Еди де Винд

Последна спирка
Аушвиц

Превод от английски:
Христо Димитров

EİNDSTATİON AUSCHWİTZ (LAST STOP AUSCHWİTZ)

Copyright © 1946 by Eddy de Wind
© Estate of Eddy de Wind, 2020
Bulgarian edition published in arrangement with Sebes & Bisseling Literary
Agency, in conjunction with Livia Stoia Literary Agency

© Христо Димитров, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата
© Сиела Норма АД, София 2020

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3181-5
 Съдържание

Съдържание ............................................................................................................... 3
Въведение .................................................................................................................. 4
Речник .................................................................................................................... 117
Послеслов от Джон Бойн ..................................................................................... 122
Бележка за автора и текста .................................................................................. 124
Преди Аушвиц ................................................................................................... 124
Войната ............................................................................................................... 129
Аушвиц ............................................................................................................... 131
След Аушвиц ..................................................................................................... 135
Бележка по тази публикация ............................................................................ 137
„Сблъсък със смъртта“ от Еди де Винд ............................................................. 139
Бележка на преводача (от холандски на английски)........................................ 149

3
 Въведение
През 1943 г. лекарят евреин Еди де Винд пожелал доброволно да работи във
Вестерборк, транзитен лагер за депортиране на евреи в източната част на
Нидерландия. От Вестерборк затворниците били пращани в концентрационни
лагери, включително в Аушвиц и Берген-Белзен. Казали на Еди, че в замяна на
работата майка му ще бъде изключена от списъците за депортиране. Всъщност тя
вече била пратена в Аушвиц. Във Вестерборк Еди се запознал с млада еврейка –
медицинска сестра на име Фридел. Влюбили се и сключили брак в лагера.
През 1943 г. двамата също били транспортирани в Аушвиц. Там ги разделили: Еди
се озовал в Блок 9 като част от медицинския екип, а Фридел била пратена в Блок 10,
където се провеждали стерилизации и други варварски медицински експерименти от
прочутия с мрачната си слава Йозеф Менгеле и от гинеколога Карл Клауберг.
Еди и Фридел оцелели. Някак си.
Когато руснаците наближили Аушвиц през есента на 1944 г., нацистите се
опитали да прикрият следите си. Побягнали и подкарали множеството затворници,
сред тях и Фридел, пеша към Германия. Тези маршове на смъртта трябвало да
заличат всякакви доказателства за зверствата в концентрационните лагери.
Еди се скрил и останал в лагера. До края на войната щели да минат още месеци.
Присъединил се към руските освободители. През деня лекувал често тежко болните,
оставени от нацистите лагерници, както и руски войници. Намерил молив и
бележник и през нощта започнал да описва с яростна енергия преживяванията си в
Аушвиц.
Разбира се, бил травмиран, затова създава героя Ханс, който разказва собстве-
ната му история. С малки изключения ужасът от преживяванията му е толкова
неподправен и жесток, че не е можел да намери думи, за да го опише от първо лице.
Това е историята на Еди.

4
 КОЛКО ЛИ ДАЛЕЧЕ са тези обвити в мъгла сини планини? Колко ли широка е равни-
ната, разпростряла се под лъчите на пролетното слънце? На ден път пеша за крака, които
са свободни. Час с кон в пълен галоп. За нас са по-далече, много по-далече, безкрайно
далече. Онези планини не са от този свят, не са от нашия свят. Защото между нас и плани-
ните е телта.
Нашите стремежи, дивият тътен на сърцата ни, блъскащата в главите ни кръв са
безпомощни. Заради тази тел между нас и планините. Две успоредни огради от бодлива
тел под високо напрежение с мъждукащи червени светлини над тях като знак, че тук дебне
смъртта, притаила се е и чака всички нас – затворените в този правоъгълник между високи,
бели стени.

Картината е винаги една и съща, чувството е едно и също. Стоим край прозорците на
нашите блокове и гледаме през изкусителното разстояние, докато гърдите ни се повдигат
от напрежение и безсилие. На десет метра сме един от друг. Навеждам се през прозореца,
докато жадувам далечната свобода. Фридел не може да направи дори това, тя е затворена
още по-сигурно. Аз все още мога да се движа свободно през Лагера. Фридел не може дори
това.
Аз живея в Блок 9, обикновен болничен блок. Фридел живее в Блок 10. Там има и болни
хора, но не като тези в моя блок. Там, където съм аз, има хора, повалени болни от
жестокости, глад и изтощение от работа. Това са естествени причини, водят до естествени
заболявания, които могат да бъдат диагностицирани.
Блок 10 е експериментален блок. Жените, които живеят там, са подложени на насилие
от садисти, които се наричат професори. Насилвани са така, както никоя жена не е била
насилвана преди. Насилват най-прекрасното нещо, което те притежават – тяхната
женственост, тяхната способност да станат майки.
Момиче, което е принудено да се предаде пред безконтролната похот на дивака, също
страда, но изстъплението, което то изтърпява, се корени в самия живот, в житейските
пориви. Мотивът в Блок 10 не е изблик на желание, а е политическа заблуда, финансов
интерес.
Наясно сме с всичко това, докато се взираме през равнината в Южна Полша и жадуваме
да се втурнем през полетата и блатата, които ни делят от мъгливите Бескиди на хоризонта.
Но не само това знаем. Знаем също, че за нас има само един изход, един-единствен начин
да бъдем свободни от този ад с ограда от бодлива тел. Смъртта.
Знаем, че смъртта може да ни сполети под различни форми.
Възможно е да дойде като уважаван враг, с който лекарят може да се бори. Дори и тази
смърт да има верни съюзници – глад, студ, бълхи и въшки – тя си остава естествена смърт,
която може да бъде класифицирана според официалната причина. Но тя няма да дойде при
нас така. Тя ще дойде, както е дошла при милионите преди нас тук. Когато дойде, е почти
сигурно, че ще се прокрадне, ще е невидима, дори без мирис.
Знаем, че само хитруването прикрива смъртта от очите ни. Знаем, че смъртта носи
униформа, понеже газовият кран се развърта от човек в униформа на SS. Ето защо ни
измъчва такъв копнеж, докато се взираме в онези обвити в мъгли сини планини. От тях ни

5
делят само трийсет и пет километра, но за нас те са непреодолими. Никога няма да ги
преминем.
Ето затова се навеждам толкова от прозореца към Блок 10, където е тя.
Ето затова нейната ръка стиска толкова силно телената мрежа на прозореца ѝ.
Ето затова тя обляга глава на дървената рамка. За да не угасне стремежът ѝ към мен, да
не угасне копнежът ни към онези обвити в мъгла сини планини.

6
 МЛАДАТА ТРЕВА, налетите пъпки на кестените и сияйните лъчи на слънцето. С всеки
ден пъпките набъбват все повече, лъчите са по-ярки и сякаш обещават нов живот. Но
земята е покрита с хладната сянка на смъртта. Беше пролетта на 1943 г.
Немците бяха навлезли дълбоко в Русия, ходът на войната тепърва щеше да се обръща.
На запад съюзниците все още не бяха стъпили на континента.
Над Европа се вихреше терор и приемаше все по-жестоки и жестоки форми.
Евреите бяха играчките на покорителите. Това беше игра на котка и мишка. Нощ след
нощ мотоциклети ревяха по улиците на Амстердам, трополяха подковани ботуши, а
понякога в толкова мирните канали се разнасяха изръмжали заповеди.
И тогава, по-късно, във Вестерборк мишката биваше пускана за малко. Позволяваха на
хората да се движат свободно из лагера, идваха колети, а семействата оставаха заедно.
Всички пишеха покорно „Добре съм“ в писмо до Амстердам, така че и други на свой ред
да се предадат мирно на Грюне Полицай1. На евреите във Вестерборк беше представена
илюзията, че всичко може да не завърши твърде зле, че макар да са изключени от
обществото, един ден ще се завърнат от изолацията си.

Когато войната свърши и всички

са на път за дома...

Така започваше една популярна песен.

Евреите не просто не виждаха каква съдба ги очаква, имаше дори някои със смелост –
или пък от слепота? – да започнат нов живот, да създадат нови семейства. Всеки ден д-р
Молхайсен идваше в лагера от името на кмета на селото Вестерборк и една прекрасна
сутрин – една от априлската квота от девет хубави дни – Ханс и Фридел застанаха пред
него.
Те бяха двама идеалисти. Той беше на двайсет и седем, известен лекар в лагера, а тя
беше само на осемнайсет. Бяха се запознали в болничното отделение, където той имаше
власт, а тя беше медицинска сестра.

Защото сами сме нищо,

но заедно сме едно.

Той беше написал стихотворение за нея и точно така се чувстваха. Заедно щяха да
спечелят. Може би щяха да успеят да останат във Вестерборк до края на войната и другояче
да продължат да се борят заедно в Полша. Защото един ден войната щеше да свърши, а
никой не вярваше в германската победа.
Бяха заедно така половин година, живееха в „лекарската стая“, една преградена с картон
кутийка в ъгъла на големите спални помещения със сто и трийсет жени. Стаята не беше
само за тях, споделяха я с друг лекар, а по-късно и с още две двойки. Определено не беше
подходящата обстановка за установяване на съвместен живот като наскоро женени. Но
1
Зелената полиция – така наричат униформените полицейски сили Ordnungspolizei, или Orpo, в
нацистка Германия между 1936 г. и 1945 г. – Бел. прев.
7
нищо от това нямаше да има значение, ако не беше единственият Транспорт: откарваха по
хиляда души всеки вторник сутринта. Мъже и жени, млади и стари, включително бебета и
болни хора.
Само на малцина позволяваха да останат, и то ако Ханс и другите лекари успяваха да
докажат, че са твърде болни, за да издържат три дни с влак. Изключение се правеше и за
онези с привилегирован статут: покръстените, хората със смесени бракове, alte Kamp-
Insassen2, затворени от 1938 г., и членовете на постоянния персонал, като Ханс и Фридел.
Списъкът включваше хиляда имена, но имаше и постоянен приток на нови постъпващи
от градовете, които трябваше да бъдат защитавани. Някои ги вадеха от списъка понякога
по заповед на немците, понякога защото наистина бяха достойни граждани, но най-често
заради старите им връзки с видните личности от Еврейския съвет или със старите Kamp-
Insassen, които бяха овладели здраво ключовите постове в лагера. Тогава списъкът с
хилядата трябваше да бъде преправен.
Ето как стана така, че служител от Еврейския съвет отиде при Ханс и Фридел през нощта
на понеделник, 13 септември 1943 г., и им каза, че трябва да се приготвят за депортиране.
Ханс се облече бързо и обиколи всички власти, които работеха под голямо напрежение в
нощта преди седмичния транспорт. Д-р Спаниер, ръководителят на болницата, беше бесен.
Ханс беше в лагера от година. Беше работил усилено, имаше мнозина други, които бяха
пристигнали по-късно и никога не си бяха мръднали и пръста. Но Ханс беше в списъка на
Еврейския съвет и ако те не можеха да го задържат, здравната служба не можеше да
направи нищо.

В осем часа двамата стояха с всичките си вещи до влака, който минаваше през средата
на лагера. Беше невероятна суматоха. Полицията на лагера и мъжете от Летящата колона
носеха багаж във влака, а два вагона бяха натоварени с провизии за пътуването.
Санитарите от болницата се влачеха с пациенти, повечето възрастни, които не можеха да
вървят. Това обаче не беше достатъчна причина, за да ги оставят – следващата седмица
нямаше да са станали по-подвижни. Бяха дошли също приятелите и семействата, които
оставаха в лагера. Те стояха зад кордона, на двайсет-трийсет метра от влака, и често
плачеха повече от заминаващите.
В предната и в задната част на влака имаше купета с охрана от SS, но те се държаха
добре, опитваха се да повдигнат духа на хората, защото беше много важно нидерландците
да не научат как са били третирани „техните“ евреи в действителност.
Десет и половина: потегляне. Вратите на вагоните с провизиите и багажа се залостват
отвън. Последно сбогом, последно помахване през отворите по покрива на вагона и хората
вече бяха на път за Полша, точната дестинация – неизвестна.
Ханс и Фридел имаха късмет и попаднаха във вагон с млади хора, стари приятели на
Фридел от нейната ционистка група, добронамерени и сговорчиви. Общо бяха трийсет и
осем души. Това беше сравнително малък брой и с малко организация окачиха багажа по
тавана и се освободи място всички да могат да седнат на пода.
Забавленията и игрите започнаха още по време на пътуването. При първото спиране
мъже от SS влязоха във вагона и първо поискаха цигарите, а след това и часовниците.

2
Старите обитатели на лагера. – Бел. прев.
8
Следващия път дойдоха за писалките и за бижутата. Мъжете отвърнаха със смях и им
дадоха няколко цигари, като заявиха, че само това имат. Много от тях бяха германци, често
си бяха имали работа със SS преди. Тогава бяха оживели, нямаше да се оставят да ги
тормозят и този път.
През тези три дни не им дадоха никаква храна и никога повече не видяха провизиите от
влака. Но това нямаше значение! Все още си носеха достатъчно от Вестерборк. От време
на време двама души получаваха разрешение да излязат от вагона и да изхвърлят малкото
преливащо бидонче за тоалетни нужди. Бяха доволни, че виждат белези от бомбардировки
в градовете, но иначе пътуването премина без някакви особени събития. На третия ден
разбраха накъде пътуват. Към Аушвиц. Това беше просто нищо незначеща дума, нито
добра, нито лоша.
Същата нощ стигнаха до железопътното депо в Аушвиц.

9
 ВЛАКЪТ ОСТАНА СПРЯЛ ДЪЛГО ВРЕМЕ, толкова дълго, че хората загубиха търпе-
ние и им се искаше да получат някаква яснота и най-накрая да видят какво е Аушвиц.
После получиха яснота.
При първите признаци за зазоряване влакът се раздвижи за последен път само за да спре
отново няколко минути по-късно на насип сред равнина. Край насипа стояха групи от десет
до дванайсет мъже. Бяха облечени в дрехи на бели и сини ивици и също такива шапки.
Напред-назад вървяха мнозина есесовци в някаква непонятна трескава дейност.
В момента, в който влакът спря, мъжете със синьо-белите дрехи се втурнаха към
вагоните и отвориха вратите с дърпане. „Хвърлете багажа навън. Пред вагона. Всичкия.“
Хората бяха ужасно шокирани, защото разбираха, че вече са изгубили всичко. Опитаха се
бързо да мушнат по-важните неща под дрехите си, но мъжете вече бяха скочили във вагона
и бяха започнали да изхвърлят багаж и хора. Изведнъж всички бяха навън, където за
момент останаха смутени. Но смущението им не продължи дълго. Мъжете от SS ги
обградиха от всички страни и ги забутаха към един път, минаващ успоредно на релсите,
като ритаха всеки, който не се движеше достатъчно бързо, или налагаха тълпата с палки,
така че всички бързаха колкото могат, за да се присъединят към образуващите се дълги
редици.
Едва тогава Ханс осъзна със сигурност, че двамата с Фридел ще бъдат разделени, че
отделят мъжете от жените. Той побърза да целуне Фридел – „Докато се срещнем отново“
– и всичко свърши. Един офицер с палка стоеше пред редиците, които бавно крачеха към
него. Хвърляше бегъл поглед към всеки човек и посочваше с палката: „Наляво. Надясно“.
Старците, инвалидите и момчетата до около осемнайсет години минаваха вляво. Младите
и здравите отиваха вдясно.
Ханс стигна до офицера, но не му обръщаше внимание. Гледаше само Фридел, която
стоеше в своята редица на няколко метра и чакаше да дойде ред на жените. Тя му се
усмихна, сякаш да каже Имай търпение, всичко ще е наред. Ето защо той не чу как
офицерът, който всъщност беше лекар, го попита на колко години е. Подразнен, че не
получи отговор, лекарят удари силно Ханс с палката и той направо полетя вляво.

Стоеше сред слабите и немощните: старци, до него имаше един слепец, а момчето от
другата му страна изглеждаше като слабоумно. Ханс прехапа устни от страх. Разбра, че
само силните имаха някакъв шанс да останат живи, и не искаше да споделя съдбата на
децата и на твърде възрастните. Но нямаше как да премине в другата редица, тъй като
навсякъде имаше есесовци с готови за стрелба оръжия.
Фридел беше пратена при младите жени. По-старите, както и всички жени с деца, бяха
подредени в отделна редица. Така се образуваха четири редици: около 150 млади жени и
още толкова млади мъже, а останалите седемстотин души стояха в други редици край пътя.
После лекарят офицер се върна и се провикна към старите мъже дали сред тях има
лекари. Четирима души скочиха напред. Офицерът се обърна към Ван дер Коус, възрастен
общопрактикуващ лекар от Амстердам: „Какви болести имаше в лагера в Холандия?“.
Ван дер Коус се поколеба и му каза нещо за очни заболявания. Раздразненият офицер се
извърна.

10
 Ханс съзря възможността: „Вероятно имате предвид заразни болести. Имаше
спорадични случаи на скарлатина, които обаче се развиваха относително леко“.
„А тиф?“
„Не, нито един случай.“
„Хубаво. Връщайте се в редицата, всичките. – После се обърна към адютанта си: – Него
ще го вземем.“
Адютантът махна на Ханс и го отведе до края на редицата на младите мъже. Той усети,
че се беше измъкнал от голяма опасност. И разбира се, междувременно бяха пристигнали
камиони, на които товареха старите мъже и жени.
Тогава той за пръв път видя какво е наистина при есесовците, които започнаха да
блъскат, да ритат и да бият хората. На мнозина им беше трудно да се качат във високите
каросерии на камионите. Но палките на щурмоваците гарантираха, че всички се стараят
колкото могат.
Една старица кървеше зле от удар в главата. Неколцина бяха оставени, не можеха да се
качат в камионите, а онези, които се опитваха да им помогнат, биваха прогонвани с ритник
или озъбване.
Последният камион потегли и двама есесовци хванаха нещастната старица за ръцете и
краката и я метнаха в каросерията. После се раздвижи редицата на жените. Ханс беше
загубил Фридел от поглед, но знаеше, че е някъде там. Когато жените се отдалечиха на
двеста метра, тръгнаха и мъжете.

Колоните бяха тежко охранявани. От двете им страни вървяха войници с готово за

стрелба оръжие. На всеки десетина затворници имаше по един пазач. Ханс беше доста
близо до края на колоната. Видя как стражите отляво и отдясно си дават сигнал. Огледаха
се за секунда и онзи отляво отиде при Ханс и поиска часовника му. Беше красив и имаше
секундомер. Беше му го дала майка му, когато взе лекарския си изпит.
„Нужен ми е за работата ми. Аз съм лекар.“
Мрачна усмивка премина по лицето на войника. „Глупости, лекар... Куче, ето какво си!
Дай ми часовника!“ Мъжът го сграбчи за ръката, за да го издърпа. За миг Ханс се опита да
се дръпне.
„Опит за бягство, а?“, каза мъжът и вдигна пушката си.
Ханс осъзна колко е безпомощен и подаде часовника. Нямаше никакво желание да бъде
застрелян „при опит за бягство“ още през първия си ден в Аушвиц.
Когато пресичаха релсите, видя Фридел на завоя на пътя. Тя му махна и той въздъхна с
облекчение. След релсите минаха през бариера с постове часови, която явно отбелязваше
територията на лагера. Имаше складове за строителни материали, хангари и огромни
купове тухли и дървен материал. Хора бутаха малки влакове. Фургони, теглени от мъже.
Тук-там покрай пътя имаше по-големи сгради, фабрики, от които се носеше бръмчене на
машини. После следваха още трупи, тухли и хангари. Кран вдигаше кофи с цимент.
Навсякъде кипяха строителни работи, навсякъде беше оживено. Но повече от крановете и
късите влакове бяха мъжете с дрехи като на крадци в затвора. Тук нямаше моторна тяга,
това беше дело на хиляди, на десетки хиляди ръце.
Парата е практична, електричеството е ефективно и може да се пренесе на стотици
километри. Бензинът е бърз и мощен. Но хората са евтини. Това беше ясно по гладните им

11
очи. Беше ясно от голите им гърди, от които ребрата стърчаха като въжета, придържащи
телата. Виждаше се от дългите колони мъже, понесли тухли, тътрещи крака с дървени
налъми, а често и боси. Стъпваха с мъка, без да вдигнат поглед или да се озърнат. Лицата
им оставаха безизразни. Не реагираха никак на новопристигналите. От време на време
минаваше трактор, теглещ цели фургони с тухли. Двигателят боботеше бавно, дизелов
двигател. Ханс се присети за вечерите, които беше прекарал на вода, лежеше в лодката си
и слушаше как шлеповете преминават с пухтене. Какъв беше животът тогава, какви неща
му обещаваше! Той се стегна. Не можеше да си позволи да се отдава на мрачни мисли.
Трябваше да се бори. Може би един ден щеше да успее да си върне стария живот.
После застанаха пред портите и за пръв път видяха лагера. Състоеше се от големи
тухлени сгради като казарми. Имаше около двайсет и пет такива. Бяха на по два етажа с
двускатни покриви и малки тавански прозорци. Улиците между сградите бяха добре под-
държани. Бяха павирани с добре наредени камъни, имаше и малки тревни площи. Всичко
беше чисто, добре боядисано и блестеше под яркото есенно слънце.
Това можеше да бъде и село като модел: лагер за хиляди работници, трудещи се по голям
и полезен проект. Над портата с букви от ковано желязо беше девизът на концентра-
ционния лагер: „Трудът те прави свободен“. Предполагаше се, че целта му е да успокои
безкрайното множество хора, попадащо тук. Тук и през множество подобни порти в други
части на Германия. Но това беше само илюзия, защото тази порта водеше към ада и вместо
„Трудът те прави свободен“, над нея би трябвало да пише „О, вий, прекрачващи през този
праг, надежда всяка тука оставете“.
Защото лагерът беше заобиколен от телена ограда, по която течеше ток. Две редици
бетонни стълбове, чисто белосани, високи по три метра. Бодлива тел по изолаторите. Телта
изглеждаше здрава, трудно ще минеш през нея. Но още по-лошото беше невидимо: 3000
волта! Само малки червени лампички, светещи слабо тук-там, показваха, че електри-
чеството е пуснато. На всеки десет метра по оградата имаше табела с череп и кръстосани
кости и думата „стой“ на немски и полски: Halt, Stój. Но нито една преграда не е ефективна,
ако всяка нейна част не е под прицел. Ето защо малки стражеви кули се издигаха на всеки
сто метра, а по тях имаше есесовци с картечници.

Не, от това място нямаше как да се измъкнеш, освен по чудо. Хората, които срещнаха в
лагера, казваха същото, защото щом вече си от вътрешната страна на оградата, охраната
не беше толкова строга. Есесовците бяха прехвърлили тази задача предимно на затвор-
ници. Затворници, които обаче изглеждаха много по-различно от хилядите работещи в
лагера. Тези имаха ленени униформи на ивици, по-чисти и повече по мярка. Често бяха
облечени почти елегантно, с черни шапки и високи ботуши. На левите си ръце носеха
червени ленти с номер.
Това бяха Blockälteste, старшите на различните сгради, които организираха всичко в
блока, имаха собствена администрация с помощта на чиновник и разпределяха храната.
Самите те не минаваха без облаги, личеше си от закръглените им като месечини лица.
Всички бяха немци от Полша и Райха.3

3
Гражданин на Германския Райх. По силата на нацистките Нюрнбергски расови закони този статут
бил запазен за „расово чисти“ германци. – Бел. авт.
12
 Но имаше и няколко холандски затворници. SS и началниците на сградите ги държаха
на разстояние, понеже новодошлите все още имаха всякакви ценни вещи. Въпреки това
няколко души успяха да се доближат. Поискаха часовниците и цигари. „Така или иначе ще
ви ги вземат.“ Но повечето от новодошлите все още не вярваха и запазиха всичко по
джобовете си. Ханс даде на един холандец пакет цигари, но един есесовец го гледаше и го
удари. Холандецът вече беше избягал, беше го забелязал.
Появи се един мъж, дребен на ръст, но с херкулесовско телосложение. Към него оче-
видно се отнасяха с голямо уважение.
– И така, момчета, кога напуснахте Вестерборк?
– Преди три дни.
– Има ли новини?
– Вече знаете ли за десанта в Италия?
– Естествено, четем вестници. Как са нещата в Холандия?
Какво можеха да отговорят? Повече ги вълнуваше да узнаят как са нещата тук, в
Аушвиц, и какво би могло да е бъдещето им.
– Вие кой сте? – попита един от новодошлите.
– Лен Сандерс, боксьорът. Тук съм от година.
Новодошлите веднага се почувстваха по-сигурни. Значи тук беше възможно да се живее.
– Има ли все още много хора от транспорта ви? – попита Ханс, който вече ставаше все
по-скептичен.
– Не задавай твърде много въпроси. Ще видиш – отвърна боксьорът. – Дръж си очите и
ушите отворени, а устата затворена.
– Но вие изглеждате отлично.
Лен се усмихна мъдро.
– Защото съм боксьор.
– Какво ще трябва да правим тук?
– Ще ви запишат в командите, които работят извън лагера.
Ханс отново видя хората отвън, онези работни машини, понесли в колони тухли и
цимент, безизразните им лица, мъртвите очи и измършавелите им тела.
– Какво се случва със старите хора, които откараха с камионите?
– Вие Би Би Си не сте ли слушали? – попита Лен.
– Слушал съм.
– Ами тогава трябва да знаеш.

И тогава Ханс разбра всичко. Мислеше си за Фридел, чиято колона беше загубил от
поглед. Мислеше за майка си, за брат си, за всеки, който беше видял, че тръгва за Аушвиц.
Мислеше за изследванията си, за практиката, за амбициите си. Още веднъж помисли за
Фридел и за плановете им за бъдещето. Това бяха мисли на човек, убеден, че ще умре.
Но въпреки това вече се появяваха съмнения. Може би ще има късмет, може би. Не
можеше да повярва, че ще умре тук, но и не можеше повече да вярва в живота.

Излаяна заповед го върна в реалността. Aufgehen! Вървяха по лагерната улица между

големите блокове. По улиците имаше много хора. На вратите на някои от блоковете имаше
стъклени табелки:

13
 ЗАТВОРНИЧЕСКА БОЛНИЦА
ВЪТРЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ
ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Пред вратата на болницата седяха мъже с бели костюми с червени ивици на гърба на
саката и по шевовете на панталоните. Изглеждаха в добра форма и здрави, сигурно бяха
лекари. Тези мъже почти не поглеждаха новите попълнения, но Ханс забеляза, че липсата
им на интерес не е като безразличието на хилядите отвън. При всички онези роби на труда
то се дължеше на изтощението, на дълбокото униние, което потискаше всякакви умствени
усилия. Липсата на интерес от тези добре изглеждащи мъже се дължеше на някаква
арогантност. В крайна сметка те бяха привилегировани, сред „важните“ в лагера. А какви
бяха те, новопристигналите? Всеки можеше да ги обижда и да им се присмива.
Стигнаха до Блок 26, Effektenkammer. Лен обясни какво означава това. Тук се съхра-
няваха личните вещи на затворниците, дрехите им и каквито ценности имат. През
прозорците се виждаха дълги редици хартиени торби, всяка съдържаше вещите на един
човек. Ако някой щял да бъде освободен от лагера, получавал всичко обратно.
Дрехите им обаче не се пазели, евреите никога не ги пускали. За тях нямало никакви
правни процедури. И тъй като не им било присъдено някакво наказание, нямало как да
бъдат освободени.
Естествено, между Блок 26 и Блок 27 им наредиха да се съблекат. Всичките им дрехи,
всичко, каквото имаха по себе си, беше натоварено във вагонетка. Позволиха им да
задържат само кожен колан и носна кърпичка. Ханс се опита да задържи някои от най-
добрите си инструменти, но му се нахвърлиха за нула време. Един кокалест мъж с лента
Lagersfriseur проверяваше всички. Онези, които се бяха опитали да запазят нещо, трябваше
все пак да го предадат и бяха наложени доста силно. Ханс помоли да задържи
инструментите си. Мъжът се усмихна криво и прибра всичко.

Стояха там. Вече бяха изгубили всичко. Процесът беше бавен, но вече беше завършил.
Нима не бяха казали Шмит, генералният комисар по Обществената сигурност в
Нидерландия, и представителят на Раутер4 по еврейските въпроси: „Евреите ще се върнат
в земята, от която са дошли, голи, както са пристигнали.“?
Шмит не беше навлязъл в подробности кога са дошли онези евреи, през XVI или през
XVII в., нито пък че те не бяха дошли всъщност голи, а често са носели големи съкровища
от страните, които ги прогонвали. Нито пък спомена историческите права на холандските
евреи, дадени им отдавна с декрет от Вилем ван Орание-Насау.
Но как би могъл да говори за работата на холандски герой, борещ се за свобода? Не
можеш да очакваш това от героите на нацисткото потисничество, които не биха умрели с
патриотична молитва на уста, а биха си плюли на петите, за да се опитат да спасят
собствените си кожи.
Ханс се утешаваше с тази мисъл. Нямаше съмнение, че се намираше в лошо положение,
но все пак неговата съдба беше мрачна, а тяхната беше сигурна. Със сигурност щяха да
4
Ханс Албин Раутер е бил най-висшият офицер от SS и началник на полицията в окупирана Германия.
– Бел. авт.
14
паднат и от всичките им победи щеше да остане само една: победата им над евреите. Бавно,
но сигурно холандските евреи бяха тикани към собственото си унищожаване.

1940 г. – Всички евреи в обществените служби бяха уволнени.

1941 г. – Беше им забранено да практикуват свободни професии, да използват
обществения транспорт, да имат магазини, да посещават театри и паркове, да спортуват
или да практикуват всичко онова, което правеше живота красив. Допустимият им капитал
беше ограничен до 10 000 гулдена, а след това на 250 гулдена.
1942 г. – Начало на депортациите, забрана на самия живот.

Бавно, понеже холандците не биха допуснали „техните“ евреи да бъдат унищожени по

време, когато терорът в Нидерландия все още не беше завладял всичко.

15
 СЕГА СТОЯХА СЪВСЕМ голи под палещото слънце, което гореше телата им часове
наред, докато завършат ритуалите по превръщането им в Häftlinge, или затворници в
концентрационен лагер.
Зад дълга пейка стояха шестима бръснари, които отрязваха косите им и обръсваха
главите и телата. Не питаха дали господинът би желал някаква пудра, или масаж на скалпа.
Бяха груби, раздразнени, че имат толкова много работа за вършене в горещия следобед. С
тъпите си бръсначи по-скоро откъсваха косата, вместо да я обръснат, малтретираха хората
и понякога удряха някого, който не се беше навел или обърнал достатъчно, че да им е по-
лесно. Когато бръснарят приключваше, човек получаваше бележка с номер и отиваше за
татуиране. Ханс получи номер 150822.
Той само се усмихваше намръщено, докато пробождаха номера по кожата на ръката му.
Вече не беше д-р Ван Дам, а беше затворник №150822. Какво му пукаше, стига един ден
отново да стане д-р Ван Дам? Само да можеше отново да стане д-р Ван Дам.
Отново се появи онази мисъл, търкаляше се напред-назад из главата му като огромна
топка със звук на излязъл извън контрол грамофон. Потупване отзад го върна в реалността.
Влизаха в банята по около петдесет души наведнъж. Вътре имаше редици с душове.
Трима споделяха един душ, от който църцореше хладка вода – твърде студена да отнесе
праха и лятната пот, твърде топла, за да освежава. После дойде мъж с големи гумени
ръкавици и с едно движение размаза смрадлив дезинфектант под ръцете им и по пубисната
област.
След като ги напръскаха с флинт5, вече бяха rein или чисти, но тази „чистота“ беше далеч
от нашето разбиране за думата. Все още бяха полумокри, лепнеха от потта и дезин-
фектанта. Кожата им гореше, а ожулванията и порязванията от бръсненето щипеха, но
поне нямаха въшки и бълхи.
Не беше лесно бързо да се намери нещо по мярка в големите купове дрехи. Коридорът
на Bekleidunskammer6, както беше наречен Блок 27, беше тъмен особено когато влизаш от
ярката светлина навън, и човек няма идея какво всъщност взима. Бутат, тикат те, крещят
ти и ако това не те накара да се разбързаш достатъчно, те удрят, докато не вземеш някакви
дрехи. Долна риза, куртка и ленени панталони, шапка и чифт дървени обувки или налъми.
Нямаха време да намерят точния номер и изглеждаха като клоуни в униформите си на
затворници.
На един му се виждаха пищялите, друг се препъваше в крачолите. Единият ръкав на
нечия куртка беше откъснат, друг пък трябваше да навива ръкавите. Но всички дрехи
имаха една обща черта – бяха еднакво мръсни и на кръпки, съшити от парчета плат на
синьо-бели ивици.
Вече облечени стояха отново пред блока. Денят беше почти превалил, но жегата на
късното лято тегнеше над лагера. Бяха гладни и жадни, но никой нямаше кураж да попита
нещо. Още час чакаха на Биркенале, улицата зад блоковете. Присядаха по бордюрите и по

5
Име на инсектицид в помпа, използван широко между 1928 г. и средата на 50-те години на ХХ век. –
Бел. авт.
6
Отделението за облекло. – Бел. прев.
16
пейките покрай тревните площи или просто лягаха по улицата, уморени и надвити от
нещастието, в което бяха запокитени.
По улицата имаше маси за регистрация. Всички налични факти, лични или други, бяха
отбелязани: професионална или друга характеристика, определени болести – туберкулоза
или венерически заболявания – отново и отново им задаваха познатите въпроси за
националността и броя на еврейските баби и дядовци.
Ханс разговаряше с Ели Полак, колега лекар. Ели беше съсипан. Беше видял съпругата
си, когато камионите пристигнаха до влака. Тя беше припаднала и я бяха хвърлили в
каросерията заедно с детето.
– Никога повече няма да я видя.
Ханс не можеше да го утеши. Не можеше да излъже. „Няма как да знаеш“, отвърна, но
не звучеше убедено.
– Чувал ли си какво става в Биркенау?
– Какво е Биркенау? – попита Ханс.
– Биркенау е огромен лагер – отговори Ели. – Част е от целия комплекс Аушвиц. При
пристигането казват на възрастните хора и на децата, че трябва да отидат при душовете, и
ги вкарват в голяма стая. Но в действителност им пускат газ. После изгарят телата.
– Но няма да е така с всички – каза Ханс, като се насили да го успокои.

После пристигна супата. Три казана. Всеки трябваше да получи по литър. Наредиха се
на дълга опашка. Някои от най-напористите помогнаха в раздаването. Ядоха от големи
метални купи, очукани, емайлът се беше запазил само тук-там. Нямаше достатъчно купи,
затова във всяка сипваха по два литра и трябваше да я делиш с някого. Дадоха им и лъжици.
Около двайсет. Който беше останал без лъжица, трябваше да пие от купата. Това не беше
трудно. Супата беше редичка. В нея плаваха някакви странни твърди парченца и се носеха
обсъждания дали са листа от бук, или от бряст. Това обаче беше без значение. Повечето от
хората бяха все още добре хранени, а няма особена разлика дали в стомаха ти има литър
топла вода, или литър храна.
Изведнъж отново ги пришпориха: „Бързо, почти е време за проверка!“. Изсърбаха
горещата супа надве-натри и ги отведоха в голям дървен склад, построен между два блока.
Там беше пералнята. В едната половина дрехите се перяха в големи казани, в другата бяха
душовете. Ханс преброи сто и четиресет и четири. Покрай стените имаше пейки, на които
хората да се съблекат. Сядаха на пейките и чакаха.
Чуха това след проверката, която беше проведена отвън, докато ги отвеждаха към Буна.
Човекът от администрацията, който им го съобщи, беше засипан с въпроси: „Какво е това
Буна?“, „Там добре ли е?“, „И там ли има такава супа?“.
Той им каза, че всичко било наред. Трябвало да се работи във фабрика за синтетична
гума. Храната била хубава, тъй като били на служба в индустриален концерн. Човекът им
се усмихна многозначително.
Ханс подуши, че е белгиец.
– Отдавна ли сте тук?
– От година.
– Възможно ли е да се оправиш тук?
– Понякога. Ако си късметлия и попаднеш в добра команда.

17
 – Какво е добра команда?
– В пералнята или в болницата, в някаква такава. Почти всички команди, които остават
в лагера през деня, са добри. В командата за храната също е добре. Но като евреин нямаш
шанс да попаднеш в тях.
– Аз съм лекар. Би ли могло да ме пратят в болницата?
– Не им ли каза, че си лекар?
– Да, но ме пратиха по дяволите. Къде откарват жените?
– Жените от този транспорт бяха докарани в лагера. Има женски блок, където правят
всякакви експерименти.
Сърцето на Ханс замря. Фридел тук, в този лагер. Експерименти! Какво можеше да
означава това?
Той разказа на белгиеца за Фридел и го помоли да ѝ предаде нещо, тъй като него самия
ще го водят към Буна. Белгиецът рече, че това ще е изключително трудно, тъй като било
много опасно дори да минеш близо до женския блок. 7 Тъкмо тогава дойде есесовец.
Всички скочиха, както им бяха втълпили. Той зададе големия въпрос: „Има ли лекари сред
вас?“.
Трима души престъпиха напред: Ханс, Ели Полак и един млад колега, когото не
познаваха.
Есесовецът ги попита от колко време практикуват медицина. Младежът се оказа младши
лекар. Ели беше общопрактикуващ от осем години. Есесовецът прати Ели обратно при
другите: „Отиваш в Буна с тях“. Отведе със себе си Ханс и младия мъж.

7
Между жените в Блок 10 и съпрузите им били разменени много бележки. Самият Еди често можел да
влиза в Блок 10, например да занесе супа, а мъжете можели нелегално да пренасят и да изнасят бележки,
писма и пакети с храна. Това се извършвало при страхотен риск. – Бел. авт.
18
 ВЪРВЯХА ПРЕЗ ЛАГЕРА, минаха покрай всички сгради и стигнаха до Блок 28, където
трябваше да чакат в коридора. Това беше дълъг бетонен коридор с белосани стени и врати
от двете страни. На вратите имаше табелки: Ambulanz, Schreibstube, Operationssaal, Hals-
Nasen-Ohrenarzt, Röntgenraum8 и много други. По средата на коридора имаше стълби към
първия етаж.
След няколко минути пристигна мъж с бял костюм. Отведе ги до края на коридора. На
вратата от матово стъкло пишеше Aufnahme, или „Приемна“. Беше голяма стая, повече като
болнично отделение, наполовина запълнено с легла. В другата половина имаше няколко
пейки, везни и голяма маса, покрита с книги и документи. Тук се регистрираха всички
допуснати до болницата, било то като пациенти или като членове на персонала.
Посрещна ги дребен дебел поляк. Той им изръмжа защо са толкова мръсни, каза им да
се съблекат напълно и посочи към леглата. Те бяха на три етажа. Ханс се зави с две тънки
одеяла на горното легло. Опита се да се увие малко, понеже сламата в матрака бодеше.
Тъкмо беше легнал, и един човек се покатери до леглото му. Беше на около трийсет
години, с кръгло лице и с несигурно закрепени на носа му очила.
– Как се казваш? – попита той. – Лекар ли си?
– Да, аз съм Ван Дам. А ти?
– Де Хонд. Тук съм вече три седмици. Миналата седмица видях лагерния лекар. Той ме
взе и в момента съм в списъка с Pfleger9 резервите.
– Къде си учил? – попита Ханс.
– В Утрехт. Бях в детската болница.
– Каква работа вършиш тук?
– А, всякаква! Идват и ти дават всякакви странни задачи по цял ден. Ще видиш. Мръсна
работа е, има трупове и така нататък. Нямаш ли дрехи?
Не, Ханс нямаше дрехи. Трябваше да му осигурят на другия ден. Де Хонд щеше да му
помогне.
– Знаеш ли нещо за женския блок тук?
– Ох – въздъхна Де Хонд, видимо изнервен. – Да, това е блок 10, жена ми е там. Тя също
е лекар. Пристигна там преди три седмици.
Ханс беше доволен да разбере, че тук има лекар холандец. Каза на Де Хонд за Фридел и
че тя също е била отведена в Блок 10.
– Хм – рече Де Хонд. – Трябва да видим какво може да бъде направено за нея.
– Какво имаш предвид?
– Ами Самуел, професорът, който работи там, ми обеща, че няма да пипа жена ми,
защото тя е лекар. Може би ще заобиколи правилата и заради съпругата на лекар.
– Какво правят с тези жени?
– За това ще трябва сам да питаш Самуел. Той идва тук всеки ден.
– Мога ли да видя жена ми?
– Това е много трудно. Ако те хванат, ще те вкарат в Бункера, в затвора, и се брой за
щастливец, ако се отървеш с двайсет и пет.
8
Клиника, Писари, Операционна зала, Лекар уши, нос, гърло, Рентгеново отделение. – Бел. прев.
9
Санитари. – Бел. прев.
19
 – Как така двайсет и пет?
– Това е стандартното наказание. Двайсет и пет удара по задника.
Ханс се усмихна. Такива неща не го плашеха. Просто трябваше да си сигурен, че няма
да те спипат. Така или иначе струваше си да види Фридел. Де Хонд обеща да го вземе със
себе си следващата вечер. После стана девет часът и светлините угаснаха.

Но в помещението не беше тъмно. Блок 28 беше последният в редицата, а входовете бяха

от страната откъм оградата. Светлините по нея бяха включени, а на всеки втори бетонен
стълб имаше по-ярки прожектори. Всичко, озовало се до телената ограда, щеше да бъде
добре осветено.
Беше внушителна гледка – редиците ярки светлини с червени предупредителни лампи
между тях. Светлината им проникваше в помещението, осветяваше пациентите, които
лежаха по леглата, преди да бъдат представени на лагерния лекар на следващия ден. Ханс
не искаше да вижда светлините повече, плашеха го. Стискаше очи, но ги отваряше отново
и отново да погледне, все едно ги насилваше да приемат болезнената действителност.
Изнервяше се, въртеше се от страна на страна, но светлината продължаваше да го
преследва. Дърпаше одеялата над главата си, но не можеше да я възпре – тя проникваше
през всичко. Нямаше спасение от нея, намираше се в Konzenstazionslager, в концен-
трационен лагер. Осъзнаването на факта го преследваше без значение дали извръщаше
глава, или се криеше под одеялото. Каквото и да се опитваш да си мислиш, това все
обсебваше съзнанието също както светлините по телената ограда те следваха, накъдето и
да погледнеш.
Ханс плачеше. Не хлипаше от гняв, както когато беше момче и нещо не се беше
получило по волята му. Бяха тихи хлипания, които сякаш бликаха от същността му. Зад
тях не се криеше буря. Просто тъгата преливаше, а сълзите я следваха невикани. За щастие,
беше уморен, смъртно уморен. Дори не триеше сълзите си. Вече не усещаше, че плаче, и
пламъчето на съзнанието му бавно угасна.
В концентрационния лагер хората изживяват по много щастливи часове всеки ден.
Угасят светлините, изключват електричеството, сякаш режат мрежите. Душата може да се
освободи от измъченото и изтощено тяло. Нощем затворниците навлизат в реалност, в
която няма есесовци, няма началници на блоковете, няма Kapos. Има само един господар:
голямото жадуване. Има само един закон: свободата.
Животът е цикъл от два периода: от екота на желязото за началото на деня до екота за
началото на нощта. И обратното, от кънтежа за нощта до кънтежа за утрото. Когато
проехти сутрешният звън, сетивата оживяват и душата бива окована: раят свършва.

20
 ПАЦИЕНТИТЕ ЗАПОЧНАХА да пристигат половин част след гонга. Ханс можеше да
наблюдава целия процес от леглото си.
Мъжете се събличаха отвън, привързваха дрехите си като пакет с ясно видим номер
отгоре и влизаха в блока голи. Измиваха се в умивалнята, записваха номерата върху
гърдите им, за да е сигурно, че лагерният лекар няма да губи от ценното си време да
проверява кой кой е.
От умивалнята се връщаха към приемната, където биваха регистрирани и можеха да
започнат да чакат. Бяха около шейсет души. До седем всички бяха изкъпани и
регистрирани, но лагерният лекар не идваше, докато не стане поне десет часът. Но никой
не мрънкаше. Повечето мъже бяха доволни, че за един ден се спасяват от работа. Мнозина
бяха твърде болни, за да се отегчат. Седяха на няколкото пейки и никой не им обръщаше
внимание. Повечето от тях изпитваха болки или ги тресеше, но на никого не беше
позволено да им даде нещо или да им помогне, докато не ги беше видял лагерният лекар.
В 9:30 часа Ханс и Ван Лиер, младши лекарят, трябваше да стават. И те щяха да бъдат
представени на лагерния лекар. Странен начин да се появиш пред бъдещия си шеф, но от
друга страна, вероятно беше по-добре да те представят гол, отколкото в някоя от онези
мръсни униформи. После в коридора проехтява вик: Arztvormelder, antreten!, който
приканва чакащите да се подредят.
Първи влизат немците от Райха. Те също бяха затворници, но в този лагер, където
преобладаваха евреи и поляци, те заемаха специално място. След немците влизаха
поляците и другите „арийци“. Евреите оставаха последни.
Те минаваха по коридора, стъпваха в опашка един зад друг и отиваха до амбулаторията,
която беше в изненадващо добро състояние. През средата на стаята минаваше метален прът
на височината горе-долу на коленете, пациентите трябваше да стоят зад него.
Медицинските сестри стояха в другия край на стаята до големи маси с превързочни
материали, а чиновниците седяха зад стъклена стена в кабинета, в който всички посетили
някога амбулаторията в клиниката бяха записвани в картотечната система.
Този път обаче нямаше пациенти и медицински сестри, в помещението бяха само
лагерният лекар с още един член на SS, Unterscharführer10, и двама полски затворници –
полският Lagerältester, отговарящ за всички лекари затворници, и лекарят по приемането.
Поляците бяха прегледали всички, на които им се беше наложило да бъдат видени от
лекаря от SS предишната вечер, и бяха тук, за да му ги представят.
Не че представянето се състоеше от кой знае какво. Нямаше обяснения, дискусии или
нови прегледи. Бързо-бързо, Obersturmführer 11 няма никакво време, той никога нямаше
време. Прочиташе диагнозата на картона, хвърляше бегъл поглед към пациента и беше
готов с отговора: приемане за лечение или Blockschonung. Във втория случай болният
затворник биваше изключен от работа за определен брой дни и можеше да остане в

10
Унтершарфюрер е звание в SS, което съответва на унтерофицер, или подофицер във Вермахта, а в
концлагерите обикновено заемал поста на блокфюрер. Заедно със зондеркомандите блокфюрерите
непосредствено изпълнявали акции по убийствата на евреите и други „нежелателни“ за Райха елементи.
– Бел. прев.
11
Звание в SS, съответства на оберлейтенант във Вермахта. – Бел. прев.
21
спалното. Това се прилагаше за хората, които нямаше нужда да бъдат приемани в
болницата, но все пак не можеха да работят заради неща като рани или контузии по
пръстите или циреи по краката.
Болните евреи обаче обикновено трябваше да бъдат приети в болницата, тъй като
общото им състояние беше изключително лошо. Тези хора работеха в най-тежките
команди, никога не получаваха колети и почти винаги ги мамеха, когато старшите на
блоковете разпределяха храната.
Приемане за лечение, приемане за лечение, освобождаване от работа, приемане за
лечение. Цялата опашка мина за няколко минути и останаха само двамата холандци.
– Лекари, пристигнали са с транспорта вчера – докладва полският лекар.
– Назначете ги – кимна лагерният лекар.
И това беше. Върнаха се бързо в приемното отделение, където отново трябваше да
легнат. Ханс беше щастлив. В крайна сметка това беше неговият шанс. Животът в болни-
цата щеше да бъде много по-различен от този отвън по строителните обекти. Другите
излязоха, за да се облекат. Освободените от работа получиха бележки за чиновниците на
блоковете.

Де Хонд дойде да вземе двамата холандци и ги изведе навън. Дрехите на приетите в

болницата все още бяха там, няколко медицински сестри вече развързваха вързопите и
вадеха всичко ценно от джобовете. Всички дрехи, които бяха по-хубави и в добро
състояние, бяха оставяни на една страна. Останалите струпваха в количка, от която
двамата млади мъже можеха да си изберат нещо.
След това вече бяха облечени що-годе поносимо. Дори имаха обувки – вярно, много
износени, но по-удобни от дървените налъми. Но щом бяха облечени, значи можеха и да
работят и веднага им поставиха задача. Трябваше да откарат количката с дрехите за
дезинфекция.
Началникът на дезинфекционното отделение стоеше на вратата. Той беше пълен
господар на дванайсетте мъже, работещи в дървената му постройка. Когато двамата
новаци се приближиха, той им се поклони саркастично.
– Двама велики джентълмени. И откъде са джентълмените?
Ван Лиер се опита да бъде учтив:
– Идваме от Холандия, сър.
– Значи скоро ще сте мъртви. Всички холандци падат мъртви за две седмици. Твърде сте
изнежени. Не можете да работите.
Ханс сви рамене, сякаш да каже „Ще видим“. Тъкмо тогава отвориха големия парен
казан и количката с дезинфектираните дрехи излезе навън.
– Хайде. Разтоварете я.
Разтовариха я. Пареше, ужасно пареше, дрехите все още бяха на точката на завиране.
Изгориха си ръцете и кашляха в нажежения въздух. Само след секунди от тях течеше пот.
Началникът не спираше да ги тормози и когато спряха да си поемат въздух, започна да ги
бута и да им ръмжи:
– По-бързо, идиоти!

22
 След като извадиха всички дрехи от казана, на Ханс му се виеше свят, докато се
опитваше да си поеме дъх пред бараката. Внезапно някой го потупа приятелски по рамото.
Беше един полски евреин от хората в дезинфекционното.
– На нашия началник може да се разчита, а?
Ханс го изгледа неразбиращо.
– Ами той се шегуваше с теб, но ти не знаеш какво в действителност представлява
лагерът.
– Отдавна ли си тук?
Полякът посочи номера на гърдите си, 62 хиляди и нещо.
– Тук съм вече от година и половина. Преживях доста трудности. Сега е като
санаториум. Дори рядко те удрят и стига да не станеш „мюсюлманин“, не те грози
опасност.
– Как така? Какъв мюсюлманин?
– Ама ти наистина си нов, а? Чувал ли си за ония, дето ходят до Мека на поклонение?
Изнемощели, гладуващи, кожа и кости, типове, дето приличат на Ганди? Ето тия са
мюсюлманите.
Ханс не разбра.
– Какво правят с тях?
– Те вече не могат да работят. Отиват в крематориума. Преди беше различно. Работех в
Биркенау. Тогава, когато командата се явяваше и началникът докладваше „Команда по
пътно строителство, 270 души“, есесовецът на вратите казваше „С четиресет повече са“.
Тогава охраната от SS и началниците пребиваха четиресет души до смърт още същия ден.
Докато се връщахме пеша през нощта, подушвахме миризмата от горящите ни другари,
които се бяха оказали излишни сутринта. Не им пукаше дали са мюсюлмани, или не.
Хиляди умряха така. Който имаше късмет да мине между капките, пукваше другояче.
Представи си: осем километра пеша сутринта и още осем през нощта. По цял ден си във
вода, гребеш чакъл, понякога си във вода до глезените, понякога до кръста. През зимата на
връщане дрехите ни често замръзваха на кокал и ставаха корави като дъски. А побоите!
Дори не си и помисляй, че можеш да се облегнеш на лопатата дори за секунда. Веднага се
намираше някой есесовец, който знаеше точно какво да направи с теб. Виж.
Полякът показа на Ханс голям белег на крака си. После протегна лявата си ръка – два
пръста липсваха.
– Смазаха ги на каша. Другарят ми пушеше цигара по време на работа. Помолих го да
си дръпна. Тъкмо да ми подаде цигарата, и охраната дойде. Нахвърли ми се с приклада на
пушката. Отклоних удара и ръката ми се озова между приклада и стената. Приятелят ми
отнесе друг удар. Занесохме го в лагера в безсъзнание. Може би щяхме да успеем да го
спасим, но същата вечер проверката се проточи. Цели три часа, а той през цялото време
трябваше да лежи.
– Не можехте ли някак да му окажете помощ?
– Беше проверка, всички номера трябваше да бъдат проверени и да са точни. Няма
значение в какво състояние си, трябва да те преброят.
Жак, полският евреин, замълча за момент, загледан в чуканчетата на лявата си ръка.
Ханс се озърна и застина в шок. По диагонал от дезинфекционното имаше блок с телена

23
мрежа по прозорците, а зад нея се виждаха жени. Да, имаше и табела: Блок 10. Значи това
беше женският блок.
– Какво видя? – попита Жак, забелязал изписаната по лицето му изненада.
– Мисля, че ето там е съпругата ми – поколеба се Ханс.
– Жена ти също е пристигнала вчера? – отвърна невярващо Жак. – Човече, наистина си
късметлия.
– Мога ли да я видя?
– Вечерта. Рисковано е. Трябва да си подготвен.
Санитарят, който ги беше придружил с дрехите, се появи отново:
– Обратно в блока.

Останалата част от деня премина в оживено занимание с глупости. От някое легло все
стърчеше сламка, все имаше изцапан прозорец. Вземи парче хартия и го избърши. Беше
отегчително, но Ханс не се оплакваше. Вместо това си мислеше за онези, които работеха
като машини навън. Всеки ден, в който се отървеш здрав и читав, е още един ден по-близо
до края.
Това казваше и Калкер. Той беше лекар от Хага. Ханс го беше виждал от време на време
в дома на роднини, на които беше личен лекар. Сега работеше в Блок 21, хирургията. Беше
се отбил да види кои нови холандци са пристигнали.
– Разочарованието е голямо – каза той на Ханс и Ван Лиер. – Не е каквото очаквахме.
– От колко време си тук?
– Вече три седмици. През първите две бях тук, където приемат пациентите, после ме
назначиха в Блок 21.
– Асистирате ли на хирурзите?
Калкер избухна в смях:
– Да, след като изучих анатомичната топография на конструкцията на тоалетните, се
прехвърлих към работата по почистването. Нямаш идея колко е сложно и вълнуващо.
Бършеш подовете по четири пъти на ден, а през ден стържеш тоалетните чинии с пясък.
Моите тоалетни са празник за окото. Имам две – една за пациенти с дванайсет клекала в
две редици и една за персонала с шест клекала в редица. В малкото тоалетно помещение
има затворена кабинка за пътеводните светлини на лагера – началниците на блоковете и
поляка, който отговаря за лекарите. Носят се слухове, че понякога го използва дори
лагерният лекар. Но това е чест, която все още не ми е оказана. Така или иначе той е в
лагера само за по час и половина всеки ден и съм сигурен, че е напълно способен да стиска
толкова. За него наистина ще е твърде много да седне на тоалетна, на която преди това е
седял някой от затворниците.
Ханс се забавляваше с веселия тон, с който Калкер разказваше историята си.
– Получаваш ли достатъчно за ядене? – попита той.
– Ами, добре е. Обикновено след супата има второ, така че получавам по литър и
половина. А и щом те назначат официално някъде, получаваш допълнително хляб два пъти
седмично.
– И по колко точно? – полюбопитства Ван Лиер.
– Получаваш по литър супа на ден и по порция хляб. После два пъти седмично ти дават
по четиресет грама маргарин, лъжица мармалад и четиресет грама салам. Но не очаквайте

24
нещо особено. Маргаринът е с едва петнайсет процента масленост, останалото е
синтетичен сгъстител. Саламът пък е едва петдесет процента месо, прогизнало конско
месо.
– Каква е общата хранителна стойност, общите калории?
– Изчислих ги повече или по-малко – кимна Калкер. – Супата не е кой знае какво, по
около 150 до 200 калории на литър. Общо се получават по 1500 калории на ден. Естествено,
това не е достатъчно. Дори в почивка тялото се нуждае от 1600 калории дневно. Ясно е, че
ако тук трябва да се занимаваш с тежък физически труд, скоро се превръщаш в
мюсюлманин.
– Но санитарите изглеждат съвсем добре – възрази Ханс.
– Така е, но първо, повечето са поляци, които получават колети от дома, и второ, те често
са най-големите „организатори“. Хайде да не разкрасяваме думите, крадци са. Санитарите
раздават супата. Пациентите получават течността отгоре. Така малкото картофи и боб в
супата остават за санитарите.
Тъкмо тогава влезе един висок мъж. Беше по-стар, определено над шейсет. Беше леко
прегърбен и носеше старомодно пенсне на носа си.
– Добър ден, професоре – скочи Де Хонд.
Ханс разбра, че това би трябвало да е професор Самуел. Той се представи и изчака да
види как ще се развие разговорът. Стандартните въпроси – кога са пристигнали, какви са
политическите новини и т.н. Ханс му разказа за транспорта и за пристигането им в
Аушвиц, като подчерта грижата си за Фридел.
Професорът налапа примамката.
– Ако трябва да сме точни, говорих с няколко от тези холандки. Но не си спомням името
Ван Дам. Трябва да се опитате да поговорите със съпругата ви през прозореца, но
внимавайте. Ще ѝ предам поздравите ви.
Ханс искаше да помоли професора да ѝ предаде писмо от него, но се сдържа. Разчиташе
на професора за по-важни услуги.
– Често ли посещавате женския блок?
– Всеки ден. Работя там.
– Вие сте посещаващ лекар? – престори се на равнодушен Ханс.
– Не съвсем. Имам определени задачи. В известен смисъл онези жени са материал за
изучаване.
– Това не е ли неприятно за тях?
– Някои експерименти определено са силно неприятни, вероятно дори вредни за
участващите жени, но аз правя нещо съвсем различно – каза отбранително професорът. –
Успях да заинтригувам SS с изследвания върху рака на матката. За тази цел имам достъп
до голям брой жени и в резултат те не са използвани за други, неприятни експерименти.
Ханс кимна разбиращо. Беше доста скептичен относно добрите намерения на
професора, но не искаше да го показва. Все пак се нуждаеше от помощта му.
– Сам решаваш – продължи Самуел. – От моите жени премахвам малко парченце от
мукусната мембрана на шийката на матката. След това пробата се изследва под микроскоп.
При определен процент от жените откриваме особени аномалии в тъканта. Виждаме
клетки, чиято структура се отклонява значително от нормата. Смятам, че по-късно тези
клетки развиват рак. Така се надявам да установя причината за образуването на тумори.

25
 Съдейки по обясненията на професора, тестовете не бяха много вредни за жените. Ханс
обаче не разбра каква конкретна цел имаха. Японските изследователи вече правеха
експерименти, при които натъркват кожата на бели мишки с катранени продукти и
методично следяха получилите се промени в тъканите. Те показаха, че се развива
изкуствен рак и че катранът съдържа канцерогенни вещества. В същото време общата
медицинска практика вече беше доказала нещо аналогично: рак на устните и езика при
пристрастени пушачи на лула. Някога хората смятали, че този вид рак се причинява от
смукването при пушене, но вече разбираха, че истинската причина са катрановите
отлагания, събиращи се в мундщука.
На Ханс му се струваше, че все пак е нередно да се използват хора за вивисекции против
волята им, без значение дали тестовете носеха полза, или не. Но трябваше да запази тази
преценка за себе си, тъй като все още не разполагаше с достатъчно факти, и без това го
занимаваха други неща.
– Току що пристигналите холандки също ли ще бъдат обект на експерименти?
– Без съмнение – отвърна Самуел. – Но мога да ти помогна с жена ти. Ще я включа в моя
списък. Така тя няма да попадне в ръцете на другите, а аз ще мога да я опазя от беди
колкото е възможно по-дълго.
Ханс благодари на професора. Почувства известно облекчение. Не знаеше колко струва
такова обещание, но поне беше постигнал нещо. За момента Фридел щеше да бъде
пощадена.

26
 БЕШЕ ВЕЧЕР. Светлините по телта бяха включени. Появи се Stubenältester, или
старшият на помещението, един дебел санитар. Той повика двамата новопристигнали:
„Командата за труповете“.
– Това е хубава работа – усмихна се Де Хонд. – Навий си ръкавите заради слузта.
Излязоха навън, където чакаше голям камион с поцинкована каросерия. Носачите на
труповете изнасяха мъртвите тела от мазето. По две на носилка. Лесно можеха да носят по
два трупа наведнъж, понеже към мига на смъртта си тези измършавели окаяници,
претоварени с тежка работа, вече бяха скелети, само кожа и кости.
Носачите хващаха телата едновременно за ръцете и краката и ги хвърляха в каросерията
на камиона, където Ханс и Ван Лиер трябваше да ги подреждат. Когато труповете падаха,
се свличаха към предната част на каросерията, тъй като цинкът скоро стана много хлъзгав
от течащите от труповете течности. Ханс и Ван Лиер трябваше да отскачат, за да се опитат
да опазят дрехите си чисти. Щом тялото спираше да се плъзга, те го вдигаха и го слагаха
спретнато върху купа, после бързо отскачаха отново, тъй като следващото вече се
свличаше към тях. Носачите се стараеха от сърце да уцелят Ханс и Ван Лиер с труповете
и двамата холандци постоянно танцуваха напред-назад из каросерията. Беше отврати-
телно.
Вече почти се беше стъмнило, но лампите по телта ги осветяваха. Труповете продължа-
ваха да се свличат по каросерията към двамата танцуващи мъже, чиито ръце скоро станаха
толкова мръсни и хлъзгави, че едва удържаха телата и определено не можеха да предпазят
дрехите си от отъркване в тях.

Когато Ханс се върна в приемното помещение, вече се чувстваше невероятно мръсен.

Можеше да измие ръцете си само със студена вода. Нямаше сапун, а и никой нямаше да
му даде малко. Колкото до това да пере дрехите си, това беше напълно изключен въпрос.
По стените на умивалнята бяха изписани красиви лозунги за добродетелите на чисто-
тата: Reinlichkeit ist der Weg zur Gesundheit, Halte dich sauber12 и други подобни възвишени
послания. Ето как стояха нещата при германците – лозунгите трябваше да заменят
реалността и ако ги повтаряш достатъчно често и ги изпишеш по всички стени, всички
щяха да започнат да вярват. Wir fahren gegen Engeland, V = Victory, Die Juden sind unser
Unglück.13 Тибетците имат хартиени колела с изписани по тях молитви. Колелата се въртят
от вятъра, така че молитвата се повтаря отново и отново. Ако си бил в умивалнята и си се
изплакнал със студена вода, трябваше само да прочетеш Halte dich sauber три пъти и
всичко щеше да е здраве. Ханс би предпочел да бъде сред тибетците. Откакто
съществуваше цивилизацията, единственото, в което германците бяха по-добри от тях,
бяха техниките им за убиване.
Когато влезе в приемното помещение, Де Хонд го търсеше.
– Хайде, Ван Дам, почти се стъмни. Отиваме до Блок 10.

12
Чистотата е път към здравето; Поддържай се чист. – Бел. прев.
13
Ние сме срещу Англия; V = Победа (по всяка вероятност става дума за ракетите V2 – Фау-2 или
Vergeltungswaffe 2, Второ оръжие за възмездие); Евреите са нашето нещастие. – Бел. прев.
27
 Излязоха на Биркенале. По улицата имаше доста хора, разхождащи се безцелно насам-
натам. Пред Блок 10 стояха неколцина мъже. Де Хонд поведе Ханс и му представи един от
тях:
– Адрианс, приятел лекар.
Адрианс не спираше да задава въпроси за Вестерборк, за тъста и тъщата си, но на Ханс
му беше почти невъзможно да му обърне внимание. Не можеше да свали поглед от
зарешетените прозорци на десет метра от него, където се мяркаха женски лица.
Адрианс продължаваше. Бил тук вече два месеца – такъв късметлия. Съпругата му Има
била в този блок. Работела като медицинска сестра, а той бил в Института по хигиена – по-
точно Hygienisch-bakteriologischen Untersuchungsstelle der Waffen-SS und Polizei Südost14.
Там се провеждали лабораторните изследвания за всички лагери в цялата област. Работата
била съвсем нормална. Лабораторните асистенти от SS му давали зор...
– Здравей, Има. Здравей, мила, как мина днес? – каза Адрианс изведнъж, без да се
обърне.
На най-близкия до Биркенале прозорец се беше появила млада жена. Носеше бяла риза
и червен шал на главата. Отвърна едва чуто.
Ханс не можеше да издържа повече. Провикна се към Има и я помоли да потърси
Фридел. Но другите мъже бързо го потупаха и му стана ясно, че трябва да е тих. Ъгълът на
лагера беше на най-много петдесет метра. Там, от другата страна на оградата, стражата
беше на поста си в наблюдателната кула. Една дума на висок глас към някоя жена, един
изстрел и цялата идилия щеше да свърши завинаги.
Чакането никога не е било сред най-големите таланти на Ханс. Но сега му се струваше,
че беше чакал цели години, и вече не издържаше на напрежението. Атмосферата беше
тежка. Здрачаваше се, жените се мяркаха край прозорците като силуети в театър на
сенките. Беше душна вечер в края на лятото, а въздухът беше изпълнен с тайнственост.
Сякаш като в приказка от „Хиляда и една нощ“ младите мъже стояха край този огромен
харем, изпълнени с копнеж по жените, които по право бяха техни.
И тогава дочу гласа ѝ като песен от далечно минаре през тишината на ориенталската
нощ, мечта от копнеж и желания. Нежна като шепот на скрити любовници и тъжна като
песента на имама, обръщащ се към Пророка, извил тяло до земята.
– Ханс, любими. Слава богу, че и ти си тук.
– Фридел, сега сме заедно, само това има значение.
Той се опита да я различи, но спускащият се мрак беше направил жените по-смели и
сега те се тълпяха по прозорците, всичките наглед еднакви с червените си шалове. Той ѝ
го каза.
– Ще махна шала, за да можеш да видиш колко красива съм сега.
Ето я там, на втория прозорец, неговото момиче. Той се усмихна. Разбира се, че беше
красива. За него тя винаги щеше да е еднакво красива, все едно дали имаше коса, или
главата ѝ беше обръсната, и ако можеше тя да бъде отново негова, за него щеше да е
същото, без значение какви мъки беше претърпяла.
– Как е в блока ти?

14
Хигиенно-бактериологичен център за изследване на Вафен-СС и Югоизточната полиция. – Бел. прев.
28
 Мъжете бяха застанали пред Ханс, за да не може охраната да го забележи, и сега той
можеше да говори по-свободно.
– О, не е лошо тук. Не се налага да работиш и е чисто.
– Фридел, говорих с професора. Не бива да се страхуваш. Той казва, че ще те спаси като
съпруга на лекар.
– Хубаво. Тук явно се случват някакви ужасни неща.
Ханс видя как жената до Фридел я смушка с лакът. Беше ясно, че за това не беше
разрешено да се говори.
– Фридел, скъпа, аз съм в болницата, там ще успея да се оправя...
И това беше. Чу подсвирване и мъжете го побутнаха. Вървяха по Биркенале и вече не
обръщаха никакво внимание на женския блок.
Друг млад мъж се приближи към тях.
– Аз свирнах. Клаусен е в лагера.
Клаусен беше Rapportführer, началник на ръководителите на блоковете. Идваше в лагера
неочаквано, за да може вечерта да докладва на началника на лагера какво се случва. Беше
истински германец, висок и рус, сякаш излязъл от картина. Сутринта беше подъл, но
вечерта беше опасен, тъй като тогава обикновено беше пиян.
Поривите към жестокост, които при всеки цивилизован човек систематично се потискат
от средата и образованието още от ранно детство, бушуваха в германската нация. Моралът
на националсоциалистите плюс необходимата доза алкохол превръщаха мъжете в дяволи
– макар че това е обида към дявола, тъй като той е справедлив отмъстител. Дяволът
измъчва само онези, които са си заслужили наказанието, или когато той, както е с Фауст,
има оправдание заради договор и условия на продажба. Нацистите се нахвърлят върху
беззащитни жертви без никакво оправдание.
Тъкмо това се случи онази вечер с Клаусен, рапортфюрерът. Мъжете го наблюдаваха от
безопасно разстояние. Всеки, който се озовеше близо до него, отнасяше ритник или удар,
а ако не успееше да се откопчи, биваше пребиван и се запознаваше с ужасните му ботуши.
Появи се Вили, най-старшият представител на лагерниците. Той се приближи към
Клаусен усмихнат, с шапката си в ръка. Вдъхващият страх Клаусен се поколеба за миг, но
когато видя откритото изражение на Вили и приятелските му кимания, се успокои. Потупа
го приятелски по рамото и тръгна с него вероятно да изпият по едно-две заедно.
Лагерът можеше отново да си поеме въздух. Вили беше оправил нещата. Вили беше
свестен тип. За него беше въпрос на дълг да вземе страната на задържаните и не се
плашеше да поема рискове. Беше немец, но като комунист вече беше прекарал осем години
в концентрационни лагери.
Деринг обаче беше различен. Деринг беше старши на болницата. Като всички други
отговорници той беше избран от SS сред другите лагерници. Ханс го срещна за пръв път
на следващата сутрин.
– Ти какъв лекар си?
Ханс му обясни само с няколко думи. Почувства неприязън към този човек, който се
облягаше в стола с такова безразличие и се обръщаше към колега лекар, сякаш беше
непослушно момче.
– Достатъчно. Изчакай в коридора.

29
 Там вече чакаха няколко затворници. Повечето бяха млади поляци, които щяха да бъдат
представени на Деринг като потенциални санитари. Освен тях имаше трима евреи: Ханс,
младши лекарят Ван Лиер и възрастен мъж, който се представи като д-р Бенямин, педиатър
от Берлин. Беше от транспорта на Ханс, но след дезинфекцията професор Самуел го беше
взел направо в болницата. Познаваше професора от студентските им години.
След като Деринг видя и последния от младите поляци, се появи чиновник със списък.
Дръпна лекарите евреи на една страна и отведе поляците. Върна се след няколко минути.
– Първо трябва да изкарате карантина – каза им той. – После ще може да ви разпределят
в болницата.
Когато Ханс се върна от срещата с лагерния лекар предишния ден, си мислеше, че е
постигнал целта си, но Де Хонд го беше предупредил:
– Мина през германеца, сега обаче ще трябва да минеш и през поляка.
За жалост, Де Хонд беше прав. Лагерният лекар го беше одобрил, но полският началник
на болницата го беше измамил с карантина. Дали щеше да се върне в болницата, или
лагерният лекар само се беше пошегувал с него?
Тази възможност ужасяваше Ханс. Защо младите поляци не бяха под карантина заедно
с тях? Защо затваряха само тримата евреи?

30
 ПОД КАРАНТИНА Ханс опозна живота в лагера. Трябваше да споделя най-горното от
триетажното легло с още двама – с възрастния д-р Бенямин и с един руснак. В четири и
половина сутринта голямата камбана на покрива на кухнята удряше и след десет секунди
наставаше невъобразима лудница. Всеки скачаше буден и бързаше да се спусне от леглото,
а след това горе се качваха старшите на помещенията, за да се уверят, че никой не е останал
да дреме. Ако имаше такива, ги изхвърляха с юмруци от леглата.
Нареждаха се на дългата опашка в коридора, за да се измият. Този час чакане беше
трудно изпитание за Ханс. След като се събудеше, той винаги трябваше да отиде до
тоалетната, така беше през целия му живот. А сега се налагаше да стои на опашка само по
долна риза без никакъв шанс да се измъкне за минутка. Ако се опиташ да потърсиш
съчувствие от старшия на помещението или от охраната на вратата, щеше да получиш само
няколко шамара.
Но и на този час идваше краят. После получаваш чифт налъми при вратата и слизаш
долу. Там бяха тоалетните и умивалниците. При нужниците имаше Scheissmeister, който
следеше никой да не цапа. Държеше тояга и знаеше как да я използва. При умивалниците
стоеше Bademaister, също с тояга. По стените бяха изписани лозунги, като Sauberkeit ist
der halbe Weg zur Gesundheit 15 и други възвишени фрази. Чистотата може и да беше
половината път към здравето, но опитай се да се измиеш, когато имаш само няколко капки
студена вода, никакъв сапун и трябва да се избършеш с долната риза. След измиването
имаше проверка и тежко и горко на онези, които не бяха чисти!
После идваше ред на оправянето на леглата. Където и да се намираха, немците не
забравяха леглата. На първо място, те не бяха за спане, а за гледане. Ако одеялата биваха
мръсни, а сламениците празни или ако в леглото лежеше мъртвец или болен, всичко беше
наред, стига леглото да беше оправено, без нито една гънка по одеялото или паднала върху
него сламка.
После следваше нова опашка, този път за по глътка кафе – безкрайна опашка зад
триетажните легла заедно с двеста поляци и руснаци. Няма значение дали си жаден, или
не – редиш се. Купите все не стигаха, налагаше се двама да пият от една, че и да побързат,
защото други двама вече чакаха за нея. По стените пишеше „Поддържай се чист“, а всички
пиеха от една купа! Поддържай се чист, докато сърбаш кафето от нея или ядеш супата с
парче дърво вместо лъжица.
Ханс се сети за историята за свещеника, посетил един от фермерите в енорията си, и как
седнал на масата да яде булгурена каша от обща купа. Когато надигнал една буца към
устата си, фермерът го видял и му казал „Изплюй я, отче, преди малко аз я лапнах.“ Какви
ли неща бяха изплюти в тези купи?
Ханс все още подхождаше с чувство за хумор, но не и д-р Бенямин. Старецът беше
съкрушен. Не можеше да търпи да го удрят и тормозят по цял ден, а в същото време беше
толкова безпомощен, че отнасяше повече шамари от всички. Когато най-после получаваха
кафето, той, естествено, не успяваше да го изпие достатъчно бързо. Плащаше си с нов

15
Чистотата е половината път към здравето. – Бел. прев.
31
шамар. След кафето следваше заповедта „Обратно по леглата!“. Тя струваше на д-р
Бенямин ритник.
След това прекарваха два часа седнали по леглата, докато по-привилегированите
затворници, „отговорниците за порядъка“, бършеха пода с парцали. Привилегировани,
защото за това получаваха допълнителен черпак супа. Ханс се отегчаваше, той беше много
активен човек. Но си мислеше за нещо, казано от Лен Сандерс: „Всеки ден под карантина
е бонус. Получаваш толкова ядене, колкото и в командите, но не работиш“. Със сигурност
пестиш енергия, но се превръщаш в изнервена развалина. Чакаш за кафето, чакаш за
супата, чакаш да те ударят и наругаят.

Понякога ги извеждаха навън през деня. Беше хубаво да си между блоковете, но

следобед септемврийското слънце превръщаше мястото във фурна. В излизането навън
имаше едно хубаво нещо – Ханс беше в стая с поляци и руснаци и не можеше да обели и
дума с някого от тях. С д-р Бенямин бяха единствените евреи и другите затворници бяха
враждебно настроени. Но навън се срещаш с хора от други помещения за карантина.
Имаше чехи и австрийци, а най-прекрасното беше, че винаги можеше да откриеш някого,
който е подготвен да ти обясни, че войната ще продължи максимум още три месеца.
Три дни по-късно Ханс беше изненадан от истинско пиршество: колет от Фридел с две
филийки хляб с маргарин и мармалад. Под карантина просто дробяха хляба на хапки,
докато този беше намазан равно и беше превърнат в сандвич, приготвен от женски ръце,
от ръцете на съпругата му.
Тя беше наблизо, най-много на триста метра, но на вратите имаше охрана и ако го
хванеха, щеше да е катастрофа. Рискът беше поносим, но можеше да доведе до доклад до
SS и щеше да има наказание, а това Ханс не можеше да рискува. Затова живееше с бремето
на бездействието, чакаше, получаваше хляб и удари, скучаеше и жадуваше.
Седмица по-късно нещата се промениха.

32
 МЕЖДУ БЛОКОВЕТЕ беше горещо, много горещо. Облак от сянка обгръщаше фаса-
дата на Блок 13, но се разпростираше бавно, понеже в този безкраен слънчев ден самото
време се точеше бавно.
В сянката се бяха натъпкали половината Централна и Източна Европа. За другата
половина нямаше място, затова хората клечаха до огряната от слънцето стена на Блок 12
или се бяха проснали в праха както завърнат. Спяха, покрили лица с кепетата, голи до
кръста, покрити с мръсотия от пот и пясък.
Ханс предпочиташе жегата от слънцето пред топлината от натъпканите едно до друго
тела в сянката. Разхождаше се с Опенхайм, който изнасяше лекция по любимата си тема:
край на войната заради недостиг на петрол.
Изведнъж някой извика: „Всички с дървено сабо, строй се“. Ханс се поколеба. Беше един
от онези с дървени обувки. Всички останали бяха вкарани под карантина директно след
дезинфекция и носеха налъми. Колебанието му се оказа катастрофално, тъй като излаялият
заповедта отговорник на блока тутакси се озова до него. Повлече Ханс със себе си, като
плюеше ругатни, защото го беше видял, че се опитва да се скрие.
Бяха общо петнайсет мъже, повечето поляци – груби и яки млади мъже, все още добре
охранени от вкъщи. Потеглиха в колона по двама към Блок 1, където ги чакаха фургони.
Връчиха им овързани за тях ремъци, с които да ги изтеглят до портите. Надзираващият ги
началник на блока оповести: „Затворник 27903 с още петнайсет затворници към строежа
на пътища“.
Значи това беше: строеж на пътища. Есесовецът отбеляза командата в тетрадката на
шубера в стаята на отговорника на блока и те продължиха по пътя си.
Ханс се усмихна, като се сети за деня на пристигането си преди цяла седмица. За
всичките онези хора машини, теглещи вагонетки и фургони. Сега сам теглеше един, малко
винтче в машината от петнайсет зъбни колела, и ако не теглеше достатъчно силно дори за
миг, щеше да получи ритник от поляка, който е зад него.
„Далей, далей!“, крещяха поляците. „Давай, быстро!“, отвръщаха руснаците. „Мър-
дайте, свинска банда!“, пригласяше началникът на блока, а ако наблизо минаваше есесо-
вец, викаше дваж по-силно и налагаше най-близките с палката си – по главата или по гърба,
нямаше значение къде, стига да показваше колко усърден началник на блок е.
При нацистите беше така навсякъде. Ханс усещаше, че поляците викат, за да освободят
напрежението, че и на тях им викат. Фюрерът крещеше на генералите си. Те го понасяха,
понеже на свой ред си го изкарваха на офицерите. Също като билярдна топка, която спира,
когато удари друга, войниците се успокояваха, като биеха затворниците и им викаха.
Началникът на блока удряше поляците, а те си го изкарваха на Ханс. Ударът на фюрера
беше застигнал Ханс, но не можеше да нанесе повече вреда, понеже Ханс беше безсилен.
Беше безсилен и когато пристигнаха при купчината чакъл. Трябваше да го натоварят на
две смени, но той се оказваше излъган, защото, когато идваше време неговата група да
бъде сменена, нямаше кой да вземе лопатата му. Имаше смисъл: 15=7+8. Работеха осмина,
сменяха ги седмина, така че осмият оставаше без смяна, а това беше винаги Ханс. Той се
оплака на Лайб, който каза нещо на другите на полски. Те се засмяха, но нищо не се
промени.

33
 Дърпаха фургона напред и назад много пъти, товареха го с чакъл отвън и го караха в
лагера, където други под карантина вече го разнасяха по улиците. Ханс беше вир-вода.
Ръцете му бяха на пришки от лопатата, а краката му бяха разранени там, където ръбовете
на дървените обувки жулеха голата му кожа. След като поляците все го бутаха напред,
накрая той отиде до охраната от SS до купчината чакъл. Не му се отвори възможност да се
оплаче, мощният щурмовак не желаеше да бъде обезпокояван. Ханс понесе шамара по
лицето със стиснати зъби и работата продължи, както преди, с удари от старшите на
блоковете и с насмешки от поляците.
Когато влязоха в лагера след шестия курс с напълно натоварения фургон, всички други
команди вече се бяха върнали. Затворниците се бяха строили за проверка пред блоковете.
От всички страни им викаха да побързат и вдигаха заплашително юмруци, така че
повлякоха фургона в полубегом, но въпреки това всеки есесовец, край когото минаваха,
успяваше да им стовари по няколко красноречиви удара.
Стигнаха до карантинния блок, като едва си поемаха въздух, оставиха фургона и се
втурнаха нагоре по стълбите. Другите отдавна се бяха строили в коридорите за проверка.
Отвсякъде се сипеха проклятия, а отговорниците по порядъка ги биеха. Сякаш беше тяхна
вина, че ги бяха накарали да работят толкова дълго!
Проверката се проточи доста. Есесовецът отдавна беше дошъл и си беше тръгнал, а те
продължаваха да стоят и да чакат. На Ханс му се зави свят. Сърцето му биеше до пръсване.
В гърлото му беше заседнала буца, а разранените му крака така пареха, че му избиваха
сълзи. Ако приклекнеше за момент или се опиташе да се облегне на триетажните легла зад
гърба си, все се намираше някой „другар“ да го сръчка така, че отново скачаше.
След проверка раздаваха хляба, което пак означаваше сякаш безкрайно редене на
опашка. Хлябът беше намазан с малко мармалад, имаше и кафе. Ханс облиза мармалада,
пиеше кафето, но не можеше да прекара хляба през гърлото си. Но по-късно... Когато най-
после успя да полегне... Щеше да си възвърне апетита. Съблече се в очакване и легна на
леглото. Сънят го обори като избавление, като освобождаване от ремъците, привързали го
към фургона. Най-накрая бяха взели лопатата от ръцете му. Цялата болка стихна,
копнежите бяха притъпени, защото беше потънал дълбоко в тъмните води на
безсъзнанието.
Изведнъж проехтя шокиращ вик:
– Alles aufstehen!16
Какво ставаше? Настана чисто объркване, докато мислите се зараждаха в бездънните
дълбини. Майка му ли викаше? Пожар ли имаше? Болен ли беше? Тресеше ли го? Едва се
движеше. После умът му се проясни. Руснакът, с когото делеше леглото, го разтърсваше
здраво. „Инспекция на краката!“
Какво? Сега? Изтощен и мръсен, сънят го беше победил и не се беше измил. Беше посред
нощ, а краката му бяха много мръсни. Този път обаче му провървя. Есесовецът беше пиян
и едва гледаше. Мина покрай Ханс, на когото разрешиха да легне отново половин час по-
късно и той заспа на секундата.
В четири сутринта не се чувстваше никак отпочинал. Боляха го всички мускули, цялата
кожа по тялото – болки навсякъде. Надяваше се, че няма пак да го изкарат на работа. Но

16
Всички да станат! – Бел. прев.
34
това беше празна надежда. Още щом се строиха, старшият на помещението се появи с
бележка. Прочете номерата и Ханс трябваше да излезе отново.
Сега щеше да работи цял ден. Единайсет часа товарене на чакъл, мъкнене на чакъл,
разтоварване на чакъл. Понякога с малко разнообразие: разпръскване на чакъла по нов
участък от улицата или пресяване на старата пътна настилка. После отново дърпаше
фургона.
Ханс удържаше. Продължаваше да работи, въпреки че гърбът му като че ли щеше да се
сцепи, въпреки че лопатата в ръцете му сякаш беше от нажежено олово. Това беше
единственото правилно решение, понеже, щом поляците виждаха, че той не се предава,
постепенно ставаха по-дружелюбни и от време на време някой дори взимаше лопатата му.
Но това, тези няколко минути отдих, трудно можеше да бъде наречено предимство, тъй
като, когато трябваше да започне отново, беше толкова схванат, че всяко движение
изискваше два или три пъти повече енергия.
Но той издържа и този ден, следващия, а после и четвъртия и дните минаваха без твърде
много инциденти. Удар, изръмжаване, ругатни. Кой въобще ги брои? Кой въобще брои
трупащите се изтощение и болка, какво значение имаха те? Раните по стъпалата му почваха
да забират. Санитарят ги намаза с малко сепсо, йоден сурогат, но как ли щеше да му
помогне това? Очите му бяха възпалени от слънцето и пясъка, но какво от това?
Единствения път, когато се обади да докладва, че е болен, санитарят се изсмя: „Заради
няколко мизерни драскотини като тези?“.
А гладът! Постоянен глад! Какво в крайна сметка са дажбата хляб и по литър супа на
ден? И то каква супа! Вода с някакво цвекло или с нарязана ряпа. Понякога имаше по
картоф и половина на литър супа, но винаги бяха на дъното на казана и старшите на
помещението ги запазваха за себе си и за приятелите си. Понякога се сдобиваш с още литър
от приятел или вадиш късмет, но по-хубаво да не го ядеш. Определено беше по-добре да
не ядеш твърде много супа, тъй като след седмица-две всички стари затворници, а в лагера
това означаваше хора на четиресет-четиресет и пет години, страдаха от оток на краката.
Какво щеше да се случи с него, ако пипнеше оток с такива рани по стъпалата? Никога
нямаше да заздравеят!
На петия ден се случи инцидент, докато теглеха напълно натоварения фургон! Отляво
по странична уличка идваха жени. Наредиха им да спрат фургона на петдесет метра от
кръстовището, за да е сигурно, че никой от мъжете няма да осъществи контакт с някоя от
жените.
Ханс сдържа дъха си и се втренчи напрегнато. После загуби всякакъв самоконтрол,
извика „Фридел!“, захвърли ремъците и се затича към жените. Едва беше направил крачка-
две и някой го хвана. Беше Лайб, полският евреин, който го освести.
– Du Idiot, ще те пребият и няма да можеш да си стоиш на краката!
Ханс рече, че пет пари не дава.
– И нея ще пребият.
Това го убеди. Изгледа нервно началника на блока, който надзираваше работата, но май
не беше забелязал нищо. Беше отишъл по-напред, за да огледа момичетата.
Но Фридел го беше видяла и му махна от разстояние, предпазливо, със съвсем леко
движение на едната ръка. Сякаш се опитваше да му каже: Още съм тук. Мислиш ли си за
мен понякога? Той отвърна: Ох, толкова съм уморен, твърде уморен да мисля за теб.

35
 Но трябва да си мислиш за мен, защото само така ще оцелееш.
Това беше вярно и той ѝ махна предпазливо, в знак да ѝ покаже, че е разбрал, че е права
и той ще продължи да се бори, докато си я представя.

Настъпиха още по-тежки дни. Времето се промени, застудя. Отначало това беше
облекчение. Кожата не го щипеше толкова, мускулите му се поотпуснаха и не оставаше
без дъх толкова бързо, колкото в жегата. Но после заваля. Дрехите не му осигуряваха
никаква защита: ленена куртка и долна риза. Беше прогизнал до кости.
Но това не беше най-лошото. След два дни дъжд от пътя не беше останало нищо. Целият
маршрут до купчината чакъл беше в локви и буци кална глина. Водата стигаше над
глезените. Обувките им затъваха в калта, а колелата затъваха до осите.
Но трябваше да продължат да теглят фургона. Ако заседнеше в калта, тоягата на
началника на блока си знаеше работата. Ако той не успееше да се развихри достатъчно, че
да измъкнат вагона, идваше есесовецът, а той беше още по-добър. Шляпаше из локвите с
ботушите и така изритваше най-близкия, че калта плисваше по ушите на всички. После
сграбчваха спиците на колелата, дърпаха и усукваха, щурмовакът крещеше и им се нахвър-
ляше, а началникът на блока се смееше, за да покаже колко високо оценява енергичния му
подход. Накрая отново подкарваха фургона. Мъжете бяха мокри и уморени, но една-две
седмици не бяха изтощили резервите им от енергия и когато се налагаше, можеха да се
справят. Всички имаха синини и подутини от ударите, но засега никой не беше наранен
истински.
Но те знаеха, че на това не може да се разчита. Тъкмо вчера бяха видели как началникът
на отговорниците на блоковете изрита един млад циганин толкова силно, че разкъса до
кокал цялата му буза. Не стоял добре изправен. След проверката го откараха в болницата.
Почти всеки ден се чуваше за пребити и контузени. Ето защо Ханс и другите се стараеха
дори още повече. Появи се чувство на солидарност, всички бяха изложени на еднаква
опасност и се изправяха пред есесовеца. Поляците насърчаваха Ханс, а той се стараеше с
всички сили да им помага. Вече не усещаха болката от ударите, водеше ги само мрачната
решителност. Щяха да изтеглят фургона! Hau ruck! Hau ruck! Петнайсет чифта ръце се
справяха там, където два коня със сигурност щяха да се провалят. Но на този етап те бяха
все още силни, все още имаха запаси от енергия. А какво щеше да стане след седмица, след
месец? Ханс се притесняваше в леглото нощем. Чувстваше се зле. Беше съблякъл мократа
долна риза, но трепереше от треска под късото одеяло, което трябваше да дели с още двама.
Трепереше въпреки топлината, въпреки множеството натъпкани един до друг хора. Какво
ли щеше да го сполети утре?
Поляците, които вече бяха в лагера от няколко седмици, често получаваха колети от
дома. Руснаците често получаваха храна от приятели в лагера, нямаха равни в
„организирането“. Ако ще и десетима есесовци да стояха край кухнята, руснаците не се
бояха и винаги успяваха да отмъкнат торба картофи. После пък палеха малки скрити
огньове, за да ги сготвят. Но нямаше и другарство като тяхното, тъй като някой от
приятелите им все беше под карантина и трябваше да споделят плячката си с него.
Но кой се грижеше за Ханс? Или за шепата други холандци под карантина? Той вече
беше забелязал, че холандците не бяха на почит в лагера. Били те евреи, или не, холандците
бяха смятани за слаби и мързеливи.

36
 Може би другите имаха право. Холандците са спокойни и се вълнуват от бизнес. Не са
свикнали да са твърде ревностни, да използват подмолни практики в преследването на
целите си или да се оставят да им дават зор. А и защо да се трепят с тази черна работа? От
нея или нямаше смисъл, значи усърдието беше лудост, или беше част от военната
индустрия, а в такъв случай мързелът беше задължителен.
В резултат на това отношение обаче почти никой от холандските затворници не заемаше
позиция да организира нещо. Нито един не работеше в блока с кухните или в складовете,
а ако не се брои Лен Сандерс, малцината, които имаха някакви качества, не проявяваха
обществен дух.
Фридел успя да прекара контрабандно още няколко пратки с хляб за него. Пак му се
сториха като благословия, надхвърляща всичко отпреди. Но как би могло това да му
помогне с глада, с работата? Колко още би могъл да издържи?
След три седмици дойде изненадата. Все още беше много рано, Ханс гризеше късчето
хляб, което три пъти беше запазвал предния ден, когато чиновникът на блока влезе в
стаята. Извика номера, включително и този на Ханс.
Четиримата стояха заедно в коридора и след като командите потеглиха, отидоха в
болницата. Там вече чакаше цяла група от потенциални санитари в Блок 21.
Ханс се заговори с дребен стар мъж. На пръв поглед изглеждаше дебел, но при по-
внимателен поглед се виждаше колко е подут. „Дебелината“ беше само вода, а на челото
имаше голям цирей. Казваше се Кон. Беше дерматолог и беше изкарал месец работа в
пътната команда. За трети път идвал да го види лагерният лекар и беше убеден, че и този
път ще го отпратят.
Ханс беше настроен по-оптимистично и инстинктите не го подведоха. След няколко
кратки въпроса за обучение му и така нататък усети, че всичко ще бъде наред. В крайна
сметка го върнаха в болницата, получи още един шанс. Фургонът, чакълът, преработ-
ването, целите дни под дъжда – всичко това беше зад гърба му. И въпреки загрубелите му
ръце – вече не можеше дори бележка да напише – въпреки раните по краката му, въпреки
гърба му, който не можеше нито да приведе, нито да изпъне, той се беше върнал в Блок 28
и приемното помещение, изпълнен със смелост и боен дух.

37
 БИХТЕ ЛИ МОГЛИ да си представите, че и в концентрационен лагер може да ви налегне
отегчение? Ханс умираше от скука. В Блок 28 за тях нямаше работа. Трябваше да чакат да
ги назначат в други болнични блокове, където имаше нужда от санитари.
Ханс нямаше нищо против да получи малко почивка – да се излежава в леглото до късна
сутрин, да излиза под лъчите на есенното слънце следобед, но и това не беше възможно. В
крайна сметка принципът на концентрационния лагер беше Bewegung – Движение. Дори и
нищо да нямаш за правене, никога не бива да спираш да се движиш.
Ставаш сутринта със звъна на камбаната, миеш се и се обличаш, а три четвърти час по-
късно започваш да работиш, когато камбаната удари отново. Отговорниците по порядъка
мият пода. Не можеш да им помагаш, иначе те няма да имат работа и ще ги тикнат в кой
знае каква команда с тежък физически труд навън.
После пак чистиш прозорците. Въоръжаваш се с някакъв вестник или със захвърлена
хартия и започваш в шест сутринта. По обяд идва супата, а ти си почистил два прозореца.
Ако се справиш твърде бързо, трябва да ги изцапаш и да започнеш отново – горко ти, ако
мине старшият на блока или някой есесовец, а ти не чистиш като луд. Ще последват най-
малкото ругатня и удар, но можеше да ти кажат, че от такъв мързеливец няма полза, и на
следващата сутрин трябва да чакаш „до камбаната“. Това означаваше при второто ѝ биене
да се озовеш извън блоковете. Трябваше да отидеш и да стоиш под камбаната, докато не
те запишат в друга команда.
Ето защо падаше голямо и старателно чистене на прозорци.
Въпреки това Ханс беше много доволен. Работата беше отегчителна, а прекарването на
целия ден на крак беше уморително, но не изпиваше силите ти. Супата в болницата често
беше малко по-добра от онази в карантината и като цяло беше възможно да получиш още
половин литър допълнително, тъй като много от полските санитари, които получаваха
огромни колети, въобще не ядяха лагерната супа.
По принцип проверките в лагера се проточваха цяла вечност. Понякога мъжете
трябваше да стоят под дъжда два или повече часа. Болницата обаче правеше собствено
преброяване, което почти винаги приключваше за няколко минути. След проверката
можеше да легнеш да спиш, да се разходиш или да правиш нещо друго, стига да искаш.
Нямаше инспекции на краката и подобен тормоз. Предполагаше се, че санитарите са
способни да се поддържат достатъчно чисти.
Беше възможно да се живее. Най-важното за Ханс беше, че отново бе във връзка с
Фридел. Вечерите ставаха по-къси, а в здрача все намираше някого, който искаше да отиде
с него и да следи за опасности, докато той поговореше с нея през прозореца за няколко
минути.
– Фридел, вече не ми пращай храна. Всеки ден получавам допълнително супа.
– Каква полза от тази супа?
– Днес си спечелих дажба хляб. Изпрах малко долно бельо вместо един дебел поляк.
Фридел нервно прекара ръка през порасналата си до сантиметър коса. Мълчаха. От
стаята зад Фридел се чу вик.
Малко по-късно:
– Чиновничката на блока ни се разкрещя. Но не видя, че аз разговарях.

38
 – Как са нещата?
– Ох, Ханс, не ни се налага да работим. Получаваме допълнителни дажби като хората,
които вършат тежък физически труд. Така е поносимо, но...
– Но какво? – настоя той.
– Ох, тук е толкова зловещо. Сега отново правят нещо с гръцките момичета. Не знам
какво точно. Изгорени са отвътре. Бяха петнайсет. След процедурите изпитваха ужасни
болки. Едната почина.
– Сигурна ли си, че няма да ти направят нещо такова?
– Тези експерименти сякаш приключиха. Миналата седмица дойде някакъв професор
Шуман, дебел шваба, но повече не съм го виждала. Мисля, че са започнали нещо друго,
нещо с инжекции долу.
– И няма да те вземат?
– Може би не. Аз съм медицинска сестра в приемната с всички холандки, а не взимат
жени от персонала, поне не бързо.
После трябваше да спрат, тъй като познатото пронизително изсвирване прозвуча из
лагера.
Всяка вечер рапортфюрерът идваше в лагера. Oberscharführer Клаусен беше опасен
човек. Винаги носеше нагайка. Ако се доближиш до него и се отървеш само с удар с бича,
значи си минал леко. Щом се появеше в лагера, затворниците изсвирваха остро и
пронизително като предупреждение. Всеки, който го чуеше, го предаваше нататък. Това
страшно дразнеше Клаусен, но той така и не успяваше да хване някого от лагерниците,
докато свири.
Но той пак даваше воля на яростта си и я изливаше върху всеки, който хващаше в
някаква простъпка: ако е с твърде дълга коса, ако не стои достатъчно стегнато, ако се
усмихва или просто ако не му допадаше на вид. Нямаше вечер без поне един човек да бъде
тежко пребит, но дори това беше по-добре в сравнение с места като Буна или Биркенау,
така наречените Аушвиц 2.
Това място, Аушвиц 1, беше лагерът модел. Блоковете бяха тухлени, имаше легла за
всички. Тук бяха големите складове, от време на време от тях все можеше да се отмъкне
по малко допълнително, тук беше и болницата модел. Но условията в Аушвиц 1 не бяха
показателни за комплекса Аушвиц като цяло. Не и според другаря, с когото Ханс разговаря
същата вечер. Той беше пристигнал заедно с Ханс миналия месец и го бяха пратили в Буна
в група от 228 мъже. Два часа път пеша до огромния индустриален обект с пръснати
навсякъде строителни обекти.
Повечето от мъжете трябвало да полагат кабели, някои били в бетонната команда. Не
било никак лесно по цял ден да мъкнеш 75-килограмови торби цимент, при това почти на
бегом. Ханс се опитваше да си представи как са се чувствали вечерта. Трябвало да носят
торбите на повече от сто метра, от теснолинейката до бъркачките за бетон, а на всеки десет
метра имало отговорник или есесовец, размахващи юмруци, за да поддържат темпото. Още
първия ден имало смъртен случай.
Ханс спомняше ли си Плаут, завършилия курсове за медицинска сестра във Вестерборк,
много способно момче? Приложили му стар номер. В четирите ъгъла на обектите, където
работели, имало охрана и никой не можел да напуска площадката. Есесовецът наредил на
Плаут да донесе една кутийка, оставена извън обекта. Когато Плаут се поколебал, той го

39
ударил по главата с лопата. Нямал друг избор, освен да иде да донесе кутийката, но щом
престъпил линията между двата поста на охраната, го застреляли.
– Не казвай и дума на жена му. Тя е тук, в Блок 10. На следващия ден умря старият
Якобсон, четиресет и пет годишен, което си е направо старец за лагера. Подтичваше в
горещия задушен следобед и припадна под 75-килограмовата тежест. Прогониха всички,
които се опитаха да му помогнат, с удари с палки. След половин час разрешиха някой да
го погледне. Беше мъртъв.
Искахме да отнесем тялото, но не ни позволиха, тъй като бил преброен на сутринта и
номерът трябваше да бъде видян и вечерта. Така че извлачихме тялото с нас за проверката,
за да го преброят отново. Пет седмици по-късно двайсет от нашите бяха умрели и броят
им ще се увеличава все по-бързо, защото всички сме изтощени и покрити с рани.
Вчера почина и Йоп ван Дайк. Той беше як, но докато мъкнеше торбата цимент,
трябваше да поспре, за да си поеме дъх. Охраната го видя, удари го с приклада на пушката
и като го повали на земята, започна да го рита в главата. Йоп остана да лежи в безсъзнание.
Сигурно беше зле ударен, защото, когато вечерта отидохме да го вземем, още не се беше
свестил. От ухото му течеше кръв. Никой не можеше да му помогне. Първо трябваше да
се строим за проверка. По време на проверката той дойде малко на себе си, стенеше и
искаше вода. Така продължи около два часа. Чак след проверката го закараха в болницата.
Тази сутрин вече беше мъртъв.
– Как попадна тук? – попита Ханс.
– Вчера вечерта подадох доклад за болницата. Имах температура и възпалено гърло.
Казаха ми, че имам дифтерия, а на хората със заразни болести не им е позволено да стоят
там. Ето защо ме докараха тук, в централната болница. Доволен съм. Лечебницата в Буна
е ужасно място. Леглата са нарове на три етажа като тук, но най-лошите случаи ги слагат
отгоре, уж да имат по-свеж въздух. Миналата нощ над мен беше пациент с дизентерия и с
жестока диария. Цяла нощ викаше да му дадат подлога. Естествено, никой не можеше да
му помогне и той не спря да върши всичко в леглото. Към сутринта леглото му протече.
Пропълзях в едната страна, колкото се можеше по-далеч, за да не падне всичко отгоре ми.
Когато на сутринта дойде санитарят и видя какво е станало, започна да удря болния. Право
в лицето, поне пет юмрука. Санитарят е дебел. Той раздава супата, но за себе си гребе от
гъстото от дъното на казана. Ако някой умре, а това са поне по двама души всеки ден,
остава и хляб. Ако преместят някого в друго отделение или болница, не му пращат хляба
там. Онзи санитар в Буна тъкмо сега яде дажбата ми хляб за тази нощ. Както и да е, гърлото
ми е твърде възпалено, за да го преглътна.
– Значи си късметлия, че имаш дифтерия?
– Не съм сигурен. Смятам, че всеки, озовал се в болница в Аушвиц, отива оттам право в
газовите камери.
Не, Ханс не вярваше да е така. Лагерният лекар идваше от време на време, но не
откарваше със себе си здрави млади мъже.
– Можеш ли да предадеш съобщение на жена ми? – попита го мъжът.
– Имате ли деца?
– Не.
– Значи е в Блок 10 като всички жени от нашия транспорт. През деня е твърде опасно,
но ще се опитам утре вечерта. Как рече, че се казваш?

40
 – Забрави ли? Букбиндер, водачът на ционистите.
Ханс се сети и за малко поговориха за ционизма и други такива неща. Дори и да си до
гуша в мръсотия, не ти се иска да деградираш напълно.
Ханс не беше ционист:
– Няма специален еврейски въпрос, а само общи социални въпроси, общи социални
противопоставяния, които се стоварват върху евреите. Ако тези проблеми бяха разрешени
веднъж завинаги, еврейският въпрос автоматично щеше да спре да съществува.
– Но евреите, които се придържат строго към своята собствена религия и традиции,
винаги ще останат чужд елемент.
– Дори и да е така, какво значение има? В Русия десетки етнически групи със собствени
култури, малки и големи, живеят заедно едни с други без конфликти.
Но не влагаха сърце в разговора и когато камбаната удари, Ханс беше доволен: девет
часът, време за спане.
В приемната леглата на пациентите с дифтерия бяха близо до тези на санитарите от
резерва. Това не беше причина за притеснение. В крайна сметка всички щяха да свършат
по един и същ начин. Освен ако съюзниците внезапно не пристигнеха. Кой ли щеше да е
още жив? Ах, всичко ставаше толкова бавно, твърде бавно за тях, онази топка от глина
отново се затъркаля из мислите му като голем, понякога като отделно съзнание, като
провеждаше дълги беседи за живота и смъртта. Но Ханс вече знаеше вълшебната думичка,
която обезсилваше магията на голема: „Фридел“. Тя съществуваше и големът замлъкваше.
Ханс призова образа ѝ, топката от глина се смали и отново стана безжизнена.
Успокои се. Усещането за страх и съмнение беше заменено от кротко жадуване. Така и
заспа.

41
 БЕШЕ В БЛОК 28 от две седмици, когато един следобед пристигнаха инструкции:
„Всички санитари от резерва да се строят“.
Какво ли беше този път? Началникът на блока влезе в приемната с добре облечен
затворник, наистина изтупан. Мъжът носеше черно сако и черна барета. Панталоните му
на ивици бяха от вълнен плат. Истински стил и шик. Поговориха си малко двамата и
непознатият каза, че би могъл да използва петима.
– Вземи шестима – каза началникът на блока. – Иначе никога няма да се отърва от тях.
Избраха шестима от мъжете, включително четирима холандци: Ханс, младия психолог
Герард ван Вайк, Тони Хакстен, бакалавър по медицина, и Ван Лиер, младши лекаря.
Трябваше да си съберат нещата и да тръгнат с мъжа, който се оказа новият старши на Блок
9. Беше приятелски настроен и им каза, че вече девет години е по концентрационни лагери.
Като комунист го затворили още в първите години на режима на Хитлер. Вече бил на
петдесет.
– О, животът в лагера е поносим, щом свикнеш малко с него. Нали знаете, деветдесет
процента умират през първата година, но ако я изкараш, ще се оправиш и с останалите.
Свикваш с храната, получаваш малко по-добри дрехи и щом станеш стар затворник,
есесовците те уважават поне малко.
– Не искаш ли да излезеш навън? – попита Ханс.
– Едно е да искаш. И отвън не е кой знае колко забавно. Аз към дърводелец. Да започна
всичко отначало на моята възраст, че да имам и началник? В лагера сам съм си началник.
– Мислех, че есесовците са началниците.
– О, те са като малки деца. Аз вече бях в Ораниенбург17, когато те още са били в пелени.
Лагерът вече не е лагер. Това е санаториум. Вие сте холандци, нали? И преди съм се
оправял с холандци. Това беше през, чакай да видя, през 1941 г. в Бухенвалд. Четиристотин
холандски евреи. Бях старши на карантинния блок. Останаха при мен три месеца и вече
бяха посвикнали. Гледах да не им се налага да работят прекалено много. Пък и в крайна
сметка бяха по-добри момчета от поляците и тем подобните. После внезапно пратиха
цялата група в Матхаузен. По-късно чух, че са свършили в яма от чакъл. Бутали са колички
с чакъл нагоре по склона почти на бегом по цял ден. Най-яките издържали пет седмици.
Беше прав. Ханс си спомняше тази история от Амстердам. През февруари Хендрик Кот,
член на WA18, беше пребит до смърт в еврейския квартал. В отговор Зелената полиция
арестува четиристотин млади мъже направо от улицата. Два месеца по-късно започнаха да
пристигат първите известия за смъртни случаи. Останалите не издържаха много по-дълго.
Междувременно бяха стигнали до Блок 9. Трябваше да изчакат в коридора за малко, а
после ги отведоха в Стая 1.
От другата страна на масата седеше нисък, набит мъж с червен триъгълник с буквата P
на него. Полски политически затворник, с други думи. Имаше кръгла бузеста глава и

17
Концентрационен лагер в Бранденбург, Германия. Един от първите, отворени от нацистите, когато
взимат властта през 1933 г. – Бел. авт.
18
Weerbaarheidsafdeling – паравоенен клон на националсоциалистическото движение в Холандия. –
Бел. прев.
42
упорито стисната уста, но погледът му беше мил, някак разсеян. Въртеше нервно молив из
пръстите си. Със сигурност беше преминал през много и вероятно беше в лагера отдавна.
Момчетата трябваше да му докладват един по един. Като действащ началник на блока и
старши лекар, той щеше да разпределя работата.
Първи беше Тони Хакстен. Лекар ли е? Той се опита леко да извърти въпроса. Тогава
лекарят на блока го запита на колко години е. На двайсет и две. Другите присъстващи се
изсмяха и измърмориха коментари по адрес на blöde Hollander19. После беше ред на Герард
ван Вайк, който каза, че е учил медицина и в момента е психолог. Лекарят на блока сякаш
не го разбра напълно. Значи бил психиатър? Герард не посмя да отрече.
– Отивай в Стая 3 тогава. При твоя сънародник Полак – от него нямаше полза в Буна.
Там са лудите.
Ханс усети как земята се разлюля под краката му. В крайна сметка той беше работил
като психиатър във Вестерборк две години и беше много повече психиатър от теоретика
Герард. Но не беше особено разумно да се опитва да му отнеме мястото. Може би
единственият шанс на Герард беше като „психиатър“. Съответно Ханс се назова лекар по
вътрешни болести.
– Чудесно – каза началникът. – Оставаш тук, в тази стая. Това е лекарят по приемането,
Оходски. Можеш да му помагаш.
Дори не изслушаха Ван Лиер. Старшият на Блок 28 беше казал на новия си колега от
Блок 9, че Ван Лиер има рана на крака. Затова първо трябваше да отиде в болничното
помещение, докато кракът му заздравее.
Ханс беше много доволен. Да помага на лекаря по приемането – това трябваше да е
хубава работа.
Все още не беше схванал нищо от това как стават нещата. Кой практикуваше медицина
в лагера? Момчетата на осемнайсет-двайсет години, които отговаряха за спалното и
продаваха лекарства за цигари и маргарин? Но не на онези, които се нуждаеха от тях, а на
онези, които можеха да си ги позволят.
Кой ръководеше Блок 9? Явно не беше началникът или лекарят на блока, а интендантът
и кликата му от полски хулигани в група със странния руснак.
Медицинска работа? Д-р Оходски, който беше добър човек, нямаше какво да прави.
Имаше по десетина души за прием на ден и той им казваше в кое помещение да отидат.
Това беше работа за пет минути, иначе прекарваше целия ден в леглото. Когато портиерът
вдигаше тревога, Оходски знаеше, че идва есесовец, и бързо започваше да преглежда
някого. Не, медицинска работа нямаше, но имаше достатъчно работа. Но Блок 9 имаше
друго, неоценимо предимство. В крайна сметка е ясно, че също както нощта следва деня,
10 следва 9!

19
Глупав холандец. – Бел. прев.
43
 БЕШЕ ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА. „Ставай! Камбана!“, извика нощната охрана и включи
светлината в стаята на персонала. Вчера Паул, старшият на блока, беше беснял и крещял
толкова много на двама души, останали в леглата си пет минути след камбаната, че на
никого не му стискаше да се излежава днес. Само Герард остана легнал за малко.
– Ставай! – подкани го Ханс. – Да не искаш цяла седмица да мъкнеш казаните?
– Ох, Ханс, не мога. Спах много зле. В сламеника ми няма никаква слама, а кашлях
толкова много.
– Кашлицата ти е лоша, но това, че сламеникът ти е празен, е по твоя вина. Вчера
докараха пет бали при Блок 21.
Герард наистина не си даваше много зор за такива неща. Не се грижеше за себе си. Но
какво да очакваш от такъв младеж? От уважавано семейство от средната класа, син на
държавен служител. Не бяха богати, но пък и никога не бяха изпитвали затруднения. Как
някой като него можеше да се мери с всички останали затворници? Хората, с които
прекарваха дните си, бяха чудна група: черноборсаджии, джебчии и други
противообществени елементи. Някои от полските политически лагерници сред тях бяха
тук от години и вече не бяха настроени особено милосърдно.
Изпитаха това на гърба си още веднъж, след като станаха и се наредиха полуоблечени в
коридора.
– За какво се забавихте толкова, тъпи боклуци, жалки холандци такива?
Интендантът Кучемба ги подхвана на секундата. Това им беше вместо „добро утро“.
После трябваше да изтичат до кухнята и да вземат голям котел с чай. Ако донесеш малък,
те ругаят или те карат да се върнеш. Ако пък котелът е голям, половината го хвърляха.
Винаги имаше повече вряла застояла вода, отколкото пациентите искаха. Четири двойки
се втурнаха към кухненския блок, където вече чакаха двайсет души от други блокове.
В кухнята хаосът беше още по-голям. Унтершарфюрерът тъкмо беше хванал един
руснак, че се опитва да „организира“ малко картофи. Да го пребие до кръв, му се видяло
малко и тутакси се беше разправил с двама готвачи и с портиера. Ето защо не им позволиха
да чакат вътре, а трябваше да стоят отвън, докато налеят чая в котлите.
Беше студено, вятърът гонеше сняг из двора, а краката им вече бяха мокри. Скоро щяха
да са вир-вода. Долната риза и ленената куртка не осигуряваха кой знае каква защита.
Притискаха се до измазаната стена и се криеха от най-лошия сняг под стрехите. Но
унтершарфюрерът отново идваше насреща им.
– Какво правите там, свине мръсни? Внимание!
Герард, който не успя да се строи достатъчно бързо, беше сритан в глезена. Не много
силно, но как щеше да носи котела сега? Не че някой се вълнуваше. И така, докторът по
медицина Ван Дам и младият психолог Ван Вайк стояха и мръзнеха в онази мокра и мрачна
ноемврийска сутрин.
– Защо трябва да чакаме толкова дълго? – попита Герард.

44
 – Ти по-добре питай защо трябваше толкова бързо да излезем от блока. Вече би трябвало
да знаеш как е: Bewegung, Bewegung, los, Eile! 20 Карат те да бързаш по принцип, за да
хабиш колкото се може повече енергия.
След половин час най-накрая пуснаха премръзналите мъже в кухнята. От котлите се
вдигаше вряла пара. Топлият влажен въздух се просмука в дрехите им и ги посъживи.
Готвачите стояха до котлите в мърляви бели униформи. Едри поляци, безочливи и
скандалджии. По-добре беше да не се доближаваш много, те работеха часове наред при
постоянен тормоз и провокации.
Началникът им се нахвърли отново:
– Ах, ти, боклук мръсен, разливаш половината! Искаш да ти разбия мутрата ли?
Полякът сви рамене. Началникът беше германец със зелен триъгълник, знак, че е
криминален престъпник. На съвестта му можеха да лежат пет убийства, но SS го беше
направил надзорник и трябваше да се примириш.
Ханс и Герард бяха вдигнали един котел и пъхнаха отдолу металните скоби за носене.
Ханс забеляза варелче със сол и се сети, че Фридел беше помолила, ако може, да ѝ вземе
малко. Но докато пъхаше ръка в джоба си, струя студена вода го удари в лицето. Един от
готвачите, който изплакваше празен котел, го беше видял. Сега беше прогизнал целият. Но
и това можеше да преживее. Изгледа готвача и се усмихна пусто. Как да отвърнеш, като те
полеят така? Да удариш? Пълна лудост. Готвачът беше много по-силен от него, добре
хранен и нещо повече, в правото си. Ако хванеш някого, че се опитва да отмъкне нещо, ти
е позволено да го накажеш на място.
Вдигнаха котела и се потътриха навън. След едва двайсет и пет метра Герард трябваше
да го пусне. Не беше силен, а слабичък младеж, който никога не се беше занимавал с
физически труд, а котелът тежеше повече от сто килограма. Най-накрая го довлякоха до
блока. Сигурно беше вече шест часът – само старшият на блока имаше часовник, но човек
се научава да усеща времето. След още час щяха да отворят Блок 10, а в него все още имаше
много работа.
Януш, старшият на помещението, вече беше започнал да бърше пода, когато Ханс влезе.
То беше малко, с двайсет и осем пациенти, все поляци и руснаци – „арийци“. Спяха на
нарове на три етажа. Най-топло беше на горните. Долните бяха с най-много бълхи, защото
макар и бълхите да са добри скачачи, гравитацията ги кара да падат отново и отново. Ето
защо горните легла бяха заети от по-важните затворници – водещи фигури от Полша,
мнозина с титли и награди, политически затворници, които се ползваха с голямо уважение
от останалите. На долните легла бяха обикновени хора, фермери и работници, заклали
незаконно прасе или викнали обидна дума към немски войник, а често дори не знаеха какво
бяха направили, че да ги пратят тук.
Животът сред такива хора не беше лесен за Ханс. Важните фигури бяха взискателни,
често отказваха да се подчиняват на дисциплината в лагера, не желаеха да стават в четири
и половина сутринта, за да се мият, искаха да си държат храната в леглата и дълбоко се
обиждаха, ако им кажеш нещо, когато хвърляха обелки от лук и други боклуци по пода.
Обикновените хора по средните и долните нарове не правеха никакво усилие да
прикрият антисемитизма си. Ханс беше доволен, че не разбира какво си говорят за него,

20
Движение, движение, хайде, бързо! – Бел. прев.
45
но такива неща се усещат. Не си позволяваше да се засяга особено. Какво ли значение
имаше?
Той погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как затворниците от блок 19
мъкнат котлите с чай за Блок 10. За щастие, Януш не беше лош мъж и пусна Ханс да отиде.
Той изтича навън. Сега оставаше само да не се появи началникът на блока. Не, беше чисто.
Един грък от Блок 19 с радост остави Ханс да го смени. Ханс също беше щастлив. Като се
задъхваше нервно, той вдигна котела по стълбите и влезе в Блок 10.
В коридора не се виждаше нито една жена. Всъщност имаше една, още почти момиче.
Тя погледна мъжете крадешком, но побягна, когато се появи портиерката. Те отнесоха
котела до стълбището към първия етаж. То беше претъпкано с жени, които се бутаха да
получат чай. Една дебела словачка, старша на помещението, блокираше пътя.
– Никой да не слиза! Назад, назад, тъпи свини!
Тя избута жените и с удари ги накара да отстъпят, а Ханс започна да се отчайва. Как да
стигне до Фридел? Там обаче беше Бети, тя го видя се втурна нагоре. Но се забави, а
портиерката вече крещеше „Мъжете вън! Хайде, вън!“. Нямаше да види Фридел, не и този
път. Но да, щеше! Ето я, идваше.
Тя си проправи път през тълпата по стълбището и застана срещу словачката. Ханс скочи
към нея:
– Това е съпругата ми, пуснете я – само за минута.
Словачката дръпна ръката си от перилата и Фридел прескочи през последните няколко
стъпала.
Той я стисна за ръката. Тя посегна да го целуне, но той беше твърде уплашен. За момент
не можеха да отронят и дума. Тя първа се окопити.
– Ханс, има ли новини?
– Не, Фридел, нищо.
– Дават ли ти достатъчно ядене?
– Да, мога да ти дам малко от моя хляб, ако искаш. Един поляк ми отчупи малко, получи
колет.
– Не, скъпи, ти го изяж. Ти работиш много. Аз не правя нищо по цял ден. Чакам и чакам.
Но засега имам късмет. Други... – гласът ѝ прекъсна.
– Какво? – настоя той.
Тя се огледа нервно.
– Вчера инжектираха Лулу и Анс.
За секунда той прехапа устни. Разбра защо Фридел беше толкова нервна. Не знаеха
какви точно са инжекциите, но определено бяха ужасни. Фридел му каза, че особено Анс
изпитвала страхотни болки в корема и стомаха. Кървяла цяла нощ. Кръвта бликала на
спазми, била десет пъти повече, отколкото при нормален менструален цикъл. Сега лежала
на леглото, съсипана и изтощена, а следващата седмица трябвало пак да отиде, за да я види
професорът.
И двамата замълчаха. Но в очите им имаше страх, че един ден и нея щяха да я подложат
на същото.
После се появи портиерката. В лагера тя се беше отучила да говори и можеше само да
вика. Ето защо беше толкова добра портиерка.

46
 – Вън! Ти луд ли си? Всички мъже тръгнаха. Ако дойде Aufseherin, моята глава ще
хвръкне!
Пищеше толкова силно, че надзорничката щяла да дойде и най-добре щяло да бъде да
си върви.
Фридел вече не можеше да се сдържа. Притисна се към него, целуна го пак и пак, той
също я целуна. Портиерката вече беше извън себе си и заплаши, че ще извика
началничката. Затова Ханс избута Фридел и си наложи да се успокои.
– Фридел, бъди смела.
– Смела съм, но е такова нещастие за онези момичета.
– Разбирам, но и това няма да продължи вечно.
– Още колко?
– Не знам, скъпа. Всичко ще бъде наред.
Какво друго можеше да каже? Какво друго да предположи? Фридел беше чисто злато,
но златото е мек метал. Ако беше от стомана, може би това страдание нямаше да я бележи
толкова лесно.
Той се отдалечи, всъщност бягаше, защото се чувстваше толкова безпомощен и не
можеше да я успокои. Как можеха да помогнат думите пред такива деяния? Ханс имаше
сериозни подозрения какво се случваше в Блок 10 и защо. Нима масовата стерилизация не
беше една от целите на нацистите? Нима не биха искали да могат да стерилизират всички
евреи, поляци, руснаци, а вероятно и други? Какво друго биха могли да представляват тези
гинекологични експерименти, ако не опити със стерилизация? Еврейките бяха евтини
лабораторни морски свинчета. Човек можеше само да е доволен, че страдат, а ако ги
застигнеше ужасна смърт, това беше без почти никакво значение. Върна се в Блок 9 в
мрачно настроение.

47
 НЕ БЕШЕ ПОСРЕЩНАТ топло. Паул го чакаше в коридора и започна да го ругае ярост-
но още щом го видя да влиза.
Мина през целия си репертоар: „Himmel, Arsch und Zwirn, Herr Gott Sakrament, du
verfluchter Idiot, как така излизаш през работно време! Бил си в онзи курвенски блок до
нашия, нали? Не проумявам как допускат нещо такова в един уважаван концентрационен
лагер. В Бухенвалд буквално не бях видял пола пет години, докато не отвориха бардака21“.
Циелина, главният лекар, стоеше до него и го потупа.
– Но после си ходил там всеки ден, предполагам.
– Какво си мислиш? И веднъж не съм отишъл. Може да съм комунист, една от онези
проклети червени свине, но няма да ме видиш около курви. В Бухенвалд така или иначе не
видяха по-класни клиенти. И за минута не си представяй, че щеше да видиш червен
триъгълник – политически затворник – да ходи в бардака там. Не разбирам що за
безгръбначни типове имаме тук в Аушвиц. Редят се там на опашка всяка вечер.
– Там храната е много хубава – присмя се Циелина.
– Но да се върнем към този изпосталял мизерник – продължи Паул, като пак подхвана
Ханс. – Ще се пръсна от смях, ако един ден рапортфюрерът се натъкне на теб там. Знаеш
какво направиха с Флорек, бръснаря ни, нали?
– Не.
– Флорек стоял до прозореца и разговарял с една от онези дами от Блок 10. Знаеш какъв
е Флорек – мръсен език и мръсни жестове. И кой да мине? Кадук, вторият рапортфюрер.
Хваща го отзад за врата, прави му лицето на кайма и го праща в канцеларията на блока,
където го докладва на лагерфюрера Хьослер. Двайсет и пет по задните части. Оказали му
честта още там, на място – в бункера с бич от кожа на пенис на бик.
– Какво е това?
– Ами тъкмо каквото ти казах – първокласен немски удар за налагане на дисциплина.
Флорек трябвало да лежи по корем цели три дни. Още не смее да седне както трябва, а
минаха две седмици.
– Да си чувал за Земята на двайсет и петте? – прекъсна го Циелина. – Така наричат
Германска Югоизточна Африка. Стандартното наказание за негрите там били двайсет и
пет първокласни удара с бич или с пръчка. Така излязъл прякор на цялата страна.
– Ние, германците, просто сме свирепа нация – кимна Паул.
Вторачи се в Ханс с ужасно разярено изражение, руга и псува още малко и го прати в
Блок 21. Ето за какво била цялата разправия: същия ден имало транспортна команда.
При Блок 21 вече стояха петнайсет души. Портиерът ръкомахаше разпалено, буташе
мъжете в редици по петима и ругаеше диво блоковете, които все още не бяха изпратили
своите бройки работници.
Всичко беше Schnell! Los! Tempo! („Бързо! Хайде! Темпо!“), но след като трийсетте
мъже бяха строени, пак мина още половин час, преди да дойде охраната от SS. Когато най-
накрая излязоха през вратите и стигнаха до SS-Krankenrevier, пък нямаше фургони.

21
Нацистите отваряли публични домове в концентрационните лагери, за да насърчат затворниците да
сътрудничат, макар че на мъжете евреи им било забранено да ги посещават. Жените затворнички били
принуждавани да проституират. В Аушвиц публичният дом се намирал в Блок 24. – Бел. авт.
48
Ротенфюрерът започна да преговаря за превоз и трябваше да стоят и да чакат още час.
Беше студено, ужасно студено, мъжете трепереха в ленените си дрехи по средата на
улицата. Тротоарите, от които затворниците измитаха снега, бяха запазени за влизащите и
излизащите от сградите есесовци. Три големи сгради: SS-Revier, SS-Standortverwaltung Süd-
Ost и Kommandantur.
Това бяха истински пчелни кошери, навън и навътре се тълпяха мъже, а понякога се
мяркаше и млада жена с хубави дрехи, която без съмнение беше на някого, когото вече
бяха убили – млада еврейка. Понякога имаше и затворници от командата на SS-Revier
отдела. Те работеха като чистачи в SS болницата, а някои от по-важните бяха дори
фармацевти или зъботехници. Бяха в добра форма. Ядяха от храната на есесовците и
получаваха всички тоалетни артикули и лекарства, каквито им трябваха. Командата на SS
отдела беше най-важният източник на лекарства в лагера. Затворниците, които работеха в
нея, ги прекарваха контрабандно в лагера и ги продаваха в замяна на маргарин, салам или
дрехи, които другите на свой ред бяха откраднали от складовете с облеклото. Всички
медикаменти, които отнемаха от хилядите, пристигащи с влаковете, се озоваваха тук в
големите тавански помещения и огромният болничен диспансер. Заедно с доставките от
Санитарния лагер на Вафен-SS в Берлин-Лихтенберг се натрупваха колосални количества.
От този централен пункт лекарствата се разпращаха към всички части на SS на
Югоизточния фронт. По същия начин Bauhof в Аушвиц беше центърът за разпределяне на
строителните материали за всички войски, а войските на SS на югоизток получаваха
всичките си материали за войната от фабриките в Аушвиц. DAW или Deutsche
Ausrüstungswerkstatte осигуряваше всичко направено от дърво, особено сандъци за муни-
ции. Самите муниции се произвеждаха в Auto Union и във фабриките в Буна. В Буна се
правеше и синтетична гума.
А тук в тези сгради се намираше щабквартирата на гигантския комплекс Аушвиц, който
се състоеше от повече от трийсет лагера: Аушвиц 1 – лагера на Ханс; Биркенау, центъра
по избиването; Моновиц с фабриките в Буна и още много други по-малки лагери с минни
и земеделски команди. Общо над 250 000 работници. Цялата администрация беше тук, в
Комендатурата и в Управлението.
Не, Аушвиц беше повече от лагер за мъчения. С фабриките и мините си той беше важна
част от индустриалната област Горна Силезия, а работниците там бяха по-евтини от
навсякъде другаде по света. Не трябваше да им се плаща, не ядяха почти нищо. А когато
накрая паднеха от изтощение или свършеха в газовите камери, в Европа пак имаше
достатъчно евреи и политически противници, за да попълнят бройката.
Всичко се координираше от Берлин. Там на Вилхелмщрасе се намираше Отделът по
концентрационните лагери под командването на Химлер. Там се организират транспор-
тите до лагерите през цяла Европа. Там бяха хората, изпращащи заповеди до Вестерборк:
толкова и толкова хиляди в този или в онзи лагер. Те изчисляват с точност какъв процент
от хората в транспорта трябва да бъдат унищожени незабавно и колко души са нужни като
работници.
Да, Грюн, зъболекарят, който беше в лагера вече година и половина, можеше съвсем
ясно да обясни как се движеше цялата машина. Той беше моделът на поляк, който не се
бои от нищо и от никого и никога не се съобразява с интересите на другите хора. Беше
известен из целия лагер и винаги се уреждаше на най-хубавата работа. Приятелите му,

49
които бяха в политическата секция, му казваха всякакви тайни: решения за командите или
за телеграми от Берлин. Имаше връзки с момичета, работещи в отдела на SS, и когато го
хванеха, това не му струваше главата, тъй като имаше приятел и в кухнята на SS и той му
даде литър джин за есесовеца, който беше разбрал твърде много за него. Но в момента
позицията на Грюн беше под известно напрежение. Положението беше следното:
– Знаеш ли какво е Faulgas?
– Не.
– „Фаулгас“ е команда от шестстотин души – живеят в блокове 1 и 2. Всеки ден вървят
пет километра до обект, където строят голяма фабрика до едно блато за извличане на
енергия от гниещата тиня. Там има и цивилни работници. „Фаулгас“ е най-голямата
команда, ако става дума за контрабанда. Момчетата, които работят там, взимат със себе си
дрехи и лен, крият ги под униформите си и ги продават на цивилните за храна. Продават
също часовници или бижута. Получават стоката си от други, които са в команда „Канада“.
Всичко от влаковете отива първо там и хората от „Канада“ взимат дял от иззетите вещи.
Преди два месеца въртях една сладка малка сделка, но нещата се объркаха. Приятел от
„Канада“ беше намерил два страхотни диаманта в подплатата на едно палто. Донесе ми ги,
защото знаеше, че съм във „Фаулгас“. Цената за тези диаманти беше само една: свобода.
Първо платих литър шнапс на чиновниците, които определяха съставите на командите,
и така дръпнах и приятелчето във „Фаулгас“. После намекнахме на един поляк шофьор
дали не може да монтира две дъски под каросерията на камиона, за да легнем двамата с
моя човек. Между каросерията и кардана. Но бях избрал грешния шофьор, защото той
играеше с един от охраната. Видях двамата да си говорят и веднага се писах болен.
Струваше ми майка си и баща си, но командофюрерът нареди на един от охраната да ме
ескортира обратно в лагера. Дори не успях да предупредя приятеля ми. Същия ден го
пребили до смърт. Но не намерили диамантите у него, защото аз вече ги бях скрил на
сигурно място.
Разбираш, че оттогава насам се старая да съм по-нисък от тревата и по-тих от водата,
защото неколцина есесовци определено търсят диамантите.
Ханс разбра още нещо. Че когато сделката се беше объркала, Грюн беше жертвал
приятеля си и се беше измъкнал с диамантите.
– Ако искаш да клинчиш – продължи Грюн, – болницата е най-доброто място. Половин
литър спирт и си санитар.
Грюн определено знаеше как да клинчи.
Ротенфюрерът пристигна. Беше уредил превоз. Трябваше да взимат торбите от влака и
да ги товарят на фургона. Грюн размени няколко думи с него и ротенфюрерът му даде
подложка с листи и молив. Той трябваше да отбелязва колко е багажът.
Тръгнаха с фургона. Беше доста спокойно. Всички бяха санитари с черни емблеми на
левите ръкави, бродирани с буквите HKB, или Häftlings-Krankenbau, т.е. че бяха от
болницата. Буквите на санитарите бяха сини, на техническия персонал бяха червени, а на
лекарите бели. Но това разделение беше само на теория, тъй като всички бутаха един и
същ фургон.
Като символ НКВ вършеше чудеса. С цялото си отвращение към интелектуалците,
есесовците все пак се плашеха от тях. Дали беше съвпадение, че интелектуалците във
Вестерборк успяха най-дълго време да отстоят своето, а когато ги депортираха, то беше

50
предимно в привилегирования лагер Терезиенщат? 22 Съвпадение ли беше, че лекарите,
които са интимно свързани с въпросите на живота и смъртта, имаха най-добри шансове за
оцеляване не само в Аушвиц, но и в други лагери?
Със сигурност не. Примитивният човек живее в постоянен страх от света на духовете, а
той се състои от душите на мъртвите. Ако пребиеш някого до смърт, душата му ще е
враждебно настроена към теб, а колкото по-голяма е била силата на ума му, толкова по-
опасен ще е той като отмъстителен дух след смъртта. Особено опасни са лекарите,
разпоредителите на духовното наследство, предавано от древните магьосници, притежа-
ващи власт над реалността на духовете на живите и мъртвите. А кой би могъл да бъде по-
примитивен от Übermensch?
Така или иначе трябва да си внимателен с лекарите. Дори най-жестокият есесовец има
вътрешното чувство „един ден може и да имаш нужда от него“. Ето на какво лекарите,
медицинските сестри и техническият персонал дължаха това, че не ги товареха твърде
много и рядко ги удряха.
Но работата все пак трябваше да бъде свършена, а беше неприятна. Вагонът беше пълен
с хартиени торби с отпечатан надпис „Отрова срещу маларийни комари“ и химическа
формула, някакво сярно съединение. Много от торбите бяха скъсани и от тях се сипеше
фин зелен прах. При вдигане прахът се ръсеше по врата и образуваше коричка в късо
остриганите коси по потните глави. Влизаше в носа и очите, рукваха сополи и сълзи.
Отначало се стараеш да задържиш торбата по средата да гърба и да не разсипваш прах,
но всяка тежеше по петдесет килограма и щом се умориш, щеш, не щеш я вдигаш на рамо,
а тогава тя се накланяше. За нула време всички бяха покрити с прах, дрехите и лицата им
станаха зелени.
Най-зле бяха очите, пареха и сърбяха, а ако ги потър-каш с прашни ръце, направо
пламваха. Ослепяваш, не можеш да вървиш и искаш да пуснеш торбата за малко. Но и това
не можеш да направиш, понеже работата трябва да се свърши за определеното време. Това
беше отговорност на ротенфюрера, така че той караше всички да бързат. Ако тогава се
оплачеш от проклетия прах, от който те болят очите, а кожата щипе, ротенфюрерът се
усмихваше загадъчно. Знаеше повече, отколкото казваше.
Когато вечерта се върнаха в блоковете си, изтощени и с кървясали очи, всички се
чувстваха ужасно. Един го тресеше, на другите им се гадеше, очите на всички бяха
възпалени, а някои от работниците имаха и мехури по кожата. Ханс се усещаше като болен,
легна си веднага след проверката. На следващия ден не можеше да стане. Имаше
температура, а кожата по раменете, гърба и навсякъде, където е била поръсена с праха,
беше зачервена и възпалена.
И не беше само той, четирима от санитарите трябваше да си останат в леглата. Паул
постъпи разумно и прати други да разтоварват, тъй като работата трябваше да продължи.
Нови работници попитаха ротенфюрера дали могат да сложат нещо гумено върху гърба
и раменете си и очила, за да предпазят очите си. Но ротенфюрерът само сви рамене. Какво
значение имаха няколко болни затворници тук или там?

22
Концентрационен лагер/гето в окупирана Чехословакия, използван отчасти за възрастни известни
евреи. Представян е пред чуждестранни посетители като лагер модел. – Бел. авт.
51
 Един от санитарите беше донесъл гумено покривало от амбулаторията. Старшият
есесовец, който инспектираше болницата всеки ден, се натъкна на него, наложи го няколко
пъти и му взе покривалото: „Саботаж!“.
Саботаж, ако се опиташ да опазиш здравето си, ако се опиташ да се защитиш от отровата.
Млякото, което даваха на работниците във фабриките за боя в Холандия, тук сигурно щеше
да е смъртен грях. Същата вечер още няколко от нас бяха болни.
Паул изглеждаше угрижен.
На следващия ден беше пак същото. Вече седмина от трийсет и петте души в Блок 9 бяха
болни, все от праха срещу маларийни комари. Но пък работата беше свършена.
Ханс не беше недоволен. Треската щеше да отмине, тялото му щеше да изхвърли
отровата, а петната като от екзема, появили се навсякъде, щяха да се олющят.
Междувременно почивката беше добре дошла. Единственото лошо беше, че няма връзка с
Фридел. Беше ѝ пратил бележка, че не е добре, но тя не беше успяла да му върне отговор.
Мъжете, които носеха храната в Блок 10, бяха твърде изплашени. Бяха пребили няколко
от тях, а онзи, у когото бяха открили бележките, беше пратен в наказателна команда в
Биркенау.

52
 НА ПЕТИЯ ДЕН ги вдигнаха като по тревога! Паул влезе в стаята на санитарите: „Los,
всички да се облекат, Eile! Лагерният лекар е в Блок 19. Всеки момент ще бъде тук!“.
Не знаеха какво става, но в коридора Ханс се сблъска с Грюн. Беше доста умърлушен.
– Твърде дълго ни вървеше доста добре. Не е идвал от три седмици.
В този момент вратата се отвори.
– Achtung! – кресна портиерът.
Грюн дръпна Ханс в тоалетните. Чуха как лагерният лекар се качва по стълбите, а после
в тоалетната влязоха и няколко от болните санитари. Тони Хакстен, който следеше за
чистотата на нужниците, щеше да започне да ги ругае, но Грюн му направи знак да стои
тихо.
– Дошли са тук, за да се скрият, тъпако – изсъска му той.
Грюн не успя да сдържи любопитството си. Поведе Ханс нагоре по стълбите, двамата се
промъкнаха в общото помещение и застанаха сред другите санитари. Почти всички легла
бяха празни, мъжете се бяха строили в централния коридор. Старшият есесовец записа
номерата на тежко болните, които не можеха да станат. Когато приключи, инспекцията
започна.
Беше отвратително особено ако знаеш какво те чака. Бедните торби с кокали,
изтощените скелети с пусти очи и покрити с рани тела стояха чисто голи в дълга редица,
облягаха се един на друг или се държаха за леглата. Лагерният лекар погледна бегло всеки
един от тях, а старшият есесовец записа номерата на всички посочени – горе-долу
половината.
– Защо? – осмели се да попита един от нещастниците лагерния лекар.
– Затваряй си устата!
Но есесовецът беше малко по-отстъпчив.
– Слабите отиват в друг лагер. Там има специална болница.
Онези от санитарите, които го чуха, се подсмихнаха криво един на друг.
– Специална болница за всякакви състояния.
Лагерният лекар приключи и слезе долу. Ханс го побиха тръпки. Ван Лиер, младшият
лекар, беше в Стая 3 с лудите. Той беше твърде самонадеян. Не само че си беше останал в
леглото заради незначителни рани по краката, но и беше се преместил на нар сред лудите
в Стая 3, защото там работеха двама холандци, Ван Вайк и Ели Полак, и компанията му
харесваше. Дано да го бяха скрили.
Но след като лагерният лекар си тръгна, Ханс срещна Ели в коридора. Лицето му беше
каменно.
– Само на трима – немци от Райха – им е позволено да останат. Записаха всички останали
номера.
– И Ван Лиер ли?
– И Ван Лиер, заедно с ненормалните.
Отидоха да видят Паул, старшия, за да питат дали може да се направи нещо. Паул беше
странен тип. Не беше лош, никога не удряше никого. Викаше и заплашваше, но с това се
свършваше. Но беше в лагера от твърде дълго и не знаеше милост.

53
 – Ван Лиер? Той си го просеше. Да се беше напънал малко. Защо нищо не се случи на
някого от вас? Работите тук от самото начало и затова ви сложих при санитарите. Ама онзи
само хабеше мястото...
Разбира се, това не беше аргумент. В крайна сметка лагерният лекар беше приел Ван
Лиер също като санитар. Ако Паул имаше нещо срещу него, щеше да го изгони от леглото
или дори да го изгони от болницата, като старши на блока имаше това право. Не трябваше
да го оставя сам да падне в такъв капан. Но след години в концентрационните лагери дори
най-добрите хора развиват собствено „чувство за справедливост“. Собствена преценка.
Викат ѝ „птичката“.
Ван Лиер остана в списъка и замина с другите на следващия ден. В единайсет часа
камионите пристигнаха с отряд есесовци, каквито Ханс не беше виждал преди в болницата.
Там бяха лагерфюрерът с двамата рапортфюрери, лагерният лекар със старшия есесовец
на болницата, шофьорите на камионите и мнозина други. Жестикулираха като обезумели
и бяха особено груби и заядливи. Не, това определено не изглеждаше като транспорт за
„специална болница“, както се беше изразил есесовецът.
Старшият на блока получи списък с имената и номерата на жертвите. Трябваше да се
строят колкото се можеше по-бързо, дадоха им панталони и налъми и ги подкараха бързо
към камионите.
Най-сериозно болните, които не можеха да вървят, бяха пренесени долу на носилки от
санитарите. Ако не вървяха достатъчно бързо, ги ритаха, а с нещастния пациент се залавяха
есесовците. Хвърляха го в каросерията на камиона като чувал с брашно.
Тези хора не бяха тежки. Човек, който по природа беше едър и як и тежеше примерно
осемдесет килограма, сега не беше повече от петдесет или петдесет и два. Клетниците с
нормална структура тежаха по трийсет и осем.
Закон на храненето е, че дори когато човек е силно отслабнал, сърцето, мозъкът и
органите му най-дълго запазват нормалното си тегло. Затова повечето заминаващи
осъзнаваха какво им се случва. Все още имаха силна воля за живот. Много от тях плачеха
и се жалваха на санитарите. Един шестнайсетгодишен младеж вдигна страхотна врява.
Един есесовец се приближи и го удари с колана си. Момчето запищя още по-силно.
Есесовецът го удари още по-жестоко. Германската педагогика обаче не помагаше.
Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-
силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу
неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на
кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение.
По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт.
Най-накрая то не може да го изобличи.
По същия начин и есесовецът удряше все по-силно и по-силно, а момчето надаваше все
по-кошмарни писъци. Накрая го вдигна от земята и го хвърли в каросерията като топка.
Там момчето утихна. Ханс стоеше в коридора на долния етаж до вратата на Стая 1 и си
мислеше за случилото се. Не, никога не можеш да научиш тези „хора“ на искрено
разкаяние, дори и един ден да трябва да отговарят за постъпките си. „Справедливото
наказание“ щеше само да породи още повече омраза в тях и даже да се преструваха, че се
поправят, щяха да започнат да кроят заговори още щом ги пуснат. За тях в бъдеще можеше

54
да има само едно наказание: смърт. Това щеше да е единственият начин да се защити
новото общество.
Ханс впи нокти в дланите си, за да се укроти. Съпротивата или дори показването на жал
щеше да е безполезно самоубийство. При една от предишните „селекции“ един санитар се
опита да помогне на един от бедните клетници. На надзирателя от SS не му хареса, че
целият процес се бави заради някаква си превръзка. Санитарят възрази. Лагерният лекар
дойде, записа номера на санитаря и го качиха на камиона заедно с другите.
После по коридора се появи Ван Лиер. Приближи се бавно до Ханс. Носеше мръсна
долна риза, тропаше с налъмите, ходеше свел глава пред високото си мършаво тяло и
люлееше дългите си ръце. Беше изображение на нещастието. Все едно смъртта, която
предстоеше да срещне, вече се беше вселила в него. Искаше да говори с Ханс.
Но Ханс беше на ръба на волята си и куражът го напусна. Знаеше какво ще го пита Ван
Лиер, но не знаеше какво да отговори. Ето защо се извърна. Беше бягство, страхливо
бягство. Промъкна се зад голямата тухлена печка, но не успя да потисне измъченото си
любопитство и накрая се върна при прозореца.
Бяха готови. Затръшнаха капаците на каросериите, охраната от SS се качи на камионите
и транспортът щеше да потегли за Биркенау. Ханс стисна рамката на прозореца. Чуваше
поляците да спорят ожесточено в леглата си. Искаше да извика с беглото чувство, че някой
ще го чуе и ще се притече на помощ. Но от устните му не се отрони и звук. Очите му се
изпълниха с мълчаливи сълзи. Някаква ръка го хвана през раменете. Беше Цимер, дебелият
поляк от Познан.
– Да, синко, вече няма да се оплакват. Тъжната им песен свърши.
Ханс потръпна, а Цимер го усети.
– Хайде, трябва да си по-смел. Ти си в съвсем друго положение. Тук си доста добре в
стаята с нас. Млад си и си силен и знаеш, че главният лекар те харесва.
– Прав си, Цимер. Но не плача заради мен, а заради онези хора, които така смирено
отиват да ги избият.
Цимер се усмихна за миг.
– Хиляди са си тръгнали така. Милиони. За тях плака ли? Толкова си разстроен едва
сега, когато това става пред очите ти. Но не те обвинявам. Много малко си видял. Когато
немците нападнаха страната ми през 1939 г., те влизаха право в къщите на евреите. Мъжете
бяха откарвани на групи в трудови лагери, а жените изнасилвани. Това беше
Rassenschande, нарушаване на собствените им расови закони, но не им пукаше.
Видях ги как хващат малки деца за краката и разбиват главите им в дървета или в
колоните на вратите. Това беше на мода по онова време. В SS сякаш има нова мода всяка
година. През 1940 г. на мода беше буквално да разкъсват децата. През 41-ва натискаха
лицата на децата в леген с вода. Давеха бедните малки дяволчета в десет сантиметра вода.
Напоследък са се поукротили. Сега избиват евреите с газ. Лагерите са като санаториуми в
сравнение с преди две години, защото сега избиват хората много по-систематично.
– Доста трябва да се е случило в твоя район.
– Не ми говори за това, синко. Ние, поляците, познаваме немците. Те ни окастрят пак и
пак, винаги разделят страната ни и анексират най-хубавите ѝ части. Познан, Гданск и
Шчечин. Сега отново прилапват най-прекрасните области на Полша. Но няма значение

55
къде прокарват границите си. Ако спечелят войната, ще поробят цяла Полша. Но ще я
загубят и когато това стане, справедливостта ще е на наша страна.
Ето как полякът успя да разсее Ханс от ужасните събития, случили се сутринта.

56
 ИМАШЕ И KESSELKOMMANDO. Задачата да носят супата в Блок 10 се падна на петте
болнични блока, редуваха се през седмица. Тази седмица беше ред на Блок 9 и Ханс носеше
казана заедно с Майзел, тихия и внимателен белгийски лекар, чиято съпруга също беше в
Блок 10.
Повечето от санитарите нямаха търпение да влязат в Блок 10. Много от тях имаха
приятелки там, но дори онези, които не познаваха никоя от жените, искаха да прекарат
поне няколко секунди в присъствието им. Ето защо от кухните до Блок 10 се развихряше
лудо състезание. Четирите двойки, пристигнали първи със супата до Блок 10, я оставяха
там, другите трябваше да я занесат на мъжете в Блок 9.
На всичкото отгоре на Ханс и Майзел все се падаше тежък казан. Имаха чувството, че
това, което правеха другите мъже, беше предателство: искаха да видят жените, затова
избираха малък казан, за да стигнат първи, но така реално вредяха на жените, понеже им
носеха твърде малко супа.
Това обаче беше без значение, защото Ханс и Майзел бяха способни да положат повече
усилия, при тях не ставаше дума просто за приятелки. А когато Майзел, който беше с десет
години по-възрастен от Ханс, вече не можеше да поддържа темпото, слагаха така казана
на прътите, че Ханс, който беше силен и имаше невероятна издръжливост, поемаше по-
голямата тежест. Така общо взето почти винаги пристигаха първи с казана си.
Фридел винаги чакаше в коридора.
Портиерката, онази дяволица, беше свикнала с тях и вече не се държеше толкова
враждебно.
Фридел се усмихна и сложи ръка на гърдите му.
– Глупаво момче, така да се напрягаш. Сърцето ти бие като лудо. Това не може да е
полезно за теб.
– Бъди доволна, че още бие.
Мигом го връхлетя остра болка от видяното на сутринта. Опита се да я прикрие, но
Фридел вече я беше забелязала. Жените също виждаха всякакви неща от прозорците си.
– Какво стана със съпрузите на момичетата тук?
– Миел Букбиндер е добре. Хайни и Гюнтер също, но от Блок 19 го няма един на име
Гайтенман.
– Господи, какво ще ѝ кажа? Тя не се спря да крачи напред-назад цяла сутрин, не беше
на себе си. Вече беше толкова изплашена, тъй като състоянието му било много лошо. Но
отказва да го приеме. Дори имам тук един пакет хляб, тя ми го даде за него.
Ханс мислеше, че най-добре щеше да е да се преструват, че всичко е наред. След няколко
дни да ѝ кажат, че внезапно са го преместили в друг лагер. Без значение какво щяха да ѝ
съобщят, тя не биваше да узнава, че са го откарали с днешния подбор.
– Бедното момиче, Самуел беше при нея и тази седмица. Много я болеше и кървеше
ужасно. Дали не можеш да намериш малко памук или лигнин? Просто тук няма да ми
стигнат, ако вземат толкова много проби, колкото миналата седмица.
Бети, съпругата на Миел, се появи. Носеше два пакета, един за Миел и един за Хайни
Спител от жена му.

57
 – Вътре няма писма, нали? – попита Ханс. Да те хванат с пакет хляб, не беше нещо кой
знае колко страшно особено ако можеш да покажеш, че е от жена за мъжа ѝ. Но с писмата
беше иначе.
– В моя пакет има писмо.
– Тогава бързо го махни оттам. По-добре да го скрия под дрехите си.
Ханс започваше да се изнервя, защото портиерката беше изпъдила почти всички други
мъже. Щеше му се да обсъди още някои неща с Фридел, но прикриването на пакетите
винаги отнемаше доста време. Фридел усети, че става нетърпелив.
– Остави ги, все пак ти си единственият им шанс да поддържат връзка с мъжете си.
Но преди да отговори, портиерката го забеляза, макар и жените да го бяха закрили.
– Ти да не полудя? – викна тя и се впусна в обичайната си тирада от обиди. Той искаше
да си спести останалото и побърза да целуне Фридел. Тя обаче не можеше така. Прегърна
го, поне да се сбогуват както трябва.
Внезапно някъде се отвори врата. Появи се едра дебела жена, която сякаш идваше
направо от рибния пазар, имаше ясния и здрав тен на холандска рибарка. Мръсна светла
коса на кичури, кръгло бледо лице, което контрастираше силно с алено боядисаните ѝ
устни. Беше тежко бременна и изглеждаше гротескно в несъразмерната си униформа.
– Was ist hier los, ihr Dreckhuren?
Това беше същински фарс: тази нацистка пачавра да ругае с „курви мръсни“ неговата
Фридел и другите жени, които му бяха дали хляб, от който се бяха лишавали, за да го
занесе на мъжете им. Но палката, която тя държеше съвсем привично, никак не беше
измислена. Ето защо Ханс продължи да се крие между жените и се промъкна покрай
надзирателката, мушнал пакетите под куртката си. Не посмя да си поеме дъх, докато не се
върна в Блок 9. Това можеше да завърши много зле.

58
 В БЛОК 9 КАЗАНИТЕ със супата вече бяха разпределени по различните стаи и
помещения. В малките стаи долу – „малки“ значеше по петдесет пациенти в стая – на
болните им беше позволено да си останат в леглата, а санитарят разнасяше супата.
Старшият Януш стоеше до казана и сипваше супата. По един литър на човек. Ханс
разнасяше червените купи по наровете. Имаше различни пациенти, които не искаха супата.
Те получаваха колети и ядяха от тях. Това означаваше излишна супа и Ханс успя да
напълни друга купа с два литра и да ги отнесе горе, за да даде малко допълнително на един
от приятелите си холандци.
На втория етаж нещата бяха организирани различно. Там пациентите се редяха на дълги
опашки с купи в ръцете и им сипваха супата от казана. Само тежко болните можеха да си
останат в леглата, храната им се носеше от отговорниците по порядъка. Техни височества
санитарите бяха твърде мързеливи да поддържат помещението чисто и да носят супа на
пациентите и вместо това бяха прехвърлили работата на няколко пациенти, които не бяха
толкова болни. Всеки беше щастлив да го изберат за такава работа, защото така получаваш
по малко допълнителна супа всеки ден и нямаше да бъдеш изписан от болницата и
прехвърлен във външна команда. Разбира се, беше опасно. Ако лагерният лекар
пристигнеше да си избира „мюсюлмани“, отговорниците по порядъка трябваше да се крият
на тавана или в нужниците.
Когато Ханс влезе с пълната купа, хората започнаха да го викат от всички страни.
„Санитар, дай ми малко супа“. Вадеха маргарина и запазените от вчера парчета хляб, за да
си купят супа от Ханс.
Винаги имаше много санитари, които се занимаваха с такива неща. Лагерът разполагаше
с напълно функционираща черна борса. Имаше дори сравнително установени цени. Литър
супа вървеше по половин дажба хляб или за цяла дажба маргарин. Някои от санитарите и
отговорниците всеки ден разменяха по пет или повече литра супа за по-хубава храна. Дори
лекари изкарваха нелегално супа през прозорците за малко допълнителен маргарин. Ако
ги хванеха, щяха да ги изритат от болницата, но те внимаваха. Ханс се пазеше от цялото
това купуване и продаване. Не че беше толкова добродетелен, просто не се нуждаеше
особено.
На първия етаж Цимер го повика настрана и бутна пакет в ръката му. „Колетите за тази
седмица пристигнаха днес.“
Ханс трябваше бързо да изчезне с пакета си, другите поляци не биваше да го виждат,
щяха да подиграват Цимер за добротата му. Отвори го в ъгъла на стаята на санитарите.
Вътре имаше две ябълки, парче кекс и парче бекон. Незабавно изяде една от ябълките,
отхапа от кекса и скри останалото под матрака си за Фридел. После се върна на работа: да
измие купите и да измете стаята. Кучемба, интендантът, го извика. Имало хляб за
разнасяне и му трябвали двама яки мъже: 120 хляба са 170 килограма. После пак трябваше
да носи казаните с вечерния чай. Отгоре на всичко Паул се заяде с него:
– Псе пършиво, не видя ли, че има разлян чай по външните стъпала?
Външните стъпала бяха една от отговорностите на Ханс.

59
 – Тази работа е чест. Стъпалата са визитната картичка на блока ни. Трябва да хвърлиш
всички сили, за да почетеш блока ни. Марш и ги почисти, бързо. Добре ги изтъркай.
Плисни две кофи вода отгоре, после с метлата. Да, знаеш как.
Ханс определено знаеше. Втурна се по коридорите като обезумял с кофите вода и вдигна
колкото се може повече шум, за да покаже на всички колко усилено се труди. Така
избягваше някой от всичките началници да му възложи нова, а и след като свършеше със
стъпалата, можеше да се шмугне за малко в Отделение 3.
Отделение 3 беше психиатрията, където лекар беше Ели Полак. Ели седеше зад масата
в ъгъла си и погледът му блуждаеше сънливо. Той винаги беше малко отпуснат и сякаш
никога нямаше достатъчно енергия. Беше едва на трийсет и пет, як физически, но често
създаваше впечатление, че е изтощен стар човек, който вече не иска да се залавя с нищо.
Беше разбираемо. Само три седмици след пристигането си в Аушвиц беше чул, че жена
му и детето – също като всички жени с малки деца – са пратени в Биркенау и са „излетели
през комина“ веднага след идването им от Холандия.
– Знаеш ли – започна да разказва той на Ханс, – аз стоях в моята редица. Натовариха
жена ми на камион и според мен тя припадна още тогава. Мисля, че някак беше усетила
какво ще стане.
– Не говори глупости – пресече го Ханс.
Чувстваше се безпомощен да успокои Ели, а в такива ситуации хората често крият
смущението си с грубост.
– Какво би могла да забележи? И много добре знаеш, че щяха да ги пратят в
крематориума така или иначе, без значение дали е припаднала, или не.
После започна Валтер:
– В името на Фюрера, аз, Валтер, бях избран за вечен делегат на Хилядолетния Райх на
Луната. Аз съм владетел на всички звезди и планети. Сестра ми даде три райхсмарки и така
запазих икономическия си контрол над икономическия конгломерат на Херман Гьоринг.
С нашите нови оръжия успях да затегна хватката си върху Вселената и в името на троицата
– Хитлер, Гьобелс и Гьоринг – аз съм вицекрал на големи райони. Властта ми не знае
граници. Фюрерът заповядва. Най-лудите в отделението ще проведат свободни избори.
Гласувайте, гласувайте, гласувайте. Първо ти, заспала главо такава, ти си чиста загуба,
гласувай за спасението на нашата Пангерманска империя. Ти, проклет демократ, ще се
събудиш ли веднъж завинаги?
Той разтърси здраво бедния малоумен, който делеше леглото с него, и го удари силно
по главата. Мъжът седна и измърмори нещо неразбираемо.
– Милиони, милиони маршируват под знамената ни. Нашата кръв е попила във вечната
Богиня на Истината и тя роди Фюрера, който ще ни посочи пътя към най-великото
съвършенство. Мои деца са червеите от кръв и пръст, изхвърленото от тях наторява земята,
от която покълва зърното, с което ще устоим на блокадата от Англия. Ти, мръсно
невярващо куче, стани. Марширувай в редиците ни. Judenblut spritzt vom Messer – под ножа
пръска еврейска кръв. Всичко е в наша полза. Марш!
Той отново удари и ритна бедния плешив глупак, който от страх вдигна ръце в молитва
към Валтер. Ели беше при тях и се опитваше да успокои Валтер.
– Точно така, Валтер, парадът е утре. Днес трябва да спиш.

60
 – Аз нивга няма да спя, докторе. Аз съм Зигфрид, пазя вечната дева Брюнхилде. Тя спи
спокойно в кръчмата с дракона, бащата на Фюрера. Аз съм пазител на кафявата кръв. Аз
съм флагът на триумфа. Ура, ура! Аз съм син на Германия. Нашите колони маршируват.
Марш, марш!
Беше скочил от леглото и сега маршируваше напред-назад из стаята, като ревеше в
екстаз. Всички луди вдигнаха врява под влиянието на Валтер. Седяха по леглата и размах-
ваха ръце и крака. Жалки идиоти, иначе напълно спокойни, пееха неясно неразбираеми
песни. Широко усмихнат хидроцефалик отмерваше ритъма с купата си, а замъглените му
от катаракт очи се блещеха от чудовищно отеклата му глава.
Валтер продължаваше да марширува, а Ели се опитваше да го спре.
– Аз съм началникът. Аз съм апостолът. Аз съм Фюрерът на цялата лудница.
– Точно така е – каза Ханс.
Безредицата беше пресечена от гръмки ругатни:
– Herrgott Sakrament, verflucht noch mal – какво става тук?
Паул беше дочул шума и идваше да провери.
Скоро всички свърши. Той сграбчи Валтер за шията и го тръшна да седне на леглото.
Гласовете започнаха да заглъхват.
– Бий му инжекция, Полак. Какво стоиш там, нищо не става от тебе.
Ели постави инжекция на Валтер и нещата постепенно се успокоиха. Паул придърпа
стол към масата.
– Слушайте, момчета, не може да оставяте нещата толкова бързо да ви се изплъзват от
ръцете. Аз съм в тази лудница вече десета година. Да не мислите, че ще се оставя да ме
тормози някой побъркан, който се мисли за фюрера? Самият фюрер още не ми е взел
мярката.
– Внимание! – отекна из цялата сграда. Паул изхвърча от стаята. Ели започна да
почиства спринцовката, а Ханс хвана метлата и взе да мете съвестно. – Bewegung!
Беше старшият есесовец на дневната си обиколка. Отначало крещеше и ругаеше, но
напоследък се държеше по-меко. Циелина, главният лекар, беше открил слабото му място.
Щом есесовецът влезеше в стаята на старшия по блок, винаги го чакаше пакет цигари.
Поляците с радост се редуваха да предлагат по един от своите пакети, за да си спестят
проблемите при проверките. Можеха да си държат дрехи в леглата, да готвят на голямата
печка от време на време и да вършат множество други дребни грехове. Това нямаше да
продължи много дълго. Скоро есесовецът щеше да бъде преместен и на негово място да
дойде друг. Ръководството на лагера много добре знаеше, че всеки надзирател, без
значение колко е свиреп, с времето постигаше някаква спогодба със затворниците. Ето
защо редовно местеха старшите есесовци и всички останали, които имаха чести контакти
с тях.
Три седмици по-късно цъфна нов есесовец. Беше висок мъж с руси мустаци. Първия ден
дойде да поогледа и изглеждаше съвсем умерен. Няколко дни по-късно обаче нареди
всички пациенти от полското отделение да станат от леглата. Какво ставаше?
Ако бяха евреите, щяха да си помислят, че има нов подбор, тъй като кажи-речи всяка
седмица идваха да отвеждат останалите без късмет. Но поляците?
Ханс и старшият на помещението трябваше да изпразнят всички легла и да отворят
всички колети. Появиха се всякакви неща: дрехи, обувки, стари дрипи, плесенясал хляб и

61
стотици други работи. Всичко беше струпано на купчина. Позволиха им да задържат
повечето от храната в колетите, но есесовецът си прибра тютюна и по-специални продукти,
като сардини или шоколад.
Междувременно направи случайни проверки, претърсваше пациенти и надничаше под
матраците, за да се увери, че всичко е извадено. Онези, които носеха повече от една долна
риза, трябваше да я хвърлят на купа и за отплата получиха по няколко шамара.
Цимер се намръщи. В двойното дъно на колета му бяха пратили вълнен пуловер и чифт
обувки. Сега щеше да остане без тях. Вече беше зима, тия дни можеха да го пратят навън
с някоя команда.
Дрехите и всичко останало беше опаковано в одеяла и есесовецът заяви, че трябва да
бъде отнесено в стаята на старшия на блока. Тъкмо беше започнал да брои вързопите,
когато от улицата отекна изстрел. Есесовецът прекоси стаята, за да погледне през
прозореца, и Ханс сграбчи възможността. Стисна два вързопа под мишница и се измъкна
в коридора.
Когато се върна, есесовецът стоеше до вързопите.
– Вече отнесох един – изпревари го Ханс.
– Добре, още пет.
Ханс отиде и се върна още пет пъти, а есесовецът следеше внимателно нещо да не
изчезне от вързопите. Когато всичко се озова в стаята на старшия, той заключи вратата и
взе ключа със себе си. Но пуловерът и обувките на Цимер заедно с други неща вече бяха
на тавана.

Тази вечер Ханс беше богат. Цимер му беше дал 250 грама бекон, когато му върна
нещата. Ей така, пред всички, а останалите, чиито вещи Ханс беше успял да спаси, не
посмяха да се скъпят: бекон, захар, ябълки, бял хляб и друго. Грееше от щастие, когато
застана край прозореца на Блок 10, за да каже на Фридел за приключенията си.
– Утре ще ти донеса.
– Запази достатъчно за себе си.
– Ще запазя.
Но той знаеше, че ще ѝ даде повечето храна, защото, когато я видя до прозореца, я чу да
кашля, а тя вече веднъж го беше помолила за лекарство срещу кашлица. Беше ѝ казал да
си премери температурата и тя го направи две вечери: 37,3°С и 37,5°С под мишницата.
– Нищо не е – рече тя.
Ханс обаче се изплаши. Вече беше забелязал нов враг: туберкулозата. Щеше да се бори
с нея. Щеше да се грижи за жена си. Можеше само да ѝ праща храна, но докато имаше как,
щеше да го прави. Когато лежеше на нара и си мислеше как беше надхитрил есесовеца,
почувства удовлетворение. Налегна го спокойствие, каквото не познаваше от много време,
и той заспа с усмивка.

62
 ЕДНА СУТРИН ИЗВИКАХА Ханс при старшия на блока.
– Ван Дам, отиваш в карантинното.
Той беше шокиран и си помисли, че пак го изритват от болницата, но Циелина, който
също присъстваше, се засмя и го успокои:
– Там има скарлатина и им трябва лекар. Засега не позволяват да приемаме в болницата
пациенти от карантинното. Вечерта нямат право също така да отиват в лечебниците за
превръзки на раните. Ето защо трябва да пратим лекар, който да върши работата на място.
Час по-късно Ханс пристигна в карантинното. Заведоха го при старшия на блока, който
го посрещна с иронична усмивка:
– Това е лекарят, а? Това означава, че сега си началник тук. Ами всичко ще се оправи.
Отведе Ханс в една от стаите. В ъгъла едно кътче беше преградено с одеяла, зад тях
имаше обикновен триетажен нар. На долното легло спеше отговорникът на помещението,
над него беше чиновникът, а Ханс щеше да е най-горе.
Отговорникът му даде няколко съвета как да се държи в карантинния блок. Каквото и да
става, не биваше да се притеснява и да се връзва.
Ако беше послушал съвета, всичко щеше да е наред. Но още от самото начало той
започна да поставя съвестни и точни изисквания за всички мерки, които смяташе за
необходими. Всяка сутрин до вратите трябваше да се оставя съд с дезинфектиращ разтвор,
с който хората да си мият ръцете. Всяка сутрин всички трябваше да бъдат преглеждани, за
да може новите случаи на скарлатина да бъдат улавяни възможно най-скоро. Всяка вечер
трябваше да има амбулатория за превръзки. За пациенти, които по инструкциите не
можеше да бъдат пратени в болницата и за възможните нови случаи на скарлатина
трябваше да се отдели малка стая. Няколко френски лекари под карантина можеха да му
помагат. Когато Ханс представи списъка, старшият на блока му отвърна със същата
саркастична усмивка:
– За всичко ще се погрижим, докторе.
Ханс беше зает цял ден с мерките, но нито една не беше изпълнена. Нямаше съдове за
дезинфектанти. Аптекарят на болницата отказваше да снабдява блоковете извън нея с
лекарства. Старшият нямаше свободна стая, която да бъде отделение за болните. В блока
му все пак имаше 1200 души. Вече спяха по трима на нар.
Но Ханс усещаше, че нещата не опират само до невъзможност за изпълнение на мерките
му, а до умишлено възпрепятстване. Хайнрих, старшият на помещението, чието кътче
споделяше Ханс, дори го каза. Той носеше виолетов триъгълник до номера на гърдите си,
символ на Изследователите на Библията. Всяка вечер всички Изследователи на Библията
се събираха при Хайнрих за малка среща. Не бяха много, петима или шестима в цял
Аушвиц. Но невинаги било така, каза ми Хайнрих.
Всеки един в Германия, който използвал Библията, за да покаже злото в нацистката
система и да предрече падението ѝ, примерно Свидетелите на Йехова, бил систематично
прибиран. Същото се случвало и с вярващите в други предсказания, като Божественото
послание в Хеопсовата пирамида или в пророчествата на Нострадамус.

63
 В един момент в Дахау23 имало осемстотин такива души. Лагерфюрерът наредил всички
да се строят на площада за проверка.
– Кой все още вярва, че предсказанията в Библията са истина?
Всички вдигнали ръце. Щурмоваците издърпали десет души и ги разстреляли на място.
После пак:
– Кой все още вярва, че...
Отново се вдигнали всички ръце и десет жертви паднали.
Проверката продължила по същия начин, но след всеки кръг на този танц със смъртта
все повече хора бивали притискани от съмнения и накрая останали само „покръстените“,
макар и сто от най-добрите вярващи да били убити.
Изследователите на Библията бяха някак отегчителни, защото, каквото и да кажеш,
каквото и да се случеше, те винаги имаха готов цитат от Библията, без значение колко
неуместен. Но бяха честни, в сърцата си желаеха най-доброто и знаеха кое какво е в лагера.
– Внимавай, синко – предупреди го Хайнрих. – Не усложнявай нещата прекалено за тях
с всичките си предпазни мерки. Ще загазиш дълбоко още преди да разбереш.
Няколко дни по-късно дойде лекарят от SS. Вдигна страхотна врява и се накара ужасно
на Ханс, че не са взети всички мерки за предотвратяване на епидемия. Ханс беше честен
до глупост и отвърна, че е разпоредил мерките, но старшият на блока не му сътрудничи по
никакъв начин. Сега той му пречеше дори още повече, тъй като смяташе, че мълчанието
на Ханс е от страх.
Само един млад чешки колега на Ханс му помагаше. Бяха го пратили в лагера като
хомосексуалист, но понеже не беше евреин, а като чех можеше да разговаря със старшия
на блока на полски, понякога успяваше да уреди нещо да се свърши. Ивар му стана добър
приятел. Каза на Ханс, че вече е получил розовия триъгълник.
– Един член на партията в Прага имаше стар дълг към мен. Когато настоях да ми го
плати, той насъска Гестапо срещу мен с обвинение, че ме бил хващал в хомосексуални
актове. Както и да е, Ханс, знаеш как работи немското правосъдие. Не признах нищо, а и
нищо не беше доказано. Но дори само един свидетел нацист струва повече от най-доброто
алиби. Можех да докажа, че дори не съм бил в Прага в деня на „престъплението“, но не ми
дадоха шанс.
На следващия ден Ханс изпита немското правосъдие на гърба си. Работеше горе в едно
ъгълче на тавана, където десет нещастни пациенти лежаха върху тънък и мръсен пласт
слама, когато удари камбаната за проверка. Мина сякаш половин час от звъна до присти-
гането на есесовеца, а Хайнрих побърза да каже в стаята на Ханс, че трябва да го включат
в преброяването. Но когато Ханс слезе долу малко по-късно, бройката все още не
излизаше. Старшият на блока също беше повикан и когато Ханс влезе, започна да го
обижда, да вика „Холера...“ и още стотици други полски ругатни.
Ханс се опита да изясни положението и да се извини, но старшият се настървяваше все
повече и повече и изведнъж го удари няколко пъти в лицето без предупреждение. Кръв
рукна от носа на Ханс, а очилата му бяха на парчета на земята.

23
Дахау, основан през 1933 г., е първият концентрационен лагер на нацистите и става модел за всички
останали. Отначало е описван като място за задържане на политически затворници и е изграден в
изоставена фабрика за муниции на около петнайсет километра северозападно от Мюнхен. – Бел. авт.
64
 Но по-лошо от счупените очила и изкривения му нос, счупен още с първия удар, беше,
че беше загубил битката за каузата си в карантината. Всички старши на помещения,
помощниците им и отговорниците по реда му се смееха. Вече никой не го слушаше.
Същата вечер Ханс обсъди това с Крутков, един от малкото руснаци, които говореха що-
годе немски. Бил началник на колхоз, колективно стопанство с около 2500 работници.
Когато немците пристигнали, всички отказали да работят. Мнозина били разстреляни на
място. Бил в лагера с няколкостотин от хората си.
Всички носеха черни триъгълници, знак, че са против обществото и не искат да се
трудят. Представете си хора, които са работили като коне, които са превърнали селото с
колибите и калните полета в приказна просторна ферма, които по-добре от всеки в света
знаеха значението на общността, на общността от работници и селяни, и които работеха за
тази общност, да бъдат заклеймени като нейни противници.
Но какво значение имаше какъв триъгълник носиш, как ли оценяваха тук?
– Огледай се и виж всички затворници – продължи руснакът. – Повечето са поляци с
червени триъгълници с P на тях – политически затворници – но ти гарантирам, че девет-
десет процента са черноборсаджии или че политическите им дейности се изразяват в
глупави фрази на пияна глава. Германците с червени триъгълници е по-вероятно да са
политически затворници. Някои от тях са по лагерите от десет години, но тук няма много
такива. Повечето са измрели. После имаш руснаци, които, както казах, са предимно с черни
триъгълници. В действителност те са политически затворници, тъй като отказът им от
работа е бил политически акт. Най-големите боклуци често са зелените. Ако триъгълникът
сочи нагоре, те са Berufsverbrecher, професионални криминални престъпници. Ако сочи
надолу, значи са обикновени престъпници. В лагерите властват над всички. Като старши
на лагер на съвестта на някои от тях тежи смъртта на стотици други затворници. Но и това
е относително. Познавах един немец от Кьолн, който през 1936 г. разпръскваше
политически памфлети от самолет срещу нацистите, естествено. Хванаха го и доказаха, че
е взимал пари от нелегална организация, за да си плаща разходите по отпечатването. Ако
ги беше печатал за собствена сметка, щеше да е с червен триъгълник.
Междувременно се беше свечерило и Ханс трябваше да се качи горе за малко. В
просторния таван спяха триста души, почти всички лежаха на циментовия под. Всички
бяха евреи. Няколко дни по-рано бяха хванали един евреин да пикае в купа за хранене.
Понякога не ги пускаха навън по половин ден, а този човек имаше проблеми с пикочния
мехур и не можеше да стиска толкова. Ето защо приятел от блоковете с работниците му
беше донесъл отделна купа, но обяснението не беше прието. Пребиха го до посиняване и
както винаги, ако един евреин беше направил нещо грешно, всички евреи бяха свине.
Старшият на блока се възползва от възможността да ги премести всички на тавана, като
така освободи място за поляците на долните етажи и те вече не трябваше да спят по повече
от двама на нар.
Таванското помещение беше ужасно: неизмазан циментов под, течащ покрив и само две
малки прозорчета, осигуряващи чист въздух за триста души. Мъжете трябваше да лежат
по пода в ленените си униформи с едно одеяло за двама. През деня се бутаха да седнат по
двете греди или трябваше да стоят прави, защото нямаше нито столове, нито маси.
Живееха така вече пет седмици и никой нямаше право да напуска блока заради
скарлатината.

65
 Всички болни от целия блок бяха натикани в един ъгъл, отделен с дъсчени стени.
Мръсотията беше отвратителна. Но това имаше своите предимства, тъй като поне не ги
газеха стотиците други, които крачеха из таванското помещение. Но ако се разболееше
поляк или руснак, се появяваха всякакви трудности. Разбира се, пациентът по-скоро
искаше да остане долу в леглото си, но на болните това не беше позволено заради риска от
зараза. В крайна сметка нямаше как да се каже предварително, че даден случай на ангина
с четиресет градуса температура определено е скарлатина. Пациентът се уговаряше нещо
с отговорника на отделението, той на свой ред приказваше със старшия на блока и болният
си оставаше където е, без значение какво нареждаше Ханс. Беше ясно, че заради хигиената
не бива да е в леглото си, но пък от гледна точна на пациента това беше напълно обяснимо.
На тавана нямаше достатъчно чист въздух, а нямаше да го лекуват по-добре, отколкото
долу.
Почти нямаше бинтове, а лекарствата бяха още по-малко. За два дни Ханс получи
трийсет аспирина за 1200 души. Затворниците бяха в претъпкани отделения и повечето се
разболяваха. Струваше му много усилия да се сдобие с тези трийсет хапчета. Трябваше да
отиде при Деринг, началника на болницата.
Пациентите лежаха в ъгъла си. Някои от тях бяха с треска и от дни не можеха да ядат,
тъй като гърлата им бяха силно възпалени. Към болницата имаше специална кухня за
предписани диети, но за да я използваш, ти трябваше бележка от старшия на блока, който
нямаше време за такива работи. Но въпреки това беше много глупаво от страна на Ханс да
се оплаче на Деринг на другия ден за условията и че старшият на блока го беше удрял.
Отначало Деринг вдигна ужасна врява, заяви, че било позор и обида за цялата болница
старшият да удря лекар, но после се появи самият старши. Поговориха малко на полски и
Деринг се успокои. Щеше да разследва случая.
Час по-късно отново извикаха Ханс.
– Виждам, че нямаш достатъчно такт за такава ситуация. Връщаш се в блока, където
работеше отначало.

66
 КОГАТО СЕ ВЪРНА в Блок 9, вече бяха чули за случилото се. Циелина, главният лекар,
му се подиграваше, че се е оставил така да го премажат.
Пратиха Ханс при доктор Валентин, началник на амбулаториите.
– Късметлия си. Деринг е можел да те докладва незабавно на лагерния лекар и тогава
щеше да отидеш право в някоя въглищна мина. Е, дали щяха да се отърват от теб днес или
следващата седмица...
– Какво имаш предвид?
– А, глупчото, разбира се, не знае нищо. Не си ли чувал за съкращенията сред
санитарите? Съжалявам, за транспорта на санитарите?
– Това пък какво е?
– Следващата седмица шейсет санитари трябва да бъдат пратени в Буна. Казват, че
правят нова болница там.
– Това не е толкова зле – допусна Ханс.
– Момче, много си наивен – подсмихна се Валентин. – Казват, че отиват в Буна като
санитари или лекари, но ще видиш, че никой няма да се озове в лечебницата освен като
пациент, който е напът да умре от претоварване!
Нещата не изглеждаха добре. Ханс беше в лагера от относително кратко време. Щяха да
го изпратят преди другите, прекарали тук повече. Същата вечер обсъди положението с Ели
Полак и Клемпфнер, чешки лекар от отделението на горния етаж. Клемпфнер имаше зад
гърба си вече четири години в различни лагери и знаеше вратичките.
– Не се притеснявайте – каза той. – От този блок трябва да си тръгнат десетима души,
но ще видите, че няма да сте едни от тях.
– Откъде знаеш?
– Циелина изготвя списъка, а той има високо мнение и за двама ви.
– Е, сигурен съм, че мнението му за мен вече не е високо, след като така се изложих в
карантинното – намръщи се Ханс.
– Не говори така. Съвсем не си се изложил. Бил си твърде честен, разбира се, имаш
прекалено много скрупули. Искал си да защитаваш болните и така си настъпил негово
величество старшия на блока по мазола, защото му отваряш много работа. Но Циелина е
свестен мъж и много добре си дава сметка какво се случва в действителност. Не трябва да
слагаш всички поляци под общ знаменател.

Клемпфнер беше прав. Няколко дни по-късно Циелина каза на Ханс неофициално, че
всичко ще е наред. Щеше да остави него и Ели, тъй като смяташе, че холандците са добри
хора. Но и сред холандските затворници имаше жертви – Тони Хакстен и Герард ван Вайк.
Беше разбираемо защо Циелина не иска да ги запази, те не бяха лекари и бяха отскоро в
лагера. Тони не беше особено популярен, беше нервен, крещеше ужасно на пациентите и
редовно се забъркваше в кавги с другите санитари. Но Ханс смяташе, че включването на
Герард в списъка е страхотен срам. Той беше мил и интелигентен. Беше доста слаб и вече
няколко пъти беше кашлял кръв.
– Какво ще правят с нас? – попита Герард.

67
 – Ами отивате в новата болница там – отвърна Ханс. Всъщност не го вярваше, но каква
полза да разстройва бедния човек още повече.
Санитарите тръгнаха в сряда. Бяха се измили и носеха „нови“ дрехи. Това беше лош
знак, защото санитарите или лекарите, които наистина щяха да продължат да упражняват
„професията“ си, нямаше нужда да сменят чистите си костюми с парцали.
В четвъртък следобед, когато Ханс пристигна при Блок 10 с казана супа, видя, че жените
са изпаднали едва ли не в паника. Професор Самуел беше отстранен от работата си същата
сутрин по заповед на Standortartzt Виртс, лекаря от SS, отговарящ за всички лагерни
медици в района на Аушвиц. Носеше се слух, че е трябвало да отиде в Биркенау, за да
открие нови жени за експериментите. Момичетата бяха убедени, че сегашните обитателки
на блока ще бъдат пратени във външните команди. Вече ги бяха подложили на
експерименти и така или иначе щяха да умрат като кучета в ямите за чакъл.
Ханс обаче беше чул друга история и успокои Фридел:
– През последните две седмици Самуел и Клауберг са в конфликт. Изглежда, Самуел е
искал да опази персонала си и е попитал щандортартц Виртс дали четиресет „заслужили“
жени на работа в блока, които вече били в неговия списък, можело да бъдат изключени от
експериментите на Клауберг.
– Възможно е – каза Фридел. – Тук има големи сплетни. Вчера Брюда вдигна страхотен
скандал на Силвия, помощничката на Клауберг, лошо момиче. Тя още преди месец каза,
че и персоналът ще бъдат оправен. След като такива хора са в лагера от две или три години
и се сдобият с някаква власт, те забравят, че и самите те са затворници.
– Коя е Брюда? – попита Ханс.
– Старшата ни в момента. Тя е лекар, но саботира експериментите, когато може.
Ханс се върна в Блок 9, за да чуе какво мисли Клемпфнер.
– Ако теглят куршума на Самуел в Биркенау, Брюда също няма да остане като старша
на блока – каза той.
– Тогава вероятно ще използват и персонала за опити?
– Вероятно, но нима е толкова лошо? По-добре е от първата версия, че Самуел е отишъл
да доведе нови морски свинчета. По-добре да им бият инжекция, отколкото да ги пратят в
Биркенау. Тези експерименти не са толкова ужасни. Да, онези гръцки момичета са жестоко
увредени, но сред пациентите на Клауберг има само отделни смъртни случаи и няколко
случая на перитонит, а всъщност не знаем какъв е процентът на безплодните.
Ханс се съгласи с Клемпфнер дотолкова, доколкото всичко е по-добре от Биркенау. Но
не можеше да приеме мнението му, че експериментите „не са толкова ужасни“.
– Дори и да пипнат само косъм от главите на тези момичета, пак престъплението е лошо
като сериозна операция, тъй като естеството на престъплението не се определя от
сериозността на експеримента, а от принудата, под която се провежда. Така или иначе, ако
експериментите не бяха сериозни, нямаше да се налага да принуждават насила затворници
да участват. Ако аз искам да проведа невинно изследване, мога да намеря хора, които
желаят да участват като доброволци в обикновена клиника. Това, че използват затворници,
само по себе си е доказателство, че нещо не е наред. Икономически погледнато, прогресът
на капиталистите често е на гърба на работниците. Но ако IG Farben24 иска прогрес с цената
24
Германски химически и фармацевтичен конгломерат, някога най-голямата компания в Европа, която
от 1933 г. работи в тясно сътрудничество с нацистите. – Бел. авт.
68
на телата на жените ни, това е нещо, което дори модерният капитализъм не би одобрил в
която и да е страна освен Германия.
– Но ти си точно тук – отвърна Клемпфнер. – Наистина е забележително, че фашистите,
когато пазят едрия бизнес, чиито инструмент са, често прибягват към докапиталистически
средства.
– Как така?
– Вземи например властовата им структура. Чист феодализъм. Тук в лагера я
наблюдаваш в стилизирана версия. Лагерът е нещо като херцогство. Старшият на лагера е
васалният владетел по милостта на SS. Той упражнява властта си, като раздава привилегии.
Старшите на блоковете са графове, тяхната позиция като дребни владетелчета им
позволява да „организират“. Персоналът им е като дребни благородници, които терори-
зират селяните. Например портиерът на нашия блок. В обикновена болница портиерът
получава заплата за работата, която върши. Тук обаче той има власт. От всеки пуснат
посетител иска цигара или повече. Всяка услуга, която извършва за пациент, трябва да
бъде заплатена. Ето как той се грижи за номер едно. Само масите, които нямат някакъв
пост с власт, измират с литър супа и дажба хляб на ден. Това е възможно най-жестоката
връзка между властта и правата. Напълно недемократична, феодална.
Когато Ханс се надигна, за да слезе долу, някой го повика.
– Здрасти, Ван Дам, и ти ли си тук?
На средният нар лежеше висок млад мъж, кожа и кости, твърде слаб, за да се надигне от
леглото.
– Лекс, от колко време си тук?
Беше Лекс ван Верен, джазовият тромпетист, с когото Ханс понякога свиреше.
– Знаеш ли, че и Жак де Вриес е тук? – попита Лекс. – Работи в една от командите в
мините. И Морис ван Клеф, той е в оркестъра в Биркенау.
– Как е успял да се уреди там?
– В Биркенау разрешават на евреите да са в оркестъра. Там има какви ли не холандски
знаменитости. Джони и Джоунс, Хан Холандер също.
Започнаха да си спомнят и Лекс му разказа как е било във въглищната мина в
Явишовиц:25
– С още двама трябва да напълниш четиресет колички на ден. Това е колкото цивилните
работници, професионалните миньори. Но те си знаят занаята, а ако не знаеш как да
въртиш кирката, няма да откъртиш и една буца въглища. А това означава, че ще те бият.
Първия ден напълнихме само пет колички. Беше толкова малко, че се смяташе за саботаж.
Но повярвай ми, повече няма как да напълниш. За наказание през нощта ни оставиха в
Stehbunker. Това е килия, която е твърде ниска, за да стоиш прав, но не можеш да лежиш,
защото на пода има няколко сантиметра вода. Така че прекарваш цялата нощ превит на две
в пълен мрак. На следващия ден разбираш колко ти е зле и че едва можеш да работиш.
После пак ядеш бой и получаваш други наказания. Никой не може да издържи такова
отношение. Цивилните получават нормална храна с добавка за миньорите. Ние трябваше
да преживяваме с по литър супа и дажба хляб. Когато миньорите се приберат у дома, ги
чакат мир и спокойствие, лягат си да спят или прекарват час в кръчмата. Нас обаче ни чака

25
Явишовиц е подлагер на Аушвиц между 1942 и 1945 г. – Бел. авт.
69
проверка с падане на колене и лягане по корем в калта – „стани, легни, стани“ – и така
часове наред. После се нареждаме по наровете – по осем души на едно широко дървено
легло, измръзнали и без да можем да си починем. В четири сутринта те будят и всичко
започва отначало.
Нямаш никакъв шанс, ако си болен. Диария? Марш на работа! Тресе те? Марш на
работа! Докато вече си на крачка от смъртта. А какви рискове има под земята! Няма
никакви мерки за безопасност в галериите, където работят затворниците. Постоянно има
инциденти. Което е глупаво, защото така страда собственото им производство.
Пристигнахме преди половин година с хиляда души от Холандия. Избраха триста човека.
Останалите сигурно заминаха в газовите камери. Нас, тристата, ни пратиха в мините.
Оживяхме около петнайсет. Аз имах късмет: един ден старшият на лагера се домъкна с
една стара валдхорна. Не знам как се беше сдобил с нея, но ме попита вярно ли е, че мога
да свиря на тромпет. После изсвирих „Тиха нощ“ пред рапортфюрера. Беше Коледа и цяла
нощ искаха да я слушат отново и отново. „Тиха нощ, свята нощ“. Трябваше да си мисля за
нощта в ниската килия. После обаче ме направиха отговорник за порядъка в стаята. Вече
не се налагаше да слизам в мината. Трябваше да чистя бараките, да нося хляб и други
такива. От време на време свирех за големите клечки и ми даваха по нещичко
допълнително за ядене. Да, там ти е нужен специален късмет, иначе ще те сдъвчат без
милост.
– Така е, господа, така е – прозвуча развълнуван изискан глас от горния нар.
– Ти пък що за шегаджия си? – попита Ханс.
– Казвам се Менко и вярно съм шегаджия, но си правя майтап с SS. Затворник съм от
януари 1941 г.
Ханс го изгледа невярващо.
– През 1941 г. още нямаше дори транспорти към Полша.
– Не, мен ме подбраха с гьозите.26 На съдебния процес през 1941 г. ме осъдиха на смърт.
– Какво правиш тук тогава? – намеси се друг холандец.
– Вие, сър, също сте шегаджия, но адски посредствен. Все пак ще ви отговоря. Минах
през поне дузина затвори и още толкова лагери. Но както често се случва с осъдените на
смърт, чакаш екзекуцията, а тя все не идва. Най-зле е в Бухенвалд. Там има стотици
осъдени на смърт затворници. От време на време пращат транспорт до Nebellager
Нацвайлер.
– Защо му викат Nebellager?
– Търпение, господа. В Нацвайлер екзекуциите се изпълняват zwischen Nacht und Nebel,
тоест при пукването на зората. В това има нещо мистично и езическо. Übermensch е
обсебен от такива атавистични тенденции. Така или иначе трябваше да ме пратят с
транспорт в Нацвайлер. Но в Бухенвалд ключовите постове се заемат от политически
затворници – в администрация и така нататък. Когато трябва да пратят транспорт
занаятчии в Заксенхаузен, който преди се наричаше Ораниенбург, включваха в него
колкото се можеше повече осъдени на смърт. След дълги странствания насам-натам се
озовах в Аушвиц и тук ми е таман. Слаб съм като „мюсюлманин“ и миналата седмица ме
смъкнаха за подбор. Подбраха бедните нещастници на следващия ден, но аз пак се

26
Гьозите са холандски антигермански съпротивителни групи. – Бел. авт.
70
откопчих. Тук не съм регистриран в картотеката като евреин, а като Schutchäftling. Не съм
част от безименната армия от милиони, които се превръщат в дим. За мен има документи,
аз съм участвал в легален процес. Мога да умра само при екзекуция, а и в Аушвиц не ме
екзекутират. Разчитат, че като евреин сам ще пукна.
– Има и други такива случаи – каза му Ханс. – В Биркенау има един тип, казва се Боас,
учител по френски от Амстердам. Получи работа като преводач на работниците по
бреговете на Ламанша, но с подправени документи. Хванали го с двама негови приятели.
Съд за шпионаж, всички ги осъдили на смърт. Приятелите му си траели, че са евреи, и
веднага били изправени пред наказателния взвод, но Боас си признал, че е евреин.
Офицерът от SS му казал: „Ти, евреино, отиваш в Аушвиц. Там ще молиш за смърт,
толкова е зле“. Сега обаче Боас е в добра команда и ако късметът не го изостави, ще излезе
оттук жив, и то защото е евреин.

71
 СЛЕД ЗАМИНАВАНЕТО НА толкова много санитари Ханс беше много зает, мъкнеше
разни неща от камбаната сутринта чак до вечерта, когато тя удряше отново за лягане. Рано
сутрин, веднага след ставането, отиваше в командата с казаните: донасяше чая, разливаше
го по купите, миеше чиниите и оправяше леглата. Междувременно старшият на
отделението вече беше започнал да бърше пода, тъй като всичко трябваше да е чисто най-
късно в осем часа. После идваше лекарят есесовец за инспекция.
После в блока имаше всякаква работа за вършене. Един ден коридорът трябваше да бъде
изцяло почистен и цяла сутрин изливаха кофи с вода, стържеха и бършеха. На следващия
ден трябваше да помага на отговорника по тоалетните за почистването на нужниците. Един
ден трябваше да разтоварва въглища, на другия да обезвъшли отделението на горния етаж,
където пак се бяха появили въшки. Работата беше тежка, понеже в целия блок с
четиристотин пациенти имаше само трийсет санитари, а половината от тях бяха важни:
поляци, немци от Райха и „малки номера“, чиято единствена грижа беше да „организират“
колкото се може повече храна. Така само десет от тях вършеха най-тежката работа. После
идваше ред за обедната супа и повторение на ритуалите от сутринта.
Един ден след супата от Блок 21 пристигна пратеник: транспортна команда. Трийсет
души, но този път не ги чакаше фургон. Закараха ги до стария крематориум на двеста метра
от лагера. Вече не го използваха. Цялото изтребление се извършваше в Биркенау, в
Аушвиц имаше само „нормални“ смъртни случаи и откарваха малкото трупове до пещите
в Биркенау вечерта.
В една от стаите на крематориума имаше огромни купчини с метални кутии: урните на
поляците, изгорени тук. За разлика от евреите „арийците“ бяха кремирани индивидуално.
На всеки труп се слагаше номер с глина, а пепелта се събираше в тенекиена урна.
Семейството получаваше известие за смъртта и можеше да поиска урната. Но през
годините се бяха натрупали четиресет хиляди урни и сега трябваше да ги преместят в друга
стая.
Мъжете се наредиха в дълга верига пред мазетата, където бяха трите големи пещи, и си
подхвърляха урните, сякаш бяха пити кашкавал или самуни хляб. През ръцете на Ханс
никога не бяха минавали толкова много мъртъвци, колкото през тези няколко часа.
Тенекиените кутии бяха ръждясали и ако изтървеш някоя, тя се отваряше. Това беше без
значение, един от мъжете имаше метла и събираше пепелта на купчина. Кой би я поискал
вече?
Върнаха се в блока тъкмо преди проверка, която продължи само няколко минути.
Строиха се, лекарят есесовец дойде, старшият на блока докладва: „Блок 9, трийсет и един
санитари строени за проверка, болни няма“. Лекарят им махна и ги освободиха.
След проверка Ханс трябваше да се качи горе и да помогне на д-р Валентин в
амбулаторията. На стълбите се вдигна страхотен шум. Циелина, нервен както винаги, беше
изригнал срещу някакъв човечец, който се опитал да отиде до нужниците без дървени
налъми, бос с други думи. Това беше строго забранено. В яростта си го беше ударил в
лицето, но Циелина имаше меко сърце и когато мъжът се разплака, се разстрои повече от
пострадалия. Спусна бързо по стълбите и се върна с парче хляб – домашен от личния му

72
колет – и го даде на мъжа. Годините в концентрационния лагер бяха оставили своя белег
върху Циелина, но не го бяха съсипали.
В амбулаторията Валентин все се караше. Беше половин евреин, служил като лекар във
флота. Не беше лош човек, но истински прусак. Щеше да се развика и при най-малката
провокация, но ако отговориш, като се огледаш смаяно, избухваше в смях.
– Я виж кой още бил тук. Холандските плевни сигурно са пълни с бебета, щом така
оставяш вратата отворена. Беше толкова наивен, че си мислеше, че санитарите отиват в
новата болница в Буна, спомняш ли си? Е, току-що получих новини. Всички са във външна
команда. Така че...
После се обърна към различните лекари, които бяха дошли да помагат с всекидневните
превръзки:
– Елате с мен за малко, ще ви покажа нещо.
Заведе ги до леглото на пациент, който хълцаше ужасно.
– Вече три дни е така – изложи случая Валентин. – Нищо не помага. Освен това има
висока температура, до четиресет градуса вечерта вече цяла седмица. Какво смятате?
Всички се замислиха.
– Може да е менингит – предположи Ханс. – При него често има симптоми на нервно
дразнене като хълцането.
– Грешка – рече Валентин. – Това е тиф, но без обрива. Не е рядък. Той е от един заразен
лагер.
– Не е ли опасно да го държим в отделението? – попита един от французите.
– Ни най-малко, в момента нямаме въшки, а той е напълно обезпаразитен. Но така или
иначе не бива да го докладвам. Не за пръв път цял блок отива в газовите камери след случай
на тиф. Дръжте си устата затворена.
После започна парада в амбулаторията. Пациентите влизаха през задната врата с
вдигнати долни ризи или голи до кръста, зависи каква превръзка им трябваше. Често
раните им бяха ужасни – циреи и абсцеси – а най-лошото беше, че трябваше да ги
превързват с хартия. След половин част амбулаторията вонеше толкова отвратително, че
беше почти непоносимо. Освен това всичко беше мръсно и мазно от митигала, маслото,
което използваха при краста, един от малкото медикаменти в склада.
Изведнъж нахълта Ели:
– Знаете ли, че Калкер е умрял?
Всички бяха шокирани.
– Не помогна ли? – попита Ханс.
– Не, беше твърде скъпо. Трябваше му още много сулфанамид, но никой от холандците
нямаше достатъчно запаси, че да плати.
Заговориха се за това за малко, докато Валентин не избухна:
– Я си запазете бърборенето за чая. Също като у дома, и там трябваше да се грижа за
всичко, ама вече няма да стане.
Влезе старшият на блока. Трябваха му четирима души и поведе и Ханс. Отидоха до Блок
21 с лекаря от SS и взеха стол за гинекологични прегледи, който трябваше да отнесат до
публичния дом. Пред него се виеше дълга опашка от немци от Райха и поляци, евреи не се
допускаха.

73
 Работата още не беше започнала, горе дамите се бяха скупчили заедно и спореха с
надзираващия лекар и с медицинската сестра. Лекарят трябваше да присъства, когато
мъжете влизаха и плащаха една райхсмарка – печелеха райхсмарки като бонус за работата
си. Той им биеше инжекция и слагаше печат на лявата им ръка и когато излизаха четвърт
час по-късно, им биеше нова инжекция и слагаше печат на дясната ръка. На изхода
охранител от SS проверяваше дали имат и двата печата. Това се правеше, за да се
предотврати разпространяването на венерически болести.
Една от дамите цапна Ханс по ухото и му викна:
– Какво правиш тук, момче? Тук не ти е позволено.
– Ти си върши работата – подсмихна се Ханс. – Аз си гледам моята.
– Да, бе, сигурно – отвърна тя. – Arbeit macht frei... Krematorium drei!
Докато се върнат в блока, вече беше късно вечерта и както винаги, Ханс трябваше да
измете стаята, преди да си легне да спи. Преди обаче да приключи, дойде старшият на
блока и започна да вика защо още свети, въпреки че вечерната камбана отдавна беше
ударила. Ханс се съблече бързо и си легна.
Беше дълъг ден – шестнайсет часа без почивка! И за какво? Пародийната игра на думи
на дамата дълго отекваше в ушите му, преди да заспи: „Трудът ще те освободи... В
Крематориум номер три!“.

74
 ВРЕМЕТО МИНАВАШЕ. Понякога нещата вървяха малко по-добре за Ханс и Фридел,
понякога по-зле. Редовно имаше подбори и скърбяха за все повече приятели. И те невинаги
бяха много болни или полумъртви от работа.
Хората с професии в лагера не бяха в безопасност. Непрекъснато товареха работници от
Аушвиц на транспорти за други лагери. Хората в по-добрите команди също не се спасяваха
от подборите. Щом се озовяха в транспорта, обикновено не издържаха дълго. Кой би могъл
да оцелее в мините? Кой можеше да вади чакъл от река по четиринайсет часа на ден, често
до кръста във вода? Кой можеше да издържи на ударите и да устои на инфекциите?
Пролетта дойде, а с нея и редките птици. Птици, които дръзваха да долетят в това
студено ъгълче на Силезия и се бореха с мрачното време северно от Бескидите. Но
пролетта дойде, слънцето грейна с живителна енергия и тази енергия проникна навсякъде.
Никаква бодлива тел, никаква стена или есесовец не можеха да спрат слънцето.
Слънцето вля и нов живот в обречените да умрат, в сърцата им затрептя нова надежда
също както младите зелени листенца се показват от малките пъпки, за да се огреят под
лъчите на новата светлина. Въздухът беше мек и влажен, небето беше ясносиньо, а сърцата
вкусваха пролетта и биеха по-бързо. Сякаш кръвта беше станала по-жива и течеше по
вените с нов плам. Сякаш душите потръпваха в телата заедно с въздуха, който трептеше
над зелените поля. В хората се появи страст, стара като историята на човечеството, но нова
след зимата, вкочанила душите им.
Ханс и Фридел стояха до прозорците на блоковете си, гледаха се един друг, не можеха
да се достигнат, гледаха към планините, безкрайно далечните, и се чувстваха като Адам и
Ева, копнеещи за Рая. Не за онзи, от който бяха прокудени, а за онзи, който никога не бяха
познали. Въздишаха дълбоко, душите им напускаха оковите на телата, понасяха се из
далечната омара и за миг лагерът спираше да съществува. Ужасите изчезваха заедно с
телта и стените. Душите им се сливаха една с друга и с целия Космос, издигаха се далеч
над реката и мочурищата към онази възхитителна синя земя на обещанията на хоризонта.
После отново се поглеждаха и в тях се надигаше онази единствена дума, която не
изговаряха на глас, но я чуваха в гласа на другия през метрите, които ги деляха: „Кога?“.
Кога ли щеше да се изпълни копнежът им за свобода, да могат да се обичат на свобода?
Да са свободни заедно, им изглеждаше немислимо, обземаше ги ужасен страх, когато се
сетеха за лагера на смъртта, в който бяха затворени. И когато съзнанията им вече не летяха
на крилете на фантазията, а се връщаха в реалността, пръстите ѝ се свиваха здраво около
телената мрежа, а дланите му стискаха рамката на прозореца, сякаш и двамата се напрягаха
до крайност, за да счупят нещо, нещо, което ги отделяше от всичко.
После въздъхваха отново, но тази въздишка беше съвсем различна. Сега беше пълна с
тъга и съжаление за земята на мечтите, за която бяха убедени, че никога няма да е тяхна.
Същата вечер Ханс се почувства зле. Легна си веднага след проверката и помоли един
от мъжете да му донесе термометър от амбулаторията. Температурата му беше слабо
завишена и осъзна, че страда просто от напрежението на пролетта.
Но защо да не си вземе няколко дни почивка? Паул нямаше да му създава проблеми.
Паул беше влюбен. Вече седмици седеше до прозореца на стаята си и търсеше с поглед
дребната жена, която се държеше така приятелски с милия възрастен мъж. Паул наистина

75
беше станал мил, откакто се влюби в холандска еврейка от женския блок. Вече не
тормозеше санитарите и беше спрял да ги ругае. Чувствата на Паул бяха чисти – честна и
страстна любов.
С Ханс се съюзиха. Ханс отнасяше бележките и пакетите на Паул в Блок 10, а Паул
позволяваше на Ханс да не си дава много зор, когато е възможно. Ето защо Ханс можеше
да си остане в леглото като болен за два-три дни, без да се притеснява. Никой нямаше да
го викне на преброяване. По носачите на казаните изпрати бележка до Фридел, че ще си
почине два дни и тя не бива да се притеснява. На следващия ден получи в отговор по-дълго
писмо:

„Скъпи мой,
Радвам се, че ще си починеш малко и няма да се напрягаш толкова. Мога да понеса
да не се виждаме два дни и без да ми носиш допълнителна храна.
Вчера беше специален ден. Отдавна молех старшата на блока и най-накрая ми
позволиха да изляза с командата по билките. В осем сутринта излязохме от лагера.
Вървяхме дълго и стигнахме близо до Биркенау. Видях там Лоте Спател и другите
момичета, които напуснаха лагера ни миналия месец. Експериментите с някои от тях
бяха приключили. При други се бяха провалили. Но имаше и някои като Лоте и
френските комунистки, които бяха отказали да се подложат на експерименти.
Преди три седмици натовариха на транспорта общо седемдесет като тях. Ужасно е
да видиш тези жени в Биркенау. Как са се променили. Главите им са обръснати до
кожа, боси, покрили телата си с парчета зебло и са вързани една за друга с въже. Знаеш
ли, Ханс, те не са вече жени, те са създания, създания без пол. Нашите момичета все
още изглеждат добре, но за още колко?
За момент поговорих с Лоте. Тя набързо надраска няколко думи за съпруга си
Хайни, но надзирателят дойде веднага и я удари. После я върнаха да носи тухли. Ти
си прав, ако ме пратят в Биркенау, няма да издържа дълго. И така вече кашлям доста.
Беше прекрасен ден. Търсихме билки в гората. Лайка и всякакви други билки.
Използват ги да варят Heilkräutertee. Беше чиста радост, усещаш пролетта във всяко
стръкче, във всеки цвят. Тук в лагера всичко е изсъхнало и мъртво, както винаги, но
гората вече се е съживила, има птици и нови вейки по клоните на дърветата.
Върнахме се късно следобед. Бях останала без крака. Не бях свикнала.
Вечерта беше ужасна. Вчера следобед имаше Standgericht. Пристигнаха три коли
със „съдии“. В близко село бяха събрали повече от триста поляци – цялото му
население. Само двама бяха оправдани. Екзекуциите бяха вечерта.
Чувахме всичко идеално. Съдът се провеждаше във вътрешния двор на Блок 11,
точно до нас. Прозорците от онази страна бяха закрити с дъски и старшата на блока
следеше да не надзъртаме през пролуките, защото иначе щяха да стрелят по
прозорците.
Настроението в блока ни беше по-лошо от всякога. Отговорниците за стаите
беснееха, а чиновничката постоянно ни удряше и риташе. Всички те са жени,
словачки, прекарали дълго време в Биркенау. Естествено, там за тях е било ужасно,
но сега смятат, че трябва и за нас да бъде ужасно. „Ако бяхте в Биркенау, отдавна да

76
 сте умрели“, казват и затова трябва да понасяме грубото им отношение. Все тази
система да си го изкарваш на другите.
В седем часа започна стрелбата. Бяхме толкова изнервени, в стаята беше толкова
задушно и тясно, че всеки залп отекваше през нас. Все едно при следващия щяха нас
да изправят пред стената, толкова страшно беше.
Първо заповед за стрелба, после залп, после извличаха телата. И това не спираше.
Жертвите крещяха. Някакво момиче молеше за милост, защото било още толкова
младо и толкова отчаяно искало да живее. Мъжете викаха всякакви патриотични
лозунги като Hitler verrecke! и Es lebe Polen! 27 . Така или иначе напоследък
настроението в блока ни е много лошо. Сигурно защото е пролет, а си затворен в
мрачна стая с още около двеста жени и чакаш да те извикат. Викат толкова много от
нас. Мога да ти разкажа още за това, горе-долу знам какво правят. Знаеш за
експериментите на Шуман, нали? Той взима гръцки момичета на около седемнайсет
години и ги поставя в електрическо поле с ултракъси вълни, като слага една плоча на
корема им и една на задните части. Така обгаря яйчниците, но електрическият ток
причинява ужасни рани и момичетата страдат от невероятна болка. Щом пооздравеят,
ги оперират, за да видят как са обгорели вътрешните органи, особено яйчниците.
Слава ми обясни, че този метод е пълна лудост. Искат да открият лесна техника за
стерилизация, така че да могат да стерилизират всякакви хора, като поляци, руснаци,
а ако им изнася, и холандци. Но така жените стават не само стерилни, но и ги
кастрират.
След завършването на експериментите пращат момичетата в Биркенау. Месец по-
късно ги връщат за нова операция, за да видят какво е станало. Шуман отстранява
яйчниците им, за да разбере в какво състояние са били. Представи си: девет коремни
операции за два часа и четвърт. Не стерилизират инструментите между операциите.
После са експериментите на Самуел, за които знаеш повече от мен. Почти всички
жени са минали през него, някъде около четиристотин. Изпитват мъчителни болки.
Но това го знаеш. Не може да е вярно, че взима само малко парченце от мукусната
мембрана на шийката на матката, тъй като жените развиват страшни проблеми и имат
нужда от шевове.
Когато Шуман не успя, дойде професор Клауберг. Той явно е известен гинеколог
от Катовице. Инжектира бяла, подобна на цимент течност в матката на жените и в
същото време ги снима с рентген. Клауберт казва, че търси заместител на йодолипола.
Нали разбираш, в Германия няма йод, който да използват като контрастна среда за
рентгенова фотография. Не знам дали е напълно вярно. Може би също се търси
някаква техника за стерилизиране.
Ами стига толкова неприятности за един ден. Не ми се сърди, че не ти пиша по-
хубави неща, но ти толкова много искаше да знаеш всичко, както е.
Довиждане, скъпи, почини си добре...“

Следваха още стотина мили думи и пожелания, които отново разбудиха огромния
копнеж в Ханс. Той скочи от леглото и се облече. Беше три и половина през деня и казаните

27
„Смърт за Хитлер!“; „Да живее Полша!“. – Бел. прев.
77
със супа вече бяха занесени, но той отчаяно искаше да я види, да поговорят за миг, да я
успокои и да се опита да повдигне духа ѝ.
Вратата на Блок 10 беше отворена. Портиерката сякаш я нямаше. Ханс се поколеба за
секунда и после за пръв път влезе просто така, без казан. В коридора видя една холандка,
която отиде да доведе Фридел. Но още щом застанаха един срещу друг, портиерката се
измъкна от една от стаите и започна да вика. С какъв акъл идвал посред бял ден! Ако се
беше овладяла за малко, всичко щеше да е наред, но тя крещеше толкова силно, че нещата
щяха да се объркат. Ханс започна да се изнервя. Изведнъж пред него се появи Гьобел.
Д-р Гьобел беше хилав, нисък човечец с цивилни бричове за езда, което никак не е
подходящо, ако краката ти са като клечки. С лекото си спортно сако създаваше
впечатление за дребен държавен чиновник, купил си нещо от разпродажба на залежала
стока. Но жените го ненавиждаха и се бояха от него.
Клауберг можеше да бъде разумен понякога и често пощадяваше някоя жена, ако тя
имаше някакво основание да го помоли да не я инжектира. Но Гьобел се беше появил преди
две седмици и май беше нещо като надзирател в Блок 10. Вреше си носа навсякъде и
безмилостно принуждаваше всички жени да участват в експериментите. Не беше доктор
по медицина, а фармацевт от IG Farben, компанията, която финансираше опитите и имаше
финансов интерес от новите течности. Гьобел беше груб и саркастичен, притежаваше
типичната подлост на хората, които никога не са научили да водят, но изведнъж получават
власт над другите.
– Нима господинът си мисли, че тук е може би казино?
Ханс обикновено винаги имаше подготвено извинение, но този път в него пламна
мигновена омраза. Беше му невероятно трудно да я потисне и така му се прииска да срита
мухльото на земята, че успя да изцеди от себе си само няколко неразбираеми срички.
– Ще го уредим – каза овластеният човечец и си отбеляза номера отляво на гърдите на
Ханс. Ханс се измъкна и не разказа на никого за премеждието си. На следващата сутрин
Паул дойде при него.
– Синко, какво става? Подадоха номера ти от канцеларията, трябва да отидеш в предната
част на лагера.
„В предната част на лагера“ означаваше при вратите, където беше кабинетът на
рапортфюрера. Трябваше да чака в малкото коридорче пред стаята на старшия на блока.
Рапортфюрерът Кадук се обърна към Ханс:
– 150822.
– Zum Befehl – отвърна той. – На вашите команди.
– Überstellung Strafkommando Birkenau.
Пращаха го в наказателен отряд в Биркенау.

78
 НА ХАНС ОЩЕ МУ СЕ виеше свят, когато пристигна щурмовакът от SS, който щеше
да го ескортира до наказателния отряд. Краката му тежаха като оловни и му беше трудно
да не изостава. По средата между Аушвиц и Биркенау беше големият виадукт над
железопътното депо на града Аушвиц. Оттам пътят следваше едно разклонение на релсите
и след около половин километър стигнаха до Биркенау. Релсите и пътят влизаха в лагера
през портал в основната сграда и минаваха през средата на огромно море от бараки.
Осем или десет странични пътя се отделяха от жп линията под прав ъгъл, а от двете им
страни имаше по трийсет и пет до четиресет бараки. Лявата част на лагера се наричаше
FKL, Frauenkonzentrationslager, или женският концентрационен лагер. Вдясно беше
Arbeitslager Birkenau, или трудов лагер Биркенау. Наричаха го така, макар да беше трудов
лагер по име, условията тук бяха още по-лоши от женския концентрационен лагер. Тук
бяха и крематориумите, четири на брой.
Проверките и инспекциите, раздаването на храна и формирането на командите нямаше
да могат да се организират, ако двеста хиляди затворници имаха свободен достъп до цялата
територия на Биркенау. Ето защо всяка странична уличка със своята редица бараки
образуваше отделен лагер. Всички такива лагери имаха номер или буква и бяха отрязани
един от друг с бодлива тел. В резултат беше възможно съпруг и съпруга или майка и
дъщеря да живеят в Биркенау месеци наред, без да знаят за съществуването си, понеже
всички лагери бяха под строг контрол и единствената комуникация беше между два
съседни.
Но тук контактът между мъжете и жените, макар и много опасен, беше по-широк,
отколкото в малкия и подреден лагер Аушвиц 1. Тук се търсеха и се откриваха в командите
за пренасяне на храната и в много други случаи. В работата си различните началници и
други старши имаха немалко възможности за контакт с жените. Много от женските
команди дори бяха водени от мъже затворници, а много от жените се смятаха за щастливи,
ако имат „богат“ приятел – примерно някой от мъжете, които работеха във вагоните за
хляб и имаха богати доставки, за да удовлетворят глада на приятелките си за храна като
благодарност, че те пък удовлетворяваха глада им за любов.
Една вечер Ханс срещна затворник, който бил в Бухенвалд. Поговориха за „злото“ на
Аушвиц, където затворниците бяха морално по-пропаднали, отколкото в който и да е друг
лагер.
– В Бухенвалд политическите затворници успяха след дълга борба да овладеят цялото
вътрешно ръководство на лагера. Дори няколко есесовци им помогнаха. Ако някой от
зелените, от професионалните криминални престъпници, започнеше да се прави на голяма
работа, получаваше бележка да се яви в лечебницата. Една инжекция и се погрижваха за
него.
– Условията много по-добри ли са от тук? – попита Ханс.
– В Бухенвалд няма „организиране“, само съгласувана кражба от складовете на SS за
общото благо. Ако готвач открадне нещо от кухнята, го пребиват до смърт на място. Всеки,
който разменя цигари за храна, е наказван жестоко.

79
 В Аушвиц не беше така. Там всички по цял ден умуваха как да отмъкнат колкото се
може повече, най-вече за сметка на другарите си. Три минути след проверката вече
действаше пълноценна черна борса.
– В Бухенвалд политическите затворници бойкотираха публичния дом. Нито един
холандец не стъпваше там – твърдеше човекът от Бухенвалд. – Тук не е така. Всички, които
не са евреи и ги допускат там, го посещават колкото се може повече, а нелегалните
сношения между мъже и жени тук в Биркенау са си чиста проституция.
Ханс не беше съгласен.
– Не можеш да прилагаш концепции от нормалното общество в условията на лагерите.
Ако едно момиче се отдава за парче хляб или литър супа, не бива да го съдиш твърде
сурово.
– С проститутките е същото – каза бухенвалдецът. – Не се ли случва често жена да
забременее от любовна афера, да роди незаконно дете и да бъде изоставена от мъжа?
Изключват я от всякакви кръгове и ѝ остава само да проституира заради себе си и детето.
Цял ден трябваше да бързат. Ханс беше в команда в строителството. Дълги колони мъже,
неспирно разнасящи тухли. Понякога носеха железопътни траверси или тежки стоманени
трегери, които смъкваха кожата от раменете им. Не ги биеха много. Вече нямаше
обособени наказателни отряди. Понякога отнасяха удар или по някой ритник с ботуш, но
рядко се случваше някой да бъде пребит до смърт на работа.
Година по-рано положението било съвсем различно. На работа Ханс успя да поговори с
един грък, който в пристъп на разкаяние му беше казал, че веднъж пребили негов приятел,
оставили го полумъртъв, а той също го ритнал два пъти. Тогава според правилника на
лагера не можело да оставиш умрелите да лежат на земята при проверката, а трябвало да
ги внасят вътре. Тези два допълнителни ритника означавали, че можел да отнесе тялото с
друг приятел, а после да си почиват половин ден. Друг път гъркът бил в болницата, а на
нара до него лежал някакъв тежко болен, явно в безсъзнание. Той взел хляба на мъжа, за
да го изяде, но бедният нещастник започнал да вика. Ако другите разберели, че гъркът бил
откраднал хляба на болния, щели да го пребият, докато животът му виси на косъм. Ето
защо притиснал устата на човека, но той пак не млъквал. Натискал и натискал, докато оня
се задушил. Ханс попита бухенвалдеца какво мисли по въпроса със своята ненадмината
лагерна етика. Самият Ханс смяташе, че всички методи да оживееш в лагера, са допустими,
стига да не са за сметка на другар.
Към разговора се присъедини холандски католик, студент по медицина:
– Моят йезуитски наставник веднъж ми даде един пример: двама души седят на дървен
сал, който може да носи само един. Единият бута другия и той се удавя. Виновен ли е? Не,
защото ако един от двамата не беше умрял, и двамата са щели да бъдат загубени.
Ханс сметна, че това е доста опортюнистично като етичен ръководен принцип, но е
приемливо, ако се налага. Примерът обаче не беше приложим спрямо гърка, понеже той
не беше спасил живота си с онова парче хляб. Ако продължавал така, на другия ден щял
да бъде принуден да убие още някого пак за парче хляб, както и на следващия ден. Ако
въпросът е „ти или аз“, всеки ще каже „аз“, но в лагера не е така. Можеш да печелиш облаги
за себе си на гърба на другите, но не и да спасиш живота си за тяхна сметка. И тъй като
няма етична система – християнска или човешка – която да одобрява сдобиването с

80
предимство с цената на по-големи страдания за другите, поведението на гърка не можело
да бъде оправдано.
Такива разговори бяха рядкост, но докато свършеха работата и разпуснеха командите,
идваше време за проверка, която понякога минаваше за половин час, но често се
проточваше два часа, че и повече. Нямаше значение дали е меко пролетно време, или брули
градушка. След проверката се нареждаха на дълга опашка за хляб, а после често имаше
какви ли не инспекции: примерно на дрехите, за да се види дали на гала костюма ти на
ивици не му липсва някое копче, дали са ти чисти обувките, т.е. не са покрити с кал.
Ако вземеш факторите поотделно, беше възможно да живееш в такава команда. Работата
беше тежка, но се търпеше. От ударите болеше, но не те пребиваха до смърт. Не получаваш
много хляб и супа, но пък поддържаха някакво вяло състояние. Но комбинацията от
толкова много работа с бой и малко храна беше непоносима. Най-лошо от всичко беше
липсата на почивка. Работа, проверка, инспекции, разнасяне на храна и когато най-сетне
легнеш на нара в опърпаната компания на осем души от цяла Европа, започваше
безполезната битка срещу бълхите и въшките. Задрямваш, будиш се и се чешеш. После се
овладяваш. Лежиш, без да мърдаш. Остави въшката да си пълзи. Пак заспиваш, пак се
будиш. Спориш със съседите. Разчесваш си краката до рани, усещаш кръвта, раната ще се
възпали, моля, стига толкова чесане. И пак го правиш! Изтощение и никаква почивка, в
пълна мизерия.
През нощта трябва да ставаш, понякога по три пъти, заради супата и първите признаци
на сърдечна слабост. Това означава да се покатериш през трима мъже, да вървиш
няколкостотин метра до нужниците – дъсчен под с не по-малко от четиресет дупки. Отвън
има охрана, никой не може да пикае, ако не е в нужника. Иначе си изкарваш боя.
Съседът ти, някакъв балкански селянин, е по-практичен. Мушнал е незаконно купа за
хранене в леглото и не трябва да става. Но кой ли ще яде от тази купа на сутринта? Не, ти
не можеш така. По-добре да вървиш двеста метра.
Ставаш в четири сутринта. Събличай долната риза, мий се. Няколко капки вода, никакъв
сапун. Подсушаваш се с ризата. Често дори не стигаш до мивката. Може би по пътя ще
намериш локва с дъждовна вода. После, още не е съмнало, се строяваш, за да преброят
командите. Стоиш дълго, дълго време, най-после командата потегля. При портала
началникът докладва: „На строителния обект 693 души“. Страх! Ако са твърде много, ако
660 са достатъчно, оберщурмфюрерът ще посочи трийсет и трима на случаен принцип. Ще
ги отделят настрани и никой повече няма да ги види.
Но виждаш постоянно огъня, вечния огън от комина на крематориума. Гори денем и
нощем. Неспирно осъзнаваш, че там горят хора. Хора като теб, с мозък и сърце, което
изпомпва кръвта им – тази чудотворна течност – през безкрайната мрежа от кръвоносни
съдове, жива в тъканите им, в най-незначителните им клетки. Чудотворното творение на
Бог.
Понякога времето е влажно и димът надвисва над лагера. Тази смрад на опърлено месо,
на пържола на тиган без достатъчно мазнина. Това ти е закуската, защото така или иначе
нямаш останал хляб. В такива моменти не можеш да издържаш повече. Уморен си, болен
и отвратен от себе си, защото си човек, а есесовците също са „човеци“.
Пет седмици по-късно идва писмото: „Издирих те! Откри те един мъж, който носи храна
в лагерната ви кухня. Ще говоря с лагерния лекар. Издръж още малко“.

81
 Минава още седмица, преди чиновникът на блока да го вземе. Отписаха Ханс в
административната сграда и го пратиха обратно в Аушвиц.

82
 В БЛОК 9 БЯХА станали големи промени. Имаше нов старши.
Предната седмица лагерният лекар беше дошъл да избира „мюсюлмани“. Когато на
другия ден пристигнали камионите, за да натоварят нещастниците, липсвал един,
италиански евреин. Страшен скандал. Вечерта човекът се върнал сам. Излязъл със
строителната команда и цял ден носил торби с цимент. Когато свършили работата,
началникът дори го похвалил за усърдието му. Искал само да докаже, че не е слаб като
„мюсюлманин“, че все още може да работи здраво.
Лагерният лекар, който се върнал на следващия ден, не възприел логиката му. Веднага
наредил да отведат мъжа и повикал Паул. Недопустимо било да позволи нещо такова да се
случи в неговия блок. Надявал се поне да е пребил евреина. Но Паул бил упорит и понеже
бил влюбен в еврейско момиче, съчувствал силно на всички евреи в лагера.
– Не бия болни хора.
Лагерният лекар се разкрещял, че в крайна сметка комунистическата сган винаги си
показвала истинското лице. Комунистите обичали евреите, били боклуци, мръсни червени
свине. Лекарят ударил Паул право в лицето. Веднъж, два пъти, три пъти, докато кръвта не
потекла от разбитите му устни. Половин час по-късно имали нов старши. Казвал се
Злобински, поляк, бившият портиер на блок 21. Знаело се, че бил лукав и груб. Бил труден
характер, инспектирал леглата, ругаел, ако види и една сламка на пода, и юркал всички да
работят колкото могат.
След две седмици обаче и той се влюбил в момиче от Блок 10. Започнал да прекарва
целия ден седнал до прозореца и санитарите пак можели да подремнат и да оставят
отговорниците по реда – възстановяващи се пациенти – да вършат цялата работа.
В деня след завръщането си Ханс отиде до Блок 10 с командата с казаните, за да види
Фридел. Бяха толкова щастливи, че премеждието му беше завършило така добре.
– Как ме измъкна? – попита той.
– Отидох при Клайн, лагерния лекар, обясних му какво се беше случило, че си мой
съпруг, и той си записа номера ти.
– Не мога да го проумея. Това е същото куче, което изрита Паул миналата седмица, след
като отначало направи подбор. В началото на месеца беше в Биркенау и изчисти целия
чешки семеен лагер за два дни. Хиляда мъже бяха натоварени в работните транспорти. Пет
и половина хиляди излетяха през комина: старци, жени и деца.
– Това често се случва. От младите есесовци не можеш да го очакваш, но по-възрастните,
които извършват престъпления в големи мащаби, понякога проявяват човечност за по-
дребни неща, като сега с теб.
– Не смятам, че това е точка в тяхна полза – каза Ханс. – Тъкмо обратното. Младите са
възпитани в духа на кръв и почва. Друго не знаят. Но по-старите, какъвто е лагерният
лекар, показват, чрез тези дребни деяния, че все още са запазили по нещичко от
възпитанието си. Не са приучени на такава безчовечност от ранна възраст и не изпитват
нужда да я приемат. Ето защо са по-виновни от младите нацистки овце, които друго не са
видели.

83
 Поговориха още малко. Фридел му каза за инжекциите със заразена с малария кръв и за
силната треска, от която жените страдали заради изкуствено причинената им малария.
Вече било по-лесно да се влиза в Блок 10 и не било толкова опасно да се стои тук.
Редовно товареха на транспортите големи групи поляци и това отваряше пред евреите
възможности да заемат по-добри постове. Вече можеха да работят в складовете за дрехи и
във фотографското студио. Имаше няколко дори в кухнята, а евреите лекари вече не ги
пращаха на най-мръсната работа, а всъщност дори вършели някои медицински процедури.
Затова вече било възможно евреин да влезе в Блок 10 под претекст, че има някаква работа,
преди поляците пазели такива приятни задачи за себе си.
От една страна, животът им беше много по-поносим заради полските транспорти. От
друга, това силно ги притесняваше. Товареха поляците и руснаците на транспортите.
Немците от Райха, стига да не са политически затворници, бяха привлечени към SS.
Всичко това очевидно беше повлияно от отстъпването на немците и постоянно прибли-
жаващия се фронт.
Сега, през лятото на 1944 г., руснаците вече бяха стигнали Радом, по средата между Лвов
и Краков. Бяха само на двеста километра от Аушвиц. При следващата офанзива можеха да
стигнат до лагера. Какво щеше да стане тогава с обитателите му?
Изказваха се различни мнения. Първо, евакуация на лагера. Това нямаше да е лесно,
защото, макар броят им да беше силно намален, в целия комплекс Аушвиц пак имаше
около 120 000 затворници. Други бяха убедени, че немците ще ги изтребят до крак. Съвсем
малко оптимисти вярваха, че те ще оставят свидетели на безчинствата им да попаднат живи
в ръцете на руснаците.
Живееха сред вълнение и нарастващо напрежение.

Кулминационната точка ги връхлетя през юли: „Фюрерът е мъртъв. Вермахтът и SS се

бият едни с други навсякъде. Генералите са свалили правителството“. Никога преди не се
бяха появявали такива слухове и никога не им бяха вярвали така.
Но макар на другия ден да се твърдеше, че войната е свършила и новото германско
правителство е започнало преговори със съюзниците, есесовците останаха на постовете си.
Въпреки това слуховете бяха по-близо до истината, отколкото преди. Дни по-късно
прочетоха във вече остарял вестник, за който не-евреите можеха да се абонират, как в
действителност се беше развил случаят с Фон Вицлебен.28
Слуховете, които се носеха из лагера, винаги бяха карикатура, преувеличение на
реалността, но нещо със сигурност се случваше, макар и често да беше трудно да се разбере
истинският мащаб на фактите.
В Блок 10 положението също беше такова. Вече от половин година не спираше да се
говори, че Блок 10 ще бъде преместен. На няколкостотин метра от лагера беше построен
нов комплекс блокове, там се настаниха есесовците, а една от сградите уж щяла да бъде за
Блок 10.

28
Ервин фон Вицлебен, германски офицер, е главният конспиратор в неуспешния заговор за убийство
на Хитлер през 1944 г. Измъчван е и на 7 август е осъден на смърт от нацистки Народен съд, известен
като Volksgerichtshoff, който имал юрисдикции над така наречените „политически престъпления“. – Бел.
авт.
84
 Винаги се страхуваха от предстоящата раздяла. Но нищо не се случваше. Докато през
август слухът не придоби по-конкретна форма. Пет от новите сгради щели да бъдат женски
блокове. Блок 10 щял да бъде разположен там заедно с по-добрите женски команди, като
онези в пералните на SS и във фабриките за муниции.
Изведнъж настъпи и денят на преместването. Жените стояха строени часове наред
отвън: броене, броене и пак броене. Никой не разбираше какво чакат, но Ханс и Фридел
бяха доволни. Наоколо почти нямаше есесовци и можеха да говорят на воля, по-дълго от
преди. Това сбогуване се превърна в техния най-дълъг и най-спокоен разговор от цяла
година. Ханс искаше да знае какво щеше да се случи с тях в новия блок.
– Мисля, че ще продължат с експериментите. Тази седмица в Блок 10 работиха под
голямо напрежение. Явно никой, който не е в списъците на Клауберг и Гьобел, няма да
бъде допуснат да отиде в новия блок, а това означава да са го инжектирали поне веднъж.
Персоналът вече също не е изключен.
– А ти как успя да се измъкнеш от това? – попита Ханс, ужасен, че тя ще му признае
онова, от което се беше опасявал толкова време. Никога не беше изоставял надеждата си,
че ще се спасят от тук живи, но ако Фридел е била gespritzt, можеше да е завинаги
безплодна. Тя виждаше колко е изплашен.
– Трийсет и четири медицински сестри и други от персонала все още не са подлагани на
процедури. Трябваше да се явим пред Клауберг и да обясним защо все още не сме минали
по реда си, и да ни кажат кога да отидем на тестове. Отказалите щяха да бъдат пратени в
Биркенау. Когато застанах пред него, му казах, че страдам от възпаление на бъбречните
легенчета.
– Да – съгласи се той, – значи в момента е невъзможно. Това може да е фатално.
– За щастие, никой не ме прегледа, защото това възпаление ми мина още преди месец.
Беше удивително, че тя беше казала единственото нещо, което беше право в целта. Тя
беше профан в медицината, но сигурно имаше невероятна интуиция.
Към обяд жените тръгнаха. Вече нямаше да могат да се виждат, когато пожелаят, но
мъжете на работа в новите блокове пак можеха да носят бележки и пакети. Фридел щеше
да се опита да идва на прегледи при зъболекар или радиолог колкото се може по-често, и
така все пак щяха да могат да се срещат.
Повечето от мъжете не знаеха нищо за съпругите си. Някои като Ели знаеха, че са
мъртви, но дори онези, които бяха разбрали, че жените им са в близки лагери, например
Биркенау, никога не бяха имали шанс да се свържат с тях. Ханс и Фридел нямаше от какво
да се оплакват.
Проверката свърши и Ханс и Ели се разхождаха по Биркенале. Още беше потискащо
горещо. По-късно тук щеше да е претъпкано, но засега повечето затворници бяха по
блоковете и чакаха хляба си. Мяркаха се само някои от по-важните и санитарите. На
пейката седяха д-р Валентин и професор Мансфелд.
– Значи вече пак си нормален, а? – викна Валентин на Ханс.
Ханс не осъзнаваше, че се беше държал ненормално. Седнаха на тревата до по-
възрастните си колеги.
– Да си тъжен, ми се струва съвсем нормално – каза Ханс.
– Да си беше видял физиономията през целия ден. От какво има да се оплакваш? Със
сигурност ще ти се отвори нова възможност да се свържеш с жена си.

85
 – Да, но съвсем няма да е толкова лесно, а ако тя има някакви трудности, няма да мога
да ѝ помогна.
– Че какви трудности може да има сега? – попита професорът.
– Ще се изненадате, професоре – отвърна Ели. – Способни са на още много. Първо, там,
в новия блок, има два рентгенови кабинета. Могат да работят с по-голям размах, отколкото
в Блок 10. А може би сте чули за новите тестови експерименти, които ще провеждат. В
новия блок има редица малки стаички, които очевидно са предназначени да събират
жените с мъже. От резултатите може да се види дали методите на стерилизация са
ефективни, или не.
На Ханс не му се вярваше.
– О, я стига, разправя се какво ли не. Както се говори, че на 1 септември щели да отворят
публичен дом за евреи.
Ели смяташе, че двата слуха не са безпочвени.
– Може пък тестовете да се провеждат в нещо като публичен дом.
– Тогава се надявам нито един мъж да не ходи там.
– Не ставай смешен – намеси се в разговора професор Мансфелд. – Ако на някого му
мине през ум да иде там, няма да го разубедиш.
– Жена му дори не е инжектирана. Какво да тестват? – попита Ели.
– А това не означава нещо особено – продължи професорът. – От нашите върховни
владетели не бива да се очаква някаква логика. Експериментите им не са нито логични,
нито систематични. Това са просто хрумвания. Пробват каквото им мине през акъла.
Миналия месец в един лагер близо до Хожув обершарфюрерът заключил трима мъже и
три жени в малка стая за няколко дни. Взел им всички дрехи и наблюдавал отблизо
поведението им. После натъпкал един от мъжете с храна, дал на другия да яде нормално,
а на третия нищо не дал. Опитвал се да изследва въздействието на храненето върху
сексуалното представяне. Дори дете разбира, че нещо такова е пълна лудост.
– Именно, това е лично хрумване – съгласи се Ханс. – Да вземем като пример
изследванията с успокоителните. Миналата седмица един есесовец дойде в Блок 19 и
подбра трима души. Дадоха им прахчета, разтворени в истинско кафе. Малко след това и
тримата заспаха. Двама така и не се събудиха, а третият се надигна след трийсет и шест
часа. Представям си как са стигнали до идеята за такова „изследване“. Господинът от SS
бил леко разстроен от случая с Фон Вицлебен и не можел да спи нощем. В домашната си
аптечка намерил някакви прахчета от Канада, но малко се плашел да ги пробва. Защо пък
да не проведе „научен експеримент“ с няколко затворници?
Ели го прекъсна:
– Пълна глупост е дори да се опитват да анализират такъв експеримент. Загуба на време.
Експериментът в Хожув не е нищо повече от перверзно удоволствие за човек, който е
искал да наблюдава сексуалния живот на тези хора. Експерименти като онези в Блок 10 са
съвсем друга работа.
– Грешите, сър – обади се професорът. – От хуманитарна и научна гледна точка нито
един от експериментите, проведени от германците, всъщност от цялата германска наука от
1933 г., не е и на косъм по-добър. Основен фактор, разбира се, е прогонването на
еврейските учени. В цялата история на германската наука има забележително голям брой

86
еврейски и чужди учени. Сред „немските“ учени има особено много поляци. Хора като
Коперник са присвоени от пропагандата, за да демонстрират германското превъзходство!
– Ами ако Хитлер не беше изритал евреите?
– Германската наука пак нямаше да даде много резултати. В крайна сметка науката
означава да изследваш и да правиш заключения. В Германия заключението се определя
предварително. То трябва да е в съгласие с държавната догма. Ако става дума за чисто
технически открития – за военната индустрия или в сферата на медицината – резултатите
от изследванията се приемат с радост, но ако германски учен дръзне да навлезе в сферата
на историята или философията, той още от самото начало си знае какви заключения трябва
да даде изследването му, а ако е достатъчно глупав да представи резултат, който
противоречи на доктрината на националсоциалистите, няма да го бъде дълго.
– Разбирам това отлично, професоре. Но да се върнем на нашите жени. Това тук са чисто
технически експерименти, така че биха могли да бъдат проведени както трябва.
– Науката е система, която се е развила в услуга на човешкото общество. Ето защо дори
само по тази причина изследванията на масовата стерилизация не могат да стъпят на
научна основа. Защото германската наука не служи на човечеството, а на германската раса.
Погледни към практиката. Кой има роля тук? Клауберг, Гьобел, хора от Гестапо и Самуел,
който се опитва да си спаси кожата. Експериментите се провеждат от шарфюрер, който си
няма никаква представа, а е получил власт заради бившата си кариера на продавач на четки
за зъби. Не, сър, изследвания, които противоречат на всички човешки принципи, нямат
нищо общо с науката. Ако някой от моите бивши помощници в лабораторията се отнася
към животно, както тук се отнасят към жените, лично ще го изхвърля през вратата.
Думите на Мансфелд им направиха голямо впечатление, но щом свърши, към тях се
приближи пратеник от Блок 9 и им каза да се връщат веднага. Същата вечер се местеха в
Блок 8. За два часа трябваше да работят много здраво: да разглобят шкафовете и масите,
да опаковат медикаментите. За щастие, пристигна нова заповед. Ще се местят утре.
Беше ден на усилена работа: да пренасят пациенти, сламеници и легла. Блокове 9 и 10
щяха да бъдат за циганите. Цели семейства: мъже, жени и купища деца. Те бяха приви-
легировани затворници, които по неизвестни причини се бяха спасили от Биркенау и ги
пращаха в лагери в Германия. Като цяло нямаше особена разлика в отношението към
циганите и евреите. Циганите бяха много по-малка група от евреите и имаха далеч по-
маловажно социално положение в различните европейски страни, но в Биркенау „излитаха
през комина“ по същия начин. Но това беше още едно доказателство, че гоненията срещу
евреите не бяха само „антикапиталистическа борба срещу световната еврейска
плутокрация“.
SS имаше богат опит в омразата и беше орган за потискане на собствения си германски
народ и свързаните с него нации. Есесовците упражняваха методите си върху евреи,
руснаци и цигани под мотото за чистота на нацията. Лагерите Елеком в Холандия на ъгъла
с горите Велуве и Щутхоф близо до Гданск 29 официално се смятаха за тренировъчни
лагери на SS – Schulungslager. Там членовете на SS можеха да задоволяват садистичните
си пориви, надигащи се в тях, и понеже им представяха такива възможности за
удовлетворение, си останаха послушни последователи на Хитлер до самия край.

29
На немски Данциг, град на балтийския бряг на Полша. – Бел. авт.
87
 След седмица бяха изчистили блока и го бяха пооправили. Пациентите бяха завити с
одеяла, изцапани с изпражнения и урина от предишни болни. Носеха долни ризи, които
биваха „дезинфектирани веднъж месечно“, но никога не ги перяха и затова бяха на кафяви
петна от кръв и на черни точици от отпадъците на бълхите. Но на пръв поглед всичко беше
чисто, подовете бяха чисто бели, а леглата съвестно боядисани. Седмицата им костваше
доста, тъй като не получаваха от официалното снабдяване и трябваше да плащат за боята
на леглата и вратите с храна, с хляб и маргарин и съответно пациентите оставаха лишени.
За нещастие, на деветия ден пристигнаха още цигани и Блок 8 се премести в Блок 7. В
лагера вече имаше две хиляди цигани и бъркотията беше по-голяма от всякога. В крайна
сметка Аушвиц беше „лош“ лагер. Около трите цигански блока опънаха бодлива тел,
винаги имаше по двама стражи на пост, но това не пречеше при телта да се развърти
оживена търговия.
Циганите получаваха повече хляб от останалите и го разменяха срещу салам и картофи,
вкарвани контрабандно в лагера от затворниците с по-лек режим. Това доведе до
обезценяване на хляба. Ако дажба хляб в началото струваше дванайсет картофа, сега за
нея даваха само по седем.
Циганите свиреха и танцуваха по цял ден, а мъжете по оградата оплакваха очи, докато
охраната не ги пропъдеше с удари или не им налагаше наказания, че се мотаят из лагера
през работно време. След падането на нощта обаче нещата съвсем излизаха от контрол.
Тогава мъжете от лагера намираха как да влязат в блоковете на циганите, а много от
техните жени се промъкваха през бодливата тел, за да могат да си напълнят стомасите
както трябва, и да подсладят живота на началниците и старшите на блоковете, които често
имаха собствени стаи в блоковете на работниците. Но можеха да минат и без стая, стига
да има нещо за ядене и пиене.
Проверки посред нощ. Есесовците търсеха жени във всички легла из целия лагер.
Толкова много жертви! Всяка сутрин трябваше да поправят бодливата тел пак и пак. На
Ханс бъркотията не му харесваше. Да гледаш как циганите се радват на живота, само
напомняше още по-остро за всичко, което ти липсва в лагера. Все по-силно се чувстваш
като жив погребан. Не се вълнуваше от жените на циганите.
Времето, което преди отделяше да стои до прозореца на Фридел и да ѝ говори, сега
използваше да е в компанията на другите лекари на горния етаж или да разговаря с
професор Фрайда, амстердамски професор по икономика, който беше пациент в болницата
вече седмица. Възрастният мъж беше пристигнал с последния холандски транспорт. При
слизането от влака по случайност беше попаднал в правилната редица. В Аушвиц го
разпределили в пътната команда. След само няколко седмици дърпане и бутане на фургони
вече не можеше да си стои на краката и го приеха в болницата. Скоро стана много
популярен сред лекарите заради приятелското си и скромно отношение. Смятаха, че le
professeur hollandais е trés charmant. За Ханс обаче той беше голяма грижа.
Сутринта, още преди камбаната, мъжете вече се бутаха на прозорците на Блок 7, който
се намираше срещу Блок 8, за да видят как жените се мият. После идваше старшият и
прогонваше пациентите обратно по леглата. Но не влизаше в стаята на санитарите и те се
забавляваха дълго с еротични разговори със знаци с жените на циганите, коя разсъблечена,
коя не съвсем.

88
 В ситуация, при която дори свети Антоний би се поддал на изкушението, Ханс хвърляше
по някой поглед към другия блок, но често крадешком, защото от гледката на жените
копнежът му по Фридел само се засилваше.
Поддържането на комуникацията не беше лесно. Кребс, холандският зъботехник, вече
беше прекарал няколко дни в килията, защото предавал писма на жените. Сред тях беше и
едно от Ханс. На разпита Кребс обяснил, че това е писмо от мъж до собствената му
съпруга. В него нямало нищо особено. Кребс беше един от малкото важни холандци и
имаше късмет, че е така, защото с помощта на началника му, оберщурмфюрера на
зъболекарската клиника, нещата скоро се уредиха.
Посещението на Фридел в болницата също не беше минало добре. Тя идваше всяка
сряда, когато момичетата бяха на консултации, но лекарят към SS все беше там. Той беше
мръсен тип, румънец. Чужденците в SS винаги бяха по-жестоки от немците. Той
вгорчаваше живота на жените, стоеше над главите им, докато ги преглеждаха, а след това
често изчезваше на горния етаж с някоя от тях и я вкарваше в кабинет за очни прегледи
или в аптечното.
Мъжете бързаха да поговорят с жените си. Този път там бяха Ханс, Майзел и Де Хонд,
който беше пуснат за малко от втория есесовски лекар. Фридел му разказа за новия блок.
Там нямало експерименти. Момичетата били разпределени във всякакви команди. Тя била
в нощната смяна, шиели дрехи. Не било лесно, дванайсет часа на крак на тавана в
прахоляка. Съшивали стари дрипи, а ако не изпълнела нормата си, я удряли. Не можела да
понася праха и не спирала да кашля. Скоро румънецът се върна. Пиеше и направи някои
мръсни забележки, преди да изпъди всички.
Кога щеше да види Фридел отново? Трябваше да измисли нещо по-добро. Това се случи
в сряда. В четвъртък всички цигани напуснаха и в петък трябваше пак да се местят.
Връщаха ги в Блок 9, който вече беше в много по-лошо състояние.
На следващата сутрин: Achtung! Lagerartzt! Той не отиде в отделенията, където все още
беше пълна бъркотия, а се насочи право към стаята на старшия на блока, където няколко
минути разговаря с главния лекар. След като си тръгна, Циелина събра всички лекари в
амбулаторията.
Трябваше да съставят списък на всички пациенти. До всяко име лекарят беше длъжен да
попълни дали пациентът може да бъде изписан, а ако не – още колко трябва да остане в
болницата – седмица, две, три или повече от три. Израженията на всички бяха мрачни,
защото разбираха, че тук се крие нещо гнило, а дискусията се разгорещи, докато се
опитваха да определят горната граница – колко време ще е позволено на някого да бъде
болен, без да рискува да отиде в газовата камера.
Ханс разговаря доста време с Флешнер, френския лекар, който лекуваше Фрайда, за
съдбата на професора. Не можеха да кажат, че е здрав. Ако го направеха, щяха да го
изпишат, а той в момента не можеше да извърви и сто метра. Но не смееха и да напишат
„повече от три седмици“. Това щеше да реши участта му. Още по-лошо беше, че лагерният
лекар беше взел всички картони със себе си, така че вече нямаше как да направят така, че
професорът просто да изчезне от документите.
Повикаха Циелина и заедно решиха да пишат три седмици. Ханс никога през живота си
не беше съжалявал толкова за взето решение.

89
 На следващия ден пак донесоха картоните, но без тези на евреите, които трябваше да
останат в болницата повече от две седмици. На следващия ден тези пациенти щяха да бъдат
откарани „да работят в тъкачната фабрика в Биркенау в лека команда“. Тъкачната фабрика
била „най-голямата в света“. Под този претекст вече бяха пратили два милиона души в
газовите камери.
Циелина освободи Ханс за неделя сутринта. Началникът на пътната бригада беше
приятел на Лен Сандерс и благодарение на препоръките на Лен и на пакет цигари, принос
за целта от полски пациент, щеше да позволи на Ханс да тръгне с отряда му. Трийсет мъже
работеха в новия женски лагер и щяха да вкарат Ханс нелегално с тях.
Той не беше единственият гост. Поне половината от неделната команда се интересуваше
от момичетата. Есесовците още не бяха разгадали този номер и затова мъжете можеха да
се движат из женския лагер сравнително необезпокоявани. Стига да носят лопата и
няколко трупи, за да могат веднага да се захванат за работа, ако наоколо се появи есесовец
или някоя от надзорничките на жените, обясни им началникът на отряда.
Различни момчета изчезваха в едно от таванските помещения с приятелките си, но
Фридел не се вълнуваше от такава „открадната любов“. Стояха зад една врата в блока ѝ и
можеха дълго време да разговарят необезпокоявани. Ханс си изля сърцето пред нея за
Фрайда.
– Нищо не можеш да направиш – успокояваше го тя. – В повечето случаи, когато не
дадеш на пациента най-доброто лекарство, никой не може да те вини, макар че си можел
да очакваш много повече от себе си за взимането на правилното решение при такъв злобен
номер.
Това беше вярно и Ханс се опита да не задълбава в чувствата си на разкаяние.
На следващия ден пристигнаха камионите. Ханс се чувстваше ужасно. Ето че тръгна и
професор Фрайда, бивш ректор на университета на Амстердам, човек, който някога беше
връчил почетна степен на кралица Вилхелмина. Той стисна ръка на Ханс и го помоли, ако
оцелее, да предаде уваженията му на обичните му хора.
– Но професоре, вие сам ще ги видите отново.
Какво друго да каже? Нямаше кураж просто да признае истината. Трябваше да поддържа
лъжата за Биркенау.
После дойде есесовец и подкани професора да побърза към камиона. Облечен в мръсна
долна риза и с дървени налъми, един от най-известните и най-уважавани академични умове
на Холандия се качи в каросерията на камиона, който щеше да го откара в газовата камера.

С есесовците човек никога не можеше да бъде сигурен. Ставаш свидетел на крещящи

противоречия: на сутринта, когато хиляди маршируват по петима в прави линии, за да
посрещат ден на удари, глад и убийствено тежък труд, при портала свиреше оркестър от
петдесет затворници. Щом лекарите трябваше да съставят списъци кои болни бяха годни
за подсилено хранене, и ги предадяха, още на другия ден камионите откарваха
недохранените нещастници в газовите камери.
Жените еврейки, робините, можеха да бъдат бити без задръжки. Но ако някой есесовец
почувстваше необходимост, можеше също така просто да отведе момичето със себе си:
„Ако не искаш, ще използвам сила“. Ако хванеха затворник да „организира“ парче хляб,

90
го биеха с пръчки. Но търговията със злато и диаманти, а и в кланицата (веднъж заклаха
четиринайсет прасета наведнъж) минаваше през SS.
През есента на 1943 г. в Майданек, концентрационен лагер край Люблин, беше разкрит
заговор за саботаж. Есесовците решиха да ликвидират всички осемнайсет хиляди евреи за
един ден. Беше изкопан огромен правоъгълен трап. Хората се събличаха от едната страна
на ъгъла, минаваха от другата страна и там ги застрелваха. Трясъкът на картечниците и
виковете на жертвите бяха заглушавани от пет оркестъра.
Лагерният лекар Клайн беше експерт по подбора. Една вечер всички обитатели на лагера
трябваше да минат голи край рапортфюрера в старата пералня. Съблякоха се навън на
Биркенале. На входа на пералнята стояха няколко старши на блокове и удряха всеки. Който
се препънеше на прага, беше обявяван за „мюсюлманин“. Който преминаваше с издути
гърди покрай господата, се спасяваше. Така събраха около хиляда души и ги натъпкаха в
празен блок. През нощта всички не-евреи бяха пуснати. На следващия ден евреите минаха
покрай лагерния лекар между Блок 8 и Блок 9, а той проверяваше да не би сред тях да е
останал някой здрав. Разговаряше оживено с лагерфюрера Хьослер и през повечето време
беше с гръб към преминаващата колона. От време на време се обръщаше и посочваше
някого наслуки. Човекът за малко беше спасен.

91
 ПО ТОВА ВРЕМЕ в лагера Блокове 22 и 23 бяха обградени с бодлива тел. Явно там
щяха да местят жените. В Блок 23 направиха малка амбулаторна клиника.
Фридел започваше да изглежда все по-зле и по-зле. Не можеше да се справя с нощните
смени в шивашката работилница, кашлицата ѝ се влошаваше и редовно вдигаше
температура. Ханс реши да отиде при лагерния лекар и да помоли да я пратят в новата
амбулатория като санитарка.
Валентин, главният лекар на отделението на горния етаж, реши, че Ханс е полудял.
Лагерният лекар направо щял „да му избие зъбите“. За такова безочие можел да го изрита
от болницата в някоя тежка команда. Не беше позволено дори да знаеш, че жена ти е там,
камо ли да разговаряш с лагерния лекар за нея.
Но Ханс разчиташе, че ще се прояви непостоянната, двойствена личност на офицерите
от SS. И разбира се, същият човек, който беше пратил хиляди на смърт, защото са болни
или слаби, нямал нищо против Фридел да бъде прехвърлена от шивашката работилница в
амбулаторията в Блок 23, „защото така ужасно кашля от праха в онези стари дрехи“.

След масовия подбор, при който беше отведен и професор Фрайда, болницата се
изпразни наполовина. Санитарите започнаха да се притесняват. „Още една такава селекция
и с нея ще се отърват и от няколко санитари. Твърде много сме.“
Опасността надвисваше и изведнъж се налагаше да са герои. Преди никой дори не
помисляше за съпротива, но сега усещаха, че не могат просто да се оставят. Една вечер
Клемпфнер, чешкият лекар от отделението на горния етаж, викна Ханс и Ели в стаята си.
– В лагера има организация. Разбира се, не мога да ви кажа никакви подробности, но в
нашия блок вече петнайсет души искат да ме последват. Ще се присъедините ли?
– Естествено – каза Ели. – Какво имаме да губим?
– Ако нещо предстои да се случи, ще повикам един от двама ви да получи инструкции.
После всичко ще е ясно.
Никога не бяха стигали толкова далече. След около седмица пристигна заповед: Блок 9
се разпускаше. Пациентите и санитарите се местеха в Блок 19 (друг болничен блок, също
наполовина празен). Отделението на Ханс оставаше както си е. Циелина също пак щеше
да бъде главен лекар. Старши на Блок 19 беше Сеп Ритнер: истински гигант, комунист,
прекарал осем години в лагерите, но винаги проявяващ слънчев виенски хумор, „виенска
кръв“, която отказваше да бъде охладена от тиранията на прусаците. Ханс го познаваше,
откакто беше пристигнал в Аушвиц, и двамата бяха близки приятели. Хубавият живот вече
можеше да започне.
В Блок 19 Ханс се издигна и стана важен. Оходски, лекарят на отделението, беше
откаран с транспорт, и Циелина, който вече се занимаваше с лечението на не-еврейските
пациенти, остави повече или по-малко всичко на Ханс.
Сега лекуваше пациенти, не се налагаше да се занимава с мръсна работа, беше в много
по-близък контакт с болните и така му даваха повече от колетите си.
Всеки ден отиваше да види Фридел и да ѝ даде някои от съкровищата си. В крайна
сметка тя вече се беше върнала в блок в лагера. Разбира се, беше опасно! Само през
първите седмици двама мъже бяха застреляни, защото се опитвали да разговарят с жените

92
през оградата. В неделя вечерта на мушката попадна осемнайсетгодишно момче. То беше
открило сестра си, която не беше виждало от половин година. Но най-големите измами
винаги остават ненаказани най-дълго. Ето на какво разчиташе Ханс, докато всеки ден се
промъкваше през вратата на Блок 23, понесъл апарат за измерване на кръвното налягане
или бутилка под мишница. Понякога с друг лекар носеха кантар. Колкото повече се
забелязваха, толкова по-добре. А ако някой от охраната на SS започваше да задава въпроси,
те се представяха за лекари по работа, отиващи в женската амбулатория.
Единствената опасност идваше от румънския ротенфюрер, който много добре знаеше,
че Ханс нямаше абсолютно никаква работа в блока. В един случай ги хвана как седят и си
говорят. Заплаши ги и изрита Ханс навън, но не предприе нищо повече.
Една неделя скоро след Нова година при Ханс дойде Алфонсо Колет. Той беше новият
началник по дезинфекцията. Беше испанец, един от многото лоялисти, избягали от режима
на Франко. Във Франция попаднал в ръцете на немците – от трън, та на глог – и се озовал
в концентрационен лагер. Тук, в Аушвиц, беше централна фигура сред малка група
испанци и Rotspanier, „червени испанци“ или немци, сражавали се на страната на
правителството в Испанската гражданска война. Франко ги предал на Хитлер и ги пратили
в концентрационни лагери.
– Ще дойдеш ли в Блок 23? – попита го Колет.
– Какво ти е обяснението?
– Мен никой не ме разпитва. Така или иначе утре моите момчета ще дезинфектират Блок
23. Ето защо искам да отидем там днес и да огледам какво трябва да бъде направено.
Колет беше приятел със Сара, белгийка и действаща старша на блока. С Ханс тръгнаха
след обедната супа и прекараха целия следобед в стаята на старшия в Блок 23, разговаряха
с жените оживено, без да спират, и си прекараха чудесно. По-късно при тях дойде и
началникът от кухненския блок. Той имаше връзка със старшата на блока и донесе бутилка
джин.
Чиновничката на блока стоеше при оградата и щеше да вдигне тревога, ако някой
есесовец тръгнеше към блоковете на жените. Мъжете от отрядите на работниците, които
искаха да погледат момичетата в свободния си неделен следобед, бяха отпъждани с
юмруци, но на охраната дори не ѝ хрумваше, че някой може да е толкова дързък като Колет
и Ханс. Да откраднеш половин милион е по-безопасно, отколкото половин гулден.
Колет им разказа за новия еврейски старши на лагера. Всички поляци бяха откарани с
транспортите, а повечето немци бяха привлечени към SS, затова почти всички останали в
лагера бяха евреи. В резултат дори бяха назначили евреин за старши на лагера, но след два
дни човекът полудял. Развил мегаломания. Лежал си на леглото в стаята, когато влязъл
вторият рапортфюрер Кадук и му наредил да стане. Но старшият на лагера отвърнал, че и
през ум не му минавало да остави Кадук да му нарежда какво да прави, и че той, като
старши на лагера, не му е момче за поръчки. Станал страшен скандал и сега старшият на
лагера бил в карцера.
Жените се смееха от сърце, защото за някого в концентрационен лагер е наистина много
смешно да чуе, че затворник, пък бил той и старши на лагера, се държи така с рапортфюрер.
Ханс обаче имаше по-добра информация:
– Случилото се никак не е смешно. Историята на Алфонсо е официалната версия, както
я разказват от SS, в действителност случаят е съвсем различен. За лагера дошли пакети от

93
Червения кръст и на немците им трябвал подпис от представител на затворниците като
доказателство, че са ги раздали. Старшият на лагера отказал да подпише. Сега е в карцера
и определено няма да излезе жив оттам.
Джинът на началника от кухнята се оказа по-силен от тъжната съдба на старшия на
лагера, така че духът им не унива особено. За шестимата имаше само три стола, но се
държаха в рамките на приличието, макар че, разбира се, рамките на приличието тук бяха
малко по-различни, отколкото у дома.
Фридел беше твърде влюбена, за да приказва много, но Сара водеше разговора. Бъбреше
за голямата група мъже, които били в блока вечерта на Нова година. Подкупили дежурния
блокфюрер с бутилка джин. Ханс имаше своя информация за развихрилото се празненство.
Скоро евреите не само можеха да попаднат в по-хубави работни отряди, ами дори ги
взимаха в оркестъра. В Аушвиц били докарани музиканти евреи от всички околни лагери.
Направили си суинг оркестър. Изцяло холандски, защото най-добрите музиканти били
холандски особено когато ставало дума за джаз. Там били Жак де Вриес и Морис ван Клеф,
Лекс ван Верен и Сали ван ден Клот, както и Аб Франк, капелмайстор на Боувместер Ревю.
Ханс беше свирил с тях на кларинет. И той беше там на Нова година, но беше отишъл
право в стаята на Фридел. Сара нямаше как да го знае, а и нямаше никаква причина да ѝ
казва.
Полупияната Сара не спираше да бърбори. Сега пък за сауната. Сауната беше голямата
умивалня с двеста душа. Командата, която работеше там, беше най-популярната. Там се
виждаха повече голи жени, отколкото където и да било другаде по света. Понякога по
хиляда наведнъж. Работещите там мъже можеха да бъдат истински свине. Някои вървели
между жените и ги тормозели безсрамно. За половин пакет маргарин можело да отидеш с
командата за цял ден. Ако в същия ден се къпеха жените от Биркенау, нямаш късмет,
защото гледката била ужасна – изтощени, мършави тела, почти толкова мръсни след
измиването, колкото и преди това. Но ако жените били от Аушвиц, от по-добрите команди,
то...

Фридел и Ханс не бяха оживени като другите. Такъв следобед беше много забавен, но
такава близост пораждаше още по-силен копнеж – копнеж за свобода, за дом, за деца, за
живот. Бяха привилегировани, уникални сред хиляди тук, но дори и тези предимства бяха
слаб заместител.
Ханс се умърлуши. Винаги ставаше такъв, като пиеше. Фридел се опита да го развесели,
галеше го по главата и се шегуваше, че е започнал да оплешивява. Но той говореше за
бъдещето и за надвисналото над тях решение. Във вчерашния вестник за пръв път пишеше
за руска офанзива. Руснаците се бяха вдигнали в атака и немците трябваше „да скъсят
фронта, за да спечелят време и да може да се види ефектът от обратните мерки“. Решението
вече не беше далече. Фронтът се намираше на едва 150 километра от Аушвиц.
Напрежението растеше.

Напрежението не спираше да расте. Във вторник вечерта вестниците пишеха за „Района

на Краков“. В сряда вестник Krakauer Zeitung не беше получен. Все по-често имаше
въздушни тревоги, все по-чести спирания на електричеството, без съмнение причинени от
партизаните. Понякога през нощта чуваха тътена на артилерията, макар и глух и много

94
далечен. В сряда вечерта Ханс и Ели работеха в амбулаторията в Блок 28. Бяха дежурни
там веднъж седмично. Работата беше ужасна. Имаш само няколко парчета хартия и малко
мазило, за да превързваш рани. За да получиш аспирин за някой пациент, трябваше да
прехвърлиш цяла планина от бюрокрация, а после се оказваше, че в складовете няма почти
нищо полезно. Ако пациентът обаче имаше маргарин или цигари, тогава можеше да уреди
нещата със санитаря от амбулаторията, който разполагаше с превръзки и аспирин. Той пък
ги купуваше от затворниците на работа в лечебницата на SS, където таваните бяха пълни
с неизчерпаеми доставки: бинтове, медикаменти, тоалетни принадлежности, каквото си
поискаш. Почти нищо не достигаше до лагерниците по официалните канали. Ханс обаче
имаше нещо в джоба – ролка лепенки и марля. Или ги „организираше“ в амбулаторията на
Блок 19, или сам ги купуваше, за да превързва раните на холандските си пациенти.
Оставаше му хляб, а не можеше да го отнесе всичкия на Фридел.
Скоро бяха заобиколени от холандски пациенти. Работата вървеше бавно и на свещи,
хаосът вече се промъкваше. Из цялата амбулатория малки групички обсъждаха нещо
напрегнато. Всички бяха погълнати от въпроса дали ще ги евакуират, дали ще ги изтребят
или руснаците ще ги освободят. Нямаше ясно заключение. Всичко беше еднакво
възможно.
По-късно вечерта дойдоха няколко жени с пациентка, нуждаеща се от операция. Д-р
Алина Брюда беше с тях. От половин година тя беше старша на Блок 10, докато не отказа
да сътрудничи на един експеримент. Беше ангелът хранител на Фридел и затова Ханс я
познаваше добре.
С жените бяха надзорничка и блокфюрерът, но и те не можеха да се спасят от
напрежението и ги зарязаха на съдбата им. Брюда отиде при Ханс и го попита какво мислят
мъжете за положението.
Не знаеше, просто беше доволен, че краят е вече на една ръка разстояние.
Брюда беше в мрачно настроение. Беше видяла твърде много. Беше от Варшава, където
половин милион евреи бяха натикани в гето с място за 150 000. Постоянно ги откарваха
оттам. Веднъж в Треблинка есесовците избили 23 000 за един ден, вероятно това им е
рекорд. Повече дори от онези 18 000 в Майданек. Варшавските евреи видели, че изход
няма, и се вдигнали на бунт. Това било през април 1943 г.
Снабдили се с оръжие от поляците извън гетото и се скрили в старите сгради. Есесовците
срещнали големи трудности да си проправят път през улиците, и когато най-после гетото
било в ръцете им, въоръжени евреи все още се криели навсякъде в мазетата и в каналите,
които били доста много в стария град. Входовете към мазетата били замаскирани: буташ
шкафа с умивалника настрани или отмяташ килим. През нощта евреите излизали и
устройвали кървави бани сред есесовците окупатори. Те не можели да овладеят тези
подземни сили и имали само една опция – минирали всички къщи и ги взривили.
– Спасиха се едва няколко хиляди – каза Брюда. – Такива като мен.
По-късно есесовците пак ги изловили. Бунтът във варшавското гето станал пример за
народна война. Бил обречен на неуспех. Половин милион зле въоръжени евреи не можели
да спечелят войната срещу Хитлер. Под развалините все още имало стотици хиляди
затрупани, но повлекли над 20 000 войници от SS със себе си в гроба.

95
 КОГАТО ДЕТЕТО ЗАПОЧНЕ да плаче, майката се събужда и от най-дълбок сън. Дори
сетивният контакт с външния свят да е нарушен от съня, умът остава нащрек особено ако
очаква нещо. В три часа камбаната започна да бие и след няколко секунди в целия лагер
цареше суматоха. Ханс се облече бързо. Когато излезе навън, видя как от блоковете хората
излизат на бегом и се строяват като за проверка. Значи евакуация. Беше пронизващо
студено, сипеше се ситен сняг. Всички се вълнуваха, защото краят наближаваше. Каквото
и да станеше, с Аушвиц беше свършено.
Блок 23 и 24 бяха все още напълно тъмни.
Ханс се върна в болницата, за да пита Сеп какво да правят.
– Нищо – каза Сеп. – За болните все още няма инструкции. А и така или иначе нямаме
дрехи за тях. Няма да ги пусна така.
Сеп имаше право и Ханс призова хората да запазят спокойствие. Но почти всички бяха
станали от леглата и мнозина вървяха из лагера, търсеха приятели, за да се сбогуват.
Половин час след камбаната имаше проверка. Бройката и номерата не излизаха никъде.
Но какво можеха да направят? Прекъснаха проверката и мъжете трябваше да се подредят
по команди като всяка друга сутрин.
В пет тръгнаха първите групи. В тях бяха командите без жизнено значение, като
работниците по пътищата и копачите на чакъл. Командите от фабриките и от произ-
водството на храна оставаха.
Дори при потеглянето се понесоха слухове, които бяха чисто отражение на надеждите
на хората. „Половината ги карат към транспорта още сега. Останалите ще останат и ще
продължат да работят. Машините ще бъдат натоварени, а ние ще стоим тук, докато дойдат
руснаците.“
Дълги колони двуколки бяха докарани в лагера. Натовариха ги с хляб и запаси от
кухненските складове и потеглиха след транспортите. Междувременно включиха
светлините в Блок 23. Ханс отиде към задната му страна. Никой не гледаше дали някой
няма да застане до бодливата тел. Но как да привлече вниманието им? Започна да
подсвирква всякакви мелодии. После опита с белгийския национален химн „Брабансон“.
Това сработи. Сара отвори прозореца си. Да, щяла да повика Фридел.
– Фридел, остани колкото се може повече!
– Скъпи, не, това е твърде опасно.
– Слушай ме.
Спореха. После Фридел трябваше да тръгва, за да подрежда дрехи. По-късно, когато
вече беше светло, Ханс се опита да влезе в блока.
Мина пак покрай дългите редици на онези, които заминаваха. Трепереха от студ, защото
вече стояха два часа навън и почти нямаха дрехи. Няколкото ленени парцала не предлагаха
никаква защита. Някои се бяха увили в одеяла. Много обаче не бяха посмели. Все едно
имаше някаква разлика дали лагерът щеше да остане непокътнат, след като вече го
изоставяха.
Санитарите се строиха в Блок 19. Сеп беше получил инструкции. Дрехите за пациентите
щяха да получат от складовете и трябваше да отидат там с носилки, за да ги донесат.

96
 В осем часа определените команди потеглиха. Вече беше светло и Ханс се върна при
Блок 23, където се натъкна на ротенфюрера. Той пък търсеше санитар за работа в женския
блок. Единственият му шанс беше да свали картите и да поиска да отиде, за да се сбогува
с жена си. Румънецът се ухили.
Фридел толкова се зарадва, като го видя. Транспортът на жените вече беше потеглил,
бяха я търсили навсякъде, но тя се беше скрила на тавана, защото искаше да се сбогува с
него. Беше с Фридел само за миг, когато ротенфюрерът прати да го повикат. Холандецът
трябваше да иде незабавно. В таванското имало коксова пещ и трябвало да я смъкнат в
пералното.
Ханс изруга, но не посмя да възрази и смъкна пещта от тавана. Тежеше ужасно, но когато
беше ядосан, това дори му харесваше. Пренесе пещта в пералното, без да спира, и я хвърли
на пода. Тъкмо си поемаше дъх, когато видя ротенфюрерът да се връща с другите мъже,
които нищо не носеха. Беше накарал Ханс да мъкне печката само да не бъде с жена си.
Този ротенфюрер беше проклятието на живота му. Този път обаче го беше надхитрил.
Ротенфюрерът влезе в канцеларията с момчетата, за да изнесат документите, трябваше да
ги изгорят.
Междувременно Ханс изчезна. Върна се при Фридел, тя беше останала без думи.
– Наистина ли не искаш да се опиташ да останеш?
– Не, ще довършат всички болни.
– Но това пътуване ще бъде ужасно. Дали сме готови?
– Нямаме избор, Ханс. Обещай ми, че и ти ще тръгнеш.
Той се поколеба. После обеща, но в същото време усети, че за пръв път не е честен с нея,
защото се боеше до смърт от пътуването. В този миг вратата се отвори. Беше Колет.
– Казах на Сара, че трябва да остане, но тя е твърде изплашена.
Ханс отвърна, че не може да разбере жените, но нямаше какво да сторят. Из блока се
разнесоха викове: „Всички да се строят!“. Сбогуването беше кратко. Фридел се страхуваше
да не изглежда слаба. Както обикновено, не можеше да се справи с връхлетелите я чувства.
На вратата Ханс се обърна, но тя вдигна ръце, сякаш го умоляваше да си тръгне и да не
усложнява нещата.
До края на деня не се случи почти нищо и Ханс се чувстваше като вцепенен. Две години
се бяха борили заедно. Много пъти им се беше разминавало на косъм, но никога не се бяха
оставили да ги разделят задълго. Първо във влака – подборът. После страшният месец,
който прекара в Биркенау, а накрая и след преместването на Блок 10. Винаги се бяха
намирали отново. Но сега?

На следващата сутрин началникът от кухните дойде с писмо от Фридел.

„Ханс, от вчера съм в женския лагер. Мисля, че беше прав. По-добре щеше да е да
остана. Всички тук искат това, но не е възможно. Само ако Сара не беше толкова
глупава! Просто очистиха блока до нашия и пребиха момичетата с прикладите на
пушките. Но ще направя всичко по силите си, мили. Бъди смел. Един ден ще се видим
отново. С тях вече е свършено.
Довиждане, скъпи“

97
 Той четеше бележката и я препрочиташе. Какво имаше предвид с това „Само ако Сара
не беше толкова глупава“? Отиде да види Колет.
– Вчера отнесох три комплекта мъжки дрехи. За Фридел и за двете Сари. Но моята Сара
беше твърде изплашена.
На Ханс му идеше да се срита. Това можеше да бъде решението – да ги облекат в мъжки
дрехи, а после да умрат или да оживеят заедно.
– Какво ще правиш сега, Алфонсо?
– При никакви обстоятелства няма да си тръгваме. Ще видиш, че днес ще изкарат на
пътя и останалите от лагера, може би без болните. Но ние ще се скрием. Не искаме да
погинем в снега или в канавката край шосето.
– Къде ще се скриеш? – попита Ханс.
– Ако си държиш устата затворена, ще ти покажа.
Бяха направили скривалище под огромен куп мръсни дрехи в мазето на
дезинфекционния блок. Мазето беше бетонно, а сградата отгоре беше дървена, така че
дори и да рухнеше, щяха да са в безопасност. Алфонсо се оказа добре информиран.
Около единайсет часа старшият на лагера се разтича из лагера като полудял: „Всички да
излизат!“. Изкараха дори персонала на кухнята. Само в болницата нищо не се случи. На
практика не бяха останали никакви есесовци. Бяха тръгнали с транспортите и
заминаването им беше сигналът за началото на разграбването на лагера.
Носеха дрехи от складовете, разкъсваха чувалите от другите помещения и всеки грабеше
най-хубавите неща, които откриваше. Разбиха вратите на килерите под кухните и
пациентите, които едва бяха успели да се довлекат толкова далече, сега седяха долу и се
тъпчеха с консерви месо и бидони кисело зеле. Нещо по-лошо, бяха открили водка в
мазето. Полска водка, която беше почти чист алкохол – изгаряше гърлото и нямаше грам
вкус.
Късно следобед дадоха първите жертви. Болни, критично болни, повръщащи и с диария,
потънали в мръсотия. Други се търкаляха по улиците или лежаха замаяни в калта, толкова
бяха пияни. Началото на една пълна със събития вечер.
В осем часа се появи ротенфюрерът с нови верни хора. Всеки в състояние да ходи,
трябваше да се приготви. Почти всички искаха да тръгват, само поляците желаеха да
останат. Твърдяха, че са твърде болни за транспорта, и явно се уповаваха на партизаните.
Водеха се безкрайни спорове кой е в по-добро състояние.
Във всеки блок трябваше да останат по двама лекари. В Блок 19 това бяха Акерман,
холандец, но не евреин, и Ханс, който предпочиташе опасностите в лагера пред тези в
транспорта. Ханс разчиташе на Колет и неговите испанци.
В десет ротенфюрерът изрева всички да излязат. Тогава Сеп направи истинско чудо.
Заключи вратата отвътре, застана пред нея, вкопал крака в земята, и ръмжеше на всички,
които се опитваха да излязат:
– Идиот, къде си мислиш, че ще стигнеш с това болно тяло навън на студа? Ако
румънецът иска да дойде за теб, скоро ще е тук.
Но румънецът не дойде за тях. Имаше едва няколко души със себе си и обстоятелствата
не бяха в негова полза. Напълно въоръжен, с каска, с пушка на гърба и с фенер в ръката,
той пак се чувстваше несигурен. Сега беше дошъл краят и на неговия лек живот. Дори не

98
забеляза, че от Блок 19 не излезе никой. Мигът храброст на Сеп беше спасил стотици
животи.
Когато потеглиха и хората от болничните блокове, лагерът опустя. Останаха само
няколкостотин приковани към леглата пациенти, които нямаше как да излязат от
блоковете, плюс претъпкания Блок 19, пълен с пациенти и с всякакви други затворници,
които бяха отишли да се притаят в блока на Сеп.
Късно през нощта, може би около единайсет, се случи инцидент. Акерман беше отишъл
до кухненските блокове с няколко човека, за да вземе храна. На предния площад стоеше
есесовец. Сигурно ги беше помислил за мародери и откри огън без предупреждение.
Акерман беше прострелян в стомаха. Час по-късно беше мъртъв. Когато Ханс чу за
случилото се, осъзна, че лагерът можеше всеки момент да бъде обхванат от хаос. Времето
за действие беше дошло и той отиде в дезинфекционния блок.
Испанците спореха разгорещено. Някои смятаха, че трябва да продължат да се крият в
мазето. Други, сред тях и Колет, предпочитаха да избягат. В един от складовете бяха
открили картечен пистолет и ако по пътя се натъкнеха на малки групи есесовци, щяха да
се защитават. Решиха Ханс и Колет да проучат ситуацията. В Блок 15, от който се виждаше
порталът, лампите светеха. Там беше пожарната команда, на която беше наредено да
остане. Бяха измъкнали пиано от концертната зала и адът се беше отприщил. Все едно
малки момчета, изплашени от тъмното, криеха страха си, като пееха с пълно гърло.
Признаха, че положението им е несигурно, но нямаха нова информация. Руснаците още не
бяха влезли дори в Краков, всичко можеше да стане, докато стигнат до Аушвиц.
Когато Ханс и Алфонсо излязоха навън, чуха гласове край портите. Говореха на някакъв
неразбираем немски диалект. Промъкнаха се покрай кухненския блок, надникнаха зад
ъгъла с малко огледалце и видяха двама войници от Вермахта, възрастни мъже, оставени
на пост. Върнаха се при Блок 15 и просто тръгнаха по улицата към вратите.
– Добър вечер – казаха войниците.
– Добър вечер, на пост ли сте?
– Да, ротата ни е разположена в сграда наблизо.
Един от войниците искаше да купи часовника на Алфонсо срещу малко бекон. Алфонсо
започна да се пазари с него с надеждата да разбере нещо повече, но изведнъж се приближи
автомобил. Опитаха се да си тръгнат, но беше твърде късно. Мъжът в колата ги повика
обратно. Това беше Sturmbannführer Краузе, който преди малко беше застрелял Акерман.
– Какво правите тук?
– Санитари сме – каза Ханс, като си измисляше някаква история. – На обиколка сме. На
всеки час трябва да въртим по един кръг, за да сме сигурни, че всичко е както трябва, няма
огън в блоковете или такива работи.
– Оставете наблюдението на нас и повече не напускайте блоковете. Уреждам фургони
за болните, които са все още тук. Колко сте горе-долу?
– Две хиляди – отвърна Ханс, като нарочно преувеличи, за да направи задачата с
фургоните още по-трудна.
– Добре, ще дойдем да ви вземем на съмване.
Решението в дезинфекционния блок беше взето бързо. Трябваше да се махат. Разделиха
се на три групи. Едната, водена от Клемпфнер, щеше да отиде на строителните обекти,
където знаеха, че има един бункер. Втората група щеше да се скрие близо до града по пътя

99
за лагера, а испанците щяха да отидат до Райско,30 откъдето щяха да държат под око пътя
на запад покрай Сола.31 Всички бяха повече или по-малко въоръжени и ако ги откриеха,
нямаше да се предадат.
Испанците тръгнаха последни, с тях бяха Ханс и Ван ден Хойвел, холандец, отговорник
за порядъка при Ханс, на когото позволиха да дойде по негова молба. Беше един часът през
нощта. Бяха срязали телта зад Блок 28. На наблюдателната кула стоеше затворник от
новата полиция на лагера. Официално трябваше да поддържат ред в лагера, но стояха по
кулите и обхождаха периметъра, за да следят за приближаващи се опасни групи есесовци
и да наблюдават, че пътят за желаещите да избягат, е чист.
Всичко беше безопасно. Ако не се брои Краузе, не бяха забелязали никакви други
есесовци. Войниците при вратите не проявяваха интерес. Навън беше мъртвешки тихо, над
лагера като мъгла се стелеше фин сняг. Момчетата се промъкваха колкото се може по-
безшумно, и се пръснаха колкото всеки да може да вижда човека пред себе си. Напред
беше Руди, един от Червените испанци, който беше работил в Райско и добре познаваше
пътя.
След половин час бяха в селото, което изглеждаше напълно изоставено. Стигнаха до
малката къща, която Руди имаше предвид. Вратата не беше заключена. Влязоха и се качиха
по стълбите. Щом стигнаха тавана, Алфонсо запали свещичка. Стаята беше пълна със
стелажи.
– Кръстих тази къща No Pasaran – каза тържествено Алфонсо.
„Но Пасаран“ – „Те няма да минат“ – беше девизът на лоялистите в Испанската граж-
данска война. Всички го повториха като клетва.
Тази нощ беше дяволски студено. Бяха взели само няколко одеяла и не смееха да запалят
огън в печката. Доколкото знаеха, в селото все още можеше да има няколко шваби. Ханс
не успя да заспи от студ. Не спираше да си мисли за Фридел и как ли щеше да върви сега,
да върви, без да спира. А може би лежеше в някаква плевня или във фабрика. Всичко
можеше да е толкова различно. Ако Сара не беше толкова страхлива, сега щяха да бъдат
заедно. Тук бяха в относителна безопасност. Но Фридел... Какъв преход. Не, не искаше да
мисли за това. Не биваше. После се унесе за няколко минути, но се будеше със стряскане
при всеки звук, издаден от мъжете.
Тази нощ страхът му породи видение, което щеше да го обземе и да не го пусне.
Ужасната картина на Фридел в снега. Понякога лежеше сама с дупка от куршум в тила,
друг път беше погребана под куп тела. Понякога лежеше със смирена усмивка на лицето,
сякаш в последния ѝ миг я беше споходил сладък спомен за него. Друг път лицето ѝ беше
изкривено от ужас. Но винаги едно нещо се повтаряше – Фридел в снега.
Зарадва се страшно, когато денят най-после настъпи и другарите му, които бяха
спокойни заради наближаващото им избавление и като цяло бяха спали добре, също се
разбудиха. Погледнаха през таванското прозорче към малките къщурки и към снежното
поле, към големите дъскорезници и пътя край реката. Никъде нямаше и следа от живот. От
нито един комин не се виеше дим. Всичко беше напълно изоставено. Снегът беше затрупал
следите им и се чувстваха в безопасност.

30
Подлагер, част от селото, където затворниците отглеждали зеленчуци, плодове и цветя. – Бел. авт.
31
Реката, течаща южно от Аушвиц. – Бел. авт.
100
 Стаите долу бяха работилници, по масите лежаха дърводелски инструменти. Избутаха
ги на една страна и се настаниха криво-ляво, като оставиха багажа в шкафа. Ханс не
носеше много – тенекиена кутия с бинтове и храна, която добави към общите запаси.
В мазето имаше доста въглища. За момент се скараха дали да рискуват да запалят огън,
но димът щеше да се вижда от километри. Жадуваната топлина обаче надделя над
предпазливостта.
Денят напредваше и се чувстваха все по-спокойни. Отначало само излязоха навън да
потърсят лед, да го размразят за вода за пиене. После обаче започнаха да оглеждат цялото
село, чак до напуснатия лагер, където живееха работещите в градината момичета. Бараките
бяха чудесни, градинарската команда е била добра.
Ханс се разстрои силно, когато видя столовата. Купите от супа още бяха на масата, а по
пода бяха разпилени оскъдните вещи, които момичетата са били принудени да оставят –
валмо вълна, разни дреболии за спомен, гребен или носна кърпа. Какво ли беше станало с
тези жени? Видението отново го обзе.
Нямаше време за сантименталности. Занесоха сламеници в къщата заедно с прибори и
съдове за хранене и всичко, което сметнаха за полезно. Огънят гореше добре, имаха хубаво
ядене и докато един стоеше на пост при таванското прозорче, другите заспаха на
сламениците в топлата стая. Вече имаха достатъчно одеяла и щом изтощението и
удобството се обединиха, за да поканят съня, дори най-ужасните и страшни видения
избледняха в топлото сияние на меланхолията. Ханс потъна в дълбок сън, продължил
дълги часове.

101
 НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН не се случи почти нищо. Никой не се появи сред безбрежната
пустош на снега. Но на третия ден ги стресна внезапно блъскане по вратата. Беше войник
от Вермахта. Постът на таванския прозорец не го беше видял. Получаваше се сляпо петно
към вратата и немецът трябва да беше минал от тази посока.
За момент се посъветваха.
– Само го пуснете – каза Алфонсо.
Сложиха си кепетата, за да скрият обръснатите глави, и отвориха вратата. Войникът
поздрави и никак не изглеждаше подозрителен.
Как са се озовали в такова отдалечено скривалище?
Казаха му, че работели във фабрика в покрайнините на Краков. Били цивилни работници
от чужбина. Побягнали, когато руснаците дошли. Три дни вървели и спрели тук да
починат, преди да продължат. Войникът отведе трима души със себе си. Трябваше да
помогнат за пренасянето на слама в къщите, защото идвала цяла рота.
Щом войникът си тръгна, Алфонсо избухна срещу Назе, Червен испанец. Той все още
беше със затворническите си панталони.
– Глупак такъв, веднага можеше да ни издадеш! В лагера имаше всякакви цивилни
дрехи.
За щастие, един от тях имаше резервен чифт цивилни панталони.
Живяха така с войниците два дни. Веднъж Алфонсо и Руди дори излязоха с камиона, за
да вземат провизии от стола на SS в лагера. Момчетата също получиха дял. Консерви
кондензирано мляко, макарони, конфитюр, месо и бутилки шампанско. Есесовците все
още имаха много! Дори донесоха на Ханс саксофон.
Един следобед обаче намина войник, малко по-умен от останалите. Започна да разказва
за някакви партизани, които се опитвали да заловят, и огледа момчетата изпитателно. Ханс
го заговори в опит да смени темата, но вой-никът го посочи.
– Нещо на евреин ми приличаш. Я си свалете кепетата за секунда.
Всички бяха шокирани и в стаята се възцари пълно мълчание.
– А, не че давам и пет пари – обади се войникът, като разчупи напрежението. – Аз не
съм като проклетите есесовци!
Всички задишаха отново. Ханс, който доста се беше стреснал, даде на войника три
консерви кондензирано мляко. Щом той си тръгна, всички му се нахвърлиха. Защо не бил
останал по-назад още малко? Защо бил такъв идиот да даде на войника мляко, детински
опит да го подкупи? Сякаш това щяло да го възпре, ако имал лоши намерения.
Ханс призна, че имат право.
– Разбира се, аз не съм по-различен от всички евреи, които се крият в Холандия, но ги
залавят и ги пращат тук. Това винаги е повод за конфликт. Има всякакви евреи – интелек-
туалци, които никога не са се месили в политиката, магазинери и улични продавачи, които
въобще не разбират положението – но се крият при холандската съпротива. Те нямат
никакво политическо образование, към тях се подхожда трудно, затова често се издават
едни други, издават укривателите си и свършват тук. Но вече ще бъда по-внимателен.
Войниците си тръгнаха на същия ден. Вечерта, когато се стъмваше, Жак и Руди отидоха
до лагера да видят има ли новини. Не, нищо особено. Никой не пазел лагера и затова

102
нещата били добре. Повечето хора били сериозно болни, но имало достатъчно санитари и
здрави затворници да поддържат машината. Само едно – бяха чули, че в Биркенау все още
има няколко хиляди жени.
Новината заинтригува Алфонсо особено много:
– Няколко хиляди? Че как е възможно? Когато евакуацията започна миналата седмица,
Биркенау беше почти празен, около три хиляди жени тръгнаха пеша. Минаха край нашия
женски лагер. Може би жените все пак са се върнали от транспортите. Може би е вярно,
че руснаците са ги отрязали. Утре сутринта ще ида да погледна. Идваш ли, Жак?
– Нека и аз да дойда – помоли Ханс. – Фридел може да е там.
– Ти? Само ще объркаш нещата.
Ханс не отговори. Щеше да се получи.
След много обсъждания позволиха на Ханс да отиде. Трябваше да прави точно каквото
му каже Алфонсо. Не биваше да се отделя от другите и ако по пътя се натъкнеха на
непознати, не биваше да ги заговаря. Той се засмя, но огорчено. Нямаха много вяра в
способностите му на партизанин, но поне го взимаха с тях. Осъзнаваха колко важно е това
за него.
Потеглиха на развиделяване. Водеше Алфонсо. След дълги спорове да вземе ли
картечния пистолет, или не, го остави в къщата. Подминаха женските бараки и излязоха в
открито поле. Беше навалял трийсет сантиметра сняг, но за тях не беше проблем, имаха
вълнени чорапи и ботуши.
След час бяха стигнали до железопътната линия и зърнаха бараките на Биркенау.
Стигнаха до портите на лагера и видяха жена, седнала в снега до един от стълбовете.
Жената махна бавно с ръка. Ханс приклекна до нея.
– Стана ли време за вечеря? – промълви тя почти бездиханно. После пак се унесе.
Сигурно седеше тук от доста време.
Жак побутна Ханс да върви по-бързо:
– Или не искаш да помогнеш на хилядите други, полегнали в снега?
Жак беше прав. Минаха по релсите през този град от бараки с безкрайните редици
сгради от двете страни, потънали в мъртвешко бяло. Край линията вървеше пътят,
централната Лагерщрасе, а по него през около десет метра лежаха жените.
Почти всички бяха възрастни, по-слабите, които не бяха успели да издържат на темпото
на другите още от началото на този марш на смъртта. Сигурно бяха паднали още преди да
започне, през часовете на проверката. Лежаха в причудливи пози. Ханс беше видял много
трупове, но не и толкова странни. Някои бяха обвили краката си с ръце, други бяха
протегнали една ръка във въздуха, сякаш все се опитваха да се надигнат. Но по главите на
всички имаше кръв. Човешкият им ескорт ги беше застрелял в тила, за да ги отърве от
мъките, или, за да сме по-точни, да не позволи някоя от тях да бъде освободена от
руснаците.
Много от жените бяха почти голи, дрехите им бяха смъкнати надве-натри от онези,
озовали се най-близо. Никоя нямаше обувки.
След като вървяха почти километър по главния път, забелязаха в снега следи, извиващи
между две редици бараки. Тръгнаха по тях.
След няколкостотин метра видяха първите признаци на живот в новия лагер. Едно
момиче, почти дете. Щом зърна мъжете, побягна към бараките. Отидоха там и Алфонсо

103
бутна вратата. Всички притаиха дъх и не можеха да помръднат и крачка повече. Връхлетя
ги страхотно отвращение, сякаш сакат човек долавяше лъха на смъртта в призляващо
сладникавия мирис на хлороформа. Ханс се улови здраво за гредата на вратата, защото му
се зави свят от този ад със стотици жалки същества, от този склад, претъпкан с толкова
хора, блуждаещи между живота и смъртта.
Не можеше да откъсне очи от окаяните живи и щастливите мъртви, сплетени заедно на
купчини. Носеха се тихи стонове, а когато мъжете се показаха, се чуха викове от страх и
вопли за помощ. Всички се стегнаха и пристъпиха навътре в бараката.
Разговаряха с най-силните жени, които разказваха една и съща история. Преди шест дни
наредили на целия лагер да излезе навън. Отвели насила със себе си всички медицински
сестри и всички болни, които показвали признаци, че ще се оправят. Другите оставили в
леглата. Никой не им давал нищо за ядене, никой не се грижел за тях, никой не изнасял
телата. Никоя нямала силата да се залови с това. Само някои можели да излизат навън да
се облекчават. Другите се изпускали в леглата. Вонята на изпражнения се смесвала с
вонята на труповете и на газовете, образуващи се в почернелите, премръзнали ръце и
крака...
Говориха с някакво чешко момиче. Всички жени били от Биркенау. Не, не знаела нищо
за върнати транспорти. Тя самата била дошла от Терезиенщат с родителите си и сестра си.
Били близначки, затова цялото семейство отначало било пощадено, понеже кръвните
тестове на близначки било едно от хобитата на лагерния лекар. После обаче баща им
изчезнал, а майка им умряла от дизентерия преди два месеца. Сега лежала тук на нара със
сестра си. Тя умряла снощи. Преди да умре, я помолила да я обърне, за да я погледне за
последен път в очите. Двете се постарали и успели. Днес и тя щяла да умре. И с нея било
свършено.
Ханс изпсува. Мислеше си за това семейство – за бащата, майката и за двете млади
момичета... Видя ги у дома им в Прага. Беше лято и бяха излезли на разходка. После
седнаха в кафене с маси на открито за освежителна напитка. Бащата говореше за бизнеса
си, а майката го хвалеше, че е дал всичко от себе си и след години работа е изпълнил
мечтите си. Сестрите се шегуваха една с друга, когато едно момче от училището мина край
тях и им махна срамежливо.
– Е, коя от вас двете е щастливката? – обади се бащата.
Момичетата се изчервиха и цялото семейство се засмя.
А сега цялото семейство беше унищожено. Последната от него лежеше тук със
замръзнали крака, чакаше да умре и плачеше, притиснала глава в тялото на прекрасната си
сестра.
Отидоха в следващата барака. На вратата стоеше мъж, унгарец.
– Как се озова тук? – попита Жак.
Мъжът беше нервен. Обърна се, сякаш някой го заплашваше откъм гърба. После сграбчи
Жак за ръката, пусна го, прекара длан над главата си и отново погледна назад. Изглеждаше
напълно объркан. После заговори на развален немски:
– Миналата седмица тръгнахме. Групата ни беше от хиляда и двеста души. Ужасно беше,
вървяхме ден и нощ. Аз можех да вървя, работех в хубава команда, но имаше и страшно
много изтощени. Ако някой паднеше в снега, есесовците брояха до три и стреляха. За един
ден извървяхме четиресет километра. После още. Сто километра за три дни. Останахме

104
едва седемстотин. Всички пътища в Горна Силезия са пълни с трупове. През нощта на
третия ден нещо се обърка. Стояхме, без да мърдаме, а есесовците обсъждаха нещо
ожесточено. Пътят ни сякаш беше блокиран от руснаци. Продължихме по един горски път.
Беше хлътнал, есесовците вървяха отстрани, на няколко метра по-високо. Изведнъж
започнаха да стрелят. Аз легнах до един дънер. Това ме спаси. След като есесовците си
тръгнаха, се изправих. Много от останалите не бяха мъртви, стенеха слабо, но не можеха
да продължат. Бяха простреляни в стомаха или в краката. С още двама тръгнахме да се
връщаме. През деня се криехме, вървяхме нощем. Понякога фермерите ни даваха по
нещичко да ядем.
– С всички транспорти ли е било така? – попита Ханс.
– Не знам, но няма да видим много от тях отново.
Не, вече нямаше особена надежда. Видението беше реалност. Беше странно, че животът
продължаваше, че Земята продължаваше да се върти. Човек има чувството, че заедно с
близките си е център на Вселената. Но Вселената не дава пукната пара дали сме щастливи,
или умираме като кучета в снега.
Влязоха във втората барака. Там Ханс откри едно холандско момиче. Казваше се
Аделхейд и умоляваше Ханс да ѝ помогне. Той ѝ даде парче хляб от джоба си. Тя го грабна
като умиращо от глад животно, а жените до нея се надигнаха на лакти, за да докопат малко.
Ханс обещаваше какво ли не. Какво друго да направи? Но осъзнаваше, че няма да спази
обещанията си. Знаеше, че за тези хора помощ няма. Дори и да извлечеше всичко, което
можеше да се намери в тези бараки, пак нямаше да им помогне, а само щеше да предизвика
бой и още нещастие. Защото имаше още пет бараки като тази. Две хиляди жени лежаха по
наровете между стотици мъртви тела. Кой можеше да помогне тук? Руснаците? Какво ги
задържаше? Защо тътенът на артилерията не се приближаваше?
Да, тези две хиляди нещастници бяха само частичка от милионите, които тежаха на
съвестта на Берлин. Но това бяха останките от най-големите беди на тази война. Те бяха
последните случайно паднали букви на края на най-черната страница от историята...
„Биркенау“.

Докато се върнат в „Но Пасаран“, се свечери. Седнаха край греещата в червено печка.
Ван ден Хойвел тъкмо правеше кафе, когато Алфонсо, който беше на пост, се провикна:
– Жена с превързана глава.
Момчетата се струпаха на таванското прозорче и заспориха какво да правят. Жената
беше на около двеста метра и вървеше бавно, сякаш напипваше пътя между къщите. В
спускащия се сумрак не можеха да видят каква е, но белият бинт на главата ѝ изпъкваше
ясно.
– Жак и Руди да отидат при нея – предложи Алфонсо. – Внимавайте.
– Добре, първо ще отидем до наблюдателната кула, после ще се разделим. Така ще
излезем до нея от две страни.
Тръгнаха. Няколко минути по-късно бяха при нея. Момичето беше в шок и на немски
попита кои са.
– Работници. От този район. Можем ли да помогнем?
За момент тя погледна разколебано мъжете, а после се облегна на гредата на вратата. Не
можеше да се сдържа повече и избухна в плач. Жак я прегърна през раменете и я поведе

105
към „Но Пасаран“. Когато видя седналите около печката мъже и остриганите им глави, се
усмихна през сълзи. Направиха ѝ място да седне до печката, а Ван ден Хойвел ѝ наля кафе.
Макс веднага я засипа с въпроси.
– Откъде идваш? Как си пострадала така?
Тя трепна и понечи да се дръпне.
– По дяволите, човече, остави я да си поеме дъх – изръмжа Ханс.
Момичето го изгледа.
– Ти от Холандия ли си? – попита тя на холандски.
Ханс се изненада силно и се представи.
– Помня те от Вестерборк – обясни тя. – Аз съм Роужа... Бях в регистрацията.
Той сложи ръка на рамото ѝ и я посъветва да си почине малко.
– Какво се е случило с главата ти?
– Удариха ме с приклад. Един фермер ме превърза колкото можа.
Превръзката беше просто ивица плат, откъсната от чаршаф. Ханс извади тенекиената си
кутия, докато Руди развиваше старата превръзка. Косата на Роужа беше спечена от кръвта.
– Как да почистя това без кислородна вода?
– Отрежи я – каза тя. – И без това е пълна с въшки.
Ханс се възхити на прагматизма на момичето и неохотно отряза косата ѝ. Раната не беше
голяма, но кожата беше разкъсана до костта на черепа. Болеше я много, но търпеше храбро.
След Ханс я превърза, Роужа легна върху купа матраци. Всички мълчаха и пиеха кафе.
Изведнъж момичето започна да говори:
– Бях в трудов лагер близо до Берун Нови. Прекарах там четири месеца с майка ми и
малката ми сестричка. Майка ми умря миналия месец.
– Кога те пратиха там от Вестерборк?
– Преди шест месеца ни откараха в Терезиенщат. После бяхме в Биркенау за седмица, а
после ни пратиха в трудовия лагер. Бяхме хиляди – жени на възраст между четиринайсет
и шейсет години. Официално границите на възрастта бяха шестнайсет и петдесет, но много
от по-старите жени се бояха и казаха, че са под петдесет години. Отначало живеехме в
палатки, но през ноември падна първия сняг и ни преместиха в дървени колиби. Бяха за по
четиресет души, но в една натъпкваха по сто от нас. Така се напълнихме с въшки и се
заразихме с краста.
– Как се отнасяха с вас?
– Работата беше тежка. Пазеха ни двайсет войници в черни униформи от SS Sonderdienst.
Имаха политически офицер и обершарфюрер, или Оша. Даваха ни по триста грама хляб и
по литър супа на ден. Нищо никога допълнително, нямаше и откъде да откраднем. За
четири месеца умряха четиристотин души. Майка ми също.
– Нямаше ли лечебница?
– Да, имаше болнична палатка. Унгарките ѝ викаха „чакалнята“. Влизаш там само ако
си напълно свършена и чакаш смъртта. Ох, ние всички чакахме смъртта. Беше толкова
ужасно.
– Лекар имаше ли? – попита Ханс.
– Стига я прекъсва – сопна се Макс.
– Когато мама умря, трябваше да ѝ изкопаем гроб. През целия ми живот не съм се
чувствала толкова ужасно. За майка смъртта беше избавление. Страшно страдаше. Винаги

106
е била интелигентна жена, интересуваше се от всякакви неща, но към края не говореше за
нищо друго освен за храна. Имаше ужасна диария, краката ѝ се бяха подули. Работеше до
последно, щом спря, умря след четири дни. Не знам, не разбирам как бих могла да
продължа да живея. Баща ми е мъртъв, майка ми също, а сестра ми я няма.
Тя въздъхна и за малко спря да разказва.
– Къде е сестра ти тогава? – попита Алфонсо.
– Не знам. Разделиха ни. Ето какво стана: миналата седмица видяхме затворници от
Аушвиц да вървят по пътя. Безкрайни колони.
– Имаше ли много жени сред тях?
– Да, но не можехме да поговорим с никоя. Охраната ни държеше далеч. Помислихме,
че скоро и нас ще подкарат, но до оня ден трябваше да работим. Мисля, че ни задържаха
толкова, защото копаехме противотанкови ровове. Вчера рано сутринта изведнъж
наредиха всички да се строят. Оставиха само болните и жените, които нямаха никакви
обувки. Общо около двеста души, защото много жени бяха износили обувките си до
разпадане и трябваше да работят в снега боси. Петстотин жени потеглиха пеша. Не знам
какво е станало с тях. А тези, които останахме, очаквахме смъртта.
Тя замълча и прехапа устни.
– Защо не можеш да ни кажеш повече? – попита я Ханс.
– Няма да ми повярвате.
– Защо не? Твърде добре знаем, че есесовците са способни на всичко. Когато бях в
Холандия, не исках да повярвам на това, което казваха по BBC – че полските евреи били
избивани в газови камери. Сега, за жалост, знаем не само това, ами и повече.
Тя сви рамене:
– В Холандия също няма да ни повярват, когато се върнем там и разкажем.
– Значи трябва да направим така, че да ни повярват, да бъдат публикувани официални
доклади, които доказват, че разказите ни са истински. А ако някои все пак отказват да
повярват, само ще ги попитам къде са майка ми и баща ми, къде са братята ми и всички
десетки хиляди други...
– Може би си прав, докторе... След като голямата група потегли, останахме двеста жени,
Оша и двама войници. Тогава Оша влезе в два от блоковете да сложи инжекции на жените.
Уж срещу тифусна треска и трябваше да е венозна. Но ние много добре знаехме за какво
са тези инжекции. Оша не биеше инжекциите както трябва, във вените, и заради това уби
само две момичета. Вече не можеха да говорят и умряха, без да разбират какво става, два
часа по-късно. Сигурно Оша нямаше достатъчно разтвор и инжектира само около петдесет
жени. Следобеда дойде в бараките с двамата щурмоваци и накара всички, които още
можеха да се движат, да се строят навън. Бяхме мизерна група от стотина полуоблечени
жени, боси в снега. Повечето се бяхме увили с одеяла. Имахме само едно желание: да
страдаме възможно най-малко. Огледах се, по лишените от емоции лица не се четеше
страх. Знаехме какво ни очаква. От четири дълги месеца го очаквахме. Стига толкова глад,
стига толкова студ, рани, въшки и краста.
– Не разбрахте ли колко близо са руснаците? Нямахте ли възможност да се спасите, да
се съпротивлявате? Нали са били само трима есесовци – обади се Алфонсо, огненият
испанец, боецът от Гражданската война, който се беше борил за живота си със зъби и
нокти. Нападаше я, думите му издаваха, че за него това е непростима страхливост.

107
 Тя се усмихна на избухването му.
– О, няколко жени тръгнаха, но повечето едва успяваха да сложат крак пред крак,
толкова бяха изнемощели. Не, смъртта не идваше като враг, а като спасител. Една унгарка,
Юдит се казваше, се разплака. Оша я удари по гърдите: „Не плачи, гъско тъпа“.
– Какво ще правите с нас, Оша?
– Всички ви ще избия.
– Но аз толкова много искам пак да видя родителите ми.
– Ще ги видиш. На оня свят.
После ни накараха да тръгнем. Бавно, стъпка по стъпка, облягахме се една на друга и
влачехме крака. Отивахме към противотанковия ров, който сами бяхме изкопали. Беше на
триста метра, но ни отне почти половин час. Някой все се опитваше да бяга, но Оша ги
хващаше с лекота. Някои обаче успяха да се измъкнат.
По средата на пътя сръчках сестра ми. Казах ѝ, че трябва да опитаме. Тя не искаше. Не
намираше сили да направи опит. Но докато Оша гонеше една жена, която се беше
откъснала на около петдесет метра, а охраната беше от другата страна на колоната и ги
гледаше, дръпнах сестра ми и побягнахме колкото ни държат краката.
Нашият мъчител обаче се върна прекалено бързо и се спусна след нас. Бяхме изминали
най-много сто метра. Аня едва успяваше да ходи. Имах само една възможност. Викнах ѝ
да легне. Тя се строполи в канавката, а аз продължих да бягам колкото можех. Оша не
обърна внимание на Аня и се затича след мен. Това беше най-тежкият момент в живота
ми. Бях напълно изтощена.
Тя замлъкна за момент, очите ѝ плуваха в сълзи.
– Тогава се отказах и се върнах при Оша. Стигнахме до рова и всички трябваше да
легнем по корем. Есесовците изстреляха три откоса. Оживях, но бях почти полудяла и
исках само едно нещо: „О, Господи, нека умра“. Не можех да издържам повече. Тогава
тримата мъже скочиха в изкопа да довършат работата си и започнаха да стоварват
прикладите върху главите на жертвите. Още виждам как кръвта плисва и как жените,
тримата мъже и снегът потъват в червено. После и мен ме удариха и всичко свърши.
Момичето въздъхна дълбоко.
Жак нежно я помилва по ръката. Тя се усмихна за миг, сякаш с облекчение, сякаш
щастлива, че вече се беше освободила от бремето и беше изляла душата си пред верни
другари.
– Лошо си бяха свършили работата. След малко, може би след час, дойдох в съзнание.
Лежах в ямата сред убитите жени, но още бях жива. Почувствах, че нещо в мен се беше
променило. Исках да остана жива. Исках да живея, за да разкажа за всичко това, да разкажа
на всички, да убедя хората, че е истина... да отмъстя за майка ми, за годеника ми и за
милионите избити. Конкретният начин е различен – обгазени, обесени, удавени, умрели от
глад и какво ли не. Видях смъртта и оживях да разкажа. Трябва да разкажа и ще разкажа.
Роужа отново замълча и погледна мъжете. Седяха тихо с тъжни лица и слушаха грохота
на артилерията.
– Десет километра – каза Жак и всички стиснаха зъби. Още десет километра и щяха да
бъдат свободни. Не, нямаше да са свободни, защото имаха задача, цел в живота, която ги
обвързваше, но и свързваше. Трябваше да изкрещят какво бяха преживели. Чувстваха, че

108
са апостолите на възмездието, че варварството ще бъде изтрито от лицето на земята
завинаги, че възмездието ще пречисти света и ще го открие за нова човечност.
– Бях полузамръзнала, главата ме болеше ужасно, но успях да изляза от ямата.
Запрепъвах се към мястото, където Аня се беше хвърлила на земята. Нямаше я там, но
виждах следите ѝ в снега. Беше се отдалечила и повярвах, че се е спасила. Със залитане
стигнах до бараките. Вътре лежаха телата на жените, които не можеха да вървят, с тях
сигурно се бяха разправили след нас. Отидох в Блок 8, блока с тифа, и ме обзе дива радост.
Блокът беше жив. Както навсякъде, и тук есесовците не си бяха довършили работата. Оша
явно наистина си е вярвал, когато онази сутрин рече: „Тия страдат от тиф, сами ще си
умрат!“. Легнах на сламата и заспах. Около падането на нощта ни връхлетя още един шок
– Вермахтът! Но войниците не ни сториха нищо лошо. Тъкмо обратното, изпразниха
складовете на лагера и ни дадоха храна и някакви дрехи. Щом се стъмни съвсем, си
тръгнах. Исках да стигна до Биркенау, защото си мислех, че Аня също е тръгнала натам с
надеждата да намери съпруга си. Беше тежък преход през снега и на сутринта се бях
загубила безнадеждно. Един фермер ме взе в къщата си, превърза ме и ми даде да ям. Спах
цял ден. През нощта тръгнах пак, а сега...

109
 ИМАХА УСЕЩАНЕ, че опасността от SS наистина беше отминала и че в последните
часове и в предстоящите боеве имаше по-голяма вероятност да бъде пощаден лагерът, а не
някакво си изоставено село. Някои от мъжете отидоха обратно в лагера. В отделението
изгледаха Ханс, сякаш беше призрак. Япи, дребният холандски отговорник по реда, не
криеше бурната си радост. През цялото време беше умирал от страх.
Ханс седна до Гедъл, инженера.
– Прав беше, синко, че се махна оттук.
– Защо? – попита Ханс.
– Не си ли чул какво стана вчера? В три следобед се появи отряд есесовци, онези кучета
от изтребителните команди, облечени в черно и въоръжени до зъби. Влязоха в блоковете
и изгониха всички навън, като ни блъскаха с прикладите. Пукнаха черепа на бедния стар
Злобински. Дори най-болните бяха на улицата. Придържаха ги санитарите и други
пациенти, които можеха да ходят. После ни казаха, че можем пак да влезем вътре. Щели
да докарат камиони, за да ни закарат до влака, и когато се върнели и ни наредели, трябвало
да се строим на мига. После заминаха за Биркенау, там също разиграли номера. Много от
хората там не можели дори да станат от леглата. Подбрали около хиляда болни от Биркенау
и тръгнали към Аушвиц. Бяха на няколкостотин метра от лагера, когато пристигна един
камион. От него извикаха нещо, есесовците скочиха в каросерията и оттогава нито сме ги
чули, нито сме ги видели. Повечето от хората се върнаха в Биркенау. Някои от онези, които
можеха да вървят малко по-добре, дойдоха в Аушвиц.
– Знаеш ли какво викнаха от камиона?
– Според хората, които бяха по-близко, казали Der Zug ist schon da. В седем часа
трябваше да пристигне влак и да отведе всички есесовци в района в безопасност. Влакът
обаче дошъл няколко часа по-рано и това ни спаси живота.
– Сигурен ли си, че са искали да избият всички?

Гедъл прати Япи на горния етаж да доведе някого. Затворникът беше нисък човечец.
Изглеждаше ужасно, но нещо в държанието му издаваше решимост.
– Доктор Вайл от Словакия.
Ханс стисна ръката му.
– Скоро би трябвало да си у дома.
– У дома е относително понятие. Цялото ми семейство беше затрито. Така или иначе
вчера се спасих на косъм. Бях лекар в Тшебиня, минна команда на трийсет километра
оттук. Шестстотин души бяха изкарани на поход. Останах в лагера с деветдесет души,
почти всичките болни. Вчера около обяд дойдоха есесовци, дванайсет души. Накараха
всички, които можеха да ходят, да се строят пред бараките. После само за няколко минути
избиха всички пациенти, които бяха останали вътре. Застреляха ги с пистолети. Около
четиресет души можехме да вървим. Трябваше да направим клада от сламеници и да
сложим телата отгоре. Пласт сламеници, пласт трупове и при всяко излизане от бараките
с нов товар задържаха около десет от нас и ги разстрелваха. Три пъти един есесовец ме
пита: „Не се ли умори, докторе?“. Не знам защо все му казвах „Не“. Нямаше да има никакво
значение. Докато изнасях последните трупове, се доближи един мъж в обикновени дрехи.

110
Познавах го, беше надзорник от Гестапо в мината. Понякога му бях давал лекарства. „Не
искаш ли да прескочиш телта, докторе?“ Реших, че ми се подиграва, но какво имах да губя?
И чудо на чудесата, оказа се сериозен. Оставиха ме да избягам.
– Да, синко – добави Гедъл, – есесовците, които дойдоха тук час по-късно, бяха същите.
Разбираш какво щеше да стане с нас. За щастие, героите бяха по-загрижени да се ометат с
влака, отколкото да изпълнят „дълга“ си по отношение на нас. Всички сме живи заради
верига от чудеса.
– Трябва ни захар, иначе няма как да направя палачинки – настоя Япи. Ханс беше виждал
захар някъде, помисли, че май беше в Блок 14, и тръгна натам с една торба.
В Блок 14 нямаше нищо. Отиде в Блок 13 и слезе в мазето, където трима души си седяха
и пушеха спокойно, сякаш нищо не се случваше. Ханс ги поздрави и ги попита дали са
виждали захар. Най-възрастният се усмихна:
– Тук съвсем нищо не сме виждали. Едва вчера дойдохме от Биркенау.
Немският му беше много лош.
Ханс го попита откъде е и дали не предпочита да говори на френски. Това улесни
разговора. Мъжът се представи като Кабели или по-скоро професор Кабели – бил професор
по литература в Атина. Ханс седна при мъжете и попита професора в каква команда е
работил.
– Sonderkommando.
Ханс остана поразен. За пръв път срещаше някого, работил в газовите камери и
крематориума. Сега, когато всичко беше свършило, щеше да чуе точно какво се беше
случило в Биркенау.
Професорът се усмихна:
– Не смееш нищо да ме попиташ, но за мен не е неприятно да разказвам на хората. В
крайна сметка, когато се върнеш в Холандия, трябва да можеш да дадеш точна
информация.
– Дълго време ли беше в Зондеркомандата?
– Година. Като цяло оцеляваш само два или три месеца, но аз имах протекции и заради
това успях да се измъкна.
– Би ли ми разказал нещо за крематориумите?
– Разбира се. Имаше четири крематориума. Първи и втори бяха близо до влака, а трети
и четвърти в боровата гора зад Zigeunerlager – циганския лагер в северния ъгъл на лагера.
Работих в трети и четвърти крематориум заедно с много гърци. Нека ти скицирам набързо
трети крематориум.
Наведнъж пристигаха по седемстотин до хиляда души. Всякакви – мъже, жени и деца,
големи и малки, стари, болни и здрави. По принцип здравите и силни мъже и жени ги
избираха още от влака и ги затваряха да работят като роби, но често целият транспорт
отиваше право в крематориума.
Хората влизаха в Чакалня А, а по тесен коридор отиваха в Стая Б, където по стените
имаше всякакви надписи за хигиената. Неща като Halte dich sauber и Vergesse nicht deine
Seife, за да може до последната секунда да се поддър-жа илюзията, че хората ще се къпят.
В Стая Б трябваше да се съблекат. В четирите ъгъла стояха есесовци с картечници. Но
никога не се наложи да ги използват, хората бяха съвсем спокойни. Дори онези, които

111
осъзнаваха, че отиват на смърт, усещаха колко безсмислено е да се съпротивляват, а ако
борбата със смъртта е безполезна, то поне нека страданието да е колкото се може по-малко.
Понякога, когато един след друг пристигаха много транспорти, нещата трябваше да се
правят по-бързо. Тогава в играта влизаше Зондеркомандата – разрязваше дрехите от телата
на хората, откъсваше часовниците от китките и изтръгваше бижутата от пръстите.
Отрязваха дългите коси, понеже имаха индустриална стойност. После цялата група биваше
пращана под „душовете“. Това беше голямо помещение с електрическо осветление. На
тавана имаше три редици струйници на душове. Щом натикваха всички хора, вратата се
затръшваше. Беше електрическа, по ръбовете имаше гумени уплътнения, които я
запечатваха херметически. Настъпваше времето за последното действие. Газът беше в
метални кутии, а в тях имаше гранули колкото грахово зърно, вероятно кристали
кондензиран газ „Циклон“. Между душовете на тавана имаше три дупки. Есесовците
изсипваха кутиите през тях и бързо ги затваряха. Газът се освобождаваше и пет минути
по-късно всичко приключваше. Много от жертвите така и не разбираха какво им се случва,
но имаше и такива, които осъзнаваха и се опитваха да сдържат дъха си. Те умираха в
конвулсии.
Понякога беше различно. Спомням си как един ден двеста и петдесет деца, полски
еврейчета, щяха да бъдат обгазени. След като се съблякоха, те сами се подредиха в дълга
колона, запяха „Шма Израел“, еврейската молитва при смърт,32 и влязоха в газовата камера
при съвършена дисциплина.
Есесовецът си гледал часовника. Вентилационните шахти трябвало да останат затворени
за пет минути. После натискал бутон и от двете страни на газовата камера се отваряли
електрически капаци. Когато камерата се проветряла, влизала Зондеркомандата. Хората
носели дълги пръти с куки накрая. С тях захващали жертвите около врата и ги влачели до
крематориума, ето тук, отбелязан с буквата D на схемата.
Имаше четири пещи, всяка побираше по четири трупа наведнъж. Отваряха големите
железни врати, вагонетките излизаха. Пъхаха труповете в пещите и вагонетките се
връщаха. Вратите се затваряха и след петнайсет минути всичко беше готово. С по четири
такива пещи крематориумите можеха да обработят много трупове. Но понякога пак
изоставахме. Тогава есесовците пак знаеха какво да правят. Зад крематориума имаше два
големи трапа, ето ги тук – трийсет метра дълги, шест метра широки и три метра дълбоки.
На дъното слагаха големи трупи и ги поливаха с гориво. Разгаряше се страхотен огън,
който се виждаше от километри.
Един такъв трап събираше по хиляда тела. Изгарянето отнемаше двайсет и четири часа,
после траповете бяха готови за ново зареждане. Всичко се взимаше предвид. Имаше и
дренаж. Един изкоп водеше до дере на двайсет-трийсет метра. Горящата маса се свличаше
по него в дерето. Уверявам те, че с очите си видях как един от мъжете, работещи до
кладата, слезе до изкопа, за да си топне хляба във втечнената, разтопена човешка мас.
Просто трябва да си гладен.
На 5 юни 1944 г. пристигна специален транспорт с унгарчета. Както често се случваше
във време с много големи транспорти, господата от SS дори нямаха търпението да изчакат

32
Позната и като „Шема“, тази молитва е основна при молитвените ритуали всяка сутрин и вечер и
според някои е най-важната в юдаизма. Много често се изрича преди лягане и когато смъртта е неизбежна.
– Бел. авт.
112
петте минути, за да може газът да подейства както трябва. Затова трябваше да хвърляме
децата в трапа още полуживи. Един грък, Лоци Мордекай, не издържа и сам се хвърли в
трапа. Много други също не издържаха. Александър Херейра, също грък, но със спортна,
здрава фигура, се уговори с трима поляци и шестима руснаци да разрушат третия и
четвъртия крематориум. Няколко дни след самоубийството на Лоци Мордекай Херейра
преби един сержант от SS до смърт с лопата. Планът им не успя. Херейра беше убит, а
трупът му беше изложен на показ същата вечер по време на проверката в D-Lager, където
бяха настанени всички команди, участващи в изтреблението. Но крематориуми три и
четири така или иначе не просъществуваха още много. На 2 октомври 1944 г. избухна бунт.
В Зондеркомандата имаше 243 гърци и хора от други националности. Бяха се наговорили
и бяха успели да се сдобият с картечница с две хиляди патрона от фабриката на Auto Union.
Гориво имаха в изобилие. Нападнаха охраната от SS и я избиха. Подпалиха крематориума
и изтрепаха и постовете по оградата. За жалост стотици се изплашиха в последната минута
и не се присъединиха. За десет минути есесовците в Биркенау бяха на бойна нога. Докараха
още есесовци от Аушвиц и нашите, които вече бяха зад оградата, бяха обкръжени. Двайсет
и петима бяха убити на място, останалите бяха изгорени на следващия ден заедно с по
двайсет души от всяка команда, работила около крематориума. Поляците издадоха
имената на организаторите на бунта. Горд съм, че това бяха гърци. Петима герои: Барух,
Бурдо, Карасо, Ардите и Яхон.
Последните „задачи“ бяха на 24 октомври. На 12 декември започнаха да разрушават
крематориума. Двайсет и пет мъже – гърци, поляци и унгарци от Зондеркомандата – бяха
пратени да работят по разрушаването. Аз бях един от тях. Никой от останалите в лагер D
не беше жив, ние бяхме последните. Ето как стана така, че при евакуацията ни забравиха
и мога да ти разказвам всичко това.
– Как ще ги накараме някога да си платят? – попита един от мъжете след дълго мълчание.
– За това няма отплата – каза Ханс. – Можем само да изтребим тези боклуци от SS.
– Значи смяташ, че отговорността е само на SS, или по-скоро на партията? – попита
Кабели. – А останалата част от нацията са ангелчета?
– Съвсем не е така – призна Ханс. – Целият германски народ е отговорен. Те сега губят
войната и ще се отрекат от водачите си, но ако бяха спечелили войната, никой никога не
би попитал фюрера какви средства е използвал или какво се е случило с всички комунисти
или евреи.
– Значи цялата германска нация трябва да бъде обгазена за наказание?
– Не, господине, съвсем не, но всички, които са били част от Гестапо, от SS и така
нататък, трябва да бъдат заличени, за да е сигурно, че никога повече няма да се върнат.
Останалата част от германския народ трябва да бъде държана под чуждестранен контрол,
докато не израсте ново поколение, образовано и възпитано в човечност, далеч от
войнолюбивото влияние на едрия бизнес и аристокрацията. Тогава, може би след много
години, една социалистическа германска нация би била способна да живее независимо.

На следващата сутрин по стените на блоковете изтропаха куршуми. Беше пълна загадка,

не се виждаха войници. Ханс помагаше в амбулаторията на Блок 21 в южния ъгъл на
лагера, близо до Сола.

113
 Изведнъж проехтя страховит тътен. От тавана попада мазилка, няколко прозореца се
строшиха. Той погледна навън. Реката течеше бързо, надигнала се от топенето на
снеговете. Там, сред късовете лед, се носеха греди и дъски.
– Взривили са моста.
Сега осъзнаха, че всичко беше свършило. Немците се опитваха да забавят преслед-
ващите ги руснаци, но основните им сили сигурно бяха вече на километри.
Лагерът вече беше вън от опасност. Без да го забележат, бяха прекарали цял ден в ничия
земя. Два часа по-късно се появиха първите руснаци, крачещи в белите си маскировъчни
облекла, все едно нямаше нищо нередно. Вървяха по средата на пътя, сякаш наблизо
нямаше жив немец. Когато видяха затворниците с униформите им, се усмихнаха тихо,
несъмнено си мислеха за родителите си, убити от немците, за изнасилените си съпруги, за
превърнатата в пустош тяхна страна. А затворниците си мислеха за своите жени и деца и
за всички, които никога вече нямаше да видят.
Стискаха ръцете им дълго, с благодарност, но не отрониха и звук на радост, емоцията
стискаше гърлата им.

Сега всичко беше различно. Мечтата се беше превър-нала в реалност. На много места
телта беше прерязана, а стълбовете бяха съборени. Там се нижеха върволици забързани
камиони и фургони с конски впрягове – влизаха и излизаха от лагера. Времето беше
прекрасно и ясно, слънцето грееше над покривите. Сякаш самата Природа искаше да даде
своя дан към обещанието за нов живот. Ханс вече не издържаше в лагера. Вътрешното
напрежение го караше да побегне, да полети като птица, чиято клетка току-що са отворили.
Тръгна към Райско. Ревът на оръдията заглъхваше, хаосът на войната се беше отдалечил,
някъде там немците се опитваха да изградят нов фронт. Не след дълго стигна до „Но
Пасаран“. Беше шокиран от състоянието на селото. Къщата беше частично разрушена от
снаряд, близо до нея стояха два немски танка, явно виновниците за опустошението.
Единият беше напълно изгорял.
Ханс влезе в къщичката. Вътре нямаше никого. Голямата стая беше непокътната, но от
кухнята бяха останали само развалини. Там намери и останките от саксофона. Наложи си
да се усмихне. Какво значение имаха сега материалните загуби?
И все пак беше нервен. Сякаш нещо го караше непрекъснато да ходи, все по-далеч и по-
далеч към неизвестна цел. Или да върви, докато изтощението не го повали и не легне край
пътя, за да чака всичко да свърши.
Прекоси все още заснеженото поле. Снегът беше съвсем изтънял и от време на време
стъпваше в локви. Краката му бяха мокри и въпреки топлината на слънцето му беше
студено и некомфортно.
Изведнъж се озова пред някаква кула. Въобще не беше търсил кула. Просто бродеше из
полето без посока и без цел. Дървото беше мокро и все още тук-там покрито със сняг.
Изкачи се внимателно.
Кулата имаше три платформи. След като стигна първата, Ханс погледна надолу.
Чувстваше се изключително неспокоен, имаше страх от високото. Отново усети, че „нещо“
го кара да се движи. Този път не далече, не чак докато умората изцеди и последната му
капчица сила. Една погрешна стъпка и щеше да лежи там потрошен, но свободен от
обзелата го мъка заедно с Фридел, която изпълваше мислите му.

114
 Вместо това се насили да продължи нагоре. Трябваше, не можеше да се предаде,
трябваше да устои на напрежението. Не биваше да бяга, трябваше да се бие. Да продължи
да се бори, винаги. Беше написал „Сами сме никои“. Поезия. Животът продължаваше.
Кръвта течеше по вените му, тя го насили да продължи и ако искаше да се изкачи още по-
нагоре, краката нямаше да откажат да го носят. Затова продължи да се катери. Малко
нестабилно отначало, но после решително, стъпка след стъпка.
Над последното стъпало имаше капак. Бутна го да се отвори и излезе на последната
платформа. Изпита чувство на победа. На победа над смъртта. Сега стоеше високо над
дърветата и къщите. Усети как може да помирише пролетта в лекия ветрец, който галеше
главата му.
Не беше много далеч от лагера. Оттук виждаше пробитите в бялата стена дупки. Отново
се усети като победител, стоеше толкова високо и гледаше към лагера, от който никога не
би трябвало да се измъкне.
Леко вляво беше Биркенау. Беше огромен. Дори оттук, където целият свят беше в
краката му, където сякаш нямаше граница докъде да стигне погледът му, Биркенау
изглеждаше голям. И беше голям. Там се беше вършила работа от демонична величина. В
онова място бяха избити повече хора, отколкото където и да било другаде по света. То
беше управлявано в съответствие с несравнимо перфектна система за изтребление. Но пак
не беше абсолютно перфектна. Иначе нямаше да може да стои на кулата, нямаше да бъде
жив. Защо беше останал жив? Какво му даваше правото да живее? По какъв начин беше
по-добър от всички онези избити милиони?
Да не сподели съдбата на всички онези други, му се струваше бездънно зло. Но си
помисли какво беше казало момичето в „Но Пасаран“: „Трябва да остана жива, за да
разкажа всичко това, да разкажа на всички, да убедя хората, че е истина...“.
Очите му блуждаеха на юг. Все още заснеженото поле се простираше под ярката
светлина на ранната пролет. Но на юг хоризонтът не беше безкраен, не виждаше някакво
огромно разстояние. В тази посока погледът му се натъкваше на бариера.
На юг хоризонтът се блокираше от Бескидите и отново го връхлетя видението за Фридел.
Ханс сграбчи перилата, пръстите му се опитаха да се забият в дървото също както някога
беше стискал телената мрежа на прозореца на Блок 10. После двамата заедно бяха гледали
към далечните полета. Сега бяха разделени. Той беше тук, а тя беше там, където я теглеше
видението, сякаш силуетът на хоризонта не беше очертание на планини, а формата на
нейното тяло.
Сега целият свят беше открит за него, но това беше място, където никога нямаше да
отиде, място, което беше недостъпно във вечността. Някога бяха стояли един до друг и
копнежът в сърцата им ги беше отнесъл към онези планини. Сега нея я нямаше, както далеч
и недостъпни бяха планините някога.
Сега той беше сам.
Но не напълно. Защото образът ѝ все още беше пред очите му. Вътре в душата му той
щеше да остане жив завинаги. Щеше да черпи сили от него, за да изпълни задачата на
живота си. Тя щеше да съществува чрез него, така животът ѝ нямаше да е даден напразно.
Душата ѝ щеше да живее чрез него, дори и тялото ѝ да почиваше там, в онези мъгливи
сини планини.

115
 В МЕСЕЦИТЕ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО Еди е нямал никаква представа,
че Фридел била жива.
Отначало бил убеден, че е мъртва, че е умряла в марша на смъртта, отнел я
от него в Аушвиц. Когато започнали да се появяват истории за такива маршове
на смъртта, той чул, че има оцелели, и надеждата му се върнала.
Благодарение на работата на Червения кръст в Европа след войната Еди и
Фридел се събрали отново в Холандия на 24 юли 1945 г.

116
 Речник
Achtung! – Внимание!
Achtung, Lagerarzt! – Внимание, лагерният лекар!
Alles aufstehen! – Всички да станат!
Alte Kamp-Insassen – Холандско-немски термин, използван във Вестерборк за хора,
затворени от по-дълго време
Alter Häftling – Стар затворник, затворник, който е в лагера от дълго време
Ältester – Буквално „по-стар“. Терминът се използва в комбинация с място, за да
обозначи старши или главен затворник в лагер, блок или стая
Ambulanz – Амбулатория
Appel vorbei – Край на проверката
Arbeit macht frei – Трудът ще те направи свободен
Arbeit macht frei... Krematorium drei! – Работата ще те освободи... в Крематориум три!
Arbeitslager – Трудов лагер
Arztvormelder, antreten! – Тези, които са за лекаря, строй се!
Aufgehen! – На развален немски: „Марш!“
Aufnahme – Приемане
Aufseherin – Жена надзорник
Bademeister – Надзорник на умивалните
Bauhof – Двор със строителни материали
Bekleidungskammer – Склад за затворническо облекло
Berufsverbrecher – юридически термин в наказателното право на Ваймарската
република, който се използва за многократно осъждани лица, които приемат тази си
дейност като професия; професионален престъпник
Bewegung – Движение
Bewegung, Bewegung, los, Eile! – Движение, движение, мърдайте, бързо!
Birkenallee – Брезова алея
Block – Думата се използва за основните сгради, в които са настанени затворниците в
Аушвиц и в други немски лагери
Blockältester – букв. отговорник на блока; затворник, който е отговорен за определен
блок/барака в концентрационния лагер
Blockführerstube – Къщичката на охраната на надзорника на блока от SS
Blockschonung – Почивка в блока, разрешение да се остане в бараките и да се почива.
Дава се на хора, които не са годни за работа, но не са достатъчно болни, за да бъдат приети
в болница
Blöd – глупав
Blöde – глупави, глупаци
Blöde Holländer – Глупав холандец
Blöde Sauen – Глупави прасета (буквално „свине“)
Blödes Schwein – Глупава свиня
Bunkier – Карцерът в лагера Аушвиц в мазето на Блок 11
Canada – Прякор за частта на Аушвиц, където били складовете
117
 Dalej! – На полски „Давай/продължавай!“
Davai, bystro! – На руски: „Давай, бързо“
DAW – Съкращение за Deutsche Ausrüstungswerk-statte, Германските заводи за
екипировка
Der Zug ist schon da – Влакът вече пристигна
Die Juden sind unser Unglück – Евреите са нашето нещастие
Distrikt Krakau – Районът на Краков
Du Dreckhund – Ти, куче мръсно
Du Drecksau – Ти, свиньо мръсна
Du Idiot – Ти, идиот
Effektenkammer – Склад за отнетите при пристигането на затворниците вещи
Eile – съществителното die Eile означава бързина, в случая се използва като заповед,
подкана: Бързо!
Eintritt verboten – Вход забранен
Ein Vogel – Буквално „една птичка“, но тук означава странност или странен навик
Es lebe Polen! – Да живее Полша!
Faulgas – Блатен газ, също така име на команда, работеща в завод за добив на газ
FKL – Съкращение на Frauenkonzentrationslager, женски концентрационен лагер
Flying Column – На холандски: Vliegende Kolonne. Във Вестерборк това е група
затворници, изпълняващи специални задачи, които трябвало да се свършат бързо
Frauenkonzentrationslager – Женски концентрационен лагер
Frech – Нахален или дързък
Gespritzt – Инжектиран
Häftling – Затворник
Häftling 27903 mit 15 Häftlingen zur Strassenbau – Затворник 27903 с петнайсет
затворници – за пътно строителство
Häftlingskrankenbau – Затворническа болница
Häftlingsnummer – Затворнически номер
Hals-Nasen-Ohrenarzt – Лекар уши, нос, гърло
Halt – Стоп/Стой
Halt’s Maul – Млъквай/Затваряй си устата
Halte dich sauber – Поддържай се чист
Hau ruck! – Тегли!
Heilkräutertee – Билков чай
Herrgott Sakrament, verflucht noch mal – ругатня в ежедневната реч, на разговорен език
„По дяволите!“
Himmel, Arsch und Zwirn, Herr Gott Sakrament, du verfluchter Idiot – За Бога, Исусе
всемогъщи, ти, проклет идиот
Hitler verrecke! – Смърт за Хитлер!
Hygienisch-bakteriologischen Untersuchungsstelle der Waffen-SS und Polizei Südost –
Хигиенно-бактериологичен център за изследване на Вафен-СС и Югоизточната полиция
Interne Abteilung – Отделение по вътрешни болести
Judenblut spritzt vom Messer – От ножовете капе еврейска кръв
Kapo – Затворник, който надзирава работата на другите

118
 Kesselkommando – Отряд за носене на казаните
Kolkhoz – На руски: колективно стопанство
Kommandantur – Кабинет на коменданта на лагера
Kommando – Команда, работен отряд
Kommandoführer – Надзорник на работата от SS
Krakauer Zeitung – Краковски вестник
Krankenbau – Болница (в Аушвиц Krankenbau се е помещавала в няколко блока)
KZ – Съкращение за Konzentrationslager, концентрационен лагер
Lager – Лагер, използва се и за административните подотдели в голям лагер
Lagerältester – отговорник на лагера; разпределя задачите между затворниците и следи
за изпълнението им
Lagerarzt – Лагерен лекар (офицер от медицинските служби на SS), amp doctor. Тъй като
терминът Lager – лагер – е използван и за подотдели в Аушвиц и Биркенау, е имало повече
от един Lagerarzt
Lagerfriseur – Бръснарят на лагера
Lagerführer – Офицер от SS, отговарящ за лагера
Lagerstrasse – Улица в лагера
Le professeur hollandais – На френски: холандският професор
Los! – Мърдай/Давай!
Los, Schweinehunde! – Мърдайте, свине такива! (Буквално „Свинекучета“)
Mussulman – Мюсюлманин, лагерен жаргон за затворник в състояние на изключително
физическо и умствено изтощение
Nebellager – Съкращение за Nacht und Nebellager, лагери, където затворниците са били
държани и измъчвани тайно
No Pasarаn – На испански: „Те няма да преминат“, вик на републиканците в Испанската
гражданска война
Oberscharführer – Чин в SS: старши командир на отряд
Obersturmführer – Чин в SS: старши командир на щурмови отряд
Operationssaal – Операционна зала
Oscha – Съкращение за Oberscharführer, старши командир на отряд
Pfleger – Санитар, медицинска сестра. Като цяло обозначава затворници, помощници за
дадена работа в лагерната болница. Не всички Pfleger са имали медицинска квалификация
и повечето от задълженията им не са били медицински
Pflegerstube – Стаята на санитарите/медицинските сестри
Prämienschein – Бонус, премия
Prominent (същ.) – Важен затворник с привилегии
Rapportführer – Офицер от SS, отговорник по проверките
Rassenschande – Престъпления срещу расата, нарушаване на нацистките расови закони,
забраняващи сексуални контакти между „расите“
Rein – Чист
Reinlichkeit ist der Weg zur Gesundheit – Чистотата е път към здравето
Reservepfleger – Резервен санитар: затворник, който е одобрен за Pfleger, но чака да бъде
назначен в блок
Röntgenraum – Кабинет за рентгенови снимки

119
 Rotspanier – Червен испанец, термин за немци, които са се били на страната на
републиканците в Испанската гражданска война
Rottenführer – Чин от SS: командир на отдел
Sanitäter – Отговорник за реда и чистотата
Sanittäslager der Waffen-SS – Център за медицинско снабдяване на Вафен SS
Sauberkeit ist der halbe Weg zur Gesundheit – Чистотата е половината път към здравето
Scharführer – Чин в SS: командир на взвод
Scheisse, Arzt – По дяволите, докторе
Scheissmeister – Отговорник на тоалетните
Schnell! Los! Tempo! – Бързо! Мърдай! Темпо!
Schreibstube – Кабинет на писар
Schulungslager – Тренировъчен лагер
Schutzhäftling – Затворник в арест
SDG – Съкращение за Sanitätsdienstgrad, медицински служител от SS Selection –
Селекция/подбор, лагерен термин за подбор на затворници за унищожаване
Sonderkommando – Специален отряд, работници в газовите камери и крематориумите
SS-Krankenrevier – СС-лазаретът, където са отвеждани тежко болните затворници и
където са се провеждали експерименти
SS-Revier – съкратено наименование на SS-Krankenrevier
SS Sonderdienst – Нацистка паравоенна формация в окупирана Полша
SS-Standortverwaltung Süd-Ost – Местна администрация на SS, югоизток
Standgericht – Военен съд
Standortarzt – Лекар на гарнизона на SS
Stehbunker – Килия, в която може да се стои само прав
Stоj – На полски: стой/спри
Strafkommando – Наказателен отряд
Stubenältester – Затворник, отговарящ за стая или помещение
Sturmbannführer – Чин в SS: командир на щурмова група
Sturmmann – Чин в SS: щурмовак
Transport – Транспорт, депортирането или преместването на групи евреи в други лагери
Trés charmant – На френски: Много очарователен
Übermensch – Свръхчовек, тук се използва в ироничен смисъл, за да опише нацистката
фантазия за висш ариец
Überstellung Strafkommando Birkenau – Прехвърляне в наказателен отряд в Биркенау
Unterscharfhrer – Чин в SS rank: младши командир на отряд
Vergesse nicht deine Seife – Не забравяй сапуна
WA – Съкращение за холандското Weerbaarheid-safdeling, паравоенното крило на NSB,
Холандската национална социалистическа партия
Was ist hier los, ihr Dreckhuren! – Какво става тук, мръсни курви!
Wir fahren gegen Engeland – заглавие на немска патриотична песен, букв.„Плаваме към
Англия, за да я превземем“
Zigeunerlager – Лагер за цигани, част от концентрационния лагер Биркенау
Zivilarbeiter – Цивилен работник
Zum Befehl – На вашите команди

120
 Zwischen Nacht und Nebel – буквално между нощ и мъгла; също така поетичен изказ от
Паул Целан, вдъхновен от т. нар. Nacht und Nebel-Erlass – директива, издадена от Хитлер
на 7 декември 1941 г. срещу антинацистките политически активисти на всички територии,
окупирани от Третия райх през Втората световна война

121
 Послеслов от Джон Бойн
Всеки новопубликуван мемоар, историческа книга или роман разширяват познанията ни
за престъпленията, случили се в Европа по времето на холокоста, а това води до засилване
на потреса колко жестоки са хората. Някои от най-важните писатели за последните
седемдесет и пет години са споделяли преживяванията си в лагерите, но доколкото знаем,
„Последна спирка Аушвиц“ на Еди де Винд е единствената книга, написана в концентра-
ционен лагер. Поради тази причина тя предлага уникален поглед към трагедия, която
повече от всяка друга определя двайсети век и го обгръща в безчестие и позор.
Прочел съм много автобиографии за живота и смъртта в Аушвиц, Дахау, Треблинка и
над десетте други лагера на смъртта и всеки път се удивявах колко дълбоко са се отпеча-
тали всекидневните събития от лагерния живот в съзнанието на оцелелите, как са жигосани
в общите им спомени също толкова жестоко, колкото и татуировките по ръцете им. От
наивната перспектива на историческата дистанция човек си представя, че напусналите
лагерите биха направили всичко възможно, за да забравят през какво са преминали, но не
– изглежда, че спомените могат да доведат до най-тежки последствия от травмата, а
свидетелстването е нужната противоотрова.
Мемоарите на Еди де Винд представляват изключителен принос към богатството от
материали, до които читателите, историците и учените имат достъп в опита си да разберат
неразбираемото. Образи на евреи, „стоящи напълно голи под палещото слънце“, и на
бръснари „с тъпите си бръсначи... по-скоро отскубваха косата, отколкото да я бръснат“, са
познати на изучаващите темата, но има нещо дълбоко интуитивно в това да четеш думите
на човек, който е изстрадал тези унижения, но е твърдо решен да пише за тях. Невъзможно
е да не се зачудим как се е чувствал, докато е прехвърлял спомените от съзнанието си на
страниците, и дали те са облекчили, или са съживили онези мрачни дни.
Описанията на Де Винд на хората и преживяванията им в Аушвиц – на затворниците, на
охраната, на оградите, на храната, на татуировките, на душовете и на касапницата –
предлагат дълбоко вникване в един човек, който е бил наблюдателен, докато го
наблюдават, и който вероятно без дори да има намерение, е съхранил спомените си за
момента, когато думите ще победят нацистите, когато техните престъпления е трябвало да
бъдат извадени на показ, за да не се допуска да се случат отново. Услугата, която той и
толкова много други автори от периода са направили на човечеството, няма как да бъде
оценена количествено.
Както при всички мемоари за живота в лагерите, човек обръща страниците с нарастващо
усещане за загуба на вяра в човечеството. Невъзможно е читателят да не се запита какво
би направил, ако е подложен на такива мъчения или ако го накарат да вземе участие в тях.
Описанието как са подреждали трупове и как са отскачали встрани при хвърлянето им в
каросерията на камиона, за да опазят дрехите си чисти, е сред многото наситени и ужасни
прозрения, които авторът представя наред с „огромните купчини тенекиени кутии: урните
на поляците, чиито тела са изгорени тук“ и звука от екзекуциите в седем часа вечерта:
„Първо заповед за стрелба, после залп, после извличаха телата. И това не спираше.

122
Жертвите крещяха. Някакво момиче молеше за милост, защото било още толкова младо и
толкова отчаяно искало да живее“.
Едно от най-мъчителните преживявания, описани в „Последна спирка Аушвиц“, е колко
болезнена е раздялата с любимите, и когато мислите на разказвача толкова често се връщат
към съпругата му Фридел, човек осъзнава какъв постоянен ужас е изпитвал от това, което
може да ѝ се случи, и колко мъчителна е била несигурността дали някога ще бъдат отново
заедно. Последните страници на тези мемоари са болезнено описание на тъга, но тази книга
е за вярата в живота.
„SS имаше богат опит в омразата и беше орган за потискане на собствения си германски
народ и свързаните с него нации – пише Де Винд. – Есесовците упражняваха методите си
върху евреи, руснаци и цигани под мотото за чистота на нацията... В лагерите членовете
на SS можеха да задоволяват садистичните си пориви, надигащи се в тях, и понеже им
представяха такива възможности за удовлетворение, си останаха послушни последователи
на Хитлер до самия край.“
Това е необикновена позиция, която ни предизвиква с въпроса дали злото не е вродена
черта в човека, зла воля, която дреме във всеки от нас, но може да бъде събудена всеки
миг, ако не се съпротивляваме срещу силите, които все още заплашват света три четвърти
век след края на Втората световна война.
Това е само един от многото моменти на велики прозрения, които бележат този мемоар
и го карат да изпъкне като ценност. Когато словашкият лекар споменава „У дома е
относително понятие. Цялото ми семейство беше затрито“, читателят с изненада осъзнава,
че шансът да бъдат освободени от лагерите, поражда смесени чувства у затворниците.
Разбира се, от момента на попадането в лагера всички мъже, жени и деца биха искали да
се върнат в градовете, от които са ги отвели, но идеята да се върнеш сам на място и във
време, толкова променени от загубата и отровени от травмата, е пораждала неочакван
ужас. Не е чудно, че мнозина от успелите да оцелеят през войната, са изпитвали толкова
огромна вина, че са сред живите, че не са можели да продължат. Може би самата дума
„оцелели“ не е точна.
При публикуването на тази книга някои от онези, които са били в лагерите като деца или
млади хора, са все още живи и могат да разкажат историите си. Скоро и те ще са част от
историята, а ние и бъдещите поколения ще разчитаме на текстове като „Последна спирка
Аушвиц“ да изграждат спомените ни и да са свидетелство за загиналите. В литературата
ние продължаваме да помним избитите милиони, които постигат безсмъртие чрез писатели
като Еди де Винд.

Джон Бойн
Септември 2019 г.

123
 Бележка за автора и текста
Как Еди и Фридел се озовават във Вестерборк? Какво преживява Еди, след като Черве-
ната армия освобождава Аушвиц? Какво става с Фридел? Тази „Бележка за автора и
текста“, написана от семейство Де Винд, е опит да се даде отговор на тези, а и на други
въпроси, които биха възникнали в читателите на „Последна спирка Аушвиц“.
В началото е важно да се подчертае, че Аушвиц е крайъгълният камък в живота на Еди
де Винд, събитието, което преобръща всичко. За него има Аушвиц, преди Аушвиц и след
Аушвиц. Сянката на лагера надвисва над всичко.

Преди Аушвиц

За детството на Еди се знае малко. Емоциите го завладяват при повдигането на темата и

често го обзема тъга по всичко изчезнало. Знаем, че Елиазар де Винд, познат като Еди, е
бил единствено дете, родено на 6 февруари 1916 г. в Пиет Хайнстрат в Хага. Майка му и
баща му Хенриете Сандерс и Луис де Винд са имали верига от печеливши магазини за
порцелан и Еди е бил отгледан отчасти от бавачки. Родителите му не са били строги или
религиозни и не са обръщали особено внимание на правилата на юдаизма. С раждането си
в това добре вписано в обществото проспериращо еврейско семейство от средната класа
Еди получава добър старт в живота, но когато бил едва на три години, баща му почива от
мозъчен тумор. Последвали още нещастия. Горе-долу по същото време Еди съборил
чайник с вряла вода от масата, получил сериозни изгаряния, прекарал шест месеца в
болница, а по лицето и гърдите му останали големи белези.
Майка му се омъжила повторно, но вторият ѝ съпруг Луис ван дер Стам също починал
през 1936 г. от инфаркт. Еди бил вече на двайсет години и следвал медицина в Лайденския
университет. Когато Хенриете се омъжила за трети път за Луис Зодай, Еди го дразнел, като
му викал Луис Трети. Зодай имал дванайсетгодишен син от предишен брак, Роберт Жак,
който живеел с тях. По време на холокоста майката на Еди и Луис Зодай били депортирани
в Аушвиц, където били убити и двамата. Същата съдба сполетяла и Роберт Жак.
Заради събитията в детството му Еди и майка му имали много силна връзка. Колко точно
силна, става ясно през 1942 г. по време на войната.
Еди бил интелигентен и се интересувал от света около себе си. За щастие, премеждията,
които преживял като малък, не му попречили да изгради успешен социален живот.
Вечерно време например редовно се срещал с приятели и обсъждали развитието на света.
Ницше, Фройд, Маркс и комунизмът били любимите му теми на разговор.
След като завършва средното си образование, започва да следва медицина в Лайден.
Както сам обяснява, винаги е искал да бъде лекар, защото като дете имал големи проблеми
с астмата и винаги му харесвало, когато майка му се преструвала на лекар. Еди бил добър
студент и се радвал на живота. Приятелката му била християнка, а нощем редовно имал
участия с „Ритъм Раскалс“, джазов състав, където свирел на кларинет. Обичал да прекарва
свободните си дни в плаване с малката си платноходка.

124
Еди като малко дете с майка си Хенриете през 1918 г.

125
Снимка на Еди от около 1939 г.

126
Еди с джазовия състав „Ритъм Раскалс“. Бил талантлив кларинетист и
саксофонист.

127
 Еди на платноходката си преди войната.

И двамата родители на Еди произхождали от големи еврейски семейства. Някои от

роднините му работели в диамантената индустрия, но повечето били хора, които с много
труд управлявали дребен бизнес. Следването в университет все още било необичайно в
семейства като това на Еди и всички много се гордеели с постиженията му.
Въпреки че нарастващата заплаха от нацизма надвисва над Нидерландия в началото на
30-те години на двайсети век, животът за Еди изглеждал само цветя и рози. Нахлуването
на немците и окупирането на Нидерлания през 1940 г. са били ужасен шок.

128
 Фамилията Де Винд се наслаждава на празнична семейна вечеря.
Еди е прав в средата в дъното.

Войната

В началото на 1941 г. германските окупатори принуждават университетите да изключат

всички еврейски служители и студенти. С помощта на преподавателите си в Лайден Еди
успял да ускори курсовете си и бил последният еврейски студент, получил диплома.
Преместил се в Амстердам, за да се обучи за психоаналитик, като понякога това трябвало
да се прави тайно, в домовете на преподавателите. Нанесъл се в апартамент на Нюве
Херенграхт, красив, тих канал близо до еврейския квартал, където тогава живеели
повечето от всичките 80 000 евреи в града.
Окупаторите затягали примката около еврейската общност и Еди започнал силно да се
притеснява. Бил убеден, че немците ще приложат на практика теориите, които Хитлер
изразил много по-рано в „Моята борба“. Въпреки това останал изненадан, когато го
арестували. На 22 и 23 февруари 1941 г. немците арестували 427 млади евреи в Амстердам,
Еди бил сред тях. Тази акция, първа такава в Нидерландия, била отговор на смъртта на
холандския нацист и паравоенен Хендрик Кот, който бил убит в улична битка с евреи и
не-евреи от съпротивата. Еди се връща към събитията през 1981 г. в статия за NRC
Handelsblad: „Бях в града, за да си прибера велосипеда... Някъде в еврейския квартал бях
спрян от немски войник: Bist du Jude? Защо ли отвърнах Ja? Ако бях рекъл „Човече, да не

129
си луд? Аз – евреин?!“, щях да спася живота си в онзи момент, но със сигурност бях
пропуснал шанса“.
Откарали го заедно с другите мъже на площад между две синагоги, който днес се нарича
„Йонас Даниел Майерплайн“. Там трябвало да клечат в продължение на часове, а
германските войници ги биели. Накрая ги натоварили на камиони и ги отвели в
затворнически лагер в малкото градче Схорл. След пристигането им ги били отново, този
път по-жестоко – накарали ги да минат между шпалир от две редици войници, които ги
налагали с прикладите на пушките.
За Еди несигурността и страхът били по-лоши от ударите. В онзи момент той и другите
мъже нямали никаква идея какво ще се случи с тях.
Всичките 427 души били „прегледани“ и твърде болните били изключени от списъците
за депортиране. Еди видял тази възможност и също както по-късно в Аушвиц се възползвал
от това, че е лекар. Познавал симптомите на туберкулозата и подпомогнат отчасти от
астмата си, успял да симулира тази заразна болест. Освободили го заедно с единайсет
други мъже, които също били сметнати за „твърде болни“, за да бъдат транспортирани.
Той побягнал бързо към свободата си, като сърцето му се свивало от страх, че ще бъде
„застрелян при опит за бягство“. Другите 415 мъже били пратени в Маутхаузен, тежък
трудов лагер с кариери в Австрия. Само двама оцелели до края на войната. На
освободените също не им провървяло. От дванайсетимата обявени за негодни за
транспорта само за Еди се знае, че е оцелял.
Тази първа акция довела до, както е наречена по-късно, Февруарската стачка. Десетки
хиляди души в Амстердам отказали да приемат случващото се с „техните“ евреи и под
водачеството на комунистическата партия хвърлили инструментите. Ватманите на
трамваи и кондукторите спрели да работят. Последвали ги работниците на доковете и в
корабостроителниците. Фабриките затворили. Магазини и служби се опразнили. Това бил
акт на безпрецедентна смелост. За жалост, неизбежното станало и стачката била потушена
с насилие.
На честванията на годишнината от Февруарската стачка винаги се казва, че само двама
души оцелели от първата акция: Макс Небих и Герит Блом. Никога не споменават Еди.
Вероятно е така, защото той не е сред онези 415 души, пратени в Маутхаузен, а един от
дванайсетимата, които били пуснати.
След освобождаването от Схорл Еди направил всичко по силите си, за да си върне
живота. През 1942 г. положението в Амстердам станало твърде напечено за него и той се
скрил в Хага заедно с приятели на майка си. Както открил, да си затворен по цял ден в
къщата, било много трудно и домакинът предложил решение: Еди да избяга в Швейцария.
Той потеглил с тогавашната си годеница, но нещата се объркали още при първата спирка
в Антверпен. Не могли да открият къщата, където трябвало да се обадят, вероятно заради
грешка в написания на ръка адрес. След няколко дни търсене двамата били принудени да
се откажат от мисията си и да се върнат в Нидерландия.
Това е историята, която Еди разказва по-късно. Възможно е сам да е саботирал
бягството. Имал е толкова силна и дълбока връзка с майка си, че накрая може и да не е
искал да я изостави. Скоро след връщането си в Нидерландия се случило нещо, което
подкрепя тази вероятност.

130
 Майката на Еди била откарана в транзитния лагер Вестерборк. В същото време
Еврейският съвет, органът, който посредничел между окупаторите и холандските евреи,
търсел еврейски лекари, които да работят във Вестерборк като доброволци. В замяна на
услугите им лекарите получавали уверения, че ще им бъде позволено да останат там и няма
да бъдат депортирани от страната, а всеки втори уикенд дори щели да ги пускат да посетят
домовете си като свободни хора. Еди кандидатствал за доброволец, при условие че на
майка му ще бъде позволено да остане във Вестерборк и няма да бъде пратена с транспорт
на изток. Обещанието се оказало лъжливо. Когато Еди пристигнал във Вестерборк няколко
дни по-късно, майка му вече била депортирана в Аушвиц.
Вестерборк бил изрядно поддържано селище с добре функционираща администрация,
съставена предимно от евреи. Имало достатъчно храна и всякакви удобства, като болница
и театър. Но властта, разбира се, била в ръцете на нацистите и всяка седмица транспорт с
хиляда евреи бил пращан на изток с товарен влак. Почти всички отивали на място, обвито
в слухове и несигурност, но всички се бояли, че това може да е крайната им дестинация.
Място в Полша, чието име чували чак в товарния влак: Аушвиц.
Еди бил един от главните лекари в малката болница във Вестерборк и работел здраво.
Една от задачите му се струвала невъобразимо трудна: трябвало да „преглежда“
затворниците, посочени за депортация. Твърде болните били изключвани от списъците.
Затворниците постоянно го умолявали да запише техни приятели и роднини като твърде
болни за транспорт, но лекарите трябвало да бъдат много предпазливи, тъй като немците
често проверявали работата им. Била невъзможна задача, която продължавала да тормози
Еди дълго след войната, не на последно място защото и тогава имало хора, които му били
ядосани, че не е записал член на семейството им като негоден за пътуване.
В болницата Еди работел с осемнайсетгодишна медицинска сестра на име Фридел –
Фрида – Коморник. Тя била от Германия, но се озовала в лагера след мъчително бягство.
Еди и Фридел се влюбили и той развалил годежа си. За да са заедно, трябвало да се оженят.
Това също било възможно във Вестерборк. Месеци след това Еди и Фридел живеели в
„стая“, отделена от болничното отделение с тънък картонен параван. Това далеч не била
идеалната ситуация за младоженци. Но те били заедно и били щастливи предвид
обстоятелствата. Но съдбата нанесла нов удар. Въпреки споразуменията на Еди с
Еврейския съвет на 14 септември той и Фридел били натоварени на транспорт за Аушвиц.

Аушвиц

Веднага след като немците избягали от Аушвиц, Еди описва преживяванията си там в
тетрадка. Текстът в тази книга се основава на нея. Понякога той разказвал на съпругата и
на децата си малко повече за случилото се. Със сигурност страда от чувство за вина, което
поразява всички оцелели: защо аз оживях, а всички останали не успяха? Освен на
невъобразимия късмет той се е уповавал също на любовта и на копнежа по Фридел. Това
му е позволило да продължи напред.

131
 Първата страница от тетрадката на Еди от Аушвиц.

Особена сила на „Последна спирка Аушвиц“ е, че е написана през войната, и то в самия

лагер. Текстът не е адаптиран или повлиян от изменящи се спомени или знание, добито
по-късно, след освобождението. Това прави историята много откровена и ѝ придава голяма
историческа стойност.
Тя често е изключително странна. Поразителен пример е разказът на Еди за момента,
когато нещата се развиват много зле за Фридел и той отива сам да говори с лагерния лекар
и да го моли да спаси живота ѝ. Това изглежда като смехотворна молба на място, чието
съществуване се дължи до голяма степен на изтреблението. Именно такава съдба сполита
толкова много от затворниците, но удивително, лагерният лекар се вслушва в молбата.
Историята става още по-удивителна, когато човек разбере кой е бил лагерен лекар – Йозеф
Менгеле. Това име не е значело почти нищо за затворниците по онова време и Еди дори не
намира за необходимо да го спомене в тетрадката. Но това е името на човек, който днес е
смятан за един от най-големите военнопрестъпници в историята. Доста смущаваща мисъл
особено защото ни кара да осъзнаем, че екзекуторите от Аушвиц не са били просто зверове
или създания от друга планета, а обикновени хора, които са можели да взимат и „човечни“
решения.

132
Текст от оригиналния бележник, написан от Еди в Аушвиц. Той е използвал текста дума
по дума в тази книга

Дали тази случка прави Менгеле по-малко зъл? Еди сам отговаря на този въпрос в
разговора си с Фридел за непоследователния, наглед необясним начин, по който старшите
членове на SS понякога взимат добри решения. Той пише:

„Не смятам, че това е точка в тяхна полза. Тъкмо обратното. Младите са възпитани в
духа на кръв и почва. Друго не знаят. Но по-старите, какъвто е лагерният лекар, показват,
чрез тези дребни деяния, че все още са запазили по нещичко от възпитанието си. Не са
приучени на такава безчовечност от ранна възраст и не изпитват нужда да я приемат. Ето
защо са по-виновни от младите нацистки овце, които друго не са видели.“

С други думи, фактът, че Менгеле спасява живота на Фридел и така показва, че знае що
е то човечност, прави поведението му в Аушвиц още по-осъдително.
Книгата завършва с освобождаването на Аушвиц през януари 1945 г., но минават още
няколко месеца, преди войната да свърши и в Нидерландия. За това време Еди се присъе-
динява към Червената армия, която пристига в лагера и остава там, за да лекува болните.
После отпътува за тила на фронта, за да помага за лечението на ранените войници. В после-
слов, който Еди пише за повторното публикуване на холандския оригинал на тази книга
през 1980 г., той описва какво се е случило:

„След като SS отведе повечето затворници в маршове на смъртта към лагери

дълбоко в Германия, в болницата в Аушвиц останаха няколко хиляди души. Няколко
133
 дни след влизането на първите руски войски в лагера пристигна жена офицер, майор
от медицинските служби. Помолиха ме да остана в лагера, докато последните
холандски пациенти (които успееха да оживеят) бъдат прехвърлени първо в Русия,
а след това и в Холандия. В продължение на три месеца вършех всякакви трудни
медицински процедури, извършвах ампутации и дребни операции, които в
действителност бяха далеч отвъд квалификацията ми. Бях много зает и поглъщах
обилни количества американски консерви с пилешко и боб. Нещо повече, в „Канада“
(склада за всички вещи на евреите) бях открил кожено палто, което продадох на
пазара... През останалите пет месеца в Аушвиц и в Русия използвах парите да
купувам много яйца и сметана, така че когато се върнах в Холандия през юли, бях в
доста добро физическо състояние. Не си спомням как съм бил психически. Пресъз-
даването на събития отпреди толкова време е рисковано начинание... Много ясно си
спомням, че скоро след идването на руснаците се редувахме до вратите да
танцуваме върху големите портрети на Хитлер, които бяхме открили в една от
административните сгради. Не си спомням какво съм чувствал, докато съм го
правел. Подозирам, че съм го намирал за смехотворно, а не като изискан начин да
изпусна омразата си... Но определено изпитвах едно чувство: Трябва да разкажа на
всички какво се случваше тук. Ако сега го запиша и всички разберат, това никога няма
да се случи отново. В същото време исках да оставя всичко това зад гърба си, сякаш
можех да се освободя от вътрешните ми демони, като извадя спомените от себе си
и ги запиша на страницата. Заблуда. Сдобих се с много дебела тетрадка и все още я
пазя. В нея всеки ден записвах безкрайни разкази със съвсем дребни букви, докато
седях на леглото си в бившето Polenstube (отделение на поляците)... Никой не може
да се съмнява в описаните факти и ситуации. Това е в контраст с днешните книги
и телевизионни сценарии, за които критиците – поради нежелание или друга причина
– могат да кажат, че са повлияни от подмяна на спомените.“

Отначало несигурен дали Фридел е жива, и страхувайки се от най-лошото, на 23 май

1945 г., скоро след освобождаването на Нидерландия, Еди праща писмо от Чернивци в
Украйна, тогава част от Съветския съюз, до Червения кръст в Нидерландия. Прилага писмо
до Фридел с надеждата, че тя може да е все още жива и че от Червения кръст ще успят да
открият къде е. Това писмо е пълно с копнеж и несигурност.

„Чернивци, 23-5-45
Моя единствена любов,
Копнея само да си жива и да получиш това писмо. Толкова съм уплашен. Но ако си
жива, не се притеснявай. Боя се, че няма да мога да се върна бързо у дома, но когато
се върна, пак ще се видим най-после отново... Толкова жадувам за теб. Два месеца
след освобождаването ми бях в лошо състояние. Ти си ме обзела, почти се превърнах
в мюсюлманин, но сега съм се взел в ръце.
Имам надежда – иначе нямаше да пиша това писмо...“

След като Нидерландия била напълно освободена, той искал да се върне там възможно
най-скоро. Последвало дълго пътуване през Източна Европа и Средиземноморието. Еди

134
напуснал Холандия в товарен вагон, върнал се с пътнически влак. От Марсилия прекосил
Германия и преминал холандската граница близо до град Енсхеде на 24 юли 1945 г. Нямал
никакви документи и го отвели в център по приемането, за да бъде интервюиран от
работник от Червения кръст. Започнал с излагане на лични подробности, как се казва и
къде е бил. После се случило чудо. Човекът от Червения кръст го прекъснал, за да му каже,
че г-жа Де Винд от Аушвиц се е върнала малко преди него, намирала се в болница наблизо.
В деня на завръщането си в Нидерландия Еди отново се събрал с Фридел.

След Аушвиц

Еди и Фридел на сватбения им ден във Вестерборк, май 1943 г.

Край тях са известни обитатели, колеги и приятели от лагера.

Фридел и Еди се върнали от войната дълбоко травмирани. Проблемите на Еди били най-
вече психологически, Фридел също страдала, но и физически. В продължение на много
години не можела да има деца, сърцето ѝ също не било добре. Почти целите им семейства
и приятелите им били избити, нямали и дом, в който да се върнат. Минало известно време,
преди Еди и Фридел да успеят да заживеят заедно. Отначало я приели в болница, а Еди
живеел в дома на психиатъра си. Нидерландия била толкова претоварена с възстановя-
ването на инфраструктурата и на обществото, че почти нямало кой да се занимава с тяхната
лична история.
Но Еди и Фридел проявили смелост и създали нов живот за себе си. Той продал малкото
останали след войната семейни вещи и използвали парите, за да построят къща в
покрайнините на Амстердам. Продължил да учи за психоаналитик и започнал собствена
практика. Но Аушвиц оказвал влияние върху всичко, което правел. Като психоаналитик
135
специализирал в лечението на хора със сериозни травми от войната. В началото на 1949 г.
публикувал основополагащото си есе „Сблъсък със смъртта“, в което синдромът на
концентрационните лагери е описан за пръв път.
В крайна сметка споделеното страдание на Еди и Фридел и болката от травмите им се
оказали твърде силни за връзката им. През 1957 г., дванайсет години след Аушвиц, те се
разделили.
Еди срещнал втората си съпруга на уроци по рисуване, жената имала съвсем различно
минало. Била от Амстердам, доста по-млада от него и не била еврейка. Родили им се три
деца.
Макар енергичен и отдаден на работата си, Еди често се поддавал на травмите, които
носел в себе си. Лекували го няколко пъти, включително в клиниката на Ян Бастианс,
професора по психиатрия, който специализирал в лечение на травми от войната, там се
подложил и на експериментална терапия с психеделични медикаменти, за да може да се
справи с травматичното си минало.
Болката и тъгата понякога го връхлитали от неочаквани места. Заради развода с жената,
с която били преминали през толкова много, някои хора си изградили лошо мнение за него.
Част от еврейската общност сметнала брака му с не-еврейка за предателство. Всяка година
Еди ходел на възпоменателната служба в Холандския комитет по Аушвиц. Мнозина от
присъстващите го смятали за герой, отдал живота си в помощ на жертвите от войната, но
някои му обръщали гръб заради „предателството“.
Като психиатър Еди редовно правел публикации и го канели като говорител на между-
народни конференции, особено по теми за последиците от военните травми. Имал успех и
с втората си специалност, сексология, помогнал за основаването на първата холандска
клиника за аборти и публикувал изследване на сексуалните предпочитания под заглавието
Вариации или перверзии.
По-късно през живота си Еди все по-добре разбирал, че травмите не спират да съществу-
ват само с пряко засегнатите, но и че оцелелите ги предават на децата си. Основал фонда-
ция, за да събира изследвания и да трупа знания по въпроса – Stichting Onderzoek Psychische
Oorlogsgevolgen, или SOPO (Фондация за изследване на психологическите последици от
войната). Това бил амбициозен проект, в който Еди успял да привлече много между-
народни специалисти.
През 1984 г., три години преди смъртта си, Еди де Винд бил удостоен с кралска чест и
го провъзгласили за Офицер на ордена „Орание-Насау“. За него това било повече от
признание за хубавата работа – честта била признание, че оцеляването му не е било
напразно.
Докато работел по SOPO, Еди бил сполетян от тежък инфаркт. Последвал труден
период, той отслабвал все повече и повече.
Борбата му с приближаващата смърт го върнала обратно в Аушвиц и той станал жертва
на ужасни страхове и кошмари. След повече от месец боледуване увреденото му сърце
спряло завинаги. Еди умира на 27 септември 1987 г. на 71 години.

136
 Еди де Винд на седемдесет, година преди да почине.

Бележка по тази публикация

След връщането си в Нидерландия Еди осъзнал, че повечето хора са толкова щастливи,

че войната била свършила, че след първоначалната суматоха нямало почти никакъв
интерес към историите му за лагерите на смъртта. Първата задача била възстановяването
на страната. Въпреки това той решил да упорства в твърдото си решение да разкаже на
хората какво се е случило, за да не се случва никога повече. Не след дълго историята му
била публикувана. Текстът за преживяванията му в Аушвиц, който той написал за няколко
седмици, докато седял на дървения си нар в лагера, бил приет буквално едно към едно и в
началото на 1946 г. „Последна спирка Аушвиц“ била публикувана от комунистическото
издателство De Republiek der Letteren под заглавие Eindstation Auschwitz. За жалост,
издателството банкрутирало скоро след излизането на книгата, затова тя била достъпна за
читателите за кратко време и скоро била забравена. Сред оцелелите холандци обаче
книгата дълго време била високо ценена като една от най-важните за Аушвиц.
Погълнат от възстановяването на собствения си живот, Еди решил засега да остави
книгата. Направил нов опит за публикуването ѝ чак през 1980 г. и издателство Van Gennep
направило препечатка. Еди бил сериозно мотивиран да има ново издание, тъй като все
повече се притеснявал, че вижда онова, което се надявал, че никога повече няма да се
случи: съживяване на нетолерантността и политическото насилие, включително и в Запада.

137
 Вместо да е просто историческо свидетелство и да разказва за станалото, той смятал
„Последна спирка Аушвиц“ за универсална история, показваща как някои хора могат да
продължат да се подкрепят и да се обичат дори и при екстремни обстоятелства, да запазят
определена свобода на ума, както и за история, показваща как липсата на толерантност и
усещането за превъзходство могат да доведат до невъобразими деяния.
Изданието на тази книга от 1980 г. беше успешно, но за голямо разочарование на Еди
издателят не поддържаше тиража ѝ. Но Еди не се обезсърчи. Той все още разбираше, че е
важно всички да прочетат за случилото се в Аушвиц, и работеше по превод на английски
почти до последния си ден.
Седемдесет и пет години след освобождаването на Аушвиц оригиналната тетрадка на
Еди е излагана по целия свят, а книгата се публикува навсякъде. Това е израз на почит към
всички онези, страдали от терор и политическо насилие. Това е и сбъдване на желанието,
което Еди споменава в края на историята си: „Трябва да остана жив, за да разкажа всичко
това, да разкажа на всички, да убедя хората, че е истина...“.
Тази Бележка за автора и текста включва част от послеслова, който Еди де Винд написа
през 1980 г. при второто публикуване на „Последна спирка Аушвиц“ в Нидерландия.
Използвани са още текстове от тетрадката, които са останали извън първото издание,
архиви на Червения кръст, архиви на Държавния музей „Аушвиц-Биркенау“, както и
статия, публикувана от Еди в NRC Handelsblad на 14 февруари 1981 г.

Семейство Де Винд
Амстердам, август 2019 г.

138
 „Сблъсък със смъртта“
от Еди де Винд
Оригиналът на тази статия на холандски е публикуван за пръв път във Folia
psychiatrica, neurologica et neurochirurgica Neerlandica, том 52 (1949 г.), декември, стр.
459 – 466. На английски статията е публикувана за пръв път в различен превод в
International Journal of Psycho-Analysis, том 49 (1968 г.), стр. 302 – 305.

Веднага след освобождаването хората искали да прочетат всичко, публикувано за

концентрационните лагери. Дори в онези първи дни някои автори се опитвали да правят
социологически и психологически заключения в текстовете си. Публиката поглъщала
всичко, без да го обмисля критически, но скоро се преситила. Финансовите притеснения,
страховете от нови световни катастрофи и най-вече разочарованието от отношенията след
войната притъпили интереса на хората. В същото време не е никак приятно постоянно да
ти напомнят за страданията на другите, докато имаш усещане, че някой е държан отговорен
за реален или измислен провал, довел до смъртта или страданията на мнозина.
Бих спестил на слушателя всички ужасяващи истории за лагерите, ако ние, бившите
затворници, не оставахме всеки ден поразени от факта колко малко се знае в Нидерландия
за случилото се там, особено в полските лагери като Аушвиц. Онези, които пишат за
преживяванията си скоро след освобождението, го правят най-вече за да намерят някакъв
покой. Като пише за лагерите, човек побеждава сдържаните емоции. Разбираемо е, че
читателите, които трябва да поемат това бреме, скоро се усещат претоварени и интересът
към литературата за лагерите започна да избледнява. За жалост, хората допускат грешка,
като не подлагат академичните заключения на бившите затворници на по-щателно
проучване.
Изминаха вече няколко години и спомените за лагера започнаха да губят част от
мъчителния си, обсебващ характер. Онова, което някога беше най-страшната реалност,
сега изглежда като филма на ужасите, който сме гледали в детските си години. Страхът и
ужасът все още бушуват в нас заедно с жигосаните в паметта ни образи, но са като
затворени в клетка диви животни... Вече не могат да се нахвърлят, отдалечили сме се от
тях.
Благодарение на това дистанциране можем да помислим по-обективно върху
преживяното. Вече не се чувстваме пленени от атмосферата на лагера, а мислим как да я
предадем върху хартията на масата, изучаваме я, както химик наблюдава реакциите в
тестовите колби. Виждаме лагера с неговите улици и бараки, а вътре – като реагент – са
хората. Оставяме обстоятелствата да им влияят и гледаме как се променят. Провежда се
експеримент...
Запознати сме с много от експериментите на немците: дерматологични, хирургически и
много други. Изучавал съм протоколите (в Нюрнберг), които SS Lagerärtzte са писали за
Брант, личния лекар на фюрера... Ще ви спестя ужасите. Но има един експеримент, за
който не намирам никакви доклади, това е експериментът „Лагер“. Немците не осъзнават

139
значението на лагера като социалнопсихологически експеримент. Сега от нас зависи да
изготвим протоколите.
Много е написано за човека в смъртна опасност. Спомням си добре известната
публикация, в която д-р М. Г. Вром описва преживяването за смъртна опасност при
бомбардировките. Но в такава ситуация обаче, както и за войниците на фронта, заплахата
от смърт има друго значение, не е като при затворниците в лагер. За войниците това е
остра, рязка заплаха, докато за затворниците е хронична и за разлика от войниците, които
се бият за живота си, затворниците са беззащитни.
Веднага се сещам за преживяванията на Достоевски, които той – автобиографично –
описва в „Идиот“:

„Оня, когото убиват разбойниците или го заколват нощем в гората, или някак
другояче, бездруго все още се надява, до последния си миг, че ще се спаси. Имало е случаи,
когато гърлото е вече прерязано, а той още се надява или тича, или моли. А тук ти
отнемат сигурно цялата тази последна надежда, с която е десет пъти по-лесно да
умреш; тук има присъда и в това, че сигурно няма да я избегнеш, се крие цялата тази
ужасна мъка, а по-силна от тази мъка няма на света. Сред сражение заведете и
поставете войника срещу самия топ и стреляйте в него – той все още ще се надява, но
прочетете на този същия войник неотменима присъда, той ще полудее или ще заплаче.
Кой бе казал, че човешката природа е в състояние да понесе това, без да полудее?“33

В „Идиот“ също четем за осъден, който стои на ешафода: „Какво би било, ако не умра!
Какво би било, ако ми върнат живота – каква безкрайност! И всичко това би било мое!
Всяка минута бих превърнал тогава в цял век, нищо не бих загубил, всяка минута бих
пресметнал точно, нищо не бих прахосал на вятъра!“ Той казваше, че тази мисъл най-сетне
така го озлобила, та вече му се искало по-скоро да го застрелят.“34
В тези цитати виждаме две линии на мисълта.
Първо, убеждението на Достоевски, че човек може да понесе сигурната смъртна
присъда, без да полудее.
Второ, че щом смъртта вече е сигурна, напрежението става толкова непоносимо, че
човек жадува смъртта само и само да се отърве от него.
От четирите и половина милиона евреи, пристигнали в Аушвиц, са оцелели най-много
четири хиляди, един на хиляда.35 Повечето от умрелите са осъзнавали неизбежността на
смъртта. Въпреки това не са полудели. Нека изследваме как е възможно това. За да
разберем мислите и емоциите на затворниците в лагера, изправени пред смъртта, трябва
да прегледаме през какво са преминали евреите, преди да бъдат депортирани в Аушвиц.
В Амстердам и във Вестерборк например умственото състояние на евреите се характе-
ризираше с неистово потискане на реалността. Въпреки факта, че всички можеха рацио-
нално да разберат, че един ден също ще извършат пътуването до Полша, хората се
самоубеждаваха, че тъкмо на тях ще им се размине, а освен това никой не искаше да слуша

33
Превод на Н. Голчев, 1960 г. Италикът е на Де Винд. – Бел. прев.
34
Превод на Н. Голчев, 1960 г. Италикът е на Де Винд. – Бел. прев.
35
Не се знае точно колко хора са били пратени в Аушвиц или колко са умрели там. Историците смятат,
че в лагера са пратени около 1,3 милиона души, а от тях са убити 1,1 милиона.
140
за обгазяването в Полша (обсъждано по Радио BBC още през 1941 г.). Реалността беше
залъгвана с думите „британска пропаганда“. Едва когато вече бяха във влака и пресичаха
холандската граница, всички осъзнаваха колко измамно е било усещането за безопасност,
поддържано с печатите на Еврейския съвет и всякакви германски списъци и обещания.
Заради това потискане на реалността и на измисленото усещане за безопасност голямото
мнозинство холандски евреи така и не направи някакъв опит за спасение чрез бягство или
съпротива за разлика от евреи като онези в гетото във Варшава, които са били реалисти и
имали вековен опит в съпротивата срещу антисемитизма.
Немците лукаво налагаха този процес на репресии в Холандия, като превърнаха
Вестерборк в „добър“ лагер, където бяха осигурени немалко удобства.
Депортирането обаче все пак беше неизбежно и когато във влака за Полша репресиите
станаха неудържими, се появи още един защитен механизъм: хората се поддадоха на
хипомания. Тълпата беше като изплашено дете, което пее в тъмното, за да скрие страха си.
Един вади китара, друг започва да пее, заразява трети с веселието си и скоро целият конски
вагон пееше. Перверзно веселото настроение се подсилваше от гледката на
бомбардираните градове в Германия и поне съзнателно заличаваше напълно страха от
лагера.
Когато влакът след това спря за дълго време в депото на железопътната гара в градчето
Аушвиц, всички имаха само едно желание: да потеглят отново и да стигнат лагера колкото
се може по-бързо. Никой не осъзнаваше, че пристигането вероятно означава край...
След много часове влакът потегли отново само за да спре скоро след това до дълъг насип
сред зеленото поле. На насипа стояха мъже с обръснати глави и затворнически униформи
на райета. Щом влакът спря, те се спуснаха към вагоните и рязко отвориха вратите.
В този миг потискането все още действаше. Един лекар, който пътуваше със съпругата
и детето си в един вагон с мен, отбеляза: „Гледай, това са затворници от концентрационен
лагер. Дошли са да ни помогнат с багажа“.
Този човек беше като турист на безгрижна разходка в планината, несъзнаващ опасност-
та, докато лавината не се стовари отгоре му. Пристигането в концентрационен лагер е
жестока психическа травма, все едно те е затрупала лавина. Нещата се случват толкова
бързо с новодошлите, че те са заплашени да не устоят.
Осемдесет процента от пътувалите бяха натоварени в големи камиони. Това бяха
старите, негодните и майките с деца. Водеха ги в Bad- und Desinfektionsraum. Там, в
херметически затворената баня, ги призоваваха с говорители да дишат дълбоко, за да
прочистят дробовете си от заразни болести. Надали можем да си представим какво е
минавало през главите на тези хора в мига, в който са осъзнавали, че газът е отровен.
Колкото и жестока да е съдбата им, ще бъде твърде спекулативно да се опитваме да
вникнем в емоциите им в момента на слисване...
Ще следваме отблизо другите, здравите млади хора.
Психическата травма се нанася в няколко фази. След като вратите на товарните вагони
зейват отворени, затворниците изтикват новодошлите навън с тояги и палки. За пръв път
на всички им става ясно как се отнасят с хората в концентрационен лагер не само от страна
на есесовците, но и от някои категории затворници с по-дълъг опит в лагерния живот. В
Аушвиц такива бяха предимно поляците.

141
 После целият багаж трябваше да бъде нахвърлян на купчина и човек се сбогуваше с
последните материални притежания, донесени от дома. Но следваше най-лошото. На
насипа се подреждаха дълги редици – на старите, на младите мъже и на младите жени.
Хората вече осъзнаваха неизбежното, че ще бъдат разделени и че ги чака дълъг и изпълнен
със страх период на несигурност, преди да се видят отново.
Но в този миг те все още вярваха, че по-късно ще се съберат с близките си и искрено
изричаха „докато се срещнем отново“.
Когато колоните потегляха, множеството психически травми продължаваха да се
трупат.
След минаването през бариерата колоната на младите мъже стъпваше на територията на
истинския лагер.
Складове със строителни материали, големи паянтови навеси и огромни купчини тухли
и трупи. Имаше малки вагонетки, теглени на ръка и големи вагони, дърпани от петнайсет
до двайсет мъже, всички облечени в затворнически униформи. Тук-там покрай пътя имаше
фабрики, от тях се носеше жужене на машини, после следваха още трупи, тухли и навеси.
Навсякъде имаше живот, навсякъде се строяха сгради.
Новодошлите започваха да правят връзка с описанията на принудителния труд през
миналите векове, извършван от роби по галерите и от затворници, а тогава се появяваше
една невъзможна за възприемане мисъл – сега и аз съм осъден. Неща, които бяха познати
само от книгите като „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски и от филми като „Аз съм
избягал каторжник“, изведнъж се превръщаха в реалност.
После момчетата стигаха до портала и за пръв път съзираха лагера, в който трябваше да
живеят. Над вратите беше девизът на лагера, изписан с декоративни букви от ковано
желязо: ARBEIT MACHT FREI.
Внушение, създадено да примири влизащите със съдбата им, като им предложи искрица
надежда.
Поддържането на тази надежда жива до последния момент беше част от системата на
лагера. Може би извън личните заплахи есесовците никога не признаваха, че целта е
изтребление. Из претъпкания лагер се пускаха изкуствени слухове като упойка,
подхранваха нерационални илюзии и възпираха затворниците от активна съпротива.
Внушението, че трудът ще те направи свободен, скоро биваше разобличено с първите
разговори с по-старите обитатели на лагера, сред тях имаше няколко сънародници.
Истината за мъченията, за заразните болести, за глада и особено за седмичните
„селекции“, при които най-слабите биваха подбирани и пращани в газовите камери,
биваше навирана безмилостно в лицата на новодошлите.
Спомням си, че разговарях с един холандец може би час след пристигането ми в лагера.
Той беше здрав, добре сложен млад мъж, изглеждаше и доста добре хранен. Предрече, че
нито един от нас няма да се измъкне жив. Все още си спомням думите.
– От колко време си тук?
– От година.
– Значи трябва да е поносимо!
За жалост, холандецът не си губи времето и разби илюзиите ми, като ми разказа, че е
последният оцелял от транспорта си от хиляда души. Беше шампион по бокс и есесовците
толкова високо ценяха боксовите му умения, че го бяха взели под крилото си.

142
 Така съвсем скоро много точно знаехме каква участ ни очаква. Работата до премала,
мизерните дневни дажби и липсата на почивка ни дадоха да разберем, че животът в лагера
е непоносим. И когато за пръв път видяхме как фургоните с най-изтощените затворници
потеглят за Биркенау, частта от лагера, където бяха крематориумите, вече нямаше никакво
място за съмнение. Но макар рационалните ни умове да бяха убедени, нерационалната
надежда се запазваше. Тя се поддържаше основно чрез слухове, които на свой ред се
подхранваха от надеждата, но освен това имаше и странни факти. Много затворници
например работеха във фабриките на Krupp и IG Farben и в така нареченото Deutsche
Ausrüstungswerkstatte. Там им даваха определени привилегии: по половин литър супа
допълнително, понякога и по малко повече хляб, сламеници, които не трябваше да
споделят с още двама или трима души. Понякога дори им плащаха Prämienschein от една
марка, която можеха да използват да си купят лук в столовата или тоалетна хартия,
невероятен лукс.
Ако разговаряхме за това с другите затворници, те само се подсмихваха криво. Много
добре знаеха как ще свърши всичко. Въпреки това трябваше да признаят, че нещо се беше
променило в лагера, а когато понякога оплаквахме съдбата си, те ни се подиграваха:
„Нямате никаква идея какво е лагер. В сравнение с преди това сега е санаториум“.
Постоянно се люшкахме между надежда и ужас, от емоционална, нерационална надежда
към осъзнат смъртен ужас, към убедеността, че това вече ще е краят.
Тази смесица от противоречащи си реакции не е чак толкова странна. Позната е на
всички. Но в лагера разликата между тях е голяма, има огромна пропаст между мисъл и
емоция, че едва можехме да говорим за това. Беше толкова поглъщащо, че във всеки човек
живееха две съзнания – едното осъзнаваше, а другото се надяваше. Те се движеха
независимо едно от друго и на практика не се влияеха едно от друго.
Неизбежният приближаващ се край водеше до вцепенено примирение, но в онези
напрегнати моменти, когато затворникът беше в опасност да се предаде, тихата надежда
беше стимул да удържи още малко.
Така човек издържаше в лагера малко повече, отколкото някой би предположил.
Шестте фази на сблъсъка с концентрационния лагер имаха ефекта на също толкова
психически травми: конфискуването на багажа, разделянето на семействата, впечатле-
нието от работещите извън лагера хора, гледката на лагера с бодливата тел, по която
течеше ток, обръсването на главата и татуирането на Häftlingsnummer и най-вече разгово-
рите на новаците с по-старите затворници са сравними с най-жестоките травми от сферата
на травматичните неврози. А реакцията на тези травми беше като реакцията на тежък и
остър шок: човек изпадаше в състояние на ступор. През първите седмици ступорът
характеризираше поведението на затворниците. Те бяха тихи и потиснати, неспособни да
разберат изръмжаните заповеди на жаргона на концентрационния лагер.
Супата, която по-късно щяха да жадуват, пресядаше на гърлата им, а бавните им реакции
правеха изключително глупаво впечатление на по-старите затворници и особено на
есесовците. Това беше етапът на blödes Schwein и мнозина умираха тъкмо тогава. Когато
не изпълняваха както трябва заповедите, които не разбираха, ги пребиваха до смърт или
заради неадекватното си поведение биваха назначавани в най-тежките команди, където
трудът беше непоносимо тежък. Имаше някои, макар и да бяха най-малобройни, които
показваха различно отношение от самото начало. Отказваха да преклонят глава и се

143
държаха доста арогантно, опитваха се да се противопоставят на закона на
концентрационния лагер с желязната си воля и с прояви на храброст. И те скоро отиваха
по реда си. Те не бяха blöd, a frech, но също ги пребиваха до смърт, макар и по други
причини. Но имаше и такива, които след кратко време успяваха да си изградят отношение,
с което можеха да понасят лагера по-дълго поради причудлив тип приспособяване, което
е толкова интересно явление, че бих искал да го включва като отделен обект в това
изследване. И макар да ми е ясно, че това, което ще кажа сега, все още е крайно
незавършено и спорно в много точки, смятам, че разполагам с достатъчно материал да
оправдая усложняването на мисловната верига. За да ви дам мигновена картина на
затворници, открили верния стил, ще ви прочета откъс от случай на пациент, прекарал
много време в лагерите. Наскоро той дойде при мен заради проблеми с адаптирането.
Пациентът каза следното: „Сам не разбирам как преминах през всичко. От
четиристотинте мъже, които бяха транспортирани в Буна с мен, бяхме останали само
трийсет след една година. Винаги просто се оставях на течението. Когато началникът ме
удряше, си мислех да продължи да ме бие до смърт. Когато имаше бомбардировка, си
мислех дано имам късмет да ме взриви бомба. Бях напълно апатичен. Когато холандците
ми говореха, си виках е, нека си говорят, не можех да следя разговора. Началникът викаше
„Само едно не ми е ясно – как още не си в крематориума“. Клинчех от работа колкото
можех, и ако ме забележеха, ме поваляха на земята с юмруци и ритници. Не ми пукаше.
Накрая вече не усещах ударите. Дори вече не ми течеше кръв. Веднъж по време на
селекция ме бяха отписали, стоях сред група мюсюлмани. На следващия ден се представих
пред лагерния лекар, който ме попита каква ми е професията. „Склададжия“, отвърнах.
Ако кажех „шлифовчик на диаманти“, бях свършен. Все разправяха: „Вие, евреите, сте
добри само да шлифовате диаманти и да правите бизнес“. И импулсивно отвърнах
склададжия“.
При този човек наблюдаваме забележителна способност да преглъща обидите и да
понася боя, без на практика да ги забелязва. По-късно дори каза, че всъщност му било
приятно да го мъчат. Редът от „Изход“, който стои на гробницата с урните във Вестерборк,
се отнася и за него: „масло първоток, чисто, за осветление, да горят винаги свети-
лата”36.
Макар и да не мога да навляза твърде дълбоко в теоретичното минало на тази
способности „да горят винаги светилата“, бих искал да начертая няколко паралела и да се
обърна към онова, което Фройд описва за нас в „Отвъд принципа на удоволствието“. Но
не е задължително да цитираме Фройд в такива случаи. Освен това сме запознати колко
много влечението към смъртта, за което Фройд говори в това есе, е спорна точка. Но трябва
да признаем, че хора като пациента, когото току-що описах, са се приспособили силно към
идеята, че ще умрат. В такива случаи можем да приложим мнението на Карп37, който се
изразява в по-широк смисъл, когато казва, че хора, чието индивидуално земно съществу-
ване е станало непоносимо заради определено напрежение, жадуват за разрушаване на
своето съществуване и продължение в друго. Нима не е съвсем ясно, че описаният при
новопристигналите ступор е последствие от принципа на смъртта? Затворникът, който се
е отказал от живота под влиянието на психическата травма, се е примирил с идеята за
36
Изход, 27:20. – Бел. прев.
37
Южен Карп (1895 – 1983) е известен професор по психология в Нидерландия. – Бел. авт.
144
смъртта. Той е сигурен, че един ден ще излезе от лагера, но вярва – нека се изразя с жаргона
от концентрационния лагер – че ще бъде durch den Kamin, през комина на крематориума.
С други думи, „определено ще изляза, ако не легнал, то вертикално“. Затворникът е като
Разколников.38 Той дири нещастие и унижение. За него побоищата и гладът вече не са
травми, а средства за постигане на целта: смърт. Ако обстоятелствата се запазят,
резултатът ще е смърт. Ако затворникът не бъде пребит до смърт, може да умре от болест
и е очевидно, че изключително крещящите туберкулозни процеси в лагера са подсилени
от желанието да умреш.
Вижда се, че ако човек се предаде напълно на лагера, скоро ще загине, но ако човек се
съпротивлява с всички сили, бързо ще изтощи запасите си от енергия в безполезна борба
със законите на l’univers concentrationnaire. Това ни отвежда до парадокса, че помирението
със смъртта е жизнено състояние за затворника, че е нужно да го приеме и че единственият
му шанс да остане жив, е успоредно с подчинението, което наистина може да бъде
наречено форма на вътрешно приемане, да запази достатъчно жизненост, за да даде точния
отговор в точния момент. Ето как нашият пациент, който напълно се е бил предал, е казал,
че е „склададжия“, а не „шлифовчик на диаманти“, в мига, в който лагерният лекар е
подбирал жертвите си за газовите камери.
В сравнение с обикновения живот да останеш жив в лагера, изисква различна връзка
между жизнеността и онова, което аз – за да избегна дискусии относно термина „стремеж
към смъртта“ – наричам принцип на смъртта. Ако в нормалния живот виталността като
цяло надделява, а принципът на смъртта доминира само в патологични състояния, като
меланхолия, то доминирането му в концентрационния лагер е необходимост. Като
обобщение мога да кажа, че затворник в ступор, напълно обладан от принципа на смъртта,
умира също като онези, които се съпротивляват на лагера с цялата си жизненост.
Затворник, който иска да има шанс за живот, е трябвало да развие определен тип лагерна
психика, чиято най-дълбока основа е промяна в отношението към смъртта.
Нека анализираме факторите, които правят възможно развитието на подобен психи-
чески лагерен профил. На първо място са няколко физически фактора.
Различни свидетелства, особено от последната вой-на, показват как лишенията играят
роля в занижаването на умствената функция. Това занижаване не е обичайно, а е
селективно. Комплексът от В витамини явно има роля. При аутопсиите на затворници,
починали след освобождението, проведени от руски лекари, видях забележителни
отклонения. Стомашната и чревната стена беше тънка като хартия, което се обясняваше
със загуба на епител заради дефицит на витамин В. В крайния мозък се наблюдаваха
точковидни кръвоизливи, подобни на енцефалопатията на Вернике, и макар да има
недостатъчно факти, свързващи психозите с дефицита, бих искал да обърна внимание на
експерименти на американски учени, които предизвикват психотични състояния, като
подлагат експерименталните субекти на диета с ниско съдържание на ниацин или витамин
В6. Бих искал да обърна внимание и на описанието на Крюел на „пернициозна анемия“. Тя
не е пряк резултат от недохранване, но пак е болест от недостиг:
„Скоростта на действие и на съпротива намалява. Същото се отнася за мисловните
процеси. Психологическият тонус е снижен... Понякога се проявява свръхчувствителност,
38
Родион Романович Разколников е протагонистът в романа „Престъпление и наказание“ на Фьодор
Достоевски от 1866 г. – Бел. авт.
145
водеща до болка и емоционални изблици... Апатията се редува с пристъпи на гняв,
раздразнителност и маниерничене.“
Видно е, че тези факти са малко и е наложително да бъдат изследвани по-щателно. Но
въпреки това съм убеден, че пробивът ще дойде не от изследване на физическото
състояние на затворниците, а от обръщането на особено внимание на социологическите
условия, в които са живели. А това ни отвежда до втората група от фактори, водещи до
формирането на лагерна психика.
Думата „социологически“ може да звучи претенциозно, докато човек не осъзнае, че
струпването на десетки хиляди, че дори до 200 000 хиляди души в Аушвиц-Биркенау не
може да бъде разглеждано като дива тълпа без никаква структура. В тази маса е имало
различни социални позиции и те са влияели на психологическото състояние на отделните
хора.
За да обясним социалните отношения в концентрационните лагери, първо трябва да
обобщя някои факти от историята им. Първите от тях са основани през 1933 г.: малки
лагери с по двеста-триста затворници във всеки. Те са имали чисто политически функции
във връзка с превземането на властта от нацистите. Освен това там са се тествали,
упражнявали и практикували методите на SS. Частите на SS са се обучавали за
последващата им задача за налагане на доминация в Европа.
Около началото на войната се е развила втората функция на лагерите. Масовото
изтребление на евреите се е превърнало в икономическа необходимост за воденето на
войната от страна на немците. Това е довело до отварянето на големите лагери на смъртта
като Майданек и Треблинка и на най-големия – Аушвиц. Но щом се издигнали толкова
огромни градове на SS, се оказало, че те могат да изпълняват и други функции. През 1937 г.
Пол, който отговарял за икономическата страна на лагерите, произнася историческите
думи Warum sollte die SS nichts verdienen39 и оттам нататък лагерите били превърнати в
огромни фабрики, в които затворниците се трудели в брутална експлоатация.
Първоначално всички затворници в лагерите били третирани еднакво зле, но постепенно
сред тях се издигнала отделна класа на фаворизирани от SS. Това били началниците и
старшите на блокове, които били придатък към SS и имали право да пращат колкото се
може повече затворници на работа. През 1937 г. в лагерите били създадени първите ООД
компании. Акционерите били... членове на SS. По време на войната важни клонове на
германските индустриални концерни (Krupp, IG Farben) заработили в лагерите.
Затворниците били наемани от SS за шест марки на ден. В книгата си The Theory and
Practice of Hell40 Когон41 изчислява, че печалбата от затворник на ден била приблизително
четири марки, а с всичките лагери се натрупва до стотици хиляди марки на ден и до
милиарди за цялата война. В крайна сметка там са умрели девет и половина милиона
души42, а приблизително четиресет процента от тях са осигурявали печалба за SS поне за
по няколко месеца.

39
Защо и SS да не спечелят нещичко? – Бел. авт.
40
„Теория и практика на ада“. – Бел. прев.
41
The Theory and Practice of Hell: The German concentration camps and the system behind them от
Юджийн Когон (Ню Йорк: Berkley Books, 1950 г.). – Бел. авт.
42
Историците като цяло смятат, че в холокоста са загинали между пет и шест милиона души – в
лагерите, при екзекуции и заради болести.
146
 В европейските страни имало достатъчно евреи и политически противници, затова
есесовците не давали пукнат грош за живота на затворниците. Но около 1943 г. притокът
взел да пресъхва и затова се наложило да облекчат режима в лагерите, за да запазят
производството за вой-ната и печалбите на SS. Това позволило на затворниците да си
поемат дъх. Виждаме, че есесовците имали две цели спрямо затворниците, но те си
противоречали – от една страна, бързо и масово изтребление, от друга, пощадяване в името
на икономическите печалби. През 1944 г. това разцепление в мисленето достигнало
повратна точка между основната функция като лагер на смъртта и икономически важния
трудов лагер. Забележителното напрежение в затворниците, които се люшкали между
предаването на смъртта и изблиците на жизненост, цялата двойнственост, залитането
между надеждата и ужаса поддържали емоционалния резонанс чрез двойствената природа
на социалната среда.
Това вече сочи към вероятна връзка между две на пръв поглед независими явления:
социологическата структура на лагера и психическата структура на затворниците.
Виждаме как социална форма, съществено различаваща се от всяко познато общество,
може да доведе до психологически промени с неподозирана досега дълбочина. Няма нужда
да се отбелязва колко важна е индивидуалната способност за вариране в приспособимостта
към средата на лагера и развиването на описаното по-горе психическо състояние. Освен
това има голяма разлика в реакциите на източноевропейските евреи със силната им
славянска жилка, привикнали към антисемитизъм от ранна възраст, и на западните евреи.
Що се отнася до холандците, еврейския пролетариат: продавачът на портокали от площад
Ватерло и производителят на пури от Уйленбург бяха замесени от по-твърдо тесто от
членовете на проспериращата средна класа, чиято привидна фасада на важност се сриваше
при първия удар или ругатня, освен ако зад нея не се криеше друг повод за себеуважение
освен социалното положение. Като цяло в лагера виждахме, че ако в живота на човек има
някакво религиозно убеждение (казано в най-широкия смисъл, това може да включва
отдаденост на политическа система или на хуманитарна философия), той се възстановява
по-бързо от първичния ступор. Затова не е съвпадение, че както вярващите християни, така
и психологическите им противници комунистите се справяха най-добре в лагера и дори
намираха възможности да организират в някаква степен антифашистка съпротива. Същото
явление се наблюдаваше в холандската съпротива и нейните тясно свързани групи около
нелегалните вестници Trouw и De Waarheid.
Разбира се, описаните по-горе механизми на адаптация не се отнасят за управляващата
група сред затворниците – началниците и старшите на блокове. Те често бяха садисти и
психопати, също толкова лоши, колкото есесовците, с които пиеха и ходеха в публичния
дом. Но за затворниците, които понасяха пълната мизерия на лагера, може да се каже, че
ако успяваха да се измъкнат, това се дължеше на дълбокото им примирение, че рано или
късно ще дойде и техният ред. При тях обикновено доминиращият порив за живот се
проявяваше само понякога в наистина критични моменти. Ограничени резерви от тази воля
за живот могат да бъдат запазени именно за такива случаи, тъй като на подсъзнателно ниво
продължава да тлее мисълта, че съществуването може да има и друг смисъл, не просто да
оцелееш още ден.
Дори сега, години след войната, постоянно виждаме колко трудно е да преобърнем
дълбоката промяна на личността, случила се в лагерите. Затова смятам, че за да помогнем

147
на загубилите равновесие бивши затворници, които посещават нашите практики, трябва
да вникнем в условията на живот в лагерите, понеже те са създали тези хора. За тях
споменах по-горе.

148
 Бележка на преводача
(от холандски на английски)
ПРЕВОДАЧЪТ НА ЛИТЕРАТУРА трябва да е достоверен, всеки знае това, но хората
често не разбират, че достоверността е многопластова и тези пластове понякога си
противоречат. Строгото придържане към смисъла би могло примерно да спъне
елегантността на оригинала или да възпре асоциациите, които го правят толкова
изразителен. Но в „Последна спирка Аушвиц“ се намесват други фактори. Книгата е
написана изразително като свидетелство и трябва да бъде уважавана не само като личен и
политически разказ, но и като част от историческите извори.
Текстът на Еди де Винд е забележителен поради много причини – не само заради
ужасите и ранните му прозрения за политическите и психологическите процеси на
тоталитаризма, но и заради обстоятелствата, при които е написан. Това, че той е намерил
енергията, стимула и отдадеността да напише такава книга във вечерите, след дни на
трудни медицински процедури, е достойно за нещо повече от възхищение. Тези
обстоятелства неизбежно водят до грубост и липса на структурираност на текста, но това
само допринася за въздействието на книгата и за нейната автентичност. „Последна спирка
Аушвиц“ е разказ от недрата на ада. Есесовците са прогонени и лагерът е освободен, но Де
Винд остава в плен на чудовището и се бори да спаси живота на жертвите му.
В послеслова си към второто издание през 1980 г. на оригинала на холандски от 1946 г.
Де Винд обяснява как един известен издател проявил интерес към книгата, но първо искал
да бъде пренаписана. Де Винд обаче продължил да търси варианти и открил малък, по-
политически ориентиран издател, който предпочитал новото издание да бъде „колкото се
може по-достоверно спрямо оригинала“. Де Винд побързал да се съгласи, макар и да
разбирал, че така щял да попадне „под прицела на критиката заради стила и незрелите
политически изявления“. За него този риск бил повече от добре компенсиран от „по-
големите гаранции за автентичност“.
Но да се върнем на нивото на достоверност на превода. „Последна спирка Аушвиц“
изисква известно преобръщане на обичайната практика. Ако един преводач по принцип се
стреми да придаде на текста си гладкостта на оригинала, тук има елемент на достоверност,
който цели да се придържа към грубостта на оригинала, а не да пресъздаде чуждоезична
версия на пренаписаната книга, отхвърлена от самия Де Винд. В това има противоречие,
понеже преводът е „пренаписване“, пренаписване на друг език, но при това дадох всичко
от себе си да запазя неодяланите трески на оригинала с тяхната прямота и пряко
въздействие върху сетивата. Исках, разбира се, езикът да е издържан, но да запазя
посланието на оригинала.
Важно изключение са имената. В тетрадката си Де Винд ги записва приблизително или
фонетично вероятно защото само ги е чувал, не ги е виждал написани или ги е виждал, но
е забравил как точно се пишат. Не е чудно, че първият холандски издател в периода веднага
след войната не е разполагал с нужните средства и капацитет да провери всичко. По онова
време процесът в Нюрнберг тъкмо е започвал, фактологията и познанията за лагерите са
били ограничени и е било изключително трудно да се получи информация, която в наши

149
дни е само на няколко клика с мишката. Заинтересованите читатели с лекота ще установят,
че не е трудно да се намери онлайн информация за много от историческите фигури,
споменати в книгата. Затова беше напълно естествено „Глауберг“ да бъде поправен на
„Клауберг“, „Клаузен“ на „Клаусен“ и „Дьоринг“ да стане „Деринг“.
Накрая искам да обясня как се отнесох към използването на чужди езици от Де Винд.
Концентрационните лагери са били объркваща мултилингвистична среда. Немският е бил
езикът на властта и командването, но често е бил използван и от затворници от други
националности. По принцип се опитвах да преведа холандския на Де Винд на английски и
да възпроизведа използването на други езици, но както често се случва при превода, това
невинаги е толкова лесна задача. Де Винд примерно често смесва нидерландски и немски
вероятно за да покаже как са говорели холандските затворници в лагера, и понякога
използва немски думи в холандския смисъл на значението им, тоест те вече не са немски.
Използваните немски думи в книгата са важни – както кратките фрази в диалога, така и
множеството термини, свързани с SS и концентрационните лагери. Пак поправих очевид-
ните грешки, като се опитвах да се съобразя с изкривяването на немския в лагерите, за
което споменава Примо Леви в The Drowned and the Saved. За Леви немският е майчин език
и се старае да предаде достоверно изкривяванията му в лагерните говори. Наистина е
срамно, че тази книга не е била преведена преди петдесет или шейсет години, когато все
още е било възможно да се правят консултации с автора. Тогава преводът щеше да е още
по-съвършен и авторът щеше да знае, че наистина има доказателства, че зад оцеляването
му се крие мисия.

Дейвид Колмър
Амстердам,
август 2019 г.

150
 Еди де Винд

Последна спирка
Аушвиц
Превод от английски:
Христо Димитров

© Христо Димитров, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата
© Сиела Норма АД, София 2020

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3181-5