Алисън Шейфър

Кра на мита за
добрата майка
,

Alyson Schafer
Breaking the Good Mom Myth
Copyright © 2009 by Alyson Schafer
© Василена Мирчева, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
Изображение на корицата, Thinkstock
ИК „Колибри“, 2015

http://4eti.me

ISBN 978-619-150-668-2

2
 Съдържание

За автора ............................................................................................................... 4

Анотация .............................................................................................................. 5

Увод. Днешната добра майка .............................................................................. 6

Глава 1. МИТ: Да се грижиш за себе си, е егоистично ................................. 12

Глава 2. МИТ: Моите деца са собственото ми отражение ........................... 26

Глава 3. МИТ: Бракът ми може да почака ...................................................... 44

Глава 4. МИТ: Добрите майки са всеобгрижващи и всезакрилящи ............ 60

Глава 5. МИТ: Добрите майки винаги контролират ..................................... 82

Глава 6. МИТ: Добрите майки разрешават конфликтите между

братята и сестрите ............................................................................................ 102

Глава 7. МИТ: Само най-доброто образование за моето дете ................... 119

Глава 8. МИТ:Добрите майки правят живота забавен и весел .................. 136

Заключение ...................................................................................................... 147

Благодарности ................................................................................................. 149

3
 За автора

Канадската авторка Алисън Шейфър е сред светилата в областта на

семейната психотерапия, възпитанието и отглеждането на деца. Има
рубрики в едни от най-известните списания за родителство, изнася лекции
и участва в конференции в цял свят. Води редица телевизионни предавания
и пише за „Космополитан”, „Рийдърс Дайджест”, „Парентинг” и други
престижни издания.
Българската публика вече познава световните бестселъри Скъпи, провалих
децата и Не, това не са глезотии (Тези и още други може да прочетете на
http://4eti.me). Първата ѝ книга - „Край на мита за добрата майка“, показва
на всеотдайните родители, че живеем във времена, които са „токсични“ за
семейния живот, но не го забелязваме, защото сме твърде заети да бъдем в
крачка с всичко около нас.
Алисън Шейфър предлага рационален модел на възпитание на децата,
избягващ недъзите на свръхтолерантността и на деспотизма в
отношението към подрастващите.

4
 Анотация
Едва ли има жена, избрала предизвикателството на майчинството, която
да не се е чувствала безпомощна пред задачата да бъде добър и ценен от
обществото родител.
Алисън Шейфър обобщава горчивия опит на множество съвременни
майки, които в старанието си да са съвършени са се оказвали на прага на
отчаянието. Тя предлага задълбочено изследване на заблудите им и доказва
защо днешните модели за „добра майка” са не само неефективни, но водят
до родителски провали и семейни кризи.
Има ли изход от тази патова ситуация? Как да обичаме децата си и да ги
възпитаваме „правилно”? Как да устоим на натиска на образователната
система? А на стандартите за щастие и успех, които нашата култура така
агресивно налага?
Чрез действителни истории, разиграни проблемни ситуации и
практически съвети Алисън Шейфър ни води по пътя на възможните
отговори. По убедителен и забавен начин тя представя идеите си за промяна
на перспективата в отглеждането и възпитаването на децата. Да бъдем
отговорни и удовлетворени родители на щастливи деца е осъществима цел,
твърди Алисън. Как да стане ли? Като отхвърлим културните стереотипи и
бремето на непосилните си амбиции. Като се откажем от състезателността,
надмощието и контрола... Като насърчаваме децата си и ги обичаме такива,
каквито са.
Съвършеното семейство и съвършеният родител са просто митове.
Тази книга е за всички, които имат куража да са НЕСЪВЪРШЕНИ!

ПОСВЕЩЕНИЕ

На моето семейство, Кен, Зоуи и Луси, които бяха развълнувани от

замисъла на тази книга не по-малко от мен самата. Те ме отправиха към
света на писането с благословия. Дълбоко съм им благодарна.

Както и на майка ми Силвия Найт, която познава изкуството да

насърчава децата.

5
 Увод. Днешната добра майка

Аз съм компетентна – искам да правя всичко както трябва.

Не познавам жена, впуснала се в приключението на майчинството, която

в някакъв миг да не се е почувствала надвита от задачата да бъде родител.
Често се притесняваме да си го признаем дори пред близките и
предпочитаме да си страдаме сами с чувството за срам и вина. Особено в
моментите на паника, когато губим увереността си в това, което правим.
Когато се усещаме преценявани, съдени и напълно извън контрол. А тези
мигове могат да са доста противни.
Ние, добрите майки, просто не можем да си позволим отпускане.
Отнасяме се лошо със себе си, убедени сме, че всичко прецакваме, и сме на
ръба да нараним емоционално децата си. С цялото това напрежение на
раменете си се улавяме, че правим неща, които сме се клели никога да не
правим като родители, и започваме да се чудим: какво стана с всичките ми
фантазии за майката, която искам да бъда?
Колкото и упорити да сме в опитите си (а ние здравата се стараем) да
постигнем това, което се предполага, че трябва да правим, при това добре,
то не спира да изглежда като почти невъзможна задача. При това сме
убедени, че другите се справят и отбелязват точки. Тогава защо ние не
можем? Какво не ни е наред? Решението: да се стараем още повече,
надявайки се, че с много усилия ще успеем да се справим „както трябва“.
Но нима не сте забелязали, че не успяваме? Ние като че ли никога не
стигаме, не мирясваме, не се успокояваме и не си позволяваме просто да се
радваме на майчинството. Никога не постигаме съвършенство.
Съвременното родителство е изпълнено с тревоги и опасения, с чувство
за изолация и с напрежение от мисълта как се представяме. Въпреки това
според един от най-разпространените митове на нашето време ние трябва
да сме безпределно щастливи. В крайна сметка нали да сме майки ни е било
заложено още като момиченца, когато влачехме насам-натам куклите си. И
сега, когато „истинското“ майчинство е тук, се предполага, че това е най-
прекрасното нещо, което ни се е случило, нали?

Ах, майчинството – то не трябваше ли да бъде забавно?

Не мисля, че особено ни помага фактът, че сме станали майки в този

момент от историята на родителството, когато нашата култура с цялата си
душа вярва, че децата са невероятно крехки и напълно зависими. Убедени
6
сме, че каквото и да им се случва, то зависи от нас. Чувстваме се изцяло
отговорни за начина, по който ще се развие животът на децата ни, и
смятаме, че това е ГОЛЯМАТА работа! Почти сме се парализирали от
страх, че може да направим грешка. Казваме си, че начинът, по който ще се
справим като майки, ще определи тяхното бъдеще. Харесва ли ви да носите
подобна отговорност?
Е, и какво правим? Приемаме отглеждането на децата със същата
активност и с амбицията за перфекционизъм, с които нашата ориентирана
към постиженията и състезателността култура е обгърнала почти всеки
сегмент от днешния живот – от образованието и кариерата до шофирането,
готвенето и, защо пък не, черния колан по йога... и така до пълен абсурд.
„Състезателна омиротвореност“ – как ли пък не! Това е сигнал, алармиращ
колко далече сме стигнали!
Родителството се е превърнало в състезателно преследване, захранвано от
изцяло фокусираната върху децата култура, поставила потомството на
висок пиедестал. Ние издигнахме отглеждането на децата до нови висоти.
То отдавна не е интуитивно занимание за масите. Не. То изисква познаване
на източници, изследвания и умения за „опериране“. Ние като че сме в
бизнеса „изграждане на личности“ и „отключване на потенциали“ и
откровено казано, това много повече прилича на проектен мениджмънт,
отколкото на родителство, като децата са превърнати в мерило за нашия
майчински успех. Блях! Проблемът е, че залагаме в това собствената си
самооценка, тъй че не може просто да оставим нещата на естествения им
ход дори когато знаем, че така е най-добре. Нека си го кажем – вкопчени
сме в убеждението, че ако се провалим в майчинството, това ще е нашият
тотален провал и обратно – че ако децата ни се справят, това ще е
върховното ни постижение. Не е ли така? Имаме ли куража да си го
признаем?
И така, как да разберем дали „се справяме“, дали сме „успешни
родители“?

Как да разбереш дали си „добра майка“?

Ние сме обсебени от желанието да сме наясно, така че четем, проучваме,

мерим, съдим, сравняваме, състезаваме се и се представяме. Така трябва,
понеже вярваме, че ако не сме съвършени, децата ни ще са тези, които ще
плащат цената на грешките ни. Това е голямото и грозно бреме, което
теглим.
И се започва... футбол, допълнителни уроци по математика и по пиано
(детето го мрази, но заниманията с музика са животрептящи)... и да не
забравя да мина през „Монтесори“, за да попълня картоните за

7
предварително записване на бебето (да, то е още на три месеца, но нали
знаете колко се чака за добрите училища)... Непременно трябва да сте си
оставили време за курс по пилатес, понеже освен целеустремена трябва да
сте и секси майка, „яко мамче“. Скачайте в минивана, който всъщност не
можете да си позволите (само че кой би могъл да живее само с една кола
при такава натоварена програма?), за да хванете заниманието по ранна
стимулация и бейби салса в близкия център за бременност и раждане, да се
срещнете с дулата (Помощница, която оказва психична и емоционална
подкрепа на майката преди и след раждането (проф.). – Бел. ред.), да
позирате с коремче за артсесия и после – обратно вкъщи, за да помогнете
(тоест да се преборите) с домашните. Вечерята изисква концентрация;
трябва да е нещо балансирано и здравословно, без наситени мазнини.
Внимавайте с миенето на зеленчуците – да не остане някоя пропусната
следа от пестициди, както и с млякото, което не бива да съдържа хормони,
и, о, не – не ми казвайте, че давате на децата вода от чешмата!
Кога невротичното се превърна в нормално?

Не е признак на здраве да се адаптираш към болно общество.

Джиду Кришнамурти

Хайде де! Наистина ли това трябва да правим, за да сме добри майки в

този модерен свят? Да не би всички да сме пили някоя токсична газирана
напитка? Обществото ни продава стилизирани образи на „добрата майка“,
а опитите ни да достигнем подобни идеали са не само погрешни, ами и
вредни за семейния ни живот, както ще видим на следващите страници.
Ако спрете и се замислите, ще се уверите, че идеите за „добрата майка“ са
също толкова нелепи, колкото куклата Барби е еталон за красота. Всички
знаем, че ако Барби беше жива жена, щеше да се извисява на 2 метра, да
има гръдна обиколка над 100 см и талия – около 40 см. Е, добре. Според
мен, ако добрата майка от картинките наистина съществува, то тя има шест
ръце, четири хълбока и е толкова еволюирала, че зърната ѝ са на глезените,
за да са сто процента достъпни за лазещото ѝ бебе. Тя никога няма нужда
от сън, винаги е доволна и търпелива, еднакво готова както да излезе на
футболния терен, така и да седне да решава тригонометрични функции.
Съумява да е едновременно на три места и винаги разполага с някоя и друга
хилядарка, която е готова да пръсне за себе си и децата. Хайде, не искате
да изглеждате така, нали? (Да, знам, като изключим зърната на глезените,
останалото не звучи зле.)
Истината е, че подобни образцови майки не са нищо повече от съвременен
мит, изкован, за да направи живота ни непоносим. Тези митове създават
монолитен разказ, който ни казва какви трябва да бъдем и какво трябва да

8
правим, за да сме добри майки. Не ни стигат собствените ни представи
относно добрите майки, ами ни се налага да лавираме из по-големия
социален мит за „доброто майчинство“.

КОГА ПОЛУДЯХМЕ?

Невинаги е било толкова трудно да прескочиш летвата на добрата майка.

В едни по-ранни времена имахме страхотна вяра в децата и смятахме, че те
могат да се оправят идеално с минимална намеса. Приемахме, че са жилави,
способни и яки, и бяхме наясно, че могат да се оправят с живота. Имахме
изисквания към тях, очаквахме да се адаптират и да се напаснат, когато
потрябва. До неотдавна децата далеч не бяха така скъпоценни и уязвими.
Нито пък ние сами носехме бремето на дилемата „да ги изградим или да ги
пречупим“. Предишните поколения имаха късмета да споделят тежестта.
„За да се отгледа дете, е нужно цяло село“, твърди пословицата и ние бяхме
навикнали да действаме повече като сплотено село. Исторически имаше
един-единствен доминиращ идеал (отпреди културния мит), който
диктуваше какво трябва да прави добрата майка, и той беше, общо взето,
единен за всяко семейство: ако видиш дете да се държи лошо в парка,
вземаш нещата в свои ръце, понеже всеки се отнася с децата си по един и
същ начин. Представете си същата ситуация в наши дни? Ще започнем да
се извиняваме още при мисълта да дисциплинираме чуждо дете.
И така, днес имаме нещо като дилема. Днес страдаме от натиска на
желанието да сме съвършени, като в същото време не разбираме точно
какво значи това. Всеки има различна представа за „правилно“. Да се
върнем ли обратно на работа, или не? Да имунизираме ли детето, или не?
Да споделя ли то семейното легло, или не? Да предложим ли на бебето
биберон, или не? Да купим ли титаниева каска за 300 долара, или не
обичаме рожбата си чак толкова? Леле! Днес майките нямат ясни
инструкции. Вместо това сме затрупани с изобилие от съвети, често
диаметрално противоположни един на друг.
Това означава, че ние вече не сме хомогенна общност от майки. Вместо
това сме майчински „фракции“, разделени сме на враждуващи лагери.
Когато липсва универсална подкрепа, нашият избор лесно може да се окаже
под въпрос от други майки, които не мислят като нас. Работещите майки и
тези, които са останали вкъщи, се гледат под вежди строго, със завист, но и
осъдително и колкото повече се отдалечаваме едни от други, толкова по-
трудно става за всяка от нас да взема тези трудни решения.

9
 НЯКОЙ ПРИТЕЖАВА ЛИ ОТГОВОРИТЕ?

Част от причината да се чувстваме изгубени и объркани е, че сме

отсвирили не само връстниците си, но и предполагаемите експерти, които
навремето ни даваха спокойна увереност. Вече не. Ние вече не вярваме на
институциите и на техните „автократични“ отговори. Живеем в
информационната епоха, така че когато докторът ни напише рецепта, вече
не я приемаме с лека ръка и не хукваме да купуваме съответните лекарства
за детето. Не. Вместо това се втурваме към компютъра, за да направим
собствено проучване... само че се оказваме засипани от порой
противоречащи си мнения. Кой е прав? Чий съвет да последваме? Ами ако
сбъркаме?
Като най-отговорния човек по отношение на решенията за децата ни ние
усещаме, че единственото решение е да си открием собствени ориентири
сред непрестанно растящия брой домейни: от това как да третираме ушна
инфекция до биохимията на домакинските съдове Tupperware и
устойчивостта им на топлина. И още, и още... и така до безкрай. Кой печели
от това? Нека си спомним, че тревогата продава, а майките харчат
милиарди всяка година, за да потушат тревогите си.

Просто искам да бъда добра майка – кажете ми как и ще го изпълня!

Познахте ли се в това описание? Нарисувах ли картината на майчинската

ни мания, въртележката, от която на всички ни се иска да слезем?
Като терапевт и консултант съм работила с множество майки, които
намериха огромно облекчение в изоставянето на мита за добрата майка.
Това не означава да зарежете майчинството и отглеждането на децата, тоест
да отидете в другата крайна точка на махалото. Не, тази книга просто се
опитва да изследва един нов начин на мислене. Тя е шанс да отворим очи
за една нова и позитивна рамка, в която да изградим любящи семейства, да
разберем как хората порастват, развиват се и разчитат едни на други. Не се
притеснявайте, ще има секс, интриги, битки за власт, истерични сцени,
вятърничави съпрузи и разправии между братя и сестри. Това не е просто
книга по психология! Тя ще ви покаже как митовете създават на
семействата ни нежелани проблеми и ще предложи прагматични техники,
за да опитате други начини за справяне, и то с незабавен резултат.
Ще деинсталираме някои от по-ранните ви настройки, за да можете да си
отдъхнете. Не се притеснявайте да се смеете! В следващите глави ще
разнищя и вас, и майчинството, но не защото съм зла, а за да внеса колкото
се може повече лекота в него. ТОВА отношение най-добре подкрепя
10
промяната и растежа. С подобна нагласа ще се научим да се държим за
плодотворните аспекти на майчинството и внимателно да отстраним
всичко, което ни отклонява от онова, което имаме да правим, а именно: да
отгледаме страхотни деца и да се радваме на семействата си!

11
 Глава 1.
МИТ: Да се грижиш за себе си, е егоистично

Кога за последно се къпахте сами в банята? Кога изядохте вечерята си без

дете в скута? И спахте непробудно цялата нощ? Откога не са ви наричали
по име, а само „майката на Раян“?
Отраснали сме с убеждението, че „добрите майки“ винаги поставят децата
си на първо място. Чувстваме вина, когато обръщаме внимание на
собствените си нужди, и смятаме, че сме постъпили егоистично, ако не сме
били изцяло посветени на децата си. Такъв беше случаят с Мери и с
милиони други майки в нейното положение. Мери, надявам се да прочетеш
тези редове. Помниш ли какво ми каза? Запознахме се след една среща в
твоята родителска група. Аз и ти седнахме в ъгъла да си изпием кафето
заедно. В нашия кратък, но наситен разговор долових отчаянието и
изтощението ти. Личеше си, че даваш всичко от себе си, за да си „добра
майка“. Какво не би направила за децата си! Виждаше се, че твоят живот –
това са децата ти. Че техните потребности винаги са на първо място. Ти,
Мери, се отнасяше много сериозно към работата с децата. Но и друго ми
стана ясно – ти беше напълно изхабена.
Та за майки като Мери започнах това развенчаващо митовете пътуване с
темата за ТЕБ, за това как се отнасяш към себе си. Сигурно се досещате, че
съм срещала много жени като Мери по време на обучителните практики и
семинари. С различните си въпроси те осигуриха материала за моята
работа: Как да накарам децата да ме слушат? Да не се тръшкат? Как да
принудя едногодишното си дете да яде? Как да направя така, че децата ми
да спрат да се бият помежду си? Те искат съвети как да възпитават. Искат
животът им у дома да се подобри.
Искаше ми се да дам на тези майки бързи решения, но как да им предложа
нови техники за усвояване, когато тези майки изглеждаха така, сякаш всеки
миг ще рухнат, само един полъх им трябваше. И при вас ли е така? Има ли
дни, в които ви се плаче? Или обратно – ставате избухливи? Дали начинът,
по който се държахте по време на „печално известния епизод, когато
изхвърлих през прозореца на колата преходната чашка и едва не
предизвиках пътен инцидент“, не ви наведе на мисълта, че трябва да
потърсите терапия за справяне с гнева или пък да се преориентирате към
кариера като пазач в мъжки затвор със строг режим? Колко още
доказателства ми трябват, за да убедя майките, че ще бъдат по-ефикасни
родители, ако са по-далече от ръба на нервната криза?

12
 Да, нужни са енергия и кураж, за да променим динамиката в живота на
семейството си. В отделните глави, които следват, ни очаква много и
вълнуваща работа, но все трябва да започнем отнякъде: ако искате да
предизвикате промяна в семейния си живот, ако искате да имате успех като
родител, трябва да намерим начин да ви обновим и да ви върнем обратно в
играта. Кой да предположи, че да изоставиш съвършенството, изисква
толкова енергия? Хайде, хора, давайте, имаме работа за вършене!
Когато направих лек намек пред Мери, че трябва да направи нещо за себе
си, тя млъкна. Самото споменаване на идеята да отдели време за
подмладяване вече ѝ звучеше като светотатство. Мери, помниш ли че ти
хвърлих спасителен пояс, но ти не прояви особена охота да го хванеш?
А сега да ви видим вас? И вие ли винаги слагате децата и семейството си
на първо място, като оставяте собствените си нужди на заден план, ако
изобщо се стигне до тях? Отговаряйте с ДА или НЕ на следните въпроси:

1. Съпругът ви играе голф всяка седмица, но вие дори не си и помисляте

да го помолите да гледа децата, за да обиколите антиквариатите или да се
видите с приятели. Не искате да натоварвате другите, за да си почивате
вие. Пък и потребността ви не е чак толкова силна.
2. Водите децата редовно на подстригване, зъболекарски преглед, очен
лекар и годишна профилактика, но не правите същото за себе си.
3. Не готвите любимите си ястия, понеже другите не ги харесват. Вместо
това пренебрегвате желанията си, за да угодите на останалите в
семейството: пилешки хапки, хотдог и... а, да, паниран кашкавал... отново.
Има ли ги още на този свят сьомгата, пестото и кърито?
4. Всяка нощ се будите с виковете на бебето, което е точно като
швейцарски часовник и в 3,00 си иска шишето. Не си струва кавгата със
съпруга, за да го убедите една нощ той да отиде при бебето.
5. Животът ви е запълнен повече от всякога и същевременно сякаш се е
свил и ограничил. Единствените сектори, които са в центъра на
вниманието ви, са работата и поддържането на семейството. Хобитата не
съществуват, приятелствата са в пауза, доброволческата работа се избягва
и не помните откога не сте влизали в църквата си.
6. Ще чувствате вина, ако възложите другиму задълженията, затова си
ги изпълнявате сами. За да спестите някоя и друга пара на семейството,
сама си разхождате кучето, перете килимите, чистите къщата, вместо да
наемете човек, и гладите, вместо да ползвате химическото чистене...
7. Свикнали сте адреналинът да ви пришпорва. Спрете ли, рухвате и ви
трябва чаша силно кафе, за да преживеете следобеда, и голяма чаша мерло
вечер, за да се отпуснете.
8. Като че ли не сте щастлива и не знаете защо е така.

13
 9. Купили сте си тази книга, но не се чувствате добре, понеже сте
похарчили пари за себе си, пък и не знаете кога ще намерите време да я
прочетете. Поздравления за това, че сте стигнали толкова далече! Като че
ли наистина се опитвате да намерите малко време за себе си. БРАВО!

Как се справихте? Трудно е да се грижим за собствените си нужди в среда,

така почитаща саможертвената майка. Само вижте светналите физиономии
по лицата на хората, когато слушат фамилен фолклор от сорта на това как
„баба никога не си купуваше нищо за себе си“, как винаги „трябваше да се
увери, че на децата нищо не им липсва“, и как „тя често се лишаваше“, за
да има за тях.
Аууу! Хайде всички заедно да изразим всеобщото си възхищение: УАУ,
каква добра майка!

Очевидно да избършем сополивия нос на детето с ръкава си, е хубаво

нещо, но ако кажем „Ох, иди си вземи кърпичка“, не изглежда така
грижовно.

Е, чупенето на митовете започва оттук, дами. Трябва да преразгледаме

героичния статус и иконичния, свят образ на безликата „добра майка“,
която живее за децата си, пренебрегвайки собствените си нужди и
рискувайки да изгуби самоличността си. Толкова усилия положихме, за да
захвърлим престилките, да изгорим корсетите и да получим образование.
Отървахме се от статута си на втора ръка граждани, но щом количката и
биберонът се появят на сцената, се връщаме към старото разпределение на
ролите по полове. Изглежда, че собственият ни майчински мит е пропуснал
революцията. Да, бебето определено се нуждае от много грижи и поглъща
много енергия и време. Затова е ОЩЕ по-важно да се грижим за себе си.
Въпреки че феминизмът разчисти терена от ред закостенели схващания,
по отношение на майчинството работят вкоренени стереотипи за ролята на
половете. Да си успешен мъж, означава да бъдеш „защитник и глава на
семейството“ и да осигуряваш благоденствието му. Мъжкият идеал е
свързан с представата за осигуряване на прехраната и издигане в кариерата.
И въпреки че множество жени се радват на професионален успех, за да
постигнат идеала за женственост, трябва успешно да си вършат
задълженията в отглеждането на децата.
Ние вършим двойна работа и се разкъсваме от тичане, но продължаваме
да вярваме, че сме в състояние да се справим с майчинството – неуморно и
без стрес. Ако се почувстваме изтощени физически или емоционално,
приемаме това състояние като знак за падение.

14
 Какво имаш предвид, като казваш, че не искаш да си с тях всеки един миг?
Нима играта с камиончета по цял ден не задоволява всичките ти
потребности? Защо моделирането с пластилин да не стимулира твоя ум на
човек на средна възраст? Напрегната ли си? Какво друго ти трябва, жено?
Защо ти е да излизаш навън? За какво ти е нещо повече? Нима това не е
всичко, което искаш да правиш, при това с радост? Как стана така, че май
не искаш да участваш? Другите майки как намират време да вземат душ и
да се облекат, а само ти си по пижама в 11,00 предобед? Откъде се взеха
тези сълзи, които преглъщаш? Харесваш този период от живота си, нали?
Нима всеки не би искал да пече по цял ден курабийки с децата? Какъв ти е
проблемът?
Какъв ти е проблемът?
Ти повяхваш! Назови го, постави го като проблем – и нека направим нещо
по въпроса!

УРОЦИТЕ НА АВИОКОМПАНИИТЕ

Когато вехнеш и усещаш живота си като прекъснат, може да се обърнеш

за съвет към авиокомпаниите. Знам, че канадските авиолинии не са
обичайният ти източник на мъдрост по отношение на майчинството, но те
са прави за едно нещо и тук често ще го повтаряме.
Самолетните компании дават следната инструкция: „В случай на нужда
от тавана ще падне въздушна маска. Родителите трябва първо да я
сложат на себе си, а след това да я поставят и на децата“.
Как мислите, защо е решено така? Да не би на авиокомпаниите да им пука
по-малко за децата и да предпочитат те последни да получат кислород? НЕ!
Разбира се, че не. От авиокомпаниите знаят, че не можете добре да се
погрижите за децата, ако преди това не сте се погрижили за себе си.
Грижейки се за себе си в този случай, вие егоисти ли сте, или сте отговорни
хора?
Ако приемем, че егоизмът се изразява в това да се занимаваме с неща,
които носят облаги само на нас, без да се замисляме по какъв начин
действията ни ангажират другите, тогава съм съгласна – да си егоист, не е
хубаво. Само че грижата за себе си, която се опитвам да накарам майките
да поемат, не е егоизъм.

Грижата за себе си НЕ е егоизъм – тя носи полза на цялото

семейство.

15
 ДА СЕ ГРИЖИШ ЗА СЕБЕ СИ, НЕ Е ЕГОИСТИЧНО

Грижата за себе си е неотменима част от ефективния живот – особено пък

ако сте майка и от вас зависят други същества. Предлагам ви този нов и
здравословен слоган: Добрите майки уважават себе си и се грижат за себе
си като част от отговорното и ефективно родителство.
Нека в хода на тази глава да видим дали можем да ви приучим към някои
промени. Веднъж привикнете ли да се грижите за себе си, ще можете да
усвоите всички други промени, за които ще научите в следващите глави.
Ще престанете непрекъснато да се стремите да бъдете „добра майка“ и ще
се радвате истински на плодовете на един пълноценен семеен живот,
осъществен чрез целенасочено и ефективно родителство. Ще постигнете
мир с човешкото несъвършенство и ще сте спокойни, правейки това, което
моментът изисква, вместо да се разяждате от мисълта, че се проваляте в
опитите да постигнете майчинско съвършенство. (За щастие, щом изобщо
сте посегнали към тази книга, значи се надсмивате над идеята за тотално
съвършенство!) Предполагам дори, че вече правите известни стъпки, за да
се погрижите за себе си, но установявате, че при тези опити батериите ви
се изтощават още по-бързо. Установихте ли вече, че всички педикюристки
на света няма да успеят да ви ободрят?
Нашата култура е навикнала да лекува симптомите с лейкопласт. Но
грижата за себе си би трябвало да се сдобие с по-голямо значение в
обществото. Имаме нужда от „мета-грижа-за-себе си“. Това означава
разбиране, че майките – като всеки друг – имат нужда да изпитват
удовлетвореност от личния си живот и да се чувстват добре в кожата си.
Дори грижата за децата да е вашата житейска амбиция и да намирате радост
в нея, вие сте цялостна личност и човешко същество, а не машина за
майчинство. Ние се нуждаем от подхранване и може да го получим по
различни начини. Имаме и други взаимоотношения и роли, желания и
стремежи. Да бъдем цялостни личности, не ни прави по-малко майки или
по-малко обичащи децата си. Няма да намалим майчинската си сила, ако
тачим (и се радваме) ролите си и на съпруги, сестри, приятелки, членове на
общност, професионалисти и още много други. Животът е богат и сложен.
Можете да изберете да се наслаждавате на разнообразието, вместо да се
чувствате разкъсани в разни посоки и да сте нечестни към децата си.
Това не е добавено бреме, това е умение да видим живота си в по-широки
контекст. Имаме нужда от панорамни лещи, през които да виждаме живота
си в неговата цялост. Когато се грижим за себе си и за взаимоотношенията
си, държим на основните си ценности и живеем с цел, ние всъщност водим
семейството по много по-смислен и изпълнен с енергия път.
16
 Отказвате ли си същинските удоволствия на живота с надеждата те да се
складират някъде, откъдето могат по-късно да бъдат извадени? Или може
би просто съумявате някак да минете през деня? Или вървите по пътя на
радостта? Открих, че майките, които просто менажират семействата си,
много по-бързо се изтощават. Майките, които само менажират (често доста
добре, трябва да призная), не виждат гората заради дърветата. Не е
достатъчно да си добре отпочинала, да ходиш на йога и да си с перфектен
маникюр. Ние имаме нужда от цел и осъществяване. Възможно е да
управлявате живота си добре, но това просто да не е животът, който ви се
иска да водите.

Докато е в отпуск по майчинство, Бриджет решава, че не иска да се

връща на работа, но същевременно има нужда и от още нещо, освен да
бъде майка двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в
седмицата. Работила е като специалист по маркетинг и решава да
направи сайт за родителство. Бриджет става нещо като майка
предприемач и го съчетава с удоволствието, за да постигне баланс
между всичко, което е искала в живота си. Да, тя работи здравата и
ѝ се налага да жонглира с много топки, но радостта от това да живее
живота си ѝ дава енергия и я поддържа щастлива и бодра. Тя разполага
с по-малко пари и по-малко време, с по-малко сън, но въпреки това е по-
добра майка, когато е щастлива и харесва живота си.

Кое е това, което трябва да направите ВИЕ, но не просто за да поддържате

себе си, а за да се обогатите така, че да живеете живота, който искате? Дали
не сте се оставили битовизмът да ви управлява? Много майки започват да
преосмислят какво искат от живота, когато вече имат семейство. Това е
нова глава във вашия живот, промяна и ново начало. Възможно е да
установите, че ценностите и приоритетите ви са се променили. Резултатът
ще е: щастливите майки ръководят щастливи семейства. Инвестицията в
лично щастие се разпростира върху цялото семейство. Тя започва от вас!
Това може да бъде едно вълшебно време за събуждане на майките. Имаме
възможността да спрем и да осмислим ценностите си, да размислим върху
живота, който искаме за нас самите и за нашите семейства.

17
 ЗАЩО Е ВАЖНО ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ?

Разбрахте ли от историята на Бриджет защо е толкова важно да поставите

себе си на първо, а не на последно място? Нека разгледаме основните пет
причини:

1. Трябва да сте жизнени и здрави

Изследванията сочат, че стресът подрива имунитета на тялото и ни прави
по-податливи на болести. Хроничният стрес ще съкрати живота ви. Не
умирайте рано от сърдечен удар, причинен от стрес! Освен това
стресираните хора в по-голяма степен са изложени на инциденти, а като се
има предвид, че катастрофите са най-честият причинител на детска
смъртност, налага се да постигнете спокойствието, необходимо за
фокусиране на вниманието – пък дори и само от съображения за сигурност.

Ако се наложи да бъдете заместена от някого, за да се грижи за

детето ви, със сигурност няма да наемете такъв като вас в сегашното
ви състояние.

2. За да им дадете най-доброто, трябва да сте в най-добрата форма

Ваната с мехурчета и отбиването във фитнеса няма да изтрият стреса, ако
се чувствате нещастна. Вгледайте се в себе си, открийте какво е важно за
вас и намерете мястото, където животът ви ще е осъществен. Книгите за
самопомощ, обучителните практики и консултациите могат да ви помогнат
да видите голямата картина. За някои майки това ще означава да се върнат
на работа. За други – да останат вкъщи. За трети – да наемат целодневна
бавачка или пък да вземат болезненото решение да помолят свекърва си да
се върне да живее при тях. Въпросът е, че няма една-единствена идеална
формула за майчинско щастие. Важното е вие какво смятате, че трябва да
се направи. Трябва да сте спокойна и да се вслушвате в себе си. Трябва да
накарате в главата ви да замлъкне хорът, който ви казва кое съпругът ви
смята за най-важно, какво родителите ви смятат за подходящо за вас, какво
биха казали приятелите ви за промените, които предприемате. Трябва да се
вслушате много внимателно, за да доловите СОБСТВЕНИЯ си глас във
всичко това. Вярвайте, че сърцето ви най-добре знае отговорите на въпроса
какво желаете и от кое имате нужда. Издайте си разрешение и имайте
куража да го постигнете. НАПРАВЕТЕ ГО.

18
 3. Вие задавате тона
Майките и бащите са капитаните на семейния кораб. Те управляват и
насочват цялата система на фамилията. Ето защо е напълно логично
лидерите да са с ясно съзнание и да са доволни, за да управляват добре. Ако
родителите са щастливи, търпеливи и любящи, това ще зададе тона на
цялото семейство. И обратното, бедите никога не идват сами. Ако майката
е раздразнителна и избухлива, цялото семейство ще последва примера ѝ.

4. Вие давате пример

Какво искате да научат децата ви за ролята на жените и майките? Ще
продължите ли да поддържате отдавнашния несправедлив мит, поставящ
жените и майките в ролята на слугини и безлични създания, подценяващи
силата и значимостта си? Или ще сте пример за жена от XXI век, която
уважава себе си и води пълноценен живот на зряла личност? Вие
определяте разбиранията на децата си за равенството между половете и
човешките взаимоотношения. Това, което ще разберат, гледайки вас, до
голяма степен ще определи представите им за жените и майките, които ще
бъдат или ще искат да имат до себе си един ден.

5. Способни сте да бъдете проактивни

Ние акумулираме стрес и не чуваме своя вътрешен глас до момента, в
който се износим и сринем. След което се оттегляме в нашите добре
познати зони на комфорт. Точно както опънатият ластик възвръща
предишната си форма в мига, в който го пуснем, така и ние се връщаме към
нашето не-мислещо, пасивно и водено от рефлексите родителство, а това
обикновено не е начинът, по който искаме да действаме. Изискват се
енергия и фокусирано внимание, за да бъдем проактивни вместо
рефлективни. Можем да сме проактивни само когато резервоарът ни е
пълен.

ТАКА ЧЕ ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ?

Най-неубедителните причини да не отделяме време за себе си:

1. „Работя на пълен работен ден и няма откъде да намеря време.“

2. „Според мен не е честно да харча пари за себе си, особено откакто
не печеля.“
3. „Няма кой да се грижи за децата.“
4. „Съпругът ми няма да се оправи сам с децата.“
5. „Няма как да отида. Имаме само една кола.“
19
 6. „Дори не знам какво трябва да направя.“
7. „Нямам енергия.“

Знам, знам. А сигурно имате и враснат нокът. Горкичките вие. Просто

няма как да се промените, нали? Да сме наясно, аз мога да ви заема пари,
да ви наема кола и да ви гледам децата и въпреки това за някои от вас
нещата пак няма да сработят. И знаете ли защо? Понеже също като Мери
от групата вътрешно сте убедени, че педантичното обезличаване е хубаво
нещо. То е, което ви прави добра майка. Няма да се захванете да правите
неща, за които усещате, че понижават майчинския ви статус. Налага се да
разбием мита, за да може промяната да се случи. В такива случаи ние,
терапевтите, прибягваме до техника, наречена „да плюем в супата на
клиента“. Звучи грубо? Добре – така и трябва да бъде. Иначе няма да стане.

Да плюем в супата на клиента

Ако се пресегна през масата и се изплюя в супата ви, ще бъдете изправени
пред дилема. Супата ви харесва, но вече е развалена от плюнката. Вие или
ще я оставите настрана, или ще продължите да я ядете, но във втория
случай ще изпитвате отвращение. По същия начин ние, терапевтите,
правим определено поведение на клиентите си по-малко „приятно“, като го
вгорчаваме. Разкриваме им защо се държат по определен начин и ги
информираме за отплатата, която ще получат за това свое поведение.
Повечето хора не харесват резултата, но обикновено се примиряват с него.
Клиентът може да не промени поведението си, но то вече няма да го
удовлетворява, тъй като той ще е наясно с резултата и осъзнаването на този
факт ще му горчи.
Ето защо поведение от типа „добри начини за обезличаване на майката“
трябва да създава лош вкус в устата ви. Всъщност пожертвователността
изобщо не е отричане на себе си – тя е свързана с чувството за
превъзходство. Нека ви покажа как става това.
Самоотричането като форма на превъзходство
Всяко поведение служи на определена цел, а „самоотричането“ върши
работа на мъченичеството (да, именно за това става въпрос, кратко и ясно),
което повдига статуса ни. Най-отричащата себе си майка е
превъзхождащата другите майка! ХА! Ето го и прещракването. Оказва се,
че всичко опира до вашето персонално его, до статуса и чувството ви за
превъзходство над останалите, а не до добрата воля по отношение на
децата, както сме се оставили да повярваме. Това означава, че ако предложа
на Мери да се грижи за себе си, а тя продължи да настоява, че „добрите
майки“ се самоотричат и поставят децата на първо място, според нейния
мит грижите за себе си ще понижат добрия ѝ майчински статус. Това просто

20
няма как да стане! Не и докато не разбием мита. Вие как мислите?
Самоотричащите се мъченици превъзхождат ли останалите?
Самоотричането поставя ли ви „над“ другите? Прави ли ви нещо повече от
околните? Мери мъченицата на по-високо стъпало ли е от предприемчивата
Бриджет, която има куража и енергията да започне бизнес за свое собствено
удоволствие, въпреки че така децата ѝ не няма да разполагат с нея през
цялото време?
Ако отхвърлим „по-най“ мисленето по отношение на другите и тяхната
значимост и започнем да правим това, което е необходимо да се направи,
ще проумеем, че наистина трябва да се грижим за себе си и да не се
притесняваме за измислени „статуси“.
Надявам се следващия път, когато се чуете да казвате: „Да, разбира се, ще
отидем в парка, само да глътна три хапчета за болката, която разцепва
главата ми, не искам да пропуснете слънчевия ден само защото аз имам
аневризъм“, да усетите и да осъзнаете колко глупаво и суетно е това.
Повтаряйте след мен: „НЕ, съжалявам, днес няма да отидем в парка. Не
се чувствам добре“. Не е зле, а? Мисля, че чудесно можете да се справите
с това. Освен ако не лежите в леглото с главоболие и не се чувствате ужасно
виновни...
Чувството за вина
Ах, доброто старо чувство за вина. Ето още малко „плюене в супата“.
Веднъж като разберете как работи вината и се насладите на ползите ѝ,
никога повече няма да се почувствате виновни. Съжалявам, че ви развалям
чувството. Вината може да е упорита като „добрите намерения, които
нямаме намерение да осъществим“. Нека обясня. Чувството за вина ни
позволява да запазим висшия си статус на „добра майка“, без реално да се
налага да променяме поведението си. Ама че работа! Дръж се лошо,
чувствай се зле и продължавай с чувството за превъзходство. Звучи твърде
хубаво, за да е истина, нали? Нашата вина предполага, че ние знаем повече
от другите и трябва да бъдем съдени по-меко, понеже „съзнаваме“.
Когато се чувствате виновни, задето не сте отишли в парка, вие си казвате:
„Добрите майки биха отишли. Аз не го правя, но понеже се чувствам
виновна за това, значи, знам как трябва да постъпя, значи, все още съм
добра майка. Сега, понеже не може хем вълкът сит, хем агнето цяло, няма
да отида до парка, но и няма да съм лоша майка, понеже чувствам вина за
това!“. А защо да не пробвате по друг начин:

1. Не се чувствайте виновни – главоболието е достатъчно

легитимна причина да си останете вкъщи.
2. Не се чувствайте виновни – ако главоболието не е достатъчна
причина да си останете вкъщи, просто отидете в парка!

21
 Което и да изберете, няма да чувствате вина. Следващия път, когато се
усетите гузни, се запитайте за какво си давате или не си давате разрешение
и помислете как това застрашава вашия статус.

„Щях-можеше-трябваше-би било добре“ дилемата

Разбира се, съществува опасността сега майките да добавят „грижата за
себе си“ към безкрайния списък с неща, които „трябва“ да вършат. Кхррррр
– какъв е този звук? Стърженето от вдигането на летвата още по-високо?
Имате ли чувството, че повдигам още малко очакванията ви? Хей, съвсем
не искам да вкарвам жените в капана на „щях-можеше-трябваше-би било
добре“. Колко лесно е да се зарежем и да се чувстваме зле за всички онези
неща, които „щях-можеше-трябваше-би било добре“ да правим, за да сме
добри майки:
● Щях да правя джогинг, ако вечерята не беше толкова късно.
● Можеше да намеря дискусионен литературен клуб, ако бях
поразпитала наоколо.
● Трябваше да намеря бавачка по-рано.
● Би било добре да се видя през уикенда с приятелките си.
Този начин на мислене само задълбочава неудовлетворението и
продължава да ни кара да се чувстваме далече от образа на добрата майка.
Трябва да се пазим от този тип обезкуражаване и пораженско мислене.
Амбициите ни да бъдем „добра майка“ ни най-малко не помагат. Те не са
нищо друго освен тежести, които ни пречат и ни дърпат надолу. Трябва да
се убедим, че е дошло времето да отхвърлим товара.
Идеята на метагрижата за себе си е да инвестираме в подмладяване. Тя не
трябва да се чувства като товар. Не трябва да се мисли като липсваща точка.
Не бива да я добавяте към и бездруго предългия си списък със задължения
на изумително добрата майка, списък, който ви помага да измерите
правотата си и тържествено да отметнете свършените задачи:
● Йога – направено
● Дневен прием на соя и омега 3-6-9 – направено
● Седмичен маникюр и педикюр – направено
● Прочит на нашумяла книга от уважаван автор – направено
● Подкрепа за изкуството – направено
● Създаване на потомство – направено
О, ние сме така неотразимо велики! Сигурно е така, само дето няма да
бъдем щастливи, ако се захванем с това непрекъснато покриване на
нормативи. За да сте сигурна, че не тръгвате по пътеката на „щях-можеше-
трябваше-би било добре“, достатъчно е да си поставите следния прост
въпрос относно избора на типа грижа за себе си: Щастлива ли съм, докато

22
я играя тази йога? А докато правя джогинг? И домакинствам на
благотворително събитие? Или искам само да ги отметна като свършено?
Ако се чувствате добре по време на правенето на нещото, това е ключът!
Вие наистина правите нещо. Усилието ви се възнаграждава и ви
подмладява. Ако обаче се чувствате добре само защото сте отметнали
поредното задължение, вие не усещате прилив на енергия, а единствено
задоволство, че сте направили това, което е „трябвало“. Има голяма
разлика.
Търсим заниманията, които ще ви изпълват с енергия, тези, които ще
чакате с нетърпение и заради които бихте изхвърчали от къщи. Трябва да е
нещо, което ще очаквате с радост и ще ви изпълва с удовлетворение, докато
го вършите. Ходенето до супермаркета без децата не се брои! Ясно?!
Кое е това нещо за вас? Да прекопавате общинските градинки? Да
рисувате? Да ходите по артгалерии? Да отидете с лабрадора в клуб на
любителите на тази порода? Да ремонтирате банята? Да готвите? Да
отглеждате пойни птички? Да гледате сапунени сериали? Кърлинг? Да си
водите дневник? Да разхождате кучето? Да четете на деца в кварталната
библиотека? Да се запишете на курс по кючек? Да се запишете на онлайн
курс по украсяване на стъкло? Кое е нещото за вас?
Спрете да обмисляте причините, поради които не можете да го направите,
и мислете извън общоприетото – как да МОЖЕТЕ да го направите. Толкова
сме бързи в отхвърлянето на нещо, без дори да се замислим за възможните
решения и за осъществяването му. Но аз съм виждала на какво са способни
щастливите майки и знам, че вие също ще се справите. Честно!

Марг, Карол и Ванеса са се организирали и събират заедно децата си.

Майките се редуват в гледането им, така че всяка да разполага със
собствено време.
Джим и Сали са решили да продадат къщата си и да се преместят на
любимата си лодка заедно с дъщеря си Джилиан. Не всеки би взел
подобно решение, но те живеят заради плаването, без ипотека и с по-
малко финансов стрес и така им остава повече време за любимите им
неща!

23
 ПРОМЯНАТА ЗАПОЧВА С ЕДИН ПРОСТ ЕКСПЕРИМЕНТ

Силви е работеща майка, която има дъщеря със специални потребности.

Оплаква се, че е изтощена от справянето с всички бъркотии около себе си.
Всеки ден, от изгрев до залез, животът ѝ е борба. И тя обявява
капитулация.
Попитах Силви какво прави през времето, когато не работи и не е с
дъщеря си. Тя каза, че нямала такова време. Дъщеря ѝ и кариерата ѝ я
поглъщали изцяло. Попитах я какво би правила, ако имаше време.
Отначало тя дори не разбра въпроса ми. Когато я подканих да отдели малко
време на някакво хоби, тя ми изтъкна множество доводи „против“: „Твърде
съм изтощена за каквото и да било, всяко нещо би ми дошло отгоре.
Нямаме никакво свободно време или излишни средства“ и така нататък.
Изтъкнах множество рационални нужди от време за себе си. Накрая
стигнахме до скромната идея идната неделна сутрин да си организира
нещата така, че да отиде до близкия „Старбъкс“, да се разположи в едно
удобно кресло и да изчете пресата от кора до кора на спокойствие. Това
беше единственото, което я убедих на направи. Положих кански усилия, за
да приеме почти невъзможната идея за споразумение със семейството си
(цели два часа и около пет долара!). До решението се стигна след аргумента,
че става въпрос за еднократен експеримент. Това беше нейното
„тренировъчно домашно“ и тя трябваше да даде отчет как се е справила.
Силви предполагаше, че ще са необходими доста усилия, за да убеди
семейството си да ѝ отпусне малко време за себе си.
Познайте какво се случи? Те приеха молбата ѝ с радост. Бащата и
дъщерята бяха доволни от възможността да прекарат времето заедно.
Силви сподели, че не само се наслаждавала на експеримента, но когато се
прибрала вкъщи, целият следобед с дъщеря ѝ протекъл много по-гладко от
обикновено. На практика всички като че били по-доволни. Това беше
малката първа крачка, но след като всички бяха усетили положителната
промяна, Силви предприе и други промени в живота си. Хрумна ѝ идеята –
а и доби кураж да я осъществи – да помоли шефа си за по-гъвкаво, плаващо
работно време, за да може да се разтовари от стреса, а той взе че се съгласи.
После тя се записа на курс по рисуване, което означаваше, че една вечер в
седмицата ще е извън къщи, заради което пък съпругът ѝ трябваше да се
прибира по-рано, да приготвя вечерята и да се грижи за детето. Никога
преди не беше действала по този начин. Но се убеди колко по-добре е за
всички, когато тя е щастлива, и че откакто е доволна, семейството е много
по-хармонично. Наскоро се видях с нея и тя ми сподели, че смята да се
24
върне обратно към ученето и да защити магистърска степен по изящни
изкуства. Представете си!
Е, какво следва? Готови ли сте ВИЕ да промените нещо в себе си? Знаете
ли вече какво да направите? Ако да – давайте! А ако не сте сигурни как
промяната би се отразила на живота ви, защо не разгледате секцията с
книги за самопомощ в библиотеката. Четене, обучителни практики, съвет
от специалист – каквото и да изберете, важното е да цените себе си. Това
е моята покана да започнете да цените себе си и истинските си нужди.
Като специалист по душевно здраве ви предизвиквам да се преоткриете и
да намерите личното си щастие, за да сте във форма и в кондиция за
справяне с предизвикателствата на майчинството!

25
 Глава 2.
МИТ: Моите деца са собственото ми отражение

За децата:
И една жена с бебе на гърди му каза:
– Кажи ни за децата.
И Той каза:
– Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота по живот.
Те идват чрез вас, но не за вас.
И макар да са с вас, те не принадлежат на вас.
Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си.
Понеже те имат свои си мисли.
Вие подслонявате телата им, но не и душите им.
Защото душите им обитават утрешния дом, в който вие не ще
пристъпите даже и насън.
Халил Джубран

Колко мощни, истинни и съкровени думи! Обаче нека си го кажем

направо – доста е трудно да си философски настроен, когато собственото
ти дете реве и пищи насред басейна с топки в „Макдоналдс“. Когато вашата
версия за „копнежа на живота по живот“ се сблъска с физиономиите на
непознатите, докато рожбата ви се тръшка на пода в магазина. Тогава
усещането категорично е, че вашите деца са си ваши деца. Както и да му се
възхищаваме, Халил май си е стоял у дома, творейки поезия, докато
госпожа Джубран е била пред критичния поглед на обществото,
притеснявайки се, че всеки ще я укори като майка – например заради
развързаните сандали на Халил-младши.
Каква огромна тежест за понасяне. Ние чувстваме, че децата ни са
отражение на начина, по който се справяме като майки. Ако те изглеждат
добре, и ние изглеждаме добре. Ако те изглеждат зле, и ние изглеждаме зле.
А на „добрите майки“ не е позволено да изглеждат зле.
Всяка от нас е имала момент, в който се е питала: „За каква майка ме
мислят хората?“. Ние правим всичко, за да спрем лошото държание и да
спазваме приличие на момента, но това води до неефективно родителство.
Започнем ли твърде много да се притесняваме как изглеждаме като майки,
лесно губим посоката и ориентацията, от която децата ни се нуждаят.
В тази глава ще се занимаваме с начините, по които съдим и
оценностяваме хората. Ще се вгледаме отблизо в малките човешки
26
създания и в развитието им от психологическа гледна точка. Ще ви
запозная с моя стил на бавно възпитаване с надеждата, че и вие ще се
включите в играта. Ще направим широка крачка встрани от „доброто
майчинство“ и капаните на перфекционизма и ще се доближим до
„ефективното родителство“. Също така ще ви разкрия истинските причини
за детското лошо държание. Не, не сте вие причината за него, поне не по
начина, по който си мислите. Ще укрепим увереността ви в способностите
ви като родител, без постоянно да се притеснявате за мнението на околните
и най-вече без да се гризете и обвинявате за всичко.

ДЕЦАТА КАТО ИМУЩЕСТВО

Повярваме ли в мита, че децата ни са наше отражение, започваме да се

отнасяме с тях като с имущество, притежание, което по някакъв начин
засяга собствената ни стойност. Какво напрежение, а? Това означава, че
позволявате стойността ви като индивид да се определя от действията на
друго човешко същество. Това е проблем. Всъщност дълбоко вкорененият
мит, че децата ни са наше отражение, води до толкова крайно родителско
поведение, че препоръките са да се кодифицира нова психиатрична
диагноза, наречена Achievement by Proxy Syndrome, когато родителите
стават патологично настойчиви в отглеждането на „деца трофеи“. Този мит
води и до необходимостта от нова междинна специалност, обединяваща
педиатрията със спортната медицина, за да се оправя с огромния брой
детски травми, причинени от родителите и други модели на поведение,
изстискващи постижения от подрастващите тела със съзнанието, че
детският успех ги прави да изглеждат добре.
Когато се отнася до децата ни, ние по-скоро приемаме да отделяме
постъпката от нейния извършител: „Аз те обичам, не харесвам
поведението ти“. Само че не прилагаме това основно и ценно отношение
към самите себе си. За майката е трудно да отдели собствената си стойност
от майчините си умения, както и от поведението на детето си. Трудно е,
нали?
Ние така силно се натискаме да поемем обвиненията или да заслужим
похвалата. Но децата ни просто „продукт“ на доброто производство и на
доброто майчинство ли са? Да не би човешкото бебе да е топка глина, която
можем да оформяме според вижданията си? Не съм убедена, че напълно
вярваме в това. Защо тогава се държим като единствено отговорните за
изграждането на децата си? Говоря за това, че ги ограбваме от собствените
им заслуги. (Имам предвид насърчаването на лошо поведение!) И
обратното, ако нещата тръгнат зле, правилно ли ще е да поемем върху себе
си цялата вина, лишавайки детето от това да поеме своя дял?
27
 Е, каква е ролята на вашето дете във всичко това? Ние трябва да дадем
възможност на децата да бъдат креативни същества, да вземат собствени
решения и да имат свои интерпретации на живота. Те възприемат живота
през собствената си призма, чрез своята уникална субективна гледна точка.
С всяка следваща случка те оформят идеята за самите себе си, за света и за
това как най-добре да се впишат в него. Те също създават митове.
Съчиняват си свои истории и легенди, от които извеждат правила и
препоръки за справянето си в живота. Това е техният „начин на живот“,
който е близък до персоналността им и който те формулират между
четвъртата и шестата си година. На това се основават техните убеждения, а
те на свой ред пораждат поведение. Да – ние определено оказваме своето
влияния, но то е лимитирано и трябва да приемем, че съществуват и други
фактори, извън нас, които оформят децата ни. Те решават сами за себе си
от какво да се поучат, кой е важен за тях и какви правила за живота ще си
изградят сами. Понякога тези убеждения и самоизковани правила водят до
лошо поведение, което няма как да не забележим.
Когато „добра майка“ се натъкне на „лошо държащо се дете“, тя лесно
изпада в паника. Само че непрестанните притеснения относно собственото
ни представяне най-често ни правят късогледи и объркват намеренията ни.
Нека насочим енергията си натам, където тя ще свърши най-добра работа:
нашата отговорност е да водим децата към това да станат кооперативни,
допринасящи членове на обществото.

Дана е завела тригодишния си син Марк на ресторант за вечеря. Той

не стои мирен и за минута. Непрекъснато слиза от масата, сяда по
столовете и пречи на двойката на съседната маса, като непрестанно
зяпа натам. Когато Дана се опитва да го усмири, той пищи: „Неееее“.
Тя се принуждава да спре, а Марк продължава да тича наоколо,
притеснявайки всички в ресторанта.

Дана умира от притеснения. Тя иска да е силна и знае, че не е хубаво да го

оставя да си разиграва коня, но се притеснява, че ако пак опита да упражни
контрол, нещата ще ескалират и ще стане по-лошо. В този момент Дана пет
пари не дава за ефикасното насочване на децата или за това какъв ще бъде
Марк като голям. В този момент тя е толкова бясна, че не е сигурна дали
изобщо ще доживее до неговата зрялост. Това, което я интересува, е, че
изглежда зле на публично място.
Когато Дана се опитва да запази приличие, какво всъщност научава Марк
за нея и нейния авторитет? За себе си? За другите? Как би повлияла тази
случка върху решенията му в бъдеще?

28
 ДА БЪДЕМ МАЙКИ ПОНОВОМУ

Възпитаването на децата, което се опитвам да ви покажа чрез тази книга,

има дългосрочни ползи. Аз насърчавам движението назад, към бавното
възпитаване и балансирания живот. Тази концепция се основава на
вдъхновяващото творчество на видния теоретик Алфред Адлер. Неговата
„Индивидуална психология“ е оформила основния поток от идеи за
човешкото поведение, растеж и развитие. Повечето психотерапевтични
модели следват основните му принципи и смятам, ще се съгласите, че на
интуитивно равнище те са смислени.

Алфред Адлер (1870–1937)

Алфред Адлер е лекар, психиатър, философ и педагог. Идеите му са
намерили приложение в обучението на родители, в училищните
системи, в консултантската работа и психотерапията, в секторите
на общественото здраве, на душевното здраве, бизнеса и изкуствата.

Основните принципи на неговата „Индивидуална психология“ са:

• Хората са първо и преди всичко социални същества. Те имат нужда
от връзка с околните, и то такава, която им създава усещане за
приемане и принадлежност. Те имат потребност да допринасят.
• Човекът представлява единно цяло, единна система, всички аспекти
на живота му са взаимносвързани. Няма То, Аз и Свръхаз във война
помежду им, сори, д-р Фройд.
• В края на краищата имаме само три житейски полета, всяко от
които изисква доживотно посвещение и сътрудничество. Това са
приятелството, интимността и работата.
• Всяко човешко същество заслужава уважение и достойнство.
• Всяко поведение служи на позитивна цел. Ние действаме по начин,
по който смятаме, че ще извлечем полза.
• Единственият начин да предизвикаме промяна у някого е, като го
насърчим. Можем да градим само върху здрава основа, а всеки от нас е
достатъчно силен за това.
• През детството, въз основа на ранните си преживявания, ние
оформяме разбиране и после през целия си живот действаме според него.

Хуманистичното отношение на д-р Адлер към отглеждането на децата

подчертава необходимостта от дългосрочна визия. Тази задача става
изключително трудна, когато живееш в забързаната култура на „давай
нататък“, която ни принуждава да пришпорваме децата си със същата
скорост и нетърпение, с които изяждаме поредния раздут комбиниран
29
бургер № 4, докато шофираме. Стигнали сме дотам да лепим задачките за
деня по хладилника и да поглъщаме риталин като желирани бонбонки, без
да се замисляме за дългосрочните последствия от подобни тактики.
Нека да сравним бързото и бавното възпитаване:

Бавно възпитаване Бързо, на момента възпитаване

Цел: Да се развият като отговорни,
способни и съпричастни възрастни.
Да подготви и насърчи.
Позволява грешките и вижда в тях
възможност за учене.
Действа със.
Насърчава
кооперативно/съпричастно
отношение към живота.
И двете страни печелят.
Работи с убеждения, които
мотивират поведението.
Приема.
Не съди.
Уважава различията.
Родителят е лидер и водач.
Дава възможност за учене и за
усвояване на уменията.
Използва опита на последствията,
за да учи и да постига вътрешна
мотивация.
Пита се: Какво ще изпитва детето
ми и какво ще мисли за себе си и
другите?
Цел: Да се реши конкретен
проблем без оглед на
дългосрочните последствия и
цялостното учене и развитие.
Да защитава и контролира.
Грешките не са окей.
Действа заради, за да отметне.
Насърчава или бунт и конфликт,
или нездрава зависимост и
угаждане някому.
Или печелиш, или губиш.
Работи с поведението.
Поставя условия.
Съди.
Настоява за разграничаването на
правилно и погрешно, както и за
единствено правилния път.
Родителят е шеф и критик.
Осигурява резултата.
Използва системата на моркова и
тоягата, за да упражнява външен
контрол.
Пита се: Какво ще си мислят
другите за мен като родител?

30
 (Източник: Адаптирано от материали, разработени от д-р Джоди Маквити,
Асоциация за положителна дисциплина.)

Запитайте се: Какво се опитвам да постигна с начина, по който

възпитавам детето си? Какво се надявам да съм му дал, преди то да е
напуснало дома ми и да е навлязло в зрелостта?

Нека сравним бързото, действащо на момента възпитаване, което помага

да разрешим определена ситуация, и бавното, което насърчава развитието
на грижовни, способни и съпричастни млади хора.

„Пиши ме и мен!“, възкликвате вие. Сигурна съм, че алтернативите,

съпоставени стъпка по стъпка, изглеждат страхотно, нали? Но ако сте
готови да приемете бавното възпитаване като модел, ще се наложи да
преориентирате сегашното си разбиране за хората и начините, по които те
се променят, развиват и порастват. Повечето от нас може би никога не са
мислили над тези идеи съзнателно. Но ако е назрял моментът да се откажете
от модела на „добрата майка“ и да изберете „бавния начин“ – ще ви се
наложи.

Довиждане, съвършенство, здравей, майсторство!

За да възприемем модела на „бавното възпитаване“, трябва да понаучим
това-онова за начина, по който децата растат и се развиват. Адлерианското
разбиране за хората и човешката природа е един много позитивен модел.
Според него човешкото бебе се ражда малко и слабо, по-нисше, зависимо
и неадекватно в сравнение с възрастните. Казано накратко, детето е в
позиция на „по-малко“ спрямо възрастната версия. Всяко здраво човешко
дете обаче съвсем естествено желае да израсне, да постигне зрялост и да се
развие, за да преодолее тази си незначителност. Децата са естествено
мотивирани да постигнат зрялост и напредък. Придвижването от осъзнат
негатив, или от чувството, че си в „позиция минус“, към осъзнат напредък
(„позиция плюс“) се нарича „стремеж“ и той никога не спира, действа през
целия живот. Ние просто се стремим да вървим към по-добро!
Интересно е да се отбележи, особено във връзка с лошото поведение,
което може да се развие по-късно, че бебето не се чувства зле от факта, че
още не може да ходи или да говори. Децата се раждат естествени куражлии:
те имат куража да бъдат несъвършени. Нима не е трудно да се научиш да
ходиш! Детето пада отново и отново. Въпреки това подхожда към задачата
невъзмутимо. Защо просто не се откаже и не си каже „забрави, това е
трудно и притесняващо“? Ще опитаме ли аз и вие за пореден пък да
направим нещо, което не ни се е получавало и много пъти ни е препъвало?
Леле, с какво невероятно отношение започваме живота си! Децата идват на
31
този свят без страх, че може да сбъркат. Те не се притесняват да покажат на
другите колко неспособни и неадекватни са. Защо? Защото децата нямат
усещането, че неадекватността и нископоставеността ги правят по-малко
личности! Нека не ги учим на това!
Човек може да се стреми нагоре, вертикално, придвижвайки се в посока
„над“ останалите, или хоризонтално, чрез постигане на различни неща.
Като дете всеки е естествено фокусиран върху умението. Да се научиш да
ходиш, е тъкмо това – усвояване на ходенето. Какъв е залогът? Дали ще
усвоиш предизвикателното моторно умение, необходимо, за да се
прехвърлиш на следващото еволюционно стъпало. Но то не засяга
стойността ти.
Нека разгледаме и двете – и хоризонталното, и вертикалното движение, и
да видим дълбоките последствия, които смяната на посоката може да има
за вас лично и за начина, по който направлявате детето си.

Хоризонтален стремеж
Това е посоката, в която тръгва „бавното възпитаване“. Основната
причина да обърнете поглед към нея е обстоятелството, че личността,
развиваща се хоризонтално, вярва в социалното равенство и приема, че
дете, което още не може да ходи и да говори, е също толкова ценно, колкото
и детето, което може.
Приемането на социалното равенство означава да сме убедени, че сме на
една и съща лодка с останалите хора, че всички хора на който и да е етап от
развитието си – както и с какъвто и да е набор от способности – са равни в
стойността си като човешки същества. Детето може да е неспособно да
прави куп неща, но това не го прави по-малко пълноценно като личност.
Всъщност никой не превъзхожда останалите и никой не е по-нисш от
другите по никаква причина. Погрешно е да се смята, че едни хора са по-
добри от други. Нищо не променя наследената ни стойност като човешки
същества. Това не подлежи на промяна – заковано е. Спокойно! Вашата
ценност е сигурна. Не е ли страхотно! Окриляващо!
Ще трябва не само философски да приемете това, но и да го почувствате
вътрешно с цялото си същество. Имайте постоянно съзнание за този
ключов факт – и ще можете да растете и да се развивате положително и
хоризонтално.
Ако се избавите от усещането, че личният ви статус е заплашен (какъвто
той не е), ще спрете да се страхувате от провал и от това, че изглеждате
глупаво, и ще можете да се съсредоточите върху задачата, с която сте се
захванали. Трябва да сме в мир със себе си сега, в настоящото си положение
(каквото и да е то), за да бъдем в състояние да го подобрим. Това е вярно
както за майката, така и за лошо държащото се дете. Тази форма на

32
позитивен стремеж е движение чрез напредък, растеж,
самоусъвършенстване и предполага да правиш каквото е нужно, без да се
притесняваш. Тук няма осъждане. Можете да сте майка с майсторски
умения. Готова ли сте да се усъвършенствате като майка? Можете ли да
приемете себе си точно сега? Готова ли сте да правите още грешки? Ако не
правите грешки, значи, не растете. Гледайте да правите поне десет на ден.
С хоризонталния растеж загрижеността за чуждото благо (или „социален
интерес“, както го нарича Адлер) идва естествено, тъй като не сме
противопоставени на другите, надпреварвайки се за по-добра позиция. Ние
търсим решението, което ще е от взаимен интерес, а не това, което ще
служи само на нас. Звучи много лесно и просто, но всъщност е покана да
поемете пътя на предизвикателство, което трае цял живот. Аз лично се
старая всеки ден да си припомням тези философски принципи.

Вертикален стремеж
Това е обратната страна на същата история. Тя отразява начина, по който
повечето хора са били научени да действат в нашата състезателна,
индивидуалистична култура. Вертикалният стремеж се основава на идеята,
че хората съществуват в субординация един спрямо друг. Вертикалният
стремеж предполага убеденост в социалната йерархия и в превъзходството
на някои хора над други. Във вертикалното мислене този, който е по-малко
способен, по-незрял или по-малко квалифициран, трябва да се чувства
незначителен. Тази убеденост в незначителността ни прави ужасно
тревожни, тъй като смятаме личния си статут и собствената си стойност за
постоянно застрашени. Колкото по-незначителни се чувстваме, толкова
повече се борим да превъзмогнем това чувство. „Наполеоновият комплекс“
изразява компенсаторните ни усилия за превъзмогване на чувството си за
недостатъчност – било чрез преувеличаване, било чрез прекомерна
амбиция. Възможно е да стигнем твърде далече в амбицията си да засилим
усещането си, че сме значими. Колкото по-малки се чувстваме, толкова по-
мащабни са действията ни. Колкото по-засилено е чувството ни за
превъзходство, толкова по-силно е усещането ни, че сме нисшестоящи.
Чрез вертикалния си стремеж ние се надяваме да открием
превъзходството си над останалите, доминирането над тях, контрола,
властта, статуса, собствената си висока стойност, а много от нас, „добрите
майки“, и богоподобното съвършенство. Това е състезателно по характера
си разбиране, основаващо се на убеждението, че всеки друг се стреми към
надмощие над самите нас, поради което постоянно се чувстваме
застрашени.
Таблицата показва в резюме базовите разлики между вертикалния и
хоризонталния стремеж.

33
 Вертикален стремеж
(негативен, или
състезателен)
Всичко опира до МЕН.
Как ще се справя аз в
сравнение с останалите?
Външна мотивация
(похвала и наказание)
Тревога от чувството за
малоценност
Изискване за
перфекционизъм, грешките
са провал.
Автократичност
Самооценка, която зависи
от мнението на околните.
Създава дистанция между
хората.
Представянето куца.
Деянието = деятеля
Щом не мога да съм най-
добрият, няма смисъл да го
правя.
Съвършенство
Хоризонтален стремеж (положителен,
или несъстезателен)
Всичко опира до работата/поставената
задача.
С какво мога да помогна, за да бъде
свършена работата?
Вътрешна мотивация (задоволство и
радост)
Увереност, чувство за равенство
Кураж, необходим, за да дадеш най-
доброто от себе си, да правиш грешки и да
се учиш от тях.
Демократичност
Самооценка, която не се поставя под
съмнение.
Създава близост между хората.
Представянето е по-добро.
Деянието = деятеля
Ако си струва да се направи, трябва да го
направя, въпреки че няма да е съвършено.
Майсторство

Когато се приемем такива, каквито сме – независимо от несъвършенствата

си, – ние се сдобиваме с ново качество. Това се нарича да бъдеш окуражен.
Когато сме окуражени, имаме „куража“ да застанем пред
несъвършенството си и да се справим с нещата, да се изправим пред
предизвикателствата на живота независимо от собствените си ограничения.
Така даваме предпочитание на растежа пред оттеглянето. Избираме да се
движим напред дори това да означава, че излагаме собствената си
неадекватност пред останалите. Ние разбираме необходимостта нещо да се
34
направи и тъй като вече не отбраняваме стойността си, статуса или егото
си, осъществяваме растеж. Сега вече притежаваме увереност – дори и като
несъвършени. Когато другите ни критикуват, можем да приемем тяхното
мнение и да уважим правото им да го имат, без да се чувстваме понижени
от коментарите им. Можем дори да разгледаме нещата от тяхната
перспектива и да се поучим от критиката!
Това значи, че Дана може да реагира по начина, по който чувства, че най-
добре ще се справи с Марк в ресторанта, без да се притеснява, че трябва да
защитава статута си, и без да мисли за мнението на околните. Тя може да е
спокойна, знаейки, че стойността ѝ няма да бъде застрашена. Тя вече е
свободна да възпитава ефикасно! В главите, които следват, ще се научите
как да действате при такива и още много други дилеми. На този етап най-
важното е, че Дана е свободна от страха си от чуждата преценка, така че
може ефикасно да упражнява родителските си умения.

Размисъл за семето:
Когато посаждаме семе на роза в земята, виждаме колко малко e то,
но не го укоряваме, че „няма корени и стъбло“.
Отнасяме се към него като към семе, давайки му вода и храна, защото
то има нужда от тях.
Когато първият филиз се покаже,
не го смятаме за незрял и за неразвит.
Нито пък упрекваме пъпките, че не са се отворили още с появата си.
Стоим в почуда пред този процес и даваме на растението всичко, от
което то се нуждае на всеки етап от развитието си.
Розата е роза от момента, когато е семе, до момента, когато увехне.
През цялото това време тя съдържа всички свои възможности.
И е в процес на постоянна промяна.
При все това във всеки етап, във всеки момент тя е все така
съвършена, бидейки точно това, което е.
Галоуей

Съвършената майка – все пак звучи толкова добре...

Бедата е, че мнозина от нас не искат да изчакат, да пораснат, да се развият.
И всъщност изобщо не се чувстват добре като такива, каквито са. Чувстват
се преценявани и са убедени, че няма да са „окей“, докато не станат
съвършени.
В крайна сметка да си страхотна майка, е чудесно. А обществото така
почита хората с високи стандарти, успяващи да постигат всичко с лекота.
Ние ОБИЧАМЕ респекта и признанието. Тя е Übermom с чанта като на
Мери Попинз, от която магически изважда онова, което се иска на момента

35
– стерилизиран биберон, за да замени падналия в пясъчника, пакетче
стафиди, с което черпи онези „не така съвършени“ хора, които са забравили
да приготвят закуска, както и сироп за кашлица, в случай че някой луд
нахлуе във фабриката за стафиди с торба диви гъби.
Е, добре, не завиждаме ли мъничко на подвизите, които тази майка твори
наоколо? Тя изглежда щастлива. Има приятели, чудесен дом и страхотни
деца. Не ни се вижда да е състезателно настроена – все пак сподели
стафидите си, нали? Може би още не ви се иска да предадете идеята. Но
почакайте, преди да решите, нека надникнем в ума на така наречената
съвършена майка и да видим с очите си цената на съвършенството.

В ума на съвършената майка – малко странно за това място

Перфекционистът е като резюме на проблемите, които обикновено идват
от отглеждането във вертикален, състезателен модел, който обвързва
стойността на личността с постиженията. Спомнете си как като дете са ви
хвалели всеки път, когато сте успявали да свършите нещо: „Вижте,
Джоуни си свърши работата в гърнето – вадете камерата (шегувам се!),
обадете се на баба, сложете стикер на календара“. Сега обаче си
спомнете и как са ви поправяли и за най-дребната грешка: „Не, не бива да
излизаме от очертанията, вътре оцветявай, внимавай повече“.
Растейки във вертикална, състезателна среда, децата стигат до някои
интересни, но откровено погрешни заключения за природата на този свят,
за успеха и щастието, както и за човешките взаимоотношения. Тези малки
създания си вадят заключения за големите въпроси, на които ние, хората,
знаем как да отговаряме, и го правят с познавателните способности на дете
в предучилищна възраст. Те просто няма как да не възприемат погрешно
някои неща. Също така често биват обезкуражавани от нашите погрешни
методи на възпитаване. Когато ги съдим, даже да е в тяхна полза, ние ги
обезкуражаваме. Защото съденето обезкуражава всекиго.
Животът на перфекциониста обикновено се оформя в резултат на
убеждения, които са опростени, погрешни, абсолютистки и крайни. За
съжаление, тези убеждения много приличат на верни и ни закарват
директно в порастването.
Убежденията на перфекциониста:
● Трябва да съм съвършен, за да имам стойност; ако не съм съвършен,
няма да имам никаква стойност.
● Грешката означава, че съм се провалил напълно.
● Ако направя грешка, ще съм по-малко съвършен и хората ще ме
отблъснат.
● Има само един правилен начин и той е очертан от строги правила;
ако се справя, значи, съм съвършен.

36
 Друг голям проблем, свързан с тези убеждения, е, че много трудно се
разделяме с тях дори когато имаме доказателства за обратното; обикновено
ние подценяваме доказателствата, които разклащат убежденията ни.
Перфекционистът например не е склонен да забелязва усилията и грешките
на другите, макар че те определено са пред очите му. Перфекционистът се
фокусира върху големите постижения и изключителните способности и
вижда в другите перфектността, с която трябва да се съревновава. Той
просто е убеден, че човешкото съвършенство е постижимо.

Капанът на съвършената майка

С всички тези ирационални убеждения перфекционистът очертава един
затворен кръг:

Майката си поставя нереалистично висока цел или нереалистичен

стандарт – като, да речем, да е съвършена майка.
↓
Майката страда от непоносимото напрежение „да е
съвършена“.
↓
И понеже задачата е нереалистична, майката се проваля.
↓
Майката се самообвинява за провала и подлага себе си на критика
и подигравки.
↓
Това може да я доведе до тревожност и депресия (докато се
притеснява за стойността си).
↓
Майката решава, че трябва да удвои усилията си, смятайки, че
ако е по-упорита, ще постигне съвършенството.
↓
Връща се в началото на цикъла, този път с поставена още по-
висока и по-нереалистична цел.

Това е побърканото куче, гонещо опашката си. Е, дали перфекционистът,

когото иконизирахме, не започна да изглежда по-иначе? Като не толкова
привлекателен образ?
За щастие, можем сами да решим да живеем много по-насърчаващо, като
изберем майсторството пред превъзходството и перфекционизма. Можем
да ревизираме старите си идеи относно човешкия свят. Можем да спрем да
се държим като съдници на другите, оценявайки ги като по-добри или по-

37
лоши от нас, и да започнем да ценим и уважаваме различията между хората.
Можем да погледнем на грешките като на възможности да се учим. Голяма
част от проблемите, в които потъваме, си ги създаваме ние самите...
Безспорно първата стъпка към преодоляване на усещането, че сме съдени,
е самите ние да спрем да бъдем съдници. Учудващо е как се променя
перспективата, когато сменим „по-най“ модела на мислене. Ако приемем
индивидуалните различия и започнем да виждаме хората на различни етапи
от собственото им вътрешно пътуване към растежа, това изцяло ще
промени възприятието ни на другите и на света.
Ние всички винаги сме изграждали собствени митове и сме гледали през
собствената си перспектива. Всеки от нас притежава собствена реалност и
собствено мнение за всичко. Така че очаквайте и другите да имат различно
мнение или друга гледна точка към вас като майка.

Никой не може да ви накара да се почувствате незначителни без ваше

съгласие.
Елинор Рузвелт

КОГАТО ДЕТЕТО МИ СЕ ДЪРЖИ ЛОШО, И АЗ ИЗГЛЕЖДАМ

ЛОШО!

Окей, вече сте се съгласили, че трябва да зарежете перфекционистките

тенденции. (Възприели сте ги, когато сте били, да кажем, на шест, и
оттогава ви е станало така парализиращо трудно да учите и растете чрез
грешките.) И ето ви сега в ресторант с тапицирани столове, а детето ви
замеря келнерката със сметанки за кафе. Нищо не ни прави да изглеждаме
по-зле и по-укорявани от разбесняло се дете. Когато ТЕ се държат зле,
обвиняват НАС. Всичките ни добри намерения се стопяват в жегата на
момента и се връщаме към заучените схеми, които сме възприели като деца.
Е, добре, разбирате ли наистина какво стои зад лошото поведение?
Съзнавате ли ролята, която играете в него? Иска ми се да обясня малко по-
задълбочено нещата от адлерианска перспектива, така че да можете да
действате с ясни намерения и с увереност даже в ситуации, които днес ви
изглеждат неразрешими.
Вече обсъдихме това, че човешкото бебе идва на този свят в по-
нисшестоящо положение и после изобретателно търси мястото си в света,
създавайки собствения си уникален „начин на живот“. Бебето се опитва да
разбере кое е то, какви са другите и как функционира светът. Но най-важна
е потребността да намериш мястото си сред другите, сред всичките тези
хора. Това също е стремеж – стремеж да намериш своето място и да
развиеш чувството си за принадлежност. Детето трябва да открие метод на
38
поведение, който да му създава усещане за значимост и важност във
взаимоотношенията му с останалите. Въпросът е как.

Антонела приготвя вечерята, когато четиригодишният ѝ син Тони

влиза в кухнята. Тя го пита дали иска да ѝ помогне със салатата. Тони
избутва стола до кухненския плот, покатерва се на него и започва да
къса листата маруля в купата. Антонела му казва колко много цени
помощта му.

Всеки опит, всяко преживяване помагат на Тони да запълни един прост и

същевременно важен въпросник относно живота си:

Животът е: _____
Другите са: _____
Аз съм: _____
За да се оправя/принадлежа/оцелея в света, аз трябва да: _____

Не можем със сигурност да знаем какво е решил Тони за себе си във връзка
с това преживяване, можем само да предполагаме. Вероятно той е стигнал
до убеждението, че животът е приятен и сигурен. Без съмнение смята, че
хората са мили и че той самият е приятно момче. Също така е научил, че
помагайки на другите, можеш да намериш своето място. Това е
положителен стремеж! Тони се чувства важен, че помага на другите. Имаме
добро начало.
Следващата задача на Тони е да измие картофите. Той пуска крана толкова
силно, че водата се разплисква. Това е грешка, а не лошо поведение, но от
реакцията на майка му зависи дали той ще спре да прави повече така, или
ще повтори същото. Ако майка му реагира бурно и се захване да попива
всичко и да го преоблича, Тони ще знае, че когато разплиска вода
навсякъде, получава вниманието на мама. Ако майката съумее да остане
спокойна, без да посяга към перфекционисткия си бутон по отношение на
безпорядъка, Тони ще научи, че грешките са нормално нещо и че може да
учи малките уроци на живота без съответния социален отзвук. Той ще
продължи с позитивния стремеж.

Кийтън оцветява на детското си столче в кухнята, докато майка му

приготвя вечерята. Той се е въодушевил и непрекъснато излиза с
флумастерите извън листа. Майка му непрекъснато му напомня, че не
трябва да излиза извън очертанията и че трябва да внимава повече.
Заплашва го, че ще му вземе маркерите, но не изпълнява заканата си.

39
 Накрая зарязва всичко, за да го гледа дали няма да излезе пак от
очертанията.

Мисля, че ще се съгласите с мен, че Кийтън по-скоро го прави нарочно,

отколкото несъзнателно. Неговите действия са умишлени. Той нарочно
драска извън листа. Каква е целта на това му поведение?
Д-р Рудолф Драйкурс, който беше привърженик на Адлер, смяташе, че
всички деца първо се опитват да намерят своето място чрез коопериране и
едва когато бъдат обезкуражени и не открият положителния начин за
включване, се обръщат към негативните, некооперативни методи, които
наричаме „лошо поведение“.
Кийтън няма нищо против да драска по масата. Той не вижда в това
проблем, а напротив – решението на собствения си проблем. Той просто е
открил начин да привлече вниманието на майка си. Установил е, че ако
кротко си рисува, ще бъде игнориран; започне ли обаче да драска по масата,
мама ще му обърне внимание. Тъй като не може да привлече вниманието ѝ,
съдействайки активно, той се обръща към некооперативните методи.

ДЕЦАТА СЕ ДЪРЖАТ ЛОШО ПРОСТО ЗАЩОТО ТОВА РАБОТИ!

Помнете, че наред с перфекционизма нашето поведение произтича от

убежденията ни. Децата имат своите митове също като нас, добрите майки.
За да разберем човешкото поведение, ТРЯБВА да вникнем в убежденията,
които го диктуват.
Повечето съвети към родителите кръжат около „симптомите“. Кажете ми,
ако усетите болка в гърдите, няма ли да се поинтересувате дали това не са
стомашни киселини, или става дума за сърдечна криза, преди да пристъпите
към лечение? Изключително важно е да разберем корена на детското лошо
поведение, преди да пристъпим към действие, целящо поправяне и
наставление. Иска ми се да ви науча да „диагностицирате“ целта на лошото
поведение на децата. Нека видим какво се опитват да постигнат децата с
лошо поведение и после да се обърнем към положителните, кооперативни
методи за постигане на обратното.
Децата имат само четири цели, които се опитват да постигнат чрез
сбъркани средства (тоест лошо поведение):
1. Внимание
2. Власт
3. Отмъщение
4. Отбягване
Важно е да правим разликата между тези четири цели, защото
родителските ни стратегии ще са различни за всяка от тях. Ако например
40
детето се опитва да наложи власт, няма да решите проблема, като му
оказвате внимание. Нека разгледаме поотделно всяка от тези цели, за да
разберем детските убеждения и да видим каква реакция ще накара тези
методи да „проработят“.

Внимание
Търсещото внимание дете живее с погрешното убеждение, че е важно
само когато е център на внимание. Ако не получава внимание, то смята, че
вече е загубило значимостта си. Ние знаем, че това не е вярно. Но детето не
знае. То действа съгласно убеждението си и прави всичко възможно, за да
е в светлината на прожекторите и да ви накара да се занимавате с него.
Обикновено това става чрез обезпокояване, например, като пръска вода
навсякъде или скубе листата на домашните растения. Понякога ви кара да
сте на негово разположение, като ви принуждава да го дундуркате или да
го храните с лъжичка, или да стоите цяла вечер с него над домашните.
Как да разберем, че целта е внимание? Обикновено се чувстваме твърде
раздразнени и фрустрирани; губим сума ти време, „оправяйки се“ с
търсещите внимание деца. Навикваме ги, натякваме им и нерядко правим
това, което те би трябвало да правят. Както и да реагираме, трябва да знаем,
че именно този отговор, тази реакция осигурява причината децата да се
държат по този начин. Ние не „караме“ децата да се държат лошо, но
начинът, по който реагираме, им показва, че поведението им си струва.
Трикът е майката да разбере, че това поведение служи на едничката цел –
получаване на внимание. Ако майката схване номера, тя ще може да
игнорира съответното поведение и така детето ще научи, че старите
трикове вече не вършат работа. Майката може да прибере флумастерите на
Кийтън, без да каже нито една дума. Детето ще изостави поведението, което
вече не му е необходимо. Разбира се, още не сме си свършили същинската
работа – все още ни предстои да се справим с убеждението. Трябва да
продължим да окуражаваме детето, да създаваме увереност в собствената
му стойност, както и да му покажем положителен начин да се свърже с нас,
но тогава, когато не то го изисква.

Власт
Властта също е много важна за нашите деца. Не се притеснявайте от
думата „власт“. Ние искаме децата ни да се чувстват насърчени. Не намерят
ли обаче подкрепа в усещането, че са компетентни и че имат някакъв
контрол по отношение на живота си, те със сигурност ще я потърсят чрез
негативни средства, най-често чрез опити да изглеждат големи и да
командват. Колкото повече лишавате детето от власт, толкова по-

41
ожесточено то ще се нахвърля върху вас – точно като един доморасъл
Наполеон.
Можем да определим дали целта на детето е власт, като анализираме
собствените си чувства. Вниманието е дразнещо – и, човече, в този случай
направо сме бесни. Ние отговаряме на борещото се за власт дете с борба и
се борим, за да победим! Нужно ли е да казваме, че нещата ескалират.
Трябва да открием начин детето да намери позитивна форма за
упражняване на власт. Чрез поведението си то ни казва, че има нужда да
бъде насърчено, че в този момент се чувства обезправено. Показва ни, че е
готово да поеме по-голям контрол върху живота си. Ние се притесняваме
да му дадем повече власт, смятайки, че това ще ни създаде повече
неприятности – но е точно обратното. Ако децата имат положителна власт,
няма да става нужда да търсят форми на негативната власт. В следващите
глави ще ви покажа как става това. Изглежда, че Марк трябва да намери
друг начин да се усеща властен, различен от този да показва на майка си,
че може да я победи чрез сцени в ресторанта.

Отмъщение
Не, не става въпрос за агресивен социопат. Майките, чиито деца търсят
отмъщение, обикновено са много разколебани относно качеството на
семейния си живот. Нещата са зле за всички. Децата никога първи не търсят
отмъщение. То винаги е в отговор на нараняване, на което те смятат, че са
жертви. И искат „да си го върнат“. Целта на отмъщението е да ни покаже,
че детето не трябва да бъде обезценявано от нас и от начина, по който се
отнасяме с него. Целта на отмъщението е да ни покаже колко наранено се е
почувствало детето. Трябва да се вслушаме в това послание. Именно децата
с най-лошото поведение са тези, които най-много страдат. Майките имат за
задача да се справят с раните и с болката. Научете се да слушате децата си.
СЛУШАЙТЕ, за да разберете как се чувстват те. СЛУШАЙТЕ, за да
успеете да влезете в тяхната субективна реалност и да погледнете света
през нея. Кое е това, което така ги е наранило? Твърде често ние
обезценяваме техните чувства, определяйки ги като „грешни“, като в
следния случай: „Не обичам бебето повече от теб, ти ГРЕШИШ, а сега
се стегни!“.

Отбягване
Това е последната от четирите сбъркани цели и представлява най-тежката
форма на обезкуражаване. Детето е започнало да смята, че не принадлежи
на семейството. Това е ужасно тъжно. У детето се е породило убеждението,
че никакво усилие от негова страна не може да доведе до успех, и то се е
предало. Стойността му е близо до нулата и то не би искало да преживее

42
още един провал. И решава, че ако не се опитва, няма как да сгреши, нали?
То започва да симулира такава безпомощност, че накрая родителят вдига
ръце и казва: „Предавам се! Опитах всичко!“. Разбира се, то именно това и
желае да постигне. Цялото напрежение се стопява, когато никой не очаква
нищо от теб.
Като майки, които разбират природата на лошото поведение, трябва да
знаем, че децата ни никога не бива да усещат, че сме се отчаяли от тях. Чрез
поведението им трябва да разберем, че според тях им оказваме натиск.
Нашата работа е да разсеем напрежението, като покажем доверието си в
детето. То има нужда да знае, че е обичано и ценено точно такова, каквото
е в момента. Когато възстанови усещането си, че е ценено и такова, каквото
е, то ще започне да се развива отново.

Преди да преминем към сериозното къртене на митовете обаче, трябва

да изследваме още една изключително важна част от семейния живот. Хм,
идва ред на „бракът ми може да почака“. Даже да сте сияйно щастливи и
като партньори, и като родители – все пак има някои частички
информация, която бихте били доволни да научите!

43
 Глава 3.
МИТ: Бракът ми може да почака

Ще ви попитам направо: Как е бракът ви? Мислили ли сте изобщо за него

напоследък? Много от нас нямат време дори да се замислят между
простирането и развеждането на деца по градини и забавачки. Твърде често
се спускаме по хлъзгавия склон, без да забелязваме колко сериозни са
станали нещата, докато един ден не се събудим и не установим, че лежим
до един напълно непознат човек.
Популярното убеждение на моето поколение е, че цялата фамилна енергия
трябва да се посвети на децата. Искам да оспоря този мит. Добрите майки,
които поставят децата си на първо място, подчиняват брака си. Ние сякаш
вярваме, че бракът ни е направен от титан и ще понесе пренебрегването и
злоупотребите, които понякога идват с разрастването на семейството. Кой
не иска да вярва, че бракът му е силен и стабилен и ще понесе
напрежението, което идва с децата в семейството? То си е договор все пак
– „докато смъртта ни раздели“. Децата, от друга страна, ще са малки кратко
време... или поне така си казваме. Като възрастни и търпеливи същества
решаваме, че нуждите на връзката може да бъдат оставени на рафта. В
крайна сметка нали се подписахме да сме заедно в болест и здраве, в
охолство и нищета, така че сигурно ще минем през трусовете, свързани със
семейния живот.
Само че статистиката на разводите говори друго. Почти половината от
децата са с разведени родители и само 25 процента от вторите бракове
оцеляват. Когато укрепваме брака си, за да е силен и стабилен, ние правим
добро на децата си, но се искат усилия. Това, че ние, майките, се
фокусираме единствено върху децата си (до най-малката им потребност) и
оставяме съпрузите си да ни следват, е като да подреждаме шезлонгите на
„Титаник“. Отделяме изключително внимание на дребните детайли (О,
къде да открия най-добрия летен лагер? Къде се дяна жълтото чорапче на
точките?) и забравяме да следим общата картина: не забелязваме, че сме
започнали да потъваме!

Двойките, които идват на консултация, често признават, че са

нещастни от около шест години. Това е твърде много време от живота
ви, за да го пропилявате в мъки. Вашият брак е изключително важен!

В тази глава нашият брак ще е в светлината на прожектора и ще пробием

няколко дупки в добрия стар мит, че бракът може да почака, докато децата
44
пораснат. Ще разгледаме етапите на брака, прехода към семейство и
различните начини, по които връзката с партньора ви се отразява на децата.
Ще обсъдим големите предизвикателства, с които хората се сблъскват,
докато връзката им се трансформира от двойка в семейство –
разпределението на работата, различните стилове на възпитаване и, о, да,
ще говорим и за секс!
Не съм чувала брак да се е разпаднал, ако двойката не го е искала –
независимо какво е преживяла в миналото. Нека да се уверим, че бракът ви
ще остане стабилен!

ЕТАПИТЕ НА БРАКА

Експертите са единодушни, че бракът е еволюционен процес, който

минава през определени етапи. Мисля, че е полезно да се знае, че бракът
търпи сериозни промени. Нека ги разгледаме поотделно:

Първи етап: романтика/меден месец

Името му казва всичко. Ние сме влюбени и нищо не може да застане на
пътя ни. Оставили сме сигурността и любовта, които сме имали в
семейството си, пораствайки, преминали сме през притеснителния етап, в
който сме изследвали новопридобитата си независимост в големия свят, и
ето че вече сме отдали сърцето си на любимото същество. Нерядко този
етап се определя като увлечение или влюбване, което е различно от това
просто да обичаш някого. Когато сме увлечени, ние сякаш не стъпваме по
земята. Влюбени сме в новото си състояние и обожаваме начина, по който
партньорът ни ни кара да се чувстваме. Това е период на еуфория, когато
просто не можем да се наситим един на друг. Не е нужно да добавяме, че
сексуалното изразяване на тази влюбеност се проявява и в динамика в
спалнята.
Но увлечението, колкото и да е сладостно, е ограничено във времето
събитие – за повечето двойки то трае около пет години. Много хора бъркат
преминаването от фазата на влюбеност с изчерпването на любовта и това
объркване води до голям брой странични връзки и разводи в този период.
Те смятат, че всичко е приключило, понеже вече не изпитват онази
„специална любов“ към партньора си. Висотите със сигурност вече не са
така замайващи, нито спадовете – така отчайващи, което всъщност
означава, че връзката навлиза в по-стабилен етап. Предвидимостта и
зависимостта може да изглеждат досадни на фона на вълненията на
увлечението, но те показват, че връзката е започнала да става по-силна.

45
 Втори етап: на реалностите
За повечето двойки този етап се случва между двайсет и петата и
петдесетата година. Прекарваме много време в тази фаза, която се
характеризира с инфилтриране на житейските реалности в нашата малка
любов, изпълнена с мехурчета сладострастие. Принудени сме да
посрещаме ситуациите като двойка, което означава, че се налага да
обмисляме всичко, отнасящо се до партньора ни и предишните ни
разбирания за него. Сега се налага да вместим любовта си между
изискванията на кариерата, домашните задължения, грижите за
възрастните родители и отглеждането на децата. Тази фаза може да е много
уязвима. Жените, които са се чувствали обожавани и желани в началото на
връзката, сега може да се усещат като приети за даденост или отхвърлени.
По същия начин мъжът, който е бил търсен и уважаван, сега е възможно
често да се чувства омаловажен и подценен. Независимо от това ние
наистина можем да съхраним вълнението и интимността във връзката, ако
намерим време за нея. Този етап в отношенията е решаващ: може да
задълбочим връзката си и да се радваме на резултатите от това, че заедно
сме превъзмогнали трудностите, или пък да тръгнем – всеки по своя път.
Не се тревожете – реалността може да се окаже изненадващо чудесно място
за вашата връзка! Възможно е да се научим на по-задълбочено общуване и
по-добро разбиране на междуличностните отношения, особено ако търсим
професионална подкрепа и консултиране.

Трети етап: застой и нараняване

Знаем, че реалностите на втория етап може да създадат конфликти и
двамата партньори да изпитат болка и разочарование. Начинът, по който
конфликтите се разрешават, е съществен за здравето на всяка връзка.
Обидата, която остава неразрешена, забира и става рана, а след това
прераства в омраза и хладна дистанцираност – нещата, заради които
двойките обикновено се разделят. В тази фаза двойката престава да разчита
на връзката си, съпрузите се превръщат в нещастни съквартиранти, които
хранят лоши чувства един към друг. Етапът се характеризира с чувство за
клаустрофобия и безнадеждност, както и с усещането, че нещата няма как
да бъдат върнати и хармонията да се възцари отново. Не се отчайвайте, ако
се намирате в този етап! Една от най-големите изненади, които животът
крие, е издръжливостта на човешкото същество. Брачният консултант може
да помогне за заздравяването на откритите рани или за отстраняването на
дебелата кожа, покрила проблемите, за да се стигне обратно до туптящото
от любов сърце. Има прошка за греховете, раните може да се лекуват и да
зараснат. Двойката може да се възстанови чрез уменията, усвоени по време
на консултациите. Когато успеем да се отърсим от горчивината и

46
натрупаните емоции, се чувстваме по-уверени да бъдем себе си, по-
отворени и по-честни. Когато едва двойка успешно излезе от тази фаза,
партньорите чувстват близост, по-силна от когато и да било, все едно
никога не са преминавали през трудности.

Четвърти етап: съпружеска зрялост

След петдесетте си години, ако сме успели да съхраним брака си,
навлизаме в периода на съпружеската зрялост, която обогатява живота. В
сексуален план понякога тази зряла любов e в най-удовлетворяващия етап
от живота ни и (това е вярно!) продължава и през шейсетте ни години, че
даже и нататък. Когато кариерата и родителството са останали зад гърба ни,
обикновено се радваме на изненадващо плодотворен период. Партньорите
са минали през безчет бури и са оцелели заедно, така че тази фаза може да
е буквално златна, смислена и изпълнена с кротко и дълбоко взаимно
ценене.
Когато четете тази книга, посветена на майчинството, вероятно блажената
първа фаза вече ще е зад вас и ще сте се изправили пред
предизвикателствата на втория етап. А едно от най-големите му изпитания
е изграждането на семейството. От това как ще посрещнете
предизвикателствата, ще зависи дали заедно ще станете още по-близки и
връзката ви ще се задълбочи, или ще поемете пътя на болката и
отчуждението. Важното е, че ВИЕ решавате! Това не е съдбата, стоварваща
се върху вас – това е избор, който съзнателно правите и следвате като цел.
Поставете си за цел да имате щастлив брак, и то не само заради себе си, а и
заради децата си. Ще ви дам съвети как да започнете. Нека сега видим по
какъв начин семейният живот е брачно предизвикателство.

ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДВОЙКА КЪМ СЕМЕЙСТВО: ДЕЦАТА

ИДВАТ НА ПЪРВО МЯСТО

Книгите, посветени на родителството, като че избягват тази основна тема.

Толкова е лесно да хлътнем в майчинството, едновременно в изискванията
и в радостта от родителството, че може да изгубим връзката с останалите
си роли в живота. Децата са така високо ценени в нашето общество, че
когато бебето се появи, се приема, че всички останали дейности трябва да
се преорганизират около него. В този процес понякога съпругът и бракът
лесно изпадат от сферата на значимост. Даже Меган и Браян, които са
женени от седем години и смятат, че връзката им е солидна и може само да
се задълбочи от създаването на семейство, усещат трусове:

47
 Браян е силно въодушевен, че ще става баща, непрекъснато гали
корема на Меган и пее на бебето. Вечер разтрива отеклите ѝ крака и
намира, че жена му никога не е била толкова красива. Двамата
посещават училище за родители, Браян присъства на раждането, дава
ѝ да смуче ледени кубчета и ѝ държи ръката. След осем часа и
епидурална упойка се появява Би Джей (Браян Джуниър) и започва
любовен пир в безпрецедентен мащаб. Само няколко месеца след това
обаче Браян трудно може да извика онова чувство в спомените си. Меган
изглежда напълно погълната от Би Джей и когато Браян се прибере у
дома след дълъг ден и се опита да се погушка с Меган или да си поговори
с нея, насреща си има само изтощение и апатия. Вярно, всичко се е
случило съвсем скоро, но все пак Браян е наранен. Чувства се избутан от
живота на жена си след появата на бебето. Вместо бебето да ги
сближи, Браян се усеща изоставен – сякаш са станали двама срещу един.
Вместо да ги обединява, бебето се е вклинило помежду им и ги разделя.

Браян е съставна част от семейството и се нуждае от любов, но се оказва

изместен от бебето. Той има потребност да бъде ценен, а не пренебрегван.
Деца или възрастни – ние не искаме да се чувстваме аутсайдери в
семействата си.
Ще предположите, че положителното в историята на Браян и Меган е, че
поне бебето ще е щастливо, защото ще бъде отглеждано с изключителна
любов и внимание, нали? Всъщност не е така.

ДЕТЕТО НЕ Е ЛИ НА ПЪРВО МЯСТО?

Отраснали сме с общоприетия възглед, че децата са „най-важните“ и че

„детето е на първо място“. Иска ми се обаче да ви представя алтернативно
схващане.
Аз смятам, че детето се включва в семейството. За да може то да развие
усещане, че принадлежи, трябва да е „част от семейството“, не над другите,
не и под тях. Когато сме равни, когато участваме и допринасяме, ние се
свързваме с другите, чувстваме се част от семейството. Всеки член на
фамилията взема и дава – даже бебето. Ние всички работим за
потребностите на всеки.

„Само ако знаех тогава...“

Ако не сваляте очи от повитото вързопче, спящо кротко в бебешкото
кошче, докато чудесният ви, фрустриран партньор прави челни стойки в
хола, опитвайки се да привлече вниманието ви за пет минути, може би е
време да научите нещо от майките, които вече са минали по този път.
48
 В по-големите семейства новороденото идва в свят, вече населен от по-
големи братя и сестри, които също имат своите нужди. Тези деца се учат от
съвсем крехка възраст, че трябва да поделят времето на майка си. Ако тя
помага на едното си дете да се намъкне в грейката, докато другото я моли
да му помогне да си закопчае ципа, бебето в кошчето ще изчака, докато
майка му се освободи. Тя няма как да зареже всичко и да хукне да го кърми.
Бебето е „програмирано“ да изчака поради простата реалност на ситуацията
и така се учи да е отборен играч. Ситуацията изисква от него да почака и –
гледай ти! Бебето се учи да чака! То се учи на коопериране!

Третото дете на Синтия си седи кротко в бебешкото столче,

наблюдава играта на останалите деца и гледа слънчевите петна по
тавана. Синтия се чувства ужасно виновна, че това дете получава по-
малко внимание в сравнение с другите две. С времето и с порастването
на децата Синтия установява, че най-малкото ѝ дете е с най-сговорчив
характер и най-добре се разбира с другите, а първото (чийто
потребности са били задоволявани на минутата и не му се е налагало да
бъде кооперативно, понеже мама е скачала при всяко негово повикване)
продължава да е най-изискващото и най-малко кооперативното дете.
„Само ако знаех това с първото си дете, нямаше да се престаравам
така.“

Да, отглеждането на новороденото е изморително, но това само още

повече подчертава необходимостта да носим бремето съвместно с
партньора си. Също така трябва да усещаме признание за усилията си:
трябва да бъдем ценени за това, което правим за семейството. Майките и
бащите трябва да намерят начин да извършват определени неща заедно,
както и един за друг. Нуждаем се от семейство, което да осигурява любов,
насърчаване, грижа и безусловно приемане – и това се отнася не само за
децата, но и за самите нас! Нашето семейство е нашият извор и задачата ни
е да се грижим за здравето на брака си.
Майките и бащите не бива да забравят, че освен родители те са и приятели,
и любовници. Ако ви се струва, че да си обърнете внимание с партньора,
означава да ощетите децата си, помислете си, че така всъщност им правите
добро, тъй като поддържате отбора силен и сплотен. Коя друга инвестиция
има потенциала да ви се изплати с пълна емоционална подкрепа,
разтриване на гърба и смях от сърце? Пък и да не забравяме, че
изплащането на дивидентите продължава цял живот. Добра
възвращаемост!

49
 ПРОСЛОВУТОТО „ОТКЪСВАНЕ НА ПЛЕВЕЛА В ЗАРОДИШ“

През втория етап на връзката бракът е уязвим от напрежението да се

маневрира между нарастващото семейство и кариерата, така че трябва да
сте сигурни, че инвестирате в дълготрайното здраве на брака си чрез прости
жестове, които го поддържат. Не чувствайте вина, когато вземате от децата
време или пари. Повярвайте ми, те ще ви благодарят, че сте били обичащи
се щастливи родители!

• Отделяйте време всеки ден, за да проявите нежност (прегръдки,

целувки, гушкане, разтриване, спане „като лъжички“).
• Отделяйте пет минути всеки ден, за да се поинтересувате как е минал
денят на партньора ви – това ще ви помогне да останете свързани.
• Определете си един ден от седмицата за среща! Изисквайте си това
специално време само за вас, без децата. Не е нужно да е някакво голямо
събитие. Важна е честотата. Споделете по чаша вино и изгледайте някой
филм заедно. Излезте на закуска или пък си откраднете време, за да
обядвате заедно.
• Отделяйте си по седмица всяка година за романтична ваканция. Ако
не ви се иска да сте романтични или не си представяте, че ще изкарате
добре някъде само със съпруга се, удвоете периода и резервирайте две
седмици, защото вие вече сте нагазили в проблемите!

Кога за последно оставихте детето на майка си и излязохте с партньора си

на вечеря? Кога за последно се целувахте по време на цялата
кинопрожекция или си разтривахте краката, или се къпахте заедно? Тези
прости и хубави моменти са значима част от начина, по който изразяваме
любовта си, и обикновено са първото нещо, което забравяме, щом се появи
бебето. Намерете време за любов!

КАК БРАКЪТ ВЛИЯЕ ВЪРХУ РАЗВИТИЕТО НА ДЕТЕТО

Вашата връзка влияе върху развитието на детето. Нека ви покажа как

става това:
Вашите взаимоотношения служат на детето като „пътеводител“
за начина, по който хората общуват. Да сте емоционално устойчиви и
да поддържате връзка, основана на любов и уважение, е най-доброто,
което можете да направите за децата си. Всичко друго може да се
понесе, ако детето има този мир у дома!

50
 Алфред Адлер е убеден, че цялата работа с възпитаването се отнася до
това да подготвим детето за трите главни изпитания на социалния живот,
или както обичам да добавям – „как да оцелеем в глутницата“. Той нарича
тези изпитания Трите житейски задачи: Любов, Приятелство, Работа. В
тази тройка вашата връзка представя любовта. Качеството на отношенията
ви с партньора в голяма степен е резултат от възпитаването ви като дете, а
сега вашата собствена връзка е мощен образователен инструмент, чрез
който, наблюдавайки ви, детето се учи. През формиращите за детето
години отношенията между мама и тате осигуряват информацията за това
как зрелите същества осъществяват нещото, наречено „общуване“ или
„коопериране“.

Ако искате децата ви да обичат, да се грижат и да се кооперират,

покажете им как вие се обичате с партньора си, как се грижите един
за друг и се кооперирате.
Не можех да разбера защо дъщеря ми Натали, петгодишна, винаги се
цупи, когато нещо не стане така, както тя го иска. Това ме влудяваше.
Но един ден, след като съпругът ми каза, че в момента не можем да си
позволим нова пързалка за децата на двора, се улових, че аз се цупя! Тя
беше видяла как реагирам аз. От този момент реших, че трябва да
потърся по-добър начин да излизам на глава с мъжа ми, точно така,
както исках Натали да се отнася към мен.
Линда, майка на Натали (5) и Арон (3)

Помня как веднъж се сопнах на мъжа ми за това, че вика на сина ни.

„Не прави така!“ – повтарях аз, докато не се усетих, че крещя точно по
начина, по който той вика на детето. Оказа се, че ние сме викаща къща
и детето просто попива това, което вижда от нас.
Сали, майка на Тес (10), Бен (6) и Ема (2)

БЕЗ ПАНИКА: ДОБРИЯТ БРАК НЕ Е НЕПРЕМЕННО ЛИШЕН ОТ

КОНФЛИКТИ

Вземете кои да са две човешки същества, съберете ги заедно и не след

дълго ще видите как назрява конфликтът. Не неизбежните конфликти са
проблемът обаче, а начинът, по който ги решаваме. В крайна сметка това е
есенцията на „кооперирането“, нали? Начинът, по който общуваме и
функционираме заедно, показва наследените ни различия.
Отворената дискусия, в която има уважение и приключва с решение,
приемливо за всички страни (пък било то само заради правото им да не са
съгласни), е здравословна. Децата виждат, че мама и тате са ядосани един
51
на друг, но по-важното е, че те още се обичат и решават проблемите си.
Това е ефективно родителство. Не си мислете, че ви каня да се нахвърлите
с викове и упреци върху партньора ви, който не е във възторг от това, че
сте похарчили 100 долара за нощен крем. Но на всички онези добри майки,
които са изтръпнали от притеснение за снощното избухване, ще кажа:
СПОКОЙНО! Това не е поредното нещо, което се налага да усвоите, за да
сте съвършени. Да моделираме умения за общуване, означава да живеем в
реалността: случва се и да се скараме, хората понякога побесняват и се
ядосват и не всяка ситуация се решава по идеалния начин. Но когато сте
стъпили здраво на основата на любовта, уважението и грижата за партньора
си, децата ви ще научат, че не всичко на този свят е идеално, но пък
проблемите се решават.

Триш и Дарън се карат за разноските по поддръжката на дома.

Караницата се върти около това трябва ли да се ремонтира басейнът,
или не. И двамата са разпалени и вадят нови и нови аргументи. Триш има
чувството, че ще се пръсне от безсилие, и усеща, че губи спора. Накрая
двамата се прегръщат и се извиняват един на друг, че са допуснали
нещата да излязат от контрол, и решават, че по-добре ще се разберат,
когато се успокоят. В крайна сметка и двамата искат едно и също, само
са избрали различни пътеки, за да стигнат до него. Решават да си
спестят личните нападки и да се съсредоточат върху това как да решат
проблема. Децата са спокойни, когато виждат, че след кратката
експлозия родителите им се успокояват и търсят доброто разрешаване
на ситуацията.

ТЕЗИ КАРАНИЦИ ЗАПОЧВАТ ДА СТАВАТ ВСЕ ПО-ДЪЛГИ

Твърде много хора се притесняват да потърсят помощ или съвет.

Помислете обаче какво ще направите, ако колата ви започне да издава
странни шумове или не ѝ работят добре цилиндрите? Ще чакате ли
автомобилът съвсем да се разбие? Не – ще го закарате на ремонт, за да
започне пак да се движи гладко. Предлагам да направите същото и с брака
си. Вдигнете стандартите си! Изисквайте да сте щастливи и удовлетворени!
Ако се колебаете дали да се обърнете към консултант, замислете се дали
изброените по-долу неща ви звучат познато:

52
 • Нямам достатъчно време.
• Нямам енергия да се захвана и с тези проблеми наред с всичко
останало.
• Страх ме е, че ако подхвана разговор за големия розов слон насред
спалнята, само ще влоша нещата.
• Партньорът ми не би отишъл на консултация.
• Една приятелка ходи и каза, че не ѝ помогнало.
• Скъпо е.
• Положението не е розово, но не е чак толкова зле.
• Мога и сама да се оправя, само трябва още да се постарая.
• Той има нужда от терапия, аз съм си наред.
• Ситуацията е извън контрол и не може да се поправи.
• Не искам повече да слушам за това, и бездруго знам, че не се справих
добре.

А сега препрочетете тези аргументи и се замислете дали някоя от тези

пречки е толкова непреодолима, че да жертвате брака си заради нея. Може
би си мислите, че не можете да отделите пари и време за консултанти, но
бъдете сигурни, че парите и времето за бракоразводни адвокати са доста
повече.
Нека да разгледаме най-често срещаните проблеми, особено в първите
години от създаването на семейство, и да приложим няколко техники.
Обичайни фрази, чути от деца, отглеждани в щастливи семейства:
• „Ъъъъх, я идете някъде другаде да се целувате!“ (Показвате
нежността си един към друг.)
• „Я ми покажете какво научихте на тия уроци по салса.“ (Имате
общи интереси и извън родителството.)
• „Баба каза, че няма търпение да заминете, за да дойде да си ни
погледа.“ (Намирате време да сте само двамата.)
• „Леле, мислех, че мама ще я е шубе да признае на тате, че е спукала
предния фар на колата, но тя беше смела. Може пък и аз да си призная,
че си изгубих новата бейзболна ръкавица.“ (Давате пример на детето
как да се оправя с житейски ситуации, проблеми и конфликти.)

МАЙКАТА, КОЯТО ТЕГЛИ САМА: ДАЛИ ТОЙ Е МЪРЗЕЛИВ,

ИЛИ ОБЕЗКУРАЖЕН?

Най-честото оплакване от татковците е, че не помагат достатъчно. В

същото време обаче жените, гордо носещи табелата „добра майка“, могат
сериозно да обезкуражат съпрузите си да поемат полагащата им се част от
родителството. Една такава майка веднъж ми се оплака, че нямала и минута
53
за себе си, понеже не можела да остави бебето със съпруга си. Защо? –
попитах. Понеже е безполезен – отвърна тя. Попитах я как си изкарва
прехраната мъжът ѝ, след като е „безполезен“. Маркетинг директор.
Помолих я да оцени професионалните му способности и след като се оказа,
че не е толкова „безполезен“, решихме, че все пак би могъл да прекара един
следобед с едногодишната си дъщеря и че ще се оправи някак.
Накарах я да вникне в разликата между „не може“ и „няма да се оправи“.
Оказа се, че тя се притеснява не толкова, че ще се случи нещо лошо, а по-
скоро, че нещата няма да се развият по нейния начин или че двамата ще
водят борба един с друг. Да, наистина дъщеря ѝ може и да плаче. Да, мъжът
ѝ може и да се почувства безпомощен, но вижте и цената на подобно
решение. Като не оставя съпруга си с детето, тя унижава и двамата, понеже
посланието е: не вярвам, че ще се оправите един с друг по начина, по който
аз смятам, че трябва.
Тоталното присъствие на майката лишава бащата и детето от
възможността да изградят връзка помежду си и да се научат да общуват
един с друг.
Всички ние сме новаци с първото си дете. Трябва да се научим как да
къпем пищящото, сякаш лишено от кости създание, как да му сменяме
пелените, когато са пълни с онези впечатляващи зеленикави неща, които
имат свойството да стигат до яката на ританките. И всички ние се научаваме
как да се справяме, но не като четем „Как да...“ книги, а като го правим
отново и отново. Ставаме способни чрез практика. Научаваме се да
разпознаваме видовете плач, както и кога са уморени и кога – гладни.
Истината за това дали бащите могат да развият тези качества, е зависима от
виждането на обществото за тях като за второстепенни, а в началото и за
излишни настойници. Даже и след изписването от болницата майката
прекарва много повече време, вслушвайки се в плача на бебето и в опити
да го успокои, от бащата. Пропастта между уменията на майката и бащата
по отношение на детето може да се разшири значително. Но не това е
важното. Важен е начинът, по който майката реагира на тази ситуация.
Действа ли така, че да насърчава бащата да развие умения, или
несъзнателно го обезкуражава, което може да стигне дотам той да избягва
бебето и напълно да го изостави?

Джон обича събота сутрин да се занимава с Емили. Работата му е

доста напрегната и обикновено през седмицата, когато той се прибира,
тя вече е в креватчето. Така че за него това е ценно време, в което е с
дъщеря си. Една такава съботна сутрин той поема инициативата да
заведе Емили в парка. В този момент се появява Илейн с дълъг списък

54
изисквания и инструкции. „Помощта“ ѝ се приема като критикуване и е
израз на дълбокото ѝ недоверие в способностите на Джон като баща:
„Взе ли слънцезащитния крем?“
„Да не забравиш да ѝ намажеш и ушичките!“
„Тя колко изяде на закуска? Ти изобщо опита ли се да ѝ дадеш нещо?“
„Не това яке, вземи по-дебелото, с това ще ѝ е студено!“
„Не ѝ позволявай да заспи в колата на връщане, че после няма да спи
следобеда!“
„Този път, като идете в парка, гледай да я забавляваш, а не само да
седнеш да си четеш вестника!“

В такива моменти не е зле да си спомните първите дни от постъпването си

на работа. Ако вашият шеф идваше през две минути да ви проверява или да
запълва пропуските ви, щяхте ли да научите нещо? Когато сме прекалено
критични или засипваме някого със съвети, ние не му помагаме да усвоява
новите неща. Отстъпете крачка, поемете дъх и имайте доверие! Таткото
може да разреши всяка криза, която се появи.
Един от най-изобретателните начини за окуражаване на бащи, които съм
виждала, е да създадете родителска група сред приятелите си. Ето как се
беше организирала една такава група:
• Всички се срещат всеки петък от 5 до 8 часа следобед.
• Всички дават пари, за да наемат група тийнейджъри да се грижат за
малките.
• Децата получават време за игра, пица и филмче.
• Родителите също хапват пица, само че в приземния етаж, където се
изстудява бирата.
• Групата действа като дискусионен литературен клуб – всички четат
едни и същи книги, посветени на родителството, и ги обсъждат глава
по глава.
• Определени хора имат задачата в резюме да представят дадени
глави от книгата, така че и онези, които не са ги чели, да са в час.
Обсъждайте, сравнявайте, обменяйте мисли, истории и укрепвайте
взаимната си подкрепа. Не ви трябва специалист, а само хубави книги!

КАКВО ДА ПРАВИТЕ, КОГАТО ВИЕ И ПАРТНЬОРА ВИ ИМАТЕ

РАЗЛИЧНИ ПРЕДСТАВИ ЗА ВЪЗПИТАВАНЕТО

Като годеник и съпруг Джеф е бил толкова мил, но Шарлот е шокирана,

че с децата е строг и непримирим. Това определено не е бащата, когото
тя си е представяла за децата си, и никак не е съгласна с авторитарния
му стил. Не желае да му позволи да гледа децата по този начин. Нерядко
55
се случва, след като той е разплакал децата, тя да му се развика, а после
да избухне в сълзи. Защо той не се вслушва в нейните съвети за
дисциплиниране? Шарлот се ужасява, че той проявява такава липса на
уважение. Мрази го за това, че разплаква децата. Съжалява ги, че имат
такъв баща, и се опитва да замазва положението. Даже когато той се
държи с нея така, както преди да се появят децата, тя се пита дали
може да продължи да обича човек, способен на толкова студенина и
жестокост.

Различните виждания за възпитаването са друг сериозен източник за

брачен стрес и неразбирателство. Майките и бащите са чували колко е
важно да са на едно мнение и да са единен фронт срещу децата. Те се
надяват да са постоянни. Това, разбира се, е идеалният вариант, но без
значение колко философски сте подковани, по въпроса за дисциплината ще
има различия. А те могат да бъдат източник на сериозни конфликт – както
при Шарлот и Джеф, макар че не бива.

Вие сте единият от двамата родители

Нека изясним нещата за родителите с различни виждания за
възпитаването. Заедно вие формирате семейство, в което всеки има отделни
и независими отношения с всяко от децата. Здравословните отношения са
тези, при които не се опитвате да посредничите на другия родител в
отношенията с децата и не се намесвате в тях. Основният принцип е да си
гледате вашата работа и да не се месите в чуждите отношения. Когато
посредничите и се опитвате да подобрявате, поправяте или компенсирате
отношенията на останалите хора в семейството, създавате хаос. Децата
бързо научават, че нещата с тате и с мама стоят различно. Не е нужно да ги
съжаляваме – те могат да се оправят сами с тате. Когато децата забележат,
че мама се тормози заради дисциплинарните методи на тате, те се научават
съзнателно да натискат бутоните, така че мама да е вечно загрижена и
готова да предложи любяща компенсация.

Бен, съпругът ми, е много мекосърдечен. Той не може да понесе

малкото му момиченце да плаче. Когато е негов ред да я приспива, тя не
мирясва и реве, докато той не легне при нея. Казвам му, че така ще я
приучи грешно и че не е добре да се поддава на сълзите ѝ, но той просто
не ме слуша. И подкопава всичко, което аз се опитвам да постигна.
Грррр, това направо ме вбесява!
Сандра, майка на Абигейл (3)

56
 Попитах тази майка и тя потвърди това, което подозирах: дъщеря ѝ не
плаче, когато я приспива тя. Детето знае, че пред мама това няма да мине,
понеже тя няма да отстъпи и да се поддаде. Разликата в подхода изобщо не
притеснява децата. По-проблемно би било, ако някой от двамата е
непоследователен, например, ако бащата веднъж се поддава и ляга при нея,
а другия път – не. Това би накарало детето да приеме, че животът е страшен
и непредвидим.
Има две прости неща, по които родителите с различни виждания могат да
се споразумеят:
1. Който е започнал дисциплинарната акция, той трябва да я завърши.
Не подкопавайте усилията на партньора си, намесвайки се. Ако бащата,
притеснен, е загасил телевизора, оставете го да се оправи с последствията.
Ако децата дойдат при вас с оплакване: „Не е честно, тати ни спря
телевизора, ти не правиш така“, просто кажете: „Съжалявам, но имате
проблем с тате и съм сигурна, че ще успеете да го решите сами. Това си
е между вас“. После можете на спокойствие да обсъдите с партньора си
ситуацията, ако смятате, че не е бил прав. Ако след това постигнете
съгласие, че въпреки всичко си оставате на различно мнение, няма
проблем.
2. Не компенсирайте предполагаемите дефекти в отношението на
партньора. Когато се опитвате да замажете лошото според вас отношение
на партньора си (например, като купувате на децата разни работи,
разрешавате им да си легнат по-късно и прочие), вие казвате или
потвърждавате пред децата, че трябва да се чувстват зле от отношението
на другия родител.

ИНТИМНОСТТА В СПАЛНЯТА СЕ ОТРАЗЯВА НА

КАЧЕСТВОТО НА ВРЪЗКАТА

Правенето на любов е върховна проява на доверие, близост и

коопериране. Ако сте в мълчалива война помежду си, вероятно не желаете
да делите леглото с врага! Есенцията на връзката ви се крие под чаршафите.
Та като стана въпрос – как е сексуалният ви живот?
Въпросник:
_____Толкова ви липсва сън, че дори не разбирате въпроса.
_____Вашият съпруг ви кани да правите секс във всекидневната,
понеже леглото ви е пълно с деца.
_____Помните много добре кога за последно се любихте, понеже не
беше нощ, ами посред бял ден, когато направихте третото си дете, което
сега е в предучилищна.

57
 _____Секс? Това май предполагаше и двамата да сме налице и по едно
и също време в леглото, нали?
_____Убедени сте, че когато успеете да си върнете фигурата отпреди
бременността, нефункциониращото ви либидо също някак ще се върне.
_____Даже не искате да погледнете партньора си, камо ли да легнете с
него в едно легло.

Ако някое от твърденията се отнася до вас, време е да се вгледате сериозно

в брака си. Нека „погледнем под чаршафите“ и да видим дали не се налага
да се обърнете към консултант.
Не ме разбирайте погрешно – любовният ви живот претърпя сериозни
промени, откакто родихте първото си дете. Физическата умора, гърдите ви,
изпълняващи функцията на млечна фабрика, тялото, възстановяващо се от
раждането – всичко това го има, но то може да бъде използвано и като
извинение, за да избягвате партньора си.

Рик и Дарлийн от две години не спят в едно легло. И трите им деца

имат крехък сън, така че семейните ритуали приключват в полза на
удобството мама да спи с тригодишния Тоби, а тате – с петгодишната
Сара.

Съзнавам много добре колко изтощително е да имаш три деца под

петгодишна възраст, съзнавам, че по време на приспиването родителите са
също толкова уморени, колкото и децата, ако не и повече. Но когато чуя за
семейства, които вече не споделят семейната спалня, го приемам като жълт
флаг, развят над втория етап, като стрес, който се е промъкнал
незабелязано, прикрит зад мита, че сексът и интимността се предполага да
бъдат жертвани пред олтара на грижите за малките деца. Двойките, които
живеят с този мит, се отдалечават и се залъгват, че това е „нормално“ и е
„можело да се очаква“. Да се гушкаш с детето, е прекрасно, но не бива да е
на цената на отчуждението от партньора. Майките и бащите трябва да се
съберат в леглото и да възобновят сексуалния си живот. Няма правилно
количество секс по предписание, важно е и двамата партньори да се
чувстват добре. Но ако приключите с любовния живот, ще пропуснете
възраждащата сила на любенето да ви сплоти като двойка.
Много „добри майки“ стават асексуални. Понякога така старателно
нахлузваме короната на майката девица, че не успяваме да я свалим, да
освободим съзнанието си и да бъдем отново любовници. Срещу тази
ситуация има едно лесно средство, нарича се „преструвай се, докато не
стане“. Защо? Защото понякога жените наистина имат нужда от любовна
прелюдия, за да бъдат възбудени и да възстановят желанието си. Как да го

58
направим, ако отказваме да започнем? Наложете си да опитате. Започнете
сексуалната игра, БЕЗ да сте в настроение, и вижте дали няма да се получи.
Ако чакате да ви дойде желанието, чакането може да продължи толкова
дълго, че никога да не получите импулс да започнете отново.

СЕКСУАЛНИ СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИ

• Наемете си хотелска стая за една нощ. (Звучи ви като клише ли?

Едно нещо се превръща в клише, когато се повтаря толкова често, че
става досадно и губи първоначалната си интензивност и смисъла си.
Предизвиквам ви резервирането на хотелска стая само за вас двамата
да се превърне в клише.)
• Промъкнете се скришом у дома, когато децата ги няма.
• Определете си среща и я очаквайте през целия ден с нетърпение.
• Сложете си ключалка на спалнята, ако се притеснявате от малките
натрапници (крийте ключа в чекмеджето със секси бельото).
• Купете си ново бельо, което да е секси, а не удобно.
• Легнете си в леглото, преди зверски да сте се уморили.
• Преструвайте се, докато не стане – разрешете си да започнете без
желание и постепенно да загреете.

Ако идеята за секс все така не ви привлича, посъветвайте се с лекар или

брачен консултант. Възможно е да има някакви напластявания.
Сексуалната интимност помага на брака, така че ѝ отдайте заслуженото и
нека тя върне мястото си във връзката ви. Не занемарявайте любовния си
живот, най-малкото пък „заради децата“. Когато вие сте щастливи и
доволни, и децата ще са щастливи и доволни. Ще сте по-добър родител, ако
добавите малко блясък в погледа.
Като семеен и брачен терапевт със страст се втурвам да изкоренявам
заблудите и да помагам на хората да схващат базовите концепции, които
много лесно се усвояват, след като веднъж са били споделени. Искам да
насърча „добрите майки“ и да им издам разрешение да вземат бавачка и
да обърнат внимание на партньора си, на брака и на любовния си живот.
Бракът ви няма да изтърпи осемнайсетгодишната пауза, тоест когато
децата вече ще са пораснали. Именно живата връзка ще ви помогне да се
радвате още по-пълноценно на децата си.

59
 Глава 4.
МИТ: Добрите майки са всеобгрижващи и всезакрилящи

Обръщате гръб за миг и – баам! Става за секунди, само да се обърнете.

Къде ми е детето? Яде ибупрофена на „свещички“, който е намерило,
ровейки в чантата? Гълта парченца от легото на по-голямото братче?
Отворило е единствената кутия оловна боя, останала в цяла Северна
Америка, и се готви да я изпие? Това са изтощителни години, когато се
налага да сме хипербдителни.

Толкова грижи полагате, за да държите малките им телца далече от

опасностите, а има още толкова много емоционални и психологически
аспекти, за които да се тревожите. Ще преживее ли детето раздялата с вас,
когато се върнете на работа? Справяте ли се добре с ролята на всеотдаен
родител? Дали няма да го тормози оня хулиган Тейлър в детската градина?
Какво да се прави? Боже опази да не се справим и детето да осъмне в
болницата или пък наранено и с тежки емоционални травми. Молите си се
всяка вечер: „Моля те, Боже, опази децата ми! Не ме оставяй да ги проваля,
така както стана с мен!“. Като че ли винаги има нещо, за което да се
тревожим. Детето със сигурност ще порасне, но като четете вестниците –
има още толкова неща, за които да се притеснявате: младежки банди,
болести, предавани по полов път, наркотици. Объркани сте от всичко
онова, което слушате за тийнейджърите и тяхната безопасност, особено
като се имат предвид ония „социални мрежи“ (или както там се казваха). Д-
р Спок не е казал и дума за това, нали?
Нашата любов и загриженост за децата ни са толкова дълбоки, че сме
готови на всичко, за да ги защитим. Обаче зад всеки нов завой ни чака нов
риск и нещо, за което да се опасяваме. Забелязали ли сте, че този списък
непрекъснато се увеличава? Опитваме се да сме в час с всички онези
новини и да сме подготвени как да реагираме, защото, ако нещо се случи с
децата ни, просто няма да си го простим. Живеем с усещането, че животът
е пълен с опасности за децата, а знаем, че те са толкова крехки и уязвими,
че трябва непрестанно да ги пазим.
Ние имаме задължението да пазим децата си – няма съмнение в това. Но
какво правим с паданията и ожулванията? С натъртванията и драскотините
– физически и емоционални? Къде да теглим чертата? По-добре да ги
предпазваме, отколкото после да съжаляваме, така че хайде да ги опаковаме
в изолиращо фолио, да ги запечатаме някъде далече от света.
60
 Това свръхпредпазване се нарича „глезене“ и може да е по-опасно за
детското развитие от пренебрегването и малтретирането. Само че нашата
неоспорима култура на доброто майчинство е основана върху
разглезването, без някой да си дава сметка колко опасни могат да са
последствията му (продиктувани от чиста загриженост). Просто живеем по
стандартизираните предписания на кода, който постановява, че добрата
майка е всеобгрижващата и всезакрилящата.

Ние буквално „защитаваме децата си до смърт“, а фаталното

оръжие са любящите ни сърца, незнанието ни и доминиращото желание
да сме „добри майки“.

Доминиращото послание на нашата култура е: дръж децата изкъсо и ги

предпазвай от света, в който опасностите дебнат отвсякъде. Добрите майки
са бдителни, мъдри и защитаващи воини. Ако поотпуснем малко каишката,
обществото започва да гледа на нас като на нехайни повлекани, които не си
гледат работата.
Повярвайте ми – в действителност е точно обратното. Дундуркането на
детето често е бързото и лесно, късогледо решение, далеч по-сложно е да
свършим сериозната работа по ученето, привикването и направляването на
детето, за да стане то независимо и добре да се кооперира с другите. Това е
пътят на бавното възпитаване. А дългосрочните ползи си струват.
Нека сега да видим какво всъщност представлява разглезването, как се е
настанило в нашата култура и защо е толкова заблуждаващо. Ще ви покажа
негативните му резултати. И ще ви предам две нови умения, чрез които да
се справите с него. Ще правим по-малко и същевременно ще сме по-
ефективни. Семейният ви живот ще стане наистина готин.

ГЛЕЗЕНЕ – ЗА КАКВО ТОЧНО СТАВА ВЪПРОС?

Преди да се гмурнем по-навътре в темата, трябва да сме наясно какво

означава „разглезване“ и как да разпознаваме дали и ние глезим. В най-общ
смисъл разглезването е действие от страна на родителя (особено на
любимата ни „добра майка“), който отказва на детето базовото му право,
основното, което трябва да прави, а именно – да учи и да расте!
На разглезеното дете му се осигурява алиби, за да не се сблъсква с
житейските предизвикателства. На тези деца не им се налага да се
кооперират или да поемат отговорности, понеже наблизо е родителят,
който върши това вместо тях. Разглезените деца не се нагаждат към
механизмите на по-голямата социална система на семейството или класа.
Вместо това те изискват останалият свят да се напасва към личните им
61
претенции. Добрите майки всъщност само преместват света, за да се нагоди
той към изискванията на детето. Животът на разглезеното дете е чист,
стерилизиран, постлан с мъхеста пътека, за да му е удобно. То е защитено
от реалността и нейните изисквания. Това в крайна сметка означава, че
рожбата остава неадекватна и неподготвена за живота.

Знаци, издаващи глезещите майки

Вие:
• Редовно вършите неща, които детето е напълно способно да
свърши и само.
• Поемате отговорностите на детето.
• Обслужвате го, осигурявате му специални услуги.
• Налага ви се да организирате живота така, че да предпазите
детето да не изпита ударите и спадовете на всекидневния живот.

Още ли не сте сигурни? Ето няколко примера за глезене, доволно

разпространени в много семейства. Разпознавате ли се в някой от
примерите?
1. Спите в леглото на детето, понеже то не може да заспи само.
2. Глезите злоядото дете, готвите отделно за него (махате коричките
на хляба, махате краставичките, сипвате му само в жълтата чинийка,
както е пожелала нейна милост).
3. Лъжете или прикривате някакви събития, за да не разстроите
детето. (Например сменяте Суими с подобно изглеждаща златна рибка,
надявайки се детето да не забележи, че домашният любимец е умрял.)
4. Непрестанно викате „внимавай“, „там не ходи“, „това е прекалено
опасно – дай на мен“.
5. Не мирясвате, докато детето не се закопчае и не нахлупи шапката,
за да не изстива. В крайна сметка вие най-добре знаете кога му е
студено, нали?
6. Прибирате след децата си, понеже те отказват, а вие сте твърде
изтощена, за да спорите по въпроса.
7. Вечно му додавате пари, понеже си е изхарчило своите.
8. Говорите вместо детето.
9. Настоявате детето да е при учителя, когото най-много харесва, а
също да преместят и приятелчето му.
10. Купувате второ от всяко нещо, което имате, за да не се налага
детето да чака, да дели или да се чувства пренебрегнато.

Отговорихте ли утвърдително на някой от въпросите? Глезенето е трудно

да се забележи, когато става въпрос за ВАШЕТО дете и ВАШИТЕ

62
отношения, макар че така лесно се забелязва у другите. В същото време
почти всички можем да бъдем обвинени в този грях.

ЗАЩО КУЛТУРАТА НИ Е РАЗГЛЕЗВАЩА?

Има няколко причини, поради които обществото ни така държи да глези

потомството, и всички те засягат в по-голяма или по-малка степен
възпитателните ни методи. Нека се вгледаме във всеки от тези фактори.
Промяната в размера на семейството: Хей, къде се дянаха всички тези
деца?
Изминали сме дълъг път от времето, когато са ни женили млади и сме
започвали да произвеждаме деца, за да осигурим работна ръка за полето.
Върнете се стотина година назад, когато щяхте да имате четиринайсет деца,
четири-пет от които щяха да са отнесени от тиф, червена треска,
туберкулоза или просто поредната епидемия. Не и днес... Днес ние чакаме
почти до края на възпроизводителните си възможности, за да се замислим
дали изобщо да правим семейство. Чакаме толкова дълго, че накрая остава
време да родим едно, максимум две деца, преди яйцеклетките ни да
приключат и хормоните ни да започнат голямата веселба. Пък и освен това
децата струват скъпо. Да сте поглеждали наскоро цените на частните
училища и университетските такси? Навремето децата са били ресурс,
добавящ икономическа стойност за семейството – безплатни работници!
Но днес тенденцията е да имаме по-малко деца и в по-късна възраст. Това
прави отделното дете много по-специално и ни подхлъзва по наклона на
разглезването.

Днешното всеобщо убеждение, че децата са неспособни

Ганди е напуснал училище на тринайсет, за да се ожени. Клеопатра е
управлявала Египет на седемнайсет. Защо сме решили, че
седемнайсетгодишният Бен няма да може сам да пусне пералнята? Или че
шестгодишната Сара не може да се облече сама без наша помощ. Дали
хората са станали по-малко способни? Или просто ние сме занижили
очакванията си? Откакто средната продължителност на живота се е
увеличила, сме разтеглили и детството. Не е нужно да започнете да се
възпроизвеждате на четиринайсет, понеже няма да умрете на трийсет.
Алилуя! Има си и доста ползи от това. Обаче това ни потиква да
дундуркаме дечицата си още и още. Съвсем справедливо сме забранили със
закон използването на деца за работна сила, от друга страна, не можем да
накараме сегашното поколение да измете боклука и да го хвърли в кошчето.
Децата не са се променили – нашето отношение към тях се е променило.
Спрели сме да искаме от децата да допринасят в семейството. Спрели сме
63
да ги учим на умения. А след време се оплакваме, че са станали неспособни.
Подрязваме им крилата, а после ги сочим с пръст за това, че не могат да
летят.

Да глезиш, е приятно
На нас, майките, просто ни се услажда да глезим. Толкова е сладко да се
грижиш за някого. Пък и децата бездруго ще пораснат и ще станат малко
по-независими. Къде ни отвежда това?
Оставя ни без работа.
Искаме да продължим да се грижим за тях, понеже това ни кара да се
чувстваме... амииии... като майки! Майките са важни и потребни. Всъщност
ни харесва някой да зависи от нас, понеже това доказва, че сме важни,
създава ни усещане за собствена значимост, може дори и да е поръсено с
чувство за превъзходство. ТЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ ОПРАВЯТ БЕЗ НАС –
НИЕ СМЕ ВАЖНИ!
„Сложи си пуловера, иначе ще измръзнеш!“ на практика е изявление,
доказващо колко много знаем и колко по-добра е нашата преценка. Ето ви
едно ново схващане: всъщност не е ваша работа! Не сте убедени, че
шестгодишното ви дете е в състояние да прецени дали да си облече
палтото? Може, само че ние предпочитаме да действаме под маската на
загрижеността, така че да се поставим в превъзхождаща позиция пред
децата си, бидейки големите, силните, защитаващите.

Кого заблуждаваме? Така е по-лесно

Докато се занимаваме с егоистичните причини за разглезването, не трябва
да подминаваме очевидното: така е по-лесно. Ако детето ви се събуди с
плач през нощта, много по-бързо, по-лесно и като цяло далече по-просто е
да го вземем при нас в леглото и да го приспим отново, отколкото да го
привикнем, след като се успокои, само да заспи. Ако детето ви постоянно
ви звъни, понеже си е забравило домашните, и непрестанно трябва да
тичате, за да му ги носите, много по-лесно е да започнете да му проверявате
раницата, нали? Да, така е – но само в краткосрочен план, както ще видим.

Днешното всеобщо убеждение, че децата са крехки и уязвими

Майките много се притесняват за ключовото значение на „стабилната
връзка“ с детето, която трябва да се изгради през първите години на живота
му. Съгласна съм от дън душа. Връзката е изключително важна! Но и за
момент не си помисляйте, че ефективната дисциплина и ефективното
направляване на детето пречат на въпросната връзка. Пълно е с цели
легиони майки, неспособни да изградят каквато и да било дисциплина,

64
защото се огъват още пред първата сълза и забравят какво са решили да
възпитават от страх да не разбият връзката си с рожбата.
Нека поставим нещата на правилната основа: смисълът на цялата
концепция за необходимостта от свързаност и привързаност е децата да
бъдат уверени, че са обичани и защитени. Добрата дисциплина се справя
идеално с тази задача. Установяването на подходящи граници и предели –
както и последователното им утвърждаване по мек и благонамерен начин –
помага на децата да добият чувство за ред в живота, който иначе би се
превърнал в хаос. Така животът става предсказуем. Предсказуемостта
позволява на детето да се почувства сигурно.
Бебето също се нуждае от сигурност, че потребностите му ще бъдат
задоволени. Само дето добрите майки не правят разлика между нуждите и
желанията на детето или между това, което детето „не може“, и онова, което
„не иска“ да прави. Да задоволяваме нуждите на детето и да му помагаме
там, където то не може да се справи, е наше задължение. Да угаждаме на
изискванията и претенциите му – това е глезене.

Сара оставя деветмесечното си дете на майка си и я предупреждава,

че то все още се буди и плаче през няколко часа през нощта. Обяснява ѝ
също, че трябва да го вземе, да седне на тренировъчна топка и да го
люлее, докато не заспи отново. През нощта бабата се опитва да успокои
бебето, като първо сяда с него в люлеещия се стол, после го носи из
стаята, но то продължава да реве още по-силно. Извън себе си от
притеснение, тя решава да пренебрегне артритните си болки, да
възседне топката и да подскача. В този момент бебето я удостоява с
възхитителна гримаса, казваща ясно: „Най-сетне се сети да направиш
това, което аз искам“. Това е предпочитанието на бебето, само че то
не е кооперативно, понеже нарушава правото на майката (бабата) на
сън. Когато майката не го приучва да спи само, тя разглезва детето и
пречи на работата му – да се адаптира към семейството, което спи през
нощта.

Децата, които до деветия си месец не са се научили да спят през цялата

нощ, често не се научават до четвъртата си година. Това се дължи на
неспособността на родителите да се справят с приучването към заспиване
и е един от първите показатели за родителската неспособност да се
направлява и дисциплинира детето. Ако сте глезещ родител, това е първият
жълт флаг! Да се научиш да спиш, без да притесняваш останалите, е
резултат от ранно приучване към съдействие, а опасенията, че така ще бъде
разбита връзката, са напълно неоснователни.

65
 Толкова полезно и насърчително за всички нас би било да помним, че
нашите деца и бебета са изключително силни и доста способни. На
практика те доста добре могат да се справят с живота, стига да им осигурим
добро ръководство и да ги оставим да го следват! Трябва да сменим
социалния климат и да имаме повече вяра в децата си!

Промяна на стила на възпитаване

За да проумеем напълно феномена на глезенето и социалната бъркотия,
която той създава в почти епидемични размери, трябва да разберем защо
възпитателните ни методи се промениха толкова драстично в последните
години. Даже отвъд факторите, които вече споменахме в тази глава, ние
настина се намираме в интересна фаза от историята на родителството.
Решихме, че старият патриархален и автократичен възпитателен модел,
който преобладаваше в продължение на векове, вече е изчерпан и че не това
е начинът, по който искаме да бъдем родители. Можем само да се радваме
и да викаме алилуя.
Само че след оттеглянето на тази доминираща идеология се оказахме на
голо поле и в очакване новият модел на демократично устроеното
семейство да пусне корен в обществото. През този преходен период обаче
повечето родители заложихме на разглезващия стил и ще видим колко
лесно се озовахме в тази ситуация.
Автократичното родителство е умален модел на начина, по който бяха
организирани всички обществени структури: йерархично. Този модел се
разпознава много лесно.
Вземете един човек, да кажем, крал или баща, и го провъзгласете за
владетел. Той се превръща в господар на хората, които нямат право да
оспорват нито решенията му, нито начина, по който се е домогнал до
властта. Използва властта си, за да контролира всички, които са под него, а
те на свой ред имат силно ограничени права и власт. Естествено, на него му
е нужен начин, за да накара хората реално да спазват заповедите му. Хората
обаче не обичат да бъдат управлявани и да се подчиняват, така че могат с
насмешка да откажат: „Не, аз няма да плащам кралските данъци“, или в
случая със семейството: „Не, аз няма да ти окося ливадата“.
Кралят трябва да владее начини да накара хората да му се подчинят, така
че използва заплахи и наказания като обезглавяване или затваряне на
поданици в клетка и разнасянето им по улиците. За отказ да окосиш тревата
подлежиш на наказание. Владетелят използва и стимули и награди, за да
придума поданиците си да му се подчиняват. Пари, стикери, издигане на
статуса и фаворизиране – тези неща вършат работа, само че за кратко.
Така или иначе, хората биват или манипулирани, или насилени да се
подчиняват. Те не се кооперират доброволно, когато са поставени под

66
чуждо господство. Достатъчно е да се каже, че връзката е хладна и
обтегната.
Очевидно е, че в този модел има нарушаване на човешките права. С
развитието на обществото все по-активно се утвърждава идеята за
отхвърляне на сляпото подчинение. Появява се потребността от
кооперативно гражданско съзнание. Постепенно с времето ние сме се
преборили за демократизирането на обществата си, на работните места и на
семействата си.
Лесно се забравя, че назад в годините е имало хора, които са заплатили с
живота си за придобиването на редица привилегии, които днес приемаме за
част от основните си човешки права:
• Хората са невинни до доказване на противното.
• Хората имат право да притежават земя.
• Хората имат право да избират кой да ги управлява.
• Никой няма право да заробва другиго.
• Хората се раждат с достойнство и трябва да бъдат уважавани
независимо от расата, убежденията, националността, сексуалността
или възрастта им.

Социално равенство: зачитане на вродените достойнство и ценност

на всяко човешко същество.

Приключихме ли с монархията?
В желанието си да зачитаме правата и свободите на децата си и да се
отнасяме с тях с уважение ние опитваме нови начини на възпитаване. Но
какви точно са те? Знаем какво НЕ БИВА да правим, но знаем ли всъщност
какво да правим? Ето какво става: слагаме правата на детето над нашите
собствени и по ирония на съдбата отново сме организирани йерархично,
само че сега децата командват реда вкъщи. Втурнахме се към
свръхкомпенсирането на родителския автократизъм и се оказахме в другата
крайност, чиито последствия са не по-малко разрушителни.

КАК ГЛЕЗЕНЕТО СПИРА РАСТЕЖА

За да вникнем във вредата от глезенето, нека се опитаме да видим света

през очите на глезеното дете, да разберем какво е да получаваш такъв тип
внимание и защита и да те обслужват. Какво си мисли такова дете? Какво
чувства? Какво мисли за себе си, света и стратегиите за живеене и справяне
в тези изменени условия?

67
 Глезенето обезкуражава
Представете си сега, че сте малко момченце и един ден забелязвате, че
Суими изглежда различно. Установявате, че майка ви е прикрила
безвременната му загуба. Действието на мама изпраща посланието, че тя не
ви смята за способен да се справите с реалността на смъртта на Суими.
Глезенето на мама ясно ви показва, че тя има ниско мнение за вас и за
способността ви да се справяте с честите житейски предизвикателства.
Може да си помислите, че щом мама ви няма вяра, няма причина и вие да
мислите нещо друго за себе си. В крайна сметка мама е умна, уважавана
личност и щом тя смята, че сте неспособен да се справите с емоционален
стрес, вероятно сте емоционално немощен и хилав.

Да използваш недостатъците в своя полза

Разбира се, винаги има и други начини, по които децата интерпретират
ситуацията. Вижте Айвъри – той е научил, че ако не си вземе сам шишето,
мама ще му го държи; ако не хване лъжицата, за да си изяде закуската, мама
ще го нахрани и ако не се потруди сам да си завърже връзките на обувките,
мама ще му ги върже.
По пътя на пробата и грешката Айвъри е научил, че да не умееш нещо, е
най-сигурният начин да накараш хората да се занимават с теб. Той е спрял
да овладява умения и вместо това се учи да очарова, преструвайки се, че не
може да направи нещо, на което всъщност е напълно способен, и знаейки,
че хората ще му го свършат. Част от възрастните, приятелките му и накрая
годеницата му ще се грижат за него по начин, който ще ги кара да се
чувстват добри в ситуация на взаимна зависимост.
В крайна сметка Айвъри се е научил да се чувства важен чрез зависимост.
И тъй като това изчерпва възможностите му, той търси точно такъв тип
взаимоотношения, понеже именно те са му познати и сигурни. Ахааа,
видяхте ли? Обичаме предвидимостта, която ни кара да усещаме сигурност
дори когато е нездравословна.

Различни правила за мен

Ако мама ви е пускала да спите при нея, докато всички останали са си
били по своите си легла, ако ви е носела, докато другите е трябвало да
ходят, и ако ви е правила специално меню, докато останалите са се
задоволявали със стандартното ядене, никак не е трудно да се досетите, че
след като всички тези изключения от правилата са се правели във ваша чест,
вие може би... е, нека си го кажем честно... сте специален!
Децата, свикнали да се чувстват „специални“, понеже правилата се огъват
пред тях, често стигат до извода, че НИКАКВИ правила не се отнасят до
тях. Все пак нали те са „специални“ и над правилата.

68
 На Пол, глезен от майка си цели дванайсет години, никога не му се е
налагало да се адаптира някъде или да играе отборно. Всеки проблем,
пред който се е изправял, успешно е бил решаван от майка му.
Когато отива на летен лагер, Пол за първи път се изправя пред
живота без майка си. Разбира се, сблъсъкът с лагерната храна му идва
в повече, отколкото горкият глезльо може да понесе.
У дома мама е действала като негов личен готвач. Сега той влиза в
столовата, подушва всяко от предлаганите блюда, след което се
отправя към кухнята и настоява да му се направи сандвич. Готвачките
отказват: „Представи си, че всеки дойде тук с претенции“. Той се
ядосва – бесен е, че животът не се нагажда към неговите желания.
Когато пита възпитателя дали може да се обади на майка си и да я
помоли да му донесе друга храна, му се казва, че това е против
правилата. Пол е възмутен. „Ама те не разбират ли? АЗ не мога да го ям
това!“ Пол е свикнал да става неговото. Той няма никакво разбиране за
ситуации, които не се развиват както той иска, и никакви интереси
извън себе си.
Пол се обажда вкъщи – иска да го приберат десет дни по-рано! Това
е краят на неговия лагерен живот. Твърде жалко. Пропуснал е
възможността да си създаде хубави приятелства и заедно с другарите
си по стая да се смее на твърдата овесена каша, която може да се реже
на тухли, да се помъчи над задачите, които би получил, да мете
бунгалото и да усети доволството от добре свършената работа, като
и да почувства, че е част от едно цяло, което се случва само когато
участваме в общия живот, допринасяме и даваме от себе си за общото
благо.
Но Пол смята, че е над обикновените правила. Той се чувства
недооценен и пренебрегнат, когато го молят да прави това, което
правят и останалите. Дали Пол пренебрегва и останалите правила – в
училище например? Или ограниченията на скоростта при шофиране?
Може да реши, че правилата на обществото изобщо не се отнасят до
него, и да стане крадец. Центровете ни за работа с проблемни деца са
пълни с разглезени питомци. Също както и центровете ни за
консултации, за психологическа подкрепа и за зависими от наркотици.
Глезенето струва скъпо на обществото, както и нежеланието да се
кооперираш и да се присъединиш към другите.

69
 Разглезените деца се чувстват специални и превъзхождащи другите
Ние искаме всички деца да се чувстват специални по следния начин: „Ти
си специален и уникален точно такъв, какъвто си“, а НЕ в смисъл, че
превъзхождат другите и стоят над тях.
За да се чувстваш специален, трябва да разполагаш с някаква скала, по
която да оценяваш хората около себе си. Процесът на оценяване предполага
да съдим другите и създава условия за състезание, а не за сътрудничество.
Когато се чувстваме над другите, ние вече не сме равни и губим
възможността за свързване, която равенството създава. Да, доста е самотно
на върха! Много хора, които имат чувство за превъзходство, се усещат
доста самотни, а също и депресирани поради липсата на връзка с другите,
както и на чувство за принадлежност.
Хората може да имат много приятели и познати и въпреки това да се
чувстват дистанцирани и отделени. Отчуждението идва не само от
чувството, че си „по-долу“ или неадекватен в сравнение с останалите, но и
от чувството, че превъзхождаме, че сме „над“ останалите. Човешкото сърце
и човешката психика копнеят да са рамо до рамо с другите, да постигат
нещо заедно с тях!
Помислете над следния въпрос: Как децата да се разбират с другите, като
ги поставяме един срещу друг, учим ги да доминират и да се борят с тях, за
да удържат специалния статус, който ние сме произвели за тях?

Самодоволен в правото си
Ако нещата при вас винаги са ставали по вашия начин, може да сте си
помислили, че това е ваше право. Ядосвате се, когато това не се случва,
сякаш внезапно са ви наказали. Не сте развили социалния си инстинкт,
който е необходим, за да участвате в даването и получаването – условие за
изграждането на хармонични взаимоотношения с хората, приятелите,
възлюбените и съпрузите.
Разглезеното дете също пропуска това ключово учене и развиване.
Намесата на майка му му пречи да развие умения за справяне с живота, така
че то се сблъсква със странното чувство, че е специално и същевременно
непотребно. Това е доста разпространено усещане сред днешните деца.

Лоша представа за себе си

Чрез сблъсъка с различни предизвикателства и чрез успешното им
преодоляване ние се учим и изграждаме положителна самооценка,
увеличаваме способностите си, ставаме все по-компетентни и по-силни и
сме горди от себе си. Глезенето спира тези възможности за самооценка и
развитие.

70
 ЩЕ СИ ГО ПОГЛЕЗЯ, ДОКАТО Е МАЛКО – РАННОТО ДЕТСТВО
НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ!

Дори с цялото познаване на природата на глезенето, произхода му и

вредите, които нанася, все още да накараш глезеща майка да се откаже от
методите си, е тежка задача.
Ще споделя с вас любимата си история за глезене. Тя се случи по време
на уъркшоп, когато присъстваща майка ме помоли да ѝ помогна с проблема,
който имала всяка сутрин със сина си. Срещала огромни трудности да го
накара да стане и да се приготви за училище. Заради неговото мотаене тя
закъснявала за работа всеки ден!
Как да го накара да влезе в колата навреме?
Всички наостриха уши да чуят какво ще кажа, защото това е често срещан,
универсален проблем. След като изслушах как протича сутринта,
започнахме със стратегията. По някое време майката ме прекъсна и уточни:
„О, не, аз не го карам до училището, а до колежа“. Всички зяпнаха. Нямаше
как от разказаното за поведението на сина ѝ и за нейното собствено да се
разбере, че става въпрос за вече пораснал мъж. Синът ѝ бил на двайсет
години, живеел с майка си и все още имал нужда тя да регулира сутрешната
му програма. Майката съзнателно му слугувала. Будела го, борейки се с
него, карала го да закуси, а след това го подканвала, докато най-сетне той
влезе в колата, за да бъде откаран на лекции. И всичко това, за да не му се
налага да се сблъска с грубата реалност на... та-дааа... градския транспорт!
Всеки от присъстващите на лекцията в този момент разбра, че ако
ВЕДНАГА не престане да глези детето си и да го подканя сутрин, ще се
озове в същата ситуация. Тази майка преподаде моя урок много по-добре
от самата мен.

КАКВО МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ?

Ето че сме се озовали в много интересно време. Искаме да бъдем родители

от нов тип, но не знаем как. Същевременно не желаем да сме властни и да
наказваме като в миналото. Какво да правим?
Ето как най-често изглежда родителството напоследък:
Любезно каните Джейк на вечеря. Искате да му засвидетелствате
уважение. Но когато той продължава да си играе, все едно не ви е чул,
тогава – какво? Вечерята изстива по чиниите и вие си мислите, че старите
автократични правила май все пак не са толкова лоши. Ето че свободата на
Джейк да си играе се сблъсква с ВАС! Той проявява неуважение към вас и
към усилията ви да приготвите топла вечеря.

71
 Ако не използваме системата „наказание и награда“, за да го
манипулираме, как да накараме Джейк да седне на масата? Майката усеща,
че има два варианта: или да викне по стария начин, или да се предаде и да
остави Джейк да яде каквото и когато намери за добре. Той като че не
изпитва нужда да се кооперира и да се нагажда към живота на семейството.
Когато накрая благоволява да се появи и пожелава да яде, тъй като има
„право“ да яде и „нужда“ от храна, мама му сервира в удобното за него
време. И ето че Джейк бива глезен, а мама не може да намери начин да го
накара да се храни навреме, без да е груба и зла. Но начин има. Нека ви го
покажа.

ДЕМОКРАТИЧНИЯТ МОДЕЛ: АЛТЕРНАТИВАТА

Демократичният модел ни напомня, че никой не е роб другиму. Всички

ние сме свободни, а със свободата върви и отговорността.

Домашно упражнение: Притеснявате се, че ако се отнасяте към

децата си като към способни и равни на вас същества, те ще побеснеят
от всичката тази свобода? Няма ли да подивеят, ако живеят без
всякакви правила? Опитайте за една седмица!
През годините често съм давала домашно упражнение на множество
семейства. Опитайте една седмица да живеете като фамилия без
структура. Обяснете на децата, че ако на тях им е разрешено да
живеят свободно през това време, същото се отнася и за мама и тате.
При демокрацията едни и същи правила важат за всеки. Нека една
седмица всеки прави каквото му харесва. Само няколко дни ще са
достатъчни децата да започнат да се оплакват и да си искат
правилата. „Защо не готвиш? Нямам чисти дрехи! Защо не дойде да ме
вземеш след тренировката по футбол? Как така не те кефи?“
Децата бързо ще схванат ползата от наличието на правила. Те бързо
ще разберат, че е в интерес на всекиго да има споразумение да живеем
според някакъв ред, докато организираме съвместния си живот. Тези
споразумения ни помагат да функционираме. Наричаме това
„желязната логика на социалното живеене“.

В демократичния модел родителите играят различни от децата роли, имат

различни от техните отговорности и задължения, но това не означава, че ги
превъзхождат. Родителите не използват власт и подчинение, за да
постигнат контрол, а печелят сътрудничеството на децата, основаващо се
на железните закони на социалното живеене между равни. Всеки има право
на мнение, но нещата невинаги се развиват по твоя начин. Новият авторитет
72
в семейството е „социалният ред“ или решенията, до които сте стигнали
заедно. Този модел зачита правото на децата да правят своите избори, но
също така изисква от тях да поемат отговорността за изборите си.
Викат Джейк за вечеря. Той решава да не дойде. Това е неговият избор,
майка му не може да го принуди. Но след като Джейк не идва на масата,
това означава, че е избрал да пропусне вечерята. Ако огладнее, това ще
резултат от собственото му решение да пропусне вечерята. Сега ще трябва
да понесе последствията от избора си: стържещия стомах. Проявил е
неуважение към реда вкъщи и към усилията на майка си, така че не може
да очаква правилата да се нагаждат към него. Майката има задължението
да сервира навреме. Ни повече, ни по-малко. Тя не носи отговорност за
решенията на Джейк. Не е нейна работа час по час да ходи при него, да му
„натяква“ да дойде, нито пък е длъжна след това да му сервира и да го чака
да свърши, за да разчисти след него. Може би, ако Джейк научи, че не дойде
ли навреме, ще стои гладен до сутринта или ще му се наложи да си сервира
сам, а след това да си разчисти и масата, ще стане по-кооперативен и ще
оцени ползите от това да играе с отбора.

СБОГОМ НА ГЛЕЗЕНЕТО: ПЪРВИТЕ ИНСТРУМЕНТИ НА

ДЕМОКРАТИЧНИТЕ РОДИТЕЛИ

Джейк току-що научи много неща и вероятно няма да пропусне

следващата вечеря. Ще бъде мотивиран да се появи навреме за вечеря и
няма да разчита на подканите на майка си. Как се случи тази промяна, без
майка му да му изнася лекции? Как се научи той? Джейк изпита това, което
се нарича „логически последствия“ – пропусна вечерята със семейството и
изпита естествените последствия – няма вече храна. Това са първите
способи, които трябва да научим, за да възпитаваме децата си по
демократичен начин. Всезакрилящата майка може да помогне на децата си
да станат по-зрели, като ги остави да изпитат последствията от действията
си. Метафората, която добре изразява тази ситуация, е: да не се държим
като непромокаеми якета, а да действаме като сито, тоест да позволим на
децата да изпитат това, което ние филтрираме за тях. Може да им показваме
предизвикателства, които са малко над техните умения. Така те ще
използват силата си и ще развиват способностите и психичните си
„мускули“, което ще им позволи да се изправят пред все нови и нови
предизвикателства. Този процес започва от мига, в който се родят.
Децата са родени експериментатори, вие сте им нужни, за да ги научите
на двата типа закони, управляващи света:
1. Естественият свят и неговите закони.
2. Социалният свят и неговите конвенции.
73
 Естествените последствия
Думата последствия се отнася към резултат. Учейки децата на
естествените последствия, ние им помагаме да осъзнаят връзката между
причина и следствие. Внушението е, че можем да изменим последствията,
ако сменим поведението си.
Естествените последствия са ясни и чисти. Основната идея е, че там,
където учи самата майка природа, ние трябва да отстъпим и да я оставим
да го направи. Първата ви задача е да отстъпите назад и да се запитате
нужно ли е да правите нещо. Какво ще стане, ако просто оставите детето да
се оправя с живота такъв, какъвто е? По-малко майчински грижи за вас!

Ани иска да влезе в надуваемото басейнче, което майка ѝ току-що е

напълнила в задния двор. Майка ѝ казва: „Не може, водата още е много
студена, трябва да я изчакаме да се стопли“.
Започва разправия, която трае близо два часа, накрая майката вдига
ръце: „Прави каквото искаш!“. Ани се съблича, топва краче във водата
и усещайки студенината, решава, че няма да влезе, поне докато не се
стопли.

Не е необходимо Ани да бъде предпазвана от студената вода. Нищо не я

застрашава. Майката се е подложила на двучасово мъчение напълно
безсмислено, освен ако не ѝ е било важно да покаже пред детето своята
превъзхождаща го мъдрост. По-добре би било просто да каже: „Твърде е
студено за моя вкус, но ако толкова държиш, може да опиташ“. Така би
показала доверие и уважение към дъщеря си и нейната способност да
преценява какво е добро за нея.
Същото се отнася и за Джейк и яденето. Джейк може да пропусне вечерята
и да изпита естествените последствия от глада. Възможно е да му стане
доста неприятно, но реално нищо не го заплашва. Децата трябва да научат
естествената връзка между глада и храната и да преценят колко точно
хранителен запас им е необходим до следващото ядене. „Добрите майки“
не вярват, че децата им познават собствените си тела. Те смятат, че знаят
по-добре. Всъщност много родители силно надценяват количеството храна,
което е нужно на децата им, и ги принуждават да „ометат чинията“. Ние
приучаваме децата си да не слушат собственото си тяло и сигналите, които
то им подава, а да слушат нас.
Децата растат на тласъци и понякога ядат като мечки, готвещи се за зимен
сън, а после, когато се разболяват или им никне зъбче, губят апетита си за
дни. Идеята е, че трябва да вярваме на децата, че могат да решат сами колко
храна им е нужна. Вашето задължение е да купувате здравословна храна и

74
да я поднасяте в регулярни, предсказуеми интервали. Работата на детето е
да яде, да преценява колко да яде и да се адаптира към семейния режим на
хранене.
Някъде в процеса на учене то ще сбърка в преценката и ще огладнее. Ако
в този миг се втурнете да го тъпчете, вие го разглезвате. То няма да се научи
да се приспособява към семейната среда, ако вие се приспособявате към
него. Ако покажете съчувствие, докато му обяснявате, че трябва да
издържи до следващото хранене, ще го оставите да се поучи от
естествените последствия и следващия път да си направи по-добре
преценката. Адаптира се детето – социалният ред остава същият. Та-дааа –
ето го и приучването към ко-опериране.

Напомняне за възпитателните методи на естествените последствия

Разбира се, ние не използваме естествените последствия, когато
резултатът е твърде опасен. Не учим децата на правилата за движение,
оставяйки ги да играят на улицата. Но ако се увличате по дундуркането, ще
трябва често да си напомняте, че ръбът на лист хартия може да реже, че
треска може да се забие в пръстчето, че детето може да се спъне, но пък
ожуленото не е чак толкова опасно.
Също така техниката няма да проработи, ако последствието не се усети
моментално. Например естественото последствие от немиенето на зъбите е
кариес, но той се развива за месеци и дори години. Детето няма да свърже
точките между тези две събития, а и вие няма да чакате десет години, за да
го приучите към орална хигиена. За щастие, в кутията с инструменти на
демократичното възпитаване има и други сечива, различни от наказанията.

Логически последствия
Логическите последствия ни учат на социалните правила. Те действат
почти по същия начин като естествените, но изискват от майката да изясни
точната връзка във всяка ситуация.

Логическото последствие трябва да бъде:

• Логично – ясно за детето.
• Свързано – с действията на детето (не идваш на вечеря, поради
което ти се спира телевизията – това е безсмислено).
• Уважително – винаги! За хора става въпрос.
• Изяснено предварително – детето трябва да знае предварително
какви ще са последствията от дадено поведение, за да може да вземе
решение.

75
 Номерът е да оставите логическите последствия да се развият също така
последователно и от само себе си, като естествените, без лекции, без
мръщене от разочарование и без каквото и да било осъждане.
Кейти винаги си оставя колелото на алеята пред къщи и баща ѝ всеки
път трябва да спира колата, да излиза и да го маха оттам. Той ѝ
обяснява, че част от това да имаш колело и да го караш, е и
отговорността да го прибираш, където трябва. Предупреждава я, че
ако още веднъж завари колелото на алеята, това ще значи, че тя не иска
да го кара повече, и той ще го прибере за седмица.
Когато три дни след това бащата отново намира колелото на
алеята, без да каже дума, го прибира – тоест твърдо, но любезно
прилага логическите последствия. Кейти разбира какво е станало,
когато не си намира колелото, а вижда, че колата е прибрана. Никакви
думи не се разменят по въпроса, но и колелото никога повече не се озовава
на пътя на автомобила.

Съвети за успех!
Готови ли сте да приложите логическите последствия? Ако е така, нека ви
напомня няколко важни неща:

1.Трябва да сте последователни и това не се отнася само до първия път,

а до всеки следващ по което и да е време. Последователността е един от
основните инструменти на ученето. Помогнете на децата си да учат,
бидейки самите вие последователни. Ако последствието от постоянното
ставане и отново сядане на масата е, че накрая чинията на детето се вдига
и то пропуска края на храненето, трябва да го правите всеки път. Най-
вероятно в рамките на три дни ще се наслаждавате на благините на
семейната вечеря без прекъсвания.

2.Децата не се учат от заплахата от последствия, а от изпитването на

негативите от самите последствия. Прочетете това изречение отново,
понеже смисълът му като че ли убягва на много хора. Повечето глезещи
майки само заплашват, но никога не предприемат действие. Децата
познават тази ви склонност, така че няма да сте ефективни, ако не
предприемете съответното ДЕЙСТВИЕ – просто заключете колелото,
вдигнете чинията и тъй нататък.

3.Внимавайте за нагласата. Ако пристъпите към действието като към

някакъв вид осъждане, няма да сте ефективни, а ще предизвикате битка за
надмощие. Идеята е, че от нуждата на ситуацията и логическото

76
последствие зависи как ще се развият нещата – нищо лично. Вие не трябва
да опитвате да влияете на избора, който детето ще направи.

ДА ИЗХВЪРЛИМ ОКОВИТЕ НА ЗАВИСИМОСТТА

Приемете облога. Повтаряйте след мен: никога няма да правя за детето

това, което то може да прави само. Тази клетва е дарът, който ще дадете на
детето, когато решите повече да не бъдете съзнателен участник в глезенето.
Така и двамата ще се освободите от оковите на зависимостта, а и ще дадете
възможност на детето да се радва на ползите от това да изучи силата си да
се справя с нарастващите житейски предизвикателства.
Децата, които умеят да се справят сами, не само са по-уверени, но и
използват таланта си, за да подпомагат семейния живот. Това е от ключово
значение. Децата развиват чувство за принадлежност и участват в
семейството. За краткост ще ги наричам „П“ и „У“ – те помагат детето да
развие социалните си интереси, а също и на вас – остава ви по-малко
работа!
Майките обикновено се объркват, когато трябва да поставят разумни
очаквания пред децата си. Тук прилагам списък, който не претендира за
окончателност, но ще ви даде някои ориентири и доста идеи относно това
с какво могат да се справят децата:

Отговорности на две-тригодишните:
• Да събират играчките, с които в момента не играят.
• Да прибират книгите и списанията на рафта.
• Да метат пода.
• Да слагат салфетките, чиниите и приборите на масата. (Приборите
отначало няма да са правилно поставени.)
• Да почистват разсипаното при хранене.
• Да правят прост избор (например между две предложения за
закуска).
• Да използват тоалетната.
• Елементарна хигиена – миене на зъбите, миене и подсушаване на
ръцете, ресане.
• Да се събличат сами и да се обличат с малко помощ.
• Да подреждат консервите от покупките на съответния рафт. Да
подреждат неща на по-ниските лавици.
• Да си разчистват след хранене. Да слагат чинията в умивалника и да
изхвърлят остатъците.

Отговорности на четиригодишните:
77
 • Да слагат масата.
• Да помагат в подреждането на покупките и да съставят списък за
пазаруване.
• Да хранят домашните любимци.
• Да помагат в работата в градината или двора.
• Да помагат в оправянето на леглата и пускането на прахосмукачката.
• Да помагат в миенето на чиниите или зареждането на миялната.
• Да се учат на отговорност, като съставят списък с цели (с ваша
помощ). После, ако цяла седмица детето се е справяло, родителите
заедно с него може да участват в нещо приятно.
• Да мажат масло върху филийка.
• Да си приготвят зърнената закуска.
• Да помагат в сипването на храната преди вечеря.
• Да приготвят прости десерти (да бъркат крем за бисквити, да
украсяват кексчета с глазура).
• Да държат пасатора или да бъркат смес за кейк.
• Да споделят играчките си с приятели. (Учат се на учтивост и
споделяне.)
• Да проверяват пощенската кутия.
• Могат да си играят сами, без да са необходими постоянен надзор и
внимание.
• Да простират кърпички или чорапи на достъпно място.
• Да вадят млякото от хладилника.
• Да острят моливи.

Отговорности на пет-шестгодишните:
• Да помагат в съставянето на менюто и пазаруването.
• Да си правят сандвичи или проста закуска и после да си почистват.
• Да си наливат напитки.
• Да накъсват листата на марулята за салата.
• Да си оправят леглото и да си чистят стаята.
• Да се обличат сами и да си избират дрехите за деня.
• Да чистят умивалника, тоалетната и душкабината.
• Да чистят огледала и прозорци.
• Да разделят нещата за пране, белите – в съответния кош, цветните –
в друг.
• Да сгъват и подреждат изпраните дрехи.
• Да вдигат телефона и да телефонират сами.
• Да помагат в градината.
• Да плащат малки покупки.
• Да изхвърлят боклука.

78
 • Да хранят домашните животни и да им почистват мястото за ядене.

Отговорности на седем-осемгодишните:
• Да се грижат за колелото си, да го прибират и заключват, когато не
го използват.
• Да вдигат телефона и да записват съобщения.
• Да изпълняват прости поръчки на родителите си.
• Да поливат градината.
• Да мият кучето.
• Да носят по-леките пазарски торби.
• Да се будят сами с будилник сутрин, да се приготвят за лягане и
тогава да викат родителите си, за да им кажат „лека нощ“.
• Да се учат да са учтиви, вежливи и да споделят; да уважават другите.
• Да разполагат с джобни за закуска или обяд в училище.
• Да поддържат банята в ред, да сменят кърпите.

Отговорности на осем-деветгодишните:
• Да сгъват салфетките и да слагат приборите правилно на масата.
• Да мият пода.
• Да помагат в разместването на мебелите.
• Да се къпят сами.
• Да помагат, когато ги помолят.
• Да си оправят сами гардероба и чекмеджетата.
• Да си избират и да пазаруват дрехи и обувки с помощта на
родителите.
• Да сгъват одеяла.
• Да шият копчета.
• Да кърпят.
• Да чистят „бъркотията“ на домашните животни в къщата или на
двора.
• Да приготвят ястия по рецепти.
• Да гледат малките си братя или сестри, докато наоколо има и
възрастен.
• Да боядисват огради или рафтове.
• Да помагат в писането на писма. (Адаптирано от ръководството на
Марион Бела, Адлериански консултативен център, Отава (Marion Balla,
Adlerian Counselling and Consulting Centre, Ottawa). – Б. а.)

Ще трябва да отделяте време и да помагате на детето в усвояването на

всяко от посочените нови умения. Трябва да сте прецизни: „Когато е твой
ред да чистиш огледалото в банята, трябва да вземеш препарата и книжните

79
кърпи, които се намират в шкафа под умивалника. Пръсни два-три пъти
огледалото и после започни да търкаш. Виждаш ли как се замазва отначало?
Трябва да продължим да търкаме, а после само в едната посока, за да не
останат следи. Когато няма вече черти, значи, работата е свършена.
Мръсните хартии отиват в боклука, а препаратът – под мивката“.
Може да ви се струва дълго и мъчително, но петгодишното дете трябва да
свикне с новото умение, да опознае очакванията и етапите на проекта.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА: КАКВО ДА

ОЧАКВАМЕ?

Вероятно има стотици задължения, които детето ви може да изпълнява,

без да бъде учено и упражнявано – просто трябва да отстъпите назад.
Трябва да сте наясно, че децата няма да се справят с новите си отговорности
идеално още от първия път. Това е процес. Ако сте наясно с етапите, може
би няма да избързвате и да предпоставяте, че при вас не се получава. В този
случай търпението е най-голямата добродетел. Не забравяйте, че това е
бавно възпитаване с дългосрочни ползи.

1. Етапът на недоверието. Децата не вярват, че ще устоите на

решението си да ги оставите да се оправят сами.
2. Етапът на проверката: Децата с радост ще пробват доколко сте
убедени в решението си; ще следят реакциите ви, за да видят колко
дълго ще издържите, без да се намесите и да се справите сами със
задачата.
3. Етапът на убеждението: Когато няколко пъти не отстъпите, не
свършите вие работата и не ги спасите, а ги оставите да изпитат
последствията от избора си, те ще се убедят, че в съответната ситуация
няма по-заинтересован от самите тях.
4. Етапът на грешките: Когато децата най-сетне проумеят, че е в
техен интерес да поемат отговорностите си и че никой няма да свърши
работата вместо тях, те ще започнат да се чудят как да решат проблема
сами. Бидейки новаци, те ще правят грешки в преценката и в
стратегиите си. На този етап може и да объркат нещо. Точно тук е
важно родителят да не се притичва на помощ, да не поправя грешката
и да не помага. Вместо това можете да им въздействате, използвайки
„оценъчни въпроси“ от сократовски тип. Вижте как майката
направлява детето, като просто задава въпроси, без да решава
проблема:
• Май опита да си направиш график кога си на плуване, но не сполучи.
Какво стана?
80
 • Какво трябва да направиш, за да си напомняш, че в четвъртък си на
плуване?
• Май бележката на вратата не свърши работа. Какво ще опиташ
следващия път, за да не забравиш?
5. Компетентност. Ето я фазата, за която родителите така копнеят,
но се налага да проявяват търпение, защото тя идва чак на пето място.
Но все пак идва. Даже да струва няколко пропуснати тренировки по
плуване или друго неудобство, тя си струва!

Ако сте започнали да четете тази глава като глезеща майка, която обича
да върши нещата вместо децата си, надявам се поне да сте установили
произхода на собствените си митове за нуждата от грижливо отглеждане,
присъщо на добрите майки. Надявам се да използвате цялата си потребност
от обич, за да допринасяте за положителното развитие на децата си и да
обогатявате връзката си с тях, докато ограничавате спиращото растежа
глезене и обгрижване, задушаващо детето и спиращо го от пътя му на
развитие. Нуждаем се в еднаква степен от твърдост и благонамереност в
процеса на възпитаване. Надявам се, че сте получили импулса да създадете
баланс между двете.
За някои от нас проблемът не е в нуждата от обич и благонамереност, а
в склонността към строгост и контролиране. Ако сте нетолерантен
родител и смятате, че непрекъснато трябва да контролирате децата си,
следващата глава е тъкмо за вас.

81
 Глава 5. МИТ: Добрите майки винаги контролират

Контролът е непостижим, когато се стремим към него директно.

Той е изненадващият резултат, когато оставим нещата на самите
себе си.
Джеймс Артър Рей

Джанис изрично е предупредила дъщеря си Саманта, че шоколадовите

десертчета са само за закуска в училище, а не за хапване у дома. Когато
открива празна опаковка, намачкана между възглавниците на дивана,
Джанис разбира, че инатливата ѝ петгодишна дъщеря е шумоляла зад гърба
ѝ. Ама че наглост! След още един строг разговор Джанис премества кутията
с десертчетата в шкафа над хладилника, но скоро разбира, че детето се
катери върху кухненски стол, за да ги докопа!
О, да, това е война, бейби, война!

Да изгубим битката за демократичното възпитаване

Имате ли чувството, че домът ви е арена на противоположни желания,

битки и спорове? Всяка разходка в парка ли приключва с караница и
разправия с тригодишното ви дете, което изнасяте метнато през рамо? Или
пък откровеното предизвикателство на тринайсетгодишното ви кара да
смятате, че всички тийнейджъри трябва да подлежат на задължителна
военна служба? Почакайте още малко и сержантът ще ви покаже как
момчетата носят панталоните си, свлечени по начин, откриващ пред света
половината им задник и ластика на боксерките. Аха!
Не започвайте да стягате багажа. Поне не веднага...
Тази глава е за майките на деца, често характеризирани като „инатливи“,
„войнствени“ или ако предпочитате по-традиционните наименования –
„малко лайно“. Тази глава е за всички, които установяваме, че през
повечето време сме бесни на децата си или пък смятаме, че не заслужаваме
всичката помия, която редовно ни се излива на главата. Тя е също за
„добрите майки“, които без съмнение на някакво ниво усещат как се
провалят, понеже отглеждат дете, което много трудно бива контролирано.
В предната глава разгледахме проблемите на майките, които глезят,
избутвайки границата в посока „добронамерено“ твърде далече от
благонамерения, но твърд модел на възпитание, и отглеждат деца, които
живеят като паразити на гърба на вечно откликващия на капризите им
домакин: мама. Тук ще се занимаваме с майките от противоположната
82
страна, „строгите“ майки. Афинитетът към строгост обикновено означава,
че докато се опитваме да установим границите, „добронамереното“
изхвърчава през прозореца, а ние ставаме контролиращи и доминиращи,
въвеждайки прекалено много правила и укрепвайки личния си (често
произволно налаган) авторитет над децата.
Маниак на тема контрол ли сте?
1. Обвиняват ли ви децата, че често си пъхате носа в техните
работи?
2. Искате ли просто да помогнете на децата си, показвайки им как
да свършат нещо по-добре? По-ефективно?
3. Обвиняват ли ви децата, че ги командвате?
4. Обвиняват ли ви децата, че не ги разбирате, че не виждате
нещата от тяхната перспектива?
5. Чувствате ли се претоварени със задачи, понеже предпочитате
да се свършат по точно определен начин и ви е по-лесно сами да си ги
изпълните?
6. Чувствате ли се напрегнати, когато виждате, че другите правят
неща, за които знаете, че може да се свършат по-добре (тоест
„правилно“)?
Някои от нас са си били маниаци на тема контрол още преди да имат деца,
но за повечето манията надига грозната си глава, когато станат майки.
Преди да разбием този мит, нека изследваме контрола и влечението към
него и да видим как в опитите си да наложим контрол, без да искаме,
ставаме губещата страна. После ще ви покажа как да постигнете строгостта,
която търсите, чрез техники, които са демократични и чрез които се печели
съдействието на децата, вместо да се провокират битки.

КАК КОНТРОЛЪТ ПРЕЧИ

Хората, които са склонни да контролират всичко, често са страхотни

организатори, учени и имат успешна кариера. Сигурна съм, че кухнята ви е
блестяща и идеално организирана, а чекмеджетата ви за чорапи и бельо са
подредени според десетичната класификация на Дюи (Томас Дюи – автор на
библиотечна класификация с общ обем около 4000 страници. – Б. пр.). Но тези хора
често плащат висока цена в личните си взаимоотношения, понеже
човешките същества не обичат да бъдат контролирани, чувстват личната си
сила ограбена. Децата не правят изключение, но това вече и сами сте го
разбрали, и то по трудния начин.
Традиционните автократични отношения родител – дете се определят от
превъзхождащо-подчиняващия режим, в който родителите имат пълна
власт над потомството и го карат да зачита правилата. Мнозина и днес
83
мечтаят да отглеждат децата си по тази схема. Проблемът е, че тя вече не
работи.
Защо схемата вече не работи?
Днешните деца не се чувстват социално по-нисши от възрастните и не
желаят да бъдат насила вкарвани в подобна позиция. Когато женското
движение завоюва позиции, децата започнаха да обитават едни по-скоро
егалитарни, отколкото йерархични семейства. Откакто мъжете и жените са
равни, децата не приемат патриархалния ред така, както е ставало в
миналото. Обществото прие равенството и се справя много по-добре,
мислейки децата като социално равни. Вече трудно ще видим родител да
бие детето си публично (не че не се случва у дома), а боят като наказание е
изхвърлен от училищата. Максимата, че децата трябва „да се виждат, но не
и да се чуват“, вече не е валидна. Много деца днес развиват собствено
разбиране за социалното равенство, независимо дали родителите им са
готови за това, или не.
Е, да видим сега какво става, когато се опитвате да наложите остарелите
автократични методи върху поколение деца, които смятат, че сте
равнопоставени? Те се бунтуват. Ние опитваме да наложим контрола като
метод за дисциплиниране, но често постигаме единствено грандиозна битка
за надмощие.
Вече разгледахме идеята, че човешкото поведение служи на определени
цели и че при децата под три-четири години става въпрос за четири основни
типа цели, постигани чрез лошо поведение: търсене на внимание, на власт,
на отмъщение и отбягване. Това е поведението, което решава проблема.
Детето, което се намира в битка за надмощие, е открило начин да се сдобива
с власт, конфронтирайки се с вас. Детето се нуждае от власт. В
демокрацията, когато живеем като равни, всеки има право на мнение за
нещата, които го засягат. Когато децата се чувстват упълномощени, когато
имат думата, те са се сдобили с власт по конструктивен начин. Когато не
получат властта по позитивен път, те ще се борят, за да надмогнат
чувството за безправие, чрез неконструктивни средства.
За децата съществуват два вида развръзки на битката за власт. Първият е
да ви подлудят. Това ги кара да се чувстват силни! Да разстроят родителя
си и да го подлудят – ето по този начин децата се чувстват големи. Другият
вид е, след като вече сте влезли в битката, накрая да отстъпите и да стане
това, което детето е искало. Ако след буйна сцена да не си ляга вие
отстъпите и кажете „ДОБРЕ, хайде още 10 минути“, детето научава, че
подобни сцени са ефективен начин за постигане на целта! А никое дете не
изоставя поведение, даващо резултати!
Разбира се, родителите са големите и понякога те печелят битките. Когато
метнете през рамо виещото тригодишно и го изведете от парка, вие сте

84
спечелили битката, но така учите детето да решава проблемите си с другите
по пътя на господството и контрола вместо чрез коопериране и
разбирателство. Ако използването на власт е вашият основен похват, детето
също ще се опитва да го практикува, независимо дали спрямо родителите
си, по-малките братя и сестри, или другите деца в училище.

Никога не съм срещала гладно за власт дете, което да няма гладен за

власт родител.

Терминът „битка за власт“ е станал част от съвременния речник и хората

чудесно разбират какво имам предвид, когато допускам, че причината
сладкото им осемнайсетмесечно бебе да се върти като бургия, докато му
сменят памперса, е точно битка за власт. „О, да, точно така е“, съгласяват
се, но има и по-трудни за улавяне и определяне битки за власт. Нужно е да
ги опознаем във всичките им форми и да проумеем динамиката на
човешките взаимоотношения, замесени в тази битка, за да можем по-лесно
да я избягваме.

ДА РАЗБЕРЕМ ДИНАМИКАТА НА БИТКАТА ЗА ВЛАСТ

Във всички взаимоотношения разпределението на властта може да става

само по двата начина, които вече обсъждахме:
1. Вертикално разпределение на властта. Вертикалните
взаимоотношения се осъществяват само в една посока – от горе надолу. И
понеже никой не иска да е в подчинената позиция, се стреми да завладее
единствената друга: висшестоящата.
2. Хоризонтално разпределение на властта. Слава богу, има и
алтернатива. Избягваме дихотомията висшестоящ/нисшестоящ, когато
властта е разпределена между всички и когато никой не се чувства
подчинен. Тогава не търсим власт над другите, а използваме силата, която
имаме, за да се справяме с проблемите.

Битката за власт е феномен, запазен за онези, които търсят

вертикална власт над другите.

Битките за власт ще са по-ясни, ако ги наречем състезание за власт. Когато

влезем в надпревара, ние се състезаваме с опонента си, влизаме в
отношения, от чийто изход зависи кой ще победи и кой ще загуби, а в нашия
случай – кой ще се изкачи по вертикалната стълбица и кой ще трябва да
отстъпи.

85
 Ситуацията се илюстрира добре от любимата игра с дърпането на въже,
при която има два отбора, теглещи въжето в противоположните краища. И
двата отбора дават всичко от себе си, напрягат сили, за да избутат опонента
и да му издърпат въжето. Весело, а?
Хайде сега да видим как играем тази игра с децата си (през цялото време),
когато се борим за надмощие.
1. За игра са нужни двама. За тегленето на въже са нужни поне двама,
няма как да стане, ако на противоположния край няма друг, който да
дърпа и да създава равно по сила противодействие. В играта сте! Заедно.
Колкото сте по-ядосани и войнствени, толкова по-мотивирано дърпате
въжето.
2. Двете страни трябва да са в опозиция. Няма как да сте от един отбор
и да сте в битка за надмощие. Някой трябва да е в опозиция. Вие трябва
да кажете ДА, за да може детето да каже НЕ! Вие трябва да кажете
ЧЕРВЕНАТА чашка, за да каже то – СИНЯТА. Ако пък се съгласите за
синята, обърнете внимание колко бързо детето ще поиска червената. Да
сте в опозиция, е метод, който показва колко сте силни и властни. Ако ви
помоля да ми покажете мускулите си, вие няма просто да протегнете ръка,
а ще навиете ръкава, ще приберете китката към рамото, за да създадете
напрежение и бицепсът да се издуе. Когато децата искат да изглеждат
големи, те често търсят опозиция, някой, на когото да се противопоставят
и да покажат силата и властта си. ВИЕ им осигурявате тази опозиция.
3. Победител/губещ. Не забравяйте, че се играе, за да се определи
победител и губещ, състезанието е за власт. Изходът от играта определя
кой ще е господар и кой роб – кой е кукловодът и кой марионетката.
Твърде често ние сме разсеяни и подлъгани от детайлите, смятаме, че
детето се бори с нас именно за синята чашка или наистина не иска да му
сменим памперса. Родителите са объркани и се опитват да решат тези
безинтересни въпроси: „Какво значение има чак пък толкова цветът на
чашата?“, „Кой би искал да се разхожда с пълен памперс?“.
Не това е целта на битката. Битката е за господство и контрол. Цветът на
чашата и смяната на памперса са само флагчето, вдигнато в чест на
победителя. „Ако докопам онова десертче над хладилника, ще съм осуетила
опита на майка ми да ме контролира.“

„НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЕ ТЕ КОНТРОЛИРАМ“

Много често майките упражняват контрол, въпреки че нямат намерение

да го правят. Вие си мислите, че просто казвате: „Излизаме, слагай якето“.
Но за детето това звучи повече като команда, отколкото като молба. „Ти ми
казваш да си облека якето ВЕДНАГА!“ Представете си, че сте на парти с
86
чаша вино в ръка, разказвате интересна история, а съпругът ви идва и ви
казва същите думи. На вас също ще ви се стори като упражняване на
контрол. Ако в този момент детето си облече якето, ще има чувството, че
ви се е подчинило, все едно сте го поставили в по-нисша позиция. То ще се
бори. За да не се чувства командвано, детето ще откаже да се облече и
битката ще започне.
Понеже между майката и детето липсва чувство за равноправие, детето
вижда живота организиран вертикално – някой е отгоре, друг – отдолу – и
започва да се съревновава, за да застане над вас!
Въвлечени в битката за надмощие, и двете страни се хващат за въжето:
вие сте постановили, че обличането на якето е губещата позиция.
Помислете над това: Как детето да се облече, без да има чувството, че губи
играта? Веднъж започната, битката за надмощие компрометира всяко нещо,
което поискаме от детето, и го прави нежелано за него! Ние сме на точно
обратната посока от целта. Ако искаме якето да бъде облечено, по-добре да
не влизаме в битка за това. Така ще понижим съпротивата.

ДА ИЗБЕГНЕМ БИТКАТА ЗА НАДМОЩИЕ

Ще трябва да поработим, за да се научим да избягваме битките за

надмощие. Не се обезкуражавайте по време на процеса. Искам от вас да
измените динамиката във вашето семейство в по-демократична посока, да
споделите властта и да изградите по-егалитарни отношения, основаващи се
на взаимно уважение. Промяната към хоризонтален модел е решителна и
съдържателна промяна и тя няма да се случи за един ден. Ще видите, че
някакъв резултат ще има почти веднага, но трябва да управлявате
очакванията си и да си дадете поне шест месеца, ако не и година, за да
усвоите новите правила. Повтаряйте си, че това е бавно възпитаване, и не
забравяйте, че онези, които ще жънат плодовете му, сте вие и вашите деца.
Говорим за две страни на взаимоотношението. Едната е свързана с
излизането от конкретните битки за надмощие, след като веднъж играта е
започнала. Втората – с дългосрочна цел: как да помогнем на детето да се
сдобие с власт в семейството по конструктивен начин и как да го включим
във вземането на решения и функционирането на семейството, в
създаването на правила и споразумения, чрез които да живеем заедно.

НО ТЯ СЕ Е КАТЕРИЛА ПО ХЛАДИЛНИКА, КАКВО ТРЯБВА ДА

НАПРАВЯ СЕГА?

Имам план от четири стъпки, който предлагам на родителите, които са

включени в битка за надмощие. Следвайки стъпките, ще можете да се
87
придвижите от състоянието на конфликт до състоянието на
сътрудничество, вместо да трябва да спечелите битката. Същността на това,
което родителят трябва да направи, е проста: ПУСНЕТЕ СЕ ОТ ВЪЖЕТО.
Няма как да продължавате битката за власт, ако не искате да играете.
Пускането от въжето означава край на играта, примирие.

Не искаме да печелим битките за надмощие, защото те само

пораждат следващи битки и означават, че превръщаме децата си в
губещи, което е липса на уважение към тях.
Нито пък искаме ние да изгубим, понеже ще е липса на уважение към
нас самите, а и ще покаже на децата, че именно това е пътят да
постигнат своето.
Следователно и победата, и загубата служат на статуквото:
употреба на власт в семейството. Вместо това имаме нужда от друга
стратегия. Трябва да обявим мир, да откажем поканата за битка и да
се пуснем от въжето.

За да се пуснете от въжето, следвайте тези четири стъпки, наречени

„моделът на четирите П-та“; така ще преминете от конфликт към
сътрудничество:
• Преценете дали сте влезли в битка за власт.
• Предефинирайте ролите и отговорностите за всеки член на
семейството.
• Предложете маслиновата клонка и създайте възможност за избор.
• Продължавайте в положителната посока, правейки онова, което
трябва да правите.
Нека разгледаме всяка стъпка в детайли:

Преценете дали сте влезли в битка за власт

Всяко пътуване започва с първата стъпка. Трябва да знаем наистина ли
сме в битка за власт, за да намерим начин да излезем от нея, което означава
да преценим дали целта на детето е власт.
Властта бива два вида: активна и пасивна. Активната е лесна за
проследяване, тя е онова поведение, което казва: „Ще правя каквото аз
искам“. Тогава детето открито играе играта с въжето и вие сте наясно, че
имате надарен противник. Пасивно търсещото власт дете е друга работа, то
е по-трудно за проследяване. Пасивно търсещото власт създание също се
държи за въжето, но вместо да тегли като лудо, то е нещо като котвата на
отбора, вързало е въжето през кръста и не помръдва. Стои като побит
камък, демонстрирайки властта си чрез „не можеш да ме накараш да
направя нищо“.

88
 Има белези, по които можем да разпознаем и активно, и пасивно
търсещото власт дете:
Активното:
• Сцени
• Открито предизвикателство
• Избухвания
Пасивното:
• Казва, че ще направи нещо, но не го прави.
• Мързел и апатия
• Закъснения и мотаене
• Привидно съгласие
Влезли ли сте в битка за власт?

Следа #1 – Чувствате се: ядосани, провокирани, предизвикани или

победени. Мислите си: „Почакай, няма да се отървеш така лесно“.
Следа #2 – Типичната ви реакция: викате, насилвате и
принуждавате.
Следа #3 – Типичната реакция на детето спрямо вас: отвръща с
още по-голяма сила и ескалира конфликта.

За да разберете дали целта на детето ви е власт и дали вече сте в битка за

надмощие, вижте собственото си емоционално състояние. Чувствате ли се
ядосани? Обикновено това е най-красноречивата емоция. Използваме беса
като гориво, което ни помага да се борим и побеждаваме. Вече сте се
надъхали да спечелите в играта „дърпане на въже“. Сега се заслушайте в
собствения си глас. Чувате ли нещо като: „О, почакай, ще ми паднеш – ако
трябва, ще заключа тия шкафове“. Или: „О, ще ти покажа аз на теб!“. Това
са ескалиращите, войнствени мисли, които изразяват нуждата ни да
доминираме, завладяваме и утвърждаваме чувството си за контрол. Освен
във вашата тези мисли се въртят и в главата на детето ви. (Така де, откъде
се е научило то все пак?)
И накрая, ако викате и се борите с детето, а то ви отвръща със същото,
това означава, че се намирате в битка за надмощие.

Предефинирайте ролите и отговорностите

Когато сме замесени в битка за надмощие, ние искаме ситуацията да се
развие „по нашия начин“. Ставането на нещата по нашия начин е заредено
с желание за лична власт. „Добрите майки“ са слепи за това, понеже са
убедени, че техният начин е ПРАВИЛНИЯТ и че се сражават за правата
кауза. Правилното трябва да тържествува над грешното. Желанието за
правилност ни подтиква да управляваме нашите деца. Ние непрекъснато

89
пристъпваме границите и се месим в ролите и отговорностите на децата си.
Децата го приемат като посегателство и реагират остро, за да си спечелят
обратно позициите.
Катрин има двегодишен син с проблеми с яденето. Кол не яде почти нищо,
като че ли се храни от въздуха. Катрин е наясно, че става въпрос за битка
за власт, тъй като е ядосана и има усещането за провал. Когато обсъдихме
въпроса за ролите и отговорностите, Катрин се съгласи, че нейната работа
е да пазарува, да приготвя здравословни и хранителни ястия и да ги поднася
в определени интервали, а работата на Кол е да прецени колко да яде. Та
нали той умее да се храни сам и без съмнение, когато огладнее, ще го
направи. Това са неговите права и отговорности – не работа на мама.
Когато Катрин се притеснява, че детето ѝ не яде достатъчно, тя всъщност
казва, че знае по-добре колко трябва да яде нейното дете. Когато той не го
прави, тя върши неговата работа. По този начин обаче показва неуважение
и липса на вяра в способността на детето да си свърши работата.
Управлявайки храненето на детето, тя го лишава от власт и то ѝ отвръща,
отказвайки да съдейства.
Във всяка битка за власт се налага да отстъпим крачка назад, да поемем
въздух и да обмислим цялата ситуация. Трябва да си дадем сметка какво
изисква ситуацията. Това е ключът към демократичното семейство,
понеже като социално равни ние се борим за това никой да не простира
властта си над другия, а да спазваме правилата на социалния ред. Това е
реалността на ситуацията, тя диктува какво ще се случи, а не нечии желания
и прищевки. Например децата трябва да си лягат в установен момент,
съобразен с възрастта и нуждата им от сън. Не когато на мама ѝ омръзне
или те станат кисели. Причината да отидат в леглото е, че е „време за
лягане“, а не „защото аз така казвам“. Когато детето не иска да си ляга, не
бива да се борим с него, надявайки се, че накрая ще надделеем.
Това означава да се запитаме: Какво трябва да се случи в тази ситуация?
Има ли някаква универсална логика, която може да бъде приложена в
конкретния случай? Да, Джейн трябва да е чиста и здрава, но трябва ли
Джейн да влезе да се къпе точно в 7,00, както прави това всяка вечер,
понеже аз така искам: след вечерята и преди пижамата? Но чакайте малко
– защо? Трябва ли да е по това време? Всяка вечер? Така ли трябва да става?
Може би Джейн има нужда от право да определя, понеже решението засяга
и нея!

Опъването на въжето е междуличностно и субективно, то опъва

взаимоотношенията ни, превръщайки ги в болна тема, и усложнява и
най-простия сценарий.

90
 Когато сме в битка за надмощие, ние преместваме целия фокус върху
другия човек – какво прави той и как трябва да се промени. Този „друг“
фокус е проблемен, понеже:
1. Другият човек смята, че искаме да го променим, чувства се
манипулиран и контролиран. Има чувството, че узурпираме властта му, и
това отприщва желанието му да се противопоставя.
2. Ние чувстваме, че губим контрол, когато инвестираме в резултати,
които зависят от промяната на другия. На практика ние не можем да
контролираме другите, доказвано е многократно, не е наша работа да
опитваме!
Трябва да сменим фокуса. Трябва да се концентрираме върху онова, което
ситуацията изисква от гледна точка на здравия разум: върху НАШИТЕ
отговорности и роли, и да решим какво да направим, за да контролираме
само и единствено СЕБЕ СИ. Трябва да променим гледната точка към
самите нас, трябва да спрем да участваме в битка, а това ще предизвика
промяна и у другите.
В случая с шоколадовите десертчета работата и отговорността на Джанис
е да осигурява здравословна храна у дома. Не е нейна работа да инспектира
консумацията на храната и съхранението ѝ.
Когато Джанис прибягва до модела на „заключения долап“, това е нейното
лично решене на проблема с контрола какво и кога да яде нейната дъщеря.
Саманта не е била поканена във вземането на това решение и тя го усеща
като натрапено, което я провокира да краде десертчетата зад гърба на майка
си, за да си възстанови правата. Все пак хората не могат да ядат каквото си
поискат – така би настъпил хаос и няма да остане и помен от общите
правила за живеене заедно. Усилията и парите на Джанис да купи и
приготви храна ще отидат на вятъра, ако не съществуват общите правила.
Е, как да постигнат равновесието Джанис и Саманта?

Детската борба за надмощие е ясен знак, че детето иска повече власт

и по-голямо право на мнение за своя живот.

Джанис трябва да предефинира своята роля – не е нейна отговорност да

микроменажира похапванията на дъщеря си. Вместо това трябва да
помисли как да ѝ даде думата по отношение на собствения ѝ избор на храна
и на правилата за консумация.

Предложете маслиновата клонка

Маслиновата клонка е символ на мира. Тази стъпка в цялостния процес
показва (със съответния жест), че ние не желаем да се борим. Ето как:

91
 1. Езикът на тялото. Ако ръцете ви са на кръста, свалете ги. Ако
гледате свирепо, омекотете погледа. Ако тонът ви е рязък, сменете го. Ако
сте далече, приближете се. Ако се извисявате над детето, клекнете и
застанете на нивото на очите му. Хванете го за ръката или потъркайте
рамото му. Езикът на тялото и думите ви трябва да изразяват отказа ви от
разправия и предизвикателство. Вашите жестове задават тона. Те са 80
процента от комуникацията. Вижте как детето ще отговори на това. Ако
сте раздразнени, и то ще се дразни, ако сте любезни и спокойни, то ще ви
последва. НИЕ трябва да започнем първи! На вас, контролиращи майки,
това ще ви хареса, защото ще усещате как детето реагира. Вашите реакции
и думи могат да усилят или да потушат конфликта. Продължавайте,
успокойте се първо вие и наблюдавайте как детето ви следва!
2. Думите. Нашите думи се превръщат в оръжия във времена на
конфликт – избирайте ги внимателно. Съзнателно превключете от
говорене на слушане. Пробвайте следното:
• „Не искам да се караме за това“. Кажете го с кротък тон и помнете, че
трябва да сте искрени. Ако думите не отразяват истинското ви намерение,
детето ще го усети и няма да се съгласи с тях. Наистина ли решихте, че
няма да се карате?
• „Ти си прав – не мога да те накарам, но не искаш ли да ми помогнеш
да излезем от ситуацията?“ Когато признаем на глас властта на детето в
конкретната ситуация, често това е достатъчно, за да се сложи край на
битката. Децата всъщност обичат да помагат – те не обичат да ги „карат“
да правят нещо. Можете да им помогнете да не застават в отбранителна
позиция, като ги помолите открито за сътрудничество. Ще се изненадате
колко ефикасен може да е този въпрос.
3. Слушайте. Вместо да поучавате и да викате – СЛУШАЙТЕ! Ние
искаме да разберем какво е тяхното виждане за проблема. Не е нужно да
го харесваме, но сме длъжни да го разберем. Когато децата бъдат
изслушани и се почувстват разбрани, те са много по-склонни да се
съгласят с вас, а това прекратява битката.
4. Хумор. Просто не можете да се смеете и да се биете с някого
едновременно! Може би вече сте го усетили, когато сте разведрявали
ситуация, тръгнала да става напрегната. Използвайте по-често тази
техника. Направете съзнателно усилие да разведрите първо себе си. „Хей,
маймунче, за банани ли се оглеждаш? Я, виждам една мишничка, готова
за гъделичкане...“

Много по-склонни сме да се държим мило и забавно, когато не сме

уморени, изтощени и раздразнени. Ако непрекъснато водите битки за
надмощие, върнете се обратно на Глава 1, в която се говори за това как

92
да се грижите за себе си, и започнете да обръщате внимание на
нуждите си.

Веднъж предложим ли маслиновата клонка и разведрим ли атмосферата,

спрат ли хората около нас да се чувстват командвани, ще намерим десетки
други начини да решим проблема – ЗАЕДНО. Колкото повече децата
усещат, че имат избор и че са част от вземането на решенията, толкова по-
склонни към взаимодействие и сътрудничество стават те.

Сътрудничеството е страничен продукт на усещането за

равноправие.

Така например Джанис може да обясни на Саманта, че не иска да се държи

като полицай и да заключва десертчетата, може да ѝ каже, че няма против
да ги купува, стига и Саманта да се съгласи, че не може да ги яде по всяко
време, и двете заедно да решат кога е подходящо това да става. Така Джанис
ще покани Саманта да се включи в намирането на решение, приемливо и за
двете страни, вместо да продължава да участва в отношението „ще стане по
моя/твоя начин“, което води до конфликти и бунтове:
„Как да постъпим? Ти май искаш по-лесно да стигаш десертчетата?
Нали? Не искаш да ги крия? Притеснявам се, че ако ги ядеш по всяко
време, няма да си изядеш вечерята, пък и няма да имам какво да ти дам
за закуска в училище. Какво да направим, че и двете да сме доволни?“
Ето така Джанис може да изложи опасенията си, вместо просто да налага
собственото си решение.

Ясно изложете опасенията си, както и желанието си да се разреши

ситуацията, вместо да налагате собственото си решение и да
изисквате подчинение.

Продължавайте в положителната посока

След като вече сте предложили маслиновото клонче и сте изяснили за себе
си какви са вашите отговорности и роли, трябва да продължите нататък с
действия, а не с приказки, като останете благонамерени, но твърди през
цялото време. С всеки следващ успех ще забелязвате със задоволство, че
колкото по-малко контрол се опитвате да налагате, толкова по-
положителен е резултатът, който постигате – не само за вас, но и за цялото
семейство.

93
 ВЛАСТ: МРЪСНА ДУМА

Да се говори срещу упражняването на контрол, е много по-лесно,

отколкото да се прилага на практика, особено в началото. Родителите се
притесняват, че вече и без това трудно контролират децата си и че ако им
дадат власт, съвсем ще изгубят въздействието си върху тях. Много
родители се опитват да си върнат контрола, налагайки още контролиращи
мерки, което води единствено до нови бунтове. Така родителите се спускат
по спиралата на абсолютното мъчение.
Да, понякога е нужен голям скок в мисленето и доверието – особено за
онези контролиращи майки, които разчитат почти само на контрола и
които, без да искат, моделират у децата си манипулативното и
контролиращо поведение, което иначе намират за отвратително. Цялото
семейство трябва да премине към нов модел на споделяне на властта, за да
спре спиралата на битките и отмъщението. Вече изложих методите, чрез
които да излезете от битката за надмощие, нека сега да разгледаме
начините, по които да насърчавате децата и да избягвате битките, преди да
са се появили.

СЕМЕЙНИТЕ СРЕЩИ: НАЙ-ДОБРОТО РОДИТЕЛСКО

СРЕДСТВО

Ако искате да имате демократично семейство, трябва да се включите в

демократичен процес. Семейните срещи са велико средство за избягване на
конфликтите и за съвместно решаване на проблемите. Точно както
свиквате планьорки в офиса, така трябва да се събирате със семейството, за
да търсите решенията, приемливи за всички. Това е времето и мястото,
където може да бъде чут гласът на всеки и всеки да участва в решаването
на проблемите и изграждането на правилата, по които да живее
семейството. Ефектът на семейните срещи не бива да се подценява. Това е
най-добрият начин да придвижите семейството си към живеене на
равноправни начала и да спечелите съдействието на децата.

КАК ДА ПРОВЕЖДАМЕ СЕМЕЙНИ СРЕЩИ?

Не мога да ви опиша колко съм развълнувана, че ви агитирам за семейните

срещи. Ако успеете да овладеете това средство, вие попадате в десетката.
Ще създадете условия за забележителни промени в живота на семейството
си. Чрез тези срещи ще можете да действате по изцяло демократични
методи, а ползите им за семейната хармония и семейното щастие ще бъдат
неизброими. По този начин ще отгледате деца, които съдействат за
94
решаването на проблемите и съумяват да постигат осъществяването си в
живота. Нека ви дам сечивата, които са ви нужни, понеже има множество
технически подробности, които трябва да знаете. Ще се опитам да съм
максимално конкретна, за да ви убедя да подкарате семейната колесница
по този път.

Създайте сигурно място за свободно изразяване

Малко са семействата, които пристъпват към тази тема, без децата им да
се превъзбудят в желанието си да споделят, да бъдат изслушани и без
накрая да започнат да се надприказват и да викат в стремежа си да бъдат
чути. Вълнуващо е да имаш семейна среща и децата да бързат да споделят
своите големи идеи.
Какво трябва да направим, че хем да съхраним ентусиазма им, хем да се
учим да „споделяме микрофона“. Предлагам ви да използвате „говорещата
тояга“.

„Говорещата тояга“ е била използвана от индианците и други

племена по време на техните съвети, за да се определи кой е наред да се
изкаже. Освен това ролята на тоягата е била да увери човека, че може
да говори без страх от прекъсване или от репресии за думите си.

В нашата къща в ролята на „говореща тояга“ влизаше солницата.

Използвахме я, докато всички се научихме да се изслушваме и да не се
прекъсваме. Накрая, когато всеки се научи да изслушва другия, солницата
стана излишна.
Най-важната роля на „говорещата тояга“ е да създаде среда, в която всеки
да може да се изкаже без страх от критикуване и да общува отворено и
честно.

Време
Срещите трябва да се правят веднъж седмично, всяка седмица. Не
започвайте да ги пропускате, да ги местите и отлагате, защото така ще си
отворите проблеми. Срещите трябва да се превърнат в навик, в традиция, в
очакване. Отбележете датите за среща на календара и нека децата се
редуват да следят и напомнят за тях.
Също така не ги проточвайте като неделна служба, направете ги възможно
най-кратки, приятни и изпълнени с положителни емоции, започнете с 10–
15 минути, не повече.

95
 Присъствие
Всеки трябва да присъства на семейната среща, даже най-малките, които
още не могат да говорят. В крайна сметка семейството е точно това – всички
да сте заедно. Може да кърмите бебето през това време или да го сложите
на столчето му и то също да присъства. Може мъникът да си играе с някоя
тиха играчка или да си рисува, за да не пречи. Не става въпрос всеки да се
разсейва с нещо, просто трябва да направите нужното, за да се съберете
всички, и да осигурите конструктивна среда, за да може да останете всички
заедно в тези кратки дискусии.
Важно е да не превърнете присъствието на срещите в задължително
бреме. Кой би искал да е задължен да прави каквото и да било? Пък и така
само бихте доказали властта си над тях, а точно това се опитваме да
избегнем тук! Задължителността само би саботирала вашите срещи. Вместо
това уверете детето, че ще ви липсва компанията и участието му, нека знае,
че каквото и решение да бъде взето, то ще се отнася до всички у дома,
независимо дали са присъствали, или не. Ако иска да си каже думата и да
участва – трябва да присъства.
Решаващо важно е всеки да има думата, но нека напомня на майките и
бащите – вашите гласове не бива да са по-силни от тези на децата. Помнете,
че става въпрос за демокрация. Ако децата започнат да стенат и да се
търкалят по пода само от споменаването на семейна среща, приемете
намека. Децата ви няма да се втурнат с ентусиазъм на среща, на която мама
сочи с пръст всеки и разяснява новите правила, които си е измислила.
Атмосферата не бива да е като че ли са ги извикали в директорския кабинет,
за бога! Ако децата не се чувстват уверени, че участват в промяна, и тонът
винаги е негативен, никой няма да иска да присъства. И вие включително.

Формат на семейната среща

Организирайте срещите така, че да на всеки да му е приятно и те да се
превърнат в любимия ви семеен ритуал. Аз ще ви предоставя основите, а
вие изградете срещите посвоему.
Определете кой ще председателства срещата и кой ще следи за
времетраенето ѝ. Отначало мама и тате могат да играят тази роля, но
веднъж тръгнат ли гладко нещата, може да се редувате. Моите деца
започнаха да председателстват срещите около петгодишната си възраст и
да следят за времето веднага щом се научиха да работят с часовника. Те
очакваха този момент с нетърпение! Децата страшно се радват на
възможността да вземат участие в нещо толкова сериозно и да бъдат
уважавани за приноса си.
Предлагам ви да записвате решенията си, понеже трябва да сверявате
какво сте решили и коя тема обсъждате в момента. Освен това записаното

96
ще остане като мил спомен. Никога не съм имала време да се разположа в
люлеещ се стол с чаша чай и албума със снимки на майка ми, но ние пазим
нашите записки от семейните срещи, а те са страхотен източник на
очарователни спомени. Децата също много обичат да ги разглеждат, смеят
се на детския си почерк и виждат какво сме правили заедно през годините.
Още пазя записките от семейните срещи, които правехме, когато самата аз
бях дете.
Ето ги стъпките, които ви предлагам да следвате на всяка среща:

1. Признателност. Вие трябва да зададете позитивния тон и това може

да стане чрез признателност. Тя е толкова важна, че ако нямате време за
друго, свикайте срещата дори само за да изразите признателността си към
членовете на семейството. Тя е мощно лекарство за укрепване на неговия
дух. Никога не е прекалено да изразяваме гласно признателността си към
всеки поотделно и към всички заедно като отбор. Ето няколко варианта,
за да започнете:
• Заради едно нещо се радвах тази седмица да съм част от това
семейство и то беше...
• Много високо ценя, това, което децата направиха тази седмица...
• Едно нещо семейството ни направи страхотно и то беше...

2. Минали неща. Естествено, в началото няма да има минали неща,

върху които да говорите, но по-нататък ще трябва да сте последователни
в онова, което искате да въведете.
Това е важна стъпка, която не бива да бъде пропускана по няколко
причини:
• Вашите деца ще са много по-склонни да възприемат дадено решение,
ако знаят, че ще е само за седмица. Много по-лесно се постига съгласие
за дадено нещо, ако децата знаят, че то е лимитирано във времето.
• Семейните срещи се свикват, за да се решават проблемите. Трябва да
покажем на децата, че винаги можем да се върнем назад, да се поучим от
грешките, да променим стратегията и да постигнем следващото по-добро
решение за онова, което се опитваме да постигнем.

3. Нови неща. Сложете списъка с темите за семейната среща на

достъпно място, така че всеки да може да дописва предложения за
разглеждане. Джанис би могла да каже: „Окей, виждам, че не си доволна
от решението с десертчетата, можеш да поставиш въпроса за разглеждане
на семейната среща!“. Понякога това решава конфликта на минутата.
Когато децата виждат как записвате техните въпроси в дневния ред, се

97
чувстват окрилени. Разбират, че не е нужно да се борят и че могат да се
опитат да променят нещата на семейната дискусия.

Предупреждение: отначало не пишете собствените си предложения.

Изчакайте, докато установите положителен тон и изградите доверие у
децата. Председателят чете предложенията от дневния ред и този, който
ги е поставил, има възможност да се изкаже. Ето как се извлича полза от
това да си председател. Фокусът трябва да остане върху посочването на
конкретните проблеми и набелязването на решения. Въпросът не е отново
да подхващате разправията за прането от миналата сряда! Председателят
трябва да ограничава обвиненията и ваденето на стари злополучни
случаи. Няма значение какво не е направено в миналото – имаме нужда
от решение какво да правим В БЪДЕЩЕ! След като проблемът веднъж е
изложен (и се надяваме още да не сме се скарали), трябва да насърчите
всеки да даде нови идеи за справяне. Нека повторя още веднъж за
контролиращите майки: ВСЕКИ трябва да изложи идеята си. Става
въпрос за взаимен проблем, така че си сложете ципа на устата и
изслушайте децата. Идеите им може да ви се сторят налудничави или
трудни за осъществяване. Но не е важно единствено решението само по
себе си, важен е и процесът на постигането му – там е разликата. Децата
много по-охотно се съобразяват с решения и правила, в чието изграждане
са участвали.
Когато вече разполагате с множество идеи, стеснете обхвата и изберете
една – не е нужно да е най-добрата, а онази, с която всички са съгласни и
която са готови да изпробват за една седмица. Съгласието трябва да се
основава на консенсус.

Консенсус

Имах възможност да изложа пред групата своя начин на мислене и

макар той да не постигна успех, трябва да постигнем съгласие, за да
можем да се придвижим напред.

Децата трябва да се научат, че винаги имат думата, но невинаги нещата

стават по техния начин. Някой може и да не е съгласен с дадено решение,
но се нуждаете от консенсус, така че го попитайте дали е съгласен да
опита с взетото решение и да се съобрази с него за седмица напред. Много
често хората, които биват помолени да помогнат на групата, се
съгласяват, защото обичат да са полезни и да са част от цялото.

98
 4. Какво трябва да прави всеки за седмица напред. Друга голяма полза
от семейните срещи е, че координират плановете и дейностите: Томи
трябва да бъде заведен до мола за нови маратонки за футбол преди
турнира в събота, Памела трябва да отиде на репетицията на хора в петък,
книгите трябва да се върнат в библиотеката до сряда. През уикенда
отиваме при баба и всеки трябва да е с приготвен багаж.
Някои семейства използват срещите, за да съставят седмичното меню,
да разпределят задачите по къщата или други задължения. Честно казано,
направо не знам как хората могат да функционират без семейни срещи!

5. Приключване. Отсега мога да ви кажа, че някои от срещите няма да

минават гладко и ще са драматични. Добре е всичко да приключва
спокойно. Може след края на срещата да правите нещо забавно заедно –
да играете настолни игри или карти или просто да гледате някой филм с
пуканки на дивана. Това продължава темата за семейното единство, важен
компонент, който много съвременни семейства изпускат, прекарвайки
твърде малко време под един покрив заедно. Нека всички заедно да
продължим да правим нещо приятно за всички ни!

Нужно ли е още да ви убеждавам, че семейните срещи са важни?

Вгледайте се в ползите, които те носят на децата и на семейството.
Семейните срещи помагат на децата да изградят у себе си важни качества
и умения:
• Да решават проблеми.
• Да разрешават конфликти.
• Да общуват (едновременно и чрез слушането, и чрез изразяването
на емоции).
• Емпатия, която се развива чрез изслушването и вникването в
чуждата гледна точка към ситуацията.
• Чувството, че са насърчени и окуражени от това, че имат думата в
семейството и са ценени.
• Усещането, че са част от цялото и че са равни с другите членове на
семейството.
• Увереност, че могат да решават проблеми и да спазват правилата,
установени и с тяхна помощ.
• Склонност да помагат на другите в семейството и извън него.
(Заменя отношението „аз какво общо имам“.)

99
 Полезни съвети за поставяне на добро начало
Надявам се, че вече имате намерение да организирате семейни срещи.
Може би дори сте готови още тази вечер да свикате всички и да говорите
за проклетата раница, дето непрекъснато се въргаля в антрето и вечно ви
препъва.
Радвам се, че подемате идеята, но ви съветвам да не започвате с големите
теми от самото начало.
Предлагам ви първите няколко месеца да действате по-спокойно и по-
бавно. Започнете с признателност и след това поставете само една тема за
обсъждане, например: „Какво ще правим през уикенда?“. Кое дете не би
дошло на подобна среща и не би участвало в решаването на този проблем?
И тук ще са ви нужни същите умения, както и при поставянето на въпроса
с раницата – за решаване на проблеми, за брейнсторминг, за постигане на
съгласие, както и за изслушване, редуване в говоренето и за това да си
спокоен, когато правиш предложение. Като говорите за нещо забавно,
децата разбират как минават семейните срещи, откриват колко са полезни –
и всичко това по един забавен начин. След около месец продължете и
включете в дневния ред неща, по които децата искат да видят подобрение,
а след още месец включете и въпросите, по които вие искате да видите
подобрение.
Ето някои теми от програмата на семейните срещи, които сме имали през
годините със семейството ми:
• Луси – помощ при изработването на костюма за Хелоуин и
украсяването на къщата.
• Зоуи – да си вземем морско свинче (помнете, всичко се основава на
съгласие).
• Мама – остатъците от паста за зъби по умивалника.
• Тате – прекъсването, докато някой друг говори.
• Луси – иска пак да се запише на курс по грънчарство.
• Мама – за липсващите писалки и химикалки от кухнята.
• Зоуи – може ли пак да направим гаражна разпродажба?
• Тате – хората, които си разхвърлят чорапите навсякъде из къщата.
• Мама – термосът, оставен да мухлясва в ученическата раница.
• Зоуи – иска да ходи на уроци по пеене.
• Планиране на пътуването за шейсетгодишнината на леля Доти в
Кънектикът.
• Луси – лични вещи, хората, които ми взимат нещата и не ми ги
връщат, влизане в моята стая без разрешение.
• Зоуи – драскане по тетрадките на другите.

100
 Непременно ТРЯБВА да опитате семейните срещи. Да, ще са нужни
няколко повторения, както и време, за да свикнете, но ползите са твърде
големи, за да ги пропуснете. Усилията си струват!
Семейните срещи са страхотен метод, за да спечелите контрол над
ситуацията, а не над децата. Самите те ще бъдат много по-кооперативни,
след като усетят, че равенството им с останалите се зачита и уважава.
Цялото семейство се обединява в един отбор. Това е обратният билет към
хармонията за къща, раздирана от конфликти.
Това обаче в случай че децата ви не са твърде заети в юмручен бой
помежду си и с разкървавените си носове. (Знам всичко за тези семейства –
веднъж брат ми ме преследваше из цялата къща, въоръжен с клещи, и
крещеше: „Проклета убийца!“.) Няма по-лош конфликт за майката от това
децата ѝ да се бият помежду си, така че, ако децата ви са във физически
конфликт помежду си, прочетете следващата глава – тя е за вас!

101
 Глава 6.
МИТ: Добрите майки разрешават конфликтите между
братята и сестрите

Не вярвам, че случайността на родството прави хората братя или

сестри, роднини, споделящи общи родители. Братството и
сестринството са състояния, за които хората трябва да се потрудят.
Мая Ангелу

Коя майка не би искала децата ѝ да пораснат като добри приятели

помежду си? В крайна сметка това са хората, с които ще прекараме най-
голямата част от живота си, ще бъдем заедно по-дълго, отколкото с
родителите, партньорите и даже със собствените си деца. Нашите братя или
сестри са основна част от причината да сме такива, каквито сме. Ние сме
във връзка с тях през целия си живот. Става въпрос за интензивни
взаимоотношения, които могат да се закалят в особено здрава, специална
връзка или да се обтегнат до скъсване.
Идеалът за „добра майка“ настоява, че ние управляваме тези
взаимоотношения между децата си, полагайки ги върху любовта и грижата
един за друг – да му се не види! И почти нищо не ни кара да се чувстваме
провалени така, както свадите и битките помежду им. Какво се очаква да
направим, когато Джими започне да рита сестра си само защото нейният
крак е бил в „неговата част“ на дивана? Сигурна съм, че повечето
съвременни майки казват и правят едно и също: „Ние в това семейство не
се ритаме! Върви си в стаята и се върни, когато си готов да се извиниш на
сестра си!“.
Звучи познато, а? Бас държа, че всеки от нас е казвал поне веднъж точно
същата реплика. Някои от нас ще я повторят около дузина пъти само тази
седмица. За съжаление обаче, това е погрешно!
Да, мили хора, десет милиона добри майки БЪРКАТ.
Усещам как мозъкът ви се гърчи: каквоооооооооооо?
За какво е всичкото това „охлаждане“ и каране да се извинят, целият този
положителен и неизползващ наказания метод? Не е ли това почтителната
алтернатива на пляскането и наказанието? А след като не ги пляскаме и не
ги наказваме, какво друго ни остава? Нима предлагате да си стоим
спокойно, докато децата ни се избиват помежду си? Коя майка би
допуснала това? Със сигурност не и добрата!
Настоящият обществено приемлив мит гласи, че майката е отговорна за
решаването на подобни ситуации. Тя трябва да скочи и да раздели децата,
102
да порицае нападателя и да успокои нападнатия. В крайна сметка добрите
майки въртят семейството. Това е тяхната сфера на действие и те са длъжни
да направят всичко, включително и в тази ситуация, гладко и справедливо.
От съвсем малки ние, жените, сме научени да обръщаме голямо внимание
на взаимоотношенията. Изработваме начини, за да се уверяваме, че всички
се разбират добре. Ние много повече от мъжете наблюдаваме близките си
за знаци на стрес и вътрешно напрежение, като, да речем, целене на главата
на брат си с ракета за тенис или следи от ухапано по подута ръчичка. Ау!
Между братя и сестри работата понякога загрубява и отговорността да ги
спрем пада върху нас, майките. Само мирни и кротки дечица, моля.
Схванахте ли посланието?
Не ни помага и това, че обществото като цяло промени отношението си
към децата и техните битки. След атентатите в Табър, Албърта и Литълтън,
Колорадо, сега се опасяваме да не би тайно да отглеждаме бъдещи
чудовища. Когато малкият Ейдън изтръгне главата на барбито на сестра си
и го размаха победоносно, ние се тревожим докъде може да го доведат
подобни актове на жестокост?
Трудно се гледат деца в сянката на „Войната срещу терора“ и насред
националните кампании против насилието в училище. Повярвайте ми,
нулевата толерантност към насилието окуражава. Добрите майки сме тези,
за които се предполага, че ще възпитат сдържани, разбиращи се деца. И ето
го тригодишния ни син, който скача наоколо в спайдърменската си пижама
и възторжено раздава карате удари на сантиметри от главата на брат си.
Мисля си, че докато напрежението и страховете на майките се увеличават,
се появяват знаци, че обществото постепенно узрява за методите за
отглеждане на коопериращи се деца. Да се научим да живеем с различието,
е тема в семействата ни, в общностите ни, а и в отделните държави. Старите
виждания за превъзходство и доминация донесоха достатъчно
опустошения под формата на расизъм. Вече не сме склонни да използваме
власт и господство, за да налагаме идеали. Искаме да се научим да живеем
с нашите различия, били те между братя и сестри, съседи или държави.
Можем да научим децата си да живеят заедно, като създаваме условия,
насърчаващи ги за това.
Ние, майките, трябва да схванем, че нямаме власт над децата си и техните
взаимоотношения. Това е тяхната връзка и независимо от възрастта си те
имат грижата за нея. Това е тяхна „работа“, както казва Мая Ангелу, не
наша. Обратно, намесата ни ги лишава от дълга им, задълбочава
дистанцията и пропастта между тях.
В следващите страници ще ви покажа на каква цел служат караниците
между децата и защо нашата, на „добрите майки“, намеса не е полезна. Ще
ви предложа и две ефикасни средства, които ще помогнат на децата ви в

103
работата им по създаването на страхотна, обогатяваща връзка на братство
и сестринство.

ДА РАЗБЕРЕМ ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ДЕЦАТА СЕ БИЯТ

Ако искаме да намалим разправиите у дома, първо трябва да разберем за

какво всъщност са те. Нека разгледаме динамиката на разправията.
Както вече знаем, всяко поведение преследва определена цел и нашата
работа е да разберем какво е предназначението на конкретното действие.
Децата се разправят, понеже и двете очакват от това някакъв положителен
резултат. Никой обаче не харесва самата разправия. Тя е неприятна и
стресираща, така че трябва да има някакви принадени ползи, оправдаващи
ритниците в пищяла.
Нека да видим какви са ползите при двете деца на Ивет – Тина (на три) и
Джонатан (на шест).

Ивет е заета, бърза с беленето на картофите за вечеря, като

същевременно е наострила слух към детската стая. Нещата като че не
се развиват добре, следва трясък, после и плач.
Ивет се втурва по стълбите и открива Тина да врещи и да се държи
за главата, докато Джонатан стои с кръстосани ръце и самодоволна
гримаса. Ивет прегръща Тина, целува я по ударената глава и я утешава.
– Джонатан, какво си направил?
– Нищо! Тя ми дърпаше трансформъра.
Тина, удобно настанена в прегръдката на майка си, сочи брат си:
– Той ме бутна!
Майката не е видяла какво точно е станало, но знае колко грубо и
нечестно може да играе Джонатан със сестра си. Студеното му,
самодоволно изражение пред бедата на сестра му я кара да си мисли, че
той е противен и безчувствен. Тя се ядосва.
– Стига, Джонатан, кога ще спреш? До гуша ми дойде от това! Ти си
на шест – трябва да си по-разбран. Можеше наистина да я нараниш. Тя
е по-малка и не разбира. Върви си в стаята и помисли какво направи.
Върни се, когато си готов да се извиниш.
Изглежда така, сякаш никой не е доволен. Тина я боли, мама е ядосана,
а Джонатан – наказан.

На кого му харесва това?

Нека да се вгледаме по-добре и да видим положителните ползи за част от
участниците.

104
 Положителни резултати от разправията за малката Тина
На пръв поглед малката сладка Тина е пострадала от големия си лош брат,
който не умее да дели. Но при по-внимателно вглеждане ще разберем, че
Тина се възползва от тази ситуация.
Тина е бебето, най-малката в семейството, тя се възползва от това, че е
най-малка, и кара майка си да я защитава и приласкава. По този начин тя се
чувства обичана и специална. Тина подстрекава разправията, очаквайки
реакцията на майка си. Тя натиска бутоните на играчката на брат си,
знаейки, че той ще я бутне или удари така, че тя да се разплаче и развика.
Тогава ще дотича майка ѝ, ще я гушне и ще я защити от брат ѝ. Сигурно
защото е много специална за майка си!
Когато Тина и Джонатан се бият, те също са в състезание за надмощие.
Джонатан е по-голям, по-силен и по-умен, но хитрата малка Тина изиграва
коза си и надвива брат си както си поиска, просто като се разреве и
разпищи. Малкото има майка си на своя страна, тя дотичва и му предлага
защита, вярвайки (погрешно), че е беззащитно и не може да се защити само
от брат си. Ивет се държи като арбитър и разрешава битката им за
надмощие, като обявява Джонатан за виновен, задето е бутнал Тина, която
на свой ред е беззащитната му жертва. Джонатан е осъден да си отиде в
стаята.
Тина печели, Джонатан губи.
Тина не се бие просто за трансформъра, не. Тя участва в състезание за по-
висок статус, за да докаже, че превъзхожда брат си в състезанието за
майчината любов. Когато мама я прегръща и утешава, нищо че и Тина е
участвала в пререканието, тя я фаворизира, а Тина печели!
Не го казва, но го чувства: „Пук-пук, мама ме обича повече, отколкото
теб!“.

Най-сигурният начин за обезкуражаване на едно дете е да чувства, че

братчето или сестричето му е предпочетено.
Д-р Рудолф Драйкурс

Децата знаят, че И ДВЕТЕ са участвали в разправията. Във всяка

разправия. За разправия са нужни двама, но само Джонатан е наказан,
докато съучастието на „жертвата“ минава незабелязано и безнаказано.
Майките са слепи за съучастието на нарочените „жертви“, които играят
активна роля в битката, особено когато са съвсем малки. Не се оставяйте да
ви заблуждават. Да се надяваме, че сега ще забелязвате по-добре участието
на бебето, даже то още да няма годинка. В случая с трансформъра Тина
участва в разправията с няколко активни стъпки:

105
 • Тя избира да грабне трансформъра, понеже знае, че това е най-
любимата и забранена за пипане играчка и тъкмо тази, която най-вероятно
ще провокира свада. Би могла да избере друга играчка. Но не! Тя не иска
играчка, тя иска битка.
• Би могла да остави трансформъра в момента, в който брат ѝ си го иска,
и да избегне конфликта, а може би да помоли да се редуват да играят с
него или да предложи бартер. Но не! Тя се опитва да предизвика
разправия! Стиска играчката и не я пуска.
• Би могла да избяга или да се извини, когато види, че брат ѝ се
разстройва, но тя предпочита да остане на огневата линия. Кой стои така
и чака да го бутнат? Този, който иска битка.
• Би могла да играе някъде другаде из къщата или с друг от братята си.
Но не! Тя предпочита да остане и да предизвика конфликт.

Ползи за по-големия и шефски настроен Джонатан

Е, каква му е пък на Джонатан ползата от разправията? Нали той е този, с
когото са се отнесли нечестно и когото са наказали, докато малкото е
тържествувало. Каква би могла да е ползата от подобна кавга за Джонатан?
Нека видим нещата от неговата гледна точка.
Първо, той не е имал намерение да бутне сестра си толкова силно, че тя
да падне. Било е злополука и двамата го знаят. Отначало той се е почувствал
зле. Не е искал да гледа сестра си да страда. После обаче е забелязал, че тя
реве много по-силно, отколкото ситуацията предполага, че надува гайдата,
за да го вкара в беля, и е започнал да негодува. Първоначалната емпатия и
съжалението изчезват, когато сестра му започва да вика подкрепления
(разбирай майка си).
Когато майката пристига в защита на Тина, тя предпоставя вината на
Джонатан с въпроса: „Джонатан, какво направи?“. Презумпцията за вина
показва на Джонатан какво мисли майка му за него, а то не е особено
приятно. После, след разказа за станалото, тя видимо фаворизира Тина,
което още повече го наранява.
Джонатан се убеждава, че сестра му му вгорчава живота. Той все трябва
да „знае по-добре“, „да дава пример“ и „да ѝ отстъпва“, понеже тя е по-
малката. Вижда, че това е нечестно толериране на Тина, която прекрасно се
оправя и сама. От това, че майката непрекъснато е на страната на Тина,
Джонатан започва да се дразни на сестра си и да се чувства обиден на майка
си.
На този етап връзката между брата и сестрата изглежда крехка. Те се
превръщат в противници. Той няма интерес да се кооперира с нея. Не иска
да си делят нищо и е бесен, че му се налага. Бута я за отмъщение, че

106
опропастява живота му. Ясно му е, че от тук нататък все ще е изкупителната
жертва и че щом е така, нека поне да си струва.
На фона на сестра като Тина кой друг би могъл да е добър? Как би могъл
да се мери с нея? Той си мисли, че като не може да е „най-добър в това да е
добър“, може да опита да стане „най-добър в това да е лош“. Джонатан
започва да играе ролята на тирана вкъщи. Щом Тина ще е невинното,
беззащитно бебе, той пък ще стане могъщият злодей.
След като решава, че нещата в семейството стоят по този начин и че
неговата роля е определена, Джонатан започва да организира живота си
според тези правила. На практика той създава ситуации, в които да докаже,
че е по-малко обичаният и че са нечестни към него, за да може да каже:
„ВИДЯ ЛИ, знаех си аз, животът е нечестен, ето че пак са на нейна страна!
Ето как се отнасят с мен в това семейство!“. Когато започва да дърпа
играчката, той е наясно, че тръгва към конфликт, който ще докаже неговата
теза още веднъж.

ПЕРСПЕКТИВАТА НА МАЙКАТА

Майката иска да е добър родител и се съобразява с наложената норма да

се намесва и да разрешава конфликта. Но всяка майка, без да е наясно как
се е развила кавгата, ще види ситуацията през собствената си тясна и
крайно субективна оптика, директно повлияна от ролята, която тя е играла
в собственото си семейство.

Най-малкото дете
Ако майката е била най-малката в семейството си, тя сигурно ще си
спомни колко противно е да те тормозят по-големите ти братя или сестри и
симпатизира на Тина. А също и колко е искала родителите ѝ да направят
нещо срещу грубостта на по-големите и сега се опитва да се справи по-
добре в семейството, което е създала. Вероятно би си спомнила и колко
изобретателна е била в белите и как е владеела ситуацията, бидейки най-
малката, така че може и да не се върже на номерата, които ѝ поднасят
собствените ѝ деца. Какво точно ще си спомни, зависи от нея, но виждането
ѝ ще повлияе на това как ще се отнесе към децата си.

Най-голямото дете
А ако майката е била най-голямото дете, каката в семейството?
Обикновено най-големите биват товарени с грижа за по-малките, те трябва
да са за пример и да показват на малките какво да правят. Тежестта на тази
отговорност може да значи, че майката не иска да натрапва подобен товар
на собствените си деца. Тя ще внимава и ще е по-чувствителна към този
107
проблем от майките, родени в друга поредност. На майката може да не ѝ
харесва, че по-голямото дете все трябва да се съобразява и намества и да
фаворизира него. Когато се опитваме да компенсираме и да поправяме,
често стигаме до крайности, а трябва да внимаваме и да бъдем умерени.

Средното дете
Средните деца са най-онеправдани, понеже не получават нито
привилегиите на по-големите, нито глезенето на малките. Средните деца
по-трудно намират мястото си в семейството, чувстват се „притиснати“ и
са по-чувствителни към фаворизирането и справедливостта. Имат
чувството, че винаги понасят най-тежките удари. Майките, които са били
средни деца, често са много загрижени за справедливостта в отношенията
на собствените си деца. Приемат я за своя работа. Често застават на
страната на онеправданите. За майките, родени като средни деца, е много
трудно, когато се намесват в битките между децата си, понеже искат всичко
да е честно и правилно. За съжаление обаче, намесвайки се и опитвайки се
да изправи нещата, тя, без да иска, създава повече несправедливост.

Ако вие сте били побойникът в семейството си, по-добре ще

разберете причината за обезсърчаването на вашия побойник. А ако сте
били от потърпевшата страна, ще сте по-склонни да спасявате и
защитавате.

Намесата на Ивет в конфликта между децата осигурява ползи и отплати,

които правят битката да си струва. Но макар да е замислена като
навременна и необходима, намесата е късогледа и всъщност кара децата да
продължат по същия начин. Има и други причини за конфликти...

ОЩЕ ПРИМЕРИ ЗА ПОЛЗАТА ОТ НЕНАМЕСАТА

Опитайте се да разберете какви са ползите от свадите в това семейство:

Пол и Тод се състезават кой ще стигне пръв до кухненската маса,
след което и двамата грабват един и същ стол. Майката,
наблюдаваща сцената, казва на Пол да пусне стола. Тод грее от
самодоволство. Когато макароните са сервирани, Пол грабва шишето
с кетчуп, за да е сигурен, че го е докопал пръв, и се изплезва на брат си,
който пък започва да го рита под масата. Майката им казва да
престанат и да си гледат чиниите. Когато слага на масата купа с
нарязани краставици, Пол ги награбва, за да не остави на брат си. Тод
се оплаква и майката отново трябва да се намеси. Тя почти не е успяла
да се докосне до храната, твърде заета е с момчетата: „Пол, остави
108
това“, „Дай му и на него!“, „Момчета, спрете веднага!“, „Спрете,
казах!“. Всичко това ѝ струва прекалено много усилия и не води до
нищо.

Звучи ли ви малко като „играч номер едно“ и „играч номер две“ идват на
масата? Двамата са като спарингпартньори и са си изработили точни игрови
положения. Момчетата постоянно се разправят, но това като че не ескалира.
Изглежда, единствената им цел е да занимават майка си. Тя е раздразнена
и ѝ е досадно, че постоянно трябва да ги следи. Момчетата са научили как
да държат майка си постоянно заета с тях – чрез непрестанните си
разправии и дрязги. Те са намерили начин да я превърнат в активна публика
и да изискват цялото ѝ внимание и усилие, за да им бъде рефер. Тя от своя
страна смята, че миротворството е нейно задължение на „добра майка“.
Ползата от техните дрязги не е в печеленето на фаворизиране, а просто в
това да държат цялото ѝ внимание. Тя може да разреши подобна ситуация,
като просто се оттегли, когато те започнат с дразненето. Може да каже:
„Извикайте ме, когато мирясате“, и с нужния брой повторения момчетата
ще разберат, че ако искат компанията на майка си (а те я искат), ще трябва
да се научат да се кооперират – иначе тя ще си тръгне.

За внимание ли се борят децата ви?

Следа #1: Как се чувствате?

• Обезпокоени?
• Раздразнени?
• Обезсърчени?
• Притеснени?

Следа #2. Питате ли се: Какво да правя, когато те се бият?

Натяквате ли им, припомняте ли им и осигурявате ли им внимание
с реплики като:
• Достатъчно!
• Хайде, деца, стига вече!
• Негов ред е, отстъпи му, моля.
• Играйте си кротичко, моля ви!
• Спрете веднага и двамата!
• Видях ви!
• Веднага спрете!
• Ние не се ритаме в това семейство!
• Ние в това семейство не си говорим така!
• Ау, не такива груби думи!

109
 • Не ме карайте да идвам!
• Не се бийте!
• По-тихичко, моля!

Следа #3: Каква е реакцията на децата?

• Спират, но само за да започнат отново след малко.

КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИ МАЙКАТА ВМЕСТО ТОВА:

ВРЕМЕ ЗА РЕШЕНИЯ

Да, време е да действаме различно. Ясно е, че родителската намеса и

методите за справяне с братско-сестринските разправии всъщност са от
полза само на конфликтите.
Майката може да помогне на децата да заздравят връзката си и да намалят
караниците, като създаде по-продуктивни условия децата да искат да се
кооперират.
Кооперирането съществува само между равни социални единици. За да
заравни терена, майката може:
1. Да намали конкуренцията от всякакъв характер.
2. Да стои настрана от караниците, така че децата да нямат никаква
полза от това да се разправят.
3. Да приеме „кооперативната природа“ на разправиите – „да сложи
децата в една лодка“.
4. Да насърчи децата да изложат неразрешимите си спорове на семейна
среща.
5. Да насърчава, насърчава, насърчава!

ДА НАМАЛИМ КОНКУРЕНЦИЯТА МЕЖДУ ДЕЦАТА!

Слисващите 85 процента от децата смятат, че родителите им фаворизират

някого за сметка на другите. А точно фаворизирането обезкуражава и
поражда злонамереност между братята и сестрите.
В семействата, където липсват състезателност и фаворизиране, битките
стават безпредметни, понеже на децата не им се налага да се борят, за да
определят победител и губещ, тоест кое дете превъзхожда другите.
Битките са ненужни сред тези, които се чувстват равни и не са заети да
издигат или принизяват статуса си. Така че запитайте се честно дали вашето
семейство не е състезателно.

110
 Начини за намаляване на конкуренцията между братя и сестри

1. Не сравнявайте децата си: „Тони, защо не може и твоята стая да

е чиста и оправена като на брат ти?“.
2. Не нахъсвайте децата едно срещу друго: „Който се оправи пръв,
печели“.
3. Търсете и насърчавайте уникалните способности на всяко дете.
4. Не слагайте етикети на децата („той ми е професорът“,
„атлетът в семейството“) – това упражнява натиск върху
съответното дете да е „най-доброто“ в нещо, а останалите да не се
опитват да се изявят в сфера, в която братята или сестрите им са се
проявили.
5. Не се грижете толкова много всичко да е „честно“. Да се опитваш
да направиш нещата „равни“ и „честни“ между братя и сестри, е не
само губещо, но и заблуждаващо. Равно и честно са понятия на
състезателността. Те предполагат, че твоите нужди се отнасят до
нещо, което другият има, и отново теглят вниманието към меренето и
сравнението. Когато едното ви дете се оплаче: „Той има повече торта
от моята“, вместо да се опитвате да изравнявате порциите,
отговорете: „Не е нужно да се притесняваш за брат си. Въпросът е
дали за теб има достатъчно?“.
6. Оставете идеята за „голямото ми момче“. Ако почнем да се
прехласваме по това „колко си голям“ или използваме умалителни за по-
малките деца, внушаваме идеята, че голямото е по-добро от малкото. А
когато малките деца се сравняват с големите, ще се чувстват
незначителни. Целта ни е да насочим вниманието и подкрепата си към
това, което хората правят, за да допринасят и да са полезни, а не към
това какви са – големи, умни, красиви и т.н.
7. Бъдете сигурни, че насърчавате, а не хвалите, коментирайте
усилията, които децата влагат, и подобренията, вместо да гоните
съвършенството и крайния резултат. „Тази сутрин идеално си си
оправила леглото“ може да прозвучи обезкуражаващо за по-малките,
които още нямат нужните умения, но: „Тази сутрин доста си се
постарала да си оправиш идеално леглото“, може да се каже на всяко
дете, независимо какви способности има.
8. Преценете дали с партньора си не сте в мълчаливо състезание. Вие
двамата задавате тона в семейството. Влизате ли в битки за надмощие
с изход, определящ победител/губещ?

Няма по-добър начин за постигане на равенство между децата от това да

оставите работата по разбирателството им в техните ръце. Застанете ли

111
настрана от конфликтите им, оставяйки ги да се оправят сами, ще видите
незабавни промени в поведението им.

СТОЙТЕ НАСТРАНА ОТ КАРАНИЦИТЕ ИМ!

Вместо да усеща постоянна необходимост да действа като „синя каска“,

поставяйки се в положение на съдник, майката може просто да СТОИ
НАСТРАНА.
Точно така – игнорирайте чувствата.
Майката е в състояние да върне отговорността за управляването на
взаимоотношенията на самите деца. Може да ги увери, че им има доверие,
че ще постигнат разбирателство, и после просто да си излезе. Това не е
нехайство, напротив – тя проявява уважение към онзи, който реално има
проблем. Показва доверие и вяра. Просто отказва да им съдейства в техните
щуротии.
Нека разгледаме сценария, в който майката решава да не се намесва и това
води до положителна промяна:

Историята на Ивет – нужни са двама

Майката бели картофи за вечерята, когато чува вика на Тина. Този

път решава да опита нещо различно. Тя НЕ реагира. Точно така. Остава
на място и продължава да си бели картофите. Ивет чува, че Тина се
къса от плач, сигурно я боли, но от друга страна, усеща, че случаят не е
за „Спешна помощ“.
Тина продължава да плаче, очаквайки майка ѝ да долети и да я
защити. Тъй като това не става, Тина се изкатерва до кухнята, плувнала
в сълзи, и рапортува провинението: „Той ме бутна!“.
Тина е шокирана, когато майка ѝ казва: „Дай да те гушна, съжалявам,
че те е заболяло. Сигурна съм, че с брат ти ще се оправите“, а после се
изправя и продължава да си бели картофите.
„КАКВООООО? – мисли си Тина. – Повече няма кой да ме спасява.
Мама вече не се впечатлява от това да си малка и безпомощна жертва.“
Тина не получава утвърждаването, което иска. Майка ѝ, изглежда, вече
не обръща внимание на нейната неспособност и бебешкост. Все пак на
Тина ѝ харесва, че мама ѝ има доверие. Приятно ѝ е да го чуе. Може би
Тина ще потърси други начини да бъде значима. Може би да го играеш
„безпомощна“, вече не е сладурско.
Джонатан също чака майка му да дойде да му се навика – но тя не
идва! Ха! Може би Джонатан, който беше така обезкуражен, разбира,
че мама не възприема вече Тина като невинна жертва. Той не се чувства
112
нападнат и несправедливо обвинен от майка си. Може би майка му вече
не го мисли за лошо момче и той спокойно може да пробва някоя друга
роля. Ами ако опита да сподели трансформъра с Тина? Защо не, след
като никой не го кара да го прави. Пък и му е приятно да е мил с нея, тя
също знае, че в това няма принуда, и се чувства обичана от брат си. След
четири караници по-късно децата вече са разбрали, че майка им няма да
се намеси.
Веднъж Тина съзира чудесна възможност да срути форта, който
брат ѝ е построил. „Ихааа, ако го бутна, той може да ми фрасне един.
Но ако мама не дойде, за какво да го правя? Я по-добре не.“ Брат ѝ се
чувства добре с нея и я пита: „Искаш ли да видиш как го направих? Ела
да ти покажа!“.

Тина и Джонатан са научили един от друг всичко за тънкото изкуство на

съгласието, за това как да даваш и да получаваш – една адаптация, която
ще ги превърне в коопериращи се човешки същества в бъдещите им връзки.
Научаването да се разбираш с другите и да намираш не-конфликтни
начини за решаването на ситуациите става доста бързо. Всъщност
достатъчни са няколко часа, както установих веднъж, докато гледах децата
на мои приятели.
По-голямото дете, момиченце на осем, имаше дълга коса и я носеше на
плитки. Няма и час откакто бяхме заедно, когато я чух да пищи.
Шестгодишният ѝ брат я дърпаше за едната плитка, а тя ме гледаше,
търсейки помощта ми. Не правеше никакви усилия да се защити. През
цялото време ме гледаше в очите. Забелязах също, че той не я дърпа
прекалено силно. Можеше да я оскубе наистина болезнено, но защо не го
правеше? Защо се въздържаше? Защо не я нараняваше? А и момиченцето
беше две години по-голямо и по-силно – защо не му отвръщаше? Защо не
правеше друго, освен да вика, за да дойде някой външен да реши проблема?
Разгадах сценария, поведението и избора, който децата бяха направили.
Знаех, че за да има конфликт, са нужни двама. Знаех, че намесата ми, освен
ако не съм я планирала внимателно, само щеше да влоши нещата.
Та напомняйки си какво са решили тези двамата да правят заедно, казах:
„Съжалявам, изглежда, имаш проблем с брат си, но мисля, че можете да го
решите заедно“. И излязох. Не знам какво е станало после, но когато не след
дълго отидох да ги видя, двамата си играеха мирно. А това означаваше, че
се бяха разбрали.
Опитът с дърпането на плитката се повтори още два пъти този следобед и
всеки път постъпвах по същия начин – с кратка забележка от типа: „О, това
не ми е много забавно за гледане“.

113
 С периферното си зрение забелязах, че момичето, което играеше
невинната жертва, навира косата си в лицето на брат си, гъделичка го и му
пречи да вижда и да диша. Тя не беше невинният потърпевш, както би си
помислил човек на пръв поглед. След като три пъти отказах да се
ангажирам с проблема им, тя спря да си навира косата в лицето на брат си
до края на уикенда.
Не ми се наложи да ги уча да си сътрудничат, просто елиминирах
възможността да се възползват от разправията си, като отказах да играя
моята част от играта.

ТАЙНИ ОТ КУХНЯТА: СЛОЖЕТЕ ГИ В ЕДНА ЛОДКА

След като вече се убедихме, че битките между братя и сестри са акт на

съзнателно сътрудничество между двете партии и че намесата в конфликта
на страната на единия води до негодувания, съперничество, фаворизиране
и други неприятни неща, нека сега разгледаме техниката, наречена
„сложете ги в една лодка“:

Каролин (14) и Емили (10) се карат за правото да използват

компютъра. Емили е ядосана, понеже Каролин непрестанно си чати с
приятелите си и не дава на сестра си да припари до компютъра. Холът
постоянно се тресе от караниците им и от заплахи от рода на
„Разкарай се“, „Мой ред е“, „Джес е онлайн, а никога досега не е бил,
остави ме само още минута, моля – о, стига де! Мразя те!“, „Все едно
пък за една минута ще направиш кой знае какво – ти и тъпите ти
приятели!“.
Майката използва техниката „сложете ги в една лодка“.
Метафората чудесно описва нещата: действията на едното дете
засягат действията на другото – точно като гребането с кану. Щом
сте успели да гребете заедно в едната посока, ще трябва да продължите
да гребете заедно и по обратния път. След като и двете страни са
отговорни за създаването на конфликта, и двете участват в него, значи,
пак двете заедно трябва да се споразумеят как да излязат. Свързани са,
действията на единия засягат другия. Това създава ситуация, при която
е необходимо сътрудничество, а не конфликт.
Майката обяснява на сестрите, че ако продължат да се карат, тя ще
прибере компютъра и никой няма да има достъп до него. Това не е
наказание, а насърчаване на идеята, че всяка свобода идва с
отговорността. Щом са дорасли да използват компютъра, трябва да
приемат и отговорността да си го поделят, без това да притеснява
останалите. Иначе и двете ще се изправят пред логическото
114
последствие „лишаване от компютър“. Майката, вместо да приеме
разрешаването на спора като свой майчински дълг, оставя работата по
намирането на решение на самите момичета. Тя не се замесва,
съответно не може да бъде обвинена във вземане на страна и
фаворизиране. Изисква от момичетата сами да стигнат до решението
как да си делят компютъра – решение, което да удовлетворява и двете.
Докато не се споразумеят, компютърът ще стои изключен. И двете
момичета са заинтересовани да намерят решение и никое не обвинява
майка си.

Ако едното дете провокира другото, и двете ще се лишат от компютъра.

Хммм, сега вече те добре се замислят, преди да започнат да се карат. Отново
са на масата за преговори. И двете имат силата да спрат или да пуснат
компютъра. Но и ДВЕТЕ инвестират в разбирателство. Решението изисква
двете да си сътрудничат.

Мат и Дилан се бият с юмруци в хола. Майка им вижда, че играта

загрубява, и решава да се намеси. Може да го направи, без да взема
страна, а като ги „сложи в една лодка“: „Момчета, боят ви
притеснява всички ни. Ако толкова искате да се биете, излезте, моля,
отвън“. И после им показва вратата.

Боят без публика губи привлекателността си. Повечето деца

преустановяват разправията още преди да са минали през вратата. Чрез
молбата да излязат навън по недвусмислен начин им показвате, че нямате
намерение да се намесите в конфликта. А също така си признавате, че не
можете да ги накарате да спрат. Двама души, които искат да се бият, ще
намерят начин да го правят. И никой няма да ги спре. Честно. Те сами
трябва да решат кога трябва да спрат. Важното е, че майката вижда, че
битката е резултат от комбинираните им усилия, и ги възприема като
двойка. Тя би могла „да ги постави в една лодка“, като ги помоли да отидат
в стаята си и да „се успокоят“ или „да се поохладят“. Стига мярката да
засяга и двамата, усилията ви ще са успешни.
Но те може да се наранят!
Да, знам, знам. Иска ви се да ги пратите отвън или да ги накарате да отидат
в другата стая, но се притеснявате, че е възможно да се пребият един друг.
Ами просто не отстъпвайте. За кратко борбата им наистина ще загрубее.
Защо? Защото, щом не получат резултата, който търсят, ще удвоят усилията
си. Боят им ще стане по-ожесточен, тъй като упорито ще се опитват да ви
намесят. Когато установят, че НИКАКВА част от битката им няма да ви
накара да се намесите, те най-накрая ще спрат.

115
 Напомняйте си:
• Ако наистина толкова искат да се наранят един друг, ще издебнат
момент, когато наоколо няма никого, а не когато вие сте там!
• Толкова много деца живеят под един покрив в тази страна. Ако
толкова искаха да се наранят, всяка болница или интензивно отделение
щеше да е пълно с пребити братя и сестри! Случаят не е такъв. (Попитайте
някой лекар от спешно отделение. Не битките между децата отвеждат в
детската травматология.)
• Най-добрите анализатори на риска работят в застрахователните
компании, там разчитат на статистиката. Ако имаше заплашени деца,
щяха да ви предложат застраховка от подобен за здравето им риск.
• Когато едно дете не прецени правилно и нарани случайно брат си
или сестра си, шокът и загрижеността му веднага ще бъдат забелязани.

ГОЛЯМАТА грешка, която всички правим

Трябва да ви предупредя за ГОЛЯМАТА грешка, която ние, майките,

правим в опита си да игнорираме борбите на децата. Започваме
развълнувани, че ще пробваме нова тактика. Казваме си, че повече няма да
се намесваме в боевете, и после – ТРЯС – избухваме. Започваме,
чувствайки се горди, че сме наясно с „психодинамиката“ на отношенията,
и си даваме клетва да не превръщаме битката им в полза.
Но после Майк и Джейми се хващат за гърлата...
Мама повече не може да издържа! Усеща, че просто трябва да се намеси,
и отстъпва от решението си да е силна и да стои настрана. Връща се към
стария похват, разтървава побойниците, изнася лекция и ги наказва.
Постъпвайки по този начин, тя, без да иска, внушава на децата си, че ще
стои настрана при дребните спречквания, но ще се намеси, ако боят се
ожесточи. Ако искаш мама да се намеси, трябва да се биеш наистина
здравата. И какво става – опаланка, ето че ескалирахме конфликта, който
се опитвахме да разрешим.
Върнете се на първото ниво на играта!
Ако наистина не бяхте се намесвали в битките, нямаше да се натъкнете
първо на душенето. Децата трябва да усещат, че ви няма. Излезте от
къщата, ако трябва, или вземете книга и отидете в банята; стойте там и
заключете вратата. Кажете им, че ще се появите отново, когато разправията
им приключи. Пуснете си емпетройката, ако шумът ви дразни и притеснява.
Кога за последно просто си стояхте и си четяхте?

116
 Ако наистина сте притеснени от насилието, вярвайте на
инстинктите си. Прекалено агресивните реакции и поведения трябва да
се обсъдят с консултант.
Съвет: Ако видите метална количка да прелита твърде близо до
главата ви, бързо я приберете и не казвайте нищо. Само да ви припомня,
че ако не бяхте на полесражението, количката нямаше да лети към
главата ви!

Сложете го в списъка
Често майките нямат доверие, че децата им ще се справят сами с
решението. Притесняват се, че едното дете винаги надделява над другото.
Всеки въпрос, който децата не могат да решат сами, може да се постави на
дневен ред на семейната среща и цялата фамилия да стигне до решението
съвместно. Често до времето за срещата проблемът се решава. Ще се
уверите, че ако се опитате да стигнете до решение по време на самия
конфликт, няма да има резултат; децата ще са толкова погълнати от
търсенето на победа/поражение, че дори няма да ви обърнат внимание. Те
просто искат ДА ПОБЕДЯТ. Когато решаваме проблемите си на семейна
среща, когато сме спокойни и положително настроени, фокусът се
премества от личното и се съсредоточава върху предмета на спора. Тогава
ще имате по-големи шансове да разрешите конфликта.
Действайки като добра майка, полицай, миротворец и арбитър, вие, без
да искате:
• издигате авторитета си и така подкопавате равенството, което е
нужно за сътрудничеството в едно демократично семейство;
• отнемате на децата проблемите и ги лишавате от възможността
да се учат как да ги решават сами;
• създавате любимци и стимулирате конкуренцията;
• отнемате им възможността наистина да научат как да се
разбират с друг човек, който има противоположни желания и цели;
• засилвате драмата, осигурявайки публика.
А ако стоите настрана и откажете да се ангажирате в техните
разправии, вашите деца:
• ще научат креативни начини за справяне едно с друго и ще усвоят
умения за решаване на проблеми;
• ще усвоят финото изкуство на сътрудничеството, даването и
получаването;
• ще развият своята привързаност и загриженост към братята и
сестрите си;
• ще чувстват топлотата и приемането от страна на семейството;
• ще развият пълноценна връзка с братята и сестрите си.

117
 Преди всичко децата трябва да се научат да са кооперативни у дома,
понеже следващата спирка е училището. Последните изследванията
показват, че кооперативните деца се справят много по-добре с учебния
материал от състезателно настроените. Интересно, а? Четете по-нататък
какви митологеми имаме да разбиваме, стигне ли се до спорния момент, че
добрите майки „осигуряват“ добро образование на децата си.

118
 Глава 7. МИТ: Само най-доброто образование за моето дете

Тъкмо хванете цаката на кърменето и на обривите, и трябва да започнете

да мислите – по-право, да се притеснявате, за образованието на детето.
Слушате другите майки в градинката, които вече са по-напред от вас.
„Харесвам яслата на Люк, но си мисля, че може би е готов за по-голямо
предизвикателство. Отегчава се с мозайките и низането на макарони. Та той
вече знае азбуката и почти умее да чете!“
АЗБУКА! Четене! Леле, майко... сега вече безпокойството избухва. „Ауу,
моята Клеър още не знае буквите. Аз ли трябва да я науча? Лоша майка ли
съм? Не искам да се влачи последна, а тя да си мисли, че не е достатъчно
умна. По-добре да се хвана за работа и да наваксаме.“
Да наваксаме? Мила моя, къде сте били досега? Вече сте изостанали!
Нима не сте провеждали стимулация на мозъка във феталната фаза както
всички нас? Ех, трябваше. Предполага се, че повишава неимоверно
коефициента на интелигентност! Изключително Моцарт.
Хммм – вярно ли е това? Или е поредната глупост? Какво мислите? Ще
рискувате ли да не постъпите правилно и детето ви да се влачи и да диша
прахта на другите, които са имали предимството да слушат Моцарт? Нима
не сме готови да направим всичко, за да осигурим предимство в развитието
на децата си и да им помогнем да достигнат пълния си потенциал дори това
да значи да забодем чифт слушалки върху корема си? От това поне вреда
няма.
Това, хора, е „бързата“ възпитателна култура, от която сме напълно
обсебени. Ние сме активният агент в отхранването на добре въоръжено за
успех, изпреварващо другите дете. Напоследък това означава едно: да
отглеждаме УМНИ деца. Академичният успех е сред най-големите ни
амбиции по отношение на децата. Това е водещото за „добрите майки“. И
щом другите майки дават образователни стероиди на децата си, за да
спечелят гонката, и ние така ще правим, дори и да не ни харесва принципът.
Тъжно, но вярно.
Нека да разгледаме културата на образователното обогатяване и широко
разпространеното убеждение, което майките възприемат и което
пришпорва тяхното участие в процеса. Ще проследим опасенията, които
майките имат, ако не последват стадото, и как ранното стимулиране и
надпреварата в училище подкопават добрите майчински намерения и
всъщност демотивират децата да учат. Ще предложа и някои съвети какво
да правите и какво не, така че да намерите подходящата си роля в
подпомагането на ученето на децата.
119
 КУЛТУРАТА НА „ПО-УМНО, ПО-БЪРЗО, ПО-РАНО“

Няма как да не се поддадем, когато всички сме потопени в култура,

обожаваща „стимулирането“. По-умното, по-бързото, по-ранното е на мода
и по всичко личи, че влакът набира скорост, независимо дали сте успели да
го хванете, или не. Майките отварят портфейлите си и изсипват пари за
всичко, обещаващо да осигури напредък, а специалистите по пазара с
радост обслужват този непрестанно разширяващ се маркетингов сегмент.
„Образователни“ бебешки програми като „Бейби Айнщайн“ генерират
милиони долари приход всяка година. „Дисни“ също се хванаха на хорото,
започвайки издаването на ново списание – Wondertime, което предлага на
майките практични методи как да обучават и образоват потомството си: от
новородени до предучилищна възраст. Рафтовете трудно побират всичката
„как да“ литература, а книжарниците са пълни със заглавия от типа „Как
да отгледаме умно дете“, „Как да поумним детския мозък“, „Как да
възпитаме по-умно дете“ и „Бебешки умници: Игрите за насърчаване на
ума, които бебето ви ще обикне“.
„Силван Лърнинг“, „Каплан“, „Кумон“... – учебни центрове никнат като
бакалии на всеки ъгъл и във всеки мол. Това е процъфтяваща индустрия,
демонстрираща сигурно и устойчиво повишаване на приходите всяка
година. Образователни центрове като „Сколар Чойс“ отварят врати за
надъханата публика от майки, готови да реорганизират домовете си,
превръщайки ги в класна стая. Как така не можете да си го позволите – ами
теглете заем. За бъдещето на детето иде реч.
Не мислете, че ви предлагам да се върнем към дървените сметала, калема
и плочата и да заживеем простия живот на амиши. Напротив, дълбоко съм
развълнувана от бъдещето, очакващо нашите деца. Мисля, че сме на прага
на ГОЛЕМИ промени. Изследванията, технологиите и бизнесът се
обединяват, за да помогнат на децата да мислят извън шаблона. Сигурна
съм, че целият образователен процес ще претърпи мащабни промени и че
те ще обхванат и начина, по който отделяме време да образоваме децата си.
Ние вече преосмисляме отношението си към информацията, начините, по
които да стигаме до нея, а това ще се отрази върху нещата, които сме
свикнали да правим, включително върху образованието. Ще трябва да
подготвим децата да навлязат в безжичния, „по заявка“ свят.
Броя минутите на бавната агония на старите конвенции. Сегашната ни
образователна система е динозавър, създаден, за да просвещава масите по
пътя им от аграрната култура към фабричния начин на производство на
индустриалната революция. Да се научиш да стоиш в редица и да въртиш

120
винт по посока на часовниковата стрелка, е полезно умение, когато
работиш на поточна линия и чакаш заповеди от горе.
Днес обучаваме децата в контекста на глобалната икономика, на
информационната ера, а знанието е онова, което генерира брутен вътрешен
продукт. В строгите образователни стандарти и в евтината работна ръка на
страни като Индия и Япония виждаме заплаха. Работни места и цели
индустрии биват изместени далече от сушата. Комбинацията от всички тези
фактори води до сегашната лудост в образованието, което наподобява
космическото съревнование от времето на Студената война. Сбогом
практически занятия, изкуства и музика, здравейте таблици, схеми,
домашни и строева подготовка.
Идеята е, че нашата образователна система е създадена и замислена като
автократична, педантична, подчинена на състезателността, а ние хвърляме
още гориво, ставайки ОЩЕ ПО-автократични, по-рестриктивни, по-
състезателни и по-педантични.
Можем с часове да говорим за образователната реформа, но децата ни
ходят на училище СЕГА и ние искаме те да се справят. Нашето сегашно
отношение всъщност пречи и спира процеса на учене или нанася вторични
и дългосрочни вреди, за които не си даваме сметка. Та нека да започнем с
разбиването на мита, че добрите майки осигуряват най-доброто
образование на децата си, и да предложим алтернативна гледна точка.

МИТОВЕТЕ, КОИТО КАРАТ ДОБРИТЕ МАЙКИ ДА

„НАТИСКАТ“

Училището е важно за децата. То е първият контакт с обществото и

първият опит извън семейството. Да, то е мястото, където се учат факти
като какво са яли индианците и как бобрите строят диги, но според
психолозите и терапевтите училището е подготвителната площадка за
отношението, което децата ще развият към работата, авторитетите и
правилата.
Училището е мястото, където децата се научават да живеят на групи с
връстниците си; те усвояват изкуството на даването и получаването,
споделяйки една класна стая с още 25–30 деца, без да разчитат на това
някой постоянно да се занимава само с тях. Училището също така е
мястото, където децата се научават да поемат нарастващи отговорности и
където си изграждат умения как се справят и да разчитат на себе си.
Всички тези процеси се случват зад кулисите, а академичното учене
запълва предната част на сцената. Смятам, че това, което става отзад, е
далече по-важно от случващото се на повърхността.

121
 Ученето е естествен процес – ако на детето му е интересно, ако е
заинтригувано и бъде насърчено, то ще учи, гарантирам ви го. Номерът е
да се намери тази трудна точка, в която няма да му е скучно, понеже е
твърде лесно, и няма да се откаже, понеже е станало твърде сложно. Трябва
да се вслушаме в твърдението, че всяко дете учи с различна скорост и че
доброто учене трябва да е съобразено с тази скорост. На кого му пука как
се справят останалите?
Казвам го заради добрите майки, които скачат като териер на кокал за
академичния успех на децата си и независимо от съветите ми да отстъпят,
да стоят настрана, да не се месят, да имат доверие... не се спират даже за
минута; просто няма начин да ги накараш. Те знаят, че залогът е прекалено
висок и че е техен дълг децата им да получат най-доброто образование,
няма нещо, пред което да се спрат. Ако се налага, ще напишат есето на
децата си.
Тези майки са изтъкани от добри намерения и искат само доброто на
децата си. Те действат под влиянието на три мита и ако и вие вярвате в тях,
значи, сте от „натискащите“ родители.

Ето ги:
1. Вярвам, че ако детето ми започне с напредък, то ще продължи и
занапред да напредва.
2. Вярвам, че животът е състезание; ако аз не отгледам
конкуриращо се дете, то ще бъде задминато от другите.
3. Вярвам, че без моята намеса детето ми няма да постигне нищо.

Хайде сега да ги разгледаме едно по едно.

„ДОБРИЯТ“ СТАРТ

Постигнали сме забележителен напредък в изучаването на мозъка и

неговото развитие. Някои от приложенията на това познание ме засягат
пряко. Ако изследване само на 120 деца покаже, че ранното запознаване с
черно-бели геометрични форми повишава невронната активност във
визуалния кортекс, това означава ли, че всички трябва да махнем тапетите
на зайчета от детската стая и да ги заменим с черно-бели карета? И ако
следващо изследване открие, че флоралните мотиви насърчават мозъчната
активност, пак ли ще сменяме тапетите?
Изглежда, никой не оспорва идеята, че „колкото по-рано, толкова по-
добре“. Това е опасна тенденция, понеже има огромна разлика между
предоставянето на възможности, които насърчават децата да открият своя
регистър на учене, и натискането за „своевременни завоевания“, които са
122
над техните способности. Състезателното бутане от подобен тип изпраща
послание, че те в момента са с дефицити, че са „по-малко“, отколкото би
трябвало да бъдат.
Интересно, но изследванията сочат, че с течение на времето напредъкът
се изравнява. Почти целият аванс се изпарява, понеже „по-изявените“ се
стабилизират, а „по-бавните“ ги настигат. Това става, защото мозъкът не се
развива линейно. Определени области може да са в бърз растеж, докато
други спят, чакайки времето си. Накрая независимо от началото или
времетраенето и при липса на неврологични щети децата ни ще продължат
да растат и всички ще се научат да ходят, да говорят, да използват
тоалетната, ще научат азбуката, ще могат да четата, да смятат и всички
онези невероятни неща, които човешкото същество учи през целия си
живот.
Родителите често не са осведомени за нормалните, здравословни норми за
повечето процеси. Например четенето. Сега децата трябва да започват да
четат още в детската градина. Но ако детето ви е в края на диаграмата, това
значи, че ще може да чете гладко чак в края на втори клас. Но това все още
си е в нормата за развитие.

Даниела е записала сина си Нейтън в предучилищна, която се ползва

с висока репутация заради образователните си успехи. Като част от
програмата им за ограмотяване Даниела трябва да чете определени
книги с Нейтън. Дават им ги в полиетиленови торбички. Проблемът е,
че Нейтън не стои мирен и дори това малко домашно му идва в повече.
Той се върти, прекъсва и не показва никакъв интерес. Даниела много се
притеснява, защото на него му дават книги от най-ниското ниво.

Няма никаква причина да се съмняваме, че един ден Нейтън ще може да

чете. Децата се научават да четат, когато мозъчното им развитие е готово
за това. Най-добрият начин да насърчите четенето е самите вие да сте добри
читатели, заедно с детето да се наслаждавате на книгите и отношението ви
към тях да е положително и вълнуващо. Трябва да вярваме в процеса на
развитие у хората. За съжаление, като множеството добри майки Даниела е
притеснена поради очакванията, които училището агресивно налага все по-
рано и по-рано. Уви, опасенията ѝ я карат да става все по-настоятелна за
четенето.

Не оставяйте училището ви да застане на пътя на доброто ви

образование.
Марк Твен

123
 Нейтън също никак не е доволен. Защо не може да се оправи с това? Той
отлично знае, че другите деца вече се справят доста по-добре от него с
четенето. Знае също, че майка му не е доволна от него и че я разочарова.
Нейтън преживява критични моменти в изграждането си като учещ се. Ако
ранният натиск да усвоява материал, за който той не е готов, го доведе до
негативно отношение към ученето изобщо, ако започне да си мисли, че е
„глупав“, всяко следващо учене ще бъде застрашено. Повярвайте ми, много
по-трудно ще е да промени представата си за себе си като ученик,
отколкото да изучи азбуката и цифрите година по-късно. Това е напълно
реалният риск от предполагаемите ползи децата да бъдат подлагани на
ускорено учене в състезателни условия.

Четенето с мама е било любимото време на Нейтън, но

превръщането му в задължение и усилията на майка му, настояваща
той да срича, което поражда напрежение и укоряване, му отнема всяка
радост от книгите. Сега той се опитва да избегне задължението,
изхлузва се от скута на майка си и се опитва да избяга. На Даниела ѝ се
е искало да стимулира интереса на Нейтън към четенето, но заради
натиска и напрежението сега той има чувството, че това, че не умее
да чете, го превръща в малоценно създание. И когато трябва да чете с
майка си, тази малоценност блясва, така че той решава, че е по-добре
да избегне заниманието. Когато ученето на буквите се превърне в
състезание и той не може да победи, Нейтън решава, че е по-добре да
не опитва, и отпада от надпреварата.

Това е смъртта на процеса на учене.

ЖИВОТЪТ Е СЪСТЕЗАНИЕ: АКО НЕ ОТГЛЕДАМ

СЪСТЕЗАТЕЛНО ДЕТЕ, ТО ЩЕ БЪДЕ ЗАДМИНАТО ОТ ДРУГИТЕ

Кълна се, седмица не минава, без да ми се наложи да развенчавам този

мит. Има едно криво разбиране на думата „състезателен“. Родителите
приемат, че детето трябва да е състезателно, защото иначе другите деца,
които са състезателни, ще го изпреварят.
Не-конкуриращото се дете всъщност е по-добре въоръжено да успее във
всяка област, включително академичната.
Нека дефинираме понятието „състезателно дете“. Това е дете, което
чувства, че ТРЯБВА да победи. То е водено от сбърканата вяра, че трябва
да е най-доброто, вместо да дава най-доброто от себе си. То отдава времето
и енергията си, за да се концентрира върху начина, по който се справя,
вместо върху самата задача.
124
 Ако вие сте състезателна личност, повярвайте ми, не сте окей с грешките
и провала – твърде притеснени сте от необходимостта да сте най-добрите.
Нима не сте направили грешката да обвържете стойността си като личности
с това. И сега търсите само онези неща, с които можете да се справите добре
и да биете останалите. Не можем да сме най-добри във всичко, така че това
автоматично стеснява избора ни. И така се ограничавате само с нещата, в
които можете да постигнете бърз и непосредствен успех. Тези неща може
дори да не са ви интересни, но сте успели в тях, така че се чувствате сигурни
и продължавате да ги преследвате. Спрели сте да преследвате нещата, в
които има риск да сбъркате, да не успеете, да не изглеждате добре.
И така сте станали на четирийсет и работите като счетоводител, понеже
математиката ви е вървяла, но това ли искахте всъщност от живота? Ако
усещате, че няма да сте звездата на гимнастическия салон, ще се откажете
ли? Ще си откажете ли радостта от любимия ви възстановителен спорт?
Някой коментар от типа „мяташ като момиче“ – и сте забравили завинаги
за атлетиката. Жалко!
Да си състезателен, е бреме. То ни затваря, увива се е около врата ни като
албатрос (Метафора за бреме, тежест, която някой носи. Идва от поемата
„Стария моряк“ на Самуел Колридж, в която става дума за моряк, който убива
албатрос. Това се смята за лоша поличба и останалите моряци го карат да носи
мъртвия албатрос на гърдите си като кръст. – Б. пр.). Ако наистина искаме
хората да се възвисят, трябва да им дадем куража да правят грешки, да се
провалят, да се учат, да растат и да преследват мечтите си.
ЕДИНСТВЕНИЯТ начин от чираци да станем майстори минава през
грешките. Колкото по-спокойни сте по отношение на това, толкова по-
добре ще се справяте с изпитанията в училище.
Спрете за миг и помислете – какво бихте правили точно сега, ако не се
притеснявахте, че ще изглеждате зле и ще се провалите? Представете си, че
нямате притеснения, че ще изглеждате глупаво. Нито пък, че ви интересува
какво ще кажат или ще си помислят другите за вас. Представете си
невероятната свобода и енергия, която бихте могли да вложите в
изучаването на дадено нещо! Вероятно, ако самите вие не бяхте
състезателно настроени, нямаше толкова да се притеснявате за училището
на детето.

Състезателното дете трябва да се състезава и да спечели,

насърченото дете може да се състезава без значение дали ще спечели,
или ще изгуби.
Д-р Рудолф Драйкурс

Не-състезателно настроените деца могат да се конкурират, но не са

обременени от багажа на грижата и притесненията дали ще направят
125
грешки. На практика трябва да имате куража да направите много грешки и
да се изправите пред много провали, ако искате да постигнете наистина
големи неща.

Знаменити хора, отпаднали от училище

В случай че си мислите, че формалното образование е единственият

начин да станем полезни и да допринесем с нещо, вижте този списък
на хора, отпаднали от училище или от гимназия:
Алберт Айнщайн
Джеймс Карвил
Томас Едисон
Бенджамин Франклин
Рей Крос (основател на „Макдоналдс“)
Джордж Бърнард Шоу
Братя Райт
Питър Дженингс
Хенри Форд
Роза Паркс
Джон Рокфелер
Фран Лейбовиц

БЕЗ МОЯТА НАМЕСА ДЕТЕТО МИ НЯМА ДА РАЗГЪРНЕ

ПЪЛНИЯ СИ ПОТЕНЦИАЛ

Много майки вярват, че трябва да седят на главата на децата си, за да се

учат те добре и да се представят в училище. Смятат, че ако ги оставят сами,
децата им ще са доволни и на по-ниски оценки. Наречете ме побъркана, ако
искате, но какво им е толкова лошото на обикновените добри оценки? Те
означават средно представяне, означават, че детето се е справило на
очакваното ниво.
Но средното представяне не ни задоволява, нали? Всички майки искат
детето им да е отличен ученик, и то по всичко. И ако успеят, училището
просто вдига летвата още по-високо и очакванията порастват. Не може
всички да сме „над средното“, нали? Статистически е невъзможно.
Високите очаквания, кодирани в главите ни, карат всеки да се чувства
неуспял и там, където всъщност се е справил добре! Това е страшно
обезкуражаващо!
Убедихме се, че насърчените, не-състезателно настроените деца успяват,
видяхме и как обезкуражаването спъва децата и провокира отпадането им.
Когато майките се занимават с работата на децата си и с тяхното
126
представяне, мислейки си че им помагат, всъщност, без да искат, напълно
обезверяват децата си и това има своята цена.

Топ 5 на начините, по които, намесвайки се, обезкуражаваме децата

си
1. Загуба на усещането, че има собствена работа за свършване, на
гордостта и удовлетворението от постигнатото. Тина помага на
осемгодишната си дъщеря Нора с домашните. Тя се чувства добра,
ангажирана майка, действаща съгласно неписания училищен закон, че
съдействието на родителя подпомага успеха на детето. Тина проверява
съчинението на Нора на тема „Как изкарах ваканцията“. Не само, Тина
коригира грешките, оправя главните букви и запетайките, предлага на
Нора да добави и карта на мястото, където са били, а също и кратка
историографска справка. Тина се запалва от идеята и изпипва нещата.
Предлага да направят нещо като колаж, използвайки семейни снимки, и
оформя нещата така, все едно са на плажа. Когато на другия ден се връща
от училище, Нора има отличен. Радва се, но без следа от задоволство,
защото проектът сякаш е бил на майка ѝ; липсва ѝ удовлетворението от
добре свършената работа. Да работиш и да не изпитваш удовлетворение,
е демотивиращо. Проектът отива на дъното на чекмеджето.
2. Детето ви може да изпитва засилващо се притеснение. Бенджамин
знае, че е умен и ще стане учен и че родителите му много се гордеят с
него. На мама никога не ѝ се е налагало да му опява за домашните. Той е
много отговорен. Но Бенджамин си гризе ноктите и в дните, когато има
контролни, ужасно го боли коремът. И с всяка следваща година става все
по-зле. Бенджамин се справя чудесно – за гордост на родителите си, но
непрекъснато се терзае дали и в бъдеще ще е толкова добър. Чувства се
успяващ, доколкото оценките му го потвърждават. Но през цялото време
се яде от притеснения и тревоги.
3. Детето ви може да не се чувства достатъчно добро. Петра много
се старае по математика. Когато на теста получава 16 от 20 възможни
точки, тя е доволна от себе си, но когато го носи у дома и го дава за подпис
на родителите си, те я питат защо е пропуснала останалите четири
отговора. За тях тя никога не е достатъчно добра. Вместо да се радват с
нея, че усилията ѝ дават резултат и той се подобрява, те сочат пропуските.
Петра не е мотивира да продължава да се старае – тя се отказва заради
мнението на родителите си, че никога няма да бъде достатъчно добра.
Просто не си струва.
4. Детето ви може да не се чувства равно с останалите си съученици.
Когато създаваме състезателна среда в училище, ние поставяме децата
едно срещу друго. Изискваме от тях да си сътрудничат, но после

127
създаваме конкуренция посредством инициативи от типа „ученик на
седмицата“ и поставяме тестовете им в низходящ ред. Това значи, че
учениците не се учат да работят съвместно и да берат плодовете на
общностното усилие. Светът е пълен с умници, но компаниите ще ви
кажат, че истински трудно се намират хора, които могат да се разбират
добре с другите! Така че способността за коопериране като че се цени
доста повече като работно умение от отличните оценки в дипломата.
5. Детето може да се разбунтува. Родителите на Тим постоянно го
натискат да учи. На него му омръзва. Решава да се разбунтува. Влиза в
битка за надмощие с майка си, която постоянно му опява за домашните и
му виси на главата. Отначало опитва да я отблъсне, като я лъже, че няма
домашно, или си крие заданията. Колкото по-затворен се опитва да бъде,
толкова по-настоятелна става майка му. Започва да му рови в чантата и да
си пише имейли с учителите. Тим вече не може да работи, когато майка
му е наоколо, но вместо да е недоволен, той сияе. Тя може отлично да знае
кога са му контролните и тестовете, но не може да го накара да се
подготви за тях – така той просто спира да учи. Ха! Как ти харесва това,
мамо?

КАКВА Е РОЛЯТА НА МАЙКАТА В ОБРАЗОВАНЕТО НА

ДЕТЕТО?

Е, добре, какво да правим тогава? Учителите казват, че образоването е

колективно усилие – вкъщи и в училище. Ако детето ми се мъчи, трябва ли
да обърна гръб и да му откажа помощ?
Не.
Нека разгледаме начините, по които майката може да участва в
образоването на детето.

ПРАВЕТЕ!
• Проявявайте жив и истински интерес към онова, което детето ви учи
в училище (но без да му досаждате и да го шпионирате).
• За да имате достъп до живота на детето си в училище, може да станете
член на родителския комитет или училищното настоятелство. Отделете
време да се запознаете с учителите и съучениците на детето. Посещавайте
училищните тържества и при възможност вършете доброволческа работа
за училището.
• Уговорете си среща с учител, на която да присъства и детето, така ще
се почувствате като отбор, който работи заедно, за да помогне на детето
да постигне набелязаните от самото него цели за година напред.

128
 • Уверете детето, че ще му помагате, но няма да вършите работата
вместо него: „С радост ще ти обясня нещо, което не можеш да разбереш,
но няма да стоя при теб през цялото време, защото имам работа. Ела да ме
попиташ, ако имаш въпроси“. Не бива да се превръщате в заложници на
домашните. Рискувате да започнете да се борите с детето и да си врете
носа в нещата му. Ако стоите с него по време на писането, излезте веднага
от стаята!
• Забелязвайте усилията и подобренията, но не търсете съвършенство:
„Всичките тези упражнения с кларинета май взеха да ти се отплащат“.
• Виждайте в грешките възможности: „Съжалявам, разочарован си от
оценката на теста. Какво стана? Каква оценка искаш да получиш
следващия път? Какво трябва да направиш, за да получиш по-висока
оценка? Изглежда, ти си наясно какво трябва да се направи и съм сигурна,
че ще го постигнеш. Кажи, ако мога да ти помогна“.
• Имайте вяра, че детето ще свърши това, което трябва, по своя си начин
и в своето си време.

НЕ ПРАВЕТЕ!
• Не слагайте етикети (напр. „Той ми е математик!“). Така създавате
напрежение, обезценявате усилията и обезкуражавате по-малките братя
или сестри.
• Не давайте пари за добра оценка (доказано е, че наградите намаляват
мотивацията).
• Не бъдете вечна опозиция на училището. Когато говорите зле за
учителите, училището или цялата образователна система, детето
възприема вашето мнение.
• Не бъдете календар, стражар и вечно напомнящ на детето си
задълженията му.
• Не поправяйте работата на децата, преди да са я предали. Разбира се,
че тогава ще получат шестица. По-добре оставете детето само да си
напише съчинението, а?
• Не вдигайте много гюрултия за шестица; така внушавате, че петицата
е лоша оценка. Просто го попитайте как се чувства, като си гледа
бележника, и СЛУШАЙТЕ. Бъдете радостни заради него!
• Не се опитвайте да бъдете учител и училищен възпитател на детето
си.
• Ако детето ви се нуждае от допълнителна помощ, говорете за това със
съответния учител.

129
 МРЪСНАТА ТАЙНА НА МИТА ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО

„Аз само искам детето да е щастливо.“

Със сигурност е така. Но на купища майки им е много трудно да се

разделят с този мит дори когато виждат колко вредно е тяхното
свръхангажиране. Защо? Защото има една неприятна истина, която не
искаме да признаем. И тя е класова по природата си. Нека си признаем.
Когато казваме, че искаме децата ни да са щастливи, подтекстът е, че
щастието зависи от това да имаш добро образование, така че да си
осигуриш добра работа и да имаш добра заплата, престиж, комфорт и
начина на живот на горната средна класа.
Забелязахте ли, че списъкът на знаменити хора, отпаднали от училище
(вж. с. 216), включва все хора, достигнали някакъв вид слава. Има обаче и
отпаднали от училище хора, които не са били застигнати от известността и
са познати само в семействата си и в общностите, където живеят.

Абсолютно неизвестни отпаднали от гимназия и колеж

• Робърт (със завършен 10. клас) отваря фирма за косене на тревни
площи. Той е всеотдаен баща на две деца и доброволец пожарникар.
Обича да майстори неща в работилницата си.
• Кристина (със завършена гимназия) отваря пътуваща библиотека за
възрастни и кара буса библиотека из града; не си вдига носа от книгите.
• Анита (завършен 10. клас) пее в църковния хор, преподава в
неделното училище, много е запалена по историята и прекарва
свободното си време в съставяне на родословни дървета.

Робърт, Кристина и Анита също са нечии деца. Мнозина водят живот,

който е като произведение на човешкото изкуство, и без той да е изисквал
от тях отлични оценки в училище. И тези хора са щастливи и
удовлетворени. Вярвате или не, успехът в училище не е условие за щастие
и трябва да спрем да се държим така, все едно е паспорт за по-добър живот.
Щастието идва от усещането за любов, приемане, принадлежност и
общност. Ако наистина искаме щастието на децата си, не трябва да ги
тормозим да гонят високи оценки – трябва да ги насърчаваме да са от полза
за сродните си души.

130
 КАК ДА НАСЪРЧАВАМЕ ДЕЦАТА

Детето има нужда от насърчение така, както цветето има нужда

от вода и светлина.
Д-р Рудолф Драйкурс

Насърчаването е най-важният аспект на отглеждането на деца. Есенцията

му е в повишаването на детската увереност в себе си и на вярата, че е добро
такова, каквото е, а не каквото би могло да бъде.
Толкова често домовете, класните стаи и общностите ни масово
обезкуражават децата, а насърчение получават онези, на които им е най-
малко потребно. Родители, учители и всички, които работят с деца, може
да се вслушат в следващите предложения, които, между другото, важат за
всички човешки взаимоотношения:

1. Избягвайте обезкуражаването. Усещането за малоценност, което

всяко човешко същество изпитва, трябва да бъде преодоляно, ако искаме
да действаме оптимално.
2. Работете за напредък, а не за съвършенство. Това се отнася за
всички възрасти!
3. Хвалете усилията. Усилията са много по-важни от резултата.
4. Разграничавайте свършеното от вършителя. Критикувайте делата,
без да критикувате самото дете.
5. Покажете доверието си в детето. Трябва да е искрено, така че
първо се научете да се доверявате на детето.
6. Не гледайте на грешките като на провали. Трябва да спрем да
стигматизираме неуспеха. Неуспехът обикновено сочи липса на умения.
Стойността на човека не се определя от успеха.
7. Запомнете: неуспехът и поражението ще стимулират
допълнителни усилия само когато е останала надежда за евентуален
успех. Те няма да насърчат дълбоко обезкуражено дете, което е изгубило
всяка надежда за успех.
8. Запомнете: истинското щастие идва от самодостатъчността.
Децата трябва да се научат да се грижат за себе си. Интегрирайте детето
в групата, вместо да се отнасяте с него като с „нещо специално“.
Третирането му като „специално“ увеличава свръхамбицията.
Свръхамбициозно дете, което не може да успее, обикновено развива
обратната логика: „Като не мога да съм най-добрият, поне да съм най-
лошият“. Още по-опасно е, че детето може да се предаде.

131
 9. Стимулирането на конкурентността обикновено не насърчава
децата. Този, който има надежда, че ще спечели, може да вложи всичко
от себе си, че и отгоре, но тогава ударението ще е върху победата, а не
върху участието и кооперирането. Най-малко състезателният е най-
добрият, понеже може да издържи цялото състезание.
10. Запомнете: хваленето не се покрива с насърчаването. Хваленето
може да окуражи някои деца, но като цяло по-скоро им причинява тревога
и страх. Някой може да развие зависимост към похвалите и да действа
само за да получава все нови и нови похвали. Успех, съпроводен с фрази
за особени заслуги, може да накара детето да си помисли: „Аз никога
повече няма да мога да го направя пак“.
11. Помогнете на детето да се сдобие с куража да е несъвършено.
Нуждаем се от грешките, които правим в крачка, за да се учим от тях.
12. Не възлагайте отговорности и не изказвайте признание само на
онези, които вече са станали отговорни. Ако дадете възможност на
обезкуражено дете да е отговорно, ще му покажете, че то може да се
кооперира.
(Източник: Адаптирано от статия на баба ми Едит А. Дюи, озаглавена „Как да
насърчаваме децата“, публикувана в бюлетина на Обществото за адлерианска
психология на Северна Америка.)

Ако всеки ден се упражняваме върху тези принципи на

взаимоотношенията ни, ще можем да придвижим хората край нас от
състояние на обезкураженост към състояние на окураженост. (Виж
таблицата по-долу)

Насърчението не е похвала
Хората често бъркат насърчението с похвалата. Похвалата е нещо съвсем
различно. Тя е словесна награда, елемент от автократичната система,
управляваща от горе и използваща награди и наказания като средство за
контрол, насочен надолу. Похвалата се получава само след като задачата е
свършена успешно и резултатът е достоен за нея.
Насърчението не се интересува от безукорността и завършеността – то се
интересува само от усилията да опиташ. Насърчението оценява човека,
положил усилие. То оценява напредъка, който е резултат от постоянството и
упоритостта. Трябва да грешим по пътя към овладяването, така че нека
насочим вниманието си към този, който упорства, полага усилия, опитва,
прави грешки и се придвижва напред. Това е важното и то трябва да бъде
оценено.

132
 Обезсърчен Насърчен
Не мога. Аз мога.
Мотивиран е от вниманието на
Самомотивира се.
другите.
Стреми се към власт над другите. Кооперира се.
Егоцентричен е: Как мога да Ориентиран е към задачата: Какво
блесна в това? трябва да се направи?
Изкуствен е. Автентичен е.
Кураж да прави грешки и да
Перфекционизъм и скованост.
рискува.
Със затворено съзнание. Отворен.
Оттегля се пред житейските Минава през предизвикателствата
предизвикателства. и израства.
Избягва отговорности,
Поема лична отговорност.
обвинявайки и извинявайки се.
Липсва му увереност; има
Уверен е, куражлия.
чувство за неадекватност.
Мисли се за безполезен. Самоуважава се.

Източник: Адаптирано от: Lewis E. Losoney. Turning People On: How to be an

Encouraging Person, 2000 (InSync Press).

133
 СПЕЦИАЛНИЯТ ЕЗИК НА НАСЪРЧАВАНЕТО

Фрази, които демонстрират одобрение и приемане

• Харесва ми начинът, по който се справи.
• Харесва ми как се отнесе към проблема.
• Радвам се, че се наслади на усвояването.
• Радвам се, че това ти достави удоволствие.
• Понеже не си доволен, какво мислиш, че трябва да направиш, за да
може другия път да си доволен?
• Изглежда, това те зарадва.
• Как се почувства от това?
Фрази, които показват доверие
• Познавам те и знам, че ще се справиш.
• Ти можеш да го направиш.
• Вярвам на преценката ти.
• Това е трудно, но знам, че ти ще успееш.
• Ти ще му намериш цаката.
Фрази, които се фокусират върху участието, приноса и признанието
• Благодаря, това помогна.
• За теб беше трудно да...
• Благодаря, наистина оценявам това, което направи, защото улесни
работата ми.
• Трябва ми помощта ти за...
• Към семейна група: „Наистина съм доволна. Благодаря“.
• Ти разбираш от... Какво би направил за семейството?
Фрази, които оценяват напредъка
• Личи си, че наистина си работил върху това.
• Личи си, че си мислил върху това.
• Забелязвам напредъка ти.
• Виж какъв напредък имаш (бъдете конкретни и обяснете какъв
точно).
• Ти ставаш все по-добър в... (дайте пример).
• Може би имаш чувството, че си още далеч от целта, но виж колко
далече си стигнал.
(Източник: Адаптирано от бюлетин на Обществото за адлерианска психология на
Северна Америка.)

На днешните добри майки непрекъснато им се внушава, че децата

непрестанно трябва да се обогатяват: не е достатъчно да са такива, каквито
са. За да сме добри майки, непрекъснато трябва да увеличаваме потенциала

134
на децата си. Чувстваме вина, ако оставим нещата да се развиват от само
себе си, по естествения им път. Страх ни е, че децата ни ще изостанат. Това
е особено вярно по отношение на домогването до добро образование. Ние,
добрите майки, смятаме за свой дълг да отгледаме малки гении, с които
всеки би се гордял. Това е коронованото признание за майчинските ни
усилия.
С перверзно усърдие развиваме покълващия интелект у децата си, а после
ги яхваме и пришпорваме, за да са пълни отличници. Вместо да се опитваме
да отглеждаме любознателни ученици, които се радват да научават неща,
ние им оказваме натиск и им внушаваме, че тяхната стойност зависи от
постиженията им. Това е обезкуражаващо за децата, а обезкуражаването е
враг на ученето.
Когато се научим да сме насърчаващи родители, ще можем да гледаме по-
надалече. Тогава ще повярваме, че на всеки човек му е заложен стремежът
към израстване, но невинаги по линеен образец или по начин, който става
видим в момента. Ако развием и насърчим у детето си силно чувство за
собствена значимост, нищо няма да го разколебае и никой неуспех няма да
го разбие, а ние ще сме поставили основата за устойчив житейски напредък
и ще сме създали условия детето да приеме с радост онова, което животът
ще му предложи.

135
 Глава 8.
МИТ:Добрите майки правят живота забавен и весел

Този последен мит е особено коварен, понеже маскира майчинството като

нещо леко, приятно и много весело. В крайна сметка не посегнахте ли към
тази книга точно заради това? За да се избавите от безпокойствата си като
майки и да ги замените с радост, удоволствие и щастие? Може да сте си я
купили, защото си признавате, че имате проблем с желанието да
контролирате всичко, или защото се интересувате от по-ефикасни начини
да се справяте с конфликтите. По някакъв начин ние сме приели своите
слабости. Но кой има смелостта да си признае, че е разтегнал фалшива
усмивка при вида на нарисуваните котешки мустачки по лицето на дъщеря
си, прикривайки истинската си гримаса на досада? „Ако не мога да се
зарадвам поне на забавните страни на родителството, може би изобщо не
биваше да ставам майка!“
Не е вярно.
Този последен мит тотално е завладял масите, ние плащаме скъпо за него
и под „плащаме“ имам предвид нещо съвсем буквално – достатъчно е да
погледнете кредитната си карта. Трябва ли щастието наистина да съдържа
20 процента овърдрафт месечно? Хайде да се отправим на това
развенчаващо мита пътуване и да видим как влизаме в преразход, за да
имаме забавляващо се семейство. Ще ви приканя накрая да се опитаме на
направим така, че семейството ни да е щастливо и свързано.

ВСИЧКО ОПИРА ДО ЗАБАВЛЕНИЕТО, НАЛИ?

Обикновено не си даваме сметка за огромния натиск на необходимостта

да сме забавни. Едва когато се опитаме да се противопоставим на това
убеждение, можем да усетим истинския натиск на този мит:

• Опитайте се да НЕ бъдете забавна майка. Не може всички да сме

оригинални и забавни непрестанно. Но какво става, когато съседите ви
похарчат десетки долари и седмица усилия, за да украсят къщата си за
Хелоуин и да я сподобят с истинско гробище, с трупове, веещи се от
дървото, и сух лед, докато при вас само на вратата има малка тиква и
хартиена вещица на прозореца? Децата ви просто искат да се пренесат у
съседите.

136
 • Опитайте да НЕ се радвате на времето, прекарано в игра с децата.
Чувствате се напълно провалена като майка, защото отказвате да носите
децата на гърба си като дореста кобила или да се пускате с шейна.
• Опитайте да НЕ се съобразявате със стандартите, които светът
очаква да прилагате. Само един телевизор и основният пакет
телевизионни програми – та вие сте някакъв съвременен особняк.
Опитайте същото с тийнейджър у дома – сега сте не само особняк, но и
злодей.

ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С „ШОУ МАМА“

Отдавна минаха дните, когато майките изхвърляха децата извън къщата

да си играят с шишарки в двора. Мама има работа за вършене все пак. Тя
не иска невръстни дечица да правят бъркотии навсякъде, за бога! Излизайте
навън да си играете!
Но нещата се промениха. Ние приехме ролята на другарче на децата на
пълно работно време и на постоянна тяхна компания. „Шоу мама“ майката
е весела любителка на всичко забавно и свежо, мястото ѝ е на пода сред
кубчетата „Лего“, тя по цял ден строи кули и къщи с децата. Също така е
почитателка на „направи си сам“ тренда – изрязва гъсеници от картони за
яйца и превръща в пеперуди филтрите за кафемашината.
Всеки стон „Скучно ми е“ или „Искам да играеш с мен“ се посреща с
внимание, а сълзите на протест, че детето е било оставено само, са
избърсани.
Но колко точно ви е приятно четиригодишното да ви е „най-добрият
приятел“? В крайна сметка не взехте това МВА (Магистър по бизнес
администрация (Master of Business Administration). – Бел. ред.), за да играете по цял
следобед с барбитата? Предполага се това да ни харесва. А така ли е? Не би
трябвало да е шокиращо, че се отегчавате да играете игра, на чиято кутия
ясно пише „за деца от 5 до 7 години“.
Да, и въпреки това се чувстваме гадно, когато трябва да откажем
петнайсетата молба да играем с обличащата се кукла до времето за закуска.
Нормално е да не сте от типа майка „истинската принцеса с пластмасова
корона на главата се крие зад дивана от огнедишащия дракон“, нали? Това
поколение като че не мисли така.
Добрите майки са за това: те държат ластика в единия край, за да скача
детето, за да връщат топката и да седят в мръсотията, събирайки камъчета
с безброй форми. Просто да наблюдаваш от пейката с чаша кафе и списание
в ръка, е нещо като клинчене. И когато рожбата викне откъм пясъчника:
„Видя ли ме? Видя ли ме?“, и установим, че сме пропуснали новия ѝ повод
за гордост, имаме чувство, че я мамим.
137
 Знам, не всички са „шоу мама“ майки. Някои са се примирили с това, че
няма да са ходещи детски клубове, но пък компенсират липсата си на
веселост с портфейлите си. Сега, когато в повечето семейства печелят и
двамата родители (и заплата на майката не е за пренебрегване), можем да
се гордеем със себе си, че сме станали способни, добре обучени
консуматори. Ние обичаме да харчим – особено пък за децата – и
повярвайте ми, предложенията за радости и забавление са повече,
отколкото едно детство може да поеме.
Вече можем да ги заведем в магазин да си направят сами плюшено мече,
а после да отидем на обяд в заведение, където движещи се в човешки размер
слонове се разхождат. Те или ще очароват детето ви, или ще го докарат до
истерични писъци. Вече има подскачащи замъци, рисуване с пръсти и
върху глина или пък възможност просто да изгледате някой филм. А, да, в
съвременното детство всеки ден е фантастичен и пълен с веселие.

Шанън забелязва нов модел водни пистолети – „вградена помпа, воден

бластер със суперабсорбиращо СРS 1200 устройство“, който
претендира да изстрелва вода на 20 метра. Шанън знае, че нейните
синове просто ще полудеят по това. Липсва им баща им, който е в
командировка, а бластерите са на промоция... хммм. Шанън взема два.
Пък и с новите играчки ще стоят повече навън и по-малко ще се бият
помежду си, докато тази седмица тя е сама с тях. Всичко това
оправдава сумата, изписана на етикета.

Мислене като това на Шанън е широко разпространено. Новите играчки

карат децата ни да се радват, те ги занимават и... хайде, хайде, нима нямате
чувството, че децата ви обичат повече? Добре де, от това няма вреда. Защо
да ограничаваме подаръците само до Коледа и рождения ден? Ако можем
да си го позволим, защо да чакаме? Сега купчините играчки по къщите ни
нарастват с камари всяка седмица. Заради почти несъществуващи дефекти
ги заменяме с нови. Разсеяно грабваме нещо, прибирайки се от работа, със
същата честота, с която купуваме памперси и мляко. Днес в Щатите
играчките са бизнес за 22 милиарда долара годишно. Защо да си правиш
крепост от стари чаршафи, като можеш да си купиш пластмасова само за
246 долара? Ако пружината се е развила, спокойно, до края на седмицата
ще купим нова.
Ох, ох, ОХ! Ами ако Джейк е развалил пружината, ако нарочно я е хвърлял
и разтеглял, ако не е пазил собствеността си с нехайното „не ми пука, мама
ще ми купи нова“ отношение (точно както си е), тогава мама започва да
беснее. Почти дочувам репликата „Толкова си неблагодарен“ и лекцията,
съпроводена от „Това е неуважение“.

138
 Притесняваме се да не отгледаме разглезени деца, затова ни е важно да ги
научим да се грижат и ценят нещата, които им купуваме. Това се превръща
в ценност, която защитаваме. И как го правим? Точно както и с всичко
друго, което ние, майките, ценим: ПРЕСТАРАВАМЕ СЕ. Каквато и да е
ценността (да ги научим да ценят, да имат добри маниери, да са социални,
да са етични в работата си), ако нещото е важно за мама, тя строго ще следи
за него. Ако майката дори само заподозре, че детето се държи
неподобаващо, тя ще се хвърли да го поправя за дребното проявление. Тя
няма да направи лека корекция, тя ще пристигне като чук на правдата.
Престараването – прекаленото следене, бързата намеса и прекалената
реакция в отговор – ни кара да смятаме, че добре си вършим родителската
работа, но също така учи децата ни какво ни пали. Ако искаш да
обезпокоиш мама, просто покажи непочтителност към някоя играчка или
към нещо, което тя ти е дала, и после просто стой и гледай фойерверките!
И така се получава този ироничен обрат – родителите, които най-много се
притесняват децата им да не развият „отношение“, сами го изграждат у тях!
Вече видяхме как контролиращите майки създават най-неконтролираните
деца и как майките, които мразят конфликтите, имат деца, които постоянно
се бунтуват. Това става, понеже прекаляваме с реакцията и така приканваме
децата да манифестират точно този аспект.
Точно като нашите майки и ние не искаме децата да се мотаят из къщи –
не толкова за да не разхвърлят, колкото от страх от безделието. Но пък не
ги изхвърляме на двора. Записваме ги на различни занимания, които са
забавни (и обогатяващи) – уроци по плуване, карате, артклубове, футбол,
скейт, езда, танци и прочие. Всеки ден от седмицата някъде трябва да се
ходи.
В резултат – децата вече нямат свободно време. Даже превозването с кола
до съответното занимание е забавно заради филмите, които се гледат на
преносими устройства. Те помагат и когато трябва да напазарувате,
хипнотизират повратливото пеленаче и го държат мирно в пазарската
количка, позволявайки ви едни допълнителни 20 минути. Голяма
финансова победа за производителите на храна! Преносимите игри, МР3
устройствата, телефонните игри са продължението на ръцете на днешните
деца. Няма вече шумни глезотии по ресторанти и църкви, просто пуснете
поредната електронна джаджа и детето ви ще бъде кротко забавлявано по
времето, когато правите неща, които то не харесва.

СКРИТАТА ЦЕНА НА ЗАБАВЛЕНИЕТО

Да се забавляваш, да харчиш и веселиш децата, не е проблем сам по себе

си. Но също като останалите митове, които разбихме, ние споделяме общо
139
неразбиране и тъпчем с нашето грешно отношение в прекомерно
амбициозен стил.
Нека разбия този последен мит, като споделя с вас скритата цена на
гледането на дете по забавен, въодушевен начин, който неизменно
придружава нашето модерно, бързо възпитаване.

Досадата е хубаво нещо – не ги спасявайте от нея!

Да, досадата е хубаво нещо и не е зле децата да я изпитват. Ако не го

правят, става така, че получавам имейли като този:

Алисън, моето дете е на три и половина и аз не мога да свърша нищо,

понеже то постоянно е с мен и иска да си играем. Чувствам се виновна,
когато не го правя, но и съм изтощена от това, че то постоянно е
закачено за мен. Кога е окей да го оставя да си играе само?

Въпросът е от често задаваните. Кога е окей? „Окей“ е от ден първи!

Децата, които имат майка си за другарче в игрите, очакват тя да продължи
винаги да им е другарче. Защо да не го очакват? Това е всичко, което
познават и което са изпитвали. Тези деца стават изискващи и зависими.
Накратко, ето че отново сме се престарали, прекалили сме с вниманието и
сме ги разглезили.
В прекомерното си старание, без да искаме, сме им отнели способността
да се забавляват сами. Те трябва да разберат, че майка им не е налице през
цялото време и че собственото им добруване се самогенерира отвътре.
ТЯХНА работа е да открият и намерят начин да се забавляват сами. Трябва
да се научат как да се забавляват сами, а това може да се научи само с
практика.
Това е по-важно, отколкото звучи на пръв поглед. Досадата и скуката са
родното място на креативността и способността за решаване на проблеми.
Не е ли хубаво да захраним децата с тези чудесни качества? А за да стане,
трябва да отстъпим назад и да поемем по бавния път. Когато ни омръзне да
слушаме вечната детска литания: „СКУУУУУЧНО ми е“ или „Играй с мен“
– бързото решение е да започнем да играем с тях, което им дава идея какво
да направят и следващия път, или просто да им пуснем видеото (макар че
се заричахме да е само по един час на ден). Това обаче решава проблема
само за кратко.
А ако просто не се намесим и изчакаме, чакаме, чакаме... ще видим, че от
дълбините на скуката, когато стоновете са най-силни, креативната искра ще
бъде запалена! Както съпругът ми Кен казва на дъщерите ни, когато се

140
оплакват, че скучаят: „Скучаете? Чудесно! Скуката е моментът преди
вдъхновението!“.

Джошуа е сам в столчето си на задната седалка в колата. Той е

отегчен. Няма какво да прави. След десет минути оплаквания и мрънкане
той завърта глава и установява, че може да гледа през прозореца. Да
гледа отминаващите пътни знаци, започва да му се струва готино. Те
изникват изведнъж, толкова неочаквано. Всеки път – нова изненада.
Никога не му се е случвало да погледне света по този начин. След
десетина минути той се разнообразява, сключвайки облог със себе си:
какво ще види сега – пътен знак или електрически стълб? Накрая
забелязва, че електрическите стълбове са равно отдалечени и започва да
се пита има ли начин разстоянието помежду им да се измери. Започва
да брои след всеки стълб, за да провери.

Джошуа трябва да си запълни времето и го знае. Той започва да търси

начини това да стимулира мозъка му и да е креативно. Започва да обръща
внимание на нещата, да се фокусира, да присъства, да мисли и да изследва.
И всичко това заради блаженото състояние на „скука“.
Играта е много важна за децата. Но „неструктурираната, свободна игра“ е
нещо различно от структурираната игра или организираното забавление –
преобладаващата норма в повечето семейства. Чрез неструктурираната
свободна игра децата се учат. Играта е „работата“ на детството. Когато
детето не разполага с набор от ясни инструкции, а е оставено да създава и
изследва, то ще го направи. Откритието, че възглавниците на дивана може
да се превърнат в крепост, е креативно. То е нов начин да гледаш нещата.
Това е мислене извън кутията. После детето може да намери начин да
закрепи възглавниците в краищата, което си е научен урок. Сетете се за
стотиците неща, които учехте, докато играехте с онези трошливи борови
шишарки! Разпарчетосвате ги, гледате дали отскачат, пробвате да ги
захванете една за друга, хвърляте ги по мишена. Ако сте дете и се
занимавате с това, мозъкът ви работи на бързи обороти. Но ако сте само
партньор на мама в играта и тя измисля да хвърляте шишарки по цел, това
отново ще се превърне в структурирана игра. Креативният момент е най-
важният.
Един ден в детската градина наблюдавах купища примери за
недирижирана от възрастните, неструктурирана игра. Група момиченца
отидоха в кухненската част и започнаха да си правят къща. През това време
група момчета играеха с кубчета. В следващия момент двете групи се
опитаха да намерят начин да играят заедно. Едно момченце грабна една от
пластмасовите храни на момиченцата и изтича обратно при своите.

141
Сложиха храната зад малка ограда, която бяха построили. Момичетата
дойдоха и си я взеха обратно. След няколко рунда на грабене, което
правеха, смеейки се, забавлявайки се да се промъкват и да се надхитряват,
комбинираха игрите си. Всичката храна отиде при момчетата, които
използваха кубчетата, за да направят пазар, а момичетата пазаруваха с
въображаеми пазарски колички.
Те се учеха на коопериране и социализация: Кога промъкването и
грабенето са „забавни“ и кога се минава границата? Как да накараш някого
да играе с теб? Как да слееш две отделни игри в една? Как кубчетата може
да се използват за съхранение на храна?
Толкова неща за учене. И именно това е форматът – чрез експеримент.
Представете си сега, че налице беше и някоя типична майка. Гарантирам
ви, че на някое от децата щеше да бъде прочетено конско, задето не
споделя, друго – щеше да е извадено от играта, задето граби пластмасовата
храна, без да пита дали може. Щеше да има лекция колко е лошо да се
краде. Мама щеше да решава дилемата как да раздели пластмасовите храни
между двата отбора, отбелязвайки си наум да купи още такива, за да има за
всички. Всичко това щеше да разбие потока на тази чудесна игра и да
попречи на мъдростта, която децата щяха да усвоят сами. Точно това е
видът опит, от който нашите деца се нуждаят най-много, а това означава –
по-малко от нас.
Другото чудесно нещо в изпитването на „скука“ е, че така те разбират, че
скуката е субективно състояние на съществуването: Може да сме отегчени
или развълнувани в момента или да се радваме на по-бавен темп в живота.
Джошуа прави сам това откритие в колата. Следващия път, когато му се
наложи „да убива време“, той ще си спомни как е обърнал нещата около
себе си, за да се забавлява с пътните знаци. Това е избор! Нищо не е скучно
само по себе си! Твоето хрумване на момента и начинът, по който ще
интерпретираш, имат значение. Нуждата да научим децата си на този урок
е точно толкова голяма, колкото и нуждата да го усвоим самите ние.

Изгубено време
Ще ми се да ви покажа някои общи тенденции, които може и да не са
попаднали във вашия радар.
Докато децата ни са малки, ние почти не ги оставяме насаме със себе си,
но когато пораснат, щем не щем, ги загърбваме. Повечето подрастващи
днес прекарват по-голямата част от времето си в присъствието на
възрастен, различен от майка им или баща им. В училище те са с учителите
си, а после с треньори, инструктори и прочие. Изследванията сочат, че
голяма част от времето, което децата прекарват с родителите си, е в
приготвяне за напускане на къщата и стигане навреме за различни

142
ангажименти. Майката като ментор е заместена от майката като шофьор.
Не знам как стоят нещата у вас, но нека ви кажа едно: няма нещо, което да
предизвиква повече скандали, мърморене и недоволство от майка,
опитваща се да вкара децата си в изискванията за време. Това е всекидневна
сцена, която мнозина от нас смятат за най-неприятния момент от деня си.
Тъжно е, като си помислим как прекарваме времето си с поотрасналите си
деца.
Друг тревожен тренд от съвременния живот е спадът на комуникацията в
семейството. Ако проследите семейните взаимоотношения и изброите
колко думи си разменят членовете му, ще забележите спада в сравнение с
предишните поколения. Закарването на детето до тренировката по футбол
би трябвало да е време за диалог, но ето че сега то гледа „Хари Потър“ на
таблета си. Преди семействата играеха карти и на настолни игри, което
включваше неангажирани разговори и шеги, но сега прекарваме повечето
си време заедно пред телевизора и общуваме само в рекламните паузи.
Разговорът е важна част от изграждането на взаимоотношенията, а днес
той ерозира под натиска на смартфоните и другите преносими устройства
и джаджи, които запълват времето, което иначе семейството би прекарало,
разговаряйки.
По никой стандарт не мога да мина за старомодна. Къщата ми е точно
толкова технологизирана, колкото и вашата, обичам да използвам новите
технологии, но мисля, че е дошло времето да се замислим за времето, което
прекарваме заедно, и за баланса, който трябва да постигнем в семейния си
живот. Когато кажем „да“ на някое занимание, на какво тогава сме казали
„не“? Всички ние правим избор, но понякога поемаме нанякъде „по
подразбиране“, без много, много да мислим и без ясни намерения. Ако
искаме да прекарваме повече време заедно със семейството, понеже
държим на близостта и връзката си, може би е по-добре да си останем
вкъщи и да играем заедно карти, вместо да отидем на ски ваканция, където
всеки ще се спуска от различен хълм. Като се има предвид колко ценно е
времето ви, може би да заведете децата на басейн и да поплувате заедно, е
по-добро решение от това пасивно да стоите и да наблюдавате уроците по
плуване от зрителските седалки. Вие най-добре знаете как да прекарате
съвместното си време, аз само ви подканям това да бъде съзнателно
решение.

Финансовата цена на всичко това

Ще започна с това, че ние живеем в много по-голямо охолство, отколкото
преди, но също така и с повече дългове. Трудно е да се повярва, че
кредитната карта е измислена чак през 60-те. За много кратко време тя се
превърна в ключовия фактор за промяна на навиците ни за харчене. Ние я

143
използваме редовно и не се чувстваме неудобно от задлъжнялостта си. Не
сме преживявали срив на пазара, икономическа депресия или световна
война. В нашия опит животът е хубав. Ще задлъжнеем, ако се налага, за да
осигурим добър живот на децата си – трябва да сме сигурни, че нищо не им
липсва. Нека изясня това. Нещо да ти липсва, навремето значеше да нямаш
обувки. О, изключено – днес покриваме много по-голяма площ. Когато
нашето поколение каже, че не иска на децата му нещо да им липсва и че
няма да ги лиши от „основни“ неща, това включва: маратонки Nike,
телевизор в собствената стая, лаптоп, мобилен телефон, кожено яке и
планински бегач. Само допреди няколко десетилетия типичното дете
получаваше около 50 играчки до навършване на петата си година, а през
1995 година този брой беше скочил на 500! Колко ли е сега?
Започнали сме да си мислим, че посещението на Дисниленд е „право“ и
че ако го откажем на децата, по някакъв начин ги ощетяваме. Ваканциите,
които се прекарваха с палатка на къмпинг, сега са заменени от „Фемили
Клъб Мед“ в Мексико и плуване с делфини в Дискавъри Коув. Тези неща
станаха „стандарт“. Това е новият „среден“ семеен отпуск.
Но има една малка забележка: никой от нас не може да си го позволи.
Освен че сме „забавляващи се до смърт“ поколения, можем да бъдем
характеризирани и като „консумиращи над възможностите си“. Ние
създадохме стандарти на живот на средната класа, които са много по-
високи от това, което голямата част от средната класа може да си позволи.
Много от нас са в дълг 120 процента над годишния си приход. И понеже
семейните финанси трудно могат да останат в сферата на личното, никой
не говори на темата табу – за парите и дълговете. Ако всеки друг в квартала
може да си позволи частно училище, защо пък вие да не можете? Ако
всички съученици на детето ви имат лични компютри, на които да
подготвят домашните си, точно вашето дете ли ще бъде лишено от това?
Изглежда, устата ни се схваща, когато трябва да употребим фразата „не
мога да си го позволя“.

Бавното възпитаване е пътят към щастието ви

Всички ние искаме едно и също за децата и семействата си. Щастие. Но
то е така лесно изплъзващо се, нали?
Нашето „шоу мама“ отношение е неистов опит да осигурим на децата си
идиличното „щастливо детство“. Инвестираме огромно количество от
безценното си време и изпразваме банковите си сметки в опити да осигурим
тяхното щастие, някак да го изсипем върху тях, но тактиката и
изпълнението ни са сбъркани.
Майката със сигурност може да разсмее децата си, да ги разсее от скуката,
но тя не може да ги направи истински щастливи. То си е тяхна работа.

144
Щастието идва отвътре. То не е толкова цел, колкото страничен продукт на
нашите действия. Самите деца трябва да са действените агенти в
постигането на собственото си щастие.

Нашето оцеляване зависи от останалите. Независимо дали ни

харесва, или не, почти няма момент от живота ни, в който да не сме се
възползвали от действията на другите. Ето защо едва ли е изненадващо,
че по-голямата част от нашето щастие възниква в контекста на
връзките ни с другите.
Далай Лама

Щастието произтича от усещането за свързаност с другите, от

пълноценните взаимоотношения, в които развиваме чувството, че
принадлежим и сме нужни. Тези дълбоки, изпълнени с грижа един към друг
взаимоотношения захранват душата ни. Когато даваме в отговор, ние се
чувстваме по-близки с другите. Когато се чувстваме по-близки, искаме да
даваме повече: цикълът ни свързва все по-здраво и ставаме все по-
щастливи. Но това изисква време. Взаимоотношенията също като
отлежалото вино и печеното на бавен огън месо изискват бавно
подхранване и овкусяване. Те се рушат от скоростта. Защото са бавни и
дълбоки по природа. Отделете време, за да изградите солидни, трайни
взаимоотношения с децата си.
И така, докато майката се укорява, че не може да „направи“ децата си
щастливи, те трябва да вземат участие в създаването на семейна култура,
която цени и подхранва щастието. Грижата за себе си, която разгледахме,
вече може да се впише в основния ни дълг: самите ние да сме щастливи.
Каква прекрасна отговорност, която да поемем.

Няма по-подценен дълг от дълга да бъдем щастливи. Като сме

щастливи, ние хвърляме семената на безименни ползи върху света.
Робърт Луис Стивънсън

Пред нас е отворена възможността да създадем любвеобилни домове,

лишени от бързане и напрежение, така че може би – само може би – нещо
креативно и интересно да има шанса да покълне и порасте. Мислете мъдро
за това как да прекарате времето си заедно. Правете го съзнателно.
Календарът ви отразява ли вашите ценности? Отделяте ли време, за да
правите нещата, на които най-много държите? А за да правите „нищо“ и да
видите какво ще поникне от тази незасята нива? Можете ли да намерите
баланса между постоянното другарче в игрите и шофьора? В състояние ли

145
сте да живеете със собствените си ценности, без „да се престаравате“ така,
че да предизвикате обратен ефект и отхвърляне от децата си?
Добре би било да опитаме нов тип преживявания в семейството, вместо да
аутсорсваме цялата работа и да споделяме само свободното време и
забавленията. Можем да изградим семейна свързаност и щастие, като се
изправим пред общи предизвикателства и работим усърдно заедно.
Боядисайте стаята заедно, направете заедно зеленчукова градина,
споделете общата работа по планирането на пътуване до Дисниленд – ако
действате съвместно, преживяването ще бъде свързващо , понеже всеки ще
работи по пътя към общата цел. Да се надяваме, че семейните срещи вече
са ви доказали част от тези неща.
Можете да се научите (и да практикувате) на човешка свързаност и чрез
установяването на семейни традиции и ритуали. Кои детски традиции са
специални за вас? Какви традиции би искало семейството ви съзнателно да
си изгради? Семейна вечер с някой филм би могла да се превърне в семеен
ритуал, насърчаването на любимия отбор в някое телевизионно предаване –
също.
Играйте заедно на видеоигри или излезте всички и отидете на боулинг, а
ако можете да си го позволите – идете да плувате с делфините. А в някоя
дъждовна сряда вечер, когато облаците са надвиснали и цялото семейство
копнее да е някъде другаде, защо не опитате невъзможното: да не правите
нищо заедно! Изчакайте магията! На някого сигурно ще му хрумне нещо
забавно – и децата ви ще научат не само колко мощно е собственото им
въображение, но и колко силна може да бъде кротката, дълбока радост от
това да са истински близо с някого, когото обичат: Мама!

146
 Заключение

Промяната при хората изисква време и аз съм наясно, че една книга не

може незабавно да промени наложени с времето правила. Вие току-що сте
започнали да се вглеждате в индивидуалната логика на собственото си
съзнание. Но началото е положено!
Надявам се, че съм успяла да развенчая някои от собствените ви митове
за „добрата майка“. Навярно идеята за стремежа към майчинско
съвършенство вече ви изглежда абсурдна. „Съвършена? Кой е съвършен?
Каква илюзия? Ха! Ама че отношение на превъзходство!“
Нека го оставим зад нас, става ли?
Вие сте – и винаги ще бъдете – прекрасно несъвършена. Точно в този
момент вие сте чудесна такава, каквато сте. Ако всички тези страници са
успели да ви убедят в това единствено нещо, вие вече сте на път да
постигнете чудеса за себе си и децата си. Поздравления за куража да бъдете
несъвършена!
Запознах ви с адлерианската перспектива за човешката природа и
направляване на детето. Надявам се да ви е вдъхновила достатъчно, за да
поискате да се запознаете по-подробно с нея. Виждала съм хора, които
приемат тази информация като истинско откровение – майки, които свалят
оковите на заробващите митове с ново и ясно съзнание за това какво трябва
да правят. Идеите за необходимостта от равенство, за ролята на истинското
насърчение, за отказа от състезателност и за посвещаването на позитивния
стремеж са страхотни. Малко като древната китайска игра „Го“ те са
прекрасно прости и лесни за усвояване, но се изискват години, за да се
усъвършенстват и приложат.
Не се обезсърчавайте от пътуването. Не съм написала нито една глава, без
да спра и да ревизирам собствения си живот. Всъщност в някои от тези
случаи действах абсолютно лицемерно. Но както и самият Адлер пише:
„По-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш с тях“.
Така че задълбах в собствената си работа да живея според тези принципи
колкото е възможно по-добре, но като си прощавах за слабостите и
несправянето. От сърце ви съветвам да направите същото!

Куражът не е отсъствие на страх, а по-скоро преценка, че има нещо

по-важно от страха.
Амброуз Редмуун

Ако искате да общувате с други майки със сходно мислене, които са чели
тази книга или са посещавали моите курсове, присъединете се към нашата
147
онлайн общност на http://alysonschafer.com/ , където можете да зададете
своите въпроси и да прочетете десетки съвети и техники за постигане на
демократична дисциплина. Всички ние имаме нужда да продължаваме да
се учим на този фронт. Свързвайки се с другите майки, занимаващи се със
същите проблеми, ще усещате подкрепа, докато отглеждате децата си по
начина, който е в мечтите ви.
Дали методът на Адлер е „правилният“? Всъщност въпросът за неговата
„правилност“ не ме занимава особено. Съзнателно съм избрала да приема
тази философия като пътеводна в живота си. Вярвам, че ние, хората, в
същността си сме добри и само обезкуражаването може да ни разруши като
личности. Убедена съм, че всички се нуждаем от любеща и приемаща ни
общност. Убедена съм, че с подходящите средства можем да направляваме
децата си, като ги отклоняваме от егоцентричната състезателност и
конфликтност и подхранваме принадлежността им към общност.
Убедена съм също, че отглеждането на дете е най-предизвикателната
задача, която обаче не получава уважението, което заслужава. Ако искаме
човечеството да процъфтява мирно в семейства, държави и нации, трябва
да започнем от отглеждането на едно малко дете. Няма по-голям урок за
детето от ученето да се кооперира – да умее да живее и да се развива сред
другите, общностно. Ако направляваме децата в посоката към участието и
полезното допринасяне, ако непрекъснато ги окуражаваме, не накърняваме
достойнството им и се отнасяме към тях с уважението, което заслужават,
нашето следващо поколение ще си подаде ръка и ще се въздигне!

148
 Благодарности

Искам да благодаря на баба ми и дядо ми Едит и Милтън Дюи, които

първи се срещнаха с д-р Рудолф Драйкурс чрез неговите лекции и оттам
насетне бяха ангажирани с Обществото за адлерианска психология на
Северна Америка. Родителите ми Силвия Дюи Найт и Ричард Найт също
водеха курсове по адлерианско възпитание и отгледаха мен и тримата ми
братя според тези принципи. Ако не беше ранното ми въвеждане в тази
философия, нямаше да следвам този просветлен път.
Благодаря също на множеството мои учители, които ми помагаха да
разбера учението на Адлер и ме насърчаваха да разпространявам неговите
послания по мой собствен начин: Алтея Пулос, Лари Нисан, Линда Пейдж,
Ричард Коп, Лио Лобел, д-р Джойс и д-р Гари Макей, Даниъл Екщайн и
Ерик Мансагър.
Благодаря също на „Уилей“, че ми предостави възможността да напиша
тази книга, и особено на редакторката ми Леа Феърбанк, която надхвърли
чисто професионалните си задължения, за да работи с мен, начинаещия
писател. Всъщност целият екип на „Уилей“ застана зад книгата ми и ѝ
вдъхна живот.
Искам да благодаря и на тези хора, които ме направляваха: Лиза Финдли,
Джули Уайс, Джоан Флин, Колет Анет, Кони Руниън, както и на съпруга
ми Кен Шейфър и на децата ни Зоуи и Луси. Вашата подкрепа е всичко за
мен.
Благодарна съм на Ейми Халпъни от The Ella Centre, която ми предостави
своя Център, за да говоря с майки за техните преживявания. Разбира се, на
посещаващите курсовете ми и на клиентите ми, чиито истории захраниха
тази книга.

Няма непосилна задача, ако е споделена задача.

Алфред Адлер

149
 Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите

частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и
днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и
качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и
извън страната като единствен представител на много чужди
издателства. Високото качество на текстовете и преводите на
„Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в
страната и чужбина.

www.colibri.bg
Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. +359 2 988 8781
София 1000, България

Алисън Шейфър
Край на мита за добрата майка

Alyson Schafer
Breaking the Good Mom Myth
Copyright © 2009 by Alyson Schafer
© Василена Мирчева, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
За елемент от корицата е използвано изображение на Thinkstock
ИК „Колибри“, 2015

http://4eti.me

ISBN 978-619-150-668-2

150