Надежда Белчева - Бъдеще в Миналото

Надежда Белчева Бъдеще в миналото
2011
Надежда Белчева
Бъдеще в миналото
Предговор
Националният парк „Йелоустоун” (жълт камък) е най-старият

парк в САЩ и света. Известен е с над 3000-те си горещи извори, гейзери,
водопади и голямото си биологично разнообразие. Убежище е на над 200
вида птици. Паркът е разположен на територията на 3 щата – Монтана,
Уайоминг и Айдахо.
29 август, 2015 г.
Чудовището дълго ръмжа, преди да материализира и

най-кошмарните представи за Апокалипсиса.
Гледката беше повече от величествена, хипнотизираща,
нереална, страховита. Грандиозна демонстрация на мощ.
Демонична сила разтърсваше Земята. Болезнените й гърчове и
предсмъртни конвулсии нямаха край. Клокочеща, бучаща, задъхваща се
в агонията си, планетата се извиваше в безкрайно отчаяние, давейки се
с кървави пламъци.
Огромното и бездънно гърло изхрачваше милиони тонове
разтопени скали. Огнени езици, дълги над 4 км, облизваха врящото небе.
Величествени фонтани правеха невиждано шоу високо горе,
променяйки цветовете си в жълто, оранжево, синьо, бяло. Умалели и
натежали от дивия си танц, те се спускаха с плющене на Земята,
шибайки я безмилостно и като подскачаха, създаваха нови и нови
фонтани, след което се спускаха на вадички главоломно надолу. Скоро
вадичките ставаха реки, езерца, морета. Бълбукащи и неориентирани се
носеха с бясна сила по склоновете, поглъщайки всичко по пътя си.
Съскащата лава като змия извиваше снага и отравяше със
зловонния си дъх всичко, до което се добереше. Лакома и настървена, тя
поглъщаше плодородна земя, ниви с царевица и цвекло. Хукваше като
пияна по магистралата към селцата в равнината. Щураше се из улиците,
влизаше неканена в къщите и с лудешка наслада унищожаваше
човешкия труд, мечтите, надеждите.
2011
Вниманието й бързо се отвличаше. Пресушаваше езерце,

втурваше се към горичка или лазеше по стълбове и железопътни линии и
с победоносно цвърчене ги изличаваше от пейзажа. Лукаво подкопаваше
мостовете с върволиците коли от панически бягащите.
Зашеметена от своето величие, тя не се посвени да влезе и в
монолитните градове. Прояде в основите скелетите на разрушените и без
това вече от земетресенията небостъргачи. Разходи се в метрото.
Оскверни с чудовищния си език гениалността на човешкия дух,
посягайки на останките от църкви, паметници, изложби…
Мощни залпове, изригващи от огнената паст на Звяра,
обстрелваха вълнуващата гръд на Земята, оставяйки й кървящи язви и
пустота. Камъни и пръст замерваха от стотици километри изпразнените
селища. Обилна кал ги обливаше, преди огнените реки да ги достигнат.
Зловонният дъх на смъртта се бе просмукал навсякъде.
Безмилостно, сякаш целенасочено вулканът Йелоустоун
унищожаваше щат след щат. Някогашният национален парк, гордост на
континента Америка се превърна във врата към Ада. През тези широко
отворени двери бяха изскочили всички човешки страхове.
Достигнал океана, вулканът не се поколеба да влезе в битка и с
него. Най-накрая, срещнал достоен противник, хвърли цялата си злоба
да го подчини.
Зловещо съскане. Два титана, вкопчени в смъртна хватка. Огън
и вода избълваха гъсти облаци задушлива пара.
Ядосан от неочакваната инвазия, океанът се отдръпна дълбоко
навътре. Потъмня от яд. Разпени води. Забуча страховито. Завихри се.
Люшна се и излезе от коритото си. Огромна вълна цунами нападна
Чудовището.
Зад пелената от водна мъгла Вулканът наблегна на звуковите
ефекти. Стържещ, ужасяващ грохот от пропадане и разместване на
пластове земя. Чудовището се забавляваше. Това не беше бумтене, нито
взрив на хиляди атомни бомби, а писъците на вселилите се в него
Демони.
Обедното небе потъмня. Въздухът се нажежи и наелектризира.
Сякаш някой изсмука кислорода.
Вече нямаше кой да се диви на грандиозното представление.
Дори Слънцето отказа да гледа и се скри зад тоновете прах, безпомощно
да помогне на най-красивата планета от антоража си и да спре агонията
й.
Континентът на осъществените възможности бе прокълнат и
обречен.
Но Чудовището не спря – искаше пълна власт над цялата
планета.
Идваше ред и на останалите континенти.
Три месеца по-късно в изоставена мина на планината Алпи,
2011
Швейцария, близо до Женева и границата с Франция
Професор Тагарински помилва ръчичката на дъщеричката си

Вера. Нежно я вдигна към устните си и я целуна.
– Принцесо, ще играем ли на пещерняци?
С опипване откри в тъмнината съпругата си Тара. Притисна я до
себе си. Тя не каза нищо. Той също. След три месеца в смърдящите
катакомби на старата мина думите бяха излишни.
Бяха живи погребани – без светлина, с разреден въздух,
вмирисани на пръст, в тази просмукваща и костите влага, а вече и без
храна.
Стомахът на Тагарински се сви на топка. „Дали не беше сгрешил,
като подложи семейството си на изолация?”
Вера беше само на 4 годинки. Тя и Тара разчитаха единствено на
него.
„Трябваше ли да залага всичко на една карта?”
От този въпрос не можеше да се отърве през всичките тези 3
месеца, макар че дълбоко в себе си усещаше, че е постъпил правилно.
Беше дошло време да разберат истината.
Тагарински метна раницата на гръб. Сякаш беше пълна с камъни.
Въпреки че правеше редовно упражнения, мускулите не го слушаха,
както преди. Дължеше се на липсата на слънце, влагата и слабото
оросяване на мозъка с кислород.
Семейството му също стана, всеки нарамил багажа си.
Тагарински им подаде въже. Като студент редовно ходеше на
курсове по скално катерене и планински лагери. Оттам знаеше колко
важна е добрата екипировка и ролята на връзването на участниците в
експедицията един за друг. Тагарински държеше всичко да се изпълни
по учебник. Нямаха право на грешки.
Вървяха един след друг. В средата бе Тара, а Вера – най-отзад.
Пристъпваха бавно, опипвайки пътя. От време на време спираха и
проправяха с кирката път през падналите скали и срутените коридори.
Тагарински се радваше, че бе оставил знаци от блажна боя,
защото компасът беше напълно излишен с безумното си въртене.
Второ денонощие търсеха изход, но имаше чувство, че едвам
пълзят. Не очакваше толкова много пръст и камъни да се препречват на
пътя им. Тагарински носеше барут, но не смееше да го използва. Ами ако
всичката тази камара от пръст се срутеше на главите им? Залагаше
най-вече на физическата сила и картата, на която бяха обозначени 3
изхода. Все до единия трябваше да се доберат. Най-близкият и достъпен
беше загубен вече като вариант. Бяха пробвали да минат оттам, но
разкрилите се струпани тонове пръст бързо ги отказа.
Сега бяха на път към втория изход. След хлъзгав, остър завой
пред очите им се откри обширна галерия. Сърцата им изтръпнаха –
2011
импровизираната стълба, както и площадката, свързваща ги с горната

галерия, бяха струпани на камара в ъгъла на помещението. Път за
излизане нямаше.
Всъщност имаше. Чрез скално катерене. Тагарински владееше
това изкуство, но Тара и Вера… Дъщеря му изпитваше невъобразим страх
от височини, а тук височината се равняваше на шестетажна сграда.
Имаше и друго – стените на мината бяха не само скали. Пръстта беше
проблем. Или може би беше спасението им. В нея Тагарински можеше да
изкопае ниши, от които с въжето да издърпва един по един семейството
си. Но дали горе имаше изход? Не се виждаше светлина, но това нищо не
значеше. Навън можеше да е нощ. Тагарински нямаше време да чака, за
да разберат. Без храна той и семейството му губеха сили с всеки час.
Това, което можеха да направят сега, не се знаеше дали ще могат да
направят след време.
Професорът се замисли за третия изход, обозначен на картата.
Той, обаче, се намираше на километри. Това означаваше още затрупани
коридори с пръст и скали.
„Ами ако се окажеше като първия мисия невъзможна? Щяха ли да
имат сили да се върнат отново тук?”
Тагарински започна да съжалява, че не предприе излизането по-
рано. До последно изчакваха трусовете да намалеят и ето, сега можеше
да се окаже твърде късно.
Професорът свали раницата и се развърза от общото въже.
Започна проучвателно катерене. Бавно, систематично забиваше халките
и се изтегляше нагоре. Изтръпналото му тяло се схвана от напрежение.
Тагарински се опита да елиминира болката и да се съсредоточи върху
придвижването. Главата го заболя. Не виждаше семейството си. То беше
някъде долу, в тъмното, затаило дъх и пълно с очакване.
Тагарински знаеше, че това едва ли ще бъде единственото им
опасно преживяване. Навън ги очакваше враждебен и пълен с изненади
свят. Последните сцени на Земята още го преследваха и наяве, и на сън.
Тагарински направи с ножа ниша в пръстта и седна да си почине.
Извика на семейството си. Вера радостно заподскача.
– Има ли изход? Татеее!
– Трябва да има, но не съм стигнал до него, принцесо.
Катеренето беше дълго. Стори му се цяла вечност.
Някъде по средата усети топъл полъх, идващ отгоре. Горещият
дъх на вулкана достигаше чак дотук. От друга страна това беше
обещаващо – означаваше, че има изход. Това му беше достатъчно.
Започна да слиза, като по пътя си надолу копаеше ниши. Пот
изби по гърба му. Спираше често. Не искаше да насилва късмета си –
знаеше, че не е в добра форма.
Най-после слезе. Вера вече спеше. Дълго разтрива мускулите си,
за да не се схванат. Едва легнал в спалния чувал и сънят го обори.
2011
В този своеобразен ковчег не можеше да се спи дълго. Веднага

със събуждането се заеха с приготвянето на багажа.
Тагарински реши да остави долу клетките, които беше специално
изработил като предпазно средство от съселите и други подземни
обитатели. Те бяха леки, сгъваеми, направени от неръждаема тел и
покрити с твърда, гъста мрежа. Вършеха чудесна работа, но винаги
можеше впоследствие да се върне за тях. Багажът сега беше много
по-малък. Повечето неща бяха оставили на мястото за лагеруване.
В похода за навън решиха още повече да го съкратят, само най-
важното – лекарства, брадва, кирка, барут, батериите за фенерите,
разбира се, принадлежностите за катерене и спалните чували. Нямаха
храна, а мината беше пълна с вода, така че не беше нужно да я мъкнат
нагоре. Багажът трябваше да се съсредоточи главно в една раница, която
щеше да носи Тара. За него оставаше живия товар – Вера.
След като сведоха до минимум багажа, Тагарински извади от
аптечката 3 шишенца и инжекции. Като опитен медик бързо определи
дозата и би на всеки по една: на него и жена му – адреналин, а на Вера
– приспивателно. След като Вера заспа, сложиха я в раницата на
професора и Тара здраво я превърза за гърба му. Тагарински бе
обмислил всичко – от влизането в мината до излизането оттам.
Изкачването беше трудно и бавно. По едно време се усети, че
шепне молитва. Напоследък той, атеистът, все по-често се обръщаше към
Бога с молба за чудо.
Тара го следваше свръх силите си, стремейки се да не му е в
допълнителна тежест. Той се възхити на смелостта й. Красивата му
съпруга се промени за тези 3 месеца. Бе загърбила суетата и капризите.
Притежаваше природно, неосъзнато излъчване да кара околните да й
угаждат, за да й се харесат. Всичко в нея – миловидното личице,
крехката й фигура, начинът на говорене, на обличане, на действие беше
по детски неустоимо и приканващо да я глезиш. Сега до него беше сякаш
друга жена – спокойна, мълчалива, авторитетна. От престоя в
катакомбите на мината се научиха да се разбират без думи. Бракът им
доби нов смисъл.
В една от нишите Тагарински даде втора доза на Вера. Не искаше
да се събуди и уплаши, не можеше да рискува да започне да буйства,
както са увиснали над пропастта.
Професорът често спираше, за да даде възможност на Тара да
отдъхне, да я насочи къде да стъпи, какво да направи. Тя се учеше в
движение, но беше много схватлива ученичка. Дългите години балет,
който бе играла, й даваше гъвкавост и широта на движението. В
слабичката й и грациозна фигура се криеше много физическа и духовна
сила.
Най-после след изтощителни часове на изкачване професорът
удари главата си в тавана на галерията. Огледа се за отвор. Усещаше го
2011
някъде тук по топлината и миризмата на изгорели газове.

Изходът се оказа цепнатина, широка 70 см и дълга над 3 м.
Извисяваше се право нагоре като комин – хлъзгав и лепкав. Това беше
десертът на изпитанието им.
Комбинативният му ум бързо запресмята възможностите –
ненапразно беше се издигнал до професор с множество научни трудове и
награди по медицина. Разбираше се от само себе си, че няма да може да
се промуши в този тесен кюнец с дъщеря си на гръб – в отвора едва
имаше място за него. Затова смъкна раницата с Вера и я върза с въжето
здраво за кръста си. Така тя щеше да виси на метър под краката му,
люшкайки се свободно. Тагарински знаеше, че по този начин подлага
детето си на удари в острите ръбове на скалите, но нямаше друг изход.
„Кюнецът” беше опасен участък. Професорът правеше отмерени
движения. Всеки рязък жест залюляваше по-силно раницата и струваше
синина на Вера. Заклещваше се с крака за двете страни на отвеса и се
изтегляше с ръце нагоре. Молеше се точно сега да не угасне фенерът на
каската му – резервният беше в раницата. На всичкото отгоре дъщеря му
започваше да излиза от въздействието на упойката и всеки момент щеше
да дойде в съзнание.
„Само да мине тези няколко метра…”
Най-сетне подаде глава навън, но нямаше време да се оглежда.
Бавно изтегли раницата. Развърза я и извади Вера точно навреме, преди
да се събуди. Целуна я нежно по челото:
– Как си, принцесо? Наспа ли се? Сега ще си поиграем с мама на
една игра. Стой мирно, защото играта е много опасна, а ние не искаме да
нараним нашето майче, нали?
Тара изчакваше Тагарински в последната ниша. Въздъхна
облекчено, че и двамата са добре. Беше нейният ред. Само да й беше
казал някой къде ще се намира сега преди една година, щеше да му се
изсмее в лицето. А, ето я, опасана с въжета над зейналата пропаст, но не
стигаше това, а и Вера …
„Тази лудост трябва да има край!”
Тагарински я подканяше, насочваше, окуражаваше отгоре. Тя
напрегна всяка фибра на тялото си да му угоди. Беше се влюбила в него
още в първи курс като студентка. Той беше нейният идол. За него би
направила всичко. Доверяваше се на преценките и решенията му.
Знаеше, че може да разчита безусловно на съпруга си.
Когато ръката му я докопа, тя се разрида, оставяйки се на
мъжката му сила.Тагарински дълго я люшка в прегръдката си,
приказвайки й като на бебе. Вера също положи ръчички на главата й и я
целуваше утешително.
– Няма вече да играете с тате на тази игра! Чу ли, тате! Аз не
давам! – каза го толкова сериозно, имитирайки интонацията им, когато й
се караха, че нямаше как да не се засмеят, изпускайки част от
2011
напрежението.
Още треперещи от изпитанието, започнаха да се оглеждат
наоколо. Бяха в малка пещера – 4 на 7 м. Почти половината от
помещението беше заето с езеро, дълбоко поне 2 м.Трябваше да се
гмурнат в него, защото изходът беше под водата. Оттам се минаваше в
съседно помещение, което би трябвало да е коридорът за излизане от
мината. И тримата можеха да плуват, това не беше проблем. Дори банята
щеше да им дойде добре след преживяното и дългия престой в
мухлясалата мина. Вера вече трескаво събличаше дрехите си, но
Тагарински я спря. Извади от раницата таблетки за прочистване на
водата и хвърли две в езерото.
Докато чакаха, се изтегнаха един до друг на голите скали.
Мислеха за миналото, страхуваха се от това, което ще заварят навън.
Бяха толкова близо… Очакваха този момент от 3 месеца.
Тара превари вода за пиене и извади чувалите за сън. Вързаха
Вера отново за въжето – да не падне през дупката, от която бяха
пропълзели. Решиха, че за днес им стигат преживяванията и не искаха
да предприемат повече нищо. Имаха нужда от почивка. Бяха на върха на
силите си.
Събуди ги Вера. Искаше да плува.
Басейнът отпусна скованите им мускули. Само водата да нямаше
този странен вкус и да не щипеше кожата им. Не посмяха да останат
по-дълго в нея, макар да искаха. Побързаха да се гмурнат и излязат в
съседното помещение – свободата беше на метри от тях.
Озоваха се в широк тунел, в дъното на който се виждаше
желязна двойна врата, вързана с дебели вериги. Все пак това беше
изоставена мина и бяха взети всички мерки за обезопасяването й.
Тагарински избухна ядосан в отчаянието си. Заблъска и зарита
железните врати. Накрая изтощен падна и заплака като дете. Тара
зарови ръка в мокрите му коси.
„Колко мълчалива е станала!” – липсваше му безразборното й
бърборене и смях. По принцип той беше по-самовглъбеният, а сега
чуваше гласа й само като разказва приказки на Вера.
Трябваше да се стегне.
Извади барут и запалка. Изчака Тара и Вера да се отдалечат.
„Какво количество трябва да сложа?” – никога не беше
взривявал.
„Ами ако предозирам дозата и тунелът се срути на главите ни? И
то само на крачка от свободата ни!”
Драсна фитилът и докато бягаше към семейството си, се молеше
да е направил всичко както трябва.
Може би от влагата, но фитилът трудно се разгоря. Барутът
гръмна точно тогава, когато си мислеше, че нищо не е успял да
направи. Един подобаващо силен трясък с хвърчащи камъни и задушлив
2011
дим. Тагарински беше горд от бомбаджийските си умения, но се молеше

повече да не му се налага да ги прилага.
Бяха нетърпеливи да излязат от затвора си. Затичаха през глава

към образувалия се отвор. Вратите стояха на мястото си, но встрани от
тях до пантите се бе образувала цепнатина. С помощта на кирката
Тагарински щеше да я разшири. Той се зае със задачата си.
Когато цепнатината стана достатъчно голяма, подаде глава
навън. Ахна. Пред него се разстилаше гъст, задушлив облак, който му
даваше видимост не повече от метър или два. Мъглата беше
жълточервена. Земята под него бе покрита с дебел слой прах и пепел.
Почва нямаше. Бе разрушена, разградена и издухана във въздуха.
Вятърът вдигаше и завъртваше тази пушилка във вихри, които
страховито препускаха наоколо, пълнейки устата и ноздрите му,
задушавайки го с лютив привкус.
Навън бушуваха не една, а няколко бури. Бученето им беше
злокобно тътнещо, придружено от съскащи светкавици, които разкъсваха
небето от край до край. Те нажежаваха въздуха. Наелектризираха го
така че Тагарински усети как косата му чак настръхна. Ураганът
разнасяше като трески, изтръгнати дървета и отломки от човешката
цивилизация. Напорите му бяха зловещи.
Изведнъж с трясък се изсипа дъжд като из ведро. Сякаш небесата
се бяха разтворили. Нямаше капки, а стена от вода – кална и кисела.
Плющеше ожесточено по земята. Спускаше се дива и пенлива надолу по
склона, подобно на водопад.
Тагарински се отдръпна назад хипнотизиран. Тара побърза да
затвори дупката с натрошените от взрива камъни. Взе Вера, която
гледаше уплашено, запушила ушите си да не чува гърмелите, и двете
побързаха да се скрият във вътрешната галерия.
Тагарински ги последва със стиснато като в менгеме сърце.
Всичките им надежди бяха попарени. Нямаше чудо, а само разруха. Не
Бог, а Дяволът властваше над Земята. Само за тези няколко минути ясно
показа свирепото си лице и демонстрира невиждана мощ.
Често в катакомбите на мината професорът си представяше този
сценарий. Логиката го водеше към него. Но тогава си казваше, че е
черноглед и се надяваше Земята да е намерила сили да се пребори със
себе си. Сега вече знаеше, че и най-лошите му предчувствия са се
сбъднали в пъти повече. Миналото им беше заличено, а бъдеще нямаше.
Тази вечер менюто им беше плъх на скара, гарниран с 2 хлебарки
и още някакви пълзящи гадини, чийто имена не знаеха.
Трябваше да свикват с настоящето.
Мъдростта в житието ли ни пречи

да докоснем съвършенството?
2011
В смъртта ли отговорите ще получим?

Смисълът къде е – в лудостта?
Пороят бе спрял, но ветровете – не.

Тагарински усети ръчичката на Вера да го дърпа за якето.
Обърна се тромаво, страхувайки се от въпросите й.
– Кога ще си ходим у дома? – това беше дежурният въпрос,
откакто дойдоха в мината.
Баща й я придърпа към себе си и се взря в пълните й с очакване
очи.
– Нали обичаш приключенията?
– Вече не. Искам у дома.
– Не може, миличко. Приключението едва започва. Представи
си, че сме на екскурзия на Луната.
Нямаше защо да си го представя – пейзажът навън беше по-близо
до лунния отколкото до земния.
– Не искам – понякога Вера бе голям инат.
– Е, принцесо, за съжаление ракетата ни вече акостира на Луната и
нямаме гориво за обратно.
– Ще видим ли марсианци?
Тагарински отчете факта, че дъщеря му е гледала прекалено
много телевизия. В главичката й беше голяма каша.
– Марсианците са на планетата Марс. Сега бих се зарадвал на
всяко живо същество, пък било то и от Марс, и от Венера.
Зает с обяснения, не усети кога Тара бе минала покрай него.
Каквато беше дребничка, тя се бе промушила през отвора и сега стоеше
вцепенена, с изпразнен поглед, впит някъде в мъглата.
Тагарински побърза да се присъедини към нея. Потърси утеха в
топлината й. Емоциите го заливаха, тресяха в невидим водовъртеж, но
Тара стоеше недостъпна и далечна за него. Беше странно притихнала.
Взря се в нея – бледа, изпита сянка, с отпуснати рамене и безизразно
лице.
„Кога й бе посребряла косата? Тя е само на 32. Кога бе спряла да
говори?”
Някога жизнеността и страстта й към живота го бе привлякла.
Сега до него стоеше хладна жена, стиснала устни и юмруци. Слабичкото
й тяло се люлееше вцепенено на ръба на скалата – едно призрачно
видение, вписващо се идеално в призрачната картина.
Вера наруши съзерцанието.
– Това Луната ли е ?
– Не, миличко, това е Земята.
– Ние в пустинята ли сме?
– Така изглежда.
– Ще видим ли камили?
2011
– Страхувам се, че няма, макар много да ми се иска.

– Не е хубаво тук.
– И на мен не ми харесва.
Вера млъкна и се заоглежда. В полезрението й влезе образа на
майка й.
– Мама болна ли е?
„Дори детето забеляза странния вид на Тара.”
– Надявам се да не е. Защо не я попиташ?
Тагарински се молеше Вера да извади майка си от плашещото й
вцепенение. Дъщеря му тръгна с колебание.
– Мамо, гладна съм.
Тара не помръдна.
– Мамоо, гладна съм, гладна съм! – съпругата му продължаваше да
мълчи.
Чувството за самосъхранение, заложен в човека от векове, караше
дъщеря му да мрънка все по-настойчиво. Най-накрая в Тара се пробуди
майчинският инстинкт. Промълви кратко и сухо:
– Няма какво.
В Тагарински се събуди ловецът.
– Ще се разходя да видя какво има наоколо.
Облече защитния костюм. Добре, че го имаше. Като лекар,
изследовател и изпитател на нови лекарства за заразни болести му се
полагаше този защитен костюм. Тъй като имаше ключ за лабораторията,
успя да снабди и Тара с такъв. Беше ги изнесъл, без да пита никой, което
си беше чиста кражба. В онези мътни и тъмни времена всеки се
спасяваше както може. Костюмите предпазваха от радиация и химикали.
Бяха твърде големи за Вера, така че от трима им тя беше
най-незащитена от агресивната, отровена среда.
Тагарински закачи единия край на въжето за желязната панта
на вратата, сложи маската на устата, очилата, качулката и залепи
отворите с лепенката. Почувства се като космонавт. Въжето му трябваше,
за да не се изгуби в гъстата мъгла.
Тагарински заслиза надолу по склона.
Преди 3 месеца околността на мината се състоеше от
широколистни, стари дървета. Гората бе осеяна с поточета. Местните
имаха обичай при смърт, вместо да издигат гроб, да правят чешми. Така
зажаднелите пътници отпиваха от чистата студена вода и споменаваха с
добро починалия. Тази природна благодат обясняваше влажността в
мината. Точно това беше важното условие Тагарински да я избере за
временен дом.
Сега нямаше помен от гора и поточета. Липсваше дори тревичка.
Само кални локви и тонове пепел.
Мъжът зарови безнадеждно нокти в изстиналите въглени и кал.
Търсеше червеи, буболечки – нещо живо, което да подскаже, че не
2011
всичко е загубено. Не намери.

Вятърът започна да се усилва и Тагарински забърза обратно към
мината. Вера вече тревожно чукаше с камък по железните врати,
подсказвайки му посоката, подканяйки го да идва. Близо до входа
намери парче ламарина, идеално за направата на огнище. Грабна и
един дънер и се затича към семейството си.
Този ден щяха да имат огнище, но не и храна.
Бурята се развихри още по-мощна и опустошителна от
предишната. Връхлетя скоростно.
Тагарински затвори цепнатината да не се пълни помещението с
пепел и прекараха нощта в галерията с езерото. Вече разбираше откъде
идва странния вкус на водата. Тя им беше като филтър, предпазващ ги от
безмилостните атмосферни влияния отвън.
Вятърът продължи неуморния си танц и на другия ден. Беше
опасно да се излиза.
Тагарински реши да слезе отново във вътрешността на мината и
донесе изоставения багаж. Явно това щеше да е постоянния им дом –
трябваше да го направят максимално удобен. Тара протестираше, не
искаше да го пуска, макар че предпазната клетка й липсваше – съселите
и другите лазещи твари я отвращаваха и не й позволяваха да спи.
Слизането надолу без багаж бе лесно и бързо. Използва нишите,
които бе направил.
Забави се с разглобяването на клетката. Трябваше да я направи
на тънки парчета, които да минат през тесния комин, свързващ го с
галерията с езерото. Една по една връзваше частите за въжето и Тара ги
издърпваше горе. Замисли се дали да не се върне и за багажа, който
изоставиха в базовия лагер, но реши да не насилва късмета си повече.
Достатъчно беше, че успяха да вземат и този.
Мината беше пълна с греди, с които някога бяха подсилвали
сводовете на галериите. Тагарински сметна, че ще влязат в употреба и
побърза да ги изпрати на жена си. С тях можеше да затвори опасния
отвор и да спрат да се страхуват Вера да не падне през него. Щяха да
превърнат вътрешната галерия в стая за постоянно пребиваване.
Можеше да направи и нещо като под, за да не спят на голите скали.
Последно натовари голям брезент, доста накъсан, но след като го
зашиеха, с него щяха да покрият езерцето откъм страната на коридора,
така че да не се праши от пепелта, навлизаща през неуплътнените
железни врати.
Огледа се и за други неща, които можеха да пригодят и
използват, но след като не откри, започна бавно да се изкачва нагоре.
Не искаше да оставя сами жена си и дъщеря си повече от необходимото.
Страхуваше се най-вече за Тара.
Кои сме ние и какво ни чака –
2011
забравата или вечността?

Създателят ли ни наказва
или сами градим съдба?
Докато имаха с какво да ангажират вниманието си времето

вървеше. Лошото настана, когато приключиха с всички замислени и
възможни на този етап подобрения. След суетенето около сглобяването
на клетката, правенето на под и покривало за езерото, настъпиха
смразяващите мисли. Колкото и да ги избягваха, те нахлуха неканени и
се загнездиха в главите им.
„Правилно ли бяха постъпили?”
„Трябваше ли да отидат с останалите в създадените лагери?”
Лагерите бяха специално пригодени и оборудвани като малки
градчета, които да поемат населението по време на катаклизмите. В тях
би трябвало да има строго военно управление, специално болнично
отделение и храна за над 6 месеца. Херметизирани от външните влияния,
те бяха построени главно в метрата, железопътните тунели, пещерите.
Започнаха да ги правят още с първите признаци за изригването на
вулкана. В тях хората пренесоха всички ценности на цивилизацията –
произведения на изкуството, книги, картини… техника, инструменти…
Домъкнаха всякакви семена, животни, растения… изобщо всичко, за
което се досетиха, скъпо на сърцето и подобаващо за съвременните
Ноеви ковчези.
Тагарински не поиска да заведе семейството си в лагер, а
предпочете да си направи сам такъв. Донесе в мината храна, лекарства,
дрехи, всичко необходимо за дълъг престой под земята. Тогава измисли и
сглоби двете клетки – едната за багажа, а другата – за спално
помещение. Избра най-дълбоко скътаното място в мината със собствен
водоизточник.
Не отиде в лагер не от снобизъм, а от страх. Това, в което видя
да се превръщат хората под въздействие на стреса беше повече от
шокиращо. Улиците бяха пълни с човекоподобни същества, които
убиваха, плячкосваха, изнасилваха. Лудостта, агресията, мародерствата
бяха навред. Самоубийствата бяха в изобилие. Тагарински още не
можеше да се отърве от гледката как баща убива едно по едно трите си
деца, жена си, а след това и себе си. Кражби, нападения… Пистолети,
автомати се размахваха по площадите. Появиха се месии, които
проповядваха Христовото учение и призоваваха хората да се покаят.
Имаше и такива, които в стремежа си да угодят на Бога, отиваха на
другата крайност, бичувайки се до кръв. Разкаяни за греховете си,
стояха на колене с дни и се молеха плачешком за прошка. Властимащите
не правеха нищо – нямаше полиция, военни. Бяха се саморазпуснали,
нехаещи. Всеки искаше да е с близките си в последните минути.
Тогава Тагарински реши да не се смесват с тази неконтролирана,
2011
обезумяла паплач. И не беше само той, който разсъждаваше така. В

мината често чуваха човешка реч, караници, плач, но нарочно не
търсеха контакт с никой. Като нищо можеха да ги убият, дори само за да
вземат провизиите им. Бяха вълчи времена.
Впоследствие, някой от съседите им в мината полудяха.
Тагарински чуваше неистовите им викове, ударите, стъпките… В такива
моменти дълго прекарваше с пистолет в ръка, взрян в тъмнината,
ослушващ се за чуждо дишане.
Мината се тресеше под напорите на мощни земетресения.
Усещаха огъването на земята, напукването и изместването й. Чуваха
срутването на камъни и пръст. Самите те бяха целите посипани с прах.
Въздишките на Земята не им даваха покой, сън. Дните и нощите се
сливаха в отброяване на зловещите и скърцания и конвулсии.
Решиха да тръгнат към изхода, чак когато свършиха храната. До
последно Тагарински изчакваше Земята да спре да се люлее, както и
хората да се изнесат от мината. Не искаше неприятни срещи и
изненади.
Трите месеца бяха изкарали в пълна изолация и напрежение. Ето
защо Тара бе спряла да говори. Ето защо косата й бе побеляла.
Знаеха, че изолацията не може да продължи прекалено дълго.
Нямаше да се отрази добре на никого от тях, най-вече на дъщеря им. В
един момент трябваше да потърсят човешка компания. Изчакваха
събитията да се нормализират, природата да си направи естествения
подбор, нещата да си дойдат на мястото си. Затова и бяха избрали тази
мина, защото бе близо до лагер. Така, когато решат в удобен момент,
можеха да отидат в него. Бяха планирали уж всичко, но не предвидиха,
че толкова много ще се влошат атмосферните условия. Двата км и
половина, които ги деляха от лагера, сега им изглеждаха огромно
препятствие. Огромната метла на неспиращия вятър не жалеше никого и
не ги пропускаше навън повече от 15–20 мин.
Явно никой от обитателите на мината не бе използвал техния
изход. Сигурно бяха предпочели да потърсят третия или бяха открили
някоя новообразувана пролука. Искаше им се да мислят, че има и други
останали живи. Не приемаха вероятността, че само те са оцелели, а
останалите не са имали този късмет и са затрупани под камари с пръст и
камъни. Не искаха и да мислят дали близкия лагер все още съществува.
Трябваше да бъдат оптимисти. Трябваше да има бъдеще. Не искаха и да
допуснат съмнението да оглозга надеждата им:
„Не са единствените, спасени в мината. Другите оцелели не са на
стотици километри от тях.”
Напоследък Тагарински все по-често се питаше дали човешката
надменност и дейност бяха причината за настъпилия Апокалипсис.
„Може би, ако не бяхме ръчкали, копали, бомбардирали, смукали
кръвта на Земята… Ако не бяхме толкова много алчни за пари, власт,
2011
нефт, газ… Може би, ако не бяхме правили онези убийствени опити с
климата… Или ако не разрушавахме озона и предизвиквахме парниковия
ефект… Хиляди грешки, пропуснати възможности… Кой знае? Можеше ли
някой със сигурност да каже? А и да каже какво?”
Много пророчества имаше изписани за края на света. И нито едно
не се сбъдна. Може би единствено това на маите се доближаваше до
реалността. Първите катаклизми човечеството започна да усеща в
началото на 2010 с мощни над 7-ма степен по Рихтер земетресения. В
началото на 2015 година бяха регистрирани първите вибрации на
вулкана. Никой не вярваше, че последствията ще са толкова
катастрофално разрушителни, затова и човечеството късно започна да се
подготвя за екстремното си оцеляване. Планът за спасяване беше лишен
от систематичност, последователност. Събитията, които последваха, не
бяха режисирани и доведоха до невероятен хаос. Всичко онова, за което
бяха създадени множество филми, изписани огромно количество
литература, мислено и говорено от векове не им помогна, а сякаш ги
обърка още повече. Страхът, а не разумът властваха. Знанията се
изпариха.
Не дойде нова и светла ера, еволюцията на съзнанието не се
сбъдна. Сякаш напротив – избиха наяве най-лошите качества на човека.
Настъпи инволюция.
„Дали със смъртта на толкова хора не се случи Възнесението, за
което говореха новите месии? Дали ние не сме от грешниците,
изоставени тук на земята заради незнайни провинения от предишни
животи? Това Ада ли беше?”
Тагарински не знаеше какво да мисли вече. Бяха принудени да
живеят като пещерни хора. Дори още по-зле – като затворници, осъдени
на строг тъмничен затвор, без право да го напускат.
„Дали и предишните „диваци” от каменната ера са имали дипломи
за инженери, астрофизици, генетици… А може би са били още
по-образовани и знаещи, принудени от обстоятелствата, подобни на
сегашните, да подивеят. Дали тогавашните племена не са били като сега
образувалите се банди, в които по-умните са се сетили да се обединят,
за да оцелеят. В такива екстремни ситуации наивните първи умират и
започва да действа законът на по-силния. По-силният означаваше
по-безцеремонен, по-зъл, по-лукав.
„Какъв живот ни очаква ? Инволюцията ще разяде душите на
оцелелите. Знанията им ще станат неприложими. Какъв лекар ще си като
нямаш лекарства и техника? Може да си отличен инженер и да
конструираш ракети или кораби, но нямаш ли необходимите машини и
материали за какво са ти тези знания? Всичко онова, което бяха градили
с векове – технологии, култура, изкуство… ще отиде в забвение. Малката
група и тежките условия ще изродят човешките взаимоотношения. Нищо
чудно кръвосмешението да се превърне в нещо обикновено. Жената като
2011
по-слабия пол отново ще изгуби правата си, за които бе водила толкова

борби. Всичко ще започне отначало… Колко ли пъти историята се бе
повтаряла?”
– Вера няма да си спомня нищо от нашия свят – Тара сякаш бе
прочела мислите му.
– Ние ще й разказваме.
– А нейните деца? Разказите ни ще им изглеждат като фантастична
приказка.
– Каква ирония – детето ни ще живее в миналото ни, а ние ще й
припомняме бъдещето.
На фона на сегашните събития предишните им тревоги и
стремежи се видяха нищожни, лекомислени, безсмислени. За какво им
трябваха парите, златото, кредитните карти сега? Дипломите им също не
се вписваха в настоящето. Какво като имаха знания по микробиология
или че можеха да карат автомобил, самолет, да боравят с компютри…
Липсваха им елементарните знания – как да запалят огън с триене на
камък, кои мъхове и буболечки стават за ядене… Ценностите бяха добили
друго измерение.
Колкото и да се стараеха да не мислят, Адът, който се бе
разразил на Земята изпепеляваше съня им, подчиняваше, обсебваше
ежедневието им. Животът им стана сив и еднообразен.
Всяка сутрин Тагарински залагаше капани за съсели, след което с
Вера търсеха буболечки из галерията и коридора. Времето рядко
позволяваше да се излиза навън. По-голямата част от деня прекарваха в
боричкане, игри в езерцето или съставяне на приказки. Знаеха, че този
живот води до затъпяване, затова измислиха специална програма за
обучение на Вера и строго я изпълняваха.
Бяха загубили представа за времето. В мината денят и нощта се
сливаха. Навън също. Облаците от пара и прах пречеха на Слънцето да
се покаже. Часовникът им отдавна бе спрял заедно с компаса.
Тагарински предполагаше, че сега планетата се подчинява на нови
физични закони.
„Може би денонощието не е вече 24 часа. Вибрациите и
конвулсиите на Земята под мощния напор на Вулкана, може да са я
изместили от старата и орбита. Какви ли други промени бяха настъпили
с нея?”
Тагарински предполагаше, че континентът Америка е изцяло
разрушен, мъртъв, а видът на останалите материци е променен из
основи. Мощните земетресения със сигурност бяха конструирали нови
острови, полуострови, планини, морета, реки… Огромните цунамита и
нестихващият вятър продължаваха да извайват различно, непознато
лице на Земята. Бавно, тромаво тя се наместваше в новото си ложе.
Океаните още търсеха коритото, което да бъде техен дом.
„Колко ли време ще е необходимо на планетата, докато намери
2011
покой? И дотогава щеше ли да има останало нещо живо на повърхността

и? Нямаше ли всичко да бъде безвъзвратно заразено, отровено,
загубено.”
Изригванията със сигурност бяха разрушили озоновия слой и
радиацията навън бе повече от всякога. Тагарински бе предвидил това и
редовно той и семейството му вземаха таблетки.
„Но докога? Количеството им не е неизчерпаемо… Дали и
магнитното поле не беше разрушено?”
Дебел слой изпарения душеше Земята, увеличавайки парниковия
ефект. Температурите бяха главоломно високи, дори в мината.
„Какъв късмет имаме, че езерцето е до нас. Добре е, че водата не
идва от повърхността.”
Всички елементи от Менделеевата таблица в момента се
намираха в неограничено количество във въздуха и водата, влизайки в
смъртоносни комбинации. Затова Тагарински бе разпоредил да носят
маски дори в коридора на мината. Въпреки, че се бе постарал да уплътни
и запуши всички отвори, въздухът си беше въздух и влизаше в
помещението.
Поне пожарите бяха спрели, но вече не бе останало нищо за
изгаряне. Земетресенията също бяха отслабили силата и честотата си.
Това бяха единствените добри знаци.
След дълго обмисляне решиха да превърнат в традиция – всеки
ден около половин час да чукат по железните врати. Звукът като
камбана се разнасяше надалеч от вятъра. Ако имаше други оцелели
наблизо, щяха да го чуят. Искаха компания, макар да се страхуваха на
какви хора щяха да попаднат. Трябваше обаче да се рискува.
По-голямата група винаги създава по-добра защита.
Всяко излизане от мината бе мъчително тежко като
осъществяване и преживяване. Сякаш вървеше сред облаците. Беше
отчайващо да гледа как вятърът унищожава и разнася последните
отломки на човешката цивилизация. Гледката беше апокалиптична.
Нямаше никакъв белег, по който да се ориентира в пространството.
Всичко беше мъгла – лепкава, плътна и миризлива. Зловеща пустиня,
чийто господари бяха стихиите. Съвсем нов свят, който тепърва
обитателите му, ако останат такива, ще изучават и откриват.
„Колко жалко ще е, ако на две крачки от мен има човек, но
поради лошата видимост и бучене на вятъра се разминем.”
За Тагарински въжето беше пъпната връв, която го свързваше с
мината, но мислите му бяха обсебени с отиването им в лагера.
„Но как да стигнем дотам? Знам картата наизуст, но веднъж да
отвържа въжето и ще се изгубим в мъглата. Не става да се ориентираме
нито с компас, нито по звездите, Луната или Слънцето. Можем с дни да
търсим входа на лагера, а той да е само на ръка разстояние.”
Тагарински мислеше и мислеше, но отговорът сякаш се
2011
отдалечаваше все повече.

– Ако ураган ни завари на път ще умрем. Остава само да копаем,
което е немислимо – това са цели два километра и половина.
– Вечността е наша – каза Тара и бе права, макар да звучеше
злокобно.
Тагарински имаше знания по медицина, а не по геология и минно
инженерство. Въпреки това би посветил живота си на копаене, ако
знаеше, че там наистина има хора, но нямаше гаранция лагерът още да
съществува.
– Та аз дори една врата не можах да взривя като хората. Какво
разбирам от укрепване на тунели, а и как ще се ориентирам под Земята?
По-скоро бих се върнал в сърцето на мината и да потърся изхода, през
който може би са минали другите й обитатели.
Тагарински осъществи идеята си още на другия ден. Дори

усилията му да излязат напразни, не можеше да стои и да чака, без да
не провери всички възможности. Беше длъжен да го направи най-вече
заради Вера.
– Каква ирония! Хората, от които се криехме, сега ги търсим, но
дали ще ги намерим?
Тагарински взе пистолета и оборудването за скално катерене,
барут, кирка, спален чувал и тръгна.
Тара мълчаливо го изпрати. Очите й казваха колко много се
страхува, колко го обича и нежеланието й да се разделят, но не си
позволи да го изрече на глас. Тя винаги го бе подкрепяла и той й беше
благодарен.
Обратно на Тара, Вера егоистично и демонстративно показа
чувствата си, правейки раздялата още по-тежка. Дълго, след като вече
слизаше в мината, писъците й отекваха в ушите му:
– Тате! Тате, ела! Искам да съм с теб.
Не знаеше колко време ще му отнеме да намери изхода, през
който предполагаше, че другите са минали. Можеше да се забави. Не
беше сигурен на какви хора ще попадне и дали това нямаше да бъде
последната му среща. Нищо чудно гладът да е изтрил човешкото от
душите им и дори да ги е превърнал в човекоядци.
Тагарински дълго се лута по пустите и тъмни галерии.Трябваше
да отиде до най-първия си бивак, защото блажната боя, с която бе
белязал и трите изхода водеха до него. Стигнеше ли там, трябваше само
да следва следата. Само че земетресенията се бяха постарали да
затрупат нужните коридори и той беше принуден или да копае, или да
търси заобиколни пътища.
Не знаеше колко време му отне това, но имаше чувството, че е
разделен от семейството си цяла вечност.
От време на време мината се сливаше с естествено образувани
2011
пещери. На тези места беше невероятно красиво. Предпочиташе там да

си прави почивките – беше по-безопасно от пропадане и свличания на
земни пластове и не миришеше толкова гадно на пръст и мухъл.
Тишината в мината го потискаше. Дразнеше се от монотонното
звучене на падащите капки, от големите като котки съсели, от
паяжините… Най-вече не понасяше хлъзгавият път, който го бавеше и
поставяше в опасни ситуации. Трудно бе да си на ски-писта, надвиснала
над пропасти. Синините по тялото му се увеличаваха с всяка минута. Не
остана незасегнато място, което да не го болеше. Крепеше го само
мисълта за Вера. Правеше го за нея.
„Какво щеше да стане с дъщеря му, след като той и Тара си
заминеха от тоя свят? Трябваше да й осигурят бъдеще.”
И Тагарински отново поемаше криволичещия и пълен с
неизвестности път.
При пристигането в стария бивак си позволи дълга почивка.Тук, в
клетката, която бяха изоставили, успя най-после да се наспи като
хората, необезпокояван от съселите и пълзящите обитатели на мината.
При похода си бе попаднал на още два бивака. Хората обаче
липсваха. Трябва да са се придвижили като тях към изхода с надеждата
за спасение.
Попадна на два трупа. Скалата, която ги бе затиснала, беше ги
обезобразила до неузнаваемост. Не си личеше мъжки или женски бяха
телата. Разлагащата плът миришеше ужасно, но не пречеше на
пълзящите и космати обитатели на мината да пируват с нея.
Най-после Тагарински наближи изхода. Стана по-внимателен.
Щеше да е добре, ако можеше първо да изучи хората, скрит в тъмнината,
и едва след това да им се покаже. Само че това нямаше как да стане –
стъпките му отекваха в тишината.
На един от последните завои усети дуло допряно в гърба си.
Тагарински бавно вдигна ръце. Имаше и други оцелели. Молеше се да
са с акъла си, за да могат да са си полезни един на друг.
Беше групичка от 7 човека – четирима мъже, две жени и едно
десетгодишно момче. Явно бяха роднини. Започнаха взаимно да се
изучават – първо с погледи, а след това и с въпроси.
– Има ли други с теб?
Тагарински знаеше, че ще му зададат този въпрос. Смяташе да
каже истината по-нататък, ако му вдъхнат доверие. Не смееше да
рискува живота на Тара и Вера.
– Не. Сам съм – което пак беше истина. – Само вие ли сте оцелелите?
– Ами засега друг не се е появявал освен теб. Откъде възкръсна?
Мислехме, че няма други живи.
– Как е ситуацията навън?
– Гадна. Виж сам.
Тагарински се запъти към изхода, придружен от мъжа с
2011
пистолета. Коридорът за навън беше дълъг и усукан в няколко завоя.

Завоите стопираха навлизането на прах навътре в галериите.
Сблъска се с познатата картина – пустош и стихии. Този изход
го доближаваше само с 200–300 м до главната му цел – лагера, което не
беше достатъчно за създалата се ситуация.
След първоначалното подозрение, групата се отпусна и се оказа
дори дружелюбна. Задаваха много въпроси. Бързо го приеха за свой
член. Усетиха, че не е заплаха и прецениха,че ще им е от полза –
винаги има нужда от доктор и от още едни здрави мишци. Гласуваха му
доверие, което стана безпрекословно, след като намести крака на едната
жена и „оперира” и обработи загноясалата рана на най-възрастния от
мъжете.
Започнаха да споделят преживяванията и знанията си. Този ден
за първи път от толкова време можеше да говори с други хора. Беше
приятно и интересно. Бяха обикновени хора от работническата класа.
Разбра, че и те са кроили същите планове за лагера като него, но сега
съжаляваха за грешното решение.
– Трябва да вървим 10 мин. и следващите 5–10 мин. да копаем
интензивно дупки в земята, толкова горе-долу са интервалите между
ураганите. Това само измислихме досега. Ама гаранция – Франция, има
една приказка. Като задуха онова страшилище като нищо ще ни отнесе
във Франция, ама на парчета.
– Какво ще копаеш, братовчеде, че то няма почва.
– Камъните.
– Абе, ураганът вдига цели къщи, скали, че теб ли няма да
измъкне от дупката ти.
– Ще се вържем един за друг.
– Да, бе, ще летим като ято птици.
Колкото хора, толкова мнения. Но на Тагарински му беше
приятно да ги слуша. Липсваха му споровете, размяната на мнения. Тара
никога не спореше, имаше други похвати за постигане на желанията си,
които бяха много по-ефикасни. Уж се съгласяваше с него и той беше
водачът, но всъщност тя бе скритият лидер. Винаги се чудеше как
успява да го манипулира, без той да се усети.
Все пак идеята на „братовчеда” си струваше да се обмисли.
Скоро професорът също гласува доверие на групата и им
сподели за Тара и Вера. Двама от мъжете предложиха услугите си да му
помогнат да ги доведе при тях и пренесат багажа. Тагарински се
зарадва, че ще има компания на връщане.
Щеше да му липсва езерцето, но тук беше по-широко – ползваха
три галерии, някогашни административни помещения или стаи за
почивка на миньорите, обработвали мината. Имаше и неголям казан, в
който събираха стичащата се по стените вода. Така можеха по-добре да я
пречистват. Най-хубавото обаче беше, че семейството му ще си има
2011
компания.
Тръгнаха веднага, след като Тагарински добре си почина.
Нямаше търпение да доведе Тара и Вера тук. Страхуваше се, че се е
забавил много и те вече се притесняват за него.
С компания пътят на връщане не му се видя така отегчителен.
От мъжете разбра, че първоначално били девет роднини, но един
от тях, младо момче на 17 г., откачило и една вечер се загубило в
мината. Баща му тръгнал да го издирва, но до ден днешен няма знак и от
двамата. Бащата на полудялото момче работил някога в тази мина и
всъщност той ги навил да дойдат тук. Доверили му се, защото уж добре
познавал галериите, но ето ти, че станала белята.
Тагарински се сети за двата неразпознаваеми трупа. Реши да им
ги покаже. Мъжете дълго стояха пред тях мълчаливо, макар да не бяха
сигурни дали са на техните близки. Поплакаха и им направиха
символично погребение.
В стария бивак на Тагарински новите му приятели се зарадваха
много на клетката. Решиха на връщане да я вземат и изненадат жените.
Беше приятно да си сред такъв сплотен род. Тагарински още
като студент беше напуснал родината си България. Тежкият имигрантски
живот не му позволяваше да вижда често семейството си. Постепенно
изстина към тях. Животът го завъртя във вихъра си – бакалавър,
магистър, асистент, преподавател, професор, жена, дете… Годините
минаваха, проблеми от всякакво естество го възпираха да посети
България, макар че пътуваше из целия свят. Смъртта на майка му беше
тази, която го накара да се върне и прекара седмица в Родината с
роднините си. Това бе завръщане към себе си… Тогава усети какво е да
загубиш корените си, част от душата и сърцето си. Оттогава започна
по-често да си ходи, но беше вече късно – баща му почина година и
половина по-късно от мъка по майка му, а след няколко месеца сестра му
претърпя катастрофа със семейството си с фатален край. Беше
преоткрил роднините си и Родината, само за да ги изгуби пак. Вече
България загуби очарование и смисъл за него.
Този задружен род, с който съдбата случайно го срещна, му
напомни за детството и близките му. Вера нямаше това щастие да живее
сред много лели, чичовци, баби и Тагарински смяташе, че съдбата я е
ощетила в тая насока.
Спяха по двама, а третият пазеше другарите си от гладните
обитатели на мината – съселите бяха много настървени. Добре, че се
редуваха да будуват, защото се оказа, че не са сами в мината.
Една нощ бяха нападнати с брадва и нож от мъж и жена.
Сблъсъкът беше толкова неочакван, че само благодарение на късмета и
бързите им реакции останаха живи. Нападателите им явно бяха ги
следили отдавна, очаквайки да ги заварят беззащитни, когато това не е
станало, предприели тези отчаяни действия. След кратката борба успяха
2011
да надвият враговете си благодарение на пистолета. Простреляха мъжа

в корема, а жената в коляното и глезена. Двамата нападатели се
търкаляха в праха и стенеха жаловито. Тагарински побърза да им
облекчи болките, като извади куршумите, но другите го спряха. Не
можеха да си позволят лукса да ги оставят живи. Можеха отново да ги
нападнат и този път опитът им да успее. Нямаха и възможност да
посветят вниманието си на душевноболни, като те самите бяха на ръба
на пропастта, наречена лудост. Състраданието и жалостта не бяха
подходящи за това време. Опитаха се да ги разпитат, но нищо не
разбраха от нечленоразделното им бръщолевене. Побързаха да ги
застрелят, преди човещината да ги зачовърка отвътре. Вълчите времена
изискваха вълчи действия.
На другия ден Тагарински се събуди от уханието на прясно
изпечено месо. Яденето на плъхове беше станало основното им меню, но
този път месото имаше друг вкус. Тагарински се стресна и потърси
потвърждение на ужасните си предположения в очите на новите си
приятели. Те кимнаха утвърдително.
– По-добре ние да ги изядем отколкото те нас. Така поне смъртта
им ще има някакъв смисъл.
Думите им не бяха лишени от смисъл. Когато си гладен не можеш
да имаш претенции и оставиш храна заради някакви норми, принципи и
подобни глезотии. Започваше процеса на подивяването.
Тагарински помогна за разфасоването на месото и се върнаха да
го оставят в клетката да се суши.
Най-после стигнаха галерията, от която следваше изкачването

нагоре. Мъжете не владееха скалното катерене и останаха долу да
посрещат багажа.
Тагарински беше безкрайно щастлив, че скоро ще прегърне Вера и
Тара. Това го напомпа с адреналин и не усети как и кога се изкачи при
тях.
Тара мълчаливо го посрещна, вкопчвайки се за едната му ръка.
Вера увисна на другата, не спирайки да бърбори. Тагарински им разказа
за преживяванията си. Не пропусна нищо.
– Какво мислите? Да им гласуваме ли доверие или да останем тук
сами? Коминът, през който трябва да се мине, за да ни достигне който и
да е враг, ни дава достатъчно сигурност. Никой не може да ни навреди,
без ние да го допуснем.
Тара го изгледа продължително, проникващо дълбоко в душата
му. Предусещаше отговора й. Тя никога не беше се страхувала да приема
предизвикателствата.
– Нямаме избор.
Това му беше достатъчно, но искаше да чуе и Вера. В края на
краищата всичко това го правеха за нейното бъдеще. Четиригодишната
2011
му дъщеря попита:
– Има ли и други деца?
– Има едно момче на 10 години.
– Гадост. Не харесвам момчетата, ама все пак е дете. Писна ми да
се занимавам с възрастни.
Тагарински и Тара се засмяха на логиката й и се захванаха с
багажа. Закачаха го на въжето и го спускаха долу на мъжете. Наново
разглобиха клетката. Гредите ги оставиха – мината беше пълна с такива.
Преди да предприемат слизането, се наспаха и изкъпаха в
езерцето. Дълго киснаха във водата. Щеше да им липсва това
преживяване. Тази малка галерия им бе дала сигурност и уют в
най-несигурните времена.
След почивкатаТагарински извади отново от медицинската чанта
шишенцата с адреналин и приспивателно. Сложиха спящата Вера в
раницата и бавно я спуснаха на мъжете долу.
Бяха те на ход. Нямаха багаж, освен приспособленията за
катерене, така че движенията им бяха свободни. Тагарински за трети път
слизаше от скалата. Пътят му беше вече познат. Съсредоточи вниманието
си към жена си. В една от нишите се замисли над идеята да я спусне и
нея долу като багажа и Вера. Така щеше да е по-бързо. Тара беше
дребничка и слабичка, само кожа и кости – едва ли тежеше повече от 40
кг.
Тагарински разшири нишата, за да има по-голяма опора. Уви
въжето около кръста си, а края му застопори в скалата. Седна и заби
крака в камъните под него. Започна бавно да спуска Тара, като й
напомняше да си помага с краката и да държи въжето с две ръце.
Облекчено въздъхна, когато мъжете я поеха. Оставаше и той да
се присъедини към тях.
Минаването през мината този път беше без проблеми. Багажът им
тежеше, но не бързаха. Имаха храна, която им даваше сили да вървят и
носят товара си. Можеха и да се наспиват в клетката.
Сигурно бяха се забавили доста, защото двама от членовете на
групата бяха тръгнали да ги издирват обезпокоени, че нещо им се е
случило. Пресрещнаха ги и им помогнаха с багажа.
Животът в групата се нормализира. Тагарински, Вера и Тара
бързо свикнаха с новото си семейство. Добиха навик, преди да заспят,
дълго и нашироко да си разказват кой къде е ходил, с какво се е
занимавал, случки от ежедневието. В скоро време се познаваха с такива
подробности, все едно винаги са били заедно.
Може би животът им така щеше да се проточи незнайно докога,

ако не беше станало едно събитие, което разтърси всички толкова
дълбоко, че поискаха, колкото е възможно по-скорошна промяна.
2011
Една сутрин момченцето, което се казваше Алекс, намери майка

си с прерязани вени. Преди това жената на няколко пъти беше изпадала
в депресии, което беше нормално за съществуващата ситуация, но не
вярваха да предприеме толкова драстични мерки.
Всички плакаха много – беше добра и мила жена. Мъжът й се
обвиняваше за случилото се, проклинаше решението си да дойдат в
мината. Вкопчи се в мисълта да изведе детето си възможно най-бързо
оттук. Реши да тръгне към лагера на всяка цена. Хвана се за идеята на
братовчеда си да върви 10 мин. и да копае дупка в земята, където да
изчаква преминаването на ураганите.
Започна усилено да се подготвя. Състави план, изучи наизуст
картата. Трупът на съпругата му също влезе в употреба – наряза и
изсуши месото, част от което прибра в раницата. Смъртта трябва да има
смисъл. Тагарински му даде екипировката си. Другите го снабдиха с
кирка, тесла, клин, въже, вода. В последния момент към него се
присъедини още един от мъжете. Тара отстъпи и своя защитен костюм –
всички щяха да имат полза двамата да успеят.
Заминаването на двамата мъже беше цяло събитие. Настъпи оживление.
Всеки даваше съвети, идеи, напътствия. Само Алекс стоеше настрана от
еуфорията – за толкова кратко време губеше майка и баща. Беше
убеден, че баща му отива на невъзможна мисия и повече няма да го
види. Тара се превърна в негов проповедник. Веднъж Алекс й каза:
– Нито един от тях няма да мога да погреба.
– Баща ти е герой – прави го за теб.
– Бих се радвал на жив баща, а не на герой.
На Тара й хрумна идея.
– Хайде, ела да погребем майка ти. За баща ти е рано да се
тревожиш.
Тара скочи и го дръпна за ръката. Замъкна го навътре в мината.
Подаде му лопата.
– Копай! – подтикна го.
Алекс започна с нежелание. Само за да й угоди, изкопа плитка
дупка. Хвърли лопатата и седна на скалата, хванал с две ръце главата
си. Тара седна до него.
– Разкажи ми най-веселият спомен от детството си.
Алекс дълго мълча. Започна с изтънял гласец да разказва:
Най-любимият ми спомен е, когато веднъж мама правеше
курабии, а аз и тате играехме с едно топче – от тези леките, дето и да
удариш нещо, не може да се счупи. Подавахме си го в столовата, но
баща ми реши да се закачи с майка ми и го хвърли към нея. Искаше да я
удари по гърба, ама мама се премести и топчето бухна точно в
брашното. Цялата кухня се посипа в бяло. Мама беше изцапана
навсякъде – коса, лице... Като клоун. Баща ми скочи да я снима. Беше
наистина смешна, но мама страшно се ядоса и като видя фотоапарата,
2011
още повече побесня. Хвана купата с брашното и започна да посипва мен

и баща ми. Стана една гоненица и цапаница, но много се смяхме, а
снимките станаха страхотни.
– Неусетно към тях се бе присъединил бащата на Алекс. Беше чул
думите на сина си и се включи в разказването:
– А аз си спомням как после ме боля гърба от чистене. Двамата с
теб бяхме наказани, а мама виреше крака пред телевизора и уж четеше
някакво списание, а всъщност надзираваше дали съвестно вършим
домакинската работа.
– Да, и трябваше да направим курабии. Това бяха най-твърдите
курабии, които съм ял…
Баща и син дълго мълчаха.
– Тате, ние изядохме мама! – прошепна Алекс.
– Да, сине, мама би предпочела да нахрани нас, а не червеите и
плъховете, от които толкова много се гнусеше… Алекс, това не беше вече
мама, а нейната обвивка – както спукания балон, не е вече балон. При
други обстоятелства това щеше да е ненормално, но сега живеем в
ненормален свят, а ние сме длъжни да останем живи.
– Защо? Защо сме длъжни да останем живи? Какво да очакваме
от живота? Какво – как ще ме приемат в областния отбор по баскетбол
или в техническия университет или как ще си купим нова къща с басейн
и нова кола? Не разбираш ли, че нищо не остана от мечтите и бъдещето
ни. Ние дори не живеем в настоящето, а постоянно си спомняме
миналото.
– Не, Алекс, минало, бъдеще и настояще са преплетени. Ние
винаги ще носим мама с нас. Ето сега тя бе с нас. Докато сме живи, тя ще
присъства и в бъдещето ни – чрез спомените. А ти дори я носиш в кръвта
си. Тя е част от теб. Длъжни сме да останем живи, защото умрем ли,
мама също ще умре с нас – няма да има кой да си спомня за нея.
– Тате, не отивай! Поне ти остани с мен!
– Синко, като баща се срамувам, че ти предлагам такъв живот.
Това не е живот, а… някакъв кошмар… вкарах те във врящия казан на
Ада. Някога бях безразличен, аполитичен, нехаещ към света и всичко
ставащо наоколо. Смятах, че нищо не зависи от такива като мен, че съм
никой… Сега искам да поправя, доколкото мога, грешките и заблудите, в
които съм живял. Ако мога по някакъв начин да ти се реванширам, да ти
предложа по-приемлив свят, този път ще направя всичко по силите си.
Правя го, защото те обичам и се срамувам от себе си. Прости ми. Мама
също много се срамуваше, затова…
Баща и син дълго си приказваха, надвесени над плиткия ров.
Всичко премълчано беше извадено наяве. Плакаха много, но се
почувстваха пречистени и по-близки от всякога. Не поискаха да заровят
символичния гроб – не търсеха сбогуване, решиха, че мама още е жива.
Алекс се обърна към Тара:
2011
– Благодаря ти.
Тара кимна с глава, развълнувана от интимната сцена, на която
стана свидетел.
На другия ден, при първия симптом за намаляване силата на
стихиите, двамата братовчеди вече бяха в готовност и на стартова
позиция. Нямаше сбогуване.
– Хайде, чао! – бяха последните им думи и хукнаха да бягат.
Всички бяха на изхода да ги изпратят. Дълго гледаха след тях,
макар нищо да не виждаха от мъглата. Знаеха, че двамата мъже се
надбягват с времето и стихиите и се молеха за успеха им. Тръпнеха от
притеснение.
– Вече трябва да копаят – извика някой. – Дано само да не
закъснеят.
Бурята се разрази и ги принуди да се приберат. Тази вечер групата беше
повече от всякога мълчалива, осъзнала, че се топи с такава главоломна
бързина, че свят им се завиваше. Страхът беше толкова осезаем, че ако
се протегнеха, можеха да го докоснат. Спонтанно решиха да го прогонят
с колективна молитва. Застанаха в кръг и се хванаха за ръце. Затвориха
очи и хорово изговаряха светите думи:
– Отче наш,
ти, който си на небето,
да се свети името ти…
Думите отекваха в празната мина и празните им сърца.
– Няма смисъл да се молим, Бог не обича самоубийците! – извика
Алекс и се отскубна от ръцете на близките си.
Изтича към вътрешността на мината. Оставиха го да се наплаче.
Алекс трябваше бързо да порасне. В този суров свят дългото детство е
недостижим лукс.
На другия ден решиха при „хубаво” време да се редуват на пост
при изхода на мината. Ако бащата на Алекс постигнеше успех, щеше да
има само 15–20 мин. да дойде, да ги вземе и закара обратно. Всяка
минута щеше да е повече от ценна и те не искаха да я губят в мотаене.
Времето се заниза, но никой не идваше. Племето започна да си
мисли най-лошото, макар да не искаха да го изричат на глас. Алекс
ходеше като сянка сред тях. Всички се безпокояха за него – не искаше
да яде, не можеше да спи. Не смееха да го оставят сам и започнаха да се
редуват да му правят компания.
Безвремието отново взе власт над тях.
Магията да откриваш различното в света

или пък да виждаш, чуваш без сетива –
това ли прави ни човеци?
Точно когато си мислеха, че надеждите им са напразни,
2011
дежурният на изхода чу високоговорител да ги вика. За секунди групата

се събра, всеки грабнал, каквото намери. Тагарински носеше факла, с
която да подскаже местоположението им в мъглата. Мъжете, които
носеха инструментите, заблъскаха с тях по железните врати. Всички
крещяха, свиреха с уста, мъчейки се да надвикат поривите на вятъра.
Сякаш от небитието изплува мощен джип със запалени фарове.
Племето се юрна и наблъска в него. Седнаха един върху друг, едва
дишащи, но с блеснали погледи и не смеещи да помръднат, вкопчени в
мисълта за спасение.
Джипът бързо набра скорост. Движеха се с над 120 км/ч. В
купето беше пълна тишина. Не смееха да кажат нищо, да не разсеят
шофьора. Пътуваха слепешката и се страхуваха да не обърка посоката. В
далечината се чу сирена. Насочиха се към звука.
Вятърът започна да се усилва. Джипът също усили скоростта.
Започна надбягване с урагана. Сирената бе близо, но светлинният сигнал
не се виждаше. Всички бяха затаили дъх. Не смееха дори да мислят да не
би мислите им да се преплетат с тези на другите и да попречат по
някакъв начин на спасението им. Оглеждаха се във всички посоки.
– Ето там! Там! – извика някой въодушевено.
Всички се извърнаха към посоката, която сочеше ръката. Мощен
светлинен лъч извираше от облаците прах. Джипът направи остър завой
и се насочи към него, форсирайки с гумите. Намали – тук някъде беше
входът. С влизането в него бурята се разрази, милостиво изчаквайки ги
до последния момент.
Групата стоеше, сякаш я бе ударил гръм. Не вярваха на успеха
си. Всеки си беше представял тази картина стотици пъти, но сега, когато
се беше сбъднала, я смятаха за нереална. Вратите на джипа се отвориха
и ги задърпаха навън. Хората ги приветстваха с добре дошли. Сълзи на
щастие се стичаха по бледите и изпитите им лица. Прегръщаха се,
целуваха се, смаяни, че бяха надхитрили смъртта и стихиите.
Вкараха ги във военни полеви бани за химическо обеззаразяване
и премахване на радиацията от телата им. След това минаха подред на
медицински преглед. Дадоха им храна, нови дрехи и ги оставиха
заключени в отделно от другите помещение.
Едва тук племето започна да излиза от транса, в който беше
изпаднало. Огледаха се дали са всички и започнаха да се смеят
истерично, диво. Нервите им бяха опънати струни, които всеки момент
щяха да се скъсат. Алекс стискаше баща си за ръката до побеляване.
Тара също не пускаше Вера, макар че тук нямаше къде да се загуби.
Тагарински се хилеше глуповато. Другите мъже също се държаха като
деца – подскачаха и пееха, издаваха нечленоразделни звуци.
Всичко се беше развило с такава бързина, че дълго не можеха да
го осмислят. Въпреки че бяха изтощени от напрежението, те късно се
предадоха на съня.
2011
Не знаеха колко време прекараха в това помещение заключени.

Бащата на Алекс им разказа за перипетиите си.
– Стоях заровен под прах и камъни, а над мен вилнее оня ти
Звяр, че не коса ти настръхва, ами… абе, жив заровен, а над теб триста
дявола маршируват с копитата си! При дъжд, ама какъв ти дъжд – порой
и наводнения, дишах през тръбичката, ама като се запуши, ставаше
страшно. Стиви, братовчедът, който тръгна с него, така, полузадушен
подаде глава навън от рова, само да поеме дъх, тогава камък или нещо
друго го удари и разби главата му. Чух стенанията му, но как да му
помогна? Разровя ли себе си, може и мен да ме сполети подобна съдба.
След като бурята спря, вече беше късно – Стиви беше мъртъв… Бог да
го прости! – Тежката въздишка се отрони право от сърцето, глождейки
го, човъркайки го, не му давайки мира заради съмнението. – А може и да
е бил само припаднал, ама имах ли време да го видя? Дори и да беше
жив как да го мъкна с онуй чудовище по петите ми? Продължих сам,
нямах време дори да го оплача. Грях ми е – ще си го нося, докато съм
жив…
Буца заседна в гърлото на мъжа. Дълго мълча, преглъщайки
сълзите си. Другите също заплакаха. Тагарински осъзна в какъв ад се
пържеше отчаяният мъж. Опита се да го успокои:
– Направил си, което си сметнал за най-доброто в момента.
Благодарение на теб всички сме тук. Виж, никой не те обвинява за нищо,
така че и ти спри да се обвиняваш! Просто ни е мъчно за човека.
Бащата на Алекс продължи да разказва с дрезгав и натежал от
мъка глас:
– Надхитрях се със ураганите доста дълго. По едно време си
мислех, че съм объркал посоката. Бях се отчаял. Ни назад, ни напред!
Много трудно намерих входа. Нямаше нито звуков, нито светлинен
сигнал както сега с вас – всичко беше едно голямо налучкване и
невероятен късмет. Броях стъпките си, за да мога да определя
разстоянието, което изминавах. Винаги слагах инструментите в посоката,
която трябваше да следвам. Не съм мигнал през цялото време… Добре, че
Комендантът на лагера излезе разбран – като му казах за вас, веднага
разработи план. Остави ме да се наспя, даде ми джип и тръгнах обратно.
Не съм се бавил и минутка.
След известно време лично се запознаха с Коменданта на лагера.

Първото, което се набиваше на очи беше военната стойка и енергичните
движения. От вида и движенията му прозираше сдържаност и
организираност. Поздрави ги и им раздаде листи. Бяха IQ-тестове.
– В зависимост от решението им – обясняваше той – ще
определим положението ви в йерархичната стълба в лагера и къде ще
бъдете разпределени да работите, затова е много важно да се
постараете.
2011
Това изискване им се стори странно, но се заеха с поставената

задача. След попълването им, един по един минаха и психологичните
тестове. Защо не са дошли още в началото в лагера беше въпросът,
зададен на всички.
Докато специалистите обработваха резултатите, всеки трябваше
да напише в свободен текст какво е учил, къде е работил, какви са му
хобитата, семейното положение… След известно време наново ги
привикаха да дадат разяснения по някои въпроси. Дори Алекс и Вера не
бяха освободени от тези изпити, което ги накара още повече да
недоумяват какво става.
Комендантът отново дойде при тях. Беше сериозен. Говореше с
твърд, нетърпящ възражения, тон:
– Дами и господа, въпреки, че повечето сте роднини и като група
сте много задружни, ви уведомявам, че ще бъдете разделени в различни
сектори според резултатите от изпитите. При образуването на лагера
още в началото се случиха някои събития, които ни накараха да
въдворим правила, които може да ви се сторят несправедливи, но все
пак са правила и вие сте длъжни да ги спазвате като останалите. Оттук
насетне рядко ще се виждате и чувате, така че сбогувайте се помежду си
и моля всеки един да влезе в тая стая, за да получи назначението си.
Комендантът им кимна и излезе. Еуфорията от пристигането им в
лагера изчезна. Спогледаха се. Почувстваха се като затворници.
„Дали не бяха сгрешили, като дойдоха тук? ”
Тагарински го извикаха пръв. Влезе в импровизираната стая,
направена от заграждения с плоскости. Посрещна го психологът, който
проведе теста им.
– Поздравления! Всички много сме впечатлени от вашите
резултати. Мога да кажа, че те са едни от най-високите и се нареждате в
първата тройка в лагера. Смятаме, че ще бъдете полезен на всички със
знанията си и професията, която сте изпълнявали, така че сте назначен в
болничния отдел.
– А съпругата ми и дъщеря ни? – не се стърпя Тагарински,
озадачен от думите на Комендантът. – Нали няма да ни разделяте?
Психологът се усмихна успокоително.
– Имате чудесно семейство, не виждам защо да се разделяте. Тук,
в лагера, нещата стоят малко по-различно, но вие ще се ориентирате
по-нататък… Едно по едно…
Недомлъвките на специалиста го изнервиха, но поне стана ясно,
че семейството му ще е заедно. Тара беше разпределена като
медицинско лице в детското отделение. Това беше добре – така Вера
щеше да е пред очите й.
Някаква жена донесе пропуски за посочените отделения. На него
имаше номер и на спалния сектор. Раздаде им ги.
– Гледайте да не ги губите, защото няма да можете да влезете
2011
във вашия отдел. Абсолютно е забранено да ходите в другите сектори.

Жената ги поведе да им покаже местоположението на новите им
„килии”. Бяха сменили мината за друг затвор, в който властваха
правилата на Коменданта.
Тръгнаха по тъмните коридори. Лагерът беше направен в бивше
метро. Влакчетата се използваха като спални помещения. Пред тях на
пироните имаше масички и пейки. Имаше и походни легла, както и
импровизирани бани. Навсякъде царуваше изрядна чистота. Нямаше
никакви хора, само хигиенистката на сектора потропваше с кофите.
– Къде са лагерниците?
– На работа. Това е спалното отделение на медицинските
работници. А сега елате да ви покажа къде ще работите.
Болничното помещение беше съвсем наблизо. Жената почука на
вратата му. Тя се отвори и срещу пропуска Тагарински беше пропуснат
вътре. Жената, Тара и Вера останаха навън. Те нямаха разрешение да
влизат тук. Щеше да види семейството си чак тогава, когато стане време
за сън.
Посрещна го млада жена на около 23–24 години, с миловидно
лице и живи очи. Приветливо му се усмихна.
– Аз съм Ина. Ела, ще те запозная с другите.
Гъвкавото и тяло грациозно се понесе през помещенията.
Изучаваше го с нескрито любопитство, като същевременно обясняваше:
– Това е родилното. До него е стаята на сестрите, но сега няма
никой там. Ето това е кабинетът на д-р... аа... – не му знам фамилията.
Всички му казваме Януш. Всъщност, той не е завършил още медицина.
Бил е студент в 3 курс, когато става... – знаеш какво. Тя почука на
вратата проформа и енергично натисна дръжката. Насреща стоеше
младо, голобрадо момче със искрящи сини очи. То скочи от мястото си
със страхопочитание.
– Вие сте професор, нали?
Тагарински се учуди как клюката го е изпреварила при тези
здрави мерки на сигурност.
– Радвам се, че ще има по-компетентно лице сред нас. Ние тук
повечето сме… ами как да го кажа… аз съм, по-скоро бях студент, имаме
зъболекар, физиотерапевт, главен лаборант, аптекар, Ина е
микробиолог, Еди се занимава с китайска медицина и акопунктура –
общо взето все хора, които не сме баш лекари, но иначе имаме двама
психолози и двама психиатъра. Липсата на лекарства, апаратура и
истински лекари си казва думата…
– Забрави да споменеш акушерката, Януш! – закачи го Вера,
прекъсвайки го.
– А, да, акушерката, ама тя е вече пенсионерка и… – младежът се
изчерви от неудобство.
– Сюзън обучава Януш в тая област, но той е много срамежлив, а
2011
тя е малко цапната в устата – обясни услужливо Ина.

– Истината е, че наистина нямаме кадри и много се радваме, че
си при нас.
– От колко души се състои лагерът? – попита учуден Тагарински.
– Около 50 000… беше първоначално, ама бройката прогресивно
намалява с всеки ден. В началото бяха повече лекари, но един луд се
развилня из „болницата” и съкрати драстично персонала. На всичкото
отгоре главният доктор, завеждащ сектора ни, се самоуби, след като
жена му и дъщеря му бяха затворени в психиатричното отделение.
Тагарински слушаше онемял.
– Какво е ставало тук?
– Масова, заразна лудост – вдигна рамене Ина.
– Но нали има военни правила.
– Точно военните с техните оръжия направиха най-големите
патъклами и кървища. Образуваха банди, започнаха да воюват помежду
си, да се избиват, ама покрай сухото, нали знаеш, гори и мокрото. Няма
къде да се скриеш и да избягаш. Голям терор – стрелят, не си поплюват,
как да им се противопоставиш? Със силата на оръжието окрадоха
храната и я изядоха. Избиха всеки, който им се противопоставяше,
изнасилваха… пред нищо не се спираха. Влиза тук и казва: „Излекувай
сина ми!” Правим всичко по силите, ама не сме богове, а оня вади
пищова и те стреля. Затова сега Комендантът е въвел тези правила… но
откакто действат, нещата се нормализираха… колкото могат. Всъщност
той беше главатаря на една от бандите… Преди това имахме друг
Комендант, но той се оказа много мек.
– Добре, че сега се появяваш – включи се и Януш – тук беше
истински кошмар! Бая народ си замина – ей така, за нищо… Хаос!
Тагарински си припомни за убийците, които го дебнеха из
сенките на мината. И там беше опасно, но в сравнение с това, което е
ставало тук, е било оазис на спокойствието.
Януш бе като попивателна. Компенсираше липсата на знания с
инициативност и експедитивност. По цял ден не се отделяше от
Тагарински. Следваше го навсякъде, наблюдаваше работата му,
обсипваше го с въпроси. Професорът се подаде на чара му и студентът
постепенно се превърна в негов безценен помощник. Възприемаше бързо
и със синовно обожание се стараеше всячески да впечатли своя идол.
Привързаността им се задълбочаваше с всеки ден. Тагарински винаги бе
харесвал най-много преподавателската част от работата си, затова с
удоволствие го обучаваше.
Характерна негова черта като лекар беше, че не приемаше
хората на килограм или на конвейер, както обичаше да се изразява.
Предварително обмисляше проблема им от всички страни, като оставяше
възможност за промяна, а вариантите му за решения винаги бяха
най-малко два.
2011
Още първите дни опитът му си пролича и персоналът, както и

пациентите, започнаха да се обръщат за консултации към него. В скоро
време стана и официалният лидер на „болницата”. Бързо свикна с новите
си колеги и задължения.
Единственото, което го дразнеше, беше липсата на лекарства.
Всъщност, лекарства имаше, но се държаха под ключ от аптекаря, а само
той можеше да ги отпуска. Често се налагаше Тагарински да
преувеличава диагнозата, за да може да изкопчи някое хапче. Мъжът го
гледаше подозрително и обикновено се стигаше до размяна на неприятни
реплики.
Явно на аптекаря му беше писнало да се разправя с него и се бе
оплакал на Коменданта, защото един ден Тагарински бе привикан в
кабинета му.
Отдалеко личеше, че Комендантът е много ядосан. Започна да му
говори бавно, като натъртваше на някои думи.
– Ще говоря само аз и ще го кажа само веднъж. Ако не си
забелязал се намираме в извънредно положение. При извънредна
ситуация се въвежда военно положение. Ти се намираш във военен
лагер. Тук спазването на ред е жизнено необходимо. Ние може би сме
единственият оцелял лагер на територията на Швейцария, а може би и в
цяла Европа. Осъзнаваш ли какво ти казвам – има държави и дори
континенти, където няма нито един оцелял лагер. Предполагам, че в
целия свят бройката на живите е не повече от 4–5 милиона. От тях поне
1/3 са с тотално повредена психика, сложи още най-малко 1/3 облъчени
и натъпкани с всички елементи на Манделеевата таблица. Те са пътници
за оня свят. Пресметни колко горе-долу остават нормалните и здрави
хора и махни от тях старците и децата. И сега вече можеш да кажеш
колко са хората, на които човечеството разчита да продължи
съществуването си и да възстанови планетата Земя. Може би има и
такива като вас „партизани”, които се крият в пещери и мини, но тяхната
бройка е толкова незначителна и ще става все по-малка с времето.
Лагерът ни първоначално беше от 45–50 хил. души. Сега са 23 000 и още
ще намаляват. Първите три месеца събрахме само около 7 000
самоубийци и още толкова затворихме в психиатричното. Да не говорим
колко убийци, мародери съм отделил в поправителното. Ще направя
всичко възможно да запазя сигурността на нормалните и да им подсигуря
възпроизводство. Отсега нататък издигаш в култ здравето на
нормалните, повтарям, на нормалните, особено на жените. Нямам право
да хабя лекарства за старци и нелечимо болни. Хуманността свърши с
унищожаването на цивилизацията ни. Сега оцеляваме. Действат
законите на по-силния. Трябва да се напълним с бебета, ако искаме да
ни бъде като вид. Това да ти е задача номер едно на теб като лекар. А и
в тази насока жена ти е достатъчно млада – постарай се. Иначе има и
2011
други самци…
Тагарински не вярваше на ушите си. Извънредните ситуации изискваха
тежки и непопулярни методи за справяне, но не вярваше да чуе някога
това. Комендантът обаче не спираше със сюрпризите:
– В лагера засега има материал – жените над 15 години, включвам
и психично болните, трябва да се поддържат в постоянна бременност.
Направили сме тестове за интелигентност на всички. От мъжете право на
разплод имат само тези с резултат над 170 точки. Другите сме ги
елиминирали от процеса с отрова, инжектирана като ваксина. Нуждаем
се не от какви да е деца, а от умни, които да помогнат на човечеството
да се справи с кризата, а не да ни обременяват допълнително.
Тагарински имаше известни подозрения, но сега догадките му
получаваха потвърждение. Все едно разговаряше със самия Хитлер.
Комендантът говореше безизразно. Гледаше го право в очите и сякаш
прочете мислите му.
– Ако съм Хитлер, вече щеше да си мъртъв. Оказа се, че твоят тест
счупи рекордите, така че честито – включил съм те като главен жребец.
Тагарински не се почувства поласкан, а дори обратното.
– За да покажа, че не съм такъв тиранин, тъй като не съм го
измислил от прищявка, а от нужда, и понеже уважавам жените, съм
позволил те да избират бащата, но само от мъжете с над 170 точки на
теста. Ако те изберат, длъжен си да предоставиш материал в подходящия
момент, а не да се дърпаш като мома и да обиждаш по този начин
кандидатката. Тук нямаме възможност за глезотии като инвитро, така че
знаеш кои са начините…
– А ако откажа? – Тагарински беше шокиран.
– Не можеш да откажеш на една майка да избере най-доброто за
своето дете. Щом е преценила, че това си ти, длъжен си да се жертваш
така, както тя се жертва. И само помисли коя жертва е по-голяма: ти – с
твоите няколко минути или тя – с 9 месеца раздуто отвсякъде тяло.
Приеми го като дълг към обществото, човешкия вид. Бихме искали
биологично разнообразие – все пак после тези деца ще се
възпроизвеждат и не искаме да са само братя и сестри. Ти ще си един от
основоположниците на бъдещата нация. Твоите гени няма да се изгубят.
Освен това като един от главните жребци ще ти осигуряваме повече
храна и удобства. Ще се чувстваш като фараон. Те са имали стотици
жени, но са обичали 1–2 – фаворитките. Така че обичай жена си, но
помогни и на другите.
Тагарински ахна, но Комендантът продължи с откровенията си.
– Ти си интелигентен, така че ще ти го кажа направо, така и така
ще се досетиш – откъде идва, мислиш, месцето в манджата ти?
Онемял, професорът слушаше за най-грозните си предположения.
– Точно така – това е човешко месо. Месото на умрелите.
Свършихме запасите с храна отдавна. Как се храни толкова народ? Защо
2011
да хвърляме месото, а да умираме от глад? Когато запасите от умрели

свършат ще започнем с лудите, болните, възрастните. И не защото ми е
вкусно или съм извратен. Наричай ме Хитлер, наричай ме побъркан, но
аз ще направя всичко възможно твоето поколение да пребъде.
– Коменданте, ти от „фараоните” ли си?
Мъжът го изгледа объркано, след което нервно се засмя.
– Не съм. Аз съм прост военен. Вие сте учените, умниците – само
измислете как да излезем от омагьосаното царство.
– Ако майката избере веднъж мен, вторият път – друг, пак децата
ще имат сродни гени.
– Нали затова има администратори! Остава да нося и греха за
кръвосмешение. Не бери грижа. От теб искам бебета и идеи за
размножаване. Но хапчета да не се пилеят повече на вятъра! Гоним
качество заедно с количеството хора.
– Вие сериозно ли се приемате като Спасител на човешката
цивилизация?
– Сам човек нищо не може да направи. Вие ще сте Спасителите, а
аз ще ви осигурявам спокойствие да творите и създавате.
– Коменданте, понякога в хилаво тяло се ражда мозък на гений.
– Знам. Как да стане? Лекарствата и те ще свършат като храната
някой ден. Отворен съм за идеи. Ако измислите нещо по-добро, ще го
приема. Дотогава ще спазваме тези закони, колкото и несъвършени и
гадни да са.
Тагарински излезе зашеметен от стаята. Облегна се на стената и
вдиша дълбоко.
Имаше логика в думите на Коменданта. И все пак всичко
изглеждаше уродливо, все едно се намираше в огледалния свят на Алиса
– любимата книжка на дъщеря му.
Докато беше в мината, мечтаеше нещата да са по старому – да
ходи за риба, да води Тара на ресторант един път седмично, а Вера – на
балет и плуване. Копнееше за сбирките с приятелите… Как би се
зарадвал сега на една скучна и дълга конференция… Всичко това му
изглеждаше, сякаш никога не е било, сякаш бе фантазия.
Сега мечтаеше за малкото езерце в мината, за боричканията на
студения под, само те тримата. Нямаше Комендант, правила, компромиси
със съвестта. Нещата бяха прости и ясни.
„Защо им беше да идват тук? Трябваше по-добре да обмислят
нещата. Никой нямаше право да ги третира като животни за разплод, а
като са стари и болни – като мръвка за останалите. По-добре да бяха
умрели. Но от друга страна, ако погледнеха по-глобално на нещата, не
биваше да са егоисти. Знанията, силите, които имаха, трябваше да
споделят с другите, да опитат да помогнат като цяло на човечеството.
Все пак Вера трябва да има бъдеще, шанс… Но този ли е начина?”
Комендантът го завари в коридора.
2011
– Самосъжаление, а? – Презрението му беше толкова явно, че

Тагарински се почувства така, сякаш му бе ударил плесница.
– Наистина си за съжаление! – подигра се Комендантът. – Цялото
ти семейство е заедно, живо и здраво, с акъла си. Аз ти предлагам да
станеш основоположник на бъдещата човешка раса, а ти… – не можеше
да намери думи и само махна с ръка.
– Съзнаваш ли, че теорията ти издиша отвсякъде – опита да се защити
Тагарински.
– Много гении са имали малоумни или обикновени деца и обратно –
прости родители са раждали гении.
– Твоята дъщеря е по-интелигентна от връстниците си – тестът го
доказа.
– За оцеляване не се иска само интелигентност, а и твърд
характер, решимост, здраве…
– И тримата го имате – иначе нямаше да можем да говорим сега. Взели
сте нестандартни и, признавам, верни решения досега, макар и да сте
имали голяма доза късмет. Ако беше дошъл направо в лагера, щеше да
подложиш семейството си на голям риск. Тук бесовете властваха с пълна
сила – убийства, изнасилвания, истерия, самоубийства, нападения…
Защо мислиш въведох тези драконовски мерки? Стоял си в мината и си
се гушкал със семейството – приказки, плуване – идилия. Тук беше
деветият кръг на Ада. Трябва да си го видял с очите си, за да разбереш
какви глезльовци на съдбата сте. Десетгодишно пребива с железен прът
майка си, защото такава заповед е получило от главатаря на бандата.
Баща разфасова дъщеря си от глад и си прави угощение с месото й.
Майка убива едното си дете, за да нахрани другото. Знаеш ли колко
бащи продаваха децата си на разни ненормални, за да ги нахранят?
Колко жени режеха от телата си, за да утолят глада на семейството си?
Ако не бях аз, това безумие щеше да продължи, докато жив човек не
остане. Сега има ред, а на нормалните се дава възможност да живеят без
страх.
– А кой мъж ще приеме съпругата му да носи дете от друг, само
защото оня е изкарал повече точки на някакъв тест!
– Всички агресивни и негодни са кастрирани и са на
доизживяване. Ако не спазват правилата, редът им ще дойде по-рано.
– Господи! Вие сте луд!
– Земята е полудяла, магнитното поле е полудяло, континентите,
океаните… кое е нормалното? Нормално ли е да затвориш дъщеря си
шест месеца и половина в подземие и да я храниш с червеи, хлебарки и
плъхове? Тук няма място за морал и ценности, за желания. Има
практичност. Има ние, а не аз. „Ние” не като семейство, а като
представители на човешкия род.
Тагарински се засрами.
„Погледнато над дребнавото его, нещата наистина изглеждаха така. Сега
2011
всички живи трябва да са едно цяло. Може би като се премахне

конкуренцията или се намали, ако всички са едно голямо семейство, без
вражди и завист, ще изчезне борбата за надмощие. Сега не се нуждаеха
от много мъже – в мъжете тестостерона, агресията, собственичеството и
състезателността бликаше от същността им. Затова са се образували
враждуващи банди… Нуждаеха се от спокойствие. Усилията могат да се
насочат единствено в мисълта как да се оцелее.
Човек е властвал над Земята хиляди години заради своя ум, а не
благодарение на силата. Имало е много по-силни и кръвожадни животни,
които не са се запазили. Сега пак на ума си трябва да разчита човек, за
да се съхрани и победи природните стихии.
Имаше безкрайна мъдрост в думите на Коменданта, дошла от
изначалието на вековете. Някога матриархатът е бил условието за
спасение и продължение на човешкия вид. Защо да не е и сега? Винаги е
съществувал и при хората, и при животните. И в съвремието имаше
хареми… Трябва да се променяме според ситуацията, да сме гъвкави.
По-добре несправедливи правила, отколкото хаос и безредие.
Тагарински му подаде ръка в знак на примирие.
– Прав си. Извинявай. Ще съдействам, доколкото мога –
професорът разпознаваше пътя, но му беше трудно да го приеме и да
тръгне след него.
Комендантът стисна здраво ръката му.
– Разчитам на това.
Тръгна си с изпънати назад рамене и енергична походка.
От този ден нататък Тагарински почти не виждаше Тара и Вера. Времето

му бе сгъстено – захващаше се ту с един, ту с друг проект. Комендантът
се оказа прозорлив мъж с размах на мислене и действие. Беше издирил
инженери, химици, геолози… Сформирал ги бе в групи и всяка група
действаше в своята област.
Опитваха се да разработят растителни и животински ферми под земята.
Изграждаха парници. Тези начинания наричаха „Ноев ковчег” и хвърляха
най-много усилия в тях.
Действаха и в други направления – за прочистване на водата, на въздуха
в помещенията, създаване на удобства в лагера и разучаване на
външните нови условия…
Мракът и стените на метрото потискаха духа на лагерниците. Не
че картината отвън разведряваше. Само работата ги караше временно да
забравят за положението си. На фона на безвъзвратно разрушената Земя
се зародиха наистина красиви в духовен план времена. Навсякъде
кипеше труд и творчество – хора, устремени към величествени цели.
Материалното бе загубило стойността си. Никой не мислеше за банковата
си сметка, къщи, басейни, коли…
Най-тачени от всички бяха инженерите – трябваше да пригаждат
2011
наличните устройства, техники в нови, подходящи за условията под

земята. Дърпаха ги навсякъде – херметизация, транспорт, осветление…
В лагера имаше „Библиотека”, „Изложбена зала”, „Зоологическа
градина”… Най-голям беше „Техническият музей”. Кой каквото могъл,
бе домъкнал от къщи с надеждата да го съхрани и използва в бъдеще –
телевизори, компютри, лаптопи, хладилници, телефони… Имаше и
„Автопарк” с всякакви видове автомобили – товарни, селско-стопански,
джипове, мотори, дори два тира. Хората не искаха да загубят
постиженията на цивилизацията си.
Професорът се включи като преподавател на младежите,
желаещи медицинско образование. Знанията му трябваше да се предават
на следващото поколение. Януш го заместваше при нужда.
Тара бе все така променена. Говореше с Вера, но рядко с
Тагарински. Работата й не беше трудна, но изискваше много отговорност.
Тя също се впусна в участието на различни проекти. Понякога се
консултираше със съпруга си по медицински въпроси и с това се
изчерпваше общуването между двамата.
Вера най-лесно се приспособи към новия живот. Беше
любознателно, живо дете, странно разбрано за възрастта си.
Разсъжденията, въпросите й, създаваха усещане за преждевременна
зрелост. Понякога Тагарински имаше чувство, че е възрастен в тялото на
дете и това го плашеше.
Към кръга, с който общуваше Тагарински, освен Януш скоро се

присъедини и Ина. Славянската й откритост и емоционалност му допадна
като българин. Беше рускиня по народност, дошла в Швейцария заради
своя годеник. Любовта не потръгнала и скоро се разделили, но Ина
харесала страната и останала. С наближаване изригването на вулкана,
не поискала да се прибере у дома. По време на бандите станала
наложница на един от главатарите, който я подложил на невиждани
унижения и сексуален тормоз. Отвратителните преживявания не бяха
успели да прекършат детското й любопитство и отвореност към живота.
Липсата на близки компенсираше с привързаност към работата и
колегите. Обичаше да повтаря всеизвестната сентенция, че всичко, което
вижда под микроскоп, може да се види и с телескоп.
– Каквото горе, такова и долу. Микробиологията ще разкрие
тайните на Вселената.
Няколко дена след познанството си с Тагарински тя поиска детето й да е
от него.
– Защо аз? – попита я Професорът.
– Ти си с най-високият резултат на тестовете. Искам детето ми да
е умно.
– Не искаш ли да се влюбиш и заченеш от любов?
– Любовта е слабост. Не искам да съм уязвима. Красотата и
2011
емоциите винаги са пречели. Спомни си историята. Колко пъти са били

причина за нещастия и започване на войни? Само като издигнем в култ
разума, ще имаме шанс да се спасим. Трябва да погребем чувствата
завинаги. Не смяташ ли, че това иска да ни каже Бог с този
Апокалипсис?
Тагарински не знаеше какво иска Бог, но смяташе, че Вулканът
бе променил не само начина на живот, но и мисленето на хората.
Трусовете бяха все по-редки и слаби. Геолозите предполагаха, че
Северна Америка, на чиято територия бе Вулкана, е тотално погубена.
Япония и Англия – също, тъй като са под вода от месеци. Изобщо
всички острови и полуострови бяха много уязвими и едва ли щяха да са
пожалени от унищожителните цунамита и наводнения, предизвикани от
разтопените шапки на полюсите и планините. Там едва ли имаше
оцелели. Най-много спасени се надяваха да има в Средна Азия, в района
на Алтайските планини и Хималаите – Тибет, в Китай, Непал, Индия,
Бутан… Не вярваха Австралия да е пощадена, тъй като бе нисък
континент. Надежда имаха за Южна Америка, в района на Андите и
Гианската планинска земя. За Африка прогнозите също бяха добри… но
всичко зависеше от организацията, от хората, късмета… Може да има
оцелели лагери, но начинът им на управление да унищожи хората в
него. Нали и те самите бяха тръгнали по този път и ако не беше
Комендантът, да бяха останали само шепа хора.
Тара и Ина забременяха по едно и също време. Тагарински се

възхищаваше на самообладанието на съпругата си, която не показа гняв
или ревност от новата ситуация.
Правилата на Коменданта бяха трудни за възприемане и още
по-трудни за изпълнение. Особено неприятно беше за Професора да се
занимава със зачеването на психичноболни жени. Те не разбираха какво
правят другите с телата им. Тагарински категорично отказа да е част от
това. Възползва се от поста си като шеф на болничният сектор и
прехвърли тази дейност на други, които имаха по-малко угризения на
съвестта.
Също толкова трудно му беше с 15–16 годишните. Те бяха още
деца в неговите очи. Отказа да участва и в това дело. Комендантът
побърза се намеси. Един ден доведе при него собствената си внучка.
– Нямаш право да не даваш на майката най-доброто, което иска
за своето дете. Имаме нужда от тези деца, както и от спокойни за
бъдещето им майки.
Имаше и такива жени, които категорично отказваха да
забременеят и убиваха бебетата си.
„Защо да създаваме мъченици?” – беше тяхната логика.
С тях Комендантът беше безкомпромисен. Третираше ги като
разплодни животни. Затваряше ги в специално помещение, където екип
2011
от психолози и надзиратели наблюдаваха протичането на бременността.

Времето долу сякаш бе спряло. Сънят трудно се появяваше и
бързо си отиваше. Човешкият часовников механизъм премина на друга
честота и 3–4 часа сън бяха достатъчни за възстановяване на силите.
Ина не спря да работи въпреки постоянното й прилошаване от
бременността. Занимаваше се с парниците и резултатите бяха
обещаващи. Беше толкова въодушевена, когато набра първата си
реколта. За първи път от изригването лагерът яде супа от пресни
зеленчуци и пи билков чай. Събитието се превърна в празник. Малките
победи правеха хората щастливи. Решиха да утроят площта за парниците
и Ина получи още помощници. Работата й се увеличи, но тя имаше
много енергия.
Тагарински се радваше за нея, бяха станали добри приятели.
Месеците в бункера течаха бавно и еднообразно. Хората сякаш
свикнаха със затвора си. Все по-малко самоубийства и убийства ставаха.
Намаляха и тези, които губеха ориентация в действителността.
Имаше два пика на шарка и грип, както и случаи на хепатит, но
благодарение на задължителните профилактични прегледи медиците
успяха да овладеят навреме положението. И пак благодарение на
заповедта на Коменданта да не се смесват различните сектори не се
стигна до епидемии.
За психичното здраве огромна роля изиграха учителите по йога и
медитация.
Засилиха се метафизичните вярвания, езотеричните учения,
вярата в Бог. Религията доби нови измерения – по-философски, без
образите на Христос, Алах и светците.
С натрупването на времето се увеличаваше и увереността на
хората за справяне с новите предизвикателства. Инициативността се
засили заедно с оптимизма.
Комендантът се радваше на неподправено боготворене.
Подкрепяха го в абсурдните му идеи и понякога налудничави закони.
Хората оценяваха реда и относителното спокойствие, което им беше
осигурил, спрямо времето на бандите.
Инженерите бяха успели да увеличат територията на лагера с
нови, херметически затворени секции от метрото.
Множеството бременни жени допълваха благодатната картина.
Само Тагарински не беше заразен с всеобщата бодра психоза.
Предполагаше, че фалшивият оптимизъм ще свърши така, както се беше
появил след безкрайното отчаяние. Просто хората се люшкаха от едната
крайност до другата. Със свита душа очакваше нещото, което отново ще
отключи безнадеждността.
Често, в така наречената „нощ”, Тагарински, вместо да пречи на

Вера и Тара със своето безсъние, отиваше в болницата. Понякога там
2011
заварваше Ина. Мъртвешката тишина в лагера ги подбуждаше към

философстване. Обсъждаха миналото, което им изглеждаше много
далечно, наивно приказно, безкрайно красиво. Разказваха си смешни
ситуации от биографиите си – случки от детството, университета или
работата. Беше му приятно да говори с нея. Чувстваше се жив. Гласът й
го отпускаше и понякога се хващаше, че споделя повече, отколкото може
би трябва. Ина се интересуваше от история и конспирации. Имаше
завидни познания за масони, тамплиери, Розенкройковци и всякакви
тайни организации.
Веднъж каза:
– Комендантът е масон.
Тагарински се засмя на твърдението й, но тя беше твърдо убедена.
– Масон е. От най-висшите степени. Той е посветен в тайните на
миналото, а миналото е в бъдещето. Не може да отречеш, че действа по
план. Апокалипсисът се е случвал вече няколко пъти на човечеството.
Спомни си за цивилизацията на Атлантите, на Лемурийците… Повечето
хора смятат това за празни приказки, но тайните организации са знаели
какво ни очаква, още повече – имали са доказателства за предишни
Апокалипсиси. Те са подготвени, изградили са система на действие, в
случай, че това се случи… Ние си мислехме, че искат да заграбят
властта, парите, да подчинят масите и това е така. Знанието им
осигурява спасение, но и ръководни постове, дори тук и сега.
Познанието им дава предимство пред непосветените. Но те не могат да
постигнат нищо без такива като теб – хората със „синя кръв”.
– Кръвта ми е червена – като твоята – засмя се Тагарински. – Да се
порежа ли, за да видиш?
Тагарински не вярваше Ина да говори сериозно. Смяташе, че го поднася
и се вгледа за закачливи пламъчета в очите й, но тя бе напълно
сериозна.
– „Синя кръв” е образно понятие. Всички търсят разлика в кръвта, ДНК,
но всъщност в мозъка е разковничето. Защо мислиш Комендантът ни
подложи на тест за интелигентност. Той издири хората със ”синя кръв ” и
ги направи „фараони”.
Ина беше във вихъра си. Обичаше да говори на тази тема.
– Кралските особи не се отличават с много ум, но знаят за
действието му. Защо Чарлз не можа да се ожени за Камила и не получи
царската корона? Защото нито тя, нито той са носители на „тайната
субстанция” и щяха да обрекат поколението и династията си на смърт.
Обикновеният ум води до забвение. Бъдещето на Коменданта, на
неговата внучка и правнуците му зависят от такива като теб.
Тагарински се почувства поласкан от думите й.
– Когато животът на Земята е вървял нормално, масоните са се
опитвали да задушат изявите на „синята кръв” т. с. интелекта, ума,
таланта, за да контролират и властват. Тогава тайните, в които са били
2011
посветени, им помагали да държат юздите на масите. Но сега и техният

живот е застрашен, затова ще споделят в скоро време познанието си или
поне част от него, защото само познание не е достатъчно.
– С какво „ познанието” за предишни апокалипсиси е помагало на
масоните?
– Не знам. Предстои да разберем. Но те имат формулата за
спасение и сега ще я приложат.
– Значи нямат нужда от останалите.
– За справяне с нестандартни ситуации са нужни хора със „синя
кръв”, които имат висше съзнание. Те са озарени с идеи, нестандартни
решения, със смелост да ги приложат, с талант и не се интересуват от
постове и блага. Масоните са свързани с материалното, оттук идва
тяхната алчност за власт и жестокост. Те са причина за войните и
насилията, затова и много „озарени” са съжалявали за сътрудничеството
си с тях.
– Значи, ако примерно 85% „озарен” се ожени за „неозарен” или с
по-малък %, „синята кръв” се разрежда. Ако човекът с 85% „озареност”
има партньор с близък до неговия %, „ синята кръв” се сгъстява? -
Тагарински се опитваше да влезе в тона на разговора.
– Роля има и образованието, и възпитанието за „озареното” дете.
Задушат ли се в детството, изявите на „синята кръв” не се проявяват.
Само помисли на какво подлагаха младото поколение – наркотици, секс,
черна музика… все неща, които потискат зачатъка на „озареност”.
– Леонардо да Винчи е „озарен”.
– Да. Както и Макеланджело, Моцарт, Айнщайн… – тези, които имат
талант, които наричаме „гении”.
– А Хитлер, Мусолини, Наполеон са масони?
– И Сталин, Рокфелер… – всички милиардери, бизнесмени, политици. Те
не създават, не творят, а само консумират, използват труда на
„озарените”.
Ина продължаваше да се пали.
– Момчето винаги е било предпочитания пол през вековете, защото
една жена със „синя кръв” може да роди ограничен брой деца – 5–10,
докато мъж със „синя кръв” или „озареният” може да има стотици.
– Твоят син също ще е със „синя кръв” – Тагарински се опита да се
пошегува.
– Да, отсега нататък, по заповед на масона - Комендант, поне в
нашия лагер ще се раждат деца само със „синя кръв”.
– Защо „озарените”, след като са толкова надарени и умни, не са
открили познанието на масоните?
– Открили са го, и то неведнъж. Защо мислиш, че има толкова
много учени, които са изчезнали, убити, обявени за некадърни, за луди?
Колко пъти откриваха лекарство против рак, СПИН? Ами вечният
двигател? Той е преоткриван в десетки варианти още от времето на
2011
пирамидите, а може и преди това. Да, но ако познанието стане достояние

на масите, масоните щяха отдавна да загубят влиянието си, несметните
си богатства, комфорта си. Затова те го държаха в тайна, затова и ни
пускаха дезинформация или някоя биологична бомбичка като „птичи
или свински” грип, за да ни отвлекат вниманието. Те знаят, че могат да
са добре, докато действат тайно и задружно, затова и се поддържат
толкова много.
– Ясно, значи власт, т.е. масони и „синя кръв” са несъвместими.
– Да. „Синя кръв” и „озарени” е едно и също и са образни понятия.
– Какъв ли ще е живота, ако всички са „озарени”? –Тагарински беше
заинтересуван.
– Внуците ни ще го разберат, ако лагерът просъществува.
– А каква е ролята на „евнусите” ? Работници ли?
Евнуси наричаха лудите, агресивните, хората, на които
Комендантът бе отнел правото да се размножават.
– Малцина тласкат историята напред, но мнозинството има
съхранителен елемент, макар сега, според Комендантът, само да хабят
храната.
– Добре, ясно е защо иска да ги затрие, но защо му е да изличава своите
събратя масони и да изтиква „озарените” напред? Да не би да чувства
властта си застрашена?
– Видя какво стана по време на бандите. Неговите хора правят
само интриги, крамоли, борят се за власт. Защо са му, след като властта
може да е само негова? Той знае, че „озарените” няма да му я
отнемат. Това не е в същността им. А и с „озарените” оцеляването при
тези условия има по-голям шанс. Все пак той няма нищо против тях,
може дори да им симпатизира и да им се възхищава. Просто не са от
неговия вид и не ги разбира. Свикнал е да ги използва и сега пак това е
движещият мотив на действие. Масоните са се поддържали, докато са
имали полза един от друг – било за пост или влияние, но сега всичко
това го няма. Няма банки, нефтени картели, парламент… затова много от
тях полудяха и станаха агресивни. Не можаха да преглътнат себелюбието
си, мизерията, загубата на комфорта, липсата на власт. Само „озарените”
могат да творят, да правят открития, наука в катакомбите, в които
живеем. Те мечтаят, търсят, опитват и от нищо ще направят нещо.
Човечеството има шанс, само ако те просъществуват.
„Интересна логика.”
Времето с Ина минаваше неусетно. Често Комендантът или
„масонът”, както вече го наричаха, ги заварваше да си шушукат в
тъмнината.
Въпреки че животът продължаваше да им се струва, че едва
пълзи, при една равносметка се учудиха колко много събития бяха се
случили, колко много бяха преживели и помъдрели. Лагерът се бе
превърнал в добре смазана машина, в която всички елементи действаха
2011
в синхрон. Липсваха познатите чувства като завист, стремеж за

властване… Всички се радваха на успеха, независимо от това кой го е
постигнал.
„Защо преди не можеше да е така?” – се питаше Тагарински.
Явно и Ина я мъчеха същите мисли, защото веднъж съвсем
ненадейно зададе изненадващия въпрос:
– Дали Хитлер не е бил прав? Едно чисто общество, съставено само от
„озарени” носи хармония и прогрес.
– Не забравяй, че Комендантът изчисти своята конкуренция, но
пак има деца и тийнейджъри, останали от неговия „сорт”.
– Надявам се численото превъзходство на „синята кръв” да ги
претопи.
Самите обстоятелства предразполагаха хората към
философстване, равносметка. Януш също го терзаеха мисли, които
сподели с Тагарински.
– Професоре, смяташ ли че сме слуги на Дявола?
„Е, това вече беше прекалено!” – Тагарински предпочиташе
умозаключенията на Ина. Те го ласкаеха и го караха да се чувства
богоизбран.
Знаеше, че не бе нужно да отговаря – студентът сам щеше да развие
идеите си. Хората имаха нужда от отдушник, а той бе добър слушател.
„Лудостта е заразна? ”
– Бог нали наказва грешниците? По този начин възтържествува доброто
и справедливостта, а провинилите се или осъзнават грешките си и се
поправят, или отиват в Ада.
– Предполагам. Така би било честно и стимулиращо за праведните.
– Как Бог, обаче, наказва провинилите се? – попита Януш и сам
си отговори – Единият начин са болестите. Но ние медиците пречим на
Божия замисъл и помагаме на грешниците да не страдат и умират. Така
не разпространяваме ли злото? Не трупаме ли грехове или лоша карма
като помагаме на Сатаната да тържествува?
Сега, след изригването на Вулкана, можеха да се чуят толкова
теории за настъпилия Апокалипсис, колкото бяха оцелелите. Всеки
търсеше причини – некадърна политика, упадък на нравствените
ценности, алчност, Божие наказание…
„Защо съм жив?” – беше най-често задавания въпрос.
„Награда или наказание бе живота им? Дали те, живите, не са
най-големите грешници и затова да се намираха в този Ад? Загиналите в
Рая ли отидоха?”
Като гледаха картината на опустошената планета, нестихващите
ураганни ветрове, зловонната мъгла, която не позволяваше на Слънцето
да се покаже, те не знаеха кое е за предпочитане – живота или смъртта.
Смисълът на съществуването се губеше.
2011
Жертви на зловещи тайни?

Алхимици ли зомбират ни така –
истината ний да търсим
и вечно да ни се изплъзва тя.
Един ден Комендантът събра така наречените от него „фараони”.
Бяха около 50 човека. Преди да започне събранието, помоли за
поверителност. Без повече да го усуква, Комендантът мина към целта:
– Много беше казано за Третия Райх. И още има въпроси без
отговор. Постигнаха ли германците това, което планираха със
свръхсекретните си разработки? Моето мнение е, че са постигнали много
повече, отколкото човечеството предполага. Цялата истина за успехите
им, обаче, остана скрита за обикновените хора. Повечето от нас са
чували, че до края на Втората световна война Хитлер събира
най-известните умове на своето време. Германия е разполагала с 9
лаборатории, в които се опитва да възпроизведе извънземна технология.
Тази технология им пада като манна небесна през 1936г.
Неидентифициран летящ обект катастрофира до град Фрайбург.
Германските учени се опитват да поправят космическия кораб. След
войната Третият Райх продължава дейността си на Антарктида. Има
данни за подземен арийски град в Арктика. Вече 60 години жителите му
живеят под Земята в условията на ледниковата епоха. Щом те са могли
да устоят на студа, затвореното и ограничено пространство, което дава
един подземен град, значи и ние ще можем. Те не водят някакво жалко
съществуване, напротив, продължили са изследванията, разработките и
това е известно на всеки летец, капитан на кораб или подводница.
Всички тези НЛО, които ни се привиждаха през годините са всъщност
изследователите и научните работници на Третия Райх. Сега, когато няма
държави, континенти много се надявам да ни помогнат. Парадокс е, че
човечеството, което неистово се бори срещу хитлеристите, сега ще търси
спасението си от тях. Е, ако е рекъл Бог, тъй като едва ли някой знае за
съществуването на нашия лагер и ни издирва. Затова нека се поставим
на тяхно място и да започнем да мислим като тях. Въпросът е какво биха
направили те?
„Фараоните” мълчаха. Един мъж, зооинженер по професия, на
име Лещански, се изправи пред множеството.
– Като учен ще ми бъде любопитно да разбера докъде са
стигнали в научните си изследвания и разработки моите съперници.
Предполагам, че ако още съществува такъв град, учените ще потърсят
техниката и откритията, които се крият в ЦЕРН.
– Точно така! – възкликна повече от въодушевено Комендантът, с
което се издаде, че тази идея не е нова за него.
„Дали не присъствам на постановка? – прозря Тагарински. – Така
ли се поднася дезинформацията – лъжичка истина плюс лъжичка лъжа,
докато загубиш ориентация и не различаваш двете една от друга. Това
2011
ли е формулата за успех, с която масоните манипулират множеството?

Комендантът разпалено развиваше идеята си.
– Предлагам да разчистим тунелите от метрото, които ни
доближават до ЦЕРН. Така ще имаме достъп до
най-високотехнологичната, модерна и качествена техника и апаратура.
Ако има оцелели ще се присъединим към най-известните умове,
съществуващи на Земята.
„Ина излезе права, че Комендантът действа по план и знае неща,
които другите дори не предполагат” – помисли си Тагарински.
– Като втора цел настоявам да отворим сейфовете на
най-близката до лагера банка.
Комендантът вадеше изненадите като факир – фокусите.
– Парите и скъпоценностите сега нямат стойност –
продължаваше той, опитвайки се да обясни странните си идеи. – Можем
обаче да открием документи и информация, която да облекчи
положението ни.
„Казва ни само част от истината. Да не ни мисли за идиоти?” –
ядоса се Тагарински.
Въпреки това, че Комендантът търсеше поверителност, скоро
целият лагер научи за новите цели. Всъщност нямаше как да бъдат
скрити, тъй като, за да се осъществят, бяха необходими много
работници, които да копаят тунелите, водещи до ЦЕРН и банката.
Когато Ина разбра за намеренията на Коменданта, само поклати
глава.
– Втората цел – каза тя след кратък размисъл – е по-важна от
първата. Няма да се учудя, ако намерим в някой сейф „съвсем случайно”
технологии, техника на предишни цивилизации, удобно скрити от някой
масон или пък откритията, не намерили реализация през вековете, но
сами по себе си гениални. Изведнъж ще се окаже, че тези сейфове са
претъпкани с история и научни изследвания.
Работата вървеше бавно. Много от тунелите се бяха срутили
тотално и трябваше да ги копаят и укрепват наново. Новите бяха тесни и
нямаха вентилация. Поради липсата на специалисти, техника и машини,
често се събаряха и затрупваха работниците. Въпреки многото жертви
Комендантът не се отказваше, което даваше право на Ина
многозначително да клати глава
Тагарински се молеше приятелката му да е права. Това щеше да
е шанс за оцелелите. Един вечен двигател щеше да им даде светлина и
така необходимата топлина в настъпващия ледников период, наред с
другите удобства като захранване на техника и транспорт.
Започнаха да се появяват първите „фараонски” бебета. Работата

на Тагарински се увеличи значително. Комендантът държеше родилките
и новородените да получават най-добрата и компетентна грижа, затова
2011
професорът трябваше да присъства на всяко раждане. Почти всички

бременности и раждания бяха патологични. Липсата на необходимите
витамини, минерали, стресът водеха до много дефекти. Смъртността при
новородените бе близо 50%, а при майките стигаше 17–20%. Това бяха
високи стойности и ако се запазеха, изгледите за просъществуването на
лагера не бяха никак розови. Липсата на работеща медицинска
апаратура отежняваше работата на Тагарински. Повечето бебета се
раждаха преждевременно, но нямаше ковьози, т.е. имаше, но нямаше ток
– акумулаторите отдавна бяха изтощени.
Тара и Ина също не се чувстваха добре. Бяха прекалено бледи,
подпухнали и отекли. Тагарински ги караше да се разхождат и почиват.
Заради забраната на Коменданта да се смесват отделните сектори, се
намаляваше и без това ограниченото пространство за движение. Затова
Януш, по препоръка на Професора, организира курсове по лечебна
гимнастика с бъдещите майки. Паралелно с това ги обучаваше на
техники за дишане и грижа за бебетата.
Тара роди първа – едно красиво и на пръв поглед, здраво
момченце. Каква мъка бе, след като му направи по-обстоен преглед и
разбра, че синът им има вроден порок на сърцето. Тагарински не знаеше
как да го съобщи на жена си. Тя обаче стоически прие новината – така,
както бе приела всичко, случващо й се досега.
Въпреки лошата диагноза детето се хранеше и развиваше в
норми и изглеждаше напълно нормално. Това наведе Тагарински на
мисълта да не документира диагнозата му. Не бе сигурен докъде щеше
да стигне Комендантът с „нацистките” си възгледи.
Ина се сдоби също със син. Момчетата приличаха на майките си.
Докато детето на Тара бе кротко и не създаваше никакви грижи, макар и
болно, бебето на Ина гръмогласно изискваше цялото внимание на всички
около себе си. Също като майка си кипеше от енергия и награждаваше с
широка усмивка всеки, който го доближи, закачаше се, омайваше го с
вродения си чар и просто нямаше как да не се влюбиш в него.
Измина цяла вечност на усилия и провали. Вниманието на
лагерниците беше насочено изцяло към копаенето на тунелите и
правенето на парници.
Взривяванията на коридорите отекваха в метрото и имаха
неприятно въздействие върху хората. Припомни им огъването на земята,
грохота на разместващите пластове. Страхуваха се с това копаене да не
предизвикат свлачища и да не останат затрупани под тонове пръст. И без
това Земята още улягаше и се наместваше. Започнаха да негодуват.
„За какво беше необходимо това?” – Не вярваха да открият живи,
а техниката може да е смачкана от камара камъни и пръст. Започнаха да
мърморят срещу Коменданта. Вече не беше техният Спасител.
И все пак Комендантът беше прав. Имаше живи! Чуха ги как
2011
копаят срещу тях. Глухите отсрещни удари събудиха отново надеждата.

Целият лагер се изнесе да помага – дори жените и децата. Забравиха сън
и умора.
Първата среща бе в средата на тунела, на 4 крака. Радостта беше
безкрайна. Прегръдки, целувки, сълзи… И двата лагера пяха и танцуваха
за първи път от изригването на Вулкана.
Учените от ЦЕРН* бяха само 100-тина души. В мащабния проект
първоначално са участвали хиляди учени от цял свят, но с
приближаващия Ад повечето предпочели да се върнат в родината при
семействата си. Останали само тези, които били с близките си. Но и тук
природният подбор си казал думата – много се разболели, умрели,
подивели от мъка.
Техниката почти не беше засегната от танца на Земята. Все пак в
този лагер се подвизаваха най-ерудираните мозъци на планетата –
всичко беше пресметнато прецизно, до най-малката подробност, така че
да устои на мощни катаклизми, породени от „безумните” им опити, както
някои ги наричаха.
Учените от ЦЕРН имаха самочувствието на спасители.
– На нас се дължи непълното унищожение на планетата. След
изригването на Вулкана разтопеното ядро на Земята почти изхвърча от
зейналия кратер, което доведе, образно казано, до навеждането й.
Промени се посоката на въртене на планетата, смениха се и магнитните й
полюси. Олекнала от изхвърлената във въздуха лава, Земята загуби и
част от гравитацията.
Учените се надпреварваха с теориите си:
– В резултат на отслабналата гравитация предполагаме, че
Луната не е вече толкова привлечена от своята сестра и се е отдалечила
в пространството.
– Оста на Земята се люшкаше неопределено. Това допълнително
разклащане и липса на стабилност водеше до нови и нови земетресения,
урагани, цунамита, вулкани. Може да се каже, че сега планетата ни се
върти по-бързо отколкото преди, което води до по-кратки дни и нощи.
Това е заради отдалечената Луна и олекналата й маса. Планетата ни
вече е по-малка. Траекторията й на обикаляне около Слънцето също е
променена. Предполагаме, че сме се приближили до него с няколко
градуса, което ни води до мисълта и за промяна на температурата.
Изводът ни е, че ледниковият период, който ни очаква след топлинния
шок, ще бъде кратък.
– За да спрем безкрайното люшкане на планетата, направихме
изкуствено миниядро, което да служи за баланс. Сега Земята е с три ядра
– едно истинско и две балансиращи. Третото ядро не сме го направили
ние, което означава, че има и други оцелели. Другите оцелели също
притежават знания и най-модерна техника, подобна на нашата. По
логиката на разсъжденията ни, подкрепени с изчисления, смятаме, че
2011
третото ядро е някъде в Антарктида. Тези допълнителни ядра са само

временни, докато Земята се стабилизира. Действат подобно на
стабилизаторите, поставени в големите кораби, за да се намали ефекта
от люшкането на вълните.
– Има и други оцелели! Не сме единствените! – това беше най-важното,
което отекна в сърцата на лагерниците, носейки им невиждано
блаженство.
– Засега Земята е балансирана, но е с изцяло променени
условия – все едно е друга планета. Разреден въздух, голямо количество
ултравиолетови лъчи, по-слаба гравитация, слабото влияния на Луната
върху океаните… – това е само малка част от колосалните промени. Сега
трябва да се пригодим към новата среда като променим коренно начина
на живот, разбиранията си или ще загинем.
– Променените условия ще доведат до изменения в растителния
и животинския вид. По естествен път промени ще настъпят и с нас.
Всичко това ще започне на клетъчно ниво. Ще се появят нови органи, а
други ще изчезнат. Ще се промени външният ни вид. Заедно с
променения мозък ще се промени и качеството на мислене – само не
знаем към добро или зло. Може инволюцията да вземе връх и да се
превърнем отново в животни.
Намерили добри слушатели за хипотезите си, учените
продължаваха да ги излагат пред любопитното множество.
– Има вариант Супервулканът да даде шанс на друг животински
вид да еволюира повече от нас. Ако това се случи и не бъдем изтребени,
нашите деца мога да се окажат затворени във ферми, преследвани на
лов или домашен любимец на новия доминиращ вид.
– Единственият ни начин да се запазим такива, каквито сме
сега, е да живеем в изкуствени капсули, подобно на живота в това метро
или нещо подобно на повърхността, поддържайки чрез техника средата и
условията, на които сме свикнали.
– Паралелно с това може ние самите да правим експерименти с телата
си, като ги променяме, така че по-бързо да се приспособят към новите
условия. Но това означава да създаваме деца, примерно, с нова
дихателна или храносмилателна система. Трябва да изпреварим и
насочим еволюцията. Изкуствено да предизвикваме желаните промени в
нас, за да се запазим като вид.
– Как ще се запазим като вид, ако имаме нова външност, нови органи –
та ние вече ще сме друг вид, не човешки – недоумяваше тълпата.
Хората заохкаха, изпаднали в паника, разбрали, че прибързано са се
радвали на някакви миражи. Никой не очакваше нещата да са по
старому, но винаги се бяха виждали на върха на хранителната верига и
господари на планетата. Не можеха да си се представят да изглеждат
другояче. Учените от ЦЕРН не донесоха бленуваната сигурност.
Оптимизмът, който властваше напоследък в лагера, се изпари. Сякаш
2011
някой го изсмука. Нямаше излизане от тази миризлива дупка.

– Дали естествено или изкуствено, но човекът ще бъде
променен. По-добре ние да го предизвикаме, защото не се ли
приспособим бързо към новите условия, то ще загинем. Еволюцията
действа бавно и при други закони. Дори и да останем завинаги под
Земята, пак ще се променим. Без Слънцето химическият състав на телата
ни ще стане нов…
– Ще се превърнем в мутанти – някой от лагерниците яко
попържваше всичко и всички.
– Сега е много рано да мислим за излизане на повърхността. Това
ще стане, едва когато открием как да нормализираме нещата на
повърхността или те от само себе си да се уталожат. Но да, ако искаме да
излезем от подземията, ще се образуват поне два вида хуманоидна раса
– подземна и надземна. Едната със сигурност ще доминира над другата.
Всичко това е в бъдещето.
– Да! Спомнете си гръцката митология – извика Ина,
привличайки недоумяващите погледи на останалите. – Атлантите са
живели паралелно с нас. Смятали сме ги за Богове. И те са изглеждали
другояче – били са по-високи, имали са трето око… Те са ни учили,
помагали, дали са ни знания по занаяти, астрономия, строителство,
нумерология, алхимия, математика… И ние ще дадем тласък на
зараждащата се нова хуманоидна раса. Предпочитам повърхността за
място на живеене на децата ми пред мазето, в което сме сега.
Думите й отпушиха сякаш приливна вълна от страсти, коментари,
спорове, викове. Всеки изказваше мнения и никой не изслушваше
другия.
Тази нощ лагерът не заспа. Чуваха се гласове до късно. После
гласовете замлъкнаха изморени, но страхът, отчаянието останаха да ги
глождят още дълго.
- 18 -
Депресията започна да взема своите жертви. Отново се появи

вълна от самоубийства. Комендантът се уплаши нещата да не излязат от
контрол. Събра лагерниците:
– Всичко това, за което говориха учените от ЦЕРН са само
хипотези. Никой не знае какво ще стане в действителност. Дори и
предположенията да се окажат верни – какво от това? Децата ни може да
са с три очи и без носове, различни на цвят и височина, но те пак ще са
нашите деца. И ако те продължат развитието си оттам, където нашето
спря, какво по-хубаво?
– Ами ако се окажат във фермата на някой мутирал и
високоинтелигентен паяк или хлебарка?
– Значи Бог така е поискал. Каквото можем да направим, ще го
2011
направим. Ще пробваме, ще видим… Стига да носят нашата искра –

мечтите ни, ще се справят. Този паяк или хлебарка не може да стане
изведнъж Нобелов лауреат. Ако видим, че някой вид тръгва да се
развива по-бързо от нас, докато имаме предимство, ще вземем мерки.
– Как ще стане това като сме толкова малко на брой, а и сме под
Земята?
– Именно затова трябва да излезем на повърхността и да
изпреварим еволюцията. Така и така ще бъдем променени – защо да не
го направим по-скоро и да заживеем по-нормално?
– Ами, ако новият вид хора започне да избива стария?
– Стига! – гласът на Коменданта стана опасно суров. – Ще го
мислим, когато стане. Докато сме живи има шанс, но затова трябва да се
работи. И още нещо – колкото сме повече, по-голям ни е шансът. Така че
размножавайте се, за Бога!
Последните думи ясно показаха безнадеждността и
безпомощността на Комендантанта. Отчаянието винаги раждаше
безцеремонност.
Скоро след това събрание Комендантът дойде в болницата. Дълго
разглежда помещенията, апаратурата в склада, инструментите.
Разпитва медиците, гледа ги как работят. Най-накрая изплю камъчето, за
което беше дошъл.
– Ще се стопим, ще изчезнем, ако не променим нещо. Прекалено
много смъртност има в лагера. Кажете какво ви трябва. Имаме вече 100
гения на разположение. По дяволите, че знаят на колко километра е
Марс или как се образува черна дупка във Вселената, като не могат да
измислят някои от необходимите ви машинарии. Искам бебета на
конвейер. Знаете ли колко мъртви имаме само през последните дни?
Измислете нещо. Направете така, че да се раждат повече момичета,
близначета…
Тагарински също се ядосваше на резултатите. Вече беше задал
задача на учените да намерят начин да задействат наличната апаратура.
Всичко, обаче, изискваше време. Създаването на електроцентрала не
ставаше бързо.
Преди изригването на Вулкана Швейцария със своя близо над два

века неутралитет беше като оазис на спокойствието в сърцето на Европа.
Светът винаги се е тресял около нея в политически страсти, войни,
конфликти, но не и тя. Банковата й политика я правеше рай за всякакви
престъпни организации. В нейните трезори се съхраняваха богатствата
на монарси, нацисти, мафия, мултимилиардери и диктатори.
Ако Швейцария беше скъпоценната огърлица на Европа, то
Женева беше диамантът в бижуто.
Женевските банки управляваха над 1 трилион долара.
В Женева преди изригването на вулкана се намираха:
2011
Европейското седалище на ООН

Европейският център за ядрени изследвания CERN
Международната организация на труда
Международната организация по миграция
Международният телекомуникационен съюз
Интерпарламентарният съюз
Върховният комисариат на ООН за бежанците
Световната здравна организация
Световната организация за интелектуална собственост
Световната метереологична организация
Световната търговска организация
Международната организация на Гражданска защита
Многобройни международни неправителствени организации също
избират Женева за свои седалища:
Международното дружество за СПИН
Международната асоциация за въздушен транспорт
Международният комитет на Червения кръст
Международният бакалауреат
Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец
Международната организация по стандартизация и още много други
Много от световно известните фирми решават пак тук да създадат

своите офиси. Градът е седалище на компании като JT International,
Mediterranean Shipping Company, Serono, SITA и др. Много други
мултинационални компании като Caterpillar, Electronic Arts, DuPont,
Helwett-Packard, Procter & Gamble и Sun Microsystems имат своите
европейски седалища в този град. Нека не забравяме старата традиция
на изработване на часовниците: Ролекс, Патек Филип, Франк Мюлер и
още много други. Едно от най-интересните събития всяка година е
автомобилното шоу на Женевския автомобилен салон.
Комендантът засили усилията си да достигне трезорите на най-близката

банка. Беше убеден, че там ще намери разковничето на успеха.
„Не можеше да има толкова много съвпадения на едно място.
Женева, ЦЕРН, банките крият тайни, които е време да излязат наяве.”
Очакването да намери учените на ЦЕРН заедно с учените на
Хитлер не се сбъдна, макар че това трето ядро, пръкнало се незнайно
къде, можеше да е тяхно дело.
– Няма начин да не са разбрали за делото на нашите учени.
Защо обаче не идват? – задаваше си въпроса и сам си отговаряше –
Защото не могат да летят в тези бури, носещи хиляди отпадъци от
човешката цивилизация. Контактът може да се осъществи едва като
спрат ураганите. Колкото и да са бързи самолетите им и да достигат
всяка точка на планетата, без да зареждат, едва ли могат да се преборят
2011
със стихиите.
Трябваше да се справят сами. Нямаше да могат да се възползват
от построената под Земята атомна електроцентрала на Хитлер. Трябваше
да си направят своя. Нямаше да могат да се възползват и от подземните
заводи на нацистите, нито от опита им. Времето не беше в тяхна полза.
Трябваше да преоткриват топлата вода, да започнат всичко от начало.
„Дали Комендантът не беше заразен с треската на Ина за
конспирации или следваше наистина някакъв предварително начертан
план” – чудеше се Тагарински.
Професорът и Януш все по-често се застояваха над труповете,

правейки им дисекция. Наблюдаваха органите, сърцето, мозъка… –
трябва да има нещо, нещо, което да им обещае бъдеще. Бог бе сътворил
толкова перфектно човешкото тяло, но за предишните условия. Как да
направят по-съвършено съвършеното?
Ина ги успокояваше и надъхваше:
– Нали човек е направен по образ и подобие на Бог? Значи ние
сме негови копия. Е, бледи, всъщност, много бледи подобия, ама все пак
подобия – така че ние също имаме способността да конструираме,
създаваме. Я каква цивилизация си бяхме спретнали – с всичките
удобства и глезотии. А вие… – не можеше да намери точните думи – вие
ще станете велики конструктори на новото човешко тяло. Тежките
времена раждат велики идеи. Ще видите, че все нещо ще измислите.
И Тагарински мислеше. Толкова много искаше да измисли нещо,
че му се струваше, че и на сън търси решение.
– Едва наскоро разбрахме значението на някои органи, които ни
съпътстват още от появата ни, например, на апендикса, а значението на
третата сливица и до днес не ни е ясна. Мозъкът е също необятна
територия, която може да ни предложи много изненади.
Единственото, което им правеше впечатление в мъртвите тела, бе
свилият се стомах. Това се дължеше на чорбите, с които си плакнеха
тумбаците вече колко – 2 или 3 години? Без твърда храна органите на
храносмилателната система закърняват.
– И това е резултат от толкова кратко време, а какво би станало,
ако бяха минали няколко поколения с такъв начин на хранене? – Януш
беше въодушевен. – Зъбите ни ще станат излишни, устата ни ще става
все по-малка, тясна, докато остане само отвор за изсмукване на
течностите. По-малкото количество храна ще ни предпази от гниещите
процеси, които се развиват в нас.
– Но това е хубаво! – включи се Ина. – Няма да затлачваме
организмите си с мазнотии и всякакви други боклуци. Водата ще промива
клетките ни, от което болестите ще намалеят – няма да има висок
холестерол, затлъстяване, наднормено тегло, разширени вени… Ще
станем елегантни…
2011
– Ако в най-скоро време не измислим как да си направим

осветление, очите ни ще закърнеят – включи се и Тагарински, който се
ядосваше, че не може да използва медицинската литература в
библиотеката.
– Ще ни се развият другите сетива. Нали при слепците така
става. Може да ни се развие и трето око! – извика възторжено Ина.
– Прилепите не използваха ли ехолокация? Може да се развием в
тази посока или да станем като совите – да виждаме в тъмното – побърза
да я върне на земята Тагарински.
– Първото предположение звучеше по-екзотично.
– Имам нужда от д-р Менгеле* в екипа си – въздъхна
Професорът.
Ина изгледа изпитателно Тагарински.
– Нали не мислиш, че си като него?
– Де да бях – въздъхна Професорът. – Той е бил блестящ генетик и
изследванията му са дали резултат, съдейки за необяснимо големия брой
близнаци с арийски черти, родени в малкото бразилско градче, където се
преместил да живее след войната. Нали това се иска от мен – да създам
съвършения човек. Неговата задача не е ли била същата?
– Той го е правил на расова основа и с хора, които не са имали избор.
– Да не би ти или психично болната жена да имате избор?
– Но ако ти не го направиш, човешката раса ще се затрие от лицето на
Земята. Той не е бил поставен при такива условия.
– Да, той е имал право на повече проби – грешки, тъй като е имал на
разположение няколко милиона души за опитите си. Не ти ли звучи
абсурдно?
– Ти ще помогнеш на хората да се чувстват по-добре при създалите се
условия. Никой не те обвинява за нищо. Тежките ситуации изискват
саможертви. Може би един ден хората отново ще имат лукса да избират и
да мислят егоистично.
– Ние винаги намираме с какво да се оправдаем – с Вулкана, войната,
лошата политика… И винаги опаковаме оправданията си в красивите
обвивки на благородството, родолюбието, любовта, добронамереността…
А всъщност сеем смърт и уродливост, до каквото се докоснем. Ние сме
като бацили за планетата. Не си ли мислила, че тя иска да се отърве от
нас. Ние постоянно я „ръчкаме”, копаем, бомбардираме, смучем кръвта й
със сонди… Носим само разрушение – променихме климата, екобаланса в
океаните… Заради нас изчезнаха толкова много растения и животни.
Може би нашата смърт ще бъде нейното спасение. Някак си тя ще успее
да се възстанови, както го е правила, толкова пъти досега.
– Нейният шанс е в нашето изчезване! А да ти е дошло наум, че е време
за отплата? Може би е търпяла инвазията ни толкова време, защото е
знаела, че един ден ще има нужда от нас. Ние ще й помогнем да се
възстанови, излекува, балансира, ние – с нашата изобретателност, с
2011
чувство за дълг, отговорност, дори заради чувството ни на вина или

егоизъм. Може би без нас тя няма да успее да се справи.
– Хората не са предизвикали Вулкана – включи се и Януш срещу
– Откъде знаеш? Колко опити правеха военните в ядрата й? Може би те
са събудили Звяра и са му направили път до повърхността.
– Повече съм склонен да вярвам в цикличността на вулканите. Просто му
е дошло времето, а ние сме улучили „невероятния” късмет да живеем в
същото това време.
– Стига глупости! Нещо се е променило, предизвикало. Да си чувал за
причина – следствие? Да си чувал за HАARP-оръжията? А за опитите с
полетата на Земята? За експеримента Филаделфия? Ами опитите в ЦЕРН?
– Съгласен съм, но причината може и да не е в човека. Нали някакви
учени бяха казали, че винаги, когато има пълно Слънчево затъмнение,
т.е. Луната застава пред Слънцето или нещо такова, земната кора се
чувства най-обтегната от привличането им и тогава стават най-много
катаклизми – земетресения, вулкани… А нали съвсем наскоро Земята бе
подредена в една редица с още планети? Представяш ли си какво
напрежение са оказали върху земната кора тяхната гравитация, магнитно
поле и други там неща, които не разбираме? Може просто да се е
пръснала.
– Сега ще ми извадиш теориите на Блаватска, Мулдашев, предсказанията
на инките и маите... Техните предположения се сбъднаха, да, макар и да
не уцелиха с точност датата и годината. Ако бяхме обърнали по-голямо
внимание на предупрежденията им, може би повече хора щяха да се
спасят. Но сега теориите им не ни помагат. Трябват ни идеи какво да
правим отсега нататък.
– Трябва да мислим в две посоки. Първата – за хората под земята, а
втората – за тези, които излязат на повърхността й. – Както винаги Ина
не се помайваше, а действаше. – За тези, които предпочетат
повърхността, е рано да говорим. Трябва да изчакаме Земята да се
уталожи, да я изследваме…
– Правилно, можем да мислим засега само за промените в нас –
подземното население. Но по дяволите мисленето, те така и така вече
настъпват – Януш се чувстваше обезнадежден.
– Настъпват, но не в желаната посока и в най-скоро време може, преди
да се приспособим – да изчезнем.
Така протичаха повечето им разговори, но решението как да увеличат
раждаемостта и намалят смъртността все им убягваше.
Настъпи времето на най-много научни открития в историята на

човешката цивилизация. Липсата на суровини, материали, електричество
водеше до ежечасни преправяния, промени в технология и техника,
търсене на нестандартни решения. Картбланш получаваше всяка нова
2011
идея. Всяка хипотеза, дори и най-абсурдната, се разглеждаше нашироко

и изпробваше.
Така например Ина се захвана да изследва предположението на
един еврейски учен, че животът не е възникнал във водата, а във
вулканите. Ученият се казваше Ервин, беше около 36 годишен, с
развинтено въображение като нейното, ако не и по-голямо. Двамата
идеално си паснаха.
Идеята се състоеше в това, че движението е в основата на
всичко. При създаването на Земята не е имало първоначално вода, а
вулкани. Всеки вулкан изпуска амоняк, водна пара, метан, въглерод.
Това е била и атмосферата на планетата ни. Движещата се лава, е
разбъркала „манджата”. Така, с помощта на светкавицата и течната
среда от разтопени скали, аминокиселините са влезли в различни
комбинации и изиграват важна роля за създаването на всички видове
организми.
– Движението е живот. При движението елементите влизат във
взаимовръзка и създават съединения. За живота не е нужен кислород и
слънчева светлина. Това го доказват организмите, намерени по дъното
на океана и пещерите. Нужно е движение. Ако няма течна среда, може
би движението на атмосферета или движението на лавата ще я
компенсира. Ето защо алхимиците смятат трите елемента – въздух, огън
и вода за основата на живота.
Ервин звучеше убедително и спечели не само Ина за каузата си.
Като истински алхимици те се заеха да създават живот в лабораторни
условия.
– Това момиче не живее, а гори – Тагарински ревнуваше
приятелката си, че прекарва, толкова много време с евреина.
Неусетно Ина беше влязла под кожата му, макар да не си го
признаваше. Обичаше да я наблюдава как работи. Беше интересно да я
слуша как разсъждава на глас:
– Какво е характерно за лавата? – задаваше си сама въпроси и
пак сама си отговаряше. – Че е гореща. Защо химиците загряват колбите
си с химикали? – За да получат реакции. Значи температура от
70–80–100 градуса е идеална за химични реакции. Поизстиналата лава
колко градуса е? – Толкова. Кое е общото във всички форми на живот? –
Въглеродът и еднаквият брой аминокиселини…
Тагарински се съмняваше във възможността Ина да мисли на ум.
Говорейки на глас, тя неусетно въвличаше хората около себе си в
мисловния си процес. Без да се усетят, те започваха да изказват мнения.
Всеки споделяше какво е прочел, чул, какво си спомня или до какво
умозаключение е стигнал. Не можеха да ползват информацията в
интернет или библиотеката, затова разчитаха единствено на компютъра в
своя мозък. От друга страна, това колективно мислене водеше до много
спорове, но и до резултати.
2011
Лагерът се развиваше като кошер. Ролята на пчелата-майка се падаше

на Коменданта. Учените заемаха позицията на мравките-работници.
Търтеите в лагера бяха болните и полуделите. „Медът в питите” се
трупаше бавно. Важното бе, че имаше „мед”.
Всяко постижение, колкото и малко да бе, се посрещаше като
празник. Тържествуваха, когато инженерите направиха бани, чешми и
басейн, когато вкараха подземните води в каналите, където по-рано се
движеха влакчетата на метрото.
– Станахме Венеция! – радваха се хората.
Във водата започнаха да експериментират отглеждане на риби,
водорасли, миди, ориз и всякакви други земни благини. Освен това я
използваха и за транспорт. Мястото стана любимо за лагерниците.
Скоро към групата на Тагарински, Януш и Ина се присъедини и полският

физик на име Малевски. Беше около 70-годишен. Сприятелиха се
покрай хилядите му болежки на вече отказващото му да функционира
тяло. За сметка на деградиращия му организъм, умът му беше бистър и
можеше да засрами всеки младеж. Ексцентричният му вид не
предразполагаше хората към общуване с него. Имаше дълга, мазна коса,
която носеше на опашка, а от време на време сплиташе на плитка. Отдал
се изцяло на физиката, понякога забравяше да се изкъпе и
понамирисваше.
Биографията му също бе необичайна, свързана с много преломи. Буйният
му нрав като млад му беше създавал много неприятности с
комунистическия режим в Полша. Заради подривната си политическа
дейност имал тригодишен престой в затвора. Там попаднал на
инакомислещи хора. Помогнали му да катализира енергията си. При тях
получил знания, които и в най-реномираните университети не би
получил. Имал предостатъчно време да проговори още два езика. Освен
задължителните езици: полски, руски и немски той научил английски и
испански. Първото нещо, което направил след освобождаването му, било
да подготви плана си за бягство от Полша. За негова изненада успял от
първия път. Така се озовал в бежански лагер в Германия. По-късно
отишъл в Англия, Канада и САЩ. Започнал с миене на чинии и каране на
такси, минал през доста от програмите на НАСА, а Вулканът го заварил в
ЦЕРН, една седмица преди да му изтече договора и да се върне в САЩ.
Скитническият му живот, посветен на науката, не бил предпоставка за
създаване на семейство. Физиката се превърнала в смисъл на
съществуването му.
Самотата, гарнирана с физическата болка, често го подтиквала към
откровения:
– Всяко зло е за добро, както казват мъдреците. Вулканът ни
показа всички грешки и илюзии, в които сме живели до сега. Накара ни
да прозрем много истини, да помъдреем и да оценим наистина важните
2011
неща.
– Дали сме помъдрели? – Тагарински се съмняваше.
– Напоследък много често си говорим с другите учени от ЦЕРН за
миналото. Ние сме от различни държави, работили сме към конкуриращи
се правителства и организации. Някои от нас са били шпиони. Сега се
шегуваме на тази тема, но преди беше опасно. ФБР и ЦРУ вече не
съществуват и си споделяме секретните информации, в които сме
участвали, разработвали, проектирали.
– Липсата на граници сближава хората – каза Януш, просто за да не
увисва мълчанието прекалено дълго. Темата беше интересна и нямаше
търпение да чуе за засекретените открития от правителства и военни.
– Освободим ли се от несигурността в себе си, ще стигнем далеч. Няма
граници за човешките възможности. Наистина носим Божественото в себе
си. Тайните, дезинформацията, границите са нашите бичове. Те спъват и
парализират полета на човешкия дух. Нямаме право да задържаме
информация и да не споделим откритията си с обществото.
– Ами, сподели знанията си. Какво знаете, което ние не знаем? –
полюбопитства и Ина. Търпението не беше характерно нито за
младежите, нито за жените.
– И ние самите не знаем какво не знаем – засмя се Малевски. Досещаме
се само за малка част. Криенето на открития е продължило векове.
Напоследък властимащите се заплетоха в своите тайни. Късно се
усетиха, че с интернет трудно вече ще могат да контролират нещата.
Информацията заваля и затрупа хората. Човечеството започна да
задава много въпроси. Дори и най-задръстените прозряха, че някой ги
манипулира, използва. Лъснаха много противоречия. Стана ясно, че
историята, каквато я познаваме, не отговаря на действителността.
Археологията също се разминава с реалността. Всички науки се оказаха
хаос от противоречия заради засекретените открития.
– Това е ясно. Само ни дразниш любопитството. Кажи нещо конкретно.
– Само не ме мислете за луд. Ще ви кажа за някои
предположения, но доказателствата са напълно премахнати от
световните библиотеки и бази данни. Някои са иззети от правителствени
чиновници и се съхраняват в тайни хранилища. Информацията от
пирамидите, книгите от Александрийската библиотека, както и всички
онези систематично цензурирани и заличени стари знания в областите,
на окултните познания на тайните земни общества, на алтернативната
медицина, на конспиратологията, уфологията, на езотеричните и
метафизични познания не са достъпни за обикновения човек.
– Хайде, изплюй камъчето!
– Искам да кажа, че няма нищо ново в топлата вода. Всичко това,
което ние откриваме и тепърва ще откриваме, се знае отдавна. Някой ни
е лишил от правото на достъп до него. Едни и същи открития са правени
десетки, може би стотици пъти от най-различни, несвързани помежду си
2011
изобретатели. Били са откривани и веднага след това... „забравяни” или

по-вероятно са били потискани от тайни общества на нашата планета.
Политиците и военните са само средствата на тези общества, чрез които
ревностно се пазят интересите на световните банкери, щедро
финансиращи ги задкулисно вече много столетия.
– Значи е истина за световното правителство в сянка.
– Да. И не само това. Пътуването до други планети, пътуването
във времето, вечните двигатели… – това не е фантастика... Можем да
открием аналогии между летящите вимаани от митологичните индийски
предания и най-съвременните разработки на лещовидни летящи апарати
– гравитолети в суперсекретните „черни” проекти на американските
военни. Проекти, за чието финансиране дори Конгреса на САЩ няма
право да знае. Овладяването на антигравитацията като физично явление
е също такава „утопия”, както и построяването на генератор на
безплатна енергия (перпетуум мобиле) или на машина на времето.
– Твърдиш, че по нареждане на тайните общества е премахнато
огромно количество информация, за да се предотврати нейното
използване от непосветеното човечество.
– Да! Точно по същия начин и политически неудобните учени се
премахват. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Не трябва да
гледаме с очите си. Нали и Екзюпери беше казал: „Истински се вижда
само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.”
– Значи, докато ние се тюхкаме за изчезващия човешки вид и
пораженията на Земята, някъде там са заровени всички онези открития,
с които можем да помогнем на планетата и човешката цивилизация
отново да процъфтят.
– Нещо такова, ако не са ги пренесли вече другаде. На Луната и
Марс отдавна има човешка колония.
– Какво? – тримата се бяха облещили срещу Малевски,
невярващи на ушите си.
– Още при подялбата на територията след края на Втората
световна война Сталин предлага на останалите победители да си
разпределят Луната така, както си разпределиха Антарктида.
– Искаш да кажеш, че базата на Антарктида, за която говори
Комендантът, не е на Третия Райх, а на руснаците.
– Не твърдя, но е възможно. Те заграбват голяма част от
техниката и разработките на нацистите. Дълго време САЩ са заети с
трупане на богатства и влияние тук, на Земята и не обръщат внимание на
космическите си разработки. Затова когато пращат Армстронг на Луната,
изненадата им била огромна, виждайки там бази с жилищни комплекси и
собствено стопанство за постоянни жители. Всъщност, обитателите не
ги допускат да огледат наоколо, понеже са носели ядрена техника. ФБР
отдавна предупреждаваше за чужда инвазия в Космоса, но едва тогава
САЩ започва усилено изследване най-вече на близките до Земята обекти
2011
– Луната и Марс. Изведнъж програмите им за разработване на Космоса

станаха жизнено важни, но беше вече късно – интерес проявяваха
Китай, Индия, Япония… Започна луда надпревара и шпионаж. Хвърлиха
се милиарди долари. За да оправдаят отделянето на баснословно
големите суми, беше инсценирано нападението на кулите-близнаци,
войната в Ирак… Всъщност главна причина за икономическата криза през
2008–2011 г. бяха неимоверно многото милиарди, които се отделиха за
космически изследвания.
– Как американците не са видели през телескопите и спътниците
строежите на Луната?
– Някои бази били под Луната, а над тези, които били на
повърхността, е излъчвана холограма или разстилано платно. Смята се,
че колонизаторите й са имали предостатъчно време да проведат
космическите си изследвания, необезпокоявани дълго време от никой. Те
са много, много напред във всяко отношение. А и по време на комунизма
изчезват голям брой учени, уж изпратени в концлагерите на Сибир, а
защо не – пренесени в космическите бази.
За всички тези неща се говореше отдавна по форумите в
интернет, но всичко се окачествяваше в графа: „конспирации и
фентъзи”. Друго беше да го чуят от мастит учен. За Ина беше лесно да
преглътне информацията. Тя винаги беше отворена за всякакви идеи.
Младостта на Януш също му помагаше да я асимилира, но за Тагарински
нещата стояха по друг начин. Как да отрече целият си живот? Сякаш
някой се опитваше да отнеме миналото му.
Информацията не бе от значение за сегашното им положение, но
отваряше много възможности за бъдещето. Главното, което разбраха, че
може би имаше още живи представители на човешката вид. Дори
оцелелите на Земята да загинат, животът имаше шанс на Луната или
Марс.
– Извънземните, за които толкова много беше изписано и не
спираме да обсъждаме, може никога да не са съществували – Януш беше
впечатлен. – Това, което някой от нас са срещали, са нашите братя,
сестри, братовчеди, променени заради различните условия при които са
поставени да живеят. Те сигурно имат същия геном като нас. Ако това е
вярно, трудно може да се определи коя точно планета е нашата
прародина. Може пребиваването ни на Земята да е планирано да бъде
временно.
– Животът, човешкият вид може да са възникнали на Марс,
Венера, а може и в друга система, с друго Слънце? При наближаване на
смъртта на планетата, която обитаваме, да се местим на друга. Или поне
част от нас, визирайки секретните проекти на правителства и тайни
общества. Може да сме скитащи номади из звездното пространство? –
фантазията на Ина се развихри.
– Въпросите и вариантите за отговор са много. Едва ли някой
2011
някога ще може да отговори със сигурност. Едно е ясно – човекът е

оцелял и се е разпространил във Вселената под различни тела. Като
хамелеон той се е променял, лавирал, но досега винаги е побеждавал.
Животът може би е зараза. Той е по-устойчив, отколкото си мислим.
Тагарински се чувстваше като участник в научно-фантастичен
филм. Всичко това беше толкова абсурдно, объркващо и непонятно.
Досега беше вярвал, че в човека е заложено самоунищожението. Оказа
се, че е точно обратното. Човекът е творец-конструктор. От
най-великите. Той носи със себе си живота и на хиляди растения,
животни, микроорганизми. Където и да се засели, дори на пуста и мъртва
планета, я съживява, облагородява.
– Може би наистина носим божественото в нас. Може би
човешкият вид съществува в стотици, хиляди цивилизации с различна
степен на развитие. Културата, образоваността, техниката, порядките на
живот са се развили в невероятно много вариации, но ние сме едно.
Произлезли сме от една ДНК.
Тагарински, Ина и Януш се гледаха смаяно, не вярващи на
собствената си логика.
– Не може истината да е била винаги пред очите на хората, а чак
сега да я осъзнаваме. Реално съществуващата физическа Вселена е
значително по-многолика, комплексна и многопластова, отколкото можем
да си представим.
Изведнъж изрисуваното в църкви и храмове доби нов смисъл.
Религията също. Дори различните раси, племена имаха вече нов отговор.
Великият генен инженер е търсил най-добрия вариант. Не е бил уверен
кой ще се окаже най-сполучлив и е заложил на сигурно – създал е много
варианти и е оставил природата сама да определи. Или просто не е искал
да унищожава творенията си, създадени с труд и любов. Характерно
човешко качество е несигурността и презастраховането, както и
привързаността към рожбата си. Това показва, че човешкият род не е
успял да се справи с емоционалността си. Ако е така, различните му
цивилизации са изградени и подвластни на различни чувства. В някои
може би агресията е взела връх, в други – любовта. Всичко това е
проигравано толкова пъти в историята!
Думите на Малевски скоро бяха потвърдени.
След много усилия и жертви Комендантът най-после успя да

достигне подземията на най-близо намиращата се банка. Мозъците от
ЦЕРН се впрегнаха в разбиване на кодове и не след дълго съхраняваните
в нея ценности бяха на тяхно разположение.
Преди отварянето на сейфовете имаше масови брожения.
Лагерниците не искаха богатствата. Никой не желаеше връщането на
остарялата парична система. Имаха горчивия спомен от миналото.
Всички системи – фашизъм, социализъм, комунизъм и дори
2011
прехвалената система на свободната инициатива – капитализъм бяха

създадени от тайни общества с цел лично забогатяване и да държат
масите под контрол. Най-доброто средство за контрол беше
дезинформацията и манипулацията, противопоставянето на хората по
богатство, образование, култура и религия. Светът беше пълен с войни,
корупция, елитаризъм, бедност, епидемии, нарушения на човешките
права, икономическо неравенство. В основата на човешките беди стояха
парите. Докато социалните системи използваха парите или бартер,
хората щяха да са конкурентни, и ако не успееха да натрупват
капитали чрез реклами – щяха да го направят чрез военни действия,
изкуствено предизвикани епидемии, икономически кризи. Тайните
общества имаха способността драстично да забавят и парализират
прогреса чрез социални структури, които са остарели, догматични и
несъвместими със самата природа.
Бунтовете накараха Коменданта да обещае, че няма да докосне
парите. Хората, обаче, не му вярваха. Изведнъж загуби уважението и
любовта на лагерниците. Заговори се дори за свалянето му. Колкото и да
обясняваше, че в банката се съхраняват далеч по-важни от парите неща,
съмнението и подозрението си оставаше. Хората бяха лъгани прекалено
много и прекалено дълго. Изживели веднъж кошмарното влияние на
парите и усетили вкуса на живота без тях, недоволството растеше
лавинообразно.
Никой не се учуди, когато една нощ Комендантът беше намерен
удушен. Облекчението на всички беше голямо. Никой не заплака за него.
Събитията тези дни бяха първият голям трус в новата

организация на живота им. Съвсем скоро след смъртта на Коменданта
„фараоните” се събраха да излъчат нов ръководител на лагера. Изборът
беше между Ервин, Малевски и изтъкнат световноизвестен с трудовете си
по химия дисидент от Сърбия – Вергелич. Малевски си даде отвод, като
се обоснова на множеството си болежки и напредналата възраст. Ервин
беше твърде млад, затова изборът се падна на достолепния Вергелич.
Преследван и подиграван за научните си разработки, химикът
беше свикнал да поема рискове и удари под кръста. Врял и кипял в
човешката злоба и завист, той беше отстоявал идеите си с нестихващ
идеализъм. Лансираше твърдението, че цялата световна история е
тотално фалшифицирана – редица датировки са изместени във времето,
а много от историческите събития са изфабрикувани. Вергелич отричаше
случайността на събитията преди, по време и след Вулкана.
– Имам сериозни основания да считам, че става въпрос за
управляван колапс на човешката цивилизация. Дори и Вулканът да не бе
изригнал, бъдещето на човечеството бе предначертано в посока
унищожение. Ето кое ме кара да мисля, че така развилите се събития не
са случайно природно явление:
2011
– на 300 метра дълбочина под нивото на световния океан е

изградена и запечатана недостъпна информационна база данни,
притежаваща собствено ядрено електрозахранване;
– запечатване на семенната банка на планетата на остров
Шпицберген, Норвегия;
– едно от най-голeмите състояния (около 50 милиарда долара) е
дадено от собственика му за благотворителност. И не е единственото.
Какъв може да бъде размера на филантропията? Не трябва ли да се
поинтересуваме какво се крие зад нея? Защо изведнъж парите стават
ненужни?
Вергелич изпълняваше координираща дейност между учените от
ЦЕРН и останалия лагер. Беше тих, възпитан и вглъбен в работата си.
Външността и поведението му по нищо не подсказваха какъв блестящ ум
се крие под тях, нито организаторските умения, които владееше до
съвършенство. Имаше талант да запазва самообладание и да потушава
възникнали спорове, което го правеше незаменим при нервни и опасни
ситуации.
Беше твърде умен, за да запази всичко постигнато от предишния
Комендант. Не замрази дори идеята за преравяне трезорите на банката.
Смяташе, че където има дим, има и огън. За да успокои множеството, той
организира комисия, която трябваше да разгледа съдържанието на
сейфовете и да изгори парите и ценните книжа. Трябваше да разберат
дали наистина банката крие важна информация, касаеща
съществуването им.
– Имало е кръгове, които са знаели за наближаващия
Апокалипсис, взели са мерки за собственото си спасение и са забравили
да предупредят останалите, като по този начин са ни обрекли на сигурна
смърт. Това са били платежоспособни, потайни хора и трезорите са им
били любимите места за съхранение на тайните им.
Тара беше бременна за трети път.

Не така добре се развиваха нещата при Ина. Беше направила два
спонтанни аборта. С присъщия си стоицизъм се опита да не се отдава на
самосъжаление и се впрегна в работа. Благодарение на нея все по-често
в менюто на лагерниците присъстваха водорасли и растения, а чаят
стана всекидневното им любимо питие. Беше горда с постиженията си в
парниците и същевременно обезкуражена от втория си проект –
създаване на живот в лабораторни условия.
Хората си искаха старата цивилизация с всичките удобства и
удоволствия, които предлагаше. Обособиха се не само детски градини и
училища, но и университети. Всеки учен беше задължен да обучава
желаещите да учат младежи. Понякога учителите се разменяха.
Задължително включваха учениците си в проектите, с които се
занимаваха. Тези, които нямаха интерес да учат науки, ги обучаваха в
2011
занаяти.
Възроди се самодейността. Напук на стихиите, властващи на
повърхността, човешкият дух се издигаше и разгръщаше в подземията.
Чудовището, унищожило живота им, не можеше да смачка духа им.
„Ако човек можеше да види величието на собствената си душа,
щеше да коленичи и да се поклони пред нея.” – Тагарински не си
спомняше на кого бяха тези думи, но сега те важаха в пълна сила.
Горе на Земята нещата не бяха никак розови. Смъртно ранена,
планетата агонизираше. Вулканът вече спеше, но беше нанесъл толкова
много вреди, че хората загубиха надежда някога пак да видят Слънцето.
Когато някой си спомняше за песента на птиците, прехвръкването
на пеперуди, пчели от цвят на цвят, жуженето на насекоми, уханието на
люляк, липа, роза… спомените звучаха, толкова далечни, сякаш никога
не е било. Синовете на Тагарински, не усетили цялата тази магия и
красота, щяха да я отнесат към графа: „митове, легенди и фантастика”.
Преживелите тази „нереалност” жадуваха за нея, сънуваха я, искаха да я
пресъздадат в лагера. И го правеха. Фермата от животни растеше всеки
ден. И не всички нейни представители ставаха за храна. Отглеждаха и не
от най-долюбваните преди това представители на фауната като порове,
алигатори, чакали... Засаждаха и неядливи храсти и треви. Опитваха се
да спасят и развият всичко, с което разполагаха и което бе съпътствало
някога живота им. Сега те го ценяха и му се радваха много повече
оттогава. Изпадаха в умиление при вида на муха, бръмбар, кактус...
Почти всеки в лагера бе осиновил някакво животинче и го обгръщаше с
внимание, обич и грижа.
Трудностите обединиха обществото. Станаха по-морални,
по-съпричастни. След първоначалните ексцесии сега в лагера цареше
ред. Никой никого не насилваше да работи, но всички ставаха и
всеотдайно се включваха не в една, а в няколко дейности.
Надпреварваха се в работата. По този начин се отделяха от неприятните
мисли и спомени.
Новият Комендант смяташе за враг номер едно емоционалността и
взимаше мерки в тази насока. Още от малки децата се учеха да
контролират чувствата си.
Сдържаност, равноправие… На Тагарински му се струваше, че
живее в някакъв социалистически рай, но не се оплакваше. Всъщност
всички харесваха този начин на подреденост на живота си.
Комисията от икономисти, които разследваха документацията в
банката редовно отчитаха резултатите пред фараоните. Далаверите и
интригите на известни фамилии, корпорации и цели правителства не
будеха възмущение, а само натъжаваха хората. Тази алчност им
изглеждаше жалка на фона на разигралата се трагедия. В трезорите
имаше злато, диаманти, скъпоценни камъни, но това вече нямаше
никаква стойност. Повече се радваха на статуетки и картини като спомен
2011
от някогашната цивилизация. Не можеха да си обяснят как са допуснали

парите да играят толкова съществена роля в живота им. Ядосваха се на
своята глупост.
Точно тогава, когато си мислеха, че цялото това ровичкане в

трезорите не води до никакъв резултат, попаднаха на нещо колосално.
Собствениците на частния сейф бяха никому известни имена. Не
притежаваха пари и ценности, а само документи. И то какви! Всичко
онова, за което беше загатнал Малевски, получи потвърждение.
Едно безкрайно разнообразие от най-различни и неповтарящи се
уникални модели на вечни двигатели от преди 50–100–200 години,
потънали в прах, лежаха в треперещите им ръце. Дали не бяха
попаднали на Светия Граал*? Подробно описани, с приложен снимков и
видео-материал, тук се пазеха не един и два прототипа на вечни
двигатели. Повечето се задвижваха с помощта на слънчевата енергия.
Колко жалко, че сега не можеха да се възползват от тях!
– Но защо, защо човечеството не е приложило това откритие!? –
недоумяваха и се ядосваха.
Нямаше да има глад, войни за петрол, парников ефект, сеч на
гори, замърсени океани и въздух… Нямаше да има икономически кризи…
Най-приложими за сегашното положение им се видяха
двигателите, задвижвани с пара. Толкова прости и същевременно
гениални открития!
Но това не беше всичко. Тук имаше доказателства за прилагането
на теорията на Айнщайн за преодоляване на гравитацията.
Филаделфийският експеримент се оказа не плод на развинтено
въображение, а съвсем реален. Времето и пространството не
съществуваха като отделни понятия. Бяха едно цяло. Тунелите, през
които можеш да преминеш от миналото в бъдещето и обратно – от
бъдещето в миналото, винаги ги е имало. По тези тунели бяха преминали
редица хора – ясновидци, учени, философи- прорицатели. Те откриваха
пътя, по който при нас бяха дошли Далай Лама, Буда, Христос…
– Боже, кой ограничен мозък е скрил това неоценимо богатство
от нас? – питаха се един друг.
– А сме отворили сейфовете само на една от милионите
съществуващи банки в света. Какво ли се крие под дворците на Рим или
Пентагона? Ами в пирамидите, Сфинкса, Шамбала или на дъното на
океана?
– Кой и защо бе подменил действителността? Кой се криеше под
тези, никому неизвестни имена – тайни организации, правителства,
представители на минали цивилизации…?
– Дали не отворихме кутията на Пандора? – питаха се някои. –
Дозрели ли сме за тези знания?
Все пак висшата космическа математика трябваше да се сведе до
2011
човешки достъпна аритметика.

– Кой беше този Айнщайн? Ами откривателите на вечните
двигатели? Божии представители, пазители, спасители или гениално
проявление, изкушение на Дявола?
Учените от ЦЕРН стояха безмълвни и засрамени, чувствайки се неловко
със своите нищожни знания и възможности. В момента те се опитваха да
приложат НААRP-оръжията* в битка с катаклизмите. Но какво беше да
контролираш стихиите пред това да владееш пространството, вечността?
Крайностите нарушават равновесието. Лагерът отново се люшна
в прегръдките на депресията. Откритията вместо да донесат оптимизъм,
доведоха до безкрайно отчаяние. Осъзнаването, че светът никога повече
няма да бъде предишния, събуди носталгията, страха. Загубили
познатото като основна точка за опора, вълна от самоубийства заля
отново лагера. Хората трудно приемаха новостите, дори и да бяха в
тяхна полза.
Комендантът се видя в чудо. Дали не трябваше да изгори тези
открития и да го карат по-бавно, постепенно израствайки и отваряйки се
за различното.
Хората търсеха прости отговори, но не ги получаваха. Лагерът се
напълни с мистици. Магията се разрасна в нова религия, висша мъдрост,
свещена философия, обединяваща физика и метафизика, астрономия и
астрология, школите за целителство. Жреците бяха учени. Лагерниците
ги наричаха посветени, пазители на тайната доктрина. Направиха им
храмове и ги издигнаха до ранг на полубожества. Всеки се стремеше да
запази разсъдъка си в тези абсурдни времена по абсурден начин.
Тагарински знаеше, че безверието не е плодотворно, но и фанатизмът не

беше добър за хората. Равновесието трябваше да се възстанови, ако не
искаха това безумие да ги унищожи. Необходимо бе просто обяснение,
облечено във форма и вид, което да доведе до спазване на обикновени
житейски правила.
Тагарински отиде при Вергелич. Двамата дълго обсъждаха създалата се
ситуация.
– Стихиите от повърхността на Земята влязоха в душите на хората.
– Нека си припомним историята – връщаше го назад Тагарински, –
анархията никога не е водила до просперитет. От друга страна, колкото
и да мразим, и да отричаме диктатурата, тя катализира енергията на
обществото в една посока и ако диктаторът е мъдър и справедлив, може
да я използва в името на доброто и бъдещето.
– И аз съм си го мислил това, но имах нужда да го чуя от някой друг.
Какво предлагаш да направя?
– Издай правила, които да се спазват от всички. Забрани тези абсурдни
секти, върни хората на работа, дай им настояще.
– Да, свърши престоят в рая – опита се да се самоиронизира Вергелич. –
2011
Колко хубаво ми беше при предишния Комендант! Той поемаше ролята

на лошия. Сега аз трябва да заема овакантеното място.
– Той не се свенеше да посяга на свободата на хората, дори на живота
им, но създаде условия на повечето да се чувстват сигурни, ако спазват
правилата му. Можеше да се каже, че беше справедлив – имаше еднакви
изисквания към всички.
– Да, и го убиха.
– Убиха го заради страха от миналото и несигурността за бъдещето,
защото предложи нещо, което те изтълкуваха грешно, защото посегна на
спокойствието им. Хората никога няма да узреят за свободата. Винаги са
я искали, но когато я имат, не знаят какво да я правят. Мразят да
поемат отговорност, мразят новостите. Искат друг да взема решение
вместо тях, да ги напътства, наказва, а в същото време му се сърдят за
това.
– Имат нужда от строг баща, който да се грижи за тях, да му вярват и да
му се възхищават, и в същото време като истински тийнейджъри отричат
ролята на родителя.
– Създай им познатата сигурност и закрила и те ще те заобичат. В
момента точно това им липсва. Разтворихме кутията на Пандора и
загубихме почва под краката си. Загубихме вяра в миналото, познатото.
– А има ли минало? И аз вече се обърках.
– Няма бъдеще и минало, но винаги е съществувало настояще.
– Като вечен дисидент ми е противна мисълта да следя някого, да го
затварям в поправителното, сякаш ни е малък затвора, в който живеем.
Цял живот съм бил от другата страна на барикадата – мен са ме
преследвали и аз съм бил жертвата. Не знам дали ще мога да изпълня
ролята на надзирател. Не знам дали мога да съм справедлив, тъй като
загубих представа за ценностите.
– Трябва да изхождаш от мисълта за благото на мнозинството, за да има
бъдеще, настояще и минало. Спаси хората от тях самите.
– Най-вероятно ще ме убият.
– Едва ли – станали са по-мъдри. Предполагам, ще те разберат. Дълбоко
в себе си те водят борба с чувствата и спомените си.
– Не е ли по-лесно да приложим знанието и да се върнем в миналото.
Така кошмарът, породен от Вулкана, ще си отиде.
– Миналото не е интересно. Нито актуално. Ще ни спре развитието. Няма
какво да ни предложи.
– Напротив, със сегашната мъдрост и знания ще го претворим.
– Но тогава няма да е минало, а бъдеще. На нас ни трябва настояще. Все
едно бебе да стане изведнъж възрастен. Не минем ли по всички етапи,
няма как да натрупаме опит, да разберем, да оценим нещата и да им се
насладим.
– Защо си толкова мъдър?
– А ти защо ме караш да казвам на глас мислите ти.
2011
Комендантът се засмя и потупа Тагарински приятелски по рамото.

Освободеният от емоции човек вземаше най-верните решения.
Натрупаното знание отваряше очите, но сега Тагарински копнееше за
мрака. Искаше наученото да изчезне, за да може да спаси сърцето и
душата си. Само че това означаваше да се изгубят като вид, а той не
можеше да го допусне. След време може би човекът щеше да открие
хармонията, равновесието между ума и сърцето, но още не бяха
извървели този път. Измираха все повече хора. Отиваха си от живота
уморени, отвратени, унижени, наскърбени. Отчаянието ги разяждаше
отвътре и само спешни мерки можеха да ги спасят. Тагарински като
лекар смяташе, че да не помогне на страдащите е грях.
Вергелич също се мяташе в съмнения, угризения.
– Какви още тайни крие Земната или Галактическата библиотека?
Космически интернет, Всеобщо информационно поле, Акашовите записи,
Бог или Космическо съзнание са неща, които не познаваме. Дали ще
притежаваме някога интелекта да ги опознаем? И ако всичко е движение
и се развива, то също се променя и усъвършенства. Ние, които сме с
милиони степени по-ниско развитие, ще можем ли някога да осъзнаем
какво е?
– Поне в близките 500 поколения – едва ли. Но какво са 500 поколения
за Безкрайността? Ние трябва да дадем шанса това да стане някога в
бъдещето.
– Прав си, но аз не мога да бъда диктатор. Новите условия
трябва да родят и нови методи. Жертвите, които дадохме, и без това са
твърде много.
Скоро след разговора с Вергелич, Тагарински отиде на мистична

сбирка, в която участваше главния Жрец на лагера. Учуди се колко много
последователи бяха дошли.
Жрецът знаеше за отрицателната позиция на Професора, затова
преди да започне церемонията, отиде при него.
– Какво си намислил?
– Да те предизвикам – Тагарински го каза високо, така че гласът
му да отекне сред смълчаното множество. – Предизвиквам те пред всички
да се подложиш на серума на истината.
– Но защо? Аз винаги съм казвал истината.
– Истината има много лица. Ти казваш тази, в която вярваш, но
това не е абсолютната истина.
– А нима съществува абсолютна истина? Коя е тя?
– Не знам, но искам да разбера, като те подложа на серума. Не
искам да заблуждаваш хората, дори неволно, с изопачени през твоята
призма правди. Магията са подредени думи, повторение на звуци,
жестове, крачки и правене на знаци по определен начин за въздействие
над околните. Дори добрата магия, обаче, пак си остава принуда,
2011
насилие над останалите.

– Искам само да помогна на хората.
– Пътят към Ада е постлан с добри намерения.
– Защо смяташ, че твоята истина е по-добра от моята?
– Това ще решат хората. Приемаш ли предизвикателството ми?
Така зададен въпроса и пред толкова любопитни свидетели,
Жрецът нямаше друг вариант за действие, освен да се съгласи. Нави
ръкава си и Тагарински заби иглата със серума в нея. Мистикът го
гледаше с магичните си очи, но Професорът не се подаде. Не искаше да
изпадне в хипноза и затова не отвърна на погледа му. Тагарински
знаеше, че актът му е отчаян. Можеше да доведе и до обратния ефект –
рискуваше хората още повече да повярват на Жреца. Двамата с
Коменданта бяха решили да не използват насилие, а да накарат
множеството по естествен път да се осъзнае.
Мистикът излезе пред лагерниците. Беше посрещнат като Месия.
Започна със странен танц под звуците на тъпан, съпровождан от
мънкащи и неразбираеми звуци. Песента му беше монотонна. Тъпаните
звучаха на равни интервали като ударите на сърцето. Скоро тълпата
изпадна в транс. Пееше в синхрон с Жреца, люшкаше се хипнотизирана.
Лагерниците се поклащаха в такт с тъпаните и пребелваха очи.
Тагарински запуши уши да не чува въздействащите звуци.
„Къде се намираше – на някое сборище от диваци в джунглата ли?”
Уплаши се да не изпадне като другите в транс и започна да рецитира на
ум медицински дефиниции.
Жрецът спря внезапно песента. Тишината беше осезаема. Остави я да
се наслои в лагерниците. Започна бавно да изрича мантри. Гласът му
беше дълбок и нереален. Мантрите се повтаряха три пъти. Първото
изричане се приемаше ментално, повърхностно. С второто се включваше
логиката, а третото достигаше душата в дълбочина. Изричането в хор под
звуците на тъпана концентрираше енергия. Тя избуяваше около тях.
Усещаха я с настръхналата кожа и тръпките, които сгърчваха телата им.
Тагарински впи до кръв нокти в ръката си да не се поддаде на
внушението.
Мистикът започна да говори за звезди и съзвездия, разположение на
планети и какво вещаят те от небосвода за човечеството. Простичко
обясняваше, откъде идват страданията на хората. Думите му бяха
логични и подкрепени с много факти – все пак беше астроном по
образование, освен астролог. Хората го слушаха захласнати и го гледаха
с обожание.
Медиумът очакваше нападение от Тагарински и реши първи да
атакува. Магнетичните му очи пронизаха Професора.
– Между нас има невярващи – започна той бавно, наблягайки на всяка
дума, зареждайки я със заряд и изпращайки я към Тагарински. –
Астрологията е наука като математиката. На всички е известно как
2011
Луната влияе на планетата ни. На нея дължим приливите и отливите на

океаните. Тя въздейства и на хората, животните, растенията. Все пак те
също са изградени от голям процент вода. Влиянието и се разпростира и
до подпочвени води и лава. Луната действа и на емоциите. Знаете как се
чувстваме по време на Пълнолуние. Ставаме по-нервни, чувствителни и
лабилни. Ако сме болни – болката се увеличава, ако сме нещастни –
мъката се увеличава. И всичко това е научно доказано. Нека лекарят
каже дали е така?
Жрецът изгледа изпепеляващо Тагарински. Всички погледи се обърнаха
към него. Професорът неохотно кимна с глава. Почувства се неловко.
Мистикът бе приел предизвикателството и от жертва се превръщаше в
хищник. Нападаше го явно, безмилостно ръфаше авторитета му.
– Човешкият организъм – словото на Жрецът плющеше като камшик – е
подвластен не само на въздействието на Луната. Знаете как ни
въздейства и Слънцето. Как се чувстваме, когато ни изпраща
магнитните си бури? Какво е въздействието му върху сърцето, кръвното,
кожата, очите… Радиационните му лъчи предизвикват мутации в ДНК,
РНК… Да изброявам ли още, Докторе?
– Прав си – неохотно се съгласи лекарят.
Жрецът продължи победоносно.
– Така, както Слънцето и Луната ни въздействат, определяйки
емоционалното ни и здравословно състояние, по същия начин ни
въздействат и останалите планети – Марс, Венера… Те обуславят нашето
настояще и бъдеще. Подредбата, състоянието им определят нашата
съдба и тази на планетата ни. Учените доказаха връзката между лунните
и слънчевите затъмнения с катаклизмите, които сполетяват планетата ни
– земетресения, вулкани, войни… Ние всички сме свидетели на
последния унищожителен катаклизъм – вулкана Йелоустоун,
предизвикан от подредбата на Земята в права редица с останалите
планети и Слънцето. За това са ни предупреждавали всички стари
цивилизации. И в това няма никаква магия. Всичко е наука.
С това Жрецът искаше да приключи унищожителната си реч към
Тагарински и да се върне към обичайните си знамения. Само че
Професорът не обичаше лесно да се дава. Усещайки настръхналото
срещу него неодобрение на множеството, взе думата.
– Всичко това е вярно, но след изригването на Йелоустоун
обстоятелствата са променени. Изчисленията не са точни. Земята
завинаги промени положението си спрямо Луната, Слънцето и останалите
планети. Дори само един или половин градус да се е преместила в
пространството – това не е ли повод за нови изследвания, пресмятания?
Как определяш знаменията си, на базата на какви изчисления? Как
виждаш през телескопа си, след като Земята е обгърната с непрогледен
слой прах? И аз имам малки познания по астрономия. Знам, че виждаме
отразената светлина на звездите, но тя пътува до нас милиони години.
2011
Докато светлината пристигне дотук, звездата може да е изчезнала или

променила положението си в пространството. Гледайки звездното небе,
ние виждаме миналото, а не настоящето или бъдещето.
– Миналото винаги се повтаря. Всичко подлежи на логика. – Жрецът
упорстваше в своята правота.
– Не, няма логика. Всички ние смятахме приказките за пътуване във
времето, за живот на други планети, за вечните двигатели за
фантастика. А какво се оказа? Да, миналото се повтаря, но не съвсем.
Нима нашата цивилизация е точно копие на атлантската, на
лемурийската? Хора – Тагарински се обърна към множеството, – не
разбирате ли, че сега имаме съвсем ново настояще и бъдеще. Вулканът
Йелоустоун го създаде. Никой не може да каже какво ще е то. Може да е
много по-красиво и велико от всичко съществуващо досега. Вселената се
променя. Защо да вярваме на звезди, които може вече да не съществуват
или са променили положението си в пространството, но още не го
виждаме? Ние сме тук сега, но утре може да сме на друга планета или
дори в друга Слънчева система! Не разбирате ли, че Апокалипсисът е в
нас. Докато търсим, мечтаем и се стремим, ще съществуваме. Спрем ли,
обричаме се на смърт. Това е, което ни е завещал Бог – ние сами да
определяме съдбата си.
Словесният двубой свърши. Жрецът мълчеше. Не можеше да
отрече истината, подвластен на серума. Хората трябваше да решат.
Сгъстената, протяжна тишина, заредена с много емоции, сякаш се
материализира.
„Кой щеше да победи – разумът или сърцето? Разумът беше бъдещето, а
сърцето оставаше в капана на миналото.”
Тагарински гледаше в очакване лицата на множеството, търсеше
погледите им,… но не ги откриваше. Отчаян, той напусна срещата и
отиде при Коменданта.
– Поне опита – Вергелич се почувства остарял.
– Може би е време да разделим лагера на две – песимисти и
оптимисти и да им забраним да се смесват.
– Сякаш сега не е разделен. Малко ли хора отказаха да приемат
действителността и предизвикателствата и предпочетоха лудостта и
смъртта.
На другия ден чудото се случи.

Повечето лагерници дойдоха на работа. Бяха мълчаливи и сякаш
засрамени. Гордостта не им позволяваше да признаят заблужденията
си.
Тагарински и Комендантът сложиха гордостта към вредните
чувства, с които трябваше да се борят. Не посмяха да изразят радостта
си – самозабравата и славолюбието също не бяха полезни емоции.
Комендантът беше озадачен:
2011
– Към чувствата трябва да се отнасяме сериозно. Ние живеем,

като чувстваме. В кръвта ни се образува адреналин, т.е. емоциите
създават вещество. Какво друго могат да образуват чувствата освен
адреналин? Как нещо толкова нематериално като емоциите ни образува
материалното – адреналина. Дали това не означава, че материята е
продукт на антиматерията?
– От друга страна хората са материални, а мислите и емоциите –
нематериални, т.е. материята създава антиматерия.
– Боже, този вулкан ни направи всички философи – засмяха се
двамата на непривичните си мисли.
– Нали нестандартното мислене води прогреса – опита да се оправдае
Комендантът.
Вергелич реши, че хората не са дорасли за откритията, намерени в
банката. Сметна за уместно засега да се възползват единствено от
вечния двигател, работещ на парна основа. Той им беше жизнено
необходим. Студът, предизвикан след месеци липса на слънчева
светлина, се засилваше осезаемо. Сега учените можеха да стоплят не
само парниците и фермите с топлолюбиви животни, но и хората.
Светлината влезе в спалните, коридорите, работните помещения, в
банята и дори басейните. Съживи изтезания дух на лагерниците. От
техническия музей бяха извадени уредби, телевизори, компютри.
Светлината напълни библиотеката с посетители. Наистина, Прометей
беше велик! Стоплили веднъж телата си, светлината навлезе и в
сърцата, и в душите им. Станаха по-отворени за общуване.
Тагарински се радваше, че може да използва цялата онази
медицинска апаратура, която досега събираше само прах и паяжини по
складовете. Раждаемостта щеше да се увеличи.
Тара роди момче. Едно дребно създание с изпъкнало чело и
огромни очи. Кожата му беше толкова тънка и прозрачна, че Тагарински
го използваше като нагледно средство за своите ученици да показва
местоположението на вени, артерии и органи… Въпреки своята външна
хилавост бебето не създаваше повече грижи от останалите деца.
В лагера много отдавна не се използваха лекарства. Липсваха и ваксини.
Смъртността наистина беше голяма, но бе предизвикана главно от
агресия или депресия, от смъртоносно нараняване или при раждане.
Повечето болести бяха по рождение, но не и придобити. Родените в
лагера бебета се нуждаеха от много по-малко медицински грижи
отколкото децата, създадени на повърхността.
„На какво се дължеше това?”
Тагарински имаше няколко теории и всичките все по-невероятни.
Едната беше свързана с това, което бяха обсъждали с Жреца.
Слънцето, Луната и останалите планети имаха по-малко влияние над
хората под Земята. Скрила ги дълбоко в недрата си, планетата
защитаваше човешкия род от капризите на своите космически
2011
посестреми.
Друга теория беше вредата на ваксините. Много беше изписано в
интернет за алчните фармацевтични компании, които поддържаха
нарочно човечеството в болно състояние, за да могат да трупат все
по-голяма печалба. Е, явно имаше нещо вярно в това. Бог бе създал
идеалната самовъзстановяваща се машина – човекът. Просто трябваше
тази съвършена машина правилно да се използва. Ваксината действа
дълго време, след като е направена, и реакцията може да е постепенна и
влошаването да настъпи на по-късен етап. Все пак те съдържаха
химикали като живак, формалдехид, алуминий и др., които впоследствие
се разграждат в кръвта и я отравят. Факт беше, че и много ваксини се
пускаха на пазара, без да са изпитани и доказани, че не вредят, като
ваксината за свинския грип. Често при ваксинираните болестта се
проявяваше по-тежко отколкото при неваксинираните.
Тагарински бе фалшифицирал картона на Вера, но не допусна
прилагането на повечето ваксини. Е, не успя съвсем да избяга от
системата, но поне се опита.
Лекарят смяташе, че към понятието имунна система, освен
състоянието на целия организъм, трябваше да прибавят и съзнанието. На
съзнанието се дължеше и излекуването от нелечимите по принцип
болести като рак, СПИН…
Професорът не искаше да повярва в тезата, че лекарствата и
ваксинирането се използваха за контрол на човешката популация. Щеше
да е прекалено отвратително, ако беше вярно. Предпочиташе другата
теория – за увеличаване на еволюцията и числеността на биологичните
видове в условията на стрес. Така например бактериите в среда на
антибиотици отговарят на опасността от унищожение с нови мутантни
разновидности. Т.е. хората, третирани с хапчета и ваксини, т.е. в
условия на стрес, мутираха в отговор на новите условия. Дали пък
именно фармацевтичните организации не бяха причина за еволюционния
скок на телата ни? Предизвиканите от тях мутации сега се оказват в
синхрон с изменената среда и така много по-лесно се приспособяваме
към нея.
Най-приемливата за Тагарински теория беше, че в подземията на
Земята нямаше изобилието на храна, с която хората бяха свикнали на
повърхността. Никой не можеше да поддържа вредните си навици –
преяждане, хранене предимно с мазни, солени или сладки храни.
Нямаше и тютюнопушене, приемане на наркотици... Без да са си го
поставяли за цел, сега всички живееха много по-здравословно.
Храненето със супички беше довело до стопяване на тлъстини,
нормализиране на кръвно, сърдечна дейност и прочие. Трудно
смилаемата и пикантна храна вече не създаваше киселини и газове.
Просто защото липсваше.
Изчистени от всички тези вредни химикали, храни и болести,
2011
хората създаваха по-здраво поколение.

Новото поколение обаче беше белязано от изменените условия.
Всичко онова, което Ина, Януш и Тагарински предполагаха, сега го
виждаха в реалност. Новороденият син на Тагарински бележеше
посоката на развитие…
Промени имаше и в начина на мислене. Дали това се дължеше на
заповедта да се отделят агресивните и да не им се дава възможност да се
размножават, но новите деца не влизаха в конфликти, както техните
батковци и каки. А може би се дължеше на новия тип възпитание –
контрол над емоциите.
Звезден прах ли в кръвта си носим –

затова ли се стремим към небеса?
На самоунищожение ли сме обречени –
неуспешен опит на гениалността?
И все пак новото устройство на обществото имаше и много недостатъци.

Те водеха до заплашителни трусове. Най-опасният от тях беше женският
бунт.
Изморени и изнервени от следващите една след друга
бременности, представителките на женския пол си поискаха свободата
над телата. Мъжете не пожелаха да им я дадат.
– Ако спрете да раждате, означава край на човешкия вид –
числеността ни и без това е критично ниска – това беше неоспорима
логика, но в същото време тайно се благодаряха, че не бяха се родили
жени.
Заповедта на Коменданта доведе до нелегални аборти и нарочно
увреждане на детеродните органи. Разгоряха се спорове. Заговори се за
изкуствена утроба. Повдигнаха се пак онези ужасяващи теми за етика,
любов, Бог и Дявол. И наистина повечето нови деца бяха създадени,
защото човешкият вид имаше нужда от тях. В зачеването им нямаше
любов. Някои дори не бяха продукт на секс, допир между майката и
бащата. Раждаха се сякаш на конвейер – важни за статистиката, но не и
желани от родителите. Много от „фараоните” бяха загубили бройката на
децата си и не ги познаваха.
Жрецът тръбеше за създаване на хора без души, биороботи. В
Библията се казваше, че човек е направен от кал, но все пак тази кал
беше докосната от Божията любов.
– Децата, създадени с любов не са ли по-благословени,
по-талантливи, по-здрави? Не бяха ли те „озарените”? – Ина беше на
страната на жреца.
– Как можем да разберем дали децата ни имат души? – питаха се
всички.
Новото поколение беше по-подредено, сдържано, трудолюбиво,
2011
ученолюбиво.
– Това ли са качествата на биороботите или просто го нямаше
вредното влияние на интернет, телевизия, дискотеки, наркотици…?
Проблемът се оказваше неразрешим. Жрецът настояваше поне
„фараоните” да създават децата по старомодния начин, известен от
памтивека на човечеството, но всичко опираше до съзнанието и
желанието на хората.
– Ние гледаме и не виждаме, слушаме и не разбираме. Формата
на нещата ни заслепява до такава степен, че не открояваме истината.
Защо някога, а и сега в много общества толкова много се държи на
девствеността? – питаше Жрецът. – Да сте чували за науката телегония?
Хората мълчаха. Толкова много не знаеха и толкова много имаха
да учат. Мистикът продължаваше да ровичка в невежеството им:
– Телегонията ни учи, че не е толкова важно кога едно момиче
губи девствеността си, а от кого. Случайно ли природата създава
химена? Нищо в природата не е случайно. С дефлорирането стартира
програма в организма, която използва генетичен материал от партньора
на младото момиче. Следващото поколение е резултат от генетичен
принос, както на майката и бащата, така и от онзи, който може да се
нарече първият. Какъв генетичен материал ще получи детето, хименът на
чиято майка е разкъсан от спринцовка? Защо църквата се обявявала
против децата, създадени в епруветка?
Комендантът пък открито проповядваше кошерното мислене.
Според него трябваше да забравят индивидуалността, егоизма и всички
да живеят единствено за общото благо.Това звучеше за някои като
утопия. Имаха много дълъг път да извървяват…
Като компромисна личност, за която насилието във всичките му
форми беше противно и чуждо, Вергелич отстъпи на четири
задължителни бременности. Тези, които не искаха да дадат своя дан към
обществото, трябваше да работят най-противната работа, например,
надзиратели в лудницата и поправителното или най-ужасяващата –
разфасоването и приготвянето на човешкото месо. За жените,
преизпълнили плана, имаше облекчения и поощрения като собствено
помещение с отделен телевизор или компютър.
Най-накрая учените превъзмогнаха емоционалния блокаж и

страх, решавайки да атакуват повърхността.
С помощта на страшилището, наречено HAARР-оръжия, успяха
да задържат ураганите да не припарват над територията на лагера.
Магнитното поле на планетата беше слабо и не се знаеше дали
някога ще се възстанови. Затова учените се заеха да направят
изкуствено такова в участъка над тях. Идеята за локално магнитно поле
бе подсказана от предишни наблюдения на Марс. Там имаше само
такива. За учените това не беше трудно. Вече имаше създадено магнитно
2011
поле при лабораторни условия. Всичко опираше до увеличаване на

мащабите му, така че да покрие голям участък и да достигне
стратосферата.
Едва след направата на този огромен мехур можеха да се заемат
с издуханата почва, замърсената атмосфера и други жизнено необходими
условия за живот на повърхността.
На всички им се струваше, че твърде бавно се развиват нещата,
а всъщност събитията и откритията препускаха в неспирен галоп.
Човечеството нямаше време да спре и да се огледа, да почине.
Надпреварата със забравата и Вечността не даваше мира. Смъртта
протягаше костеливи ръце към Земята и обитателите й. Хората се бореха
на хиляди фронтове едновременно. Веднъж вече бяха хванати
неподготвени от вулкана Йелоустоун. Сега щяха да направят всичко
възможно да излязат победители.
Малкият тесен участък, който се разкри след включването на
HАARP-системата беше голямо постижение, но не донесе радостта, която
очакваха. Пак се движеха със защитни костюми и маски, но вече
виждаха къде стъпват. Прахът и ураганите се издигаха като огромна,
заплашителна стена, обграждайки ги като капан, но без да ги засегнат.
През открилия се малък прозорец в небосвода видяха Луната
тъжно да наднича към Земята. Сякаш, за да се подсили и без това
наситения емоционално ефект, беше пълнолуние. Дребното, размазано
лице на посестримата на Земята изглеждаше чуждо и непознато.
Златната Месечина бе загубила своята яркост и красота.
Слънцето и то не показа благосклонност към мъчениците. Лъчите
му се стовариха върху тях с цялата си безжалостност. Ослепи ги и
предизвика мигрени. Разочаровани, лагерниците побързаха да се
приберат обратно. Сега бункера под земята беше тяхното убежище. Тук
се чувстваха сигурни и дори уютно.
Разкрилата се картина отново събуди стаените страхове и
наслои напрежение сред обществото. Лагерът се разцепи на два полюса,
яростно спорещи помежду си. Двете групи виждаха и търсеха бъдещето и
приоритетите си в различни посоки.
Едната група се беше примирила с къртичния си начин на живот.
Тя искаше да приеме предизвикателствата, които й предлагаха новите
условия и да заживее в синхрон с тях и себе си. Смятаха, че хората
трябва да се стабилизират, успокоят, увеличат числеността и знанията си
и чак тогава да предприемат инвазия към повърхността. Всички останали
за тях бяха мечтатели и наивници, пилеещи своята и на другите енергия
за проекти, които са обречени на загуба.
„Мечтателите”, обаче, някак все ги теглеше навън. Колкото и да
се мъчеха да насочат мисълта си към нуждите на лагера, откритията им
бяха свързани с повърхността. Сърцето ги зовеше. Виждаха бъдещето си
обляно в слънчева светлина, а погледът им да се рее над ниви и морета.
2011
Ина и Януш бяха от ревностните привърженици на тази кауза.

Тагарински и Комендантът играеха ролята на буфер между двата
полюса. Често им се налагаше да бъдат миротворците сред внезапно
развихряне на страстите.
– Не можем да лишим хората от настояще и да живеем в жертви
за бъдещето – говореше помирително Вергелич. – И обратно, не желаем
да лишаваме лагерниците от бъдеще и да ги принуждаваме да живеят в
настоящето.
– Знаем – подкрепяше го Тагарински, – че ние с вас никога няма
да видим Слънцето без предпазни костюми. Няма да дишаме въздуха, без
да е преминал през филтрите, нито ще пием водата, без да е обработена.
Ние и нашите деца, а може би и внуци, и правнуци сме обречени на
подземен живот.
– Да! – прекъсна го един от „реалистите”. – Затова трябва да го
направим удобен и приятен. Усилията ни трябва да са в тази посока.
– Аз пък си искам стария живот! – апострофира го „мечтателят”.
– Старият живот никога няма да се върне – взе думата отново
Комендантът. – Можем единствено да направим настоящето
по-приемливо и бъдещето – по-интересно от това да гледаме само пръст
и скали.
– Да си направим подземна градина, гора, плаж…
– Не е същото. Къде е чарът да слушаш на запис грохота на
вълните, песента на птиците или шума на листата?
– Значи, докато вие си витаете в един загубен свят – настърви
се „реалистът”, – ще се възползвате от благата, които създаваме, вместо
всички да впрегнем усилия и измислим как да не живеем като червеи. И
ние искаме бъдеще, но вече бъдещето ни е под Земята. Колкото по-бързо
го осъзнаят всички, толкова по-скоро ще го имаме.
– Колко години бяха нужни на човечеството да стъпи на Луната?
– включи се друг „реалист”. – А след като стъпихме, облагородихме ли я?
Дори и сега да има там хора и те като нас са 100 % под повърхността й.
„Песимистът” не издържа да слуша споровете и се намеси:
– Абе, хора, ние сме на доизживяване. Оказа се, че миналото ни
не е действително. Я има бъдеще, я не! Току виж още нещо Мега ни
тресне. За какво се караме?
Множеството се разсмя, изпускайки парата от насъбраното
напрежение. Засега проблемът се уталожи и хората се разотидоха, всеки
отнесъл мъката си със себе си. Конфликт не бе избухнал, но също като
вулкан клокочеше дълбоко в недрата на душите и опираше до въпроса
не дали, а кога ще изригне.
– Не можем да виним никого – каза Вергелич на Тагарински след
разпръсването на множеството. – Всеки вижда по свой начин миналото,
настоящето и бъдещето.
2011
Сякаш като компенсация за двата аборта Бог дари Ина с

близначки: две миниатюрни нейни копия. Тагарински доста се изпоти,
докато ги извади на бял свят и просто се влюби в съвършенството им.
Двете дами сякаш знаеха за въздействието си над околните. Рядко
надаваха вой, но живо се интересуваха от всички и всичко. Очите им
имаха магнетично въздействие и щом погледнеха някого, той или тя
завинаги се превръщаше в техен фен.
– И трите ти деца са невероятни – похвали Тагарински
приятелката си.
– Знам и съм благодарна за това. Нали са твоите – не могат да
бъдат други освен невероятни – думите й звучаха като любовно
обяснение и накараха Тагарински да се почувства неудобно.
Ина се опита да разпръсне неловката ситуация, която сама
предизвика, като насочи вниманието им в друга посока.
– Забелязал ли си как Януш гледа Вера? Май и тя му отвръща.
Тагарински онемя. Изведнъж истината го застигна и удари като с чук.
„Как можеше да не види, да не се досети? Кога неговата малка
дъщеричка беше пораснала и се бе превърнала в жена?”
От известно време Вера работеше и учеше под ръководството на
Януш. Двамата прекарваха много време заедно. Януш бе станал
прекрасен мъж – уверен, блестящ лекар, чудесен преподавател –
забавен, увличащ. Бе един от най-търсените „фараони”.
– Ще ставаш дядо, старче! – дразнеше го Ина.
Законите, които му се виждаха необходими и практични за новата
реалност изведнъж го застигнаха и предизвикаха недоволството му.
– Януш ще е чудесен баща. Радвай се. Чувствата им са споделени и
внукът ти ще е от „озарените”.
Изведнъж друга истина застигна Тагарински. Разбрал тревогата на Ина,
той се опита да я успокои.
– И твоите деца са „озарени”.
Беше ред на Ина да се изненада.
– Наистина ли? – попита го тя, невярваща на ушите си.
Тагарински кимна и си позволи да я погали по ръката.
– Защо не си ми казал до сега? – Ина се ядосваше за напразно
изгубеното в тревоги време. – Не си искал да признаеш пред себе си ли?
– Миналото ме дърпаше. Обществото ни някога стимулираше модела на
семейство от една жена и един мъж. Така съм възпитаван. Винаги съм
смятал, че любовта е възможна само към една жена, а аз наистина
обичам Тара.
Ина хвана галещата я ръка. Притисна я, сякаш с това стискане можеше
да успокои водовъртежа от чувства, в които се мяташе Тагарински.
– Притесняваш се да не нараниш Тара?
Професорът кимна с глава в потвърждение.
2011
– Мисля, обаче, че тя отдавна знае. Съпругата ми не е глупава. Разбира,

че любовта ми към теб не я застрашава и дори не го е правила на
въпрос.
– ?!
– Както родителят обича еднакво различните си деца. Към някое от
децата ти любовта може да е спокойна и отблагодаряваща, към друго
примесена с горчив привкус и тревога. Така и моята обич към двете ви е
различна, но еднакво силна.
– О, Боже! Каква е любовта ти към мен?
– Ти си с горчивия привкус – подразни я Тагарински.
– Ти си егоист – нападна го Ина. – Защо си ме държал в неведение
толкова много време?
– Ти го усещаше със сърцето си.
– Сърцето много хора е подвело.
– Подвело е глупаците. И не сърцето, а егото. Беше издигнала лозунга:
„Не на чувствата! Емоциите пречат!”
– Ами виж какви са последиците за човечеството когато Ева се е подала
на емоциите! Чакай… Дойде ми една мисъл! Адам и Ева са били всъщност
биороботи, без чувства, усещания. Затова и не са изпитвали студ и срам
от голотата си. Като в райска градина – не знаят какво е това мъка,
любов… няма за какво да се терзаят. Откъсвайки ябълката, се превръщат
в човеци с присъщите ни противоречия и вихрушка от емоции.
Тагарински се засмя.
– Моята конспираторка! Правя и любовно обяснение, и тя си
мисли вече за рая! Аз пък смятам, че Адам и Ева са били деца. Децата
също не знаят какво е срам. С превръщането им в тинейджъри хормоните
са забушували и са посегнали на „забранения плод” – секса. След
станалата беля – „плодът” е свършило безгрижието в „рая” – т.е.
детството. С нарастване на задълженията човек помъдрява и ги е
хванало срам, че не са се отнесли по-сериозно към създаването на
поколение.
– Срамът е дошъл от липсата на любов към обекта, с който е прегрешено.
Ева е изкушена от змията, т.е. Дяволът. Праотецът ни е всъщност
Дяволът. Носим неговите гени. Затова Бог се отвръща от нас и ни гони от
райската градина. Той е имал велики планове за човеците, а ние сме го
предали. Принизили сме се до животните. Не сме могли да контролираме
емоциите си.
– Някой беше сравнил любовта с атомната енергия. Ако се използва
правилно е източник на просперитет, а неправилно използвана се
превръща в разрушителна сила. Любовният акт, извършен с грешния
човек и по непозволен начин, се превръща за Ева в най-унизителното,
мръсно и срамно изживяване. Ако го беше направила с правилния, както
е било предопределено, щеше да е най-красивото, възвишено и свято
изживяване.
2011
– Дали е имала възможност за избор?

– Със сигурност, щом толкова много ядосва Бог. Сега, след като
разнищихме и тази конспирация, ти препоръчвам да заспиваш, защото
малките госпожици скоро ще поискат вниманието ти.
На вратата Тагарински не се сдържа да я подразни:
– Да знаеш, че появата на близнаци се брои за едно раждане. Не
трябваше да се престараваш – според Вергелич ти остават още две.
Ина го замери с възглавницата си и запуши уши.
Както беше предрекла „конспиратоката”, след известно време

Тагарински стана дядо на момиченце. Не можа да му се радва дълго.
Бебето почина още на първата седмица след раждането си. Вера плака
като дете, каквото всъщност си и беше. Януш се затвори в себе си.
Добре, че беше Тара. С присъщата й деликатност знаеше точно какво и
как да направи. Премерените й думи и жестове идваха точно на мястото
си, носейки успокоение и вяра. Една силна и достойна за уважение
жена, от която можеха да черпят спокойствие и вдъхновение. Още
повече, че отново беше бременна.
Това беше четвъртата й бременност и с нея щяха да отпаднат
задълженията й към човечеството. Тагарински не желаеше повече да я
подлага на стрес. С напредването на възрастта тялото й не беше нейн
съюзник.
Злото никога не идваше само. Едва отърсил се от сполетялото го
нещастие и Тагарински отново попадна в черна дупка.
Тара имаше проблемна бременност, но още по-проблемно
раждане. Дълго се мъчи. Загуби много кръв. Само жаждата й за живот я
поддържаше да не умре.
Тагарински се прекланяше пред борбения й дух. Направи всичко
по силите си за нея и детето. Накрая беше изправен пред избора – или
тя, или бебето. За него това не беше дилема и ако живееха в
по-нормални времена, въпросът изобщо нямаше да бъде актуален. Сега
обаче имаше нови правила.
Шпионите на Коменданта бяха докладвали за ситуацията и
Вергелич лично дойде при него.
– Знаеш какво трябва да направиш.
– Не – упорстваше Тагарински.
– Ето защо съм против емоциите. Как щеше да постъпиш, ако
беше друга жена?
Професорът мълчеше.
– Трябва да запазим детето. Имаме нужда от него. Тара е
възрастна. Едва ли ще може да забременее пак. Това е четвъртото й
раждане. Детето й ще живее и ще размножава гените й. Знаеш
ситуацията. Бъди разумен.
– Не, не и не – викаше обезумял Тагарински. – Не ме карай да
2011
избирам детето. Да не си посмял!

Вергелич го изгледа съчувствено.
– Нямаш избор, аз също.
Комендантът въздъхна тежко и излезе. Веднага след това в
стаята нахлуха двама едри мъжаги. Преди да се усети, Тагарински беше
окован. Дори не успя да се възпротиви, толкова светкавично се разви
ситуацията. В устата му натъпкаха кърпа. Въжето, с което бяха вързани
ръцете му, свързаха с въжето, което спъваше краката му. Така
възпрепятстваха изправянето му.
Седнал на голия под Тагарински безутешно заплака. Дори
Вулканът не беше му донесъл толкова пустота и безнадежност.
Януш дойде окървавен направо от родилното. Искаше да му
спести агонията от очакването, но се получи обратният ефект.
Тагарински възненавидя донеслия лошата вест. Мразеше го и за думите,
и за стореното.
– Имаш син. Здрав е и прилича на теб.
Януш усети неприязънта на Тагарински. Думите му се снижиха до шепот:
– Не ме мрази, моля те. Направих всичко по силите си да не се мъчи.
Помолих ги да я оставят да се сбогуваш с нея, но не ми позволиха.
Тагарински не можеше да повярва. Дори не му бяха дали възможност да
я види.
Развързаха го на другия ден, но не го пуснаха от килията. Разрешиха му
посетители. Дойдоха Ина, децата, приятели, колеги, дори Комендантът.
Последният беше гузен. Не смееше да го гледа в очите, оправдаваше се.
– Правилата са за всички.
Подвил опашка, той побърза да излезе, осъзнал, че е загубил
безвъзвратно съюзник и приятел.
Януш дойде отново. Този път с Вера. Дъщеря му плачеше неудържимо.
– Бебето е при нас. Добре е. Как да го кръстим?
Тагарински мълчеше.
„Какво значение има едно име?”
От този ден нататък механично и педантично вършеше работата си.
Започна още по-дълго да се застоява в болницата. Не изпитваше
желание да види бебето. Дори близначките го оставяха безучастен към
живота.
Ина го гледаше как се разсипва от мъка. Сърцето й се късаше от жал:
– Нали любовта има много лица? Аз съм тук, децата ти… Имаме нужда от
теб. Вера е бременна…
На Тагарински му се доповръща.
„Толкова много бременности и бебета! И защо, за какво е всичко това?
Имаше ли смисъл…”
Откритията на учените нямаха край. Стана ясно, че океанът се

намира само на 2–3 км от магнитния балон. Безкрайно се зарадваха на
2011
този факт. Побързаха да разширят защитната сфера над лагера, за да

имат безпроблемен достъп до водата.
Океанът ги разочарова. Беше мъртъв. Безкрайна гневна и мътна
вода, но без никаква следа от живот. Като гледаха високите колкото
триетажна сграда вълни, не вярваха да е оцеляла някоя подводница.
Дори да се е заслонила в някоя подводна пещера, щеше да си остане
завинаги заклещена там. Идеята за подводен Ноев ковчег им се видя
невъзможна. Киселинността на водата щеше да го разяде. Може би за
известен период от време, но след толкова години… Всъщност те още не
знаеха колко време бе отминало от Вулкана. След лудото препускане на
стрелките на часовниците, спирането на електрическото захранване,
изместването на Зямята, Луната, нищо не беше като преди. Нямаше и по
какво да се ориентират заради непрогледния прах, обвил планетата.
Сега с използването на HAARP-оръжията видяха за пръв път от много
време звездното небе. Трябваше наново да правят замервания,
изчисления на вече новото време.
Започнаха експерименти за облагородяване на отвоюваната от
стихиите земя. Изкопаха няколко басейна и ги напълниха с пречистена
сладководна и морска вода. Някой предложи да използват за опитите си
и водата в сегашното й естествено състояние. Изкопаха още басейни.
Извадиха пръст от подземията и застлаха голите скали. Почвата
беше издухана от стихиите, така че тази жълта, не видяла слънце, кал
трябваше да я замести. Обработваха я с такова желание, засаждайки в
нея всичката си любов и очаквания. Направиха парници… Притесняваше
ги обаче прогресивното изстудяване на планетата. Почвата щеше да се
вкочани и растенията нямаше да могат да избият навън.
Имаше и добри тенденции за бъдещето. Така например с
настъпването на ледниковия период дъждовете бяха преминали в сняг.
Снежинките смъкваха прахоляка от въздуха на Земята и го затискаха с
тежестта си. Така чистотата на атмосферата и видимостта се
увеличаваха. Имаше и надежда за образуване на нова почва след време.
Предполагаха, че ураганите ще намалеят с уеднаквяването на
температурата.
Комендантът отново се замисли за откритията в сейфа на

банката. Кутията на Пандора вече беше отворена. Хората привикнаха с
мисълта за съществуването й. Сега съдържанието й нямаше да е толкова
болезнено и трудно за преглъщане.
Напоследък Вергелич трудно се оправяше с мислите си. Върхът
беше самотен. Нямаше приятели. Губеше ориентир кое е правилно и кое
не. Искаше запазването на човешкия род. Мечтаеше Земята да се
засели с качествени, мъдри хора, нали затова беше забраната
агресивните и не толкова интелигентните да създават поколение.
„Даже премествайки се в по-добра квартира, хората вземат със себе си
2011
най-доброто имущество и никой не влачи мръсните вехтории. Дали това

обаче беше начинът...”
Вергелич поиска „фараоните” да го освободят от поста му.
На събранието дълго дискутираха управлението му и решенията,
които бе вземал, но всички му гласуваха доверие, с изключение на
Доскорошният му приятел се беше превърнал в негов главен
опонент. Воден от мъка, Професорът не можеше да му прости смъртта на
Тара. Тагарински произнесе унищожителна реч, която предизвика много
спорове и извади колебанията на Коменданта наяве. Бившият му приятел
твърде добре го познаваше и знаеше точно къде да пусне стреличките
си. Атакува мечтата му за съвършено общество.
– Още от времето на Спарта, а може би и много по-рано, хората
са търсели начини за прочистване на населението от дефектните
умствено и физически. Обременяването на обществото с „излишни” гърла
е довело до много спорове, убийства, кастрации... С годините и
развитието на науката проблемът остава. Бил е актуален и по времето на
Хитлер, по-късно и в комунистическите държави, актуален е и днес. С
това доказваме, че и грам не сме мръднали и еволюирали в начина си на
мислене векове наред. В природата не остава празно пространство.
Толкова ли е трудно да осъзнаем, че ние се нуждаем от „глупаците и
агресивните”. Те са биороботите, преносители на гени, които увеличават
числеността ни и с това гарантират оцеляването на вида ни. От
агресорите сме се нуждаели да отвоюваме място от страшните зверове, с
които сме живели паралелно. Може би на тях дължим запазването на
вида ни. Според Жреца с липсата на любов и правенето по задължение
на бебета, направихме ново поколение биороботи. Те не са така
наречените от Ина „озарени деца”, а следващите „безполезни”
нещастници. Комендантът ще превърне момчетата в евнуси, а
момичетата ще използва като фабрика за подобия на човеци.
Думите на Тагарински разчовъркаха чувствителни и незараснали
рани.
– Нека не забравяме, че не аз измислих тези правила – опита се
неуверено да се оправдае Вергелич.
– Да, тях ни ги завеща предишният комендант, но какво направи ти
по този повод – замълча и ги остави да действат.
– Ние се нуждаем от злото, за да оценим, обикнем и търсим доброто.
Съвършенството и уродливостта, светлината и мрака, мъжът и жената,
водата и сушата… всички противоречия са частите на едно цяло. Кои сме
ние да променяме изначалните неща? Може би затова и съществува
Дяволът – да противодейства на Бог, за да има равновесие, хармония.
Тагарински беше озлобен. Думите му бяха оголени и изострени от
мъката, но суровостта им бе изтъкана от истини. Вергелич не му се
сърдеше. Може би, ако беше на негово място и той щеше да реагира
2011
така. Обстоятелствата на водач, който трябваше да вижда невидимото,

мащабното, предстоящото го принуждаваха да взема непопулярни
решения.
„Това ли беше съдбата на човечеството – вечно да се люшка в
съмнения, да търси и никога да не открива истината?”
Вера отново роди мъртво дете. Тагарински обезумя. Остаря.

Наистина чувствата пречеха. Не знаеше как да ги контролира. Те
властваха над него. Като хищници ръфаха душата му, глозгаха сърцето
му. Не му даваха покой. Отдаден на мъката и самосъжалението, не
забелязваше какво става около него. Загуби представа за времето.
Ина беше тази, която му отвори очите.
– Нещо става с Януш. Моля те говори с него.
– Нормално е да става. Губи второ дете.
– Не, не. Обещай ми да говориш. Виж с какво се занимава. Имам лоши
предчувствия.
– Добре – въздъхна Тагарински, макар да знаеше, че не може да му
помогне. Веднъж влязъл във вихъра на чувствата, човек никога не
можеше да бъде предишния.
Още същата нощ разбра чудовищните последствия на
безразличието и отчуждението си от близките.
След смъртта на Тара съня беше рядък гост на Тагарински.
Вместо да лежи и да се мята в леглото, обикаляше подземните галерии.
Понякога плуваше в басейна или караше сал по тесните канали.
Плисъкът на водата го успокояваше. Често излизаше на повърхността и
гледаше небето. Спомняше си Тара, младостта, живота, който всички
загубиха. В такива разнежени моменти се връщаше при Ина и децата и
дълго ги наблюдаваше как спят. Галеше ги по косите, но щом усетеше,
че започват да се будят, си тръгваше.
Тази нощ Тагарински се отправи към болницата. Януш беше там.
Четеше и си водеше записки. Беше съсредоточен в това, което правеше и
не усети влизането на Професора.
Тагарински се спря на вратата и дълго го наблюдава. Спомни си
ентусиазираното студентче, което завари преди много години. Тогава
Януш го боготвореше и следваше по петите. Споделяше и се допитваше
за всичко с него. Знанията си дължеше на Тагарински. Той му беше
повече от учител – бе му приятел, баща. Израсна пред очите му и се
превърна в сериозен мъж, лекар, учен.
Напоследък, обаче, отчуждението се загнезди между тях. Смъртта
на Тара беше причината. Тагарински не можеше да му прости и го
избягваше. Януш също не се чувстваше добре в негово присъствие.
Но любовта му към Вера бе истинска. Професорът я виждаше в
леките докосвания, в погледите, в неказаните думи и малките жестове.
Всичко това бе го имал с Тара.
2011
С Тара нямаше нужда да говори, да я убеждава, да спори. Те се

разбираха на някакво дълбоко подниво. Бяха двете половини на едно
цяло. Тя беше част от него, затова толкова много му липсваше.
Същото единение откриваше и при дъщеря си и Януш.
Тагарински гледаше сътрудника си и не можеше да се отърве от
мисълта, че наблюдава друг мъж. Януш бе съсипан – отслабнал,
пребелял. Скулите му стърчаха над хлътналите бузи. Косата му бе
посребрена, оредяла, сплъстена. Но най-страшни бяха очите му – в тях
гореше див пламък. Жестовете му бяха нервни, резки. Явно това, което
вършеше, не ставаше и Януш се ядосваше.
Изведнъж изригна в дълга псувня, заблъска с ритници бюрото. С
един замах запрати листите и книгите пред себе си на земята. След това
утихна. Закрачи припряно напред-назад из стаята, хванал с две ръце
главата си. Не видя Тагарински и Професорът замълча, почувствал се
неловко в ролята на воайор.
„Ина беше права – трябваше отдавна да говори с него.”
Януш трескаво заподрежда листовете по бюрото, като шепнеше
нещо неразбираемо и настървено започна да пише по тях.
Професорът се приближи и погледна през рамото му
разкривените цифри и букви. Нямаше намерение да шпионира – просто
човешкото любопитство го зачовърка. Искаше да сложи ръка на рамото
му и да си поговорят. Нещо, което не бяха правили много отдавна.
Вместо това Тагарински не можа да отмести поглед от написаното.
Стоеше като омагьосан, невярващ на очите си. Дълго стоя така. Януш бе
толкова погълнат от себе си, че и хоро да играеше в кабинета, едва ли
щеше да му обърне внимание.
Не знаеше колко време са стояли така, но Януш пръв излезе от
транса. Изпука изтръпналите от писането пръсти и направи кръгово
движение с врата да възвърне оросяването в главата си. Тогава видя
вкамененото лице на Тагарински. Очите им се срещнаха.
– Ти да не си Франкенщайн? – Професорът беше ужасен.
Януш го изгледа изпитателно, но нищо не каза. Мълчанието се проточи.
И двамата не искаха да го нарушат. Тагарински излезе като смазан от
стаята. Трябваше да обмисли наученото.
Отиде при Малевски. Физикът спеше, но Тагарински го събуди

безжалостно. Ученият безропотно се облече и тръгна с него. Деликатно
чакаше да разбере неадекватното поведение на приятеля си. Опита се да
се пошегува, да го предразположи, но Тагарински само изпръхтя в
отговор.
Едва в кабинета си Професорът проговори. Думите му бяха толкова
разбъркани, че отначало Малевски нищо не разбра.
– Хора с рибешка опашка вместо крака и хриле, вместо дробове.
– Какво? – ученият недоумяваше.
2011
– Хора-растения – продължаваше разбърканата си реч

Тагарински, – раждащи хермафродити, хора с крила…
– О, Боже, за какво говориш?
Тагарински изригна. Викаше толкова силно, че чак пяна излезе
от устата му, пръскайки я наоколо.
– На това ли го учех? Да създава чудовища! По-добре да умра.
Или не, той, той ще умре. Ще го убия. Ще спася света от уродите.
Тагарински заплака като бебе, сгърчен на две.
– Защо? Как? За какво?
От думите на професора, Малевски се досети за какво ставаше дума.
– Януш ли?
Знаеше за близостта на двамата. Само близък човек можеше да запали
такъв пожар в сърцето. Изчака Тагарински да се съвземе и го
бомбардира с въпроси.
– Сигурен ли си?
Професорът кимна безпомощно.
– Как разбра? Той ли ти каза? – Някога Януш и Тагарински бяха
неразделни. Споделяха си всичко. И още споделяха – любовта към
медицината, към Вера…
Професорът кимна отрицателно. Думите се бяха свършили.
– На какъв етап е с изследванията?
– Има вече създадени деца.
– Стига, не е възможно! – Малевски се смая. – Откога е започнал
да се занимава с тези неща?
Тагарински вдигна рамене.
– Вие загубихте връзка след смъртта на Тара. Оттогава са минали колко
– две години и половина, три? – определяха времето още по старите
изчисления.
– Три години и четири седмици – Тагарински нямаше спомен за
събитията през това време. Сякаш беше вчера, когато загуби съпругата
си. И оттогава мъгла – все едно не бе живял.
– Кога почина второто дете на Вера? – Малевски продължаваше
разследването си, ужасен от перспективата.
– Преди година и два месеца – загубите се помнят винаги с подробности.
– Може би е започнал след смъртта на второто.
Професорът мълчеше виновно. Беше отсъствал от живота на своите
близки толкова дълго… Не знаеше нищо за тях. Беше пропуснал първата
дума на Толд, най-малкия син на Тара, не знаеше кога е проходил, какво
обича да прави. Толд беше повече син на Вера и Януш, отколкото негов.
Близначките, толкова общителни, се чувстваха неудобно в присъствието
му. Неговата мрачност отблъскваше и по-големите деца на Тара. С
нейната смърт бяха загубили не само майка, но и баща. Мълчанието му
бе отблъснало и приятелите му. Единствено Ина се стараеше да
поддържа някаква близост с него, но и на нея и беше непосилно трудно.
2011
Тагарински се намрази за своята безучастност.

„Как да поправи това? Не можеше да върне времето.”
– Хайде отиваме при Януш. Да обясни… – подтикна го Малевски.
В стаята влезе Комендантът. Някой бе чул виковете на Тагарински и му
бе докладвал. В лагера не се толерираше такова поведение и се вземаха
навреме мерки, за да не се стига до ексцесии. Ако не ставаше въпрос за
едни от най-изтъкнатите „фараони”, досега да бяха ги арестували и
изпратили в поправителното.
– Какво става? – тонът на Вергелич бе раздразнен.
– Ти кажи – изригна наново Тагарински. – Ти си знаел. Без твое
разрешение не може нищо да стане в този лагер. Ти си толерирал тези
чудовищни опити. Дал си му картбланш да ги реализира. За какъв се
мислиш? За Бог? Малко ли са ти нещастниците в този ковчег – посочи
подземията, – че искаш още и още. За какво са ти тези уроди?
Малевски едва удържаше приятеля си да не се нахвърли с юмруци върху
Коменданта. Вергелич веднага разбра за какво става дума. Не зададе
въпроси. Сконфузи се. Тагарински продължаваше ядосано да го напада:
– Аз съм шефът на медицинското отделение. Защо нищо не каза, не се
консултира? Прескочи ме. И не само мен. Тези неща – професорът не
можеше да намери точната дума и разтвори безпомощно ръце – трябваше
да се съгласуват с лагерниците или поне с „фараоните”. Щяхме да ги
обмислим, но ти си знаел, че ще ги отхвърлим, затова не си казал на
никого. Прекалено изчанчени са и никога не бихме ги допуснали.
– Теб те нямаше – Вергелич говореше тихо. Отдалеч се виждаше, че бе
водил тежка борба със себе си и още не беше убеден, че е постъпил
правилно. – Не физически, а духовно отсъстваше. Идваше на работа и
механично вършеше задълженията си, но сърцето и разумът ти не бяха
тук.
– Да, така е. И ти си виновният мъката да ме погълне. Ти, с твоите тъпи
закони! Сърцето ми изсъхна със смъртта на Тара, но умът ми е все още
тук.
– Не умът ти, а чувствата са взели връх при теб. И сега си подвластен на
емоциите…
– Господи, да не вземеш да ме убеждаваш, че аз съм изкукуригалият,
като ясно се вижда, че си ти.
– Ако спреш да викаш и пръскаш тази пяна, ще разбереш, че съм прав.
– И какво? – Ще правим русалки и засаждаме хора в саксии ли? Порасни,
човече! Това не е някаква приказка.
– В приказките има много истини. И в Библията раждането на Божия Син
става от девическа утроба. Събитие, което променя световната история,
култура, човешки мироглед. Това не ти ли прилича на изкуствено
създаден живот? Било то чрез инвитро, клониране или друг експеримент,
създаден е живот извън утробата и вкаран изкуствено в женски
организъм.
2011
Тагарински и Малевски го гледаха смаяни. Не можеше този солиден учен

да вярва в небивалици. Дали не беше луд или страда от старческо
вдетиняване?
– Изслушайте ме! – Комендантът се хвана за челото, незнаейки от къде
да започне.
– В сейфа на банката, наред с документите за вечния двигател и
движението в пространство-времето, намерихме и други открития. Не ги
оповестихме, защото се уплашихме от реакцията на лагерниците.
Спомняте си какво беше… Трябваше да дораснем за съдържащото се в
тях.
– И изведнъж дораснахме, така ли? Нали в новото общество нямаше да
има тайни и привилегировани посветени? Всички трябваше да сме равни.
– Хората узряват по различно време за истината. Не можем да си
позволим нова вълна самоубийства, депресия…
– С това оправдание са действали и всички военни и тайни
организации… Защо класифицира изведнъж хората като глупаци?
– Млъкни и ме изслушай! – Вергелич го изгледа студено. – Не можеш да
съдиш, преди да си чул всичко.
Тагарински вдигна рамене, демонстративно седна и скръсти ръце.
– Давай, слушам те.
– От намерените документи в сейфа на банката стана ясно, че
някои кръгове учени отдавна са знаели за предстоящия Апокалипсис.
Търсели са начини да помогнат на човечеството да преживее този
кошмар, защото кошмарът се е повтарял епизодично. Можел е да
подрани или закъснее, но, за съжаление, никога не се е разминавало на
Земята. Затова са ни предупреждавали маи, египтяни, инки… Лемурийци
и атланти са съхранили най-важните знания и открития от техните
цивилизации в пирамидите, Сфинкса, пещерите… Много техни знания сме
унищожили от невежество, други – при войни, пожари, от егоизъм,
алчност… Изчезнали са безвъзвратно… За други, както се оказа и при нас
– в лагера, човечеството не е узряло духовно. Има и такива, които не
разбираме – не можем да разшифроваме, т.е. умът ни не е достигнал
развитието, на което те отговарят. Все едно на бебе да дадеш да прави
космически разработки. Разбира се, има и такива, от които сме се
възползвали, като например интернета, атомната енергия… Просветените
трудно намирали баланса кое откритие да оповестят и кога, така че да не
нарушат баланса в обществото. Дадоха ни атома, но ние го използвахме
за оръжие. Дадоха ни разработки за летящи машини като вертолети,
хеликоптери, самолети, …а ние ги използвахме за транспортиране на
бомби. Същото и с подводниците. Това ги ужасило. Уплашило ги
предназначението, което намираме на тези открития. Бебето понякога
изплюва най-доброкачественото, витаминозно и пълномаслено мляко и
посяга към предмети и боклуци, които не стават за ядене. Просветените
разбрали това. Видели и човешката склонност към алчност и властване
2011
над другите. Уплашили се, че знанията може да не достигнат до хората

или да не се използват по предназначение. Затова решили да ги
извадят от гробниците-хранилища и направят достъпни за всички хора.
Но как да стане това? Не са искали тайни, но как да не скриеш от
неразбиращо малко дете зареден пистолет, опасни лекарства или да не
заключиш външната врата, за да не излезе навън и някой или нещо да
му навреди? Решили да закодират знанията, така че като достигне
необходимата зрелост, човек лесно да ги открие и да се възползва от
тях. Сложили ги на най-видните места – емблематични сгради като
църкви, парламенти, манастири, мостове, площади…
– Какво общо имат банките с църкви и манастири? Ние открихме
знанията в сейф – едва ли това е подходящо място, предпочетено от
просветителите.
– Именно, че опасенията на просветените се сбъднали.
Откритията им попаднали в алчни, властолюбиви люде, които искали да
ги скрият от обществото и да се възползват само те от тях… Предполагам,
затова ги намерихме в банка. Пренесени и оставени от тайни
организации, за да се облагодетелстват шепа хора. Но тези безскрупулни
крадци са имали нужда от технически грамотни и учени хора, които да
им помогнат да ги вкарат в действие. Така за тези знания и открития
подочуват и други, стават конспирациите... Малко хора знаят, че
секретна информация се разсекретява под формата на книги и филми
като „Аватар”, „Междузвездни войни”, „2012” и др. Само този, който
може да вижда – вижда.
– Какво е общото между просветителите и хората с рибешки
опашки и крила?
– Замислете се какви са орнаментите, украсите на фонтани,
църкви, катедрали… Какво присъства в картините на великите
художници, в иконите… Дяволът с огъня т.е. вулканът е изрисуван от
хиляди майстори на четката и на хиляди места. Там са и ангелчетата,
русалките...т.е. хора с хриле и рибешка опашка. Какво ли искат да ни
кажат с това? Те са ни посочили пътя, по който да се развиваме. Ако е
необходимо да заживеем под водата или да летим като птиците, но
човечеството трябва да просъществува. В приказките се говори за
долната и горната земя. Това да ви прилича на нещо познато? И на
нашите деца животът ни ще им се стори фантастичен, но това не
означава, че ние сме си го измислили.
Комендантът млъкна. Тагарински взе думата, като не скри яда си:
– Значи в банката сте открили разработки за създаване на различни
видове хора? –потвърди Вергелич с кимане. – И си решил да се
възползваш от уязвимостта на Януш? Поради сполетелите го нещастия ти
се е сторил подходящ за уродливата ти кауза – Тагарински беше бесен.
– Той сам поиска да работи по проекта. Аз само се консултирах с него.
Разреших му да прави опити, като използва психично болни, за да е
2011
по-малко травмиращо. Засекретих разработките, защото знам, че не сме

дорасли до това знание, но това не означава, че е грешно. Просто
изпреварваме времето.
– Напротив, означава – включи се и Малевски в спора. – Дори само
заради това, че не сме дозрели. Защо мислиш сега няма летящи хора и
русалки? Защото това е провален проект. Разбрали са, че няма бъдеще.
Например, като генномодифицираните храни. Като замисъл е добро – да
увеличат качеството и количеството на храната и да няма гладуващи, но
в действителност се получи обратното. Някои търсения на учените се
провалят. Ти като учен трябва да го знаеш.
– Да, провалят се, но това не означава, че друг учен на друг етап от
развитието няма да го разработи по-добре. Всяко откритие има две
страни. Вземи атома, ГМО, интернет… Знам, че сега ви се вижда гадно,
но помислете какво може да ни даде – свободата да излезем от този
ковчег – Вергелич разпери ръце и се завъртя. – Водата дава повече
пространство, възможности. Въздухът също позволява поглед отгоре на
нещата. Разкрива невиждани хоризонти. А и не всички експерименти са
били провал. Спомнете си за Буда. С колко ръце беше – шест, осем?
– Ние не сме Богове, не можем да правим нов вид хора. Това го могат
само те.
– Напротив ние сме Боговете. Ние направихме кравите да дават
повече и повече мляко, кокошките да снасят повече яйца, прасетата да
дебелеят и растат за месеци. Кръстосахме породи, направихме нови
видове животни, растения. Не ни харесаха кривите краставици, защото
са грозни и развалят естетиката ни. Е, променихме ги. Кое не сме
моделирали по своите разбирания? Правим изкуствени острови,
изкуствени реки, езера… Променихме планините, бреговете на моретата…
Намесихме се дори в цвета на очите и пола на децата ни… Ние сме
Боговете, няма други Богове. Има хора на по-висок и по-нисък етап на
развитие. Както ние помагаме на децата си да порастват и помъдряват,
така хората с по-висока степен на знания са помагали на хора с по-ниска
степен. Кое бебе не смята родителите си за Богове? Ако не са те да го
хранят, обличат, да му показват, насърчават… Но това не означава, че
наистина са Богове. Просто изглеждат така на детето. В
тийнейджърството пък е обратното – започваме да отричаме нашите
родители, т.е. Боговете. Сега се намираме в тази юношеска възраст. Не е
ли време да пораснем и дадем заслуженото на родителите си. Те са хора
и като такива грешат, плачат, понякога са нервни, неразумни, но се
стремят да ни помагат, защото ни обичат. Да приемем помощта им не е
срамно и без това несъзнателно ние сме се възползвали години наред
от постижения им. Не е нужно наново да откриваме топлата вода или как
се обработва желязото. Просто да използваме знанията им, да бъдем
добри ученици и да надминем постиженията им. Така те ще бъдат
удовлетворени и горди от децата си.
2011
– Има и лоши родители и учители.

– Да, но не вярвам да достигнеш такава техническа мисъл и
полет на духа и да не си станал по-добър, мъдър и състрадателен.
По-скоро ние сме разглезените деца и мързеливите ученици. Слагаме си
сами граници – на мислене, на действие. Правим нещата максимално
сложни. Някой беше казал, че изводът, идеята идва, когато се уморим да
мислим. И е вярно – всичко е просто устроено, всичко е под носа ни. Ето
ви Нютон – трябвало да го удари ябълката, за да направи откритието си.
Най-гениалните открития са най-елементарни. Вземи колелото, огъня…
О, Боже, точно вас ли трябва да убеждавам!
Вергелич изморено ги изгледа.
– Искам да проясните мислите си и обмислите чутото. Ще говорим
по-късно.
Преди да излезе, Комендантът ги изгледа, въздъхна тежко и се
прокашля от неудодобство. След което заключи вратата.
Малевски нервно се изсмя на постъпката му. На Тагарински му се
повдигаше от напрежение. Отиде в ъгъла на стаята и дълго повръща.
Пребледнял се сви на кълбо на земята и не след дълго се чу
похъркването му. Беше на върха на силите си и изтощението му
най-накрая взе надмощие.
Малевски истерично се смя, докато маршируваше нервно из
стаята. Гледаше спящия си приятел, гледаше заключената врата,
яростно спореше със себе си на глас, ръкомахайки из въздуха.
„Добре направи Комендантът, че ни заключи. Ако бяхме свободни,
щяхме да организираме преврат за свалянето му, ако преди това не го
убиехме. Какви ли още изненади криеше в ръкава си този човек? Докъде
се разпростира разкрепостеното му мислене?”
На другия ден Вергелич завари двамата учени в доста особено

състояние. Ако не беше сигурен, че в лагера отдавна не съществува и
капка алкохол, щеше да е убеден, че са пияни. Малевски и Тагарински
се надпреварваха да си разказват приказки и вицове за русалки и Педя
човеци и всякакви подобни създания, като разказите им бяха обилно
гарнирани с подобаваща порция кискане и звуково оформление.
При влизането на Вергелич, се опитаха да го включат в забавата.
– Чакай, Коменданте, да ти разкажа една ситуацийка. Идва при
мен жената…
– А защо не мъжът? Мисли в мащаб! – апострофира го Малевски.
– Добре де, каквото и да е там. Идва и аз го питам: „Какво
изчадие желаете – крилато или опашато?” А то отвръща през хобота:
„Предното беше крилато, а по-предното – люспато, иска ми се това да е
млекодаващо, понеже в лагера не достига храната.”
– Ехе…
– Защо „Ехе!”? В гръцката митология имаше девойка, превърната
2011
в крава. Казвала се Йо.

– Ами, направи го хем мляко, хем яйца да дава! – предложи
Малевски.
– Да, ама, Лунатикът пристига, т.е. човекът, който живее на
Луната и вика – Тагарински зае театрална поза и промени гласа си: –
„Това е демоде! Човек губи 1/3 от живота си да яде и още 1/3 да мисли
и работи за прехраната си. По-добре е да яде пръст като червеите – има
я в изобилие.”
Малевски избухна в истеричен смях.
Вергелич разбра, че не може да проведе разговор с тях и си
тръгна, като шумно тресна вратата и я заключи отново. Двамата учени се
спогледаха и прихнаха на нова сметка.
Целият ден мина така – в подигравки, имитиране на Коменданта
или самоирония. Хилеха се като деца, фантазираха.
– Докъде може да стигне фантазията на човека? – Тагарински го
болеше устата от смях.
– Не, въпросът трябва да го зададеш така: ”Коя фантазия не
може да се реализира?”.
– Или по-добре: „Внимавай какво си фантазираш, защото ще се
превърне в реалност!” Притежаваме мисъл-форма.
– Нали сме Богове?! – захили се Малевски.
– Кой знае какво още притежаваме?
– Истината е някъде там – имаше един такъв сериал.
– Да, ама са сгрешили. Истината е някъде тук – в нас.
– Къде – в крилото или в опашката?
– В копитото – двамата отново се закискаха.
– Наистина сме полудели.
– Ами, да! Нали затова ни заключиха?
И стомахът ги болеше от смях.
– Ще имам мускулна треска от това хилене – Тагарински вече не
можеше да си поеме дъх.
– Знаеш ли каква е разликата между лудостта и гениалността?
Почти никаква.
– А, не, няма да си режа ухото като гениалния Ван Гог ли беше?
– Не няма. Но ще ти присадим антенка.
– За какво ми е?
– Ще й намерим приложение. Примерно да ловиш новините от
Марс.
Денят мина бързо. Нощта спаха като деца, изморени от пакости.
На другия ден Комендантът не дойде, но пък забавата беше
свършила. Стояха смълчани в двата противоположни ъгъла на стаята,
погълнати от мисли.
– Спомняш ли си окото в триъгълника? – Тагарински пръв наруши
мълчанието.
2011
– Масонският символ ли?

– Да. Какво означава?
– Не знам. Може би, че ни следят.
– А защо да ни следят? Експеримент ли си правят с нас?
– Може би. Всичко се връща. Ние малко ли експерименти си
правехме с какво ли не – животни, растения, храни, лекарства, бомби…?!
– Като бях малък, смятах, че Луната е чудесно място за
наблюдателница над земляните. Дали пък не съм улучил, без да искам? А
триъгълникът е пирамида… Там са съхранявали тайните.
– Символизира еволюцията и инволюцията. Зависи накъде е
обърнат върха. А двата триъгълника, наложени един върху друг,
образуват звезда. Аналогията е, че инволюцията и еволюцията са двете
половини на едно цяло. А може би подсказват, че трябва да гледаме
небето, че там са истините.
– Чие е окото? На предците ни? На по-еволюиралите от нас?
Значи се стремим към миналото. Искаме да достигнем знанията на
родителите ни.
– О, Боже!
– Викаш ли ме?
Двамата приятели се засмяха.
– По National Geographic бяха казали, че Вселената прилича на нас.
Гледаш звездите, но не трябва да вярваш на очите си, защото гледаш
миналото. Такава е била звездата преди милиарди години, но каква е
сега, не знаеш… Не е ли всичко измамно? Пътуваш с кола, уж се движиш,
а всъщност стоиш на едно място в купето й. Ядеш храна, а всъщност това
са различни химични свързвания, молекули, атоми… Всичко е изкривено.
Очите ни виждат само част от цветовете, ушите ни също регистрират
малка част от звуците около нас. Даже кучетата знаят повече за света,
който ни заобикаля. Всичките ни усещания са измамни. Ние мамим себе
си, че се познаваме. Къде е истината?
– Истината е утопия. Не съществува. Затова хората са измислили
правилата. За да могат да стъпят на нещо твърдо.
– Няма правила, не разбираш ли? Всичко е позволено, всичко е
възможно. Ако слагаш правила, значи тъпчеш на едно място от
тесногръдие и в крайна сметка ще настъпи инволюция. Трябва да има
действие. Дори да е опит – грешка. Това води до извод. Следващият опит
ще е без тази грешка.
– Това имаше предвид Комендантът като каза, че следващият учен ще
успее. Леонардо да Винчи не е успял да направи самолет, но после какви
се построиха – свръхзвукови и не знам си какви. Как ще изучим
дълбините на океана, ако нямаме рибешка опашка и хриле? Да ходим за
по час-два с водолазни костюми, ще можем ли да проучим необятното.
– Колкото опознахме сушата. А сега давай на нова сметка.
– Никога няма да я опознаем. Земята се мени като нас. Ти познаваш ли
2011
себе си? Можеш ли да твърдиш, че владееш мислите, чувствата,

действията си?
– Йогите могат.
– Дали? И ако могат, не губят ли свободата си, подчинявайки всичко на
правила…
– Ти лекар ли си или философ? Да не си загубил акъла?
– Не, помисли! В думите на Коменданта има логика. Нима, ако знаеш, че
това е пътят, бъдещето, няма да ти е все едно дали детето ти е с крила
или рибешка опашка? Важното да е щастливо, свободно. Ти като
родител искаш да му осигуриш най-доброто, да му подариш целия свят,
Вселената. Защо да го затваряме в този затвор? Можем да направим
бункера по-луксозен, но той пак ще е бункер. Движението ни дава
свобода. Но какъв живот е да си постоянно в защитни костюми, опасан с
маркучи? Представяш ли си какво е да летиш със собствените си крила –
независим от гориво, техника и правила? Летенето със самолет не ти
дава възможности за маневри, губят се голяма част от усещанията –
полъха на вятъра, галенето на слънцето, видимостта…
– Комендантът да не те е заразил с лудостта си?
– Мисли нестандартно.
– Ти съзнаваш ли, че говориш за нов човешки вид? То дори няма да е
човешки…
– Напротив, човешки ще е.
– И какво ще му е човешкото – опашката, хрилете, начинът на живот?
– Мозъкът, сърцето, душата.
– Дали?
– Длъжни сме да пробваме.
– Стига! Това са опити с хора.
– Да, и досега са правени хиляди такива – с храни, лекарства, ваксини, с
водата, която пием и въздуха, който дишаме. Облъчвани сме с радиация
и какво ли не още.
– Но това са били неволни грешки.
– Дали? А живакът в пломбите, а флуоридът и хлорът във водата, а
забулените в смог градове, където не можеш да видиш на два метра, а ни
убеждаваха, че всичко е в норма. Опитите са съвсем реални. Ами СПИН,
клонирането, стволовите клетки, ГМО… Погледни само в какви мащаби се
е действало! И тогава дори не е имало нужда от тези опити, а сега сме
поставени до стената. Знаеш ли колко е вече числеността на лагера? 4–5
хиляди. И най-вероятно сме единствените оцелели в цяла Европа и то
благодарение на вас – учените от ЦЕРН. Другите не са имали техниката,
която ние имаме, събраните светила на науката от цял свят, нито
знанията на предния Комендант-масон. Ние сме невероятни късметлии,
че водим все още някакво подобие на живот, а не сме подивели и не сме
се хванали за гушите. Затова мразя и поддържам двамата Коменданта.
Те имат смелостта да поемат предизвикателствата.
2011
– Винаги съм смятал, че човек ще се самоунищожи, като гледах колко

неразумно се отнасяхме към природата и себе си, но чак да се
видоизменим… Разбирам това да го направи еволюцията, ама ние сами да
посегнем?…
– Еволюцията действа бавно – дотогава можем да изчезнем. Ние трябва
да я насочим. Тя само ще го усъвършенства. Виж неандерталеца и
другите хомосапиенси. Еволюцията си е избрала най-добрият от
предложените варианти и му е позволила да живее. Да не мислиш, че
нашите прародители или, както ги наричаме, Богове са изглеждали като
нас? Според Мулдашев били са по-високи от нас, с различни очи, нос,
уши… Те са ни направили по подобие на себе си. Наблягам на думите
„направили” и „подобие”.
– Звучиш като един мой познат, който твърдеше, че Америка разполага
със знания за нахлуване в човешката молекула и стои на пътя към
създаване на друг човек. Хората вече нямало да се раждат, а ще бъдат
създавани по образец в секретни лаборатории. Звучи като откъс от
филма „Матрицата”, само където били реални технологии. Тогава се
изсмях, но сега ми настръхват косите като помисля, че може да е казвал
истината.
– Хитлеристкият кръст, който се оказа, че не е хитлеристки, може да се
движи напред и назад – т.е. еволюция и инволюция. А ако го завъртим
силно, ще заприлича на онези завъртулки-спирали, които също могат да
се движат напред и назад. Как мислиш – в момента в период на
еволюция ли сме или инволюция?
– Няма съмнение – еволюция. Имаме толкова много открития,
постижения. Ние се движим, не стоим на едно място, макар че и
инволюцията също е движение, но в обратна посока.
– Да, но сме на косъм. Прогресивно намаляваме. Трябва още повече да
усилим скоростта на движение, за да оцелеем. Може би Комендантът
това се опитва да направи.
– Някъде бях чел, че животът се забързва. Всичко съчетаваш
като кафето „три в едно”. Примерно готвене с гледане на филм и
решаване домашното на сина ти… Никога не правиш само едно действие
– нямаш време…Тук в лагера времето сякаш още повече се сгъсти.
Добре, че Комендантът ни заключи…
– При предния потоп и разместване на пластовете пак на косъм сме се
отървали. И тогава сме били няколко хиляди.
– Да, но тогава е настъпила инволюцията. Цяло чудо е че сме
просъществували. Тогава родителите ни, т.е. Боговете са ни помогнали.
Дали сега ще ни помогнат?
– Добрият родител се намесва в краен случай. Може би ни гледат какво
правим и ни се чудят защо не посягаме към техните знания. Нали затова
са ни ги дали – не може винаги да ни държат за ръцете. Ще се окажем в
ролята на идиотчето в рода.
2011
– Може и идиотче, но родителят си е родител. Пак ще ни обича. Ето

затова е толкова важна ролята на любовта и семейството. Трябва обаче
да пораснем и да се научим сами да се грижим за себе си. Родителите ни
сигурно имат и други деца, за които да се грижат.
– Стига родителите ни да не са с разбиранията на Вергелич за
унищожаване на лошите гени – агресивните и слабоинтелигентните,
каквито сме ние. Значи ще се включиш в проекта на Коменданта?
– И все пак мисля, че Вергелич нямаше да остави закона действащ, ако
бяхме поставени при други ситуации. Струва ми се, че този човек е
изтъкан от противоречия и най – големият му ад е да остава насаме с
мислите си. Да, смятам да се включа в проекта – гласът на Тагарински
беше по-твърд, отколкото бе нужно. Явно се опитваше да си внуши, че
постъпва правилно.
- А не трябва ли да го обсъдим с другите „фараони” първо.
– Не. Погледни колко трудно го приехме ние с теб. Наистина не сме
дорасли още. Предният Комендант заплати с живота си изпреварването
на времето, а колко други го последваха? Засега ще остане табу. Можем
да се провалим в опитите, не е нужно да стресираме хората. И без това
равновесието в лагера е толкова крехко…
– И какво – отново ще има просветени и тънещи в невежество. Мислех,
че сега ще е по-различно, по-честно.
– Честно е всеки сам да дозрее за истината.
– Но ние не дозряхме. Случайно попаднахме на нея.
– Да, и затова едва не загубихме разсъдъка си. Истината е пред очите на
всички – спомни си думите на Коменданта. Не можем да искаме от бебе
да завърши университет. Това ще стане с времето. А дотогава ще
подаваме по лъжичка от знанието.
– Трябва бързо да учим и съзряваме. Да съкратим периода на
детството.
На четвъртия ден след заключването им, Комендантът завари
двамата приятели вглъбени в разговор, в който чертаеха стъпки за
действие как да постигнат съвършения човек за новите условия.
Вергелич нищо не каза.
От този ден нататък Януш, Тагарински и Малевски прекарваха
много време заедно в глухите часове на нощта, изолирани от останалите.
След време включиха и Ина към групата. Тя отдавна беше узряла за
старите – нови знания.
Комендантът от време на време идваше на сбирките им да
провери докъде са стигнали в изследванията си.
Един ден, Тагарински не се стърпя и го попита:
– Какви проекти още разработваш тайно от другите?
Комендантът се смути от неочаквания и директен въпрос.
– Не ти трябва да знаеш.
– Кой си ти? – Тагарински го гледаше в очите, сякаш за първи
2011
път го виждаше.
Мечти – излъскани и подредени;

мисли – смешни, откачени;
надежди – прилежно разкроени
и планове на попара раздробени.
Създадените деца по този проект бяха три на брой. Най-голямото

– София беше вече на 2 години и половина. Януш работеше по проекта
по-отрано, отколкото предполагаха Тагарински и Малевски.
София имаше крила, които излизаха от лопатките на гърба й и
бяха дълги, колкото ръцете й. Момиченцето често се оплакваше от болки
в гърба и сърцебиене. Явно крилата натоварваха слабото й телце повече,
отколкото можеше да понесе, макар да бяха само от хрущял и кожена
ципа, подобни на тези на прилeпите. С тях можеше да прелeти около
15–20 метра, което беше крайно неудовлетворяващо. За да излети й
беше нужно да пърха на място около минута и да е изправена. Болката,
която изпитваше детето при опитите, беше изписана на лицето й. София
не беше като другите деца – не се усмихваше, не играеше. На
Тагарински му се късаше сърцето, като я гледаше, и веднага я взе под
свое покровителство.
Другите две деца бяха продукт на кръстоска между човек и риба.
На гърдите си имаха хриле, а краката им завършваха с естествени
плавници вместо пръсти. Бяха момче и момиче и Януш ги бе кръстил
Адам и Ева. Проблемът им бе, че нямаха люспи, които да ги предпазят от
дългия престой във водата. Кожата им беше осмукана и странно
набръчкана. Слава богу, че Януш им бе оставил човешките дробове,
защото необходимостта да излизат на сушата бе голяма.
Децата не носеха удовлетворение на създателя си. Адам и Ева не
бяха типични представители на водния свят, нито София – на птичия.
Беше създал уроди и това го съсипваше. Януш прекарваше цялото си
време с децата, с документите, описващи създаването им. Четеше
медицинска литература, правеше опити, търсеше нещо да му подскаже
решение.
Искрено се зарадва на присъединяването на Тагарински и
Малевски към проекта. Само че двамата учени не споделяха
въодушевлението му и още в началото показаха дистанцираност и
скептицизъм. Застраховаха се с изказването, че ще проучат основно
документите, но не дадоха аванси да участват в бъдещите разработки и
опити.
Януш и на това беше доволен. Най-после ще има с кого да
обменя мисли, опасения. Знаеше че Тагарински ще го критикува, но и
той самият се самоизяждаше от съмнения.
Професорът сериозно се зае с новата си задача. Не спираше да
2011
се обвинява, че бе отблъснал Януш, когато най-много е имал нужда от

близък до себе си.
„Трябваше още в началото да бъда до него, да го предпазя от
грешките на младостта, ентусиазма и мъката. Тогава можех да
предотвратя появата на нещастните създания, които е сътворил.”
Изчете цялата документация. Наблюдава децата, опитите с
животни. Малевски не разбираше повечето неща, тъй като не бяха в
неговата област. Включваше се само при необходимост.
Веднъж Тагарински сподели с приятеля си съмненията, които го
глождеха:
– Дали да не извадим от кутията на Пандора (така наричаха
сейфа, от който бяха извадили откритията) и другия проект? Така и така
сме започнали да ги подкарваме…
– Какво имаш предвид? – Малевски не вярваше на ушите си – не
можеше Тагарински да се е променил толкова бързо и толкова много за
такова кратко време.
– Пътуване в пространство- времето.
– Да не си луд! Спомни си Филаделфийския експеримент как
подейства на участниците. При завръщането си моряците са горели в
пламъци, а светкавици са излизали от тела им. Много от тях са били
мъртви. Оцелелите били невменяеми и след това са пратени в лудници.
Ще се телепортираш кой знае къде! Може и да не успееш да се
завърнеш, не че ти трябва да се връщаш… Къде искаш да идеш – в
миналото или в бъдещето?
– Едва ли ще мога да поправя нещо, ако отида в миналото. Ще ме
сметнат за луд.
– Значи бъдещето… Какво ще дириш там? Съвършеното тяло?
– Съвършеното тяло при различните условия е различно.
По-скоро помощ или насока на развитие.
– Не можеш. Представи си, че посоката на развитие е океанът.
Твоето тяло не е пригодено за такава среща. Нямаш хриле и другите
необходими органи. Ще се удавиш. Дори и да не е океанът, а сушата,
ако въздухът там няма необходимите ни съставки, означава смърт. Не
знаеш какво ще завариш в бъдещето. Не може да има бъдеще без
настояще. Сам го каза преди – няма как бебе да завърши университет.
– Прав си. Имах нужда някой да ми припомни собствените ми
мисли. От нас, от настоящето зависи какво ще е бъдещето ни. Разбира
се, че ние избираме посоката. – Тагарински разтриваше слепоочието си.
Главоболието се бе превърнало в негов постоянен спътник.
– Не мога да разбера защо са ни дали знания, които не можем да
приложим…
– Как да не можем – ето, вечният двигател работи. Просто не сме
достигнали достатъчно зрелост за останалите открития. Разкриха ни се
по- рано, отколкото трябва, но и тяхното време ще дойде.
2011
– Нали целта беше да не се разкриват по-рано?

– Вулканът обърка сметките. Покрай проекта на Януш започнах да
мисля, че не всички знания, които сме получили, са завършени. Има и
такива, които само са ни загатнали посоката, в която трябва да се движи
мисълта ни. Не вярвам да са техни провалени проекти. Повече съм
склонен да мисля, че са ни направили някакъв своеобразен изпит и ако
го преодолеем, минаваме на по-висок етап на развитие. Всичко зависи от
нас. Добрите учители не дават наготово отговорите. Така че ще трябва
да се изпотим.
– Колко по-просто ще е да се върнем в миналото. Свикнали сме с
него, няма изненади…
– Как да няма? Представи си, че попаднеш в цивилизацията на
атлантите или лемурийците. Ще ти е познато ли? Ами, ако случиш на
епохата на динозаврите? Ако знам, че ще се върна и видя отново Тара…
– И ще оставиш Ина и децата? – Малевски не вярваше на чутото.
– О, не! Не знам. Много съм объркан. Ако съм предишният… без
сегашните знания и спомени за Ина и децата…
– И ще изживееш наново Апокалипсиса?
– О, не. Не ме слушай! Бръщолевя празни приказки, защото имам
страшно главоболие, което не ме е оставяло вече дни наред и съм в
задънена улица, без да знам как да открия изхода.
– Замислял ли си се дали няма да е по-лесно да пренесем
човешкия мозък в тялото на птица или риба, вместо да променяме телата
си.
– Замислял съм се. Но губим съвършените си ръце.
– А сърцето и душата ще останат ли?
Тагарински мълчеше. Замисли се за София. Болката я озлобяваше,
но пък я правеше по-умна от връстниците й, макар акълът й да
намираше странно приложение. Лъжеше и хитруваше, за да избегне
експериментите, а с това и болката. В лицето на Януш и другите
откриваше своите мъчители и странеше от всички и всичко. Беше едно
нещастно, подозрително и саможиво създание, което нямаше нищо
общо с усмихнатите херувимчета, които красяха паркове и църкви.
Когато й разказваше приказки никога не заставаше на страната на
добрите и мили герои, а винаги поддържаше лошите. А беше само на две
годинки и половина!
Адам и Ева също избягваха общуването с учените. Но те поне бяха две.
Изпитваха странна, нездравословна привързаност един към друг и
безразличие към останалите. Съсредоточени единствено в себе си, те не
приемаха нито хората, нито Софи.
„Дали тези създания не бяха загубили заедно с човешкия си
облик и човешкото си сърце и душа?” – питаше се Тагарински.
– Посоката, която Януш е поел, е за предпочитане пред тази да
превърнат телата ни в сменяеми части от пластмаса и метал – Малевски
2011
се опитваше да открива и в най-лошото нещо хубаво.
Комендантът се самозабрави.
Започна да строи бункери на повърхността на Земята,
предназначени за живеене. Работниците бяха непоправими престъпници,
участници в банди, убийци.
Работата беше изключително опасна, но по-опасно беше, че я
вършеха без предпазни костюми и маски. Не че в лагера липсваха
защитни облекла. Не, просто това беше още един от безкрайните
експерименти на Вергелич. Пробваше доколко човек може да се
приспособи към външните условия. Повечето бяха доброволци в
експеримента – тъй като бяха така и така обречени на смърт, сега поне
имаха някакъв шанс да умрат свободни или да са основоположници на
нов човешки вид.
Престоят на повърхността се увеличаваше с времето и
Тагарински предполагаше, че един ден Комендантът ще забрави да ги
върне в лагера.
Работата го затрупа. Работниците получиха безброй поражения от
радиационно облъчване, химически отравяния и наранявания от
хвърчащи предмети. Оплаквания като окапване на косата, ослепяване,
прегаряне на гласните струни от вдишаните химикали, диария,
повръщане, виене на свят… бяха ежедневие.
С жените експериментите бяха най-чудовищни, тъй като бяха
бременни. Всъщност това беше целта на Вергелич – създаване на племе
на повърхността на Земята.
„Целта оправдава средствата” – на кого беше водещо това мото?
Тагарински и Вергелич отново влязоха в лют спор. На Коменданта
му беше омръзнало да се оправдава и спори.
– Господи, кога най-после ще спреш да се правиш на морален и
състрадателен! Огледай се къде живееш и приеми действителността!
По-хуманно ли е да затрием целия човешки род? Някога имах такива
надежди за теб… а сега виждам, че си се превърнал в най-голямата
пречка за бъдещето ни. Ако не харесваш реалността, предложи по-добра
алтернатива, но ако не можеш, замълчи, за Бога!
Вергелич звучеше все повече като предишния Комендант.
Никой не подкрепи Професора, макар и да не се обявиха
открито срещу него. Неутрална позиция заеха дори Малевски и Ина.
– Защо? – не разбираше Тагарински. – Нима сте съгласни с
експериментите на Коменданта?
Януш изплю камъчето:
– Дори родените в подземията деца мечтаят да излязат навън.
След първите няколко месеца на приспособяване смъртните
случаи и здравословните оплаквания намаляха. Родиха се и първите
бебета на повърхността.
2011
Новите деца бяха отражение на коктейла от химикали, прах и

облъчвания. Раждаха се с едно или три очи, с огромни или малки глави…
Постепенно племето на мутантите заживя отделно от
лагерниците. Създадоха си собствени закони и правила. Комендантът им
осигури всичко необходимо за живот – техника, удобства, пречистена
вода и ги остави да се оправят самостоятелно. При молба не отказваше
да помогне, като например можеха по всяко време да ползват лекарски
грижи. Храната обаче трябваше да си набавят самостоятелно от
изградените вече парници и рибарници.
Всички се надяваха намеренията на Коменданта да имат успех.
С годините Тагарински все така беше против създаването на

експериментални хора, но участваше в проектите, ако не заради друго,
то поне за да предотврати ненужно страдание, подобно на това на Софи.
Учените откриха бактерии в океана и на сушата. Не всичко беше
загубено. С настъпването на ледниковия период и климатът започна да
се нормализира. Постепенно успяха да извоюват все по-голяма
територия на повърхността. Създадоха заводи, метерологични станции,
опитни полета…
Решиха да изключат изкуственото ядро, за да може Земята да
поеме по своя естествен път. Лагерниците отново изживяха психически
трус – кое е правилното, но в крайна сметка решиха да се доверят на
учените. Известно време всички бяха на тръни, но Земята реагира
стабилно и всички се отпуснаха. Започнаха да изследват планетата,
която беше съвсем нова за тях.
Създадоха обсерватории. Изчислиха, че денонощието се равнява на
22 часа и 40 мин. Съответно и пълната обиколка на Земята около
Слънцето беше по-бърза и се равняваше на 312 дни. Бяха загубени
близо два месеца от годината. За сметка на това, поради по-голямата си
отдалеченост Луната обикаляше вече по-бавно Земята, за около 30 дена.
Приливите и отливите на океаните намаляха.
Учените се разделиха на няколко групи относно причината на
Апокалипсиса. Имаше такива, които смятаха, че в основата му стоят
опитите, извършвани в ЦЕРН. Създадена беше черна дупка, а много
светила на науката смятаха, че тя е своеобразен „тунел във времето”,
„машина на времето”, „врата за други Вселени”.
– Спасението ни е било единствено в това, че е била наистина
много малка и не е могла да ни засмуче в небитието. Но е била
достатъчна да разгради защитния озонов слой и сериозно да повреди
атмосферата на планетата ни. Излизащите от черните дупки струи
лъчения предизвикват високи нива на радиация, а те се комбинират със
скоростта на частиците от потока, която е близка до тази на светлината.
Тази скорост е засилила и скоростта на движение на Земята и
2011
предизвикала редица аномалии, които в крайна сметка довели до

изригването на Вулкана. В малките черни дупки преобладават
квантовите ефекти. Те претърпяват бързо изпарение и изчезват в
експлозия на радиация. Всяка черна дупка, която не може да консумира
нова маса, има крайно време на живот, което е функция от масата и?.
Губейки маса, черната дупка изчезва и кривината на
пространство-времето се изглажда.
Според други учени действащите физични закони не позволяваха
нищо да се губи и изчезва, а само да променя състоянието си. През
тунела-хиперпространство Земята бе излязла с маса и енергия някъде на
друго място във Вселената, но вече със задействани нови правила и
закони на съществуване. Някои дори смятаха, че Слънцето не е
познатото Слънце, а съвсем ново, различно.
– Какво става с водата в изпусната мивка? Вихри се в спирала
навътре в дупката на отводната тръба. Не изчезва, а отива пак като вода
вече в друг съд – канала. Какво става, ако уцелиш окото на водния
вихър – минаваш сух през отвора. Може би точно това сме направили, и
то с голяма скорост, мигновено, защото там пространството е разредено
или го няма.
– Направихме същата грешка, каквато са направили атлантите –
заиграли сме се с неща, за които не сме имали достатъчно знания. Сами
сме предизвикали Апокалипсиса. След всяка такава колосална грешка се
лутаме като номади из звездното пространство. С експериментите си с
торсионните полета атлантите са разместили не само магнитните полюси
и забили цял континент под повърхността на океана, а са изместили
Земята в пространство-времето. Може би затова не виждаме марсианците
или жителите на Венера, които са съществували в действителността,
паралелно с тях, защото това не са познатите им Марс и Венера, а
съвсем различни планети. Сега ние също може пак да сме попаднали в
една съвсем нова Слънчева система, като продължаваме да наричаме
новите обекти с познатите ни имена и да ги оприличаваме на старите.
Това изказване имаше невероятни последици.
Изведнъж лагерниците спряха да гледат на учените като на

спасители. Заради тяхното нездравословно любопитство и самозабрава
във величие, бяха загубили близки, любими хора, живота си, миналото
си и бъдещето. Учените ги бяха осъдили на доживотен затвор в
подземията, без право на помилване. Бяха ги обрекли да се хранят с
човешка плът и да търсят спасение като променят красивите си
съвършени тела в уродливи и животински. Заради тях бяха прогонени от
дома си и дори от галактиката си. Учените бяха демоните, носителите на
злото, на разрухата, на опустошението вън и вътре в тях. Възхищението
и уважението към делата им изчезна. Не искаха съветите, мнението,
2011
децата им.
Учените ходеха засрамени сред хората. Обвиненията се сипеха
отгоре им. Отвращението на лагерниците бе изписано на лицата им.
Хората открито ги заплюваха и псуваха. Омразата ги заливаше толкова
обилно, че учените започнаха да се страхуват за живота си.
Комендантът се видя в чудо, но не можеше нищо да направи. Самият той
принадлежеше към изследователите от ЦЕРН. Никой не искаше нито да
го слуша, нито да изпълнява заповедите му.
Тагарински като миротворец се страхуваше от нарушеното равновесие.
Чудеше се какво може да направи, за да го върне. Хората бяха
забравили всички добрини, сътворени от учените – удобствата,
парниците… И наистина, сложени на везната последиците от добрите и
лошите им дела, везната застрашително се накланяше не в полза на
изследователите.
Тагарински започна тежки преговори. Чудеше се как все така се
озоваваше сам срещу множеството.
– Никой не може да каже със сигурност коя е причината за
Апокалипсиса. Беше изказано само мнение.
– Признанието излезе от тях.
– Има разлика от умишлени и неумишлени действия.
– Как да не са умишлени? Бяха похарчени милиарди за техните
проекти. Малко ли световни учени ги предупреждаваха за възможните
последствия? Унищожиха една камара народ, за да си начешат егото.
Планетата ни загина заради това, че не знаят кои граници не трябва да
прекрачват.
– Намеренията им са били добри.
– Ами, да – Адът, в който живеем сега, е застлан с добрите им
намерения.
– Ами, ако бяха успели? Представяте ли си до какви…
– Е, как да не са успели? Нали са създали черната си дупка – това
беше целта им.
Логиката на хората беше необорима.
– Добре – предаде се Тагарински, – дори те да са виновни за
нещастията ни, пак те са хората, които могат да ни помогнат, за да не
живеем съвсем като скотове.
– И как да не сме скотове? Ядем мърша, ядем себеподобните си…
– Но само ядем! И в скоро време това ще престане благодарение на
тях.
– Че какво разбират те от растениевъдство и животновъдство? Те са
ядрени физици. Ние не работим ли?
– Не можем без тях, признайте си го!
– Защо да не можем? Какво ни интересува Вселената? Ние имахме
такава хубава планета?
– Именно – имахме! Сега я няма! Сега трябва да я облагородим
2011
наново и само те могат да ни помогнат. Не трябва да се връщаме към

миналото. То ни носи само болка и разединение. Не можем да го
променим.
– Ами, ако се върнем с машината на времето?
„Ето, хората започваха да узряват и за това знание” – мислеше си
– Ако се върнем с машината на времето, ще преживеем нов
Апокалипсис. Дори да не е точно същия и причините да са други, но
Съдбата ще ни го предлага пак и пак дотогава, докато минем през него и
научим някои истини за себе си и заобикалящия ни свят. Не можем да го
отлагаме вечно. Не усвоим ли знанията, няма как да има бъдеще. Без
болка няма как да се издигнем на ново ниво. Болката от загубата на
нашите близки, минало ни накараха да ценим и да се радваме повече на
това, което имаме. Но това, предполагам, е само малка част от това,
което е необходимо да учим занапред. Трябва да усвоим и прошката, и
смирението… – Тагарински се почувства като проповедник. ”Откога бе
започнал да проповядва истините от Библията? Така се беше случило, че
никога не му остана време да я дочете докрай!”
Учените усвоиха урока, наречен смирение. Дори само да имаше
частица вярно от предположението, те бяха разпнати на кръста, наречен
вина. Човешката ненавист беше малко наказание за тях, сравнение с
Ада, в който се пържеха от собствени мисли и чувства. Апокалипсисът
беше в тях. Но трябваше ли да обуздаят любопитството и въображението
си? Нали това бе същността на човека!
Хората се чудеха откъде да намерят сили да простят. Всеки имаше
поне по един любим човек, загинал в разрухата. Как да забравят? Всяка
фибра на телата им се тресеше от възмущение и търсеше възмездие.
Тагарински продължаваше да проповядва:
– Човечеството е простило и се е примирило със загубите от
толкова много войни. И сега ще прости, ако иска да продължи напред.
Ние също сме виновни пред децата ни, че сме мълчали и допуснали това
да се случи. Ако имахме гражданска позиция, ако бяхме по площадите,
вестниците, телевизиите…, ако бяхме задружни в своя отпор… Вината е
обща. Заедно предизвикахме Апокалипсиса.
Хората лесно виждаха чуждата вина и трудно осъзнаваха своята.
И все пак Тагарински беше прав. Хората бяха простили и
продължили напред след Първата и Втората световна война, Херушима…
Вярно, че никоя война нямаше такива колосални последствия като
сегашния Апокалипсис, но всичко това се дължеше на откритията, с
които учените сега разполагаха. Положението, в което се намираха,
трябваше да им е като обеца на ухото, да се отнасят с по-голямо
внимание към използването на знанията. Само мъдрите и уравновесени
хора можеха да имат достъп до тях. Амбициозността беше по-лошо
качество дори от агресивността.
2011
Едно грандиозно събитие накара хората да отместят внимание си от

болезнения проблем и да насочат поглед към небето.
Над лагера космически обект предаваше радиовълни. Учените
трескаво се заеха да отговорят. Въодушевлението заличи
противоречията между хората.
„Кои бяха? Извънземни или учените на нацистите? Ако бяха
вторите, дали още държаха на идеологията си?” – В лагера имаше
представители на различни националности – евреи, негри, цигани…
Отговорът не закъсня. Към Земята се спуснаха два малки
космически кораба, които кацнаха с изключителна точност и лекота в
изчистената от атмосферни аномалии територия на лагера. От тях
слязоха хора като тях.
Лагерниците побързаха да осигурят сигурна защита на скъпите
техники и заобиколиха любопитни гостите си, затрупвайки ги с въпроси.
Бяха трима мъже и една жена. Идваха от Луната, но бяха от
различни раси – европеидна, монголоидна и негроидна. Донесоха им
непозната техника и много чертежи и документи. Астронавтите се
оглеждаха наоколо и не знаеха на кой от множеството въпроси да
отговарят по-напред.
Най-после лагерниците въдвориха някакъв ред в хаоса. Думата взе
жената:
– Ние сме представители на човечеството, живеещо на Луната.
Имаме изградена колония на Луната, в която пребиваваме постоянно със
семействата си. Всъщност, това са цели градове, подобно на това, което
имахте на Земята. Проблемите на планетата ви се отразиха и на нас, на
Луната, макар и да не дадохме човешки жертви. Нашите градове са на
няколко нива – дълбоко под Луната и на повърхността й. Всичко, което
беше на повърхността, бе разрушено. Подобно на вас, сега изучаваме
една нова Луна, тъй като промените, които настанаха са колосални.
Луната се отдалечи от Земята и гравитацията, магнитните полета,
климата… – всичко вече е различно. Ние ще се справим, защото сме
подготвени за всякакви условия на Луната още с отиването ни там. Взели
сме мерки за защита и сме изградили много варианти за отстъпления и
действия за сигурност. Въпросът е какво можем да направим за вас и
Земята? Вече разпръснахме специални бактерии, които се хранят с
радиация. Изграждането на озонов слой не става обаче бързо при тези
мащаби на разрушения. В океаните, реките също разхвърляхме
бактерии, които ще ги прочистят, но ще минат векове, докато започнат
да се възстановяват. Няма магическа пръчка. Опустошението става
бързо, но не и възстановяването.
– Донесли сме наши разработки, с които ще разнообразите
храната си. Всяко начало е трудно, но ще видите, че с всичко се свиква.
Нещата няма да станат по-добре за вас, но за внуците и правнуците ще
2011
започнат да се оправят.
– Има ли други лагери на Земята като нас?
– На Атлантида, в Тибет са два, има и под водата няколко, в
Андите също са два. На дъното на океана се е запазил генофондът на
всички растителни и животински видове, живели някога на Земята. На
сушата също има оцелели хранилища – в Тибет. Има много частни
бункери на шейхове, милиардери, на политици, на известни шоу-звезди.
Най-многолюдни са бункерите в Тибет. Най-технически подготвени са
тези на Атлантида.
Учените от ЦЕРН се спогледаха и решиха да споделят с
гостите това, което ги мъчеше от известно време.
– Дали е възможно в опитите си да открием Хигс бозона, да сме
създали малка черна дупка и да сме изместили Земята в
пространство-времето? Луната като спътник на планетата ни да е
преминала с нас в новото пространство, а Венера и Марс да са останали
в старата ни Слънчева система.
Новодошлите почти веднага отхвърлиха теорията.
– Прекалено много трябва да са съвпаденията. Например, как
Земята не се е разпаднала на съставните й частици? Как не е попаднала
в периферията на новата Слънчева система или пък по-близо до
звездата, така че да се разтопи, ами точно на подходящото пак място за
живот? Можела е да попадне на по-горещо или по-студено Слънце,
по-малко или по-голямо… Не, не, едва ли… Или освен ако Галактиката ни
е огледална…
– Знаете ли за съществуването на жители на други планети?
– Ето, ние можем да сме едни от тях.
– Има ли вода на Луната?
– А атмосфера?
– Американците кацали ли са на Луната?
Разговорът заплашително все повече заприличваше на разпит и
Комендантът, както и гостите, побързаха да го приключат.
Астронавтите бяха услужливи и досетливи. Бяха донесли най-вече

медицинска техника, кашони с обезболяващи и лекарства, както и
радиопредавател за комуникиране с базата им. Предложиха им двама от
тях да останат и да вземат на Луната представители от земния лагер.
Така по-добре щяха да обменят опит. Желаещи да тръгнат към Луната
имаше много. Астронавтите държаха бъдещите им гости да са млади и
физически здрави заради опасния полет. Избраха мъж и жена, съответно
физик и инженер по образование, и още на другия ден поеха към
кораба-майка, акостирал извън орбита.
На Земята останаха жената – представител на европеидната раса и
един чернокож. Двамата веднага се заеха да им покажат изграждането
на модерни парници, в които можеха изкуствено да се симулират
2011
годишните времена, като зеленчуците и плодовете бяха огрявани от

мощна лампа – имитация на слънце. Тази придобивка беше повече от
ценна за лагерниците. Толкова години не бяха вкусвали никакви домати,
дини, череши… Всички се втурнаха неистово да строят по показания
модел още и още парници. Двамата гости не се уморяваха да обясняват.
Показаха им как същите парници могат да служат и за рибарници, за
отглеждане на овошки и дори дива растителност. Бяха като минисветове.
Астронавтите останаха изненадани, че притежават вечен двигател,
но не се заинтересуваха по-нашироко от действието му. Повече
полюбопитстваха за апаратурата и опитите, извършвани в Големия
андронен колайдър, както и здравословното състояние на племето,
живеещо на повърхността.
Ина, Тагарински и Малевски често се събираха в кабинета на Януш да

обсъдят новите задачи или просто да побеседват. Понякога към тях се
присъединяваше и Вера. Сега тема на разговора им бяха лунните гости.
– Откъде астронавтите знаят, къде се намират оцелелите бункери?
– както винаги Ина беше подозрителна.
– Нали ние им дадохме сигнал, може другите също да излъчват
сигнали – напомни и Януш.
– Да, ние имаме техниката, но как например тибетците ще излъчат
сигнал до тях?
– Може да не са излъчили. Засекли са ги. Нали знаеш военните
имат уреди, които остават секретни за простосмъртните като нас.
Сигурно действат и под Земята.
– Нашата Ина не може да диша, без да разшифрова някоя
конспирация за закуска – заяде се Малевски, който отскоро бе в повече
от кисело настроение. – Предлагам ти тази: двамата Коменданти са
илюминати, степен 31-ва, работещи за Световното правителство, което
пък е заговорничело как да намали популацията на Земята и затова е
спретнало едно Вулканче, но преди това просветените се изнесли на
Луната и сега пращат тези астронавти като шпиони…
– Подигравай се, но откъде предният Комендант знаеше за
откритията в сейфа на банката? Защо Вергелич продължи оттам,
откъдето той спря?
– Инче, Инче – Януш заклати глава състрадателно, лошото
настроение беше заразно. – Комендантите не се познаваха дори.
Двамата са от различни държави, с различни професии, минало,
интереси… Нямат нищо общо един с друг. Пък и си спомни – първият
Комендант говореше не за точно определена банка, а за най-близката.
– Да, бе! Може да е говорил така, защото е знаел коя е
най-близката. Това означава ли, че във всяка банка по света има
подобни открития. – Малевски си спомни какво беше казал Вергелич.
Едва ли просветените са сметнали банките за емблематични сгради, в
2011
които да съхраняват знанията. Сейфът не е явно място.

– Ами точно там е конспирацията, умнико – заяде се и Тагарински с
приятеля си. – Ако са били откраднати от някоя тайна организация с
пипала в различни държави и градове? Помисли кой има пари в
Швейцарски банки – милиардери, мафиоти, диктатори. Няма начин да не
са членували в някоя тайна организация. Как са натрупали тези пари?
Защо не ги натрупа ти, след като имаш една камара дипломи, титли,
отличия. Твоите книги и открития в швейцарски сейф ли ги държеше?
Тези документи са били погребани там, но по-вероятно са използвани за
лична облага.
– Честно, не разбирам за какво спорим – Ина се тръшна на стола. –
Конспирации винаги е имало и ще има, колкото и да ги отричаме. Това,
че нашият мозък не може да ги проумее, не значи, че не съществуват. Те
не мислят като нас. Който ги е скрил, е имал тъмни намерения. Бил е
използвач и изнудвач. Престъпление е да знаеш и да не споделиш.
– И се връщаме към нашата дейност – ние сме тези тъмни типове, които
тайно от лагерниците разработваме супермена, бъдещия човек-амфибия
и Батман – да видим кой ще се облажи? – Тагарински се тръшна до Ина
на съседния стол и изгледа свирепо Януш. Тази работа продължаваше да
му тежи и да я върши с нежелание.
– Не, това е дъвкана тема – запротестира Малевски, – дайте да
поклюкарстваме астронавтите и да ги вкараме в някоя конспирацийка.
Хайде, Инче, надеждите ни са в теб.
Ина дори не чу подканата. Мислите й бяха другаде:
– Не ви ли направи впечатление, че почти не обърнаха никакво
внимание на вечния двигател. Това е колосално откритие, а те го
подминаха, което ме навежда на мисълта, че те са знаели за него и
разполагат отдавна с благините му…
Мъжете се засмяха – Ина не изневеряваше на своята същност.
– Има и друго, което ме притесни – жената игнорира смеха им. –
Как са се разположили на Луната? Защо научаваме чак сега за базите
там? Какво друго още са държали в тайна? Най-вече искам да науча кои
са тези, които разкрояват териториите и как враговете стават съюзници.
– Последното е бизнес, миличка – парите сплотяват.
– Точно това ме притеснява – че съм живяла в нереален свят.
Толкова много неща са се случили около мен, а аз съм била в неведение.
Трябваше да стане Апокалипсисът, за да разберем за вечния двигател, за
машината на времето, за парниците, за базите на Луната…
– Сега започнахме да се взираме в миналото, да търсим
причините. Може би защото нямаме забавления – телевизия, кино,
театър… Няма ги и политическите циркови клоуни да мажат по истините.
Трудностите ни направиха по-отговорни и мъдри.
– Дали? – Тагарински не беше убеден. – Човечеството никога
няма да помъдрее – колко пъти е отчитало, че войните са лошо нещо и
2011
колко войни е водило?! Имаме склонност да допускаме едни и същи

грешки.
– Смятате ли, че наистина се е воювало във Виетнам,
Афганистан, Сърбия, Босна, Ирак…? – не се сдържа Ина. – Ако наистина
се е воювало при съвременните техники, тези държави нямаше да
съществуват. Още повече – кой с кого воюва? Една огромна, супер сила
като САЩ и НАТО с някакво джудже и нихиалититче като Сърбия? Не е
ли смешно дори да си го помислим? Вземете и Афганистан – хората там
дори не могат да напишат името си… А колко години ни бълникаха с тая
война?
– И как да не се е воювало? Аз имам роднина, ранен във войната
в Ирак – обади се Януш.
– Ами, да – тук-там малки битчици, задължително с много кръв и
раздухани по медиите. Но ако са искали истинска война – щяла е да
приключи за не повече от няколко часа.
– Ами населението? Нали трябва да е хуманно? Защо покрай
сухото да гори и мокрото?
– Има парализиращи средства – не е нужно да умират.
– Съгласен съм за смешните войни. Даде се възможност за
отклоняване на вниманието с цел да ни изпапат паричките. Всъщност
средствата са отивали за секретни бази на Луната и Марс.
– Спомняте ли си, че в последните години преди Вулкана се
заговори дори, че нямало Холокост. Газовите камери са били с цел
обезпаразитяване. Как да се изчистят хиляди хора от бълхи, които носят
смъртоносен тиф, освен като престоят десетина минути в помещение с
несмъртоносна концентрация на газ? Е, някой асматик може да не е
издържал…
– Нали казваха, че в газовите камери фашистите са използвали
отровния газ „Циклон Б”. Това е газ, който оставя жестоки поражения по
кожата, каквито на снимките не са констатирани, нито по телата на
обгазените. Опасният газ остава смъртоносен за определено време и
мъртвите трябва да се изнасят със защитни костюми. Това също не бе
видяно на филмовия и снимков материал.
– Да, и аз си спомням тази история – Малевски се сети за шума,
който се беше вдигнал по този въпрос. – Този, който твърдеше това, го
съдиха, трябваше да се извинява на жертвите… Вече истината и лъжата
толкова са се оплели, че не можем да се ориентираме кое е реално и кое
не. Същото е и с времето. Уж още сме били в миналото, а сме
разполагали със знания от бъдещето като машината на времето.
– Какво има да му разбираш? Живеем в паралелни светове.
– Е, това твое изказване съвсем ме обърка. Трябва да има
някаква подреденост и последователност – запротестира Вера, която
рядко се обаждаше, предпочитайки повече да слуша.
– Светът е създаден от хаоса, каква подреденост очакваш! И
2011
какво не можеш да разбереш? Заедно с теб живеят паралелно много

хора. Някои от тях са по-млади. Те преоткриват неща, които ти отдавна
си научила, но има и по-възрастни и с по-голям опит от твоя, така че и
ти имаш още много да учиш, за да достигнеш тяхното знание. Всички,
обаче, съществуваме паралелно.
– Лъжата и истината са частите на едно цяло. Както и миналото,
и бъдещето – философски завърши Малевски.
– А коя е другата част на настоящето? – полюбопитства Вера, за
която повечето неща, за които групата говореше, бяха непознати.
– Няма друга част, затова не е цяло и завършено.
– Добре, че Църквата няма влияние в лагера. За тези изказвания
отдавна да сме анатемосани.
– И не само тя – ФБР и ЦРУ отдавна да са се задействали.
– Или пък илюминатите.
– Последните със сигурност още са тук – убедено каза Ина.
Лунните гости изкараха доста време в земния и подземния лагер. Бяха

много любезни и отзивчиви. Предложиха много интересни архитектурни
идеи за печелене на пространство и самостоятелност в тесния лагер.
Така например с подръпване на въже, висящо на стената, от тавана като
лифт можеше да се свали легло или дори цяла стая и пак да се издигне с
обитателя си нагоре. Пространството оставаше, въздухът – също, защото
стаята или клетката можеше да е направена от отпадъчни материали
като клонки въжета и дъски. Така хората можеха да спечелят отделна
стая или кабинет, където да се радват на самостоятелност и
индивидуални удоволствия, без да пречат на останалите.
Много ценно знание получиха как да изработват и олекотени
строителни материали. Нямаше нужда от тухли и цимент. Всичко беше на
силиконова основа, също толкова здраво и топлоизолиращо като
масивното строителство, но много по-евтино и бързо. Тагарински беше
възхитен от технологията.
– Целият живот на родителите ми отиде в изплащане на една тясна,
мухлясала панелка – рожба на социалистическия гений.
– Ако технологията тогава е била евтина и достъпна, всеки ще е
можел да се възползва, но каква ще е изгодата на строителните магнати?
Защо да го правят? С високите наеми и вноски по изплащане на заеми са
държали успешно хората в робство.
Тагарински изгледа изненадан приятеля си.
– Звучиш като Ина. Може би са ги открили на по-късен етап. Не
бъди черноглед – търси положителното!
– Вече все по-трудно откривам положителното. Яд ме е за
пропуснатите възможности. Какъв живот само сме могли да водим! Имали
сме всичко, само не и съзнание.
Чернокожият инопланитянин предложи да им помогне да си
2011
направят безжичен интернет и телевизия. Не бяха нужни спътници, а

само едно малко устройство, което да излъчва и приема. Предложи им
дори да ги свърже с телевизията и интернета на Луната. Така програмата
щеше да е по-богата и разнообразна и щяха да са в постоянна връзка.
Лагерниците се въодушивиха. Сред тях се намериха и такива, които бяха
работили като журналисти и радиоводещи. Само Ина не беше доволна:
– Ще започнат пак манипулациите. Тъкмо се бяхме научили да
мислим!
Първият ден, когато започна да се излъчва телевизионната
програма, беше празник. По 30–40 човека се скупчиха пред
приемниците, стаили дъх. С включване на лунните излъчвания
разнообразието се увеличи. Научно-популярните и образователни
програми най-много се котираха. На Луната телевизията се използваше
като своеобразно училище. Децата стояха по 4–5 часа пред екрана и
оттам усвояваха основните знания. Интернет също имаше подобни
функции. Така всеки можеше да напредва индивидуално, като сам
определяше скоростта и времето за учене, както и уроците, които да учи.
Училището беше добило съвсем други измерения. Класната стая, както и
съучениците, бяха виртуални и всеки път различни. Липсваха
политически, исторически и спортни предавания, както и шоу програми.
Всичко се предлагаше на зрителя като една от многото възможности и
никога – като даденост и определеност. Нямаше нещо, което би
предизвикало спорове и дрязги. Липсваше и всякакъв полъх за
насочване на вниманието към сексуалност и агресивност.
Първите дни земляните си мислеха, че има цензура на програмите.
Впоследствие свикнаха и дори започна да им харесва. Не се натоварваха
с отрицателни преживявания, не губеха енергия в спорове. Филмите с
пистолети и наркотици изглеждаха архаични на новия фон. Тази цензура
и контрол не водеше до пропаст между хората и спомагаше културното
развитие да върви в крачка с технологичното.
Лунният живот накара земните хора да видят колко уродливо
бяха подредили живота си.
Жената – представител на Луната прекарваше много време на
повърхността заедно с племето на мутантите. Тагарински забеляза, че им
взема кръв и изследва здравословното им състояние. Носеше им редовно
хапчета.
На Луната се използваха само екологични, модерни решения за
добиване на енергия и ресурси, без да се нарушава равновесието в
природата. Това се пренесе и на Земята.
– Какъв парадокс! Когато раят беше на Земята, правихме всичко
възможно да го омърсим и отровим, а сега, когато адът е при нас,
прилагаме екологични технологии. Сякаш можем да предизвикаме още
по-голям Апокалипсис от съществуващия сега – Тагарински не откриваше
смисъл в действията на хората.
2011
– Винаги може повече. Така например и ние да сме мъртви.

– Ние всички сме мъртви. Старите Тагарински и Малевски отдавна
ги няма. На тяхно място са съвсем нови и различни хора с коренно
променена ценностна система, с по-чудат живот, отколкото някога бихме
предположили, че ще живеем. Само телата са ни старите обвивки.
Завръщането на кораба със земните учени беше голямо събитие.

Целият лагер се стече да го посрещне. Имаха дори плодове и зеленчуци
за празничната трапеза.
Завърналите се „земляни” – Елизабет, инженер-химик от
Германия, и Фридрих – физик от световна величина с доста разработки в
областта на астрономията, бяха необичайно мълчаливи на фона на
заобикалящата ги еуфория. Отсъствието им беше близо година.
Промяната в тях беше очебийна. В погледите им имаше нещо странно.
Бяха видимо остарели и побелели. Макар да се усмихваха и привидно да
демонстрираха ентусиазираност, за Тагарински не беше трудно да
разбере, че нещо не беше наред. Прекалено много пациенти бяха минали
през практиката му на лекар. В началото го отдаде на опасния полет и
дългото отсъствие, но когато месец след тяхното пристигане,
поведението им оставаше все така странно, макар че се опитваха
всячески да го прикрият, Тагарински реши да се задейства. Покани
Елизабет под предлог за контролен преглед.
– На Луната сте разполагали с най-модерна техника и
удобства – сигурно не ви се е прибирало в нашия първобитен лагер?
– И да, и не – беше уклончивият отговор, който получи.
– Напълнели сте.
– Храната беше първокласна.
Тагарински подаде на жената бележка с въпроса, който го
вълнуваше:
„Всичко наред ли е?”
Елизабет го изгледа стреснато. В погледа й различи страх и
колебание. Професорът мълчаливо посочи молива и я подкани с очи. Тя
го взе и с треперещи пръсти написа отговор: „Те са биороботи.” След
което стана и трескаво започна да се облича, като даде ясно да се
разбере, че повече нищо няма да каже.
Тагарински имаше много въпроси, но не искаше да я подлага на
допълнителен стрес. Продължи с неангажиран разговор, за да не
изглежда подозрително, ако някой ги подслушваше.
Когато Елизабет си замина, дълго гледа бележката с написаното.
Припомни си срещите и разговорите с лунните гости. Не откриваше нищо
странно в поведението им. Бяха по-сдържани и по-услужливи от
останалите хора. В началото това му правеше впечатление, но след като
разбра как е устроен живота на Луната, го удаде на по-различното
2011
възпитание.
Той самият преди изригването на Вулкана често се ядосваше как
обществото пропиляваше заложбите в децата, унищожавайки им
природната доброта, насаждайки в съзнанието им злоба и агресия. Дори
в анимационните филмчета имаше оръжия. Предпочиташе дъщеря му да
беше възпитавана от телевизия и интернет, подобни на лунните. Сега
родителите нямаха опасения да оставят децата си неограничено време
пред приемниците. Не се страхуваха, че рожбите им ще получат
неприлични предложения, нито че ще бъдат подмамени и излъгани в
интернет. Нямаше ги лъскавите реклами с пърхащи, разголени куклички,
увиснали на дебелите вратове на мутри, въртящи в ръцете си оръжия и
каращи мощни коли. Телевизията и интернетът предлагаха само научни и
образователни програми и възпитаваха в сдържаност и стремеж към
знания.Това беше чудесно! Инопланитяните бяха ерудирани, вежливи, с
което се открояваха от арогантното и грубо поведение на повечето от
тях. Никога не ги видя да псуват, да повишат тон или заплашват. В
интонацията на гласовете им нямаше нотки на истерия, страх… „Дали не
беше това? Боже, те нямаха чувства! Имаха мозък, в който залагаха
знания и определено поведение… но програмистите им бяха изтрили
емоциите.”
Тагарински се изплаши. Лунните им посетители бяха вече година
при тях, а никой не бе усетил нищо подозрително в поведението им.
„Можеха ли да бъдат толкова съвършено програмирани?” - Мислите
на Професора пърхаха тревожно и дълбаеха бръчки по челото му.
Главата му запулсира.
„Не, не – едва ли се раждаха такива! Но кое изтриваше емоциите
им? Храната или водата облъчваха с нещо? Телевизията ли им
внушаваше начин на поведение?” – Тагарински си спомни дискусиите за
25-ти кадър, който оставаше невидим за съзнанието, но не и за
подсъзнанието. Спомни си и за психотронните оръжия, с които някога
облъчваха протестиращите на стачки и митинги. В Русия, Китай, САЩ се
правеха много опити в тази област. Много медиуми, врачки, екстрасенси
и всякакви там хора с особени способности бяха доказали многократно,
че има какво да се изследва в тази насока. – „А дали вече не беше
открито? Вудо-магиите не създаваха ли зомбита? Лунните хора зомбита
ли бяха? Ами ако са обсебени?”
Тагарински си спомни прочетеното за Хитлер. Тесният кръг на
близките около фюрера се бяха срещали на нощни медитации,
използвайки магични ритуали на тайните общества. Борман, Химлер,
Гьоринг и други нацисти, заемащи важни постове, са били от висшите
кръгове на древното общество Врил* (Vril) с корени в Атлантида.
„След като един човек можеше да въздейства така мощно на
толкова голяма маса хора и да въвлече почти целия свят във война –
защо трябва да подлагам на съмнение зомбирането или психотронното
2011
влияние?” – питаше се Тагарински.

„Защо Елизабет беше побързала да си тръгне? Не посмя да каже и
думичка на глас. Подслушваха ли ни? С каква цел дойдоха при нас – да
ни помогнат или да ни подчинят? Всъщност, помагайки ни, те ни
подчиняваха. Хората свикват с комфорта и му стават роби. Но това
означава ли, че трябва да живеят като пещерни диваци, за да запазят
свободата си? С донасянето на новите технологии дали не бяха донесли
и нов вид робство?
Тагарински показа бележката на Ина и Малевски. Изказа и
съмненията си. Заедно насочиха вниманието си към нередности и
особености в поведението на гостите.
– Дали пък Елизабет няма страхова невроза? Психически стабилна
ли е? – попита Малевски след едноседмично наблюдение над
„лунатиците”, както обичаше да ги нарича.
Инженер-химичката не изглеждаше да е уравновесена
личност. Избягваше да говори, отнасяше се подозрително към всичко и
всички, обичаше да се уединява, стряскаше се от обикновени шумове.
При тръгването за Луната беше друг човек, но полетът и престоят там,
може да са натоварили психиката й и да са отключили някое заболяване.
Насочиха вниманието си към Фридрих.
„Дали той щеше да потвърди твърдението на сътрудничката си?”
Двамата работеха в различни области, но все пак сигурно
споделяха впечатления помежду си, сплотени от факта, че са
единствените представители на земния лагер.
Тагарински реши да приложи същия похват и към физика – извика
го на контролен преглед. Между общите приказки му подаде бележката с
въпроса: „Всичко наред ли е?”
Фридрих го изгледа подозрително:
– Какво да не е наред? – запита на глас.
Тагарински му подаде нова бележка.
„Биороботи ли са?”
Фридрих се зачерви от притеснение. Алените петна по бузите бяха
в противоречие с твърдението му:
– Не разбирам.
Това беше достатъчно потвърждение за Тагарински. Явно и
Фридрих имаше някои подозрения, които не смееше да сподели.
Странното поведение на двамата учени зарази Тагарински и
приятелите му. Вече не смееха да изразят на глас мнение. Започнаха да
си пишат бележки, които в края на срещата изгаряха. „Лунатиците”
имаха мощни предаватели и приемници. Бяха го доказали с космическия
интернет, радио- и телевизионните предавания. С употребата на тяхна
технология бяха допуснали да са уязвими. Използваха неща, които не
разбираха, не бяха проучили въздействието им.
„Дали тези услужливи и изглеждащи толкова добронамерени лунни
2011
граждани не бяха техния най-лош кошмар? А може и те самите да бяха

пионки и жертви в ръцете на по-мощен и изобретателен гений.”
С всеки месец „нашествието на лунатиците” се увеличаваше.
Идваха и си отиваха. Гостите се сменяваха. Понякога вземаха
представители на земния лагер с тях на Луната. Но колкото и да се
натискаха да посетят земната посестрима, Тагарински, Малевски и Ина
не бяха одобрени от лунните й граждани. Позоваха се на възрастта на
Малевски и необходимостта на лагера от Тагарински. За Ина нищо не
казаха, но за облекчение на Професора и нейната кандидатура беше
деликатно отхвърлена.
Затова пък, за изненада на баща си и посветената му компания,
Вера беше одобрена за полет до Луната. Тя и Януш не знаеха нищо за
съмненията на близките им.
Тагарински се уплаши за безопасността на дъщеря си. Страхуваше
се да не се завърне с промит мозък или да подлудее като Елизабет, която
вече беше постоянна клиентка на психиатричното. Реши да я
предупреди, като й разкаже за подозренията си.
За негово разочарование Вера се изсмя на подозренията му.
– Ина те е заразила – невярващо поклати тя глава. – Нейните
измишльотини не ти действат добре. Във всичко търсите заговор,
конспирации. Не може ли просто да са по-добри от нас?
Тагарински не можа да я разубеди, нито да накара Януш да я спре
и тя замина.
Между Професора и ученика му отново настъпи отчуждение.
Тагарински не можеше да приеме, че в най-трудните моменти от живота
му, Януш заставаше на противоположната страна.
– Ти самият искаше да отидеш на Луната. На човек веднъж в
живота му се предлага такава възможност – оправдаваше се Януш. – А и
ти знаеш как Вера жадува за дете. Тук нямаме такова развитие на
науката.
– Колко си извратен! Вече имаш крилато и две деца с хриле, сега
биороботче ли искаш? – Тагарински беше ужасен от перспективата.
Януш пребледня от яд и очите му засвяткаха диво. Сви юмруци в
отговор. С мъка се овладя да не го удари, но заби юмрук в стената зад
него, така че ръката му прокърви. Професорът бе бръкнал в
най-чувствителната му рана.
Оттогава двамата спряха да си говорят. Срещаха се по коридорите
на клиниката, но се отминаваха. Тагарински престана да участва в
проектите му, и без това го правеше с нежелание.
Опасенията на Тагарински се сбъднаха. Вера се върна с бебе на

ръце. Благодарение на най-съвременна технология най-после се бе
сдобила с рожба. На Луната, подобно на Земята, ражданията бяха
планови и момичетата бяха предпочитания пол заради слабата
2011
населеност.
Дъщеря му дойде с много впечатления. Не спираше да разказва за
горите, реките, водопадите и сградите, разположени между тях.
Инженерните и архитектурни решения бяха на велики гении, преплели
красота и нереалност с практичност. Сградите бяха многофункционални.
Бяха снабдени с устройства, които едновременно пречистваха водата,
въздуха, неутрализираха вредните лъчения, консумираха топлината на
слънцето, генерираха ток, пречупваха светлината в невероятни цветни
лъчения, пръскайки я и осветявайки върховните постижения на
човешката мисъл. Постройките съчетаваха производствени,
административни и жилищни помещения. Така например развъдните
рибарници бяха направени като огромни аквариуми, които можеха да
заемат цели стени от спалнята или всекидневната. От леглото или дивана
можеше да се наблюдава невероятния подводен свят. Вървейки по
алеята към офиса си, можеш да се сблъскаш със сърнички, елени, зайци,
пауни и всякакви миролюбиви и прекрасни представители на
животинския свят. Прелитайки с лифт до съседна сграда виждаш под
себе си кръвожадни лъвове, излегнали се лениво до езерце с алигатори.
Един невероятен свят, пренесен от дивите, райски кътчета на Земята,
също толкова богат и разнообразен, опасен и прекрасен.
Вера беше въодушевена от екологичните автомобили, с които
можеш да обикаляш Луната, без да се изнервиш от задръствания и
чакане на светофари. Всичко се контролираше от свръхмощни компютри
и сензори.
Разказваше и за летящите мобили като за някакъв чудат лунапарк,
където и да катастрофираш не е опасно, а отскачаш като топка, и
шофирането е подобно на карането на блъскащи колички, на които
обичаше да се вози като малка.
Подземната Луна по нищо не се отличаваше от надземната. Е,
нямаше ги тези чудати мобили, но пък имаше влакове-стрели, които
наподобяваха по-скоро на телепортация, изкуствени ден и нощ с
изкуствени звезди и Слънце. Растителният и животински свят не се
различаваха от този на повърхността. Въздухът също беше толкова свеж
като горе. Тук беше разположен секторът за извънлунни пътувания.
Имаше рутинни полети до Марс и Венера…
Луната не беше разделена на държави нито области, а на сектори,
според природното и стопанското си предназначение. Имаше сектор
„Тропик”, „Екватор”, „Полярен”, „Савана”… с характерните флора, фауна
и климат. Сектор „Океан” се разпростираше между всички останали
сектори. Една невероятна имитация на земната природа. Мини-Земя,
където дивият свят не беше в противоречие с най-съвременните техники
и технологии, а напротив – допълваха се и си помагаха помежду си.
На Луната нямаше детски ясли, градини, училища. Майките се
грижеха за децата си до 3-годишната им възраст, след което компютърни
2011
програми поемаха ролята на бавачки и учители. На Луната нямаше

престъпления, така че не беше проблем малчуганите да остават сами.
Компютърът бе поел ролята на библиотека, кино. Липсваха
супермаркети. Всъщност никой не готвеше. По всяко време можеш да
отидеш на ресторант да се нахраниш, да вземеш храна за вкъщи или
просто да поръчаш. Пазаруването на необходими вещи за дома ставаше
по интернет. Никой не обикаляше магазини и не си губеше времето в
мерене на дрехи и обувки. Нямаше и голям избор. Два-три модела в
няколко размера, но удобни и функционални, които не беше нужно да
переш, защото материята, от която бяха изработени, не задържаше
никаква мръсотия. По този начин бяха направени и мебелите, подовете и
стените на помещенията. Прахът се улавяше от специални уреди, през
които въздухът циркулираше и се прочистваше.
Тагарински слушаше невероятните разкази на дъщеря си за този
спокоен и красив свят и му беше трудно да го приеме като действителен.
Твърде лъскав му изглеждаше. Приличаше на фантастичните филми,
които бе гледал като младеж.
– Как се строи такъв свят? Дали не е някаква холограма?
Действително ли съществува или е плод на човешката фантазия? Може
ли Луната винаги да е била жива, подобно на Земята?
– Няма как да не е била – разсъждаваше и Малевски. – Невъзможно
е да пренесеш такова огромно количество вода, че да напълниш цели
реки, океани.
– Паралелно със Земята ли се е развила? – недоумяваше и Ина. –
Това ли е била голямата тайна на посветените? Запазили са това райско
кътче само за себе си. Моделирали са го в комфортен дом, използвайки
най-големите научни открития. Доейки ресурсите на Земята и труда на
населението й, те са си осигурили един безоблачен живот с всички
красоти и удобства.
– А какво има на Венера и Марс? – въпросът на Тагарински беше
към Вера.
Дъщеря му вдигна рамене.
– Лунните граждани са много сдържани. Няма го земното
любопитство и празното бърборене. Всеки е зает със свои задачи и не се
интересува от действията и живота на другите. От
научно-образователните програми знаят за изригването на вулкана
Йелоустоун на Земята и сегашното й състояние. Знаят за базите на Марс
и Венера, че са подобни на техните, много от тях са живели в тях, но
тези които са били там не парадират с това.
– На Земята някога имаше един проект, наречен Венера. Дори бяха
започнали да го строят някъде. Не ти ли прилича на този свят, който е
създаден на Луната? – попита Малевски Тагаринки. Възрастта им даваше
предимството да си спомнят неща, които по-младите не знаеха.
– Не беше ли проект, противопоставящ се на политиката,
2011
монетарната система, бедността и войните?

– Не си спомням подробности – ядосваше се на паметта си
Малевски, която иначе рядко му изневеряваше. – Строяха подземни
градове на много нива, превърнати в комфортен дом за хората, някъде в
необитаеми региони на планетата като полярни или пустинни.
Предлагаха иновативни подходи като край на частната собственост,
социално съзнание, най-доброто, което науката и технологията може да
предостави на човечеството, без да е в конфликт с природата.
– Да, да… Природосъобразни градове, ефикасно използване на
енергията, получена от незамърсяващи източници, рециклиране на
отпадъците и поравно разпределяне на ресурсите в обществото… –
Тагарински потъна в миналото, търсейки отговорите за настоящето.
– Кой го е осъществил на Луната? От хуманна гледна точка ли го е
направил или за свое улеснение?
– Какво ще кажеш за нашите опасения? – обърна се Тагарински
към дъщеря си.
– Дали са биороботи ли? – Вера много беше мислила по този
въпрос, но пак се затрудняваше да отговори.
– Веднъж – несигурно започна тя – стана инцидент. Падна лифт с
жена и дете в него. Починаха на място. Бях наблизо и ми направи
впечатление, че никой не заплака, не се затюхка. Нямаше емоционални
реакции. Все пак случилото се беше за ядосване – два млади живота си
бяха отишли ей така, за нищо. Бащата на жената дойде. Вместо да
задава въпроси, да обвинява техниката, съдбата, късмета, Господ –
нищо, никаква показност на чувства! Оправиха по най-бързия начин
проблема и всичко продължи по старому. И не е само тази случка. Тези
хора или са много сдържани, или вие сте прави! На Луната никой не ходи
на гости, на купон, не празнува рожден ден, раждане… Никой не ходи на
погребение. Не се събират по никакъв повод освен за работа. Няма
споделяне на лични неща, проблеми, случки, клюки… Разговорите са
само служебни. Децата не се търсят да играят. Само учат, четат или
гледат образователни програми, а и ходят на някакъв спорт. Там на
уважение са индивидуалните спортове като фитнеса и колоезденето.
Отборните игри не са тачени, просто не са свикнали да са причислени
към колектив. Още от най-малки са самостоятелни. Не чух дете да
отговори на майка си или обратно – родител да повиши тон на детето си.
Никой не се хвали или изтъква в службата. Няма конкуренция или злоба
– защо този или онзи се е издигнал или постигнал някакъв резултат.
Всички са прекалено услужливи, вежливи… чак намирисва на фалш, но
не, няма фалш, това е животът им. Без спорове, нерви, дрязги – един
спокоен, бодър свят, само сред добронамерени хора.
– Възможно ли е човек да се промени толкова много? Или някой е
променил същността му?
– Спомням си – продължи Вера да разказва, – когато родих Лея
2011
(така бе кръстила дъщеря си), се запознах с едно момиченце в

болницата. Попитах го за какво е прието. Отговорът беше странен:
„Много се глезя.” Останах изненадана и казах: „Не го ли правят всички
деца?”, а то ми отвърна: „Само аз.”
– Промиват им мозъка, няма съмнение.
– Нищо чудно. Не им е било достатъчно да имат жилища в различни
държави и континенти – приискало им се на различни планети. И
навсякъде комфортът да е с тях. Застраховали са се не само да останат
живи на всяка цена, но и да не се лишат от удобствата, на които са
свикнали. Предполагам, че на Марс и Венера нещата стоят подобно на
Луната. Ако някога Луната се окаже в подобно състояние като Земята –
да имат къде да отидат. Не е нужно множеството, т.е. плебеите да знаят.
Лишили са ги от чувства по-лесно да ги контролират. Без чувството
омраза няма как робите да се вдигнат на бунт.
– Да. Сигурно са използвали Земята като производствена,
индустриална зона като ферма или лаборатория за своите опити. Била им
е и като източник на суровини. Все пак тя е значително по-голяма като
територия, но най-вече като население, което я прави трудно
управляема. Не са могли да ни превърнат в биороботи заради
числеността ни.
– Не е само това. Сега сме значително по-малко, но пак нещо ги
възпрепятства. Иначе да сме забравили да чувстваме досега. Това, което
промива мозъците им не е във въздуха и водата, нито в интернета и
телевизията.
– А може би не искат да ни превръщат в зомбита. Имат си
достатъчно на Луната. Ние сме достатъчно далеч от тях, просто трябва да
ни държат под око, което и правят, уж с помощта си.
– Каква ще им е ползата от нас, ако не ни направят послушни
слуги? – питаше се Малевски.
Тагарински се замисли.
– Може би прогресът и творческият процес идват от чувствата. Вече
има кой да възпроизвежда. Имат нужда от „чувстващи”.
– Или не искат да замърсяват новите си светове с отровите, които
се отделят при опитите им. Не искат да подлагат на опасност домовете и
комфорта си. Ние сме черноработниците, робите, опитните свинчета.
Ина се настрои бойно:
– Трябва да открием владетелите на планетите и да ги
унищожим!
– Как? По какво ще ги различим? Ние не можахме да отличим
биороботите от нас…
– Те са агресивните, подлите, интригантите, завоевателите, тези,
които обичат властта, опияняват се от величието – по това ще ги
познаем.
– Затова ли проявиха интерес към племето на повърхността?
2011
Помагат им.
– Едва ли от съчувствие, тъй като са неспособни да изпитват благородни
чувства!
– И ние не сме идеални - притежаваме доста лоши качества.
– Важно е процентното съотношение - дали си 20% или 90%
„озарен”.
– Дали първият Комендант не беше биоробот? Спомнете си как в
него се задейства заложена отпреди програма за спасение. Не можеше
да даде логично обяснение защо е толкова важно да се стигне до
банката, но дерзаеше в тази насока.
– И излезе прав. Не се съмняваше, обвиняваше, терзаеше като сегашния
Комендант, като нас.
– Дали някога ще открием истината за миналото и настоящето?
– Само тази част, която е удобна за тях.
– За кои тях?
Въпросът остана без отговор.
Веднъж Комендантът дойде в кабинета на Тагарински. Заключи

вратата и седна срещу него, кръстосвайки крака, с което показа, че
разговорът ще е дълъг, сериозен и поверителен. Поведението му не
обещаваше и да е приятен.
Професорът още не беше надмогнал последния им сблъсък. Буца
заседна в гърлото му.
– Какво има? – приглушено попита.
– Не споделяш с мен тревогите си – констатира Комендантът.
– Ти ги създаваш.
– За последните нямам вина.
– Откъде знаеш кои са последните?
– Януш ми каза за Елизабет, Фридрих, Вера… Откакто си го
зарязал, се чувства осиротял.
– Е, какво… мислиш? – колебливо запита Тагарински.
– Трябва да сме внимателни – прекалената доверчивост и прекалената
подозрителност за никого няма да са от полза. Бих искал да го науча
по-рано… от теб – Вергелич го гледаше право в очите. – Изгубихме много
време. Ценно време.
– Не сме сигурни.
– Няма значение. Това е много сериозно. Повече очи и уши, по-добре
виждат и чуват.
– Елизабет беше много изплашена. Не е безопасно да знаеш, нито да си
подозрителен.
– Как е Лея? – Комендантът пренебрегна страховете.
Тагарински се замисли за внучката си. Януш беше безкрайно
щастлив и горд баща. Не я смъкваше от ръцете и раменете си. Беше й
направил кукли от силикон и изнасяше цял театър, танцувайки и пеейки
2011
с тях. На Тагарински му се свиваше сърцето, като ги наблюдаваше.

– Много е малка… – въздъхна той, – още не знаем. При други
обстоятелства Януш щеше да е прекрасен баща и любящ съпруг. Щях да
съм на седмото небе, че имам толкова ерудиран и обаятелен зет. И на
всичкото отгоре лекар и мой ученик.
Двамата продължаваха да не си говорят, макар да започнаха да
поддържат формални отношения заради Вера и Лея.
– Би трябвало дъщеря ми да е най-щастливата жена на света
сега, а аз – най-гордият дядо, вместо това се треса от съмненият като
гледам детето. Знам, че и тя го наблюдава тайно и търси признаците.
– Много е малка – въздъхна и Вергелич.
– С Януш имаме много различни виждания.
– Знам. Сега няма да има кой да го обуздава… освен Лея, но… пък
ако се окаже… Не ми се мисли как би го приел. И за теб се притеснявам.
Тагарински се изненада.
– Недей! Взех си поука.
– Във водовъртежа на чувствата не един е потънал.
– Знам, но аз имам много да губя…
– Дойдох да ти предложа нов проект. След като вече не участваш в този
на Януш, реших, че може да си полезен другаде.
– Полезен? За кого? – Тагарински беше подозрителен.
– За всички.
– Пак ли си открил нещо в банката, което си забравил да споделиш с
останалите.
– Виновен – Комендантът се прокашля неловко.
– Не си ли взе поука с Януш?
– Взех си, но след като разбрах за подозренията ви, реших, че трябва да
сме подготвени и въоръжени със знания.
– Колкото по-малко знаем, повече сме блажени.
– Това е овчото мислене.
– Те са много, много напред. За тях винаги ще си останем овце.
– В някои области може да са напред, но в други… Добре е да
покажем и зъби.
– Какво си намислил?
– Увеличаването на числеността в лагера няма да стане бързо по
познатия начин. Затова си помислих да увеличим продължителността на
живота. С дълголетието ще дарим на хората повече младост и, съответно,
повече деца. Ако сме примерно 200–300–400 години жизнени и млади,
една жена би могла да има без проблем по 20–30 деца.
– Трябваше да ми дадеш този проект, преди да умре Тара.
– Тогава не знаехме нищо. Ще участваш ли?
Тагарински се замисли.
– Кой друг си включил?
– Ти ще избереш.
2011
– Добре – въздъхна уморено Тагарински, – по-добър е от този

на Януш.
Вергелич се изненада, че Професорът толкова бързо се съгласи.
Беше се подготвил за тежка и дълга битка, подобна на предишната.
– Не мога да повярвам, че ще се дадеш без бой – опита се да се
пошегува.
– Предният път беше много убедителен. Не ми се стои заключен сам.
Тогава имах компания… – намекна Тагарински.
– Да, спомням си какъв купон си спретнахте!
– И ти беше поканен.
– Ако знаехте как ми се искаше да остана! Но някой трябваше да играе
ролята на лошото ченге.
– Добре я изигра. Скъси ми живота поне с 20 години.
– Сега ти давам шанс да си го увеличиш.
– Да, разбирам. Ще се постарая. Животът ни напоследък стана много
интересен – фараони, летящи и опашати хора, „лунатици”, марсианци…
Ако и Венерините хълмове са толкова красиви, както се предполага от
името, за нищо на света няма да изпусна този купон.
Вергелич се засмя на асоциацията.
– Да, и аз си мислех, че ще живеем като мишки под Земята, а то се оказа
доста забавно. Само гостите ни да не ни промият мозъците и за капак да
се превърнем в биороботи с дълга трайност на годност и употреба.
– Ами, каквото Господ даде!
– Не забравяй какво съм ти казал за Боговете!
„Как да забрави?!”
Тагарински си го напомняше всяка сутрин, когато отмяташе мухлясалата
завивка, миришеща на пръст и миши изпражнения, когато гледаше
бледите призрачни сенки, в които се бяха превърнали хората, когато се
насилваше да преглъща неотменната супа, стараейки се да не мисли от
какво е сготвена.
Как да забрави Бога в себе си, когато костите го боляха от
постоянната влага, а главата – от тишината в бункера, когато очите му
търсеха широките кръгозори, а се сблъскваха с жълтата, глинеста пръст
в тунелите.
Богът беше в него, когато сънуваше Тара да го целува, беше и
когато се събуждаше с изтръпнали устни, но без нея, беше и когато
гледаше красивата си и здрава внучка, но сърцето му се свиваше не от
радост.
Той беше Богът, който си играеше с живота на хората, решавайки
на кого да даде скъпоценното хапче и кого да обрече на смърт…
Беше Бог, който се чувстваше нищожен, безсилен, жалък…
– Ако мъката и безпокойството са божията искра, предпочитам да
не я притежавам, да бъда всичко друго, но не и Бог.
– Нали точно това са биороботите? – както винаги Малевски беше
2011
до него, за да го върне към действителността.
Паразити, глождещи Земята

или стръв на Демон непознат?
Роботи ли сме или откриватели –
кой ще каже ни това?
На следващия ден Вергелич донесе една камара документи и стари

вестници.
– Защо и вестници? – попита Професорът Коменданта.
– За да видиш, че всичко е споделяно с нас, но паметта ни е прекалено
къса – лесно и бързо забравяме.
Тагарински се зае да ги разучава. Да, това бяха статии, които
обикновено слагаха в графа: „любопитно”. Всички ги четяха, но никой не
се задълбочаваше по-навътре в тях. Реализацията на такива открития
отиваха с години, а и много често резултатите не виждаха бял свят. Може
би журналистите избързваха да алармират обществото, без
информацията да бъде проверена, доказана или просто опитът се
оказваше неуспешен.
Ето една: „Пентагонът направи безсмъртни същества”. В нея
ставаше въпрос за вложени 6 милиона долара в проект BioDesign, за да
се създадат организми, които могат да живеят вечно или докато
създателите им не решат да ги умъртвят. Създадените същества с
помощта на последните достижения на биотехнологиите са „дишащи и с
други биологични характеристики”. В ДНК-то им бяха въвели маркери,
позволяващи идентифицирането им на принципа на папиларните линии,
което правеше всеки индивид с уникална самоличност. В статията се
казваше още как Пентагонът влага още 20 млн. долара в развитието на
синтетичната биология. Допълнителни 7,5 млн. долара пък отделяше за
изследвания върху анализа и изменението на човешкия геном.
Имаше още по-интересна – за елиминиране на случайността на
естественото еволюционно развитие. Плановете отново допираха за
използване на биотехнологиите за създаване на живи организми, които
да бъдат подсилени с молекули, усилващи клетъчната устойчивост на
смърт, така че лабораторните франкенщайновци да могат да бъдат
програмирани да живеят не само неопределено време, но и да водят
живот, избран от създателите си, а ако нещо се обърка се предвиждаше
генетично кодиран механизъм за саморазрушение.
Ето това беше един нагледен пример как отговорите за
удължаването на човешкия живот могат да се търсят, експериментирайки
с всичко – от клетъчен глад до хормонално лечение. Генната терапия,
при която изкуствени гени се добавяха в организма, за да удължат
живота на клетките, беше успяла да удължи жизнения цикъл с 20
процента при опитните плъхове.
2011
Стареенето можеше да е свързано не с генетичната програма за

самоунищожение, която, уж, е заложена в организма, а с натрупаните
дефекти, повреди, които водят да болести и смърт.
Единият от подходите за борба със стареенето – геронтологичният
предвиждаше предотвратяване на появата на дефекти, а другият –
гериатричният бе основан на борбата с трансформирането на дефектите
в болести. Имаше и виждания за борба, непосредствено със самите
дефекти, с натрупания „боклук”, отлаганията вътре в клетките и между
клетките, генетичните мутации в хромозомите и митохондриите, а също
така и образуването на излишни връзки между белтъчните молекули.
Хората, прочитайки съобщенията, обръщаха внимание на
огромните цифри, отделени за проектите, но не се запитваха защо са
толкова важни, за да се отделят тези пари, кому са нужни или къде ще
се приложат, какви могат да са последствията… Малко хора разбираха
сложната терминология и затова такива важни съобщения отиваха в
забрава, както и парите на данъкоплатеца, а научните открития ставаха
собственост на не толкова добронамерени „бизнесмени”.
Така, както в частни лаборатории се продължиха опитите с
клонирането и бяха създадени не един и двама клонинга на
мултимилионери, на известни личности от историята и науката, така и
подобни съобщения криеха много подводни камъни и пипала, които със
сигурност бяха или биха довели до последствия, неизвестни за широката
публика. Преодоляването на неизбежната смърт означаваше да се
преосмисли еволюцията като низ от случайности.
– Направи така, че знанието, което създадеш никога да не бъде
потулено, забравено или да се ползва само от шепа хора. В противен
случай изобщо не го прави – Комендантът сякаш го заклеваше.
Тагарински разбра.
– Обещавам, но това може да стане, само ако всички лагерници разберат
за дейността ми.
– Но и гостите ще разберат. Трябва ни предимството на незнанието.
– Но тогава…
– Знам, но докато се делим на лагери, ще е така.
Тагарински се зае със задачата. Към екипа си включи само млади

специалисти – амбициозна млада жена, на име Лара, и двама братя,
между които конкуренцията за доказване бе толкова голяма, че
Професорът реши да я използва в своя проект. По-големият се казваше
Джон, а по-малкият – Ян. Много му се искаше да привлече и Вера за
каузата, но не искаше да я поставя в неудобната ситуация да избира
между него и Януш. Не беше нужно да кани Ина и Малевски – те бяха
неговата будна съвест и неотменно присъстваха във всичко, с което се
заемеше.
Започнаха с проучване на документацията от извършените опити.
2011
Работата беше увлекателна и не усещаха как сливаха дните с нощите. Не

притежаваха съвременна лаборатория и не можеха да проведат много от
опитите, затова се доверяваха на описаните резултати. Стъпвайки на тях
като база, те търсеха интерпретации и нови комбинации, които да дадат
цялостна младост на всички органи. Известно бе, че те имаха различна
годност.
– Не можем да направим тяло на младеж, а да останат болести
като старческа деменция, Алцхаймер. Трябва да синхронизираме
органите да остаряват едновременно. Мозъкът трябва да е бистър – няма
да правим човешка ферма за разплод. Може този резултат да задоволява
Комендантът, но аз няма да го позволя – Тагарински беше категоричен.
– Тогава трябва да насочим вниманието си най-напред към
мозъка. Успехът, който постигнем при другите органи, ще е безсмислен,
ако се провалим с резултатите за този орган. – Лара беше практична и
веднага открояваше същественото от останалото.
На Тагарински му беше приятна тази атмосфера на младежки
ентусиазъм и борба за доказване, затова я толерираше и самият той се
вдъхновяваше от нея.
Липсваше му Януш. Беше свикнал да работи с него. Той никога
не бе търсил светлините на прожекторите, но въпреки това изпъкваше
със своя нестандартен ум и комбинативност.
Трудно му беше и когато в кабинета влизаше Вера, и всички
млъкваха. Тя усещаше неловкостта на ситуацията и се изчервяваше от
неудобство. Тагарински също се смущаваше и бързаше да я изведе от
стаята.
Комендантът не ги притесняваше. Даде им пълна свобода. Дори
не задаваше въпроси, докъде са стигнали.
В опитите използваха главно мишки и кучета. Ина се майтапеше:
– Внимавайте, да не ги направите по-умни от нас и да видят
сметката на човешкия род. Да не станат следващия доминиращ вид на
Земята.
Сутринта, на първия работен ден по проекта, Малевски връхлетя
в кабинета с призива:
– Хайде, давайте по-бързо! Вие сте млади, ама аз вече съм с
единия крак оттатък. Така не ми се иска да напускам партито!
Малевски беше възрастен и вече много болен. От самото начало
на съвместната им работа по проекта, им предложи тялото си да правят с
него експерименти.
– Нямам какво да губя освен болежките си – каза той, като
тъжно се усмихваше.
Тагарински го потупа по рамото и се опита да го ободри:
– Няма ред за оня свят, а ти си толкова дебелоглав, че как да те
поискат ангелите? Само ние можем да те търпим.
И наистина той бързаше – не искаше да загуби още една
2011
сродна душа. Не беше успял да спаси Тара, щеше да му е трудно да

остане и без приятеля си. А нямаше много време. Сърцето на Малевски
не беше никак добре, бъбреците му също отказваха, кръвното му
сменяше стойностите си по-бързо и от влака-стрела…
Веднъж Тагарински се разхождаше покрай каналите с вода,

които бяха станали любимото му място след смъртта на Тара. Сблъска се
с жена, която кой знае как се беше отскубнала от строгия надзор на
психиатричното отделение. Пламтящите й очи гледаха през него в
далечината и се гърчеше в конвулсии.
Лекарският дълг призова Професорът да се отзове и помогне на
страдалницата. Хвана я под ръка и успокоително започна да йи говори,
водейки я към отделението, от което бе избягала.
Неочаквано жената запъна крака и снагата й се изпъна като
струна. Очите й се втренчиха в някаква точка в пространството. От
скованото й тяло излезе металически глас:
– Грешна посока – има… алтернативи.
Тагарински беше хванат неподготвен. Не очакваше подобно
преживяване и не знаеше как да реагира. Жената припадна в ръцете му.
„Тази халюцинация моя или нейна беше?” – Съзнанието на
Професора отказваше да приеме ситуацията.
Стоеше насред празния коридор, стискаше отпуснатото тяло на
жената и усещаше как главата му ще експлодира всеки момент от
напрежение. Реши, че напоследък прекалено много се бе натоварвал.
„Сигурно недоспиването ми играе коварни шеги.”
Него ден Тагарински не отиде на работа. Даде си почивка. Спа
през целия ден и цялата нощ.
На другата сутрин Ина го събуди обезпокоена. Тагарински видя
тревогата в очите й и се усмихна.
Ина – прекрасната, мила, вярна Ина. Тагарински не можеше да си
представи как би живял и дишал без нея. Тя винаги беше до него – в
духовните му терзания и израствания. Черпеше от неизчерпаемата и
жизненост и оптимизъм. Даваше му толкова много идеи, хоризонти…
Нейният плам го вдъхновяваше, зареждаше… Тя го караше да се чувства
значим, необходим… На Ина дължеше, че все още можеше да се усмихва,
мечтае и вярва. Усещаше, че с всеки ден се привързва все повече към
нея. Не можеше да издържа и час, без да чуе гласа й, без да види
лицето й. Беше неговото спасение след смъртта на Тара, смисъла на
живота, настоящето и бъдещето му.
– Казвал ли съм ти скоро, че много те обичам!
– Да не умираш? – гласът й натежа от безпокойство.
– Не, не – успокои я. – Просто си мислех, че не ти го казвам
достатъчно често. Отсега нататък ще ти го казвам и показвам всеки ден.
– Държа обещанията да се спазват – закани се сериозно Ина.
2011
Тагарински се засмя, зареден от гласа й с енергия. Протегна се

мързеливо – откога не бе почивал. Замисли се за срещата си с психично
болната жена. Изведнъж нещо прещрака в него. Скочи осенен:
– Имам идея! – целуна Ина и бързо се облече. – Отивам на работа.
Щипна по нослетата двете близначки и изчезна в глухите
коридори, оставяйки трите дами да гледат след него и клатят глава.
В кабинета екипът му работеше усилено.
– А, отпускарят! – зарадва му се Малевски.
Тагарински беше въодушевен. Разказа им странната среща с лудата
жена.
– В това няма нищо странно – все пак тя не е била добре с акъла си –
опита се да го успокои Лара.
– По-скоро аз с моя. Как си представяш – мислите ли ми е прочела?
Явно аз съм си внушил, че ми казва тези думи. Затова реших да си дам
почивка.
– Добре си направил. Сега по-добре ли си? – попита Малевски.
– Да, благодаря. Наистина съм имал нужда от почивка, защото като се
събудих и замислих над ситуацията, ми дойде идея. Истината е пред
очите ни, но е трябвало подсъзнанието ми да ми я подскаже.
– Какво ти подсказа? – попитаха почти в един глас всички.
– Да си представим тялото на човек като едно добре работещо
предприятие. Органите – това са отделните сектори или цехове. Има
органи, които приемат суровината, други я преработват, трети я
транспортират, четвърти изхвърлят отпадъците и т. н. Мозъкът е
администрацията на производственото предприятие. Той координира
отделните сектори и синхронизира дейността им. Както знаете, обаче,
мозъкът е разделен на няколко дяла. Примерно: счетоводство,
технически отдел, консултански и прочие. Всички те се отчитат на един
високостоящ шеф.
– И кой е той? – попита Ян.
– Мислете нестандартно.
Джон веднага се включи в решаване на загадката:
– Администрацията е важна, но все пак, ако я няма… Известно
време предприятието ще върви по инерция или благодарение на
опитните работници в различните цехове, но работата няма да е
синхронизирана… Затова при мозъчна смърт тялото е живо, но…
– Освен мозъка кой друг приема информация от всички органи? –
попита Лара, без да остави Джон да доразвие мисълта си и сама си
отговори – Сърцето. Чрез кръвта. То е шефът!
– Но сърцето е само помпа, която оттласква кръвта – не се
съгласи Джон.
– Ако е само помпа, защо ни стяга, когато сме тревожни и защо
биенето му зачестява при вида на любим човек? Ако е само мускул, както
се опитват да ни внушат, защо и другите мускули не действат идентично
2011
на него? – упорстваше Лара.

– Стомахът също ни се свива при тревога – апострофира я Ян.
– Толкова хора живеят с изкуствени или присадени сърца – Джон
защити брат си.
„Добре е, че сътрудниците ми имат смелост да изказват мнение и
да не се съгласяват с чуждото.” – На Тагарински му трябваха в екипа
инакомислещи.
– Да живеят – професорът мина направо към втория въпрос, – но
предприятието вече не е същото. Човек променя не само разсъжденията
си, но и интересите, вкусовете, предпочитанията си… Много от хората, с
каквито и да е трансплантации, губят старата си идентичност, заложби,
таланти… Дори сърцето и мозъкът да са едни и същи, предприятието не е
същото.
– Но нямаме трансплантации на мозък.
– Нямаме все още, но това нищо не значи. Няма несменяеми
служители. Те дори не са най-добрите. Не са разгърнали докрай
капацитета си. Мозъкът никога не е използвал 100% възможностите си.
– Който и да е шефът, ясно е, че не става – заключи Ян.
– Или някой и нещо го саботира.
– Саботажът може да е навсякъде, но най-големи последствия
може да има на клетъчно ниво – каза Тагарински.
– Но тогава трябва да се насочим към клетката.
– Да, правилното решение винаги е най-простото. Всички органи
се образуват от една клетка – зиготата. Там е закодирана цялата
информация.
– Интересна логика. Как не се сетих?– изръмжа Ян. – Сега поне
знаем откъде да започнем.
– Срещни се пак с лудата – може да ти подскаже още нещо –
Малевски не се стърпя да подразни приятеля си.
Тагарински го замери с химикала си и се хвана за работа.
Веднъж Януш дойде при тях. Беше видимо ядосан и обиден.
– Ние врагове ли сме? Какво е това – война? Вера дори не смее
да говори с теб – говореше на Тагарински. – Не сме ли учени с една цел
– да облекчим съдбата на хората?
– Ти сподели ли твоите изследвания за промяна на човешкия
вид? – засече го Малевски. – Разбрахме случайно.
– Да, и сгреших. Но сега вие допускате моята грешка.
– Как да ти имаме доверие за какво ще използваш откритията ни?
Границите ти за морал се размиват – Малевски му беше ядосан за
отношението му към Тагарински, Вера и децата от абсурдния му проект.
– Нямате право да се правите на ощипани госпожици. Науката е
без граници. Няма място за обиди и сърдене. Аз съм човек и греша, както
и вие. Имам нужда от безпристрастно мнение, конструктивна критика,
компетентна помощ, подкрепа – така по-малко ще залитам.
2011
– Или скрит сред множеството ще ти е по-лесно да се оправдаеш пред

съвестта си.
– Не мога да се скрия от съвестта си. Тя ме преследва и в съня ми. А
когато съм с други хора, сякаш ме сочи с пръст и крещи от
високоговорител: „Виновен!”
– Какво се е случило? – Тагарински трепна от искреното
излияние и се обърна към Малевски – Това не е другарски съд!
Вината на Януш бе заклеймила вида му. Отдавна не смееше
да гледа хората в очите. Погледът му търсеше земята. Отпуснатите
рамене, побелялата коса, бръчките – всичко говореше, че вътрешно се
разяжда.
– Софи почина – Януш дори не опита да прикрие
търкулналите се сълзи.
– Кога?
– Тази нощ.
Никой не зададе въпроса: „От какво?”. Всички знаеха, че
детето имаше много болежки – всяка от тях можеше да е причина.
– Не мога да забравя погледа й, омразата в него. Само
веднъж заведох Лея при нея. Гледаше я с такава злоба и завист, че не
посмях втори път да я заведа.
– Тя е дете – не може да прикрива чувствата си, пречупени от
болката.
– Не, аз създадох изрод. Изолирах го от останалите, а ние
хората сме социални същества. Не можем да живеем изолирани. Болката,
на която беше постоянно изложена, предизвика най-грозните и уродливи
чувства в нея.
– Още баба ми казваше: „Пази се от уродлив човек – каквото
отвън, това и отвътре.” Болката изкривява мисълта, чувствата и е била
права.
– Адам и Ева също не харесват нормалните хора, но поне са
двама и общото нещастие ги сплотява и им дава сила.
– Вие престанахте да ги посещавате и децата още повече се
отчуждиха – обвинението беше към Тагарински, Малевски и Ина.
Тримата мълчаха виновно. Когато се оттеглиха от проекта, не
бяха помислили за последствията. Обидата и гордостта ги бе водила.
Децата бяха свикнали с тях. Те внасяха в нещастното им съществуване
разнообразие и светлина. Нямаха оправдание. Да изразят несъгласието
си с проекта, не значеше, че проблема престава да съществува.
Тагарински присъства на аутопсията на Софи. Беше смазан от вина.
„Кой беше той да критикува? Не беше по-добър от Януш. Не беше
помогнал. А и новият проект, който разработваше, не беше по-различен
от този на ученика му.”
Гледаше слабото телце на детето и не можеше да си прости.
Веднага след аутопсията отиде да види Адам и Ева. Децата го
2011
погледнаха, но не реагираха. Трябваше наново да спечели доверието им.

Въпреки предупрежденията на Коменданта да пазят тайна за
дейността си, екипът на Тагарински се увеличи с още двама. Януш и
Вера се присъединиха към посветените за дълголетието.
Тагарински се радваше на присъствието на Януш, той му беше като
син, но сърцето му се свиваше като го гледаше как се самоизмъчва.
Веднъж не издържа:
– Спри да се обвиняваш. Вината е обща. Не бяхме до теб, когато
имаше нужда от нас.
– Ти също имаше нужда от някой тогава, но не допусна подобна
грешка.
– Моята мъка беше друга. Не се знае как бих реагирал, ако имах
твоята. Пък и не забравяй мъдростта, която идва с възрастта. Всички
хора са различни. Аз се предадох на болката, нещо, с което не се гордея.
Изоставих близките си… А ти се захвана да се бориш с нещастието, да
създаваш…
– И създадох уроди.
– Но си имал добри намерения. Прекалено много те владеят
чувствата. Търси равновесието между тях и мечтите, както и човешките
способности на този етап. Знам, че напоследък всички загубихме
ориентир и границите се размиха, но все пак добре е да гледаме в
близкото бъдеще, а не в далечното.
– Как разбираш кое е близко и кое далечно?
– Интуиция. Животните я имат и ние сме я имали в миналото. Сега
трябва да я развием наново.
– Защо сме я изгубили?
– Защото сме се самозабравили. Сметнали сме, че сме неуязвими.
Престанали сме да се взираме в нещата, да търсим симптомите, да
слушаме сърцето си.
– Нали това направих – послушах сърцето си.
– Не, ти послуша мъката и тръгна да водиш бой с нея. Понякога
трябва смирение. Нали знаеш поговорката за прибързването.
Януш беше този, който пръв се сети за черния дроб. Това е единственият
орган, който може да се възстанови.
– Ако можеха всички органи да са на този принцип.
Разделиха се на три групи – едната се занимаваше предимно с мозъка –
трябваше да го накарат да заработи с пълния си капацитет. Другата, в
която бяха Януш и Вера, изследваха регенериращите способности на
черния дроб и се стремяха тези негови възможности да прехвърлят и в
останалите органи. Третата група изследваше какви промени в ДНК
можеше да се направи в клетката. В края на деня се събираха и отчитаха
докъде бяха стигнали с изследванията.
Всички бяха безкрайно щастливи, когато успяха да продължат живота на
опитните мишки наполовина.
2011
Най-въодушевен беше Малевски. Искаше експеримента да бъде веднага

прехвърлен на него, но Тагарински задържаше. Имаше вече резултати от
едно такова прибързване и те му бяха като обеца на ухото. Трябваше да
се увери, да изчисти съмненията…
– Докато не прехвърлиш експеримента върху човек, няма как да си
сигурен – увещаваше го Малевски.
– Не искам и ти да ми лежиш на съвестта.
– Аз пак ще ти лежа, ако не го направиш. Ще се обвиняваш защо си
изчаквал. Нямам какво да губя.
– Аз, обаче, имам – теб. Ти ми даваш толкова ценни съвети.
– Аз ги давам на всички, но ти имаш уши да ги чуеш, защото мислиш
като мен. Така че те са в теб и аз не съм ти нужен. Просто се вслушвай в
мислите си.
– Скучно е да спориш сам със себе си.
Малевски се засмя:
– И на мен ще ми е скучно без теб на оня свят.
– Няма да го допусна – обеща Тагарински.
Най-после, след много месеци Професорът склони на увещанията на
Малевски да приложи експериментите върху него. Тагарински се
страхуваше, че тялото на приятеля му няма да издържи. Щеше да е
наистина глупаво да пропилее един енциклопедичен и бистър ум заради
съмнения, които нямаше как да провери, освен ако не ги изпробва на
практика.
Методът действаше добре. Малевски видимо живна. Само след няколко
месеца можеше да поеме без проблем физически натоварвания,
характерни за много по-млади. Кожата му се изпъна, мускулите се
наляха, походката му стана по-пъргава и еластична.
Но съмнението на екипа за мозъка си остана. Нямаше как да разберат
дали чудодейното лечение въздейства и на този орган при условие, че
Малевски имаше невероятно бърза и ясна мисъл и преди това. Трябваше
да вкарат в експеримента някой, който имаше проблеми със
запомнянето.
Така в екипа им влезе дядо Фред. Доскоро той беше един от светилата в
химията. Лара беше негова възпитаничка и говореше за него с безкраен
респект и обич. Всъщност тя го предложи за експеримента с идеята да го
съхрани за бъдещето. Фред страдаше от болестта на Алцхаймер, което го
правеше идеален за техния проект.
Дядото не разбираше какво правеха с него, но беше добродушен по душа
и им се усмихваше, когато го бодяха да му вземат кръв. Скоро спечели
симпатията на екипа и се превърна в техен талисман. Обгрижваха го
като бебе – с много любов и нежност.
Лара направи крем, който не се разтваряше и измиваше лесно във вода.
Намазана с него, кожата не се спаружваше от дългия престой в басейна.
С него Адам и Ева можеха да изкарат по няколко денонощия без да
2011
излизат на сушата. Те обичаха водата. В нея имаше много повече игри и

забавления и вече можеха дори да спят.
Започнаха да ги хранят само с морски продукти, така че един ден да са
независими от хората с два крака.
За Адам и Ева имаше бъдеще. Просто нещата трябваше да се доогледат,
доизпипат с подробности. Лошото е, че океанът не даваше признаци за
живот. Децата бяха обречени заради секретността на проекта за
изолация и това беше нещото, което ги правеше самотни и деформираше
психиката им.
Тагарински искаше да запознае близначките с тях, но се страхуваше
момичетата да не се разприказват и така проектът да стане достояние на
всички. Все пак реши да рискува. Адам и Ева имаха нужда от общуване
със свои връстници.
Мери и Шаная бързо свикнаха с новите си тайни приятели. Като ги
гледаше как си играят във водата, Тагарински се упрекваше, че не бе се
сетил по-рано да ги събере.
– Само да не стане някоя издънка, че Комендантът ще ме убие.
– Защо си мислиш, че лунните ни посетители вече не знаят за нашите
занимания? Спомни си Елизабет и Фридрих – те дори не смееха да
мислят за тях. Отдавна са ни бръкнали в мозъка и са ни прочели всички
намерения – предположи Ина.
– Да, бе, и как ще стане това? – Тагарински не вярваше.
– Може да ти се стори като научна фантастика, но скаларните
оръжия са били изобретени още през 1904 г. от югославския гений
Никола Тесла. Те могат да постигнат масов контрол над съзнанието на
населението, да четат мислите на всеки по света дистанционно, да
афектират REM-съня на всеки, като изпращат подсъзнателни картини и
причинят халюциногенни ефекти или симптоми на химично или
биологично отравяне.
След смъртта на Никола Тесла много нации тайно развиват
неговите лъчеви оръжия, които сега са така преработени и толкова
мощни, че използвайки сателит, притежаващите го могат да нанесат
поражения, подобни на атомна бомба, да предизвикват земетресение,
ураган, цунами, да причинят моментално замръзване, избивайки всичко
живо на мили разстояние или пък да вдигнат голяма температура,
подобна на огнена топка над голяма площ. Соларните оръжия
причиняват епидемии като вмъкват „сигнатурата” на болестта в
клетъчната структура, парализират или убиват всеки, който е в радиус
50 мили. Смята се, че могат да преместят нещо от мястото му във времето
и пространството по-бързо от скоростта на светлината без видимо
предупреждение, чрез пресичане на 2 или повече лъча заедно. Всяка
мишена може да бъде достигната – дори да е на обратната страна на
Земята.
– Ако това, което казваш е истина, ние сме за тях като отворена книга и
2011
подложени не само на наблюдение и контрол, но и на експерименти,

подобни на тези, които прилагаме на опитните мишки.
Веднъж Тагарински попита Коменданта:
– Кои са главните ръководители на нашите гости? Толкова
често се сменят, че не мога да разбера имат ли координатор,
главнокомандващ.
– Това е въпрос, който и мен ме вълнува.
Същият въпрос зададе и на Вера.
– На Луната не съм чувала да има партии. За седемте месеца,
през които бях там нямаше нито едно изразено политическо мнение на
техен гражданин. Когато ги питах, по-младите ме гледаха недоумяващо,
сякаш не разбираха какво им казвах, а по-възрастните отговаряха, че
това е архаично.
– В програмите им по интернет и телевизията също няма
помен от политически пристрастия – вмъкна се в разговора Януш.
– И все пак трябва да има някой или нещо, който или което
да стои най-отгоре на пирамидата. Все някой определя в коя посока да
се развиват, колко полета да има към Земята и колко към Марс, какво и
къде да строят… – Тагарински недоумяваше.
Вера продължи:
– Нещата при тях се развиват спонтанно. Един предлага
нещо, а другите без да спорят и обсъждат, без да излагат противоречиви
аргументации, без да се допитват един друг или до по-висшестоящ,
просто мълчаливо решават да го подкрепят или отхвърлят. Сякаш имат
кошерно мислене. Този, който е предложил идеята, не се сърди, че не е
одобрена от множеството, не задава въпроси: „Ама защо? Ама как?”
Всички са толкова добронамерени…
– Че чак ни замирисват на ангелчета… – не се стърпя
Малевски. – Дори и в кошера има царица-майка.
– Няма начин да няма, но „царицата-майка” при
„лунатиците” не се набива на очи, не парадира с присъствие и не е
център на внимание – каза Лара.
– Но това не е типично човешко поведение и подкрепя
съмнението, че са биороботи!
– Създателят на програмата може отдавна да е умрял или
отишъл на Марс, но задействаната от него програма да продължава да
работи – предположи Ина.
– Или управлява от разстояние, внушавайки им дистанционно
мисли и картини – включи се в хипотезите и Джош.
Малевски се усъмни:
– Но може ли да си постоянно под хипноза? Дали когато спят
програмата за контрол е включена?
– По-скоро още при раждане се атакуват определени
центрове на мозъка или сърцето, които премахват чувствата, а след това
2011
от време на време на подсъзнателно ниво ги зареждат с определени

мисли. Може би затова гостите ни се сменят често. Трябва да отидат да
си вземат определената доза хипноза и халюцинации – предположението
на Ина изглеждаше най-правдоподобно.
– Да, тази добронамереност повече прилича на послушност.
Предлагам да ги изпитаме – Тагарински се изпълни с надежда и вече
имаше идеи как да стане това.
– И как? – скептично попита Малевски. – Те са прочели
мисълта ти, още преди да я изречеш на глас.
– Да, но дори и да знаят намеренията ни, как биха прикрили
примерно липсата на талант и индивидуалност? – настояваше
– Чрез халюцинация, внушение. Дистанционно ще получиш
доза от необходимите ти заблуди.
– Трябва да има нещо, в противен случай сме обречени на
вечно робство – надеждата в Тагарински стихна. – Трудно е да се бориш
срещу невидим и „добронамерен” враг.
– Според мен, всеки проблем има няколко отговора – Лара беше

изпаднала в особено мрачно настроение след смъртта на Фред. –
Природата ни е дала ние да избираме вариантите за решения. Ето,
например вечният двигател може да е направен на база слънчева
енергия, водна пара, движение на въздух и т.н. Енергия можем да
получим от атома, изгаряне на въглища, дърва, торф… Има голямо
разнообразие на отговори за всяко търсене. Трябва да обърнем гръб на
закостенелите правила и закономерности…
– Ей, вярно бе, 1 плюс 1 не винаги е равно на 2. Един мъж,
събран с една жена може да даде сбор 3,4,5,6… – закикоти се Малевски.
Лара игнорира неподходящото изказване.
– Всички знания, които са ни дадени „свише” не са пълни, а
само загатнати – ние трябва да решим кой път да хванем – така е с
летящите хора, с хората-амфибии, с дълголетието, с живота, създаден в
епруветка, с пътуването във времето… Сигурна съм, че има стотици
начини за решения на нашите главоблъсканици.
– Винаги съм казвал – търсете отговора там, където има
най-малко логика. Живеем в свят на чудесата – всичко около нас е
деформирано, пречупено. Виждаме само повърхността.
– Твърде сме мудни, колебливи, гледаме само в една посока.
Концентрирахме вниманието си към проблема „мозък” и „клетка” и
забравихме, че никой и нищо в този свят не е независим. Всичко се
намира в движение, но и в някаква взаимовръзка. Трябва да вземем
предвид различните енергии, налягане, магнетизъм, дори слънчевия
вятър и влияние на другите планети.
– Не се обвинявай за Фред – Тагарински не можеше да се
2011
отърве от мисълта, че напоследък всеки носеше някаква вина, без да е

виновен. – Той беше възрастен. Умря в неведение и без болка,
заобиколен от обич.
– Смъртта му не показва ли, че сме в грешна посока? – Лара
не можеше да си прости, че тя го въвлече в програмата.
– Може да е случайност. Нямаме обяснение за случилото се.
Лара беше независима, умна и решителна млада жена. Може
би, защото нямаше близки, бе свикнала да разчита единствено на себе
си. Родителите й бяха убити по времето на върлуващите в лагера банди.
Беше една от многото сираци по онова време, отгледани по новите
сурови закони на предния Комендант. По-късно си бе извоювала място в
екипа на Фред. Неговата всеотдайност към химията я бе запалила и
спечелила завинаги към тази наука, а човечността му я бе разтърсила до
такава степен, че го имаше за повече от баща. Беше неин идол, затова й
беше трудно да преглътне смъртта му. Силният й дух не позволи да бъде
извадена от релси, но се закле да направи така, че краят му да не бъде
нахалост.
Лара имаше момиченце – Алистън, на възраст колкото Лея. Детето
беше плод от анонимната банка за сперма на „фараоните”. Възпитана
спартански, тя се отнасяше по същия начин към дъщеря си. Не, че не
обичаше Алистън, просто не знаеше какво е това майчинство.
Вера, която беше събрала състраданието и любовта към всички
малки и беззащитни същества, не можа да остане безучастна към участта
на детето и го взе под крилото си. Двете момичета – Алистън и Лея
растяха като сестри.
Лара беше благодарна на Вера, но нямаше угризения – беше
погълната от научната работа в екипа на Тагарински. Скоро се превърна
в негова незаменима помощничка. Мнението й тежеше с новаторски дух,
обосновка и рационалност. Професорът се вслушваше в нея и затова,
когато му предложи да замразят тялото на Фред, не можа да й откаже.
– Не вярвам да има някаква полза, но ще пробваме някои идеи.
Дано се получи.
Лара и на това беше доволна.
Мястото на Фред зае жена със същата диагноза. Този път
експериментът даде добри резултати. Жената си върна спомените и
миналото, върна си и настоящето – разсъдъкът й видимо се подмлади.
Всички се обнадеждиха. И все пак оставаха още неизяснени
въпроси. Така например не знаеха дали ефектът няма да е временен, ще
може ли жената да си възвърне репродуктивните си способности, дали
подмладяването на мозъка и органите няма да продължи и да върне
пациентката до състояние на бебе… Колкото и да им се искаше да
получат бързи отговори, трябваше да се въоръжат с търпение.
Необходимо беше да мине известно време. И все пак постиженията им
бяха повече от обещаващи и те се гордееха с тях.
2011
Комендантът също ги похвали. Дойде при тях с бутилка, подобие на

някакво уиски.
– Това е съвременно производство – каза с въздишка. – Първото и
последното, така че ви оказвам голяма чест, като ви го предлагам.
Хванах да го правят скришом и го конфискувах. Вече съм се разпоредил
да няма втори подобен случай.
Вергелич, подобно на предния Комендант, държеше на
трезвеността в лагера. Така главоболията му с агресивността бяха
по-малко.
Всички отпиха от скъпоценната течност с усещането, че са
допринесли нещата най-после да започват да се нареждат благоприятно.
Комендантът побърза да попари надеждите им:
– Има опит за свръзка с нас от друг земен лагер. Успяхме да
доловим откъслечни думи. Общо взето пълна каша, но се споменаваше
нещо за „влияние”, „помощ”, предупреждение да се пазим от нещо.
Радиационен облак или магнитно лъчение блокираха опитите да
разберем повече.
– Странно, толкова добре се свързваме с Луната, която е на много повече
километри. И все пак това е обнадеждаващо – каза Тагарински.
– Безпокоят ни думите „помощ” и „пазете се”.
– „Лунатиците” знаят ли? – Малевски беше предубеден.
– Щом ние сме го засекли, как мислиш – с техните модерни техники
и кораби в околоземното пространство дали не са? – отговори на въпроса
с въпрос Вергелич.
– Как реагираха?
– Никак. Не отрекоха, но и нищо не казаха. Започва вече да ме
дразни тази тяхна сдържаност. Помагат ни с каквото решат – без да ни
питат искаме или не искаме; казват ни само каквото желаят… Не знам…
Неблагодарен ли съм? – като повечето хора Комендантът не знаеше вече
на кое да се радва.
– Сега разбираме как са се чувствали страните от „третия свят” –
съгласи се с него Малевски. – Развитите държави имаха същата политика
към тях. Сега ние сме бедните и в ролята на чакащи да ни подхвърлят
нещо.
– Да! И току-виж ни подхвърлят някой нов СПИН, война или друга
подобна „благинка”.
– Това е архаично и плод на монетарната система. Сега са в ход
други цели, например, да ни вземат душите – каза Ина.
– Внимание – мисъл – форма! – извика Малевски.
– О, Боже! – въздъхна микробиоложката.
– Викаш ли ме? – попита театрално Малевски, опитвайки се да
разведри тягостното настроение.
– Все някога ще сгрешат – убедено се изказа Тагарински.
И наистина – скоро им се предостави възможност да
2011
надникнат оттатък спуснатата завеса.

В лагера се появи епидемия от едра шарка. Тъй като нямаха
имунизации срещу болестта, скоро тя набра сили и натръшка половината
лагер. Веднага дадоха заявка на Луната да им изпратят необходимите
лекарства и ваксини, но все пак и за най-експресната поръчка се
изискваше определено време. Докато чакаха пристигането й и лунните
им приятели се разболяха. Така цялата апаратура и техника остана в
ръцете на Вергелич и групата конспиратори. Това беше шансът им и не
го пропуснаха. Направиха опит да се свържат и с другите оцелели
лагери. И успяха. Беше прекалено лесно.
Първи се обадиха от лагера в Антарктида. Като разбраха
каква е ситуацията, настойчиво предупредиха да затворят
радиоапаратите. Те самите направиха това.
Комендантът остана като гръмнат от поведението им. Не разбра
посланието. Веднъж попаднала му тази невероятна техника, не мислеше
да я изключва, докато не разбере каква е ситуацията навсякъде по
Земята.
Втори се включи лагерът с местоположение Южна Америка.
Въодушевено обмениха информация преди връзката да бъде прекъсната.
Разбраха, че лагерът е доста голям – близо, колкото един Сантяго. Под
земята имаха всичко необходимо за водене на нормален живот. Повечето
галерии бяха естествени пещери в Андите, съединени с изкуствени
тунели. Бяха тайно подготвяни близо век и затова имаха всички жизнено
необходими съоръжения като водохранилище, канализация,
сметонаходище… Организацията на живот продължаваше да бъде
подобна на тази на повърхността отпреди вулкана – с политическа
система и икономически олигарси. Специално в тяхното
скривалище–бункер се влизало със зелена карта, така че обитаващите го
не бяха кои да е, а само подбрани политици, богати и с особени заслуги
хора. С парите си бяха закупили пригодени помещения – апартаменти, в
които бяха пренесли част от своето минало и лукс. Повечето милионери
бяха си осигурили храна, като тази консумирана от астронавтите по
време на мисии, а и зърненият резерв на Перу, Боливия и Чили бил в
съседни помещения, така че не стоели гладни. Работели главно от скука
или от излишък на енергия. Нищо не им липсвало – дори тенис
кортовете. Имали дори малка атомна електроценрала, която
задоволявала напълно нуждите им. Така можели да издържат още дълго
време, а за по-нататък се надявали условията на Земята да се променят.
В близост до тях друг лагер доскоро показвал признаци на живот, но те
не желаели да се смесват с простолюдието и не отговорили на опитите
им за свръзка.
От целия разговор лъхаше високомерие, характерно за свикналите
да разполагат и командват. След 10-минутен диалог Комендантът беше
толкова раздразнен, че видимо си личеше как едва се сдържа да не каже
2011
неподходяща дума или коментар. Когато връзката прекъсна по

неизяснени причини отприщи гнева си, като шумно и дълго руга.
– За тези няма Апокалипсис! Продължават да си живеят в техните
измислени светове – без стрес, епидемии и глад! Апокалипсисът е за
простолюдието – за нас. Ние ще изнесем цялата тежест на Божието
безумие, докато те играят бейзбол и тенис.
Направиха опит да се свържат отново с двата лагера или с някой
друг, но този път в слушалките имаше само пращене.
Докато разучаваха как се управлява космическия кораб и снимаха
устройството му, пристигна летяща машина. Комендантът се почувства
гузен, заварен на местопрестъплението, но не беше нужно, защото това
не бяха очакваните лунни жители.
Бяха съвсем различни посетители, които щяха да дообъркат и
без това сложния им живот.
Новите гости бяха двама и с родина Антарктида.
Антарктидците спуснаха илюзорния защитен щит, с който
летателният им апарат стана невидим за останалите. Действията на
астронавтите бяха обвити в тайнственост и внушаваха предпазливост.
Поискаха гаранция пристигането им да остане знание само на
присъстващите. Помолиха за обикновени дрехи и потънаха в бункера
заедно с посрещачите си.
Почти веднага след тяхното пристигане дойде и пратката от Луната
с ваксините и лекарствата. Цяло чудо беше, че двата междупланетарни
кораба не се завариха. Разминаването им стана в рамките на десетина
минути.
Лунните гости премълчаха пипането на радиостанцията им и се
заеха с болестта. Изпратени бяха добри специалисти и наистина
чудотворни лекове, защото в най-скоро време лагерът живна, като се
размина със съвсем малко жертви.
Привидно животът продължи по старому. Пристигането на
антарктидците беше известно само на шепа хора, които запазиха
тайната. Тагарински беше от малкото хора, облагодетелствани да научат
истината и то заради заболяването на единия астронавт от двустранна
пневмония, дължащо се на лошата вентилация и мухлясал, влажен
въздух в бункера.
Когато Комендантът го доведе при него го закле:
– Нито дума, дори на сън, дори на Ина и Малевски. Пълно
мълчание, защото всичко е на живот и смърт. От това зависи бъдещето
на всички.
– Какво става? – недоумяваше Тагарински. – Лунните хора знаят за
лагера им – те сами ни казаха за тях при първото идване. Защо ги
прикриваме?
– Всичко се оказа по-сложно от това, което можем да си
представим. И понеже сме най-слабо технически развити, засега
2011
мълчанието ни е единствената вярна позиция. Не трябва да прибързваме,

докато не се ориентираме в ситуацията. Поехме голям риск с
подслоняването им в лагера.
– Но ако наистина лунните хора имат скаларни оръжия и могат да
четат мисли от разстояние, значи знаят, че са тук.
– Могат, ако сме на повърхността и ако го нямаше този плътен
облак прах и бушуващи стихии. Земята ни пази. В недрата й пък скалите,
завоите на тунелите, подводната вода, с която сме запълнили каналите,
са пак в наша полза. В прегръдката на Земята не могат да ни облъчват,
подслушват, четат мислите. Оръжията им са безсилни тук.
– Но те ни спасяват, като ни носят лекарства и правят живота ни
по- удобен.
– Експеримент. Биороботите са позната директория, но ние сме
пълни с изненади. Опитват се да ни контролират, доколкото могат, и
най-вече ни наблюдават. Може би сме бестселър за тях, филм над
филмите с безкрайно продължение. И това е от незапомнени времена.
Луната е небесно тяло на загадката – огромен часовой, обикалящ около
Земята, сякаш небето иска да държи под око делата ни.
– Значи сме нещо като затворници или опитни свинчета? Това ли ти
казаха антарктидците?
– Много неща казаха. Неща, които не можем още да осмислим.
– Ще споделиш ли? – полюбопитства Тагарински.
– Човечеството е възникнало в друга галактика. Оттам се е
пръснало из цялата Вселена. В Слънчевата система се заселило на
планетите Марс и Венера. По природа човечеството е добро и
съзидателно, но все пак тук-там се появяват дефекти. Решили да отделят
брака, за да не им пречи, както ние тук отделяме лудите от нормалните.
Хуманизмът им не позволил да ги унищожат. Решили, че дефектните имат
право на втори шанс и могат да се излекуват. Специално за тях
облагородили планетата Земя. Изпратили там всички „болни” и
съзнателно провинили се. Ние сме пациентите, а планетата ни е
болницата, в която се лекуваме от агресията. Това не е типично човешко
качество, просто ние сме дефектни. Медицинските лица по правило ни
въздействат от разстояние чрез халюцинации, внушения или
облъчвания.
– Ааа, и сега когато сме под Земята не могат да се грижат за
пациентите си. Загубили са връзка и контрол над нас.
– Нещо такова. Разбрали, че сме на прага на пробуждането от
приспивателното. Безпокойството им идва от това, че не само сме
агресивни, но и сме натрупали технически опит, преди духовно да сме
израснали. Така можем да навредим не само на себе си, но и на тях.
– След като те са добрите, а ние – лошите, защо е този страх на
антарктидците от тях?
– Страхуват се, че след като не могат да ни наблюдават и лекуват,
2011
„лунатиците” могат да вземат решение да ни унищожат. Все пак от

егоистична гледна точка – може да сме болни, но искаме да живеем.
– А защо не са унищожили антарктидците, след като те са се
събудили първи от приспивателното?
– Ами антарктидците също са под земята. Първоначално целта на
медиците ни била един ден всички земляни да се събудим и заживеем
като тях – в свят на съзидателност и доброта, но след това се отчаяли, че
сме непоправими – не сме си вземали поука от нищо и войните следвали
една след друга. Измамата, корупцията, присвояването, алчността,
омразата… продължават да вземат връх над нас. Не ни спират и
болестите, които ни пращат, дори напротив – ние сами си ги увеличаваме
и ги ползваме даже като оръжие един срещу друг. В един момент се
повдигнал въпроса да прекратят проекта и да ни унищожат. Хуманността
взела връх – решили да спрат да се месят и оставят нещата на самотек,
като само ни наблюдават отстрани. Унищожението ни останало като
възможност, но в краен случай.
– Да не би вулканът да е тяхно дело, след като не сме успели да
отговорим на изискванията им?
– Ами антарктидците смятат това за вариант. Все пак марсианците
и венерианците са имали необходимите знания и възможности да спрат
разрушението, но след като не са предприели нищо, явно или те са го
предизвикали, или са загубили надежда да се поправим и са следвали
решението си за ненамеса, което пак води до унищожението ни.
– Но сега се месят! Помагат ни. Няма логика!
– Не знаем. Може да е някакъв експеримент.
На Тагарински му беше много трудно да преглътне
информацията. Още по-гадно му бе, че не може да я сподели с
приятелите си – Вергелич го беше заклел да не казва на никого.
Антарктидците продължаваха да живеят тайно в лагера, като
се стремяха да изкопчат повече сведения за „лунатиците”. Това беше
трудно.
Мислите на Тагарински се разбиваха на вълни в реалността на
абсурда.
„Откъде антарктидците знаеха това? Защо „лунатиците”, след като
са добри, използват биороботи? Какво хуманно има да унищожиш
чувствата и свободата на действие в един индивид и да го превърнеш в
робот?”
Реши да отнесе съмненията си към антарктидците. При един от
прегледите на тайния си пациент му зададе въпросите. В началото мъжът
отговаряше неохотно, чудейки се колко да разкрие от знанията си, но
впоследствие реши да му се довери и отговори обстойно.
– Откъде знаем? – въпросът звучеше като ехо. – Знаем, защото те
бяха с нас, когато спасявахме Чернобил.
– Как? – ахна Тагарински.
2011
– Ами, сигурно си чувал за намерената от нацистите паднала

летяща чиния? Заедно с летателния апарат бяха открити и ранени
извънземни, които по-късно умряха, но не и преди да разкрият доста
информация. По техните радиостанции хитлеристките учени проведоха
разговори с извънземните. В края на войната посветените учени бяха
изселени на Антарктида. Тогава обявиха неутралитет и декларираха, че
ще работят за благото на цялото човечество. Световните лидери не бяха
съгласни, тъй като се отъждестви трети независим център, но не можеха
да направят нищо, поради факта, че антарктидците разполагаха с
модерната технология на инопланитяните и би било самоубийствено да
тръгнат срещу тях. Така Южният полюс се превърна в гаранция на мира
на Земята. Когато САЩ в края на Втората световна война хвърли двете
атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, учените от Южния полюс първи
се отзоваха на помощ на невинното население. Благодарение на моите
предшественици жертвите са по-малко. Знанията, получени от
„лунатиците”, помогнаха да неутрализираме радиацията, така че земята
да може пак да се населява и използва за селското стопанство. Ако не
бяхме го направили и до днес тези места щяха да са пустинни, а
населението облъчено и болно. Това не останало незабелязано от
извънземните и се възобновили прекъснатите комуникации.
– Сътрудничели сте си?
– И то на много високи основи. Обучаваха ни. Разменяхме си
екипи. Наши учени посещаваха центровете им на Марс и Венера.
Заедно се борихме да ограничим радиационното разсейване от
Чернобил…
– Но това е чудесно!
– Да, но агресията по Земята продължаваше лавинообразно. Затова
решихме да дадем на човечеството интернета. Те бяха против, но ние
настоявахме, че така нашите знания и идеи за мирен и съзидателен свят
ще достигат по-лесно до всички. Направихме го, но хората и на тази
придобивка намериха пагубно приложение като разпространение на
порнография, секс, лъжи… Тогава стана лошото…
– Какво?
– Инопланитяните се отказаха от земляните. Писна им да ни
спасяват от нас самите. Понеже бяхме в близки отношения с тях,
предложиха ни да отидем на която планета си изберем – Марс или
Венера. Някои от нашите учени се възползваха от поканата им и
заминаха с целите си семейства.
– А вие защо останахте?
Астронавтът се почеса по главата и се засмя:
– Наивно, нали? Ние сме от рядката порода патриоти. Решихме да
се борим докрай за спасението на всички.
Тагарински се възхити искрено на постъпката им.
– Когато стана земетресението в Хаити ги помолихме за помощ и
2011
съдействие, но те бяха вече взели решение за ненамеса. По-късно стана

земетресение и в Чили. Уплашихме се – нещо ставаше! Твърде често
почна да ни тресе. Бедствията ставаха, дето се вика, през ден –
земетресение в Турция, в Япония, Нова Зеландия, цунамита… Отново ги
потърсихме за съдействие и отново – отрицателен отговор. И още
по-лошо! Казаха ни, че нещата ще стават все по-зле на Земята.
– Трябвало е да се спасите, когато сте могли – констатира
Тагарински. – Няма по-ценно от живота.
– Кой можеше да предположи какъв Апокалипсис се задава?! Не
съм чак такъв герой, честно казано; не знам как бих постъпил, ако ни
бяха отправили още една покана. Но те не го направиха. Дори
прекъснаха връзката.
– Защо извънземните използват биороботи при условие, че държат
на хуманизма? – не спираше да пита Тагарински.
– При тях свободата се различава от нашите разбирания за
свобода. Нашата свобода граничи с понятието „свободия”, докато при тях
нещата са много по-дълбоки. Свободата е състояние на духа, но
свързано със съзиданието и удовлетворението да си полезен на другите.
Никога не са я разглеждали на личностна основа. Не знам как да се
изразя по-точно, но когато при тях се зародят някакви зачатъци на
егоизъм, злоба или други подобни, квалифициращи ги като уродливи
чувства, сами молят да им приложат терапията – изтриване на
емоциите. Докато са биороботи, си припомнят какво е да си
безпристрастен и да не си подвластен на чувства. След известно време
емоциите им се завръщат. Докато обаче са в това състояние, ги изпращат
на мисии, в които се изисква само хладен разум. Искат да са максимално
справедливи и не желаят чувствата да им попречат да вземат правилното
решение. Ето защо при вас изпращат само биороботи – искат да са
безпристрастни. Това за тях е много важно и понякога се подлагат по
няколко пъти на тази терапия. Страхуват се да не изпаднат в нашето
положение – в лапите на егото.
– И нас ли ще лекуват така?
– Нищо не става на сила. Ние сами трябва да го поискаме, но преди
това трябва да го осъзнаем. Тях никой не ги принуждава. А на нас са ни
го подсказали – спомни си какво има изрисувано на всеки съд.
– Справедливостта, представена като сляпа с везните – ахна
– Чувствата са вредни?
– Не, не! Любовта, състраданието, омразата, болката… Всички
чувства са съзидателни. Въпросът е какво създават – война, смърт,
разруха или нови, по-добри и красиви светове. Те са избрали второто.
Минали са през много премеждия, натрупали са опит и мъдрост, знаят до
какво води егоизма, завистта, злобата и са решили да не им разрешават
повече да се проявяват. Съзнателно са избрали светлите чувства и
2011
зачеркнали тъмните. Това е и до възпитание.

– Но ако сме наистина толкова непоправими и носим само разруха,
заслужаваме да умрем – на Тагарински му беше трудно да си преобърне
езика да го каже.
– И аз съм си го мислил. И все пак, по дяволите, и на теб, и на мен
ни се живее. Ние не правим бомби – други ги правят.
– Но мълчим, бездействаме.
– Това е – бездействаме. Мълчанието ни означава съгласие с
войните, с несправедливостта, с разрухата, със смъртта на деца… Те
искат да действаме.
– Но защо се криете от тях, след като сте били приятели?
– При тях няма приятелство. Приятелството значи привилегии, а те
са против всякакви привилегии. За тях всички са равни.
– Но защо се криете – Тагарински повтори отново въпроса си, като
го перифразира в края, – вие сте добри и те го знаят.
– Ние показахме солидарност със земното население, а щом сме на
страната на лошите и не можем да ги променим, значи сме безполезни.
Поне аз така си мисля, че разсъждават.
– Опитаха ли да се свържат с вас след Апокалипсиса?
– Няма какво да научат от нас – те ни познават достатъчно добре.
Знаят, че можем да се оправим – имаме знания и технология… Те самите
са ни я дали.
– А защо са в нашия лагер, нали са взели решение за ненамеса?
– И аз искам да разбера това. Единствено с вашия лагер са
направили свръзка.
– Само с нашия? – учуди се Тагарински.
– Да! Затова ни стана любопитно и на нас – с какво сте
по-различни.
– И с какво сме по различни?
– Сигурно със стремежа да контролирате чувствата си. Вие сте на
кръстопът и много е важно кой път ще хванете. Може би затова ви
помагат, но ако видят, че не си заслужава, че е безсмислено – ще се
откажат. Наистина във вас са видели нещо особено, след като са
пренебрегнали решението си и дори на крака са дошли.
– А лагерите в Тибет? Там трябва да са мъдреците.
– Те са хранилища на гени. Има ги на всяка планета, която е с
изстинала твърда кора.
– А в Андите? – въпросите нямаха край.
– О, не, това са хранилища на злото – засмя се астронавтът и се
закашля от хрипове. – Не вярвам да издържат във времето. Ще изядат
манджата и ще се хванат за гушите. Самото създаване на този бункер е
потъпкване на всякаква справедливост и любов, т.е. космическото
съзидание.
– Но и ние ядем себеподобните си…
2011
– Вие сте в процес на оцеляване и въпреки това при вас се вижда

стремеж към по-добро, да помагате, да създавате, да търсите… Може
това да е привлякло извънземните.
– Какво ще стане, ако тръгнем в посоката, която те искат?
– Не знам, но предполагам, че ще помогнат Земята да се възроди.
Те го умеят и знаят как да го направят. Но едва ли ще се помръднат,
докато не видят убедителна победа на доброто в нас, т.е. вас. Доброто и
съзиданието трябва да преобладават в процентно съотношение.
– Значи ние осъзнато трябва да поискаме да се променим – не под
натиск и внушение. Ако не го направим – край с нас и ще отворят
хранилището за нови хора, по-качествени.
– Предполагам. Всъщност, нашият провал е и техен провал, защото
ние сме те. Те са ни създали, носим техните гени, ние сме едно, само че
сме дали дефект някъде в еволюцията. Задачата им е да разберат откъде
произтича дефекта и да го отстранят.
– Но като ни унищожат, няма да разберат.
– Ами затова ни търпят.
– Не мога да разбера защо не ни позволяват двата лагера да си
съдействаме? Свръзката винаги се заглушаваше.
– Може би искат експеримента им да остане чист. Да няма чуждо
влияние. Вие наистина сте специални. Ние нямахме пречка да се
свържем с другите лагери, а единствено с вас.
Антарктидците се оказаха доста полезни. Дадоха идеи за
направата на много съоръжения в полза на лагера.
Без да знаят за дейността и търсенията на Тагарински и екипа му,
те помогнаха работата им доста да напредне. Веднъж случайно
споменаха, че продължителността на човешкия живот може да бъде
удължена значително чрез методите на учени от The Wistar Institute във
Филаделфия. Изследователите имаха значителен напредък в областта на
регенерирането на човешкото тяло.
Това беше достатъчно. Професорът веднага се зарови в
библиотеката. И наистина – почти веднага откри изследванията на своя
колега Елън Хевер-Кац и екипа му. Откритията им бяха повече от
гениални и даваха на хората шанс един ден да могат да възстановяват
части от своите тела при временна деактивация на гена p21.*
Тагарински и екипът му се заеха веднага да тестват идеята
върху опитни мишки.
Според филаделфийските изследователи, всяка бъдеща терапия,
свързана с изключването на p21, трябва да е кратка и само на
конкретното място. Това може да бъде осъществено чрез локално
прилагани лекарства, което да сведе до минимум всякакви странични
ефекти.
– Ще има безсмъртно човечество, което ще го комбинират, ще
го конструират в суперлаборатории – ахкаше Лара. – Може би ние
2011
правим това сега? За безсмъртието са писали велики пророци.

– Не е ли по-точно да кажем, че ще има безсмъртно човешко тяло,
защото душата и сега е безсмъртна? – поправи я Джон.
– Това ни задължава да конструираме тялото наистина перфектно,
за да не се нуждае от постоянни корекции и интервенции – думите на
Януш бяха изтъкани от вина и болка.
– Да не обричаме хората на безконечна болка – подкрепи го Лара.
– Трябва да направим така, че човек да се роди, без да се нуждае от
допълнително поправяне на организма му или поне манипулациите да са
сведени до минимум.
--------------------------------------
Филаделфийските изследователи открили, че генът p21 блокира
възстановяващите сили на организма, които някои организми като
земноводните все още притежаваха. В еволюцията си всички останали
животни, включително и човекът, губят тази способност. При
изключването на p21, обаче, този процес може да бъде отключен отново.
Така, ако генът p21 липсва, човек може успешно да регенерира
загубени или увредени тъкани. Раните не просто се затварят, а образуват
бластема – структура, свързана с бърз клетъчен растеж. Загубата на p21
кара клетките да се държат като регенериращи ембрионални стволови
клетки. Това означаваше, че те създават, а не просто „кърпят” тъканите
на тялото, и то без никакви белези.Тези резултати предоставяха
сериозни доказателства за връзката между регенерирането на тъканите и
контрола на клетъчното делене. При нормалните клетки p21 действа като
спирачка, която в случай на увреждане на ДНК предотвратяваше
деленето на клетките и развитието на ракови образувания.
– Съгласен съм, няма нужда от втора Софи – Тагарински също не

можеше да забрави вината си. – Трябва да направим така, че тялото само
да се задейства да се поправя.
Всички желания и стремежи на екипа се обединяваха под идеята:
„Не на всяка цена”. Това доведе до просветление за Ина:
– „Озарените“ не са съзидателните, а тези, които имат светли
чувства и мисли.
– Значи, не тестът за интелигентност е бил важен за
Коменданта, а по-скоро психологичният тест, на който бяхме подложени
паралелно с проверката за IQ – стигна до друго просветление
– По-скоро и двата – намеси се Малевски.
– Самият Бог признава значението на гените! – заразиха с
философстването си и Ян. – Гените са по-важни, отколкото си мислим. Те
определят не само здравето, но и осъзнатостта. Защо иначе Бог наказва
и поколението на Адам и Ева – те нямат нищо общо с греха на
родителите си? Затова и Комендантът направи генно прочистване в
2011
лагера ни, затова и евгениката съществува от незапомнени времена –

много по-рано от Хитлер и Спарта. Намира приложение и в
по-съвременни и демократични общества*.
– Ние изобщо не сме значими! Човечеството е една огромна грешка

на природата. Ние сме туморни клетки!
Изказването беше на Лара, но Тагарински се сепна: „Колко много
прилича на твърдението на астронавта, че земните хора са дали дефект в
еволюционното си развитие.”
–Ако има нещо изобщо, то се гаври с нас и си прави отвратителните
експерименти! – Лара бе живяла суров живот и не можеха да я винят за
думите й.
– Матрицата, колективното подсъзнание,
енергоинформационното поле, акашиевите записи или, както
предпочитате да го наричате, винаги работи за нас – Тагарински не
обичаше крайностите. – Дори да не можем да променим дадена ситуация,
можем да променим отношението си към нея. Така ще имаме възможност
за поне два различни начина на поведение и, съответно, различен
развой на живота ни.
Обикновено Малевски се изявяваше като скептика в
компанията, но сега изненада всички с изказването си:
– Кой казва, че има втори живот ? – Аз! И в момента го живея
благодарение на вас. Кой казва, че има втори шанс ? – Аз! Вие ми го
дадохте и сега мое задължение е да ви се реванширам. Според мен, Бог
не само не се меси, но не му и пука какво се случва тук на Земята! От
нас, визирам всички хора, зависи как сме и как ще се чувстваме в
бъдеще.
– Не е вярно, меси се! – апострофира го Ина. – И то винаги на
наша страна – ето, изпрати ни лунатиците и антарктидците. Кога се
появиха – когато ни беше най-тежко и бяхме на кръстопът.
Ли и Раджеб, така се казваха тайните нови приятели на
Тагарински. Бяха китаец и индиец по народности, а по професии – физик
и астрофизик. Времето, прекарано с тях, беше винаги интересно и
преминаваше неусетно. Раджеб, който беше по-приказлив от двамата, с
готовност отговаряше на безкрайното любопитство на Професора.
– Тесла и Айнщайн * откъде добиват знанията си?
- Падането на „летящата чиния” става преди войната. Мисля,
че беше през 1936г. Честно казано, не знам откъде са добили знанията
си.
– Вие имате ли тези знания, които те са тествали?
– Да, но не сме ги пробвали. Те ни изпревариха, а като
видяхме какви са последствията, повече не се повдигна този въпрос.
– „Лунатиците” могат ли да пътуват във времето? Да стават
невидими?
2011
-----------------------
Тесла, Нойман и Айнщайн създават „отбора” на университета в
Принстън през 30-те години и започват да работят над проект Дъга
(Project Rainbow), известен като „Експериментът от Филаделфия”.
– Разбира се. Те са много по-напред от нас. Могат много

неща, които дори нямаме предположения, че съществуват.
– Показали ли са ви ги?
– Те не се хвалят. Просто в дадени ситуации използват
технологии, които са ни смайвали. Вие сами виждате – те не дават
обяснения повече, отколкото сметнат за необходимо. Може да се скъсаш
да ги разпитваш, ама няма да изкопчиш нищо.
– Но нали сте си сътрудничели?
– Както дете си сътрудничи с възрастен. Повечето неща не
проумявахме, но ги употребявахме. Децата използват телевизора, без да
знаят нищо за устройството му, нали?
– Какви неща? Дай пример.
– Например, летящите им кораби. Присъствали сме невидими на
тайни събрания между политици…
– Между кои политици?
– Г-7, после стана Г-20.
– Беше ли по-различно от това, което се изнасяше в пресата?
– Винаги е различно. Във филмите може да откриеш много повече
истини отколкото в речите на политиците. Филма „Аватар” загатна много
тайни – за възможностите за прехвърлянето на едно съзнание от едно
тяло на друго, съответно и за възможността както от обсебване, така и
връзка с много по-висша сила. Лечение на първото е екзорсизмът.
Второто обяснява много гениални открития на човечеството и най-вече
идването на Духовните Учители в служба на човечеството. Може тялото
ни да е тук на Земята, но чрез аватари да се проявим и живеем примерно
на Марс. Много от нас са го правили при изпадане в кома или под
хипноза, в транс, по време на сън.
– Политиците са знаели това?
– Тези на най-големите върхове – да! Те спонсорираха опити с
медиуми. Направиха институти по психотроника. Всъщност тези знания
бяха опасни за властимащите, защото човек можеше да проумее, че е
божествен и безсмъртен, че неговият роден дом не е Земята. Можеше да
разбере, че тялото му е ценно, но е нищожна част от това, което
притежава. Осъзнаването на това води до извода, че е заблуждаван,
приспиван векове наред. Това са истини, които се крият, а когато
излизат наяве, са във вид на фантастични приказки или филми. Така се
представя и разглежда и историята за Христос, Буда...
– Ние сме безсмъртни?
– Ами така предполагам.
2011
– Къде са хората, които умряха при разрухата на Земята?

– Изчакват някъде да се създаде тяло, за да се материализират. Не
съм сигурен, но имам известни подозрения, че е така.
– Ние сме безмъртни, но имаме смъртни тела?
– И тук сме дали дефект, за съжаление – усмихна се тъжно Ли. –
Дефектът отново не е в телата ни, а в съзнанието ни. Не знаем как да
използваме аватарите. Това е все едно да ползваш интернет само за игри
при условие, че има още хиляди, милиони параметри.
– Лунатиците докога живеят?
– Всеки различно, но много повече от нас. С мисълта може да се
управлява продължителността на живота. Генното инженерство също е
важно.
– Има ли хора с различни от нашите тела? – Тагарински
продължаваше да го гризе мисълта за Софи.
– Винаги е имало. Със скитането ни из Космоса тялото ни се е
налагало да се променя непрекъснато заради новите условия. Така
например има планети изградени само от вода. Ясно е, че там тела като
нашите няма да са подходящи. Генното инженерство играе съществена
роля. Ако генният инженер е добър, се чувстваш комфортно в тялото и
душата ти може по- дълго време да се прояви на дадена планета.
– Ти срещал ли си такива? – попита Тагарински.
– Не – отговори Раджеб. – В нашата Слънчева система са се
наложили единни стандарти. Може би защото и трите планети са близо
една до друга, и условията не са фрапиращо различни. Има и тела, които
не изпитват болка, но при тях продължителността на живот е по-кратка.
– Болката ни подсказва, че нещо не е наред с нас и ни кара
да вземем мерки – за лекаря това не беше ново. Друго го човъркаше:
– Ние ли си избираме планетата и тялото за нашето
проявление?
– Естествено че ние – каза Раджеб – все пак не можем да
подкараме самолет или кораб, ако нямаме необходимите знания.
– Т.е. телата и планетите са според нашите знания и
възможности?
– Да! – потвърди астрофизикът.
– Значи стига да има тела-аватари на разположение, можем
да живеем едновременно на Земята, Луната и Марс, ако те отговарят на
нашата степен на развитие? Не знам как да се изразя по-точно, но кой –
духът ни, съзнанието или душата ни прескачат от едно тяло в друго?
– Прекалено сложни въпроси ми задаваш – Раджеб не можеше
да знае всичко. Не знам отговорите. За някои неща имам само
подозрения. Не знам дали може да живееш съзнателно и на трите места.
Все пак душата ни, съзнанието и духът са едно цяло. Може би по време
на сън. Може би ползваме целия капацитет на мозъка, но имаме
ограничение на спомените за отделните планети…
2011
– Съзнаваш ли какво ми казваш? Границите на възможностите

се разшириха необятно много. Ако аватарите са възможни за нашата
Слънчева система, защо да не са възможни и извън нея?
– Има много неща, които не знаем или ни се струват
невъзможни, бълнуване на луди, но не значи че не съществуват.
Всъщност лудите са такива празни тела, загубили обитаващата ги душа в
пътуването им из време-пространството. Когато са празни телата, стават
жертви на обсебване от по-низши прояви и душата няма къде да се
завърне. Затова душите не желаят да оставят обвивките си или поне не
за дълго.
– Знаят ли политиците за съществуването на „лунатиците”,
марсианците?
– Естествено, нали изпратиха техники на Луната и Марс. Но
нещата не потръгнаха към сътрудничество. Удариха на камък и на двете
места.
Ако някой беше казал на Тагарински преди Вулкана какъв
разговор ще води в мрачните катакомби на бившето метро, щеше да го
помисли за луд. Но сега разговорът се вписваше сред царящия навсякъде
абсурд и дори носеше успокоение – някога ще може отново да срещне
Тара.
„Дали ще позная душата й под различното тяло-аватар? Ще
съумея ли да я открия в необятното време-пространство?” – питаше се
Отговорът дойде от сърцето му без капка съмнение.
„Със сигурност.”
Комендантът натискаше Тагарински за още и още деца:
– Хайде, какво чакаш – Ина да остарее и да станат проблеми като
при Тара? Накарай Вера и Януш да се размърдат – няма време.
– Има време, ако изследванията продължават да вървят така добре,
както до сега. Пациентката ни си възвърна разсъдъка и органите й
зафункционираха значително по-добре. При Малевски нещата също стоят
повече от добре.
– Ако жената може да забременее, трябва да приложите знанията и
на други хора. Боже, само аз ли се притеснявам, че времето ни накъсява.
– Няма да прилагам нищо на никого, докато не видя пациентката
ни да се е подмладила и родила здраво дете.
– В скоро време ще се радваме и на дефектни, но само да е живо и
да може да се възпроизвежда.
– Няма да го допусна. Никой от моя екип няма да го допусне. Избий
си го от главата. Втора Софи няма да направим.
– Кой ти говори за Софи – та тя почина на третата или четвъртата
си годинка! Нямаме нужда от такива деца.
– Този път аз ще казвам и определям правилата и ти няма да ми се
месиш – Тагарински беше категоричен.
2011
– Добре – даде заден Вергелич, – но за Ина и Вера ще те държа

отговорен.
Така страховете на Тагарински се върнаха за нова сметка. Двете
любими дами на сърцето му, по заръка на Коменданта, бяха отново
бременни. Не че не обичаше децата, но вече имаше в повече, отколкото
сърцето му можеше да понесе. Януш също беше на тръни. Трепереше над
Вера и не й даваше нищо да прави. Тя стриктно изпълняваше заръките
му, докато Ина никой не можеше да я обуздае.
„Как се спира вятъра? Трябва да приложа HAARP-системата, за да
спра енергията в нея” – негодуваше Тагарински.
Ина не беше се отказала от разработките си с Ервин за живот в
лабораторни условия. Докато помагаше на Тагарински, сътрудникът й бе
успял изкуствено да създаде бактерия. Ина се въодушеви. При любимия
й нещата бяха в период на изчакване, а тя не можеше да стои бездейна.
Вложи душата си в стария проект. Не се разделяше от съотборника си,
заети с експерименти.
Двамата стигнаха до извода, че светът е вечен и тленен
едновременно. Съществува в ограничени по продължителност времена –
квантови цикли, които се повтарят непрекъснато. Извън тези безкрайно
повтарящи се цикли няма време, не съществува свят изобщо.
– Неживата материя е първична и основна – палеше се Ервин.
– Живата материя е случаен продукт, незадължителен на неживата
материя. Случайна, щастлива комбинация на органични молекули,
зародила се в първичния световен океан, лава или ураган.
– Възможно е живата и неживата материя да са в постоянен
кръговрат, подобно на водата? Все пак като умрем, телата ни се
разграждат до нежива материя. Двата вида материя са частите на едно
цяло – допълваше Ина.
– Факт е, че животните и растенията имат същия базов материал,
както и неживите предмети (атоми, молекули). В този смисъл сме
направени от кал, т.е. нежива материя. Поради това живите същества
също се подчиняват на природните закони, валидни за неживата
природа. От друга страна, живите същества се подчиняват и на свои
специфични биологични и духовни закони, които са валидни само за
живата природа. Затова те са по-висши създания.
– Еволюцията, параметрите и формите на животните и растенията
са абсолютно случайни. Те могат да бъдат различни в други физични и
химични условия. Подчиняват се на природните закони, валидни за
неживата материя. Те зависят от условията на околната среда и от
случайностите на естествения подбор.
– Ако законите на физиката, химията са само система от
правила и уравнения, не трябва ли да си зададем въпроса какво или Кой
вдъхва живот в тези уравнения и прави възможно да съществува
Вселената такава, каквато я знаем? – попита Ина.
2011
– Знаете ли, че Кеплер, Галилео и Нютон са вярвали в

съществуването на Бог и са разглеждали себе си като откриватели на
Неговите божествени закони*?
– Ние постоянно откриваме колко слабо познаваме телата си

– продължи вдъхновено Ервин. – През 1988 г. биохимикът Олави
Каяндер открива нова форма на живот, която не принадлежи към нито
един организъм, известен на науката – нанобактерията*. Тя е междинна
форма между бактерия и вирус.
– Досега се смяташе, че броят клетки на мозъка* е точно
определен, закодиран генетично и намалява прогресивно със
стареенето. Сега откриваме, че е точно обратното – колкото повече
човек работи и се усъвършенства, толкова повече се увеличава броят на
клетките в мозъка му. Т.е. колкото по-мързелив е един човек, толкова
по-бързо се състарява.
– Затова, когато човек стои в затворено помещение без
вентилация, много по-бързо се изморява. Това е следствие на липсата на
кислород, т. нар. хипоксия. Трябва да направим така, че кислородът да
не е от съществено значение за човешкия организъм.
– Тялото ни трябва да може да издържа на екстремни условия,
без да се разболява и разрушава – съгласи се Ервин, – подобно на
организмите, които живееха на дъното на океана или в пустините,
пещерите – без светлина, кислород, храна, под огромно налягане и
големи температурни амплитуди.
-------------------------------
Напоследък все повече учени като великия математик и физик на
миналия век Херман Уейл казват, че с изследванията на физическия свят
хората проникват толкова далече, че „откриваме безупречната хармония
на света, която е в пълно съответствие с наличието на върховен
универсален разум.“
Размерът на нанобактерията е между 0,05-0,2 мкм в диаметър.
Заболявания като атеросклероза, простатит, бъбречно-каменна болест,
артрит, катаракта и др. са свързани с минерализация чрез процеси на
отлагане на соли от калция. Те са следствие от дейността на загадъчните
нанобактерии.
При хората, работещи активно до дълбока старост, много по-рядко
се наблюдават заболявания като Алцхаймер, паркинсон, склероза.
Отчасти този процес се обяснява с повишения метаболизъм по време на
работа. Колкото повече работи човешкият организъм, толкова по-голяма
енергия му е нужна. Тази енергия се набавя основно чрез водата и
кислорода.
„В Края Бог ще разруши света с огън, цялата вселена ще бъде
разтопена от палеща топлина, след което Бог ще сътвори нови небеса и
нова земя“ (2 Петрово 3: 12-13; Откровение 21: 1).
2011
Тагарински ревнуваше.
Видът на Ина потънала в спор с Ервин, беше мъчителна
гледка. Имаше такава пропаст между Ининия кипящ ентусиазъм,
младежко любопитство и смело прегръщане на нови идеи и неговата
вечна колебливост и терзания. Това го караше да е неспокоен,
съмнителен. Не харесваше тези свои качества. Чувстваше се като
оглупял от любов, още повече, че Ина не му даваше повод за ревност.
„Защо не мога да се подложа на изтриване на чувствата,
подобно на „лунатиците”?
Изведнъж нещо прещрака в главата му: „Ето, узрях и за тази
мъдрост.”
– Узря до идеята да бъдеш биоробот – захили се Малевски,
след като изслуша приятеля си.
– Но помисли само – чувствата са мощни оръжия. Те са
нашите най-големи врагове и най-добри приятели. Зависи накъде ги
насочваме и доколко ги контролираме. Светлите чувства могат да се
превърнат в тъмни, ако няма контрол. Бог е равновесие. Загубим ли
равновесието, идва разрушението.
– Затова и Библията ни учи на въздържание и скромност*.
– Човечеството проигра своя втори шанс. Това доведе до
унищожението на цивилизацията ни.
– Сега започвам да разбирам защо призива „око за око и зъб
за зъб” е заменен от Христовата проповед: „Обичайте враговете си!”.
Той просто ни е заклинал да живеем във въздържание на гнева,
омразата, злобата и отмъстителността, за да сме в хармония, в
равновесие със земните и небесни закони.
- Жалко, че тези истини не са стигнали до хората – въздъхна
– Но значи ли това, че ние сме предизвикали катаклизмите?
__________________________
Преди идването на Христос хората били диви варвари, живели в
разврат и оргии, водени от неутолими страсти. Християнските ценности
заместили езическите. Пищните блюда били сменени с постната трапеза
на въздържанието. Милосърдието и добрата воля между човеците
променили образованието, изкуството, културата, икономиката, всички
аспекти на обществения живот, целия социален климат. Божият закон
станал дори държавен. Докато имало въздържание, имало разцвет и мир
за хората. В наши дни постната трапеза на въздържанието отново бe
заменена с пищността на чревоугодието. Благородството,
великодушието, скромността напуснаха човешките отношения, прогонени
от мириса на парите, кариеризма и егоизма. Християнските ценности
отново се подмениха от езическите.
– Ами само помисли – изкопаемите горива и суровини са си
кротували стотици милиони, дори милиарди години в недрата на Земята.
2011
На сцената се появява цивилизованият човек и за някакви си само 150

години повече от половината от тези жизнено необходими суровини са
вече безвъзвратно употребени. Голямата част от тези суровини не могат
да бъдат рециклирани за втора употреба. Ние се самозабравихме от
алчност.
– Защо Създателят е избрал този вариант на Вселената? –
затюхка се Малевски.
– Не го е избирал. Дал ни е избор. Насочвал ни е, като ни е
изпращал месии. Ние, обаче, се оказахме твърде мудни, себични и лоши
ученици. Затова трябва да бъдем заменени с по-прогресивен доминантен
вид. Еволюцията не търпи дефекти.
– Близо 4,4 милиарди години Бог ни е шлайфал, грижил се е
за нас, отклонявал комети и астероиди от планетата ни и изведнъж с
лека ръка унищожава произведението си. Не мога да повярвам –
Малевски смяташе, че причината е друга. – Това е твърде импулсивно и
не е характерно за него.
– Но точно това доказва, че не той ни е унищожил. Ние сами
сме се самоунищожили и то вече няколко пъти, като сметнеш и
цивилизациите на атланти, лемурийци…
– Животът свършва със Смъртта. Смъртта поражда Живота.
„Кралят е мъртъв, да живее кралят!” – казваха французите. След като
изгаря в огъня, птицата Феникс възкръсва от пепелта! Така е и с
Вселената, с всичко! – измърмори Малевски.
– Точно така! Точно това каза и Ервин – животът съществува
в ограничени по продължителност времена – квантови цикли, които се
повтарят непрекъснато.
– Но защо ние с теб сме живи все още?
– Ние ще помогнем на новия доминантен вид да се роди. След
което ще изчезнем, както са изчезнали атлантите, макар че са живели
известно време с нас. Смятали сме ги за Богове.
– Но те са ни оставили толкова много – пирамидите,
сфинкса… Ние нищо не оставихме след нас.
– Явно сега трябва да го построим. Заедно с новият човешки
вид. И атлантите са строили с нас пирамидите.
– Забелязваш ли как от чувствата ти към Ина се отклонихме и
направихме дисекция на целия човешки род, че и на прарода ни? С теб
не сме никакви учени. Превърнали сме се във философи и търсим и под
вола теле – захили се Малевски.
– А ти, мъдрецо, след като не си вече стар, вместо да ми се
подиграваш на чувствата, огледай се за някоя сродна душа, пък да те
видим дали ще бъдеш толкова мъдър тогава – Тагарински отдавна го
подканяше да сподели самотата си с някой.
– От висотата на моите години и мъдрост всички ми изглеждате
деца – заоправдава се Малевски. – А и като гледам теб защо ми е да
2011
живея в ада на чувствата? Добре ми е с моята стара възлюбена –

физиката.
Постепенно Лара се присъедини към изследванията на Ина и Ервин.
Нейната улегналост трудно издържаше на темпото им на работа. Лара
отделяше повече време на обмисляне, докато колегите й наблягаха на
експериментите, прескачаха от една идея на друга и общо взето
работата им беше хаос, който само те намираха за подреден. Въпреки че
трудно се вписваше в новия екип, Лара не се отказваше. Съживяването
на Фред й се бе превърнало във фикс идея.
Лара също беше бременна. Понякога трите бъдещи майки се
засичаха в лабораторията на Тагарински. Малевски не се сдържаше да ги
подкачи:
– Много пренаселено е тук. Няма място и на една кълка да стоя в
ъгъла на стаята.
– Ами излизай, докато не си получил ритник от някой изнервен от
мърморенето ти малчуган – не му оставаха длъжни бременните.
– Пред тая маса телеса наистина ще е по-благоразумно да мълчиш
– пъшкаше Лара, която беше двойно, че и тройно наедряла, и пухтенето
й се носеше далеч преди появата й.
Тагарински се чудеше откъде колежката му така дебелееше. В
лагера нямаше вкусотии, храната беше малко, макар да се опитваха на
бременните да осигуряват допълнително. Не беше и бременна с
близнаци; всъщност, дори бебето й се развиваше по-дребно сравнение с
останалите. Този постоянен глад изнервяше сътрудничката му и я
правеше невъздържана, без да е такава по природа.
Понякога Професорът й отстъпваше своя порцион и беше
истинска наслада да я гледа как лакомо го унищожава за секунди.
„Новите тела не трябва да са големи и плътни” – мислеше си
той, докато Лара пъшкаше, ставайки от стола. – „Колкото по-малко
материя, по-добре ще се чувстваме. Поне няма да сме толкова зависими
от храна и вода.”
Тагарински не посмя да изкаже мнението си на глас, за да не обиди
колежката си, но изводът заслужаваше да го обсъди с останалите след
нейното излизане от лабораторията.
Екипът му прегърна идеята.
– Трябва да забавим метаболизма – предложи Ян. – И дори да затворим
цикъла на приемане и отделяне на храна.
– И така стигнахме до идеята за фотосинтеза – Малевски
обобщи. – Но в нашите катакомби липсва слънце. В горния лагер – също,
така че е неприложимо на този етап. Човек скоро няма да може да
фотосинтезира, иначе лунатиците да са го измислили преди нас.
– Може да са нямали нашите проблеми и да не са се сетили да търсят в
тази посока.
– Но изкуствените им лампи действат като минислънца. Щом
2011
растенията се развиват без проблеми в парниците, значи и човек може

да ги използва за своята фотосинтеза, стига да има необходимите
органи – предложи Джон.
– Всъщност тази идея е стара. Чел съм за човек, който прекъснал
яденето, когато започнал да практикува слънцегледане. Всяка сутрин и
вечер наблюдавал по няколко минути изгрева и залеза на слънцето.
– Абе вие нормални ли сте – в саксия ли ще се засадим? –
протестираше Малевски.
– Не е нужно. Това е на принципа на вечния двигател. Веднъж
приели горивото, само ще преобразуваме енергията в телата си.
– Но тогава няма да имаме нужда от уста! Как ще говорим – ще
си четем мислите ли? – разсъждаваше на глас Ян.
– Нещата стават все по-шантави, а обвинявахте Януш, че е минал
границите на допустимото – мърмореше Малевски.
– И сгрешихме. Няма граници – не разбра ли? – каза Тагарински.
– Ако направим човешкото тяло като вечен двигател, няма да си
унищожаваме природата, планетата за суровини. Ще имаме повече време
да се занимаваме с други неща – наука, Космос…
– Ще станем мързеливи и ще се чудим каква глупост още да
сътворим – Малевски упорстваше. – И сънят ли ще премахнем? Той също
няма да ни е нужен, ако имаме достатъчно енергия.
– Ами, не знам – Тагарински се сети за аватарите. Сънят
предоставяше на душата възможности да скита и да се проявява и
другаде.
„Ако премахнем съня, ще затворим душата само в едно тяло.
Може би затова лунатиците не бяха направили телата си като вечни
двигатели.”
– Но тогава ще премахнем най-големите удоволствия на хората –
храната и съня – Ян бе солидарен с Малевски.
– Само споделих с вас мисли, не значи, че ще стане – даде назад
– Внимавай с мисъл-формите! – подсети го Малевски. – Щом ти
си се сетил и някой друг ще стигне до този извод, но може и да реши да
го осъществи.
– Но аз не мога да забраня на хората да мислят – заоправдава се
Тагарински. – Просто се надявам да контролират желанията и мечтите
си, да внимават за последствията, тъй като всяко нещо има няколко
лица.
– Да, ние сме създателите и на рая, и на ада.
– По-скоро тези, които живяха в рая, ни създадоха ада – каза, не
без известен яд Джон.
– Господ няма време да се занимава с такива дребни детайли
като живота на отделните индивиди. Той гледа мащабно на нещата и
общо на човешкия род – възрастта правеше Малевски мъдър.
2011
Антарктидците сами се бяха обрекли на затвор. С отказа си

да издадат пребиваването си в лагера не се показваха пред
„лунатиците”, нито пред лагерниците. Общуваха с ограничен брой
хора и не напускаха покоите си.
Така Тагарински можеше да се радва на безконечни разговори с
тях и да се възползва от знанията им. Те с удоволствие ги споделяха с
него и така постепенно станаха добри приятели.
Веднъж Тагарински попита:
– Ние хората ли сме виновни за катаклизмите?
– И да, и не – неопределено отговори Ли.
– Не разбирам.
– На близо 25 800 години Слънцето се издига до центъра на
Млечния път, който е черна дупка, а Земята застава на една линия със
светилото и с центъра на галактиката. Следват катаклизми. За близо
25 800 г. добиваме техническа мощ, която, ако не е подплатена с
духовно израстване, става опасна за самите нас. Тогава остават само
някои представители на предишната раса, не казвам най-добрите, но
обикновено така се получава, които помагат на новия вид да се развие и
разпространи.
– Значи това са разбрали маите и това са искали да ни предупредят.
– Не точно да ни предупредят – каза физикът, защото всъщност
няма край, а по-скоро – ново начало. Има хиляди варианти как може да
протече животът на Земята. Вариантът, който е най-удачен, ще успее да
предвиди задаващият се катаклизъм и да напусне Земята навреме, т.е.
ще се разпространи в Космоса. Но за това се изисква не само знания и
мъдрост, а и заселниците на останалите планети да го позволят.
– Никой не иска агресивни съседи, които ще поставят всички под
заплаха – включи се в разговора Раджеб.
– Значи, в древния календар на маите има само предположения,
основаващи се на предишен катаклизъм? При нас нещата са могли да
протекат по съвсем друг начин?
– Да, но не се оказахме достатъчно умни, вариативни, мъдри.
„Техническите средства“, които Бог умело използва, за да ни канализира,
са страстите, нуждите, желанията, интересите. Там се провалихме.
– В теория за приближаващата Нибиру, причиняваща
климатичните промени и сеизмичната активност, е имало само научен
опит на предишното земно население? – повтори невярващо Тагарински.
– Предполагали са, че планетата-джудже ще бъде най-близо до Земята
между 2010 и 2012 г., което може да предизвика интензивно топене на
ледниците и потоп, както и земетресения или вулканична дейност.
Пророчествата на Нострадамус и китайската Книга на промените И Цзин
предсказват Страшен съд в печално известната година, защото горе-долу
тогава е станало при предишното население, но вие видяхте, че няма
2011
време, че всичко е само вариации и ние можехме да го изживеем

различно. Всъщност ние не го повторихме, макар че крайният резултат е
все разруха.
– Законите на природата се самоутвърждават и самозащитават, а когато
не се спазват – наказват безпощадно провинилия се – убедено се изказа
Раджеб.
– И най-малкият опит да се пренебрегне даден природен закон,
съзнателно или не, излага нарушителя на наказание – потвърди Ли.
– Де да беше така и при хората – съжали Тагарински. – Законите,
създадени от човека, не изискват обезателно наказание при
нарушаването им.
– Често бяхме свидетели на нарушения, които минаваха
ненаказани, но сега вече равновесието е възстановено. Вече ще се
замислим доста, преди да оставим ненаказано престъпление – каза
китаецът.
– Това е само докато забравим, после на нова сметка – не беше
толкова убеден Раджеб.
– Трябва да направим така, че да не забравяме.
Ражданията бяха едно след друго.
Първа беше Вера, едва устискала да влезе в деветия месец.
Раждането мина учудващо бързо и безпроблемно, може би защото се
бяха подготвили и за най-лошото. Януш стана горд баща на момченце –
Виктор.
Втора беше Лара. При нея раждането вървеше бавно. След като
поизмъчи подобаващо майка си, най-накрая на бял свят се появи едно
слабичко създание в хармония с мощната си майка. Бебето беше
момиченце – за радост на сестричката му.
Третото новородено също бе от женски пол и щастливата му
майка – Ина го гушна само половин час, след като й започнаха болките.
Тагарински беше удовлетворен. Ражданията минаха по план –
здрави деца и щастливи майки. Всички бяха доволни.
Не биваше да бърза да се радва. През нощта Лара получи голям
кръвоизлив. Изгуби много кръв. Наложи се кръвопреливане.
Лара бе от рядката група 0+*. Тагарински доста се измъчи,
докато намери необходимото количество за преливане. Не мигна цели 24
часа. Сновеше около леглото на Лара и лабораторията.
Лекарски екипи бяха разработили изкуствена кръв – универсален
серум на живота. Тя беше от типа 0+, за да се приема от всички
останали групи в животозастрашаващи ситуации. Тагарински обаче не
искаше да я използва.
– Зная, че при кръвопреливане се взимат и някои черти на
характера от донора, чиято кръв е ползвана. Същото нещо го има и при
трансплантациите, без значение дали е на сърце, чернодробни клетки,
бъбреци или др. органи. Как да пусна изкуствена кръв?
2011
– Но с лекарствата не е ли същата работа? – не беше съгласен

Ян.
– Да, но количеството е по-малко.
– Какво ли става с тези опити за отглеждане на органи за присаждане от
прасета и други животни? Сигурно след такива трансплантации приелите
органи на животни започват да се държат като такива?
– Факт е. Имаше изследвания по този въпрос на някои учени.
– Защо хората имат различна кръвна група?
– Както детето получава по генен път кръвната група на своите
биологични родители (тест за бащинство), така някога пришълците от
звездите са оставили на своите потомци своя знак – ген, показващ
принадлежността на човешките същества към основните първични раси
в зората на сътворението на живота и разума на Земята.
– Каква ли необходимост е наложила при наличието на три
кръвни групи (0,А,В) с по два RH (+,–) да се доведе до появата на (АВ+)
и (АВ-)? А освен тях има и с индекс единица: (А1В1+) и (А1В1-)?
– Генните инженери са смесвали човешки с животински гени.
Това се правеше и в по-съвременните лаборатории на развитите
държави, разбира се, под пълно табу.
Кръвна група 0+ е универсален дарител. За да се запазят

уникалните съставки и матрици на молекулите на кръвните клетки,
хората с тази кръвна група могат да приемат кръвен серум само от донор
със същата група.
Забраната да се яде свинско от някои религиозни групи се крие във
факта, че в свинското има човешки гени. Има вкус на човешко месо.
Котките имат кръвни групи А, В и АB, подобно на хората.
– Предполагаш, че хората са създадени с различно
предназначение?
– Възможно е генните инженери да не са могли да се приспособят
към условията на Земята, затова да се е наложило създаването на нови
тела-аватари. Смятам, че някои раси са направени просто от генно
любопитство.
– Не е възможно човечеството да живее толкова години на тая
планета и все още да има такива драстични разлики в цвета на кожата,
физиката и начина на мислене, кръвта! И защо древните са имали закони
срещу връзките с другоплеменни до такава степен, че са убивали
съгрешилите. От какво ги е било страх?
– Да, и освен това различните раси са разпределени на
различни континенти. Бялата – Европа, жълтата – Азия, негроидната –
Африка, индианците – Америките. Сякаш са искали да не се смесваме,
затова са слагали океани като граници. Глупаво е да се мисли за расите
като за нюанс в цвета на кожата – става дума за много повече.
– Да, но в различните раси се срещат всички кръвни групи. Това
2011
следствие от смесването ни ли е?
– Предполагам, защото някои кръвни групи са преобладаващи
при дадена раса.
– Значи е опасно да се смесват различните раси? Получава се
хибрид като при ГМО, все едно смесваш риба с домат? Накрая се
получава нещо красиво, но без вкус.
– Добре е да се замислим коя раса има най-много гении и
открития, в кои области и защо.
– Защо кръвната група 0+ не приема друг донор, освен от своя?
Защо? Да не би да иска да запази чистотата на определен вид хора?
Лара беше спасена за облекчение на приятелите й. Нейното
премеждие даде повод за много размисли.
„Вярваме в това, което виждаме.”
– Погрешно се приема, че първородният грях е на Ева.

Първородният грях е на онзи архангел, който, подведен от ненаситната
си гордост, се разбунтувал срещу Отца и се опитал да се издигне над
Него. Опасно е да мислим, че сме по-велики от генните инженери, които
са създали човечеството.
Тагарински отново спореше с Коменданта. Вергелич беше
ядосан, че опитът с Малевски и жената не се прилагаше и на други
пациенти.
– Това значи ли, че трябва да се задоволим с това, което сме и
да спрем да се развиваме и търсим? Да, те са били велики на него етап,
спрямо нас, но сега сме стигнали тяхната тогавашна степен на развитие
и можем да продължим оттук нататък сами. Колкото и да се дърпаш, и
отричаш, ти и твоят екип сте новите генни инженери. И можете да
промените телата в синхрон с новите условия.
– Някои теософи правят морално оправдание на злото, като
наричат дявола „отличен Учител”. Не искам да съм от тези
учени-учители. Не искам да създам зло, с оправданието: „Търся
съвършенството”.
– Някои теософи казват, че човек не трябва да се бори със злото.
Той трябва само да го избягва. На злото да противопоставя доброто. Оня,
който най-много се бори със злото, най-много греши, защото то никога
не може да изчезне. То и доброто са частите на едно цяло. Харесва ми,
че задаваш въпроси, колебаеш се… Това ще те предпази от грешки и
заслепение. Ако беше убеден в правотата и знанията си, щях повече да
се страхувам от работата ти.
– Но ако избързаме, ще създадем зло.
– Съществено е само доброто. То води до развитие. Злото не може да
попречи на просперитета. Може само да го задържи, но не за дълго. Ако
създадем зло, еволюцията, Бог, Вселенският разум или както и там да го
наречем, ще го пренебрегне и ще продължи напред. Защо се мислиш за
2011
по-могъщ от Господ?
– Откъде имаш тези знания? Защо си толкова мъдър? –
Тагарински се взираше в Коменданта изпитателно, втренчено. – Да не си
от бъдещето?
Вергелич се смути. Тагарински ахна.
– Истина е, нали? Без да исках налучках!
– Мисли си каквото искаш! – Комендантът сърдито излезе от
стаята.
Тагарински дълго гледа затворената врата. Така го завари
Малевски. Професорът не се стърпя да сподели подозренията си с него.
– Мислиш ли, че е възможно сред нас да има хора от бъдещето?
– Какво ти се върти в главата? – Малевски го изгледа
продължително.
– Гледали сме го толкова пъти на кино – след милиони години
хората достигат ниво на техническо развитие, което им позволява да се
върнат назад във времето, за да поправят чудовищна грешка или
фатална постъпка, довела до стерилност или край на цивилизацията.
Човечеството е пред заплаха от изчезване, което обяснява интересът към
репродуктивните органи и ДНК.
– Май си прекалил с гледането на фантастични филми –
констатира приятелят му.
– Напротив. Никога не съм бил фен на фантастиката. Гледах
най-прехвалените такива филми заради ефектите и за да съм в час.
– Какво тогава провокира тези твои мисли?
– Комендантът. И предишният Комендант. Не ти ли се струват
прекалено знаещи? Така умело ни манипулират! Знаят какво да кажат,
как да го кажат, за да ни убедят. Постоянно ни насочват, ръчкат…
– Ако си прав, този сценарий би обяснил хилядите отвличания на
хора и би оправдал опитите с тях в името на спасението на земната
цивилизация.
– Господи, как ми се иска да живеем в един по-просто устроен
свят, където бялото е бяло, а черното – черно.
– Но защо? Животът така е много по-цветен!
– Обаче, не без основание, трябва да се запитаме дали сме
сигурни, че живеем на планетата, на която си мислим, че живеем? А
също – това, което знаем че сме, дали е вярно?
– Не, не, тъкмо узрях за мисълта, че съм Бог и ми хареса като
усещане и сега отново ще ме превърнеш в нечий роб или случайност! –
запротестира Малевски.
– Представи си, че Вулканът съществува само в нашите глави и
някой извратен учен пише научен докторат от чудовищните
експерименти, които прави с мозъците ни. Може би това не е
действителността, а ни пускат холограми или ни внушават мисли,
чувства?
2011
– Но тогава ние с теб не се познаваме. Съществува само един от

нас, а другият е в неговата фантазия, т.е. двамата сме едно.
Планета ни не е модел за рационална мисъл и онова, което се
счита за здрав разум тук, кара останалата част от вселената да
настръхва или да се смее.
Тагарински четеше и не можеше да повярва на очите си:

„Във Великобритания започват експериментите върху
създаването на първите ембриони, които комбинират човешки и
животински материал. На 17-ти януари 2008 г. съответните
правителствени контролни органи дадоха зелена улица на два
изследователски екипа да започнат работа върху опитите. Учени от
Кралския Колеж в Лондон и Нюкасълския университет ще инжектират
човешка ДНК в празни яйцеклетки от крави, за да създадат ембриони,
известни като цитоплазмени хибриди, които са 99.9% човешки от
генетична гледна точка.”
– Девойката, превърната в кравата Йо от древногръцката митология, не е
била фантазен образ, а действителен! – Професорът цъкаше с език.
– Някога, когато бях студент, имах професор, който казваше, че
разликата между философията и физиката е доказателството. Сега мога
да перифразирам думите му и да твърдя, че разликата между
рационалната мисъл и фантастиката е времето.
– Спомняш ли си Комендантът, като ни каза, че в приказките и
митологията има повече истини, отколкото можем да допуснем.
– Но тогава и делфините са атланти! – Малевски недоумяваше. –
Защо им е да се превръщат в животни! Губят фините си ръце и
възможности да създават.
– А може би създават, но със съзнанието си, минали са на
по-висок етап, отказали са се от материалното и за да не се изкушават от
него, нарочно са избрали тяло, което да не им позволява да конструират
с ръце. Може би проклятието ни е във възможностите, които ни дават
ръцете.
– Като „лунатиците”, които избират да са биороботи, за да
избегнат властта на чувствата?!
– Това са начини за съпротива или по-точно съпоставяне на
злото, без да се бориш с него – Тагарински си спомни какво му бе казал
Комендантът:
„Злото трябва само да се избягва. На злото да се противопоставя
доброто. Оня, който най-много се бори със злото, най-много греши,
защото то никога не може да изчезне. То и доброто са части на едно
цяло.”
– В такъв случай франкенщайновците правят добро – лишават ни
от изкушението! – Малевски беше разочарован от извода, в който
липсваха граници на етиката.
2011
– А може би трябва да гледаме по-мащабно, оттатък интересите

на човека. Защо той да е центърът? Душата или тялото му са само малка,
нищожна частица на фона на Вселената или нещото, което е още
по-мащабно.
– Планетата ни е жив организъм и ние сме микробите. И понеже
много се навъдихме сега, тя агонизира.
– Не, още по-мащабно! Слънчевата система е изградена по подобие на
атома – Слънцето е ядрото на атома, а планетите са електроните.
Слънчевата система е само един изграждащ атом в огромен организъм.
– Затова ли Ина обича да казва: „Каквото се вижда с телескопа, виждам
с микроскопа.”? Къде сме тръгнали да се реем из небесата? Те са в нас.
Всеки човек е безкрайна мини-Вселена.
– Ето, че пак постави човека в центъра!
– Но нали е едно и също – само размерите различни!
– И пак материалното излезе на преден план. А невидимото
за окото? Нали то беше по-същественото?
– Душите, чувствата са невидими, без миризма, беззвучни,
безвкусни и неосезаеми при допир, но все пак ние знаем, че
съществуват. Въпросът е как да ги изследваме?
– Защо ни е да ги изследваме? Знаеш ли, думите ти ми
напомнят на една притча, която баща ми обичаше да разказва: „Един
рибар си ловял риба, когато при него дошъл друг човек. Новодошлият
попитал рибаря защо лови с една въдица, а не с две. Така щял да хваща
повече риба и щял да може да си купи лодка. – „ Но за какво ми е
лодка?” – недоумявал рибарят. – „За да можеш да хващаш още повече
риба.” – обяснявал новодошлият. – „Но за какво ми е повече риба?” –
рибарят бил скромен човек. – „Така след време ще можеш да си отвориш
рибно предприятие.” – новодошлият бил предприемчив. – „И за какво ми
е рибно предприятие?” – продължавал да се дърпа рибарят. – „Така след
30–40 години ще си купиш остров и ще можеш да си гледаш кефа и по
цял ден да си ловиш риба.” – „Защо ми е след 30–40 години чак да си
гледам кефа, като и сега го правя?” Е, разбра ли посланието?
– Ясно, човек не трябва нищо да прави, освен да се радва на
живота. Защо ли наистина се затормозяваме в търсене на истини и
Вселени? Може би мързеливите са най-мъдри, макар че животът им е
по-кратък отколкото на другите.
– Мъдростта няма нищо общо с леността! – Тагарински се
ядоса, че притчата му беше възприета погрешно. – Просто по-малко да
отдаваме внимание на трупането на материалности. По-скоро трябва да
трупаме впечатления, наблюдения, съзерцания… Бъдещето не е в
техниката, технологиите, а в духовното усъвършенстване, израстване.
Припомни си, че лемурийци и атланти са можели да местят предмети,
цели скали с мисълта си, предавали са си мисли на разстояние… Кога са
изгубили цивилизацията си? Когато и ние. Когато отдадохме по-голямо
2011
значение на материалността и духовността отстъпи на заден план.

– Да не си дошъл от бъдещето, че си толкова мъдър? –
Малевски невинно ококори очи.
– Мисли си каквото щеш! – Тагарински сърдито излезе от стаята,
повтаряйки интонацията и жеста на Коменданта.
След огромната кръвозагуба при раждането Лара отслабна
драстично. Обичаше да казва, че са й спестили диетите и мъчителните
гимнастики след бременността, но всъщност не се чувстваше добре. Ина
и Вера се редуваха да кърмят и нейното дете.
Веднъж, при един от прегледите Тагарински на шега й зададе
въпроса:
– Беше ли в тунела?
Лара поклати тъжно глава.
– За съжаление не видях близките си… Мислех си обаче за кръвта,
която ми преляхте.
– Не се притеснявай – получи част от моята и на Ян. Сега сме едно цяло
като кръвни братя и сестра. Да не би да съм ти предал част от
безсънието ми или нервността на Ян?
– Не, но си мислех, че кръвта не играе само транспортна функция.
– Естествено. Тя има и клюкарска, куриерска служба – предава ни
информация за органите – Тагарински беше в настроение.
– Нямах предвид това. Благодарение на хемоглобина нашата кръв е
червена. На основата на желязото кръвта може да има и други цветове.
Например, при вид червей пигментът хлорокруорин е зелен, а при някой
насекоми пигментът гемеретрин придава на кръвта виолетов оттенък.
Явно вариантите в природата не са ограничени. Цветът зависи от това, с
какво се храним и от съдържанието на въздуха, който дишаме. Преносът
на кислорода и въглеродния двуокис се оказва, че може да се
осъществява на основата на йони на други метали. В някои растения
пигментите съдържат молибден, а в животни – манган, хром, никел.
– Искаш да ми кажеш, че понятието „синя кръв” при хората може да е
съвсем реално. Знам. Има случаи дори на зелена кръв.
– Не, искам да наблегна, че хората със „синя кръв” може да имат
съставки в кръвта си, останали от условията на планетата, от която
произхождат. И държат състава на ценната субстанция да не се претопи.
Женят се само с представители от своя вид и не се смесват с останалите.
Те са от първите, дошли на Земята, и под чийто контрол се е засадила и
заселила планетата ни.
– При земните условия кръвта им постепенно е станала червена, но може
да пази все още някоя съставка, известна само на тях, по която се
разпознават – Тагарински бързо схвана мисълта на Лара.
– Знаеш ли, че може да си много права – замисли се Тагарински. –
Самото име подсказва… Значи няма нищо общо с „озарените”.
– Какво? – не разбра Лара. – Какви „озарени”?
2011
Тагарински й сподели теорията на Ина.

– При сегашните обстоятелства и знания, които имаме, твоята теория
звучи по-реалистично. Защо обаче още държат да не се смесват с
останалите хора? Минало е толкова време, а и традициите не са такива,
каквито са били някога.
– Предполагам, че им е обещано да ги приберат обратно на тяхната
планета, но за да могат отново да живеят там, при съвсем различни от
земните условия, неизвестната субстанция е жизнено необходима.
– Било им е обещано спасение! Кратко пребиваване на дивата планета
Земя. Дошли са с мисия тук – мисълта на Тагарински се вихреше.
–Жалко, че в лагера няма аристократи – щях да ги подложа на щателна
проверка. Каква ли е тази липсваща на нас съставка?
На Професора му хрумна идея и реши да я изпробва. Отиде при
Комендата.
– Време е за профилактични прегледи.
Комендантът беше радетел проблемите и болестите да се откриват, преди
още да са се разгорели. Не видя нищо подозрително в искането на един
медик.
– Искам да включа и антарктидците, и „лунатиците” в своите
изследвания. Те също живеят тук и, както видяхме, са подвластни на
нашите вируси и микроби – Тагарински визираше разразилата се
епидемия от шарка.
Вергелич се съгласи. Така Професорът доби достъп до кръвта на
интересуващите го обекти. Както винаги Малевски, Ина, Лара, Януш,
Вера Джон и Ян бяха посветени в целта на разработванията му и
участваха активно с идеи.
Стандартните изследвания, обаче, не дадоха никакви различия.
– Те са обикновени хора като нас!
– Ами да, живеят при абсолютно същите условия като нас.
– Не, Антарктида никога не е имала условията като на останалата
част на планетата, нито Луната.
– Но как Вера живя на Луната – без скафандър или други
подобни джаджи. Дишаше въздуха и пиеше водата им и това не се отрази
на организма й.
– Да, защото ние произхождаме от тях. Те са пресъздали на
Земята условията, на които са свикнали. Първоначално, когато планетата
ни не е била все още култивирана, са имали проблем, но впоследствие
условията са се уеднаквили.
– И все пак не може да са съвсем еднакви. Земята, Марс, Венера
и Луната са на различни километри спрямо Слънцето, различни са по
големина… – Тагарински си спомни какво му бе казал антарктидецът за
различните тела.
– Но тогава би трябвало да има разлика в кръвта на хората,
живели на Екватора от тези, израснали, примерно, в Сибир.
2011
– Ами то има, но негърът като отиде в Сибир, не носи

скафандър.
– Великите художници, архитекти, скулптори са оставяли името
си вписано някъде в произведението си. Ние търсим подписа на нашите
създатели, но те може да са различни – от Марс, Венера или дори от
друга галактика. Затова имаме толкова раси. А и оригиналите са се
претопили. С политиката за глобализъм нещата излязоха съвсем от
релси. Вече си мисля, че целта на глобализма е била точно тази – всички
раси, видове да се уеднаквят. Така произходът няма да е ясен. Мисля, че
търсим игла в купа сено – Ян се оформяше като скептика в компанията.
– Различните органи също променят състава на кръвта – виждам
го по Адам и Ева, а преди това от Софи. Промяната идва и от съставките
на храната, въздуха, водата и мястото на пребиваване – напомни Януш.
– Защо търсим подписа на създателите в кръвта? Може да е в
мозъка – в начина на мислене и възприемане на събитията. Душата е
главният белег – Тагарински си спомни думите на Ли, че не всеки има
знания и възможности да подкара самолет, кораб, подводница.
„Телата са различни като различните превозни средства. А
превозните средства се делят и на различни марки. Душите, според
степента на развитието си, „подкарват” различни аватари, тела. Телата
са проява на материалния свят.”
– Търсим го в кръвта, защото някои кръгове предпочитат да не се
смесват с останалите хора, колкото и другите хора да притежават
качества като ум, доброта, колкото и да са добри специалисти или
независимо от броя на дипломите – припомни Лара.
– Съставките са съществували, но след Вулкана едва ли ще успеем
да ги открием. Сред нас няма представители на тези кръгове – заключи
Малевски. – Този проект е обречен на провал.
– Някога правиха изследвания на мумии на фараони и не откриха
нищо по-фрапиращо, по-различно – спомни си Ина.
– Те и да са открили, едва ли тези кръгове хора ще позволят да го
разгласят пред останалите – контрира Лара.
– Не сме дорасли за тези истини – констатира Джон. – Не му е
дошло времето или сме загубили безвъзвратно дирите.
– Някои неща не се откриват, просто, защото не са съществени.
Какво значение има дали сме от Марс, Венера или друга галактика? Сега
живеем на тази планета, утре можем да се прехвърлим на друга – Вера
не виждаше смисъл да губят време и енергия.
– Всичко тече и се променя и слава богу, че е така. Еволюцията не е
колело, а спирала. Може би така е най-добре. Рядко някой познава
прадедите си повече от 4–5 поколение. Пък и знанията, които са дошли
до него, кой знае колко са видоизменени! – Малевски сложи край на
дискусията.
2011
– Водните цивилизации имат ли космически кораби? – Тагарински

беше ненаситен за знания за съществата, обитаващи Космоса.
Раджеб търпеливо обясняваше:
– По принцип те са най-развитите. Със сигурност пътуват, но не
знам нищо повече за тях. Както се досещаш, контактът с тях е по-особен,
предвид начина им на живот. Духът им е прекалено голям, за да влизат в
аватарите, които ползваме ние. Някои цивилизации са толкова напред от
нас, че ние не можем да си го представим. Все едно да разговаряме с
мравките и те да ни разберат. Дори да искаме да им помогнем и да им
казваме да не минават, примерно, през шосето, защото ще бъдат
смачкани от автомобилите, нито те ще осмислят думите ни, нито ние ще
разберем логиката им на действие.
– Цивилизациите, обитаващи сушата, са по-слабо развити?
– По принцип, да. Колкото повече се нуждаем от телата си, за да
се проявим, толкова повече сме обвързани с материалното. По-развитите
светове имат разредени и слаби тела, защото не се нуждаят от
физическа сила. Съзнанието изземва функциите на ръце, крака, опашка,
перка…
Тагарински разказа прозренията, до които бяха стигнали с
Малевски за делфините и ръцете.
– Възможно ли е?
– Контактувал съм само с двама-трима „лунатици”, посетили
лагера ни в Антарктида. Дори не съм ходил на Луната. Разказвам ти това,
което съм чул от приятели, които са били там, и изводите, до които сме
стигали след анализ на впечатления. Възможно е да сме изтълкували
някои неща погрешно. Всичко е субективно, изкривено през призмата на
индивидуалното преживяване и разбиране. Само знам, че светът е
по-сложен, чудат и необятен, отколкото можем да си представим.
– Това е ясно, но все пак си имал повече срещи и допири до тях,
отколкото ние. Тук „лунатиците” се сменят толкова често, че не можем да
ги предразположим или да се сближим по някакъв начин с тях. Винаги
има официалност и дистанция.
– Това им е начинът на общуване. При тях няма предпочитания,
симпатия към този или онзи, няма приятелства. Спомни си какво си чел
за индианците като дете. Индианските племена са живели успоредно с
тях и са разбрали колко важни са качества като самообладание,
хладнокръвие, търпение, воля, сдържаност, мълчание… Опитвали се да
им подражават.
Дори създаването на деца „лунатиците” го приемат като чувство за дълг
да помогнат на някоя душа да се прояви в материалния свят. Това е като
отблагодаряване за своята материализация.
– Значи, за тях собственото дете не е нещо повече от съседското? –
Тагарински ахна.
– Е, не точно. Не може да не се появи елемент на
2011
привързаност. Все пак отговаряш за тази душа, поне в началото. Просто

се отнасят по-философски и не робуват на криворазбрани чувства.
– В по-съвременни времена „лунатици” или марсианци
живели ли са успоредно с нас?
– Да. Само че изоставили ръководната функция. Видимо не се
намесвали активно в живота ни, но са ни пращали във вид на аватари
учители. Раждайки и израствайки тук, тези аватари добивали право да
вземат позиция и да се намесват в политиката, науката или друга сфера.
Освен тях е имало и временни наблюдатели и анализатори. Те оставали
анонимни. Измисляли си биография и са живели сред нас, понякога с
жена и дете, но нямали право да се намесват в живота ни. Нещо като
шпиони.
– Дали сега няма такива в лагера?
– Сигурно има. Внучката ти може да е такъв аватар. Нали те
са помогнали за появата й?
Тагарински се замисли за Лея. Засега по нищо не се
отличаваше от останалите деца. Подозренията му за превръщането й в
биоробот не се оправдаха. Лея се сърдеше, плачеше и смееше. Раджеб и
Ли предизвикваха нови страхове. Всъщност това вече не бяха страхове –
Тагарински постепенно отваряше съзнанието си към новите изисквания
на живота.
„Ако Лея е аватар за някоя светла душа, дошла да учи и
помага на хората, той щеше да е нейн горд дядо.”
Един ден при Тагарински дойде една „лунатичка” – жена с
европеидни черти, на видима възраст – 25 г. и с много приятна
външност. Първоначално Професорът помисли, че се нуждае от
медицински съвет, но жената го стопира с думите:
– Мислиш ли, че твоите знания са по-напреднали от нашите?
Че ако имам наистина проблем, ще дойда да се консултирам с теб?
Думите й биха звучали арогантно, ако не бяха подплатени с
истина.
– Защо си тук тогава? – Тагарински се подготви за нови
предизвикателства, които неминуемо щеше да доведе сблъсъкът между
световете, чиито представители бяха.
– Ние дойдохме при вас, когато имахте най-много нужда от
помощ.
– Да, и ние сме ви много благодарни. Вашето присъствие
направи животът ни по-удобен и приятен. Благодарение на вас сме живи,
визирам епидемията от шарка и лагера на повърхността. Вие ни дадохте
много и ние ви ценим.
– Не, вие ще ни оцените, когато изчезнем от живота ви,
защото загубата дава най-точната цена. Това и смятаме да направим.
Тагарински онемя:
– Но… защо? Как? Ъ-ъ… Ние ли сгрешихме… с нещо?
2011
Обидихме ли ви?
– Вие ни обиждате постоянно, но ние знаем, че обидите са ви
продукт на незнанието и не ви се сърдим.
– Какво се случи… Кое ви накара… О, Господи! Ние имаме
нужда от вас!
„Дали е възможно да променят намеренията си?” – Тагарински
се уплаши не на шега.
– Няма да променим решението си – жената беше прочела
мислите му.
– Но защо?
– Вие знаете.
– Откъде знаете, какво знаем? Ние нищо не знаем! Ние сме
глупаци, които не разбираме дори колко сме глупави.
– Самите ти думи опровергават това.
– Останете, моля ви, от името на всички! – Тагарински беше
повече от искрен в молбата си.
– Ако останем, ще стопираме развитието ви. Показахме ви
пътя – от вас зависи по-нататък.
– Ние ще оплескаме отново всичко.
– Това е ваш избор.
– Няма ли да помогнете планетата ни да се възстанови?
– Тя е ваша. Каквато си я направите, в такава ще живеете.
– Защо го казвате на мен? Аз не отговарям за лагера.
– Ти си важен колкото Коменданта. Бъдещето на лагера
зависи и от такива като теб – скритите водачи.
– Вие знаете с какво се занимавам? – въпросът издаваше
страха на Тагарински.
– Ние знаем всичко, което става в лагера.
– Одобрявате ли го? – Професорът се нуждаеше от
поощрение.
– Защо ни е да го одобряваме или критикуваме? Това е
вашият път на израстване. Пътищата са много – важно е накъде водят.
– Знаете за… гостите ни? – гласът на Тагрински трепереше от
вълнение.
– Да.
– Какъв е съветът ви? – Професорът търсеше насока.
– Само добри намерения не са достатъчни. Трябва смелост.
Грешките не са най-страшното. Антарктидците не разбраха това.
– Само това ли? Дайте ни книги, записи, споделете вашия
опит… Защо така изведнъж ни зарязвате… без нищо?
– Не ви зарязваме. Ние винаги ще сме с вас.
– Ще оставите комуникаците, нали?
– Не.
– Но… поне интернет, за да имаме образец накъде и как да
2011
вървим.
– Не. Няма нужда да се превръщате в наше копие. Вие може
да намерите път, начин, който за много по-кратко време да ни настигне и
дори надмине развитието ни. Ако имате нас като модел, ще ви лишим от
този шанс. Помощта е нож с две остриета.
– Но ако стъпим на вашите знания, ще се разминем с много
лутания.
– И защо да ви спестяваме лутанията? Не разбра ли, че няма
време. Важното е да стигнете целта.
– Каква е целта?
– Това вие ще решите.
И наистина, на другия ден „ лунатиците” си заминаха.
Оставиха много въпроси без отговори. Всичко стана толкова бързо и
неочаквано, както и идването им. Сякаш пребиваването им в лагера бе
сън.
– Ето, така се раждат митовете – Малевски цъкаше с език
като часовник.
Комендантът ходеше като призрак из лагера, обвинявайки се
за решенията, които бе взел, смятайки, че те са предизвикали
тръгването на „лунатиците” от лагера.
– Не бяхме честни с тях. Не трябваше да крием изследванията,
които правим, нито антарктидците… Боже, кого си мислехме, че
заблуждаваме? Те са толкова напред от нас, а ние се правим на по-умни
от тях! Колко ли смешни и жалки сме били в очите им? Разочаровахме
ги… Показахме, че нищо не сме научили от нещастията, които ни
сполетяха. Обидихме ги с нашата подозрителност…
В главата на Тагарински отекваха думите на жената:
„Ще ни оцените, когато изчезнем от живота ви, защото загубата
дава най-точната цена.”
Лагерът беше странно притихнал. Бяха свикнали с присъствието
на „лунатиците” и уповаването на мисълта, че ще помогнат да излязат от
кризата. Сега надеждата си бе отишла; заедно с космическите им кораби
и отчаянието се загнезди в душите. Всеки се питаше: „Защо?” и не
можеше да даде адекватен отговор. Направиха дори съпоставка с Божия
син:
– Защо Христос ни бе изоставил? Защо „лунатиците” се отказаха
от нас? С какво сме прокълнати, че отблъскваме тези, които ни мислят
доброто и ни помагат да излезем от най-мрачните времена?
Отново се появиха тълкувания на Библията, пророчествата.
Тагарински се отчая от глупостта на хората. Ходеше като месия сред тях
и обясняваше, и обясняваше:
– Защо религиите трябва да внушават вина и страх от някакъв Ад?
Защо е това объркване кой си и къде отиваш? Защо трябва да има болка
и ужас от смъртта, която дори не съществува? Нещата са много
2011
по-разкроени. Библията, романи като „Шифърът на Леонардо” и други

подобни публикации подкопават вярата у хората. Започваме да
разсъждаваме на дребно – имал ли е Исус семейство или не, дали Юда е
„най-верният” и губим истински ценните идеи и изводи. Времето се
мени, светът се мени, условията се менят… Как искаме една ръководна
програма да бъде вечна и непроменима. Бедствие е да признаем Бог за
свой господар. Явно искаме да бъдем роби на някого. Всичко зависи от
типа съзнание, което имаме. Аз не признавам, че има някой, който е над
мен. Ние притежаваме силите, възможностите на Исус и на „лунатиците”.
Ние можем дори да ги надминем, ако следваме начертаното от тях и
проявим повече мъдрост. Те са били като нас и ние ще бъдем като тях.
Хората бяха глухи за истината. Бяха се предали на отчаянието.
Отново започнаха самоубийствата. Върнаха се самобичуването, сектите,
магията…
Комендантът питаше Тагарински:
– Какво да правим?
– Дай им нов Спасител – беше отговорът.
– Но кой? Да го измисля ли?
– Не се налага. Имаш антарктидците. Покажи ги на хората. Дай им
храна за вярата!
Вергелич го послуша.
Така антарктидците излязоха на сцената. Разкриха знанията си
пред всички. Появата им имаше чудодейно влияние върху лагера. Хората
се успокоиха. За пореден път равновесието беше възстановено.
Тагарински беше прав – хората имаха нужда от нов Спасител.
– Кога ще повярваме в себе си – ядосваше се той. – Така тъпчем на
едно и също място. Точно това се опитваха да избегнат „лунатиците”.
Затова си и тръгнаха – не искаха да стават новите ни божества.
– Докато не направим наистина нещо значимо, няма да повярваме в
силите си. Трябват ни не чужди открития, а наши собствени. Трябва да
покажем, че сме от същата закваска като Исус и „лунатиците” – както
винаги Малевски го подкрепяше и му даваше идеи.
Така Тагарински реши да приложи изследванията си за удължаване
на човешкия живот и върху други хора. Нали „лунатичката” беше казала:
„Трябва смелост. Грешките не са най-страшното.” Трябваше да даде
повод на хората да повярват във възможностите си. Ако успееше в
експериментите, щеше да повдигне самочувствието им на създатели и
творци.
Ина също го подкрепяше:
– Телата са само аватари. Не са най-важното. Съществена е
душата. Да се повдигне на ново ниво й трябва по-съвършено жилище или
по-точно – ново превозно средство.
Тагарински се засмя на асоциацията, която бе направила.
– Аз съм конструкторът на новия „мерцедес” за човешката
2011
душа – закачи се с нея.

Професорът притисна Ина силно към себе си. Подуши я като
животинче и затвори очи в блаженство:
– Ти си моето вдъхновение! Бих искал никога да не се разделяме,
затова ще направя така, че телата ни да станат вечни.
Така, след известен застой от време, Тагарински отново се хвърли
в търсене на безсмъртието.
Този път реши да оповести пред лагера изследванията си. Дори не
се консултира с Вергелич – не искаше повече криеници и лъжи. Но и
Комендантът нямаше нищо против истината да излезе наяве.
Вече не беше нужно раджеб и Ли да се крият и започна
сътрудничество на ново ниво. Последваха посещения в лагера на
Антарктида, както и обратното.
Този път Тагарински беше поканен за обмяна на опит в базовия им
лагер за близо година.
Два дена преди тръгването Професорът тръпнеше от вълнение.
Щяха да се издигнат в Космоса, за да избегнат ураганите. Преди това не
беше излитал на такава височина. Никога не беше се разделял и с Ина,
децата. Освен с Вера. Всичко беше съвсем ново за него.
В деня на тръгването си вече съжаляваше, че се е съгласил на тази
раздяла. Ина обаче беше инструктирала всички да са усмихнати, за да не
правят заминаването по-трудно, отколкото беше.
– Все пак това не е завинаги – казваше тя.
Целият му екип дойде да го изпрати.
– Най-после малко да си почина от теб – майтапеше се Малевски.
Полетът беше кратък. Летателният апарат се движеше с огромна
скорост. Тагарински гледаше през люка, но почти нищо не успя да види
– само едно кълбо, обвито в облаци прах, които се носеха с голяма
скорост около него. Това беше Земята.
В Антарктида попадна на съвсем нов свят.
Лагерът беше подземен и надземен. Надземният лагер преди
Апокалипсиса не се различавал по нищо от живота в една Исландия.
Термалните извори, с които околността беше богата, служеше за
отопление и отглеждане на много растения, както и за балнолечение,
забавления. Лагерът беше скрит в източната част на Трансарктическите
планини, заобиколен отвсякъде с хълмове. Преди Апокалипсиса над него
денонощно се излъчвала холограма, така че сателитите не можели да
засекат пребиваването им. Вулканът бе унищожил построеното. Сега
всичко това беше превърнато в огромна строителна площадка. Над нея
се издигаше прозрачен балон. Антарктидците го осведомиха, че е
направен от диамант. Имаше няколко подобни балона и се строяха още,
подобни на селца, свързани с подземни пътища. В огромния купол с
диаметър 150 м и височина 16 м можеше да се диша без скафандри. Там
бяха разположени жилища, офиси и предприятия. Всяка сграда беше
2011
свързана с подземния лагер и с термалните извори. Имаше много

растителност и животни. Над балона действаше апаратура, подобна на
тази, която използваха и учените в лагера на ЦЕРН. От Космоса,
изведени извън орбита станции, бомбардираха или обсипваха облаците
със специален прах, който ги разпръсваше така, че над лагера на
антарктидците времето беше слънчево или валеше, но нямаше урагани.
Под повърхността на Земята лагерът беше огромен. Имаше заводи,
лаборатории… Някога бяха добивали нефт, природен газ и въглища, но
сега техният добив бе прекратен за сметка на желязна руда, хром, мед,
злато, кобалт, уран, платина. Задоволяваха само нуждите на лагера.
Имаше цял арсенал от летателни апарати с всякакви размери и
различни предназначения. Също толкова подводници. Помещенията,
където се сглобяваха, бяха най-обширните. Материалът, от който бяха
направени, поглъщаше светлината и топлината. Беше неразличим и ако
целенасочено не го търсиш, нищо чудно да се блъснеш в него – такава
игра с възприятията на човешкото око представляваше. Беше лек,
еластичен и лесно се поддаваше на обработка.
Тагарински беше запленен от тези инженерни продукти на
гениалността. Космическата технология не издаваше звуци и беше много
маневрена.
Нямаше необходимост от писта за излитане. Можеше да завива под прав
и остър ъгъл, без изобщо да променя скоростта си, да застива
неподвижно във въздуха с часове или просто да обръща посоката.
– Интересно ми е как екипажът на тези кораби издържа на резките
смени на курса – попита Тагарински Раджеб.
– В тях има антигравитационно устройство – обясни ученият. –
Пилотите се чувстват като на Земята. Има и такива, които се задвижват
със зададени програми и могат да летят без екипаж. Могат и да бъдат
управлявани от Земята, дори да са на милиони километри разстояние от
нея.
– Какво гориво консумират задвижващите системи?
– Тази апаратура може да измине огромно разстояние с помощта на
електромагнетизма.
Корабите бяха едноместни, двуместни, но можеха да се разтягат и
побират до 20-тина души. Някои бяха предназначени да носят товари, но
всички можеха да се движат с непозната скорост за човека.
– Това е скоростта на светлината – обясни му Раджеб. – Само че
ние не я използваме. Както се досещаш, тази техника няма нищо общо
със земната. Получихме я от инопланитяните и все още не сме я
разучили, макар вече да копирахме няколко модела.
Лагерът наброяваше около 7 000 души. Някога били над 15 000, но
част от обитателите заминали за Луната, Марс, Венера, а други
ураганите отнесли при повторното построяване на базите. Парниковият
ефект, образуван от Вулкана, бе стопил голяма част от ледниците и
2011
наводнил бункерите им.Това също довело до унищожение на техника и

хора. Спасението им било, че базите били изградени в твърда земя, а не
в снега.
Стресът и тук взел жертви, макар и не в такива огромни размери
като в лагера на Тагарински. Благодарение на известни преди това
методи на военните, обитателите на лагера бяха облъчвани и изкуствено
им се внушаваше спокойствие и увереност.Това бе помогнало да
преживеят най-трудните моменти от Апокалипсиса.
– Във водата също слагахме вещества, които поддържаха
настроението.
– С една дума съзнателно се дрогирахме. Това обаче ни спаси от
отчаянието и агресията. Сега сме започнали постепенно да намаляваме
дозите – антарктидците бяха безкрайно откровени за методите, които
бяха използвали.
– Всички някогашни военни разработки за шпионаж и водене на
тактически войни сега са с ново предназначение – за спасяване на
Земята и хората.
В медицинските помещения Тагарински се възхити на богатия
асортимент от апаратура. Роботизацията и нанотехнологиите бяха на
почит.
– Радваме се, че си при нас – посрещна го екип от медици. –
Разбрахме за вашите изследвания и успехи в областта на дълголетието.
Тук отдаваме голямо значение на парамедицината. Разглеждаме всички
алтернативи, които преди това са били отхвърлени от лекарите като
рискови и невъзможни. Смятаме, че трябва да обърнем по-голямо
внимание на възможностите на личната и колективната психология,
защото материята и антиматерията са едно цяло и никой, и нищо не може
да съществува изолирано от заобикалящото го.
– Знанията за разпада на материята също има съществено
значение, защото само така можем да разберем какво я изгражда.
– Въпросът е защо някога фараоните, които са синове на боговете,
са балсамирали телата си, т.е. забавяли разпада на материята? Дали
техните мумии са своеобразен вид банки на гени за продължение на
човешкия вид, подобно на тези, които съществуват в пещерите на Непал
и Тибет или има нещо друго?
Тагарински попадна в свят където нямаше ограничения на мисълта
и действията. Антарктидците отдавна бяха преминали през етичните
задръжки и борби със съвестта.
– Апокалипсисът или ще ни върне на изходна точка, или ще отвори
нови, неподозирани възможности. Зависи от нас. Затова не трябва да
слагаме ограничения на откритията, а да контролираме чувствата. Всяко
нещо има две лица – така е с атома, HААRP-оръжията, с любовта,
състраданието, амбицията… с всичко.
– Науката не трябва да има ограничения. Дълги години сме тъпкали
2011
на едно място заради религията, а след това заради някакви измислени

морални норми. Начинът ни на мислене е грешен.
– Какво е това морал? Честта, гордостта, достойнството не са ли
проява на егоизма? Състраданието не увеличава ли страданието?
Любовта към определен обект не поставя ли границите, стените на
личния ни затвор? Вярата не е ли вид заблуждение…? Трябва да гледаме
по-широко, по-дълбоко и от по-високо на всичко.
Тагарински беше смаян как „неизличими” болести като СПИН и
злокачествени тумори, парализа изчезваха без следа с помощта на
методи, използвани от екстрасенси.
– Защо да тровим целия организъм с хапчета, облъчвания и
агресивни интервенции? Защо да унищожаваме здрави органи, като
можем да въздействаме само на болните клетки? Все едно да унищожим
цял народ заради шепа престъпници или заболели хора.
– Болестите са в резултат на разрушеното равновесие между
убежденията, морала и действителността. Ако човек е отворен към
различното, стресът няма да има такова значение в отключването на
заболявания. Чувствата, които са антиматерия, въздействат на
състоянието на тялото – материята и обратно.
Ако Вергелич изглеждаше на Тагарински прекалено разкрепостен в
идеите, антарктидците минаваха всякаква граница на „позволеното”.
– След като трябва да контролираме чувствата, които са
антиматерия, не трябва ли да контролираме и тялото – материята? –
питаше го един беловлас антарктидец. – Йогите не правят ли това? Те
използват волята, дишането и упражненията за контрол. И не са само те.
Припомни си колко животни могат да забавят метаболизма си – мечките,
например. Хамелионът пък променя цвета на тялото си. Защо ние да не
можем?
Тагарински беше увлечен в множество научни експерименти. Почти
нямаше време да мисли за Ина и децата, и слава богу, защото усещаше
раздялата като физическа болка. Понякога се чуваше и виждаше с
близките си благодарение на видеовръзките, но така копнееше да ги
докосне.
– Това е от паметта на материята. Тя попива усещанията,
чувствата, миризмите. Оттук се появяват навиците – обясняваше му един
от медицинските гении с най-революционните идеи.
Ученият беше учудващо млад, но вече автор на много от
„чудесата”, свързани с възможностите на материята и антиматерията.
Като гледаше антарктидците, Тагарински нямаше как да не ги
свърже с манията на Хитлер за господството на чистокръвните арийци.
Русата коса и сините очи бяха техни отличителни белези. Те обаче
отричаха това и казваха, че е съвпадение.
– Русата коса и бялата кожа се дължат на липсата на светлина.
Сините очи са най-пригодени да поемат отблясъците на ледниците.
2011
Учените, които първоначално са дошли тук не са били само германци, а

цветът на тогавашната наука от цяла Европа. Когато предшествениците
ни пристигат в Антарктида, първоначално са били затворено общество,
но под влияние на „лунатиците” постепенно се отварят към нови
членове. Сега при нас има учени от цял свят.
Тагарински участваше главно в медицинските изследвания, но не
спираше да се интересува от откритията на антарктидците и в други
области.
В някогашните „климатични оръжия” сега бяха вплетени всички
надежди за по-нормален климат и, съответно, за живот.
Мастити учени търпеливо обясняваха:
– С упражняването на контрол над образуването и
разпространението на бури, формирането на облаци, мъгли, подбуждане
на наводнения, земетресения и други тектонични отклонения
изкуствено ще възпроизведем климата, на който сме свикнали и ще
дадем на човечеството живота, който изгубихме. С регулирането на
слънчевата светлина, намаляването на атмосферната разреденост
променяме озона, глобалното затопляне или изстиване, изобщо цялото
състояние на планетата.
– Извън орбита сме извели огромни огледала, с които слънчевата
енергия се отклонява или насочва към определени части на Земята.
Това е грандиозен проект за възраждане на планетата – много рискован,
но успехът му ще ни гарантира свободата от подземния затвор и живот
на повърхността.
– Изкуствено променяме и електромагнитните честоти.
– Пръскаме с бактерии, гъбички, микроплазма и др., с които
подготвяме засяването на растителни организми и появата на
животинския свят.
Учените кипяха от идеи:
– Чрез тектоничните въздействия ще забавим или забързаме
въртенето на Земята, ще определим наклона й спрямо Слънцето.
– Всеки високолетящ самолет може да промени атмосферата на
планетата чрез разпръскване на полимери, които абсорбират
електромагнитната радиация.
– Въздухът, който е сега на повърхността, е съставен от
азбестово-синтетични фибри и токсични материали, бариеви соли,
алуминий и радиоактивен торий. Доказано е наличие на арсеник. Той
потиска имунната система. Погълнатият алуминий отива в мозъка и
окислява мозъчната тъкан и води до Алцхаймеровите нервни заплитания.
Радиоактивният торий е причинител на левкимия и други видове рак.
Атмосфернят барий пък отслабва мускулатурата, включително и тази на
сърцето. И това са само малка част от вредите, които въздухът нанася на
телата ни. Освен него, има и вредни лъчения… Обречени сме на
израждане и по-къс живот.
2011
– Така ще е само с първото поколение хора. Това, което не ни

убива, ни прави по-силни – побърза да го успокои възрастен учен с
младежко лице. – Свикваме. Телата ни се нагаждат към новите условия.
С всяко следващо поколение нещата все повече ще се оправят. В
материята, от която телата ни са изградени, е заложена програма да се
самоусъвършенства, самопреправя.
Тагарински си спомни за техния лагер, разположен на
повърхността. В началото имаше наистина много жертви, но после
нещата се уталожиха и навлезе в някакъв равномерен ритъм.
„Дали „лунатиците” не бяха им въздействали с тяхната медицина?”
– Когато човек взема отрова в малки количества, организмът му
свиква с нея дотолкова, че когато получава в малко по-голяма доза,
отровата не може да го убие. Има имунитет към нея.
– Човекът, както и всички птици и животни се влияе и от резките
промени на магнитното поле. При рязката му промяна губим ориентация
и координация на движенията си. После или свикваме, или тези странни
аномалии изчезват. Причината – имаме магнетит в мозъците си, нещо
като малки компасчета.
– Разработваме мрежовидна карта на електромагнитните линии на
Земята. Например, може да използваме залежи от желязна руда. Сега
тези електромагнитни лъчи ни служат като универсален източник на
енергия. Летателните ни апарати и подводници могат да се ориентират
по тях и да се зареждат.
От новата среда, наситена с влага, мухъл и студ, Тагарински се

разболя тежко. Болестта го повали на легло и действителността се изгуби
в просъница. Така се запозна със специалиста по психотроника проф.
Юрий Иванович. Благодарение на него укрепна вътрешните си сили да
пребори двустранната пневмония без никакви лекарства.
Преди Вулкана ученият беше работил към центъра по психотроника
на Руската федерация, намираща се в Сибир, край бреговете на езерото
Тиберкул. За своята област на реализация Иванович казваше:
– Психотрониката е магия. Някога САЩ отделяха годишно по 16
милиарда долара за развитие на т. нар. “несмъртоносни оръжия”. Главно
място сред които заемаха психотронните средства. Мислите ли, че
комерсиалните американци ще отделят толкова средства, ако не са
разбрали могъщата сила, която се крие в тях? За моите сънародници да
не казвам. Психотрониката е опасна и полезна много повече от атома,
затова трябва да се използва само от духовно извисени хора. Може би
заради това някогашните генни инженери са предпочели да ни
конструират без третото око. Премахнали са го, за да не се
самоунищожим, преди да сме дозрели да го използваме правилно. Оттук
насетне пътят на развитие на човечеството е в тая посока.
Възможностите, които имат съзнанието, думите, надхвърлят многократно
2011
възможностите на ръцете. Човекът, който владее тези умения може да

властва над цели народи. Затова е важно да се научим да мислим
правилно и да можем да контролираме мисли и емоции. Дори „
лунатиците” не са дорасли и не смеят да използват това мощно „оръжие”,
макар да го познават много по- добре от нас.
Преди Вулкана Иванович имал превратна съдба. Бил навътре в
изследванията, когато разбрал, че неговите открития се използват за
зомбиране на министри, премиери, дори цели правителства. Това го
уплашило. Изгорил трудове си и минал в нелегалност.
– Само че от пипалата на КГБ не можеше да се избяга за дълго.
Знаех, че е въпрос на време да ме открият. Трябваше само да приложат
моите трудове. Макар да ги изгорих, имаше вероятност да са ги копирали
без мое знание. Затова дойдох тук – в Антарктида. Иначе трябваше да
приложа откритията си в убийството на моите преследвачи или аз самият
да стана жертва. А аз не исках нито едно от двете.
– Добре де, не предположи ли за какво могат да се използват
откритията ти, преди да ги направиш достояние на разузнавателните
служби? – Тагарински не можеше да повярва изцяло на думите му.
– В Русия имаше няколко самоубийствени атентата, в които умряха
стотици невинни, включително съпругата ми и единственото ни дете.
Борбата с терористите се превърна в лична борба за мен. Ето докъде
водят чувствата. Позволих емоциите да се превърнат в оръжие, да ме
използват за чужди и не дотам здрави интереси. Сега не се чувствам
овъзмезден, а омърсен и жертва на чувствата си.
– Как успя да се придвижиш от единия полюс до другия с КГБ по
петите?
Юрий се засмя гръмогласно:
– По-добре не питай! Трудно. Отне ми две години. Прекосих целия
свят, само дето в Северна Америка не отидох. Наложи ми се да науча да
карам самолет, лодка… Превърнах се в артист за Оскар, толкова често
сменях самоличността си. Абе, книга или филм можеха да създадат по
моята биография! Но тук повечето учени са с подобна на моята съдба.
Всеки бягал я от КГБ, я от ФБР. В лагера разбрахме, че всъщност са две
подразделения на една служба.
Юрий Иванович имаше характерната за руснаците широка душа.
Беше шумен, усмихнат, добронамерен. Брадата му покриваше почти
цялото лице.
– В началото, като дойдох тук си мислех, че нещата са като
навсякъде другаде и криех самоличността си; тогава я пуснах – казваше
Юрий, като я приглаждаше леко с ръка. – Зад нея прикривах чувствата
си. Знаеш, че този, който е наясно с тази наука, по очите и лицето може
да чете намеренията ти, мислите. После така свикнах с брадата, че като
я махнах, се почувствах сякаш съм гол. Втори път не я обръснах.
– „Лунатиците” зомбирани ли са или биороботи? – попита го
2011
веднъж Тагарински.
Иванович се изненада:
– Откъде накъде? Те имат свободна воля, право на избор. Мислят
самостоятелно. Изтриване на чувствата не означава зомбиране. Пък и
изтриване не е точната дума. По-скоро – потискане или още по-точно
–контролиране. Те не са нито зомбирани, нито биороботи. Никой не ги
командва или не им внушава мисли, действия… Това, което си
представяте, е напълно погрешно!Те са свободни много повече от нас!
Ние робуваме на чувствата си и на някакви „морални” догми. Чувствата
излъчват адреналин. Те изтощават. Превръщат ни в наркомани. Искаме
още и още любов, още и още власт…
Под влияние на антарктидците Тагарински променяше светогледа
си и откри много нови територии за изследване и размисъл. Дългото им
сътрудничество с „лунатиците” беше оказало въздействие на начина им
на възприемане на действителността. Понякога Тагарински си мислеше,
че те са по-близо до хората от Луната по разбирания, отколкото до
лагера, откъдето идваше самият той.
Животът на антарктидците беше по-приятен и интересен в
сравнение с неговия лагер. Времето минаваше неусетно. В помещенията
звучеше лека, приятна музика, която носеше успокоение и мечтателност,
граничеща с медитация.
– Някога – сподели с него Юрий – си мислех, че трудностите
пораждат агресия, но се оказа, че не съм прав. Сега живеем в трудни
времена, но сред нас няма изпускане на нерви, викове, обиди.
„Лунатиците” ни показаха, че това е въпрос на възпитание. Преди какво
правехме? Облъчвахме децата си с отрицателна енергия от телевизия,
интернет, вестници, списания, радио. Подарявахме им пистолети и саби
като играчки. Оплаквахме се и псувахме шефовете, комшиите си пред
тях. Случвало ни се е да обиждаме, иронизираме и дори да ударим
собственото си дете. Учехме ги на история, от която лъхаше омраза и
интригантство и прочие, и прочие. Дори детските приказки са пълни с
агресия и интриги. Колко по-приятно щеше да ни е ежедневието, ако
бяхме изтъквали позитивните, а не негативните страни на живота. Сега
правим това – показваме на хората спокойствието, красотата и те
наистина се чувстват щастливи, макар да имаме много по-малко поводи
за щастие. И като сметнеш, че все още не можем да избягаме от
стереотипите, насаждани с векове… Все още не сме достатъчно честни,
прекалено подозрителни сме, егоистични… абе, направо варвари спрямо
нашите помощници от Луната – от думите му лъхаше неподправено
възхищение.
– Колко ли жалки, непонятни и смешни сме били в очите им, когато
криехме присъствието си във вашия лагер? – включи се и сътрудникът на
Юрий, друг беловлас учен.
Двамата брадати мъже заедно приличаха на фотографиите на
2011
Маркс и Енгелс.
– Ние също криехме изследванията си от тях – каза Тагарински. –
Но явно и те имат проблеми с откровеността, защото не ни споделяха,
нито ни показваха грешките.
– Не, те просто желаят колкото се може по-малко да се намесват в
живота ни. Не искат да ги обожествяваме, както е станало с предишното
им идване на Земята. Тогава сме поласкали самолюбието им, възгордели
са се и са ни презрели, с което се принизили до нас. Затова са били
наказани и някои оставени да живеят сред земните хора. Сега са си
взели поука. Още повече, че ученето е процес на страдание. Ако бягаме
от страданието, няма как да се издигнем духовно. Помощта им е нож с
две остриета, както за тях, така и за нас.
Веднъж по радиостанцията се получи съобщение от лагера,
намиращ се в Южна Америка, че имат нужда от медицинска помощ.
Беше избухнала епидемия с непознати симптоми.
Антарктидците набързо сформираха екип от лекари, които да
изпратят на помощ. Юрий Иванович и неговият беловлас сътрудник се
записаха първи в мисията. Тагарински също се включи.
Преди медицинският екип да се приземи в лагера им, трябваше да
спрат ураганите в тази част на Земното кълбо. Пренасочиха сателитите и
изпратиха космически кораби, които да облъчат и напръскат облаците.
През това време корабът с медиците изчакваше извън орбита.
Това даде възможност на Тагарински да се наслади на гледката,
открила се от люковете. Родната планета прикова вниманието му. Видя
стихващото тлеене на Вулкана. Северна Америка изглеждаше като
кървяща рана. Сякаш кръв бе обагрила в червено тази част на Земята.
Болезнената язва бе забулена от пара. От време на време кървите
потрепваха и се люшкаха в някоя посока, сякаш планетата се свиваше в
конвулсии. Това трепване беше предизвикано от земетресенията, които
продължаваха да сформират новия облик на Земята. Останалата част на
планетата приличаше на окаляна футболна топка. Синият цвят, с който
се славеше Земята, бе изчезнал. Океаните приличаха на черни дупки, а
оголилите се камъни на сушата сивееха отдалеч.
От гледката се доплака на Тагарински. В кораба цареше мъртво
мълчание. Всички бяха погълнати от мислите, спомените. Сякаш
присъстваха на погребението на Земята.
Южноамериканският лагер ги посрещна като месии. Уплахата се
беше настанила трайно по лицата на лагерниците. Пребледнелите лица,
плахите движения, сведените погледи правеха страха физически
осезаем. Всички се бяха опаковали с ръкавици, маски на устата и носа.
Някои се бяха изолирали и не допускаха никой в помещенията, които
обитаваха. Но това не ги спасяваше.
От пръв поглед личаха фрапиращите разлики с останалите два
лагера. Бункерът на богаташите бе луксозен, удобен, с много лично
2011
пространство. Нищо не липсваше – голф клуб, ресторант, зала с

редуваща се програма за изнасяне на концерти, театър, кино, балет.
Имаше плувни басейни, модерни училища, ясли, детски градини.
Болницата им беше оборудвана с най-нова техника и апаратура. Не
липсваха и банки, магазини, изложбени зали, църква. Всичко бе
направено с мисъл – да е удобно и приятно пребиваването в бункера.
Имаше дори правителство и народно събрание, полиция, администрация.
Докато милиардерите се ширеха в суперлуксозни апартаменти,
обслужващият ги персонал беше натъпкан в общи и не дотам удобни
помещения. В лагера имаше и просяци, проституция, продажба на
органи… Изобщо една минидържава на класово разделение, където
парите не бяха загубили властта си и където високомерието и
маниерността все още царуваха.
Новодошлите се почувстваха така, сякаш времето бе спряло.
Не че лагерът на Тагарински беше по-справедлив, но поне
разделението идваше от знанията, постиженията, а не от парите и
рожденото право. Поне имаше стремеж за развитие на знания и мъдрост,
а не за трупане на богатства.
Положението с епидемията бе толкова страшно, че веднага бяха
затрупани с предложения за пари, титли, положение, лукс, ако успееха
да ги излекуват.
Сервилничеството, с което бяха обградени, извика непознати
мисли:
„Колко сме били отвратителни! Как изобщо сме успели да оцелеем…
Ето защо „лунатиците” не поискаха да останат при нас.”
Симптомите на епидемията се изразяваха в загуба на пигмента на
кожата, косата и очите. Отразяваше се дори в обагрянето на кръвта.
Болестта в по-изострен стадий засягаше мозъка и под нейно влияние
хората променяха самоличността си и в крайна сметка полудяваха.
Никога преди това не бяха се сблъсквали с подобни оплаквания.
Въпреки че богаташите си бяха осигурили най-съвременна
апаратура, цял арсенал от хапчета, както и присъствието на най-добрите
специалисти във всички области на медицината, безсилието пред
болестта беше явна.
Още в началото антарктидците отказаха да делят пациентите
според класовата им принадлежност, отказаха и изкушенията, които им
предлагаха като пари и власт и се хванаха здраво за работа.
Работеха с бързо темпо, но колкото и да бързаха, епидемията се
разрастваше с още по-динамични темпове и взимаше все нови и нови
жертви.
Болестта беше силно заразна. Не смееха да съблекат защитните
облекла, с които работеха, нито да махнат скафандрите. Ядяха само от
храната, която бяха донесли със себе си от Антарктида.
Тагарински беше смаян. Приличаха на пожарна, която тичаше след
2011
избухнал пожар, но докато стигнеха, огънят бе разял сградата и тя се

сгромолясваше пред очите им.
Ситуацията излизаше от всякакъв контрол. Нямаше къде да се
избяга или скрие.
Изследваха отново водата – беше в норми. Въздухът също.
Започнаха да изследват един по един складовете с жито. Нямаше и следа
от причинител и въпреки това смъртността в лагера растеше
лавинообразно.
Тагарински предложи да потърсят помощ от „лунатиците”, но те не
откликнаха на опитите да се свържат с тях. Радиопредавателите
мълчаха, сателитите също не регистрираха никакъв сигнал – все едно не
съществуваха.
– Сигурно ни правят тест – каза Юрий.
– Иванович – колебливо предложи Тагарински, – не е ли време
това, на което си посветил живота си, да влезе в употреба.
Брадатият учен го изгледа изпитателно, с което сякаш бръкна в
душата му и я преобърна с хастара навън.
– Никога досега не съм пробвал с такова количество хора.
– Винаги трябва да има първи път – насърчи го Тагарински.
– Забрави ли какво ти казах – психотрониката е магия. А
магията винаги е насилие, независимо дали е черна или бяла.
– Ето ти възможност за експеримент – психотроника без
насилие. Хората желаят оздравяването си.
– Но те са хиляди. Не знам…
– Нямаме време. Докато открием причинителя на болестта
може вече да няма останали живи в лагера. Може и нас да ни няма. В
екстремни ситуации трябват нестандартни решения.
„Звуча като Вергелич. Дали пък предният Комендант не беше
изрекъл първо тези думи?” – Тагарински го смъдна сърцето. – „Узрях до
идеята и аз да ги изрека.”
Усещаше силно липсата на Ина и Малевски. Искаше да са до него –
да му дадат съвет, да го подкрепят или разкритикуват. Сега разчиташе
единствено на своя опит и съвест.
„Колко трудно му е било на Януш сам.”
Юрий започна трескава подготовка. Искаше да включи всички
възможни „ефекти”, за да подсили въздействието върху хората. Щеше да
използва едновременно звуците, светлината, думите, хипнозата,
облъчването…
Тагарински му помагаше с каквото може.
„Това аз ли съм? – чудеше се той. – „Признавам безсилието на
медицината и агитирам за чудеса.”
– Дали не избързваме? Не действаме ли емоционално? – колебаеше
се и Юрий. – Ами ако вместо положително въздействие, окажем
отрицателно? Вместо да стопираме болестта, направим така, че да
2011
засилим разрушението й върху хората. Нали знаеш, че ще им бръкна

дълбоко в мозъците, ще разчовъркам на клетъчно ниво организмите им?
– Защо си мислиш, че сме по-могъщи от Господ? За еволюцията
значение имат само добрите постижения. Злото не може да попречи на
просперитета. Може само да го задържи, но не за дълго. Ако създадем
зло, еволюцията, Бог, Вселенският разум или както и там да го наречем
ще го пренебрегне и ще продължи напред.
„Кой беше казал това – Вергелич ли?” – Сега Тагарински искрено
съжаляваше, че толкова пъти му се бе противопоставял.
– Ако ние сме злото – въздъхна Професорът, – рано или късно ще
бъдем унищожени.
Антарктидците и малкото останали на работа лекари работеха
усилено. Спяха по два-три часа в денонощието и гледаха да „огреят на
всички фронтове”. Лагерът се беше превърнал в огромна лаборатория.
Нямаха време да експериментират с плъхове и животни. Бе лудо
надбягване с времето и смъртта.
В съзнанието на Тагарински кънтяха думите на „лунатичката”:
„Само добри намерения не са достатъчни. Трябва смелост.
Грешките не са най-страшното.”
„Сигурно така подсъзнателно оправдавам действията си” – мислеше
той, преди да забие инжекцията с последната най-нова проба лекарство
в поредния заразен.
– Това са само аватари – търсеше оправдание пред съвестта си и
друг учен, затваряйки очите на поредния умрял в ръцете му.
Най-после Юрий беше готов с приготовленията. Неговият
сътрудник, както и Тагарински щяха да му асистират в експеримента.
Юрий реши да въздейства едновременно на всички хора от
лагера.
– Обединеното съзнание е по-мощно. Събраното множество
притежава неподозирана сила. Затова молитвите по религиозните
празници са по-силни, отколкото като се молиш индивидуално. Църквите
и храмовете са заредени с небивала мощ именно от колективната мисъл.
Затова и последователите на Фалун Гонг* в Китай са преследвани от
властите, защото го практикуват масово на открити места, по площадите.
В обявения ден за експеримента, обаче, никой не дойде. Хората се
страхуваха да се събират, за да не се заразят. Всеки искаше да се
изолира от останалите и да не допусне невидимата заплаха да се докопа
до него.
– Какво да правим? – попита беловласият сътрудник на Юрий.
– Ще се опитаме да въздействаме без пряк контакт – каза
– Ще ми трябва още време за подготовка – Юрий се опитваше да не
се обезнадеждава. – Ще трябва да разположа генераторите,
прожекторите тонколоните, огледалата… из целия лагер. Това е много
2011
работа.
– Ами да започваме! – Тагарински се опита да звучи оптимистично.
– Колко по-лесно е да избягаме от този ад, докато не ни е погълнал
и да благодарим на Бога, че не е в нашия лагер – каза, без наистина да
го мисли, а по-скоро, за да си „почеше” егото, сътрудникът на Юрий. –
Ама не, ще се правим на герои, докато не се срещнем с Всевишния.
– Не можем. Заразата може вече да е в кръвта ни. Ако се върнем,
като нищо може да пламне и нашия лагер. Не можем да бягаме от
проблемите.
– Но как насила да им помогнем? Те са се скрили в миша дупка и от
страх не смеят носа си да покажат навън. Губим и силата на
колективната мисъл.
– И ние сме били като тях – опита се да ги оправдае Тагарински. –
И все още сме – спомни си отношението ни към „лунатиците”.
– Прави са били „лунатиците” да ни зарежат. Колкото и грубо, и
самонадеяно да звучи, по-умни от нас са го казали, че интелектът на
милиард свине не може да компенсира ума на едно единствено същество,
намиращо се на по-високо стъпало на развитие – заключи ядосано
Юрий. – Ние сме тръгнали да рискуваме живота си за тях, а те…
Тагарински опита да разпръсне напрежението:
– Достоевски беше написал нещо в смисъл, че малцина са тези,
които тласкат историята напред. Но той обясняваше, че мнозинството е
консервативният, съхранителен елемент, без който не може. Никой не
съществува изолирано. Пък и „лунатиците” не са ни изоставили. Ние
постоянно си спомняме какво са ни казали. Дори и в този момент се
питаме какво биха направили. Те сякаш ни напътстват в действията.
Юрий махна с ръка и излезе да даде нови нареждания на
помощниците си.
Изминаха още няколко дни, докато уредите за психотронния
експеримент бяха разположени на подходящите места из лагера.
– Имам чувство, че насила го правим – продължаваше да се
измъчва Юрий.
– Не е на сила. Хората наистина искат оздравяването си. Просто се
страхуват – повтори за сетен път Професорът.
– „Страхливецът умира всеки ден, а смелият – само веднъж!” –
Джовани Фалконе – изрецитира ученият. Беше запаметил огромен обем
мисли на известни личности и много често се опираше на тях за по-
голяма тежест.
Тагарински се засмя:
– Така е, затова престани да се страхуваш, че ще сгрешиш.
Юрий също се захили:
– Сега започвам да разбирам какво толкова намират другите в теб.
Устат си и имаш дързост, макар да знаеш, че мога да изпържа за няколко
мига мозъка ти.
2011
– Ти не си убиец – сам го каза и доказа. Защо не изпържи мозъците

на преследвачите си? Ти си Спасител, а не Унищожител.
– „Докато не станеш спасител, докато не помогнеш на някоя душа,
загубила надежда, загубила пътя си, значи не разбираш напълно Господа
в теб ” – Юрий изрецитира думите на Кейси и отново потъна в мрачното
си настроение.
Бог не присъства по един материален начин в света. И наистина,
когато художникът нарисува една картина, той в картината ли е ?
Всичко, което е в нас и вън от нас; всичко, което ни заобикаля,
представлява фон, зад който се крие Бог като велик художник. Той е
дълбоко скрит, защото иска да ни остави свободни.
Петър Дънов
Преди стартирането на експеримента за втори път Тагарински,
Юрий и неговият сътрудник се събраха в празната концертна зала. Тук
бяха разположени пултовете за ръководене на грандиозния опит за
премахване на болестта на клетъчно ниво без медикаменти и на голямо
количество хора.
– Съзнавате ли какво ще направим? – питаше за сетен път Юрий.
– Една малка крачка за човека, но огромна за човечеството – отговори
му с култовите думи на Армстронг Тагарински.
– Не, отиваме много по-надалеч. Някога Айнщайн беше казал, че
материята изобщо не е материя. Тя е замръзнала светлина под формата
на „силови полета”. Можем да представим Вселената и нейните
безбройни фотони като чиста енергия, пропускливи като слънчев лъч.
Нашият свят е изграден от форми. Формите са проявлението на живота.
Те не представляват живи същности. Животът сменя формите си на
проявление, разгръща се по-пълно чрез тях, но не можем да кажем,
че се ражда, нито че умира. Ето къде ще действаме.
Тагарински чак сега разбра страховете на колегата си. Замълча в
страхопочитание пред разгърналата се пред него представа.
– Живелият през 27 век преди Христа индуски император
Ашока* – Юрий продължи да обяснява като в транс – е казал, че на Бог
му е угодно хората да живеят в безопасност, мир, щастие и свобода.
Днес какво е останало от този завет? Нищо. Това означава ли, че
днешният свят не е угоден на Бога? Затова ли иска да го унищожи?
Въпросът е и на кого е угоден така устроен? Ашока е забранил
използването на човешкия ум за зло. Той засекретил древната наука за
природата, за бъдещето и за миналото. Скрил уменията на колективната
психология и знанията за разпада на материята. През времето на
неговото управление било основано тайното общество на Деветимата.
– Стига, започваш да ме плашиш! – извика сътрудникът му.
– Това е истина, има исторически свидетелства за това, което
казвам. И сега ще ви кажа най-невероятната част от историята – тези
деветима души не се познават и не подозират кои са. Преминават от тяло
2011
в тяло през време-пространството, заредени с невероятна мощ и

познание, което обаче е несравнимо с това, ако работят съвместно.
Когато техните души се открият, Земята ще се издигне на ново ниво.
– Е, дори да е било истина, Вулканът ги е унищожил –
предположи сътрудникът му.
– Не вярвам. Прехвърлят се в друг аватар. Сега е по-лесно да
се открият заради ограниченото пространство и малкия брой население
на Земята.
– Тогава приеми, че са на различна възраст – новородени или
на три, пет годинки, седемдесетгодишни. Как ще се разпознаят – никак.
– Защо ни казваш това? – попита Тагарински.
– За да разберете каква трансформация ще направим на
човешката клетка, колко е опасно като действие и как не се знае на чий
Бог служим, като го правим. Затова и Ашока е забранил тези знания.
– Да, но е оставил и една отворена вратичка – Деветимата
можещи.
– Но къде са те, кои са?
В уречения час светлините бяха включени с трепкания на
определена честота. За несъвършеното човешко око това остана
незабелязано, незабелязан остана и нискочестотният звук, отделян от
специални уреди и предаван по тонколоните. Специално подготвеният
газ невидимо си проправи път към дихателните органи на лагерниците.
Образът и гласът на Юрий бяха излъчвани на видеостени.
Тагарински никога не беше го виждал в тази светлина. Сега не
можеше да не отчете силата, която внушаваше погледа, тембъра му.
Дори да стискаше очите си затворени и да използваше специални
маски и слушалки, пак не можа да избяга от магическото въздействие. То
зареждаше въздуха, който влизаше през порите на кожата му.
Разреждаше материята, която изграждаше тялото му и сякаш
освобождаваше съзнанието му за полет. Усети как то се отдели от
аватара и се сля с други, подобни на дихание, почти невидими облачета.
Не разбираше думите, които Юрий изричаше, но усети лекотата на
освобождението от обвивката си. В света извън формите имаше само
усещания на ухания, светлини, звуци и всички те бяха приятни.
Лекотата, с която се сливаше с другите, подобни на неговото облаче
прозрачно дихание, му даваше чувство на удовлетворение и
завършеност. Колкото повече дихания се свързваха в едно, толкова
повече усещаше, пълнота и безгранично щастие.
Събуди се от хипнозата с усещането за приятен сън. Изведнъж
действителността го връхлетя с цялата си уродливост. Почувства как
ефирното облаче се смачка и деформира, за да се побере в тесните
ограничения на тялото. Беше не само некомфортно, а все едно някой бе
упражнил насилие върху него. Изплака като бебе, току-що излязло от
утробата на майка си, толкова реално изглеждаше преживяното.
2011
Трябваше му доста време, за да приеме отново реалността.

– Какво направи? Дрогира ли ни? – питаше Тагарински Юрий.
Ученият го гледаше уплашено. Не вярваше на това, което беше
направил.
– Не ме карай да правя повече това! Никога! – шепнеше в
неподправен ужас. – Не сме дорасли за това знание, дори „лунатиците”
го ползват рядко.
Юрий трескаво събра вещите си и изхвърча от залата. Сътрудникът
му и Тагарински останаха да обменят впечатления.
– Усети ли сливането с другите мъглявини? – питаше брадатият
учен.
Преживяванията им бяха странно еднакви.
– Не ми хареса влизането в аватара. Сякаш бях натъпкан насила от
нещо в тялото ми. Видя ми се тясно, все едно бях приклещен в капан.
Сътрудникът на Юрий не можеше да спре да разказва усещанията,
които бе изпитал.
– Дано само колегата ни е успял да постигне целта на делото ни –
върна го към реалността Тагарински.
– Дори да не е постигнал нищо – заслужаваше си преживяното. –
Никога преди това не съм се чувствал по този начин. Това ли е
усещането да си напушен, дрогиран?
Ученият избърза с това изказване. След изпитаното безкрайно
удовлетворение и щастие последваха мигове на продължително
повръщане и главоболие. В следващите един след друг конвулсии на
сгърчения на топка стомах и туптяща глава, приятните преживявания
бяха бързо забравени. Все пак в природата съществуваше равновесие.
Най-после Тагарински дойде на себе си. Побърза да отиде в
болницата. Беше любопитен за ефекта на действие върху болните.
Разочарованието беше огромно. Чудото не беше се случило.
Болните продължаваха да са болни.
– Трябва време – каза Юрий. – Все пак не съм Бог. Нямам и книжка
с инструкции как да действам.
И наистина на осмия ден се почувства как епидемията забави
темпото, макар и да не изчезна. Болните живееха по-дълго време, преди
да умрат. Това също беше нещо. Вече имаха времето за действие – да
търсят и открият лечебния лек.
Епидемията премина във втора фаза.
Откриването на причинителя на болестта дойде не от медиците, а
от Ли, Раджеб и Юрий Иванович. Комплекс от много фактори, насъбрани
на едно място, водеха до дефект в организмите и адски симптоми.
В основата стоеше Вулканът.
– Новите условия водят до необратими последствия върху телата и
съзнанието на хората. Земята вече не е предишната Земя – изказа
предположенията си Юрий на срещата на учените, която се проведе една
2011
седмица по-късно от опита му да въздейства върху болестта на клетъчно

ниво.
– Но защо последствията са само върху този лагер? В
Швейцария няма тези симптоми, нито при нас в Антарктида – попита
един млад учен.
– Битието поражда съзнанието и обратно – каза
астрофизикът.
– Това е следствие на начина на живот – започна да обяснява
по-простичко Ли. – Ние и вие променихме, а в някои случаи направо
преобърнахме вижданията си за човека и Вселената. Различното мислене
поражда различни вибрации. Нашите тела преминаха на други честоти и
улавят други излъчвания. Новите вибрации, които отделяме във
пространството са в хармония с новите условия. Въпреки че целият свят
се срути и условията коренно се промениха, в този лагер продължават да
живеят и мислят по старому. Известно време имунитетът в телата е
действал, благодарение на лукса в лагера, добрата храна, чудесните
медици… но не може, когато всичко около теб е различно да останеш
същия. Трябва да си гъвкав и да реагираш на промените.
– А промените са на всякакво ниво – химично, физично,
астрономично, клетъчно, психично… – допълни Юрий.
– Винаги е било така при всички живи същества – растения,
животни, хора – опита се да бъде по-ясен астрофизикът в тезата си. –
Припомнете си колко организми са съществували и изчезнали по пътя на
еволюцията без видима причина. Или приемаш новостите и заживяваш с
тях, или умираш – беше категоричен ученият.
– Юрий повдигна вибрациите в лагера и болестта се забави, но не
изчезна, защото лагерниците не поискаха да участват. Те не му
повярваха. Затова Библията отдава такова огромно значение на вярата.
Насила не става. Трябва всяка клетка в теб да е съгласна, да приема
новите предизвикателства.
– Т.е. тези, които имат отворено съзнание за новостите и се
пригаждат към различните условия имат шанс да оцелеят, а другите са
обречени? – попита Тагарински учените.
– Битието ги дърпа назад и унищожава шансовете им.
Съзнанието им живее с миналото, вкопчено в лукса, парите, властта… А
настоящето е вече съвсем различно.
– Но растенията и животните нямат съзнание – заспори младият
учен. – Има хиляди изчезнали техни видове.
– Кой казва, че нямат съзнание? Сигурни ли сме в това? Ако се
обосновем на опитите, които са правени с тях, излиза, че реагират по
същия начин като хората – каза Юрий.
– Какви опити?
Ли вдигна ръка в знак, че приема да обясни.
– Примерно, поливани с вода, заредена с добри помисли,
2011
растенията избуяват и цъфтят здрави и жизнени, и обратно – поливани с

вода, заредена с омраза и злост – вехнат и умират. Дори само мисли да
изпращаме към тях, пак има същото въздействие.
– Но това съзнание* ли е?
– Трябва да променим представата си за съзнание и да го
разграничим от разума. Защо са изчезнали динозаврите, след като са
били на върха на хранителната верига? Защо богаташите не могат да се
приспособят към новите условия, въпреки че са на върха на
обществената пирамида и притежавали лукса да си купят комфорт? И в
динозаврите, и в милионерите е вкоренено усещането за непобедимост…
Те не искат промяна, защото така им е добре.
– Искате да кажете, че трудностите отварят съзнанието към нови
честоти? Благодарение на проблемите нашият и вашият лагер започват
да вибрират в хармония с новите условия – опита се да си обясни
ситуацията Тагарински. – Тук трудности не е имало, тъй като почти
няма промяна в начина на живот.
– Да, затова, въпреки че хората се изолират от останалите, пак се
разболяват.
– Но защо? И защо така масово? Защо болестта е силно заразна?
– Заразата обаче не е на физическо, а на психическо ниво. Затова
и никой от нас не се разболя. Човешката мисъл може да бъде предадена
на друг човек с помощта на материален носител със скорост, близка на
светлината. Примерно, с говор, писмено – визуално, чрез образи или
мимики или с помощта на някакви мистериозни биополета. По този начин
се предава и заразата. Ако болшинството от познатите ти приемат
наркотици или смятат, че кражбата, лъжата е нещо нормално и ти ще
започнеш да приемаш тези неща за естествени.
– И в нашите лагери има хора, които изостават от новия начин на
мислене. Слава Богу, броят им е малък и, така да се каже, минават
между капките. Важно е колективната вибрация на обществото каква е –
все пак никой не може да живее изолирано. Заедно образуваме общ
организъм.
– Това се опитах да направя чрез психотрониката – каза
Юрий, – да им покажа новия свят, новите възможности. Чрез въвеждане
на думи и знаци в психиката им да доведа до появата на различно
съзнание. За съжаление, моите знания са само в началото. А и хората
сложиха бариера и не ме допуснаха до съзнанието си.
– Означава ли, че не можем да им помогнем? – попита
младият учен.
– За съжаление, само те могат да си помогнат. Може би затова
„лунатиците” не се намесиха в техния лагер и не реагираха на нашата
молба за помощ. Помогни си сам, за да ти помогне и Бог.
– Това значи ли, че и ние ще се откажем? – продължаваше
въпросите си младокът.
2011
– „Лунатиците” ясно показаха, че за тях това е губене на

време. Според мен – също, колкото и коравосърдечно да звучи –
астрофизикът беше войн, свикнал да приема и победите, и пораженията.
– Ами, ако ги поставим в друга среда? – Тагарински все още
не се отказваше от борбата за спасението им.
– Те няма да поискат. А ако го направим насила, ще
предизвикаме агресия и дори смъртта на хора с отворено съзнание –
обясни търпеливо ученият.
– Но как да ги оставим да умрат? – на младока му се доплака
от съжаление.
– Смъртта не е това, което си мислехме, че е. С други аватари
ще се преродят в свят, който отговаря на техните вибрации. Земята
вече не е подходящ дом за тях – Юрий също се ядосваше на своя
неуспех да помогне, но се опитваше да внесе успокоение както в своята,
така и в съвестта на другите.
– Не вярвам целият лагер да умре – опита се да бъде
оптимист Ли. – Ще има оцелели, но трябва да извървят пътя си докрай.
Смъртта ще продължава, докато процентното съотношение на хората с
отворено съзнание не се преобърне. Ние ще бъдем наблизо и ще
помагаме, доколкото можем.
„Колко странно – помисли си Тагарински, – думите на китаеца
са досущ като тези на „лунатичката” при напускането им на лагера ни.”
На другия ден антарктидците и Тагарински си тръгнаха от лагера.
Оставиха след себе си море от отчаяние, но минали вече по този път, те
знаеха, че то е врата за отваряне на съзнанието. Молеха се за
спасението им, но на този етап не можеха да направят повече.
Въпреки че смятаха, че епидемията е на психично ниво,
антарктидците не искаха да рискуват и сложиха под карантина върналия
се екип. Изолацията, в която бяха поставени, сближи още повече
Тагарински с Юрий, Раджеб и Ли.
Руснакът постави нови основи в общуването им. Прочиташе
мислите им още преди да ги изрекат. В началото мъжете се стряскаха и
сърдеха, смятаха го за нахлуване в личното им пространство, но
постепенно свикнаха и приеха особеностите на своя колега. Дори
възбуди любопитството им.
– Как става? – недоумяваха.
– Всъщност не разбирам думите, а улавям усещанията ви. В
съзнанието ми се появяват цветове, форми. Нещо като предчувствие
какво ще кажете, ще помислите.
– Можеш ли да уловиш мислите на хора, живели преди нас,
например, на Клеопатра и Цезар?
– Принципно не е невъзможно. Някои са го правили.
– Можеш да реализираш телепатичен контакт между мозъци,
разположени в различни, отдалечени точки на време-пространството?
2011
Влизаш в главата на някой, без дори да усети, и извличаш информация?

– Тагарински се уплаши.
– Мозъкът е като компютър. Всеки компютър, макар и персонален,
ако няма код, може да се ползва от всички. Мога да вляза в който и да е
мозък-компютър и да използвам данните, съхранени в него или чрез него
да се включа към интернет-пространството. Знанията са
интернет-пространството. В интернет пространството има знания на
хора, които са разположени в различни, отдалечени точки на
време-пространството. Всеки, който разбира, може да се включи към
мрежата и да извлече каквото му е необходимо от миналото или от
бъдещето. И сега можем да прочетем на някакъв носител – книга,
интернет или да чуем чрез запис, skype информация от хора, които са
далеч от нас или са живели в миналото.
– Това ли правят екстрасенсите?
– Да, но на много елементарно ниво. По-скоро са налучкали пътя.
Подобно на децата, които си играят с компютъра и без да искат попадат
на някой сайт или програма. Само високо интелигентен човек, който е
наясно със знанието, може съзнателно да го ползва. Признавам, че и аз
съм като тези деца.
– Ако мозъците ни са компютри, включени към едно
интернет-пространство, означава, че сме и едно съзнание – Тагарински
усети как изводът отвори още една врата за израстване.
– Много екстрасенси, които успяват да проникнат в него, го
наричат с различни имена – информационна банка, колективен разум,
вселенски компютър, Акашиеви записи…
Досегът до смъртта накара Професора да закопнее за близките си.
– Време е да се прибирам у дома.
„Откога приемам мрачното, мухлясало метро за свой дом?” – учуди
се на себе си Тагарински.
– Домът е където са мислите ти и сърцето – каза Юрий, прочел по
очите настроението му.
Хубавите новини за Тагарински следваха една след друга. Първо ги
освободиха от карантината. След това му казаха, че ще го върнат в
лагера при близките му. Накрая разбра, че приятелите му Юрий, Раджеб
и Ли са решили да го придружат в пътуването му до Швейцария и
останат известно време там.
Китаецът и индиецът чувстваха лагера на ЦЕРН като втори дом. Там
бяха оставили и своя приятел – Вергелич. В дългия престой на
доброволна изолация Комендантът беше вторият човек, освен
Тагарински, с който си бяха допаднали и се бяха сприятелили.
Юрий нямаше близки и, тъй като харесваше тримата мъже, сметна,
че ще е едно разнообразие за него да ги придружи.
Завръщането у дома беше като в просъница за Тагарински. Сякаш
бе отсъствал цяла вечност.
2011
Когато се намери в обятията на Ина, се разплака от вълнение.

Близките му го заобиколиха. Нямаше как да не се почувства
благословен, обгърнат с толкова внимание от любящите посрещачи.
Ина беше същата – красива, жизнерадостна. Изтика пред него
порасналите близначки, две пълни нейни копия. Докато ги целуваше,
усети как Лея го дърпа за крачола, искайки вниманието му. Той я вдигна
високо на ръце и внучката му засия от щастие. Посрещна го един
подмладен, съвсем различен Малевски. Тагарински не можеше да познае
приятеля си – дори погледът му беше изчистен от болката на износеното
тяло и натежалите години. Януш също беше променен. Най-после бе
заживял в хармония със съвестта си и това се бе отразило на външността
му. Тагарински го разтърси в прегръдката си просълзен. Вера се беше
разхубавила от поредната бременност.
– Не се ли престараваш? – сгълча я нежно.
– Къде е Джон? – нямаше как да не попита Тагарински, когато прие
мечешката прегръдка на Ян. Двамата братя бяха неразделни.
– Джон почина.
Това беше студеният душ, който отрезви нереалното щастие на
„Знаех си, че толкова радост не е на хубаво” – помисли си,
смутен от новината.
– Как? – не можеше да повярва.
– Напоследък беше погълнат от изследване на хората от
горния лагер. Беше убит при един от опитите си да им помогне. Смятаха,
че ги ползва като опитни мишки за експериментите си – Лара спести
отговора на Ян.
Тагарински стисна безмълвно дланта на ученика си. Потупа
го по рамото – думите бяха излишни.
Вергелич чакаше последен, встрани от другите. Тагарински
го погледна дълбоко в очите. Спомни си как думите му го следваха през
целия път вън от дома. Отиде при него.
– Прости ми – Професорът подаде десница.
Комендантът се изненада:
– И ти на мен – стисна го здраво в прегръдката си.
Докато Тагарински бе отсъствал от лагера, бяха се случили
много събития.
Най-същественото беше, че жената, която беше в основата на
опита им за удължаване на човешкия живот, бе бременна в петия месец.
Тагарински не можеше да си намери място от радост. Това си е истински
успех – жената беше над 80 години. Още по-интересното бе, че бащата
не беше някой друг, а Малевски.
Приятелят му го гледаше лукаво и се подсмихваше:
– Е, какво толкова? Реших да се жертвам за експеримента! Аз
самият съм част от него.
2011
Че не беше само експеримент на Тагарински, му стана ясно

веднага, когато видя скришните погледи, които Малевски размени с
жената. Избухна в смях.
– Беше въпрос на време да паднеш в капана на любовта, приятелю!
Да те видим сега ще бъдеш ли толкова мъдър, колкото ме съветваше –
Тагарински се давеше от хълцане.
Приятелят му го изгледа виновно и изръмжа обидено:
– Ти си виновен! Твоето заминаване ме накара да потърся друга
сродна душа за споделяне.
Тагарински още повече се запревива от смях.
– Радвам се, че ще споделиш всички „благинки” не само на
съпружеството, но и на бащинството – чистосърдечно му каза
Професорът през конвулсиите смях.
Любовта беше заразна. Тагарински я усети и в интонацията на
Лара и Ян. Смъртта на Джон бе събрала тези две самотни и нещастни
души. Гледайки глуповатите им усмивки на лицата, Професорът не се
стърпя и се обърна към Юрий, който беше с него:
– В този лагер има по-страшна епидемия, приятелю! Спасявай се,
докато можеш! Ако и тя се пренася на психично ниво, си обречен.
Юрий се засмя.
– Добре, че ме предупреди, за да си сложа защитна бариера срещу
заразата.
Изненадите нямаха край. След безкрайни опити Ервин най-после бе
създал клетъчен организъм.
– Ще направи откритието точно, когато бях болна от грип! –
ядосваше се на себе си Ина. – Толкова пъти правих този експеримент,
как не се сетих да приложа завихряне и оптика! Нали и Айнщайн бе
казал, че материята е уплътняване на светлината.
Тагарински я целуна успокоително.
– Зад всеки успял мъж стои една велика жена.
– Знам – каза тя с нескромно самочувствие. – Радвам се за него, за
нас, но ми се искаше да съм там и аз да съм се сетила за това. Бях
толкова близо, но не нося искрата. Той е от „озарените”, които създават,
творят бъдещето, а аз...
– Вие, ние, всички сме един отбор.
– Пфу! – изфуча театрално Ина. – Как да не се чувствам нищожна
и жалка, като съм заобиколена само от „озарени”!
– „Озарени”, които не могат без теб. Може те да носят искрата, но
ти я палиш! – Тагарински наистина мислеше това, което каза.
Ина се притисна в него.
– Колко ми липсваше!
– Аз бях с теб.
– Знам, в мислите. Но тялото ми копнееше за старите усещания.
– Материята има памет – въздъхна Тагарински. – Ние оставяме
2011
частица от себе си до всичко, което се докоснем, както и то в нас.

Връщането у дома беше връщане към себе си.
На другия ден спонтанно се събраха по мъжки в кабинета на

Тагарински – Юрий, Малевски, Януш, Ли, Вергелич, Раджеб, Ервин и Ян.
Професорът направи чай и докато го пиеха, заобменяха впечатления,
мисли, преживявания.
Юрий, като най-колоритна личност, бе приковал вниманието на
присъстващите и гръмогласно обясняваше:
– Желанията, мечтите ни са бъдещето. Усещанията ни са
настоящето, породено от мислите ни в миналото, а това, което е около
нас – близки, колеги, дори мебелите… са нашето минало.
– Не, желанията раждат материята, а умът определя бъдещето ни –
не се съгласи Ли.
– Така трябва да бъде, но не сме още дозрели – съгласи се Юрий. –
Желанията ни пречат да следваме пътя.
– Дозрели сме – Ервин го доказа – каза Ян. Евреинът бе заел
мястото на починалия брат в сърцето на младия учен. – Браво, Ервин!
Поздравления!
– Поздравления! – включиха се и другите. – Това е колосален
успех. Как го постигна?
Ервин се изчерви от похвалите. Беше болезнено срамежлив и рядко
вземаше думата, но когато това станеше, се преобразяваше. Започнеше
ли да говори за наука, се превръщаше в съвсем различен човек –
вдъхновен, уверен, забавен, увличащ.
– Вашите летящи апарати ме подсетиха – обърна се към
антарктидците. Поглъщането на светлината и топлината от материята, с
която са конструирани, ги прави невидими за наблюдателя. Това ми
подсказа да изпробвам идеята за уплътняване на светлината или
оптиката. Съчетано със знанието, че всички живи организми са
изградени над 70 процента с вода, ме наведе до прастарата мисъл, че
водата е жива и има памет. Водата е много повече, отколкото изглежда.
На Земята я има в изобилие в най-рядката й форма – течната. Това прави
планетата ни различна от останалите. Но водата има състояния, които на
този етап не можем да регистрираме дори с апаратура. В останалите й
състояния е по-често срещана във Вселената, но за да е течна на нашата
Земя, в нашето измерение, значи, че от значение е движението й… –
Ервин можеше да говори безконечно.
Мъжете се спогледаха и избухнаха в смях. Раджеб обясни на
неразбралия и учудено озъртащ се евреин.
– Всички сме еднакво отнесени. Заговорим ли за своите области,
сякаш някой ни навива с пружина – забравяме всички и всичко наоколо.
Ина влезе точно, когато учените избухнаха в смях. Кабинетът бе
2011
наелектризиран със странна енергия. Първоначално се стъписа при вида

на деветимата мъже, но бързо се съвзе.
– Това да не е събрание на тайното братство на Деветимата
неизвестни „озарени” – направи тя веднага асоциация с легендата за
индийския император Ашока.
Учените се спогледаха и отново се запревиваха в кикот.
– Разконспирирани сме – притегли я усмихнат Тагарински към себе
си.
Само Юрий остана сериозен и в очите му запламтяха странни
огньове.
– Колелото на живота още веднъж се превъртя – каза Януш.
– Историята се преповтаря – добави притихналият Малевски.
– Миналото е в бъдещето и бъдещето е в миналото – философски
заключи Вергелич.
2011

Надежда Белчева - Бъдеще в Миналото

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Надежда Белчева - Бъдеще в Миналото

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Надежда Белчева Бъдеще в миналото

Националният парк „Йелоустоун” (жълт камък) е най-старият

Чудовището дълго ръмжа, преди да материализира и

Вниманието й бързо се отвличаше. Пресушаваше езерце,

Швейцария, близо до Женева и границата с Франция

Професор Тагарински помилва ръчичката на дъщеричката си

импровизираната стълба, както и площадката, свързваща ги с горната

В този своеобразен ковчег не можеше да се спи дълго. Веднага

някъде тук по топлината и миризмата на изгорели газове.

дим. Тагарински беше горд от бомбаджийските си умения, но се молеше

Бяха нетърпеливи да излязат от затвора си. Затичаха през глава

Мъдростта в житието ли ни пречи

В смъртта ли отговорите ще получим?

Пороят бе спрял, но ветровете – не.

– Страхувам се, че няма, макар много да ми се иска.

всичко е загубено. Не намери.

Кои сме ние и какво ни чака –

забравата или вечността?

Докато имаха с какво да ангажират вниманието си времето

обезумяла паплач. И не беше само той, който разсъждаваше така. В

по-слабия пол отново ще изгуби правата си, за които бе водила толкова

покой? И дотогава щеше ли да има останало нещо живо на повърхността

отдалечаваше все повече.

Тагарински осъществи идеята си още на другия ден. Дори

пещери. На тези места беше невероятно красиво. Предпочиташе там да

пистолета. Коридорът за навън беше дълъг и усукан в няколко завоя.

да надвият враговете си благодарение на пистолета. Простреляха мъжа

Най-после стигнаха галерията, от която следваше изкачването

Може би животът им така щеше да се проточи незнайно докога,

Една сутрин момченцето, което се казваше Алекс, намери майка

още повече побесня. Хвана купата с брашното и започна да посипва мен

Магията да откриваш различното в света

Точно когато си мислеха, че надеждите им са напразни,

дежурният на изхода чу високоговорител да ги вика. За секунди групата

Не знаеха колко време прекараха в това помещение заключени.

След известно време лично се запознаха с Коменданта на лагера.

Това изискване им се стори странно, но се заеха с поставената

във вашия отдел. Абсолютно е забранено да ходите в другите сектори.

тя е малко цапната в устата – обясни услужливо Ина.

Още първите дни опитът му си пролича и персоналът, както и

да хвърляме месото, а да умираме от глад? Когато запасите от умрели

– Самосъжаление, а? – Презрението му беше толкова явно, че

всички живи трябва да са едно цяло. Може би като се премахне

От този ден нататък Тагарински почти не виждаше Тара и Вера. Времето

наличните устройства, техники в нови, подходящи за условията под

Към кръга, с който общуваше Тагарински, освен Януш скоро се

емоциите винаги са пречели. Спомни си историята. Колко пъти са били

Тара и Ина забременяха по едно и също време. Тагарински се

от психолози и надзиратели наблюдаваха протичането на бременността.

Често, в така наречената „нощ”, Тагарински, вместо да пречи на

заварваше Ина. Мъртвешката тишина в лагера ги подбуждаше към

посветени, им помагали да държат юздите на масите. Но сега и техният

пирамидите, а може и преди това. Да, но ако познанието стане достояние

в синхрон. Липсваха познатите чувства като завист, стремеж за

Жертви на зловещи тайни?

ли е формулата за успех, с която масоните манипулират множеството?

Започнаха да се появяват първите „фараонски” бебета. Работата

професорът трябваше да присъства на всяко раждане. Почти всички

И все пак Комендантът беше прав. Имаше живи! Чуха ги как

копаят срещу тях. Глухите отсрещни удари събудиха отново надеждата.

третото ядро е някъде в Антарктида. Тези допълнителни ядра са само

някой го изсмука. Нямаше излизане от тази миризлива дупка.

Депресията започна да взема своите жертви. Отново се появи

направим. Ще пробваме, ще видим… Стига да носят нашата искра –