"Призрачното съществуване и обещанията на

живота"
(Есе)

Ние хората сме странни създания - умението да живеем в настоящето се

среща изключително рядко. Повечето от нас или живеят в миналото или
с огромно нетърпение очакват бъдещето. Увлечени, в забързаното ни
ежедневие, не ни остава време да обърнем внимание на малките неща и
на красотата около нас - не ни остава време да бъдем истински
щастливи и без да има конкретен повод. Заради социалните мрежи, ни е
наложен един нереалистичен образ на "перфектния" човек. В стремежа
си да достигнем този образ губим част от нашата индивидуалност.
Потискай ки чуствата и интересите ни, защото те не са "модерни", се
превръщаме във фантоми. От биологична гледна точка сме живи, но
това, което ни прави хора липсва - до такава степен се ограничаваме, че
започваме да губим душата си.
За разлика от едно време, днес пътуването до различни дестинации е
много по-бързо и достъпно. Със самолет за 28 часа може да се стигне от
София до Токио. Винаги съм обичала да пътувам. Имала съм късмета и
възможността да видя много различни и екзотични места, както в
България, така и в Европа. Разликата между мен и по-голямата част от
туристите е, че не ме привлича толкова външността, колкото
атмосферата.
Миналата година със семей ството ми отидохме на екскурзия в Южна
Италия. Посетихме вулкана Везувий и античният римски град Помпей ,
кой то сега представлява огромен открит музей . Изкачването до кратера
на вулкана ни отне около 2 часа. Туристите около нас забързано се
качваха или слизха, без да спрат да се огледат или да снимат нещо,
различно от самия кратер. Те бяха в едно по-скоро неутрално, на
моменти леко весело настроение, сякаш не виждаха останките от
изгорената гора, която е лавата е погълнала след изригването. Не
усещаха тъгата, с която това място беше пропито. На върха при кратера
естествено имаше сергии на които се продаваха сувенири - магнити и
вулканични скали, оцветени в различни цветове или направени под
формата на бижута, за които хората се редяха на опашка. В
дей ствителност много малка част от изкачилите се, отидоха да
надникнат по-отблизо към кратера, а още по-малко забелязаха, че от
него все още се издига дим. Запитах се дали някога ще изригне и отново
ще покрие Помпей , дали местните хора усещат присъствието на
величествения вулкан, дали се страхуват, че един ден може да се
пробуди. Ако самият вулкан беше човек - как ли би се почуствал?
Започнах да го възприемам не като обект, а като мъртвец, чиято памет
оскверняваме - продавай ки и съответно купувай ки предмети, направени
от неговите скали, които не ни и не би трябвало да ни принадлежат.
Докато слезем обратно до самият град, слънцето вече бе започнало да
залязва.
Входът към Помпей се затваря и заключва в 7.30 вечерта. Взехме
билетите си към 5.30 и имахме само 2 часа да разгледаме града, които ни
бяха край но недостатъчни. Налагаше се да минаваме по главните улици
и да пропускаме обекти, за да можем все пак да видим възмножно най -
много.
По пътя ни се разминахме с група англичани. От разговора, кой то водеха
помежду си, разбрах, че не са останали впечатлени. Все пак това са
"просто едни руини", но децата бяха щастливи, че ще могат да се
похвалят на съучениците си къде са били. Запитах се колко от града са
видели наистина, тъй като той противно на очакванията ми не беше
просто от руини - много от къщите бяха перфектно запазени. Някои
дори бяха все още изцяло боядисани (изрично пишеше, че съвременните
хора не са реставрирали боята и рисунките по стените ). Имали са и
огромен стадион, кой то за нещастие вече беше заторен и разгледахме
изцяло отвън. На много места бяха оставени камменните обвивики на
хората, които лавата и отровният въздух са убили. В мазето на една от
къщите видяхме отблизо кухите обвивки на едно семей ство, което се е
криело там. Виждаше се как родителите са застанали с вдигнати ръце
пред децата си, в опит да ги защитят. С тъга продължихме нататък. На
по-големите площади имаше запазени огромни римски статуии - една на
кентавър, държащ копието си и още една на огромен мъж - вдигнал меч
в ръка. В дворовете на къщите масово имаше фонтани и статуи на елфи,
джуджета и други митологични същества, в които древните хора са
вярвали. Стъмни се и пуснаха светлините. Гледката беше невероятна.
Усещаше се магията на античния Помпей .
Преди да си тръгнем за един последен път се обърнах назад - за да видя
великолепният древен град, към кой то изпитвах страхопочитание и
огромно уважение, въпреки че хората, които са го посторили отдавна ги
няма. Дадох си сметка, че наистина "истински се вижда само със
сърцето" и "най -същественото е невидимо за очите". Само онези, които
могат да отворят сърцето и душата си, ще могат не просто да видят
мястото, на което се намират, но и да го усетят. Единствено пред тях
призраците ще могат да оживяват и да им предадат своята история, да
им покажат възможностите, които животът им е дал - колко могат да се
развият и каква следа, спомен, могат да оставят след себе си. Когато си
останал в умовете и сърцата на хората след теб, никога не можеш да
умреш. Само пред тези хора, може би един ден ще се разкрие отново
пътя, по кой то животът внезапно ще изпълни своите обещания.