Д-р Любомир Канов е психиатър в САЩ и винар в България

Публикувана: Вторник, 11-ти Август 2009, автор(и): Пенчо Ковачев; прочитания: 2842;
коментари: 3

От двайсетина години Любомир Канов е стъпил здраво на два континента. С душата си

е в България, където произвежда вино в родния на баща му Ломски край. С ума си е в
САЩ, където има психиатричен кабинет и лекува американци от стрес, депресии,
тревожни безпокойства и други актуални за времето ни болести. Когато си е в
България, прави това по интернет.

Животът на Канов е метафора на човешката мечта и успех, независимо че срещу му

почти винаги са духали насрещни ветрове. При това успех в Канада и САЩ.

... Любомир Канов е заченат малко преди сакралната дата 9 септември 1944 г. и роден
малко след нея. (Едно време наричахме тези хора "връстници на свободата".)

Понякога той си мисли дали този факт не бележи живота му с особен белег, защото
премеждията, които изживява, са много. Като дете помни страха на родителите от
постоянно изчезващите хора. Дядо му по майчина линия е земеделец по убеждения.
Преследван е и едва избягва смъртта преди 1944 г., а след това е пратен в Белене.

В деня преди матурата на Канов по математика в гимназията баща му загива по време

на ленински съботник. През 1971 г., когато се дипломира като психиатър в
Медицинската академия, брат му, студент в Полша, емигрира в Канада.

И Любомир веднага става "обект" на ДС

Разпределен е в психиатричната клиника в Лом. Възрастен благороден колега, макар и

с голям страх един ден му признава, че хора от службите са го питали какво говори
Канов и какво е отношението му към "мероприятията на народната власт".
После е участъков лекар в Радомирския край и една от пациентките му признава как от
Перник идвали с тъмна волга и разпитвали защо докторът е толкова близък с попа,
какво си говорят и кроят двамата. "Опитваха и провокации и аз знаех за интереса към
мен, но не подозирах, че мога да бъда толкова важен за ДС", признава Канов днес.

След години митарстване из страната най-сетне намира работно място в Софийския

психиатричен диспансер на ул. "Искър". Той и преди това не харесва комунизма, но
както повечето българи живее двоен живот. Трябва да се крият мисли и думи, едно е
поведението вкъщи с приятелите, съвсем друго на работното място.

"Аз обаче не можех да крия много мислите си, живеех с чувството, че съм в затвор",
казва Канов. Той общува с брат си в Канада само с писма, които обаче са преснимани и
трупани като компрометиращ архив.

Три месеца след като започва работа в София, на 3 март 1977 г. е арестуван. На
следващия ден в килия на "Развигор" преживява силното вранчанско земетресение,
което срина жилищни блокове в Свищов. На сутринта пита следователя може ли да
провери дали майка му е жива след земетресението, защото живеят в паянтова
кооперация. Служителят на МВР се засмива ехидно и казва: "Ти как очакваш да ти
кажа дали майка ти е жива?!" Вместо да го обезкуражи, това поведение и отношение на
следователя му дава сили да се бори за всяка дума заради достойнството си.

Канов е арестуван за престъпления срещу републиката - говори вражески срещу

социализма, срещу Живков, срещу СССР, за Солженицин, за неправдите на социализма
и т.н. Тези разговори са в приятелски компании - у дома му и на други места, но са
били подслушани и записани.

60 дни го разпитват на "Развигор". В същото време изнудват приятелите му да признаят

за какво са си говорили. Трикът е следният. Казват им: "Канов си призна всичко,
пътник е за затвора, я си разкажи и ти всичко, че да олекне..."

Процесът срещу Канов е закрит, осъждат го на година и половина. Мотивите са според

член 108 и член 113 от НК - "контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши
обществения държавен строй в България и в СССР". Лежи в Старозагорския затвор,
работи като дърводелец.

Когато в наши дни докторът прочита досието си, вижда в него доноси от няколко души,
има записи от подслушванията, схеми и диаграми на апартамента му (слагали са
микрофони в комините). Има записки на следелия го по улиците служител на ДС, в
които пише как "обектът се качи на трамвая..."

След излизането от затвора Любомир Канов пак работи като лекар. Но с ясното
убеждение, че трябва да напусне България, не му се живее в комунистически строй,
който за него е нова форма на робство. "Беше безнадеждно и без перспектива. Дори не
мислех да се женя и да имам деца - не желаех да обричам на злощастие и други хора...",
признава докторът.

В отчаянието и едновременно с това заради голямото си желание да напусне България

пише писмо до Държавния съвет с молба той и държавата взаимно да се освободят един
от друг. Така и не получава отговор на утопичното си искане. Обмисля да избяга с
плуване от Ахтопол до Турция. Спира го фактът, че във водите там намират трупове на
удавници. А и разстоянията в картите за този район умишлено били лъжливи. Мисли и
за бягство с шлеп по Дунав, но внимателното проучване показва, че шансът му е
минимален.

Тогава прибягва до единствения легален и възможен начин - през 1984 г. се жени

фиктивно за канадка и успява да замине в нейната родина, там брат му живее в
Монреал. За да признаят дипломата му от България, той трябва да държи изпит по
абсолютно всички дисциплини, които се изучават в медицината от първия до
последния курс. Тъй като не знае добре английски език, му се налага за около година
време и да го научи добре, и да вземе всички изпити. През това време работи като
санитар.

Въпреки положения къртовски труд в Монреал му казват, че нямат нужда от лекари. Да

поизчака десетина година и може би ще се отвори нещо. Канов кандидатства за
различни позиции в няколко американски щата и отива в една университетска болница
близо до Хюстън в Тексас. Там отново специализира психиатрия, получава съответния
лиценз, става медицински директор на една клиника и после отива в Ню Йорк, където
започва частна практика.

Там вече се жени за българка, с която се знаят от години, ражда му се и синът

Александър.

Сега Любомир Канов е психиатър на свободна практика, със собствен психиатричен

кабинет в Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Има към 300-400 пациенти и постоянно му
се обаждат нови.

Когато в България настъпват промените през 1989 г., в Ню Йорк му гостуват много от
тогавашните нови демократи начело с Филип Димитров, с когото са стари приятели.

През 1991 г. си идва за първи път в България. Но вече вижда разочарованието от

промените в много хора. "Първите неща, които станаха тогава, предопределеха лошия
път, по който тръгна България", убеден е Канов.

Дотогава той има и писателски опити, но творбите му са четени предимно от

следователите в ДС. През 1991 г. с помощта на издателя Петриков и поета Борис
Христов издава книгата си "Човекът кукувица", която печели наградата на Съюза на
писателите. После издава още 3 книги, подготвя и нова.

Канов и днес твърди, че много обича България и не е бягал от хубавата си родина, а от

комунистическата система. Както и че България би била благословена, ако е едно
гигантско лозе. Ако благодарение на природата, климата и уютността си се превърне в
страна на виното, зеленчуците и плодовете.

И заради това на наследствените си земи засажда лозя и започва да произвежда вино.

Разбира се, докато отпие първата глътка, минава през целия ужас на чиновничеството,
бюрокрацията, дори изтърпява и безчестието и лъжите на своите роднини. С българска
упоритост и американски практицизъм обаче успява да се пребори с всичко това и да
произведе хубаво вино. То се казва "Канов виняарт" и част от него изнася в САЩ.
Участва на пет конкурса за вина в света и отвсякъде взема медали.
След това прави още една марка - "Пино ноар", което е много рядко и малцина го
произвеждат в България. Канов доказва, че и в Ломския край могат да се произведат
страхотни вина.

Така Любомир Канов осъществява и двете си мечти. Да стане лекар психиатър, както
обещава на баща си, и лозар, който да произвежда вино. Днес продължава да пътува
между САЩ и България - там лекува, тук прави еликсири.

Режисьорът Костадин Бонев е заснел филм за живота на Любомир Канов. Посланието

им е изразено в призива на доктора към всички българи: "Никога не се отчайвайте и не
падайте духом, въпреки всичко!"
 Интервю с Любомир Канов

в-к Култура

- Ако трябваше да назовете като определен сорт грозде, съответно марка вино,
различните периоди от своя живот, какви щяха да бъдат те?

- Сигурно в началото щеше да бъде един много приятен продълговат сорт грозде, което
някога се наричаше "Афузали", а след това бе прекръстено на "Болгар". Такъв е вкусът
на лозята на детството ми, които по-късно бяха изкоренени. Ученическите години,
студентството, въобще младостта бих приравнил не толкова към сорта, колкото към
евтиното вино "Памид", което се продаваше по един лев в магазините. Качеството му
не бе добро, но го "употребявахме" заради цената. Годините в затвора и след него могат
да се сравнят с гроздето "Отел" - полудиво, пито от подивели хора. То оцветява устата в
кървавочервено. След това настъпва животът ми в Америка с постоянно
подобряващите се реколти калифорнийско и вина от четирите краища на света. В
момента пия моето собствено вино "Каберне Совиньон", то се казва "Кanov Wineyard".
Това е кръговратът на живота: като дете ядях "Афузали", днес пия произведено по
същите места вино, носещо моето име.

- От кои илюзии ви лиши затворът, от кои - времето след 1989?

- Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да

достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за
което дотогава единствено бях чел... Периодът след 1989 е продължение на същия вид
разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В
различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си
ръкавица.

- Каква част от наследените от родителите добродетели бяха непродуктивни

тогава и каква - сега?
- Моите родители не успяха да ни научат с брат ми да бъдем подли и коварни, да
различаваме ясно опасността, идваща от такива хора. Те ни учеха да не лъжем, да не
крадем; учеха ни, че първичните човешки намерения са добри. В повечето случаи това
се оказа невярно.

- Колко искреност можете да понесете от затвора насам?

- Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до
сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е
малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива
на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига
до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България
съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.

- Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо

не желае да бъде обвинител?

- Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е

радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта.
Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна
сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани,
разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да
бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат
свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска
гибел.
На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към
хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват
на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни
човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм
компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане. Но през
изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу
Държавна сигурност, имаше преди всичко страх. Трябва да бъдем наясно обаче, че тези
човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да
убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното
безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание. Това е психологията на
блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека. Не е никак лесно, защото
пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци. Но как тогава обществото
може да се отърве от това зло? В решителен момент от историята един танков дивизион
можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и
касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им
сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за
всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да
манипулират с тайни и явни средства обществото. Защото тяхното оръжие, освен
способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни. Тайната
власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.
- Мислите ли, че дебатите в България - от 1989 насам - имат ясен морален акцент?

- Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в

зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на
детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и
законови цитати. И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност... И
така, докато човек загуби интерес. В резултат хората, които буквално се борят за хляба
си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи...

- Възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на

българите?

- За българите не трябва да се обобщава, но има много неща за порицание: в България

има много жестоки хора и това трябва да се знае. По-жестоки от всякакви външни
врагове. Има и носталгия по свещеното, по личното. Между скръб и гняв, между
жалост и любов - така се развива отношението между човек и неговата нация.

- Напоследък срещаме мнението, че социализмът е престъпна форма на социална

модернизация? Кои са обаче главните му престъпления? И какъв тип лидери
създават българските условия?

- Модернизация ли е подивяването на цели нации? Модернизацията не е нито

варварство, нито тоталитаризъм, въпреки че тя съдържа възможността за тоталните
режими. Ако модерният човек е без съвест и религия, то успехът на модернизацията в
България е много, много голям. Тук нямаше модернизация, разбирана като развитие на
образованието и науката, на медицината, на грижа за околната среда - всичко това
абсолютно отсъстваше през социализма. Сталин не модернизираше изостанала Русия,
единствената "модернизация" беше в системата за производство на оръжия и заплахи
към света. Във всичко останало Съветският съюз беше пълна катастрофа. И лидерите,
които създава посткомунистическото общество, са с двата си крака потънали до колене
в социалистическото съществуване на разградени, разведени с историческата си съдба
аноними.

- Социалните антрополози ни убеждават, че у нас има съдбоносно разкачване

между етическото съзнание и правното съзнание. Психиатричният ви опит,
презокеанската дистанция потвърждават или отричат такова твърдение?

- Такъв развод има в почти всички общества. В идеален план юридическото въплъщава
моралното или поне 10-те Божи заповеди. Може би тук визирате разкъсването между
системата и отделния човек? И в Америка има ужасяващи и отблъскващи случи като
този с О Джей Симпсън; те подкопават всяко чувство за справедливост. Но
правосъдната система тук е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като
личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек, той е обект на посегателство и
насилие и откъм системата, и откъм това, с което тя трябва да се справя.

- Имат ли значение и антипазарните импулси на българите?

- Хората не са срещу пазара, те са срещу липсата на еднакви за всички, непроменливи

правила. Малцина са дотам интоксикирани от социализма и егалитаризма, че да вярват,
че не трябва да се борят за живота си. Създаването на пазарно общество беше
изначално осуетено от сенчестата мутренско-ченгесарска класа, която срути цялата
концепция, при която всички имат шансове.

- Как виждате българската социална интрига: мелодраматична, сантиментална?

Какво се случва с добрите и лошите персонажи?

- Лошият персонаж винаги тържествува, вместо да бъде наказан.

- Значи цинична. А можете ли да типологизирате психологически българската

емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?

- Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че

има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от
конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските
шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче
наказва това, макар и да остава милостива - тя препраща тези индивиди към по-долни
етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не
произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И
продължават да живеят даром като соц-човеци.

- Да преминем в друга, по-интимна плоскост. Как мотивирате алегорията,

търсенето на частното като пример за общото, като основен модел във вашето
писане? Имате ли нужда да обяснявате творчеството си на другите?

- Би било лъжа да кажа, че алегорията е съзнателно използван от мен прийом заради

неговите художествени предимства. Каквото пиша, извира по естествен начин от моите
мисли и чувства, от това, което съм бил винаги. Алегоричното обаче е икономично, то
изразява същността без много думи. Моят тип въображение е визуален, дори
стереометричен: аз виждам нещата, съпоставени едно с друго, и работата е да ги
наблюдавам.

- Доколко българската общност има колективно въображение, способност да

излъчи проект за себе си?
- България неслучайно има прекрасни художници в смисъл на прозодичност на речта:
тя се наблюдава у най-добрите ни поети като Борис Христов.

- Какво определяте като неприемливо в съвременната литература? В книгата си

"Между двете хемисфери" казвате: "Писателите не пишат вече, а се плезят в
печатна форма. Някои даже попръдват, ако трябва да бъдем честни."

- Хората си изпускат нервите и започват да бръщолевят писмено, което никому не е

нужно. Освен чистия катарзис, литературата е намерение да кажеш нещо. Съмнително
намерение: кой има време днес да слуша другите... Думите обаче трябва да бъдат
премервани, да бъдат казвани не просто защото се нуждаем от катарзис. И ако е
възможно, всичко трябва да се казва кратко. Това, което преди 100 години беше
възможно като литература, днес вече не е. Днес художествената проза, биографията,
документалистиката се сливат в нови жанрове, различни от изящната литература на
XIX век, но и от масовата литература, писана и четена бързо.

- Как дефинирате писателския престиж? Борис Христов днес е символ на

писателска репутация, но той като че ли не е публикувал нови работи от 13
години насам.

- При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или
премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са
писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с
други - те са породени единствено от искреността в сърцето на поета.

- Как тълкувате факта, че значими книги от последните една-две години

практически представляват сбор от фрагменти (вашата, книгата на Красимир
Крумов "Неведоми пътища", при това те са писани от недотам
професионализирани писатели)?

- Самото време не изисква спокойно описание. Ние нямаме време да търпим

създаването на големия роман с дълбоки персонажи и фабули, ако сега се появи такъв,
той ще остарее, преди да бъде прочетен. Ако при съвършено различни хора напълно
свободно материалът се е излял в сходна форма, това непременно означава нещо и
литературните критици трябва да кажат какво е то. Фрагментът обаче несъмнено
улеснява диалога на съвременния писател със самия себе си.

- В последната ви книга прочетох следното: "Основна черта на много българи:

Неспособност да разкажат достоверно какво са видели, какво са чули, какво са
прочели: изопачавания, изкривявания на спомена, псевдоамнезии,
пристрастност". И оттук поставяте конкретни задачи на българското
образование... С какво трябва да се бори то?
- Трябва веднъж завинаги да спре писането на литературни теми с приповдигнати
ненужни думи. Следите от това езиково възпитание могат да бъдат наблюдавани във
всеки вестник: неточности, преувеличения, липса на ясни и прости формулировки.
Българинът е впечатлителен и емоционален човек, той лесно се отклонява и основната
идея все мъждука. В училище трябва да мислим конкретно, ясно и логично, да
довеждаме основните си изводи до края, да отсяваме същественото от
несъщественото... Трябва да се научим да сме ясни по "разказвателните" предмети.
Така ще се получи ценностен ред, който ще рефлектира, почвайки от сделките, до
цялостния социален контракт. Византологията, многоетажната лъжовност трябва да
бъдат премахнати; те са симптоматична проява на по-общи дефицити. Не е лесно да се
започне, но трябва... Поне с дисциплина като практическа логика, като ясно, бързо и
точно дефиниране на факти и проблеми. Децата трябва да се отучат от разпиляване, от
неточност и невнимателно отношение към детайлите в своя живот.

- И последно, какво предписвате на самия себе си, за да придобиете ново качество

на живот, тук, във византийска България?

- Чаша "Каберне Совиньон".

6 октомври 2003
Д-р Любомир Канов за раздвоението на емигранта,
оцеляването в Америка и англосаксонската етика
30 Декември 2009

Светослава Банчева

Ако има български емигрант в Америка, който да е осмислил истински дълбоко

прераждането на българина в американец, това е д-р Любомир Канов.

Д-р Любомир Канов. Снимка: Иван Бакалов

Той е психиатър, който живее в Ню Йорк. Историята му е по-тежка от тази на другите

емигранти, заминали след 1990 г. През 70-те и 80-те години д-р Канов е бил е дисидент,
политически затворник. Роден е в Банкя през 1944 година. Баща му загива трагично при
нелеп инцидент по време на „ленински съботник” и майка му остава вдовица с него и
по-малкия му брат Емил. След казармата следва медицина с намерението да стане
психиатър и писател. През 1971 г. брат му бяга в Канада. Любомир Канов е
разпределен в психиатрична болница в Лом. На 3 март 1977 г. е арестуван по
обвинения за „Контрареволюционна пропаганда целяща да разруши основите на
социалистическия строй у нас и в Съветския Съюз и планиране на опит за бягство на
Запад”. Излежава година и половина и през 1984 година успява да емигрира при брат
си в Канада. Промените през 1989 го заварват в Ню Йорк. Издава сборник къси разкази
„Човекът-кукувица” и получава наградата на българските писатели през 1992 г. През
годините публикува още три книги: „Парейдолии”, „Ходисей” и „Между двете
хемисфери”. От няколко години работи като психиатър в частен кабинет в градчето
Роквил Сентър и се опитва да пише, когато има време и енергия. Пътува редовно до
България, където произвежда вино в крайдунавски лозя, близо до Лом, които е насадил
сам със собствени средства. Вината му са с марката „KANOVVINEYARD”. Известност
сред ценителите получава неговото „Кановвинярд” пино ноар 2004, а от каберне
совиньон реколта 2003 има 5 медала от прегледи на виното в САЩ. Наблюденията му
за живота там и у нас са впечатляващи. Ето и неговата нелека история:
„В затвора в Стара Загора попаднах по член 108 и 113 от Наказателния кодекс, които
гласяха „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй у
нас“ и „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй в
Съветския съюз“. Причината да ме подведат под отговорност беше, че говорех
истината, както аз я разбирах. Тогава работех по провинцията – в психиатрични
болници и като участъков лекар. Не можех да си намеря работа в София дълги години.
Накрая си намерих по заместване, но властта беше по следите ми, защото брат ми беше
избягал в Канада.

Подслушвали са ми телефоните, целият ми апартамент е бил с микрофони, следили са

действията ми, така че ме затвориха. Изкарах година и половина в затвора на Стара
Загора, в двата политически отряда. С мен бяха Едуард Генов, Петър Бояджиев, един
велик дисидент - Владимир Макаров, който се ожени и замина за Париж по-късно,
Петър Стефанов, който по-късно разбрах, че е загинал. Той беше най-добрият по
гардеробите в дърводелския цех – високообразован мъж, който беше попаднал в
затвора за шпионаж. Доколкото разбрах, опитвал се е да защитава интересите на
България, но е бил под кръстосаните игри на съветски кагебисти, български десари и
машината го е смляла.

Снимка: Иван Бакалов

Спомням си, че се криехме зад гардеробите през обедната почивка и тичахме на място.
Един от ужасите на затворите е, че деградираш физически, защото не виждаш слънчева
светлина и не се движиш. Килиите бяха за по четирима души с малко прозорче отгоре.
Аз спях на горния нар. Една нощ се събудих и видях изумително красива гледка. На
фона на пълната луна, някакъв плъх стоеше на решетката на прозореца – страхотна
графика. Веднъж в килията влезе гълъбче и стана наш питомец и любимец, но го
криехме – там всичко беше забранено. То заболя и успяхме да изпросим от фелдшера
(който беше криминален престъпник, убиец) да ни даде едва-две таблетки тетрациклин,
за да го излекуваме. За съжаление, някой го уби. Намерили са го, докато сме били на
работа.

След затвора работих като общ лекар и няколко години в психиатриите в Карлуково и
Курило. Накрая реших да се откажа от българско поданство, защото неизбежно щяха да
ме вкарат пак в затвора. Това ми го обеща следователят. Беше очевидно, че не мога да
живея в този строй и ми се искаше, вместо да се измъчваме взаимно, да ме пуснат и да
се махна. Бях протестирал и едно от обвиненията ми беше, че съм разпространявал
споразумението от Хелзинки, което имаше три кошници. Третата кошница беше за
правата на разделените семейства. Моята претенция беше, че ние с брат ми сме
разделени и имаме право да се виждаме. Настоявах, че споразумението трябва да се
спазва от България, щом сме го подписали. Написах една мотивирана по своему молба
за освобождаване от българско поданство и реших да говоря с приятели дали според
тях имам шанс. Един приятел, който след години (когато си прочетох досието),
разбрах, че е бил агент на ДС, ми ме насочи към свой съученик. Срещнах се с него и
той каза: „Единственото, което България признава, е ако се ожениш за чужд гражданин.
Тогава може да ви признаят като разделено семейство“. След две години така и
направих. С помощта на брат ми дойде една жена от чужбина, аз се ожених и след
доста перипетии напуснах. После, на свой ред, направих същото - аз имах една
приятелка, която дойде в България и се ожени за друг мой приятел, за да напусне.

Преди това съм мислел за какви ли не други начини да избягам от България. Бях
плувец, гмуркач, подводен риболовец, харпунджия и едно цяло лято тренирах в Китен в
залива между Китен и Приморско. Всеки ден го плувах по два пъти напред-назад, като
мислех, че мога привечер, южно от Ахтопол да напусна България и да доплувам до
Турция. Но убиха едни момчета, пак гмуркачи и спортисти, докато се опитвали да
направят същото. Бяха осъмнали във водата, видели ги от хеликоптер, който обикалял
над морето, и ги разстреляли от въздуха. Та се отказах от това. Имал съм и други
нереалистични идеи – да избягам с шлеп по Дунава и др. Брат ми също беше измислил
един план – да кацне някъде с малък, лек самолет, да ме вземе, а после да минем под
радарите. Той беше ходил на курсове за летци в Англия и беше тренирал. Изпрати ми
плана си по своя позната. Момичето дойде една вечер вкъщи, а аз му обясних с жестове
да не говорим – само да пишем. С моя тогавашен английски криво-ляво се разбрахме.
Много мислих, но реших, че рискът е прекалено голям.
Виното на д-р Любомир Канов - KANOVVINEYARD. На снимката е Kamernero - купаж
от мерло и пино ноар. Името е съставено от Канов, мерло и неро (пино неро -
италианското название на сорта). Няколкото различни сорта и реколти от лозето на
Канов са добре познати на ценителите. Снимка: Иван Бакалов

И така накрая се ожених формално и ме пуснаха да замина. Мисля, че за успеха ми

помогна и фактът, че в целия соцлагер вече имаше някаква промяна във въздуха. Това
стана през 1984 година – вече бяха умрели Брежнев, Черненко и в ДС изглежда бяха
решили, че вече няма смисъл да се занимават с мен. Ако отново ме затворят, ще се
вдигне излишен шум. Дадоха ми разрешение за брак (чаках 1 година), а след това ме
пуснаха. Така се озовах в Канада при брат ми. Разведох се и заживях с него на улица
“Еспланад” в Монреал, в едно бедно апартаментче за 99 долара за месец, което беше
нечувано нисък наем. Той е художник, но нямаше много пари. На отсрещния ъгъл на
улицата продаваха най-хубавите гевреци. Правеха ги с руска закваска, емигранти. На
улицата имаше много къщи на португалски емигранти, които на Коледа украсяваха
дворовете си с трогателни пластмасови елени…

Спомням си как първоначално бях направо заслепен от яркостта на светлините в

Канада. Попадайки в някакъв магазин, бях толкова изумен от многообразието от
всичко, че започваше да ме боли главата. Нито можех да обработя тази информация,
нито да разбера какво се продава и за какво служат всички тези неща. Бях се разделил с
майка си, както се оказа – завинаги, и преживях сериозен и културен, и всякакъв шок.
Почти не говорех английски и знаех някакъв френски, който не ми беше от голяма
полза в Монреал, защото там говорят жоал – доста труден за разбиране диалект на
френския. Така се оказах не млад мъж (40 годишен), с нулева компетентност, който
зависи от бедния си брат в напълно непонятна страна и с душа, която изцяло и отново
трябва да изградиш, защото нямаш никакви сетива за земята, на която си попаднал.

За мой лош късмет, буквално в деня, в който кацнах, бях сменили изпитите за
признаване на квалификацията на лекарите. От един сравнително приличен изпит,
подобен на държавния изпит в България, който се е държал преди това, бяха въвели
чудовищен изпит. Това е изпитът, който ако всеки лекар от планетата издържи,
автоматично получава поданство и възможност да работи. Новият изпит беше
колосално труден, върху цялата медицина от А до Я. По-късно се оказа, че го взимат
само около 10% от хората. А пък аз не бях завършил скоро преди емиграцията си. Бях
работил дълги години, специализирал, нямах опит като общ лекар от години. Плюс
това всичко беше на английски. Така че започнах да уча английски и медицина отново.
Думите, които не разбирах от учебниците, проверявах в речника и в същото време учех
много от медицината. А тя беше отишла много напред, особено в области като
биохимия, генетика и т. н.

Брат ми, горкият, с малките си възможности, все пак купи учебниците, които ми бяха
нужни и в малката зелена стая на улица “Еспланад” посрещах много пъти утрото над
книгите. Учех английски сам и се мъчех да произнасям правилно думите чрез
транскрипцията. Накрая, когато се опитвах да съставям изречения, те бяха като
неугледен и много зле построен мост с български синтаксис. След това започнах да
работя като санитар. Исках поне малко да разбера нещо за болничната помощ, но
нямаше как и работех в дом на напълно парализиран човек, когото трябваше да храня с
лъжичка, да нося в банята, да къпя, да се грижа за него и т. н. Той беше заможен човек,
а децата му плащаха да го гледам в къщата му. Получавах минимална заплата – по-
ниска ставка от това нямаше, но все пак взимах 70-80 долара на седмица и учех през
нощта.

Д-р Любомир Канов. Снимка: Иван Бакалов

След около 1 година бях научил английски и си бях взел всички изпити. Исках да
работя в Канада, но се оказа, че не е достатъчно да си вземеш изпитите, а трябва да
имаш и стаж в болница - опит в медицината, който да ти позволи отново да вземеш
изпит за лиценз и право да практикуваш медицина. Политиката на Канада по това
време беше такава, че чужди лекари не й бяха нужни. Бях кандидатствал и в Америка.
Получих покани от 5 болници в САЩ за интервю. Явих се и всички се възхитиха от
моя английски език. Не искам да се хваля, но наистина го бях научил.

Започнах на брега на Мексиканския залив, в университетската болница на Тексас -

един град, който периодично го отнасят урагани.
Там без кола си загубен. А аз не знаех да карам кола, 42-годишен човек. Брат ми дойде
с неговия огромен 8-цилиндров „Додж”, приличаше на маса за тенис. И из пустите
шосета край Галастън, Тексас, той ме учеше да карам. След като ме научи се явих на
изпит. Изпитът там е – отиваш с колата си в полицейското, един се качва с теб, почваш
да караш, той наблюдава. Накрая одобрява, снимат те и получаваш книжката.
Полицаят ме разпита, казва ми – имаш акцент, откъде си? Казвам – от България. Той –
„Аааа, България, това е част от Съветския съюз.” Викам – горе-долу, така е. Той пита -
“Какъв си?” Като му обясних, че съм доктор, той възкликна – „Как си попаднал тук?”
Ами, бягам от комунистите, отговорих му. А той, като истински тексацец, ме разбра и
казва – „Виж какво, ако някои комунисти тука някъде те притесняват, веднага ми се
обади, ето ми телефона и името.” Много приятелски се отнесе (смее се).
Купих си един 6-цилиндров форд, но понеже нямах кредитна история, ми помогна един
българин от Хюстън, химик, Бог да го прости, Любо се казваше и той. Стана ми гарант
да си взема тази кола на втора ръка. Много се гордеех се нея. Моите колеги млади
психиатри много се учудиха – защо си купуваш форд? Аз казвам - защото форд са най-
хубавите коли. Те – “О, не, не…” Всички от тях мечтаеха да си купят „СААБ”, японски
тойоти и др. Аз бях единствения американски шовинист по отношение на автомобилите
(смее се).
Снимка: Иван Бакалов

Евакуирал съм се заради ураган от Тексас в Ню Орлиънс през 1987 г., където чакахме
да премине опасността и слушахме истински джаз. Отидох да специализирам
психиатрия, но първата година се занимавах с обща медицина, неврология и др. Според
мен всичко това не беше нужно, защото аз си бях специалист още от България и
разбирах от психиатрия доста повече от младите американски лекари, но такива бяха
правилата, така че прекарах 3 години като специализиращ лекар. След това отидох в
Ню Йорк, където бях нещо като асистент – chief resident. Това вече беше по-леката част
от този, иначе жесток тренинг с дежурства от по 72 часа, изключително тежки случаи в
спешното отделение и т. н.

В Ню Йорк, вече през 1989 година, понякога съм си купувал списание „Огоньок“ в
Манхатън, както и руски книги и списания. Следях всичко. Когато разбрахме за
падането на Живков, страшно се вълнувахме. Имах апартамент на 19-а улица, срещу
болницата – доста обширен и удобен, и в него събрахме една вечер с помощта на Косьо
Мишев, който тогава беше кореспондент в Ню Йорк на „Свободна Европа“, гостуващи
дисиденти от България. Бяха към 10-12 млади мъже. Посрещнахме ги вкъщи, купихме
вино, бяхме много щастливи. Аз бях особено развълнуван, защото там беше и моят стар
приятел Филип Димитров (б. р. - по късно лидер на СДС и министър председател 1991-
1993 г.). Той ми е първият приятел след затвора, защото тогава бях загубил всичките си
предишни приятели. Месеци наред не се виждах с никого, главно за да ги предпазя - не
исках опашката от агенти да навреди на никого.
Помня как се запознахме. Един колега ме изведе една вечер и ми каза: „Ще отидем на
гости на наш приятел - Филип Димитров. Той се интересува от психология и
психотерапия“. Сприятелихме се и много обичахме да говорим за история и прочие. И
изведнъж изненада - виждам го в Манхатън. Мисля, че тогава беше поканен от
Държавния департамент, заедно с младите политически надежди на България. Помня,
че доведе едно слабичко момче и каза, че е асистент по психиатрия в Медицинска
академия. Така ме запозна с Любомир Павлов – понастоящем банкер и милионер.
Поговорихме малко с него, но ми се видя доста далече от психиатрията.

Живяхме години в Манхатън – аз вече бях с моята бъдеща жена, която е българка от
София, заминала на Запад 1-2 години преди мен. Първо бяхме на 19-а улица, след това
на 22-а. В нас беше като Аврамов дом, идваха всякакви хора от България. Посрещахме,
вълнувахме се, правехме демонстрации, „избори“ пред българското консулство през
1990 година по времето на Желю Желев. Ние нямахме право да гласуваме тогава, но се
събрахме доста хора – към 300 души, направихме едни сини кутии и пуснахме в тях
бюлетини, на които написахме: „Не на комунизма“. Аз лично занесох тези кутии на
уплашените ченгета вътре в консулата, стоварих ги на масата и казах: „Искаме тези
бюлетини да отидат в изборната комисия в София“. Смешна надежда, разбира се, но
толкова можехме да направим.

Снимка: Иван Бакалов

В Ню Йорк кариерата ми започна с това, че кандидатствах в една болница -

Оушънсайд, на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Отначало ме приеха малко
скептично, но скоро ме назначиха за медицински директор на тази клиника и бях доста
успешен. Правехме интересни програми, които бяха от най-добрите в щата. Първите 2
години нямах частна практика, но след това отворих един офис. Започнах да приемам
пациенти и след работа. С течение на годините тази част от работата ми започна да
нараства и в един момент се отказах от административната работа в болницата като
щатен служител. Минах изцяло на частна практика. И досега е така. Живея в Ню Йорк,
а офисът ми е на 30-40 минути път, в градчето Роквил Сентър.

Между хората и техните болести в България и Щатите няма разлика. И причините, и

естеството на проблемите според мен са еднакви. Опитът ми от България е преводим в
Америка и обратното. Това е опит за човека изобщо и не зависи от националната
принадлежност. По принцип САЩ е държава на усърдния, качествен труд, който
изисква 110% от човека всеки ден. Този труд се измерва в пари. Американците са хора,
които имат много малко свободно време. Това неизбежно ги прави по-ограничени,
защото животът им се състои от работа и семейство. В България имаше (и може би все
още има) много повече лукс – тоест, свободно време. Това води и до по-луксозни
занимания – четене, театър, разсъждения, напивания с приятели – такива неща.

Аз там не мога да си позволя примерно да се запия с Иван до 2 часа през нощта, да

говорим за Шаламов, а на сутринта да отида на работа в 6 и половина със зачервени
очи, след което да работя 12 часа. Няма как да стане… Много от хората живеят от чек
до чек – те са във вилката на една почти непрекъсната страхова невроза от това, че
може да загубят работата си и цялата малка конструкция на живота им да рухне. Те
живеят в къща, която са купили със заем от банката и ако не го изплащат 3 месеца,
банката си взима имота обратно. Работят с 12-15 дни отпуск в годината (говоря за
мнозинството) и то много сериозно. Обучението на децата им е безумно скъпо и между
плащането на автомобила, който също е на изплащане и различните застраховки няма
много време за по-абстрактни форми като театър, Ницше, „Така каза Заратустра“ и
прочие.

Българите се измятат, не си удържат много на думата. В Америка не можеш да

оцелееш с този манталитет – да закъсняваш с половин час, да поемеш ангажимент и да
не изпълниш обещание. В Америка най-важното което имаш, е кредит доверие. Ако го
загубиш, губиш всичко. Англосаксонската етика е етика на контракта – дадена дума,
скрепена с подпис, понякога и без подпис, което е кръвообращението на всяка
икономика. Защото без доверие има бандитизъм и взаимно надлъгване.
В крайна сметка хитрият е глупав. Така е и в психиатричната литература и практика.
Възможно е един олигофрен да е много хитър и да надхитри едни професор по
математика и даже да го ограби, но от това в крайна сметка страда и самият олигофрен.
Така че хитростта, подлостта и взаимното лъготене, тази византология по пътя на
приобщаването на България към цивилизования свят – като един кромид с безкрайно
много люспи, многоетажна постройка, базирана върху взаимното лъготене, отлюспване
безкрай, на дъното на което няма никаква истина. Това е препъни камъкът на
българина. Излаз от лъжата към доверието. Възлизане от магарето към суровата
красота на искреното отношение към другия.

По принцип американците се грижат за здравето и за семействата си. Те не могат да

си позволят да не са функционални, а и самото общество е възпитано в това, че човекът
като индивид има голяма стойност. В България, която помня отпреди, животът на един
човек струваше по-малко от един автомобил “Москвич”. Тоест, човек не се възприема
като нещо ценно, не си гледа добре здравето, да не говорим - психичното здраве. В
България като че има едно обезстойностяване на човека, което според мен се изразява в
отношението към здравната и психичната грижа. Това е една от разликите на
практиката тук и там – че тук хората не вярват на своите лекари, нито ги търсят
особено. Вероятно донякъде и с основание, защото тази професия беше унищожена в
България с модела на безплатното здравеопазване и с позицията на лекаря на най-
ниското ниво от йерархията на ценностите, където примерно москвичът беше на голяма
почит, милиционерът имаше цена колкото четирима лекари, големият майор – колкото
петима, а човекът от ДС се ценеше може би десет пъти повече от един лекар. В такова
общество самата професия деградира. Безплатна медицина, за сметка на хората, които я
практикуват.

Когато имаш частна практика в Америка, не може да си позволиш да взимаш много

тежки случаи. Моите пациенти са работещи хора – учители, адвокати, лекари,
психотерапевти понякога. Те имат някакъв проблем – често невротичен, депресивен,
обсесивен или друг, но много по-рядко свързан със сериозните болести като
шизофрения, биполярни разстройства и др.

Понякога хората издържат и най-трудните обстоятелства, без да загубят разсъдъка си.

Друг път и малкият стрес събаря човека, който не е стъпил стабилно, поради това, че е
по-раним или чувствителен. За да си психиатър и да издържиш този товар, който
наистина не е малък, трябва да си с доста яка психическа гърбина, за да можеш да
влачиш ралото. Но така е с всички лекарски специалности. Не е лека професия да
живееш с болките на хората.

В България хората са скептични към медикаментите, но лекарствата помагат в много

случаи. Има много нови, интересни, които лекуват. Деленето на психични болести и
други е доста отживяло и невярно. Почти всички т. нар. душевни болести са съвсем
материални, физиологични разстройства, а повечето от тях са лечими. Понякога е по-
добре да се взимат лекарства, отколкото човек да скочи през прозореца примерно. Или
да лекуваш хората с баене и с хомеопатия, което доста се прави тук, в България.
Да лекуваш психиката си в Америка не е евтино. Ако отидеш на “Парк авеню” в
Манхатън, при старите психоаналитици, които все още се ползват с престиж, въпреки
че вече са малко демоде (защото методите им не са особено резултатни), те взимат по
400 долара на сесия (за 50 минути). Но средната цена е 250 долара на час. Разбира се,
повечето хора имат застраховка, която покрива определена сума и те доплащат. Има
медицинска психотерапия и такава, която се практикува от социални работнички - те си
говорят с пациентите, почти както в България фризьорките си говорят със своите
клиенти (и на същите теми, предполагам).

Въпреки че в Америка ми е офисът, професията, пенсията, в България се връщам почти

през месец. Един ден бих се оттеглил тук за постоянно, в някоя прохладна изба… Такъв
е кръговратът на живота ми – от изток на запад и пак на изток…“
  Мнения
 Анализи
 Интервю
 Животът

Къде съм > Начало > Коментари > Интервю

Размер на шрифта: -а а +a

Писателят д-р Любомир Канов: Големият модерен и глобален свят е

пълен с чалга

14:59 11-05-2008 Интервю на Любен Лачански 2902 | 3 | 6 Коментирай

Времето за национален катарзис беше изпуснато - диагностира психиатърът

Канов

Доктор Канов е роден в преломната 1944 година. И тази календарна случайност като че
ли обуславя по-сетнешния му живот. След завършване на висшето си медицинско
образование следва и лекарска практика в разкаляни селца, и недоволство на
просветения от системата на тоталния комунизъм. Предателства. Арест, псевдосъд и
затвор. И, слава Богу, успешна емиграция. В САЩ го чакат нови изпитания.
Доказването отново, че е лекар. Специализация, живот и прилична психиатрична
лекарска кариера в Ню Йорк. Ръководител е на клиника. По-късно частна практика с
много и известни пациенти. Редят се и книгите. Белетристика. Интересна, увлекателна,
истинска, изживяна. Боязливо завръщане в отечеството. Експерименти и в
литературата, и в производството на вино от дядовите лозя край Лом. Появява се
закономерно томът под заглавие "Между двете хемисфери". Забележителен текст. Абе,
въобще съдба на неординерна личност. Два дни преди поредното му прелитане на
океана към САЩ ние пием вкусно бяло вино и говорим. Основната ни тема е...животът.
Прост, но за българина все неприятен ангажимент.
Интервю на Любен Лачански

- Доктор Канов, болни ли сме ние - българските българи?

- Да. Болни и то от една тежка болест, от която не искате да се измъкнете. Диагнозата е

сложна и практически нелечима при пациент в подобно положение. Просто защото
болните сами не искат да си помогнат. Вътрешните съпротиви са претъпени. Всичко е
вяло и предобречено. Всичко изчезва и се вмъглява. Изчезнало е и желанието за живот.
В ситуации като днешната какво прави българинът? Или емигрира, или умира. Но
желанието за живот е най-важното. Всичко ни е занемарено. Чистотата, собственото
физическо здраве, околната среда, приятелската среда, потребителското чувство също.
Към собствения си клозет, ако щете, колкото и грубо да звучи това, се отнасяме като
завоеватели.

- Грубо, но нужно. Ние с тези тоалетни стаички сме прочути навсякъде. За жалост
с отрицателен знак.

- Аз все пак го казвам като евфемизъм. Влизаш. Слагаш райбера на вратата. Отново
комунистическата преса ти помага в освобождаването. Излиза се на бегом. След себе си
оставяш безобразия и смрад. Ритваш вратата и то така, като че ли никога повече няма
да се върнеш. Не. Даже да се обърнеш назад. В тази деморализация, за която говорихме
вече, е прекрасната хранителна среда за избуяване на другите някакви етноси, които са
страшно доволни, че живеят така. Те жаждат да има безредие, мръсотия и хаос и вън, и
вътре в тях. Същевременно единствените създаващи живот в географска България са
именно тези демоси... Ислямизиране на големи части от страната. Не толкова
религиозно, колкото политически. Превръщането на местните ръководители в най-
долнопробни феодали. И тези области вече са техни анклави, където не знаеш до къде
се простира някаква регламентирана от законите власт и от къде начева анклавната
престъпност. С ярко изразен кадесарско-криминален контингент.

- Не се ли притеснявате да сливате двете понятия. При това толкова остро?

- Ни най-малко. Тяхното разделение е съвсем условно. Те от две десетилетия живеят

заедно. Хранят се заедно. Забавляват се заедно. Е, само гинат отделно. Поне за сега.
Виждаме го. Беззаконие... Дерибейството на местния тартор и за финал купуване
гласовете на крепостното население и печеленето на парламентарно присъствие. Това е
един процес, който корумпира цялата държава. И последните скандали в МВР и в
правителството са само върха на Титаниковия айсберг. Просто държавата ни е
прогнила. Тотално. Това е моето заключение и като лекар, и като българин, и като
писател.

- Всичко казано от вас е мамещо вярно, но какво е лечението? Докога ще я караме

по този не съвсем приятен за живеене начин в България? На сънародниците ни им
трябва решение, а не умозаключения.

- Да, констатираме и добре дефинираме нещата. Но грешката е и в нас, и у хората като

нас. Защото такъв тип разговори са ненужни вече. Управляващите, даже като ще четат
тези добре подредени думи, ще ни се смеят. Защо? Защото ние говорим на съвършенно
различен език. Език, който няма нищо общо с безобразното мислене на извършителите
на мерзостите. Те говорят "истинския" език на действието. Чуваме го и оценяваме едва
когато някъде се публикува я стенограма, я разпечатка от СРС-та, които в последно
време станаха много модерни. Това е езикът, мисленето на оня различен подземен свят.
Света на далаверата, на измамата, на "врътката", на компромата. Сленгът на ченгето
свързано с бандата. Език, на който те се разбират прекалено добре и който е станал
всекидневие за окупираната от такива индивиди България. Та за лечението... Лечението
се състои не в подобни абстрактно-моралистични съвети, а в откровени и конкретни
действия. От реални хора, срещу реални неща.Това липсва в България. Това точно
никога, Бога ми, никога не се е случвало. Кой бе съден и осъден за комунистическия
геноцид в страната. Кой понесе наказание заради това, че остави нацията
неинформирана за чернобилската катастрофа. А това са жестоки престъпления. И то
наистина към човечеството. Вече обаче никой не се сеща за тях. Говорим от
политичесите трибуни, че трябва да се спре с антикомунизма, с напомнянето за
Чернобил. Защо? Може би, защото забравата е най-добрият параван. Но тя е и капан.
Капанът на гузната памет. Който винаги и неминуемо ще щракне. Мисля, че е
нарушена екологията на един цял народ. Оттам трябва да се започне. С формирането на
модерно, но консервативно мислене. С това, че не живеем сами за себе си, а сме брънка
от големия, модерен, съвременен свят. Животът се живее от всички заедно, а не като по
времто на Сталин: "...в една отделно взета страна". И другите производни на
комунистическите маразматици. Религията, традициите, обичаите. Мрачно е, но това е
в основата. Всичко е нарушено. Не трябва, може би, директно да се лекува душата
болна на един деморализиран народ, а да се покаже истината за бъдещето. Ние нямаме
усещането за бъдеще. Животът живян ден за ден е много опасно състояние.

- А ще се намери ли оная сила в нашенеца, който подобно на Мюнхаузен би могъл

да се изтегли за косите си от блатото? Ще се намери ли оня човек, който да поведе
отново съплеменниците си? Но този водач неминуемо би трябвало да е човек с
памет. Поне аз така мисля?

- На мен обаче ми се струва, че времето за национален катарзис бе изпуснато. Ако

продължим да позволяваме да ни крадат, историята с нищо не ни застрахова от
повторенията на досегашните и битови, и морални трусове и пропадания. Онези нови и
млади хора, които трябва да мислят за утре, направо е задължително да започнат да
създават правила. Да се върне върховенството на закона за всички хора, а не да се пише
нужният закон за заитересования човек. Това може да ни довърши. Веднъж и завинаги.
С подобно законотворчество се въртим в блатото на Андрешко близо двадесет години.
А това е недопустимо. И престъпно...

- Като писател плаши ли ви безкултурието на съвременните млади българи? Не че

възрастните не хвърлят отпадъци от балконите. Но нали някой трябва да спаси
нацията от загиване и то с разум, и с култура.

- Безкултурието не е само безкнижие. Ние, които живяхме чуждия ни комунизъм,

четяхме много повече, но знаехме по-малко.

- Такъв беше моделът на поведение.

- И бягството в другите, измислените светове. Сега юношите не четат, но животът ги

кара да бъдат комуникативни, високотехнологични плебеи, които се подчиняват на
новата мода на взаимоотношения. Там е и изхода, но там е и затлачването в тинята на
посредствеността. Той може цял ден да си пише идиотии с някой побратим чак в
Австралия, но това в никъкъв случай не го прави по-добър или по- умен. Може би
малко по-информиран, в което също се съмнявам. Не е важно какъв е начинът на
общуване, важна е идеята, поривът и мисълта за контактите на индивида. Длъжен съм
да кажа, че големият външен и глобален свят е пълен с чалга. Някоя по-парфюмирана,
друга по воняща. Но чалга. Това е горчивата истина... Важното е и тук, и зад океана да
се опазим от влиянието й.

- Властта и хората. Къде се къса връзката на общуването. Защо овластените ни

дават по две седмици отпуска в най-усилното време за работа? Удобство ли е за
властта пантомимата на покорения оцеляващ?

- Огромна дупка, ров, който може да се превърне в жертвена яма, е изкопана между
българската власт и подвластния й български народ. Властта по широкия свят няма
нищо общо с властването на дерибеите от балкански тип. Някъде извън балканите
властта е назначена да обслужва определено количество хора, за определен период от
време. Да обслужват мен, суверена. За нашите нрави трябва ли да припомням? Тук след
като се избере кмета на селото, той взима балдъзата си за секретарка, зет си за разсилен
и почва да пие безплатно в кръчмата.

- И защо?

- Защото държи ключа от катинара на кауша, ареста или мазето на общината. Всичко
това в други размери го виждаме из цялата страна и дори по на запад от нея. На всякъде
се сключва договор между управляван и държава. Това са резултатите от изборите. Тук
такова нещо няма. Държавата у нас пречи и се занимава с несвойствени за нея
дейности. Като военни паради по време на икономическа криза. В това има нещо
дълбоко ефрейторско и провинциално. На кого показваме своята сила и мощ при
положение, че доста нечистоплътни хора бяха начело на министерството на войната. На
комшиите, на Русия, на Китай или на Иран. Никой не може да ти отговори.
- Даже организиралият този парад министър вече бе бламиран на празника.

- Държавата е бламирана и се чуди с палеативни мерки и военни паради да се измъкне

от кризата. Някой и за нещо да и повярва. Но тя отдавна се постави в ролята на онова
лъжливо овчарче, което все виждало мними вълци. После наистина вълците дошли...

- И?

- Ще поживеем и ще разберем. Ако ни разрешат да живеем с такова неразумно питащо

мислене?

- Това го казвате на шега.

- Мен шега, вам истина!

Д-р Любомир Канов: В килиите на ДС ни държаха без въздух и храна коментари/5
17 ноември 2009, 11:32
Личности
Румяна Стефанова
изпрати на приятел

Никой от главните престъпници и убийци от службите на ДС не е потърсен за

престъпленията си или наказан
“Аз помня”, това ще бъде първото изречение на автобиографичната ми книга”, казва
д-р Любомир Канов - психиатър, писател и производител на вина. Формалният повод
за срещата ни е току-що излязлата му книга “Вселената според Гуидо”.

През 1977 г. д-р Канов е обвинен в „контрареволюционна пропаганда. През 1977 г.

присъдата на „врага на народа” е потвърдена и следващите две години от живота на
психиатъра са белязани с безнадеждността на Старозагорския затвор. Емигрира при
брат си в Канада през 1984 г., където започва тежка битка за оцеляването си.
Работи като санитар с минимална заплата. Учи английски и си взима изпитите като
лекар.

След 1990 г. Любо заживява на два континента - в Америка заради своята професия, в
България заради всичко, което един човек обича. Пише книгите си, прави и хубавото
си вино “Канов винярд” в ломското село Комощица.

- През последните години разделяте времето си между Ню Йорк и София. Това

носталгия по родината ли е или опит за реванш за погубената ви младост?
- Аз имам нотариален и морален акт от своята родина, която ми принадлежи точно
толкова, колкото й принадлежа и аз. Разбира се, имам носталгия – дума, която в превод
означава „болка по своето”, но никога не мога да се реванширам за погубените ми
години в казарми, лудници и затвори, освен като видя опита си в миналото като
изпитание, което ми е било дадено, за да проумея кое е важно и кое - не.
- Били сте психиатър в соцклиниките. Каква беше съдбата на обитателите на
тези заведения?
- Бях лекар на „унижените и оскърбените” хора в Лом, в Карлуково и Курило, както и в
Градския психоневрологичен диспансер в София. Мизерията беше неописуема,
понякога спяха по двама в едно легло и сцените на тяхното живеене в тези „клиники”
напомнят на сцени от Страшния съд или картини на Йеронимус Бош. Опитвахме се да
направим онова, което можехме за тези онеправдани от живота и обществото хора, и
знам, че ги обичахме и имахме към тях истинско състрадание.

- Защо ви арестуваха през 1977 г.?

- Това е доста дълга история. Но с две думи, аз бях арестуван и осъден за
„контрареволюционна пропаганда, целяща да отслаби социалистическия строй у нас и в
Съветския съюз” и „опит за приготовление за бягство на Запад”. Тъкмо бях успял след
шест години митарства да получа работа като психиатър в Градския психодиспансер в
София, и след едно много тежко нощно дежурство ме арестуваха на работното ми
място. Беше 3 март 1977 г. След обиск в кабинета ме закараха в килиите на “Развигор”,
където беше следственото на Държавна сигурност. Там попаднах в ръцете на
следователя Любомир Коцев. Той беше истинско чудовище, което съдбата избра да
убие в автомобилна катастрофа преди няколко години. Но съм сигурен, че бе успял да
погуби доста хора и да прекърши доста човешки съдби, преди да се блъсне в трактор на
пътя.

Той вече беше станал най-високопоставеният масон в България, освен това адвокат,
завършил право в школата в Симеоново, и богат капиталист от „прехода”. За подлостта
на следствието, методите и изтезанието без въздух и храна, за издевателствата съм
говорил преди, но е достатъчно да кажа сега, че следствието продължи 60 дни,
максималният срок тогава, без никакви права, без никакви адвокати, без никаква
защита - сам срещу тоталитарната система за насилие. На следващия ден след
арестуването ми стана зловещото земетресение във Вранча и всички пазачи и
служители избягаха от сградата, оставяйки клетниците арестанти на произвола на
стихиите.

- Изтезание без въздух и храна. Това наистина е жестоко!

- Който не е минал през килиите на ДС, не може да си представи за какво става дума.
Разпитите се провеждаха въз основа на най-перфидните правила на човешката подлост,
което беше основната методология на службите. Следователят използваше записи от
подслушвания на апартамента ни, писма от брат ми от Канада, подслушани телефонни
разговори, за да шантажира моите приятели, които бяха заставени да свидетелстват
срещу мен, че съм изказвал „вражески” мнения за комунизма. А аз просто бях говорил
с тях за очевидното. Трябваше да се сражавам със следователя за всяка дума и запетая
при разпитите, за да не му позволя да записва в протоколите неща, които биха ме
осъдили на дълги години затвор.

- На колко години ви осъдиха?

- Осъден бях на година и половина, които излежах в Старозагорския затвор. Работех в
дърводелския цех към затвора, където се налагаше да пръскам мебели с отровни лакове
без особена защита. Развих тежък тендинит на дясната ръка. Слава Богу, освободиха
ме, преди да увредя ръката си невъзвратимо. Да, нямах надежда в това прокълнато каре
на затвора, че ще бъда свободен човек, който ще може да лети в самолет високо над
облаците и ще мога да видя света, да работя своята професия, че ще видя някога брат
си. Но човек трябва винаги да има упование, надежда. Трябва винаги, дори в най-
тежките времена да запази достойнството си, гордостта си и да вярва, че не всичко е
загубено, докато сме живи.

- Как успяхте да заминете за Америка?

- Единственият път да се напусне България в онези години беше брак с гражданин с
чуждо поданство, което направих около 5-6 години след излизането ми от затвора.
Мисля, че властите не искаха повече да се занимават с мен. Аз бях „непоправим”, а по-
нататъшните репресии в този момент над такива като мен бяха започнали да стават
безсмислени в зората на „перестройката”.

- И как ви посрещна “страната на неограничените възможности”?

- Страната на неограничените възможности не пречи на никого да успее, ако силно
иска, но няма да направи и специални усилия това да се осъществи. Америка е сурова и
истинска страна, в която успяват силните духом. Аз станах лекар и специалист-
психиатър след тежки изпити, в които не може да има измама и балкански хитрости. Да
бъдеш лекар в Америка е голямо достижение и означава много, но освен всичко друго
ти трябва да продължиш да се учиш и да се усъвършенстваш постоянно, защото, ако си
некомпетентен и не вършиш работата си както трябва, не можеш да имаш успешна
практика. Ако допуснеш груба грешка, ще бъдеш съден най-безмилостно от пациента и
неговите близки.

- Ако трябва да напишете автобиографичен роман, кое ще бъде първото

изречение?
- „Аз помня.”

- При идването ви в България случвало ли се е да се срещате с “екзекуторите” си –

имам предвид тези, които са ви натопил пред ДС? Всъщност чели ли сте си
досието?
- Споменах по-рано съдбата на моя следовател, един от най-гадните доносници, който в
голяма степен е помогнал на ДС да ме постави в окуляра на тяхното следене, казваше
се Тодор Толев. Той беше станал милионер след „прехода” с контрабанда на цигари и
други сделки и е бил убит пред офиса си на улица “Московска” вероятно от хора,
подобни на самия него. Доколкото знам, нито един от главните престъпници и убийци
от службите на ДС не е бил никога потърсен за престъпленията си или наказан, а
мнозина днес са добре пласирани във всички сфери на живота и икономиката,
парламента, медиите, новите служби, бизнеса. Някои от тях са даже естети и
притежатели на антични колекции като Димитър Иванов, бивш началник на „Шесто”,
милионер, експерт в полето на обществения морал и покровител на красотата в живота.

- Ако трябва да поставите диагноза на днешното ни общество, каква е тя?

- Амнестично разстройство, загуба на памет за миналото, невнимателност, мърлявост,
липса на дисциплина, мързел, страх да не се „мине”.

- Затова ли потърсихте истината във виното?

- “In vino veritas” е единствената несъмнена истина във времето на лъжа, в което
живеем.

Едно интервю на Румяна СТЕФАНОВА