ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ - ИЗКУСТВОТО ДА ОСТАНЕМ МЛАДИ

Вили Брайнхолст Изкуството да останем млади
ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ
ИЗКУСТВОТО ДА ОСТАНЕМ МЛАДИ
или
Животът започва след четиридесет
Авторът на книгата е световноизвестен писател хуморист, чиито
книги са преведени и публикувани в около 199 страни. Включен е в книгата на
рекордите „Гинес" като един от най-четените хумористи в света.
Повечето от неговите книги са част от културното богатство на
единствените в света музеи на хумора в България и Италия. Вили
Брайнхолст е носител на наградата „Алеко Константинов" и на сребърен
медал като един от най-добрите в света автори на къси разкази.
У нас Вили Брайнхолст е вече широкоизвестен с книгите „Ало, аз съм
тук!", „Ало, мамо! Ало, татко!", „Ало, мамо, какво е това?", „Мама е
най-добрата на света!"
Книгата „Изкуството да останем млади" е развлекателно четиво,
което разглежда по остроумен начин и с незлоблив хумор някои ежедневни
житейски проблеми. Живо и с много чувство за хумор са бичувани
слабостта към парите, придържането към модата, решаването на
споровете в семейството, символите на материалното благополучие и
други.
Илюстрациите и кратките коментарии към тях допълват сполучливо
усилията на автора да поддържа тъй необходимия в зрялата възраст
жизнеутвърждаващ оптимизъм.
Книгата е предназначена за широк кръг читатели.
www.izvorite.com
1
Предговор
Живеем в свят, който принадлежи на младите. Днешната младеж

дръзко настъпва и благодарение на шумната си поява и интересните постъпки
обира цялата светлина на прожекторите върху голямата арена на живота. Ние,
останалите, сме принудени да се блъскаме и протестирайки, да хвалим и
награждаваме повече или по-малко успешните им дела. Както казва поетът,
на младите хора никога не им идва наум, че само си въобразяват, че „ще
загубят оригиналността си, ако признаят истини, които ние отдавна знаем".
Те майсторят свои собствени истини. С малки, обусловени от модата
изменения. А ние, родителите, сме препратени на правостоящите места отзад
като архаични останки, като отломки от миналото — ние, младежите, станали
по-възрастни и чувствуващи се мъничко изолирани, мъничко настрана,
мъничка слисани. Значи въпросът е: Трябва ли с чест да се оттеглим, да се
преклоним и да отстъпим арената на следващата генерация?
Не, дами и господа, ние искаме да издържим още мъничко. Между нас
казано, животът всъщност започва едва в деня, когато сме прекрачили
четиридесетте.
ВИЛИ БРАИНХОЛСТ
www.izvorite.com
2
Съпружеската двойка над четиридесетте е толкова опитна толкова сведуща в

семейните тайни, че може всякога и навсякъде да бъде модел на трудното изкуство за
съвместен живот
Hue, които останахме млади...

За нас, по-възрастните младежи, е типично, че за разлика от всяка
друга възрастова група знаем как да използуваме знанията, придобити с
усърдие и прилежание през време на учението. Да вземем изследването на
вселената. В някакви документи е доказано, че 67,2 процента от всички
водещи американски изследователи на космическото пространство са на
възраст между 40 и 55 години. Виждате следователно, че ние, все още
младите по-възрастни, горим от желание да разрешим загадките на
вселената.
Вчера аз самият, когато ми се отдаде възможност, направих
забележителен опит в тази насока. И при това знаейки библейските слова
„Никой не може да проникне до сърцето на царете, до дълбините на
морето и до висините на небето. .."
...и загадките на вселената
Бях поканил на вечеря един мой бивш съученик. От години не го бях
виждал и искрено се радвах на посещението му. Беше станал професор по
астрономия и не можех да си представя по-интересна тема от изследването на
Космоса и изучаването на звездите и планетите. Смятам дори, че никой няма
по-големи шансове да намери ключа към тайната на създаването на живота от
един астроном. Днес, след покоряването на Луната, е съвсем, сигурно, че сме
по-близо до разгадаването на тази загадка от когато н да било преди. Именно
поради това горях от нетърпение да измъкна някаква информация от него.
www.izvorite.com
3
Едвам бяхме хапнали по няколко лъжици от вкусната френска пилешка

супа на Мариана, когато прехвърлих разговора върху астрономията.
„За да говорим един път за нещо съвсем друго" — казах аз, — колко
точно е една светлинна година, но съвсем точно?"
„Една светлинна година — отговори усърдно професорът — е
разстоянието, което преминава един светлинен лъч в продължение на една
нормална земна година, т. е. приблизително девет билиона километра. Както
знаеш, светлината се движи със скорост около 300 000 километра в секунда и.
. ."
„Мога да се закълна, че точно с такава скорост се движеше днес този
тип, който едва не ме прегази, когато отивах на пазар — ме прекъсна Ма-
риана. — Точно когато исках да купя гъбите. Не е ли непонятно колко
безотговорно шофират хората? И то само защото няма достатъчно регу-
лировчици по улиците..."
В продължение на двадесет минути Мариана говори за многото
безотговорни шофьори, които в продължение на години напук на правилата
на движение са се опитвали да я пометат с бронята на колата си.
Накрая успях да задам на професора друг въпрос:
„Млечният път! — казах аз. — Всъщност знае ли се колко голям е в
действителност... имам предвид дали съществуват съвсем точни представи?"
„Млечният път — отговори усърдно професорът. — Да, един наистина
интересен въпрос. Трябва да знаеш, че повечето звезди във вселената
принадлежат към един или друг млечен път и са съставки на така наречената
Галактика. Отделните звезди от даден млечен път са на огромни разстояния
една от друга. За да бъдем съвсем точни — на четиридесет и пет билиона
километра, като диаметърът на нашия Млечен път е около 100 000 светлинни
години. Нашият Млечен път обаче не е единствен. Посредством
съвременните гигантски телескопи се виждат не по-малко от десет милиарда
други млечни пътища, които са точно толкова големи, колкото е и нашият. И
те не се сблъскват в пространството! Средното разстояние между различните
млечни пътища е един милион светлинни години и чрез това. . ."
Мариана се върна от кухнята.
„Понеже говорим точно за мляко — прекъсна тя професора — чух
сутринта в супермаркета, че млякото станало с три пфенига по-скъпо. Не е ли
направо невероятно? Още си спомням времето, когато литър мляко струваше
четиридесет пфенига, а тогава и процентът на маслеността му беше
значително по-висок.. ."
В продължение на следващите двадесет минути Мариана говори
подробно върху измененията па цените на основните хранителни продукти от
www.izvorite.com
4
войната насам. Тя беше отлично информирана. В мига, когато трябваше да си

поеме въздух, се намесих и формулирах нов въпрос.
„Андромеда — казах аз. — Толкова много съм чел за мъглявината
Андромеда. Защо именно тя е толкова интересна?"
„Защото Андромеда е най-близката галактика до нашия Млечен
път. Тя съдържа приблизително сто милиона звезди. При благоприятни
условия може да се види от Земята с просто око... макар и съвсем слабо. Това
отново.потвърждава огромното разстояние между Андромеда и Земята, тъй.
като силата на сиянието на Андромеда е сто милиарда пъти по-голяма от тази
на нашето Слънце, а то в края на краищата съвсем не свети лошо!
Знаеш ли, че ако от всички познати планети (с изключение на
гигантския Юпитер) се направи една топка, са необходими седемстотин
такива топки, за да се формира една с големината на Слънцето. При това
сиянието му е така мощно, че..."
„Да, да — прекъсна Мариана, — това не е необходимо да ми казвате!
Не съм забравила слънчевото изгаряне, което получих, когато заспах на
плажа..."
В продължение на двадесет минути тя описа всичките си слънчеви
обгаряния. Включи и всички дъждовни лета, когато не беше изобщо по-
черняла. След известно време тя трябваше да си поеме въздух и аз реших да
използувам възможността и подхвърлих:
„А как е започнало всичко? Имам предвид дали се знае как са се
появили Слънцето, Луната, Земята, звездите и всичко останало?"
Със затаен дъх слушах изключително интересния отговор на
професора.
„Да, знаем това. Преди десет милиарда години цялата вселена се е
състояла само от водород. Не е имало никакви планети, никакви звезди, ни-
какви луни, никакви слънца, нищо освен обикновен Водород. Тогава
изведнъж станало нещо съвсем фантастично: водородът..."
„Водород! — прекъсна го Мариана, докато сервираше салатата. —
Водородът е нещо, от което имам страшен респект. Когато бях последния път
при фризьора, новата ученичка ми изля толкова много кислородна вода върху
косата, че се. изплаших да не получа светлосиви кичури, които да траят до
края на живота ми. За щастие тогава дойде самият шеф и..."
През следващите двадесет минути тя разправи поредица удивителни
приключения, които бе преживяла в течение на годините със своите много-
бройни, постоянно сменявани фризьори и фризьорки.
След това дойде десерта, а после кафето. След втория коняк
професорът трябваше да си върви. Ако досега не се бях възхищавал от него,
www.izvorite.com
5
то моментът за това беше дошъл. Ще мине дълга време, докато забравя

самообладанието, с което той пожела „лека нощ" на Мариана.
„Благодаря много за чудесната вечер — каза той. — Научих от вас
много неща, които досега ми бяха напълно неизвестни."
Както всяка друга жена, така и жената на четиридесет може да си позволи през
време на семейния живот няколко бленувани странични прескачания, но е обикновено
достатъчно разумна и. не зарязва сигурността, за да се втурне в неизвестността
Ние, които останахме млади...

Колко точно е формулирал Оскар Уайлд: „Жената е напълно
щастлива, докато изглежда с десет години по-млада от собствената си
дъщеря." Вероятно това се отнася и за мъжете, тъй като, за да
изглеждаш млад, е необходима известна зрялост. Вероятно няма да бъде
глупава идеята, след като се преминат четиридесетте, да се изостави
стария смешен обичай за обявяване на всеослушание истинската възраст
чрез купчина свещи върху една торта. По правило този, който иска да
остане млад, трябва със замах да отминава рождените си дни. Техният
главен смисъл е в това да празнуваш загдето си се приближил с още една
крачка към онази възраст, когато се става не само малко по-мъдър, но и
мъничко по-глупав. ..
За да бъда честен, трябва да кажа, че не давам и пет пари за
рождения си ден. За мен всички дни са хубави и считам за излишно и неесте-
ствено да бъдат кичени с етикети като рожден ден, сватбен ден или нещо
подобно.
...и нашите юбилейни и рождени дни
www.izvorite.com
6
Все още ясно си спомням последния ми рожден ден... Събудих се,

когато някой се опитваше да ми разтвори челюстите като на кон, когато про-
веряват дали кътниците му са вече силно изтрити, за да ми излее в гърлото
нещо горещо. Последва опита да бъда задушен с намазано с масло хлебче.
Борех се за въздух, отворих очи, исках да помоля за милост. . . Върху
килимчето пред леглото стоеше непозната жена, чудесно фризирана, с много
червило върху устните и бузите, в хубава следобедна рокля, въпреки че
малката стрелка на, будилника не беше достигнала още осем. Нечовешко
време. Донякъде объркан, аз се представих. Едва тогава забелязах, че
елегантната дама не беше никой друг, а моята любима съпруга Мариана.
Дръпнах одеялото колкото беше възможно по-нагоре над раменете, без да
съборя на пода сребърната кана със силно ухаещото кафе и таблата с добре
намазаните с масло хлебчета. „Събуди ме в единадесет и половина. Чака ме
напрегнат ден и трябва да бъда отпочинал и свеж."
Единадесет и половина! И през ум не й минаваше за това. Вече ми беше
приготвила гореща баня — в чест на големия ден. С натежали клепачи и
сковани, сънливи крачки се отправих към банята. Минута след това бях във
ваната.
„Събуди ме в единадесет и половина" — повторих аз и затворих очи. Тя
обаче въобще не ми обърна внимание. Минути след това бях вдигнат и
поставен под студения душ. На секундата се събудих.
„Слушай, ка-ка-какво означава това?" — изревах аз и бях готов да
удуша любимата си другарка в живота. Нацупих се и с гримаса й благодарих
за грижите. Без нито дума на упрек (в края на краищата имах рожден ден) тя
събра дрехите ми от седемнадесетте различни кътчета, в които
ги бях захвърлил снощи, като поклащаше снизходително глава. Дори
ми донесе несесера за бръснене, почисти самобръсначката и постави ново
ножче.
„Да те сапуинсам ли?" -- попита тя съвсем сериозно. Предпазливо я
избутах навън в антрето и заключих вратата. След това тежко се отпуснах
върху единственото място за сядане, което може да се намери в една баня.
Там заспах. В единадесет и половина се събудих, плиснах вода върху лицето
си и отидох в трапезарията. Обедът беше истинско угощение за рождения ден
на татко. Имаше пържола с лук и пържени картофи — моето любимо меню —
и бира. Това наистина беше нещо по-друго от обезмаслената извара с домати
и черно кафе, които преглъщах в нормалните дни. Всичко беше както трябва.
След обеда отидох на мач, като ми бяха спестени обикновените кисели
забележки за това, как жената и детето ще прекарат деня без мен. И ключът
от гаража не беше изчезнал по тайнствен начин, за да ми спести първото
полувреме. Бени беше измил колата и когато карах на заден ход по тротоара,
www.izvorite.com
7
Мариана ми изпрати въздушна целувка. Не трябваше отново да излизам от

колата, за да заключа вратата на гаража. Това направи Бени. Трябва да кажа:
чудесно обслужване. Когато се върнах, масата за вечеря беше украсена с
цветя и свещи. Нямаше и следа от риба тон със спагети, от кайма или от
затоплени остатъци от вчера.
„Има ли нещо вкусно?"
„Твоето любимо меню. Четири големи пържоли с пържен лук и
пържени картофи. Към тях за преглъщане —- уиски и бира."
Отпуснах колана си с една дупка и седнах на
масата.
„Чакай, пръв е татко" — каза Мариана на Бени.
Жонглирайки, поставих четирите пържоли и по-голямата част от лука в
моята чиния и си налях бира и уиски. Цяла купчина пържен лук пльосна
върху чистата бяха покривка.
„Нищо — засмя се Мариана прощаващо. — И без това трябва да я дам в
пералнята."
След вечерята потънах в най-мекото кресло. Мариана ми донесе
кутията с пурите и вестника.
„Вземи си веднага две" — предложи тя. — Можеш лесно да изпушиш
две, докато аз свърша с миенето на съдовете. А ако не можеш да достигаш
пепелника, то спокойно остави пепелта да пада върху килима. И без това утре
сутрин ще чистя с прахосмукачката."
Докато тя миеше съдовете, Бени седеше съвсем тихо до мен и слушаше
с явен интерес голям брой изпълнени с напрежение преживелици от времето,
когато бях в казармата. Тогава Мариана дойде с кафето, към което имаше
дори и коняк.
„Наздраве — казах аз и вдигнах чашата. Жалко, че имам само един път
в годината рожден ден."
„Рожден ден? — Мариана погледна изненадана. — О, бях напълно
забравила!"
„Ах, моля ти се. .. та вие през целия ден толкова ме глезихте!"
Тя остави чашата и ме погледна директно в очите, като каза: „Но не
повече от обикновено."
www.izvorite.com
8
Дори когато дрехите нямат толкова голямо значение за жената над

четиридесет, както при по-младите й другарки, тя продължава да цени хубавите,
модерни и елегантни модели и намира за много практично да разполага с добре напълнен
портфейл

Кой не мечтае да пътува през планини и долини, да кръстосва пустини
и морета и да наблюдава неща, които вероятно не бихме забелязали, ако
ги виждахме всеки ден в собствената си градина. Както казва Плиний: „Да
пътуваш, значи да живееш истински." Ние, които останахме млади, ще
направим добре да се включваме в екскурзиант-ски групи щом ни се отдаде
възможност. Както вече беше казано, пътуването е най-доброто то-
низиращо средство за тялото и душата. Жалко само, че обикновено
средствата ни стигат единствено за едно тясно място в чартърен
самолет. Но трябва да се утешим със старата тюркменска поговорка:
„Пътник, който не може да има кон, трябва да се радва и на магаре."
...и нашата знаменита способност за
приспособяване
Ако човек иска да долови нещо от дъха на големия и широк свят, ако е
до известна степен сит от простата, питателна храна и без да се колебае желае
да мине една-две седмици без кренвирши, ако нещо го тласка да се разхожда
под палми, ако е жаден за слънце и се нуждае от смяна на климата, то
www.izvorite.com
9
евентуалното разрешение на проблема може да бъде чартърният полет.

Срещу чартърните самолети като такива нямам абсолютно нищо против.
Но никога няма да се науча как да закопчавам предпазния колан. Единият
край на колана никога не може да се намери. Неведнъж съм мислил да пиша
на авиокомпанията и да рекламирам липсващия край, но някак си никога не
достигнах до това, защото всеки път стюардесата ми казваше, че съм седнал
върху него.
И още нещо ми прави впечатление. Пилотите, с които обикновено летя,
имат нещо против моето пушене. Веднага щом се настаня удобна, си по-
мислям колко ще ми се услади сега една пура и бръквам в джоба. Командирът
на самолета обаче в този момент включва „Пушенето забранено". И
представете си той загася надписа веднага след като с чувство! за вина угася
пурата. След няколко часа отново опитвам тайно да измъкна от джоба си
остатъка от пурата... и какво става? Точно когато го запаля и весело си пуша,
отново се появява надписът „Пушенето забранено". И това става всеки път.
Освен това винаги ми дават най-лошото място в целия самолет.
Получавам или мястото до средния вход, където при опит да погледнеш през
прозореца почти си изкълчваш врата, или мястото непосредствено до
прозореца, където пък почти си изкълчваш врата, когато поглеждаш дали
стюардесата не идва с някаква малка закусчица.
И още нещо. Определеното за мен място е винаги с почти 20 см по-
тясно от всички останали. Смятате, че не може да бъде ли? О, и то как. Как
иначе може да се обясни фактът, че никога не мога да си наместя лактите, без
същевременно да окупирам половината от съседното място.
Сгъваемите облегалки са също Глупост, за която с удоволствие бих се
оплакал пред ръководството на авиацията. Те просто са погрешно кон-
струирани. Трябва така да функционират, че когато човек изтегля
пепелника, облегалката да се накланя назад. Няма значение, че щом извадя
пепелника, пепелта попада в коктейла или хвърква към съседа ми, но е
наистина идиотщина, че в същото време облегалката не се плъзва
малко назад. Предметът, с който се регулира облегалката, е и без това
неправилно поставен. Винаги го хващам, когато търся пепелника. Човек не
смее истински да се огледа с какво така нескопосано работи, тъй като в края
на краищата не желае да се покаже невежа. Спътниците не трябва да
мислят, че лети за пръв път. И така облегалката ми прескача всички нарези
и удря седящия зад мен в лицето.
По някакви непонятни причини седящият зад мен в момента, в който го
удря облегалката, точно се готви да глътне глътка и — пляс! Конякът облива
лицето му. Добре че питието на борда не е така скъпо, както на земята, но
www.izvorite.com
10
дори и над облаците малко от нас могат да си позволят да си мият с него

лицето.
Друг типичен пример за това, колко несправедлива се отнасят с мен.
Винаги ме поставят да седна така, че да бъда последен при сервирането на
обеда или вечерята. Или пък така, че да бъда пръв. Тогава, докато
стюардесата сервира и на последния гост, аз отново огладнявам. Веднъж
получих място точно в средата, така че табличката ми беше сервирана именно
в момента, когато половината пътници бяха вече обслужени, а останалите
още чакаха. Но и това беше неприятно, тъй като, за да стигне до мен, пилето
беше дълго време на път и не ми стана ясно дали се касаеше за топло или
студено блюдо. Защо въздушните линии не въведат една по-гъвкава система?
Защо на борда на всеки самолет няма по 104 стюардеси? Разберете. По този
начин всичките 104 пасажери ще бъдем едновременна обслужвани и няма да
бъдем подложени на тази ужасна дискриминация, която лично мен засяга
много силно. Дори и когато полетът е много евтин, минимум обслужване
човек все пак може да изисква, нали?
Освен това съм убеден, че всички стюардеси сервират много бавно.
Веднъж взех със себе си хронометър с намерение да направя оплакване до
съответната инстанция. На борда бяхме 102 пасажери. Като се излезе от това,
че всеки пътник трябва да получи яденето си за 20 секунди (цифрата е
приблизително вярна, тъй като победителят в олимпийските игри Боб Хейс
пробяга 100 метра за 9,9 секунди), то сервирането трябва да приключи за 34
минути. В случая то обаче завърши за 35,5 минути. Мога ли да попитам какво
правиха стюардесите в останалите 1,5 минути? Флиртували са с втория
пилот? Има ли той по-голямо право на обслужване от всички останали, които
са си купили билет и са го заплатили в брой? При това най-вероятно вторият
пилот лети й без това гратис.
Освен това установих, че през време на полета от Копенхаген към друго
място, пътниците са винаги отегчителни, неинтересни и дръпнати.
Не желая да очерням никого. Но за всеки случай преди полета не си
жаля труда и винаги се разхождам в залата насам-натам, за да огледам
спътниците си. Трябва да кажа. Дълго преди старта съм наясно, че нямам
нищо общо с тях, камо ли да желая да ги опозная по-добре по време на
полета. Винаги идвам до заключението, че ще бъде най-добре да бъда сам, и
то не на последно място, защото съм това, което съм, ако разбирате какво
имам предвид.
Едно обаче трябва да призная на пътническите бюра и авиокомпании.
При обратния полет те винаги предлагат весели, приятни, духовити и почер-
нели хорица. И винаги така много! С тях човек може да бъбре и да се
забавлява чудесно. С тях могат да се разменят и местата. „Сега, госпожо
www.izvorite.com
11
Петерсон, е ваш ред да бъдете до прозореца." „Джон, да гаврътнем по

една, но сега е мой ред да почерпя. Не може вее вие да ме каните." „Видяхте
ли смешната шапка, която си купи Булиг? Колко ли струва?" „Да, госпожо
Робинзон, на юг беше чудесно и аз наистина искам догодина пак да отида. И с
колко много мили хора може човек да се запознае..." Хоп, та това беше пак
облегалката и бум! — удари господин Шмид точно в лицето. „За бога,
Шмид, поляхте ли се? Стари момко! Е, конякът и без това не прави лекета."
„Имате вестник от родината, уважаема? Господ знае какво става вкъщи!
Така, така, господин президентът е още на власт. Той, от мен да мине, може
да остане още малко на своето бюро — в края на краищата не ни е зле!" „Сега
стюардесите носят горещи пилешки бутчета. Човек наистина може да се
възхити от тях. Пътниците само ги разкарват и те трябва да тичат след този
или онзи, но за усмивка винаги намират време. Чудесно, нали?"
„Всъщност колко концентрат може да се внесе, Петерсен? Луд ли сте? Никога
няма да успеете." „Какво виждам, Джон? Не бива повече да пушим. Как,
кацаме ли вече? Времето лети, когато човек е в приятна компания!"
„Почакайте, госпожице Хенеман, ще ви помогна при закопчаването на
колана. Другият край... Какъв друг край, госпожице Хенеман? Та вие сте
седнала върху него... ха-ха-ха, ето го тук другият край на колана... така,
оставете ме сега малко да го стегна." „Хоп, ето че кацнахме. Добре направено.
Това, което винаги съм казвал, е, че пилотите си разбират от работата.
Изобщо беше чудесно пътуване!" Сега остава само да минем с каменни лица
покрай митничаря. Винаги успявам да го направя. Трябва да гледаш
митничаря директна в очите и на въпроса, дали имаш нещо за обмитяване, да
отговориш „НИЩО".
„Е, как е, Ед, изглеждат ли пътническите ми чанти много издути?"
www.izvorite.com
12
Повечето младежи около и над четиридесетте знаят отдавна, че за да може да

се представи подготвеният с много труд цирков номер „Брак без сгромолясване", е
необходимо много внимателно балансиране и абсолютна синхрон-ност на отбора

Понякога и нас, по-възрастните младежи, ни сполетява романтичен
порив и изведнъж се озоваваме в средата на приятното събитие, известно
като „малък флирт"'. Трябва да се признае, че е фантастично, докато
трае. Но не бива и да се премълчи, че това, което обикновено следва, трябва
обезателно да се избегне. Романтиката пристига и ревността веднага се
промъква. Никоя жена не е достатъчно стара, за да не бъде ревнива. Из-
никва тревожният въпрос, заслужаваше ли си флирта тези ядове? Не!
Постъпвайте както ние вкъщи. Ние се отнасяме добре един към друг и
оставяме семейните недоразумения на съседите...
...и нашите малки флиртове
Събудих се, защото някой яко ме раздрусваше за рамото.
„Събуди се — чух Мариана да вика изплашена — има някой до
вратата." Седнах в леглото и сънливо погледнах будилника. Кой може да бъде
в два и половина сутринта? Разбойник? Или това е само котката, на която й е
студено? „Защо не слезеш да провериш?" — настояваше страхливо Мариана.
Слязох и се огледах. Беше една истерично ридаеща жена. „Но госпожа Йонас
— казах аз, когато жената дойде на светло. — Това сте вие? Какво се е
случило?"
Тя беше съпругата на нашия съсед.
www.izvorite.com
13
„Заради мъжа ми, този Казанова. Не искам й секунда повече да бъда с

него под един покрив. Мога ли да преспя днес у вас?"
Междувременно се появи и Мариана. „Естествено — каза
подчертано тя — влезте. Какво е направил?"
„Направил? Този... този противен тип! Никога няма да му го простя.
Знаете, че бяхме на гости. И там до уши се влюби в една от дъщерите. Целуна
я, флиртуваше с нея и не знам какво още. Когато се върнахме, аз естествено
му направих скандал и бях безумна ядосана. Е, може и да съм хвърлила
някои неща по него, да съм го драскала и хапала, но само толкова, колкото е
заслужил. И можете ли да си представите, Мариана? Той ме изгони от
къщи, от собствения ми дом? Седнах навън на стъпалата, плаках и почти бях
измръзнала, когато поисках да се прибера и да си легна, но... сега идва най-
скандалното... безобразникът не ме пусна! Представяте ли си това, Мариана?
След дванадесет години щастлив брак и след като наистина всичко съм
правила за него."
„Да — прозях се аз, — ще се пъхна в леглото." Семейните боричкания
никога не са ме интересували особено.
„Момент! — каза Мариана. — Трябва да отидеш отсреща и да го
вразумиш."
„Аз?"
„Да, ти. Иди и опитай, да, опитай да го усмириш. Обясни му, че се е
държал като..."
Госпожа Йонас завърши изречението: „негодник и свиня." Мариана ме
избута през вратата. Госпожа Йонас ми даваше пътьом още инструкции.
„Ако помоли за прошка и обещае, че никога няма да се повтори,
тогава ще простя. Може би. Той наистина пийна чашка повече."
Отидох отсреща и звъннах. Йонас отвори вратата.
„Какво искате?"
„Жена ви е при нас и... в никакъв случай не искам да се меся, но няма
ли да бъде по-добре, ако я пуснете и мъничко! се извините и..."
Ионас ме погледна ядосан.
„Ама и вие сте един! — изръмжа той. — Държите на жените, а? Много
интересно! И наум не ви е дошло, че всяка случка има две страни, нали?
Трябваше само да я видите след вечерята. Безсрамно се зазяпа в един пилот,
усукваше се около него и се държа като... като една долна... разбирате... И
сега естествено твърди, че аз..."
„Добре, добре — прекъснах го аз, — ние мъжете трябва да се
поддържаме. Сега ми е ясно, че не е толкова невинна, колкото искаше да се
изкара. Но — един безобиден лек флирт... Сега отивам отново оттатък и ще се
опитам да я накарам да види нещата през вашите очи."
www.izvorite.com
14
„Е, добре — каза Йонас. — Не мога да търпя съседите да се намесват в

такива неща, но когато приключите с историята, елате на чашка." Той беше
вече значително укротен.
„За пет минути всичко ще бъде наред" — му обещах аз и се върнах при
Мариана и госпожа Йонас.
„Чуйте ме сега! — казах още от външната врата. — Винаги трябва да се
гледат и двете страни. Вашият мъж, госпожа Йонас, ми обясни, че вие..."
„Аха! Значи по този начин. И вие естествено държите на него."
Мариана веднага взе нейната страна. „Точно така! Вие сте от един дол
дренки. Докато беше при господин Йонас разправих на госпожа Йонас за
някои от твоите странични забежки. И ти не беше светец през всичките тези
години. Тази червенокосата от последното новогодишно посрещане —
спомняш си, нали!"
И с това ми трясна вратата под носа. Стоях навън в тъмното и клатех
глава. Скъпи мой, жените са именно жени. Бавно се върнах обратно и звъннах
на Йонас.
„Е, как мина?" — попита напрегнат той.
„Нищо не може да се направи — признах аз. — Безнадеждно е! При
това така се старах да я..."
„Идиот!" — каза Йонас и блъсна ядосан вратата. Стоях в студената нощ
и мислех. Разбрах само едно: ролята на посредника е — меко казано — не-
благодарна. Преговорите бяха окончателно провалени. И какво постигнах? И
двете партии ме изхвърлиха. Въпреки това трябваше да се опитам и някак си
мъничко да поспя. Намерих един стар гумен дюшек и го постлах под сливата.
А пък и един сън беше — трябваше всеки четвърт час да ставам и да надувам
отново проклетия дюшек. А и за завивка имах единствено тънката покривка
от градинската маса.
www.izvorite.com
15
Съпругът обикновено не се интересува от тренировки за поддържане на

фигурата. Жената над четиридесет, напротив, е много активна, когато се касае да се
запази млада, бодра и в добра форма. Тя обаче никога не трябва да забравя да включва и
мъжа си в тези тренировки

Ще бъде погрешно, ако кажем, че днешната младеж (възрастовата
група между 15 и 30) има респект пред парите. Те казват: „Парата е
кръгла, трябва да се търкаля. Както е спечелена, така е и пропиляна. Много
пари, много приятели."
За нас, по-възрастните младежи, които израснахме преди
манталитета на „Ние изискваме...", работата изглежда съвсем другояче.
На нас ни беше внушен такъв респект пред монетите и банкнотите, че все
още ги гледаме със страхопочитание и мислим, че парите са съществено
средство, за да се чувствуваме свободни. Тази почит е преминала в плътта
и кръвта ни и ние не бихме пестили сили, за да се доберем до това малко
подценявано средство, дори и ако се касае за- незначителни суми...
Действително марката не е вече това, което беше едно време.
Наистина, невъзможната политика, лекомислените министри на
финансите и на икономиката, погрешните инвестиции,, обезценяването,
непрекъснатото ограбване на данъкоплатците от правителството и т. н.
подкопаха марката до неузнаваемост. Но въпреки това марката изглежда
все още като марка, грошът все още като грош, дори и когато за него не
могат да се получат повече от десет пфенига...
www.izvorite.com
16
...и страхопочитанието ни пред парите

Сред трудолюбивата млада генерация трудно може да бъде намерен
някой, който ще се наведе, за да вдигне един пфениг. Ние от старата школа
имаме все още страхопочитание към парите и аз никога не отминавам пфениг,
лежащ на тротоара или където и да е, а се навеждам и го вдигам. Израснал
съм в семейство, където парите не достигаха, където за всеки пфениг
трябваше да се разсипваме от работа и напрежение, където се събираха
пфениг по пфениг, в семейство, което следваше пословицата: „Който не
почита пфенига, не е достоен за талера." След всичко това вероятна разбирате
как се стреснах, когато в един универсален магазин между два реда рафтове
съзрях на линолеума една блестяща нова марка. Тя лежеше по средата на
едно напръскано със сиви точки квадратче от линолеума и ми намигаше
дяволито.
Естествено, че мажех бързо да се наведа, да я вдигна и да изчезна. Но
не съм такъв. Тази монета можеше да е паднала от някой купувач пред щанда,
а да стана крадец заради една обикновена марка — не, това не ми е присъщо.
Крачейки бавно, отидох да щанда с копринени вратовръзки, спрях се и
опипах някои от тях. При това не изпусках от очи монетата. Тя си лежеше все
там. Изглежда никой не я беше изгубил. Никой не бъркаше в портмонето си,
нито търсеше в джобовете си като че ли е загубил нещо,
Монетата явно не принадлежеше никому. Тя чакаше някой да я намери,
чакаше мен. Намерената пара принадлежи на този, който я вдигне. На никого
и наум няма да му дойде да занесе толкова незначителна сума в бюрото за
намерени вещи. Такова нещо човек прибира тихомълком, след това си купува
няколко бонбона или пусва монетата в автомата за цигари, Или я дава на
мъжа в будката и получава гратис вестник или списание. В края на краищата
все още могат да се купят куп дреболии за една марка. Оставих копринените
вратовръзки и закрачих равнодушно обратно. Исках да ритна леко монетата в
посока и?/ щанда, да се наведа и да я вдигна. Но дискретният ми ритник
изглежда не беше добре прицелен и монетата остана там, където си беше и
блестеше като току-що поставена върху линолеума със сивите точки.
Направих още пет-шест крачки, спрях се и се загледах с престорен интерес в
куп пуловери на един от щандовете. След това се обърнах, тръгнах обратно,
бързо се наведох и поисках да вдигна монетата, но не можах добре да я хвана
и отново се отправих към копринените вратовръзки. Изглежда, че през деня
много хора бяха минавали върху нея. Те вече бяха натъпкали мъничко
монетата в линолеума. Тя беше здраво забита и не можеше така просто да се
вдигне.
www.izvorite.com
17
Но аз знаех точно какво трябва да се направи. Там лежеше марката и тя

трябваше да бъде моя. Извадих от портофейла си пиличка за нокти. Сега вече
трябваше само да се наведа, когато никой не гледа насам, да мушна
пиличката под монетата, да я вдигна и пъхна в джоба си. В края на краищата
една марка е все пак пари.
Пак тръгнах, наведох се и тайно се опитах да мушна пиличката под
монетата, за да я вдигна. Но не. марката и на косъм не помръдна! Беше забита
здраво като желязо в тялото, както са правели по време на испанската
инквизиция, беше прилепнала здраво като ушите към главата, беше така
безнадеждно притисната, както би била една дебелака, искаща да премине
през твърде тесен отвор.
Ритнах ядосано и силно монетата, за да я размърдам. Остана си там, без
да се помести. Чух глас от един от щандовете. Той принадлежеше на една
продавачка със синя униформа.
„Вървете си спокойно, господине. Никога няма да можете да я вземете.
Залепена е с новото, сензационно бързодействуващо лепило Суперлайм К 5,
което виждате тук. Голямата туба струва 5 марки, а гигантската — 8 марки."
Купих тази от 5 марки. Повече от достатъчно за мен. Знаете ли, лепя парите
си изключително рядко върху пода, въпреки че в тези времена би могло
някога да стане и необходимо.
www.izvorite.com
18
Празненствата са чудесно средство за повишаване жизнерадостта, особено у

младежите над четиридесет. Един стимулиращ танц в непринудена обстановка се
отразява чудесно на тези, които са останали млади
Ние, които останахме млади..:

Ние, по-възрастните младежи, можем естествено да седнем
примирени и да смятаме, че животът не е изпълнил очакванията ни. Но не
трябва така. Щом виенското колело започне пак нова, весела, празнична и
вълнуваща обиколка, трябва да се качим веднага. Сега бих искал да ей
разкажа как човек може да се измъкне от скучната си ежедневна кожа, да
я остави за малко настрана и да се обвие в бляскавите одеяния на бляновете
си, да реализира собственото си Аз и да даде външна форма на
потиснатите си мечти.
...и нашите потиснати мечта
Грижливо изтрих гумените подметки на дебелите си зимни ботуши
върху изтривалката, на която с големи букви беше написано: „Вратата е отво-
рена — моля, влезте!" Насреща ми дойде една по-възрастна жена,
„Да ви обслужа ли?" — попита тя,
„Да — казах аз малко неловко, — бих искал да се видя като индийски
принц, махараджа или нещо такова, знаете ли.. .-"
www.izvorite.com
19
„За съжаление за вашия ръст нямаме повече индийски принц, но в

понеделник ще получим."
„Необходим ми е за тази вечер."
„Какво ще кажете за мексиканец? С всичките му подробности, с големи
черни мустаци, пончо, сомбреро? Или може би бикоборец? Мисля, че
имам още един бикоборец, който ще ви стане."
След като оставих настрана чадъра и чантата-си, започнах да се ровя в
безбройните театрални костюми, давани под наем. Бикоборец? Всъщност
защо не? Пробването е по-добро от обмислянето. Жената посегна към един
рафт и извади богато извезан със злато копринен костюм, а към него шпага и
подходяща тъмночервена пелерина. Пес-ле ме бутна в една тясна кабина и аз
облякох нещата. Разликата между преди и сега не можеше да не се забележи.
Бях друг. Стоях дълго-пред огледалото и се оглеждах от всички страни. Да,
трябваше да стана навремето бикоборец, преди много години, когато
трябваше да си избирам професия. Посегнах към шпагата. Това бе мигът на
истината. Вдигнах оръжието и го мушнах насочено в седалката на плетения
стол, който заместваше моя бик — и прекратих страданията му.
„Оле!"
„Казахте ли нещо?" — Възрастната дама изведнъж се появи зад мен.
Ловко измъкнах шпагата и в объркаността си почистих стъклата на очилата
си в тъмночервената мантия.
„Колко... е... колко струва торерото? Имам предвид костюма?"
„Осемдесет марки, господине."
„Как, без бик?" — попитах аз.
„Да, естествено."
„Това е малко повече, отколкото очаквах. В края на краищата ми трябва
само за карнавала в моя клуб. Какво имате на стойност до около 40 марки?"
„Арлекини, каубои, испанци, монаси и домина... все неща ? КОЙТО
сравнително често се носят, Нищо особено вълнуващо.”
„Действителна" — потвърдих аз и се замислих в продължение на миг
за испанеца и каубоя. Но тогава ми дойде една по-добра идея.
„Имате ли и казашки униформи?"
„Госпожице Мутцки, имаме ли още казаци?"
Веднага след това се появи госпожица Мутцки, която носеше
преметната през ръката си закачалка с един донски казак. Страшно
миришеше на нафталин. Тя ме погледна за миг и когато изчезна заедно с
казака, реших, че съм или много висок, или много нисък за костюма. Жалко
наистина. С удоволствие щях да стана казак. Тези буйни хора на степите
притежават нещо самобитно и неотразима необуздано, което е силно
впечатляващо.
www.izvorite.com
20
„А нещо смешно? Няма ли да ви хареса? Може би една смешна

възрастна жена? Можете да отидете и като зайче, като бирено шише, като
патока Доналд или като френски клоун. Или пък какво ще кажете за
хермафродит — половината мъж, половината жена — само тридесет марки?"
„За половината?"
„Не, за целия костюм."
„Такова нещо не е за мен." Погледът ми падна върху нещо особено
интересно в големия отворен гардероб. Посочих го и попитах за какво се ка-
сае.
„Това е един от тримата мускетари. Последният. Него трябва да
пробвате... Той има вашия ръст, а и вие сте подходящ тип."
Любопитен, изчезнах с мускетаря в кабината за преобличане. Към
костюма принадлежаха една бяла перука с дълги къдри, дантелени маншети,
пелерина с нашивки, черни ботуши с обърната
горна част, импозантна шапка с Перо й остра мускетарска шпага.
Омагьосан от този блясък се поклоних пред образа си в огледалото. „Бонжур,
мадмоазел! Бонжур, мадам! Мерси, мосю!"
С това се изчерпи моят елегантен френски език. Костюмът беше точно
това, което бях търсил. Сто процента. На предишния карнавален бал в нашия
клуб отидох като мандарин. Вие познавате костюма: чувал, нарисуван с
китайски дракони, който може да се облече върху всеки смокинг. На онзи бал
имаше десет или дванадесет мандарина, така че не бях сензацията на вечерта.
Обаче този мускетар беше действително нещо друго. Взех го веднага,
независимо че беше малко по-скъп, отколкото смятах.
Няколко часа по-късно влязох в залата, където беше карнавалното
тържество. Посрещна ме сладка, малка гардеробиерка. Посегна с две ръце
към устата си и нададе тих възхитен вик.
„Как го намирате?" — попитах аз.
„Просто фантастично! Вие сте най-разкошният от всички, които са
досега тук. Аз съм безсилна пред такъв френски кавалер или пред каквото и
да представлявате!"
Веднага й дадох визитната си картичка. „Моля, обадете ми се утре в
моя комптоар, мадмоазел, мон ами."
Галантно й изпратих въздушна целувка. Успешно начало! След това се
отправих към другите гости, поставил ръка върху дръжката на меча и
изпълнен със самоувереност.
„Добър вечер и добре дошъл — каза домакинът. Той носеше домино. -
„Ах, идвате като..."
„Дон Жуан?"
„Да, нали сте един от тези френски еди-кои си... Казанова, или?"
www.izvorite.com
21
„Имате предвид кавалер?"

„Именно. Не е ли нещо подобно? Мисля, че вие..."
„Нещо подобно? Аз съм френски мускетар, френски мускетар от
времето на мускетарите. Това би трябвало да бъде ясно,. нали? Погледнете...
моя меч... и тук,.." В този миг към нас се приближи домакинята, хвърли
поглед върху меча и пошушна нещо на мъжа си. Съпругът й кимна сериозно с
глава и постави ръка на рамото ми. „Жена ми току-що каза, че може би не е
много добра идеята да се разхождате цялата нощ с голо оръжие. Знаете ли...
може би настроението ще бъде много приповдигнато или пък ще пийнете
малко повечко, .. във всеки случай ще бъде по-добре да оставите оръжието
настрана, докато вие... е, да, за да не се случи нещо."
Той ми взе рапирата. Струваше ми се, че загубвам част от
самоувереността си. Хвърлих се върху един диван.
„Човече, бая сте се натруфкл" — каза един нисък дебеланко в смогинг
до мен. — „За какво е този меч? Какво означава всичко това? Рицар ли
представлявате или нещо подобно? Рицар от ордена „Златните картонени
носове"? Или носът е истински? Погледнете ме... Аз винаги идвам Е смокинг.
Какво е това костюмиран бал? Влиза се и така! За какво е тази нескопосана
работа и цялата олелия? Да се пие може и без това. И в края на краищата
човек идва тук за да се забвлява, нали?”
„Да...”
Дебеланкото се представи.
„Тимпс — каза той — аз съм нов тука."
Той беше производител на контейнери от пластмаса. Разказа ми всичко,
каквото желаех да узная за контейнерите от пластмаса. И много повече.
Когато най-накрая трябваше да си поеме въздух, аз се обърнах към една вече
не съвсем свежа Коломбина, която току-що седна на нашата маса и й се
представих. Оказа се, че това беше госпожа Тимпс.
„Господи — извика изплашено тя. — Вие сте
мъж?"
„Естествено. Вероятно са ви заблудили дългите ми букли. Знаете ли,
това е напудрена перука."
„За това не е необходимо да се срамувате. Днес толкова много хора
носят перуки. Няма нищо лошо в това, когато човек си загуби косата и..."
„Не, не, перуката спада към костюма."
„А, така ли. Мога ли да я видя?"
„Да я видите?"
„Да, не можете ли да я свалите? О, може би всичко е лепено, всеки
косъм поотделно. Та това е било луда работа... и всичко само за костюми-
раното тържество?"
www.izvorite.com
22
Уверих я, че перуката може много лесно да се снеме. Първо свалих

шапката с перото и я поставих на масата. Тогава внимателно свалих перуката.
Госпожа Тимпс посегна към нея.
„Ах, колко смешно" — извика весело тя и въодушевена я показа на една
приятелка. Тя пък я подаде по-нататък на един дългокрак каубой, който
естествено трябваше да я пробва. И за остатъка от вечерта повече ще я свали.
Доколкото беше възможно избягвах да го гледам, облеченият в смокинг
контейнерен човек се повдигна. Очите му вече бяха леко зачервени.
„Наистина този карнавал е тежест" — каза той и ме вдигна от дивана.
Поставил двете си ръце на раменете ми, той призна: „Знаете ли, аз
винаги идвам в смокинг, но е мъка да гледаш какви шантави неща обличат
хората доброволно."
Домакинът дойде при нас. Лицето му беше със здрав тен — явно
предлаганият пунш не беше слаб. Той посочи моята хубава мантия с
нашивките. „Не са ли всичките тези боклуци много топли за тук? Съблечете
си веднага мантията. В тази усмирителна риза не можете да се движите.
Направи ми впечатление, че още когато влязохте, носът ви беше увиснал.
Моля, не се чувствувайте задължен през цялото време да тичате насам-на-там
с това глупава облекло. И без това не приемаме костюмирането чак толкова
сериозно."
Той ми помогна да си сваля мускетарската мантия и я занесе в
гардероба. Сърцето ме заболя, когато видях как изчезна. Ако питате мен, ман-
тията ми стоеше добре.
„Човече — каза каубоят, който все още надуто се разхождаше с
напудрената ми перука, — та с тези дебели ботуши не можете да танцувате.
Да ви помогна ли да ги събуете?"
„Не, благодаря, аз..."
Въпреки моите доводи ми събуха елегантните черни ботуши и ми обуха
чифт отегчителни кафяви половинки. Отпуснах се на едно канапе. Тимпс,
човекът с контейнерите, дойде от съседната стая и се наведе над мен. Очите
му вече бяха напълно кръвясали и говорът му беше неясен. Върху черепа му
беше мойта елегантна шапка е гордо развяващото се перо.
„Не сте ли вие рицарят от ордена „Златните картонени носове?" —
попита развеселен той.
„Не, мускетар съм" — коригирах го аз.
„Е, да, знаех това. Точно каквото търся. Забавлявам се в съседство с
няколко млади дами. Кажете какво направихте с вашите рицарски
джунджурии? С удоволствие бих взел на заем за момент вашата рицарска
мантия. Както ви казах, забавлявам се с..."
„Мантията ми виси вън в гардероба. Мисля, че вие не..."
www.izvorite.com
23
„Ще я взема само назаем. Каква сила са тези маскаради, не смятате ли?
Лекото преобличане внася оживление, нали имам право?" С това Тимпс
изчезна и аз останах за известно време като наблюдател. Все още се опитвах
да не гледам дългокракия каубой. Видът му беше просто непоносим. Тимпс
се върна. Носеше мускетарската ми мантия, елегантните ми ботуши и
размахваше диво меча. Заби го дълбоко в дивана, намести дръзко шапката на
челото си и пъхна ръка в жилетката.
„Бонапарт, а?" — извика ми той в лицето и изчезна по посока на бара.
Взех сакото на смокинга му и отидох в гардероба, за да си взема
палтото. Миловидната гардеробиерка, на която при влизането бях дали теле-
фонния си номер, беше още тук. Тя стоеше в тъмния ъгъл, където я опипваше
дългокракият каубой с напудрената перука. Погледнах встрани от него,
отворих вратата и излязох навън в нощта.
Нощта беше звездна — и студена.
www.izvorite.com
24
Съпружеската двойка над четиридесетте е достигнала определен връх. Тя иска

да се отпусне и да се радва на живота. По време на освежителните малки пътувания в
южните страни и в непринудена обстановка двамата често откриват колко много
означават един за друг

Изключително чудно е как бързо в течение на годините в
кореспонденцията на човека поезията се изпарява и се превръща в проза. С
годините чувството за поетичното се изразходва и в писмата си човек се
ограничава върху голите факти, придържа се към темата, бързо стига до
същността на нейната. Тези твърдения, се потвърждават, когато се
четат стари писма, получени от някоя жена ~ пожълтели, завързани с
червена копринена панделка, писма, които тя е скътала някъде си. Сега,
когато е преминала първата младост, тя трупа рецепти за сладки и модели
за плетива. Но естествено понякога се откриват и писма е тайното
чекмедже на една зряла жена, които заслужават да бъдат прочетени...
...и деловитостта
Не се докосвам до писалището на Мариана. Когато понякога изтегля
някое от малките махагонови чекмеджета, правя това само когато търся игли,
въпреки че добре зная, че и там няма. Когато цялата къща е напразно
www.izvorite.com
25
обърната с главата надолу, човек в отчаянието си започва да търси и там,

където това, което търси, не може и да бъде.
В едно от тези чекмеджета имаше няколко написани на ръка писма до
фирмата за „Пренос-превоз" на братя Адамсон. Мариана винаги поставя
писмата си отгоре, взима моята пишеща машина и ги преписва на чисто.
Каква кореспонденция би могла да води тя с братя Адамсон? Нашето
пренасяне стана преди повече от половин година. Любопитството! ми се
събуди.
Измъкнах писмата и прочетох първото. То гласеше:
До
Братя Адамсон и събдужници „Пренос-првоз"
Многоуважаеми господа,
Когато преди години за първи път се пренасяхме с Вас, и то от единия
край на града до другия, по пътя не се изгуби нищо, не се счупи нищо, дори и
много ценната ни севърска ваза, която стои на пода и за която сигурно си
спомняте. При това аз много се тревожех, тъй като тя е стара и сме я
получили в наследство. Когато отново трябваше да се пренасяме, избрахме
с основание пак Вашата фирма. Това беше преди пет или шест месеца.
Разстоянието този път беше по~ малко, тъй като се преместихме в
жилище в съседния квартал. И поради това не разбирам защо този път се
получи така. Изчезнаха дванадесет буркана от собственоръчно направен
мармалад от ягоди, поставени в картонена кутия, и то, а това е най-
подозрителното в цялата работа, безследно. Търсих в цялата къща и мога
да Ви уверя, че просто ги няма. Много съм недоволна и считам, открито
казано, за непристойна такава засечка при толкова стара фирма, каквато е
Вашата. Moля Ви, бихте ли проверили дали бурканите не са още е колата, с
която пренасяте мебелите? Може би по погрешка са стоварени в някой
гараж?
Мариана Брайнхолст
P. S. Може би върху етикетите пише „Френско грозде", но това, са
ягоди. Нямах повече други етикети.
Второто писмо беше написано една седмица по-късна. Вътре пишеше:
До
Братя Адамсон и съдружници „Пренос-превоз”
Получих писмото Ви и бързам да Ви съобщя, че не ми е за парите и не
се интересувам от каквото и да е обезщетение. Ягодовият -мармалад съм
www.izvorite.com
26
правила сама от саморъчно брани ягоди и не може да се възстанови с пари.

Това, което човек може да купи в магазина, е фабрично и не може да се
използува, когато човек поиска през зимата да хапне нещо лятно, което
действително да бъде вкусно. Фабричните стоки, които могат да се купят,
са оцветени с боя и са много сладки — една стара фирма с такова име би
трябвало да знае това. Сигурно не за първи път пренасяте кутия, пълна с
буркани с мармалад, въпреки че сега почти не вярвам.
Искам само да кажа следното. При грижите, които положихте, за да
вземете всичките ни вея-торий от тавана, щеше да бъде все пак по-
изгодно, ако бяхте внимавали за моя ягодов мармалад. В края на краищата
това е за мен най-ценното. При брането на ягодите съм клечала дни наред.
Не зная колко сигурни са Вашите служители. Спомням си един нисък
дебеланко в пуловер без ръкави, който мъкнеше най-тежките неща. Ако ме
питате, приличаше много на лакомник и не бих се учудила, ако в прибрал
кутията, за да може през зимата да си подслажда с мармалада душата.
Моля, попитайте го и ми съобщете веднага дали е бил той? Ако е така, не
бих искала да бъде наказан или уволнен. Искам само да получа обратно
ягодовия си мармалад, Сърдечни поздрави
Третото писмо беше писано три седмици по-късно и гласеше:
До
Братя Адамсон и съдружници „Пренос-превоз"
Благодаря много за писмото, което получих преди около осем дена.
Може би е от по-отдавна, та нали знаете как лети времето, Трябваше
отдавна да Ви пиша, но нямах време. Можете да съобщите на Вашия нисък,
дебел сътрудник с пуловер без ръкави следното; дори и ако поради алергия
към определени сортове ягоди получава обрив и екзема, пак би могъл да вземе
моя мармалад и да го продаде на черно. В края на краищата това е домашен
мармалад от собственоръчно брани ягоди, поради което цената му ще бъде
значително по-висока.
И без това не вярвам, че е бил дебелият — този тип не може да оцени
работата на една домакиня. Той щеше, ако изобщо постъпи така, по-скоро
да вземе севърската ваза (ако все още си спомняте). С други думи, той е
освободен от каквото и да е подозрение. Моля, кажете му това. Ако някога
има работа насам, с удоволствие ще го почерпя една бира и ще си поговоря с
него. С една дума — не е необходимо повече нищо да предприемате. Дълго
мислих върху тази мистерия и тогава се сетих, че не беше тази година,
www.izvorite.com
27
когато варих дванадесетте буркана. А дванадесетте от миналата година

са естествено отдавна изядени. Това лято нямах никакво време за варене на
мармалади, тъй като се пренасях/ле. Сърдечни поздрави
Някои съпрузи, преминали четиридесетте, стават немарливи към малките

признаци на любов — например целувката за лека нощ. Трябва обаче да се признае, че е
рисковано да подадеш на жена си и малкия си пръст

Трябва да признаем. Кавгата, избухваща отвреме-навреме, поддържа
младостта на брака, а сдобряването замества престоя в почивна станция.
Въпреки това е по-лесно да останеш настрана от семейния спор, отколкото
да се оправиш след това. Ние, които останахме млади и които бавно
остаряваме, открихме, че атмосферата се разчиства, когато в брака
понякога се говори направо. Също така обаче е истина, че най-добрият
отговор на разумния мъж спрямо гръмотевиците е мълчанието. .. Живеем
www.izvorite.com
28
във време, когато институцията „брак" започва бавно да се разпада и се из-

исква известна, смелост, за да признаеш, че по изключение си щастливо
оженен и нямаш предвид смяна на другарката в живота.
Аз например съм щастливо оженен. Наречете ме старомоден или
реакционен, но между мен и Мариана всичко е наред. Това не означава, че се
прегръщаме по сто пъти на ден и постоянно се кълнем във вечна любов и
вярност.
Не, ние сме по един спокоен начин щастливо оженени.
...и малките различия в мненията
Когато след напрегнат ден се прибера вкъщи и се отпусна в креслото,
освежителният аперитив е приготвен, вестникът е до мен, а
северноафриканското камилско седло е поставено така, че да мога да си
сложа краката върху него. Няма защо и да се страхувам, че за ядене ще има
херинги или горещи наденички, или пък неща друго, което абсолютно не
мога да понасям. За тези малки признаци на внимание се отплащам с няколко
мили думи. Внимателно слушам, когато Мариана ми разправя как е прекарала
деня. Отвреме-навреме се реванширам с някоя нова рокля, а един-два пъти в
годината и с посещение на театър. Налице е истински сговор. Не виждам
причина, защо да не се отправим по-нататък към нашата златна сватба, за да
може тогава да отпразнуваме семейното си щастие с чудесно тържество.
Трябва да призная, че преди няколко дни бъдещето съвсем не
изглеждаше така розово. Съмнявах се дали ще успеем да прекрачим нашата
предстояща сребърна сватба.
Започна се с това, че посегнах към леденостудения коктейл. Тай не
беше тук. Пъхнах глава в кухнята.
„Къде е моето мартини?" — поисках да разбера.
„Донеси си го сам" — беше късият и недружелюбен отговор на
Мариана.
Постоях мъничко и я гледах недоумяващ.
„А вестникът? — продължих аз. — Вестникът също не е там, където
трябва да бъде."
Тя се обърна към мен.
„Ах, не — каза тя, — та това е ужасно. Искаш да бъдеш обслужен
отпред и отзад, нали? Третираш ме, като че ли съм слугиня. Казвам ти, че ми
дойде до гуша."
„Не разбирам..,"
„Съвсем правилно, ти не разбираш! Крайно време е да започнеш да
разбираш. Така повече не може да продължава. Достатъчно дълго търпях
www.izvorite.com
29
тиранията ти. Стига вече. Ще си прибера нещата и си отивам вкъщи при

мама."
Влязох в кухнята. Погледът ми попадна върху тигана. Това, което беше
вътре, ме изплаши така страшно, че забравих да протестирам против из-
ползувания от нея израз „тирания".
„Пържени херинги? — промълвих аз. — Но нали знаеш, че аз..."
„Точно така, пържени херинги! От днес нататък ще ядем минимум един
път седмично пържени херинги. Ако си въобразяваш, че и занапред ще
обръщам внимание на капризите ти, много се лъжеш стар женкар такъв!"
„Какво?"
„Казах женкар и точно това имам предвид. Да не мислиш, че съм
забравила историята с онази, посредствената червенокоса, на панаира?"
„Да, но..."
„Не прави повече опити да обясняваш. Видях със собствените си очи,
как си държахте ръцете, когато мислехте, че вниманието ми е изцяло за-
ангажирано с кренвиршите. Ти се беше дръпнал назад, да, точно това
направи."
„Червенокосата... та това беше много преди да се оженим. Дори още не
бяхме и сгодени! Изобщо не те познавах. Освен това тя изобщо не ме
интересуваше, а бях и малко пийнал. За мен беше доста смахната.., освен това
няколко дни по-късно тя се изсели заедно с родителите си в Австралия.
Оттогава аз никога повече..."
„Да, да, ти си невинна агънце. Ти с вечните си .истории. Знаеш винаги
как да се измъкнеш. Този път обаче няма да ти бъде така лесно. Дойде ми до
гуша, разбираш ли? Стига ми. Достатъчно. Достатъчно!"
В яда си тя грабваше чиния след чиния и ги мяташе на пода. За щастие
се ограничи сама със съдовете за ежедневна употреба, които и без това бяха
много нащърбени. Отдавна трябваше да ги сменим. Внимателно поставих
ръка върху рамото й, за да я успокоя.
„Не ме докосвай!" — извика тя и посегна към друга чиния. Трябваше да
сложа край на сцената, преди да я беше обхванал амока. Грабнах я за двете
ръце и я задържах.
„Ще бъдеш ли така любезна да ми обясниш какво означава всичко
това?" — попитах ядосано аз.
Хлипаща, тя ми се хвърли на врата.
„Вече мина — мълвеше тя. — Вече няма да ти давам пържени херинги.
Седни там, а аз ще ти донеса мартинито и вечерния вестник. И после ще
забравим всичко, нали?”
„Е да, ако... ако би могла да ми обясниш всичко това."
Лицето й се проясни, тя се усмихна.
www.izvorite.com
30
„Ах, просто съм глупава — каза тя. — Днес си прочетох хороскопа и

там пишеше, че ми предстои голяма кавга с някой близък. Помислих, че ще
бъде най-добре всичко вече да е минало."
Жената над четиридесет познава превъзходно мъжете. Тя може да ги върти на

малкия си пръст, да жонглира с с тях и да ги заблуждава с различни трикове

Който иска да живее като аскет, трябва да се откаже от много
хубави неща, а това отричане има според думите на специалисти голямо
значение, ако човек иска да остане млад. Във всеки случай трябва да дадем
на по-младите добър пример и да ограничим пушенето. Що се отнася до
отровните наслади, трябва да кажем, че и без това не можем да
участвуваме. Да оставим тях настрана. Но понякога трябва да се
замисляте за вредното въздействие на цигарите и пурите. Всеки е чел
толкова много.по този въпрос, че понякога се питам дали не е по-добре
съвсем да се спре с това — имам предвид четенето. Добре е, че ако имате
затруднения с пушенето, можете винаги да се прехвърлите на лула — това
е напълно безобидно и без проблеми... . ...:
...и отровните наслади
Следва малка ежедневна драма в пет действия. В пиесата, която е с
щастлив край, има сама двама говорящи: главна роля (Мариана) и второсте-
пенна роля (аз). Ако би трябвало да дам заглавие на тази пиеса, бих я нарекъл
www.izvorite.com
31
просто „Лулата", тъй като най-важният реквизит е една лула за пушене.

Пристъпваме към първото действие. Сцената представлява всекидневна
стая.
Мариана (към госпожа Сьоренсен, нашата незаменима домашна
помощница):
„О, не! Той пак е изръсил пепелта от пурата върху килима! Такава
гадост! Но сега вече знам какво ще му подаря за рождения ден, госпожо
Сьоренсен. Ще получи лула! Не мога повече да понасям непрекъснатия
пушек от пурите. Поне да се беше научил да изтръсква пепелта в пепелника,
та нали в края на краищата пепелникът е за това, но не. .. пуши глупавите си
пури — и какво става? Изведнъж се отчупват толкова и толкова сантиметра
пепел и попадат на коленете му или върху килима. Но и това не е най-
страшното, въпреки че е без съмнение белег на остаряване. След това той
духва проклетата пепел и тя се разхвърчава из цялата стая. Не разбирам защо
мъжете трябва винаги да духат пепелта, след като я изтръскат? Като че ли
самото падане на пепелта не е достатъчно неприятно! Когато пепелта от пура-
та му падне върху покривката на масата, той или я духа върху ваниловия
пудинг с кокосовото брашно., или пък я размазва на широки, възчернн ивици,
достигащи до ръба на масата, A as съм принудена да слушам и проклетото
му: „0, хоп!" На това обаче сега ще се сложи край. Ще му подаря хубава
малка лула. Нали няма да сбъркам? Какво мислите вие, госпожо Сьоренсен?
Пушачите на лула са винаги така мъжествени, не намирате ли?"
Завеса.
Второ действие. Сцената е магазин за пури. Една дама (Мариана) е
застанала пред щанда. Върху масата има много лули.
„Мисля да взема тази. Тя има такава хубава голяма дупка, че няма да
бъде необходимо да я тъпче всеки пет минути, нали? А също и да не я
изпразва така често. Единственото, което всъщност имам против лулите, е, че
трябва да се изпразват. Имате ли случайно някоя, която не трябва да се
изпразва? Не, не, естествено не. Но знаете ли, господин търговецо на тютюн,
по-добре ще взема тази кафявата с черната дръжка. Колко струва? Как, 82
марки? Господи, та това е цяло богатство за такова малко парченце дърво. Е,
все едно, та той има един път в годината рожден ден, а всъщност парите са и
без това негови. Моля, опаковайте я като за подарък. И ако може пакетът да
бъде по-голям, за да прилича на нещо. А и за да не познае какво има вътре."
Завеса.
Следва пауза от десет минути. После идва третото действие. Масата е
приготвена за закуска, хубаво украсена с шарени гирлянди. Рожденикът (аз)
дъвче парченце прясна сланина. Мариана излиза на сцената отдясно с
подарък в ръка.
www.izvorite.com
32
„Ето, скъпи. Това е от мен. Хващам се на бас на каквото щеш, че не

можеш да отгатнеш какво е това. Заблуждаваш се, ако мислиш, че с кутия с
пури. Отдавна ми е дошло до гуша да ръсаш из цялата къща пепел от пурите.
Това е нещо полезно. Нещо, което през целия ти живот ще ти доставя радост.
Лула! Е, какво ще кажеш сега? Пушенето на лула изглежда шик и
мъжествено, Точно това, което трябва на един зрял човек като тебе. А и
знаеш ли откога ми е дошло до гуша да намирам отвратителните фасове в
саксиите и други места, където обикновено ги загасяш или хвърляш. Лулата е
точно това, което си желал. Да не говорим за това, колко допринася за уюта
един мъж, пушещ лула. Фриц Лулата също казва, че лулата създава мир,
хармония и уют в дома.”
Завеса.
Сега идва четвъртото действие. Същото място, но три седмици по-
късно. Мариана към мъжа (към мен), който пълни лулата си: „Естествено! Та
аз го подуших! Трябва ли пак да запалиш вонящата лула? На практика от
рождения си ден до днес не си я извадил от устата си. При другите, които
пушат с лула, тя седи в пепелника върху бюрото. Или пък са я поставили на
хубава, декоративна стойка. А ти? Пълниш я, запалваш я, изтърсваш я и я
остъргваш. Разглобяваш я и духваш вътре! Скоро човек у нас няма да може и
да се обърне от пепелта от лулата, от чистачките за лулата и от цялото това
вонещо нещо. Цялата къща е умирисана. Трябва да знаеш, че няма да търпя
тази воня повече. Пушекът съсипва пердетата ми, а миризмата би
могла да идва от комина на химическа фабрика. Всеки път, кагато пълниш
лулата, разсипваш тютюн върху килима и употребяваш кибритените
клечки по-бърво, отколото мога да ги купя. Мислиш ли, че килимите ни се
чистят от само себе си? Мислиш ли, че противните кафяви чистачки за лулата
се хвърлят сами в кофата за смет? И наистина ли мислиш, че остатъците от
твоята пепел трябва да бъдат в канала или в саксиите с цветя? Мислиш ли
така? Погледни тук! Ето, пак си изтървал тютюн върху новия ни персийски
килим. А какво има върху стола с новия калъф? Пепел от лула, мили мой, и
боклук от лула! Стана много. Казвам ти, че няма да търпя повече тази
свинщина. Ако още само един път видя този вонещ боклук, ще го изхвърля в
кофата. Казвам го, за да го знаеш!"
Пето и последно действие. Няколко дни по-късно. Мъжът (аз) се
обръща към търговеца на тютюн:
„Дайте ми кутия от обичайните пури, господин Мюлер. Загубих си
лулата."
www.izvorite.com
33
Свободата спада към конституционните права на човека. Това се отнася и за

съпруга, преминал четиридесетте. С оглед на домашния мир обаче се препоръчва той да
не прекрачва една определена граница

В веки мъж след четиридесетте постепенно се успокоява. Ако на
улицата му се усмихне хубаво момиче, той вече не се оглежда в близката ви-
трина, за да види какво е харесала в него, О, не. Той се обръща към приказния
принц, който най-вероятно върви след него. Мъжът след четиридесетте
може вече да бъде оставен в продължение на много дни сам, без
непрекъснато да ей мисли за други жени. Ако обаче му се отдаде
възможност, а жена му есе още не се е върнала, е, за щастие, тогава той
все още е мъж. И това не е беда, защото как гласеше старата руска
поговорка? Който пропусне благоприятната възможност, ще съжалява цял
живот...
...и големите възможности
Мариана беше заминала за няколко дни. Имаше някакво семейно
тържество в града, в който беше родена и отраснала. Разхождах се като
сламен вдовец безспир из къщата и не знаех какво да правя със себе си. Ако
имах 20 години по-малко на гърба си, щях много бързо да се отзова вън от
къщи, щях да отида на кино, за да се посмея истински на някой комедиен
филм. Но аз мога да отида на кино и да се смея и когато Мариана е вкъщи.
Ако изобщо има нещо за смях и колко често се случва това? Можех да се
www.izvorite.com
34
обадя на няколко стари приятели и да ги поканя на покер. Но отхвърлих и

тази мисъл, Причината е проста: единствените игри на карти, които знам, са
пасианс и шестдесет и шест.
Значи оставаше да седна до телефона с тайната надежда, че ще се
позвъни и някой ще ми предложи нещо интересно. След един час търпеливо
чакане чудото се случи! Докато се усетя, се отзовах въвлечен в очарователно
приключение, за каквото тайно си мечтае всеки сламен вдовец, независимо
колко високопочтен е той или поне изглежда такъв. Телефонът позвъня.
Скочих и вдигнах слушалката.
„Хей, ти, стари момко — извика енергичен мъжки глас от другия край.
— Аз съм. Милер. Чух да се говори, че си сламен вдовец. Истина ли е?"
„Да, да, точно така" — потвърдих бързо аз : изпълнен с радостно
предчувствие за това, което щеше да последва.
„Чудесно. Слушай,.. Аз също съм сам вкъщи, нали знаеш, че Ирена е
вън от града. След около час имам важна среща с... да, със стар фронтови
другар! Разбираш нали, че това е такава уговорка, каквато човек не може да
откаже. Но както обикновено се случва, изведнъж се появи Розмари, ама
точно преди пет минути, връщайки се от ваканция. Просто позвъня и..."
„Розмари?"
„Да, ти не я познаваш, но ще се запознаеш. Не ме прекъсвай постоянно.
Бързам страшно. Трябва да отида на срещата, защото иначе тя... имам
предвид защото иначе той... Знаеш де, старият фронтови другар... ха-ха.
Именно поради това стана толкова глупаво, че Розмари също точно сега,,. за
това де, дето се появи и тя в същото време. Пчелите налитат на мен като на
гърне с мед. Но аз размислих... та тя е много мило момиче, Розмари, и за да си
знаеш отсега, тя е и много темпераментна. Та си помислих, че нищо няма да
ти струва, ако мъничко се погрижиш за нея, след като вече е дошла..."
„Кой? Аз? Е, добре, всичко е наред." Нищо повече не можах да кажа —
така се изпреварваха една след друга думите ми.
„В края на краищата сега цялата къща е само за тебе, докато Мариана я
няма. Смятам, че нямаш нищо против мъничко компания в твоята самота,
нали стари момко? А и Мариана ще се върне едва утре... Да, около четири.
Кълна ти се, че когато Розмари застана така неочаквано на прага, си
помислих веднага, че ще я изпратя при бедния сламен вдовец, който вероятно
се отегчава до смърт. Казах си, че той положително ще се зарадва на женска
компания, В краен случай би могъл да й покажеш нещо от града... търговския
център, малкото езеро, патиците в парка и въобще всичко, каквото човек
показва на своит. гости. Ясно ли е всичко?"
„Да, да, но..."
www.izvorite.com
35
„Никакво но". За това нямаме повече време. Ще й кажа, че ще се

погрижиш за нея. И доколкото познавам Розмари, тя ще бъде за нула време
при теб. Приятно прекарване, стари развратнико!"
С това той тракна слушалката. Спуснах се да се подготвя. Обръснах се,
облях се с лосион със свръхмъжествено ухание. Светкавично се облякох.
Абсолютно новият ми тъмносин костюм трябва да се полее. Разтребих
набързо и хукнах в мазето, за да изнеса бутилка шампанско.
За да се подсигуря, се обадих на Мариана и попитах дали там всичко е
наред. Наред беше. Всички роднини ми изпратиха поздрави, а Мариана каза,
че няма да се завърне преди сряда. Затворих телефона, изчистих пепелниците,
извадих две чаши за шампанско... и се позвъня. Хвърлих в огледалото
последен критичен поглед. След това отворих.
На прага стоеше около седемгодишно момиченце със светлоруси
плитки, смешни лунички и весела усмивка, при която се виждаше, че му
липсват предните два зъба.
„Ало — каза то, — аз съм Розмари. Вуйчо ми каза, че ще ми покажете
града, тъй като той няма време, а беше и забравил, че трябва да се грижи за
мен, докато мама и татко са на погребение."
И за да приключим по-бързо дългата и отегчителна история: показах й
летището, пристанището, чайките, патиците и й купих голям сладолед. После
я заведох в дома на Милер и позвъних. Той сам отвори. Изглежда фронтовият
му другар го беше вързал.
„Ето, гангстере" — казах аз и му оставих малката Розмари.
Както беше уговорено, Мариана се върна в сряда. Тя забеляза двете
чаши на масата в кухнята. Бързо грабнах шампанското.
„Само веднъж се живее! — казах аз. — Трябва да отпразнуваме
завръщането ти, скъпа."
www.izvorite.com
36
Мъжът над четиридесетте не е винаги в такава форма, каквато би желала

неговата жена. Затова бъдете разумна, оставете го на спокойствие, разрешете му
почивка, по-чакайте, докато се възстановят силите му

Който иска да остане млад, трябва през определени интервали от
време да се гмурва във водовъртежа на светския живот, въпреки че превръ-
щането в светски човек коства все повече време с напредването на
годините. Нямам предвид времето, което жената прекарва пред
огледалото, за да стане толкова хубава, колкото е била някога. Мисля no-
скоро за една от по-малко радостните последици на женската
еманципация: в днешно време съпругът не може повече да разчита както в
добрите стари времена, че ще има току-що изгладена риза и подходящи,
добре лъснати обувки. Превръщането на мъжа от спортен тип в
джентълмен със смокинг е отегчителен, покрит с тръни път.
...и отнемащото много време труфене
Бяхме поканени на официална вечеря у приятели на семейството и се
намирахме по средата на приготовленията. Мариана натискаше за седми път
дръжката на вратата на банята. Счетох за необходимо да я заключа, за да мога
да си осигуря миг спокойствие и да се обръсна.
„Сега, сега, успокой се де! Един след друг" - казах учтиво, но твърдо
през ключалката и се огледах за лосиона, който използувам след бръснене.
Той не беше на обичайното място.
www.izvorite.com
37
„Използувала ли си моя френски одеколон „Де Лукс" за след бръснене?

Порязах си брадичката."
Пуснах я, за да го потърси.
„В тази къща нищо не си е на мястото" — установих аз.
„А какво е това, което държиш в ръка?
„О, вярно. Мислех, че е спреят, който използувам преди бръснене."
„Де Лукс" — допълни Мариана със саркастична нотка и се опита да ме
измести от огледалото, но аз бях по-силен и я изпратих в банята за гости.
Бръсненето завърши успешно. Няколко минути по-късно бях на вратата на
спалнята.
„Какво има пак?"
„Бялата ми риза. Къде има бяла риза?"
Тя намери една.
„Само не тази — казах бързо аз, когато пипнах яката. — Тя е тясна.
Нямам ли някоя, която да е с няколко номера по-голяма?"
С огромно нежелание ходя на вечери, ако съм принуден да нося риза,
която е твърде тясна на врата. По време на вечерята, когато напитките
засилват кръвообращението, е съвсем естествено да се зачервиш. Но не бих
желал още при влизането да бъда с вече зачервена физиономия. Мариана
потърси друга риза и ми я подаде.
„Не става — казах аз — твърде тясна е в талията."
„Другите не са изгладени."
„Добре, ще бъдеш ли така мила да изгладиш набързо една?"
Тя изчезна — с няколко напълно излишни протеста. Нямаше я цяла
вечност. Никога не можах да разбера защо една риза се глади за толкова
възмутително дълго време. Необходимо е само да се прекара ютията
през гърба, след това една ютия върху двете предници, върху двата ръкава и
накрая една ютия върху яката. И готово. Придържайки с ръце панталоните си,
влязох в стаята, където Мариана гладеше. „Отзад на панталона липсва едно
копче за тирантите" — казах аз.
Тя изтича, за да донесе игла и конец. Облякох ризата и отидох в банята,
за да си оправя косата пред огледалото. Внезапно Мариана застана зад мен.
„Извинявай, но как мога да зашия копчето, когато постоянно тичаш
насам-натам? Ако не можеш да застанеш за секунда мирно, трябва да събуеш
панталоните."
„За това няма време — възразих аз. — Ти знаеш, че вечерята ще бъде
сервирана точно в деветнадесет часа."
Най-после копчето застана там, където му беше мястото.
„Тирантите — казах аз, — какво си направила с тирантите?"
„Аз?"
www.izvorite.com
38
„Да, би ли ги потърсила? Те са на сивите ми панталони, които си

преместила. Аз винаги ги поставям върху облегалката на стола."
Тя отиде да търси тирантите. Когато най-на-края се върна с тях, аз
точно се бях заклещил под леглото. „Идиотското копче за ръкавели се тър-
кулна — измърморих аз. — Можеш ли да го извадиш? Ти си толкова стройна
и гъвкава."
Комплиментът беше недвусмислен. Тя пропълзя под кревата. В това
време аз отидох в банята, за да си среша косата за втори път. Не можах обаче
да покрия оплешивялото място отгоре.
„Плешивото! — извиках аз. — Не мога да скрия оплешивялото място.
Опитай ти."
Тя взе гребена и опита. Отдаде й се да прикрие напълно оплешивялото
място, но естествено за това трябваше време.
„Лъснала си черните ми обувки, нали? Би ли ми ги донесла?”
Тя ги донесе.
„Не, не. Не най-новите. Те ми стискат. Другите черни!"
„Те не са лъснати."
„Ах, лъсни ги набързо, докато си връзвам папийонката."
Извадих я от чекмеджето. Знаех си аз, че проклетата пак няма да може
да се върже.
„Мариана! — извиках аз. — Мариана! Моля те, ела."
След дълго време тя се появи, като носеше в ръка лъснатите ми обувки.
„Ах, моля ти се, опитай се да вържеш това проклето нещо. В това никой
не може да те надмине."
Тя завърза папийонката. Облякох смокинга, сложих копринена
кърпичка в малкото джобче, изчетках една власинка от блестящия копринен
ревер, огледах се доволен в огледалото в антрето, сложих копринения шал,
шапката и палтото.
„Тръгваме!" — извиках аз.
Никакъв отговор.
Взех си ръкавиците от малката масичка.
„Мариана! — извиках аз още веднъж. — Тръгваме!"
Все още никакъв отговор Сбръчках чело и отидох в спалнята. Облечена
в светлосиньо кимоно, тя седеше пред тоалетната масичка и си решеше
косата.
„За бога, жено, та още ли не си готова?" — извиках шокиран аз.
www.izvorite.com
39
Съпругата, прехвърлила четиридесетте, все още играе в брака с удоволствие

ролята на тази, която трябва да бъде покорявана. От друга страна, за съпруга може да
бъде много стимулиращо чувството, че той е този, когото покоряват
Ние, които останахме млади,,.

Стара фризийска поговорка с право гласи, че да се спи в продължение
на един час преди полунощ е много по-добре, отколкото два часа след това.
Ако тези думи са валидни за някого, то това е предимно за нас, младежите,
които са мъничко поостарели. Вместо да правим героични опити и да
доказваме на целия свят, че въпреки дългия и напрегнат ден не сме ни най-
малко уморени, а после да задремем пред телевизора, би трябвало спокойно
да признаем, че едва стоим от изтщение, да си легнем рано и да си починем
добре. Някой беше казал: „Не е маловажно да се спи. Човекът с добър
нощен сън доказва, че е бил напълно буден през деня.. "
...и увеличаващата ни се нужда
Едва разгърнах вечерния вестник и главата ми клюмна напред.
Работният ми ден беше труден и напрегнат. Бях уморен. Така уморен, както е
колективът на старческия дом след годишния пролетен излет. Стреснах се и
се опитах да разбера какво разправя експертът от екрана за новото по-
вишаване на данъците и влошения напоследък баланс в търговията, но
главата ми пак клюмна. Бях готов да заспя. Посегнах към вестника и го
разгърнах на страницата с карикатурите. И това не помогна. След малко
изплашено подскочих.
www.izvorite.com
40
Действително съм дремнал няколко минути! Гледах екрана с празен

поглед. Разбрах, че междувременно търговският баланс се е влошил още
повече и че данъчната стрелка се е завъртяла с още четвърт окръжност.
Сега обаче в леглото — си казах аз. Когато човек е толкова уморен, има
само едно нещо, което е разумно да се направи: да си легне в леглото и добре
да си почине. И да не стърчи дремещ половината нощ пред жалкия телевизор.
Точно това си казах. Ще бъде непростимо, ако направя нещо друго, вместо
тихичко да се оттегля. Никога не съм могъл да понасям хора, които прекарват
цялата вечер в полусън пред телевизора. Хвърлих настрана вестника, загасих
телевизора и отидох да спя.
Точно когато задрямвах, вратата се отвори н някой светна. Беше
Мариана.
„За Бога, ти ли си този, който лежи?"
„Просто си легнал?"
„Да."
„Болен ли си?"
„Не."
„Та още няма и осем часа! Ти никога не си лягаш толкова рано!"
„Уморен съм."
„След това, което си свършил днес? Та тогава прагът на натоварване е
при теб много нисък."
Тя пипна челото ми.
„Защо го правиш? — попитах аз. — Не се опипва челото, за да се
разбере дали някой е уморен, или не."
„Имаш температура."
Мариана отиде и донесе термометъра от банята,
„Смешно — каза тя, когато го погледна малко по-късно. — Нямаш
температура. Какво става с теб?"
„Уморен съм. Уморен и сънлив. Казах ти вече!"
„Нима нямаше нищо по телевизията, което би искал да видиш? Днес
има чудесно предаване с Ед Съливан."
„Не ме интересува."
„Просто не разбирам..."
„Слушай! Искам веднъж добре, да си. почина. Ако ме оставите на мира,
ще се опитам да поспя до утре сутринта. Това е всичко. Моля, загаси лампата
като излизаш. Лека нощ."
Тя поклати глава и излезе. Почти се бях унесъл, когато вратата отново
се отвори. Беше Бени. Той ме погледна с интерес.
„Защо си си легнал, татко?"
„Защото съм уморен."
www.izvorite.com
41
„Но обикновено гледаш винаги до късно телевизия! Трябва ли да спиш?

Та няма още осем..."
„Да, трябва да спя."
„Е, но тогава няма да получиш кекс и кафе, А освен това има и чудесно
предаване с Ед Съливан."
„Все ми е едно.. ."
„Можеш ли да заспиш без кекс и кафе?"
„О, да, ако ме оставят на мира."
Той правилно разбра лекия намек и се оттегли. Загасих отново лампата
и се опитах да заспя.
Усилията ми почти щяха да се увенчаят с успех, когато вратата пак се
отвори и Бени влезе.
„Спиш ли?"
Поклатих глава и показах, че това не е така. Той беше вече по пижама.
„Аз също ей лягам — съобщи той. — Имам цял куп комикси, които
трябва да прочета."
Бени изчезна в стаята си и аз затворих очи. Бях си легнал да спя и
реших да сторя точно това. Няколко минути по-късно вратата тихо се отвори
и някой започна да се мотае около нощното шкафче. Погледнах. Беше
Мариана. По нощница.
„Исках само да взема будилника — прошепна тя. — Мислех, че вече
спиш."
Поизправих се и я погледнах, без да разбирам. „А, и ти ли вече си
лягаш? — попитах аз. — Та сега е едва осем. Толкова рано ти никога..."
„Не е особено приятно да седиш сама във всекидневната и да гледаш в
пространството. Ед Съливан ще започне чак след два часа. Лека нощ".
Излезе и затвори внимателно вратата след себе си. Известно време
лежах и се опитвах да заспя. Сега или никога. Обаче от минута на минута ста-
вах все по-буден. По-добре да прочета няколко страници — това винаги
ме приспива. Станах и си потърсих подходяща книга. Издърпах от втората
редица на библиотеката няколко криминални романа, седнах и прегледах три
или четири, за да разбера кой е най-вълнуващият. След около 49 страници
с Мегре бях по-буден, отколкото през целия ден. Към 10 часа отидох в
кухнята и си направих чаша силно кафе. Докато го преглъщах с няколко
коняка, се забавлявах с шоуто на Ед Съливан, където не се говореше за
влошените баланси в търговията. Върнах се обратно към моя Мегре. В
полунощ го бях прочел и започнах „Инспектор Браниган започва да
действува". Час по-късно и аз самият започнах да действувам и отидох в
кухнята, за да похапна мъничко. Безшумно си извадих бира и уиски. Към
около три часа, когато инспектор Браниган осуети тъмните планове и постави
www.izvorite.com
42
белезници на убиеца, аз затворих книгата и си легнах. И когато Мариана

дойде на сутринта в стаята ми и ме раздруса, аз бях толкова уморен, колкото
отдавна не съм бил. Веднага заспах за още няколко минути, въпреки че тя
вече ме беше изправила.
„Не е за вярване — мърмореше тя, докато ме буташе в банята. — Така,
както спиш, трябва да си в зоологическата градина при сънливците. Или пък в
телевизията като продуцент. Ще правиш програми, при които всеки веднага
ще заспи..."
Може би идеята съвсем не е толкова лоша.
Факт е, че по природа жената е по-романтична отколкото мъжът. За

съжаление съпругът, прехвърлил' четиридесетте, нееинаги обръща достатъчно
внимание на това

Ние, младежите, които започваме по малко да остаряваме, трябва,
доколкото е възможно в тези времена на стопански кризи и ограничения, с
всички сили да се помъчим да си осигурим безгрижна старост. Може и да се
случи да станем състоятелни чрез голяма лотарийна печалба. От друга
страна, обаче, от древни времена се знае, че най-добрият източник за
доходи е спестовността. Не трябва да разпиляваме това, което с труд е
придобито по време на един цял живот. Шотландците съвсем правилно
казват: „Две неизхарчени петолевки са вече една десетолевка." И когато
www.izvorite.com
43
правителството непрекъснато ни притиска да сме пестеливи, трябва ние,

по-възрастните, да дадем добър пример.
Например можем да зачеркнем скъпото ежегодно пътуване през
време на отпуската, и то без да го заменяме с нищо. Дори и ако е не-
приятно. ..
...и как се ограничаваме
Пътуването по време на отпуска е несериозна работа, а да се дават пари
за това е неразумно. Естествено знам, че на Бахамските острови е много
хубаво. Виното, слънцето, жизнерадостта, палмите, забавите — всичко това
ми харесва изключително много. Обаче времената се промениха. От нещо
трябва да се пести, вечното консумиране все пак някак да се ограничи. Що се
отнася до Бахамите — може да се живее и без да се пътува през време на
отпуската. Реших да си остана вкъщи.
Никакви Бахами. Мариана беше потресена, когато забеляза, че го мисля
сериозно.
„Но щом всички други могат да си го позволят — попита тя, — защо
ние да не можем?"
„Ние не сме всички други. Щом Петерс, Ханзен и Ионас смятат, че
могат да си позволят да пътуват през време на отпуската — е, добре. Аз съв-
сем сигурно не мога. Помисли, моля, за общото стопанско положение. И
въобще. Не, тази година ще си останем вкъщи и ще се отегчаваме взаимно.
Край/'
„Това виц ли е? С изключение на старата госпожа Олафсон ще бъдем
единствените в квартала, които няма да пътуват. Всичко живо отива на юг.
Бергови отиват на Карибските острови, Паркерови — на Канарските,
Майерови — в Крит, Ханзенови в Оберамергау, а Мьолерови все така в
Тевтобургската планина. Трябва ли през цялата отпуска да стоим тук и да си
въртим палците?"
„Имаме хубава градинка, имаме шезлонги, имаме полянка. Можем да
плевим, да поливаме рододендрона и да подстригваме тревата. Непременно
ще намерим какво да правим."
„Ако си се наситил на Бахамските острови, можем да отидем другаде.
Има толкова много други места, които можем да изберем."
„И кои? Бермудските острови са много скъпи, Китай и Огнена земя са
много далеч, Ривиерата е претъпкана, а Нида е твърде разгулна за хора на
нашата възраст. Единственото място, където човек може на спокойствие да си
почине... е собствената полянка. С други думи, оставаме тук. Помисли колко
много ще спестим!"
www.izvorite.com
44
„Естествено, особено ако ме завържеш на колче в градината. Тогава

мога да изгриза тревата до корените и ще спестим и от косача."
Истински черен хумор. Напуснах стаята с лошо настроение. Дни наред
не ми говореха. Затова пък аз още по-упорито държех да останем вкъщи. В
края на краищата аз съм главата на семейството, а във всяка порядъчна
фамилия думите на стопанина са закон. Еманципация. или не, така ще бъде.
Ще останем у дома.
Един ден Берг дойде за малко у нас.
„Както чувам, за тази година сте зачеркнали Бахамите — каза той. —
Щом и без това през време на отпуската ще си останете вкъщи, бихте могли
да окосите и моята поляна, както и да поливате розите, докато ние сме на юг,
нали?"
„Добре" — обещах като добър съсед, какъвто съм.
Малко по-късно се появи Майер.
„Утре отлитаме за Крит — каза той. — Вие кога тръгвате?"
„Изобщо няма да тръгнем — казах аз. — Тази година никъде няма да
вървим. Лоши времена, разбираш ли. Страшното увеличаване на данъците.
Нямаме пари за пътуване през време на отпуската и вместо това ще се
радваме на нашата градинка."
„Абе, дочух вече нещо такова. Но ако е така, не бихте ли могли да
вземете Сента за няколко седмици? Тя съвсем скоро роди малки, а госпожа
Олафсон е твърде стара, за да може човек да я помоли за такова нещо."
„Ще се грижим отлично за цялата менажерия" — обещах аз.
На следващия ден се обади госпожа Ханзен. Тя искаше само да знае
дали Мариана по приятелски би й поливала цветята, докато е с мъжа си в
Байерн. Обещах да предам молбата й на Мариана. След това Паркерови
заминаха за Канарските острови. Господин Паркер сам дойде и донесе кафеза
с птицата Пипин, за която бях обещал да се грижа.
„Добър път — казах аз — и не се тревожете за вашия любимец."
Вечерта дойде и госпожа Мьолер, като носеше голямата сива котка в
ръце.
„Помислихме, че можем да помолим вас и вашата съпруга да приемете
Пуси за три седмици. Вашата жена каза, че смятате да си останете вкъщи и
през цялата отпуска да се занимавате с градината. И тогава си помислих, че с
една животинка ще бъде по-весело. Иначе вероятно ще си седите и ще се
отегчавате, нали?"
Хванах котката за врата и я оставих в антрето. Кучето Сента веднага се
нахвърли върху нея, Пуси изфуча, козината й настръхна, а Пипин цвърчеше
възбудено в кафеза.
www.izvorite.com
45
„Добре ще се грижим за кея — обещах аз. — Пътувайте безгрижно и

се забавлявайте."
„Тя всъщност не се нуждае от много грижи — каза госпожа Мьолер. —
Напълно доволна е, когато получава три пъти на ден пушена херинга, топло
мляко, топъл, сварен кокоши черен дроб и когато може да излиза навън на
всеки два часа."
Пожелах на госпожа Мьолер добро пътуване
и тя си тръгна. Изтекоха няколко дни. Мариана все още не продумваше
и дума с мен. Единственият, който бърбореше, беше Пипин. Сента и Пуси се
понасяха като куче и котка. Дългите вечери бяха най-лошото. Аз задремвах
пред телевизора, а Мариана ме гледаше втренчено и с упрек. Безмълвно.
Накрая не издържах повече.
„Добре — отстъпих тихичко аз. — Утре ще отлетим за Бахамските
острови. Но за икономия трябва да вземем един от тези евтини чартърни
полети, в които е включено всичко."
Триумфален вик поздрави моето решение. Бяхме до гуша затънали в
приготвянето на багажа. Изведнъж обаче нещо дойде наум на Мариана.
„Котката! — извика тя. — А кучето и малките му? А птичката и цветята
на госпожа Ханзен? Кой ще се грижи за всичко?"
За момент бях безпомощен. Тогава ми дойде една идея.
„Госпожа Олафсон — казах аз, — старата госпожа Олафсон! Бързо ще
изтичам при нея и ще я помоля да се грижи за всичко. Макар и да е вече на
осемдесет и седем, би могла с лекота да приеме няколко животинки, а и не е
страшно да се окоси мъничката ливадка. Истинска съседска помощ."
Забързах към къщичката й. Госпожа Олафсон точно се качваше в
такси.
„Спрете! Почакайте! — изкрещях аз. — Къде отивате?"
„На Бахамите! — извика радостно старата дама и ми махна с ръка,
когато таксито тръгна. —- Искам да видя палмите!"
www.izvorite.com
46
Мъжът, преминал четиридесетте, е достигнал възоаст-та, когато се появяват

някои повече или по-малко смущаващи малки телесни дефекти. Например носенето на
очила става неизбежно, ако той и занапред иска да вижда това което досега никога не е
пропускал
Hue, kоито останахме млади...

Без съмнение светът за нас, които сме останали млади, вече не е
особено приятно място. На дневен ред са убийства, насилия, нападения.
Понятно е, че когато напускаме четирите си стени, чувствуваме известно
безпокойство. Дали на следващия ъгъл вече не чака някой джебчия?
Въоръжен разбойник? Няма ли скитник зад старите дървета оттатък в
парка? Човек не- се чувствува сигурен никъде и може само да опита да се ус-
покои с мисълта, която още Волтер формулира така добре: „Сигурно е
само едно — несигурността." Трябва обаче да признаем, че голяма част от
несигурността и страха ни се дължат на факта, че с течение на годините
въображението ни не е отслабнало и че на нас, по-възрастните хора, фан-
тазията понякога ни играе различни номера...
...и нашата цветуща фантазия
На Мариана й личеше от пръв поглед, че нещо интензивно я занимава.
Цял ден бях в града и се прибрах късно.
www.izvorite.com
47
„Какво има?" — попитах аз, докато си събличах палтото.

„Все още не съм стопроцентово сигурна — започна възбудено тя, —
тоест нямам сигурно доказателство, но мисля... мисля, че Тод е убил жена си.
Тод е нашият нов съсед. Той мина покрай нас, за да вземе назаем
брадва и тогава ни се представи. Семейство Тод се бяха нанесли съвсем скоро
в леко занемарената стара къща до нас. „Убил? Жена си? Но..."
„Първо не исках да ти кажа, но миналата нощ чух в тях силни гласове и
тъй като... е, да, промъкнах се до живия плет и подслушвах. Те се караха
така, че перушина хвърчеше и изведнъж една жена извика, чу се притъпен
трясък като от падаща брадва, разбираш ли, такъв един съвсем силен
трясък. След това за секунди всичко стана тихо. Лампата в мазето
светна и можах през прозореца да видя неясно мъжка фигура, която
мъкнеше по стълбите на мазето едно женско тяло. Внезапно светлината
угасна и повече не можах нищо да видя. Както вече казах, не ти го разправих,
защото знам, че не обичаш да подслушвам при плета. Цяла нощ очи не
затворих. Днес, след като ти отиде рано сутринта в града, аз отскочих оттатък
и попитах Тод дали може да ми върне брадвата, тъй като много ми
трябва. Той изглеждаше много объркан и когато накрая донесе брадвата, тя
беше съвсем мокра. Сигурно беше измил набързо кръвта." Мариана донесе
брадвата.
За да бъда искрен, по дръжката имаше все още няколко капки кръв.
„Нека да не драматизираме нещата — казах аз. — Може би има съвсем
естествено обяснение за всичко това. Може би е клал кокошка."
„Глупости. В този квартал никой не може да има кокошки, без да чуят
всички съседи. Ако ти беше убил жена си и искаше да се отървеш от нея,
какво би сторил?"
„Да, често съм мислил за това. Най-близко до ума би било да те заровя
в двора, мила. И тъй като точно говорим за това. .."
„Ела!" Мариана бързо ме дръпна до прозореца, откъдето добре се
виждаха двора и градината на съседната къща.
При храстите с цариградско грозде стоеше мъж, който копаеше
дългичка правоъгълна яма. Без съмнение това беше Тод.
„Виждаш ли? — тържествуваше Мариана. — Какво ще кажеш сега?
Макар и да се знае, че днес всичко може да се случи, то е все пак..."
Трябва да призная, че беше много, много загадъчно.
„Виждала ли си госпожа Тод днес?" — попитах аз.
„Трупът ли? Не, естествено. Вчера следобед тя започна да мие
прозорците на верандата. Стълбата, кофата, гюдерията и всички други работи
са все още там и никой не ги е пипнал. Веднага ще извикам полицията."
www.izvorite.com
48
Успях да я убедя да поизчака още. Дори и за продълговатата яма в

градината би могло да има естествено обяснение.
„Слушай, ще чакаме до утре" — казах аз. И така направихме. Рано на
следващата сутрин Мариана притича до леглото ми и ме издърпа.
„Ела,— извика тя, — бързо! Гробът е току-що заринат."
Тя ми подаде бинокъла.
„Застани на стола. Може би би могъл да различиш какво има във
ваната, която е до... до гроба."
Покачих се на споменатия стол, нагласих правилно бинокъла и... да,
нямаше съмнение. „Гасена вар" — казах аз.
„Ако една жена изчезне безследно и ако съседите са чули жената да
вика, като освен това са доловили глух удар от брадва, а в градината се
излива гасена вар в продълговата яма, ти, ако би бил полицай, нямаше ли да
започнеш да търсиш изчезналото лице?"
„Сега вече мисля, че няма вреда, ако уведомим полицията" — казах аз.
Мариана ме хвана за ръка. „Много късно — каза тя. — Вече
хванаха убиеца."
Двама мъже в светли шлифери влязоха в градината. Тод вървеше между
тях. Дълго време се оглеждаха наоколо и след това дадоха указание на
няколко мъже в работни облекла да изкопаят с бел и лопати голяма
продълговата яма зад гаража.
„Там няма да я намерят" — каза Мариана и преди да мога да я задържа,
изтича в градината към плета, покачи се на един сандък и извика на двамата
мъже със шлиферите:
„Там, той я погреба там, оттатък при храстите с цариградското грозде!"
За това указание тя трябваше дълго горчиво да съжалява. И днес все
още, половин година след случката, новите ни съседи считат Мариана за
човек с тежко душевно разстройство.
За това, което се беше случило отсреща, имаше съвсем просто
обяснение. Тод беше взел назаем брадвата, за да изсече старите храсти ца-
риградско грозде. Той мислел, че са засадени върху поставения надълбоко в
земята резервоар за нафта, в който обаче се явила пукнатина. Тод изкопал
голяма яма, но не намерил резервоара. Гасената вар трябвала за белосване на
стените на стълбището в мазето. Без да обърне внимание, той оставил
брадвата върху стъпалото. Жена му, която носела буркан с мармалад, искала
да слезе, без да запали осветлението. Спънала се и паднала през шест стъпала
надолу, изкълчила си крака, получила силен кръвоизлив от носа и трябвало да
остане следващия ден в леглото. Архитектът и работникът дошли и се сетили,
че според строителните планове резервоарът за нафтата не е при храстите с
цариградско грозде, а е заровен зад гаража. Това беше всичко.
www.izvorite.com
49
След този случай махнах купищата криминални романи от нощното

шкафче на Мариана и вместо тях й поставих събраните произведения на
Бенджамин Франклин.
Те са напълно безобидни и са съвсем подходящо четиво за заспиване.
Никой не може да очаква от мъжа, прехвърлил четиридесетте, да

бъде в такава форма, в каквато са по-младите му свръхтренирани
съвременници. Ако съпругата е на друго мнение, трябва да й се разясни
утопията на това схващане

Погрешно е да се счита, че ние, които останахме млади, не трябва
повече да се интересуваме от днешната мода. И как още! Модата е
съществена съставка на това, което ни поддържа млади. Бърнард Шоу
сигурно е имал право, когато е твърдял, че младите контета и изящните
кукли, които дават тон на модата, имат винаги особено лош вкус. В това-
изказване има ясно изразено предизвикателство. Ние, които сме поживели
малко, не трябва да се колебаем понякога също да въведем нещо ново. Трябва
www.izvorite.com
50
да се придържаме към най-новото, особено в модата за плажа — сектор, за

който нас, зрелите мъже, не съвсем без основание ни упрекват, че сме
особено консервативни. ..
...и модата
Започна се с това, че моят съсед по бунгало се появи един ден внезапно
в съвсем нови крещящо-лилави шорти. Да не говорим за десена. Сплескани
слузести сепни в неописуем бял сос. Ако въобще можете да си представите
такова нещо. Явно мъжът не беше наясно, че новите му шорти бяха последна
дума на модата от миналата година. Младите красавици по плажа се смееха
всеки ден до смърт на наперения му ход от бунгалото до водата и обратно.
Мъжът имаше самочувствието на млад петел!
Аз съвсем не съм човек, който по отношение на модата иска да бъде
наравно със съседите и познатите си. Трябва обаче да призная, че оръфа-
ните ми избелели кафявожълти шорти с разтегнат ластик изглеждаха
доста грозни, когато човек ги погледне отблизо. Отидох в града, за да си
купя нещо по-хубаво. В края на краищата и аз трябваше всеки ден да
преминавам през плътен обръч от къпещи се нимфи, когато исках да вляза
във водата. На витрината на магазин за мъжка мода внезапно видях
едни шорти, които привлякоха вниманието ми. Те бяха някак възхитително
младежки, някак жизнерадостни. „Последна дума на модата, мъже!
Италиански модни шорти! Модата през това лято!" Изведнъж ми дойде наум,
че на корицата на едно списание за мъже бях видял Мохамед Али в такива
шорти, нарисувани с подскачащи бизони в благородни цветове. Те му
стояха добре.
От тези шорти се излъчваше нещо мъжко, нещо свръхмъжествено.
Всъщност, защо мъжете трябва да ходят насам-натам, обути винаги в скучни,
лишени от фантазия сиви или кафяви шорти? Защо нашият невзрачен летен
екстериор веднъж да не бъде освежен с весели, тържествени шорти — шорти,
върху които фучат бизони! Чудесна идея, наистина.
Минах няколко пъти нагоре-надолу покрай магазина, като хвърлях
отстрани поглед върху шортите. Събрах цялата си смелост и влязох. Есте-
ствено не казах веднага какво искам, а опипвах бавно почвата. Може би
смятат, че е глупаво мъж на моята възраст да се интересува от тези летни
финтифлюшки. „Бих искал чорапи" — започнах аз и погледнах под око
към няколко чифта модни шорти, десенирани с елегантни етикети за шишета
за вино от цял свят.
„Някакъв специален цвят?" )
Не отговорих, а пипнах шортите.
www.izvorite.com
51
„Изглежда, че качеството им е добро" — казах лекомислено, по

лятному аз.
„Това е най-новото, току-що дойде от Милано. Тези шорти ще бъдат
тази година шлагера на мъжката плажна мода."
„Но такова нещо човек не може да облече" — вметнах аз, държейки
гащетата.
„А защо не? Аз самият имам вкъщи един чифт от тях. Действително
създават радост. Трябва да пробвате."
„Не съм ли много стар за такова нещо?"
„Напротив, това подмладява. Защо непременно искате да се разхождате
насам-натам безвкусно облечен и без всякаква фантазия... -и то в такъв хубав
летен ден?"
„Всъщност имате право — вметнах аз. — В края на краищата летните
джунджурии и плажните рокли на дамите са също пъстри и ярки."
„Точно така. Какво ще кажете за тези тук? Току-що пристигнаха с
„Алиталия" от Болоня!"
Младият продавач ми подаде щамповани с елени шорти.
„Изключително мъжествено! И погледнете, господине. .. там отзад се
бият два елена... разгонени са и се блъскат с рогата."
Отблъснах елените от себе си.
„Не, благодаря — казах аз. — За моя вкус е малко прекалено забавно.
Нямате ли нещо по-солидно?"
„Ето тук шорти с момичета без сутиени... тук пък едни с розови
слонове. . . и, виждате ли, весели маймунки се люлеят от дърво на дърво. Ха-
ресват ли ви? Та само един път в годината е лято. Между другото и аз имам
точно такива в бунгалото."
„Може би няма да бъде лошо — разсъждавах аз. — Тези моята мярка ли
са?"
„Точно. На ваше място бих ги грабнал. Вие сте точно подходящ за
такова нещо и можете да се покажете в тези шорти."
„О, още нещо! — казах дръзко аз. — Свиват ли се слоновете при
пране?"
„Слоновете изобщо не се свиват, ха-ха, ама че виц. И цветовете са
трайни. Както казах, имам съвсем същите оттатък в къщичката на плажа. И
днес изглеждат все още такива, каквито бяха, когато ги купих."
„Е, добре, увийте ми едни."
„А чорапите?"
„Тях ще оставя за следващия път. Днес нямам много време."
Взех празничните италиански луксозни шорти и забързах обратно към
бунгалото. Мъжът имаше право, бяха ми по мярка.
www.izvorite.com
52
„Е, как ги намираш?" — попитах Мариана и се заразхождах за проба из

вътрешния двор няколко пъти насам-натам. Мариана не беше особено
въодушевена.
„За бога, човече — изпъшка тя, — как го мислиш! На твоята възраст!
Та те са почти неблагоприлични!"
„Какво им е неблагоприличиото на няколкото мили слончета и
маймунки..,"
„Тези червеня задници. Никога досега аз..."
„Ах, глупости — подхвърлих аз. — Та точно това е веселото. Освен
това и цветовият ефект е забавен..."
„Когато мама дойде, няма да се появяваш в тези парцали. Не
позволявам!"
Бях малко възмутен. „Как така? Да не би да искаш да ходя чисто гол..."
„Знаеш много добре какво искам да кажа. Освен това трябва да
помислиш какво ще кажат хората, съседите. И именно мама."
„Хората — изфучах презрително аз. — Като че ли изобщо ме
интересува какво ще кажат хората. Ако искам да се разхождам с маймуни
върху шортите си, ще го направя. Все едно какво ще кажат хората..."
Не казах нищо повече. Стори ми се много глупаво. Излязох, взех
маркуча и започнах да поливам рододендрона. Не че беше необходимо. Исках
само да покажа новите си шорти на съседа, на доктора.
Той беше там и нескопосано поправяше нещо на голям градински
чадър. Обърнах му гръб, наведох се и отскубнах няколко бурена. Шортите се
изпънаха и шарените фигури ясно изпъкнаха. Изведнъж нещо издрънча.
Докторът беше захвърлил градинския чадър.
„Не гъделичкат ли?" — попита той и дойде до плета. Изглеждаше
много скептичен.
„Кое трябва да гъделичка?"
„Имам предвид.. .маймуните в, е... върху шортите ви?"
Това беше твърде вулгарно. Дадох му да разбере, че нивото на шегата
му е под това, което би трябвало да се очаква от един практикуващ лекар и
добавих, че подобна забележка съдържа и значителна порция безвкусица.
„Какво ще постигнете, като носите такова нещо? — продължи той. —
Може би искате да влезете в книгата за рекордите на Гинес и да станете
безсмъртен?" Изгледах го предизвикателно. „Много глупава е привичката ви
да се пльосвате винаги така върху плета — казах аз. — Естествено, че по този
начин той никога няма да порасне. Защо не си останете оттатък, на ваша те-
ритория? И да не мислите, че пихтиестите медузи върху шортите, които сте
купили от сезонната лятна разпродажба, са по-хубави. Да се купува такъв
www.izvorite.com
53
боклук, а, не, знаете ли... А винаги съм смятал, че лекарите имат повече
фантазия..."
Сам чух, че гласът ми започна да става писклив. С демонична усмивка
докторът хвърли последен поглед на милите маймунки върху дъното на
шортите ми. След това скочи и като размахваше ръцете си насам-натам като
горила, премина през поляната и изтича обратно в своята къща, при което
очевидно много се забавляваше. Малко по-късно се появиха: Йонас —
съседът отсреща, зъболекарят от № 12 и още няколко познати, за да вземат на
заем това или онова, ножицата за живия плет или резачката за телта, или
нещо друго, което си бяха намислили, само за да могат да дойдат. Те се
кокореха на моите шорти и израз на тяхната завист бяха глупавите шеги,
които разказваха за маймуни и слонове. След като не можех повече да ги
слушам, им казах да изчезват. Не искам, подчертах аз? моето място да
гъмжи от тях само защото съм в крак с времето и най-накрая съм си
купил модерни шорти.
Вечерта се разходихме из околността. Аз носех моите луксозни шорти.
Мариана твърдеше по-късно, че хората, които са седели в градинките си, са се
смели. Появиха се няколко малки деца, които ни следваха на почтено
разстояние. Винаги когато се спирахме ние, се спираха и те. Това ме
изнервяше. Срещнахме и няколко души познати, които предложиха да
изчакам, докато се стъмни, и тогава да разходя луксозните си шорти. Тогава
те биха изглеждали по-малко дразнещи. Това, че употребиха думата
дразнещи, ми дойде над козирката. Обърнах се и разгоних немирниците.
По-късно срещнахме случайно най-добрата приятелка ла Мариана и
мъжа й. Разговорът веднага се завъртя около моите шорти.
„Естествено, че биха могли да се преработят на — ах, не, всъщност
нищо друго _не може да се направи от тях и при най-добра воля."
„Може — каза приятелката и опипа плата. — Най-добре е да се
боядисат тъмнокафяви или сини. Качеството на плата е твърде добро, за да
може ей-така просто да се хвърлят."
Като че ли въобще съм мислил да ги хвърлям! Доста раздразнен се
обърнах на токовете си и се прибрах.
В неделя сутринта отново облякох новите си луксозни шорти. Мариана
се въздържа от какъвто и да е коментар. Може би се страхуваше.
Чух как настойчиво предупреждаваше в банята сина ни да не прави
никакви забележки.
„Татко ще се сърди, ако кажеш нещо за това — шушнеше тя. — И
мисли му, ако се засмееш."
На инат отидох до вратата и я отворих. От другата страна на плета бяха
докторът, Йонас, зъболекарят и още няколко други съседи.
www.izvorite.com
54
„Идва ли?" — чух да пита с очакване Ионас,

Останах миг така, с дръжката на бравата в ръка. По улицата мина
управителят на търговския център, някой си Баструп. Там имаше още
няколко хорица, които даваха вид, като че ли се разхождат съвсем случайно
насам.
Те обаче забавиха крачка веднага, щом ме съзряха.
„Добре! — изръмжах аз и хвърлих луксозните си шорти в ръцете на
Мариана. — От мен да мине! Боядисай ги тъмносини или каквито щеш..."
Няколко дни по-късно отидох в магазина, откъдето ги бях купил.
„Бих искал чифт чорапи" — казах аз. Продавачът разглеждаше с голям
интерес тъмносините ми шорти и леко ги опипа.
„Това не са ли,.."
Кимнах и започнах да се ровя из чорапите.
„Точно такива имам и аз в лятната си къща — каза продавачът
съзаклятнически. — Само че са още по-тьмносини."
www.izvorite.com
55
Жената над четиридесетте, разбира, се, никога не изисква грубо и директно.

Дискретният намек за желанията й в момента обаче е съссем естествен и е в рамките
на правилата на играта
Ние, които останахме млада...

Като тактичен човек естествено трябваше да отмина тази тема.
Но не може да се лъже. Ние, съпрузите, преминали четиридесетте, сме
всичко друго, но не и имунизирани спрямо женската красота. За това
трябва да ни ръкопляскат преди всичко собствените съпруги. Ако не го
правят, то вероятно е заради това, че има съпрузи, които не са с чиста
съвест, щом се отнася за чужди жени. Съпругът над четиридесетте е,
както знаем, в , разцвета на годините си и трябва леко засрамен да
признае, че малкото странично отклонение не му е чуждо. Тогава могат да
възникнат и ситуации, при които е необходимо неуязвимо и здраво като
камък алиби. Наскоро самият аз бях в подобно положение. Но какво
означава едно алиби, когато човек има чиста съвест? Или как го беше казал
Ларошфуко: „Какво означава чистата съвест в края на краищата? Нищо.
Освен това, че е досадна и трябва да се поддържа чиста..."
...и малкото странично отклонение
Излизах от Моцартовия „Дон Жуан". Приказните звуци на хубавата
опера още звучаха в ушите ми, когато като един от последните прекосих за-
www.izvorite.com
56
лата и излязох на каменното стълбище. Погледът ми падна върху нисък,

дебел господин с черно палто и бял копринен шал. Той ходеше насам-натам,
втренчил поглед в земята, като че ли търси нещо.
„Загубихте ли нещо?" — попитах аз.
„Не — каза той. — Само търся програма. Кажете всъщност какво
даваха тази вечер?"
„Дон Жуан" — дадох сведението аз. Значи мъжът изобщо не е бил в
театъра. За какво му е тогава програма? Попитах го направо.
„Трябва ми за алиби — призна той открито. И след това поверително
попита — Женен ли сте? Тогава познавате чувството, когато човек от-време-
навреме пожелава да избяга от всичко и да се отдаде на живота. Предложих
на съпругата си да дойде с мен на опера, но тя не държи особено много на
такива неща и ми каза: „Иди ти, мой мили." И така излязох сам."
„Но не в операта?" Бавно започна да ми просветва. Мъжът не отговори
директно на въпроса ми.
„Не може да се отрече, че в града има няколко локала, в които е по-
интересно" — каза той с доволно светещи очи. После отново се вторачи в
земята.
„Трябва да се снабдя и с входен билет" — каза той.
„С удоволствие ще ви дам и двете — предложих аз. — Входен билет и
програма."
„Безкрайно благодаря, страшно мило е от ваша страна. С това моето
алиби е осигурено."
Успокоен, измъкна програма на нощен бар от вътрешния джоб на
палтото си и ми посочи на втора страница една от танцьорките.
„Това е тя, на нея залагам аз — довери ми той. — Ще ви кажа, че в
сравнение с нея Моцарт е нищо."
Опита се да напъха програмата за операта в джоба си, но не улучи. Тя
падна на земята и силен вятър я духна върху решетката на едно мазе,
откъдето незабавно изчезна между пръчките в тъмната дълбочина.
„Ах, проклятие" — казах аз. Двамата коленичихме върху решетката.
„Имате ли кибрит? — попитах аз. — Първо трябва точно да видим къде
е паднала."
Мъжът ми подаде кутия кибрит и върху капака му видях надпис „Секс-
клуб". Наистина, човекът знаеше как да живее. При трепкащата светлинка на
кибрита зърнах програмата.
„Никога не можем да я измъкнем — казах аз. --Трябва да се огледате за
друга."
От отчаяние мъжът щеше почти да заплаче. Явно беше, че семейният
му мир зависеше от програмата за „Дон Жуан".
www.izvorite.com
57
„Ако имах нещо, с което- да мога да я изтегля" — каза той и претърси

всичките си джобове. Изведнъж се зачерви като пуяк и махаше с нещо
наоколо, което приличаше на сутиен. Бързо достигнах до извода, че
негодуванието ми по отношение на морала му няма никакъв смисъл и ще
бъде съвсем неуместно.
„Какво дъвчете?" — попитах го аз.
„Дъвка — беше отговорът. — Винаги внимавам дъхът ми да мирише на
мента. С дъх на алкохол. .. Вие разбирате...
Разбрах и помолих за дъвката. Закрепих лепливата материя на единия
край на сутиена, мушнах го между пръчките на решетката и го насочих точно
над програмата, докато дъвката се докосна до корицата. Тогава помолих мъжа
за бастуна му, промуших го през пръчките и с него притиснах дъвката върху
хартията. След това започнах предпазливо да дърпам сутиена... и програмата
се вдигаше нагоре. Хванах единия ъгъл с показалеца и средния пръст и я
издърпах през преградата — алибито на добрия мъж беше спасено!
Той бързо пъхна програмата във вътрешния джоб на палтото си,
предложи ми пура, подаде ми ръка и ми пожела лека нощ.
„И още веднъж безкрайно ви благодаря за помощта — каза той. —
Можете да бъдете сигурен, че тази вечер научих нещо. Дълго време ще мине,
докато отново офейкам и се отдам на живот..."
„Момент — прекъснах го аз и извадих носната си кърпа. — По-добре да
премахнем и това."
От бузата му изтрих едно яркочервено петно от. червило и прибрах
кърпата си. Още веднъж той ми пожела всичко хубаво и изчезна в нощта.
„Почакайте! — извиках след него аз. — Забравихте си кибрита, сутиена
и програмата от нощния бар."
Много късно. Мъжът беше офейкал.
Като свърших отчета си погледнах предметите, които Мариана с упрек
беше наредила върху масата за закуска: програмата от нощния бар с по-
средствените танцьорки, кибрита от „Секс-клуб", черният дантелен сутиен и
носната кърпа с много подозрителното петно от червило.
„Да! — обобщих аз и я погледнах открито в очите. — Винаги за всяко
нещо има съвсем естествено обяснение. Ясно е, че можех веднага да
изхвърля всички тези джунджурии, вместо да ги пъхам в джоба си, но нали
знаеш, че когато човек има чиста съвест изобщо не мисли за това. Сега вече
поне знаеш защо не мога да ти покажа нито билета, нито програмата за
Моцартовия „Дон Жуан", а и защо се прибрах едва в два часа през нощта,
въпреки че представлението завърши в десет и половина."
Мариана се хвърли в прегръдките ми и увисна на врата ми.
www.izvorite.com
58
„Господи, толкова ме е срам — се смееше тя през сълзи. — Не се

осмелявам да кажа какво си мислех, когато намерих всичко това в джобовете
ти."
„Каквото и да си помислила — казах великодушно аз и я целунах, —
прощавам ти."
После я помолих да отиде в кухнята и ми приготви още няколко топли
сандвича.
В никакъв случай не е трудно да се опази, мъжът, прехвърлил четиридесетте.

Естествено винаги е рисковано да му се даде твърде много свобода или да му се
предостави по-голяма база за действия

„Къщата, в която не влизат гости, не я посещават и никакви ангели"
се казва много мъдро в Корана. Поради това тези, които са
останали млади, но са напреднали малко на години, трябва да помнят за
тази стара поговорка, да я вземат присърце и при най-малка възможност
да канят приятелите на семейството. Когато са двама, които да делят
подготовката и предвкусваната радост, двама, които един друг да се
поздравяват с отличните идеи, двама, които да свършват стотиците
дреболии, необходими, за да бъде вечерта действително приятна, тогава
www.izvorite.com
59
празненството трябва всъщност да се увенчае с пълен успех. И все пак.., и

все пак...
...и радостта от очакването
Наближава Нова Година. Току-що завърших 50-ата си книга, сложих
последната точка и измъкнах последната плътно изписана страница от пи-
шещата машина. Двадесет и пет години писателска дейност достигнаха един
вид връхна точка. Можех отново свободно да дишам, да се облегна на стола и
дълбоко удовлетворен, да си позволя да отдъхна.
Моята 50-а книга! Хора, които сами не са написали 50 книги, едва ли
биха могли да си представят как се чувствува един въодушевен писател,
когато може да си позволи да отдъхне и да направи инвентаризация.
Още повече че успях да свърша всичко още през старата година! Това
трябва да се отпразнува. С целия необходим шум и трясък. Трябва да
поканиме приятелите си на истински изискана новогодишна трапеза. Не,
наистина нищо не трябва да липсва.. . дори и ако трябва да похарча целия
аванс от книгата. Пресметнахме, че ще бъдем 18 души. Строго погледнато в
нашата трапезария могат да се съберат 16 човека, но с по един допълнителен
стол на всеки край на масата и мъничко добра воля биха могли и 18 да се
групират около -масата. А знае се, че там, където има място в сърцето, има
място и в къщата. Все ще се нареди. Най-важното беше, че това трябва да
бъде новогодишното тържество на десетилетието. Като предястие ще има
пикантни сандвичи: един вид със страсбургски пастет от гъши черен дроб,
друг вид с черен хайвер и трети с раци, тези малки животинки, който се
хващат с опитна ръка до хрилете, през които дишат. Към всичко това ще има
превъзходно френско бяло вино с богат букет, получено от разглезено от
слънцето отбрано грозде, тъпкано с боси крака. Гостите трябва да бъдат
посрещнати с моя специален коктейл, т. нар. Брайнхолст-бумеранг, а това е
напитка, която от първия миг ще се погрижи за желаното настроение... Или
още по-добре -- ще им предложим чаша дигащ пара новогодишен пунш.
Надали има някой, който би могъл да приготви по-добър новогодишен
пунш от вашия сегашен партньор в разговора, ако бих могъл сам да кажа
това. Не пестя нищо: стафиди, карамфил, бадеми... Наистина, трябва
при възможност обезателно да опитате новогодишния ми пуши.
Мариана беше подредила чудесно тържествената новогодишна трапеза,
а аз бях купил хартиени шапчици, бомбички и други такива смешни неща.
Знаете нали, такива, в които се духа, а те започват да стрелят върху съседа по
маса: „Бум! Бум!" Естествено още ракети, звезди и други подобни неща за
фойерверки. Да, бях помислил за всичко.
www.izvorite.com
60
„А сега — казах аз и пъхнах главата си в кухнята, където Мариана и

госпожа Сьоренсен бяха изцяло ангажирани с приготовлението на последните
сандвичи, — сега трябва само да закачим гирляндите и гостите вече могат да
нахлуват — от мен да мине, моля."
Мариана душеше с повдигнат нос.
„Не трябваше да пиеш толкова много пунш" — каза тя.
„Не може ли човек да опита вкуса на необходимите подправки?" —
защитих се аз и се обърнах, за да не отива дъхът ми директно към нея.
Тогава н поставих чудесна адмиралска триъгълна шапка от картон,
отстъпих крачка назад, опънах се и поздравих по военному.
„Това ще бъде новогодишното празненство на десетилетието!" — казах
аз и нежно я плеснах отзад, откраднах светкавично един сандвич и отново се
измъкнах незабелязано. Миг по-късно отново надникнах в кухнята.
„Би ли искала да помиришеш цветето в петлика ми, мила?" — попитах
весело аз.
Не, тя не се остави да бъде измамена. Обаче някои хора в течение на
вечерта сигурно ще бъдат по-малко предпазливи. Цветето имаше гумена
топчица, която се натиска и в лицето на човека, който иска да го помирише,
пръсва вода. Ха-ха! Освен това бях приготвил още много други весели неща и
игри, та след като вече наистина бъдем в настроение... а да не говорим за
експлодиращите пури! В новогодишната нощ човек може съвсем без
задръжки да се наслаждава на живота.
„Ще бъде фантастична вечер, госпожо Сьоренсен — казах аз, когато тя
ми помагаше да закачим гирляндите. — Елате да вземем заедно по един
гърмящ бонбон."
Но госпожа Сьоренсен нямаше време за такива детинщини.
„Ще бъде добре, ако се концентрираш върху нещо по-разумно — каза
Мариана и хвърли бързо поглед върху часовника си. — След половин час
първите гости ще бъдат тук. Отвори ли рейнското вино? Има ли достатъчно
закачалки в шкафа в антрето? Провери ли дали има чисти кърпи за ръце в
банята, нали те помолих? И какво стана с картичките за масата? Поставени
ли са?"
Първо потърсих картичките за масата. Трябваше да бъдат в сивото ми
карирано сако. Купих ги едновременно с гърмящите бонбони от същия
магазин и в същия ден.
„Погледни тук — казах възбудено аз, когато Мариана влезе и подреди
цветята на масата малко по-другояче. — Баструп ще изживее ужаса на
годината, когато мушне вилицата си в гъската. Вилицата е от пореста гума и
ще се изкриви напълно. Но не личи, нали? Дамата до него на масата ще умре
от смях."
www.izvorite.com
61
Да, наистина, всичко обещаваше празненството да бъде най-

знаменитото от знаменитите. Винаги съм се радвал, когато съм бил
заобиколен от весели хора и ако това не става през другите вечери на
годината, то така трябва да бъде поне през новогодишната нощ.
Бих могъл да се закълна, че тази новогодишна вечер, така както я бяхме
запланували, с най-хубавото ядене, с най-добрите вина, с най-добрия пунш, с
най-добрите експлодиращи пури и с най-забавните хартиени шапчици никога
не би могла да се превърне във фиаско, в трагедия, в незабравим
свръхтрагичен провал! Но точно това се случи!
Точно в седем Мариана слезе от спалнята хубава като царицата на
Саба и готова да поздрави гостите. Намери ме седнал в креслото по средата
на всекидневната с огромен фишек в устата. Фитилът му гореше. Тя
извика и преди да мога да я спра, го измъкна от гърлото ми. Изхвърли го
през отворения прозорец в градината, където секунди по-късно фишекът
експлодира с оглушителен трясък.
„Какво означава това? — извика объркана тя. — На косъм беше
да хвръкнеш във въздуха!" „Точно това имах предвид — промърморих дрез-
гаво аз. — Все едно е дали ти ще ме убиеш или аз сам ще сторя това. Няма да
има празненство. Нямаме картички за масата." ; „Тогава ще си търсим
местата така."
„Но аз вместо поканите съм пуснал в пощенските кутии
картичките за масата."
www.izvorite.com
62
За мъжа над четиридесет и повече години момичетата не са вече

изключителната, единствената радост. От друга страна, не трябва да се мисли, че
четиридесетгодишният мъж минава покрай някоя добре надарена пеперудка, без да си
помисли това или онова
Hue, които останахме млади...

Според мен, ние, малко остарелите младежи, можем да бъдем най-
лесно изкушени от повече или по-малко излишните и глупави символи на
благосъстояние на днешното общество. Мнозинството от модерните
младежи се мусят на символите за благосъстояние. С това обаче не искам
да твърдя, че харчат своите предостатъчни джобни пари за нещо разумно.
Но и между по-възрастните има някои групи, като корабопритежатели
и тем подобни, които са така добре подплатени, че не ги е грижа за
символите за благосъстояние. Дори считат като израз на благополучие,
ако покажат на света, че в тяхното положение не е необходимо да се
интересуват от символите за благосъстояние. Освен това обаче
съществуваме и ние с нашата слабост към неща, които съседът ни. може
би трудно би могъл да си позволи...
...и днешните символи за благосъстояние
Винаги съм спазвал добра дистанция спрямо символите за
благополучие. Естествено, че с течение на времето съм постигнал това или
онова, което е нужно за живота в една богата страна — имам предвид вяла на
морския бряг, моторна лодка, каравана, цветен телевизор, плувен басейн,
www.izvorite.com
63
сауна, градински грил и други подобни. Тези неща едва ли биха могли да се
обозначат като символи на благополучие, тъй като без тях модерният човек
не може да съществува. Истинските символи за благосъстояние са
хвърлящите се в очи скъпи и шик неща, от които човек не се нуждае, но
въпреки това ги купува, за да видят съседите, че за него парите нищо не
означават. Ето такива неща, както вече казах, са били далеч от мен.
Докато наскоро не видях един особено елегантен модел на холивудска
люлка. Знаете, нали — вид градински диван люлка с балдахин във весели
цветове.
„Тази градинска люлка не трябва да споменавате на един дъх с другите,
които се намират на пазара — каза продавачът. — Моделът получи голямата
награда на международната изложба на градински люлки в Монтрьо.
Скицирна е от световноизвестен италиански специалист по дизайн и е
конструирана от Луиджи Бенито! Само с едно движение на ръката можете да
я разглобите напълно и да я приберете в гаража или под навеса. Моля,
обърнете внимание на изискания покрив, който може изцяло да се отметне
назад, за да можете напълно да се наслаждавате на слънцето. Моделът
„Красива Венеция" е люлка, каквато ще видите в много малко градини.
Уверявам ви, че и цената на този модел гарантира абсолютното му
превъзходство. Ако искате да имате градинска люлка, откажете се от
стандартния модел, който притежават всичките ви съседи. Тя ще ръждяса, без
да бъде използувана, защото конструкцията е толкова несигурна, че всичко се
счупва, щом някой се осмели да седне в нея. Истинската градинска люлка не
трябва да бъде нищо друго освен декоративен, нашарен е ярки цветове
предмет, поставен в градината. Тя трябва да бъде по-скоро център, около
който се събира семейството през хубавите летни дни, да бъде място за покой
и размисъл, където главата на семейството може следобед заслужено да
подремне като люлян от леки морски вълни. Люлката трябва да бъде място
за срещи, където домакинята ще разговаря с приятелките си под украсеното
с цветя небе на балдахина, където децата весело ще се люлеят и където
лимонадата ще им се услажда след буйните игри. Между другото днес вече
продадохме три люлки от този модел на италианското посолство."
Ние също купихме.
„Доставяме я на парчета, готови за сглобяване — каза продавачът. —
Трябва само да се придържате към инструкциите. Поздравявам ви за вашата
нова градинска люлка.
Още на следващия ден тя ни беше доставена като ръчен пакет.
„Ела, веднага ще я монтираме" — казах нетърпеливо на Мариана и
прегледах упътването. То беше написано на италиански — вероятно посол-
ството беше купувач на едро.
www.izvorite.com
64
Започнах да разопаковам отделните части: фронтонни стълбове,

конзоли, тръби за свръзки, странични рамки, свод за балдахин, странични
подпори, втулки, гайки, пружини, железни украсени болтове, подпора за
матрака и още много други. Общо бяха 148 парчета без възглавниците за об-
лягане, възглавничките за сядане, цилиндричните възглавнички, калъфа на
балдахина, подпорните блокове от хромирана стомана, дръжките и гаечните
ключове.
Помолих Мариана да ми помогне да отнесем старата градинска пейка.
Тя беше от чамово дърво, бяло боядисана и се състоеше само от три парчета:
седалка, облегалка и крака. Не беше особено грандиозен символ за
благосъстояние. С нея не можеше да се импонира на съседите или
минувачите, но все пак тя ни беше служила верно в продължение на
дванадесет години.
„Засега ще я оставим зад къщата — казах аз, — а утре ще я строша."
Отидохме да сглобяваме заедно градинската люлка. Не беше толкова
лесно, колкото мислех. Истината е, че изобщо не можахме, да я сглобим.
Цели шест часа се мъчихме, докато успеем да я изправим. Тогава завъртях
един-единствен път спирачния механизъм и цялото - проклето чудо рухна
като картонена къщичка. "На следващата сутрин трябваше да започнем
отново. Успяхме след нови шест часа.
„Смяташ ли, че човек може да рискува и ей-така просто да седне в нея?"
— попита Мариана недоверчиво.
„Не, по-добре не — я посъветвах аз. — Ще бъде жалко, ако се счупи. Та
тя е още съвсем нова."
Тогава открих фотокопието на едно допълнение към написаното на
италински упътване. Това допълнение беше на английски и даваше съвети и
указания за ежедневните грижи за нашата градинска люлка.
„Възглавниците никога не трябва да бъдат излагани на дъжд или на
други вредни влияния. При неблагоприятно време ги прибирайте вътре.
Балдахинът не понася силните слънчеви лъчи, тъй като тогава
еластичният найлон избелява, силно се разтяга и евентуално може да се
стопи. При слънчево време свалете балдахина и го оставете на сянка.
Облегалките, възглавничките за сядане и цилиндричните възглавнички трябва
нощем да се прибират, защото иначе ще плесенясат. Десенът със цветята
се предпазва от избеляване най-добре с калъф, стара ленена покривка или
други подобни. Никога не поставяйте деца върху люлката, тъй като в своята
лудешка палавост могат да залюлеят люлката и седалката да се обърне назад.
Тръбите и рамките са чувствителни спрямо нощната роса и промените на вре-
мето. За да я предпазите от ръждясване, прибирайте нощем градинската
люлка вкъщи, а и през деня не я оставяйте навън. Ако искате да запазите
www.izvorite.com
65
еластичността на пружините, недейте да седите дълго върху тях. Ако

спазвате тези прости основни правила, ще можете дълги години да се радвате
на вашата градинска люлка."
Сега сме поставили старата бяло боядисана пейка на стратегически
удобно място в двора. Оттам имаме хубав изглед към нашия символ за мате-
риално благополучие. В упътването няма и дума, че бихме могли да повредим
холивудската си люлка, като я гледаме.
Еднаквите интереси през свободното време и не на последно място някакво хоби

допринасят за по-тясното сближаване на мъжа и жената над четиридесетте
Ние, които останахме млади,..

Опитът е най-добрият учител в живота. Така ние, по-възрастните
младежи, обясняваме направените от нас грешки. Когато например млад,
неопитен двадесетгодишен съпруг се завърне у дома при любимата съпруга,
обвит в облак от евтин парфюм, може със сигурност да се приеме, че съ-
вестта му не е така чиста, както би трябвало да бъде. От друга страна,
когато четиридесетгодишен опитен и зрял съпруг има нещастието някъде
www.izvorite.com
66
при пазаруването да бъде случайно пръснат с прелъстителния „Хавайски

блян", на него и през ум няма да му мине да се представи на жена си преди
по един или друг начин да премахне от костюма си мириса на парфюма.
Такава мъдра предвидливост му осигурява по-нататъшен хармоничен
съпружески живот...
..и нашият скъпо платен опит
Бях изтичал набързо до магазина да си купя чифт чорапи и на излизане,
за да скъся пътя, минах през парфюмерийния отдел. Отдалеч забелязах
ужасно разговорливата леля Олга. За да изчезна бързо от погледа й, се
мушнах между група жени, заобиколили една от продавачките, която им
демонстрираше нещо. С писклив сопран тя препоръчваше парфюм със силно,
много дразнещо екзотично ухание. Нарече го „Хавайски блян". „Опитайте,
господине" — каза тя и се прицели с дюзата върху ревера ми.
„Божествено, нали?"
Леля Олга изчезна, аз се измъкнах от дамската групичка и си тръгнах за
вкъщи. В автобуса някои от спътниците ми започнаха особено да душат и
след като уточниха, откъде идва силното ухание на хавайски блянове и хула-
хула, ме погледнаха укорително — поне жените. Какво ли съм правил, след
като съм приключил работния ден?
Какво, по дяволите, ги интересува това... ужас, а какво ще каже
Мариана! През дългия ни и щастлив брак нито веднъж не съм се прибирал об-
вит в облак от парфюм. Предчувствах, че не е разумно да пробвам. Освен
това ми стана бързо ясно, че историята със скъсяването на пътя, минавайки
през парфюмерийния отдел само и само да избягна безкрайните обяснения за
лумбагото на леля Олга, звучи малко нагласено. Веднага трябва да забравя
това обяснение, след като трябва да го дам на такова недоверчиво същество
като Мариана.
Слязох от автобуса три спирки по-рано. Силно ухаещият ми ревер не се
нуждаеше от нищо така много, както от чист въздух. След като стигнах до
нашия жив плет, си съблякох сакото и силно го тръснах по посока на вятъра.
След това го подуших. Пфуй, то все още вонеше на километри на забранения
хавайски плод и на горещи екзотични нощи. Промъкнах се незабелязано в на-
шата градина. Дойде ми наум нещо. Отскубнах най-голямата глава лук от
лехата, разрязах я и натрих със сока ревера. За да бъда съвсем сигурен, натрих
мъничко и мустаците си. Не ми беше известно да е имало семейни скандали
поради вонещ на лук съпруг. Поех дълбоко и установих, че все още мириша
на .,Хавайски блян". Положението ми беше отчайващо. Фактът, че ми течаха
сълзи от очите, не подобряваше нещата. Слъзните ми жлези не бяха
дораснали за силните изпарения, идващи от мустаците ми.
www.izvorite.com
67
Съседът ни Йонас надникна над плета.

„По дяволите, човече, какво става с Вас? — попита той. — Откога
поливате вие лехите? Да не е умрял някой у вас?"
„Не, не — успокоих го бързо аз. — Просто седях много дълго време в
лехата с лук."
Йокас дойде по-наблизо и пое чудновато въздух през големия си нос.
„Знаете ли, че чак до небето воните, и то на третокласен евтин парфюм!
Ако се прибера при старата така миришещ, тя би ми откъснала главата
намясто!"
На вратата към вътрешния двор се показа Мариана.
„Моля, хайде на масата — извика тя. Йонас постави съчувствено
тежката си ръка върху рамото ми и каза — Ах, вие, бедно дете."
Приближих се до вратата. В мига, в който Мариана ми подаде устните
си за обичайната целувка, аз се наведох и си събух дясната обувка.
„Пръст от лехата с лук" — промърморих аз и избързах покрай нея в
къщата.
„Днес няма ли да получа целувка?"
„Да, да, естествено, мила, само си помислих, че ще бъде жалко, ако
изстинат свинските котлети. А ти си положила толкова усилия. Веднага ще те
целуна, но само да се преоблека и мъничко да се освежа..."
Тя се приближи и ме прегърна. Секунда по-късно целувката за добре
дошъл бе в пълен ход. Секундите се превърнаха в години. Най-накрая тя ме
пусна. За момент остана така и ме погледна особено. Съвсем явно беше, че
искаше нещо да каже, но се отказа. Седнахме на масата и се хранехме
мълчаливо. Сакото м>и все още си миришеше на „Хавайски блян", и то така
проникващо, че не можех да подуша дори горчицата, която бях на-мазал
върху котлета. Този път царевицата имаше много неприятен вкус — на
екзотично, тежко хула-хула масло. Бяха необходими усилия, за да преглътне
човек.
„Ти въобще знаеш ли какво правиш? — попита Мариана внезапно и
остави вилицата. — Дълбоко съм разочарована от теб. Беше, е и си остава
тежка задачата да бъде човек омъжен за някой като теб!"
„Ама слушай..." — мърморех аз и вече виждах как се сгромолясват
цялото ми съществувание, брака ми и живота наоколо ми. Мариана продължи
с тежките си обвинения.
„Освен лапането няма нищо друго в главата ти. Жена ти 1 търчи из
целия град, купува си безбожно скъп екзотичен парфюм и се напръсква с него
така, че цялата къща да мирише на „Хавайски блян", а ти просто не
забелязваш. Само свинските котлети — тях подушваш..."
www.izvorite.com
68
Жените и цветята открай време образуват едно цяло. Ако има нещо, което би
доставило радост на жената, преминала четиридесетте, то това са няколко
ботанически подаръчета от внимателния съпруг

Ние, поостарелите млади хорица, сме приключили отдавна с времето
за обучение. Достигнали сме до някакво положение. Сега положението
трябва да се задържи и да се издигне над всякакво съмнение. Важното е, че
човек е такъв, какъвто е и че е успял да стигне учудващо далеч. В моята
творческа свободна професия борбата за малкото места под слънцето е
особено жестока.
Моят колега Сьорен Киркегаард казва съвсем точно: „Истински
лошото в това да бъдеш идол е, че от такова място не можеш да бъдеш
освободен с всички почести."
Или с думите на друг колега: „Студено е във висините на
човечеството.. "
Именно поради това се радваме, когато някой не жали сили, за да
покаже на останалото човечество чрез телевизионно интервю, как се чув-
ствуваме ние там горе, в разредения въздух...
... и нашето жизнено дело
Бях водил дълъг телефонен разговор. След като приключих, не загубих
нито минута и информирах Мариана за какво се отнася.
www.izvorite.com
69
„Беше телевизията — казах аз и се помъчих гласът ми да звучи колкото

се може по-естествено. — Искат да започнат нова литературна поредица със
заглавие „Човекът зад автора" и току-що попитаха дали могат да дойдат у нас
и да направят с мен интервю. За моите 95 книги, за развитието ми като
писател и така нататък."
„Е, най-сетне — каза Мариана. — Та ти пишеш вече от почти петдесет
години. Крайно време е, ако искат да бъдат актуални."
„Това е първокласна реклама — казах аз. — Програмата ще се
следи от милиони телевизионни зрители. И, моля, недей забравя, това не
беше забавният отдел, а културната редакция. Това е нещо друго! То ме
утвърждава като сериозен писател. Помисли за многото хора, които досега не
са държали много на моите книги. Сега ще разберат, че принадлежа към
елита, към най-горните десет, че съм един от най-големите и, така да се
каже, с фундаментално значение за културата."
„Поуспокой се сега мъничко" — ме прекъсна Мариана, но аз не я
оставих да говори.
„Вероятно не предполагаш до какво ще доведе всичко това" —
продължих аз не без известно въодушевление. — Сега мога да получа
награди за литература и други такива неща. Когато разберат напълно
значението на моето жизнено дело. .."
„Кога ще дойдат? Ако предаването бъде цветно, би трябвало да има
навсякъде във всички вази цветя, нали?"
„Утре рано" — казах аз и при тази мисъл станах малко нервен. През
останалата част от деня се упражнявах да давам умни, стегнати, дълбо-
комислени и при това непринудени отговори на цяла редица възможни
въпроси. Когато на другата сутрин голямата кола на телевизията спря пред
нашата къща, аз бях вече добре подготвен.
„Какво става? — попита любопитно нашият съсед и протегна глава над
плета. — По радиото ли ще ви чуем?"
„По телевизията ще ме видите — поправих го аз. — Интервю из
областта на културата за телевизията: „Човекът зад автора"."
„Не думайте! Когато разкажа това на Ирмелин... Но винаги съм казвал,
че не всичко, което пишете, е лошо. Един ден ще трябва да ви сваляме и
шапка."
Група инженери и техници бяха вече завзели къщата. Седемнадесет
души с различни смешни апарати н уреди, стотици кабели, лампи и камери. В
продължение на няколко часа поставиха всичко надолу с главата. След
известно време работният ми кабинет и библиотеката към него станаха почти
неузнаваеми. Махнаха от мястото му всяко нещо, което можеше да се
www.izvorite.com
70
премести. Тогава се появи режисьорският щаб начело с един известен мъж от

нашата телевизия, позната личност от културната редакция.
„Добър ден — каза той. — Аз съм този, който по-късно ще ви зададе
няколко въпроса във връзка с вашата нова книга. Обаче първо трябва заедно
да се разходим по брега, което винаги осигурява хубаво и спокойно начало
на разговора."
„Точно така — включи се и помощник-режисьорът. — С удоволствие
ще покажем на зрителите и нещо от ежедневието на един известен човек на
изкуството. Положително всеки ден правите по една дълга разходка по
брега... за вдъхновение."
„Това не, но..."
„Необходима ни е поредица от брега — повтори помощник-
режисьорът. — Ранно утро, авторът седи на една скала до водата, кадър,
авторът размишлява сред тръстиката, кадър, по-наблизо, авторът, потънал в
мисли съзерцава морето, след това мека светлина върху библиотеката. Свен.
Оле и Том, вървете на брега, а аз ще дойда после с автора."
Интелектуалното напрежение беше много голямо. Когато изпълнената с
размисли сутрешна разходка по брега беше вече в касетата (както казват на
китайски тези хора), всичко вече беше готово за снимките в библиотеката.
Продуцентът даваше своите указания.
„Наклон на камерата към стената с книгите. На кадъра е авторът,
камерата върви към него. Снимка в голям формат на класиците, които
авторът точно поставя на мястото им. Снимка в едър формат: авторът сяда на
работния си стол и внимателно натъпква лулата си. Това придава на кар-
тината уют..."
„Всъщност никога не пуша лула, но..." Продуцентът игнорира
дреболията и продължи: „Интервюиращият ще седне на писалището сре-
щу вас. Да, точно така. Повече светлина, Том. Готово? Лампите още
малко насам, Том. Камера, готови. Добре. .. Авторът идва оттам..."
Готови да помогнат ръце ме избутаха към мястото, откъдето трябваше
да дойда.
„Внимание, снимка. Камера!"
Камерите забръмчаха. Аз дойдох от моя ъгъл, поставих един стар
класик обратно на полицата с книги, седнах на стола пред писалището,
внимателно напълних лулата, запалих я и започнах да пуша.
Интервюиращият ми зададе първия въпрос: „Свят на сенките" — каза той. —
Това е вашият първи роман, произведение, за което мога да
кажа, че е намерило световен отзвук... да, „Свят на сенките", как се
спряхте на този материал и как успяхте да се справите, мили Вили Бьорн-
холм?"
www.izvorite.com
71
„Вили Бьорнхолм? — повторих неразбирайки аз. — Но аз се казвам

Вили Брайнхолст!"
Тази забележка никой не намери за остроумна, задълбочена или
непринудена. Телевизионният екип я намери дори шокираща. Прекъснаха
рязко снимките. Проведоха няколко бързи разговора с централата за
телевизионни програми и пет минути по-късно бяха опаковали камерите,
прожекторите, кабелите и всичко останало, което спадаше към
комплицираното им техническо оборудване, и изчезнаха зад вратата. Останах
да седя сам зад писалището си.
Внимателно напълних лулата, запалих я и запуших.
Известно е, че пушенето на лула придава на всяка картина известен
уют.
Willy Breinholst
DIE KUNST, JUNG ZU BLEIBEN
oder
Das Leben beginnt mit Vierzig
Ins Deutsche ubertragen von Isabella Nadolny
© Willy Breinholst, 1982
© Fur die deutsche Ausgabe: Gustav Liibbe Verlag GmbH, 1983
Illustrationen: Wieslav Fuglewicz
© Стефана Рачова Стомонякова, преводач, 1987
с/о Jusautor, Sofia
Преведе от немски език д-р Стефана Рачова Стомонякова, к. м. и. Ре-

цензенти ст. н. с. II ст. д-р Атанас Каракашов, Ясен Антов • Редакто,/ д-р
Мариана Пушкарова • Нац, датска • Издание I • Лит. Ш-3 • Изд № 10288 •
Код 06/9533522211/4506—71—87 . Художник на корицата Иван Газдов •
Художник на вътрешните илюстрации Виеслав Фуглгвич • Художник-
редактор Красимира Десяотова • Технически редактор Кристина Силя нова •
Коректор Кремена Бойнова • Да цена за набор на 30. 03. 1987 г. Подписана за
печат на I. 07. 1987 г. Излязла от печат на 30. 10. 1987 г. • Пвчагни.коли 3. •
Издателски коли 5.18 • УИК 4.89 • Формат 70x100х32 • Цена 0.80 лв,
Държавно издателство „Медицина и физкултура", пл. „ Славейков" И-
София Държавна печатница „Димитър Благоев” — Пловдив
www.izvorite.com
72

ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ - ИЗКУСТВОТО ДА ОСТАНЕМ МЛАДИ

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ - ИЗКУСТВОТО ДА ОСТАНЕМ МЛАДИ

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Вили Брайнхолст Изкуството да останем млади

Живеем в свят, който принадлежи на младите. Днешната младеж

Съпружеската двойка над четиридесетте е толкова опитна толкова сведуща в

Hue, които останахме млади...

Едвам бяхме хапнали по няколко лъжици от вкусната френска пилешка

войната насам. Тя беше отлично информирана. В мига, когато трябваше да си

то моментът за това беше дошъл. Ще мине дълга време, докато забравя

Ние, които останахме млади...

Все още ясно си спомням последния ми рожден ден... Събудих се,

Мариана ми изпрати въздушна целувка. Не трябваше отново да излизам от

Дори когато дрехите нямат толкова голямо значение за жената над

Ние, които останахме млади...

евентуалното разрешение на проблема може да бъде чартърният полет.

дори и над облаците малко от нас могат да си позволят да си мият с него

Петерсон, е ваш ред да бъдете до прозореца." „Джон, да гаврътнем по

Повечето младежи около и над четиридесетте знаят отдавна, че за да може да

Ние, които останахме млади...

„Заради мъжа ми, този Казанова. Не искам й секунда повече да бъда с

„Е, добре — каза Йонас. — Не мога да търпя съседите да се намесват в

Съпругът обикновено не се интересува от тренировки за поддържане на

Ние, които останахме млади...

...и страхопочитанието ни пред парите

Но аз знаех точно какво трябва да се направи. Там лежеше марката и тя

Празненствата са чудесно средство за повишаване жизнерадостта, особено у

Ние, които останахме млади..:

„За съжаление за вашия ръст нямаме повече индийски принц, но в

„А нещо смешно? Няма ли да ви хареса? Може би една смешна

„Имате предвид кавалер?"

Уверих я, че перуката може много лесно да се снеме. Първо свалих

Съпружеската двойка над четиридесетте е достигнала определен връх. Тя иска

Ние, които останахме млади...

обърната с главата надолу, човек в отчаянието си започва да търси и там,

Второто писмо беше написано една седмица по-късна. Вътре пишеше:

правила сама от саморъчно брани ягоди и не може да се възстанови с пари.

Третото писмо беше писано три седмици по-късно и гласеше:

когато варих дванадесетте буркана. А дванадесетте от миналата година

Някои съпрузи, преминали четиридесетте, стават немарливи към малките

Ние, които останахме млади...

във време, когато институцията „брак" започва бавно да се разпада и се из-

тиранията ти. Стига вече. Ще си прибера нещата и си отивам вкъщи при

„Ах, просто съм глупава — каза тя. — Днес си прочетох хороскопа и

Жената над четиридесет познава превъзходно мъжете. Тя може да ги върти на

Ние, които останахме млади...

просто „Лулата", тъй като най-важният реквизит е една лула за пушене.

„Ето, скъпи. Това е от мен. Хващам се на бас на каквото щеш, че не

Свободата спада към конституционните права на човека. Това се отнася и за

Ние, които останахме млади...

обадя на няколко стари приятели и да ги поканя на покер. Но отхвърлих и

„Никакво но". За това нямаме повече време. Ще й кажа, че ще се

Мъжът над четиридесетте не е винаги в такава форма, каквато би желала

Ние, които останахме млади...

„Използувала ли си моя френски одеколон „Де Лукс" за след бръснене?

„Да, би ли ги потърсила? Те са на сивите ми панталони, които си

Съпругата, прехвърлила четиридесетте, все още играе в брака с удоволствие

Ние, които останахме млади,,.

Действително съм дремнал няколко минути! Гледах екрана с празен

„Но обикновено гледаш винаги до късно телевизия! Трябва ли да спиш?

белезници на убиеца, аз затворих книгата и си легнах. И когато Мариана

Факт е, че по природа жената е по-романтична отколкото мъжът. За

Ние, които останахме млади...

правителството непрекъснато ни притиска да сме пестеливи, трябва ние,

„Естествено, особено ако ме завържеш на колче в градината. Тогава

„Добре ще се грижим за кея — обещах аз. — Пътувайте безгрижно и