Седем приказки

на подсъзнанието
Ирина Митева

Eс принт
София, 2016 г.
© Ирина Митева
Издава: Ес принт
София 2016 г.

ISBN: 978-619-7121-12-4
 Началото на едно пътуване
Лежах на земята и плачех неутешимо. Току що се бях за-
върнала от Еразъм в Испания и моят приятел ме беше по-
срещнал на летището с прегръдка и табела „Добре дошло,
коте.” Приятелите ми слушаха с интерес неспирните ми при-
ключения и ми се смееха на лудостта.
До един критичен момент, когато всичко ми се струваше
сиво и мрачно. Черно. Кално. Грозно. Застояло. Миризливо.
Безнадеждно. Въпреки че беше февруари и валеше неспир-
но. Всичко беше замръзнало и снежнобяло, –10°С. Дали пък
не беше от смяната на времето, от слънчевите 25 градуса
във Валенсия се хвърлих на най-големия възможен студ.
Излязох да напазарувам с любимите яркожълти обувки от
Испания, но забравих една малка подробност. В Студентски
град светлите обувки рядко запазват цвета си. Като се при-
брах, бях отгоре до долу в кал и от жълтите ми обувки оста-
на само спомен.
Непрекъснато търсех начин да се преместя. Където и да
е. Бях готова на всичко докрай, дори и да се забутам в някое
китно и влудяващо тихо и скучно немско село. Търсех, про-
учвах ден и нощ университети, специалности, работа в Гер-
мания, Холандия, Австрия, Испания, че даже и Колумбия…
Горкият ми приятел слушаше неспирните ми оплаквания,
но вече спря да ме чува и вдигна ръце. Бях стигнала прека-
лено далеч. Не можех да се вдигна от леглото. Не ходех на
лекции, не говорех с никого, бях намусена и мрачна. Толкова
много ли мразех България?
– Изследвай си хормоните. Вероятно е от времето, ама
трябва да ти се коригира дозата Еутирокс – казваше всезна-
ещата ми леля, докато ѝ се оплаквах по скайп.

3
 Играта загрубява
Отидох при най-добрите ендокринолози в София. Преди
три години ме оперираха от възел на щитовидната жлеза.
Баща ми прибра документите. Казаха ми „гуша” и ме пуснаха
по живо, по здраво. От горката ми щитовидна жлеза бе оста-
нало нещо средно между нищо и почти нищо.
Сега лекарите откриха нова находка. Възел, който тряб-
ваше да се изследва. Порой от сълзи. Не знаех какво ще ми
се случи? Ама защо? Ама как? Не ме ли оперираха вече, защо
пак…
Испания, Австрия, Германия и Холандия бяха затрити
в небитието. Естествено, че вече не бяха важни. Една нова
трагедия беше налице.
Тежка седмица в очакване на резултатите. На връх 22-
рия ми рожден ден, баща ми се обади и каза тежко:
– Ще трябва да се оперира, беби. Няма защо да се притес-
няваш, в добри ръце си. Хирурзите са страхотни и ще напра-
вят всичко за теб. Току що говорих с докторката да запишете
дата.
Вече си бях изплакала сълзите. Взех една кутия бонбони
и хукнах да говоря с лекарката. Чакаше ме вече в кабинета
си.
– Виж, вече си голяма и трябва да знаеш истината. Не са
те оперирали от гуша, а от папиларен карцином. Сега имаш
метастази в лимфните възли. Не се притеснявай, заболяване-
то е напълно лечимо. Познавам много хора с тази диагноза,
живеят си нормално, имат си деца. Онзи ден оперирахме едно
девойче на 14, пак от това. Само кажи кога ти е удобно, режем
и те пускаме да щъкаш – гласът ѝ беше дълбоко убеден.
Тъмнина. Студ. Забрава. Страх и ужас. Зави ми се свят
като чух името… Не можех да говоря, нито да слушам, исках
да се отвори земята и да потъна в забравата.

5
 – Аз…аз…. Съм наследствено обременена – изхлипах жал-
но – майка ми почина от рак… на гърдата.
– Това няма нищо общо с другото. Пак ти повтарям. За-
боляването е напълно и 100% лечимо. Много жени живеят
с него напълно нормален живот. Да не те плаши името. Това
е най- лесният за лекуване карцином, без химиотерапия, без
лъчетерапия, без нищо. Само една операция и лечение с йод
и си пушка.
– Лечение с йод??
– Да, вземаш една таблетка, стоиш една седмица в бол-
ница и си ходиш. Сега върви да изпиеш една ракия, че имаш
рожден ден все пак. Ще се видим другата седмица да насро-
чим дата.
Прибрах се вкъщи на зиг-заг и прочетох всичко възмож-
но за това заболяване. Вярно, било лечимо, наистина. И да,
всички си живеят нормално след операцията. Нищо шокира-
що. Просто едно заболяване със страшно име.
Събудих се от глад и жажда в реанимацията. Цял ден се
гърчих в умората и безсилието. Имах голяма марля на врата,
която нежно покриваше усмивката на Възлюбената на Тони
Морисън1. На другия ден постоях малко в стаята и ме изпи-
саха. Хирургът ме погледна бащински, усмихна се и каза:
– Не се плаши, заек. Нищо ти няма вече. Вземи си радио-
йода през септември и живей на макс. Всички са до теб, нали
знаеш.
Прибрах се вкъщи с малката чантичка и превързаната
шия. Започнах да посещавам университета, усмивката се
появяваше по-често на лицето ми. Даже си взех и изпитите.
With flying colours2, при това.

1
Призрачното дете, заклано от майка си, което се появява като призрак
с белег на шията, който авторът нарича „усмивка”. Майката го убива, за
да го спаси от робство в плантациите – бел. авт.
2
Успешно – бел. aвт.

6
 Катарзис
В една хладна септемврийска сутрин, постъпих в онко-
логията за лечение с радиоактивен йод. Или по-точно в ра-
диологията, или просто радиото, както го наричах. Около
мен гъмжеше от жени с кърпи на главите и загрижени, нерв-
ни лица, хора в инвалидни колички и отчаяните им роднини
и в същото време лекарите кръжаха с енергична походка и
доволни усмивки.
Изпих животворното хапче. После влязох в една стая с
две легла, баня и телевизор и ме заключиха. За една седмица
да не натоварвам околната среда. До мен имаше симпатична
жена със същата диагноза.
Първият ден отмина в разговори и спомени. Доколкото
виждах през решетката, навън кротко валеше. Гледах испан-
ски сериал по телевизията и ми беше все едно.
На втория ден се появиха призраците. Не наяве, а в гла-
вата ми. Не можех да гледам вече тази заключена стая. Бях
като в затвор, не можех да направя нищо, освен да изгриза
стената и да издера вратата. Плачех, виках и крещях. Не мо-
жех да спя, бях на поне по три валериана. Ужасите просто
нямаха край. Имах компания, но в ума си бях насаме с най-
големите си страхове.
Бях в онкоболница. Такава, в която страдаше майка ми,
малко преди да си отиде. Не можех да повярвам, че се случ-
ваше на мен и то сега. Та аз бях толкова млада… за това.
Тя беше пред очите ми постоянно. Гледаше ме умолява-
що. Голата ѝ глава ме плашеше до смърт. Беше толкова мъ-
ничка, толкова крехка. Погледът ѝ се рееше и беше втренчен
в мен едновременно.
Това беше най-големият ми страх. Да не повторя нейна-
та съдба, да не ме затрият в някоя болница, изтляла, с гола
глава.

7
 Преди месеци бях спряла месото напълно, защото четох,
че причинявало рак.
Исках да спра шоколада, защото и той водел до рак.
Всеки ден си изследвах pH-стойностите с лентички, да
не би случайно да е в киселинни стойности, защото и това
било условие за злокачествено заболяване.
А сега лежах в онкоболница. С диагноза папиларен кар-
цином, при това с метастази.
Бях в стаята на мъченията. Хранеха ме всеки ден, говорех
си със съквартирантката, приятелите ми се обаждаха редов-
но по телефона и аз пак падах жертва на страховете си. Ис-
ках да направя престоя си възможно по-кратък. Звъннах на
домакинката в общежитието. Питах я дали случайно няма
свободна стая, защото не трябва да използвам един санита-
рен възел с други хора.
– Има, разбира се. Ще те сложа в изолатора ако искаш.
– Благодаря Ви, Вие сте Велика.
Велика се казваше моята спасителка. За мен грейна лъч
на надежда. Облаците се дръпнаха и аз почувствах облек-
чение. Жената до мен охкаше и плачеше, а аз ѝ масажирах
гърба, гледах всяка вечер испанския сериал и заспивах спо-
койно.
На следващия ден започнах да пиша. Моите мили съквар-
тирантки ми донесоха листи, химикали и флумастри.

8
Радиоактивни благодарствени писма
Писмо до моите клетчици
Милички мои,
Моля ви, мобилизирайте се и приемете нужното лекарство.
Моля ви, стегнете редиците си и ме приемете.
Моля ви за прошка, отнесох се зле с вас.
Аз ви обичам.
Благодаря ви за вярната служба.
Давам ви цялата си любов.
Искам да живея и да сбъдвам мечтите си.
Искам да помагам на хората.
Усещам как моите клетки се усмихват и ми благодарят. Те
са щастливи и работят за моето оздравяване.
qqqqqqqqqqqqqqqqqqqqqqqq
Обичам ви!

Разговор с моята болест

Мили мой папиларен карцином,
Обичам те и ти благодаря.
Ти си подарък за мен и шанс за мен да израсна.
Приемам те и ти се покланям.
Ще изтърпя всичко спокойно и ще го приема, без да се оплак­
вам. Това е цялостният път, който трябва да извървя.
Вчера се оплаках от вероятността да стоя два дни повече.
Почувствах се зле, защото трябваше да приема фактите,
каквито са, за да продължа напред.
Трябва да проведа лечението стриктно и по план, за да про­
дължа напред и да постигна желания ефект.
Вярвам, че всички препоръки на лекарите са правилни.
Аз се смирявам и покланям пред теб.
Ти си моят път, който трябва да извървя докрай.

9
Ако се наложи повторение на процедурата, ще го приема спо­
койно и адекватно.
Знам, че страхът е нещо човешко и е нормално понякога да
се боим. Приемам това и оставям сълзите си да текат спо­
койно.
Те са израз на процеса на пречистване.
Чрез помирението с лекарите, аз улеснявам многократно
процеса на оздравяване. Аз съм дете и им се покланям. Прие­
мам всичко и се чувствам добре всеки ден. Благодаря поимен­
но на всички за помощта и съдействието. Вече не се страху­
вам и се изцелявам.
Благодаря на баща ми, че ме заведе на ендокринолог преди
толкова години. Благодаря ти тате, че скри от мен истин­
ската диагноза, която още не съм била готова да науча.
Моята болест е моят учител и приятел.
Благодаря поименно на всички лекари, които седяха неот­
лъчно до мен и ме водиха по пътя на оздравяването.
Благодаря на д-р Паганини Моцартов, че ме прати при До­
бротица Самоходов.
Благодаря на Симфония Китарова3, че седя неотлъчно до мен
по време на операцията.
Благодаря на проф. Стихия Бурева, че ми обърна специално
внимание.
Благодаря на Партизанко Балкански, че ми отвори очите.
Благодаря на Спасителка Синеочкова, че ми откри възлите.
Благодаря на Галилео Галилеев, че ми съдейства.
Благодаря на Ягодка, че ме заведе при Синеочкова.
Благодаря на Солидар, че ми помогна в болницата.
Благодаря на Тинтява и Утеха, и на всички сестри, които ми
помагат и са неотлъчно до мен.
Благодаря за болничната храна, която май вече ми харесва.
3
Всички имена за измислени – бел. авт.

10
 До скоро изолацията ми се струваше по-страшна и от са-
мата операция. Оплаквах се, че даже и затворниците ги пус-
кат по един час дневно на разходка.
Сега вече беше различно. Заболяването ми вече не беше
лаещото куче, от което се страхувах и бягах. Сега вече го галя
по корема и то вече е мой приятел.
Когато ме пуснаха от затвора, след цели три дни, аз по-
чувствах обновлението в мен. Всяко дърво, тревичка, полъх
и дъх ми се струваха магично красиви. Гледах как минава
автобусът, намусените хора на улицата, гълъбите, които
търсят нещо по земята. Животът се превърна в чудо. Дори
и намръщени, пътниците придобиха за мен невероятна све-
жест и красота. Контрольорите бяха мили в караниците, а
шофьорът беше любезен в псуването си.
Изтърбушеното легло на новата ми стая беше царски
удобно, мръсните прозорци бяха светли и прозрачни очи,
а вратите водеха към рая. В банята нямаше лампа, но пък
тъмнината криеше красиви, топли тайни. Бях сама в свое-
то царство. Излизах когато си поискам и сърцето ми пееше
от радост. Щастието в мен се разпукваше като розова пъпка
и освежаваше стаята с чудния си аромат. Вече се завърнах
в моето тук и сега. Всякакви планове за пътувания, обуче-
ние, работа останаха далеч назад. Благодарна съм, че живея,
че дишам и стъпвам по тази земя. Докато търсих щастието
навън, аз безскрупулно подритвах невероятното богатство
вътре в мен и в настоящия момент. Симптомите са моите
учители, които слушам и следвам внимателно. Осъзнавам
нуждата да излекувам миналото, за да продължа напред
пречистена, по-добра към себе си и по-осъзната.
А пък плановете, за тях винаги има време.

11
 Приказка първа
Затварям очи и започвам дълбоко и силно да поемам
въздух през устата. Аз съм на първия си семинар по холо­
тропно дишане4. Усещам как с всяко вдишване, аз се при-
крепям силно към земята, а с всяко издишане се понасям
нагоре към незнайни светове. Попадам във вихъра на жи-
вота, в една спирала, която ме носи надолу и навътре към
самата мен, към същността ми, към изконното ми начало.
Ръцете и краката ми силно изтръпват, не мога да мърдам,
а само изцяло да се наслаждавам.
Изведнъж се понасям на крилете на бурен смях, вулкан
от сила и емоция, напираща да излезе навън. Въртя се в
този вихър, докато музиката се сменя и аз виждам пред
себе си гигантски светещ мъжки полов орган, колкото и
голям, толкова и красив, който се приближава бързо към
мен. Тогава тялото ми започва да се извива и да танцува
в ритъм и от мен излезе едно щастливо и могъщо „Дааа-
аааааа!”, докато изведнъж минава някой и ми казва да не
спирам да дишам.
В този момент картината се сменя. Настъпва тъмно и
непрогледно спокойствие и аз се виждам насред звездна
нощ. Аз съм в най-тихата, топла и спокойна нощ на све-
та, а около мен безброй ярки звезди, блестят ослепително
като очи. Срещу мен изведнъж изниква дърво, голямо и
старо, като дървото на живота. На него вместо плодовете
на познанието, има един голям фенер, разпръскващ ярка
светлина наоколо, топла и лъчиста енергия. Нито една му-
4
Холотропното дишане е един от многото алтернативни методи за чо­
вешко здраве – физическо и ментално. Самата дума „холотропно“ идва
от „холос“ – „цялото, даденото, завършеното“, и „трепейн“ – „път към“.
Минавайки през една такава сесия, ние имаме възможност да минем по
този път към себе си, към собствената си цялост – бел. ред.

12
шичка не се дави в тази светлина, тя просто свети ярко и
разпръсква топлина наоколо, силна и неизчерпаема, ся-
каш не от този свят.
Събуждам се със замаяна глава и виждам всички цвето-
ве по-ярки и с по-силно изразени нюанси. После ми казват,
че съм танцувала в същия ритъм, заедно с човека, който
диша до мен.
Отварям широко очи и гледам втренчено. Срещу мен
виждам майка ми и баща ми, себе си и човекът, който пред-
ставлява болестта. Тогава моят представител прегръща
майка ми и казва:
– Благодаря ти майко за живота, който си ми дала. При-
емам те, тук и сега.
В този момент, болестта бяга от мен и се навира скром-
но под масата.
Баща ми обикаля около кръга, нещо го мъчи, иска да
избяга, но тук констелацията5 приключва. Аз се чувствам
дълбоко свързана с майка си, тя е непрестанно до мен, неж-
но напътства и любящо подкрепя. Каналът към нея се отва-
ря, аз дишам дълбоко и приемам от сърце това, което Е.

5
„Семейни констелации“ e съвременен групов терапевтичен метод, съз­
даден от немския психотерапевт Бeрт Хелингер. Този метод е особено
ефективен в разкриването на мощните несъзнавани механизми, упра­
влявящи динамиката на семейната система, от която, неизменно, всеки
един от нас е част – бел. ред.

13
 Кирана, около 1800 г.
Здрач се спуска над широкия път, който води към ярко
осветения чифлик. Кирана запретна ръкави да приключи
последните дейности за този дълъг ден. Отметна назад дъл-
гите си плитки и впи поглед в мрака навън. Очите и́, черни
горещи въглени, се взираха с подозрение във всеки минаващ
покрай чифлика. Погледът ѝ на силна жена беше едновре-
менно нетърпимо горещ и вледеняващо безжалостен и сту-
ден, цялото семейство се въртеше около нея, като деветте
планети около слънцето. Сама си беше избрала мъжа, един
от нейните овчари, ожени се за него и го захвърли, ползваше
го само за разплод. Кирана имаше 9 деца, 8 момичета и едно
малко болнаво момченце.
Цялото село почиташе Кирана като майка. Болни от бли-
зо и далеч идваха при нея да им дава билки, млади невести
тичаха при нея за съвет. А нещастният ѝ мъж, свит в ъгъла
беше взел нейното име и всички му викаха Генко Киранин.
Когато идваха гости никой не питаше за него. Той или беше
навън при овцете, или свит в ъгъла до огнището и не смееше
да продума от страх и срам, че жена му щеше да му се скара.
Кирана не просто въртеше къщата, тя приютяваше и
хайдути-освободители от близо и далеч. В спалнята под
печката имаше капак, който свързваше къщата с тайно
подземие. Там, казваха хората и Левски се е крил. Хайду-
тите обсъждаха с нея планове за въстание, тя кимаше и
одобряваше или пък цяла вечер ги разубеждаваше да по-
стъпят по друг начин.
Тя не се интересуваше как изглежда, нито се стараеше
да е красива вечер като си ляга с мъжа си. За нея Генко беше
просто придатък, нужен за да стане семейството по-голямо
и по-силно и нейната слава да се шири надалеч. И наистина
цялото село я познаваше и всички я уважаваха. Даже веднъж

14
самият ходжа дойде при нея да ѝ иска билка за гнойната си
рана.
Вечер Кирана си лягаше много след мъжа си. В тъмното
тя дори не усещаше, че той спи до нея. Обикновено се обръ-
щаше с гръб към него и дълго мислеше за своята славна, но
тежка съдба. Дълбоко в себе си тя усещаше остра липса на
любов, като всяка жена тя искаше да се чувства красива и
желана. Често не можеше да заспи от остра болка под пъпа,
която ѝ напомняше за нейната дълбоко заспала женстве-
ност. Но нямаше как по друг начин, защото тя бе мъж и жена
за всички.
Тази вечер, като всяка друга, Кирана се готвеше за ляга-
не, децата бяха заспали вече в общата спалня, докато извед-
нъж, мъжът ѝ влетя в стаята с уплашен писък.
– Кирано, два коня ги няма!
– Как така, бе Генко? Нали затвори резето?
– Еми тъй ето на, видях двама на коне да препускат към
града, и добичетата до тях.
Кирана се стрелна, взе пушката, метна се на единия от
конете, и докато мъжът ѝ се опомни, тя вече се изгуби в
нощ­та.
Минаха два тежки часа. Около полунощ, Кирана се за-
върна възседнала своя кон и с по още един от двете ѝ стра-
ни. Намери Генко кротко да хърка между децата, прошепна
кратка молитва и си легна до него. Пак с гръб, без дори да го
погледне.
След няколко дни синът на Генко и Кирана се тръшна
със силна треска. Целият трепереше, бълнуваше, тялото му
покрито със сърбящи отоци. Очите му щяха да изхвръкнат
от орбитите, хванал се за шията, едва диша.
– Генко, вземи да намажеш гърлото на детето, че при мен
ще идва събрание от махалата тази вечер.

15
 Генко хвана малкия юнак, разтвори му устата и с пръсти
натопени в нещо лепкаво и лютиво, бръкна и започна да на-
тиска силно подутите сливици. В този момент челюстите на
малкото човече щракнаха и захапаха ръката на таткото до-
като не потече струйка кръв, той изпищя и избяга навън.
След два дни малкият е в двора да си играе, а големият
е на легло.
Ръката на Генко се поду, раната се инфектира, а той се
потеше и бълнуваше. Кирана го мажеше с какви ли не билки
и мехлеми, но резултат нямаше.
На следващия ден клепалото на дребната селска църк-
вичка биеше на умряло. Видяха как семейството на Кирана
се връщаше бавно от гробищата. Всички без Генко.
Кирана усещаше самотата все по-силно. Всяка вечер тихо
хлипаше в леглото и си мислеше за далече отминалите ми-
лувки. Болката под пъпа ѝ става все по-силна, особено в кри-
тичните дни на месеца, когато цялата лична болка и тази на
жените преди нея, се изливаше в яростна, червена река.
– Ах, Генко, нищо не вършеше в тази къща, пък така да ми
липсваш – мърмореше тя, като мислеше, че децата не я чуват.
Никой не я искаше за жена вече, а и тя не искаше никой
да ѝ се пречка.
– Тя, Кирана, кога е имала мъж, та се пръкнаха толкоз
деца? За кой е пак?- цъкаха съседките, вече баби.
Момите ѝ се задомиха една по една и литнаха като птич-
ки от родната стряха. Под празничните им носии тупаха от
нетърпение за първите ласки момичешки сърца. Свитите им
душички носеха тъжния спомен за майката, която хлипаше за
ласки цяла нощ, а на сутринта гонеше мъжа си при овцете.
Кирана остаря и не можеше да върти чифлика повече. В
зората на пламналата Руско-турска война, тя попита един-
ствения си син:

16
 – Синко, какво става, мома няма ли? Вече на колко стана,
жена не поглеждаш. Като не искаш да се жениш, върви да се
биеш при Опълченците...
След почти година руснаците преминаха през селото и
видяха един полуразрушен чифлик. Нямаше животни, вра-
тите бяха широко отворени, а на касата на вратата висеше
обесено едно нещастно момче. Когато съседките видяха,
взеха отчаяно да се кръстят:
– Еееее, той се обесил, завалията6. Няма вече кой да го
гледа.
Спиралата се завърта, времето лети. Сълзите и болките
пътуват през поколенията и говорят на своя си език за скър-
бите и мечтите на нашите предци. Времето се свива и губи
значението си, болките са различни, но повтарят естеството
си. Симптомите шепнат тихи думи, търпеливо чакат някой
да погледне, да освободи енергията и да излекува сълзите.
Съдбата на Кирана и семейството ѝ остави болезнен отпеча-
тък поколения напред и никой не се осмели да се обърне и
разбере първопричината.

6
Горкият – бел. aвт.

17
 Владислав, 2015-2016 г., София
По яркоосветените улици на София вървеше бавно един
висок и слаб мъж. Владислав беше на 33 години, облечен в
светли широки дънки с джобове и износена тениска. Имаше
големи, черни, живи очи, с топъл блясък и някаква скрита,
незнайна болка. Беше си пуснал брада, но не я поддържаше,
а просто защото нямаше за кого и за какво да я бръсне. Вече
една година нямаше работа и прекарваше времето си в игри
на дартс и анализи на новините. Не показваше вече на хора-
та бисерната си усмивка, а гледаше всички със страх и подо-
зрение, да не би случайно да му навредят по някакъв начин.
Владо си купуваше храна с последните останали от старата
му фирма пари и притежаваше само стари, изтърбушени ме-
бели.
Вървеше бавно покрай булевард „Витоша”, оглеждаше
със зареян поглед минаващите хора и коли и изтормозеният
му мозък съчиняваше безумни сценарии:
„Сега, ето тази черната кола, защо единият ѝ фар свети
по-силно от другия…., сигурно са поръчали да ме следят за-
ради онова дело.”
После влезе в голям супермаркет да си купи хляб и на из-
лизане се спря до голяма лилава крава с рекламата на „Мил-
ка”:
„Тези крави имат записващи устройства, които могат да
ме проследят ако плащам с карта, ето защо винаги плащам в
брой. Тук всеки се чуди как да ти вземе парите.”
Веднъж покани малката си сестра на вечеря вкъщи и
реши да се подготви подобаващо. Изчисти запустялата квар-
тира, проветри и с малко пари купи продукти за баница. Гот-
венето му беше страст и той даваше всичко от себе си, за
да им е вкусно на любимите му хора. Да, за вечеря щеше да
има само баница, но пък щеше да бъде уникална, а-ла Влади.

18
Свечеряваше се и той отиде да посрещне сестра си на трам-
вайната спирка. Както си вървяха по тротоара нагоре, Владо
каза напрегнато:
– Сестра ми, хайде да пресечем на другия тротоар.
Сестра му видя, че стигнаха до разбитата част и спокой-
но мина с него отсреща. Не минаха и 5 минути и Владо пак
каза неспокойно:
– Сестра ми, хайде да пресечем.
– Ама бате, не виждаш ли, че е разбито от другата стра-
на?
– Тези лампи тук ме притесняват. Светят твърде ярко и
може да ме видят онези хора. От другата страна е по-спокой-
но. Пък и нали не си с токчета?
– Кои хора, бате?
– Няма значение. Това не те касае. Не искам да те занима-
вам с такива работи.
Сестра му го последва и така извървяха на зиг-заг цяла-
та улица до вкъщи.
Тя погледна голата етажерка и видя, че е надписана с
грозни букви. После погледна и стола, и на него пишеше
„Владо”. Вдигна поглед и на касата на вратата видя същия
надпис.
– Бате, защо всичко тук е надписано? Нали живееш сам?
– Защото си е мое. Трябва да се знае.
– Ама нали никой друг не живее тук?
– Да де, ама преди имах двама съквартиранти. Опитаха се
да ми отмъкнат мебелите.
Сестра му се зачуди на кого му са притрябвали стари и
грозни мебели, но тактично си замълча. После отиде да си
измие ръцете и видя грозен надпис на бойлера:
„Кучко, знам, че си искала да ме убиеш, но бойлерът си е
мой! Вземай си багажа и дим да те няма!”

19
 – Какво е ставало тук?
– Нищо, сестра ми. Просто бойлерът се развали, ама всич-
ко е наред вече.
– А какво стана с онази съквартирантка, която имаше
котка?
– Нищо, взе си котката и си замина. Понякога така става.
Седнаха да вечерят. Владо пусна новините и каза с гор-
чива усмивка:
– Виждаш ли сестра ми, измамници навсякъде! И как не
ги хващат, ами ги насърчават! Скапана държава! Затова ня-
мам работа!
Сестра му пропусна коментара покрай ушите си и кротко
каза:
– Бате, това е най-хубавата баница, която съм яла! Какво
си ѝ сложил? Кажи ми тайната.
Владислав погледна невярващо, засмя се и този път не
обърна внимание на коментара за поредното убийство.
– Нищо особено, просто кори, сирене и олио. И ти можеш
да си направиш такава.
– Ама няма да е като твоята! Ти готвиш с такава любов и
желание! Защо не работиш като готвач, ще изкарваш повече
пари и хората ще те ценят за това, което най-много обичаш
да правиш.
– Нищо не разбираш, сестра ми! Шест години съм се бъх-
тил с това право, държавните изпити ми отнеха цяла година,
а ти за готвене ми говориш. Аз само юрист мога да бъда.
– Но бате, ти готвиш толкова вкусно. Ти превръщаш в
шедьовър една обикновена баница. Знаеш ли колко биха ти
плащали в един ресторант в Германия? Или пък във Фран-
ция?
– Сестра ми, аз знам много добре какво да правя. Не ми
давай съвети. Малка си още. Гледай си кефа. Кога послед-

20
но ходи да танцуваш? Кое е това момче на снимката ти във
фейсбук?
Сестра му замълча при неудобния въпрос и спря да убеж-
дава юриста да стане готвач. Разликата от 10 години значи-
телно ги отдалечаваше и тя чувстваше, че няма нищо общо
с потайния свят, в който живееше брат и́. Владо беше поста-
вил непроходима стена помежду им и не допускаше не само
нея, но и никой близък приятел да надникне и да се опита
да избави страдащата му душа. Беше прекъснал връзките с
братовчедите си, отговаряше откъслечно на притеснените
въпроси на баща си, а баба си посещаваше много рядко. Има-
ше готови отговори на всички техни въпроси и с това пре-
късна всякакъв диалог със семейството.
Владо изпрати сестра си по тъмната улица и я предупре-
ди на довиждане:
– Не ходи в Южния парк на фонтана, чу ли?
– Така ли, какво има там?
– Има една статуя… със стъклени очи. В нея има камера
и може да те снимат.
– Че какво от това. Във всички магазини има камери.
– Нищо, казвам ти, да се пазиш. Знаеш ли какви престъп-
ници дебнат наоколо?
– Бате, стана късно, трябва да си ходя. Благодаря за вече-
рята. Прекрасна, както винаги.
Те се разделиха на улицата. Владо застана на светофара и
зачака да светне зелено, когато един трамвай спря на пеше-
ходната пътека. Владо направи крачка напред, за да пресе-
че, после се върна и повтори това странно действие още два
пъти. Той се смееше тихо на себе си:
– Така е, като са го сложили да ме следи, аз пък ще му
правя номера. Кой знае колко му плащат за това на прокле-
тия ватман.

21
 Ватманът отвори невярващо очи и промърмори под
носа си:
– Ей, да го еба, само пияници в тая София. Ко му стаа пък
на тоя?
*****
Няколко пъти бащата се обади притеснен на дъщеря си:
– Мила, на брат ти му има нещо. Трябва да му помогнеш.
– Какво му има тате? Да не е болен?
– Охх, абе той се страхува, как да ти кажа…
– Тате, нямам време, готвя се за изпити.
– Той има психоза. Страхува се и не вярва на никого, даже
и на мен не ми вдига телефона.
– Тате, не мога да му помогна, защото не знам как. Моля те,
не ме натоварвай с това, имам си достатъчно неща на главата.
– Моля те, поне се обади да го успокоиш.
– Не мога, той не ме допуска до себе си, не ми вдига теле-
фона даже. Това е между вас. Ела в София и говори с него.
– На работа съм, беби. Цял ден и цяла нощ съм в болница-
та. Всички лекари заминаха да работят в чужбина. Няма кой
да ме замести.
Бащата безсилен, затвори телефона. Не се бе чувал със
сина си вече две седмици. А той се съмняваше, че и баща му
крои пъклени планове срещу него. По същия начин не го-
вореше нито с баба си, нито с леля си, нито с братовчедите
си. Всички те бяха криви, лоши измамници, настроили це-
лия свят срещу него, само и само да изкарат пари. Баща му,
разтревожен, обсъждаше проблема му с колеги психиатри,
скриваше се сред колекцията си от антики и се успокоява-
ше с цигари и броеници. Той обичаше Влади безкрайно, но
някакъв незнаен проблем беше застанал на пътя му и той
не можеше да направи нищо. Не спеше по цели нощи. Балдъ-
за Ния го обвиняваше, че бил безсилен и не правил нищо за

22
детето си. Бабата на Влади не знаеше нищо, но всяка нощ го
сънуваше и на сутринта казваше на дъщеря си:
– Нещо му има на моя внук? Не се обажда. Тревожа се за
него, да не е болен?!
– Нищо му няма, мами. Много работи, затова.
Братовчедът Божидар спря да вика Владислав да пият
бира и да ходят на техно партита. Така стана и с всичките му
приятели. И момичетата го отбягваха. В един момент той се
оказа сам срещу враждебната действителност.
А какво славно детство имаше той! Толкова много при-
ятелчета, с които си играеше пред блока и след това на бас­
кетболното игрище в училище. Беше от отбора на гимнази-
ята и обикаляше България с веселите момчета. В училище
беше най-високият, строен и мускулест в класа и съученич-
ките въздишаха по него. Сподели съкровените си чувства с
едно момиче от класа, след това я заведе до Шипка и изкачи
върха с нея на гръб.
Другата му страст беше историята. Поглъщаше жадно
уроците за именити царе, проклети предатели, робство, сво-
бода и освобождение. Знаеше за своя произход и често гово-
реше с дядо си за миналото. Той му разказваше за прадядо
му, убит от комунистите, за прапрадядо му, който бил гвар-
деец на царица Джована, за един далечен родственик, който
се самоубил, и накрая завършваше:
– Ех, де да можех да съм по-добър адвокат. Баба ти щеше
да ме уважава много повече. Нищо, момчето ми, ти ще бъ-
деш много по-успешен от мен.
Момчето много обичаше дядо си и често си говореше с
него. Той го запали още повече по законите и делата и така,
погълнат от идеята да стане адвокат, Владо се затваряше с
дни да чете по български език и история. Малката му сес-
тричка веднъж влезе в стаята му с пръст в устата, а той ѝ се
усмихна и ѝ каза:

23
 – Така е, сестра ми, който знае миналото, знае и бъдеще-
то.
Сестра му не му обърна внимание, разбра, че и днес няма
да си играят, и излезе.
Майка му почина, когато беше вече студент по право.
Владо страдаше за отнетата му майчина любов, затвори
сърцето си за семейството и намери утеха в приятелите си.
Излизаше много и учеше до късно, за да притъпи парещата
болка, но винаги нещо от нея оставаше и го тревожеше през
нощта. На сестра си често казваше да споделя с него като с
приятел, и да излиза с хора на нейната възраст, защото близ-
ките роднини само обърквали всичко.
Малко преди да завърши, се запозна с Магдалена, кра-
савица с руса коса и сияйна усмивка. Държаха се за ръце в
ресторанта, изкачваха Витоша и обикаляха Черноморието
всяко лято. По цели нощи се отдаваха на луди страсти, дока-
то той изтощен заспиваше на гърдите и́. Тя беше неговата
партньорка за едноседмични технофестивали и тихи вечери
с домашно сготвена вечеря. Така прималя той от любов по
нея, че три пъти се явява на държавен изпит и когато най-
накрая се похвали на баба си, че е завършил, тя го скастри:
– Браво бе, Влади, ама можеше и с по-висока оценка.
Връщаше се при семейството си само по празниците, и
то за два-три дни. Спеше в дома на баща си, а леля му и баба
му приготвяха храната за празниците. Докато сервираха, той
издържаше стоически на кръстосания разпит:
– А сега момче, какво ще работиш?
– Юрист-консулт, бабо. Вече пуснах сиви на няколко мес-
та и ходя по интервюта.
– Оооо, недей става като дядо си момчето ми. Това е
посредствена работа. Само в бумаги ще се ровиш. Не знам
какво си пуснал, ама трябва да се явиш на изпит за адво-

24
кат. Дядо ти навремето така го мързеше, че се наложи да се
примиря да бъда жена на посредствен юрист. И той така, не
изкарваше високи оценки. Помъчи се още малко. Може да
кандидатстваш за прокурор или съдия… А можеш да бъдеш
и нотариус, дъщерята на моята приятелка знаеш ли колко
пари взема?
– Не може бабо. Там се влиза само с връзки. Аз имам само
връзки за обувки.
– Ако е скъпо ще съберем пари и ще платим колкото
трябва. За пари не се тревожи.
– Не е проблемът. Просто това, което правя, ми харесва.
Искам да регистрирам фирми.
– Ще съжаляваш момче. Слушай баба си. Аз знам по-до-
бре от теб. Все пак дядо ти беше юрист. Готованин7, ама все
пак юрист.
Владо се усмихна и се зачете във вестника. След малко
баба му пак го прекъсна:
– Ами онова слугинче? Още ли живее при тебе?
Той вече не издържа и повиши тон:
– Не е слугиня, бабо. Има си име. Магдалена се казва. При-
ятелка ми е и живеем заедно.
– Как, Мадлена ли? Звучи като име на проститутка. И
стига си крещял, да не съм глуха! Взел си той една женичка
да му помага във физиологичните нужди… Има ли висше об-
разование?
– Не, бабо.
– Така си и знаех. Такива като нея само държанки стават.
А работи ли?
– Да, бабо.
– Къде, в някой бардак на „Мария Луиза” ли?
7
Мързеливец – бел. авт.

25
 – Охххх, бабоооо. Работи в Кауфланд. Прави промоции.
– Какво прави? Промивки ли? Аааа ясно, мие мивки….
Е, не се учудвам. Влади, моето момче, намери си стабилна
жена с апартамент и баща адвокат. Искам да те видя мла-
доженец. От толкова много време си мечтая да видя пра-
внуче. Моите приятелки вече по три имат. Разбери, от как-
то майка ти почина, само ти и сестра ти ми останахте. Вие
сте моята надежда. Е, и леля ти, ама тя е стара мома, в нея
надежда няма. Заради вас живея, разбери.
Влади отдавна беше престанал да я слуша и беше за-
реял поглед във вестника. Между него и семейството му
беше зейнала дълбока пропаст. Нямаше за какво и с кого
да си говори. Малкият град му беше тесен, улиците сиви и
скучни. Едва издържаше два дни и поемаше обратно към
София. Маги го чакаше на вратата с топъл кекс:
– Как мина с вашите, Влади?
– Е, как да е, мила. Скучно. Изтормозиха ме с въпроси.
Баща ми по цял ден е на работа, баба ми бръщолеви праз-
ни приказки, а леля ми тича след баба ми и не спира да ме
обвинява, че не стоя повече при тях.
– Много жалко!...
И така се търкаляха годините. Влади работеше в голяма
строителна фирма, вече си изгради име, всички го уважава-
ха и му искаха съвети по управлението. Изготвяше договори
за милиони, кореспондираше с партньори и пазеше шефа си
да не го накиснат в някоя сделка. Неведнъж усещаше, че в
ръководството му се подиграваха за неговата прецизност и
желанието му всичко да е напълно според закона. Смееха му
се зад гърба и не му повишаваха заплатата, а той трябваше
да работи на частно през нощта. Беше преуморен и прегър-
бен от работа. Не играеше вече баскетбол, имаше приятно
бирено коремче и приятелката му страдаше за внимание.

26
 – Влади, моля те, да отидем пак на EXIT фестивала, пом-
ниш ли как добре си изкарахме миналата година..
– Не може, Маги, не виждаш ли колко много работа
имам.
От недоспиване беше станал нервен и се сърдеше на
Маги за дребни неща, заплашваше я, че ще се разделят, ако
не го слуша и му пречи да работи. Дребните спорове пре-
минаха в скандали.
– С кого говори цял час по телефона, Магдалена?
– С майка ми, нали знаеш, близки сме.
– Как с майка ти? Не ме лъжи, знам, че си говориш с
Виктор. Помня като се запознахме с него на онзи концерт
в Маймунарника, хареса те още тогава и не спря да говори
с теб.
– Влади, моля те, знаеш, че само теб обичам!
– Няма Влади-Мади! Ако искаш да си с мен, ще ме слу-
шаш и няма да вдигаш шум докато работя! Ясен ли съм?
Маги накрая си събра багажа и отиде при майка си.
Влади остана сам с работата. Квартирата беше празна и
тъжна без веселия смях на момичето. Съквартирантите му
ги нямаше и той реши да излезе с най-добрия си приятел
Пешо да пият бира.
– Пешо, с Магдалена се разделихме.
– Какво? Пак ли? Хайде наздраве да е! Нали знаеш как
най-добре се преодоляват разделите?
– Не, този път няма да компенсирам така. Няма да се
съберем повече. Тя ми изневерява.
– Глупости, как така, тя беше луда по тебе!
– Еми така, по цял ден говори по телефона. Кой знае
какви ги върши и на работа.
– Абе Владок, стига бе. Станал си прекалено мнителен.
Много добре познавам Маги.

27
 – Ама мен ме познаваш много по-отдавна. Мислех, че
ще ме подкрепиш?
– Ей, Владо, иди се наспи малко. Стига си бачкал. Из-
тормозил си се нещо…
– Много знаеш ти какво ми е на душата…
Стана и си тръгна. Прибра се вкъщи и продължи да ра-
боти. Наистина беше станал мнителен. Вече вярваше само
на един-двама приятели. Взе да следи съквартирантите да
не му откраднат нещо.
Напусна фирмата, защото усети, че вече няма място в
нея и реши да си основе своя кантора с верния си колега
Иван. На Великден каза на баба си, че вече има своя фир-
ма:
– Еееее, браво бе, моето момче! Ама ти си бил много
умен! Хубаво, че не си като дядо си. Сега остава само да те
видя да се ожениш. Моите приятелки не спират да ме пи-
тат. Аз им казвам: „Има там едно слугинче…” Ама да знаеш
Ксения каква внучка имаааа… Само за тебе! Красива, умна,
живее в Англия, баща ѝ има кантора! Ето, идеално, тъкмо
за тебе. Сега като ѝ кажа, че имаш фирма, ще навие внучка-
та си. А, впрочем, изгони ли слугинчето?
– Ннне. Заедно сме.
– Че какво от това. То не пречи да се оглеждаш за богата
жена с баща адвокат. Ох, Влади, стара съм вече, не виждаш
ли, не мога да ходя, само страдам. Чакам само да се ожениш
и да умра. Ако трябва ще ти дам парите за погребението
си, само искам да видя правнуче. Наемите от магазина оти-
ват за тебе и за сестра ти, всичко правим с леля ти за вас,
само и само да компенсираме ранната смърт на майка ви.
Ооох, бедната аз, нещастната аз!
Владо се прибра отново разочарован. Беше изморен да
се опитва да угоди на нещастната си баба и да балансира с

28
фирмата, която едва се крепеше. За първи път някой в рода
беше постигнал токова много като него. Той беше горд с ус-
пешните си сделки и малката си кантора, но чувстваше една
огромна празнина в дъното на душата си. Вече не излизаше
с приятели, не спортуваше, по цял ден регистрираше фирми,
изработваше договори, гонеше срокове и се състезаваше с
времето. Пиеше по пет кафета, понякога не докосваше храна
по цял ден. Беше постоянно нервен и недоспал. Стомахът му
стържеше и му напомняше да се грижи за здравето си, но
той никога не обръщаше внимание.
Една вечер се почувства зле и си легна рано. Помисли
си, че е хванал някой вирус. Цяла нощ не спря да повръща
и накрая изтощен извика линейка. Приеха го веднага в „Пи-
рогов” и го оперираха от перфорирана язва. Събуди се безси-
лен, с голяма превръзка на корема.
– Момче, много работиш нещо. Сега трябва да минеш на
диета: никакво кафе, без черен чай, без сурова храна, само
препечен хляб и варени картофи. Така цяла седмица. След
това постепенно включваш месо и млечни продукти. Но гле-
дай да са диетични, с малко мазнини и без пържене и под-
правки. Кафе няма да пиеш поне три месеца.
Болестта укроти малко язвителния и остър нрав на Вла-
ди. Той си почина две седмици, но като се върна на работа,
разбра, че с фирмата нещата не вървяха както трябва. Обви-
ни Иван, че го мами и затвори кантората. По цял ден скита-
ше из парка, гледаше новини и играеше дартс. Страхуваше
се, че някой недоволен клиент го следи с кола и се опитва да
го нарани. Мозъкът му съчиняваше какви ли не сценарии.
Състоянията му варираха от страх, през гняв, до черна де-
пресия. Оплакваше се, че има толкова много опит, а никой
не го вика на интервю. Вечер седеше сам на пейка пред На-
родния театър и пиеше бира. Чувстваше се безпътен и без-

29
домен. Съквартирантите му напуснаха и наемът му стана
непосилен за плащане. Наложи се да си търси нова квартира
и брокерите започнаха да го разиграват. Или обявите бяха
несъществуващи или цените прекалено високи, или пък
нещо в договора не беше наред. След три месеца по принуда
се нанесе в един от апартаментите на братовчедка си. Над-
писа си мебелите и започна да се съмнява в новите си хазяи,
че го следят.
Така се въртеше в порочен кръг без изход. Прекъснал
връзки, с рухнали основи, той плуваше в кал през деня, а но-
щем сънуваше, че е бебе и майка му го гушка. Неговите фо-
бии бяха гласове от далеч назад, гласове на неговите предци,
послания, които Владо слушаше, ама не чуваше.

30
 Приказка втора
Затварям очи, и поемам отново по пътя. Издигам се ви-
соко и далече и отплувам в незнаен свят, за да се свържа със
себе си. Ръцете и краката ми отново изтръпват, за да се осво-
бодят после от негативното и енергията да потече свободно,
на талази, на вълни. Поемам по спиралата дълбоко, навътре
и надалече, чувствам се свързана със женското начало, добре
дошла и приветствана. Майка ми е с мен, в мен, до мен през
цялото време, посреща ме с любов и ме прегръща. Ставам
част от една дълбока колективна женственост, която вече
ми е така близка. Ставам част от Цялото и Цялото става част
от мен. Вече няма болка, страдане, а само топлина, нежност
и обич. Залюлявам се на люлка и се плъзвам към следващата
картина.
Виждам пред себе си една огромна, красива утроба, носе-
ща цялата творческа енергия на света. Нещо в мен клокочи,
събужда се и аз се понасям на крилете на Ин. Стèна и се из-
вивам като пантера и после избухвам в бурен смях. Чувст-
вам, че привличам и поемам всички блага на света, без да
се налага да ги преследвам и да се боря за тях. Чувствам се
богата и привличам изобилие.
Събуждам се, изтръпването постепенно отшумява и ми
се вие свят. Като след презокеански полет.
Отварям очи широко и попивам картината. Човекът, кой-
то представлява приятеля ми ме гледа любовно и не откъсва
очи от мен. Дланите ми се изпотяват и тревогата ми е види-
ма. Насочвам се към двамата представители на родителите
ми, сгушвам се там и се успокоявам.
– Сега вече не изпитвам любов – казва мъжът и се дръп-
ва от полето.
Констелацията приключва и аз дишам дълбоко и успо-
коено.

31
 Горна Оряховица, 1913-1930 г.
Около 11 ч., в девическата гимназия протичаше поред-
ния час по математика. Двете сестри Зоя и Стефания седяха
на един чин и се опитваха да решават задачи. И двете бяха
интелигентни и ученолюбиви, само че Стефания беше дос-
та затворена и срамежлива, докато Зоя обичаше да показва
себе си, да се изразява и да общува. Зоя беше по-голяма, но се
наложи да повтаря няколко класа заради болести. Постоян-
но страдаше от възпалено гърло, влачеха я по лекари и бол-
ници, а на 10 години преболедува и от коремен тиф. Баща
ѝ и носеше гевреци всеки ден и си казваше: „То се видяло,
че ще умре, ама да направим каквото можем.” В болницата
обичаха малката Зоя, защото пееше и танцуваше по леглата
и сестрите ѝ пляскаха. Сираче беше, но интелигентна, общи-
телна и както казваше баба ѝ „ачигьоз”.8
Цяла България щеше да помни този ден. Изведнъж при-
тъмня, чу се страшен гръм и всичко се разтресе. Преди се-
кунди учителят говореше за синус и косинус, а сега всичко
беше потънало в един кратък и безкраен унищожителен
миг. Чуха се писъци и етажът се срути.
Последната мисъл на Зоя беше: „ Господи, дано се събудя
на по-хубаво място.”
Градът беше удавен в паника. След като преминаха пър-
вите трусове, започнаха да търсят оцелели. Но такива няма-
ше. Само развалини и части от тела. При последния оглед,
един чиновник случайно усети признаци на живот под от-
ломките на нещо, което преди е било чин. Бяха Зоя и Стефа-
ния, само одраскани и напикани от страх.
Зад всяко нещо на този свят има причина. Но двете сес-
трички не знаеха това. Бяха единствените оцелели от цяло-

8
Буден, отговорен, смел при общуването с хората – бел. aвт.

32
то училище, малките героини на града, които в страха си се
скриха под чина.
На 15 години Зоя беше красива като капка. Вече не бо-
ледуваше, беше тънка и стройна фиданка, с дълги до кръс­
та гарвановочерни плитки и черни, живи очи. Баба ѝ не я
пускаше да излиза сама, защото мъжете я гледаха жадно и
ѝ подвикваха. Стефания обратно, седеше си вкъщи, четеше,
вършеше домакинска работа, пееше в хора, но никой не ѝ об-
ръщаше внимание. Беше стеснителна и затворена в себе си.
Радек, собственикът на магазина за месо, беше чех и из-
гаряше от любов по Зоя. Постоянно наблюдаваше дали ще
мине по улицата и ѝ махваше ведро с ръка. Тя също много
го харесваше, мислеше все за него, а вечер преди да заспи с
часове шушукаше със сестра си:
– Фани, миличка, знаеш ли какви очи има? Толкова дъл-
боки, сини като морето. Ех, никога не съм виждала морето,
дали някога ще ме заведе там. А пък каква усмивка има, като
я видя и целият ми свят грейва. Знаеш ли, днеска с маминка
пак минахме покрай магазина. Тя влезе, но аз не посмях. Гор-
кият, не спря да ме гледа, и върна на маминка повече пари.
Цялото семейство знаеше за увлечението на Зоя. Съве-
тът се събра да обсъди положението и решиха в полза на
двамата влюбени. Баща ѝ беше против, защото беше още на
16, но баба ѝ го възпря:
– Нека се ожени млада. Какво ще прави иначе? Най-много
някоя беля да стане. Не виждаш ли как хитро ѝ светят очите.
Пък и радвай се, нали е богат. Толкова преболедува детето,
нека добре да го задомим.
Решението беше взето, и Зоя и Радек бяха сгодени. Вече
можеха да разговарят tete-a-tette9, но само в присъствието на

9
Очи в очи – бел. авт

33
някой от възрастните. Радек всеки ден ѝ носеше цветя и го-
вореше на развален чешко-български:
– Добри ден, госпожице Зоя...
– Насхладано10, госпожице Зоя...
Семейството на Зоя се радваше на усилията му и вмъква-
ше чешки думи в ежедневни разговори. Веднъж, когато Зоя
кихна, баща ѝ каза мило:
– Ха, наздрави11 да е, госпожице Зоя.
Малко преди сватбата, Радек се разболя от пневмония и
почина за дни. Радостта от къщата излетя с неговата душа. Зоя
плачеше ден и нощ. Съседките цъкаха и викаха на майка и́:
– Ех, дано поне богатството му да наследи.
Но сестрата на Радек дойде, прибра парите и семейство-
то, и се върна обратно в Чехия. Все пак беше само годеж. Ба-
бата на Зоя щеше да се самоубие:
– Еееех, каква съдба, какъв живот. Поне пари да бяхме
вземали от това дете. За какво я осинових аз, само страдание
да ми носи. Трябваше да я оставим да си умре.
Фани прегръщаше сестра си и ѝ даряваше своята топли-
на и закрила. Беше се посветила изцяло на нейната мъка.
След година Зоя започна отново да излиза. Беше се раз-
хубавила, зряла, с нови сили. Баба ѝ се притесняваше, че вече
беше сгодявана веднъж, и може да ѝ излезе лошо име и да не
я вземе никой. Но мъжете направо се лепяха за нея. Особено
снажният и светлокос Борис, син на покойния учител по ма-
тематика. Зоя го харесваше, защото ѝ напомняше на Радек
и ѝ махаше по същия начин с ръка от магазина за платове.
Беше обещаващ търговец и съседите цъкаха одобрително.
Борис беше и доста прям и веднъж най-безцеремонно пока-
ни Зоя във Варна на разходка с него и двете му сестри.
10
Довиждане на чешки – бел. авт
11
Наздраве, на чешки – бел. авт

34
 – Ама как, без маминка ли?
– Да, само ние ще сме.
– Ами сестрите ти?
– Разбира се, че ще са там. Ние се грижим за твоята без-
опасност.
Зоя се разтрепери. Това ѝ се струваше като да скочи от
скала. Не беше важно какво ще стане с нея, страх я беше от
наказанието на маминка. Цяла нощ не можа да спи. Не каза
и дума на сестра си.
На сутринта замина с влака като каза, че ще ходи с ши-
вачката за плат за рокля.
Зоя прекара цял един вълшебен ден в морската гради-
на. За първи път се осмели да бъде толкова близка с ня-
кой, без баба ѝ да одобри. Сестрите ги нямаше естестве-
но. Бяха Борис и Зоя, сами в своето щастие. Когато той я
целуна, младото момиче усети рояк пеперуди в корема си
и настойчиво гъделичкане ниско долу, при извора на ней-
ната красота и женственост. Струваше ѝ се, че това е Радек
в тялото на Борис и ако беше жив, щеше да я целува точно
така.
На гарата някой ѝ даде телеграма:
„Връщай се веднага. Вуйчо ти знае.”
Зоя буквално излетя с първия влак. Вкъщи я чакаше ця-
лото семейство плюс вуйчо ѝ и леля ѝ от село.
– Няма нужда да лъжеш. Старият бакалин те видял на га-
рата с онзи хубостник. Говори сега.
Зоя се разплака, а Фани я държеше за ръката и мълча-
ливо я подкрепяше. Като се успокои, баба ѝ я хвана, сложи я
да седне на леглото в спалнята и бръкна с ръжен в нежното
сърце:
– Зоя, кажи ми, невинна ли си.
– Да, маминко – изхлипа.

35
 – Оххх, слава на Всевишния. Да знаеш само какво шушу-
кат съседите. Гръм да ме тресне, в земята да потъна. Това
не е моята внучка. Аз не съм те възпитавала така. С такова
име, за никого няма да се ожениш. Лягай сега, утре стягаме
сватба.
Зоя постигна победа, макар и да не знаеше за каква не-
винност говори баба и́. Омъжиха я още на следващия ден.
Но и това не спря злите езици. Зоя отиде да живее при се-
мейството на съпруга си. Свекървата не спираше да говори
лошо за нея. Двете сестри бяха малко по-кротки, но пък не
спираха да я обсъждат зад гърба и́: как се обличала, какво ли
носела под полата си, защо е стройна, а те са дебели, каква
тайна крие, че така игриво гледа, да не би да заглежда чуж-
ди мъже, че винаги се усмихва. Тя беше по-различна и в нея
имаше някаква загадка, която ги хипнотизираше и ги кара-
ше да завиждат, защото нямаха нейните качества.
Зоя обожаваше мъжа си, но не заради самия него, а защо-
то приличаше на Радек. Всяка нощ му се отдаваше с желание
и си представяше дълбоките очи и бисерната усмивка на ме-
саря от Чехия. Тя през деня беше с Борис, но спеше с Радек,
гледаше Борис, а ръцете ѝ галеха синеокия чех. Създаде си
една своя объркана действителност, чийто праг прекрачва-
ше вече почти всяка вечер. Това била тайната, за която всич-
ки се подсмихваха, а никой не говореше. Въображението на
Зоя въртеше кръгове и спирали, докато една вечер мъжа ѝ
пошушна в ухото:
– Жена, захапи парцала, че ония кукумявки пак са на вра-
тата.
Зоя се разплака. С трясък се сгромоляса в студената
действителност. Нямаше дълги писма на чешки, нито цветя.
Само едно студено очакване да бъде като всички останали и
да забрави за романтиката и магията на женствеността.

36
 Вече всяка нощ плачеше. Спря да се отдава с желание.
Нямаше енергия и взе да изглежда болнава. Наоколо всички
мислеха, че е бременна. Свекървата злорадстваше:
– А сега, като роди, ще види тя. Няма вече да се конти и
да се фръцка, а по цял ден ще сменя мръсни пелени. Така ѝ се
пада, префърцунена шаврантия12.
Шест месеца минаха, но Зоя не пълнееше. Сестрите се за-
чудиха да не би да е родила и да е изхвърлила детето, или
пък да е пометнала?
Когато въпросът му беше зададен директно, Борис отго-
вори:
– Не е бременна. Просто има лошо храносмилане.
– Ааааа, значи не може да има деца. За какво ти беше та-
кава жена? Не стига, че кокетства, ами и не ражда. Трябваше
да послушаш хората какво ти казват! Боледувала, не знам
какво, ала-бала. После пък годеникът ѝ умрял. Кой знае как-
во му е лепнала. Не ни трябва грешна жена.
Зоя знаеше за клюките и си постави единствена цел да
роди, за да угоди на семейството. Веднъж забременя успеш-
но, но направи спонтанен аборт на втората седмица. Сякаш
цялата надежда на света си отиде с бебето. Мина година и
въпреки еженощните фиести, тя не зачеваше. Свекърва ѝ
и сестрите ѝ погаждаха номера, за да се махне. Ту обици-
те ѝ изчезваха, ту намираше мокри дрехите си в раклата.
Веднъж, когато Зоя отиде на пазар, свекърва ѝ убеди Борис
да я проследи и той я видя, когато разговаряше с новия соб-
ственик на магазина за месо. Сърцето му пощуря от ревност
и той я изгони. Тя се върна засрамена при баба си. В това
време Фани отдавна вече имаше две деца. Бяха я омъжили
набързо за един офицер, защото все гледаше към земята и

12
Уличница – бел. авт.

37
щеше да остане сама. Маминка се кръстеше при мисълта за
такъв срам: една бездетна шаврантия и една страхлива ста-
ра мома. Фани прие с радост възможността да се грижи за
някого и бързо роди две деца за две години. Скоро забреме-
ня за трети път. Дойде при сестра си и ѝ каза:
– Виж, Зойче, имам вече две деца и съм много щастлива,
но с Георги нямаме възможност да се грижим за трето. То ще
бъде за теб, да си спасиш достойнството.
Без да очаква, осиновената стана осиновителка. Борис я
прие обратно с детето и те се преместиха в свой дом. Куку-
мявките нямаха вече за какво да злословят. Всичко беше на
мястото си.
Кръстиха детето Деметра и се погрижиха да живее в дом
пълен с обич и закрила. Търговията на Борис вървеше до-
бре и те можеха да си позволят всичко. Зоя често идваше в
магазина да помага и привличаше все повече клиенти. Беше
винаги приветлива и усмихната, и притежаваше невероят-
но умение да избере плат и да предложи модел на най-пре-
тенциозните дами, както и да насочи господата към добър
подарък. Тя даже сложи табела на магазина „ООО” и хората
го знаеха като „Триота”. Жените ѝ завиждаха, мъжете ѝ се
възхищаваха. Веднъж един от клиентите ѝ донесе цветя и
изказа възхищението си от подредбата на магазина. Борис
го заплаши с побой и го изхвърли навън.
Малко мъжко внимание се отрази добре на позавях-
налата женственост на Зоя. Мъжът ѝ започна да я води на
офицерски балове и кавалерите един през друг я каниха на
танци. Зоя се носеше леко във вихъра на валса като царстве-
на фея, очите ѝ светеха, сърцето ѝ ликуваше. Тя танцуваше
със всеки, който я покани, но в сърцето ѝ беше само Радек.
Беше като преродена. Вените ѝ се изпълниха с чиста кръв,
тя изглеждаше по-млада и жизнена. Хората се обръщаха зад

38
нея да я гледат, толкова впечатляващо се промени. Тя запа-
зи тънката си фигура като играеше гимнастика. Всяка събо-
та тя вземаше и сестра си на танците. Но Фани все седеше в
ъгъла и гледаше земята.
След години бащата на Фани и Зоя се хвърли в морето.
Никой не разбра защо и не обърна внимание на този факт.
Фани остана вдовица и си позволи да обича отново на
преклонна възраст. Виждаше се с един учител по литерату-
ра, който всяка вечер ѝ четеше на глас любимите книги от
детството. Но синът ѝ я заплаши, че ще избяга от вкъщи, ако
майка му продължи да „мърсува” и тя се раздели с избрани-
ка си.
Зоя доживя до 90 години и до последно се катереше на-
високо и играеше гимнастика. Веднъж падна като слизаше
от стълбата и си счупи крака, което беше фатално за здраве-
то и́. Нейният образ остана ярък и незабравим години наред
и енергията ѝ се предаваше през поколенията, въпреки че
тя всъщност нямаше деца. Зоя беше отритната и отречена
от семейството, защото беше различна: жадна за внимание,
грациозна, изкусителна, излъчваше женска енергия на та-
лази, вечно влюбена в живота, но бездетна. Един ден някой
щеше да дойде на този свят да я представлява и да покаже
нейния принос в семейната система.
И двете сестри страдаха от необяснима липса на любов;
верни на мъжете и родителите си до гроб, те пренебрегнаха
своите лични стремежи. До смъртта им, празнотата ги беше
завладяла напълно и не спираха да си повтарят „ами ако…”
Любовта беше посетила и двете за кратко, защото нямаха
смелостта да я разгърнат, приемат и предадат нататък. Не и
в този живот, не и в това поколение.

39
 Деметра, Шумен, 1930- 2016 г.
Зоя и Борис кръстиха осиновената си дъщеря с гръмкото
име Деметра. Съседките и приятелите ѝ викаха Димитра за
по-лесно, а накрая остана просто Мици.
Мици беше любознателно хлапе, с буден поглед и гени-
ален усет за пакости. Веднъж като миеха и подреждаха със
Зоя сребърните лъжички, малката най-безцеремонно сложи
мръсните при чистите, без майка ѝ да забележи, и така се-
дяха два месеца. Вечер устройваше криеници на тавана със
своите братовчеди, двете деца на Фани, които също бяха
много умни, но не така находчиви и любопитни като нея.
Майка ѝ често помагаше на баща ѝ в магазина, затова при
нея идваше гувернантка. Момичето толкова много харесва-
ше нейните приказки, че веднъж ѝ изхвърли обувките в ре-
ката, за да не си тръгне.
Но най-много обичаше музиката. Пускаше силно радио-
то и започваше разпалено да дирижира. Беше артистична,
с чувство за ритъм, различаваше всички инструменти със
затворени очи и знаеше композитора и либретото на най-
известните опери. Мечтаеше един ден да бъде музикант и
да свири във филхармонията. Мици направо живееше в му-
зиката, по цял ден си тананикаше и в ума ѝ почти винаги
звучеше някаква мелодия. Веднъж наблюдава, когато майка
ѝ и баща ѝ се подготвяха за бал във Военния клуб, как Бо-
рис закопча ципа на синята рокля на Зоя и си пожела и тя да
бъде принцеса един ден.
Тя преживя едно прекрасно, безоблачно детство по вре-
мето на цар Борис III. Беше най-щастливото малко момичен-
це, не спираше да бяга и скача със своите приятели и братов-
чеди. Брилянтна ученичка и отговорна дъщеря, тя обичаше
всички предмети и често смайваше учители и роднини с по-
лесен начин за решаване на задачите.

40
 Но с идването на комунистите през 1944 година, целият
свят на Мици се измени коренно. Шумът от баловете изчез-
на, а баща ѝ затвори магазина за платове, от страх да не го
заловят като долен буржоа и да го застрелят. Хората живееха
в непрестанен страх някой да не се усъмни, че притежават от
някъде имоти, търгуват или пък имат аристократичен про-
изход. Никой никога не биваше да знае, че семейството из-
пълнява тайно църковни обичаи. Престрелките бяха много
често явление, а Белене беше другият вариант за край на та-
кива долни души. За да бъдат добре в тези смутни времена,
хората трябваше да се подчинят сляпо на Партията и да се
стремят да са еднакви по знания, възнаграждение и бедност
с всички другари. Който се осмели да излезе извън статукво-
то, беше преследван и наказван, и заедно с него и цялото му
семейство. По никакъв начин не можеше да се изявиш или
да блеснеш, освен ако не си богопомазан да си близък с ня-
кой управляващ или член на комсомола.
Мици имаше толкова изявена и ярка индивидуалност, че
не знаеше каква иска да стане. Имаше чувството, че никъде
няма място за нейния темперамент и оригиналност. Прочете
няколко книги на Кронин и реши да учи медицина, за да по-
мага на хората, но беше отвратена от дисекциите на трупове
и реши, че това не е за нейната артистична душа. По същото
време започна и нейната тиха война с комунистите, защо-
то откриха, че баща ѝ е притежавал магазин, и я изключиха
от университета. Предложиха ѝ да се върне, ако се отрече
от майка си и баща си. Това беше удар по достойнството на
Мици и тя с радост напусна факултета по медицина. Опита
стоматология за един семестър, но прецени, че лекуването
на зъби е занаят и не е за нейното потекло и отново се отка-
за. С навирен нос бранеше своето достойнство и не се свене-
ше да показва колко много знае и да изразява мнението си,

41
дори това косвено да обиждаше управлението. Живееше в
собствен черно-бял свят на комунисти срещу интелигенция,
в който се водеше неспирна война, дори след края на режи-
ма. Пред никого не признаваше, че са я изключили, защото
така признаваше своя провал.
На едно от студентските събирания се запозна с Боян,
тромпетист от Софийската филхармония. След няколко сре-
щи те вече бяха лудо влюбени и постоянно разменяха писма.
Боян се наслаждаваше с часове на разговорите им за опера,
балет и концерти, разискваха заедно съдбите на различни-
те композитори и спореха в тълкуването на оперите. Тя го
усещаше толкова близък, че се уплаши да не се поддаде на
изкушението да направи нещо забранено. Страхуваше се
майка ѝ и баща ѝ да не разберат, независимо, че отдавна жи-
вееше в София. Децата на Фани бяха вече пораснали и също
се бяха преместили там, и често излизаха с Мици. Родител-
ското тяло ги следеше чрез поставени лица под формата на
доброжелателни чичовци и лели. Някой подшушна на майка
ѝ за нейното увлечение и тя изпадна в шок:
– Тромпетист? Кой я възпитава моята дъщеря? Колко
пъти съм ѝ казвала, че музикант къща не храни.
Тя бързо разпрати телеграми да се съберат бойните ре-
дици и да намерят свестен мъж за Мици. В това време моми-
чето се съмняваше, че Боян се опитва да се възползва от ней-
ния по-различен произход, за да извлече материална изгода
и церемониално го заряза. Написа му прочувствено писмо,
в което казваше колко много го обича, но те не са един за
друг, защото мама така казала. Той не ѝ отговори на писмото
и те не се видяха никога повече. Съдбата отново удари ша-
мар на момичето, озовало се само срещу всички. Тя лежеше
на леглото с дни, съкрушена, че е позволила да пренебрегне
своите чувства поради обществените порядки, несъществу-

42
ващо вече богатство и род, който се мислеше за аристокра-
тичен. Тя обичаше Боян от цялото си сърце, той бе първата
ѝ любов, която като дива птица отлетя завинаги, и я остави
празна и съкрушена.
Но братовчедка ѝ бързо я успокои, като я запозна със
студента по право Алексей Свещаров. Стройната му осанка и
топлият му поглед веднага привлякоха вниманието на Мици
и двамата се сгодиха след няколко срещи.
Наложи се да се приберат в Шумен, защото Деметра беше
прекъснала ученето, а Алексей се страхуваше за живота си,
тъй като комунистите осъдиха дядо му. Общата омраза сре-
щу управлението ги сближи и Мици започна да харесва все
повече сговорчивия характер на годеника си. От яд и инат
му предложи да се оженят тайно. Той се съгласи на приклю-
чението. Никой не разбра, освен двама техни приятели. Се-
мейството ги посрещна с въпроси и безброй съвети за тях-
ното бъдеще. Те одобряваха избраника на Мици по простата
причина, че това беше партньорство, уредено от роднините
им в София. Още повече, Алексей имаше стабилно бъдеще на
юрист и беше от интелигентен род. Обаче, фактът, че Мици
не учеше, никак не се нравеше на майка ѝ и по точно на ис-
тинската ѝ майка, Фани:
– Мила, какво ще правиш сега? Нито учиш, нито работиш.
Семейството вече няма пари да те издържа.
– Ще измисля нещо.
– Не може така да продължава. Утре ще говоря с Кожуха-
рова да те уреди за касиер на работниците.
– Ти защо се намесваш, лельо? Даже майка не се тревожи
толкова.
Двете сестри се спогледаха. Не знаеха, дали да кажат ис-
тината или да пропуснат въпроса покрай ушите си. Но Мици
беше вече много нервна и погледът ѝ не търпеше повече от-
лагане. Фани се изправи и каза през сълзи:

43
 – Защото аз съм ти майка, а майка ти е твоя леля. Тя те
осинови когато се роди.
Гръм от ясно небе. Това вече беше голяма изненада. Мици
следеше с поглед ту едната, ту другата, помисли за секунда,
въздъхна и каза спокойно:
– Този факт няма такова значение за мен. Обичам ви и
двете еднакво. Сега просто имам две майки.
Беше странно, че Деметра приличаше много повече на
Зоя, въпреки че не беше нейна дъщеря.
Семейният съвет реши, че Мици трябва да продължи
ученето. Купиха справочници и тя седна с двете си майки да
избират специалност.
– Да видим… Българска филология. Аз обичам литерату-
рата? Защо да не стана учителка?
– Внимавай, от училището може лесно да те изгонят, не
забравяй произхода си. Освен ако не станеш част от Парти-
ята.
– В никакъв случай. Никога няма да се отрека от вас.
Този вариант беше задраскан.
– Архитектура? Хммм, звучи престижно. Това е вече като
за мен.
– И от там ще те изгонят. Не си комсомолка.
– А това чудо „Технология на дървесината” ми звучи като
нещо, което никой не би записал.
И тя реши да приеме това предизвикателство, просто
защото това беше странна и неизвестна дотогава специал-
ност.
Мици четеше през деня за кандидатстудентския изпит
по математика, а през нощта тайно се прокрадваше при
мъжа си. Въздържанието, заради „неслучилата се” още сват-
ба направо я убиваше. Отново беше сама срещу всички нор-
ми и порядки, които жените в семейството спазваха. Точно

44
Зоя, която навремето бяха набедили за нечестна, най-строго
следеше момичето. Но Мици беше скрила дълбоко чаршафа
с петното-издайник. Още никой не знаеше, че те всъщност
са съпрузи. Една сутрин обаче Зоя видя, че дъщеря ѝ не си е
в леглото и ѝ се скара:
– Това, което правиш не е редно. Не знаеш какво си ми-
слят хората. Аз бях изгонена от вкъщи едно време.
Мици неохотно призна истината. Искаше просто да е раз-
лична, оригинална и иновативна, затова се омъжи тайно.
Зоя си отдъхна. Направиха голяма сватба с гости от цяла
България и всички се радваха на добрия избор на булката.
Деметра беше успешно приета в университета, защото
беше силна в математиката и изкара висока оценка на из-
пита. Младото семейство замина за София. Мици започна да
учи с желание и беше най-силната студентка в курса.
Така мина първият семестър. И двамата много учеха и се
прибираха само за ваканциите. През лятото Зоя се притес-
ни, че осиновената ѝ дъщеря още няма дете и може да има
нейната болест. Заведе Мици на лекар, който след прегледа
учудено каза, че не намира никакъв проблем.
– Ами ние се пазим… – свенливо сподели момичето.
Докторът се хвана за корема от смях. Мици се наслажда-
ваше на живота си на омъжена жена без свян, беше станала
стройна красавица с блестящ провокиращ поглед. Приятел-
ките ѝ тайно ѝ завиждаха за красотата и изтънчеността и не
пропускаха случай да обсъдят подробно нейното облекло:
– Ау, вчера Мици мина по алеята, цялата в бельо.
– Какво бельо, в бяло, бе.
– Да де, то същото.
Тя обожаваше да се сравнява с другите жени и да казва
на всеослушание колко е интелигентна и колко много сухи
факти знае:

45
 – Да ви кажа, вчера отидох в библиотеката да поискам
литература по генеалогия, а библиотекарката ме изгледа
глупаво и ми каза да отида в болницата, там имало доста-
тъчно книги по гинекология. Ха-ха-ха, представяте ли си,
какви хора има?
Деметра беше постигнала всичко, което желаеше. В града
я уважаваха за опита и знанията, но не разбираха причината
за нейната арогантност. Завиждаха ѝ за успехите и борбения
характер и не разбираха защо тя беше нещастна въпреки
всичко. Беше родила две деца, и то докато учи. Беше се пре-
борила с всички условности и обстоятелства. Какво толкова
искаше, да отиде на Луната ли? Но и Мици не знаеше това. С
каквото и да пълни къщата си, сърцето ѝ винаги оставаше
празно.

*****

Баба Митра не можеше да спи. Дъщеря ѝ непрекъснато ѝ

предлагаше приспивателни, но майка ѝ упорито отказваше,
защото щяла да се пристрасти. За своите 86 години, тя беше
видяла вече толкова много: монархия, комунизъм и демо-
крация; родители, деца и внуци; дни на богатство и бедност
се нижеха пред погледа ѝ със спомени за възход и падение.
– Животът е като синусоида – казваше тя на внуците
си- бааавничко се изкачваш, стигаш до едно високо поле и
изведнъж, бам, някой те перва през лицето и ти падаш мно-
го по-ниско отколкото някога си бил. И после се изтупваш и
пак тръгваш нагоре.
– Нищо и никой не можа да ме сломи в този живот – хва-
леше се тя и размахваше показалец. – Не спирайте да се бо-
рите със зъби и нокти. Така е, който не може да плува в бур­
ната река на живота, лесно се дави.

46
 Безбройните картини, които виждаше баба Митра всяка
нощ ѝ напомняха за мъчителното плуване срещу течението.
Тя много често сънуваше мъртвите си роднини и приятели,
но и през деня тя пак беше с тях. Нещастната жена мечтаеше
да умре и по-скоро да види обичните си хора, чудеше се защо
животът още продължава да я мъчи. Тази нощ я посети мал-
ката ѝ дъщеря, починала преди повече от десет години. Един
бял гълъб почука на прозореца и Мици чу един тъжен глас:
„Мами, мами”. Очите ѝ се насълзиха, когато отново се сети за
тъжното си дете. Откакто Сия си отиде, черен воал се спус-
на над нейните дни, тя се къпеше в неутешима тъга, която
се израждаше в неукротима злоба и обвинение. Животът за
нея беше несправедлив към всички добри и интелигентни
хора. Беше се превърнала в отчаяна самотница, която скър-
цаше зъби и се караше на съдбата. Искаше да контролира
всичко в живота на внуците и дъщеря си. Беше много рели-
гиозна и спазваше стриктно обичаите. Всяка сутрин се мо-
леше за живите и мъртвите, но след това упорито отказваше
да приеме настоящето и отчаяно си скубеше косите. Децата
ѝ също бяха възпитани в българските традиции, но не и в
християнската смиреност.
– Добрият добро не паща13, а злият зло не го хваща.-често
казваше тя на голямата си дъщеря Ния. За майката най-лошо
качество беше примирението с обстоятелствата и тя научи
и децата си да бъдат нещастни рицари в бой срещу света.
Не можеше да разбере как нейните приятелки намира-
ха време да си боядисват косите, да се гримират и да се об-
личат добре, как изобщо намираха време за себе си. Нямаха
ли деца и внуци, за които да се притесняват? Как така една
възрастна жена ще си слага червило, ще пие кафе на улицата

13
На добрия не му се случва добро – бел. авт.

47
или още по-малко да пуши? Това беше немислимо, не под-
хождаше на възрастта, беше дори пошло. Нейните години
бяха време за мъченичество, неспирна тревога и страх да не
се случи нещо на децата. Ставаше така, че цялото семейство
плащаше нейното себеотрицание и независимо колко отри-
чаше себе си, за да се грижи за дъщеря си и внуците си, те
пак бяха болни и нещастни.
Онази вечер тя отново имаше видения: видя себе си, бре-
менна на лекции. Всички ѝ се чудеха защо не си вземе отпуск
по майчинство, но тя искаше да се докаже колко е силна и
борбена. Когато Ния се роди, тя я оставяше на майка си и пак
ходеше в университета. Ученето ѝ беше интересно и тя се
справяше отлично, но малката ѝ дъщеря не спираше да пла-
че и да боледува. Сърцето на младата майка се разкъсваше
от мъка всеки път, когато оставяше бебето на баба му и се
качваше на влака за София. Дълго гледаше през прозореца
как се сменят гарите и плачеше за детето си.
Сега пак изплува нейният образ, само че вече работеше
в „Август Попов” по специалността си. Беше уважаван мебе-
лен инженер, ходеше гордо по коридора, а новото момиче
тичаше след нея и ѝ подвикваше.
– Госпожа Свещарова, госпожа Свещарова, я вижте черте-
жът ми правилен ли е?
– Провери си пак мерките, Мария – и се скри в кабинета.
Там я чакаше един италианец, дошъл да види каталога, за да
обзаведе новия си дом на достъпна цена. Очите ѝ останаха в
Пауло. Беше мургав, с мека къдрава коса и с брада на кати-
нарче. Никога не беше виждала по-красив мъж. Дори и Боян
бледнееше пред него. Пауло ѝ предложи да се разходят с ко-
лата му, но тя учтиво отказа. Никога не би направила нещо
нередно, с което да се изложи пред колегите, и после да я
обсъждат. Тя блестеше с ума си, бързината на мисълта и мо-

48
рала си и всяко нередно действие беше повод да я уволнят.
Грозданов я следеше изкъсо, защото не беше член на парти-
ята и за произхода ѝ се носеха какви ли не легенди. Някои
казваха, че е братовчедка на царя, а други спекулираха, че
родителите ѝ произхождали от знатен австрийски род, но
се наложило да се преместят и да сменят имената си. Въпре-
ки, че беше против режима, колегите ѝ я уважаваха и ценяха
нейния перфекционизъм. Всички се обръщаха към нея с Ин-
женер Свещарова, а прякорът Мици беше забравен дълбоко
в раклата на младостта.
После образите се размиха и се появиха нови. Отново
беше тя главният герой, само че по-млада и много слаба.
Беше с групата от бригадата и пееха заедно песен възхваля-
ваща партията. Бригадният генерал се приближи до нея:
– Пей!
– Няма да пея.
– Пей, ти казвам.
– Не.
Бяха я наказали на три дни без вечеря и да спи навън.
Освен това ѝ взеха ръкавиците и ръцете ѝ бяха мръсни и из-
подрани. Без друго не можеше да понася супата от нахут за
вечеря и се уединяваше на един камък да пише прочувстве-
ни писма до майка си и мъжа си.
През деня баба Митра не намираше покой. Една мелодия
се загнезди в главата ѝ и не я оставяше на мира да помисли
за дневните задачи. Беше една позната песничка, която си
тананикаше като малка, но не можа да си спомни името и
композитора. Всички знания, които беше бутала в мозъка,
който наричаше килер, се изпаряваха и оставяха склада тъ-
жен и осеян с паяжини. Тя объркваше години, факти и имена
и оставяше само откъслечни спомени да витаят в главата и́.
Преди знаеше много, но не разбираше защо. Сега не знае-

49
ше нищо и не се интересуваше защо. Просто животът беше
несправедлив към добрите хора. Не можеше да го приеме и
страданието ѝ се усилваше с всеки ден. Не искаше да се виж-
да с никого, въпреки че дъщеря ѝ Ния не спираше да я убеж-
дава да излиза и да кани приятелки вкъщи:
– Никого не искам да виждам. Никой не ме разбира. Те са
прости хора.
– Трябва да се разсееш, да се движиш, да се виждаш с
хора. Утре има хубав концерт, ела с мен да послушаш Моцарт.
А ако искаш, ще те заведа да ядем торта.
– Нищо не искам вече. Искам само да умра.
– Мами, не говори така. Очите на Ния отново се насълзи-
ха.
– Така е, ако не беше грях, щях отдавна да съм се нагъл-
тала с приспивателни. Нищо не ме интересува. Аз съм една
развалина.
Ния излезе от стаята. Това им бяха разговорите всеки
ден и Ния се разсейваше с неспирни ремонти на дома и без-
крайно обикаляне на пазара и отглеждане на котки. Беше
смачкала болката в едно недостъпно ъгълче на душата си,
но тя постоянно напираше да излезе навън. Дъщерята на
Мици живееше половин живот, защото отразяваше и повта-
ряше майчината болка.
Баба Митра все пак се обади на най-добрата си приятел-
ка от детството.
– Данче, знаеш ли, че в държавата Петра, хората вярвали
в бог Митра…
– Това вече ми го казваш за десети път. Хайде кажи как
са внуците.
– Какво да ти кажа, само проблеми…

50
 Анастасия, 1960-2002 г.
Днес в дома на Деметра и Алексей очакваха важни гости.
Цялата къща блестеше, във всяка стая имаше цветя и всич-
ки с трепет очакваха да се случи нещо прекрасно. Анастасия
се приготвяше в спалнята си: облече феерична светлорозова
рокля на цветя, а косата си среса в испански кок. Накрая си
сложи обеци с нежни перлички и си пръсна парфюм с цветен
аромат. Беше изящна като малка розова пъпка, с остро носле
и сияйна усмивка. Всички приятелки на Мици казваха, че от
нейната дъщеря по-грациозна и красива няма. Веднъж Ваня
намекна, че Сийчето е малко понапълняла, а майка ѝ отго-
вори важно:
– Ами защото вкъщи се храни добре. В общежитието все
гладна седи.
Сия беше невероятно талантливо дете. От малка танцу-
ваше балет и имаше правилна стойка и изящни маниери.
Свиреше и на пиано. В училище ѝ вървяха абсолютно всички
предмети и учителите се състезаваха да я хвалят. Имаше усет
към езиците и на 14 години се записа в Езиковата гимназия
в Русе, за да научи английски. Мици се притесняваше да я
пусне сама в друг град, но Сия се справи отлично и оправ­да
всички очаквания.
Малко преди да завърши училище, поговори с майка си
за бъдещото си развитие:
– Мами, не знам какво да уча, защото всичко ми е инте-
ресно. Колебая се много между архитектура и медицина.
– Сийче, мила, каквото и да запишеш, винаги ще имаш
успех, защото си наследила моя блестящ ум, а не мързела на
баща си. Рисуваш брилянтно. Само че в медицината ще те
уважават повече, защото ще помагаш на болните. Ехх, ако
не бях толкова влюбена в баща ти и така разглезена, щях да
стана чудесен лекар, моето дете. Ама виж как се провалих. Ти

51
ще се справиш чудесно, мила. Ще се бориш със зъби и нок­ти
и накрая ще изплуваш.
Сия не се поколеба повече и записа медицина. Между-
временно продължаваше да си чете учебниците по англий-
ски, за да не го забрави. Имаше един колега, Радослав, който
силно се възхити на нейната грация и интелект, и те бързо
завързаха приятелство.
За първи път Анастасия се почувства център на вни-
мание, с толкова много приятелки и едно момче, което я
обожаваше. Излизаше всеки ден с момичетата, постоянно
се смееше и танцуваше с удоволствие. Беше най-добрата в
триковете на рокендрола и заразяваше всички с веселото си
настроение.
Радо беше по-саможив и рядко идваше с тях. Той се на-
слаждаваше повече на дългите самотни разходки, колекци-
онирането на антики и четенето. Сия го изумяваше с непре-
съхващата си енергия:
– Ради, днес ще ходим ли на танците с Иванета и Глория.
– Вие идете, аз ще си чета вкъщи. Много ми е шумно.
– Ради, ще ми липсваш много.
– Нищо, като свършите, ела при мен. Ще си пуснем Скор-
пионс и ще пием бира.
– Ех, защо винаги си сам?
– Защото имам нежна душа. Хайде, бягай да танцуваш.
Анастасия отиде да танцува, но не спря да мисли за Ра-
дослав цялата вечер. Тръгна си рано и към 11 почука на вра-
тата на неговото общежитие. Радо я посрещна с цигара.
– Цяла вечер си мислех за теб…
– Аз ти казах. Влязъл съм ти под кожата.
Радослав я прегърна нежно и после ѝ предложи цигара.
– Радо, май ми се спи и ще си тръгвам скоро.
– И тук може да си полегнеш.

52
 – Да, но ще е тясно. Ти на земята ли ще спиш?
Сия се сви на леглото и Радо седна до нея. Погали я неж-
но по косата и хвана ръката и́.
– Никога не съм виждал по-дълги и изящни пръсти.
– Нали знаеш, че съм пианистка.
– Ами да, то с моите кебапчета на пияница….
– Стига де, и твоите пръсти са хубави.
– Нали знаеш онзи виц за пияницата, който не могъл да
отключи вратата…
– Кажи ми го де.
Цяла вечер се смяха и пиха бира. Отдавна вече бе минало
полунощ. Сия стана да си тръгне, целуна бързо Радо и зас-
лиза бавно по стълбището. След по-малко от пет минути
Радо чу бързи стъпки по коридора. Някой заблъска силно на
вратата. Като отвори, видя Анастасия с широко отворени от
страх очи:
– Какво стана, Сия. Кой те уплаши така.
– Нищо, просто завих зад ъгъла, ииии..
– Какво да не те е изплашил пак Пешо от 413-та.
– Ннне знам, не беше човек май.
– Куче ли беше?
– Не, Радо, не знам дори от кой свят беше. Изведнъж ста-
на много студено и нещо голямо и прозрачно се приближи
към мен. Не разбирах какво е. После видях силует на жена
и тя сякаш носеше някакво оръжие… Направи жест към мен
да се приближа. Скрих се веднага във входа и не посмях да
изляза повече.
– Ох, сигурно Пешо пак прави номера. Цялата трепериш,
влез вътре да се стоплиш.
Сия влезе, гушна се при Радослав и не пожела да си тръг-
не до сутринта. Той я прегърна през кръста, тя се отпусна
и сложи глава на рамото му. Той се изви бавно и започна да

53
целува нежно устните и́. Тя се жадно се поддаде на неочак-
ваното изкушение, отпусна се и се остави на грижовните му
ръце.
– Ммм, трябвало да учиш за масажист.
– Но иначе нямаше да те срещна.
– Нищо, не е късно да смениш професията.
Ласките я накараха да млъкне. Радо вече я беше събля-
къл напълно, тя затвори очи, за да отвори вратата към рая.
Анастасия остана при него три дни, през които жадно
поглъщаше удоволствието. В този момент, тя се беше свър-
зала с него завинаги.
Така чаканите гости най-накрая пристигнаха. Радослав
и семейството му дойдоха да искат ръката на Сия. Посрещ-
наха ги с радост и вълнение, след което всички седнаха в
гостната. Двете семейства си допаднаха, въпреки че родите-
лите на Радо не идваха от род със знатно потекло. Майката
на Радослав изглеждаше борбена и властна жена, говореше
бавно и си пестеше думите. Деметра веднага разпозна тези ѝ
качества, просто защото самата тя ги притежаваше. Бащата
на Радо беше скромен, мил и много словоохотлив. Разказва-
ше вицове за Тодор Живков, с което веднага спечели на своя
страна Деметра и мъжа и́.
– Както знаете, дошли сме да искаме ръката на вашата
дъщеря Анастасия Свещарова за сина ни Радослав. За нас ще
бъде чест да приемем такова красиво и интелигентно моми-
че в семейството.- тържествено обяви майката на Радослав.
– А и то, нашият Ради сам си е направил сметката… – из-
пусна се бащата и силно изохка заради ритника, който полу-
чи под масата.
Родителите се радваха за сватбата на малката си щерка.
Голямата дъщеря Спасения, или Ния, както ѝ викаха всич-
ки, нямаше намерение да се омъжва. За нея удоволствието

54
от живота идваше от пътуванията, изкуството и успехите в
работата и́. Вече беше сменила двама интимни приятели, но
не смееше да каже, за да не я помислят за безпътна. Майка ѝ
много се притесняваше за нея:
– Същата си като баба си Фани. Гледаш все към земята,
вместо в очите на мъжете.
Сия беше бременна в петия месец и избор за нея няма-
ше. Трябваше да се ожени за Радо. Тя го обичаше много, но
тайничко искаше да си поживее свободно докато завърши.
Сватбата им беше пищна и с много гости. Анастасия беше
център на вниманието и се вихри на дансинга цяла нощ.
След четири месеца Сия роди Владислав, детето на една
чиста и освободена от предразсъдъците любов. Младото се-
мейство живееше щастливо до момента, в който завършиха
и се преместиха от общежитието. Родителите им бяха купи-
ли апартамент на спокойна улица в града.
Сия и Радо започнаха да се карат. Тя трябваше да върши
всичката домакинска работа, да се грижи за Влади, и като ѝ
свърши майчинството, да ходи на работа в болницата. Нищо
не вървеше както трябва – или малкият беше болен, или я
товареха много на работа. Тя винаги се стараеше да бъде
перфектна в кухнята, готвеше неповторими ястия по собст-
вена рецепта и печеше огромни сладкиши. Събота и неделя
чистеше и переше пелени и чаршафи. Работата ѝ беше на
смени и главният лекар се съобразяваше с положението и́,
но когато детето отрасна трябваше да наемат детегледачка.
Анастасия не смогваше да бъде перфектна във всички сфери
на живота си, а искаше да бъде за пример като майка си. Не
оставяше възможност на Радо да ѝ помага и той се чувст-
ваше ненужен в семейството. Често излизаше сам на дълги
разходки и това направо влудяваше жена му. Сия крещеше
непрекъснато и целият вход знаеше за скандалите им. По-

55
точно гласът на Сия се чуваше, защото Радо беше миролю-
бив, свиваше се и отстъпваше, само за да има мир. Когато
Деметра питаше дъщеря си защо е толкова унила, тя отго-
варяше, че просто има много работа. Тя беше възпитана да
не показва слабост, да се бори с живота непрекъснато и да се
стреми винаги към перфектни резултати.
– Сийче виж се моето момиче, много уморена ми изглеж-
даш. Чак погледът ти гасне. Да не си болна?
– Добре съм, мами. Просто имах дълъг ден на работа. И
малкият пак е болен.
Когато Влади стана ученик, на Сия ѝ стана малко по-лес-
но, защото сестра ѝ помагаше. Вече беше ясно, че Ния няма
да се омъжи и тя с радост се грижеше за племенника си.
Анас­­тасия и Радо ходеха на море и планина лятото, започ-
наха да излизат заедно повече, но това не помогна особено
да освежат връзката помежду си. Сия копнееше да се почув-
ства отново желана и обожавана, но чакаше мъжа си сам да
се сети да я заведе да потанцуват. Искаше отново да бъде не-
говата единствена принцеса Анастасия, но Радо си седеше
на фотьойла с вестника или пък беше на работа по цял ден.
Изпитваше тъжна носталгия за времето, когато бяха просто
любовници и всички условности още не бяха навлезли в жи-
вота им. Не канеха приятелски семейства, за да може Радо
да си почине малко от смяната. Тя тихо страдаше и печеше
сладкиши, готвеше и чистеше, спасяваше болни, стремеше
се да е перфектна, но сърцето ѝ беше разбито.
*****
Ния се премести да работи във Варна и ежедневието ѝ се
изпъстри с интересни преживявания. Специалността на май-
ка ѝ много ѝ беше допаднала и тя се превърна в отличен инже-
нер. На работа я уважаваха и непрекъснато търсеха мнението
и́. Сприятели се с членове от партньорска фирма от Германия

56
и редовно им гостуваше. Ходеше често на екскурзии. Беше
първата от семейството, която е посетила толкова далечна
страни като Куба и Грузия; беше постоянно в движение, беше
усмихната и пълна с енергия жена. Началникът ѝ се възполз-
ваше от това, че не е омъжена и я товареше с много допъл-
нителна работа. Ния се ядосваше, но поне имаше достатъчно
отпуска и възможности за пътувания и други приключения.
Единственото, от което страдаше, беше че живееше сама.
Спасения беше изключително контактна и отворена към хо-
рата личност и самотата в апартамента ѝ я измъчваше. Липс-
ваха ѝ родителите, сестра ѝ и особено малкия Влади. Въпре-
ки дългите разходки в морската градина, тя имаше нужда от
човек, който да я посрещне на вратата и да я прегърне. Но
Ния се разочарова от мъжете. Все попадаше на такива, които
се опитваха да я контролират и да опитомят лудешкия ѝ ха-
рактер. Тя сложи край на няколкото връзки, които имаше и
предпочете свободата да ходи където и с когото си иска. Ка-
тереше планини, гмуркаше се на дълбоко, спеше на палатки
и даже се къпа гола на един плаж в Куба. Всяка възможност
за приключение я изпълваше с енергия.
Но привилегията ѝ на свободна жена започна да ѝ тежи.
Изпитваше угризения за трудностите на сестра си и остаря-
ването на майка си и баща си. В нея имаше нещо дълбоко
заседнало, неизказано и неудовлетворено. Имаше дълбока
нужда да се грижи за някого и затова отрупваше с подаръци
малкия Влади. Нещастието на сестра ѝ я накара никога пове-
че да не търси радостта при мъж. Но Ния искаше да се грижи
за дете, затова не изпускаше възможност да остава по-дълго
с племенника си, когато не беше на работа и родителите му
ги нямаше. Неведнъж майка ѝ натякваше:
– Ех, Спасения, защо не се омъжи? Толкова си хубава и
произхождаш от богато семейство. И сега виждаш какво е да

57
си стара мома – вечно оплакване, чистене и страдание.
Ния не обсъждаше с майка си личния си живот, а само си
казваше: „Защото направих моя избор и се спасих.” И излиза-
ше от стаята. Деметра и Алексей бяха поредното доказате-
латво за ужасите на семейния живот. Двамата не пропускаха
възможност да се скарат, или по-точно Деметра му крещеше,
а Алексей се криеше в килера.
*****
Един месец август, Радо и Анастасия отидоха на почивка
на един див гръцки остров. Сия беше зажадняла за любов и
чакаше всеки удобен момент да покаже на мъжа си, че го же-
лае. Но Радо не си говореше с нея, все си лягаше рано и става-
ше по обяд, и Сия се почувства дълбоко отхвърлена. Послед-
ната вечер преди да тръгнат тя му предложи да си направят
вечерна разходка по плажа. Той беше свикнал да се разхожда
сам, но се съгласи. Повървяха малко по пясъка, намокриха си
краката в морето и тя го прегърна и свенливо му сподели:
– Скъпи, кожата ти ухае прекрасно. Искам да ти покажа
колко много те обичам.
Той се учуди, но не ѝ отговори. Тя продължи.
– Помниш ли преди толкова години как влетях уплаше-
но в твоята стая, защото бях видяла онази прозрачна жена?
Как ме обичаше тогава? Искам да ме обичаш пак така.
Той погали косите и́, после я целуна нежно и ѝ предложи
да поплуват.
– Нямам бански.
– Нищо, и без бански можеш да плуваш.
– Е, има хора наоколо.
– Точно сега няма. Всички са си в бунгалата.
Сия бавно се съблече и свенливо покри гърдите си с ръка.
Той се засмя и я дръпна за ръката. Хладната вода ги обгърна
нежно в своя покой и мекота. Сякаш времето беше спряло и

58
те бяха сами в света. Под самото небе. В топлина. Простор.
Сияние. Звезди. Нежност. Блясък. Тъмнина.
Радо хвана едно стръкче водорасли и със смях го плесна
на рамото на Сия. Тя се изсмя гръмко, махна го и го метна
на гърба на мъжа си. Той се усмихна и започна да я пръска
и те се увлякоха в една дълга игра, освободени от всякакви
задръжки и предразсъдъци. Със смях излязоха навън и уста-
новиха, че дрехите им ги няма.
– А сега какво? Бунгалото е поне на половин час път –
Сия само се направи на притеснена.
– Ела тук – прошепна Радослав и я хвана нежно за ръ-
ката. Прегърна я, погали я по бузата. – Хайде да легнем под
дървото, може да се смилят и да ни върнат дрехите.
– Ама не ми се спи още.
– Кой каза, че ще спим? – Радо я погледна с дълбоките
си черни очи и за миг Сия се озова в онзи ден преди толко-
ва години когато за първи път му се довери и се остави да
бъде обладана. За миг той я хвана през кръста и я вдигна на
ръце.
– Хайде да летим.
– Шшш, някой ще ни чуе и ще дойдат да видят какво
става.
– Точно за това говоря.
Чуха се гласове в далечината. Двамата луди се скриха зад
един храст и зачакаха да минат хората. Бяха две момчета,
кои­то събираха миди. Точно до тяхното дърво, те се спряха и
се огледаха. Радо не издържа и почна да се смее. Сия го ръг-
на в ребрата, но на него му стана още по-смешно. Едното от
момчетата се приближи да види какъв е този весел храст и
тогава Радо счупи няколко клона, даде на Сия да се закрие
и двамата хукнаха през глава към бунгалото. Бяха като съ-
щински паникьосани Адам и Ева. Тичаха и минаващите хора

59
ги зяпаха и ги сочеха с пръст. Не им стигаха сили да бягат от
смях. Накрая Радо хлопна вратата на бунгалото и бутна Сия
на леглото. Смехът беше затихнал, имаше само мълчаливо
очакване. Анастасия си поиска принца и той бавно завзе
найната крепост на удоволствието. Душата ѝ се понесе във
вихъра на оргазма и пропътува незнайни пространства, и
когато отново се върна на този свят, Сия заспа почти миг-
новено.
Анастасия беше най-щастливият човек, когато разбра,
че ще има дъщеря. Реши да кръсти детето Божана, на май-
ката на Радо.

  *****
Божана беше странно дете. Всички се учудиха, когато
се роди с голяма пухкава коса. Плачеше много, не даваше
да я решат, беше злояда и инатлива. Непрекъснато искаше
да привлича внимание, но по неподходящи начини, често
се разболяваше, държеше се лошо, провокираше родите-
лите си.
В това време майка ѝ и баща ѝ се караха почти ежеднев-
но. Прикриваха споровете с разходки и подаръци, държаха
се добре пред малката, грижеха се да се храни вкусно и здра-
вословно, но Божана усещаше напрежението и изпитваше
страх от майка си.
Сия се ядосваше, защото се стараеше да готви по книга,
а Божана не искаше да яде, а пък Владо излизаше вечер и
се прибираше на сутринта. Радо не знаеше как да реагира
и кротко се усамотяваше с вестника. Това още повече влу-
дяваше Анастасия и тя непрекъснато си го изкарваше на
Божана. Детето винаги намираше повод да я ядоса: или ще
изцапа покривката, или ще изрисува стената, или просто
като отказваше да яде. Семейството беше в един водовър-

60
теж от объркване, вина и угризения, където всеки спореше с
другия, а отговорността се прехвърляше като горещ картоф
между членовете. Божана изпитваше ужас от майка си, все-
ки път като я чуеше да крещи си представяше какви ли не
страшни картини, и тичаше да се скрие при баща си. Лягаше
кротко на гърдите му и Радо ѝ рисуваше весели картинки.
Само така заспиваше спокойно. Не искаше да общува с дру-
ги деца, криеше се вкъщи и само разглеждаше книжки. Вече
не ходеше на детска градина, защото постоянно плачеше и
седеше в ъгъла, а другите деца я дразнеха или я плашеха.
Божана се страхуваше да им отговори, защото учителките
щяха да кажат, че тя е виновна за шума и да ѝ се скарат. А
това беше най-големият ужас на момиченцето – някой да ѝ
повиши тон, да ѝ се развика или да я удари. Във всяка ядоса-
на учителка, тя виждаше майка си. Не смееше да скача или
да танцува от страх да не ѝ се скарат. Срамуваше се да по-
каже себе си, защото всички щяха да ѝ се смеят. А толкова
много обичаше да танцува, когато родителите ѝ я водеха на
ресторант. На дансинга тя беше себе си.
На една нова година, малкото момиченце се върна щаст-
ливо вкъщи с баба си и отиде да се похвали на майка си:
– Мамо, мамо виж, баба ми купи календар с котка.
– Каквоооооо! Календар с котки? Пак ли? Вече имаме
три! Защо пак караш баба си да ти купува? Колко пъти казах?
Само се гледа, не се купува! Имаш си всичко!
Сия наказа дъщеря си да седи на един стол до края на
деня. Това дойде в повече на детето и то се разболя. Цяла
седмица вдигаше температура и беше цялата в обриви. Сли-
виците ѝ бяха целите в гнойни налепи и едва говореше. Тол-
кова много я водеха по лекари, че момичето разви страх и
като видеше човек с бяла престилка, се скриваше зад майка
си. Докторите напразно я гонеха да ѝ сложат инжекция и да

61
ѝ прегледат гърлото. Накрая майка ѝ я хващаше зад някой
ъгъл и я стисваше здраво, докато лекарката някакси успява-
ше да ѝ отвори устата и да я преслуша.
Колкото повече страдаше и се страхуваше, толкова по-
вече се налагаше да я влачат по кабинетите за какво ли не.
Една сутрин се събуди с повръщане, след няколко седмици
пък повтори гнойната ангина, а един път падна по стълби-
те и си обели лицето. Десет дни ходи с раните от падането.
Сия вече едва се крепеше на краката си. И все пак тя беше
уважаван лекар, имаше много пациенти и хората я обичаха.
Само да не са вкъщи пред очите и́. През годините Между нея
и Радо се беше отворила дълбока пропаст и те никога по-
вече не си подобриха отношенията. Анастасия беше прена-
вита пружина, магнит за проблеми и машина за намиране
на грешки и недостатъци. Божана се почувства притисната
да получава винаги одобрение и високи оценки в училище и
когато веднъж получи двойка, защото не знаеше нотите, тя
каза първо на баба си.
– Спокойно, Жани, ще я оправиш. Ученик без двойка
няма.
– Ама, мама…
– Какво мама?
Божана вече си бършеше напиращите сълзи.
– Тя е лоша… Като разбере, може да ме набие.
– Майка ти е чудесна. Няма да говориш така за нея. Прос-
то ѝ го кажи, когато е спокойна и си почива.
Тази вечер Сия наистина беше спокойна и гледаше теле-
визия. Когато дъщеря ѝ и показа бележника си, тя я прегър-
на и я успокои. На следващия ден седна до дъщеря си, докато
учеше и я пусна да излезе чак когато се увери, че момичето
е научило нотите. Така беше и по всички предмети. Божана
четеше непрекъснато под надзора на майка си, а учителките
не спираха да я хвалят за успехите и́.

62
 Но Анастасия загуби почва под краката си. Не издържа
на апатията на съпруга си, болестите и страховете на Божа-
на, мразеше купоните и дългите разходки на Влади и изпита
черна омраза към съдбата си. Не спря да се чуди с какво е
заслужила това нещастие. Искаше да се случи чудо, да се раз-
решат проблемите с децата, да дойдат изненадващо пари и
всички да заживеят щастливо.
Но това не стана. Или поне не по този начин.
Сия беше с разклатено здраве и тя също се преглеждаше
заедно с дъщеря си. Един ден ѝ откриха бучка в гърдата и се
наложи спешно да я оперират. След операцията ѝ предста-
виха най-новия метод за лечение на злокачествени заболя-
вания познат дотогава – химиотерапия и лъчетерапия.
Анастасия отвори вратата към ада – по цели нощи се
гърчеше от болки, не можеше да поема никаква храна, защо-
то после всичко повръщаше, красивото ѝ тяло се стопи и тя
остана една слаба и нещастна вейка. Когато оперираха гър-
дата ѝ и косата ѝ опада от химиотерапията, тя отдавна беше
загубила връзката със своята женственост и искаше просто
да оцелее. Майка ѝ и сестра ѝ бяха неотлъчно до нея, угаж-
даха на всяко нейно желание и я водеха на какви ли не зна-
хари и лечители. Тя постепенно се поуспокои, спря да крещи
и започна повече да прегръща дъщеря си. Постепенно въз-
върна и усмивката си. Първият стадий от лечението беше
преминал успешно и тя се почувства малко по-добре. Дъще-
ря ѝ вече имаше приятелки в училище и получаваше само
отлични оценки, а синът ѝ се подготвяше да учи право.
Деметра също се поотпусна и реши да потърси лечение на
своята необяснима болка в гръбнака, за която лекарите нищо
не откриха. Посети лечителката, при която Сия ходеше:
– Само да Ви кажа, че аз в такива щуротии не вярвам.
– Този вид лечение не се свързва с никаква религия.

63
Може да си вярвате, в който си искате бог. Но за да Ви помог-
на, трябва да ми позволите и да повярвате в лечението.
Деметра замълча, защото не знаеше какво да отговори.
Само знаеше, че са глупости и не помагат. След много време
приятелките я попитаха дали има ефект:
– Оооо не. Това са бабини деветини. Трябвало да по-
чувствам затопляне, не знам какво. Нищо подобно. Пак си
ме боли.
– А ти вярваше ли, че ще ти помогне?
– Аз съм интелигентна жена и в такива глупости не вяр-
вам.
След две години Състоянието на Сия рязко се влоши.
Спря да се храни, не можеше вече да ходи и през повечето
време лежеше. Караниците с Радо се бяха възобновили, тя се
чувстваше изпита отвътре и свършена. Анастасия прилича-
ше и се чувстваше като призрак. Лекарите казаха, че ракът
се е разпространил в черния ѝ дроб и решиха да я подложат
на животоспасяваща операция с най-добрите специалисти в
България. Цялото семейство се моли за нея ден и нощ. При-
браха я вкъщи на инвалидна количка и малката Божана по-
пита:
– Мамо, какво ти е.
– Нищо миличка. Направиха ми една малка операцийка.
– Къде, мамо, на коремчето ли.
– На коремчето миличка. Няма страшно, мама ще се оп-
рави.
Майката на Радо взе Божана у тях, а баба Митра идваше
ежедневно да се грижи за Сия. Сестра ѝ Ния също страдаше
и рязко отслабна от тревогата.
Когато Анастасия вече започна по малко да става и да из-
лиза, помоли Ния и майка си да я заведат на Кръстова гора.
– На това чудотворно място стават чудеса, майко. Хората

64
захвърлят патерици и тръгват сами. Моля ви, това е послед-
ната ми надежда.
Въпреки слабостта на Сия, трите жени предприеха пъту-
ването. Сия издържа юнашки целия път до върха, дълго се
моли там и спа спокойно на открито. Върна се вкъщи смире-
на и спокойна.
Анастасия си отиде след няколко месеца, въпреки не-
спирните молитви на близките си. Тя бе приела съдбата си
и знаеше, че място за нея на този свят вече няма. Дори да
беше жива, не можеше да понесе мисълта, че не е перфектна.
Страданието ѝ се беше увеличило, като гледаше мъката на
близките си. Не искаше да се мъчат повече. Помири се със
себе си и с всичко и се съедини с безкрая, спокойна и щаст-
лива.
Радо първи влезе в спалнята и разбра, че си е отишла.
Каза на майка ѝ и Деметра замалко не си удари главата в
гардероба от ужас. Семейството се потопи в черното море
на трагедията. Нямаше полъх на надежда, нито движение,
нито светлина. Енергията не се движеше, ни напред ни на-
зад. Времето спря в часа на смъртта на Сия. Майка ѝ падна в
океан от вечна депресия и по цели дни проклинаше съдбата.
Всяка сутрин се молеше на Бог да пази внуците и́, а вечер
сънуваше само Сия. Те се превърнаха в единствения ѝ сти-
мул за живот и тя живееше само от мисълта за Влади и Бо-
жана. На всички говореше колко е нещастна и не спираше да
се пита защо точно нейното дете страдаше най-много. Ния
съсредоточи вниманието си също върху племенниците си и
им посвети цялата си любов и грижа, до такава степен, че
започна да живее за тях и чрез тях. Би дала живота си, за да
са щастливи и доволни, особено Божана. До такава степен се
гмурна в себеотрицанието си, че загуби идентичността си,
а на Божана тази любов ѝ беше чужда. Тя искаше майка си.

65
Влади се опитваше да прикрие страданието си като се гмур-
на на дълбоко в ежедневните си проблеми на студент, но
всички забелязваха страданието му. Баща му страдаше тихо
в самотния дом и търсеше подслон в алкохол и търговия
със скъпи предмети. Малката Божана беше все така отлична
ученичка, но не искаше да общува с никого. Нямаше никак-
ви приятели, скри се в черупката на страданието и си остана
там. Разви страх от почти всичко – от коли, от болести, от
течения, от вятър, от вода и от войни. Даже не можеше да
слиза по стъпалата на блока и се налагаше да се държи за
парапета от страх да не падне. Ходеше на танци, но не може-
ше да танцува, тялото ѝ беше сковано и блокирано от бол-
ката. Чувстваше, че не е справедливо точно нейната майка
да е на небето и точно тя да се чувства слаба и отритната от
всички. Завиждаше на красивите дами и кавалери, които се
вихреха на сцената и публиката им ръкопляскаше. Божана
искаше да е като тях, да има цялото внимание върху себе си,
но го правеше по лош начин. Вместо да покаже грация, тя на-
стъпваше партньора си или грубо се дърпаше и опитваше да
води в танца. И в училище беше по същия начин – тя знаеше
толкова много, но не можеше да се изрази правилно, никой
не чуваше тихия ѝ глас, дори развали дикцията си и започна
да заваля думите.
Потокът на изобилието беше блокиран за дълго време.
Семейството имаше постоянна нужда от пари и се чудеше от
какво по-напред да спести. Вече демокрацията се беше пук-
нала като зора, но все още имаше опашки за хляб. Почти вся-
ка година умираше по някой роднина и семейството се по-
тапяше в траур. Алексей легна на легло и Деметра трябваше
да го гледа. Тя му крещеше непрекъснато и скубеше косите
си. Бяха гладни за радост, за емоции , за любов, но ги търсеха
само отвън. Затова и Вселената не им ги даваше. Живееха

66
само с мисълта за загубата, сякаш вековен траур беше обхва-
нал душите им. Бъдещето на семейството беше в ръцете на
внуците, но те все още чувстваха тази отговорност като не-
посилна тежест. Божана и Влади страдаха много и повтаряха
старите грешки на родители и прародители, също както във
всеизвестните семейства Компсън14 и Буендия15. Смъртта на
Анастасия беше печалния край на един цикъл от ненужно
страдание, който щеше да се повтори в следващите поко-
ления и да доведе до самоунищожението на рода. Или пък
някой може да погледне към миналото, да му се поклони и
да го излекува, а след това да продължи в мир и хармония
по нов, избран от него път. Това беше единственият положи-
телен изход от това нещастие, но засега никой не смееше да
погледне натам.

14
Семейство Компсън от романа „Врява и безумство” – бел. авт.
15
Голямото семейство на Хосе-Аркадио Буендия от романа на Габриел
Гарсия Маркес, „Сто години самота” – бел. авт.

67
 Приказка трета
Затварям очи, отпускам се и се понасям отново на пре-
красното пътуване надълбоко и надалече в моята същ-
ност. Дишам интензивно на крилете на една голяма птица,
ръцете и краката ми изтръпват и се отдавам на мига. От
мен излизат хиляди негативи от миналото и се озовавам
в красиво черно пространство, където цари спокойствие
и тишина. Музиката става все по-дълбока и интензивна и
изведнъж усещам как ми се яде една голяма сочна ябъл-
ка. Чувствам се като дива изкусителка, свободна да обича
когото и когато пожелае, носителка на женското, на кра-
сивото, игривото и страстното. Отхапвам от ябълката и се
озовавам на екзотичен плаж с големи палми и прозрачна
морска шир. Дишам от соления въздух, издишвам мъката
и болката, тичам по пясъка с боси крака, гмурвам се сред
вълните, а водата бяга по тялото ми, гали ме, нашепва ми.
Освободена, заземена, се съединявам с водата, въздуха, зе-
мята и огъня и се разтварям за изобилието на Вселената.
Събуждам се замаяна, усмихвам се на себе си и приемам,
че вече няма за какво да се колебая. Отивам да работя на
Канарските острови.

* * * * * 
– На Канарите лиии? И какво ще правиш там?
– Ще преподавам, лельо. Вече съм официално одобрена
за програмата от Министерството на образованието.
– Нали знаеш, че животът на остров не е такъв, какъвто си
го представяш. Сигурно ще си в някое малко село, където ос-
вен празни хотели и басейни, нищо друго няма. И как ще се за-
бавляваш? Ще ходиш всеки ден да пиеш в местната кръчма?
– Абсолютно наясно съм с всичко това. А колкото до мои-
те забавления, това си е моя работа. Не го мисли.

68
 – Ама ти ще бъдеш на другия край на света… Чакай само
баба ти да разбере.
– Знам, но все пак ще съм на цивилизовано място. А като
разбере, пак няма да спре самолета.
– А приятелят ти ще идва ли пак на гости?
– Не, ние се разделихме отдавна.
– Така ли, ама какво стана? Какво ти направи той?
– Нищо, лельо. Просто така реших.
– Ама, за да си решила така, трябва да има причина все
пак.
– Ако търсиш вина някъде, няма такава. Просто така се
чувствам по-добре.
– И отиваш на Канарите…. Да внимаваш със запознан-
ствата, че кой знае какви мъже има там.
– Мога да се грижа за себе си, благодаря.
– Мислиш само как да се забавляваш сега. Трябва да
обърнеш внимание на бъдещата си кариера. В Европейския
парламент предлагат стажове…
– Лельо, разбери, ако не съм щастлива днес, няма да съм
щастлива никога.
– Надявам се, че наистина искаш това.
– Да, усещам, че там трябва да отида сега и нещо необяс-
нимо ме привлича натам. Няма на никого какво да доказвам,
това е просто избор. Този път е осъзнат.
После седнах до баба, тя ме погали по ръката и ме попита:
– Миличка, кога ще те видя булка?
– Когато аз реша, маминко.
– Ама внимавай да не останеш стара мома като леля си,
защото никак не е хубаво. Виждаш ли колко е нещастна, ще
свърши в старчески дом.
– Щастието е въпрос на собствен избор, маминко. Тя така
си е избрала.

69
 – Не, мила, Господ ни наказва с нещастие… А онова, какво
беше, магитура?
– Магистратура, маминко. И какво?
– Няма ли да записваш в Англия? Виж дъщерите на бога-
тите къде учат. Ех, навремето не отиде, сега дай Боже…. И на
пиано не свириш, и математика не обичаш. Какво ще рабо-
тиш – не знам.
– Ами няма да е тази година, като реша ще ти кажа.
– Оооо, недей така, бързай, бързай, времето тече. После
работа, после апартамент, после деца, кое по-напред.
– Чакай, маминко, остави ме, искам да се наслаждавам на
живота.
– Няма как да те оставя, ти си моя внучка и аз винаги ще
се притеснявам за теб, ден и нощ. Не спирам да се тревожа за
теб. Още една стара мома не ни трябва, не повтаряй леля си,
моля те. Ех, де да имахме повече париииии…
Парите са енергия. Когато правиш, това което обичаш
и се чувстваш удовлетворен, те идват към теб като възна-
граждение. Когато човек е нещастен, парите никога не му
стигат и решава да работи повече. Финансите се увеличават,
но с тях и страданието и неудовлетворението – липсата на
свободно време и почивка се отразяват на здравето и парите
се харчат за лекарства. Това че нямам постоянна работа не
ме кара да се чувствам неудовлетворена или по-малко чо-
век. Напротив, това ме кара да опитвам нови и интересни
неща, които биха могли да бъдат моя постоянна работа един
ден. А колкото да парите – те са винаги точно толкова, кол-
кото ми трябват в момента. Аз съм щастлива и благодарна,
затова привличам изобилие към себе си.
За баба ми животът представляваше нещо като таблица
с различни задачи, срещу които трябваше да сложа тикче,
след като съм ги приключила по график. Нещо подобно на
това:

70
 Бакалавър: 19-23 г. ü
Магистър: 23-24 г. + апартамент + добре платена ПОСТО-
ЯННА работа, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО и САМО по изучаваната спе-
циалност, която по възможност да не се сменя никога, за да
се трупат точки за пенсиониране.???
Сватба: 20-25 г. за СЕРИОЗЕН, СТАБИЛЕН, БОГАТ мъж,
с кола, пет апартамента, яхта и успешен бизнес в чужбина.
Принцът да бъде открит нааааай-късно до тази възраст,
иначе присъда – “стара мома”. Ако не се удари джакпота до
тогава, преминаваме към план Б: брак, с когото и да е, само,
за да има деца и да не се изпълни присъдата. ???
А аз просто искам да се наслаждавам на всяка стъпка,
без да се налага да попълвам норматив. Да съм тук и сега,
защото за всяко нещо си има време и то може да е различно
за всички. Да оставя нещата да се случат, а не да се боря със
зъби и нокти да слагам тикчета в таблицата. Защото, само
ако съм щастлива днес, мога да съм удовлетворена утре.
Първо дете: 25 най-късно, по възможност момче и да е
момиче – няма значение, само да сме живи и здрави…

*****

С покриването на всяка задача, този списък щеше да ста-

ва все по-дълъг и нямаше да свърши никога.
Кандидатствах спонтанно за тази работа и имах право
да си избера два региона. Ужасно много исках да отида до
Канарските острови, усещах, че нещо непознато ме дър-
па натам. Не знам дали е природата, или климата, или пък
хората, или просто фактът, че мястото е неповторимо само
за себе си. Въпреки това, исках да съм разумна и писах на
първо желание познат регион в континенталната част, а на
второ Островите на щастието. На интервюто се справих от-
лично, бях одобрена и очаквах да ме сложат според първото

71
ми желание. Не знам как се случи, но от посолството усетиха
истинските ми желания и ме сложиха в едно селце близо до
столицата Лас Палмас. Дълго се колебаех преди да приема
предложението. Моите приятелки полудяха:
– Лелеее, честито, ще ти ходим на гости.
– Охоо, сигурно там папагалите хвърчат свободно, нали?
– Ох, и ще имаш една къща с тераса към плажа и всяка
сутрин ще си пиеш кафето там, както ти обичаш. А ние ще си
зъзнем тук…
– Ама ти сериозно ли? Не те ли е страх?
– Лудетино! Това е само за тебе! Остани си там.
Тези възклицания минаваха покрай ушите ми, без да ме
развълнуват. Сега се наслаждавам на всеки миг, на всяко по-
емане на въздух и съм благодарна, че съм жива. Живея в на-
стоящия момент, защото само той има значение. Миналото
го лекувам, а бъдещето се крепи на това, което става тук и
сега. Правя планове спокойно, оформям документи, пригот-
вям се за дългия път, но се абстрахирам от нетърпението,
защото това ми пречи да видя Сега. А това е единственото,
с което разполагам. Настоящето е подарък, който искам да
изживея пълноценно.
Преди, пътуването за мен беше нещо като опит за бяг-
ство от себе си и суровата действителност. Обиколих по-
ловин Европа, запознах се с всякакви интересни хора, бях
се сляла напълно с чуждото, различното, без да опозная
свое­то и познатото. Така се бях вплела, че вече се носих
във въздуха, безсилна и немощна като тревичка без корен.
Не осъ­знавах, че дори да прекося океана, аз вземам и себе
си, с всичките проблеми, които бях насъбрала от детство-
то и от семейството си. Докато не се върнах на земята с
гръм и трясък и не осъз­нах, че действителността всъщ-
ност е много хубаво нещо и няма по-хубаво от тук и сега.

72
Разбрах, че когато живея и се наслаждавам на настоящия
момент, правенето на планове не е трудно и нищо вече не
се гони на всяка цена, а се постига бавно и осъзнато. Пъ-
туването навън се превръща в пътуване навътре съм себе
си. Любовта към България прераства в любов към други-
те, непознатите страни. Едното не изключва другото, а те
танцуват заедно в калейдоскоп от красиви и разнообраз-
ни впечатления. Няма как да съм гражданин на света, ако
първо не съм дете в собствения си дом.

73
 Приказка четвърта
Отново се понасям във вихъра на холотропното диша-
не. Дъхът ме изстрелва нагоре в непознати вселени, дока-
то просто си лежа спокойно на земята. Усещам как енерги-
ята тече свободно през мен, само ръцете и краката ми леко
изтръпват. От време на време се засмивам тихо, като щаст-
ливо бебе, аз съм в абсолютна безопасност, отново приета
в дома.
Каналът се отваря и силната енергия протича бурно
като река. Вече няма скали, които да препречват нейния
път, водата е чиста и проблясва на слънцето.
Изведнъж се озовавам на екзотичен плаж. Паднала е
непрогледна нощ, но под звездите гори огън, който носи
топлина и мъдрост. Хората около мен говорят силно и сви-
рят на странни инструменти. Изведнъж тялото ми започ-
ва да се извива като змия и аз танцувам буен танц около
огъня, по бански и хавайска поличка. Смея се като дете,
скачам и правя салта, а хората наоколо ми се радват и ръ-
копляскат. Аз съм буйна, дива и щастлива, освободена от
тревога и задръжки. Намирам се в естественото състояние
на чиста радост. Колкото повече скачам, толкова по-силна
връзка усещам със земята. Аз съм тук и сега, пуснала здра-
ви корени и едновременно с това пътувам към незнайни
земи и далечни вселени. Аз съм здрава и осъзната, и любо-
питно дете, изследващо всяко непознато кътче от света. В
един момент исках някой да ми свие цигара, исках вкуса на
тютюна, макар че никога не съм го пробвала.
Изведнъж нощта се изпарява и идва деня. На брега
виждам две слети човешки фигури. Огънят на плажа се е
преместил в сърцата. Ръцете и краката им са преплетени,
не мога да разбера, къде свършва Той и откъде започва Тя.
Телата им са омазани в кал, която кара кожата им да блес-

74
ти. Те са едно и нищо друго няма значение. Калта не мири-
ше, а лекува. Те се сливат в безкрая. Сега вече различавам
жената отгоре, защото има буйна къдрава черна коса. Не ѝ
виждам лицето, и мъжа не разпознавам. Но това няма зна-
чение, защото идентичност няма, Аз няма, има само без-
край, простор, Любов.
Сега се намирам на границата между реалното и нере-
алното, между тук и там, между днес и утре. Малко преди
да отворя очи си мисля дали да не взема обедния влак об-
ратно за София. След малко отварям очи и струя светлина
ме кара да ги затворя отново. Събуждам се като обновена
след най-сладкия сън.
 
*****
Божана срещна Казимир едно лято когато работеше в
Чехия. Той беше лидерът на съседния екип, висок над два
метра, с нежен поглед и усмивка, толкова топла и прилас-
каваща, че тя не можа да му устои. Срещнаха се за първи
път на гарата в Острава, когато ги разпределяха по еки-
пи и още щом си подадоха ръцете, сякаш ги тресна гръм и
ги омота невидима нишка. Божана цяла седмица не можа
да спре да си мисли за красивата му усмивка и чакаше с
нетърпение да дойде петък, за да се съберат екипите да
празнуват, и да го види там. Сърцето ѝ беше раздвоено,
защото по това време си имаше сериозен приятел в Бъл-
гария и с него много се обичаха. До този ден той много ѝ
липсваше и редовно разговаряха по скайп, но от днес на-
татък, само Казимир я тревожеше насън. От къде го позна-
ваше? Къде го беше виждала? Това странно познато нещо
у него не беше външния му вид, а по скоро излъчването му
и душевността му, които лъсваха на бял свят с погледа и
усмивката му. Усещаше го много близък, въпреки че почти

75
не бяха разговаряли и не само това, сякаш цял живот е бил
до нея и тя чак сега го забеляза.
В петък вечер Божана отиде с всички на улица Стодол-
ни, където бяха повечето барове в града. Казимир естествено
беше там и още с влизането си, тя се оказа в неговите ръце.
Гледаше я в дълбоките черни очи и се давеше в тях. Докато
танцуваха прегърнати, той се наведе и ѝ прошепна:
– Ужасно много те харесвам, но си имам приятелка… Не
знам какво ми става.
Божана се надигна на пръсти и му отговори кратко:
– Знам какво е. Аз също си имам приятел. Наслади се на
момента.
Колегите на Божана я гледаха смаяно и Казимир я
дръп­на навън. Те тръгнаха към друг бар. Там беше толкова
тъмно и претъпкано, че нямаше как да си говорят. Прос-
то си намериха един свободен ъгъл и се вплетоха един в
друг. Божана не можа да се насити на нежните целувки и
страстния език на Казимир. Спря да се съпротивлява и се
остави на усещането. В целия бар тя виждаше само него.
Приятелите ѝ минаха покрай тях, но тя не им обърна ни-
какво внимание. Приятни тръпки полазиха по гърба и́,
когато нежно погали с пръсти врата ѝ и тръгна надолу
по гръбначния ѝ стълб. В един момент се озоваха на една
пейка навън в дъжда. Беше много студено, Божана се беше
загърнала в шала си и пръстите на Казимир бавно се плъз-
наха под него. Божана се поколеба за миг, после се отпусна
и се остави на страстта му. Загуби се в топлия му поглед и
невинната усмивка. После тя се надигна и леко го захапа
по врата. Казимир се направи на изненадан и я шляпна иг-
риво по бедрото.
– Ти си нещо като голямо плюшено мече. Или голям
буркан Нутела. Не мога да те определя, но си неустоим –

76
каза Божана в паузата между целувките им в автобуса.
Две седмици минаха и Божана беше прималяла от бо-
лезнената страст по Казимир. Той щеше да работи по един
проект извън страната и преди да замине, реши да я посе-
ти в района, в който беше отседнала. Още щом я видя да
идва отдалече, се засили към нея, за да я хване и вдигне
във въздуха. Божана оплете краката си около кръста му и
впи устните си в неговите. Дълго пиха от извора на стран-
ната им връзка. Тръгнаха към един парк да си търсят уса-
мотено място:
– Казимир, просто ме отвлечи. Няма значение къде, ва-
жното е да сме заедно и да се насладим на нашата любов.
– Жана, ти си най-лудата жена, която познавам. Не знам
откъде си се взела, но си като гореща латино дива.
Божана и Казимир прекрачиха една непреодолима
преди граница. Тяхната обич нямаше нужда от думи, тя се
изразяваше с дела, на език, разбираем и за двамата. Беше
кратка, но изпепеляваща любов, която нямаше нужда от
време да се развие, просто защото прескочи отвъд пред-
ставата за време и пространство. Въпреки това Божана
трудно разговаряше с него, защото той се притесняваше,
че не говори правилно английски.
– Виж, не е нужно да говориш чак толкова граматиче-
ски правилно. Ще се научиш само, ако не се страхуваш да
опитваш. Не се притеснявай, изрази емоциите си с мен,
сподели ми и излей душата си.
Той я караше да се чувства като принцеса, когато я вди-
гаше на ръце, гъделичкаше я и я щипеше нежно по бузите.
Бяха напълно хипнотизирани в тази игра, която мина от-
въд обещания, предразсъдъци и задръжки. Когато пръсти-
те му игриво се шмугнаха под роклята и́, потънаха дълбоко
до дъното на бездната и сякаш докосваха и галиха душата

77
и́. Нямаха къде да споделят страстта си. Като слепци тър-
сеха в тъмното празна изоставена сграда или тих ъгъл, но
не намериха. Тогава се шмугнаха под една топола, спотаи-
ха се в една мрачна сянка и диво се отдадоха на страстта
си. Въобще не видяха блока отсреща, нито светещите про-
зорци. За тях светът се сля в един кратък миг на удоволст-
вие, в една щастлива точица, когато те отлетяха заедно в
безкрая на времето. Казимир се потопи в нейното бездън-
но магнетично море. Тъмнината и светлината, студеното
и топлото, мъжкото и женското , бялото и черното, ин и
ян се обединиха длан в длан, очи в очи, език с език в една
плътна изпълнена хармония. Това не беше само привли-
чане на телата, а на душите. Сякаш бяха от някакво друго
измерение и друго време, което те не познаваха и нямаше
и нужда. Всяка любов си е сама за себе си. Имаха късмет да
живеят във време, в което любовта не е една, и всеки може
да обича повече от един партньор. Епоха на изследване, на
изучаване, на търсене и пътуване. Човешката природа по-
някога е странна и объркваща. Божана мислеше, че ще е с
приятеля си завинаги и изведнъж попадна на Казимир, и
изпита страст от друго измерение, независимо от чувства-
та си. Обичаше ги и двамата, но по различен начин. Еди-
ният я заземяваше и я държеше в реалността, а с другия
летеше през времето, през часови зони и безкрайни все-
лени.
Човек, който пътува рядко обича веднъж. Колкото и
пъти да се влюбват хората, важното е да останат верни
на любовта, а не на обекта на желанията си. Защото там,
където любовта си е отишла, остава само празнота и няма
смисъл да се стои повече. С всеки един партньор може да
се достигне до различни измерения на любовта, да се ви-
дят различните ѝ лица. И все пак, колкото и разнообразни

78
да са те, любовта пак си е една. Но не е насочена към един-
единствен човек, а е универсална – към света, безкрая,
Вселената, Бог, Тук, Сега, Завинаги, в зависимост от това
кой как го разбира и усеща.
Преди да се разделят, Казимир през сълзи каза на Бо-
жана, че я обича.
Това което се случи между двамата беше чисто прояв-
ление на Любовта през времето – това, което Зоя, така и не
можа да направи, преди толкова много години.
Когато се прибра в България, тя често мислеше за него
и се опитваше да се свърже и не можа да преодолее реал-
ността, че тяхната връзка е невъзможна поради обстоя-
телства като разстояние и обвързаност с други хора. Но
като мина през болката, това отключи страстта и любовта
към настоящия ѝ приятел, освободи я от условностите от
предразсъдъците и ѝ подари един много важен урок: че
любовта сама по себе си е вечна, пътува през времето и се
проявява чрез различни хора. Един човек обикновено се
влюбва в друг, без да осъзнава, че всъщност иска да при-
еме любовта, която се проявява чрез него. И когато връз-
ката приключи, страдат и двамата, защото чувстват, че
са обвързани, привързани с някаква нишка и не могат да
продължат напред. Това не означава, че хората не бива да
живеят по двойки, или че бракът е нещо грешно, а просто
освобождава от нуждата една връзка да бъде успешна на
всяка цена и да продължи до смъртта.
Божана и Казимир искаха задължително да се видят от-
ново. Те бяха продължили по своя път, но само наполовина
и гледаха назад към случилото се в Чехия. Една година по-
късно те се срещнаха сред снеговете на Прага, върнаха се
назад във времето, танцуваха по средновековните площа-
ди и се дивяха на часовника със светците. Градът със стоте

79
кули ги приюти с медовината и греяното вино, с топлина-
та на Коледа и призрачните загадки на миналото. Но това,
което изпитаха беше повече от незадоволително – искра-
та беше угаснала и те нямаше как да общуват. Казимир се
стараеше да говори повече, но от него излизаха само по
две-три думи, а Божана се опитваше да намери обща тема,
която да е достъпна и интересна и за двамата. Опитите за
общуване доведоха само до опити да събудят страстта, но
това, което постигнаха изобщо не можеше да се сравни с
изживяването от миналата година. Разделиха се с любов
на снежната гара Флоренц и затвориха тази страница за-
винаги.

80
 Приказка пета
Беше 6.30 в една хладна и обещаващо облачна лятна су-
трин. Влязох в една голяма празна зала. С мен имаше двама
мъже, с които заедно щяхме да правим Ошо медитация. Не
можех да си представя как ще я направим в група само от
трима души толкова рано сутринта.
Започнах да издишам цялата болка, насъбрала се в мен,
обидите, болестите, негативите, умората, страданието и
разочарованието. Дишах силно, без ритъм, докато всичко
излезе.
После музиката се промени и аз легнах на земята. Започ­
нах да се извивам като змия да дишам силно през устата и
да викам.
ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА
Не усетих как този вик продължи толкова дълго и беше
толкова силен, че спрях да го чувам. Аз крещях тук, а кря-
съкът отиваше някъде нагоре, отвъд света. И бях чута – из-
крещях болката на майка ми, на баба ми, на прабаба ми и
на всички пра-пра-пра- жени далече назад, които не са били
обичани и са се страхували да обичат; на баща ми, на дядо
ми, и прадядо ми, които също са страдали забравени в ъгъ-
ла, на всички пра-пра-пра- мъже преди мен, докато се стиг-
не до първия и до първата. Това беше хилядолетна болка,
насъбрала се в щитовидната жлеза, неразказано страдание,
неизплакани сълзи, страх и ужас, неизразена и неизпитана
любов. Този писък отвори в мен креативното, комуникация-
та и себеизразяването, за да излезе навън неизказаната, пре-
глътнатата, скрита, заседнала болка. Всички чуха моя вик и
приеха моя поклон и прошка. Миналото никога не може да
бъде забравено. Може само да бъде прието и излекувано.
После скачах с вдигнати ръце и виках Ху, ху, ху, ху, ху, ху,
ху, ху... Скачах леко и се държах здраво за земята. После така

81
заземена танцувах на нежната мелодия, тялото ми красиво
и страстно се извиваше. Не исках, както съм със затворени
очи, да се блъсна в колоната или в някого пред мен, затова
реших да легна на пода и да се наслаждавам. Имах нужда да
съм тук, да съм съзнателна, да не се разсейвам и да не отли-
там, да имам земята под себе си и да се радвам на реалния
живот, за да уча от него. Защото няма нищо по-хубаво от тук
и сега.
През нощта сънувах отново най-големия си страх – ле-
кари и болници. Подготвяха ме за операция, но този път
хирурзите не бяха ужасни и стряскащи, а мили и спокойни.
Лекарите ме прегръщаха и ми казваха, че всичко ще бъде на-
ред, а сестрите даже ме пускаха да се разхождам свободно из
болницата и да правя неща, които по принцип не се позво-
ляват на другите пациенти. Професорът ме хвана през раме-
нете като стар приятел. Сега знам, че наистина оздравявам
и няма нужда да се страхувам. Това, което правя работи за
мен.

82
 Приказка шеста
Отново затварям очи, дишам дълбоко и се понасям на-
горе към незнайни вселени. Оставям се на вихъра от диха-
ния и емоции да ме изведе нагоре, за да видя света от високо
и под различен ъгъл. Отново става тъмно в моята глава и
усещам как поток от огромна енергия се влива в мен и аз го
приемам. Една бурна река идва от далеч и отдавна, набира
скорост и сила, идва към мен, удря ме в гърдите, но не ме
събаря, а ме издига и подкрепя, после излиза навън, но про-
дължава да протича през мен. Усещам, че трябва да сътворя
нещо, да превърна тази енергия в нещо, което ще се матери-
ализира и видях първа страница от една книга.
После енергията се завихри, завъртя се и нарисува един
красив мъжки силует. Не познавах кой е този човек, не му
видях и лицето, но се оставям чувството да продължи да се
влива в мен. Изведнъж въздухът започна да ухае на жасмин.
Усетих изтръпване на коленете и ходилата и една дълго
скривана тревога, един възел, който стискаше здраво нещо
в мен се отпусна, развърза се и изчезна завинаги. Отново се
събуждам, протягам се, разтривам очи и се наслаждавам на
спокойствието и удовлетворението след това пътуване.

  *****
На Божана никак не ѝ вървяха точните науки в училище.
Тя не намираше смисъл да учи наизуст разни формули и за-
кони и после да ги прилага само в задачите. По математика
беше толкова зле, че учителката веднъж накара отличникът
на класа да седне до Божана и да ѝ помогне с класното. Тя се
мъчеше да учи наизуст, защото нищо не разбираше и всеки
път на контролното прилагаше заучените методи и отгово-
рите никога не излизаха. В последните класове даже спря и
това да прави. Нямаше никакъв усет към числата и понякога

83
дори не можеше да си сметне рестото. Баба Митра размахва-
ше пръст:
– Разбери, че в този живот само тези, които знаят добре
да си правят сметките печелят. Останалите гледат с пръст
в уста. Трябва да учиш математика, защото там са най-голе-
мите пари. Затова ли се грижим за теб, да търсиш все лес-
ното?
– Нищо не разбирам, маминко. В учебника е написано
толкова трудно и не зная изобщо за какво ще ми притрябва
това в живота – казваше изморено малката ученичка и гле-
даше написаното, без да вижда нищо.
– Ще видиш, че някой ден, ще си повтаряш наум а+б на
квадрат и ще си спомняш с любов за тези години – бабата
беше напълно убедена в думите си.
– Ооооо, като порасна, ще съм толкова щастлива , защото
никога няма да ми се налага да уча математика – пляскаше с
ръце Божана и си представяше ситуацията.
– Ами ако ти се наложи да пълниш басейн? А? Какво ще
правиш тогава? Баба ти няма да е жива да ти каже как се
смята обем. Ами как ще сметнеш лихвата, процента? Ами
като решиш да си боядисваш къщата, кой ще ти изчисли не-
обходимата боя? – озлобено гледаше баба Митра с ръце на
кръста.
– Ами някой ще ми ги сметне. Или ще използвам калку-
латор. Ще видя в интернет. Ще прочета. Ще попитам. Има си
хора за всичко.
– Ах, гледай я ти, как се излага! Ти тоя интернет за всич-
ко го имаш. Не забравяй да си служиш с мозъка!
Баба Митра се оплакваше на нейната приятелка:
– Еййй, хубава внучка имам, върви ѝ в училище, ама само
по математика да беше по-добра. Ей така глупава ще си оста-
не. Всички ще я лъжат.

84
 Божана смяташе неумението си да борави с числа за
един ключов недостатък и като порасна се чувстваше по-
малоценна и глупава от програмистите, архитектите и фи-
зиците.
Тя беше добра в езиците – научи с лекота английски,
беше най-добрата в класа по немски и правеше добри раз-
работки по български език и литература. По история имаше
също отлични оценки, но най-много обичаше философията
и психологията. По другите предмети просто ѝ вървеше, но
по социалните науки, тя учеше с жар и интерес. Непрекъсна-
то търсеше информация за различни философски традиции
и учения, интересуваше се от самопознание и психологичес­
ки методи за решаване на проблеми, търсеше сама как да
постига по-добри резултати чрез психологията. Това беше
единствената ѝ страст и мечтаеше да учи някой ден психо-
логия в престижен университет и да отвори кабинет.
– Каква психология те е хванала бе – викаше баба ѝ – то
ти самата имаш нужда от психолог, та и кабинет искаш да
отваряш. Кой ще те иска на работа? На никого не му трябват
психолози. Ще завършиш като преподавател в училище или
ще продаваш чорапи.
Божана много се обезкуражаваше от тези думи. Продъл-
жаваше да чете книги за самопознание и развитие, ходеше
на олимпиади по философия, но накрая изостави всичко,
за да учи по английски и български за матурите. Справи се
отлично, но много се дразнеше как авторите на учебниците
превръщаха изкуството в точна наука и на изпитите изис-
кваха да каже определени неща по такъв начин, че да зарад-
ва някое светило в науката. Никой не ѝ искаше мнението,
никой не се интересуваше как тя вижда нещата. Божана коп-
нееше да се занимава с изкуства и се възхищаваше на певци,
танцьори и писатели. Особено много искаше да танцува про-

85
фесионално, но умът ѝ блокираше от сценична треска или
просто не усещаше ритъма, беше твърде притеснителна и
стегната, и така си и остана. В танцовата школа ѝ се караха
непрекъснато и тя не усети нито капка от изкуството на тан-
ца. Беше отново разочарована, че и тук нещата са заучени и
се прави само по определения начин и всичко ново и различ-
но се счита за грешно. Това лишаваше изкуството от живот и
го превръщаше в математика.
Разочарована, Божана спря да ходи и на танци. Чувства-
ше, че така са я блокирали всички тези правила, че никога
нямаше да изрази себе си – искаше да пише, получаваше не-
гативни оценки от преподаватели, че не е според еди кого си,
искаше да учи психология, а там според баба ѝ нямало пари,
искаше да танцува, но страхът от самата нея я блокираше и
никой не искаше да я кани на танц. Цялата ѝ самоличност
беше блокирана до такава степен, че тя нямаше приятели
в училище и повечето съученици я отбягваха. Толкова тихо
говореше, че никога не я чуваха и като развален телефон си
повтаряха какво е казала. Когато я изпитваха устно, сякаш
някаква буца засядаше на гърлото ѝ и ѝ пречеше да се из-
рази. Всички знаеха, че Божана е умна и способна, но когато
трябваше да каже нещо на класа, езикът ѝ се преплиташе,
думите се загубваха и тя започваше да кашля от притесне-
ние. Тя беше като призрак в училище, чувстваше се нераз-
брана, необичана и самотна.

86
 Приказка седма
Отново затварям очи и се понасям във вихъра на холот-
ропното дишане, все по-нагоре и на все по-прекрасни и ин-
тересни места. Отново всичко потъва в тъмнина, краката ми
изтръпват, дишам дълбоко и летя. Виждам себе си отново на
екзотичен плаж как танцувам в лудешки ритми, около един
голям огън, гола, скачам и се смея. Освободена и щастлива, с
всичкото пространство пред мен, аз чувам гласа си звънко и
все по-ясно. Избухвам отново в моя сладък доволен бебешки
смях и в този момент картините се сменят.
Аз влизам колебливо в храма на любовта и върху голо-
то ми тяло леко е наметната бяла роба. Посрещат ме мъж и
жена и ме повеждат по един красив път към посвещение, за
което не знаех.
Усещам как ниско долу под пъпа, клокочи някакъв извор
на удоволствието и енергията му иска да се вдигне посте-
пенно нагоре към всички органи, бавно през корема, белите
дробове и шията, докато стигне до върха на главата. Също
разбирам, че това е един дълъг път, който предстои да бъде
изминат в един различен момент.
Любовта е изумително нещо – понякога когато я вижда-
ме навсякъде около нас, искаме да я хванем в шепите си, да я
приберем и да я сложим в клетка като едно мъничко птиче,
което трябва да пее само за нас. Ние се привързваме към точ-
но това птиче и само към тази песен, до такава степен, че не
можем да живеем без него. И наистина, любовта пее и краси
дома ни за известно време – месеци, години, десетилетия,
но изведнъж се разболява и замлъква завинаги. Или поне
ние си мислим, че е завинаги. Използваме какви ли не мето-
ди – лекарства, хитрини, примамване, или пък носим друго
птиче в клетката за компания, но нашето така и не надига
глава, не се събужда, за да ни пее. Тогава се отказваме и ре-

87
шаваме да го изхвърлим през прозореца. И тогава се случва
чудо. Усетило свободата, полуживото птиче разперва криле
и полита в незнайна посока и изведнъж чуваме навсякъде
около нас щастливата му песен, по-радостна и жизнена от-
всякога. Но сега пък ние сме тъжни, защото няма кой да ни
пее и се натъжаваме всеки път, когато си помислим за наше-
то пиленце, но така и не чуваме щастливата му песен отвън.
Ако пък сме спокойни и благодарни за неговото посещение,
пиленцето след време отново каца на нашия прозорец и
пее за нас. Любовта никога не се побира в шепи, тя лети на-
всякъде и е във всеки от нас. Ако се опитаме да я приберем
вкъщи, да я заключим в клетка и да чакаме да пее само за
нас, тя ще се разболее, ще клюмне като неполивано цвете и
ще ни застави да я изхвърлим през прозореца. Или пък сама
ще си отвори клетката и ще изхвърчи. Ако ѝ се радваме и
вдишваме от нея с наслада, ценим и обичаме всяка минута
с нея и я наблюдаваме спокойно как лети наоколо, каца на
избрани места, пее вълшебно, влиза в нашия дом през отво-
рения прозорец, после отново излиза през този прозорец, а
ние само наблюдаваме, тя никога няма да изчезне от живота
ни. И ще я виждаме и усещаме навсякъде около нас и в нас,
реализирана във всеки сантиметър от нашето тяло и също
и във всеки сантиметър на този свят, под нови форми и раз-
лични лица. Така, когато се радваме сутрин на малките кап-
ки роса, любовта ще ни изненадва всеки път иззад ъгъла със
своята вълшебна песен. Дори птичето да го няма наоколо,
песента му ще се чува винаги и то ще идва при нас, когато
ние пожелаем това и му позволим, и когато отворим прозо-
реца, Любовта влиза и пее за нас.
После отново се гмурвам в мрак и излизам на една свет-
ла повърхност. Пред мен има голям изкусителен буркан със
сладко. Грабвам буркана и виждам надписа на него: „Пъту-

88
ване към себе си.”16® Това е моят път, осъществен и материа­
лизиран, чието начало е поставено, но край няма, защото на-
вътре към себе си, води към Безкрая.
Отварям очи и дишам дълбоко. На констелацията виж-
дам как моят страх си отива. Прекрачвам един праг, зад кой-
то седят родителите ми, баба и леля, и се оглеждам встрани.
Страхът, който ме придружава, изчезва, щом казвам на ро-
дителите си колко ги обичам и им благодаря за безуслов-
ната любов и грижа. После се обръщам към баба и леля и
казвам същото на тях, за дългия период, когато майка ми не
беше жива, а те изпълняваха нейната роля. Въпреки това и
десет жени не могат да заместят нейната любов, но аз знам,
че където и да е, тя винаги е в мен, обича ме и ме закриля.
Така, с това чувство, аз тръгвам смело по моя път. Осъзнавам
че когато се оставям в ръцете на висшата сила, която и да е
тя, аз се чувствам спокойна, защото се случва само най-до-
брото за мен. Дали ще летя в незнайни небосклони, или ще
бъда здраво стъпила на земята, намирам начин да постигна
хармония и оставям нещата да се случат. Когато се оставям
да полетя, изпитвам прилив на адреналин, силна енергия,
която ме кара да плача и да се смея едновременно, която ме
прави лека като памук и ме издига над всичко. На земята се
чувствам спокойна и свързана с всичко, което Е, тук и сега, с
родителите ми, предците ми и родната земя. Така ако поле-
тът представлява пътуването, опознаването, опита, откри-
ването на нови ширини и познания, а пребиваването на зе-
мята – дома, сигурността, покоя, то аз имам нужда и от двете,
да пътувам и да се завръщам постоянно, да вървя по цикъла

16
„Пътуване към себе си” ® е марка, собственост на Венета Бучкуджие­
ва. Представлява двудневни семинари и пътувания, където се съчетават
два психотерапевтични метода – Холотропно дишане и Семейни консте­
лации – бел. авт.

89
дом-път, защото това е естеството на човека. А най-прекрас-
ното е , че има дом по пътя и път в самия дом, едното не може
без другото, защото намираме покой и уют по дългия път и
решаваме да тръгнем по него, само когато сме били в дома,
като пътят може да е навън, далече до непознати държави и
далечни вселени и навътре към същността ни, към нашето
минало и корени.
Казаното дотук за дома и пътя ми напомня за българи-
те в чужбина, от които познавам два типа отрицателно от-
ношение – тези, които изпитват носталгия към родината и
страдат, защото обстоятелствата отвън са ги принудили да
емигрират и тези, които са се „спасили – от България, нена-
виждат всичко свързано с родината им, оплакват се от мръ-
сотията и мизерията по улиците, връщат се насила, само за
да видят близките си и се опитват да заличат всичко от себе
си, което ги определя като българи. И двата типа отноше-
ние към България носят страдание, аз изпитах на гърба си
втория вариант и това беше най-неправилният избор взет
някога. Това явление съществува в много държави, защото
пътуването за дълго време не зависи само от икономиката и
финансите в съответната страна. Много хора, които живеят
в богати и развити държави без тревога за пари, решават да
изоставят сигурността и се изселват някъде, където хора-
та не само не си изхвърлят отпадъците разделно, но и пре-
връщат улиците в сметища, нямат мивки, нито топла вода,
а нашите бани за тях са петзвезден хотел. Българите извън
страната понякога се възприемат като изменници или родо-
отстъпници, а не като самостоятелни личности, направили
своя избор. Това довежда само до излишно напрежение и не
води до нищо добро. Защото нашите сънародници в чужбина
могат да са по-българи от тези, които са тук и се възприемат
като жертви на политиката, икономиката, кризата и т.н. Не

90
може да се отрече, че пътуването допринася за развитието
на обществото и индивида и е процес, който вече не може да
бъде спрян. Няма да говоря за икономическите За и Против,
но ще кажа това, което направих, преди да замина на поред-
ното си пътуване.
Пътят никога не трябва да бъде бягство от дома, а осъз­
нат избор. Преди да се изселя трайно в чужда държава, аз
прощавам от сърце всички болки, които съм изпитала в
България и приемам с радост моя произход, моите корени и
всички характерни черти, които присъстват в мен като бъл-
гарка. Като приема идентичността си, аз отивам в страна, къ-
дето ще имам на какво да стъпя и няма да се загубя. Мисля,
че само по този начин ще се чувствам добре сред местните
хора. Така мога да се впиша в тяхното ежедневие и празни-
ци, мога да опитвам от храната им, да имам добри приятели
там и да се наслаждавам на интересно пътуване. Когато не
се отказвам от своето, а прощавам и приемам всичко, валид-
но за моята националност, само така ще мога да се изградя
като гражданин на света и ще се чувствам добре навсякъде,
защото аз имам дом и го обичам. Все пак не мисля, че ще се
чувствам добре в страна, където има война или по някакъв
начин се чувствам заплашена или ограничена, но няма чо-
век, който да не съди и да приема абсолютно всичко.
И Божана чувстваше близки всички хора от други наро-
ди. Тя беше срамежливо и свито дете, личеше ѝ че много е
страдала и почти нямаше приятели. Удоволствие ѝ доставя-
ше да учи прабаба си и прадядо си на английски думи и да
играе с двете деца на съседите. Те идваха от друга държава
и всеки път я черпеха с лакомства за техните празници, а Бо-
жана им носеше великденски яйца. Между тях се установи
хубаво приятелство и тя ги чувстваше много близки, особе-
но когато им помагаше с домашните. Независимо, че бяха от

91
друга държава и изповядваха друга религия, те имаха едни
и същи стремежи като Божана, а техните родители имаха
сходни интереси и се разбираха с баба ѝ и баща ѝ. Бяха тол-
кова различни семейства и едновременно толкова еднакви,
защото бяха с Любовта.

*****
 
Затварям очи и се оставям на настоящия момент.
Чувствам полъха на вятъра по ръцете си и топлата слънче-
ва светлина, подушвам миризмата на вкъщи и се наслаж-
давам на далечния шум на колите отвън. Понасям се на-
дълбоко и виждам себе си, крехко момиче с дълга къдрава
коса и скъсани дънки, а пред мен са майка ми и баща ми, и
брат ми, зад тях баба ми, дядо ми, леля ми, двете линии от
родовете им се обединяват, а зад тях техните родители…
Всички гледат мен. Чувствам се толкова малка и крехка, че
сядам на земята.
– Благодаря ви за любовта и енергията ви, която вече
тече към мен. Благодаря ви, за дългия път, който сте изми-
нали, за да бъда аз на този свят. Аз избрах друг път и моля за
вашата благословия.
След това се изправям и им се покланям. Обръщам се и
виждам изгрева и един голям и красив път. Правя една крач-
ка и се обръщам. Хората зад мен ми махат и ми се усмихват.
– Благодаря ви от сърце.
Отварям очи и дишам дълбоко. Усещам енергията им на-
горе-надолу по тялото си и кожата ми настръхва. Това чув-
ство е винаги с мен, когато мисля и постъпвам правилно и
когато нещо много силно ме вдъхновява.
Благодаря ви и на вас, които прочетохте тази книга. А
сега, самолетът ме чака.

92
 Благодарността е еликсирът на живота.
Благодаря ти тате, че си винаги на разположение и тол-
кова близо до мен.
Благодаря ти мамо, че изнесе на гърба си толкова много
страдание и спаси моя живот.
Благодаря ти и за прекрасния голям брат.
Благодаря ти бабо, за безусловната любов и грижа и за
това, че ме научи да не се отказвам. Благодаря ти, че ми раз-
каза за моите предци.
Благодаря ти лельо, че се грижиш за мен като родна
майка.
Благодаря ти и на теб, мила моя прабабо, че непрекъсна-
то ми напомняш от небето, колко съм прекрасна.

93
 ПОСЛЕСЛОВ
Преди да замина, трябваше да свърша нещо важно – да
отида на контролен преглед при ендокринолог, нещо, което
много ме плашеше, защото имах чувството, че един ехограф
може да реши съдбата ми. Притеснявах се да не кажат, че
„има нещо там”, „трябват още допълнителни изследвания,
„елате пак” или по-лошо „вземете си направление за хос-
питализация, обещаваме че ще ви пуснем на края на деня”,
или най-лошото беше нова операция или поредна порция
радио­йод в „затвора”.
Направих всичко възможно да огранича страха в мисли-
те си. Вдишах и приех настоящия момент, такъв какъвто е, и
наблюдавах всичко около мен – хората на спирката, контро-
льорите, движението по пътя, дърветата, лицата на хората в
болницата, всеки шум, миризма или мисъл. Само наблюда-
вах, без да участвам или да вземам някакво отношение. Как-
вото и да ми кажат в кабинета, то е също един такъв момент
– миг като всички други, който отминава, след него идва
друг, и така животът продължава. Лекарите не са инквизи-
тори, а добри помощници в процеса. Благодарих мислено на
всички тях за огромното съдействие, което ми оказаха – те
откриха „техническа неизправност” в мен и направиха абсо-
лютно всичко възможно, за да я отстранят и аз да се върна
към нормалния си живот. Това е болестта, която е била при
мен, за да ми посочи проблем на по-фино ниво, урок, който
трябва да науча. Когато изпълня тази задача, болестта няма
повече работа при мен и си отива. Нали?? Надявам се.
Влязох с бумтящо сърце в кабинета. Лекарката ми се
усмихна мило и изслуша отново цялата ми одисея. Прегледа
старателно всички документи, разпитва ме по три пъти за
всичко, и дойде време да ме види на ехографа. Страхът вече
беше напълно изчезнал, усещах само енергията на приятни

94
тръпки по себе си. Просто се оставих на момента и се потопих
изцяло в него. Тя гледаше втренчено в екрана поне 15 мину-
ти, после пак гледа в мен, после пак екрана. Накрая просто
каза:” Е, пусни си един тиреоглобулин за всеки случай”. Като
станах и тя започна да пише документите, ми каза с усмивка.
„Дишай, момиче. Няма нищо, за което да се притесняваш. Аз
не виждам нищо нередно. Чиста си. Само следи хормоните.”
Ееееееееееех. Или какъвто е там звукът от въздишката
на облекчение.
– Благодаря Ви.
Приятните тръпки още бягаха нагоре-надолу по мен. Да,
болестта е един приятел, който явно си е свършил добре ра-
ботата. Сега разбирам, че няма нужда да се борим с никоя
болест. И като цяло не бива да има борба с каквото и да е,
а приемане на обстоятелствата, извличане на урока и тях-
ното преодоляване. Но когато получим тази „есенция” и се
заемем с разрешаването на проблема в миналото ни и това
на нашите родители, преодоляването става спокойно, еле-
гантно, от само себе си. Няма нужда от зъби и нокти. Всичко
става само.
Купих си един сладолед с лимон и шоколад с вишни.
Беше най-хубавият сладолед на света. Не защото е италиан-
ски, а защото му се насладих изцяло, тук и сега, като един
прекрасен подарък след такива хубави новини.
И защото няма нищо по-хубаво от настоящия момент.
Благодаря за това, което Е.

95
 Ирина Митева

Седем приказки
на подсъзнанието

Българска
Първо издание

Формат: 60/84/16
Печатни коли: 6

Издател:
Ес принт

Предпечат и печат:
Ес принт ООД

Редактор:
Ес принт

ISBN: 978-619-7121-12-4