VI MOT ER (Björnstad #2)

Copyright © Fredrik Backman, 2017

Published by agreement with Salomonsson Agency

© Любомир Гиздов, превод от шведски

© Дамян Дамянов, художник на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2018
ISBN: 978-954-28-2557-9
 На Неда.
Продължавам с опитите да те впечатля.
Просто да знаеш.
 1
„Някой ще бъде виновен“

В иждали ли сте как пада някой град? Нашият го направи. Ще казваме, че през това лято
насилието се настани в Бьорнстад, но това ще бъде лъжа. Насилието вече си беше тук.
Защото понякога е толкова лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно как
изобщо ни остава време за нещо друго.
Ние сме малка общност в гората. Хората казват, че пътят не води насам, а само минава
покрай нас. Икономиката ни започва да кашля всеки път, когато си поеме дълбоко дъх, а
фабриката всяка година съкращава персонала подобно на дете, което си мисли, че никой
няма да забележи как тортата в хладилника намалява, ако просто си взима по малко от
всички страни. Наложим ли една върху друга стара и нова карта на града, веднага ще си
проличи как търговската улица и малката ивица, наречена Център, сякаш са се свили като
свинска пържола в нагорещен тиган. Останала ни е само спортната зала, нищо повече. Но от
друга страна, както казваме тук: какво повече му трябва на човек?
Хората, които минават през града, казват, че Бьорнстад живее само за хокея, и през
определени дни може и да са прави. Понякога човек трябва да живее за нещо, за да може да
преживее всичко останало. Ние не сме глупави, нито алчни. За Бьорнстад може да се говори
какво ли не, но хората тук са корави и трудолюбиви. Така че изградихме хокеен отбор, който
прилича на нас и с който можем да се гордеем. Защото ние не бяхме като вас. Когато на
хората от големите градове нещо им се струваше твърде трудно, ние просто се засмивахме:
„Така и трябва да бъде“. Не беше лесно да се живее тук, именно затова го правехме ние, а не
вие. Оставахме изправени независимо от времето. Но после се случи нещо и паднахме.
За нас е разказана една история, случила се преди настоящата, и ние винаги ще носим
вината за нея. Понякога добри хора могат да вършат ужасни неща. Вярваме, че така
защитаваме тези, които обичаме. Едно момче, звездата на хокейния ни клуб, изнасили
момиче. И ние се заблудихме. А общността представлява сборът от нашите избори. Всичко
се сведе до неговата дума срещу нейната и ние повярвахме на момчето. Защото така беше по-
лесно. Ако момичето лъжеше, животът ни можеше да продължи, както обикновено. Когато
узнахме истината, всички се сринахме, а заедно с нас пропадна и градът. Лесно е да се каже,
че е трябвало да постъпим другояче, но може би и ти не би го направил. Ако си изплашен,
ако те принудят да избереш страна, ако знаеш какво трябва да пожертваш. Може би не си
толкова смел, колкото си мислиш. Може би не си толкова различен от нас, колкото се
надяваш.
Това тук е историята за последвалите събития: от едно лято до една зима. В нея се
разказва за Бьорнстад и съседния град Хед, за това как съперничеството между два хокейни
отбора може да прерасне в бясна борба за пари и власт и оцеляване.
Това е история за спортни зали и за всички сърца, които туптят около тях, за хора и спорт
и за това как понякога те се редуват да се спасяват. За нас, които мечтаем и се борим. Някои
ще се влюбят, други ще бъдат съкрушени, ще изживеем най-добрите и най-лошите си дни.
Този град ще ликува, но и ще пламне. Ще се чуе ужасяващ тътен.
Някои момичета ще ни накарат да се почувстваме горди, някои момчета ще ни накарат да
се почувстваме големи. Млади мъже, облечени в различни цветове, ще се бият на живот и
смърт в една тъмна гора. Една кола ще се движи твърде бързо в нощта. Ще кажем, че е било
злополука, но злополуките стават случайно, а ние ще знаем, че сме можели да предотвратим
катастрофата. Някой ще бъде виновен.
Хора, които обичаме, ще умрат. Ще погребем децата си под нашите най-красиви дървета.

2
„Има три вида хора“

Т уп-туп-туп-туп-туп.
Най-високата точка в Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето.
Оттам се вижда целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай
фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до кооперациите
в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и Ана. Скоро ще навършат
шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали най-добри приятелки въпреки
различията си или благодарение на тях. Едната обича музикални инструменти, едната обича
огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън към музикалния вкус на другата поражда
почти толкова чести караници, колкото и десетгодишният им конфликт относно домашните
любимци. Зимата ги изгониха от час по история, защото Мая прошепна на Ана: „Знаеш ли
кой е обичал кучета? Хитлер!“. При което Ана изрева: „А ти знаеш ли кой е обичал котки?
Йозеф Менгеле!“.
Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват,
сякаш са те двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.
Сега е началото на юни. Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има
и няколко вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина,
дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма удовлетворение.
Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се впускаха в безкрайно
приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно вечер с опърпани дрехи,
мръсни лица и детство в очите. Но тези времена отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои
момичета това не се случва доброволно, а принудително.
Туп. Туп. Туп-туп-туп.
Една майка стои пред една къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти
изпълняваме този ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за
колко ли изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати
ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата наистина
искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е погрижила от
предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да можем да бъркаме под
всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове прекарваме в хола, чакайки децата
ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни поникват заради тях? Колко живота посвещаваме
на техния? Какво е нужно, за да бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече,
ни по-малко.
Туп. Туп.
Горе на върха Ана се обръща към най-добрата си приятелка и пита:
– Помниш ли, когато бяхме малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?
Мая кима, без да отмести поглед от града.
– Още ли искаш да имаш деца? – пита Ана.
– Не знам – отговаря Мая, като едва отваря уста. – Ти?
Раменете на Ана бавно се свиват, поравно от гняв и от мъка.
– Може би, когато съм стара.
– Колко стара?
– На трийсет.
Мая дълго мълчи, преди да попита:
– Момчета ли искаш или момичета?
Ана отговаря така, сякаш цял живот е мислила по въпроса:
– Момчета.
– Защо?
– Защото светът понякога се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.
Туп.
Майката затваря вратата на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори
една сълза, никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо
колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват
обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и
безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят в леглата си, а ние седим съкрушени
до тях. През целия си живот не успяваме да се справим с нещо и изпитваме угризения на
съвестта. Окачваме щастливи снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в
албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни,
ужасени от нещата, които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат
подложени, всички ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.
Майката заобикаля колата и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга
майка. Обича, страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото,
когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от всички ужаси,
които могат да му се случат, точно както правят всички родители. Просто никога не си бе
мислила, че един ден ще се страхува от обратното.
Туп.
Съмва се, градчето спи. Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но
въпреки това погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.
Мая вече не сънува изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито
тежестта на тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни
трофеи по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува единствено
пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как Кевин тичаше сам през
нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря дулото до челото му, а той я
помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня си Мая го убива – всяка нощ.
Туп. Туп.
Колко ли пъти една майка кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с
глас? Целият ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато
осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да манипулират
емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни щадят и да се преструват, че
са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме си, че ги познаваме, но те имат
собствени фотоалбуми и порастват между страниците.
Колко ли пъти майката е стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала
нетърпеливо името на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка
още преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега е
слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той гледа през
прозореца с празен поглед.
Какво може да прости една майка на сина си? Как би могла да знае предварително?
Родителите не вярват, че малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае
какви кошмари сънува той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато
майка му го откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите
от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.
Той изнасили момиче, но никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които
това означава, че се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право,
разбира се. Но майка му никога няма да има такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Когато колата потегля по пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне
тук. Знае, че го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.
Но тя никога няма да има такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Стоповете светват съвсем за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за
обратно виждане към къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската
кутия, от която името „Ердал“ бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира
багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за бягане и
гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина по панталоните.
Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя парченцата. Бащата отказа да
ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти влачеше момчето през снега. Оттогава минаха
два месеца, през които Кевин не е излизал от къщата, а родителите му почти не са си
говорили. Животът я е научил, че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата
винаги се е определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина
им все едно и също послание: „Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи“.
И сега? Ако не са победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва
радиото и завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в
противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с писмото до
училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг град, а майката и момчето
са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен телефонният номер на майката, в случай че от
училището имат въпроси. Но никой няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да
забрави, че семейство Ердал някога е било част от него.
След четири часа мълчание в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от
Бьорнстад, че наоколо дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: „Мислиш ли, че човек
може да се промени?“.
Тя поклаща глава. По долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не
вижда пътя пред себе си. „Не. Но може да стане по-добър.“ Той я хваща разтреперен за
ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба на скала.
Майката прошепва: „Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да те изоставя“.
Туп-туп-туп-туп-туп.
Така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.
Туптуптуп.
На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се коли. Скоро ще навършат
шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната държи пушка.

3
„Като мъж“

Н ай-лошото, което знаем за вас, другите, е това, че вашите действия се отразяват на

живота ни. Зависими сме. Не само от хората, които избираме и които харесваме, ами и
от всички вас: идиотите. Вие, които стоите пред нас на опашките, които не можете да
шофирате като хората, които харесвате лоши сериали и говорите твърде високо в
ресторантите, а децата ви заразяват нашите със стомашни вируси в детската градина. Вие,
които паркирате накриво, отмъквате работните ни места и гласувате за грешната партия. Вие
също оказвате влияние върху живота ни всяка една секунда.
Боже, как ви мразим заради това.

***
В кръчмата „Кожуха“ няколко мълчаливи възрастни мъже са насядали в редица покрай
бара. Говори се, че са около седемдесетгодишни, но числото спокойно би могло да бъде и два
пъти по-голямо. Петима са, но имат поне осем различни мнения. Наричат се „петорката
старчета“ и по време на всички тренировки на „Бьорнстад Хокей“ винаги стоят до
мантинелата, лъжат и се карат. После отиват в „Кожуха“, където продължават да лъжат и да
се карат. От време на време се забавляват, като опитват да се заблудят едни други, че ги гони
старческа деменция: понякога разменят номерата на къщите си нощем и често крият
ключовете на другите, когато пийнат и започнат да преплитат крака. Веднъж четирима от тях
изтеглиха колата на петия на буксир и я замениха с идентичен модел под наем само за да го
изплашат, че вече е време за старческия дом, щом дори не може да подкара собствения си
автомобил. Когато ходят на мач, плащат с пари от „Монополи“, а преди няколко години в
продължение на почти цял сезон се преструваха, че се намират на Олимпийските игри през
1980-а, и всеки път, щом видеха спортния директор Петер Андершон, старчетата го
заговаряха на немски и го наричаха Ханс Рампф1. Това постепенно подлуди спортния
директор, което пък донесе на петорката повече щастие от победа със златен гол в
продълженията. Хората в града казват, че е напълно възможно петимата вече наистина да
ИМАТ старческа деменция, но кой, по дяволите, би могъл да го докаже?
Рамона, собственик на „Кожуха“, слага пет уискита на бара. Тук има само един вид уиски
и много видове мъка. Старчетата са следели изявите на „Бьорнстад Хокей“ както в елита,
така и в долните дивизии. През целия си живот. Това ще бъде най-лошият им ден.

***
Мира Андершон седи в колата си на път към офиса, когато телефонът ѝ звъни. Стресирана
е по много причини. Изпуска телефона под седалката и изругава, използвайки онова
анатомично описание на властелина на подземния свят, за което мъжът ѝ често отбелязва, че
би могло да засрами и пиян моряк. Когато Мира все пак се докопва до телефона, на жената в
другия край на линията са ѝ нужни няколко секунди, за да се окопити след всички изредени
прилагателни.
– Ало? – виква Мира.
– Да, извинете, обаждам се от „Ес Експрес“. Пратили сте ни имейл, в който молите за
оферта... – обяснява жената срамежливо.
– От... как казахте? „Ес Експрес“? Не, набрали сте грешен номер! – констатира Мира.
– Сигурна ли сте? В документите ми пише, че... – започва жената, но Мира отново изпуска
телефона си и избухва в спонтанен обзор на точните си чувства по отношение на
гениталиите и главата на отговорния инженер, проектирал устройството. Най-накрая успява
да го вдигне от пода, но жената в другия край вече си е направила услуга и е затворила.
Мира не се замисля кой знае колко за обаждането. Очаква позвъняване от мъжа си Петер,
който днес има среща с общинарите, за да обсъдят бъдещето на хокейния клуб. Евентуалните
последици от тази среща са породили у Мира притеснение, което е накарало нервите в
стомаха ѝ да се вържат на възел, който се затяга все повече. Щом оставя телефона на
съседната седалка, тапетът, на който се виждат дъщеря ѝ Мая и синът ѝ Лео, проблясва за
кратко, преди екранът да изгасне.
Мира продължава към офиса. Ако вместо това беше спряла колата, за да потърси „Ес
Експрес“ в интернет, щеше да разбере, че фирмата предлага хамалски услуги. В градове, в
които не се интересуват особено от хокейните си клубове, това, че някой е поискал от
въпросната фирма оферта от името на семейство Андершон, вероятно би изглеждало като
невинна шега. Но Бьорнстад не е такъв град. Когато се намираш в тиха гора, не е нужно да
крещиш, за да звучиш заплашително.
 Мира скоро ще се досети, разбира се. Тя е умна жена и е живяла тук достатъчно дълго.
Бьорнстад е известен с множество хубави неща. Тук има смайващо красиви гори –
последната останала дива природа в една страна, където държавниците мислят единствено
за развитието на големите градски региони. Тук живеят дружелюбни, смирени и
трудолюбиви хора, които обичат природата и спорта. Хокейният клуб има публика, която
винаги пълни трибуните независимо в коя дивизия играе отборът. Пенсионери боядисват
лицата си в зелено, когато ходят на мач. Ловците са отговорни, рибарите са компетентни,
съседите си помагат, а хората са издръжливи като гората и упорити като леда. Животът тук
може да бъде тежък, но те се засмиват и казват: „Така трябва да бъде“. Бьорнстад е известен с
това. Но... да. Градът е известен и с друго.
Преди няколко години стар рефер разказа пред една медия за най-лошите спомени от
кариерата си в хокея. На второ, трето и четвърто място бяха мачове в големите градове,
където гневни фенове, недоволни от някое съдийско решение, бяха хвърляли на леда кутийки
за снус, монети и топки за голф. Но на първо място беше малка спортна зала в гората, където
реферът бе отсъдил дузпа за гостите в последната минута. Нападателят вкара гол, което
означаваше, че Бьорнстад ще загуби мача. Реферът хвърли поглед към прословутата трибуна
за правостоящи, отредена за Групата2. Тази трибуна винаги е пълна с мъже с черни якета,
които пеят оглушително, а виковете им всяват ужас в противниците. Но тогава не надигнаха
глас. Всички до един мълчаха.
Съпругът на Мира Петер Андершон, спортният директор на „Бьорнстад Хокей“, пръв
осъзна опасността. Втурна се към кабинката на техниците и успя да изключи всички лампи
веднага след последния съдийски сигнал. Охраната изведе реферите навън под прикритието
на мрака и те веднага напуснаха града. Не беше нужно да им се обяснява какво би станало
иначе.
Ето защо сдържаните заплахи тук са достатъчни. Едно писмо до фирма за хамалски услуги
е достатъчно и Мира скоро ще разбере защо е било изпратено.
Срещата в общината още не е приключила, но няколко души в Бьорнстад вече знаят
резултата.

***
Пред общинската сграда винаги се веят вдигнати знамена, едно с цветовете на Швеция и
едно с герба на общината. Политиците ги виждат през прозорците на конферентната зала.
Остават няколко дни до Мидсомар3. Минали са три седмици, откакто Кевин и семейството
му напуснаха града и по този начин промениха историята. Не настоящата, а изминалата.
Просто това още не е ясно на всички.
Един от политиците кашля нервно и прави храбър опит да закопчае сакото си, въпреки че
са изминали може би около половин дузина коледни трапези, откакто това изобщо е било
теоретически възможно.
– Съжалявам, Петер – казва той. – Но решихме, че за региона ще бъде по-полезно, ако
ресурсите на общината се вливат в един хокеен клуб. Не в два. Искаме да се съсредоточим
върху... „Хед Хокей“. За всички, включително за теб, би било най-добре, ако просто се
съгласиш. Като се има предвид... ситуацията.
 Петер Андершон, спортен директор на „Бьорнстад Хокей“, седи от другата страна на
масата. Прозрението, че са го предали, го захвърля в мрака. Гласът му едва се чува, докато
той произнася:
– Но ние... имаме нужда от помощ само за няколко месеца, докато намерим нови
спонсори, общината просто трябва да бъде поръчител по кредита от банката...
Петер млъква, засрамен от собствената си глупост. Разбира се, политиците вече са
говорили с шефовете на банката. Все пак са съседи, играят голф и ходят на лов заедно.
Решението е било взето дълго преди той да влезе в стаята. Когато го повикаха тук,
общинарите държаха да подчертаят, че това е „неформална среща“. Няма да има протоколи.
Столовете в конферентната зала са особено тесни, за да могат най-могъщите фигури да седят
на няколко едновременно.
Телефонът на Петер изпиуква. Той отваря имейла и прочита, че президентът на
„Бьорнстад Хокей“ е подал оставка. Знаел е какво ще стане днес, сигурно вече са му
предложили работа в „Хед“. Петер ще поеме удара сам.
Политиците от другата страна на масата се размърдват неловко. Петер знае какво си
мислят. „Не се излагай. Не ни се моли. Приеми го като мъж.“

***
Бьорнстад се намира до голямо езеро с тясна плажна ивица. По това време на годината,
когато е толкова топло, че човек почти успява да забрави деветмесечната зима, плажът
принадлежи на тийнейджърите. Насред рояка от надуваеми топки и хормони седи едно
дванайсетгодишно момче със слънчеви очила. Казва се Лео Андершон. Миналото лято името
му бе известно само на малцина, но днес всички младежи на плажа го знаят. От време на
време го поглеждат така, сякаш Лео е взривно устройство. Преди два месеца каката на Лео
Мая беше изнасилена от Кевин, но полицията не успя да докаже нищо, така че Кевин бе
освободен. Градът се раздели на две, като повечето бяха на страната на Кевин. Омразата
ескалира, докато накрая опитаха да прогонят семейството на Лео от града. Хвърлиха камък с
надпис „КУРВА“ през прозореца на Мая, тормозеха я в училище, свикаха среща в спортната
зала и опитаха да изритат баща им от поста спортен директор на „Бьорнстад Хокей“.
После се появи свидетел, едно момче на годините на Мая, което беше в къщата на Кевин
по време на случилото се, но това нямаше значение. Полицията не направи нищо, градът си
замълча, възрастните не помогнаха на Мая. Така че една нощ скоро след това се случи нещо
друго. Никой не знае какво точно. Но Кевин внезапно спря да излиза навън. Плъзнаха
слухове, че е развил психично заболяване, а една сутрин преди три седмици той и
семейството му просто напуснаха града.
Лео си мислеше, че нещата най-сетне ще се оправят. Но вместо това стана по-зле. Той е на
дванайсет и това лято ще се научи, че хората винаги предпочитат простите лъжи пред
сложните истини, защото лъжите имат едно ненадминато предимство: истината трябва да
обясни всичко случило се, докато лъжата трябва просто да звучи достоверно.
Когато тази пролет Петер Андершон, макар и с минимална преднина, спечели гласуването,
бащата на Кевин веднага се погрижи момчето да премине от „Бьорнстад“ в „Хед Хокей“.
Убеди треньора, повечето спонсори и до голяма степен всички най-добри играчи от
юношеския отбор да го последват. Вярно, след като семейството на Кевин ненадейно
напусна града три седмици по-късно, всичко се обърна с главата надолу, но колкото и да е
странно, всъщност нищо не се промени.
Какво си мислеше Лео? Че останалите ще осъзнаят, че Кевин е виновен, и ще помолят за
прошка? Че спонсорите и играчите ще се върнат в „Бьорнстад“ със сведени глави? Как ли пък
не, в този град никой не свежда глава. Простата причина за много от най-лошите човешки
постъпки е това, че никога не искаме да си признаем, че сме сгрешили. Колкото по-голяма е
грешката, колкото по-лоши са последствията, толкова повече гордост имаме за губене, ако
отстъпим. Така че никой не го направи. Вместо това всички хора от Бьорнстад с пари и власт
избраха друга стратегия: внезапно започнаха да отричат, че някога са били приятели на
семейство Ердал. Започна да се говори, първоначално по-предпазливо, но скоро все по-
уверено, че „момчето винаги е било странно“ и „баща му изискваше твърде много от него, то
се виждаше“. После, незабележимо, коментарите преминаха в „онова семейство никога не е
било... знаеш... като нас. Таткото не беше оттук, дойде от другаде“.
Когато всички преминаха в „Хед Хокей“, историята гласеше, че Кевин е „несправедливо
обвинен“ и „жертва на лов на вещици“, но сега всички разказват друга версия: че спонсорите
и играчите съвсем не са отишли в „Хед“, защото са последвали Кевин, а защото всъщност са
се „разграничили“ от него. Името му е изтрито от регистъра на „Хед“, но още го има в този
на „Бьорнстад“. По този начин се оказа, че всички са се отдръпнали достатъчно далеч както
от извършителя, така и от жертвата, и старите дружки на Кевин могат да го наричат
„психопат“, като в същото време продължават да наричат Мая „курва“. Лъжите са лесни,
истината е трудна.
Толкова много хора започнаха да наричат „Бьорнстад Хокей“ „клуба на Кевин“, че „Хед
Хокей“ автоматично се превърна в противоположното. Родители на играчи пишеха писма до
общински политици, в които се говореше за „отговорност“ и „несигурност“, а когато хората
се почувстват заплашени, страховете им почти винаги се превръщат в самоизпълняващо се
пророчество. Инцидентите се трупат един по един. Една нощ някой написа „Изнасилвачи!!!“
на една от пътните табели в края на града. Няколко дни по-късно група осемгодишни от
Бьорнстад и Хед бяха изгонени от скаутски лагер, след като се сбиха до кръв, понеже децата
от Хед скандираха „Бьооорнстааад, изнасилвачи!“.
Днес Лео седи на плажа, на петдесет метра от старите приятели на Кевин – едри,
мускулести осемнайсетгодишни момчета. Вече носят червени шапки на „Хед Хокей“.
Именно те писаха в интернет, че Мая „си го е заслужила“ и че Кевин очевидно е невинен,
защото „тая курва никой не би я докоснал и с въдичарски прът, по дяволите“. Все едно Мая
някога е молила някой от тях да я докосне с каквото и да било. Сега същите момчета казват,
че Кевин никога не е бил един от тях. Ще повтарят тази лъжа, докато името му вече не се
свързва с тях, а единствено с Бьорнстад. Защото, както и да се извърта историята, накрая тези
момчета са героите. Те винаги печелят.
Лео е шест години по-малък от повечето от тях и безкрайно по-дребен и слаб, но въпреки
това някои от неговите приятели му казаха, че „трябва да направи нещо“. Че някое от онези
копелета трябва „да бъде наказано“. Че той трябва „да бъде мъж“. Мъжеството е сложно
нещо, когато си на дванайсет. И на всяка друга възраст също.
Чува се нещо. Хората поглеждат надолу към кърпите си. Навсякъде по плажа вибрират
телефони. Първо един или два, после всички наведнъж. Мелодиите се сливат като невидим
симфоничен оркестър, в който всички музиканти настройват инструментите си
едновременно. Новината е тук.
„Бьорнстад Хокей“ вече не съществува.

***
„Това е просто клуб, има по-важни неща.“ Лесно е да се каже нещо такова, ако смяташ, че
спортът се състои само от цифри. Но това никога не е така, а за да го разбереш, трябва да
започнем с най-простия въпрос: какво чувства едно дете, когато играе хокей? Никак не е
трудно да се отговори. Някога бил ли си влюбен? Ето това е чувството.
По шосето, което минава покрай Бьорнстад, тича едно потно шестнайсетгодишно момче.
Казва се Амат. В един автомобилен сервиз в гората мърляв осемнайсетгодишен младеж
помага на баща си, като му носи инструментите и подрежда гумите. Казва се Бобо. В един
двор момиче на четири и половина години запраща шайби от верандата към стената на
къщата. Казва се Алисиа.
Амат се надява, че някой ден ще бъде достатъчно добър хокеист, за да може да се махне
оттук заедно с майка си. За него спортът е бъдеще. Бобо се надява просто на още един сезон
на безразсъдство и смях, защото всичките му дни след това ще бъдат като дните на баща му.
За Бобо спортът е последната игра в живота.
А за Алисиа, четири и половина годишното момиче, което удря шайби на верандата? Бил
ли си влюбен? За нея спортът е това.
Телефоните вибрират. Градът застива. Нищо не пътува по-бързо от вълнуващите истории.
Амат, на шестнайсет, спира на шосето. Подпира ръце на коленете си, гърдите притискат
сърцето му: туп-туп-туп-туп-туп. Бобо, на осемнайсет, паркира нов автомобил в сервиза и
започва да изправя една вдлъбнатина на купето: туп-туп-туп. Алисиа, на четири и половина,
стои на верандата в двора. Ръкавиците ѝ са твърде големи, а стикът твърде дълъг, но въпреки
това тя удря шайбата с всичка сила, запращайки я в стената: туп!
Израснали са в малък град в голяма гора. Много от възрастните тук казват, че работните
места стават все по-малко, а зимите все по-сурови, че дърветата се сгъстяват, а къщите
оредяват, че всички природни ресурси са тук, но така или иначе всички пари отиват в
големите градове. „Защото мечките серат в гората, а всички останали серат на Бьорнстад.“
Ето защо за децата е лесно да се влюбят в хокея – когато играеш, нямаш време да мислиш.
Забравата е най-хубавото нещо, което спортът може да ни даде.
Но пристигат есемесите. Амат спира, Бобо пуска чука, а съвсем скоро някой ще трябва да
обясни на едно четири и половина годишно момиче какво означава, че хокейният клуб е
„фалирал“. Ще се опита да звучи, сякаш най-обикновен спортен клуб безвъзвратно е затънал
в дългове, макар че със спортните клубове не става така. Те просто спират да съществуват.
Затъват само хората.

***
В „Кожуха“ често казват, че вратата трябва да е затворена, „за да не мръзнат мухите“.
Казват и други неща: „Какво разбираш от хокей? Та ти не можеш да си намериш задника, ако
ще двете ти ръце да са в задните джобове!“; „И ще ми говориш за тактика ти, дето си по-
объркан от крава върху изкуствена трева!“; „Защитниците ни щели да задобреят до другия
сезон? Недей да пикаеш и да разправяш, че това е дъжд!“. Но днес няма караници, днес
всички мълчат. Нетърпимо е. Рамона налива уиски във всички чаши – за последно. Петорката
старчета, на по седемдесет или повече, си казва наздраве. После пет празни чаши се
приземяват върху бара. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Старчетата стават и излизат навън. Разделят
се. Дали утре ще се чуят? И защо им е? За какво, за Бога, биха могли да се карат, ако не за
хокейния отбор?

***
В малките градове има много неща, за които хората не говорят. Ако си на дванайсет обаче,
за теб няма тайни, защото знаеш къде да търсиш в интернет. Лео е изчел всичко. Облякъл е
блуза с дълъг ръкав въпреки жегата. Казва, че е изгорял на слънцето, но в действителност не
иска никой да види белезите. Нощем не спира да се дращи, омразата пълзи под кожата му.
Никога не се е бил дори когато играе хокей. Мислеше си, че е като баща си, че насилието
просто не е в кръвта му. Но сега копнее някой да се заяде с него, да го бутне, да го провокира
по какъвто и да е начин, така че Лео да грабне най-близкия тежък предмет и да му размаже
лицето.
„Братята и сестрите трябва да се грижат едни за други“, всички това повтарят, докато
растеш. „Не се карайте! Не се бийте! Братята и сестрите трябва да се грижат едни за други!“
Лео и Мая е трябвало да имат батко. Вероятно той би могъл да ги защити. Казвал се Исак и
починал, преди те да се родят. Разболял се от една от онези болести, заради които на Лео му
е невъзможно да вярва, че има Бог. Лео почти не осъзнаваше, че Исак е бил истински човек,
докато не стана на седем и не намери един фотоалбум с негови снимки. Мама, татко и Исак
бяха толкова засмени. Прегръщаха се, обичаха се безумно. През онзи ден Исак научи Лео на
ужасно много неща за живота, без дори да е жив. Научи го, че любовта не стига. Ужасно е да
разбереш това, когато си на седем. На всяка друга възраст също.
Сега Лео е на дванайсет и опитва да бъде мъж. Каквото и да е това. Опитва да не чеше
кожата си до кръв през нощта, опитва да плаче без глас, свит под одеялото, опитва да мрази,
без никой да види или разбере това. Опитва да заличи мисълта, която не спира да пулсира в
слепоочията му. Братята и сестрите трябва да се грижат едни за други, а той не можа да
защити сестра си.
Не можа да защити сестра си не можа да защити сестра си не можа да защити сестра си.
Снощи чеса и дращи корема и гърдите си, докато в кожата му се отвори дълъг прорез и
кръвта бавно потече навън. Сутринта се погледна в огледалото и си помисли, че раната
изглежда като фитил, свързан със сърцето му. Чуди се дали е запален. И колко време му
остава.
 4
„Проблемът винаги е в жените“

П о-старите поколения наричаха „Бьорнстад“ и „Хед“ Мечката и Бика особено когато

двата града се срещаха на хокейната пързалка. Това беше преди много години и никой не
знае със сигурност дали „Хед“ вече бяха избрали бика за символ върху екипите си, или пък го
направиха, след като получиха прякора. По онова време край Хед имаше много стада и
теренът беше по-открит, така че, когато пристигнаха индустриалците, по-лесно им беше да
построят фабриките си там. Хората от Бьорнстад се славеха като добри работници, но гората
там беше по-гъста и поради това парите отидоха при южните им съседи. По-старите
поколения говореха метафорично за борбата между Мечката и Бика: как имало равновесие и
никой от двата града не можел да вземе превес. Тогава може и да е било така, когато
работните места и ресурсите все още стигаха за всички. Сега е по-трудно, защото е заблуда,
че в насилието има равновесие.
Насилието не може да бъде контролирано. Само ни се иска да е така.

***
Мая е на гости на Ана. Това са последните им минути спокойствие, преди да получат
есемеса. Последните мигове между заминаването на Кевин и повторното отприщване на ада.
Изминаха три седмици, през които хората като че ли почти забравиха за съществуването на
Мая. Това време беше прекрасно. И скоро ще свърши.
Ана проверява дали оръжейният шкаф е заключен, после взима ключа, отваря шкафа и се
уверява, че оръжията вътре не са заредени. Лъже Мая, че трябва „да ги почисти“, но Мая
знае, че Ана прави това само когато баща ѝ отново започне да пие. Окончателният признак,
че един ловец е започнал да злоупотребява с алкохола твърде много, е, когато той забрави да
заключи шкафа или остави вътре заредено оръжие. Това се е случвало само веднъж, когато
Ана беше малка и майка ѝ тъкмо се беше изнесла. Въпреки това оттогава Ана не спира да се
притеснява.
Мая лежи на пода, облегнала китарата на корема си, и се преструва, че не разбира. Ана е
дете на пияница, а това е самотна битка.
– Ей, идиот? – казва Ана накрая.
– Кажи, пукал такъв, какво има? – усмихва се Мая.
– Изсвири нещо – настоява Ана.
– Не ми заповядвай, не съм ти музикален роб – изсумтява Мая.
Ана се ухилва. Такова приятелство не може да се култивира, то е диворастящо.
– Моля?
– Научи се да свириш, мързеливо магаре такова.
– Няма нужда, глупачке, държа пушка. Свири или ще стрелям!
Мая се смее с глас. Когато дойдè лятото, двете си обещаха, че мъжете в този проклет град
няма да им отнемат поне това – смеха.
– Ама да не е нещо депресарско! – добавя Ана.
– Я млъквай! Ако искаш да слушаш кухата си блип-блоп музика, можеш да ползваш
компютъра – изсумтява Мая.
Ана върти очи.
– Казах, че държа ОРЪЖИЕ! Ако изсвириш някоя наркоманска песен и взема че си тегля
куршума, отговорността ще е твоя!
И двете се смеят. Мая свири най-веселите парчета, които знае, макар че, ако питате Ана, те
съвсем не са толкова весели. Но това лято се задоволява с това, което ѝ предлагат.
След малко обаче ги прекъсват два кратки сигнала от мобилен телефон. После още два и
още два.

***
Да си спортен директор на хокеен клуб, не е позиция на пълен работен ден. Това са три
позиции на пълен работен ден. Когато не успее да скрие раздразнението си, съпругата на
Петер Мира казва: „Имаш два брака, един с хокея и един с мен“. Не добавя, че половината от
всички бракове приключват с развод. Не е нужно.
Политиците в конферентната зала ще опитат да смекчат драматичността на срещата. Ще
кажат, че „става дума просто за спорт“. Най-голямата лъжа, която Петер някога си е
втълпявал, е, че хокеят и политиката нямат нищо общо. Всъщност двете винаги са свързани,
но когато политиката облагодетелства нас, наричаме това „сътрудничество“, а когато
облагодетелства другиго, го наричаме „корупция“. Петер поглежда през прозореца. Пред
общината винаги се веят вдигнати знамена, така че копелетата, които работят тук, да знаят
накъде духа вятърът.
– Общината... ние... взехме решение да кандидатстваме за домакинство на световното
първенство по северни дисциплини. Бьорнстад и Хед, заедно – осведомява го един от
политиците.
Опитва да изглежда авторитетно, но не му е лесно, тъй като същевременно с това обира
трохите от мъфин, изпопадали в джоба на сакото му. Всички знаят, че от години опитва да
финансира строежа на конферентен хотел, а световното по северни дисциплини ще му
осигури този шанс. По една случайност зетят тъкмо на този политик работи във федерацията
по ски, а жена му има фирма, която организира ловни екскурзии и „курсове по оцеляване
сред природата“ за богати предприемачи от големите градове, които явно се затрудняват да
оцелеят без минибар и спа процедури. Друг политик вмята:
– Трябва да мислим за доброто търговско име на региона, Петер. Данъкоплатците се
тревожат. Негативното медийно внимание създаде несигурност...
Казва го така, сякаш несигурността е проблемът. Сякаш не ПРОБЛЕМЪТ е проблемът.
Налива кафе на Петер. Някой по-друг човек сигурно би хвърлил чашата в стената, но
насилието не е в кръвта на Петер. Той не се биеше дори на леда, когато още играеше хокей.
Мъжете тук тайно го презираха заради това. Вече дори не се прикриват много старателно.
Знаят, че слабостта на Петер е неговата лоялност. Той смята, че е задължен на града си.
Хокеят тук му даде всичко и това често му се напомня. На стената на съблекалнята в
спортната зала пише: „От хората, на които е дадено много, се очаква много“.
Обажда се трети политик. Той е от хората, които се гордеят, че „казват нещата така, както
са“.
– Бьорнстад не разполага с юноши, а почти няма и мъжки отбор! Вече изгубихте най-
добрите си играчи и повечето спонсори. Помислете за данъкоплатците!
Преди година местният вестник зададе на същия политик критичен въпрос относно
плановете на общината да финансира строежа на нова и скъпа спортна зала. Тогава той
отговори категорично: „Знаеш ли какво искат данъкоплатците в Бьорнстад? Искат да ходят на
хокейни мачове!“. Лесно е да се оправдаеш с тях независимо какви са възгледите ти:
данъкоплатците. Същите пари ще се озоват в същите джобове, просто градът вече ще е Хед,
не Бьорнстад. Петер иска да възрази, но не може. Винаги е имало врътки с общинските пари,
предназначени за спорт. Не само чрез директни „субсидии“, ами и по-прикрито, чрез
„заеми“ и „подпомагане“. Като онзи път, когато общината „нае“ паркинга пред спортната
зала, въпреки че земята така или иначе ѝ принадлежи. Веднъж пък общината плати „наем за
обществено ползване“, тъй като „обществото“ очевидно много искаше да може да кара кънки
между 02:00 и 05:00 часа сутринта всеки четвъртък. Друг път един от членовете на клубното
ръководство, който също така беше част от борда на директорите на общинската фирма за
недвижими имоти, уреди компанията да купи скъпи „спонсорски пакети“ за хокейни мачове,
които така и не се състояха. Петер знаеше това. Старото управление на клуба винаги е било
корумпирано. Първоначално Петер се караше с тях, но в крайна сметка бе принуден да
приеме, че това са правилата на играта. В малките градове спортът не може да оцелее без
помощта на общината. Късно е Петер да се разкрещи за далаверите. Политиците знаят много
добре какво знае той.
Ще ликвидират клуба му. Просто искат да са сигурни, че той ще си мълчи.

***
Върху шапките на мускулестите юноши има картинка на препускащ бик. Момчетата
заемат все повече място на плажа, стават нахални, за да видят дали някой ще посмее да ги
спре. Лео ги мрази безпомощно.
Когато Кевин напусна града, историята се промени, но старите му другари скоро се
нагодиха към нови истини. Имаха нужда единствено от нов лидер. Това беше Вилиам Лют,
титулярен нападател, а освен това и съсед на Кевин. Той се намеси и им даде версията, от
която имаха нужда. От месеци слушаше родителите си да повтарят едно и също по време на
вечеря: „Ние сме жертвите, откраднаха ни победата на финала. Щяхме да спечелим, ако
Кевин играеше! Но Петер Андершон обърна всичко на политика! А после опита да изкара
НАС виновни, че онзи психопат изнасили оная курва, въпреки че ние не сме направили
НИЩО! И знаете ли защо го направи? Защото Петер Андершон винаги ни е мразел. Всички
го слушат само защото е бил професионален играч в НХЛ. Държи се, все едно има някакво
морално превъзходство, но мислите ли, че Кевин нямаше да играе, ако не ставаше въпрос за
дъщерята на Петер? Как смятате, ако някоя от нашите сестри беше изнасилена, дали Петер
щеше да прати ченгетата да арестуват Кевин в деня на финала? Той е лицемер! Кевин е
просто оправдание, Петер никога не е искал момчета от Възвишението да играят в
„Бьорнстад Хокей“, и знаете ли защо? Защото някои от нас са се родили в семейства с пари, а
това не се харесва на комплексирания Петер Андершон, който иска да се прави на много
добър!“.
Думите на родителите му отекват у Вилиам Лют. Всеки сезон майка му Маган Лют се
дразнеше, че клубът издига измислени звезди от бедните квартали, но когато трябва да се
плащат сметките, се очаква именно родителите от Възвишението да развържат кесиите си.
„Кога на хората ще им омръзне да финансират социалните проекти на Петер Андершон?“,
обясняваше тя надълго и широко тази пролет, когато стана ясно, че клубът е стартирал школа
за четири-пет годишни момичета.
– Искат момичешки клуб! – крещи Вилиам Лют на плажа.
Думите имат ефект, защото са лесни за разбиране. Откакто Кевин изнасили Мая, всички в
отбора се чувстват нападнати и неразбрани. За тях е добре, ако Петер Андершон ги мрази,
защото най-лесно им е да го мразят на свой ред, ако са убедени, че той е започнал пръв.

***
Петер оглежда залата. От него се очаква да го приеме „като мъж“, но вече не знае кой мъж
виждат общинарите в него: момчето, отгледано в „Бьорнстад Хокей“? Играча, който стана
капитан и преди двайсет години изведе един умиращ провинциален клуб чак до второто
място в страната? Или професионалиста от НХЛ, в когото се превърна след това? Накрая
старият му треньор го убеди да се върне у дома и да стане спортен директор на клуба, който
междувременно бе изпаднал в долните дивизии. Петер обаче отново превърна „Бьорнстад
Хокей“ в голям клуб, като изгради един от най-добрите юношески отбори в страната.
Сега някой от тези мъже ли е? Или вече е просто баща? Защото неговата дъщеря беше
изнасилена. И той отиде с нея в полицията в онази мартенска сутрин. Стоеше на паркинга
пред спортната зала и гледаше как полицията сваля голямата звезда на юношеския отбор от
автобуса малко преди юношите да потеглят за най-важния си мач. Петер знае какво си
мислят всички мъже тук и навсякъде: „Ако беше моята дъщеря, щях да убия онзи, който ѝ го
е причинил“. Не минава и нощ, през която на Петер да не му се иска да беше такъв човек. Да
владееше такова насилие. Но вместо това взима чашата кафе, която му предлагат. Защото
мъжеството е трудно – на всякаква възраст.
– Трябва да бъдеш отборен играч, Петер – пояснява един от политиците, като интонацията
му се колебае между състрадателна и снизходителна. – Трябва да отговаряме за ВСИЧКИ
жители на общината. Доброто ни име е ключово, ако искаме тук да има световно първенство.
Ще построим нова спортна зала в Хед и ще основем хокейната гимназия там...
Петер няма защо да слуша продължението, вече е чувал плановете за бъдещето, беше там,
когато ги съставяха. Първо спортната зала и хокейната гимназия, после търговски център и
по-добра връзка с магистралата, конферентен хотел и световно първенство с телевизионно
излъчване. А после кой знае? Може би летище? Спортът е просто спорт, докато не се окаже,
че някой, на когото не му пука за спорта, може да спечели от него. Тогава се превръща в
икономика. Хокейният клуб щеше да спаси цялата община и все още е така. Просто няма да
бъде хокейният клуб на Петер.
Друг мъж, който в мислите си очевидно е на почивка поне от два часа, разперва ръце:
 – Да, но разбира се, съжаляваме за... ситуацията. С дъщеря ти.
Така се изразяват: „Дъщеря ти“. Никога не я наричат по име: „Мая“. По този начин
намекват за това, за което искат да го накарат да се замисли: ако беше нечия друга дъщеря,
дали Петер щеше да остави Кевин да играе на финала? Политиците казват „ситуацията“, но
пиар консултантите, наети от общината, казват „скандала“. Все едно проблемът не е това, че
едно момиче е било изнасилено, а това, че станалото се е разчуло. Пиар консултантите
обясниха на политиците, че има и други общности, които са „пострадали от подобни
скандали, отразили се негативно на репутацията на градовете“. Това не бива да се случва тук.
А най-лесният начин да се погребе скандалът, е да се погребе и „Бьорнстад Хокей“.
Тогава всички ще могат да посочат гордо „взетите мерки“, да се обърнат към Хед и да
покажат как се изгражда по-добър клуб с „по-висок морал и по-големи отговорности“, без да
се налага да обясняват защо тези, които го изграждат, са същите мъже като преди.
– Постоянно ни звънят проклети журналисти, Петер. Хората са изнервени! Общината
трябва да отгърне нова страница!
Все едно Петер не знае за журналистите. Но те търсят и неговото семейство. Нито Мая,
нито той разговарят с тях. Правят каквото трябва, мълчат си, но това няма значение. Не е
достатъчно.

***
Докато осемнайсетгодишният Вилиам Лют посвещаваше времето си на това да обедини
отбора във всеобща омраза към Петер Андершон, в общината се водеха и други разговори.
Бащата на Вилиам Лют е част от ръководството на клуба по голф, играе с политиците и
шефовете на банките и хората го харесват не само защото познава богаташи, ами защото е
човек, който „казва нещата така, както са“. Общината имаше нужда от подкрепата на
бизнеса, за да кандидатства за световното първенство, а бизнесът постави строго условие:
един хокеен клуб, не два. Казват, че става въпрос за отговорно финансиране. Наблягат на
думата „отговорно“.
Сега, няколко дни преди Мидсомар, телефоните на всички младежи започват да вибрират
едновременно. Първоначално плажът утихва, после групичка мускулести юноши избухват в
силен, злобен смях. Най-силно крещи Вилиам Лют. Той се покатерва на едно дърво и окачва
на клоните две червени знамена на „Хед Хокей“, които се развяват като кървящи рани над
зелените листа. Зеленото е цветът на Бьорнстад.
Съотборниците му се събират в полукръг под дървото, настроени за кавги. Но са твърде
големи, твърде силни, всички тук ходят в едно училище, така че никой не посмява да се
обади. Плажът вече принадлежи на Лют. Територията се разпределя така, както хората
разпределят всички светове: между тези, които се вписват, и тези, които стоят отстрани. А
тийнейджърите на плажа, които гледат юношите и ги мразят, без да могат да сторят нещо,
тези, които обичат „Бьорнстад Хокей“, но не са достатъчно силни, за да се захванат с бандата
на Вилиам Лют, те трябва да насочат гнева си към другиго. Към някой по-слаб.

***
Мая и Ана прочитат първите анонимни есемеси, после изключват телефоните си. „Ти си
виновна.“ „Ако клубът умре, умираш и ти, пачавро!“ „Проклетият ти баща също ще си го
получи!!“ Ана и Мая знаят какво ще стане сега, знаят към кого ще се насочат омразата и
заплахите. Някои ще решат, че Мая е виновна за фалита на „Бьорнстад Хокей“, защото е
„трябвало да си мълчи“. Други ще обясняват ехидно, че „така им се пада на лъжливите малки
курви“.
Мая отива в банята и повръща. Ана седи на пода в коридора отвън. Чела е, че помощните
групи за жертви на изнасилване наричат самите себе си „оцеляващи“. Защото това правят
всеки ден, оцеляват след това, на което са били подложени, отново и отново. Ана се чуди
дали има дума за всички останали: тези, които са го оставили да се случи. Хората винаги са
готови да съсипят света на другите само за да не се налага да признаят, че е възможно много
от нас да носят малки части от колективната вина за действията на едно момче. По-лесно е
да отричаш и да си втълпяваш, че това е „изолирано събитие“. Ана си мечтае да убие Кевин
заради това, което причини на най-добрата ѝ приятелка, но най-вече си мечтае да срине
целия град заради това, което продължава да причинява на Мая.
Идиотите няма да кажат, че Кевин е убил „Бьорнстад Хокей“, ще кажат, че „скандалът“ го е
направил. Защото истинският им проблем не е, че Кевин е изнасилил, а че Мая е била
изнасилена. Ако тя не съществуваше, това нямаше да се случи. В мъжкия свят проблемът
винаги е в жените.
Мая и Ана приготвят раниците си, излизат и отиват в гората, без дори да знаят накъде
вървят. Всяко възможно място е за предпочитане пред града. Ана не взима пушката. Ще
съжалява за това.

***
Лео изчаква, докато навън започне да се стъмва. Крие се в гората, докато плажът се
опразни. След това се промъква обратно до езерото, качва се на дървото и подпалва
червените знамена. Заснема как емблемата на „Хед Хокей“ гори и пламъците поглъщат
буквите. После качва анонимно видеото в интернет – там, където знае, че всички от училище
ще го видят.
Хората ще кажат, че през това лято насилието се е настанило в Бьорнстад, но няма да е
истина, то вече си беше тук. Защото всички ние зависим от други хора и така и не можем да
си го простим едни на други.

5
„Всеки човек е съвкупност
от стотици неща“
 лад мъж с раница, гол до кръста, върви сам през гората. На ръката му има татуирана мечк
М Добре облечена адвокатка седи в офиса си, на бюрото ѝ има семейна снимка, а тя
току-що отново е получила обаждане от фирма за хамалски услуги, без да знае защо. В
същото време непознат човек кара джип по шосето. В жабката на автомобила има списък с
имена.
Мобилните им телефони вибрират. Петер Андершон още дори не си е тръгнал от срещата в
общината, но политиците вече са разпространили новината, че „Бьорнстад Хокей“ ще
фалира. Скъпоплатените пиар консултанти са ги научили, че трябва „да контролират
историята“.
Младият мъж в гората, адвокатката в кантората и непознатият с джипа ще погледнат
телефоните си. Новината ще се отрази на всички.

***
Всеки човек е съвкупност от стотици неща, но в очите на другите най-често сме само
едно. Мира Андершон е адвокат, високообразована, с две висши образования в две различни
държави, но в Бьорнстад винаги ще бъде просто „жената на Петер“. Има дни, в които се
мрази заради това, че мрази този факт толкова много. Заради това, че не ѝ е достатъчно да
бъде нечий човек.
Обядва на бюрото, обградена от розови бележки с нещата, които трябва да свърши на
работа, и жълти бележки с нещата, които трябва да купи и да свърши за различни членове на
семейството. До компютъра има снимка на Лео и Мая. Гузната съвест, с която я изпълват
погледите им, можеше да я погуби, ако тропотът в коридора не я бе разсеял.
Мира всъщност почти се усмихва въпреки адското лято, защото знае кой ще нахлуе в
стаята миг по-късно. Отчасти защото колежката е единствената работохоличка освен Мира,
която все още е в офиса малко преди Мидсомар, и отчасти защото само тя върви по този
начин – не отваря вратите, когато минава, вратите сами бягат от пътя ѝ. Колежката е почти
метър и деветдесет висока, а съдейки по гръмогласната ѝ натура, човек би решил, че е също
толкова широка. Тя е най-лошата губеща, която Мира познава. Обичайната ѝ реплика, когато
някой в офиса се вайка от работата, е „Затваряй си устата и фактурирай!“. Сега, както
обикновено, колежката започва разговора по средата на изречението, сякаш Мира е тази,
която е проявила грубостта да не присъства в началото:
– ...а пицарията е ЗАТВОРЕНА, Мира! „Във ВАКАНЦИЯ сме“. Разбираш ли? Що за човек
излиза във ваканция, ако работи в ПИЦАРИЯ? Пицариите трябва да имат статут на
общественополезни институции като... здравните центрове и... пожарната, и... магазините за
обувки! Освен това исках да спя с онзи на касата, дето вечно изглежда тъжен, тъжните са
най-добри в леглото! Какво ядеш? Много ли ти остава?
Мира си поема дълбоко въздух, сякаш е напът да духне свещичките на последната торта за
рожден ден в живота си. Вдига кутията с храната си.
Колежката се прави, че повръща.
– Много зряло – казва Мира.
– КАКВО е това? – изскимтява колежката.
Мира избухва в смях. Не го е искала, точно затова е толкова прекрасно. Няколко секунди
нормалност. Колежката има хранителните навици на тийнейджърка. Никога не пита „Кое е
най-вкусно?“, а „От кое има най-много?“. Чете менютата, все едно са декларации за
обявяване на война. Мира прави окуражителен жест с вилицата.
– Нарича се „салата“, да знаеш. Като месото е, само че не се налага да убиваш нищо. Ето,
пробвай!
Колежката отскача назад.
– За нищо на света, мирише, като че ли си го извадила от задника на труп.
– ЗА БОГА! – възкликва Мира отвратено.
– Какво? – пита колежката учудено.
– Голямо си дете! – казва Мира.
– Дете си ТИ! Затваряй си устата и фактурирай нещо! – измърморва колежката и се
стоварва върху един стол така, сякаш се е метнала от покрива на някоя къща.
Мира възнамерява да каже нещо, но телефонът ѝ я прекъсва. Мисли, че е Петер, но гласът
в слушалката казва весело:
– Мира Андершон ли е? Обаждам се от транспортни и куриерски услуги „Джейсънс“,
получихме поръчка от ваше име за петдесет нови кашона, можем ли да ги оставим в двора
ви?
Мира дори не чува последните думи. Просто гледа как колежката отваря капака на
лаптопа си, прочита нещо и пребледнява. В следващия миг телефонът на Мира изпиуква.

***
Петер става от стола. Повечето от политиците срещу него не го унижават, като стискат
ръката му, а просто си тръгват. Един обаче се спира и изтърсва с престорено великодушие:
– Беше впечатляващо, Петер, това, което успяхте да направите с юношите пролетта.
Уникално всъщност. Момчетата от малкия ни град да се противопоставят на всички големи
отбори. Само ако бяха... спечелили. Тогава може би... ами, знаеш.
Петер знае. И то твърде добре. В един спорт, където историите като тази на Пепеляшка са
на изчезване, където големите хокейни академии изсмукват всички таланти от дребните
клубове, „Бьорнстад“ успя да убеди най-добрите си играчи да останат и да се състезават за
родния град. Стигнаха чак до финала, но играха без най-голямата си звезда. И спечелиха...
почти. Това не е достатъчно.
Бьорнстад е хокеен град, тук хората израстват с философията „таблото с резултата никога
не лъже“. Или си най-добрият, или си всички останали, а най-добрите не си намират
извинения, те намират начини да спечелят. С всички възможни средства, независимо от
цената.
Хората говорят за „манталитет на победител“, защото победителите имат нещо, което
липсва на другите. Мозъците им са по-особени и те приемат за даденост, че са родени да
бъдат герои. Когато мачът трябва да се реши в последните секунди, победителят удря леда
със стика си и изкрещява на съотборниците си да му подадат, защото победителите не молят
за шайбата, те настояват да я получат. Когато хилядите хора по трибуните се изправят и
закрещят, всички останали се чувстват несигурни и отстъпват, но победителят излиза напред.
Това е манталитетът, за който говорим. Всички си мечтаят да бъдат най-добрите, да вкарат
последния гол за сезона в последната шеметна секунда, но отчайващо малко от нас посмяват
да сграбчат мига, когато на карта е заложено... всичко. Това е, което ни различава.
Преди двайсетина години мъжкият отбор на Бьорнстад можеше да стане най-добрият в
страната. През целия сезон всички тук повтаряха едно и също: „Бьорнстад срещу
останалите!“. Журналистите от големите градове ги бяха отписали, богатите противникови
отбори ги подценяваха, но когато пристигнеха в Бьорнстад, нещо се случваше: автобусите им
изминаваха миля след миля навътре в гората, а щом влезеха в западналата спортна зала,
където ги посрещаха трибуни, превърнали се в ревящи зелени стени, тогава великаните се
разтреперваха. През онзи сезон залата беше крепост. Когато имаше мач, хората се отправяха
натам с маршова стъпка, а отборът играеше с цял град зад гърба си. Все тая беше дали
големите клубове имат пари, защото хокеят живееше тук. „Бьорнстад срещу останалите“.
Но финалният мач беше гостуване, в столицата. В последните секунди Петер Андершон
получи шайбата. На много мили навътре в гората цяла една общност живееше и умираше със
замахванията на стика му. Какви тогава са границите пред един спортен клуб? В хокея
пропастта между елита и останалите е астрономическа. Отборите на върха получават всички
пари от телевизионни права и сключват спонсорски договори за милиони, а тези по-долу
трябва да се научат, че „най-добрият винаги печели“. Така че, когато Петер замахна към
шайбата, това беше повече от удар, повече от игра, беше възможност малкият град да повали
един гигант. Каква фантастична история би било. За една-единствена вечер, след всички
гадости, които хората в тази гора са преживели, Бьорнстад можеше да се почувства, сякаш е
настъпил неговият миг. Това би било една от онези приказки, които карат всички да обикнат
спорта: пример, че най-големите и най-богатите НЕВИНАГИ печелят.
Петер стреля. И пропусна. Един град затаи дъх, а миг по-късно едва дишаше. Прозвуча
последният съдийски сигнал, противниците спечелиха, на следващия сезон „Бьорнстад“
отпадна от висшата лига и така и не успя да се завърне.
Петер отиде в НХЛ, стана професионалист, но получи контузия. Кариерата му беше почти
мечта. Накрая се върна у дома и противно на всички разумни очаквания изгради юношески
отбор, който стана най-добрият в страната. Почти.
Политикът свива рамене на излизане.
– Победата би решила всички проблеми, Петер.
Със същия успех можеше да каже това, което действително има предвид: „Ти не си
победител, Петер. Защото победителите побеждават. Така разбираме кои са“. Победителите
вкарват последния гол. Победителите не смесват това, което се случва на леда, с това, което
се случва извън него. Победителите не молят полицията да свали най-голямата звезда на
отбора от автобуса точно преди най-важния мач. Победителите знаят, че в тази община
победите решават всичко, а второто място не решава нищо.
Политикът го потупва вяло по рамото.
– Слушай, Петер, може би трябва да приемеш това като нова възможност? Шанс да се
пробваш с нещо различно? Да прекараш малко време със семейството!
Петер иска да го помоли да върви на майната си, но вместо това излиза мълчаливо от
общината. Заобикаля сградата и спира до една цветна леха. Когато се уверява, че никое от
копелетата няма да го види, Петер се навежда и повръща.
Телефонът му звъни. Мира е. Разбира, че мълвата е плъзнала, но няма сили да вдигне. Не
иска да чуе разочарованието в гласа на съпругата си, а и се страхува, че тя ще чуе плача в
гърлото му. Мира продължава да звъни, докато Петер не изключва телефона си. Проблемът
цял живот да живееш за един хокеен клуб, е, че нямаш никаква представа кой би бил, ако
клуба го нямаше. Качва се в колата и кара, стиснал волана толкова силно, че ноктите се
забиват в пръстите му и потича кръв.

***
Непознат човек седи в един джип, наблюдава пътя мълчаливо и внимателно иззад
слънчевите си очила и дърпа леко от цигарата си, а димът се стеле навън през сваления
прозорец. Джипът е паркиран под сянката на няколко дървета. Достатъчно ръждясал и
невзрачен е, че никой да не му обърне внимание. Списъкът с имена е в жабката, а най-отгоре
пише „Петер Андершон“. Щом Петер се качва в колата си, непознатият подкарва след него.

6
„Ако няма война,
сами ще я започнат“

О семнайсетгодишният мъж в гората сваля раницата от гърба си, оставя я в тревата и се

покатерва на едно дърво. Лятото е изсветлило дългата му коса, а пък кожата около
татуировката му е потъмняла. Казва се Бенямин, но само майка му и сестрите му го наричат
така, за всички останали е Бени. Името му рядко се споменава във връзка с добро поведение.
Още от детската градина хората повтарят, че това момче ще свърши в затвора или в
гробището. Хокеят едновременно го спаси и го обрече, защото всичките му най-лоши
качества в живота го правят страхотен играч на леда. Кевин беше звездата, а Бени – неговият
закрилник. Като братя. Градът обичаше ръцете на Кевин и обожаваше юмруците на Бени.
Когато в Бьорнстад казват старата шега „отидох да гледам бой, но изведнъж избухна хокеен
мач“, имат предвид Бени.
Ето защо градът беше шокиран, когато Кевин бе обвинен в изнасилване. Но почти толкова
голям шок беше и това, че Бени взе страната на Мая Андершон и застана срещу брат си. Бени
Ович остана в „Бьорнстад“, вместо да отиде в „Хед Хокей“. Постъпи правилно. И за какво?
Подигравателните есемеси от анонимни изпращачи валят един след друг, за да го известят,
че клубът му е мъртъв. Направи грешен избор. Сега няма нищо. Преди няколко месеца
играеше редом с най-добрия си приятел в един от най-добрите отбори в страната. Сега седи
сам на едно дърво, пуши трева и е напът да докаже, че всички, които се съмняваха в него, са
имали право: „Рано или късно това момче или ще пострада, или ще нарани някого другиго“.
 ***
Това лято всеки път, когато погледне снимките на Петер, Мая и Лео, които държи на
бюрото си, Мира Андершон се срамува безкрайно, че е тук, на работа, където е по-лесно да
си въобразява, че са нормално семейство. Че четиримата не изгарят отвътре, а къщата, която
споделят, не е замлъкнала, защото на никого не са му останали думи.
Мая помоли семейството си да спре да говори за изнасилването. Беше в началото на
лятото и те седяха около масата в кухнята.
– Имам нужда да продължа напред – каза Мая без никакъв драматизъм.
Петер и Мира опитаха да се усмихнат и да кимнат, но погледите им бяха забити в паркета.
Родителите трябва да оказват подкрепа, не могат да хванат дъщеря си за раменете и да
изкрещят, че ТЕ имат нужда да говорят и да предъвкват, че са изплашени и изоставени, и...
егоистични. Защото са такива, нали?
Мира знае, че хората не разбират как тя успява да ходи на работа или как Петер може да го
е грижа за хокея, но истината е, че понякога това са единствените неща, за които имат сили.
Когато всичко се срине, човек се задълбава в единственото, което знае, че може да
контролира. Отива на единственото място, където все още има чувството, че знае с какво се
занимава. Всичко останало причинява болка. Закопава се в работа, както планинарите се
зариват в снежни преспи, когато идва буря.
Мира не е наивна, но е родител. Опита се да види път напред. Кевин го няма, а психологът
каза, че Мая осъществява прогрес с преработването на травмата, така че животът им може
би все още можеше да е... хубав. Това си втълпяваше Мира. Петер щеше да се срещне с
общинарите, клубът щеше да получи нужните пари и всичко щеше... да се нареди.
Но сега Мира затваря телефона посред разговора с фирмата, получила поръчка за кашони
за багаж от нейно име. Прочита есемеса, който току-що е получила. От някакъв журналист е.
„Опитваме да се свържем с мъжа ти Петер за коментар относно фалита на „Бьорнстад
Хокей“.“ Следващият есемес е от един съсед: „Не знаех, че смятате да се местите??“. Към
съобщението е прикачен скрийншот от уебстраницата на брокерска фирма, където някой е
обявил къщата на семейство Андершон за продажба. Снимките са съвсем скорошни. Някой е
бил в двора им тази сутрин.
Мира звъни на Петер, но той не вдига. Тя знае какво ще стане сега. Ако клубът бъде закрит,
няма да има значение кой е бил виновен. Някои хора в града вече търсят изкупителни
жертви: вината ще бъде на Петер. На Мая. На спортния директор. На курвата.
Мира отново звъни на Петер. И отново. И отново. При последното позвъняване няма
сигнал. Колежката отстъпва, когато Мира започва да удря с юмруци всичко, което ѝ попадне.
Чува как пръстите ѝ пукат, но продължава да удря с всичкия гняв, който стоте различни жени
в нея успяват да призоват:
ТУП. ТУП. ТУП-ТУП-ТУП.

***
Бени се свива, а димът излиза през ноздрите му. Чувал е хората да казват, че наркотиците
ги отнасят в небесата, но за него те са като морето: той не лети, просто се носи. Тревата го
задържа на повърхността и Бени не трябва да се бори. През останалото време има чувството,
че се дави.
Като дете обичаше лятото, защото тогава листата позволяват на момчетата да се крият в
дърветата, без да се виждат от земята. Винаги е имал от какво да се крие, както става, ако си
различен в съблекалнята, където всички са научени, че трябва да бъдат едно, един клан, един
отбор, за да могат да печелят заедно. Така че Бени стана това, което трябваше: Дивака.
Толкова се бояха от него, че веднъж, когато се контузи, треньорът все пак го сложи на
резервната скамейка. Бени не изигра и минута, но въпреки това противниците не посмяха да
докоснат Кевин.
Част от тази твърдост Бени постигна чрез тренировки: катереше се по дърветата по такъв
начин, че треньорът му казваше през смях, че прилича „наполовина на танк, наполовина на
маймуна“. Цепеше дърва в кучкарника на сестра си, а после се боксираше с купчината
цепеници, за да закоравеят кокалчетата му. Но част от твърдостта просто я имаше. Тя не
можеше да се инжектира, нито да се премахне от кръвта му. Именно тя го правеше
непредсказуем. Една зима, когато беше малък, няколко момчета от отбора му викаха
Шейната, защото родителите му не го караха с колата на тренировка, така че той трябваше да
се придвижва с колелото, като слагаше багажа си върху една шейна, която теглеше след себе
си. Прякорът се задържа няколко месеца, докато едно от момчетата не прекали. Тогава Бени
влезе в съблекалнята с шейната в ръце и му изби два зъба. След това не му лепяха кой знае
колко прякори.
Сега седи неподвижно на дървото, но вътре в него бушува хаос. Когато се сдобием с най-
добър приятел като деца, това е първото ни влюбване. Искаме да прекарваме с него всяка
секунда, а ако ни остави, сякаш са ни ампутирали крайник. Кевин и Бени идваха от толкова
различни части на града, че спокойно биха могли да спадат към различни животински
видове, но ледът се превърна в техния дансинг. Кевин притежаваше гениалността, а Бени
насилието. Мина цяло десетилетие, докато всички разберат, че в Бени също има малко
гениалност, а в Кевин има много повече насилие.
Какво можеш да простиш на най-добрия си приятел? Как би могъл да знаеш
предварително? Една нощ преди няколко месеца Кевин застана разтреперен в гората,
недалеч оттук, и помоли Бени за прошка. Бени се обърна и го изостави. Повече не си
проговориха.
Онази сутрин преди три седмици, когато Кевин напусна града, Бени се бе покатерил на
същото дърво като сега. Блъскаше темето си в ствола все по-силно. Туп. Туп. Туп.
Наркотиците го издигат, а омразата го дърпа надолу. Прозвучават гласове и в първия момент
той не знае дали си въобразява. После отново ги чува, приближават се. Бени ги вижда между
дърветата. Мускулите му се напрягат.
Ще нарани някого.

***
Ако искаш да знаеш защо хората жертват всичко за любовта, трябва първо да попиташ как
са се влюбили. Понякога всъщност не е нужно почти нищо, за да обикнеш някого. Само
време. Дълбоко в себе си всички възрастни знаят, че хокеят е наужким, че е измислена игра,
но щом си на пет, сърцето ти е малко. Затова трябва да го използваш цялото, когато обичаш.
 Майката на Петер беше болна, а баща му често се напиваше дотолкова, че започваше да
крещи на детето си така, като че ли то нямаше уши, и да го удря, сякаш дори не го познава.
Докато Петер растеше, главата му бе пълна с гласове, които му шепнеха, че не става за нищо.
Замлъкнаха едва когато той обу кънки за пръв път. В хокейното училище откри нещо, което
човек не може да даде току-така на едно момче и да си мисли, че после може да му го
отнеме безнаказано. Стана лято, ледената пързалка затвори, но петгодишният Петер се
отправи с бойна крачка към дома на треньора на мъжкия отбор, започна да тропа по вратата
и настоя да научи „кога започва хокеят“.
– Наесен – усмихна се треньорът Сюне, който още тогава беше стар човек с толкова кръгъл
корем, че можеше да използва само кръгова логика в аргументите си.
– Колко остава дотогава? – попита петгодишното дете.
– До... есента? – изсумтя треньорът.
– Не познавам часовника – каза детето.
– Няколко... месеца – измърмори треньорът.
– Мога ли да чакам тук? – попита детето.
– До ЕСЕНТА? – възкликна треньорът.
– Много време ли е? – попита детето.
Това беше началото на приятелство за цял живот. Сюне не го питаше за синините, а детето
не говореше за тях, но всички удари, които бе понесъл у дома, си личаха в очите му, докато се
учеше да удря шайбата в малкия двор на треньора. Сюне знаеше, че хокеят не може да
промени живота на едно дете, но може да му предложи нещо различно. Път навън и нагоре.
Сюне научи Петер какво представлява един клуб. Клубът не е нещо, което можеш да виниш
или към което можеш да имаш изисквания. „Защото това сме ние, Петер. „Бьорнстад Хокей“
сме ти и аз. Най-добрите и най-лошите му представяния ще разкрият нашите най-добри и
най-лоши страни.“ Научи Петер и на други неща: да стои изправен, както когато печели, така
и когато губи. Научи го, че най-талантливите играчи са длъжни да дърпат най-лошите нагоре,
защото „от хората, на които е дадено много, се очаква много“.
Онази вечер Сюне изпрати петгодишното момче до дома му. Двамата спряха на
няколкостотин метра от къщата и треньорът му каза, че ако дойде на следващия ден, ще
продължат да тренират. „Обещаваш ли?“, попита момчето. Сюне протегна ръка и каза:
„Обещавам. Човек трябва да държи на думата си, нали?“. Момчето стисна ръката му и кимна.
После старият мъж седна на една пейка с детето и го научи да познава часовника, за да може
да пресмята колко минути остават до утре.
Понякога не е необходимо почти нищо, за да обикнеш нещо, само време. Петгодишният
Петер Андершон сънуваше едно и също всяка вечер в продължение на години – звука от
шайба, която се отделя от стика и се удря в стената:
Туп.

***
Майката на Бени Ович почти никога не говори за баща му, но малкото пъти, когато го
прави, затваря очи и прошепва:
– Някои хора просто са такива. Ако няма война, сами ще я започнат.
 Бени е чувал, че прилича на него, на бащата, но не знае в какво отношение. Може би
повече вътрешно, отколкото външно. Знае, че баща му го е боляло. Боляло го е толкова, че
един ден не издържал. Тукашните ловци никога не използват думата „самоубийство“, казват
просто „Алаин взе пушката и отиде в гората“. Бени винаги се е чудил дали баща му го е
планирал дълго, или го е направил ненадейно. Чуди се същото, когато попадне на новина за
мъж, извършил някакъв ужасяващ акт на насилие: защо точно този ден? Защо не някой друг?
Направил ли е избор, или просто така се е случило?
Бени знае, че мъката и гневът могат да препрограмират мозъка по същия начин като
химикалите и наркотиците. Може би в главите на някои хора има бомба с таймер, на която ѝ
трябва само прекъсвач. Възможно е майка му да е права, някои хора може би просто са
такива, че разпалват войни.
От дървото вижда Мая и Ана да вървят през гората. Никога няма да може да отговори
какво му е станало точно в този момент, просто в него се пробужда някакъв инстинкт. Нещо
се изключва, друго се включва. Бени слиза от дървото, вдига раницата си от тревата и вади
нещо отвътре. Държи го в ръка, докато се промъква между дърветата.
Преследва ги.

***
Мая и Ана вървят безцелно през гората. Движат се все по-бавно, колкото по-навътре
отиват. Не говорят, знаят всичко, което другата иска да каже. Винаги са знаели, че не е лесно
да растеш в Бьорнстад, ако си различен. Кофтито е, че по някое време осъзнаваш, че може би
никъде не е лесно. Свине има навсякъде.
Двете млади жени никога не са имали много общо. Принцесата и детето на природата,
музикантът и ловецът. Първия път, когато се срещнаха, Ана издърпа Мая от една дупка в
леда. Тогава още бяха малки, а семейството на Мая тъкмо се беше преместило в Бьорнстад.
Ана никога не бе имала приятелка, така че двете взаимно си спасиха живота. Ана се
шегуваше с Мая за това, че не може да ходи тихо в гората. Казваше ѝ, че се движи като лос на
високи токчета. Мая пък изсумтяваше, че Ана е такава, каквото е, защото майка ѝ е преспала
с катерица.
Спря да го казва, когато майката на Ана се изнесе. Ана на свой ред спря да дразни Мая за
зависимостта ѝ от интернет. В продължение на няколко години бяха равни, но
тийнейджърството винаги променя баланса на силите в момичешките приятелства. Когато
влязоха в гимназията, познанията на Ана за оцеляване сред природата вече не струваха нищо.
Мая беше тази, която знаеше как се оцелява по коридорите. Но това лято? Вече никъде не е
безопасно.
Ана върви първа, а Мая я следва, загледана в косата ѝ. Често си мисли, че Ана е
едновременно най-силният и най-слабият човек, когото познава. Баща ѝ отново пие, никой
не е виновен, просто се случи. На Мая ѝ се иска да можеше да снеме болката от раменете ѝ,
но това е възможно точно толкова, колкото Ана да снеме изнасилването от Мая. Двете
пропадат в различни пропасти. Мая си има своите кошмари, както Ана си има своите
причини да не може да спи. Вечер си ляга при кучетата, когато татко ѝ се прибере късно и
започне да буйства в кухнята като голямо чудовище, направено от тъга и потиснати думи.
Тогава кучетата образуват защѝтен кръг около Ана, без тя да ги е молила. Обичните ѝ
животни. Таткото никога, дори за миг, не е вдигал ръка срещу дъщеря си. Но въпреки това,
когато е пил, тя се бои от него. Мъжете не осъзнават собственото си въздействие, не разбират
физическия страх, който могат да всеят у някого дори само като паднат в коридора. Те са
като урагани, вилнеещи в млада гора. Стават пияни от кухненската маса и започват да
бушуват из стаите, без да знаят къде стъпват. На следващия ден не помнят нищо, празните
бутилки са изхвърлени, чашите са измити тайно и къщата е тиха. Никой не казва нищо. Те
така и не виждат разрушението, което оставят след себе си, в децата си.
Ана спира и се обръща. Мая я поглежда и се усмихва леко. „Мамка му, колко те обичам,
глупачке“, мисли си тя и Ана го знае. Затова пита:
– Какво предпочиташ: да ти присадят свинска зурла или свинска опашка?
Мая се засмива високо. Това е тяхната игра още откакто бяха малки. Или-или.
– Зурла. Опашката ще ми убива, когато седя и свиря на китарата.
– Ти си луда!
– АЗ ли съм луда? Ти въобще ЧУВАШ ли се какви ги ръсиш?
Ана изсумтява. Погледът ѝ се зарейва между дърветата.
– Окей, тогава това: да бъдеш нещастна и да живееш сто години, или да бъдеш щастлива за
една година и после да умреш?
Мая мисли смълчано. Така и не успява да отговори. Щом вдига глава, Ана вече се е
обърнала, загледана в дърветата. Трябваше да го забележи по-рано, но е свикнала да
проследява и да ловува, не да бъде преследвана.
Чува кратко изпукване. Сухи клонки се счупват под тежестта на компактно тяло. Далеч са
от града, мястото е достатъчно опасно дори ако се натъкнеш просто на някое диво животно.
А тези клони не бяха счупени от животно.

***
Когато Петер пристига, спортната зала в Бьорнстад е затворена и тъмна. Той не включва
лампите. Не му е нужна светлина, знае какво пише по пожълтелите бележки, разлепени по
стените. Малки букви, написани на висок глас: „Отборът преди Аза“. По-нататък:
„Отстъпваме само когато се засилваме“. И отгоре: „Мечтай – Бори се – Спечели!“. А до
вратата, със собствения му почерк, пише: „Изправяме се, когато печелим, изправяме се,
когато губим, изправяме се независимо от всичко“.
Логично разсъждаващите хора сигурно смятат, че този тип бележки са глупави, но в спорта
не можеш да станеш най-добрият, ако мислиш логично. Трябва да бъдеш мечтател. Веднъж
един учител попита децата какви искат да станат, когато пораснат. Петер каза „играч в НХЛ“.
Все още си спомня подигравателния смях на съучениците си. Посвети целия си живот на
това да им покаже, че грешат. Логично разсъждаващите хора разбират, че е невъзможно едно
малко момче от малкия Бьорнстад да играе с най-добрите в света, но мечтателите са
различни.
Проблемът е, че няма край – човек никога не може да се докаже достатъчно. Хората, които
се смеят подигравателно, просто изместват границите. На стената в съблекалнята има
часовник. Спрял е и никой няма да си направи труда да смени батерията. За да обичаш
някого, е нужно единствено време, но за да мразиш, е нужно още по-малко: един миг стига.
Спортът е безмилостен, една звезда може да се превърне в изпята песен само за десет
секунди, докато стигне от леда до съблекалнята. Един клуб, съществувал повече от половин
век, може да бъде обречен на фалит само за няколко минути в една общинска сграда. Петер
се чуди дали сега ще съборят спортната зала и ще построят конферентен хотел или някаква
друга глупост, за която си мечтаят хората с пари и власт. Те никога не обичат, просто
притежават. За тях това тук са просто стени и покрив.
Петер изкачва трибуната и спира в тесния коридор пред офисите на горния етаж. Колко
години от живота си е прекарал в тази сграда? Колко струват те сега? На стената са окачени
рамкирани снимки от най-великите мигове в историята на клуба. От основаването през
1951-ва и приказния сезон отпреди двайсет години, когато мъжкият отбор стана втори в
страната, та чак до среброто на юношеския отбор от тази пролет. Петер присъства на
повечето от снимките.
Минава покрай тях и с бясно движение помита всички рамки. Стъклата се пръсват по
пода, но Петер вече се е запътил навън. В залата продължава да е тъмно, когато той трясва
външната врата.

***
Непознатият човек седи на трибуната, обгърнат от мрак, и гледа как Петер се отдалечава.
Когато колата на паркинга потегля, непознатият се качва до офисите и вижда разрухата.
Поглежда старите снимки на Петер, заровени под парчетата стъкло. Там са и по-новите, с
юношеския отбор. Двама от играчите изпъкват най-много. Непознатият разбутва стъклата с
ботуша си и се навежда над една по-стара снимка на двете момчета, правена много преди да
станат звезди, по време на някакво награждаване. Момчетата са може би на по десет-
единайсет години, държат се за ръце като братя, а на гърбовете им има номера и фамилии: „9
ЕРДАЛ“ и „16 ОВИЧ“.
Най-добри приятели, спорт, който обичат, и отбор, за който биха дали живота си. На какво
е способен един млад мъж, ако му отнемат всички тези неща наведнъж? Непознатият вади
тефтера си и старателно очертава кръг около името „Бенямин Ович“. След това се връща
обратно долу и излиза от залата. Пали нова цигара. Времето е топло и безветрено, но
непознатият въпреки това вдига ръка пред пламъка, сякаш се задава буря.

***
Ана и Мая чуват ударите на сърцата си, когато се обръщат и виждат Бени да се задава към
тях между стволовете. Доскоро момче, което обичаше хокейния си отбор и най-добрия си
приятел, а сега зрял мъж с очи, чиито зеници са като удавени в очите му. Едната му длан е
свита заплашително, в другата държи чук.
Питайте когото и да е в Бьорнстад и ще чуете, че това момче винаги е било бомба със
закъснител.
 7
„Смятам да обядвам“

В Хед имат една стара приказка: „Кажи на някой непознат, че мразиш Бьорнстад, и ще се
сдобиеш с приятел за цял живот“. Децата в Хед още от малки се научават, че е важно
„Хед Хокей“ да е добре, но най-важното е „Бьорнстад“ да е зле. Донякъде се шегуват, разбира
се. Противниковите трибуни скандират, че се мразят и ще се избият, но това не е на сериозно.
Докато в един момент не стане.
Ще ни питат как е започнало насилието между тези два града, но повечето от нас дори не
могат да си спомнят кое е било първо: горящите знамена, които дванайсетгодишният Лео
Андершон засне и качи в интернет, или един друг клип, който някой в Хед качи по същото
време. Защото нищо не пътува по-бързо от вълнуващите истории, а хората от Хед, израснали
с любовта към един червен и омразата към един зелен отбор, не сдържат злорадството си,
когато общината, парите и властта изберат тяхната страна.
Така че един член на клуба на привържениците на „Хед“ спира един политик, който се
прибира у дома след работа. Фенът, който снима клипче, казва: „Ей, чакай! Какво ще правят
сега всички хора от Бьорнстад, които обичат хокей?“. Политикът, притеснена жена на средна
възраст, може би не знае какво говори. Или пък знае много добре. Във всеки случай казва:
„Ами могат да започнат да подкрепят „Хед“, нали?“.
Същата нощ жената се буди от някакъв трясък. Щом на следващия ден излиза навън, вижда
забитата брадва в капака на колата си.
Докато върви към автобусната спирка, я подминава една кола, в която седят двама мъже с
черни якета. Не е нужно да се обръщат към нея. Тя знае, че я наблюдават.

***
Кръчма „Кожуха“ се намира там, където се е намирала винаги, в центъра на Бьорнстад. Тя
е от онези места, които миришеха по-добре, когато вътре все още можеше да се пуши. Лицето
на собственичката Рамона има същата текстура като дъските на пода. Животът я е остъргал
така, както краката на столовете стържат лаковото покритие, а цигарите са причината да
получи прякора Мама Марлборо от младите мъже, за които „Кожуха“ е втори дом, а понякога
и първи. Рамона вече е на пенсионна възраст, но никой, който цени профила на лицето си, не
споменава това на глас.
Тя тъкмо си налива късна закуска във висока чаша, когато непознатият влиза в кръчмата.
Рамона вдига изненадана вежда.
– Да?
Непознатият оглежда неразбиращо празното помещение.
– Моля?
– Мога ли да ти помогна? – пита Рамона обвинително.
Непознатият има рошава коса и носи дънки, горнище на анцуг, дебели чорапи и от онези
груби ботуши, предпочитани от хората, които смятат температурите над нулата за
неестествени.
– Това нали е бар?
Устните на Рамона се изкривяват предпазливо.
– Мда.
– Изненадващо ли е, ако един бар има клиенти?
– Зависи от клиентите.
Непознатият, изглежда, признава, че това е справедливо наблюдение.
– Имам няколко въпроса.
– Този град не е правилно място.
Вратата зад непознатия се отваря. Вътре влизат двама мъже.
Носят черни якета.

***
Ана и Мая усещат пулса във вените си. Не бяха считали Бени за враг, той бе един от тези,
които останаха в „Бьорнстад“, когато Кевин и всички останали отидоха в „Хед Хокей“. Но
ако Ана и Мая са научили нещо, то е, че тук лоялността не е константа и може да се промени
за секунди. Никога не могат да разчитат, че даден мъж няма да ги нарани.
Но Бени спира на два метра от тях. Поклаща бавно чука в ръката си, сякаш изчаква. Винаги
е бил мускулест, но това лято е придало на тялото му още нещо, някаква свирепа аура. Ана не
взе пушка и сега съжалява. Виждала е как Бени играе хокей и знае, че това, което го прави
толкова добър и толкова опасен, е неговата непредвидимост. Нищо не предвещава кога ще му
прищрака и ще нарани някого.
Но сега тялото му едва помръдва. Когато най-накрая отваря уста, думите прозвучават тихо
и накъсано. Идват от гласни струни, стояли неподвижни със седмици. Мята чука и
инструментът тупва глухо в краката на Ана.
– Това ще ви трябва – казва Бени. – Имам нещо. За вас.
Ще мине доста време, преди младите жени да проумеят, че Бени е донесъл чука, защото е
знаел, че ще трябва да ги въоръжи, ако иска да се осмелят да го последват. Знанието, че в
очите на другите си такова животно, може да ти донесе невъобразима мъка.

***
Мъжете с черните якета спират пред вратата. Свикнали са присъствието им да е
достатъчно непознатите внезапно да осъзнаят, че трябва да проснат прането или че имат да
дават кръв в някоя болница на петдесет-шейсет мили4 оттук. В близките месеци непознатият
ще осъзнае, че има много истории за хората, които пият в „Кожуха“, просто няма много усти,
които биха ги разказали. Те нямат емблеми, нито интернет страница. Когато има мач, човек
не би могъл да ги различи от останалите привърженици на път към залата. Но непознатият
ще научи, че Групата се е погрижила никой да не управлява клуба им без тяхната благословия
или проклятие. И че не осъзнаваш колко са много, докато не се превърнат в твои врагове.
Непознатият човек в кръчмата обаче изглежда или твърде умен, или твърде тъп, за да му
пука.
– Журналист ли си? – пита Рамона.
Не знае дали непознатият игнорира агресивния ѝ тон, или пък има някаква диагноза,
поради която изобщо не го регистрира. Затова добавя:
– Тук са идвали и други журналисти с „въпроси“, но не са си тръгвали с отговори. За
сметка на това обикновено гледат да си намерят по-добра жилищна застраховка.
Директната заплаха като че ли прелита покрай рошавата коса на непознатия човек, който
се върти спокойно на високия си стол и оглежда интериора и стените, покрити със снимки,
флагчета и екипи.
– Случайно да имате обедно меню?
Мъжете до вратата не знаят дали това е скрита обида, или искрен въпрос. Но Рамона
внезапно се засмива. Прави кратък жест и мъжете изчезват навън.
– Не си журналист – констатира Рамона, наклонила глава настрани.
После интонацията ѝ рязко преминава обратно в недоволство:
– Така че какво, по дяволите, правиш в Бьорнстад?
Непознатият сключва ръце в скута си.
– Като начало смятам да обядвам.

***
Мира отново звъни на Петер, не получава отговор. Честно ли? Усещаше го – това, че
общината ще намери начин да се обърне срещу Петер. Той е романтик, но Мира е юрист.
Осъзнаваше, че за общината най-лесният начин да зарови скандала, ще бъде да зарови клуба.
В началото на лятото всички членове на семейство Андершон – Петер и Мая, и Лео, и тя
самата – бяха съгласни, че ще останат в Бьорнстад. Ще се борят. Но Мира вече не е толкова
убедена. Колко време можеш да останеш на място, което се опитва да те отхвърли като
враждебен вирус? Ако Петер вече дори няма клуб, то какво им остава?
Колежката седи мълчаливо от другата страна на бюрото, но Мира, разбира се, си спомня
всичко, което е казвала тя за Петер: „Той е пристрастèн, Мира. Мислиш си, че
пристрастените винаги пият или се друсат, или залагат на конни надбягвания, но мъжът ти
няма проблем с алкохола или с хазарта. Има проблем със съревнованията. Винаги се опитва
да спечели, не може да спре. Не може да живее без тази тръпка“.
Колко ли пъти Мира е лежала будна и се е чудила дали това е вярно? Звъни пак и пак, и
пак. Накрая Петер вдига. Ядосан е, макар че не си личи. Само тя може да го долови. Чува
минималната промяна в начина, по който изговаря името ѝ. Мира прошепва:
– Опитах да ти се обадя, скъпи, аз... чух какво е станало...
Той не отговаря, затова тя пита:
– Къде си?
И ето, че той казва:
– В офиса, Мира. Имам среща. Ще говорим по-късно.
По шума си личи, че е в колата. Винаги правеше така, когато загубеше мач като играч.
Качваше се в колата и караше с часове. Никога не прибягваше до насилие към другите, само
към себе си. Караше в мрака, без да се замисли, че някой го чака у дома. Някой, който е
изплашен до смърт, че ще бъде вечер, когато телефонът ще звънне, но от другия край няма да
прозвучи гласът на Петер. Вместо това някой полицай ще попита „Вие ли сте съпругата на
Петер Андершон?“ и когато Мира прошепне „да“, ще го чуе как си поема дълбока,
съболезнователна въздишка.
– Не знам какво да кажа, скъпи. Така ужасно съжалявам – казва Мира.
– Няма какво да се каже – отговаря той лаконично.
Мира чува шума, чуди се колко бързо кара Петер.
– Трябва да поговорим за това, скъпи...
– Няма какво да се каже. Те спечелиха. Искаха да убият клуба и намериха начин да
спечелят.
Тя въздъхва внимателно, както прави винаги, сякаш е допуснала някаква грешка.
– Аз... скъпи, може би... знам, че в момента се чувстваш, сякаш целият свят е отишъл по
дяволите, но...
– Не започвай, Мира.
– Какво да не започвам?
– Знаеш какво имам предвид!
– Просто казвам, че това може би е възможност най-накрая да поговорим за нещо...
различно.
Колко ли пъти му е задавала този въпрос? „Кога ще приключиш с хокея?“ И колко ли пъти
той е отговарял „догодина“? Догодина ще намали оборотите, догодина ще работи по-малко,
догодина ще бъде неин ред да се съсредоточи върху кариерата си. Вече почти двайсет години
чака догодина. Но все се случва нещо и Петер се оказва незаменим. Настъпва криза, което
винаги означава, че Петер е необходим, а тя е егоист, защото иска нещо нелепо: Петер да има
нормално работно време. Да се прибира след работа.
Сега той избухва. Може би не го е искал.
– И какво да правя, Мира? Да стана домакиня? А?
Затова Мира започва да се отбранява. Може би и тя не го е искала.
– Спри да си изкарваш яда върху МЕН! Просто казвам, че може би има...
– Има какво, Мира? Този клуб е целият ми ЖИВОТ!
Петер чува дишането ѝ. Тя прехапва бузи, за да не изкрещи. Той опитва да се овладее и да
помоли за прошка, но всички останали чувства го задушават, така че успява да каже само:
– Знаеш какво имам предвид, скъпа...
Колко години му е дала? Преместиха се в Канада заради хокея му, преместиха се в
Бьорнстад заради хокея му. Колко пъти си е мислила, че от всички хора именно той би
трябвало да я разбира? Всички хокеисти се стремят да узнаят колко добри могат да бъдат, но
с адвокатите е същото. Една вечер, след като вече се бяха установили в Бьорнстад, тя изпи
твърде много вино и изръмжа истината: „Да живееш тук, означава да приемеш, че никога
няма да достигнеш пълния си потенциал“. Петер си помисли, че тя говори за него, затова се
почувства наранен. ТОЙ се почувства наранен.
– Разбираш какво имам предвид! – повтаря и тя наистина разбира.
Точно това е проблемът. Хокеят е целият му живот, затова тя затваря.
Колежката успява да залегне точно навреме, когато телефонът полита към стената.
 ***
Непознатият оставя смачкан лист хартия на бара. Списък с имена.
– Познаваш ли тези хора?
Старата собственичка на бара поглежда листа, без да го докосне.
– Обядът днес е месо с картофи и сос. Щом се наядеш, можеш да си продължиш по пътя в
каквато посока искаш, само да е далеч оттук.
Непознатият сбръчква нос.
– Имате ли някаква алтернатива без месо?
Рамона изругава и изчезва в кухнята. Чува се пиукане на микровълнова печка, тя се връща
и трясва една чиния върху бара. Месо с картофи и сос.
– Аз съм веган – казва непознатият, сякаш това е съвсем естествено, а не нещо, за което
нормалните хора би следвало да се извиняват.
– Какво си? – изръмжава Рамона.
– Веган.
– В такъв случай имаме картофи със сос – казва Рамона, взима един нож и подобно на
раздразнена майка започва да маха парчетата месо от чинията, като ги оставя директно на
бара.
Непознатият следи процеса и пита:
– В соса има ли сметана?
Рамона допива бирата си, отново изругава, грабва чинията и изчезва обратно в кухнята.
Връща се с друга чиния, пълна просто с картофи.
Непознатият кима безгрижно и започва да се храни. Рамона наблюдава известно време,
преди да сложи една бира до чинията.
– Аз черпя. Все нещо трябва да хапнеш, човече.
– Не пия алкохол – казва непознатият.
– Аз също, отказах го! – казва Рамона, налива си още бира и веднага изсумтява
отбранително:
– Това ли? Тук няма дори пет процента алкохол! Това си е на практика мляко!
Непознатият като че иска да попита от какви крави си набавя млякото Рамона, но се
въздържа. Рамона налива две чаши уиски и изпива едната. Непознатият не докосва своята.
– Това не е заради алкохола! Добре е за стомаха! – заявява Рамона.
Непознатият не посяга към чашата, така че Рамона изпива и неговото уиски. Двойно по-
добре за стомаха. Непознатият хвърля бърз поглед към флаговете и фланелките по стените.
– В този град винаги ли сте харесвали хокея толкова много?
Рамона изсумтява.
– Тук не „харесваме“ хокей. Хората в големите градове, с проклетите си пуканки и ВИП
ложи, те „харесват“ хокей. А на следващия ден харесват нещо друго. Бьорнстад не е голям
град.
Непознатият не реагира. Това смущава Рамона, която обикновено успява да разгадае
хората. Непознатият довършва яденето си и се изправя, оставя пари на бара, прибира листа с
имената в джоба си и вече е до вратата, когато Рамона виква:
– Защо в списъка има само мъже?
 Непознатият се обръща.
– Как така?
– Ако си дошъл в Бьорнстад да разпитваш за хокей, защо в списъка ти има само мъже?
Непознатият вдига ципа на горнището си.
– Не е вярно. Ти също беше в списъка.
Вратата се отваря и затваря. Непознатият си проправя път покрай мъжете с черните якета,
които чакат отвън. Рамона стои зад бара, объркана. Това не е чувство, с което е свикнала и
което ѝ се нрави.

8
„Когато всичко между
хората приключи“

К ато малък, когато дърветата се раззеленееха, Бени все бягаше от къщи и вървеше с
часове, преди да се покатери на някое от тях. Ако вятърът идваше откъм града, крещеше
с цяло гърло и така изкарваше навън всичко болезнено. Ако вятърът идваше от другата
посока, Бени седеше неподвижно, докато бузите му изтръпнеха и спреше да усеща сълзите.
Трите му каки го научиха да ловува. Не защото искаха, а защото, докато майка им
работеше, очевидно не можеха да оставят момчето само, без то да сътвори някоя дяволия.
Единственото, за което може да се разчита на Бени, винаги е било това, че на него не може
да се разчита. Но за всеобща изненада природата умееше да общува с него така, както никой
човек не успяваше. Ако някой те научи да ходиш в гората като малък, това е като да се
сдобиеш с втори майчин език. Въздухът тук говори и Бени го разбира. Гласът му звучи тъжно
и диво.
Сестрите му се бяха научили да ловуват от баща им. Бени ги мразеше заради това, че си го
спомнят. Когато срещна Кевин, за пръв път в живота му се появи някой, който беше само
негов. Лятно време се криеха на тайното си място, малък зелен остров насред едно езеро,
където не ходеха дори ловците. Там момчетата можеха просто да бъдат себе си. Къпеха се
голи и се печаха на скалите, ловяха риба до вечерта и спяха под звездното небе, без да
продумат с дни. Първото лято останаха там едно денонощие, а като тийнейджъри вече
прекарваха цели седмици, до последната секунда преди началото на хокейния сезон.
През първите години от познанството им Бени все още се напикаваше, когато сънуваше
баща си. Но не и когато беше на острова. След като стигнеха с гребане до брега, забиеха
метален клин в скалите и вържеха лодката, сънищата вече не можеха да ги намерят. Кевин
беше всичко за Бени. Най-добрите приятели от детството са любовта на живота ни, именно
те разбиват сърцата ни най-тежко.
 Бени отвежда Ана и Мая до обраслия бряг. Езерото няма кей, но в храстите се крие лодка с
гребла. Бени я издърпва до водата и хвърля раницата си вътре. Самият той обаче се гмурва в
езерото и започва да плува.
Момичетата не разбират накъде гребат, в средата на езерото има само малък остров с
ниска растителност, от водата дори не се вижда как може да се стъпи на скалите. Но Бени
изскача иззад няколко големи камъка. Стъпва здраво на земята с босите си крака, протяга
ръце, от които още се стича вода, и издърпва лодката на брега.
Ана намира метални клинове в раницата и използва чука, който ѝ даде Бени, за да ги забие
в една пукнатина в скалите и да върже лодката. Мая стъпва на сушата след нея и едва сега
момичетата разбират какво гледат: в средата на малкия остров има разчистена полянка,
която няма как да се види от разстояние. Голяма е точно толкова, колкото да побере палатка
за двама души.
– Това е хубаво скривалище – измърморва Бени тихо, забил поглед в земята.
– Защо ни го показваш? – пита Мая.
– Вече не ми трябва – казва той.
Мая вижда, че Бени лъже. За миг дори изглежда, сякаш се кани да го признае. Но вместо
това посочва към водата почти срамежливо и добавя:
– Ако се къпете ей там, няма да се виждате от гората.
Мая и Ана не го питат с кого е делял острова. Той вече е техен. Най-хубавото на природата
е, че не е носталгична. На скалите и дърветата не им пука кой е бил старият им собственик.
Бени тръгва към водата, но точно преди да скочи от скалите, Мая виква след него:
– Ей!
Той се обръща. Гласът на Мая се губи:
– Надявам се, че си от хората, за които има щастлив край, Бени.
Младият мъж кима съвсем леко и се обръща, преди тя да е разбрала какво означават
думите ѝ за него. Младите жени остават загледани след него, докато той плува към сушата.
Ана наблюдава как ръцете му прорязват водната повърхност, взира се в напрегнатото му
тяло, когато той стъпва на брега. Тъжен и див. Тя прехапва долната си устна. Мая я зяпва
осъдително, при което Ана ѝ изръмжава:
– Какво? Просто си мислех, че... не е нужно да си тръгва веднага. Нямам нищо против да
ме погледа как се къпя...
Мая почуква с пръст по слепоочието си.
– Имаш сериозни проблеми с главата.
– Какво? Ти видя ли му ръцете? Определено може да ме гледа как...
– Благодаря! Това е достатъчно! Ако кажеш още нещо, не те искам на моя остров!
– Какво? Значи изведнъж стана ТВОЯТ остров?
Мая се смее. Най-добрата ѝ приятелка е най-глупавият и умен човек, когото познава. По
собствения си смахнат начин Ана се опитва отново да се отнася нормално към всичко:
момчетата, секса, живота, света. И започва така, както винаги, когато трябва да се оцелява. С
хумор.
Двете остават на острова почти цяло лято. Ана от време на време ходи до града, за да
вземе провизии, но най-вече за да изхвърли празните бутилки на татко от кухнята. Винаги се
връща, преди да се е мръкнало, и се грижи Мая да е нахранена. Една сутрин Мая се буди от
някакъв шум. Приятелката ѝ стои гола във водата, псува и опитва да лови риба с ръце, защото
е видяла някакъв идиот от предаванията за оцеляване по телевизията да прави така. След
тази случка Мая отказва да се обръща към приятелката си по друг начин, освен с Голъм. За
да ѝ го върне, първия път, когато Мая сваля дрехите си, Ана я поглежда и коментира светлата
кожа под тениската и шортите ѝ ето така: „Ще бъдеш страшно добър татко. Вече имаш
ваканционния тен, задължителен за всички бащи“. Едно последно лято двете пеят високо,
танцуват смешно и спят без кошмари под небето. Мая свири на китара спокойно и свободно.
Сега не го знае, но след десет години една от песните, които е написала тук, ще бъде първата,
която ще свири в началото на всеки концерт, когато е на турне. Тогава ще има по една
татуировка на всяка ръка, китара и пушка и ще посвещава изпълнението на най-добрата си
приятелка. Песента се казва „Островът“.

***
Бени тича сам в друга част на гората. Намира си нови скривалища, има богат опит в това.
Превърнал се е в човек, който не приема нищо за дадено. Само децата вярват, че някои неща
се подразбират. Като това, че винаги ще имаме най-добър приятел. Че ще можем да бъдем
такива, каквито сме. И да се влюбваме в когото поискаме. За Бени вече няма дадености, той
просто бяга между дърветата, докато мозъкът му остава без кислород и той вече не чувства
нищо. Тогава се качва на едно дърво. Чака вятъра.

***
Човек трябва да спазва обещанията си. Това е първото, на което децата те научават, когато
се научат да говорят. Когато беше малка, Мая принуди татко си да обещае, че тя ще стане
космонавт. Петер обеща, защото така правят родителите. Обеща и друго: че никой няма да я
нарани. Че всичко винаги ще бъде наред. Въпреки че това не е вярно.
След всичко случило се пролетта Петер попита дъщеря си дали иска да се махне от
Бьорнстад. Тя каза: „Не. Този град е и мой“. Той я попита какво може да направи за нея, а
Мая каза: „Изгради по-добър клуб – за всички“. И Петер обеща.
Никога не го е бивало с думите. Никога не е бил от бащите, които могат да обясняват колко
обичат децата и съпругата си. Надяваше се, че е достатъчно да им го показва. А какво може
да им покаже сега? Освен че е губещ?
Спира пред една пешеходна пътека. Млад баща пресича с дъщеря си, момиче на осем-
девет години. Таткото я държи за ръката, а дъщерята ясно показва, че според нея е
надраснала това с има-няма стотина години. Петер полага съзнателни усилия да не слезе от
колата и да викне на бащата никога да не я пуска. Никога!
Когато Петер и Мира се сдобиха с първото си дете, Исак, Мира му каза: „Сега животът ни
е това. Всичко други идва после, на първо място сме родители!“. Разбира се, Петер вече го
знаеше. Всички го знаят. Процесът не е доброволен, това си е емоционално нападение.
Първия път, когато чуе детето си да плаче, човек се превръща в чужда собственост. Вече
принадлежи на малкото същество. На първо място. И когато нещо се случи с детето ти,
вината е твоя завинаги.
Петер иска да изскочи от колата и да изкрещи на таткото: „Не я изпускай от поглед, не
разчитай на никого, не я оставай да отиде на купона!“.
Когато Исак почина, хората питаха: „Как се преодолява такова нещо?“. Петер можеше да
каже единствено, че не се преодолява. Просто продължаваш да живееш. Част от чувствата ти
минават на автопилот. Но сега? Вече не е сигурен. Знае само, че ако нещо се случи с детето
ти, няма значение чия е вината, тя винаги ще бъде твоя. Защо не си бил там? Защо не си убил
онзи, който го е наранил? Защо не си бил достатъчен?
Петер иска да изкрещи на таткото на пешеходната пътека: „НИКОГА НЕ Я ПУСКАЙ ИЛИ
КОПЕЛЕТАТА ЩЕ ОТНЕМАТ ЦЕЛИЯ ВИ ЖИВОТ!“.
Вместо това плаче мълчаливо, забил дълбоко нокти във волана.
***

Островът
Лято е, сами сме
Островът принадлежи ни
След зима продължила
хиляди години
Ти бе съсипана
Аз се бях счупила
Ти взе въжето
Аз вързах възела
Колко ли пъти умряхме
за тези шестнайсет лета?
Колко песни за сбогом изпяхме
които само ти разбра?
Но сега сами сме
Островът принадлежи ни
и ти ще бъдеш моя
хиляди години

***
Когато Петер се прибираше късно, Мира обикновено заспиваше на дивана. На масата го
чакаха неотворена бутилка вино и две чаши – безмълвна малка стреличка от гузна съвест,
която да го прободе и да му напомни, че са го чакали. Че някого го е боляло, когато не се е
прибрал. Тогава Петер вдигаше внимателно Мира и я отнасяше в леглото, а диханията му
галеха целия ѝ гръб, докато двамата спяха.
Дългите бракове се състоят от толкова дребни неща, че когато ги изгубим, дори не знаем
къде да ги търсим. Начинът, по който тя го докосва, сякаш без да иска, докато той мие
чиниите, а тя прави кафе и двамата сложат ръцете си едновременно върху кухненския плот и
малкият ѝ пръст се допре до неговия. Устните му, които съвсем набързо докосват косата ѝ,
когато той минава покрай нея, макар че гледат в различни посоки. Двама души, които са се
обичали достатъчно дълго, като че ли спират да се докосват съзнателно. Щом се разминат в
коридора между антрето и кухнята, телата им сякаш инстинктивно се приближават едно към
друго. Когато минават през някоя врата, ръката ѝ се озовава в неговата уж по погрешка.
Малки колизии: всеки ден, непрестанно. Те не подлежат на анализ. Така че, щом изчезнат,
никой не знае защо. Внезапно двамата заживяват паралелно вместо заедно. Една сутрин
просто не се поглеждат в очите, а в кухнята пръстите им се оказват на няколко сантиметра
встрани от тези на другия. Подминават се в коридора. Вече не се сблъскват.
Минава полунощ, когато Петер отваря външната врата. Мира знае, че той се надява тя да
спи, затова се преструва, че е така. Бутилката вино на масата е празна, а до нея има само
една чаша. Петер не отнася Мира в леглото, просто я завива нескопосано с едно одеяло.
Остава до нея няколко мига, може би я чака да спре да се преструва. Когато Мира отваря очи,
той вече е в банята. Заключил е вратата и се взира в пода, а тя лежи на дивана и се взира в
тавана. Вече не знаят дали имат какво да си кажат. Всичко си има точка на пречупване и
макар хората все да повтарят, че „споделеното щастие е двойно щастие“, ние, изглежда,
упорито вярваме, че с мъката е обратното. Може би не е вярно. Двама удавници с оловни
тежести около краката може би няма да се спасят един друг, ако се хванат за ръце, а просто
ще потънат два пъти по-бързо. Накрая става невъзможно взаимно да носят разбитите си
сърца.
Спят далече от пръстите на другия, без устни в косата и дихание в гърба. И един въпрос
бавно, нощ подир нощ се закотвя все по-здраво в главите им: така ли се започва? Когато
всичко между хората приключи.

9
„Довечера ще има нужда
да се сбие с някого“

В сички, които обичат спорт, знаят, че мачовете не се решават само от това, което се
случва на игрището, ами и от това, което не се случва. Гредите, погрешните съдийски
отсъждания, пасовете, които не намират целта си. Рано или късно всички спортни дискусии
се свеждат до хиляда „ако“ и десет хиляди „ако не“. Животите на някои хора се стичат по
подобен начин. Годините минават, но пред непознатите във все по-пустеещия бар продължава
да се повтаря една и съща история: за изгубена младежка любов или нечестен бизнес
партньор, за несправедливо уволнение или неблагодарни деца, за злополука или развод.
Една-единствена причина всичко да отиде по дяволите.
Всички хора на дъното имат какво да кажат за живота, който е трябвало да живеят. С
градовете е подобно. Ако човек иска да разбере най-великите им истории, трябва първо да
изслуша най-малките.
 ***
След Мидсомар сградата на общината се изпразва, политиците отиват на почивка или се
захващат с обикновената си работа. За да се разбере как се ръководи общината, трябва да
започнем оттук: политиците работят почасово. Няколкото банкноти, които получават като
хонорар за изработеното време, означават, че дейността на общината е на границата с
доброволния труд. Ето защо повечето политици работят и на други места или имат собствен
бизнес. Съответно имат и клиенти, доставчици, шефове и съдружници. Разбира се, трудно е
да се твърди, че човек в такава ситуация е „независим“, но никой човек не е остров, особено
толкова навътре в гората.
Само един политик продължава да работи в общината по осемнайсет часа в денонощието
цяло лято и той не дължи нищо на никого. Казва се Рихард Тео и сега седи сам в кабинета си.
Облечен е с черен костюм и телефонът му е прегрял от разговори. Някои го мразят, мнозина
се страхуват от него. Скоро той ще промени бъдещето на един хокеен клуб и два града.

***
Идват няколко дъждовни дни и Бьорнстад се променя. Градът е свикнал със снега, не с
този вид валежи. Хората си остават по домовете, по-мълчаливи и раздразнителни от
обикновено.
Джипът се движи през калта в гората. Непознатият спира пред малък автомобилен сервиз
до стара къща. На поляната отпред са паркирани коли, които чакат да бъдат поправени. Една
от тях се набива на очи: в капака ѝ е забита брадва.
Непознатият вижда как осемнайсетгодишен младеж с юмруци, големи колкото малки
прасенца, се качва върху каросерията и се захваща да извади брадвата. Раменете му така се
напрягат, че главата му сякаш потъва в тялото.
Суров мъж на четиресет и нещо, който толкова прилича на младежа, че очевидно
пощальонът никога не би могъл да бъде заподозрян в нещо нередно, отива до джипа и
почуква по страничния прозорец.
– Гумите? – изръмжава той.
Непознатият сваля прозореца и повтаря неразбиращо:
– Гумите?
Мъжът подритва предното колело.
– Съвсем гладки са, тази има грайфери като грамофонна плоча. Предполагам, това е
причината за посещението?
– Окей – казва непознатият.
– „Окей“? Искаш ли нови гуми, или не? – пита мъжът.
– Окей – казва непознатият и свива рамене, все едно въпросът е бил „Още кетчуп?“.
Мъжът изръмжава нещо нечленоразделно и виква:
– Бобо! Имаме ли гуми за тази тук?
Разбира се, непознатият не е тук за сервизни услуги, а за да оцени качествата на един
защитник, но ако за целта е нужно да се сменят гумите на колата, така да бъде. Следва с
поглед осемнайсетгодишния Бобо. Момчето издърпва брадвата от капака така, сякаш участва
в нискобюджетна версия на „Крал Артур“, после изчезва в сервиза. Вътре няма снимки на
леко облечени жени, поради което непознатият си вади заключението, че за сметка на това
някъде в къщата има жена, която баща и син не могат да дразнят безнаказано. По стените на
сервиза обаче има снимки на хокейни отбори, млади и стари.
Непознатият кимва към тях, а после към Бобо, който се задава с по една гума под всяка
мишница, и пита бащата:
– Момчето ти бива ли го като хокеист?
Бащата внезапно грейва с онази гордост, която можеш да имаш само ако самият ти някога
си бил защитник:
– Бобо? Да! Най-коравият защитник в града!
Изборът на думи не учудва непознатия. Бащата и синът създават впечатлението, че могат да
карат кънки само в една посока. Мъжът протяга изцапаната си с масло ръка и непознатият се
здрависва с него горе-долу толкова охотно, колкото ако се налагаше да хване змия.
– Хората ми викат Глигана – ухилва се таткото.
– Сакел – казва непознатият.
Тръгва си от сервиза с по-запазени гуми срещу малко по-висока цена от разумното и с нов
лист хартия, където е записано следното: „Бобо. Ако може да се научи да кара кънки“.
Това вече не е списък. Това е стартов състав.

***
Амат тича сам по шосето. Тениската му е потъмняла от пот, очите му текат и всички
мисли напускат мозъка му.
Той е един от най-големите таланти, които градът е виждал, макар че до пролетта никой
не го бе осъзнал. Живее с майка си в една от кооперациите с най-евтини наеми в северната
част на Бьорнстад, в самия край на Низината. Винаги е играл с оборудване втора ръка и е
слушал хората да обясняват, че е твърде дребен, но никой не кара кънки по-бързо от него.
Най-добрите му приятели му казват „Убий ги!“, вместо „успех“. Бързината стана неговото
оръжие.
Тук хокеят е спортът на мечките, но Амат се научи да играе като лъв. Спортът бе неговият
начин да влезе в общността, но вярваше, че може да се превърне и в билета, с който да я
напусне. Майка му е чистачка в спортната зала през зимата и в болницата през лятото, но
един ден Амат ще стане професионален играч и ще я отведе някъде другаде. Пролетта
получи шанс да играе в юношеския отбор. И се възползва. Показа на всички тук, че е
победител. Пътят пред него беше открит. Това бе най-хубавият ден в живота му, последван от
най-лошата нощ. След мача го поканиха на парти, на което щеше да отиде и Мая Андершон, а
единственото, за което Амат беше мечтал повече, отколкото за хокей, бе това да целуне Мая.
Беше пил, но въпреки това винаги ще помни и най-малките подробности. Как обикаляше
стаите, залитайки между пияните и напушени тийнейджъри, които пееха и се смееха. Как се
качи по стълбите и чу Мая да вика за помощ. Как отвори вратата и стана свидетел на
изнасилването.
Когато Кевин осъзна какво е видял Амат, той, Вилиам Лют и още няколко момчета от
юношеския отбор му предложиха всичко, за което бе мечтал: място в отбора, кариера и
звезден статус, ако в замяна Амат си мълчи. Бащата на Кевин му даде пари и му обеща по-
добра работа за майка му. Ако някой обвинява Амат за това, че е обмислял предложението,
то този някой живее в свят, където моралът е нещо просто. Но никога не е така. Моралът е
лукс.
Родителите на Кевин и спонсорите на клуба свикаха среща и опитаха да изгонят таткото на
Мая от клуба. В крайна сметка Амат отиде там, застана пред всички и разказва какво е
направил Кевин. Петер Андершон спечели гласуването и запази работата си.
Но после? Амат тича все по-бързо, краката го болят все по-силно. Какво стана после, по
дяволите? Кевин така и не беше наказан. Мая не получи възмездие, а Амат си спечели
стотици врагове. Лют и приятелчетата му се събраха и го пребиха. Ако в последния момент
Бобо не бе минал на негова страна и не го бе защитил, щяха да го убият.
Сега нито Амат, нито Бобо са добре дошли в „Хед Хокей“. Амат е доносник, а Бобо е
предател. А „Бьорнстад Хокей“? Скоро няма да го има. Амат е напът да се превърне в един от
хората, които цял живот седят на бара и разправят историята си, пълна с „ако“ и „ако не“.
Виждал ги е в спортната зала: занемарени мъже с тридневни бради и четиридневен
махмурлук, достигнали връхната точка в живота си още като тийнейджъри.
Амат можеше да стане професионалист, животът му можеше да се промени, но вместо
това ще бъде изпята песен само на шестнайсет.
Бяга замислено и дори не забелязва джипа зад себе си. Автомобилът го подминава, без
Амат да разбере, че непознатият е карал на петдесет метра зад него в продължение на
няколко минути, за да си отбележи какво разстояние е изминал и колко бързо бяга.
Непознатият пише: „Амат. Ако сърцето му е голямо колкото дробовете“.

***
Бени седи, облегнал гръб на надгробната плоча на баща си. Кръвта му е пълна с домашен
алкохол и трева. Тази комбинация действа на мозъка му като прекъсвач. Просто изключва.
Иначе не би издържал.
Има три по-големи сестри и човек може да открие разликите в характерите им, като
произнесе името на Бени в тяхно присъствие. Габи е майка на две малки деца, чете приказки
за лека нощ, ляга си рано в петък вечер и все още гледа телевизия на телевизора, а не на
компютъра. Катя е барманка в „Плевнята“ в Хед и прекарва петъчните вечери, като налива
бира и изпровожда сто и четиридесет килограмови пияници до изхода, когато решат да
лишат други сто и четиридесет килограмови пияници от предните им зъби. Адри е най-
голяма, живее сама в кучкарник в покрайнините на Бьорнстад, ловува, лови риба и харесва
хората, които си мълчат. Ако кажеш „Бени“, Габи ще възкликне притеснено: „Случило ли му
се е нещо?“. Катя ще въздъхне и ще попита: „Какво е направил този път?“. А Адри ще те
залепи за стената и ще поиска да знае: „Какво, по дяволите, искаш от брат ми?“. Габи се
притеснява, Катя разрешава проблеми, Адри защитава, така се разпределят отговорностите
между три сестри, когато таткото вземе пушката и отиде в гората. Знаят, че сърцето на Бени
не може да бъде възпитано, само обуздано в най-добрия случай. Така че, когато той заживее
като номад – понякога у дома при майка им, понякога в гората и понякога при някоя от тях,
сестрите му възприемат старите си роли: ако спи при Габи, тя се промъква до леглото му
посред нощ, за да провери дали диша, въпреки че Бени вече е на осемнайсет. Когато се вижда
с Катя, тя го глези и му позволява твърде много волности, защото не иска той да спре да ходи
при нея с проблемите си. А когато е в кучкарника при Адри, тя си ляга с ключа за оръжейния
шкаф под възглавницата. За да не може малкото ѝ братче да направи като баща им.
В този град винаги е имало възрастни, които смятат Бени за бунтар. Сестрите му знаят, че
той е обратното. Той стана точно това, което всички искаха от него, защото едно младо
момче, което носи огромна тайна, бързо се научава, че най-доброто място да се скриеш, е
там, където всички те виждат.
Когато бяха деца, Бени пръв от всички разбра, че Кевин може да бъде звезда. В Бьорнстад
наричат играчи като него „черешови дървета“, така че Бени се погрижи Кевин да получи
достатъчно място на леда, за да разцъфти. Бени можеше да получи и раздаде толкова много
удари на леда, че хората по трибуните казваха: „Ето това е хокеист, тоя спорт не е за педали, а
за такива като Бени!“. Колкото повече се биеше, толкова повече си мислеха, че го познават.
Докато накрая не се превърна в това, което искаха.
Сега е на осемнайсет. Изправя се и се подпира на плочата, целува името на баща си. После
прави крачка назад, стисва юмрук и с всичка сила удря същото място. Кръв капе от
кокалчетата му, когато той тръгва през гората, към Хед. Утре щеше да бъде рожденият ден на
Алаин Ович и за пръв път от много години Бени ще го отпразнува без Кевин. Довечера ще
има нужда да се сбие с някого.
Така и не вижда джипа, паркиран под едно дърво. Непознатият излиза в дъжда и отива до
гроба, вижда името, изписано на плочата. Връща се обратно в джипа и си записва: „Ович.
Ако все още иска да играе“.
Бени. Амат. Бобо. Всяка голяма история винаги съдържа множество малки. Докато трима
млади мъже в Бьорнстад си мислеха, че ще загубят клуба си, един непознат вече бе изградил
отбор от тях.

***
Свечерява се, а Рихард Тео, политикът, е сам в общината. Изглежда по-млад от
четиридесетте си години, което е резултат от гените, които ненавиждаше, когато
инспектираше космените си фоликули в очакване на пубертета. Сега обаче бере плодовете на
същите тези гени, докато връстниците му скубят сивите косми от брадите си и проклинат
гравитацията всеки път, когато пикаят. Тео носи костюми, а колегите му в най-добрия случай
си слагат дънки и сако, така че е свикнал да му се подиграват, задето „изглежда като депутат,
въпреки че е просто общинар от село“. Това не го притеснява. Не се облича така заради
работата, която има, а заради работата, която иска да има.
Израснал е в Бьорнстад, но никога не е бил от популярните младежи, никога не е играл
хокей. Когато замина в чужбина да учи, никой не забеляза, че е изчезнал. Работеше в една
банка в Лондон и не се бе прибирал с години, когато изведнъж се появи у дома със скъпи
дрехи и политически амбиции. Влезе в най-малката местна партия. Тя вече не е най-малка.
До неотдавна Тео беше лице, което някогашните му съученици виждаха на стари снимки,
без да го свързват с конкретно име. Това се промени за пръв път, когато местният вестник се
изказа негативно за политиката му. Но за Тео беше без значение как хората са научили името
му. Стига да го знаят. Мненията се менят.
 Не присъстваше на срещата, на която Петер бе информиран за съдбата на „Бьорнстад
Хокей“, защото Рихард Тео не е част от върхушката. Всички общини имат политически елит,
към който или принадлежиш, или не, а върхушката тук е отлъчила Тео. Твърдят, разбира се,
че това е заради политиката му, но той е убеден, че в действителност се боят от него. Той
може да привлече хората. Наричат го популист, но единствената разлика между него и
другите политици е, че той няма нужда от знамената отвън. Останалите имат офиси на
последния етаж и играят голф с големите риби в бизнеса. Рихард Тео има офис на първия
етаж и събира информация от хората, които са изгубили работата си, вместо от тези, които
са ги изритали, от ядосаните, вместо от доволните. Ето защо няма нужда от знамена, за да
знае накъде духа вятърът. Когато всички политици тичат в една посока, мъже като Рихард
Тео тръгват в другата. И понякога печелят.
На вратата на офиса се чука. Късно е, никой не е видял непознатият да идва.
– Ето те и теб най-накрая! Е? Помисли ли? Приемаш ли работата? – пита Рихард Тео
незабавно.
Сакел стои пред вратата. Списъкът с имената на играчите е готов, но отговорът прозвучава
толкова апатично, че е трудно да се каже дали това се дължи на липса на ентусиазъм към
работата, или към живота като цяло:
– Когато ми се обади, ми предложи да стана треньор на мъжкия отбор на „Бьорнстад
Хокей“. Но този клуб е напът да фалира. А дори това да не стане, те вече си имат треньор. А
и да нямат, ти все още си политик, а не спортен директор, така че освен ако не съм в груба
заблуда относно демократичната система, можеш да ми предложиш треньорския пост точно
толкова, колкото можеш да ми предложиш и еднорог.
– И все пак си тук – констатира Рихард Тео самоуверено.
– Много обичам еднорози – признава Сакел по такъв начин, че е невъзможно да се
определи дали това е опит за шега, или не.
Тео накланя глава.
– Искаш ли кафе?
– Не пия кафе. Не обичам топли напитки.
Тео подскача така, сякаш са го замерили с нож.
– Не пиеш КАФЕ? Трудно ще се впишеш в Бьорнстад!
– Кафето не е уникално за този град – отговаря Сакел.
Тео се подсмихва.
– Ти си много странен човек, Сакел.
– И други са ми го казвали.
Тео удря с длани по бюрото и се изправя бодро.
– Това ми харесва! На медиите също ще им хареса! Треньорското място е твое. Ще се
погрижа за спортния директор на „Бьорнстад Хокей“, не се притеснявай. Очаквам с
нетърпение съвместната ни работа.
Изглежда, сякаш се кани да вдигне ръка за хай файв. Сакел определено изглежда, сякаш
няма да го направи.
– Искрено се надявам, че ти и аз никога няма да имаме „съвместна работа“. Тук съм, за да
се занимавам с хокей, не с политика.
Тео разперва ръце.
 – Аз мразя хокей, оставям го на теб!
Сакел пъха ръце в джобовете на анцуга си.
– За човек, който мрази хокей, изглеждаш доста ангажиран със спорта.
Тео присвива очи доволно.
– Това е така, защото, когато всички тичат в една посока, аз тръгвам в другата, Сакел. Така
печеля.

10
„Как да кажеш на децата си“

В
си.
адвокатската кантора е тъмно с изключение на един офис. Вътре работи Мира
Андершон, а колежката лежи на два фотьойла и търси оферти за екскурзии на лаптопа

– Екскурзия? Ти дори не обичаш отпуските – отбелязва Мира.

Колежката се протяга като обидена котка.
– Така е. Но това тяло, Мира, би било престъпление срещу човечеството, ако не го
показвам по бикини поне веднъж в годината!
Мира се смее. Божичко. Колежката все още е способна да я разсмее като едното нищо.
Чудесно е да имаш такава приятелка.
– Кажи ми, като направиш резервация, за да се обадя във въпросната страна и да ги
предупредя да заключат съпрузите си.
Колежката кима много сериозно.
– И синовете. И бащите, ако съм пила достатъчно фернет.
Мира се усмихва. После затваря бавно очи и казва:
– Благодаря ти, че си тук...
Колежката свива рамене.
 – Интернетът вкъщи е скапан.
Това са глупости, разбира се. Тя е в офиса, защото знае, че Мира не иска да се прибере
рано, да седи в празната къща и да чака Петер. Колежката не съди, не обсъжда, просто остава
в единствения офис със светещи лампи.
Божичко. Чудесно е да имаш такава приятелка.

***
„Никога не се влюбвай в хокеен клуб. Той не може да отвърне на любовта ти.“ Така
казваше майката на Петер Андершон, която имаше по-мек нрав от баща му. Понякога Петер
си мисли, че баща му също не е бил толкова суров в началото, преди тя да се разболее. „Не си
мисли, че си нещо“, казваше той. Петер очевидно не бе послушал нито един от двама им.
Обадил се е на всичките си познати. Всички, с които е играл. Молил е за съвет, за пари и
за играчи, за да спаси клуба. Всички разбират, всички му съчувстват, но в хокея важни са
таблиците. Никой не ти дава нищо гратис.
Сега телефонът звъни, обажда се приятелят му от детинство Фрак, собственик на няколко
магазина за хранителни стоки и последният реален спонсор на „Бьорнстад Хокей“.
– Ужасно е, Петер – казва той с разтреперен глас. – Направо е ужасно, мамка му... те...
публикували са едно нещо...
– Какво? – пита Петер.
– Исках да ти се обадя, за да не оставиш децата да го видят. Публикували са... копелетата...
в днешния вестник има некролог. С твоето име.
Петер не казва нищо. Разбира посланието. Човек може да си втълпява колкото си иска, че
„критиката е част от работата“ и че „просто не трябва да го вземаш присърце“. Но хората са
хора. Ако във вестника има твой некролог, приемаш го присърце.
– Не им обръщай внимание... – пробва Фрак, но знае, че е невъзможно.
В Бьорнстад може и да е възможно да спасиш хокейния клуб дори ако не всички са на твоя
страна. Но не и ако всички са срещу теб.
Петер приключва разговора. Би трябвало да се прибере, но Мая и Ана са на къмпинг, а Лео
спи при приятел. Петер и Мира ще бъдат сами в къщата, а той знае какво ще му каже тя. Ще
опита да го накара да се откаже.
Затова потегля в обратната посока. Далеч от Бьорнстад, с все по-висока скорост.

***
На стената в офиса на Рихард Тео има снимка на щъркел. Тео е учил статистика и знае, че
най-лесният начин да промениш възгледите на хората, е, като им покажеш някаква
причинно-следствена връзка: лошото хранене води до заболявания, алкохолът причинява
катастрофи, бедността генерира престъпност. Знае също, че числата винаги могат да се
извъртят според нуждите на политическата партия.
Например в една книга, писана от британски статистик, Тео научи, че според статистиката
в градовете с много щъркели има по-голяма раждаемост. „Какво доказва това? Че щъркелите
носят децата!“, пишеше авторът саркастично. Естествено, че не. В действителност най-голям
брой щъркели има в градовете с много комини, защото там си строят гнездата. Многото
комини означават много къщи, тоест повече хора, съответно и повече деца.
Ето защо Рихард Тео има снимка на щъркел в офиса – за да не забравя, че е без значение
какво се случва. Важното е как ще го обясниш на хората. Интересуват го и други животни:
като мечките и биковете. Като всички деца в околността, той е свикнал така да наричат
местните хокейни клубове, но когато отиде да учи икономика в чужбина, Тео чу и една друга
история. Брокерите на Уол Стрийт наричат препускащите курсове по време на позитивен
период „бикове“, докато бавните и безмилостни пазарни движения по време на рецесия са
„мечки“. Идеята е, че и двете животни са нужни и равновесието в икономиката се запазва
благодарение на битката между тях.
Рихард Тео има същата идея по отношение на хокейните клубове, но неговата цел е да
наруши баланса. Защото изборите са просто нещо: когато всичко е наред, когато хората са
доволни, печелят тези, които са на власт. Но когато гласоподавателите са гневни и
разединени, тогава печелят хора като Рихард Тео. За да може един аутсайдер да се сдобие с
власт, трябва да има конфликт. А ако няма такъв? Тогава трябва да се създаде. Тео набира
номера на един стар приятел от Лондон.
– Всички ли са единодушни? – пита Тео.
– Да, всички са съгласни. Но разбираш, че новите собственици трябва да получат
определени... политически гаранции? – настоява приятелят от Лондон.
– Ще получат всичко, което искат, ти само се погрижи да се появят тук и да изглеждат
доволни на снимките за местния вестник – усмихва се Тео.
– А ти какво искаш?
– Просто да бъда техен приятел – твърди Тео.
Приятелят от Лондон се смее.
– Да, да, както винаги.
– Това ще е добра сделка за новите собственици – обещава Рихард.
Приятелят от Лондон се съгласява.
– Много добра сделка безспорно и не би могла да бъде осъществена без твоите познания и
политически връзки. Новите собственици оценяват помощта ти. Но бъди честен: защо точно
ТИ се интересуваш от тази фабрика?
Гласът на Тео звучи меко.
– Защото фабриката се намира в Бьорнстад. Имам нужда от нея: тя ще ми осигури хокеен
клуб.
Приятелят от Лондон отново се засмива. Когато се запознаха в университета, Тео имаше
само малка стипендия и два празни джоба. Беше син на учителка и работник във фабрика.
Баща му обаче се захвана със синдикална дейност и се прочу като толкова корав посредник,
че според легендите началството на фабриката му дало ръководна позиция само за да не им
бъде опонент. На него новата позиция му хареса, той се нагуши и скоро вече не беше опасен.
Ето така Рихард Тео се научи как може да се използва властта. Затова, когато пристигна в
университета, той съзнателно търсеше определен тип мъже: такива, които идваха от богати
семейства, но въпреки това бяха слаби, тормозени и с ниско самочувствие. Тео беше умен и
забавен, беше добър приятел и чудесна компания за купони, а освен това можеше криво-ляво
да разговаря с момичета. Навсякъде това са ценени качества. В замяна се сдоби с лоялни
приятели, които скоро наследиха власт и пари от родителите си. Така Тео научи колко ценни
са контактите.
Когато се върна в Бьорнстад, можеше да си избере която партия си поиска, така че избра
най-малката по същата причина, поради която реши да започне политическата си кариера в
Бьорнстад вместо в някой голям град: понякога е по-ефективно да бъдеш голяма риба в малко
езеро, отколкото малка в голямо езеро. Политическите наклонности и цветове са му
безинтересни, спокойно би могъл да се намира както в единия край, така и в другия. Някои
хора откриват мотивация в идеалите, но Рихард Тео я намира в резултатите. Другите
политици казват, че е „опортюнист“ с „лесни отговори на трудните въпроси“, който в един
момент може да приказва с безработните мъже в „Кожуха“ и да им обещава общински
инвестиции, а в следващия да е с предприемачите от Възвишението и да им говори за
данъчни облекчения. Търси лесни изкупителни жертви всеки път, когато в Низината се
извърши престъпление, за да може после да пропагандира в местния вестник, че трябва да
има „повече полицаи“, а в същото време критикува управляващите, че „не се придържат към
общинския бюджет“. Седи в една стая със зелените и обещава да сложи край на влиянието на
ловците върху местната политика, но когато му изнася, отива в друга стая и разпалва
недоволството на ловците от любителите на вълци в големите градове и противниците на
оръжията в парламента.
Разбира се, Тео е безразличен към горните дрънканици. Това просто е друг начин да се
каже, че няма нужда от знамена. Политика се гради със стратегия, не с мечти. Затова
въпросът е от кои ситуации може да се възползва това лято?
Отдавна се говори, че болницата в Хед ще бъде закрита. В същото време фабриката в
Бьорнстад съкращава персонала си от няколко години. Освен това „Бьорнстад Хокей“ е
заплашен от фалит. Човек трябва да знае това-онова за ветровете, за да измисли как да
спечели нещо от тези три обстоятелства.
– ХОКЕЕН клуб? Мислех, че не обичаш спорт – казва приятелят от Лондон изненадано.
– Обичам всичко, което ми е от полза – отговаря Рихард Тео.

***
Две жени, Фатима и Ан-Катрин, седят в малка кола, която пътува през гората. Пролетта
синовете им Амат и Бобо станаха съотборници, а мечката върху екипите на момчетата
обедини и майките им. Лятно време Фатима чисти в болницата, където Ан-Катрин е
медицинска сестра, така че двете почнаха да пият кафе заедно и осъзнаха, че местата на
раждане в паспортите им може да са много отдалечени, но двете споделят един манталитет:
работят здраво, смеят се високо и обичат децата си с цялото си сърце.
Естествено, в началото много от разговорите им се въртяха около слуховете за затварянето
на болницата. Фатима разказа на Ан-Катрин, че някои от първите думи на бьорнстадски
диалект, които научи, когато пристигна в града с малко момче в прегръдките, бяха „Ще бъде
трудно“. Фатима обичаше тукашните хора, защото те не се преструваха, че светът е прост.
Животът е тежък и боли, а местните си го признаваха. Но после се засмиваха и казваха: „Но
майната му. Трябва да е трудно. Иначе всяко градско чедо би се справило!“.
Ан-Катрин разказваше собствените си истории. За родителите си, които си бяха отишли
рано, за детството в гората, съпроводено от влошаването на икономиката, за влюбването в
големия и непохватен мъж, когото наричаха Глигана, защото играеше хокей като простреляна
дива свиня и можеше да кара кънки само напред и с пълна скорост. Ан-Катрин никога не
беше пътувала, никога не бе виждала света. Нямаше нужда. „Най-красивите дървета са тук –
каза тя на Фатима и добави: – И мъжете не са за изхвърляне, стига да имаш търпение.“
Глигана и трите им деца – Бобо е най-голямото – отварят работа на Ан-Катрин. Тя става
рано, храни ги, облича ги и помага на Глигана с бумащината в сервиза, после отива до
болницата и кара дълги смени, където става свидетел на най-лошите дни на други хора.
После се прибира у дома, където „трябва да се проверяват домашни, да се движи
домакинството и понякога да се бършат сълзи от бузите“.
Но вечер, разказваше тя на Фатима, Глигана се промъква през кухнята с по-меки стъпки,
отколкото би трябвало да е възможно с неговото туловище. И когато обвие ръце около нея и
двамата затанцуват плътно един до друг, като тя стъпи на краката му, така че той да поема
цялата ѝ тежест при всяка малка стъпка, тогава си струва. Това означава всичко за нея.
„Помниш ли, когато децата бяха малки, Фатима? – каза ѝ веднъж. – Когато отивахме да ги
вземем от детска градина, а те СКАЧАХА в прегръдките ни? Хвърляха се през глава, защото
ни се доверяваха напълно, че ще ги уловим. Това са най-любимите ми мигове на този свят.“
Фатима се усмихна и отвърна: „Когато Амат играе хокей, когато е щастлив, аз все още се
чувствам по този начин. Знаеш ли какво имам предвид?“. Ан-Катрин знаеше отлично. Ето
така станаха приятелки.
Когато един следобед преди няколко седмици Ан-Катрин припадна в столовата на
болницата, именно Фатима я улови. Тя бе един от първите хора, на които Ан-Катрин разказа
за болестта. Фатима я придружаваше на прегледите и я караше при специалисти в една друга
болница, за да може Глигана да стои в сервиза. Сега седят в колата, почти са у дома и Ан-
Катрин се усмихва изморено:
– Правиш твърде много за мен.
Фатима отговаря уверено:
– Знаеш ли какво научих, когато пристигнах в Бьорнстад? Че ако не се грижим едни за
други, никой друг няма да го направи.
– Мечките серат в гората, а всички останали серат на Бьорнстад! – казва Ан-Катрин с гласа
на пияните старчета от „Кожуха“ и двете жени се засмиват високо.
Когато спират на поляната пред сервиза, Фатима прошепва:
– Трябва да кажеш на Бобо, че си болна.
– Знам – смотолевя Ан-Катрин, заровила лице в дланите си.
Искаше да изчака до началото на хокейния сезон, така че Бобо да има отдушник за
чувствата си. Но няма време. Какво да прави? Как да кажеш на детето си, че ще умреш?

***
„Плевнята“ е кръчма в покрайнините на Хед, където има жива музика и евтина бира, и
като всички такива места тя е естествено сборно място за хората, които искат да забравят
проблемите, както и за тези, които сами си ги търсят. Катя Ович седи в офиса, наведена над
счетоводната книга, когато един от охранителите почуква на рамката на вратата.
– Знам, че не искаш да те безпокоят, но малкият ти брат е на бара. По потник.
 Катя вдига глава и ахва объркано. Изправя се, потупва охранителя по рамото и обещава да
се погрижи. Съвсем вярно, Бени седи на бара, което не е непременно нещо лошо. На
практика е израснал в „Плевнята“ и понякога, когато е имало недостиг на персонал, дори е
сервирал бира дълго преди да стане достатъчно голям, че да може да си я купува. Но сега е
различно. Редовните клиенти на „Плевнята“ са привърженици на „Хед Хокей“, но оставят
Бени да идва тук по три причини: 1. Харесват Катя. 2. Бени все пак е играл само за
юношеския отбор на Бьорнстад. 3. Винаги е бил достатъчно разумен да идва тук с дълги
ръкави.
Но сега е на осемнайсет и ако играе за Бьорнстад наесен, ще бъде в мъжкия отбор, а ето,
че седи на бара, облечен с потник, така че всички да видят мечката, татуирана на ръката му.
И то в седмицата, през която някой качи клипче на горящи червени знамена, а в капака на
една кола бе забита брадва след изказването на собственичката ѝ относно евентуалния фалит
на „Бьорнстад Хокей“.
– Не мислиш ли да си сложиш блуза? – пита Катя, когато застава зад бара.
– Любимата ми сестра, здравей – усмихва се Бени.
Винаги използваше този номер като малък. Слабостта на Катя бе, че не можеше да му се
разсърди, защото искаше Бени да я обича най-много. Тя въздъхва тъжно:
– Моля те, Бени, не можеш ли да правиш това някъде... другаде?
Тя прави жест към халбата му. Знае, че не може да попречи на членовете на семейството
си да направят нещо, което са си наумили. Научи това рано. Утре щеше да бъде рожденият
ден на баща им.
– Не се притеснявай, сестра ми – казва Бени.
Сякаш би могла да прави нещо друго. Поглежда го умолително.
– Допий си бирата и се прибери вкъщи с мен, окей? Трябва само да оправя бумащината, ще
съм готова след петнайсет минути.
Бени се навежда през бара и я целува по бузата. Тя иска хем да го прегърне, хем да го
удари, както винаги. Оглежда помещението. По-малко от една четвърт от масите са заети, а
повечето от клиентите са или твърде стари, или твърде пияни, за да им пука за татуировката
на Бени. Катя се надява, че ще успее да го разкара оттук, преди това да се е променило.

***
Когато вече не са му останали крака от тичане, Амат се обръща и тръгва с малко по-бавна
крачка обратно към дома. По средата на пътя вижда едно волво. Волвото на Петер
Андершон. Амат може би трябваше да се въздържи, да покаже повече достойнство, но
вместо това започва да подскача и да маха разпалено. Колата намалява, наглед неохотно.
Амат се надвесва през сваления прозорец, а думите започват да се излизват задъхано от
устата му:
– Здрасти, Пет... Петер, исках само да питам... всички приказки за клуба, има ли... такова,
ще има ли юношески отбор есента? Искам да играя, тряб...
Петер не биваше да спира, трябваше да прояви повече разум, а не да излива всичките си
емоции върху едно шестнайсетгодишно момче. За секунда забравя какво направи Амат
пролетта, забравя, че причината този играч да не може да отиде в Хед, е това, че
свидетелства в полза на Мая. Че спаси работата на Петер. Но понякога мъката и гневът могат
изцяло да обземат един възрастен и той да не се замисли, че и другите хора имат чувства.
– Амат, имам много неща на главата, ще говорим друг път...
– Кога? Нямам къде да ИГРАЯ! – отсича Амат.
Може би не иска да звучи ядосано, но го прави. Гузната съвест задушава Петер, а понякога
в такива ситуации до правилните части на мозъка не достига кислород, затова той
изръмжава в отговор:
– Не ме ли ЧУВАШ, Амат? НЕ МИ ПУКА ЗА ЮНОШЕСКИЯ ОТБОР! Не знам дали
изобщо имам КЛУБ!!!
Чак тогава Амат вижда, че Петер е плакал. Момчето отстъпва предпазливо от колата.
Петер потегля, съкрушен. Заради дъжда не е видял, че по бузите на момчето също се стичаха
сълзи.

***
На бара в „Плевнята“ седи мъж на около двайсет и пет, може би двайсет и седем години.
Със сини дънки и тениска с яка. Пред него има книга и халба бира. Щом Катя се връща в
офиса, той вдига вежда към Бени и пита:
– Да се преместя ли?
Бени се обръща към него с онзи безгрижен малък танц в крайчетата на устните, с който е
трудно да не се заразиш.
– Защо?
Мъжът с тениската се усмихва.
– Сестра ти, изглежда, смята, че ще се забъркаш в неприятности. Затова се чудя дали не
трябва да се преместя.
– Зависи колко обичаш неприятностите – отговаря Бени и отпива от бирата си.
Мъжът кимва. Поглежда към ръката на Бени, вижда кръвта по кокалчетата.
– В този град съм от четири часа, обикновено колко време отнема да си навлечеш
проблеми?
– Зависи колко дълго смяташ да останеш. Каква е тази книга?
Въпросът е толкова внезапен, че за секунда мъжът губи дар слово и впоследствие
осъзнава, че това може би е бил търсен ефект. Бени знае много начини да накара другите да
се чувстват несигурни.
– Това беше... това Е, имам предвид... биография на Фридрих Ницше – казва мъжът с
тениската и се прокашля.
– Онзи с бездната? – пита Бени.
Мъжът с тениската изглежда изненадан.
– „Ако се вгледаш в бездната твърде дълго, бездната ще се вгледа в теб.“ Да. Това е Ницше.
– Изглеждаш учуден – отбелязва Бени.
– Не... – лъже мъжът.
Бени отпива от бирата си. Дълги години майка му следваше следната стратегия: ако Бени
се сбиеше в училище, тя го наказваше, като го принуждаваше да чете вестника. Бени не
можеше да отиде на тренировка, преди да го е изпитала за всичко – заглавната страница,
международните новини, рубриките за култура и политика. След няколко години това вече
му беше твърде лесно, затова тя замени вестниците с класическа литература. Самата тя едва
ли би могла да прочете книгите, но знаеше, че синът ѝ е по-умен, отколкото показва. Така че
наказанията, когато кривнеше от пътя, служеха и като напомняне: по-добър си от това.
Бени изсумтява към мъжа с тениската.
– Да не мислеше, че като споменеш Ницше, аз ще кажа „това, което не ме убива, ме прави
по-силен“? Или може би „в рая ги няма интересните хора“? Или... как беше, по дяволите?
„Тези, които танцуват, са смятани за луди от онези, които не чуват музиката.“
– Не мисля, че това последното е на Ницше – възразява мъжът предпазливо.
Бени отпива от бирата си по начин, който така и не разкрива дали е направил грешка, или
просто е тествал мъжа. После казва:
– Все още изглеждаш изненадан.
– Аз... не... или, ако трябва да бъда честен: не приличаш на човек, който цитира Ницше... –
засмива се мъжът.
– На много неща не приличам – казва Бени.
Крайчетата на устните му отново танцуват.

***
Вечерта Бобо и майка му излизат на дълга разходка в гората. Тя иска да му разкаже колко
трудно е да бъдеш възрастен и колко сложен е светът, но не знае как. През цялото му детство
майка му опитваше да го научи, че насилието е нещо лошо, но пролетта той участва в най-
опасното си сбиване някога и едва не получи трайни увреждания, а тя така се гордееше с
него. Защото Бобо защити Амат. Пое ударите заради него. Застъпи се за нещо.
Дълги години тя се радваше, че Бобо е толкова нежен. Другите момчета се срамуваха,
когато майките им ги целуваха по челото пред приятелите им, но не и той. Бобо казваше:
„Колко хубава е косата ти днес, мамо“. Сега ѝ се иска синът ѝ да беше по-корав. По-студен.
Може би тогава щеше да го понесе по-лесно.
– Болна съм, Бобо... – прошепва тя.
Бобо плаче, докато майка му говори, но самата тя плаче повече. Бобо вече не е малкото
момче, което скачаше в прегръдките ѝ, сега е достатъчно голям, за да може да побере и най-
голямата мъка в гърдите си, и достатъчно висок и силен, за да може да вдигне майка си и да
я отнесе у дома, след като му е казала, че ще умре. Тя прошепва, заровила лице в шията му:
– Винаги си бил най-добрият батко на света. Сега трябва да бъдеш още по-добър.
Същата вечер го чува да чете „Хари Потър“ на малките си братя и сестри. През нощта
Глигана прави слаб чай, а Бобо отива в банята и държи косата на майка си, докато тя
повръща. Когато тя си ляга, синът избърсва бузите ѝ и казва:
– Искаш ли да чуеш нещо глупаво? Нали все ми повтаряш, че не мога да си намеря
приятелка, защото имам твърде високи изисквания? Вината е твоя. Защото искам да бъда с
момиче, което ме гледа така, както се гледате двамата с татко.
Ан-Катрин притиска голямата му, глупашка глава плътно до челото си. Така искаше да
види как той се жени. Как става татко. Понякога животът е толкова, толкова тежък, че едва
се издържа. Въпреки че така трябва да бъде.
 ***
Катя почти е приключила с последните сметки, когато охранителят нахлува запъхтян в
стаята. Тя знае, че вече е твърде късно. Никой от гостите в „Плевнята“ не се е скарал с Бени
за татуировката му, но някой се е обадил на няколко мъже, които не проявяват същата
толерантност към свободата на изкуството. Един от тях има татуиран бик на предмишницата
си. Когато влизат през вратата, Бени се обръща към онзи с тениската:
– СЕГА вече трябва да се преместиш!
Засмива се, щом го казва. Като палаво хлапе, което е сложило пърдяща възглавница под
седалката на дивана. Никой от мъжете на входа дори не се доближава до физиката на Бени,
но те са четирима, а той е сам. Бени скача ентусиазирано от стола, сякаш се радва, че мъжете
са толкова много и сблъсъкът ще бъде равностоен. Не се втурват към него, вместо това той
тръгва към тях, което ги разколебава за достатъчно дълго, че Бени веднага да получи
предимство. Мъжът с татуирания бик грабва празна бутилка от съседната маса и Бени решава
да се заеме първо с него. Но така и не успява, разбира се.
Мъжът с тениската вижда как Катя изскача от офиса си и се хвърля право сред скупчените
мъже. Притиска онзи с бутилката към стената и се разкрещява:
– Замахни само веднъж и после цяла година ще трябва да пиеш скришом у вас!
После се обръща към Бени. Познава погледа му твърде добре. Същият е като погледа на
най-голямата им сестра Адри. Като погледа на баща им. Ако няма война, те сами ще я
започнат.
– Бени... не тук, не днес, моля те... – прошепва тя.
Слага ръце на гърдите му, усеща ударите на сърцето му. Пулсът му е спокоен, дишането
равномерно. Четирима мъже искат да го убият, а той дори не е изплашен. Именно това
ужасява Катя най-много.
Бени я поглежда в очите. Наследила ги е от майка им. Катя рядко моли брат си за каквото
и да е, така че той я целува по бузата и се засмива подигравателно към четиримата мъже до
вратата.
– Влизате или излизате? Аз се прибирам, така че, ако не сте твърде заети да си барате
пишките, ще може ли да се отместите малко?
Мъжете хвърлят поглед към Катя и охранителите и накрая отстъпват. Все пак посланието е
отправено – в Хед вече не са добре дошли хора с татуировки на мечки. В Бьорнстад може и да
има „група“, но тук също има мъже, които са готови да отстояват позицията си.
Щом излиза навън, Бени се засмива високо. Раменете на мъжете, останали зад гърба му,
треперят от бяс. Един от тях измърморва на Катя:
– Брат ти има късмет, че си ти. Току-що спаси живота му.
Катя зяпва насреща му.
– Така ли мислиш? Сериозно? Че съм спасила НЕГОВИЯ живот?
Мъжът опитва да се усмихне самоуверено, но кожата около скулите му се е вдървила. Катя
изсумтява. Събира нещата от офиса си и отива при колата, но Бени вече е изчезнал в нощта и
тя знае, че не би я оставил да го намери.

***
 Всички спортове са нелепи. Всички игри са идиотски. Два стика и една топка, пот и
пъшкане. И за какво? За да можем в продължение на няколко отчаяни мига да се
преструваме, че това е единственото важно нещо на този свят.
През нощта Глигана и Бобо разчистват пода на сервиза. Никога не са били много
разговорливи бащата и синът и може би сега и двамата се страхуват, че вместо това ще
прибягнат до най-простата алтернатива. Като във всеки друг дом и тук има бутилки алкохол.
Но те избират нещо друго, изкарват колите навън, местят инструментите и оборудването,
докато гаражът остане празен.
После взимат по един стик и една топка за тенис. Играят един срещу друг цяла нощ, потят
се и пъшкат, сякаш това е единственото важно нещо на този свят.

***
Когато вратата зад него се затваря, Бени тръгва сам през гората и изминава двеста метра.
После спира с ръце в джобовете и се оглежда. Като че обмисля дали да намери друг начин да
си усложни вечерта, или да си избере дърво, на което да се качи и да пуши, докато заспи.
Гласът зад него е едновременно очакван и неочакван:
– Никога през живота си не съм се бил, така че няма да съм ти от особена помощ, ако това
търсиш. Но с удоволствие бих изпил една бира някъде другаде... – казва мъжът с тениската.
Бени поглежда през рамо.
– Знаеш ли добри нощни клубове наблизо?
Мъжът се засмива.
– Живея тук само от четири часа. Но имам... къща. С хладилник.
Никога преди не го е правил – направо да покани някого у дома. При него просто не се
получава така. Но Бени може би умее да предизвиква спонтанност в хората. Както и
безразсъдство.
Тръгват по пътеката през гората. Мъжът е наел бунгало в къмпинга, който се намира малко
по-близо до Бьорнстад, отколкото до Хед, но е достатъчно далеч, че да не се вижда от нито
един от двата града. Целуват се още в антрето. Когато мъжът се събужда на следващата
сутрин, Бени вече го няма.
Мъжът намира книгата си там, където я е изпуснал снощи, на пода между входната врата и
спалнята. Прелиства страниците, докато намери цитата, който търси: „Човек трябва да носи
хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда“.
На известно разстояние оттам, в едно гробище, млад мъж запраща хокейни шайби към
една надгробна плоча. Има рани по кокалчетата и по-лоши неща в тялото си. Алаин Ович е
мъртъв, Кевин Ердал на практика също. Бени е мъж, който обича мъже и губи всички, които
обича.
Човек трудно би могъл да има повече хаос в себе си.
 11
„Последен шанс
да станеш победител“

Л юбовта не може да се измери, но това никога не ни е спирало да търсим нови начини да

опитваме. Един от най-простите може би е пространството. Колко пространство съм
готов да дам на човека, който си в момента, за да можеш да станеш човека, който искаш да
бъдеш?
Веднъж Мира направи плах опит да обсъди това с Петер, ползвайки образи от хокея:
„Бракът е като хокеен сезон, скъпи, окей? Дори най-добрите отбори не са най-добрите във
всеки един мач, но са достатъчно добри, за да печелят дори когато играят лошо. С брака е
подобно: не се измерва по време на почивките, когато пием вино преди обяд, правим
страхотен секс и най-големият ни проблем е, че пясъкът е твърде горещ и слънцето свети
твърде силно в екраните на телефоните ни, а ние искаме да играем някоя игра. Измерва се по
време на делниците у дома, когато сме най-слаби – важното е как общуваме и решаваме
конфликтите си тогава“.
Петер се вкисна, все едно тя опитваше да се скара с него, затова я попита какво „иска“. Тя
каза, че иска „зрял разговор за проблемите ни“. Той се замисли неправдоподобно дълго,
преди да каже: „За мен е проблем, че винаги оставяш две капки мляко в кутията и я
прибираш в хладилника, защото те мързи да я изплакнеш и да я сложиш в коша за разделно
събиране“. Мира се вторачи в него и попита: „Да не би да смяташ, че ТОВА е най-големият
ни брачен проблем?“. Петер измърмори засегнато: „Защо ме ПИТАШ, ако просто си си
наумила да критикуваш отговора ми?“. Тя разтърка слепоочия. Той тръшна вратата и отиде на
хокеен мач. В такива моменти не е много просто да имаш връзка.
Тази вечер Мира седи до кухненската маса. Видяла е некролога на мъжа си във вестника.
Бутилката вино пред нея не е отворена, а до нея има две чаши. Мира върти брачната си халка.
Върти, върти, върти, все едно халката е гайка, която опитва да затегне. Случвало се е да я
свали само за да провери какво ще почувства. Студ, ето какво. Сякаш кожата ѝ на това място
е станала по-тънка.
Късно е, когато чува волвото да спира отвън. Глупаво е, знае го, но застава съвсем близо до
вратата. Защото иска да чуе дали Петер направо ще пъхне ключа в ключалката, или ще се
спре. Дали ще се поколебае. Дали трябва да постои отвън, дишайки тежко, преди да влезе
вътре.

***
Петер спира с ръка до дръжката. Обляга предпазливо чело на вратата, сякаш иска да
провери дали къщата диша, дали някой вътре е буден. Немного отдавна чу Мира, която си
мислеше, че той спи, да говори по телефона в кухнята: „От двайсет години повтаря, че
догодина ще бъде мой ред да се съсредоточа върху кариерата си. Догодина. Да не мисли, че
само той иска да разбере колко добър може да бъде в нещо, а?“.
Двайсет години Петер си е втълпявал, че не прави каквото прави заради себе си, а заради
другите. Стана професионален играч в Канада, за да изхранва семейството си, прие работата
като спортен директор в Бьорнстад, защото семейството му се нуждаеше от сигурно място,
след като загубиха Исак.
Бореше се за клуба, защото се бореше за града. Защото „Бьорнстад Хокей“ беше гордостта
на това място, беше единственият начин цялата тази част от страната да напомни на
големите градове, че тук все още живеят хора. Хора, които могат да им сритат задниците.
Но вече не е сигурен. Може би просто е егоист? Опитва да не мисли за некролога. Винаги
е бил тревожен, постоянно се притеснява за всичко: от сметките до това дали кафеварката е
изключена, но тази вечер чувства нещо различно. Тази вечер е изплашен.
Тъкмо пъха ключа в ключалката, когато го стряска металическо изщракване. В мрака зад
него някой натиска дръжка. На улицата се отваря врата на кола.
Облечен в черно мъж излиза навън и тръгва към него.

***
През гората се движат две коли. Едната отива чак до кучкарника и от нея слиза мъж с
черно яке, което не може да се закопчае заради издутите му гръдни мускули. Стиска ръката
на Адри. Преди половин живот бяха съученици в гимназията и тя, разбира се, няма нищо
против него, освен че мислите му имат остротата на снимки с фотоапарат за еднократна
употреба, правени от човек с артрит. Веднъж се наложи да му обяснява, че юг на картата не
означава действително спускане надолу, а друг път, че островите не плават свободно в
морето, ами са свързани с морското дъно. Родословното дърво на този мъж няма
разклонения. Адри вижда, че си е направил нова татуировка на ръката – паяжина, която е
толкова неравна, че Адри почти е принудена да попита:
– Какво, по дяво... да не си изгубил бас?
– К’во? – казва той неразбиращо и се вглежда в ръката си очевидно без да осъзнава, че
татуировката изглежда като правена на тъмно.
В гимназията някой му измисли прякора Паяка, защото имаше дълги, тънки и космати
крака. Той беше момче, което не се интересува как го наричат, стига да знаят кой е, така че с
радост прие унижението. Оттогава си е направил поне десет татуировки с паяшка тематика,
като всички изглеждат, все едно са правени от пияници, седнали върху включена сушилня.
Адри поклаща глава изморено и заобикаля колата на Паяка. Багажникът е пълен с кутии с
алкохол. Адри забелязва, че през това време другата кола, както обикновено, е спряла там,
където свършва гората. Шофьорът изчаква вътре, за да може да ги предупреди, ако се появят
нежелани посетители. Мъжът до него обаче излиза навън. Адри го познава от много години и
за разлика от Паяка той определено не е идиот. Това го прави опасен.
Казва се Теему Риниус и не е нито особено широк, нито особено висок, а прическата му е
толкова прилежно сресана, че най-добрите му приятели го наричат Ревизора. Но Адри го е
виждала да се бие и знае, че главата под бретона е корава като парче бетон. Ритниците му са
толкова силни, че конете се боят да застанат зад него. Когато беше по-млад, той и малкият му
брат бяха толкова прословути с проблемите, които създаваха, че ловците се шегуваха: „Ако
видиш някой от братята Риниус да кара колело, не го блъскай с колата, защото колелото
вероятно е твоето!“. Сега обаче е пораснал и никой вече не се шегува с него. Дори децата
знаят, че ако в Бьорнстад дойде някой външен човек и попита за Теему Риниус, трябва да
отвърнат: „Кой?“.
Теему не носи черно яке, не е нужно. Той отваря багажника на колата и пуска навън две
кучета. Купил ги е от Адри като кутрета, така че, ако някой пита какво е правил тук тази
вечер, обяснението е, че обмисля да вземе трето. Няма график на доставките, няма строго
определено време. Адри получава обаждане няколко часа предварително и щом се стъмни,
Теему се появява. Тя го нарича „търговеца на едро“ полуснизходително, полулюбвеобилно. Тя
самата е дистрибутор. Няма как две коли да обикалят от къща на къща в Бьорнстад и да
доставят алкохол, без да привлекат внимание. Всички знаят обаче, че тукашните ловци
посещават кучкарника, за да видят кутретата и да пийнат кафе. Вярно, идват тук може би
прекалено често, особено към края на седмицата. Но разпитайте местните за Адри и всички
ще ви кажат едно и също: „Да, тя прави адски добро кафе“.
Мъжете с черните якета винаги идват с две коли, като Теему никога не седи в тази, в която
е алкохолът. Според някои полицейски разследвания той е водач на „агресивна хулиганска
франция, наречена Групата, която подкрепя „Бьорнстад Хокей“. Изобилстват историите за
влиянието на Групата върху клубните дела, за това как играчи от мъжкия отбор, които
получавали твърде високи заплати, а се представяли твърде зле, доброволно са късали
договорите си. Никога обаче не е имало доказателства. Разбира се, няма и доказателства, че
Групата се занимава с организирана продажба на алкохол на черно или пък с търговия с
крадени коли и части за моторни шейни. Дори не е доказано, че Групата някога е заплашвала
някого, както обикновено правят престъпните групировки, за да се наложат. Полицейските
разследвания твърдят, че Групата няма нужда да прибягва до заплахи, защото използва
хокейните мачове, за да покаже на какво е способна. Теорията беше, че всички, които са
виждали черните якета да изпълват някоя спортна трибуна, или са чували какво се е случвало
с противниковите привърженици, дръзнали да ги предизвикат, ще разберат сериозността на
положението, ако някой от Групата позвъни на вратата им.
Но всичко това са глупости, разбира се. Слухове и преувеличения от жителите на големите
градове, които гледат твърде много филми. Ако питаш повечето хора в Бьорнстад за Групата,
те просто ще възкликнат: „Каква група?“.
Щом изважда последната кутия от багажника, Адри забелязва, че под нея има голяма
брадва. Тя завърта очи.
– Теему, сериозно, не мислиш ли, че е малко подозрително в багажника да има брадва, при
положение че всяко ченге в целия лен е видяло снимките на колата на онази общинарка от
Хед?
Не са много хората, които биха посмели да говорят на Теему с такъв тон, но той изглежда
развеселен.
– Адри, помисли малко. След случката с онази кола не би ли било доста подозрително, ако
НЯМАХМЕ брадви в багажниците?
Адри избухва в смях.
– Ти си идиот. Но не си идиот.
– Благодаря, благодаря – усмихва се Теему.
 ***
На острова, след като Ана заспи вечер, Мая остава будна и пише текстове за омраза.
Понякога пише толкова дълго, че накрая думите преливат в текстове за любов. Не за онези
влюбвания, които разтърсват небесата, ами за скучната любов, която е за „цял живот“5. Не
знае защо, но това лято мисли много за родителите си. Когато сме тийнейджъри, ни се иска
родителите ни да са безполови, но по някое време и най-малките спомени, разкриващи
привързаността между майките и бащите ни, се превръщат във фосили в нашето ДНК.
Родители, които се разделят като тези на Ана, могат да станат причина детето им така и да
не повярва във вечната любов. От друга страна, родители, които останат заедно цял живот,
могат да са причина детето им да приеме вечната любов за даденост.
Мая си спомня толкова много незначителни неща. Като начина, по който мама се смее,
когато казва, че татко се облича като „цивилен полицай в детска дискотека“. Или начина, по
който татко ѝ всяка сутрин разклаща почти празната кутия мляко и измърморва: „Добре
дошли в рекордите на Гинес. Днес ще опитаме да направим: Най-малката. Чаша. Кафе. На
света“. Или как мама полудява, ако на пода има чорапи, а татко иска да изправи пред военен
трибунал всички хора, които не бършат плота на мивката, след като са измили чиниите.
Помни как мама два пъти прекоси целия свят заради хокея на татко и как татко тайно се
възхищаваше на мама, докато тя провеждаше делови разговори в кухнята. Сякаш тя бе най-
умният, най-забавният и най-непримиримият човек, когото познава, а той все още не можеше
да повярва, че е негова. Че е неговият човек.
Помни как с Лео дълго време не знаеха имената на родителите си, защото те се наричаха
единствено „скъпи“ и „скъпа“. Помни как никога не са произнасяли думата „развод“ даже по
време на най-големите си караници, защото знаят, че тази дума е като атомна бомба и ако
дори веднъж заплашиш другия с нея, после всички спорове ще завършват по същия начин.
Сега забелязва как родителите ѝ като че внезапно са спрели да се дърлят за дребни неща, как
къщата е станала по-тиха, как след случилото се с нея мама и татко почти не се поглеждат в
очите. Вижда как не могат да покажат пред другия колко много са пострадали.
Децата забелязват дребните неща, които издават, че родителите им се отдалечават един от
друг. Може да става дума за една-едничка дума като „си“ или „ти“. Мая всяка сутрин им
праща есемеси и се преструва, че го прави, за да не се тревожат за нея, но всъщност е
обратното. Свикнала е те да се наричат само „мама“ и „татко“. Като в „мама сигурно не е
имала предвид, че ти налага вечерен час за х-и-л-я-д-а години, миличка“ или „татко не
събори снежния човек нарочно, миличка, просто се спъна“. Но един ден, сякаш между
другото, татко написа: „Можеш да се обадиш на майка си, тя много се притеснява, когато не
си си у дома“. А пък мама написа: „Помни, че аз и татко ти те обичаме повече от всичко на
света“. Две букви могат да разкрият края на един брак. „Си“, „ти“. Сякаш вече не
принадлежат един на друг.
Мая се намира на остров в малко езеро навътре в гората и пише песни за случващото се,
защото не би издържала да си бъде у дома и да гледа с очите си.

Минно поле
По минно поле двамата стъпвате
 Бомби са думите, но не спирате
Погрешна стъпка прави нечий крак
Вече няма път назад, чува се „щрак“
Аз съм жертвата, но превърнах в жертви и вас
Сега не мога да ви поправя, нямам глас
Сякаш аз се ударих, но вие сте счупени
Сякаш аз загинах, а вие сте заровени

***
Мъжете с черните якета стискат ръката на Адри и тръгват към колите, но Теему остава и
пали цигара. Адри слага под устната си доза снус, голяма колкото стиснат бебешки юмрук.
Тя също не е идиот, знае много добре кои са хората от Групата и на какво са способни, но все
пак е практичен човек.
Едно лято преди няколко години Бьорнстад бе сполетян от редица кражби с взлом.
Членове на някаква групировка идваха нощем с няколко микробуса и веднъж пребиха
възрастен мъж, който опита да им попречи. При друг случай един човек се обади в
полицията, докато те обираха съседната къща. След три часа се появи самотна патрулка.
Адри си спомня как няколко месеца по-рано бе подаден сигнал за евентуална незаконна
стрелба по вълци в горите недалеч оттук и тогава целият проклет отдел за борба с
организираната престъпност се изтърси с хеликоптери и какво ли не. Някои ще сметнат, че
така е редно, други не, но като вижда, че вълците получават повече защита от пенсионерите,
Адри няма как да не питае повече доверие към престъпниците в собственото си обкръжение,
отколкото към престъпниците в парламента и общините. Моралът няма нищо общо. Просто
в основата си повечето хора са като нея: практични.
Когато групировката се върна обратно, мъжете с черните якета ги очакваха. Тази нощ
всички останали в Бьорнстад заключиха вратите си и усилиха звука на телевизорите.
Впоследствие никой не задаваше въпроси. Повече обири нямаше. Теему е откачен, Адри не
спори по този въпрос. Но той обича Бьорнстад не по-малко от нея. Освен това обича хокей,
затова се усмихва въодушевено:
– Бени ще играе в мъжкия отбор наесен, а? Сигурно адски се гордееш! Видя ли
програмата? Бени надъхан ли е?
Адри кима. Знае, че на леда Бени е всичко, което Теему иска от играчите на Бьорнстад:
корав, безстрашен, зъл. Освен това е оттук, местен талант, съседско момче. Мъжете като
Теему обичат тези неща. И да, Адри видя програмата, сутринта я качиха в нета. Първият мач
на „Бьорнстад“ за сезона е срещу „Хед“.
– Ще играе, ако дотогава още има „Бьорнстад Хокей“ – изсумтява тя тихо.
Теему се усмихва, но погледът му е труден за разгадаване.
– Разчитаме, че Петер Андершон ще реши проблема.
Адри се взира в него. Именно благодарение на Групата Петер запази работата си като
спортен директор през пролетта. Никой не може да го докаже, но всички знаят. Без техните
гласове Петер щеше да изхвърчи. Сега клубът изгуби почти всичките си спонсори, които
вместо това подписаха с „Хед“. Групата пое голям риск. Рамона, собственичката на
„Кожуха“, често казва, че „Теему може и да не знае разликата между правилно и грешно, но
знае разликата между лошо и добро, по дяволите“. Може би е права. Групата избра страната
на спортния директор и дъщеря му и застана срещу Кевин, звездата на отбора. Но това може
да се окаже опасно бреме за спортния директор, ако клубът фалира под негово ръководство.
– Наистина ли разчитате на Петер? Видях некролога му във вестника – отбелязва Адри.
Теему вдига вежда.
– Някой сигурно е опитал да се пошегува.
– Или може би някой от твоята трибуна е опитал да отправи послание!
Теему почесва чело с престорена загриженост.
– Трибуната е голяма. Не мога да следя всички.
– Ако забъркате Бени в нещо такова, ще ви убия!
Теему внезапно се засмива, толкова високо, че звукът отеква между дърветата.
– Повечето хора не смеят да ми говорят така, Адри.
– Аз не съм повечето хора – отговаря тя.
Теему пали нова цигара от старата.
– Ти беше тази, която научи брат си да играе хокей, нали?
– Аз бях тази, която го научи да се бие.
Дърветата отново подмятат смеха на Теему помежду си.
– И кой ще спечели, ако двамата се сбиете?
Адри свежда поглед. Гласът ѝ става по-плътен.
– Аз. Защото имам нечестно предимство. Бени не може да нарани хората, които обича.
Теему кимва одобрително. Потупва я по ръката и казва:
– Искаме от Бени само едно. Същото, което искаме от всички останали на леда.
– Да даде най-доброто от себе си и да се забавлява? – пита тя кисело.
Теему се засмива. Адри също. Защото знае какво има предвид той. „Победа.“ Това е
единственото, което хората тук ще поискат някога от теб. Теему ѝ подава пощенски плик и
казва:
– Рамона е чула, че ти и Сюне сте създали момичешки отбор за петгодишни. Това е от
фонда.
Адри вдига поглед учудено. „Фондът“ е малка касичка, в която Рамона събира пари за
случаите, когато някой редовен клиент остане без работа и не може да си плаща сметките.
Цялата печалба от продадените питиета отива във фонда, а в „Кожуха“ се пие повече,
отколкото човек би повярвал. Теему винаги плаща двойно за бирата си, защото веднъж,
когато беше малък и за пореден път бе изритал навън един от гаднярите, с които излизаше
майка му, един човек ги посети и им остави пощенски плик. Теему никога повече не позволи
някой да удари майка му. След време стана достатъчно голям, за да основе Групата, но
никога не забрави щедростта на редовните клиенти на „Кожуха“. Затова сега казва:
– За стикове и кънки. Или каквото друго им трябва на момичетата.
Адри кима с благодарност. Щом Теему се обръща и тръгва към колата, тя виква след него:
– Слушай! Дай шанс на Петер Андершон! Може би ще намери начин да спаси клуба!
Теему затваря багажника, където още лежи брадвата.
– Давам му шанс. Ако не беше така, той вече нямаше да живее тук.
 ***
Петер стои пред дома си, но пуска изплашено дръжката на входната врата, вади ключа от
ключалката и се обръща към улицата.
Рихард Тео върви към него, облечен с черен костюм, въпреки че лятото е в разгара си.
Двамата никога не са разговаряли или поне Петер не си спомня, но разбира се, знае много
добре кой е Рихард Тео. Знае каква е неговата политика и тя не му харесва. Агресивна е и
настройва хората едни срещу други. И най-вече: Тео на няколко пъти е оставил у Петер
впечатлението, че наистина мрази хокей.
– Добър вечер, Петер, надявам се, че не те безпокоя – казва Тео.
В дружелюбността му има нещо злокобно.
– Мога ли да ти помогна? – пита Петер малко объркано.
– Не, но аз мога да помогна на теб – отвръща Тео.
– С какво?
Устните на политика потръпват в усмивка.
– Мога да спася хокейния ти клуб, Петер. Мога да ти дам последен шанс да станеш
победител.

12
„Готова съм да изгоря“

В сички хора, които посвещават живота си на това да бъдат най-добрите в дадено нещо,
рано или късно получават следния въпрос: „Защо?“. Ако искаш да бъдеш най-добрият,
трябва да жертваш всичко останало. Така че онази вечер в столицата, когато Мира срещна
Петер за пръв път, след като той тъкмо бе загубил най-важния мач в живота си и влезе
съкрушен в ресторанта на родителите ѝ, тя го попита именно това: „Защо?“.
Той така и не можа да отговори, което я раздразни неописуемо, но много години по-късно,
когато вече бяха женени и имаха деца и съвместен живот, Мира прочете стогодишен цитат от
един алпинист. Бяха го попитали: „Защо искаш да покориш Еверест?“. Алпинистът бе
реагирал озадачено, все едно въпросът е непонятен, а отговорът очевиден: „Защото го има“.
Тогава Мира разбра. Защо самата тя искаше да учи в университет, след като никой в
семейството ѝ не го бе правил? Защо избра право, когато всички ѝ казваха, че ще ѝ е твърде
трудно? Защо? За да разбере дали може. Защото искаше да изкачи проклетата планина.
Защото планината я имаше.
Така че знае какво се случва сега може би още преди самият Петер да го е проумял. Стои
от другата страна на вратата и чува достатъчно от разговора му с Рихард Тео. Мъжът ѝ ще
намери начин да спаси клуба си и отново да стане незаменим. Както винаги. Мира остава в
антрето, докато не чува волвото да потегля. През прозореца вижда как Петер изчезва.
Бутилката вино остава неотворена и Мира прибира чашите в шкафа. Отива да си легне, а
кожата под венчалната ѝ халка е хладна. Ще измине една нощ, а на сутринта тя ще се събуди
и ще опита да се престори, че всичко е наред, макар да знае, че с всеки изминал ден
„догодина“ ще се отдалечава все повече.

***
Петер кара с часове, без посока. Предъвква едни и същи въпроси: „Заради кого съществува
един хокеен клуб? Колко е важен? Колко струва?“. А някъде по-надълбоко се навъртат и
други мисли: „Какво мога да правя, освен да се занимавам с хокей? Какъв човек бих бил без
спорта?“.
Никога не е обичал друга освен Мира и знае, че тя би била безкрайно щастлива, ако той
спре с хокея, но все пак така ли е наистина? Тя се влюби в мъж с мечти и амбиции. Как би
гледала на него, ако той така и не постигне нищо?
На разсъмване лятната светлина облива Бьорнстад по онзи начин, за който майка му все
казваше: „Сякаш самият Бог Отец е разлял ябълков сок върху дърветата“. Петер седи със
затворени очи пред магазина за хранителни стоки и мисли, мисли, мисли.
Първото, което Рихард Тео му каза снощи, бе: „Не харесваш политиката ми, нали?“. Петер
отвърна замислено: „Предпочитам, с цялото ми уважение, да се разгранича от това, което
представляваш. Ти си популист“. Тео кимна наглед без да се засяга ни най-малко: „Човек е
популист, докато не спечели. След това се превръща във властимащ“. Щом видя
възмущението в погледа на Петер, политикът добави: „С цялото ми уважение, Петер, в
политиката важното е да разбереш, че светът е сложен, въпреки че на хора като теб им се
иска да е прост“.
Петер поклати глава: „Ти живееш благодарение на противоречията. Политиката ти създава
конфликти. Отчуждава хората“. Рихард Тео се усмихна с разбиране. „Ами хокеят? Какво
мислиш, че прави с тези, които не са част от ядрото? Помниш ли ме изобщо от училище?“
Петер се прокашля смутено и измърмори: „Ти не беше ли от по-долен випуск?“. Рихард Тео
поклати глава – не ядосано или осъдително, а почти примирено: „Бяхме в един клас, Петер“.
Петер не знае дали Тео е планирал да го извади от равновесие. Ако да, то планът му
проработи. Петер сведе засрамено очи, а политикът се усмихна доволно и обясни съвсем
накратко защо е потърсил Петер: „Имам връзки в Лондон. Знам коя компания ще купи
фабриката в Бьорнстад“.
„Дори не знаех, че тя се продава...“, възкликна Петер, но политикът сви кротко рамене.
„Работата ми е да научавам неща, които никой друг не знае, Петер. Зная много и за теб
самия. Затова съм тук.“

***
На следващата сутрин Лео се буди в празна къща. Майка му е оставила бележка на
кухненската маса: „На работа съм, татко ти е в клуба, обади ми се, ако има нещо. Оставила
съм пари в бюрото. Обичаме те! /Мама“. Лео вече не е дете. Той също вижда думата „ти“.
Татко ти. Не човекът на мама.
 Момчето отива в стаята на кака си, затваря вратата и ляга на пода. Под леглото лежат
тефтерите на Мая, пълни със стихотворения и текстове на песни. Лео ги чете и от очите му
текат различни сълзи. Понякога нейните, понякога неговите собствени. Мая никога не е била
като другите големи сестри, които крещят и изхвърлят малките си братя от стаята. Докато
беше малък, тя му разрешаваше да стои тук. Оставяше го да спи в леглото ѝ, когато Лео се
изплашеше, след като чуеха родителите си да говорят за Исак в кухнята и да плачат. Подът
около леглото на Мая винаги е бил мястото, където Лео се чувства най-сигурно. Но сега е по-
голям, а Мая е отишла в гората с Ана за цяло лято. Лео искаше съвет от кака си за всичко и
сега не знае кого да попита какво се очаква да направи един брат за сестра си, ако я
изнасилят. Или какво да направи за родителите си, ако са напът да се разделят. Или какво да
прави с всичката омраза. На последната страница в един от тефтерите на Мая той намира
текст, озаглавен „Клечка кибрит“. Откъсва внимателно листа и го пъха в джоба си. После
отива на плажа.
През цялото време се чеше: силно и дълбоко. Придърпва ръкавите на блузата си още по-
надолу.

***
Дъждовните дни може би дадоха шанс на чувствата в Бьорнстад и Хед да утихнат, но
Вилиам Лют не спря да се поти. Веднъж треньорът му каза, че никога не е виждал някой „да
влага толкова много желание за самоизява в играта си“. Може би това беше опит да поговори
с Вилиам за комплексите му, но момчето изтълкува думите му като комплимент.
През цялото си детство се е борил с Кевин отново да станат най-добри приятели. Едно
време бяха такива – като малки, когато караха колички с педали пред къщата на Кевин и
играеха флорбол в мазето на Вилиам. После тръгнаха на хокей и изведнъж се появи Бени.
Оттогава Кевин никога не е стоял до Вилиам на отборните снимки. Вилиам направи каквото
можа, за да пречупи Бени. Дразнеше го за евтините му, употребявани дрехи и му викаше
„шейната“. Докато накрая Бени запрати шейната в лицето му. Това коства на Вилиам както
предните зъби, така и уважението в съблекалнята. Майката на Вилиам настояваше Бени да
бъде наказан за „нападението“, но клубът не направи нищо.
Когато пораснаха, Вилиам опита да засенчи Бени, като се хвалеше с момичетата, с които
уж е спал. Опитваше да се прояви като по-забавен другар за купонясване в сравнение с
катерещия се по дървета наркоман. Лъжеше, разбира се, всъщност остана девствен по-дълго
от повечето момчета в отбора. Един ден Кевин влезе в съблекалнята и викна: „Вилиам!
Приятелките ти те чакат отвън!“. Вилиам се изправи объркано. Коридорът беше празен, но
на пода имаше пакет с десет чифта дълги чорапи. Кевин се засмя подигравателно: „Така на
майка ти няма да ѝ се налага да пере ВСЕКИ път, когато „спиш“ с „гаджето“!“. Вилиам
никога не забрави бурния смях на съотборниците си.
И най-вече не забрави смеха на Бени. Желанието за самоизява от години тежеше на
раменете му, но сега? За него „Хед Хокей“ беше ново начало. Шанс най-накрая да се
превърне в лидер. Не възнамеряваше отново да се превърне в момчето с чорапите. Никога
вече.
Докато навън валеше, той тренираше непрестанно и гледаше клипчето, в което горяха
червените знамена на „Хед“, които бе окачил на дървото. Отново и отново. Надяваше се да
открие някаква улика, каквото и да е, която да го отведе към страхливия малък плъх, който бе
качил клипчето. И накрая забеляза нещо: ръката, която държеше запалката, беше малка, на
момче от осми-девети клас, не по-голямо. Ръкавът на блузата му за миг се плъзна назад и
разкри предмишница, покрита с белези.
Вилиам звъни на най-здравите момчета в отбора си. Те си купуват цигари и тръгват към
плажа.

***

Клечка кибрит
Ако затвориш в тъмна стая този, когото най-много го е страх
Ако остане там изплашен, свит, защото животът е мискин
И ако намериш кибритена клечка на пода, покрит със прах
то ще я запалиш, ще я запалиш дори вътре да мирише на бензин
Само няколко градуса разделят снега и дъжда
Всички къщи се строят нагоре, но надолу горят
Хората ми показаха неща по-страшни от смъртта
затова готова съм да изгоря, ако те до мен стоят

***
Когато слънцето се завръща в Бьорнстад, плажът се изпълва с тийнейджъри, които се
преструват, че не зяпат телата на останалите. Първоначално всичко е наред и навсякъде цари
веселие, но скоро покрай водата се прокрадва изплашена тишина. Две момчета се покатерват
на едно дърво и окачват две нови знамена на „Хед Хокей“. После Вилиам Лют тръгва на лов
сред хавлиите. Държи цигара в ръка, спира при всички по-малки гимназисти и ги пита:
– Имаш ли запалка?
Никой не го поглежда в очите. Той грабва ръцете на момчетата и търси белези. Може би
самият Вилиам не знае какво се надява да открие, кой би посмял да си признае нещо тук,
пред всички? Но иска поне да ги изплаши. Така че повече да не предизвикват отбора му. С
всеки тийнейджър, който поклаща глава, сърцето му се облекчава малко повече. С всеки
младеж, който няма да посмее да пуши цяло лято след днешния ден, Вилиам се чувства
малко по-велик.
Но изведнъж се чува стържещ звук. Веднъж, веднага след това втори път и накрая леко
изпращяване, когато се появява пламъкът. Тънък глас зад гърба на Вилиам казва:
– Аз имам запалка!
Пръстите на Лео не треперят. Ръкавът на блузата му се дръпва назад. Белезите блясват на
слънцето.

***
„Какво... какво искаш да кажеш с това, че знаеш и други неща за мен?“, промълви Петер
снощи. Рихард Тео отговори безгрижно, почти весело: „Знам, че „Бьорнстад Хокей“ го делят
три месеца от фалита, не повече, дори ако приятелят ти Фрак продаде още един от
магазините си. И знам, че треньорът на мъжкия ти отбор Сюне е болен“.
Петер просто зяпна. В началото на лятото Сюне имаше проблеми със сърцето. Адри Ович
го откри на пода в дома му, след като не се бе появил в новосъздадената школа за
момичешкия отбор. Адри се обади на Петер от болницата, но Сюне помоли и двама им да не
казват на никого. Ставало дума само за „леко сърцебиене“ и Сюне не искал да се превръща в
„някакъв проклет мъченик“.
Те си мълчаха, разбира се, макар и не само заради Сюне, в интерес на истината. Петер
имаше и егоистични мотиви: не можеше да наеме нов треньор, без да разполага със
спонсори и пари, а не можеше да накара играчите да подпишат договори, без да има треньор.
Без играчи пък определено не можеше да привлече нито спонсори, нито нов треньор.
„Както казах – констатира Рихард Тео с мек тон, – работата ми е да научавам разни неща.
Имам приятели в болницата. Бих искал да бъда и твой приятел.“ После спокойно и
методично обясни на Петер какво предлага: новите собственици на банката ще имат нужда
от политически инвестиции, за да могат да преустроят предприятието. Тео може да уреди
това. Но собствениците са осъзнали също, че „трябва да са в добри отношения с местното
население“, затова Тео ги е убедил, че „най-бързият път към сърцата на хората тук минава
през хокея“.
Петер се размърда подозрително и направи всичко възможно да овладее гласа си, когато
попита: „От това, което чувам, дори другите партии не искат да си сътрудничат с теб. Как
мога да разчитам, че ще изпълниш всичко това?“. Тео отвърна невъзмутимо: „Вчера
спортната зала имаше тлъста, неплатена сметка за електричество, Петер. Ако сега се обадиш
да провериш, ще видиш, че задължението е изчистено. Това достатъчно доказателство ли е?“.
Петер бе обзет от притеснения. „Защо точно нашият клуб? Защо не се обърнеш към „Хед
Хокей“?“. Политикът отново се усмихна: „Бьорнстад се слави с трудолюбието си. А и с
всичко, което направихте преди двайсет години, когато целият град застана зад клуба. В това
има символична сила. Как беше приказката? Бьорнстад срещу останалите?“.
Петер изръмжа отбранително: „Мислех, че не обичаш хокей“. Тео намести копчетата на
маншетите си и отговори: „Политическата ми позиция винаги ще бъде, че парите на
данъкоплатците трябва да отиват за здравеопазване и работни места, Петер, не за спорт“.
Петер се почеса по главата и опита да не изглежда впечатлен, когато отбеляза кисело: „Затова
парите ще отидат във фабриката, а в замяна новите собственици ще спонсорират хокейния
клуб. По този начин ще се превърнеш в човека, спасил както поминъка на местните, така и
хокея тук. Освен това изглежда, сякаш спестяваш пари... за да можеш да инвестираш в
здравеопазване... божичко. Така ще спечелиш следващите избори“.
Тео пъхна ръце в джобовете на панталона си, но без да излъчва самодоволство. „С теб
имаме много общо, Петер, знаеш ли? Просто играем различни игри. Но за да мога да играя
моята, трябва да спечеля изборите. А за да можеш ти да играеш твоята, трябва да имаш клуб.“

***
Вилиам е на осемнайсет и вероятно два пъти по-тежък от дванайсетгодишното момче,
застанало пред него. Но Лео не отстъпва. Посреща погледа на Вилиам с очи, в които вече
няма нищо за губене.
Целият град ги гледа и дори Вилиам да бе пожелал да се въздържи от това да пребие по-
малкото с шест години момче, то при тези обстоятелства не може да отстъпи. Ръката му
стисва гърлото на Лео, така че малкият копелдак да не мърда. Но с момчето се случва нещо:
душенето предизвиква паника, устата му се отваря инстинктивно, когато ноктите на Вилиам
потъват в месото под брадичката му. Лео се дави, очите му се навлажняват. В такава ситуация
има само две естествени реакции: или отчаяно да сграбчиш ръцете на нападателя, или да
замахнеш бясно, право нагоре.
Първият удар на Лео среща единствено въздуха, но той замахва отново и този път уцелва
ухото на Вилиам. Това е едно от нещата, които никой не ти казва, преди да си се сбил за пръв
път: колко зверски боли да те ударят в ухото. Захватът на Вилиам отслабва само за половин
секунда и Лео се възползва. Удря с всичка сила, уцелва Вилиам под брадичката и чува как
челюстите му се затварят болезнено. Вилиам явно е прехапал езика си, защото, когато се
нахвърля на Лео, от устата му блика кръв. Тогава всичко приключва. Вилиам е твърде голям и
дванайсетгодишното момче няма шанс.

***
Петер отново поклати глава, но този път не толкова опърничаво. „Нямаме нищо общо ти и
аз. Теб те интересува само властта.“ Това накара политика да се засмее – за пръв път през
целия разговор. „Не мислиш ли, че ти си служиш с политически средства точно толкова,
колкото и аз, Петер? Пролетта, когато дъщеря ти обвини Кевин Ердал в изнасилване и
спонсорите опитаха да те лишат от работата ти с гласуване, ти спечели, защото онази...
Група... застана на твоя страна. Не е ли така?“
Ситни, студени капки се отрониха от тила на Петер и се спуснаха по гръбнака му. „Това не
беше... нямах влияние над... никога не съм молил...“ – започна да заеква той, но Рихард Тео
го прекъсна: „Всичко е политика. Всички имат нужда от съюзници“.
Пулсът на Петер звънтеше в ушите му, когато той попита: „Какво искаш от мен?“.
Политикът отговори искрено: „Когато всичко бъде обявено официално, ти ще присъстваш на
пресконференцията. Просто ще се усмихваш на камерите и ще се здрависаш с новия спонсор.
В замяна ще получиш средства и тотален контрол над клуба. Никой няма да се бърка в
работата ти. Ще получиш възможността да изградиш печеливш отбор. Всичко, което искам, е
твоето... приятелство. Не моля за твърде много, нали?“.
Той отново се усмихна и преди Петер да успее да отговори, политикът добави най-
важното: „И още нещо: новите собственици, естествено, не искат да бъдат свързвани с
каквито и да е форми на насилие. Така че по време на пресконференцията трябва да кажеш,
че се разграничаваш от Групата. Че възнамеряваш да събориш трибуната за правостоящи“.
Петер не каза и дума. Тео като че ли бе разчитал на това. Разясни деликатно още няколко
неща и след като си отиде, Петер просто остана на място.
Сам не знаеше колко време прекара така. Накрая се качи в колата и потегли в нощта, а
прозрението отекна безмилостно в главата му: контрол над клуба? С истински бюджет?
Петер винаги е бил обвиняван, че се смята за носител на „морално превъзходство“, и може
би хората имат право. Той счита хокейния клуб за нещо повече от спортна организация. За
него клубът е неподкупна сила, която никога не се ръководи от пари или политика.
Но каква част от този идеал е готов да пожертва? Какви врагове е готов да си създаде? Ако
получи властта. Ако може да победи.
Напът е да научи отговора.

***
Рихард Тео се качи в колата си и кара цяла нощ чак до малко летище, където един приятел
тъкмо бе кацнал. Двамата се здрависаха, а приятелят каза недоволно:
– За твое добро се надявам, че това си струва.
Тео се извини покорно:
– Някои неща не са подходящи за телефонен разговор.
– Добре, да чуем – кимна приятелят.
И Тео обясни:
– Гарантирам за всички политически инвестиции в местността и фабриката, от които
приятелите ни в Лондон имат нужда. Но са ми необходими няколко неща в замяна. Има една
агресивна хулиганска организация, която вреди на клуба. Един политик не може да направи
много, за да ги спре, но новите спонсори могат... ами, разбираш. Да упражнят влиянието си.
Приятелят кима.
– Пак този хокеен клуб? Защо е толкова важен за теб?
– Символично е – усмихна се Тео.
– И какво искаш? – попита приятелят.
– Новите собственици трябва да поставят едно условие по време на преговорите за
спонсорския договор: спортният директор на „Бьорнстад Хокей“ публично да се разграничи
от агресивните привърженици и да закрие трибуната за правостоящи.
– Не звучи като кой знае какво.
– Да, разбира се. Но е важно да дойде директно от собствениците, не от мен.
Приятелят даде дума. Стиснаха си ръцете, след което приятелят се качи обратно на
самолета.
Рихард Тео седна в колата си и през целия обратен път си мислеше, че само човек, който
никога не е припарвал в Бьорнстад, би могъл да каже, че това, за което говориха, не е „кой
знае какво“. Ето защо Тео е една стъпка пред всички останали. Хората вече не могат да
правят проучвания.

***
– Вилиам! Вилиам! – просъсква един от другите играчи отнякъде, но Лео е твърде замаян,
за да чуе откъде точно идва гласът. Лежи по гръб и не вижда нищо освен ударите.
Вилиам успява да вдигне ръка за последно, но някой от съотборниците му го хваща и
повтаря:
– Вилиам!
В периферното си зрение Вилиам долавя кимването към пътя, който минава над брега.
Там е спряла кола. От нея са слезли двама мъже с черни якета. Не тръгват към плажа, няма
нужда. Групата никога не се е интересувала какви ги вършат тийнейджърите в града. Винаги
е съществувало разграничение между сериозността на мъжкия хокей и игрите на юношите.
Но Вилиам вече не е юноша, а това вече не е просто хокей.
Вилиам пуска Лео. Изправя се колебливо. Мъжете с черните якета не помръдват. Вилиам
плюе кръв, по тениската му се стича червена слюнка.
– Хайде, майната му... – измърморва той тихо, така че никой да не чуе трептенето в гласа
му.
Обръща се и се отдалечава. Съотборниците му го следват. Мъжете с черните якета остават
на пътя, докато един от приятелите на Вилиам не схваща намека, качва се на дървото и сваля
знамената на „Хед Хокей“. Мъжете изчезват, без да кажат и дума, но посланието е
отправено. Край с игричките на „Хед Хокей“ на бьорнстадска територия.
Лео сяда на одеялото, без да избърше кръвта на Вилиам от лицето си. Така го боли вратът,
че той е сигурен: вътре нещо се е скъсало. Един от приятелите му го потупва по рамото, друг
му дава цигара. Лео никога през живота си не е пушил, но сега няма как да не го направи.
Ужасно боли и е просто прекрасно.
Лео отстъпи пред Вилиам Лют и това лято по дърветата не се веят повече червени
знамена. Лео сигурно би могъл да се задоволи с това, но сърцето му вече бие на друга
честота, защото е открил нещо ново – адреналина. Насилието. Това е любов. Така че утре
сутринта майката на Вилиам Лют ще отвори пощенската кутия пред къщата им и ще открие,
че е пълна догоре със запалки.
Хора като Вилиам Лют не могат да игнорират подобни провокации. Хора като Лео
Андершон разчитат на това.

13
„Затова му дадоха армия“

В сичко си има цена, всички заплащат по някакъв начин!“ Това бяха най-обичайните думи,
които излизаха от устата на мъжа на Рамона, докато беше жив. Първото, което питаше
всички, които са си купили нещо, независимо дали става дума за нова кола или тостер втора
употреба, беше: „Колко плати?“. И какъвто и да бе отговорът, той изсумтяваше: „Измамили
са те! Можех да го намеря два пъти по-евтино!“. На Рамона как само ѝ бяха писнали тия
приказки! И какво ли не би дала, за да ги чуе още веднъж. Мъжът ѝ обичаше нея и хокея.
Казваше, че централният кръг на пързалката в спортната зала е тяхната брачна халка, така че
нямаше нужда той да носи пръстен на ръката си. Когато настанеха тежки времена, никога не
казваше „всичко ще се оправи“, а „скоро почва хокеят“. Ако хората кажеха „лято“, той ги
поправяше: „Нарича се предсезон“. Прелистваше страниците на всички календари, сякаш
годината започваше от септември, защото за него бе така – тогава „Бьорнстад“ играеха
първия си мач.
Напусна Рамона преди единайсет сезона. Днес един продавач седи някъде и набира
номера, без да го интересува особено с кого ще се свърже.
– Холгер ли е? Как си днес, Холгер? – виква той, щом чува някой да вдига слушалката.
– Холгер е мъртъв от единайсет години. Преди това също не се чувстваше кой знае колко
добре, ако искаш да знаеш. Защо звъниш, момче? – отговаря Рамона, която стои зад бара с
втората си закуска в ръка.
Продавачът натиска тревожно няколко клавиша на клавиатурата си.
– Това не е ли кръчма „Кожуха“?
– Това е – отговаря Рамона.
– Аха... съжалявам, но в документите ни Холгер все още е вписан като съсобственик...
– Това все още е нашата кръчма. Просто в днешно време аз върша всичката работа.
– Да видим какво пише тук... ти ли си... Рамона?
– Да.
Ентусиазмът в гласа на продавача се завръща.
– Прекрасно! Как си днес, Рамона?
– Момче, днес съществуват технологии, с чиято помощ хора като мен могат да открият
домашния адрес на хора като теб.
– Из... винявай?
– Чу ме.
Следва тишина. Накрая продавачът прочиства гърло и поради някаква не особено ясна
причина съумява, малко набързо, да разкаже следното:
– Продавам продукти за грижа за кожата. Ако се абонираш, всеки месец получаваш осем
различни продукта, доставени до вратата ти. Избираш само тези, които ти харесват, а
останалите връщаш безплатно...
– Осем? – пита Рамона след две стабилни глътки закуска.
– Да!
– Това нещо хубаво ли е? Според теб човек трябва ли да има толкова много кожа, а, момче?
Продавачът няма заучен отговор на този въпрос, затова пробва с друга реплика:
– В момента имаме изгодно предло...
Гласът на Рамона изразява едновременно съжаление и раздразнение, сякаш се кани да
съобщи на продавача, че котката му е била прегазена, но на Рамона не ѝ е било лесно, защото
при първите два опита гадинката е отскочила встрани.
– Момче, хората, на които звъниш, са достатъчно заети с това да свързват двата края. Осем
различни продукта за грижа за кожата? Тук опитваме просто да изкараме до края на деня.
Продавачът отговаря с глас, надран от отчаяние и таблетки за гърло.
– Аз също.
– Закусвал ли си, момче? Закуската е най-важната бира за деня. Сигурно е добра и за
кожата, има куп витамини.
– Ще пробвам – обещава продавачът.
– Знаеш ли какво, момче? Ако имаш път покрай Бьорнстад, ще те почерпим една.
Продавачът се засмива.
– Бьорнстад? Дори не знаех, че има такова място.
 Рамона затваря слушалката. „Всичко си има цена“, каза Холгер, преди да я остави, а когато
го погребаха, свещеникът каза същото: „Мъката е цената, която плащаме за любовта, Рамона.
Едно разбито сърце за едно цяло“. Тогава беше подпийнал, разбира се, проклетият свещеник.
Но може и да е бил прав. Всички плащаме нещо – както хората, така и общността.
Имаше време, когато всички продавачи по телефона бяха чували за града. „Бьорнстад?
Като хокейния отбор, нали?“

***
В градинката пред кооперациите в Низината няколко деца играят хокей на трева, като
ползват стената на една сграда за врата и две бутилки от безалкохолно за греди. Амат стои до
прозореца в стаята си и ги гледа. Едно време играеше с най-добрите си приятели: Закариас и
Лифа. Тогава играта беше проста. Тенис топка, два отбора и по един стик за всеки играч.
Но вече са на шестнайсет, почти мъже. Животът в Низината е станал по-лош или пък те
просто са пораснали достатъчно, за да прозрат истината за средата си. Ако човек иска да
разбере Низината, трябва да знае, че хората тук гледат на останалата част от Бьорнстад така,
както останалата част от Бьорнстад гледа на големите градове. За тях ние съществуваме само
под формата на негативни заглавия във вестниците.
Веднъж Лифа каза на Амат: „Обичат те, ако си добър хокеист, но ще казват, че си от
Бьорнстад само когато печелиш. Когато загубиш, ще казват, че си от Низината“. Лифа не е
играл хокей от години. Променил се е, станал е по-корав. Сега движи с тайфата на брат си и
обикаля като куриер с мотопеда си, нарамил раница, която съдържа кой знае какво – Амат не
иска да знае. Срещат се все по-рядко.
През това време Закариас си седи у дома, играе компютърни игри по цяла нощ и спи по
цял ден. Родителите му са при роднини за лятото, а той със същия успех би могъл да живее и
в друга страна, защото прекарва целия си живот онлайн. В началото на лятото Амат му
звънеше всеки ден и го питаше дали иска да излязат да потичат, но вместо това Закариас все
опитваше да го подмами да играят игри и да ядат топли кифли, така че Амат спря да му се
обажда, за да не се излага на изкушението да не прави нищо цяло лято. Нищото води
наникъде, знае го.
Ето защо Амат тренира сам, сложил е тежести на леглото си и го ползва като примитивна
лежанка, прави лицеви опори, докато се разплаче, и тича по шосето, докато повърне. Стои в
пералното помещение посред нощ и дриблира с шайби и топки между стъклени бутилки: все
по-бързо и по-бързо. През лятото майка му Фатима работи в болницата. Всяка втора вечер се
прибира късно, защото помага на болна приятелка, Амат не знае коя. Не ѝ казва, че му
липсва, защото не иска да разбие сърцето ѝ, като я кара да се чувства виновна. Фатима е
жена, която се грижи за всички, които имат нужда от нея. Синът ѝ е пораснал достатъчно, за
да застане на опашката.
Но тази вечер не тренира. Нито пък спи. Нощем връстниците му от Низината ходят горе на
хълма – малък рид в края на гората, който се издига над старата чакълена яма. Амат ги вижда
от балкона си, пекат месо на грил и пушат трева, говорят глупости и се смеят. Просто са...
тийнейджъри. Всичко си има цена. Казват, че човек трябва да вложи десет хиляди часа
тренировки, за да стане добър в нещо. Колко още ще се необходими на Амат, за да се махне
оттук? Дори няма отбор. Тази пролет пожертва толкова много, като каза истината за
стореното от Кевин, а сега няма нищо. Даже проклетият баща на Мая не се интересува.
Амат си облича блуза, излиза през вратата и тръгва към хълма. С повечето от младежите
около гриловете се познават от малки, но въпреки това те го гледат, сякаш е животно,
избягало от клетката си. Той се спира смутено и свежда поглед, докато някой внезапно не му
подава цигара. Амат не пита за съдържанието.
– Ей, звездата, дръж, празнуваме! – усмихва се момичето.
Сладка е. Димът също. Амат затваря очи и се отнася. Тя го хваща за ръката, а той си мисли,
че може би ще остане тук. Всичко останало може да върви по дяволите: хокеят, клубът,
изискванията, стресът. Иска една вечер да бъде нормален. Да пуши, докато се ликвидира и
изчезне в нощния въздух.
В ръката му се появява бира, не знае как. Изневиделица обаче нечия ръка го удря по
предмишницата толкова силно, че той изпуска кенчето и цигарата. Амат извиква FUCK?!,
обръща се инстинктивно и блъсва идиота в гърдите.
Лифа, приятелят му от детинство, вече е голям. Гръдният му кош не помръдва и на
милиметър. Вместо това той сграбчва Амат за тениската и го запраща грубо надолу по хълма.

***
Фрак, високият и тежък собственик на верига хранителни магазини, който почти винаги е
в по-добро настроение от лабрадор под пръскачка, сега зяпа шокирано, докато Петер му
разказва цялата история. Седят в офиса на Фрак в магазина за хранителни стоки.
Помещението е пълно с папки със счетоводни документи, свързани с „Бьорнстад Хокей“.
Фрак е последният голям спонсор на клуба и прекарва цялото си време в опити да установи
колко дълго може да поддържа клуба жив без помощта на общината.
– Не разбирам... защо Рихард Тео иска да се разграничиш от...
Той се изправя и затваря вратата, преди да довърши изречението, шепнейки:
– ...Групата?
Петер разтърква черните кръгове под очите си.
– Новите собственици на фабриката искат да спонсорират „семеен спорт“. Така изглежда
по-добре в медиите. Казали са на Тео, че искат да се отърват от „хулиганството“. А след
онова с брадвата в капака на онази кола...
– Но как изобщо ще стане това? – чуди се Фрак.
Петер затваря изтощено очи.
– На пресконференцията ще кажа, че клубът е решил да събори трибуната за правостоящи.
– Там не ходи само Групата...
– Знам. Но всички от Групата ходят на тази трибуна. На Рихард Тео не му пука какво ще
стане, интересува го само как ще изглежда.
Зениците на Фрак се разширяват впечатлено.
– И все пак е хитро копеле... този Тео. Всички знаят, че Групата гласува да останеш в
клуба. Така че ако точно ТИ се разграничиш от тях по време на срещата с медиите, това... ще
има ефект.
– А Рихард Тео ще получи всичко, което иска: фабриката, работните места, хокейния клуб.
Ще обере всички лаври, без да носи никаква отговорност. Дори Групата няма да го намрази,
ще намрази единствено мен. Ще му дадем всичко, от което има нужда, за да спечели
следващите общински избори.
– Не можеш да го направиш, Петер, Групата ще... знаеш какви са... сред тях има истински
ненормалници, а хокеят е всичко, което някои от тях имат! – казва Фрак.
Фрак го знае, защото някои от членовете на Групата работят в склада му. Трудят се здраво
и гледат всички от тяхната смяна да правят същото. Ако в склада стане кражба, не е нужно
Фрак да вика охранителна фирма, момчетата знаят как да се погрижат и за това. В замяна
Фрак изготвя графика така, че никога да не им се налага да взимат отпуска, за да ходят на
гостуванията на „Бьорнстад Хокей“, но ако на следващата седмица ги потърсят полицаи,
имената им случайно се появяват в графика точно по времето, за което полицията се опитва
да докаже, че са били замесени в хулигански сбивания. „Хулигани? Тук не работят хулигани –
ще възкликне работодателят неразбиращо. – Група? Каква група?“
Петер върти нервно дланите си.
– Каква е алтернативата, Фракен? Рихард Тео го интересува само властта. Да поверим
клуба на него и на неизвестните инвеститори, е... лудост. Но честно, Фракен, в противен
случай Бьорнстад ще изчезне за три месеца!
– Ще продам още един магазин или ще ипотекирам този – пробва Фрак.
Петер слага тежко ръка върху рамото на приятеля си.
– Не мога да искам такова нещо от теб, Фракен, направил си достатъчно за клуба.
Фрак го поглежда обидено.
– За клуба? Клубът сме ти и аз.
Сериозният тон на Петер се пропуква в мека усмивка.
– Звучиш като Сюне, когато ни разправяше такива неща, като бяхме малки: „Клубът сме
ние“ – имитира той стария, пълен треньор.
Когато бяха деца, Фрак и Петер мразеха летата, защото тогава спортната зала затваряше.
Станаха най-добри приятели на един празен паркинг – заедно с Глигана и още няколко деца,
на които не им се къпеше в езерото и не им се щурееше из гората. Вместо това играеха на
асфалта с тенис топка и захабени стикове. Продължаваха, докато се стъмни, а след това се
прибираха с прежулени колене и десет спечелени световни първенства в сърцата.
Сега седят на същия паркинг, защото именно тук Фрак построи първия си магазин.
Докосва една стара отборна снимка, окачена на стената, и казва на Петер:
– Няма да го направя за клуба, идиот такъв, ще го направя за теб. Когато спечелихме
среброто преди двайсет години, а ти получи шайбата в самия край на мача, за да отправиш
последния изстрел, помниш ли кой ти подаде?
Дали си спомня? Всички си спомнят. Фрак подаде, Петер пропусна. Фрак може би
чувства, че са спечелили среброто, но Петер чувства единствено че изгубиха златото. Вината
беше негова. Но сега Фрак избърсва очи с опакото на ръката си и казва тихо:
– Ако ще да имах сто шанса да преиграя ситуацията, пак бих подал на теб всеки път, Петер.
Бих продал всичките си магазини за теб. Така се прави, когато имаш звезден играч в отбора:
разчиташ на него. Подаваш му шайбата.
Погледът на Петер се приковава в пода.
– Къде се намират приятели като теб, Фракен?
 Фрак се изчервява гордо.
– В спортната зала. Само в спортната зала.

***
Един древен мъж се дотътря в „Кожуха“ – сам. Рамона никога не го е виждала без другите
четирима от петорката. Изглежда, сякаш е остарял с половин живот, сякаш годините са се
стоварили отгоре му накуп.
– Другите идвали ли са тук? – пита той, като има предвид най-добрите си приятели, с
които се вижда всеки ден, откакто всички тук се помнят.
Рамона поклаща глава и пита:
– Не си ли им звънял?
Старчето я поглежда нещастно.
– Нямам им номерата.
Година след година, ден след ден петимата старчета прекарват времето си или в залата,
където гледат хокей, или в „Кожуха“, където говорят за хокей. Имат едни и същи календари, в
които годината започва от септември. Защо им е да си знаят телефонните номера?
Старчето стои объркано на бара. После се прибира.Той и приятелите му бяха петима мъже,
които всеки ден седяха в един бар и си говореха за спорт. Не биха искали да се превърнат в
петима мъже, който всеки ден седят в един бар и просто пият.

***
Младежите около гриловете за замлъкнали. Лифа за кратко време се е издигнал от някой
си до един от хората, с които никой тук не се заяжда. Не е нужно да повишава глас.
– Който даде на Амат дори една шибана бира или цигара, повече никога няма да припари
тук. Разбрахте ли?
Малко по-надолу Амат се надига, кашляйки. Закариас стои притеснено малко встрани.
Блузата му е изцапана с топено сирене. Преди малко Лифа отиде у тях и му каза, че е чул, че
Амат е горе на хълма, а Закариас опита да го убеди да влезе вътре и да хапне топъл сандвич.
Лифа обаче му хвърли един-единствен поглед, при което Закариас си обу панталоните и
повече не се обади.
– Просто се забавлявам, Лифа! Гледай си твоята си работа! – казва Амат.
Лифа стисва юмрук, но не нанася удар. Вместо това тръгва разочаровано надолу по
склона. Закариас помага на Амат да се изправи и промълвява:
– Това не си ти, Амат...
– Как така не съм „аз“? Няма АЗ! Нямам дори ОТБОР, за който да играя!
Амат сам чува колко жалко звучи. Лифа се връща на хълма, повлякъл след себе си банда
хлапета, стиснали стикове в ръце. Лифа бутва едното момче по рамото.
– Кажи му кой си, когато играете!
Момчето се прокашля срамежливо, поглежда Амат изпод бретона си и прошепва:
– Аз съм... ти.
От косата на Амат се сипе чакъл. Лифа го мушва с пръст в гърдите.
– Ти какво, самосъжаляваш ли се?
 – Не се сам... – започва Амат, но Лифа го прекъсва и посочва към блока му.
– Зак и аз играехме с теб в онази градинка всеки шибан ден. Да не мислиш, че всеки път
ни е било много ЯКО? Да не мислиш, че Зак не би предпочел да играе компютърни игри?
– Определено предпочитам компютърните игри... – потвърждава Зак, а от блузата му
завалява ситен дъждец от сирене.
Очите на Лифа горят.
– По дяволите, играехме с теб всяка вечер, защото виждахме какво притежаваш, Амат. В
какво можеш да се превърнеш.
– Сега дори нямам ОТБОР, аз... – изхленчва Амат, но Лифа не го оставя да се изкаже.
– Мълчи! Ще се разкараш оттук и знаеш ли защо? Защото независимо дали ще се
предадеш, или не, децата тук ще последват примера ти. Така че ще тренираш, мамка му! И
когато станеш професионалист в НХЛ и те интервюират по телевизията, ще им кажеш, че си
оттук. Че идваш от Низината и от теб е станало нещо. И всички проклети хлапета в
градинките тук ще го знаят. И ще искат да станат като теб, не като мен.
Сълзите се стичат по лицето на Лифа, но той дори не се опитва да ги скрие.
– Шибано, егоистично копеле! Не разбираш ли какво биха дали всички тук, за да имат твоя
талант?
Ръцете на Амат треперят. Лифа пристъпва напред и го прегръща, сякаш отново са
осемгодишни. Целува го по косата и прошепва.
– Ще тичаме с теб. Ако се налага, цяло лято всеки един идиот тук ще тича с теб.
Не говори празни приказки. Тази нощ Лифа тича с Амат напред-назад по шосето, докато
накрая припада. Амат вдига приятеля си на гръб и го отвежда у дома. Закариас го замества.
Когато и той остава без сили, на негово място идват други. Две дузини шибани идиоти, които
обещават на Амат да не пият и да не пушат, щом той има нужда от някого, с когото да
тренира.
След десет години, когато ще играе професионален хокей, Амат все още ще си спомня
това. Дотогава някои от тези, които сега са с него, ще са умрели от злоупотреба с наркотици,
други ще са умрели след сбивания, трети ще са в затвора, четвърти ще са се самоунищожили
по друг начин. Но някои ще имат живот, успешен и горд живот. И всички ще знаят, че тук,
едно-единствено лято, са тичали за нещо, което има смисъл. Амат ще дава интервюта на
английски по телевизията и когато го питат къде е израснал, ще отговаря I’m from Sänkan6. И
всички идиоти ще знаят, че си ги спомня.
Той нямаше отбор. Затова му дадоха армия.

14
„Непознат“
 етер върви сам през Бьорнстад. Минава покрай редовата къща, където изгуби майка си и
П където трябваше да заляга под ударите на бащината мъка. Минава покрай спорната зала,
където откри дома си, покрай езерото и паркинга, където откри най-добрите си приятели
Фрак и Глигана. Когато Петер подписа договора си за НХЛ, той игра с тях последната вечер,
преди да замине за Канада, с тенис топка на асфалта, както когато бяха малки. Беше
притеснен и изплашен, затова приятелите му казаха: „Хокеят е проста игра. Ако не броим
всичко останало, трибуните и публиката, и класирането, и парите, хокеят е прост. Две врати,
два отбора и по един стик на човек“.
Разбира се, Сюне, техният треньор, им бе набил това в главите. Винаги при него ходеха за
съвет както за живота, така и за спорта. Треньорът беше техен баща повече, отколкото
бащите им някога са били. Така че сега Петер отива при него. Върви през града към дома на
треньора си, за да му каже, че е получил последен шанс да спаси клуба им.
Възрастният мъж е отслабнал вследствие на сърдечната болест, раменете му са се свили,
тениската с мечката виси по-ниско над корема му. Той е ерген, няма деца. Като стар генерал,
живял само в служба на хокея. „Кога е остарял толкова?“, чуди се Петер, а Сюне като че ли
прочита мислите му, защото се засмива изморено и казва:
– И ти не приличаш на току-що цъфнало кокиче, да знаеш.
Едно кученце изджафква щастливо в краката на стария мъж. Той го скастря да се държи
така, както го е възпитавал, или поне да се преструва.
– Как си? – пита Петер.
Сюне го потупва бащински по рамото и кимва към кръговете под очите на Петер, широки
като наказателни полета.
– Изглеждаш така, както аз се чувствам. Какво мога да направя за теб?
И Петер му разказва всичко: как може да спаси мечката върху фланелката на Сюне, но
само с помощта на влиятелен спонсор, за когото не знае нищо, и на политик, на когото никой
не се доверява. И то само ако същевременно с това закрие трибуната за правостоящи и
изхвърли от залата хората, които спасиха работата му пролетта.
Сюне го изслушва. После пита:
– Искаш ли кафе?
– Тук съм за съвет – настоява Петер нетърпеливо.
Сюне поклаща глава и изсумтява:
– Глупости. Когато ти бях треньор и щеше да изпълняваш дузпа, ти винаги идваше до
скамейката, та хората да си помислят, че ме молиш за съвет. Беше мило от твоя страна, един
вид проява на уважение към стария ти треньор, но и двамата знаем, че всеки път беше взел
решение предварително. Сега също си решил. Ела за по кафе, има ужасен вкус, но е силно.
Петер стои упорито в антрето.
– Но дори да МОГА да спася клуба... ако ти не можеш да тренираш отбора, нямам треньор!
Сюне му отвръща единствено с гръмовен смях. Осъзнава защо едва когато влиза след него
в кухнята. Двамата мъже не са сами. До масата седи непознат човек. Сюне примигва
доволно.
– Това е Елисабет Сакел, сигурно я познаваш. Звънна ми преди малко да ми каже, че е
дошла тук, за да вземе работата ми.
 ***
Мира Андершон седи на стълбите пред малката вила. Чака мъж, който така и не идва. Знае
какво би казала колежката: „Мъже! Знаеш ли защо не може да се разчита на тях? Защото
обичат МЪЖЕ! Никой не обича мъжете толкова, колкото МЪЖЕТЕ, Мира! Дори не могат да
гледат спорт, ако играчите не са МЪЖЕ! Потни, пъшкащи мъже, които се борят с други мъже,
заобиколени от десетки хиляди мъже по трибуните. Това искат те. Обзалагам се, че скоро ще
се появи порно само с мъже, което е насочено към хетеросексуалните мъже, които всъщност
изобщо не се възбуждат от мъже, но просто не вярват, че жените са достатъчно компетентни,
за да знаят как се чука!“.
Колежката често разсмива Мира. Като по време на онова съвещание, когато един
костюмар се изкиха право във въздуха оглушително и безсрамно, без дори да понечи да
вдигне ръка към устата си. Тогава колежката избухна: „Мъже. Добре, че нямате мензис. Не
можете да задържате нито една телесна течност вътре в себе си, когато сте на публично
място“.
Но днес колежката не разсмя Мира, ами я изплаши. Откакто се сприятелиха, тя все ѝ
разправя как трябва да основат собствена фирма. На Мира никога не ѝ се е налагало да си
търси извинения, защото това беше просто шега, нещо, с което да се хвалят от време на
време в изблик на нарастващ хюбрис, когато са изпили половин кутия. Но днес колежката
влетя в офиса на Мира с лист хартия в ръката: „Помещението е свободно!“. Помещението, за
което си мечтаят от години и където Мира и тя без проблеми биха могли да привлекат
няколко от най-големите клиенти на кантората, където работят сега. Помещението, което би
било перфектният офис.
Но Мира отвърна по обичайния начин: „Сега не мога, не и с работата на Петер и с децата,
трябва да съм там за Мая“. Колежката се надвеси над бюрото ѝ. „Знаеш, че клиентите ни ще
ни последват. Имам достатъчно спестени пари. Ако не сега, КОГА?“ Мира започна да търси
извинения, но единственото, за което се сети, беше времето. Основаването на нова фирма
изисква шестнайсетчасови работни дни, седем дни в седмицата. Как да го съчетае с
тренировките на Лео и уроците по китара на Мая, и благотворителната продажба на
лотарийни билети, и родителския график за столовата в спортната зала?
Колежката я погледна сериозно в очите: „Ти си четири различни жени, Мира. Опитваше се
да бъдеш всичко за всички през цялото време. Добра съпруга, добра майка, добър служител.
Колко дълго може да продължава това?“.
Мира се престори, че се взира във важен документ на екрана, но накрая се предаде и
измърмори: „Каза четири. Съпруга, майка, служител... коя е четвъртата жена?“. Тогава
колежката се пресегна през бюрото, изключи монитора, почука мрачно по стъклото и каза:
„Тя, Мира. Кога ще бъде неин ред?“. Собственото ѝ отражение в черната повърхност гледаше
Мира в очите.
Сега тя седи на стълбите пред вилата. Пие вино. Чака мъж, който така и не идва.

***
Петер протяга ръка. Елисабет Сакел я стиска така, сякаш не ѝ се иска да го прави. Тялото ѝ
се движи неловко, като че ли вътре в нея седи една много по-малка Елисабет Сакел, която се
опитва да управлява голямата Елисабет с джойстик.
– Гледах те как играеш на Олимпийските игри... – признава Петер.
Сакел като че ли не знае как да реагира на тази информация, затова Сюне отсича:
– По дяволите, Петер, пред теб стоят двеста четиридесет и четири мача за шампионата! С
отличия от световни първенства и олимпийски игри! А освен това има и треньорски лиценз!
Ако беше мъж, вече щеше да си паднал на колене и да я МОЛИШ да поеме работата ми!
Петер взима чашата кафе, свива се до масата и поглежда Елисабет Сакел съжалително.
– Но ако беше мъж, вече щеше да имаш работа в елитен отбор, нали?
Сакел потвърждава с кратко кимване.
– Нямам шанс да тренирам добър отбор, затова реших да взема някой ужасен отбор и да го
направя добър.
Веждите на Петер подскачат обидено, Сюне се засмива високо, а Сакел, изглежда, изобщо
не разбира какво е казала, че да заслужи това.
– Ами вие сте си ужасни?
Петер се усмихва неохотно.
– Откъде знаеше, че имаме нужда от треньор? Сюне пази болестта си в тайна...
Петер се спира, щом осъзнава какъв е отговорът. Не е нужно Сакел да казва „Рихард Тео“.
Петер отпива от кафето си и възкликва почти сам на себе си:
– Умен е този Тео. Жена треньор...
– Твоята дъщеря ли беше изнасилена? – прекъсва го Сакел.
Петер и Сюне се прокашлят неудобно, Сакел ги гледа неразбиращо:
– Не е ли? Изнасилена? От един от играчите, които вие двамата сте възпитали?
Петер снишава глас.
– Затова ли си тук? Заради пиар преврата на Рихард Тео? Жена треньор в бившия клуб на
изнасилвача... на медиите ще им хареса.
Сакел се изправя нетърпеливо.
– Няма да говоря с медиите. Това е твоя работа. И не ми дреме за пиара на Рихард Тео, не
съм дошла, за да бъда жена треньор.
Петер и Сюне се споглеждат.
– А каква искаш да бъдеш? – пита Сюне.
– Хокеен треньор – отговаря Сакел.
Сюне се почесва по корема. Той е човекът, който все повтаря, че само се преструваме, че
хокеят е сложен, а всъщност не е. Ако не броим всички странични глупости, играта е проста:
Две врати. Два отбора. По един стик. Ние срещу вас.
От двора му се чува шум. Сюне вдига поглед и се усмихва, но Петер е твърде потънал в
собствените си мисли, за да проумее откъде идва.
– Аз... – започва той и опитва да звучи като зрял мъж, като спортен директор, като лидер.
Но шумът отново го прекъсва. „Туп!“ Момчето, мечтателят, който Петер беше някога,
веднага би го разпознал. Поглежда въпросително към Сюне. „Туп-туп-туп!“ звучи от двора.
– Какво е това? – пита Петер.
– А, да! Май забравих да ти кажа? – ухилва се Сюне като човек, който всъщност нищо не е
забравил.
Петер се изправя и излиза през вратата на верандата по дирите на шума. В задния двор на
Сюне едно момиче на четири и половина години изстрелва шайби в стената колкото се може
по-силно.
– Помниш ли, когато идваше тук и правеше същото нещо, Петер? Тя е по-добра, отколкото
беше ти. Познаваше часовника още когато пристигна! – споделя Сюне доволно.
Петер проследява полета на шайбите. Те го запращат цял един живот назад във времето. В
действителност играта е проста. Момичето пропуска един от ударите и внезапно се ядосва
толкова много, че хвърля стика с всичка сила в стената. Той се пука и едва тогава момичето
се обръща и вижда Петер. Той забелязва как детето инстинктивно се свива. Цялото детство
на Петер избухва в гърдите му.
– Как се казваш? – прошепва той.
– Алисиа – отговаря тя.
Петер вижда синините ѝ. Той имаше подобни. Знае, че тя просто ще го излъже, ако я
попита как ги е получила. Децата изпитват такава проклета лоялност към родителите си.
Така че Петер кляка и ѝ обещава с глас, треперещ с цялото отчаяние на израстването му:
– Виждам, че си патиш, когато направиш грешка. Но хокеят никога няма да се отнесе така
с теб. Разбираш ли какво казвам? Хокеят никога няма да ти навреди.
Момичето кима. Петер взима нов стик. Алисиа продължава да стреля. Зад тях Сюне казва:
– Знам, че вече си решил да спасиш клуба, Петер. Но може би няма да е зле да си
припомниш заради кого го спасяваш.
Петер се обръща към стария мъж и примигва повече от необходимото.
– Тренираш мъжкия отбор на Бьорнстад, откакто се помня. И изведнъж си готов да
преотстъпиш работата на... непознат?
Опитва, доколкото е възможно, да не покаже, че „непознат“ не е първата дума, която му
идва наум.
– Винаги съм искал „Бьорнстад Хокей“ да бъде повече от клуб – отговаря Сюне, а дъхът му
свисти напрегнато. – Не вярвам в голове и класирания, вярвам в послания и символи.
Вярвам, че е по-важно да се възпитават хора, отколкото да се възпитават звезди. Ти също.
– И смяташ, че тази Елисабет Сакел, дето е седнала в кухнята ти, мисли по същия начин?
Сюне се усмихва, но брадичката му се накланя бавно настрани.
– Не. Елисабет Сакел не е като нас. Но в момента може би клубът има нужда точно от това.
– Сигурен ли си? – пита Петер.
Сюне придърпва колана си. Откакто сърцето започна да го предава, панталоните му са
станали твърде големи. Естествено, че не иска да отстъпи работата си, никой не иска нещо
такова. Но е посветил живота си на „Бьорнстад Хокей“, така че що за лидер би бил, ако не е
готов да преглътне гордостта си, когато клубът е напът да умре?
– Кога изобщо можем да бъдем сигурни в нещо, Петер? Всичко, което знам, е, че мечката
трябва да бъде символ на най-добрите качества на този град, но има хора, които искат да я
превърнат в символ на най-лошите и да я погребат. Ако позволим на копелетата да им се
размине, ако просто ги оставим да влеят всички пари в „Хед“ в мига, в който се окаже, че
така им изнася повече, какво послание ще отправим към децата тук? Че сме просто клуб? Че
така става, когато посмееш да се изправиш срещу другите и да кажеш истината?
– По какъв начин Сакел е различна от теб? – пита Петер.
– Тя е победител – казва Сюне.
 Мъжете не намират повече думи. Просто стоят и гледат, докато Алисиа праща шайби в
стената. Туптуптуптуптуп.
Петер отива до тоалетната, пуска кранчето и застава пред огледалото, без да поглежда в
него. Когато излиза, Сакел вече си е обула ботушите.
– Къде отиваш? – чуди се Петер.
– Не приключихме ли? – отговаря Сакел, все едно току-що се е самоназначила.
– Трябва да поговорим за ОТБОРА, нали? – отбеляза Петер.
– Ще сложа още кафе – казва Сюне и се провира в кухнята.
– Аз не пия кафе – казва Сакел.
– Не пиеш к-а-ф-е? – изграчва Сюне.
– Нали ти казах, когато дойдох?
– Реших, че се шегуваш!
Петер стои между тях и разтърква клепачите си с длани.
– Ехо? Отборът! Кога ще говорим за отбора?
Елисабет Сакел изглежда така, сякаш мъничката Елисабет Сакел търчи вътре в главата на
голямата и търси прекъсвач.
– Кой отбор? – пита тя.
Играта може и да е проста, но хората никога не са. Туп-туп-туп.

15
„Видар Риниус“

С коро персоналът на училището в Бьорнстад ще проведе първото си съвещание преди

началото на учебната година. Ще се обсъждат бюджети, учебни планове и
преустройства, както обикновено. Но една учителка ще попита за ученик на име Видар,
който внезапно се е появил в един от списъците. Директорът ще се прокашля тревожно: „Да,
това е ученик, който е посещавал училището по-рано и сега отново се е записал при нас.
Беше ни съобщено в последния момент...“ Учителката ще се зачуди къде се е намирал този
ученик междувременно, посещавал ли е друго училище? „Мне, Видар се е намирал в...
алтернативна образователна институция“, ще се прокашля директорът. „Имаш предвид
затвор за непълнолетни?“, ще попита учителката. „Мисля, че е по-скоро... поправителен
център.“ Учителката като че ли нито ще разбере, нито ще я интересува каква е разликата.
Друг учител по-назад в стаята ще прошепне: „Побой и притежание на наркотици, опитал
се е да убие полицай!“. Трети ще изсумти: „Не искам този психопат в класната ми стая!“.
Някой ще попита малко по-високо: „Видар не трябваше ли да е затворен за още дълго?“, но
няма да получи отговор. Друг ще попита разтревожено: „Видар? Как му е фамилията?“.
Миглите на директора ще запърхат като криле на колибри. „Риниус. Видар Риниус. Брат е на
Теему Риниус.“

***
Елисабет Сакел се почесва по главата – трудно е да се определи дали косата ѝ е
подстригана от фризьор, или по погрешка, и излиза през външната врата. Носи обувки,
предназначени за минусови температури и поне два номера по-големи стъпала. Пали цигара.
Петер тръгва след нея, притеснен:
– Какво правиш? – пита той.
Сакел, която очевидно не умее да долавя хорските намерения, приема за дадено, че той
има предвид цигарата.
– Това ли? Ами... не знам. Аз съм веган и не пия нито алкохол, нито кафе. Трябва поне да
пуша, иначе никой разумен човек не би ми се доверил – казва тя така, сякаш не се шегува,
ами е отделила значително време за размисъл по въпроса.
Петер въздъхва толкова дълбоко, че започва да кашля.
– Не можеш просто да дойдеш тук и да си мислиш, че ще получиш треньорската позиция,
без да ми кажеш какво смяташ да правиш с нашия ОТБОР.
Устата на Сакел се пълни с дим, а главата ѝ се накланя настрани.
– Отборът, с който разполагате в момента?
– Да! Този, който ще тренираш!
– О, мъжкият ви отбор? Той е ужасен. Сбирщина залезли играчи, които са твърде стари и
слаби, за да ги поиска някой друг.
– Но можеш да ги вкараш във форма? Това ли искаш да кажеш?
Сакел се изкисква. Не приятелски или чаровно, а просто снизходително.
– Не, не, не, моля ти се, от ужасни играчи не става добър отбор. Не съм Хари Потър.
Цигареният ѝ дим попада в очите на Петер и той губи самообладание:
– Тогава какво правиш ТУК? Какво ИСКАШ?
Сакел вади намачкан лист хартия от джоба си. Издиша извинително дима в друга посока,
макар че не е ясно дали иска да се извини за това, че пуши, или просто изразява съжаление,
че той самият не го прави.
– Ядосан ли си?
– Не съм... ядосан – овладява се Петер.
– Изглеждаш малко ядосан.
– Не съм ЯД... стига!
– Казвали са ми, че не съм много добра в общуването с... хора. Не ме бива с... чувствата и
тия работи – признава Сакел, но лицето ѝ продължава да е лишено от всякаква
изразителност.
– Не думай? Не може да бъде! – измърморва Петер саркастично.
Сакел му подава листа хартия.
– Но съм добър треньор. И съм чувала, че ти си добър спортен директор. Ако убедиш
играчите в този списък да направят всичко за мен на леда, аз ще направя от тях победители.
Петер прочита имената: Бобо. Амат. Бени.
– Тук има само тийнейджъри... един от тях е едва на шестнайсет... и искаш да изградиш
мъжки отбор с тях?
– Те няма да изградят мъжкия отбор. Ще го носят на раменете си. Ето това тук е новият ни
капитан – вмята Сакел.
Петер се взира първо в нея, после в името, което сочи.
– Ще направиш НЕГО капитан? На МЪЖКИЯ НИ ОТБОР?
Тя отговаря така, сякаш това е най-естественото нещо на света:
 – Не. Ти ще го направиш. Защото те бива с хората.
После му подава още един лист. На него пише „Видар“. Петер му хвърля един поглед и
изкрещява:
– ЗА НИЩО НА СВЕТА!
– Значи познаваш Видар?
– Да го ПОЗНАВАМ? Той... той...
Тялото на Петер започва да вибрира толкова силно, че накрая се завърта като побеснял
кухненски таймер. Сюне се появява на вратата, носи кафе. Сакел отказва, но въпреки това
получава чаша. Сюне поглежда към листа и се ухилва.
– Видар? Това момче, да. Той не може да играе в отбора ти. Поради... географски причини.
Сакел не звучи самодоволно, а само делово, когато отговаря:
– Получих гаранции, че скоро ще бъде освободен.
– От поправителния център? Как така? – изсумтява Сюне.
Сакел не произнася думите „Рихард Тео“. Казва просто:
– Това не е мой проблем. Моят проблем е, че имам нужда от вратар, а той, изглежда, е най-
добрият в Бьорнстад.
Петер обвива ръце около тялото си от яд.
– Той е ПРЕСТЪПНИК и... и... ПСИХОПАТ! НЯМА да играе в моя отбор!
Сакел свива рамене.
– Отборът не е твой. Мой е. Питахте ме какво „искам“? Искам да печеля. За да стане това,
няма да са ми достатъчни няколко стари играчи, които никой друг не иска. Трябва да ми
дадете нещо повече.
– Какво? – изръмжава Петер, който се е облегнал безутешно на стената на къщата.
Сакел издиша цигарения дим от устата си.
– Шайка разбойници.

***
Теему Риниус влиза в „Кожуха“. Рамона се пресяга над бара и го потупва нежно по бузата.
Той носи две торби с хранителни продукти, като едната до голяма степен е пълна с цигари.
Когато Холгер си отиде, Рамона спря да излиза навън. Теему никога не я е винил за това,
просто се грижи нищо да не ѝ липсва. От своя страна тя рядко го вини за неговите житейски
избори. Моралът винаги подлежи на обсъждане, но и двамата знаят, че повечето хора просто
опитват да изкарат до края на деня. Както казва Рамона: „Всеки гази в собствените си
лайна“.
Теему може да изглежда почти безобиден със старателно сресаната си коса и гладко
избръснатото си лице. А Рамона може да изглежда почти трезва, ако човек отиде в бара
достатъчно рано сутринта.
– Как е майка ти? – пита тя.
– Окей, добре е – казва Теему.
Майка му винаги е изморена, Рамона го знае. Има твърде голям афинитет към хапчетата за
сън и свадливите мъже. Когато Теему порасна достатъчно, можеше да изритва мъжете навън,
но не успя да разкара приспивателните. В сините му очи се крият всички други животи,
които бе желал за майка си. Може би затова Рамона си позволи да я е грижа за Теему повече,
отколкото за останалите мъже, които залитаха на влизане и излизане от „Кожуха“ през
годините. Но днес в сините му очи блести и нещо друго: надежда.
– Видар ми се обади! Знаеш ли какво каза? – възкликва той.
Според полицейските разследвания Теему Риниус е опасен. Има предостатъчно хора,
които твърдят, че е престъпник. Но в Бьорнстад има една кръчма, където той винаги ще бъде
просто хлапе, несигурно и пламенно.
– Момче, това да не ти е викторина? Изплюй камъчето! – настоява Рамона нетърпеливо.
– Ще го пуснат! Малкото братче се прибира у дома! – смее се Теему.
Рамона не може да си намери място, завърта се два пъти в кръг и ахва:
– Ще ни трябва по-хубаво уиски!
Теему вече е оставил бутилка на плота. Рамона заобикаля бара и го прегръща.
– Този път ще се грижим по-добре за брат ти. Този път няма да го оставим да кривне!
Старата барманка и младият хулиган се смеят. Днес и двамата са твърде щастливи, за да се
запитат: защо пускат Видар толкова рано? Чия ръка е завъртяла ключа?

***
Политиката е безкрайна серия от преговори и компромиси и макар процесите често да са
сложни, принципът винаги е прост: всички искат някакво заплащане, така че повечето части
на всички бюрократични системи функционират по сходен начин. Дай ми нещо и аз ще ти
дам нещо. Така се градят цивилизациите.
Рихард Тео много обича колата си, изминава с нея десетки хиляди километри всяка
година. Съвременните технологии са полезни в много отношения, но оставят следи.
Мейлите, есемесите и записите на телефонни разговори са най-лошите врагове на един
политик. Затова Тео кара дълго и говори тихо за нещата, за които не иска да съществуват
никакви доказателства.
Петер Андершон е прав, Тео потърси Елисабет Сакел, защото разбираше нейната стойност
от гледна точка на пиара. Жена треньор в клуба на изнасилвача. Тео разбираше и стойността
на победите, затова след като Сакел прегледа списъка с играчите в мъжкия отбор на
„Бьорнстад Хокей“, Тео я попита от какво има нужда. Тя отвърна: „На първо място? От
вратар. Преди две години имаше един юноша с добри показатели: Видар Риниус. Изглежда, е
изчезнал. Какво е станало с него?“. Тео не знае нищо за хокея, но разбира хората.
Лесно беше да открие поправителния център, където се намираше Видар. През годините
Тео се е сдобил с добри приятели, които работят в най-различни държавни институции и
комитети.И когато се обади на Сакел и я попита „Много ли искаш този Видар?“, тя отговори:
„Ако ми го осигуриш и ако намеря още трима добри играчи в Бьорнстад, ще мога да
спечеля“.
Рихард Тео трябваше да прибегне до няколко лични услуги, което му коства няколко
обещания и няколко мили път с колата. Но скоро Видар Риниус ще бъде освободен,
значително по-рано от очакваното. Няма нарушени закони, нито дори разтеглени правила.
Стана единствено това, че Рихард Тео се бе сприятелил с президента на правилния комитет
и по случая бе назначен нов надзорник, който прецени, че „становището за необходимост от
принудителни грижи трябва да се преразгледа“.
Видар беше само на седемнайсет, когато го арестуваха за побой и притежание на
наркотици, така че бе изпратен в поправителен център. Бюрокрацията може да бъде
заплетена, правят се грешки и казано с ръка на сърцето, не трябва ли становищата да се
обновяват от време на време? Като се има предвид острата липса на места в центровете, в
действителност не би ли било политически безотговорно младежите да се оставят там по-
дълго от необходимото?
В изявлението си новият надзорник обясни, че Видар Риниус е бил обещаващ хокеист,
преди да влезе в поправителния център, и че рехабилитацията и превръщането му в човек с
„просоциален живот“ ще бъде по-успешна, ако „въпросният младеж получи възможността
отново да се захване със смислено занимание в по-открита форма“. В обичайния случай
освобождаването му би протекло на етапи, които минават през други центрове, но това
подлежи на обсъждане, ако младежът има възможност да заживее на „подредено и безопасно
място“. Така че на разположение на Видар изскочи един апартамент в Низината, собственост
на общинската компания за недвижими имоти. Естествено, Рихард Тео нямаше нищо общо,
това би било корупция. И естествено, надзорникът по случая на Видар Риниус не живее в
Бьорнстад, това би изглеждало подозрително. Но тъща му, която наскоро се спомина,
случайно беше оттам. Съпругата на надзорника е наследила малка къща с парцел до езерото
и след няколко месеца в общината ще бъде подадена молба там да се построят няколко малки
къщички, които да се дават под наем. Разбира се, такива молби обикновено биват
отхвърляни, защото не може да се строи толкова близо до водата, но точно този път точно
този надзорник по чиста случайност няма да има проблеми с разрешителното за строеж.
Подпис под един документ в замяна на подпис под друг документ. Бюрокрация срещу
бюрокрация. Елисабет Сакел получава вратар, Теему Риниус получава брат си, Петер
Андершон получава опасни врагове. И накрая Рихард Тео ще се сдобие с всичко, от което се
нуждае. Всички искаме някакво заплащане, различават ни само валутите.

***
Когато Петер си тръгва, Сюне и Сакел изпращат малката Алисиа до дома ѝ.
– Може ли утре да се върна и да тренирам? – пита четири и половина годишното момиче.
Сюне обещава. Лицето на Сакел е все така безизразно. Малко по-рано Сюне се видя
принуден да ѝ каже да не пуши цигари пред детето, а на Сакел като че ѝ беше трудно да
разбере дали това се счита за невъзпитано, или пък момичето просто опитва да откаже
цигарите и не иска да го изкушават.
Щом Алисиа се прибира, Сюне сбръчква чело към Сакел:
– Наистина ли смяташ да вземеш Видар в отбора?
– Не е ли добър вратар? Видях статистиката от последния му сезон. Да няма грешка?
– Видар е може би най-добрият вратар, който този град е виждал. Но той си има и...
проблеми.
– На разположение ли е, или не?
– Да си на разположение, не е същото като да си подходящ – отбелязва Сюне.
Недоумението на Сакел е почти трогателно:
 – Хокеят е хокей. Ако е добър, значи е подходящ. Защо Петер му е толкова ядосан?
Сюне опитва да сдържи смеха си.
– Петер не е... ядосан.
– Изглежда ядосан.
– Видар има проблем с... контролирането на импулсите си. Трудно му е да се... въздържа. А
Петер не обича... мръсотия.
– Мръсотия?
– Видар... ами... откъде да започна? Брат му е...
– Хулиган. Водач на Групата. Чух за това – прекъсва го Сакел.
Сюне се прокашля.
– Да... не... тук не съществува непременно някаква Група... това е малко преувеличение,
измислено от медиите. Но да... ами... веднъж след мач на мъжкия отбор пред залата избухна
бой между привържениците. Теему участваше. Юношеският отбор трябваше да играе веднага
след това, но когато дойде време за мача, „Бьорнстад“ нямаше вратар, защото Видар се
намираше в полицейски автомобил. Беше изтичал навън и се бе хвърлил в мелето направо с
кънките. Един друг път нахлу в залата и подкара мотопеда си по трибуните. Тогава беше...
да... малко пиян. А веднъж чу, че Петер Андершон е говорил лошо за „хулиганите“ по време
на среща на ръководството, така че през нощта Видар тръгна из града и открадна всички
шайби. Имам предвид ВСИЧКИ шайби. От залата, от спортния магазин, от гаражите на
хората... На следващия ден имаше детски турнир и трябваше да помолим хората от публиката
да се приберат у дома и да потърсят шайби по таваните си, за да можем да играем. Друг път
Видар удари един съдия в... ами... деликатните части. По време на мач. Петер го изхвърли от
клуба, така че Видар влезе с взлом в залата и се изходи върху бюрото на Петер.
Сакел кима равнодушно.
– А Петер не обича мръсотия?
Сюне се подсмихва.
– Петер получава нервен срив, ако някой разлее кафе на бюрото му. Така че ще му е трудно
да прости за изпражненията. Няма да те остави да играеш с Видар.
Сакел създава впечатление за абсолютно неразбиране на връзката между двете изречения.
– В Бьорнстад има ли по-добър вратар от него?
– Не.
– Аз тренирам хокеен отбор. И знам само един начин да го правя – всички да се третират
справедливо, а не еднакво. Добрият играч е добър играч.
Сюне кима.
– Божке. Как само ще се карате с Петер.
– Това лошо ли е?
Сюне се усмихва.
– Не. Един печеливш клуб трябва да е пълен с хора, които горят, а огън се пали с търкане...
– Горските пожари също – отбелязва Сакел.
– Разбра сравнението – въздъхва Сюне.
– Това сравнение ли беше? Извинявай. Не ме бива с...
– Хората? Чувствата? – предполага Сюне.
– ...лигавщините. Имам нужда от играчи, които просто... играят.
 – За това ти е нужен Петер. Той ги мотивира, ти ги тренираш.
– Да.
– Той няма да говори с Видар. Но аз мога да говоря с брат му.
– Брат му?
– Да.
– А другите трима? Бени, Бобо и Амат? Петер ще говори ли с тях?
– Не.
– Не?
– Ако искаш да мотивира Бени, Бобо и Амат, тогава не трябва да говори с момчетата.
Трябва да говори с майките и сестрите им.
– Живеете в странен град – констатира Сакел.
– Често ни го казват – признава Сюне.

16
„Бьорнстад срещу останалите“

Н овината, публикувана в интернет страницата на местния вестник, се разпространява

бързо. Може би защото няма кой знае колко други новини, които да се обсъждат. А може
би защото хокеят тук е по-важен, отколкото е на доста други места. Или може би просто
защото в този момент вятърът, почти незабележимо за повечето хора, променя посоката си.
„Бьорнстад Хокей“ спасен от голям спонсор: спортният директор Петер Андершон води
тайни преговори“, гърми вестникът. Два дни по-късно идва следващото разкритие: Според
най-новата информация отличената в националния отбор хокеистка Елисабет Сакел ще
бъде новият треньор на мъжкия отбор. Тя ще бъде първата жена треньор в историята на
„Бьорнстад Хокей“.
Вестникът не пише откъде е получил тази информация, а само това, че източникът е
„надежден и близък до клуба“.

***
Политиците се нуждаят от конфликти, за да печелят изборите, но се нуждаят и от
съюзници. Рихард Тео знае само два начина да накараш някого, който не те харесва, да
застане на твоя страна: общ враг или общ приятел.
В деня, в който Петер Андершон се среща с Елисабет Сакел, една журналистка от местния
вестник звъни на друг политик в общината. Но този, който вдига телефона, е Рихард Тео.
– За съжаление, човекът, когото търсиш, е в отпуск. Просто минавах по коридора и чух, че
се звъни – казва той приятелски.
 – О... получих мейл от асистента му. Искал да му се обадя... ставало дума за някакво
„подшушване относно „Бьорнстад Хокей!“.
Тео притежава невероятно развита способност да се прави на тъп. Това, че асистентът на
въпросния политик има за парола ругатня, последвана от 12345, е просто щастливо
обстоятелство.
– Подшушване за „Бьорнстад Хокей“? Сигурно става дума за новия спонсор и новия
треньор? – предполага Рихард Тео услужливо.
– А? – възкликва репортерката.
Тео се прави, че се колебае:
– Извинявай... мислех, че вече е обявено публично... колко съм глупав... казах повече,
отколкото трябваше! Наистина не е моя работа да говоря за това!
Репортерката прочиства гърло.
– Можеш ли да... довършиш мисълта си?
– Мога да ли разчитам, че няма да споменеш името ми в статията? – пита Рихард Тео.
Репортерката обещава уверено, а Тео казва великодушно: „Просто не искам да крада
вниманието от Петер Андершон, който върши цялата работа!“.
Когато новината се появява на уебстраницата, Тео се отправя към магазина за хранителни
стоки, пита за собственика и бива насочен към склада.
Фрак прави инвентаризация – грамаден, възрастен хокеист, който кара мръсен мотокар, но
носи костюм, както обикновено. Когато беше млад, изпитваше затруднения да привлича
вниманието на момичетата, затова започна да се облича по-официално от всички останали.
Когато те носеха тениски, той слагаше сако, а когато имаше погребение и всички бяха с
костюми, той обличаше фрак. Така получи прякора.
– Казвам се Рихард Тео – казва политикът, въпреки че няма нужда.
– Знам кой си, по дяволите, ходихме на училище заедно – изръмжава Фрак и скача от
мотокара.
Политикът му подава голяма кутия. Собственикът на магазина я взима подозрително.
– Искам да помогна на „Бьорнстад Хокей“ – казва Тео.
– Тукашните хора не искат политик да има власт в клуба – отговаря Фрак.
– Политик... или точно ТОЗИ политик? – пита Тео със самоирония.
Интонацията на Фрак е предпазлива, не недружелюбна:
– Предполагам, знаеш каква слава ти се носи. Какво искаш от мен?
– Искам да си помогнем взаимно. Защото двамата имаме общ приятел, Фрак, и мисля, че
това е по-важно от общите врагове.
Фрак отваря кутията, наднича вътре, опитва да си придаде равнодушен вид, не успява.
– Какво... да правя с това?
– Всички казват, че си най-добрият търговец в Бьорнстад. Продай ги – казва Рихард Тео.
Политикът пъха ръце в джобовете на скъпите си панталони. Носи блестящо бяла риза, сив
елек, червена копринена вратовръзка и лъснати обувки. Никой в Бьорнстад не се облича така,
освен той и Фрак. Собственикът на магазина отново поглежда в кутията. С изключение на
семейството си обича само две неща: своя град и своя хокеен клуб. И когато се обръща и си
тръгва, Рихард Тео вижда с периферното си зрение как Фрак се усмихва.
Кутията е пълна с тениски. На тях пише „Бьорнстад срещу останалите“. Фрак ги
разпродава за по-малко от час.

***
Във всички връзки има губещ. Може би не искаме да го признаем, но един от нас винаги
получава малко по-малко и един от нас винаги отстъпва малко по-лесно.
Мира седи на стълбите пред вилата, вдишва кислород през ноздрите си, но дробовете ѝ
така и не се изпълват. Гората тук може да те задуши, ако копнееш за нещо друго, но как да
крепиш семейството си, ако мислиш само за собственото си дишане? Предлагали са ѝ по-
добри позиции, далеч от Бьорнстад. Предлагали са ѝ шефско място в настоящата ѝ работа, но
това би изисквало по-дълги работни дни, както и да е на разположение през уикендите. Няма
как да стане, през уикендите има уроци по китара и тренировки и хокейни сблъсъци. Трябва
да продава програми за мачовете, да налива кафе и да бъде нечия майка и нечия съпруга.
Колежката ѝ, тази фанатично антимоногамна жена, ѝ казва, естествено, да не търпи „тия
глупости!“. Но какво е бракът, ако не броим влюбването? Водене на преговори. Боже
господи, достатъчно трудно е двама души да изберат кой сериал да гледат, какво остава за
оформянето на цял един съвместен живот? Някой трябва да жертва нещо.
Петер слиза от волвото с букет в ръка. На стълбите до Мира има втора чаша. Бели знамена.
Накрая тя се усмихва, най-вече към цветята.
– Откъде ги купи по това време?
Петер се изчервява.
– Откраднах ги от един двор. В Хед.
Той протяга ръка, докосва кожата ѝ. Върховете на пръстите им се сблъскват предпазливо.

***
Това е само един хокеен клуб. Само игра. Само наужким. Винаги ще има хора, които ще
опитват да обяснят това на Алисиа, а малкото диване, разбира се, няма да чуе и думичка. На
четири години и половина е и утре отново ще почука на вратата на Сюне. Старият мъж ще я
учи да изстрелва шайбите все по-силно и по-силно. Белезите по фасадата ще бъдат като
рисунките на внучетата, които другите стари мъже слагат на вратите на хладилниците си:
малки гравюри във времето, които разказват, че някой, когото обичаме, е израснал тук.
– Как върви в детската градина? – пита Сюне.
– Момчетата са глупави – отговаря четири и половина годишното дете.
– Ами натупай ги – подканва я Сюне.
Четири и половина годишното дете обещава. Човек трябва да спазва обещанията си. Но
когато Сюне я изпраща до тях, добавя:
– Но трябва да си добра приятелка с децата, които си нямат приятели. И трябва да
защитаваш слабите. Дори когато е трудно, дори когато смяташ, че е досадно, дори когато те е
страх. Винаги трябва да си добра приятелка.
– Защо? – пита момичето.
– Защо един ден ще бъдеш най-добрата в отбора. Треньорът ще те направи капитан. И
тогава ще трябва да си спомниш, че от хората, на които е дадено много, се очаква много.
Момичето още не знае какво означава това, но ще запомни всяка дума. Всяка нощ дотогава
ще сънува един и същ звук: Туп. Туп. Туп-туп-туп. Клубът ѝ ще просъществува. Благословена
е така и да не разбере напълно какво се е случило това лято, как клубът едва не изчезна, но
все пак оцеля. И какво костваше това.

***
Ако живееш с един човек достатъчно дълго, откриваш, че в началото на връзката може да
сте имали хиляди конфликти, но сега имате само един. Връщате се към все същата караница
– отново и отново, просто под различни форми.
– Има нова спонсор... – започва Петер.
– Вестникът вече го съобщи в нета, всички говорят за това – кима Мира.
– Знам какво искаш да кажеш – прошепва Петер, застанал прав до стълбището пред дома
им.
– Не. Защото не си ме попитал – отговаря Мира и отпива малка глътка вино.
Той и не пита. Вместо това казва:
– Мога да спася клуба. Обещах на Мая, че ще...
Мира стисва нежно пръстите му, но гласът ѝ е безмилостен.
– Не намесвай дъщеря ни в това. Спасяваш клуба заради себе си. Искаш да докажеш на
всички, които не вярват в теб, че грешат. Отново. Никога няма да успееш да го докажеш
веднъж завинаги.
Зъбите на Петер проскърцват.
– Какво да направя? Да оставя клуба да умре, докато хората наоко...
– Няма значение какво мислят ХОРАТА, по дяволи... – прекъсва го тя, но той също я
прекъсва:
– Във вестника публикуваха некролога ми! Някой заплаши живота ми!
– Някой заплаши НАШИЯ живот, Петер! Мамка му, как така все си избираш кога това
семейство е отбор и кога не?
Сълзите му потичат върху косата ѝ – най-накрая. Той кляка до нея.
– Извинявай. Знам, че нямам право да те моля за повече. Обичам те. Теб и децата... повече
от... повече от всичко, което...
Тя затваря очи.
– Знаем, скъпи.
– Знам какво си жертвала заради хокея ми. Знам.
Мира въздържа отчаянието зад клепачите си. Всяка есен, всяка зима и всяка пролет цялото
семейство живее с хокея. Полита в небесата, когато отборът печели, и пада презглава, когато
губи. Мира не знае дали ще може да събере сили за още един сезон. Въпреки това се изправя
и казва:
– Какво е любовта, скъпи, ако не жертваме нещо?
– Скъпа, аз... – започва Петер, но се смълчава.
Мира носи зелена тениска. На нея пише „Бьорнстад срещу останалите“. Тя прехапва
устни, пречупена заради това, от което се отказва, но горда с това, което избира:
– Фрак мина оттук, продава ги в магазина. Съседите носеха такива, когато се прибраха.
Боже, Петер, те са на по повече от деветдесет и две. Кой деветдесетгодишен човек носи
тениски?
Тя се усмихва. Погледът на Петер блуждае засрамено.
– Не знаех, че Фрак...
Мира докосва бузата му.
– Фрак те обича. О, колко те обича, скъпи. В този град има хора, които те мразят, но ти
нямаш вина за това. Има обаче още повече хора, които те боготворят, за което също не си
виновен. Понякога ми се иска да не беше незаменим в техните очи, да не се налагаше да те
деля с тях, но още когато се омъжих за теб, знаех, че половината ти сърце принадлежи на
хокея.
– Това не е вярно... моля те, скъпа... помоли ме да подам оставка и ще го направя!
Тя не го моли. Спасява го от небходимостта да доказва лъжата си. Така правиш, когато
обичаш. Вместо това казва:
– Аз също съм една от тези, които те боготворят. И съм от твоя отбор независимо от
всичко. Върви да спасиш клуба си.
Отговорът на Петер едва се чува:
– Догодина, скъпа, дай ми само още един сезон... догодина...
Мира му подава чашата, която е наполовина пълна или наполовина празна. Целува мъжа
си по устните, а той прошепва „обичам те“, докато диханията им се прегръщат. Тя отговаря:
– Спечели, скъпи. Ако наистина се захващаш с това... спечели!
После се прибира в къщата им. Праща мейл на колежката: „Не мога да наема
помещението. Не и тази година. Съжалявам“. После си ляга. Тази вечер в леглото спят три
жени. Само три.

***
Журналистката от местния вестник се обажда на Петер късно вечерта и пита направо:
„Можеш ли да потвърдиш слуховете? Има ли нов спонсор? Можеш ли да спасиш клуба?
Назначил ли си жена треньор? „Бьорнстад“ ще играе ли с „Хед“ в първия кръг?“.
Петер отговаря едно и също и на четирите въпроса, после затваря.
„Да.“

17
„Надушва кръв и пламва“

Н а стената в офиса на Рихард Тео, до снимката с щъркела, виси принтирана извадка от

уебстраницата на хокейната федерация. Това е програмата на „Бьорнстад Хокей“ за
есенната серия. Първият мач: срещу „Хед Хокей“.
 Една муха влиза през отворения прозорец на Тео, но той не я убива. Оставя я да бръмчи
наоколо все по-заблудено и по-заблудено. Наскоро прочете книга за тероризма, в която един
историк правеше сравнение с магазин за порцеланови изделия: сама муха не може да събори
дори най-малката чаена чаша вътре, но муха, която бръмчи в ухото на бик достатъчно
продължително, че да принуди бика да се втурне бясно и паникьосано в магазина, може да
опустоши какво ли не.
Рихард Тео няма нужда от опустошение, задоволява се с конфликти. Затова се ослушва
отдавна и навсякъде. Слушаше хората в хранителния магазин, в железарията, в „Кожуха“, в
Низината, във Възвишението: гледаше всички в очите и вместо да изказва мнения, задаваше
въпроси. „Какво трябва да направим ние политиците за теб?“ „Как виждаш Бьорнстад след
десет години?“ „Колко данъци плати миналата година? Получаваш ли нещо срещу тези
пари?“ По този начин научи, че хората тук се тревожат за три неща: работните места,
здравеопазването и хокея.
И така, Рихард Тео седна пред компютъра и започна да пише. Местният вестник цяло лято
публикува статии за слуховете, че болницата в Хед ще бъде закрита, а Тео коментираше
всички публикации анонимно от половин дузина фалшиви профили. Никога не всяваше
омраза, никога не привличаше вниманието, просто пъхаше цепеници във вече разгарящия се
огън. Когато притеснена бременна жена попита какво ще стане с родилното отделение, една
от фалшивите самоличности на Тео се поинтересува: „Чула ли си нещо?“. Жената отговори:
„Имам позната, която работи там. Тя казва, че щели да затворят отделението!!!“. Фалшивата
самоличност на Тео каза: „Да се надяваме, че правителството няма да вдигне акциза върху
горивата, тогава няма да можем да си позволим да раждаме дори в колата“. А когато един
безработен мъж, наскоро съкратен от фабриката в Бьорнстад, отвърна „точно!! все ние по
селата трябва да страдаме!“, друга от самоличностите на Тео написа: „Защо парите изобщо
трябва да отиват за болница в Хед, вместо да се открият здравни центрове в Бьорнстад?“.
Към мъжа и жената се присъединиха още гневни гласове, тонът скоро стана по-
разгорещен, а Тео просто побутна недоволството в правилната посока, като написа: „Значи
жените тук трябва да раждат по колите, но за „Хед Хокей“ явно винаги има общински
пари??“.
Болниците и хокеят разполагат с отделни бюджети и решенията за двете се взимат от
различни политици, но ако зададеш достатъчно сложен въпрос, винаги ще се намерят
поддръжници на най-простия отговор. Така че ден след ден, в различни коментарни секции,
Рихард Тео правеше това, в което го бива най-много: създаваше конфликти,
противопоставяше едни неща на други. Селски райони срещу големи градове.
Здравеопазване срещу хокей. Хед срещу нас.
Ние срещу вас.
И сега все повече хора, на всякаква възраст и от всички части на града, обличат зелени
тениски с надпис „Бьорнстад срещу останалите“.
Политиката никога не е хронологична, големите промени не идват от нищото, винаги има
серия от дребни причини. Понякога политиката е да намериш треньор за хокеен клуб,
понякога е просто да вдигаш телефона, когато други политици са на почивка. Втория път
Рихард Тео разговаря със същата журналистка, която се обади по-рано. Сега тя опитва да
запълни новинарски страници на вестника, както винаги постни през лятото, с въпроси като
„Как празнуваха Мидсомар местните звезди?“, а Рихард Тео е „хем политик, хем нещо като
знаменитост“, пък и звучеше толкова дружелюбно, когато говориха за последно. Рихард Тео,
разбира се, не пропуска шанса:
– Всъщност бях в Хед и гледах празненството там, нали се сещаш, онова, което общината
винаги финансира? Но определено бих предпочел да празнувам в Бьорнстад!
– Искаш да кажеш, че общината трябва да организира празненство по случай Мидсомар в
Бьорнстад? – пита журналистката.
– Смятам, че във времена като тези данъкоплатците в Бьорнстад може би се притесняват,
че всички общински ресурси като че ли се вливат в Хед – казва Тео приятелски.
– Какво... имаш предвид?
– Предполагам, че е достатъчно да прочетеш коментарите в сайта на собствения си
вестник? – подсказва ѝ Тео.
Журналистката затваря слушалката и бързо отваря коментарите под статиите за болницата.
Към този момент Рихард Тео е изтрил всичките си мнения, но много други хора вече са
повторили мислите му: „Значи Бьорнстад трябва да си търси собствен спонсор, но
ОБЩИНАТА финансира Хед!? Защо има пари за „Хед Хокей“, а няма за БОЛНИЦА?“.
Журналистката отново звъни на Тео, а той казва скромно, че не е участвал в преговорите за
болницата, но предполага, че журналистката може да зададе въпроса на лидера на водещата
партия в общината. И тя прави точно това. Политикът, който е на почивка в Испания, вдига
мобилния си телефон. Журналистката веднага го пита: „Защо пренасочвате всички общински
пари от „Бьорнстад Хокей“ право към „Хед Хокей“? „Хед Хокей“ не могат ли да си намерят
спонсори, така че общината вместо това да инвестира в болницата?“. Политикът може би е в
твърде лежерно настроение, може би дори е изпил чаша вино или пък цяла кутия, затова
отговаря: „Ама, миличка, това не са едни и същи пари, нали разбираш? Говорим за съвсем
различни бюджети! Що се отнася до хокея на лед, приоритет на общината е да влагаме
парите там, където ще са най-полезни, а в момента това е „Хед Хокей“, не „Бьорнстад
Хокей“. Журналистката го цитира в уебстраницата на вестника, но без думата „хокей“, така
че заглавието гласи просто: „Приоритетът ни е Хед, не Бьорнстад“. Полето за коментари
отговаря: „Аха! Както обикновено, Хед обират всичко!! Ние в Бьорнстад не плащаме ли
данъци!?“. И после: „Както някой написа по-рано: защо има пари за „Хед Хокей“, но не и за
медицински центрове в Бьорнстад???“. И още: „Кое изобщо е по-важно за политиците?
Хокеят или здравеопазването?“.
Журналистката звъни отново на политика в Испания и пита: „Кое е по-важно според ТЕБ?
Хокеят или болницата?“. Политикът пробва да се измъкне, кашляйки, с „двете неща не могат
да се противопоставят така...“, но журналистката настоява, така че той отсича: „Много добре
знаеш, по дяволите, че за мен болницата е по-важна от хокея!“. Журналистката го цитира, но
с малка добавка: „... каза той, след като успяхме да се свържем с него в лятната му вила в
Испания“. В статията се споменава, сякаш между другото, че политикът с вилата живее в
Хед, не в Бьорнстад.
По-късно журналистката отново се обажда на Рихард Тео и го моли за ново интервю, а той
я пита приятелски дали не може това да стане в общината. Все пак той работи цяло лято.
– Да бъдеш политик тук, не е работа, а привилегия – казва той.
В следващата статия в местния вестник има снимка на Рихард Тео, сам в пустата столова
на общината, работещ усърдно. На въпроса „хокей или здравеопазване“ той отговаря:
– Смятам, че данъкоплатците заслужават да живеят в общност, където не се налага да
избират между здравеопазване и здравословни дейности като спорта.

***
Скоро на уебстраницата на вестника ще бъде публикувана нова статия. Никой не знае как
точно журналистка, просто наета временно за лятото, е успяла да изрови такава новина, но
изведнъж се появяват документи, които доказват, че водещите фигури в общината цяла
пролет са водили тайна дискусия за болницата в Хед. В документите се твърди, че работните
места в едно от отделенията могат да бъде запазени, ако друго отделение, за което отиват
повече ресурси, бъде затворено веднага. По някакъв начин вестникът е узнал от „сигурен
източник“, че в отделението, което „управляващият партиен елит“ предпочита да спаси,
работят повече хора от Хед, докато болшинството служители в отделението, предложено за
закриване, са от Бьорнстад.
Много по-късно се оказва, че твърдението не е вярно, но това няма значение, защото
заглавията това лято гласят „Безработицата в Бьорнстад се увеличава“.
Полето за коментари в сайта на вестника прави така, както винаги правят полетата за
коментари: надушва кръв и пламва.

***
По някое време това лято една жена политик пристига в сервиза на Глигана, за да вземе
колата си – същата, през чието предно стъкло не се виждаше много добре, защото в капака се
бе забила брадва. Бобо я е пребоядисал, но когато жената вади портфейла си, момчето
поклаща глава и казва: „Някой вече дойде да плати“. Момчето не казва кой, но жената
разбира. Прибира се, все още изплашена до смърт при самата мисъл, че може да види мъже с
черни якета, но пред вратата на къщата ѝ не я чакат заплахи. Само поразително красив букет
цветя. На картичката пише: „Не се бой, все още имаш приятели, няма да позволим на
тъмните сили да спечелят! /Рихард Тео“.
Жената му се обажда и му благодари. Рихард Тео реагира скромно, не моли за някакви
услуги в замяна, с което печели уважението ѝ. Тео се усмихва, когато затваря слушалката.
Често пъти има план, но невинаги. Понякога е като добрите хокеисти: просто умее да
реагира бързо. Онзи следобед, точно преди Мидсомар, след като управляващите политици се
срещнаха с Петер, за да говорят за „Бьорнстад Хокей“, в коридора стоеше една неуверена
жена, която не смееше да излезе навън. Рихард Тео мина покрай нея на път за кафе машината
и я попита:
– Изглеждаш притеснена, какво има?
Жената политик представляваше партия, която, естествено, се бе разграничила „остро“ от
Рихард Тео, но няколко загрижени думи могат да постигнат много. Тя призна:
– Ох, не знам. Всички разправят, че „Бьорнстад Хокей“ ще фалира, а аз дори не се
интересувам от спорт! Какво да кажа, ако някой ме попита за мнението ми?
Тео сложи ръка на рамото ѝ и каза:
– Е, не е нещо чак толкова сериозно. В общината все още има друг хокеен клуб. Просто
кажи, че всички трябва да подкрепят „Хед Хокей“!
Така че жената излезе от общината и докато един привърженик на Хед я снимаше, тя каза
точно това. И се сдоби с брадва в капака на колата. На следващия ден колегите ѝ съпартийци
не проявиха симпатия, а просто изръмжаха обвинително: „Как може да си толкова глупава и
да изтърсиш, че всички трябва да викат за Хед? В ТАЗИ община?“. Какво можеше да им
отговори? Че Рихард Тео ѝ го е казал? Замълча си, колегите ѝ се накараха, а тя се разплака,
когато никой не я гледаше.
Същата вечер Рихард Тео отиде в офиса ѝ, изслуша я и я утеши, дори я помоли за прошка.
Тя имаше нови врагове, така че се нуждаеше от приятел. Тео предложи да закара колата ѝ в
сервиза, обеща да плати всички разноски, каза ѝ да не се тревожи. Откара я до дома ѝ и каза,
че ако се почувства заплашена по какъвто и да е начин, може да му се обади по всяко време
на денонощието. „Няма защо да се страхуваш, имаш добри приятели“, напомни ѝ той. А
после обеща: „Ще се погрижа клубът да накаже хулиганите, които са направили това. Ще се
погрижа трибуната за правостоящи да бъде съборена!“.
Никой от съпартийците на жената не я попита как се чувства, никой не ѝ подаде ръка, така
че тя хвана тази, която ѝ бе предложена. От човек, който умее да реагира бързо.

***
Разбира се, политикът с лятната вила осъзнава грешките си, когато прочита вестника.
Прекъсва разтревожен ваканцията си и се прибира. На летището го посреща Рихард Тео.
– Какво правиш тук? – пита политикът с вилата.
– Искам да ти помогна – казва Тео.
Политикът с вилата се засмива подигравателно.
– Така ли? Никога не сме били... на една и съща страна, така да се каже.
Но въпреки това е заинтригуван, а статиите за болницата са го направили уязвим. Така че
Тео го кани на кафе, обяснява приятелски, че „и двамата искаме най-доброто за общината“ и
„никой не печели от тревога и раздори“. Обсъждат накратко статиите за болницата, Тео
изказва съжаление колко „злощастно представено“ е всичко. Политикът с лятната вила
отделя известно време да ругае по „проклетите журналисти“, при което Тео внезапно
възкликва:
– Чу ли за новия спонсор на „Бьорнстад Хокей“?
Политикът с вилата кимва и изръмжава:
– Да! Всички само за това говорят, но изглежда, никой не знае кой всъщност Е
мистериозният „спонсор“.
Тео се навежда напред и разкрива:
– Една компания, която купува фабриката в Бьорнстад. Свързаха се с мен. Можеш да дадеш
пресконференция, когато сделката стане официална. Ще се открият много нови работни
места в общината.
Политикът с лятната вила заеква:
– Откъде знаеш... дори не съм чул нещо за...
Тео обяснява без заобикалки, че за новината са му подшушнали бивши колеги от Лондон.
Разказва също какво новите собственици се надяват да получат от общината: „Естествено,
нуждаят се от известна политическа... благосклонност. Вложения в... инфраструктурата“.
Политикът с вилата разбира какво означава това: субсидирани площи, намалени наеми,
официално или не толкова официално подпомагане за реконструкцията на фабриката. Но
разбира също така стойността на това да бъдеш политикът, който може да обещае нови
работни места по време на пресконференция.
– Защо ми разказваш това? – пита той подозрително.
– Защото не искам да ти бъда враг – казва Тео меко.
Политикът с лятната вила се засмива високо:
– Ти си проклет търговец на коне, Рихард. Какво искаш?
Рихард Тео отговаря спокойно:
– Място на масата за преговори в бъдеще. Достатъчно е да споменеш мен и партията ми на
пресконференцията, да открехнеш вратата за съвместна работа с нас. Останалите партии ще
те последват.
– Искаш да те направя политически представителен?
– Давам ти шанс да бъдеш политикът, разрешил проблема с безработицата в Бьорнстад.
Политикът с вилата се прави на труден, но вече е изкушен. Затова поставя едно-
единствено условие на Тео:
– Всички нови позиции във фабриката трябва да отидат за хора от Бьорнстад! В никакъв
случай не бива да изглежда, че партията ми облагодетелства Хед още повече!
Рихард Тео дава честната си дума. Тя не струва много. Той няма нищо против политика с
лятната вила, в действителност двамата доста си приличат, тъкмо това е проблемът.
Политикът с вилата познава всички хора с пари тук, но се слави също така като голям
любител на спорта, който винаги подкрепя хокейните клубове, а това е твърде опасна
комбинация. Рихард Тео има нужда от по-лесен за побеждаване противник. Така че след
като политикът с вилата потегля, Тео веднага се обажда на приятеля си в Лондон.
– Готово. Новите собственици ще получат всичко, от което имат нужда. Изникна само една
дреболия...
Естествено, новите собственици проявяват разбиране, когато Тео им обяснява, че с оглед
на разгорещените дебати около закриването на болницата „местните политици биха
оценили“, ако голяма част от работните места във фабриката бъдат заети от жители на Хед.
Така че никой да не си мисли, че само Бьорнстад е облагодетелстван.

***
Една вечер в края на лятото Рихард Тео почуква на една врата. Жената политик отваря
изненадано. Кани Тео вътре, но той се усмихва извинително, не иска да я „безпокои“. Вижда
мъжа и децата ѝ вътре в къщата.
– Собствениците на фабриката скоро ще обявят сделката публично. Ще кажат, че ще
открият нови работни места и ще спонсорират „Бьорнстад Хокей“. Ще дадат
пресконференция заедно с политиците, направили споразумението възможно – казва Тео.
Жената не владее играта достатъчно добре, за да разбере по какъв начин я засяга това, така
че казва:
– Поздравления. Това ще бъде като перо на шапката ти по време на следващите избори.
 Тео се усмихва скромно:
– О, аз няма да присъствам. Но твоята партия ще бъде там, естествено, все пак сте най-
голямата сила в общината.
– Не съм достатъчно високо в йерархията, за да присъствам на пресконференцията.
Особено след... знаеш, брадвата в капака – казва жената.
Тео се радва, че гласът ѝ звучи не просто изплашено, ами и ядосано.
– Ами ако мога да уредя да бъдеш там, до лидера на партията?
– Не можеш... можеш ли?
Тя замълчава, но Тео не казва нищо, така че жената пита:
– Какво искаш от мен?
– Искам да ти бъде приятел – отговаря той.
– Какво трябва да кажа на пресконференцията? – пита тя прекалено нетърпеливо.
– Истината: че не само Бьорнстад се нуждае от работа, ами и Хед. Отговорните политици
мислят за цялата община.
Жената поклаща глава, клепачите ѝ пърхат.
– Не мога... добре разбираш, че не мога...
Ръката на Тео докосва нейната, вдъхва ѝ спокойствие и увереност.
– Боиш се. Недей. Никой няма да ти навреди.
Тя вижда в погледа му, че говори сериозно.
– Значи искаш да настоявам част от позициите във фабриката да бъдат заети от хора от
Хед? – казва тя, дишайки тежко.
– Половината – кима той.
– Осъзнаваш ли колко ще ме намразят в Бьорнстад?
Рихард Тео свива рамене прагматично.
– Да, но в Хед ще те обикнат. А Хед има повече жители. Ако на едното място вече те
мразят, погрижи се на другото да те заобичат още повече. Избори не се печелят с възможно
най-малко врагове, а с колкото се може повече приятели.
– Това законно ли е изобщо? Можеш ли въобще... какво ще стане, ако партията ми ме
изхвърли?
– Не ме разбра. Ти не просто ще имаш място в партията. Ти ще станеш неин лидер.
Рихард Тео говори сериозно.

18
„Вещица“

Л ятото тук може да зашемети всекиго. Както уханието на рози се усеща по-силно в тъмни
стаи, така и слънчевата светлина пробужда по-силни емоции на места като Бьорнстад,
които са свикнали с мрака. Зеленината внезапно се разпенва около нас, навън е светло почти
през цялото денонощие, топли ветрове се гонят между къщите като теленца, пуснати на
свобода. Но се научаваме никога да не разчитаме на жегата, тя е мимолетна и измамна,
винаги ни предава. В тази част на страната дърветата се разсъбличат ненадейно, листата им
падат на купчини като нощници, дните скоро се свиват, а хоризонтът се приближава. По-
скоро, отколкото сме очаквали, зимата пристига с белотата си и изтрива цветовете на
останалите сезони. Щом дръпнем щорите, светът отново се превръща в празен лист, в
измръзнал, гладък чаршаф. Извадили сме лодките от езерото и сме оставили частица от себе
си на дъното им. Хората, които бяхме през юли, хората на лятото, ще почиват върху дървени
легла дълбоко под снега толкова дълго, че напролет почти ще сме ги забравили.
Септември се задава. Това време принадлежи на хората, които обичат хокей. Нашата година
започва сега.

***
Фатима и Ан-Катрин доработват смените си в болницата. Всички лекари, които минават
покрай тях, искат да говорят единствено за хокей. Разкритието на местния вестник, че има
„мистериозен нов спонсор“, който ще спаси „Бьорнстад Хокей“, е най-обсъжданата тема
както в Бьорнстад, така и в Хед. „Какъв СЕЗОН ни очаква само!“, възкликва една
медицинска сестра в стаята за почивка и веднага се скарва с друга сестра, която подкрепя
другия отбор. „Този спонсор трябваше да отиде в Хед! Общината не е достатъчно голяма за
два хокейни отбора!“, казва едната. „Аха! Ами да закрият „Хед“ тогава, и без това не можете
да оцелеете без парите на данъкоплатците!“, виква другата.
Първоначално просто се дърлят приятелски, но Фатима и Ан-Катрин са следили хокея в
тези градове достатъчно дълго, за да знаят, че скоро ще възникнат истински конфликти не
само в болницата, ами навсякъде. Най-добрите и най-лошите чувства, които хората изпитват
едни към други, ще ескалират, когато „Бьорнстад“ и „Хед“ излязат на пързалката. Тук
спортът е много повече от просто спорт. Особено този сезон.
Когато Фатима и Ан-Катрин излизат от болницата в края на смяната, на паркинга ги чака
мъж с горнище на анцуг.
– Петер? Какво правиш тук? – пита Ан-Катрин от разстояние, щом забелязва изненадано
спортния директор на „Бьорнстад Хокей“.
– Трябва да ви помоля за нещо – казва Петер.
– За какво? – чуди се Ан-Катрин.
– За вашите синове.
Фатима и Ан-Катрин започват да се смеят, докато не осъзнават, че той не се шегува.
– Добре ли си, Петер? – пита Фатима притеснено.
Той кима сериозно.
– Имаме нов треньор, както може би сте чули. И тя иска да изгради клуба... около вашите
момчета.
Ан-Катрин се вслушва внимателно в интонацията му. Пита:
– И ти не смяташ, че това е добра идея?
Устните на Петер се повдигат в краищата, но погледът му се снижава.
– Винаги съм опитвал да изградя хокеен клуб, който е... нещо повече от просто хокеен
клуб. Исках той да възпитава не само хокеисти, но и мъже. Не исках победите да са най-
важното. Но... сега имаме нов спонсор. И ако този сезон не спечелим... ако не победим „Хед“
и не се изкачим в по-горна дивизия... тогава не знам дали ще ни има догодина.
 – Кажи каквото искаш да кажеш – настоява Ан-Катрин нетърпеливо.
Гръдният кош на Петер се свива и разширява.
– Боя се, че клубът може би ще изисква от вашите синове повече, отколкото те ще получат
в замяна.
– Как така? – пита Фатима.
Петер се обръща към нея:
– Преди известно време Амат ме спря на пътя. Питаше ме дали ще играе в юношеския
отбор, а аз... аз се държах като задник...
– Всички са задници, ти не си по-лош – усмихва се Фатима, но Петер я прекъсва.
– Той ме питаше за юношеския отбор, Фатима, но божичко... не искаме Амат при
юношите. Искаме го в основния отбор!
Фатима преглъща.
– С всички... мъже?
Петер не скрива истината от нея:
– Изискванията към него ще бъдат нечувани. И всички по-възрастни играчи ще играят
особено грубо срещу него. Това е пречупило мнозина преди Амат. Да си най-млад в отбора...
сред мъже... няма да му е лесно.
Погледът на Фатима е непримирим.
– Никой не е обещавал на сина ми, че ще бъде лесно.
Дланта на Петер се плъзва засрамено по наболата му брада.
– Трябваше да кажа на Амат, че дъщеря ми и аз все още му дължим огромна благодарност
за това, че се застъпи за нея и каза истината...
Фатима тръсва глава.
– Амат може да приеме твоята благодарност, но Мая не дължи нищо на никого. Ние трябва
да я молим за извинение, целият град. Що се отнася до сина ми, той просто иска да играе
хокей. Така че ще играе, ако има къде.
Петер кима признателно. После се обръща към Ан-Катрин.
– Няма да те лъжа...
– Не би посмял – усмихва се Ан-Катрин.
Тя е омъжена за Глигана, приятел на Петер от детинство. Видяла е израстването на Петер
почти толкова отблизо, колкото това на мъжа си. Така че Петер е откровен:
– Този сезон имаме нужда от Бобо. Липсват ни защитници. Но често казано: той не е
достатъчно добър за игра на по-високо ниво... така че, ако спечелим, ако Бобо ни помогне да
се изкачим в горната дивизия... няма шанс да влезе в отбора догодина. Този сезон ще бъде
последният му. Искам от него кръв, пот и сълзи. Той трябва да постави хокея над всичко
останало, над училището, момичетата и... всичко. Но в замяна мога да му предложа една-
единствена година.
Ан-Катрин диша през носа. Тялото я боли. Петер ще си помисли, че тя изглежда слаба и
изтощена просто защото е работила здраво и до късно. Той като почти всички останали не
знае нищо за болестта ѝ. Така трябва да бъде, тя не иска състраданието им. Иска обаче да
види сина си да играе хокей един последен път. Затова се усмихва:
– Година? Това е цяла вечност.
Мъжът ѝ, Глигана, спря с хокея, защото получи твърде много мозъчни сътресения.
Лекарите го принудиха да се откаже. Седмици наред той мълчеше и се самосъжаляваше,
сякаш са го погребали. Първите няколко месеца дори не можеше да събере сили да отиде до
спортната зала, защото чувстваше, че е предал отбора си. Че ги е предал! Защото не е
безсмъртен. Бобо е наследил широките рамене и суровата сила на баща си, но също така и
нуждата да бъде част от групата. И двамата мразят да бъдат сами. Имат нужда от компания, в
която се чувстват обичани и приети, така че, когато остана без съблекалня, в която да ходи,
Глигана се почувства, сякаш са му отрязали крайник. Какво ли не би дал за още една година?
За един-единствен мач? Една последна секунда, през която да усеща целия живот с корема
си, публиката да крещи и всичко да е заложено на карта?
Ан-Катрин едва ще стои на краката си, когато се прибере тази вечер. Глигана, този голям,
глупав, сладък мъж, ще я отнесе в къщата. Тя ще е твърде изморена, за да танцува, така че той
ще я завърти бавно и нежно в прегръдките си. Ан-Катрин ще заспи с устните му, допрени до
шията ѝ, и с влюбените му ръце под блузата ѝ. В друга стая Бобо ще чете „Хари Потър“ на
братята и сестрите си. Рано сутринта Ан-Катрин отново има час при лекаря.
Една година? Какво ли не бихме дали за още една година? Това е цяла вечност.

***
На бара в „Кожуха“ седят петима старчета. Отново имат за какво да се карат.
– Ама някаква вещица? За треньор? Какво ще излезе от това? – пита един.
– Отиват твърде далеч, смятам аз, с това равенство – казва друг.
– О, затваряйте си устите. Тази вещица вероятно е забравила повече неща за хокея,
отколкото вие някога сте знаели, дъртофелници такива – протестира трети.
– Ти ли го казваш? Не знаеш разликата между айсинг и айскрийм7, миналия сезон ти бях
като куче водач, постоянно трябваше да ти казвам къде е шайбата! – размахва юмрук
четвърти.
– Вече и кучетата водачи ли проговориха? Не ти ли стига, дето лъжеш, че си гледал
световното през 1987-а на живо в Швейцария? – казва пети.
– Така беше, ГЛЕДАХ го! – настоява четвъртият.
– Нима? Поздравления – особено като се има предвид, че онова световно се игра в
Австрия! – отбелязва петият.
И петимата се смеят високо. После първият или може би вторият казва:
– И все пак вещица за треньор? Какво ще излезе от това?
– Освен това разправят, че спи с женоря, трябват ли ни такива в града? – чуди се вторият
или може би първият.
Четвъртият или петият възразява:
– То вече ще да има такива и тука. Навсякъде са.
Първият изсумтява.
– Няма лошо, само да са дискретни. Не е нужно с всичко да се парадира, нали? В днешно
време всичко обръщат на политика!
Третият се обляга на бара и е трудно да се прецени дали пукането идва от тялото му, или
от дървения плот. Моли Рамона за още една бира и докато тя му налива, той казва:
– Да знаете, че ако тая новата треньорка спечели срещу „Хед Хокей“ в първия кръг, нямам
нищо против да си легне и с МОЯТА жена, ако иска.
Отново се смеят всичките: както един на друг, така и заедно.
Рамона им поднася купичка с ядки. Орехи за костеливите орехи.

***
Петер звъни на вратата на семейство Ович. Отваря майката на Бени.
– Петер! Влизай да хапнеш! – заповядва тя незабавно, все едно е закъснял, въпреки че той
дори не помни кога за последно е разговарял с нея.
Бени не си е у дома, което радва Петер. Не е дошъл да говори с него. И трите сестри са в
кухнята: Адри, Катя, Габи. Майка им ги тупва една след друга по главите, задето още не са
сложили чиния за госта.
– Няма да се застоявам, вече съм ял – пробва Петер, но Адри го хваща за ръката:
– Шшш! Ако откажеш на майка ми да те нахрани, значи си по-смел мъж, отколкото си
мислех!
Петер се усмихва: първо шеговито, а после изплашено. В този дом се шегуват с много
неща, но не и с вечерята. Така че Петер яде – три порции повече, отколкото може, плюс кафе
и четири вида десерт, а останалото отнася у дома в пластмасови кутии и алуминиево фолио.
Адри го изпраща доволно до вратата.
– Сам си си виновен, че дойде по време на вечеря.
Петер се държи за стомаха.
– Исках само да поговорим за Бенямин.
– Разбрахме, затова оставихме мама да ти приказва за всичко друго – ухилва се Адри още
по-широко.
После обаче вижда сериозния поглед на Петер и се овладява.
– Имаме нов треньор. Елисабет Сакел.
– Чух за това. Всички знаят. Дори го пишеше във вестника.
Петер ѝ подава смачкан лист хартия. Адри прочита имената, вижда това на брат си, но
като че ли не осъзнава значение на буквата (К), изписана до него. Петер ѝ помага.
– Тя иска да направи Бени капитан на отбора.
– На мъжкия отбор? При големите? Бени е...
– Знам. Но тази Елисабет Сакел изглежда не... как да се изразя? Не прави нещата като
другите... – казва Петер обезсърчено.
Адри се усмихва.
– Толкова по-добре. Но МОЯТ брат да бъде капитан на отбора? Тя знае ли в какво се
забърква?
– Казва, че не иска отбор, а шайка разбойници. Сещаш ли се за някого по-подходящ от брат
ти?
Адри накланя глава настрани.
– Какво искаш от мен?
– Трябва да ми помогнеш да го усмиря.
– Никой не може да го усмири.
Петер се почесва нервно по врата.
 – Никога не ме е бивало с хората, Адри. Но тази Елисабет Сакел, тя е...
– Още по-зле? – предполага Адри.
– Да! Откъде знаеш?
– Сюне ми се обади. Каза, че ще се появиш.
– И ме остави да понеса цялата вечеря за нищо? – възкликва Петер.
– Да не би на яденето на майка ми да му има нещо? – изръмжава Адри толкова рязко, че
Петер отстъпва назад, вдигнал ръце във въздуха, все едно участва в уестърн и някой го е
заплашил с пистолет.
– Моля те, Адри, просто ми помогни. Имаме нужда от Бени, за да спечелим.
Адри поглежда листа в ръката си.
– Но имате нужда от Бени като лидер. Разбойник, но не и ненормалник.
– Имаме нужда от Бени, който не се държи толкова много като... обичайния Бени.
– Ще направя каквото мога – обещава Адри.
Петер кимва благодарно.
– И имаме нужда от теб като треньор на момичешкия отбор, ако все още имаш възможност.
Не можем да ти плащаме заплата и знам, че работата е неблагодарна, но...
– Не е неблагодарна – казва Адри.
Петер вижда пламъка в нея. Това са неща, които можеш да забележиш само ако си хокеен
човек. Разделят се с твърдо ръкостискане, спортният директор и сестрата, таткото и
треньорът на момичешкия отбор. Но преди Петер да си е тръгнал, Адри казва:
– Кой ти дава парите? Тези „мистериозни спонсори“, за които пише вестникът, какво
искат?
– Кой е казал, че искат нещо?
– Който има пари, има и изисквания, Петер. Особено когато говорим за пари и хокей.
– Не мога да ти кажа, преди всичко да е станало официално, нали разбираш? – моли
Петер.
Отговорът на Адри не е заплашителен, а по-скоро съчувствен:
– Само не забравяй кои хора застанаха зад клуба, когато положението беше най-тежко.
Не е нужно Адри да казва Групата. Петер знае кои „застанаха зад клуба“.
– Ще направя каквото мога – обещава той.
Но и двамата знаят, че в този град това никога не е достатъчно.

19
„Същата синя тениска“

В се още е топло, когато първият срок в училището започва. Слънцето грее, облаците се
носят високо и леко, а температурата разказва лъжи за къси ръкави и градински мебели,
но ако човек е живял тук цял живот, вече долавя зимата. Студът скоро ще вледени езерата, ще
завалят снежинки, големи и тежки като ръкавици за фурна, а мракът ще се спусне така,
сякаш градът е бил нападнат в гръб от ядосан великан, който е натъпкал всички къщи в черен
чувал, за да ги нареди около макета на железопътна линия в мазето си.
В Бьорнстад краят на годината като че идва още през август. Може би затова на хората им е
толкова лесно да обикнат спорт, който започва през септември. Някой е окачил зелени
знамена по дърветата около сградата на училището. На мнозина това им се струва като
невинна постъпка, но за някои е провокация.
Не това е началото. Но от тук насетне всичко започва да се влошава.

***
Ана и Мая спират на сто метра от входа, дишат дълбоко и се държат за ръце. Цяло лято
бяха свободни, но училището е друг вид остров, не такъв, където да се скриеш с най-добрата
си приятелка, а място, на което се озоваваш неволно след ужасно корабокрушение. Всички
ученици са захвърлени тук от морето, никой не е избрал компанията на останалите, всички
опитват просто да оцелеят до края на срока, когато ще могат да се махнат.
– Сигурна ли си, че не искаш да взема пушката? – пита Ана.
Мая избухва в смях.
– Определено.
– Няма да стрелям по никого, поне не много – обещава Ана.
– Ако някой се държи като глупак, можеш да сипеш разхлабително в машината за мляко –
обещава Мая.
– И да открадна всички крушки в клозета и да залепя прозрачно фолио върху тоалетните
чинии – кима Ана.
– Ти си болна – смее се Мая.
– Не оставяй свинете да те видят да плачеш – прошепва Ана.
– Никога – отговаря Мая.
Влизат рамо до рамо в училището. Погледите прорязват кожата им, мълчанието бучи в
слепоочията, но те вървят изправени. Двете срещу света. Разстоянието до шкафчето на Мая е
по-малко от петдесет метра, но нищо друго в живота им няма да ги изплаши толкова много,
колкото пътят дотам. Двете млади жени вървят по училищен коридор, пълен с шепот, без да
сведат поглед нито веднъж. След този ден човек не би могъл да им покаже нещо, което вече
да не са виждали.

***
Вилиам Лют крачи по коридора, заобиколен от четирима съотборници. Може би не е
тръгнал да си търси врагове, може би свива зад ъгъла и се блъска в Бобо съвсем случайно. Но
сбиването е незабавно и почти инстинктивно в непохватността си. В тесния коридор
младите мъже размахват ръце, все едно са налетели право на рояк пчели. Пролетта, след като
Амат взе думата по време на събранието в спортната зала и свидетелства, че Кевин е
изнасилил Мая, няколко от тези момчета отидоха в Низината през нощта, за да го накажат.
Бобо беше с тях, но в последния момент мина от страната на Амат. Ако не бе отнесъл
неимоверно количество удари заради новия си приятел, те може би щяха да убият Амат. Този
сблъсък още не е приключил.
Сега някой бута Бобо и той пада назад, всички крещят, но Лют и другарите му замлъкват
внезапно. Бобо лежи на пода, а на два метра зад него е застанал Бени. Не казва нищо, просто
стои там с полуотворени очи и рошава коса, все едно са се сбили до пейката, под която е
прекарал нощта. Ръцете му са в джобовете, погледът му е арогантен – така уверен в
ефективността си, че дори не е заплашителен.
– Да започваме ли, Лют, или искаш първо да доведеш още приятелчета? – пита Бени с
такава интонация, сякаш просто се интересува дали Вилиам Лют иска средно или голямо
безалкохолно към хамбургера си.
Приятелите на Лют се обръщат към него за напътствия. Лют поглежда Бени в очите, но не
задълго. Успява да промърмори някаква обида, но тя не звучи много убедително:
– Все тая, ще ви бием на леда. Успех със скапаната лесбийка треньор! Подхожда ви! Така и
така винаги сте играли като путки!
Бени е застанал на пръсти, Лют на пети8. По коридора се задават забързано няколко
учители, а Лют вдига ръце прекалено охотно и се преструва, че се е отказал заради тях. Но
Бени остава на място, без да сведе поглед. Всички свидетели на случката знаят как ще се
отрази това на йерархията в училище.
Един от учениците, които наблюдават особено внимателно, е Лео Андершон.

***
Мая и Ана стоят до шкафчето на Мая, когато чуват шумотевицата. Училищните сгради
сякаш умишлено са проектирани с такава акустика, че звуците да достигат до теб независимо
къде се намираш, така че учениците да не могат да избягат едни от други. Мая вижда как
учителите се втурват към стълкновението. В края на коридора няколко момчета от най-
горния випуск размахват диво юмруци. Въпросът е глупав, Мая го осъзнава още щом думите
напускат устата ѝ, но тя все пак пита на глас:
– Сега пък за какво се бият?
Едно момиче на нейните години, застанало на няколко метра от нея, се обръща и отговаря
с пропит от презрение глас:
– Не се прави на тъпа, фалшива курв...
Една от приятелките ѝ я спира, преди да е произнесла последния звук. Сякаш има някакво
значение. Мая я зяпва, секунда по-дълго от необходимото. Момичето се ококорва, забива
нокти дълбоко в дланите си и се развиква:
– Като че не ЗНАЕШ защо се бият! Доставя ти удоволствие, нали? Всички караници в тоя
шибан град да са заради ТЕБ! Мая Андершон, малката принцеса на Бьорнстад!
Произнася името на Мая така, сякаш плюе на гроба ѝ. Приятелките ѝ я отвеждат настрана.
На раницата ѝ има червена значка на „Хед Хокей“. Гаджето ѝ и брат ѝ играят там, бяха
приятели на Кевин Ердал.
Мая и Ана остават облегнати на шкафчетата. Сърцата им бият толкова учестено, че двете
усещат как металните врати се тресат от пулса им. Това никога няма да приключи. Никога.
Мая простенва отчаяно:
 – За колко различни неща могат да ме мразят? Ту съм жертва на изнасилване, ту съм
лъжлива курва, сега пък съм... ПРИНЦЕСА?
Ана стои до нея, забила поглед в пода. Прочиства гърло шумно и възразява:
– Ами... ако това е някаква утеха, АЗ продължавам да смятам, че си най-обикновено
магаре!
Тъжните крепости в ъгълчетата на устата на Мая оказват съпротива, но накрая поддават и
усмивката нахлува през рововете и подвижните мостове.
– Такава си смотла...
– Казва МАГАРЕТО! – изсумтява Ана.
Мая се залива от смях.
Защото не бива да оставя свинете да я видят да прави обратното.

***
Бобо се препъва по пода като дебел сръндак. Амат притичва, подава му ръка и заедно с
Бени успява да помогне на Бобо да се изправи с пъшкане.
– Как може да си толкова тежък и въпреки това да е толкова лесно да те събори човек? –
ухилва се Амат.
Бобо, който по принцип не се слави с най-бързата мисъл, сега отговаря неочаквано:
– Курът ми прецаква центъра на тежестта.
Смехът на Амат и Бени отеква в коридора. От целия миналогодишен юношески отбор те са
единствените трима, останали в „Бьорнстад Хокей“, но в момента имат чувството, че това
може би е достатъчно.
– Чухте ли, че днес ще тренирам с мъжкия отбор? – пита Амат щастливо.
Бобо кимва, но изведнъж придобива объркан вид.
– Какво имаше предвид Лют с „лесбийка треньор“?
Амат и Бени го зяпват учудено.
– Не чу ли, че мъжкият отбор на Бьорнстад има нов треньор?
Лицето на Бобо грее неразбиращо. Слуховете в Бьорнстад може и да се разпространяват
бързо, но недостатъчно бързо за Бобо.
– Ама как така лесбийка? Ще имаме ЛЕСБИЙКА за треньор?
Бени не казва нищо. Но Амат се прокашля.
– Слушай, Бобо... казахме „мъжкия отбор“.
– Да не искаш да кажеш, че нямам място в мъжкия отбор? – сопва се Бобо.
Амат свива рамене.
– Може би, ако имаме нужда от допълнителен конус по време на тренировка. Все пак
кънките ти са по-бързи, когато НЕ ги носиш...
Бени се смее силно, а Бобо опитва да улови Амат и да го удари, но Амат е твърде, твърде
бърз.
Шегуват се и тримата, но дълбоко в себе си не знаят дали наистина са достатъчно добри.
Дали наистина ще имат шанс да играят в мъжкия отбор. И ако не, какво тогава? Какви могат
да бъдат, ако не хокеисти?
 ***
Училището се пълни бавно с персонал и ученици. Новият срок означава равни части
очаквания и безпокойство, горчиво-сладка среща с всички, които обичаш, и всички, които
мразиш, както и осъзнаване на факта, че неотменно трябва да делиш въздуха и с двете групи
хора.
В кабинета на директора седи млада учителка, Жанет, която прави последен опит да убеди
облечения със сако и масажиращ слепоочията си мъж, седнал пред нея:
– Просто ми дай шанс! Нека го включа в програмата по физическо!
Директорът въздъхва.
– Моля ти се, Жанет. След случилото се пролетта искам просто да изкараме ЕДИН срок
без скандали и медийно внимание, а ти искаш учениците да се бият?
– Това не е... по дяво... говорим за боен спорт! – изръмжава Жанет.
– Как каза, че се казва?
– MMA, mixedmartialarts9– повтаря Жанет търпеливо.
– Arts? Малко се изхвърлят, като го наричат „изкуство“, не мислиш ли? Сега какво, да
почнем да излагаме счупени носове в музеите?
Жанет сключва ръце в скута си. Може би за да не замери директора с нещо.
– Бойните спортове учат учениците на дисциплина и на уважение към собствените им
тела и телата на другите. Разполагам с помещение, горе в кучкарника на Адри Ович, нека
само поканя учениците там и ще...
Директорът чисти очилата си може би твърде старателно.
– Съжалявам, Жанет. Родителите ще откачат. Ще изглежда, сякаш ги учиш на насилие. Не
можем да си позволим повече скандали.
Той се изправя, за да маркира, че е време Жанет да напусне офиса му, но щом отваря
вратата, насреща му замахва нечия ръка. Отвън стои мъж, който, изглежда, тъкмо се е канил
да почука.
– Учебната година ще бъде дълга, усещам го... – измърморва директорът.
Жанет стои зад него заинтригувана.
– Здрасти! – казва тя.
Мъжът пред вратата се усмихва.
– Трябва... да започна днес? – представя се той.
– Да! Новият ни преподавател по философия и история! – възкликва директорът, разлиства
няколко документа на един рафт и добавя:
– И математика, природознание и... френски? Знаеш ли френски?
Учителят до вратата като че се кани да възрази, но Жанет се усмихва и му показва с жест
да се преструва, че не е чул нищо. Директорът му връчва купчина книги и листове.
– Това е за начало! Програмата ти е най-отгоре!
Учителят благодари и тръгва по коридора. Директорът се заглежда след него и изсумтява:
– Току-що е завършил. Знам, че трябва да се радвам, че е дошъл тук доброволно, ама Жанет,
за Бога, на колко години мислиш, че е?
– Двайсет и пет? Двайсет и шест? – налучква Жанет.
– И го видя как изглежда.
 – Нищо не забелязах – усмихва се Жанет престорено.
– Цялото училище се пръска от хормони, а ние назначаваме учител, който изглежда като
певец от бой банда! Ще трябва да заключим половината от ученичките – измърморва
директорът.
– И някои от учителките може би... – прокашля се Жанет.
– А? – пита директорът.
– А? – повтаря Жанет невинно.
– Каза ли нещо?
– Не! Имам час!
Директорът я поглежда недоволно.
– Можеш да залепиш една обява за тренировките по бойни спортове – казва той, а гласът
му звучи, сякаш прави гаргара. – ЕДНА обява.
Жанет кима и изчезва в коридора. Разлепя четири обяви и проследява с поглед ханша на
новия учител, докато той свива зад един ъгъл.

***
Новият учител стои в класната стая и пише по дъската, докато учениците се изсипват вътре
на групички. Звънецът едва се чува покрай шума от столовете, захвърлените раници и
ентусиазираните клюки за всичко, случило се през лятото, както и за сбиването, избухнало
преди малко в коридора.
Бени влиза последен от всички, почти никой не го забелязва. Косата му все още е рошава, а
дънковата му риза е загащена наполовина, сякаш се е обувал в тъмна стая. Изглеждаше горе-
долу по същия начин, когато излезе от бунгалото в къмпинга между Бьорнстад и Хед не
много отдавна, след онази нощ, изпълнена с Ницше, студена бира и топли ръце.
Всички останали ученици в класната стая са твърде заети едни с други и със самите себе
си, за да забележат как учителят се обръща към вратата и остава без дъх. Бени е млад мъж,
който трудно се изненадва, но сега спира, прободен от електрически шок в гърдите.
Учителят носи същата тениска като в онази нощ.

20
„Пяна за бръснене в обувките“

Т рудно е да ти пука за хората. Направо е изтощително всъщност, защото съпричастността

е сложно нещо. Иска от нас да приемем, че всички останали хора също имат живот –
през цялото време. Не можем да натиснем пауза, когато всичко ни дойде твърде нанагорно,
но другите хора също не могат.
 ***
След края на урока учениците се изливат в коридора с обичайната хаотичност, сякаш
класната стая гори. Бени е последен като че ли по случайност, това го умее. Учителят се е
изпотил от притеснение, по якичката на синята му фланелка има петна.
– Н-не знаех, че си ученик, Бенямин. Ако знаех... мислех, че си по-голям. Това беше гре-
грешка! Мога да си изгубя работата, не трябваше да спим заедно... аз никога... ти беше
просто... просто...
Бени се приближава до него. Ръцете на учителя треперят.
– Грешка. Бях просто грешка – допълва Бени.
Учителят кима тревожно, със затворени очи. Бени се заглежда продължително в устните
му. Когато той отваря очи, Бени вече го няма.

***
Бобо се прибира веднага след училище, както обикновено. Захвърля раницата в стаята си,
преоблича се и отива да помага на баща си в сервиза. Както винаги. Но днес не Бобо е този,
който следи часовника, а Глигана.
– Достатъчно, Бобо. Бягай! – подканя го таткото, когато става време.
Бобо кимва облекчено и изскача от гащеризона. Започнал е да му умалява за пореден път,
забелязва Глигана. Когато Бобо взима сака с хокейната си екипировка, Глигана се забавя,
преди да каже нещо, може би защото не иска синът му да види колко е изпълнен с надежда.
Накрая обаче все пак пита:
– Притеснен ли си?
Въпросът е глупав, Бобо е притеснен като дългоопашата котка между два люлеещи се
стола. На осемнайсет е и това е първата му тренировка с мъжкия отбор. Хокеят е особено
категоричен, когато трябва да покаже на децата, че са пораснали. Синът поклаща глава, но
зениците му кимат. Таткото се ухилва.
– Просто не си вири носа и си дръж устата затворена. Дай най-доброто от себе си. И носи
обувки, които не харесваш.
Бобо отваря уста и издава онзи звук, който използва още от пеленаче, за да изрази
неразбиране:
– Ой?
– По-възрастните играчи от мъжкия отбор ще напълнят обувките ти с пяна за бръснене,
докато се къпеш. В началото ще превърнат живота ти в малък ад, но просто трябва да го
приемеш. Помни, че това е знак, че те уважават. Трябва да се притесняваш, ако НЕ СЕ закачат
с теб. Това означава, че скоро ще напуснеш отбора.
Бобо кима. Глигана като че ли е напът да го докосне по рамото, но вместо това се протяга
към един инструмент на рафта зад него. Бобо отива да си смени обувките, но Глигана се
прокашля:
– Благодаря за помощта днес.
Бобо не знае какво да отговори. Всеки ден работи в сервиза и баща му никога не му
благодари. Но сега казва:
– Иска ми се животът ти да не беше толкова сложен. Да можеше просто да мислиш за
училище, хокей и момичета или за каквото там мислят приятелите ти. Знам, че е тежко да ми
помагаш, а сега майка ти се разболя...
Той млъква. Бобо не довършва мисълта. Просто казва:
– Спокойно, татко.
– Ужасно се гордея с теб – отвръща Глигана изпод капака на един форд.
Бобо отива да си вземе чифт стари обувки.

***
Амат е най-малкият в съблекалнята. Прави всичко възможно, за да се свие още повече,
усеща погледите на по-големите играчи и знае, че не го искат тук. Бобо седи до него и се
чувства още по-зле, защото е едър. По-старите играчи, които не са си намерили друга работа,
когато клубът отиваше към фалит през лятото, и които определено не смятат да загубят
мястото си в отбора заради банда юноши, веднага го превръщат в мишена. Става дума за
дреболии, някой го бута с рамо, друг уж случайно подритва екипировката му. Когато се
бъзикат шумно, Бобо отчаяно се опитва да вмята шеговити коментари. Твърде очевидно е, че
се старае да бъде приет, което само прави нещата по-лоши. Амат пробва да го сръчка с лакът,
да го накара да млъкне, но Бобо няма спирка. Един от по-възрастните играчи изръмжава:
– И сега какво, ще имаме жена за треньор? Спортният директор не може ли да си прави
пиар по друг начин, мамка му? Да не иска да ни превърне в шибана политическа
демонстрация?
– Няма начин да е получила работата заради заслуги, просто са въвели квота за жени! –
изсумтява друг.
– Чухте ли, че е лесбийка? – виква Бобо твърде разпалено.
По-възрастните играчи го игнорират. Но един казва:
– Определено обича да дъвче килима, то ѝ личи.
– Ой? Какво значи това? Или, чакай... сетих се! Че е лесбийка, а? Схванах! – вика Бобо.
Не получава отговор. По-възрастните играчи продължават:
– Не може ли един хокеен отбор да бъде просто хокеен отбор? Защо всичко трябва да е
политика? Въпрос на време е да сменят мечката на екипите с дъга!
Като гръм от ясно небе Бобо изведнъж изтърсва:
– И ще ни накарат да играем с... такива... полички на балерини!
Той става, прави нескопосан пирует, препъва се в една пейка, пада върху два сака и
размахва крака и ръце като костенурка, обърната по гръб. И тогава се случва нещо: двама от
по-големите играчи се засмиват. Смеят се на него, не с него, но стига да го забелязват, той
приема с радост вниманието им. Изправя се на крака и прави още един пирует. Един от по-
възрастните казва с престорена сериозност:
– Ти Бобо ли се казваш?
– Да! – кима Бобо с готовност.
Останалите играчи се ухилват очаквателно. Знаят, че онзи се бъзика с момчето.
– Трябва да ѝ покажеш оная си работа – казва той.
– Ой? – казва Бобо.
По-възрастният го посочва окуражително.
 – Новият треньор. Нали е лесбийка? Покажи ѝ кура си! Да разбере какво изпуска!
– Пусни анакондата от клетката, Бобо! Нали не те е страх? – подвиква друг играч и скоро
всички го окуражават, все едно се готви за засилка преди скок на дължина.
– Ама тя... няма ли да се... ядоса? – чуди се Бобо объркано.
– А, просто ще види, че имаш чувство за хумор! – казва разпалено един от по-възрастните.
Впоследствие би било лесно да наречем Бобо глупав, но ако си на осемнайсет и си в
съблекалня, пълна с възрастни мъже, които внезапно са започнали да те насърчават, „не“ е
най-трудната дума на света.
Така че когато Елисабет Сакел минава по коридора, Бобо изскача от съблекалнята, както
майка го е родила. Очаква, че тя ще се шокира. Или поне ще отстъпи назад. Но Сакел дори не
вдига вежда.
– Да? – пита тя.
Бобо се размърдва нервно:
– Аз... такова... чухме, че си лесбийка, и аз...
– БОБО ИСКАШЕ ДА ТИ ПОКАЖЕ ПИШКАТА СИ, ЗА ДА ЗНАЕШ КАКВО
ИЗПУСКАШ!!! – изкрещява някой от съблекалнята, последван от истеричния кикот на две
дузини големи мъже.
Сакел подпира длани на коленете си и се навежда заинтересовано към чатала на Бобо.
– Тази тук ли? – пита тя и сочи с любопитство.
– Ой? – казва Бобо.
– За тази пишка ли говорите? Божичко. Виждала съм жени с по-големи клитори от това –
казва Сакел.
После се обръща и тръгва към леда, без да каже нищо повече. Бобо целият се изчервява,
когато се връща в съблекалнята.
– Ами... такова, тя каза... няма толкова големи клитори, нали? Или има? Или, такова...
колко големи могат да бъдат клиторите? Приблизително?
Съблекалнята се разтърсва от подигравателен смях. Смеят се на него, не с него. Но Бобо
все пак се усмихва смутено. Защото понякога всяко внимание е вид признание.
Амат се свива в екипировката си, поглежда Бобо и вече знае, че това ще приключи зле.

***
Преди началото на тренировката играчите се събират в централния кръг лежерно, с
демонстративна арогантност, така че на Елисабет Сакел да ѝ е ясно, че не е добре дошла. Тя
като че ли изобщо не схваща намека. Задава се с шест кофи под ръка и пита:
– Какво умеете тук в Бьорнстад?
След като никой не отговаря, тя свива рамене:
– Гледах всичките ви мачове от предния сезон и знам, че сте трагични в почти всичко.
Наистина би помогнало на работата ми, ако знам какво УМЕЕТЕ.
Някой пробва да измърмори шеговито „да пием и да ебем“, но дори този коментар
предизвиква само приглушено изсумтяване от страна на останалите. Внезапно обаче някой
се засмива, но не на шегата, а на нещо, което се случва на леда зад Сакел. Бобо се появява
откъм скамейката. Тежи над сто килограма и е облечен с поличка, която е откраднал от
шкафчето на някоя фигуристка. Прави три пируета един след друг и е посрещнат с овации от
играчите в централния кръг. Елисабет Сакел оставя това да продължи, въпреки че вече не се
смеят на Бобо, а на нея.
Но докато Бобо е по средата на четвъртия пирует, виковете внезапно стихват и преди Бобо
изобщо да е разбрал какво му се случва, всичко почернява. Щом отваря очи, осъзнава, че
лежи на пода и едва диша, а Елисабет стои надвесена над него и пита:
– Защо никой не те е научил да караш кънки като хората?
– Ой?
– Тежък си като ферибот, а освен това съм те виждала как издърпваш брадва, забита в
капака на кола. Ако можеше да караш кънки като хората, никога не бих могла да те съборя
толкова лесно. И не би бил напълно безполезен като хокеист. Така че защо никой не те е
научил?
 – Аз... не знам – изпъшква Бобо, все още по гръб.
Гърдите го болят така, сякаш не е бил съборен, а прегазен.
– Какво умеете тук в Бьорнстад? – пита Сакел сериозно.
Първоначално Бобо не отговаря, а Сакел се отказва и тръгва към централния кръг. Но
накрая младият мъж на леда се изправя на крака, сваля полата и казва едновременно ядосано
и унизено:
– Да работим! В Бьорнстад умеем да работим. Хората могат да разправят какво ли не за
нас... но умеем да РАБОТИМ!
По-възрастните играчи се размърдват смутено. Но никой не възразява, така че Елисабет
Сакел казва:
– Добре тогава! Значи така ще спечелим. Ще работим повече от останалите. Ако се налага
да повърнете, направете го в някоя от кофите. Чух, че спортният директор не обича
мръсотията, и подозирам, че не иска да има драйфано по леда. Запознати ли сте с
упражнението „от мантинела до мантинела“?
Играчите изстенват шумно, което тя приема за „да“ и разполага кофите по леда.
Останалата част от тренировката се състои от ужасни кондиционни упражнения. Каране на
кънки с пълна скорост между мантинелите, после придвижване настрани, после
единоборства. Работа, работа, работа. Когато приключват, няма нито една празна кофа.
Единственият играч, останал на крака, е Амат.
Разбира се, в началото по-възрастните играчи се опитват да го спрат – не твърде очевидно,
ами чрез дребни техники за потискане, които изглеждат като случайности: остър лакът в
суматохата, подръпване за фланелката тъкмо когато набира скорост, или пък нечия кънка,
която дискретно подпира неговата, така че да загуби равновесие. Повечето играчи на леда са
трийсет-четиресет килограма по-тежки от Амат, достатъчно е просто да се облегнат на него.
Амат не е виновен, че го правят, не опитва да блести или да се изтъква, просто е добър. Кара
другите да изглеждат бавни, а те не могат да толерират такова нещо. Отново и отново правят
така, че да падне, а той отново и отново се изправя. Кара по-бързо, бори се по-здраво, заравя
се все по-дълбоко в себе си, погледът му става все по-мрачен.
Никой не знае колко е часът. Елисабет Сакел не показва с нищо, че е приключила с тях.
Един по един по-възрастните играчи се превиват и рухват. Но щом погледнат нагоре, виждат,
че Амат все още е на крака. Колкото и пъти да му нарежда да се пързаля от мантинела до
мантинела, Сакел не може да изразходва силите му. Екипът му е почернял от пот, но той
въпреки това продължава. Бобо лежи почти в безсъзнание на леда, изпълнен едновременно с
гордост и завист, докато гледа как приятелят му работи, работи, работи.
Амат е най-млад в отбора. Докато стои под душа след тренировката, бедрата му треперят
толкова силно, че едва успява да пази равновесие. Но когато се довлича до съблекалнята с
кърпа около кръста, вижда, че обувките му са пълни с пяна за бръснене.
И всичко си е струвало.

***
Елисабет Сакел върви през празната зала дълго след тренировката. Минава покрай
съблекалнята на мъжете, където е останал само един играч. Бобо е голям като млекодайна
крава, но въпреки това изглежда малък като изплашен таралеж. Влажният му поглед е
насочен надолу към чифт обувки, които никой не е напълнил с пяна за бръснене. Когато
излезе от душа, останалите играчи изкрещяха единствено: „Благодаря за кондиционната
тренировка, няма що, шибан хлапак! Умеем да работим? Как, по дяволите, можеш да кажеш
такава тъпотия на един треньор?“.
Амат пробва да го утеши, но Бобо отклони опитите му с шега, а Амат беше твърде изморен,
за да упорства. След като той и останалите се прибраха, Бобо остана сам. Най-малкото
момче на света.
– Изгаси, като си тръгваш – казва Сакел, защото не я бива много с тая работа с... чувствата.
– Как се печели уважение? – изхлипва Бобо, при което Сакел придобива неописуемо
смутен вид.
– Имаш... сополи... навсякъде – казва тя и прави жест към лицето си.
Бобо се избърсва с длан, а Сакел изглежда готова да се свие в ембрионална поза и да
закрещи наум.
– Искам да ме уважават. Да сипват пяна за бръснене и в моите обувки! – моли Бобо.
Сакел простенва.
– Не е нужно да те уважават. Това не е толкова важно, колкото си мислят хората.
Бобо прехапва устни.
– Извинявай, че си показах пишката пред теб – прошепва той.
Устните на Сакел се разтеглят в лека усмивка:
– В твоя защита: това трудно може да се нарече пишка – казва тя и отмерва няколко
мизерни сантиметра между палеца и показалеца си.
Бобо се засмива гръмогласно. Сакел пъха ръце в джобовете и го съветва тихо:
– Трябва да си полезен за отбора, Бобо. Тогава ще те уважават.
Излиза, без да чака последващи въпроси. Бобо ще лежи буден всяка нощ и ще се чуди какво
е имала предвид.
На път към дома минава през магазина. Купува пяна за бръснене, за да не се натъжи баща
му. Щом вижда съсипаните обувки в антрето, Глигана прегръща сина си. Това не се случва
често.

21
„Лежи на земята“

С юне се поклаща бавно из залата, дишайки тежко през носа. Треньорският пост му
липсва всяка секунда, но вече едва успява да изкачва трибуната. Хокеят става все по-
млад, докато всички, които се занимават с него, остаряват. Когато приключи с нас, той ни
захвърля без никаква сантименталност. Ето защо винаги е жив и се развива – заради новите
поколения.
– Сакел! – виква Сюне задъхано, когато вижда жената, взела работата му.
– Да? – пита тя на излизане от съблекалнята.
– Как ти се стори тренировката днес?
– Да ми се е „сторила“? – пита Сакел, сякаш думата е на чужд език.
Сюне се обляга на стената, усмихва се леко.
– Имам предвид... не е лесно да си треньор по хокей в този град. Особено ако си... знаеш.
Има предвид „жена“. Сакел отговаря:
– Никъде не е лесно да си треньор по хокей.
Сюне кима съжалително.
– Чух, че един от играчите ти е показал своята... своя... полов орган...
– Силно казано – отсича Сакел.
Сюне кашля объркано.
– Силно казано... ти е показал... половия си орган?
– Силно казано беше полов орган – поправя го Сакел и отмерва разстояние с палец и
показалец.
– Ух, това са неща, които... знаеш, момчета, понякога могат... – пробва Сюне, загледан в
коленете си.
Сакел изглежда раздразнена.
– Как разбра, че някой си е показал пишката?
Сюне разтълкува въпроса погрешно, решава, че тя се е засегнала именно заради половия
орган.
– Мога да говоря с момчетата, ако искаш, разбирам, че си се засегнала, но...
– Няма да говориш с моите играчи. АЗ говоря с моите играчи. И единствено аз решавам
дали съм се засегнала.
Сюне вдига вежда.
– Предполагам, че не се засягаш особено често, а?
– Засегнатостта е чувство.
Сакел звучи, сякаш говори за дърводелски инструменти. Сюне пъха ръце в джобовете и
промърморва:
– Не е лесно да си треньор в Бьорнстад. Особено ако нещата тръгнат зле. Повярвай ми, цял
живот бях на този пост, преди да се появиш ти. И в този град има хора, на които няма да им
хареса треньорът по хокей... да изглежда като теб.
Старият мъж поглежда дълбоко в очите на жената и вижда онова качество, което на самия
него винаги му е липсвало: не ѝ пука. На Сюне му пукаше. Искаше да се харесва на играчите,
феновете, на женорята и старчетата в „Кожуха“. На целия град. Но Елисабет Сакел не се
страхува от мнението на другите, защото знае това, което знаят всички успешни треньори:
ще я харесат, когато спечели.
– Отивам да вечерям – казва тя нито дружелюбно, нито недружелюбно.
Сюне кима. Отново се усмихва. Разделя се с нея с една последна мисъл:
– Спомняш ли си малката Алисиа, която тренираше в задния ми двор? Днес беше в залата
седем пъти. Избяга от детска градина, за да гледа тренировката на мъжкия отбор. Изпратих я
обратно, но тя пак избяга. И ще продължи да го прави цяла есен.
 – Там не могат ли да заключат децата? – пита Сакел, вероятно не осъзнавайки напълно
символиката, която се опитва да изрази Сюне, затова той пояснява:
– Децата приемат всичко, с което израстват, за даденост. След като те видя да тренираш
мъжкия отбор, Алисиа ще приеме за даденост, че жените правят такива неща. Когато стане
достатъчно голяма да играе за първия отбор, може би вече няма да има жени треньори. Ще
има просто... треньори.
Това означава нещо за Сюне. Нещо важно. Не знае дали е важно и за Елисабет Сакел, в
интерес на истината, не изглежда да е така, тя като че ли просто иска да отиде да вечеря. Но
в крайна сметка гладът също е чувство.
Точно преди Сакел да излезе през вратата, нещо в зениците ѝ проблясва – нещо, което
всъщност я интересува, затова пита:
– Какво става с вратаря ми? Онзи Видар?
– Ще говоря с брат му – обещава Сюне.
– Не обеща ли, че Петер ще говори и със сестрите на Бенямин Ович? – пита Сакел.
– Да? – казва Сюне учудено.
– Защо тогава Бенямин го нямаше на тренировката днес?
– Нямаше ли го? – възкликва Сюне.
Дори не му беше хрумнало, че Бени няма да се появи. Не само децата приемат някои неща
за даденост.

***
В едно бунгало в един къмпинг седи един мъж със синя тениска. Има да подготвя уроци,
няколко години е учил усърдно за учителската работа, но сега не може да свърши нищо. Седи
в малката кухня с една философска книга пред себе си, взира се през прозореца и се надява
да види млад мъж с тъжни очи и дива душа. Но Бени не идва. Той е изгубен. Днес учителят го
погледна в очите и му каза, че е бил грешка, въпреки че грешката бе на учителя.
Всички в града знаят, че Бени е опасен, защото удря най-силно. И въпреки това малцина
проумяват, че всичко в него прави така – удря силно през цялото време. Сърцето му също.

***
В къщата на мама Ович една от сестрите, Габи, влиза в стаята на Бени. Двете деца на Габи
си играят с лего по целия под. Габи може да наговори много сурови думи за малкия си брат,
но по-добър вуйчо от него няма. Децата ѝ ще пораснат и ще казват, че тази стая в бабината
къща, стаята на вуйчо, е била най-безопасното място в цялата вселена. Там не би могло да ги
застигне никакво зло, никой не би посмял да ги нарани, защото вуйчо им би защитил
племенниците си от всичко и всички. Веднъж едно от хлапетата каза на Габи: „Мамо! В
гардероба на вуйчо има призраци, крият се там, защото ги е страх от него!“.
Габи се усмихва, кани се да излезе от стаята, когато проумява какво не е наред. Обръща се
и пита децата:
– Откъде взехте легото?
– Беше в пакета – отговарят децата безгрижно.
– Кой пакет?
 Децата изсумтяват, сякаш са ги обвинили в кражба.
– Пакетът на леглото на вуйчо! Имената ни бяха написани на него, мамо! Беше за нас!
В същия момент някой звъни на вратата. Габи не просто тръгва към нея. Тя тича.

***
Адри, най-голямата сестра, отваря вратата. Отвън стои Амат, съотборникът на Бени.
Момчето започва да се притеснява едва когато вижда колко се притеснява Адри, която
веднага разбира всичко.
– Бени вкъщи ли е? – пита Амат, въпреки че знае отговора.
– По дяволите... – отговаря Адри.
Габи се появява на бегом в антрето и крещи:
– Бени е оставил подаръци за децата!
Амат прочиства нервно гърло:
– Не дойде на тренировка. Просто исках да проверя дали е окей!
Налага се да извика последните думи след Адри, която вече е минала покрай него и се е
втурнала към гората.
Случва се Бени да пропусне тренировка, но никога първата за сезона. Краката му копнеят
твърде много за леда, стикът липсва на ръцете му, а бягството от реалността на сърцето му.
Не би пропуснал възможността да играе, особено тази година, когато „Бьорнстад“ се среща с
„Хед“ в първия кръг. Нещо не е наред.

***
Рамона стои зад бара, както винаги, като се старае в настроението ѝ да настъпват
възможно най-малко промени. Виждала е този град да цъфти, но през последните години го
е виждала и да понася тежки удари. Хората в Бьорнстад могат да работят, но трябва да има
къде да го правят. Могат да се борят, стига да има заради какво да го правят.
Единственото сигурно е това, че във всички градове, малки и големи, има съкрушени хора.
Това няма общо с мястото, а със самия живот, той може да ни пречупи. В такъв момент е
лесно да се озовеш в някоя кръчма, всички барове могат лесно да се превърнат в окаяни
места. Тези, които нямат към какво друго да се придържат, могат да стиснат твърде силно
чашката. Тези, които са изтощени от вечното падане, могат да се скрият на дъното на
бутилката, защото там вече няма накъде да пропаднат.
Рамона е виждала чупливи хора да идват и да си отиват, една част продължават нататък,
други продължават надолу. Животът на някои се развива добре, а други, като Алаин Ович,
отиват в гората.
Рамона е твърде възрастна, за да подскача от щастие при успех или да се тръшка при
неуспех, но все пак знае, че идната есен ще е лесно да се възложат твърде големи надежди на
хокейния отбор. Защото спортът не е реалност, а когато реалността е ад, имаме нужда от
приказки, тъй като те ни карат да вярваме, че ако успеем да станем най-добри в поне едно
нещо, то може би и всичко останало ще потръгне.
Но всъщност какво ли знае тя? Дали някога нещата наистина потръгват? Или просто
свикваме?
 ***
Последното, което Алаин Ович направи, преди да вземе пушката и да отиде в гората, беше
да остави подаръци на леглата на децата си. Никой не знае защо на някого би му хрумнало да
направи нещо такова. Може би се е надявал, че така ще го запомнят такъв, какъвто го
познават. Че ако отиде достатъчно навътре в гората, ще си помислят, че просто ги е
изоставил, и ще могат да си фантазират, че е бил таен агент, когото са повикали на строго
секретна мисия, или пък космонавт, който е отлетял в космоса. Може би се е надявал, че
въпреки всичко ще имат детство.
Но не стана така. Адри, най-голямата, така и няма да може да обясни как е разбрала какво
е станало. Просто усети къде е отишъл. Може би затова я харесват кучетата, тя притежава
повишена чувствителност към нещо, което липсва на нормалните хора. Така и не извика
„татко“, докато се движеше между дърветата. Децата на ловци не правят така. Научават се, че
всички мъже в гората са нечии татковци, така че, ако искаш да повикаш своя собствен, трябва
да използваш името му, сякаш си кой да е. Адри, разбира се, не беше коя да е. Тя се роди с
частица от Алаин в себе си. Той не можеше да отиде толкова навътре в гората, че тя да не го
открие.

***
Една кръчма може да е мрачно място. Като цяло животът винаги ни дава повече поводи за
тъгуване, отколкото за празнуване, повече помени, отколкото сватби. Но Рамона знае, че от
време на време кръчмата може да бъде и други неща, може да пробива малки пукнатини в
камъните, които носим в гърдите си. Не е нужно винаги да е най-хубавото място на света,
достатъчно е просто да не бъде най-лошото.
Последните седмици са изпълнени със слухове. Говори се, че фабриката ще бъде
продадена, а Бьорнстад е град, достатъчно обръгнал откъм закриване на предприятия, за да
знае, че продажбата спокойно би могла да означава и фалит. Лесно е тази нагласа да бъде
наречена „цинична“, но цинизмът е просто химическа реакция, предизвикана от достатъчно
много разочарование. Не само младите мъже в „Кожуха“ говорят за безработица, вече всички
се притесняват. В малките общности загубата на работодател е природно бедствие, всички
познават някого от пострадалите, дори и ти.
Може би е лесно хората да бъдат наречени „параноични“, когато все повтарят, че
политиците влагат всички ресурси в Хед и че не им дреме дали Бьорнстад изобщо ще
съществува след още едно поколение, но най-лошото на параноята е, че единственият начин
да докажеш, че не си параноичен, е да се окажеш прав.

***
Някои деца така и не се освобождават напълно от родителите си, ръководят се от техния
компас, живеят с техните очи. Когато се случи нещо ужасно, повечето хора са като вълни, но
някои се превръщат в скали. Щом задуха вятър, вълните се плискат напред-назад, а скалите
просто поемат неподвижно ударите в очакване бурята да отшуми.
 Адри беше дете, но взе пушката от татко си и седна на един пън, хванала ръката му. Може
би беше в шок, а може би съзнателно се сбогуваше както с него, така и със себе си. След
случилото се тя се промени. Когато се изправи и тръгна обратно към Бьорнстад през гората,
Адри не крещеше паникьосано за помощ. Вместо това отиде целеустремено при най-добрите
и най-силните ловци, за да ѝ помогнат да пренесе тялото. Когато майка ѝ рухна, пищейки,
Адри я улови, защото вече беше изплакала сълзите си. Беше готова да бъде скала. И е такава и
до днес.
Катя и Габи са деца на майка им, но Адри и Бени са като Алаин Ович. Създават конфликти
и търсят войни. Така че всеки път, когато отиде в гората да търси малкия си брат, Адри знае,
че ще го намери. Под кожата му сякаш има магнити, които я теглят. Не от това се страхува.
Страхува се, че ще го открие мъртъв. Всеки път. Малките братя никога не разбират на какво
подлагат каките си. Тревога, скрита зад роговици, думи, скрити зад други думи, ключове за
оръжейни шкафове, скрити под възглавници.
Бени не седи в клоните на някое дърво. Лежи на земята.

***
Елисабет Сакел влиза в „Кожуха“. Времето за вечеря отдавна е минало, но тя сяда в един
ъгъл и Рамона ѝ сервира голяма порция картофи, без да се налага Сакел да я моли.
– Благодаря – казва треньорът по хокей.
– Не знам какви други вегетарианщини ядеш освен картофи. Но в горите наоколо растат
хубави гъби. Скоро им идва сезонът! – получава в отговор.
Сакел поглежда нагоре, Рамона кима рязко. Собственичката на бара също не е много по
чувствата, но това е нейният начин да каже, че се надява новият треньор по хокей да се
задържи известно време.

***
Тялото на Бени е неподвижно, очите му са отворени, но погледът му е някъде далеч. Адри
все още си спомня допира на бащината ръка, когато седна до него на онзи пън. Помни колко
студена и скована беше: без пулс, който да я сгрее.
Внимателно и тихо, с безкрайна нежност голямата сестра ляга до малкия си брат. Слага
ръката си върху неговата просто за да усети топлината и пулса.
– Някой ден ще ме довършиш. Лежиш си на земята, докато аз те търся, проклет идиот! –
прошепва тя.
– Извинявай – отговаря Бени.
Не е нито пиян, нито надрусан. Днес не бяга от чувствата. Това кара Адри да се
разтревожи още повече.
– Какво е станало?
Последните лъчи на лятото подскачат в сълзите, сгушили се във миглите на Бени.
– Нищо. Просто... грешка.
Адри не отговаря. Тя не е сестрата, която говори за разбити сърца, тя е просто сестрата,
която прибира брат си от гората. Изчаква, докато стигнат края на града, преди да каже:
– Новият треньор мисли да те направи капитан на отбора.
 Тогава вижда нещо в очите на Бени, което не е виждала от много години.
Той е изплашен.

***
Сакел почти е приключила с вечерята си, когато Рамона се връща до масата и оставя една
бира пред нея.
– От редовните клиенти – казва Рамона.
Сакел поглежда към петимата старчета на бара.
– Тези там?
Рамона поклаща глава.
– От жените им.
В дъното на кръчмата седят пет баби. С посивели коси, чанти на масата и сбръчкани ръце,
стиснали здраво по една бира. Живели са в Бьорнстад цял живот, това е техният град.
Няколко от тях имат деца и внуци, които работят във фабриката, някои сами са работили там.
Бабите имат стари тела, но носят нови тениски. Еднакви, всички до една. Зелени, с три
думи, изписани като вик:
БЬОРНСТАД
СРЕЩУ
ОСТАНАЛИТЕ

22
„Капитан на отбора“

В Бьорнстад няма истинска есен, просто примигване преди зимата. Снегът дори не е
достатъчно учтив да остави листата да се превърнат в пръст на спокойствие. Мракът
идва бързо, но тези месеци все пак бяха изпълнени с много светлина: един клуб се бори и
оцеля. Един стар мъж сложи утешително ръка на рамото на едно изплашено четири и
половина годишно момиче. Хокеят беше повече от игра. Беше бира на масата на непознат
човек. Беше зелени тениски, които казваха, че сме заедно независимо от всичко. Беше
момчета с големи мечти. Беше армия от приятели.
За жалост, не това ще си спомняме след няколко години. Мнозина от нас ще поглеждат
назад към тези месеци и ще си припомнят единствено... омразата. Защото така
функционираме, за добро и зло. Винаги приравняваме отминалите времена с най-лошите
неща, случили се тогава. Затова ще си спомняме взаимната ненавист на два града. Ще си
спомняме насилието, защото то едва сега започва. Разбира се, няма да говорим за това, тук
не правим така. Вместо това ще говорим за изиграните хокейни мачове, така че да не се
налага да говорим за погребенията между тях.

***
Мракът вече се е излегнал удобно върху Бьорнстад и Хед, когато крехък силует потегля
през гората. Започва да става студено, дните още не го показват, но нощите са честни, не
крият минусовите градуси зад слънчеви лъчи. Силуетът трепери, забързва крачка колкото от
притеснение, толкова и за да задържи топлината.
Спортната зала в Хед няма алармена система, а постройката е стара и пълна със
странични входове, които някой може да забрави да заключи. Силуетът няма сложен план за
проникване вътре, просто обикаля фасадата на пръсти и пробва всички дръжки. Не сполучва
с нито една, но изважда късмет с прозореца на една тоалетна. Успява да го повдигне, макар
че дванайсетгодишните му ръце трябва да използват цялата си сила.
Лео се покатерва вътре и се затичва в мрака. Играл е по време на достатъчно гостувания в
залата на Хед и знае къде са съблекалните. Мъжкият отбор си има собствени шкафчета,
повечето нямат имена, но някои играчи са твърде влюбени в собствените си комбинации от
букви, за да устоят на възможността да ги изпишат на табелките най-горе. Лео ги осветява с
мобилния си телефон, докато намери шкафчето на Вилиам Лют. После прави това, за което е
дошъл.

***
Адри, Катя и Габи Ович тропат по вратата на „Кожуха“ след края на работното време.
Рамона се разкрещява „ПУШКАТА МИ Е ЗАРЕДЕНА!“, което е нейният начин да каже
„съжалявам, но е затворено“. Сестрите Ович обаче влизат вътре, без да им пука, а Рамона
подскача високо, щом ги вижда и трите на едно място.
– Какво съм направила сега? – ахва тя.
– Нищо, просто искаме да те помолим за услуга – казва Катя.
– Нищо!? Нали се сещате, че когато вие тричките влезете през вратата едновременно, една
старица като мен няма какво друго да си помисли, освен че ще изяде боя? – надава вой
Рамона и се хваща театрално за гърдите.
Сестрите се засмиват. Рамона също. Слага бира и уиски на бара и любвеобилно погалва
жените по бузите.
– Отдавна не съм ви виждала. Продължавате да сте твърде красиви за този град.
– Ласкателствата няма да ти помогнат – казва Адри.
– Затова Бог ни е дал алкохола – кимва Рамона.
– Как си? – пита Габи.
Рамона изсумтява:
– Започвам да остарявам. Ужасна работа. Боли те гърбът, зрението ти отслабва. Нямам
нищо против смъртта, обаче това остаряване наистина ли е нужно?
Сестрите се усмихват. Рамона стоварва празната си чаша върху бара и продължава:
– Е? Какво мога да направя за вас?
– Търсим работа – казва Адри.
Когато сестрите Ович излизат от „Кожуха“, малкият им брат Бенямин стои облегнат на
стената. Адри избива цигарата от ръката му, Катя подгъва грубо яката му, Габи облизва
пръсти и приглажда косата му. Наругават го и му казват, че го обичат, в едно изречение, както
само те умеят. После го избутват през вратата. Рамона стои зад бара и чака.
– Сестрите ти казват, че ти трябва работа.
– Явно – измърморва Бени.
Рамона ясно вижда погледа на Алаин Ович в очите на сина.
– Сестрите ти казват, че не те свърта и ти трябва нещо, с което да се занимаваш. Не могат
да ти попречат да се озовеш на бара, но поне искат да застанеш от правилната му страна.
Казах на Адри, че да те направя барман, сигурно ще е като да оставя куче да пази пържола от
лос, но с нея не може да се спори. А Катя твърди, че имаш опит като барман в нейното
местенце в Хед. Как му викаха червените, „Плевнята“ ли?
Бени кима. Под „червените“ Рамона има предвид хората от Хед.
– Вече не съм добре дошъл там, понеже възникнаха определени естетически конфликти
между мен и... коренното население – пояснява Бени.
Не е нужно Рамона да навива ръкавите му, за да знае, че отдолу има татуирана мечка. Има
слабост към момчета, които обичат този град повече, отколкото би трябвало.
– Можеш ли да наливаш бира, без да разливаш?
– Да.
– Какво получават клиентите, ако искат да пият на кредит?
– Безплатен задвратник?
– Нает си!
– Благодаря.
– Не го казвай. Правя го само защото ме е страх от сестрите ти – изсумтява тя.
– Всички умни хора ги е страх от тях – усмихва се Бени.
Рамона прави жест към рафтовете по стените.
– Имаме два вида бира, един вид уиски, останалото е главно за украса. Ще миеш чаши и
ще подреждаш, а ако стане въргал, НЯМА да се месиш, чуваш ли?
Бени не възразява, което е добро начало. Отива в задния двор и разчиства една купчина
дъски и ламарина, които лежат там от месеци. Силен е като вол и може да си мълчи. Двете
любими качества на Рамона.
Когато става време да загасят и да заключат, Бени ѝ помага да се качи по стълбите до
апартамента на втория етаж. Навсякъде по стените висят снимки на Холгер, първата ѝ
любов, и зелени флагове и знамена на „Бьорнстад Хокей“, втората ѝ любов.
– Сега можеш да ме питаш каквото искаш да питаш – казва Рамона меко и потупва младия
мъж по бузата.
– Нищо не искам да питам – лъже Бени.
– Чудиш се дали баща ти е идвал в „Кожуха“. Дали е седял долу на бара, преди да... отиде в
гората.
Ръцете на Бени потъват в джобовете на дънките му, гласът му внезапно се оказва лишен от
осемнайсетте си години и прозвучава като глас на малко момче.
– Какъв беше той? – пита Бени.
Старата жена въздъхва.
– Не беше от най-добрите. Нито от най-лошите.
 Бени се обръща към стълбите.
– Ще изхвърля боклука. До утре.
Рамона обаче хваща ръката му и прошепва:
– Не е нужно да бъдеш като него, Бенямин. Имаш неговите очи, но вярвам, че можеш да
станеш друг човек.
Бени не се срамува, че се разплаква пред нея.

***
Рано на следващата сутрин Елисабет Сакел надниква в офиса на Петер Андершон. Той се
бори с една еспресо машина. Сакел го наблюдава. Петер натиска едно копче, от долната
страна на машината потича кафява вода, Петер се паникьосва и натиска всички копчета, като
в същото време с изненадващо акробатична готовност протяга ръце към домакинската
хартия, балансирайки протеклата машина с единия си крак.
– А после аз съм била странна, задето НЕ ПИЯ кафе... – отбелязва Сакел.
Петер вдига поглед, все още насред някаква форма на модерна танцова интерпретация на
почистване на офис, съпроводена от ругатни, за които Сакел с основание смята, че никак не
му прилягат.
– Шиба... оф, направо ще се побъркам, да го... майк...
– Да дойда ли по-късно? – пита Сакел.
– Не... не... аз... тази скапана машина е просто невъзможна, но... подарък е от дъщеря ми! –
признава Петер смутно.
Сакел не предлага ответна реакция.
– Ще дойда по-късно – заключава тя.
– Не! Аз... извинявай... с какво мога да ти помогна? Заплатата ти ли се бави? – чуди се
Петер.
– Става дума за въжета – казва Сакел, но Петер вече се е впуснал в защитна реч:
– Новият спонсор, договорът ни още не е... договорен. Но всички би трябвало да са
получили заплатите си!
Той избърсва потта от челото си. Но Сакел настоява:
– Не съм дошла заради заплатата. Дошла съм за въжета.
– Въжета? – повтаря Петер.
– Трябват ми въжета. И пушка за пейнтбол. Мога ли да купя такива неща някъде наблизо?
– Пушка за пейнтбол? – повтаря Петер.
Сакел пояснява монотонно, но не нетърпеливо:
– Пайнтболът е военна игра, която се провежда на предвидена за целта арена. Два отбора
опитват да се уцелят едни други с цветни топчета, които се изстрелват от пушки. Трябва ми
такава пушка.
– Знам какво е пейнтбол – уверява я Петер.
– Не ми изглеждаше така – защитава се Сакел.
Петер се почесва по главата и изцапва челото си с кафе, но не забелязва нищо и Сакел му
спестява паниката, която вероятно би настъпила, ако му бе казала.
– Въжета сигурно има в железарията срещу кръчмата „Кожуха“.
 – Благодаря – казва Сакел и вече е излязла в коридора, когато Петер съумява да се
провикне:
– За какво са ти въжета? Нали няма да бесиш някого?
Петер се засмива първия път, когато го казва. Втория път обаче е наистина разтревожен:
– САКЕЛ! НАЛИ НЯМА ДА БЕСИШ НИКОГО? И БЕЗ ТОВА СИ ИМАМЕ ДОСТАТЪЧНО
ПРОБЛЕМИ!!!

***
Давид, предишният треньор на Бени, казваше, че момчето е способно да закъснее дори за
собственото си погребение. Ако съотборниците му не проверяваха дали номер 16 е на леда,
той спокойно можеше да остане да спи в съблекалнята, след като мачът вече е започнал.
Понякога пропускаше тренировки, понякога се появяваше пиян или надрусан. Но днес идва в
залата навреме, веднага се преоблича и отива право на пързалката. Елисабет Сакел се обръща
към него така, сякаш е изненадана, че на тренировка по хокей е дошъл хокеист. Бени си
поема дълбоко дъх и моли за извинение, както човек се научава да прави, ако има големи
сестри, които удрят здраво:
– Съжалявам, че не дойдох на тренировката вчера.
Сакел свива рамене.
– Не ме интересува дали идваш на тренировки.
Бени вижда, че на леда има пет дебели въжета, дълги по няколко метра. Сакел държи
пушка за пейнтбол в ръка. В Бьорнстад не продаваха, но в железарията в Хед изровиха една
от склада. Цветните петна по плексигласа в единия ъгъл на пързалката подсказват, че Сакел
вече е изстреляла пробно няколко малки, твърди топчета.
– Какво правиш? – пита Бени объркано.
– А ти какво правиш тук толкова рано? – контрира го Сакел.
Бени поглежда часа, дошъл е точно навреме, но единствените други играчи на леда са
Амат и Бобо. Бени изръмжава:
– Сестрите ми казват, че смяташ да ме направиш капитан на отбора. Това е лоша идея.
Сакел кимва, без да мига.
– Окей.
Бени очаква нещо повече. То не идва, затова изсумтява:
– Защо точно аз?
– Защото си страхливец – казва Сакел.
Бени е бил наричан какво ли не, но никога страхливец.
– Дрънкаш глупости...
Тя кима.
– Може би. Но ти възлагам това, от което най-много те е страх: отговорност за други хора.
Очите на Бени потъмняват. Тези на Сакел са безизразни. Амат стои зад тях, кънките му
мърдат неспокойно, накрая той губи търпение и избухва:
– Тренировката започва! Защо не извикаш останалите от съблекалнята?
Сакел свива ръце безгрижно.
– Аз? Защо аз да се занимавам с това?
 Бени се взира в нея. Все по-фрустрирано. Отново проверява колко е часът. После напуска
пързалката.

***
Много от възрастните играчи в съблекалнята на Бьорнстад са се облекли едва наполовина,
когато Бени влиза вътре.
– Тренировката започва – казва той.
Някои хора могат да говорят така, че да бъдат чути, без да повишават глас. Въпреки това
някои от хокеистите разбират думите на Бени погрешно и отговарят:
– Уф! На оная вещица не ѝ пука дали сме навреме!
Отговорът на Бени е кратък, но последвалата тишина е плътна:
– На мен ми пука.
Властта е способността да караш другите да правят каквото искаш. Всеки един от
големите мъже в съблекалнята би могъл да лиши осемнайсетгодишното момче от властта му
просто като остане на пейката. Но той им дава трийсет секунди и когато се отправя обратно
към леда, останалите играчи стават и тръгват след него.
Не това е моментът, в който става техен капитан. Това е просто моментът, в който всички,
включително той, осъзнават, че той е техният капитан.

***
Бени не иска да води отбора си, но въпреки това го прави. В Хед пък играе Вилиам Лют,
който най-много от всичко иска да води, но не му се полага. Не е справедливо, но и спортът
не е справедлив. Този, който тренира най-много часове, невинаги става най-добър. Този,
който печели заслугата да бъде капитан, невинаги е най-подходящият. Казват, че в хокея не се
дават оценки за представянето. „Броим само головете.“ Това не е съвсем вярно, разбира се.
Хокеят брои всичко, пълен е със статистики, но въпреки това си остава непредвидим.
Развоят на играта се ръководи от твърде много неща, които остават невидими. За
талантливите играчи например често се казва, че имат „лидерски качества“, въпреки че това
е напълно неизмеримо понятие, защото се състои от неща, които не могат да се научат:
харизма, внушителност, любов.
Когато Вилиам Лют беше малък, а Кевин Ердал стана капитан на отбора, Вилиам чу
треньора да казва на Кевин: „Можеш да принудиш хората да ти се подчиняват, но никога не
можеш да ги принудиш да те следват. Ако искаш да играят за теб, трябва да те обичат“.
Може би никой не обичаше Кевин повече от Вилиам и той направи всичко, за да откликне
Кевин на любовта му. Остана неизменно лоялен към него дори след изнасилването. Последва
го в „Хед Хокей“, докато Бени, най-добрият приятел на Кевин, остана в „Бьорнстад“. Вилиам
събра момчетата си и заедно пребиха както Амат, който изпорти Кевин, така и Бобо, опитал
се да защити малкия клюкар.
Когато Кевин внезапно се махна, Вилиам остана в „Хед“ разочарован, но все още верен.
Треньорът му тук е същият като в „Бьорнстад“. Давид. Именно той убеди почти всички от
старите си играчи да сменят клуба си. Не като защити Кевин, ами чрез най-простичкия
аргумент, който спортът може да предложи: „Ще се занимаваме само с хокей. Не с политика.
Това, което става извън леда, си остава извън леда“.
Вилиам му повярва и с цялото си сърце се надяваше, че сега, след като Кевин и Бени ги
няма, Давид може би най-накрая ще оцени лоялността му. Но нямаше благодарности, нямаше
окуражителни думи. И Вилиам продължи да се чувства игнориран.
Така че, щом днес влиза в съблекалнята, отваря шкафчето си и вижда какво е оставил
някой на дъното, това поражда неща, които никоя статистика не може да измери. В шкафчето
има запалка. Същата като тези, с които бе запълнена пощенската кутия на Вилиам през
лятото; такава, каквато Лео носеше на плажа.
В този момент един от съотборниците на Вилиам влиза през вратата и казва:
– Мамка му, Лют, чу ли за Бени? Новият треньор на „Бьорнстад“ го е направил КАПИТАН
НА ОТБОРА!

23
„Всичко необходимо за единственото, което е от значение“

К азват, че лидерството означава да взимаш тежки решения – такива, които са неприятни и

непопулярни. На лидерите вечно им се повтаря: „Върши си работата“. Невъзможността
на тази задача, разбира се, се състои в това, че един водач може да продължава да води само
докато го следват, а реакцията на хората към лидерството винаги е една и съща: ако
решенията ти са в моя полза, значи си справедлив, но ако същите решения ми вредят, значи
си тиранин. Защото истината за хората като цяло е толкова проста, колкото и непоносима:
рядко искаме това, което е най-добро за всички. Искаме това, което е най-добро за нас.
Тежки мисли са налегнали Петер, когато изключва компютъра в офиса си, оставя папките
по местата им и тръгва надолу към пързалката. Застава на трибуната за правостоящи в късата
страна на залата. Фатима чисти малко по-нататък, той ѝ махва, но получава само кимване в
отговор. Тя не иска да привлича внимание, трябва да приключи преди тренировката на
мъжкия отбор, не иска Амат да се срамува пред съотборниците си. Все едно това момче
някога се е срамувало от майка си, мисли си Петер.
В много отношения Фатима е по-стереотипен жител на Бьорнстад от самия Петер: тиха,
горда, работлива и с абсолютно нулева толерантност към празни приказки. В началото на
лятото, когато сметките на клуба бяха празни, Петер осъзна, че Фатима не е получила
заплата, но когато ѝ се обади, тя каза просто: „Не се притеснявай. С Амат ще се справим“.
Петер знаеше, че в края на някои месеци на Амат все още му се налага да събира кенчета за
вторични суровини, затова каза с дълбоко смущение: „Няма да останеш без заплата, клубът
носи отговорност да...“. Но Фатима го прекъсна: „Клубът? Този клуб е и мой. Клубът на
момчето ми. Ще се оправим“. За такива думи се иска специален човек и специален клуб.
Сега е настъпила есента и Фатима е получила заплатата си. Петер също. Сутринта опита
да плати сметките, но компютърът правеше проблеми, затова той се обади на банката.
Мъжът в другия край на линията не го разбра: „Тези сметки вече са платени“. Не само една.
Всички. Рихард Тео не бе дал празни обещания, спонсорът беше платил, въпреки че
пресконференцията още дори не се беше провела. Петер ще спаси клуба си. Защо тогава го
гризе такава адска тревога?
Тренировката на мъжкия отбор започва. Всички играчи на леда приемат за дадено, че
лампите в залата ще светят всеки ден, че заплатите ще се плащат, че публиката ще се тълпи
пред залата. В хокея парите винаги са нещо, което просто го има. В този спорт така и не
порастваме напълно, на леда си оставаме същите хлапета, които просто искат да играят:
една шайба, няколко приятели, светвайте лампите! Почваме!
Но Петер знае цената. В момента седи на нея. Това са просто дъски и метал, стъпкани
пакетчета снус и раздрънкани перила. Но когато мъжете с черни якета скачат по трибуната,
разтърсват залата, а когато пеят, отвяват покрива. „Ние сме мечките, ние сме мечките, ние
сме мечките, мечките от Бьорнстад! НИЕ... СМЕ... МЕЧКИТЕ! НИЕ СМЕ...“
Те са здрава стена, на която да се подпреш, когато всичко върви добре, и ужасна сила,
срещу която да се изправиш, когато всичко върви зле. През годините никой в клуба не е
критикувал Групата повече от Петер. Когато имаше сбивания, той настояваше в залата да се
сложат охранителни камери. Когато високоплатени играчи, които не се представяха на ниво,
внезапно поискваха да скъсат договорите си, Петер опитваше да докаже, че са били
заплашени от момчетата на Теему. Години наред костюмираните мъже в заседателната зала
се караха на Петер за „ненужните провокации“, а в действителност самите те бяха
изплашени. Оставяха Групата да се разпорежда в града чрез насилие, стига това да служеше
на интересите на самите костюмари. А сега? Петер има шанса най-накрая да се отърве от
Групата, но се колебае. Защо? Защото чувства, че им е задължен, защото гласуваха той да
остане в клуба? Защото е страхливец? Или пък става дума за Рихард Тео и Петер просто се
бои, че ще замени влиянието на хулиганите с това на политиците? Кое е по-лошо?
Татуировките по вратовете или вратовръзките?
През първата му година като спортен директор Мира често му напомняше, че „ние не сме
семейство, което бяга от битки“. Тя винаги е била по-корава от него. Темпераментната
адвокатка винаги е имала повече желание за победа от дипломатичния спортен директор. Но
сега Петер е този, който търси битката, а Мира е тази, която се колебае. И Рихард Тео може
би има право: Петер може би е наивен. Светът е сложен, но на него му се иска да беше прост.
Когато играеше в Канада, треньорът му казваше: Winning isn’t everything. It’s the only thing!10
Но на Петер му липсваше the killer instinct11. Когато отборът му водеше с голям резултат по
време на тренировка, той намаляваше темпото, защото не искаше да унижи съперниците си.
Философията на треньора беше, че човек „никога не трябва да вдига крака си от врата на
врага“, но Петер нямаше такава агресия в себе си. Победата му беше достатъчна, нямаше
нужда да пречупва никого. После дойде тренировка, в която противниците обърнаха
изоставане от пет на нула. Get your mindright!12, изкрещя треньорът. Петер така и не успя.
Може би затова пропусна онзи удар на финала преди двайсет години и може би затова сега
се страхува да изпълни обещанието си към Рихард Тео. Броят врагове, които човек може да
си създаде и да преживее, е ограничен. Петер знае, че трябва да си свърши работата, просто
не е сигурен каква е тя.
Вижда Елисабет Сакел на леда. Иска му се да бе повече като нея. Тя не би вдигнала крака
си от ничий врат.

***
Елисабет Сакел разделя играчите на два отбора и връзва съотборниците едни за други с
въжета. Ако един играч падне, пада отборът.
– ЩО ЗА ПУТКИНСКИ УПРАЖНЕНИЯ!? – надава вой един от по-възрастните играчи,
когато негов другар залита, а въжето го спъва и той се приземява като камък върху леда.
Това обаче не може да развълнува Сакел. Ще работят, докато се научат да си сътрудничат и
да карат заедно като едно цяло. Ще се потят и ще повръщат далеч не за последен път. Чак
когато дори Амат пада на колене, Сакел ги оставя да развържат въжетата. После взима
пушката за пейнтбол. Един от възрастните играчи измърморва:
– Вещицата май е получила мозъчен кръвоизлив...
Сакел може би разгадава какво казва, по движението на устните му, кой знае. Във всеки
случай отговаря:
– Разбирам, че тук много се приказва за „вещици“. Предполагам, че се боите да не
заиграете като такива, щом ви тренира именно вещица.
Играчите се размърдват смутено. Някои от тях все още повръщат в кофите. Сакел
демонстративно изстрелва едно топче в горната греда на една от вратите. Металът
иззвънтява, а твърдото малко топче избухва в цветно петно.
– Веднъж тренирах момичешки отбор. Не реагираха добре, когато вратарят избие шайбата,
и не искаха да покриват удари, защото ги беше страх от болката. Затова ги помолих да се
съблекат голи и да опитат да карат от централната линия до вратата и да докоснат горната
греда, докато ги обстрелвам с пушката за пейнтбол. За всеки успешен опит щяха да получат
по една студена бира. Знаете ли какво ми казаха?
Никой не отговаря, затова Сакел го прави вместо тях:
– Казаха „върви на майната си“. Но това, разбира се, бяха... вещици. Вие какви сте?
Мъжете на леда просто зяпат, но Сакел изчаква. Минава минута. Някои от мъжете се
подхилкват нервно, но Сакел стои неподвижно с пушката.
– Ти... се шегуваш, нали? – пита някой накрая.
– Не мисля. Чувала съм, че не ме бива с... хумора – информира ги Сакел.
Тогава един друг играч се изправя. Пуска каската на леда, сваля фланелката и
протекторите и остава гол до кръста.
– Това стига ли, или да се съблека по пишка? – чуди се Бени.
– Достатъчно е – отговаря Сакел и изстрелва едно топче, което профучава току покрай
врата му.
Всички останали играчи залягат, но Бени тръгва към вратата, без да се бави и миг. Когато
докосва гредата за пръв път, Сакел вече го е уцелила два пъти. Втория и третия път успява да
удвои попаденията. Продавачът в железарията каза, че топчетата се движат със скорост от
деветдесет метра в секунда, и строго препоръча на Сакел да не стреля „по хора на по-малко
от десет метра разстояние“. Кожата на Бени е гола, тя го уцелва в гърба и той потръпва от
болка, докато боята се стича по едната му плешка.
По-възрастните играчи гледат отстрани. Първоначално като че не вярват на очите си, но
постепенно придобиват все по-впечатлен вид. Накрая някой извиква някаква цифра, никой
не помни дали е била осем или девет, но целият отбор започва да отброява всеки път, когато
Бени докосне гредата. Накрая започват да крещят колко бири е спечелил. ЧЕТИРИНАЙСЕТ.
ПЕТНАЙСЕТ. ШЕСТНАЙСЕТ. Сакел презарежда пушката, Бени тръгва отново. Никой
нормален човек не се държи така. Това е идеята. Сакел не иска нормален капитан на отбора.
Веднъж уцелва Бени право в ключицата и в този момент вижда в очите му на какво е
способен. „С този тук мога да спечеля каквото и да е“, мисли си тя. Сакел не спира да
стреля, а Бени не спира да се пързаля, докато не си е заработил голям стек бира13. Сакел
донася кенчетата до скамейката. Когато Бени ги взима, тя казва:
– Хората, които се чувстват отговорни, не са свободни, Бенямин. Ето защо те е страх.
Като за човек, когото не го бива с чувствата, Сакел не се справя зле. Бени тръгва към
съблекалнята подут, зачервен и изцапан с боя. Там раздава бири на всички съотборници.
Дори Амат пие, не би посмял да откаже.
Бени отива да си вземе душ. Дълъг. Когато се връща, бирата е свършила, а обувките му са
пълни с пяна за бръснене.

***
Петер Андершон стои до мантинелата, докато Сакел събира въжетата.
– Имаш много... интересни тренировъчни методи. Наистина ли подобряват нивото на
играчите? – пита Петер колкото се може по-дипломатично, като в същото време наистина,
ама наистина опитва да не получи хипервентилация заради петната от пейнтбол, покрили
леда.
– Да подобряват нивото? Аз откъде да знам? – отговаря Сакел незаинтересовано.
– Все трябва да има причина да използваш тези... методи? – размишлява Петер.
Има мигрена. Рихард Тео му обеща „тотален контрол“ над клуба, но той изобщо няма
такова усещане.
– Е, треньорите по хокей не знаем много-много какво правим, предимно се преструваме и
действаме наслуки. Мислех, че го знаеш – отговаря Сакел.
Петер усеща как мускулите на гърба му се свиват.
– Имаш... интересно виждане за лидерството.
Сакел вдига рамене.
– Ако играчите мислят, че съм идиот, ще имат за какво да си приказват помежду си.
Понякога отборите имат нужда от враг, срещу когото да се обединят.
Петер я наблюдава, докато тя се отдалечава. Почти може да се закълне, че се усмихна,
когато произнесе последната реплика. След това Петер взима парцал и почистващ препарат
и прекарва няколко часа в бърсане на петна от пейнтбол.
Може би трябваше да се прибере, да пие вино със съпругата си, да заспи в леглото им. Но с
Мира още не са се сдобрили съвсем. Просто спряха да се карат, което не е същото. Не си
крещят, но и почти не си говорят. Цялото семейство става все по-тихо и по-тихо подобно на
стая, в която цари такава бъркотия, че е по-лесно да зазидаш вратата, отколкото да
разтребиш. Петер сам се хваща, че си измисля задачи, за да се прибира късно, когато всички
вече са заспали.
Ето защо прекарва половината нощ в четене на инструкциите за употреба на кафе
машината, вместо да се обади на дъщеря си, която му я е подарила, и да признае, че вече не
знае какво прави. Не знае за кого всъщност се бори.

***
Треньорът на мъжкия отбор на „Хед Хокей“ се казва Давид. Рижавата му коса не е
подстригвана от месеци, а лицето му е бяло като тебешир, защото, колкото и да е хубаво
лятото, във видеозалата няма слънчева светлина. Той се раздава без остатък в работата,
налага се. Приятелката му е бременна, а „Хед Хокей“ може да бъде трамплин към по-горните
дивизии, ако Давид печели мачовете си.
Никога не е искал да тренира този отбор, искаше да тренира „Бьорнстад“. Там оформи
група малки момчета в блестящи юноши, те трябваше да спечелят финала в младежката лига
и да бъдат гръбнакът на мъжкия отбор: Кевин и Бени на леда, Давид на скамейката. И почти
стана така. Но само почти.
Давид не напусна „Бьорнстад“, защото оправдава изнасилването. Поне самият той не
смята така. Дори не знае дали Кевин е виновен, момчето не беше осъдено, а Давид не е нито
юрист, нито полицай. Той е треньор по хокей. Ако хокейните отбори започнат да наказват
играчите за неща, за които дори съдилищата не ги съдят, къде ще му отиде краят? Хокеят
трябва да бъде хокей. Животът извън залата трябва да е отделен от живота вътре в нея.
Така че Давид не напусна „Бьорнстад“ заради обвиненията срещу Кевин, а защото Петер
Андершон се погрижи момчето да бъде арестувано в деня на финала. По този начин наказа
целия отбор, не само Кевин. Давид не можеше да толерира това. Затова смени клуба и взе
почти всички най-добри играчи на „Бьорнстад“ със себе си.
Не съжалява за решението си. Съжалява единствено за Бенямин Ович. Това момче
символизираше всичко, което Давид иска от един отбор, но в най-важния момент той не
можа да го спечели на своя страна. Бени остана в „Бьорнстад“, докато всички останали
потеглиха към „Хед“, а пролетта Давид го видя да целува друго момче. Бени не знае, че той
знае, а очевидно и никой друг не подозира. Ако трябва да бъде честен, Давид се надява да си
остане така. На място като това не би пожелал подобно разкритие на никой хокеист, дори
такъв, който ще му бъде съперник през есента.
Дали Давид се гордее със себе си? Определено не. Защо тогава просто не отиде при Бени и
не му каже истината? А тя е, че се срамува, задето се е проявил като толкова лош лидер, че
момчето да не пожелае да му разкрие тайната си. Защо не го помоли за прошка? Вероятно по
същата причина, поради която всички ние допускаме почти всичките си най-глупави грешки:
не е лесно да признаем, че сме сгрешили. И колкото по-голяма е грешката, толкова е по-
трудно.
Давид не си прави илюзии, че е добър човек, но си втълпява, че прави всичко за доброто на
хокея. Отборът, клубът и спортът са на първо място. Той никога няма да ги остави да се
превърнат в политика. Дори сега.
На вратата на кабинета му се чука. Отвън стои Вилиам Лют.
 – Чу ли, че Бени е капитан на „Бьорнстад“? – изревава грамадният нападател.
Треньорът кима.
– Това тук е „Хед“. Не „Бьорнстад“. Не се занимавай с тях.
Вилиам стои на прага и трепери от яд, не може просто да си тръгне, въпреки че погледът
на треньора ясно показва, че въпросът е приключен.
– Някой от нашия отбор ще играе ли с номер шестнайсет тази година? – иска да знае
Вилиам.
Не иска да звучи обвинително. Просто иска треньорът му да го обича. Това е проблемът:
любовта е като лидерството, няма как да я получиш с молби.
– Това не е твоя работа – казва Давид студено.
Шестнайсет е номерът на Бени в „Бьорнстад“. Давид отказва да го даде на някого в „Хед“.
– Кой ще ни бъде капитан? – пита Вилиам завистливо.
Давид отговаря на въпроса, който младият мъж действително иска да зададе:
– Твърде си млад, Вилиам.
Не е дребна работа да се разбие сърце по този начин: когато един хокеист погледне
треньора си в очите и види, че той иска друг играч.
– Щеше ли да кажеш същото, ако бях Бени?
Давид е искрен. Поклаща глава.
Вилиам Лют излиза на леда по-агресивно и с повече желание за самоизява от всякога.
Давид се преструва, че не забелязва, но естествено, разбира много добре какво става. Не е
случайно, че е толкова успешен като треньор. Знае какво причиняват думите му. Докато
момчетата израстваха, той наблюдаваше как Вилиам се конкурира с Бени за всичко, без да
спечели нито веднъж. Давид знае, че завистта е ужасно чувство, но тя може да бъде и стимул.
Затова я разпалва нарочно, защото лидерите манипулират чувствата на другите, за да
постигнат резултати. Давид знае, че това, което прави, е опасно. Знае, че Вилиам може би
мрази Бени толкова много, че да го нарани на леда. Но във всички добри хокейни отбори има
някого, който играе на границата на позволеното, а понякога и отвън нея. Вилиам е най-
добър, когато е обзет от омраза.
Давид още обича Бени повече от всички други играчи, които е тренирал, и се срамува, че
момчето не посмя да му се довери. Някой ден Давид може би ще може да се реваншира като
човек. Но тези чувства принадлежат на живота извън залата, а това тук е животът вътре в нея.
Тук Бени е противников играч. Ако Вилиам премине границата по време на мача, така да
бъде. Ако Бени пострада, ще пострада. Давид е треньор по хокей и си върши работата. Прави
всичко необходимо за единственото, което е от значение.
Победата.

***
Когато се стъмва, Бени отива да вдига тежести в плевнята при кучкарника, сам. Преди да
хване щангата, разкопчава часовника си. Той е стар и износен, тежък и раздрънкан и не му
стои добре. Но го получи от Давид. Двамата не са си казали и дума, откакто треньорът смени
клуба си, но Бени все още не ходи никъде без часовника.
 ***
Вилиам Лют прави лицеви опори, докато ръцете не го заболят толкова, колкото и всичко
останало. Заспива със запалката, която намери в шкафчето си. Знае кой я е оставил там.
Вилиам може би няма да нарани Бени, не още, но това не означава, че няма да нарани някого
другиго.

24
„Но мечката в нея
току-що се е пробудила“

Р амона слиза тежко по стълбите насред облак от обиди, за да провери кой тропа на
вратата на „Кожуха“ след работно време. Очаква някой пияница, но остава изненадана.
– Какво правиш тук, дърт разбойник, минаха четиресет години, откакто се появи тук за
последно, за да дириш среднощни забавления! Казах ти не тогава, казвам ти не и сега! –
изсумтява тя на Сюне и се загръща по-плътно с халата си.
Сюне се засмива толкова силно, че кучето до него се стряска.
– Имам нужда от добър съвет, Рамона. Или два.
Рамона го пуска вътре, дава на кутрето паница с вода, то я изпразва и се захваща с
обзавеждането.
– Е? – измърморва Рамона.
– Искам да говориш с Теему Риниус вместо мен – казва Сюне.
Ако който и да е друг ѝ бе казал същото, тя би се престорила на глупава, би попитала „Кой
Теему?“. Но това е Сюне. Старчето е посветило целия си живот на проблемни момчета с
талант. Рамона пък е посетила своя на тези без талант.
– За какво?
– За клуба.
– Мислех, че си приключил с треньорството. Какво работа имаш с клуба?
– Държат ме заради женорята. Да има по кого да плакнат очи.
Рамона изсмива цяло десетилетие цигарен дим от дробовете си. После обаче придобива
по-сериозно изражение.
– Носят се слухове, Сюне. Във вестника пише за „нов спонсор“ и „тайни срещи“ със
спортния директор. Теему и момчетата му са изнервени. Това е техният клуб.
– Не е само техен – поправя я Сюне.
Мисли си, че този град е много неподходящо място, ако искаш да угодиш на хората. Ако
„Бьорнстад Хокей“ беше фалирал, Петер щеше да понесе всички последствия. Сега спасява
финансите на клуба, но пак ще го отнесе. Рамона слага три чаши уиски на бара. Една за
Сюне, две за нея.
– А какво мислиш за новия треньор? Тя идва тук от време на време да яде картофи – казва
Рамона.
– Сакел? Не знам. Откачалка. Във всеки случай, изглежда, хич не ѝ пука какво мисли
Петер Андершон...
– Добро начало – ухилва се Рамона.
– ...но подозирам, че Теему и момчетата му не са особено ентусиазирани от идеята за жена
треньор – отбелязва Сюне.
Рамона изсумтява.
– Те обичат клуба си. Знаеш го. Опасяват се, че е назначена просто за пиар. Не искат да
станат за смях, а не искат и в хокея да се намесват политически програми...
Сюне върти очи.
– „Програми“, така ли ги наричаме вече? Женорята не могат ли да си лягат с когото
поискат?
– Ей! НИКОЙ не проявява повече разбиране към лесбийките от мен. Направо са ударили
джакпота, мен ако питаш! С мъжете не можеш да се разбереш, можеш само да ги изхвърлиш
навън.
– Тогава какъв е проблемът със Сакел?
– Проблемът е, че момчетата смятат, че тя е пионка на Петер Андершон, на спонсорите и
на политиците, и не искат още един треньор, който е...
Тя се спира. Сюне не го прави.
– Който е като мен? Слаб?
Знае какво казват хората за него. Че през последните години спонсорите и политиците са
завладели клуба и са го пратили на дъното, а Сюне не е казал и дума. Прави са, той остаря,
вече беше твърде изморен за разправии. Надяваше се, че хокеят ще е достатъчен, за да се
задържи клубът на крака както финансово, така и морално, но се оказа, че е грешал и за
двете.
– Нямах предвид нищо лошо – смотолевя Рамона.
– Е, те имат право. Иска ми се да бях дал на този град повече поводи за радост. Но Сакел не
е като мен.
– В какво отношение?
– Тя е победител.
– Дошъл си за съвета ми? Момчетата имат нужда от доказателство.
Сюне въздъхва.
– Тогава предай на Теему, че когато малкият му брат излезе от поправителния дом, може да
се отправи директно към спортната зала.
Рамона губи ума и дума. Никак не е лесно това да се случи.

***
Петер се прибира късно. Мира седи на масата в кухнята с компютъра си, тръгнала си е
рано от работа, за да сготви за децата, да изпере и да изчисти. Сега отново работи, но
шефовете не го виждат. Общо има повече заработени часове от всичките си колеги, но
въпреки това скоро всички в офиса ще мислят за нея като за „тази, дето все си тръгва по-
рано“. Да си майка, може да бъде като да правиш дренаж на вилата или да ремонтираш
покрива: отнема време, пот и пари, а когато приключиш, всичко изглежда същото като
преди. Не е нещо, за което някой ще те похвали. Да останеш един час повече на работа, обаче
е като да окачиш красива картина или нова лампа, всички го виждат.
Петер говори с нея, тя говори с него, но не се гледат в очите. Как беше денят ти? Добре, а
твоят? Добре. Децата яли ли са? Да, в хладилника има още ядене. Можеш ли утре да ги
закараш на училище, аз трябва да тръгна рано за залата. Мира казва „абсолютно“, въпреки че
ѝ се иска да изкрещи: „Ами моята работа?“. Петер казва „благодаря“, въпреки че иска да
прошепне „имам чувството, че се давя“. Тя казва „спокойно“, а иска да извика „помощ“. Не
казват нищо повече, въпреки че и двамата си мислят „липсва ми какви бяхме“. Петер излиза
от кухнята, без да прокара пръсти през косата ѝ, а тя остава вътре, без да диша във врата му.

***
Рамона се пули срещу Сюне.
– Майтапиш ли се с мен?
– Не. Тази Елисабет Сакел няма чувство за хумор.
– Смята отново да даде на Видар да играе хокей? Какво казва Петер по въпроса?
– На нея не ѝ пука какво мисли Петер.
Рамона се подсмихва. Братята Риниус винаги са ѝ били малко по-близки от останалите
момчета в „Кожуха“. Теему ѝ купува храна всяка седмица, а едно време Видар си учеше
уроците тук. Преди много години, малко след като Холгер почина, братята чуха някой да
разправя, че Рамона „е почнала да забравя разни неща, може да е алцхаймер“. Не беше това,
ставаше дума за най-обикновено разбито сърце, но момчетата прочетоха в нета, че
остаряването на мозъка може да се забави с упражнения, затова започнаха да я карат да
решава кръстословици. Всяка сутрин ѝ носеха нова. В отговор тя ги ругаеше шумно и ги
обичаше безусловно. Затова сега казва:
– Значи Видар се е изсрал на бюрото на Петер, а Сакел се е изсрала на мнението му? Това
няма да свърши добре.
– Така е – съгласява се Сюне.
Рамона се почесва под брадичката с една от чашите за уиски.
– Не е типично за теб да се противопоставяш на Петер.
– Вярно – признава Сюне.
– Тогава защо го правиш? Толкова ли е специална тази треньорка?
Сюне въздъхва така силно, че космите в носа му се разлюляват.
– Или ще спечелим, или ще изчезнем, Рамона. Видар беше умопомрачително добър вратар
и ако още е такъв, то съм готов да рискувам с... характер като неговия.
– Когато остарее, дяволът става религиозен – усмихва се Рамона.
– Можеш ли да се погрижиш Теему да заведе Видар на тренировка? – пита Сюне.
Рамона вдига вежда.
– Чуваш ли се какви ги говориш? Помниш ли, когато Видар играеше хокей? След края на
тренировките трябваше насила да го гоните от пързалката! А сега е седял ЗАТВОРЕН от...
божичко... не би могъл да го задържиш настрана от спортната зала дори да си въоръжен!
Рамона не казва това, което си мисли: че самата тя би завлякла Видар до залата, ако се
налага. Така и не можа да спаси Теему, той беше твърде гневен, за да се промени. Но може би
Видар все още може да получи друг живот и ако ще това да я убие, Рамона не би пропуснала
още един шанс да му помогне.
Сюне кима и отпива от уискито си. То опарва очите му.
– Добре тогава.
Той млъква. Рамона изсумтява.
– Нещо друго?
Сюне се срамува, че е толкова прозрачен.
– Искам да те помоля още нещо. Не заради клуба, а заради мен. Има едно момиче на име
Алисиа, на четири и половина години, живее при...
– Знам коя е малката – казва Рамона мрачно не защото я познава, а защото всички
собственици на барове в околността познават възрастните, които живеят в дома на
момичето.
– Можеш ли да ми помагаш да я наглеждам?
Рамона налива още уиски.
– Сигурен ли си, че не си дошъл, за да ме вкараш в леглото? Справяш се по-добре,
отколкото едно време.
– Ще получа инфаркт още преди да си успяла да си свалиш сутиена, но благодаря за
предложението – усмихва се Сюне.
Рамона пие. После отбелязва нещастно:
– Не говоря от името на никого в този град, Сюне. Но Петер също е мое момче. Затова го
помоли да си спомни кои хора са се застъпили за „Бьорнстад“. За негово добро е.
Независимо какво иска новият спонсор.
Сюне кима. Знае, че тя има предвид трибуната на Групата. В този град е трудно да се пазят
тайни.
– Ще направя каквото мога – казва той.
Това няма да бъде достатъчно.

***
Петер спира пред стаята на Лео. Момчето е на дванайсет, скоро ще е тийнейджър. Петер
си спомня, когато се роди, помни онази съкрушителна секунда, когато чу плача на сина си за
първи път. Помни как вдигна крехкото голо телце и подпря главата му с ръка. Помни
стиснатите очи и тревожните писъци... помни и как те спряха. Това бе първият път, когато
Петер осъзна, че малкото човече е заспало спокойно в прегръдките му. На какво ли сме
способни за децата си в такъв момент? На какво ли не сме?
Но годините летят. Татковците трябва да живеят в настоящето, а спортните директори не
бива да го правят. Татковците трябва да улавят миговете, защото детството е като сапунен
мехур, можеш да му се наслаждаваш само няколко секунди. Но спортните директори трябва
да мислят за следващия мач, следващия сезон: нататък и напред, все напред.
Сега Петер стои с два хокейни стика в едната ръка и топка за тенис в другата. Лео все му
надуваше главата, че иска да играят пред гаража. „Тате, може ли да преместиш колата? Тате,
може ли да играем? Тате? Само за малко! Който пръв вкара пет гола, печели!“ Петер
обикновено седеше с дистанционното в ръка, загледан в записа от някой мач, или пък се
занимаваше с бюджета на клуба, обграден от папки и калкулатори, и отговаряше „първо
трябва да си напишеш домашните“. А след домашните вече беше късно. „Утре“, обещаваше
таткото. „Разбира се“, отговаряше синът. Мъжете са заети, но израстването на момчетата не
чака. Синовете искат вниманието на бащите си точно до момента, в който бащите започват
да искат вниманието на синовете. След това всички сме обречени да съжаляваме, че не сме
заспивали до тях по-често тогава, когато главите им още се събираха върху гърдите ни. Че не
сме прекарали повече време на пода, когато те още си играеха там. Че не сме ги прегръщали,
когато още ни позволяха да го правим.
Сега Петер чука на вратата на Лео, а дванайсетгодишното момче отговаря, без да отвори:
– Ммм?
– Аз... преместих колата от алеята – казва таткото с надежда.
– Аха?
– Ами... значи, мислех си, че може би ще искаш да... поиграем?
Стиска тенис топката толкова силно, че от дланта му избива пот, която оставя малки петна
по зеления филц. Отговорът на Лео е безмилостен:
– Трябва да си напиша домашните, тате. Може би утре!
Петер почти отваря вратата. Почти пита повторно. Но вместо това оставя стиковете
обратно в килера, сяда сам на дивана с топката в ръка и заспива.

***
Мира затваря капака на лаптопа си. Надниква в стаята на Лео. Той се преструва, че спи, тя
се преструва, че му вярва. Минава през всекидневната, завива Петер и се спира, сякаш за да
погали челото му. Но не го прави.
Седи сама на стълбите пред къщата и гледа същите звезди, които би могла да гледа откъде
ли не по света. Днес на работа колежката ѝ даде пощенски плик. Подателят беше възрастна
жена, която Мира и колежката от няколко години издигат в култ – инвестиционен гений с
ръководни функции в успешни компании. Освен това беше основала голяма благотворителна
фондация с многомилионен бюджет, представлявана от художници и артисти. Мира и
колежката се срещнаха с жената по време на конференция миналата година и успяха да
привлекат вниманието ѝ. На раздяла тя даде визитката си на Мира и каза: „Винаги търся
умни хора с хъс. Обади ми се, ако някога си търсиш работа“. Мира не прие думите ѝ съвсем
сериозно, може би не смееше. Но в плика от днес имаше покана за голяма конференция,
която фондацията на жената организира след две седмици – в Канада.
– Защо ни кани на това събитие? Да не иска да наеме кантората ни? – ахна Мира.
Едва тогава видя завистта в погледа на колежката. Мира отново погледна поканата и
осъзна, че там е изписано само нейното име. Колежката опита да се държи гордо, но
прозвуча като малко момиче, напът да изгуби по-талантливата си приятелка, която ще поеме
по широкия свят.
– Тя кани само теб, Мира. И не иска да ползва услугите на кантората. Иска да те назначи.
 Мира седи на стълбите пред къщата с плика в ръка, гледа звездите. Същите звезди, които
се виждат от Канада. Веднъж се премести там, за да може Петер да играе в НХЛ с най-
добрите в света. Знае какво ще отвърне той, ако му каже, че иска да отиде на конференцията.
„Трябва ли да го правиш точно сега? Имам толкова работа покрай клуба, скъпа, може би
догодина?“
Мира няма да може да му обясни. Петер никога няма да разбере, че за нея също има НХЛ.

***
Рамона звъни на Теему. Разговорът им е кратък, защото никой не иска да разкрие
слабостта си пред другия. Рамона не казва, че желае на Видар по-добър живот от този на
Теему, Теему не казва, че иска същото. После Рамона го моли за услуга и не си ляга, преди
той да ѝ се обади и да съобщи, че е готово.
Теему стои пред малка къща в друга част на града и изчаква лампите в детската стая да
изгаснат. Когато се уверява, че само възрастните са будни, не позвънява на звънеца, нито
почуква на вратата. Така и не разбират как е влязъл, Теему просто се озовава в кухнята,
докато те се държат за ръба на кухненския плот и опитват да вдигнат чашите, на които
разтреперените им ръце са попаднали. Той вижда, че знаят кой е, така че е достатъчно да
вдигне сака с хокейната екипировка, да го сложи на масата и да попита:
– Алисиа тук ли живее?
Възрастните кимат ужасено. Теему заявява простичко:
– Фондът на бар „Кожуха“ от сега нататък ще плаща за екипировката ѝ всяка година,
докато на нея ѝ се играе. Не знам дали в семейството има още деца, но малката вече има
братя. И следващият възрастен, който ѝ навреди, ще трябва да се обяснява пред всеки един от
нас.
Няма нужда да чака отговор. След като излиза от къщата, никой вътре не посмява да се
помръдне в продължение на няколко минути, но в крайна сметка отнасят сака с
екипировката в стаята на Алисиа. Четири и половина годишното момиче спи дълбоко и
сънува шума от хокейни шайби, удрящи се в стена. Дълго време няма да има никакви синини
освен тези, които е получила на леда. Ще играе хокей всеки ден и ще стане най-добрата.
Сънят ѝ тази нощ може и да е дълбок, но мечката в нея току-що се е пробудила.

25
„Песен за мама“

В илиам Лют е като всички осемнайсетгодишни: винаги е на границата между

горделивостта и бездната. Има едно момиче, което харесва. Тя е от съседния клас,
пролетта бяха на парти и го целуна пиянски по бузата. Вилиам още сънува този миг. Така че,
щом днес я вижда близо до шкафчето си, фасадата му се пропуква и той пита:
– Здрасти... искаш ли... имам предвид... имаш ли желание да правим нещо? След училище?
Ти и... аз?
Тя го поглежда с отвращение.
– Да правя нещо? С теб?
Той кашля нервно.
– Да?
Тя изсумтява.
– Аз съм от Бьорнстад, за някои от нас това ОЗНАЧАВА нещо! Надявам се Бени да те
ПОТРОШИ на мача!
Едва когато момичето си тръгва, Лют забелязва, че тя носи зелена тениска с надпис
„Бьорнстад срещу останалите“. Приятелките ѝ имат същите. Когато подминават Лют, една от
тях изръмжава:
– Кевин Ердал е шибан изнасилвач, а ти не си по-добър!
Лют стои като жигосан. През целия си живот се е опитвал да прави всичко както трябва.
Да ходи на всяка тренировка, да обича капитана си, да се подчинява на треньора. Спазвал е
всички правила, правил е каквото му кажат, преглъщал е гордостта си. Бени винаги е правил
точно обратното. И въпреки това кого от двамата обичат всички?
Как би могъл Вилиам Лют да питае други чувства освен омраза?
Щом се обръща, вижда Лео да стои в другия край на коридора. Дванайсетгодишното
момче току-що е видяло слабото му място. Подигравателната усмивка на хлапака пробожда
цялото тяло на Вилиам, влиза под кожата му. Младият мъж се втурва в една тоалетна, сълзите
идват, той удря бедрата си с юмруци и започва да чеше маниакално ръце, докато под ноктите
му не бликва кръв.

***
Щом последният час за деня приключва, Мая и Ана обличат спортни дрехи и отиват да
тичат. Идеята е на Ана, което е странно, тъй като Мая винаги е ненавиждала бягането, а Ана,
макар цял живот да е тичала в гората, никога не го е правила за здраве. Никога не е тичала в
кръг. Въпреки това тази есен принуждава Мая да бягат, защото знае, че макар Кевин вече да
не живее в Бьорнстад, те тепърва трябва да си извоюват обратно това, което той им открадна:
здрача. Самотата. Смелостта да носят слушалки по тъмно, свободата да не се оглеждат
постоянно през рамо.
Тичат само там, където има лампи, не разговарят, но и двете си мислят едно и също:
момчетата никога не се тревожат за светлината, в техния живот това не е проблем. Когато ги
е страх от тъмното, това е, защото ги е страх от призраци. Но когато момичетата ги е страх от
тъмното, това е, защото ги е страх от момчета.
Бягат дълго. Издържат повече, отколкото са вярвали. Но спират рязко недалеч от къщата на
Ана, до пътеката за бягане, която описва кръг около Възвишението. Няма значение, че това е
най-осветената отсечка в цял Бьорнстад. Тук е мястото, където Мая насочи пушката срещу
Кевин.
 Мая хипервентилира. Не може да направи и крачка повече. Ана докосва ръката ѝ
успокоително.
– Утре ще опитаме пак.
Мая кима. Тръгват към дома на Ана. Пред входната врата Мая лъже и уверява приятелката
си, че всичко е наред и може да се прибере сама, защото Ана се бори така упорито нещата да
бъдат както преди, че Мая не може да я разочарова.
Но когато остава сама, сяда на един пън и заплаква. Праща съобщение на майка си.
„Можеш ли да ме вземеш? Моля те.“
И няма майка, в тази гора или в която и да е друга, която да кара по-бързо между
дърветата.

***
Никой не знае откъде точно идва насилието. Ето защо на хората, които се бият, им е лесно
да си представят, че винаги има справедлива причина. „Не трябваше да ме провокират.“
„Знаеш какъв ставам.“ „Вината е твоя, заслужи си го, сам си го търсеше!“
Лео Андершон е на дванайсет и никога не е имал приятелка. Когато до шкафчето му в
училище се приближава по-голямо с две години момиче, той изпитва опиянение, каквото
никога повече няма да почувства със същата сила.
– Видях те на брега, когато се опълчи на Вилиам Лют. Беше много смел! – усмихва се тя.
После се отдалечава, а Лео се хваща за вратата на шкафчето, за да не падне. По-късно,
когато отива да обядва, момичето сяда на неговата маса. Следобед, след последния час, тя
изниква в коридора и го пита дали иска да я изпрати.
Обикновено Лео го взимат с кола, за да стигне навреме за тренировка. Но напоследък
родителите му живеят в собствени светове, пък и Лео така и така не смята да играе хокей
тази есен. Иска да бъде нещо друго, не знае какво, но когато това момиче го поглежда, той си
мисли: „Искам да бъда човек, когото тя смята за смел“. Затова праща съобщение на
родителите си, че отива на гости на един приятел. Те и без това ще се почувстват облекчени,
че не се налага да ходят да го вземат.
Момичето и Лео тръгват през тунела, който минава под големия път между училището и
жилищния квартал от другата страна. Лео си поема дълбоко дъх и се осмелява да протегне
ръка и да хване нейната. Тунелът е тъмен, пръстите ѝ се изплъзват от неговите и тя побягва.
Лео зяпва учудено, чува как кецовете ѝ трополят по асфалта. После отекват други звуци, от
други обувки. Няколко фигури се приближават в мрака от двете страни на тунела. Една от тях
принадлежи на големия брат на момичето. Лео така и не видя червената тениска под якето ѝ.
Общината изкопа тунела преди много години след сериозен натиск от страна на
родителите, които не искаха на децата да им се налага да пресичат натовареното шосе.
Тунелът трябваше да защитава децата. Сега обаче се превръща в капан.

***
Когато Мира пристига и взима Мая, дъщерята се преструва, че всичко е наред. Това
започва да ѝ се удава. Казва, че си е изкълчила глезена, докато с Ана са тичали. Мира се
радва. Радва се! Защото изкълченият глезен е нещо толкова нормално и има място в живота
на едно обикновено шестнайсетгодишно момиче.
– Искаш ли да правим нещо? Можем да отидем на сладкарница в Хед – казва Мира с
дългогодишния опит на майка на тийнейджърка.
Свикнала е дъщеря ѝ да отклонява подобни предложения, така че сърцето ѝ подскача, щом
Мая шокиращо отговаря:
– Окей.
Двете пият кафе. Говорят. Дори се смеят, сякаш всичко е както обикновено. Разбира се,
самата Мира разваля илюзията. Защото трябва да попита:
– Как върви... терапията? Или... посещенията при психолога? Не знам разликата, но...
знам, че не желаеш да говориш с баща си и с мен, просто искам да знаеш, че... би могла.
Мая разбърква кафето си. Първо по часовниковата стрелка, после обратно.
– Окей е, мамо. Чувствам се добре.
На Мира така ѝ се иска да ѝ вярва. Опитва да говори спокойно.
– С баща ти разговаряхме. Известно време ще работя малко по-малко, за да мога да съм си
у дома за по-дълго...
– Защо? – възкликва Мая.
Мира гледа объркано.
– Мислех, че ще се зарадваш! Ако съм... вкъщи?
– Защо да се радвам? – чуди се Мая.
Мира се размърдва нервно.
– Не бях добра майка, скъпа. Влагах толкова сили в кариерата си, а трябваше да прекарвам
повече време с теб и Лео. Сега татко ви трябва да се съсредоточи изцяло върху клуба и...
– Татко винаги е бил съсредоточен върху клуба! – прекъсва я Мая.
Мира примигва.
– Не искам да ме запомниш като майка, която все отсъства. Особено сега. Искам да знаеш,
че имаш... обикновена майка.
Мая оставя лъжицата и се пресяга през масата.
– Стига, мамо! По дяволите, знаеш ли колко много се гордея с кариерата ти? Всички други
имаха обикновени майки, но аз имах пример за подражание. Всички други майки казваха на
децата си, че могат да станат каквито си поискат, когато пораснат, но на теб не ти се налага
да го казваш, защото го демонстрираш всеки ден.
– Скъпа, аз... – започва Мира, но гласът ѝ не издържа.
Мая избърсва сълзите ѝ и прошепва:
– Мамо. Ти ме научи, че не трябва да имам мечти. Защото вместо това мога да имам цели.

***
Може би Вилиам Лют не иска да навреди на никого. Има определен тип хора, които
изпитват удоволствие от това да нараняват другите, но не е сигурно, че той е от тях. Някой
ден може би сам ще се замисли по този въпрос – защо ставаме такива, каквито ставаме. Или
пък ще бъде един от хората, които вечно намират оправдания за насилието. „Не трябваше да
го провокираш.“ „Знаеш какъв става.“ „Търсеше си го.“
Приятелите му го следват, но това си има цена. Не го правят от любов или възхищение,
както с Кевин и Бени. Следват го, защото е силен. Така че Лют трябва да мачка всеки, който
го предизвиква. Неуважението е като искра в гората през лятото. Ако не стъпчеш жарта
веднага, скоро ще пламне пожар и огънят ще те обгради.
Момчетата му спират в двата края на тунела. Вилиам влиза. Не беше нужно ситуацията да
се изостря, защото Вилиам попита:
– Сега не си толкова корав, а?
Ако Лео просто бе изглеждал изплашен, можеше да спрат дотам. Ако бе проявил
достатъчно разум да се разтрепери, да падне на колене и да помоли Вилиам за милост. Но
Вилиам не вижда страх в очите на Лео, Лео вижда страха в неговите. Така че
дванайсетгодишното момче казва подигравателно:
– А ти да не си много корав, лиле Виле14? Дори не смееш да се изправиш срещу Бени! С
памперс ли ще играеш на мача с „Бьорнстад“, а?
Лео сам не знае защо го казва. Или просто не му пука. Момичето го излъга и той завинаги
ще носи черен гняв в стомаха си и ще си спомня как се почувства, когато разбра как са
планирали всичко, как са се смели. Някои хора имат различни сърдечни честоти,
адреналинът им се отразява по-иначе. Лео вади нещо от джоба си и го хвърля в краката на
Вилиам Лют. Това е запалка. Вилиам нанася удар незабавно, юмрукът му среща лицето на
Лео, тежък като дънер. Лео се свива и пада на четири крака, така че кръвта да не се стича в
очите му. Знае, че не може да се бие с Вилиам и да спечели. Но има и други начини да
избегнеш загубата. Вижда, че в очите на Вилиам има сълзи от гняв. Лют се засилва, за да го
изрита, но Лео е достатъчно бърз и се хвърля встрани, като същевременно с това замахва
рязко с крак и уцелва Вилиам в топките. После се изправя и го удря с всичка сила.
Това може би щеше да е достатъчно, ако бе по-голям и тежък, а Вилиам по-дребен и лек.
Но ударът на Лео е слаб, контактът е лош и Вилиам просто залита. Момчетата в краищата на
тунела не помръдват. Пръстите на Вилиам сграбчат блузата на Лео като нокти на граблива
птица. После осемнайсетгодишният удря с глава дванайсетгодишния в носа. Лео се
строполява на земята. И после? Боже господи.
Лют не спира да рита.

***

Песен за мама
Добра ли си, се питаш, мамо, и вечно само
се терзаеш, а би трябвало да знаеш, мамо
Ти бе силата във мен
Ти бе всеки бъден ден
От тебе научих на „съжалявам“ стойността
и само при засилка да отстъпвам
От тебе се научих на смирение в плачá
и да не се извинявам, че се случвам
Не ме обличаше с дрехи деликатни, даде ми доспехи
Научи ме да преследвам не мечти безплатни, а успехи
 ***
Момчетата в краищата на тунела стоят смълчани. Някои от тях може би искат да се
намесят, да викнат, че това е достатъчно, че хлапето е само на дванайсет, по дяволите. Но
човешките реакции лесно се притъпяват. Възможно е нещо да се случва пред очите ти, но да
имаш чувството, че го гледаш на кино. Възможно е и да се изплашиш, да си помислиш
„добре, че не съм аз“ или просто да си толкова шокиран, че тялото ти да се парализира.
Дали Вилиам би могъл да убие Лео в онзи тунел? Никой не знае. Защото някой го спира.

***
Жанет, учителката, има множество малки, лоши навици, които всячески се старае да крие
както от учениците, така и от колегите си в училището. Пука си кокалчетата, когато е нервна.
Започна да го прави, докато играеше в момичешкия отбор на „Хед Хокей“ като малка. Когато
порасна, тръгна на бокс, а после на бойни изкуства. Оттам също са ѝ останали доста странни
привички. Разтяга се, когато е неспокойна. Сутрин, преди началото на учебния ден, загрява,
сякаш ѝ предстои мач. Беше добра, наистина добра, може би дори имаше потенциал да стане
най-добрата. В продължение на една прекрасна година беше професионален боец, но почти
никой в Бьорнстад не знае това. Жанет се контузи, а в спорта важи все същият принцип: или
си най-добрият, или си всички останали. Тя реши да учи за учителка и изгуби пламъка в
гърдите си, изгуби необходимия инстинкт. Имаше треньор, който ѝ каза: „Жанет, когато
излизаш на ринга, трябва да искаш да разбиеш мечтите на другото момиче, в противен
случай нямаш работа тук“. Вероятно беше прав. Иска ѝ се да не бе така, но може би спортът
наистина е толкова безмилостен.
Сега не ѝ липсват изискванията и напрежението, само адреналинът. Обикновеният живот
не може да замени жизнеутвърждаващия страх, който изпитваше, когато излезе на ринга,
сама срещу момичето в другия край. Аз срещу теб. Тук и сега.
Опитва да си намира други източници на адреналин. Като учителската позиция, която
често ѝ се струва безнадеждна, но от време на време предлага кратки, светли мигове, заради
които всички работни часове и унизителното възнаграждение си струват: момента, когато
достигне до някой ученик или може би дори спаси някого. Не са много професиите, които ти
дават такава възможност.
Следобед, след края на училищния ден, тя се качва на покрива по стълбата, която ползват
коминочистачите. Там горе, зад вентилационната шахта точно над трапезарията, Жанет може
да наблюдава почти целия град и да пуши, без никой да я види. Това е най-лошият ѝ навик от
всички.
Оттук вижда тунела, прокопан под големия път, за да предпази децата. Вижда Лео и
момичето да влизат вътре. От другата страна излиза само момичето, тичайки. Жанет вижда
Вилиам и бандата му, по няколко момчета в двата края на тунела. Пуска цигарата и хуква към
стълбата. Това е малко училище в малък град, но сградата изглежда безкрайна, ако тичаш
панически през нея.

***
 Мира и Мая се прибират. Когато Мая отваря вратата на стаята си, Мира поглежда към
концертните билети по стената. Все още си спомня най-първия, може би дори по-ясно от
дъщеря си. Помни как Мая и Ана разнасяха билетите в джобовете си със седмици. Тайно си
бяха купили сенки за очи и си сложиха твърде много, а освен това подрязаха дънковите си
шорти и крачолите им станаха много по-къси от приемливото. Мира ги откара с колата и ги
принуди да обещаят, че ще се приберат ВЕДНАГА след концерта. Те обещаха и се засмяха,
бяха просто деца, но Мира знаеше, че в този момент започна да ги губи. Двете се затичаха
към сцената, хванати за ръка и заобиколени от стотици други пищящи момичета. Този първи
досег до свободата е нещо, което остава с теб завинаги. Музиката промени Мая и Ана.
Впоследствие двете избраха коренно различни стилове и от тогава насетне не спират да се
карат кои песни звучат като „наркомански саундтрак“ и кои като „блип-блоп“, но момичетата
споделят нещо общо: музиката спаси частица от тях, която иначе би се изгубила. Спаси
въображението, силата и малката искра в гърдите, които им напомняха: „Не оставяй
копелетата да ти казват каква трябва да станеш, избери свой собствен път, танцувай нелепо,
пей с цяло гърло и бъди най-голямата!“.
Сега Мая е на шестнайсет. Целува майка си по бузата и влиза в стаята си. Мира седи в
кухнята и мисли за всички случаи през последните години, когато момичета са били
стъпкани или смачкани на концерти, мисли за терористи, които влизат с бомби в залите. Ако
знаеше за тези неща още тогава, дали щеше да пусне момичетата да отидат на шоуто? За
нищо на света. Как да посмееш да го сториш, след като знаеш, че целият свят иска да нарани
децата ти?

***
Жанет винаги ще се чуди какво би станало, ако беше стигнала малко по-бързо. Дали тогава
Вилиам би отстъпил малко по-лесно? Дали Лео би мразил малко по-малко? Момчетата в
тунела биха ли признали пред себе си, че са прекалили?
Изблъсква едрото тяло на Вилиам встрани. Той има късмет, разпознава я достатъчно бързо,
че да не се опита да я удари. Погледът ѝ е див, не на учител, а на боец. Вилиам дори не
поглежда Лео, когато казва задъхано:
– Той започна! Просеше си го!
Жанет винаги ще се срамува от постъпката си. Няма оправдание. Но всичко случило се
пролетта – изнасилването, отношението към едно момиче от училището, където преподава
самата тя, отвратителните черти на обществото, които излязоха наяве: тези неща са
изпълнили Жанет с гняв и срам. Не е сама, целият град е ядосан. Вижда същото във Вилиам
Лют, просто той е ядосан заради друго. Рядко изливаме гнева си върху тези, които го
заслужават. Изкарваме си го на тези, които са най-близо.
– Какво каза? – изръмжава Жанет.
– Той си го просеше! – повтаря Вилиам Лют.
Ритникът ѝ е насочен отстрани на коляното му и е толкова силен, че той пада като
покосен. Движението на Жанет е толкова премерено, че когато тялото на Лют се стоварва
върху земята, тя вече е стъпила на два крака, а стойката ѝ е така отпусната, че тя сякаш се
кани да засвири с уста.
 Но щом проумява какво всъщност е сторила току-що, дробовете ѝ се свиват. Треньорът ѝ
по бойни изкуства все повтаряше: „Никога не губи контрол. Не оставяй чувствата да вземат
връх, Жанет. Именно тогава вършиш глупости!“.

***
Мира плаче безутешно в кухнята, заровила лице в пуловера си, за да не я чуе дъщеря ѝ. В
съседната стая Мая лежи в леглото си, сред стените, окичени с концертни билети, и плаче,
заровена под завивките, за да не я чуе майка ѝ. Безкрайно е благодарна, че е толкова лесно да
заблуди родителите си. Те толкова много искат да е щастлива, че ѝ вярват, когато ги лъже.
Мая знае, че мама и татко трябва отново да поемат контрол над живота си, всеки по своя
си начин. Да си възвърнат това, което Кевин отне и на тях. Мама трябва да се чувства
достатъчна, а татко трябва да спаси хокейния си клуб, защото имат нужда да успеят в нещо.
Да се изправят, да отвърнат на удара, да спечелят. Не бива да се боят от тъмното, защото
тогава не биха могли да оцелеят заедно. Дъщерята чува караниците им дори когато са
безмълвни. Вижда чашата в кухнята, до която преди стоеше още една. Знае, че татко се
прибира все по-късно, вижда го да стои пред вратата и да се колебае все по-дълго, преди да
влезе. Забелязва пликовете с покани за конференции, на които мама така и не пита може ли
да отиде. Мая знае, че ако се разделят, родителите ѝ ще кажат, че вината не е нейна. Знае, че
това ще е лъжа.
Кевин удари нея, но те се счупиха.

***
Вилиам Лют се изправя, залитайки.
– Имаш късмет, че не удрям жени... – изпъхтява той.
– Съветвам те да не опитваш! – отговаря Жанет, въпреки че вътре в главата ѝ гласът на
разума крещи: „ЗАТВАРЯЙ СИ УСТАТА, ЖАНЕТ!“.
– Ще те докладвам... – започва Лют, но Жанет му се сопва:
– И какво ще кажеш?
Тя е идиот, знае го, но също така е ядосана жена в ядосан град и ежедневните правила
сякаш вече не важат наоколо. Момчетата в краищата на тунелите са отстъпили. Те не са
бойци, просто хулигани. Корави са само когато имат предимство. Вилиам е различен, Жанет
вижда това. В него има нещо, което го прави по-лош от тях. Той се изплюва на земята, но не
казва нищо повече, обръща се и си тръгва. Може би се опасява, че е убил Лео, или може би
мозъкът му потиска тези мисли и вместо това намира оправдания: „Не трябваше да ме
провокира. Знаеше какво може да стане“.
Щом остават сами в тунела, Жанет се навежда над Лео. Лицето му е окървавено, но
дишането е равномерно и за изненада на Жанет очите му са отворени и спокойни. Момчето
не е изгубило съзнание. Вилиам го тъпчеше и удряше, но явно нещо все пак го е възпирало,
защото лицето на Лео не е раздробено, няма нищо счупено. Тялото му е покрито със синини,
но те могат да се скрият под дрехите точно както и белезите по ръцете му. А подутините
около очите и носа не са толкова лоши, че Лео да не може да излъже майка си, че го е
ударила топка в час по физическо.
 – Не трябваше да го правиш – казва момчето на учителката.
– Така е – съгласява се тя.
Тълкува думите му като израз на загриженост, но Лео няма това предвид.
– Не гледаш ли документални филмчета? Дивите животни винаги са най-опасни, когато са
ранени – изгъргорва Лео и облизва кръвта по устните си.
Веднага щом ударите спряха да се сипят отгоре му, той започна да обмисля как да си
отмъсти. Усети как Вилиам съзнателно го риташе в бедрата, а не в капачките, целеше се в
меките части на тялото му, вместо да му избие зъбите, насини рамото му, вместо да опита да
счупи ръката му. Дванайсетгодишното момче обаче няма да приеме милосърдието му като
добрина, а като слабост. Лео ще му го върне.
Когато той се изправя на крака, Жанет по задължение казва:
– Трябва да съобщим за това на...
Лео тръсва глава.
– Спънах се. Вилиам ми помогна да се изправя. Ако кажеш нещо друго, ще свидетелствам,
че си изритала ученик!
Учителката би трябвало да възрази. Впоследствие ще е лесно да я съдим, че не го е
направила. Но в тази гора човек се научава да си мълчи – за добро и лошо. Жанет знае коя е
каката на Лео, знае всички причини той да бъде ядосан. Ако съобщи за това на училището
или на полицията, Лео никога повече няма да ѝ се довери. Тя никога няма да има шанс да
осъществи истински контакт с него. Затова казва:
– Ще сключим сделка. Няма да докладвам на никого, ако дойдеш в кучкарника на Адри
Ович. Нали знаеш къде се намира?
Момчето кима, не е наперено, избърсва с ръкав кръвта от носа си.
– Защо?
– Там е клубът ми за бойни изкуства.
– Искаш да ме научиш да се бия?
 – Искам да те науча да НЕ СЕ биеш.
– Не искам да бъда груб, но хич не те бива в това да не се биеш – отбелязва Лео.
Жанет се усмихва засрамено. Лео се затътря бавно и болезнено, а щом тя опитва да му
помогне, той избутва ръката ѝ. Не агресивно, но не и така, сякаш е готов да преговаря. Знае
какво се опитва да направи учителката. Опитва се да го спаси.
Няма да се получи.

26
„Чий град ще бъде това“

О питваме се да бъдем добри родители във всички отношения, но никога не знаем как. Не
е трудна работа. Невъзможна е. Петер стои пред стаята на дъщеря си с палките за
барабани в ръка. Тя беше малкото му момиче, негово задължение бе да я защитава, а сега не
може дори да я погледне в очите, толкова се срамува.
Веднъж, когато беше малка, двамата лежаха в едно твърде тясно легло. Беше от онези
вечери, когато Петер имаше чувството, че те са последните хора, останали на земята.
Малкото дете спеше, облегнало глава на шията му, и той почти не смееше да диша. Сърцето
на Мая биеше в заешки ритъм, а неговото следваше темпото. Беше толкова щастлив, че чак се
изплаши. Чувстваше се толкова цял, че можеше да мисли единствено за парченцата, на които
би могъл да се пръсне животът му. Децата ни правят раними. Това е проблемът с мечтите:
стигаш до върха на планината и откриваш, че те е страх от високото.
Сега Мая е на шестнайсет. Таткото стои пред вратата на стаята ѝ: твърде боязлив, за да
почука. Когато беше малка, Петер ѝ викаше Семчице. Тя така и не заобича хокея, но се влюби
в китарата, така че Петер си купи барабани само за да може да свири с нея в гаража. С
годините това се случваше все по-рядко, разбира се, той беше твърде зает. С работата, къщата,
живота. Човек започва все по-често да казва „утре“. Когато дъщеря му идваше с палките, той
питаше: „Написа ли си домашните?“.
Сега обаче държи палките в ръка. Почуква внимателно на вратата. Сякаш почти се надява,
че Мая няма да чуе.
– Ммм? – отговаря тя.
– Исках просто да проверя дали... ти се свири? Можем... да отидем за малко в гаража?
Тя отваря вратата. Съчувствието ѝ е съкрушително.
– Уча, татко. Може би утре?
Той кима.
– Абсолютно. Абсолютно, Семчице. Утре...
Тя го целува по бузата и затваря вратата. Петер не може да я погледне в очите. Търси
начини отново да бъде неин баща, но не знае как. Човек никога не знае.
 ***
Вечерта членовете на семейство Андершон са толкова далеч едни от други, колкото е
възможно в една малка къща. Мая лежи на леглото със слушалки на ушите и усилен звук.
Мира седи в кухнята с мейлите си. Петер седи затворен в банята и се взира в телефона си.
Лео крие синините по тялото си под дебел анцуг и обяснява подутините под очите си с
това, че го е ударила топка по физическо. Може би му вярват. Или просто искат да му вярват.
Тази вечер всички са пленници на собствената си тревога и никой няма да чуе как Лео
отваря прозореца на стаята си и се промъква навън.

***
Петер звъни на Рихард Тео. Политикът вдига след третия сигнал.
– Да?
Петер преглъща, въпреки че устата му е суха. През фаринкса като че ли преминава
единствено гордостта му.
– Искам да те питам нещо за... уговорката ни – казва той.
Шепне, седнал в банята, защото не иска семейството му да го чуе.
– Каква уговорка? – пита политикът, тъй като е достатъчно умен да не говори за такива
неща по телефона.
Петер диша бавно.
– Може да е... трудно да се намерят дърводелци в Бьорнстад. По това време на годината.
Това е неговият начин да помоли Тео да не го принуждава да събаря трибуната. Да не го
принуждава да застане срещу Групата. Но политикът отговаря:
– Не знам за какво говориш. Но... АКО имахме някаква уговорка ти и аз, то бих очаквал да
спазиш обещанията си. Без изключения. Така правят приятелите!
– Молиш ме за нещо... опасно. Знаеш за брадвите, забити в колите на някои местни
политици, а аз имам... семейство.
– Не те моля за нищо. Но ти си спортсмен. Не мислех, че спортсмените защитават
агресивни хулигани – отвръща Рихард Тео подигравателно.
Петер държи слушалката до ухото си дълго след като политикът е затворил. Все още вижда
некролога във вестника, когато затвори очи. Ще спаси клуба си, но на каква опасност излага
семейството си? Ще даде хокеен отбор на града. Но чий град ще бъде това?

***
Казват, че малките течове потапят големи кораби. Но понякога това не става достатъчно
бързо. Рихард Тео провежда разговор с Лондон. След това новите собственици на фабриката
пращат мейл на спортния директор на „Бьорнстад Хокей“. Съдържанието е просто: в
качеството си на спонсори те искат гаранция, че Петер Андершон наистина „има намерение
да спази обещанието си да превърне арената в място, подходящо за семейства с деца, където
има единствено трибуни за седящи“. Никъде не се споменава нищо за „Групата“ или за
„хулигани“. Писмото така и не стига до Петер. Това, разбира се, е безобидна грешка,
подателят е изписал фамилията „Андерсон“ вместо „Андершон“.
 Ако впоследствие някой задава въпроси, всички ще бъдат объркани: Петер ще твърди, че
не е получил писмото, а спонсорите ще твърдят, че са преговаряли чрез „посредници“. И
колкото по-трудно е да се разбере какво точно се е случило, толкова повече хората ще се
убеждават, ще всички замесени крият нещо.
Разбира се, никой няма да търси обяснения как местният вестник внезапно се е сдобил с
копие от писмото. Журналистката ще се позове на „сигурен източник“. Щом новината излезе
наяве, няма да има значение откъде е дошла.
Накрая никой няма да може да докаже кой всъщност първи е предложил трибуната за
правостоящи да бъде съборена.

***
Когато се срещат и когато се разделят, членовете на Групата винаги се прегръщат, стиснали
юмруци зад гърбовете си. За някои това е знак за агресия. Но не и за тях.
Теему Риниус все още живее при майка си. Според полицейските разследвания причината
е, че той не може да си купи собствено жилище с мръсните пари, с които се препитава. Той
оставя хората да вярват, че е така. Истината е, че не може да остави майка си сама. У дома
някой трябва да брои. Разправят се множество шеги за криминалните провинения на Теему и
Видар. „Как братята Риниус практикуват триатлон? Отиват пеша до басейна и се прибират с
колела!“ Или: „Братята Риниус седят в кола, кой кара? Полицаят!“. Когато Видар стана
вратар на момчешкия отбор по хокей, някой от трибуната подвикна през смях: „Естествено,
че в това семейство са добри вратари, нали прибират всичко!“. Тази шега бе казана само
веднъж. И кой каквото ще да говори за братята, но двамата ги бива по математика. Цял живот
са броели: колко хапчета са останали в шишенцата с лекарства в банята, колко часа е спала
мама. Когато полицията спипа Видар и го прибра, отговорността се прехвърли изцяло върху
Теему. Не беше лесно, защото, откакто пратиха малкото ѝ момче в поправителен дом, майка
им искаше да спи все по-дълго и по-дълбоко. Видар винаги е бил любимото ѝ малко бебче
независимо в какво се забърква.
Сега Теему седи в кухнята, а майка му се смее и в ръцете ѝ дрънчат тенджери и тигани,
което не се е случвало отдавна. Когато Теему ѝ каза, че Видар ще бъде освободен
преждевременно, тя разтреби цялата къща в пристъп на еуфория. На следващата сутрин в
шишенцата в банята за пръв път от много години имаше същият брой хапчета като предния
ден.
– My baby, my baby – пее майка им весело до печката.
Така и не попита защо освобождават Видар, нито кой го е уредил, но това гложди Теему.
Втълпява си, че просто иска същото като всички нормални хора: да зарадва майка си, брат
му да се прибере, да живее простичък живот. Но не е така, той трябва и да ги защитава, това
винаги е било негова отговорност и мания.
– My baby, my baby, coming home to mama15! – тананика майката.
Теему потъва в размисли. Действията на Групата никога не са били толкова обмислени,
нито структурата ѝ е била толкова строго организирана, колкото си мислят хората. Ако някой
непознат ги попита, всички казват „Каква група?“ и „Теему... кой?“, но това не е чисто и
просто театър. Теему не е диктатор, в основата си черните якета са приятели, свързани от две
прости любови – към хокея и към останалите от компанията. Политиците и бизнесмените, и
журналистите разправят всякакви глупости за „хулиганите“, когато така им изнася, но
алчните прасета никога не са обичали клуба или града така, както ги обича Групата.
Двамата най-добри приятели на Теему, Паяка и Дърводелеца, могат да се бият като диви
животни. Но никога не нападат беззащитни хора, а когато преди няколко години гората бе
сполетяна от най-тежката буря за последния век, именно те двамата обикаляха от къща на
къща, разчистваха изпопадалите клони от дворовете и поправяха покривите и прозорците,
без да искат възнаграждение. Къде бяха журналистите и бизнесмените тогава? Полицейските
разследвания наричат Дърводелеца и Паяка бандити, но и до ден днешен двамата не могат да
минат покрай някоя от онези къщи, без собствениците да ги поканят на кафе. Теему не е
вчерашен, знае, че момчетата му нямат сърца от злато. Но имат чест. Тяхна си.
Веднъж, когато беше малък, Паяка го набиха. Не искаше да се къпе след часовете по
физическо, а според група момчета от класа това означаваше, че е педал, затова го завлачиха
под душа и го пребиха с навити мокри кърпи. „Педал“ беше най-унизителната обида, която
знаеха, най-категоричният начин да кажеш на някого, че е слабак. Така че оттогава Паяка
намрази две неща – педалите и побойниците.
След едно гостуване преди шест-седем години ченгетата спряха Групата за проверка.
Видар, тогава само дванайсетгодишен, остана сам в един „Макдоналдс“. Натам се запъти
банда привърженици на противниковия отбор. Щом осъзна това, Паяка се отскубна от
полицаите. Нито кучета, нито коне, нито дори цял отряд за бързо реагиране биха могли да го
спрат. Цели двайсет минути двамата с Видар се бориха срещу десет души. Паяка прати
четирима от тях в болница. Дванайсетгодишният Видар строши един стол, за да използва
краката му като бухалки. Още тогава беше боец.
На пръв поглед Дърводелеца е различен. Идва от нормално семейство, живее в
покрайнините на Възвишението, работи във фирмата на баща си. Но е замесен от същото
тесто като Паяка. Когато беше тийнейджър, братовчедка му бе изнасилена от един боклук по
време на почивка в чужбина. Щом разбра за това, Теему открадна кола и кара цяла нощ.
Стигна до летището тъкмо навреме, за да спре Дърводелеца, който възнамеряваше да се качи
на самолета и да се сбие с цялата страна. Плака от гняв в прегръдките на Теему, стиснал
юмруци зад гърба му.
Сега Дърводелеца си има приятелка, тя има добра работа в общинската компания за
недвижими имоти, наскоро им се роди малко момиченце. Именно Дърводелеца убеди Теему,
че Групата трябва да застане на страната на Мая Андершон, а не на Кевин Ердал. Каза му:
„Не ми пука, ако ще да пропаднем до най-долната дивизия на света, пак ще съм на трибуната,
но няма да се застъпя за изнасилвач!“. Тогава от Групата взеха решение, а днес си носят
последствията.
Гласуваха Петер Андершон да остане в клуба, а сега научават, че този плъх е сключил
сделка със спонсор, който иска да събори трибуната за правостоящи. Телефонът на Теему не
спира да звъни. Момчетата искат война.
– Но не разбирам защо БЕБЧЕТО ми няма да живее у дома при собствената си МАЙКА! –
казва ненадейно майката на Теему и го изтръгва от мислите му.
– А? – промърморва той.
Майката хвърля на масата писмо от общинската компания за недвижими имоти.
 – Тук пише, че Видар е получил собствен апартамент! Каква полза от това? Та той си има
МАЙКА!
Едва тогава Теему успява да подреди парчетата от пъзела.

***
Когато костюмираният мъж излиза от общината и отваря вратата на колата си, зад него
внезапно изниква фигура. Рихард Тео е изплашен, но не и изненадан. Окопитва се и пита:
– Кой си ти?
Теему Риниус прави две крачки напред. Не докосва Тео, но се приближава дотолкова, че
всеки от тях да може да усети дъха на другия. Политикът бива обзет от физически страх.
Това се случва с всички нас, които не можем да се бием. Няма значение дали имаме пари и
власт, или знаем, че съдът ще ни осигури справедливост. Никой не може да ни защити на
тъмния паркинг през няколкото секунди, които са нужни на хора като Теему, за да ни пратят
в безсъзнание. Знаем го. Той също. Затова казва:
– Знаеш кой съм. Малкият ми брат Видар беше затворен, но изведнъж решиха да го пуснат.
Не разбирах защо, но после чух, че новият треньор на „Бьорнстад Хокей“ го иска в отбора.
Никой хокеен клуб не може да освободи брат ми от поправителния дом. Но един политик
може би може!
Пулсът на Рихард Тео се засилва, но той успява да отговори спокойно:
– За съжаление, не знам за какво говориш.
Теему го наблюдава заплашително, но накрая отстъпва, оставя политика да си отдъхне.
Все пак обаче вдига предупредително пръст, за да покаже, че Рихард Тео не е единственият
човек в Бьорнстад, който може да събира информация:
– Майка ми е получила писмо от общинската фирма за недвижими имоти. Брат ми се е
сдобил с апартамент. Проверихме кой е подал заявката. Ти.
Рихард Тео кима леко.
– Работата ми е да помагам на жителите на общината. На всички жители...
Разбира се, имейл адресът на Рихард може да се е появил в регистъра по погрешка. Или
пък той е разчитал, че тази информация в крайна сметка ще стигне до Теему. Все пак
половинката на приятеля му Дърводелеца работи в офиса на компанията.
Теему изръмжава:
– Не съм човек, с когото да си играеш игрички! Какво искаш от семейството ми?
Рихард Тео се прави на глупав. Смело от негова страна.
– Не съм човек, който моли другите за разни неща. Особено хора, които участват в...
Групата ли се наричате?
– Каква група? – пита Теему.
Лицето му не трепва, престореното му безразличие е отработвано с години. Това
впечатлява политика, така че той вдига ръце и казва:
– Признавам. Знам кой си. И вярвам, че двамата можем да бъдем приятели, Теему.
– Защо?
– Защото си приличаме. Невинаги правим каквото би трябвало, правим каквото се налага.
Медиите ме обрисуват като опасен и злонамерен просто защото не следвам всички правила,
които управляващите са създали, за да спират хората като нас. Мисля, че това ти е познато.
Теему се изплюва на земята.
– Костюмът ти струва колкото месечната заплата на нормален човек.
Теему взима това предвид.
– Ти не си лош човек, Теему. Грижиш се за приятелите си, за семейството и искаш брат ти
да живее по-добре. Нали?
Теему не мигва.
– Изплюй камъчето.
– Камъчето е, че не храня илюзии за обществото, ти също. Имаме различни групи,
различни хора сме, но браним интересите си по един и същи начин.
– Не знаеш нищо за мен – казва Теему.
Политикът дръзва да се усмихне.
– Може би не. Но като малък гледах много филми на ужасите и разбрах, че чудовището
винаги е по-страшно, преди да си го видял. Въображението ни е по-плашещо от това, което
всъщност знаем. Мисля, че си изградил Групата си по същия начин. Не сте толкова много,
колкото разправят. Оставяш хорската фантазия да ви направи по-ужасяващи, отколкото сте.
Веждите на Теему се смъкват леко надолу. Това е единственото движение, което си
позволява.
– Няма никаква група.
Политикът подчертава уверено:
– Разбира се, разбира се. Но всички имат нужда от приятели, Теему. Защото приятелите си
помагат.
– С какво?
Гласът на Рихард Тео звучи меко:
– С трибуната за правостоящи.

***
Лео върви през Бьорнстад, без да знае накъде. Отоците и синините след побоя в тунела
забавят крачката му, но той трябва да се движи, трябва да излезе в нощта и да покаже на
самия себе си, че не го е страх.
Първоначално се отправя към Възвишението, към къщата на Вилиам Лют, като дете, което
се е изгорило на котлон, ала иска да го докосне отново. Но всички вили са притихнали и с
изключени лампи, така че вместо това Лео се насочва към центъра. Няколко мъже са излезли
от „Кожуха“ да пушат, Паяка и Дърводелеца също са там. Лео остава в сенките и имитира
езика на тялото им, пали цигара и опитва да пуши като тях. Дванайсетгодишното момче
навярно се надява, че ако изглежда по подобен начин, може би наистина ще стане такъв:
човек, с когото никой не се закача.

***
Рихард Тео не показва никакво самодоволство, след като произнася „трибуната за
правостоящи“, въпреки че му е бил нужен само миг, за да привлече цялото внимание на
Теему.
 – Какво за... трибуната? – пита Теему, сякаш още не знае.
Рихард Тео не бърза с отговора.
– Говори се, че новият спонсор иска тя да бъде съборена.
Маската на Теему се пропуква, омразата започва да прозира.
– Ако Петер Андершон се ДОКОСНЕ до трибуната ни, тогава ще...
Той млъква, изражението му е мрачно и решително. Политикът повтаря загрижено:
– Както казах: искам да бъдем приятели.
– Защо?
Политикът най-накрая изплюва камъчето:
– Защото пролетта членовете на „Бьорнстад Хокей“ гласуваха дали Петер Андершон да
остане спортен директор, а ти се погрижи той да спечели. Аз съм политик. Разбирам колко
ценен е човек, който може да накара другите да гласуват така, както той поиска.
Теему се взира скептично в него.
– И смяташ да убедиш Петер да не пипа трибуната?
Рихард Тео лъже безгрижно:
– Не. Петер не се вслушва в политици. Не се вслушва в никого. Иска цялата власт за себе
си. Но мога да говоря с новите спонсори. Те са разумни, ще разберат колко важна е...
агитката. Нали сте това?
Теему скърца замислено със зъби.
– А какво ще стане с Петер?
– Не разбирам нищо от хокей, но на спортните директори понякога им бият шута, нали?
Ветровете бързо менят посоката си!
– За теб ще е най-добре тия ветрове никога да не се обърнат срещу брат ми – изръмжава
Теему.
Рихард Тео се покланя учтиво.
– Мога да ти дам това, което искаш: трибуната ти, клуба ти и бьорнстадски отбор, в който
играят бьорнстадски момчета. Можем ли да бъдем приятели?
Теему кима бавно. Политикът сяда в колата си.
– Няма да те задържам повече, Теему. Знам, че тази вечер имаш работа в Хед.
Клепачите на Теему потрепват. Рихард Тео се наслаждава на мига. Ако искаш нещо от
някого, трябва да разбереш какво го мотивира. Теему е закрилник. Като дете се биеше с
възрастни мъже в кухнята, за да защити майка си, а като тийнейджър създаде Групата, за да
защити малкия си брат. Но това не е всичко. Лесно е да се повярва, че той дори не обича
спорта, че го използва просто като извинение за насилието и като средство за криминалната
си дейност. Но ако погледнеш в очите му, докато Теему говори за „Бьорнстад Хокей“, ще
видиш, че този град е неговият дом. Трибуната за правостоящи е единственото място, където
се чувства спокойно, без да се свива под отговорността, която носи за всички хора около себе
си. Хокеят е неговият въображаем свят, както е със спортните директори и треньорите и
играчите. А хората като Теему винаги защитават най-щастливите кътчета в живота си с най-
ужасяващите оръжия, с които разполагат. Затова той изсъсква:
– За какво говориш? Защо да имам работа в Хед?
Рихард Тео се усмихва.
– Мислех, че вече си видял клипчето?
 В следващия миг Тео усеща вибриране в джоба си. Получава есемес. После още един. И
още един.

***
Лео все още стои в сенките от другата страна на улицата, когато мъжете пред „Кожуха“
изведнъж получават толкова много съобщения, че телефоните им зазвучават като флипер.
Скоро всички гледат един и същи клип. Лео не може да го види, но чува за какво говорят.
Някой от мъжете казва: „Малките педалчета от Хед ще бъдат ликвидирани, мамка им!“. Друг,
загледан в собствения си телефон, отговаря сурово: „Теему ми писа. Видял е видеото. Казва
да съберем момчетата“. На Лео му отнема не повече от минута да открие клипчето през
собствения си телефон. Всички от училище вече са го споделили и Лео се досеща какво ще се
случи сега. Затичва се право към гората. Ако побърза, може да стигне в Хед преди Групата.
Ще има сблъсък.

***
Теему Риниус се задава към кучкарника. Адри го вижда през прозореца, той не носи
алкохол, идва сам.
– Брат ти тук ли е? – пита Теему.
Адри познава този поглед.
– На покрива е – казва тя.
Теему се усмихва въодушевено.
– Мислех да го викна да пием по бира. Искаш ли да дойдеш?
Адри поклаща глава.
– Ако Бени пострада, ще те убия.
Теему се прави, че не разбира.
– Да пострада? От една бира?
Адри вдига ръка, дланта ѝ спира до брадичката му.
– Чу ме.
Теему се усмихва. Адри влиза в къщата. Знае какво ще се случи тази нощ. Не иска Бени да
се бие, но по-добре това, отколкото да лежи по гръб в гората и да шепне за „грешки“.
Проверява дали ключът за оръжейния шкаф е под възглавницата, после си ляга.
Бени седи на покрива на бараката и пуши под звездите. Теему се качва по стълбата и
надниква иззад ръба.
– Искаш ли да пием по бира, Ович?
Има нещо в начина, по който го казва, някакъв лек, сдържàн смях.
– Какво? Сега? – чуди се Бени, веднага поизтрезнял.
Теему вади телефона си, пуска разпространеното в интернет видео:
– Някой е запалил фланелка на Бьорнстад на площада в Хед.
– Това какво ме засяга? – пита Бени.
Теему вече слиза по стълбата, когато отговаря – толкова е уверен, че Бени ще го последва.
– На лицето на фланелката е моята мечка, Ович. На гърба е твоето име.
Гласът му не е ядосан. Звучи почти игриво. Не е изненада, че младият мъж слиза от
покрива. Теему разбира Бени, двамата си приличат.
– Какво си намислил? – усмихва се Бени.
– Да те почерпя. Чувал съм, че бирата в Хед е добра.

27
„Хаос и омраза“

Т еему и Бени минават покрай градската табела спокойно и овладяно, без да бързат.
Спират на площада в Хед. Останките от изгорената фланелка лежат на земята. Тъмно е,
но не е нужно да палят огън, за да знаят, че от всички прозорци ги гледат. Двамата мъже
вървят напред-назад по главната улица с по бира в ръка. Голи са до кръста, мечите им
татуировки светят като факли в нощта. Изчакват, докато са сигурни, че телефонните
разговори са се провели, хората са се събудили и железните пръти са в багажниците. После
напускат спокойно Хед и тръгват през гората. Изминават няколкостотин метра и стигат до
една поляна. Там ги чакат шестима мъже с черни якета. Петнайсет минути по-късно от Хед
идват двойно повече. Това няма значение, защото никой от двайсетимата не може да се бие, а
Теему е взел само мъже, които могат. Довел е Паяка и Дърводелеца и всички най-добри.
И най-вече: довел е Бени.
Сбиванията в тъмни гори не са организирани, нямат хореография. Само хаос и омраза.
Няма място за заучени стъпки или елегантни движения, трябва просто да останеш прав, да
оцелееш, да се погрижиш колкото се може повече от противниците ти да паднат на земята.
Никога не отстъпвай, продължавай напред, тук няма правила и бели знамена. Може да стане
така, че да убиеш някого, без да искаш. Може да нанесеш прекалено много ритници или
просто да уцелиш някого лошо. Знаел си в какво се забъркваш, когато си дошъл, те също.
Всички са изплашени. Ако не се страхуваш, когато се биеш, значи никога не си се бил с
равностоен съперник. В тези случаи трябва да се разровиш дълбоко и да откриеш нещо
ужасяващо в самия себе си, нещо безмилостно. Истинското си аз.
Насилието е най-лесното и най-трудното за разбиране нещо на този свят. Някои от нас са
готови да го ползват, за да се сдобият с власт, други само за самозащита, някои постоянно,
други никога. Но има още един вид хора, различни от другите. Те като че се бият без никаква
цел. Може би в тях животинското е по-силно, отколкото в нас. А може би по-силно е
човешкото. Но питайте някого, който се е вглеждал в чифт такива очи, когато са почернели, и
ще разберете, че тези хора спадат към друг биологичен вид. Не е ясно дали им липсва нещо,
което ние имаме, или обратното. Дали когато стиснат юмруци, нещо в тях изгасва, или се
пробужда.
Почти всички сбивания се печелят и губят много преди да започнат. Мозъците замахват
преди ръцете. И ще те бъде страх ако не от ударите, то от това да бъдеш победен; ако не от
болката, то от унижението и срама. Ако не от това да те наранят, то от това ти да нараниш
някого. Ето защо изпитваме прилив на адреналин, това е биологичната защита на тялото:
наежени бодли, снишени рога, копита във въздуха, оголени зъби.
А първият удар? Той не решава нищо, не показва какъв си. Вторият обаче разкрива всичко.
Всеки може да нанесе един удар: от яд или от страх, или чисто инстинктивно. Но да удариш
челюстта на възрастен човек с всичка сила, е като да забиеш юмрука си в тухлена стена. И
щом чуеш пукането на костите под пръстите ти, нещо се случва. Когато врагът се превие и
залитне назад, когато видиш страха в очите му и той може би дори вдигне разтреперена ръка,
молейки се за милост... какво ще направиш тогава? Ще удариш ли още веднъж? На същото
място, още по-силно? Значи си от другия вид. Повечето хора не могат да го направят.
Никой, който те е виждал да нанасяш втори удар, не би се скарал с теб.
Теему и Бени тръгват първи, рамо до рамо. Телата около тях се сгъстяват. Първият мъж,
който се втурва към Бени, изглежда, го е набелязал. Лошо решение, мъжът е по-висок, по-
широк и по-тежък, но нищо от това няма значение тук. След като нанася първия удар, Бени
задържа мъжа с другата си ръка, за да може да удари още веднъж – на същото място, по-
силно.
Бени не усеща нищо, когато пуска човека, чиято глава се удря глухо в земята като канелена
кифла, която някое дете е изтървало в пясъка. Бени обикновено чувстваше адреналин,
тръпка, понякога дори известно щастие. Но нещо си е отишло, преминал е някаква граница.
Спира насред движението. В ума му успява да се прокрадне мисъл: това не бива да се
случва. Не и в гората, не и в мрака, не когато противниците са въоръжени. Някой го издебва в
гръб и замахва с железен прът към колената му. Бени осъзнава твърде късно, че мъжете от
Хед може и да изгубят сбиването, но ще спечелят хокейния мач.
Не сме опознали хората, преди да сме разбрали кои са най-големите им страхове. Бени
чува крясъка, толкова е силен, изглежда самият той изкрещява още преди да е почувствал
болката. Зачаква тялото му да се огъне, коленете да поддадат под желязото. Успява да си
помисли, че няма да пропусне само мача с Хед, а цялата си кариера. Изкарал е цял живот без
сериозни контузии в спортната зала, но сега колената му никога няма да заздравеят напълно,
никакъв шанс. Най-странното е, че не е изплашен. Нито отчаян. Не му пука. Колко години
тренировки, колко часове? Майната ѝ на играта. Бени ахва, поразен от прозрението колко
малко означава за него. Но все още е на крака. Минават няколко секунди, преди да осъзнае,
че е здрав. Че желязото го е пропуснало.
С периферното си зрение вижда момче на не повече от дванайсет години да замахва
безразборно и ужасено около себе си. Мъжът с железния прът пада на земята. Бени е чул
неговия вик, не своя. Момчето държи дебел клон. По бузите му текат сълзи.
Бени го познава, Лео Андершон, малкия брат на Мая Андершон. Някой цапва Лео в окото
и той залита назад. В ума на Бени успява да се прокрадне мисъл, а това не бива да се случва.
Той не се обръща, не продължава да се бие. Вместо това хваща момчето под ръка и побягва.
Нагоре по хълма, навътре в гората, далеч сред дърветата. Чува виковете зад себе си, знае, че
мъжете от Хед ще разпространят историята как Бени Ович е избягал от сблъсък. Бени
страхливецът. Не му дреме. Първите няколко крачки Лео се съпротивлява, но скоро и той
тича в мрака.
Тази нощ Лео ще опознае Бени. Ще разбере кои са страховете му. Бени не се страхува да се
бие, не се страхува от ударите, нито дори от смъртта. Ужасява го единствено едно: да се
обърне, да види едно дванайсетгодишно момче и да почувства отговорност. Защото който
чувства отговорност, не е свободен.
Тичат през целия път обратно до Бьорнстад. Лео спира задъхан едва след като самият Бени
го прави. Усеща болка в стъпалото, мисли си, че може би в обувката му е влязло камъче,
после поглежда надолу и открива, че изобщо няма обувка. Изгубил я е по време на боя, но
заради адреналина не е забелязал. Пръстите му кървят.
– Казвам се Лео Анд...
Дишането на Бени е спокойно, сякаш се събужда от следобедна дрямка под облян със
слънчеви лъчи прозорец.
– Малкият брат на Мая Андершон. Знам.
Гласът на Лео бързо се променя:
– Само не ми чети шибани лекции, че не трябва да се бия, защото...
Бени вдига длан съвсем за кратко.
– Ти си малкият ѝ брат. С изключение на нея самата никой друг в града няма повече право
да иска да разбие нечия мутра.
Лео започва да диша по-бавно, кима с благодарност.
– Не мислех... скрих се в гората, искам само да видя боя... но ти не видя оня с желязото,
той се канеше да...
Бени се усмихва.
– Ако се е целил в главата ми, няма страшно, там вече няма много какво да се повреди. Но
ако е смятал да ми разбие капачките на колената, тогава ти дължа голямо благодаря, че му
попречи. Как ти е окото?
– Не е нищо сериозно...
Бени го потупва по рамото.
– Ти си кораво хлапе, Лео. Когато пораснеш, ще разбереш, че това е едновременно хубаво и
лошо.
Лео се изплюва и повтаря думите, които чу да казват мъжете пред „Кожуха“. В ушите му те
звучат красиво.
– Малки шибани гейчета! Свиркаджии! Педали! Вилиам Лют и всичките му шибани
приятели, и шибаните им фенове в Хед. Мразя ги!
Бени мига тъжно при всяка дума, но не така, че момчето да забележи.
– Става късно. Трябва да се прибираш.
– Можеш ли да ме научиш да се бия като теб? – пита Лео с възхищение.
– Не – отговаря Бени.
– Защо не?
Бени свежда глава, в гърдите му се затяга възел. Вижда колко много Лео цени
способността да нараняваш другите. Бени мрази всички, отговорни за това, но дори не е
сигурен кой е основният виновник.
– Не си такъв човек – казва той тихо.
Тогава не просто гласът, ами всички емоции на Лео избухват.
– КЕВИН ИЗНАСИЛИ СЕСТРА МИ! КАКЪВ ЧОВЕК ЩЕ СЪМ, АКО НЕ...
Бени го прегръща и прошепва в ухото му:
 – Аз също имам сестри. Ако някой им причини това, което Кевин стори на Мая, и аз ще
бъда изпълнен с омраза.
Момчето изпъшква отчаяно:
– Ако Кевин беше изнасилил някоя от сестрите ти, щеше да го убиеш...
Бени знае, че той е прав. Затова казва истината:
– Тогава не ставай като мен. Защото станеш ли веднъж, после няма връщане назад.

28
„Шибано хомо“

Н а следващата сутрин Ана и Мая спират на сто метра от училището. Започнали са да го

правят всеки ден, това се е превърнало в укрепващ ритуал, който им помага да съберат
сили. Ана прочиства гърло и пита много сериозно:
– Окей, какво предпочиташ... Да имаш диария всеки ден до края на живота си или
ВИНАГИ да трябва да ходиш до тоалетна с отворена врата?
Мая се смее бурно.
– Какво ти става напоследък, само за лайна ли мислиш?
– Отговори на въпроса! – настоява Ана.
– Въпросът е идиотски! – отбелязва Мая.
– ТИ си идиотска! Или диария, значи, или отворена врата... ама ВИНАГИ отворена.
Независимо КЪДЕ ходиш до тоалетна. До края на ЖИВОТА ти!
– Трябва да влизам в час – изсумтява Мая.
Ана изсумтява на свой ред:
– Как може, значи, цял живот да играем тая игра, а ти така и да не разбереш правилата!
Трябва да отговориш! Такава е ИГРАТА!
Мая поклаща закачливо глава, Ана я бута, Мая се смее и също понечва да я бутне, но Ана
отскача встрани толкова пъргаво, че Мая пада на земята. Ана скача отгоре ѝ, хваща двете ѝ
ръце и изкрещява:
– Отговаряй, преди да съм ти размазала грима!
– Диария! ДИАРИЯ, по дяволите! – крещи и се смее Мая.
Ана ѝ помага да стане. Прегръщат се.
– Обичам те, пукал такъв – прошепва Мая.
– Ние срещу света – прошепва Ана в отговор.
Готови са за още един ден в училище.

***
 В първите мигове, когато се влюбваме в някого, някъде между стомаха и гръдния кош се
усеща едно пърхане като от знаме, развяно от бурен вятър. Чувстваме го, когато човекът ни
погледне в дните след първата целувка, докато това все още е нашата малка тайна. Знанието,
че сме желани. Няма нищо по-опасно от тази уязвимост.
Училищният ден започва. Някой е написал три думи с червен маркер върху шкафчето на
Бени: „Бягай, Бени, бягай!“. Защото знаят какво е направил снощи. Бил е неуязвим толкова
дълго, че и най-малката пукнатина в бронята му ще бъде експлоатирана безмилостно от
враговете му. Избягал е от сблъсък. Дезертирал е. Не е човекът, за когото са го мислели. Той е
страхливец.
Наблюдават го, докато се задава по коридора. Изчакват да видят как ще реагира, щом
прочете думите, но той сякаш изобщо не ги забелязва. Може би затова не са сигурни дали е
схванал посланието. Така че, щом целият ден изминава, без Бени да прояви какъвто и да е
признак на гняв или срам, някой се провиква „БЯГАЙ, БЕНИ! БЯГАЙ!“, докато той върви
през столовата. Вилиам Лют и момчетата му седят на една маса в ъгъла. Не е ясно кой точно
е извикал, но Бени се обръща и прави това, което са му казали.
Бяга. Право към тях. С пълна сила и стиснати юмруци. Ученици се мятат встрани от пътя
му, обръщат се маси, хвърчат столове. Когато Бени спира рязко на половин метър от Лют,
един от приятелите на Вилиам вече се е хвърлил под масата, двама на практика са се
сгушили един в друг, а четвърти е отскочил назад и си е ударил главата в стената.
Но Вилиам Лют не е трепнал. Седи спокойно, вперил поглед в Бени. И Бени открива
самия себе си в очите му. Той също е преминал границата. В столовата е тихо. Двамата
осемнайсетгодишни чуват как бие сърцето на другия. Спокойно, изчакващо.
– Да не те заболяха краката, Ович? Чухме, че си тичал от гората до Бьорнстад, без да
спираш – изсъсква Лют.
Първоначално Бени изглежда замислен. После сваля обувките си, а след тях и чорапите.
Хвърля ги в скута на Лют и казва:
– Ето, Вилиам. Единственият ти шанс за тройка.
Челюстта на Лют се стяга, гласът му прозвучава по-напрегнато, отколкото му се иска:
– Потни са. Чорапи на страхливец.
Опитва да не гледа към часовника на Бени, но не успява. Знае от кого го е получил, а Бени
знае, че той знае. Затова завистта изгаря Лют, когато Бени се ухилва и казва:
– Всъщност търсих ТЕБ в гората, Вилиам. Но ти не смееш да влизаш в сблъсъци, когато
силите са изравнени, нали? Корав си само пред камерата. Ето защо отборът ти никога не
разчита на теб.
Ситни петънца срам избиват по бузите на Вилиам.
– Дори не знаех, че ще има бой, по дяволите, бях си у дома, не АЗ изгорих фланелката... –
изръмжава той.
– Не, ти не си достатъчно мъж, за да го направиш – отговаря Бени.
Обръща се и се отправя към вратата. Едва тогава Вилиам Лют изкрещява нещо. Бени не
чува какво, улавя само последните думи:
– ...ШИБАНО ХОМО!
Спира, за да не види никой как потъва право в пропастта, разтворила се под краката му.
Пъха ръце в джобовете, за да не съзре никой как треперят. Не се обръща, за да не забележи
Лют какво се случва вътре в него, когато пита:
– Какво... каза?
Лют повтаря, окуражен от неочакваното предимство, с което се е сдобил:
– Казах, че треньорката ви е шибано хомо! Гордееш ли се, че играеш в отбор, окичен със
скапаните цветове на дъгата?
Бени закопчава якето си, за да не се вижда как вените туптят под ризата му. Лют виква още
нещо, неговите момчета се смеят. Бени излиза в коридора и в гъчканицата съзира една
тениска. Днес е зелена. Учителят го гледа умолително, сякаш иска да каже извинявай, но
думата далеч не е достатъчна.
Тогава Бени усеща пърхане между стомаха и гърдите си. Буря откъсва знамето от
флагщока. Не може да си позволи някой да го прави толкова уязвим, не и този сезон. Излиза
от училището, като нарочно върви бавно, но веднага щом се скрива от поглед, започва да
бяга. Право в гората. Удря с юмрук всяко дърво, покрай което минава.

***
Пред друго шкафче в същото училище спира едно по-малко момче. На дванайсет. Цялото е
насинено и подпухнало. Вчера грабна един клон и се хвърли в бой, без да се поколебае да
строши краката на онзи, който опита да нарани Бенямин Ович. Такива неща не остават
незабелязани в този град.
Днес от шкафчето му виси нещо. В първия момент Лео решава, че е чувал за боклук.
Трудно би могъл да греши повече. Това е черно яке. По него няма емблеми, символи или
знаци. Просто едно обикновено черно яке. Не означава нищо. Само всичко. Твърде голямо е
за Лео, защото искат той да знае, че няма да стане един от тях, докато не порасне
достатъчно. Но е окачено на шкафчето му, така че всички в училище да схванат посланието.
Лео има братя. Никога повече няма да го докосвате.

***
Нужно е нечувано доверие, за да се биеш редом с някого. Ето защо агресивните хора ценят
лоялността толкова високо и са така чувствителни дори към най-малките прояви на измяна:
ако побегнеш, значи ме подлагаш на опасност, караш ме да изглеждам слаб. Бени знае, че е
предал Теему и Групата. Това не може да бъде толерирано.
И все пак след няколко часа в гората той се окопитва и се връща обратно в града. Избърсва
сълзите от бузите и кръвта от кокалчетата си. Не бива да оставя хората да си мислят, че нещо
с него не е наред, всичко трябва да продължи, както обикновено. Дори когато една синя
тениска го е опустошила, дори когато знае, че Групата може би иска да го накаже, задето е
избягал от сблъсъка в гората. Защото къде би могъл да отиде, ако му отнемат Бьорнстад?
Затова отива на работа, застава зад бара в „Кожуха“ и налива бира. Колкото повече се
пълни барът, толкова повече Бени избягва зрителния контакт с посетителите. Няколко от
момчетата от снощи са тук. Включително Паяка, за чийто интелект Рамона обикновено казва
„остър е като картофено пюре“. Но той е лоялен, вчера Бени го видя как стои неотменно зад
Теему не защото го е страх, а за да пази гърба на своя лидер. През цялото си детство Паяка е
бил тормозен, защото е мършав и глупав, но в Групата беше ценèн. Отдаденост като неговата
не се купува.
До него седи физическата му противоположност: нисък мъж, без врат, широк като нужник
и с брада, гъста като козина на видра. Наричат го Дърводелеца, защото това работи – също
като баща си. Веднъж някой го попита дали не му се иска да бе получил по-оригинален
прякор, при което Дърводелеца изсумтя: „Ти да не си педал?“. Ако е по-схватлив от Паяка, то
го крие умело. Но в училище беше съученик на Габи, сестрата на Бени, и тя казва, че „умен
не е, но не е и лош“. Голямата любов на Дърводелеца са чисто и просто забавленията: бира,
хокей, приятели, момичета. Да пие, да танцува и да се бие. Ако се задава кавга, той ще се
включи, без да се замисли за последиците; ако го викнеш в гората, няма да се поколебае и за
миг.
Но той и Паяка имат и други приятели, които не са родени бойци. За тях това е по-скоро
нещо като общо хоби, като голфа. Един от мъжете, които работят с Дърводелеца, е толкова
учтив, че ако го срещнеш във вторник, ще ти пожелае „приятен уикенд“ ей така, в случай че
не се видите до петък. Един друг има четири котки. Как може човек с четири котки да е
опасен? И въпреки това е такъв.
Защото Групата не е съставена от екстремни мъже. Това, което ги прави опасни, е
сплотеността им. Заедно срещу всички, през всичко, един за друг. Бени си спомня една
книга, писана от журналист, който във връзка със спорта и насилието казваше, че „всяка
група хора, към която не принадлежиш, е заплаха“.
В Бьорнстад има хора, които са израсли с Теему, но сега работят в офиси и носят бели
ризи вместо черни якета, но ако Теему ги повика, ще се отзоват. Един стана баща и се записа
в университет, за да осигури по-добър живот на детето си. Получаваше помощи от фонда на
„Кожуха“ всеки път, когато студентският заем не му стигаше. Друг има сестра в големия град.
Приятелят ѝ я биеше, а полицията не считаше, че може да направи нещо. Трети пък има
чичо, собственик на печатница. Едни бандити го изнудваха за пари, уж предлагайки му
защита. Но Теему се намеси. Сега сестрата е щастливо омъжена за по-добър мъж, а
бандитите вече не навестяват чичото. Ако някога Теему призове тези мъже, те ще дойдат. Ето
защо лоялността се цени – за разлика от измяната.
Сега нито Паяка, нито Дърводелеца гледат към него, но Бени знае, че ако искат да го
наранят, няма да има предупреждение.

***
Мая и Ана се разделят след училище. Ана лъже, че трябва да нагледа кучетата, но
всъщност иска да нагледа баща си. Срамува се. Мая лъже, че отива да тича, но всъщност
смята да се прибере и да се свие под завивките. Срамува се по други причини. Двете са като
сестри, никога не са имали тайни една от друга. Но освен всичко друго Кевин успя да
пречупи и нещо в отношенията им.

***
„Кожуха“ скоро ще затвори. Тълпата в единия край на бара дискретно се разделя. В
помещението става малко по-тихо. Чужд човек не би забелязал, но промяната е достатъчно
осезаема за Бени.
 – Две бири – казва Теему и го поглежда втренчено в очите.
Бени кима и налива. Теему наблюдава ръцете му, те не треперят. Бени подхожда с уважение
към ситуацията, в която се намира, но не го е страх. Теему взима едната бира, оставя другата
да стои на барплота. Минава известно време, докато Бени проумее какво означава това.
Тогава взима бавно бирата, а Теему се навежда напред и вдига собствената си халба за
наздраве. Така че всички да видят.
– Ти си един от нас, Ович. Но повече не можем да те взимаме в гората. Вчера сгреших.
Можеше да се нараниш, а имаме нужда от теб на леда.
– Вчера се появи едно дете... Лео...
Теему се засмива.
– Знаем. Кораво хлапе. Ако не беше побягнал с него, щеше да се бие до смърт.
– Той е само момче – казва Бени.
Теему извива врата си, нещо изпуква.
– Момчетата стават мъже. Ако ченгетата започнат да задават въпроси на Лео...
– ...той няма да им каже нищо! – обещава Бени.
– Разчитаме на това – потвърждава Теему.
Бени вижда, че Теему изпитва злорадо удоволствие, защото синът на спортния директор си
мечтае да търчи в гората, облечен с черно яке. Защото Петер с години се е опитвал да
контролира влиянието на Групата върху клуба, но сега не може дори да спре влиянието им
върху собственото му дете. Теему се пресяга през барплота и с Бени отново чукват чаши.
– Чу ли, че малкият ми брат се прибира у дома? И треньорката ви смята да го пусне в игра!
Ти и малкият ми брат. И онзи Амат, дето е бърз като пор след клизма с чили сос. Както и
Бобо, дебелоглавият! Вие не сте като останалите играчи, шибаните алчни наемници.
Повечето от тях дори не искат да играят в „Бьорнстад“! Искат да се махнат! Но вие сте
бьорнстадски отбор от бьорнстадски момчета!
До края на вечерта Паяка, Дърводелеца и още десетима други мъже с черни якета са си
казали наздраве с Бени. Вече е един от тях. Човек би си помислил, че така ще му бъде по-
леко, когато тайните му бъдат разкрити. Но ще стане обратното.

29
„Тя го убива“

Т ревогата. Колко странно нещо е тя.

Мая се прибира сама, отвън изглежда като направена от желязо, но отвътре се чувства
като къща от карти. Нужен е само лек полъх на вятъра. Днес полъхът се оказа опашката в
столовата. Тъпканицата. Някой направи крачка назад и я бутна, не беше нарочно, Мая не знае
името на момчето, а то дори не забеляза станалото. Едва се докоснаха. Вината не беше
негова. Но само за миг Мая отново се озова в ада.
Когато с Ана бяха малки, обичаха да броят пеперуди по цяло лято. Сега е различно, Мая ги
брои по друг начин. Знае, че те умират, когато листата на дърветата започнат да падат.
Тревогата. Толкова е странна. Почти всички хора знаят какво е усещането, но никой не
може да го обясни. Мая се гледа в огледалото и се чуди защо не ѝ личи. Не се вижда дори на
рентгенови снимки, как е възможно? Как може нещо, което бушува така ужасно и силно
вътре в нас, да не излиза на снимките под формата на черни белези, прогорени в скелета ни?
Как може огледалото да не разкрива колко много я боли? Преструва се толкова добре. Ходи
на училище, слуша в час, пише си домашните. Свири на китара, това може би помага, а може
и да си въобразява. Може би пръстите ѝ просто имат нужда да правят нещо. Виждала е
книгите за mentalcoaching16, които чете баща ѝ. Там пише, че мозъкът трябва да контролира
тялото, но понякога обратното може би е единственият начин да оцелееш. Виждала е
депресирани възрастни да правят същото, да се движат, да тренират, да чистят или да
ремонтират лятната вила. Да си намират работа, заради която да стават сутрин: поливане на
цветята, задачи за вършене, каквото и да е, само и само да не ти остава време да чувстваш.
Сякаш се надяваме, че физическата дейност, малките ежедневни ритуали могат да приспят
тревогата.
Мая се е научила да владее кожата си, да не я оставя да избухне в пламъци заради огъня,
който я опустошава отвътре. Въобразява си, че ако може да заблуди всички останали, накрая
ще успее да заблуди и себе си. Но и най-дребното нещо може да я запрати обратно там: някоя
лампа, която прилича на онази в стаята на Кевин, или пък кратко изскърцване на дъсчен под,
което звучи като скърцането на стълбите, когато някой най-накрая се качи на втория етаж,
след като Мая бе викала цял един живот. Може да минат седмици наред и всичко да е окей,
но после се появява някакъв звук или миризма и тя се връща там. В леглото на Кевин. С
неговата ръка, стиснала гърлото ѝ, с неговата власт, запушила устата ѝ.
Момчето в столовата просто я докосна леко, за него това не бе нищо, но тя се почувства,
сякаш я изгарят. Задържа паническата атака вътре в себе си като бомба със закъснител.
Когато говорят за изнасилването, хората се изразяват в минало време. Тя „беше“. Тя
„пострада“. Тя „премина през“.
Но не е преминала, все още преминава. Не беше изнасилена, все още я изнасилват. За
Кевин всичко продължи няколко минути, за нея няма да приключи никога. Има чувството, че
до края на живота си ще сънува пътеката за бягане. И в сънищата си тя го убива там – всеки
път. Буди се, забила нокти в дланите си, с писък, сдържан зад зъбите.
Тревогата. Тя е невидим господар.

***
В полицейското управление в Хед има твърде много работа и твърде малко персонал,
както е с всички останали управления в малки общини. Лесно е да се подиграваме със
закъснялата реакция на полицията и с безкрайните разследвания, все едно го правят
нарочно. Но полицаите не се различават от останалите професионални съсловия наоколо:
ако получат времето и възможността да си свършат работата, ще я свършат. Ако в болницата
се появят пребити хокейни фенове, облечени в червено, полицаите ще зададат правилните
въпроси. Ако ги пратят в гора, която познават, накрая ще намерят нещо в нея.
– Тук! – виква един от тях, след като повече от час са претърсвали поляната, където са
научили, че се е провел боят.
Полицаят подхвърля нещо към свой колега.
 Обувка. Достатъчно голяма за крака на дванайсетгодишно момче.

***
Лео седи на стълбите пред къщата. Мая го поглежда учудено.
– Какво правиш тук?
– Изгубил съм си ключовете – измърморва той.
Мая се взира подозрително в него. Вижда, че е обул чифт стари, износени кецове.
– Къде са ти новите обувки?
– Вече не ми харесват – лъже малкият ѝ брат.
– С МЕСЕЦИ опяваше на мама да ти ги купи!
Мая очаква брат ѝ да се заяде в отговор, но той просто седи, загледан в чакъла. Лицето му
е подпухнало, окото му е насинено. Казва на всички, че го е ударила топка по физическо, но
никой не е видял кога е станало това. А днес в училище Мая чу да разправят, че на шкафчето
му е било окачено черно яке.
– Окей ли си? – пита тя внимателно.
Лео кима.
– Не казвай на мама, че съм си изгубил ключовете – моли я той.
– Няма да те изпортя – прошепва тя.
Причинявали са си какво ли не, но никога не са се клюкарили. Мая го научи на това една
нощ, когато самата тя беше на дванайсет. Беше отишла на първия си голям купон и се прибра
много по-късно, отколкото бе обещала, но за да не я забележат родителите ѝ, почука на
прозореца на Лео и се покатери в стаята му. „Няма да се клюкарим“, каза тя на сънения си
брат, който бе достатъчно проницателен да се досети, че някой ден самият той ще има полза
от тази уговорка.

***
Късно вечерта полицаят стои пред вратата. Петер знае кой е, момчето му играеше хокей в
същата възрастова група като Лео. Може би затова думите на полицая са пропити с такова
съжаление, когато казва:
– Извинявай, че те безпокоя толкова късно, Петер, но в гората до Хед е имало сбиване.
Няколко души са получили сериозни наранявания. Групата е била замесена.
Петер не го разбира правилно.
– Знаеш много добре, че клубът и Групата нямат нищо общо, ако...
Полицаят го прекъсва, като му подава една обувка.
– Намерихме я на мястото, където е станало сбиването.
Петер взима обувката на сина си с разтреперена ръка. Кога за последно е държал обувка,
която синът му е изгубил? Когато Лео беше на две години? Три? Кога стъпалата му са
пораснали толкова много?
Думите на полицая звучат извинително:
– Нямаше да разбера чия е, ако синът ми не беше молил седмици наред да му купя
абсолютно същите. Казах му, че са твърде скъпи за обувки на дванайсетгодишно момче, а той
се разкрещя, че нищо не съм разбирал и че „ВСИЧКИ имат такива!“. Казах му: „Посочи
един“. А той отвърна: „Лео!“.
Петер опитва да говори с равен глас. Обувките наистина са твърде, твърде скъпи за едно
дванайсетгодишно момче. Мира и Петер ги купиха на Лео това лято само защото изпитваха
угризения на съвестта заради... всичко.
– Аз... това е обикновен модел... сигурно цял куп момчета имат...
Полицаят му показва още нещо. Малка връзка ключове.
– Намерихме и това. Ако затръшнеш вратата в лицето ми, подозирам, че ще мога да я
отключа.
Петер не протестира повече. Взима ключовете. Кима мълчаливо.
– Лео трябва да дойде в управлението за разпит – казва полицаят.
– Той е само на дванайсет... – промълвява Петер.
Полицаят страда с него, но не се огъва.
– Петер, това е сериозно. Момчетата от Хед и преди са се били с Групата, но сега е
различно. Трима от агитката на Хед са в болница със сериозни наранявания. Ще си отмъстят,
после Групата ще си отмъсти, това не е игра. Рано или късно някой ще умре!
Петер държи обувката и ключовете, притиска ги несъзнателно до гърдите си.
– Аз... Лео е просто... може ли поне сам да го закарам до управлението?
Полицаят кима.
– Съпругата ти е адвокат, нали?
Петер разбира какво има предвид. Това го плаши до смърт. След като полицейският
автомобил потегля, Петер отива до стаята на Лео и отваря вратата. С ритник.
В следващия миг баща и син крещят, а върховете на носовете им почти се допират, но
двамата никога не са били по-далеч един от друг.
Полицаят е прав. Някой ще умре. Скоро.

***
Мая се заключва в банята. Чува татко да вика на Лео, после мама да вика да татко да спре
да вика, после двамата да си викат един на друг кой има най-много право да вика. Те са
изплашени, ядосани и безпомощни. Родителите винаги са такива.
Мая е виждала техни снимки от времето преди да имат деца. Тогава са били млади и
щастливи. Вече не се смеят така дори по снимките. Толкова са се обичали, че чак са
гладували един за друг, за пръстите на татко в косата на мама и за начина, по който мама е
могла да накара татко да настръхне само с поглед. Децата възприемат любовта на родителите
си като отблъскваща от чисто биологична гледна точка, но мразят, когато видят как тази
любов си отива.
Мая седи на пода в банята и отваря и затваря капака на сушилнята. Щрак, щрак, щрак.
Звукът ѝ действа почти медитативно. Докато не вижда тениската вътре. На Лео е. Само той
може да е толкова глупав, че да сложи памучна дреха в сушилнята, тъй като никога не пере и
не знае как се прави. Мая вади тениската, кървавите петна не са се изпрали напълно.
Разбира какво се опитва да направи брат ѝ, тя самата изгори дрехите си след купона в Кевин,
така че никой у дома да не разбере за станалото. Лео се е бил и Мая знае заради кого.
Чува баща си да крещи по-силно: „Искаш да си играеш на гангстер в гората с
ХУЛИГАНИТЕ ли? Да не си си изгубил УМА!?“. Лео изкрещява в отговор: „Те поне ПРАВЯТ
нещо! Какво правиш ТИ? Оставяш всички проклети свиркаджии от Хед ДА ТЪПЧАТ ЦЕЛИЯ
НИ ГРАД!!!“. Тогава мама се развиква най-високо от всички: „НЯМА ДА ИЗПОЛЗВАШ
ТАКЪВ ЕЗИК В ДОМА МИ!“.
Щрак, щрак, щрак. Мая отваря и затваря капака на сушилнята. Знае, че семейството ѝ не се
кара заради езика, заради сбиването или заради нечий град. Карат се заради нея, всички го
правят.
Преди с Ана брояха пеперуди и говореха за „ефекта на пеперудата“ – как едно размахване
на крилата може да е пагубно за вселената ни, как лекият полъх може да предизвика ураган в
другия край на света. Сега Мая вижда как цял един град отива по дяволите в резултат на
нейното решение. Тя е причината, а всички караници и цялото насилие са ефектът. Ако я
нямаше, ако никога не бе срещала Кевин, ако не се беше качила в стаята му, ако просто бе
казала да, ако не се беше съпротивлявала. Такива са мислите ѝ, така работи вината. Ако не се
беше раждала, нищо от това нямаше да се случи. Татко крещи: „Не сме отгледали
побойник!“. Лео изревава в отговор: „ВСЕ НЯКОЙ В ТОВА СЕМЕЙСТВО ТРЯБВА ДА СЕ
БИЕ, А ТЕБ ТЕ Е СТРАХ!“.
Мая чува затръшването на вратата. Досеща се, че татко е изхвърчал от стаята. Ослепял от
мъка.

***
Тази вечер Мая написва песен, която никога няма да пее. Казва се „Вслушайте се в мен“.
Защо всичките мъже са все с юмруци стиснати?
Всички бащи, братя, синове какво си мислите?
Все насила искате да става, кубчета във кръгли дупки бутате
заради абсурдната представа, че за нас ни се иска да воювате
Искате да сторите нещо за мен?
Пуснете оръжията пред мен
Затворете Дяволското гърло17 зарад мен
Бъдете приятели с мен
Мамка му, просто бъдете добри мъже заради мен
Хвалите се с всичко, което ще направите за мен
А кога ще спрете да унищожавате заради мен?
Искате да знаете какво да направите за мен?
Започнете, като се вслушате в мен

***
Мама стои пред вратата на банята и шепне, пита Мая дали е окей. Мая лъже: „Да“. Мама
казва: „Трябва да отидем до Хед. Заради една... работа“. Сякаш Мая не разбира. Затова
дъщерята казва: „Спокойно, аз ще уча, ще се видим после“.
Мама извежда мрачно Лео от стаята му, а той не протестира. Вече се е облякъл, слага си
новите обувки. Потеглят към полицейското управление, вратата се затваря след тях, а Мая
остава на пода в банята и не може да диша. Изправя се на крака паникьосано, подтикната от
нуждата да си поеме въздух. Трябва да се махне от къщата, от града. Знае само едно място,
където може да отиде, и има само една приятелка, с която да го направи. Затова праща
съобщение на Ана, само една дума: „Островът?“.
Приготвя раницата си и пъха телефона в задния си джоб. Няма нужда да чака отговор,
знае, че Ана ще дойде. Ана никога не би я изоставила.

30
„Защото те не са от хората,
за които има щастлив край“

Е стествено, че Ана ще дойде. Приятелство като тяхното не може да се култивира. Но това

важи и за други неща: родителите са растителност, която не си избираш, а корените им
са дълбоки и впримчват краката ти по начин, който само децата на алкохолици могат да
разберат.
Ана вече е в гората, когато телефонът ѝ звъни. Обажда се Рамона. Старата жена е сурова,
но никога злонамерена, през годините е провела множество такива разговори и винаги звучи
по един и същи начин: състрадателно, но не снизходително. Казва на Ана, че „баща ѝ си е
тръгнал с бутилката“, което означава, че някой е трябвало да го изхвърли от „Кожуха“ и той
не е в състояние да се прибере сам. „Захладнява“, казва Рамона, за да не засрамва Ана,
обяснявайки, че татко ѝ се е оповръщал и трябва да се преоблече. Знае, че момичето разбира.
Рамона от половин век гледа как хората се пропиват, и се е научила, че някои деца трябва да
видят отблизо най-лошите страни на алкохола, за да не припарят сами до него.
Затова казва: „Баща ти има нужда от придружител, Ана“. Ана спира насред гората, кимва и
прошепва: „Идвам!“. Винаги го прави. Никога не би го изоставила.
Тревогата. Тя господства над нас, без да оставя следи.
Ана не се обажда на Мая, защото Мая има перфектни родители. Майка, която никога не
оставя семейството си, и баща, който не се напива и не повръща. Двете са като сестри, но
единственото, което никога не са споделяли, е този срам. Ана никога не би позволила Мая да
види баща ѝ в такъв вид.

***
Мая седи сама на острова цяла нощ. Гледа телефона си. Накрая получава съобщение, но не
от Ана. Отново е някой от анонимните номера. Все още получава есемеси, но вече не
разказва за тях на Ана, не иска да я натъжава. Това е тайната на Мая. „Ще ми духаш ли за
300??“, гласи съобщението. Дори не знае дали хората, които ѝ пишат, изобщо са наясно защо
продължават да го правят. Може би някой от Хед иска да я пречупи, може би някое момиче в
училище я мрази или пък банда хлапетии са се хванали на бас кой ще посмее да пише на
„онази, която Кевин Ердал изнасили“. Това е всичко, което Мая някога ще бъде за тези хора:
жертва, курва, лъжкиня, принцеса.
През лятото Ана зарови на острова една скъпа бутилка вино. Баща ѝ я беше получил от
един възрастен съсед във Възвишението, защото му беше занесъл дивечово месо. На Ана
сърце не ѝ даде да изхвърли бутилката, но не смееше и да я остави в кухнята при всички
парченца от сърцето на татко. Затова я скри тук. Мая я изравя и я изпива цялата. Не ѝ пука
дали е егоистично. Пиянството не носи смирение или спокойствие, само горчивина. „Винаги
разчитам, че ще дойдеш – мисли си тя за най-добрата си приятелка. – Разчитах на това,
когато Кевин ме притисна в леглото. Най-добрата ми приятелка ще дойде, мислех си, защото
тя никога не би ме оставила!“ Хвърля празната бутилка в едно дърво, тя се чупи, а стъклата
политат обратно и порязват ръката ѝ. Кръвта тече. Мая не усеща.

***
Напоследък Ана всяка нощ сънува, че се задушава в ковчег. Някой седи на капака и тя не
може да го отвори. Колкото и да блъска, никой не я чува. Не е разказвала за това на най-
добрата си приятелка, защото Мая като че ли се чувства малко по-добре в последно време и
Ана не иска да я натъжава. Не ѝ разказва и за есемесите, защото Мая, изглежда, вече не ги
получава, а Ана не иска да ѝ напомня колко са затормозяващи: пиу-пиу. Момчета, които ѝ
пращат снимки на пишките си. Понякога по-лоши неща. Не знае що за болно задоволство
получават от това и дали изобщо я възприемат като човешко същество. Може би в техните
очи е просто животно. Продукт за консумация.
Ана не си представяше така тийнейджърството. Всички възрастни казват, че трябва да се
наслаждаваш, когато си на шестнайсет, че това е най-хубавото време от живота. Не и за нея.
Тя обичаше детството си, когато най-добрата ѝ приятелка беше щастлива, а баща ѝ беше
непобедим, неопетнен герой, когото можеше да боготвори. Когато беше малка, на четири или
пет, двама души изчезнаха с моторните си шейни по време на снежна буря на север от града.
От спасителната служба се обадиха на най-добрите местни ловци – тези, които познаваха
терена. Бащата на Ана стегна багажа си и потегли посред нощ. Ана стоеше на вратата и го
молеше да остане. Беше чула за бурята по радиото и беше достатъчно голяма да знае, че
някои татковци не се връщат след такива излизания. Но баща ѝ клекна пред нея, хвана
лицето ѝ с ръце и прошепна:
– Двамата с теб не изоставяме хората в беда.
Единият от изчезналите мъже измръзна до смърт, но другият оцеля. Бащата на Ана го
откри. Няколко зими по-късно, когато тъкмо бе навършила шест, Ана си играеше долу при
езерото малко след смрачаване. Внезапно чу писък. Момиче на нейната възраст беше
паднало във водата и вече замръзваше. Всички деца в Бьорнстад знаят как да се придвижат по
леда, за да помогнат на човек в беда, но това не означава, че всички деца биха посмели да го
направят, при това сами в тъмното. Ана не се поколеба и за миг.
Баща ѝ може и да е правил много идиотщини през живота си, но възпита дъщеря, която
спасява живота на чужди дъщери. Когато се прибра, Ана беше подгизнала, премръзнала и с
посинели устни, но щом майка ѝ викна ужасено „Какво се е случило?“, малката се засмя с
цялото си лице и отговори: „Намерих си най-добра приятелка!“.
Мама ги остави няколко години по-късно. Не издържа на гората, мрака и тишината. Ана
остана при татко. Двамата играеха карти и се шегуваха. А понякога, когато баща ѝ беше в
наистина добро настроение, я плашеше. Много го биваше в това, можеше с часове да стои
скрит зад някоя врата в тъмна стая само за да изскочи в подходящия момент и да нададе
такъв вой, че Ана да остане без дъх от смях и писъци.
Ана го обичаше през цялото време дори когато беше тъжен. Дълбоко в себе си той може би
винаги е тъгувал. Ана не знае дали това е, защото мама ги напусна, или пък тя ги напусна,
защото татко беше тъжен. Някои хора просто имат сърцевина от скръб. Той седеше сам в
кухнята, пиеше и плачеше, а Ана го съжаляваше, защото сигурно е ужасно да можеш да
плачеш само когато си пиян.
Беше свикнала с идеята, че има двама бащи, добър и лош, и реши, че когато лошият
управлява тялото вечер, нейна задача е да не му позволява да го потроши твърде много, така
че добрият татко да не може да го използва на следващия ден.
Сега го намира зад бар „Кожуха“, облегнал се е на стената и спи. В продължение на
няколко непоносими секунди Ана не усеща пулса му, паникьосва се и започва да му бие
шамари. Накрая той започва да кашля и отваря очи. Вижда я и казва завалено:
– Ана?
– Да – прошепва той.
– Изп... изп... изплаших ли те?
Тя опитва да се усмихне. Той отново заспива. Шестнайсетгодишното момиче трябва да
впрегне всичките си сили, за да го повдигне, да свали оповръщаната му риза и да му сложи
нова. Повечето хора може би не биха си направили този труд, но Ана знае, че добрият татко е
някъде вътре. Този, който ѝ четеше приказки, когато мама си замина. Този, който знаеше, че
има и други начини за приспиване освен уискито. Иска утре сутрин този татко да се събуди с
чиста риза.
Тя му помага да сложи ръка през рамото ѝ и го моли, шептейки, да се изправи.
– Прибираме се, татко.
– Ана...?
– Да. Всичко е наред, татко. Просто си имал лоша вечер. Утре ще си по-добре.
– Извинявай – хлипа той.
Това е лошо. Дъщерите нямат защита срещу тази дума. Той се спъва и тя се спъва заедно с
него.
Но някой я улавя.

***
Гласът на Мира отеква из цялото полицейско управление. Как да се направи
разграничение между адвоката и майката, когато момчето е на дванайсет? Не се разкрещя на
Лео по пътя, защото Петер вече беше викал достатъчно и за двама им. За всички. Затова
Мира крещи сега, излива цялата си тревога и безпомощност върху полицаите.
Петер седи свит до Лео в една стая. Синът е изпъчен, готов за конфронтация, таткото е
превит, останал без въздух и воля. Кога за последно бе викал на Лео? Преди няколко години?
Бащата на Петер вечно се биеше и веднъж Рамона каза на Петер, че „с бащиното насилие е
като с бащиното пиене – синовете или се бият и се наливат още повече от татковците си, или
изобщо не го правят“. Един път Петер опита да обясни нещо подобно на Лео: „Не вярвам в
насилието, Лео, защото баща ми ме удряше и за най-дребното нещо – като това да разлея
млякото. Така не ме научи как да не разливам. Накара ме единствено да се боя от млякото“.
Не знае дали Лео го разбра. Не знае и какво повече да му каже. Днес нарече сина си с ужасни
думи, но на Лео като че не му пука, момчето прие избухването на родителите си, без да
мигне. Петер от своя страна настръхва, когато полицаите започват да разпитват момчето му.
Разтреперва се така, сякаш прозорците са отворени. Знае, че в този момент губи
дванайсетгодишния си син.
Лео играеше хокей, защото баща му обичаше хокей. Никога не е бил влюбен в спорта, но
беше част от отбор и му харесваше усещането за принадлежност и сплотеност. Петер вижда,
че сега момчето е открило същите неща, но на друго, ужасно място. Щом полицаите питат
Лео какво е станало в гората по време сбиването, Лео отговаря: „Не знам за какво говорите“.
Когато го питат как обувката и ключовете му са се озовали там, той казва: „Покатерих се на
едно дърво, сигурно съм ги изпуснал“. Питат го дали е видял някого от Групата да се бие.
„Каква група?“, чуди се момчето. Показват му снимка на Теему Риниус. Лео казва: „Не знам
кой е това. Как казахте, че се казва?“.
В този момент Петер разбира, че момчето е изгубено. Защото той се страхува от мляко, а
Лео не се страхува от нищо.

***
Бени излиза през задната врата на „Кожуха“, за да изхвърли боклука. Именно неговата ръка
улавя Ана. Той вдига нея и баща ѝ, при което Ана се разплаква. Разпада се във всички посоки
едновременно. Бени я прегръща, тя заравя лице в гърдите му, той я гали по косата.
Ана не казва, че е свикнала да носи баща си. Бени не казва, че никога не е имал
възможността да носи своя.
– Защо всички пият толкова много? – изхлипва Ана вместо това.
– Защото така спират да чуват – отговаря Бени сериозно.
– Да чуват какво?
– Всички лоши неща, за които не могат да спрат да мислят.
Ана пуска бавно Бени, прокарва пръсти през косата на баща си, главата му трепти леко от
хъркането. Тя казва тихо, почти напевно:
– Сигурно е ужасно да нямаш сили да чувстваш, освен когато си пиян.
Бени вдига грамадния ловец от земята, намествайки едната му ръка около собствения си
врат.
– По-добре от нищо, предполагам...
Бени полу носи, полу влачи бащата на Ана, а тя върви до него и накрая събира смелост да
попита:
– Мразиш ли Мая?
– Не – отговаря Бени.
 Не се прави на глупав, разбира въпроса. Това ѝ стига да се влюби в него.
– Не искам да кажа дали я мразиш, защото беше изнасилена – пояснява тя. – Имам
предвид... мразиш ли я, защото съществува? Ако не беше там онази вечер... тогава ти още
щеше да имаш най-добрия си приятел, отбора си... Животът ти беше перфектен. Имаше
всичко. А сега...
Гласът на Бени не звучи нито угоднически, нито враждебно:
– Ако трябва да мразя някого, това е Кевин.
– А така ли е?
– Не.
– Кого мразиш тогава? – пита Ана, макар че знае.
Бени мрази отражението си в огледалото. Тя също. Защото трябваше да са там. Трябваше
да предотвратят станалото. Животът на приятелите им не биваше да бъде съсипан. Това
трябваше да сполети Ана и Бени. Защото те не са от хората, за които има щастлив край.
Ето защо е трудно да обвиняваме Ана. Всички хора преживяват моменти, когато копнежът
на кожата по нечии ръце става неустоим.
В нейната къща са, Бени тъкмо е оставил баща ѝ в леглото му и ѝ е помогнал да изхвърли
бутилките в кухнята. Не можем да се ядосваме на шестнайсетгодишно момиче, че емоциите
са му дошли в повече и мозъкът не може да ги сортира.
Бени я докосва съвсем бегло по рамото и казва почти недоловимо:
– Не трябва да ставаме като бащите си.
Той тръгва към вратата, Ана се затичва след него, хваща ръката му и притиска тялото си до
неговото. Езикът ѝ докосва устните му, тя премества дланта му под ризата си. Не знае кое ще
ѝ е по-омразно впоследствие: това, че той не я пожелава, или че се държи толкова нежно,
когато го показва.
Бени не я избутва. В състояние е да сграбчи зрял мъж и да го хвърли чак до другия край на
кухнята, но в същото време почти не докосва Ана, когато се изплъзва от ръцете ѝ. Погледът
му не е изпълнен с гняв, а с разбиране. Боже, как само ще го презира заради това! Защото
дори не я накара да се почувства отхвърлена. Вместо това усети единствено, че той я
съжалява.
– Извинявай. Но не искаш... не искаш това, Ана... – прошепва Бени.
Затваря безшумно вратата след себе си, когато си тръгва. Ана седи на пода и се тресе от
плач. Обажда се на Мая. Приятелката ѝ вдига след десетия сигнал:
– Ааана? По дяволитеее! Върви на майната си, шибаното ти вино свърши, само да знаеш!
Ти не ДОЙДЕ! Каза, че ще дойдеш на острова, но не ДОЙДЕ!
Щом Ана чува, че Мая е пияна, чашата прелива. Тя затваря слушалката и изхвърча през
вратата.
Безкрайно трудно е да я виним за това, което ще последва. Но също така е много, много
лесно.

***
Политиката е сложно нещо. Може би никой не я разбира напълно. Рядко знаем защо
бюрокрацията работи по определен начин. Корупцията не може да бъде доказана, когато
всичко спокойно би могло да бъде приписано и на некомпетентност. Телефонът в едно
полицейско управление звъни, полицай и жена от друг правителствен орган отиват в една
стая. Мира е бясна и готова за война, но полицаят се връща и ѝ съобщава, че Лео е свободен
да се прибере у дома. „Като се има предвид крехката възраст на момчето.“ Мира изкрещява,
че именно заради това е крещяла повече от час, но осъзнава, че те точно това искат. Ще се
престорят, че тя, адвокатът, ги е убедила. Но знае, че това не е вярно. Някой се обади по
телефона.
Когато тримата излизат от участъка, Петер вижда кола, която разпознава. Казва на Мира да
тръгва с Лео, тя разбира точно какво означава това, но се прави на ударена. Петер изчаква
съпругата и синът му да се скрият от поглед, преди да се приближи до черния автомобил.
Почуква по прозореца и мъжът, облечен с черен костюм, отваря вратата.
– Здравей, Петер, каква изненада да те видя тук – казва политикът.
Петер се чуди как някой може да лъже толкова естествено.
– Полицията разпитваше сина ми във връзка с едно хулиганско сбиване, но изведнъж им
свършиха въпросите. Но ти, разбира се, не знаеш нищо за това? – срязва го Петер.
Не може да скрие чувствата си, нито гнева, нито притеснението, нито неуспехите си като
родител. Това кара Рихард Тео да го презира мълчаливо.
– Естествено, че не – казва той дружелюбно.
– Но нека позная: имаш много приятели? – пита Петер разпалено.
Рихард Тео избърсва слюнката му от ръкава на сакото си.
– Ти също имаш приятели, Петер. Скоро ще ти бъдат съобщени мястото и часът на
пресконференцията, когато ще бъдат обявени новите собственици на фабриката. Там ще има
политици, представители на местния бизнес, хора от всички важни части на местната
общност. Като твой приятел бих оценил, ако ти също присъстваш.
– И ако се разгранича от Групата?
Рихард Тео се преструва на шашнат.
– Разграничаваш се от НАСИЛИЕТО, Петер. Насилие, в което собственият ти СИН,
изглежда, е напът да бъде въвлечен!
Петер се задушава.
– Защо толкова държиш да се изправиш срещу Групата?
– Защото те властват с помощта на насилие – отговаря Тео. – Демокрацията не може да
позволи това. Всички, които се сдобиват с влияние чрез агресия, трябва да бъдат победени.
Защото, когато говорим за власт, можеш да си сигурен в едно, Петер: никой не се разделя с
нея доброволно.
Петер ненавижда собствения си глас, когато отговаря:
– И какво печеля аз от това?
– Ти? Получаваш контрол над клуба. Ще можеш да харчиш парите на спонсорите, както
прецениш. Дори ще те оставят сам да избереш един от членовете на ръководството!
– Член на ръководството?
– Когото си поискаш.
Погледът на Петер блуждае някъде между върховете на обувките му. Но накрая прошепва:
– Окей.
Скоро ще се проведе конференцията и той ще каже всичко, което трябва. Няма връщане
назад. Петер срещу Групата. Рихард Тео потегля, без да се чувства зъл, само прагматичен:
човек като Теему Риниус може да повлияе на това как гласуват хората по време на избори.
Рихард Тео трябва да му предостави нещо в замяна. Единственото, от което се интересува
Теему, е трибуната за правостоящи. Рихард не може да му я даде, ако преди това не му е била
отнета.

***
Ана не е в гората, за да нарани някого, просто не може да остане вкъщи. Дори няма
намерение да върви след Бени, просто по случайност забелязва белия му пуловер между
дърветата. Той върви бавно, сякаш краката и тялото му са на различно мнение. Ана умее да
проследява животни, прави го инстинктивно, така че тръгва след него. Може би просто иска
да знае къде отива, дали ще се среща с друго момиче. Хрумва ѝ, че сигурно би се почувствала
по-добре, ако го види с някоя, която е десет проклети категории по-красива от нея. Нощта
пада бързо, но Ана следва червения пламък на цигарата му и сладникавия дим, който оставя
след себе си.
По средата между Бьорнстад и Хед Бени свива по чакъления път към къмпинга. Спира
пред едно от бунгалата и чука на вратата. Ана познава човека, който отваря. Той преподава в
училището. Впоследствие тя няма да си спомня какво си е помислила или какво е
почувствала, когато видя Бени да притиска тялото си плътно до това на мъжа и да го целува.
Лесно е да обвиним Ана за всичко, което прави сега. Боли я, но може би всички ни боли.
Никога не се е чувствала по-самотна, а самотата подтиква хората към лоши решения. Това
може би важи с особена сила за шестнайсетгодишните. Ана вади телефона си и снима Бени
и учителя. После качва снимките в интернет.
И всичко отива по дяволите.

31
„Мракът“

Т УП!“
Винаги говорим за тайните като за лични вещи. „Моята“ тайна. И това е така, докато те
не достигнат до някого другиго. Не можем да ги изгубим донякъде: или ги губим напълно,
или не ги губим изобщо. Веднага щом излязат наяве, предизвикват свлачище, лавина,
цунами. Може да се започне с някоя заблудена дума или разсеяна мисъл, или с няколко
снимки, качени в нета от човек с наранено сърце, но още преди да сме се усетили, камъните
започват да се търкалят, снежната маса се откъсва, водата залива брега, след което е
невъзможно да получиш тайната си обратно. Като да уловиш мириса на юли и да опиташ да
го задържиш между дланите си. Вече принадлежи на всички. Тайната, до която никой не би
трябвало да се докосне.
Бени се буди.
„ТУП!“ Един-единствен удар, но толкова силен, че стените на бунгалото се разтърсват.
После тишина. Учителят се обръща сънено в леглото, но Бени вече е излязъл от спалнята и
върви приклекнал към входната врата. Не знае защо, но после ще си спомня, че още тогава е
бил обзет от паника. Когато дойде тук, когато се целунаха на стълбите, знаеше, че постъпва
идиотски.
Някой ден ще осъзнае, че го е направил, защото е бил влюбен. Затова не е внимавал
повече. Сега отваря вратата на бунгалото и надниква навън, но който и да се спотайва в
мрака, не се издава. Бени почти се е обърнал, за да се прибере вътре, когато забелязва откъде
е дошъл звукът.
Туп.
Като звука от хокейна шайба, която се удря в стена, или сърце, което се удря в гръден кош.
На най-обикновена хартийка някой е написал четири прости букви. Две от тях са „О“, а
първото от тях е изрисувано като мерник. Право в него е забит нож.
„ХОМО“

***
Ана блуждае из гората като трескава. Снегът се трупа бързо, тази година е завалял твърде
рано дори за тази част от страната. Задава се една от есенните бури. Лесно е да се подцени
силата на студа, както и бързината, с която може да те погуби. Той е убиец с мек глас, който
ти шепне, че можеш да си починеш за малко, ако си изморен. Подлъгва те да се изпотиш,
подтиква те да си свалиш дрехите. Снегът и минусовите температури могат да предизвикат
същите халюцинации като изгарящото слънце в пустинята.
Ана знае всичко това, защото винаги се е чувствала пò на място в гората, отколкото в
града. Повече като катерица, отколкото като човек, както се шегуваше Мая. Когато вървеше
между дърветата, Ана напускаше реалността, а времето спираше.Тя си бе втълпила, че
каквото и да се случеше тук, то не може да се отрази на света между къщите. Ето защо
пълната тежест на постъпката ѝ я спохожда чак след като изминава целия път до дома.
Паниката я обзема едва пред вратата на бащината къща: тотално и безмилостно. Гръдният
кош я заболява толкова силно, че тя остава без дъх. Лесно е да се подлъжем, че да качим
нещо в интернет, е като да повишим глас във всекидневната, но в действителност е, все едно
сме се качили на покрива и сме се разкрещели. Въображаемите ни светове винаги имат
последици в реалността на другите.
Ана измъква бързо телефона от джоба си и изтрива снимките на Бени и учителя, но вече е
твърде късно. Разпръснала е тайната им като пепел в морето и не може да я вземе обратно.

***
Спонтанните ни реакции рядко спадат към миговете, с които се гордеем. Казват, че
първоначалните ни мисли са най-искрените, но често това не е вярно. Обикновено са най-
глупавите. Защо иначе ни е притрябвала способността да размишляваме върху миналото?
 Петер чука на вратата на „Кожуха“ рано сутринта. Рамона отваря един прозорец на горния
етаж, облечена с халат и гняв.
– За твое добро ще е, ако е нещо спешно! Тръгнал да буди почтените хора по никое време!
Но омеква, защото едно време Петер също беше момче. Много пъти му е звъняла, за да
завлече пияния си баща у дома. Оттогава Петер почти не е близвал. Целият му живот е
формиран от опитите му да поправи всичко. Така че всички да са доволни. Да заличи
грешките на другите. Да поеме отговорност. Сега признава:
– Скоро ще има пресконференция, Рамона. Новите собственици на фабриката са
чужденци, те са „мистериозният спонсор“ на „Бьорнстад Хокей“, за който говорят всички.
Ще застана отпред и ще обещая на журналистите, че ще съборя трибуната за правостоящи и...
ще се отърва от хулиганите.
Рамона може би е шокирана, но и така да е, по нищо не ѝ личи. Пали цигара и пита:
– Това какво ме засяга?
Петер се прокашля.
– Ще ми разрешат да избера един от членовете на ръководството. Когото искам.
– Сигурна съм, че Фрак ще се справи отлично – изсумтява Рамона.
– Фрак предпочита да си ти. Аз също – отговаря Петер.
От едната ноздра на Рамона излиза малко кълбо дим – единственият признак на изненада.
– Да не си си ударил главата, момче? Знаеш, че аз... след това, което смяташ да причиниш
на Теему и останалите? Те са МОИТЕ момчета! Трибуната е... Проклетият клуб е и техен!
Гърбът на Петер е изпънат, макар че гласът му е прекършен.
– Правя каквото мога, за доброто на клуба. Но един човек ми каза, че никой не се разделя
доброволно с властта. Затова, ако наистина искам да мисля, че действията ми са
безкористни, трябва да вкарам в ръководството човек, който няма да се съгласява с мен.
Който ще се бори.
Рамона пуши.
– Ако двамата се борим за това, в което вярваме, накрая един от нас ще остане без работа.
Петер кима.
– Но ако и двамата се борим за доброто на „Бьорнстад Хокей“, ще спечели клубът.
Рамона се загръща по-плътно с халата. Мисли дълго. После сбръчква чело.
– Искаш ли закуска?
– Каква? – пита Петер.
Рамона изсумтява.
– Сигурно имам кафе някъде. Или каквото там пиете вие, трезвениците.
Ето как Рамона най-накрая получава място в ръководството на „Бьорнстад Хокей“. Но ги
прекъсват, преди да са успели да го обсъдят. Телефонът на Петер звъни, обажда се Фрак,
който пита: „Чу ли за Бенямин?“. Рамона научава новината от Петер. До края на живота си
двамата ще се срамуват от реакцията си, защото първата им мисъл е: „О, не, и той ли!“.
Спонтанните ни реакции често са най-глупавите.

***
Истината за хората е като огън, опустошителна и безмилостна. Истината за Бени гори из
Бьорнстад и Хед, а всички, които някога са имали дори най-малкия повод да му завиждат
или да го недолюбват, виждат пукнатината в бронята. Забиват ножовете си там с всичка сила
– всеки един от тях.
Малцина биха посмели да кажат нещо на Бени лице в лице, затова правят така, както
винаги: говорят за него, не с него. Трябва да го лишат от човешки облик, да го превърнат в
обект. Има хиляди начини да стане това, но почти винаги използваме най-простия:
лишаването от име.
Когато „истините“ се разчуват, никой не пише „Бенямин“ или „Бени“ по телефона или на
компютъра. Пишат „хокеистът“. Или „ученикът“. Или „младият мъж“. Или „педалът“.
Впоследствие някои ще кажат, че не мразят хомосексуалните, мразят само Бени. Мнозина
ще заявят, че просто са се изненадали да научат това „точно за... него“. Някой ще изкаже
мнение, че „ако бе имало някакви... признаци... може би хората щяха да подходят по-добре“.
Някои ще предложат дълбокомислени културни анализи, според които спортният свят и
може би в частност хокеят символизират изконно мъжки идеали и затова шокът е бил по-
голям. Други ще твърдят, че в действителност реакциите далеч не са били толкова остри,
колкото „медиите“ ги представят. Че всичко това са просто „преувеличения“.
Един глас може би ще каже „нямаме нищо против тях“, а друг ще допълни „просто не
искаме целият град да... се напълни с тях“. Някои ще измърморят: „Може би ще е най-добре
за него самия, ако все пак се премести, така и така нищо не го задържа тук, нали? Ако отиде
в някой голям град, ще се чувства по-добре. Не че аз имам нещо против такива като него. Ни
най-малко. Но... знаете“.
Някои от коментарите в нета сигурно са просто шеги, така ще се оправдават хората.
„Винаги съм го знаел, веднъж, като бяхме малки, майка ми направи итън мес18 за рождения
ми ден и Бени яде само от бананите!“ Други са просто намеци: „Чудя се какво са правили в
съблекалнята Бени и Кевин, след като останалите си тръгнат?“.
Вторичните реакции следват пътя, проправен от цунамито в началото: есемеси от
телефони с предплатени карти и анонимни коментари в нета. „Обратен.“ „Педал.“ „Хомо.“
„Педераст.“ „Гнусно гейче!!!“ „Това не е естествено, ти си извратен, мамка му!“ „Винаги сме
знаели!“ „Не щем педали в Бьорнстад!“ „Ще те намерим и ще ти изрежем татуировката!
Мечката не е шибан педерастки символ!“ „Вън изнасилвачите и педалите от Бьорнстад!“ „И
ти си болен точно като Кевин!“ „Сигурно си и мръсен педофил! Надявам се да хванеш
СПИН!!“ „Да умреш дано!“ „Разкарай се оттук, ако искаш да живееш!!!“ „Следващия път
ножът ще се забие в теб, не във вратата!“

***
Мая седи у дома пред компютъра. Чете всичко, което свинете пишат за Бени, и си спомня
всичко, което писаха за нея. Нищо не се е променило, всичко започва отначало. Таткото на
Мая обичаше да слуша една стара плоча, в която един чичко пееше как във всяко нещо имало
пукнатини, откъдето влизала светлината. Сега Мая се взира в снимките на Бени и учителя,
но не гледа тях двамата. Лятото, докато бяха на острова, Мая пусна една песен, ползвайки
телефона на Ана, нещо с китари и тъжни гласове. Ана изкрещя „Без наркоманска музика на
острова ми!“, а Мая задържа телефона извън обсега на приятелката си и извика „Без блип-
блоп музика в гората, това е замърсяване на околната среда!“. Ана опита да грабне телефона
си, Мая се изплъзна, но се препъна и го изпусна върху един камък. Стъклото на камерата се
пукна – не много, но достатъчно, че на всички снимки от там нататък да има малка чертичка
горе в единия ъгъл.
Мая мислеше, че Ана ще се ядоса, но тя просто се засмя и каза: „Сега ще виждам
пукнатината всеки път, когато снимам, така че ще участваш във всичките ми снимки, магаре
такова!“.
Мая обича най-добрата си приятелка заради това, но сега седи сама пред компютъра и
гледа снимките на Бени и учителя отново и отново и единственото, което вижда, е
чертичката горе в ъгъла. Една и съща на всяка снимка.
Малка, почти невидима пукнатина. През която се излива всичкият мрак.

***
След време никой от нас няма да може да докаже кой какво е казал или откъде всъщност
са се взели определени снимки в нета. Но всички виждат как Бени целува учителя. Мнозина
не ги е грижа, но те си мълчат, така че се чуват единствено гласовете на останалите. Именно
това ще е извинението им: тях просто ги е ГРИЖА. За града, за хокейния отбор, за самия
Бени. Грижа ги е за училището. Грижа ги е за децата.
Група родители се обаждат на директора и настояват за среща. Маган Лют, майката на
Вилиам, е една от тях. Тя е член на родителския съвет, просто си изпълнява задълженията.
„Не е нищо лично – обяснява по време на срещата, – ние сме просто притеснени родители,
не сме злонамерени.“ Но заявява твърдо, че учителят, разбира се, трябва да бъде уволнен. Не
защото е... различен, естествено, че не! Но не можем да толерираме сексуалните му
отношения с ученик! Не и след всичко случило се! Първо изнасилването, а сега и това? Няма
значение дали е момче, или момиче, трябва да се отнасяме еднакво с всички, нали?
Нещата винаги са навързани, когато ни изнася.
– Как да се чувстваме спокойни, че този учител преподава на децата ни, след като не знаем
какви са... намеренията му? – пита един родител.
Щом директорът пита какво точно се има предвид с „намерения“, Маган Лют изръмжава:
– Знаеш много добре какво имаме предвид!
– Ами ТОВА? – крясва друг родител и хвърля някакъв лист върху бюрото на директора.
– Беше окачено на таблото за съобщения в коридора! Значи онази учителка Жанет иска да
научи учениците да се БИЯТ!? – допълва Маган Лют.
– Това са... бойни изкуства... тя предлага на учениците тренировки по... – пробва да обясни
директорът, но съвсем предвидимо го прекъсват:
– НАСИЛИЕ! Тренировки по НАСИЛИЕ! Един преподавател има сексуални отношения с
ученик, а друг иска да се бие с тях! Що за училище ръководиш всъщност?
После Маган Лют обявява:
– Ще се обадя на политиците!
И го прави. Първият, който вдига, е Рихард Тео.

***
 Мая блъска по вратата на къщата на Ана толкова силно, че кучетата се разлайват така,
сякаш цялата фасада е напът да рухне. Ана отваря, пребледняла и оклюмала. Чувства се
смачкана и се мрази. Но Мая е твърде ядосана, за да се спре.
– ТИ СИ НАПРАВИЛА СНИМКИТЕ! КАК МОЖА?
Ана диша тежко и истерично, хлипа, подсмърча и едва успява да каже:
– Не беше... аз го целунах, Мая! ЦЕЛУНАХ го! Той можеше да ми каже, че е... можеше да
каже НЕЩО, а не да ме остави да си мисля... помислих си, че има друго момиче, но той...
целунах го! Аз... само ако ми беше казал, че е...
Мая не я оставя да довърши, просто поклаща глава и се изплюва на земята между себе си и
най-добрата си приятелка, която вече не ѝ е такава.
– И ти си като всички останали в този град, Ана. Веднага щом не получиш всичко, което
искаш, решаваш, че можеш да нараниш другите.
Ана плаче толкова силно, че не може да стои на крака. Свлича се на прага. Мая не я улавя,
вече се е обърнала и се отдалечава оттам.

***
Може би е вярно това, което твърдят всички, може би не е нищо лично. Може за някои
хора, които дълго време са се чувствали, сякаш гърбът им е опрян до стената, това да е било
последната капка, преляла чашата. Работните места изчезват, политиците шмекеруват,
болницата ще бъде закрита, а собствениците на фабриката се сменят. Журналистите се
появяват тук само когато се случи нещо негативно, и единственото, което искат, е да очернят
местните жители и да ги изкарат ограничени и предубедени. Може би на някои хора
политиката просто им е дошла в повече. Насъбрали са се твърде много промени, налагани
принудително на вече и без това изтормозените, работещи здраво хора. Може би Бени или
учителят, или Елисабет Сакел изобщо нямат нещо общо със ситуацията. Тези, които
коментират в интернет, може би са единици, просто „отделни развалени ябълки“. Може би
никой не е искал да навреди, „просто в разгара на битката е възможно човек да реагира
пресилено“. Може би ще обясним всичко, като кажем, че „много неща се случиха наведнъж,
въпросът беше сложен, хората имат чувства“.
Винаги защитаваме чувствата на нападателите. Сякаш те са тези, които се нуждаят от
търпението ни.
Новината, че преподавател в училището е имал „продължителна връзка с ученик“ и че
„към момента е отстранен, очаква се разследване“, бързо достига до местния вестник.
Първоначално коментарите отдолу са предпазливи, но скоро идват въпросите: „Да не
мислите, че е съвпадение?? Първо хокейният треньор, а сега и учител??“. Никой не казва
„жена“, никой не казва „хомосексуален“. Всички говорят за „онези“ и „техния вид“. Някой
пише: „Човек дори не може да възрази, защото тогава ще го заклеймят като лош! Но все пак
трябва да реагираме заради ДЕЦАТА, нали? В какъв град живеем? Трябва ли да се
превръщаме в поле за всякакви експерименти?“.
Повечето дори не споменават Бени. Така е по-лесно. Но се появява снимка: публикувана е
от анонимен потребител някъде си, никой не помни къде, а веднага щом снимката се
разпространява, потребителският профил е изтрит. Никой не пита откъде е дошла снимката,
слуховете плъзват във всички посоки, но нищо от това няма значение. Единственото важно е
какво е изобразено на нея.
Хокейна каска, поставена на пейка, най-вероятно в някоя съблекалня. На каската се вижда
мечката, символ на „Бьорнстад Хокей“. Около нея е нарисувана дъга. Някой пише анонимно:
„Мисля, че е красиво! Дори не харесвам хокей на лед, но мисля, че трябва да използваме
случая и да направим нещо символично с клуба, за да покажем подкрепата си! Като
политически манифест ръка за ръка с хокея!“.
После снимката добива популярност извън Бьорнстад. Голям вестник в голям град я качва
на сайта си със заглавие: „Хокеист разкрива, че е хомосексуален – ето как клубът изразява
подкрепата си!“.
Рихард Тео не изчаква отговорите, затваря лаптопа си, а след това и прозореца. Пуснал е
последните мухи навън. Въздухът е студен и те скоро ще умрат. Но са изживели лятото си,
изпълнили са целта си.
След като Рихард излиза от офиса си, някой пише в интернет: „Бьорнстад Хокей“ няма да
се превърне проклет педерастки отбор! Групата никога няма да позволи това да се случи!“.
Когато се оказва, че снимката е фалшива, че е била подправена с помощта на обикновена
компютърна програма, журналисти от цялата страна започват да звънят на спортния
директор на „Бьорнстад Хокей“ и да питат:
– Защо не искате да окажете подкрепа на хомосексуалния си играч? Защо се
разграничавате от каските с цветовете на дъгата?
Петер Андершон опитва да даде обяснение, без да знае какво всъщност иска да каже.
Всичко се случва толкова бързо. Накрая вече не смее да вдига телефона.
Но когато журналистката от местния вестник се обажда на Рихард Тео и го пита какво
смята за цялата „турбулентност“ около „Бьорнстад Хокей“, той, разбира се, дава най-простия
възможен отговор:
– Мисля, че не трябва да смесваме хокея и политиката. Оставете момчетата да играят.
Тези думи ще се чуват все по-често през идните дни. „Оставете момчетата да играят!“
Просто това ще означава различни неща за различните хора.

***
Мая се прибира в къща, където се чуват единствено тихото кликане на мишка и
клавиатурата. Лео седи в стаята си с лице, толкова близо до монитора, че околният свят е
изчезнал, както обикновено. Мая му завижда за това бягство.
– Какво правиш? – пита тя глуповато.
– Играя – отговаря той.
Тя остава до вратата няколко мига, отваря уста, за да пита нещо, но не го прави. Затваря
вратата и тръгва към кухнята. Лео разбира, че нещо не е наред, може би по стъпките ѝ или
просто малките братя умеят да долавят неща, които убягват на другите. Във всеки случай, без
да отделя поглед от компютъра, той виква:
– Искаш ли и ти да играеш?
 32
„После взима пушката
и отива в гората“

Х океят е най-простият спорт на света, ако седим на трибуните. Винаги е толкова лесно
да кажем какво е трябвало да се направи, когато знаем какво се е объркало.
Петер кара към спортната зала. Полезрението му се е свило като в тунел. Телефонът
продължава да звъни, той не вдига. Обажда се на Бени, но Бени не отговаря. Петер отваря
пощата си. Затрупва го лавина.
Петер се превива, заслепен от мигрената, не може да диша. В продължение на няколко
минути се опасява, че е получил удар. Все още си спомня твърде ясно гнусните мейли и
съобщения, които запристигаха, след като Мая подаде жалба срещу Кевин в полицията. Сега
се започва отново. Всичко се повтаря.
Повечето не се изразяват директно, вместо това използват думи като „разсейване“ и
„политика“. „Просто не искаме клубът да се разсейва със странични неща и политика точно
преди мача с Хед, Петер!“ Всички са добронамерени, разбира се. Никой няма нищо против
Бени. „Но може би за самото момче ще е по-добре, ако си вземе малко... почивка? Знаеш
колко са чувствителни... някои хора... не НИЕ, но има ДРУГИ, които могат да реагират
негативно, Петер! Мислим само за ДОБРОТО на момчето!“ Естествено.
„Да оставим момчетата да играят!“ – повтаря се често.
Просто не всички момчета.
Но едно от писмата е различно. Идва от родител на играч от детския отбор. Към писмото е
прикачена снимка, направена в мъжката съблекалня. Снимката не е на Бени, а на Елисабет
Сакел, която се е навела и се взира в... половия орган на Бобо. Всичко може да е било
безобидна шега, но някой от мъжкия отбор го е заснел. Никой не знае как се е
разпространила, но след малко пристига още едно писмо със същата снимка. После още
едно. „Първо учител си ляга с ученик, после учител учи учениците да се бият, а сега и
ТОВА!!!???“
Мейлите ескалират така, както може да се очаква: първо пристигат разтревожените
съобщения. После заплашителните. Накрая Петер получава анонимно писмо с текст: „Ако
оная путка и онзи педал се появят на още една тренировка на Бьорнстад Хокей, ще си
изпатите!!!“.
Лесно е да умуваме, след като нещо вече се е случило. От трибуните хокеят изглежда
толкова прост. Ако Петер нямаше дъщеря, която тази пролет бе обрисувана като враг на
целия хокеен клуб, може би щеше да реагира по-добре. Или пък по-зле. Инстинктите му
препускат във всички възможни посоки и накрая той принтира снимката на Сакел и Бобо,
намира треньорката и виква:
– Сакел! Какво, по дя... какво е ТОВА?
Сакел стои сама и удря шайби. Приближава се спокойно до мантинелата и поглежда
снимката.
 – Ето това съм аз. Това е Бобо. А това тук трудно може да се нарече пишка.
– Но ти... това е... какво...
Сакел чуква със стика по леда.
– Знаеш как е. Хокеистите пробват докъде могат да стигнат, когато имат нов треньор. Това
е между мен и тях.
Петер се хваща за главата така, сякаш черепът му се е сцепил, а той го е залепил и сега
чака лепилото да изсъхне.
– Сакел, виж... вече не е само между вас. Някой е качил снимката в нета! Целият град е
напът да...
Сакел чопли безгрижно лентата, с която е облепен стикът ѝ.
– Аз съм треньор по хокей. Не кмет. Проблемите на града са си проблеми на града. Тук
вътре играем.
Петер изстенва.
 – Обществото не работи така, Сакел. Хората ще разтълкуват това като... не са свикнали
да... първо това с Бени, а сега тая работа с теб и...
– Пишката? – предлага Сакел услужливо.
Петер зяпва.
– Получихме заплаха! Трябва да отменим днешната тренировка!
Сакел като че не го чува, вместо това пита:
– Какво става с Видар? Новия ми вратар? Смяташ ли да го оставиш да играе?
– Чу ли какво казах? Заплашват ни! Зарежи Видар! Трябва да отменим тренировката!
Сакел свива рамене.
– Чух те. Не съм глуха.
Тя се връща обратно на леда и продължава спокойно да стреля към вратата, все едно Петер
е приключил. Той се качва побеснял в кабинета си и звъни на играчите на мъжкия отбор.
Всички без Бени вдигат. Петер им обяснява за заплахата. Те разбират. Нито един от тях не си
остава у дома.
В началото на тренировката отборът застава пред Сакел. Тя удря стика в леда и казва:
– Чухте ли, че клубът е бил заплашен?
Те кимат. Сакел пояснява:
– Ако аз ви тренирам, а Бенямин играе с нас, изглежда, можем „да си изпатим“. Така че,
ако днес не искате да тренирате, ще ви разбера.
Никой не помръдва. За този отбор се е изприказвало какво ли не, но едно е сигурно – не са
страхливци. Сакел кима.
– Добре тогава. Разбирам, че са се насъбрали много... чувства. Но ние сме хокеен отбор. И
играем хокей.
По-възрастните играчи очакват тя да поиска да узнае кой е качил снимката на нея и Бобо в
нета. Сакел дори не я споменава. С това може би печели уважението им, защото накрая един
от тях се провиква:
– Дойдохме най-вече заради бирата!
Смехът действа освобождаващо на целия отбор. Дори Бобо изглежда малко по-малко
засрамен.

***
Това са просто думи. Просто звуци. Как биха могли да наранят някого?
Бени е в кучкарника на Адри, кучета си играят около него в снега. Тях не ги интересува, а
на Бени му се иска и с всички останали да бе така. Не иска да променя света, не иска някой
да се съобразява с него, просто иска да играе хокей. Да влезе в съблекалнята, без тя да
замлъкне, защото хората вече не смеят да разправят определени шеги. Иска същото, което е
искал винаги – стикове и лед, шайба и две врати, воля и борба. Ние срещу вас с всички сили.
Но всичко свърши. Бени вече не е един от тях.
Може би някога ще може да опише с думи чувството да бъдеш различен. Почти като
физическо усещане. Отлъчването е умора, която прояжда скелета. Хората, които са като
всички останали, които са част от нормата и мнозинството, не го разбират. Как биха могли?
Бени е чувал всички аргументи, седял е до зрели хора по трибуните или в автобуса на път
към някой турнир. Те обичаха да казват, че „в хокея няма хомосексуални“. Разправяха шеги,
обичайните, като „балони за децата и педали за лъвовете19“, но не това влияеше най-много
на Бени. Нараняваха го дребните изрази, станали естествена част от езика, в които
„педераст“ беше оценка. „Играете като педерасти!“ „Съдията педераст!“ „Защо не работи тая
педерастка кафеварка?“ Няколко думи, с които се описваха слабост, глупост и негодност.
Това беше проблемът.
Имаше хора, които никога не произнасяха думата. Някои я заменяха с нещо друго. Не се
замисляха, но Бени с години съхраняваше кратките отрязъци от случайни разговори. „Онези
въобще не се пробват като хокеисти, да знаеш. Как изобщо би могло да се получи? Със
съблекалнята и така нататък? Какво, да имаме три съблекални просто за всеки случай?“ Това
бяха думи на обикновени родители, дружелюбни и щедри хора, които правеха всичко за
отбора на децата си. Не гласуваха за крайни партии, не желаеха смъртта на никого, дори не
си помисляха да проявят насилие. Просто казваха заучени клишета като: „Те не се чувстват
на място в залата, харесват им други неща, все пак хокеят е груб спорт!“. Понякога директно
заявяваха: „Хокеят е спорт за мъже!“. Казваха „мъже“, но Бени още като малък седеше
мълчаливо отстрани и знаеше, че в действителност имат предвид „истински мъже“.
Това са просто думи. Просто звуци. Просто един човешки живот.
Днес Бени не тренира с отбора си, защото знае, че вече не е един от тях. Не знае кой друг
би могъл да бъде. Не знае дали иска.

***
Тренировката започва, а Сюне седи на трибуната. Петер сяда до него.
– Съобщи ли в полицията за заплахата? – пита Сюне.
– Не знаят дали е сериозна, или не. Може да е някое хлапе.
– Не се притеснявай.
– Не знам какво да правя... – признава Петер безсилно.
Сюне не му предлага утеха, никога не го прави. Просто изисква отговорност.
– Не знаеш какво ДА правиш или какво ТРЯБВА да направиш, Петер?
Петер въздъхва.
– Знаеш какво имам предвид. Ситуацията е страшна... Сакел и отборът...
Сюне кимва към леда.
– Сами избраха да дойдат на тренировката. Остави момчетата да играят.
– Ами Бенямин? Как да му помогна?
Сюне опъва гънките на тениската си, образували се около корема му.
– Като начало спри да мислиш, че той е този, който се нуждае от помощ. На всички
останали им трябва помощ.
Петер се сопва обидено:
– Само не казвай, че АЗ имам предраз...
Сюне изсумтява.
– Защо продължаваш да се занимаваш с този спорт, Петер?
Петер си поема дъх.
– Не знам как да спра.
 Сюне кима.
– Втълпил съм си, че аз все още го правя, защото пързалката е единственото място, където
всички са равни. На леда няма значение кой си. Важно е само дали можеш да играеш.
– Ледът може и да е безпристрастен. Но спортът не е – възразява Петер.
– Така е. И вината е наша. Твоя, моя и на всички останали.
Петер разперва ръце.
– Какво можем да направим тогава?
Сюне вдига вежда.
– Да се погрижим следващият младеж, който разкаже нещо различно за себе си, да бъде
посрещнат с потупване по рамото. Да му кажем „Аха? Ами добре, няма проблеми“. И може
би един ден няма да има хомосексуални хокеисти и жени треньори. Само хокеисти и
треньори.
– Обществото не е толкова просто – казва Петер.
– Обществото? Обществото сме ние! – отговаря Сюне.
Петер масажира клепачите си.
– Сюне, моля те... журналистите не спират да звънят от няколко часа... аз... да му се не
знае, може би са прави? Може би трябва да направим нещо символично за Бенямин? Ако
боядисаме каските... ще помогне ли?
Сюне се обляга назад.
– Мислиш ли, че Бенямин иска това? Избрал е да не ни каже. Някой мръсник го е издал.
Сигурен съм, че куп журналисти искат да го превърнат в символ, а куп откачалници искат да
изсипят омразата си върху него. И нито едните, нито другите разбират нещо от хокей. Ще
превърнат всеки мач, в който той участва, в бойно поле за собствените си позиции, в
политически цирк, а може би той се бои най-много именно от това: да не се превърне в
товар за отбора. В разсейване.
Петер го срязва объркано:
– А според ТЕБ какво иска Бенямин?
– Нищо.
– Трябва да направим НЕЩ...
– Пука ли ти каква е сексуалната му ориентация? Това променя ли мнението ти за него?
– Естествено, че не!
Сюне потупва Петер по рамото.
– Аз съм просто един старец, Петер. Невинаги знам кое е правилно и кое грешно. През
годините Бенямин е сътворил много неприятност извън залата – сбивания, пушене на хашиш
и какво ли не. Но е страшно добър играч, така че ти и останалите всеки път казвахте едно и
също: „Това няма нищо общо с хокея“. Защо тогава сегашна ситуация да ИМА общо със
спорта? Остави момчето да си живее живота. Не го принуждавай да се превръща в символ.
Ако сексуалната му ориентация ни притеснява, значи ние сме странните, не той.
Петер се изчервява и преглъща.
– Аз... не исках да кажа...
Сюне почесва главата си с малко останала коса.
– Тайните тежат. Можеш ли да си представиш какво е цял живот да криеш истината за себе
си? Хокеят е бил убежището на Бени. Ледът може би е бил единственото място, където
наистина се е чувствал като всички останали. Не му го отнемай.
– Какво тогава да направя?
– Остави го да заслужи мястото си в отбора със спортни качества също като останалите.
От сега нататък навсякъде ще се отнасят с него различно, нека поне ние му го спестим.
Петер мълчи дълго. После казва:
– Винаги си казвал, че „трябва да бъдем повече от хокеен клуб“, Сюне. Не е ли точно сега
моментът да го покажем?
Сюне размишлява над думите му. Накрая прошепва със съжаление:
– Да. Но аз съм едно старче, Петер. Дори не знам какви ги говоря.

***
Бени не е баща си. Не прави като Алаин Ович. Не оставя подаръци, нито знаци или
символи.
Мама и сестрите му се обаждат: и те са прочели същите неща в интернет като всички
други, притеснени са. Затова им казва, че всичко е окей. Умее ги тези неща. Отива до
кучкарника, защото снощи едно от кучетата се разболя, а Адри се прибра късно от
ветеринаря и още спи.
Бени затваря вратата на долния етаж точно толкова силно, колкото да събуди сестра си,
която веднага заспива отново. Адри спи дълбоко само ако знае, че малкият ѝ брат си е у
дома, иначе дреме тревожно с едно отворено око. Бени изхвърля боклука, сгъва завивките си
и ги прибира прилежно в шкафа, както сестра му все му повтаря да прави. После отива да
погали кучетата. Те също спят, докато той се изкачва безшумно по стълбите. Знае точно кои
дъски скърцат и ги избягва, а отстрани прилича на момче, което играе най-бавната игра на
дама в света.
Пъха внимателно ръка под възглавницата на Адри и взима ключа. Целува спящата си
сестра по челото за последен път. После се промъква до шкафа за оръжия.
Взима пушката и отива в гората.

***
След тренировката Сакел стои на паркинга и пуши цигара. Петер излиза от залата, застава
до нея и пита:
– Наистина ли искаш Видар в отбора?
Тя издиша дим през носа.
– Да.
Петер изстенва неохотно:
– Тогава направи открита тренировка. Кажи, че всички, които не са обвързани с друг клуб,
могат да дойдат. Ако Видар е достатъчно добър, ще играе, но трябва да заслужи мястото си
със спортни качества като всички останали!
Петер отваря вратата, за да влезе вътре, но Сакел съумява да попита:
– Защо си толкова ядосан на този Видар? Нормално ли е човек да се разгневи толкова,
защото някой се е изакал на бюрото му?
Петер потиска рефлекса за повръщане, който се активира при самата мисъл за визитната
картичка, оставена от Видар. Изпражненията бяха влезли между клавишите, човек не може
да изчисти нещо такова нито от клавиатурата, нито от съзнанието си. Но все пак той
поклаща глава.
– На Видар не може да се разчита. Един отбор трябва да може да разчита да вратаря си, но
Видар е абсолютно непредвидим. Егоистичен. Отбор не се гради с егоисти.
– Защо тогава си промени решението? – чуди се Сакел.
Петер не знае какво да отговори. Затова е искрен.
– Искам да сме клуб, който прави хората по-добри. Може би можем да помогнем на Видар.
И на самите себе си.
Снежинките, носени от вятъра, правят финтове. Петер се страхува до смърт, че може би
прозрението е дошло твърде късно. Бени може би никога няма да се върне. За Бенямин Ович
се говори какво ли не, но той никога не е бил егоист.

***
Ще се твърди, че просто се е случило. Това ще е лъжа. Ще казваме, че „такива неща не са
ничия вина“, само че са. Дълбоко в себе си ще знаем истината. Виновни бяха много хора.
Виновни бяхме ние.

33
„Не се събужда“

К огато най-накрая спира, Бени вече е отишъл по-навътре в гората откогато и да било. Още
вали, снежинките докосват деликатно кожата му, но после се сгърчват с яростно съскане
заради топлината на тялото му и потичат надолу по космите на ръцете му. Минусовите
температури оцветяват бузите на Бени, пръстите му държат пушката сковано, парата от
устата му образува все по-малки и по-малки облаци. Накрая изобщо не диша.
Настава дълга тишина. После между дърветата отеква един-единствен изстрел.

***
В Бьорнстад погребваме любимите си хора под най-красивите дървета. Едно дете намира
тялото, но не тръгва със спокойна крачка през Бьорнстад, както направи Адри преди години,
след като откри баща си Алаин Ович в гората. Това дете тича.

***
Амат и Бобо седят в съблекалнята. Ще си спомнят този момент – последния си разговор,
последния силен смях, преди да разберат, че някой е умрял. После ще имат чувството, че
никога повече няма да могат да се смеят толкова високо.
– Кое е секси за момичетата? – пита Бобо.
Казва го така, както казва всичко: все едно мозъкът е включена кафеварка, под която някой
е забравил да сложи каната, така че мислите му потичат право върху горещия котлон и
изцапват всичко.
– Как бих могъл да знам? – усмихва се Амат отчаяно.
Наскоро Бобо се чудеше дали е вярно, че контактните лещи се правят от медузи. А един
път попита: „Нали знаеш, че носи лош късмет да си оставиш ключовете на масата? Окей, но
ако някой вземе ключовете ми и ги остави на масата, докато мен ме няма, пак ли АЗ ще имам
лош късмет?“. Пролетта пък искаше да знае „как човек разбира дали има хубава пишка“.
Онзи ден в училище попита Амат „колко дълги трябва да са късите панталони“, а почти
веднага след това: „Вакуум, нали се сещаш, като в космоса, ако плачеш там... накъде потичат
сълзите?“.
– Чух няколко мацки в училище да казват, че някакъв актьор бил секси, защото имал
„изразена челюст и високи скули“. Човек как разбира дали има тези неща?
– Ти сигурно имаш – казва Амат.
– Мислиш ли? – пита Бобо с надежда.
Лицето му е безформено като преварен картоф, но въпреки това Амат кима приятелски.
– Сигурен съм, че си секси, Бобо.
– Благодаря – казва Бобо, видимо облекчен, сякаш е отметнал този въпрос от списъка с
поводи за притеснение, след което пита:
– Някога бил ли си нечий най-добър приятел?
Амат простенва.
– Бобо... да... естествено, че съм имал най-добър приятел.
Бобо тръсва голямата си глава.
– Не, имам предвид БИЛ ли си нечий най-добър приятел? Имал съм няколко най-добри
приятели, но не мисля, че съм бил най-добрият приятел на някого от тях. Разбираш ли?
Амат се почесва зад ухото.
– Честно ли? Много рядко разбирам за какво, по дяволите, говориш...
Бобо започва да се смее. Амат също. Най-бурният и прекрасен смях за много време напред.

***
„Човек никога не е сам в гората“, всички тукашни деца научават този урок. Бени спира
рязко, когато животното изскача на десет метра от него. Той го поглежда в очите. Ловувал е в
околните гори през целия си живот, но за пръв път вижда толкова голяма мечка.
Вървял е срещу вятъра, мечката не е усетила миризмата му. Достатъчно близо е, за да се
почувства изплашена, а Бени няма шанс да избяга, всички деца тук научават едно и също,
когато са малки: „Ако мечката се втурне към теб, не бягай и не викай, легни в ембрионална
поза, престори се на мъртъв, предпази главата си с раницата! Не се бори, докато не си
сигурен, че нямаш друг избор!“.
Пушката трепери в ръцете на Бени, той не бива да стреля. Сърцето и дробовете на
животното са защитени зад здравите му рамене. Само изключително умели ловци имат шанс
да стрелят по мечка и да оцелеят, за да разкажат историята. Бени би трябвало да е наясно. Но
сърцето му бие, той чува собствения си глас да изревава от дъното на съществото му, след
което стреля във въздуха. Или към мечката, не помни. В следващия миг животното изчезва.
Не продължава по пътя си, не се отдалечава навътре в гората, просто... изчезва. Дърветата
поглъщат ехото от изстрела, докато накрая остава само шумоленето на вятъра. Бени седи в
снега и сам не знае дали сънува. Дали действително е имало мечка, или си е въобразил
всичко, дали страхът е бил истински, или измислен. Отива до мястото, където животното уж
беше застанало, но в снега няма следи. Въпреки това Бени все още усеща погледа му, както
когато човек се събуди рано сутрин и без да се налага да отваря очи, знае, че любовникът му
го наблюдава.
Бени диша учестено. Ако решиш да умреш, но не го направиш, те обзема чувството, че си
непобедим. Сдобиваш се с власт над самия себе си. Върви към дома си, без да има
усещането, че собственото му тяло му принадлежи, без да знае кой ще живее в него сега.
Но все пак се прибира.

***
Амат и Бобо продължават да се смеят. Бобо обаче спира рязко, преди Амат да е разбрал
какво е станало. На Бобо цял живот са му повтаряли, че загрява бавно. Знае всички подобни
шеги наизуст: „това момче не може дори вода от ботуш да излее, ако ще ботушът да има
дупка на палеца и инструкции на петата“; „Бобо е толкова глупав, че не може да напише
собственото си име, докато пикае в снега“. Но това не означава, че мозъкът му бездейства,
просто работи различно от тези на останалите, както все казва майка му.
Така че Бобо очакваше това. Отстрани може и да е изглеждал объркан, но вътрешно се бе
подготвял за този момент още откакто майка му го заведе в гората и му каза, че е болна.
Детето тича по улиците на Бьорнстад, влиза през вратата на спортната зала и размахва
бурно ръце срещу тези, които го питат къде отива. Някои я разпознават, това е малката сестра
на Бобо. Неколцина може би успяват да разберат какво е станало и смотолевят: „О, не“.
Момичето застава на вратата на съблекалнята и изхлипва: „Тя не се събужда, Бобо! Тате
отиде за една кола, а мама не се събужда, въпреки че крещях!!!“. Бобо вече се е подготвил за
собствената си мъка. Сълзите му потичат в косата на малката му сестра най-вече заради
самата нея. Тя бе толкова силна, докато тичаше през града, но сега рухва, защото на никого
не разчита толкова, колкото на батко си.
Едва сега, в прегръдките му, се чувства достатъчно безопасно, за да посмее да се разпадне
на милиард парченца. Винаги ще тича при Бобо, когато е тъжна, през целия си живот. Сега
той стои, обвил ръце около нея, и знае, че трябва да бъде силен, за да може да поеме тази
отговорност.
Амат прегръща и двама им, но Бобо не усеща. Вече размишлява как би могъл да намери
достатъчно красиво дърво, под което да положи майка си да спи. Пораства – тук и сега.

***
Адри Ович се буди от ужасен кошмар. Бърка отчаяно под възглавницата и усеща пулса в
слепоочията си, но накрая пръстите ѝ напипват ключа. Диша толкова тежко, че чак я боли.
Слиза по стълбите и вижда брат си да спи на дивана на долния етаж. Пушката е в шкафа,
сякаш нищо не се е случило.
Адри го целува по челото. Остава седнала на пода до дивана с часове. Не може да спре да
бди над Бени.

34
„Нападение над служебен кон“

С лед много години може би няма да знаем как да наречем тази история. Ще казваме, че е
разказ за насилие. За омраза. За противоречия и различия и за общество, което само се е
разкъсало на парченца. Но няма да е вярно, не напълно.
Защото това е история и за други неща.

***
Видар Риниус кара последната си година като тийнейджър. В изложението на психолога се
посочва, че има „слаб контрол над импулсите си“. Повечето хора обаче биха заменили „слаб“
с „липсващ“. Винаги се е забърквал в сбивания. Понякога с батко си Теему защитаваха майка
си, понякога се защитаваха един друг. А когато нямаше кого да защитават, се биеха помежду
си. Вярно е това за контрола над импулсите, Видар никога не е можел да се въздържа. Когато
на някого му хрумне мисъл, която започва с „представи си, че направиш...“, Видар вече го е
направил. Треньорът му в детския отбор веднъж каза, че затова е толкова добър вратар. „Не
знаеш как да не спасяваш ударите!“ Всички казват, че проблемът на Видар е, че „не мисли“,
но всъщност е обратното. Проблемът му е, че не може да спре.
Беше на дванайсет, когато разбра, че е сам. Заедно с брат му и неговите приятели отидоха
до друг град, понеже мъжкият отбор на Бьорнстад имаше гостуване там. След мача Теему
каза на Видар да отиде в „Макдоналдс“ и да ги чака, защото подозираше, че ще си имат
неприятности. Видар седеше и се хранеше, когато банда привърженици на противниковия
отбор влязоха вътре с гръм и трясък. Теему и Групата бяха задържани от полицията, а Видар
седеше сам в ъгъла, облечен с грешните цветове. Съперническата агитка знаеше кой е. По
време на мача бяха видели дванайсетгодишното момче да крещи обиди за техния клуб и да
им показва среден пръст. „Не си толкова корав, когато брат ти го няма, а?“, викнаха те и му
се нахвърлиха.
Именно тогава Видар разбра, че е сам. С всички е така. Раждаме се сами, умираме сами и
се бием сами. Така че Видар се би. Мислеше, че ще умре, видя как възрастните хора в
ресторанта излизат навън, никой не опита да му помогне, въпреки че беше дете. Персоналът
се скри в кухнята. Видар не знаеше колко са противниците му, но знаеше, че няма шанс. И
все пак опита. После Паяка се появи от нищото. В спомените на Видар той като че влетя
през прозореца, но кой знае. Паяка го защити, сякаш му беше брат, и този ден те наистина
станаха семейство. Тогава Видар разбра, че не е нужно човек да бъде сам. Невинаги. Не и ако
си има група.
Веднъж, когато беше на шестнайсет, отпътуваха за друго гостуване. Паяка беше осъден за
редица дребни престъпления и имаше условна присъда. Двамата с Видар останаха в един
парк, а останалите от Групата продължиха нататък, защото и Паяка имаше ум, който не се
спира, и също като Видар бе открил, че всичко се забавя, ако вземеш правилните наркотици.
Появиха се конни полицаи, забелязаха двамата заподозрени хулигани, Паяка се паникьоса и
побягна. В джобовете му имаше дрога, в тези на Видар също. Видар можеше да тича по-
бързо, но не можеше да контролира импулсите си, а Паяка имаше условна присъда. Така че
Видар не можа да не защити приятеля си.
Паяка побягна в една посока, а Видар в друга: към полицаите. Обвиненията след това бяха
много и разнообразни, Видар дори не си спомня всички. Знае за притежанието на
наркотици. Подозира за съпротивата при арест и нападението над длъжностно лице. А го
имаше и момента, когато удари полицейския кон право в муцуната. Видар никога не е обичал
коне. Нападение над служебен кон? За колко време могат да те опандизят за такова нещо?
Ето как се озова в поправителния дом, а там се запозна с Балу. Той работеше в дома и го
наричаха така, защото по размер и стойка приличаше на мечката от „Книга за джунглата“.
Щом се сприятелиха, някак естествено беше останалите да започнат да наричат кльощавия,
чернокос Видар Маугли. Новото име вероятно му помогна. Така навярно можеше да се
преструва, че е друг човек.
Балу не говореше много, но разбираше, че Видар има много енергия, която трябва да
изразходва по положителен начин, за да не избухне катастрофално. Когато разбра, че
момчето е играло хокей, Балу взе назаем един вратарски екип и всеки път, когато взривният
заряд в главата на Видар заплашваше да доведе до импулсивен изблик на гняв, Балу казваше
спокойно: „Хайде, Маугли. Да отидем в мазето“. В мазето имаше складово помещение,
достатъчно голямо, че Балу да може да застане в единия край и с всичка сила да хвърля тенис
топки към Видар в другия край. След някой и друг месец Балу сложи нова подова настилка,
достатъчно хлъзгава, че да напомня на лед и да могат да ползват истински шайби.
Играеха толкова често, колкото можеха. Понякога Балу даже нарушаваше правилата и
играеше с Видар посред нощ. Правеше го, защото се надяваше по този начин да помогне на
Видар да се научи да не нарушава останалите правила. Дефинициите на „наказателен“ и
„поправителен“ вечно се променят, но Балу правеше каквото може, за да им придаде
конкретни измерения. Рядко говореше много, но въпреки това той бе човекът, който
протестираше най-много срещу освобождаването на Видар. „Не е готов!“, упорстваше Балу.
На никого не му пукаше. Видар имаше влиятелен приятел, който се бе погрижил всички
нужни документи да се материализират от нищото. Така че, когато Видар напусна дома, Балу
му прошепна тъжно: „Остани на леда, Маугли. Съсредоточи се върху хокея!“.

***
 Мая и Лео стоят пред компютъра. Впоследствие ще ѝ се струва, че са играли с дни.
Сестрата задържа думите вътре в себе си възможно най-дълго, но накрая все пак казва:
– Повече не се бий заради мен. Знам, че ме обичаш, но не се бий заради мен. Ако искаш,
бий се заради нещо друго. Но не заради мен.
– Окей, обещавам – казва малкият ѝ брат.
След това не приказват много. Но понякога Лео не успява да направи нещо и така се
ядосва, че се удря по бедрото и изкрещява „ИДИОТ!“, а Мая се засмива толкова силно, че я
заболява гърлото. За кратко животът е като преди. Прост.
Но после Мая успява да направи нещо трудно в играта и дори Лео е впечатлен, така че се
обръща за high-five. Сестра му не реагира навреме и ръката му я удря по рамото. Мая
подскача толкова рязко, че обръща стола, все едно Лео я е изгорил. Тя се задъхва и се
проклина, ококорила очи. Опитва да се престори, че ѝ няма нищо, но Лео вече е проумял.
Понякога малките братя го правят. Почти никой не е докосвал Мая след изнасилването. Няма
значение, че Лео ѝ е брат, страхът не е логично чувство, тялото реагира независимо от
мозъка.
Лео изключва компютъра.
– Вземи си якето – казва той решително.
– Защо? – пита Мая засрамено.
– Ще ти покажа нещо.

***
Когато Видар излиза от дома, Теему, Паяка и Дърводелеца го чакат отпред. Накрая Теему
трябва да удари Паяка, за да го накара да спре да прегръща момчето. Видар е получил
апартамент от общинската фирма за недвижими имоти, но никога няма да влезе в него.
– Трябва да живея у дома. Трябва да ти помагам с броенето – казва на брат си.
Теему го целува по косата.
Първото, за което Видар иска да говорят? „Бьорнстад Хокей“! Какво става с отбора? С
какви играчи разполагаме тази година? Ще смачкаме ли „Хед“? Той е най-разпаленият
привърженик. Мястото, по което копнее най-много след кухнята на мама, е трибуната за
правостоящи. Теему не спира да тупа малкия си брат по рамото, не може да се сдържи. Дори
не му казва, че тази година няма да му се налага да стои на трибуната, че ще има шанс да
играе! Теему не казва нищо, защото не иска Видар да се притесни. В продължение на
няколко минути щастието на баткото е чисто и неподправено. Не иска да разваля момента.
Но после Видар пита за Бени Ович. Последния път, когато говориха с Видар, те му
разказаха, че новият треньор е направил Ович капитан на отбора. Бяха много развълнувани,
защото тогава считаха Бени за един от тях. Бьорнстадско момче, което не се страхува, поема
ударите и ги връща тройно. Но щом Видар споменава името този път, Паяка и Дърводелеца
се смълчават. Погледите им потъмняват, думите още повече:
– Разбрахме нещо за него...
Видар слуша. Другите дори не могат да произнесат името на Бени, говорят за него така,
сякаш е умрял. Може би отчасти е така – поне този Бени, когото си мислеха, че познават. Но
той вече не е един от тях.
 Видар може би е различен от останалите в Групата, никога не го е интересувало с кого, по
дяволите, си лягат хората. Но мъжете с черните якета не говорят за сексуална ориентация,
Видар знае това. Говорят за доверие и лоялност. Бени се е преструвал, че е някой, който не е.
Той е фалшив, не може да се разчита на него. Паяка и Дърводелеца чувстват, че той е
изложил Групата.
– Ние му пазехме гърба, а той през цялото време е искал да ни изчука в гъза! – отсича
Паяка.
Видар не казва нищо. Когато беше на дванайсет или тринайсет, скоро след като Паяка се
сби за него в „Макдоналдс“, Видар го попита: „Ние хулигани ли сме?“. Паяка поклати
сериозно глава и отвърна: „Не. Ние сме войници. Аз се бия за теб, ти се биеш за мен. Нямаме
нищо, ако не можем да разчитаме един на друг на сто процента. Схващаш ли?“. Видар
схващаше. Групата е била сплотена през цялото си съществуване, а такова приятелство не се
изгражда без сложни жертви.
Ще имат различни причини да мразят Бени: някои са отвратени, други се чувстват
предадени, трети просто се притесняват какво ще пеят съперниците им за тях. Някои от тях
са татуирали мечката на вратовете си. Колко силно трябва да обичаш, за да направиш нещо
такова? Така че Видар не казва нищо. Просто се радва, че се прибира у дома, че всичко е
както преди.
И когато Теему се навежда и прошепва „Новият треньор ще проведе открита тренировка
заради теб, ако си достатъчно добър, ще можеш да играеш!“, щастието запява толкова високо
в главата му, че Видар изобщо не може да мисли за друго.

***
Това е просто спорт.
Кучетата в кучкарника се разлайват отдалеч, щом усещат брата и сестрата да се
приближават, но Адри излиза сънено навън и им изшътква. Лео и Мая спират изплашено.
– Жанет тук ли е? Такова... учителката ни... има клуб за бойни изкуства... тук ли се
намира? – пита Лео.
– „Клуб“ е доста оптимистично казано. Но тя е в плевнята – изсумтява Адри и се почесва,
прозявайки се, по главата – косата ѝ наподобява стоманена вӟлна.
Лео кима, но остава на място. Пъхнал е ръце в джобовете, но гледа кучетата
заинтригувано.
– Каква порода са?
Адри сбърчва чело, гледа ту Лео, ту Мая и опитва да отгатне какво правят тук. Всъщност
може би се досеща, защото и тя има сестри. Затова казва:
– Обичаш ли кучета?
Лео кима.
– Да. Но мама и татко не ми дават да си взема.
– Искаш ли да ми помогнеш да ги нахраним? – пита Адри.
– ДА! – възкликва Лео и изглежда по-щастлив от кутре с две опашки.
Адри поглежда Мая приятелски.
– Жанет е в плевнята. Можеш да отидеш при нея.
 Така че Мая влиза в плевнята сама. Жанет тренира срещу една торба пясък, но спира
замаха си по средата и опитва да не показва изненадата си. Мая изглежда така, сякаш вече е
съжалила. Жанет избърсва потта от челото си и пита:
– Искаш да пробваш бойно изкуство?
Мая търка дланите си една в друга.
– Дори не знам за какво точно става въпрос. Брат ми ме доведе.
– Защо? – пита Жанет.
– Защото го е страх, че ще нараня някого.
– Кого?
Мая признава:
– Себе си.
Откъде да започнат? Жанет гледа момичето и накрая прави най-простото: сяда на тепиха.
След цяла вечност Мая сяда на около метър от нея. Жанет се премества по-близо, момичето
потръпва, така че тя спира и обяснява с мек глас:
– Ще попаднеш на хора, които казват, че бойните спортове са насилие. Но за мен те са
любов. Доверие. Ако ще тренираме, трябва да си имаме доверие. Защото всяка от нас ще
взима назаем тялото на другата.
След това Жанет протяга ръка и я докосва. Това е първият път след изнасилването, когато
някой друг освен Ана се допира до нея, без Мая да настръхне. За да може Жанет да ѝ покаже
как да се бори, как да прави хватки и как да се измъква от тях, Мая трябва да се научи да не
се паникьосва, когато я хващат. Накрая все пак това се случва, Мая отмята глава назад и удря
Жанет в лицето.
– Всичко е наред – прошепва Жанет, без да я е грижа за кръвта по устните и брадичката ѝ.
Мая поглежда часовника на стената. Борили са се цял час, освободени от мислите си.
Изпотила се е толкова много, че ако ѝ потекат сълзи, дори няма да разбере.
– Аз просто... понякога ужасно се страхувам, че никога няма да бъде окей... – изпъшква тя.
Жанет не знае какво да отговори нито като учител, нито като човек, затова казва
единственото, което знае като треньор:
– Изморена ли си?
– Не.
– Тогава продължаваме!
Мая не се изцерява в плевнята. Не построява машина на времето, не променя миналото, не
получава благословена загуба на паметта. Но ще се връща тук всеки ден и ще се учи на бойни
изкуства. Скоро на опашката в магазина един непознат мъж ще я бутне случайно, докато
минава покрай нея. Мая няма да се стресне. Това е най-голямата малка случка. Нито един
човек не го разбира, но тя ще се прибере от магазина с уверена крачка, сякаш се е запътила
нанякъде. Вечерта отново ще тренира. И следващата също.
Това е просто спорт.

***
Ана седи в короната на едно дърво, недалеч от кучкарника. Гледа как Мая и Лео вървят
през гората. Проследила ги е: не знае защо, просто иска да бъде близо до Мая по някакъв
начин. Без нея ѝ е твърде студено.
Разделят ги само няколко метра, когато Мая минава по пътеката под дървото. Ана сигурно
би могла да викне нещо, да слезе и да помоли най-добрата си приятелка за прошка. Но това
не е такава история. Така че Ана остава високо горе и гледа как приятелката ѝ се отдалечава.

***
На следващия ден Видар хваща автобус до училището. Много хора знаят кой е, и никой не
смее да седне до него. Не и докато едно момиче, няколко години по-младо, не се качва на
спирката в края на Възвишението. Косата ѝ е рошава, очите ѝ са тъжни. Казва се Ана.
Първото, което Видар забелязва, е колко меко стъпва, сякаш глезените ѝ не са направени
да вървят по пода, а да тичат през гори и да прескачат камъни. Първото, което Ана забелязва,
е черната коса на Видар – толкова тънка, че виси пред лицето му като капки дъжд по
прозорец.
След много години може би ще казваме, че това е разказ за насилие. Но няма да е вярно, не
напълно.
Това е история и за любов.

35
„Но само ако си най-добрият“

В Бьорнстад се провежда пресконференция. За някои това е най-лошият възможен

момент: сега, когато градът е напът да се разпадне на стотици различни конфликти. Но
за други, разбира се, моментът е възможно най-добрият. За Рихард Тео например.
Новите собственици на фабриката пристигат от Лондон, а от местния вестник ги снимат
как се здрависват весело с политика с лятната вила. Петер стои чинно до тях, гласът му е
неравен, а погледът забит в асфалта, но той обещава публично, че ще предприеме „засилени
мерки срещу хулиганството“.
Политикът с вилата е толкова доволен, че ризата му се разтваря. В началото на речта си
споменава многоуважаемия си и също толкова скромен колега Рихард Тео: „Той заслужава
благодарности за голямата си отдаденост на работата в общината. Без контактите и
няколкомесечните усилия на Рихард това нямаше да бъде възможно!“. После политикът с
лятната вила подчертава, не чак толкова скромно, собствения си незаменим принос за
осъществяването на сделката. Данъчните приходи ще бъдат огромни, пояснява той, и най-
важното: „Работните места в Бьорнстад ще бъдат спасени!“.
Когато жената до него внезапно отваря уста, политикът с вилата така се стряска, че дори
не успява да реагира. Тя казва: „Не само в Бьорнстад, разбира се. След консултация с новите
собственици достигнахме до широко политическо съгласие, че на работната сила в Хед също
трябва да бъде даден приоритет! Това е една от предпоставките. За да подкрепим фабриката
икономически, трябва ЦЯЛАТА община да бъде облагодетелствана!“.
Журналистите си водят бележки и снимат. Политикът с лятната вила е зяпнал жената, а тя
отвръща на погледа му. Той е безпомощен, какво би могъл да каже? Че не смята да даде
работни места на Хед? Изборите са скоро. Тресе се от яд, усмивката му към камерите е
напрегната, но когато го питат за мнението му по въпроса, той е принуден да каже:
„Естествено, една отговорна политика трябва да включва... цялата община“. Прегърбен е,
докато говори, за разлика от жената политик до него, която усеща как се издължава с няколко
сантиметра.
Една ранна утрин след няколко месеца на стълбите пред вратата ѝ ще се появи пощенски
плик. Документите вътре ще разкриват как политикът с лятната вила е въртял сделки с
недвижими имоти в Испания с мръсни пари. В действителност ще се окаже, че политикът е
съвършено невинен, но Рихард Тео няма нужда от реални доказателства, само от съмнение.
Заглавията във вестниците ще съобщават с големи букви за „далавери в строителството“, но
когато политикът бъде оправдан, това ще бъде отразено в няколко срамежливи реда на
последните страници в местния вестник. Политическата му кариера ще приключи още
тогава, след като съпартийците му постигнат единодушие, че „партията не може да си
позволи скандали“. Ще бъде заменен от една колежка, която може и да има много врагове в
Бьорнстад, но има още повече приятели в Хед.

***
Бени не се появява на тренировките на отбора. Не звъни на никого и не вдига, когато някой
го търси. Но късно една вечер, когато повечето лампи в залата вече са изгасени и
съблекалните са празни, той отива на леда с дънки и кънки, хванал стика в ръка. Дошъл е
тук, за да изстреля няколко шайби, както е правил милиони пъти, и да види дали чувството
все още е същото. Дали може да бъде както преди. Но погледът му се спира на мечката,
изрисувана на леда. Някой се плъзва бавно по пързалката и застава до него. Елисабет Сакел.
– Мислиш ли да играеш в мача срещу Хед? – пита тя, без да прояви някаква
сантименталност.
– Не искам да бъда... проблем. За отбора. Не искам да се чувстват, все едно...
– Не те попитах това. Мислиш ли да играеш, или не? – иска да знае Сакел.
Бени затваря бързо очи, отваря ги бавно.
– Не искам да бъда товар за клуба.
– Смяташ ли да спиш с хора в съблекалнята?
– А... какво?
Сакел свива рамене.
– Нали това си мислят хората? Че педалите са проблем за дисциплината? Че всички в
съблекалнята ще почнат да спят едни с други?
Бени свива вежди.
– Къде си чула това, по дяволите?
– Мислиш ли да си лягаш с някого в съблекалнята, или не?
 – Не, за бога!
Сакел отново свива рамене.
– Ами, добре. Значи не си товар. Хокеят си е хокей. Хората могат да говорят каквото си
искат извън залата, но тук вътре това няма значение. Ако си добър, си добър. Ако вкараш гол,
вкарваш гол.
Бени не изглежда убеден.
– Хората ме мразят. Теб също. Може би им е дошло в повече, че и двамата сме... знаеш.
Може би биха могли да преживеят ЕДИН... но двама в един отбор… Било е... твърде много.
Сакел звучи озадачено:
– Какво имаш предвид?
Веждите на Бени подскачат.
– Че си... гей.
– Не съм гей – отговаря Сакел.
Бени я зяпва.
– Всички мислят, че си...
– Хората мислят твърде много. Отделят прекалено много внимание на чувствата.
Бени просто зее насреща ѝ. Накрая започва да се смее. Не може да се сдържи.
– Сериозно, Сакел, нали се сещаш, че ще направиш живота ми тук много по-лесен, ако
кажеш на всички, че не си...
– Като теб?
– Да...
Сакел изсумтява.
– Не мисля, че дължиш на хората обяснения с кого искаш да правиш секс, Бенямин. Аз
също не им го дължа.
Бени дращи по леда с острието на едната си кънка. Мисли дълго, преди да попита:
– Някога искало ли ти се е да бъдеш мъж?
– Че защо? – чуди се Сакел.
Бени поглежда мечката на леда. Опитва се да намери правилните думи.
– За да не ти се налага да си жена треньор.
Сакел поклаща бавно глава, но за пръв път не изглежда съвсем равнодушно.
– На баща ми му се искаше да бях момче.
– Защо?
– Защото знаеше, че винаги ще трябва да съм два пъти по-добра от мъжете, за да ме
приемат. Сега с теб е същото. Ще те третират различно. Тези, които ме мразят, може би все
пак ще ме оставят да тренирам отбора, но само ако печелим. И може би ще те оставят да
играеш, но само ако си най-добрият. Вече не е достатъчно да си просто добър.
– Адски е несправедливо – прошепва Бени.
– Несправедливостта е много по-естествено явление от справедливостта – отбелязва
Сакел.
– Баща ти ли ти го каза?
– Майка ми.
Бени преглъща тежко.
– Не знам дали мога да бъда капитан на отбора.
 – Окей – казва Сакел.
После се обръща и го оставя без повече думи. Все едно такива не са необходими.
Бени остава сам. Накрая взима няколко шайби, останали до мантинелата, и ги пуска върху
леда може би за последен път. Този спорт никога не се задоволява да бъде само част от теб,
иска да жертваш всичко. Има твърде много неща, които човек знае само ако е прекарал
живота си в залата. Как те болят краката първия път, когато обуеш кънките след цяло лято
пауза. Колко невъобразимо смърдят ръкавиците в края на сезона. Какъв е звукът, когато
завиеш рязко до мантинелата или изстреляш топка в плексигласа. Как всяка зала има
собствено, неповторимо ехо. Как звънти всеки удар, когато трибуните са празни. Какво е
усещането просто да играеш. Как бие сърцето.
Туп-туп-туп-туп-туп.

***
Първата сутрин, когато Ана сяда до Видар, никой от тях не казва нищо. Ана е изпълнена с
твърде много вина и мъка, за да говори. Цял живот е ходила на училище с Мая. Сега самотата
я шокира. Спи много, защото се надява, че ще се събуди и ще открие, че грешката на живота ѝ
е била сън. Това така и не става.
Но на следващата сутрин отново сяда до Видар и точно когато автобусът наближава
училището, Ана хвърля бърз поглед към него. Видар се преструва, че е зает с телефона си, но
тя го вижда как извърта очи към нея. Той е човек, който не може да се въздържи.
– Какво играеш? – пита Ана.
– А? – измърморва той, сякаш чак сега я забелязва.
Тя не е вчерашна.
– Чу ме.
Видар се засмива, прави така, когато е нервен. Скоро ще открие, че когато е нервна, Ана
пък пуска саркастични шеги. Ако бяха живели цял живот заедно, сигурно щяха да се
превърнат в най-неприятната двойка, която да поканиш на погребение: тя не спира да се
майтапи, а той не спира да се подхилква.
– „Майнкрафт“. Играя „Майнкрафт“ – казва той.
– Да не си на седем? – пита Ана.
Той се смее:
– Помага ми да не... имам проблем с контролирането на импулсите си. Психологът ми
казва, че „Майнкрафт“ помага. Концентрирам се по-добре, когато просто... играя.
Автобусът спира. Учениците плъзват навън. Ана не откъсва очи от Видар.
– Ти си малкия брат на Теему Риниус, а? Този, дето беше в затвора?
Видар свива рамене.
– Беше по-скоро като забавачка.
– Какво имаш предвид с това, че не можеш да се концентрираш? Да нямаш някакъв
синдром?
– Не знам.
Ана се усмихва.
– Значи си просто нормален перко?
 Видар избухва в смях.
– Някои хора казват, че съм психопат! Не бива да говориш с мен!
Ана го оглежда изпитателно от глава до пети. Черната му коса пада пред очите му.
– Изглеждаш твърде мил, за да си психопат – казва тя.
Той сбръчква чело.
– Внимавай! Може да имам нож!
Тя изсумтява.
– И да имаше нож, нямаше да ме е страх от теб, ако ще да бях комат хляб.
Видар хлътва до уши, защото е човек, който не знае как да се сдържи.

36
„Психопатите не се ли разхождат?“

Е лисабет Сакел провежда откритата тренировка рано една сутрин. Появяват се шепа
желаещи. Няколко юноши, които няма къде да играят, защото тази година Бьорнстад
няма отбор за тях, както и няколко възрастни играчи, които са били освободени от други
клубове и сега нямат договор. Дори не се доближават до нивото, което е нужно, за да намерят
място в отбора на Сакел. Те са само статисти, за да може клубът да каже, че се провежда
открита тренировка. Единствено Видар представлява интерес, но като начало Сакел трябва
да отиде да го потърси, защото той така и не излиза на леда. Открива го в килера на
портиера.
– Мога ли да ти помогна? – чуди се тя.
– Имаш ли трион? – пита Видар.
– За какво ти е? – чуди се Сакел.
Видар ѝ показва вратарския си стик.
– Твърде дълъг е!
Всички нощи, когато още беше затворен в дома и играеше с Балу, Видар трябваше да праща
топките и шайбите в другия край на помещението, след като спаси ударите на Балу. Не му
беше разрешено да носи кънки, затова бе отрязвал края на стика си, така че да му е удобен.
Без да иска, отряза твърде много, стикът стана прекалено къс, но Видар откри, че така може
да прави по-силни и точни пасове. Когато си затворен, единственото, което имаш в излишък,
е време. Затова Видар започна да експериментира с различни дължини и намотки. Пробва да
увива стика си, без да връзва лентата в края, както правят повечето други вратари, като по
този начин подобри захвата си.
Сега Сакел му намира трион, макар да не разбира защо му е. Но след като стикът е готов,
Видар отива на леда, улавя една шайба и без никакво усилие я праща във въздуха, така че тя
прелита от единия до другия край на пързалката.
 – Можеш ли да го направиш пак? – пита Сакел.
Видар кима. Сакел го праща пред едната врата, а самата тя застава пред другата.
– Подай ми! – виква тя.
И той го прави. Шайбата изминава целия път до отсрещната врата и се спира право в стика
на Сакел. Това може би не звучи като голяма работа, ако човек не се интересува от хокей, но
Сакел знае, че повечето вратари в дивизията на Бьорнстад не биха могли да уцелят дори цяло
езеро, ако ще да паднат от лодката. „Когато шайбата не е в нас, това момче ще бъде вратар, но
през останалото време ще бъде като допълнителен полеви играч“, мисли си тя. Така може да
спечели.
– Застани на вратата – заповядва тя.
Той се подчинява. Сакел отправя удар след удар, тя умее да стреля, но въпреки това Видар
спасява всичко. Сакел оставя другите играчи на тренировката да се пробват. Никой не успява
да отбележи. Тя казва на двама от тях да стрелят едновременно, после трима, от различни
ъгли. Видар не допуска нищо да мине покрай него. Рефлексите му са изключителни.
Сакел оглежда залата. Най-горе в единия край седи Петер Андершон. Теему Риниус стои
на отсрещната трибуна, неговото място. Паяка и Дърводелеца са до него. Теему се старае да
скрие колко много се гордее, но не се справя много добре. Паяка и Дърводелеца дори не се
опитват.
Сакел се обръща към Видар и виква:
– Почивка за вода!
Останалите играчи спират да стрелят. Видар сваля каската си, потната черна коса е
полепнала по лицето му. Той обръща гръб на Сакел и вдига бутилката с вода. Тогава тя се
засилва и го уцелва с шайбата право в гърба. Видар подскача и се обръща, а Сакел веднага
отправя втори изстрел, който профучава на метър от незащитената му глава.
Теему изкрещява „НЕ!“ от трибуната, но Видар не се поколебава, вече е хукнал с пълна
сила към Сакел. Никой на леда не проумява навреме какво ще се случи, и ако Теему не
познаваше толкова добре брат си, Сакел може би нямаше да излезе жива от залата. Видар ѝ
се нахвърля, нанасяйки бясно тежки удари. Теему се втурва надолу по трибуните и изритва
вратата на резервната скамейка, за да може да прескочи мантинелата и да стъпи на леда.
Ботушите му се хлъзгат, но той успява да сграбчи фланелката на брат си и да го свали на леда.
Паяка и Дърводелеца са на няколко крачки зад него. Налага се тримата мъже да обединят
сили, за да попречат на Видар да се изправи и да убие Сакел.
– ТИ ДА НЕ СИ ОТКАЧИЛА, МАМКА МУ!!!??? – крясва ѝ Теему, но жената треньор не е
изплашена, а ухилена до уши.
– Можеш ли да ми обещаеш, че той ще идва на всяка тренировка и ще играе във всеки мач?
Видар все още се мята диво в желязната хватка на приятелите си. Теему се пули срещу
Сакел.
– Можеше да го убиеш! Той... той можеше да убие ТЕБ!
Сакел кима въодушевено.
– Да! На Видар изобщо не му пука, че съм жена, смяташе да ме убие така или иначе, нали?
За него съм просто треньор! Обещаваш ли, че ще идва на всяка тренировка?
Теему се взира в нея. Вещицата очевидно е ненормална.
– Искаш да кажеш, че ще получи място в отбора?
 Сакел изсумтява.
– Място в отбора? Ще изградя целия отбор ОКОЛО него! Ще го направя професионален
играч!
Теему преглъща тежко и отговаря решително.
– Окей. Обещавам, че ще идва на всяка тренировка.
Сакел кима и веднага след това напуска пързалката. Няма повече работа тук. Останалите
играчи, дошли на откритата тренировка, ще получат кратко съобщение, че не са достатъчно
добри за отбора ѝ. Тя е откровена, справедлива и безмилостна. Точно като спорта.
Междувременно Видар най-накрая се успокоява и ляга по гръб на леда, изтощен. Теему
сяда до него. Видар го поглежда скептично и измърморва:
– Мамка му, брат ми, да не плачеш?
– Не плача, по дяволите – изръмжава Теему и извръща глава.
– Изглеждаш като да...
– ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ! – виква му Теему и го удря толкова силно по ръката, че
малкият му брат се свива, скимтейки, на леда.
В това време Теему се изправя бързо-бързо и излиза от залата.

***
Елисабет Сакел влиза с подскок в офиса на Петер Андершон и възкликва.
– Гледа ли тренировката?
– Да – казва Петер.
– Може ли да играе? – пита Сакел.
– Можеш ли да го контролираш? – пита Петер.
– Не! Това е цялата идея! – тържествува Сакел.
Изглежда щастлива. Петер го заболява главата.

***
Отвън на паркинга е спрял стар сааб. Теему излиза от залата, пали цигара, тръгва към
колата, сяда на мястото до шофьорското и затваря вратата. Щом се уверява, че никой не го
гледа, обляга чело върху таблото и затваря очи.
Не плаче.
Вървете на майната си.

***
На следващата сутрин Ана отново седи до Видар в автобуса. Той играе „Майнкрафт“,
защото трябва да се концентрира, така че да не се притесни твърде много и да може да каже:
– Ще играя хокей в мъжкия отбор на Бьорнстад. Искаш ли да дойдеш да ни гледаш?
Ана звучи подозрително.
– Не знаех, че си хокеист. Мислех, че си хулиган като останалите от Групата.
Казва „Групата“, без да я е страх. Тя е единствената в този град, която може да го направи.
Отговорът на Видар е срамежлив, почти наранен:
 – Не харесваш ли хулигани?
Тя изсумтява.
– Не харесвам хокеисти.
Той се смее. Да му се не знае, колко е забавна! Но преди автобусът да спре, Видар казва
сериозно:
– Групата не са хулигани.
– А какви са тогава? – пита Ана.
– Братя. Всеки един от тях е мой брат. Те винаги се застъпват за мен, а аз за тях!
Тя не го съди за това. Кой не би искал да има братя?

***
Майката на Мая я кара до училище. Мира не пита защо Ана не е с нея, твърде е щастлива,
понеже Мая ѝ разрешава да я закара чак до училищната сграда, без да се срамува. Само
допреди половин година дъщеря ѝ винаги настояваше да слиза няколкостотин метра по-рано,
за да извърви последната част от пътя сама. Но сега Мира спира на автобусната спирка, а
дъщеря ѝ се навежда, целува я по бузата и казва:
– Благодаря! Ще се видим после!
Твърде незначителни думи, за да разтърсят цялото същество на една зряла жена, но за една
майка те означават всичко. Мира потегля, сякаш носена от облаци.
Мая от своя страна влиза в училището сама. Взима учебниците си сама, седи в час сама,
обядва сама. Сама го е избрала, защото, ако не може да се довери на най-добрата си
приятелка, тогава на кого?
Ана влиза в същото училище, върви не много по-назад от Мая. Изпитваш особен вид студ,
когато си принудена всеки ден да виждаш най-добрата си приятелка и да знаеш, че тя вече не
ти е такава. Преди винаги се разделяха с тайното си ръкостискане, което измислиха като
деца: юмрук горе, юмрук долу, длан, длан, пеперуда, свит пръст, пистолети, джазови ръце,
малка ракета, експлозия, дупе в дупе, outbitches. Ана даде идеята за всички имена. В края,
след като си ударят дупетата, тя винаги разперваше ръце във въздуха и викваше: ... and Ana is
OUT bitches!20
Сега Мая върви по коридора, без дори да забележи, че Ана е зад нея. Ана се мрази може би
още повече заради това, което стори на Мая, отколкото заради това, което стори на Бени.
Това е последният ѝ акт на любов. Да стане невидима.
Мая изчезва в тълпата. Ана остава в коридора, прекършена. Но Видар протяга ръка към
нея.
– Окей ли си?
И Ана му се доверява. Видар е човек, който я кара да бъде откровена, затова тя казва:
– Не.
Той прокарва обсесивно пръсти през косата си и промърморва:
– Искаш ли да се махнем оттук?
Ана се усмихва тъжно.
– И къде ще отидем?
Видар свива рамене.
 – Не знам.
Ана оглежда училищния коридор. Мрази го. Мрази да е тук. Затова казва:
– Искаш ли да се разходим?
– Да се разходим? – повтаря Видар, сякаш думата му е непозната.
– Психопатите не се ли разхождат? – пита Ана.
Той се смее. Чупят се от училище, вървят рамо до рамо в гората с часове, Ана се влюбва в
него. Заради всичките му неловки, резки и нервни движения. Той се влюбва в нея, защото тя
е едновременно непобедима и чуплива, сякаш е направена от черупки на яйца и желязо.
Опитва да я целуне, защото не може да се сдържи. Тя отговаря на целувката.
Ако бяха прекарали целия си живот заедно, щяха да са изключителна двойка.

***
Заглавието в местния вестник след пресконференцията е: „Нови работни места – но
половината са набелязани за персонал от Хед!“. В същата статия са поместени изказвания на
различни политици. Повечето бяха шокирани, когато журналистката настоя за отговори, така
че опитаха да кажат нещо неутрално и да не провокират нито една от страните. Разбира се,
единственият, чието мнение се отличава, е Рихард Тео. Звучи спонтанно, въпреки че се е
подготвил старателно: „Какво мисля за разпределянето на работните места във фабриката?
Не одобрявам квотите като цяло. Смятам, че позициите в Бьорнстад трябва да се заемат от
хора от Бьорнстад“. Формулировката не е особено пламенна, но бързо се разпространява.
Скоро хората започват да повтарят „Позициите в Бьорнстад за хората от Бьорнстад!“ като
лозунг не само в мрежата, ами и в кръчмата и около масата по време на вечеря. На
следващата сутрин някой е оставил бележка със същото послание върху капака на колата на
политика с лятната вила. За всеки случай бележката е закрепена с брадва. В противен случай
би отлетяла, когато ветровете сменят посоката си.
Веднага след пресконференцията Петер започва да търси майстори. Всички вдигат, всички
могат да се заемат с поръчката, докато той не им обясни за каквото точно става дума. Да
разглобят трибуната за правостоящи. Тогава изведнъж започват да се оправдават с „липса на
време“, или с „недостатъчна компетентност“. Някои просто затварят слушалката. Други си
признават директно: „За Бога, Петер, имаме семейства!“. В една от фирмите, на които звъни,
телефона вдига дърводелец, който се представя чисто и просто като Дърводелеца. Щом
Петер му казва защо се обажда, Дърводелеца се засмива високо. Презрително.
По-късно същия ден Мира намира кашон за багаж пред къщата. Повечето хора биха
помислили, че е празен, но Мира е достатъчно прозорлива. Накланя бавно кашона и чува
търкулването на малкия цилиндричен предмет на дъното. Светлината, идваща от стаите на
децата ѝ, се отразява в метална повърхност.
В кашона има куршум.
 37
„На какво сме способни“

П овечето от нас не знаем на какви ужасни неща сме способни. И как да разберем, преди
някой да ни е провокирал достатъчно? Кой би могъл да предположи колко опасни може
да станем, когато някой заплаши семейството ни?
Мира се крие в сенките. Следи Теему още от магазина за хранителни стоки. Той носи
торба във всяка ръка, като едната е пълна почти само с цигари. Влиза в „Кожуха“. Когато
излиза, улицата е празна, а той е сам. Мира не знае що за демони са я обладали, за да се
осмели да пристъпи напред.
– Теему Риниус! – изръмжава тя по-заплашително, отколкото се чувства.
Той се обръща.
– Да?
Мира се приближава толкова много, че Теему усеща дъха ѝ. Тя държи сгънат кашон. На
горния етаж на „Кожуха“ се открехва прозорец. Възрастна жена наднича навън, но Мира е
твърде разпалена, за да забележи.
– Знаеш ли коя съм? – пита Мира.
Теему кима, лицето му е на пет сантиметра от нейното.
– Съпругата на Петер Андершон.
Главата на Мира се отмества съвсем леко назад, но гласът ѝ набира сила:
– Аз съм майката на Лео Андершон и Мая Андершон! И съм адвокат! Може и да се
страхувам от теб също като всички останали, но едно да ти е ясно: ако отново погнеш
семейството ми, аз ще погна ТВОЕТО семейство!
Тя хвърля кашона на земята между тях. Теему вдига вежда.
– Заплашваш ли ме?
Мира кима.
– Можеш да бъдеш сигурен, Теему Риниус! И предай на всичките си дребни, страхливи
мошеници в малката ви „група“, че следващия път, когато оставят куршум на алеята пред
гаража ми, ще те застрелям с него!
Теему не отговаря, очите му не разкриват нищо. Мира може би трябва да се задоволи с
толкова, но е далеч отвъд състоянието, в което би била способна на това. Ето защо вади нещо
от чантата си. Празни шишенца от лекарства. Тя ги вдига подигравателно пред лицето му и
казва:
– Ходихте до дома на семейството ми, затова аз отидох до твоя дом, Теему. Виж какво
намерих в кофата за боклук. Това са наркотични вещества. Майка ти има ли рецепта за
такива лекарства? Ако няма, значи нарушава закона. И най-вече доставчикът ѝ го нарушава.
А това си ти, нали, Теему? Какво мислиш ще стане, когато те погна?
Теему мига бавно, донякъде впечатлено. Но когато прави крачка напред към Мира, тя
отстъпва. Всички го правят. Думите му са заповед:
– Махай се. Веднага.
 Мира свежда глава неволно. Многократно ще се проклина, че го е направила, но не знаем
на какво сме способни, докато някой не ни провокира достатъчно. Тя си тръгва, като се
заставя да не притичва, докато стигне до автомобила си. Не успява съвсем.

***
Горе в кучкарника Адри храни кучетата си. Днес не пристигат коли с алкохол в багажника.
Няма и ловци, дошли да пият кафе. Не знае дали е така, защото не искат, или защото не
смеят. Тук никога не е лесно да се прецени дали хората искат да кажат нещо, но не го правят,
или пък не го правят, защото не знаят какво да кажат.
Затова Адри се обажда на приятелката си Жанет, която е в училището и поправя контролни
и домашни. Когато бяха малки, винаги Жанет звънеше да пита Адри дали могат да си играят,
никога обратното. Но сега Адри пита:
– Искаш ли да дойдеш да тренираме?
Жанет тръгва на мига. Вдигат щанги и удрят торбата с пясък чак докато ръцете им
отмалеят. Жанет не обещава на Адри, че всичко ще е наред, защото няма малък брат и не знае
дали наистина всичко ще е наред. Но остава да тренира толкова дълго, колкото има нужда
Адри. Пътят е пуст, не се появяват нито коли, нито ловци, а Жанет си мисли, че така може би
е по-добре. Защото вижда в очите на Адри, че ако някой дойде тук и каже не каквото трябва
за брат ѝ, после ще трябва да го изнасят на носилка.

***
Теему стои пред „Кожуха“. Прозорецът на втория етаж още е отворен. Гласът на Рамона
долита бавно до него.
– Говори се, че сте дали на Лео Андершон черно яке в училище, Теему. Но давате на баща
му куршум. Каква е логиката?
Теему звучи самоуверено, защото има малък брат, с когото дели само майка.
– Може би знаем, че не е нужно синовете да бъдат същите свине като бащите си.
Това не е истински отговор, Рамона го знае. Изгася цигара си в перваза и казва:
– Ако ти си оставил куршума, не знам какво да мисля за теб...
Теему я прекъсва с тон, който не използва пред никого другиго – извинителен и засрамен.
– Не съм аз. Но не мога да контролирам всеки един...
Рамона го прекъсва на свой ред, а гласът е всичко друго, но не и любвеобилен:
– Не ми ги пробутвай тия! Може да не контролираш какво правят всичките ти момчета, но
много добре знаеш, че НИКОГА не биха сторили нещо, което си им забранил!
– Аз... – започва Теему, но Рамона не му дава шанс да продължи.
– Двамата с теб не се съдим, Теему. Никога не сме го правили. Но единствено децата са
отговорни само за това, което правят. Възрастните трябва да поемат отговорност и за това,
което причиняват. Ти си лидер. Хората те следват. Така че, ако не те интересува какво прави
опашката ти, значи си просто едно чудовище.

***
 Мира така и не казва за куршума на Петер и децата, нито пък на някого другиго. Но когато
се прибира, двама съседи, възрастна лелка и още по-възрастен чичко, облечени в зелено,
седят на захабени сгъваеми столове пред гаража си. Входната им врата е отворена, лампата в
антрето свети. Мира вижда ловната пушка, облегната на стената. Мъжът е стар и бавен, а
пушката може би дори не е заредена, но това няма значение. Лелята кимва на Мира и казва:
– Прибери се да дремнеш, Мира. Ние просто наглеждаме трафика.
Чичото отваря термос с кафе и измърморва:
– Говори се, че напоследък някои фирми за хамалски услуги са получили грешни адреси.
Но в този квартал повече няма да има такива проблеми.
Това са скромни думи. Дребен жест. Всичко необходимо, за да се знае, че ние също живеем
тук. И никой не се закача с нас.

***
Теему стои замислен пред спортната зала. Над Бьорнстад е паднал мрак, а единственият
офис, който свети, е този на Петер. Какво прави човек за клуба си? За града си? На когото
принадлежат те? От кого зависи кой ще работи и живее там? Накрая Теему се обажда на
Паяка и пита:
– Кой остави кашона пред дома на Петер?
Паяка се прокашля изненадано.
– Обикновено не се интересуваш кой какво прави. Нали все повтаряш... как беше? „Ще ви
кажа, ако прекалите.“
Това е вярно. По този начин Групата предпазва Теему. Съдът не може да го обвини за нещо,
за което той дори не знае. Но сега казва:
– Отидохте твърде далеч. Да не се повтаря.
Наболата брада на Паяка драска в слушалката.
– Не бяхме... ние. Бяха няколко хлапета от агитката. По дяволите, Теему, знаеш как се
чувстват всички! Децата слушат как бащите им се оплакват, че работните места ще отидат в
Хед, после слушат как ние се оплакваме, че Петер иска да събори трибуната. Просто се
опитваха да те впечатлят! Мислеха, че ще се зарадваш!
Теему закрива очите си с длан. Въздъхва дълбоко.
– Не бъди строг с тях. Просто се погрижи да е за последно.
Паяка отново се прокашля.
– Конкретно това с кашона или... изобщо срещу това семейство...
Гласът на Теему се изостря:
– Не нападаме хора от клуба. Ние още ще сме тук, след като копелетата са си отишли. И
сега също отстояваме позициите си, но не нападаме хора от клуба.
– Какво тогава ще стане с трибуната за правостоящи?
И Теему признава за пръв път:
– Срещнах се с един... политик. Приятел. Той ще ни върне трибуната. Още ще сме тук дълго
след като Петер Андершон е напуснал града.

***
 Бени седи на покрива на бараката до кучкарника, докато навън пада мрак. Върти цигара
между пръстите си и най-накрая взима решение. После тръгва сам към Бьорнстад. Не се
крие в сенките, разхожда се право под светлината на уличните лампи. Не е ходил на училище,
почти никой не го е виждал, откакто се разбра, че е... знаете. Но сега върви по улиците
съвсем открито.
Може би постъпва идиотски. Но рано или късно трябва да се изправи срещу всички.
Градът е твърде малък, няма много скривалища, къде би могъл да отиде? Какво правиш,
когато искаш всичко да е като преди? Ходиш на работа. Надяваш се на най-доброто.
Щом влиза в „Кожуха“, помещението притихва. В ушите на чужд човек глъчката,
караниците и дрънченето на чаши биха продължили да звучат, както обикновено. Но всяка
клетка от тялото на Бени долавя как кислородът в кръчмата изчезва. Той стои неподвижно.
Може да изглежда като лудост, че се е появил тук, но Бени никога не е бил от децата, които
лежат свити в леглото, защото се боят от призраци. Предпочита да отвори всички врати, да
обърне всички матраци и да призове чудовищата да се изправят лице в лице срещу него, ако
изобщо им стиска.
По-добре така, отколкото просто да чака.
Няколко мъже, събрани около една маса в дъното, се изправят. Първо един от тях, после
всички. Носят черни якета. Никой не си допива бирата, демонстративно оставят чашите
наполовина пълни. Тръгват към вратата и всички останали се отместват от пътя им. Но
никой от мъжете не докосва Бени. Дори не го поглеждат. Просто минават покрай него и
излизат навън, махат се. До две минути още дузина посетители, млади и стари, някои с черни
якета, други без, някои с ловджийски елеци, други с бели ризи, са направили същото.

***
Чувствата са сложни. Действията са прости.
Видар е един от хората, седнали около масата в дъното. Когато беше малък, попита Паяка
защо толкова много мрази педалите. Паяка отговори без колебание: „Защото е противно!
Мъжете са мъже, жените са жени, но педалите са някакъв измислен пол по средата! Има
изследвания, знаеш ли? Нещо им липсва в мозъка, някакво вещество, и знаеш ли при кого
още липсва? При педофилите и ония, дето си лягат с животни и такива шитни. Това е болест,
Видар, те не са като нас!“.
Тогава Видар не му повярва. Не му вярва и сега. Но когато Паяка и Теему и останалите се
изправят, той се изправя с тях. Защото от малък се е научил, че войниците се движат заедно.
Не изпитва нужда да мрази Бени, просто има нужда да обича братята си. Сложно е и изобщо
не е.

***
Дълго след като барът е затворил, Рамона и Бени продължават да седят вътре само двамата.
– Това е... главите на хората са пълни с глупости... дори не е сигурно, че беше заради теб...
– пробва Рамона, но е наясно, че момчето знае, че тя лъже.
– Оставиха бирите си. Не искат да пият с такива като мен – прошепва Бени.
Думите са като сухи клони, чупят се при най-лекия натиск. Рамона въздъхва.
 – Твърде много неща се случиха едновременно, Бенямин. Жена треньор, онези проклети
политици, спонсорите, които се бъркат в управлението на клуба... хората се изнервят.
Познатото се променя. Не мразят ТЕБ... просто им трябва малко време да смелят всичко.
– Мразят ме – поправя я Бени.
Рамона се почесва под брадичката с чашата уиски.
– Теему и момчетата те считаха за един от тях, Бенямин. Затова реагират толкова зле.
Някои от тях може би са си мислели... не знам... мислели са си, че такива неща стават по
телевизията. Че такива мъже... ами, че живеят в големите градове и... знаеш... че се обличат
по определен начин. Цял живот са приемали за дадено, че такива неща веднага се разбират.
Но ти беше... като тях. Пиеше с тях, биеше се с тях, те скандираха името ти от трибуната. Ти
беше символ на това, че един от тях може да води отбора, града... във време, когато имаха
чувството, че всички са срещу тях. Ти беше средният им пръст, вдигнат високо във въздуха. Ти
беше разбойникът, който им показваше, че няма нужда да се приспособяват, че могат да
спечелят така или иначе, че ние тук, в гората, можем да се справим с всички, които ни се
опълчат.
– Не искам... никого не съм молил да го е грижа... просто искам всичко да е като преди.
Тогава Рамона хваща главата му здраво с две ръце. Бени има чувството, че ушите му ще се
отлепят. Накрая тя изкрещява:
– Няма НИЩО, заради което да се извиняваш, момче! Чуваш ли? НИЩО! Не защитавам
НИКОГО от хората, които си излязоха тази вечер. Казвам само, че... светът се върти бързо. Не
ни съди твърде строго, когато ние... ами... просто не ни съди твърде строго. Всичко се
променя с такава главозамайваща скорост, че някои от нас може би изостават. Седим тук,
слушаме наляво и надясно да говорят за „квоти“, и човек лесно може да се зачуди кога ще
дойде нашият ред. Кога ще има квота за нас? Не защитавам никого, момче, просто казвам, че
някои хора тук се чувстват атакувани от всички страни. Всички им повтарят, че живеят
погрешно. А никой не иска да се променя принудително.
– Не принуждавам никого да прави каквото и да е... искам всичко да е както обикновено,
мамка му!
Рамона го пуска. Въздиша. Налива още пиене.
– Знам, момче. Нещата са такива, каквито са. Просто ни трябва ново „обикновено“. Сега
има два вида хора: такива, които имат нужда от повече време, и такива, които имат нужда от
повече акъл. Вторите са загубени, но може би трябва да изчакаме първите известно време,
преди да започнем да им набиваме промяната в главите.
Бени избягва погледа ѝ.
– И ти ли си разочарована от мен?
Рамона започва да се смее и да кашля дим.
– Аз? Защото искаш да си лягаш с мъже? Ех, момчурляко, винаги съм те харесвала. Желая
ти щастлив живот. И ако съжалявам, че си падаш по мъже, то е, защото мога да заявя, че с тях
човек не може да бъде щастлив. Знаят само да създават неприятности!
 38
„Мачът“
Предстои хокеен мач. „Бьорнстад Хокей“ срещу „Хед Хокей“. Останалата част от страната
дори не знае за това, никого не го интересува. Но тук се интересуват всички.
Някои хора не могат да проумеят някои неща, ако не са ги преживели лично.
Съкрушително голяма част от населението на света цял живот ще живее с мисълта, че
хокейните мачове са просто хокейни мачове. Че това е просто нелепа, незначителна игра. Че
не означава нищо.
Те са късметлии. Не им се налага да преживеят всичко това.

***
Какво правим за семейството си? И какво не?
Глигана никога не е имал визитна картичка, но ако имаше, на нея щеше да пише четири
неща: „Хокеист. Автомонтьор. Баща на три деца. Мъж на Ан-Катрин“. Тя все още пее в
главата му, все още танцува върху краката му и той никога няма да я остави да спре.
Довършва работата си в сервиза, както през всеки друг ден, въпреки че дните вече никога
няма да бъдат като преди. Когато Глигана влиза в къщата, Бобо, най-големият му син, мие
чиниите. Именно той отиде до погребалното бюро и уреди всичко около кремацията и
церемонията. После се зае и с всичко останало. Храната е на масата, братът и сестрата на
Бобо вече вечерят. Батко им е изчистил и изпрал. Направил е всичко, което правеше мама.
Когато сяда на масата, Глигана преглъща тежко, така че малките да не го видят как се
пропуква. После казва на Бобо:
– Трябва да отидеш на мача.
Бобо прошепва:
– Нужен съм тук... има още пране и...
– Хари Потър! – виква най-малкото дете, въпреки че средното му изшътква.
– Да, тази вечер ще им чета „Хари Потър“. Както и всички останали вечери – обещава
Бобо, мигайки към мивката.
Глигана дъвче, насочил собствените си примигвания към чинията.
– Хубаво ядене. Много вкусно.
– Благодаря – прошепва Бобо.
Не казват нищо повече, преди малките да са отишли да си измият зъбите. Тогава Глигана
се изправя, измива чинията си, прегръща Бобо и нарежда в ухото му:
– Днес и аз мога да им чета онзи проклет Бари Тотър. Ще се науча как се прави. Чуваш ли
какво ти казвам?
Бобо кима мълчаливо. Глигана го хваща за бузите и казва:
– Двамата с теб ще се справим, защото иначе мама никога не би ни простила. А сега
отивай да играеш, защото тя ще те гледа, където и да се намира. Нито Бог, нито ангелите или
каквото и да било биха могли да ѝ попречат да гледа как най-големият ѝ син изиграва първия
си мач за мъжкия отбор на „Бьорнстад Хокей“!
Бобо си събира нещата и излиза. Глигана си мисли, че другите деца ще се примолят да
отидат с него. Но не го правят. Вместо това застават на стълбите със стикове и тенис топка и
питат:
– Искаш ли да играем, тате?
Така че Глигана гледа как големият му син отива на първия си мач за мъжкия отбор, а
после играе в гаража с двете си по-малки деца. Борят се, потят се и гонят топката с часове.
Сякаш това е единственото важно нещо на този свят. Защото в този момент наистина е така.
Това е цялата работа.

***
Какво правим за семейството си?
Петер обикаля от стая на стая, преди да потегли. Мира седи в кухнята с лаптоп и чаша
вино.
– Искаш ли да дойдеш на мача? – пита той, без да се надява.
– Трябва да работя – предвидимо отговаря тя.
Поглеждат се в очите. Поне това. После продължава към стаята на Мая и чука на вратата:
– Искаш ли... аз... отивам на мача – прошепва той.
– Трябва да уча, тате. Успех! – виква тя от другата страна.
Дъщерята и майката отговарят така, защото така е по-лесно за него. Дават му шанс да си
въобрази, че всичко е наред. Той потропва и на вратата на Лео, но Лео не е вкъщи. Вече е
тръгнал към Хед. Смята да гледа мача от трибуната за правостоящи.
Петер знае, че трябва да сложи край на това. Да накаже сина си. Но как да го направи,
след като цял живот го е карал да ходи на хокейни мачове?

***
Ана стои пред огледалото и опитва да си избере дрехи, но няма представа как би трябвало
да изглежда. Ходила е на хиляди мачове, но не и когато Видар е играл. Нелепо е, но си
мечтае той да погледне към трибуните и да я види. Да разбере, че тя е там заради него.
Баща ѝ рови из кухнята на долния етаж. Обръща нещо, после нещо друго. Ана го чува да
ругае. Алкохолизмът на баща ѝ я изгаря. Тя навлича някакви дрехи, без да ги е избрала
толкова внимателно, колкото е възнамерявала, защото иска да се махне от къщата, преди
татко да се е напил толкова много, че да има нужда от помощта ѝ. Не иска да остави лошата
му версия да ѝ отнеме този мач. Не и днес.
Когато стига до вратата, баща ѝ виква след нея. В първия момента Ана си мисли просто да
се престори, че не го е чула, но нещо в гласа му я кара да се спре. Твърде ясен е, твърде равен,
това е необичайно. Обръща се и вижда татко изкъпан, сресан, облечен с чиста риза. Кухнята
зад гърба му е току-що разтребена. В коша за рециклиране има бутилки, изпразнил е
съдържанието им.
– Приятно изкарване на мача. Трябват ли ти пари? – пита той внимателно.
Тя поглежда продължително добрия баща. Лошият, изглежда, е някъде далеч.
 – Как си? – пита тя.
– Искам отново да опитам – прошепва той.
И преди е обещавал същото. Това не я спира да му вярва. Поколебава се само за миг, после
пита:
– Искаш ли да се разходим?
– Няма ли да ходиш на мача?
– Предпочитам да изляза на разходка с теб, татко.
И те излизат. Докато жителите на цели два града отиват на хокеен мач, баща и дъщеря се
разхождат в гората, която винаги е била тяхна. Тя, той и дърветата. Семейство.

***
Бобо кара колело през Бьорнстад, понесъл на гърба си невидима раница, пълна с камъни.
Закъснява за срещата на мъжкия отбор, но никой не обелва и дума, Сакел сякаш дори не
забелязва, че се е появил. Потеглят към Хед, Амат седи до Бобо в автобуса, но не знае какво
да каже. Затова мълчат.
Паркингът пред залата в Хед е пълен с хора, отпред има дълги опашки, въпреки че до
началото на мача остава много време. Залата ще бъде препълнена, двата града са се
развилнели, омразата отдавна набира сила. Ще има война. Играчите са смълчани, всеки се
бори със собствените си демони.
Чак когато целият отбор е слязъл от автобуса и е влязъл в залата, минал е по коридора,
настанил се е в съблекалнята и е затворил вратата след себе си, един от по-възрастните
играчи се изправя и отива до Бобо, хванал една ролка лента за стикове.
– Как се казваше майка ти? – пита играчът.
Бобо вдига учудено поглед. Преглъща тежко.
– Майка ми? Ан... Ан-Катрин. Казва се... казваше се... Ан-Катрин.
– С тире ли? – пита възрастният играч.
– Да – прошепва Бобо.
Играчът написва „Ан-Катрин“ на парче лента и я залепя за ръкава на Бобо. После прави
същото с друго парче, което увива около собствената си ръка. Ролката обикаля цялата
съблекалня. На всяка ръка стои името на майката на Бобо.

***
Амат излиза на леда, както хиляди пъти досега. Започва да обикаля, да обикаля, да
обикаля, за да загрее. Обикновено не чува нищо независимо колко публика има по
трибуните, усвоил е това умение. Всичко се превръща във фонов шум, а Амат потъва в
концентрация, така че няма значение кой е застанал от другата страна на плексигласа. Но
днес е различно. Нещо се извисява над останалите викове: името му. Няколко души, някъде,
го скандират. По-високо и по-високо. Пак и пак. Накрая Амат вдига поглед и възгласите се
засилват.
В единия ъгъл, най-горе, няколко идиоти скачат върху седалките си. Не са дошли, за да
викат за някой от двата отбора, а за да подкрепят един-единствен играч. Защото е от
Низината. Те пеят най-простата, най-красивата и най-важната за него песен:
 – АМАТ! ЕДИН ОТ НАС! АМАТ! ЕДИН ОТ НАС! АААМАТ! ЕДИН ОТ НАС!

***
Фатима пристига в залата сама, но държи два билета. Мястото до нея остава празно,
запазено е за Ан-Катрин. Когато Амат излиза на леда, тя се изправя и ликува. Когато се
появява Бобо, тя ликува два пъти по-силно. Вече ще го прави на всеки мач, в който играе
Бобо, както и на мачовете, в които играят брат му и сестра му. Каквото и да става с тях
занапред, на трибуните винаги ще има една луда лелка, която вика като за двама.

***
Защо хората така обичат отборните спортове? Защо искат да бъдат част от група? За някои
отговорът е просто, че отборът е семейство. В случай че никога не си имал такова или ако
имаш нужда от второ.
Като дете Видар Риниус обичаше да играе хокей също като всички останали. Но за разлика
от тях обичаше трибуната още повече. Все си обещаваше, че ако някой ден е принуден да
избира, за нищо на света не би предпочел леда. Когато беше малък, каза това на Теему, а
Теему се усмихна и отвърна: „Това е нашият клуб, запомни го. Когато всички играчи са
сменили отбора си, когато спортните директори и треньори са отишли при някого, който
плаща по-добре, когато спонсорите са ни предали, а политиците са се продали, оставаме
ние. И ще пеем още по-силно. Защото клубът никога не е бил техен. Той е наш“.
Днес Видар се качи с останалите играчи в автобуса, екипировката му е в съблекалнята, но
той не е там. Вместо това облича черно яке и се качва на трибуната за правостоящи, застава
до брат си и крещи: „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ! НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ! НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!
МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“.
Теему го гледа. Може би иска да каже на малкия си брат да се върне в съблекалнята. Да му
каже, че на леда го чака по-добър живот. Но Групата е тяхното семейство и клубът им
принадлежи. Затова целува брат си по косата. Дърводелеца и Паяка прегръщат Видар,
стиснали юмруци зад гърба му. После запяват по-силно и по-упорито:
– Ние сме мечките! Ние сме мечките!

***
Любов и омраза. Радост и тъга. Гняв и прошка. Спортът обещава да ни предложи всичко
това тази вечер, защото само спортът го може.
В единия край, където е трибуната за правостоящи на домакините, виковете се засилват и
скоро нищо друго не може да пробие звуковата завеса. Песента е злорада. Ако след няколко
години питате повечето хора по трибуните, те, разбира се, просто ще се прокашлят малко
смутено и ще измърморят: „Е, в хокея е така... не беше на сериозно... в разгара на битката се
пеят такива песни... знаеш как е! Това е просто хокей!“. Да, просто хокей. Подкрепяме отбора
си, вие подкрепяте вашия. Възползваме се от всяка слабост. Ако можем да нанесем удар под
кръста, правим го. Каквото и да е – само и само да ви нараним, да ви изкараме от
равновесие. Защото искаме същото, което и вие: да спечелим. Така че привържениците в
сектора на Хед пеят най-простото и най-противното, което им хрумва.
Най-добрият играч на „Бьорнстад Хокей“ беше Кевин Ердал. Той изнасили Мая Андершон,
дъщерята на спортния директор. Бенямин Ович, най-добрият приятел на Кевин, е
хомосексуален. Какво си мислехме? Че няма да пеят за това? Хората, които ни мразят?
Гласовете не са хиляди, съвсем не, но в малка зала с нисък покрив мълчанието на част от
публиката може да създаде впечатлението, че всички викат едно и също. Червената агитка се
обръща към трибуната на Бьорнстад, към Групата, и изревава: „Педали! Курви!
Изнасилвачи!“.
Лесно е да се каже, че гостите просто трябва да ги игнорират. Да не се впрягат. Това са
само думи. Само хокей. Не означава нищо. Но противниците продължават да скандират:
достатъчно дълго, достатъчно високо, отново, отново, отново. Докато възгласите влизат под
кожата на феновете. Сто червени ръце сочат право към зелената агитка. Думите отекват
между стените. Пак. И пак.
„Педали! Курви! Изнасилвачи! Педали! Курви! Изнасилвачи!“
ПЕДАЛИ
КУРВИ
ИЗНАСИЛВАЧИ
 39
„Насилие“

П етер Андершон чува ревовете. Опитва да ги игнорира, но е невъзможно. Навежда се към

предния ред, потупва Сюне по рамото и пита:
– Къде е Бени?
– Не се е появил – отговаря Сюне.
Петер се обляга назад. Виковете на привържениците на „Хед“ се издигат нагоре, думите
отскачат от тавана и ехото го залива повторно като горящ петрол. Иска му се и той да се
изправи и да закрещи каквото и да е. Това е просто проклет хокеен мач. Колко струва? Какво
е жертвал Петер, за да се стигне дотук? През какво е трябвало да премине семейството му?
Дъщеря му? Колко грешни решения е взел, щом съпругата му си остава вкъщи, а синът му
предпочита да бъде с хулиганите, вместо с баща си? Ако „Бьорнстад Хокей“ не спечели този
мач след всичко сторено от Петер, то колко струва самият той? Продаде идеалите си, заложи
на карта всичко, което обича. Ако сега паднат от „Хед“, всичко е загубено. Няма как да се
чувства по различен начин.
„Педали! Курви! Изнасилвачи!“
Петер гледа мълчаливо феновете на „Хед“, които скандират от трибуната за правостоящи,
и желае смъртта на всеки един от тях. Ако тази вечер „Бьорнстад“ поведе, ако получат шанса
да прекършат тези хора и да унищожат всяко желание у тях изобщо да станат от леглото утре
сутрин, тогава Петер искрено се надява, че клубът му няма да вдигне крак от вратовете им.
Нито за миг. Иска те да страдат.

***
В даден момент почти всички хора правят избор. Някои от нас дори не забелязват кога
става това, и повечето не са го планирали предварително, но винаги има момент, в който
поемаме по един път, вместо по друг, и носим последствията от това до края на живота си.
Изборът определя какви хора ще станем както в очите на другите, така и в нашите собствени.
Елисабет Сакел може би беше права, когато каза, че който чувства отговорност, не е
свободен. Защото отговорността е товар. Свободата е желание.
Бени седи на покрива на една от бараките до кучкарника, а очите му проследяват пътя на
снежинките към земята. Знае, че мачът е започнал, но не е там. Не може да каже защо,
никога не е могъл да оправдава или обяснява постъпките си. Понякога прави нещо
инстинктивно, понякога не прави нищо по същата причина. Понякога не го е грижа, понякога
го е грижа твърде много.
 До него на покрива седят трите му сестри: Адри, Катя и Габи. Долу на стол, забит
нестабилно в снега, седи майка им. Тя би направила – и е правила – почти всичко за децата
си, но да се качи по стълба, за да седи на заледен покрив и да си измокри цялото дупе, вече е
твърде много.
Семейство Ович винаги е обичало хокей, макар и не всички членове да харесват едно и
също в спорта. Адри обичаше да играе и да гледа мачове, на Катя ѝ харесваше да играе, но не
и да гледа, а Габи никога не е играла и гледа само когато Бени играе. Мама все пита
раздразнено: „Защо мачовете трябва да имат три части? Две не са ли достатъчни? Тези хора
не обядват ли?“. Но ако я питаш за дата и мач отпреди десет години, веднага ще ти каже дали
синът ѝ е отбелязал гол. Дали се е борил. Дали се е гордяла с него или му е била ядосана.
Често и двете.
Сестрите мърдат нервно до брат си. Студено е не само заради минусовите температури.
– Ако не искаш да ходим на мача, няма – казва Габи тихо.
– Ако наистина, наистина, наистина не искаш... – пояснява Катя.
Бени не знае какво да каже. След всичко станало той се презира най-вече заради това, че
постави семейството си в такава ситуация. Не иска да им бъде в тежест, не иска да им се
налага да се борят за него. Веднъж майката на едно друго момче му каза: „Не си най-доброто
Божие чадо, Бенямин. Но никога не ти е липсвал мъжки пример! Сдобил си се с всичките си
най-добри черти, защото си отгледан в дом, пълен с жени“. Бени винаги ще твърди, че тя не
беше права, защото от думите ѝ излизаше, че жените в дома му са съвсем обикновени. Но не
е така, не и за него. Сестрите му дадоха всичко от себе си, за да заместят татко, научиха
малкия си брат да ловува, да пие и да се бие. Но го научиха и никога да не приема
доброжелателството за слабост или любовта за нещо срамно. Именно заради тях се презира
сега. Защото те изобщо обмислят варианта да не отидат до Хед.
Адри е тази, която най-накрая поглежда часовника си и признава:
– Обичам те, братле. Но отивам на мача.
– Аз също! – виква мама отдолу.
Защото двете с Адри са достатъчно възрастни да си спомнят живота преди Бьорнстад.
Останалите деца бяха твърде малки, но Адри помни откъде избягаха и какво откриха тук.
Сигурно място, където да изградят свой дом. Това е техният град. Бени погалва нежно Адри
по бузата и прошепва:
– Знам.
Адри го целува и му казва на два различни езика, че го обича. Когато слиза долу, Катя и
Габи се поколебават, но накрая тръгват след нея. Отиват на мача по същата причина, поради
която биха могли да си останат вкъщи: заради брат си и заради града си. Иска им се Бени да
играе, но знаят, че нищо, което кажат, не може да промени решението му. Все пак той е част
от това семейство, а за тях се говори, че магаретата описват други магарета с думите „упорит
си като някой Ович!“.
Бени остава на покрива и пуши сам, докато сестрите и майка му се отдалечават с колата.
После слиза, качва се на колелото и тръгва по пътя през гората. Но не към спортната зала в
Хед.

***
 Когато децата се учат да играят хокей, възрастните все им повтарят просто да дадат най-
доброто от себе си. Казват им, че е достатъчно. Всички знаят, че това е лъжа. Всички знаят,
че в тази игра важното не е да се забавляваш, не се измерват усилията, само резултатът.
Играчите на „Бьорнстад Хокей“ излизат с името на една майка на ръкавите си. Въпреки че
гостуват, големи части от трибуните са изпълнени със зелени тениски с надпис „Бьорнстад
срещу останалите“. Мъже с черни якета разпъват предизвикателен транспарант над едната
трибуна за правостоящи, подобна на тази, която ще бъде премахната от собствената им зала.
Думите са насочени както към Петер Андершон, така и към привържениците на „Хед“:
„Искате нещо от нас? Елате си го вземете!“.
Долу на леда мачът започва. Шумът е нетърпим, затапва всички уши. Играчите на
„Бьорнстад Хокей“ правят всичко възможно. Борят се до смърт. Раздават се докрай. Дават
всичко, всичко, всичко от себе си. Но Видар е на трибуната, а никой не знае къде е Бени.
Вратарят и капитанът. „Бьорнстад“ може би заслужава да победи, вероятно би било
справедливо да има щастлив край като в приказка, но хокеят не се измерва така. Броят се
само головете.
„Хед“ вкарват един. После още един. И още един, и още един.
Песента на червената агитка е оглушителна, но въпреки това Петер Андершон не я чува.
Ушите му пищят, докато сърцето му се къса.

***
Учителят в бунгалото вече си е събрал багажа. Куфарите са в колата. И все пак той седи в
кухнята на малката къщурка и чака, загледан през прозореца. Надява се, че някой с тъжни
очи и диво сърце ще се появи между дърветата. Когато вижда Бени, вече е чакал толкова
дълго, че в първия момент решава, че си е въобразил. Едва когато сърцето застава на прага, а
очите се заглеждат в устните му, учителят се изправя и опитва да подреди всички думи в
главата си.
– Аз... опитах да напиша нещо... – извинява се неумело той и прави жест към химикалката
и празния лист хартия на масата.
Бени не казва нищо. В бунгалото е мразовито, но учителят носи тънка ленена риза. Тя пада
свободно покрай ханша му, безгрижно намачкана, като рошава коса в неделно утро. Мирише
на топла кожа и прясно сварено кафе. Бени отваря уста, но от нея не излиза звук. Оглежда
бунгалото. Дрехите са прибрани, личните вещи са отстранени. Учителят може би възприема
погледа му като обвинителен и промълвява засрамено:
– Не съм толкова смел като теб, Бенямин. Не съм човек, който остава да се бори.
Във вратата все още има дълбок белег от ножа, който бе забит в дървото. Бени протяга
ръка и докосва кожата на мъжа за последен път. Прошепва:
– Знам.
Учителят задържа ръката му до бузата си съвсем за кратко. Затваря очи и казва:
– Обади ми се, ако искаш да отидеш... някъде другаде. Може би между нас щеше да се
получи нещо... някъде другаде.
Бени кима. Някъде другаде може би наистина щеше да се получи нещо. Нещо повече.
Когато сяда в колата си, учителят си мисли за един философски цитат: „Човекът е
единственото животно, което отказва да бъде това, което е“. Опитва се да си спомни кой го е
написал, може би Албер Камю? Занимава се с тази мисъл, докато кара през Бьорнстад – по
шосето, далеч от гората. Ако се концентрира достатъчно силно върху тези думи, останалите
чувства не могат да го засипят и да скрият пътя от очите му.
Далеч зад него Бенямин Ович взима колелото си и се отправя в друга посока. Някой ден
може би ще бъде свободен. Но не и днес.

***
Точно когато „Хед Хокей“ вкарва четвърти гол в края на втората третина, четири момчета
от Хед започват да се промъкват по трибуните за седящи, по две от всяка страна. Хлапетата
са седми-осми клас, никой не би ги заподозрял, именно затова са натоварени с тази мисия.
Дори не са облечени в червено, за да не привличат излишно внимание. Носят чували за
боклук, които вкараха тайно в залата по време на вчерашната тренировка. Скоро ще хвърлят
съдържанието на чувалите по врага. Когато настъпи точният момент, когато привържениците
на „Бьорнстад“ наистина бъдат докарани до ръба на отчаянието, момчетата ще ги бутнат в
пропастта.
Много хора от червената трибуна ще кажат, че това е нещо символично, просто част от
играта, просто хокей. Може би дори „просто шега“. Нещо, което се прави, за да засегнеш
съперниците и да им влезеш под кожата. Да ги завладееш. Да ги унищожиш. Да ги
опустошиш.
Момчетата са се промъкнали твърде близо до трибуната за правостоящи на гостите, преди
някой най-накрая да ги забележи. Тогава вече е твърде късно. Момчетата бъркат в торбите и
започват да вадят оттам изкуствени пениси и други секс играчки: една след друга, стотици.
Вибраторите се сипят по мъжете с черни якета, улучват приведените им тела като снаряди. А
червената агитка на отсрещната трибуна отново подема скандиранията по-омразно, по-
заплашително:
„ПЕДАЛИ! КУРВИ! ИЗНАСИЛВАЧИ! ПЕДАЛИ! КУРВИ! ИЗНАСИЛВАЧИ! ПЕДАЛИ!
КУРВИ! ИЗНАСИЛВАЧИ! ПЕДАЛИ! КУРВИ! ИЗНАСИЛВАЧИ!“

***
Може да говорим каквото си искаме за Теему Риниус, защото той говори каквото си иска
за нас. Опитът му сочи, че когато обсъждат насилието, почти всички хора се превръщат в
лицемери. Ако го питаш, ще каже, че повечето мъже и жени не са агресивни, но си
въобразяват, че това, което ги възпира, е техният „морал“. Теему има само една дума за тях:
„Лъжци“. Нима нямаше да проявят агресия, ако можеха? Ако някой ги провокира на пътя?
Или на работа? Ако някой дразни жените им в кръчмата и децата им в училище, и
родителите им в старческия дом? Колко ли пъти обикновените собственици на редови къщи
и лабрадори си мечтаят да бяха хора, на които никой не смее да каже и дума? Теему е убеден,
че липсата на агресия у тях не се дължи на някакъв морал. Ако можеха да наранят някого,
щяха да го направят. Не прибягват до насилие просто защото не могат.
Не знаят как да се бият и не познават никого с нужната сила или влияние. В противен
случай щяха да слязат от колата и да нокаутират идиота, който надува клаксона, да пребият
бащата на родителската среща, който се подиграва на семейството им, да притиснат
нахалния сервитьор до стената и да го накарат да изяде сметката. Теему е сигурен в това.
Когато с Видар бяха малки, братята намразиха една обида повече от всички останали.
Наричали са ги всякак: „Бедняци, крадци!“. Чували са какви ли не ругатни по свой адрес. Но
„майка ви е курва“ ги засягаше най-много. Това си личеше, така че всички в училище
използваха обидата особено често. Теему и Видар имат една майка, но различни бащи, а
когато единият брат е рус, а другият чернокос, това е като покана за бъзици във всеки
училищен двор. Братята се биха, докато не затвориха устите на всички, но някои думи
завинаги остават в съзнанието ни. Майка ви е курва. Майка ви е курва. Курва. Курва. Курва.
Сега Теему и Видар стоят на трибуната до Паяка и Дърводелеца. Като малък Паяка го
набиха с мокри кърпи под душа и му викаха „педал“. Като тийнейджър Дърводелеца се
канеше да се качи на международен полет и да се сбие с когото и да било в цялата страна,
където братовчедка му беше изнасилена, само че Теему го завлече обратно у дома.
Не са светци, нямат сърца от злато, повечето от най-лошите неща, които се говорят за тях,
са истина. Но когато Дърводелеца отиде при Теему и поиска Групата да застане срещу Кевин
Ердал, най-добрия играч, играл някога в любимия им клуб, Теему се съгласи, защото знаеше
как наричат Мая Андершон в училище.
И сега червената агитка крещи: „ПЕДАЛИ! КУРВИ! ИЗНАСИЛВАЧИ!“.
Привържениците на „Хед“ не знаят всичко това. Просто скандират най-обидното, което
им хрумва – това, с което се надяват да засегнат и наранят всички с мечка на гърдите.
Успяват. Когато дъждът от пениси залива мъжете с черни якета, осмина от тях веднага
тръгват надолу по трибуната. Свалят си якетата, а осем мъже с бели ризи ги обличат и заемат
местата им. Пазачите така и не виждат как Теему, Видар, Паяка, Дърводелеца и още
четирима изчезват в един коридор, минават през една врата и слизат в мазето.
Повечето хора не са способни на насилие. Но Групата не е като повечето хора.

***
Лео Андершон е на дванайсет и никога няма да забрави момента, когато чу Теему Риниус
да казва на Паяка: „Събери момчетата. Само ядрото“. Няма да забрави как Теему даде почти
незабележим сигнал, кратко кимване, и седем мъже веднага тръгнаха след него. Ядрото, най-
посветените членовете на Групата и най-опасните.
Лео видя как други мъже веднага си сложиха черните им якета и ограничиха полезрението
на пазачите, когато ядрото слезе от трибуната и влезе в един тъмен коридор до стаята на
портиера. Под спортната зала в Хед има мазе, за което повечето хора дори не знаят. Но преди
две седмици имаше проблем с лампите на тавана и двама електротехници дойдоха да го
оправят. Единият от тях поиска да слезе в мазето, като твърдеше, че там се намира елтаблото.
Пазачите изобщо не го сметнаха за подозрителен. Татуираната мечка беше скрита под
дрехите му.
Лео Андершон никога няма да забрави колко много му се искаше да бе слязъл в мазето
заедно с останалите. Някои деца си мечтаят да станат професионални хокеисти. Стоят на
трибуните, а им се иска да можеха да бъдат на леда. Някои деца обаче си мечтаят за други
неща. Имат други идоли.
 ***
Вървят по коридора в мазето на залата. Осем души. Най-страшните. Нищо не би трябвало
да може да ги спре, но някой все пак го прави. Стои сам по средата на коридора. Не е довел
приятели, няма оръжия. Нарочно е застопорил дръжките на вратите зад себе си с помощта на
четки за под, така че никой да не може да влезе. Бени доброволно се е заключил в коридора с
тях.
Не искаше да идва тук. Просто няма друго място, където да предпочита да бъде.
Отиде до Хед с колелото през снега и вятъра в очите. Промъкна се в залата точно в края на
втората третина, когато всички погледи бяха приковани в леда. Бени погледна таблото с
резултата. Четири на нула за „Хед“. Чу виковете, видя червеното море в единия край на
залата и черните якета в другия. Видя дъжда от пениси. Всички останали бяха шокирани, но
Бени се огледа за изход от трибуната. Когато Теему, Видар и още шестима мъже си свалиха
якетата, Бени вече знаеше накъде са тръгнали.
Той също е бил в това мазе. Играл е стотици мачове в Хед, а никой не е по-добър от него в
намирането на безлюдни места в спортни зали, където да може да попуши малко трева на
спокойствие.
Затова знае, че по коридорите в мазето човек може да стигне от единия край на залата до
другия и да изскочи от нищото право сред вражеските редици. Като бомба.
Теему спира по средата на пътя. Мъжете зад него също. Дърводелеца и Паяка стоят от
едната му страна, малкият му брат Видар от другата. Теему се взира в осемнайсетгодишния
младеж, който блокира тесния коридор. Дава му един-единствен шанс:
– Отмести се, Бени.
Бени поклаща бавно глава. Носи опърпани обувки, сиво долнище на анцуг и бяла тениска.
Изглежда малък.
– Не.
Гласът на Теему е неумолим:
– Няма да повтарям...
Гласът на Бени трепери, никога преди не са го чували такъв.
– Искате да пребиете мен. Не някого другиго. Така че давайте. Тук съм. Някои от вас ще
минат покрай мен, знам. Но някои няма да го направят.
Тишината впива нокти в тях. Теему преглъща и изсъсква:
– Отнасяхме се с теб като с един от нас, Бени. Ти си шибан... лъжец...
Очите на Бени лъщят:
– Аз съм шибан ПЕДАЛ! Кажи си го! Щом искате да пребиете някого, ето ме! Ако се
сбиете с агитката на „Хед“, съдията ще прекрати мача и те ще спечелят. Нали се сещате, че
точно на това се надяват? Искате да размажете някой педал? ТУК съм! Бийте се с МЕН!
Кокалчетата на Теему побеляват.
– Отмести се. Не ме принуждавай да...
Гласът на Бени се пропуква:
– Какво? Бий се, като искаш! Вие сте осем, аз съм един, така че силите са изравнени! Но
ако отидете в трибуната на „Хед“, мачът приключва, а можем да спечелим срещу тия
копелета. Чаткаш ли? МОГА ДА СПЕЧЕЛЯ СРЕЩУ ТЯХ!
 Бени вече не гледа към Теему. Гледа към Видар. Двамата играха заедно преди няколко
години, но тогава най-добрият приятел на Бени беше Кевин, а той не харесваше Видар,
защото на него не можеше да се разчита. Кевин настояваше да имат вратар, който изпълнява
нареждания, а Видар никога не е бил такъв. И макар че от целия отбор Бени може би
приличаше най-много именно на Видар, той си оставаше лоялен до гроб към Кевин. От своя
страна Видар пък беше лоялен към брат си и Групата. Никога не са говорили за това, така и
не се сприятелиха, но може би са се уважавали. Затова сега Бени казва:
– Чуваш ли, Видар? Ако двамата с теб играем в третата част, можем да победим
копелетата. Върви да се биеш на трибуната, ако искаш, но ако ИГРАЕМ, можем да
СПЕЧЕЛИМ! Избий ми зъбите, ако така ще се почувстваш по-добре, мога да играя и без
зъби, по дяволите. Но искам... мамка му... просто искам... да спечеля! Fuck you… вървете по
дяволите всичките. Ако ме помолите, още утре ще се разкарам от този град. Ще напусна
отбора, ако...
Бени млъква. Но мъжете срещу него не отговарят. Дори не помръдват. Затова Бени удря
отчаяно гърдите си с юмруци и изкрещява:
– Ето ме ТУК! Вратите за залостени, така че, ако ще правите нещо, ДАВАЙТЕ, нека
приключваме, за да отида да играя! Защото мога да победя шибаняците!
Когато настъпи тишина, често казваме, че човек би могъл да чуе дори падането на
карфица. Е, в коридора може да се чуе как сламка пада върху памук. Тази история почти
никога няма да бъде преразказвана нито в Бьорнстад, нито в Хед. Но мъжете в мазето винаги
ще знаят, че бяха осем, а Бени беше сам, но именно той заключи вратите.
Може би минава минута. Може би десет. Дявол знае.
– Окей – казва Теему бавно.
Но не на Бени. Казва го на брат си.
– Окей? – прошепва Видар.
Теему се развиква:
– Какво се пулиш? Последната третина започва, бягай да се преоблечеш, идиот такъв!
На лицето на Видар цъфва усмивка. Поглежда за последно към Бени и кима, Бени кимва в
отговор. После Видар се втурва към съблекалнята на „Бьорнстад“. Няколко мига по-късно
още двама от членовете на Групата се обръщат бавно и тръгват обратно по коридора. После
още двама.
Накрая до Теему остават само Дърводелеца и Паяка. Бени не помръдва. Теему вдишва
дълго и гневно през ноздрите си и прошепва:
– По дяволите. Ти пи с мен. Би се с мен...
Бени не си прави труда да избърше сълзите си.
– Майната ти, Теему.
Тогава лидерът на Групата свежда глава. Съвсем за кратко.
– Кораво копеле си, Бени, не може да ти се отрече. Но няма да допуснем този град да
стане... знаеш... няма да има символи и дъгички, и други простотии...
– Никога не съм молил за нещо такова – хлипа Бени.
Теему пъха ръце в джобовете си. Кима. Това е достатъчен сигнал за Паяка и Дърводелеца,
които също се обръщат и се отдалечават. Бени не знае дали все още го мразят, но във всеки
случай го оставят сам с Теему.
 Юмруците му са свити. Тези на Бени също.

***
Това е просто хокеен мач. Спортна зала, пълна с хора, две съблекални, пълни с играчи, два
отбора един срещу друг. Двама мъже в едно мазе. Защо тези неща ни вълнуват?
Може би просто защото дават ясен израз на най-трудните въпроси: Какво ни кара да
крещим от щастие? Какво ни кара да плачем? Кои са най-щастливите ни спомени, най-
лошите ни дни, най-дълбоките ни разочарования? Кой е на наша страна? Какво представлява
едно семейство? Какво представлява един отбор?
Колко пъти в живота си се чувстваме напълно щастливи?
Колко шанса имаме да се влюбим безусловно в нещо почти безсмислено?

***
Коридорът е пуст, но въпреки това двамата мъже се чувстват притиснати до стената. Теему
все още трепери от гняв, а Бени просто трепери поради хиляди причини. Теему гледа надолу
и казва:
– Вестниците пишат за теб. Журналисти звънят на хората да ги разпитват за теб. Проклети
медийни боклуци с шибаната им политика. Знаеш какво искат, нали? Искат някой от нас да
каже някаква идиотщина, за да докажат, че сме просто тъпи, ограничени селяндури. За да
могат да се приберат в големия град, да ни гледат отвисоко и да си мислят, че ни
превъзхождат морално...
Бени е прехапал бузи толкова силно, че устата му се пълни с кръв. Той прошепва:
– Съжалявам...
Кокалчетата на Теему бавно си възвръщат нормалния цвят. Той отговаря:
– Това е нашият клуб.
– Знам.
Юмруците на Теему се отпускат. Той прокарва длани по бузите си.
– Казваш, че можеш да накажеш копелетата... но изоставаме с четири гола. Така че... ако
спечелите този мач, после ще те черпя една бира.
Лицето на Бени грее, но очите му горят, когато отговаря:
– Мислех, че не пиеш с такива като мен.
Въздишката на Теему изпълва целия коридор, блъска по залостените врати, драска по
тавана.
– Мамка му, Бени. Сега какво, трябва да пия с ВСИЧКИ шибани педали ли? Не мога ли да
започна с ЕДИН?
 40
„Винаги справедлив.
Никога несправедлив“

Н е е лесно да говориш пред хора. Най-добрите треньори невинаги го умеят. Говоренето е

екстровертно качество, но тактическото мислене и желанието цял живот да прекарваш
нощите, гледайки видеозаписи на стари мачове, може би изискват интровертен характер.
Разбира се, това може да се компенсира, като показваш емоции. Но ако не те бива дори с
чувствата, какво можеш да кажеш на играчите?
Точно преди началото на третата част Петер се изправя. Не може да седи спокойно на
мястото си, не знае къде отива или защо, но краката му го отвеждат към единственото място,
което наистина разбира: съблекалнята. Естествено, спира пред вратата, той е спортен
директор, не е човекът, който трябва да нахлуе вътре. Това е работа на треньора. Сигурен е,
че в момента Сакел е вътре и обяснява пламенно на играчите, че могат да обърнат мача! Че са
способни да го направят, че трябва да играят, сякаш резултатът е нула на нула, че имат нужда
само от един бърз гол, за да се върнат в мача!
Само че Петер свива зад ъгъла и вижда Сакел да стои до вратата към паркинга. Пуши
цигара, сама е. Целият отбор седи в съблекалнята и чака.
– Какво правиш? – изръмжава Петер.
– Там вътре не може да се пуши! – защитава се Сакел.
– Падате с четири на нула! Няма ли да кажеш нещо на отбора? – настоява да знае Петер.
– Не мислиш ли, че те знаят резултата? – чуди се Сакел.
– По дяво... трябва да... ти си треньор! Отиди и им кажи нещо ОКУРАЖИТЕЛНО! –
заповядва Петер.
Сакел допушва цигарата си. Свива рамене. Измърморва примирено:
– Аха. Да. Окей.
Точно когато Сакел стига до съблекалнята, млад мъж се задава тичешком от другия край на
коридора.
– Може ли да играя? – изпуфтява той.
Сакел свива рамене.
– Да. Окей. Не може да стане по-зле.
Около минута след като Видар е отишъл вътре да търси вратарската си екипировка, друг
млад мъж се приближава към Сакел. Не тича, върви спокойно, спира пред треньора. Пита
учтиво, както прави човек, когато има сестри:
– Имаш ли нужда от още един играч?
Сакер сбръчква чело.
– Смяташ ли да си лягаш с някого в съблекалнята?
Бени опитва да определи дали тя се шегува, или не. Невъзможно е.
– Не – казва той.
– Окей – казва тя.
 Нормалните треньори биха задраскали Бени от списъка с играчи, след като той не се
появи за първата третина. Но Сакел не е нормална. Тя прецени, че дори Бени да го няма, той
си остава по-добър от останалите. Някои разбират това, повечето не. Тя отстъпва встрани,
Бени влиза в съблекалнята. Вътре и преди беше тихо, сега е още по-тихо.
Съотборниците седят, забили две дузини погледи в пода, и за пръв път Бени не знае какво
да прави тук вътре. Къде да седне, как да се съблече. Не защото се чувства неудобно, а защото
се притеснява някой друг да не се почувства така. Вече е различен.
Сваля обувките си, но не стига по-далеч. Вместо това се втурва в тоалетната. Затваря
вратата, но всички чуват как повръща в мивката. Очите му текат, Бени стиска порцелановия
ръб толкова здраво, че монтажните елементи на мивката изпукват. Ако в този момент му се
бе удала възможността да побегне, може би щеше да се възползва, но навън има само един
път. Така че какъв човек иска да бъде? Всички имаме решаващи мигове. Когато правим
избор.
Бени избърсва лице, отключва вратата, излиза от тоалетната. Жестът е дребен, а
съотборниците му все още мълчат, но когато Бени се връща на мястото си, обувките му са
пълни с пяна за бръснене. Не само неговите. Всички. Всеки чифт под всяка пейка. Защото
мъжете около него искат той да знае, че не е различен от тях. Не и тук вътре.
Бени сяда на пейката. Сваля колебливо тениската си. Внезапно тишината е нарушена от
глас, който идва от неочаквана посока.
– Как разбираш дали си секси? – пита Амат.
Бени седи срещу него, гол до кръста и наклонил глава настрани.
– К’во?
Амат се е изчервил. Всички го зяпат, никога не се е срамувал повече, но той настоява:
– Ами... искам да кажа... как разбираш какво намират момичетата за секси в момчетата?
Или какво момчетата намират за секси в... момчетата?
Бени свива вежди.
– Какво, по дяволите, се опитваш да попиташ, Амат?
Амат се прокашля.
– Виждал си ме под душа, би трябвало да имаш експертно мнение. Секси ли съм?
Преди Бени да успее да отговори, Амат се ухилва:
– Не питам за себе си. Питам за най-добрия си приятел.
До него Бобо подскача така, сякаш го е ударил ток. Това е дребен жест от един млад мъж
към друг. Но човек може да се справи с какво ли не, ако има най-добър приятел. Още повече,
ако той самият е нечий такъв. Така че Бобо прочиства гърло и смотолевя:
– Таковата... Бени... просто се чудя как... знаеш. Как разбираш дали си... hot21?
Бени поглежда Бобо, после Амат, после отново Бобо. Накрая поклаща глава.
– Никога през живота си не съм заглеждал ВАС под душа!
Съблекалнята се пръска от смях, но един от по-възрастните играчи остава сериозен и пита
безцеремонно:
– Ами ние? Да не искаш да кажеш, че не си заглеждал НИТО ЕДИН играч от отбора?
Бени сбръчква чело.
– По-скоро бих заглеждал момичета, отколкото вас.
Възрастният играч посърва леко.
 – Значи... с това малко ме засегна.
– Пък уж се стараем да поддържаме добра форма – измърморва друг разочаровано.
Бобо и Амат се засмиват. Всичко е почти както преди. Но Бени ги гледа по-сериозно,
посочва ръката на Бобо и казва:
– И аз искам едно от тези. Ако може.
Бобо пише „Ан-Катрин“ на парче лента и я слага на ръката на Бени. Буквите са нечетливи,
защото ръката на Бобо трепереше.

***
Елисабет Сакел стои пред съблекалнята заедно с Петер. Изръмжава недоволно, но Петер
жестикулира твърдо и настоява, че тя трябва да каже нещо на отбора. Накрая Сакел
простенва, влиза вътре и изсвирва с пръсти, така че всички мъже да млъкнат.
– Така. Казаха ми, че от треньорите се очаква да държат вдъхновяващи речи в такива
ситуации. Така че... да... падате с четири на нула.
Мъжете се опулват, тя също.
– Само проверявам дали знаете – продължава Сакел. – ЧЕТИРИ на нула! Само че не
просто изоставате, а освен това играете ужасно. Само сбирщина съвършени ИДИОТИ биха
си помислили, че можете да спечелите този мач!
Мъжете мълчат. Сакел прочиства гърло и добавя:
– Та... както и да е: просто исках да кажа, че цял живот съм се занимавала с хокей. И
никога не съм попадала на по-големи идиоти от вас.
После излиза. Петер стои в коридора и я зяпа, докато тя крачи спокойно към пързалката.
Никога не е чувал по-добра реч на почивката.

***
Вътре в съблекалнята всички седят неподвижно. Бени поглежда часовника на стената, вече
трябваше да са излезли на леда, но никой не помръдва. Накрая се налага Амат да подритне
едната кънка на Бени и да му каже:
– Чакат.
– Какво? – пита Бени.
– Теб.
Бени се изправя. Всички останали също.
После „Бьорнстад Хокей“ тръгва след капитана си, а Бенямин Ович не излиза на леда. Той
нахлува.

***
Трите сестри Ович пристигат пред залата в Хед с майка си. Влизат вътре с езика на тялото
на жени, които са виждали и по-лоши неща на още по-студени места. Не са изплашени.
Залата е пълна, местата са заети. Всички знаят кои са те, но повечето се преструват, че не
ги познават. Хората шепнат, сочат, но никой не ги поглежда в очите. Някои може би се
срамуват, други просто не знаят какво да кажат. Мнозина може би имат желанието, но е
трудно да се изправиш първи.
Затова петима души го правят заедно.
Пет старчета. Носят зелени тениски с надпис „Бьорнстад срещу останалите“ и се шегуват
едни с други колко са остарели, докато вървят нагоре по стълбите. Едно от тях хваща майката
на Бенямин Ович под ръка и я отвежда до седалката си. Останалите старчета отстъпват
своите места на сестрите. Адри минава покрай един от старците, а той стиска ръката ѝ и
казва:
– Кажи на брат си, че най-гръмогласните може и да надвикват останалите, но не са най-
многобройни. Ние сме много повече.
Жените на петте старчета седят на съседните места. В краката на една от тях има
хладилна чанта. Разбира се, не е позволено да се внасят такива неща в залата, но когато
охранителят на входа я попита какво носи вътре, тя отвърна мъртвешки сериозно: „Котката“.
Охранителят понечи да я репликира, но една от другите бабки се наведе към него и
прошепна: „Бедната. Животинчето е мъртво, но не ѝ го казвай“. Мъжът отвори уста, но
тогава третата баба го хвана за ръката и попита: „Имате ли пресни домати? Не ща от ония
белгийските, които предлагате обикновено, искам истински! Имам талон за отстъпка!“.
Четвъртата баба пък възкликна весело: „Колко много ХОРА са се събрали! Кой филм ще
дават? Да не е някой с Шон Конъри?“. А преди петата изобщо да е започнала заученото
„Нощес ще вали, усещам го с колената си!“, охранителят вече е въздъхнал, отказал се е и ги е
пуснал да влязат с хладилната чанта и всичко. Сега бабите вадят бири отвътре, раздават ги на
майката и сестрите на Бени и девет жени от три поколения си казват наздраве и пият. Пет
старчета седят на стълбите отстрани като почетен караул.

***
Всъщност една чаша кафе не е кой знае какво.
Всички ще си спомнят виковете на агитката на „Хед“: „Педали! Курви! Изнасилвачи!“.
Мнозина ще си мислят, че цялата трибуна за правостоящи се е включила в скандиранията,
защото така изглеждаше. От разстояние отделните хора не могат да се различат. Така че
всички ще бъдат съдени, въпреки че далеч не всички викаха. Защото ще искаме изкупителни
жертви, а за хората, които обичат да поучават другите, ще бъде лесно да кажат „културата не е
само това, което поощряваме, но и това, което позволяваме“. Но когато всички викат,
възгласите на опозицията невинаги се чуват. Когато се отприщи лавина от ненавист, трудно е
да се каже кой е бил отговорен, кой е трябвало да спре.
Така че щом една млада жена с червена тениска с бик на гърдите напуска мястото си на
трибуната за правостоящи, минава покрай охраната и застава на стълбите, първоначално
никой не забелязва това. Но жената обича „Хед Хокей“ не по-малко от тези, които викат.
Следила е отбора през целия си живот, трибуната е и нейна. Да застане до насядалите
фенове, които ходят на мач, за да ядат кренвирши, и които винаги е одумвала, е нейният
мълчалив протест.
Един мъж със зелена фланелка, който седи наблизо, я забелязва и става. Отива в кафето
горе, купува две кафета, слиза обратно и дава едното на жената. Стоят един до друг, в
червено и зелено, и пият мълчаливо. Една чаша кафе не е кой знае какво. Само че понякога е.
 След няколко минути още червени фланелки слизат от трибуната за правостоящи. Скоро
стълбите се изпълват с хора. Възгласите „Педали! Курви! Изнасилвачи!“ звучат все така
силно, но тези, които крещят, са изложени на показ. И всички могат да видят, че не са
толкова много, колкото ни се е струвало. Никога не са.

***
В „Хед Хокей“ има играч на име Филип. Той е най-младият в отбора, но е напът да стане
най-добрият. Тази история не е за него, всъщност той се намесва за толкова кратко, че лесно
бихме могли да забравим да го споменем.
Но точно преди началото на третата част Филип напуска пързалката. Вилиам Лют и още
няколко негови съотборници му се развикват да остане, но Филип минава покрай резервната
скамейка и продължава чак до трибуната за правостоящи. Все още е с кънки на краката и
стик в ръка. Оглежда се и отива право при най-едрия, силен и татуиран привърженик на
„Хед“, прекъсва го насред „ПЕДА...“, дръпва го за фланелката и казва:
– Ако извикате това още веднъж, няма да играя.
Филип е само на седемнайсет, но всички, които разбират от хокей, знаят колко добър може
да стане. Привърженикът на „Хед“ се взира бясно в него, но Филип не отстъпва. Посочва
облечените в червено фенове, застанали на стълбите, и обещава:
– Ако извикате още веднъж, ще прекарам остатъка от мача при тях.
Тръгва обратно към леда, следван от гъста тишина. Филип не е наивен, светът не се
променя. Знае, че същите песни ще се пеят на други мачове. Но не и днес. Когато стига до
резервната скамейка, някой изревава:
– Хед! Хед! Хед!
– ПОБЕДА! ПОБЕДА! ПОБЕДА! – отвръща трибуната.
Това е единственото, което пеят до края на мача. В края трибуната за правостоящи отново
е пълна. Всички пеят заедно – толкова силно, че повдигат покрива.

***
Хокеят е прост. Това е най-справедливият и най-несправедливият спорт на света.
„Бьорнстад“ вкарват гол. И още един. Успяват да намалят изоставането си до три на
четири, а до края на мача остават двайсет секунди и разбира се, всички знаят какво ще се
случи. Усеща се във въздуха. Може да има само един край. Като в приказките. Бени получава
шайбата, врязва се в зоната на „Хед“, прави залъгващо движение и вместо да стреля, подава
на Амат. Естествено, всички играчи на „Хед“ си мислят, че Бени ще опита да завърши сам.
Само един от хокеистите в червено знае, че той не е егоист.
Вилиам Лют познава Бени.
Амат се втурва към вратата и стреля. Китките му са отпуснати, балансът му е съвършен.
Изглежда толкова просто. Той трябваше да се превърне в герой, щеше да е перфектно. Но
Вилиам вече е предугадил ситуацията. Хвърля се през глава, шайбата се удря първо в каската
му, а после в гредата, след което отхвърча към мантинелата. Филип я улавя и я изчиства от
зоната. Тя се плъзга закачливо покрай играчите на „Бьорнстад“, протегнали безпомощно
стиковете си. Всичко свършва.
 Последният съдийски сигнал отеква безмилостно. Червената агитка избухва в радостни
викове, а Вилиам Лют се оказва заринат под телата на щастливите си съотборници. Играчите
в зелено се свличат отчаяно на леда. По трибуните хората с мечка на гърдите седят
вцепенени и неразбиращи.
„Хед“ печели. „Бьорнстад“ губи.
Хокеят е прост. Винаги справедлив. Винаги несправедлив.

41
„Ще стоим до вас“

В съблекалнята на „Бьорнстад Хокей“ цари мълчание. Има само два начина играчите на
загубилия отбор да се преоблекат: сега или никога. Или им отнема пет минути да
освободят съблекалнята, или няколко часа. В този случай никой няма сили дори да влезе под
душа.
Петер Андершон влиза вътре. Поглежда ги и знае точно как се чувстват. От дъното на
душата си иска да каже нещо окуражително, затова промълвява:
– Ами... момчета... беше тежък мач. Загубихте, но искам да...
Един от по-възрастните играчи изсумтява и го прекъсва.
– При цялото ми уважение, Петер, надявам се, че няма да изтърсиш „забравете за
станалото“ или някое друго клише. Ако не можеш да кажеш нещо смислено, по-добре
направи както винаги: замълчи и върви да се скриеш в офиса си!
Това е открито предизвикателство. Играчите не го уважават. Петер стои на вратата с ръце в
джобовете. Почти винаги е правил каквото му казаха да направи сега. Отивал е да се скрие.
Втълпявал си е, че е спортен директор, не треньор. Че не е нужно играчите да го уважават.
Но днешният ден не е като другите. Затова той стисва юмруци в джобовете си и избухва:
– Да го „забравите“? Да го ЗАБРАВИТЕ? Да не мислиш, че искам да го ЗАБРАВИТЕ?
Искам ДА ГО ЗАПОМНИТЕ!
С това привлича изненаданите им погледи. Обикновено дори не повишава глас, но сега
посочва всеки един от играчите – от най-старите до Бени, Бобо, Видар и Амат, и изкрещява:
– Днес загубихте. Днес ПОЧТИ успяхте. Запомнете чувството. Защото вие и аз никога
повече няма да се чувстваме така! НИКОГА!
Може би можеше да каже още нещо, но точно в този момент монотонно тропане отеква
между стените на залата и всички в съблекалнята вдигат глави. Първоначално звучи, все едно
някой бие барабан или рита врата, но скоро звукът прераства в тътен и само Петер се досеща
откъде идва. Чувал го е и друг път, преди двайсет години, през вълшебния сезон, когато
целият град живееше и умираше с победите и загубите на хокейния отбор. Тогава този тътен
се чуваше във всяка спортна зала, където играеха.
– Излезте на леда – казва той на отбора.
Те се подчиняват. Петер не тръгва с тях. Знае, че не е добре дошъл.
Играчите на „Бьорнстад Хокей“ се връщат на пързалката. Почти цялата зала е празна,
прожекторите на тавана са изгасени. Но група мъже с черни якета са останали по местата си
и искат всички да ги чуят. Подскачат по трибуната, а краката им трополят по дървения под.
По-малко от стотина са, но пеят като десет хиляди. „Ще стоим до вас, ако стоите до нас! Ще
стоим до вас, ако стоите до нас! Ще стоим до вас, ако стоите до нас!“, реват те отново и
отново.
За да се знае, че още са тук. За да напомнят какво означава клубът. Той е привилегия, не
право.
Накрая целият мъжки отбор на Бьорнстад застава на леда и пее с тях. „ЩЕ СТОИМ ДО
ВАС, АКО СТОИТЕ ДО НАС! ЩЕ СТОИМ ДО ВАС, АКО СТОИТЕ ДО НАС!“ С изключение
на тях залата е пуста, но така или иначе никой друг не е добре дошъл. Това е нещо между
отбора и най-върлите фенове: Семейството.
Петер остава сам в съблекалнята с ръце в джобовете. После напуска залата и изминава
целия път до Бьорнстад пеша през гората. Вдишва дълбоко задаващата се зима и повече от
всякога се чувства като губещ. Всичко се изплъзва между пръстите му: децата, бракът, клубът.
Струваше ли си? Как да знаем предварително?

***
След мача треньорите на „Бьорнстад“ и „Хед“ се срещат в стаята на съдиите. Разговарят по
треньорски – учтиво, но не приятелски.
– Добър мач – казва облеченият в червено Давид.
– Спечелихте. Така че само вие изиграхте добър мач – отговаря облечената в зелено Сакел.
Давид се усмихва. Двамата са от едно тесто.
– Как са момчетата ти? – пита той.
– Всички момчета или едно конкретно? – пита тя.
Давид се чуди къде да дене ръцете си.
– Бенямин. Чудя се как е Бенямин.
– Следващата ни среща с вас е декември, тогава ще играе цял мач!
Давид се засмива. Това не е отговор на въпроса, а нейният начин да каже, че следващия
път не възнамерява да загуби. На първо място тя е треньор по хокей точно като Давид.
– Добър мач! – повтаря той и протяга ръка, но тя изобщо не понечва да се здрависа с него.
– Онзи Филип, защитникът ви, може да стане наистина добър – казва вместо това.
Давид изпъва гордо гръб. През цялото си детство Филип беше най-малкият и най-
дребният в отбора, но Давид продължи да му дава шанс и сега той се превръща в звезда.
– Да. Трябва само да... – започва Давид, но Сакел го прекъсва:
– Не му давай пак да се качва на трибуната. Не го оставяй да се забърка в политиката!
Давид кима в съгласие. Със Сакел наистина си приличат. Знаят, че Филип може да стане
най-добрият, но знаят и че нищо няма да спечели, ако се кара с публиката. Спортът на елитно
ниво не търпи такива разсейвания. Играчите трябва просто да играят. Хокеят трябва да бъде
просто хокей.
– Тази вечер беше малко по-бавен от обикновено, може да е изморен след предсезонната
подготовка... – казва Давид.
– Боли го бедрото – отговаря Сакел категорично.
– Моля?
 – Дясното бедро. Боли го и той прекомпенсира. Загледай се в гърба му, когато стои на едно
място, и ще видиш, че се накланя на една страна. Не ти казва нищо, защото се страхува да не
те разочарова.
– Откъде знаеш? – пита Давид.
– Правех същото, когато бях на неговите години.
Давид дълго се колебае, преди да попита:
– Кой ти беше треньор?
– Баща ми.
Изражението на Сакел не трепва, когато го казва. Давид се почесва озадачено по шията.
– Благодаря. Ще говоря с Филип...
Сакел вади лист хартия от джоба си и надрасква нещо на него.
– Това е номерът на един физиотерапевт. Най-добрият специалист по подобни травми.
Заведи Филип при него и му предай поздрави от мен.
После излиза от стаята. Давид виква след нея:
– Ще ти се обадя, когато ме вземат в някой елитен отбор! Можеш да си ми асистент-
треньор!
Отговорът на жената долита от коридора колкото очевиден, толкова и самоуверен.
– Ти можеш да си МОЯТ асистент-треньор!
Утре Давид ще заведе Филип при физиотерапевта. Пътят дотам и обратно отнема цял ден,
но след няколко години Филип ще разказва по време на интервюта как Давид го е карал с
колата на прегледи веднъж седмично чак до края на сезона. „Най-добрият треньор, който
съм имал! Спаси кариерата ми!“ Физиотерапевтът работи в един от най-големите хокейни
клубове в страната и следващата година те вербуват Филип. Същевременно с това назначават
Давид за треньор.
Елисабет Сакел ще поиска същата позиция, но няма да я получи.
Винаги справедлив. Винаги несправедлив.

***
Късно е, когато на вратата на Давид се звъни. Отваря бременната му приятелка. Отвън стои
Бени.
Давид слиза по стълбите и остава без дъх. Само за миг цялото детство на момчето
проблясва пред очите му: Бени и Кевин, най-добрите приятели, дивакът и геният. Божичко,
колко ги обичаше. Дали някога отново ще се почувства като треньора, който беше, когато те
двамата играеха за него?
– Влизай! – усмихва се Давид щастливо, но Бени поклаща глава.
Вече е на осемнайсет. Мъж. Когато той и Кевин бяха деца, Давид намираше стотици
дребни начини да ги мотивира, като най-забележителният може би беше часовникът, който
им даваше. Беше подарък от баща му и момчетата бяха очаровани от него, така че, когато
някое от тях направеше изключително добра тренировка или мач, Давид му го даваше
временно. Сега Бени му връчва часовника.
– Дай го на детето си. На мен не ми пасва особено.
Пролетта, след като напусна „Бьорнстад Хокей“, Давид видя Бени да целува друго момче.
Тогава треньорът искаше да му каже толкова много неща, но имаше толкова малко представа
как. Затова остави бащиния си часовник на надгробната плоча на таткото на Бени заедно с
една шайба, на която беше написал „Все още най-смелият проклетник, когото познавам“.
– Аз... – прошепва Давид, но не успява да каже нищо повече.
Бени слага часовника в дланта му, а пръстите на Давид се свиват здраво около метала.
Приятелката му плаче вместо него.
– Ще задържа шайбата, тя е достатъчна – казва Бени.
Давид иска да го прегърне. Странно е, че понякога можем да забравим как се прави.
– Съжалявам за всичко, което трябваше да изтърпиш – прошепва той искрено.
Бени прехапва бузи.
– Ти си най-добрият треньор, който съм имал – казва той също толкова искрено.
„Треньор.“ Не казва „човек“ или „приятел“. Просто „треньор“. Давид винаги ще го боли
заради това.
– Винаги ще пазя екипа с номер шестнайсет за теб – във всичките си отбори... – обещава
Давид.
Знае какъв ще е отговорът още преди Бени да го произнесе:
– Аз имам само един отбор.
После момчето изчезва в мрака. Както винаги.

***
Два дни по-късно Бьорнстад играе следващия си мач. Той също е гостуване, но зелените
фланелки и черните якета отново са в залата и същата непримирима песен звучи по време на
целия мач: „Ще стоим до вас, ако стоите до нас! Ще стоим до вас, ако стоите до нас! Ще
стоим до вас, ако стоите до нас!“.
Бьорнстад печели с пет на нула. Амат е във вихъра си, Бобо се бори, все едно играе за
последно, Бени е най-добрият на леда. Към края на мача Видар почти се сбива с един
противников играч, но Бени долита от другия край на игрището и възпира вратаря.
– Ако се сбиеш, ще те изгонят! Имаме нужда от теб! – казва Бени.
– Оня говори глупости! – изкрещява Видар и посочва съперника.
– Какво е казал? – пита Бени.
– Че си педераст!
Бени го гледа продължително.
– Аз СЪМ педераст, Видар.
Видар удря силно мечката на гърдите си.
– Да, ама си НАШИЯТ педераст!
Бени въздъхва тъжно, свел поглед. Това е най-сбърканият комплимент, който е получавал
някога.
– Може ли просто да играем хокей? – моли той.
– Окей – измърморва Видар.
И играят. Бени вкарва два гола. Видар не допуска нито един. Същата вечер Бени отива в
„Кожуха“, а на барплота го очаква халба бира. Той я изпива, а Видар и Теему Риниус пият
заедно с него. Карат го да се чувства почти както обикновено. И може би наистина ще бъде
така някой ден.

42
„Нахлуват“
В Бьорнстад погребваме хората под най-красивите дървета. Скърбим мълчаливо, говорим
сдържано и често имаме чувството, че е по-лесно да направиш нещо, отколкото да го кажеш.
Може би защото тук живеят както добри, така и лоши хора, а това ни прави сложни
личности, понеже невинаги е толкова лесно да се определи разликата. Понякога сме и двете
едновременно.

***
Бобо опитва да върже вратовръзката си. Така и не успя да се научи как се прави, широката
част винаги идваше твърде дълга или твърде къса. При един от опитите претърпява такъв
нечуван провал, че брат му и сестра му се засмиват. Дори в ден като днешния той успява да
ги разсмее. Ан-Катрин щеше много да се гордее с него.
Толкова са различни трите ѝ деца. Бобо никога няма да проумее как е възможно. Същите
гени, същото детство, същата къща. И все пак съвършено различни хора. Чуди се дали и
майка му е смятала така, или е виждала себе си поравно във всяко от децата. Има толкова
много неща, които трябваше да я попита. Смъртта има това свойство, тя е като телефонен
разговор, винаги осъзнаваме какво е трябвало да кажем веднага след като затворим. А сега в
другия край има само телефонен секретар, пълен със спомени. Фрагменти от глас, който
звучи все по-слабо и по-слабо.
Глигана влиза в стаята и опитва да помогне на Бобо, но не се получава много по-добре.
Когато отиваха на погребение, винаги Ан-Катрин връзваше вратовръзките и на бащата, и на
сина. Така че сега Бобо хваща своята и я увива около главата си като лента, а брат му и сестра
му се заливат от смях. Това е достатъчна причина да отиде на погребението така.
Свещеникът говори, но никой от семейството не знае какво точно. Седят най-отпред,
колкото се може по-близо един до друг. На Ан-Катрин винаги ѝ харесваше това, че
семейството ѝ беше като малко стадо и всички търсеха топлината на другите. Обичаше да
казва: „По-голяма къща? За какво ни е по-голяма къща? Така и така винаги сме скупчени в
една стая!“.
След церемонията гостите отиват при Глигана, за да изразят съболезнованията си и да
кажат по няколко обобщаващи думи за Ан-Катрин. Не се получава, тя беше твърде
разнообразна личност. Наистина добра медицинска сестра, лоялна и обичана приятелка,
уважавана колежка, винаги готова да се отзове. Голямата любов на един мъж и майката на
три безкрайно различни деца.
Погребват само един човек, но за хората, останали след нея, тя беше много повече жени.
На всички събрали се в църквата им се иска да я бяха питали повече неща. Смъртта има
това свойство.

***
Петер и Мира сякаш живеят успоредно, не заедно. След погребението излизат рамо до
рамо от църквата, но между тях има разстояние – точно толкова, колкото ръцете им да не се
докоснат по погрешка. Всеки се качва в колата си, но никой не пъха ключа в стартера.
Разпадат се в двата срещуположни края на паркинга.
Ужасно е да си зависим от други хора, винаги са го знаели. Една лятна нощ преди няколко
години седяха на стълбите пред къщата. По новините бяха съобщили за катастрофа, в която
загинали две малки деца, и тогава те изживяха мъката си наново. Ако веднъж изгубиш дете,
продължаваш да го губиш до края на живота си. Мира прошепна на Петер: „Боже... толкова
болеше, когато Исак умря... Скъпи, ако изпитвах такава болка и бях сама... щях да се
самоубия“. Може би успяха да останат заедно, защото не вярваха, че ще имат сили да
съществуват сами. Постоянно търсеха други неща, заради които да се налага да дишат:
половинката си, децата, работа с цел, хокеен клуб, град.
Сега Петер поглежда през прозореца и вижда, че Мира все още седи в колата си, затова
слиза и отива при нея, отваря вратата на съседната седалка и казва внимателно:
– Трябва да отидем при тях, скъпа. При Глигана и децата.
Мира кима с усилие и избърсва очната линия от малките бръчици около очите си. Когато
Исак умря, Глигана и Фрак, другият приятел от детинство на Петер, веднага хванаха самолет
за Канада. Знаеха, че Петер и Мира ще са в шок, така че Фрак им помогна с всички
документи и практически задачи. В началото Глигана просто седеше пред къщата, без да
знае какво да прави. До онзи момент дори не беше пътувал в чужбина. Забеляза обаче, че
парапетът на стълбите е счупен, а парапетите в Канада приличат на тези в Бьорнстад, така че
той взе инструменти и го поправи. Следващите няколко дни продължи да поправя какво ли
не.
– С моята или с твоята кола? – прошепва Петер сега.
– Моята – казва Мира и премества чантата си от мястото до шофьорското.
Потеглят към дома на Глигана и децата. По средата на пътя Мира хваща предпазливо
скоростния лост. Петер хваща ръката ѝ. Стиска здраво.
Фатима, майката на Амат, вече е пристигнала. Готви в кухнята и Мира отива да ѝ помогне.
Амат също е там. Отива при Бобо и децата и казва единственото, което може да хрумне на
един тийнейджър, когато приятелят му е изгубил майка си:
– Ще играем ли?
Взимат стикове и шайба. Бобо отново си слага вратовръзката на главата и хваща брат си и
сестра си за ръка. Тръгват към езерото. То е замръзнало, светът е побелял, а те играят така,
сякаш нищо друго на този свят няма значение.
Петер отива в сервиза. Глигана вече се е заловил за работа. Ръцете му имат нужда от
занимание, за да не му се пръсне сърцето.
 – Мога ли да направя нещо? – пита Петер.
Глигана е потен и разсеян, затова измърморва:
– Бурята е повредила покрива, можеш ли да провериш какво е положението?
Мъката прави такива неща с хората, кара ги да забравят, че приятелят им има две леви ръце
и не може дори да поправи собствения си парапет в Канада. Но Петер обича Глигана така,
както децата обичат най-добрите си приятели, затова взима стълба и се качва на покрива.
Докато седи горе без ни най-малка представа откъде да започне, през гората се задава
керван от автомобили. В първия момент Петер решава, че това са роднините на Глигана, но
когато колите спират отпред, от тях слизат млади мъже.
Теему и Видар са първи, следвани от Паяка и Дърводелеца, а после още дузина черни
якета. Винаги ремонтират колите и моторните си шейни тук. Родителите им също. Ако се
счупи снегорин или дървосекачна машина, или дори най-обикновена електрическа кана за
вода, хората отиват при Глигана. Затова сега, когато се е счупило нещо в него самия, те
отново са тук. Теему влиза в сервиза, стисва изцапаната ръка на механика и казва:
– Най-искрените ни съболезнования, Глиган. С какво да ти помогнем?
Глигана бърше потта и мръсотията от лицето си.
– С какво разполагаш?
– Дърводелец, електротехник, няколко здрави чифта ръце и няколко, които за нищо не ги
бива – казва Теему.
Глигана се усмихва леко.
Петер все още седи на покрива, когато Дърводелеца и Паяка се качват по стълбата.
Споглеждат се, Петер си поема дълбоко дъх и признава:
– Нищо не разбирам от покриви. Дори не знам... къде да гледам.
Дърводелеца не казва нищо. Просто показва на Петер как се прави. После тримата си
помагат взаимно в продължение на няколко часа. Когато слизат долу, може би отново са
врагове, но на покрива си отдъхват за кратко. Смъртта може да прави и такива неща.
Теему влиза в кухнята. Спира рязко, щом вижда Мира. Тя от своя страна стиска зъби и
свива юмруци толкова рязко, че Фатима инстинктивно застава между тях, без да знае кой от
двамата е в по-голяма опасност. Но Теему прави крачка назад, отпуска рамене и свежда
глава, опитва се да заема колкото се може по-малко място.
– Просто искам да помогна – моли той.
Защото понякога е по-лесно да направиш нещо, отколкото да го кажеш. Фатима и Мира си
хвърлят по един поглед, Мира кимва, а Фатима пита:
– Можеш ли да готвиш?
Теему кима. Фатима знае коя е майка му, и разбира, че е трябвало да се научи на
домакинска работа още като малък. Моли го да нареже зеленчуци и той изпълнява, без да
протестира. След това Мира измива съдовете. Теему ги подсушава. Не сключват мир, но си
взимат почивка. Сложното при добрите и лошите хора е, че повечето от нас могат да бъдат и
двете едновременно.

***
Лесно е да възлагаме надежди на хората. Да вярваме, че светът може да се промени за една
нощ. Правим демонстрации след терористични атентати, събираме пари след бедствия,
добавяме символични сърца към профилните си снимки в интернет. Но след всяка крачка
напред правим почти толкова голяма крачка назад. Погледната от разстоянието на времето,
всяка промяна протича толкова бавно, че дори не забелязваме кога е настъпила.
Звънецът бие. Часовете в училището в Бьорнстад започват. Но Бени стои на стотина метра
от входа, а обувките му сякаш са пълни с цимент. Знае какъв е в очите на другите, един
хокеен мач няма да промени нищо. Може и да го приемат на леда поне докато е най-добрият,
но винаги ще трябва да дава много повече от всички останали. Ще трябва да е благодарен,
ако изобщо го търпят. Защото не е един от тях. И никога повече няма да бъде.
Знае, че все още пишат гадости за него, говорят гадости, пускат шеги. Няма значение кой е,
колко добър спортист е, колко здраво се бори, колко сърцато играе. За тях ще си остане само
едно четирибуквие. Някои хора винаги ще принизяват всичките му успехи до думата, която
беше изписана на бележката, забита с нож във вратата на бунгалото. От сега нататък това е
всичко, което му е позволено да бъде.
Обръща се, готов да тръгне в обратната посока. За пръв път в живота си се страхува от
училище. Но малко встрани млада жена стои и чака. Не го докосва, но го спира с гласа си:
– Не оставяй свинете да те видят да плачеш, Бени.
Бени спира ококорен.
– Не мога... как... как да го направя?
Гласът на Мая е по-слаб от думите ѝ:
– Просто влез вътре. С изпъчени гърди и високо вдигната глава. Гледай всички копелета в
очите и накрая те ще са тези, които ще сведат глави. Грешката не е в нас, Бени.
Бени сам чува как се пропуква, когато пита:
– Ти как се справи? Пролетта, след всичко... как... издържа?
Погледът ѝ е твърд, гласът чуплив:
– Не смятам да бъда жертва. Аз съм човек, който оцелява.
Мая тръгва към училището. Бени се колебае цяла вечност, преди да я последва. Тя го
изчаква, двамата вървят рамо до рамо. Стъпките им са бавни и отстрани може би изглежда,
че се движат предпазливо, но те не влизат в училищния коридор. Нахлуват вътре.

43
„Ние сме навсякъде“

Т ази година дните в Бьорнстад се сливат, може би нямаме сили да подредим нито
времето, нито чувствата си. По някое време есента свършва, идва зима, но почти не
забелязваме. Времето просто минава, повечето хора са твърде заети с усилията да станат от
леглото сутрин.

***
 Мира е на работа, но не се усеща. Закъснява все повече, прибира се все по-рано. Знае, че
никой няма да спомене името ѝ следващия път, когато се обсъжда ръководна позиция във
фирмата. Не отива на конференцията, на която беше поканена. Не може да мисли за
бъдещето, просто се мъчи да изкара до края на деня, непрестанно е в режим на оцеляване.
Както винаги, колежката е тази, която ѝ казва истината. Един следобед Мира избира
грешната конферентна зала, където да проведе телефонен разговор, и без да иска нахълтва по
време на среща, докато колежката представя стратегия за действие пред важен клиент. Мира
спира на прага и поглежда записките, които колежката е изписала върху таблото на стената.
Брилянтни са, както винаги, но ако Мира беше участвала, щяха да са още по-добри. След
срещата Мира чака отвън и когато колежката излиза от залата, я пита:
– Специалист съм в тази област, знаеш го! Можех да ти помогна с презентацията! Защо не
ме помоли да се включа?
Колежката не изглежда ядосана. Не иска да я нарани. Просто е откровена:
– Защото си се предала, Мира.

***
Дълбоко в себе си повечето от нас искат всички приказки да са прости, защото искаме и
реалността да е такава. Но обществото е като лед, не като вода. Няма внезапно да промени
посоката си само защото си го помолил. Променя се сантиметър по сантиметър като ледник.
А понякога изобщо не помръдва.
Бени не се сблъсква с никого в училище. Кой би посмял? Но всеки ден телефонът му се
пълни с анонимни съобщения; всеки път, когато отвори шкафчето си, някой е пъхнал вътре
бележка. Обичайните думи, все същите заплахи, Бени бързо свиква. Задобрява в
преструването, че нищо му няма. Ето защо тези, които искат да му навредят, решават, че си
живее твърде леко. Това наказание не стига, той не страда достатъчно, така че трябва да
измислят още нещо.
Един ден Вилиам Лют пристига в училище, облякъл тениска с мерник на гърдите.
Достатъчно малък и дискретен, за да го забележи единствено Бени. На бележката, която
намери на вратата на бунгалото сутринта, когато всички научиха истината, беше нарисуван
абсолютно същият мерник на мястото на едното О в думата ХОМО. Бени веднага свали
бележката и я унищожи, никой не я е споменавал в интернет, няма снимки, така че
единствено човекът, който я е забил там, може да знае как е изглеждал мерникът.
Вилиам Лют иска той да знае кой го е направил. Иска Бени да си спомни ножа. Не му е
достатъчно да спечели един хокеен мач.
Бени го поглежда в очите. Стоят на няколко метра един от друг. Днес е ден като всеки друг
и всички останали нищо неподозиращи ученици пъплят около тях по коридора на път към
столовата. Тази секунда съществува само между две момчета: едно от червен отбор и едно от
зелен, един бик и един мечок. Рано или късно някой от тях ще прекърши другия.
Всички отбори в хокейното първенство играят по два пъти на сезон с останалите, един
домакински мач и едно гостуване. „Бьорнстад Хокей“ ще спечели всичките си мачове до
повторния сблъсък с „Хед“, а „Хед Хокей“ ще спечели всички свои. Календарът отброява
неумолимо дните, оставащи до дербито. Този път то ще се проведе в залата на Бьорнстад.
 Всички спортове са приказки, затова се губим в тях. А тази тук, разбира се, може да
свърши само по един начин.

***
Мая не отива на училище, но внимателно е избрала ден, в който почти няма часове. Дори
когато нарушава правилата, тя почти не го прави. Качва се в автобуса и пътува дълго до един
град, който се намира толкова далеч, че никой нормален човек не би изминавал такова
разстояние всеки ден, за да ходи на работа. Мая стига до голяма тухлена сграда, отива на
рецепцията и пита за офиса на един адвокат. В ръката си държи писмо. Когато влиза в
кабинета на майка си, Мира разлива кафето си от изненада.
– Миличка! Какво правиш тук?
Мая не е ходила до работното място на майка си, откакто беше малка, но тогава това ѝ
доставяше удоволствие. Другите деца се отегчаваха от такива неща, но Мая обичаше да гледа
майка си, когато е толкова съсредоточена в нещо. Обичаше да наблюдава с какъв плам
работи. Това научи дъщерята, че има възрастни, които се занимават с нещо, защото им пука, а
не просто защото им плащат. Научи, че това е благословия.
Сега слага притеснено писмото върху бюрото. Ужасно е изплашена да не накара
родителите си да се почувстват изоставени.
– Това е от едно... музикално училище. Кандидатствах... беше просто... исках да знам дали
съм достатъчно добра. Изпратих видео как свиря една от песните си и...
Майката гледа писмото. Достатъчно е да види подателя, за да избухне в ридания. Мира
винаги залягаше здраво над учебниците в училище, за да може впоследствие да получи
строго академично образование. Мечтаеше да учи право, въпреки че никой в семейството ѝ
дори не беше посещавал университет. Искаше правила и рамки, сигурност и възможност за
развитие. Искаше същото и за децата си: живот, в който знаят какво да очакват. Живот,
освободен от разочарования. Но дъщерите никога не са като майките си, така че Мая се
влюби в най-разкрепостеното нещо, което можеше да си представи. Музиката.
– Приели са те. Естествено, че са те приели – подсмърча Мира толкова гордо, че дори не
може да стане от мястото си.
Мая хлипа.
– Мога да започна януари. Знам, че е много далеч и ще трябва да взема пари назаем.
Разбирам, ако не искаш...
Мира се взира в нея.
– Да не искам? Естествено, че... скъпа... никога не съм се радвала толкова за теб!
Когато се прегръщат, Мая казва:
– Искам да го направя заради себе си, мамо. Нещо, което е само за мен. Разбираш ли?
Мира разбира. По-добре от всички.
На следващия ден отива на работа по-рано от останалите. Когато колежката влиза в офиса,
Мира вече седи на стола ѝ. Веждите на колежката подскачат, тези на Мира правят обратното.
– Никога повече не ми казвай, че съм се предала! ЕДИНСТВЕНОТО, което правя, е да не
се предавам, по дяволите!
Колежката се засмива и прошепва: „Затваряй си устата и фактурирай нещо!“. Тази сутрин
и двете подават оставка. Следобед подписват договора за мечтаното помещение и основават
собствена компания.

***
Жителите на Бьорнстад никога не са били от тези, които правят демонстрации по улиците.
Не ходят по паради, изразяват възгледите си по други начини. За външните хора може да е
трудно да го разберат, но в тази общност почти няма съвпадения. Ако се случи нещо наглед
случайно, то най-вероятно не е такова.
В началото на сезона Бьорнстад изиграва няколко домакински мача, а трибуната за
правостоящи е непокътната. Петер може би наивно се надява обяснението му, че чисто и
просто няма дърводелци, готови да я съборят, да бъде достатъчно. Но накрая новите
собственици на фабриката пращат ясен мейл: „Ако клубът не предприеме спешни мерки за
прогонването на хулиганите, познати като Групата, от мачовете на отбора, не виждаме друг
изход, освен да прекратим спонсорския си договор“.
Така че когато феновете пристигат за едно от домакинствата на Бьорнстад през зимата,
заварват частни охранители да стоят пред оградената с двойна ограничителна лента трибуна
за правостоящи.
Тази година всички трябва да направят труден избор. Петер избира един път – заради
оцеляването на клуба. Групата избира свой – заради собственото си оцеляване.
Петер седи на последния ред и чака да започнат да му крещят. Почти очаква някой да се
втурне към него и да го удари. Но никой дори не го поглежда. Залата е претъпкана, но няма
банери и никой не размахва протестни надписи. Всички се държат, сякаш това е съвсем
обикновен мач.
Когато този град реши да избере страна, признаците за това са толкова дребни, че човек
може да ги пропусне дори ако се случват пред очите му. Мнозинството от хората тук са
обикновени, почтени хора, които никога не биха защитавали насилието. У дома на масата
много от тях се оплакват от Групата и как „бандитите“ създават лоша репутация на клуба и
отблъскват както играчите, така и инвеститорите. Но изборът на страна по време на
конфликт много рядко зависи от това кого подкрепяш. Най-често важното е срещу кого си
против, а местните жители може и да имат разногласия помежду си, но винаги се обединяват
срещу външните хора.
Ако богата компания иска да купи фабриката и да се разпорежда с работните ни места, не
можем да ги спрем, но ако си мислят, че могат да купят клуба ни и да определят начина ни
на живот, то са избрали грешния град. За мнозина Групата може би символизира агресия, но
за съседите, на които са им помогнали с падналите дървета в двора и после са били
почерпени с бира в „Кожуха“, черните якета символизират и други неща. За тях Групата е
малка компания хора, които отказват да се надупят и не се нагаждат спрямо властта, парите
и политиката. Имат си недостатъци, правят грешки, но е лесно да им симпатизира човек.
Особено във времена като тези.
Това не е напълно правилно. Може би не е и напълно грешно. Просто е.
Минава доста време, преди Петер да забележи черните якета. Пръснали са се в различни
части на трибуната за седящи. Петер можеше да го очаква, разбира се, само че те са
значително повече, откогато и да било. Няколкостотин. Едва когато се вглежда внимателно в
отделните хора, Петер осъзнава причината: не е само Групата. Има пенсионери, бащи,
работници от фабриката, касиерки от хранителния магазин, служители от общинската
фирма за имоти. Това не е парад, не е шумна демонстрация. Ако Петер ги бе попитал
директно, щяха да се престорят, че не разбират: „А? За какво говориш? Не, не, не, това е
просто съвпадение!“. Естествено, Петер няма доказателства, якетата са различни марки и от
различни материи. Но всичките са в един цвят. А в Бьорнстад няма много случайни неща.
Никой не се изненада, че трибуната беше заградена, защото някой се беше погрижил
слухът да стигне до правилните хора предварително. Петер знае кой го е направил. Беше
съобщил за ситуацията единствено на клубното ръководство, тъй като се нуждаеше от
одобрението им, за да наеме допълнителна охрана. Петер направи своя избор и Рамона
отвърна. Даде ѝ мястото в ръководството, така че тя да взима решения, които според нея са
за доброто на клуба. Сега Петер си носи последствията.
В паузата между първата и втората част млад мъж от отсрещната трибуна става от мястото
си. Поддържан и добре облечен е, не прилича на агресивен човек. Ако попитате насядалите
около него хора, те, разбира се, ще кажат: „Този там? Не, не го познавам. Как каза, че се
казва? Теему Риниус? Никога не съм чувал за него!“.
Той слиза спокойно и овладяно по стълбите, тръгва покрай мантинелата и се приближава
до трибуната за правостоящи. На пътя му има двама охранители, но те не понечват да го
спрат. Теему се качва на трибуната за правостоящи, крачи безгрижно, дори спира по средата,
за да завърже обувките си. Хвърля поглед над леда и намира Петер Андершон в морето от
зрители. После прекосява трибуната за правостоящи, слиза от другата страна и отива да си
купи кафе, сякаш нищо не е станало, но всички знаят. Теему току-що е заявил на Петер, че
това е неговата трибуна и може да си я вземе обратно, когато поиска.
Няколко минути по-късно публиката запява. Първоначално песента се чува едва-едва от
отсрещната трибуна, но като по команда мъжете, седнали няколко реда под Петер, също
започват да реват. После прозвучава отдясно, след това и отляво. Никой не поглежда Петер в
очите, но мъжете с черните якета пеят единствено за него: „Ние сме навсякъде! Ние сме
навсякъде! Ние сме навсякъде! Искаш нещо, ела си го вземи! Защото ние сме навсякъде,
навсякъде, навсякъде, ние сме навсякъде!“.
Повтарят я десет пъти, след което се изправят и запяват друга: „Ще стоим до вас, ако
стоите до нас!“. После млъкват и сядат дисциплинирано и решително, за да покажат колко
тиха може да бъде залата. Колко много ще липсва подкрепата на Групата.
В един момент обаче някой сякаш дава безмълвна заповед и те отново запяват. Този път
пее цялата залата. Млади и стари, черни якета, бели ризи и зелени тениски: „Ние сме
мечките, ние сме мечките, ние сме мечките, МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“.
„Бьорнстад Хокей“ печели мача със седем на нула. Играят с класи над съперника. Песните
от трибуните са оглушителни, публиката е като зелена стена. В залата цари кънтящо чувство
за единство. Ние срещу всички. Бьорнстад срещу останалите.
Петер никога през живота си не се е чувствал по-самотен.
На следващата сутрин във вестника има интервю с местния политик Рихард Тео. Питат го
какво мисли за решението на „Бьорнстад Хокей“ да затвори трибуната за правостоящи, а Тео
отговаря: „Бьорнстад Хокей“ е отборът на народа. Той не принадлежи на елита или на
властимащите, принадлежи на обикновените, почтени, трудолюбиви хора в този град. Ще
направя всичко по силите си да убедя спортния директор, че трибуната за правостоящи
трябва да се запази. Агитката ни има безценен принос за настроението по време на мач. Това
е клубът на народа!“.
Няколко часа по-късно Петер получава нов мейл от собствениците на фабриката.
Променили са решението си. Внезапно се оказват „убедени, че трибуната за правостоящи е
от голямо значение за местното население“. Ето как Петер научава, че е бил измамен от
самото начало.
Вечерта седи сам в кухнята у дома и чака звука от пъхане на ключ в ключалката. Той така и
не идва. Мира работи до късно през нощта. Когато се прибира, Петер е заспал на дивана. Тя
го завива с одеяло. На масата има бутилка вино и две чаши.

44
„Буря и натиск“

Т върде късно е, за да има логична причина лампите в спортната зала да светят, но

въпреки това Елисабет Сакел е там и играе, когато се появява Бобо. Той не знаеше дали
ще е отворено, но се надяваше. Първо чèте Хари Потър на брат си и сестра си, изчисти и
изпра, а после си събра нещата и дойде тук. Направи го инстинктивно. Не може да заспи,
мозъкът му не спира да мисли, а Бобо се сеща само за едно място, където всичко замлъква.
– Можеш ли да ме научиш да карам кънки? – виква той на Сакел.
Тя се обръща към него. Никога не е виждала млад мъж, който толкова много да се нуждае
да избяга от реалността.
– Как така? – пита тя.
– Първия път, когато се срещнахме, ти ме попита защо никой не ме е научил да се
пързалям!
Това не е констатация, а молба. Сакел се обляга замислено на стика си.
– Защо обичаш хокей?
Бобо дъвче долната си устна.
– Защото е... готин?
– Това не е достатъчно добър отговор – казва тя.
Той диша тежко. Пробва отново:
– Аз... когато играя хокей, знам кой съм. Какво се очаква от мен. Всичко останало е
толкова... трудно. Но хокеят... той просто е... там знам КОЙ СЪМ...
Сакел удря не съвсем неодобрително със стика си по леда.
– Окей. Тогава ще те науча как да се пързаляш.
Бобо стъпва на леда, тръгва към нея, спира и пита:
 – Защо ТИ обичаш хокей?
Тя свива рамене.
– Баща ми обичаше хокей. Аз обичах баща си.
Бобо свива вежди.
– А защо ТОЙ е обичал хокей?
– Казваше, че хокеят е симфоничен оркестър. Обичаше класическа музика. „Щурм унд
дранг“.
– Това банда ли е? – пита Бобо, а Сакел се засмива високо, което е необичайно.
– Означава „Буря и натиск“. Баща ми ми пускаше едни и същи композиции отново и
отново и казваше: „Това са всички чувства наведнъж, Елисабет, чуваш ли? Щурм унд дранг!“.
Това изпитваше към хокея. Буря и натиск. Постоянно.
Бобо мисли дълго над казаното. Накрая пита:
– Защо играеш хокей сама посред нощ?
Тогава тя се усмихва.
– Защото е готино.
После го учи да кара кънки. След няколко часа Бобо я пита дали смята, че някой ден той
може да стане наистина добър хокеист. Тя поклаща глава и отговаря: „Не. Но би могъл да си
приличен треньор, ако проумееш как да си полезен на отбора“.
Бобо лежи буден и размишлява чак до сутринта. На тренировката на следващия ден излиза
целеустремено от съблекалнята, засилва се колкото може по леда и блъска Бенямин Ович с
всички сили. Бени се изправя объркано и го зяпва.
– Какво, по дя...
Бобо моментално го удря по крака. Погледът на Бени почернява.
– Какъв ти е проблемът?
Бобо не отговаря, просто отново удря Бени по крака. Останалите от отбора наблюдават
ставащото, без да знаят какво да направят. Бобо е изгубил майка си, това може да накара
когото и да било да превърти, но всички знаят, че Бени няма да изтърпи още един удар.
– Бобо, стига... – започва Амат предпазливо, но Бобо вече е замахнал.
Този път никой не може да спре Бени. Бобо е един от най-тежките играчи в отбора, но
Бени го запраща право в мантинелата, хвърля ръкавиците си и му налита със свити юмруци.
– КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ ПРАВЯТ ОСТАНАЛИТЕ? – виква тогава Бобо.
Бени се спира учудено.
– А?
– Какво мислиш, че ще правят всички ОСТАНАЛИ? Всеки отбор, с който играем, ще
опитва да те провокира. Ще ИСКАТ да се биеш! Ще ИСКАТ да бъдеш изгонен!
Бени се пули насреща му. Съотборниците им също. Амат измърморва:
– Той всъщност има право, Бени. Хората ще пишат все по-лоши неща, докато не налучкат
нещо, което ще проработи. Не бива да се поддаваш. Нито ти, нито Видар. Твърде важни сте за
отбора.
Бени диша през ноздрите, все още бесен. Но накрая се овладява и помага на Бобо да стане.
– Окей. Продължавай.
На всяка следваща тренировка Бобо търси все по-изобретателни начини да провокира
Бени и Видар. Понякога успява и се прибира вкъщи насинен, въпреки че и двамата му
съотборници знаят, че точно това се опитва да постигне. Оказва се, че това е уникалният
талант на Бобо в този живот: да дразни хората до краен предел.

***
Една сутрин Бени отваря шкафчето си в училище и както обикновено, на дъното има
бележки. Но една от тях е различна. Състои се само от една дума: „Благодаря“. На следващия
ден намира нова бележка с различен почерк, на която пише: „Вчера казах на сестра ми, че
съм бисексуален“. Няколко дни по-късно в шкафчето му се появява бележка с почерка на
трети човек. „Не съм признал нищо на никого, но когато го направя, няма да кажа, че съм
педал, ще кажа, че съм като теб!“ После някой му праща анонимен есемес: „Всички говорят
за теб ти си символ надявам се разбираш колко си важен за всички които не смеят да говорят
открито!!!!!!“.
Това са просто бележки и съобщения. Просто думи. Просто анонимни гласове, които искат
той да знае какво означава за тях.
Бени ги хвърля в кошчето заедно с останалите бележки. Не знае кое го кара да се чувства
по-зле – заплахите или любовта. Презрението или очакванията. Омразата или отговорността.
Получава и други вид съобщения. Винаги започват по един и същи начин: „Здрасти! Не
знам дали са ми дали правилния номер, ти ли си хомосексуалният хокеист? Аз съм
журналист и искам да те интервюирам...“. Една сутрин Бени отива със сестрите си до
езерото, пробива дупка в леда и пуска телефона си вътре. После пробиват още няколко дупки
малко по-нататък и до края на деня ловят риба, пият бира и мълчат.
При следващото гостуване на „Бьорнстад Хокей“ слуховете за Бени вече са достигнали до
града домакин. От тогава насетне където и да играят, по трибуните винаги има хора, които
крещят всякакви гадости, за да го изкарат от равновесие. Но Бени не се поддава, а вместо
това вкарва голове. Колкото повече викат, толкова по-добър става.
След мача Бобо го прегръща и казва радостно:
– Щом те мразят, значи правиш нещата както трябва! Никога нямаше да те мразят толкова,
ако не беше най-добрият!
Бени опитва да се усмихне. Преструва се, че всичко е наред. Но не може да не се чуди
колко дълго ще трябва да го прави. Да бъде най-добрият. Колко време ще мине, преди да го
оставят просто да играе?

***
Ана и Видар не знаят как точно да се държат в собствената си любовна история. Затова
просто се разхождат всеки ден, обикалят, обикалят, обикалят из гората. Снегът става все по-
дълбок в такт с влюбването.
Един следобед той я докосва, а тя заплаква истерично. Видар не може да разбере защо и тя
му разказва за Бени. За това как всички са разбрали, за снимката и за реакцията на Мая.
– Не те заслужавам, аз съм ужасен човек! Сигурно съм психопат! – крещи тя.
Видар стои пред нея и все едно се съблича, като казва:
– Аз също.
Как да не се влюби в него още повече? Може би има хора, които знаят отговора. Ана не е
от тях.
На следващата сутрин, когато отиват на училище, Ана изчаква, докато Бени се появи.
Когато той отваря шкафчето си, отвътре се изсипват куп малки листчета. Ана знае какво
пише на тях, знае колко много от хорската омраза Бени е принуден да носи в себе си.
– Трябва... – прошепва тя на Видар.
Видар опитва да я спре, но не успява. Ана вече е тръгнала по коридора. Бени я поглежда
учудено и опитва да скрие бележките.
– Знам, че ме мразиш, но... – започва тя, но не стига далеч, преди сълзите да потекат и
гласът ѝ да я предаде.
– Защо да те мразя? – чуди се Бени и едва сега Ана разбира, че Мая не е казала на никого,
дори на него.
– Аз бях... аз... направих снимката и... аз бях! Всичко, на което те подложиха, е по моя
вина... бях АЗ!
Лицето ѝ се свива в гримаса от срам, а бръчките така и няма да се изгладят напълно.
Цялото ѝ тяло трепери. Тя побягва навън от училището, далеч, далеч, далеч. Бени остава до
шкафчето и за миг погледът му среща този на Видар. Вратарят прави нещо, което не прави
никога: колебае се.
– Тя... – започва Видар, но Бени го прекъсва:
– Няма нищо. Върви след нея.
И Видар го прави. Затичва се след нея, настига я чак след километър. Ана е толкова бърза
и силна, че той дори не може да я накара да забави крачка. Затова тича до нея. Право към
гората, докато накрая и двамата остават без дъх и без мисли. Тогава се строполяват в снега и
просто лежат.
Видар не казва нищо. Това е най-хубавото нещо, което някой мъж някога е правил за нея.

***
Мая седи сама в столовата, както всеки друг ден. Но неочаквано някой сяда срещу нея,
сякаш е бил поканен. Тя вдига поглед. Бени посочва чинията ѝ:
– Ще си довършиш ли обяда, или мога да го взема?
Мая се усмихва.
– Не трябва да седя с теб. Носи ти се лоша слава.
Бени изглежда впечатлен.
– Това беше доста грубо.
– Извинявай – засмива се тя.
Понякога човек трябва да се смее на гадостите, иначе стават нетърпими. Бени се ухилва.
После казва:
– Трябва да простиш на Ана.
– А?
– Ана ми каза, че тя е качила снимките с мен и... и... на мен и...
Гласът му се пропуква в края на изречението. Бени е едновременно безкрайно силен и
непонятно слаб. Понякога Мая си мисли, че много ѝ напомня на Ана.
– Защо да ѝ прощавам? Това, което ти причини, беше отвратително! – отсича тя.
 – Но вие сте като сестри. А сестрите прощават – успява да каже Бени.
Защото има сестри. Мая накланя глава и пита:
– Ти прости ли ѝ?
– Да.
– Защо?
– Защото хората правят грешки, Мая.
Мая дояжда храната си, без да продума повече. Но след училище прекосява Бьорнстад,
потропва на една врата и когато Ана отваря, Мая веднага казва:
– Вземи си дрехите за тренировка.
Ана не пита защо.
Това спасява приятелството им.

45
„Череша“

Т ук казваме, че когато наистина голям спортист се пръкне в толкова малък град, толкова
навътре в гората, това е като да видиш разцъфнала череша насред замръзнала градина.
Петер Андершон беше първият ни такъв играч и когато измина целия път до НХЛ, нямаше
значение, че изигра шепа мачове и кариерата му беше съсипана от контузии. Той беше там.
Един от нас стигна до световния връх. Тогава Петер промени целия град, осъди ни на цял
живот неувяхваща вяра в невъзможни мечти.

***
Закариас е на шестнайсет. Такива като него лесно могат да бъдат забравени в истории като
тази. Хората го знаят просто като „приятеля на Амат“. А знаят кой е Амат, защото той е
добър хокеист, а хокеят е всичко, което има значение тук. Животът на Закариас е от тези,
които се случват на заден план.
Той и Амат израснаха заедно с Лифа. Може би тук никога не е имало три по-различни
момчета от тях, които все пак да са най-добри приятели. Родителите на Закариас никога не
са харесвали Лифа, особено откакто започна да се движи с „бандитите“, както те наричаха
всички в Низината, които, изглежда, не ходеха на работа. Но Амат, божичко, родителите на
Закариас го боготворяха. Когато влезе в мъжкия отбор, те се гордееха с него така, сякаш им
беше син. Сякаш им се искаше наистина да е такъв. Невъзможно е момче като Закариас да не
забележи нещо такова.
Закариас продължи да играе хокей чак до пролетта, въпреки че беше най-слабият в отбора
и в действителност играта не му харесваше. Започна да тренира заради родителите си, а
издържа заради Амат. Когато му съобщиха, че този сезон няма да има юношески отбор,
Закариас почувства облекчение. Имаше извинение да се откаже. Така и така просто искаше
да си седи у дома и да играе на компютъра. Затова наскоро, когато родителите му се
прибраха и започнаха да разправят за „открита тренировка!“ на „Бьорнстад Хокей“, Закариас
веднага бе обзет от тревога.
– Трябва да отидеш!
Той никога не е могъл да им обясни колко много го тормозеха другите деца в училище. За
всичко: килограмите му, външния му вид, адреса му. Родителите му никога не са го
възприемали така. Те са от поколението на Петер Андершон, това с невъзможните мечти.
Закариас измърмори:
– Не става така, мамо, не мога просто да се появя и...
Но баща му го прекъсна:
– Това е ОТКРИТА тренировка! Всеки може да отиде! Просто кажи на треньора, че...
– Че какво, татко? Че трябва да ме остави да играя, защото баща ми работи във фабриката?
– сопна се Закариас и веднага съжали.
„Бьорнстад Хокей“ е основан от работници и по-възрастните служители все още го считат
за отбора на фабриката. Когато новите собственици обещаха повече работни места и освен
това тръгнаха да спонсорират клуба, бащата на Закариас започна да се надява, че отново
всичко ще бъде като в доброто старо време. Благоденстващ град, отбор в елита, стабилна
работа и може би дори възможност за семейството да напусне апартамента си в Низината и
да си купи малка редова къща. Не иска нищо луксозно, просто допълнителна стая и малко
по-голяма кухня. Няколко по-надеждни радиатора за зимата.
– Извинявай, тате... нямах предвид... – каза Закариас тихо.
Очите на баща му все още бяха изпълнени с толкова щастие. За него и мама щеше да
означава толкова много да видят Закариас отново да играе с мечката на гърдите. Затова
Закариас отиде на откритата тренировка. Естествено, че го направи.
Даде всичко от себе си. Далеч не беше достатъчно. Треньорът дори не го потупа по
рамото, каза само „за жалост, списъкът с играчи се запълни, но благодаря, че дойде“, без
дори да спре погледа си на него.
Когато се прибра, родителите му изглеждаха, сякаш се опитват да не заплачат. След много
години Закариас ще се замисли за тази случка и ще осъзнае какво категорично доказателство
за обичта им е това: родителите му бяха толкова заслепени и неспособни да видят колко слаб
играч е, че наистина бяха очаквали да го вземат в мъжкия отбор.
Вечерта майка му отново му се скара за компютърните игри. Той опита да обясни колко
добър е станал, че играе онлайн и може да се мери с най-добрите. Че дори са го поканили на
състезание в друг град.
– Състезание? По това? Това е КОМПЮТЪРНА ИГРА, Закариас, не е СПОРТ! – изсумтя
майка му.
Закариас игра цяла нощ, прободен в гърдите от думите ѝ.

***
Алисиа още няма пет години, а децата на тази възраст не би трябвало да са толкова добри в
бягането от детска градина, колкото е тя. „Не можем да поемем отговорност за това! Не сме
затвор!“, заявиха от персонала, когато Сюне я заведе там за кой ли път. „За нея е като затвор“,
отвърна той. Алисиа го боготвореше, задето разбираше как се чувства.
Сюне продължаваше всеки ден да се тътри с нея до детската градина, а тя продължаваше
да бяга и да гледа тренировките в спортната зала. Каквито и да е тренировки. На мъжете, на
детския отбор, на фигуристите, нямаше значение. Веднага щом пързалката се освободеше за
минутка, тя нахлузваше кънките и отиваше да играе. Как да я спре човек?
Един ден, когато Сюне за пореден път я замъкна обратно до детската градина,
служителите от персонала го погледнаха съчувствено и го почерпиха кафе. Накрая всички
осъзнаха, че ще е по-лесно Сюне просто да взима Алисиа от градината сутрин, да я води
доброволно в залата и да я връща следобед, след което да изпива чаша кафе там.
Веднъж, в края на есента или началото на зимата, служителите му разказаха, че
помещенията в детската градина са пълни с мухъл, че са молили общината за ремонт, но са
получили отговор, че няма къде другаде да се провеждат занятията. Сюне погледна Алисиа.
Премисли внимателно въпроса. После се върна в злата, качи се при Петер Андершон и каза:
– Този офис трябва ли ти наистина?
– Моля? – отвърна Петер.
Сюне направи жест, с който обхвана целия етаж.
– Почти всички кабинети са празни! Тук сме само ти, аз и Сакел! Кой още? Няколко
чиновници на половин работен ден? Портиерът?
– Няма други. Ние сме... клубът... – кимна Петер.
Сюне взе лист и химикалка от бюрото му и започна да драска, сякаш чертае стратегията за
някой мач.
– Избиваме ето тези стени. Прокарваме читава вентилация. Може да се направи!
– Извинявай, но за какво говориш? – поинтересува се Петер.
– Повече от клуб! Можем да изградим нещо повече от клуб! – отговори гръмогласно Сюне.
На следващия ден отива при политиците с плана си да построи детска градина в спортната
зала. Повечето го гледат със съмнение, някои направо подигравателно, но един от тях веднага
вижда потенциала. След като останалите отказват, този политик отива на една родителска
среща в детската градина и подклажда буря от мейли. Това най-накрая убеждава общината да
преструктурира бюджета. Сюне получава пари да изгради първата „спортна детска градина“
в страната. Тази зима децата играят колкото с обувки, толкова и с кънки на краката. След
много години Алисиа ще разказва, че именно всички тези допълнителни тренировки са я
направили толкова бърза и технична.
Тогава вече ще е забравила, че името на политика, отишъл на родителската среща, е Рихард
Тео. Но на следващите избори ще има много родители на малки деца, които ще си го
спомнят.
Продължаваме да си повтаряме, че „това е просто спорт“.

***
Една късна вечер Амат се обажда на Закариас.
– Какво правиш? – пита Амат.
 – Геймя – отговаря Закариас.
Преди Амат го бъзикаше за тази дума. Зак използваше „геймя“ вместо „играя“, сякаш се
опитваше да звучи, все едно практикува... спорт.
– Искаш ли да се видим за малко?
– Сега? Навън? Студено е като задника на полярна мечка!
Амат се смее.
– Задниците не са студени, дори тези на полярните мечки. Просто ела.
– Защо?
Амат преглъща.
– Защото съм толкова изнервен преди шибания мач с „Хед“, че не мога спя. Просто излез.
И Закариас излиза. Естествено, че го прави. Обикалят из Низината, мръзнат и си
приказват, както правеха, когато бяха малки и нямаше къде да отидат.
– Как върви гейменето? – пита Амат.
– Стига – измърморва Закариас наранено.
– Не! Сериозно! Разкажи ми... аз... просто имам нужда да говоря за нещо различно от
хокей.
Закариас се инати. Но накрая казва:
– Добре върви. Много добре всъщност. Поканиха ме на едно състезание...
– Може ли да дойда и да гледам? – пита веднага Амат.
 Закариас не може да опише колко горд се чувства от въпроса. Затова просто изсумтява:
– Разбира се.
Но после добавя ядосано:
– Но не и ако разправяш същите глупости като родителите ми! Че това не е истински спорт
само защото не е хокей!
Амат смотолевя гузно:
– Така ли казват родителите ти?
Закариас изритва снега.
– Мечтата им е да имат син като теб, Амат. В този град важи само хокеят.
Амат не казва нищо. Няма отговор.

***
Мая отива в плевнята до кучкарника. Жанет тренира вътре при торбата пясък. Ана спира
подозрително на входа.
– Може ли и тя да участва? – пита Мая.
Жанет се засмива задъхано и изненадано.
– Разбира се! Ако сме три, скоро ще се превърнем в истински клуб!
Не е подготвена за това, което ще се случи след малко, никоя от тях не е, дори самата Ана.
Жанет демонстрира един сложен ключ, който са упражнявали с Мая, а Мая опитва да си
спомни как точно трябва да извърти всички части на тялото си, за да се измъкне, но накрая
се отказва. Тогава Ана пита:
– Може ли да опитам?
Жанет се колебае.
– Това е... за по-напреднали. Може би трябва да започнем с нещо по-лесно?
– Не може ли да опитам? – настоява Ана.
И Жанет ѝ дава да пробва, защото понякога трябва да оставиш един спортист да претърпи
неуспех, за да се научи. Проблемът е просто, че Ана успява. Жанет ѝ показва едно движение
и Ана се справя от първия път. Жанет ѝ показва по-сложно движение, после още по-сложно,
а Ана изпълнява всичките успешно най-много от втория или третия опит.
След двайсет минути Жанет подпира запъхтяно ръце на коленете си, но Ана не изглежда
ни най-малко изморена. Старият треньор на Жанет говореше за „интелигентното тяло“ и как
някои състезатели по бойни изкуства като че притежават еквивалента на перфектния слух
при музикантите: виждат нещо и тялото им инстинктивно разбира как да повтори
движението. Ана игра хокей няколко години като малка, но никога не е пробвала бойни
изкуства. Въпреки това физиката ѝ сякаш е създадена за това. Израснала е в гората, свикнала
е да тича по неравен терен, да скача и да се катери. Баща ѝ е ловец и рибар и тя още от дете е
проследявала, отстрелвала и влачила тежки животни заедно с него, ринала е сняг, копала е
диги, пробивала е дупки в леда. Тя е силна, гъвкава, издръжлива и по-жилава от свинското
филе в „Кожуха“.
Жанет вдига длани и казва:
– Ударѝ ме с всичка сила.
– Сериозно? – пита Ана.
 Жанет кима.
– Удряй здраво!
Мая седи на пода. Вижда как се случва и никога няма да забрави. Ана замахва толкова
бързо и силно, че учителката залита назад. Жанет и Мая започват да се смеят. Ана дори не
разбира какво толкова е направила току-що, но Жанет вече планира кариерата ѝ.
Трите жени в плевнята са потни. Природата навън е замръзнала, покрита със сняг и
обгърната от мрак и минусови температури.
Но в целия град мирише на череши.

***
Рано една сутрин звънецът в апартамента на Закариас звъни. Отвън стои Амат. Майката на
Зак изглежда едновременно щастлива и разочарована. Първо дава изблик на щастието си:
– Амат, колко хубаво, че си дошъл! ПОЗДРАВЛЕНИЯ, че играеш за мъжкия отбор, толкова
се ГОРДЕЕМ с теб. Само като си помисля, че толкова години си търчал из апартамента ни!
Не пропускаме да се похвалим пред съседите, да знаеш! Майка ти сигурно така се ГОРДЕЕ с
теб!
Преди Амат да съумее да отговори, идва и разочарованието:
– За жалост, Закариас не си е вкъщи! Отиде да играе компютърни игри с няколко
приятели. Няма го от няколко часа! Представяш ли си? Какво правят толкова време?
Амат си поема дълбоко дъх, защото обича родителите на Закариас, но после казва твърдо:
– Зак не е отишъл да играе с „няколко приятели“. Това е голямо състезание. Преминал е
квалификации, в които са участвали хиляди играчи. Трябва да дойдете с мен и да гледате.
Таткото на Зак стои малко по-назад в антрето. Не иска да обиди Амат, но все пак
изсумтява:
– Хубаво е, че го защитаваш, Амат, но компютърните игри не са истински спо...
Амат вперва поглед в него.
– Със Зак цял живот се надпреварваме кой пръв ще стане професионален играч. Той ще
спечели. Ако не сте там да видите как се случва, ще съжалявате цял живот.
Обръща се и тръгва надолу по стълбите, преди те да са успели да отговорят.
Когато Закариас влиза в огромното хале, където се провежда състезанието, Амат е там и
гледа. Не е голяма армия, но е армия.
Подът, където са подредени всички компютри, е обграден от високи трибуни, препълнени
с хора. От тавана висят екрани, а от високоговорителите бучи музика.
– Това е... почти като на хокеен мач – признава таткото на Закариас озадачено.
Той и майката на Зак настигнаха Амат, който се бе запътил към железопътната гара, и
тримата дойдоха тук с колата. Родителите влязоха в залата неохотно. Не разбират нищо, но
преди състезанието да е приключило, хората наоколо ще аплодират бурно нещо, което
Закариас е направил. Когато той спечели, Амат ще се разкрещи и родителите също ще го
направят. Един непознат от предния ред ще се обърне към майката на Зак и ще попита:
– Познаваш ли го?
– Това е синът ми! – ще възкликне тя.
Непознатият ще кимне впечатлено и ще каже:
 – Сигурно много, много, много се гордееш.
Не е толкова важно. Просто спорт.

***
Майката на Мира Андершон веднъж ѝ каза: „Най-трудното на това да създадеш семейство,
е, че никога не можеш да завършиш започнатото“. Мира не спира да мисли над думите ѝ,
докато с колежката обзавеждат офиса си, набират клиенти и опитват да наемат персонал,
преговарят с банката и се тревожат за финансите си. Телефонът ѝ звъни непрестанно. Мира
гледа снимката на децата, която е поставила на бюрото си, и си задава все същите мълчаливи
въпроси: заради кого градим кариера? Струват ли си всички жертви? Как да знаем
предварително?
Петер Андершон се прибира в тихия си дом. Мира е на работа, децата са някъде с
приятели. Петер си приготвя вечеря и яде сам, докато гледа хокей по телевизията. Телефонът
му мълчи. Когато прие работата като спортен директор преди толкова години, ненавиждаше
звъненето, защото то не спираше. Дори по време на отпуските. Сега му липсва.
Мая Андершон пъха ключа в ключалката и влиза в антрето. Баща ѝ става от дивана и
опитва да не показва колко се радва, че вече не е сам вкъщи. Мая е изтощена след
тренировката, но щом вижда изражението на татко, отива да вземе китарата си. Изсвирват
три песни в гаража. После дъщерята пита:
– Мама каза ли ти? За... музикалното училище?
Петер изглежда учуден. После смутен.
– Ние... майка ти и аз... напоследък не ни остава много време да си говорим.
Мая донася писмото от училището.
– Мога да започна от януари. Далеч е, ще трябва да се преместя и да взема заем, но... мама
каза, че е окей.
Петер не успява да не се разпадне.
– Просто искам да си... щастлива, Семчице... просто да си щастлива! – успява да каже.
– Знаеш ли, тате? Това е единственото, което и аз искам за теб... – прошепва дъщерята.
Лео Андершон върви сам през Бьорнстад. Няма цел, няма план, просто обикаля. Когато
порасне, ще си спомня, че през тази зима се чувстваше, сякаш постоянно копнее за нещо,
което да обича. Всички други като че ли бяха влюбени до полуда. Татко имаше клуба, мама
новата си фирма, а Мая музиката. Лео копнееше за нещо свое. Може би ще го открие, може
би това ще се превърне в друга история.
Но тази вечер се прибира у дома. Мама е на работа, а кака му е легнала да спи. Татко седи
във всекидневната и гледа телевизия. Лео сваля връхните си дрехи и като всеки отскорошен
тийнейджър обмисля директно да се затвори в стаята си, но точно днес решава вместо това
да отиде във всекидневната. Сяда до баща си и двамата гледат хокей заедно.
– Ти... аз... надявам се, че знаеш колко много те обичам – казва таткото в почивката.
– Знам, татко, знам – засмива се Лео и се прозява, сякаш приема това за даденост.
Това вдъхва на Петер надежда, че може би все пак е направил нещо както трябва. Когато
Мира се прибира, и двамата спят на дивана. Тя ги завива.
Със семейството никога не можеш да завършиш започнатото.
 46
„Ще кажем, че е било злополука“

В иждали ли сте как пада някой град? Нашият го направи. Защото понякога е толкова
лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно как изобщо ни остава
време за нещо друго.
Това беше история за спортни зали и за всички сърца, които туптят около тях. За хора и
спорт и за това как понякога те се редуват да се спасяват. За нас, които мечтаем и се борим.
Някои се влюбиха, други бяха съкрушени, изживяхме най-добрите и най-лошите си дни. Този
град ликуваше, но пламна. Чу се ужасяващ гръм.
Няколко момичета ни накараха да се почувстваме горди, някои момчета ни накараха да се
почувстваме големи. Една кола се движеше твърде бързо в нощта. Ще кажем, че е било
злополука, но злополуките стават случайно, а ние ще знаем, че сме можели да предотвратим
катастрофата. Някой ще бъде виновен. Ние.

***
Хокеят е хокей. Игра. Само наужким.
Когато в Бьорнстад и Хед настъпи зима, навън е еднакво тъмно както когато отиваш на
работа, така и когато се връщаш. По това време на годината служителите в спешното
отделение на болницата в Хед убиват времето по същия начин като всички останали: говорят
за хокей.
Всички очакват следващия мач, някои викат за червения отбор, други за зеления; има
лекари и сестри, които почти не си говорят. Сезонът напредва, а „Бьорнстад Хокей“ и „Хед
Хокей“ печелят всичките си мачове, така че следващият сблъсък между двата отбора
придобива все по-голямо значение. Клубът, който спечели, може би ще се изкачи в горната
дивизия. Този, който загуби, може би няма да съществува догодина. Нещата бързо се обръщат.
Опитваме да си втълпим, че хокеят е просто хокей, но никога не е така. Един лекар
измърморва, че „парите унищожават спорта“. В стаята за почивка една сестра се впуска в
дълги обяснения за това как „…важните клечки във федерацията си измислят нови лицензи с
невъзможни финансови изисквания към малките клубове, агентите пресушават пазара,
спонсорите прокарват интересите си, а мачовете се решават в заседателните зали, вместо на
леда!“. Някой чете на глас от вестник, в който спортни журналисти от далечни градове
пишат, че до няколко години отбори като „Бьорнстад“ и „Хед“ просто ще захранват големите
клубове с играчи. „Ще захранваме? Все едно сме някакви проклети роби!“ Някой изсумтява:
„Само да бяха закрили „Бьорнстад“, така че ресурсите да се вливат в ЕДИН клуб...“. При
което друг отговаря: „Защо НАС да ни закриват? Защо не закрият ВАС?“. Болничните
служители започват да викат и да се карат също като всички останали тукашни жители през
последните месеци.
Но после се случва нещо, което е неизбежно в тяхната работа: включва се аларма, станала
е катастрофа, линейката кара ранени хора. Тогава забравяш хокейните мачове и цветовите
пристрастия. Тогава всички в спешното работят заедно, борят се заедно, стават отбор.
Тази нощ ще дадат най-доброто то себе си, за да спасят живота на всички хора в
линейките. Няма да е достатъчно.

***
Ако любовната история на Ана и Видар беше обикновена, те може би щяха да прекарат цял
живот заедно. Може би щяха да се изморят един от друг и да се разделят или пък да се
влюбят стотици пъти в същия човек. Обикновеният живот е дълъг, ако го изживееш редом с
някого.
Но проблемът на това да си необикновен тийнейджър, е, че понякога ти се иска просто да
си обикновен тийнейджър. Ана лежи в леглото си, Видар лежи мълчаливо до нея. Тя му
действа като „Майнкрафт“. Може да се концентрира, когато са заедно.
– Искаш ли да дойдеш с мен на един купон? – прошепва тя.
– А?
– Чу ме.
– Какъв купон?
– Довечера ще има купон в едно бунгало в къмпинга. Чух за това в училище. Не е нужно да
идваш с мен. Но аз... просто искам да отида на купон и да се чувствам... нормална. Поне за
малко.
– Окей – казва Видар.
– Окей? – повтаря Ана.
– Да не си глуха? ОКЕЙ! – ухилва се той.
Тя се смее. Целуват се. Съвсем обикновено е. Обикновено прекрасно.
Отиват на купона. Чувстват се нормално – за малко. Но после Видар отива до тоалетната, а
момчето, което се приближава до Ана, е от Хед, така че не знае коя е тя. Може би дори не
знае кой е Видар.
Ана опитва да се държи приятелски, отказва питието, което ѝ подава момчето, и отмества
ръката му от бедрото си. Младежът от Хед гордо показва татуирания на бицепса си бик и
обяснява, че следващия сезон може би ще играе за мъжкия отбор. Ана го отблъсква, когато
той започва да шепне в ухото ѝ. Опитва да се измъкне. Младежът я дръпва за ръката и се
засмива:
– Хайде! Не бъди такова дърво! Усмихни се малко!
Хваща я през кръста. Дори не забелязва приближаващия се Видар, не вижда приведената
глава и почернелите очи, които си пробиват път през тълпата. Видар пък не обръща
внимание на хората, които блъска в стената или бута върху масите. Но Ана вижда.
Знае колко лесно би било просто да се отдръпне, да остави младежа от Хед да разбере, че
е награбил грешното момиче. Че се е изпречил на грешното момче. Би било толкова лесно.
Но Ана през целия си живот не е правила нищо лесно.
Затова се измъква от хватката му, накланя тялото си назад и го удря с глава. Чува хрущене,
когато челото ѝ среща носа му. Той пада на пода, пищейки. Ана усеща как по лицето ѝ се
стича кръв, не знае чия.
 Приятелите на момчето стоят на няколко метра встрани. Те са не по-малко шокирани от
всички останали и Ана знае, че разполага само с няколко секунди. Вижда как Видар
разблъсква скупчилите се хора. Погледът му е убийствен. Затова Ана прави единственото
разумно нещо, което може да направи човек като нея, когато обича човек като него: засилва
се и удря Видар право в лицето.
Цялата стая притихва. Ана веднага го удря още един път, по-силно, а Видар се олюлява
назад. Тя го хваща за ръката и се втурва към вратата. Принуждава го да я последва в гората и
двамата тичат толкова дълго, че никой от купона да не може да ги настигне.
– КАКЪВ ТИ Е ПРОБЛЕМЪТ? – зейва Видар, когато Ана най-накрая спира сред дърветата.
Почти започва да я гризе съвестта, когато вижда подутото му лице. Но все пак изръмжава:
– Знаеш ли какъв ми е ПРОБЛЕМЪТ? Всички проклети МОМЧЕТА! Вие сте ми
проблемът!!!
– Какво пък съм направил АЗ?
Ана заплаква от гняв.
– Щеше да го убиеш... ако не те бях изкарала оттам, щеше да го пребиеш до смърт и да
влезеш в затвора, а аз...
Тя се задъхва, опитвайки бясно да сдържи сълзите си. Видар стои пред нея със сцепена
устна и око, което с всяко вдишване се подува малко повече.
– Просто опитвах... да ти помогна...
– Какво ви има? Защо си мислите, че искаме постоянно да се биете за нас? Защо мислите,
че искаме винаги да решавате всичко с НАСИЛИЕ? Какво не ви е НАРЕД?
– Аз... не знам – признава той.
Ана започва да се смее.
– Влюбена съм в теб.
– Затова ли ме удари?
– Да!
Видар се почесва по окото.
– Трябваше ли да си влюбена толкова... здраво?
– Не искам шибан пиедестал! – отсича тя.
– К’во?
– Не искам да се биеш за мен! Не искам да правиш разни неща за мен! Искам да ми
ВЯРВАШ. Не искам да ме водиш някъде, искам да ме подкрепяш, за да мога сама да стигна
дотам!
– Окей.
– Какво „окей“?
– Окей... аз... просто окей. Окей. Аз... също съм влюбен в теб!
– Ти си глупак.
Ръката така ужасно я боли, че тя иска единствено да се свие в ембрионална поза и да
заскимти. Видар я отвежда до една пряспа сняг и я кара да си пъхне ръката вътре. Ана
изкрещява от болка. Той опитва да обясни:
– Не се удря така, ръката ти тряб... – започва, но тя изръмжава:
– Въобще не ми обяснявай как да те удрям по ченето!
– Окей.
 Може би има и по-нормални любовни истории, може би има.
На следващия ден Видар отива на тренировката на Ана. Не казва нищо, просто довлича
шест палèта от двора и ги нарежда в стъпаловидна конструкция. След това сяда отгоре.
– Какво е това? – пита Ана раздразнено.
– Трибуна – отговаря Видар.
– За кого? – пита тя.
– За мен – отговаря той.
Тя се засмива, но той е сериозен.
– Ще стоя до теб, ако стоиш до мен – казва той.
Тогава тя спира да се смее и го целува. Нормалните любовни истории така и така никога
не са били за нея.

***
Как се започна? Никога няма да спрем да спорим по този въпрос.
Може би започна с онзи младеж от Хед, който опита да сваля момиче от Бьорнстад на
един купон и в резултат отнесе една главичка. Носът му се счупи. Сигурно не е бил особено
щастлив.
Или пък започна много по-рано, още по време на първия хокеен мач за есента, когато
привържениците на „Хед“ пяха онази противна песен за Бенямин Ович. Някои хора от
Бьорнстад сигурно не са могли да го забравят – особено след като „Хед“ спечели мача.
Може и да започна една есенна или зимна сутрин, когато някой остави окървавен рог от
бик пред входа на спортната зала в Хед. Кръвта дори не беше истинска и вероятно ставаше
дума просто за глупава хрумка на няколко пияни тийнейджъри, но не всички в Хед го
изтълкуваха така.
Една вечер, не много дълго след това, момче от Бьорнстад стоеше на опашката в една
пицария в Хед. Приятелката му е от Хед и го чакаше в апартамента си. Няколко местни
младежи, които стояха малко по-назад, запяха онази песен. Един от тях се наведе напред и
изрева думите право в ухото на момчето. Един друг му изкрещя, че трябва „да се маха“, „да
спи със собствения си вид“ и „да не се занимава с момичета от Хед“. Момчето от Бьорнстад
се обърна и ги помоли да вървят по дяволите, а младежите от Хед бутнаха кутиите с пица от
ръцете му. Персоналът успя да се намеси, преди да е станал сериозен проблем, но може би
всичко започна тогава.
Възможно е и да започна с всички слухове за болницата и фабриката, когато се разрази
битка за работни места. По-рано през годината хората се тревожеха, че политиците ще
опитат да обединят Хед и Бьорнстад в един голям град, а сега се притесняват дали изобщо ще
има място за два малки.
Веднага след инцидента с рога пред спортната зала и разправията в пицарията отборите
на „Хед Хокей“ и „Бьорнстад Хокей“ за деветгодишни се срещнаха по време на турнир, който
се провеждаше на няколко мили оттук. Мачът беше равностоен, момчетата бяха разпалени и
когато един от играчите на „Хед“ започна да пее „Педали, курви, изнасилвачи!“, между
деветгодишните избухна такова сбиване, че родителите трябваше да излязат на леда, за да
помогнат на съдията да ги укроти. Един татко от Хед и един татко от Бьорнстад опитаха да
разтърват синовете си, при което на единия татко му се стори, че другият татко е дръпнал
сина му прекалено силно. Мъжете се разкрещяха, после започнаха да се бутат и скоро децата
опитваха да усмирят възрастните, а не обратното.
Горе-долу по същото време двама по-възрастни мъже се сджафкаха в болничната чакалня в
Хед, защото на единия му се стори, че е чакал лекарска помощ по-дълго от другия. Другият
измърмори: „Проклети бьорнстадски идиоти, постройте си собствена болница, вместо да
идвате тук и да ни крадете болничните легла“.
Всичко това може би щеше да е без значение, ако се бе случило някоя друга есен или зима.
Може би ситуацията нямаше да ескалира, ако не бе имало повод всички тези хора да се
съберат в една зала за втори път преди края на годината. Но повод имаше. Поредният хокеен
мач между отборите на Хед и Бьорнстад.
Една сутрин, немного преди въпросния мач, двама млади мъже от Хед потеглят с кола към
Бьорнстад, за да кандидатстват за работа във фабриката. Отдавна са безработни, и двамата
имат деца и когато новите собственици ги поканиха на интервю, това беше като дар свише.
Паркират пред фабриката. Когато се връщат след интервюто, колата е потрошена. Някой е
вдлъбнал всички врати и е разбил прозорците с голям дървен клон. Няма свидетели, разбира
се, въпреки че няколко мъже с черни якета стоят съвсем наблизо. На шофьорското място,
насред парченцата стъкло, има бележка, на която пише: „Работата в Бьорнстад е за хората от
Бьорнстад!“.
Може би така се започна.
А може би започва скоро след това, когато няколко мъже от Хед се събират, за да обсъдят
отмъщението си. Искат да наранят Групата. Искат да ѝ отнемат нещо, което черните якета
обичат. „Искам да подпаля шибаните им домове...“, измърморва един от мъжете по време на
срещата. Може би не говори буквално. Но един от приятелите му отвръща: „Тогава да го
направим“.

47
„Любовна история,
която никога няма да забравим“

В една съблекалня е трудно да се пазят тайни. Каквито и да е.

В спортната зала в Хед всяка следваща тренировка става все по-напрегната. Всички
там все по-рядко говорят за жителите на Бьорнстад като за хора и все по-често използват
изрази като „зелените“. Или „мечетата, които ще заколим“. Или „путките“. Или „педалите“.
Вероятно всички са очаквали Вилиам Лют да е най-гръмогласен, но по някаква причина той
става по-тих и по-тих.
 Когато съотборниците му го питаха защо е толкова сдържан, той каза: „Просто опитвам да
се съсредоточа върху хокея“. Вилиам няма по-добър отговор. През този сезон с него се случва
нещо странно. Колкото повече се мразеха всички останали, толкова по-изморен се чувстваше
той. Толкова дълго време беше ядосан – на тренировки, в училище, у дома – че накрая вече
нямаше сили за повече гняв. „Съсредоточи се върху хокея си!“, каза му мама и го погали
любвеобилно по косата. И той го прави.
Дистанцира се от останалите в отбора, тренира по-здраво и по-самостоятелно. Среща
момиче от Хед и започва да прекарва вечерите с нея. Един ден Давид, треньорът, го вика в
кабинета си. Дава му бележка с телефонния номер на скаут от елитен клуб, който играе
няколко дивизии по-горе от „Хед Хокей“. „Интересуват се от теб, искат да им се обадиш.“
Вилиам се взира в бележката, а Давид заобикаля бюрото си и слага ръце на раменете му.
„Виждам, че напоследък си се фокусирал повече върху хокея, Вилиам. Вече не се занимаваш
с простотии и караници... това е добре! Ето защо този клуб е заинтересован. От теб може да
стане нещо, Вилиам, можеш да стигнеш далеч! Но знай, че искам да играеш за мен и ще се
боря да те задържа. Мисля, че следващия сезон ще си готов да бъдеш капитан!“
После Давид прави нещо ужасно. Нещо, което направо може да съсипе млад мъж, който се
бои да показва чувствата си. Казва: „Гордея се с теб, Вилиам“. Вилиам излиза от офиса и
веднага се обажда на майка си.
В една съблекалня е трудно да се пазят тайни, така че всички поздравяват Вилиам, когато
се връща. Той се гордее, разбира се, но също така вижда, че съотборниците му млъкват,
когато той е наблизо. Разбира, че говорят за нещо, което не искат той да чуе.
След тренировката пред залата паркират две коли. Вътре седят млади мъже със суитшърти
и татуировки на бикове. Двама съотборници на Вилиам, които са достатъчно млади, че да
имат желание да се бият, и не са достатъчно добри хокеисти, че да имат какво да губят, се
насочват право към колите.
– Къде отивате? – пита Вилиам.
Едно от момчетата се обръща.
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Вилиам. Твърде важен си за отбора, за да
участваш в това. Имаме нужда от теб на леда!
– Какво ще правите, по дяволите? – пита Вилиам объркано.
Мъжете с татуировките не отговарят, но едно от момчетата от отбора е твърде
ентусиазирано, за да се въздържи, така че виква:
– Ще видим колко добре гори козината на кожуха!!!
Колите потеглят. Вилиам остава пред залата. Сам.

***
При последвалия полицейски разпит мъжете от Хед ще си намерят хиляди извинения.
Някой ще каже, че не са искали да подпалят цялата сграда, мислели са си, че ще се запали
само вратата и че ще могат да я изгасят, преди да е станало твърде късно. Друг ще каже, че
просто са искали да оставят „маркировка“, а трети ще каже, че е било само „шега“. Никой не
е знаел, че над „Кожуха“ има апартамент. Че Рамона спи там горе.
 ***
Маган Лют взима сина си от спортната зала в Хед, както винаги, след тренировка. Носи
му сандвичи и протеинови смутита, прибира екипировката му в багажника, пуска любимата
му музика през целия път. Но той не гъква.
– Какво има? – пита мама.
– Нищо... нищо. Просто съм... изнервен преди мача – измърморва Вилиам.
Преструва се, че наистина е така, Маган се преструва, че му вярва. Не искат да се наранят.
Вечерят и слушат татко, който разказва как е прекарал деня си, смеят се със сестрата на
Вилиам, която разказва как е прекарала своя: развинтила е капачките на солниците на
учителската маса и те хвръкнали във въздуха, когато учителите опитали да посолят храната
си! Вилиам я е научил на това. Маган опитва да се развика и да я смъмри, но смехът на
дъщеря ѝ е толкова прекрасен, че сърце не ѝ дава.
Вилиам наблюдава родителите си, докато се хранят и бъбрят, днес по-оживено от
обикновено. Знае много добре какво разправят хората в града за семейството му. Че татко е
„толкова стиснат, че крещи, като сере“, а мама е „побъркана хокейна майка“. Това може и да
е вярно, но има и други неща, които са верни за тях. Никога не са получавали нещо наготово,
борили са се за всичко и искат да дадат на децата си това, което самите те не са имали: власт
над собствения им живот, без да се налага всеки ден да бъде битка. Може би понякога са
отивали твърде далеч, но и така да е, Вилиам може да им прости. Светът не е създаден за
мили хора. Милите биват тъпкани и използвани от останалите, достатъчно е да се огледа из
Бьорнстад, за да го види.
След вечеря гледа анимационен филм в стаята на сестра си. Когато тя се роди, лекарите
казаха, че нещо с нея не е наред. Не е така, тя просто е специална. Хората все я описват с
името на синдрома ѝ, но Вилиам отказва да го прави. Тя си е тя. Най-милият човек, когото
познава. Когато сестра му най-накрая заспива, Вилиам отива да тренира сам в мазето. Но
думите го глождят: „Ще видим колко добре гори козината на кожуха!!!“. Казаното не излиза
от ума му. Затова той си облича анцуга и виква на майка си, че отива да тича. Маган Лют се
надява, че синът ѝ просто е нервен.
Щом вратата се затваря след него, тя отива право в кухнята. Маган вечно се тревожи за
децата си. Всеки път, когато Вилиам го няма, тя пропъжда мислите, като готви. „Кой каквото
ще да говори за нея, но манджите на Маган Лют са страшно вкусни!“, казват хората, а тя не
се засяга, че комплиментът винаги започва с „кой каквото ще да говори“. Маган знае коя е.
Бори се за всичко, което има. Прави салата от паста, после картофена салата. „Само ти
можеш да правиш толкова много салати, които всъщност не са салати, мамо. Покрай теб
всеки зеленчук може да стане излишен!“, шегува се често Вилиам.
Тя остава будна, докато той се прибере. Никога не спира да се притеснява.
Вилиам тича през Бьорнстад. Изведнъж осъзнава, че е облечен с червен анцуг с бик на
гърдите. Дори той проумява що за идиотска провокация е това точно сега. Обръща се, за да
изтича обратно вкъщи и да се преоблече, но се спира, щом усеща миризмата. Ноздрите му
парят.
Нещо гори.
 ***
Рамона не се събужда заради дима, събужда се, защото някой разтърсва тялото ѝ и започва
да я дърпа. Рамона може и да си е пийнала малка среднощна закуска, така че реагира както
обикновено, когато я будят: размахва ръце, крещи неприлични думи и търси твърди
предмети, които да ползва като оръжие.
Но щом вижда пламъците, които ближат стените, и чува писъците откъм улицата, Рамона
отваря очи и вперва поглед в Елисабет Сакел.
Треньорката може да не я бива с чувствата, но и тя може да се притеснява. Тази вечер не
можа да заспи, мислеше твърде много за предстоящия мач с „Хед“, затова стана и излезе да
потича. Видя няколко мъже да бягат от „Кожуха“, видя как огънят се разгаря. Повечето от нас
вероятно щяха да се обадят на пожарната и да изчакат на улицата. Нормалните хора не се
втурват в горящи къщи. Но Сакел не е нормален човек.
Сега се свива на улицата, кашляйки и пуфтейки, а Рамона, застанала до нея само по
нощница, измърморва:
– И направи това само заради една порция картофи? На какво ли щеше да си готова, ако ти
бях сервирала месо.
Сакел кашля и се смее.
– Признавам, че бирата всъщност започва да ми харесва. Витамините са важни.
От всички страни се стичат хора, но най-бърз от всички е Теему. Той се хвърля в снега и
прегръща Рамона.
– Дадада, момчето ми, успокой се. Всички са живи. Просто малък пожар... – прошепва
Рамона, но усеща как трепери.
– Всички снимки на Холгер... – казва Теему задъхано и се изправя.
Налага се Рамона да го задържи. Момчето толкова я обича, че тя трябва да го УДЪРЖИ да
не се втурне в огъня, за да вземе снимките на мъртвия ѝ мъж.
Но не може да го задържи достатъчно силно, за да предотврати това, което ще се случи
после. Никой не може.

***
Пожарът събужда цял Бьорнстад. Виковете се разпростират из града по-бързо от тъпани и
сирени. Всички телефони звънят, всички врати са отворени.
Бени и сестрите му тичат по улицата. Трите жени се отправят към „Кожуха“. Хората вече
образуват живи вериги, по които се предават кофи с вода, отвсякъде пристигат коли с туби и
маркучи в багажниците.
Но Бени се спира, защото се досеща, че това не е случайност. Никога не е. Бени търси
извършител и единственото, което вижда, е червеният анцуг. Вилиам Лют стои зад всички
останали, близо до гората, сам и шокиран, закрил устата си с ръка.
Бени се затичва право към него. За секунда на Вилиам му се струва, че той ще му се
нахвърли, но Бени спира рязко, сякаш е осъзнал нещо. Наоколо е пълно с хора, чуват се
сирени, които се приближават през гората. Бени се обръща към Вилиам и изсъсква:
– Ти и аз. Сега. Без приятели, без оръжия. Само ти и аз.
Вилиам може би можеше да възрази, да опита да успокои Бени и да обясни, че няма нищо
общо с пожара. Но Бени е твърде побеснял, за да повярва, а Вилиам може би все още го
мрази твърде много, за да отстъпи. Затова просто прошепва:
– Къде?
Бени се замисля за секунда.
– Пътеката за бягане във Възвишението. Безлюдно е, земята е равна и има осветление.
Вилиам кима обидено.
– Така че да нямам оправдания после, това ли имаш предвид?
Действията на Бени винаги са били по-страшни от думите му. Ето защо отговорът му не е
обикновена закана.
– За теб няма да има „после“, Вилиам.
Тичат до пътеката. През целия град. Правили са го хиляди пъти като деца, когато играеха
за един отбор. Винаги се състезаваха по време на тренировка. Бени не можеше да остави
Вилиам да бъде най-добър в каквото и да е, отнемаше му даже нещата, които самият той не
искаше. Сега бягат, нагазили в сняг до глезените, и отново се превръщат в същите малки
момчета. Дори спазват същата дистанция, сякаш Кевин все още е между двама им.
Щом стигат до пътеката във Възвишението, спират само за миг, за да си поемат дъх. Гъсти
облаци пара излизат от отворените им усти. После облеченият в червено Вилиам се хвърля
към облечения в зелено Бени, който стои неподвижно и чака със свити юмруци. Без
приятели, без оръжия, само двамата. Бик срещу мечок.

***
Паяка и Дърводелеца намират Теему пред „Кожуха“. Първоначалният им инстинкт е да
изгасят огъня, да помогнат, да предпазят. Тази кръчма е техен дом в по-голяма степен,
отколкото истинските им домове някога са били. Но Паяка прошепва в ухото на Теему:
– Знаем кои са били. Копелетата от Хед, майката на гаджето на Дърводелеца ги е видяла
през прозореца. Колата им е била пред хранителния магазин! Ако тръгнем веднага, можем да
ги настигнем!
Почти никой не забелязва как мъжете с черните якета се отделят от тълпата пред „Кожуха“
и се затичват към сааба на Теему, за да погнат врага. Вижда ги единствено един тийнейджър.
Лео Андершон. Той тръгва след тях.

***
Вилиам и Бени не се щадят. Ударите им са безмилостни, а двамата са толкова силни, че по
лицата им потича кръв едва след няколко секунди. Вилиам крещи всеки път, когато замахне и
уцели, поравно от изтощение и от гняв. По-висок е, това е единственото предимство, което
Бени няма как да му отнеме. Вилиам може да удря надолу, докато Бени трябва да се цели
нагоре. Нагоре е по-трудно. Двамата размахват юмруци цяла вечност. Накрая млечната
киселина в мускулите ги принуждава да отстъпят, задъхани и с кипнала кръв. Бени има избит
зъб, Вилиам едва вижда с дясното си око.
– Беше ли влюбен в него? – изръмжава той внезапно.
– КАКВО? – крясва Бени и се изплюва, оставяйки червено петно в снега.
Стоят на няколко метра един от друг, дробовете им изнемогват. Вилиам се подпира на
коленете си. Един от пръстите му е счупен, от носа му се лее кръв като от чешма. Гласът му
губи силата си, болката и умората го обгръщат.
– Беше ли влюбен в Кевин? – казва той запъхтяно.
Няколко минути Бени мълчи. Има червено по косата и по ръцете, не е ясно къде кърви и
къде е просто изцапан.
– Да.
За пръв път в живота си Бени го признава пред някого. Вилиам затваря очи, усеща как
носът му пулсира, чува съскането в ноздрите.
– Ако го бях знаел, нямаше да те мразя толкова много – прошепва той.
– Знам – казва Бени.
Вилиам изпъва гръб. Стои с ръце до тялото, анцугът му е разпокъсан и плувнал в пот.
– Спомняш ли си онова лято, когато бяхме малки и цял месец валя без прекъсване? Когато
стана наводнение в залата?
Бени го поглежда учудено, но кимва бавно.
– Да.
Вилиам избърсва носа си с опакото на ръката.
– Лятно време с Кев винаги ходехте в гората, но когато заваля, дойдохте у дома и питахте
дали може да играете в мазето ми. Не знам защо не отидохте при Кев, но...
– Онова лято родителите му ремонтираха къщата – напомня му Бени с горчивина.
Вилиам кима.
– Вярно. Това беше. Онзи месец всяко лято играехме в мазето ми. Бяхме приятели, не се
карахме.Страхотно беше.
Бени плюе още кръв в снега.
– Спяхме на матраци на пода, за да можем да почнем да играем веднага щом се събудим...
Усмивката на Вилиам е натежала от пропуснати възможности и изгубени години.
– Когато другите на нашата възраст говорят за детството си, имам чувството, че в
спомените им слънцето винаги грее. Но аз помня, че все се надявах да вали.
Известно време Бени не помръдва. Накрая сяда в снега. Вилиам не знае дали плаче. Не
знае и дали си личи, че той самият го прави.
После двамата мъже се разделят. Нито като приятели, нито като врагове. Просто се
разделят.

***
Късно е, когато Мая и Ана най-накрая приключват с тренировката в клуба. Твърде късно,
мисли си майката на Мая, но отива да прибере дъщеря си, без да мрънка. Предлага да метне
Ана до тях, но Ана поклаща тайнствено глава, а Мая я дразни:
– Ще ходи при Вииииииииидар...
Така правят обикновените шестнайсетгодишни най-добри приятелки – шегуват се за
момчета. Това радва Мира толкова много. Мая скача във волвото и махва на Ана през задното
стъкло.
Видар я чака в гората. Двамата с Ана вървят ръка за ръка в нощта. Той си тананика и
свирука, не може да спре да барабани с пръсти по бедрото си. Ако бяха живели цял живот
заедно, импулсивността му може би щеше да почне да дразни Ана. Но сега тя я обича. Обича
това, че той изразява всичките си чувства по един и същ начин: мигновено.
Ако бяха получили цял живот, може би щяха да се разхождат и на други места. Може би
под слънцето в някоя друга страна. Може би щяха да се преместят и да започнат отначало
някъде другаде, да станат възрастни и да изградят дом. Може би щяха да имат деца и да
остареят заедно. Ана стои на пръсти, докато го целува. Телефонът му звъни. Тя усеща мириса
на дим.
Ана вижда внезапния ужас в очите на Видар. Миг по-късно той се затичва, а тя не се
опитва да го спре. Тича с него.

***
По пътя се задава бял автомобил. Движи се твърде бързо. Мъжете от Хед, които седят
вътре, едва могат да се нарекат така, почти момчета са. Това достатъчно ли е, за да им
простим? Колко големи трябва да станем, за да носим отговорност за постъпките си дори
когато последиците се окажат далеч по-ужасяващи, отколкото сме си представяли?
Щом виждат сааба в огледалото за обратно виждане, мъжете в бялата кола разбират, че
някой ги преследва, и се паникьосват. Увеличават скоростта, саабът зад тях също. Шофьорът
на бялата кола изпуска пътя от поглед, а в следващия миг фаровете на внезапно появилото се
насреща им волво го заслепяват.
Бялата кола занася в снега, мъжете от Хед започват да крещят. Гумите губят сцепление.
Хиляди килограми метал политат във въздуха и се понасят безшумно в мрака само за миг.
После се чува страшен тътен, който така и няма да спре да отеква в главите ни.

***
Мира и Мая седят във волвото. Тъкмо са потеглили от кучкарника, когато телефонът на
Мира звънва. Обажда се Петер, който вече е излязъл навън.
– ИМА ПОЖАР В „КОЖУХА“! НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е ЛЕО!!! – крещи той.
Кучкарникът се намира доста навътре в гората. Само два пътя водят от тук до Бьорнстад:
нормалният, лъкатушещ черен път, по който карат всички нормални хора, както и една едва
отъпкана пътека без осветление, която ловците използват понякога. Пътеката излиза право
на шосето между Бьорнстад и Хед.
Никога майка и сестра не са карали толкова бързо по нея, колкото тази нощ.
Минута-две по-късно волвото изскача от гората с ревящ двигател и продължава по шосето.
Малко зад тях кара стар мъж, който натиска клаксона раздразнено, но Мира изобщо не му
обръща внимание, просто дава газ.
После вижда бяла кола, която се движи право срещу тях с твърде висока скорост. Мая
изкрещява, преди Мира да успее да реагира. Шофьорът на бялата кола губи контрол над
волана и автомобилът се плъзва по платното. Мира натиска спирачки, насочва волвото към
канавката и се хвърля да предпази дъщеря си. Бялата кола полита и се блъска в едно дърво.

***
 Лео Андершон тича напряко през гората, за да изпревари автомобилите. Но не е
достатъчно бърз. За щастие.
Не е достатъчно бърз.

***
Има едно старче, което обича да седи в „Кожуха“ с четири други старчета и да спори за
хокей. Зрението му е влошено и другите старчета често подменят очилата му с евтин чифт от
бензиностанцията, за да си помисли, че съвсем е ослепял, щом ги сложи. Когато правят така,
Рамона ги скастря: „Ами ако вземе че НАИСТИНА ослепее, как ще разбере?“.
Тази нощ старчето носи собствените си очила, но въпреки това не вижда добре в
тъмницата. Опита се да го каже на персонала в болницата. Събуди се с болка в гърдите, но
днес съпругата му не си е у дома, а децата му отдавна са се преместили в по-големи градове
в търсене на по-добре платена работа и суши барове или каквото там искат младите в
днешно време. Така че той се качи в колата и потегли от Бьорнстад към Хед и седя няколко
часа в болницата само за да му кажат, че няма нищо страшно. Вероятно просто ставало дума
за проблем с храносмилането. „Обмислял ли си да спреш да пиеш толкова много?“, попита
го лекарят. „А ти обмислял ли си лоботомия?“, попита го старчето и му се накара, задето му
се е наложило да чака толкова дълго. Та той вижда зле в тъмното! Обещал е на жена си да не
кара нощем! „Нямаме достатъчно персонал“, каза лекарят. Старчето си тръгна ядосано. „Що
за болница е това? А?“
На всичкото отгоре, докато се връща от Хед, някаква патка с волво изскача от гората право
пред него. Явно е решила да хване пряк път към града. Старчето набива спирачки, натиска
клаксона и сигнализира с фаровете, но на патката изобщо не ѝ пука, разбира се. Ето как
карат хората в днешно време.
Волвото се движи толкова бързо, че старчето скоро вижда само стоповете. Вятърът навява
сняг право в предното стъкло на колата. Тъмно е. Старчето ругае и ръмжи и се взира иззад
рамките на очилата си. Не вижда какво точно се случва, няма шанс да реагира. Патката с
волвото внезапно удря спирачки и завива към канавката. От другата страна идват две коли:
старчето може би успява да види, че първата е бяла. Тя поднася, преобръща се и се блъска със
страшна сила в едно дърво. Следващата кола е сааб, както може би забелязва старчето.
Очевидно е преследвала бялата, защото спира насред пътя, а Теему, Паяка и Дърводелеца
изскачат бързо навън. Старчето ги знае от „Кожуха“.
Натиска спирачката. Но вали сняг. Тъмно е. Спирачният механизъм прави каквото може,
вероятно никой не би могъл да спре за толкова кратко разстояние в такова време. Може би
никой не е виновен. Може би всички са виновни. Старчето кара без колан, колата му е стара,
очите му са стари. Минава покрай волвото, след което завърта волана с всичка сила, за да
избегне сааба.
Така и не успява да види какво блъска. Не чува тупването върху капака. Вече си е ударил
главата във волана и е изгубил съзнание.

***
Мира изхвърча от волвото, заобикаля колата и издърпва Мая навън. Това е първата мисъл
на майката: да помогне на дъщеря си да се отдалечи от пътя! Да я защити! Прегръщат се
силно, застанали в канавката, а към тях се присъединява трети човек, който ги притиска
толкова силно до себе си, че сякаш се страхува да не го изоставят завинаги.
Това е Лео.

***
Ана и Видар тичат през гората по-бързо, отколкото който и да е от двама им всъщност
може. Ако бяха живели заедно цял живот, може би щяха да се забавляват, като се
надпреварват. Ако имаха деца, сигурно все щяха да се карат кое от тях е най-бързо.
Чуват сблъсък надолу по пътя и инстинктивно се втурват в тази посока. Видар чува гласа
на Теему, последван от тези на Паяка и Дърводелеца. Крещят за „линейка“. Реват: „Пази
се!!!“.
Пръстите на Видар и Ана се докосват за последен път. Тяхната любовна история не е
обикновена. Може да е било за кратко, но двамата са обичали много по-силно от повечето от
нас.
– Гори! – виква Ана, когато стигат до пътя.
От другата страна на шосето една кола е катастрофирала тежко. Блъснала се е в дърво,
металът се е огънал около ствола. Хората вътре са в безсъзнание. Изпод предния капак се
процежда дим. Ана повтаря:
– ГОРИ! ГОРИ!
После се затичва. Видар опитва да я улови, но тя вече е извън обсега му. Защото е
отгледана от баща, който казваше: „Двамата с теб не изоставяме хората в беда“.
Така че тя се отправя към горящата бяла кола, право през шосето. Старчето, което се
прибира от болницата в Хед, не я вижда, преди да е станало твърде късно. Подминава
волвото, заобикаля сааба, натиска спирачките с всичка сила. Ана е по средата на пътя.
Видар тича, крещи, но всичко се случва твърде бързо. Така че той се хвърля напред и
изблъсква Ана от пътя. Защото не може да контролира импулсите си. Не може да се спре и да
не спаси живота на момичето, което обича.
Ана пада в канавката, изправя се на крака в снега и извиква, но момчето, което обича, вече
го няма, за да я чуе. Колата на старчето се носи твърде бързо, блъска го директно, тялото му
се удря в капака и Видар Риниус умира така, както живя. Мигновено.
Никога няма да забравим тяхната история.

48
„Божичко божичко божичко!
Детето ми!“
 иждали ли сте как пада някой град? Нашият го направи.
В Виждали ли сте някой град да се надига? Нашият направи и това.
Виждали ли сте хора, които по принцип не се разбират за нищо – нито за политика, нито
за религия, спорт или друго, да се стичат от всички страни, за да помогнат за потушаването
на пожар в стара кръчма? Виждали ли сте такива хора да се спасяват едни други? Ние го
направихме. Може би бихте направили същото. Може би не сте толкова различни от нас,
колкото си мислите.
Тази нощ дадохме най-най-доброто от себе си. Направихме всичко, което можахме. И
въпреки това загубихме.
В Бьорнстад има много красиви дървета. Понякога казваме, че това е така, защото всеки
път, когато погребем някого, пониква още едно. Ето защо в местния вестник има не само
известия за смърт, ами и за раждане. За да не останем без дървета и хора.
Но това няма значение.
Не искаме ново дърво. Не искаме нов човек. Искаме да получим обратно този.

***
– Божичко! Божичко! Божичко! – крещи майката на Видар и се строполява в ръцете на
разплаканите мъже в кухнята ѝ.
Мъжете са безмълвни. Пропадат в същия мрак като нея. Майката на Видар се свива на пода
и крещи отчаяно:
– Детето ми! Къде е детето ми?! Къде е детето ми къде е детето ми къде е детето ми?!

***
Проклети хлапета.
Колко ли пъти на една майка ѝ минава тази мисъл, докато децата ѝ растат? „Проклети
хлапета.“ Колко ли пъти трябва да ги хока? Колко често трябва да казва на малкия си син да
свърши нещо съвсем елементарно? Като да си върже обувките. „Вържи си обувките!“, казва
тя. Но момчето слуша ли я? Естествено, че не. „Вържи си обувките, ще се спънеш! – казва тя.
– Ще паднеш и ще се удариш!“ Ще се нараниш. Проклето хлапе.
Тази нощ Лео не си завърза обувките както трябва. Ако го беше направил, щеше да е
няколко секунди по-бърз, докато тичаше през гората, докато се спускаше между дърветата.
Щеше да бъде на пътя, когато се появи колата. Само няколко секунди. Само една връзка и
един хлабав възел.
Така че тази нощ Мира заспива в леглото на Лео, а той не ѝ казва да се махне. Какъв
приказен подарък за една майка от страна на един тийнейджър. И двамата се будят, когато
Мая се промъква в стаята и се свива до тях. Мира прегръща децата си толкова силно, че те
едва дишат.
Проклети хлапета.
Проклети, проклети, проклети хлапета.

***
 Когато беше малък, Видар сякаш не се страхуваше от нищо. Всички други деца сънуваха
кошмари и искаха лампата да свети през нощта, но не и той. Когато с Теему деляха една стая
и спяха на двуетажно легло, Видар настояваше да спи на долното. Минаха няколко месеца,
докато Теему разбере защо. Една нощ се събуди и чу, че Видар плаче, затова скочи долу при
малкия си брат и го накара да му каже защо. Накрая момчето – тогава на не повече от пет-
шест години – призна, че е убедено, че нощем в къщата влизат страховити чудовища. „Тогава
защо, по дяволите, искаш да спиш на долното легло?“, изръмжа Теему. „Защото така
чудовищата ще ме хванат пръв и ти ще имаш време да избягаш!“, изхлипа Видар.
Не можеше да се въздържи. Никога.
Когато смъртта покоси някого, за тези от нас, които са останали живи, пътят обратно към
нормалния живот е непонятно дълъг. Мъката е диво животно, което ни завлича толкова
навътре в мрака, че ни се струва, че никога няма да се приберем. Че никога повече няма да се
смеем. Болката е такава, че така и не разбираме дали е отминала, или просто сме
привикнали.
Ана седи на пода пред болничната стая на Видар цяла нощ. Теему и майка му са от двете ѝ
страни. Държат я за ръце или може би тя държи тях. Трима души обичат Видар Риниус
толкова много, че без колебание биха се разменили с него, ако можеха. Значи все пак е
правил нещо както трябва. Някой ден тази мисъл може би няма да ги съсипва.
Тази нощ умира едно момче. И едно старче. Една майка, един брат и една приятелка седят
в болница, а една баба се прибира във вила, която завинаги ще остане празна. Двама мъже от
Хед ще влязат в затвора за палеж. След катастрофата в гората един от тях никога повече няма
да може да ходи, а някои от нас винаги ще смятат, че това изобщо не е достатъчно наказание.
Някои от нас ще кажат, че е било злополука. Някои ще кажат, че е било убийство. Някои ще
мислят, че вината е само на мъжете, други ще твърдят, че виновните са повече. Че виновните
сме ние.
Толкова е лесно да накараш хората да се мразят. Ето защо любовта е така непонятна.
Омразата е проста, би трябвало винаги да печели. Силите не са изравнени.
Паяка и Дърводелеца и мъжете с черните якета остават в чакалнята на болницата почти
цяло денонощие. Обградени са от жени и мъже, баби и старчета, стари и млади, с бели ризи
и зелени тениски. Дълго след като лекарите са излезли с мрачни изражения и са изказали
съболезнованията си за загубата, близките на Видар все още са там, сякаш той няма да умре
окончателно, докато не си тръгнат.
Никой – от който и да е град – няма да знае какво да каже. Затова понякога е по-лесно да
се направи нещо. Когато колите потеглят от болницата в Хед, Теему и майка му се движат
последни, така че в първия момент не разбират защо всички пред тях намаляват. Но после
поглеждат дърветата. Някой е изтръскал снега от голите клони и е окачил тънки парчета плат
покрай пътя. Не е голяма работа, просто ленти, развявани от вятъра. Но една е червена, една
зелена. Така че семействата в колите да знаят, че не само Бьорнстад скърби.
Когато Теему и майка му се прибират, някой седи на стълбите и ги чака.
– Мира? Това Мира Андершон ли е? – пита майката на Теему.
Теему слиза от колата, но не казва нищо. Мира също. Просто се изправя и влиза вътре с
тях, отива право в кухнята и започва да чисти и да готви. Теему отива с майка си в спалнята и
остава с нея, докато хапчетата я приспят.
 После се връща в кухнята. Мира му подава четката, без да продума. Той мие, тя бърше.

49
„По един стик. Две врати.
Два отбора“

Ж ивотът е адски странно нещо. Посвещаваме цялото си време на опити да го

организираме, но въпреки това най-определящи се оказват нещата, които са извън
нашия контрол. Никога няма да забравим тази година. Нито най-лошото, нито най-хубавото,
което се случи през нея. То ще се отрази на целия ни живот.
Някои от нас ще се преместят на други места, но повечето ще останат. Животът тук е
сложен, но когато порасне, човек научава, че никъде не е лесно. Бог знае, че Бьорнстад и Хед
имат много недостатъци, но те са наши. Това е нашето кътче.
Ана и Мая тренират в плевнята при кучкарника. Часове наред. Не са добре, и двете никога
повече няма да се почувстват напълно окей, но все пак ще намерят начин да стават от леглото
всяка сутрин. В един момент Ана се срива и не може да прави друго, освен да крещи и да
плаче. Мая прегръща здраво най-добрата си приятелка и прошепва в ухото ѝ: „Оцеляваме,
Ана. Ние сме хора, които оцеляват“.
Едно ранно утро, докато слънцето тепърва се показва лениво над хоризонта, на вратата на
един сервиз се чука. Зима е – в края на едно детство. Бобо отваря и вижда Бени, Амат и
Закариас отвън. Отиват на езерото със стикове и шайба и играят заедно за последен път.
Сякаш това е просто игра и нищо друго няма значение.
След десет години Амат ще бъде професионален играч и ще се състезава на гигантски
арени. Закариас също, но пред екрана на компютъра. Бобо ще бъде баща.
Когато се наиграват, навън почти се е стъмнило. Бени им махва и казва „чао“. Все едно
утре пак ще се видят.

***
„Хед Хокей“ се изправя срещу „Бьорнстад Хокей“ за втори път този сезон в мач, който
означава точно всичко и абсолютно нищо.
В кухнята на една вила във Възвишението Маган Лют стои и прави салати от паста и
картофи. Сипва ги в големи купи и ги покрива старателно с фолио. Не е сигурна дали е
добър, или лош човек. Знае, че повечето хора приемат за дадено, че са добри, но с нея никога
не е било така. Възприема се преди всичко като боец. Сражава се за семейството си, за
децата си, за града си. Дори когато градът не иска и да чуе за нея. Понякога добрите хора
правят лоши неща с добри намерения, понякога може би става обратното.
 Маган взима салатите и потегля през града, минава покрай спортната зала и продължава
нататък. Спира пред дома на семейство Риниус и чука на вратата.
Кой каквото ще да говори за Маган Лют. Но и тя е нечия майка.

***
Вътре в залата мачът скоро ще започне и всички играчи би трябвало да са в собствените си
съблекални, но Вилиам Лют върви по коридора в обратната посока. Спира пред вратата и
изчаква Амат и Бобо да го забележат.
– Имате ли още от тези? – пита той смирено.
Амат и Бобо го поглеждат объркано, но един от по-старите играчи разбира какво има
предвид Вилиам. Взима една черна траурна лента като тези, които играчите на „Бьорнстад“
вече са сложили на ръцете си, и му я подава. Вилиам кимва с благодарност и я навива около
ръкава си.
– Аз... моите съболезнования. И тези на съотборниците ми.
Играчите на „Бьорнстад“ кимват в отговор. Утре отново ще се мразят. Утре.

***
Бени стои на известно разстояние от залата. Пуши в сянката на няколко дървета, нагазил
дълбоко в снега. Играл е хокей през целия си живот по най-различни причини, заради най-
различни хора. Някои неща изискват всичко от нас. Да избереш този спорт, е като да избереш
класически инструмент. Твърде трудно е, за да е просто хоби. Не може ей така да се събудиш
като цигулар или пианист от световна класа, като хокеист също, нужен е цял живот
вманиаченост. Тези неща поглъщат личността ти без остатък. Накрая един
осемнайсетгодишен мъж стои пред спортна зала и си мисли: „Какво мога да бъда, ако не
това?“.
Бени не участва в мача. Когато прозвучава първият съдийски сигнал, той вече се намира
далеч оттук.

***
Треньорът на „Хед Хокей“ намира треньора на „Бьорнстад Хокей“ в един коридор.
Елисабет Сакел изглежда изненадана. Давид прави жест към срамежливо
седемнайсетгодишно момче, което върви зад него, преметнало сака си през рамо. Подготвил
е цяла реч, която трябва да звучи зряло и съчувствено и точно на място след всички ужасни
събития. Но устните му отказват да пуснат думите навън. Давид иска да бъде деликатен или
поне да прозвучи така, но понякога е по-лесно да направиш нещо, отколкото да го кажеш.
Затова кимва към момчето.
– Това е... резервният ни вратар. Мисля, че може да стане страшно добър, ако попадне на
правилния треньор... обаче... при нас получава твърде малко игрално време. Затова, ако
искаш...
– Какво? – пита Сакел, без да отделя поглед от момчето, което не отделя поглед от пода.
Давид прочиства гърло.
 – Обадих се на федерацията. С оглед на обстоятелствата са готови да разрешат трансфер.
Сакел вдига вежда.
– Даваш ми вратар?
Давид кима.
– Всички казват, че те бива с вратарите. Вярвам, че можеш да направиш от него
фантастичен играч.
– Как се казваш? – пита Сакел, но вратарят просто смотолевя нещо неразбираемо.
Давид кашля смутено.
– Момчетата в отбора му викат Устата, защото винаги си затваря... устата.
Има право. Момчето ще стане страшно добър вратар и никога не казва и дума повече от
необходимото. Елисабет Сакел веднага го харесва. Идва от „Хед“, но ще играе за „Бьорнстад“
почти двайсет години. Никога няма да смени клуба си и в очите на феновете ще бъде мечка.
Никога няма да играе с номер 1, защото това беше номерът на Видар. Вместо това ще пише 1
на каската си, заради което черните якета ще пеят името му особено сърцато.
Сега Давид стисва ръката му и седемнайсетгодишният младеж влиза в съблекалнята.
Давид влачи бавно крака по пода. Накрая събира смелост и се обръща към Сакел:
– Как е Бени?
Долната устна на Сакел потрепва едва забележимо. Гласът ѝ се поколебава само за миг.
– Окей. Мисля, че ще бъде... окей.
Докато е треньор, тя също ще пази фланелката с номер 16 във всичките си отбори. Двамата
с Давид се поглеждат в очите и Сакел казва:
– Довечера бъдете безпощадни на леда.
– ВИЕ бъдете безпощадни! – усмихва се Давид.
Става страхотен мач. Хората ще говорят за него с години.

***
Теему отива в кучкарника сам, носи пощенски плик. Качва се на покрива, където седи
Бени. Теему се поколебава, но сяда на половин метър от него.
– Ще ходиш ли на мача? – пита Теему.
Отговорът на Бени не е предизвикателен. Всъщност звучи по-скоро щастливо.
– Не. А ти?
Теему кима. Никога няма да спре да ходи на хокей. Някои хора сигурно биха си помислили,
че спортът ще му напомня твърде много за малкия му брат, но в действителност през дълги
периоди от живота му залата ще е единственото място, където ще може да си спомня Видар,
без да изпитва болка.
– Мислиш да се разкараш оттук, а? – констатира Теему накрая.
Бени се учудва.
– Откъде знаеш?
Очите на Теему проблясват за момент.
– Изглеждаш така, както се надявах да изглежда Видар някой ден. Сякаш просто мислиш
да се... махнеш.
В този момент като че ли и най-лекият полъх на вятъра би могъл да разкъса Теему на
парчета. Бени му подава цигара.
– Къде ти се искаше да замине Видар?
Теему издиша дим през носа.
– Навсякъде, където би могъл да бъде нещо... повече. Какво смяташ да правиш?
Бени дърпа дълбоко от цигарата си.
– Не знам. Просто искам да разбера кой съм, ако не съм хокеист. Не мисля, че бих могъл да
го направя, ако остана тук.
Теему кима, стиснал зъби.
– Ти си адски добър хокеист.
– Благодаря – казва Бени.
Теему се изправя рязко, сякаш се бои, че в противен случай разговорът ще поеме в посока,
за която не е готов. Пуска пощенския плик в скута на Бени.
– Паяка и Дърводелеца прочетоха в нета, че имало някакъв фонд „Дъга“, който събира
пари за... знаеш... хора в различни страни по света, които са преследвани и затваряни, защото
са...
Той млъква. Бени поглежда плика и прошепва:
– Като мен?
Теему извръща поглед. Завърта цигарата между пръстите си и се прокашля.
– Както и да е... момчетата решиха, че искат парите от фонда в „Кожуха“ да отидат за...
това. Така че искат да ги дадат на теб.
Бени преглъща съкрушено.
– Значи искате аз да дам парите на онази организация, защото съм един от тях?
Теему вече слиза по стълбата, но се спира и поглежда Бени в очите.
– Не. Искаме ти да ги вземеш, защото си един от нас.

***
Рамона крачи из „Кожуха“, пие обяд и дирижира майсторите с ръце и ругатни. Вътре влиза
Петер Андершон. Изглежда като момчето, което някога идваше тук да прибира баща си у
дома след запой.
– Как върви? – пита той и оглежда ремонтните дейности.
Рамона свива рамене.
– Сега след пожара мирише по-добре, отколкото преди.
Петер се усмихва леко. Тя също. Още не са готови да се смеят, но във всеки случай се
движат в правилната посока. Петер си поема дъх толкова дълбоко, че погледът му се
размътва. После казва:
– Това е за теб. В качеството ти на член на ръководството на „Бьорнстад Хокей“.
Рамона поглежда документа, който Петер оставя на барплота. Досеща се какво пише,
затова отказва да го вземе.
– В ръководството има цяла сюрия костюмари, дай го на някого от тях!
Петер тръсва глава.
– Давам го на теб. Защото си единственият човек в ръководството, на когото мога да
разчитам.
 Тя го погалва по бузата. Вратата на „Кожуха“ се отваря, Петер се обръща и вижда Теему на
прага. Двамата мъже вдигат инстинктивно длани, сякаш за да покажат, че никой от тях не
иска разправии.
– Аз мога... да се върна по-късно – предлага Теему.
– Не, не, аз така и така си тръгвам! – настоява Петер.
Рамона изсумтява и към двама им.
– О, я млъквайте и сядайте за по бира. Аз черпя.
Петер прочиства гърло.
– Аз бих изпил едно кафе.
Теему окача якето си на закачалката.
– Аз също.
Петер вдига чашата си в несполучлив опит за наздравица. Теему прави същото.
– Мъже – измърморва Рамона недоволно.
Петер свежда поглед към барплота и казва:
– Не знам дали от това ще се почувстваш по-добре или по-зле, но вярвам, че Видар можеше
да стигне далеч като хокеист. Може би до върха. Беше наистина добър.
– Беше още по-добър брат – казва Теему.
После се усмихва. Рамона също. Петер кашля.
– Ужасна загуба...
Теему върти чашата в ръка и наблюдава малките вълнички в кафето.
– Със съпругата ти сте изгубили първото си дете, нали?
Петер диша тежко, затваря очи задълго.
– Да. Исак.
– Такова нещо преодолява ли се някога?
– Не.
Теему върти чашата. Отново и отново.
– И как, по дяволите, се живее така? – пита той.
– Просто трябва да се бориш по-здраво – прошепва Петер.
Отново си казват наздраве. Петер дълго се колебае, но накрая казва:
– Знам, че с момчетата ти винаги сте ме считали за враг на Групата. Може и да сте били
прави. Не мисля, че насилието има място в спорта. Но... ами... искам да знаеш, че разбирам,
че животът не е толкова прост. Знам, че клубът е и ваш. Съжалявам за случаите, когато съм...
прекалявал.
Теему почуква с нокти по порцелана.
– Политика и хокей, Петер. Знаеш, че не бива да се смесват.
Петер диша през носа.
– Не знам дали има някакво значение, но... онзи Рихард Тео ме подлъга. Хората като него
насъскват хората като теб и мен едни срещу други, за да се сдобият с власт. Той не искат
просто да контролира хокейния клуб, искат да контролира целия град...
Теему се почесва разсеяно по наболата брада. Мъж, който вече няма какво да губи.
– Ако искат нещо от нас, да дойдат да си го вземат.
Петер кима. Все още не знае от какво го е страх повече: хулиганите с татуировките или
хулиганите с вратовръзките. Изправя се и благодари на Рамона за кафето. Тя все още държи
документа, но изчаква той да си тръгне, преди да го прочете.
Това е оставката на Петер. Вече не е спортен директор на „Бьорнстад Хокей“. Не заема
каквато и да е длъжност в клуба.
Рамона плъзва листа хартия по барплота. Теему го прочита. Отпива от кафето си и казва:
– Петер е задник. Но благодарение на него клубът оцеля. Никога няма да го забравим.
– Няма задник на тази земя, който да не е обичан от поне един човек.
Тя взема чашата си, Теему също. Вдигат мълчалива наздравица. После той отива на мач, а
вечерта яде салата от паста и картофена салата с майка си.

***
Рихард Тео работи сам в кабинета си. Отвън флаговете се веят, спуснати наполовина в знак
на траур. Може би му пука, може би не. Може би понякога съжалява за постъпките си, а може
би просто си втълпява, че в крайна сметка ще даде на света повече добро, отколкото зло.
Защото Рихард Тео е убеден, че само хората с власт могат да влияят на политиката. Добрите
намерения не са достатъчни, първо трябва да спечелиш.
На следващите общински избори той ще обещае инвестиции за по-добра пожарна
безопасност за архаичните сгради в центъра на Бьорнстад. Там, където се намира „Кожуха“.
Ще обещае и намаляване на допустимата скорост в отсечката между Бьорнстад и Хед, така
че трагичната катастрофа никога да не се повтори. Ще пропагандира „закон и ред“, „повече
работни места“ и „по-добро здравеопазване“. Ще стане известен като политика, който откри
детската градина в спортната зала и спаси както „Бьорнстад Хокей“, така и фабриката. Може
би ще спаси дори болницата в Хед.
Разбира се, един ден хората в града ще разберат, че новите собственици никога не са
възнамерявали да оставят фабриката тук. При първия изгоден случай ще я преместят някъде
другаде, където земята е още по-евтина. За Рихард Тео това е без значение. Преди
следващите избори в местния вестник ще изтекат документи, които разкриват как водещите
политици от години въртят далавери с парите на данъкоплатците, как скрити дарения и
възнаграждения се озовават в джобовете на „важни клечки“ от ръководството на хокейния
клуб и как се правят „незаконни инвестиции“ за изграждането на конферентен хотел във
връзка с кандидатурата на общината за домакинство на световното първенство по северни
дисциплини. Скоро ще се разрази скандал около това как „отговорни лица“ са били купени
от „богати предприемачи“.
Жената политик, която в момента е начело на най-голямата партия, никога не е била
замесена в далаверите, но това няма значение. По време на цялата предизборна кампания ще
бъде принудена да отговаря на въпроси за корупцията във властта. Мъжът и брат ѝ работят в
една от компаниите, забъркани в скандала. По-късно ще бъде доказано, че нямат вина, но
вече ще е твърде късно. Когато в заглавията на вестниците думата „корупция“ се спомене
редом до името на жената политик достатъчно пъти, повечето хора ще си помислят едно и
също: „Сигурно и тя е корумпирана. Явно е като всички останали“.
Основният ѝ опонент е Рихард Тео. Не е нужно да е перфектен, достатъчно е, че е
различен. И ще спечели следващите избори, защото хората като него правят така. Но няма да
печели всеки път, защото хората като него не правят така.
 Днес си тръгва от общината малко по-рано от обикновено. Предстои му дълъг път с
колата, чак до столицата, на гости на брат му. Утре племенникът му става на шест. Откакто
момчето е достатъчно голямо, за да разбира, Рихард му се обажда всяка вечер и му чете
приказки по телефона. В тях почти винаги се разказва за животни, защото и двамата ги
обичат.
Утре ще ходят в зоологическата градина. Ще видят мечки и бикове. Може би дори щъркели
и мухи.

***
Мира Андершон и колежката са в новия си офис. Вътре е тясно и пълно с кашони, а двете
са стресирани и изтощени. Успяха да привлекат няколко големи клиенти, но набирането на
кадърен персонал се оказа значително по-трудно. Никой не иска да рискува да почне работа
в новосъздадена фирма, особено по тези краища.
Затова, когато чува тропане по вратата, колежката се изпълва с надежда, че някой от
юристите, които е интервюирала, е променил решението си. Тя отваря радостно, но отвън
стои съпругът на Мира.
– Петер? Какво правиш тук? – възкликва Мира от дъното на помещението.
Петер преглъща и избърсва потните си длани в дънките си. Облякъл е риза и си е сложил
вратовръзка.
– Аз... сигурно ви звучи глупаво, но прочетох в интернет... ами... в днешно време много
фирми имат ейч ар отдел. Или „човешки ресурси“, мисля, че това означава. Те... там се
занимават с назначаване на кадри и развитие и грижи за персонала. Аз...
Езикът му залепва за небцето. Колежката опитва да сдържи смеха си. Не се получава, но тя
все пак му налива чаша вода. Мира прошепва:
– Какво се опитваш да кажеш, скъпи?
Петер се овладява.
– Мисля, че ще ме бива в тия „човешки ресурси“. То е като да изградиш отбор. Да се
грижиш за клуб. Знам, че нямам точния опит за вашата фирма, но имам... друг опит.
Колежката се почесва по главата.
– Извинявай, Петер, но не разбирам. Какво правиш ТУК? В момента „Бьорнстад Хокей“
нямат ли МАЧ?
Петер отново избърсва длани в дънките си. Поглежда Мира в очите.
– Подадох си оставката. Тук съм, защото си търся работа.
Мира се вглежда в него продължително. Мига неистово. Обвива ръце около тялото си и
избърсва внимателно очи.
– Защо искаш да работиш точно тук? – прошепва тя.
Той изпъва гръб.
– Защото искам да имаме повече от брак. Искам връзката ни да прави и двама ни по-
добри.

***
Когато двата отбора, един червен и един зелен, най-накрая излизат на леда, за да изиграят
мача си, по трибуните и на пързалката липсват няколко души, които хората винаги са
приемали за даденост. Но всички останали са там. Два града и хиляди различни истории.
Въпреки това в спортната зала в Бьорнстад цари мълчание. Редовете са претъпкани, но
никой не говори, никой не пляска, никой не скандира. На едната трибуна за правостоящи са
се събрали облечени в зелено хора, а точно в средата има група мъже с черни якета. Не пеят.
Като че им се иска, но нямат сили, дробовете им са празни, гласовете им са се изчерпали.
Въпреки това към тавана внезапно се понася една песен: тяхната.
„Ниеее смеее мееечките! Ние сме мееечките! Ние сме мееечкииитеее...“
Песента идва от другия край на залата, от трибуната на гостуващите фенове. Пее червената
агитка. Всички привърженици на „Хед“ са израснали с омразата към „Бьорнстад Хокей“ и
утре отново ще презират съперниците си. Битката между двата отбора няма да престане,
светът няма да се промени, всичко ще бъде както обикновено.
Но точно днес, един-единствен път, тъжните гласове на червените запяват с почит
вражеската песен:
„МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“
Просто кратък израз на уважение. Просто думи. После залата се смълчава повече от
всякога. Известно време е толкова тихо, че не се чува нищо. А след това става толкова шумно,
че никой не чува нищо. Единствено експлозия от гордост и любов. Цял един град иска да
каже на всички, че още е тук, че още стои на краката си. Бьорнстад срещу останалите,
завинаги. Когато зелените фенове и черните якета най-накрая запяват, песента им е толкова
силна, че се чува чак на небето. За да знае Видар колко много им липсва.
После правим това, което правим винаги. Играем хокей.

***
Мира откарва Мая до гарата. Изчаква на входа, докато дъщеря ѝ се качва по стълбите и
тръгва по перона. След малко Мая вижда човека, когото търси. Седнал е на една пейка.
– Бени... – казва тя тихо от разстояние, сякаш вика животно, което не иска да подплаши.
Той вдига поглед изненадано.
– Какво правиш тук?
– Дойдох да те видя – казва Мая.
– Откъде знаеш къде съм?
– Сестрите ти ми казаха.
Той се усмихва.
– Хич не може да се разчита на тях.
– И още как! – смее се Мая.
Ръкавите ѝ са малко къси, през последната година е пораснала, без якето ѝ да забележи.
Отдолу се мяркат две нови татуировки. Едната представлява китара, другата пушка.
– Харесват ми – кима Бени.
– Благодаря. Къде ще отидеш? – пита тя.
Той дълго обмисля отговора си.
– Не знам. Просто... някъде другаде.
Тя кима. Подава му лист хартия с кратък текст, изписан на ръка.
 – Приеха ме в едно музикално училище. Януари ще се местя. Не знам дали дотогава ще си
се върнал, ето защо... просто исках да ти дам това.
Докато той чете написаното, тя вече върви към колата на майка си. Щом го прочита, Бени
виква след нея:
– МАЯ!
– ДА? – виква тя.
– НЕ ОСТАВЯЙ СВИНЕТЕ ДА ТЕ ВИДЯТ ДА ПЛАЧЕШ!
Тя се засмива със сълзи в очите.
– НИКОГА, БЕНИ! НИКОГА!
Може би повече няма да се срещнат, затова тя написа на листа хартия това, което наистина
искаше да му каже:
Желая ти смелост искряща
Желая ти кръв кипяща
Сърце, което бие неотложно
Чувства, които правят всичко твърде сложно
Любов без никакви лишения
И най-съкровени приключения
Дано пътят ти не е трънлив
Дано да имаш край щастлив

***
Утре слънцето ще огрее и нашия град. Колкото и да е невероятно.
Млада жена на име Ана ще се разрови достатъчно дълбоко в себе си и ще намери сила да
продължи да живее. Защото хората като нея винаги го правят – по един или друг начин. След
няколко месеца, в един по-голям град на много километри оттук, тя участва в първото си
състезание. Жанет я целува по челото в съблекалнята. Мая стои до нея, удря с юмруци
ръкавиците на Ана и прошепва: „Обичам те, магаре такова!“. Ана се усмихва тъжно и
отговаря: „И аз теб, идиотке“. Направила си е същите татуировки като Мая. Китара. Пушка.
Татко ѝ я чака пред съблекалнята. Продължава да се опитва.
Когато Ана излиза на ринга, за да се изправи срещу противничката си, част от публиката
се изправя като по команда. Не викат, но всички до един носят черни якета и слагат за миг
ръка на сърцето си, когато тя поглежда към тях.
– Кои са тези? – пита съдията учудено.
Ана примигва към тавана. Представя си небето отвън.
– Това са братята и сестрите ми. Стоят до мен, ако и аз стоя до тях.
Мачът започва. Ана има само една съперничка на ринга, но това е без значение. Дори да се
беше изправила срещу сто момичета, те не биха имали никакъв шанс.
Слънцето изгрява и утре.
Момче на име Амат, което идва от Низината и за което всички си мислеха, че е твърде
слабо и дребно, за да бъде достатъчно добър хокеист, продължава да тича покрай шосето и
така изминава целия път до НХЛ. Става професионалист на леда, а приятелят му от
детинство Закариас става професионалист пред компютърния монитор. Някои от момчетата
и момичетата, с които израснаха, тръгват по лош път, някои си отиват твърде рано, но някои
живеят. Гордо и успешно. И никой от тях няма да забрави откъде идва.
Един баща, когото наричат Глигана, продължава да поправя коли в сервиза си, да се бори
за децата си, да се справя ден за ден. Всяка сутрин посещават гроба на Ан-Катрин. Най-
големият син Бобо, който може да вади брадви от капаци на автомобили, но все още не може
да кара кънки достатъчно добре, с времето истински се сприятелява с един хокеен треньор,
дето не го бива с чувствата. Сакел го прави асистент-треньор. Бобо става адски добър.
Рамона ремонтира кръчмата си. Когато „Кожуха“ отново отваря врати, всички жители на
Бьорнстад, както и много проклетници от Хед, се редят с часове, за да си купят бира и да
оставят рестото в пощенския плик с надпис „Фонд“. През цялата идна година хокейният
треньор на Бьорнстад яде картофи в кръчмата безплатно. Но си плаща за бирите, това да не
ти е благотворителна организация?
В единия ъгъл седят пет баби. На бара седят четири старчета. Невинаги е лесно. Но ако им
го кажеш, те ще отвърнат, че така и трябва да бъде.
Алисиа, на четири и половина, ще стане на пет. Прекарва всеки ден в спортната зала, но
все пак продължава от време на време да ходи в двора на един стар мъж и да съсипва стената
до верандата му с шайби. Един ден ще бъде най-добрата.
Един неделен следобед през пролетта трима мъже се срещат на паркинга пред магазина за
хранителни стоки. Петер, Фрак и Глигана. Имат малко по-малко коса и малко по-големи
кореми от последния път, когато играха заедно преди двайсет години, но носят стикове за
хокей и тенис топка. Съпругите и децата им отиват в единия край, смеят се и подвикват
наперени предизвикателства към татковците, които отиват в другия. И семействата играят
така, сякаш нищо друго няма значение.
Защото играта е проста, ако забравим всички глупости и оставим само причините, поради
които сме се влюбили в нея.
По един стик. Две врати. Два отбора.
Ние срещу вас.

Благодарности от автора

Н а първо място: благодаря на съпругата си и нашите деца, които търпят факта, че имам
най-ниския праг на стрес в света, а главата ми е пълна с въображаеми вселени. Вие сте
най-голямото ми приключение. Благодаря също на родителите и тъста ми, които винаги ни
помагат. И на най-добрите си приятели, които винаги са само на едно телефонно обаждане и
една бира разстояние от мен.
Разбира се, дължа дълбоки благодарности и на много други хора, които ми помогнаха да
разкажа тази история. Най-напред искам да благодаря на всички вас, които по различни
причини помолихте да не включвам имената ви тук, но безвъзмездно споделихте с мен
времето и житейските си преживявания в редица разговори за насилие, идентичност,
сексуалност и... за живота. Благодаря, че ме допуснахте в световете си.
Също както когато написах „Бьорнстад“, искам да отправя благодарствен поклон към
всички хокеисти, лидери, рефери и родители, които изтърпяха странните ми въпроси. Същия
поклон отправям и към юристите, спортните директори, журналистите и политиците,
проявили необяснимо голямо търпение в кореспонденцията и телефонните разговори с мен.
Освен това искам да изкажа особено сърдечни благодарности на следните хора: колегата
ми в офиса Никлас Нат о Даг, агента ми Тур Юнасон, редактора ми Йон Хегблум, втория
ми редактор Ваня Винтер, както и Маркус Лейфбю, който четеше, мислеше, смяташе и
чувстваше, поправяше ме и се караше с мен през целия път до целта. Без вас нямаше да има
книга.
Благодаря още на всички от агенция „Саломонсон“ и особено на Мари Гюленхамар,
която ми помогна да не изгубя контрол над живота, реалността и всичко останало през тази
странна и хаотична година. На „Атрия Букс“/„Саймън и Шустер“ в САЩ и Канада, които
повярваха в моите истории, и най-вече на Питър Борланд, Джудит Кър и Ариел Стюарт.
(Google Translate it, Ariele,
I don’t work for you!22) На всички от „Фишер“ в Германия, особено на Зузане Халблайб,
Сара Линдегрен и Адам Далин, които успяха да осъществят това издание въпреки всички
лоши черти на характера ми. На всички от „Пиратфьорлагет“ и по-специално на София
Братселиус Тунфорш и Шери Фусер, които издадоха „Бьорнстад“. Без вашата първоначална
подкрепа този проект никога нямаше да просъществува. На Тобиас Старк, историк и
изследовател, който беше фантастичен събеседник. На Набила Абдул Фатах, идиотка/гений,
от която винаги научавам нови неща за чуждите реалности. Атила Терек, и на теб заради
неповторимата ти вещина в... дълбокото дишане и... горенето. На Юхан Форшбери, който
мисли, чувства и играе с цялото си сърце през цялото време. На Кристофер Карлсон и Ида
Андершон Нилсон, които ми помогнаха да пиша за Видар. На Андерш Далениус, който
ӣде бифтек тартар с мен и ми разказа за лова и любовта. На Исабел Болтенстерн и Йонатан
Линдквист, които наистина бяха безценни още в началото, когато се захващах с целия
проект. Никога няма да го забравя. На Нилс Улсон, който влага толкова много любов в
кориците на книгите ми. На Ерик Тунфорш, който сътвори логото на „Бьорнстад Хокей“. На
Йенс Рунбери, който отдели време да отговори на всичките ми разпилени въпроси за
спорта, медиите и политиката. На Исобел Хадли-Камптс, чиято книга „За спорта и
насилието“ ми достави голямо удоволствие. На теб, София Б. Карлсон, заради това, че си
умна гад и никога не отстъпваш при спор. На Петер Карнбру, който ми помогна да проумея
някои неща за хокея, които копнеех да науча. На Маркус Одèн и всички момчета от „Весбю
Хокей“, които заедно с Емели Шелнбериер и библиотеката в Упландс Весбю ме поканиха
на читателско обсъждане на „Бьорнстад“. Това означаваше много за мен точно в онзи
момент. На Ерика Холст, Йон Линд, Андреас Хаара, Улф Енгман и Фредрик Гладер,
които разговаряха с мен за хокей по начин, който се промъкна в огромна част от тези книги
дори на места, където може би не си личи. На Роберт Петершон, чиито мнения и анализи
наистина оценявам особено когато не сме на едно мнение. На Пеле Силвебю, Бенгт
Карлсон и Кристина Тулин, които се грижат за цялата документация. На Исак и Расмус от
„Мънкиспортс“, които ме научиха на много неща за хокейната екипировка. На Лина
„Линкс“ Еклунд и „Панкрейс Джим“, които ме накараха да разбера любовта към бойните
изкуства. Юхан Зилèн, и на теб, защото не си съвсем глупав.
И най-вече: благодаря на шведското спортно движение, което в много отношения спаси
живота ми и бе като мой дом през толкова години от младостта ми, когато наистина имах
нужда от чувство за принадлежност.

Фредрик Бакман
НИЕ СРЕЩ У ВСИЧКИ
Шведска
Първо издание

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ганка Филиповска
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:
Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София
City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София
Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София
Летище София – Терминал 2, София
Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София
Сиела Витоша, бул. Витоша № 60, София
Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна
Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив
Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора
Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе
Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен
 интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.

1 Немски хокеист и треньор, ръководил хокейния отбор на ФРГ по време на Олимпийските игри през 1980 г. – Б.пр.
2 На стадионите и в спортните зали двете по-къси трибуни традиционно са предназначени за агитките на двата отбора и
понякога там няма предвидени места за сядане, както в случая. – Б.пр.
3 Празникът на лятното слънцестоене, един от най-важните дни в шведския календар. – Б.пр.
4 Една скандинавска миля се равнява на десет километра. – Б.пр.
5 Вероятно препратка към авторската песен „Цял живот“ (LivetUt) на Симон Вейдершьо, нашумял покрай шведското
издание на „Мюзик Айдъл“ през 2016 г. – Б. пр.
6 Идвам от Низината. – Б.пр.
7 От англ. Icing (термин в хокея) и ice-cream (сладолед). – Б.пр.
8 Този израз се използва най-вече в спорта. Да си стъпил на пръсти, означава да си в готовност. Ако обаче стоиш на пети,
значи не си активен и не можеш да реагираш достатъчно бързо. – Б.пр.
9 Смесени бойни изкуства (англ.). – Б.пр.
10 Победата не е най-важното нещо на света. Тя е единственото нещо (англ.). – Б.пр.
11 Инстинктът на убиец (англ.). – Б.пр.
12 Изразът може да се преведе като „стегни се“, но има допълнителното значение, че от адресата на репликата се очаква
да промени цялостното си отношение (англ.). – Б.пр.
13 Т.е. стек от 24 кена. – Б.пр.
14 Малки Виле (съкратено от Вилиам). – Б.пр.
15 Бебчето ми, бебчето ми, прибира се при мама (англ.). – Б.пр.
16 Психическо трениране, психическа подготовка (англ.). – Б.пр.
17 Пропастта, която разделя Матисовия замък на две в „Роня, дъщерята на разбойника“ на Астрид Линдгрен. – Б.пр.
18 Плодова салата със сметана и натрошени целувки. – Б.пр.
19 Лозунгът е от пародиен афиш, осмиващ дясната популистка партия Нова демокрация. – Б.пр.
20 ...и Ана си ТРЪГВА, кучки! (Англ.) – Б.пр.
21 Секси, привлекателен (от англ., букв. горещ). – Б.пр.
22 Преведи си го с „Гугъл Преводач“, Ариел, не работя за теб! (Англ.) – Б.пр.