат хиляди приказки, преди напълно да се възстанови
разрушената цялост на неговата личност. (Нека припомним тук, че в индийската медицина –
„Хиляда и една нощ” имат индо-персийски произход – на човека с разстроена психика
предлагали да медитира върху вълшебна приказка, която трябва да му помогне да преодолее
психологическите си проблеми).
Смисълът на вълшебните приказки се ситуира на различни равнища. На едно друго равнище,
доколкото е свързано с интересуващата ни история, двамата протагонисти олицетворяват нашите
агресивни тенденции, които ще ни разрушат, ако не ги интегрираме. Царят символизира човек,
изпаднал под пълната власт на „То”, тъй като неговият „Аз”, вследствие на дълбоки
разочарования, е изгубил способността си да го контролира. Освен това на „Аз”-а е отредена
ролята да ни предпазва от разрушителните фрустрации(6), които в разказваната история са
символизирани от царя. Ако „Аз”-ът не изпълни задачата си, той става неспособен да направлява
живота ни.
Другият персонаж в послужилата за претекст история – Шехеразада, представлява „Аз”-а,
което е ясно подсказано с думите: „Тя била изчела много книги и паметта й била тъй удивителна,
че съхранявала всичко прочетено. Чудесно познавала философията, медицината, историята и
изкуствата и знаеля наизуст стихове, народни приказки и мъдрости, създадени от царе и мъдреци;
и била щедро надарена с разум, добродетели и изящество...”, все качества, които са присъщи на
„Аз”-а. По такъв начин в резултат на дълъг процес безконтролното „То” се цивилизова
посредством „Аз”-а, олицетворен от Шехеразада. Но в случая става дума за един „Аз”, до такава
степен изпаднал под влиянието на „Свръхаз”-а, че Шехеразада е решена за рискува живота си. Тя
казва: „Аз или ще спася от гибел дъщерите на моя народ, или ще стана жертва и смъртта ми ще
ме прослави. Бащата се опитва да я разубеди: „Не си навличай такава беда!” Но нищо не може да
я отклони от намеренията й и тя настоява: „Това трябва да стане!”
Така ние наблюдаваме при Шехеразада един „Аз”, подвластен на „Свръхаз”-а и дотолкова
отдалечен от егоистичното „То”, че е готов да рискува живота на младата жена, за да се подчини
на определено морално задължение, а при царя – „То”, което е прекъснало връзката си с „Аз”-а и
със „Свръхаз”-а. Черпейки силата си от един могъщ „Аз”, Шехеразада предприема
облагородяващата си мисия с готов план: тя ще намери подходящ момент да разкаже на царя
толкова интересна история, че той ще поиска да изслуша продължението и ще запази живота на
младата жена. И наистина, щом се развиделява, тя прекъсва разказа си и царят си казва: „Няма да
я убия, докато не чуя края на тази история!”. Така нейната смърт е отлагана от ден за ден.
Шехеразада постига своето избавление, с което изпълнява част от мисията си, но това още не е
достатъчно.
Само личност, чийто „Аз” се е научил да черпи от енергията на „То” за осъществяване на
градивните си намерения, може да натовари „Аз”-а да контролира и цивилизова разрушителните
склонности на „То”. Малко по-късно, когато любовта на Шехеразада към царя я вдъхновява за
нейните разкази, тоест когато „Свръхаз”-ът (желанието да спаси сестрите си) и „То” (любовта й
към царя, когото също иска да спаси от омразата му и от депресивното му състояние) са в
хармония, точно тогава и само тогава тя става напълно интегрирана личност. Такава личност,
разказва историята-претекст, е способна да спаси света от злото и да постигне щастието за себе
си и за другите, които, останали в сянка, си мислят, че никога няма да бъдат щастливи. Тя
признава любовта си на царя и той също й доверява, че я обича. Дори разглеждана сама за себе
си, тази вълшебна приказка (историята-претекст) е свидетелство за способността на всички
вълшебни приказки да променят нашата личност: в края на „Хиляда и една нощ” гибелната
омраза е превърната в трайна любов.
И друг елемент заслужава внимание. Още от самото начало Шехеразада изразява надежда, че
нейните приказки ще помогнат на царя да се откаже от гибелната си привичка, но за тази цел тя
има нужда от помощта на своята невръстна сестра Диназада. Шехеразада я научава какво трябва
да направи:
„След като ида при султана, ще изпратя да те доведат; щом дойдеш при мен и видиш, че
султанът вече си е послужил с мене според волята си, ти ще ми кажеш: „О, сестрице, ако не ти се
спи, разкажи ми някоя от хубавите приказки, които знаеш, за да скъсим безсънната нощ”.
Така до известна степен Шехеразада и султанът са като мъж и жена, а Диназада замества
тяхното дете. Изразявайки желанието си да чуе вълшебна приказка, тя създава първата връзка
между султана и сестра си.
В края на цикъла Диназада е заместена от собствения син на султана и Шехеразада, която
представя детето на своя съпруг и му признава любовта си. Интеграцията на личността на
султана е скрепена с печат от факта, че е станал баща.
Но преди да успеем да завършим интегрирането на нашата личност в зрелостта, както е
проецирана тя в образа на султана в края на „Хиляда и една нощ”, необходимо е да водим борба,
за да преодолеем много кризи на растежа, две от които са тясно свързани помежду си и особено
трудно се овладяват.
Средоточие на първата е проблемът за интегрирането на личността. Кой съм аз в
действителност? При наличието на противоречиви тенденции, които нося в себе си, на коя от тях
трябва да реагирам? Вълшебната приказка ни дава същия отговор, предложен и от
психоанализата: ако искаме да избегнем положението да бъдем теглени насам-натам – и накрая
разкъсани – от противоположните пориви, борещи се в нас, ние обезателно трябва да ги
интегрираме. Това е единственият начин да успееш да осъществиш единството на личността си,
която ще е способна да посрещне всякакви трудности, запазвайки напълно вътрешната си
устойчивост.
Вътрешната интеграция не е нещо, което осъществяваме веднъж завинаги; това е задача, която
стои пред нас през целия ни живот, в различни форми и в различни степени. Вълшебните
приказки не представят тази интеграция като дело на един цял живот – това би било твърде
обезсърчително за детето, което трудно успява да осъществи дори моментна интеграция на
противоположните пориви у себе си. Точно обратното – всяка приказка проецира в момента на
своя „щастлив” край интеграцията на един вътрешен конфликт. И тъй като вълшебните приказки
са безброй, а темата на всяка от тях представлява основен вътрешен конфликт, повече или по-
малко различен от останалите, тези истории, взети заедно, показват, че в живота си ние срещаме
много конфликти, които трябва да преодоляваме един след друг.
Втората особено трудна криза на растежа е едиповият комплекс. Това е поредица от болезнени
и смущаващи открития, през които детето трябва да премине и да натрупа опит, за да се изгради
като самостоятелна личност, при условие че успее да се отдели от родителите си. За да стане
възможно това отделяне, детето трябва да се освободи от властта, която родителите му са си
присвоили над него и – което е много по-трудно – от властта, която самото то им е предоставило
поради страховете си, потребността си от закрила и желанието си те завинаги да принадлежат
само нему, както то чувства, че им принадлежи.
Повечето вълшебни приказки, за които става дума в първата част на книгата „Психоанализа на
вълшебните приказки”, изразяват необходимостта от вътрешна интеграция, докато тези от
втората част са свързани с едиповите проблеми. Изучавайки ги, ние ще преминем от най-
прочутия цикъл вълшебни приказки на източния свят към кълновете на трагедията, заложени в
драмата на западното съзнание и – според Фройд – към трагедията на живота, която изживяваме
всички ние.
РЕВНИВАТА ЦАРИЦА ОТ "СНЕЖАНКА" И МИТЪТ ЗА ЕДИП
Като се има предвид, че вълшебните приказки художествено отразяват най-важните стадии в
развитието на индивида, не е чудно, че смислова ос на много от тях са трудностите, породени от
едиповите конфликти. Но досега разглежданите приказки третираха проблемите на детето, а не
тези на родителите. В живота отношението родител – дете крие не по-малко проблеми от
отношението дете – родител и затова много вълшебни приказки се докосват до едиповите
комплекси на родителите. Като вдъхват вяра на детето, че е напълно способно да намери изход от
едиповите си конфликти, приказките същевременно предупреждават родителите за пагубните
последици, които ще ги сполетят в случай, че не преодолеят трудностите, породени от тези
конфликти.(7)
В „Джак и бобовото стъбло” е показана майка, която очевидно не е подготвена да позволи на
сина си да постигне независимост. „Снежанка” ни разказва как една майка, царицата, се погубва
от ревност към дъщеря си, която с всеки изминал ден става по-хубава от нея. В гръцката трагедия
Едип в крайна сметка е погубен от комплексите, носещи неговото име; майка му Йокаста също
заплаща с живота си, но първопричина за драмата, довела ги до гибел, е баща му Лай, който се
страхува, че синът му ще заеме неговото място. Митът и приказката имат една и съща главна
тема: ревността на царя в първия случай и на царицата – във втория към тяхното дете, на чието
име е наречена историята. Затова би било полезно за започнем с кратък анализ на този известен
мит, вдъхновил толкова психоаналитични изследвания; днес той се е превърнал в метафора, с
която изразяваме едно особено съотношение на чувствата в семейството, което може да попречи
на детето да стане зряла и цялостна личност, но същевременно може да стимулира развитието на
изключително богата личност.
Общо взето, колкото по-малко един индивид е бил способен да разреши градивно едиповите
си проблеми, толкова по-голям е рискът да бъде отново обсебен от тях, когато на свой ред стане
родител. Бащата, не успял да интегрира в процеса на съзряване детското желание за притежание
на майка си и ирационалния страх от баща си, има всички шансове да изпитва мъчително
безпокойство от мисълта за съперничеството със сина си и под влияние на страха може да
предприеме гибелни действия, както постъпил цар Лай. От една страна, безсъзнателното у детето
безотказно реагира на тези чувства, ако те са част от отношението родители – дете. Вълшебната
приказка дава възможност на детето да осъзнае, че ревнува родителите си и че и родителите му
същевременно могат да изпитват подобни чувства, това прозрение може да помогне за
прехвърлянето на мост над пукнатината, която разделя родителите и детето, а и за градивно
преодоляване на трудностите, които в противен случай не биха били превъзмогнати. Нещо много
по-важно: вълшебната приказка вдъхва увереност на детето, внушавайки му, че не трябва да се
страхува от родителската ревност, ако тя съществува, защото благополучно ще оцелее въпреки
моментните усложнения, породени от тези чувства.
Вълшебните приказки не казват защо единият от родителите може да се окаже неспособен да
се радва, че детето му расте и го превъзхожда, а започва да ревнува. Ние не знаем защо царицата
от „Снежанка” не умее да старее елегантно и да преживява отново собствената си младост,
гледайки с удоволствие как разцъфтява красотата на дъщеря й; вероятно в миналото й нещо се е
случило и в резултат на това е станала толкова уязвима, че намразва детето, което би трябвало да
обича. Митичният цикъл, чийто център е историята на Едип, ни показва как този родителски
страх от детето може да се предава от поколение на поколение.
Този митичен цикъл, завършващ със „Седемте срещу Тива”, започва с Тантал, приятелят на
боговете, решил да изпита тяхното всезнание, като ги угощава с тялото на сина си Пелопс.
(Царицата от „Снежанка” заповядва да убият дъщеря й и изяжда онова, което смята за част от
тялото на Снежанка). Митът разказва, че Тантал пожертвал сина си от суета; пак от суета
царицата извършва престъпното си деяние. Царицата, поискала да остане завинаги най-хубавата
на света, е осъдена да танцува до смъртта си с нажежени до бяло железни обувки. Тантал, който
се опитал да измами боговете, поднасяйки им тялото на своя син, е запокитен в царството на
Хадес и вечно ще се мъчи да утоли глада и жаждата си с вода и плодове, които се отдалечават
всеки път, когато протегне ръка към тях. Така в мита, както и в приказката, наказанието
съответства на престъплението.
Но и в двете истории смъртта не означава непременно край на живота: Пелопс е съживен от
боговете, а Снежанка се връща към живот благодарение на принца. Смъртта по-скоро е символ,
че човекът вече е станал нежелан, тъй както детето в едипова възраст не желае в действителност
смъртта на родителя-съперник, а иска просто той да не му пречи да спечели изцяло за себе си
вниманието на другия родител. В определен момент то иска да отстрани единия родител от пътя
си; в следващия го иска жив и здрав и изцяло на свое разположение. По същия начин във
вълшебната приказка един от персонажите в даден момент умира или е превърнат в камък, за да
оживее в следващия.
Постъпката на Тантал, който бил готов да пожертва благополучието на сина си, за да задоволи
суетата си, била толкова пагубна за него, колкото и за Пелопс. След като баща му по такъв начин
си послужил с него, Пелопс не се поколебал по-късно да убие друг баща, за да постигне своята
цел: Еномай, царят на Елида, от егоизъм искал да задържи завинаги дъщеря си Хиподамия, която
била много красива; той измислил хитър план, който, прикривайки истинските му намерения, би
й попречил да го напусне. Всеки кандидат за ръката на Хиподамия трябвало да се състезава с цар
Еномай в надбягване с колесници. Ако кандидатът спечелел, щял да се ожени за принцесата, ако
загубел, царят имал право да го убие и никога не пропущал да го стори. Пелопс тайно заменил
медните оси на царската колесница с восъчни и благодарение на тази хитрост станал победител в
надбягването, в което царят загинал.
Дотук митът показва, че последиците са еднакво трагични, когато бащата си присвоява
правото да разполага с живота на сина си за постигане на свои собствени цели или, тласкан от
едипова привързаност към дъщеря си, се опитва да я лиши от личен живот, премахвайки
физически кандидатите за ръката й. Митът ни разказва и за ужасните последици от
съперничеството между братя. Пелопс имал от Хиподамия двама законни сина, Атрей и Тиест.
Воден от ревност, по-младият, Тиест, откраднал овена със златното руно, собственост на Атрей.
За да си отмъсти, Атрей убил двамата сина на Тиест и му ги поднесъл на богато угощение.
Това не е единственият пример за ревност между братя в дома на Пелопс. Той имал и
незаконен син, Хризип. Лай, бащата на Едип, на младини намерил убежище и закрила в дома на
Пелопс. Въпреки всички добрини на Пелопс към него Лай оскърбил своя благодетел, като
отвлякъл – или похитил – Хризип. Можем да предположим, че Лай е постъпил така от ревност
към Хризип, когото Пелопс предпочитал. За наказание, че се е поддал на ревността си, Лай
получил предсказание от Делфийския оракул, че един ден ще бъде убит от собствения си син.
Както Тантал убил – или се опитал да убие – сина на Пелопс, и както Пелопс причинил смъртта
на своя тъст Еномай, така и Едип идва да убие баща си Лай. В обичайния хор на събитията синът
заема мястото на баща си; в тази светлина можем да възприемем разказаните истории като израз
на желанието на сина да постигне това и опитите на бащата да го предотврати. Но от този
митичен цикъл научаваме, че едиповите прояви на бащите предхождат едиповите прояви на
техните деца.
За да предотврати възможността да бъде убит от сина си, в деня на раждането на Едип Лай
наредил да пробият дупки в глезените на детето и да завържат нозете му. После заповядал на
един пастир да отнесе Едип и да го изостави в пустинята, където ще бъде обречен на смърт. Но
пастирът, както и ловецът от „Снежанка”, се смилил над детето. Той поверил Едип на друг
пастир, върнал се и се престорил, че е изпълнил заповедта. Друтият пастир отнесъл Едип на своя
цар, който го отгледал като собствен син.
В младежките си години при едно пътуване Едип се допитал до Делфийския оракул и той му
предрекъл, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Убеден, че царят и царицата, които го
отгледали, са истинските му родители, Едип не се върнал при тях, а тръгнал като странник по
света, за да избегне ужасната си съдба. На един кръстопът той убил Лай, без да знае, че е
неговият баща. Продължавайки пътя си, Едип стигнал до Тива и освободил града от властта на
Сфинкса, като разгадал загадката му. За награда Едип се оженил за царицата, която не била друга,
а овдовялата му майка Йокаста. По такъв начин синът заел мястото на баща си като цар и съпруг;
синът се влюбил в майка си, а майката влязла в сексуални отношения със сина си. Когато най-
накрая истината излязла наяве, Йокаста се самоубила, а Едип се самоослепил за наказание, че не
видял какво върши.
Но трагичната история не свършва дотук. Двамата сина-близнаци на Едип, Етеокъл и
Полиник, изоставили баща си на нерадостната му съдба; единствено дъщеря му Антигона
проявила милосърдие към него и станала водач в бягството на слепеца. Минало време и във
войната на Седемте срещу Тива Етеокъл и Полиник загинали в двубой при една битка. Антигона
не се подчинила на заповедта на вуйчо си Креон, новият цар на Тива, и погребала любимия си
брат Полиник; за наказание Креон я осъдил на смърт. Както показва съдбата на двамата братя,
съперничеството между тях довело до гибелни последици; а участта на Антигона ни убеждава, че
и изключителната братска привързаност също може да е фатална
 Нека обобщим различните връзки, които водят до смъртта в тези митове: вместо да приеме с
обич сина си, Тантал го жертва за постигане на свои лични цели; Лай постъпва по същия начин
спрямо Едип; и двамата бащи накрая биват убити. Еномай умира, защото се опитва да запази
само за себе си своята дъщеря, както и Йокаста, допуснала прекомерна близост в привързаността
към сина си: сексуалната любов към детето от другия пол е също тъй гибелна, както деянията,
продиктувани от страх, че детето от другия пол ще замести и надмине родителя. Едип се погубва,
убивайки баща си, както се погубват и неговите синове, изоставили го в покрусата му. Ревността,
съперничеството ги тласкат към взаимно братоубийство. Антигона, която не изоставя баща си
Едип, а споделя неволята му, умира поради прекомерната си привързаност към брат си Полиник.
символизирана от победата над врага или съперника и щастието – това е наградата за героя в края
на приказката. За да я постигне, той трябва да премине през изпитанията на растежа, аналогични
на онези, които детето трябва да понесе, за да достигне зрелостта. Тези изпитания вдъхват
смелост на детето да не се огъва пред трудностите, които среща в борбата си за самопостигане.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(4) Предсъзнателен – определение за мисловните процеси, които са временно несъзнателни, но могат да
станат съзнателни.

Но смъртта на Антигона не слага край на историята. Цар Креон я осъжда на смърт въпреки
молбите на сина си Хемон, който е влюбен в девойката. Убивайки Антигона, Креон причинява и
(5) Сборникът с вълшебни приказки, известен като „Хиляда и една нощ” или в английския превод на Бъртън The
смъртта на сина си: отново виждаме баща, който не може да се откаже от амбицията да управлява
Arabian Night’s Entertainmens, има индийски и персийски произход и се отнася към Х век. Числото „1001” не трябва
живота на сина си. Отчаян от смъртта на любимата си, Хемон прави опит за убие баща си и като
да се приема буквално. Напротив, „хиляда” в Арабия значи”безброй” и 1001 подсказва едно безкрайно число. По-
не успява, слага край на живота си; майка му, съпругата на Креон, неутешима поради смъртта на късно компилаторите и преводачите приели прекалено сериозно тази цифра и подразделяйки приказките и
сина си, също се самоубива. От семейството на Едип оцелява само Исмена, сестрата на Антигона, прибавяйки към тях други, съставили сборници, съдържащи съдбоносния брой нощи.
която не е привързана дълбоко към никого от близките си и с която никой от семейството й не е
бил силно свързан. Ако вярваме на мита, сякаш няма изход: всеки, който по силата на
случайността или на собствените си желания е свързан дълбоко с „едипова” ситуация, се (6) Фрустрация – състояние на индивида, когато една тенденция или основна потребност не е могла да бъде
превръща в жертва.. задоволена и е била подтисната.

В този митичен цикъл срещаме почти всички типове инцестна привързаност, които са
застъпени и във вълшебните приказки. Но в приказките историята на героя ясно показва, че тези
потенциално пагубни инфантилни отношения могат да се интегрират в процеса на съзряване. В
мита трудностите, породени от едиповите проблеми, се изразяват в действия и в последствие
завършват с всеобща гибел, независимо дали отношенията са натоварени с положителен или
(7) Във вълшебните приказки съществува ясното разбиране, че детето бива подложено на едиповите
изпитания неизбежно и независимо от волята му и затова не понася наказание, когато действа под тяхно влияние,
ала родителите, които си позволяват да пренасят върху детето собствените си едипови проблеми, заплащат това
с тежки страдания.

отрицателен знак. Посланието е ясно: ако единият от родителите не може да приеме детето си
като дете и отхвърля идеята, че един ден то ще заеме мястото му, очаква го нещо наистина
трагично. Единствено възприемането на детето такова, каквото е – т. е. нито съперник, нито обект
на сексуална любов, може да бъде залог за добри отношения между родители и деца и между
братя и сестри.
Но вълшебните приказки и този класически мит представят едиповите връзки и последиците
от тях по различен начин! Въпреки ревността на мащехата си Снежанка не само оцелява след
всички премеждия, но постига и голямо щастие, както и Рапунцел, чиито родители са я
изоставили, за да могат да задоволят собствените си желания, много по-важни за тях от грижите
за дъщеря им, и чиято майка-осиновителка – магьосницата – се опитала да я задържи прекалено
дълго при себе си. Красавицата от „Красавицата и звяра” обича баща си и е обичана от него също
тъй дълбоко. Никой от тях не е наказан за взаимната им привързаност, напротив, Красавицата
спасява едновременно и баща си, и звяра, пренася върху любимия синовната си любов и
привързаност. Пепеляшка също не става жертва на ревността на сестрите си, а печели победа
накрая.
Така е във всички приказки. Тяхното послание внушава, че усложненията и трудностите,
породени от едиповите проблеми, макар на пръв поглед неразрешими, могат да се преодолеят, ако
смело се изправим срещу тях; че човек, който се е сблъскал с подобни тежки емоционални
проблеми, може да постигне по-добър живот от тези, които никога не са се срещали с тях. В мита
има само непреодолими трудности и гибел; в приказката опасностите са същите, но те
благополучно се преодоляват. Не смърт и разрушение, а една по-висша интеграция,