Драгомир Богомилов

гр. Исперих

Фотожурналист, родом от Исперих, с редица публикации в регионални и национални

медии, включително и изяви в престижни списания като „National Geographic” и
чуждестранни издания. Отразявал е прогреса на археологическите проучвания в резервата
„Сборяново” през последните години и продължава да работи с екипа на археоложката
проф. Диана Гергова. Автор е на редица неповторими снимки на уникалните находки
направени там и на 6 изложби в САЩ, Великобритания, Русия, Швейцария и България..
Нашите мили деца

Фотографът Фотьо Шопов закъсняваше с пет минути за уговорената среща в Детска градина
„Малък сополанко“. Щеше да снима завършващите малчугани за албумчета.

Идеята тези шестгодишни деца да имат подобен албум му се струваше глупаво харчене на
родителски пари, но откакто фалира местния вестник и всички с профил във фейсбук станаха
репортери, за него това си беше прилично препитание.

Нещо повече. Използвайки сантименталността на всеки, който има малко дете, той вече бе
изградил монопол върху заснемането на всички скъпи спомени в Цъцорково. Даже основа
своя фирма с името „Спомени за вечността“, което будеше недоумение погребална агенция
ли е това или агенция за весели ритуали. Шопов беше умело нахален и адски самоуверен,
което му даваше ценно предимство пред по-скромните колеги и по този начин бе окупирал
нишата да снима деца за календари. Сесиите обикновено започваха в началото на ноември,
че да е пръв и да изпревари конкуренцията. Ако зависеше от него щеше да снима коледни
снимки още през юли.
После за 8-ми март предлагаше всевъзможни джунджурии – ключодържатели с лика на
хлапака, стенен часовник с лика на хлапака, магнитче за хладилник с лика на хлапака и
всякакви такива боклуци. Майките изпадаха в ужас, защото никоя не искаше да има за
четири години четири стенни часовника, но пък не искаха да изглеждат скръндзи в очите на
другите майки и учителките, затова гледаха да се ограничат до по-дребните оферти.

Госпожите от своя страна убеждаваха хората, че е хубаво да имат спомени, без да обясняват
на хората, че в крайна сметка вземаха двадесет процента от направения оборот на
фотографа.

- Да купите играчки на децата – казваше фотографа със заговорническо намигване, като

оставяше отстъпа.
- Именно – казваха учителките със съучастническо намигване, като вземат парите.
И двете страни знаеха, че това няма да стане.
През май месец идваше момента за албумчетата на четвърта група – бъдещите
първокласници.
Приближавайки се до сградата Фотьо Шопов се стресна от виковете идващи от стаите. В
съзнанието му изплуваха сцени от филм на ужасите, който бе гледал през уикенда и после
сънува кошмари няколко вечери по ред. За миг замръзна на място, като че ли се колебаеше
дали да продължи или да се върне. Мисълта за очакващите го пари и онзи обектив, който
искаше да си купи от 2 години увеличиха решителността му и той приближи към наскоро
боядисаната по проект двуетажна сграда.

Вътре сякаш бяха пуснали няколко телевизора на различни канали с увеличен на максимум
звук. Отличаваха се разговори на висок тон, рев, удари по плоскост, дрънчене на метални
съдове, музика и крясъци на деца и възрастни. В двора бездомни кучета бяха подгонили
една разгонена женска.
Входната врата на зверилникът беше заключен и Шопов трябваше да звънне. Почувства се
като пред прага на къщата на семейство Адамс.
На третото позвъняване му отключи кривокрака възрастна лелка от помощния персонал, от
чиито ръце капеше вода, явно тъкмо миеше съдовете след закуска.
- Вий ли сте фотаджията? – попита съвсем не на място служителката, при положение,
че Шопов държеше в фотоапарата в ръката си. Остана му навик от годините, когато
работеше за местния вестник. Беше винаги в бойна готовност да улови миг от
ежедневието и от това да направи новина. Много се дразнеше да му казват, че е
фотаджия. Той е фотограф и то с цели четири изложби в града. – Влизайти, тя гуспужата
ви чака, ама първо са събуйти, чи с убуфки ни дават вътре. Ей, на! И аз съм пу чехли.
Фотографът отвори вратата на стаята, където бяха четвърта група и мощни децибели едва не
пробиха тъпанчетата му, а гледката бе смайваща. От телевизора гърмеше анимационно
филмче, две деца дърпаха играчка кое да играе с нея, едно влачеше пълна с кутии количка
за кукли, три скачаха по масите за хранене, две блъскаха по детска йоника и се надпяваха, а
във всеки ъгъл имаше по едно ревящо. Госпожата от своя страна държеше с една ръка
някакво русо дете, докато с другата ръка го шамареше през задника с колкото сила има и
крещеше като обезумяла. Разрошената ѝ коса и изкривено от нерви лице можеше да уплаши
бясна мечка, но очевидно не и тези шестгодишни диванета.
- Добър ден! Дойдох за снимките – каза на висок тон Шопов, за да го чуе и привлече
вниманието на госпожа Лунгева, котя вдигна глава и се опита бързо да добие човешки
вид.
- Аре млъкнете малко, веее! – изрева тя. – Имаме гост. Как съм ви учила да се държите,
когато имаме гост?
От никъде не получи отговор.
- Здравейте и добре дошли! – каза Лунгева. – Тук е някаква лудница. Бе джунгла
отвсякъде. Влизайте и казвайте как да ги снимаме тия зверове недни. Мимеееее, лигло
мръсна, колко пъти ще ти казвам да оставиш и другите деца да си играят с тази кукла!
Да не я е купил баща ти!? Александре, ще ти начупя пръстите, ако още един път
хвърлиш топката към прозореца! Та, как мислите господин Шопов, откъде ще
започнем?
Фотьо стоеше като изумен и видимо се притесняваше как да отговори, защото както беше
набрала скорост учителката, можеше и той да отнесе някой шамар, затова тихо каза:
- Ами започвам да снимам едно по едно децата, вие малко им пооправете дрешките и
прическите, че в цената ми влиза само снимането, и накрая правим обща снимка, като
предлагам да е навън и да се вижда обновената сграда на градината.
- Ще ги оправя аз - каза през зъби Лунгева. - Ох, как ще ги оправя! Айде почваме по
азбучен ред, елате, бе тъпунгери! Знаете ли какво е азбучен ред? От де ще знаете като
не ме слушате никога! Стройте се и чакайте да ви дойде реда! Аз ще ви викам. Чу ли,
бе, Андрейчо или за теб трябва по няколко пъти да обяснявам? Какво като баща ти е
общински съветник? Пиян ли е бил като те е правил, че си толкоз тъп? – продължаваше
с диктатура и коментари учителката.
Първото дете бе момче с разбита устна и още незасъхнали сълзи по бузите си. Фотьо, който
бе снимал различни бедствия и катастрофи, трепна в незнание как да постъпи и дали да
натисне копчето на апарата. Бе, маймуна застанала - маймуна излязла, си каза той и започна
да снима без да коригира външния вид на децата.
Второто дете застана с раздърпана коса и развалени плитки, а едната му обувка липсваше.
- Няма оправия в тази държава – споделяше мисли учителката. Вече 32 години все с
това се занимавам и казвам ти – всяко следващо поколение е по-тъпо от предходното.
Само си късаме нервите тука. Назначиха една млада за колежка без стаж. Връзкарка
някаква. Освен да се гримира нищо друго не знае. Че не смее и да ги удари – не било
хуманно. Абе, кукло, ти ако не му завъртиш един шамар още за добре дошъл, как ще
те уважава?
- Така е – потвърди Шопов. Да се съгласява с всичко, което му говорят докато работи се
бе превърнало в негов рефлекс, макар че, ако го питаш с какво се е съгласил току-що
нямаше как да се сети.
Третото дете нямаше кой да го запаше и потника му висеше като престилка, но фотографа
виждаше само печалбата от снимките и друго не го интересуваше.
Четвъртото имаше леке на рокличката, явно покапало се докато закусва. Ще го оправя на
фотошопа, ако ми се занимава, рече си той и продължи да щрака.
- Тия двете са близначета. Те ще имат обща снимка, защото родителите им искат един
албум. Две деца, а един албум. Глупава работа, ама не можах да ги убедя.
Шопов много мразеше такива комбинации, защото приходите му намаляваха.
- Гледайте към мен – даде наставления човекът с апарата и натисна копчето.
Светкавицата блесна и той погледна на малкото екранче дали всичко е наред. Едното
бе мигнало и се налагаше да повторят кадъра. Докато вдигне глава, обаче, децата вече
бяха на диспенсера и се заливаха с вода. – Елате тук да ви снимам отново, деца! –
подвикна той.
При него дойдоха пет – две от вече сниманите и три, които прередиха останалите.
- Не вие, беее, тъпанари прости! – развика се отново Лунгева. – Вие нали вече се
снимахте? Какво киснете тука пак? Аре махайте се да не ви върна там, откъдето сте
излезли! А вие тримата се разкарайте, ще ви повикам като ви дойде реда! Ей, вие
двамата вода не сте ли виждали? Елате тука веднага, че на нищо не мязате на първата
снимка! Като маймуни сте.

Последваха няколко кадъра, че да може да се избере поне един, на който и двамата гледат
в обектива и с що-годе приемлива гримаса на лицата. Така се изреди цялата група, а
учителката не спря да сипе ругатни.

След индивидуалните снимки в стаята, беше време да излязат за сесията навън, за която
Фотьо хранеше напразни надежди, че ще е по-различно. С бойни писъци всички двадесет и
пет деца хукнаха като отвързани, като че ли сградата е в пламъци. Младата колежка тъкмо
се бе наспала и идваше с флегматична походка, а на лицето ѝ бе изписано пълно
отвращение, сякаш я водят в затвора.
В главата на Шопов още отекваха крясъците в затвореното пространство като нескончаемо
ехо.
Последваха „разчупени“ общи снимки по пързалките и другите ръждясали уреди из двора.
Идеята бе да се пресъздаде веселото и безгрижно ежедневие на малчуганите, които по цял
ден прекарват приказни дни в игри помежду си под благия контрол на своите учителки.
- Не отивай там, бе Османе! Ще се удариш на онова желязо там! Виж го бе, колежке,
до теб е и ти не го виждаш! Мустафа стига си яде сополите! Еееее, тая мърла прекали!
Клементина, не се наяде, бе! Кога успя да вземеш този кроасан и да се покапеш, мама
му стара! Не се виждаш ква си торба, ами и още тъпчеш! – продължаваше безкрайната
тирада на учителката към всичко, което мърда из двора. – Защо си се качил на тази
маса, бе Антоане? Ако паднеш от там лично ще те пребия да знаеш. И да не си счупиш
тиквата от падането, аз ще ти я натроша да те видят вашите какъв си хубавец! Шантав
народ!
Предвид цялата скандална атмосфера фотографът реши, че е време да си съкрати мъките и
да приключва с общата снимка.

- Хайде сега да ви снимам всички заедно като едно семейство! – каза мазно той и зачака
тази разпусната паплач да се подреди.

Последваха нови крясъци, като този път се включи и младата колежка, която бързо попиваше
от опита на Лунгева. За повече респект дойде и лелката, която беше пред пенсия. Това беше
нейният миг на уважение за грижите и факта, че бе бърсала задниците на всички тия
лигльовци четири години. Облечена с най-официалните си възможни дрехи тя бе мацнала и
едно червило, с което ѝ услужи Лунгева, макар с него да изглеждаше доста неестествено.
Младата учителка пък цялата бе като цветен телевизор – от грима до облеклото. Късата ѝ
широко плисирана рокля наподобяваше картина нарисувана от луд художник, който накрая
е разлял върху нея разтворител.
С много дърпане кое дете къде да застане и задължителното, че момичетата трябва да са в
първата редица, за да им се виждат хубавите дрешки, по чудо нещата добиха желания вид.
- Аууу, без малко да забравим надписа! – сепна се Лунгева. – Ама и ти не се сещаш, бе
колежкееее. Всичко само на мен чака, моля ти се!
Фотографът тъкмо бе видял надежда, че края наближава и пак отчаянието го обгърна. Двете
хукнаха към стаята и се върнаха след малко с този толкова важен надпис. През това време
децата хукнаха наново из двора и се наложи домакина бай Киро да ги завръща и заплашва
заедно с лелката, които вече размахваха метли в ръцете си, сякаш се опитваха да вкарат овце
в кошара.
Лунгева и колежката ѝ се качиха на столове, за да вържат този транспарант за две близки
дървета, така че да стои изпънат над главите на цялата група. Докато бяха надигнали ръце
малките Галинчо и Иванчо си навряха главите под късата рокля на младата учителка и едното
изригна през смях:
- Ха-ха, голо дупеее!
Колежката на Лунгева реагира бързо. Със светкавичен рефлекс докопа двамата хулигани и
последва възпитателен бой с препоръки:
- Вие гледайте гъза на майките си, не моя! Ще станете същите тъпанари като бащите
си!
Добре, че Фотьо си носеше стограмка с домашна ракия, та си дръпна скришом, за да притъпи
психическите последици от цялата сцена.
След още петнадесет минути всички мълчаха и гледаха към чичкото с апарата.

- Надписа искаме да се хване, че е много важен – припомни Лунгева. – Той показва

нашето отношение към работата ни.

- Хваща се всичко, госпожа, оставете на мен! – увери Шопов, който с премрежен поглед
от ракийката, жегата и шума само гледаше да не отреже някой съществен елемент от
кадъра без да се интересува от всички детайли.

Седмица по-късно той достави албумите, взе си парите, с които щеше да ремонтира
съединителя на опелчето си, остави уговорените двадесет процента с намигване към
учителката.

Лунгева отвори кашончето и взе един от албумите и общата снимката на корицата събуди у
нея умиление към запечатания миг. Там бяха тя, младата колежка, старата лелка и двадесет
и петте изродчета, които като не мърдат и не вдигат шум от снимката изглеждаха толкова
нормални.
Над тях бе надписът: „Нашите мили деца са богатство и щастие!“