Дик Сваб

Ние сме нашият мозък

Анотация

Именити учени от цял свят се стремят да разгадаят тайните на мозъка. Сред тях се
откроява Дик Сваб (р. 1944 г.), професор по невробиология към Амстердамския
университет и директор на Нидерландския институт за мозъчни изследвания в
продължение на 30 години. През 1985 г. основава Нидерландската мозъчна банка, която
ръководи до 2005 г. Днес той е гост-професор в Дружеството за научни изследвания
„Макс Планк“ в Мюнхен, Станфордския университет и Университета в Ханджоу, Китай.
Зад паравана на нашия череп в резултат на множество биологични процеси възниква
индивидуалността ни. Човешкият мозък – тази органична маса, тежаща килограм и
половина, снабдена с над 100 милиарда нервни клетки – съхранява информация,
направлява тялото и формира съзнанието. В него се разиграва онова, което прави
всеки от нас уникален.
Дик Сваб ни повежда на удивително пътешествие из най-сложно устроения човешки орган
от развитието в майчината утроба до неизменния му край. С тази изчерпателна,
задълбочена биография на мозъка, превърнала се в световен бестселър, той отправя
научно послание не само към специалистите по неврология и психология, но и към
всички, любопитни да узнаят как действа сивото им вещество.

На всички учени, които стимулираха мозъка ми така интензивно, и на Пати, Мирте,

Родерик и Дорийн, които създадоха вдъхновяваща домашна атмосфера.

Много от изложените гледища имат твърде теоретичен характер и някои от тях, без
съмнение, ще се окажат погрешни; но във всеки отделен случай аз съм посочил
причините, които са ме накарали да поддържам едно гледище пред друго. […] Лъжливите
факти са много вредни за успеха на науката, защото те понякога се задържат твърде
дълго; но погрешните гледища, които се подкрепят от известен брой фактически
доказателства, принасят малко вреда, защото всеки намира за полезно удоволствие да
докаже тяхната несъстоятелност.1
Ч. Дарвин, Произходът на човека и половият отбор (1871)
1 Ч. Дарвин. Произходът на човека и половият отбор. Прев. Христо Н. Кантарджиев.
София: Нариздат, 1947. – Б. пр.

Предговор. Въпроси за мозъка към един набеден специалист

Отлично разбирам, че читателят не изпитва никаква потребност да научи всичко това,

ала аз изпитвам потребност да му го разкажа.
Жан-Жак Русо (1712–1780)
Учените на нашия век са изправени пред два фундаментални въпроса: как е възникнала
Вселената и как функционира човешкият мозък. Повлиян от обкръжението си и от
случайността, аз се посветих на втория от тях.
Израснах в семейство, в което още от ранна възраст ставах свидетел на увлекателни
разговори от най-разнообразни сфери на медицината. Тази наука ме заобикаляше от
всички страни. Баща ми беше гинеколог и се интересуваше от най-щекотливите аспекти
на възпроизводството, каквито бяха безплодието при мъжете, изкуственото осеменяване
и противозачатъчните. Непрекъснато ни гостуваха негови приятели, за които едва след
време узнах, че са били пионери в своята област. Като дете получих първите си уроци
по ендокринология от проф. Дрийс Керидо, който по-късно основа медицинския факултет
в Ротердам. Веднъж с него разхождахме кучето, когато то ми даде лапа за първи път.
Керидо ми разкри, че поведението на животното е резултат от въздействието на
половите хормони върху мозъка му. Редовно на по чаша вино се отбиваше проф. д-р Кун
ван Емде Боас – първият университетски преподавател по сексология в страната – със
съпругата си. Неговите истории спираха дъха и на големи, и на малки. Така например
веднъж той ни разказа, че имал приемен час, но разговорът с пациента все не
потръгвал. Накрая посетителят изплюл камъчето: отнякъде бил дочул, че Ван Емде Боас
бил хомосексуалист. При тези думи нашият познат поставил ръка на рамото на пациента
и отвърнал: „Съкровище, нали не вярваш на подобни глупости?“. Пациентът изгубил ума
и дума. Всички се запревивахме от смях.
У дома нямаше забранени въпроси. През почивните дни баща ми ми позволяваше да
разлиствам книгите му по медицина и да наблюдавам под микроскоп растителни клетки
или едноклетъчните, които обитаваха водите на близкия канал.
Като гимназист придружавах баща си на лекциите му из страната. Никога няма да
забравя как, докато описваше подготовката за първия етап от изпитванията на
противозачатъчни в Нидерландия, присъстващите в залата вярващи реагираха с нападки
и дори с ругатни. Той – поне външно – запазваше самообладание и излагаше
аргументите си, докато аз се потях от напрежение. Впоследствие това се оказа
отличен урок по справяне с емоционалните реакции, които щяха да отключат и моите
изследвания един ден. По онова време в дома ни се отбиваше Грегъри Пинкъс,
американецът, създал противозачатъчната таблетка; той ме вземаше със себе си във
фармацевтичната фабрика „Органон“, където произвеждаха хапчето. Там за първи път
видях лаборатория.
Предвид това не беше толкова учудващо, че и аз се записах да следвам медицина. На
вечеря с баща ми повеждахме разпалени разговори за всички аспекти на лечебната
наука, при това така откровени и детайлни, че майка ми изкрещяваше: „Стига
толкова!“, макар като някогашна операционна и фронтова сестра през Съветско-
финландската война през 1939 г. да се бе нагледала на какво ли не. Неусетно настъпи
моментът, в който от мен се очакваше не само да питам, но и да отговарям. Следваш
ли медицина, неизменно – и съвсем незаслужено – се сдобиваш с име на експерт в
болежките, на човек за безплатни консултации. Накрая безконечните оплаквания на
една роднина така ми дотегнаха, че на един рожден ден се провикнах, та да ме чуят
всички: „Интересно, лельо Йопи. Съблечи се и дай да погледна!“. Това свърши работа.
Оплакванията й секнаха. Останалите роднини обаче продължиха да ме засипват с
въпроси.
По време на следването си се интересувах повече от експерименталните основи, върху
които много често почиват идеите в медицината. Наред с това, за разочарование на
родителите си, държах да съм финансово независим от тях. В Амстердам имаше две
места, където след успешно положен първи изпит по медицина можеше да получиш
изследователска работа на половин работен ден: във фармакологията и в Нидерландския
институт за мозъчни изследвания. Първа се отвори позиция в Мозъчния институт.
Толкова за „кариерното ми планиране“. Срещите в детството ми наклониха везните в
най-логичната посока: насочих се към относително непознатата невроендокринология,
т.е. към изследванията върху хормоните, секретирани от мозъчните клетки, и
реакцията на мозъка спрямо тях. По време на входящото интервю с проф. д-р Ариенс
Каперс изтъкнах, че за мен интерес представлява най-вече невроендокринологията. „Тя
се завежда от Ханс Йонгкинд“, информира ме професорът и повика д-р Йонгкинд.
Последва разговор с двамата, от който пролича колко малко специализирана литература
съм изчел. Въпреки това Каперс отсече: „Ще ти дадем шанс“, и ме нае. В дипломната
си работа описвах експерименти върху функциите на нервните клетки, които секретират
хормони. Провеждах изследванията си успоредно със следването в университета и това
запълваше цялото ми време: вечерите, уикендите, ваканциите. През 1970 г., вече
асистент в отделението по хирургия на проф. д-р Бурема, след много увещания ме
освободиха за един следобед, за да защитя дисертацията си. След изпита си за лекар
през 1972 г. реших да се посветя на мозъчните изследвания. През 1975 г. станах
заместник-директор, а през 1978 г. – и директор на Нидерландския институт за
мозъчни изследвания. През 1979 г. към това се прибави и професура по невробиология
към Медицинския факултет на Амстердамския университет. Въпреки ръководните постове,
които заемах в продължение на три десетилетия, аз бях и си останах преди всичко
изследовател в лаборатория. В крайна сметка такъв беше и първоначалният ми избор. И
до днес продължавам да се уча от множеството блестящи, критични и талантливи
студенти, докторанти, постдокторанти и преподаватели от над двайсет страни, част от
някогашната ми работна група, които срещам на всяка крачка в изследователски
центрове и клиники. Голяма заслуга за успеха на групата имат и чудесните лаборанти,
допринесли за високото качество на изследванията и за разработването на нови
технологии.
Междувременно се умножиха и въпросите от същинската ми област. Понеже си лекар, та
било то и непрактикуващ, такъв, който се занимава с наука, хората не спират да те
търсят, когато имат проблем. Мозъчните заболявания засягат всички аспекти на
човешкия живот, затова за съвет ме търсеха по най-безнадеждни въпроси. Така
например в една неделна сутрин при мен пристигна синът на един познат. Беше стиснал
под мишница няколко снимки и каза: „Току-що разбрах, че ми остават три месеца
живот. Как е възможно?“. Когато погледнах снимките, се зачудих как въобще е успял
да стигне до мен, за да ми зададе въпроса си: предната част от мозъка му
представляваше един голям тумор. Скоро след това мъжът почина. В такива случаи не
можеш да направиш много, освен да слушаш, да тълкуваш резултатите от изследванията
и да напътстваш отчаяните души из джунглата на медицината. Единствените хора с
трезва оценка за уменията ми бяха децата ми, които, щом вдигнеха температура и ме
видеха да присядам до леглото им със стетоскоп в ръка, настояваха да им доведа
„истински“ лекар. Когато през 1985 г. създадох Нидерландската мозъчна банка (вж.
XX.4) и стана ясно, че изследвам мозъци на починали хора, това – за мое учудване –
ме превърна в съветник на мнозина по всевъзможни въпроси, свързани с последния етап
от човешкия живот: евтаназията, асистираното самоубийство, предоставянето на мозъка
и въобще на тялото за целите на науката – накратко, за всичко, което се отнасяше до
живота и смъртта (вж. XX.3). Изследванията непрекъснато се преплитаха с личните и
обществените последици от избора ми на професия. Участвах в събиранията на достойни
майки, загубили шизофренните си деца при самоубийство. Тези жени, които
представляваха организацията „Ипсилон“, оказваха подкрепа на други родители,
претърпели загуба. На международните симпозиуми за синдрома на Прадер-Вили се
уверявах за пореден път, че семействата на болните са далеч по-осведомени за
болестта от нас, изследващите я. Тези симпозиуми събираха под един покрив учени и
родители, които заедно търсеха отговор на въпроса защо децата им буквално се тъпчат
до смърт. Майки и бащи от цял свят водеха извънредно затлъстелите си деца, даваха
на изследователите ценни уроци за заболяването и в същото време ги мотивираха –
пример, който трябва да последват повече пациентски сдружения. Моята група
участваше и в подготовката на първото изследване на алцхаймер в Нидерландия още
когато епидемията на болестта беше само далечна прогноза. Наблюденията ни, според
които някои мозъчни клетки оказват отпор на стареенето и на болестта на Алцхаймер,
докато други умират, залегна в основата на търсенето на стратегии за лечение на
заболяването (вж. XIX.3). Заради състаряването на населението всеки от нас е ставал
свидетел на постепенния упадък на близък човек в резултат на деменция. Някои от нас
познават и огромната тежест, която пада върху психично болните, техните семейства и
онези, които се грижат за пациентите. Въпросите, които ми се задават, са толкова
покъртителни, че не мога да ги подмина току-така.
Повечето хора не проявяват ни най-малко любопитство към ежедневната ни борба с
техническите проблеми и се заблуждават, че знаем всичко за мозъка. Затова и очакват
да получат отговори на големите въпроси за паметта, съзнанието, ученето и емоциите,
свободната воля и преживяванията, близки до смъртта. Ако изследователят не се пази
от подобни въпроси, в даден момент те ще го увлекат и дори запленят. В дискусия
събеседниците ми цитират „факти“, от които изпадам в недоумение. Така например
битува митът, че използваме едва 10% от мозъка си. Погледна ли някои хора, съм
склонен да вярвам, че е истина, но в действителност се чудя откъде ли е дошло това
недоразумение. Същото се отнася и до милионите мозъчни клетки, които губим
ежедневно в резултат на стареенето. Някои извънредно оригинални въпроси, задавани
ми по време на лекция от любознателни лаици и ученици, са ме карали да се замисля
дълбоко. Едно нидерландско момиче от японски произход възнамеряваше да напише
курсова работа върху разликите между европейския и азиатския мозък. Такива
действително има. А и собственото ми изследване върху човешкия мозък винаги е
пораждало порой от въпроси и бурни обществени реакции, било е последвано от
обяснения и публични дискусии върху разликите между мъжкия и женския мозък,
сексуалната ориентация, транссексуалността, развитието на мозъка и мозъчните
заболявания като депресията и хранителните разстройства (вж. II–IV и VI).
Междувременно през 45-те години, в които се занимавам с научна дейност, от кауза на
малочислена група чудаци мозъчните изследвания прераснаха до тема, която изживя
подем по цялото земно кълбо и благодарение на труда на десетки хиляди учени и
развитието на нови технологии и дисциплини доведе до неочаквани открития.
Някогашната неврофобия на обществото се превърна в поразителен интерес към всичко,
свързано с мозъка – не на последно място, заради отличната научна журналистика.
Нямаше как да избегна канонадата от въпроси, така че мозъкът ми биваше ежедневно
насърчаван да размишлява над проблеми на този човешки орган, различни от
проблемите, върху които работех, и да търси най-популярния начин за представяне на
отговорите си. Това разви и личните ми възгледи за някои аспекти на мозъка и за
онова, което ни прави хора, за начина, по който се развиваме и стареем, за
причините за мозъчните заболявания и за живота и смъртта. През изминалите години
моите скромни отговори и схващанията ми за големите проблеми на мозъка добиха
формата, в която ви ги представям днес.
Най-задаваният въпрос беше дали мога да обясня как работи мозъкът. Тази книга,
разбира се, представя съвсем кратък отговор на този необятен въпрос. Тя показва как
мозъкът ни се диференцира в момчешки или момичешки, какво се случва в главата на
тийнейджъра, с какво допринася мозъкът за оцеляването на индивида и вида, как
стареем, оглупяваме и умираме, как еволюира мозъкът, как работи паметта и как се е
развило моралното поведение. Ала книгата показва и къде какво може да се обърка.
Отделил съм място не само на нарушенията в съзнанието, на мозъчните травми при бокс
и на заболяванията на мозъка като пристрастяванията, аутизма и шизофренията, но и
на най-новите медицински разработки. В заключение разглеждам връзката между мозъка
и религията, душата, духа и свободната воля.
Главите в тази книга може да се четат независимо една от друга. Скромният обем, в
който трябваше да побера толкова различни теми, не ми позволи да изложа научните си
възгледи в дълбочина. Книгата има за цел да подтикне към по-нататъшна дискусия
върху това защо сме каквито сме, как се е развил нашият мозък, как работи той и в
какво изневерява на очакванията ни. Надявам се в нея широката публика да открие
отговор на редица често задавани въпроси за човешкия мозък, а на студентите и
младите изследователи да предостави основа за една по-богата неврокултура, да бъде
крачката към излизането от границите на собствените им изследвания и стимул за
разговори с един по-широк кръг от хора. Че това е необходимо, се разбира от само
себе си не само заради ползите от мозъчните изследвания, но и заради подкрепата на
обществото, необходима ни, за да осъществяваме работата си.

Фиг. 1: Страничен изглед на мозъка. Отляво е челният дял на мозъка. Частите на

мозъчната кора са: F = фронтален кортекс (планове, инициатива, говор, моторика.
Тази част от кортекса включва първичната моторна кора (вж. фиг. 21). P = париетален
кортекс, който съдържа първичната сензорна кора (вж. фиг. 21). В него постъпва
информацията от сетивата (зрителна информация, усещания, навигация. Тази част от
мозъчната кора отговаря и за логичното мислене и за смятането наум. В нея се
съхранява информацията за значението на числата и за телесната схема); O =
окципитален кортекс (зрителен кортекс, отговарящ за зрението); T = темпорален
кортекс (памет, слух, език, вж. фиг. 21). Освен това: малък мозък или церебелум (C,
автоматизирани модели на движение и координация на движенията) и мозъчен ствол (H,
регулира дишането, сърдечния ритъм, температурата и ритъма на сън и бодърстване).

I. Въведение

I.1 Ние сме нашият мозък

Трябва да се знае от всички, че изворът както на удоволствието, радостта, смеха и

веселието ни, така и на тъгата, болката, страха и сълзите не е друг, а мозъкът.
Именно този орган ни позволява да мислим, да виждаме и да чуваме, да различаваме
грозното от красивото, злото от доброто, приятното от неприятното. […] И тъкмо
заради този орган ние беснеем, изпадаме в лудост, стряскаме се и се огъваме под
страховете си – често нощем, но понякога и денем; в него е причината за инсомнията
и броденето насън, за нещата, които все не успяваме да си спомним, за забравените
задължения и другите необичайни поведения.
Хипократ (460–370 г. пр. Хр.)
Всички наши мисли, постъпки и решения се случват благодарение на мозъка. Строежът
на тази фантастична машина е определящ за потенциала ни и неговите ограничения, за
нашия характер. Ние сме нашият мозък. Мозъчните изследвания вече са не просто
търсене на причините за мозъчните болести, а и на отговора защо сме такива, каквито
сме – те са търсене на самите нас.
Нервните клетки или невроните са „тухлите“, от които е изграден нашият мозък. Той
тежи килограм и половина и се състои от 100 милиарда неврона (което е петнайсет
пъти повече от населението на Земята). Глиалните клетки в мозъка са десет пъти
повече от невроните. По-рано се смяташе, че тези клетки служат единствено за
придържане на невроните (от гръцката дума за „лепило“ – γλία). Съвременните
изследвания обаче показват, че глиалните клетки, чиято численост при човека е по-
голяма, отколкото в който и да било друг организъм, играят съществена роля за
предаването на извънклетъчни сигнали и следователно за всички процеси в мозъка,
включително за паметта.
Това ни кара да погледнем с други очи на факта, че мозъкът на Айнщайн е съдържал
извънредно голямо количество глиални клетки. Продуктът на взаимодействието между
милиардите нервни клетки е нашият „дух“. „Както бъбрекът произвежда урина, така и
мозъкът произвежда духа“ – е твърдял още през XIX век нидерландският физиолог Якоб
Молесхот (1822–1893). Вече знаем, че духът – това е електрическата активност,
подаването на химически сигнали, измененията в междуклетъчните връзки и в
активността на нервните клетки (вж. I.1 и XV.1). С образните изследвания се
диагностицират мозъчни заболявания, но и се осветяват онези участъци от мозъка,
които използваме, за да четем, мислим, смятаме, да слушаме музика, да трупаме
религиозни преживявания, да се влюбваме и да изпитваме сексуална възбуда.
Наблюдението на промените в мозъка ни помага и да го тренираме да работи по един
или друг начин. Така например с помощта на магнитно-резонансна томография
пациентите с хронични болки могат да се научат да контролират дейността на предната
част от мозъка си и да намалят усещането за болка.
Нарушенията в тази така ефективна машина за обработка на информация водят до
психични или неврологични заболявания. От тях ние научаваме много за нормалното
функциониране на мозъка, но и откриваме решения на редица психични и неврологични
проблеми. От доста време насам лекуваме болестта на Паркинсон с L-dopa; с
навлизането на комбинираната терапия пък премахнахме ХИВ-свързаната деменция. С все
по-бързо темпо разкриваме генетичните и външните фактори за развитието на
шизофрения. Под микроскоп се вижда, че при пациентите, страдащи от шизофрения,
мозъкът се е отклонил от нормалното си развитие още в майчината утроба.
Шизофренията вече се контролира с медикаменти. „Ако забравя хапче, на всички им се
плаче“ – изрецитира веднъж уважаваният поет и дългогодишен библиотекар в нашия
институт Кейс Винклер.
До неотдавна невролозите не можеха да сторят много повече от това да определят къде
точно е разположен мозъчният дефект, с който ще живеем до края на дните ни. Днес
разтваряме съсиреци, носещи риск от инсулт, спираме кървенe и поставяме стентове в
стеснени мозъчни съдове. Над 3000 души са дали съгласие след смъртта им мозъкът им
да бъде изследван от Нидерландската мозъчна банка (www.hersenbank.nl). Така
добиваме нова информация за молекулярните процеси, причинители на болести като
алцхаймер, шизофрения, паркинсон, множествена склероза и депресия, и неуморно
търсим нови опорни точки за разработването на лекарствени средства. Ала плодовете
от подобни клинични изследвания ще обере едва следващото поколение пациенти.
Все пак електродите за дълбока мозъчна стимулация, имплантирани на точното място,
вече дават резултати. Най-напред електроди бяха използвани при болни от паркинсон
(фиг. 22). Впечатляващо е как силният тремор изчезва само с едно натискане на
бутона на стимулатора от самия пациент. Дълбоко поставените електроди вече се
прилагат и при клъстерно главоболие, мускулни спазми и обсесивно-компулсивни
разстройства. Пациенти, които досега са си мили ръцете по стотици пъти на ден,
започват да водят нормален живот благодарение на такива електроди. Познат е дори
случай на човек, събуден с електроди след шест години в състояние на минимално
съзнание. Правят се опити за лечение на пристрастявания с помощта на електроди.
Както винаги, и тук ще мине време, преди да научим повече не само за плюсовете на
такова лечение, но и за нежеланите му действия.
Магнитната стимулация на префронталния кортекс (фиг. 14) подобрява настроението при
депресия, а стимулацията на слуховия кортекс „изтрива“ дразнещите мелодийки, които
се появяват спонтанно при хора с кохлеарна увреда на слуха. Дори халюцинациите при
болните от шизофрения могат да бъдат лекувани с транскраниална магнитна стимулация
(вж. XI.4).
Невропротезите заменят сетивата ни все по-успешно. В момента над 100 000 души носят
кохлеарен имплант, който в много случаи помага да чуват удивително добре. Провеждат
се изпитвания с електронни камери, които да препращат информация към визуалния
кортекс (фиг. 21) на незрящи пациенти. В мозъчната кора на 25-годишен мъж,
парализиран след наръгване с нож във врата, е имплантирана платка с размери 4 на 4
милиметра с 96 електрода на нея. Чрез мисълта за движенията той успява да борави с
мишка, да си проверява електронната поща и да играе компютърни игри. Силата на
мисълта може да управлява дори протеза на ръка (вж. XII.5).
При болни от паркинсон и хънтингтън се правят опити за „поправка“ на мозъка чрез
присаждане на фетална мозъчна тъкан. Генната терапия вече се прилага при пациенти,
страдащи от алцхаймер. Стволовите клетки изглеждат многообещаващо средство за
възстановяване на мозъчна тъкан, но преди това трябва да се разрешат сериозни
проблеми като образуването на тумори (вж. XII. 6, 7).
И днес мозъчните болести си остават предизвикателство, ала епохата на
пораженческото мислене отстъпи място на въодушевлението от новопридобитите познания
и на оптимизма заради възможностите за лечение, които предлага близкото бъдеще.

I.2 Mетафори за мозъка

Векове наред във въодушевлението си от мозъка хората са се опитвали да си обяснят

как функционира този орган, като го сравнявали с най-новите технически открития от
съответния период. Така например през XV век, в епохата на Ренесанса, когато в
Европа било поставено началото на книгопечатането, мозъкът бил описван като
„всеобхватна книга“, а езикът – като „жива азбука“. През XVI век работата на мозъка
се обозначавала с метафората „театър в главата“. През същия период се родило и
сравнението на мозъка с чудата музейна сбирка, която съхранява и излага на показ
всевъзможни експонати. Философът Декарт (1596–1650) си представял тялото и мозъка
като машина: „Желая да погледнете на всички функции, които приписвам на тази машина
– храносмилането […], храненето […], дишането, бодърстването и съня, възприемането
на светлина, звуци, миризми […], попиването на впечатления от органа на
възприятието и въображението, съхранението на тези впечатления в паметта, базисните
пориви на глад и страст и не на последно място – движенията на всички крайници […]
– повтарям, желая да погледнете на всички функции като на естествен продукт на тази
машина, резултат единствено от естеството на нейните части, както гледате на
отместващите се стрелки на часовника“. Известна била метафората му за мозъка като
църковен орган. Според представите на Декарт най-фините и активни частици в кръвта
– „духовете на живота“, които от съдовата система (съдовите сплетения във всеки
вентрикул, днес познати ни като хороиден плексус) попадали в кухините на мозъка
през хипотетични отвори – съответствали на въздуха, навлизащ в църковния орган.
Оттам кухи нерви отвеждали духовете на живота към мускулите. Ролята на мануалите се
играела от епифизата, която насочвала въпросните частици към вентрикулите, както
мануалите насочват въздуха в органа към определени тръби. С това Декарт неволно и
незаслужено бил запомнен като основателя на дуализма на духа и тялото, който приел
латинизираното име на французина и се утвърдил като картезианска философия.
Незаслужено – тъй като още древните гърци правели разлика между тялото и духа и
следователно с право може да се смятат за основоположници на тази идея.
Ако приемем мозъка за рационална биологична машина за обработка на информация, то
тогава сравнението му с днешните компютри съвсем не би било неточно. Тази метафора
се оправдава и от впечатляващия брой съставни елементи на мозъка и начина, по който
се свързват те помежду си. 1000 х 1000 милиарда са местата, на които нервните
клетки влизат в контакт една с друга посредством синапси, или като казва нобеловият
лауреат Рамон и Кахал2 – „сякаш се държат за ръце“. Невроните са скачени чрез
нервни влакна с обща дължина над 100 хил. километра. Зашеметяващият брой клетки
(вж. I.1) и връзки работят така гладко, че мозъкът има потребление едва на 15-
ватова крушка. По изчисления на Михел Хофман от Нидерландския институт за мозъчни
изследвания разходите за енергия на един човешки мозък за 80 години няма да
надхвърлят 1200 евро при сегашните цени. Опитайте се за същите пари да намерите
читав компютър с такава гаранция! За 12 евро можете да снабдите един милиард
неврони с енергия за цял живот! Невероятно ефективна машина с успоредно свързани
звена, оборудвана за създаване на асоциации и обработка на образи по-добре от който
и да било компютър. Винаги изпитвам страхопочитание, когато след аутопсия взема
мозъка на починалия в ръце. В такива моменти осъзнавам, че държа цял един живот. И
за пореден път се убеждавам, че „твърдият диск“ на нашия мозък всъщност е
извънредно мек. В тази почти желирана маса, в структурните и молекулните особености
на синапсите са кодирани всички мисли и преживявания на човека.
По-подходяща метафора вероятно ще изникне в съзнанието на онзи, който посети
сърцето на Лондон и подземния комплекс от бункери, претъпкани с апаратура. Оттам
след 1940 г. Уинстън Чърчил със своето военно министерство и с голям щаб от
сътрудници водел денонощната си война срещу Адолф Хитлер. Кабинети, по стените с
карти, на които с гъста мрежа от линии отбелязвали информацията – свободна или
закодирана, – пристигаща от всички точки на света. Екипът се съсредоточавал върху
най-важното за момента, проверявал данните, претеглял ги по важност, обработвал ги
и ги запазвал. С това се занимавали многобройни, добре координирани отдели. От така
отсятата (в нашия случай – от префронталната кора в предната част на мозъка, фиг.
14) информация се зараждала идея, която се доразвивала и тествала посредством
оценка на всички налични сведения. Идеята се обсъждала непрекъснато с множество
вътрешни специалисти, а и с външни чрез директна линия с Америка. Претеглянето на
всички мнения и данни водело или до изготвянето на окончателен план, или до отказ
от действия. Планът можело да бъде осъществен от сухопътните сили (моториката),
военноморските сили (хормоните), от части, опериращи тихо зад фронтовата линия
(вегетативната нервна система), или да завърши с бомбардировка на въздушните сили
(на невротрансмитерите, хитро насочени към една-единствена мозъчна структура). Най-
ефективна, разбира се, била координираната акция на всички войски. Да, мозъкът ни
прилича по-скоро на сложен команден център, оборудван с най-модерна апаратура,
отколкото на телефонна централа или на обикновен компютър. Командният център води
денонощни битки: най-напред да се роди, после да си вземе изпитите, да си намери
работа и да си осигури прехраната, да се пребори с конкуренцията, да оцелее в
нерядко враждебна среда, а накрая и да умре по избрания от него начин. Командният
център е защитен, вярно – не като скривалището на Чърчил, построено така, че да
издържи и на бомбени атаки, но все пак е скрит в череп, който може да понесе доста
удари. Впрочем Чърчил мразел подземното си убежище и при атаки от въздуха се качвал
на покрива, за да проследи боевете. Обичал да поема рискове, което е вродено
качество и на някои мозъци.
Ако предпочитате „по-миролюбиви“ сравнения, то тогава си представете контролната
кула на голямо летище. Погледнем ли обаче още веднъж към всички метафори от
изминалия век, ще установим, че когато говорим за мозъка, го сравняваме само с най-
новите постижения на човешкия ум. Най-актуалният продукт на нашия мозък като
метафора за самия мозък. Надали има нещо по-сложно от тази фантастична машина!

Фиг. 2: Напречен разрез на мозъка: 1) мозъчната кора (кортекс) с гънките на главния

мозък (церебрум); 2) мазолестото тяло (corpus callosum) осъществява връзката между
лявото и дясното полукълбо; 3) епифизата (наричана и „пинеална жлеза“) нощем
произвежда хормона на съня мелатонин, който освен това не позволява на пубертета да
настъпи още в детска възраст; 4) форниксът (пренос на запаметената информация от
хипокампа към corpus mamillare в задната част на хипоталамуса, вж. фиг. 25).
Запаметената информация отива в 5) таламуса (в него постъпват данните от сетивата и
от паметта) и 6) хипоталамуса (от съществено значение за оцеляването на индивида и
на вида); 7) оптичната хиазма, в която се кръстосват зрителните нерви; 8)
хипофизата; 9) малкият мозък (церебелум); 10) мозъчният ствол; 11) гръбначният
мозък.

2 Сантяго Рамон и Кахал (1852–1934), испански лекар – патолог и хистолог, носител

на Нобелова награда за физиология и медицина през 1906 г. за изследванията си върху
структурата на нервната система. – Б. пр.

II. Развитие, раждане и родителска грижа

II.1 Деликатното взаимодействие между майката и детето по време на раждането

Раждането е прекалено важно, за да го оставите в ръцете на майка си.

Поздравявам майка си в този ден на болка за нея и й благодаря, че ме е довела на
този свят.
Есемес от китайска рожденичка до майка й
Според някои близки съм станал мозъчен изследовател, понеже баща ми работел като
гинеколог. Избрал съм бил органа, който е най-далеч от неговия терен на действие.
Това психоаналитично тълкувание се опровергава от факта, че при изследване на
ролята на майчиния и детския мозък при раждането си сътрудничих с гинеколози като
Кейс Бур от Университетската болница на Амстердам. В своята докторска дисертация
Бур заключва, че за да протече едно раждане гладко, е необходимо да има добро
взаимодействие между мозъка на майката и детето.
И мозъкът на майката, и този на детето могат да ускорят хода на раждането чрез
хормона окситоцин, който попада в кръвоносната система и кара матката да се
контрахира. Биологичният часовник на майката регулира ритъма на сън и бодърстване.
Поради това повечето раждания започват в часовете на покой: нощем и рано сутрин.
Това и е времето, в което раждането протича най-бързо и изисква най-малко чужда
намеса.
Пониженото ниво на кръвна захар у плода е сигнал за начало на раждането; то
показва, че майката не е в състояние да снабдява растящото дете с достатъчно
хранителни вещества. Михел Хофман изчисли, че родилните болки се появяват тогава,
когато детето започне да изразходва приблизително 15 % от майчините хранителни
ресурси. При многоплодна бременност този момент настъпва по-рано, което е и причина
за по-ранното раждане. Мозъчните клетки в хипоталамуса на нероденото дете реагират
на понижената кръвна захар по същия начин, по който „възрастният“ хипоталамус
реагира на недостига на храна. Активира се т.нар. ос на стреса и у детето настъпват
редица хормонални промени, от които матката започва да се контрахира (фиг. 3).
Подсилвани от окситоцина, родилните болки карат бебешката главичка да се притисне
към изхода на матката. Натискът на свой ред задейства рефлекс, чрез който през
гръбначния си мозък майката подава допълнително количество окситоцин, за да може
главата на детето да се притисне още по-силно и да стимулира производството на
повече окситоцин. Край на този омагьосан кръг слага раждането.
Някои психични нарушения имат пряка връзка с усложненията при раждане. Шизофренията
например отдавна се свързва с усложнения като използването на форцепс или вакуум
екстрактор, ниското тегло, недоносеността, преждевременното спукване на
околоплодния мехур и необходимостта от поставяне в кувьоз. Дълго време се
предполагаше, че трудното раждане причинява мозъчни увреждания и води до
шизофрения. Днес вече знаем, че шизофренията представлява ранно, предимно генетично
нарушение в развитието на мозъка (вж. XI.3), поради което усложненията при
раждането може да се приемат и за неосъществено взаимодействие между мозъка на
майката и детето и следователно за първи симптом на шизофрения, макар болестта да
се проявява едва в пубертета. Същото се отнася и до честите проблеми при раждането
на деца с аутизъм – друго ранно нарушение в мозъчното развитие (вж. X.2). Неотдавна
бе доказано, че момичетата с хранителни разстройства като анорексия или булимия
нерядко са се появили на този свят с усложнения, включително с ниско тегло. Колкото
повече проблеми са имали тези момичета при раждането си, толкова по-рано настъпва
хранителното разстройство. Тъй като пониженото ниво на кръвна захар задейства
родилния процес, не е нелогично да се запитаме дали вината не е в хипоталамуса на
детето и в неправилно тълкуване на сигналите на понижената кръвна захар.

Фиг. 3: Когато растящото в утробата дете усети, че майката не може да му доставя

нужните хранителни вещества, у него се активира оста на стреса, намираща се в
хипоталамуса. Адренокортикотропният хормон (АКТХ) кара надбъбречните жлези да
секретират кортизол. Този хормон ограничава въздействието на прогестерона в
плацентата и увеличава производството на естроген. Матката става по-чувствителна
към окситоцина, който стимулира контракциите и отключва родилния процес.

Тоест усложненията при раждане биха могли да са и първи симптом на проблеми с

хипоталамуса, които впоследствие да прераснат до хранително разстройство.
Дори в романите може да срещнем откъси, които загатват за активното участие на
детето в раждането. Така например в „Братя Соледад“ Джордж Джаксън3 пише: „На 23
декември 1941 г. се изтръгнах от слабините на майка си против нейната воля –
почувствах се свободен“. Веднага след раждането си Оскар от „Тенекиеният барабан“
на Гюнтер Грас усеща разочарование от външния свят и се замисля дали да не се върне
обратно в утробата; за жалост, междувременно акушерката е прерязала пъпната връв.
С две думи, гладкото раждане е въпрос на прецизно взаимодействие между майката и
детето. Ако развитието на мозъка е нарушено, детето не може да изпълни ключовата си
роля в раждането. На нас като възрастни не ни остава друго, освен да свикнем с
мисълта, че децата имат тежката дума още от самото си раждане.
3 Джордж Джаксън (1941–1971) е афроамерикански активист, марксист и автор, добил
известност с членството си в бандата „Братя Соледад“. Убит при опит за бягство от
затвора в Сан Куентин, Калифорния. – Б. пр.

II.2 Усложненията при раждането като първи симптом на нарушено мозъчно развитие

Когато малкото в яйцето спре да получава храна и няма какво да го поддържа живо, то
започва да буйства в търсене на хранителни вещества и с движенията си пропуква
обвивката. По същия начин започва да буйства и детето, когато порасне и майката
престане да му набавя достатъчно храна. То пука околоплодния мехур, който го дели
от външния свят.
Хипократ (460–370 г. пр. Хр.)
Всеки трети случай на нарушение в мозъчните функции на порасналото дете незаслужено
се приписва на проблемното раждане. Отклоненията в мозъчното развитие, каквито са
умственото изоставане и спастичността, често възникват далеч преди раждането, още в
матката.
През 1862 г. в Лондон Уилям Джон Литъл за първи път описал 47 деца с мускулна
спастичност. Литъл бил убеден, че причината за спастичността се крие в
травматичното раждане, и теорията му среща подкрепа и до днес. Изненадващо е, че
противоположното мнение, изказано от Зигмунд Фройд през 1897 г., намира далеч по-
малко съмишленици. След обстойно проучване австрийският невролог установил, че
трудното раждане не е причина за спастичността, а то и неврологичното заболяване са
по-скоро следствие от нарушеното развитие на мозъка на плода в утробата.
И до днес вината за умственото изоставане при децата много пъти се приписва на
раждането. Синдромът на Прадер-Вили е генетично отклонение, което с течение на
годините води до патологично затлъстяване (вж. VI.4). При много от тези малчугани
раждането е протекло тежко, а по-късно е било диагностицирано и умствено
изоставане. Причината за заболяването обаче са не усложненията по време на
раждането, а генетичното отклонение, което е било налице още при зачеването.
Недостигът на кислород при раждането, оказва се, е причина за мозъчните заболявания
на едва 6 % от доносените деца със спастичност и на 1 % от децата с умствено
изоставане. Забавеният растеж и намалените движения в утробата говорят, че тези
деца са били със затруднения дълго преди раждането. Причините за спастичността са
много: генетични отклонения, вътрематочни инфекции, недостиг на йод и излагане на
химикали. Както е констатирал и Зигмунд Фройд, недостигът на кислород при раждането
рядко води до сериозно мозъчно увреждане, когато плодът е здрав, но продължителният
недостиг на кислород по време на бременността може да причини спастичност. Колко е
прав Фройд, личи от активната роля на плода при раждането. Мозъкът на детето е от
съществено значение както за задействането на родилния процес, така и за гладкото
му протичане. Поради това връзката между усложненото раждане и нарушенията в
мозъчните функции в много случаи е с противоположна на очакваната посока. Трудното
раждане или раждането, настъпило прекалено рано или късно, е следствие от
нарушеното мозъчно развитие на плода в утробата. А това нарушение на свой ред може
да се дължи на генетично отклонение, недостиг на кислород в матката, инфекции,
прием на лекарства или упойващи вещества от бременната жена, например морфин,
кокаин или тютюн. Следователно, когато търсим причината за едно преждевременно
раждане или за раждане с усложнения, това търсене не би било изчерпателно, ако не
изследваме мозъка на детето.

Фиг. 4: Новородено без главен мозък (аненцефалия). За да си отговорим на въпроса

дали раждането се задейства от мозъка на майката, или от този на детето, ние
проследихме родовия процес при 150 деца без главен мозък. Най-често те се раждаха
твърде рано или с голямо закъснение. При тях липсваше нормалното предугаждане на
четиресетата седмица. Самото раждане продължаваше двойно повече, а изгонването на
плацентата се проточваше тройно по-дълго от обикновено. Мозъкът на детето определя
момента на раждане и ускорява родилния процес.

Преди трийсет и пет години с гинеколога д-р В. Й. Хонебиър доказахме, че детският

мозък взема активно участие в родилния процес. За целта проследихме ражданията на
150 деца без главен мозък (плодове с аненцефалия, фиг. 4). Най-често тези бебета се
появяват преждевременно или се преносват. При тях липсва обичайното и същевременно
удивително прецизно предугаждане на четиресетата седмица от бременността, а и
самото раждане протича по-бавно от обикновено. Отсъствието на хормона окситоцин в
мозъка на детето удължава двукратно раждането на плода и изгонването на плацентата
се проточва тройно. Фактът, че половината деца с аненцефалия не преживяват
раждането, показва колко е важен за родилния процес добре работещият детски мозък.
Чрез секрецията на друг хормон – вазопресин, феталният мозък насочва кръвта към
органите, от които зависи оцеляването на плода по време на раждането – сърцето,
надбъбречните жлези, хипофизата и мозъка – за сметка на кръвоснабдяването на
червата. Опитите с животни хвърлят допълнителна светлина върху множеството
комплексни химични стъпки, които трябва да извърви плодът. Ала както е казал и
гръцкият философ и лечител Хипократ преди повече от 2000 години, всичко започва с
първия сигнал на детето за начало на раждането, когато невръстният мозък открие, че
майката не може да задоволи бързо нарастващата му нужда от хранителни вещества.

II.3 Майчинското поведение

Пред теб стоят два коня, които на пръв поглед са еднакво големи и с еднакво
телосложение. Как ще разбереш кой е майката и кой – детето? Хвърли им сено. Майката
ще изтика сеното към детето си.
Учението на Буда
Още през бременността мозъкът на жената бива програмиран да се държи майчински.
Хормоните предизвикват промени в мозъка, които се затвърждават с появата на детето.
Тези изменения в майчиния мозък са дългосрочни, вероятно и постоянни. Не са малко
децата, които – отдавна пораснали – продължават да се оплакват, че майките им така
и не са прерязали пъпната връв, нито пък са малко майките, които се жалват, че
грижите и страховете за децата им няма да ги напуснат никога. Някои майки твърдят,
че са предусетили ден по-рано лошото, сполетяло децата им. Няма как да е другояче,
след като тези жени се тревожат за децата си денонощно.
През бременността хормонът пролактин отключва инстинкта за гнездене. Къщата трябва
да се изчисти, а детската стая – да се пребоядиса. Когато веднъж влязох в
лабораторията при плъховете, върху които провеждах дисертационните си изследвания,
реших, че някой е разменил местата на клетката с възрастни мъжки и клетката с
бременни женски. Плъховете пред очите ми си бяха свили огромни гнезда в триците.
Оказа се, че това са все същите мъжки, чиито действия бяха продиктувани от
инжектирания предишния ден пролактин – хормона на бременността, секретиран от
хипофизата. В пансион „Вилхелмина“, който едно време беше част от Университетската
болница на Амстердам, имаше пациент от мъжки пол с тумор на хипофизата, отделящ
пролактин. Любимото занимание на този пациент беше да помага на санитарите да
бършат праха.
В края на бременността мозъчните клетки и на майката, и на нероденото дете започват
да отделят споменатия вече хормон окситоцин, който попада в кръвообращението. Този
хормон има няколко функции. Всеки от нас знае, че окситоцинът е веществото, което
предизвиква раждането; за да стимулират лактацията след раждането, някои майки
ползват спрей за нос, съдържащ окситоцин. Окситоцинът усилва контракциите в края на
бременността, като по този начин ускорява родилния процес. Нощем мозъкът на майките
произвежда повече окситоцин, а и в малките часове матката е по-чувствителна към
този хормон. Затова и контракциите най-често започват във фазата на покой. Когато
главичката на детето притисне изхода на матката, производството на окситоцин
нараства неимоверно. Този сигнал се пренася през гръбначния до главния мозък на
майката, който подава нова доза хормон и на свой ред усилва контракциите
допълнително. Ако в този момент майката получи обезболяващо, сигналът от бебето
няма да стигне до мозъка й, поради което хипофизата на майката ще секретира по-
малко окситоцин и ще се наложи поставянето на система за предизвикване на
контракции.
Окситоцинът има грижата и да помогне на кърмата да потече. Когато новороденото
засмуче зърното, майчиният мозък автоматично произвежда окситоцин, който помага на
млечните жлези да отделят кърма. Не след дълго този рефлекс се задейства с едно-
единствено проплакване на детето и още с първите трели се секретира такова
количество окситоцин, че кърмата руква от само себе си. Ако жената е навън, това
може да я постави в неловко положение. Впрочем този рефлекс е познат на
животновъдите от векове. Когато краварят влезе в обора с дрънчащата кофа, млякото
само теква от вимето на кравата.
За майката плачът на детето е „стартовият изстрел“, при който тя се спуска към
малкото, за да го нахрани; в същия момент от гърдите й потича кърма. През
последните години се потвърди предположението, че окситоцинът играе важна роля и за
социалните взаимоотношения, което му отреди и нови имена. Чрез въздействието си
върху мозъка на майката и детето той създава връзка между двамата. Тази връзка
укрепва още в края на бременността, когато нивата на хормона се повишават.
Допълнителното подаване на окситоцин, типично за естественото раждане, не се
наблюдава при цезаровото сечение. Вероятно това обяснява защо след операцията
мозъкът на майката реагира по-слабо на детския плач и майчинското поведение се
активира по-бавно. При кърмене окситоцинът чрез въздействието си върху мозъка
успокоява майката и я подтиква да общува с детето и да проявява нежност към него.
Затова окситоцинът вече е известен и като „хормон на гушкането“. И обратно – нивата
на окситоцин в кръвта на деца, израснали по домове, са по-ниски от тези на деца,
отгледани в семейства. Малчугани, които са били пренебрегвани в ранна възраст, дори
на третата година от осиновяването си не могат да възстановят нивото на окситоцин в
кръвта си при близък контакт с новите си родители. Привързването на такива деца към
осиновителите им е затруднено в дългосрочен план. Едно актуално проучване сред
жени, които в детството си са били емоционално пренебрегвани, малтретирани или са
ставали жертви на сексуален тормоз, показва, че ефектът от подобни действия е
дълготраен. При тези жени нивото на окситоцин в ликворната течност е силно
занижено, което предполага, че следващото поколение може да наследи техните
проблеми. Окситоцинът потиска оста на стреса. Когато момичета на възраст между 7 и
12 години изпитват сценична треска преди изява пред непознати, майчиният жест на
успокоение стимулира отделянето на окситоцин. В този случай няма значение дали
детето ще получи прегръдка, или успокоителните думи ще бъдат изречени по телефона.
След казаното дотук може да предположим, че начини за овладяване на често
дразнещата свръхзагриженост на майките към отдавна порасналите им деца все пак има.
Експерименти с маймуни показват, че на майчинското поведение може да се сложи край
с вещество, което ограничава въздействието на окситоцина. На пръв поглед идеално
решение за жени, които се тревожат ден и нощ за порасналите си чада. За съжаление
обаче, това вещество понижава интереса на маймуните не само към малките, но и към
сексуалния партньор.
Преди трийсет години нашата изследователска група реши да провери как влияе
окситоцинът на мозъка и на поведението. Създадохме антитела срещу въпросния хормон,
оцветихме го по специален начин и установихме къде точно в мозъка се произвежда и
отделя окситоцин. В няколко мозъчни структури открихме разширени мрежи от мозъчни
клетки и клетъчни израстъци, съдържащи окситоцин (фиг. 5а). Влакната се свързваха с
други мозъчни клетки и им подаваха хормона. С помощта на електронен микроскоп
установихме, че точките, в които се подава окситоцин, изглеждат досущ като
контактните точки (синапсите) между нервните клетки, които – както е известно –
предават химични вещества (фиг. 5б). Тези точки на предаване обуславят
въздействието на хормона върху поведението ни. Мястото на секретиране на окситоцин
в мозъка ни зависи от социалния контекст и отговаря за различни прояви на нашето
поведение. Понастоящем окситоцинът се смята за хормон на привличането, щедростта,
покоя, доверието и привързаността. Наред с това стана ясно, че той потиска страха,
като въздейства на амигдалата – центъра на страха и агресията в мозъка. Близкото
социално общуване като прегръдката не само повишава нивото на окситоцин в кръвта,
но увеличава и производството му в мозъка. Окситоцинът е и хормонът, който
подсказва на мозъка ни, че сме яли достатъчно. Той е свързан както с майчинското
поведение, така и с взаимоотношенията между възрастните, с реакциите ни на социален
стрес и със сексуалните ни контакти. Затова е наричан и „хормон на любовта“.
Животновъдите познават въздействието на окситоцина от векове, без някога да са
чували името му. Ако се наложи агнето да бъде отгледано от друга дойна овца,
селянинът дразни вагината и матката на овцата, за да стимулира секрецията на
окситоцин. Хормонът на привличането кара овцата да насочи майчинското си поведение
към чуждото агне.
Мозъкът произвежда и вазопресин – вещество, подобно на окситоцина, което също играе
важна роля при формирането на майчинското поведение и на агресията, с която майката
брани малкото си. Наред с това въпросното вещество участва и в други аспекти на
социалното поведение като избирането на партньор. Дори минималната промяна в ДНК на
рецептора за вазопресин (тоест в протеина, който приема сигналите на вазопресина в
мозъка) навлича на мъжете двойно по-големи проблеми в брака и ги кара да се
развеждат и да изневеряват два пъти по-често. Когато след подаване на вазопресин на
мъж бъде показана снимка на друг мъж, наблюдаващият ще определи изражението на
човека на снимката като враждебно и ще изпита страх и ненавист. При жените се
случва тъкмо обратното: вазопресинът ги подтиква да търсят близост, тъй като
благодарение на този хормон те по-често забелязват добронамереността върху чуждите
лица. Можете да си представите колко изкусителна е за някои хора мисълта, че
обществото би се променило само с щипка окситоцин за мъжете и щипка вазопресин за
жените.
Неотдавна учените установиха, че при някои аутисти се наблюдават нарушения в
синтеза и транспорта на вазопресин и окситоцин. Аутистите често се затрудняват да
разгадаят чувствата и намеренията на околните по изражението им („четене на
мисли“), изпитват затруднения и при изразяването на емпатия („съчувствие към
другите“). Част от хората с аутизъм например не разбират какво значи плачът на едно
дете и не могат да доловят емоциите на събеседника си по интонацията му. Темпъл
Грандин, преподавателка по ветеринарна медицина в САЩ, диагностицирана с аутизъм,
признава, че емоционалният й кръговрат е като „излязъл от строя“. И наистина,
неотдавна у аутистите бяха установени отклонения в нивата на вазопресин и окситоцин
в кръвта. Наред с това в протеините, които приемат сигналите на вазопресина и
окситоцина, бяха забелязани миниатюрни генетични изменения. Затова и подаването на
окситоцин подобрява способността за „четене на мисли“. Благодарение на този хормон
хората с аутизъм тълкуват по-добре изражението на отсрещния човек и предугаждат
мислите и плановете му. Окситоцинът подобрява и умението за разпознаване на емоции
по гласа и интонацията. Следователно както окситоцинът, така и вазопресинът могат
да повлияят положително на симптомите на аутизма. Ала да гледаме на тези два
хормона като на „социален мозък“, би било недопустимо опростяване. В социалното
поведение участват много други вещества и мозъчни структури.

Фиг. 5a: Неврохормоните окситоцин и вазопресин се произвеждат в хипоталамуса (PVN =

nucleus paraventricularis, SON = nucleus supraopticus) и от задния лоб на
хипофизата попадат в кръвообращението. Окситоцинът стимулира млечните жлези при
сукане и предизвиква контракции на матката при раждане. Вазопресинът действа на
бъбреците като антидиуретичен хормон. Наред с това окситоцинът и вазопресинът се
транспортират и до множество известни (посочени със съкращения) и неизвестни
(обозначени с ?) части на мозъка, където аксоните ги отделят във вид на
невротрансмитери.
Възможностите за прилагане на знанията за въздействието на тези вещества изглеждат
безгранични. Психологическите експерименти с игри, в които се разпределят пари,
показват, че високото ниво на окситоцин в кръвта е свързано с доверието към другия,
та бил той и непознат. След подаване на окситоцин доверието не изчезва дори когато
един от играчите бива излъган няколко пъти. За търговията това откритие,
естествено, е манна небесна. В момента в интернет се предлага Liquid Trust, или
„Течно доверие“ – спрей с окситоцин, който може да напръскаш върху дрехите си, за
да спечелиш доверието на партньора, купувача, колегата или началника. Предвид
минималната доза, която се приема по този начин, спокойно може да наречем въпросния
спрей „измама“ или най-малкото „плацебо“.
От друга страна обаче, изниква въпросът дали директното подаване на окситоцин под
формата на спрей за нос действително повтаря естествените процеси в мозъка. В
крайна сметка подаването на съвсем минимално количество окситоцин в мозъка става
при специфични условия и на стриктно определено място. Впръскването на окситоцин
през носа би могло да има напълно различен ефект. А това е до болка познат проблем
при лечението на мозъчни заболявания. Уникалните функции на нито една мозъчна
система не може да бъдат заменени от приема на хормони, както сметачната машина не
може да бъде заменена от числата, които произвежда.

II.4 Бащинското поведение

Синът никога няма да се отплати на родителите си за добротата и обичта, дори сто

години да носи баща си на дясното си рамо, а майка си – на лявото.
Учението на Буда
Всички сме срещали майки, които не са успели да прережат пъпната връв. Където и да
се намират децата им по широкия свят, тези жени държат да знаят какво правят те в
момента и се тревожат безспир. Но пък връзката на детето с майката не е обикновена
връзка. Раненият войник – независимо за чия армия се е бил – зове на бойното поле
не баща си, а майка си.
При шимпанзетата женските отговарят за предаването на културното знание. Затова и
доскоро вярвах, че ролята на бащата се ограничава до оплождането, което отнема не
повече от няколко минути и с което мъжкият индивид допринася за няма и половината
от ДНК на детето. След това – въобразявах си – ние, бащите, можем спокойно да се
скрием зад вестника и да оставим грижите по възпитанието в ръцете на майката. Оказа
се обаче, че мъжете съвсем не са така облагодетелствани. Из цялото животинско
царство в различна степен се наблюдава бащинско поведение, което се препокрива с
майчинското във всички аспекти освен в производството на мляко. Макар че има
прилепи, при които кърмят и мъжките!

Фиг. 5б: Под електронен микроскоп окситоцинът и вазопресинът се наблюдават като

черни зрънца в края на неврона (синапса). Когато бъдат освободени в мозъка, тези
вещества влияят на поведението ни, например на отношенията ни с околните.
Що се отнася до семейството, то ние, хората, заемаме особено място в животинското
царство. Нашето общество е изградено от семейства, което не се среща при
човекоподобните маймуни като шимпанзетата или маймуните бонобо. Уникално е не
толкова формирането на двойки – то се наблюдава и при гибоните, птиците и
прерийните мишки. При тях обаче семействата живеят изолирано, на собствена
територия, докато човешките семейства съжителстват и тъкмо това ги отличава от
другите видове. Още преди два милиона години предшествениците на съвременния човек
раждали деца, двойно по-тежки от малките на шимпанзетата. Споделената грижа за
едрото и безпомощно кърмаче, което не можело просто да бъде качено на гръб, била от
ключово значение за намирането на храна за майката и детето. Предполага се, че
мъжът в семейството – в патриархата – е заел доминантната си роля по времето, в
което нашите прародители били принудени да се разделят с безопасните си горски
убежища и да се приспособят към страховитите савани. Основна задача на мъжкия била
да защитава женската и детето й сред откритите пространства. Впрочем не нашият
предшественик, който се придвижвал на четири крака със сгънати в юмрук длани, ядял
плодове, ловувал и използвал сечива, е напуснал джунглата, както често се твърди –
просто джунглата изчезнала под въздействието на бурните климатични промени. Така
постепенно големи участъци от някогашна гъста гора се превърнали в суха савана.
Мъжката защита имала еволюционното предимство, че при хората ново малко се
появявало на всеки две до три години, докато женското шимпанзе, което само отглежда
и изхранва потомството си, ражда едва веднъж на шест години.
Ролята на мъжкия като закрилник се наблюдава не само у приматите, а и в цялото
животинско царство. Пред дома ми двойка водни кокошки си свиха голямо гнездо насред
канала. От мига, в който женската седна в гнездото, мъжкият започна да гони яростно
останалите птици, които припареха до нея. Още не си бяха снесли яйца, а той вече
пъдеше с крясъци и пляскане с крила далеч по-едрите от него жерави и патици.
През бременността и мъжът се подготвя за новата си роля. В хормоните, които
въздействат на мозъка, се наблюдават промени, заради които бащите не само се
държат, но и се чувстват различно. Още преди появата на детето у бъдещия татко се
повишава нивото на пролактин. При майките този хормон помага за производството на
кърма, но освен тях той прави и мъжете по-грижовни. Наред с това в кръвта на
бъдещия баща спада нивото на мъжкия хормон тестостерон. Целта е да се ограничи
агресията спрямо детето и да се понижи желанието за възпроизводство. Този хитър ход
на природата представлява универсален феномен: среща се както в Китай, така и на
Запад. Влиянието на хормоните върху мозъка кара много мъже още преди раждането да
усетят, че с тях се случва нещо необичайно. Не е ясно кое точно предизвиква
промените в поведението на бъдещия баща, но е възможно пръст в това да има
миризмата на бременната жена.
При някои животински видове на бащата е отредена особена роля. При щраусоподобните
птици нанду мъжките мътят яйцата в изкопано от тях гнездо; мъжкото морско конче пък
износва оплодените яйца в джоб в тялото си. У някои животински видове се среща
грижовно бащинско поведение, съпоставимо с поведението при хората, поради което
тези видове могат да ни помогнат да си отговорим на въпроса как се променя мъжкият
мозък след раждането на детето. Мъжките мармозетки обгрижват малките си, като ги
носят, защитават и хранят. Бащинството е свързано с изменения в челния дял на
мозъка – префронталния кортекс. В тази част на мозъчната кора нараства броят на
контактните места между нервните клетки, което говори за реорганизация на
невралната мрежа. Освен това се покачва и чувствителността на този дял на мозъчната
кора към вазопресина. Въпросният хормон стимулира социалното поведение и помага на
бащите да изпълнят по-лесно новите си задължения.
С израстването на децата бащите нерядко се превръщат в техни вдъхновители и им
задават посока в живота. Това може да стане по куп различни начини. Моят дядо беше
лекар, който събуди у сина си интерес към професията. Баща ми стана гинеколог. От
шестата си годишнина знаех, че и аз ще уча медицина. Дълго време собственият ми син
се колебаеше какво да следва, но в едно беше сигурен – че няма да е медицина или
биология. Такава беше неговата реакция спрямо мен. По-късно се оказа, че двамата
споделяме общ интерес към междуполовите различия, и заедно публикувахме редица
изследвания по темата (вж. XXI.1).
За жалост, ролята на бащата не се свежда само до благородни постъпки като грижата,
закрилата и вдъхновението. Както сред хората, така и сред животните се срещат
безброй примери за бруталната агресия, на която е способен мъжът в името на
бащинството. Мъжките примати могат да си присвоят цял харем от женски, като
прогонят водача на другата група. В такъв случай те обикновено убиват всички малки.
Когато следващият лъв поеме водачеството на стадото, той убива чуждите малки
въпреки опитите на лъвиците да го спрат. Кърмата на осиротелите лъвици секва и те
възвръщат плодовитостта си по-скоро, което гарантира на новия водач по-скорошно
сдобиване с поколения. Човешката история е осеяна с подобни примери, както можем да
прочетем и в Библията (Числа 31:14–18): „И се разгневи Мойсей на военачалниците,
хилядниците и стотниците, които се бяха върнали от война. […] И тъй, избийте всички
деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло; а
всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе
си“. И до днес не сме се отърсили от тези ужасяващи биологични механизми, тъй като
детеубийството и злоупотребата с деца се срещат по-често при доведени бащи,
отколкото при биологични родители. Деца на жени, пленени във военно време, все още
умират от насилствена смърт. Години след раждането женските шимпанзета странят от
групата си, за да защитят малкото от пагубния гняв на мнителния мъжки индивид.
Женските бонобо са намерили оригинален начин да предпазят децата си – като се
сношават с всички мъжки, така че нито един от тях да не посегне на малкото. Ала
човешките майки са вечно нащрек: те виждат опасност във всичко и това продължава
цял живот.

II.5 Ролята на стимулиращата среда в ранното развитие на мозъка

Благотворната среда не е лукс, а необходимост.

Английският неврофизиолог Джей Зи Йънг (1978)
Всеки човек се появява на този свят с мозък, уникален заради генетичното си
наследство и развитието си в утробата. В него до голяма степен са заложени
характерът ни, нашите таланти и ограничения (вж. IV.1–4, IX.1). Безопасната и
стимулираща среда, която изправя растящото дете пред разумни предизвикателства,
поощрява развитието на мозъка и след раждането. Още през 1871 г. Дарвин открива, че
мозъкът на зайците, отглеждани в празна клетка, е с 15 до 30 % по-малък от мозъка
на техните събратя, живеещи на свобода. И обратното: когато са отглеждани в
стимулираща среда, в голяма клетка с пространство за игра и с предмети, които се
обновяват всеки ден, тези животни имат по-голям мозък с повече междуклетъчни
връзки. Децата, които са били пренебрегвани в ранните си години, имат по-малък
мозък (фиг. 6); до края на живота си те се борят с ограничения, включително
интелектуални, езикови и моторни, импулсивни са и са хиперактивни. Префронталният
кортекс на тези деца понякога е прекалено малък. За разлика от тях децата, които
биват осиновени преди втората си годишнина, по-късно постигат нормално IQ от 100,
докато онези, които биват осиновени едва между втората и шестата си годишнина,
остават с IQ от 80.
Американският детски психиатър Брус Пери описва случая на изключително неглижирания
шестгодишен Джъстин, който още като бебе изгубил майка си и баба си. Малчуганът
израснал у кучкар, който го третирал като домашен любимец. Мъжът затварял детето в
клетката на животните; вярно – хранел го и му сменял пелените, но почти не му
говорел, камо ли да го прегръща и да играе с него. Когато го приели в болница,
Джъстин замерял персонала с изпражнения и не можел нито да говори, нито да ходи.
Умаленият мозък, който се видял на скенера, напомнял на мозъка на болен от
алцхаймер. В стимулиращата среда на приемното си семейство Джъстин бързо отбелязал
прогрес и на осем години тръгнал на детска градина. Не е известно какви ще бъдат
трайните последствия. С излезлия в годината на смъртта му трактат „Емил, или за
възпитанието“ френският философ на Просвещението Жан-Жак Русо (1712–1778) опитва да
ни внуши, че съществуват и „благородни диваци“. Според Русо, преди да бъдат
възпитани, децата са добри по природа; обществото обаче ги корумпира. Ала опитът,
който трупаме, докато растем, не е категорично лош. Той ни е нужен, за да се
развива мозъкът ни нормално, както показват и историята на Джъстин, и подробно
документираният случай на друго едно дете, израснало сред дивата природа. През 1797
г. в горите на Лангедок, Южна Франция, било забелязано безпризорно дете. На ловците
им отнело три години, за да го хванат. Кръстили го Виктор. По онова време момчето
било на десетина лета, вероятно изоставено от майка си. Препитавало се с плодове и
дребни животни. Лекарят Жан-Марк Гаспар Итар се заел с възпитанието на детето по
заръка на Министерството на вътрешните работи в Париж. Изготвял и подробни доклади.
Но въпреки всички усилия на доктора Виктор така и не се превърнал в пълноценен
гражданин и единствената дума, която се научил да произнася, била „мляко“. Да се
запита човек как са успели вълчите деца Ромул и Рем да стигнат толкова далеч!

Фиг. 6: Отдясно – скенер на мозъка на тригодишно дете, което е било систематично

неглижирано, сравнен със скенер на дете на същата възраст с нормално мозъчно
развитие. Мозъкът на неглижираното дете е много по-малък и с по-големи вентрикули
(мозъчни кухини – в черно) от мозъка на неговия връстник, израснал в нормална
среда. Наред с това заради свиването (атрофията) на мозъчната кора се наблюдават и
по-големи празнини между мозъчните гънки (Б. Д. Пери, 2002).
Овладяването на майчиния език е доказателство за това, че някои мозъчни системи се
развиват едва след раждането под влияние на средата. Майчиният език не зависи от
генетичното ни наследство, а е подвластен единствено на средата, в която израства
детето в критичния за речта период след раждането. Развитието на майчиния език не
просто оказва огромно влияние върху мозъка – то е от ключово значение за много
аспекти от цялостното развитие на детето.
През 1211 г. Фридрих II, крал на Германия, император на Свещената Римска империя и
крал на Сицилия, поискал да разбере кой е „езикът на Бог“. Фридрих II вярвал, че
Божият език ще се разкрие по естествен път на децата, които не са слушали майчиния
си говор. Затова той избрал дузина новородени и им отредил живот в пълна тишина още
от люлката. „Езикът на Бог“ така и не им се разкрил – тези деца не се научили да
говорят и до едно починали невръстни.
От сирачетата, които през Втората световна война били настанени в институции с
недостатъчно персонал и поради това – с липса на физически и духовен контакт,
оцелели едва 30 %. Онези, които останали живи пък, имали психични отклонения.
Очевидно общуването е не просто условие за нормално развитие на мозъка, но и
предпоставка за оцеляване.
През първите години след раждането ни средата оказва влияние върху строежа на
мозъчните системи, отговарящи за речта. Ако по-късно, след критичния за речевото
развитие период, решим да научим чужд език, се налага да разчитаме на „холандския“
или „българския“ си мозък и затова говорим с акцент. У децата на възраст между 9 и
11 години мозъчните дялове, които обработват словесната и визуалната информация,
все още се препокриват. У големите разграничението вече е налице и затова двата
вида информация се обработва от отделни дялове. Езиковата среда поражда трайни
различия в мозъчните структури и техните функции. Ето защо гласните и животинските
звуци се обработват или в левия, или в десния кортекс в зависимост от това дали
майчиният ни език е японски, или западноевропейски, без значение от генетичното ни
наследство. Във фронталния кортекс лежи зоната на Брока (фиг. 7), която играе
съществена роля за езика. Ако на зряла възраст се посветим на чужд език, вече
използваме друга подзона. Затова пък израснем ли в двуезична среда, и за двата
езика ще си служим с едни и същи фронтални дялове. В такъв случай опашатото ядро,
или nucleus caudatus (фиг. 26), е онова, което решава кога кой език да използваме.
Езикът и културната среда определят не само коя мозъчна система да се заеме с
преработването на езика, но и как ще преценим обстановката и ще разтълкуваме
мимиките на събеседника си. Така например японците и жителите на Нова Гвинея не
правят ясна разлика между лице, изразяващо страх, и лице, на което е изписана
почуда; когато изследват обстановката, китайците – противно на американците – не
просто съсредоточават вниманието си върху най-важния предмет, ами и го съотнасят
към обстановката. Когато смятат наум, китайците използват мозъчни дялове, различни
от дяловете, с които си служи англоезичният Запад. И двата народа боравят с едни и
същи арабски цифри и с най-долната част от париеталния кортекс (фиг. 1). Ала за да
обработят числата, англоговорещите прибягват до езиковите системи, докато китайците
използват визуално-моторни системи. Обяснението е, че китайците изучават писмени
символи от най-ранна възраст. Китайското сметало суанпан не е така застъпено в
съвременен Китай.

Фиг. 7: Езиковите зони на Брока (фронтална, за производството на речта) и на

Вернике (темпорална, за разбиране на речта). Тези зони са тясно свързани и с
възприемането на музика и пеенето. Между музиката и езика има големи сходства.

Че средата може да стимулира развитието на мозъка, е подозирала още Мария

Монтесори. Тя установила връзка между социално-икономическата среда и развитието на
мозъка и я описала в своя дневник от 1913 г. Социално-икономическият статус е важен
фактор при поощряването на интелектуалното развитие на деца с изоставания, например
в резултат на недоносеност. Силно стимулиращата, обогатена среда спомага за
възстановяване след нарушение в мозъчното развитие. Деца, в чието ранно развитие се
наблюдава изоставане поради недохранване или емоционално неглижиране, могат да
отбележат значително подобрение, ако бъдат преместени навреме в стимулираща среда.
И при деца със синдром на Даун са отчетени по-добри резултати в среда с по-
интензивна стимулация. Следователно умственото изоставане не бива да е причина
децата да се заключват в домове или в друга слабо стимулираща среда. Напротив – при
ментално забавяне трябва да се наблегне още повече на стимулацията. Разликата ще се
вижда цял живот.

II.6 Спомени от утробата

Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра младенецът в утробата й […].

Лука 1:41
Кръвообращението на мозъка, което ни е нужно, за да функционира паметта ни, съзрява
още през първите години от живота ни; затова и най-ранните спомени на повечето от
нас датират от четвъртата ни година. Срещат се обаче и изключения. Някои хора пазят
изненадващо детайлни спомени от втората си година. Това не значи, че дотогава до
детския мозък не е достигала информация отвън – все пак дори малкото в утробата
реагира на външни дразнения. Реакциите на детето обаче не са гаранция, че то ще
съхрани спомени от този период. Дали наистина не се раждаме като бял лист, или
tabula rasa, както вярва английският философ от епохата на ранното просвещение Джон
Лок, или пазим съкровищница от спомени за най-прекрасните си години, както опитва
да ни убеди художникът Салвадор Дали?
Не липсват спекулации и за менталния багаж, с който идваме на тоя свят, и влиянието
на вътреутробния период върху по-нататъшния ни живот. В САЩ се срещат т.нар.
пренатални университети, които учат майките да общуват с плода. И действително
вътреутробното ни минало предопределя риска да ни сполетят психични болести като
шизофрения и депресия. Ала някои терапевти отиват твърде далече в твърденията си,
че лошите спомени от утробата са причина за специфични психични проблеми в по-късна
възраст. Съгласно тези схващания форцепсът и болката, която е изпитал плодът при
раждането, са отговорни за главоболието в зряла възраст. Родилните и
гинекологичните проблеми на жената пък идвали от най-ранното й усещане за
отхвърляне, задето се е родила момиче, а не момче. Според същите специалисти
фантазиите за секс с белезници се дължат на увитата около бебето пъпна връв, а
страхът от премазване – на трудното и продължително изгонване на плода през родовия
канал. Въпросните терапевти ни успокояват: регресивната терапия откривала
първоизточника на тези проблеми, а щом опознаел първоизточника, пациентът
автоматично се отървавал от оплакванията си.
Едно съдебномедицинско изследване, което сравнява 412 самоубийци, пристрастени към
алкохола и наркотиците, с 2901 други човека, подчертава връзката между
перинаталните преживявания и саморазрушителното поведение. Самоубийствата чрез
обесване се асоциират с недостига на кислород при раждане; самоубийства по особено
жесток начин се свързват с механична родилна травма, а зависимостта на жертвите към
дадени вещества се приписва на приема на болкоуспокояващи по време на раждането.
Независимото изследване, което проведохме ние неотдавна, показа, че няма ясна
връзка между опиатите, подавани на родилката за облекчаване на болката, и бъдещата
зависимост на детето. Любопитен съм какво ще покажат изследванията върху останалите
взаимовръзки.
Салвадор Дали не се нуждаел нито от регресивна терапия, нито от lsd, за да си
припомни вътреутробния си живот до най-малката подробност: „Беше божествено, беше
рай. Раят в матката носи цветовете на пъкъла: червено, оранжево, жълто и синкаво.
Мек е, неподвижен, топъл, симетричен, двуделен и лепкав. Пред очите ми изниква
грандиозният образ на две фосфоресциращи яйца. Само да се свия в характерната за
плода поза и да притисна юмруци към очните си кухини, и се връщам назад“. Яйцата
присъстват в не една картина на Дали. Човешкият плод наистина реагира на светлина
от 26-ата гестационна седмица. Но дори бременната майка на Дали да е лежала по
бански на плажа – което не е твърде вероятно, – малкият Салвадор пак не би различил
нещо повече от мътнооранжево сияние. Тоест подробните визуални спомени явно са
привилегия на сюрреалистите.
Други типове фетална памет се наблюдават при някои животински видове. За птичия
ембрион е важно да разпознава зова на родителите си още от яйцето; при хората
майчиният глас създава връзка между майката и детето през бременността. Наличието
на фетална памет у човека доказват и експериментите с три различни парадигми:
хабитуацията4, класическото кондициониране5 и т.нар. exposure learning6.
Хабитуацията е най-простата форма на памет, която се проявява чрез отслабена
реакция при повтаряне на един и същ стимул. У човешкия фетус хабитуацията се
наблюдава още през 22-рата седмица от бременността. Класическо кондициониране се
среща в 30-ата седмица на плода. За условен стимул може да се използва люлеенето, а
за безусловен – високите тонове. Остава отворен въпросът на кое ниво от нервната
система се осъществява тази форма на учене. Тъй като и плод с аненцефалия (т.е.
дете без главен мозък) реагира на условни стимули, то споменатата форма на учене би
могло да се състои на ниво продълговат или гръбначен мозък. По-интересни са обаче
наблюденията при exposure learning: когато дадена музика действа успокояващо на
бременната жена, след време плодът започва да се движи още щом долови първите ноти.
Чуе ли същата музика след раждането, детето спира да плаче и ококорва очи. Възможно
е възприемането на майчиния глас от нероденото да влияе на говорното му развитие и
на връзката с майката. Пеленачетата проявяват явни пристрастия към гласа на майка
си, особено ако е преправен да звучи така, както е звучал в утробата. Разпознават и
приказката, която майката е чела многократно на глас, докато е била бременна. Тази
фетална памет за звуци обаче носи и своите рискове. Новородените реагират на
мелодията от сапунения сериал, по който е била увлечена майката през бременността
си. Спират да плачат и се заслушват в познатата музика, та чак да се зачуди човек
дали един ден въобще ще могат да живеят без телевизия.
Детето помни и обонятелните и вкусовите стимули от утробата. Веднага след раждането
то разпознава миризмата на собствената си майка, което вероятно спомага за гладкото
протичане на кърменето. Обикновено мирисът на чесън отблъсква бебетата, но ако
майката е хапвала чесън по време на бременността си, такова отвращение у детето
липсва. Ето че кулинарните различия между французите и холандците са заложени още в
утробата!
Нека обобщя: плодът притежава памет за звуци, вибрации, вкусове и миризми. Тоест
ние вредим на детския мозък не само като пушим, пием и употребяваме лекарства и
наркотични вещества, а и като гледаме долнопробни телевизионни програми. Затова
препоръчвам от време на време да посягате към някоя добра книга и да четете на
плода на глас с надеждата, че и следващото поколение ще заобича литературата. Което
впрочем не е хрумване от последните години, тъй като дори в Талмуда се говори за
програми за пренатална стимулация. Има какво още да се желае от „най-малката класна
стая“!
Ала не бива да забравяме, че спомените от утробата не са детайлни и – доколкото сме
запознати – се съхраняват едва няколко седмици, а не цял живот, както се опитват да
ни втълпят някои терапевти и художникът Салвадор Дали.
4 Привикване на организма към повтарящи се дразнения на сетивата, при което тези
дразнения изгубват значението си и организмът престава да реагира на тях. – Б. пр.
5 Представяне на неутрални (условни) стимули заедно със стимули от някаква
значимост (безусловни). Когато двата вида стимули се повтарят заедно, организмът
започва да ги асоциира един с друг и да дава поведенчески отговор и на условния
стимул. – Б. пр.
6 Учене чрез излагане на информация (от англ.). – Б. пр.

III. Застрашеният фетален мозък в „безопасната“ утроба

III.1 Нарушения в мозъчното развитие, причинени от околната среда

Сами замърсяваме околоплодните води на децата си.

По време на бременността и през първите години след раждането човешкият мозък се
развива с много високи темпове. Това стремглаво развитие протича по различно време
във всеки дял и във всеки вид клетка. При фазите на бърз растеж мозъчните клетки са
особено чувствителни към някои фактори. Нормалното мозъчно развитие изисква на
първо място достатъчно храна. Освен това щитовидната жлеза на детето трябва да
функционира правилно, тъй като тя стимулира развитието на мозъка. През този бурен
период мозъчното развитие се обуславя както от генетичните ни дадености, така и от
работата на нервните клетки. А тя на свой ред зависи от наличието на хранителни
вещества, химически сигнални вещества от други мозъчни клетки (невротрансмитери) и
вещества, подпомагащи растежа. Зависи и от хормоните – в тази фаза половите хормони
на детето направляват сексуалната диференциация на мозъка. Веществата, които
майката приема през бременността и които достигат детето чрез плацентата –
токсините в околната среда, алкохолът, никотинът и другите пристрастяващи
субстанции и лекарства, – могат да нарушат деликатния процес на разгръщане на
мозъка.
За съжаление, живеем в свят, в който 200 милиона деца страдат от сериозно и трайно
нарушение в мозъчното развитие поради недостиг на храна. Резултатът е не само
понижен умствен капацитет, но и увеличен риск от шизофрения, депресия и
антисоциално поведение. Доказателство за това е изследването на децата, родени в
градската агломерация на Амстердам през Гладната зима на 1944–1945 г. (вж. III.3,
фиг. 8). Такива проблеми се срещат и днес, в нашето общество на презадоволяването,
когато плацентата не функционира пълноценно, поради което детето в матката не
получава достатъчно хранителни вещества и се ражда с тегло под нормата.
Недохранването на плода може да се дължи и на това, че някои бъдещи майки повръщат
непрекъснато, спазват строга диета, за да не качат килограми, или гладуват през
месеца на постите Рамазан.
Освен всичко друго, на света живеят и 200 милиона човека, които отглеждат децата си
в район с недостиг на йод. Такива райони има по цялото земно кълбо, включително в
Нидерландия. Хормоните на щитовидната жлеза, така необходими за нормалното развитие
на мозъка, могат да изпълнят задачата си само ако в тях постъпва достатъчно йод.
Процесът се осъществява в щитовидната жлеза. В планинските райони дъждовете отмиват
йода от почвата. Недостигът, възникнал по този начин, разстройва функциите на
хормоните на щитовидната жлеза и нарушава развитието на мозъка и вътрешното ухо.
Наблюдава се силно уголемена детска щитовидна жлеза, която всячески се опитва да
улови малкото йод в храната. В най-лошия случай смущението в производството на
хормони създава глухонеми джуджета с умствено изоставане, т.нар. кретени.
Лайденският ендокринолог проф. Керидо посвети живота си на обследването на районите
с недостиг на йод в по-отдалечените кътчета на Земята. Той беше привърженик на
необичайните експерименти. Така например една петъчна вечер той ми се обади и
попита: „Дик, можеш ли за утре сутринта да ми намериш 16-милиметров кинопроектор,
че ще чета лекция в Амстердам?“. В новия му филм го видях да каца с една чесна в
долината на Мулия в Папуа-Нова Гвинея, докато страната още беше холандска колония,
и се запознах с предварителните резултати от проучванията му по време на тази
експедиция. Около 10 % от децата в долината били слабоумни, глухи и със сериозни
неврологични отклонения. Керидо обясняваше, че това се дължи на недостига на йод.
Той лекувал местните, като им слагал инжекции с йодизираното масло „Липиодол“. По-
рано това масло се използвало като контрастно вещество за белодробни снимки, но
понякога увреждало белодробната тъкан. Ала като средство срещу йодна недостатъчност
„Липиодол“ се оказало незаменимо. Когато Швейцария започнала да добавя йод в
трапезната си сол, всички клиники за глухонеми хлопнали кепенците.
Срещал съм това нарушение в развитието и през XXI век – в планините на китайската
провинция Анхуей. Болна от кретенизъм жена с „гуша“ – силно възпалена щитовидна
жлеза – метеше шумата в един храм. На въпроса на близък мой китайски професор дали
е ходила на лекар, жената отговори с ръмжене и размаха заплашително метлата.
Тежките метали също могат да накърнят развитието на детския мозък. Оловото, което
се добавя към бензина, за да смазва движещите се части, може да попадне в женската
утроба и да повиши риска от обучителни трудности на бъдещия млад човек. За първи
път се заговори за натравяне с живак, когато през петдесетте години на миналия век
котките в рибарските селца около японския залив Минамата започнаха да се държат
странно и дори да измират без видима причина; рибата се защура безцелно.
Обяснението дойде от рибарите: най-сполучливия си улов те продавали на пазара, а с
недобрата риба изхранвали семействата си. Заради високото съдържание на живак в
месото – оказало се, че металът идва от близката фабрика за пластмаса – шест
процента от децата получавали тежки мозъчни нарушения още преди раждането. При тези
деца живакът възпрепятствал образуването на мозъчни клетки и растежа на нервни
влакна, което водело до умствено изоставане. Възрастните пък развивали парализа.
Днес в Парка на околната среда в Минамата се издига паметник на всички живи
същества, станали жертва на живака в морето. Паркът е построен върху 27 тона морски
пясък, замърсен с живак, и десетки запечатани контейнери с отровена риба. Японското
правителство обаче така и не се погрижи жертвите да получат подобаващо парично
обезщетение.
Не е рядко явление и половото разстройство, познато като интерсексуалност. В
зависимост от това дали се броят и по-малко фрапиращите случаи и на каква възраст е
поставена диагнозата, интерсексуалността се среща у приблизително 2 % от децата. В
10 до 20 % от случаите за атипичното развитие на половите органи не е открита
хромозомна причина. Вината би могло да е в химикалите. Днес инсектицидът ДДТ,
полихлоринираните бифенили, диоксините и редица други вещества, които се срещат в
околната среда, са кръстени „ендокринни нарушители“, тъй като пречат на половите
хормони да изиграят своята роля за половата диференциация. Още през 1940 г. у
пилотите, които пръскали селскостопанската реколта с ДДТ, бил установен понижен
брой сперматозоиди. Вредата от тези вещества върху мозъчното развитие е видима и в
животинското царство. Едва отскоро учените започнаха да се тревожат за
въздействието на ендокринните нарушители върху сексуалната диференциация на детския
мозък, а с това – и върху половата идентичност и сексуалната ориентация (вж. IV).

III.2 Нарушения в развитието на мозъка, причинени от наркотични средства и

лекарства

Не вредим ли на мозъка на децата си още преди раждането им

Заглавието на встъпителната ми лекция (1980)
Тежките нарушения в развитието, които възникват през ранната бременност, са, за
щастие, рядкост. Примери за подобни сериозни вродени отклонения са отвореният
гръбначен стълб (или спина бифида, която се наблюдава по-често при бременни,
приемали лекарства срещу епилепсия), отсъствието на главен мозък (аненцефалия, по-
често срещана при излагане на пестициди) и липсващите части на ръцете и краката.
Последната форма на аномалия е позната от 50-те години на миналия век, когато се
появил новият за времето си седатив за бременни. Той, оказало се, водел до толкова
умопомрачителни отклонения, че се заговорило за трагедията „Талидомид“ и скандала
със „Софтенон“. Видимите с просто око нарушения в развитието се наричат
„тератологични аномалии“. След трагедията „Талидомид“ лекарите станаха по-
предпазливи, когато предписват лекарства през първите три месеца от бременността.
Тези отклонения обаче са едва върхът на айсберга. Микроскопичните аномалии,
причинени от химични вещества след първия триместър от бременността, се срещат
далеч по-често от класическите тератологични аномалии. Те могат да възникнат в
късен период от бременността и да предизвикат проблеми на по-напреднала възраст.
При раждането детето изглежда напълно здраво, но по-късно, когато мозъкът се
изправи пред функционални предизвикателства, на повърхността изскачат неочаквани
дефекти. Бременна, която пуши, увеличава риска на детето от обучителни трудности,
поведенчески проблеми като тийнейджър и репродуктивни нарушения като възрастен.
Тези смущения се определят като функционални или поведенчески аномалии.
Много са химичните вещества, които достигат нероденото дете и застрашават мозъчното
му развитие. Тежките метали в околната среда, никотинът, алкохолът, кокаинът и
другите упойващи вещества, ала освен тях и лекарствата, които приема бременната
жена, могат да нарушат процеса на стремглаво развитие на мозъка. Деца, които са
били изложени на наркотици още преди раждането си, т.нар. метадонови бебета, след
идването си на бял свят не само проявяват симптоми на абстиненция, ами и често
получават трайни мозъчни увреди. Убеден съм, че всички вещества, които въздействат
върху възрастния мозък, влияят и на мозъчното развитие на нероденото дете. Досега
не съм срещал изключение от това правило.

Алкохолът

Че алкохолът може да доведе до вродени отклонения, е отдавна известен факт. Още

няколко века преди Христа във финикийската колония Картаген са познавали
въздействието на алкохола върху децата, тъй като съществувал закон, забраняващ
употребата на алкохол в сватбения ден. През 1751 г., по време на т.нар. gin graze7,
английският писател Хенри Филдинг отправя предупреждение: „Та какво ще е това дете,
заченато в джин?“. През 1968 г. френски учени обявяват, че употребата на алкохол
през бременността може да доведе до нарушение в мозъчното развитие на детето –
точно както при гамите от „Прекрасният нов свят“ (1932) на Олдъс Хъксли, на които
още като зародиши се сипва алкохол в кръвозаместителя. Френската публикация не
предизвиква особен интерес, но през 1973 г. американският педиатър д-р Кенет Джоунс
и неговите сътрудници преоткриват този феномен и го описват в англоезичната
литература като „синдрома на алкохолизирания плод“. Консумацията на алкохол от
бременната жена може да доведе до умален мозък и умствено изоставане. Срещат се
обаче и по-леки форми на нарушения, вина за които носи алкохолът. В хода на
развитието около вентрикула се образуват мозъчни клетки, които впоследствие се
преместват към мозъчната кора, където съзряват и образуват нервни влакна. Чрез тези
влакна клетките се свързват с други мозъчни клетки. Алкохолът може дотолкова да
наруши миграцията на феталните мозъчни клетки, че те да проникнат през мозъчната
обвивка и да се загнездят от външната страна на мозъка. Освен всичко друго
алкохолът активира оста на стреса в мозъка на детето и с това увеличава риска от
депресия и страхова невроза. През шейсетте години на миналия век в родилните домове
подавали венозно алкохол за спиране на преждевременните раждания. Алкохолът
намалявал контракциите и детето оставало в матката по-дълго време. Тамошните
лечители нямали притеснения, че алкохолът ще проникне в мозъка на детето. Не е
известно дали това лечение е увредило малките пациенти.
7 Период от английската история през първата половина на XVIII век, когато пиенето
на джин сред по-низшите прослойки се превръща в епидемия. Приемат се редица закони,
които да ограничат консумацията на джин. – Б. пр.

Пушенето

Побиват ме тръпки само като си помисля какво може да сполети дете, чиято майка пуши
през бременността си. Пушенето е най-често срещаната причина за фатален край на
плода при раждане. Цигарите увеличават двойно риска от синдром на внезапната детска
смърт. Пушенето на бременната жена възпрепятства мозъчното развитие на плода,
увеличава опасността от преждевременно раждане, понижава теглото на новороденото,
нарушава фазите на съня му, влошава резултатите му в училище и вреди както на
детската, така и на майчината щитовидна жлеза. Детето е изложено на по-голям риск
от хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието (ADHD), агресивно и
импулсивно поведение, проблеми с говора и концентрацията, а при момчетата се
наблюдават и забавено развитие на тестисите и повече репродуктивни проблеми.
Все още около 12 % от бременните жени пушат, като малка част от тях са готови да
откажат цигарите. Никотиновите лепенки са вредни за детето, тъй като експериментите
с животни показват, че никотинът има подчертано вредно влияние върху мозъчното
развитие. Тоест не само веществата в цигарения дим, а и никотинът причинява
нарушения в развитието на мозъка. Ако всички холандки откажат цигарите, ще има с 30
% по-малко преждевременно родени деца, а недоносените бебета ще намалеят със 17 %,
с което здравните разходи около грижата за тези деца ще се понижат с 26 милиона
евро. Заслужава си да опитаме заради нашите деца, нали?

Неспецифични въздействия

Функционалните въздействия на лекарствата върху тератогенезата често се откриват

съвсем случайно. През осемдесетте години в нашия институт докторантът Маджид
Мирмиран проведе изследване върху това дали количеството REM сън на детето в
утробата е от значение за правилното развитие на неговия мозък. Още в предродилния
период през тази фаза от съня мозъкът се намира в състояние на висока активност.
Вливайки на плъхове кломипрамин (средство срещу депресия и страх) и клонидин
(вещество, което се използва при високо кръвно налягане и мигрена), Мирмиран
премахна REM фазата от съня им. Той извърши това в стадий от развитието на техния
мозък, който съответства на втората половина от бременността при хората, т.е. през
втората и третата седмица след раждането на плъховете. След това краткотрайно
третиране, проведено в периода на ранно развитие, у възрастните вече животни се
наблюдаваха удължена REM фаза и изразени признаци на страх. Наред с това мъжките
проявяваха хиперактивност и отслабена сексуалност. Тоест дори когато тези вещества
се подават за нищо и никакви две седмици от развитието на плъховете, те
предизвикват трайни изменения в мозъка и поведението. По-късно в Гронинген бяха
изследвани осемгодишни деца, чиито майки през бременността си са приемали клонидин
– „безопасно“ средство срещу повишено кръвно налягане и мигрена. Тези деца
проявяваха сериозни сънни разстройства. Част от малчуганите страдаха и от
сомнамбулизъм.
Един от проблемите с аномалиите на тератогенезата е, че за да научат повече за
нарушенията у човека, лекарите са принудени да извършват опити върху животни. Наред
с това функционалните промени в тератогенезата на лекарствата са неспецифични. От
появило се в по-късна възраст смущение, каквото е сънното разстройство, не може да
се заключи еднозначно за вида на веществото, отговорно за мозъчната увреда в
предродовия период. Други примери за неспецифични симптоми за нарушения в
тератогенезата са обучителните затруднения (вследствие на алкохол, кокаин, цигари,
олово, марихуана, ДДС, антиепилептици), депресията, страховата невроза и останалите
психични проблеми (причинени от диетилстилбестрол, цигари), транссексуалността
(фенобарбитал или фенитоин), агресията (прогестеронови препарати или цигари),
моторните, социалните и емоционалните проблеми.
Наред с това се предполага, че химичните вещества „допринасят“ за нарушения в
развитието като шизофрения, аутизъм, синдром на внезапната детска смърт и ADHD. Ако
има генетична предразположеност, майка, която пуши, докато е бременна, може да
увеличи многократно риска от ADHD. Приемът на кортикостероиди през бременността
също повишава риска от ADHD. Тези вещества се предписват за ускоряване на
съзряването на дробовете при преждевременно раждане, но те спъват развитието на
мозъка и освен до ADHD могат да доведат и до умален мозък, моторни смущения и по-
нисък коефициент на интелигентност. За щастие, в наши дни те се назначават в по-
ниски дози, а лечението е с по-кратък курс.

Дилеми

Една от дилемите пред медиците е свързана с това, че често се налага пациентки с

шизофрения, депресия или епилепсия да бъдат лекувани и през бременността, за да не
се позволи на майчиното заболяване да навреди на детето. След употребата на
медикаменти срещу шизофрения (например хлорпромазин) са забелязани моторни
нарушения у детето, а някои лекарства срещу епилепсия повишават опасността от
отворен гръбначен стълб (спина бифида) или транссексуалност. Най-разумно е
бременната с епилепсия да се лекува с един-единствен препарат и с фолиева киселина.
Когато бъдещата майка приема валпроева киселина, това може да доведе до по-ниска
вербална интелигентност на детето, отколкото при прием на други антиепилептици.
Два процента от бременните посягат към антидепресантите. Принципно тези лекарства
не повишават риска от сериозни вродени аномалии, ала децата от такава бременност са
недоносени, по-леки, изпитват по-големи затруднения непосредствено след раждането
(с по-ниски показатели са по Апгар8) и проявяват слаби моторни нарушения. Задачата
на лекаря е да претегли вредите от тези проблеми и от проблемите, които могат да
предизвикат стресът и депресията на майката през бременността: занижени когнитивни
способности, трудна концентрация и забавяне в говорното развитие, както и множество
поведенчески нарушения. Страхът на майката през бременността може да активира
трайно оста на стреса у детето и така да повиши риска от бъдеща страхова невроза,
импулсивно поведение и депресия. Нека депресивните бременни обмислят и възможността
за немедикаментозно лечение, каквито са терапията със светлина, транскраниалната
магнитна стимулация (ТМС), акупунктурата и интернет терапията. С две думи,
лекуващият лекар е изправен пред сериозна дилема.
8 Тестът на Апгар включва пет показателя, по които се оценява здравословното
състояние на бебето в първите минути след раждането: цвета на кожата, сърдечната
дейност, рефлексите, тонуса и дишането. – Б. пр.

Механизми

Мозъчните клетки се образуват през бременността и в периода след раждането. В

началото процесът протича с висока скорост, но постепенно се забавя и около
четвъртата година спира. Съзряването на мозъка обаче отнема далеч повече време. В
челния му дял – префронталния кортекс – то продължава чак до двайсет и петата
година. Когато на недоносено дете се влее висока доза кортикостероиди, които да
ускорят съзряването на белия дроб, това възпрепятства развитието на мозъка.
Консумацията на алкохол, цигари и лекарства през бременността също пречи на детския
мозък да расте нормално.
Химичните вещества вредят във всеки един етап от вътреутробното развитие на мозъка.
Нарушената миграция причинява хетеротопия9. Под „нарушена миграция“ имам предвид
купчинките от мозъчни клетки, които, вместо да стигнат до мозъчната кора, спират в
бялото вещество при аксоните на невроните (фиг. 19). Там те не могат да
функционират пълноценно. Такива нарушения в миграцията на клетките са често срещано
явление и у бременни, използващи вещества от групата на бензодиазепините. Алкохолът
през бременността се отразява на формата и функциите на всички израстъци на
мозъчната клетка. Пушенето и пиенето през бременността изменят рецепторите за
никотин, а употребата на канабис от майката – тези за допамин в мозъка на бебето.
9 Анормално изместване на тъкан. – Б. пр.

Заключения

Веществата, които водят до зависимости, лекарствата и отровите в околната среда

могат да нарушат трайно развитието на детския мозък и да предизвикат бъдещи
разстройства в ученето и поведението. Такива вродени отклонения се разглеждат от
т.нар. функционална или поведенческа тератология.
Изследването на въздействието на химичните вещества е трудно заради дългия
промеждутък от време между излагането на детето на тези вещества в утробата и
последиците от тях, които често се проявяват едва в ученическите години или в
репродуктивна възраст. Наред с това тези последици – обучителните трудности,
сънното разстройство и др. – са толкова неспецифични, че от тях не може да се
извлече информация за веществото, което е увредило мозъка на плода през
бременността. Едно и също вещество може да отключи различни симптоми в зависимост
от момента, в който детето е било изложено на него. Допълнителна спънка
представлява фактът, че медицинското лице не е наясно за какви нарушения да следи,
особено когато липсват обстойни изследвания върху животни. От изключителна важност
е при планиране на бременността лекарят да обсъди с пациентката възможните
проблеми, за да може в случай на нужда от лечение да предпише най-безопасния
препарат или да препоръча немедикаментозна терапия.

III.3 Краткосрочните стратегии на нероденото дете

Още от утробата ние се подготвяме за живота си след раждането. В предродилния

период мозъкът ни решава с кой пол ще се отъждествяваме, каква ще е сексуалната ни
ориентация и колко агресивни ще бъдем (вж. IV, IX.1). Впоследствие половите ни
хормони активират мозъчните системи, които са програмирани още в утробата, и ни
карат да даваме израз на сексуалността и агресията си. Това вътрематочно
програмиране зависи отчасти от наследствената информация, която сме получили от
родителите си. Още от зачеването ни споменатото фетално програмиране въз основа на
наследствени фактори обуславя голяма част от характера ни, а освен него – и риска
от мозъчни заболявания като шизофрения, аутизъм, депресия и зависимости (вж. XI.3,
VI.3). Ала информацията в нашата ДНК е твърде ограничена, за да програмира напълно
бъдещето на мозъка ни. Той обаче е разрешил този проблем чрез свръхпроизводство на
клетки и междуклетъчни връзки. През периода на мозъчното развитие клетките се
състезават помежду си чии връзки ще са най-устойчиви. Връзките транспортират
вещества на растежа, които ускоряват активността на клетките и ги карат да създават
повече и по-здрави връзки. Клетките, които не се справят с тая задача, умират.
Наред с генетичната предопределеност непрекъснато влияние върху развиващия се
детски мозък оказват и редица фактори като хормоните на плода и на майката,
хранителните вещества, химикалите в околната среда и др.

Фиг. 8: Дете, родено в пансион „Вилхелмина“ през Гладната зима на 1944–1945 г. Тези
деца не просто се появяват с по-ниско тегло, ами и като възрастни са по-застрашени
от антисоциално поведение и затлъстяване. Оказва се, че предпочитат мазна храна и
не се движат достатъчно. Изложени са и на по-голям риск от високо кръвно налягане,
шизофрения, депресия и зависимости.
Чрез половите хормони например мозъкът се програмира в мъжка или женска посока.
Нивото, при което от сега нататък ще се активират оста на стреса и агресивното
поведение, също се определя в утробата. Като реагира с непрекъснато напасване на
мозъчните си системи към сигналите от външния свят, плодът се подготвя за нелекия
живот извън майчината утроба. Тази гъвкавост, от една страна, е гаранция за
оцеляването на плода, но, от друга, прави развиващия се мозък силно уязвим за
вредни вещества като никотина от цигарата на майката пушачка. Наред с това в
дългосрочен план феталното програмиране може да се окаже причина за редица хронични
заболявания. Учени от Университетската болница на Амстердам, изследващи Гладната
зима, подчертават, че феталното програмиране носи опасност от развитие на хронични
болести. През студените месеци на 1944–1945 г. немските окупатори плячкосват
Нидерландия. Децата на Гладната зима не просто се раждат с по-ниско тегло (фиг. 8),
ами и като възрастни са значително по-заплашени от антисоциално поведение и
затлъстяване. Малчуганите предпочитат по-мазната храна и се движат по-малко. Наред
с това ги грози по-голям риск от високо кръвно налягане, шизофрения и депресия.
Заключенията от това изследване може да се пренесат и извън Гладната зима, тъй като
същите механизми се задействат всеки път, когато заради зле функционираща плацента
детето в утробата не получи достатъчно храна и се роди с твърде ниско тегло.
Очевидно детето в утробата усеща кога навън цари недостиг на храна. Какъв ли е
еволюционният замисъл на тази реакция? Всички системи в мозъка на детето, които
регулират обмяната на веществата, се настройват по такъв начин, че да оползотворят
и последната калория. Те не позволяват на усещането за ситост да настъпи така
бързо. Тъй като при раждането детето е по-дребно, не му е нужна толкова храна.
Следователно то нагажда мозъка и поведението си към оскъдицата извън майчината
утроба. Антисоциалното поведение позволява на детето да мисли единствено за себе
си, което е удачен ход в условия на недоимък. Активирането на оста на стреса също
подпомага тази стратегия за оцеляване. Но ако впоследствие детето се появи на бял
свят в условия на изобилие от храна, тази адаптационна стратегия се обръща срещу
него. Увеличава се рискът от затлъстяване – резултатът е артериална хипертензия10.
Забавеното усещане за ситост води не само до затлъстяване, но и до зависимости. При
някои форми на нарушено вътрематочно развитие се наблюдава повишен риск от
шизофрения. Накратко, болестите, които често възникват в резултат на недохранване,
може да се приемат като странични ефекти на стратегията за адаптация, която в
краткосрочен план е повишила шансовете на плода да оцелее.
По сходен начин може да се интерпретира и разстройството на сексуалната
диференциация в мозъка на нероденото дете вследствие на социалния стрес на майката
през бременността (вж. IV.3). Когато майката е стресирана, например заради битови
неуредици или защото бушува война, мозъкът на женския плод „възмъжава“, а мозъкът
на мъжкия плод развива женски наклонности. Това явно е адаптивна реакция. Един ден
момичето с по-груб и състезателен характер ще се справя по-лесно, докато момчето,
което не познава мачовщината, ще се забърква по-рядко в конфликти с алфа-мъжкари.
Ето ви още един пример за краткосрочна стратегия за оцеляване, която в дългосрочен
план би могла да застраши възпроизводството и да повиши риска от забавено развитие
и шизофрения.
Изводът е, че плодът „мисли“ за оцеляването си само в краткосрочен план и се
нагажда единствено към трудните обстоятелства, които го очакват непосредствено след
раждането му. Естествено, плодът не „мисли“. Милиони години неродените деца са били
излагани на опасности. От време на време някъде възниквала мутация, която
позволявала на детето да се нагоди по-лесно към проблемите навън, и впоследствие
тази благоприятна мутация се разпространявала сред населението. Не може да
обвиняваме децата за краткосрочните адаптации, които не вземат предвид
дългосрочните нежелани ефекти, тъй като за човека по-голямата продължителност на
живота все още е съвсем ново усещане.
Досега докторите се опитваха да лекуват късните последствия от феталното
програмиране. С познанията в тази област, събрани в резултат на изследванията върху
Гладната зима, вече може да се съсредоточим върху превенцията на късните
последствия, например като консултираме бременните относно храненето. Всички ще
спечелим от това.
10 Повишено кръвно налягане. – Б. пр.

III.4 Усеща ли плодът болка

По време на мандата на Джордж Буш циркулираха смайващи филмчета за плод в утробата

на майка си, който реагира с бурни движения при допира на игла. Изказа се
предположение, че плодът изпитва болка при аборт и се опитва да се спаси от
инструментите – уви, напразно. Федералното правителство на САЩ изготви
проектозакон, с който да накара лекарите да информират пациентките си за
„сериозните доказателства“ за болката, която изпитва зародишът при убийството чрез
аборт. Обмисляше се при бременност след 22-рата седмица на плода да се вливат
болкоуспокояващи, преди да се пристъпи към аборт. За нарушаването на този закон се
предвиждаше глоба от 100 000 долара и отнемане на разрешителното на съответния
лекар. Този законопроект със сигурност се е понравил на американското движение
„Избор за живот“, което се обявява в защита на неродените деца. Ала дали наистина
съществуват доказателства, че плодът страда, т.е. че осъзнава болката?
При възрастните болковите дразнения се пренасят от нервните клетки на кожата през
гръбначния мозък до центъра на главния мозък или таламуса (фиг. 2). Оттам те се
прехвърлят към две области: към първичните зони на мозъчната кора, които
локализират мястото на осъзнаване на болката, и към цингуларния кортекс, който
изпраща емоционални и автономни реакции: възбуда, изкривено от болка лице, стресов
отговор, учестено дишане и сърцебиене, повишено кръвно налягане.
Обичайно бременността продължава 40 седмици. На 26-ата седмица плодът вече има
изградени нервни връзки, които предават болковите дразнения към мозъчната му кора.
Едва от този момент нататък болката успява да се придвижи от кожата до кортекса на
детето. Но дали стига до съзнанието му, си остава загадка. Предполага се, че
съзнателното усещане на болка у преждевременно родените деца се развива след 29-ата
или 30-ата седмица. Рецепторите за болка по кожата, т.е. разклонените нервни
израстъци, се образуват още в 8-ата седмица, благодарение на което детето реагира
на допир с игла. Което обаче съвсем не значи, че то изпитва съзнателна болка, както
твърдят фанатичните бранители на неродения живот. За да се случи това, дразненето
първо трябва да достигне мозъчната кора, която освен всичко друго трябва да е
достатъчно съзряла, за да обработи смислено сигналите. През този период отговорът
на плода идва изключително в резултат на рефлексите на гръбначния мозък. Децата с
аненцефалия, т.е. без главен мозък, реагират по абсолютно същия начин. При тях
отговорът на болковите дразнения е бурен и генерализиран – с участието сякаш на
цялото тяло – тъкмо поради факта, че мозъчната кора още не е съзряла и рефлексът на
гръбначния мозък не се е ограничил до обичайните си измерения.
Връзките между таламуса и кортикалната плоча под мозъчната кора се образуват между
12-ата и 16-ата седмица от бременността. Кортикалната плоча е „чакалнята“ за
нервните влакна, които ще се сраснат с мозъчната кора между 23-тата и 30-ата
седмица. Измерването на електрическата активност на мозъка (чрез ЕЕГ) и на
кръвоснабдяването на мозъчната кора при преждевременно родени деца отчита реакции
на болкови дразнения след 25-ата до 29-ата седмица. Тоест едва тогава дразненията
достигат мозъчната кора. Остава отворен въпросът дали кортексът е достатъчно
съзрял, за да възприеме болката. А съзнателното възприемане на болката е условие за
емоционалното й възприятие. Промените в ЕЕГ в резултат на докосване или вземане на
кръв от петичката се наблюдават чак след 35-ата до 37-ата седмица.
За всеки случай при лечението на недоносени деца в кувьози се приема, че
малчуганите усещат и преживяват болката. На инвазивни интервенции и вземане на кръв
те реагират с движения и промяна в сърдечната честота, дишането, кръвното налягане,
парциалното налягане на кислорода и нивото на стресовия хормон. Същото се отнася и
до процедури като обрязването. Но нека повторя – това не значи, че усещането за
болка е осъзнато, тъй като тези автономни реакции идват от зони, разположени под
мозъчната кора, и следователно може да са резултат от несъзнателни процеси. Горното
важи и за движенията, които извършват тези деца в отговор на болково дразнене: и
тук не е изключено да става дума за рефлекс, който преминава през гръбначния мозък,
без да достига мозъчната кора. Не само плод с аненцефалия, но и възрастен във
вегетативна кома, с напълно унищожена мозъчна кора, реагира на физическа стимулация
с отдръпване.
Накратко казано, в кортекса на преждевременно родените деца се наблюдава реакция на
болка след 25-ата до 29-ата седмица от бременността, но дори тогава не може да
твърдим със сигурност дали тази реакция е съзнателна. Още по-трудно е да определим
има ли зародишът съзнание. Често наличието на „буден стадий“ се приема за
заместител на съзнанието. Но заради незрялостта на мозъка и въздействието на
хормоните в плацентата към края на бременността плодът спи – и следователно не е в
съзнание – през 95 % от времето. Останалите 5 % той прекарва в „будно състояние“,
което всъщност е просто преход между REM и non-REM съня, т.е. и в този стадий не
може да става дума за истинско бодърстване.
При деца, родени след 25 до 29 седмици бременност, неприятните дразнения отключват
промени в активността на мозъчната кора. Ала има голяма разлика между недоносеното
дете и плода на същата гестационна възраст. Дразненията като недостиг на кислород,
които провокират бодрост у недоносеното, имат противоположно въздействие върху
плода – у него те потискат стадия на бодърстване. Така нероденото дете пести
енергия предвид трудните обстоятелства, на които е заложник. Дори потенциално
„болезнените“ и „неприятни“ стимули като силното люлеене и високите звуци не
предизвикат у плода нищо повече от субкортикални реакции. Фактът, че 28-седмичният
плод може да „се научи“ да реагира на дразнения, не значи, че това е осъзнат
процес. Такова примитивно поведение се среща и у деца с аненцефалия. Тоест то
представлява несъзната форма на учене, която не изисква намесата на мозъчната кора.
Колкото до обезболяването на плода при аборт, човек лесно би махнал с ръка: „Ако не
помогне, то поне няма да навреди“. Но абортът под обща упойка носи по-голям риск от
усложнения за майката. По същата причина е доста смущаващо при други интервенции в
утробата на майката да се назначават болкоуспокояващи без ясни данни за това, че
плодът осъзнава болката, макар да съществуват неопровержими доказателства, че
нерядко обезболяването дава отражения върху по-нататъшния живот на детето.
Моето заключение от изложеното дотук е, че при аборт или интервенция в матката до
25-ата или 26-ата седмица от бременността не се налага назначаването на обща
упойка, тъй като тя би поставила майката под допълнителен риск и плодът не се
нуждае от нея. При преждевременно родени деца за всеки случай е по-разумно да се
използва анестезия, когато се извършват болезнени интервенции; при обрязване на
момченца упойката би следвало да е задължителна.

III.5 Да си отрежеш доброволно крака: body integrity identity disorder – едно

чудато разстройство

През ранния етап от развитието ни в мозъка ни се програмира не само половата ни

идентичност (усещането за това дали сме жена, или мъж) и сексуалната ни ориентация
(хомо-, хетеро- или бисексуалност, вж. IV), но и телесната ни схема11. Едно от
чудатите разстройства в усещането за тялото ни е т.нар. изкривяване на представата
за телесна цялост, или body integrity identity disorder. Хората с този синдром от
малки се терзаят, че определена част от тялото им не е тяхна, а чужда и повече от
всичко желаят да се освободят от нея. Макар крайниците им да функционират добре, те
не ги приемат за свои. Това води до натрапчиво желание за премахването им. Едва
след ампутацията на крака или ръката – което се удава на около 27 % от страдащите
от този синдром – те изпитват усещане за „завършеност“. Хирурзите, които се
съгласят да изпълнят желанието на болния, рискуват да бъдат наказани, тъй като
отстраняват здрав крайник. Което е парадоксално, като се има предвид, че същото се
случва и с транссексуалните, а и – ако трябва да сме съвсем честни – с обрязаните
мъже.
Но ще мине време, преди обществото да приеме изкривяването на представата за
телесна цялост. Психотерапията и хапчетата не отклоняват страдащите от намеренията
им, въпреки че има описан случай на пациент, почувствал се по-малко зле
благодарение на предписаните му антидепресанти и когнитивната поведенческа терапия.
По-късно същият пациент обаче признава, че му е било приятно да разговаря с някого
за проблема си, но че, обективно погледнато, терапията не внесла абсолютно никакво
подобрение.
Често убеждението, че кракът или ръката ти не са твои, и желанието да си осакатиш
един или повече крайници се появяват в съвсем ранна възраст, но нерядко възникват и
през пубертета. Дете, страдащо от този синдром, може да изрязва човечета от хартия,
а после да им клъцва крака, от който иска да се отърве и то. Такива хора могат да
се превъзбудят и дори да изпитат завист, щом срещнат човек без ръката или крака,
който пречи и на тях самите, или човек с осакатяването, за което мечтаят и те.
Понякога едва след такава среща те осъзнават какво действително искат. Често се
опитват да потърсят възможно най-безболезнено решение на терзанията си, например
като си привързват крака с еластичен бинт към седалището, обуват широки панталони,
които да поберат сгънатия крак, навиват крачола и тръгват с патерици или сядат в
инвалидна количка. Но обикновено прекарват години в търсене на хирург, който да
отреже здравия и пълноценен крайник. Ако не успеят – което е по-вероятно, – мнозина
собственоръчно повреждат нежелания крайник до степен, при която все пак се налага
ампутация. Понякога правят това с риск за живота си, например като си изстрелват
куршум в капачката на коляното, увиват крака си в лед или правят опит да го отделят
с трион. Хората с това заболяване са наясно къде точно трябва да се отреже и след
операцията могат безгрешно да кажат дали не е премахнато по-малко от желаното. След
ампутацията те греят от щастие и по думите им единственото, за което съжаляват, е,
че са чакали толкова дълго време.
Можем само да гадаем какво се е намесило в развитието на мозъка и е нарушило
представата на тези хора за телата им. Засега знаем единствено, че активността във
фронталния и париеталния кортекс е различна при допир на желания крайник и
докосване на нежелания. Изкривяването на представата за телесна цялост има сходства
с транссексуалността (вж. IV.6). И в двата случая човекът знае, че анатомията на
тялото му не съвпада с усещанията му. И в двата случая това усещане се проявява в
ранна възраст. Аналогиите с проблематиката на транссексуалността са особено
интересни и поради факта, че голям процент (19 %) от пациентите, страдащи от
нарушена представа за телесна цялост, изпитват трудности и с половата си
идентичност, а значителен дял (38 %) от засегнатите от споменатия синдром са хомо-
и бисексуални. Тъй като всички тези качества се програмират в един ранен етап от
развитието, то и изкривяването на представата за телесна цялост вероятно възниква в
този ранен етап, ала в кой участък от мозъка се развива то и какво го причинява, си
остава загадка. Нямаме причина да мислим, че изкривяването на представата за
телесна цялост настъпва в резултат на спомени от предишен живот, в който на
пациента му е липсвал крайник, както се опита да ме убеди мой почитател в писмото
си. Вече разполагаме с технология, с чиято помощ да разберем какво се е объркало в
развитието, та да се проектира образът на тялото „погрешно“ в мозъчната кора. Но за
това е нужно лекарите да преодолеят страха си от общуване с хора, желаещи
ампутация, и да престанат да гледат на пациентите с изкривена представа за телесна
цялост като на луди. Необходими са ни учени с интерес към невероятните
разновидности, които могат да обогатят познанията ни за развитието на човешкия
мозък, и пациенти с изкривена представа за телесна цялост, които не се страхуват да
излязат наяве, понеже повечето от тях пазят вътрешния си свят в тайна.
11 Усещането за собственото ни тяло. – Б. пр.

IV. Сексуалната диференциация на мозъка в утробата

Аз съм склонен да се съглася с Френсис Галтън, който смята, че възпитанието и

околната обстановка малко влияят върху характера на човека и че повечето наши
качества са вродени.12
Из автобиографията на Чарлс Дарвин (1809–1882)
Мозъкът ми ли? Той е вторият ми най-любим орган.
Уди Алън в „Поспаланко“ (1973)

IV.1 Типично момчешки или типично момичешки

При раждането половата идентичност е още толкова слабо диференцирана, че

генетичното момче може да бъде превърнато в момиче. Следователно възпитанието е
онова, от което зависи накъде ще поеме половата идентичност.
Американският психолог и сексолог Джон Мъни (1975)
На пръв поглед няма нищо по-лесно от това да определиш дали новороденото е момче,
или момиче. Полът е ясен още при зачеването: две X-хромозоми правят момиче, а една
X- и една Y-хромозома – момче. Y-хромозомата на момчето задейства процес, при който
се секретира мъжкият хормон тестостерон. Между 6-ата и 12-ата гестационна седмица
половите органи на детето се развиват в мъжка или женска посока в зависимост от
наличието или отсъствието на тестостерон. През втората половина от бременността
производството на тестостерон при момчетата достига своя пик и придава на мозъка
мъжки характеристики, докато липсата на тестостерон у момичетата кара мозъка им да
се диференцира в женски. През този период в мозъчните ни структури окончателно се
развива половата ни принадлежност или усещането ни за това дали сме мъж, или жена.
Съвсем ново е прозрението, че сексуалната ни идентичност се установява още в
утробата. Между 1960 и 1980 г. се вярваше, че при раждането си детето е бял лист и
че именно обществото насочва поведението му в мъжка или женска посока. Това
схващане имаше сериозно отражение върху методите за лечение на новородени с неясен
пол. Смяташе се, че е без значение кой пол ще избереш за отрочето си, стига
операцията да се извърши скоро след раждането. После обкръжението на детето щяло да
се погрижи половата идентичност да се нагоди към избрания орган.
Едва през последните години пациентски организации заговориха открито за
множеството животи, опустошени вследствие на оперативното премахване на половия
орган, който съвпада със заложената още преди раждането ни полова идентичност.
Историята на Дейвид-Джоан-Джон показва ясно до какъв край може да доведе подобна
заблуда. Когато осеммесечно момченце (Дейвид) губи пениса си вследствие на сериозна
грешка при операция за обрязване по медицински показания, родителите решават да
направят от малчугана момиче (Джоан). Още преди детето да навърши 17 месеца,
тестисите му биват премахнати, за да се улесни превръщането на малкия господин в
малка дама. Джоан получава момичешки дрешки и психологическа помощ от проф. Мъни от
Филаделфия; през пубертета тя приема естроген. Мъни описва случая като „огромен
успех“: детето се развивало като всяка нормална жена (вж. цитата по-горе). Когато
на семинар в САЩ отбелязах, че това е единственият известен ми случай, в който
обществото преобръща половата идентичност на детето, проф. Милтън Даймънд,
специалист по анатомия и репродуктивна биология, се изправи и заяви, че възгледите
на Мъни са абсурдни. Познавал Джоан – след пубертета тя се върнала към мъжката си
същност (Джон), задомила се и осиновила няколко деца. За нещастие, накрая Джон
изгубил всичките си пари на борсата, развел се и през 2004 г. сложил край на живота
си. Тази тъжна история доказва още веднъж колко силно програмиращо въздействие има
тестостеронът върху мозъка на нероденото. Отстраняването на пениса и тестисите,
консултациите с психолог и естрогенът през пубертета не са успели да променят
сексуалната идентичност на това дете.
Че тестостеронът наистина е отговорен за диференциацията на половите ни органи и на
мозъка ни в мъжка посока, личи и от синдрома на андрогенната резистентност. При
него има производство на тестостерон, но тялото не реагира на въпросния хормон.
Затова както външните полови органи, така и мозъкът се развиват в женска посока.
Въпреки че засегнатите от този синдром хора генетично са мъже (XY), те се превръщат
в хетеросексуални жени. И обратното: при неродените момиченца, изложени на висока
доза тестостерон заради нарушения в надбъбречната жлеза (вродена надбъбречна
хиперплазия), клиторът се удължава дотолкова, че понякога в гражданските регистри
тези момиченца се вписват като момченца. Генетично погледнато, всички те са от
женски пол. Но при 2 % от тях впоследствие се оказва, че в утробата все пак са
развили мъжка полова идентичност.
Какво значи това в действителност, показва историята, която представя във в. „Ен Ер
Сей Ханделсблад“ от 23 юни 2005 г. журналистката Янече Кулевайн. Мъж и жена с
четири дъщери не могат да си намерят място от радост, че петото им дете се ражда
момченце. Вдигат се шумни празненства. Няколко месеца по-късно детето заболява и
става ясно, че малкият всъщност е момиченце с вродена надбъбречна хиперплазия.
Водят се продължителни разговори със семейството, но за родителите и особено за
бащата – най-вече от религиозни съображения (турски произход, мюсюлмани) –
промяната на вписания в регистрите пол е напълно неприемлива. Тогава лекарите
решават да направят от детето момче. Детски уролог уголемява клитора, за се доближи
видимо до истински пенис, и предписват на мъничето хормони, с които да „възмъжее“.
Родителите на детето си отдъхват. Но най-често мозъкът на момиче с вродена
надбъбречна хиперплазия се диференцира в женска посока. Ако се върнем за миг към
горните цифри, лесно ще се досетим, че един ден „момчето“ ще има полови проблеми и
ще пожелае отново да стане момиче. Щом навлезе в пубертета, ще трябва да му
съобщят, че е стерилно, че му предстои лечение с тестостерон до края на дните му и
че трябва да се подложи на операция за отстраняване на матката и яйчниците. Сред
професионалните кръгове преобладава схващането, че момиченцата с вродена
надбъбречна хиперплазия трябва да растат като хора от женски пол, дори в миналото
да са правени опити за превръщането им в момчета.
Редки са случаите, в които детето има неустановен пол и не е сигурно дали мозъкът
му се е развил в мъжка, или в женска посока. Едно от решенията е да се избере
временен пол. Невъзвратимите интервенции, с които деца биват превръщани в момченца
или момиченца, трябва да бъдат отложени, докато полът не си проличи от поведението
на детето.
Неотдавна ротердамската детска уроложка Катя Волфенбютел доказа, че дори операцията
за смяна на пола понякога е обратима. Нидерландия би могла да послужи за пример при
намирането на решения на тези така деликатни въпроси.
12 Чарлс Дарвин. Спомени за развитието на моя ум и характер. Автобиография. Прев.
колектив на Държавно издателство „Народна просвета“. София, 1959. – Б. пр.

IV.2 Различията в поведението на половете

Различията в мозъка и поведението на половете се проявяват и в неща, които на пръв

поглед не са пряко свързани с възпроизводството. Една от стереотипните разлики
между поведението на момчетата и на момичетата, за която често се твърди, че ни е
наложена от социалното ни обкръжение, е игровото поведение. Момченцата са по-
активни и по-буйни и обичат да си играят с войници или колички, докато момиченцата
отдават предпочитание на куклите. Тъй като наблюденията ми върху животните ме
накараха да поставя под съмнение схващането за водещата роля на обществото, преди
повече от 30 години започнах систематично да предлагам на децата си – момиче и
момче – от двата вида играчки. Те обаче всеки път правеха все същия стереотипен
избор. Дъщеря ми неизменно посягаше към куклите, а синът ми се интересуваше само от
количките. Съзнавам, че две деца не са достатъчни, за да се направи обоснован
извод. Доказателство, че тази междуполова разлика е биологично предопределена,
дават американските учени Джериан М. Алекзандър и Мелиса Хайнс. Те предлагали на
гриветки кукли, колички и топки. Женските маймуни се насочвали към куклите и
започвали да ги душат в аногениталната област. Тоест те проявявали типично
майчинско поведение. За разлика от тях мъжките гриветки демонстрирали по-голям
интерес към игрите с колички и с топка. Следователно предпочитанията ни към
определени играчки не са ни наложени от средата, а са програмирани в мозъка ни
отрано и имат за цел да ни подготвят за бъдещата ни роля в обществото: или за
майчинство, или за битките и справянето с техническите проблеми. Половите различия
в избора на играчки при маймуните показват, че механизмът, който стои в основата на
този избор, датира отпреди десетки милиони години. Очевидно високата доза
тестостерон, на която обикновено са изложени момченцата в майчината утроба, е
отговорна за разминаванията в игровото поведение. Момиченцата, които произвеждат
твърде много тестостерон в резултат на споменатата по-горе вродена надбъбречна
хиперплазия, правят по-необичаен избор, като си търсят другарчета сред момченцата,
посягат най-напред към момчешките играчки и са по-буйни, отколкото сме свикнали да
бъдат малките дами. Обикновено на такива деца слагаме етикета „мъжкарани“.
Разликите между половете си проличават ясно и от спонтанните детски рисунки. Както
в темата, така и в цветовете на момчешките и момичешките композиции се открояват
различия, за които са отговорни хормоните в майчината утроба. Момичетата обичат да
рисуват човешки фигури – предимно момиченца и жени, – цветя и пеперуди. Използват
по-светли цветове като червеното, оранжевото и жълтото. Темите им са по-миролюбиви,
а фигурите често са разположени на една линия. Момчетата пък изобразяват предимно
техника, оръжия, битки и превозни средства като автомобили, влакове и самолети.
Много пъти рисуват от птича перспектива и си служат с по-тъмни цветове като
синьото. Картините на пет- и шестгодишните госпожици, които преди раждането си са
получили прекомерна доза тестостерон в резултат на вродена надбъбречна хиперплазия,
повтарят обичайните за момчетата мотиви, дори тези госпожици да са били лекувани
непосредствено след появата си на бял свят.
Някои полово свързани разлики в поведението ни се наблюдават толкова рано, че е
изключено да не са възникнали в утробата. Още в първия ден от живота си момиченцата
се вглеждат предимно в лица, докато момченцата предпочитат да следят механично
задвижвани предмети. На едногодишна възраст момиченцата вече осъществяват по-
интензивен зрителен контакт от момченцата. Момиченцата, изложени на твърде високи
дози тестостерон преди раждането си, след време избягват да гледат събеседника
право в очите. Ето че и в това отношение тестостеронът в утробата играе ключова
роля. За жените зрителният контакт в ежедневието има съвсем различно значение от
значението, което му придават мъжете. В западните култури жените се гледат една
друга в очите, за да се разберат по-добре, и това не ги кара да се чувстват
неудобно. На западните мъже тази невербална комуникация служи по-скоро за да
проверят къде се намират в йерархията, поради което събеседникът отсреща може да
разтълкува взирането в очите му като заплаха. Чиста биология. На излизане от
летището в Аспен (Колорадо, САЩ) те посреща предупреждение: „Видите ли мечка, не я
гледайте в очите“. Ако я погледнете право в очите, мечката може да ви нападне, за
да ви покаже кой „командва парада“.
Преди няколко години в САЩ синът ми проведе изследване върху факторите, които
влияят върху успеха при преговори. Бях му споменавал, че по мое мнение жените и
мъжете преговарят различно. Дълго време той не прояви никакъв интерес към теорията
ми, докато веднъж в Чикаго все пак не реши, че си струва да я провери. Съвместните
ни експерименти показаха, че полово свързаните разлики при зрителен контакт оказват
влияние и върху осъществяването на търговски сделки. Потвърди се, че зрителният
контакт между две жени води до по-креативни решения, докато контактът с очи между
мъже има обратния ефект. Спънката идва от значението, което придават мъжете на
зрителния контакт, а именно на лакмус за ранга в йерархията. От мен един практичен
съвет – от вас решението дали да го последвате.

IV.3 Хетеро-, хомо- и бисексуалността

Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат
умъртвени, кръвта им е върху тях.
Левит 20:13
[Хетеросексуалността] е въпрос, който се нуждае от изясняване, а не нещо
подразбиращо се, в основата на което е залегнало привличането.
Фройд (1856–1939)
Когато Алфред Кинсли13 се дипломира върху насекомите от семейство шикалкотворки,
трудът му остава незабелязан. Но когато през 1948 г. публикува „Сексуалното
поведение на мъжа“, а пет години по-късно и „Сексуалното поведение на жената“, цяла
Америка обръща очи към него. Той разработва скалата на Кинсли от 0 до 6, според
която 0 съответства на изключително хетеросексуален, а 6 – на изключително
хомосексуален тип. Самият той би бил „3 по Кинсли“, т.е. бисексуален. В коя част на
скалата ще попадне всеки от нас, се определя още в майчината утроба, като
решаващата дума имат генетичната информация и въздействието на хормоните и другите
вещества върху развиващия се мозък. Изследване върху близнаци и близки родственици
показва, че 50 % от сексуалната ориентация е генетично обусловена; все още не знаем
кои гени я диктуват. Удивително е, че генетичният фактор „хомосексуалност“ се е
запазил в хода на човешката еволюция, въпреки че тази група допринася малко за
съхранението на вида. Обяснението би могло да е, че докато у един индивид тези гени
увеличават шанса за хомосексуалност, у останалата част от семейството му те
стимулират плодовитостта. Ако същите гени се предадат на хетеросексуални братя и
сестри, те се сдобиват с повече деца от обичайното, с което гените преминават и в
следващото поколение.
Хормоните и другите химични вещества са от значение за развитието на сексуалната ни
ориентация. Момичетата, които преди раждането си са получили високи дози
тестостерон в резултат на вродена надбъбречна хиперплазия, е по-вероятно да развият
би- или хомосексуалност. Между 1939 и 1960 г. близо два милиона бременни в САЩ и
Европа приемали диетилстилбестрол, или ДЕС – синтетична форма на естроген, – за
предпазване от спонтанен аборт. Не че ДЕС помага срещу помятане, просто докторите
обичат да предписват лекарства, а пациентите – някой да ги лекува. ДЕС увеличава
риска от би- и хомосексуалност у момиченцата. Ако излагате неродената си дъщеря на
никотин или амфетамини, ще увеличите възможността в бъдеще тя да се идентифицира
като лесбийка.
При момчетата рискът от хомосексуалност нараства с увеличаване на броя на братята,
родени преди тях. Това се обяснява с отбранителната реакция на майката срещу
мъжките вещества, които отделя синът й в утробата й през бременността. Тази
отбранителна реакция се усилва с всяка следваща бременност. Стресът у бъдещата
майка също увеличава риска от хомосексуалност у детето, понеже майчиният кортизол,
т.е. хормонът на стреса, влияе на производството на полови хормони у плода.
Въпреки че често се твърди, че постнаталното развитие също играе известна роля при
определяне на сексуалната ни ориентация, за това липсват каквито и да е
доказателства. Децата, които израстват в хомосексуална двойка, не се проявяват като
хомосексуалисти по-често от децата, отгледани в семейство на хетеросексуални
родители. Липсват всякакви доказателства и за така популярното схващане, че
хомосексуалността е въпрос на избор.
Гореизброените фактори влияят върху развитието на детския мозък и в частност върху
хипоталамуса, който предопределя сексуалната ни ориентация. През 1990 г. с Михел
Хофман за първи път забелязахме нюанси в биологичния часовник в мозъка: у
хомосексуалните мъже той се оказа двойно по-голям, отколкото у хетеросексуалните им
събратя. А всъщност търсехме друго. Отпреди това знаех, че при болестта на
Алцхаймер биологичният часовник деградира, което обяснява защо тези пациенти се
щурат нощем и си подремват през деня (вж. XIX.3). Реших да проверя дали това важи и
за другите форми на деменция. Докато разглеждах случаите на пациенти, страдащи от
деменция при СПИН, забелязах, че техният биологичен часовник е два пъти по-голям от
обикновено. Последващите проучвания показаха, че причината не е в синдрома, а в
хомосексуалните наклонности. През 1991 г. американският невробиолог Саймън Ливей
описа по-малък, женски участък в предния дял на хипоталамуса на хомосексуалните
мъже, а през 1992 г., пак в Америка, невроендокринолозите Лаура Алън и Роджър
Горски откриха, че хомосексуалните мъже имат по-здрава връзка между лявото и
дясното полукълбо през горната част на хипоталамуса.
Впоследствие с помощта на образни изследвания на хипоталамуса бяха установени и
функционални различия по отношение на сексуалната ориентация. Иванка Славич от
Каролинския институт в Стокхолм използва феромони – ароматични вещества, които
отделяме с потта и урината. Феромоните въздействат на сексуалното ни поведение на
подсъзнателно ниво. Мъжките феромони стимулират еднакво хипоталамуса както на
хетеросексуалните жени, така и на хомосексуалните мъже, но не отключват реакция у
хетеросексуалните мъже. Очевидно представителите на последната група не се
интересуват от мириса на мъжкар. Впоследствие Савич установи, че лесбийките
реагират на феромоните различно от хетеросексуалните жени. Тя стигна до
заключението, че функционалните връзки между амигдалата и другите участъци от
мозъка са по-изразени у хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже, отколкото у
хетеросексуалните мъже и хомосексуалните жени. Тези наблюдения показват, че
мозъчните кръговрати реагират различно при хора с различна сексуална ориентация.
Функционалните образни изследвания отчитат промяна в активността и на други зони от
мозъка. Когато хетеросексуалните мъже и хомосексуалните жени разглеждат снимка на
женско лице, техният таламус и префронталният им кортекс изпращат по-ясен отговор,
отколкото когато на снимката позира мъж.
Накратко казано, мозъците ни проявяват редица структурни и функционални различия,
които определят сексуалната ни ориентация и които са възникнали още в утробата през
втората половина от бременността. Тези различия не са по вина на доминантната
майка, както може да се чуе тук и там. Между другото, в продължение на години по
време на лекциите си задавах на 250-те студенти по медицина въпроса: „Кой от вас
има доминантна майка?“. Досега не ми се е случвало студент да вдигне ръка.
13 Алфред Кинсли (1894–1956), американски биолог и изследовател на сексуалността.
През 60-те години, с настъпването на сексуалната революция, изследванията му
променят обществените нагласи в САЩ и Европа. – Б. пр.

IV.4 Хомосексуалността не е въпрос на избор

Xq28 – Thanks for the genes, mom14

Надпис върху тениска, видян в САЩ. Xq28 указва участъка в X-хромозомата, където
според проучванията на американския генетик Дийн Хамър са локализирани гените,
асоцииращи се с хомосексуалността
Хомосексуалността е начинът на Бог да се погрижи великите таланти да не бъдат
обременявани с отглеждането на дете.
Композиторът и диригент Сам Остин
В края на мандата на президента Буш във фундаменталистка Америка „върнаха
часовниците назад“. Създадено бе движение, наречено Ex-Gay Movement15, което
гледаше на хомосексуализма като на болест, от която можеш да се излекуваш. Стотици
клиники и кабинети започнаха да предлагат услугите си, като твърдяха – без каквито
и да е доказателства, – че 30 % от постъпилите за лечение при тях се изцерявали.
„Терапията“ във въпросните клиники продължаваше две седмици за онзи, който бе готов
да отдели 2500 долара, и месец и половина за всеки, който плати 6000 долара. Голяма
част от терапевтите се представяха като бивши хомосексуалисти, които след подобно
лечение се преобразили в истински „семейни мъже“. Контрадвижението с красноречивото
наименование It’s OK to be Gay16 възрази, че лечението се състояло в натрапване на
чувство за срам, стигматизиране и дискриминация на хомосексуалистите и нерядко
приключвало със самоубийство. През 2009 г. това бе потвърдено в унищожителния
доклад на Американското сдружение на психолозите. Заключението беше, че терапията
за превръщане на хомосексуалистите в хетеросексуални индивиди е неефективна и че
сто и петдесетте хиляди членове на това движение не бива да я предлагат повече на
клиентите си. В доклада се посочваше, че единственото, което може да постигне
въпросната терапия, е да накара хората да пренебрегват чувствата си и да отричат
хомосексуалните си желания. Наред с това се потвърди, че лечението често отключва
депресия и води до самоубийства.
В цитирания доклад пише още, че програмирането на сексуалната ни ориентация се
случва още по време на вътреутробното ни мозъчно развитие и остава константа през
целия ни живот (вж. IV.3). Днес вече можем да посочим немалко структурни и
функционални различия между мозъка на хомосексуалиста и мозъка на хетеросексуалния
човек, вероятно възникнали в ранния период от мозъчното развитие. Знаем, че
обкръжението не оказва влияние. Дори мрачните английски интернати не би могло да
бъдат обвинявани за хомосексуалността в зряла възраст.
Мислех, че „лечението“ на хомосексуални е типично американско фундаменталистко
недоразумение, но за свое изумление установих, че то се случва и тук, в
Нидерландия. В петдесятническите среди се четат молитви за изцеляване от
хомосексуализъм и СПИН. В заключение на болния се намира съпруга от църковната
общност. Това е не само заблуждаващо, но и изключително вредно, тъй като на
серопозитивния се внушава, че няма нужда да приема медикаменти, защото религията ще
му помогне.
Остарялата представа, че сме свободни да избираме сексуалната си ориентация, т.е.
че хомосексуализмът е просто грешен избор, продължава да сее зло и до днес.
Историите, които чух, докато държах лекция пред ContrariO – сдружение на ревностни
католици хомосексуалисти, – ми отвориха очите за ужасяващата вътрешна борба на
хомосексуалистите от реформираните църкви. До неотдавна и медицината гледаше на
хомосексуалността като на заболяване. Едва през 1992 г. хомосексуализмът отпадна от
Международната класификация на болестите (МКБ-10). Дотогава се правеха
безрезултатни опити за лечение на „пациентите“, страдащи от хомосексуализъм.
Схващането, че социалното обкръжение дава насока на сексуалната ни ориентация,
доведе и до мащабни гонения. Изречената лично от Хитлер идея, че хомосексуалността
е не по-малко заразна от чумата, имаше невъобразими последствия в Германия: като за
начало хомосексуалните мъже и жени бяха подлагани на доброволна кастрация, по-късно
– на задължителна такава, а накрая направо ги изтребваха в концентрационни лагери.
В Нидерландия това, слава богу, не се случи, както показва категорично дисертацията
на Ана Тайселинг от декември 2009 г. В периода на войната хомосексуалните холандци
са били гонени само при подозрения за секс с малолетни. По-активно е било съдебното
преследване преди и след войната. Според Тайселинг причината била тази, че през
военния период холандските съдилища били затрупани с икономически и политически
дела. Въпреки упоритото издирване на доказателства, че хомосексуалисти в
Нидерландия са качвани на влаковете за концлагерите без каквато и да е форма на
процес, Тайселинг така и не открила документи в потвърждение на горното.
Важен довод против схващането, че хомосексуалността е житейски избор или е повлияна
от обкръжението, е очевидната невъзможност на човек да се избави от нея. Няма
средство – колкото и чудато да е то, – което да не е било изпробвано: хормонални
терапии като прием на тестостерон или естроген, кастрация, лечение повлияли на
либидото, но не и на сексуалната ориентация; прилаган е електрошок, провокирани са
епилептични пристъпи… Както показва печалната съдба на Оскар Уайлд, и лишаването от
свобода не дало желания резултат. Извършвани са трансплантации на тестиси, като в
доказателство за успеха на едно такова присаждане се разказва, че щом станал от
леглото, бившият вече хомосексуалист ощипал сестрата по задните части. Разбира се,
не е подмината и психоанализата; провеждани са лечения с апоморфин в комбинация с
еротични снимки на мъже – въпросното вещество индуцирало повръщане и имало за
задача да изцери пациента от хомоеротичните му щения. По думите на запознати
единственият ефект бил този, че на пациента му се повдигало още щом зърнел
терапевта. Хомосексуалните наклонности обаче не се повлиявали. За капак на всичко
множество хомосексуални затворници се подлагали и на мозъчна операция, като при
благоприятен изход присъдата им била преразглеждана. Естествено, всички твърдели,
че са излекувани.
Тъй като нито една от тези стратегии не довела до надлежно документирана промяна в
сексуалната ориентация, едва ли някой би възразил, ако кажа, че в зряла възраст
сексуалната ориентация вече е установена и не подлежи на обрати. Ако и църквите в
Нидерландия най-сетне приемат този безспорен факт, ще направят живота на една
значителна част от миряните и проповедниците си малко по-щастлив.
14 Xq28 – благодаря за гените, мамо (от англ.). – Б. пр.
15 Движение на бившите хомосексуалисти (от англ.). – Б. пр.
16 Да си гей е окей (от англ.). – Б. пр.

IV.5 Хомосексуалността в животинското царство

От време на време хомофобски настроените ни събратя твърдят, че в животинското

царство не се срещал хомосексуализъм, затова той, видите ли, бил противоестествен.
Нищо подобно! До момента са описани близо 1500 животински вида, у които е
наблюдавано хомосексуално поведение – от насекоми до бозайници. Двата мъжки
пингвина Рой и Сайло от зоологическата градина в Сентрал парк добиха огромна
известност, след като се сношиха, построиха си гнездо, измътиха яйцето, което един
зоолог с добро сърце им остави, и заедно поеха грижите за малкото, излюпило се на
34-тия ден. Женските плъхове, които в утробата са лежали до мъжки екземпляр и
заради това в ранното си развитие са били изложени на по-големи дози мъжки хормон
тестостерон, покриват други женски. Два процента от стридоядите – които принципно
са моногамни птици – образуват тройки от две женски и един мъжки, като трите птици
заедно се грижат за гнездото. Тъй като така задачата им става по-лесна, те създават
по-многочислено поколение от обикновените двойки. Учените, изследващи животинското
поведение, посочват, че хомосексуалността нерядко помага на животните да сключат
мир с врага или да си осигурят подкрепа срещу трудни съперници. Приматологът Франс
де Вал нарича човекоподобните маймуни бонобо „напълно бисексуални, или перфектната
тройка по скалата на Кинсли“. Боноботата предпочитат да решават проблемите в
групата чрез сексуален акт. Де Вал разказва, че сексът между представители на един
и същи пол се среща и при други маймуни като макаците, сред мъжките слонове, които
се покриват едни други, у жирафите, които преплитат любовно вратове, в поздрава на
лебедите и в ласките на китовете. Ала за Де Вал подобно поведение не е
хомосексуализъм, тъй като то е просто период. Следователно това са все примери за
бисексуалност. Склонност към копулация с представител на същия пол е забелязана и у
един вид птици, обитаващи блатата на Нова Зеландия, при женски копитни животни в
Уганда и сред кравите. В Южна Калифорния са наблюдавани хомосексуални женски чайки,
които си поделят мътенето на двойно повече яйца. Тези женски се чифтосват с мъжките
досущ като двуполова двойка. Поведението им след това обаче не възниква спонтанно –
оказва се, че то е резултат от замърсяването на природата с ДДТ, което води до
стерилитет при мъжките чайки и умножаване на броя на женските, които на свой ред
сформират двойки (вж. също ендокринни нарушители, III.1). Очевидно ДДТ всеки път
пощадява няколко мъжки екземпляра, които впоследствие имат щастието да оплодят
всички тези женски поне по веднъж; но за друго мъжките като че ли не са нужни. В
колонията от албатроси на един хавайски остров са преброени прекомерно много
женски, които години наред образуват двойки помежду си и си чистят перата, играят
любовен танц и се охраняват една друга. Редуват се да мътят яйцето и веднъж годишно
им се излюпва по едно малко. След оплождането те не допускат мъжкарите при себе си.
Сексуалното поведение на плодовата мушица drosophila melanogaster следва сложен
алгоритъм, който е различен при мъжките и женските. Мъжките мушици с т.нар.
fruitless мутация са бисексуални. Още преди 30 години излезе статия, която
доказваше, че лесбийското поведение на плодовите мушици е резултат от генетичен
фактор в хромозома 2. Надявах се гените, които носят мутациите, отговорни за
хомосексуалното поведение у drosophila, да подскажат кои генетични фактори са
замесени в развитието на хомосексуално поведение у хората. За съжаление, в
Станфорд, където бях гостуващ лектор тогава, ударих на камък. Според Франс де Вал
концентрирането изключително върху представители от същия пол – каквото се среща
сред хората – е рядкост или отсъства напълно в животинския свят. Не съм съгласен с
твърдението на Де Вал. В Монтана, САЩ, антрозоологът Ан Пъркинс установява, че 10 %
от oвните, отглеждани за разплод, въобще не се чифтосват с женски. Такива животни
са нарочвани за „мързеливи“, ала на пасището си проличава, че те съвсем не са
мудни, а просто предпочитат да се съвкупляват с мъжки. Някои кочове дори се редуват
да се покриват едни други. Пъркинс открива различия в химията на хипоталамуса на
тези овни, т.е. отклонения във взаимодействието между хормоните и мозъчните клетки.
В хипоталамуса на хомосексуалните овни са забелязани структурни изменения, каквито
сме описвали и у човека. Без съмнение хомосексуалността е една естествена вариация.

IV.6 Транссексуалността

Относно: Нови техники в областта на фалопластиката. Търси се: Хирург. П.П.: По

възможност необрязан неопенис. Търся в чужбина, тъй като в Европа естествено
изглеждащият, необрязан пенис се среща по-често, отколкото в САЩ.
Из писмо на американски транссексуален мъж до автора
Транссексуалните са убедени, че са родени в погрешното тяло, и са готови на какво
ли не – нерядко на всичко, – за да обърнат пола си. Промяната се случва постепенно
и започва с вживяването в социалната роля на другия пол и приемането на хормони.
Следва серия от тежки операции, за които по-късно съжаляват едва 0,4 % от
подложилите се на тях.
Първият, който се вслушва в проблемите на транссексуалните, е ендокринологът и
фармацевт д-р Ото М. де Фал. През 1965 г. той започва да оказва безплатна помощ –
жест, който си позволява благодарение на високата си заплата като преподавател в
Амстердамския университет. Впоследствие водеща роля заиграва екипът по половите
въпроси към Медицинския център на Свободния университет, най-напред начело с
пионера в областта проф. Луи Хорен, а днес под ръководството на проф. Пеги Коен-
Кетенис. Необичаен развой, като се има предвид, че във Второзаконие 22:5 от
Библията се казва: „Жена не бива да носи мъжки дрехи, и мъж не бива да се облича в
женско облекло: всеки, който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог“, а
Свободният университет е протестантско учебно заведение. От 1975 г. насам в него на
смяна на пола са се подложили 3500 души.
Първият път, когато се сблъсках с този въпрос, беше през шейсетте години. Още
следвах медицина. Кун ван Емде Боас, преподавател по сексология и приятел на
родителите ми, влезе в аудиторията на Факултета по акушерство и гинекология,
придружаван от мъж с дълга брада. Включването на мъже като нагледен материал на
лекциите не е нещо обичайно за този факултет. Ала въпросният гостенин се оказа
генетична жена, или транссексуален, превърнал се от жена в мъж. Посетителят ми
направи силно впечатление и ме накара да се замисля за механизма, залегнал в
основата на транссексуалността.
Транссексуалността от типа „мъж към жена“ се среща у 1 на всеки 10 000 души, а от
типа „жена към мъж“ – у 1 на всеки 30 000. Често половите отклонения си проличават
още в ранния етап от детското развитие. Майки споделят, че от момента, в който
момченцето им проговорило, то започнало да пробва обувките и дрехите на майка си,
да се заиграва с момиченца и да проявява засилен интерес към момичешките играчки.
Ала не всички деца с полови проблеми по-късно променят пола си. При нужда
настъпването на пубертета може да се отложи с хормонални инхибитори17, които да
дадат на младия човек време да реши дали да се подложи на лечение, или не.
Всички факти сочат, че половите проблеми възникват още в утробата. Открити са
минимални изменения в гените, участващи във въздействието на хормоните върху
развитието на мозъка. Тези изменения увеличават риска от транссексуалност.
Ненормалните хормонални нива на детето в утробата и лекарствата, които майката
приема през бременността си и които нарушават разграждането на половите хормони,
също повишават вероятността за транссексуалност. Сексуалната диференциация на
половите ни органи се осъществява през първите месеци от бременността, а
сексуалната диференциация на мозъка – през втората половина от вътреутробния
период. Тъй като тези два процеса се разминават във времето, се налага теорията, че
при транссексуалността тези процеси са подложени на различни едно от друго влияния.
Ако това беше вярно, то при транссексуалните от типа „жена към мъж“ щяха да се
очакват женски структури в мъжки мозък, а при транссексуалните от типа „мъж към
жена“ – тъкмо обратното.
През 1995 г. изследвахме мозъка на починал донор и открихме такова преобръщане на
половата диференциация в малка мозъчна структура. Публикувахме резултатите в сп.
„Нейчър“. Ставаше дума за bed nucleus на stria terminalis (BNST) – миниатюрна
мозъчна структура, която влияе върху редица аспекти на сексуалното поведение (фиг.
9, 10). Централната част на това ядро, т.нар. BSTc, у мъжете е двойно по-голяма и
съдържа два пъти повече неврони, отколкото у жените. Установихме, че при
транссексуалността от вида „мъж към жена“ BSTc е с женски характеристики.
Единственият транссексуален мъж (трансформация „жена към мъж“), когото успяхме да
изследваме, тъй като такъв материал е по-голяма рядкост и от мозъчния материал от
транссексуални жени, наистина имаше мъжко BSTc. Изключихме възможността
преобръщането на половата диференциация при транссексуалните да е предизвикано от
променени хормонални нива в зряла възраст. Следователно това отклонение трябва да е
възникнало по време на вътреутробното развитие.

Фиг. 9: На върха на латералния вентрикул се намира (1) bed nucleus на stria

terminalis (BNST), миниатюрна зона в мозъка, отговаряща за сексуалното поведение.

Публикува ли човек нещо наистина любопитно, колегите му ще подхвърлят само: „Нека

най-напред го потвърди някоя независима група“. А това отнема време, тъй като на
мен самия ми бяха нужни 20 години, за да събера достатъчно мозъчен материал. Затова
така се зарадвах, когато миналата година групата на Иванка Славич от Стокхолм
оповести резултатите от изследването си с функционален магнитен резонанс на живи
транссексуални от типа „мъж към жена“. Изпитваните лица още не били оперирани, нито
третирани с хормони. Славич им подавала мъжки и женски феромони – ароматични
вещества, които улавяме подсъзнателно. Тези феромони породили различни модели на
стимулация в хипоталамуса на мъжете и жените в контролната група. Моделът на
стимулация у транссексуалните от вида „мъж към жена“ повтарял характеристики и на
мъжкия, и на женския модел. През 2007 г. Вилаянур Рамачандран18 публикува
предварителните резултати от изследването си върху транссексуалността, които
съдържаха интересна хипотеза. Той изказа предположение, че при транссексуалните
жени липсва проекцията на пениса върху мозъчната кора, докато при развитието на
мозъка на транссексуалните мъже върху кортекса не е „положена“ областта около
гърдите. Според Рамачандран това е причината транссексуалният да не разпознава тези
органи като собствени и да жадува да се отърве от тях. Тоест всичко казано дотук
сочи, че половата диференциация на мозъка на транссексуалните е протекла атипично
още в ранния етап на развитието, а не е „просто“ психотично състояние, както
неотдавна се осмели да заяви един лимбургски психиатър. От друга страна, преди да
се подложи на лечение, транссексуалният трябва да изключи категорично възможността
желанието за смяна на пола да е резултат от психоза, каквато са шизофренията,
биполярното разстройство и сериозните личностови нарушения.

Фиг. 10: Централната част на bed nucleus на stria terminalis (BNST) (за точното му
местоположение вж. фиг. 9) у мъжете (А, С) е два пъти по-голяма и съдържа два пъти
повече неврони, отколкото у жените (B). При транссексуалните от типа „мъж към жена“
установихме женско BSTc (D). Единственият транссексуален от типа „жена към мъж“,
когото успяхме да изследваме (тъй като такъв материал е по-голяма рядкост и от
мозъчния материал на транссексуалните жени), наистина имаше мъжко BSTc. Това
преобръщане на сексуалната диференциация при транссексуалните съвпада с половата им
идентичност (усещането, че са мъже или жени), а не с хромозомния пол или с данните
в акта за раждане. LV= латерален вентрикул. BSTM = медиален дял на BST (J.-N. Zhou
et al., Nature, 378: 68-70, 1995).

17 Вещество, което потиска или спира различни процеси в организма. – Б. пр.

18 Вилаянур Субраманиан Рамачандран (р. 1951) – индийски невролог, известен с
трудовете си в областта на поведенческата неврология и психофизиката. През 2008 г.
той е обявен от сп. Foreign Policy за един от 100-те най-влиятелни интелектуалци на
света. – Б. пр.

IV.7 Педофилията

Мога ли смирено да помоля Ваше Превъзходителство за разрешение да бъда кастриран?

Сексуалната злоупотреба с деца в Католическата църква има, оказа се,
умопомрачителни размери. Първо се заговори за САЩ, след това – за Ирландия, където
между 1976 и 2000 г. само в Дъблинската епархия са насилвани стотици деца. Последва
Германия, а подир нея внезапно заваляха сигнали и в Нидерландия. Разкритията в
световен мащаб показват, че заради табуто, което тегне над педофилията, нямаме ни
най-малка представа колко често явление е тя – във и, естествено, извън Църквата.
Обясненията за педофилията са много. Когато възрастен човек неочаквано бъде обзет
от педофилни настроения, то причината може да е в мозъчен тумор в префронталната
кора, темпоралния кортекс или хипоталамуса. Промяна на сексуалната ориентация към
педофилия е описана и след мозъчна операция заради епилепсия, при която е
отстранена предната част на слепоочния дял. В резултат на тази намеса понякога се
наблюдава сексуална невъздържаност, наричана „синдром на Клювер-Бюси“ (вж. V.4).
Неотдавна в САЩ мъж, който след такава операция свалял на компютъра си порнографски
филми с деца, бе осъден на 19 месеца затвор! Педофилията може да възникне и след
инфекции в мозъка, при болестта на Паркинсон, вследствие на множествена склероза,
различни форми на деменция и мозъчни травми.
Но неврологичните причини за педофилията са рядкост. Най-често педофилите са хора,
които винаги са изпитвали влечение към деца. Виновникът за това трябва да се търси
във вътреутробното развитие на мозъка и през периода непосредствено след раждането.
Половата ни идентичност и сексуалната ни ориентация (хомо-, хетеро или
бисексуалност) се обуславят от генетичния ни произход и от взаимодействието между
половите хормони и развиващия се фетален мозък (вж. IV.3). Очевидно и педофилията
може да се обясни с генетични и други особености в ранното развитие на мозъка,
които карат този орган да поеме по атипичен път и причиняват структурни изменения в
началните етапи от развитието му. У роднини на педофили до първо коляно са
установени висок процент (18 %) сексуални отклонения, включително педофилия, което
говори за наличието на генетичен фактор. Наред с това като деца педофилите по-често
са били тормозени сексуално от възрастен.
Когато в края на 2009 г. на брат му бяха повдигнати обвинения в сексуално насилие
над дъщеричката му, лидерът на северноирландските националисти Джери Адамс разкри
болезнена семейна тайна, а именно че баща му е насилвал собствените си деца. Все
още не е ясно дали фактът, че си бил тормозен сексуално като дете, има пръст в
развитието на педофилни наклонности като възрастен, или е доказателство за
генетична предопределеност в такива семейства.
Проф. Гайдашек19 смяташе, че сексуалният тормоз в детска възраст може след време да
се прероди в педофилия. Самият той някога бил насилван от чичо си. Този гениален
човек беше следвал физика, биология, математика и медицина в Америка. Веднъж имах
„честта“ да председателствам една лекция на хипоманиакалния20 Гайдашек в САЩ. За
голямо задоволство на моите колеги, аз не успявах да прекъсна потока от думи:
Гайдашек говореше ли, говореше. Той беше обходил селата във вътрешността на Нова
Гвинея, за да изследва причините за високата смъртност сред дементни деца и
девойки, които страдат от куру. По онова време Нова Гвинея още беше нидерландска
колония; Гайдашек беше намерил пътя дотам благодарение на картите на Генералния щаб
на Нидерландия, които беше отмъкнал без позволение от лайденското отделение по
ендокринология на проф. Керидо. Гайдашек установил, че жените и децата умират
заради канибализма си – защото са консумирали мозък от победени врагове. Той
отдаваше болестта на т.нар. slow virus21. По-късно се оказа, че виновен е вид
инфекциозен агент, съставен само от белтък – приони, – който е отговорен и за
заболяването „луда крава“. През 1996 г. Гайдашек получи Нобелова награда за
медицина. От Нова Гвинея и други страни, в които бе работил, Гайдашек се върна не
само с мозъчна тъкан за изследване, ами и с 56 деца, повечето от които момченца.
Това негово решение ни се стори доста необичайно. Подслони ги у дома си, даде им
образование, но едновременно с това – както стана ясно от обвиненията на млад мъж,
живял при него като малък – ги подлагал и на сексуален тормоз. Гайдашек прекара
една година в затвора и почина през 2008 г.
Днес изучаването на ранните фактори, които увеличават риска от педофилия, ни се
струва повече от наложително. То обаче се препъва в табуто, което тегне над
педофилията. Та кой в нашето общество би си признал, че е педофил, и би се включил
в изследване върху причините за отклонението си?
През последните години за първи път се заговори за структурни изменения в мозъка,
които имат връзка с педофилията. Изследвания с ядрено-магнитен резонанс (ЯМР)
показаха, че в някои части от мозъка като хипоталамуса, bed nucleus на stria
terminalis, чийто размер е уголемен при транссексуалните (вж. IV.6), и амигдалата
(фиг. 26) съдържанието на сиво вещество (т.е. на нервни клетки) е занижено.
Амигдалата е замесена в усещането за страх и в проявите на агресия. Оказа се още,
че колкото по-малка е амигдалата, толкова по-висок е рискът от педофилни
наклонности. В мозъците на педофилите са открити и функционални изменения.
Показването на емоционални и еротични кадри с възрастни стимулира хипоталамуса и
префронталния кортекс на педофилите по-слабо, отколкото на хората от контролната
група. Това говори за понижен сексуален интерес на педофилите към възрастни лица.
При показване на снимки на деца амигдалата на затворниците педофили се активира по-
силно, отколкото тази на контролната група. Когато по време на изследване с
функционален ЯМР на мъже бъдат показани кадри на други мъже, жени, момичета и
момчета, от различната мозъчна активност може да се заключи дали става дума за
хомосексуалисти, хетеросексуални мъже или педофили, които си падат по момченца или
момиченца. Не бива обаче да забравяме, че описаните изследвания се извършват с една
малка, подбрана група от педофили. По-голямата част от тези хора умеят да владеят
импулсите си, не вършат нищо противозаконно и затова не са обект на проучване.
Сексуалното насилие вреди на децата и се наказва с цел удовлетворяване на
обществото и предотвратяване на повторни актове на посегателство. Последното
представлява сериозен проблем, понеже как се променя поведение, което е
програмирано в мозъка ти още през ранното му развитие? Доскоро бяхме свидетели на
какви ли не опити за превръщане на хомосексуални мъже в хетеросексуални (вж. IV.4),
всички те без успех. Същото се случва и с педофилите. Неотдавна утрехтският съд
поиска десет месеца затвор за 60-годишен хетеросексуален свещеник педофил, но след
много размисли съдията се смили над него, като му наложи общественополезен труд.
Едно време такова наказание би било немислимо.
И на Нидерландия – общество, разкъсвано от всевъзможни аргументи и нахъсвано с
понятия като „евгеника“22, „наказание“, „защита на обществото“ и „потискане на
хомосексуалността“ – кастрацията на мъже с педофилни наклонности не й е чужда. От
1938 до 1968 г. в страната „доброволно“ са кастрирани над 400 сексуални
престъпници. Тази практика не била уредена със закон. Тя засягала лишени от свобода
мъже, които получавали правото да „избират“ между доживотен затвор и доброволна
кастрация. От тях се искало да изпратят до министъра на правосъдието стандартно
писмо с текст: „Мога ли смирено да помоля Ваше Превъзходителство за разрешение да
бъда кастриран?“. 80 % от мъжете, кастрирани до 1950 г., били педофили.
Допълнителен проблем представлявала възрастовата граница от 16 години, при която
даден индивид се приемал за сексуално зрял и половите контакти с него вече не се
смятали за педофилство.
Немските хирурзи пък умишлено увреждали хипоталамуса на педофилите с надеждата, че
по този начин ще повлияят на сексуалната им ориентация. Тези мозъчни операции така
и не били научно документирани.
В наши дни расте броят на лишените от свобода, които преминават химична кастрация.
Либидото им се потиска с помощта на вещества, които възпират действието на
тестостерона. За някои от тези мъже може и да е облекчение, че животът им е
престанал да се върти около секса. Ала за мен е притеснителен фактът, че тези
затворници се решават на химична кастрация, защото в противен случай Хага няма да
одобри молбите им за отпуск. Споменатите вещества съвсем не са универсално решение
за всеки сексуален престъпник, а страничните ефекти, каквито са уголемяването на
гърдите, затлъстяването и остеопорозата, никак не са за пренебрегване.
С две думи, утрехтският свещеник може да е благодарен на съдбата, задето живее в
други времена. Съдията сигурно се е притеснявал да не се стигне до рецидив – и с
право. Но сметнал, че арестът от месец и половина е достатъчно ясно предупреждение
и че по-голямата условна присъда в комбинация с общественополезен труд ще е по-
ефективна от дългия престой зад решетките. Дали е бил прав, едва ли ще разберем
някога, защото правосъдното министерство няма навика да се интересува от
ефективността на наказанията си. За жалост, и медицината няма традиции по отношение
на факторите от ранното развитие на мозъка, които могат да доведат до педофилия.
Преборването на табуто върху тази тема ще внесе яснота за причините за педофилията
и ще ни помогне да открием по-сполучливи методи за овладяване на педофилните
импулси и пресичане на рецидивите. Така всички страни ще си спестят много мъка.
Същото се отнася и до жените педофили. Вече оборихме мита, че жените не са способни
на подобен акт. При сексуално насилие над деца от жени най-често извършителят е
биологичната майка. Жертвите са предимно момиченца, а средната възраст е шест
години. Нерядко майките са бедни, необразовани жени с множество психични проблеми
като ментална ретардация, психози и зависимости.

Една канадска инициатива доказа, че ситуацията може да се подобри значително и с

по-прости средства. Там след освобождаване на педофилите с тях се заема група от
доброволци. Възникналата по този начин социална мрежа понижава силно броя на
рецидивите. Канадският подход е далеч по-добър от случващото се в Нидерландия,
където в края на 2009 г. един педофил най-напред беше изгонен от родния си
Айндховен със заповед на кмета, а след това получи и забрана да се заселва в
околностите на Утрехт. В момента този мъж живее в автомобила си и се мести от
паркинг на паркинг. Ето ви един пример за това как се създават проблеми, вместо да
се решават. Ала наскоро Нидерландия обяви готовност да приложи канадската
инициатива на своя територия.
19 Дениъл Карлтън Гайдашек (1923–2008), американски лекар и учен, носител на
Нобеловата награда за медицина през 1996 г. за изследванията си върху болестта
куру. – Б. пр.
20 Хипоманията е по-лека степен на манията и се характеризира с леко повишение на
настроението в продължение на няколко дни, прилив на енергия и подчертано усещане
за благополучие и за физическа и психическа ефективност. – Б. пр.
21 Бавен вирус (от англ.) – вирус или вирусоподобен агент, причиняващ заболяване с
дълъг инкубационен период. – Б. пр.
22 Наука за подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на
вмешателство в човешката популация. – Б. пр.

IV.8 Обществените реакции на изследването ми върху сексуалната диференциация на

мозъка

Бесните педали обаче дълбоко се лъжеха

Заглавие във в. „Гей крант“ от 20 април 2006 г.
През шейсетте и седемдесетте години на миналия век се ширеше схващането, че децата
са бели листове и че обществените норми ги насочват в мъжка или женска посока по
отношение както на половата идентичност, така и на сексуалната ориентация. Тази
идея с пагубни последствия (вж. случая Дейвид-Джоан-Джон, IV.1), намерила ревностен
защитник в лицето на психолога Джон Мъни от Филаделфия, отразяваше духа на времето,
според който човек можеше всичко – дори да промени половата си принадлежност и
сексуалните си пристрастия.
Когато през седемдесетте години като преподавател във Факултета по медицина изнесох
първата си лекция за сексуалната диференциация на мозъка, широко разпространените
схващания за ролята на социалното обкръжение, постулирани от Мъни и сподвижниците
му, бяха залегнали и в основата на феминисткото мислене. На първия ред в
аудиторията седяха студентки с плетки в ръце. Поведението им ясно показваше, че
въпросът, който разглеждах, и отношението ми към темата се разминават радикално с
техните възгледи. Когато угасих светлината, за да прожектирам приготвените
диапозитиви, младите дами възроптаха, че щели да объркат бримките! След онзи
инцидент реших от началото до края на всяка своя лекция да показвам диапозитиви на
силно приглушена светлина. Момичетата от първите редици изпратиха до ректора
делегация, която да измоли да бъда заменен с преподавател от женски пол. Такъв
очевидно не се намери, защото оплакванията на младите дами постепенно заглъхнаха.
Когато за първи път описахме междуполовите разлики в хипоталамуса на починали
човешки донори (Swaab en Fliers, Science 228, 1112-1115, 1985), от феминистките
кръгове долетяха неодобрителни възгласи. Защитниците на феминизма бранеха със зъби
и нокти биологичното тъждество на мъжкия и женския мозък. В интервю за в. „Хахсе
Пост“ от 17 януари 1987 г. моята колежка Йоке’т Харт например коментира
публикациите ни по следния начин: „Но ако в даден момент приема, че съществуват
полови различия по такива фундаментални въпроси като мозъка, то тогава аз като
феминистка би трябвало да си замълча завинаги“. Повече не чух нищичко за нея.
Оттогава са описани стотици различия между мозъците на двата пола.
Когато за първи път съобщихме за разликите в мозъка на хомосексуалните и
хетеросексуалните мъже (по-късно публикувано от Swaab en Hofman, Brain Res. 537,
141-148, 1990, вж. IV.3), получихме неочаквано остри реакции. Всичко започна с
декемврийския брой на „Академи Ниус“ от 1988 г. – списание, което не чете почти
никой. Оттам интервюираха изследователи към институтите на Кралската академия на
науките и ги разпитваха върху какво работят в момента. Аз разказах за изследването
ни върху сексуалната ориентация и половата диференциация. Срещу мен седеше Ханс ван
Манен от „Хет Парол“, кадърен журналист. Той написа две статии: „Различният мозък
на хомосексуалните“ и „Мозъкът в основата на хомосексуалността“. Всичко в тях беше
представено съвсем точно. Ала текстовете му породиха такава какофония, каквато
надали някой може да си представи. Все още ми е трудно да кажа какво точно събуди
този силно емоционален и извънредно хаотичен потоп от реакции. Несъмнено голяма
роля изигра и табуто над биологичната предопределеност на сексуалната ни
ориентация, което съществуваше в годините, в които вярвахме, че можем да
контролираме всичко. Така например по онова време група хомосексуални мъже
повтаряха като мантра, че всеки е хомосексуалист, но че едва малка част от мъжете
решават да дадат гласност на предпочитанията си. Това те наричаха „политически
избор“. Аз им отвърнах с думите, че не виждам къде е политическото в един такъв
избор и че сексуалната ориентация се предопределя още в утробата. Неколцина от тях
така се разяриха, че за три седмици публикуваха в пресата огромен брой статии.
Нидерландският съюз на хомосексуалистите бил „озадачен“ от изследването ми. В оня
период проф. д-р Роб Тилман23, един от най-върлите мои антагонисти, демонизира
труда ми, като го нарече „особено непристоен“. Преди да си наумя да провеждам
такива изследвания и да публикувам заключенията си от тях, най-напред трябвало да
се допитам до него за позволение, което, естествено, беше смехотворно. По-късно –
очевидно вече си беше взел думите назад – в свое интервю той подчерта: „Що се
отнася до хомосексуализма, споделям мнението най-вече на Сваб“ и „Аз спадам към
онези, които гледат със сериозно око на биологичния фактор“. Междувременно и
главният редактор на „Гей Крант“ Хенк Крол не пропусна да даде своята лепта:
„Такова изследване само изтъква, че хомосексуализмът е болест, и засилва
дискриминацията спрямо хомосексуалистите“. Петер Ланкхорст, член на Политическата
партия на радикалите, повдигна пред парламента няколко въпроса за работата ми. Чрез
министъра и председателя на Кралската академия на науките тези въпроси стигнаха и
до моето бюро, а отговорите им се върнаха по обратния път. У дома бяхме подложени
на денонощен телефонен терор. Пристигаше поща, адресирана „До СС-овеца, д-р Менгеле
Сваб“, в която се казваше: „Нацист такъв, гледахме те по телевизора. Мутра на
престъпник. Ние хомофилите ще те пречукаме. На пример както духовния водач Хумейни
англичанина Пахлави“ (фиг. 11).

Фиг. 11: Писмо, получено след оповестяването на различията между мозъците на

хомосексуалните и хетеросексуалните мъже (1989).
Реших да не вземам заплахите им на сериозно и им отвърнах, че ако и мерникът им е
като правописа им, значи, опасност няма. Днес вероятно бих реагирал различно. Друго
едно послание гласеше: „Сигурно съжаляваш, че не си имал шанса да работиш с Менгеле
в Аушвиц“ (фиг. 12). Заради работата ми се свикваха комисии, а на лекциите ми в
Университетската болница на Амстердам се появяваше охрана, за каквато не бях молил.
В института пристигаха заплахи за бомби (на които също не гледах сериозно), в
училище върху децата ни се упражняваше непрестанен тормоз, а една неделна сутрин
пред дома ни се проведе демонстрация, която Херард Реве24 пресъздаде по неподражаем
начин и на която кръсти сборника си с разкази „Безгрижно неделно утро“ (1995). Той
написа:
Едва тогава стана ясно каква сериозна грешка бе допуснал професор Сваб: преди да се
заеме с изследването си, той не бе потърсил съгласието на Съюза на
хомосексуалистите. И ето че в оня момент последствията се виждаха и се чуваха:
голяма група силно мотивирани персони изникнаха в неделната сутрин пред жилището на
професор Сваб в Амстелвен и закрещяха в хор с пълен глас: „Кастрация за Дик!“.
Което беше необичайно предвид това, че изследването на професор Сваб, чиято тема
беше сексуалността, се концентрираше върху мозъка, а не върху половите органи. Ала
привържениците на оня съюз явно носеха полови органи вместо мозъци, така че в
известна степен имаха право.
Минаха три седмици, преди бурята да утихне. Тъкмо тогава аятолах Хомейни издаде
фетва срещу автора на „Сатанински строфи“ Салман Рушди и внезапно цялото внимание
се пренасочи към британския писател от индийски произход. Когато пушилката се
поразнесе и аз се върнах към обичайния си делник, председателят на Кралската
академия на науките проф. Давид де Вийд даде интервю за в. „Де Телехраф“, в което
изказа подкрепата си към мен и подчерта, че подобен развой не бива да се повтаря
никога повече. Жалко, че не го бе изрекъл няколко седмици по-рано.

Фиг. 12: Още един пример за писмо, получено след оповестяването на различията в
мозъка на хомосексуалните и хетеросексуалните мъже (1989).

Не липсваха обаче и положителни реакции, например рисунките на Петер ван Стратен25

(фиг. 13) и обявите за запознанства в сп. „Фрай Недерланд“ като тази: „Симпатичен
мъж (37, 1,87, 87 кг, рус и синеок) с голям хипоталамус търси сродна душа. Код: …“,
или „Търси се: ГОЛЯМО супрахиазматично ядро, гр. Вагенинген, код: …“. Между
другото, минаха 17 години, преди в. „Гей Крант“ да представи един различен поглед
към онзи период чрез статия с красноречивото заглавие: „Бесните педали обаче
дълбоко се лъжеха“. Заслужава да се отбележи, че в същия брой на „Гей Крант“ Роб
Тилман не успя да сътвори нищо повече от една кисела колонка с наслов: „Сваб не си
научи урока“.
Когато за първи път заговорихме в пресата за преобръщането на сексуалната
диференциация при транссексуалните (Zhou et al., Nature, 378: 68–70, 1995, фиг.10),
отзивите бяха преобладаващо положителни. Транссексуални се позоваваха на статията,
за да си извоюват смяна на пола в акта за раждане или в паспорта в страни, където
дотогава това беше невъзможно. Съдът на Европейския съюз също цитира въпросната
статия, която изигра немалка роля и в изготвянето на законодателство за
транссексуалността в Англия.
В наши дни непрекъснато се натъкваме на статии за различията в човешкия мозък по
отношение на половата идентичност и сексуалната ориентация. И тези статии вече не
предизвикват вълни от възмущение в обществото (вж. напр. Swaab, D. F. Proc. Natl.
Acad. Sci. USA 105: 10273–10274, 2008). Научнопопулярната преса проявява все по-
голям интерес към проблема.

Фиг. 13: „И Вим е с голям хипоталамус като нас, нали, Вим?“ Карикатура на Петер ван
Стратен, публикувана след оповестяването на различията между мозъка на
хомосексуалния и хетеросексуалния мъж (1989). (Оригиналът, притежание на автора, е
подарък от Нидерландския институт за мозъчни изследвания.)

23 Робертюс Тилман (р. 1946) – нидерландски социолог, специалист в областта на

хомоеманципацията, съпредседател на Нидерландския съюз на хомосексуалистите. – Б.
пр.
24 Херард Корнелис ван хет Реве (1923–2006) – нидерландски писател, един от
„големите трима“ на съвременната нидерландска литература. – Б. пр.
25 Петер ван Стратен (р. 1935) – нидерландски карикатурист, добил известност с
политическите си карикатури и сатиричното представяне на всекидневието на
обикновения човек. – Б. пр.

IV.9 Папата: мъж или жена? Hека проверим

Както вече споменах (вж. IV.1), през периода на диференциация на тялото и мозъка ни
в мъжка или женска посока е възможно да възникнат междинни форми с огромни
последствия за засегнатия. Примери за това се срещат още през Средновековието: един
от тях е жената, която успяла да се възкачи на папския престол в строго мъжката
йерархия на Католическата църква майка в Рим. Оттогава Рим взема мерки, за да се
избегне повтарянето на подобна „катастрофа“. Историята на папесата е записана ок.
1250 г. от доминиканския монах Жан дьо Маи, а през 1972 г. е екранизирана.
Приказка, легенда или грижливо прикривана истина – никой вече не може да каже.
Тук-таме се намира откъслечна информация за тази чудна история. Става дума за млада
дама, дъщеря на англосаксонски мисионер, родена през 833 г. в Майнц. През 854 г. тя
успява да се възкачи на папския престол, преоблечена като мъж. Преди това обикаля
Европа в монашеско расо, като навсякъде впечатлява с ерудицията си. Младата жена
наследява Лъв IV и в продължение на три години ръководи Римокатолическата църква
под името Йоан Англик или Йоан VIII. Всичко върви гладко, докато папесата не
забременява от свой слуга и не ражда дете по време на великденската процесия в
близост до църквата „Сан Клементе“ в Рим. Така тя е разобличена и убита по
мъчителен начин направо на улицата. Говори се, че нейният наследник Бенедикт III
сторил всичко възможно, за да заличи спомена за папесата. В официалната версия на
папския каталог на Ватикана няма и помен от управлението на Йоана.
Въпреки че официално Католическата църква отрича тази история, не липсват
свидетелства в полза на това, че тя действително се е случила. Така например през
1276 г. папа Йоан XX, включвайки и папесата в бройката, се преименувал на Йоан XXI.
За съществуването на жената папа говори и фактът, че изваяната от камък глава на
Йоан VIII, наричана още Femina de Anglica, стояла редом до всички останали папски
бюстове в катедралата на Сиена. През 1600 г. ликът на Йоана е премахнат оттам по
заповед на папа Климент VII.
А да не забравяме и стола с дупката, който на италиански се казва la sedia
gestatoria, или „стол за раждане“, и напомня с вида си приспособление за родилки.
Човек неизменно се пита какво търси такава мебел във Ватикана. Разказва се, че за
да не се повтори грешката с жената папа, кандидатът за папското място сяда на
въпросния стол. Най-младият духовник в залата пъха ръка през дупката и опипва
гениталиите на избраника, след което се провиква високо: Testiculos habet et bene
pendendes („Има тестикули и те висят добре“). Присъстващите кардинали отговарят с:
Habe ova nostra Papa („Нашият папа е плодовит“) – сякаш тази плодовитост ще му е от
полза.
Проф. Мария Ню, детски ендокринолог от Ню Йорк с италиански произход, смята, че
най-вероятно жената папа е страдала от вродена адренална хиперплазия – форма на
интерсексуалност, причината за която е в това, че през бременността на майката
надбъбречната жлеза на момиченцето е била изложена на големи количества от мъжкия
хормон тестостерон. От него още в утробата клиторът на момиченцето израснал до
размерите на пенис. Ала тази диагноза е напълно спекулативна.
В статията си от 1993 г. Мария Ню споменава някакъв стол от червен мрамор, който в
момента се намирал във Ватиканските музеи. Друг, идентичен на този стол, откраднат
от Наполеон, е изложен в Лувъра. Когато срещнах Мария Ню на конгрес в Рим през 2007
г., я попитах къде точно във Ватикана може да се види столът, който описва в
статията си, тъй като на следващия ден бях канен в държавата град. Тя ми отвърна,
че така и не й позволили да погледне любопитното приспособление. След много
разтакаване обаче й разрешили да се полюбува на стола в Лувъра и тъкмо за него
говорела тя в статията си.
Част съм от изследователска група в Рим, в която има и интернист – един от лекарите
на папата. С негово съдействие ни организираха обиколка, като гид ни беше лично
началникът на стражата на Ватикана. Още в началото споменах, че много бих искал да
видя въпросния стол. „Разбира се, няма проблем“ – ми рече нашият водач, но побърза
да добави, че историята на Мария Ню била абсурд. Според него това бил тоалетен стол
от времето, когато още нямало други санитарни прибори. Зачудих се откъде знае за
статията на Мария Ню. Все пак ставаше дума за специализиран текст в научно издание,
написан на език, недостъпен за непрофесионалисти. Статията определено не беше
развлекателно четиво за охранители.
Разходката из притихналия Ватикан беше удивителна. Залата, в която кардиналите
избират следващия папа, Стаята на плача, в която се оттегля новоизбраният папа, за
да даде воля на емоциите си, капсулите с бял и черен дим, залата с прочутия балкон,
на който се показва папата, навсякъде – ужасните стенописи, швейцарските гвардейци
пред вратата на всяко по-важно помещение. Градините на папата, тайният път за
бягство към крепостта и още, и още… Извадиха от гардероба дори блестящите копринени
одежди, които папата обличал за специални поводи, за да ги докоснем и да им се
полюбуваме. Една от дрехите беше розова на цвят. „Тази за събота вечер ли е?“ –
пошегувах се аз с духовника, който сгъваше одеждите с любов. „Не – отвърна ми той
най-сериозно, – за посещенията в затвора е.“ Показаха ни митрите на папата,
разпятието, което взeма със себе си на път, и какво ли още не.
Хубаво, но ние не бяхме дошли за това. Напомних на нашия придружител за стола. „Да
– успокои ме той, – столът е малко по-нататък.“ Когато от тишината в покоите на
папата се озовахме в Сикстинската капела, където гъмжеше от туристи, и пак
отворихме и затворихме няколко врати с швейцарски гвардейци пред тях, аз отново
повдигнах въпроса за стола.
„Ах, много жалко! – въздъхна началникът на стражата. – Подминахме го преди
петнайсетина минути. Прощавайте, но ми изскочи от ума.“
„Няма проблем – възкликнах аз бодро, – просто ще се върнем.“
Не можело. „От съображения за сигурност“, добави стражарят, докато разказваше за
всяко дърво и всеки храст в градините на Ватикана и кое растение от коя държава
било подарено. Над главата ни висеше сложна плетеница от кабели, които водеха до
огромните антени на футуристична система за комуникация. Достъпът до средните
векове ни беше отрязан категорично. Явно нямаше да допринеса с нищо за разкриването
на истината за стола и папеса Йоана. Не спираха да ме мъчат куп въпроси. Ако столът
не съществуваше, защо тогава началникът на стражата просто не ни каза? Защо ни
държа в напрежение толкова време? Да не би този стол още да се използва? Да не би
папа Бенедикт XVI да е възродил стария обичай?

V. Пубертет, влюбване и сексуалност

V.1 Тийнейджърският мозък

Пубертетът започва с целувка.

Американският невроендокринолог Дънган (2006)
През пубертета мозъкът стимулира производството на полови хормони от хипофизата.
Тези хормони влияят на тийнейджърския мозък и причиняват необичайни, често доста
неприятни промени в поведението. Еволюционният замисъл на пубертета е ясен: чрез
него младият човек се подготвя за възпроизводството си. Същевременно „трудното“
поведение и раздорите със семейството понижават опасността от възпроизводство в
тесния семеен кръг, а с това – и от наследствени отклонения. Излитането от гнездото
е неизменно свързано с търсенето на нови преживявания, с поемането на безразсъдни
рискове и с импулсивното поведение. Тийнейджърите почти не се замислят за
дългосрочните последствия от постъпките си и когато вземат смели решения, не се
спират пред заплахата от наказания. Причината е в недоразвития префронтален
кортекс. Той е виновен и за повишения риск от злоупотреба с упойващи вещества,
които могат да нанесат трайни увреди на незрелия младежки мозък.
За да стартира пубертетът, са нужни редица химични промени. Генът KISS1 кодира
хормона киспептин, който се секретира от хипоталамуса и задвижва процеса на
пубертета. KISS1 е толкова важен за началото на пубертета, че често може да се чуе:
„Puberty starts with a kiss“26. Генът KISS1 е открит от американски учени от Хърши
и е кръстен на най-известния продукт на града – шоколадовите бонбони Hershey’s
Chocolate Kisses. Съществуват хора с мутация в системата KISS1, които така и не
влизат в пубертета.
Ала тежката дума за началото на пубертета не е на една-единствена система. Така
например жените трябва да натрупат достатъчно мастни резерви, които при евентуална
бременност в период на глад да доставят на детето нужните хранителни вещества.
Мозъкът измерва нивото на лептин – хормон, секретиран от мастните клетки – и по
количеството му разбира дали е натрупана достатъчно мастна тъкан. При недостиг на
мастни резерви, например в резултат на хранително нарушение като анорексия невроза
или на прекомерни спортни натоварвания, мозъкът отчита недостиг на лептин и
пубертетът започва със закъснение или въобще не започва. При мутация в човешкия ген
за лептин се наблюдава не само отсъствие на пубертет, но и екстремно затлъстяване.
Мозъкът регистрира липсата на лептин, а с това – и на мазнини. Решава, че в момента
една бременност би била твърде рискова и че ще е по-разумно пубертетът да се
поотложи. Наред с това подстрекава тялото да се тъпче, за да запълни мастните си
резерви, докато всъщност организмът може би има достатъчно мазнини, но просто в
мастната тъкан липсва хормонът лептин. Мелатонинът – хормон, секретиран от
епифизата – е едно от веществата, които възпрепятстват настъпването на пубертета у
децата. Обикновено производството на този хормон отслабва през пубертета. Тази
функция на мелатонина е позната още от 1898 г., когато немският интернист и
педиатър Ото Хойбнер описал случая на момченце, навлязло в пубертета на четири
години и половина. Оказало се, че малчуганът има мозъчен тумор, който унищожил
епифизата. В сравнение с него друго дете, Грета, сякаш е изтеглило дългата клечка.
Грета навлиза в пубертета още на три и половина, но при нея не е открит мозъчен
тумор. Пубертетът е възпрян с хормонална терапия и през дванайсетата й годишнина
започва наново. В момента Грета е гимназистка с отлични резултати в училище.
Описвани са и обратните случаи – на пациенти с твърде високо ниво на мелатонин, при
които пубертетът не започва преди нормализирането на тези нива. Пубертет не
настъпва и при болните от синдрома на Калман. Обичайно у ембриона мозъчните клетки,
които отговарят за покачването на половите хормони, се развиват при носа.
Впоследствие те пропълзяват по обонятелния нерв и стигат до хипоталамуса. При
пациентите, страдащи от синдрома на Калман, процесът е нарушен и мозъчните клетки,
които карат половите хормони да се повишат, не пристигат на отреденото им място. По
тази причина хората с въпросното заболяване не навлизат в пубертета, а и са с
нарушено обоняние.
През периода, в който ни се струва, че мозъкът на ембриона и на тийнейджъра не е
способен на нищо разумно, всъщност се осъществяват най-сложните и деликатни
промени.
26 Пубертетът започва с целувка (англ). Хормонът киспептин дължи названието си на
английската дума за целувка – kiss. – Б. пр.

V.2 Поведението на тийнейджъра

Днешната младеж изпитва силно влечение към лукса, има лоши маниери, не почита
авторитета и не тачи старите. Предпочита да бъбри, вместо да се упражнява. […]
Младите вече не стават, когато в стаята влезе по-възрастен. Възразяват на
родителите си, когато са сред хора, не си държат езика зад зъбите [...] и
тиранизират учителите си.
Сократ (469–399 г. пр. Хр.)
Ако попитате тийнейджърите, проблемът не е в незрелия им мозък, а в родителите им.
В интерес на истината говорим за едно и също нещо – понеже родителите заместват
префронталния кортекс (фиг. 14) на тийнейджъра. През времето, в което тази мозъчна
зона у младежа е още твърде незряла, родителите се грижат за планирането,
организацията, моралните рамки и границите на детето. Постепенно, докато се развива
с бавни крачки, префронталният кортекс на тийнейджъра ще поеме сам тези функции.
Проблемът е, че днешните тийнейджъри са наясно, че родителите им не могат да ги
принудят да приемат ролята им на заместници на префронталната кора.
Префронталният кортекс е от съществено значение за регулирането на други мозъчни
зони; той отговаря и за контрола на импулсите, изпълнението на комплексни задачи,
планирането и организацията. Съзряването на тази мозъчна структура продължава докъм
двайсет и петата годишнина. Според проф. Йеле Йолес, преподавател по
невропсихология и ръководител на център „Мозък и учене“ към Амстердамския свободен
университет, това е и причината за провала на т.нар. самообучение в горните класове
на реформираните училища. Незрелият префронтален кортекс не позволява на младежа да
организира работата си от раз и да взема далновидни решения. Образните изследвания
отчитат ясни различия между мозъка на тийнейджъра и на възрастния човек.
Възрастните разпределят поставените им задачи между няколко мозъчни дяла. Не е
рядкост, докато изпълнява задача, префронталният кортекс на тийнейджъра да стигне
до резултат, типичен за възрастните, но за това той ще положи много повече усилия,
тъй като няма да приобщи в търсенето на решението други мозъчни дялове. Така
префронталният кортекс на тийнейджъра по-бързо достига ръба на възможностите си и
ако се случи нещо странично да разсее младежа, той не може да завърши започнатото.
Ритъмът на сън и бодърстване е подвластен на половите хормони. Вероятно това е
причината сутрин младите да стават толкова трудно, а вечер да отказват да си легнат
навреме. Трябва ли да ги принуждаваме да се будят рано и не е ли по-разумно вместо
това да напаснем училищния режим към биологията им?

Фиг. 14: Префронталният кортекс (PFC), гледан отстрани (горе) и в напречен разрез
(долу).

За родителите едва ли би било утеха, но тийнейджърското поведение има своите

еволюционни предимства. Съзряващите младежи не бива да се възпроизвеждат в
собственото си обкръжение, за да не се трупат мутации в ДНК. Във враждебното им
отношение към родителите, в импулсивното им решение да напуснат дома и да започнат
на чисто всъщност има голям смисъл. Тийнейджърите гледат на света от перспективата
на своето его и непрекъснато се стремят да бъдат част от група. Най-лошото, което
може да ги сполети, е тази група да ги отритне. А това боли.
Пубертетът е и период на безконтролно пиене: 52 % от 15-годишните момчета и 46 % от
момичетата изпиват поне по пет чаши алкохол през почивните дни. Нерядко деца на
тази възраст попадат в интензивното в състояние на кома. В днешно време
„загрявката“, т.е. наливането със спиртни напитки, преди да отидеш на парти, е нещо
съвсем обичайно. Директорът на едно престижно средно учебно заведение в провинция
Северна Холандия разказа, че понякога децата идвали пияни на училищните
празненства. Училището се сдобило с дрегери, за да хваща прегрешилите ученици. За
удивление на ръководството някои родители се гневели, че от училището ги карат да
прибират пияните си чеда. Злоупотребата с алкохол намалява обема на мозъка и той
търпи трайни вреди. Годишно в Европа от натравяне с алкохол или при
пътнотранспортни произшествия в резултат на употребата на алкохол умират 55 000
младежи.
Покачването на нивото на половите хормони през пубертета събужда не само
сексуалността, но и типичното за мъжа агресивно и предизвикателно поведение.
Нараства рискът от невъздържани, антисоциални, агресивни, престъпни действия.
Проведена в Нидерландия анкета показа, че една трета от младежите между 10 и 17
години са извършвали наказуемо деяние. Става дума за кражби, обири, хулиганство и
прояви на насилие. След 17-ата година броят на тези деяния спада. Ясно е, че този
спад се дължи на развитието на префронталния кортекс, който ограничава импулсивното
и стимулира моралното поведение. За родителите сигурно ще е успокояваща мисълта, че
и на тийнейджърските години все някога им идва краят. За разлика от родителите
обаче, някои учители сигурно изтръпват, щом се сетят, че на мястото на всеки
тийнейджър, когото са възпитали в добро поведение и са предали в ръцете на
обществото, идва новоизлюпен младок. Теглата на учителите нямат край.

V.3 Влюбеният мозък

Любовта е временна лудост, която се лекува с брак.

Американският сатирик Амброуз Биърс (1842–1914)
Във всеки един етап от емоционалния ни живот – влюбването, сексуалната възбуда,
привързаността в резултат на дълга връзка между партньорите – са замесени редица
мозъчни процеси. Важна роля през ранния период на привързване между двама влюбени
играе социалният хормон окситоцин. Последният етап е майчинското и бащинското
поведение (вж. II.3, 4). Макар „намерението“ на майката природа да не е било
такова, ние всекидневно се уверяваме, че тези етапи функционират независимо един от
друг. Затова и ще ги разгледам поотделно.
Няма човек, който да помни внезапните стихийни пориви на влюбването и да нарече
избора на партньор „съзнателен ход“ или „добре премислено решение“. Любовта от пръв
поглед просто се случва, тя е чиста биология и поражда бурни телесни реакции като
сърцебиене, потене и безсъние, емоционална зависимост, силно фокусирано внимание,
обсесивно мислене за партньора и желание за закрила, и не на последно място –
прилив на енергия. Платон (427–345 пр. Хр.) разсъждава по същия начин и за
автономията на този процес. За него сексуалният импулс е четвъртата душевна форма,
която е локализирана под пъпа и представлява „напълно ирационална душа, нетърпяща
дисциплина“.

Фиг. 15: Произвеждащата допамин мезолимбична система започва от клетъчните тела във
вентралната тегментална зона (1), а влакната й завършват във вентралната част на
стриатума (вентралния палидум/nucleus accumbens, 2), nucleus caudatus (3) и
префронталния кортекс (4).
За хората по цял свят влюбването стои в основата на избора на партньор. Логично би
било при нещо толкова важно като подбора на човек, с когото да създадем семейство,
мозъчната ни кора да селектира внимателно обекта на чувствата ни. Но ще ви
разочаровам – през етапа на разтърсващо влюбване, в който цялото ни внимание и
енергия са фокусирани върху конкретния човек, ключова роля изиграват тъкмо онези
части от мозъка, които са разположени дълбоко в него – структурите, направляващи
подсъзнателните процеси.
Изследване с ЕЕГ на „прясно“ влюбени, които наблюдават снимка на любимия, показва
активация на мозъчни структури, разположени дълбоко под мозъчната кора. Особено
активна е мезолимбичната система, която създава усещане за радост и използва
допамина като химическо сигнално вещество (фиг. 15). Мезолимбичната система,
наричана още „положителна система за възнаграждение“, насочва усилията си към
спечелването на награда, в този случай – на партньор. Тя участва не само във
влюбването, но и във всичко друго, което ни доставя удоволствие, включително в
пристрастяванията. Това обяснява признаците на остра абстиненция, когато една
интензивна връзка приключи. Тази система се активира най-вече в дясната половина на
мозъка и зависи от привлекателността на лицето на снимката и силата на романтичните
чувства.
Освен това у влюбените в резултат на стресовата ситуация, в която се намират, се
покачват нивата на хормона на стреса кортизол. Тази реакция стимулира надбъбречната
жлеза и нивото на тестостерон у влюбените жени се повишава, докато у мъжете
кортизолът понижава производството на тестостерон в тестисите.
Едва когато влюбването поотмине, се активира префронталният кортекс – предният дял
на мозъка, който планира, мери и преценява. При дългогодишните двойки активацията
на стресовата ос и колебанията в нивото на тестостерон изчезват. Разбира се,
мозъчната кора не е останала безучастна през периода на възбудата – тя е обработила
сетивните дразнения, понеже в крайна сметка ние виждаме, подушваме и докосваме
партньора. При все това изборът, който правим, не е съзнателен. Добрата стара
мезолимбична система ни диктува кой е „правилният“ човек и насочва желанията ни за
възпроизводство към „точния“ поне в дадения момент партньор. Мозъчната кора поема
командването едва когато силното влюбване отшуми. Накратко, не питайте сина си или
дъщеря си къде им е бил мозъкът, когато са се влюбвали. На мястото си е бил, но
онази част от мозъчната кора – префронталният кортекс, – която е можела да им
помогне да вземат друго, добре обмислено, съзнателно решение, за жалост, влиза в
употреба малко по-късно.

V.4 Мозъчните болести и сексуалността

Интелектуалецът е човек, който е намерил тема, по-интересна от секса.

Едгар Уолъс (1875–1932)
Половата ни идентичност (усещането за това дали сме мъж, или жена) и сексуалната ни
ориентация (дали сме хетеро-, хомо- или бисексуални) са заложени в мозъка ни още от
утробата (вж. IV). През пубертета тези модели на сексуално поведение се активират.
Транссексуалността представлява екстремна форма на проблематиката на половата
идентичност (вж. IV.6). Транссексуалните мъже и жени са убедени, че са родени в
погрешното тяло, и това тяхно убеждение често датира още от петата им годишнина.
Готови са на всичко, за да си сменят пола. В мъжкия мозък на транссексуални лица
открихме женски структури, което потвърждава предположението, че в един ранен
стадий от развитието се е състояла атипична полова диференциация на мозъка. Преди
транссексуалният да се реши на лечение, той трябва да изключи възможността
желанието за смяна на пола да е продиктувано от психоза, каквато често се наблюдава
при шизофрения, биполярно разстройство и някои сериозни личностови смущения. И при
промяна в сексуалната ориентация човек трябва да се увери, че зад това не се крие
мозъчно заболяване. Понякога преминаването от хетеросексуалност към хомосексуализъм
или педофилия в зряла възраст е признак за мозъчни тумори или заболявания на
мозъка, които пораждат невъздържано сексуално поведение. Пример за това е
увреждането на темпоралния лоб.
Тъй като за всяко нещо си има време и място, няколко зони в мозъка ни са
непрекъснато впрегнати в задачата да възпират сексуалното ни поведение. Обикновено
това им се удава през 23 от 24-те часа на денонощието. Затова силно завишената
сексуална активност, или хиперсексуалността, се наблюдава при пациенти с увреда в
някоя от тези възпиращи зони. Такива увреждания причиняват не само
хиперсексуалност, но и парафилия – сексуално поведение, приемащо се за отклонение
от установените норми, като сексуална възбуда от предмети, садомазохизъм и
педофилия. Някои форми на епилепсия се лекуват чрез отстраняване на част от
темпоралния лоб по оперативен път. Нерядко след подобна интервенция се появява
хиперсексуалност, известна като синдром на Клювер-Бюси. Един от пациентите,
подложили се на такава операция, търсел полови контакти с жена си по шест пъти на
ден, а междувременно и мастурбирал.
В предния дял на темпоралния лоб е разположена и амигдалата (бадемовидното тяло,
фиг. 26). Освен всичко друго, тази мозъчна структура регулира и агресията и
сексуалността. Някои пациенти с нелечима форма на агресивно поведение, при които
амигдалата е неутрализирана по оперативен път, развиват синдрома на Клювер-Бюси.
Следователно амигдалата контролира и сексуалното ни поведение. Електростимулацията
й може да породи приятни сексуални усещания. Дразненето на някои други мозъчни
структури също може да отключи различно сексуално поведение. Чрез стимулация с
електрод, имплантиран в септума (фиг. 25), някои пациенти сами стигат до оргазъм и
развиват натрапливо желание да мастурбират. Пациенти, при които върхът на
пластмасова тръбичка за отвеждане на течността от мозъка към коремната кухина
(вентрикулоперитонеален шънт) неволно докосва септума, проявяват необичайно
повишена сексуалност. И обратното – след увреждане на септума се наблюдава
импотентност. Така постепенно ние опознаваме мозъчните структури, които овладяват
сексуалните ни импулси и ни позволяват поне пред други хора да постъпваме като
порядъчни граждани.

Оргазмът се проектира в мозъка

„Нищо свято ли не остана?“

Сексът започва и свършва с мозъка. Един куп мозъчни системи работят без почивка, за
да обуздаят сексуалното ни поведение, но когато се влюбим, всички задръжки падат.
Слушаме, гледаме, душим и докосваме партньора си, с което активираме множество
мозъчни структури. Сексуалното ни поведение се управлява от редица зони в мозъка.
Гръбначният мозък и автономната нервна система подготвят половите ни органи за най-
важната цел в живота: оплождането на яйцеклетка. За да е сигурен, че ще вземем
задачата присърце, мозъкът си служи с малък трик: оргазма. Дразненията при
стимулиране на половите ни органи преминават през гръбначния мозък и стигат до
центъра на главния мозък, до таламуса (фиг. 2), където постъпва и останалата
еротична информация, получена от сетивата. Оттам те се отправят към мезолимбичната
система във вентралната тегментална зона (фиг. 15) и към хипоталамуса (фиг. 17). И
когато тези дразнения ни доведат до оргазъм, едновременно с него за награда към
nucleus accumbens (фиг. 15) се подава и допамин, а в хипоталамуса навлиза хормонът
на любовта окситоцин (фиг. 5). Това подсилва връзката между партньорите и
същевременно стимулира подаването на опиоидни вещества в мозъка. Опиоидните
вещества ни носят насладата, заради която днес по Земята пъплят седем милиарда
човека.
Хората се различават едни от други във всичко, включително и в интереса си към
секса. Полиморфизмите, т.е. малките различия в ДНК, в гена за белтъка, който
получава сигнала от допамина (допаминовия рецептор D4), предопределят либидото ни,
възбудата и сексуалното ни поведение. Свръхактивната допаминова система също може
да създаде проблеми. Пациентите с паркинсон страдат от недостиг на допамин и се
лекуват с аминокиселината L-dopa, която в мозъка се трансформира в допамин. И нали
прекалено хубавото не е на хубаво, понякога в резултат на тази терапия при болните
от паркинсон се наблюдава хиперсексуалност. Едно от хирургичните лечения на
болестта на Паркинсон е имплантирането на електрод за дълбока мозъчна стимулация в
nucleus subthalamicus (фиг. 22). Задачата на електрода е да ограничи тремора, но
понякога се появява споменатият нежелан ефект. В резултат на тази стимулация някои
пациенти развиват хиперсексуалност, която често пъти преминава в мания.
Активирането на мезолимбичната система по време на секс е видимо и на скенер. Проф.
Херт Холстейхе от Гронинген успял да придума няколко човека да доведат партньора си
до оргазъм, докато въпросната половинка лежи с глава в скенера. Невроанатомът
установил ясно активиране на произвеждащата допамин мезолимбична система във
вентралната тегментална зона (фиг. 15). Същата реакция се наблюдавала и при
инжектиране на хероин. Резултатът не ни учудва, след като знаем, че в оргазма освен
допаминовата участва и опиоидната система. Когато се подава налоксон – вещество,
което спира ефекта на опиоидите в мозъка, – насладата от оргазма спада рязко.
Скенерът показал и че през фазата на сексуална възбуда у мъжете и жените се
активират различни мозъчни зони. При жените това били най-вече моторната и
сензорната кора, докато при мъжете се задействали клауструмът и окципито-
темпоралният кортекс (фиг. 1). Клауструмът представлява тънък слой мозъчна кора,
разположен непосредствено под инсуларния кортекс (фиг. 26). Противно на
предположението на нобеловия лауреат сър Франсис Крик27, че клауструмът участва
само в най-висшата функция на мозъка ни, а именно в съзнанието, се оказа, че тази
структура – поне при мъжете – има пръст и в една такава базисна дейност, каквато е
сексът. При сексуална стимулация на мъжа се активира и инсуларната кора, която
регулира сърдечната честота, дишането и кръвното налягане. Впечатление прави, че
мозъците на двата пола достигат целта – оргазма – по различни пътища. Но и при
жените, и при мъжете активността на амигдалата отслабва. Амигдалата е една от
структурите, които възпират сексуалното ни поведение, когато се налага да мислим за
друго, не за секс. Намалената активност на амигдалата означава и че докато трае
интимният акт, ние си затваряме очите за опасностите.
Моделите на активиране и деактивиране на мозъчни структури по време на оргазма са
до голяма степен идентични при мъжете и жените. Церебелумът на двата пола работи
трескаво. Очевидно във върховия момент мускулните контракции и при мъжете, и при
жените се управляват от малкия мозък. При оргазъм активността на префронталния и
темпоралния кортекс отслабва, което допълнително отключва сексуалното поведение в
този етап. Фактически за кратко ставаме невменяеми. Освен това – но само при мъжа –
по време на оргазъм се активира миниатюрна зона в мозъчния ствол, наричана
„периакведуктално сиво вещество“. Това се случва и когато хора с наркозависимост си
инжектират хероин.
Изследването на Холстейхе, естествено, срещна немалък отпор. В свое интервю
Холстейхе разказа как, когато негов колега от пуританска Америка загледал плакат,
онагледяващ резултатите на Холстейхе, се изчервил, отстъпил няколко крачки назад и
промърморил: „Нищо свято ли не остана?“.
27 Франсис Крик (1916–2004), британски физик и биохимик. През 1962 г. той и
неговите колеги Джеймс Уотсън и Морис Уилкинс получават Нобелова награда за
медицина за откритията им върху молекулярната структура на нуклеиновите киселини и
тяхното значение за предаването на генетичната информация в живите системи. – Б.
пр.

Сексуалността и хормоните

Не бива да забравяме, че всички наши плахи предположения от психологията в някой

момент ще бъдат обяснени чрез органични субстрати. И тогава няма да ни се струва
невероятно тъкмо химичните вещества и процеси да са онези, които постигат ефекта на
сексуалността и правят възможно продължението на човешкия живот.
Зигмунд Фройд, из есето му „За нарцисизма“ (1914)
Във всеки етап от сексуалното поведение е намесен по някой хормон. Сексуалната
възбуда зависи от мъжкия полов хормон тестостерон. У някои по-възрастни мъже нивото
на тестостерон е толкова ниско, че либидото спада, сексуалният интерес отслабна и
настъпва депресия. Набавянето на тестостерон влияе положително както на
сексуалността, така и на настроението. Тестостеронът повишава и женското желание.
При жените той се синтезира в надбъбречните жлези и в яйчниците. Пациентка с тумор,
секретиращ тестостерон, след операцията твърдяла, че образуванието й липсва, тъй
като благодарение на високите нива на тестостерон известно време се радвала на
завиден сексуален живот.
Месечните колебания в хормоналните нива при жените подсказват на мозъка кога
настъпва плодовитата фаза. Изследване, проведено сред американски студентки,
разкрило, че около периода на овулация момичетата подсъзнателно се обличат по-
предизвикателно. Младите дами предпочитали полите пред панталоните, носели повече
бижута и по-разголени дрехи, ставали по-активни в сексуално отношение.
Подсъзнателните сигнали, които изпращат жените в тези дни, се улавят от външния
свят. В периода на овулация бакшишите на всяка танцьорка в един стриптийз бар били
средно 335 долара на вечер, докато през останалите дни от месеца те „едва“
достигали 185 долара. По време на овулация жените предпочитат по-мъжествени лица,
гласове и маниери. С изследването си върху бакшишите през 2008 г. американският
психолог Джефри Милър и писателят Брент Джордан заслужиха отличието „ИгНобел“,
което представлява пародия на истинската Нобелова награда.
Как ще реагира мозъкът, когато му бъдат показани еротични кадри, зависи не само от
пола и възрастта, но и от хормоналните нива. Гледането на чувствени снимки води до
функционални изменения в десетки мозъчни зони. Впрочем у младите мъже еротичните
фотографии предизвикват по-силна сексуална възбуда и по-отчетлива активация на
мозъчни дялове, отколкото у младите жени. В тази ранна фаза на сексуална стимулация
хипоталамусът и амигдалата (фиг. 26) се активират по-силно при мъжете, отколкото
при жените. При дамите степента на активация зависи и от стадия на менструалния
цикъл. Около овулация жените са относително по-отворени за такива дразнения,
отколкото по време на менструация. При мъжете на средна възраст (46–55 г.) вече не
се наблюдава реакция в някои зони на мозъка като таламуса и хипоталамуса, което
подсказва, че възбудата в отговор на еротични дразнения отслабва с възрастта.
Окситоцинът е хормон, който се произвежда от мозъчните клетки в хипоталамуса и
попада в кръвообращението чрез хипофизата (вж. II.2, 3). Той въздейства на
мускулните влакна в органите за възпроизводство, а когато попадне в мозъка, диктува
поведението. Освен това при мъжете окситоцинът, който се освобождава в
хипоталамуса, контролира и ерекцията. Във фазата на сексуална възбуда окситоцинът
достига високи нива и при двата пола и участва както в мъжкия, така и в женския
оргазъм. Този хормон усилва контракциите на гладката мускулатура и така помага на
спермата да измине предначертания път в мъжкото тяло. Когато тя попадне в женското
тяло, той я насочва в посока, обратна на посоката на яйцеклетката, и прави срещата
им неизбежна.
Наред с насочването на спермата в тялото на жената, женският оргазъм е важен и за
избора на партньор. Благодарение на този механизъм партньорът, който достави на
жената оргазъм, ще има и еволюционното предимство да я заплоди. В женския оргазъм е
установен наследствен фактор, тоест няма причина да не го смятаме за адаптивен
механизъм, възникнал в резултат на естествения отбор. С това като че ли се оборва
сексистката хипотеза, че от еволюционна гледна точка женският оргазъм може да се
сравни с мъжките зърна и е от полза единствено когато е достояние на
противоположния пол.
Интензивното подаване на окситоцин, включително в мозъка, ни помага да изберем
партньор. Усещането за щастие при оргазъм се подсилва от опиоидните вещества, които
окситоцинът освобождава от други мозъчни клетки. Неслучайно хората с хронични болки
разказват, че след секс болката отшумява за кратко. Върховите стойности на
окситоцин в плазмата, които се достигат при сексуална възбуда, възпират и
стресовата система и ни позволяват да се отпуснем. Окситоцинът като че ли се явява
невробиологичното въплъщение на веруюто от шейсетте години „Прави любов, а не
война“. Ала да не забравяме: той може и да озаптява агресията в рамките на групата,
но и стимулира агресията към индивидите извън тази група. Така че нека все пак
имаме едно наум.

Невропсихичниte нарушения и сексуалностta

В съзнанието на мнозина вината от сексуалния грях помрачава любопитството към

възпроизводството.
Джоузеф Паркс (1966)
Мозъчните увреждания и мозъчните болести
Уврежданията в главния или гръбначния мозък могат да нарушат сексуалните функции.
Видът на нарушението зависи по-скоро от мястото, отколкото от причината за
възникването му. То може да се дължи на цереброваскуларен инцидент (инсулт),
болестта на Паркинсон, травма, множествена склероза, инфекция или тумор.
Увреждането на префронталния кортекс често води до апатия и понижаване на либидото,
но понякога се случва и обратното – падане на задръжките и обостряне на сексуалния
апетит. При страдащите от деменция изчезването на задръжките вследствие на
дегенерация на мозъчната кора понякога е придружено от неуместни сексуални намеци,
ексхибиционизъм или престъпни сексуални деяния. Лезиите в темпоралния лоб могат да
доведат до синдром на Клювер-Бюси с хиперсексуалност и хипероралност (непрекъснато
желание да се слага нещо в устата). И на пациентите с лезия в таламуса или в
nucleus subthalamicus е присъща липсата на самоконтрол. По-голямата част от хората
с множествена склероза страдат от сексуална дисфункция. Болестта засяга всички фази
на сексуалността в зависимост от мястото на плаките. Описан е случай на пациентка,
която два месеца преди смъртта си в резултат на извънредно рядко усложнение развила
хиперсексуалност с множество парафилии като педофилия, зоофилия (секс с животни) и
кръвосмешение. Въпросната жена имала голям брой лезии в хипоталамуса, базалния
префронтален кортекс, септума и темпоралния лоб, така че не може със сигурност да
се посочи коя лезия кое поведение диктува. 34-годишен мъж пък се възбуждал от
гледката на спящата си съпруга, особено ако през това време си играел с ноктите на
дясната й ръка. С напредване на брака им той постепенно изгубил контрол над
сексуалните си желания. Тайно започнал да тъпче жена си със сънотворни, за да се
отдаде необезпокояван на тази своя парафилия. Когато жена му го разкрила, се
разразил нечуван скандал. За да задоволява нагона си и занапред, мъжът измислил
друго: започнал да пръска жена си със сълзотворен спрей с идеята да я зашемети. На
съпругата й писнало. Обадила се в полицията и мъжът бил изпратен на психиатър.
Оказало се, че има фронтопариетална атрофия на мозъка, сериозни отклонения в бялото
вещество и лезии във връзките под кортекса. Когато бил на десет, мъжът претърпял
тежка мозъчна травма, заради която лежал четири дни в кома. Поставена му била и
диагноза body image disorder, или „изкривяване на представата за телесна цялост“
(вж. III.5), с непълна ментална представа за дясната ръка. Изследванията показват,
че около половината от хората, които имат парафилии или са извършили сексуален
деликт, са преживели сериозна черепнo-мозъчна травма със загуба на съзнание.
Депресията се свързва с понижаването на либидото. Високите нива на хормона на
стреса кортизол потискат действието на произвеждащата допамин мезолимбична система,
което може да доведе до отсъствие на каквото и да е удоволствие (анхедония). При
депресия спадат и нивата на тестостерон, а ниският тестостерон, както вече знаем,
влияe зле на настроението. Антидепресантите намаляват либидото и спъват оргазма. И
обратното – в манийната фаза на биполярно разстройство сексуалното желание
нараства.
Почти всички пациенти с увреждане на хипоталамуса или хипофизата в резултат на
кръвоизлив, травма или инфекция имат проблеми и със сексуалността, което се дължи
отчасти на нарушенията в автономната нервна система, а отчасти – на хормоналните
смущения. Диабетът може да засегне нервните клетки и да разстрои сексуалните
функции. Захарната болест е най-често срещаната причина за еректилна дисфункция у
мъжа и болки при секс у жената.
Хроничните болести и медикаментите (например срещу високо кръвно налягане,
депресия, шизофрения и епилепсия) също могат да разклатят сексуалния ни живот.

Парализата

Пациент с парализа, чиято жена забременяла, случайно научил за съчувствието, което

будел у околните. До ушите му достигнали реакции като: „Какъв ужас – да забременее
от друг! Нима животът му не е достатъчно труден!“. И наистина, в първия момент
човек не очаква пациент с парализа да заплоди жена. При пълна парализа с
безчувственост на кожата от пъпа надолу направляваната от мозъка ерекция, която се
нарича психогенна ерекция и възниква при гледката, докосването и подушването на
партньора, действително е невъзможна. За разлика от нея обаче ерекцията след
стимулация на пениса (рефлекторна ерекция) е напълно постижима, тъй като рефлексът
преминава през най-долната част на гръбначния мозък, който не е засегнат от
болестта.

Фиг. 16: Психогенната ерекция възниква в мозъка; от половите органи еротичните

дразнения се изкачват по гръбначния мозък и стигат до главния мозък. Въпреки че при
полов акт дразненията протичат през гръбначния мозък в двете посоки, хората с
парализа (вж. стрелките), при които кожата е безчувствена от пъпа надолу, все пак
могат да изпитат оргазъм. При напълно парализираните пациенти дразненията от
половите органи заобикалят поразения гръбначен мозък по мозъчен нерв (nervus
vagus). Освен това ниско в гръбначния мозък са разположени нервни клетки, които се
явяват нов център на еякулацията.
Психогенната ерекция се поражда в мозъка; еротичните дразнения от половите органи
се изкачват по гръбначния мозък. Ако се замислим колко е интензивен преносът на
сигнали през гръбначния ни стълб по време на секс и как тези сигнали са необходимо
условие за еякулация, то тогава е истинско чудо, че 38 % от мъжете с пълна парализа
все пак стигат до оргазъм. Зад този изненадващ факт се крият три неочаквани
обяснения. На първо място, при някои хора с парализа кожата около границата, от
която започва безчувствеността, е свръхчувствителна и представлява един вид
ерогенна зона, чиято стимулация би довела болния до оргазъм. Това може да е рамото,
но може да са и гърдите, устата или ушите. На второ място, с помощта на
функционален ядрено- магнитен резонанс (ЯМР) американският учен Бари Комисарък
доказа, че при жени с парализа, при които чувствителността на кожата свършва при
пъпа или по-нагоре, дразненията се пренасят от вагината до мозъка, заобикаляйки
гръбначния мозък по нерв (nervus vagus, фиг. 16), който впоследствие активира
множество мозъчни зони и позволява на жените да изпитат оргазъм. Третото обяснение
дойде с изследването на мъже с парализа на всички крайници, какъвто беше
американският филмов актьор Кристофър Рийв. Рийв играеше Супермен, докато не падна
от коня си и не се парализира от врата надолу. Половината мъже с такъв вид
парализа, която засяга и краката, и ръцете, все пак стигат до оргазъм – някои дори
до еякулация, въпреки че гениталната им област е безчувствена. Ниско в гръбначния
мозък са разположени нервни клетки, които започват да функционират като център на
еякулацията. Тоест, когато са изричали добронамерените си притеснения, приятелите
на парализирания мъж с бременната съпруга не са подозирали колко е изобретателна
нервната система, когато става дума за възпроизводство.

Епилепсията

Често болните от епилепсия се оплакват и от сексуални нарушения. Това се дължи

отчасти на лекарствата срещу епилепсия, а отчасти и на проблемите с хипоталамуса,
причинени от епилептичната активност в мозъка. Антиепилептиците могат да понижат
нивото на тестостерон и да повишат естрогенното ниво. Хипокампът и амигдалата,
които са разположени в темпоралния лоб, регулират множеството процеси в
хипоталамуса. Епилепсията на темпоралния лоб смущава работата на амигдалата и
хипокампа, които на свой ред разстройват хипоталамуса и причиняват нарушения в
сексуалните функции. При мъжете тези нарушения най-често се проявяват в
импотентност и безплодие, загуба на либидо, ниски нива на тестостерон и аномалии в
спермата. При жените може да възникнат колебания в менструалния цикъл, мъжко
окосмяване (хирзутизъм) и безплодие.
Човек възприема оргазма с мозъчната си кора. Непосредствено преди епилептичен
пристъп някои хора с епилептично огнище в мозъчната кора изпитват подобие на
оргазъм, причинено от електрическата стимулация на мозъчните клетки на това място.
Жена с тумор в кортекса имала усещания в гениталната област, които наподобявали
усещанията при полов акт. Друга жена с епилептично огнище в мозъчната кора дори
отказала медикаментозно или оперативно лечение, защото не желаела за нищо на света
да се раздели с оргазма, който получавала преди пристъп.
При пациенти с епилепсия, изхождаща от префронталния кортекс, са описани различни
автоматизирани движения със сексуален оттенък, например ритмични полюшквания на
ханша или мастурбация. Епилепсията на темпоралния лоб нерядко е придружена от
сексуални усещания и дори от оргазъм със спонтанна еякулация. При този вид
епилепсия също се срещат автоматизирани сексуални движения. Ала епилепсията на
темпоралния лоб често се отличава с понижена сексуалност между пристъпите. С
отстраняването на темпоралния лоб по оперативен път сексуалните функции може да се
нормализират, но се случва тази намеса да доведе и до хиперсексуалност и синдром на
Клювер-Бюси. Тези противоположни ефекти доказват нуждата от по-задълбочено
проучване на точното място на епилептичния фокус, границите на лезията от
операцията и евентуалните промени в компонентите на сексуалното поведение.
Ако се замислим колко е силна взаимовръзката между мозъчните структури,
сексуалността и болестите, то тогава няма как да не се удивим на факта, че при
снемане на анамнеза обикновено не се отделя никакво или почти никакво внимание на
сексуалното поведение. Най-често се посочва „б.о.“ (без особености), което
подсказва, че лекарят въобще не се е заинтересувал от подробностите. По-правилно би
било съкращението да се тълкува като „без отношение“. Програмирани сме да приемаме
за строго лична всяка информация, която има връзка със секса, и очевидно срамът не
изчезва дори с обличането на бяла престилка.

VI. Хипоталамусът: оцеляване, хормони и емоции

Тук, на това закътано местенце, голямо колкото нокътя на палец, е изворът –

вегетативен, емоционален и репродуктивен – на примитивното ни съществувание, което
човекът – къде успешно, къде по-малко – е опаковал в целофан от задръжки.
Американският невролог Харви Къшинг (1932)

VI.1 Производството на хормони в хипоталамуса и обилното уриниране

И наистина при мен се отключи наследствен неврохипофизен инсипиден диабет. Пробата

с жадуване се оказа кошмар. За осем часа свалих четири килограма, а не спирах да
уринирам.
[…] и на малкия ми син поставиха диагноза diabetes insipidus. Междувременно
започнахме да ползваме спрей за нос „Минирин“, който страшно ни помага.
Едно време, когато пациентите отделяли големи количества урина, докторите потапяли
пръст в течността и опитвали на вкус. Ако урината сладнеела, значи, пациентът имал
захарна болест (diabetes mellitus, или „сладък теч“). Ако не била сладка, тогава
ставало дума за diabetes insipidus („безвкусен теч“), който говорел за проблеми с
бъбреците или мозъка. Ежедневно през бъбреците ни минават големи количества кръв.
Там те се пречистват. Междувременно бъбрекът си набавя от филтрираната вода около
15 литра течности дневно. Справя се със задачата благодарение на мозъчен хормон,
който възпрепятства изхвърлянето на водата от тялото и затова се нарича
„антидиуретичен хормон“28 (АДХ). Същият хормон е известен и като „вазопресин“29,
тъй като освен всичко друго той повишава кръвното налягане. Представлява малък
белтък, произвеждан от мозъчните клетки. Тези клетки са разположени в хипоталамуса
и пренасят хормона до задната част на хипофизата, откъдето той попада в
кръвообращението.
Предположението, че мозъчните клетки могат да секретират хормони, е изказано за
първи път през четиресетте години на миналия век от двойката американски
невроендокринолози Ернст и Берта Шарер. Докато разглеждали под микроскоп големите
мозъчни клетки на хипоталамуса, те забелязали зрънца. Предположили, че става дума
за капсуловани хормони, които попадат в кръвта. Това революционно откритие породило
силно емоционални реакции у колегите на семейство Шарер, които до един отхвърлили
хипотезата им „по рязък, често дори злонамерен начин“, както ми писа самата Берта
на преклонна възраст. В думите й още прозираше раздразнение. Според противниците на
откритието зрънцата не били нищо повече от болестен процес или изменения,
възникнали след смъртта на донора; а не било изключено и да са се появили в
резултат на оцветяването. Шарерови доказали правотата си, като установили наличие
на подобни нервни клетки със зрънца, попадащи в кръвообращението, из цялото
животинско царство – от червея до човека. Оказало се, че намереното от тях не е
някой артефакт, а универсален вид нервни клетки, които регулират множество процеси
в тялото посредством хормони. С наблюденията си Шарерови поставили началото на
науката невроендокринология.
Предположението на Ернст и Берта Шарер, че секретиращите хормони нервни клетки са
свързани с течния баланс на тялото, изпреварило времето си. Важната роля на АДХ си
проличава ясно от наследствената мутация на ДНК на този хормон. Пациенти с
описаното изменение изхвърлят около 15 литра урина дневно. Познавах такова
амстердамско семейство, у което мутацията се предаваше от поколение на поколение.
За първи път срещнах тези хора през 1968 г. по време на клиничната си практика в
отделението на проф. Борст в болница „Биненхастхайс“. Животът им се въртеше около
непрекъснатото ходене по малка нужда и безкрайното поемане на течности, за да не
умрат от обезводняване. Една от пациентките сподели, че майка й, която също
страдала от инсипиден диабет, не искала и да чуе за щъкане посред нощ. А децата й
спели в същата стая. На малчуганите било строго забранено нощем да стават, за да се
облекчат или да си утолят жаждата. Майката обаче държала под леглото си чайник с
вода, от който си пийвала тайно. Децата не издържали, затова, когато майка им
заспяла, те тихо пропълзявали под леглото и засмуквали чучура на чайника. Ако майка
им се събудела от шума, ги очаквали здрави шамари. Една пациентка, постъпила в
санаториум като дете, разказваше, че в даден момент на сестрите им дотегнало от
безкрайното уриниране и поглъщане на течности и отказали да й носят вода. За да
утоли жаждата си, нощем момиченцето изпивало вазите в отделението. Неотдавна зълва
й ми разкри какво правела малката пациентка, за да няма водата твърде отблъскващ
вкус. Когато налеели на цветята прясна вода, момиченцето я изпивало и малко по-
късно съобщавало на санитарите, че цветята вехнат. Вазите незабавно се доливали. В
даден момент момиченцето така се обезводнило, че в санаториума се изплашили да не
умре. Родителите пристигнали тъкмо навреме и я свестили с голяма бутилка вода.
Когато тръгнели на разходка с колелата, двете със сестричката й помъквали по
няколко шишета. Първите две шишета изпивали на една бензиностанция, откъдето ги
пълнели за по-нататък; съдържателят изпадал в недоумение. През 1992 г. в
сътрудничество с изследователска група от Хамбург открихме миниатюрно изменение в
ДНК на това амстердамско семейство с инсипиден диабет. Виновна за 15-те литра урина
дневно се оказа една малка тухличка от ДНК на хромозома 20. Пациентите вече могат
да приемат АДХ с продължително действие под формата на таблетки или спрей за нос и
така да редуцират количеството поети течности и изхвърлена урина до обичайните
стойности. Някои пациенти обаче отказват да се лекуват. Те не гледат на това като
на болест, а по-скоро като на семейна чудатост.
1. Форникс
2. Пъпчести тела
3. Таламус
4. Nucleus suprachiasmaticus
5. Преоптична зона
6. Nucleus tuberomamillaris
7. Nucleus infundibularis (arcuatus)
8. Nucleus paraventricularis
9. Nucleus supraopticus
10. Неврохипофиза
11. Аденохипофиза
12. Система на порталната вена
Фиг. 17: Човешкият хипоталамус. Информацията от паметта се изпраща от хипокампа
през форникса (1) към пъпчестите тела (2), където се преобразува на път за таламуса
(3). Nucleus suprachiasmaticus е познат като „биологичен часовник“ (4). За
регулирането на температурата и за сексуалната активност отговаря преоптичната зона
(5). Nucleus tuberomamillaris (6) – единственият източник на хистамин в мозъчните
клетки – ни е нужен, за да съсредоточаваме вниманието си. Зоните, които регулират
апетита и обмяната на веществата, са nucleus infundibularis или nucleus arcuatus
(7) и nucleus paraventricularis (8). Nucleus paraventricularis и nucleus
supraopticus (9) изпращат нервни влакна към задния дял на хипофизата или
неврохипофизата (10), където се освобождават окситоцин и вазопресин. Nucleus
infundibularis (7) пък изпращат нервни влакна към капилярите на системата на
порталната вена, където се подават невропептиди, управляващи предната част на
хипофизата, или аденохипофизата (11).

28 От гр. διούρησις – уринирам. – Б. пр.

29 От лат. vas – (кръвоносен) съд, pressus – налягане. – Б. пр.

VI.2 Да оцелееш без хипоталамус

Хипоталамусът е от решаващо значение както за оцеляването на вида – тъй като той

управлява възпроизводството, – така и на индивида, понеже същевременно регулира
множество телесни процеси. Оцеляването без хипоталамус би било възможно само с
непрекъсната чужда помощ.
Той пристигна при мен, придружаван от извънредно загрижената си майка. От
операцията насам тя не го оставяла насаме нито за миг. Малко по малко ми стана ясно
колко наложителна е помощта й, понеже майката в действителност се беше превърнала в
негов външен хипоталамус. Преди години един от блестящите ни неврохирурзи го
оперирал от мозъчен тумор, от краниофарингеом. Нямало как – заплашвала го слепота.
Сега, за щастие, виждаше добре. Допреди операцията бил отличен ученик в най-горния
клас на гимназията и превъзходен спортист. След операцията, при която фактически
бил отстранен целият хипоталамус, хипофизните му функции изчезнали напълно. Те били
заменени от хормонални препарати. Но това далеч не бил най-сериозният проблем – по-
ужасяващи били страничните ефекти на високата доза хормон на растежа. Заради
лечението ставите на момчето се подули болезнено, появили се болки и в мускулите,
развили се и гърди. Когато майката открила, че причината за тези промени е
дозировката в хормона на растежа, количеството било понижено, а силно увеличената
гръдна тъкан – премахната. Майката на младежа помнеше вместо него кои хапчета вече
е взел и кои – още не, както и кога е време за следващата доза хормони. По този
начин тя заместваше силно засегнатата му памет (вж. по-долу 1–3) и биологичния му
часовник (4). Тези две структури на хипоталамуса били отстранени при операцията.
Нарушенията на съня в резултат на разстроения биологичен часовник майката
балансирала с хормона на съня мелатонин. Естествено, нямаше как да компенсира
пълната липса на сексуална активност, причинена от увредената предна част на
хипоталамуса (5). Освен от дефектната памет (1–3) разстройствата на паметта и
концентрацията бяха предизвикани и от липсващата хистаминова система (6), която ни
помага да приковаваме вниманието си върху едно-единствено нещо. Майката не можеше
да замести и тази система, поради което талантливото момче се беше простило с
мисълта за висше образование. Възрастната жена следяла изкъсо количеството и
състава на храната, която приемал синът й, и по този начин го предпазвала от
затлъстяване и диабет, които неизбежно настъпват при хора с подобни увреждания на
хипоталамуса (7, 8). Най-опасното последствие обаче беше пълната липса на
температурна регулация (5). Ако при спорт захладнеело леко, за минути момчето
можело да получи животозастрашаващо премръзване, а ако слънцето зажурело или
младежът се сгорещял, докато върви към лекарския кабинет например, за нула време
телесната му температура се покачвала до трескавост. Четвърт час чакане, облечен в
една от ужасните престилки за операция, които се връзват на гърба, и температурата
му дотолкова се понижавала, че едва не изпадал в коматично състояние. Преди
операция го вкарвали под горещия душ, за да го затоплят. И отново майка му била
онази, която се нагърбила със задачата да върви по петите на сина си с термометър в
ръка и при всяка промяна във външната температура да взема съответните мерки. Тази
история ми отвори очите за многобройните функции на малкото парче мозъчна тъкан,
наречено „хипоталамус“, което ни поддържа живи. Ала в историята за тази сполучлива
симбиоза между майка и син ми липсваше една брънка. „Не се ли ядосваш понякога?“ –
попитах аз предпазливо. „Не – отговори ми момчето, след което скочи от стола и
закрещя с пълен глас: – Но само да го спипам този мой брат, ще види той тогава!“ Аз
въздъхнах наум – класически синдром на вентромедиалното ядро. Тук майка му за
пореден път влезе в ролята на хипоталамус и прегърна сина си, за да го успокои.
После се обърна към мен: „Ето от това се страхувам. В състояние е да го направи.
Ужасно е брат ти да те зареже така. Това само влошава симптомите“. Братът, който
някога му отстъпвал както в спорта, така и в учението, сега си печелел хляба като
лекар, ала не се интересувал нито от моя пациент, нито от претоварената му майка.
Синдромът на вентромедиалния хипоталамус се характеризира с пристъпи на гняв,
понякога придружени от желание за убиване, емоционална нестабилност, лакомия,
затлъстяване и интелектуално изоставане. За съжаление, заради изцяло липсващия
хипоталамус това момче се бе сдобило с „пълния комплект“ от симптоми. Без
непрестанните грижи на майка си то нямаше да е живо.
Анатомичните термини, обяснени още веднъж за любопитните читатели (фиг. 17): (1–3)
Информацията от паметта се изпраща от хипокампа през форникса към пъпчестите тела в
задната част на хипоталамуса. При операцията те били отстранени. Пъпчестите тела
преобразуват информацията на път за таламуса (2, вж. също фиг. 26). Nucleus
suprachiasmaticus е познат като „биологичен часовник“ (4). За сексуалната активност
отговаря преоптичната зона (5). Нарушенията в паметта и концентрацията са
предизвикани както от липсата на пъпчести тела, така и от увреждането на nucleus
tuberomamillaris, единствения източник на важния за концентрацията хистамин от
невроните в мозъка (6). Зоните, които контролират апетита и обмяната на веществата,
са nucleus infundibularis и nucleus paraventricularis (7, 8). Регулирането на
телесната температура става в преоптичната зона (5). Изследване на пациента с ЯМР
показало, че фактически от хипоталамуса не е останало нищо. Фенестрацията
(ендоскопска операция в долния край на мозъка) потвърдила увредата. Голяма част от
пъпчестите тела липсвали, затова и информацията, постъпваща във форникса на
момчето, който се видял на ЯМР, била непотребна. Напълно отсъствала и долната част
на хипоталамуса, или infundibulum/tuber cinereum.

VI.3 Депресията

Истината беше, че животът не значеше нищо за мен. Всеки ден, в който живеех, всяка
стъпка, която правех, ме доближаваше до ръба на пропаст, в която ясно си представях
своето пропадане. Да спра, да се върна – невъзможно; нито можех да затворя очи за
страданието, което единствено ми оставаше, всичко в мен беше смърт, пълно
унищожение дори. И се случи така, че аз – здрав и щастлив човек – добих усещането,
че не мога да живея повече, че неустоима сила ме тегли към гроба.
Лев Толстой (1828–1910)
Всички необикновени хора, отличили се във философията, политиката, като поети или в
изкуството, са меланхолични натури.
Аристотел (384–322 г. пр. Хр.)
Множество креативни личности и известни политици са страдали от депресия. Примери
за това са Исак Нютон, Лудвиг ван Бетовен, Роберт Шуман, Чарлс Дикенс, Кристиан
Хюйгенс, Винсент ван Гог, Шарл дьо Гол, Вили Бранд и Менахем Бегин. Ейбрахам
Линкълн от малък проявявал резки колебания в настроението. Говори се, че през 1838
г. публикувал анонимно стихотворението „Монолог на един самоубиец“.
Всеки лекар би следвало да знае, че понякога депресията е първи симптом на
инфекциозно заболяване, тумор, хормонално разстройство, автоимунна или метаболитна
болест. Затова част от медиците застъпват тезата, че при телесно заболяване
депресията всъщност е еволюционна хитрост, тъй като тя кара пациента да се затвори
в себе си, убива апетита му и желанието за каквото и да било, понижава двигателната
му активност и така съхранява енергията му за физическото възстановяване. За някои
учени дори депресията, в чиято основа не стои телесно заболяване, има еволюционен
характер. Според тази хипотеза тя всъщност представлява реакция на хората с
доминантен статус, които биват принудени да заемат по-ниско място в йерархията.
Депресивното поведение на тези хора, включително избягването на зрителен контакт
или на сексуални отношения, има за цел да ограничи възможността те да бъдат
атакувани от по-доминантен индивид. Във всеки случай телесните заболявания често са
причина за депресия, затова и депресивният пациент трябва най-напред да се подложи
на щателен физикален преглед. Но и мозъчните заболявания като алцхаймер могат да
започнат с унилост. Дълги години принц Клаус30 се лекува от депресия в скъпи
швейцарски клиники, преди да се окаже, че всъщност има паркинсон. Като цяло
депресията може да е съпроводена от други психични заболявания като хранителни
нарушения и гранично личностово разстройство (бордърлайн). Среща се и при
шизофреници и понякога води до самоубийство. Често обаче се проявява напълно
самостоятелно.
30 Принц Клаус фон Амсберг (1926–2002) е съпруг на принцеса Беатрикс Нидерландска и
баща на краля на страната Вилем Александър. – Б. пр.

Причините

Годишно в Нидерландия от депресия заболяват около 500 000 души31. Разтърсващи

събития като смъртта на партньор или провала на изпит могат да отключат болестта у
едни, а да не разклатят други. Във всеки случай при голяма част от пациентите не
може да се посочи ясна външна причина за разстройството на настроението. Някои хора
са предразположени към депресия и тази предразположеност е възникнала в ранния етап
от развитието им. Други пък са невероятно устойчиви на ударите на съдбата. Марсел
ван Дам, бивш нидерландски министър на инфраструктурата и околната среда, омбудсман
и председател на публичноправното дружество за радио и телевизия VARA, дава пример
от собствената си история за това колко много могат да понесат някои хора, без да
изпаднат в депресия:
„Войната избухна и през 1943 г., когато бях на пет, ни предупредиха, че към нас
приближава Службата за сигурност, за да отведе баща ми. Той беше участвал в
организирането на нещо като бунт срещу арестите на евреи от утрехтската полиция.
Цялото семейство си събра багажа за минути. Избягахме. Озовахме се в дома на
напълно непознати за мен селяни. Сестра ми не успя да тръгне навреме и попадна в
концентрационен лагер. Казаха ми – вероятно от страх да не проговоря не където
трябва, – че баща ми е умрял. През 1944 г., когато майка ми най-сетне се събра с
по-малките си деца, почина братчето ми Лео. Мисля, че имаше менингит. Мъката на
майка ми беше безмерна – включително заради това, че баща ми, който се оказа жив,
не можа да дойде на погребението. Немците му бяха устроили засада на гробището.
Освобождението ни се стори като ново начало. Ала през януари 1946 г. двамата с брат
ми Вим, който тогава беше на дванайсет, отидохме на стадион „Халхенвард“ в Утрехт,
за да помогнем за разглобяването на пожарогасителите от паркираните там танкове и
военни камиони. На път към къщи Вим се затича да пресече кръговото, без да се
огледа, и бе премазан пред очите ми. […] В ума си преживявах всички тези събития и
емоции многократно. […] Те никога не ме извадиха от равновесие. Така и не ми
докараха кошмари. Никога не изпаднах в депресия и не изпитах безпричинен страх. […]
Как е възможно? Защо други хора, преживели далеч не толкова ужасяващи епизоди, все
пак са се травматизирали?“
Отговорът на въпроса, който поставя Ван Дам, се крие в съчетанието от генетични
дадености и фактори, на които сме били изложени по време на вътреутробното си
развитие или непосредствено след раждането си. Всички те програмират стресовата
система по начина, по който тя ще функционира до края на дните ни. Днес познаваме
различни форми на депресия. Общото между тях е, че мозъкът кара оста на стреса да
реагира неочаквано бурно. В хипоталамуса се активират нервни клетки, които изпращат
до хипофизата вещество, наречено кортикотропин освобождаващ хормон CRH. Хипофизата
на свой ред стимулира надбъбречните жлези да отделят хормона на стреса кортизол.
Той е причината тялото и мозъкът ни да преживяват стресовите ситуации по-лесно. Ала
когато оста на стреса е хиперактивна, при разтърсващо събитие може да се секретират
твърде големи количества CRH и кортизол, които да повлияят на мозъка така силно, че
той да реагира с депресия.
Генетичните фактори могат да ускорят активността на оста на стреса още през ранното
ни развитие. Заболяването е често явление сред амишите в САЩ заради родствената
връзка между двамата родители. В някои известни семейства като това на Вирджиния
Улф депресията е по-скоро правило. Такива примери са помогнали на учените да
установят първите генни изменения, повишаващи риска от появата на депресия.
Впоследствие са открити множество по-малки изменения в гените за сигналните
вещества в мозъка – т.нар. полиморфизъм, – които също увеличават този риск.
Депресията се среща по-често при деца, чиито майки са били бременни през Гладната
зима на 1944–1945 г. (фиг. 8), когато в днешната градска агломерация на Амстердам е
царял недостиг на храна. Проблем с глада вече нямаме, но въпреки това оста на
стреса може да бъде трайно активирана от зле функционираща плацента, заради която
детето в утробата не получава достатъчно хранителни вещества и се ражда с ниско
тегло. Ако бременната пуши или приема определени лекарства (като ДЕС), рискът от
депресия у детето, оказва се, нараства. След раждането оста на стреса може да бъде
трайно активирана и заради липсата на грижи или малтретирането на невръстното дете.
Наред с това открихме, че женският хормон естроген стимулира оста на стреса, докато
мъжкият, тестостеронът, я потиска. Това като че ли е добро обяснение на въпроса
защо жените са заплашени от депресия двойно повече от мъжете.
Тоест в основата на депресията лежи нарушение в развитието на хипоталамуса. Когато
заради генетичния произход и особеностите в ранното развитие активността на оста на
стреса у даден човек се ускори, той реагира на външен стрес по-бурно от обичайното
и нерядко изпада в депресия. Причините за възникването на болестта може да се
търсят и в зряла възраст – например в употребата на определени медикаменти.
Преднизонът, който представлява синтетичен хормон на надбъбречните жлези и се
предписва от болниците така щедро, във високи дози може да доведе до разстройство
на настроението. Мозъчната кора потиска стресовия отговор. При мозъчен удар или
увреждания в резултат на лезии при множествена склероза, особено в лявото
полукълбо, тази преграда пада и се наблюдава хиперактивност на оста на стреса,
което повишава риска от депресия.
31 Според неофициални статистически данни в България от депресия страдат над 15 %
от населението, или повече от 1 млн. души. – Б. пр.

Различните форми на депресия

Всички ние се чувстваме по-добре през лятото, отколкото през зимата. Има обаче
хора, които преживяват екстремни колебания в настроението със смяната на всеки
сезон. През лятото те могат да развият хипомания (състояние, близко до манията) или
дори мания, а през зимата да изпаднат в дълбока депресия. На английски това се
нарича Seasonal Affective Disorder, или „сезонна депресия“, и се обозначава със
съкращението SAD, което значи „тъжен“. Германският канцлер Вили Бранд най-често
изпадал в депресия със съкращаването на дните през есента. Тогава не искал да вижда
никого, дори жена си. Сезонната депресия има силен генетичен елемент. Пониженото
количество дневна светлина през зимата е рисков фактор за страдащите от SAD;
слънчевите лъчи пък облекчават симптомите. В САЩ има застрахователни компании,
които изпращат живеещите на север пациенти със сезонна депресия в някой южен щат,
за да лекуват оплакванията си. Биологичният часовник, който ни диктува не само кога
е ден и кога – нощ, но и кой сезон е, обработва информацията за количеството
светлина около нас и така влияе на сезонните колебания в настроението ни. Малките
изменения в гените за биологичния часовник представляват рисков фактор за
възникването на сезонна депресия.
Биполярната депресия може да възникне и без ясна връзка с годишните времена. Когато
госпожа Де Фрийс се прибрала от разходка с кучето из близките дюни, тя заварила
наскоро пенсиониралия се свой съпруг да лежи безжизнен. Незабавно позвънила на 112.
Медиците пристигнали веднага и впрегнали всичките си знания, за да реанимират
господин Де Фрийс, но усилията им останали напразни. Тялото на мъжа било положено в
ковчег в хола. През трите дни на поклонение госпожа Де Фрийс изпитвала прилив на
енергия, не се спирала на едно място. След кремацията поведението й станало още по-
чудновато. Въпросната дама развила хипомания, която за няколко дни преминала в
мания. С широка усмивка поднасяла на близките си по някой сувенир от покойника.
Посред нощ набирала полицията, а после заплашвала униформените със стик за хокей.
Когато насочила нож срещу пълнолетната си дъщеря, чашата преляла. След дълги
увещания майката се съгласила да постъпи в болница. Там първоначално манията й се
задълбочила въпреки назначените лекарства. Госпожа Де Фрийс разказвала пламенно как
голямата й мечта била да пренощува в такъв прекрасен хотел и дори оставяла по някой
гулден като бакшиш за отличното обслужване в столовата. Тананикала си и подскачала
като момиченце, а приятелка, която й идвала на свиждане всеки ден, тя се опитала да
сватоса със „свой бивш съученик“. На въпросния „съученик“ му дошло до гуша от
ролята, която му се насаждала, и от спомените на госпожа Де Фрийс, които не му
говорели нищо. Състоянието на пациентката се подобрило за кратко, но след това тя
изпаднала в дълбока депресия. За щастие, в момента госпожа Де Фрийс е напълно
здрава и се радва на осемте си внучета.
И нидерландският държавен секретар Хер Клайн страдаше от такава биполярна депресия
(вж. XVI.7). Хипоманийните епизоди могат да са и период на висока продуктивност.
През хипоманийните си фази през 1840 и 1849 г. композиторът Роберт Шуман създал над
20 произведения, докато в депресивните етапи през 1844 и 1854 г. изпод перото му не
излязла нито една творба. През зимата на 1854 г. Шуман опитал да се самоубие, като
скочил в ледените води на Рейн. Спасили го и последните две години от живота си той
прекарал в психиатрична клиника. Йоханес Брамс бил толкова шокиран от болестта и
смъртта на приятеля си, че написал „Немски реквием“, който посветил на Шуман, на
майка си и на цялото човечество.
Съветският ръководител Никита Хрушчов редувал депресивните епизоди с хипоманийни.
След свалянето му от длъжност през 1964 г. той изпаднал в продължителна депресия.
Често се случва високопоставен държавник да отрича, че страда от биполярно
разстройство, защото това неизменно ще породи въпроса доколко може да е отговорен
той за решенията си, когато се намира в хипоманийна или дори в манийна фаза.
Уинстън Чърчил изпадал в дълбоки депресии, които наричал „моето черно куче“. Според
личния му секретар той можел и да „се въодушеви до лудост“. Имал „големи колебания
в настроението с изблици на енергия“. Тогава още никой не говорел за хипоманийни
епизоди и за мании, но според различни очевидци случаят с Чърчил бил точно такъв.
След една операция от камъни в бъбреците и жлъчката Линдън Джонсън, който наследил
президентския пост след убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г., изпаднал в
толкова тежка депресия, че обмислял да подаде оставка. Периодите му на грубост и
гняв се приписват на манията. И той страдал от биполярно разстройство. Не е
известно дали се е лекувал.
Ако човек преживява единствено депресивни фази, които не се редуват с хипомания или
мания, това се нарича „униполярна депресия“ или „основна депресия“. Неин подвид е
меланхолната депресия, която се отличава с липсата на апетит и със силно разстроени
фази на сън и бодърстване. Депресията, която се появява след употребата на
преднизон или подобни вещества, се нарича „атипична депресия“. При нея се
наблюдават увеличен апетит и силно желание за сън.

Мозъчните системи и зони, свързани с депресията

При пациентите с депресия в хипоталамуса се наблюдават няколко групи хиперактивни

клетки. Силно активирана у множество депресивни пациенти е оста на стреса (или оста
хипоталамус – хипофиза – надбъбречни жлези). В мозъчен материал на починали донори,
които през целия си живот са страдали от тежка депресия, открихме, че броят на
мозъчните клетки в хипоталамуса, произвеждащи CRH (кортикотропин освобождаващ
хормон), е силно завишен дори ако пациентът не е починал през депресивна фаза. Това
наблюдение потвърждава хипотезата, че оста на стреса се активира стремително още
през периода на развитие. Активирането на CRH неврони очевидно допринася за
обострянето на симптомите на депресия, тъй като, когато в мозъка на лабораторни
животни бъде инжектиран CRH, те развиват познатите симптоми: загуба на апетит,
промени в моториката, сънни разстройства, страхове и сексуална апатия. И други
хормони на стреса, например синтезираният в хипоталамуса вазопресин и хормонът на
надбъбречните жлези кортизол, влошават симптомите на депресия, когато са в по-
големи дози.
В мозъчния ствол са разположени три системи на стреса, които произвеждат
невротрансмитерите норадреналин, серотонин и допамин и регулират множество мозъчни
зони, включително хипоталамуса. Ролята им в депресията бе открита случайно
благодарение на страничните ефекти на едно лекарство, наречено резерпин. То
представлява често използван медикамент срещу високо кръвно налягане, който
понижава нивото на норадреналин и серотонин в мозъчния ствол. Сред нежеланите му
ефекти обаче са и депресивните състояния. И обратно, първите антидепресанти – МАО
инхибиторите, покачваха нивата на норадреналин и серотонин в мозъка. Най-често
предписваният в наши дни антидепресант е вещество, което представлява селективен
инхибитор на реабсорбцията на серотонина (серотонинов реъптейк, или SSRI) и
повишава концентрацията на серотонин. Така се стигна до предположението, че
депресиите може би се дължат на ненормално ниските концентрации на норадреналин или
серотонин в мозъка. Хипотезата, според която понижените нива на серотонин са
причина за депресията, доби огромна популярност както в непрофесионалната преса,
така и сред лекарите. Ала пациентите, при които твърде ниското ниво на серотонин в
мозъка е истинският виновник за депресията, се броят на пръсти. Дори само фактът,
че минават седмици, преди SSRI да подейства, въпреки че на практика концентрацията
на невротрансмитера се покачва незабавно, показва ясно, че връзката между
серотонина и депресията не се подразбира от само себе си. Често серотониновото
равновесие е нарушено при депресивни пациенти, които изпитват силен страх. Ниски
нива на серотонин и норадреналин в ликворната течност са установени у пациенти,
починали при самоубийство по особено насилствен начин, например чрез хвърляне под
колелата на влака. При такива пациенти е повишено нивото на хормона на стреса
кортизол. Допаминът – невротрансмитерът на мезолимбичната система – също влияе
върху симптомите на депресия. Ниската активност на този хормон би могла да е
причината депресивните пациенти да не изпитват радост от нищо.
Материалът от починали донори ни разкри още, че при страдащите от депресия
биологичният часовник, или nucleus suprachiasmaticus, е по-слабо изявен. Това
обяснява не само нарушения ритъм на бодърстване и сън, но и ефективността на
светлинната терапия. Функционалните образни изследвания на депресивни пациенти
отчетоха изменения в активността на амигдалата, темпоралния и префронталния
кортекс. Вероятно това изменение в амигдалата е причина за страха. Възможно е
понижената активност на тези зони да се дължи отчасти на повишените нива на
кортизол.
Нека обобщя: роля за възникването на депресиите играе цяла една мрежа от мозъчни
системи с различни невротрансмитери. При всеки депресивен пациент причината за
болестта може да е в различна система. Но едно е общото у всички – централно място
в процеса на заболяването заема оста на стреса.

Лечението

Съществуват различни способи за лечение, които на пръв поглед нямат нищо общо един
с друг. Всички те обаче преследват една и съща цел: да нормализират дейността на
оста на стреса.
SSRI намират голямо приложение при депресии. Близо 900 хил. нидерландци приемат
антидепресанти. В три четвърти от случаите тези медикаменти се предписват на хора,
които са изпаднали в дупка, без да преживяват тежка депресия. Следователно
лечението не е съвсем ефективно. Като цяло SSRI са доста неефикасни. Действието им
се усеща след седмици – период, през който рискът от самоубийство не спада. А този
проблем въобще не е за пренебрегване. Годишно в Нидерландия 1500 души слагат край
на живота си, а десет пъти повече правят опит за самоубийство. Освен това е
изчислено, че плацебо ефектът на SSRI е 50 %. Силният плацебо ефект съвсем не е
необичаен за състоянията на депресия. Очакването, че плацебо лечението ще повлияе
положително на депресията, се дължи на повишената активност на префронталния
кортекс (вж. XVII.4). Той потиска хипоталамуса и така нормализира дейността на оста
на стреса. И ефектът от транскраниалната магнитна стимулация на кортекса може да се
обясни с подсилването на контрола, който мозъчната кора упражнява върху оста на
стреса. Навярно когнитивната терапия и успешното лечение на депресии по интернет
използват същия похват. Защо обаче електрошокът е така ефективен при тежки
депресии, не знаем. Може би просто трябва да сравним механизма му на действие с
онова, което правим, когато компютърът ни „забие“: посягаме към копчето,
рестартираме и той тръгва отново. Недостатъкът на тази терапия е, че може да
възникнат смущения в паметта.
Литият – най-доброто средство срещу биполярна депресия – влияе на биологичния
часовник и така потиска свръхактивната ос на стреса.
Светлината подобрява настроението при депресия – на първо място, чрез въздействието
си върху биологичния часовник, а когато стане по-активен, той на свой ред започва
да потиска CRH клетките в оста на стреса. Сезонната депресия е по-разпространена в
северните щати на Америка, отколкото в слънчевите южни щати. И физическата
активност стимулира часовника, следователно от разходката с кучето на открито има
не една, а две ползи: набавяне на светлина и повече движение. Когато увеличихме
количеството светлина в жизнените пространства на пациентите с деменция, се
забеляза подобрение в настроението на тези хора (вж. XIX.3). Лампите против
депресия имитират слънчевите лъчи, но не са така ефективни. Дори в мрачен ден на
открито човек би си набавил повече светлина, отколкото ако стои под лампата.
Впрочем стимулацията със светлинен източник може да се окаже нож с две остриета и
да доведе до мания или психоза. Тоест и светлинната терапия трябва да се провежда
под лекарско наблюдение. Недостигът на витамин D у възрастните хора може да
задълбочи риска от депресия. Витамин D се синтезира в кожата под въздействието на
слънчевата светлина. Ето защо от такъв недостиг страдат по-често гражданите,
отколкото хората, които живеят на село. Следователно ползата от слънцето е и в
набавянето на витамин D. Нарушаването на ритъма на бодърстване и сън (например след
една безсънна нощ) може да доведе до подобряване на настроението, но за жалост,
ефектът ще е краткотраен.
Когато претегляме всички възможности за лечение, не бива да забравяме, че в
основата си депресията е нарушение в ранното развитие и че тези терапии не могат да
премахнат причината – увреденото мозъчно развитие. Затова и рецидивите на депресия
се срещат толкова често.

VI.4 Синдромът на Прадер-Вили

Социален работник съм в заведение в Западна Айова. Там се запознах с мъж, на когото
бяха поставили диагноза „синдром на Прадер-Вили“. Въпросният човек е на 42 и
последните няколко години сме свидетели на бавния му упадък – както умствен, така и
телесен. Питането ми е дали познавате лекар или психиатър в околностите на Омаха,
Небраска, към когото да се обърнем, за да помогне. Мъжът, за когото Ви пиша, е
невероятно симпатичен събеседник и ни е мъчно да го гледаме как се бори с
психичните си проблеми. Предварително Ви благодаря.
Богат японски бизнесмен, директор на фабрика за авточасти, бил женен за биоложка, с
която имали две прекрасни дъщерички. В Япония обаче било немислимо някоя от
дъщерите му да го наследи на поста, затова двойката решила да си роди трето дете.
През бременността жената не усещала толкова интензивни движения, раждането
започнало три седмици по-рано и протекло много по-бавно и трудно от предишните, но
пък нали бебето било момче! Детето било толкова слабичко, че не можело да суче,
затова го хранели със сонда. След година и половина развило апетит, и то какъв!
Сякаш нямало насита, непрекъснато крещяло за още; напълняло. На четири лекарите му
поставили диагноза „синдром на Прадер-Вили“. Информирали родителите, че детето ще
има умствено изоставане и цял живот ще се бори да не развие наднормено тегло и
диабет – със съответните последици. Майката монтирала електронни ключалки
навсякъде, където държали храна, и прекарвала дните си с детето, за да го обучава и
стимулира и да му доставя нови преживявания, които да отклоняват мислите му от
яденето. Постепенно фигурата на детето се оформила като необичайно нормална за
пациент със синдрома на Прадер-Вили. Въпреки огромните си усилия майката все пак не
успяла да спре буйните изблици на гняв. Те се присъединили към японското сдружение
на пациентите, страдащи от синдрома на Прадер-Вили, и два пъти годишно двамата със
сина й посещавали международните конгреси, на които изследователи и родители се
срещат, за да се учат едни от други. Често родителите водят на конгреса и детето
си. Може да познаеш тези невероятно дебели мишленчета от Европа, Япония, Индия и
Северна Африка още в самолета: с преливащите от седалките телца, възкъсите крачета
и ръчички и типичните бадемови очи. Тръгнеш ли след тях, те сами ще те отведат до
мястото на събитието. На едно такова събиране майката на японското момче научила за
нова терапия с хормона на растежа, която нормализирала метаболизма на болния и
позволявала дори на най-дебелите деца да добият нормални очертания и да спечелят
борбата с неутолимия глад. Цяло щастие било, че японското семейство можело да си
позволи новата скъпоструваща терапия, тъй като тя не се покривала от
застрахователите в страната.
В САЩ синдромът на Прадер-Вили е известен като H3O syndrome (хипотония,
хипоменция32, хипогонадизъм33 и затлъстяване). Симптомите са резултат най-вече от
нарушените функции на хипоталамуса. Усложненията при раждането може да се приемат
за първи признак за смущения в детския хипоталамус, тъй като този мозъчен център
играе активна роля в задействането на родилния процес и ускоряването на неговия ход
(вж. II.1, 2).
У повечето пациенти със синдром на Прадер-Вили липсва частица от 15-а хромозома, а
у останалите тази частица присъства, но не функционира. Нея те са получили от
бащата. Насрещната част от хромозомата, която са придобили от майката, е била
„накарана да се умълчи“ по химичен път още през най-ранното развитие, затова тя не
може да компенсира изчезналия или неработещ бащин дял. Феноменът, при който в
хромозомата може да се посочи ясно кое е придобито от бащата и кое – от майката, се
нарича „импринтинг“. Открихме, че при синдрома на Прадер-Вили центърът на
автономната и хормонална регулация в хипоталамуса, т.нар. nucleus
paraventricularis, е с една трета по-малък от обичайното и съдържа двойно по-малко
количество окситоцинови неврони. Окситоциновите неврони, които изпращат сигнали до
мозъка, всъщност са един вид „неврони на засищането“. Изключването им у лабораторни
животни води до силен апетит и затлъстяване. Следователно ограниченото количество
окситоцинови неврони при пациентите със синдрома на Прадер-Вили може би е причината
за отсъствието на усещането за ситост, независимо колко храна е погълнал пациентът.
Все още търсим връзката между отклоненията в гените на 15-ата хромозома и
нарушените функции на хипоталамуса.
Чрез мрежата от учени и родители на деца, страдащи от този синдром, до нас достигна
писмо на майка, която работела като медицинска сестра в дом за възрастни хора в
Нова Зеландия. Жената открила у 39-годишния си син симптоми, които я навеждали на
мисълта за деменция, и се интересуваше дали е възможно синдромът на Прадер-Вили да
повишава риска от ранно състаряване и алцхаймер. Този въпрос ни завари
неподготвени, тъй като доскоро болните от синдрома на Прадер-Вили не доживяваха
старост. Ала в мозъците на неколцината болни, които бяха прехвърлили четиресетте,
действително открихме изменения, присъщи на алцхаймер (вж. XIX.1). Оттогава чрез
мрежата на засегнатите от заболяването (вж. цитата по-горе) от целия свят
заприиждаха съобщения за ранна деменция у пациенти със синдрома Прадер-Вили. При
някои болни първите симптоми се забелязват още преди трийсетата годишнина, докато
при други се описва драматичен регрес около четиресетата годишнина. Този феномен
вече се изследва систематично. Дали ранната поява на алцхаймер е типична за
синдрома на Прадер-Вили, или се наблюдава при всяко екстремно затлъстяване? Все пак
затлъстяването е съпроводено от симптоми като захарен диабет, съдови нарушения,
високо кръвно налягане и повишени нива на холестерол, които са ни известни като
рискови фактори за развитието на алцхаймер. Ако последното се окаже вярно, то
тогава заради екстремното затлъстяване в световен мащаб не може да очакваме друго,
освен бум на ранното мозъчно застаряване и на случаите на алцхаймер.
32 Умствено изоставане. – Б. пр.
33 Пълна или намалена функция на половите жлези. – Б. пр.

VI.5 Затлъстяването

Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то

осквернява човека.
Матей 15:11
Хипоталамусът е строгият надзирател на телесното ни тегло. При все това с всеки
изминал ден ние натежаваме средно с по грам. Не изглежда кой знае какво, но
междувременно затлъстяването, познато и като обезитет, се превръща в световен
здравен проблем: в глобално отношение от обезитет страдат 300 милиона души, а от
наднормено тегло – 1 милиард. Повишава се значително рискът от диабет,
сърдечносъдови заболявания, високо кръвно налягане, някои форми на рак и деменция.
Шейсет процента от възрастните на Запад са с наднормено тегло, а 30 % – със
затлъстяване. Тоест, когато „Аякс“ играят домакински мач, на стадиона в Амстердам
присъстват над 21 000 възпълни мъже. Още по-обезпокоително е силното увеличение на
случаите на затлъстяване сред децата. Трийсет процента от малчуганите в САЩ са
затлъстели или имат наднормено тегло. От години наблюдавам с удивление все по-
големия брой свръхедри американци, с които се разминавам по улиците. Ала
затлъстяването не е само тамошен проблем – малко по малко то се разпространява
навсякъде, дори в Китай, Япония и Мексико.
Всички обичаме да си хапваме и някога удоволствието от храненето е имало
стратегическа цел. В продължение на милиони години сме оцелявали в оскъдицата на
саваните, където сме се борели да поемем и съхраним всяка калория. Заради дългия
недостиг на храна не сме развили защитни механизми срещу преяждането. Изобилието
било краткотрайно явление и изяденото трябвало да бъде съхранено под формата на
мазнини за следващия период на недоимък, който неизменно настъпвал. Направлявана от
хипоталамуса, вегетативната ни нервна система трупа мазнини в ханша, гърдите, при
суринамските жени – в задните части, при мъжете им – в коремчето. Затлъстяването
възниква в резултат на непрекъснат излишък от храна и понижена физическа активност.
Освен това днес приемаме повече въглехидрати и мазнини и по-малко белтъчини от
преди. Ала причината по света да има толкова пълни хора не е само в неспособността
им да се контролират. От значение е и фамилната обремененост. В затлъстяването има
и генетичен елемент. Изследванията върху близнаци, осиновени деца и кръвни роднини
сочат, че приблизително 80 % от вариациите в телесното тегло са причинени от
генетични фактори.
Някои хора напълняват до такава степен, че сърцето им не издържа и те умират
преждевременно. Срещат се и хора, които са толкова пълни, че за да стигнат до
болницата, трябва да бъдат спуснати с платформа през прозореца, защото не минават
през вратата.
Днес учените могат да посочат няколко на брой генетични фактора, които регулират
апетита и обмяната на веществата в хипоталамуса и носят вина за екстремното
затлъстяване. Такава генетична форма на затлъстяване е синдромът на Прадер-Вили
(вж. VI.4). Понякога пациентите с това заболяване напълняват дотолкова, че заради
мастната престилка пред слабините не им личи дали са мъже или жени. Обикновено
хипоталамусът проверява какъв запас от мазнини имаме в тялото, като измерва
количеството на хормона лептин, който се освобождава от мастната тъкан. При мутации
в гена за лептин или в лептиновия рецептор хипоталамусът отчита липса на мастна
тъкан и ни кара да се тъпчем непрекъснато, за да стигнем накрая до смъртоносна
форма на затлъстяване. Описани са и мутации, при които мозъкът не образува повече
α-MSH (меланоцит стимулиращ хормон) или престава да приема сигналите му. Въпросното
вещество отговаря за пигментацията на косата и контрола на апетита, затова и
мутациите в тази система резултират в екстремно затлъстели, често червенокоси деца.
Освен всичко друго, тези малчугани не влизат в пубертета. Понижената чувствителност
към α-MSH се среща у 4–6 % от екстремно пълните хора. Причината за затлъстяването
може да се крие и в мутация в рецептора на хормоните на надбъбречната кора.
Хормоналните нарушения като недостига на хормон на растежа, полови хормони или
хормони на щитовидната жлеза, както и излишъкът от кортизол, който се отделя от
кората на надбъбречните жлези, също могат да доведат до затлъстяване.
Медикаментите – тези срещу шизофрения, да речем – имат доста неприятен страничен
ефект: те увеличават рязко телесното тегло. Момче, което приемаше такъв препарат,
за кратко време качи 70 кг, след което отказа да пие каквито и да е лекарства.
До напълняване могат да доведат и психичните проблеми като депресията и
хранителните разстройства като булимията и синдрома, при който пациентите изпитват
неудържим глад само нощем. Рядко неврологични процеси в хипоталамуса могат да
станат причина за затлъстяване. Докато бях асистент в педиатричното отделение, ми
повериха осемгодишно възпълно момиченце, което си беше втълпило, че не се храни
достатъчно. Малката непрекъснато дъвчеше нещо. Виновникът се оказа тумор, растящ в
хипоталамуса, който й пречеше да изпита усещане за ситост и я караше да вярва, че
не се храни добре.
Децата, чиито първи месеци в утробата са съвпаднали с Гладната зима, са склонни към
затлъстяване. Хипоталамусът на нероденото отчита хранителния недостиг и така
настройва системите си, че всяка постъпила в тялото му калория да бъде съхранена.
Ако след време детето заживее в условия на хранителен излишък, то ще е изложено на
голям риск от затлъстяване. Същият проблем се наблюдава и при деца, родени с
прекалено ниско тегло заради неправилно функциониране на плацентата или поради
това, че майката е пушела през бременността. Затлъстяването на бременната и
прехранването на новороденото също повишават риска от проблеми с теглото в зряла
възраст.
Сред социалните и културните фактори, за които се смята, че отключват затлъстяване,
са рекламите за захарни продукти, евтината и леснодостъпна нискокачествена храна и
тъпченето заради емоционални проблеми или болезнени преживявания. Ниският социално-
икономически статус също увеличава риска от затлъстяване. Неотдавна бе установено,
че промишлените вещества в природата, наричани „обезогени“, могат да причинят
затлъстяване дори в малка концентрация. Към обезогените спадат естрогените,
токсичните органотини в пластмасата и в боите и веществата, които пречат на
нормалната работа на половите хормони през пубертета (и объркват ендокринната
система – например веществата, отделяни при производството на пластмаси).
Въпреки че някога зад лакомията се е криел дълбок еволюционен замисъл и по
Рубенсово време пълното е било красиво, днес ние дискриминираме закръглените хора.
Ширят се предразсъдъци, че дебелите са глупави и мързеливи, нямат воля и не поемат
живота си в свои ръце. Наред с това възпълните хора будят отвращение. Рисковете за
здравето, на които ни излагат излишните килограми, са безспорни. Тоест имаме
достатъчно причини, за да отслабнем. Но най-ефективното лечение на затлъстяването,
а именно по-малко храна и повече движение, е непосилно за мнозина. Според
наскорошно изследване добри резултати дава изграждането на нови хранителни навици с
помощта на мерителна чиния, която тегли поставеното в нея и коментира скоростта ни
на хранене (мандометър). Ако може да се вярва на описанието, представяният като
чудодейно средство препарат „Римонабант“ (канабиноиден антагонист) помага както
срещу никотинова зависимост, така и срещу затлъстяване. За жалост обаче, от него
спада не само теглото, ами и настроението. Този продукт увеличава риска от депресия
и самоубийствени мисли и затова заявлението за регистрация в американската Комисия
по храните и лекарствата бе оттеглено. Европейската агенция по лекарствата поиска
от фармацевтичната компания „Санофи“ да изпрати до всички лекари писмо, с което да
обясни защо не бива да предписват медикамента на пациенти с депресия или на такива,
заплашвани от депресия. Експериментира се с електроди за дълбока стимулация в
хипоталамуса, но до момента те не са доказали своята полза. Страничен ефект от тази
стимулация е извикването на спомени от далечното минало (вж. XII.3). Тоест и
дълбоко имплантираните електроди не са съвсем безвредни. Електродите, поставени в
nucleus subthalamicus на пациенти с паркинсон с цел повлияване на моторните
затруднения, често водят до наднормено тегло.
С две думи: ако успявате да поддържате стройна фигура, то вие сте едно ходещо чудо
в днешното ни общество!

VI.6 Клъстерното главоболие

…сякаш някой забива в окото ми нажежена игла.
Функционалният ЯМР е изключително важен за мозъчните изследвания, но клиничното му
значение обикновено не е голямо. Има обаче едно изключение: благодарение на тази
техника бяха разработени нови терапевтични стратегии за диагностика и лечение на
клъстерно главоболие. За щастие, това заболяване засяга по-малко от един на хиляда
души. Периодите на нетърпимо главоболие – т.нар. клъстери – най-често траят по
няколко месеца с дневна продължителност от петнайсет минути до три часа. Между
клъстерите пристъпите затихват. Но у приблизително 10 % от пациентите тези
главоболия са ежедневно или почти ежедневно явление и продължават година след
година без каквато и да е почивка. Един пациент описа едностранната болка около и
зад окото по следния начин: „…сякаш някой забива в окото ми нажежена игла“.
Клъстерното главоболие е толкова ужасяващо, че е познато и като „самоубийствено
главоболие“. През клъстерния период пристъп може да отключи консумацията на алкохол
или престоят на място с ниска концентрация на кислород (например в планината на
височина над 2000 метра или в самолет). Клъстерното главоболие е по-често срещано
при мъжете, отколкото при жените.
Има няколко причини да приемем клъстерното главоболие за заболяване на
хипоталамуса. На първо място, от страната на болката се наблюдават и реакции на
автономната или вегетативната нервна система като потене, сълзене, течащ или пък
обратното – запушен нос, и зачервяване на склерата. Клепачът може да увисне, а
зеницата да се свие. Всичко това говори за повишена активност в центъра на
автономната нервна система – хипоталамуса.
На второ място, биологичният часовник в хипоталамуса също има пръст в появата на
клъстерно главоболие. Дори когато сме болни, биологичният часовник (фиг. 17)
отговаря за всички наши денонощни и сезонни ритми. Пристъпите на клъстерно
главоболие често възникват в точно определен момент от деня или нощта, а понякога
се забелязва и сезонна повтаряемост. При пациентите, страдащи от клъстерно
главоболие, са установени изменения в денонощната схема на хормоните, което говори
за изменения в биологичния часовник. Освен това при пристъп се наблюдава и
активация в областта на биологичния часовник.
Проф. Мишел Ферари, който преподава неврология в Медицинския център към Лайденския
университет, смята, че клъстерното главоболие е най-благодатното откъм лекуване
главоболие, тъй като за него има препарати, които нерядко носят пълно облекчение.
Кислородът и суматриптанът често са достатъчно ефективни в пресичането на
пристъпите, а калциевият антагонист и литият – в предотвратяването им. Големият
проблем обаче е, че повечето пъти болестта не се разпознава въобще или се
разпознава много късно, нерядко и след десетилетия, като междувременно пациентът се
е подлагал на тежки лечения, които да смекчат болезненото усещане – от прерязване
на лицев нерв и операции на околоносните синуси до изваждане на всички зъби. Едва
20 % от пациентите с клъстерно главоболие не са податливи на лечение.
Група изследователи прибегнали до ЯМР, за да открият източника на болка по време на
пристъп. Направило им впечатление, че в задната част на хипоталамуса, на границата
с таламуса, се е покачила концентрацията на сиво вещество. Това значело, че на
мястото на пристъпа се е увеличило количеството мозъчни клетки. На същото място
функционалният ЯМР отчел повишена активност. Активацията в хипоталамуса се
забелязвала по време на пристъп, но не и във възстановителната фаза. В задната част
на хипоталамуса на тези пациенти, където се наблюдавала силната активност,
изследователите имплантирали електрод, който бил подложен на непрекъсната
стимулация. За последните осем години тази техника била изпитана върху повече от 40
пациенти. Електростимулацията на зоната, която се явява генератор на главоболието,
премахнала пристъпите у 60 % от страдащите и им позволила да спят по-добре отпреди
лечението. Положителният ефект не се усетил веднага, а до месец след началото на
стимулацията.
Дългосрочната стимулация изглежда безопасна, но все още не знаем как точно действа
тя. ПЕТ скенерът – устройство, което изобразява промените в мозъчната активност –
показал, че тази техника стимулира не само хипоталамуса, но и други зони. В
действителност тя влияе върху функциите на цяла мрежа от мозъчни структури,
участващи в овладяването на болката.
Интересен е механизмът на действие, но най-важното, естествено, е терапията да даде
резултат. В крайна сметка не знаем какво точно прави и аспиринът. Но дали
стимулацията с дълбоко имплантиран електрод при клъстерно главоболие е наистина
ефективна, ще можем да кажем едва след контролирано клинично изследване. Затова
една френска работна група реши през първия месец след поставянето на електроди от
неврохирург да стимулира само част от единайсетте си пациенти, а останалата част да
не „закача“. Групите били избирани на случаен принцип и пациентът не знаел към коя
от тях е зачислен. След седмица почивка режимите били разменени. Щом изтекъл
двумесечният период на лечение, се оказало, че между месеца със и месеца без
електростимулация разлика няма, което определено не говори добре за ефективността
на метода. Разбира се, тук някой може да възрази, че групата не е представителна, а
стимулацията не е организирана по оптимален начин. Във всеки случай след този тест
всички единайсет пациенти използвали електрода в продължение на още година. Шест от
тях реагирали положително. Резултатът бил в рамките на очакваното. Но този опит не
представлява контролирано изследване на ефективността. Така че със съгласието на
Етичната комисия на болните било предложено да се подложат на още един период с
редуване на стимулация и покой. Пациентите отказали, тъй като се опасявали, че
клъстерното главоболие ще се завърне с пълна сила. С две думи, още нямаме
доказателства. Но междувременно стана ясно, че не толкова инвазивната стимулация на
нерв, разположен под кожата в задната част на главата, също носи облекчение. Така
че изниква въпросът дали въобще се налага имплантирането на електроди в мозъка на
пациенти, страдащи от клъстерно главоболие. Клиничните изследвания не са никак
лесна работа.

VI.7 Нарколепсията: да паднеш от смях

Щом влезеше, пациентите с нарколепсия ги напушваше такъв смях, че направо се

свличаха на пода.
Нарколепсията е разстройство на съня. Хората с въпросното заболяване денем са
прекомерно сънливи и отпуснати, а нощем се будят многократно. Това са сериозни
оплаквания, но сами по себе си те не са специфични за споменатата мозъчна болест.
Освен всичко друго пациентите с нарколепсия често страдат от свръхтегло, което,
естествено, се среща на всяка крачка и няма непременно връзка със заболяването.
Нарколепсията може да се разпознае по няколко типични симптома. При събития със
силно емоционален заряд голяма част от пациентите внезапно губят мускулния тонус на
ръцете и краката и се строполяват на земята (фиг. 18). Толкова изнемощяват от смях
или от уплаха, че изглеждат като да са в безсъзнание. А не е така – впоследствие те
могат да разкажат съвсем точно какво се е случило около тях. Този отличителен
симптом се нарича „катаплексия“. Един от нашите докторанти беше толкова сърдечен и
духовит, че още щом влезеше при пациентите, те започваха да се заливат от смях и
онези с катаплексия се озоваваха на пода. Заради това свое качество въпросният
докторант се беше превърнал в наше тайно оръжие. Когато на пациенти с катаплексия,
легнали във функционалния ЯМР, се покажат смешни картинки, уредът отчита
свръхактивност на емоционалните мозъчни кръговрати и – вероятно в отговор на това –
активация на възпиращата зона на префронталния кортекс. Самият хипоталамус, в който
се крие причината за заболяването, не е така активен през последващата
катаплектична фаза.
При пациентите с нарколепсия се срещат сънни нарушения, които не са типични за
заболяването. Няколко минути след събуждането си част от болните не могат да
помръднат. Това се нарича „сънна парализа“ и може да е доста плашещо. Освен това в
прехода от будно състояние към дълбок сън сънищата на пациентите са много живи,
често страховити. Те се наричат „хипнагогни халюцинации“ и понякога са толкова
автентични, че човек губи контакт с реалността. Когато жена, която непосредствено
преди събуждане често халюцинирала, че й вадят всички зъби, седнала на
зъболекарския стол, не осъзнала, че този път изживяването е истинско, а не
халюцинация. По време на лечението тя внезапно скочила и побегнала, както правела и
в сънищата си, оставяйки стоматолога в почуда. Други пък халюцинират, че джуджета
ги ръгат с ножове, че влизат в телата на мъртъвци или че умират от особено жестока
смърт. Хипнагогните халюцинации могат да наподобяват халюцинациите при шизофрения и
понякога са съпроводени от метафизични изживявания, близки до смъртта. И
действително фукционалният скенер показа изменения в дейността на темпоралния лоб,
сходни с тези при докосванията със смъртта в резултат на недостиг на кислород (вж.
XVII.3).

Фиг. 18: Нарколепсията е разстройство на съня, при което денем пациентът е

прекомерно сънлив, а нощем се буди многократно. При емоции като смях или уплаха
болните могат неочаквано да изгубят мускулния тонус на ръцете и краката и да се
строполят на пода. Те не са в безсъзнание, макар да изглежда така (снимките горе).
Това състояние се нарича „катаплексия“ и е причинено от изчезването на един
невротрансмитер (хипокретин = орексин) от хипоталамуса. Нарколепсията може да
възникне и когато мозъкът не реагира на сигнала на хипокретина. Такъв е случаят с
добермана. Поднесат ли на животното любимата консерва с месо, то се превъзбужда и
първо се подкосяват задните му крака (снимките долу), а след тях и предните. В
продължение на няколко минути то лежи безпомощно на една страна (S. Overeem et al.,
Lancet Neurol. 1:437-444, 2002).

Симптомите на нарколепсията възникват поради липсата на един невротрансмитер

(хипокретин, или още орексин) в хипоталамуса, т.е. когато клетките в хипоталамуса,
които секретират хипокретин, дегенерират по неизвестни нам причини. Този процес
може да се проследи, като се измери количеството хипокретин в мозъчната течност.
Нарколепсията с катаплексия може да възникне вследствие на нечувствителността на
мозъка към сигнала на хипокретина (или орексина). Причината е в миниатюрно
изменение в ДНК на гена, отговарящ за производството на белтъка, който се явява
рецептор на хипокретина и регистрира неговия сигнал. Такава мутация в рецептора на
хипокретина е рядко срещана сред хората, ала в Станфордския университет в САЩ,
където прекарах известно време като гост-лектор, имаше едно куче със споменатата
мутация. За да посетиш кучето, най-напред трябва да минеш няколко гишета и да
попълниш куп формуляри, а след това да се подчиниш на множеството мерки за
безопасност и предписания за облеклото. Грижите по животното поглъщали толкова
средства, че ръководителят на проучването въздъхна – този dog им струвал повече от
един postdoc. Носехме на кучето консерва от любимото му месо. И наистина –
огромният доберман замаха с опашка, превъзбуди се, задните му лапи омекнаха (фиг.
18), след тях и предните и той се свлече на една страна. Нужна му беше половин
минута, за да се изправи и да се заеме с угощението. Ние се измъкнахме на пръсти,
затворихме вратата на клетката му и се върнахме в контролната кабина. Изведнъж
дочух трополене зад себе си. Обърнах се и се озовах очи в очи с огромния доберман,
чиято глава стигаше до рамото ми. Животното искаше още храна и по един или друг
начин бе успяло да си отвори вратата. Очевидно тази мутация не засяга интелекта.

VI.8 Смях без емоции

Един достопочтен господин доведе жена си в този град, за да потърси съвет от

господата Льо Гран, Дюре и моя милост (лекари). Поиска от тях да открият защо жена
му плаче и се смее от нищото; ала никой не можа да я изцери. Лекувахме я с много
препарати, но не постигнахме резултат. Накрая той си я прибра в същото състояние, в
което я беше довел.
Амброаз Паре (1510–1590)
През 1996 г. получих покана да чета лекции като гост-професор в Института по
психиатрия „Макс Планк“ в Мюнхен. „Макс Планк“ е един от водещите институти в
областта на психиатрията, който умело съчетава изследователска дейност и грижи за
пациентите. Докато се обучават, бъдещите психиатри прекарват утрините си в
клиниката, а следобедите в лабораторията. Един от акцентите в работата на института
по онова време беше депресията, която бе сред основните теми и на собственото ми
изследване. Бяхме провели много наблюдения върху мозъчна тъкан на починали
депресивни пациенти и бяхме доказали, че при тях оста на стреса е била подложена на
свръхнатоварване. Това можеше да се окаже в основата на симптомите на депресията
(вж. VI.3). Анализирайки кръвните проби на депресивни пациенти, мюнхенският
институт също бе установил хиперактивност на оста на стреса. Така че тази покана
беше добре дошла за изследването ми, а и ми се оказваше голяма чест. Въпреки това
бях раздвоен, тъй като институтът бе играл водеща роля по нацистко време, когато се
посветил на евгениката и евтаназирането на психично болни и хора с умствено
изоставане. През Втората световна война в Германия били стерилизирани или умъртвени
над 220 000 души с шизофрения. Този психиатричен геноцид засегнал между 73 и 100 %
от всички пациенти в страната.
Вечерта се отбих при баща ми и споделих с него дилемата си: прекрасна покана, но от
институт с мрачно нацистко минало. Той помисли две секунди и отсече: „Отиди и им
покажи, че не сме изчезнали!“. Така и направих. Разговорите за окупацията на
Нидерландия от германците, Холокоста и миналото на института съвсем не се оказаха
така трудни, колкото бях очаквал. Директорът Флориан Холсбьор беше швейцарец,
изследователските групи бяха от различни националности и работният език в този
международен център беше английският. Наред с това немските сътрудници работеха
усърдно върху консервирането на миналото на института. В мазето те с типично
германско старание подреждаха картоните на умъртвените пациенти, за да ги използват
за научни публикации върху ужасяващата история на института.
След края на една от лекциите в клиниката се запознах с жена, която няколко пъти
дневно избухваше в стереотипен бурен смях без всякаква причина. Липсваха емоциите,
които вървят ръка за ръка със смеха. Знам, че никога не бива да се поставя най-
рядката диагноза, но въпреки това предположих смутено: „Да не би да е хамартом в
хипоталамуса?“. Наскоро по една случайност бях открил един такъв хамартом, който
бях добавил към колекцията си в Амстердам. Бях изчел всичко за проблема.
Амстердамският донор нямал симптоми. Досега не бях срещал жив пациент с такъв рядък
възел в хипоталамуса, който причинява изблици на смях. Хамартомът наистина се видя
на скенера – в задната част на хипоталамуса, до пъпчестите тела (фиг. 17).
Хамартомът не расте, той не е тумор, а разстройство в развитието. В ранния период
от мозъчното развитие групички нервни клетки не са успели да се придвижат до
точното място в хипоталамуса. У половината хора този възел предизвиква епилептична
дейност, която причинява пристъпи на смях, наричани още „геластични епилептични
пристъпи“ (от гръцката дума за „смях“ γέλιο). При част от пациентите смехът се
редува с плач. Понякога локалната епилептична активност преминава в класически
епилептични припадъци с конвулсии и загуба на съзнание. Въпреки че от симптомите на
хамартома може да се заключи, че в задната част на хипоталамуса има „център на
смеха“, е по-вероятно оттам да се активират няколко мозъчни кръговрата, които да
причиняват анормалното поведение.
Хамартомът може да произвежда всякакви хормони и да предизвика преждевременен
пубертет у децата. Освен това понякога той причинява психични проблеми у
малчуганите, примерно хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието,
дисоциално поведение и интелектуално изоставане. Когнитивните нарушения вероятно
възникват в резултат на увреждането на пъпчестите тела, които влияят на паметта
(вж. XV.3). Затлъстяването и изблиците на гняв също може да са резултат от хамартом
в хипоталамуса. Ненормалното производство на хормони се контролира с лекарства, а
при епилептична активност или необичайно поведение харматомът може да се отстрани
по хирургичен път или да се неутрализира локално с лъчетерапия.
Но за такива пристъпи на смях има и други причини, които трябва да бъдат изключени
преди всяка интервенция. Това са туморите на хипофизата и на други места,
множествената склероза и различните разстройства в развитието на мозъка.
Не се случва често като изследовател да диагностицирам рядко заболяване в клинични
условия. На излизане се улових да се усмихвам. Усмивката ми бе придружена от
съответните емоции.

VI.9 Анорексия невроза е мозъчно заболяване

За какъв болестен процес става дума тук, не знаем, но той вероятно протича в
хипоталамуса.
Неотдавна френският парламент обсъди проектозакон, според който всяко склоняване
към анорексия ще бъде наказвано със затвор до три години и глоба до 50 000 евро.
Този закон бе насочен не само към болезнено кльощавите модели на подиума и пред
камерите, но и към интернет страниците на движението „Про Ана“34, които според
френските министри разпръсквали „посланията на смъртта“. Френската модна индустрия
осъди неправилната употреба на снимки на топмодели и поощряването на нездравата
слабота. И Британският лекарски съюз направи връзка между ненормално кльощавите
модели и появата на хранително разстройство. А в Нидерландия шестнайсетгодишно
момиче с анорексия, което според пресата тежало едва 21 килограма, бе изключено от
училище. Изведнъж като че ли всички повярваха в мита, че анорексията се прихваща с
гледане. Заразна болест, за каквато едно време напълно неоправдано се приемаше и
хомосексуализмът (вж. IV.4). В двата случая липсват каквито и да било
доказателства. Милионите за информационната кампания в Англия се оказват хвърлени
на вятъра пари, понеже благодарение на хранителното си разстройство и вида си на
закачалка можеш да получиш работа като модел, но не и да подбудиш околните към
хранителни нарушения. Фактът, че жена, ослепяла още на деветмесечна възраст, на
осемнайсет години развива класическа анорексия невроза, определено не говори в
подкрепа на предположението, че зяпането на кокалести модели носи рискове. Впрочем,
противно на всеобщото мнение, не се наблюдава увеличение на случаите на анорексия.
Просто откакто много известни личности като принцеса Даяна, шведската
престолонаследничка Виктория и Джейн Фонда си признаха открито за хранителното си
разстройство, повече жени се осмелиха като тях да излязат наяве.
Всеки ще се съгласи, че анорексията е опасна болест. От нея умират около 5 % от
пациентите. В 93 % от случаите засегнатите са жени. Очевидно мозъкът, диференциран
в женска посока (вж. IV.1), е изложен на по-голям риск от развитие на болестта. В
Швеция разработиха когнитивна терапия (терапия с мерителна чиния), която приучава
пациентите с анорексия към нормално хранене. Тя, естествено, не дава отговор на
въпроса как се появява болестта.
Всички симптоми говорят за заболяване на хипоталамуса. Наред с хранителното
разстройство и загубата на тегло, анорексията е съпътствана и от липса на
менструация, ниски нива на половите хормони, понижено либидо, отслабена функция на
щитовидната жлеза, прекомерно натоварване на надбъбречните жлези, смущения във
водния баланс и в ритъма на бодърстване и сън. Когато една жена отслабне
прекомерно, менструалният й цикъл спира. Това е еволюционен предпазен механизъм.
Ако жената не си набавя достатъчно храна, то тя не бива да носи дете. Но при 20 %
от жените с хранително разстройство менструацията изчезва още преди килограмите да
започнат да се топят. Това подсказва, че в хипоталамуса се развива първичен
болестен процес. Някои симптоми, като функционалните нарушения на щитовидната и
надбъбречната жлеза, се запазват дори след възстановяване на килограмите.
Вманиачаването в калориите и в точния състав на хранителните продукти и всички
други аспекти на храненето също могат да продължат дълго след възвръщане на
нормалното тегло. Така например една пациентка, превъзмогнала критичната фаза,
започна да пише рецепти за женско списание. Продължителната симптоматика също
говори за наличието на болестен процес в мозъка и за това, че симптомите на
анорексия не са резултат само от загубата на тегло. Тоест при някои пациенти със
заболяването, които са започнали да се хранят нормално, възниква въпросът дали
болестта наистина е преодоляна.
Един последен аргумент в полза на теорията, че болестният процес е локализиран в
хипоталамуса, е, че всички симптоми на анорексия невроза се наблюдават и при киста,
малък тумор или друг дефект в тази мозъчна зона. Понякога при аутопсия на пациент,
страдал от анорексия, случайно се открива лезия в хипоталамуса. У една пациентка с
анорексия невроза, която дълги години се лекувала при психиатър, след известно
време се появили неврологични симптоми. Тя се подложила на допълнителни
изследвания, които установили тумор в хипоталамуса. Тези доста редки случаи,
разбира се, не значат, че всеки пациент с анорексия невроза има мозъчен тумор, но
изложените примери все пак ни показват, че едно първично заболяване на хипоталамуса
може да породи всички симптоми, характерни за анорексията, и да обясни изцяло
патологичната картина. Ако в късен стадий на анорексия невроза се направи ЯМР, ще
се види, че и мозъкът се е свил, което ни предупреждава да очакваме широка гама от
поведенчески и когнитивни нарушения.
За какъв болестен процес става дума тук, не знаем. Наясно сме обаче, че и
генетичните фактори, освен женския пол, увеличават риска от заболяването. Вече са
известни няколко гена, които участват в процеса. На пръв поглед може да ни се
стори, че директна вина за отключването на болестта има някое силно стресиращо
събитие. Ала факторите, които са направили пациента уязвим на заболяването,
съществуват отпреди, навярно още от периода на вътреутробното мозъчно развитие.
Възможно е пациентът да гладува продължително, тъй като се е пристрастил към
опиоидните вещества, които се освобождават в мозъка в резултат на хранителния
недостиг и активират мезолимбичната система в долния край на стриатума (фиг. 15).
Но същинският болестен процес, върху който оказват влияние всички тези фактори, си
остава загадка. Любимата ми теория е, че това е автоимунен процес. В кръвта на
някои болни от анорексия са открити антитела, насочени срещу невротрансмитерите в
хипоталамуса, които участват в регулирането на храненето и метаболизма. Повече за
болестта можем да разберем само ако изследваме под микроскоп мозъка на починал
пациент. Но аутопсията, която се налага в такъв случай, буди силно недоволство у
лекари и (някогашни) пациенти. Една бивша пациентка заяви, че не вярва анорексията
да се причинява от мозъчно заболяване, понеже тя се била излекувала. Никога не съм
разбирал тая логика. Има много болести, които, за щастие, минават от само себе си.
Друга дама пък отхвърляше теорията за мозъчно заболяване, понеже всичко било
„въпрос на житейски нагласи“. Като че ли житейските нагласи нямат връзка с мозъка!
34 Про Ана (от „за анорексия“) – интернет движение на застъпниците на тревожно
ниското телесно тегло. Членове на движението, възникнало в Америка, са предимно
млади жени, които идеализират гладуването и най-често сами страдат от анорексия. –
Б. пр.

VII. Пристрастяващите вещества

VII.1 Канабисът и психозите

Канабисът изгуби своята невинност.

Човечеството винаги е използвало пристрастяващи средства, но всяко общество и всяка
група е проявявала предпочитания към едни вещества и нетърпимост – често силна –
към други. През шейсетте години слушах с удивление как хора с чаша алкохол в едната
ръка и цигара в другата критикуват остро употребата на марихуана от „дългокосите,
мързеливи боклуци“. Пристрастяващите вещества въздействат на мозъка, като се
възползват от приликата си с невротрансмитерите, продукт на самия мозък. Мозъчните
клетки синтезират редица опиоидни и канабиноидни вещества. Никотинът в цигарата
имитира действията на невротрансмитера ацетилхолин, а екстазито влияе на
серотонина, окситоцина и вазопресина. Освен че имитират естествените
невромедиатори, пристрастяващите вещества променят и въздействието им. Поради това,
когато престанете да приемате пристрастяващото вещество, мозъкът ви спира да работи
оптимално, чувствате се зле и изпитвате често непреодолимо желание отново да
посегнете към наркотика. Всички пристрастяващи вещества въздействат пряко или
непряко на допаминовата система в мозъка (фиг. 15) – със или без участието на
опиоидна система. Двете системи имат голямо значение за ефекта на възнаграждаване,
който се постига чрез различни нормални стимули, включително чрез секса. Неслучайно
някои хора описват краткотрайната еуфория след инжектирането на опиати със
сексуални термини – все пак и двете активират една и съща възнаграждаваща система.
Тоест на пристрастяващите вещества може да се гледа като на заместители на
естественото възнаграждение, които се възползват от мозъчните системи, дадени ни от
природата.
Откакто се помни, човек консумира канабис с рекреативна, религиозна и лечебна цел.
Медицинските ползи от марихуаната са описани за първи път преди около 5000 години в
Китай. Но и на Запад употребата на канабис за медицински цели не е новост. Говори
се, че кралица Виктория го използвала срещу менструални болки. Неотдавна канабисът
отново бе изваден от графата „табу“ и активното вещество Δ9-тетрахидроканабинол
(THC) вече може да се закупи в аптеките в Нидерландия срещу рецепта. Провеждат се
изследвания върху въздействието на THC при болка, страхови неврози, сънни
разстройства, гадене след химиотерапия, глаукома – последната предизвиква
понижаване на вътреочното налягане. Същевременно се твърди, че марихуаната понижава
спастичността при пациенти с множествена склероза. Нито едно контролирано
изследване на THC обаче не е потвърдило ефекта от веществото.
Канабисът въздейства на мозъка, защото и самите мозъчни клетки произвеждат
канабиноиди. Първото открито такова вещество е кръстено „анандамид“. На санскрит
„ананда“ значи „блаженство“. Белтъците – рецепторите, които трябва да пренесат
сигнала на анандамида към мозъчните клетки – са разположени най-вече в стриатума
(оттам и усещането за блаженство) и в малкия мозък (това обяснява клатушкащата се
походка след употребата на марихуана), в мозъчната кора (където възникват
асоциативните проблеми, фрагментираното мислене и объркването) и в хипокампа (което
обяснява затрудненията с паметта). Няма рецептори обаче в зоните на мозъчния ствол,
които регулират кръвното налягане и дишането. Затова при канабиса, за разлика от
опиатите, не можем да приемем смъртоносна доза.
В наши дни качеството на канабиса в Нидерландия е толкова високо, че разликата
между меки и твърди наркотици като че ли се размива. Дан Брюл бил успешен 19-
годишен гребец от Амстердам. Когато веднъж се прибрал след разочароващо представяне
на турнир, Дан усетил сърцебиене. За да се поуспокои, младежът изпушил няколко
джойнта с приятелката си. Внезапно лицето му се изкривило, той се отправил към
кухнята, взел един нож и се наръгал в сърцето. Починал същата вечер. След
интензивно пушене на трева двайсетгодишната Сузане получила психотично
разстройство. Заради халюцинациите и екстремната параноя тя била приета в болница,
където й поставили диагноза „шизофрения“. Шизофренията е нарушение в мозъчното
развитие, което възниква още в утробата (вж. XI.3). Първата психоза се наблюдава
най-често между 16-ата и 20-ата годишнина. Причината това да се случва през
пубертета е в циркулацията на полови хормони, която подлага мозъка на подрастващия
на огромно натоварване и изважда наяве симптомите на заболяването. Същото
въздействие има и канабисът. Много е възможно младежи, които след употребата на
канабис биват приети в болница със симптоми на шизофрения, и без канабис да получат
психоза няколко месеца по-късно. От друга страна, съществуват изследвания, които
доказват, че употребата на канабис наистина повишава риска от шизофрения. Пациенти,
които са имали досег с това заболяване, но се намират в ремисия, могат да „събудят“
болестта след пушене на канабис. Наскоро бе установено, че при пациентите с
шизофрения е активирана канабиноидната система в мозъка, което прави връзката между
психозите и употребата на канабис извънредно любопитна. В момента се търси отговор
на въпроса дали канабиноидната система може да послужи за отправна точка при
разработването на лекарства срещу шизофрения.
Мъжете, които години наред са пушили по един джойнт дневно, имат не само по-малък
хипоталамус (важен за паметта), по-малка амигдала (отговаряща за сексуалното
поведение, страха и агресията) и нарушени влакна на corpus callosum (връзката между
двете мозъчни полукълба), ами са и по-уязвими към психози. И в този случай не сме
сигурни дали тази предразположеност не е съществувала и преди досега с наркотика.
Не всяка психоза след употребата на канабис е признак за начеваща шизофрения.
Херард, студент от Нидерландия, бил в Ню Мексико, САЩ, на сбирка на боулдър
катерачи. Това е вид спорт, при който се преодоляват скали с височина до пет метра,
без да се използва въже. Вечерта около огъня неговите познайници му подали джойнт.
След четири дръпвания Херард получил халюцинации с ярки искри, внезапно се
сгорещил, усетил, че се обезводнява, запарило му в областта на сърцето, сърдечният
му ритъм се нарушил, изгубил сили в краката и припаднал на два пъти. Приятелите му
го закарали до болницата в Ел Пасо. Там лекарите махнали с ръка – имал просто bad
trip35 – и го пуснали да си върви. Впоследствие се оказало, че предишния ден един
от другите катерачи преживял същото. Затова младежите изхвърлили некачествената
трева. На следващия ден Херард усещал само, че всичко се изкривява пред очите му и
че светът изглежда неестествен (дереализация). Чувствал и страшна умора. Когато
оплакванията отшумели няколко дни по-късно, той се върнал към катеренето. Месец
след случката, след три дни на катерене и голямо натоварване, симптомите,
включително дереализацията, се появили отново, но този път към тях се прибавили
чести припадъци, затруднения с концентрацията и усещането, че се движи като робот и
наблюдава сам себе си от разстояние (деперсонализация). Херард се притеснил не на
шега. Деперсонализацията може да продължи с години. Щом се върнал в Нидерландия,
той отишъл на преглед. Лекарите претеглили всички възможни причини за бурната
реакция на тялото му към канабиса. За късмет на младежа, те изключили възможността
за класическа психоза, наподобяваща шизофренно разстройство. Заговорили за
евентуална интоксикация с висока доза THC. В близост до мексиканската граница
канабисът бил многократно по-силен от другаде. Някой подхвърлил, че канабисът
вероятно е останал в мастната тъкан и се освобождава при голямо физическо
натоварване. Освен това американците пушели канабиса „чист“, т.е. без да го смесват
с тютюн, което също повишавало концентрацията. Дори като туристи в Амстердам те
тъпчели всяка цигара с канабис. Друго възможно обяснение било, че хашишът е пръскан
с токсични хербициди или е примесен с angel dust. Все предположения, които не може
да се докажат постфактум. За щастие, днес с Херард всичко е наред. Момчето се върна
в университета и наскоро си взе изпитите с шестици.
Канабисът изгуби своята невинност. В наши дни той е много по-силен и съвсем не така
безобиден, както беше през шейсетте години. За някои хора употребата на канабис
може да има катастрофални последици. Ала в сравнение с огромните вреди, които
нанасят на обществото ни алкохолът и цигарите, проблемът с канабиса и до днес си
остава сравнително малък.
35 Bad trip (англ.), букв. „лошо пътуване“ – преживяване под въздействието на
халюциноген, съпроводено от неприятни халюцинации и пристъпи на страх. – Б. пр.

VII.2 Екстази: след удоволствието – мозъчна увреда

Вземи ме, аз съм дрогата; вземи ме, аз съм халюциногенен.

Салвадор Дали
Днес екстазито (xtc) е познато като „хапчето на любовта“, но всъщност през
далечната 1914 г. е патентовано като средство за потискане на апетита. Не са един
или двама онези, които се запасяват с хапче, преди да отидат на хаус или денс
парти, но рекреативната употреба на екстазито крие много опасности. През 2009 г.
една стажантка реши да напише доклад за изкусителната таблетка. Ала не й се искаше
да се захваща с темата без какъвто и да е опит. Затова в Деня на кралицата36
въпросната дама опита екстази. За всеки случай изпи четири литра вода. Следващите
няколко дни прекара в кома. За спомен й остана увреждане на мозъчната кора.
Както подчерта преди няколко години пионерът в тази област, радиологът д-р Лисбет
Ренеман от Университетската болница на Амстердам, който приема екстази, си играе с
мозъка си и го излага на голям риск. Двайсет минути след поглъщането на хапчето в
мозъка се освобождава допълнително количество невротрансмитери (серотонин,
окситоцин и вазопресин). Умората изчезва, обзема ви щастие и ви се иска да
прегърнете всекиго. Блаженото усещане за любов и лекота в общуването продължава
час. Ако всяка седмица употребявате екстази без мярка, мозъчните клетки, които
синтезират серотонин, ще откажат. Производството на този невротрансмитер ще
отслабне и това ще се отрази на резултатите ви. А и всеки път ще ви трябва все
повече екстази, за да постигнете същия приятен ефект. Хората, които консумират
екстази, са по-заплашени от психични и неврологични проблеми като разстройство в
настроението, агресия, импулсивност и нарушения в паметта. И това не е просто
догадка – на ЯМР се установи, че у любителите на екстазито активността в
амигдалата, хипокампа, таламуса и мозъчната кора – структурите, за които се
предполага, че са замесени в гореизброените проблеми – намалява трайно. Едно
неотдавнашно изследване показа, че паметта отслабва, а оросяването на таламуса и
кортекса се влошава дори при нередовен прием от няколко хапчета за период от година
и половина. Мозъчните скенери установиха още, че у едни хора под влияние на
екстазито кръвоносните съдове в различни зони на мозъка се свиват, а у други се
разширяват, което може да причини мозъчен удар или кръвоизливи и да доведе до
трайни и тежки неврологични увреждания.
Ако употребявате екстази в горещ ден и не поемате достатъчно течности, има опасност
от обезводняване и внезапно спиране на някои органи. Нерядко се стига до нарушения
в сърдечния ритъм и дори до смърт. „Юнити“, което е подразделение на дружеството за
превенция на зависимостите „Йелинек Превенси“, съветва: „Когато употребявате
екстази, на всеки час поемайте по чаша вода или изотонична напитка, за да избегнете
обезводняване и претопляне“. Но тук изрично трябва да се подчертае, че комбинацията
от екстази и прекалено много вода също може да е опасна. В продължение на няколко
часа под влияние на дрогата хипофизата секретира обилно количество вазопресин
(антидиуретичен хормон, вж. VI.1), който кара бъбрека да задържа изпитата течност.
Поради това при поемане на много вода може да се стигне до водно натравяне и до
сериозни мозъчни увреждания.
Тъкмо това се случи със стажантката, която смяташе да пише доклад за екстазито. Тя
си докара мозъчен оток, съдови проблеми и тежко мозъчно увреждане. След три дни
постепенно излезе от кома, но получи няколко епилептични пристъпа. Образното
изследване показа, че лявата половина на мозъка й е силно отекла. През първите
седмици не можеше да говори (зоната на Брока ниско вляво във фронталния дял на
мозъчната кора, фиг. 7) и да ходи (моторната кора, фиг. 21), а зрението й беше
ограничено от едната страна (зрителната кора от задната страна на мозъка, фиг. 21).
И до днес жената, за която ви разказах, посещава рехабилитация – по два пъти
седмично вместо някогашните седем. Още не може да чете, а писането е истинско
предизвикателство. Докато разказва, непрекъснато търси думи. Говорното й нарушение
отшумява бавно. Възстановяването й коства страшно много енергия, затова е
непрекъснато изтощена. Засега не е известно какви са трайните последици от
лудорията с екстазито, но на ЯМР се открояват ясно уврежданията на мозъчната кора.
Вместо да пише доклад за екстазито, въпросната дама реши в бъдеще да обикаля
училищата, за да предупреждава децата за употребата на тази дрога, особено в
съчетание с големи количества вода. Колкото до нейното лично диско парти, то
приключи още преди да е започнало.
36 Национален празник на Нидерландия в чест на кралица Беатрикс, който се отбелязва
ежегодно на 30 април. След възкачването на Вилем-Александър на престола през 2014
г. празникът е преименуван на Ден на краля. – Б. пр.

VII.3 Злоупотребата с наркотици сред политиците

Пиянството не е нищо друго освен доброволна лудост.

Сенека (4 г. пр. Хр. – 65 г. сл. Хр.)
Когато чуем „зависимост“, най-напред се сещаме за занемарени, бездомни мъже, често
шизофреници, а при „злоупотреба с наркотици“ си представяме хора с гранично
личностово разстройство („бордърлайн“). В своята, меко казано, смущаваща книга
„Болестите във властта“ Дейвид Оуен, невролог и, между другото, бивш британски
външен министър (1977–1979) и член на Камарата на лордовете, разкрива, че от
подобни проблеми не са пощадени и най-висшите правителствени кръгове и че не е за
пренебрегване рискът ходът на историята да бъде повлиян неволно от злоупотребата с
наркотици.
Подрастващите обичат да експериментират с хапчета, гъби, марихуана и други
потенциално опасни вещества, което като че ли е нормална част от поведението на
тийнейджъра (вж. V.2). На някои световни лидери – в пуританска Америка например –
не им беше лесно да признаят, че и те са се изкушавали на младини. По време на
предизборната си кампания през 1992 г. Бил Клинтън беше поставен под огромен
натиск, защото като студент пушел марихуана. „Ама без да вдишвам“, поясни той
малодушно. Ето че и САЩ постепенно започна да проявява толерантност към младежките
прегрешения. Докато Барак Обама още се бореше за номинацията на демократите, се
заговори за книгата „Баща ми аз“, в която той разказва как през годините на
„лутане“ в пубертета се случвало да употребява кокаин и марихуана. „И вдишвах.
Иначе защо да пуша?“ – добави той шеговито. Това откровение никога не му е
създавало проблеми.
Преди да бъде избран за президент, Джордж Буш-младши страдал от алкохолизъм, и то
не само в пубертета. На трийсетгодишна възраст бил арестуван за шофиране в нетрезво
състояние; отнели му книжката за две години. По време на кампанията си през 2000 г.
той призна, че през 1986 г., на сутринта след 40-ия си рожден ден, се събудил с
тежък махмурлук и оттогава не бил слагал в устата си нито капка. Съмнявам се в
искреността му. През 2002 г. Буш гледал футболен мач на дивана, когато се строполил
на пода. Откарали го в болницата „Джон Хопкинс“ в Балтимор. От британски лекар
Дейвид Оуен дочул, че Буш имал завишено количество алкохол в кръвта. Впрочем
президентът винаги е отказвал да отговори на въпроса дали е употребявал кокаин.
Никой обаче не се съмнява в алкохолизма на Никсън през президентския му мандат. По
време на севернокорейския инцидент през 1969 г., при който Северна Корея свали
американски разузнавателен самолет, Никсън се щурал пиян до козирката и крещял на
министъра на външните работи Кисинджър: „Хенри, ще им метнем една атомна бомба!“.
Изнесените впоследствие записи показаха, че през Арабско-израелския конфликт през
1973 г. Никсън бил твърде пиян, за да обсъжда ситуацията с британския си колега.
Руският президент Борис Елцин бил пиян, когато при едно кацане в Испания самолетът
му едва не катастрофирал. Държавният глава се отървал с контузия на крака и болки в
кръста. От 1994 г. нататък той все по-често посягал към болкоуспокояващите и
алкохола. Същата година на официална церемония в Берлин, състояла се в чест на
оттеглянето на последните руски войски, той бил видимо замаян. Пак през 1994 г. при
едно завръщане от САЩ самолетът на президента направил междинно кацане на летището
в Шанън, Югозападна Ирландия. Целият ирландски кабинет се строил пред стълбата на
самолета, за да приветства височайшия гост, ала той така и не се появил. Поспивал
си след поредното питие.
Естествено, алкохолизмът не е запазена марка на световните лидери. Американският
сенатор и ловец на комунисти Джоузеф Маккарти, който опустоши живота на толкова
много хора, страдал от сериозна форма на алкохолизъм. Това се потвърди през 1957
г., когато сенаторът почина от цироза на черния дроб. Алкохолът със сигурност не е
единственото средство, което употребява върхушката, докато изпълнява функциите си.
През 1956 г., в разгара на Суецката криза, на едно заседание на кабинета
английският министър-председател Антъни Идън глътнал петидин – синтетичен опиоиден
аналгетик. Употребявал и барбитурати, за да спи, и амфетамини за бодърстване.
Последните седмици преди оставката си Идън живял буквално на амфетамини и това не
било тайна за никого в кабинета му.
Някои водещи политици са били добри управници въпреки психичните си проблеми и
зависимостите си. Уинстън Чърчил страдал не само от сериозна депресия, но и от
хипомания и манийни фази (вж. VI.3), през които изпивал невероятно количество
шампанско, коняк и уиски. Джон Ф. Кенеди имал редица здравословни проблеми, най-
тежкият от които била болестта на Адисон. Тя представлява надбъбречна
недостатъчност, която се лекува с кортизонови препарати. Веднъж по време на
предизборната си кампания той забравил да си вземе таблетките и изпаднал в кома.
През 1938 г. претърпял автомобилна катастрофа и оттогава го мъчели болки в гърба.
Облекчавал ги с прокаинови инжекции три пъти дневно, а понякога и по-често.
Прокаинът е синтетичен заместител на кокаина, който може да проникне в мозъка и да
повлияе на централната нервна система. Кенеди употребявал и амфетамини, ефектът от
които се описва с думи като „екзалтация“ и „еуфория“, а докато бил президент,
посягал и към кокаина. Приемал и тестостерон, като официалната версия е, че
неработещите надбъбречни жлези го налагали. Да се зачуди човек дали този хормон е
виновен за безотговорното мачовско държане на Кенеди по време на операцията в
Залива на прасетата в Куба през 1961 г. В Белия дом Кенеди и любовниците му
експериментирали с марихуана и LSD. Президентът вземал и сънотворни,
болкоуспокояващи и фенобарбитал, който има успокоителен ефект. Освен това си
поставял и инжекции с приготвена от лекар смес от кортикостероиди (= хормони на
надбъбречните жлези) и амфетамини. Тези препарати му се предписвали от няколко
лекари едновременно, които нямали представа, че не го лекуват само те. Твърди се,
че на лекарите си Кенеди бил дори по-неверен, отколкото на жените си!
Не е ли редно да поставим пред онези, които управляват държава, същите изисквания
като пред хората, които управляват автомобил или самолет? Кога ще започнем да
проверяваме политиците, от които сме толкова зависими, за алкохол, наркотици и
лекарства?

VIII. Мозъкът и съзнанието

VIII.1 Неглект: живот наполовина

Няма как да го игнорирам, след като то не съществува.

Ние осъзнаваме себе си и заобикалящия ни свят. Някои структури, като мозъчната
кора, таламуса, в който постъпва информацията от сетивата ни, и бялото вещество,
представляващо снопове влакна между тези структури, са от съществено значение за
формирането на съзнанието ни (фиг. 19).
Фиг. 19: За да работи съзнанието, е нужно следните три структури, указани в черно,
да са здрави и да функционират безпогрешно: мозъчната кора (вляво), таламусът
(вдясно) и бялото вещество (в средата), което осъществява връзката между кортекса и
таламуса.
Мозъчният удар в дясното полукълбо може да засегне частично съзнанието ни както за
самите нас, така и за заобикалящия ни свят. Тогава се случва човек да не осъзнава,
че лявата му половина е парализирана, и да отрича съществуването на всяко нещо –
предмет или част от тялото, – което стои отляво. Това състояние е известно като
„неглект“. Ако приближите леглото на пациента отляво, той няма да ви забележи,
въпреки че на теория може да си завърти главата и да ви види. Когато такива
пациенти четат вестник, те преглеждат само десните страници, а когато рисуват,
картините им изобразяват единствено дясната страна на часовника, котката или
цветето. Изяждат само онова, което се намира в дясната половина на чинията. Ако
завъртите съда на 180 градуса, ще изядат и остатъка. Неглектът може да се отнася и
до тялото на пациента, и по-точно до лявата му страна. В такива случаи пациентът не
приема лявата ръка и левия си крак за свои. Спира да се грижи за хигиената им и
реше само дясната половина на косата си.
Често пациентите с неглект прикриват особената ситуация, в която са попаднали, с
голяма доза изобретателност и фантазия и обясняват всичко по неочаквано находчив
начин. Част от хората, прекарали мозъчен удар, се преструват, че болницата е
техният дом, а мебелите са подбрани лично от тях. Една пациентка вярваше, че е
физически независима и че лявата й страна е напълно здрава. На рисунките й обаче
липсваше лява половина. „Няма как да го игнорирам, след като то не съществува“ –
оправдаваше се тя. Когато я помолиха да раздвижи лявата си ръка, тя отвърна: „Ще се
наложи да ви откажа, защото предпочитам тя да си почива“. После настоя, че всичко й
е наред. А когато я подканиха да направи няколко крачки, тя съчини следния отговор:
„Нямаше да е проблем, ако докторът не ме беше посъветвал да пазя леглото“.
Майката на добра семейна приятелка беше на 85, когато получи инсулт в дясното
полукълбо и лявата й страна се парализира. Мисълта й обаче си остана бистра, не
изчезна и чувството й за хумор. С всички роднини, познати и медицински лица тя
разговаряше напълно адекватно, като изключим някои чудатости. Един ден въпросната
жена ми разказа, че сънувала странен сън: израснала й трета ръка. Внезапно хванах
парализираната й лява ръка и я попитах: „Това ли е третата ти ръка?“. „Не – отвърна
тя, – разбира се, че не! Това е Кейс!“ Кейс беше 55-годишният й син. „Кейс ли? –
изненадах се аз. – Какво прави Кейс тук?“ „Спи в леглото ми, както винаги –
отговори тя (което беше абсурд, познавах семейството отлично). – Тази нощ обаче,
като ми трябваше – продължи жената, – не можах да го събудя. Същото се случи и
миналата нощ. Тогава пък при мен спа Кити (приятелка на дъщеря й, която се отбиваше
почти всеки ден и поддържаше топла връзка с възрастната жена).“ Веднага след това
помоли за нещо за пиене и премина към нормалните теми и ежедневните задачи, които
смяташе да отметне.
Всъщност фантазиите при неглект почиват на един общ принцип. Когато мозъкът не
получи обичайната информация, той си я създава сам, за да запълни празнотите. Ако в
увредения мозък не постъпи материал, той си съчинява необичайни истории. Мозъкът ни
поема контрола и при липса на информация от очите, ушите, паметта или крайниците
(вж. XI.4). Но дори когато е съвсем здрав, той пак извършва такова несъзнателно
запълване на дупките в паметта. Убедени сме, че нещо се е случило точно по начина,
по който го помним. Готови сме да го разкажем и под клетва в съда, докато мозъкът
ни просто си е съчинил логична история от фрагментите, които сме възприели – със
съответните последствия.

VIII.2 Кома и състоянията, подобни на кома

Сякаш го бяха напуснали дважди – веднъж мозъкът му, а после и хората, които го
познаваха. Защото никой не му идваше на свиждане.
Нидерландският лекар Берт Кайзер в „Необяснимото обиталище“ (2010)
Комата е състояние, в което пациентът не може да бъде събуден и не реагира на
външни дразнения. Причината за това може да се крие в увреждането на мозъчната
кора, на таламуса, на връзките между двете структури (фиг. 19) или на мозъчния
ствол (фиг. 20). Комата обаче може да е резултат и от нарушения в обмяната на
веществата в мозъка или от употребата на наркотици и алкохол. Част от пациентите в
кома излизат от нея. Имаше например едно момче, което след вечер, прекарана с
приятели, се блъснало с висока скорост в бетонната подпора на един виадукт и
прекарало шест седмици в кома. Лекарите повдигнали пред семейството въпроса за
донорство и бъбречна трансплантация. На близките обаче им се сторило, че улавят
наченки на контакт с момчето, и предпочели да изчакат. Оказали се прави – младежът
излязъл от кома и след време довършил следването си в технически университет.
Вярно, резултатите му по математика не били така впечатляващи както преди
катастрофата, но други оплаквания младежът нямал. Намерил си добра работа, родили
му се деца, а след тях – и внуци. Но невинаги краят е така щастлив. Множество
пациенти, които излизат от кома, биват диагностицирани със сериозни мозъчни
увреждания. Комата може да се превърне и в персистиращо състояние.

Вегетативното състояние

Мозъчният ствол (фиг. 20) регулира функциите, които са от първостепенно значение за

оцеляването ни: дишането, сърдечната дейност, температурата и редуването на будно
състояние и сън. В тази част от мозъка се намират и центровете за рефлекси като
кашлицата, кихането и повръщането. Тоест, ако мозъкът е спрял да функционира и само
стволът му е останал непокътнат, то няма пречка да продължим да дишаме. Такова
трагично несъответствие се наблюдава при хора, които се събуждат от дълбока кома
след тежко мозъчно увреждане; те отварят очи, но вместо да се подобряват стъпка по
стъпка, живеят „като растение“. Същото фактически се случва и при пациенти в
последен стадий на болестта на Алцхаймер. Легнали в зародишна поза, тези хора са
престанали да реагират на външния свят (фиг. 30); мозъчната им кора не функционира
повече. Мозъчната кора ни служи да мислим, да говорим, да изпитваме емоции и да
движим ръцете и краката си. При coma vigile (будна кома) или вегетативно състояние
функциите на мозъчния ствол са съхранени, ала останалата част от мозъка и най-вече
кортексът не работи. Повечето пациенти постепенно излизат от това вегетативно
състояние след няколко седмици, но ако мозъчната кора е увредена необратимо, то
тогава става дума за „персистиращо вегетативно състояние“. Пациентите с подобна
диагноза не са свързани към апарат за командно дишане, защото дишат спонтанно, имат
нормален сърдечен ритъм и следователно според класическата дефиниция не са мъртви,
а живи. Тези пациенти могат да си отварят очите широко, да пъшкат, да издават
звуци, наподобяващи смях или плач, без да изпитват съответните емоции. Затова за
страничния наблюдател те изглеждат „будни“, но в действителност у тях липсват
каквито и да е телесни реакции, които да говорят за наличието на съзнание за
собствените им тела и за околния свят. Понеже изглеждат „будни“ и от време на време
гримасничат или издават звук, за семейството е изключително трудно да приеме, че
такъв пациент се намира в трайно вегетативно състояние, че не съзнава, че е в
мозъчна смърт. Пред същото огромно предизвикателство са поставени и родителите на
новородените с тежък мозъчен кръвоизлив. Детето изглежда съвсем нормално, а от по-
голямата част от мозъка му всъщност не е останало нищичко.

Фиг. 20: Мозъкът, гледан от долу. Мозъчният ствол (1) регулира дишането, сърдечната
дейност, температурата и редуването на будно състояние и сън. Обонятелната система
се състои от: обонятелната луковица (2), обонятелния нерв, или nervus olfactorius
(3) и мозъчната кора на тази система, т.нар. uncus (4). Показани са и пресечната
точка на зрителните нерви, наричана оптична хиазма (5), пъпчестите тела (6) и
хипофизата (7) между тях.

Ако се хранят изкуствено, пациентите в будна кома могат да живеят с години по

примера на американката Тери Шиаво. През 1998 г. тя изпада във вегетативно
състояние. Съпругът й и неин законен настойник настоява да й бъде позволено да
умре, но родителите й успяват да пресекат евтаназията години наред. Делото се
разнасяше от едно съдилище в друго и предизвикваше горещи полемики, а
демонстрантите от Организацията за защита на живота наричаха съпруга „убиец“. Което
е удивително, като се има предвид, че повечето поддръжници на тази организация се
обявяват в подкрепа на смъртното наказание. На всичкото отгоре на съвестта на
движението лежи не едно убийство!37 Минаха цели седем години, преди на Шиаво да
бъде разрешено да умре, след като съпругът й получи съдебно решение за махане на
сондата. Аутопсията след смъртта й потвърди, че от мозъчната кора не е останало
почти нищо, т.е. че през цялото това време не е имало никакви изгледи за
подобряване и достойно съществуване.
Италианката Елуана Енгларо се намираше в кома от 1992 г. след автомобилна
катастрофа, увредила мозъчната й кора необратимо. Седем години след инцидента баща
й започна съдебна битка за спиране на изкуственото хранене; веднъж дъщеря му
споменала, че не иска никога да живее като растение. На 8 юли 2008 г., девет години
след началото на борбата, Върховният съд разреши животът на младата жена да бъде
прекъснат, което е забележително, тъй като евтаназията е забранена в Италия. Елуана
беше прехвърлена в клиника, където да почине в покой. В последния момент Ватиканът
и правителството се опитаха да предотвратят преместването й. Реакцията на
кардинала, изпълняващ функцията на министър на здравеопазването на Ватикана, беше
повече от предвидима: „Спрете ръката на убиеца!“. Президентът не подписа
правителствения декрет, който имаше за цел да предотврати „посегателството“ над
Елуана, и Берлускони се втурна да приема нов закон. За радост на най-близките,
реакцията на премиера не беше достатъчно бърза – Елуана почина само няколко дни
след свалянето на сондата.
В Нидерландия животът в трайно вегетативно състояние не се приема за достойно
съществуване. Затова поддържането на живота на такива пациенти се смята за
безрезултатно усилие и след съгласуване със семейството най-често се пристъпва към
спиране на храненето. Формално не може да се говори за евтаназия, тъй като това е
прекратяване на неефективно лечение. Въпреки това и в Нидерландия има немалко хора
в персистираща кома. Срамота е обаче начинът, по който се злоупотребява с
отчаянието на близките по интернет. Така например организацията CWUBS (съкращение
от Coma Wake Up Brain Stimulations, или „мозъчни стимулации за събуждане от кома“)
обещава срещу малко повече от 10 000 евро да извади пациента от трайното му
вегетативно състояние. Дори срещу 100 000 евро не можеш да помогнеш на човек във
вегетативна кома, чиято мозъчна кора е необратимо увредена. Единствената полза от
такова лечение виждат банковите сметки на подобни организации.
37 Авторът намеква за убийството на д-р Дейвид Гън, извършвал аборти в провинциална
Америка, през 1993 г. До 2009 г. са убити още трима доктори, застъпници за правото
на жените на аборт. – Б. пр.

Синдромът на заключването

По мозъчния ствол в посока надолу минават сноповете нервни влакна, които

направляват мускулите в тялото ни, а нагоре към мозъка – пътищата за болката и
емоциите. Състоянието, противоположно на вегетативната кома, се нарича „синдром на
заключването“. При него има пълно разделение между главния и гръбначния мозък в
резултат на увреждане ниско долу в мозъчния ствол. С изключение на това мозъкът е
съвсем здрав и пациентът е в пълно съзнание. Ала той не може да даде знак на
обкръжението си, тъй като е напълно парализиран. Пациентът чува, вижда и разбира
всичко, но не може да се движи и да говори. Може само да примигва и да върти очи.
През 1995 г. парижкият журналист Жан-Доминик Боби претърпя вътречерепен кръвоизлив,
който го изпрати в кома за двайсет дни. Впоследствие околните общуваха с него, като
му четяха азбуката и на желаното място журналистът смигваше с единственото си
запазено око. Така буква по буква той написа „Скафандърът и пеперудата“ – книга, в
която разказа как възприема случващото се около него, вътрешните промени и
кошмарната ситуация, в която е попаднал. През 2007 г. бе заснет забележителен филм
със същото заглавие. В една от сцените на лентата един от героите чете на глас за
господин Ноартие дьо Вилфор от „Граф Монте Кристо“ на Дюма. Дьо Вилфор страда от
синдрома на заключването след мозъчен кръвоизлив и не може нито да говори, нито да
мести ръце и крака, но като движи очи и клепачи, успява да предотврати едно
отравяне и един нежелан брак. По-актуален е случаят на новозеландеца Ник Чисхолм,
който през 2000 г. изпадна в безсъзнание на терена за ръгби. Първоначално
предположенията бяха за леко мозъчно сътресение, но впоследствие младежът получи
редица епилептични пристъпи и инсулти на мозъчния ствол. Лекарите смятаха, че е в
кома, докато майка му и приятелката му твърдяха неуморно, че Ник осъзнава ясно
случващото се около него. И наистина – оказа се, че момчето има синдрома на
заключването, от който след време се възстанови. Често семейството разбира още
преди лекарите, ако пациентът е контактен, но от друга страна, близките по-лесно
могат да се заблудят, че пациентът е излязъл от кома.

Мозъчната смърт

Допреди ерата на трансплантациите определението за „смърт“ беше кратко: отсъствие

на пулс и дишане, които според лекаря не може да се възстановят. Докторът
прекарваше няколко минути в неведение, след което потвърждаваше необратимостта на
процеса. Един-единствен път скиор бил изровен изпод лавина измръзнал, без следа от
пулс или дишане, след което се възстановил напълно. Случаите на привидна смърт са
толкова редки, че неизменно се разчуват. През 1244 г. кралят на Франция Луи IX се
размърдал в ковчега си по време на опелото. Погребението било спряно, а кралят се
възстановил и подел кръстоносен поход до Египет, по време на който се
„отблагодарил“ на смъртта пребогато, задето го пощадила. Разказва се, че за да
решат проблема с привидната смърт, във Франция използвали т.нар. croque-mort –
наемници, които захапвали покойника за големия пръст на крака, за да се уверят, че
е мъртъв. Преди няколко години и в Нидерландия се стигна до погрешно констатирана
смърт. Един личен лекар обявил 83-годишна жена за мъртва. Когато погребалните
агенти понечили да вдигнат тялото от пода на банята, старицата изпъшкала едва чуто:
„Ау!“. Жената се възстановила бързо, агентите – не толкова.
Откакто пациентите с тежки мозъчни увреди биват включвани към апарати за командно
дишане, класическото определение за „смърт“ вече не ни върши работа, тъй като
сърцебиенето и дишането се поддържат изкуствено, докато пациентът всъщност е извън
съзнание или в мозъчна смърт. Това може да продължи безкрайно. Така например
бившият президент на Израел Шарон е включен към дихателен апарат още откакто
претърпя тежък мозъчен кръвоизлив през 2006 г. Синовете му бдят зорко да не би
някой да спре машината. В такава ситуация вместо за „смърт“ се говори за „мозъчна
смърт“.38
Първоначално диагнозата „мозъчна смърт“ се дефинирала по следния начин: „необратима
загуба на всички мозъчни функции“. Ала мозъкът на една четвърт от пациентите в
мозъчна смърт продължава да произвежда антидиуретичен хормон (АДХ, или вазопресин).
Този хормон кара бъбреците ежедневно да резорбират литри вода от урината (вж.
VI.1). Ако мозъчните клетки, които произвеждат АДХ, умрат, това си проличава
незабавно по свързаните с катетъра торбички, които висят до леглото. Те ще се
пълнят с 10 до 15 литра урина дневно. При пациенти в мозъчна смърт, при които
клетките, синтезиращи АДХ, още работят, в торбичките ще има само литър и половина
концентрирана урина. При мозъчната смърт е възможна активност и в други групи
клетки, но и те няма да спомогнат за възстановяване на съзнанието. По-късно
мозъчната смърт бе предефинирана според Харвардските критерии (кръстени на
известния американски университет, в който са разработени) като „необратимо
отсъствие на светлинен рефлекс в зениците, отсъствие на рефлекси в мозъчния ствол и
трайно отсъствие на по-висши мозъчни функции като мислене и съзнание“. Последното
пояснение се вписва напълно в традицията на Декартовото Cogito, ergo sum („Мисля,
следователно съществувам“). Ако не можеш да мислиш, защото мозъкът ти вече не
функционира, то тогава ти си престанал да съществуваш като личност.
38 През 2014 г. Ариел Шарон почина от остра бъбречна недостатъчност, без да дойде в
съзнание. – Б. пр.

Трансплантацията

Установяването на мозъчна смърт е акт, който е важен и за трансплантацията на

органи. Нидерландският здравен съвет, който представлява независим консултативен
орган към нидерландското правителство, препоръчва освен обстойна проверка по
изброените по-горе критерии, да се изследва и наличието на електроактивност и
оросяване в мозъка. След това обдишването се спира за кратко, което цели да провери
има ли спонтанно дишане. Отсъствието му потвърждава мозъчната смърт на потенциалния
донор. Ако са изпълнени тези условия и е получено съгласие за донорство, то тогава
може да се пристъпи към трансплантация на органите. Понеже при тези обстоятелства
пациентът не осъзнава тялото си, рефлексните реакции от гръбначния мозък, които се
наблюдават при изваждане на органите, не бива да се интерпретират като израз на
болка. Естествено, лесно е да се каже, но за хирурга, който става свидетел на
такива реакции, докато борави със скалпела, нещата стоят малко по-различно. В
Англия предпочитат да поставят упойка преди процедурата. От Нидерландското
дружество по анестезиология смятат това за безсмислено и от научна гледна точка са
съвсем прави. Ала в този случай упойката се поставя за удобство не на пациента в
мозъчна смърт, а на хирурга, извършващ трансплантацията.

VIII.3 Мозъчните структури, които формират съзнанието ни

Кортексът, таламусът и функционалната връзка между тези две мозъчни зони са от

съществено значение за съзнанието.
Човек си служи със съзнанието по два начина: на първо място, като осъзнава
заобикалящия го свят. Това е присъщо на всеки жив организъм. И едноклетъчните
пълзят по посока на храната и отбягват отровните вещества, което значи, че са
наясно какво се случва около тях. Но при едноклетъчните не може да се говори за
съзнание такова, каквото го познаваме ние. За целта ще трябва да изкачат още
стъпала на еволюцията. На второ място идва самосъзнанието, което не е приоритет
единствено на човека и което – както доказва тестът с огледалото – е налице и у
животните и малките деца. Очевидно самосъзнанието е развито и у други животински
видове и им служи като основа за сложни социални отношения. Някои шимпанзета и
орангутани, а вероятно и горили се разпознават в огледалото. С помощта на
огледалото делфинът открива, че на тялото му е поставена маркировка, а
човекоподобната маймуна избърсва боята от лицето си подобно на двегодишно дете,
което тепърва е открило отражението си. Франс де Вал установи, че дори азиатският
слон се разпознава в огромно огледало; той изследва ухото си и търси поставената му
маркировка. Самосъзнанието обаче не се наблюдава единствено у бозайниците. Свраката
също разпознава отражението си, както стана ясно от експериментите, при които от
долната страна на човката се залепва стикер, който се вижда само в огледало.
Структури като кортекса, таламуса и функционалната връзка между тези мозъчни зони
(фиг. 19) са от съществено значение за съзнанието. Когато мозъчната кора или
връзката към нея се увреди, а мозъчният ствол продължи да изпълнява функциите си и
пациентът – да регулира дишането, кръвното налягане и телесната си температура сам,
не може да се говори за съзнание – болният е във вегетативна кома. Тоест той не е
включен към апарат за командно дишане и има нормален пулс, може да затваря очи и да
ги отваря широко, може да стене и плаче, а понякога дори да се смее. Мозъчният
ствол (фиг. 20) поддържа и ритъма на сън и бодърстване. Понякога пациентите във
вегетативна кома като че ли се будят, без да проявяват физически реакции, които да
подскажат, че болните осъзнават случващото се със или около тях. Мозъчната кора е
от съществено значение за съзнанието, но сама по себе си не е достатъчна, за да
осъзнаваме дразненията, които се улавят от сетивата ни, минават през таламуса и
постъпват в мозъчната кора, понеже дори под упойка светлинните дразнения постъпват
в зрителната кора след 100 милисекунди, но ние не ги осъзнаваме. За да работи
съзнанието, мозъчната кора, в която постъпват дразненията, трябва да си комуникира
активно с други мозъчни зони, което не е възможно под упойка. За да функционира
съзнанието нормално, се иска и здрав таламус (фиг. 2, 19). Таламусът се намира в
центъра на мозъка и играе основна роля за формирането на съзнанието, тъй като в
него постъпва информацията от всички сетива (с изключение на обонянието, вж. фиг.
20), която след това се изпраща към мозъчната кора. Увреждането на таламуса
разстройства съзнанието. Случвало се е и обратното: електростимулацията на таламуса
да върне човек в съзнание. След катастрофа 38-годишен мъж изпаднал в състояние на
минимално съзнание, което се намира между комата и пълното съзнание. От време на
време мъжът общувал чрез помръдване на очи или пръсти, но никога с думи. По
оперативен път му имплантирали двустранно електроди. Мъжът се събудил 48 часа след
началото на стимулацията. Благодарение на нея през следващите шест месеца се
подобрили концентрацията му, реакцията на поставените задачи, контролът върху
крайниците и речта. От научна гледна точка това е любопитен експеримент. Възниква
обаче въпросът дали след тази намеса мъжът, претърпял сериозна мозъчна увреда в
резултат на катастрофата, въобще ще води достоен живот; остава и етичната дилема
какво ще изпита той, когато след стимулацията на таламуса осъзнае не само
заобикалящата го среда, но и тялото си и ужасяващото положение, в което е изпаднал.

VIII.4 Ролята на функционалните връзки между мозъчните структури при формиране на

съзнанието

Реакциите на пациент в будна кома показаха, че у него може би все още има някакъв
остатък от по-висши мозъчни функции, каквато е мисленето.
Някои мозъчни зони като кортекса или таламуса играят основна роля за гладкото
функциониране на съзнанието (фиг. 19, 20). За да възникне съзнание, се изисква не
само тези области и връзките между тях да са здрави, но и да комуникират
безпроблемно. Така например функционалният скенер на пациент във вегетативна кома
показва, че части от мозъчната кора все още работят. Силното болково дразнене може
да активира мозъчния ствол, таламуса и първичната сензорна кора (фиг. 21) у
пациенти в будна кома. Но от функционална гледна точка връзката между тези зони и
по-висшите области на мозъчната кора, чрез които осъзнаваме болката, е прекъсната.
По същия начин при пациент във вегетативно състояние звуково дразнене може да
стимулира първичната слухова кора, но заради липсата на функционална връзка това
дразнене няма да достигне по-висшите зони, чрез които осъзнаваме звука. Тоест
невроналната активност в първичната сензорна или слухова кора е необходимо, но
недостатъчно условие за задействане на процеса на осъзнаване. За това се изисква
функционална връзка с мрежата на префронталния кортекс и с кората странично на
мозъка (фронтопариеталната мрежа). Възстановяването от вегетативното състояние
минава през възстановяването на функционалната връзка между елементите на тази
мрежа.
Изследователи от Кеймбридж и Лиеж извършиха серия впечатляващи наблюдения с помощта
на функционален ЯМР. Първото от тях се отнасяше до 23-годишна жена, която пет
месеца след пътен инцидент продължавала да се намира във вегетативна кома. Мозъкът
й бил изключително леко увреден за човек в такова състояние. Когато й говорели,
мозъчната кора на темпоралния лоб (gyrus temporalis medius и superior, фиг. 21) се
активирала като у здрав човек. Двусмислените изречения задействали зоната на Брока
– езиковия център в мозъка, който се намира ниско вляво префронтално и се занимава
със значението на думите. Когато й поставели задача да обиколи всички помещения в
дома си, се активирали онези зони в мозъка, които са свързани с пространствената
ориентация и моториката (gyrus parahippocampalis, фиг. 25), париеталният кортекс
(фиг. 1) и латералната премоторна кора (фиг. 21). При поставена задача да играе
тенис се задействала зоната за моторна координация (допълнителната моторна зона).
По-късно били изследвани още 54 души, изпаднали в кома в резултат на тежка мозъчна
травма (31 от които – в минимално съзнание). След поставяне на задача в мозъците на
петима от тях били отчетени адекватни промени в активността. Четирима от петимата
пациенти били в будна кома. Въпреки че заради тези промени болните изглеждали така,
сякаш осъзнават тялото си и обкръжаващата ги среда, е редно да се запитаме за каква
степен на „съзнание“ става дума при тях. Накрая експериментът бил сведен до един-
единствен пациент – 29-годишен млад мъж, – на когото учените задали прости въпроси:
„Баща ти Томас ли се казва?“ или: „Имаш ли братя?“. Измененията в мозъчната дейност
показали, че пациентът е отговорил правилно на пет от шестте въпроса. По реакциите
му си проличало, че у него може би все още има някакъв остатък от по-висши мозъчни
функции като когниция (мислене). И у пациентите във вегетативно състояние, и у тези
в минимално съзнание се предполага някакво наличие на електроактивност и
кръвоснабдяване в изолирани, още работещи дялове на мозъка. Тоест тяхната ситуация
се различава коренно от мозъчната смърт, при която не се наблюдава подобна
активност. Но дали става дума за съзнание, при което пациентът е наясно за
състоянието си и за което е така необходимо здравите мозъчни зони да комуникират
помежду си безпрепятствено, можем само да гадаем. Друг е въпросът дали човек въобще
би искал да живее в такова състояние.
Епилептичните пристъпи, които биват наричани абсанси39, се характеризират с кратки
периоди от 5 до 10 секунди, в които пациентът е неконтактен и се взира в една
точка, често мига с очи и примлясква с устни. Той е с променено съзнание, заради
което не реагира на повикване; фронтопариеталните зони на мозъчната кора (фиг. 1),
които играят първостепенна роля за формиране на съзнанието, са със силно занижена
активност. И при комплексните парциални епилептични пристъпи човек е буден, но
съзнанието му е променено, което го прави неконтактен. При комплексна парциална
епилепсия на темпоралния лоб се случва в продължение на няколко минути пациентите
да са неконтактни и да извършват автоматизирани движения с ръцете и устните, като и
тук се наблюдава силно понижена фронтопариетална активност. Тези промени в
активността на мозъчната кора не са присъщи на „обикновената“ епилепсия на
темпоралния лоб, която не засяга съзнанието (вж. XVI.8).
Наличието или отсъствието на функционална връзка с фронтопариеталния кортекс е
онова, което определя дали пациентът ще е във вегетативна кома, или в състояние на
минимално съзнание. При вегетативната или будна кома фронтопариеталният кортекс е
откъснат. При състоянието на минимално съзнание речта и комплексните слухови
дразнения предизвикват глобално активиране на мрежата, която играе главна роля за
формиране на съзнанието, както става ясно от изследвания с функционален ЯМР и ПЕТ.
Това значи, че принципно у пациентите в минимално съзнание може да се задейства
цяла мрежа от мозъчни зони, както показват изследванията с мъжа, събуден
посредством електростимулация с електроди в таламуса. Твърди се, че музиката и
електростимулацията на определен нерв на ръката (а именно на nervus medianus) могат
да ускорят изваждането на пациентите от това състояние, но досега не са проведени
достатъчно контролирани изследвания и следователно не може да се говори за някакви
сензационни резултати.
39 От фр. absence – отсъствие. – Б. пр.

VIII.5 Да излъжеш самосъзнанието

Азът е изменчивият партньор на тялото, който кривва от пътя при всяка възможност.
Нидерландският невролог Виктор Ламе
в „Свободната воля не съществува“ (2010)

Инсултът в дясното полукълбо може да засегне както самосъзнанието, така и

съзнанието за заобикалящата ни среда. Има случаи, в които човек не осъзнава, че
лявата половина на тялото му е парализирана, и не забелязва и поради това игнорира
съществуването на всичко отляво – както на частите от собственото тяло, така и на
околните предмети. Това явление се нарича „неглект“ (вж. VIII.1).
Самосъзнанието изисква комбинация от сетивни възприятия и здрава мозъчна кора.
Голяма роля при приемане на дадена част от тялото като наша има премоторният
кортекс. В него постъпва информацията от отделните сетива: очите, ушите, органа на
равновесието, мускулите, жилите, ставите (проприоцепция) и допира. Можете да
„излъжете“ премоторната кора чрез следния трик: поставете върху бюрото пред вас
гумена ръка, а собствената си ръка скрийте под плота, за да не я виждате. Ако сега
помолите някой да гали бавно с перо или друг мек предмет и истинската, и
изкуствената ръка, без да спира, мозъкът ви ще смеси гледката от галенето на
гумената ръка с усещането в истинската. След десетина секунди ще започнете да
приемате изкуствения крайник пред очите си за част от собственото си тяло. И ако
неочаквано някой удари по гумената ръка, вие ще подскочите от уплаха. Очевидно за
да се поддържа илюзията, че това е истинската ви ръка, е нужно да има комбинация от
допир (идващ от собствения ви крайник, скрит отдолу) и визуална информация (идваща
от гумения модел). Едновременно с тази илюзия възниква и активност в премоторната
кора и в малкия мозък, измерена на функционален ЯМР. Оказва се, че усещането, че
дадена част от тялото е наша, се дължи само и единствено на активността на няколко
групички неврони, разположени в точно определени мозъчни зони.

Фиг. 21: Първичната сензорна кора (1), слуховата кора (2), моторната кора (3) и
зрителната кора или визуалният кортекс (4). Освен това: gyrus temporalis medius
(5), gyrus temporalis superior (6) и премоторната кора (7).
При дадени обстоятелства човек може да изгуби самосъзнанието си частично или
изцяло. Приблизително 10 % от страдащите от алцхаймер не осъзнават първите
симптоми. С напредването на болестта този процент нараства. Явлението е познато
като „анозогнозия“ (от гръцки: νόσος – „болест“, и γνῶσις – „познание“). В такъв
случай партньорът е онзи, който забелязва проблема и изпраща пациента на лекар.
Анозогнозията е съпроводена от понижение в активността на gyrus angularis, който се
намира в горната задна част на темпоралния лоб (фиг. 27). Тук постъпва информацията
от тялото и обкръжаващата среда, затова и тази зона е ключова за самосъзнанието. С
напредването на болестта на Алцхаймер споменатата част от мозъчната кора дегенерира
все повече и повече.
Усещането да излизаш от тялото си при преживяване, близко до смъртта (вж. XVII.3),
също е породено от разстройство във въпросния дял на мозъчната кора. Тук нарушено е
самосъзнанието за цялото тяло и причината е в това, че недостигът на кислород в
gyrus angularis не позволява интегрирането на сетивната информация от тялото,
включително на усещането за равновесие.
Английският изследовател Хенрик Ерсон доразви експеримента с изкуствената ръка и в
тестови условия предизвика усещане за напускане на тялото, като създаде виртуална
реалност с помощта на видеокамери. За целта той раздал на хората, които се
съгласили да се подложат на теста, очила с два малки екрана, прожектиращи кадри от
две камери зад гърба им. Така участниците всъщност се наблюдавали отзад и оставали
с усещането, че се намират зад собственото си тяло. Ерсон докосвал всеки от тях с
показалка по гърдите и в същия момент повтарял движението зад гърба им, пред
обектива на камерата, заснемаща виртуалното тяло. В резултат на това у хората се
пораждала илюзията, че са във виртуалното тяло, а собственото им тяло всъщност
принадлежи на друг. Когато професорът замахнел с чук към виртуалното тяло,
въпросният човек реагирал така, сякаш застрашавали собствената му плът. Уплахата и
отдръпването при това нападение над виртуалното тяло били придружени от изменения в
кожната проводимост, типични за чувството на застрашеност.
Подобни експерименти с холографска компютърна симулация провел и неврологът Олаф
Бланке в Шевйцария. След изключване на видеозаписа той раздал на участниците кърпи
за очи и ги помолил да се върнат там, където стояли допреди малко. Онези, които
преживели напускане на тялото по време на експеримента, се върнали на мястото на
виртуалното си тяло.
„Маменето“ на съзнанието би могло да се използва за лечение на хронична фантомна
болка. Фантомната болка се среща при хора с ампутирана ръка или крак. Индийският
невролог Вилаянур Рамачандран открил, че причината за оплакването е конфликт в
мозъка на пациента: всеки път, когато болният понечи да раздвижи ръка, той получава
сигнал, че това е невъзможно. Накрая мозъкът кара ръката фантом да се изкриви в
изключително болезнена, неестествена поза. Решението на Рамачандран било колкото
просто, толкова и гениално. Той поставил пред пациентите огледало, така че на
мястото на ампутирания крайник да застане отражението на здравата ръка или крак.
Разбира се, пациентите осъзнавали, че това не е изгубеният крайник, но неврологът
настоявал те да свиват и отпускат пръсти, докато наблюдават в огледалото крайника
фантом. Въпреки че били наясно с измамата, визуализацията на отпуснатата, свободно
движеща се ръка или крак избавила участниците в експеримента от схващането и
фантомната болка. Протезата на един от пациентите на Рамачандран събирала прах в
шкафа цели осем години, защото фантомната болка не позволявала на въпросния мъж да
постави изкуствения крак на чукана. След терапията с огледалото оплакването
изчезнало за 3–4 часа и пациентът направил първите си крачки с протезата, макар да
знаел добре, че онова, което видял да мърда в огледалото, вече не съществува.

VIII.6 Допълване на липсващата информация

Пациентът не осъзнава, че информацията е достигнала до мозъчната му кора по

необичаен маршрут.
Доказателство за това, че самосъзнанието изисква добра комуникация между мозъчните
кори на двете полукълба, е синдромът на чуждата или извънземната ръка. Този синдром
може да възникне при увреждане на мазолестото тяло (или corpus callosum, фиг. 2) –
голямото струпване на влакна, което свързва лявото и дясното полукълбо. При
операции, които имат за цел да дадат на пациентите с епилептични пристъпи из целия
мозък последна надежда за качествен живот, мазолестото тяло се прерязва на две.
След операцията, оказва се, пациентите фактически разполагат с две отделни
съзнания. Нобеловият лауреат Роджър Спери открил, че едното мозъчно полукълбо на
тези пациенти не осъзнава видяното от другото.
Спери показал на свой пациент снимки, така че израженията да достигнат само лявата
половина от мозъка му. Пациентът успял да опише видяното, тъй като речевите ни
способности са локализирани в лявата полусфера. Болният обаче не осъзнавал
снимките, които Спери поднасял към дясната половина на мозъка му. Когато ученият го
помолил с лявата ръка, която се направлява от дясното полукълбо, да посочи току-що
видяната снимка, пациентът се справил без проблем. Следователно информацията била
там, макар и неосъзната. Впоследствие лявото полукълбо, като използвало
информацията и от другата половина на мозъка, си съчинило „логични“ истории –
изпълнени със смисъл за пациента, но неразбираеми за околните. Когато дясната
половина на мозъка получила написана на лист задача да стане и да си тръгне,
пациентът последвал указанията. На въпроса защо го прави, той не отвърнал: „Нали
така ми заръчахте?“. Просто не осъзнавал причината. Затова набързо съчинил
обяснение за поведението си: „Отивам за шоколад“.
Пациентите с неглект често представят необичайната ситуация, в която са изпаднали,
по убедителен начин, като впрягат цялата си фантазия и изобретателност. Така
например една парализирана пациентка веднъж рече: „Нямаше да е проблем да стана,
ако докторът не ме беше посъветвал да пазя леглото“ (вж. VIII.1). Всъщност
фантазирането на пациентите с неглект се базира на един съвсем прост принцип.
Когато информацията не постъпи на точното място в мозъка, кортексът „запретва
ръкави“ и запълва празнината. Оставя ни с усещането, че сме получили истинна
информация (вж. XI.4). Този феномен възниква и при липсата на слухова информация,
поради което непрекъснато чуваме едни и същи мелодии, при слабо зрение, което ни
кара да виждаме несъществуващи неща в далечината, или при съсипана от алкохола
памет, заради която непрекъснато си съчиняваме минали случки и вярваме искрено в
тях. Допълването на информация е характерно и за ампутацията на крайници – пример
за това е фантомната болка (вж. XI.4). Всяка мозъчна функция има своя локална
система, която участва във формирането на съзнанието (фиг. 21). Различната
локализация на повишената активност в мозъчната кора води дотам, че при
недостатъчно визуално дразнене пациентът „вижда“ неща, а при отсъствие на слухови
сигнали „чува“ мелодии.
Колко е важно информацията да пристига по точния маршрут на точното място в
мозъчната кора, където да бъде осъзната, си проличава и от друг феномен, наречен
blindsight, или „слепогледство“. Досега се смяташе, че дефектът в първичната
мозъчна кора (фиг. 21) причинява пълна слепота в контралатералното зрително поле.
Но когато хора с такава лезия биват помолени да посочат къде в контралатералното
зрително поле се намира светлинната точка, те все пак се ориентират правилно.
Слепогледство е да виждаш нещо, без да го осъзнаваш. Предполагаше се, че тази
неосъзната форма на зрение е причинена от постъпването на визуална информация в
субкортикалните части. С помощта на най-нова техника за образна диагностика (на
т.нар. тензорно-дифузионно изобразяване) обаче се установи, че при хората с този
вид слепота информацията достига частта от мозъчната кора, в която принципно се
обработват зрителните данни, ала преминава по необичаен маршрут. Тоест, макар
информацията да постъпва в онзи дял от кортекса, с който осъзнаваме тази
информация, пациентът със слепогледство не си дава сметка за видяното заради пътя,
по който е преминало то. Този механизъм обяснява и защо пациентите с неглект виждат
нещо, но не го осъзнават – просто защото след инсулт информацията постъпва в
кортекса по необичаен маршрут.

VIII.7 Схващанията за механизма на съзнанието

На съзнанието може да се гледа и като на ново качество, възникнало в резултат на

работата на огромната мрежа от нервни клетки.
През годините сме срещали не една метафора за съзнанието: „филм в главата“, „театър
на ума“, „телевизионен екран“… Всички те изхождат от дуалистичната представа, че в
главата ни седи човече, което наблюдава прожекция. Странна идея – дори само заради
това, защото тя неизменно поражда въпроса какво тогава има в главата на човечето.
Още едно човече ли? Нищо подобно – там има само гигантска мрежа от нервни клетки.
Английският невролог Джон Екълс, който през 1963 г. получи Нобелова награда за
изследванията си върху придвижването на импулсите из мозъчните клетки, не събра
куража да припише отговорността за съзнанието ни на тази мрежа от неврони. Воден от
философските си убеждения, но без да стъпва върху каквато и да е невробиологична
основа, той представи психона – градивната единица на психологичните ни функции.
Според Екълс съзнанието ни е дело на група от психони, които си съдействат в един
интегриран ментален процес. Тъй като никой не знае що за „птица“ е психонът, идеята
на Екълс не подлежи на проверка и следователно от научна гледна точка е
неприемлива. Пък и такава идея съвсем не ни е нужна. Всички по-нови изследвания
сочат, че в основата на съзнанието лежи взаимодействието между огромни количества
неврони и редица мозъчни зони. Тоест чисто теоретичният „психон“ се явява напълно
излишен.
На съзнанието може да се гледа и като на ново качество, възникнало в резултат на
сътрудничеството между няколко специфични мозъчни зони и огромната мрежа от нервни
клетки в главата ни. Отделните зони и групи мозъчни клетки имат свои специфични
задачи, но благодарение на връзките помежду си те се сдобиват с нова, неочаквана
функция. Много са примерите за такива нововъзникнали качества. Водородът и
кислородът, да речем, са ни познати като газове. Когато молекулите им се свържат,
се появява ново вещество – вода, – с коренно различни характеристики. Необходимата
от невробиологична гледна точка съставка, с чиято помощ от дейността на нервните
клетки възниква новото качество „съзнание“, вълнува множество изследователи.
Амстердамският учен проф. Виктор Ламе търси обяснение на феномена „съзнание“, като
се позовава на действието на неврона. Хипотезата на Ламе гласи, че за да се роди
съзнание, невроните от префронталната и париеталната мозъчна кора трябва да
изпратят информация обратно към кортекса. Според Ламе тази повторна обработка на
данни се осъществява както в чисто сензорните, така и в моторните зони. Тоест
селективното внимание, така важно за съзнанието ни, възниква тогава, когато само
няколко предмета от една сцена биват подложени на повторна обработка. В резултат на
това ни е лесно да разкажем за онова, което е привлякло вниманието ни, а другото
пропускаме, не осъзнаваме. Имаме пълни основания да смятаме, че такива основни
механизми като повторната обработка и вниманието са присъщи на всички животински
видове, та било то и в различна степен.
Философът Даниъл Денет прави опит да представи съзнанието като чисто телесен,
химичен феномен. Подходът му е интригуващ. Той е на мнение, че съзнанието при
хората се различава от това при животните заради огромното му въздействие върху
развитието на човешката реч. Според мен по-точно би било да се каже, че животните
имат различна степен на съзнание. Ясно е, че самосъзнанието на едно куче, което
може да познае мириса на собствената си урина сред чуждите миризми, не е на същото
ниво както при организмите, които се справят с теста с огледалото, ала все пак и
при кучето има някаква степен на самосъзнание. Впрочем самосъзнанието у хората не е
свързано с речта. Пациентите, загубили говорните си способности в резултат на
инсулт, осъзнават ясно себе си и средата, в която се намират. Чрез поклащане на
глава за „да“ или „не“ те могат да вземат обосновани решения по важни въпроси,
които се отнасят до тях самите и до околните, макар да не успяват да облекат тези
решения в думи.
Значението на съзнанието и самосъзнанието изпъква най-вече при общуване, когато
преценяваме ситуацията, в която сме поставени, и я сравняваме с положението на
другите. С което отново се връщаме към Чарлс Дарвин и Франс де Вал, които
подчертават огромното еволюционно значение на добре функциониращия в социална среда
индивид за групата като цяло (вж. XXI.1).

IX. Агресията

IX.1 Агресивни още от утробата

Чувал съм за случаи, в които страстта към кражбите и склонността към изговаряне на
лъжи се проявяват и в семейства от по-горните прослойки.
Чарлс Дарвин (1871)
Човекът – също като шимпанзето – е агресивно животно. Неслучайно с шимпанзето имаме
общи прародители. От шейсетте до осемдесетте години на XX век се ширеше
универсалната вяра в доброто у човека. Дай му благотворна среда – и агресията и
престъпността ще изчезнат от лицето на Земята. Който не споделяше това виждане –
криминологът Ваутър Байкхайзен40 например, – го чакаше линч.
След като табуто върху биологичните основи на поведението падна, ни се позволи и да
поразсъждаваме над въпроса защо едни хора са по-агресивни и си имат вземане-даване
с правосъдието по-често от други. Момченцата са по-агресивни от момиченцата. Това е
предопределено още от утробата и остава за цял живот. Повишаването на мъжкия хормон
тестостерон, който момченцата започват да произвеждат сами по средата на
бременността, ги превръща в по-агресивни същества до края на дните им. Момиченцата
с нарушение в надбъбречните жлези синтезират големи количества тестостерон преди
раждането си и в резултат на това по-късно проявяват повече агресия. А ако
бременната жена приема хормоноподобни вещества, те могат да повишат нивото на
агресия у нероденото независимо от пола му.
Някои деца са видимо по-агресивни от други и това често се изражда в престъпления:
72 % от непълнолетните извършители са наказани заради престъпление от агресия. Тези
младежи забележително често са с психични отклонения – при възрастните мъже такива
са дори 90 % от случаите. Освен дисоциално поведение, тук нерядко са замесени и
злоупотреба с упойващи вещества, психози и хиперкинетично разстройство с нарушение
на вниманието. Както показва едно изследване сред близнаци, генетичните фактори
играят важна роля. Става дума за малки вариации (полиморфизми) в ДНК на гените,
които участват в производството или разграждането на невротрансмитери в мозъка.
Такива вариации в гена за белтъците, които разграждат невромедиаторите в мозъка,
могат да породят силна агресия и алкохолизъм и да доведат до насилствени
самоубийства. Понижената активност на невротрансмитера серотонин е придружена от
остра агресия, импулсивност и дисоциално поведение.
Учени откриха у мъже в Китай малка вариация в гена, който участва в работата на
серотонина. Тази вариация води до прояви на извънредно насилие, дисоциално
личностово разстройство и пристрастяване към алкохола и подобни вещества. Друг
вариант на същия белтък пък повишава риска от гранично личностово разстройство,
което също е съпроводено от импулсивност и агресия. Тоест генетичната ни
предистория може да се окаже важен фактор за бъдещото ни агресивно и престъпно
поведение. Накратко: с чиста съвест може да подминете твърдението на Итсе ван дер
Мер, привърженик на теорията за интелигентния дизайн41, че „не са известни директни
въздействия на генетичното наследство върху моралното поведение“.
Средата, в която се развива плодът, също влияе на бъдещото ниво на агресия. Мъже,
които преди раждането си са преживели сериозно недохранване, например през Гладната
зима на 1944–1945 година, са изложени на двойно по-висок риск от дисоциално
личностово разстройство, докато отбиват военната си служба (вж. III.3). И до днес в
нашето общество на благосъстоянието има случаи на недохранване на нероденото, но
причината за тях повечето пъти е недобре функциониращата плацента. Съчетанието от
майка пушачка и генетична предразположеност увеличава многократно риска от
хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието (ADHD). А ADHD на свой ред
често е придружено от агресивност и по-голяма вероятност от сблъсъци с правосъдието
(вж. III.2).
И нивото на агресия, както много други черти на характера ни, се предопределя още в
утробата и се запазва до живот. Тази идея не е нова, просто дълго време обществото
ни от изначално добри хора не позволяваше да се говори за нея. Чарлс Дарвин (1809–
1882) пише в биографията си: „Аз съм склонен да се съглася с Френсис Галтън, който
смята, че възпитанието и околната обстановка малко влияят върху характера на човека
и че повечето наши качества са вродени“. С това той връща влиянието на родителите и
на множеството доброжелателно настроени институции до полагаемите им се пропорции
(вж. също IX.2).
40 Ваутър Байкхайзен (р. 1933) е нидерландски криминолог, преподавател в
Гронингенския университет. Байкхайзен смята, че някои хора се раждат
предразположени към престъпления, тъй като поради понижения синтез на адреналин те
реагират на стрес по-слабо от други, плашат се по-трудно и затова са по-склонни към
криминално поведение. Заради вижданията си той е принуден да напусне
преподавателския си пост и страната. – Б. пр.
41 Теорията за интелигентния дизайн гласи, че зад определени белези на Вселената и
живота се крие интелигентна причина, а не процеси като естествения отбор.
Застъпниците на тази теория вярват, че дизайнерът на всичко е Бог. – Б. пр.

IX.2 Млади и агресивни

И Министерството на правосъдието постепенно започна да проявява интерес към другите

– не само социалните – фактори, които предопределят степента на агресия и риска от
престъпно поведение.
Всеки от нас се появява на този свят с различно предразположение към агресивни
постъпки и това предразположение зависи от пола ни, генетичния ни произход,
количеството храна, което сме поели през плацентата, и поведението на бременните ни
майки по отношение на тютюна, алкохола и лекарствата. Рискът от невъздържани,
дисоциални, агресивни или престъпни прояви нараства през пубертета заради
покачването на нивата на тестостерон. Този хормон е причината за големите разлики
между половете: мъжете извършват убийства пет пъти по-често от жените; докато
мъжете убиват член на семейството в едва 20 % от случаите, при жените
посегателствата върху живота на близък представляват 60 % от всички убийства.
Възрастовата крива на убийците от мъжки пол има стереотипен вид. С покачване на
нивото на тестостерон през пубертета се увеличава и броят на убийствата. Пикът се
наблюдава между 20-ата и 24-тата година, след което започва спад и на възраст между
50 и 54 години стойностите вече са съвсем ниски. Тенденцията се повтаря в различни
точки на света – Чикаго, Англия, Уелс и Канада. Намаляването на престъпните прояви
при младежите между 20 и 30 години не съвпада с понижаването на нивата на
тестостерон – то се приписва на съзряването на предната част на мозъчната кора –
префронталния кортекс (фиг. 14), който озаптява импулсивността и поощрява моралното
поведение. Заради късното развитие на префронталния кортекс подвеждането под
наказателна отговорност би трябвало да става едва когато тази мозъчна структура
съзрее, тоест след 23-тата до 25-ата годишнина. Ала политиците това не ги
интересува и за да спечелят благоразположението на избирателите си, те настояват за
обратното – възрастта за подвеждане под наказателна отговорност да се понижи още
повече. Алкохолът смущава функциите на префронталния кортекс, затова една среднощна
почерпка навън често отключва неочаквани, необясними прояви на насилие. Увреждането
на префронталния кортекс в първите години от живота може да причини асоциално,
аморално поведение на зряла възраст.
Мъжкият хормон тестостерон насърчава агресивното държане. Нивата на тестостерон у
едни мъже са по-високи, отколкото у други, поради това първите са по-склонни към
агресия. У мъже, излежаващи присъди за изнасилване и за престъпления от агресия, е
измерен по-висок тестостерон, отколкото у онези, които са осъдени за други деяния.
Същата връзка между тестостерона и агресията се наблюдава впрочем и сред
затворниците от женски пол.
У затворниците и военните от мъжки пол с дисоциално поведение са измерени по-високи
нива на тестостерон. Агресията по време на хокеен мач си проличава много ясно по
размахването на стика. И у хокеистите е установена връзка между броя агресивни
реакции и нивото на тестостерон в кръвта. Смущаващо е какви количества анаболи
поглъщат в наши дни „спортистите“, за да натрупат мускулна маса, бидейки наясно, че
тези хормони поощряват агресивното поведение.
Обкръжението неизменно оказва влияние върху агресията. Напоследък все по-често се
говори за това как филмите и компютърните игри с насилие подтикват към агресия. Ала
не бива да се фокусираме единствено върху тях, тъй като и четенето на текст от
Библията, в който Бог наказва убиец, би могло да има стимулиращ ефект върху
агресивното поведение у онзи, който вярва в Бог. Температурата и светлината са още
два фактора с немаловажно значение. Всеки познава проблема със засилената
агресивност през „дългите горещи лета“. Докато обмислят дали да влязат във война,
висшестоящите се ръководят не толкова от военната стратегия, колкото от
температурите и количеството дневна светлина. Това показва изследването на немския
историк Хайнрих Шрайбер, който разгледал климатичните особености по време на 2131
битки през последните 3500 години. Решението, с което се поставя началото на една
война, в северното полукълбо най-често се взема през лятото, а в южното – през
нашата зима. Около екватора това решение обикновено не е повлияно от сезона.
Да не забравяме и лошите социални условия и липсата на образование. Те също могат
да отключат агресивно и престъпно поведение и всъщност са единствените фактори,
които предишните поколения признаваха. Когато обвинили италианския криминолог
Чезаре Ломброзо (1835–1909), че отдава твърде слабо значение на ролята на
социалните фактори при извършването на криминални деяния, той отговорил със
следните думи: „Вярно е, но причината е, че с тях се занимават твърде много други
хора? Какъв е смисълът да доказваме, че слънцето свети?“. Доскоро това важеше с
пълна сила и за Нидерландия, но постепенно и Министерството на правосъдието започна
да проявява интерес към другите – не само социалните – фактори, които предопределят
степента на агресия и риска от престъпно поведение.

IX.3 Агресията, мозъчните болести и лишаването от свобода

Наказателната ни система е потъпквала многократно правилото, че лица с мозъчни

заболявания не се подвеждат под наказателна отговорност.
Откакто през 1843 г. Дениъл Макнафтън убил човек и, за дълбоко възмущение на
викторианска Англия, се разминал не с наказание, а с престой в психиатрична
клиника, повечето хора са на едно мнение: наказателното право не бива да се прилага
спрямо лица с мозъчни заболявания. При все това затворите гъмжат от психично или
неврологично болни. Според Тео Дорелейерс, преподавател по съдебна и детско-
юношеска психиатрия, 90 % от младежите, лишени от свобода, са с психично
разстройство, а 30 % от затворените за принудително лечение страдат от ADHD.
Дорелейерс подчертава, че Нидерландия е европейски шампион по затваряне на деца,
макар да е доказано, че дневната форма на лечение е по-ефективна от лишаването от
свобода. При мозъчните заболявания, придружени от агресия, голяма роля играят две
взаимодействащи си мозъчни зони: префронталният кортекс (фиг. 14) и амигдалата
(фиг. 26).
Предната част на нашия мозък – префронталният кортекс – възпира агресивното ни
поведение и ни диктува морални оценки. Децата с увреда в префронталния кортекс
трудно заучават моралните и социалните правила. Ветераните от Виетнамската война,
които били ранени в областта на префронталния кортекс, ставали по-агресивни и по-
склонни към насилие. При хората, които извършват убийство в състояние на афект, се
наблюдава понижена активност на префронталния кортекс. Заболяванията, засягащи
предната част на мозъка, често са съпътствани от агресивно поведение. Така например
се оказало, че хирург, който в края на операцията издълбал със скалпел името си
върху корема на пациента, всъщност бил в начален стадий на болестта на Пик – форма
на деменция, която започва от префронталния кортекс. И шизофренията, при която
префронталният кортекс е със занижена активност, може да е съпроводена от агресия.
Джон Хинкли е име, което всички свързват с неуспешното покушение над президента
Рейгън. Куршумът, който изстрелял Хинкли, засегнал лявата страна на гръдния кош на
Рейгън, врязал се в белия дроб и спрял на два сантиметра от сърцето. Скенерът на
мозъка на Хинкли, снимки от който обиколиха целия свят, показва ясно свиване,
характерно за шизофренията. Хинкли още излежава присъдата си.42 Друг пример за
агресия е шизофреникът Михайло Михайлович, който през 2003 г. наръга шведската
външна министърка Ана Линд. Михайлович не пиел предписаните му лекарства, вярвал,
че е призван от Исус и че гласове в главата му са му наредили да убие. Случва се и
обратното: понякога агресивното поведение е първи симптом на шизофрения.
В предната част на темпоралния лоб е разположена амигдалата (фиг. 25), която е с
размерите на бадем. Когато при аутопсия патоанатомът поеме в ръце мекия мозък на
пациента, пръстите му напипват по-твърдия възел на амигдалата. В зависимост от
точното й местоположение и от начина на стимулация тя може да възпира или пък да
поощрява агресивното поведение. Възпиращият ефект бе обект на впечатляваща
демонстрация на испанския учен Хосе Делгадо, който чрез дистанционна
електростимулация на амигдалата на бик успя да спре животното в арената току пред
краката си. Дори каналният плъх е управляем, ако амигдалата му се деактивира
двустранно. При някои психопати се наблюдава нарушена функция на амигдалата. Поради
това те не могат да тълкуват изражението на жертвата си и да изпитат емпатия към
нея. През 1966 г., след като застрелва жена си и майка си, Чарлс Уитман убива 14
души в университет в Тексас; 31 други са ранени. В темпоралния лоб на мозъка му е
открит тумор, който притиска амигдалата. Човек неизменно се запитва колко ли още
такива хора, които стрелят като побеснели из училища или на други места в Щатите и
по света, всъщност са с мозъчно заболяване. От критична журналистка Улрике Майнхоф
се превръща в една от основателките на фракция „Червената армия“ – група, която
отнема живота на 34 души. През 1976 г. Майнхоф се самоубива в килията си. Още преди
това било ясно, че споменатата терористка има аневризма – разширение на кръвоносен
съд, – чиято долна стена притискала амигдалата и причинявала трайни увреждания. По
време на мозъчната операция на Майнхоф неврохирургът неволно засегнал и
префронталния кортекс. Следователно при Майнхоф причините за развитието на
агресивно и престъпно поведение са цели две.
Агресия може да се отключи и при нарушения в настроението, дисоциално личностово
разстройство, умствено изоставане, мозъчни удари, множествена склероза, паркинсон и
болест на Хънтингтън. Дори пациентите с деменция понякога са агресивни. През 2003
г. в Нидерландия доби известност случаят на 81-годишна жена с деменция, която уби
80-годишната си съквартирантка. Санитар открил извършителката в тоалетната в
състояние на пълна дезориентация и когато я повел към леглото й, се натъкнал на
жертвата. За щастие, прокуратурата не повдигна обвинение на възрастната жена. В
„цивилизовани“ страни като Япония пациенти с шизофрения, които извършат убийство,
нерядко биват осъждани на смърт. Надявам се тук това да не се случи никога вече. Но
колко ли още пъти ще наруши наказателната ни система правилото „Макнафтън“?
42 В началото на септември 2016 г., след 35 години лишаване от свобода, Хинкли бе
освободен при няколко условия: да носи непрекъснато мобилен телефон с GPS, да не
контактува с журналисти и да продължи психиатричното си лечение. – Б. пр.

IX.4 Престъпление и наказание

Госпожа Темида би трябвало да вземе пример от медицина, базирана на доказателства,

и да започне да си служи с добре контролирани изследвания.
Наказателното право се прилага върху хора със здрав мозък. В основата на този
принцип е залегнала и биологията. Макаците резус обикновено наказват всеки, който
не спазва правилата на групата. Франс де Вал обаче забелязал, че на умствено
изостаналото маймунче със синдром на Даун му се позволява да прави и онова, което е
забранено на останалите. Макар всички да сме съгласни, че е редно да наказваме само
хората, чийто мозък е здрав, преди тринайсет години Тео Дорелейерс пръв заключи, че
65 % от малолетните престъпници, лишени от свобода, са с психични отклонения, но
по-малко от половината са преминали диагностични тестове. Имаме ли право да държим
такива деца отговорни за постъпките им? Възрастните, които посягат на деца, сами са
били малтретирани като малки. Виновни ли са те тогава, че са поели по същия път?
Колко отговорен може да е един тийнейджър, задето мозъкът му изведнъж се е наводнил
с полови хормони, които са изменили функцията на почти всяка мозъчна зона? Тоест
през пубертета детето трябва да се научи да си служи с напълно нов мозък, при това
по време, в което префронталният кортекс, който възпира импулсивността и направлява
моралното поведение, още е съвсем незрял. И каква е вината на пристрастените, чието
разстройство е причинено от малките вариации в ДНК или от недохранването в
майчината им утроба?
Чувството за морал е неизменна част от еволюционното ни развитие, тъй като то е от
голямо значение за оцеляването на групата. Оттам и идеята, че сами сме отговорни за
постъпките си, макар това да е илюзия. Но въпреки всичко, казано дотук, смея да
твърдя, че програмираността ни не е достатъчно силен аргумент срещу налагането на
наказание. Все пак следващия път, когато несъзнателно реши дали пак да стори
същото, или не, мозъкът ни може би ще вземе предвид и ефективната присъда. При това
наказанието включва аспекти, които нямат нищо общо с проблематиката на собствената
отговорност. Обществото вижда в наказанието възмездие, но и защита от извършителите
и предупреждение за останалите, макар последният ефект да е доста спорен.
Познанията ни за невробиологичните фактори, които увеличават риска от агресивно или
престъпно поведение, винаги се свеждат до ограничена група от индивиди с определени
характеристики. Това значи, че не можем да гарантираме на съда, че даден фактор е
повлиял върху решението на конкретен индивид да извърши престъплението. Затова
някои учени смятат, че практическият принос на невробиологията към задържането и
осъждането на криминално проявени лица е незначителен. Неслучайно нидерландският
юрист проф. Ибо Бурума твърди в интервю за „Ен Ер Сей Ханделсблад“ от 7 ноември
2007 г.: „И за съдиите като за лекарите всеки случай е строго индивидуален“. По-
късно той обаче стига до погрешно заключение: „Знание – чудесно, но докато не можем
да го приложим в делото на индивидуално ниво, от него полза няма“. С това той връща
правната наука до нивото на медицината отпреди 100 години, когато тя лекуваше
пациентите си колкото й позволяваха знанията и съвестта и без да е наясно за
очаквания ефект. Медицината си „научи урока“. Днес базираната на доказателства
медицина се ръководи от въздействието върху добре дефинирана група от пациенти.
Никога не знаете дали пациентът, на когото предпишете лекарството, ще е сред 95-те
процента излекувани, или ще попадне между онези 5 %, които получават сериозни
странични ефекти и от които един може би ще почине. Въпреки това, водени от
резултатите на групата, решавате да лекувате въпросния пациент. Така трябва да
гледаме и на факторите, които определят агресивното и престъпно поведение в
определена група, и на начина, по който тази група реагира на превантивните мерки и
на различните по вид и размер наказания. Само въз основа на тези групови данни
можем да правим изказване за индивида, основаващо се на вероятността. Вярно, никога
не може да сме напълно сигурни в преценката си за лицето, но при всяко положение ще
сме сигурни в преценката си за групата, към която спада то. За съжаление, госпожа
Темида има да извърви дълъг път. Тя изпробва все нови и нови форми на наказание –
от общественополезен труд до по-строги лагери за превъзпитание – без да е
изследвала контролна група, което ни кара да поставяме под съмнение ефективността
на тези мерки.

IX.5 Агресивни насън

Всеки от нас, колкото и да изглеждаме умерени, има известни диви, жестоки и

престъпни желания, които се разкриват по време на сън.43
Из „Държавата“ на Платон (380 г. пр. Хр.)
REM фазата на съня е придружена от бързи движения на очите (от англ. – rapid eye
movement), откъдето идва и названието й. Тази фаза се нарича и „парадоксален сън“
заради приликата й с будното състояние, която се забелязва на електроенцефалограма.
Това специфично ЕЕГ и бързите движения на очите навели американския неврофизиолог
Юджийн Асерински на мисълта за съществуването на REM фаза, докато наблюдавал
спящото си синче през 1952 г. Сънищата обаче са присъщи и на останалите етапи от
нощната ни почивка.
По време на REM фазата проявяваме множество характеристики, присъщи на хората с
психични и неврологични заболявания. Халюцинираме като шизофреници заради
активирането на по-висшите визуални центрове. Изживяваме най-необичайни неща в
свят, в който не важат физичните закони и правилата на всекидневното. Сънищата
често са емоционални и просмукани с агресия, защото е активиран центърът на
агресивното поведение, амигдалата (фиг. 26). Докато сънуваме, си съчиняваме подобно
на човек с алкохолна деменция, който подплатява пролуките в паметта си с истории за
неслучили се събития (вж. XI.4). Няколко минути след събуждането си забравяме
всичко, което сме преживели насън, сякаш страдаме от тежка форма на деменция.
Докато сънуваме, липсва мускулно напрежение – същото се случва денем с хората с
нарколепсия, когато изпаднат в катаплексия. Когато се развълнуват за нещо, тези
хора губят мускулния си тонус (вж. VI.7).
Напрежението в мускулите не изчезва току-така, докато спим. Сомнамбулите са хора,
които се намират в състояние на дълбок сън, без да са изгубили мускулния си тонус,
и той ги кара да извършват автоматизирани, полуцеленасочени действия като ходенето.
Сомнамбулите не осъзнават постъпките си и по-късно не си спомнят за тях. При
пациенти със сомнамбулизъм, изследвани на скенер, се оказва, че големи части от
мозъчната кора действително не се активират. Френският физиолог Мишел Жуве успял да
изключи нервните клетки, които отговарят за отпускането на мускулите по време на
сън, като нанесъл слабо увреждане в мозъчния ствол на опитни животни. След тази
интервенция животните започнали сякаш да повтарят с телата си действията, които
извършвали в съня си. Жуве наблюдавал котка, която по време на сън се спуснала към
въображаема плячка. Очите на котката били отворени, ала тя не осъзнавала какво се
случва около нея. Не се поблазнила от купичката с вкусна храна, нито се опитала да
премахне от козината си сложеното върху й боклуче, въпреки че, докато спяла,
обикновено се почиствала несъзнателно. Плъховете с такава лезия пък си играели
насън с други плъхове, а катеричките заравяли орехчета.
Както се установи по-късно, и хората по подобие на животните с експериментална
лезия могат да извършват сложни действия в REM фазата. Не е изключено да проявят и
агресия. Една жена веднъж ми разказа: „Една нощ преди около три години, в период, в
който съпругът ми беше под голямо напрежение на работа, се събудих от странни
звуци. Мъжът ми скимтеше, сякаш над него тегнеше заплаха. Открих, че спи дълбоко.
Опитах се да го успокоя, като го погаля по косата. Де да не го бях правила! Той ме
сграбчи за гърлото и се опита да ме удуши. Тъй като междувременно се бях разсънила,
успях да се откопча и да го разбудя. Когато му разказах какво е сторил, той се
стресна и не мигна цяла нощ. Обясни ми, че сънувал как го нападат и се мъчи да се
защити. Последваха нови сънища. Всеки път се събуждах от звуците, които издаваше.
Галех го, без да се приближавам твърде много, и той се успокояваше. Днес вече е
добре, кошмарите изчезнаха. Обсъдихме проблема с децата и с приятели. Питаме се
какво би се случило, ако не се бях откопчила. В затвора ли щеше да попадне?“.
Уместен въпрос. Срещат се хора, които биват оправдани от съда, тъй като се приема,
че са извършили наказуемите си деяния по време на сън. Някои хора действително са
способни на сложни действия насън, без да си дават сметка за тях. Най-често това се
случва през прехода от REM към другите фази на съня, като 90 % от страдащите от
описаното състояние са мъже. Действията им са напълно автоматизирани като при
сомнамбулизма. Не са малко онези, които са обвинявани в изнасилване, обир и опит за
убийство или пък са посягали на собствения си живот по време на сън, макар да не е
изключено опитите за самоубийство да са просто инцидент по време на сомнамбулна
разходка. Понякога това състояние засяга хора с мозъчно заболяване като нарколепсия
или паркинсон, но често няма замесени неврологични или психични отклонения.
Феноменът, за който ви разказвам, може да се отключи и в резултат на треска, прием
на алкохол или медикаменти, стрес или липса на сън. В такава ситуация някои
сомнамбули проявяват неочаквана враждебност, макар в будно състояние да не са ни
най-малко агресивни.
През 1987 г. Кенет Паркс изминал 23 километра, докато спи, пръснал мозъка на тъща
си и се събудил тъкмо преди да посегне и на тъста си. Предал се на полицията. Паркс
беше оправдан. Джулиъс Лоу често се разхождал насън и в една такава фаза убил 82-
годишния си баща, към когото бил силно привързан. Друг мъж на име Бътлър, който
застрелял жена си в състояние на дезориентация, също получил оправдателна присъда.
По време на ваканцията им през 2008 г. 59-годишният британец Брайън Томас удушил
жената, за която бил женен от четири десетилетия. Пред съда обвиняемият обяснил, че
сънувал как залавя обирджия. Още от малък Томас страдал от сънни разстройства,
включително сомнамбулизъм и инсомния. Пиел хапчета, които обаче понижавали
потентността му. И когато съпрузите заминали на ваканция и планирали съответните
интимности, Томас спрял хапчетата. Съдията решил, че мъжът не може да бъде държан
отговорен за драма в резултат на сънното си разстройство, след което прокурорите
снели обвинението.
До момента са известни 68 убийства в състояние на сомнамбулизъм. За да повярваме,
че едно престъпление е извършено насън, са необходими обстойно изследване,
проведено от опитни експерти, и блестящ адвокат. Но едно е ясно: никое
доказателство не е стопроцентова гаранция за това, че убийството действително е
било извършено в момент на сомнамбулизъм. Затова е изключително трудно да убедиш
съдията, че лицето насреща му е невинно. И едва ли някой би могъл да му се сърди за
това.
43 Платон. Държавата. Прев. проф. Александър Милев. София: Наука и изкуство, 1981.
– Б. пр.
X. Аутизмът

X.1 Дениъл Тамет, cавантът aутист

„И какво рисуваш?“ – попитах аз заинтригуван. „Числото π“ – отговори той.

Дениъл Тамет има синдрома на Аспергер – форма на аутизъм, за която е характерно
високо ниво на интелигентност, – а освен това е и савант с необичайна дарба за
цифри и езици. През 2004 г. той постави рекорд, като за пет часа и девет минути
изреди наизуст 22 514 знака на числото π, без да допусне нито една грешка. Отнело
му три месеца да ги научи. Аутистите често мислят в картини. И Тамет притежава това
качество, наричано синестезия. Срядата, в която се родил например – датата била 31
януари 1979 г., – той вижда в синьо. Оттам и заглавието на неговата книга: Born On
a Blue Day44. За него буквите и цифрите имат цветове. Тамет вижда всяка цифра не
само в цвят, но и в различна форма и големина и може да разпознае всяко просто
число до 9973 по кристалната му форма. Преди няколко дни го срещнах по повод
излизането на книгата му в превод на нидерландски и Тамет ми разказа не без
гордост, че освен всичко друго, рисува. „И какво рисуваш?“ – попитах аз
заинтригуван. „Числото π“ – отговори той. Числовите редици, каквито са и цифрите
след десетичната запетая на π, той си представял като планински пейзаж.
Синестезията се дължи на по-здравите влакна между отделните зони на мозъчната кора,
поради което кората, която обичайно отговаря само за зрението, получава информация
за активността в други зони. Така трудните сметки се преобразяват в картини и
стават лесни като детска игра. Тамет обаче, оказа се, е способен и да научи чужд
език за седмица. Пример за това е изключително трудният исландски. Дарбата и за
цифри, и за езици е доста необичайна, но друго превръща Дениъл Тамет в уникален
савант – неговите социални умения, които практически липсват у хората с този
синдром. Благодарение на тях той реди завладяващи истории за самотното си детство,
за това как искал да има приятели, а го изолирали, защото бил различен, и за
множеството детски страхове, които прогонвал, като си мислел за числа, защото
числата били единствените му приятели. Споделя за обсесивната си потребност от ред
и предвидимост, от която така и не се отърсил. Всеки ден той отмерва 45 грама каша,
а чашата си чай пие в точно определен момент от деня – иначе го обзема
безпокойство. Дотогава не бях чувал някой да обрисува особеностите на синдрома на
Аспергер така живо. Онова, което впечатлява в книгата на Тамет, е вълнуващият
разказ от първо лице за всичко, което пропуска едно дете с подобен талант, за
трудното юношество, за малките стъпки към преодоляването на социалните дефицити,
преди савантът да се превърне в напълно самостоятелен възрастен. Тамет си печели
хляба с преподаване на езици по интернет. На аутистите им е далеч по-лесно да
общуват по интернет, отколкото лице в лице.
Във филма „Рейнман“ Дъстин Хофман пресъздава по затрогващ начин проблемите на
аутизма. Ролята му е вдъхновена от саванта Ким Пийк. За Дениъл Тамет срещата с
колегата савант Пийк била едно от най-вълнуващите събития в живота му. На път за
уговорката, запаметена на лента от Би Би Си, Дениъл Тамет също като Рейнман се
опитал да припечели на блекджек в Лас Вегас, като брои картите. Изгубил голяма
сума, преди да започне да се осланя на шестото си чувство. Интуицията му подсказала
правилните решения. След документалния филм, излъчен по Би Би Си, Дениъл Тамет се
сдобил с прякора Брейнман45, който несъмнено подхожда на феноменалния му ум, но не
разкрива най-удивителната страна в характера на Дениъл, а именно смелостта и
далновидността, благодарение на които е преодолял множеството си увреждания и се е
превърнал в социално функциониращ, извънредно симпатичен савант.
В книгата на Тамет читателят се сблъсква многократно с въпроса за размитите граници
между нормалното и психично разстроеното и се пита има ли всъщност общо между
савантите и гениите, на които никога не е поставян етикет „аспергер“ или „савант“.
Пикасо изпитвал големи затруднения с четенето, писането и смятането. Езиковото
развитие на Айнщайн било забавено, като за да реши мъчни физични проблеми, той
превключвал на образно мислене. Често границата между дарбата и психичното
отклонение е тънка и зависи и от отношението на околните.
44 Игра на думи: „Роден на син ден“ или „Роден на тъжен ден“ (от англ.). – Б. пр.
45 Човекът мозък – игра на думи, съчетание от Рейнман и brain (англ. – „мозък“). –
Б. пр.

X.2 Аутизмът – нарушение в развитието

Отскоро аутизмът се приема за разстройство в мозъчното развитие, което води

началото си още от утробата.
Аутизмът се отличава със силно нарушено социално общуване и видимо понижен
репертоар от дейности и интереси. Аутизмът е описан през 1942 г. от Лео Канер в
Балтимор и през 1944 г. от Ханс Аспергер във Виена, като двамата психолози
независимо един от друг използвали едно и също наименование за явлението. Между
двете описания обаче има значителни разлики. Децата, които наблюдавал Канер, почти
не говорели, имали умствено изоставане и най-често проявявали неврологични
симптоми. За разлика от тях децата, които Аспергер определял като
Intelligenzautomaten46, били преждевременно израснали в речево отношение и можели
да разказват за преживяванията и усещанията си, т.е. те били нормално развити.
Изследванията на Аспергер били подминавани до 1981 г., когато било предложено
аутистите с нормално ниво на интелигентност да бъдат наричани „пациенти със синдром
на Аспергер“.
Развитието на мозъка при аутизма протича атипично. Най-напред на възраст между 2 и
4 години се наблюдава прекалено голям по обем мозък, след което растежът на някои
мозъчни зони се забавя, а в други направо спира. Основната причина за аутизма е
генетична. Талантливият Дениъл Тамет, кръстен Брейнман, има по-малък брат на име
Стивън, който също страда от синдрома на Аспергер. Стивън притежава енциклопедични
познания за групата „Ред Хот Чили Пепърс“. Баща им бил лекуван многократно в
психиатрична клиника. Дядото на Тамет имал толкова тежка епилепсия, че психиатърът
посъветвал баба му да се разведе. Освен генетичните фактори влияние върху
възникването на аутизма имат и метаболитните разстройства и инфекциите в майчината
утроба, напредналата възраст на родителя и недостигът на кислород по време на
раждането.
Симптомите на болестта се проявяват рано – около третата година. Аутистите не
контактуват с други хора, а в моториката им се забелязват аномалии заради нарушение
в развитието на малкия мозък. Несръчни са и извършват стереотипни действия като
тръскане на ръцете или ходене на пръсти. Дениъл Тамет сподели колко силно копнеел
да има приятели и колко трудно било да си намери такива, защото бил „различен“. И
той, и американската университетска преподавателка Темпъл Грандин си измисляли
приятелчета, за да не са самотни. За аутистите отборните спортове са истински
кошмар. Дениъл мразел футбола и ръгбито и винаги оставал на опашката, когато
капитаните на отборите си избирали играчи. Скачането на трамплин и шахът обаче му
се отразявали добре. Когато бил на 13, баща му го научил да играе шах и Дениъл го
победил още в първата партия.
Аутистите изпитват затруднения с емоциите и емпатията. Не разбират какъв е
проблемът, когато заплаче дете. Според Темпъл Грандин емоционалната й верига просто
била прекъсната. И наистина – днес знаем, че в социалния мозък на аутистите има
разстройства, решаваща роля за които играят невротрансмитерите вазопресин и
окситоцин. Освен това аутистите се боят от физически контакт, колкото и да се
нуждаят от такъв. Темпъл Градин, която разработва съоръжения за животновъдството,
открила професионално решение на проблема – създала „машина за гушкане“, в която
можела да поляга и чиито страни се притискали към тялото й със силата, с която тя
пожелаела. Понякога аутистите са свръхчувствителни към определени звуци. В книгата
си Тамет пише, че като малък полудявал от шума на четката за зъби, затова, преди да
си измие зъбите, си слагал памук в ушите. Разказа ми, че вече има електрическа
четка, която не го притеснява толкова. От друга страна, аутистите имат способността
така да се концентрират, че да не чуват нищо. Тамет сподели, че не чул
градоначалника да го вика по име, за да му връчи награда, понеже бил зает да брои
брънките на кметския му ланец.
Отскоро аутизмът се приема за разстройство в мозъчното развитие, което води
началото си още от утробата. Преди трийсет години след множество прегледи при
психиатри и психолози мои познати не само научиха диагнозата на „различното“ си
дете – аутизъм, – ами и причина за болестта – възпитателните им методи. Вината беше
на Канер, според когото аутизмът е реакция срещу липсата на топли отношения с
майката. През 1960 г. той дори заяви, че „хладилниците“, каквито били майките на
децата с аутизъм, се разтопявали веднъж в живота – когато зачевали рожбата си.
Колко ли родители са страдали незаслужено заради тази абсурдна идея?
46 Машини за интелигентност (от нем.). – Б. пр.

X.3 Савантите

Сред аутистите се срещат и хора с дарби, но в много редки случаи става дума за така
многолики таланти, какъвто е Дениъл Тамет.
Едно на всеки десет деца с нарушение от аутистичния спектър проявява качества на
савант – остров на гениалността, малък или по-голям талант, който изпъква ярко на
фона на всички умствени забавяния и увреждания. Повечето пъти този талант е
съсредоточен в една област и сякаш заработва автоматично под въздействие на
правилния стимул. Малко от тези даровити деца проявяват креативност и като
възрастни, тъй като нито талантът, нито личността им предразполагат към това.
Половината саванти имат нарушение, което спада към аутистичния спектър, докато
останалите страдат от мозъчно увреждане или мозъчна болест.
Талантът на саванта може да е съвсем ограничен. Джодж и Чарлс, които иначе без
запъване изчислявали в кой ден от седмицата се пада произволна дата, не умеели да
смятат. Те просто „виждали“ деня. Савантите прилагат алгоритми, без да ги
осъзнават. Ала не вземайте за чиста монета всички истории, които се носят за тези
хора. Английският невролог Оливър Сакс описва близнаци аутисти, които можели
мигновено да посочат колко клечки (111) са изпаднали от кибритена кутия. Те виждали
числото 111 като троен сбор на простото число 37. Във филма „Рейнман“ броят на
изпадналите кибритени клечки достига 246. В кутията остават четири. Дениъл Тамет не
вярва на историята на Сакс. „Никой не го може – казва той, – дори Ким Пийк. Просто
при толкова струпани една върху друга клечки няма начин да видиш точната бройка.“
Единият от близнаците в книгата на Сакс е с коефициент на интелигентност 60 и не
може да пресмята дори най-прости суми. Сакс разказва как братът и сестрата
непрекъснато си подвиквали все по-големи прости числа. Радвали се, когато Сакс
вземел книга с прости числа и се включел в играта. Не след дълго обаче те
преминавали към числа, съставени от 12 цифри, а книгата на Сакс спирала на десетия
знак. И тук Тамет изрази съмнения: никой не бил чувал за подобна книга и когато
веднъж попитали Сакс за заглавието й, той отвърнал, че не го помни, понеже я бил
изгубил.
Когато необичайната дарба е съпроводена от ниско IQ (30–70), говорим за идиот
савант. Този термин е измислен през 1887 г. от британския невролог Джон Лангдън
Даун, който уточнил, че през живота си не е срещал идиот савант от женски пол.
Такива, естествено, съществуват (вж. например малката Надя от X.4), но мъжете си
остават мнозинство. Един от тях е Лесли Лемке, роден преждевременно със спастичност
и слепота, с отклонение в левия префронтален лоб. Когато момчето навършило седем,
майка му хванала ръцете му и ги поднесла към клавишите на пианото. Година по-късно
Лесли вече свирел на шест инструмента. Докато седял пред телевизора на
четиринайсет, от екрана зазвучал Концерт за пиано и оркестър № 1 на Чайковски. На
следващата сутрин Лесли изсвирил концерта без грешка. Днес зрелият вече мъж е
известен с дарбата си да импровизира. Чуе ли веднъж произведение на даден
композитор, той може без проблем да изпълни нещо в същия стил. Лесли изнася
класически концерти, но умствено е силно изостанал. Коефициентът му на
интелигентност е 58.
Сред аутистите се срещат и хора с дарби, но в много редки случаи става дума за така
многолики таланти, какъвто е Дениъл Тамет. Извънредните дарби се наблюдават най-
често сред момчетата и се разпростират върху изкуството, музиката, изчисляването на
дати и пресмятането на големи суми наум. Тези таланти винаги са съпроводени от
феноменална памет. Един японски савант, който прекарал няколко месеца на път, при
завръщането си у дома направил съвсем подробни рисунки на нещата, които бил
срещнал. Савантите като че ли прехвърлят в дългосрочната си памет всяка информация,
която навлиза в краткосрочната им памет. Могат да запомнят огромни количества
тривиални факти като регистрационни номера на коли и разписания на влакове, без да
са в състояние да изтрият тази информация. Тамет обаче призна, че вече не би могъл
да възпроизведе цифрите в числото π. За да го направи, трябвало да се потруди
наново.
Феноменалната памет сама по себе си не е достатъчно обяснение за синдрома на
саванта. Савантите притежават и действителна дарба. Стивън Уилтшър е аутист с
вербално IQ от 52. Известен е с „Лондонската азбука“, която сътворил на
десетгодишна възраст и която представя 26 блестящи скици на лондонски сгради. По-
късно Стивън нарисувал и Ню Йорк, Венеция, Амстердам, Москва и Ленинград. След 45-
минутен полет с хеликоптер над Рим създал двуметрово платно, на което се виждат
всяка къща, всяко прозорче, всеки стълб на града, сякаш уловени от камера. Заради
автоматизма, с който рисува Уилтшър, го сравняват с принтер. Всички артистични
саванти имат изразени предпочитания към определена тема и определена техника.
Онова, което прави впечатление обаче, е, че почти никога не рисуват хора.
Социалният мозък е тяхното слабо място.

X.4 Мозъкът на савантите

Мозъчното увреждане в ранна възраст очевидно стимулира развитието на качества на

савант, тъй като в този период мозъкът още може да създава нови връзки с други
структури.
Съществуват различни теории за невробиологичните фактори, които стоят зад синдрома
на саванта. Изключителните дарби, съпътстващи това заболяване, почти никога не се
развиват без наличието на мозъчна увреда, най-често от лявата страна. Това
позволява на връзките с останалите мозъчни структури да укрепнат, което на свой ред
подобрява неимоверно функциите на визуалния кортекс – мозъчната кора, с която
виждаме. Има много примери в потвърждение на тази хипотеза. Ким Пийк е с мозъчна
увреда отляво. В мозъка му липсват връзки между двете полукълба. Той запомня две
страници от книга още докато ги чете – едновременно, всяка с по едно око. Така Пийк
изчел и наизустил цели 9000 произведения за историята на САЩ. Но не може да живее
самичък. Баща му е негов помощник във всичко.
Епилепсията е често срещана при аутистите. На четиригодишна възраст Брейнман –
Дениъл Тамет, получил първия си епилептичен пристъп и в продължение на три години
бил лекуван успешно с валиум. Вероятното обяснение за поривите му за писане около
седмата година и религиозните му чувства по-късно се крие в левостранната епилепсия
на темпоралния лоб (вж. XVI.8). Дясната половина на мозъка може да компенсира
увреждането в лявото полукълбо и с това да стимулира уменията за смятане, ала у
Тамет не се забелязва нито следа от трайно увреждане отляво след епилепсията.
Напротив дори – той е и езиков гений.
Една от теориите гласи, че всеки човек притежава таланти на савант, които са
разположени в „по-низшите“ подкорови зони, но се потискат от „по-висшите“ процеси.
Американският психиатър Дарълд Трефърт кръщава тези способности, които според него
всеки у нас таи в мозъка си, „Малкия Рейнман“. Скритите таланти щели да се проявят
едва когато изключим онази част от мозъка, която е заета с по-висши функции.
Наистина се срещат хора с деменция, при които заболяването започва фронтално вляво.
Понякога в хода на болестта те развиват способности на савант. Част от тези
пациенти се вкопчват в четката и боите. Експлозията от креативност при тях е
съпроводена със загуба на речта и на социалните умения. Най-активната зона е
разположена в задната дясна част на мозъка им и отговаря за зрението. Когато здрави
хора се подложат на тест, при който чрез електромагнитна стимулация се изключи
лявата фронтотемпорална зона на мозъка, при някои от тях се наблюдава подобрение в
уменията като рисуването, математиката и пресмятането на дати. Това подобрение
обаче е съвсем скромно по размери и не води до особени артистични постижения.
Следователно идеята за „Малкия Рейнман в мозъка на всеки от нас“ не обяснява
синдрома, а и пренебрегва наследствения фактор у савантите.
Мозъчното увреждане в ранна възраст очевидно стимулира развитието на качества на
савант – вероятно защото в този период мозъкът още може да създава нови връзки с
други структури. Японски савант се заразил с коклюш и морбили на четиригодишна
възраст. Впоследствие езиковите и говорните му умения закърнели, но на 11 години
момчето рисувало удивителни насекоми.
Някои хора предполагат, че талантът на савантите е резултат единствено от усилени
упражнения. Тамет се пошегува, че можел да брои така добре, защото идвал от
семейство с девет деца. Истина е, че савантите развиват своята дарба до голяма
степен благодарение на дълбоката концентрация и непрестанните тренировки. Но преди
всичко се иска да имат въпросната дарба. Талантът се изявява и в най-ранна възраст
– както у савантите, така и у децата чудо като Моцарт, което не говори в полза на
аргумента за упражненията. Когато чул да изпълняват „Мизерере“ на Грегорио Алегри в
църквата „Свети Петър“ в Рим, Моцарт надраскал нещо на един лист и щом се прибрал в
хотелската си стая, записал музиката, която бил наизустил. С това той престъпил
една папска забрана. Стивън Уилтшър рисувал впечатляващо още на седем години; след
тази възраст талантът му престанал да се развива така бурно. Хората, които
пресмятат в кой ден от седмицата се пада определена дата, най-често го правят още
на шестгодишна възраст.
Често пъти талантът избледнява с възрастта. Малката Надя, която страда от аутизъм,
развила необичайната си дарба за рисуване между третата и седмата си годишнина.
Започнала да изобразява коне и други животни, по-късно – и хора. Когато станала на
девет, необикновеният й талант изчезнал. Очевидно при Надя развитието на говорните
функции в лявото полукълбо станало за сметка на рисувателните способности. И в този
смисъл Дениъл Тамет е изключение. Социалните му умения не спъват таланта му за
числа и езици. Мозъкът на Тамет е удивителен във всяко едно отношение.

XI. Шизофренията и останалите причини за халюцинации

Между мен и лудия има само една разлика: лудият си мисли, че е с всичкия си. Аз
знам, че съм луд.
Салвадор Дали

XI.1 Шизофренията – болест на всички епохи и култури

И когато стигна […], срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те

бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. И ето, те извикаха и
казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш
преди време? А далеч от тях пасеше голямо стадо свини. И бесовете Го молеха и
думаха: ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. И Той им рече: идете. И
те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ
стръмнината в морето и се издави във водата.
Матей 8:28-32
През вековете шизофренията е „лекувана“ по най-разнообразни начини. В Китай са
открити черепи на възраст 4000 години с отвори, от които се очаквало да излязат
злите духове, обладали шизофренно болните. По някои черепи се забелязва запушване
на отвора от трепанацията, което подсказва, че пациентът е живял дълго след
операцията. Дори Исус се занимавал с прогонване на демони (вж. цитата по-горе), с
което поставил началото на продължителна религиозна традиция. Докъм 1970 г. в
Католическата църква съществуваше ритуал по посвещаване в екзорсизъм. Впоследствие
тази „професия“ официално изчезна, но католическите епископи и до днес назначават и
благославят свещеници, които да изпълняват актове на екзорсизъм. Всеки епископ
трябва да има екзорсист в епархията си. Прогонването на Сатаната става по строго
утвърден ритуал: най-напред обладаният се напръсква със светена вода, после се
произнасят молитви, след тях се пее псалм, а накрая се чете и откъс от евангелието,
в което се разказва как Исус прокужда дявола. С длани върху тялото на обладания
свещеникът извиква: „Сатана, напусни този човек!“, и предизвиква дявола, като му
казва, че Исус винаги е бил по-могъщ. Прогонването трае половин час. В
Протестантската църква като екзорсисти се изявяват пасторите. Ислямът също познава
гонителите на зли духове. Докато била в Нидерландия, сестрата на феминистката и
политически деец Аян Хирси Али се лекува с медикаменти. Но след завръщането си в
Сомалия попаднала в ръцете на мюсюлмански духовници, които я заключили в празна
стая само с един матрак. Взели й лекарствата и я биели, за да прогонят демоните.
Смъртта на жената сложила край на този ритуал.
Малко платно на средновековния художник Йеронимус Бош, което виси в музея „Прадо“ в
Мадрид, изобразява операция по извършване на литотомия. Лекарят симулира вадене на
камък от главата на шизофренно болен, т.е. подлага го на плацебо операция. Бош
изобразява лекаря с нахлупена като шапка фуния, с което намеква, че е измамник; до
него стои монахиня с библия на главата в знак на това, че Църквата е съучастница.
От камък, вграден във фасадата на Националния музей по психиатрия в нидерландския
град Хертогенбос, научаваме, че през 1442 г. страдащите от шизофрения били тиквани
в затвора. Срещу няколко цента се позволявало на семейства да позяпат „лудите“.
През двайсетте и трийсетте години на миналия век, когато майка ми – още 17-годишно
момиче – се обучавала за психиатрична сестра, пациентите лежали овързани във вани.
Лечението включвало редуване на студена и гореща вода. Майка ми разказваше как
нямало да забрави звука на блъскащи се в стените на ваната глави – единственото
движение, на което били способни пациентите. До петдесетте години шизофренията се
„лекувала“ чрез лоботомия – поликлинична интервенция, при която префронталният
кортекс се отделял от останалата част на мозъка чрез разрез. След операцията
пациентът не правел друго, освен да стои безучастен на стола си. Това състояние,
наричано „частична евтаназия“, улеснявало грижите за болния и затова допринесло за
огромната популярност на операцията (вж. XIV.1). Тази ужасяваща интервенция
изгубила привърженици с разработването на лекарства срещу шизофренията.
Във всяка болница в Китай до леглото на болния седи член на семейството, който
помага на персонала и се грижи на пациента да не му липсва нищо. А ако болният няма
роднини, то тогава неотлъчно до него седи колега от фабриката. Така болниците се
превръщат в уютно място за срещи. Но в затворените отделения в Китай атмосферата е
коренно различна. Там се почувствах като герой от филма „Полет над кукувиче
гнездо“. В голямата зала една срещу друга се нижеха безкрайни редици от легла с
еднакви чаршафи. До всяко легло висеше еднаква кърпа, а на всяко нощно шкафче
стоеше по една чаша – и нито помен от лични вещи. Пациентите в това мъжко отделение
носеха еднакви раирани пижами. Никой не им идваше на свиждане – роднините ги бяха
зачеркнали. Бях първият им посетител от десетилетия, при това чужденец. Един от
мъжете се оказа моряк и говореше добре английски. Бил видял целия свят, включително
Ротердам. Той се зае със задачата да превежда на групичката от превъзбудени
пациенти, които се скупчиха около мен и ме задърпаха за ръцете, за да изслушам
тяхната история. Разказите им бяха кой от кой по-впечатляващи и тъжни, въпреки че
принципно не се различаваха много-много от историите, които бях чувал в
Нидерландия. Беше ми изключително трудно да оставя тези мъже сами в изолацията им.
От Китай се отправих към Джакарта, където ми предстоеше серия от лекции. Посрещна
ме млад шофьор, който беше усилил хаус музика. Внимателно го помолих да я намали,
при което той се разсмя и ме попита какво обичам да слушам. „Моцартовия „Реквием“,
отвърнах аз, като реших, че името едва ли му говори нещо. На следващия ден момчето
дойде да ме вземе за първата лекция. Насред уличния хаос – Джакарта е един голям,
тътрещ се паркинг – той, за мое огромно удивление, пусна Моцарт. Трябва да призная,
че ме трогна. Докато на другата сутрин чакахме в задръстването, младежът ме попита
какво знам за лечението и грижите за болните от шизофрения. След този въпрос той ме
въведе в ситуацията: брат му имал шизофрения и си стоял вкъщи. Когато станел много
„лош“, му давали няколко капки халоперидол. Шишенцето било много скъпо и затова
ползвали една опаковка вече няколко години. Попитах го как съхраняват лекарството.
„Ами как – на стайна температура“ – отвърна младежът. Известно е, че температурите
в Джакарта не са никак ниски. Признах, че идеята не ми се струва добра, понеже
нещо, което се съхранява толкова дълго, може да изгуби свойствата си или дори да
стане токсично. Той се умълча за миг, след което въздъхна: „Това обяснява всичко…“.
Напоследък лекарството на брат му не действало и когато дали една капка на
папагала, животинката издъхнала.
Може обаче да е и по-зле, както се убедихме от снимката, спечелила награда на
конкурса World Press Photo през 2005 г. в Амстердам. Тя показва 18-годишно момче в
празна килия на психиатрична клиника в Бангладеш. Момчето лежи на каменния под,
облечено само в къс панталон. Краката му са приклещени в дървен блок, излязъл сякаш
от Средновековието. Ръцете му се надигат отчаяно, юмруците – свити, лицето –
изкривено в гримаса. Във въпросната „клиника“ имало 24 такива помещения; според
директора на заведението от основаването му през 1880 г. до момента по този начин
се били изцерили хиляди пациенти.
Условията, при които се лекуват психично болните в Нидерландия, може и да са
покъртителни, при все това те бледнеят пред условията в други части на света.
Разбира се, в нашата богата държава това не бива да служи за легитимация на
икономиите и с това – на твърде честото използване на изолатора, тъй като
изолацията не постига друго, освен да влоши симптомите.

XI.2 Шизофренията и нейните симптоми

Надеждата ни за бъдещето е в […] органичната химия или в ендокриноложкия подход към

психозите. Това бъдеще изглежда далечно, но ние трябва да изследваме аналитично
всеки случай на психоза, тъй като така ще добием познания, които един ден ще са в
помощ на химичното лечение.
Зигмунд Фройд в писмо до Мари Бонапарт (1930)
Шизофренията се среща у 1 % от населението, но заради дългата си продължителност
болестта е отговорна за запълването на почти половината от леглата в психиатричните
отделения. Шизофренно болните често страдат и от депресия и не виждат смисъл в
живота си, а 10 % от тях се самоубиват. Самоубийството е огромна трагедия за цялото
семейство. Такива семейства, членове на сдружението „Ипсилон“, които си помагат
взаимно в тежки моменти, са пресъздали усещанията си в покъртителната книга на Вела
Коучър „Пътят им ги водеше към смъртта“ (в оригинал: Hun weg liep dood).
При шизофренията различаваме два вида симптоми. На първо място, това са позитивните
симптоми – явления като налудности и халюцинации, които иначе не присъстват в
живота ни. Понякога хората с психоза виждат картини или чуват гласове, които им се
струват напълно реални. („По-късно, когато изгубих работата си, из жилището
започнаха да кънтят гласове. […] Тормозят ме и гласовете в главата ми. Понякога са
агресивни и не се спират пред нищо.“) От скенер на мозъка е видимо, че мозъчните
зони, които обикновено обработват информацията от гласовете и картините, са
извънредно активни по време на халюциниране. Затова и халюцинацията не може да се
разграничи от реалното; тя възниква в същите зони, в които обичайно постъпват
дразненията от външния свят. Други пациенти пък имат налудности. Мислят, че някой
ги следи или че ги направлява тайнствена сила. („През последната седмица в офиса и
двете седмици след това бях лекувана против волята си по най-модерна технология.
[…] Освен нея с помощта на апаратура поставиха в мозъка ми и машинка, която ми
позволява да общувам с хората на улицата, като им изпращам мисловни вълни.“)
Пациентка с шизофрения, изпаднала в дълбока психоза, смятала, че може да лети.
Затова скочила през прозореца – и загинала. По време на халюцинациите болният може
да чува гласове, които му дават нареждания. Понякога пациентът се бунтува срещу
заповедите. Има случаи на хора, получили указания да убият. Министърът на външните
работи на Швеция Ана Линд например бе наръгана „по заръка на Исус“ от младеж с
шизофрения, който не си пиел лекарствата. В „цивилизованите“ страни като САЩ и
Япония такива болни ги грози смъртно наказание.
Освен позитивните симптоми има и негативни. С този термин се обозначава изчезването
на личностни качества като поемането на инициатива, организирането на
всекидневието, подреждането на дома и грижите за хигиената. Към негативните
симптоми спадат и притъпяването на емоциите и когнитивният дефицит. Голяма част от
пациентите се озовават на улицата в големия град, неугледни и без покрив над
главите си. Често пъти са зависими от упойващи вещества, с които в една по-ранна
фаза на заболяването са лекували негативните симптоми по собствено усмотрение. Ала
тези вещества обострят позитивните симптоми и вредят на психиката в дългосрочен
план. През 2005 г. в нидерландския град Алмере по инициатива на роднини на болни от
шизофрения бе издигната красива жилищна сграда – „А комплекс“, – която да приютява
бездомни шизофреници. Негативните симптоми се дължат на понижената активност в
префронталния кортекс. Затова в момента се правят опити за подобряване на
клиничната картина с транскраниална магнитна стимулация на префронталния кортекс.
Стимулацията на изразено активните зони в мозъчната кора ограничава халюцинациите.
Шизофренията е по-често срещана сред мъжете и протича по-леко при жените.
Обикновено година или две преди първата си психоза младежите стават необичайно
мнителни, посягат към наркотиците, обръщат гръб на учението и изпадат в изолация,
която допълнително влошава симптомите. Роднината с шизофрения трябва да е като
предупреждение за близките, защото болестта е до голяма степен наследствена. Много
често първата психоза се появява около двайсетата годишнина. При жените се
наблюдава втори пик през менопаузата. Макар болестта да е заложена още в утробата,
процесът се отключва от непостоянните хормонални нива през пубертета и менопаузата.
Женските хормони – когато се приемат едновременно със стандартните лекарства –
понижават негативните симптоми. По време на болестта мозъкът се свива, мозъчните
кухини, наречени стомахчета, се увеличават и пространството между браздите нараства
като при човек в старческа възраст. Това смаляване на мозъка (атрофия) със
сигурност не е причинено от самото лечение, тъй като атрофията е наблюдавана още
през 1920 г., т.е. дълго преди да бъдат открити лекарства за болестта. Свиването на
мозъка не е типично само за шизофренията. То се среща и в старческа възраст и при
някои форми на деменция. При шизофренията няма специфични изменения в мозъка,
поради което тя се диагностицира само след психиатричен преглед. Преди това обаче
трябва да се изключат редките мозъчни заболявания, чиито симптоми напомнят много на
симптомите на шизофрения. Ала когато веднъж се постави диагноза, идва ред на
ранното лечение, което е изключително важно за опазването на мозъка от по-големи
увреждания в резултат на психозата.

XI.3 Шизофренията – нарушение в развитието на мозъка

Шизофренията е ранно нарушение в мозъчното развитие, причината за което се крие в

комбинация от фактори. Най-важният от тях възниква още със зачатието. Изследвания
върху роднини и близнаци показват, че наследственият фактор е отговорен за 80 % от
случаите на шизофрения. Той обхваща множество генетични особености, различни при
всяко семейство. Всички те обаче се свеждат до микроскопични изменения в гените,
които са свързани с мозъчното развитие или със синтеза и разграждането на
невромедиатори в мозъка.
Освен наследствените съществуват и редица ненаследствени фактори, които могат да
нарушат нормалното развитие на мозъка в утробата. Недохранването на майката през
първите три месеца от бременността удвоява риска от шизофрения. Най-напред това
било забелязано сред децата на Гладната зима в Амстердам през 1944–1945 г. (вж.
III.3), а наскоро бе потвърдено и в Китай у децата, родени през и след ужасяващия
глад в провинция Анхуей в годините след „Големия скок напред“ на Мао, който
продължи от 1959 до 1961 г. Същата опасност грози и плод, който е недохранен заради
недобре функционираща плацента. Отровите от околната среда, каквато е оловото,
могат да нарушат развитието на мозъка на детето в утробата и да повишат риска от
шизофрения. Този риск е по-голям за хората, родени през ноември или декември,
отколкото за онези, които са се появили на бял свят през юли или август.
Обяснението не е в разположението на звездите, а в грипа и другите вирусни
инфекции, с които се е заразила майката половин година преди раждането.
Токсоплазмозата и борнавирусът47 може да се предадат на детето и да повишат риска
от шизофрения. Психологичните фактори като стреса у бременната жена също имат
значение. Разтърсващите събития – например смъртта на близък човек – и войната през
бременността увеличават риска от шизофрения у детето в зряла възраст.
Сред хората с шизофрения се забелязва повишена честота на проблемите при раждането:
форцепс, твърде ниско тегло, необходимост от поставяне в кувьоз и преждевременно
раждане. Открай време се смята, че проблемното раждане натоварва мозъка на детето и
увеличава риска от шизофрения. Нормално протичащото раждане изисква деликатно
взаимодействие между мозъците на майката и на бебето. Затова на раждането може да
се гледа и като на първи тест на мозъчните функции на детето, а на проблемната
поява – като на начален симптом за нарушено мозъчно развитие, което един ден би
могло да доведе до шизофрения (вж. II.1, 2).
След раждането рискът от развитие на шизофрения се увеличава в среда с много
стимули. В града този риск е по-висок, отколкото на село; по-висок е и сред
имигрантите. Трудните социални условия, на които нерядко са изложени имигрантите,
също допринасят за увеличаване на риска. Не са малко младежите, които попадат в
болница със симптоми на шизофрения, след като са употребили канабис. Дали
марихуаната отключва болестта и просто кара симптомите да се проявят по-рано, все
още е въпрос, върху който се дискутира разпалено.
Наблюденията върху мозъците на шизофренно болните показват ясно, че се касае за
ранно разстройство в развитието. Голям процент от клетките в болния хипоталамус са
разположени съвсем хаотично. Този хаос може да е възникнал само през първата
половина от бременността. У шизофрениците са открити и необичайни мозъчни гънки,
както и групички клетки, които не са пристигнали на точното място в мозъчната кора.
Най-вероятно и тези аномалии са възникнали в един ранен етап на мозъчното развитие.
Накратко: въпреки че повечето хора с шизофрения постъпват за лечение за първи път в
младежка възраст, основите на болестта са положени още през вътреутробния период.
Удивително е как до края на седемдесетте години психотерапевтите застъпваха
абсурдната идея, че шизофренията е резултат на студеното отношение на майка, която
не само не дава на детето си достатъчно любов, ами и го конфронтира с двусмислени
послания, които малко по малко го влудяват. Семейните терапевти обучаваха майките
да изпращат ясни послания, а нерядко и си позволяваха да изтръгнат детето от
„ноктите“ на болестотворното обкръжение. Така причиняваха още повече болка на
родителите, които просто искаха най-доброто за детето си. Нидерландският психиатър
Карла Рус не можа да понесе това и прекъсна обучението си за семеен терапевт. Майка
ми си имаше собствено мнение по въпроса за възникването на шизофренията. Тя носеше
значка, на която пишеше: „Лудостта е наследствена – предава се от дете на родител“.
47 Борна е неврологично заболяване, което се причинява от борнавируса, изолиран за
първи път в гр. Борна, Германия. Макар болестта да засяга предимно селскостопански
животни, тя може да се предава и на хората. Доказано е, че борнавирусът може да е
причина за появата на някои видове нервни и психични заболявания. – Б. пр.

XI.4 Халюцинациите при недостиг на стимули

Доколкото зная, едва ли може да се намери между всички хора някой, който да е
винаги с ума си и който да не е обладан от някакво безумие. Когато някой луд види
тиква и вярва, че това е собствената му жена, наричат го луд, защото такива случаи
са редки.48
Еразъм Ротердамски (1466–1536)
Когато мозъчните структури не получат обичайната информация, те си я създават сами.
Пациентът остава с усещането, че информацията, която мозъкът сам твори, идва отвън,
от сетивата. Този принцип се наблюдава, когато липсва информация от ушите, очите,
паметта и крайниците. Познавах 57-годишен мъж, който от 20 години имаше заболяване
на вътрешното ухо. През последната година слухът му се беше влошил дотолкова, че
мъжът носеше две апаратчета. През тези дванайсет месеца в главата му не оставало
тихо дори за миг. Ден и нощ този пациент чувал химна, коледни и новогодишни песни,
псалми, понякога и детски мелодийки. Музиката в ушите му била деформирана, но все
пак се разпознавала и той нерядко й припявал. Човекът страдаше от по-необичайна
форма на шум в ушите (музикален tinnitus aurium), който бил по-известен сред
пациентските сдружения на хората с tinnitus, отколкото сред лекарите, както ме
увери съпругата на въпросния мъж. Информацията, която се създава на място, се
интерпретира така, сякаш е получена по нормалните пътища от външен източник. Когато
от ухото спрат да постъпват данни, слуховата кора (фиг. 21) „запретва ръкави“, за
да произведе онова, което въпросната част от кортекса иначе само преработва:
музика. Моят познат беше подразбрал отнякъде, че при повторна стимулация на
въпросната част на мозъчната кора така влудяващите песни изчезват. Не му беше лесно
да намери лекар, готов да извърши процедурата. Накрая пациентът се озова при проф.
Де Ридер в Антверпен. Оплакването отшумя веднага след краткотрайната
електромагнитна стимулация на мозъчната кора и се възвърна постепенно едва след
няколко дни. По-късно пациентът си закупи скъпите (4000 евро) слухови очила
Varibel, разработени в Делфт, които подобриха слуха му и облекчиха шума.
Следователно, когато в мозъка навлезе нова информация, независимо дали смислена
(слухови очила), или безсъдържателна (електромагнитна стимулация), той спира да
възпроизвежда стара информация.
Подобно явление, при което поради липса на информация мозъкът си съчинява такава,
се наблюдава и при синдрома на Шарл Боне. Той засяга хора в старческа възраст с
нарушено зрение от типа на катаракта, глаукома или кръвоизлив в ретината. В
спокойна обстановка, на приглушена светлина, тези хора внезапно виждат цветни
образи. Често става дума за познати, облечени в празнични дрехи. Пациентът знае, че
образът не е истинен, и когато затвори очи, халюцинацията почти винаги изчезва. 83-
годишна жена, която през Втората световна война била активна участничка във
Февруарската стачка срещу окупацията на Нидерландия от Германия, а на тези години
бе практически ослепяла заради катаракта, доверила на дъщеря си с треперещ глас, че
всеки път, щом премигнела, виждала пречупени кръстове. Когато мозъчната кора, която
отговаря за зрението (фиг. 21), не получи достатъчно информация от окото, тя си
намира заместител. Същото става и когато паметта ни откаже, например при болни от
Корсаковия синдром – деменция в резултат на злоупотребата с алкохол. При това
заболяване възникват фалшиви спомени – конфабулации – за несъстояли се събития.
Фантомната болка след ампутация се подчинява на същия принцип. Когато в мозъка не
постъпи информация от изгубената ръка или крак, мозъкът си въобразява, че крайникът
още съществува. Халюцинациите може да са симптом на невродегенеративно заболяване
като алцхаймер, паркинсон или деменцията с телца на Леви, при която често се
наблюдава понижена визуална перцепция.
И шизофренията се характеризира с нарушение в подаването на информация към зоните
на мозъчната кора. Тоест халюцинациите при шизофренно болните възникват по същия
механизъм. В зависимост от мястото на повишена активност в кортекса пациентите с
шизофрения виждат или чуват неща, които не съществуват. Предварителните
експерименти на проф. Рене Кан в Утрехт показаха, че електростимулацията на мозъка
облекчава халюцинациите на шизофренно болните. Изолаторът пък, в който биват
затваряни някои пациенти, когато състоянието им се влоши, само задълбочава
недостига на стимули към мозъка и обостря проблема още повече.
Понякога катерачите – особено когато нямат никого около себе си – преживяват
интензивни усещания, свързани с въображаемо присъствие, чуват гласове, виждат хора
или наблюдават собственото си тяло отстрани както при преживявания, близки до
смъртта. Обзема ги силен страх. Показателен е фактът, че за основателите на трите
световни религии моментите на откровение са предшествани от период на усамотение в
планината. На два пъти Мойсей получава от Бог десетте божи заповеди в планината
Синай. Втория път „престоя там Мойсей при Господа четирийсет дни и четирийсет нощи;
без да яде хляб и без да пие вода“. Когато Христовите ученици Петър, Йоан и Яков
изкачили със своя учител Таворската планина, за да се помолят, пред погледа им се
явили Мойсей и Илия. По време на усамотението си в пещерата Хира Мохамед съзрял
архангел Гавраил. Тези преживявания били придружени от светлинни халюцинации,
гласове и страхови състояния, каквито описват и алпинистите. В моменти на дълбоко
уединение мозъкът възпроизвежда нещо, за което е мислил и което е запаметил
отпреди. Ето че това „нещо“ може да се превърне и в ново религиозно течение.
48 Еразъм Ротердамски. Възхвала на глупостта. Прев. Александър Милев.София: Народна
култура, 1968. – Б. пр.

XI.5 Други видове халюцинации

Когато осъзнаем, че всички сме луди, мистериите изчезват и животът става разбираем.
Марк Твен (1835–1910)

Делириумът

Халюцинациите не са присъщи само на шизофренията. Най-често те възникват при

делириум, познат и като делир. В Нидерландия в делириум изпадат около 100 000
пациенти годишно. Повечето от тях са възрастни хора, поставени под наркоза преди
операция, например заради счупен таз. Което не е толкова странно предвид това, че
за старческия мозък упойката е като отрова в почти смъртоносна доза. В интензивното
отделение в делириум изпадат цели 80 % от пациентите. Неслучайно го наричат и
„всеобща психоза“. Делириумът може да възникне и когато мозъкът страда в резултат
на белодробно възпаление, обезводняване, недохранване и прием на определени
лекарства или наркотици. В старческа възраст делириумът може да се появи и при
просто възпаление на пикочния мехур. Мнозина са чували за делириум тременс, който
се причинява не само от натравяне с алкохол, но и от въздържание от алкохол. Наред
с това делириумът може да възникне при мозъчно увреждане поради недостиг на
кислород, прекалено ниски нива на кръвна захар или инсулт.
Пациентите в делириум са силно объркани, често и неспокойни, изпитват затруднения с
паметта, гневни са, шумни и хиперактивни, заради което се случва да паднат от
леглото, да си счупят кост и състоянието им да се влоши още повече. Но делириумът
има и спокойна форма или период, в който пациентите не правят друго, освен да лежат
апатични в леглото и да се взират в една точка. Съзнанието на тези хора е
разстроено, те не знаят къде са, а понякога и кои са. Не могат да разсъждават ясно
и са изгубили способността си да се концентрират. Затова състоянието им може да
напомня на деменция, ала делириумът възниква внезапно, а деменцията най-често се
развива постепенно. Някои пациенти в делириум халюцинират и „виждат“ буболечки.
Нерядко болният отказва да се храни, защото вярва, че по храната му пъплят мравки.
Един пациент твърдеше, че по тавана лазят бръмбари. На някои деца с висока
температура им се привиждат чудовища под кревата. Халюцинациите и налудностите
често са свързани с болезнени спомени. Един пациент в делириум си мислеше, че
лекарите и сестрите са дошли, за да го отведат в концентрационния лагер.
Естествено, той се опита да им се измъкне, изтръгна системата от ръката си, след
което издърпа и сондата, с която го хранеха. Ако в белите му дробове беше попаднала
храна, щеше да си навлече неприятно възпаление. Една жена пък повтаряше, че са я
вързали на болничното легло, за да я изнасилят. Мой стар приятел не вярваше, че
операцията му е преминала, и се гневеше, че някакъв доктор го разстроил посред нощ.
По думите на този приятел докторът отказал да му съобщи резултатите от кръвните му
изследвания, затова се наложило сам да ходи до лабораторията, за да си ги получи.
За щастие, докторът беше просто халюцинация и в действителност моят приятел не беше
ставал от леглото си. Възрастна дама, която се беше счепкала със сестрата, по-късно
разказа, че креватът й се сторил като гроб. Докато тя се опитвала да изпълзи от
него, сестрата се мъчела да я натика обратно в дупката.
Постепенно се доближаваме до отговора на въпроса защо някои хора изпадат в делириум
по-рано от други. Оказва се, че делириумът се причинява от прекомерни количества
допамин в мозъка. В гена за белтъците, които приемат сигнала на допамина, възникват
множество дребни вариации, наричани полиморфизми. Тъкмо тези дребни вариации
определят предразположението ни към делириум. По време на делириум настъпва мозъчна
увреда, а след него се увеличава рискът от деменция. Последствията от делириума
могат да са доста упорити. И след излизане от това състояние много хора продължават
да се оплакват от затруднения при четене, писане, ходене и запомняне. Често те
въобще не възвръщат предишната си форма. Около една трета от хората над 65 години,
изпаднали в делириум, умират до няколко месеца. Следователно тук говорим за
сериозно заболяване, рискът от което се предопределя още със зачеването ни.

Гласовете

Често минава време, преди детето да открие, че останалите не чуват гласове; след
това то не се осмелява повече да повдигне темата.
Срещат се и хора, които чуват гласове, без да са с психотични разстройства. На
практика от 7 до 15 % от хората са чували гласове, а едва малка част от тях имат
психични проблеми. Този феномен е част от широкия спектър, в единия край на който
са здравите хора с гласове в главите, а в другия – шизофренно болните. В средата са
хората, чиито вътрешни гласове са остатък от излекувана психоза, и онези, при които
гласовете са първи симптом на начеваща психоза. Когато става дума за здрави хора,
гласовете обикновено се появяват в детска възраст и са типични и за други членове
на семейството. Често минава време, преди детето да открие, че останалите не чуват
гласове; след това то не се осмелява повече да повдигне темата. Някои хора са силно
привързани към дружелюбните гласове в главата си, какъвто е примерът с жената, на
която още от единайсетгодишна възраст гласовете повтаряли, че не бива да се
страхува. Посланията, които получават психично болните в главите си, са предимно
заплашителни и с негативно звучене („Защо днес не скочиш под влака?“ или „Не
заслужаваш да живееш, Евелин; ти си лоша, а лошите хора не заслужават да живеят!“).
Нищо чудно, че тези пациенти развиват параноя и психотични разстройства. За разлика
от гласовете при психоза, гласовете у здравите хора често дават добронамерен съвет
и оказват подкрепа. Има и гласове, които натякват: „Ти си грозен, нищо не струваш,
прекалено си дебел“, но здравите хора умеят да ги обуздават. Могат да възразят на
гласа: „Сега не му е времето!“. С помощта на функционален скенер на мозъка бе
установено, че у здравите хора, които чуват гласове, мозъчните зони се активират по
начин, подобен на този при пациентите с психоза. И в двата случая се задействат
зоната на Брока, която контролира производството на речта, и на Вернике, която
отговаря за слушането и обработката на речта (фиг. 7). Типична за двете ситуации е
и активацията на първичната слухова кора (фиг. 21). Установи се, че връзката между
тези зони е нарушена. А това ни връща обратно към тезата, че когато някоя мозъчна
зона не получава достатъчно информация, то тя си я произвежда сама (вж. XI.4). У
хората, които чуват неприятни гласове, дясното полукълбо е по-активно, отколкото е
то у хората, които не познават това явление. Правени са опити да се заглушат
гласовете с транскраниална магнитна стимулация на свръхактивната мозъчна зона, но
досега тази терапия не е доказала превъзходството си пред плацебо лечението. Каква
ли част от хората, които твърдят, че имат паранормални способности и се представят
за медиуми по телевизията, всъщност чуват не послания от починали близки, а само
собствения си мозък?

Обонятелните халюцинации

Гершуин починал на 38-годишна възраст, малко след частичната резекция на тумор на

ункуса.
Ункусът е разположен в предната част на темпоралния лоб на мозъка, над амигдалата
(фиг. 20), и отговаря за информацията от обонятелния орган. Понякога при епилепсия
се наблюдават и мирисни пристъпи. По време на вечеря 38-годишният Джордж Гершуин,
композитор на „Рапсодия в синьо“, „Порги и Бес“ и редица други музикални творби,
внезапно доловил миризма на изгоряла гума и припаднал за 20-ина секунди. Въпреки че
се консултирал с много лекари, изминала половин година, преди да открият причината
за честите обонятелни халюцинации: тумор на ункуса в темпоралния лоб на мозъка.
Гершуин починал през 1937 г. на 38-годишна възраст малко след частичната резекция
на тумора.

XII. Репарация и електростимулация

Според мен ще се окаже, че тежките мозъчни заболявания […] се дължат на специфични

химични изменения в нервната клетка. Вероятно много от нарушенията в мозъка и в
мисленето, които още не можем да си обясним, ще бъдат дефинирани прецизно с помощта
на химията и ще станат лечими; а онова, което днес още е смътен емпиризъм, ще се
превърне в гордо занимание с точна наука.
Германският биохимик Йохан Тудикум (1884)

XII.1 старческата слепота: макулна дегенерация

Не, не мислех да пиша, а по-скоро да прочета тези книги. Ех, вечното тегло на
интелектуалеца – да налива цялото това знание в мозъка си през тримилиметровото
отверстие на ириса.49
Ървин Д. Ялом, „Когато Ницше плака“ (1992)
През последната година от живота си баща ми ослепя. Почина на 89. Преди 13 години
двамата ходехме всяка седмица до Лайден за лазерно лечение, което да спре
дегенерацията на ретината му. Ретината възниква като мозъчна издутина по време на
вътреутробното развитие. Тя превръща светлината в електроимпулси, които зрителният
нерв пренася към задната част на мозъка. Благодарение на това виждаме. Първия път,
когато влязох в Лайденската университетска болница, хванал под ръка фактически
слепия си баща, аз му рекох: „Сега надясно“. „Откъде знаеш? Да не си идвал преди?“
– попита той. „Не, но има голяма табела с око и стрелка надясно“ – обясних му аз.
„Интересно как ли са указали пътя към АГ отделението“ – пошегува се той тогава.
Баща ми имаше най-често срещаната форма на старческа слепота: макулна дегенерация.
При това заболяване точно под жълтото петно, наречено „макула“, което представлява
част от ретината и с което виждаме най-добре, се появяват нови кръвоносни съдове.
Новообразуваните съдове унищожават ретината и зрението постепенно изчезва,
започвайки от центъра на зрителното поле. Първоначално онова, което виждате, се
изкривява; по-късно в средата се появява черно петно, което малко по малко
нараства. При влажната форма на макулна дегенерация от новообразуваните съдове
започва да изтича течност. Не след дълго четенето и писането стават непосилни, а с
течение на времето преставате да различавате и по-едри обекти. След първата лазерна
процедура в Лайден аз платих на паркинг автомата, от който един особено вежлив
дамски глас на запис ми напомни: „Не забравяйте да приберете рестото си“. Баща ми
явно се впечатли от този глас, защото попита: „Познаваш ли госпожицата?“. На път от
Лайден към Амстердам той се поинтересува кой месец е. „Януари“ – отвърнах му аз.
„Странно – отбеляза баща ми. – Не е ли прекалено рано за пролетни цветя?“ Заради
флуоресцентното вещество, което му бяха инжектирали преди лазера, за да се откроят
множащите се кръвоносни съдове, баща ми виждаше всичко в жълто. Терапията, за
жалост, не спря процеса.
Ала оттогава лазерната медицина се разви и вече има ефективно лечение на влажната
макулна дегенерация. На международното ни лятно училище през 2008 г. Райниър
Шлингеман, офталмолог към Университетската болница в Амстердам, разказа подробно за
това лечение. Новите съдове, които унищожават ретината, се разрастват под влиянието
на молекула, позната като „съдово-ендотелен растежен фактор“ (vascular endothelial
growth factor, или VEGF). Открити са антитела, които възпират VEGF и образуването
на нови съдове. Едно от тях е „Авастин“, който наред с останалите си приложения
може да се инжектира в окото ежемесечно с тънка игличка, за да спре дегенеративния
процес. Разработено е и друго подобно средство – „Луцентис“; то пък се прилага
единствено в офталмологията. Това лекарство стабилизира състоянието на близо 90 %
от пациентите, а у една трета от тях зрението дори се подобрява. „Луцентис“ се
приема в по-малки дози и поради това по думи на производителя има по-малко
странични ефекти от „Авастин“. За сметка на това е 30 пъти по-скъпо. „Авастин“ също
действа. Досега не са правени сравнителни проучвания, които да докажат предимствата
на „Луцентис“. Тъй като не могат да си позволят такива разходи, очните клиники
продължават да изписват „Авастин“. Ала през 2007 г. нидерландски адвокат, който
настояваше етичната лекарска комисия да продължи лечението на клиента му с
„Луцентис“, успя да се пребори за стартирането на сравнителни изследвания. Въпросът
за ефективността и нежеланите ефекти на двата препарата бе повдигнат и по време на
дебатите в Долната камара на нидерландския парламент. Такова проучване предстои да
бъде извършено под ръководството на проф. Шлингеман. Всеки месец в продължение на
година на близо 300 пациенти с макулна дегенерация ще бъде поставяна инжекция с
„Авастин“ или „Луцентис“. Работи се и върху други форми на лечение на макулната
дегенерация. За кратко време влажната форма на макулната дегенерация се превърна от
доживотна присъда в преодолимо очно заболяване. Пробивът дойде от „Авастин“, който
първоначално бил замислен като препарат срещу рака на дебелото черво. Често се
случва в медицината да се работи целенасочено върху лечението на една болест, а
ползата да дойде от съвсем неочакван ъгъл.
49 Ървин Д. Ялом. Когато Ницше плака. Прев. Анелия Николова. София: Колибри, 2013.
– Б. пр.

XII.2 Неочакваните открития: чиста проба късмет

Не едно важно откритие в медицината е плод на случайността; но и за това се

изискват прозорливост и познания.
Когато лекарствата срещу паркинсон изгубят ефективността си, на някои пациенти се
имплантира мозъчен електрод. Стимулацията става чрез пейсмейкър и представлява
временно деактивиране на малка мозъчна зона. Впечатляващо е да се види как силните
тремори изчезват внезапно под влияние на електрода. Историята, довела до
изобретяването на тези електроди, е история на случайността. И въобще неочакваните
открития, плод на случайността, не са рядкост в медицината. През 1952 г. на пациент
с болестта на Паркинсон предстояла тежка мозъчна операция, при която необичайно
силният тремор трябвало да се спре чрез прекъсване на моторните пътища. Това
практически означавало парализа на пациента. По време на операцията хирургът, на
име Купър, по невнимание срязал кръвоносен съд. За да спре кървенето, той завързал
кръвоносния съд, след което за по-сигурно прекратил операцията. За всеобщо
изумление, след неуспешната интервенция треморът на пациента изчезнал, а парализа
така и не се появила. Впоследствие Купър умишлено запушил въпросния съд и по този
начин изключил една малка зона в мозъка. Тази процедура облекчила тремора у 65 % от
болните от паркинсон, а у 75 % премахнала стегнатостта в мускулите. Последвал
период, в който въз основа на теоретичните познания били изключвани различни зони в
мозъка. Постепенно се разбрало, че най-добри резултати дава деактивирането на
зоната под таламуса, т.нар. nucleus subthalamicus (фиг. 22). И до днес повечето
електроди се имплантират тъкмо там. Хубавото на тези електроди е, че деактивирането
е обратимо, т.е. че може да се проверява къде ползата е най-голяма. Начинът на
стимулация също подлежи на промяна. Електродите облекчават инертността, сковаността
в мускулите и тремора и подобряват походката, макар да не забавят развитието на
болестта.
Днес по света има приблизително 35 000 пациенти с дълбоко имплантиран електрод в
мозъка. Както при всяко ефективно лечение, и тук има риск от странични ефекти.
Болните от паркинсон с имплантиран електрод понякога изпитват затруднения в
общуването с партньора и колегите. Въпреки че повечето пациенти заявяват, че са
много доволни от качеството на живот, често пъти роднините им споделят, че техният
близък е станал по-лабилен и раздразнителен. У 9 % от пациентите възникват
психиатрични усложнения като изблици на плач и повишена импулсивност при вземане на
решения. Електростимулацията може да обостри депресията, а понякога води и до
самоубийства. Срещали сме болни с електрод, имплантиран на точното място в nucleus
subthalamicus (фиг. 22), които посягат на живота си. Допреди десет години
неврологията не се интересуваше от тази взаимовръзка. Случва се поставянето на
електрод да доведе и до деменция заради кървене или увреждане на мозъка. Но
понякога симптомите на деменция изчезват с пренастройването на стимулатора. Описани
са и случаи на психоза, сексуално невъздържане и пристрастяване към хазарта. Един
пациент, който преди операцията беше олицетворение на холандската пресметливост,
след интервенцията не минаваше покрай ротативка, без да поспре за малко. Проблемът
му привлече вниманието на лекарите едва след години, когато се наложи да си продаде
къщата, за да покрие дълговете, партньорът му подаде молба за развод и нашият
пациент направи опит за самоубийство. Пристрастяването към хазарта обаче може да
възникне и в резултат на класическото лечение на болестта на Паркинсон с L-dopa.
Допаминовата система (фиг. 15) е в основата на всяко пристрастяване. По-особен
страничен ефект е наблюдаван у пациент, който изпаднал в маниен период и започнал
да купува къщи в Испания и Турция, без да е в състояние да си позволи такива
разходи. Въпросният пациент отказвал да изключи стимулатора. Освен всичко друго,
стимулацията с електроди може да причини и нарушения в мисленето, паметта и говора.
Повечето нежелани ефекти на дълбоко имплантираните електроди обаче са временни,
лекуват се успешно и вероятно може дори да се избегнат. Същевременно те ни дават
ценна информация за работата на мозъчните структури и мозъчните вериги – например
за ролята на допаминовата система при пристрастяванията. Успехът на електродите при
лечението на паркинсон доведе до прилагането им при редица неврологични и психични
заболявания като нетърпима болка, клъстерно главоболие, депресия, страх, мускулни
спазми, автомутилация (самонараняване) и обсесивно-компулсивни разстройства.
Провеждат се изследвания върху лечението на затлъстяване и зависимости с електроди.
Днес възможностите ни изглеждат безкрайни. Купър надали си е представял това,
докато през 1952 г. се е борил със срязания по невнимание кръвоносен съд.

XII.3 Дълбоката мозъчна стимулация

Електростимулацията дълбоко в мозъка не само намира широко клинично приложение, но

и ни дава съществена информация за начина, по който работи мозъкът.
Впечатляващ резултат от стимулацията с дълбоко имплантирани електроди бил постигнат
с 39-годишен мъж, който след инцидент прекарал шест години в състояние на минимално
съзнание. Той осъществявал спорадичен контакт, като движел пръсти или очи, но не
говорел. Обикновено след дванайсет месеца в това състояние възстановяването е
практически невъзможно. Обратът обаче дошъл с имплантирането на електрод в центъра
на мозъка, в таламуса, където постъпва информацията от сетивата ни. Само след два
дни на стимулация мъжът се събудил, отворил очи и реагирал на повикване, като
завъртял глава. След четири месеца мъжът отново започнал да говори, да приема храна
и напитки и да си реше косата.
Отскоро електродите за дълбока мозъчна стимулация намират приложение и в лечението
на обсесивно-компулсивни разстройства. Пациентите с такива разстройства си мият
ръцете стотици пъти дневно, скубят си косата косъм по косъм, докато не оплешивеят,
и т.н. Те изпадат в паника, ако не могат да се отдадат на обсесията си, и това им
пречи да водят нормален социален живот. Понеже извършването на стереотипни действия
кара тези хора да се чувстват добре, се предполага, че в разстройството им е
замесен възнаграждаващият невротрансмитер допамин, който се освобождава във
вентралния палидум, или nucleus accumbens (фиг. 15). Изследване на нидерландския
философ и психиатър проф. Дамиан Денис разкрива, че когато на тези пациенти не може
да се помогне по традиционния начин, е добре да се помисли за двустранен електрод в
nucleus accumbens. Обяснението на проф. Денис е, че при дълбока мозъчна стимулация
в nucleus accumbens се освобождава допамин, който доставя на пациента същото
приятно усещане, което му носят и стереотипните действия. Така от десет часа дневно
времето за миене на ръце спада до четвърт час и позволява на болния да води
нормален живот. Един пациент с обсесивно-компулсивно разстройство си отдъхна от
компулсивните действия, но за сметка на това започна да мисли само за секс. При
него електродът беше разположен в непосредствена близост до т.нар. bed nucleus на
stria terminalis (фиг. 9, 10). Дали това обаче беше причината за натрапливите
мисли, можем само да гадаем.

Фиг. 22: Електродът (E) е разположен на точното място в nucleus subthalamicus на

човек, страдащ от паркинсон. T = таламус, TO = tractus opticus, или зрителен тракт.

Напоследък се заговори не само за нови постижения в областта на дълбоката мозъчна

стимулация, но и за несрещани досега нежелани ефекти. Тинитусът, или шумът в ушите,
се среща при хора, които губят слуха си. В резултат на оглушаването мозъкът не
получава обичайната информация от ушите и започва да я произвежда сам. Пациентите с
това оплакване непрекъснато чуват музика (вж. XI.4). Стимулирането на онази част от
мозъка, която е престанала да получава звукова информация, изглежда логично решение
за справяне с досадните песнички. Един пациент с тинитус, лекуван с електрод в
темпоралния кортекс (фиг. 27), престана да чува неприятните звуци, но едновременно
с това бе сполетян от страничен ефект – усещането, че напуска тялото си. Мислеше
си, че стои на половин метър вляво зад собствения си гръб (вж. също VIII.5).
Темпоралният лоб е много чувствителен към недостига на кислород, което вероятно
обяснява защо понякога при спиране на сърдечната дейност се активира точно тази
зона и при преживяване, близко до смъртта, оставаме с усещането, че напускаме
тялото си (вж. XVII.3).
Друг неочакван ефект бил наблюдаван при пациент, който в хипоталамуса си имал
електрод за възпиране на апетита. Този човек бил толкова пълен, че не се побирал в
скенера. Електростимулацията не му помогнала да свали килограми, понеже нощем той
изключвал електрода, за да похапне. Ала щом го включел, пред погледа му изниквали
събития отпреди 30 години. Виждал се как се разхожда с приятелчета в гората, а пред
очите му се редели все нови и нови подробности. Този страничен ефект явно също се
дължи на активирането на темпоралния лоб. За подобни епизодични спомени разказват и
хората, които са се докоснали до смъртта (вж. XVII.3). Темпоралният лоб е важен за
паметта и тъй като електростимулацията подобрява функциите му, се проучва дали
електродите не помагат и при проблеми с паметта. С две думи, дълбоката мозъчна
стимулация не само има обещаващо клинично бъдеще, но и благодарение на неочакваните
си странични ефекти ще ни помогне да научим повече за начина, по който работи
човешкият мозък.

XII.4 Мозъчната стимулация и щастието

Щастието не е нищо друго освен добро здраве и лоша памет.

Алберт Швайцер (1875–1965)
Нидерландският социален предприемач Арян Харин не спирал да си задава един
любопитен въпрос: „Защо, къде и как изпитваме щастие?“, и затова решил да
организира симпозиум по темата. На симпозиума ротердамският „професор по щастие“
Рют Фейнхофен обясни, че щастието не зависи от това дали имаме цел в живота, или
не. Думите му не ме изненадаха, понеже самият живот е възникнал и еволюирал
случайно, без цел и смисъл. Важно е обаче да се наслаждаваме, защото насладата е
тясно свързана с храненето и възпроизводството и следователно е от огромно значение
за оцеляването ни. На места този хедонизъм е толкова силно проявен, че води до
пренаселеност и затлъстяване. Влюбването, майчината любов и удоволствието от
общуването с другите също са част от позитивните усещания, които помагат на вида ни
да просъществува. Когнитивното развитие на човека му позволява да изрази насладата
си на едно „по-високо“ ниво – чрез изкуството и науката, алтруизма, финансовите
дейности и трансценденталните занимания – и така да я издигне до щастие. А щастието
е заразно. Когато някой се чувства щастлив, шансът приятелите, партньорите и
роднините му да споделят неговото щастие е голям.
Нарушенията в положителните усещания са ни познати от психиатрията. Манията може да
е придружена от епизоди на бурно щастие. Отсъствието на всякаква радост пък, което
се нарича „анхедония“, е характерно за депресията, но се наблюдава и при
шизофренията, аутизма и зависимостите. В основата на анхедонията стои вентралният
палидум, или nucleus accumbens. При болните от паркинсон с лезии в тази зона на
мозъка от време на време се наблюдава апатия или дори анхедония. Затова и
стимулацията на вентралния палидум може да помогне при депресия. Повишените нива на
хормона на надбъбречната жлеза, които се наблюдават при депресия, възпират
секрецията на допамин във вентралния палидум и по този начин не позволяват на
болния да изпита каквото и да е удоволствие.
Насладата и щастието са свързани с промени в активността на голям брой мозъчни
зони. Активността в префронталната кора се засилва както когато се наслаждаваме на
храна, така и когато получим финансово възнаграждение. Тази мозъчна зона ни кара да
се отдадем на изкушенията или пък ни помага да им устоим. Но не префронталната кора
е центърът на удоволствието. Пациенти, преминали левкотомия – операция, позната и
като „лоботомия“, при която се изключва префронталният кортекс, – продължават да се
наслаждават на храната и секса. Усещането за удоволствие възниква във
възнаграждаващата мозъчна система, разположена малко по-долу.
Наркотиците се възползват от мозъчните ни системи, за да възбудят приятни усещания.
Самият Фройд употребявал кокаин известно време. През 1895 г. той написал, че
усещанията, които му доставило това вещество, не се различават от добре познатото
блаженство. Подаването на малки количества опиоидни вещества към „хедонистичните
точки“ у лабораторни животни показало, че тези зони са достатъчни, за да се
предизвика наслада. Но едва когато изключим дадена зона, можем да твърдим със
сигурност, че тя е необходима за удоволствието. Така например стимулацията на
конкретна зона (да вземем nucleus accumbens) може и да е е достатъчна, за се да
постигне ефект на възнаграждаване, но изключването й почти не влияе на
удоволствието от храната. Следователно не това е зоната, която е необходима за
възникването на ефекта на възнаграждаване.
Една-единствена хедонистична точка в основата на мозъка ни кара да харесваме
сладкото. Деактивирането на тази зона превръща удоволствието от сладкото в
откровено отвращение. Хипоталамусът отговаря за влюбването, майчината любов и
събирането на хората в двойки. Има и други мозъчни зони, при които се наблюдава
промяна в активността при удоволствие или радост и които не са необходимо условие
за изпитване на наслада. Те обаче са наложителни за свързаните с насладата процеси
като ученето, запаметяването, вземането на решения и избора на поведение.
В различните форми на удоволствие участват множество невротрансмитери.
Възнаграждаващата допаминова система отговаря за радостното очакване на нещо, за
мотивацията и съсредоточаването върху предстоящата наслада. При депресия хормонът
на стреса кортизол потиска тази система и не ни позволява да се зарадваме на онова,
което ни чака. Кокаинът пък се грижи допаминът да е по-дълго на разположение на
мозъчните клетки, на които влияе. Опиоидните вещества, които мозъкът сам
произвежда, също имат връзка с щастието. Когато се влюбим, изпитаме оргазъм,
срещнем правилния човек или дадем или получим майчина любов, за това са „виновни“
окситоцинът и вазопресинът. У аутистите е установен недостиг на последните два
невротрансмитера.
Има хора, които нямат нужда от другиго, за да се почувстват щастливи. Група
монахини били помолени да възпроизведат екстатичната си любов към Бог и на скенер и
апаратът наистина отчел изменения в активността на възнаграждаващите мозъчни
структури. Туморът в темпоралния лоб може да породи екстатично щастие, подобно на
това при общуването на монахините с Исус. След премахване на тумора на пациент с
такова образувание усещането повече не се върнало.
За съжаление, не можем да предизвикаме силно щастие с поставянето на електрод на
едно-единствено място в мозъка. Но пък съществуват „точки на автостимулация“. Плъх
с имплантиран в мозъка електрод може да го стимулира многократно в рамките на
минута и по този начин да се мотивира да яде, да пие или да се чифтосва. Въпросът е
обаче доколко му харесва. При един млад мъж поставянето на електрод в зоната на
nucleus accumbens/септума довело до усилена автостимулация. Когато му взели
стимулатора, младежът протестирал дълго. Електродът му доставял наслада, топлина,
сексуална възбуда, желание да мастурбира, но не и сексуален оргазъм или видимо
удоволствие. Една млада жена пък, която непрекъснато се стимулирала, за да събуди
еротични усещания, все не успявала да стигне до оргазъм. Заради непрекъснатата
стимулация тя се занемарила. При нея не може да говорим за истинско удоволствие.
Тоест засега ще трябва да разчитаме на старомодния начин да си доставим наслада и
щастие. В което всъщност няма нищо лошо.

XII.5 Мозъчниte протези

Обадиха се от сервиза. Мозъкът ви е готов.

Американският невролог Уолъс Търтълот
Мозъкът ни получава информация за външния свят чрез сетивата. Въз основа на тази
информация той направлява моториката. До неотдавна загубата на някое сетиво беше
доживотна присъда, както при увреда на гръбначния мозък човек се парализираше
завинаги. На Международното лятно училище по мозъчни изследвания на Нидерландския
институт по неврология през 2008 г. бяха представени редица иновации. С помощта на
интерфейси за мозъчни компютри, наричани и „невропротези“, се пренесохме за миг в
бъдещето, в което незрящите ще виждат отново, а хората с парализа на долните
крайници ще ходят. В това отношение най-напреднал е слухът. От 1960 г. при глухота
заради заболяване на вътрешното ухо се вгражда бионично ухо или кохлеарен имплант,
който да стимулира нервните клетки, свързани с неработещите вече космести клетки в
средното ухо. Откакто през 1980 г. бе открит начин да се имплантират 22 електрода,
над 100 000 души си поставиха кохлеарен имплант, с който започнаха да чуват
изненадващо добре; слухът на мнозина от тях се възвърна напълно. Имплантът не
помага при глухота, която е причинена от увреждане на двата края на слуховия нерв.
Отскоро обаче в мозъчния ствол се имплантират дванайсет електрода, благодарение на
които слуховата информация достига до мозъка и комуникацията се подобрява.
По света има милиони незрящи хора, чиято слепота е резултат от разрушаването на
фоторецепторите – светлочувствителните клетки в ретината. Лосанджелиският
офталмолог Джералд Чейдър разказа за експерименти с трима пациенти с пълна слепота.
Очила с малка камера изпращали информация до миниатюрен приемник, поставен
оперативно върху ретината. Микропроцесор превръщал картинните сигнали в
електросигнал. Шестнайсет електрода се свързвали със слоя здрави нервни клетки в
ретината, а тези клетки на свой ред изпращали информацията по очния нерв към
мозъка. След продължителни упражнения пациентите успявали да различат по-едри
структури (глава и чиния). Планира се броят на електродите постепенно да се увеличи
до 1000 и така след пет до десет години на незрящите да се позволи да разпознават
лица. Друга група пациенти изпращали информацията от камерата към апарат в джоба на
панталона си, който обработвал данните и ги препращал към приемник, свързан с голям
брой микроелектроди в онази част от мозъчната кора, с която виждаме (фиг. 21).
Малко по малко се научаваме да предугаждаме намеренията на клетките в кортекса,
които отговарят за моториката, и благодарение на това да направляваме роботизирана
ръка. Това ни дава надежда и за лечението на парализата на долните крайници.
Експериментите с животни показват, че при парализа на долните крайници с помощта на
електростимулация на гръбначния мозък, тримесечни упражнения и поддържаща медикация
може да се изработи модел на ходене, който не се контролира от мозъка. Грегоар
Куртан от Цюрих предполага, че до пет години тази техника ще започне да се прилага
и върху хора.
При 25-годишния Матю Нейгъл, който се парализирал напълно, след като бил наръган с
нож във врата, били постигнати впечатляващи резултати. В моторната му мозъчна кора
била имплантирана пластина с размери 4 на 4 мм, която съдържала 96 електрода (фиг.
21). Чрез отвеждане на електрическата активност на мозъчните клетки, които
управляват моториката, Матю се научил да си служи с компютър. Отнело му едва
няколко минути – просто си представил как премества с ръка курсора върху
компютърния екран. Със силата на мисълта младежът успявал да нарисува кръг, да
прегледа електронната си поща, да играе на компютърна игра, дори да разтвори и свие
ръчна протеза. Този експеримент разкрива не само възможностите на една такава
невропротеза, но и ограниченията пред нея. Още преди операцията Нейгъл управлявал
компютър с гласа си. След имплантирането на чипа той се оказал привързан към обемни
апарати, а зад гърба му винаги седял по един асистент. При тези обстоятелства
електродите в мозъка, естествено, не му се сторили толкова привлекателна
алтернатива. Когато след около девет месеца електрическият сигнал от мозъка
отслабнал, Нейгъл помолил да премахнат електродите. Има какво още да желаем в тази
област, но проектите, по които се работи в момента, без съмнение ни изпълват с
надежда.

XII.6 Трансплантацията на фетална мозъчна тъкан

Ако трансплантацията на фетална мозъчна тъкан се окаже сполучлива, какви ли

качества ще наследяваме тогава от донора?
Болестта на Паркинсон представлява измиране на допаминовите клетки в т.нар. черно
вещество, или субстанция нигра (фиг. 23), на мозъчния ствол. При аутопсия
субстанция нигра прозира в черно през мозъчната тъкан. Цветът й се дължи на
пигментацията на мозъчните клетки, които произвеждат допамин. Веднага си проличава
кога тези клетки са измрели. В такъв случай те не могат повече да изпращат
дразнения към моторната зона в центъра на мозъка, известна като стриатум, и да я
управляват. Недостигът на допамин в стриатума води до типичните за паркинсон
двигателни нарушения. А какво по-логично лечение на болестта от замяната на
измрелите клетки с нови? През 1987 г. мексиканският лекар Мадрасо публикува във
водещото списание „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“ статия, в която описваше
удивителното подобрение у болните от паркинсон след трансплантация в опашатото
ядро, или nucleus caudatus (фиг. 23), на тъкан от собствените им надбъбречни жлези,
в която има допаминови клетки. Това доведе до вълна от трансплантации – 200 за две
години. Операцията обаче се оказа неефективна и 20 % от болните, преминали тази
интервенция, починаха още преди да е изтекла втората година. Изследването на
мозъците на починалите пациенти показа, че трансплантираната тъкан от надбъбречните
жлези не е оцеляла. Единственото, което беше останало, бяха белезите в стриатума.
Вероятно оптимизмът на Мадрасо се дължи на комбинацията от небрежно проведено
изследване и плацебо ефект (вж. XVII.4).
От 1988 г. насам в стриатума на пациентите с паркинсон не се трансплантират
парченца от собствената им надбъбречна жлеза, а клетки от фетален мозък, които
съдържат допамин. За да има ефект, тъканта трябва да е от плод на възраст между
шест и осем седмици. При около 85 % от оперираните пациенти присадката се наблюдава
на ПЕТ скенер през целия им живот. В стриатума на пациенти, починали 16 години след
операцията, още се забелязват допаминови клетки, които са били в контакт с
мозъчните клетки на реципиента. Понякога тези нови допаминови клетки „попиват“
симптомите на болестта на паркинсон. Това, че заболяването нерядко преминава върху
трансплантанта, обяснява защо състоянието на пациент, който непосредствено след
интервенцията е почувствал подобрение, впоследствие се влошава отново.

Фиг. 23: При болестта на Паркинсон пигментираните в черно клетки, които произвеждат
допамин в substantia nigra (SN), измират и не могат повече да управляват моторната
зона, наречена стриатум(P = putamen, NC = nucleus caudatus, или опашато ядро).

За една присадка е необходим материал от четири ембриона. А такъв не се събира

лесно, понеже се добива при аборти, ала само когато майката е дала съгласието си.
Ето защо надеждите ни за алтернативен източник на трансплантанти са насочени към
ембрионалните стволови клетки, от които се изолират допаминергични неврони. Тази
терапия обаче все още има много недостатъци и носи известни рискове. Вече е описан
първият случай на пациент, развил мозъчен тумор четири години след присаждането на
стволови клетки в малкия мозък. Принципно стволовите клетки могат да се превръщат
във всичко, дори в тумори.
Трансплантацията на фетални допаминови клетки в мозъка на болните от паркинсон все
пак има едно предимство: дозите L-dopa се понижават, а двигателните нарушения
отслабват. Но за излекуване и дума не може да става, пък и резултатите са
непостоянни. Освен това както ползите, така и страничните ефекти съвпадат с тези на
L-dopa. В около 15 % от случаите след трансплантация възникват усложнения под
формата на анормални движения (дискинезия), които се наблюдават и при пациенти,
приемащи L-dopa. Провеждани са контролирани изследвания върху плацебо ефекта, при
които на половината пациенти (без да знаят към коя група спадат) по време на
операцията не са присадени клетки. Две години по-късно интензивността на
двигателните нарушения при двете групи пациенти се уеднаквила. Тоест все още не
може да говорим за убедителни резултати (вж. XVII.4).
Друго мозъчно заболяване, при което експериментално се присажда фетална мозъчна
тъкан, е болестта на Хънтингтън. Тя се предава по наследство и се характеризира с
двигателни нарушения и измиране на мозъчни клетки в стриатума. В напреднал стадий
се появява и деменция. Новооткритата мутация, която причинява болестта, е толкова
рядка, че всички случаи на заболяването в Южна Африка водят началото си от един-
единствен моряк, който през 1652 г. пристигнал на нос Добра надежда с кораба на Ян
ван Рибек50. Неотдавна бе извършена първата трансплантация на стриатумна фетална
тъкан на пациенти с болестта на Хънтингтън. Състоянието на тези пациенти се
подобрило. В момента те преминават тестове в няколко медицински центъра
едновременно. Изследванията върху починали пациенти показали, че присадките
съдържат живи клетки, които са се интегрирали в мрежата от мозъчни клетки на
болния. Една от присадките обаче се разраснала повече от очакваното и създала
неврологични проблеми. Така че и тук не бива да прибързваме с оптимистичните
прогнози.
При очните болести, причината за които е разрушаването на нервни клетки – например
пигментозата на ретината и макулната дегенерация, – се извършва трансплантация на
ретина от ембриони. Резултатите са окуражаващи.
Ако присаждането на фетална мозъчна тъкан докаже ефективността си и спомогне за
репарацията на мозъчните дефекти в бъдеще, то пред нас ще изникне един важен
въпрос. Много от личностните ни качества, включително характерът ни, се залагат още
през феталния период. Ако в мозъка ни бъде трансплантиран донорски мозъчен
материал, какви ли качества ще наследим тогава от този донор? Те ще зависят от
мозъчната зона, от която е взет материалът, и от мястото на присаждане в мозъка на
реципиента. Трудно е да се предвиди какви качества ще получим в подарък. Ако тази
техника се утвърди като успешна и започне да се прилага и върху по-големи мозъчни
структури като кортекса, то тогава ще трябва да се запитаме дали не сглобяваме нова
личност и при колко трансплантирана тъкан реципиентът всъщност ще трябва да добави
фамилното име на донора към собствената си фамилия. По-интересно ще стане, когато
започнем да присаждаме мозъчен материал от друг животински вид. Тъй като
осигуряването на фетална мозъчна тъкан е огромен проблем, на пациенти с паркинсон
вече е присаждана фетална тъкан от прасе. След операцията болните са приемали
специални лекарства, които да предотвратят отхвърлянето на трансплантанта – засега
без успех. Само в мозъка на един пациент били открити няколко живи клетки от прасе.
Ако тези ксенотрансплантации51 пожънат успех, дали човекът ще прихване нещо от
добротата и интелекта на прасето?
50 Йохан Антонисон ван Рибек (1619–1677) е нидерландски корабен лекар и търговец,
основал град Кейптаун през 1652 г. – Б. пр.
51 Трансплантации, при които донорът и реципиентът са от различни биологични
видове. – Б. пр.

XII.7 Генната терапия

Парченце ДНК вместо лекарство…
При генната терапия в клетката се вкарват малки парченца ДНК, които съдържат кода
за определен белтък (ген). В резултат на това клетката започва да произвежда новия
генен продукт, белтъка, който действа като медикамент. До неотдавна мислехме, че
тази иновативна терапия, която отскоро се прилага експериментално върху животни и
култивирани човешки клетки, е далеч от практическото си приложение в клинични
условия при заболявания на нервната система. Ала истината е, че тя вече се тества
върху пациенти с очни болести и алцхаймер.
Генната терапия е приложена за първи път върху болни от алцхаймер от
изследователската група на проф. Марк Тучински в Сан Диего. Учените накарали
клетките да произвеждат неврален растежен фактор, познат и като nerve growth factor
(NGF). С него те третирали мозъчната зона, която е от значение за паметта, а именно
nucleus basalis на Майнерт (NbM, фиг. 24). Клетките на NbM са разположени в
основата на мозъка. Те подпомагат синтезирането на ацетилхолин в цялата мозъчна
кора, а този невротрансмитер играе важна роля за формирането на паметта. Когато
стареем, активността на клетките на NbM се забавя, а при болестта на Алцхаймер
забавянето е още по-осезаемо. Тучински първи доказа, че генната терапия с NGF може
да възстанови активността на невроните в NbM на възрастни макаци. Най-напред той
взел малко кожни клетки – фибробласти – и ги култивирал извън тялото. След това
внесъл в тези клетки гена на NGF, а накрая трансплантирал клетките в мозъка на
възрастни маймуни в близост до NbM. Професорът установил, че кожните клетки в
мозъка на макаците синтезират NGF в продължение на повече от година и помагат на
клетките на NbM да възстановят активността си.
Същата процедура е извършена и при болни от алцхаймер. За първия етап на тази нова
терапия били подбрани осем пациенти, които се намирали в толкова ранен стадий на
алцхаймер, че да схванат същността на експеримента и да дадат формално съгласие.
През този първи етап, който имал за цел да провери как се понася новата терапия,
били култивирани кожни клетки от тялото на пациента. В тези фибробласти бил внесен
генът на NGF. Преносът станал с помощта на вирус. Вирусът бил обезвреден, така че
да може да проникне в клетката заедно с гена на NGF, но да не се размножава, т.е.
да не разболява. Кожните клетки, синтезиращи NGF, били трансплантирани близо до
NbM. Описаната мозъчна операция била извършена със стереотактичен апарат – по
думите на Берт Кайзер нещо като „мозъчна навигация“, – който позволява да се види
къде точно в мозъка се намира върхът на иглата.
Операциите на първите двама пациенти не преминали никак гладко. Болните не били
поставени под упойка, което не е необичайно за стереотактичните мозъчни операции.
Дали им успокояващи медикаменти. Въпреки това по време на операцията болните се
размърдали. Резултатът бил мозъчен кръвоизлив и едностранна пареза. Единият пациент
се възстановил от парализата, но другият починал пет месеца по-късно вследствие на
усложнения, които нямали връзка с операцията – белодробна емболия и спиране на
сърцето. След тези два инцидента клетките вече се присаждали под пълна упойка и
втори път не се стигнало до подобни усложнения. ПЕТ скенерът показал засилване на
активността на мозъчната кора след интервенцията. Това накара учените да заявят, че
паметта се губи по-бавно при болни от алцхаймер, които са преминали генна терапия,
в сравнение с нелекуваните пациенти. Ала тук говорим за заключения от изследване в
начален етап, а не от контролирани тестове. В мозъка на пациента, починал след пет
месеца, бе установен силно стимулиращ ефект върху невроните на NbM. Това ни дава
надежда, че генната терапия може би работи.

Фиг. 24: Базалните ядра (nucleus basalis на Майнерт = NbM, диагоналната панделка на
Брока = DBB, и септумът) са източници на невротрансмитера ацетилхолин в мозъчната
кора (кортекса) и хипоталамуса. Този невротрансмитер играе важна роля за
формирането на паметта (вж. също фиг. 32).

Но ще трябва да потърпим още, докато научим какви са ползите и нежеланите ефекти от

тази терапия. В Швеция има трима пациенти с алцхаймер, които са лекувани с NGF. При
тях растежният фактор бил инжектиран в мозъчните вентрикули с помощта на малки
помпички. Експериментът обаче бил прекратен, тъй като NGF почти не повлиял на
паметта, но за сметка на това довел до хронична болка и загуба на тегло. Дано NGF в
клетките, присадени от Тучински, не отключи същите странични ефекти. Открихме, че
при алцхаймер чувствителността на nucleus basalis на Майнерт към NGF спада. Не
знаем дали това няма да създаде проблеми един ден. Следващата стъпка пред Тучински
е да присади NGF направо в мозъка с помощта на друг вирус, тъй като се предполага,
че тази техника ще е по-ефективна.
В края на 2009 г. до нас достигна новината, че две момченца с мозъчното заболяване
адренолевкодистрофия (ALD) са се излекували с помощта на генна терапия. Когато
заради мутация липсва белтъкът на ALD, мастните киселини не се отвеждат, а се
натрупват в миелиновата обвивка, която обгръща нервните влакна в мозъка. Това
нарушава работата на мозъка. Болестта доби известност след филма „Маслото на
Лоренцо“52, в който бащата на момче с адренолевкодистрофия се опитва безуспешно да
излекува детето си със смесица от масла. В стволовите клетки, които били извлечени
от костния мозък на тези момченца, с помощта на вирус (лентивирус) бил внесен здрав
ген на ADL и коригираните клетки били върнати в костния мозък. Как точно предпазват
от дефекти в мозъка тези коригирани клетки, още не е ясно, но двете седемгодишни
момчета се чувстват добре вече втора година.
Днес много лаборатории разработват генни терапии за редица болести. В нашата
лаборатория проф. Йост Верхахен работи върху генна терапия за възстановяване на
увреждания на гръбначния мозък в зряла възраст. Времето, в което ще помагаме на
пациентите да се възстановят от парализи и мозъчни инфаркти, е още далеч, но
първите резултати с животни вече ни изпълват с надежда. Растежният фактор за
нервната система се внася в различни видове клетки, които след това се имплантират
на мястото на гръбначната увреда, за да накарат недействащите нервни влакна да
израснат отново. Освен това така се изключват фактори, които възпират растежа на
нервни влакна в увредения гръбначен мозък. Вече съществуват нови разработки в
областта: след многообещаващите тестове върху животни проф. Мартин Шваб от Цюрих
стартира клинично изследване, при което с помощта на антитела се неутрализира
белтък, който възпира растежа на нервни влакна в гръбначния мозък при наскоро
възникнали гръбначномозъчни лезии.
Най-напреднала в прилагането на генната терапия при заболяванията на нервната
система е офталмологията. Децата със синдром на Лебер (вродена форма на слепота) са
със слабо зрение още от раждането си, а възрастните пациенти са напълно незрящи.
Причината е в мутацията на определен ген. Терапията вече доказа ефективността си
върху кучета, носещи това заболяване. Впоследствие изпитването се прехвърли върху
трима пациенти в младежка възраст, чиито ретини били сериозно засегнати. Целта бе
да се провери дали генната терапия с парченце ДНК на мястото на липсващия ген е
безопасна за хората. Това се потвърди – новата терапия не даде особени странични
ефекти. Освен това зрението на един от пациентите най-неочаквано се подобри. За
разлика от времето преди операцията, сега пациентът успява да заобиколи предмет в
полумрака. Днес по този начин се лекуват деца с вродената форма на слепота и
относително запазени ретини. Генната терапия помогнала и на маймуни да се излекуват
от далтонизма си. Подобрението дошло още на петата седмица. Година и половина по-
късно маймуните вече различавали всички цветове.
Първите клинични изследвания с генна терапия при деменция и слепота отвориха нова
страница в лечението на мозъчните заболявания у хората. През изминалите години
генната терапия, за всеобщ ужас, доведе до смъртта на един млад пациент и
развитието на левкемия у неколцина деца. Но тази техника ни показа ясно защо не
бива да я отписваме.
52 Филм на австралийския режисьор Джон Милър от 1992 г. – Б. пр.

XII.8 Спонтанното възстановяване от мозъчно увреждане

Понякога се случва мозъкът да се възстанови неочаквано от увреждане. Но не съдете

онези, при които няма подобрение, задето не полагали достатъчно усилия!
Винаги са ни учили, че спонтанното възстановяване на изгубена мозъчна тъкан е
невъзможно и че функционалните подобрения, които се наблюдават след мозъчен
инфаркт, се дължат на изчезналия оток и донякъде на поемането на функциите от
другите мозъчни зони.
При травма пациентът излиза от кома след няколко дни до няколко седмици или
преминава във вегетативно състояние, познато и като „будна кома“, в което той е
буден, без да е в съзнание. Това състояние може да е крачка към подобрението или да
се задържи трайно, без каквато и да е промяна в положителна посока (вж. VIII.2).
Смята се, че след три месеца шансът да излезеш от будна или вегетативна кома е
нищожен. При все това са познати случаи на пациенти, които се събуждат след по-
продължителен период във вегетативна кома. Особено интересна е историята на Тери
Уолис, който изпаднал в кома след автомобилна катастрофа и след 19 години в
състояние на минимално съзнание дошъл на себе си. Дълго време Тери реагирал на
външния свят само с кимане и ръмжене, без да може да изрази мислите и чувствата си.
След девет години започнал да изговаря отделни думи, а 19 по-късно вече приказвал,
броял и движел крайниците си. Но си останал с тежко увреждане: днес Тери не може да
върви или да се храни сам и не помни нищо от изминалите 19 години. Междувременно
жена му има три деца от друг мъж, а дъщеря му работи като стриптийзьорка. Неизменно
изниква въпросът дали такъв живот си заслужава да се живее и дали Уолис някога ще
оцени подобаващо чудото на изцелението. От научна гледна точка, естествено, се е
случило нещо много особено. Пациентът се възстановил благодарение на
новообразувалите се израстъци на нервни клетки в мозъка. Ядрено-магнитният резонанс
показал, че за последните 18 месеца броят на нервните влакна в задната част на
кортекса и на влакната, които свързват зоните на мозъчната кора, се увеличил
значително. Отчетена била и повишена активност в зоната отстрани на мозъка, която
отговаря за съзнанието и самосъзнанието. При състояние на минимално съзнание тази
зона остава активна, за разлика от случаите на вегетативно състояние, кома, сън и
деменция. В момента, в който били установени тези промени, Уолис дошъл в съзнание.
По-късно се увеличил броят и на нервните влакна в малкия мозък и тази промяна била
съпроводена от впечатляващо подобрение в моториката. Още не знаем как да разпознаем
неколцината пациенти, които имат шанс след дълги години да излязат от вегетативното
състояние или състоянието на минимално съзнание. Но поне оборихме една догма.
Историята на Джил Болти Тейлър предизвика истинско медийно цунами. Джил била
мозъчен изследовател в Харвард. На 37-годишна възраст тя получила кръвоизлив в
мозъка, докато спяла. Събудила се с пулсираща болка зад лявото око, а когато лявата
й ръка се парализирала, тя се опитала да се обади на своя колежка. В представите си
я молела за съвет, но всъщност от устата й излизало само неразбираемо боботене.
Колежката разбрала, че нещо не е наред, и повикала помощ. Не мога да си представя
какво е изпитала Тейлър в тоя момент.
Един по-възрастен медик, мой приятел, се досетил, че получава мозъчен инфаркт, и
набрал личния си лекар. Лекарят се заслушал в непонятните брътвежи, решил, че някой
си прави шега с него, и тръшнал слушалката. Когато жената на този приятел се
прибрала от пазаруване, той се опитал да я повика. Тя му се сопнала: „Колко пъти
съм ти казвала да не ми крещиш от другата стая! Оттук не те разбирам!“. И
продължила да подрежда покупките. Мозъкът на този приятел се възстанови спонтанно
след инфаркта и той отново говори гладко. Джил Болти Тейлър обаче нямала неговия
късмет. Две седмици и половина след кръвоизлива лекарите отстранили от мозъка й
съсирек с големината на топка за голф. След операцията тя не можела нито да ходи,
нито да говори, да чете, да пише или да си спомни каквото и да било от предишния си
живот. С помощта на майка си се научила да функционира отново. Отнело й осем години
да се възстанови напълно. За този етап от живота си Тейлър написа книга, която се
превърна в бестселър. В нея тя описва как благодарение на волята си и познанията си
за анатомията на мозъка е стимулирала целенасочено засегнатата мозъчна верига, за
да проговори отново. Това са псевдонаучни празнословия, каквито се харесват на
широката публика. „Наистина вярвам, че всеки пациент е отговорен за
възстановяването си“ – уверено прокламира Тейлър. Лошото обаче е, че след
ентусиазираните, необосновани от научна гледна точка изказвания на Тейлър на много
хора, които нямат шанс да се възстановят след мозъчен кръвоизлив или инсулт, им се
насажда вина, задето не са положили достатъчно усилия. Когато се записах да уча
медицина, баща ми заяви: „Има два вида болести: едните отшумяват от само себе си, а
срещу другите няма какво да сториш“.

XIII. Мозъкът и спортът

XIII.1 Hевропорнографията, наречена „бокс“

В редица цивилизовани страни тази форма на умишлено нанасяне на неврологични

поражения е забранена от десетилетия.
Гледката на агресия предизвиква агресия. Неслучайно днес вземаме мерки срещу
прекомерното насилие в компютърните игри. Затова не е логично някои форми на
примитивна агресия – като бокса – все още да са позволени. Телевизията показва
открито и несмущавано как един боксьор смачква мозъка на друг – и никой като че ли
не трепва. Насред бурни ликувания и нахъсвания откъм залата камерата разкрива в
близък план, че и с няколко повторения, как възниква едно неврологично поражение
(полюляваща се походка, речеви нарушения, очи, които се стрелкат наляво и надясно,
от време на време – класически епилептичен пристъп, разстроено съзнание при
нокдаун, безсъзнание при нокаут, понякога кома и смърт). Ускорен курс по
неврология. От Втората световна война насам под надзора на немалко боксови
федерации на ринга или непосредствено след него са починали около 400 боксьори.
Удивително е как най-отблъскващите примери за тази „невропорнография“ може да се
видят по телевизията, понякога дори в часове, в които накърнимите детски душици още
не са се оттеглили по леглата си.
По-често срещано от внезапната мозъчна травма е увреждането, което възниква в
резултат на многократните удари по главата при бокс. През 1928 г. бил въведен
терминът punch drunk53, с който се описвали боксьорите, които се поклащат на
краката си, забавят движенията си, проявяват поведенчески разстройства и имат
различна степен на деменция или паркинсон. Впоследствие се заговори за dementia
pugilistica, а в наши дни се използва по-неутралният термин „хронична травматична
енцефалопатия“, която засяга от 40 до 80 % от професионалните боксьори.
Паркинсоновата болест се среща у 17 % от тях. Мохамед Али – отколешен шампион както
по бокс, така и по бързо говорене – се превърна в провлачил крака пациент с
паркинсон, с лице маска, болен, който не успява да сглоби и едно пълно изречение.
Ако боксът формира характера, то тогава характерът надали е в мозъка, тъй като
мозъкът търпи само поражения. Много мозъчни зони се смаляват заради измирането на
клетки, влакната се късат и губят миелиновия си слой; а под микроскоп се виждат
типичните за алцхаймер и паркинсон изменения. Най-честата причина за внезапната
смърт сред боксьорите е кръвоизливът във и около мозъка. При нокаут мозъкът се
изтласква с голяма сила към големия тилен отвор, което може да има пагубни
последствия за основните функции на мозъчния ствол като дишането, поддържането на
телесната температура и сърдечния ритъм. Освен това се унищожават и хипоталамусът и
хипофизата, което води до недостиг на хормони у половината боксьори. Отслабва и
обонянието. Въпреки каските един от всеки четири двубоя в аматьорския бокс завършва
с мозъчно сътресение. Непонятно е защо въобще се подема дискусия за психометричните
тестове, които да следят мозъчното увреждане на боксьори, предразположени към
мозъчни травми. Ако мислите, че с това ще промените нещата, сте закъснели! От
няколко десетилетия в Швеция, Норвегия, Исландия, Северна Корея и Куба има забрана
над професионалния бокс. През 2001 г. Норвегия не без основание забрани всички
бойни спортове, при които може да се стигне до нокаут, включително така популярните
зрелищни битки в стил К1, който представлява вариант на кикбокса. В други страни
медиците са тези, които настояват за забрана на бокса. Повдигне ли човек въпроса,
му се отвръща, че боксьорите го правят доброволно. Но нека не забравяме, че в
Нидерландия дуелите – също доброволни – са забранени от векове, тъй като те
причиняват смърт. Разбира се, може да се запитаме дали деменцията не е съществувала
в някаква степен и преди боксьорът да се захване с този варварски „спорт“. Ала
съществуването й от по-рано само би бил допълнителен аргумент в полза на това да се
предпазим от самите себе си и най-сетне да забраним тази срамна останка от
примитивното си минало. Опитахме се да го сторим, като се обърнахме към Съвета по
здравеопазване. През ноември 2003 г. той препрати писмото ни към правителството,
което и до днес не е изказало мнение. Чакаме да дойде правителство, което няма да
се страхува да приобщи Нидерландия към цивилизования свят и да забрани бокса.
53 Зашеметен от удари (от англ.). – Б. пр.
XIII.2 Олимпийските игри и половият въпрос

Колективните тестове за полова принадлежност, които се правеха преди старта на

олимпийските игри, породиха много излишни тревоги.
През 1912 г. барон Пиер дьо Кубертен, основателят на Международния олимпийски
комитет (МОК), определил участието на жените в игрите като „непрактично,
безинтересно и неуместно“. Когато все пак позволили на дамите да участват, се
наложило да се направи разделение по полова принадлежност, тъй като заради
тестостерона мъжете имат биологично предимство във височината и мускулната сила.
При древните гърци, които спортували без дрехи, разделението на мъже и жени било
просто: нямаш ли пенис, не те допускат. Ала хромозомният пол, вътрешният и външният
пол и половата идентичност (усещането, че сте мъж или жена) невинаги съвпадат и
понякога разминаването е съпроводено и от промени в нивата на тестостерон. Жените с
твърде висок тестостерон представляват заплаха за останалите спортистки. Едва през
петдесетте години се разбра, че двайсет години по-рано Дора (Хайнрих) Ратиен –
истински мъж – е била придумана от нацистите да се представи за скачачка от женски
пол. Така тя спечелила много награди. През 1936 г. все пак загубила. Проблемите с
половата идентичност започнали на Олимпийските игри в Берлин, когато американската
победителка на 100 метра Хелън Стивънс била обвинена, че е мъж. Тестовете показали,
че е жена. След аутопсията на убитата при грабеж Стела Уолш, която през 1932 г.
спечелила златото, a четири години по-късно била победена от Стивънс, се заговори
за пол, за който не е ясно дали е мъжки, или женски. През 1967 г. група съветски
атлети, които били заставени да се съблекат пред екип от гинеколози, така и не се
явили на прегледа. Предполагало се, че дамите са получили твърде много тестостерон
в резултат на едно или друго хормонално нарушение или направо от инжекция.
Изследванията на хормоналния пол бяха замислени, за да сложат край на нелоялните
практики в спорта, но вместо да доведат до заслужени наказания, те причиниха
неочаквани лични драми. В натривката от лигавицата на устната кухина под микроскоп
се вижда клетъчното ядро с телцето на Бар в него. Въпросното телце говори за
наличието на втора X-хромозома, т.е. че изследваното лице е жена (XX). В резултат
на това изследване полската спринтьорка Ева Клобуковска била наказана да върне
олимпийските си медали (от Токио 1964 г.). Оказало се, че при нея има хромозомни
отклонения, за които тя дори не подозирала. Спортистката изпаднала в депресия. С
този тест незаслужено се наказват и атлети със синдром на андрогенна резистентност.
Пример за това е испанската бегачка Мария Патино. Спортистите с този синдром имат
мутация на рецептора за тестостерон, поради което въпросният хормон не влияе върху
тялото или мозъка. Генетично мъжките (XY) индивиди със синдром на андрогенна
резистентност се развиват в хетеросексуални жени. Въпреки че в коремната си кухина
те имат тестиси, няма как семенните жлези да накърняват честността на играта. Тъкмо
обратното – тези жени са лишени от въздействието на тестостерона, който при
нормалните жени се синтезира от яйчниците и надбъбречните жлези. Парадоксално е, че
тестът не „хваща“ девойки с лека форма на вродена адренална хиперплазия, въпреки че
тъкмо високите нива на тестостерон при тях могат да доведат до увеличена мускулна
тъкан. И следващият генетичен тест (SRY), който бе представен през деветдесетте
години, не внесе подобрение в ситуацията. Патино ограничи социалните си контакти,
но след време поде битка и през 1988 г. се превърна в първата реабилитирана
спортистка. Не е ясно какво е изследването, заради което през 1950 г. е била
наказана нидерландската бегачка Фуке Дилема. Според неотдавнашно проучване на проф.
Антон Хротехудс Дилема била жена, която заради рядко хромозомно отклонение имала и
тестикуларна тъкан. С наказанието на Дилема друга нидерландска бегачка, Фани
Бланкерс-Кун, се избавила от единствената си конкурентка; говори се, че Фани – или
съпругът й – имала пръст в назначаването на теста от Кралския нидерландски
атлетически съюз. Впоследствие и Фуке беше реабилитирана, макар и посмъртно.
Винаги когато в дадено състезание участват транссексуални от типа „мъж към жена“,
се вдига шум до небесата, сякаш целият кошмар около промяната на пола е само заради
единия медал. В САЩ тенисистката Рене Ричардс спечели дело, с което си осигури
правото да участва в състезанията при жените. След изследването на професор
емеритус Луи Хорен през 2004 г. на транссексуалните от типа „мъж към жена“ бе
позволено да участват в състезания две години след операцията за смяна на пола,
стига хормоналните им нива да са се „нормализирали“ и полът им да е променен и
формално. Канадската транссексуална колоездачка Кристън Уорли опита да си осигури
място на Олимпийските игри в Пекин, но за съжаление, не се класира.
През 1999 г. колективните тестове за определяне на пола преди олимпийски игри бяха
отменени, но на всяко състезание се осигурява екип от специалисти, готов да се
намеси при евентуални съмнения. А това е по-добре от простичкия, но така зловреден
тест, с който се решаваше доскоро този комплексен проблем. На 1 май 2011 г.
Международната асоциация на лекоатлетическите федерации (IAAF) избра най-логичния и
лесен подход: да отчита само съдържанието на тестостерон в кръвта. Ако нивото на
тестостерон у една спортистка е под нормалните за мъжете стойности, то тогава тя
може да участва в женските състезания. Изключение бе направено само за Мария
Патино, която има синдром на андрогенна резистентност. Най-сетне едно разумно
решение, тъй като тестостеронът има огромно значение за растежа на мускулите.
Остава да видим как ще подходи IAAF към граничните случаи.

XIII.3 Hадпреварата със смъртта

Как е възможно да си въобразяваме, че има друг полезен спорт освен спорта за ума?
През последните 100 години средната продължителност на живота се покачи от 45 на
почти 80 години; същевременно физическата ни активност намаля. Логично е от това да
заключим, че е по-добре да сме мързеливи, отколкото уморени. Въпреки това няма да
чуете някой да твърди подобно нещо. Малко са въпросите, по които хората са на едно
мнение, но когото и да попитате, ще ви каже, че не е добре, задето днес се движим
толкова малко. Всички са съгласни, че само движението ни поддържа здрави. И вече не
може да тръгнем на спокойна разходка из парка, без да ни задминат пуфтящи, потящи
се и видимо изтормозени бегачи. Всяко уважаващо себе си предприятие отделя пари за
спорт; организират се маратони в подкрепа на болните от рак. Университетската
болница в Амстердам, която иначе би трябвало да знае какво прави, устройва ежегодни
всенародни бягания. Нидерландия започва да работи върху спортната си форма още в
седем без петнайсет сутринта с предаването по първа програма, в което хора на
възраст се поклащат ритмично в неустоими трика.
Откъде идва недоразумението, че спортът е полезен за здравето? Със сигурност не от
спешните центрове на болниците, къде прекарвах неделите си едно време. В началото
на януари 2009 г. каналите замръзнаха за две седмици, половината население обу
кънките, а спешните центрове във всяка болница изнемогваха заради хилядите пациенти
със счупени кости, преохлаждане и други оплаквания. Здравословно ли беше това?
Множеството случаи на транспортиране на гипсирани скиори също не говорят в полза на
спорта. Нидерландия си докарва 1,5 милиона спортни травми годишно. Половината от
тях изискват намесата на лекар. Ако забраним спорта, за нула време ще забравим за
списъците с чакащи пациенти. Вече знаем, че боксьорите си причиняват трайни мозъчни
увреждания (вж. XIII.1). При кикбоксьорите нещата стоят десеторно по-зле.
Отбиването на топката с глава във футбола – от време на време по някой лакът в
черепа – също унищожава мозъчни клетки. Още първият маратон в Гърция взел жертви.
Петнайсет процента от парезите на долните крайници възникват по време на спорт.
Американският киноактьор Кристофър Рийв например, който стана известен с ролята си
на Супермен, падна от кон, счупи си врата и остана парализиран до края на дните си.
Спортът и по-точно потребността да се движим може да е симптом на болест, какъвто е
нуждата от движение при анорексия невроза (вж. VI.9). Често пациентите с анорексия
са пристрастени към фитнеса. Преди няколко десетилетия, още преди бягането да се
превърне в хит, проф. Франс Стам хвърлил поглед през прозореца на кабинета си на
„Валериусплейн“. За свое удивление, съгледал човек, който излязъл от отсрещната
къща, направил няколко обиколки на площада с бързо темпо и се шмугнал обратно в
дома си. Имало дни, в които това се повтаряло по няколко пъти. След два или три
месеца въпросният мъж бил приет в болница, където го диагностицирали с болестта на
Пик. Тя представлява форма на деменция с атрофия на префронталния кортекс и често
започва с поведенчески отклонения. Откакто проф. Стам ми разказа това, гледам всеки
бегач с подозрение.
Като че ли никой не се притеснява особено от увеличения риск от амиотрофична
латерална склероза (АЛС) при спорт или от факта, че всяка година в страната, докато
спортуват, внезапно умират близо 100 души. Днес младежите във фитнес залите се
блъскат с анаболни стероиди. Едно време се използваха хормонални препарати, а те
понякога бяха заразени с болестта на Кройцфелд-Якоб – форма на деменция, която
протича със светкавично темпо. Като че ли наистина половината население спортува, а
другата половина го кара до болницата, както писа веднъж сп. „Фрай Недерланд“.
Това е цената на дългия и здравословен живот, ще възразите вие. Аз пък ще ви
отговоря, че мнението ви е безпочвено. Понеже статиите и статистиките, на които се
позовавате, не почиват на рандомизирани, контролирани клинични изследвания, а на
сравнения между групи от хора, които сами са решили дали да спортуват, или не. Още
през 1924 г. американският биолог Реймънд Пърл заключи, че тежкото физическо
натоварване скъсява живота. Това важи за цялото животинско царство.
Съпоставителното изследване на Михел Хофман от Института за мозъчни изследвания
показа, че продължителността на живота ни зависи от два фактора: метаболизма на
тялото и размера на мозъка. Колкото по-бърза е обмяната на веществата, толкова по-
къс – животът. Това обяснява защо най-добрите спортисти в Харвард живеят по-кратко.
С две думи: огромното физическо натоварване скъсява дните ни. Американският
изследовател д-р Ражиндар Сохал открил, че колкото повече движения при полет прави
една муха, толкова по-рано пада тя мъртва. Ако решим да спрем разхищението на
енергия, като ограничим мухата между две плоскости и така й попречим да лети
надалеч, тя ще живее три пъти по-дълго. Един орган обаче – мозъкът – влияе на
продължителността на живота по противоположния начин. Колкото по-голям и активен е
той, толкова по-дълго ще сме на този свят. Стимулацията на мозъка отлага и болестта
на Алцхаймер, а когато заболяването се появи, тя облекчава симптомите му (вж.
XIX.3). Затова и при болести, които се отличават с малки размери на мозъка,
например микроцефалията и синдрома на Даун, продължителността на живота е по-
кратка. Блестящите умове на нашето време имат по-голям мозък и се радват на по-
дълъг живот. Човек може да увеличи обема на мозъка си, като му доставя нова и нова
информация, поставяйки го например в стимулираща среда (вж. II.5). Затова и ми се
струва, че е по-здравословно да гледаме спорт, отколкото да го упражняваме сами. А
ако непременно държите да се занимавате със спорт, то тогава ви препоръчвам шах.

XIV. Моралното поведение

XIV.1 Префронталният кортекс: инициативност, планиране, реч, личност и морално

поведение

За функциите на префронталния кортекс научихме най-много благодарение на

уврежданията и мозъчните заболявания.
Тайните на предната част на мозъчната кора – префронталния кортекс (фиг. 14) – по
подобие на множество други мозъчни структури ни се разкриват благодарение на
инцидентите, операциите и мозъчните болести. През 1848 г. при полагането на
железопътни релси в САЩ железен прът пробил префронталния кортекс на ръководителя
на екипа Финиъс Гейдж. С този прът той натъпквал динамита в дупките, които дълбаели
в скалата, за да я взривят. Динамитът експлодирал още преди да го затрупат с пясък,
и желязото пронизало черепа на Гейдж. Въпреки че се разделил с част от мозъка с
големината на половин чаена чаша, Гейдж оцелял, без дори да изгуби съзнание. Но
личността му претърпяла големи промени. Станал груб и капризен, започнал да
нарушава правилата и да използва сила, изгубил чувството си за отговорност и бил
уволнен. „Гейдж беше неузнаваем“, защото префронталният кортекс е онзи, който ни
кара да се придържаме към социалните норми.
Малко след този инцидент науката добила яснота за още една функция на фронталния
кортекс. През 1861 г. в Париж Пол Брока извършил аутопсия на човек, който до
смъртта си в болницата бил наричан Тен, тъй като „тен“ било единственото, което
можел да произнесе. Установило се, че говорното му нарушение се дължи на огнище на
сифилис ниско вляво във фронталния кортекс (фиг. 7). Оттогава този речев център
носи името на Брока. Когато той пострада при мозъчен инфаркт, възниква говорно
нарушение, наречено „афазия“.
Стотина години след инцидента с Гейдж, през „разцвета“ на психохирургията,
префронталният кортекс бил увреждан умишлено при операция, която се назовавала
„лоботомия“ или „левкотомия“. Погрешното тълкувание на експериментите с животни
довело до прилагането на лоботомията при шизофрения и изразена агресия. Филмът
„Полет над кукувиче гнездо“ показва по интригуващ начин превръщането на един
труден, непокорен пациент в апатично зомби, което не прави друго, освен да седи в
стола си и да се взира в една точка. Естествено, такъв един болен е по-лесен за
обслужване. А облекчаването на работата на сестрите било важен аргумент в полза на
лоботомията. Ясно е, че операцията води до загуба на инициативността; спорно е дали
носи и някакви ползи за обуздаване на агресивното поведение. Съмненията се
подхранват допълнително от анекдота, според който изобретателят на лоботомията,
нобеловият лауреат Егаш Мониш54, бил изритан в гърба от един от оперираните си
пациенти с шизофрения и прекарал последните години от живота си в инвалидна
количка. Никой не може да каже със сигурност дали извършителят на нападението
действително е бил пациент на Мониш. През 1951 г. в САЩ били извършени 18 608
лоботомии, повечето – на шизофренно болни. Тази зашеметяваща бройка се дължи до
голяма степен на усърдието и ентусиазма на Уолтър Джексън Фрийман, с прозвище Джак
Мозъкосекача. Той извършвал операцията дори в амбулаторни условия, в подвижния си
кабинет, който наричал „лоботомобил“. Фрийман зашеметявал пациента с електрошок и с
чукче набивал дървени шпатулки в очните му кухини, за да прекъсне връзката между
префронталния кортекс и останалите мозъчни зони. По онова време никой нямал и бледа
представа какво причинява на пациента. Папа Пий XII нямал нищо против лоботомията,
стига „да се запази свободната воля, дори да настъпи леко избледняване на
личността“, а друг високопоставен католик добавил: „Щом душата преживява смъртта,
то тя вероятно ще преживее и лоботомията“. Минало време, преди интервенцията с
право да бъде заклеймена като „частична евтаназия“, тъй като от личността не
оставало нищо съществено, а за самоинициативност и дума не можело да става. Около
1955 г. лоботомията била преустановена, но не от етични съображения, а защото
станала излишна с появата на нови лекарства, наречени „психофармака“. Погромът,
който лоботомията нанесла на живота на всички онези пациенти, така и не бил
документиран обстойно, но пък станало ясно, че префронталният кортекс е от огромно
значение за изразяването на личностните качества и поемането на инициатива.
В книгата си „Реката, която тече нагоре“ (The River That Runs Uphill, 1986)
американският невролог Уилям Келвин разказва анекдот, който обрисува ролята на
префронталния кортекс при съставянето на планове. „Прочутият монреалски неврохирург
Уилдър Пенфийлд имал сестра. Тя била от хората, които могат да стоят с часове в
кухнята и да измайсторят петстепенно меню за цяла компания, за да не липсва нищичко
на масата, когато гостите седнат на вечеря. Храната не се нуждаела от претопляне;
нямало и една преварена гозба, защото всичко излизало направо от фурната или се
сваляло от котлона секунди преди да бъде поднесено. Приготвянето на такава вечеря
изисквало съвсем точно разпределяне на времето. Постепенно сестрата на Пенфийлд
забелязала, че започва да губи таланта си. С течение на годините тя развила все по-
голям страх от големите семейни празници, тъй като не успявала да се организира
така добре, както преди. С обикновените вечери все още се справяла криво-ляво.
Повечето лекари не биха обърнали внимание на подобни мъгляви сигнали. Ала
инстинктът на Пенфийлд го навел на мисълта, че сестра му има тумор в предния лоб.
Оказал се прав. Оперирал я и тя се възстановила.“ Трудностите с планирането не
изчезнали с отстраняването на по-голямата част от дясната половина на префронталния
кортекс, където била разположена туморната тъкан. Петнайсет месеца след операцията
сестрата на Пенфийлд дала вечеря за един гостенин и четирима роднини. Провалът бил
пълен, тъй като домакинята не поемала инициативата, нито вземала решения – две от
функциите на префронталния кортекс.
Предната част на мозъка се грижи и да се държим подобаващо. Префронталният кортекс
понася големи поражения при болестта на Пик и други видове деменция. Гънките в
предната част изтъняват, докато мозъкът не заприлича на орех (фиг. 29). В началния
стадий на болестта на Пик изпъкват не толкова нарушенията в паметта, колкото
поведенческите разстройства; глобалната деменция настъпва едва след години (вж.
XIX.1). Имаше например един университетски преподавател, който страдаше от болестта
на Пик. Като първо поведенческо нарушение той изгуби чувството си за благоприличие
и веднъж се облекчи до пианото във фоайето. Години наред у по-голямата част от
пациентите с болестта на Пик, чиито мозъци пристигаха за обдукция в Нидерландската
мозъчна банка, под микроскоп не се откриваха типичните сферични структури в
мозъчните клетки, т.нар. телца на Пик. През последните десет години у част от
пациентите, които проявяваха и двигателни нарушения, подобни на нарушенията при
паркинсон, се установяваше „фронтотемпорална деменция в резултат на мутации в тау-
гена върху хромозома 17“. И тези болни на един по-ранен етап проявявали
поведенчески отклонения като разстроено социално поведение, хипер- или
хипосексуалност, алкохолизъм, агресия, депресия и клинична картина, близка до тази
при шизофренията.
И до днес продължаваме да откриваме нови форми на деменция. Ето как благодарение на
случайността, уврежданията и болестните процеси постепенно разкриваме тайните на
префронталния кортекс.
54 Антониу Каетану ди Абреу Фрейри Егаш Мониш (1874–1955) е португалски невролог,
който през 1949 г. получава Нобелова награда за физиология или медицина за
открития, свързани с терапевтичната стойност на левкотомията при някои видове
неврози. – Б. пр.

XIV.2 Mоралното поведение: човекът в животното

Целта на тази глава е да се покаже, че относно умствените способности между човека

и низшите бозайници няма основна разлика.
Чарлс Дарвин (1871)
Застъпниците на теорията за интелигентния дизайн (ИД) смятат, че моралът няма
биологично начало, а е даден на хората по Божията милост, и че при разпределянето
му вярващите са били най-отпред на опашката. Преподавателят по християнска
философия и поддръжник на интелигентния дизайн Хенк Йохемсен пише в книгата си
„Удивителна случайност или следи от сътворение“ (Schitterend ongeluk of sporen van
ontwerp, 2005), чийто редактор е Кейс Декер: „За социобиологията и еволюционната
етика алтруистичното поведение безспорно е патологично и перверзно, защото е в
противоречие с естествената природа на човека. Но в повечето култури и в големите
религии истински алтруистичното поведение е издигнато до висш идеал“. Всеки, който
е чел Дарвин и Франс де Вал, знае, че това е абсурд. Още Дарвин подчертава, че
моралното ни съзнание се ражда от социалните ни инстинкти, които са от значение за
оцеляването на групата. Това се наблюдава при всички видове, които живеят в група:
приматите, слоновете, вълците и още, и още.
Емпатията, съчувствието към другите, е в основата на всяко наше морално действие.
Самият аз наблюдавах с удивление как нашето куче страдаше за приятелчето си –
палето на дъщеря ни, – когато му оперираха лапичката. Обикновено двете животни се
подканяха едно друго за игра. Но след операцията нашето куче приближи другото,
душейки го, закова се пред него и остана при другарчето си, като от време на време
изскимтяваше, за да му покаже, че съжалява за онова, което го е сполетяло. После
внимателно го заблиза по оперираната лапичка. Когато слон падне, повален от куршум
или от стрела с упойка, останалите слонове тръбят шумно с хоботи и понякога
прекарват часове в опити да помогнат на жертвата да се изправи. Слоновете се
подкрепят и когато някой от тях пострада при инцидент, и тази помощ съвсем не се
ограничава до собственото стадо. След конфликт в колонията посевните врани търсят
утеха в партньора си. Те се притискат един в друг, споделят си храната, почистват
си перата и сплитат любовно човки, сякаш се целуват. Мога да дам безброй прекрасни
примери за истински морално поведение у животните. В една зоологическа градина била
доведена стара, болна маймуна. Понеже не разбирала какво очакват от нея
работниците, другите бонобота я хващали за лапата и я водели на правилното място.
Когато маймуната се губела и почнела да пищи, останалите маймуни се втурвали към
нея, успокоявали я и я връщали в групата. Де да можеше да се види такова нещо и по
улиците на Амстердам! Присъствието на морално съзнание у човекоподобните маймуни
личи и по другарството и грижите за ранените шимпанзета. Вероятно пак от чиста
емпатия бонобото се спуска да утеши наранена птица. През 1966 г. женската горила
Бинти Джуа спасила тригодишно дете, което паднало от шест метра височина в центъра
за примати в Чикаго. Горилите не са единствените животински видове, които се
жертват за човека. Така например един лабрадор от Калифорния скочил пред двукракия
си приятел, за да го предпази от гърмяща змия. За делфините знаем не само че
освобождават събратята си от мрежите, но че спасяват и хора. Ето че съчувствието и
оказването на помощ не са заложени единствено в човешкия морал, а имат дълга
еволюционна история, т.е. те не са запазена марка на нашия вид. Примерите, които ви
дадох, показват, че нанотехнологът, ортодоксален християнин и пророк на
нидерландското движение за интелигентен дизайн проф. Кейс Декер е бил в заблуда,
когато е обявявал морала за достояние на християнството. В едно свое интервю за в.
„Фолкскрант“ от 4 март 2006 г. той заявява: „Исус казва: обичай Бог над всичко, а
ближните си – както обичаш себе си. Това е морална повеля – закон, който трудно
може да бъде изследван с научни методи“. Очевидно поддръжниците на теорията за
интелигентния дизайн не четат написаното от онези, които иначе си позволяват да
критикуват с лека ръка. Затова и не ги интересува фактът, че религията не е
сътворила сама моралните правила – тя просто ги е заимствала от природата, която ги
е създала за видовете, живеещи в социум. И човекът е само един от тях.

XIV.3 Неосъзнатото морално поведение

Най-голямата трагедия в цялата история на човечеството най-вероятно се е случила в

мига, когато Църквата си е присвоила морала.55
Артър Кларк
Моралните правила имат за цел да поощрят сътрудничеството и подкрепата в дадена
социална група; те изпълняват ролята на социален договор, който налага на индивида
голям брой ограничения. Дарвиновата психология на морала, изложена в „Произход на
видовете“ (1859), стъпва не върху егоистичното съревнование между отделните
индивиди, а върху социалната ангажираност в рамките на групата. В хода на
еволюцията оказването на помощ започнало от любящите грижи на родителя за малките
му. Впоследствие тези грижи се прехвърлили и върху останалите членове, като
следвали принципа: „Който прави добро, добро намира“. В някакъв момент
разбирателството с другия се обособило като отделна цел. Накрая този продукт на
милионите години еволюция се превърнал в стълб на човешкия морал, който едва
неотдавна – преди няколко хилядолетия – бил заимстван от религиите. По ирония на
съдбата най-големият стимул за сплотяване на групата е общият враг – механизъм, от
който така непочтено се възползват редица световни лидери.
За биологичното предназначение на морала – да поощрява сътрудничеството – е
характерно, че членовете на собствената група се ползват с предимство. Най-първи
морален дълг е лоялността към собственото семейство, род и общество. Едва когато
оцеляването и здравето на близките са гарантирани, кръгът на лоялност може да се
разшири. „Първо манджата, после моралът“ – написа Бертолт Брехт. Ето че и на нас от
известно време насам ни е достатъчно добре, та разширяваме кръга на лоялност към
ЕС, Запада, Третия свят и животните, а след Женевската конвенция от 1949 г. – и към
враговете си. Ала нуждата от това е усетена много по-рано: още през III в. пр. Хр.
китайският философ Мо Дзъ, виждайки опустошенията от войната, въздъхнал: „Ако
гледаме на другите страни като на наши, хората ще се обичат и няма да си вредят“.
Въпреки че изследванията показват, че между моралните избори на атеистите и
вярващите няма съществени разлики, привържениците на теорията за интелигентния
дизайн настояват, че моралното поведение като нещо, присъщо само на хората, е
продиктувано от религията и най-вече от християнството. В книгата на Декер и
колектив се цитира последователят на идеята за интелигентния дизайн Итсе Ван дер
Мер: „[…] хората са единствените примати, които размишляват над моралните норми“.
Франс де Вал, който е експерт в тази област, доказа, че най-често въобще не
разсъждаваме върху моралните си постъпки. Човек действа спонтанно и инстинктивно,
воден от биологията си. Едва след това си измисля обяснение за онова, което е
сторил стремглаво и несъзнателно. Моралните ни ценности са еволюирали в продължение
на милиони години, но винаги са стъпвали върху неосъзнати универсални ценности.
Моралните постъпки са характерни и за по-ранния етап от развитието ни, което заедно
с моралното поведение на животните е силен аргумент в полза на биологичната основа
на морала. Още преди да проговорят и да започнат да разсъждават върху моралните
норми, малките деца знаят как да утешат близък, който изпитва болка. Същото е и с
човекоподобните маймуни. Когато възрастен се престори, че му е тъжно, едногодишното
дете ще се опита да го успокои. И не само децата – експериментът показа, че и
домашните любимци се впускат да утешават. Шимпанзетата по подобие на малчуганите на
година и половина демонстрират алтруистично държане, без да очакват да бъдат
възнаградени в краткосрочен или дългосрочен план. Те могат да подадат пръчка на
друго шимпанзе или молив на дете просто защото то не го стига само. И помагат
непрекъснато, без да чакат облага. Следователно корените на алтруизма ни трябва да
се търсят далеч назад във времето. И думите на Ван дер Мер (в книгата на Декерс от
2005 г.), че „за доброто поведение няма биологична причина; то се приучва, защото
не е заложено у нас по природа и следователно лесно може да се обърка“, са лишени
от всякакъв смисъл. Неразбираемо е и на какво отгоре в книгата на Йохемсен и Декерс
(2005) блестящите изследвания на Де Вал и неговите колеги върху приматите и
биологичната основа на социалното им поведение са окачествени като „упадък на
хуманитарните и социалните науки до клонове на биологията“. Уважаеми, един свеж
поглед върху несъстоятелните ви схващания няма да ви навреди!
55 Артър Кларк. Последната теорема. Прев. Милена Илиева. София: Бард, 2009. – Б.
пр.

XIV.4 Моралните мрежи

Във вземането на морални решения участва не само префронталният кортекс, но и много

други мозъчни зони редом с него.
В мозъка си всеки от нас има „морална мрежа“, чиито невробиологични елементи са се
развивали крачка по крачка в хода на еволюцията. Човек възприема емоциите на
другите най-напред чрез огледалните си неврони. Гледката на нечия движеща се ръка
стимулира онези клетки в нашия мозък, които се активират и когато размърдаме
собствената си ръка. Огледалните неврони са в основата на ученето чрез повтаряне на
чуждите действия. Това имитиране се случва до голяма степен автоматично.
Новорoдените бебета, които са на не повече от час, вече могат да копират движенията
на устните на възрастен. Огледалните неврони действат на същия принцип и когато
стане дума за чувства: позволяват ни да попием чуждите емоции и поради това са в
основата на емпатията. Огледални неврони са открити в префронталния кортекс (фиг.
14), т.е. в предната част на мозъка, и в други дялове на мозъчната кора.
В префронталния ни кортекс са разположени важни елементи от моралната ни мрежа. Той
свързва възприетите емоции с определени морални възгледи, реагира на социалните
сигнали и възпира импулсивните егоистични реакции. Важен е и за сключването на
компромиси. Ролята на тази част от мозъка за формирането на моралното ни съзнание
изпъква особено след увреждането й от тумори, огнестрелни и други рани, които
нерядко водят до антисоциално, психопатично и аморално поведение. Един американски
съдия бил уцелен от шрапнел и получил увреждане на префронталния кортекс. В
резултат на това престанал да изпитва каквото и да било съчувствие към
заподозрените. За щастие, скоро след това напуснал работа. Пораженията на
префронталния кортекс в младежка възраст водят до изкривени морални разбирания и до
поведение, каквото срещаме у психопатите. У мъже, обвинени в убийство, са
установени разстройства във функциите на префронталния кортекс. Пациентите с
фронтотемпорална деменция – мозъчно заболяване, което започва в префронталния
кортекс – демонстрират антисоциално, престъпно държане като сексуален тормоз,
прегрешения на пътя с бягство от местопрестъплението, физическо насилие, кражби,
обири и педофилия. Едва впоследствие се установява, че тези поведенчески изменения
са началото на болестен процес.
Префронталният кортекс е от централно значение за разрешаването на морални дилеми
като тестовете, при които трябва да изберете дали да жертвате живота на един човек,
за да спасите няколко други живота. За повечето от нас това би било непосилна
задача, но хората с увреден префронтален кортекс преценяват хладнокръвно и
дистанцирано. Те не изпитват емпатия или съчувствие, докато вземат ужасяващото
решение.
Освен префронталния кортекс принос към морала ни имат и други кортикални и
субкортикални зони – предната част на темпоралния лоб с бадемовидното тяло
(амигдалата), септумът, който лежи между мозъчните вентрикули (фиг. 25),
възнаграждаващата система (вентралната тегментална област/nucleus accumbens, фиг.
15) и хипоталамусът (фиг. 17), който е разположен в основата на мозъка. Всички тези
зони са от съществено значение за емоциите, свързани с моралното ни поведение, и за
мотивацията ни да постъпваме честно. Амигдалата ни помага и да преценим правилно
социалното значение на изражението на човека насреща и да реагираме подобаващо. У
психопатите и извършителите на убийства са установени отклонения във функциите на
амигдалата, което обяснява защо те почти не се влияят от тъгата или страха,
изписани върху лицата на жертвите им. У мъже, обвинени в убийство, са отчетени
дефицити в темпоралната част на мозъчната кора. Като цяло непочтените намерения зад
дадено действие винаги се осъждат и увеличават размера на наказанието. Но ако
изключим нечия морална верига (чрез транскраниална магнитна стимулация в дясната
връзка между темпоралния и париеталния лоб), то тогава въпросният човек няма да се
интересува кой с какви намерения е действал. Той няма да е в състояние да се
постави на мястото на другия.
Следователно моралната мрежа не е локализирана единствено във възникналата в най-
новия еволюционен период мозъчна кора – неокортекса. По-старите зони също оказват
влияние върху моралните ни избори. Типичните морални емоции – чувството за вина,
съжалението и емпатията, срамът, гордостта, презрението и благодарността, а освен
тях и погнусата, страхопочитанието, възмущението и гневът – зависят от
взаимодействието между споменатите мозъчни зони. Функционалният магнитен резонанс,
направен по време на тестове с непосилни морални дилеми (като удушаването на
плачещо бебе, за да се спаси животът на няколко други човека), отчита промяна в
активността на онези мозъчни зони, които, както вече знаем, при увреждане и тумори
могат да ни създадат сериозни морални неудобства.
Когато говорим за всички тези красиви морални импулси, не бива да забравяме, че
емпатията ни помага не само да разберем останалите и да им съчувстваме, но и да си
представим какво биха изживели те, ако ги нараним умишлено. Това нейно свойство
също не е за пренебрегване.

XIV.5 Уроците на природата за едно по-добро общество

Човекът е арогантно шимпанзе.

Берт Кайзер в трагикомичната опера „Алцхаймер“ (2006)
Франс де Вал е световноизвестен нидерландски приматолог, който от 1981 г. работи в
САЩ. Деветата му книга, която ме плени на мига, носи оптимистичното заглавие
„Уроците на природата за едно по-добро общество“ (Nature’s Lessons for a Kinder
Society). В нея той отново прокарва паралели между поведението на животните и
човека. Посланието на тази книга е, че е настъпила ерата на емпатията.
Заблуждението на Тачър и Рейгън, че свободният пазар е саморегулираща се система,
през мандата на Буш се изроди в кошмарна финансова криза. Време е да се сложи край
на хищничеството на директори и банкери. „Greed is out, empathy is in“56 – заявява
Де Вал. Хората са не само най-агресивните примати, но и най-емпатичните – доказаха
го доброволците след урагана Катрина през 2005 г. и след китайското земетресение
през 2008 г. Всичко е въпрос на баланс, а напоследък той като че ли се е позагубил.
Емпатията, съпреживяването на чуждите вълнения трябва да възтържествува отново,
зове Де Вал.
В еволюционната история на бозайниците емпатията присъства вече 200 милиона години
и това би трябвало да е достатъчно солидна основа за промяна. Естествено, изниква
въпросът дали теорията за завръщането на емпатията не е просто един блян на Де Вал.
Но когато на срещата през 2009 г. лидерите на Г-20 се съгласиха да затегнат
политиката за бонусите, приматологът като че ли получи първото си признание. Де Вал
е убеден дарвинист; той доказва, че всеки аспект от човешкото поведение, който е
продиктуван от емоциите, присъства и в животинския свят. И Де Вал като Дарвин пише
ясно, увлекателно и разбираемо и илюстрира всяка стъпка от изложението си с
красноречиви примери от цялото животинско царство. Освен това привежда в
доказателство на тезите си множество находчиви експерименти. По чувство за хумор
обаче превъзхожда Дарвин.
Емпатията е възникнала като грижа на майката за малкото й. Тя представлява
автоматичен отговор, в който участват не само силно развилият се напоследък
префронтален кортекс, но и по-стари в еволюционно отношение мозъчни зони. На
практика всички ние сме способни на емпатия – освен ограничена група от психопати.
Съревнованието без съмнение е важно за маймуните и хората, но сътрудничеството и
блаженството от споделянето и помагането са не по-малко важни. Дай на две маймуни
еднаква награда за една и съща задача и всичко ще е наред. После дай на едната
маймуна сладко грозде наместо краставицата, с която си се отплатил на другата, и
щом ощетената маймуна забележи това, ще престане да те слуша и възмутено ще
изхвърли краставицата през решетките на клетката.
За да обясни механизма на поведението, в деветата книга Де Вал дава повече примери
от неврологията, отколкото в предишните си трудове. Действително в тази научна
област има толкова новости, че като че ли е назрял моментът в някоя следваща книга
Де Вал да разгледа поведението като обект на невробиологията. В това издание той се
спира на огледалните неврони, които реагират на емоциите на околните и стоят в
основата на емпатията. Споменават се и разликите между половете: когато някой бъде
наказан, задето играе нечестно, жените запазват емпатията си, докато мъжете я
губят. Наказването на злосторника дори активира мъжката възнаграждаваща система
(фиг. 15), което показва, че мъжете изпитват задоволство от заслуженото наказание.
Но аргументите за това, че вретеновидните неврони са причината да се разпознаваме в
огледало, за момента ми се струват неубедителни.
Напредналата форма на емпатия е невъзможна, ако не разпознаваме себе си и околния
свят. Това може да се провери чрез теста с огледало. Нанесем ли малко боя върху
главата на животно, то ще се опита да я изчисти пред огледалото, ако се разпознава
в него. Този тест преминават успешно децата над две години, човекоподобните
маймуни, делфините и дори слоновете, както доказа самият Де Вал с помощта на
огромно огледало.
От съвсем скоро Западът започна да свиква мисълта, че и животните имат чувства.
Когато през 1835 г. в лондонския зоопарк пристигнали първото шимпанзе и първият
орангутан, кралица Виктория ги нарекла „frightful and painfully and disagreeably
human“57. Младият Дарвин обаче бил на мнение, че всеки, който смята човека за по-
висше същество, трябва да се вгледа по-внимателно в животните. Според Де Вал вината
за неприемането на животинските емоции идва от еврейско-християнската ни култура.
Съгласно тези религии само човекът носи душа; той е и единственото интелигентно
същество, създадено по Божие подобие. Тук мненията ни не съвпадат. И в Китай до
неотдавна животинските емоции се подминаваха с лека ръка. На животните се гледаше
като на храна. С повишаване на благосъстоянието и в онази част на света се зароди
емпатия към други видове. Все повече китайци си вземат домашен любимец,
малтретирането на животни предизвиква бурни обществени реакции, а в Уханския
университет в се извисява скулптура на макаците резус, които са били жертвани за
изследването на болестта ТОРС.
Когато от едно религиозно списание попитали Де Вал какво би променил в човека, ако
беше Господ, той се замислил. Движенията, които се опитвали да променят човека „от
горе“, например социалният дарвинизъм, марксизмът и американският феминизъм, го
изправяли на нокти. В интервюто Де Вал посочва, че и двете лица на човека – това на
дружелюбното, емпатично и секси бонобо и другото, на грубоватото, доминантно
шимпанзе – са задължителна предпоставка за стабилността на обществото. Така че Де
Вал не би молил Бог за радикална промяна на хората, а само за малко повече
„братство“, за още мъничко емпатия към другия. Съмнявам се, че това ще реши
глобалните ни проблеми. Самият Де Вал малко по-нататък изтъква следните
контрааргументи: ако си отворен към всички и се доверяваш на всекиго, както правят
болните от синдрома на Уилямс, никой няма да ти се доверява и ще изпаднеш в
изолация. Освен това емпатията има и своите обратни страни. Човекът е толкова добър
в изтезаването само защото умее да се вживява в чувствата на другия. Повече емпатия
би значело да развием това свое ужасяващо качество до съвършенство. За пример
ученият дава надзирателите в концентрационния лагер, които вечер, щом си тръгнат от
работа, се превръщат в емпатични бащи. Ето че можем да изпитваме силна емпатия, но
да лишаваме определени групи от нея. Милионите, които се въодушевявали от идеите на
Хитлер, Сталин или Мао, не са проявявали повече или по-малко емпатия от нас. Така
че Де Вал би сторил добре, ако помоли Бог да посмали склонността ни да се водим
слепешката по всеки алфа-мъжкар. С това той не само ще ни предпази от повтарянето
на геноциди и културни революции, но и ще ограничи катастрофалните грабежи на
директори и банкери.
56 Алчността умря, да живее емпатията (от англ.). – Б. пр.
57 Плашещи и болезнено и противно човешки (от англ.). – Б. пр.

XV. Паметта

XV.1 Изследването на Кандел върху паметта и загубата на колективна памет у

австрийците

Заниманията за ума стимулират развитието на мозъчните клетки и техните израстъци в

съответната част на мозъка. Така чрез умножаване на крайните разклонения се
подсилват връзките между отделните групи от клетки.
Испанският хистолог Сантяго Рамон и Кахал (1894)
Единственото, което помня от международната комисия, чийто член бях преди 25
години, е заразителният смях на Ерик Кандел58. Този смях определено не се дължеше
на щастливо детство. Ученият се родил през 1929 г. във Виена под името Ерих Кандел.
На деветия си рожден ден получил красива синя количка с дистанционно управление.
Два дни по-късно, през Кристалната нощ59, нацистката полиция извела еврейското
семейство на Кандел от дома му. Бащата бил принуден на търка с четка за зъби
лозунгите за свободна Австрия, надраскани по улиците. Когато няколко дни по-късно
им позволили да се върнат у дома си, те заварили къщата разграбена. Дори синята
количка била изчезнала. След години чакане на виза семейството емигрирало в САЩ и
Ерих сменил името си на Ерик. Записал се да учи за психиатър – решение, което
безспорно било повлияно от първата му любов, дъщеря на известен психоаналитик от
кръга на Фройд. Кандел бил така погълнат от психоанализата, че през 1955 г. в
ентусиазма си споделил с прочутия електрофизиолог проф. Хари Грундфест от
Колумбийския университет, че смята да открие биологичната основа на Фройдовата
теория за психиката. Теорията на Фройд разделя човешката психика на три части: Аз
(свързан с идентичността на личността), неосъзната част, която представлява
примитивната психика на детето (То), и неосъзната част, направляваща моралното ни
поведение и амбициите ни (Свръх-аз). Самият Фройд не се е замислял как са
разположени тези хипотетични елементи в мозъка. Грундфест, който въвел Кандел в
неврологичната наука, изслушал внимателно химерните планове на колегата си, след
което му дал най-важния съвет в кариерата на Кандел: „Ако искаш да разбереш нещо за
психиката, трябва да изследваш мозъка клетка по клетка“. Този подход – най-напред
да изучи клетъчната, а след това и молекулярната основа на паметта – през 2000 г.
донесе на Ерик Кандел Нобелова награда. Кандел описва лутанията си по увлекателен
начин в автобиографията си „В търсене на паметта: Появата на нова наука за
съзнанието“ (In Search of Memory: The Emergence of a New Science of Mind). Паметта
се определя като способността да съхраняваме информация и да я извикваме във всеки
един момент. Тя ни дава съзнателен достъп до миналото ни. Най-напред Кандел се
съсредоточил върху хипоталамуса – мозъчна зона от ключово значение за паметта. Ала
хипоталамусът е твърде сложна структура, заради което Кандел решил да открие по-
прост модел на изследване, и „също както когато избра съпругата си Денис,
доверявайки се на инстинктите си, и този път за опитите си той направи несъзнателен
избор и се спря на морското мекотело aplysia“. Отделните аспекти на паметта
присъстват в това примитивно животно под формата на прости рефлексни дъги, които са
съставени от ограничен брой големи по размер нервни клетки, свързани една с друга
чрез синапси. Простотата на връзките улеснявала изследването на аспектите на учене
на нервните клетки. Кандел доказал, че здравината на синаптичните връзки между
нервните клетки не е постоянна, а се увеличава или намалява в зависимост от вида на
прилаганата електростимулация. Следователно нервната система не е съставена от
напълно стабилни връзки – по подобие на някоя стара телефонна централа. Синапсите в
нервната ни система са пластични. В някои вериги, които се формират по време на
вътреутробното ни развитие, са заложени вродени модели на поведение. Но други
компоненти на нервната система се изменят чрез учене.
Тоест ученето представлява промяна в здравината на синаптичните връзки. Заниманията
за ума подсилват тези връзки, а синаптичната пластичност е в основата на паметта
ни. Благодарение на множеството различни невротрансмитери ние можем да учим,
запомняме и забравяме. Мекотелото aplysia има както краткосрочна, така и
дългосрочна памет, която също както при хората изисква постоянна тренировка с
периоди на почивка. При краткосрочната памет – като запомнянето на телефонен номер,
преди да го наберем, се променя само здравината на наличните синапси, т.е.
наблюдава се функционално изменение. Капацитетът на краткосрочната памет е силно
ограничен и при хората се състои от не повече от дванайсет елемента. Ако не
повтаряме информацията, тя се съхранява само няколко минути. За дългосрочната памет
се изисква синтез на нови белтъци, тъй като трябва да се образуват нови връзки
между нервните клетки. Тоест тук вече имаме структурно изменение, за което
глиалните клетки със звездовидна форма, наречени „астроцити“, трябва да доставят
необходимото гориво – млечна киселина. Дългосрочната памет може да се сравни с
компютърен харддиск, на който се съхранява трайно информация. Краткосрочната памет
напомня на оперативна памет или RAM; в нея информацията се подновява с всяка
изминала секунда в зависимост от активните програми.
Съхранението в паметта може да бъде нарушено от мозъчно сътресение, недостиг на
кислород или спиране на сърцето, а при депресия – и от лечение с електрошок. Когато
човек не си спомня нищичко за отминал период, това се нарича ретроградна амнезия.
Тъй като понякога спомените постепенно се възвръщат, вероятната причина за
ретроградната амнезия е грешка в прочитането на стара информация, а не в
съхранението в паметта. След няколко години запаметената информация става по-малко
уязвима от подобни смущения. Дългосрочната памет съдържа цялото ни познание за
света и за нас самите.
Ученето води до структурни изменения в мозъка, както установил Рамон и Кахал още
през 1894 г. (вж. цитата по-горе). Онази част от мозъчната кора, която направлява
четирите пръста на лявата ръка на професионалните цигулари, започнали да се
занимават с музика от малки, е пет пъти по-голяма, отколкото при хората, които не
свирят на струнен инструмент. Когато гледам с каква скорост пишат есемеси днешните
деца, очаквам мозъчната зона, в която се проектира палецът им, да е неколкократно
по-голяма от моята.
Кандел разкрил тайната и на молекулярните процеси, които се осъществяват при
промяна в здравината на синаптичните връзки и образуването на нови синапси. С това
той поставил началото на нова научноизследователска област – молекулярна неврология
на когницията. Кандел разгадал молекулярните механизми, чрез които информацията се
премества от краткосрочната в дългосрочната памет. Важна роля в този процес играе
хипокампът (фиг. 25). Наред с това ученият доказал, че силно емоциалните събития
поемат по съкратен маршрут и се съхраняват направо в дългосрочната памет. Тук от
значение е амигдалата (фиг. 25). Обяснил и на какво се дължат нормалните
затруднения с паметта с напредване на възрастта. Кандел основал предприятие –
„Мемъри Фармасютикълс“, – което още не е пуснало на пазара идеалното хапче за
учене.
Малко преди да получи Нобеловото отличие, в Амстердам 78-годишният Кандел бе
удостоен и с наградата „Хайнекен“. На тържествения обяд се убедих, че е запазил
заразителния си смях. След Стокхолм, където прие Нобеловата награда, той се върна
във Виена, за да организира симпозиум по темата за възторжената реакция на Австрия
спрямо националсоциализма. Целта на Кандел беше да осъди колективното отричане на
ролята, която изигра родината му през годините на нацизма. За свой ужас,
изследователят на паметта установил, че австрийските ученици не знаят нищо за
Хитлер и Холокоста. По време на престоя си във Виена Кандел получил подарък – синя
количка досущ като онази, която му отнели нацистите. Този жест той коментирал с
думите, че в крайна сметка бил доволен, задето количката останала във Виена.
„Пристигнах в САЩ, където ме очакваше фантастичен живот. Пък и сега управлявам
мерцедес.“
58 Ерик Кандел (р. 1929) е американски невропсихиатър от австрийски произход,
носител на Нобелова награда за медицина през 2000 г. за откритието на принципите на
краткосрочната и дългосрочната памет на молекулярно ниво. – Б. пр.
59 Антиеврейски погром в Австрия и Германия в нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. –
Б. пр.

XV.2 Анатомията на нашата памет

Ако паметта въобще е разположена някъде, то това „някъде“ е навсякъде.
Междуклетъчните връзки се променят в зависимост от онова, с което се занимават
клетките. Тази непрестанна промяна представлява кодът на паметта и характеристика
на всяка мозъчна клетка. Следователно няма да сгрешим, ако кажем, че паметта е
разположена из цялата нервна система. Има обаче няколко мозъчни структури, които се
занимават с отделните аспекти на паметта. С помощта на функционален ЯМР можем да
установим дали дадена мозъчна зона участва в изпълнението на определена функция. Но
въпреки напредъка на техниката информацията, която получаваме директно от
пациентите с локални мозъчни нарушения, си остава незаменима, тъй като от нея
научаваме дали една мозъчна структура действително е необходима за осъществяването
на дадена функция. Чрез систематично изследване на пациенти с огнестрелни рани и
други мозъчни нарушения, на хора с мозъчни заболявания и на пациенти, подложили се
на мозъчна операция, добиваме ценна информация за ролята на отделните части на
мозъчната кора за формирането на паметта. Канадският неврохирург от американски
произход Уилдър Пенфийл (1891–1976) извършвал електростимулация на темпоралния лоб
(фиг. 1) на пациенти, които преминавали мозъчна операция, докато са в съзнание.
През това време болните били спохождани от неочаквано живи и детайлни спомени,
например за пълния текст на стара песен, която започвали да си припяват в
операционната зала.
Огромното значение на темпоралния лоб за паметта се изяснило чак през 1953 г.,
когато американският хирург Уилям Сковил отстранил тази зона от мозъка на пациента
Х. М., който страдал от епилепсия. След операцията епилептичните пристъпи,
възникнали в темпоралния лоб след падането от колело, отшумели. За сметка на това
Х. М. изгубил паметта си. Не можел да научи, нито да запомни каквото и да било.
Краткосрочната му памет не била засегната. Той запомнял за миг числото 7, като си я
повтарял под носа, но само да се разсеел с нещо, и от ума му изхвръквало онова,
което се мъчел да запамети допреди малко. Тоест при въпросния пациент липсвал
преходът от краткосрочната към дългосрочната памет. Когато лекуващият го психолог
Бренда Милнър излизала от кабинета за миг, при връщането й той не си спомнял, че е
бил с нея допреди малко. Всеки път възкликвал: „Толкова отдавна не съм ви виждал!“.
Личната му история свършвала до деня на операцията. В спомените си той си останал
на трийсет години. На старини вече не се разпознавал на по-скорошните снимки. До
смъртта си през 2008 г. вярвал, че президентът на САЩ се казва Хари Труман. И тъй
като всеки път понечвал да се прибере в предишния си дом, от който се бил изнесъл
отдавна, вече не излизал навън без придружител.
Префронталният кортекс (фиг. 14) има множество функции; освен всичко друго, той
контролира мозъчните зони, които отговарят за работната или краткосрочната памет.
Работната памет ни помага да „си отбележим нещо наум“, например телефонен номер, на
който трябва да позвъним, задачи за свършване или проблеми за разрешаване. Тя
участва и в преработването на езика. При децата с дислексия този вид памет е
изостанала в развитието си. Префронталният кортекс изпълнява задълженията си към
работната памет – а именно да фокусира вниманието и да подбира стимули – в тясно
сътрудничество с хипокапма (фиг. 25). Думите, които запомняме най-лесно, са онези,
които повишават активността и на префронталния кортекс, и на зоната на хипокампа.
Ако искаме незабавно да наберем нечий номер и след това да го забравим, на помощ ще
ни се притече работната памет. Но ако повторим цифрите няколко пъти, вероятно ще
запазим номера в дългосрочната памет. Работната памет, която представлява склад за
краткотрайно съхранение, е от ключово значение за извършването на комплексни задачи
и целенасочени действия. Благодарение на работната си памет Х. М. успявал да
запомни ограничен брой цифри или думи. Обикновено след няколко повторения
информацията се пренася от работната в дългосрочната памет. При Х. М. това било
невъзможно.
В темпоралния лоб се намира хипокампът (фиг. 25), който има ключова роля за
паметта. При Х. М. епилептичните огнища били локализирани близо до хипокампа,
затова при операцията двустранно били отстранени две трети от тази структура.
Хипокампът е кръстен на морското конче60, тъй като с извивките и неравностите си
наподобява опашката на морското конче. И без хипокамп Х. М. си спомнял отлично
неща, които са се случили повече от три години преди операцията. Тоест хипокампът
не е мястото, където е локализирана паметта за далечни събития, тъй като тази част
от паметта на Х. М. била непокътната. Изследване, проведено сред хора с
неврологични оплаквания, показа, че и частичните поражения на хипокампа, например в
резултат на инцидент, могат да причинят сериозно и трайно разстройство, при което
паметта е нарушена от момента на инцидента нататък. Това представлява антероградна
амнезия, каквато се наблюдавала в екстремна степен при Х. М.

Фиг. 25: Пътят в мозъка, който изминава информацията, за да стигне до дългосрочната

памет, започва от енториналния кортекс, разположен от вътрешната страна на мозъка в
gyrus parahippocampalis. Оттам информацията се запазва за кратко в хипокампа под
контрола на префронталния кортекс. От хипокампа част от нея се връща в темпоралния
кортекс за дългосрочно съхранение, а друга част поема по по-дълъг маршрут, като
минава през форникса, който се намира в септума, и продължава към хипоталамуса,
откъдето тръгват влакната към пъпчестите тела. След това през таламуса информацията
попада в различни части на кортекса. Амигдалата, или бадемовидното тяло, което лежи
в темпоралния лоб непосредствено пред хипокампа, бележи спомените, ако те носят
силно емоционален заряд.

Хипокампът отговаря за съчетаването на информацията от различните сетива.

Местоположението на ресторанта, в който имате среща, външният вид на човека, с
когото сте се уговорили, звуците и миризмите от кухнята и разположението на
застланата маса – хипокампът събира всичко това в един смислен образ и го изпраща
към автобиографичната памет, хрониката на нашия живот. След това – ако вечерята си
е струвала, разбира се – тази информация се запазва другаде за по-дълго време.
Всичко това хипокампът прави в тясно сътрудничество с мозъчната кора на темпоралния
лоб, т.нар. gyrus parahippocampalis или енторинален кортекс, който е разположен от
вътрешната страна над хипокампа (фиг. 25). Д-р Сковил отстранил при пациента Х. М.
и споменатия gyrus parahippocampalis. Отговорът на въпроса къде постъпва
информацията най-напред, дошъл с тестовете на паметта при пациенти с епилепсия
благодарение на електродите, поставени за изследване на заболяването. Оказало се,
че енториналният кортекс се активира преди хипокампа. Болестта на Алцхаймер започва
в енториналния кортекс и смущенията в паметта, които бележат началото й, обикновено
засягат по-прясната информация. Пациентите с алцхаймер не помнят какво се е случило
преди час, но могат да разказват с ентусиазъм за съученик от началните класове.
Впрочем хипокампът е важен не само за паметта; той ни е нужен и за пространствената
ориентация. У лондонските таксиметрови шофьори, които в продължение на четири
години изучават изключително сложната пътна мрежа на столицата, сивото вещество в
задната част на хипокампа постепенно увеличава обема си. Използваме хипокампа и за
да си изградим логична представа за бъдещето, както показват изследванията на хора
с двустранно увреждане в тази зона.
За щастие, не всяка новодобита информация се запазва в дългосрочната памет. Та кой
би искал да помни всички подробности от живота си – всяка вечеря, всеки разговор,
всяка дума във всяка книга? Това би затруднило неимоверно намирането и извикването
на истински важната информация. Има и такива хора, които могат да запомнят и да
извикат в съзнанието си огромни количества маловажна информация – безкрайни числови
редици, цели телефонни указатели или разписания на влакове. Подобна дарба обаче е
за сметка на много други функции. Споменатите хора – савантите – най-често имат
нарушение от аутистичния спектър и способностите им са силно ограничени в други
области – например създаването на социални контакти или абстрактното мислене (вж.
X.3). Коя част от получената информация ще се пресее и ще отиде за съхранение в
дългосрочната памет, зависи от нейната важност и от емоционалния заряд на момента.
Всеки помни къде е бил и какво е правил, когато е научил за атентата срещу кулите
близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Амигдалата (фиг. 25), която лежи в
темпоралния лоб току пред хипокампа, бележи спомените, ако те носят силно
емоционален заряд. Участие взема и кортизолът, хормонът на стреса. Амигдалата
маркира плашещо събитие по начин, който позволява то да бъде запазено завинаги в
дългосрочната памет. Затова и над 80 % от най-ранните ни спомени са свързани с
негативни усещания, както доказа нидерландският психолог Дауе Драйсма. В крайна
сметка запаметяването на страха, уплахата и тъгата е по-съществено за оцеляването
ни от приятните спомени. Понякога обаче този механизъм създава проблеми. Така
например една жена с епилепсия на темпоралния лоб, при която огнището стимулираше
амигдалата, по време на пристъп получаваше все същите халюцинации и преживяваше
повторно кошмарен епизод от детството си с придружаващите го емоции. Зад
съхраняването на спомена за опасности (примерно от военно време) се крие дълбок
еволюционен замисъл: следващия път, когато ни се случи подобно нещо, ще можем да
реагираме мигновено. Ала запомнянето може да добие и нездрави размери – представете
си например войник, който при завръщането си в Нидерландия не осъзнава, че
опасността е отминала. И след прибирането си в Амстердам той ще изпитва страх и ще
има чувството, че го дебне заплаха, тъй като в мозъка му непрестанно ще се
прожектират картините от войната; и ако при пукот на улицата се втурне да се
укрива, то тогава говорим за посттравматично стресово разстройство (ПТСР). През
Първата световна война то се наричало shell shock61. Триста и шест английски
войници с тази симптоматика, които отказали да се върнат на фронта, били
екзекутирани. При ПТСР амигдалата си е свършила работата, но префронталният кортекс
не е успял да обясни на ветерана, че опасността е преминала. За да се активира
амигдалата при рискова ситуация, е необходима намесата на невротрансмитера
норадреналин. Затова и се правят опити за заличаване на травматичното преживяване,
което е силно белязано от амигдалата, с помощта на бета-блокери, чието действие е
противоположно на действието на норадреналина. Целта е ветераните да не бъдат
спохождани от кошмарни спомени. И при граничното личностово разстройство, което се
отличава с емоционална нестабилност и когнитивна импулсивност, амигдалата реагира
твърде силно на отрицателни стимули. При това разстройство негативните емоции са
последвани от бурни стресови реакции, които увеличават риска от ретроградна и
антероградна амнезия. В случая с пациента Х. М. д-р Сковил премахнал амигдалата и
останалите структури в темпоралния лоб, които са толкова важни за паметта.
В Сан Диего мозъкът на Х. М. бе нарязан на съвсем тънки парчета. Операцията можеше
да се проследи на живо в интернет. По-късно с помощта на уникално микроскопско
изследване ще се установи кои мозъчни структури точно са били отстранени или
увредени при интервенцията, извършена цели 55 години по-рано.
60 От лат. hippocampus – морско конче. – Б. пр.
61 Букв. – снаряден шок (от англ.). – Б. пр.

XV.3 Пътят към дългосрочната памет

Мозъчните травми, които водят до нарушения в паметта, са типични за всички

контактни спортове като бокса, кикбокса, ръгбито, дори футбола.
Оказва се, че докато спим, хипокампът непрекъснато активира спомени и ги изпраща
към мозъчната кора. Все още се спори дали това се случва по време на REM фазата (на
сънищата), или през фазата на покой. Пътят, който изминава информацията, за да
стигне до дългосрочната памет, започва от енториналния кортекс. След това
информацията се запазва за кратко в хипокампа под надзора на префронталния кортекс.
От хипокампа част от нея се връща в темпоралния кортекс за дългосрочно съхранение,
а друга част поема по по-дълъг маршрут, като минава през форникса, който се намира
в септума, и продължава към хипоталамуса, откъдето тръгват влакната към пъпчестите
тела (фиг. 25).
При професионалните боксьори описаните връзки са унищожени. Затова част от тези
спортисти развиват деменция, походката им става несигурна, а в поведението им се
наблюдават отклонения. Това е професионално заболяване, известно като punch-drunk
или dementia pugilistica. Често при бившите боксьори септумът е с разкъсвания,
форниксът е със смалени размери, влакната в него не съдържат достатъчни количества
от изолиращото вещество миелин, пъпчестите тела са твърде малки и са обсипани с
белези, а третият вентрикул е увеличен заради загубата на мозъчна тъкан. Освен това
мозъците на боксьорите проявяват изменения, типични за алцхаймер, церебралният
кортекс е сбръчкан и се наблюдава измиране на клетки, особено темпорално и в
хипокампа (вж. също XIX.1). Ето ви отговора на въпроса защо някогашните боксьори
страдат от сериозно разстройство на паметта и на други мозъчни функции. Впрочем
мозъчните травми, които водят до нарушения в паметта, са характерни не само за
бокса, но и за останалите контактни спортове като кикбокса, ръгбито и футбола.
Инсултите и кръвоизливите в гореизброените области и връзки могат да причинят
смущения на паметта или дори деменция. При деменцията на Корсаков, която се
получава при лоши хранителни навици и злоупотреба с алкохол и води до недостиг на
витамин B1, в пъпчестите тела има малки кръвоизливи и белези. Пациентите със
синдрома на Корсаков страдат от нарушения на паметта, които приличат на нарушенията
при увреден темпорален лоб. Тези болни запълват празнините в паметта си с измислени
истории. Значението на пъпчестите тела за паметта ни си проличава не само от
проблемите на боксьорите, развитието на тумори или оперирането на тази мозъчна зона
(вж. VI.2) – показателен е и един чудноват инцидент по време на партия билярд.
Щеката на единия играч минала през ноздрата на неговия противник, пронизала
основата на мозъка и увредила пъпчестите тела. Мъжът получил сериозно разстройство
на паметта.
Пъпчестите тела препращат информацията към таламуса (фиг. 2). Леките инсулти в тази
зона могат да причинят сериозни разстройства на паметта и дори деменция. От
таламуса информацията се насочва към областите на мозъчната кора, от които
съзнателно извикваме спомени. Това представлява декларативната или експлицитната
памет за факти и събития.

XV.4 Разделноto съхранение в паметта

Така например имаше един мъж, който не разпознаваше вече жена си, но колата си
познаваше.
Различните аспекти на всяка случка се запаметяват на различни места в мозъка. И ако
по-късно се опитаме да извикаме тази случка от паметта си, пак трябва да съберем
всички нейни елементи накуп. Мозъкът несъзнателно попълва пропуските в спомените
ни. Затова и сравнението между паметта и твърдия диск на компютър, който може да
възпроизведе всичко без грешка, е неточно. Ако трябва да дадем по-реалистична
метафора, то тогава нека паметта бъде археолог, който от няколкото изровени кости
ще се опита да ни даде представа за скелета – и вероятно ще сгреши. Паметта ни е
прословута със своята ненадеждност, както непрекъснато се убеждаваме.
Че различните видове информация, музика, картини и лица се запазват в различни
части от кортекса, научаваме благодарение на пациентите, които не могат да извикат
в съзнанието си определен вид информация. Така например има хора, които след
увреждане централно вдясно не разпознават лицата на своите близки, дори лицето на
съпругата си, макар зрението им да е добре. Предмети като автомобила си обаче
разпознават, защото той е запазен на друго място. Да си познаваш колата, но не и
жената – можете да си представите какви реакции предизвиква това у домашните!
Проблемът е известен като „прозопагнозия“ или „лицева слепота“. Английският
невролог Оливър Сакс описва заболяването в разказа „Мъжът, който взе жена си за
шапка“. Главният герой д-р П. посяга за шапката си, но вместо нея хваща главата на
жена си и се опитва да я нахлупи отгоре си. Същевременно П. се справя чудесно като
преподавател в музикално училище. Или пък си представете мъж, който стои пред
огледалото и просто не може да разпознае отражението си. Самият аз, за щастие, не
съм толкова тежък случай, но винаги съм имал проблем с физиономиите и редовно
изпадам в неловки ситуации. Веднъж се представих на един човек, който ме погледна с
учудване и ми рече: „Да, знам кой си, от три години сме в една работна група“, или
„Да, познавам Ви, бяхте в изпитната ми комисия, когато се дипломирах“. Баща ми
страдаше от същото. И наистина – чувал съм и за други семейства, при които
проблемът с разпознаването на лица засяга няколко души. Очевидно това е една от
моите мутации. Дефектът при разпознаването на модели е доста селективен. Паметта ми
е страшно услужлива, когато става дума за микроскопски снимки. Неведнъж
микроскопски препарат, попаднал в ръцете ми отново след години, ме е карал да
възкликна: „О, това беше господин А или госпожа Б!“. И съм се оказвал прав. Ако
обаче срещнех господин А или госпожа Б на живо след толкова време, не бих ги
разпознал. На пациенти с епилепсия, на които бил поставен електрод в темпоралния
лоб, показали снимки на стотици различни лица. Някои мозъчни клетки „палели“ само
пред изображението на известна личност като Бил Клинтън. Явно моят дефект, който не
ми позволява да разпознавам лица, е разположен във въпросната зона. В най-долната
част на темпоралния си лоб маймуните имат неврони, които се активират слабо, когато
животното съгледа компютърно генерирано лице, и по-силно, когато физиономията е на
човек, когото маймуната познава. Най-силно нервните клетки реагират на карикатури,
които изопачават чертите на това лице. Очевидно този силен стимул е в основата и на
моето влечение към комиксите. При синдрома на Капграс се наблюдава друг проблем:
засегнатият от него разпознава лицата на близките си, но спира да усеща топлота от
онези, с които има най-силна емоционална връзка, и заключава, че близкият е
всъщност двойник. Понякога тези пациенти са убедени, че роднините им са заменени от
роботи или извънземни същества. Това поражда параноидни реакции. Синдромът на
Капграс може да се появи след мозъчно увреждане или при болестта на Алцхаймер.
Тъй като отделните аспекти на зрението се преработват в различни мозъчни зони с
различни функции, някой аспект може да остане неразпознат. Проф. Ед де Хан от
Амстердамския университет разказва за жена, която не виждала движещи се предмети и
хора. Не разпознавала автомобили в движение, но когато колите спрели, тя изведнъж
ги съглеждала. Някои хора виждат цветовете, но не ги разпознават или пък не виждат
форми, а само цветове; има и такива, които не могат да различат светлината от мрака
и включват лампата с идеята, че я изключват.
Най-ревностно пазената информация се намира в паметта ни за далечни събития, в
която съхраняваме знанията си за езика и музиката. Този вид памет изчезва последна
при болестта на алцхаймер. Речта се изгубва чак в късния, 7-и стадий по скалата на
Райсберг62 (вж. XIX.2). Музикалните умения на пациентите с алцхаймер може да се
запазят много дълго в сравнение с останалите способности. Професионална пианистка,
която на 58 години усетила проблеми с паметта си, на 63 вече имала деменция и не
запомняла писмени или устни текстове. Не запаметявала и музиката, която й
предлагали на хартия. Но все още умеела по слух да запомня нова, непозната мелодия
и да я повтаря на пианото. Въпреки че през следващата година когнитивното й
състояние се влошило, тя продължавала да свири с наслада познатите произведения.
Тук става дума за дългосрочна памет и по-точно за нейна подсистема, която е
разположена отстрани на мозъка (париеталния кортекс, фиг. 1) и остава относително
здрава. Когато от болестта на Алцхаймер страдат художници, които са запазили
артистичните си умения, най-вероятно се касае за подсистема, разположена в задната
част на мозъка (визуалния кортекс, фиг. 1) – зона, която алцхаймер засяга последна
и в малко по-малка степен (вж. XIX.2).
62 Кръстена на откривателя си, американския психиатър Бари Райсберг, скалата е
разделена на седем стадия, като последният, седми стадий предполага речев запас от
поне шест думи, неспособност за говорене, невъзможност за самостоятелно придвижване
или седеж, невъзможност на пациента да се смее и да си държи главата изправена. –
Б. пр.

XV.5 Имплицитната памет в малкия мозък

Вината за моряшката походка невинаги

е на алкохола.
Церебелумът, или малкият мозък (фиг. 1, 2), е разположен в задната черепна ямка
ниско в дъното на главния мозък. Тази относително малка мозъчна структура съдържа
80 % от нервните ни клетки и се грижи за координацията на движенията и речта.
Благодарение на малкия мозък ние фиксираме очи в събеседника, докато тръскаме глава
в отрицание. Церебелумът съхранява паметта за заучени движения. По време на ранното
ни развитие в него се установяват двигателните модели за лазенето, ходенето,
стоенето на два крака, а по-късно – и за карането на велосипед, плуването,
свиренето на пиано и шофирането. Церебелумът направлява телата ни, докато
извършваме изброените дейности. Този удивителен компютър запазва и доусъвършенства
програмата за комплексни движения, наричана и „имплицитна памет“, за да потече тя
накрая напълно автоматизирано. Практиката създава майстора и това важи и за малкия
мозък. На първите уроци по кормуване се налага да мислим за всяко свое действие: „…
оборотите са прекалено високи, трябва да сменя предавката, първо съединителя, къде
беше трета скорост?“. Съзнателно извикваме тези движения от експлицитната си или
декларативна памет – паметта за факти и събития. Чувстваме се ужасно неловки. Но
когато упражним тези действия многократно, те се автоматизират и се прехвърлят в
малкия мозък, в имплицитната, т.е. недекларативна или процедурна памет. Ако сме се
упражнявали толкова пъти, че шофирането се е автоматизирало, ще ни е трудно да
изброим (да извадим от експлицитната или декларативната памет) стъпките, които
извършваме така гладко и без да се замислим. При Х. М. имплицитната памет не била
засегната, тъй като той придобивал нови моторни умения. С всеки изминал ден рисувал
все по-правилни звезди, чието отражение наблюдавал в огледалото, но по-късно не си
спомнял нищо за упражненията. Усъвършенстването ставало несъзнателно. При Х. М.
тази първа, експлицитна фаза, в която тренираме мозъка си преднамерено, липсвала,
но церебелумът му се упражнявал и несъзнателно заучавал новите движения.
Освен всичко друго, церебелумът потиска реакциите на други части от мозъка спрямо
извършваните движения. Не можем да се погъделичкаме сами, защото собствените ни
движения са предсказуеми и ефектът върху останалите мозъчни зони е потиснат, което
пречи на сензорната мозъчна кора да се активира. Ако този механизъм изчезне при
хора с поражения в малкия мозък, то те без проблем ще могат да се погъделичкат
сами.
Когато малкият ви мозък пострада, вие няма да се парализирате, но движенията ви ще
станат ужасно непохватни. Ако сте здрави, няма да ви затрудня особено, ако ви
помоля да затворите очи и да докоснете върха на носа си с десния или левия
показалец. Но при увреден церебелум пръстът ви ще закръжи вляво или вдясно от носа
и не е малък шансът да уцели някой от клепачите ви. След увреждане на церебелума в
резултат на инсулт или кръвоизлив ще крачите с широко разтворени крака, за да не
изгубите равновесие, и ще приличате на човек, прекалил с алкохола. Веднъж един мой
колега слезе от самолета с моряшка походка, тъй като от дългото седене се беше
запушил кръвоносен съд в церебелума му. Алкохолът и канабисът също смущават
функциите на малкия мозък и ни карат да пристъпваме с раздалечени крака.
През вътреутробното ни развитие се образуват големите мозъчни клетки на церебелума,
наричани „клетки на Пуркиние“. Повечето дребни неврони, които се назовават още
„гранулирани клетки“, се формират след раждането. Всяко нарушение в мозъчното
развитие, включително аутизмът и педофилията, оставя своята диря в церебелума.
Множеството церебеларни отклонения при аутизма, които присъстват във всички видове
клетки и всички невротрансмитери, може да се окажат обяснение за определени моторни
нарушения като проблемите с гъвкавостта, координацията и бързината на движенията
или непохватността, докато се учим да си връзваме връзките на обувките или да
караме велосипед. Но учените се убеждават все повече, че освен да играе основна
роля за извършване на движенията, малкият мозък има значение и за по-висшите
когнитивни функции. Нарушенията в развитието на церебелума, локалните увреждания,
инсултите и туморите на малкия мозък понякога водят до психологични проблеми,
дислексия, ADHD, смущения във вербалната интелигентност и проблеми с ученето.
С две думи, малкият мозък е отличен помощник при заучаването на комплексни задачи и
движения. Ала той координира и движения, при чието заучаване не сме изпитали
затруднения – примерно несъзнателните движения на мускулите по време на оргазъм.
Херт Холстейхе, преподавател по анатомия в Гронинген, успял да придума няколко
човека да доведат партньора си до оргазъм, докато той лежи с глава в скенера. На
Холстейхе му направила впечатление силната активност на церебелума по време както
на мъжкия, така и на женския оргазъм. Питам се как ли би изглеждал светът, ако
мускулните движения, които извършваме при оргазъм, изискваха същите упражнения и
същото упорство, усилие и отдаденост както уроците по пиано. Сигурно тогава нямаше
да си блъскаме главите над проблеми като свръхнаселеността, глобалното затопляне и
замърсяването на околната среда.

XVI. Невротеологията: мозъкът и религията

Как са произлезли толкова много безсмислени правила за поведение, а също и такова

множество абсурдни религиозни вярвания, не знаем. Не знаем също и по какъв начин те
са се тъй дълбоко вкоренили в ума на хората от всички страни на света. Но заслужава
да се отбележи, че убеждението, което се внушава с постоянство в ранните години на
живота, когато мозъкът е впечатлителен, изглежда, взема характер на инстинкт, а
цялата същност на инстинкта се състои в това, че трябва да му се подчиняваме,
независимо от разсъдъка.63
Чарлс Дарвин (1871)
XVI.1 Защо има толкова много вярващи хора

Ако не разбираме нещо, ние го кръщаваме „Бог“; това ни спестява доста износване на
мозъчна тъкан.
Американският писател Едуард Аби (1927–1989)
Тъй като не е възможно всички религии да са прави, най-логичното заключение е, че
всички те грешат.
Британският писател и журналист Кристофър Хитчънс (1949–2011)
Най-любопитният въпрос, свързан с вярата, за мен е не дали съществува Бог, а защо
има толкова много вярващи. По света се срещат около 10 000 различни религии и всяка
от тях е убедена, че има една фундаментална истина и че точно тази религия
изповядва истинната вяра. Ненавистта към хората с различни религиозни убеждения
очевидно е включена в стандартния пакет. Около 1500 г. реформистът Мартин Лутер
нарекъл евреите „гнездо на пепелянки“. Вековната омраза на християните към евреите
доведе до погроми, а накрая сътвори и Холокоста. При поделянето на Британска Индия
между индуси (Индия) и мюсюлмани (Пакистан) бяха изклани над един милион души. А
омразата между религиите не отслабва. Четиресет и три процента от гражданските
войни, които са избухнали след 2000 г., са на религиозна основа.
Почти 64 % от световното население е съставено от католици, протестанти, мюсюлмани
и индуси. Религиите не изчезват току-така. В Китай дълго време не се изповядваше
друго освен комунизъм, а религията – в унисон с идеологията на Карл Маркс – се
смяташе за „опиум за народа“. През 2007 г. една трета от китайците на възраст над
16 години вече заявяват, че са набожни. А тъй като данните са извадени от „Чайна
Дейли“ – вестник, който е под контрола на правителството, – действителният процент
на вярващите вероятно е и по-висок. Приблизително 95 % от американците твърдят, че
вярват в Бог, 90 % се молят, 82 % са убедени, че Бог е способен на чудеса, а повече
от 70 % са сигурни, че има живот след смъртта. Впечатление прави това, че едва 50 %
вярват в ада, което говори за известна непоследователност. В секуларизирана
Нидерландия тези проценти са по-ниски. Изследването на тема „Бог в Нидерландия“ от
април 2007 г. показа, че за последните 40 години делът на хората, които са се
отрекли от Църквата, е нараснал от 33 % на 61 %. Тоест повече от половината
нидерландци се съмняват в съществуването на Бог – и следователно са агностици – или
вярват, че има „нещо“. Само 14 % са атеисти, но същият е процентът и на
протестантите. Католиците са съвсем малко повече – 16 %.64
На един симпозиум в Истанбул през 2006 г. проф. Херман ван Прах, професор емеритус
по биологична психиатрия, ми рече, че атеизмът бил аномалия, като се аргументира с
въпросните 95 % вярващи в САЩ. „Зависи от гледната точка“ – му отвърнах аз. През
1996 г. бе проведено запитване сред американските учени. Резултатите показаха, че
делът на вярващите сред тях (39 %) е много по-нисък, отколкото сред обикновеното
население. Едва 7 % от водещите учени към Националната академия на науките на САЩ
вярват в Бог, а сред нобеловите лауреати почти не се срещат набожни хора. От
членовете на Британското кралско научно дружество в Бог вярват само 3 %. Наред с
това метаанализът показа връзка между атеизма и степента на образованост или
коефициента на интелигентност. Следователно дори в една нация може да се наблюдават
големи колебания. Безспорно процентът на атеизъм расте с интелигентността,
образованието, научните постижения и положителната нагласа към природните науки.
Наред с това сред учените се наблюдават и различия по дисциплина: биолозите са по-
скептични към Бог и отвъдното от физиците. Затова не е изненадващо, че
преобладаваща част (78 %) от изтъкнатите еволюционни биолози се определят като
„чисти натуралисти“ (= материалисти). Почти три четвърти (72 %) от тях смятат
религията за социален феномен, който се е развил с еволюцията на хомо сапиенс.
Тоест за тях религията е част от еволюцията, а не нейна противоположност.
Изглежда, еволюцията действително извлича ползи от религията. Духовността
представлява податливост към религиите и е до 50 % генетично предопределена, както
показва изследване, проведено върху близнаци. Духовността е качество, което всеки
от нас притежава в някаква степен, без да принадлежи към една или друга църква.
Религията е продиктуван от обкръжението израз на духовните ни чувства. Изборът дали
да вярваме, или не, със сигурност не е „свободен“. Средата, в която израстваме, се
грижи още в ранния етап от развитието ни религията на родителите ни да намери място
в мозъчните ни кръговрати – по примера на майчиния ни език. Невротрансмитерите като
серотонина и количеството серотонинергични рецептори влияят върху степента ни на
духовност. А веществата, които на свой ред влияят на серотонина, например LSD,
мескалинът (от кактуса пейот) и псилоцибинът (в магическите гъби), могат да доведат
до необясними духовни изживявания. Такива може да бъдат извикани и с вещества,
които въздействат на опиоидната система в мозъка.
Американският генетик Дийн Хамър откри ген, в който малките вариации определят
степента на духовност. Той описва откритието си в книгата „Божественият ген“ (The
God Gene) от 2004 г. Но тъй като въпросният ген по всяка вероятност е само един от
многото, които обуславят духовността ни, би било по-коректно книгата да носи
заглавието „Божествен ген“. Генът на Хамър кодира VMAT2 (везикуларен моноаминен
транспортер 2). Това е белтък, който „опакова“ невротрансмитерите (моноамините) в
мозъка в балончета преди транспортирането им от нервните влакна. Този белтък е от
огромно значение за редица мозъчни функции.
Религиозното програмиране на детския мозък започва още от раждането. Британският
еволюционен биолог Ричард Доукинс се ядосва не на шега – и с право, – когато някой
заговори за „християнски, мюсюлмански или еврейски дечица“, тъй като невръстните
деца нямат вяра. Тя им се налага от християнските, мюсюлманските или еврейските им
родители в ранния период на развитието им, в който децата още са извънредно
податливи. Доукинс подчертава, че обществото не би търпяло и секунда някой да
говори за четиригодишни деца атеисти, хуманисти или агностици. Според него децата
имат нужда да им се казва не какво да мислят, а как да мислят. За Доукинс
програмираната вяра е страничен продукт на друго качество на детския мозък и това
качество има голямо еволюционно значение. Децата трябва да приемат предупрежденията
и указанията на възрастните и на другите авторитети незабавно и без дискусии, за да
не попадат непрекъснато в опасни ситуации. Недостатъкът на това детско качество е
наивността. Затова е и толкова лесно да индоктринираш невръстни хора. Което може би
обяснява и непоклатимата им вяра във възрастните. Имитирането, върху което се гради
социалното учене, е изключително ефективен механизъм. В мозъка си дори разполагаме
със специална система от огледални неврони. Така и религиозните идеи като
съществуването на живот след смъртта или че като умреш, ще се възкачиш на небето
като мъченик и ще бъдеш възнаграден със 72 девици, че неверниците трябва да се
преследват и че вярата в Бог е най-висшата ценност, се предават от поколение на
поколение и се загнездват трайно в мозъчните ни кръговрати. Всеки от нас в
обкръжението си има пример за това каква борба е нужна, за да се откопчиш от
насадените ти през ранното ти развитие схващания.
63 Чарлс Дарвин. Произходът на човека и половият отбор. Цит. съч. – Б. пр.
64 По данни на НСИ от 2001 г. източноправославното християнство е доминиращо в
България и обхваща 82,6 % от населението. С 12,2 % го следва населението с
мюсюлманско вероизповедание; 3,9 % от българите не се самоопределят. – Б. пр.

XVI.2 Еволюционното предимство на религията

Религията е отлично средство да държиш народа кротък.

Наполеон Бонапарт (1769–1821)
С еволюцията на съвременния човек възникнаха пет характерни начина на изразяване,
които се срещат във всяка култура: езикът, изработката на инструменти, музиката,
изкуството и религията. Всички те освен религията имат своите първообрази в
животинското царство. Еволюционното предимство на религията за човека обаче е ясно.
1) На първо място, религията споява групата. Въпреки живота като диаспора,
Инквизицията и Холокоста, евреите са се съхранили като група благодарение на вярата
си. Затова за водачите религията е превъзходен инструмент. Както казва Сенека:
„Обикновените хора смятат религията за истина, мъдреците – за измама, а водачите –
за необходимост“. Религиите използват редица способи, за да спояват групата.
1а) Един от универсалните механизми за спояване на групата е посланието, че да се
жениш за неверници (т.е. за хора, които вярват в други неща), е грях. В Нидерландия
имаме народна мъдрост: „Има ли две вери в кревата, между тях си ляга и Рогатия“.
Този принцип присъства във всяка религия и е съпроводен от съответните
предупреждения и наказания. Образованието, разделено на принципа на религията,
улеснява изолацията на другия, понеже онова, което не познаваме, ни плаши.
1б) За да споява групата, вярата налага от името на Бог множество социални правила,
понякога с недвусмислени заплахи за онзи, който не се придържа към тях. Така
например при неспазване на една от десетте заповеди ви грози проклинане „до трета и
четвърта рода“. В Стария завет богохулството било тежко прегрешение, а в Пакистан
то и до днес се наказва със смърт. Заплахите помогнали на Църквата да се замогне и
да се сдобие с власт. През Средновековието се плащали огромни суми за индулгенции,
които да намалят дните на грешника в чистилището. Или както се твърдяло през
Реформацията: „Дрънкат ли пари в чекмеджето, качва се душата на небето“. В началото
на миналия век на католическите свещеници автоматично им се опрощавали по няколко
дни чистилище в зависимост от ранга, който заемали в католическата йерархия. И до
днес заканите и сплашванията вършат работа. Един пастор в американския щат Колорадо
създаде т.нар. hell houses65, в които християнските училища да изпращат децата, за
да им покажат нагледно какво ги чака след смъртта, ако не се придържат към
религиозните правила.
1в) Религията иска да сме разпознаваеми като членове на групата. Тя постига това
чрез външни символи като черно облекло, кипа, кръст, забрадка или бурка или телесни
белези като обрязване на малки момченца или момиченца, а освен това – чрез
познаване на свещените книги, молитви и ритуали. Членовете на групата трябва да се
виждат и чуват, за да получават при нужда помощ от съмишлениците си. Този механизъм
е толкова силен, че забраната върху ползването на разпознавателни знаци като
забрадката просто няма смисъл. И до днес социалните контакти в групата носят големи
облаги и са важен фактор в църквите в Америка. От векове чувството за
съпринадлежност се подсилва от реликви, пред които групата се прекланя безропотно.
Няма значение, че пепелта на Буда в храмовете из Китай и Япония може да напълни
влакова композиция, и не е притеснително, че от кръста на Исус са запазени толкова
тресчици, че според Еразъм от тях може да се изгради цяла корабна флотилия. Това
споява групата. Същото важи и за двайсетте църкви, които претендират, че пазят
препуциума на Исус. Според еврейската традиция Христос бил обрязан на осемдневна
възраст. Някои теолози твърдят, че при възкресението му обрязаният орган се
възстановил. Теологът от XVII в. Лъв Алаций пък предполага, че след смъртта на
Христос praeputium domini се възкачил на небето отделно от тялото и образувал
пръстена около Сатурн.
1г) Наред с това повечето религии боравят с правила, които имат за цел да
стимулират размножаването. Едно от тези правила е забраната на контрацептивите.
Вярата се разпространява, като се създават деца, които след това биват
индоктринирани. Така групата увеличава броя и влиянието си.
2) Заповедите и забраните, наложени от религията, гарантират не само подкрепата на
другите в групата; предписанията като това за консумация на кашерна храна съдържат
елементи, които ни помагат да поддържаме доброто си здраве. Според редица
изследвания и до днес религиозността върви ръка за ръка с индикатори за по-крепко
психично здраве като задоволство от живота, по-добро настроение, усещане за щастие
и по-малко депресии, самоубийствени мисли и пристрастявания. Ала връзката между
всички тези неща и религията не е доказана и не е еднозначна. Освен това
обнадеждаващите данни за честотата на депресиите се отнасят единствено до жените.
Мъжете, които ходят на църква редовно, са по-податливи на депресия. Едно израелско
изследване оборва тези хипотези, като доказва, че религиозният начин на живот в
продължение на 35 години удвоява риска от деменция. Съществуват и изследвания,
според които между молитвите и психичните проблеми има позитивна корелация.
3) Религиозните убеждения ни дават утеха и подкрепа в трудни времена, докато
атеистът трябва да се справя без помощ свише. Наред с това вярващият е убеден, че
като го е поставил в тежка ситуация, Бог е имал определени намерения, и я приема за
изпитание или наказание – във всеки случай за нещо, което не е случайно. „Понеже
хората са целенасочени, си мислят, че и Бог гони някаква цел“ – казва Спиноза.
Според него вярата в Бог е възникнала, защото ни се е сторило, че всичко хубаво,
което ни заобикаля, е създадено специално за нас от някакъв господар на природата.
Впоследствие всички нещастия – земетресения, катастрофи, изригвания на вулкани,
епидемии и наводнения – се обясняват с гнева на същия тоя всевелик господар. Според
Спиноза религията е отчаян опит да си изпросим Божията милост.
4) Бог има отговор на всичко, което не знаем или не разбираме, и религията ни
изпълва с оптимизъм (И тъй освободена от духа Ти, аз скачам, пляскам, радвам се…).
Вярата е и гаранция, че ако животът стане по-труден, след време в отвъдното всичко
ще е по-добро. Учудващо е как като едно от предимствата на религията хората
изтъкват факта, че „изпълва живота със смисъл“, сякаш без Бог съществуването им не
би имало смисъл.
5) Освен това вярата смекчава страха от смъртта, като ни обещава живот на оня свят.
В живота след смъртта са вярвали и преди 100 000 години. Това личи от вещите, които
били полагани в гроба, за да послужат на покойника в отвъдното: храна, вода,
инструменти, предмети за лов, на децата – играчки. В гробовете и кроманьонците, и
азиатският човек оставяли дори бижута – за да изглежда починалият добре и на другия
свят. Ала вярата не смекчава безусловно страха от смъртта. Умерено вярващите се
страхуват от смъртта повече от хората, които вярват силно, повече и от атеистите. И
това е разбираемо, като се има предвид, че религията използва страха за спойка.
Мнозина очевидно се съмняват в обещания живот след смъртта. Неслучайно Доукинс се
питал: „Ако хората наистина вярваха в отвъдното, защо тогава не реагираха като
абата на Ампълфорт? Когато кардинал Базил Хюм му споделил, че умира, абатът
възкликнал: „Честито, човече! Фантастична новина! Ще ми се да можех да дойда с
теб!“.
6) За вярващите винаги е било особено важно да могат да убиват други групи в името
на своя бог. „Господ е силен воин“ (Изход 15:3). Еволюционното предимство на
съчетанието от агресия, собствена разпознаваема религиозна група и дискриминация на
останалите е повече от ясно. В продължение на милиони години човек се развивал в
среда, в която не се намирала достатъчно храна за собствената група. Следователно
чужденците, на които се натъквал „нашият“ човек в саваната, представлявали заплаха
за живота му и трябвало да бъдат унищожени. Няколко поколения с централно парно
отопление не са достатъчни, за да изтрият милионите години еволюционно предимство
от принадлежността към дадена група и агресия към всички останали групи. Голяма
част от населението все още страда от ксенофобия. Земното кълбо е осеяно с бойни
полета, на които воюват представители на различни религии. Откакто се помним, по
целия свят „Божият мир“ се налага чрез убийства. И краят не се вижда.
Тоест за да принадлежим към някоя група, трябва да жертваме нещо. Плюсовете от това
членство са големи: защитени сме от нападките на другите групи, което повишава
шансовете ни да оцелеем. Но и вредите, които религиите нанасят на членовете на
своята група и особено на инакомислещите, са огромни. Британският политик Ивън
Луърд обаче доказа, че от Средновековието насам войните са се изменили по характер
и че броят и продължителността им постепенно намаляват. Така че светлина в тунела
има. Предвид това че в бъдеще, в развиващата се глобална икономика и в ерата на
информационното общество, нито религията като пазител на групата, нито агресията
към чуждата група ще запазят еволюционното си предимство, предвиждам, че след
няколкостотин хиляди години и двете ще изгубят значението си. И тогава всички, дори
другомислещите и неверниците, ще вкусят от истинската „свобода“ и „хуманност“,
които няма да се побират в усмирителната риза на отживелите религиозни правила.
65 Адски къщи (от англ.). – Б. пр.

XVI.3 Религиозният мозък

Хората черпят емоционалната си възбуда от чая, тютюна, опиума, уискито и религията.

Джордж Бърнард Шоу (1856–1950)
Когато изживяваме нещо духовно, в активността на мозъка ни настъпват изменения и
това е естествено. Те съпътстват всичко, което правим, мислим и преживяваме и
следователно не са доказателство нито в полза на, нито против съществуването на
Бог. Изследвания като това просто дават яснота по отношение на отделните мозъчни
структури и системи, които участват и в „нормалните“ религиозни изживявания, и в
изживяванията в резултат на определени неврологични и психични заболявания.
При изследвания на японски монаси на скенер се оказало, че всеки вид медитация
стимулира различна зона в мозъка. Става дума за части от префронталния кортекс
(фиг. 14) и от кората от двете страни на мозъка, наречена „париетален кортекс“
(фиг. 1). Наред с това религиозните убеждения са съпроводени от понижена активност
на предния дял на цингуларния кортекс (фиг. 26) – взаимовръзка, която се наблюдава
и при изповядване на политически консерватизъм. Причината за тази взаимовръзка не е
изяснена, но е интересно да се отбележи, че поемането на инициатива има тъкмо
обратния ефект: то понижава активността в цингуларния кортекс.
Електроенцефалограмата на монахини кармелитки отчела силни изменения по време на
мистични преживявания. В такова състояние имате усещането, че се свързвате с Бог.
Струва ви се, че сте открили върховната истина, че губите представа за време и
пространство, че се съединявате с човечеството и вселената, и изпитвате мир, радост
и безусловна любов.
Неврофармакологичните изследвания говорят, че във възникването на подобни усещания
участва и възнаграждаващата допаминова система (фиг. 15). Мозъчните заболявания
също ни предоставят богати сведения по темата. Така например алцхаймер се
характеризира с прогресивна загуба на интерес към религията. Колкото по-бавно
протича болестта у даден пациент, толкова по-бавно заглъхват религиозността и
духовността му. Хиперрелигиозността пък се среща при фронтотемпоралната деменция,
манията, обсесивно-компулсивното разстройство, шизофренията и епилепсията на
темпоралния лоб. При част от тези болести, знаем, се наблюдава повишена активност
на възнаграждаващата допаминова система.
По време на изследването на скенер сестрите кармелитки били помолени да си спомнят
най-мистичното си религиозно изживяване. Когато извикаме в съзнанието си такива
спомени, се наблюдава активиране на няколко мозъчни зони едновременно. При
монахините се активирали: (1) средният дял на темпоралния лоб, което може да е
свързано с усещането за съединяване с Бог – тази зона се активира и при епилепсия
на темпоралния лоб, при която могат да настъпят силни религиозни изживявания (фиг.
27); (2) опашатото ядро (фиг. 26), което навярно би могло да е свързано с усещането
за радост и безусловна любов; и (3) мозъчният ствол (фиг. 20), инсуларният кортекс
(фиг. 26) и префронталният кортекс (фиг. 14), което вероятно се дължи на телесните
и автономни реакции при тези емоции и на кортикалното им осъзнаване. Наред с това
била отчетена и (4) активация на страничната мозъчна кора или на париеталния
кортекс, а това би могло да се отдаде на усещането за промени в телесната схема
като при преживяване, близко до смъртта (фиг. 27).
Трудно е да се прокара ясна граница между духовните изживявания и психиатрията.
Първите могат да излязат от релси и да се превърнат в психопатология. Понякога
наситените религиозни преживявания водят до временни психотични периоди. Често не е
лесно да различиш интензивните духовни преживявания от психопатологичен симптом. На
26 декември 2005 г. журналистът от радио „Райнмонд“ Паул Ферспейк се обърна към
психиатрите с въпроса по какво ще разпознаят истинския Христос, ако се върне на
Земята. Как биха го различили от пациентите, които журналистът бе интервюирал малко
преди това и които също твърдяха, че са Христос. Психиатрите така и не дадоха
убедителен отговор. През шейсетте години, когато медитацията беше на мода, както
бяха на мода и интересът към паранормалните явления и употребата на психоактивни
вещества, мнозина си докараха психични проблеми. Не успяваха да контролират
духовните си изживявания и те разстроиха напълно психичния, социалния и
професионалния им живот. В някои култури и религии доброволните медитативни
практики, трансът, деперсонализацията и дереализацията са съвсем нормални и затова
не се смятат за психично разстройство. Неща, на които нашата култура гледа като на
шарлатанство или абсурд – магьосничеството, вуду практиките и вещерството, – в
други култури се приемат за нещо естествено. Визуалните и слуховите халюцинации с
религиозно съдържание, каквито са явяването на Дева Мария или дочуването на Божия
глас, за някои хора са съвсем обичайна част от религиозното преживяване. Затова и
процентът на вярващите е по-висок сред пациентите с психози. Често психозите
пораждат у болния интерес към духовното. Той използва религията, за да понесе по-
леко теглото на болестта. Следователно във всяка култура и всяка епоха трябва да
разглеждаме религиозните проблеми в контекста на религиозната ситуация, за да
различим „чисто“ духовните проблеми от неврологичната или психичната проблематика.

XVI.4 По-добър ли ще е светът без религия

Ще хвърлим ужас в сърцата на неверниците, защото съдружиха с Аллах онова, на което

Той не е низпослал довод. Мястото им е Огънят и колко лошо е обиталището на
угнетителите!
Коран 3:151
Ако днес някой последва учението на Стария завет, то той би бил престъпник. Ако
последва Новия завет, би бил умопомрачен.
Американският общественик Робърт Ингерсол (1833–1899)
Вярвам, че горе има някой, който бди над нас. За съжаление, този „някой“ е
правителството.
Уди Алън
Християнската традиция – като всяко друго вероизповедание – винаги се е представяла
за религия на свободата и хуманността. Вярно, през Втората световна война
протестантите и другите вярващи извършиха чудеса за прикриването на евреите и все
още са на първите места по отглеждане на приемни деца. Но хуманността,
издръжливостта и смелостта не са запазена марка на вярващите, а се срещат и сред
социалистите, комунистите и атеистите. А и често добрите намерения на вярващите се
израждат в нещо коренно различно.

Фиг. 26: 1) Цингуларният кортекс, или алармената инсталация на мозъка, 2)

инсуларният кортекс, който е активен при емоционални събития и координира
телесните/автономните реакции, 3) опашатото ядро, или nucleus caudatus, отговаря за
моториката и емоциите, 4) globus pallidus – за моториката, 5) вентралният
палидум/nucleus accumbens – за възнаграждаването, 6) putamen – за моториката, 7)
оптичната хиазма – за кръстосването на очните нерви, 8) амигдалата регулира страха,
агресията и сексуалното поведение. Хипоталамусът е ограден в рамка.

По-добри ли щяха да са хората, ако нямаше религии? Така мисля. Нека ви дам няколко
примера. Християнството – като останалите вероизповедания – непрекъснато и по
нехуманен начин лишава хора от свободата им или им отнема живота в името на „Божия
мир“. Старият завет изобилства от убийства, а това понякога поощрява към агресия.
Експериментално психологично изследване показа, че четенето на библейски текст, в
който Бог наказва за убийство, увеличава агресията – ала единствено у вярващите. И
Новият завет не прави изключение. Когато народът отрежда Христос да бъде разпнат на
кръст и Пилат си измива ръцете, за да демонстрира своята невинност, в Матей 27:25
се казва: „[…] кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“. Това е легитимация
на християнския антисемитизъм, който подложи безчет евреи на дискриминация, гонения
и смърт. Думите „[…] не мир дойдох да донеса, а меч“ (Матей 10:34) също не звучат
особено миролюбиво. Папа Йоан Павел II неохотно поднесе извиненията си за
кръстоносните походи и преследванията на евреите. Едно публично осъждане на
Холокоста през Втората световна от Католическата църква би било съвсем на място –
все пак папа Пий XII е знаел отлично какво се случва под носа му. Продължаваме да
се надяваме и на извинение от Католическата църква заради Инквизицията и приноса
към търговията с роби, от която Нидерландия така се замогна. Същото се отнася и до
дискриминацията на жените, хомосексуалистите и транссексуалните, пък и до забраната
на контрацептивите, заради които милиони южноамериканци живеят в бедност, а в
Африка се вихри СПИН. През 2005 г. от СПИН починаха 3 милиона души, а други 5
милиона се заразиха с ХИВ. И какво прави Католическата църква? Обявява се против
употребата на кондоми. „В 15 до 20 % от случаите кондомите са ненадеждни в борбата
със СПИН и сеят поквара“ – заяви през 2004 г. кардинал Лопес Трухильо, председател
на Папския съвет за семейството. Трухильо, чини ми се, не е експерт в областта.
През 2009 г., противно на всички статистики, папа Бенедикт обяви, че ползването на
кондоми в Африка ще увеличи случаите на СПИН.66 През последните години стана ясно
колко масово и системно е било сексуалното малтретиране на деца от католически
свещеници по целия свят. Църквата се престори, че го чува за пръв път. Wir haben es
nicht gewusst67 – гласеше безвкусният коментар на кардинал Симонис. Естествено, че
знаеха, и то отдавна. Когато пътувал с кола из Швейцария, Алфред Хичкок, виждайки
как един свещеник разговаря с момченце, докато държи ръка на рамото му, се провиква
през прозореца: „Бягай, приятелче! Спасявай си кожата!“. Безсмислено е да чакаме
тежката дума на папата относно сексуалните злоупотреби в Църквата. „Защо ни е да
търсим съвет от папата за секса? Ако знаеше нещичко по темата, не би ни го казал“ –
отбелязва още Джордж Бърнард Шоу.
Обвиненията със сигурност не са насочени към една-единствена религия. Почти всяко
вероизповедание познава отблизо фундаментализма с остарелите му идеи, които са
издигнати до съвременни истини и се налагат на обществото на всяка цена. И
агресията, подклаждана от религията, не е запазена марка на екстремистите от
определено вероизповедание. Това си проличава от случая, в който крайнодесният
християнин Тимъти Маквей, наречен „атентаторът от Оклахома“, взриви държавно
учреждение и погуби 169 души, или от убийството на 29 мюсюлмани в Пещерата на
патриарсите в Хеброн от дясноционистки и расистки настроения д-р Барух Голдщайн,
или от унищожаването на кулите близнаци на 11 септември 2001 г. …Този списък може
да бъде допълван до безкрайност.
В миналото е имало практика деца да се дават в жертва на боговете. В мексиканската
история може да бъдат намерени множество ужасяващи примери. През 2007 г. до
столицата Мексико бе открит гроб с 24 скелета на деца между 5 и 15 години, всички
те положени между 950 и 1150 г. от н. е., при това старателно, така че лицата им да
гледат на изток. Гърлата на тези толтекски деца са били прерязани, а телата им са
били принесени в жертва на бога на дъжда Тлалок. Жертвоприношението не е само
легенда от далечното минало. И до днес в Нидерландия ортодоксални протестанти с
Библия в ръка поставят живота на децата си на карта, като не ги имунизират срещу
полиомиелит, рубеола, паротит и менингит. В Библията не се казва и думичка за
ваксините, но тези хора приемат ваксинацията за оспорване на Божията справедливост.
„Свидетелите на Йехова“ нямат право да преливат кръв на умиращите си деца, защото и
Църквата, и вярата им го забраняват. Ако след заболяване дете получи тежко
усложнение, значи Бог така е решил. При пенсионирането си съдия Анита Лийзър-Гесън
сподели колко благодарни били родителите на едно такова дете, на което все пак му
била прелята кръв със съдебно решение. „Свидетелите на Йехова“ цитират Новия завет
(Деяния 15:28–29), където пише: „Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не
възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате […] от кръв,
от удавнина и от блудство […]“. Откъде им е хрумнало, че преди 2000 години под
„кръв“ са имали предвид „кръвопреливане“? Жена, която ражда сред „Свидетелите на
Йехова“, е изложена на шест пъти по-голям риск от смърт, отколкото родилката, която
получава медицински грижи. Не е ли кошмарно, че заради някакво си двусмислено
изречение някой е забранил тази толкова важна, животоспасяваща интервенция?
Колкото до исляма, тук като примери за агресия с благословията на религията може да
назовем убийствата на честта, атентаторите самоубийци, които взривяват невинни
хора, отсичането на дясната ръка, обезглавяването на пленници и на хора, преминали
към друга вяра. През 2007 г. в Иран един мъж бе пребит с камъни заради изневяра.
Местният съдия хвърлил първия камък. Нека не забравяме и малтретирането на жени,
включително обрязването им – осакатяване, от което всяка година умират безброй
момичета. Тази операция продължава да съсипва животи. В Судан се обрязват почти 90
% от момичетата под десет години, а по данни на СЗО през 2006 г. по този начин са
били осакатени общо 100 милиона момичета и млади жени. Обективно погледнато,
Коранът не призовава към такава операция; в Египет се обрязват и християнки. Ала
премахването на клитора се извършва само и единствено в мюсюлманския свят.
Консервативните духовници са негови отявлени привърженици и не се свенят да изложат
аргументите си. Египетският учен Юсуф ел Бадри твърди, че женското обрязване може
да реши голяма част от проблемите на Запада: „Западните жени не се обрязват и
резултатът е ясен: разгулно общество. Жените ламтят за секс. Над 70 % от децата са
копелета. Голяма част от египетските жени имат клитор с размер над три сантиметра.
Той трябва да се отреже, за да добият жените контрол над емоциите и сексуалните си
желания. Иначе непрекъснато ще са възбудени и ще негодуват, задето не са
задоволени“. Последствията от отстраняването на клитора са ужасяващи: то води до
проблеми с менструацията и уринирането, а сексуалният акт често се превръща в
мъчение. В Африка почти половината от децата на обрязани жени умират по време на
раждането или непосредствено след него. Самите майки получават тежки кръвоизливи,
докато раждат децата си.
За съжаление, набожността рядко е придружена от чувство за хумор или от готовност
да се поставиш на мястото на другия. В Библията няма ни една шега. При най-малкия
повод правителствата в ислямските държави организират всенародни протести. През
септември 2006 г. датският вестник „Юландс Постен“ публикува 12 остроумни
карикатури по екстремистки цитати от исляма; в една от тях на райската порта
атентатори самоубийци научават, че не могат да влязат, понеже обещаните девици
свършили. Карикатурите си навлякоха гнева на датските мюсюлмани и тази религиозна
общност се надигна мигновено; по улиците наизлязоха и мюсюлманите в Близкия изток.
От рафтовете на магазините в Йордания и други държави от региона бяха свалени
всички датски продукти. „Мюсюлманско братство“, Сирия, „Ислямски джихад“,
вътрешните министри на арабските страни и организацията „Ислямска конференция“ се
превърнаха в олицетворение на толерантността и поискаха извинение. Главният
редактор на вестника поднесе извиненията си, в случай че карикатурите му са
наранили чувствата на мюсюлманите. Ала това не уталожи напрежението. Огромни тълпи
по целия свят излязоха на протест, стигна се и до смъртни случаи. През 2006 г. на
една лекция в университета в Регенсбург папа Бенедикт цитира агресивен религиозен
текст на Мохамед. За да покажат колко са миролюбиви, ислямските фундаменталисти на
свой ред опожариха християнските църкви в Западна Йордания и убиха италианската
монахиня Леонела Сгорбати в Сомалия. Очевидно ислямският свят няма желание да води
интелектуални дискусии.
Екстремистките организации като талибаните в Афганистан, „Хамас“ в палестинските
територии и „Хизбула“ в Ливан се радват на все по-голяма популярност и добиват все
повече мощ. Нека подчертая отново, че това не е само мюсюлмански проблем.
Фундаменталните християни в САЩ с фанатичната им организация „Избор за живот“,
антидарвинистките им идеи и хомофобията им надигаха глава неведнъж през мандата на
Буш. Същото важи и за крайнодесните евреи в Израел. Религиите по целия свят ще
продължат да вземат безсмисления си кръвен данък. Ще продължат и да индоктринират
децата. А не бива – нека децата насочват духовността си и към изкуството, науката,
околната среда или просто към доставянето на радост на други, по-онеправдани от
тях.
66 В края на 2015 г. папа Франциск, наследник на папа Бенедикт, след посещение в
Субсахарска Африка призна, че Църквата е гледала с предубеждение на използването на
презервативи за предотвратяването на заразите с ХИВ. – Б. пр.
67 Не знаехме (от нем.). – Б. пр.

XVI.5 Нечистите миди и нечистите жени

В основата на някои религиозни предписания стоят рационални доводи. Само че никой

не знае кои са тези предписания.
В основата на някои религиозни предписания, които на пръв поглед ни се струват
чудати, стоят рационални доводи. Забраната за консумиране на свинско от евреи и
мюсюлмани вероятно е била съвсем оправдана по времето преди първите инспекции на
месо. По-трудно ми е да проумея застъпеното и в Библията, и в Корана схващане, че
жената е „нечиста“, докато е в менструация. Третата книга на Мойсей (Левит 15:19–
24) не оставя място за съмнения: „[…] и всеки, който се допре до нея, да бъде
нечист до вечерта. […] и всичко, на което седне, да е нечисто. И всеки, който се
допре до постелката й, […] да бъде нечист до вечерта. Ако с нея преспи мъж,
нечистотата й да бъде върху него: той да бъде нечист седем дена […]“. След всеки
цикъл жената трябва да принесе жертва и да се „пречисти“, като вземе ритуална баня,
или миква. Не разбирам какви са хигиеничните съображения зад това предписание, но
осъзнавам какво е репродуктивното им предимство. Понеже след менструацията, която
най-често продължава пет дни, жената трябва да изчака още седем дена и да се
„пречисти“ на осмия. Това е 13-ият ден от цикъла – или най-плодовитият период. След
такова сексуално въздържание шансът за забременяване около овулацията, естествено,
е най-голям. Това спомага за съхраняването на групата. Дали пък правилото не е
измислено тъкмо с тази хитроумна цел? Във всеки случай предупреждението към мъжете
да се пазят от менструална кръв се среща в много култури. В Китай отпреди
възкачването на Мао жените в цикъл не само били нечисти, но заради „магическите“ си
сили били впрягани и в битки. Принуждавани били да се катерят по градските стени и
да размахат кървавите си превръзки, за да отклонят оръдията. Страхът от
менструалното течение като че ли не е намалял от Левит насам. Френският монах и
учен Венсан от Бове (ок. 1190–1264) пише, че менструалната кръв не дава на зърното
да покълне, прави гроздето кисело, унищожава билките, кара дърветата да губят
плодовете си, желязото – да ръждяса, бронза – да почернее, и причинява бяс. И тук
не ви цитирам някоя средновековна отживелица. Когато била неразположена, тъща ми не
можело да влиза в кухнята на свекърва си, докато възрастната жена вари плодовете от
градината. Суринамките и до днес не пристъпват кухненския праг, когато са в цикъл.
Според народните вярвания менструираща жена може да вкисне хляба и месото или да
изсуши растенията с едно докосване, дори само с поглед. По примера на много други
китайски традиции и традицията само неменструиращи жени да приготвят храна за
възрастните родители постепенно замря в хода на Културната революция.
Зад други предписания прозира повече логика. Морските дарове, примерно мидите, са
„нечисти“ не само според еврейските закони за хранене – и сред северноамериканските
индианци съществува забрана да се ядат миди. За това си има основателна причина.
През 1987 г. при консумация на миди от остров Принц Едуард в Източна Канада около
стотина човека внезапно се почувствали много зле. Не просто им призляло – появили
се сериозни неврологични симптоми като дезориентация, главоболие и парализа. Седем
души изпаднали в кома; при някои пациенти сериозните нарушения в паметта продължили
и година след инцидента. Тези хора не помнели събития, които човек принципно не
забравя, например сватбата на детето си. На четирима от починалите след натравянето
с миди била извършена аутопсия, която установила тежки поражения на хипокампа и
амигдалата – две структури, които са от ключово значение за паметта. Необичайните
атмосферни условия в Канада през въпросното лято довели до извънредно размножаване
на водораслите в залива. Мидите пресявали и събирали диатомното водорасло nitzschia
pungens, което съдържа вредното за нервната система вещество домоинова киселина. Тя
унищожава мозъчните клетки посредством твърде силна стимулация. Киселината влияе не
само на хората. През 1961 г. учените забелязали нещо странно у популацията от
папагали в Рио дел Мар, Калифорния: птиците се блъскали с все сила в прозорците и
уличните лампи, кълвели минувачите и повръщали върху главите им. Алфред Хичкок
помолил местните вестници за копия от съобщенията за това странно птиче поведение.
Две години по-късно, вдъхновен от тези истории и, разбира се, от романа на Дафни дю
Морие68, той заснел прословутия си филм. При подобна епидемия в Санта Круз,
Калифорния, през 1991 г., когато корморани и пеликани внезапно започнали да се
държат необичайно, аутопсията на няколко птици действително отчела повишена
концентрация на домоинова киселина. Ето че в Библията има предписания, които не
бива да подминаваме току-така. Жалко само, че не знаем кои са те. А да се
придържаме към всички забрани „за по-сигурно“, не е опция в днешно време.
68 Авторът има предвид новелата „Птиците“ на британската писателка Дафни дю Морие
(1907–1989). – Б. пр.

XVI.6 Молитвите за другия – плацебо за нас

[…] и намерих, че човек не може постигна работите, които се вършат под слънцето.
Колкото и да се труди човек да изпитва, пак няма да постигне това. И ако някой
мъдрец каже, че знае, той пак не може да постигне това.
Еклисиаст 8:17
Досега съм отправял към Бог една-единствена кратка молитва: „О, Боже! Дай ми
смехотворни врагове!“. И Бог се вслуша в молитвата ми.
Волтер (1694–1778)
Сър Френсис Галтън (1822–1911), който бил братовчед на Дарвин, първи разгледал
ефективността на молитвите от позицията на статистиката. Той открил, че ежедневното
„Бог да пази краля/кралицата“, излизащо от устата на мнозина англичани, не удължава
живота на монарсите. И въпреки множеството молитви за безопасното плаване на
мисионери и поклонници корабите им често потъвали.
По-нови изследвания показаха, че молитвите не подобряват състоянието на болните от
левкемия, ревматизъм или бъбречна недостатъчност. И молитвите в слушалки върху
главата на пациент в наркоза по време на отворена сърдечна операция се оказали
неефективни. Някои научни публикации твърдят, че от моленето има полза, само че
авторите им допускат няколко основни грешки. В едно отделение за сърдечноболни, в
което се изричали молитви за пациентите, се установило, че секретарката, която
разпределяла пациентите, обработвала и резултатите (т.е. изследването не било
анонимно), или пък групата, за която се отправяли молитви, от самото начало била
съставена от по-здрави пациенти (подбор). През 2006 г. при комбиниране на
резултатите от четиринайсет задълбочени проучвания се наложил изводът, че молитвите
нямат ефект върху оздравителния процес. Напротив дори – голямо контролирано
изследване доказа, че молитвите дори вредят на сърдечноболните. В изследването
взели участие 1802 пациенти, на които предстоял коронарен байпас. Пациентите били
разделени на три групи. За първата група се казвали молитви, за втората – не, като
пациентите от тези две групи не знаели към коя точно спадат. Не била отчетена
разлика в честотата на усложненията. Третата група била предупредена, че за нея ще
се изричат молитви. За всеобщо учудване, тъкмо при тях настъпили най-много
компликации. Не е изключено пациентите, които чули, че ще се молят за тях, да са
решили, че работата им е спукана. Друго изследване установи, че колкото повече
психични симптоми проявява човек, толкова повече се моли той. Но нека не
заключаваме, че молитвите пораждат психични оплаквания; вероятно става дума за
хора, които отчаяно търсят решение на психичните си проблеми. Във всеки случай
досега не е доказано еднозначно, че когато се молим за някого, му помагаме. Никога
не съм чувал за човек, на когото след молитва му е поникнал нов крайник на мястото
на ампутирания.
Въпреки отрицателните публикации относно ефекта от молитвите, голяма част от хората
не таят и капка съмнение по въпроса: 82 % от американците вярват, че обръщането към
Бог може да ги изцери от тежка болест, 73 % смятат, че молитвите лекуват всичко, а
64 % искат и лекуващият им лекар да се моли за тях. Защо толкова много хора вярват
в ефекта от молитвите, след като изследванията показват обратното? Причината
вероятно е в това, че редовните молитви карат вярващите да се чувстват добре и да
се отпуснат; те понижават нивото на хормона на стреса кортизол в кръвта. Тоест
молитвите за ближния помагат на самите нас. Тази идея не е нова. Спиноза не
откривал смисъл в молитвите, защото не вярвал, че горе има някой, който да откликва
на питанията ни. За философа разговорите с Бог били средство за концентрация и
медитация. Същото се постига и с йога, медитация или слушане на любима музика.
Заниманията с йога например понижават нивото на кортизол; след йога и медитация се
покачва нивото на хормона на съня мелатонин. Симпатиковата нервна система е по-
слабо активна. С две думи: йога редуцира стреса.
Впрочем при изследване на ефективността на молитвите възникват няколко интересни
методологични въпроса:
– Понякога се посочва единствено малкото име на онзи, за когото е молитвата; друг
път се показва само снимка. Достатъчно ли му е на Господ това, за да разбере за
кого става дума?
– Как да се ограничи изричането на молитви за хората от контролната група? Тъй като
много хора се молят за партньор, приятел или познат в болницата.
– Дори вярващите се питат дали Бог чува всички молитви и дали има желание и
възможност да се намеси в делата на обикновения човек.
– Освен това вярващите вероятно се чудят и дали е допустимо да превръщаш Божиите
намерения в обект на изследване и дали Бог е съгласен да го тестват („Не
изкушавайте Господа, вашия Бог […]“, Второзаконие 6:16).
Ако се вгледаме във всички тези методологични препятствия, ще стигнем до извода, че
единственият начин да разберем дали молбите за близък човек имат ефект е, като
проведем добре контролирано изследване върху животни. А такова още не съм срещал.

XVI.7 Религиозните налудности

Ако един-единствен човек страда от халюцинации, на това му се вика „лудост“. Ако

много хора едновременно страдат от халюцинации, вече се нарича „религия“.
Британският еволюционен биолог Ричард Доукинс (2006)
Религиозните налудности могат да възникнат при хора с неврологични или психични
заболявания, в чийто мозък религията е програмирана от най-ранна възраст. Често
след епилептичен пристъп пациентите губят контакт с реалността. Една четвърт от
психозите са религиозни по съдържание. Религиозните налудности се наблюдават и при
мания и депресия и са първи признак на фронтотемпорална деменция и шизофрения. Така
например през 2003 г. 25-годишният шизофренно болен Михайло Михайлович, който не си
пиел лекарствата, уби шведската външна министърка Ана Линд по „заповед на Исус“.
Михайлович се почувствал призован от Божия син и не устоял на гласа, който му
наредил да извърши убийството. На 29-годишна възраст американският математик Джон
Наш, който през 1994 г. бе удостоен с Нобеловата награда за икономика, бил
диагностициран с параноидна форма на шизофрения. Той имал налудности с религиозна
окраска, в които се виждал като таен месия и като библейския герой Исав. Понякога и
докосванията до смъртта пораждат религиозни преживявания. Една жена с белодробна
емболия твърдеше, че самият Христос я върнал от небето, за да се погрижи за децата
си.
Нидерландският политик Хер Клайн описва религиозните си налудности по доста
любопитен начин. Запознах се с Хер Клайн през 1975 г. Тогава той беше министър на
образованието и науките в кабинета на Йоп ден Айл и през лятото на същата година му
дадоха срок от една седмица, за да спести 200 милиона гулдена. С един замах той
закри Института за мозъчни изследвания, който очакваше новия си директор, Кралския
институт за военна документация под ръководството на проф. д-р Лу де Йонг,
космическия проект ANS и няколко други ведомства. Аз, по онова време още 31-годишен
изследовател, без опит в управлението на Мозъчния институт, се помъчих да спра
решението на кабинета. След разговори с всички парламентарни групи и след
ожесточена кампания успях – на 17 декември 1975 г. Долната камара гласува
единодушно изменението. При последвалите преговори с Клайн изградихме топли
отношения въпреки противоположните си интереси, характери и произход. На 6 ноември
1978 г. проф. де Йонг даде пресконференция, на която разкри с треперещ глас, че
Вилем Анчес, депутат от нидерландския парламент от листата на християндемократите,
е бил член на Вафен-СС69. Впоследствие Анчес си подаде оставката. Хер Клайн, който
вече бе прекарал една година в Долната камара, а преди това в качеството си на
министър бе ръководил Кралския институт за военна документация, се изуми от
изявлението на Де Йонг, което според него бе в нарушение на всички уговорки и бе
равносилно на публична екзекуция. Клайн се палеше все повече и повече и по време на
парламентарните въпроси и подготовката за дебата направо фучеше. Сутринта бил
работил четири часа и изпил три литра черно кафе. Социалдемократите прескочиха
Клайн, който очакваше да води дискусията за Анчес. Освен това по време на дебата
той бе осмян безпощадно от министъра на образованието Ари Пайс. Докато карал към
дома си след парламентарната среща на 17 ноември 1978 г., Клайн внезапно почувствал
силен удар в челото. Тук започва манийната му фаза, за която той свидетелства по
необичаен начин в книгата си „Извън контрол“ (Over de Rooie) от 1994 г. Клайн си
внушил, че е претърпял мозъчна операция и че го направлява външна сила. В главата
му кънтял глас, който му повтарял: „Ти не си просто Бог, не – ти си Богът на
боговете“. Веднъж Клайн се изправил пред вратите на един супермаркет и съобщил на
минувачите, че предстои разцвет на хуманизма. Не се учудил, че хората не спират, че
дори ускоряват крачка, понеже посланията му били толкова важни, че трябвало да
бъдат изпълнени незабавно. Друг път в мразовит ден затърчал гол около къщата си.
След този маниен период на 16 февруари 1976 г. той изпаднал в дълбока депресия.
Когато изчетох необикновено интригуващата книга на Клайн, му написах писмо. Попитах
го дали ме помни, и му разказах, че 19 години по-късно вече споделяме общ интерес:
манийната депресия. Добавих няколко от статиите ни върху мозъчната тъкан на
починали пациенти със същите оплаквания. На 20 октомври 1994 г. получих от него
дълъг и любезен отговор, който още пазя между страниците на книгата му. „Разбира
се, че помня почти всяка подробност от преговорите между вашата делегация и моята
служба относно затварянето на института. […] Наложеното ми насила решение за
съкращение на разходите едва не ми коства главата. […] Но това, което прочетох, ме
кара да вярвам, че сте доволен от постигнатото. […] Естествено, изследването върху
манийната депресия ме интересува изключително силно. Надявам се в скоро време да
имаме възможност да се срещнем, за да просветите мен, лаика, в научния напредък в
областта на манийната депресия. Какво ще кажете? […]“ Разбира се, аз веднага го
поканих да посети Института за мозъчни изследвания. За жалост, той почина през
декември 1998 г., без да успее да реагира на поканата ми.
69 Военното подразделение на СС, оглавявано от Хайнрих Химлер. – Б. пр.

XVI.8 Епилепсията на темпоралния лоб и божиите послания

Не държа да ходя на небето; не познавам никого там.
Нидерландският журналист и водещ Харм Еденс за в. „ХП/Де тайд“, 1 септември 2009 г.
Не бива да се намира у тебе […] предсказвач […], нито който извиква духове […],
нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа.
Второзаконие 18:10–12
Пациентите с епилепсия, която възниква в темпоралния лоб на мозъка, могат да
изпитат много дълбоки, екстатични усещания и да си втълпят, че са се свързали с Бог
и той им нарежда. Един мъж например виждаше ярка светлина и в нея – очертанията на
Исус. Оказа се, че причината е тумор в темпоралния лоб, който причинява епилептична
активност. С отстраняването на тумора завинаги изчезнаха и екстатичните епилептични
пристъпи. Обикновено кризите, при които пациентът си представя, че „Бог му е дошъл
на свиждане“, продължават от 30 секунди до няколко минути, но краткостта им не
пречи понякога да изменят трайно личността на засегнатия. Често пациентите
претърпяват емоционални промени и стават хиперрелигиозни. Между пристъпите много от
тях проявяват синдрома на Гешвинд, който се характеризира с пориви за писане,
отслабен интерес към секса и изразена набожност. Много вероятно е от тази рядка
форма на епилепсия да са страдали редица исторически личности.
Веднъж апостол Павел, който тогава още използвал еврейското си име Савел, поел към
Дамаск, за да се включи в гоненията срещу християните. По пътя го обзели екстатични
усещания (Деяния 9:3–9): „Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск,
изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му
думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ
каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш. […] И три дни не виждаше […]“. Временната
кортикална слепота на Павел след епилептичния пристъп и посвещаването на
християнството всъщност са описвани неведнъж като симптоми на епилепсия на
темпоралния лоб. Диагнозата е изведена и от Коринтяни 12:1–9, където Лука,
летописецът на Павел, обрисува визуалните халюцинации на апостола. В една от
халюцинациите Исус се обръща към Павел с насърчителни думи, а в друга по време на
молитва в Йерусалим апостолът изпада в транс и вижда Исус.
Още от шестата си годишнина нататък Мохамед, създателят на исляма, имал епилептични
кризи, които били придружени от религиозни усещания. Първите си видения Мохамед
получил през 610 г. сл. Хр. Докато спял на уединено място на хълм недалеч от Мека,
той дочул глас, чийто притежател се оказал архангел Гавраил. Този глас му наредил:
„Икра! Чети!“. Мохамед отвърнал: „Не мога да чета“. Гласът повторил: „Чети, в името
на твоя Бог, който те сътвори!“. Мохамед решил, че е обладан, и понечил да се
хвърли от върха. Но тогава небето прокънтяло: „О, Мохамед, ти си Божият пророк, а
аз съм Гавраил“. От първия път в пещерата Хира до края на дните си Мохамед не
престанал да получава откровения. След смъртта му думите на Гавраил били записани и
събрани в Корана под формата на сури.
Жана д’Арк е родена през 1412 г. във френското селце Домреми в семейството на
земеделец. На 30 май 1431 г. тя умира на кладата в Руан на 19-годишна възраст.
Житейската й история, включително епилептичните й пристъпи, са документирани до
най-малката подробност от Инквизицията и Църквата. Жана била на 13, когато за първи
път чула Божия глас. Този глас идвал отдясно и най-често бил предхождан от ярка
светлина от същата страна. Пристъпите начевали с Божия глас, а малко след него й се
явявали светците, които я напътствали и по време на походите й. Понякога
епилептичните пристъпи се пораждали от камбанен звън, който умилявал девойката и я
карал да падне на колене, дори да е на бойното поле. В екстатични моменти я
обземало чувство на дълбоко блаженство; след отшумяването на пристъпа тя плачела. В
промеждутъците Жана д’Арк проявявала всички 18 личностни характеристики, присъщи на
синдрома на Гешвинд: емоционалност, еуфория, представа за мисия, липса на чувство
за хумор, благопристойност, силно развито чувство за морал, асексуалност,
нетърпение, агресивност, депресивност, склонност към самоубийство, дълбока
религиозност и др.
През 1889 г. Винсент ван Гог бил приет в болницата в Сен Реми дьо Прованс с
епилепсия. Там му открили още куп други проблеми. По време на психотичните пристъпи
той получавал визуални и слухови халюцинации и чудати религиозни и параноидни
налудности. При един такъв пристъп Ван Гог отрязал парче от ухото си и го изпратил
като подарък на Рашел, местната проститутка. Между пристъпите у художника се
забелязвали симптоми на синдрома на Гешвинд. Поривите за писане на художника
намерили отдушник не само в 600-те писма до брат му, но и в рисуването: на всеки
два дни той създавал по едно маслено платно. Наред с това от двайсетата си
годишнина нататък Ван Гог станал силно набожен и не се уморявал да препрочита
Библията. Мечтаел да бъде духовник, но бил отхвърлен заради трудния си характер.
През 1887 г. се заел да превежда Библията на френски, немски и английски език. В
неделя посещавал четири различни църкви, а на стената в дома му в Арл били изписани
думите: „Аз съм Светият дух…“.
Руският писател Достоевски бил арестуван през 1849 г. заради членство в радикална
политическа група за дискусии; последвала смъртна присъда. Вече стоял пред стената
за разстрел, когато пристигнало съобщение – наказанието му било намалено на четири
години каторга в Сибир. Достоевски прекарал стотици епилептични пристъпи. С лиричен
тон той описва религиозния екстаз току преди пристъпите, с който не желае да се
раздели за нищо на света: „Вие, здравите, нямате ни най-малка представа какво е
щастие, щастието, което изпитваме ние, епилептиците, преди пристъп. В Корана
Мохамед казва, че е бил в рая. Многознайковците са убедени, че лъже и си съчинява.
Но не! Не е лъжа. Когато получавал епилептичен пристъп като мен, той наистина
попадал в рая. Не знам колко продължава този екстаз – секунди, часове, месеци, – но
знам, че не бих го заменил и за всички житейски радости“. Ето че привидно
екстатичните периоди траят много повече, отколкото в действителност, защото
продължителността им всъщност е от половин до няколко минути. Достоевски пише и за
религиозното съдържание на тези моменти: „Усещах […], че небето се е спуснало върху
земята и ме поглъща. Наистина усещах присъствието на Бог и как ме изпълва Той. Да,
Бог съществува […], плачех аз. Друго не помня“. По всяка вероятност това значи, че
миг по-късно е получавал генерализиран епилептичен припадък. Понякога пристъпите
идвали на всеки три дни, друг път – веднъж седмично; за тях Достоевски разказва и в
произведението си „Бесове“: „Идват секунди — по пет или шест, не повече, — когато
внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. […] о, това е
много повече от любов! Най-страшното е ужасяващата очевидност и тази радост трае ли
повече от пет секунди — душата няма да го издържи и трябва да изчезне. През тия пет
секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото
заслужава“70.
Вероятно ще разочаровам мнозина, като кажа, че извън западния свят не са известни
случаи на люде с този синдром, които по време на пристъп да са видели Исус или
западно изображение на Бог. В Хаити се смята, че хората с епилепсия на темпоралния
лоб са обладани от духове, и на нея се гледа като на вуду проклятие. Очевидно по
време на епилептичен пристъп представата за Бог, която ни е насадена през ранното
ни развитие, се примесва с артистични, литературни, политически или религиозни
образи и с мислите и убежденията на мозъка ни.
70 Фьодор Достоевски. Бесове. Превод Венцел Райчев. София: Захарий Стоянов, 1997. –
Б. пр.

XVI.9 Обществените реакции срещу възгледите ми за религията

Прости ми, Боже, дребните шеги, които си правя с теб, и аз ще ти простя огромната
шега, която ти си направи с мен.
Американският поет Робърт Фрост (1874–1963)
Всичко започна съвсем невинно. На 30 септември 2000 г., след една моя лекция за
мозъка и религията, в. „Трау“ отдели цяла страница на статия под наслов „Ние сме
нашият мозък“, каквото беше и заглавието на лекцията. Малко след това негово
преосвещенство д-р Еверард де Йонг, помощник-епископ на Рурмонд, изпрати до
редакцията обстойно патетично писмо, в което твърдеше, че сме повече от някакво си
физическо тяло, и което завършваше с въпроса: „Та нали все пак и съпругата на проф.
Сваб обича не само – или поне не на първо място – преходния му мозък?“. Не след
дълго с д-р Де Йонг се срещнахме на една дискусионна сбирка. В почивката той се
приближи към мен и ми се представи като автора на писмото.
„Чудесно – реагирах аз, – мисля, че мога да Ви отговоря. Жена ми рече, че няма нищо
против мозъкът ми да бъде трансплантиран в тялото на Стийв Маккуин.“ Противно на
очакванията ми, по лицето на свещеника не трепна и мускулче; той ме погледна
хладно. Просто не знаеше кой е Стийв Маккуин. Когато през 2007 г. Кейс Декер подари
на външния ни министър Пластерк екземпляр от своята книга „Поглед нагоре от една
плоска страна“ (Omhoog kijken in platland), аз се озовах сред поканените за
дискусия с Декер. Там отново се натъкнах на помощник-епископа. Веднага го попитах
знае ли кой е Стийв Маккуин. Негово преосвещенство си призна, че няма и бегла
представа. По-късно Де Йонг направи сдържан опит да ме върне в правия път, като ми
изпрати книгата „Духовният мозък: Аргументите на един невролог в полза на
съществуването на душата“ (The Spiritual Brain, A Neuroscientist’s Case for The
Existence of The Soul) на Марио Борегар и Денис О’Лиъри. Книгата обаче не успя да
ме изтръгне от неверието ми.
През 2005 г. двама продуценти ме поканиха да участвам в телевизионно предаване за
мозъка и вярата. Имената им бяха Роб Мюнц и Паул Ян ван дер Винт. Не ги бях чувал
преди, но веднага си допаднахме. Не знаех нищо за скандалната им репутация и
очевидно бях единственият, тъй като на колегите ми веднага им светнали лампичките.
Ван дер Винт смяташе да интервюира петима вярващи у дома им, а петима други гости
атеисти – в църква. Междувременно Мюнц щеше да разпитва минувачи. Предаването
трябваше да се излъчи по образователния канал Ер Фей Ю. Дотук всичко звучеше добре.
Предварителният ни разговор протече непринудено и аз се съгласих да участвам.
Впоследствие разговорите с вярващите отпаднаха с обяснението, че били твърде
скучни.
Моето интервю беше първо поред и се проведе в църквата „Св. Никола“ в Амстердам.
Разказах за налудностите на Жана д’Арк, апостол Павел и Мохамед, за манийните
пациенти, които понякога се вземат за Бог, и за болните от шизофрения, които пък
получават нареждания от Всевишния. Обясних как електростимулацията на мозъчната
кора може да предизвика усещането, че напускаме тялото си – усещане, което ни
спохожда и при преживяванията, близки до смъртта. Говорихме за елементите от
поведението ни, които се установяват още през ранното развитие, включително
агресията, и какво значи да носиш морална отговорност за постъпките си. Изказах
личните си схващания за вярата, рая и живота след смъртта.
Не след дълго ни поканиха за предварителна прожекция в малкия театър „Парол“ в
центъра на града. Малко преди началото на представянето на продукцията, която,
незнайно защо, беше кръстена „Бог не съществува“, за свой ужас, видях за първи път
абсурдните филмчета, които бяха монтирали в интервюто ми. Хрумна ми: „Ще си имаме
проблеми!“. Твърде късно беше да се намесвам. Накрая ме извикаха на сцената за
коментар. Попитаха ме какво мисля за предаването. Стиснах зъби и рекох: „Хубава
програма. Жалко само, че сте уплътнили филмчетата с толкова празни приказки“. Оная
вечер ми беше забавно, но на 7 юни 2005 г., докато излъчваха интервюто по
телевизията, семейството ми беше на тръни. И с право.
Три дни преди това църквата „Св. Никола“ заведе дело за спиране на предаването. Ала
Ер Фей Ю бе спазил своята част от договора и бе платил чинно наема от 50 евро на
час. От телевизията предложиха в края на интервюто да излъчат текст, с който
църквата да се разграничи от показаното. Съдията прие това предложение и отхвърли
искането за забрана на продукцията. Междувременно хиляди християни започнаха да
изпращат на Мюнц и Ван дер Винт писма, от които бликаше омраза. Римокатолически и
протестантски богомолци се струпаха пред съдебната сграда, за да изразят
недоволството си, но така и не успяха да повлияят на съда. В крайна сметка на 7 юни
предаването бе преместено в час, в който пред телевизорите сядат най-малко хора
(няколко минути преди полунощ), а повторението в неделя бе отменено. Мнението на
близките ми за интервюто беше положително, но доста от тях смятаха, че филмчетата
са попрекрачили границата. На 9 юни парламентарните групи на Политическата
реформирана партия и Християнския съюз настояха „да се свали от екран тази
абсолютно скверна продукция“. Отправиха писмени запитвания до премиера Балкененде,
министъра на правосъдието Донер и министъра на културата и медиите Ван дер Лан.
Според нидерландската информационна агенция А Ен Пей двете партии смятали, че в
предаването „Бог и християнската вяра се вземат на подбив умишлено и по извънредно
злотворен начин“. Отзвук от тези официални тъжби нямаше. Същото се отнасяше и до
жалбата, която Съюзът за борба с ругатните подаде на 23 юни 2005 г. срещу
програмата на Ер Фей Ю. Според въпросния съюз телевизионният канал „се провинил в
богохулство и обиди“. Няма да хабя повече думи за реакциите на толерантна
Нидерландия.

XVII. Има ли нещо между небето и земята

XVII.1 Душата или духът

Досега никой не е успял да формулира всекидневната истина, че мозъкът произвежда

духа, по начин, който да не предизвика безнадеждно объркване.
Берт Кайзер, „Необяснимото обиталище“ (2010)
Както казва още Фройд, на всички култури и всички религии е присъща идеята, че след
смъртта ни остава нещо нематериално. Това „нещо“ бива наричано „душа“. Предполага
се, че след смъртта душата се задържа покрай тялото още малко, преди да потърси
последен пристан другаде. Затова и суринамските патоанатоми почукват три пъти на
вратата, преди да влязат в залата за аутопсия – за да предупредят душата.
Австралийските аборигени тачат друга традиция: известно време скърбящите близки
бдят името на починалия да не се изговаря или изписва, за да намери душата му
покой. Ако абориген загине в катастрофа или бъде убит, по новините се излъчва
предупреждение и настъпва период на мълчание. Едно време в Китай до мъртвите
полагали красиво обработени съдове за душата; те обаче винаги били намирани празни.
Известният еврейски философ Маймонид (1135–1204) пише, че душата е безсмъртна. И
според Корана човек притежава душа, като съвършените души веднага намират място в
рая.
От векове хората спорят в кой точно момент новороденият човек се сдобива с душа.
Религиозните представи по този въпрос и до днес оказват влияние на политическите
решения по отношение на аборта, изследването на стволови клетки и
ембриоселекцията71. И Аристотел, и учените, които се занимават с Талмуда, посочват,
че ембрионът се сдобива с душа на двайсет и четвъртия ден от бременността – може би
защото това е моментът, в който плодът се вижда за първи път, тъй като дотогава той
се описва като „вода“. Това спорно гледище позволява в Израел да се изследват
стволови клетки от човешки ембриони. В древна Гърция моментът на придобиване на
душа зависел от пола. Според Хипократ (460–370 г. пр. Хр.) при мъжкия плод това
ставало на 30-ия ден от бременността, а при женския – на 42-рия. При Аристотел
(384–322 г. пр. Хр.) разликата била още по-голяма: мъжкият плод се сдобивал с душа
около 40-ия ден от бременността, а женският – чак към 80-ия. Чак италианският
теолог и философ Тома Аквински (1225–1274) обяснил откъде идва това разминаване
между половете. Според него жената била mas occasionatus, „дефектен“ мъж или мъж,
който не е достигнал крайната цел на развитието си („Сума на теологията“, част I).
През 1906 г. в САЩ лекарят Дънкан Макдъгъл поставял умиращите пациенти заедно с
леглото им върху люлка, която служела за везна. Когато издъхнел, пациентът олеквал
откъм главата с 21 грама. Оттук Макдъгъл направил извода, че е измерил „душата“. В
заключението му личи непоследователност, тъй като досега все се твърдеше, че душата
е нематериална. По тази логика тя не би трябвало да има тегло. Загубата на тегло
след смъртта се дължи по-скоро на преразпределянето на кръвта между отделните
органи. Въпреки това изразът „21 грама“, който се превърна в синоним на „душа“,
днес може да се срещне дори като филмово заглавие. През 1637 г. Декарт, който бил
ревностен католик, заявил, че животните са „бездушни автомати“. Убеждението на
френския философ се препокривало с наблюдението на Макдъгъл, който не установил
понижаване на теглото при умиращите животни. Известно време след Макдъгъл
американският проф. Хари Туайнинг извършил прецизни измервания и установил, че при
смъртта си всички животни губят от няколко милиграма до няколко грама от теглото
си, следователно и те притежават души.
С две думи, от векове насам се шири схващането, че душата съществува. Днес има и
академична дисциплина, чието име подсказва занимания с душата – психологията. Само
че психологът изследва не душата, а поведението и мозъка. Психонът не съществува,
невронът обаче – да. Да предадеш Богу дух, не значи да му отдадеш душата си, а
мозъкът ти да спре. Досега не съм срещнал разумен аргумент срещу простичкото
заключение, че „духът“ е резултат от работата на 100-те ни милиарда мозъчни клетки,
а „душата“ е недоразумение. Повсеместната употреба на понятието „душа“ като че ли е
породено единствено от страха ни от края, от желанието ни да видим отново
починалите си близки и от неуместната и арогантна представа, че сме толкова важни,
че непременно оставяме нещо след смъртта си.
71 Подбор на ембриони за поставяне в маточната кухина при инвитро процедура. – Б.
пр.

XVII.2 Сърцето и душата

Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да
бъдат убити, кръвта им е върху тях.
Левит 20:27
Все още съществуват хора, които отреждат на сърцето специално място по отношение на
чувствата, емоциите, характера, любовта и дори душата. От редакцията на в. „Ен Ер
Сей Ханделсблат“ ми препратиха писмо на читател, в което се казваше: „Професорът
продължава да „дълбае“ в мозъка, ала сърцето – емоционалният живот – е пълната
противоположност на мозъка“. Вярно, понякога усещаме как сърцето ни бумти от
вълнение, но това се случва по нареждане на мозъка, който чрез автономната нервна
система подготвя тялото ни за бягство, бой или сексуален акт.
Мистичното значение на сърцето се подхранва и от анекдоти, които имат за цел да
докажат, че при сърдечна трансплантация заедно с органа се прехвърля и информация
за донора. През 2008 г. в. „Телехраф“ публикува чудновата история. Дванайсет години
по-рано Сони Греъм получил ново сърце. Първоначалният притежател на органа, 33-
годишният Тери Котъл, се бил застрелял в главата. Сони Греъм се почувствал толкова
щастлив заради дадения му шанс, че започнал да си разменя писма с вдовицата на
Тери. Едното довело до другото. „Струваше ми се, че я познавам от години – разказал
Греъм на местен журналист. – Когато я видях за първи път, не можех да откъсна очи
от нея.“ През 2004 г. „Фокс Нюз“ съобщи, че вдовицата се е омъжила за човека, който
получил сърцето на предишния й съпруг. Неотдавна и Сони Греъм сложи край на живота
си, при това по същия начин, по който го бе направил и предишният „собственик“ на
органа. 39-годишната Черил останала вдовица за втори път. От това „Телехраф“ не
заключава, че не е лесно да се живее с Черил. Нищо подобно – вместо това вестникът
пише: „Което засилва подозренията ни, че с трансплантацията на орган като сърцето в
нас преминава и душата на покойника“. Ала „Телехраф“ има дълга традиция в
съчиняването на подобни истории. В седмичната му притурка веднъж мярнах заглавието:
„Да не би душата да се крие в сърцето? Клеър Силвия (47) получила сърцето на
младеж. Сега тя подсвирква подир момичетата и се налива с бира“. Силвия, която през
1997 г. публикувала книга за сполетялото я, била убедена, че е придобила тези
качества от младия моторист, от когото е взела сърцето и белия дроб.
Разпространяват се анекдоти и за пациенти с трансплантирано сърце, които променили
музикалните си предпочитания. Мъж, който получил женско сърце, изведнъж полудял по
розовото – цвят, който ненавиждал допреди операцията. Някаква жена твърдяла, че й е
присадено сърце на шахматист, понеже изведнъж овладяла играта до съвършенство. На
трети пък му се присънил ликът на убиеца на донора му. Подобни истории може да се
прочетат в списание, за което доскоро не бях и чувал – „Джърнал ъв Ниър Дет Стъдис“
или „Списание за изследвания върху преживяванията, близки до смъртта“. Проблемът с
тези изследвания е, че реципиентите на донорското сърце са имали информация за
донора, за неговия пол, възраст, причина за смъртта, накратко – разполагали са с
куп подробности от живота му. За да вземем тези анекдоти на сериозно, са нужни
добре контролирани изследвания, които изключват напълно възможността получателят на
сърцето да се сдобие с информация за донора. Присаждането на сърце е невероятно
тежка, стресова, животозастрашаваща операция, която може да има дългогодишни
последствия върху личността на получателя. Често човек се обръща към духовното,
изпитва вина към донора и има усещането, че другият още живее в тялото му. Силните
медикаменти срещу отхвърлянето на присадения орган също влияят на поведението. С
две думи: причините да се чувстваме различно след трансплантация са много.
Необяснимо е как трансплантирано сърце, което вече не е скачено с мозъка на донора
чрез нервни връзки, би могло да изпраща комплексна информация за донора до мозъка
на реципиента и по този начин да влияе на поведението на новия си притежател.
Докато добре контролирани изследвания не докажат обратното, ще трябва да се доверим
на наличната клинична и експериментална литература. А според нея всички черти на
характера ни са заложени в мозъка; сърцето е само помпа, която може да бъде
заменена, без да придобиваме черти – добри или лоши – от характера на предишния й
преносител.

XVII.3 Псевдонаучни обяснения за преживяванията, близки до смъртта

Не е честно, ако напускате тялото си, тайно да си вземате и петте сетива.

Берт Кайзер, „Необяснимото обиталище“ (2010)
Веднъж един от моите докторанти спонтанно на научен език ми разказа за двата
случая, в които се докоснал до смъртта: „Първия път, когато имах преживяване,
близко до смъртта, бях на 11 и лежах с бронхопневмония с плеврит. Имах 42,3 градуса
температура и едва си намирах място. Семейният ни лекар ме упрекваше, че се
преструвам. Изведнъж се плъзнах в тунел и съзрях светлина в края му. Обзе ме
приятното усещане за абсолютен покой. Музика не долавях, но пък изпитвах емоции,
каквито може да събуди у мен красива мелодия. Затова и мога да разбера защо хората
разказват, че са чули ангели да пеят. Светлината те обгръща като топла вана и е
много ярка, но без да ти боде очите. Второто преживяване е по-интересно, тъй като
тогава се „видях“ отстрани. Причината, оказа се впоследствие, било разстройство на
сърдечния ритъм. Бях на 34, хранех се и станах, за да взема нещо. Зави ми се свят и
се свлякох на пода „в безсъзнание“. В действителност осъзнавах всичко, „виждах“
тялото си на земята. Жена ми се приближи и започна да ме вика притеснена. Искаше ми
се да я успокоя, че всичко е наред, че съм добре, но не можех. Обикновено в такива
случаи човек изпада в паника или поне го обзема тревога, но не и тогава; носех се
несмутим из стаята. Осъзнавах отлично, че това не е реално и че само си
въобразявам, че летя. Пък и чувах гласа на жена си до мен, а не някъде ниско долу.
Мислено анализирах ситуацията: лежа на пода, прозорецът е там, вратата – еди-къде
си, на три метра от мен е диванът, лежа до стената, чувам, но не виждам, не мога да
отвърна. Явно това летене представлява отчасти визуална проекция. Странно, но не
изпитах и капка паника или уплаха. След известно време усетих, че си възвръщам
контрола върху тялото, усещането за летене изчезна и отворих очи. Не помня колко
продължи всичко, но ще да са били 30 секунди до минута. Стори ми се, че е минала
цяла вечност. Тоест изгубих всяка представа за времето. А аз съм човек, който и без
ръчен часовник може да каже колко е часът с точност до пет минути. Вярвам и че и
това допринася за еуфорията, която те обзема в такъв момент. Нали все бързаме и
искаме да свършим колкото се може повече? В оня миг човек се освобождава. И двата
пъти не „срещнах“ никого. Не съм чувал гласове“.
След шумотевицата, която се вдигна около книгата на кардиолога Пим ван Ломел
„Безкрайното съзнание, или науката за преживяванията, близки до смъртта“ (Eindeloos
bewustzijn, een wetenschappelijke visie op de bijna-doodervaring) през 2007 г.,
всеки знае какво представляват преживяванията, близки до смъртта. Те възникват,
когато мозъкът ни изпита недостиг на кислород, при силен страх, висока телесна
температура или излагане на химични вещества. Двайсет процента от хората, преживели
внезапно спиране на сърдечната дейност, споделят, че ги е обзело усещане за мир и
покой, болката е изчезнала, мислели са си, че са мъртви. Понякога напускали телата
си и се наблюдавали отстрани. Разказват и как от тъмно помещение навлизали с висока
скорост в тунел, в чийто далечен край проблясвала ярка светлина, или се озовавали
насред приказен пейзаж с прекрасни багри и цветя, понякога и с музика. Някои от
тези хора срещали починали приятели и роднини или известна религиозна личност.
Други виждали живота си да преминава като на кинолента. И всичко това се случва за
няма и минута. В отговор на лошите условия, в които е поставен, мозъкът извиква с
голяма бързина запазени в него спомени, мисли, образи и идеи. Християните виждат
Исус, индусите – пратениците на бога на смъртта Яма, които идват да ги приберат.
Времето като ли препуска и пациентът съглежда бъдещето. Преживяването приключва с
достигането на граница, след която човек се прибира в тялото си. Някои хора
твърдят, че сам Исус ги върнал, за да се погрижат за децата си.
Трябва да благодарим на Ван Ломел, задето през 2001 г. публикува в медицинския
журнал „Лансет“ подробни разкази на хора, преживели докосвания със смъртта, с което
стана причина в медицинските среди да се заговори за този феномен. Ван Ломел
споделя колко силно се променяла личността на пациентите му след тези преживявания
– в някои случаи дотолкова, че се стигало дори до разводи. Тези хора преставали да
се страхуват от смъртта, религиозността и духовността им нараствали, нараствала и
вярата им в паранормалното. Преживяванията, близки до смъртта, оставят толкова
дълбока следа у някои хора, че те не желаят да търсят научно обяснение на феномена.
Вярват, че са надникнали в отвъдното, и се отдават на духовни и религиозни
занимания до края на дните си. Моят докторант беше изключение – и след преживяното
той си остана критичният учен, който винаги е бил.

Да зачеркнеш четири Нобелови награди

Уви, когато анализира, Ван Ломел подхожда далеч по-нерационално и се подвежда по

вярата на пациентите си в паранормалното обяснение на преживяванията, близки до
смъртта. Псевдонаучните му интерпретации очевидно се харесват, защото книгата се
разграбва като топъл хляб. Ван Ломел категорично отхвърля всяко невробиологично
обяснение на допира със смъртта и разработва собствена теория, която цели да хвърли
светлина не само върху преживяванията, близки до смъртта, но и върху всички духовни
и паранормални явления, в това число и върху пророческите сънища, прераждането,
възприятията от голямо разстояние и преместването на предмети със силата на
мисълта. Според него съзнанието не е продукт на мозъка, както смятаме ние,
„недалновидните, материалистично и редукционистки настроени мозъчни изследователи“.
Не, според Ван Ломел съзнанието „присъства навсякъде из Вселената“, а мозъкът го
приема по подобие на „радио- или телевизионен апарат, който получава сигнал“. Ван
Ломел твърди още, че мислите нямат материална основа. Явно не е чувал за последните
експерименти, които показват обратното. Човек с ампутирана ръка може да управлява
компютърна мишка или протеза само със силата на мисълта, като си служи с апаратура,
която регистрира електрическата активност на нервните му клетки. Противно на
убеждението на Ван Ломел, така нареченото „радио“ (мозъкът) само си създава
програмите.
Ван Ломел отбелязва, че разработената от него духовна теория е особено важна, тъй
като човешкият мозък не разполага с достатъчно капацитет за дългосрочната памет.
Твърдението му е нелепо; Ван Ломел очевидно не осъзнава, че през 2000 г. Ерик
Кандел получи Нобелова награда за „откритието на принципите на краткосрочната и
дългосрочната памет на молекулярно ниво“. Според Ван Ломел организмът ни пази
съвсем малко информация за ембрионалното ни развитие и защитните ни реакции.
Въпросната информация се съхранявала някъде във Вселената. Очевидно Ван Ломел е
пропуснал и друго: през 1995 г. бе дадена Нобелова награда за откритието на гени,
участващи в ранното ембрионално развитие, а през 1987 г. японският молекулярен
биолог Сусуму Тонегава получи високото отличие за откритието на огромното
разнообразие от механизми на тялото за производство на различни антитела. Ван Ломел
упорства, че ДНК не е носител на наследствената информация, а просто я улавя от
съзнанието на Вселената. Надали някой би оспорил Нобеловата награда на Джеймс
Уотсън и Франсис Крик от 1962 г. за разкодирането на генетичния код на ДНК. В
желанието си да зачеркне четири Нобелови награди, без да приведе и един научен
аргумент, книгата на Ван Ломел окончателно загуби привърженици из научните среди.

Отключване на преживявания, близки до смъртта

Виновник за преживяванията, близки до смъртта, може да е всяка ситуация, която

смущава функциите на мозъка. Самосъзнанието се фрагментира и човек изпада в едно
особено състояние между безсъзнание, будност и сън, което привидно продължава
изключително дълго. Такива преживявания са описани при сериозна кръвозагуба,
септичен или анафилактичен шок, токов удар, кома след мозъчно увреждане или
цереброваскуларен инцидент, опит за самоубийство, спасяване от удавяне (особено при
деца) или депресия. Наред с това преживяванията, близки до смъртта, могат да
възникнат при твърде високи нива на въглероден двуокис, при изпадане в безсъзнание
на пилоти на бойни самолети в резултат на твърде бързото ускорение, при
хипервентилация и употреба на LSD, псилоцибин или мескалин. За допир със смъртта е
съобщавано и след използване на популярното едно време наркотично вещество кетамин.
Проф. Херт ван Дайк, невролог и клиничен неврофизиолог към Лайденската
университетска болница, по няколко пъти седмично поставя пациенти в състояние на
безсъзнание. И всеки път след допира си със смъртта тези хора му докладват за най-
разнообразни усещания: от блаженство до чувството, че са на съвсем друг свят. По
време на изпитванията Ван Дайк отчита кратко понижаване на кръвоснабдяването на
мозъка, права линия на ЕЕГ, макар мозъчният ствол още да функционира, тъй като
дишането не е спряло. В книгата си Ван Ломел твърди, че няма как преживяванията,
близки до смъртта, да са причинени от недостиг на кислород в мозъка, понеже,
обяснява той, ако беше вярно, то всяко внезапно спиране на сърцето би трябвало да
ни доставя такива преживявания. Само че той забравя, че при по-продължително
прекъсване на кислорода паметта се уврежда дотолкова, че болният не си спомня имал
ли е досег със смъртта. Ван Ломел забравя и че сам изтъкна този факт в статията си
за сп. „Лансет“. От изследването му излиза и че някои хора са по-чувствителни към
(повтарящи се) преживявания, близки до смъртта. Американският невролог Кевин Нелсън
откри връзка между допира със смъртта и ранното настъпване на REM фазата. Когато по
време на преживяване, близко до смъртта, настъпи REM фаза, се наблюдава временна
мускулна парализа както при нарколепсията (вж. VI.7) и човек не може да се движи
или да говори, дори и да иска. Тази REM парализа допринася за усещането на
пациента, че е мъртъв.
Ван Ломел отхвърля възможността недостигът на кислород да води до преживявания,
близки до смъртта, като се обосновава с това, че и силният стрес има същия ефект.
Хормонът на стреса кортизол и реакцията на системата на стреса обаче са чудесно
обяснение за промяната във функциите на мозъка при тези обстоятелства. Когато
болката или стресът станат твърде силни, когато усетим, че не можем да избегнем
животозастрашаваща ситуация, мозъкът ни се примирява. Настъпва REM фазата,
стресовата система се деактивира, обзема ни усещане за покой. И откъде знае Ван
Ломел всъщност, че в състояние на безсъзнание изчезва цялата мозъчна активност?
Проф. Херт ван Дайк редовно доказва обратното. С ЕЕГ се измерва активността
единствено на горната част от мозъчната кора. Освен това при внезапно спиране на
сърдечната дейност минава време, преди нормално функциониращият мозък да изпадне в
безсъзнание или да излезе от него, и това време е достатъчно за възникването на
усещане за досег със смъртта. Същото има предвид и Достоевски, когато описва
„безкрайното“ усещане при епилептичен пристъп. В полза на възможността тези
преживявания да настъпват, докато пациентът излиза от безсъзнание, говори усещането
на пациентите за плъзване обратно в тялото в мига, в който то бъде изведено oт
реанимация.
Ексцентричната хипотеза на Ван Ломел е в пълен разрез с науката, докато познанията
ни за мозъка ни предоставят конкретно обяснение за всеки аспект от преживяванията,
близки до смъртта. Усещането за напускане на тялото се получава при стимулация на
мястото, където се събират темпоралният лоб, който е много уязвим на недостиг на
кислород, и париеталният лоб. Когато на това място, наречено gyrus angularis,
настъпят смущения в обработването на информацията от мускулите, органа на
равновесието и зрението, ни обзема усещане, че напускаме тялото си и се понасяме в
безтегловност. Такива усещания са описани и след употребата на канабис, който
въздейства върху множество невротрансмитери в мозъка. Като страничен ефект на
електростимулацията в задната част на хипоталамуса при форникса (фиг. 25) у един
пациент се активирал темпоралният лоб и той преживял повторно събития отпреди 30
години (вж. XII.3). Животът му сякаш минал пред очите му, както се случва при
близък досег със смъртта. Медиалният темпорален лоб участва в съхраняването на
епизодични автобиографични спомени, т.е. на хрониката на нашия живот. Освен това
темпоралният лоб е изключително чувствителен и се активира лесно при недостиг на
кислород. Стимулирането на хипокапма води до много ясни и детайлни автобиографични
спомени, включително за починали хора. При непосредствена опасност за живота тези
спомени не изникват един след друг, а едновременно. Както знаем, благодарение на
епилепсията на темпоралния лоб и другите видове стимулация на тази мозъчна зона
(вж. XVI.8) е възможно да се породят и дълбоки духовни или религиозни чувства.
Човек като че ли се слива с Вселената, света или Бог, представя си, че е в рая и че
контактува пряко с Господа, Исус и други религиозни водачи. Усещането за мир и
покой и изчезването на всяка болка при преживяванията, близки до смъртта, се дължат
на освобождаването на опиоидни вещества. Тунелът е резултат от пониженото
кръвоснабдяване на очната ябълка, което започва от периферията на зрителното поле.
Така, докато центърът е още ясен, периферията потъмнява и това оставя у пациента
впечатление за тунел със светлина в края. Военните пилоти, които тренират в голяма
центрофуга, където очите им не се оросяват достатъчно, също виждат тунел със
светлина на изхода му. Прекрасните ярки цветове и омагьосващата светлина в края на
мрака възникват при дразнене на мозъчните системи, които отговарят за зрението ни.
Същото ни спохожда и по време на сън. И както в съня, така и при преживяванията,
близки до смъртта, сме участници в необясними приключения.
В крайна сметка теорията на Ван Ломел се свежда до това, че мозъкът и ДНК улавят
някакви „вълни на съзнанието“, подробности за които кардиологът не дава.
Обясненията му са изпъстрени с понятия като „заплитане“, „нелокалност“ и куп други
термини, взети назаем от квантовата физика. Тъй като не съм силен в областта, през
април 2008 г. отказах да коментирам тази част от книгата на Ван Ломел и насочих
журналистката от сп. „Фолия“ към специалист в сферата, а именно към теоретичния
физик Робърт Дайкхраф. В момента той председателства Кралската нидерландска
академия на науките. Той отсъди недвусмислено: „Хората изпитват неустоимо желание
да търсят в квантовата физика решенията на необясними проблеми. За жалост, само да
струпаме няколко частици една до друга, и всички качества на квантовите системи ще
изчезнат. Заплитането и нелокалността, при които частиците са свързани от
разстояние и си влияят, се наблюдават единствено при изключителни обстоятелства: в
невероятно добре изолирана среда с температура от една милиардна от градуса над
абсолютната нула. В топла, сложна система, каквито са човешкият мозък и светът
около нас, е невъзможно да се съхрани каквото и да било от квантовия свят. Дайте ми
гърба на един плик и ще ви докажа, че и математически това е изключено“.

Безотговорно сплашване

Разбира се, всеки има право да пропангандира духовните си теории, дори да не са

подкрепени от едно научно изследване. Идеите на Ван Ломел всъщност не са нови. Те
съществуват от хилядолетия и може да се срещнат у много култури, мистични движения
и вероизповедания. Обаче не е честно да заблуждава хората с подзаглавия като
„Науката за преживяванията, близки до смъртта“. Другото неприемливо нещо е фактът,
че той, макар сам да е лекар, с напълно ненаучните си теории всява страх у хората,
решили да дарят органите си за трансплантация. Удивително е как представя за чиста
истина нелепицата, че получателят на трансплантирания орган наследявал характера на
донора (вж. XVII.2). Ван Ломел твърди, че принципно не бил против присаждането на
органи, но в същия момент плаши ненужно потенциалните донори и техните близки.
Ето как една книга, която обещава „научни факти“, всъщност се изражда в блато от
мъгляви забележки и пропаганда на всичко алтернативно, паранормално и смътно.
Книгата е духовна, на много места антинаучна – книга с ясната мисия да обори всички
постижения на науката, и затова мястото й е по-скоро на рафта в някоя реформирана
селска църква, отколкото в университетската библиотека.
В момента няколко болници се опитват да съберат доказателства за напускането на
тялото при преживяване, близко до смъртта. Високо върху шкафове се поставят кодови
знаци, но – както може да се очаква – пациентите, които имат усещането, че напускат
тялото си, не могат да посочат какво пише върху шкафа. Като цяло няма причина да
приемаме преживяванията, близки до смъртта, за доказателство за съществуването на
възприятия извън мозъка или за среща със задгробния живот. Тези пациенти никога не
са пристъпвали в отвъдното.
Преживяванията, близки до смъртта, не са същото като да си умрял, както и да си
почти бременна не е същото като да си бременна.

XVII.4 Ефективното плацебо

Изкуството на медицината се състои в развличането на пациентите, докато природата

лекува болестта.
Волтер (1694–1778)
Когато стана ясно, че клиничното действие на най-използваните антидепресанти не е
по-добро от това на плацебо медикаментите, всички реагираха с потрес. Странно защо,
никой не изрази възхищението си от ефекта на плацебото. А плацебо е всеки ефект на
едно лекарство, който не е предизвикан от специфичните му химични качества. Така
например хапче с червен, жълт или оранжев цвят се асоциира със стимулиращ ефект,
докато от сините и зелените хапчета се очаква да успокояват. Плацебото може да има
и нежелани действия. От него може да ти призлее или да те заболи корем. Може дори
да развиеш зависимост и когато го спреш, да се появят симптоми на абстиненция.
Тоест има немалко причини да се заинтересуваме от ефективността и неврологичните
механизми, чрез които въздейства плацебото.
Ефектът на плацебото представлява неосъзнато изменение в работата на мозъка, което
води до облекчаване на симптомите. Причината е в очакванията на пациента към
лечението. От фармакологична гледна точка веществата в плацебо лекарството са
неефективни, но ефектът на информацията, която се подава на пациента с тях, и
очакванията на самия болен са съвсем реални. Това важи не само за таблетките, но и
за разговорните терапии, хирургичните интервенции и другите видове лечения. Години
наред на психично болните се препоръчваше да пресичат пристъпите на паника, като
вдишват и издишват в найлонова торбичка, и ефектът беше удивителен. Идеята беше, че
заради хипервентилацията се издишва твърде много кислород и това причинява
паническа атака. По-късно се установи, че хипервентилацията не е причина, а
следствие от пристъпа на паника и че допълнителният кислород, който се вдишва през
торбичката, всъщност е най-добрият начин да отключиш такъв пристъп. Но понеже
хората вярваха в този метод, той имаше ефект.

Фиг. 27: Усещането за напускане на тялото се получава при стимулация на мястото,

където се събират темпоралният лоб, който е много уязвим на недостиг на кислород, и
париеталният лоб. Когато на това място, наречено gyrus angularis, настъпят смущения
в обработването на информацията от мускулите, органа на равновесието и зрението, ни
обзема усещане, че напускаме тялото си и се понасяме в безтегловност.

При болестта на Паркинсон, която се дължи на недостиг на невротрансмитера допамин,

плацебо лекарството води до подаване на по-голяма доза допамин в мозъка и така
смекчава симптомите. Те може да се облекчат и с електрод, който възпира nucleus
subthalamicus, една малка зона дълбоко в мозъка. Ако докторът каже на пациента, че
включва или изключва стимулатора на такъв електрод, но не го направи, пак ще се
забележи подобрение или влошаване на симптомите. На хора с паркинсон, които били в
пълно съзнание, докато в мозъка им се имплантирал такъв електрод, по време на
операцията вливали неефективно вещество. Съобщавало им се, че това е ново средство
срещу болестта на Паркинсон. Малко по-късно електрическата активност в същата тази
зона се понижавала, а при половината пациенти симптомите отслабвали. Очевидно
мозъкът на пациента е наясно в кои области да измени активността, за да облекчи
симптомите. Ефектът се подсилва допълнително от очакванията на пациента, че т.нар.
ново средство ще му помогне.
При депресивни пациенти, лекувани с плацебо, след шест седмици се забелязал същият
напредък, както при пациентите, които получили истински антидепресанти. Скенерът на
мозъка установил сходни изменения в активността на мозъка при двете групи. Тоест с
помощта на плацебото мозъкът предприема точните функционални изменения, необходими
за облекчаване на симптомите на депресия: увеличава активността в префронталния
кортекс и понижава тази в хипоталамуса.
Когато някой пациент се оплаква от болки и получи плацебо, мозъкът „разбира“, че за
да се потисне болката, са необходими повишено отдаване на морфиноподобни вещества и
изместване на активността към няколко мозъчни зони и към гръбначния мозък.
Установено е, че скъпото плацебо е по-ефективно от евтиното. При пациентите с
алцхаймер обаче липсва очакването, че болкоуспокояващото ще помогне. Затова при
тези болни облекчаването на болката е по-неефективно и те се нуждаят от по-висока
доза лекарство, за да постигнат същия ефект.
Плацебо ефектът представлява неосъзнатата способност на мозъка да си помага сам.
Този механизъм не е от особена или дори от никаква полза при лечението на рак, но
се оказва ефективен при редица мозъчни заболявания. Бъдещите изследвания върху
начина на действие на плацебото и въпросът защо някои от нас са по-неподатливи на
плацебо от други, биха имали важни клинични последствия. Дотогава не бива да
подценяваме въздействието на старомодния, респектиращ и вдъхващ доверие семеен
лекар, който е един вид „ходещо плацебо“.

XVII.5 Традиционната китайска медицина: често пъти повече от плацебо

Акупунктурата може да е повече от плацебо.

Откакто свят светува, традиционната китайска медицина ни убеждава колко много са
веществата и храните, които са полезни за здравето ни. Всъщност в Китай за всяка
вкуснотия се твърди, че е полезна и че ни дарява с дълъг живот. Задълбочени
изследвания показват, че така възхваляваният неферментирал зелен чай наистина
понижава риска от сърдечносъдови заболявания и от някои форми на рак. На основата
на 17 проучвания сред населението бе заключено, че ако пием по три големи чаши
зелен чай на ден, опасността от инфаркт намалява с 10 %. Тази напитка не само
регулира високото кръвно налягане и наднорменото тегло, но и предпазва мозъка.
Някои традиционни китайски билкови препарати пък облекчавали симптомите на
деменцията, заради което в момента активните им компоненти и механизмите им на
действие се изследват с най-модерна техника. Котешкият нокът например спирал
агрегацията на бета-амилоида, което би могло да се окаже ефективен способ за
лечение на алцхаймер. Но хипотезите за въздействието на зеления чай върху болестите
на Паркинсон и Алцхаймер се нуждаят от още научни доказателства. В традиционната
китайска медицина репутация на церове срещу деменция имат стоножките, бръмбарите и
дъждовните червеи. Екстрактите от тези животинки наистина възпират активността на
ацетилхолинестеразата – по подобие на препаратите, които се предписват на болните
от алцхаймер на Запад и които имат частичен ефект. Не е изключено китайските
изследвания върху традиционните билки да доведат до откриването на съвсем нови
активни вещества.
При лечението чрез акупунктура най-напред изниква въпросът дали не става дума само
за плацебо ефект. В тази екзотична терапия с впечатляващите й ритуали, които
пораждат високи очаквания у пациента, несъмнено има и известна доза плацебо. Освен
това при акупунктурата неизменно се питаме дали вековната китайска представа за
ролята на меридианите и класическите акупунктурни точки е вярна. Нека дам за пример
няколко изследвания, за да илюстрирам сложността на проблема.
За да намерят отговор на тези въпроси, китайски лекари разделили пациенти с мигрена
на три групи. Първата група се подложила на акупунктура, като иглите били поставяни
в класическите точки, а лекарите се стремели да постигнат „чи“ – състояние, в което
пациентът излъчва жизненост, в доказателство на това, че иглотерапията е била
ефективна. Втората група преминала т.нар. шам акупунктура, при която иглите се
поставят на предварително определени неакупунктурни точки. Третата група била
вместена в списък на чакащите. Установило се, че лечението на първата група не е
по-ефективно от това на групата за шам акупунктура, но пък двата вида лечение са
по-резултатни от чакането. Така че, от една страна, можем да заключим, че
акупунктурата е ефективна, но от друга – че значението на класическите акупунктурни
точки е съмнително – поне по отношение на лечението на мигрена. От изследването
обаче не става ясно дали подобрението е резултат от физиологичен механизъм, или от
много ефективно плацебо. Същото въздействие е забелязано при поделянето в три групи
на пациенти с тензионно главоболие (Melchart et al., 2005).
Предимствата на традиционната акупунктура изпъкнали при подобен експеримент с болни
от остеоартрит на коляното. Този път целта била да се сравнят „истинското“ и
„минималното“ лечение чрез акупунктура. При второто иглите се поставяли
повърхностно на неакупунктурни точки. Имало и група на чакащи пациенти. След осем
седмици лечение у болните, които били лекувани чрез „истинска“ акупунктура, било
отчетено значително подобрение по отношение на болката и функциите на коляното в
сравнение с онези пациенти, които преминали „минимална“ акупунктура. Въпреки че с
течение на времето разликата между двете групи почти се стопила, бил установен
известен лечебен ефект с клинично значение. При хронична болка във врата
акупунктурата имала статистически, но не и клиничен ефект. Тук било направено
сравнение между електроакупунктура и шам процедура, при която лечението било
идентично с електроакупунктурата от край до край, но по кабелите не бил пуснат ток.
Не може обаче да се каже какво е било въздействието на самите игли.
Друго изследване с ПЕТ скенер имало за цел да проучи как реагират мозъците на хора,
които страдат от остеоартритни болки, и какви са очакванията на пациентите спрямо
терапията. Чрез единично сляпо кръстосано изследване, при което пациентът не знае в
коя група е разпределен, на тест били подложени три форми на лечение: истинска
акупунктура, плацебо акупунктура и убождане на кожата. За плацебо терапията се
използвала игла на Щрайтбергер, която е с тъп връх и се прибира в накрайника още с
допирането си до тялото. Пациентът остава с усещането, че иглата изчезва в кожата.
При третата група върху кожата на пациента се притискала игла с тъп връх. Нито една
от трите форми на акупунктура не донесла облекчение на пациентите. ПЕТ скенерът
показал, че ипсилатералната инсуларна кора – зоната, която координира телесните и
автономните реакции – се активира по-силно от истински акупунктурни игли, отколкото
от иглата на Щрайтбергер, въпреки че и двете лечения породили еднакви очаквания у
пациентите. Тези две терапии довели и до по-интензивна активация на префронталния
кортекс, предния цингуларен кортекс и средния мозък в сравнение с иглата, за която
пациентът не хранел някакви терапевтични очаквания. Експериментът показва, че
акупунктурната игла може да има определен физиологичен ефект и че отделно от него
очакванията на пациента по отношение на лечението стимулират мозъчните зони, които
отговарят за възнаграждаването. Или с други думи акупунктурата не е просто плацебо
лечение, което разчита на очакванията на пациента. Но дали тези резултати имат
клинична полза и каква е ролята на класическите акупунктурни точки, ще трябва да се
преценява в хода на всяко лечение и за всяко оплакване поотделно, преди да се
разработят научнообосновани методи на лечение. От значение са и опитите с животни,
които имат за цел да изследват механизма на акупунктурата. Така например
обезболяването с електроакупунктура при плъхове повишава концентрацията на
вазопресин в nucleus paraventricularis, докато окситоцинът и опиоидните пептиди не
предизвикват изменения в тази зона. Нивото на вазопресин може да се измери в кръвта
и вероятно би било от полза при определяне на ефективността от акупунктурата и
механизмите й на действие при човека.

XVII.6 Билколечението

Билките могат да съдържат много ефективни вещества, но и много отрови.

Алтернативното лечение с билки е неимоверно популярно. В САЩ, страната на големите
мащаби, на пазара има 30 хил. билкови продукта, за които се харчат по 4 милиарда
долара годишно. Ако сме с хронично заболяване и докторите се окажат безсилни, идва
момент, в който повечето от нас решават да изпробват алтернативно лечение. Всеки
има познат, който на свой ред има познат, дето неочаквано се излекувал. Учудващо е
впрочем защо никой не приема, че болестите понякога изчезват и от само себе си.
Важна роля за ефекта на алтернативните терапии вероятно играят и лечителите, които
са много по-дружелюбно настроени и отделят на пациентите си много повече време от
обикновените доктори. Вярата в ефективността на една алтернативна терапия както от
страна на лекаря, така и от страна на пациента често е толкова силна, че не би
могло да бъде измислено по-добро плацебо. Много пъти сме чували хората, които се
захващат с билколечение, да казват, че „ако не помогне, то поне няма да навреди“.
„Та нали билките са природни – нима природата може да е вредна?“, обосновават се
тези хора. Това обаче е недоразумение, което държа да изгладим. Билките могат да са
неефективни срещу оплакванията, за които се продават, и въпреки това да са опасни
за живота. В крайна сметка повечето отровни вещества, които познаваме, са
„природни“. Логично е – когато едно вещество влияе на организма ни, това става с
помощта на специфичен белтък, който действа като приемник или рецептор. А рецептори
има само за естествените вещества или за веществата, които по химичния си състав
напомнят на естествените.
Ако прелистите медицинската литература и потърсите информация за отровното действие
на „безопасните“ билки, направо ще ви се завие свят. Документирани са множество
неврологични и психиатрични заболявания след употребата на билки: възпаления на
мозъчните съдове, мозъчен оток, делириум, кома, загуба на ориентация, халюцинации,
кръвоизливи в мозъка, двигателни нарушения, депресия, слабост в мускулите,
мравучкане и епилептични инсулти. Женшенът може да предизвика безсъние, вагинално
кървене и мания. От валерианата може да ви се догади и да получите главоболие.
Татулът може да причини дезориентация, а пасифлората – да породи халюцинации.
Употребата на кава-кава (piper methysticum), която се продава като средство за
лечение на стрес, може да ви докара животозастрашаващо чернодробно възпаление и
цироза на черния дроб, а китайската ефедра – психоза. Билковите препарати с
китайска ефедра съдържат алкалоида ефедрин, който се среща в хапчетата и чайовете
за отслабване, амфетамините и „умните наркотици“ и се използва като допинг от
спортистите. Дори малка доза от това вещество може да предизвика инсулт, инфаркт
или психоза. Има случаи и на починали спортисти. Навремето спортният министър
Хохерфорст с право забрани тези препарати. Листата на гинко билобата – дърво, което
се среща на всяка крачка в Китай – добиха голяма популярност като орнаменти на
европейския югендстил в началото на XX век. Днес гинкото се предписва при деменция
и проблеми с паметта (и не че не действа съвсем, но и по-слабите западни лекарства
имат по-добър ефект от него); то обаче може да причини главоболие и световъртеж. От
евкалипта може да изпаднете в делириум. Жълтият кантарион се използва срещу
депресии; доказано е въздействието му върху настроението, но същевременно той
нерядко предизвиква страх и усещане за преумора.
Някои билки, най-вече онези, които внасяме от Азия, са замърсени с тежки метали. И
нека не се заблуждаваме: аргументът, че билковите смеси се използват от векове,
особено в китайската медицина, не е гаранция нито за ефективността им, нито за
отсъствието на токсични ефекти. Наред с това понякога взаимодействието между
билките и приеманите едновременно с тях обичайни лекарства може да е неочаквано и
опасно. Жълтият кантарион може да отслаби въздействието на противозачатъчните и да
понижи ефективността на антидепресанта „Прозак“ и на медикаментите срещу СПИН.
Затова нека сега, въоръжени с тези начални знания, заемем критична позиция и се
разровим в интернет. Да напишем в „Гугъл“ „билколечение“. Ще получим стотици хиляди
попадения за билки срещу всевъзможни болести, към тях – очакваните мошенически
глупости. Четете и треперете! И бъдете нащрек, ако някой тръгне да ви продава нещо,
за което твърди, че няма странични ефекти. Всяко нещо в медицината, което има
ефект, има и странични ефекти. Ако за някое вещество се твърди, че няма такива, то
възможностите са три: 1) то не действа въобще, 2) никога не е тествано за нежелани
ефекти и 3) нито действа, нито е тествано, което е и най-вероятният отговор.
Единственият, чието състояние рекламираните по интернет билки ще подобрят
безусловно, е продавачът.
Това съвсем не значи, че билките не съдържат химични съставки с лечебно действие. В
момента Китай усилено търси научна обосновка на ефектите от традиционната китайска
медицина. Проверява се какви активни химични вещества съдържат билките, които
традиционната медицина използва от векове. За разлика от западния подход, който
винаги се стреми да изолира едно-единствено активно вещество и да го претвори в
лекарство, китайската медицина изхожда от принципа, че ефектът е оптимален, когато
смесим няколко активни вещества. Това определено не улеснява работата на
изследователите. Те се стремят да изолират всяко вещество и да изследват
ефективността му по западен образец, като използват клетъчни култури и животни.
Така работи например професор Кво от университета „Цинхуа“ в Пекин. Професор Кво е
събрал впечатляваща група от учени, които се опитват да изолират нови активни
химични вещества от традиционните лекарствени средства. В Китай се усеща силно
желание за придаване на научна тежест на традиционната китайска медицина; остра е
критиката към онези, които продължават да прилагат традиционните методи на лечение
в унисон с вековните традиции.
Понякога при изолирането на химични вещества от билки излизат наяве стари наши
познайници. Оказва се например, че растенията, които традиционно се използват срещу
старчески болести, съдържат много мелатонин. И на Запад мелатонинът се слави като
антиоксидант, който забавя процеса на стареене, но за това липсват строго клинични
доказателства. Доказано е обаче, че мелатонинът като чисто химично вещество помага
на пациентите с деменция да възстановят ритъма си на сън и бодърстване, понижава
нощното им безпокойство и подобрява слабо паметта им. Доколкото ми е известно,
досега не са извършвани контролирани изследвания върху ефекта на билките, съдържащи
високи дози мелатонин. В традиционната китайска медицина женшенът се предписва при
проблеми със сексуалните функции. Експериментите с животни в САЩ потвърждават, че
това растение наистина повишава либидото, подпомага ерекцията и стимулира
сексуалното поведение. Остава да се докаже и клинично.
Все по-често ефективността на традиционните растителни екстракти става обект на
изследвания в контролирани клинични условия, както се прави на Запад. Резултатите
нерядко си противоречат и това е характерно за всички фармакологични изследвания.
Някои тестове например показват, че екстрактът от листата на гинко билобата имат
минимален ефект върху смущенията на паметта у възрастните хора и пациентите с
деменция, докато други изследвания не отчитат никакви подобрения в паметта.
Направен бе сравнителен анализ между гинкото и лекарствата срещу деменция, които се
предписват на Запад и които нямат особен ефект, но затова пък дават големи
отражения (препарати, които възпират активността на ацетилхолинестеразата).
Резултатите говореха в полза на западните лекарства. Тоест гинкото не е чудодейно
средство срещу деменция.
Само времето ще покаже какви са причините за тези разминавания и кой е прав. Най-
важното е, че традиционната китайска медицина вече се изследва контролирано, както
се прави на Запад, и това ще ни позволи след време да научим дали с нейна помощ
може да се разработят наистина ефективни препарати, без твърде много нежелани
ефекти и опасност от натравяне. А последното съвсем не е за подценяване. През 2006
г. в Англия в препарат с алое било отчетено ниво на олово, което надвишавало
нормата цели 11 700 пъти. Тъкмо такива новини карат традиционната медицина в Китай
да търси начини да се модернизира.

XVIII. Сладката илюзия на свободната воля

Може би съзнателните ни мисловни прояви са един вид последствия – идеи, мислени

след стореното, за да ни създадат илюзията за сила и контрол.72
Ървин Д. Ялом, „Когато Ницше плака“ (1992)

XVIII.1 Свободната воля срещу изборите

Заставам тук, не мога другояче.

Думите, изречени от Мартин Лутер пред райхстага във Вормс през 1521 г.
Често се твърди, че човек има „свободна воля“, защото прави избор. Това не е вярно.
Всеки организъм непрекъснато прави избор. Въпросът е дали този избор е напълно
свободен. Американският изследовател Джоузеф Прайс дефинира свободната воля като
„възможността да решаваме дали да сторим, или да не сторим нещо, без този избор да
зависи от вътрешни или външни ограничения“. Ако се доверим на тази дефиниция,
вземали ли сме тогава въобще свободни решения? Още през 1838 г. Дарвин нарича
свободната воля „илюзия“, тъй като човек рядко анализира мотивите си и действията
му най-често са инстинктивни. Философията не дава единодушен отговор на въпроса
какво всъщност е свободната воля. Често в дискусиите по темата се изтъкват три
неща. На първо място, едно действие е свободно само ако е можело и да бъде
пропуснато (трябва да имаме алтернативи). Второто съображение е, че за извършването
на действието трябва да има причина. Третата характеристика на свободната воля е да
усещаме, че наистина правим нещо доброволно. Но това, разбира се, е просто една
идея.
Няма човек, който да помни внезапните стихийни пориви на влюбването и да нарече
избора на партньор „съзнателен ход“ или „добре премислено решение“. Любовта от пръв
поглед си се случва, тя е чиста биология и поражда бурни телесни реакции като
сърцебиене, потене и безсъние, емоционална зависимост, силно фокусирано внимание,
обсесивно мислене за партньора и желание за закрила, и не на последно място –
прилив на енергия. Платон (427–347 г. пр. Хр.) разсъждава по същия начин. За него
сексуалният импулс е четвъртата душевна форма, която е локализирана под пъпа и
представлява „напълно ирационална душа, нетърпяща дисциплина“. И според Спиноза
(1632–1677) свободната воля не съществува. Той онагледява това с теорема 2 от трета
част на своята „Етика“: „Така детето вярва, че свободно желае млякото, разгневеният
младеж, че свободно желае отмъщението, и страхливият – бягството. […] Така
бълнуващият, бъбрицата, момчето и много други от този род мислят, че говорят по
свободното решение на ума си, докато всъщност те не могат да устоят на своя напор
да говорят“73. Философът е категоричен, че някои черти от характера ни са заложени
в нас и не се променят.
Познанията, които е добила невробиологията дотук, й дават смелостта да твърди, че
пълната свобода не съществува. Много наследствени фактори и външни влияния от
времето на ранното ни развитие са предопределили структурата и работата на мозъка
ни до края на дните ни. В резултат на това не само развиваме способности и таланти,
но се сдобиваме и с ограничения като степента на агресия, половата идентичност,
сексуалната ориентация и вродената предразположеност към зависимости, ADHD,
дисоциално личностово разстройство, депресия и шизофрения. Тоест поведението до
голяма степен е утвърдено още с раждането ни. Това схващане, наричано и
„неокалвинизъм“, е в разрез с идеята за моделируемостта на човека, която се ширеше
през шейсетте години на миналия век. Понятието „неокалвинизъм“ препраща към
учението за предопределеността, белязало дълбоко живота на всеки калвинист.
Ревностните протестанти все още вярват, че още с раждането ни Бог ни отрежда
определен живот и определен край: дали ще бъдем прокълнати, или спасени, т.е. дали
ще отидем в ада, или в рая.
Установените още в ранното ни развитие ограничения се отразяват не само на
психиката ни, но и на всекидневните ни решения. Всички сме съгласни, че имаме
теоретичен избор между връзка с човек от другия пол и човек от същия пол, но в
действителност сексуалната ни ориентация, която е фиксирана още в утробата, не ни
предоставя свободата да избираме свободно между теоретичните възможности. Освен
това се раждаме в определена езикова среда, която моделира структурата и работата
на мозъка ни, без да взема предвид генетичните ни заложби или да ни дава възможност
да избираме майчиния си език. Религиозната среда, в която попадаме след раждането
си, определя дали ще запълним наследената от родителите ни духовна нагласа с вяра,
материализъм или силна ангажираност към околната среда. Заради генетичния си
произход и всички онези фактори, които са оказали трайно влияние върху мозъка през
ранното ни развитие, ние сме изтъкани от „вътрешни ограничения“ и затова нямаме
възможност да избираме дали да променим половата си идентичност, сексуалната си
ориентация, нивото си на агресия, характера, религията или майчиния си език. Не
можем и да си наумим, че от сега нататък ще проявяваме еди-какъв си талант или че
няма да мислим за нещо. Както казва Ницше, мисълта идва не когато ние пожелаем, а
когато тя пожелае. Нямаме голямо влияние и върху моралните си избори. Одобряваме
едни неща и отхвърляме други, но не защото сме си блъскали главата върху тази
дилема, а защото не можем да постъпим другояче. Етиката е продукт на древните ни
социални инстинкти, които ни наставляват да правим онова, което не вреди на
групата, както отбеляза Дарвин. Парадоксално е обаче, че единственият, който – ако
изключим генетичните ограничения – е донякъде свободен, е плодът в началото на
бременността. А той не може да се възползва от ограничената си свобода, защото
нервната му система още не е съзряла достатъчно. Пораснем ли веднъж, става почти
невъзможно да моделираме мозъка и поведението си. Вече сме придобили определен
характер. Последните ни глътки свобода пък са ограничени от обществото, което ни
диктува как е правилно да умираме и как – не.
72 Ървин Д. Ялом. Когато Ницше плака. Цит. съч. – Б. пр.
73 Барух Спиноза. Етика. Прев. Марко Марков. София: Изток-Запад, 2016. – Б. пр.

XVIII.2 Мозъкът като подсъзнателен гигантски компютър

Когато се налага да вземем маловажно решение, най-разумно е да претеглим

предимствата и недостатъците. Но когато въпросът е по-съществен, решението трябва
да дойде от подсъзнанието, от нещо вътре в нас.
Зигмунд Фройд
Човек взема много от решенията си несъзнателно, за части от секундата, или като се
осланя на интуицията си, без да размишлява. „Избираме“ си партньор, като се
влюбваме от пръв поглед. Заподозреният ни уверява, че е убил, без да знае какво
прави. В книгата си „Проблясък“ британският журналист Малкълм Гладуел разказва
колко важни и комплексни решения взема подсъзнателният ни мозък само за секунди,
при това след като извърши умопомрачителен брой анализи. Както модерните самолети
могат да летят и да кацат на автопилот, без усилия от страна на човека от плът и
кръв в пилотската кабина, така и мозъкът ни до голяма степен работи подсъзнателно,
и то с успех. Но всичко изисква тренировки. Само чрез непрекъснато и интензивно
захранване на подсъзнателния мозък опитният познавач на изкуството ще се досети, че
пред очите му стои фалшификат, и само след като прегледа голям брой пациенти,
специалистът ще развие онзи клиничен поглед, който ще му позволи да постави
диагноза още с влизането на болния. Изследвания с функционален скенер показват, че
за съзнателното логично мислене и за интуитивните решения използваме различни
мозъчни мрежи. Инсуларният кортекс и предният цингуларен кортекс се активират само
когато вземаме интуитивни решения. Значението на тези две зони от мозъчната кора за
авторегулацията си проличава и от избора ни на думи – когато вземаме интуитивно
решение, казваме, че „имаме добро усещане“.
Нашият мозък е принуден да върши голяма част от работата си автоматично и
несъзнателно, тъй като непрекъснато сме бомбардирани от огромно количество
информация. Чрез селективното фокусиране подсъзнателно подбираме онова, което е
важно за нас. Ако някой задържи пред очите ни снимки на голи хора, ала за толкова
кратко, че да не ги възприемем съзнателно, ако сме хетеросексуални мъже, погледът
ни ще се насочи към кадрите с голи жени, а снимките на голи мъже ще ни отблъснат.
Ако сме хомосексуални мъже или хетеросексуални жени, очите ни ще се обърнат към
еротичните фотографии на голи мъжки фигури, докато реакциите на лесбийките и
бисексуалните жени ще варират някъде между тези на хетеросексуалните мъже и
хетеросексуалните жени. И сексуалната ни ориентация се е превърнала в несъзнателен
процес заради ранното й програмиране в мозъка ни.
От съществено значение за тези несъзнателни процеси са и емоциите, голямо участие в
които има вегетативната нервна система. Емоциите играят решаваща роля при
издаването на морална присъда. Долната част на префронталния кортекс е от ключово
значение за разрешаването на морални дилеми като тази дали да жертваме живота на
един човек, за да спасим няколко други. За повечето от нас това би било непосилна
задача, но хората с увреден префронтален кортекс преценяват хладнокръвно и
дистанцирано. Те не изпитват емпатия или съчувствие, докато премислят ужасяващите
алтернативи. Очевидно здравият мозък взема решения, които са подчинени не само на
нормите и обществените ценности, но и на емоциите. Съзнателните преценки невинаги
са по-добри от несъзнателните решения, те могат дори да ни попречат да постъпим по
най-правилния начин. Според психолога проф. Ед де Хан понякога е по-добре важните
финансови решения като закупуването на къща да се вземат интуитивно, т.е. без да се
обмислят. Савантът аутист Дениъл Тамет също като Рейнман се опитал да припечели
нещо в Лас Вегас, като брои картите. Изгубил голяма сума, преди да започне да се
осланя на шестото си чувство (вж. XI.1). Когато шофираме към офиса, потънали в
мисли, ние несъзнателно вземаме стотици решения в комплексни ситуации, някои от
които – на живот и смърт. Правим го абсолютно автоматизирано и изведнъж си казваме:
„Леле, чак тук ли съм стигнал?“. Може дълго време да се тормозим от някакъв
проблем, а накрая, докато сме заети с нещо съвсем различно, решението да изплува
самӝ. Тоест една съществена част от поведението ни (прав бяхте, господин Фройд!) се
направлява от несъзнателни процеси. Ето че след 100 години пак се връщаме към
подсъзнателното, но без потиснатите сексуални конфликти от детството, агресивните
фантазии и останалите съмнителни обяснения на Фройд.
Във вземането на несъзнателни решения пръст имат и културата и обществото, в които
сме израснали. Та малко ли са примерите от историята, в които някой народ се е
спускал слепешката подир грешния лидер? Но и физическите фактори като температурата
и светлината влияят на действията ни. През дългите горещи лета често се наблюдават
истински експлозии от агресия. Сериозното решение, с което се поставя началото на
една война, в северното полукълбо най-често се взема през лятото, а в южното – през
нашата зима. Около екватора то обикновено не е повлияно от сезона, както показва
изследване върху 2131 битки от последните 3500 години. Не военната стратегия, нито
„разумът“ или „свободната воля“, а количеството дневна светлина и температурата
натежават при вземането на едно толкова сериозно решение като момента, в който да
се обяви война.
Вземането на всички тези решения на подсъзнателно ниво, естествено, има и своите
недостатъци. Несъзнателните ни расистки и сексистки схващания обичат да се намесват
в неподходящ момент – примерно, когато сме на интервю за работа. Но мозъкът ни
просто няма избор, през повечето време той е принуден да работи като ефективен
несъзнателен автомат, който подхожда рационално. Неосъзнатите, „имплицитни“
асоциации ни позволяват бързо и ефективно да вземаме огромен брой комплексни
решения, което не би било възможно, ако премисляхме старателно, съзнателно и бавно
всички аргументи „за“ и „против“ нещо. И така от множеството несъзнателни решения
не остава място за съзнателна свободна воля. Последствията са огромни, тъй като,
когато държим някого отговорен за действията му, ние изхождаме от свободната му
воля, която очевидно липсва в голяма част от постъпките ни.

XVIII.3 Несъзнателната воля

Нека се научим да уважаваме факта, че е възможно да знаем, без да знаем защо

знаем.74
Малкълм Гладуел (2005)
Тъй като претовареният ни мозък непрекъснато взема решения въз основата на
несъзнателни процеси, харвардският психолог Дан Уегнър предпочита да говори не за
„свободна воля“, а за „несъзнателна воля“. Несъзнателната воля преценява
светкавично в зависимост от случващото се наоколо, като ключова роля освен
заобикалящия ни свят играят и познанията ни и пътят, по който се е развил мозъкът
ни. Заради сложната, непрекъснато променяща се среда не може и дума да става
животът ни да е предсказуем, както и заради начина, по който се развива мозъкът, не
може да се говори за съществуването на напълно свободна воля. Въпреки това
непрестанно ни се повтаря, че правим свободен избор, на който често се слага
етикетът „свободна воля“. Уегнър нарича свободния избор „илюзия“ и привежда един
експеримент в доказателство на думите си. Нека А. се изправи пред голямо огледало,
а зад гърба на А. застане Б. и провре ръце под мишниците на А. Когато ръцете на Б.
започнат да изпълняват задачи, изречени на висок глас (като „Почеши се по носа“ или
„Помахай с дясната ръка“), у А. ще възникне илюзията, че сам той направлява чуждите
движения със силата на волята си. Работата на Уегнър показва ясно, че както
движенията, така и „съзнателната“ мисъл за тях произтичат от несъзнателни процеси в
мозъка. Не можем да обхванем с мисъл тези процеси, но можем да интерпретираме
движението, което е пряк резултат от тях. Представата, която си изграждаме, ни
внушава, че сме предизвикали движенията съзнателно. Само че едно усещане съвсем не
е доказателство, че движението е произтекло от съзнателна поредица от събития.
Според амстердамския невролог проф. Виктор Ламе илюзията за съзнателна воля
възниква чак впоследствие, когато информацията за извършваното действие бъде
изпратена към мозъчната кора. Според Уегнър илюзията за свободната воля ни е нужда,
за да можем да заявим: „Това го направих аз и то ме определя като такъв и такъв“.
С прочутите си експерименти американският неврофизиолог Бенджамин Либет показва, че
при сензорни дразнения, които се доближават до прага на търпимост, и при действия,
инициирани от мозъчната кора, съзнанието изостава с около половин секунда.
Заключението на Либет, че „съзнаването“ е предхождано с половин секунда от
несъзнателната мозъчна дейност, която задейства движението, ни кара да се съмняваме
в способността си да упражняваме свободна воля. Въпреки че схващанията на Либет са
подлагани на бурни дискусии, последните експерименти с функционален ЯМР разкриват,
че има зони по мозъчната кора, на които са необходими от седем до десет секунди, за
да подготвят едно моторно действие, преди то да бъде осъзнато. Извършвани са и
други експерименти, които да докажат, че съзнанието изостава от инициирането на
действието. Една тестова група получила задачата да докосва екрана на компютъра
всеки път, щом върху него проблесне светлинен сигнал; 0,1 секунда след появата на
сигнала дразненето вече пътувало от визуалния към моторния кортекс (фиг. 21), за да
инициира докосването на екрана. Ако обработката във визуалния кортекс бъде
прекъсната от магнитен импулс, движението пак се извършва, но човек не осъзнава
просветването върху компютърния екран. Всички тези наблюдения потвърждават
хипотезата, че усещането за „свободна воля“ в основата на тези действия е илюзия.
Следователно парапсихологът Сюзан Блекмор има пълното право да твърди, че
съзнанието е история, която си съчиняваме впоследствие. Дали е възможно да наложим
вето върху движението, щом осъзнаем това движение, както вярва Либет („съзнателен
отказ“), предстои да се изясни. Естествено, не е изключено и ветото върху
движението да е предхождано от несъзнателна мозъчна активност.
Но дори да подтичва след реалността, съзнанието пак ни е от полза. Съзнателно ковем
планове (вж. XIV.1) и съзнателно се учим да шофираме, за да можем след много
тренировки да извършваме това действие автоматично (вж. XV.5). Aко не осъзнавахме
болката от рана или възпаление, шансът да предприемем нещо, за да се излекуваме и
да съхраним живота си, щеше да е нищожен. А и благодарение на осъзнатата болка
следващия път ще се опитаме да предотвратим рисковата ситуация. Фактът, че голяма
част от действията ни възникват несъзнателно, не изключва възможността да
съсредоточим вниманието си върху нещо и да действаме осъзнато. Можем да шофираме
чудесно, без да се замисляме, докато не попаднем в опасна ситуация, която поглъща
вниманието ни. Тогава командването поемат бавните съзнателни действия – с всички
рискове, които крият те.
74 Малкълм Гладуел. Проблясък – силата на мигновените решения. София: Локус
Пъблишинг, 2008. – Б. пр.

XVIII.4 Какво не е свободната воля

Всеки мозък е уникален, така че да си уникален, съвсем не е уникално.

Въпреки че тайно се питал дали свободната воля не е илюзия, гласно британският
биохимик Франсис Крик изказал предположението, че цингуларната гънка, която е част
от префронталния кортекс, би могла да е неутралната основа на волята. Аргументите
му се отнасят единствено до волята в смисъла на „поемане на инициатива“, не и до
„свободната воля“, каквато я дефинира Джоузеф Прайс. Според Прайс свободната воля е
възможността да решаваме дали да сторим, или да не сторим нещо, без този избор да
зависи от вътрешни или външни ограничения. И португалският невролог Антонио Дамазио
бил на мнение, че предният дял на цингуларната гънка и медиалният префронтален
кортекс са изворът на всички наши дейности – както на моторните, така и на
мисловните и аргументативните. При болните от алцхаймер действително се наблюдава
силна зависимост между степента на апатия и изтъняването на фронталния цингуларен
кортекс. Но това не е причина да локализираме „свободната воля“ тъкмо там.
Някои изследователи жонглират с примери, с които да опровергаят твърдението, че
свободната воля е илюзия. Те заявяват например, че решението да се опълчим на нещо
е достатъчно доказателство за съществуването на свободна воля. Примерът им обаче е
доста противоречив предвид това, че бунтове се извършват и от екстремисти, които от
малки биват излагани на религиозна индоктринация. Думите на Мартин Лутер, изречени
през 1521 г. пред райхстага във Вормс: „Заставам тук, не мога другояче“, също не
звучат като решение, което е взето на драго сърце.
За да ни убедят, че свободната воля все пак съществува, някои учени често прибягват
до услугите на науката и изкуството. Английският електрофизиолог и нобелов лауреат
Джон Екълс се позовава на креативността на науката, за да докаже наличието на
свободна воля. Вярно, мозъкът на всеки е уникален и може да сътвори уникална поема
или картина, или да извърши уникален експеримент. Но това не значи нищо. Неслучайно
редовно в най-различни точки на света напълно независимо един от друг, но по едно и
също време изключително креативни учени стигат до едно и също „уникално“ откритие.
Винаги е било така. Дарвин с неохота публикувал теорията си за еволюцията, тъй като
неговият колега Алфред Ръсел Уолъс разработвал същата идея независимо от Дарвин.
Двамата известили света за теорията си в съвместно съобщение, което било прочетено
на 1 юли 1858 г. на среща на Линеевското дружество в Лондон. Дарвин не присъствал
на събитието, защото същия ден със съпругата си погребвали своя син. Уолъс също
отсъствал, понеже се намирал в Далечния изток. Новината била последвана от
дискусия. Още по-любопитно е, че един шотландски градинар заговорил за принципа на
естествения отбор в момента, в който Дарвин още пътувал с кораба „Бигъл“75. Никой
не обърнал внимание на идеите на градинаря, които инак били поместени в книга. Това
впрочем е валидно и в наши дни: ако научна статия се появи в книга „едва“ под
формата на глава, то тя е обречена на забрава. Примерите, които ви дадох, показват,
че времето за тази напълно нова и необичайна теория просто е било назряло. Ако не я
бяха лансирали Дарвин и Уолъс, не след дълго щеше да го стори някой друг. Което не
омаловажава факта, че Дарвин я е разработил по гениален начин. Подкрепил е всяка
своя стъпка с множество примери. Затова и книгите му са страхотни не само от научна
гледна точка, но са истинска наслада и в литературен смисъл.
Феноменът на независимата едновременност е познат и в изкуството. „Изобретяването“
на изкуството се е случило преди около 35 000 години едновременно във френската
област Ардеш, в Австралия и в Африка. Най-старата скулптура – женска фигурка,
издялана от бивна на мамут, – която е открита в Германия, е от същия период.
Очевидно тези „уникални“ изрази на човешката креативност са зависели от стадия на
еволюционно развитие на мозъка. А „уникалният“ експеримент на изследователите, тази
логична следваща крачка, като че ли зависи най-вече от етапа, в който се намират
научната мисъл и новите техники и инструменти. Тоест учените се нуждаят от по-силни
аргументи, ако искат да ни убедят в съществуването на „свободната воля“.
75 През 1831–1836 г. Чарлс Дарвин прави околосветско пътешествие с ветроходния
кораб „Бигъл“. По време на пътешествието той изучава животинския свят и геологията
на местата, които посещава. Когато се връща, той разработва идеята за наследяването
с видоизменения, познато като „еволюция“. – Б. пр.

XVIII.5 Свободната воля и мозъчните заболявания

Свободната воля е илюзия – особено когато в играта са намесени мозъчни заболявания.

Определението за свободна воля гласи: „възможността да решаваме дали да сторим, или
да не сторим нещо, без този избор да зависи от вътрешни или външни ограничения“. За
да говорим за свободна воля, трябва да можем и да предугадим последствията от
дадено свое действие. При мозъчните заболявания имаме и вътрешно ограничение, и
невъзможност да предвидим резултата от постъпките си. Според нидерландското
наказателно право онзи, който е извършил деяние, за което не може да му бъде
търсена отговорност заради недостатъчно развитие или болестно нарушение на
умствените способности, не може да бъде наказван. През 2003 г. една 81-годишна
обитателка на старчески дом, която имала тежка деменция, уби своята също дементна
80-годишна съквартирантка. Естествено, прокуратурата не повдигна обвинение.
Понякога шизофренно болни извършват престъпления от агресия. През 1981 г. Джон
Хинкли направи опит да убие американския президент Роналд Рейгън. През 2003 г.
Михайло Михайлович – пациент с шизофрения, който не си пиел лекарствата – „по
заповед на Исус“ наръга шведската министърка на външните работи Ана Линд. Повечето
от вас ще се съгласят, че тези престъпления не са дело на свободната воля.
Пациентка със синдрома на Турет, която изведнъж получава тикове и започва да сипе
ругатни („педал, педал, педал“), докато разговаря с лекаря, облечена в костюмче, с
дамска чантичка в скута, не го прави, защото свободната й воля го иска. Можем ли да
търсим морална отговорност от педофилите за сексуалната им ориентация, ако знаем,
че тя е резултат от генетичното наследство и атипичното развитие на мозъка?
Педофилията определено не е свободен избор. И колко свободен е човек, който заради
комбинацията от генетична предразположеност и влечението на майка му към цигарите
по време на бременността страда от ADHD и си има вземане-даване с правосъдието?
Знаем, че недохранването на плода увеличава риска от антисоциално поведение. Колко
свободен е онзи, който заради недохранване в майчината утроба по-късно се замесва с
полицията? Можем ли да обвиняваме тийнейджър, който още се учи да борави с напълно
объркания от половите хормони мозък, задето е извършил престъпление?
Сложността на понятието „свободна воля“ може да се онагледи и чрез рядко срещания
синдром на извънземната ръка, който се наблюдава при недобра комуникация между
двете мозъчни полукълба. Причината може да е кръвоизлив, който уврежда мазолестото
тяло – връзката между полукълбата. Заради увреждането двете отделни части на мозъка
не може да съгласуват активността си. „Извънземната (или чуждата) ръка“ извършва
неконтролируеми действия, които може да са напълно противоположни на действията на
здравата ръка. Едната ръка обува панталона, докато другата се мъчи да го събуе.
Къде е „свободната воля“ в тези действия? Пациентка с този синдром разказваше как
неведнъж й се е случвало да се събуди, понеже лявата й ръка започвала да я души.
Такава сцена има и във филма „Д-р Стрейнджлав“, в който едната ръка на Питър Селърс
непрекъснато се опитва да попречи на другата да го удуши. Когато въпросната
пациентка била будна, лявата й ръка все понечвала да разкопчае роклята й, а дясната
се борела да я закопчае. Двете ръце се надпреварвали и коя да вдигне телефона.
Загубата на контрол над крайник и липсата на усещането, че сам диктуваш движенията
му, са ужасно плашещи. Пациентът си внушава, че някой или нещо направлява ръката
му. Гореописаната пациентка действително имаше чувството, че няма власт над
собствената си ръка, мислеше, че „някой там горе, на Луната“ дърпа юздите. В
ситуация, в която осъзнаваме ясно случващото се, но ни липсва усещането за контрол
над решенията ни („свободна воля“), собственото ни тяло ни се струва чужд предмет.
На това се гради тезата, че илюзията за свободна воля в действията ни е всъщност
цената, която трябва да платим за самосъзнанието си. В случая със синдрома на
извънземната ръка очевидно става дума за един мозък с „две воли“, всяка от които
иска нещо различно. Тоест илюзията за свободна воля зависи и от координацията между
двете мозъчни полукълба.
Твърдението, че сме напълно свободни да избираме, е не само неправилно, но и много
вредно. Навремето беше широко разпространена идеята, че сексуалната ни ориентация,
т.е. хетеросексуалността, хомосексуализмът или бисексуалността, е въпрос на
„избор“. До неотдавна хомосексуалността се наказваше, тъй като според всички
религии тя беше погрешен и греховен избор. Съответно и медицината я смяташе за
болест. Хомосексуалността бе извадена от МКБ-10 (Международната статистическа
класификация на болестите) едва през 1992 г. Дотогава се правеха безуспешни опити
за „лекуване“ на хомосексуалисти чрез лишаване от свобода и всевъзможни страховити
интервенции, които, естествено, не помагаха. Интересно колко ли време ще мине,
преди тази дамга да бъде снета и от останалите форми на поведение, зад които днес
се смята, че стои свободната воля (педофилията, клептоманията, преследването,
агресивното и престъпно държане). На пациентите с мозъчни заболявания като
множествена склероза непрекъснато се повтаря, че положителната нагласа към болестта
ще подпомогне оздравителния процес. За това не само липсват доказателства, но и ако
състоянието на бедния пациент се влоши, той ще бъде укорен, че не е положил
достатъчно усилия да подчини болестта!
Не е ли по-добре да се примирим, че напълно свободната воля е илюзия? Тази идея не
е нова, тъй като още Барух Спиноза пише във втора част, теорема 48 от своята
„Етика“ (1677): „В ума няма безусловна или свободна воля“.

XIX. Болестта на Алцхаймер

XIX.1 Стареенето на мозъка, болестта на алцхаймер и други форми на деменция

Перспективата да забравим какво сме забравили и забравеното да не ни липсва, не е

утешение, защото тя означава накрая да заличим и себе си като личност.
Нидерландският психолог Дауе Драйсма (2001)
Алегорично човек си представя живота като стълба, която изкачва стъпало по стъпало
– най-напред през детството, след това, докато гради кариера. От 50-ата си
годишнина, когато започва старостта, се прехвърляме от другата й страна. Но когато
говорим за стареене на мозъка, не бива да си представяме спускане по други стъпала,
както е при захабяването на тялото, а по-скоро връщане по същия път. При нормалното
остаряване на мозъка отстъпваме само с няколко крачки назад, докато при болестта на
алцхаймер, при която човек постепенно губи личностните си качества, вземаме всички
стъпала на обратно. В крайния стадий на алцхаймер сме напълно зависими от чужда
помощ, лежим на леглото, свити в ембрионална поза, с деменция и фактически в
мозъчна смърт (вж. XIX.2).
„Нормалното“ стареене на мозъка и болестта на Алцхаймер имат много общи черти. На
първо място, важен фактор за развитието на това заболяване е възрастта. Рискът от
алцхаймер нараства пропорционално на възрастта. На второ място, всички изменения в
мозъка на болните от алцхаймер, които са установени до момента, се наблюдават и у
възрастни хора без деменция, та било то и в много по-малка степен и в по-късен
етап. В много отношения болестта на алцхаймер може да се приеме за преждевременно,
ускорено и сериозно остаряване на мозъка.
Всичко живо остарява. Защо стареем всъщност? Вероятно защото на природата й е по-
лесно от време на време да подменя по някой индивид с нов екземпляр, отколкото да
поддържа до безкрай първоначалния индивид, като възстановява непрекъснато щетите по
клетките му.
Еволюцията винаги е държала повече на възпроизводството, отколкото на старите
индивиди, и тази констатация е позната като „теорията за заменимия индивид“. За
жалост, този каприз на природата намира отражение и в начина, по който обществото
ни третира възрастните хора: като се опитва да се отърве от тях колкото се може по-
безболезнено.

Деменцията има много форми

Болестта на Алцхаймер е най-често срещаната форма на деменция. Тъй като населението

застарява, а възрастта е най-рисковият фактор за развитие на заболяването, се
очаква през идните трийсет години броят на пациентите с алцхаймер да се удвои. За
диагнозата „болест на алцхаймер“ може да говорим едва когато починалият пациент е
имал деменция и под микроскоп са установени характерните за алцхаймер изменения в
мозъка (фиг. 28), понеже деменцията познава множество други форми, които може да се
разграничат от болестта на Алцхаймер само ако разгледаме мозъчната тъкан отблизо.

Фиг. 28: В оцветена със сребърен нитрат тъкан от кортекса на 85-годишен пациент с
алцхаймер под микроскоп се виждат две типични лезии: големите кръгли плаки с
амилоид между нервните клетки и неправилните форми в черно в нервните клетки.
Мащабната линия най-долу е с дължина 100 микрометра, или 0,1 милиметър.
(Благодарности на Унга Унмехопа)

Мозъчните инсулти и кръвоизливи могат да причинят мултиинфарктна деменция.

Комбинацията от мултиинфарктна деменция и изменения, типични за алцхаймер, е често
срещано явление. Деменцията се среща и при болестта на Паркинсон. При
разпространение на паркинсон към мозъчната кора говорим и за болест с телца на
Леви. Съществуват и деменции на префронталния кортекс, които по-рано бяха събирани
под общия знаменател „болест на Пик“. Днес различаваме фронтотемпорални форми на
деменция в резултат на мутации в тау гена в хромозома 17 (фиг. 29). Деменциите на
префронталния кортекс най-често започват не със смущения в паметта, а с отклонения
в поведението. Злоупотребата с алкохол може да доведе до синдром на Корсаков –
деменция, при която празнините в паметта се запълват с измислени истории, в които
пациентът вярва твърдо. Това не значи, че такъв един човек не помни съвсем нищичко.
Веднъж понечих да се представя на един болен, когато той ме прекъсна: „Познавам ви,
вие бяхте Дик Сваб, нали?“. Ето че с тези ми способности да запомням лица дори
пациентите с Корсаков могат да ме сложат в задния си джоб! С избухването на СПИН
епидемията зачестиха и случаите на деменция, тъй като голяма част от инфекциите
засягаха мозъка. Благодарение на новите мултитерапевтични подходи тази клинична
картина остана в миналото. Веднъж държах лекция в едно „Алцхаймер кафе“ – кафене в
подкрепа на хората с деменция, – когато в почивката към мен се приближи мъж на
видима възраст от 45 години. Сподели ми, че имал деменция в начален стадий.
Отговорих му, че не бих забелязал. Тогава той ми разказа, че преживял няколко малки
мозъчни кръвоизлива, и добави, че бил наясно как ще продължи това. Попитах го дали
има роднини в Катвайк. „Да – изненада се той, – диагнозата ви е право в десетката,
професоре!“. В Катвайк, недалеч от Лайден, има едно семейство с мутация, която
причинява натрупване на амилоид в кръвоносните съдове, а оттам – и мозъчни
кръвоизливи и деменция. Тези хора знаят какво ги очаква, понеже селото им е пълно с
дементни роднини. Но тук става дума за рядка форма на деменция, каквато е и
болестта на Кройцфелд-Якоб, която се причинява от белтъчни инфекциозни частици.
Болестта на Кройцфелд-Якоб може да се наследява. По-рано заразният белтък се
предавал и при мозъчни операции, когато лекарите още не знаели, че инструментите за
този вид интервенции се стерилизират по по-особен начин. Инфекциозният материал се
пренасял и при трансплантации на роговица и чрез екстрактите от хипофиза, които
едно време се използваха за стимулиране на израстването на деца с недостиг на
хормона на растежа. Хипофизните екстракти, които по всяка вероятност идваха от
Русия, все още може да се намерят във фитнес салоните, където някои хора се мъчат
да увеличат мускулната си маса с помощта на хормона на растежа. Една-единствена
хипофиза на един-едничък пациент с болестта на Кройцфелд-Якоб е достатъчна, за да
зарази цялата партида. „Лудата крава“ е вариант на болестта на Кройцфелд-Якоб. При
нея инфекциозният белтък се намира в мозъка на кравата и попада в човешкото тяло
през продукти със смлени дреболии, каквито са например традиционните нидерландски
фрикандели. Болестта на Хънтингтън също е наследствена форма на деменция. Хората,
които получават типичните за нея двигателни разстройства, споходили и техни роднини
преди тях, знаят, че не след дълго ще дементират и те.

Фиг. 29: При фронтопариеталната деменция имаме силно сбръчкване на предния дял на
мозъка (централно горе), докато останалата част на мозъка остава незасегната.
(Благодарности на Нидерландската мозъчна банка)

Накратко, деменцията има много форми, но най-често се дължи на болестта на

Алцхаймер. Ако дори не подозирате за всички тези нейни проявления и кръщавате всеки
пациент с деменция „болен от алцхаймер“, впоследствие под микроскоп ще се потвърди,
че в повечето случаи сте били прави: или е била болестта на алцхаймер, или смесица
от алцхаймер и васкуларни изменения.

Причината за болестта на Алцхаймер

На болестта на Алцхаймер може да се гледа като на преждевременно, ускорено и

сериозно остаряване на мозъка.
През последните десетилетия изследванията върху алцхаймер отделиха особено внимание
на няколко редки форми на болестта, които се предават по наследство. В засегнатите
семейства алцхаймер най-често започва по-рано от обичайното, като всяко семейство
си има определена възраст, например около 42-рата годишнина. Познавам два рода в
Белгия, в които заболяването се появява на 35 години, а болните умират между 40-ата
и 50-ата си годишнина. В тези семейства са открити мутации в гените за бета-амилоид
прекурсорния протеин (βAPP) и в пресенилин 1 и 2. Но нека да сме наясно: посочените
мутации са отговорни за по-малко от 1 % от случаите на алцхаймер. От първостепенно
значение за развитието на заболяването, което в 94 % от случаите засяга хората над
65 години, са възрастта и наследственият фактор, наричан „аполипопротеин E-ε4“
(APOE-ε4). Генът за APOE-ε4 е отговорен за 17 % от всички случаи на алцхаймер. Но
за разлика от трите гореспоменати мутации, тук съвсем не е ясно дали ако носим гена
за APOE-ε4, непременно ще се разболеем от алцхаймер. Сигурно е само, че рискът
нараства. Когато научиха как се определя въпросният ген, нашите студенти веднага
пожелаха да повторят теста върху себе си. Забранихме им, защото това би създало
ненужно безпокойство, без да им даде яснота дали наистина ще се разболеят от
алцхаймер. Пък и в момента няма ефективно лечение. Молекулярно-генетичното
изследване на архивен материал от първия пациент, описан от самия Алоис Алцхаймер
преди 100 години – 51-годишна жена на име Августа Д., – не отчете нито една от
познатите мутации, нито генотип APOE-ε4. Следователно пациентката е развила
болестта в ранна възраст, без причината за това да е в гените, които обикновено са
виновни за алцхаймер.
Знаем, че рискът от поява на заболяването зависи от множество комплексни
взаимодействия между гените и средата. Как е възможно тези толкова различни фактори
обаче да водят до една и съща форма на деменция? Най-популярната хипотеза е, че
всички рискови фактори причиняват натрупване на токсичен амилоид (β A4) под формата
на плаки. Предполага се, че чрез токсичното си действие амилоидът изменя и
втвърдява транспортните белтъци, които на свой ред възпрепятстват работата на
нервната клетка до такава степен, че накрая клетката умира. И резултатът от
масивното измиране на клетки е деменцията. Смята се, че засегнатите клетки отдават
токсичен амилоид, за да засегне той нови нервни клетки, и така болестта се
разпространява из мозъка по установен модел, побран от немския анатом Хайко Брак и
неговите колеги в скала от 0 до 6. И наистина човек остава с усещането, че болестта
на Алцхаймер е добре запозната с анатомията на мозъка: тя винаги започва от една и
съща мозъчна структура (енториналния кортекс, фиг. 25), след това засяга лимбичната
система, а накрая – и мозъчната кора. Тази хипотеза е позната като „хипотеза за
амилоидната каскада“. Въпреки че у семействата с мутации на βAPP сигурно може да се
открият доста убедителни аргументи в полза на споменатата хипотеза, съществуват и
много контрааргументи срещу предположението, че тъкмо този процес е причината за
най-често срещаната ненаследствена форма на болестта на Алцхаймер. Засега
изследванията с трансгенни мишки удрят на камък в търсенето на доказателства за
идеята, че утаяването на амилоид води до изменения и втвърдяване на транспортните
белтъци при спорадичната форма на алцхаймер. За мен най-правдоподобна е хипотезата,
че алцхаймер представлява ускорена форма на стареене на мозъка. Всяка работеща
мозъчна клетка се похабява с времето, както и автомобилният двигател се износва
след дълга употреба. Но за разлика от автомобилния двигател, клетката е открила
начини да възстанови щетите. За жалост, това никога не й се удава напълно, затова и
с годините остатъците от тази щета предизвикват стареене. Процесът на стареене на
мозъка протича по-бързо и по-сериозно при хора, които не могат да се справят с
щетите в мозъка, и при такива, които често понасят мозъчни поражения, например
професионалните боксьори (вж. XIII.1). Това води до образуване на плаки и до
появата на алцхаймер. Ако моето схващане се окаже вярно, то тогава, ако искаме да
предотвратим заболяването, ще трябва да се помъчим да забавим процеса на стареене
на мозъка. А ние още не сме в състояние да го сторим.

XIX.2 Постепенното влошаване при Алцхаймер

Be nice to your kids, they’ll choose your nursing home.76

Посланието върху чашата за кафе, която ми подари дъщеря ми
Една трета от хората дори не осъзнават, че са развили алцхаймер. Отричат да имат
проблеми (= анозогнозия) и се налага партньорът им да ги убеждава да отидат на
лекар. Един познат доведе дементната си съпруга на мой симпозиум, на който
обсъждахме в подробности болестта на Алцхаймер. Загрижен общ приятел попита
въпросната дама: „Не си ли шокирана?“, на което тя отговори: „Аз – не, но хората,
които страдат от болестта, вероятно са останали потресени“. Други забелязват
отрано, че нещо не е наред. Още когато бил избран за втори път за премиер на Англия
през 1974 г., Харолд Уилсън усетил, че фотографската му памет му изневерява. През
1976 г. той подаде оставка и учуди всички с решението си. Само две години по-късно
у него се появиха и първите видими признаци на алцхаймер. Болестта може да започне
бавно, а понякога се развива и дълго. Когато през 1981 г. Роналд Рейгън стана
президент на САЩ на почти 70-годишна възраст, той обяви тържествено, че ще се
оттегли, ако заболее от алцхаймер. Впоследствие стана ясно, че първите наченки на
болестта при него се появили още през 1984 г. Анализите на речите му показват, че
това е годината, в която Рейгън започнал да бърка определителни членове, предлози и
местоимения. Правел пет пъти повече паузи и говорел с 9 % по-бавно от преди. През
1992 г. симптомите на алцхаймер вече бяха видими за всички и затова през 1994 г.,
десет години след първите промени в говора му, Рейгън написа писмо до
съотечествениците си, в което им призна, че е един от милионите американци,
засегнати от тази болест. Десет години по-късно, или двайсет години след началото
на заболяването, той почина.
Болестта на Алцхаймер следва установен маршрут. Ако разгледаме под микроскоп мозъка
на починал пациент, ще установим, че първите типични отклонения са разположени в
мозъчната кора на темпоралния лоб (енториналния кортекс, фиг. 25). Впоследствие се
появяват отделни отклонения и в хипокампа. В този момент още няма симптоми, поради
което покойникът, дарил мозъка си просто „за целите на науката“, така и не е
разбрал, че болестният процес вече е в ход. Засега не можем да установим кога
начева болестта приживе. Но знаем, че с поражения на темпоралния кортекс (фиг. 1) и
на хипокампа (фиг. 25) настъпват нарушения в паметта за скорошни събития. Човек
забравя какво му се е случило току-що, докато в същото време помни в детайли онова
тържество в началното училище. Когато накрая болестта засегне и останалите дялове
на мозъчната кора, пациентът развива деменция. Най-последна се предава задната част
на мозъчната кора, която ни помага да виждаме (визуалният кортекс, фиг. 21). Някои
художници, които страдат от алцхаймер, запазват артистичните си умения. Имаше
например една художничка, която продължаваше да рисува чудесни портрети, но вече не
успяваше да им постави адекватна цена, камо ли да се спазари за сумата. Такива
художници използват задния дял на мозъчната кора до последния възможен момент.
Не само измененията, но и функциите на мозъка следват определен модел, докато
отказват една по една в хода на заболяването. Уменията изчезват в последователност,
обратна на тази, в която сме ги придобили. Нюйоркският психиатър д-р Бари Райсберг
номерирал стадиите, през които преминава болестният процес. В първия стадий още не
забелязвате нищо. Във втория се затруднявате да откривате вещите си; изпитвате
неудобства на работата, но все още се справяте относително добре. През третия
стадий и околните започват да забелязват, че не можете да изпълнявате задълженията
си. В четвъртия стадий вече не се справяте с по-сложни задачи като управлението на
финансите си. По-късно (5) ви трябва помощ, за да подберете какво да си облечете.
След това (6а) помощта вече ви е нужна и за да се облечете и (6б) да се измиете;
(6в) не се справяте с пускането на водата в тоалетната и с интимната хигиена, не
можете да задържате урина (6г) и изпражнения (6д). През 7а стадий изговаряте по
една до пет думи на ден, а след това (7б) преставате да говорите разбираемо, не
можете да ходите (7в), накрая и да седите самостоятелно (7г). После (7д) изчезва
усмивката ви, на която всички толкова са се радвали, докато сте били бебе, и
главата ви клюмва (7е). Накрая лежите на кревата във фетална поза (фиг. 30) и ако
сложим пръст в устата ви, ще открием, че имате смукателен рефлекс. В този момент
сте се върнали в стадия на новороденото.

Фиг. 30: В последния стадий от болестта на Алцхаймер пациентът лежи на кревата във
фетална поза. (Благодарности на проф. Е. Й. А. Схердер от Отделението по клинична
невропсихология към Амстердамския свободен университет)

Езикът и музиката се съхраняват в онази зона от паметта, която отказва в един по-
късен етап от болестта. Речта изчезва чак в седмия стадий. Музикалните способности
на пациентите с алцхаймер може да се запазят много дълго. Професионална пианистка,
която имала деменция, не помнела писмени или устни текстове, но все още умеела по
слух да запомня нова, непозната мелодия и да я повтаря на пианото. Дори в по-късен
стадий от болестта тя продължавала да свири с наслада познатите произведения.
Запазени музикални умения са описани и при цигулари с алцхаймер. Оттук можем да си
направим логичния извод, че музиката въздейства на мозъчните функции още от ранното
мозъчно развитие. Преждевременно родените деца, които престояват в кувьоз,
подобряват кислородните си показатели и биват изписани по-скоро, ако им се пуска
музика. Новородените обръщат много по-голямо внимание на песните на майка си,
отколкото на думите й, и са по-чувствителни към ритъма на музиката. Тоест болестта
на Алцхаймер следва строги правила на реорганизация, съгласно които последният, до
шъл във фирмата, напуска пръв, а онзи, който е служил най-дълго, си изпразва бюрото
последен. Само че при мозъка, уви, не става дума точно за реорганизация, а по-скоро
за пълна ликвидация.
76 Бъди мил с децата си – те ще изберат старческия ти дом (от англ.). – Б. пр.

XIX.3 Use it or lose it77: реактивацията на неврони при болестта на Алцхаймер

Ако при болестта на Алцхаймер има още неврони, които не функционират и са

атрофирали, принципно е възможно те да бъдат реактивирани.
Въпреки често драстичното изтъняване на мозъчната кора при алцхаймер (фиг. 31),
което кара мозъка да прилича на орех, общият брой неврони в тази структура всъщност
не намалява. Противно на разпространеното схващане, болестта на Алцхаймер не води
до масово измиране на клетки из целия мозък. Клетъчната смърт настъпва в по-късен
етап от процеса и е концентрирана в няколко мозъчни зони като енториналния кортекс,
част от хипокампа и locus coeruleus. Понижена активност обаче, а с нея – и
смаляване на мозъчните клетки (фиг. 32) – се наблюдава из целия мозък, при това още
в ранните стадии на заболяването. Това обяснява защо в началото на алцхаймеровия
процес симптомите може да се колебаят: в един момент пациентът проявява ясни
признаци на деменция, но малко по-късно пак е в състояние да води разговор на добро
ниво. Ако нарушенията в паметта в ранните стадии на болестта наистина се дължаха на
измирането на клетки, нямаше да възникнат такива колебания, тъй като клетъчната
смърт е необратима. Още преди да се появят първите нарушения в паметта, се
наблюдава понижена обмяна на глюкоза. Системата с глюкоза или инсулин подобрява
състоянието на пациентите с алцхаймер. Това показва, че разстройствата в обмяната
на веществата в мозъка ограничават тези пациенти във функционално отношение.
Фиг. 31: При болестта на Алцхаймер често се наблюдава силно изтъняване (атрофия) на
цялата мозъчна кора (горе), което кара мозъка да прилича на орех (за сравнение –
здрав орган долу). (Благодарности на Нидерландската мозъчна банка)

Фиг. 32: Смаляване (атрофия) на мозъчни клетки в nucleus basalis на Майнерт при
болестта на Алцхаймер. На първия контролен кадър (т.е. на пациент без мозъчно
заболяване) се виждат големите нервни клетки, които изпращат нервни влакна към
мозъчната кора, за да отдадат там невротрансмитера ацетилхолин (вж. също фиг. 26).
Вторият кадър показва смалени клетки у болен от алцхаймер. Със стрелка са
отбелязани три екстремно смалени нервни клетки една под друга. (Благодарности на д-
р Роналд Фервер)

77 Ползваш или губиш (от англ.). – Б. пр.

Активация или Алцхаймер

На пациента, естествено, му е все тая дали ще развие деменция в резултат на

изчезването на мозъчни клетки, или заради понижена неврална активност, но за
разработването на терапевтични стратегии този въпрос е от огромно значение. Ако при
болестта на Алцхаймер има още неврони, които не функционират и са атрофирали,
принципно е възможно те да бъдат реактивирани. Насочили сме усилията си в тази
посока.
Доброто образование, предизвикателната професия и активният начин на живот в по-
напреднала възраст понижават риска от алцхаймер. От това може да се заключи, че
интензивното стимулиране на мозъка има превантивно действие. Освен това в мозъка
съществуват зони, чиито клетки остават непокътнати от болестта. Открихме, че в
процеса на стареене тези мозъчни зони са много, понякога дори свръхактивни. През
1991 г. перифразирах хипотезата, че активирането на мозъчни клетки предпазва от
състаряване и от болестта на Алцхаймер, в use it or lose it.
Експериментите потвърждават, че стимулацията на мозъка може да понижи патологията
при Алцхаймер. Трансгенните мишки, които натрупват в мозъка си типичния за болестта
белтък амилоид, са по-активни в среда, богата на стимули. За тях такава е голямата
клетка, в която могат да играят една с друга и в която непрекъснато им се предлагат
нови занимания. Когато тези мишки останат по-дълго в обогатената среда,
количеството амилоид в мозъка им спада, а ако се движат допълнително, спадът е още
по-голям. За жалост, групата на проф. Схердер от Свободния университет стигна до
заключението, че прекомерното движение не оказва влияние върху функционалното
състояние на хората с алцхаймер. За сметка на това учените установиха, че
цялостната стимулация на мозъка посредством електродразнение на нервите през кожата
има благоприятен ефект върху когницията и настроението. Групата на Марк Тучински от
Сан Диего използва генна терапия, за да стимулира nucleus basalis на Майнерт (фиг.
24) – мозъчна система, от съществено значение за паметта, – и резултатите са
обнадеждаващи (вж. XII.7).

Стимулацията на биологичния часовник чрез светлина

За да проверим има ли полза от активацията на мозъчните клетки, които са засегнати

от алцхаймер, ние решихме да стимулираме циркадната система, в чийто център е
разположен биологичният часовник. Тази стимулация е и от клинично значение, тъй
като нощното безпокойство е най-честата причина за прехвърляне на пациентите с
деменция в дом за възрастни хора. Болните се лутат нощем, понякога включват газта
или излизат навън и се губят. Никой не може да издържи дълго денонощните грижи за
болен човек. Циркадната система, която отговаря за ритъма на бодърстване и сън, се
смущава още в ранните стадии на алцхаймер. Изчезва нощното освобождаване на
мелатонин – хормона на съня, който се секретира от епифизата. Вече изяснихме, че
причината за ранните изменения е в биологичния часовник, или nucleus
suprachiasmaticus. Лесно можем да стимулираме биологичния си часовник: просто
трябва да си осигурим повече светлина. И наистина светлината подобрява циркадните
ритми и понижава безпокойството у болните от алцхаймер. Тя обаче няма влияние върху
хората с тежки зрителни нарушения и това само доказва въздействието й. От
задълбоченото изследване на групата на д-р Юс ван Сомерен, отнело три години и
половина, стана ясно, че допълнителното количество светлина не само стабилизира
ритмите, но и подобрява настроението и дори забавя влошаването на паметта. В някои
отношения съчетанието от повече светлина денем и прием на мелатонин преди лягане е
поне толкова ефективно, колкото са и предлагащите се на пазара медикаменти срещу
алцхаймер, които на всичкото отгоре имат куп нежелани ефекти. Въпреки че
стимулацията на биологичния часовник подобрява качеството на живот на пациента и
неговите близки, тя, разбира се, не е насочена към самото заболяване, а само и
единствено към биологичния часовник. Но при нея изпъква един важен принцип: дори
когато невроните са засегнати от болестния процес, тяхната функция все още би могло
да се възстанови със стимулация.

Текущи изследвания

Днес учените усилено търсят вещества, с които да активират невроните и в други

мозъчни зони. За целта д-р Роналд Фервер разработи метод, чрез който в продължение
на седмици да култивира неврони в тънки отрязъци мозъчна тъкан, получена до десет
часа след настъпване на смъртта. По този начин можем да проверим въздействието на
потенциални стимулиращи вещества, без да обременяваме пациента. Установи се, че
стволовите клетки отделят вещество, което помага на култивираните неврони да
оцелеят (фиг. 33). Още не знаем обаче що за вещество е това.

Фиг. 33: Тънки отрязъци мозъчна тъкан, взета от пациент до десет часа след
настъпване на смъртта. Мозъчните клетки може да се култивират в продължение на
много седмици. При този метод стволовите клетки отделят непознато вещество, което
удължава живота на култивираните неврони. В обичайни условия на култивиране (A)
след 48 дни са останали само няколко здрави и активни мозъчни клетки (указани със
стрелки); повече са клетките с пропускащи мембрани (с триъгълници). Те се
разпознават по оцветеното ядро. Освен това се наблюдават много ядра на мъртви
клетки (малки топчета, няколко от които са указани със звезда). На (Б) се вижда как
след култивиране на мозъчна тъкан заедно със стволови клетки у тези пациенти са
останали много повече здрави и активни мозъчни клетки (стрелките); пропускащите
(триъгълниците) и мъртвите (звездите) клетки са значително по-малко. (Благодарности
на д-р Роналд Фервер)

Друга част от изследванията се опират на хипотезата, че в началото на процеса

мозъкът сам оказва отпор на болестта на Алцхаймер. С Йост Верхахен и Кун Босерс от
Нидерландския институт за неврологични изследвания установихме този феномен в най-
ранния стадий на алцхаймер, още преди да се появят първите затруднения с паметта.
Изглежда, става дума за компенсаторна активация на няколко мозъчни зони, заради
които в тази ранна фаза паметта успява да запази капацитета си. Така например в
ранните стадии на алцхаймер в предния дял на мозъка – префронталния кортекс – се
активират стотици гени. Заключението от това изследване е, че префронталният
кортекс (фиг. 14) прави всичко по силите си, за да запази нормалните си функции в
началото на болестния процес. Постепенно този механизъм отслабва, обмяната на
веществата се затруднява и възникват все по-сериозни нарушения в паметта. Надяваме
се, като анализираме начина, по който мозъкът се опитва сам да спре процеса чрез
активирането на неврони, да успеем да разработим нови лекарства. Жалко, че
изследванията понякога отнемат толкова много време.

XIX.4 Болката при деменция

Деменцията е потресаваща болест, която често е съпроводена от депресия и – особено

в началото – от страх. За мнозина това е причина да си кажат, че не искат да
минават по тоя път. С една от комисиите на Нидерландското дружество за доброволна
евтаназия стигнахме до заключението, че настоящият Закон за евтаназията позволява
на хората с деменция да изберат доброволната смърт, стига да го сторят навреме (вж.
XIX.5). Страданията на болните от деменция действително са големи и причината не е
само в страха от постепенното повяхване. Проф. Ерик Схердер, невропсихолог към
Амстердамския свободен университет, бе един от малцината, които обърнаха внимание
на факта, че мозъчната болест, която е в основата на деменцията, затруднява и
диагностиката и лечението на болката. Недостатъчното лекуване на болката при
пациентите с деменция е често срещан, извънредно тревожен проблем, който се
задълбочава с напредване на заболяването. Понякога, при васкуларната деменция
например, самият болестен процес генерира централна болка. Освен това много
възрастни хора изпитват хронични болки – заради артроза, да речем – и тъй като
деменцията е старческо заболяване, е логично и дементните пациенти в старческа
възраст да страдат от хронични болки. Но ако погледнем цифрите, ще открием нещо
неочаквано: за един и същи проблем, какъвто е например счупеният таз, на пациентите
с деменция се предписват по-малко болкоуспокояващи, отколкото на пациентите, които
нямат деменция.
Схващането, че дементните хора не изпитват болка, е погрешно. Причината за
пренебрегването на тази група пациенти е по-скоро в това, че лекарите се
затрудняват да определят степента на болката. Хората със здрав мозък просто си
казват колко ги боли; степента на болката може да се отгатне и по повишеното кръвно
налягане и учестяването на пулса. Това са все реакции на автономната нервна
система. Болестта на Алцхаймер обаче засяга и тази система, поради което при средно
силна болка кръвното налягане и пулсът на пациентите с алцхаймер не се променят;
променят ли се, значи, болката е сериозна. Все пак има няколко метода, които
помагат да се определи степента на болка, при това не само при дементни пациенти,
които още могат да общуват, но при такива, които вече не комуникират, т.е. при хора
с тежка деменция. В клиничната практика съществуват скали на болката, с помощта на
които първата група от пациенти да посочи интензитета на болката. При втората група
се работи със скали на наблюдение, както се постъпва и при съвсем малки деца.
Болковите дразнения следват два маршрута. Веднъж болезненото усещане протича по
страничната част на гръбначния мозък към онази част от мозъчната кора, която
обработва сензорните дразнения. Това е латералната система. Тъй като болестта на
Алцхаймер почти не засяга тази част от кортекса, обикновено в нея се приемат и
обработват сигналите за болка и прагът на болка на пациентите с алцхаймер е
нормален. Втората система пренася дразненията през централната част на гръбначния
мозък към цингуларния кортекс, който представлява своеобразна алармена инсталация.
При пациентите с алцхаймер цингуларният кортекс е силно увреден. Функцията на тази
медиална система е да придава емоционален пълнеж на усещането за болка. Тъй като
латералната система работи добре, пациентите изпитват болка, но понеже медиалната
система е с поражения, те не разбират какво се случва. Затова реагират по начин,
който не тълкуваме като болка: бърчат чела, плашат се или се превъзбуждат.
Степента на болка при страдащите от деменция зависи и от причината за деменцията.
Пациентите с васкуларна деменция изпитват по-силна болка заради прекъсването на
системите от нервни влакна в мозъка. Пациентите с фронтотемпорална деменция пък
изпитват по-слаба емоционална болка.
Надали аз бих имал куража да избера деменцията пред евтаназията, но съществуват и
хора, които го правят. При тях степента на болка трябва да бъде измерена прецизно и
лекувана професионално, защото и до днес не е открито научно доказателство на
твърдението, че болката пречиства.

XIX.5 Алцхаймер и най-добрият момент да сложиш край

Уважаваме смелото му решение да изпревари болестта на паметта и го оставяме да си

тръгне. Сбогуваме се с нашия своенравен, но любящ партньор, баща, тъст, дядо и
приятел.
Некролог във в. „Парол“ от 20 март 2010 г.
На 11 ноември 2008 г. – беше вторник вечерта – в претъпкания до пръсване културен
център „Роде Худ“ в Амстердам се проведе дискусия върху впечатляващия филм на Нан
Росенс „Преди да съм забравил“ (Voor ik het vergeet). Евтаназията днес е модна
тема, затова и публиката беше многобройна. Филмът пресъздава историята на Паул ван
Ейрде, който не желае да преживее унижението и загубата на достойнство, съпътстващи
болестта на Алцхаймер. Жена му и децата му го подкрепят в това трудно решение и
семейството се наслаждава на дните, които им остават заедно. Единственият, който не
е съгласен с избора на Паул, е личният му лекар. Паул не е първият, който не е
наясно с мнението на личния си лекар по въпроса за евтаназията. Макар по-голямата
част от населението да има положително отношение към доброволната смърт, помощта
при самоубийство, или автоевтаназия, и т.нар. хапче за последна воля, 91 % от
сънародниците ми не знаят какво смята лекарят им по въпроса, макар тъкмо той да е
онзи, от когото се очаква да изпълни молбата им. А нещата можеха да стоят и
другояче. Познавам един 80-годишен предприемач, комуто се наложи да се мести на
друго място. Той отиде при новия си личен лекар и го попита: „Искам да знам от вас
две неща и едното ми е по-спешно от другото: какво мислите за абортите и какво ви е
мнението за евтаназията“. За жалост, пациентите, които са така самоуверени, са
малко.
Втората поука от филма дойде с факта, че личният лекар, който отказа да сътрудничи,
не пожела да посочи и колега, който би помогнал на Паул. Борбената директорка на
Нидерландското дружество за доброволна евтаназия д-р Петра де Йонг настоява
лекарите, които не пренасочват към свой колега, да бъдат изправяни пред етичната
комисия. Съгласен съм: малко натиск няма да им навреди, но нека започнем от
обучението и допълнителната квалификация на лекарите. Въпросът с евтаназията им
тежи и на тях. Важно е човек да има дълга и здрава връзка с личния си лекар, за да
може двамата заедно да изберат най-добрия момент за евтаназия. Никога не е твърде
рано за разговор; изготвянето на декларация за доброволна смърт, преди да се появят
каквито и да било оплаквания, е добър повод да проверите какво мисли вашият лекар
по въпроса и да прецените дали да градите отношения с него, или да си потърсите
друг.
Диагнозата „деменция“ може да бъде поставена в ранен стадий само в специализирано
лечебно заведение. Ако вие или партньорът ви се тревожите за паметта си, потърсете
такова място. Диагностицират ли ви с начална деменция, помислете как ще действате
от тук нататък. Много хора избират да се наслаждават на живота колкото е възможно
по-дълго, но ако чакате твърде много, ще изпаднете в състояние, в което няма да
можете да потвърдите желанието си за евтаназия и лекарят няма да има правото да
пристъпи към изпълнението й. В ранния етап на заболяването човек изразява волята си
с лекота, по-късно още има моменти на просветление, в които ще си спомня за
положението си, но идва миг, в който и тези спомени ще изчезнат. Някогашната
министърка на здравеопазването проф. Елс Борст-Айлърс заяви, че би предпочела
доброволната смърт пред това да престане да разпознава децата и внуците си. Ала
неразпознаването на близките става в един по-напреднал етап на болестта, така че
ако чакате толкова дълго, несъмнено ще изправите лекаря си пред дилема. За всеки
точният момент за евтаназия е различен и трябва да бъде избран внимателно с помощта
на специалист. Не бива да се забравя, че и задачата на лекаря е изключително тежка.
Пионерът в областта д-р Сицке ван дер Мейр сподели, че предпочита смъртоносната
напитка, защото пациентът я поглъща сам и с това потвърждава решението си още
веднъж. Други избират инжекцията, тъй като с нея смъртта настъпва по-бързо. Този
въпрос също трябва да се обсъди внимателно. Всички в „Роде Худ“ се съгласиха, че
настоящият Закон за евтаназията дава повече свобода за действие при ранна деменция,
отколкото предполагаме на пръв поглед. Вече има регистрирани 35 проверени и
окачествени като „прецизно извършени“ случая на евтаназия или помощ при
автоевтаназия на пациенти с деменция. Това показва, че законът защитава не само
пациента, но и лекаря – факт, който, за щастие, добива все по-голяма известност
сред медицинското съсловие.

XX. Смъртта

Да умра, уважаеми докторе, е последното, което ще сторя.

Британският премиер лорд Палмерстън (1784–1865)
Чудно нещо е смъртта. Първо създаваш един фантастичен организъм, а след петдесет
години го изхвърляш на боклука. Адски подло е и ако Бог съществуваше, бих искал да
го срещна в някоя тъмна уличка и да му покажа какво мисля по въпроса.
Нидерландският биолог и писател Мидас Декерс за в. „Фолкскрант“, 2 януари 2010 г.
XX.1 Магията на живота и смъртта

Смъртта вероятно е същото като да не се родиш въобще.

Марк Твен (1835–1910)
Животът е смъртоносна болест, която се предава по полов път.
Да се даде определение за живота и за смъртта, е трудно. Животът трябва да отговаря
на няколко критерия: подвижност, метаболизъм, растеж, самостоятелно възпроизводство
(за което са необходими молекули като ДНК и РНК, носещи наследствената информация),
интеграция и регулация на обменните процеси. Въпреки че последните две качества се
наблюдават и у едноклетъчното, у многоклетъчните те са силно развити благодарение
на еволюцията на нервната клетка. Всеки критерий поотделно не е доказателство за
живот. Течащата вода също се движи, обмяна на веществата има и при ръждясалото
желязо, кристалът също може да расте и в наши дни много млади хора решават, че
животът им няма да включва възпроизводство. Интеграцията и регулацията са качества,
които можем да програмираме и на компютър. За да има живот, трябва да са налични
всички критерии.
От векове лекарите констатират смъртта чрез липсата на сърдечна дейност и дишане,
след като се уверят, че тези функции не може да се възстановят. След няколко
напрегнати минути докторът е сигурен за диагнозата: „Мъртъв, измъкване няма“, както
гласи един стих от „Смърт“ на нидерландския поет Джони ван Дорн. Винаги са ни
учили, че нервните клетки са изключително уязвими на недостиг на кислород. Само
след 4-5 минути без кислород в мозъка настъпват необратими увреждания. Което си е
истина, си е истина; но вече знаем, че има и по-чувствителни клетки от нервните.
Недостигът на кислород кара клетките на капилярите да се надуят дотолкова, че дори
след 4 или 5 минути сърцето да забие отново и дишането да се възстанови, червените
кръвни клетки няма да могат да преминат през капилярните съдове в мозъка, за да
доставят кислород. Освен това през последващия период се освобождават отровни
вещества и накрая мозъчните клетки измират. В прекрасния си разказ за присаждането
на красиви спомени „Влакче на ужасите“ от 1953 г. нидерландският писател Белкампо
предрече, че през 2000 година човечеството ще е способно да култивира мозъчни
клетки. И действително – ако Нидерландската мозъчна банка ни предостави материал от
починал донор до десет часа след настъпване на смъртта, то тогава можем в
продължение на седмици да култивираме неврони (нервни клетки) в тънки отрязъци
мозъчна тъкан (фиг. 33). През 2002 г. Роналд Февер първи обяви, че тези отрязъци с
клетки са в състояние да произвеждат белтъци и да транспортират вещества. Те са и
електроактивни. Глиалните клетки (подпорни клетки) може да се култивират от мозъчна
тъкан дори 18 часа след смъртта на донора.
Култивирането на тънки отрязъци мозъчна тъкан от починал донор е доказателство, че
мозъчните клетки могат да издържат десет часа без кислород и че смъртта на пациента
не съвпада със смъртта на нервните му клетки. Въпросът какво всъщност представляват
животът и смъртта, става още по-любопитен, като се замислим, че тези живи клетки са
изградени от мъртви молекули като ДНК, РНК, белтъци и мазнини. Че може ли от мъртви
молекули да възникне живот? През 2003 г. американският биохимик Крейг Вентър
направи първата крачка към разгадаването на тази мистерия, като създаде вирус (Ph-
X174) от мъртва материя. Но за да се размножи, един вирус се нуждае от цялата
молекулярна машинария на клетката, която ще инфектира. Тъй като вирусът не може да
се размножава самостоятелно, той е на границата между живата и мъртвата материя и
на този пример не може да се гледа като на създаване на живот.
На ниво „атоми“, които са градивните елементи на молекулите, се наблюдава пълна
реинкарнация. Атомите са с такава продължителност на живота, че всеки атом, от
който сме съставени, е преминал през милиони организми, преди да се озове в тялото
ни. С две думи: не е изключено във вашето тяло да се помещават атоми на собствените
ви герои от миналото. Освен това клетката съдържа водни молекули, които също не са
нови. Пием водата, която е дошла от реката. Изхвърляме тази вода, тя се пречиства,
отива в морето, изпарява се и през дъжда и реката пак се връща в телата ни.
Биологът Луис Уолпърт изчисли, че броят на водните молекули в една чаша вода е
толкова голям, че шансът вътре да има молекула, минала през пикочния мехур на
историческа личност като Наполеон, е съвсем реален. Тоест молекулите ни са
изградени от многократно рециклирани атоми и са обградени от вода, която е посетила
безброй тела преди нашето.
Принципно молекулните градивни елементи на живота може да се синтезират. Съществува
хипотезата, че животът ще възникне като ново, емергентно качество, ако съединим
всички необходими молекули по правилния начин. Доказателство за това ще открием
едва когато сътворим жива бактерия от мъртва материя. В началото на 2008 г. Крейг
Вентър създаде цялостна ДНК на една бактерия, наречена mycoplasma genitalium. Тя е
съставена от над половин милион елемента. През 2010 г. той успя да разчлени същата
бактерия на части. След трийсетина деления първоначалните белтъци така изтънели, че
вече почти не се различавали. Но всички белтъци произхождали от изкуствения геном.
Ученият предположи, че проектът за получаване на цяла бактерия ще е готов до края
на 2010 г. Прогнозите му не се сбъднаха, но при всяко положение Вентър е близо до
откритието. И ако накрая опитите му се увенчаят с успех, това надали ще му донесе
автоматично Нобелова награда, тъй като в този момент креационистите ще надигнат
глави и ще припомнят, че са го знаели отдавна: „И създаде Господ Бог човека от
земната пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“
(Битие 2:7).

XX.2 Доктор Дейман и Черния Ян

Онези, които приживе са злосторствали, ще бъдат полезни след смъртта си.

В Амстердам мозъчни изследвания се извършват още от XVII век, въпреки че по онова
време контекстът бил коренно различен от днешния. Престъпниците, осъдени на смърт,
най-напред били обесвани в северната част на Амстердам или на площад „Дам“. След
това телата им се предоставяли на хирургичната гилдия за публична дисекция. Такава
се позволявала от градската управа веднъж годишно и се провеждала през зимата,
понеже процедурата отнемала от три до пет дни, а през лятото миризмата би била
нетърпима. Първоначално аутопсиите се извършвали в манастира „Света Маргарита“ в
центъра на Амстердам, където днес се намира фламандският културен център „Де Браке
Хронд“. От 1578 до 1619 г. и от 1639 до 1691 г. салонът на гилдията и залата за
аутопсии се помещавали в манастира, един етаж над склада за месо. Между 1619 и 1639
г. хирурзите използвали залата за аутопсии на някогашната градска порта „Синт
Антониспорт“ на площад „Ниумаркт“. Това е и мястото, на което Рембранд по всяка
вероятност почерпил вдъхновение за своя „Урок по анатомия на д-р Тюлп“. Днес
картината от 1632 г. може да се види в хагския музей „Мауритсхайс“. Публиката на
обществените дисекции наброявала няколкостотин души, които плащали по 20 цента за
удоволствието. Зрителите си подавали един на друг сърцето, черния дроб и бъбреците.
Оправданието за използването на тези тела за обучение на хирурзи още може да се
прочете върху запазената вътрешна стена на иначе изчезналия „Театрум Анатомикум“:
„Онези, които приживе са злосторствали, ще бъдат полезни след смъртта си“.

Фиг. 34: „Урок по анатомия на д-р Дейман“

През 1656 г. платното на Рембранд „Урок по анатомия на д-р Дейман“ запаметило един
съществен момент от публичната аутопсия на престъпник (фиг. 34). На картината
лекторът и доктор по медицина Дейман стои зад тялото на разчленения фламандски
шивач и крадец Йорис Фонтейн, познат като Черния Ян. Йорис Фонтейн бил осъден на
бесило на 27 януари 1656 г. Наказанието било изпълнено още същия месец, вероятно на
временно издигнат ешафод на площад „Дам“. Аутопсията била извършена в залата в
някогашния манастир „Света Маргарита“. На платното на Рембранд асистентът Хайсберг
Калкун чака търпеливо с черепния похлупак в ръка, в който ще бъде поставен мозъкът.
Междувременно д-р Дейман дърпа с пинсета falx cerebri – ципата между лявото и
дясното полукълбо, – за да извади епифизата (фиг. 2). Протоколът го изисквал, тъй
като през онези години под влияние на Декарт (1596–1650) епифизата се приемала за
обиталище на душата. А наказанието за душата било да гледа как разрязват тялото.
Декарт живял 19 години в Нидерландия. Една от квартирите му в Амстердам се намирала
на Калвърстрат, където имало животински пазар. Оттам французинът си набавял трупове
за изследванията си. Явно работата му е оставила дълбока диря в творчеството на
Рембранд ван Рейн.
Картината, която днес виси в Историческия музей в Амстердам, е само центърът на
оригиналното платно с размери 2,5 на 3 метра. То можело да се види в сградата на
градската порта до 1723 г., когато пожар унищожил голяма част от картината. От една
скица на Рембранд разбираме, че тялото е било заобиколено от седем прочути хирурзи.
Тъй като имената им са известни, а лицата им са запечатани и на други картини, днес
разполагаме с електронна реконструкция на „Урок по анатомия на д-р Дейман“.
Разгледайте го някой път и се замислете над възможностите, които би ни предоставило
връщането на смъртното наказание, както настояват някои популистки настроени
партии. А дали всъщност не е по-добре да се гордеем с картината, отколкото с
подобни политици?

XX.3 Курс по дезинтеграция: всеки го изкарва рано или късно

Обичам сам да вземам решенията за живота си; искам да съм „господар в собствения си
мозък“78. Нямах шанса, докато ме зачеваха и раждаха, но в края на живота си смятам
да се възползвам безусловно от това свое право.
Дик Сваб
Чуят ли да се говори за смърт, хората направо си примират от страх. Това може да се
промени само ако всеки се информира овреме за последния етап от живота си. През
2002 г., след една пропита с омраза дискусия за нуждата от курсове за интеграция на
имигранти, аз поисках от Здравния съвет да въведе задължителен курс по
дезинтеграция за всички нидерландци. По заръка на председателя на въпросния
консултативен орган изготвих писмена молба, която бе съхранена за следващите
поколения под номер 655-84. Получи се забавен диалог, но не се изненадах, че
никаква част от него не беше включена във формалната препоръка на уважаемия орган
към правителството.
При все това продължавам да пледирам за провеждането на курс по дезинтеграция за
широката общественост, а в адаптиран вариант – и за лекарското съсловие. Курсът
трябва да разглежда въпросите, свързани със завършека на живота: евтаназията,
обезболяването, палиативната седация и отказа от храна – или „сбогуването с храната
и водата“, както му викат в Белгия (информация на нидерландски, английски и немски
език може да откриете на страницата на Нидерландското дружество за доброволна
евтаназия www.nvve.nl). Според книгата „Изход. Достойният завършек е в твоите ръце“
(Utweg, een waardig levenseinde in eigen hand) на психиатъра Баудевайн Шабот и
журналистката Стела Брам не е задължително лишаването от храна и вода да се
превръща в кошмар, ако се вземат подходящите мерки като навлажняване на устата на
болния и осигуряване на лекар, който да помогне с медикаменти в последния стадий.
Освен това трябва да се отдели внимание и на помощта при доброволна евтаназия.
Позицията на Фондацията за доброволен живот е следната: „Имаме право сами да
избираме кога да сложим край на живота си; имаме право и да получим средствата,
които да ни помогнат да го сторим по хуманен начин“. Нидерландското дружество за
доброволна евтаназия откроява три групи, за които законът не действа: пациентите с
деменция, хората с хронични психични заболявания и възрастните хора, които смятат,
че са живели предостатъчно. Въпреки че сегашният закон за евтаназията вече се
прилага на практика както за дементните пациенти, така и за онези с хронични
психични болки, и показва, че работи, все още е изключително трудно да се намери
лекар, който да съдейства на хората с психични оплаквания. Има какво да се желае и
по отношение на старите хора, които не страдат от терминална болест, но намират
мисията си на този свят за изпълнена. Ивон ван Барле, която заемаше поста на
секретар на Съвета по изкуствата, поде инициативата и събра пъстроцветна група от
независими експерти, които да спомогнат за подобряване на ситуацията. Ние пък
стартирахме подписка в интернет, с която да накараме Долната камара на парламента
да включи проблема в дневния си ред. За наше изумление, необходимите 40 000 подписа
се събраха само за четири дни. Изненадващо е също как въпреки множеството позитивни
реакции инициативната ни група беше обсипана и с безпочвени обвинения, наречена
беше дори „отряд на смъртта“. Забраната за лечение без съгласието на пациента бива
непрестанно потъпквана. Макар лекарите да са задължени да се придържат към нея, те
почти не го правят. От друга страна, реанимацията невинаги е най-разумното решение,
или както кратко и точно посочва д-р Берт Кайзер, тя „често представлява екстремна
форма на малтретиране“. Самият аз по времето, когато работех като асистент, спасих
живот чрез реанимация и все още съжалявам за това. Въпросният пациент бе докаран
със спряло сърце. Незабавно сторих онова, на което ме бяха учили, и го реанимирах
успешно. Малко след това ми връчиха и картона му. Оказа се, че мъжът е с белодробен
карцином, който е навлязъл в сърцето. Следващите дни и нощи прекарах до леглото на
този окаян човечец, изпомпвах дихателните му пътища, за да му позволя да си поеме
дъх. Колко мъка щях да му спестя, ако не го бях реанимирал! Напоследък обаче се
наблюдава промяна в ситуацията. Кардиологът Рюд Костер от Амстердамската
университетска болница доказа, че реанимацията е по-ефективна мярка, отколкото си
мислехме доскоро. Днес 20 % от хората, чието сърце спре внезапно, оцеляват. Допреди
десетина години този процент не стигаше и 10. Благодарение на усъвършенстващите се
автоматизирани външни дефибрилатори (AED) и подобряването на лечението над
половината от хората, чиято сърдечна дейност спре за кратко, се отървават без
сериозни мозъчни увреждания. Охлаждането на пациента след реанимация може да
предотврати увреждането на мозъка, причината за което е освобождаването на токсични
вещества след периода на кислороден недостиг. Най-високи са шансовете за
възстановяване, ако наблизо има дефибрилатор. С две думи: верижките с послание „Не
ме реанимирайте“, които раздава Нидерландското дружество за доброволна евтаназия,
малко по малко губят смисъл. Другояче стои въпросът с реанимацията на новородено,
продължила повече от десет минути, без да е възстановена сърдечната дейност. В
девет от десет случая детето ще има сериозни мозъчни увреждания и следователно
реанимацията трябва да се спре. А колко бъдещи родители въобще са запознати с
проблема?
След така или иначе неизбежната смърт може да изберете „да дарите тялото си на
науката“, което значи да предоставите тленните си останки, за да се упражняват
върху тях студентите в часовете по анатомия. В това няма нищо лошо, но ако наистина
искате да допринесете за развитието на науката, по-добре завещайте мозъка си на
Нидерландската мозъчна банка, която досега е предоставила мозъчен материал от над
3000 аутопсии на 500 изследователски групи по целия свят. Резултатът от това
сътрудничество са стотици публикации, описващи нови открития в неврологията и
психиатрията (вж. XX.4). Понякога съгласието за аутопсия носи и клинични ползи – то
позволява да се определи дали диагнозата и лечението са били правилни. Засега в
Нидерландия съгласието се търси от близките на починалия, които в този момент са
съсипани от мъка. Неотдавна ми се случи за пореден път: стажантът по вътрешни
болести поднесе молбата за аутопсия по такъв начин, че веднага си пролича, че не
очаква положителен отговор. И не само – от всяка негова дума сякаш струеше желание
да разубеди семейството, като че ли и самият той искаше да си спести труда.
Лекарите не са достатъчно добре подготвени за трудните разговори, които трябва да
проведат веднага след настъпване на смъртта. А това, естествено, е най-неудачният
момент да поискаш от семейството нещо толкова сериозно. Нищо чудно, че броят на
аутопсиите непрекъснато спада.
Въпросите, които трябва да се повдигнат своевременно, са мозъчната смърт,
трансплантацията на тъкани, органи (Евротрансплант79) и роговица (Нидерландската
банка за роговици). Разбира се, и погребението или кремацията трябва да се обсъдят
навреме с всички близки. Курсът по дезинтеграция трябва да застъпва и следните
теми: активната регистрация на донори, измиването и подготвянето на тленните
останки, кафенетата в подкрепа на болните от алцхаймер,
балсамирането/танатопрактиката80, кома и подобните на кома състояния (вж. VIII.2),
преживяванията, близки до смъртта (XVII.3), евтаназията, културните и историческите
различия в слагането на край на живота, юридическите аспекти на тази проблематика,
молекулярната биология на живота и смъртта (XX.1), мумифицирането, донорите в
сърдечна смърт, психологическите аспекти на слагането на край на живота, лекарите,
които консултират по въпросите на евтаназията, центровете на Фондацията за
доброволен живот, декларацията за съгласие на Нидерландското дружество за
доброволна евтаназия и декларацията за медицински грижи.
Дори да няма живот след смъртта, има какво да се преживее покрай нея! За всички ще
е далеч по-лесно, ако предварително знаят мнението ви по тези въпроси и разполагат
с достатъчно време да го обсъдят с вас. Какво искам аз ли? Моят мозък ще отиде в
Нидерландската мозъчна банка. Ако ми бъде отпуснато нужното време, ще напиша на
колегите на какво точно да обърнат внимание и ще им дам няколко насоки, които
несъмнено ще ги подразнят. Останалите ми органи и тъкани може да се използват за
трансплантация, ако има кого да зарадвам с тях, понеже те ми служат от дълги
години. А пък ако лекарите преценят, че има смисъл да извършат аутопсия, им давам
зелена светлина да го сторят. Всичко друго е без значение – решението оставям на
близките си.
Ако имате предложения за съдържанието на курса по дезинтеграция, знаете къде да ме
откриете. Желая ви здрав и приятен живот, който да продължи толкова, колкото сами
пожелаете!
78 По аналогия на „господар в собствения си дом“ – израз, който Фройд използва, за
да покаже, че азът до голяма степен е направляван от несъзнателни процеси. – Б. пр.
79 От 2014 г. България е член на европейската организация за обмен на органи, което
й позволява да намира донори зад граница и да предоставя органи на чуждестранни
пациенти при липсата на реципиент в страната. – Б. пр.
80 Обработката на тялото на починалия (най-често след инцидент, самоубийство и др.)
чрез специална козметика и реставрация, така че да добие естетичен вид преди
сбогуването на близките с останките. – Б. пр.

XX.4 Нидерландската мозъчна банка

Банката, която мисли за вас.

За да установят причината за мозъчните заболявания, учените се нуждаят от мозъчна
тъкан от починали пациенти. В края на седемдесетте години изгубих цели четири лета,
докато се сдобия с пет добре документирани мозъка на пациенти с алцхаймер, макар по
онова време от споменатото заболяване само в Нидерландия да страдаха поне 100 000
души. Причината беше, че тези хора не умираха в академични болници, а в собствените
си легла или в старчески домове, които нямаха отношение към науката. Не беше лесно
да си набавя и контролен материал, защото никой не виждаше смисъл в отстраняването
на мозъка на пациенти, които не са страдали от мозъчно заболяване. Ала всяко
парченце тъкан на човек с мозъчно заболяване трябва да се сравни с напълно еднакво
парченце тъкан от човек на същата възраст, от същия пол, със същия ден и час на
смъртта и т.н., и т.н. Затова през 1985 г. взех нещата в свои ръце и създадох
Нидерландската мозъчна банка, която предоставя за изследване добре документирана
мозъчна тъкан. Невропатолозите от Свободния университет ни сътрудничат всеотдайно
от самото основаване на банката. За близо 20 години добихме десетки хиляди парченца
тъкан от над 3000 донори и тази тъкан послужи за целите на 500 изследователски
проекта в 25 страни по света (www.hersenbank.nl). През 1990 г. Нидерландската
мозъчна банка получи признание заради алтернативата на изпитванията върху животни,
която предоставя, а през 2008 г. принцеса Максима удостои банката с височайшото си
присъствие.
Д-р Инге Хайтинга, която ръководи Нидерландската мозъчна банка в момента, запозна
Максима с процедурите. Днес в регистъра на Нидерландската мозъчна банка са вписани
2000 донори, които са дали съгласието си за аутопсия след смъртта и за използване
на мозъчната им тъкан и медицинските им данни за изследователски цели. Когато някой
донор почине, смъртта се удостоверява от независим лекар, който впоследствие се
свързва с Нидерландската мозъчна банка. Покойникът се откарва до Амстердамския
свободен университет възможно най-бързо, като повечето пъти това отнема от 2 до 6
часа. При всяка аутопсия се изваждат около 70 отрязъка мозъчна тъкан, осем от които
се използват за поставяне на диагноза. Останалите късове се замразяват при –80 °C,
култивират се или се обработват по един или друг начин и се разпращат на
изследователски групи. Максима поиска да узнае дали качеството на тези изследвания
е гарантирано. Това става с помощта на независима комисия. Онова, което прави
Нидерландската мозъчна банка уникална, е, че тъканта пристига при нея
непосредствено след смъртта на пациента. Това е възможно единствено благодарение на
донорите и техните близки, които са подготвили документите предварително и са се
информирали за онова, което предстои след настъпването на смъртта. И погребалните
агенти са наясно колко важно е да се бърза. Веднъж получих обаждане от полицията,
понеже униформените не разбирали какво им говори погребалният агент, когото спрели
за превишена скорост. Той им обяснил, че трябва да откара покойника в болницата
възможно най-бързо. След разговора ни полицай на мотор ескортира погребалната кола
през задръстването.
Нерядко донорите сами проявяват интерес. Веднъж ми позвъни пациент с множествена
склероза, който ми рече: „Искам да видя врага!“. Заведох го в института и закрепих
микроскопа върху масичката на инвалидната му количка. Инге Хайтинга му показа
мозъчна тъкан на хора с неговото заболяване. Понякога пристигат съвсем необичайни
запитвания. Един мъж например се интересуваше „от името на роднина“ дали е възможно
донорството за Нидерландската мозъчна банка да се съчетае с даряването на органи за
трансплантация и завещаването на тялото за целите на науката. На въпроса за какъв
точно роднина пита, той отговори: „За тъщата“. Очевидно искаше да се увери, че от
нея няма да остане нищичко. Сблъсквали сме се и с юридически проблеми. През 1990 г.
подехме инициатива за набиране на донори с множествена склероза. Тогава съпругът на
една дама с въпросното заболяване ни даде под съд. Той смяташе, че множествената
склероза не е мозъчна, а мускулна болест. „Та нали жена ми е с всичкия си!“ –
гласеше неговият аргумент. Един донор пък ни помоли да изчакаме с аутопсията,
докато аурата му си тръгне. Уверихме го, че ще се съобразим с желанието му.
Изборът дали да станеш донор към Нидерландската мозъчна банка, не е никак лесен.
Някои хора се решават на тази стъпка едва когато им разкажа, че аз самият изпитвам
облекчение, задето, колкото и глупости да съм сторил през живота си, поне след
смъртта си ще бъда полезен с нещо.

XX.5 Билките за дълъг живот след смъртта

Това, че животът е неповторим, го прави така сладък.

Емили Дикинсън (1830–1886)
Традиционната китайска медицина изобилства от продукти, които обещават да удължат
живота ни. Всяка вкусна храна в Китай ни се представя като полезна или за цялото
тяло, или поне за определен орган, с две думи: гаранция за „дълъг живот“. Ако
отвърна, че не се интересувам толкова от продължителността на живота си, колкото от
това да е добър и интересен, получавам само неразбиращи погледи.
В Китай станах свидетел на консервирането на тленни останки с билки. Бяхме в Хъфей,
в Анхуейския университет, където съм гостуващ професор, когато за първи път чух за
планината Дзиухуа. Там през династията Мин (1368–1644) живял монах на име Вуксия,
който за 18 години прекопирал 81 тома от будистките писания с кръв от езика си и
със златен прашец. Починал на 126-годишна възраст, като три години след смъртта му
тялото му още не давало признаци на разложение. Другите монаси, които го мислели за
реинкарнация на Буда, позлатили останките му. Мумията му, кръстена „Монахът на
дълголетието“, се пазела в Двореца на дълголетието. Не са един и два манастирите в
тази планина, които съхраняват и почитат 500-годишни мумии. Не проумявах как е
възможно на тази планинска влага. Първият ми китайски докторант Джоу Дзяннин, който
вече сам е преподавател в Хъфей, ми рече, че ако не вярвам, то най-добре ще е да
отида и да се уверя с очите си. От университета ми дадоха кола и шофьор, жена ми и
дъщеря ми се присъединиха към мен, а един китайски лекар, д-р Бао Аймин, се зае да
превежда.
След шестчасово пътуване пристигнахме в планината по мрак. Беше толкова късно, че
манастирите и голяма част от храмовете вече бяха затворили. Пренощувахме в градчето
Дзиухуа. На следващата сутрин се върнахме в един от манастирите, където заварихме
будистки монаси да се молят около стъклен ковчег. В него наистина имаше позлатена
мумия, седнала в молитвена поза. Най-главният от монасите помоли групичката да
отстъпи назад, за да огледаме мумията. Структурата на тялото беше перфектно
запазена, истински учебник по анатомия! Върху сухата кожа се очертаваха ясно
отделните мускули. Всеки манастир в тази планина имал такава „мъртва плът“, както
ги наричат непочтително. С помощта на китайския преводач аз попитах монасите как е
възможно едно тяло да се съхрани толкова време след смъртта. Because he is holy81 –
гласеше отговорът. Малко по-късно се обадих на Джоу в Хъфей и му разказах през
смях, че съм открил ключа към загадката: he is holy. Според Джоу, когато усетели,
че краят им наближава, монасите спирали да се хранят. Приемали само билки и се
киснели в казан, пълен с билков разтвор. По този начин някои будисти успявали да
„фиксират“ тялото си, преди да починат. Междувременно монасите поканиха дъщеря ми
да се помоли с тях. Бяха извънредно мили с нея и я посветиха в тайните на
будистката молитва. Невероятното съчетание от лиси китайски монаси и стройно момиче
с дълга руса коса, седнали в обща молитва, сгря сърцата на всички наоколо. Само
времето ще покаже дали молитвата на дъщеря ми е спомогнала за запазването на
мумиите. За съжаление, не получих рецептата за билковата смес, за да я споделя с
вас.
81 Защото е свещено (от англ.). – Б. пр.

XXI. Еволюцията

На всички е известно, че тялото на човека е устроено по един общ тип или образец с
другите бозайници. […] Мозъкът, най-важният от органите, следва същия закон, както
е доказано от изследванията на Хъксли и други анатоми. Бишоф, противник на моята
теория, признава, че всяка от главните бразди и гънки в мозъка на човека има свои
аналогични в мозъка на орангутана, обаче той забелязва, че двата мозъка не са
напълно сходни в никой период на своето развитие. Това не би могло и да се очаква,
защото иначе техните умствени способности щяха да бъдат еднакви.82
Чарлс Дарвин (1871)

XXI.1 Преговорите и уголеменият мозък

Бигамията значи една жена в повече. Моногамията – също.

Оскар Уайлд (1854–1900)
В хода на еволюцията размерът на мозъка ни и интелигентността ни нараснаха
значително. Интелигентността е показател за способността ни да разрешаваме
проблеми, за бързината ни на мислене, капацитета ни да действаме целенасочено, да
разсъждаваме рационално и да общуваме ефективно със заобикалящите ни хора.
Съществуват много видове интелигентност: езикова, логическа, математическа,
пространствена, музикална, социална и моторна. Тоест коефициентът на интелигентност
(IQ) е несъвършен инструмент за оценка на интелигентността. Когато говорим за
връзката между интелигентността и големината на мозъка, нямаме предвид абсолютните
размери на този орган. Със своя килограм и половина човекът съвсем не притежава
най-големия мозък. Най-тежък е деветкилограмовият мозък на кашалота, а средното
тегло при слоновете е 4,8 килограма. Мозъкът на слоницата Алис, която обитавала
лунапарк в Ню Йорк, тежал цели шест кила. Ала и китовете, и слоновете отстъпват на
човека по интелигентност. Относителният размер на мозъка, т.е. съотношението между
неговата големина и големината на тялото, е онова, което предопределя категорично
качеството на мозъка като машина за обработване на информация, както установил още
Дарвин през 1871 г., а Михел Хофман изчисли 100 години по-късно.
По-съвършено мерило за нивото на еволюционното развитие на нашия мозък е т.нар.
коефициент на енцефализация, който показва относителното количество мозъчна тъкан
извън количеството, необходимо ни за управление на тялото. Тук човекът се нарежда
далеч преди останалите животински видове. Коефициентът на енцефализация зависи от
развитието на мозъчната кора. Уголемяването на мозъка в хода на еволюцията е
предизвикано от увеличения брой мозъчни клетки (неврони) и връзки помежду им.
Затова точен показател за интелигентността ни е и броят на невроните в мозъчната
кора. В нея нервните клетки са групирани във функционални единици, разположени една
до друга като колони. Въпреки че в хода на еволюцията мозъчната кора увеличила
размерите си, диаметърът на тези колони не се променил: останал си около половин
милиметър. Тоест уголемяването на кортекса се дължи на нарасналия брой колони. Ето
кое принудило мозъчната кора постепенно да се нагъне. Този процес не повлиял на
строежа на въпросния орган и днес разликата между човешкия мозък и мозъка на
останалите примати е най-вече в размера. Еволюционното уголемяване подобрило
способността за обработка на информацията. Прогресивният растеж довел до удължаване
на бременността, на времето за развитие и учене, на продължителността на живота; с
него се понижила и числеността на потомството. За период от „няма и 3 милиона
години“ съдържанието на черепа се утроило, а продължителността на живота се
удвоила.
През годините се нароиха всевъзможни хипотези за уголемяването на мозъка под
натиска на еволюцията. Някои учени например смятат, че предимството на по-големия
мозък у приматите е в използването на сечива, които гарантират намирането на повече
храна. Други вярват, че за развитието на мозъка у приматите е допринесла най-вече
сложността на социалните отношения. Тази хипотеза е позната като „хипотезата на
Макиавели“. Индивидите трябвало да инвестират в социални стратегии, които да
гарантират оцеляването на групата в дългосрочен план. И наистина у приматите е
установена ясна връзка между размера на мозъчната кора и размера и сложността на
социалната група. Сложността произтича най-вече от моногамията и формирането на
двойки. И двете неща поставят високи изисквания пред мозъка. Те предполагат
внимателен избор на плодовит партньор и заплетени преговори между двете страни.
Сложността и интензивността на тези взаимоотношения – нещо, което всеки от нас
познава до болка – несъмнено са дали отражение върху размера на мозъка. Механизмът
на моногамния избор се е зародил още преди 3,5 милиона години и отдавна е доказал
еволюционния си замисъл: защитата на семейството. Въпреки това и до днес той
продължава да оказва голям натиск върху нашия мозък.
82 Чарлс Дарвин. Произходът на човека и половият отбор. Цит. съч. – Б. пр.

XXI.2 Еволюцията на мозъка

Нас, хората, ни има, защото една определена група чудати риби били с необичайна
анатомия на перката, която при сухоземните се развила в крак; защото земята никога
не замръзнала напълно, дори през ледниковия период; защото малък, неизвестен
животински вид, възникнал в Африка преди четвърт милион години, успява да оцелее и
до днес по един или друг начин. Може би копнеем за „неземен“ отговор, но такъв не
съществува.
Американският еволюционен биолог Стивън Джей Гулд (1941–2002)
Човекът е надарен с фантастичен мозък с тегло килограм и половина, който се състои
от приблизително 100 милиарда клетки или неврони. Това е 15 пъти повече от
населението на Земята. Всяка клетка се свързва с 10 000 други клетки посредством
специфични контактни места, наречени „синапси“. Мозъкът ни съдържа цели 100 000
километра нервни влакна. Въпреки това основните качества на нервната клетка –
получаването, провеждането, обработването и изпращането на импулси – не са
характерни единствено за нервната тъкан. Принципно те се наблюдават и в много други
тъкани у всички живи организми, дори у едноклетъчните. Същото важи и за
рудиментарните форми на памет и концентрация. Но както написа проф. К. У. Ариенс
Каперс, първият директор на Мозъчния институт в Амстердам, нервната система
подобрила функциите си значително в хода на еволюцията. Докато в другите тъкани
скоростта на провеждане на импулсите рядко надхвърля 0,1 сантиметра в секунда, и
най-простата нервна клетка провежда импулси със скорост 0,1 до 0,5 метра в секунда.
Каперс изчислил, че за нервните ни клетки не е проблем дори скорост от 100 метра в
секунда. И това е само една от многото характеристики на нервната клетка, които
донесли на човека невероятни еволюционни ползи.
Сюнгерите, които са най-примитивните животни, имат само няколко вида клетки и не
притежават специфични органи, нито нервна система. Те обаче имат нещо като
предшественици на нервните клетки и в ДНК-то им присъства почти пълен комплект от
гени за синтез на белтъци. Тези гени са разположени от възприемащата страна на
контактната повърхност на нервните клетки, или на т.нар постсинаптична мембрана.
Ето как с течение на еволюцията само с няколко малки промени нервните клетки се
сдобили със съвсем нова функция по пренасяне на невротрансмитери.
Примитивната нервна клетка възникнала преди 650–543 милиона години, през
предкамбрия. Още тогава мешестите от типа coelenterata имали дифузна нервна мрежа с
истински неврони и синапси. От самото начало тези нервни клетки използвали
невротрансмитери, които постепенно еволюирали до невротрансмитерите в нашия мозък.
Най-любимото на изследователите мекотело е малкият полип хидра с неговите едва 100
000 клетки. При хидрата се наблюдават уплътнения на нервната мрежа при главата и
крака, които може да се приемат за първи еволюционни наченки на главен и гръбначен
мозък. В нервната система на това многоклетъчно е открит невротрансмитер, който има
сходства както с човешкия вазопресин, така и с окситоцина. Такъв малък белтък,
произвеждан от нервните клетки, се нарича „невропептид“. При гръбначните животни
генът за невропептида първоначално бил удвоен, а след това и изменен на две места.
Така възникнали двата сродни, но специализирани невропептида вазопресин и
окситоцин, които едва наскоро попаднаха в полезрението на учените, включително и с
ролята си на медиатори в социалния ни мозък (вж. II.3, X.2). В зависимост от
мястото на синтез и отдаване и точката, в която постъпва импулсът, тези два
невротрансмитера могат да участват и в бъбречната функция (вж. VI.1), раждането и
образуването на кърма (вж. II.2, 3), ритмите на бодърстване и сън (вж. XXI.4),
стреса (вж. VI.3), влюбването (вж. V.3), ерекцията (вж. V.4), доверието, болката и
затлъстяването (вж. VI.5). През 2001 г. проект с наименование „Хидра Пептайд“
изолира и характеризира химически 823 пептида. Сред тях имаше невропептиди, които
впоследствие бяха открити и у гръбначните. Такъв е пептидът, активиращ главата,
който, оказа се, е наличен и в хипоталамуса, плацентата и в мозъчните тумори у
човека. Химичното родство между видовете е особено голямо. Първата групичка нервни
клетки, които се развили в главата с течение на еволюцията и се приемат за
истинската наченка на мозъка, т.нар. главов ганглий, се срещат и у плоските червеи.
Постепенните миниатюрни структурни и молекулярни изменения в мозъка ни показват
ясно, че не бива да вземаме твърденията за уникалното място на човека в
животинското царство за чиста монета. В „Произходът на човека и половият отбор“
(1871) Дарвин казва: „Никой, мисля, не се съмнява, че относително големият обем на
мозъка у човека в сравнение с мозъка на горилата или орангутана е тясно свързан с
по-високите му умствени способности. […] От друга страна, никой не ще помисли, че
умствените способности на две които и да било животни може да се измерват с
кубическото съдържание на техните черепи“. И действително размерът на нашия мозък е
важен, но не единствен показател за интелигентността ни. И малките молекулярни
различия могат да имат голямо отражение.

XXI.3 Молекулярната еволюция

Как е възможно едно не твърде интелигентно богаташко синче в крайна сметка да

формулира най-важната идея, която познава човечеството?
Мидас Декерс за Чарлс Дарвин във в. „Фолкскрант“ от 2 януари 2010 г.
През последните години движението в подкрепа на интелигентния дизайн, в това число
и нидерландската му част, направи ялов опит да обори еволюционната теория на
Дарвин. Естествено, законът не забранява да отхвърляте съществуването на
еволюцията, но откритото отричане на доказана научна информация говори, че мерите с
двоен аршин: в Нидерландия богохулството все още е наказуемо, но хулите срещу
Дарвин – не. Кампанията на движението се състоеше отчасти в оспорването на огромния
принос на молекулярната биология към познанията ни за еволюцията. Книгата на Сейс
Декерс за интелигентния дизайн (2005) например цитира проф. Ари ван ден Бьокел:
„Често пъти може да се чуе, че постиженията на молекулярната биология от последните
десетилетия са ни дали решаващото доказателство за теорията на Дарвин. Нищо
подобно“. Позволете ми да илюстрирам с няколко примера защо това така смело
изказване е толкова нелепо.
Невероятно е как през 1859 година, без да разполага с днешните молекулярни
познания, Дарвин стигнал до извода, че животът произхожда от една праформа, понеже
всички живи тъкани имат химични сходства. Междувременно молекулярната биология
подкрепи тази далновидна идея с категорични доказателства. Еволюцията може да се
проследи по ДНК благодарение на: (1) постепенните молекулярни изменения в гените,
които кодират белтъците, (2) удвояването на гени и формирането на нови функционални
гени, (3) изчезването на гени и (4) еволюционните изменения в частите на РНК, които
не кодират белтъци, но пък имат важни регулиращи функции в клетката. Молекулярните
изследвания непрекъснато ни предоставят нова информация и ни навеждат на нови
предположения за пътя, който следва еволюцията, и за причините да поеме по него.
Това се отнася и до свързаните с нервната система гени. Предвид големите
молекулярни сходства в нервната система на червеите, насекомите и гръбначните – от
рибите до човека – тя трябва да е имала един общ предшественик, живял преди 600
милиона години. Многочетинестият червей, дълъг няколко сантиметра, е жив фосил. По
време на ембрионалното си развитие той следва същата молекулярна програма като нас,
бозайниците, в ранното ни развитие.
Дарвин би оценил молекулярните изследвания върху митохондриалната ДНК на
прословутите чинки, които срещнал на Галапагоските острови по време на
пътешествието си с кораба „Бигъл“. Изследванията потвърждават догадките на
англичанина, че тринайсетте разновидности на този птичи вид произхождат от един
предшественик. Въпросният предшественик вероятно мигрирал на Галапагоските острови
от южноамериканския континент преди 2,3 милиона години. Дарвиновата идея, че
прародителят на човека трябва да се търси в Африка, също се радва на подкрепата на
молекулярната биология: както „майчината“ митохондриална ДНК, така и „бащината“ Y-
хромозомна ДНК може да се проследят назад чак до Африка. Потвърдена бе и идеята за
миграционната вълна на човека от Африка и континенталната миграция към Европа и
Китай. Вече знаем, че от Африка са тръгнали две миграционни вълни: първата, на хомо
еректус – преди 1,6 до 2 милиона години, а втората, на хомо сапиенс – отпреди 50
000–60 000 години. Впоследствие съвременният човек се чифтосал с хомо еректус в
различни географски зони и по този начин го асимилирал.
Напоследък се търсят молекулярно-генетичните изменения, довели до превръщането ни в
хора с отделянето ни от шимпанзетата преди 300 000 поколения. Непрекъснато се
повтаря, че разликата между генома на човека и този на шимпанзето е приблизително
35 милиона градивни елемента на ДНК, което е едва 1 % от общия им брой. Това число
се митологизира – в действителност разликата е около 6 %. Ала голямата прилика не
значи много, тъй като принципно за утрояването на мозъчното ни тегло след
отделянето ни от шимпанзетата вероятно отговарят само няколко гена. Днес тази
хипотеза е подкрепена от редица наблюдения. Една от характерните разлики между
човешкия мозък и мозъка на шимпанзето е, че гените, които участват в обмяната на
веществата в човешкия мозък, се изявяват много по-ясно. Оказва се, че за изявата им
отговарят само няколко гена (транскрипционни фактори). Същия аргумент ни предоставя
още една от стратегиите, които се използват за проследяване на гените, отговорни за
превръщането ни в човеци. Учените търсят човешки гени с мутация, която води до по-
малък мозък и умствено изоставане. При наследствената вродена микроцефалия мозъкът
е с размери като у големите маймуни, без да е изменена неговата цялостна структура.
Хората с това заболяване изглеждат нормално и нямат неврологични отклонения. Това
нарушение в развитието може да се локализира на поне шест места в ДНК. Всички
идентифицирани дотук гени участват в деленето на клетките. Оттам и логичният им
принос към увеличения размер на мозъка в хода на еволюцията. Един от тези гени е
ASPM, който претърпял ускорено изменение в градивните елементи на своята ДНК след
отделянето на човека от шимпанзетата преди около 5,5 милиона години. Някои учени
застъпват и хипотезата, че човешкият мозък продължава да еволюира, тъй като
генетичният вариант на ASPM е възникнал преди едва 5800 години и оттогава се
разпространява сред човечеството с бързи темпове. Един генетичен вариант на гена
микроцефалин (вариант D на MCPH1) се появил в ДНК на хомо сапиенс през последния
ледников период, т.е. преди около 37 000 години. Днес 70 % от населението носи тази
вариантна форма. Такова бързо разпространение е възможно само ако въпросният
вариант има ясно еволюционно преимущество.
Открити са и гени, чиито мутации се свързват с човешката реч. Мутациите в гена
FOXP-2 водят до речеви и говорни нарушения. ASPM и микроцефалинът също се свързват
с речта.
В хода на еволюцията възникнали и нови функционални гени. Най-добрият пример за
това е генът за трицветното зрение у приматите. „Червеният“ опсин у приматите
възникнал чрез удвояване на „зеления“ опсин, последвано от мутации и селекция.
Еволюционното предимство на цветовете е в способността ни да различаваме зрелите
червени плодове от незрелите зелени. Все още червеното навява асоциации с възбуда,
докато преобладаващият в природата зелен цвят оставя усещане за покой. Този ефект
се използва успешно и от плацебо препаратите (вж. XVII.4). Заради него и
операционните зали са боядисани в зелено. В хода на еволюцията се е случвало и да
изчезват гени. Мишката има 1200 гена, отговарящи за обонянието, докато у човека са
останали едва 350. Загубата на един от гените – MYH16 – вероятно е допринесла
косвено за увеличаването на размерите на човешкия мозък. Този ген намирал външно
проявление в масивните челюстни мускули на прародителите ни. Изчезването му
позволило на черепа на човека да се уголеми и да се приспособи към нарастващия
мозък.
Друга стратегия за откриване на гени, които са изиграли роля в еволюцията на мозъка
ни, е определянето на целия геном от различни представители на еволюционния път,
който е извървял човекът. Шведският биолог Сванте Пебо, който работи в института за
еволюционна антропология „Макс Планк“ в Лайпциг, в момента се опитва да открие
цялата последователност от базови двойки на ДНК в генома на измрелия преди 30 000
години неандерталец. Пебо извлича ДНК от три фосилни кости на неандерталски дами на
възраст между 38 000 и 44 000 години; разработил е техники, с чиято помощ да
разграничи силно фрагментираното неандерталско ДНК от замърсяванията, за които
според него са виновни бактериите и съвременният човек. Пебо се надява по този
начин до няколко години да успее да сравни цялата ДНК на неандерталеца с тази на
съвременния човек и така да определи кои генетични изменения са станали причина за
огромния скок на човечеството. С опознаване на 60 % от ДНК на неандерталеца първите
изненадващи резултати вече са налице. Европейците, китайците и папуасите носят
следи от сексуални контакти с неандерталец, състояли се в Близкия изток преди 50
000–80 000 години. Между един и четири процента от нашата ДНК произхождат от
неандерталеца. Не така стоят нещата с африканците. Сигурно се питате каква част от
отличителните белези на неандерталеца сме наследили. Досега са открити 51 гена,
които са се развили главоломно след отделянето на неандерталеца и съвременния
човек. Установени са и многочислени различия във фрагменти от ДНК, които кодират
РНК и имат регулиращи функции (вж. по-долу); освен това са открити 78 гена, които
са еднакви у всички съвременни хора, но не съвпадат с тези на неандерталеца.
Разликите включват и относително голям брой гени, които са свързани с мозъка и през
идните години вероятно ще ни дадат повече яснота относно възникването на
специфичните за съвременния човек качества.
Като заговорихме за шестте процента разлика между човешката ДНК и тази на
шимпанзето, трябва да споменем и факта, че минималните изменения в гена, наричани
„полиморфизми“, могат да преиначат напълно пространствената структура на белтъка, а
с това – и функцията му. Възможно е и от един ген да се образуват множество
различни белтъци. Татяна Ишунина от нашата изследователска група установи, че един
от белтъците, получаващ сигнала на естрогена (алфа-рецепторът за естроген), има над
40 варианта в мозъка. Проявлението на различните форми зависи от възрастта, мястото
в мозъка, вида на клетката и болестния процес. Наред с това неотдавна се доказа, че
що се отнася до еволюцията на мозъка, не бива да се фокусираме толкова върху
гените, които кодират белтъци, тъй като 98 % от генома не кодира белтъци, а само
РНК; при това от значение за експанзията на човешкия мозък са предимно некодиращите
микро-РНК. Много процеси в клетката се регулират от участъци от РНК и често тук се
наблюдават големи различия между човека и шимпанзето. Най-съществената разлика до
момента е отчетена в HAR1 (human accelerated region1) – участък от наскоро открит
ген, кодиращ РНК. РНК, която се изявява през ранното развитие (HAR1F), е специфична
за невроните на Кахал-Ретциус в мозъка. През 17-ата до 19-ата седмица от човешката
бременност HAR1F се изявява заедно с белтъка релин и това сътрудничество е от
ключово значение за образуването на шестслойната мозъчна кора, така добре развита
при човека. Навярно измененията в този хуманен ген са на възраст над 1 милион
години и следователно не е изключено да са оказали влияние върху възникването на
съвременния човек.
В хода на еволюцията в нашата ДНК са се натрупали огромни количества отпадъци и
повторения. Тези „белези“ от еволюционната ни история ни предоставят важна
информация за възникването ни. Те трудно биха могли да се приемат за аргумент в
полза на вездесъщия творител, в който вярват привържениците на идеята за
интелигентния дизайн. Да не говорим пък за твърдението, че ДНК представлява „Божи
език“. Откакто през 1871 г. Дарвин заяви, че най-важният принцип на еволюцията може
да бъде оборен само от онзи, който гледа на природните феномени с очите на дивак,
не се е променило нищичко. 130 години по-късно поддръжниците на теорията за
интелигентния дизайн продължават да се тикат в рехавата редичка на неколцината
останали „диваци“, които отричат еволюцията.

XXI.4 Защо точно седмица

Библията ли ни отпусна седмица време, или ние наложихме на Библията биологичния си

ритъм от една седмица?
Идеята за написването на тази книга се роди, когато от в. „Ен Ер Сей Ханделсблад“
ми предложиха да водя седмична колонка, в която да отговарям на въпроси за човешкия
мозък. Едно от питанията на читателите гласеше: „Защо целият свят борави с
промеждутъци от по седмица?“.
Според Библията Бог създал земята за шест дни, а на седмия си отдъхнал от добре
свършената работа. Ако оставим настрана факта, че за създаването на човека спокойно
можеше да отдели още един ден, е съвсем логично да се зачудим дали на нас ни е
наложена седмица от седем дни, защото според Библията създаването на света
продължило тъкмо толкова, или обратното – създаването на света траяло седем дни,
тъй като биологичният ни ритъм е с такава продължителност.
Всички живи същества – от едноклетъчните до човека – носят в себе си биологични
ритми, резултат от милиардите години еволюция. Така те се подготвят за регулярните
изменения на земното кълбо. Ритъмът на биологичния часовник в хипоталамуса ни
продължава приблизително 24 часа. Той ни предупреждава, че скоро ще се стъмни, за
да се приберем навреме в пещерата. В края на нощта пък подготвя тялото ни за
действията, които ще започнат няколко часа по-късно, като повишава хормона на
стреса кортизол. Ритъмът на биологичния ни часовник отразява въртенето на Земята
около оста й. Часовникът в мозъка ни има и годишен ритъм, който следва въртенето на
земното кълбо около Слънцето. Годишният ритъм ни помага да преценим кога да сеем и
жънем и кога – да се стягаме за зимата. Възприели сме и ритъма на Луната и това
личи от месечния цикъл на жената.
А дали имаме биологичен часовник със седмичен ритъм? Седмични повторения
действително се наблюдават в концентрацията на вещества в кръвта и урината ни. И
кръвното налягане, броят на сърдечните удари и мозъчните инсулти, самоубийствата и
ражданията са подчинени на седмични цикли. Ала не е изключено тези седмични
колебания да са продиктувани от ритъма на социалната ни активност, а не от
биологичния ни часовник. В полза на съществуването на биологичен седмичен ритъм
говорят резултатите от изследването на учен, който мерил хормоналните нива в
собствената си урина в продължение на 15 (!) години. Три години подред колебанията
настъпвали през период от приблизително седмица, без да съвпадат с работната
седмица. Този „независим“ ритъм предполага наличието на биологичен часовник със
собствена повторяемост от около седмица. Хора, прекарали сто дни в пещера при
постоянни условия, също демонстрирали едноседмичен ритъм. Има едно насекомо,
folsomia candida, което снася яйца веднъж седмично в пълен мрак. Последните два
примера опровергават твърдението, че заобикалящата ни среда диктува ежеседмичните
ни биологични колебания. Най-силния аргумент в полза на биологичния ритъм от по
седмица дават фосилите на човешките прародители, открити в Източна Африка. По
емайла на зъбите на череп с номер 1500, или т.нар. Турканско момче, са открити два
вида микроскопични линии: една с периодичност от по ден, а другата – с периодичност
от около седмица. Следователно в продължение на шест дни зъбният емайл на тези
хоминиди се развивал с бързи темпове, а на седмия ден – с по-бавна скорост. Това се
забелязва и при другите примати. Някои учени смятат, че причината за периодичността
от приблизително седмица е в колебанията в слънчевото лъчение, но опитните
астрономи отхвърлят подобна хипотеза. Много по-вероятно е седмичният ни ритъм да е
свързан с онзи период от еволюцията, в който организмите направили крачката от
морето към сушата и започнали да се оглеждат какво да сложат в стомасите си. За
онези, които търсели прехрана на морския бряг, ежеседмичното покачване и спадане на
водното равнище, причинено от взаимодействието между Луната и Слънцето, имало
големи последствия както по отношение на количеството храна, така и по отношение на
състава й. Но каквато и да е причината за този ритъм, биологичната седмица
съществувала още 3,6–3,8 милиона години преди написването на Библията, милиони
години преди да възникне седмицата каквато я дефинираме днес. Възможно е този
биологичен ритъм да е станал повод да вярваме, че Бог е сътворил света за седем
дни, а не за осем или девет, камо ли за 4,5 милиарда години.

XXII. Заключения

Лесно е да обърнеш течението на река и да преместиш планина; невъзможно е да

промениш характера на човек.
Китайска мъдрост
Всеки от нас се появява на тоя свят с уникален мозък. Неповторимостта му е резултат
от генетичното ни наследство и програмирането ни в майчината ни утроба. В мозъка до
голяма степен са заложени чертите на характера ни, нашите таланти и ограничения.
Това важи не само за коефициента ни на интелигентност, за това дали обичаме да
ставаме в ранни зори, или да си поспиваме, за степента ни на духовност, дали сме
невротични, психотични, агресивни, антисоциални и неконформистки настроени, но и за
риска от мозъчни заболявания като шизофрения, аутизъм, депресия и зависимости. Щом
съзреем, възможността да моделираме мозъка намалява рязко и качествата ни се
фиксират окончателно. Структурата на нашия мозък определя функцията му. Ние сме
нашият мозък.
Заради генетичната си история и всички фактори, които са оказали трайно влияние
върху ранното ни мозъчно развитие, ние сме изтъкани от „вътрешни ограничения“ и
затова нямаме свободата да избираме дали да променим половата си принадлежност,
сексуалната си ориентация, нивото си на агресия, характера, религията и майчиния си
език. Тази идея не е нова и съвсем не съм единственият, който я застъпва. Споменава
я още Спиноза, като си служи с няколко примера („Етика“, трета част, теорема 2):
„Така детето вярва, че свободно желае млякото, разгневеният младеж, че свободно
желае отмъщението, и страхливият – бягството. […] Така бълнуващият, бъбрицата,
момчето и много други от този род мислят, че говорят по свободното решение на ума
си, докато всъщност те не могат да устоят на своя напор да говорят“. Изброените
черти от характера ни просто не подлежат на промяна. Същото заключение прави и
Чарлс Дарвин (1809–1882) в автобиографията си. Той заявява, „[…] че възпитанието и
околната обстановка малко влияят върху характера на човека и че повечето наши
качества са вродени“.
Това схващане е в пълен противовес с вярването за моделируемостта на човека, което
се изповядваше през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. По онова време
разликите в поведението на двата пола се приписваха на господството на мъжете,
смяташе се, че жените са двойно по-застрашени от депресия, тъй като животът им е
по-тежък. Хората вярваха, че щом социалното обкръжение създава тези проблеми, то с
промяната в социума ще дойде и решението. Но вярата в прогреса и значението, което
се отдаваше на социалното обкръжение през онези години, си имаше и своята обратна
страна. Ако нещо не вървеше както трябва, вината се хвърляше на възпитанието и най-
вече на майката. Причината за хомосексуалния син се търсеше в доминантната майка;
сдържаната майка си „докарваше“ дете аутист, а колебливите послания причиняваха
шизофрения, заради която децата „колкото се може по-скоро трябваше да бъдат
изтръгнати от лапите на гибелното семейство“. На транссексуалните се поставяше
диагноза „психоза“, престъпността се отдаваше на лошите приятели, кльощавият модел
пораждаше епидемии от анорексия нервоза сред момичетата, а сексуалната злоупотреба
и изоставянето водеха до дисоциално личностово разстройство. Днес от тези възгледи
не е останало нищо… или почти нищо.
Това, че много от качествата, способностите и ограниченията ни са предопределени
още от майчината ни утроба, не значи, че при раждането мозъкът ни е завършен.
Бебешкият мозък се доразгръща в топла, безопасна и стимулираща среда чрез
непрекъснато учене – включително на майчиния език – и чрез налагане на религиозни
възгледи от страна на околните. Тук, както в утробата, не става дума за
противопоставяне на мозъка със средата, а за усилено взаимодействие между двете.
Колкото по-рано се намеси средата в мозъчното развитие, толкова по-ярко и трайно е
влиянието й; колкото повече напредва развитието на детето, толкова по-малък става
шансът да запечатаме нови личностни качества в мозъка му. С израстването ни
характерът, т.е. фиксираните в мозъка ни качества, се проявява все по-осезаемо.
Разбира се, онова, което учим, се записва в паметта – тя проявява известна
пластичност. Освен това и след ранното ни развитие обществото може да окаже влияние
върху поведението ни. Но то не може да зададе нова насока на характера ни.
Промените в поведението, които постигат психолози и психиатри, често с големи
усилия, не заличават острите ръбове в характера ни, възникнали в периода на ранното
развитие. Неслучайно понятието „характер“ идва от гръцката дума за „печат“. Вярно е
обаче, че промените в поведението помагат на хората с личностово разстройство да
контролират по-добре проблемния си нрав.
Вродено или наследствено
Ако нещо е вродено, това не значи, че то е наследствено. В момента, в който гените
на баща ни и майка ни се смесят, ние придобиваме значителна част от характера си,
интелигентността си и податливостта си на мозъчни заболявания. Но от мига на
зачеването важна роля за мозъчното ни развитие заиграва и средата в утробата.
Случаите, в които можем да сторим нещо срещу генетичната „ипотека“, която
наследяваме от родителите си, са редки. При синдрома на Даун и други хромозомни
дефекти може да се извърши пренатална диагностика. Ако тя установи болестотворен
ген, може да се направи аборт. Понякога може да се пристъпи към инвитро процедура,
при която чрез ембриоселекция да се подбере ембрион без нежеланото отклонение,
който да бъде въведен в матката. Такъв случай е описан при родители с много ранна
наследствена форма на алцхаймер. С кръв от петата на новороденото се диагностицират
редица генетични заболявания, чието лечение може да предотврати увреждането на
развиващия се мозък. Кръвта например се изследва за вродена надбъбречна хиперплазия
– генетично отклонение, при което надбъбречните жлези спират да секретират хормона
на стреса кортизол и вместо това започват да произвеждат прекомерни количества
тестостерон. Той не само нарушава сексуалната диференциация на детския мозък, но и
причинява сериозни заболявания. Кръвта се проверява и за конгенитален
хипотиреоидизъм – вроден недостиг на хормони на щитовидната жлеза, който
възпрепятства развитието на мозъка – и фенилкетонурия – метаболитно заболяване, при
което увреждането на мозъка може да се избегне чрез диета. Лекуването на генетични
мозъчни заболявания с помощта на молекулярни техники още не стои на дневен ред.
Заобикалящите ни фактори играят съществена роля за развитието на мозъка, но
противно на схващането от шейсетте и седемдесетте години на миналия век, тежката
дума има не социалното обкръжение след раждането, а химичната среда преди появата
ни на бял свят. Колкото по-скоро започне да влияе средата, толкова по-силно е
въздействието й върху мозъчното развитие. Ако една майка иска да въздейства
положително на здравето на детето си още докато малкото е в утробата й и то да бере
плодовете от усилията й цял живот, то тогава тя трябва да се въздържа от лекарства
и излагане на химични вещества, които биха се отразили на мозъчното развитие на
детето, да се храни правилно и да си набавя йода, от който се нуждаят както
нейните, така и детските хормони на щитовидната жлеза. От изследванията върху
Гладната зима в Амстердам знаем, че вътреутробното недохранване повишава риска от
шизофрения, депресия, дисоциално личностово разстройство, зависимости и
затлъстяване. Докато съм бил в утробата на майка си през 1944 г., съм имал щастието
приятели и познати да ни носят допълнително храна. Нямам представа откъде са я
вземали. Освен това майка ми имала толкова мляко, че й оставало и за бебето на
криеща се от нацистите двойка. Така и не научихме имената на тези хора, понеже
докато стигне до тях, млякото минавало през няколко „куриери“. Днес 200 милиона
деца по целия свят нямат моя късмет, поради което ги грози реална опасност да
попаднат в омагьосан кръг. Недохранването в утробата разстройва функциите на
мозъка, поради което в зряла възраст същият този човек не е в състояние да осигури
на своите потомци оптимални условия и достатъчно храна. Омагьосаният кръг може да
се разкъса с по-добро глобално преразпределение на наличната храна. Наред с това по
света все още съществуват райони, бедни на йод. А при недостиг на йод щитовидната
жлеза както на майката, така и на плода не функционира правилно, детският мозък не
се развива нормално и възниква умствено изоставане. Проблемът си има съвсем просто
решение – снабдяване на засегнатите райони с йодирана сол.

Функционалната тератология
Трайните последици от излагането на химикали през ранното ни мозъчно развитие
вероятно са в основата на психичните и психиатричните проблеми в зряла възраст. С
това се занимава функционалната тератология. Нарушенията се проявяват по-късно,
когато мозъчните системи, които са претърпели изменения по време на развитието си,
бъдат впрегнати на работа. При раждането си малкото изглежда здраво. Но ако в
утробата то е било изложено на алкохол, кокаин, олово, марихуана, ДДТ и
антиепилептични медикаменти, по-късно може да възникнат обучителни трудности.
Употребата на синтетичния естроген ДЕС и тютюн през бременността увеличава риска от
депресия, страх и други психични проблеми у детето. Приемът на средства като
фенобарбитал и дифантоин повишава вероятността за транссексуалност. Освен това се
предполага, че химикалите допринасят за нарушения в развитието като шизофрения,
аутизъм, синдром на внезапната детска смърт и ADHD, в които участват множество
различни фактори.
Понякога грижите за здравето изглеждат лесна работа. Ако всички бременни в
Нидерландия оставеха цигарите, щеше да има една трета по-малко преждевременно
родени деца, осезаемо щеше да спадне и броят на родените с тегло под нормата, а
разходите за здравеопазване щяха да се понижат с десетки милиони. Ако добавим и
намаляването на случаите на ADHD, което се свързва с импулсивно и агресивно
поведение и сблъсъци с правосъдието, е логично да се запитаме защо този проблем още
не е решен. Практиката обаче си знае своето. Промяната на поведението е невероятно
трудна задача, особено когато са замесени упойващи вещества. А и никотиновите
лепенки не са безвредни за нероденото дете.
Много бременни приемат медикаменти, от които нямат нужда. Понякога лекарите ги
предписват по настояване на самата жена, друг път ги препоръчва „услужлива“
съседка. Но и лекарствата без рецепта, каквито са аспиринът и парацетамолът, могат
да повлияят отрицателно на детето. След скандала с препарата „Контерган“83 лекарите
се убедиха, че химичните вещества са изключително вредни през първите три месеца от
бременността. Но детето не е застраховано от трайно нарушение в мозъчното развитие
при излагане на химични вещества и през останалите два триместъра, че и след
появата си на бял свят. Така например при заплаха от преждевременно раждане или
след такова на засегнатите бебета неколкократно и в големи дози се подават хормони
на надбъбречната жлеза, които да помогнат на белите дробове да съзреят. Във
встъпителната си реч преди повече от 30 години предупредих, позовавайки се на
изследвания върху животни, че тези вещества може и да помагат на белите дробове, но
възпрепятстват развитието на мозъка. У децата, които са били изложени на по-големи
дози, действително се наблюдават обучителни и поведенчески нарушения, смален мозък,
понижен коефициент на интелигентност и моторни затруднения. През последните години
лекарите станаха много по-предпазливи с дозировките.
Ако бременната страда от епилепсия или депресия, лечението с медикаменти трудно
може да се избегне. Важно е обаче лекарят преждевременно да обсъди с пациентката
рисковете, за да може при планиране на бременност да й се предпише най-безопасното
лекарство. Добре би било депресивните бременни да обмислят и възможността за
немедикаментозни лечения като терапия със светлина, транскраниална магнитна
стимулация или дори плацебо. Да не забравяме, че действието на антидепресантите си
остава загадка и до днес, а удивлението от ефекта на плацебото при мозъчни
заболявания расте непрекъснато.
83 През 50-те и 60-те години на миналия век на германския пазар се предлага
медикаментът „Контерган“, който може да се купи без рецепта и има особено ефикасно
сънотворно действие. Хиляди бременни, употребявали препарата, раждат деца със
сериозни увреждания на органите и деформации на крайниците. – Б. пр.

Сексуалната диференциация на мозъка

Няма никакво съмнение, че половата идентичност и сексуалната ориентация се
програмират в майчината утроба и се запазват за цял живот. Половите ни органи се
диференцират през първите месеци от бременността, а сексуалната диференциация на
мозъка протича през втората половина на този период. Тъй като тези процеси се
разминават във времето, в редките случаи, когато детето е с неясен пол, гениталиите
му не бива да се приемат за гаранция, че мозъкът му се е развил в една или друга
посока. В подобни ситуации родителите често подхождат първосигнално и за свое
успокоение и улеснение на детето решават да премахнат „ненужните“ органи.
Пациентски сдружения насочиха вниманието ни върху това колко пъти такава операция
поражда проблеми с наложената насила полова идентичност в зряла възраст. При
съмнение относно половата диференциация на мозъка е по-добре на детето да се даде
временен пол. Нека трайните интервенции, които го превръщат в момче или момиче, се
отложат, докато половата идентичност не си проличи ясно от поведението. Някои
операции вече са с обратим ефект.
Тъй като половата ни идентичност се предопределя още през ранното ни развитие, не е
нужно да чакаме да съзреем съвсем, за да променим пола си, стига да сме сигурни в
правотата на решението си. Ранната смяна на пола има много предимства. На първо
място, е далеч по-удачно да свикнем с новия пол, преди да завършим следването си,
да започнем работа и да срещнем партньор. Освен това е по-лесно да превърнеш мъж в
привлекателна жена, преди той да е станал широкоплещест мъжага с плътен глас и ръст
от метър и деветдесет.
Представата, че сме напълно свободни в изборите си, е не само неправилна, но и
изключително вредна. Така например до неотдавна се ширеше схващането, че и
сексуалната ни ориентация е въпрос на решение. Затова хомосексуалността се отричаше
от всички религии като погрешен избор и се наказваше. Съответно и медицината
гледаше на хомосексуалността като на болест. Сексуалната ни ориентация не е избор –
тя е програмирана още от утробата. Поради това не би могла да е и „погрешно“
решение, както ни уверяват различните вероизповедания. И е безсмислено да се
напъваме да превърнем хомосексуалните мъже в хетеросексуални бащи – нещо, което и
до днес се прави в САЩ и Англия.
Педофилията също е програмирана в мозъка ни отрано. Може да ограничим вредите от
нея, като научим тези хора да владеят импулсите си. Понякога редом с когнитивните
терапии помагат и антиандрогенните лекарства84. Една социална мрежа, която да
работи с педофилите след излежаване на присъдата им, би понижила значително риска
от рецидив. И обратното – гоненията и изолацията нанасят още по-тежки поражения.
84 Препарати, които се употребяват за лечение на мъжки сексуални разстройства като
хиперсексуалност. – Б. пр.

Феталният мозък и раждането

Щом усети, че майката не смогва да предостави на нарастващото му тяло достатъчно
храна, плодът подава сигнал за начало на раждането.
Като обърнем поглед назад, откриваме, че някои психични разстройства в зряла
възраст водят началото си от проблемното раждане. Дълго време се вярваше, че
причината за шизофренията е мозъчно увреждане, възникнало вследствие на трудното
раждане. Вече знаем, че шизофренията е ранно нарушение в мозъчното развитие с
предимно генетична основа. За да премине едно раждане гладко, е нужно тясно
взаимодействие между мозъка на майката и детето. Затова усложненията при раждането
са по-скоро несполучливо взаимодействие поради разстройство в мозъчното развитие,
каквото е шизофренията. Това заключение е контраинтуитивно, тъй като се знае, че
симптомите на шизофренията се проявяват едва в зряла възраст. Но ако попитате
родители на шизофренно болни: „Случваше ли се детето ви да се държи по-различно от
другите малчугани?“, отговорът повечето пъти ще е: „Постоянно!“. Същото се отнася и
до честите усложнения при раждането на деца с аутизъм, който представлява ранно
разстройство в мозъчното развитие. Открихме, че и голяма част от момичетата с
анорексия или булимия нервоза са родени трудно. С две думи, на проблемите около
раждането би могло да се гледа като на първи признак за смущение в хипоталамуса,
което след време се проявява под формата на хранително разстройство. Оттук може да
заключим, че след трудно раждане децата трябва да се следят внимателно, за да се
забележи евентуално психично нарушение в младежка възраст. Ранната терапия при
шизофрения помага да се избегнат сериозни мозъчни увреди. Вероятно това се отнася и
до останалите нарушения в мозъчното развитие.

Силата на доброто постнатално развитие

Ранната стимулация в среда, в която детето се чувства безопасно, е изключително
важна за оптималното разгръщане на мозъка. Пренебрегването и малтретирането на
невръстното дете могат да причинят трайно изоставане в мозъчното му развитие и да
повишат активността на оста на стреса. Тогава и най-малкият проблем ще е
достатъчен, за да се задейства тази ос и да се отключи депресия. Когато едно дете
расте в неблагоприятна среда, се налага бърза намеса на социалните работници и
отлична организация на службите за закрила на детето. В привързването на детето към
възрастния също има критичен етап, в който ключова роля играе окситоцинът –
хормонът на привързването. Продължителните периоди без биологичните или приемните
родители понижават временно, а нерядко и трайно нивото на окситоцин. Затова, за да
се привърже детето оптимално към приемните си родители, преместването му от дома в
приемно семейство трябва да стане възможно най-рано. Стимулиращата, обогатена
обстановка допринася за правилното развитие на мозъка след раждането. Главният
фактор за поощряване на мозъчното развитие на детето е езиковата среда. Езикът
стимулира множество мозъчни зони по специфичен за съответната култура начин. Затова
в дългосрочен план китайският и японският мозък се различават от западния мозък,
без вина за това да има генетиката. И при децата с умствено изоставане – особено
при тях – трябва да се отделя особено внимание на стимулацията на развиващия се
мозък, тъй като тя ще се отрази положително на целия им бъдещ живот.
Малките деца нямат религия, но когато родителите са християни, мюсюлмани или евреи,
те им вменяват своята вяра, при това в един ранен етап от развитието, в който
децата приемат за истина всяка дума на родителя, без да я подлагат на дискусия или
съмнение. Така религиозните идеи се пренасят от поколение на поколение и се
запечатват в мозъка ни. Не бива да учим децата какво да мислят, а как да мислят
критично и как сами да формират житейските си възгледи, когато пораснат.
Образованието на религиозен принцип не само пречи на критичното развитие, но и
насърчава враждебното отношение към останалите вероизповедания.

Нерентабилните: никой не им е виновен

Разнообразието, двигател на нашата еволюция, все още е трън в очите на мнозина.
Политиците така и не проумяха, че моделируемостта на човешкия мозък е измамна.
Тъкмо обратното: през осемдесетте години в резултат на краха на социалната държава
и тогавашната икономическа криза те започнаха да опяват, че хората сами са
отговорни за благополучието и благосъстоянието си. Съдбата им била в собствените им
ръце. Това не е вярно – доказват го множеството изследвания, според които
капацитетът на един човек до голяма степен зависи от наследствените му качества и
от влиянието на средата през ранното му развитие.
Образователните дефицити се наваксват трудно. Вродената липса на умения пък въобще
не се наваксва. Днешното меритократично общество поставя пред гражданите си високи
изисквания, които не са по силите на всекиго. Хората, които не са развили
достатъчно умения или имат психични проблеми, биват обвинявани незаслужено за
собствените си несполуки. Младежите с умствено изоставане (IQ 50–85) са извънредно
уязвима група. Те съставляват 16 % от населението и 50 % от обитателите на
заведенията за лишаване от свобода, където са свръхпредставени. Една погрешна тяхна
стъпка, която някога би им докарала предупреждение, при днешния репресивен климат
направо ги среща с правосъдието. Тези млади хора се влияят лесно, което често ги
въвлича в неприятности, но тази тяхна черта би могла да послужи и за превенцията на
проблемите им, стига отговорните структури да не бяха станали жертва на
съкращаването на бюджетните разходи.
Ниското ниво на образование и лошото заплащане на родителите са важни предпоставки
за ниско ниво на образование и лошо заплащане на децата им, за недобро здраве,
престъпно поведение, зависимости, безработица и отдаване на хазарт. Необразованите
хора живеят шест години по-малко от високообразованите. Това се дължи до голяма
степен на начина им на живот. Повишаването на акцизите върху тютюна и алкохола,
което цели да накара тези хора да променят навиците си, няма желания ефект. Лошите
привички виреят най-добре в среда на дефицити.
Често ни се струва, че изоставането се предава по наследство, а в определени
райони, където проблемите са ежедневие, то сякаш е и заразно. Според нидерландската
Служба за социално и културно планиране почти 100 000 деца в страната – или 4 % от
общия им брой – живеят в социална изолация. Те не членуват в клуб, рядко излизат с
приятели, не ходят на почивка веднъж в годината и почти не получават покани за
гостуване. Ако прибавим и по-леките случаи, то социалната изолация засяга 11 % от
децата. Причината е във финансовото положение на родителите, които също не участват
в обществения живот. Такива семейства живеят в бедни квартали с неугледни детски
площадки. Това не са условия, в които мозъкът на едно дете може да се развива
оптимално. Колумнистът и бивш социалдемократ Марсел ван Дам проведе пет
вдъхновяващи разговора с университетски преподавали от най-различни сфери на
науката. Резултатът от тези срещи беше филмът „Нерентабилните“. Водещият на
актуални програми Паул Витеман пък засне специално предаване със заглавие „Никой не
им е виновен“.
Лесно решение няма. Може да се помъчим да сторим всичко, което е по силите ни, за
да ограничим вредните влияния и да осигурим на децата възможно най-гладко ранно
развитие. Но трябва и да приемем, че един толкова сложен процес като мозъчното
развитие от време на време се обърква и понякога това резултира в понижени
способности, умствено изоставане и неврологични и психични проблеми. Може да се
случи на всяко дете, във всяко семейство. Обществото трябва да поеме своята
отговорност и да осигури подходящи работни места, достатъчно финансова подкрепа и
целесъобразни грижи. Само ако сме по-информирани, ще престанем да сочим с пръст
онези, които са преживели разстройство в мозъчното си развитие не по своя вина.
Подобни са проблемите и на възрастните с мозъчни заболявания. На пациентите с
множествена склероза непрекъснато им се натяква, че положителната нагласа към
болестта ще подпомогне оздравителния процес. Звучи чудесно. Но за това не само
липсват доказателства, ами и ако състоянието на бедния пациент се влоши, той ще
бъде укорен, че не е положил достатъчно усилия да подчини болестта! Така че да не
съм чул повече: „Никой не им е виновен“!

Мозъкът и правосъдието
Степента на агресия у всеки от нас зависи от пола ни (момченцата са по-агресивни от
момиченцата), генетичния ни произход (малките вариации в нашето ДНК), количеството
храна, което сме получили през плацентата, и злоупотребата на майките ни с
цигарите, алкохола и лекарствата през бременността. Рискът от необуздано,
антисоциално, агресивно или престъпно поведение сред момчетата нараства през
пубертета и вина за това имат повишените нива на тестостерон. Този хормон се
отразява и на степента на агресия при извършване на престъпления в зряла възраст.
Накратко казано, много са факторите, които решават вместо нас дали ще си имаме
вземане-даване с правосъдието. Това не значи, че не бива да се налагат наказания.
Но наказателното право следва да се съобразява с изброените фактори и със степента
на зрялост на мозъка. Префронталният кортекс съзрява бавно и този процес продължава
докъм 25-ата годишнина. Едва на тази възраст съумяваме да контролираме импулсивното
си поведение и да правим морални преценки. Тоест от невробиологична гледна точка
границата за налагане на наказания не бива да се понижава до 16 години, както
настояват някои политици, търсещи одобрение от малодушните си избиратели, а
напротив – да се повиши до времето, в което тази мозъчна структура е съзряла, или с
други думи – до 23–25-ата годишнина. Ако младеж извърши леко престъпление през
пубертета, той не бива да носи тази дамга до живот. Сещам се за 16-годишно момче,
което си играело на двора пред дома си с пластмасов пистолет. Негов приятел го
снимал с мобилния си телефон. По стечение на обстоятелствата снимката попаднала в
ръцете на полицията. Момчето било наказано с общественополезен труд, тъй като
притежанието на оръжия реплики било забранено. На 20 години младежът решил да стане
таксиметров шофьор, но отказали да му издадат свидетелство за съдимост заради
незаконно притежание на оръжие! Мотивите били, че едно повторно престъпление може
да изложи клиентите на риск. Никой не отчел факта, че ставало дума за фалшив
пистолет.
Едни деца са видимо по-агресивни от други. Често криминално проявените младежи,
които лежат в затвора заради престъпления от агресия, имат психични отклонения.
Сред възрастните мъже такива са цели 90 % от случаите. Както показва едно
изследване сред близнаци, тук важна роля играят генетичните фактори. Наказателното
право не бива да се прилага спрямо лица с мозъчни заболявания. Ала
правораздавателната ни система непрекъснато нарушава правилото „Макнафтън“. Може ли
да подвеждаме педофила под морална отговорност за сексуалната му ориентация, която
се е формирала в резултат на генетичния произход и атипичното мозъчно развитие?
Може ли да виним едно дете, което заради комбинацията от генетична
предразположеност и влечението на майка му към цигарите по време на бременността
страда от ADHD и си има разправии с правосъдието? Знаем, че недохранването на плода
увеличава риска от антисоциално поведение. Може ли да обвиняваме тийнейджър, който
още се учи да борави с напълно объркания си от половите хормони мозък, задето е
извършил престъпление?
След тези примери всеки от вас ще се съгласи, че моралната отговорност е сложно
понятие, а свободната воля – илюзия. Това обаче не значи, че не бива да налагаме
наказания, стига те да са ефективни. От престоя си в медицинския университет съм
запомнил, че научната работа е възможна само когато ефектът от дадена мярка или
медикамент може да се докаже чрез добре контролирани изследвания. Правосъдието
обаче отказва да приеме идеята, че наказанието трябва да се налага според ясно
дефинирана група. В действителност то използва същите аргументи, с които си служеше
психоанализата по времето, когато й беше все тая дали дадено лечение действа. Ето
защо е невъзможно да се каже колко ефективно е едно наказание. Наред с това
политиката упражнява натиск върху правосъдието чрез нови форми на наказание – от
общественополезен труд до строги лагери за превъзпитание, – без да прави сравнение
между тяхната ефективност и ефективността на старите стандартни наказания. За добре
планирано изследване с читава контролна група съвсем пък да не говорим. Затова
ефикасността на наказанията ще си остане под въпрос и занапред. Политиката явно не
държи на систематичния подход с контролирани изследвания. Нейните мисли не летят
кой знае колко далеч напред – най-много до следващите избори.

Краят на живота
И вие ли вярвате повече в живота преди смъртта?
Нидерландското хуманистично дружество
Въпреки че медицината е насочила всичките си усилия към отлагането на свършека на
живота, в крайна сметка смъртта винаги печели. На всички ни се иска да стигнем до
финала със здрав мозък, за да вземем сами важните решения в този последен етап. За
щастие, в Нидерландия е възможно и е прието при рак или друго тежко заболяване
безнадеждното страдание да се прекрати с евтаназия. Когато обаче говорим за мозъчна
болест, доброволният край на живота се превръща в проблем. Ако сте в кома или в
подобна ситуация, няма как да съобщите как точно бихте искали да постъпят с вас, а
ако имате деменция или психично заболяване, лекарите няма да са сигурни дали въобще
сте в състояние да вземете добре обмислено решение. Наблюдава се известно
раздвижване в схващанията за евтаназията и помощта при самоубийство на хора с
деменция и психични страдания, макар евтаназията при хронични психични заболявания
все така да изправя лекаря пред изключително трудно решение. Такива решения още са
рядкост, но те биха могли да предотвратят ужасяващи самоубийства. По принцип
болестта на алцхаймер прогресира бавно и пациентът и благоразположеният лекар имат
достатъчно време да подберат точния момент за евтаназия. Ала други форми на
деменция, например васкуларната, могат да ви изненадат и да не ви оставят никакво
време за планиране. Така че най-важното е близките ви да знаят какво мислите по
въпроса. Съветвам ви да попълните формуляра на Нидерландското дружество за
доброволна евтаназия и да го занесете на личния си лекар, за да се убедите, че
можете да разчитате на неговата помощ в последния етап от живота си.
Има обаче една голяма, непрекъснато увеличаваща се група, която Законът за
евтаназията подминава с лека ръка, и това са възрастните хора, които смятат живота
си за приключил. Опитваме се да променим това чрез гражданската инициатива
„Завършен живот“. Целта й е „легализация на евтаназията на възрастни хора, които
смятат живота си за приключил, по тяхна изрична молба, при гарантирано полагане на
дължимите грижи и след старателна проверка“. Стартираната от Ивон ван Барле
инициатива, която гони същите цели, носи наименованието „Свободна воля“. За да не
създавам ненужни конфликти, изказах мнението си за свободната воля едва щом групата
събра 40-те хиляди подписа, необходими й за включване на темата в дневния ред на
Долната камара. Впрочем подписите бяха събрани за четири дни. Очевидно въпросът
вълнува силно. Предстои да видим как ще подходят нидерландските политици и кога
инициативата ще доведе до промяна в законодателството.

Нови разработки
През 1966 г. паралелно със следването се хванах и на работа. По онова време
мозъчните изследвания бяха запазена територия на неколцина чудаци, на които
обществото гледаше с подозрение. Днес няма човек, който да не вярва в голямото
социално значение и огромния потенциал на тази сфера. Невронауките, с които се
занимават стотици хиляди учени навред, са приоритет на университетите по цял свят.
Така комплексната изследователска техника се обслужва от тесни специалисти, които,
за да добият нови познания, си сътрудничат със свои колеги от множество дисциплини.
Дългите списъци на авторите под всяка научна публикация показват, че тези
сътрудничества стават все по-мащабни и надхвърлят политическите граници. През
идните години молекулярнобиологичните открития за мозъчните заболявания ще ни
разкрият нови перспективи за лечение. Електродите за дълбока мозъчна стимулация
няма да се имплантират само на болни от паркинсон, но и на пациенти с обсесивно-
компулсивни разстройства. Проучва се въздействието на тези електроди при състояние
на минимално съзнание, затлъстяване, пристрастяване и депресия. И както става с
всяко лечение, предстои да научим повече и за нежеланите ефекти. А те рядко са
безобидни. При стимулацията в nucleus subthalamicus на болните от паркинсон са
описани случаи на затлъстяване, изменения в характера, импулсивно поведение и
самоубийства. Наблюдавани са и психози, сексуално невъздържане и пристрастяване към
хазарта. Проучва се ефектът от транскраниалната магнитна стимулация при депресия и
шум в ушите, при който пациентите с глухота на вътрешното ухо непрекъснато чуват
дразнещи мелодии. И халюцинациите на болните от шизофрения може да се лекуват с
транскраниална магнитна стимулация. Учените още не са започнали да „инвентаризират“
страничните ефекти на тази нова техника.

Невропротезите заместват сетивата ни с все по-голям успех. В мозъчната кора на

пациент с параплегия била имплантирана платка с електроди, която му позволила да
управлява компютърната мишка и протезата на ръката само със силата на мисълта.
Работи се и върху очни протези за незрящи. Извършват се опити за репарация на
главния и гръбначния мозък чрез генна терапия и присаждане на фетална мозъчна
тъкан.
Благодарение на огромния технически, академичен и клиничен напредък на невронауките
новите открития следват едно подир друго. Обществото ни има спешна нужда от тях,
тъй като 27 % от европейците страдат от една или повече мозъчни болести. Над 30 %
от бюджета за здравеопазване в Нидерландия се отделят за хора с мозъчни
заболявания. Логично би било същият процент от парите за наука да се дава и за
мозъчни изследвания, нали? Но за невронауки в Европа се заделят едва 8 % от
бюджета. Кога ли ще се появи правителството, което ще разработи така належащата
стратегия за опазване на мозъчното здраве?

XXIII. Благодарности

Идеята за написването на тази книга се роди, когато от в. „Ен Ер Сей Ханделсблад“

ми предложиха да поема колонка, в която да отговарям на читателски въпроси за
човешкия мозък. Благодаря на Янече и Ринске Кулевайн за помощта им в това
начинание. Част от главите излязоха в Ен Ер Сей. Никога не бих могъл да напиша тази
книга, ако не се бях потопил в международната общност на мозъчните изследователи. И
до днес научавам невероятно много неща от собствената си работна група. Получих
отзиви от множество отлични, критични, даровити студенти, анализатори, докторанти,
постдокторанти и сътрудници. Пати Сваб поправи грешките във всички глави, преди да
се осмеля да ги покажа на друг. Намесата й беше незаменима през целия процес по
създаването на книгата. Дължа благодарности за предложенията и корекциите на: Бао
Аймин, Елс Буленс, Мартайн Буленс, Кейс Бур, Рюд Байс, Ваутер Байкхайзен, Ханс ван
Дам, Марсел ван Дам, Херт ван Дайк, Сиска Дреселхайс, Франк ван Ерденбюрх, Тини
Айкелбом, Мишел Ферари, Ерик Флиърс, Ролф Фрончек, Антон Хротехуд, Михел Хофман, Ян
ван Хоф, Вите Хохендайк, Инге Хайтинга, Рене Кан, Берт Кайзер, Феликс Крайер,
Йенеке Крайсбринк, Паул Лукасен, Мартайн Метер, Йорис ван дер Пост, Лисбет Ренеман,
Карла Рюс, Ерик Схердер, Райниър Шлингеман, Франс Схюрер, Еус ван Сомерен, Родерик
Сваб, Мартайн Танемат, Унга Унмехопа, Йост Верхахен, Вилма Фервай, Роналд Фервер,
Херт де Фрис, Линда де Фрис, Франс де Вал, Катя Волфенбютел, Джоу Дзяннин и много
други. Удоволствие беше да работя с издателство „Контакт“ и особено с: Миси ван дер
Плайм, Бертрам Мауритс, Синди Айспарт, Кирстен ван Ирланд, Бике ван Ахелен,
Дженифър Бомкамп. Благодаря на Марче Кюнен за прекрасните й графики.

Предговор. Въпроси за мозъка към един набеден специалист

I. Въведение
I.1 Ние сме нашият мозък

I.2 Mетафори за мозъка

II. Развитие, раждане и родителска грижа

II.1 Деликатното взаимодействие между майката и детето по време на раждането

II.2 Усложненията при раждането като първи симптом на нарушено мозъчно развитие

II.3 Майчинското поведение

II.4 Бащинското поведение

II.5 Ролята на стимулиращата среда в ранното развитие на мозъка

II.6 Спомени от утробата

III. Застрашеният фетален мозък в „безопасната“ утроба

III.1 Нарушения в мозъчното развитие, причинени от околната среда

III.2 Нарушения в развитието на мозъка, причинени от наркотични средства и

лекарства

Алкохолът

Пушенето

Неспецифични въздействия

Дилеми

Механизми

Заключения

III.3 Краткосрочните стратегии на нероденото дете

III.4 Усеща ли плодът болка

III.5 Да си отрежеш доброволно крака: body integrity identity disorder – едно

чудато разстройство

IV. Сексуалната диференциация на мозъка в утробата

IV.1 Типично момчешки или типично момичешки

IV.2 Различията в поведението на половете

IV.3 Хетеро-, хомо- и бисексуалността

IV.4 Хомосексуалността не е въпрос на избор

IV.5 Хомосексуалността в животинското царство

IV.6 Транссексуалността

IV.7 Педофилията

IV.8 Обществените реакции на изследването ми върху сексуалната диференциация на

мозъка
IV.9 Папата: мъж или жена? Hека проверим

V. Пубертет, влюбване и сексуалност

V.1 Тийнейджърският мозък

V.2 Поведението на тийнейджъра

V.3 Влюбеният мозък

V.4 Мозъчните болести и сексуалността

Оргазмът се проектира в мозъка

Сексуалността и хормоните

Невропсихичниte нарушения и сексуалностta

Парализата

Епилепсията

VI. Хипоталамусът: оцеляване, хормони и емоции

VI.1 Производството на хормони в хипоталамуса и обилното уриниране

VI.2 Да оцелееш без хипоталамус

VI.3 Депресията

Причините

Различните форми на депресия

Мозъчните системи и зони, свързани с депресията

Лечението

VI.4 Синдромът на Прадер-Вили

VI.5 Затлъстяването

VI.6 Клъстерното главоболие

VI.7 Нарколепсията: да паднеш от смях

VI.8 Смях без емоции

VI.9 Анорексия невроза е мозъчно заболяване

VII. Пристрастяващите вещества

VII.1 Канабисът и психозите

VII.2 Екстази: след удоволствието – мозъчна увреда

VII.3 Злоупотребата с наркотици сред политиците

VIII. Мозъкът и съзнанието

VIII.1 Неглект: живот наполовина
VIII.2 Кома и състоянията, подобни на кома
Вегетативното състояние

Синдромът на заключването

Мозъчната смърт

Трансплантацията

VIII.3 Мозъчните структури, които формират съзнанието ни

VIII.4 Ролята на функционалните връзки между мозъчните структури при формиране на

съзнанието

VIII.5 Да излъжеш самосъзнанието

VIII.6 Допълване на липсващата информация

VIII.7 Схващанията за механизма на съзнанието

IX. Агресията
IX.1 Агресивни още от утробата

IX.2 Млади и агресивни

IX.3 Агресията, мозъчните болести и лишаването от свобода

IX.4 Престъпление и наказание

IX.5 Агресивни насън

X. Аутизмът
X.1 Дениъл Тамет, cавантът aутист

X.2 Аутизмът – нарушение в развитието

X.3 Савантите

X.4 Мозъкът на савантите

XI. Шизофренията и останалите причини за халюцинации

XI.1 Шизофренията – болест на всички епохи и култури

XI.2 Шизофренията и нейните симптоми

XI.3 Шизофренията – нарушение в развитието на мозъка

XI.4 Халюцинациите при недостиг на стимули

XI.5 Други видове халюцинации

Делириумът

Гласовете

Обонятелните халюцинации

XII. Репарация и електростимулация

XII.1 старческата слепота: макулна дегенерация
XII.2 Неочакваните открития: чиста проба късмет

XII.3 Дълбоката мозъчна стимулация

XII.4 Мозъчната стимулация и щастието

XII.5 Мозъчниte протези

XII.6 Трансплантацията на фетална мозъчна тъкан

XII.7 Генната терапия

XII.8 Спонтанното възстановяване от мозъчно увреждане

XIII. Мозъкът и спортът

XIII.1 Hевропорнографията, наречена „бокс“

XIII.2 Олимпийските игри и половият въпрос

XIII.3 Hадпреварата със смъртта

XIV. Моралното поведение

XIV.1 Префронталният кортекс: инициативност, планиране, реч, личност и морално
поведение

XIV.2 Mоралното поведение: човекът в животното

XIV.3 Неосъзнатото морално поведение

XIV.4 Моралните мрежи

XIV.5 Уроците на природата за едно по-добро общество

XV. Паметта
XV.1 Изследването на Кандел върху паметта и загубата на колективна памет у
австрийците

XV.2 Анатомията на нашата памет

XV.3 Пътят към дългосрочната памет

XV.4 Разделноto съхранение в паметта

XV.5 Имплицитната памет в малкия мозък

XVI. Невротеологията: мозъкът и религията

XVI.1 Защо има толкова много вярващи хора

XVI.2 Еволюционното предимство на религията

XVI.3 Религиозният мозък

XVI.4 По-добър ли ще е светът без религия

XVI.5 Нечистите миди и нечистите жени

XVI.6 Молитвите за другия – плацебо за нас

XVI.7 Религиозните налудности

XVI.8 Епилепсията на темпоралния лоб и божиите послания

XVI.9 Обществените реакции срещу възгледите ми за религията

XVII. Има ли нещо между небето и земята

XVII.1 Душата или духът

XVII.2 Сърцето и душата

XVII.3 Псевдонаучни обяснения за преживяванията, близки до смъртта

Да зачеркнеш четири Нобелови награди

Отключване на преживявания, близки до смъртта

Безотговорно сплашване

XVII.4 Ефективното плацебо

XVII.5 Традиционната китайска медицина: често пъти повече от плацебо

XVII.6 Билколечението

XVIII. Сладката илюзия на свободната воля

XVIII.1 Свободната воля срещу изборите

XVIII.2 Мозъкът като подсъзнателен гигантски компютър

XVIII.3 Несъзнателната воля

XVIII.4 Какво не е свободната воля

XVIII.5 Свободната воля и мозъчните заболявания

XIX. Болестта на Алцхаймер

XIX.1 Стареенето на мозъка, болестта на алцхаймер и други форми на деменция

Деменцията има много форми

Причината за болестта на Алцхаймер

XIX.2 Постепенното влошаване при Алцхаймер

XIX.3 Use it or lose it: реактивацията на неврони при болестта на Алцхаймер

Активация или Алцхаймер

Стимулацията на биологичния часовник чрез светлина

Текущи изследвания

XIX.4 Болката при деменция

XIX.5 Алцхаймер и най-добрият момент да сложиш край

XX. Смъртта
XX.1 Магията на живота и смъртта
XX.2 Доктор Дейман и Черния Ян

XX.3 Курс по дезинтеграция: всеки го изкарва рано или късно

XX.4 Нидерландската мозъчна банка

XX.5 Билките за дълъг живот след смъртта

XXI. Еволюцията
XXI.1 Преговорите и уголеменият мозък

XXI.2 Еволюцията на мозъка

XXI.3 Молекулярната еволюция

XXI.4 Защо точно седмица

XXII. Заключения
XXIII. Благодарности

This book was published with the support of the Dutch Foundation for Literature
Книгата е издадена с подкрепата на Холандската фондация за литература
Dick Swaab
Wij zijn ons brein
Van baarmoeder tot Alzheimer
© Dick F. Swaab, 2010
Originally published by Uitgeverij Atlas Contact, Amsterdam
© Maartje Kunen, illustrations
© Мария Енчева, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2018
ISBN 978-619-02-0147-2

Източник: Интернет