Annotation

Той е Панцер Майер (Бронираният Майер).

На 21 години първи сред офицерите от СС Лейбщандарта
получава Рицарски кръст.
На 33 години става най-младият командир на дивизия в СС
войските и Вермахта.
На 35 години е осъден на смърт чрез разстрел от канадски военен
съд.
На 44 години е помилван и освободен от затвора.
На 51 години умира от инфаркт.

***

Животът на Курт „Панцер“ Майер е кратък, но много ярък.

Той започва войната през септември 1939 година в Полша като
капитан, командир на противотанкова рота, и я завършва в Белгия през
септември 1944 година като генерал-майор от СС войските и командир
на 12-а танкова СС дивизия „Хитлерюгенд“. Бойната му кариера
минава през най-жестоките битки на Втората световна война: войната
със Съветския съюз и сраженията със съюзниците в Нормандия.
Курт Майер пише мемоарите си след 9 години в затвора, за да
защити честта на бойните си другари от СС войските. Разказът му е
също толкова жив и нестандартен, както и неговите бойни действия.
Затова тази книга има десетки издания на повечето европейски езици
— вече и на български.

Курт Майер - Хроника: Гренадирите от СС в бой

1
2
3
4
5
6
 7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2018
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
Курт Майер - Хроника: Гренадирите от
СС в бой
1

Кампанията в Полша през 1939 година

— Внимание! Танковете в атака!

Ние всички стояхме и очаквахме този момент. Нашите очи (които
вече се премрежваха) бяха приковани към стрелките на часовника.
На зазоряване двигателите на машините изреваха. Ние увеличихме
скоростта, карахме все по-бързо чак до самата граница. Аз напрегнато
се вслушвах в утринния сумрак. Всеки момент трябваше да започнат
смъртоносния си полет първите снаряди на нашата артилерия,
разчиствайки пътя ни на изток. И изведнъж свистене, вой и пронизващ
писък надвиснаха над нас, като създаваха впечатление, че скоростта ни,
която усещахме с всеки свой нерв, е още по-голяма. Докато се
приближавахме към границата, ние хвърляхме бегли погледи към
нашите щурмови групи, които стремително напредваха към граничните
заграждения и разрушаваха препятствията с фугасни заряди. Картечни
откоси огласиха улицата, а кратките ослепителни блясъци на
избухващите гранати осветиха целта. Нашите танкове и бронирани коли
с пълна скорост нахлуха в село Гола. Щурмовите отряди на пехотата
превзеха моста през река Просна — той вече беше подготвен за
взривяване, но попадна в ръцете ни невредим. За броени минути селото
беше превзето. Полските войници излизаха от позициите си шашнати и
объркани и вървяха към нас с вдигнати ръце. Те още не можеха да
повярват, че само за десет минути след началото на бойните действия
войната за тях свърши.
Спрях пред тялото на полски офицер. Куршумът беше пронизал
гърлото му. Топла кръв бликаше от раната. Да, това беше войната! Тази
първа смърт, която видях през войната, съвсем ясно запечата в
съзнанието ми мрачната действителност.
Но трябваше да вървим напред! Изтръгнати с корените дървета и
догарящи къщи затрудняваха придвижването ни. Ние едва виждахме
пътя. Надигащата се от земята мъгла се смесваше с дима от
избухващите снаряди и бомби.
Не можех да се свържа с щаба на полка. След като отминах Гола, аз
се движех напред с разузнавателен патрул. Разбира се, като командир на
СС рота изтребители на танкове аз имах съвсем други задължения. Не
се очакваше атака на противникови танкове и затова моята рота беше
разпределена на части в отделните батальони на нашия полк.

Не ме устройваше такъв характер на бойните действия, затова

тайно последвах настъпващите танкове. Наблюдавах още от 1934 г.
развитието на танковете като оръжие за настъпление на ученията в
Дьобериц, а по-късно във Вюнсдорф и Цосен. Сега се озовах на война
като изтребител на танкове.
Облаците прах и мъгла все още се носеха из въздуха, когато видях
два наши танка и мотоциклетен взвод. Видимостта беше под 300 метра.
Изведнъж измамната тишина беше раздрана от избухване на снаряд от
полско противотанково оръдие. Първият танк се завъртя и спря,
обхванат от дим. Неговите опорни колела още се въртяха, когато
вторият танк също беше улучен. Двата ни танка се намираха на около
150 метра от противотанковото оръдие, чиято позиция беше добре
замаскирана.
Снарядите един след друг пробиваха бронята на нашите танкове, а
картечните откоси косяха по улицата и ни принудиха да търсим
укритие. Чувахме виковете на екипажа на танка разузнавач и бяхме
принудени само да наблюдаваме, без да имаме възможност да се
притечем на помощ. Всеки път, когато нов снаряд пробиваше бронята и
проникваше в танка, виковете на нашите смъртно ранени танкисти,
останали в корпуса, ставаха все по-силни. Ние се опитахме да помогнем
на нашите другари, които бяха успели да напуснат улучените танкове и
да се измъкнат от обстрела, но това беше невъзможно. Картечниците на
противника косяха по улицата. Техният огън се премести след
танкистите, които бяха успели да се измъкнат от своите разбити и
горящи машини. Виковете на онези, които бяха останали в улучените
танкове, ставаха все по-слаби. Аз бях залегнал зад купчина чакъл. Като
омагьосан гледах кръвта, която се стичаше от пробойните в бронята на
първия танк. Бях сякаш парализиран — не виждах полските войници,
които стреляха, а само моите мъртви другари пред мен.
От мъглата в галоп изскочи полската кавалерия. Конниците се
носеха право срещу нас и куршумите на моя автомат МР-38 не можеха
да ги спрат. Чак когато обстрелът от мотоциклетния взвод срази няколко
коня и ездачи, яростният кавалерийски отряд се оттегли обратно в
мъглата. Нашата артилерия обработваше височината пред нас, докато
гренадирският танков батальон щурмуваше позициите на противника.
[1]
Младите гренадири се движеха като на учение. Не можеше да ги спре
нито картечният, нито артилерийският огън. Изглеждаше сякаш
безбройно множество войници настъпва срещу противника с
поддръжката на танкове.
Гледах поразен как се развива атаката точно пред мен. Танковете
стремително напредваха и поляците бяха изметени от техните позиции.
Настъплението продължаваше почти без да среща съпротива; не можеха
да го спрат нито противникът, нито естествените прегради. Всеки от
настъпващите немски войници беше убеден, че тази война е
справедлива и без колебание жертваше живота си за правата на своя
народ. За тези млади воини войната с Полша не беше агресия, а
поправяне на несправедливостта. Те искаха да унищожат позорното
наследство на Версай — да възвърнат загубените през 1919 г. територии
и да ликвидират страданията на немците, които бяха станали разделен
от граници народ. Немските войници черпеха силата си от своите
стремления.
Тези младежи бяха елитът на нацията. Бяха ги избрали от хиляди
доброволци и за четири години те бяха преминали интензивна
подготовка. Полкът (от август 1940 — бригада, от юни 1941 г. СС
дивизия „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“) се набираше от войници,
които към началото на войната бяха навършили 19 години;
военнослужещите от унтерофицерския състав бяха около 25-годишни.
Очевидно е, че политическите събития от 1933 г. не бяха оказали
никакво влияние върху тези младежи. През 1933 г. те са били още
ученици, стремящи се към някакви идеали и желаещи да се посветят на
служене на тези идеали. Как им се отблагодариха, каква лоша слава им
се наложи да изтърпят и как се отнасят с тях дори сега? Но на 1
септември 1939 г. тези войници не можеха да знаят, че след няколко
години ще бъдат нарочени от злобни политици за жертвени агнета. Те
бяха честни воини, изпълняващи своя дълг, както подобава на пруския
войник.
Към 10 часа градчето Болеславец се предаде след яростен щурм и
улични боеве. Обстрелът на противниковата артилерия се стовари като
градушка върху този населен пункт, като предизвика жертви сред
населението. С падането на тъмнината ние вече бяхме наближили
Верушув и се подготвяхме да го атакуваме следващата сутрин.
Моторизираният СС полк „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ беше
придаден към 17-а пехотна дивизия и трябваше да прикрива десния й
фланг от възможни атаки на полска кавалерийска бригада.
Настъпването на тъмнината скриваше разрушеното през деня.
Ужасната картина на бойното поле се виждаше само отблизо. На
хоризонта се надигаше заревото на горящите села, над опожарената
земя се стелеше гъст дим. Ние мълчаливо седяхме зад полуразрушена
стена, като се опитвахме да осмислим първия ден от сраженията, и
слушахме откъси от историческата реч на Хитлер. „Аз реших проблема
с Данциг и полския коридор и намерих начин да се убедя, че промяната
в отношенията между Германия и Полша ще направи мирното
съвместно съществуване между нас възможно.“ Думите на фюрера още
дълго ехтяха в ушите ни.
 Нашият полк отново влезе в бой зад река Варта в състава на 17-а
пехотна дивизия и се придвижи към Пабянице край Лодз. На 7
септември към 10,00 ч. стигнахме до покрайнините на Пабянице и
получихме заповед да заемем позиции за отбрана южно от хълмовете,
разположени от Жгув-Воля през Раков до Лодз. Пабянице беше заето от
значителни сили на противника с противотанкови оръжия. Атаката на 1-
ви батальон от 23-ти танков полк току-що беше отблъсната от
отбраняващите се поляци. На бойното поле бяха останали наши
повредени и разбити танкове. Те бяха извадени от строя от полски
противотанкови пушки.
Моторизираният полк „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ продължи да
изпълнява бойната задача и веднага започна щурм. 1-ва и 2-ра рота
нахлуха в града, последваха ги и други части.
 Тази яростна атака принуди поляците да отстъпят към центъра на
града, обаче после срещу изтеглените напред флангове на полка
последваха мощни контраатаки на противника.
2-ри батальон от 46-и артилерийски полк с всички сили удържаше
своите позиции, като отблъскваше настойчивите контраатаки на
полската пехота. Полските части атакуваха самоубийствено, без оглед
на загубите. Командният пункт на полка изведнъж стана участък от
главния удар. Наложи се всички писари и шофьори също да се сражават.
Поляците излязоха срещу командния пункт през една картофена нива и
тъй като растителността им осигуряваше прекрасна маскировка и ги
скриваше, ние не можахме да ги забележим, докато те не се озоваха на
разстояние колкото да метнеш граната. Не беше възможно да се спре
противникът, който все повече се приближаваше. Тогава аз скочих на
крака и изправен започнах да стрелям срещу картофената нива. Само
така можеше да бъдат улучени пълзящите поляци. Вдясно от мен един
гренадир от 13-а рота стреляше срещу тях като на стрелбище, откос
след откос. Нашата „стрелба по мишени“ не продължи много. Изведнъж
пак се намерих на дъното на окопа, отхвърлен там от куршум, който
беше засегнал рамото ми. Моят съсед беше убит, след като куршум го
улучи в шията. Никога повече нямаше да се опитвам да спра атака
изправен. Атаките продължаваха упорито и от двете страни и чак
вечерта настъпи момент, когато поляците бяха сломени. Стотици от тях
се предаваха в плен и се отправиха по дългия път на военнопленниците.
По това време 16-и танков корпус наближи Варшава и влезе там в бой с
полските части и съединения, отбраняващи града, както и с остатъците
от полските войски, пробиващи си път на изток. Командирът на
танковия корпус генерал Хьопнер приветства челните части на нашия
полк в Надаржин. Ние бяхме придадени към 4-та танкова дивизия от
този корпус. „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ получи заповед да удържа
рубежа Капути — Олтаржев — Доманев и да не позволява на полските
части, излизащи от обкръжение, да си пробият път на запад към
Варшава.
Извършвайки поход, 1-ви батальон от моторизирания полк
„Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ получи заповед да промени
направлението и да се придвижва на север към Олтаржев.
Моторизираната пехота следваше отрядите мотоциклетисти, танкове и
бронирани коли. Нашите войскови колони се скриха в нощта.
 Генерал Хьопнер не се съмняваше в изхода на войната в Полша, но
предвиждаше тежки боеве за своя 16-и танков корпус. Той
предполагаше, че полските войски, които все още се сражаваха в
обкръжение на запад от Варшава, с всички сили ще се опитват да
пробият към столицата през нашите позиции. След няколко километра
стана очевидно, че настъпващата нощ ще ни донесе тежък бой. Наложи
се да пробиваме през предградията на Варшава. От Олтаржев долиташе
грохотът на сражения. 1-ви батальон от СС полка „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“ достигна рубежа за разгръщане и водеше бой със
значителни сили на противника. По пътя отстъпващите полски колони
се сблъскваха една с друга и образуваха пълна „тапа“. През нощта те
бяха напълно унищожени. Стотици убити лежаха сред отломките.
Целият път беше задръстен с разбити артилерийски оръдия, друго
въоръжение и зарязани боеприпаси. Безмилостното сражение продължи
до сутринта и двете страни очакваха обезсилени кога ще разсъмне, за да
се ориентират в ситуацията.
Когато разсъмна, се видя целият ужас на случилото се. По пътя и
близо до него бяха убити не само много полски войници. От нашия
обстрел бяха загинали и смесилите се с войските колони бежанци.
Мъртви и ранени коне висяха в сбруите си до разбитите каруци.
Плачещи деца се държаха за мъртвите си майки или майките — за
мъртвите си деца. Ранени изпълзяваха от отломките и молеха за помощ.
Полевият превързочен пункт скоро се препълни. Поляци и немци заедно
помагаха на ранените. Не се чуваше нито един изстрел. Войната беше
спряла. На бежанците не им провървя — те отстъпваха от Познай и се
бяха присъединили към войсковите колони, защото им се е струвало, че
така са под защита, а всъщност бяха попаднали в месомелачка.
Тази нощ за пръв път ни показа истинското лице на войната. Сега
вече нямаше никаква разлика между войник и цивилен. Съвременното
оръжие унищожаваше и едните, и другите. Аз не видях нито един
усмихнат немски войник на „пътя на смъртта“ край Олтаржев. Ужасът
докосна всички. Септемврийското слънце ярко осветяваше окървавения
път. Над 1000 полски военнопленници получиха заповед да разчистят
отломките и труповете по пътя. Шестстотин души бяха изпратени към
позициите на противника с предложение да капитулира.
Едно-единствено противотанково оръдие унищожи брониран влак
на противника; взривяващите се боеприпаси със страшен грохот
излитаха във въздуха и напълно унищожиха влака. През следващите два
дни мощни атаки на противника се стовариха върху позициите,
отбранявани от 2-ри батальон на 33-ти пехотен полк, 2-ри батальон от
35-и танков полк и нашия полк. Но полските атаки нямаха успех.
Напразно молех командира да ми позволи да разширя кръга на
моите задължения и да взема по-активно участие в сраженията.
Трябваше да се задоволя с командването на ротата, която беше
разхвърляна повзводно из целия ни полк. Напомнях на командира при
всяка възможност, че съм танкист и мотоциклетист, и се чувствах
съвсем ненужен на мястото, което заемах в момента. Но всичко беше
безполезно; засега си оставах изтребител на танкове.
През нощта на 12 срещу 13 септември силна част на противника
пробиваше през позициите на 21-ви батальон от нашия полк; тоталният
пробив изглеждаше неизбежен. Рано сутринта получихме донесение, че
6-а рота от Лейбщандарта е унищожена, а ротният командир е убит. Той
винаги ми е бил близък; ние служихме в един полк от 1929 година.
Обаче ние сметнахме за невероятно това, което се съобщаваше в
донесението за неизбежния пробив. Просто не вярвахме, че
противникът е могъл да пробие през нашите отбранителни позиции.
След като получих заповед да изясня вярно ли е това, което пише в
съобщението, аз скочих на седалката на водача на мотоциклета с кош.
Заедно с мен тръгна оберщурмфюрер Пфайфер и ние подкарахме към
Блон (Пфайфер загина след няколко години като командир на танкова
рота). След като потеглихме, ние бързо се пoнесохме по „пътя на
смъртта“, за да се отървем по-скоро от досадните мухи. При това
труповете на конете ужасно воняха.
На няколкостотин метра от Свечица аз видях двама полски
войници и войник от 6-а рота на Лейбщандарта, намиращи се зад малък
мост. Поведението на тримата войници ми се видя толкова странно, че
аз рязко набих спирачки, скочих от мотоциклета и тръгнах към тази
група, стояща в окопа. И чак когато стигнах до края на окопа, разбрах
причината за странното поведение на немския войник. Той беше пленен
от тези полски войници и ме гледаше изумено, докато сам вървях към
него. По дяволите, пак дяволски ми провървя! Само автоматът ми
МР-38 не позволи на поляците да ме пратят на оня свят. Наистина
нашата 6-а рота беше атакувана и разбита. Пфайфер и аз продължихме
по-нататък към Свечица и скоро намерихме тялото на нашия другар.
Командирът на ротата лежеше убит в окопа. Гърдите му бяха пробити
от куршуми. Зепел Ланге беше загинал като истински войник; ние
никога няма да го забравим.
Притискащите ни части на противника бяха унищожени през този
ден; линията на фронта беше възстановена.
Моторизираният СС полк „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ и 4-та
танкова дивизия от 16-и танков корпус на Хьопнер бяха задействани в
сражението за Бзура с цел да не позволят на пробиващите
обкръжението разпръснати части и съединения на полската армия да се
прехвърлят през реката. Поляците атакуваха много упорито и отново
доказаха, че умеят да умират. Би било несправедливо да се отрече
смелостта им. Сражението на Бзура беше отчаяно и ожесточено. Кръвта
на най-добрите от поляците се смеси с водите на реката. Полските
загуби бяха ужасни. Всички техни опити за пробив бяха отблъснати от
нашия артилерийски обстрел от подготвени предварително позиции.
Съпротивата на поляците беше окончателно сломена на 18
септември, след което ни бе заповядано да атакуваме Модлинската
крепост. Тежки сражения с полските войски, опитващи се да пробият
към Варшава, започнаха в гористия район южно от Модпин.
1-ви батальон на Лейбщандарта беше атакуван и обкръжен от
превъзхождащи го сили на противника.
На 19 септември в 7,00 ч. генерал-лейтенант Райнхард заповяда да
атакуваме, за да спасим нашия 1-ви батальон, а също да пробием до
река Висла. Атаката поддържаше 2-ри батальон от 35-и танков полк.
Несигурните пясъчни пътища много затрудняваха придвижването
и колесният транспорт можеше да се придвижва само твърде бавно. Пак
избухна жесток бой и макар положението на поляците да беше
безнадеждно, те дори не мислеха да се предадат, сражаваха се до
последния патрон.
 По време на атаката намерихме останките на оберщурмфюрер
Брухман и един унтерфюрер от 1-ви батальон на Лейбщандарга.
Двамата са били тежко ранени, пленени и силно обезобразени. Брухман
беше взводен командир в моята рота и се беше оженил само две
седмици преди началото на войната.
[2]
Сражението за старата крепост Модлин започна с артилерийска
подготовка и атаки на пикиращите бомбардировачи Ju-87 „Щука“. Ние
за пръв път се сблъскахме с разрушителното действие на нашите
пикиращи бомбардировачи и не можехме да разберем как полският
гарнизон на тази стара руска крепост толкова дълго издържа на такъв
унищожителен огън. Въпреки нашите очаквания полските части в
Модлин оказваха упорита съпротива и отблъскваха всички атаки.
Крепостта падна в самия край на кампанията на 30 септември.
На 25 септември Хитлер пристигна на фронта, за да види лично
действията на 15-а рота от Лейбщандарта край Гутузов (западно от
Варшава).
На смяна на нашите танкови и моторизирани части край Модлин
пристигнаха пехотни дивизии. А освободените мобилни сили бяха
подготвени за решително настъпление срещу Варшава, което започна с
бомбардировка и концентрация на артилерийски обстрел и въздушни
удари срещу фортификационните съоръжения и главните опорни
пунктове. Основната бомбардировка на града започна едва вечерта на
26 септември. Поляците засега не смятаха да се предават — за отбрана
на столицата все още имаше 120 000 полски войници, без да броим
доброволците.
Поляците се съгласиха да предадат града едва на 27 септември
следобед. И тогава бяха прекратени всички бойни действия на фронта.
[3]
Кампанията в Полша на практика завърши . На 28 септември
командващият 8-а немска армия генерал Бласковиц подписа
капитулацията. Ние с изумление изслушахме великодушните условия,
предложени на поляците. На офицерите бяха оставени техните саби, а
унтерофицерите и войниците само за кратко бяха военнопленници.
Много скоро, на 1 октомври, на моторизирания полк „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“, както и на много други части и съединения, беше
дадена заповед да се придвижат на запад. Всички бяхме сигурни, че ще
извършим поход към бреговете на Рейн, обаче грешахме. На 4 октомври
стигнахме до Златна Прага, където ни разрешиха да спрем за две
седмици. Полкът беше посрещнат с огромен възторг от немското
население на града; хиляди хора радостно ни приветстваха, когато се
появихме на Вацлавския площад. Константин фон Нойрат, почтеният
имперски наместник на германския протекторат Бохемия и Моравия,
произнесе хвалебствена реч по наш адрес. Аз отново докладвах на
командира на полка в Прага за своята настойчива молба да ме
прехвърли за изпълнение на други задължения.
 Моят опит в Полша не ми донесе удовлетворение и аз се опасявах,
че ще остана командир на СС рота изтребители на танкове до края на
войната. В края на октомври поех командването на СС мотоциклетна
рота. Това означаваше, че ще бъда в авангарда на полка. И макар
отдавна да исках това назначение, ми беше мъчно да се разделя със СС
ротата изтребители на танкове. Аз сформирах своята рота през 1936 г. и
се бях привързал към нея. Но все пак ми беше приятно да осъзная, че
ми позволиха да взема със себе си командира на взвода и няколко
унтерфюрери (командири на отделения). Освен това разрешиха и на моя
верен шофьор да служи с мен в 15-а рота на Лейбщандарта.
Най-после бях в стихията си. Ние упорито тренирахме всеки ден.
Мотоциклетистите го правеха с ентусиазъм и аз имах пълната им
подкрепа. Моят девиз — „Моторът е най-доброто ни оръжие“ — изцяло
се поддържаше от войниците ми. Само за няколко седмици спечелих
доверието на моята нова рота и знаех, че мога да разчитам на всеки
мотоциклетист. Ние с интерес очаквахме развитието на събитията на
Западния фронт.
2

От Прага на Западния фронт

Блицкригът в Полша донесе надежда на войниците, че

политиците могат да приключат тази злощастна война и може би ще е
възможно да се избегне поредната военна кампания срещу западната
съюзническа коалиция. Нашата илюзорна надежда скоро беше разбита,
когато научихме, че в началото на октомври съюзниците категорично
са отхвърлили мирните предложения на Адолф Хитлер. След това за
нашите войници стана ясно, че войната може да бъде приключена само
с огън и меч.
Въпросът как може да бъде постигната победа над западните
съюзници във войната, завладя умовете на младите гренадири толкова
силно, колкото и умовете на най-опитните военачалници. Всички бяха
съгласни, че само с отбрана не може да се постигне нужният за
страната резултат. И командирите, и войниците имаха общо мнение:
ако политическото взаимно разбиране е невъзможно, то само
генерално настъпление ще ни донесе нужните резултати и мир.
През ноември нашата част беше прехвърлена в района на Кобленц
и се озова под командването на генерал Гудериан. Ние използвахме
опита, натрупан в Полската кампания, и обучавахме войниците за
изпълнение на нови задачи. Изготвянето на планове, упражненията и
ученията следваха непрекъснато едно след друго. Ентусиазмът на
войниците, които командвах, отново ме въодушеви. Нито тежестите на
ученията, нито зимният студ успяваха да охладят ентусиазма на
младите воини. Бойното обучение продължаваше под лозунга „Потта
спестява кръвта. По-добре да изкопаеш десетметров окоп, отколкото
еднометров гроб“.
Моята рота се настани в празни къщи в Бад Емс, разположен на
брега на река Лан. Пресечената местност там беше много подходяща за
нашето бойно обучение, защото знаехме, че нашето настъпление
заедно с 19-и танков корпус на Гудериан ще бъде през гористите
Ардени и ще се сблъскаме с проблеми на местността, подобни на тези,
които ни предлагаше Вестервалд, където бяхме базирани.
Гудериан инспектира всяка рота. Неговите упражнения за
изготвяне на планове ни бяха много интересни. Всичките му
забележки бяха прекрасно ръководство за нас. Той казваше:
„Двигателят на танка е ваше оръжие също както и оръдието“. Под
командването на този извънредно опитен командир ние се подготвяхме
за неизбежното настъпление на запад.
На 24 декември 1939 г. Адолф Хитлер ни посети в Бад Емс. Той
разговаря с полка и ни каза какви надежди възлага на нас. Намекна, че
скоро ни предстои да преминем по бойните полета, напоени с кръвта
на нашите бащи, в борба за здрав мир и силна Европа.
През февруари 1940 г. бяхме придадени към групата армии „Б“ на
Фон Бок и се придвижихме на север. Непредвиденото прехвърляне
стана пълна изненада — ние бихме предпочели да останем с Гудериан.
С прехвърлянето започна нов етап в нашата подготовка. Бяхме
придадени към 227-а пехотна дивизия. Като моторизирана част ни
беше заповядано в началото на бойните действия да преминем през
границата с Холандия, да пробием през граничните застави и да
излезем на река Ейсел. Изпълнението на тази заповед изискваше
придвижване на войските с пълна скорост — за да бъдат превзети
бързо многобройните мостове през каналите и преди всичко през река
Ейсел. Ние постоянно тренирахме форсиране на реки и канали. Скоро
упражнихме всички ситуации, възможни в хода на боя, и бяхме
сигурни, че ще се справим с поставената задача.
Моята част беше разквартирувана в Залцберген и аз се настаних в
къщата на свещеника. Именно там на 1 май се запознах със
знаменития епископ граф Фон Гален, който след няколко години щеше
да се бори за преразглеждане на произнесената срещу мен смъртна
присъда и да обърне внимание на съдиите, че правосъдието трябва да
бъде основано на християнските принципи. Граф Фон Гален настоя
моята рота да бъде благословена от него.
С настъпването на благоприятния сезон неизбежно приближаваше
и денят, когато предстоеше да започнем бойните действия. Ден след
ден ние очаквахме кодовите думи „Училището на Антон“. На 9 май
1940 г. кодът беше получен и бе обявена оперативна готовност. В
2,05 ч. през нощта на 10 май беше предаден и следващият код —
„Данциг“. Това беше окончателната заповед да атакуваме холандските
гранични укрепления. Ние излязохме от Залцберген в дълбока нощ и
тихо се придвижвахме в мрака. От двете страни на пътя стояха хора,
които ни махаха за довиждане с ръце. Те ни пожелаваха успех и скоро
да се завърнем живи и здрави.
Последните приготовления за атака бяха завършени в 4,00
сутринта на 10 май. Аз събрах пак моите млади мотоциклетисти, за да
им напомня основните принципи за водене на бойните действия.
Когато в този съдбоносен 10 май просветля утрото, аз обещах на
войниците, че всеки офицер от нашата бойна група винаги ще бъде на
огневата линия, като така потвърдих приетите от нас принципи на
ръководство. Пред моите войници се ръкувах с всички офицери, за да
подчертая своето обещание.
Атаката започна точно в 5,30 часа. Нашият щурмови отряд
нападна от засада аванпоста край Де Поп и плени потресените от
внезапното нападение холандци. Мостът през река Фехт превзехме, без
да успеят да го разрушат — щурмовият отряд преряза кабелите на
взривните устройства.
Над главите ни в безкраен поток летяха на запад транспортни
самолети Ju-52 — нашите другари от 22-ра въздушнодесантна дивизия
и от други части летяха към местата за десант. Германски бойни
самолети като ястреби се носеха из въздуха със свистене и пикираха
срещу предварително набелязаните цели.
Сякаш ни беше обхванала треска. Още щом беше свалена
граничната бариера, веднага беше завзет и мостът зад нея, а после ние
се понесохме по гладкото асфалтирано шосе като шофьори на
състезателни автомобили. Макс Вюнше, командирът на 1-ви взвод, се
носеше пред своите войници и ги увличаше с ентусиазма си. Аз се
движех зад взвода на Вюнше и бях учуден, че не срещаме никаква
съпротива. Нашето напредване към Олдензал и Хенгело продължи с
пълна скорост. Бетонните противотанкови прегради и огражденията на
мостовете не бяха защитени. Някои мостове бяха леко повредени от
експлозии, но ние можехме да преминем по тях.
В Борн влязохме без нито един изстрел. Жителите на Холандия
стояха край пътя и наблюдаваха бързото придвижване на нашите
войски. Сапьорите на противника бяха взривили моста през канала зад
Борн. Но ние преодоляхме тази първа съпротива на противника и се
прехвърлихме през канала за броени минути. За правене на мостове се
използваха врати и стени от съседните хамбари. Сега най-важното
беше скоростта. Всички мотоциклетисти бяха изпратени напред, за да
преследват сапьорните групи на противника и да не им позволят да
унищожат следващия мост. Оберщурмфюрер Краас, командирът на 2-
ри взвод, се зае с преследването на инженерните войски на
противника. През това време временният мост, който изграждахме,
стана достатъчно здрав, за да може да преминат по него и
мотоциклетите с кош. Към мотоциклетите бяха прикачени 37-
милиметрови противотанкови оръдия. Стремителното преследване на
противника продължи. За съжаление, танковете и бронираните коли
временно изостанаха. Те осигуряваха безопасността на инженерните
войски, които бързо строяха нов мост над канала.
За съжаление, не успяхме да попречим на групата холандски
сапьори да повредят и други мостове. Тези мостове, минирани
предварително, бяха взривени. Но тези взривявания не можеха вече да
попречат съществено на нашето напредване. Стигнахме до град Зволе
без особени пречки.
 Към 11,30 ч. авангардът вече беше в предградията на Зволе, което
означаваше проникване на 80 километра в територията на противника.
Челният взвод (под командването на Рее) се придвижваше към
железопътния насип южно от града, а после, зад насипа, реши да
продължи настъплението пеша. Какъв сюрприз очакваше нашите
войници в следващата минута! Чудесните кестенови дървета от двете
страни на пътя бяха отсечени, за да блокират входа към града. Но каква
полза и от най-добрите прегради, ако те не се отбраняват от готови за
бой войници?
На север от барикадите, само на няколкостотин метра, видяхме
картечница и дълговременни огневи точки, както и противотанкови
заграждения. Най-учудващото беше, че техните защитници спокойно и
безгрижно седяха отгоре на укрепленията и закусваха. Те се
наслаждаваха на майското слънце, като бяха напуснали своите бойни
постове в мрачните бункери.
Три барикади ни попречиха да нахлуем през линията на
дълговременните укрепления и да изненадаме холандците. Но
обстрелът срещу защитниците на дотовете, които се бяха отпуснали и
проспаха нашата поява, позволи на немските войници бързо да
преодолеят обстрелваното пространство без загуби.
Преди холандците да разберат какво става, нашите
мотоциклетисти стигнаха до дотовете и обезоръжиха техните пишман
защитници. Но разчистването на дърветата отне много време и усилия.
Нашите танкове, които пристигнаха, започнаха да избутват
гигантските дървета. Разчистването на барикадите отнемаше
прекалено много време и това никак не ми харесваше. Не биваше да
позволим на противника да се съвземе. Трябваше да използваме
фактора на изненадата. Без да се колебая нито секунда, аз скочих в
една холандска кола и се понесох към Зволе заедно с оберщурмфюрер
Вюнше и СС гренадира Зееленвинтер. Обершарфюрер Ерих ни
придружаваше с един холандски мотоциклет. Възнамерявах да
изненадам коменданта на града и да го принудя да се съгласи да
прекрати огъня.
Холандските войници стояха като вкаменени по улицата, когато
ние им крещяхме и сочехме барикадата от дървета, където им беше
заповядано да застанат. Те захвърлиха оръжието си и тръгнаха
накъдето им беше наредено. Колкото повече навлизахме в града,
толкова по-неспокоен ставах заради тази „екскурзия“. Искаше ми се да
завия обратно, но вече беше твърде късно и трябваше да продължа
тази игра докрай.
Звукът от стрелбата край дотовете не се чуваше в центъра на
града. Холандските семейства, наслаждаващи се на прекрасния майски
ден, се разбягаха в различни посоки като кокошки, изплашени от
надвисналата сянка на ястреб. Независимо от крайно неловката
ситуация ние не можахме да сдържим смеха си, докато наблюдавахме
реакцията на холандците. Солидна сграда на гражданско учреждение в
центъра на града и видът на влизащите и излизащите оттам хора в
униформа ни накара да си опитаме късмета. Ние се врязахме насред
тълпата, като спряхме рязко в последния момент. Колата сякаш щеше
да се обърне. За части от секундата срещу изумените хора в униформи
беше насочено всичкото ни оръжие. Холандците замръзнаха на място.
Един почтен господин в цивилни дрехи се представи като
„пълномощник на кралицата“ и каза, че ще нареди на холандските
войски в Зволе да прекратят съпротивата. Той спази обещанието си.
Повече в Зволе не се чу нито един изстрел.
С няколко пленени холандски офицери ние потеглихме бързо
назад, към барикадата от дървета. Зволе беше наш, но за съжаление, не
успяхме да предотвратим разрушаването на големите мостове през
Ейсел. Двата моста бяха взривени още сутринта.
Аз едва не получих удар, когато се приближих към разчистената
барикада — моите войници и няколко млади холандци се развличаха,
люлеейки се на дънерите като на люлки, без да мислят за
безопасността си.
В това време нашият 3-ти батальон от СС полка „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“ се прехвърли през река Ейсел на 800 метра по на юг
от разрушения железопътен мост край Зютфен. Есесовците под
командването на щурмбанфюрер (майор) Трабанд атакуваха Хоен.
Селото беше превзето около 14 часа. Нашите загуби бяха
незначителни. Мисията на полковата бойна група беше изпълнена. Ние
излязохме до река Ейсел и се прехвърлихме през нея. При това в моята
ударна група пострада само един войник, който беше ранен — иззад
барикадата от дървета простреляха крака на стрелеца мотоциклетист
Флайшер.
През нощта нашият полк беше изваден от 227-а пехотна дивизия и
придаден под оперативното командване на щаба на 18-а армия.
Командирът на 227-а пехотна дивизия генерал-майор Цикволф оцени
бързото и успешно настъпление на полка. Като първи офицер, отличил
се в тази кампания, оберщурмфюрер Краас получи от ръцете на
генерала Железен кръст 1-ва степен. Краас със своя подсилен взвод
беше проникнал зад Ейсел на около 60 километра и бе пленил 7
офицери и 120 войници.
3

Настъплението срещу Ротердам и Хага

След бойните действия на рубежа край река Ейсел полкът получи

заповед да се изнесе към Гертрейденберг през Хертогенбос и да влезе в
контакт с 9-а танкова дивизия. След леки сблъсъци с холандската пехота
ние стигнахме до Гертрейденберг малко преди свечеряване на 13 май.
Контактът с 9-а танкова дивизия беше установен.
На другата сутрин в 4,00 ч. започнахме да се придвижваме напред,
като минахме по моста през Маас. Благодарение на действията на
парашутистите мостът се озова невредим в наши ръце.
При десанта парашутистите бяха разпръснати на голямата ливада
от двете страни на насипа на моста. Много от храбрите десантници
бяха убити на подстъпите към дълговременните огневи точки,
защитаващи моста, но факторът на изненадата свърши работа и тук.
Противникът нямаше възможност да унищожи този много важен мост.
Пътят към Южна Холандия и към крайбрежието беше открит.
9-а танкова дивизия напредна към пристанището на Ротердам и
влезе в контакт с 11-а рота от 16-и полк на въздушнодесантните войски.
Ротата беше извършила десант с планери близо до стратегическите
мостове, превзела ги беше и ги защитаваше от непрекъснатите атаки на
холандците до пристигането на нашите танкове.
Задачата на полка беше следната: „Усиленият моторизиран СС
полк „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ във взаимодействие с 9-а танкова
дивизия да премине през Ротердам или покрай него и да продължи
настъплението към Хага“.
Полкът се готвеше да атакува южно от Катендрехт. Подготовката
беше завършена към 13,00 часа.
Ротердам трябваше да бъде щурмуван в 14,40 ч. след артилерийска
подготовка и бомбардировка от пикиращите бомбардировачи Ju-87
„Щука“ и „Хайнкел“ Не-111.
 Моят авангард се придвижи до пристанището на Ротердам и спря
до голям холандски лайнер. Корабът гореше от 10 май. Натоварен беше
с американски автомобили.
В 14,00 ч. се чу слух, че холандците водят преговори за
капитулация. Преговарящите бяха генерал Щудент, подполковникът от
22-ра въздушнодесантна дивизия Фон Холиц и холандският полковник
Шаро. По време на преговорите стреляха в главата на генерал Щудент и
той беше изнесен в тежко състояние.

Изискваше се потвърждение дали холандското висше командване

приема нашите условия за капитулация. Аз се намирах с група офицери
на моста, когато няколко групи бомбардировачи Не-111 прелетяха към
Ротердам. Холандските зенитни оръдия откриха огън по немските
самолети. Примирието беше нарушено. Ние напразно се опитвахме да
привлечем вниманието на нашите пилоти, като изстрелвахме червени
ракети, за да спрем бомбардировката. Стояхме насред района на целта
на въздушната атака и до последния момент вярвахме, че ще успеем да
я спрем, но както разбрахме после, нашите летци не бяха видели
сигналните ракети заради мъглата. Гъстите облаци дим от горящия до
пристана кораб бяха направили димна завеса над града. Когато чухме
свистенето на падащите бомби, напуснахме моста и побързахме да се
скрием в близките мазета. Така стана. Бомбардировката вече не можеше
да бъде спряна. Ротердам потъна в огнено море. Последната бомба
падна в 15,45 часа.
Гледахме горящия град и за пръв път изживяхме целия ужас на
въздушно нападение. Огънят се издигаше като стена навсякъде. По
улиците беше почти невъзможно да се движиш. Нашите очаквания за
преговори бяха разсеяни от заповед за спешно изтегляне. Моят авангард
трябваше да се свърже с подразделенията на 22-ра въздушнодесантна
дивизия в Оверси (на шосето Ротердам — Хага).
Ние започнахме да търсим изход към Оверси и навлизахме все
повече в горящия Ротердам, като прикривахме лицата си. Хората бягаха
от този ад в района на пристанището.
Моите мотоциклетисти караха по тесните улици, които сякаш бяха
попаднали под властта на дявола. Витрините на магазините около нас
се пръскаха с трясък. Горящите облечени манекени и украшенията по
тях изглеждаха като неземна картина. По-нататък се придвижвахме по
вече безлюдните улици на града. Не се виждаше нито един холандец —
адската жега на пожарите беше прогонила всички.
Тежките бронирани машини се движеха през гъстата димна завеса
и понякога само стоповете на предния танк или бронираната кола, която
караше след него, ни показваха пътя. Не биваше да се правят грешки,
защото не можеше да спираме — жегата беше непоносима. След като
преминахме през търговския квартал и стигнахме до алеите, реших да
направим кратка почивка, за да дадем възможност на мотоциклетистите
да ни настигнат. Покрити със сажди, с изгорени коси, но с усмивки на
лицата, мотоциклетистите от последното отделение излязоха от
горящия град. Зад нас всичко вече беше блокирано от плътната огнена
стена. Не можехме вече да се върнем назад, така че — напред!
Предпазливо се движехме към Оверси под защитата на дигите на
канала, защото бяхме посрещнати с обстрел от холандската пехота.
Подвижният мост през канала беше вдигнат. Но ние бързо взривихме
повдигателния механизъм, една тежка машина стъпи на моста и той
бавно се спусна. Пред нас се простираше пътят на северозапад. Но как
изглеждаше този прав отрязък от пътя? Нашите самолети един след
друг кацаха на широкото бетонирано шосе. На него вече имаше и
напълно повредени, разбити или изгорели самолети. Това бяха
транспортните самолети на 22-ра въздушнодесантна дивизия, които
бяха използвали шосето като писта, когато не могли да се възползват от
определените летища. Те бяха станали мишени за холандската
артилерия. Въздушнодесантните войски твърдо отблъскваха всички
атаки на противника три дни. Особено ожесточени боеве имаше за
Оверси.

Ние продължихме да напредваме от двете страни на пътя.

Обстрелът с картечници и карабини от холандците не можеше да ни
спре. Напразно претърсвахме Оверси за оцелели бойци от 22-ра
въздушнодесантна дивизия, но освен следи от сраженията и тела на
мъртви другари не открихме нито един жив немски войник.
Чак когато се придвижвахме по-нататък към Делфт, при нас
дотичаха десетина войници и един лейтенант. Младият офицер ме
прегърна, като едва си поемаше дъх. Към 21 ч. стигнахме до Делфт и
влязохме в контакт с оцелелите подразделения от обкръжената 22-ра
въздушнодесантна дивизия. На 14 май нашият полк плени 3536
холандци.
[4]
Разоръжаването на холандските войски в Хага и Схевенинген
завърши на 15 май, без противникът да окаже съпротива. Полкът плени
163 офицери и 7080 войници. С превземането на холандското военно
министерство войната за нас завърши.
4

Нахлуването във Франция

Полкът навлезе в Северна Франция. След като преди това беше

преминал белгийския Намюр, близо до френско-белгийската граница,
край Валансиен той за пръв път се сблъска с френските войски.
Задачата на полка беше да предотврати пробива на юг на
отрязаните в Белгия и Северна Франция французи. Всички опити на
противника да направи това бяха смазани от нашия огън от
предварително подготвени отбранителни позиции — полкът заемаше
тогава цели 30 километра участък от фронта.
Полето, от което току-що бяха прибрали реколтата, недалеч от
старата крепост Льо Кенуа (на 20 километра югозападно от Валансиен),
ми изглеждаше нереално. Преди няколко часа тук трябваше да са били
разположени на лагер хиляди французи. Сега не се виждаше нито един
френски войник. Но на огромното поле лежаха като строени на парад
безброй френски каски. Струваше ми се, че старателно подредените
каски отразяват безпомощността и слабостта на френската армия. Това
беше армия без боен дух и увереност в себе си. В нея вече ги нямаше
войниците, устояли в битката за Вердюн. Тази армия се сражаваше без
вяра в своето право дело и нямаше ясни цели за разлика от нас.
Сраженията от Първата световна война все още бяха свежи в
паметта на френските войници. Те вярваха, че тяхната линия „Мажино“
е непристъпна и следователно защитниците на това фортификационно
съоръжение са непреодолими. Франция имаше не само линията
„Мажино“, тя притежаваше и най-голямата танкова мощ. Въоръжените
[5]
сили на съюзническата коалиция разполагаха с над 4800 танка . Тази
бронирана техника противостоеше на 2200 немски танка в началото на
[6]
настъплението . Причината за бързия разгром на французите бяха,
разбира се, остарелите принципи за тяхното ръководене и
разпиляването на бронетанковите сили.
 На 24 май моторизираният СС полк „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ беше прехвърлен в оперативно подчинение на танковата група
на Фон Клайст и бе придаден към 1-ва танкова дивизия. Няколко дни
преди това танковата група на Фон Клайст беше достигнала
обезобразените от сражения поля край Сома от Първата световна
[7]
война . След като форсира каналите и премина през Камбре, Перон,
[8]
Амиен и Абвил, Клайст беше готов да превземе Булон . На 24 май 1-ва
танкова дивизия стигна до река А край Холк и получи заповед да
настъпва към Дюнкерк. В рамките на тази операция нашият полк
атакува Ватен. По време на нощния марш аз със своя авангард се
придвижих нагоре по реката и по-нататък към хълма Ватен, от чиято 72-
метрова височина можеше да се контролира околната блатиста
местност. Този хълм усилваше отбраната на неприятеля на отсрещния
бряг на река А, мостовете през която бяха разрушени, а английските и
френските войски заемаха предварително подготвени позиции. При
тези условия хълмът можеше да бъде превзет само с добре замислена и
изненадваща атака. През тази нощ 3-ти батальон на „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“ се подготви за атака.
Малко преди тя да започне, прехвърлянето през река А неочаквано
беше забранено със заповед на Хитлер. Ликвидирането на
противниковия плацдарм край Дюнкерк беше възложено на Луфтвафе.
Всички настъпателни операции на танковата група на Фон Клайст бяха
незабавно спрени. Ние бяхме просто шокирани от тази заповед, защото
сс намирахме на открито пространство на западния бряг на река А, и
въздъхнахме с облекчение, когато чухме за решението на Зеп Дитрих да
си пробива път с бой независимо от заповедта на Хитлер. След
ефективна огнева подготовка 10-а рота от „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ успя да се прехвърли през А и да излезе в покрайнините на
Ватен на източния бряг на реката. Упоритата съпротива на англичаните
и французите пречеше на придвижването на прехвърлилите се през
реката части. Само благодарение на атаката на 3-ти батальон от
Лейбщандарта височината се озова в наши ръце.
Хълмът, обкръжен от развалините на старинен замък, ни даваше
прекрасен изглед в източно направление. Ние стояхме върху
развалините, когато изведнъж се появи генералът, командващ 14-и
[9]
танков корпус , и поиска обяснение от Зеп Дитрих защо е настъпил
независимо от заповедта. Зеп Дитрих отговори:
 — Районът на запад от река А прекрасно се наблюдава от хълма
Ватен. Тази височина беше като нож в гърба ни, затова решихме да я
превземем.
Генерал Гудериан одобри решението на Зеп Дитрих. Само няколко
секунди след този разговор всички ние лежахме в калта и бяхме
принудени с пълзене да си спасяваме живота, като търсехме прикритие
под картечния обстрел на противника. Ловкостта, с която ветераните
танкисти Дитрих и Гудериан се шмугнаха в развалините, беше
поразяваща.
В крайна сметка Гудериан заповяда да продължим настъплението и
по-нататък — към Ворма — Берг. За това настъпление нашият полк
беше придаден към 20-а пехотна дивизия (моторизирана). Вдясно от нас
атакуваше 76-и пехотен полк; съсед отляво ни беше подсиленият
пехотен полк „Гросдойчланд“.
Началото на настъплението на 27 май беше отложено, защото
изграждането на мостове през канала не бе завършено. В 7,45 ч. от
малкия горист участък на два километра източно от хълма Ватен
противникът предприе атака, която беше отблъсната от нашата
артилерия. В 8,28 нашият полк атакува и бързо напредна. В 10,00 ч.
полковият команден пункт беше подложен от тежката артилерия на
противника на обстрел, който продължи до обед.
В Болзел 1-ви батальон от Лейбщандарта срещна силна съпротива
и освен това беше интензивно обстрелван от фланга на участъка на
настъплението на пехотния полк „Гросдойчланд“, който се мъкнеше
назад и чак след известно време съумя да подсигури фланга на нашето
настъпление.
Стрелците мотоциклетисти очакваха резултата от атаката в
готовност. След превземането на Болзел се предвиждаше моят авангард
да бъде пуснат като стрела от силно натегнат лък и като изненада
англичаните, да овладее Ворма.
Аз не можех повече да губя време и се опитах лично да оценя
ситуацията след настъплението на 1-ви батальон от Лейбщандарта.
Мотоциклет без кош ми се струваше подходящ „кон“ за тази цел.
Артилерийският обстрел на кръстопътя ме принуди да карам с пълна
газ. На шосето бяха паднали прекъснати телефонни кабели, което
превръщаше карането в мотокрос с препятствия. Изведнъж усетих
тласък и след като изхвърчах от мотоциклета като ракета, полетях към
едно дърво. От този момент нататък нямам никакъв спомен.
Явно някой ме е прибрал и ме е закарал в полковия команден
пункт. Не особено дружелюбният глас на Зеп Дитрих ме върна в
реалността. По негова заповед веднага бях сложен на носилка и
получих нареждане от лекаря в никакъв случай да не ставам, защото
съм получил контузия от удара. След известно време, още като „лежащ
болен“, научих, че нашата част е потеглила, и видях как моите
мотоциклетисти поемат към Болзел. Глухото ръмжене на двигателите на
мотоциклетите БМВ беше като музика за ушите ми. Моят сблъсък с
дървото беше останал в миналото — аз трябваше да ръководя моите
войници.
Незабелязано се измъкнах от носилката на пътя и скочих на
мотоциклета на един куриер, а после бързо стигнах до челните
подразделения от ротата. Командирът на авангардната група Вюнше ме
приветства с въпросителен поглед, но нямаше възможност да ми задава
въпроси. Ревейки на пълна газ с мотоциклета, аз подкарах към челния
взвод и поех към Болзел. Моите войници ме последваха; те и представа
си нямаха, че току-що съм станал от носилката.
 В предградията на Болзел ни посрещна обстрел от карабини и
картечници. Върху нас се стовари и минометен обстрел — мините
избухваха и от двете страни на пътя. В такава ситуация не се
препоръчва да спираш. Така че ние се понесохме с пълна скорост към
градчето. Мотоциклетите сякаш летяха над паважа и аз знаех, че само
няколко секунди са нужни, за да преминем опасната зона, и че моите
войници ще ме последват без колебания.

Вляво от пътя видях картечно гнездо. Моите мотоциклетисти вече

бяха извън огневата му зона. Ние профучахме с пълна скорост покрай
първите сгради на градчето. Зад завоя видяхме как французите спешно
правят барикада от селскостопански машини. Без нито един изстрел
групата на Ерих успя да обезоръжи строителите на барикадата.
Зад нас стрелците мотоциклетисти обстрелваха градините вляво и
принудиха потресените защитници на града да прекратят огъня и да се
съберат на улицата. Петнадесет неприятелски офицери и 250 души
редници и сержанти бяха изпратени по пътя в плен. Наложи се да
докладваме за две жертви. По време на приближаването ни беше убит
унтершарфюрер Петерс, а обершарфюрер Ерих беше прострелян в
бедрото. Нашият смел удар успя, но ми се наложи за два дни да предам
командването на моя авангард на заместник и да се подчиня на
нарежданията на лекаря.
На 28 май полкът, 2-ра танкова и 11-а пехотна бригада настъпиха
към Ворма. В 7,45 ч. танковете потеглиха заедно с гренадирите.
Неприятелят се опита да спре нашите танкове с обстрел на тежката си
артилерия. Противникът имаше голямо превъзходство в артилерията.
Имаше тук и многобройни пехотни части. Точно на участъка на 2-ри
батальон от Лейбщандарта бяха засечени два полка на противника.
Аз бях в командния пункт на полка и не можех да го напускам без
разрешение. Моите стрелци мотоциклетисти изчакваха развитието на
събитията във Ворма. Те трябваше да бъдат включени в операцията,
след като бъде превзето градчето. Обръчът на обкръжението около
Дюнкерк се стягаше все повече.
Зеп Дитрих и Макс Вюнше отидоха в 1-ви и 2-ри батальон на
Лейбщандарта, за да получат ясна представа за създалата се ситуация. В
11,50 ч. се върна един куриер с лошата новина, че те са били отрязани
от нас в източните покрайнини на Ескелберг.
2-ра рота от Лейбщандарта се опита да измъкне своя командир от
критичната ситуация, но им попречи интензивният картечен и
артилерийски обстрел на противника. Атаката на 15-а рота от
Лейбщандарта също беше отблъсната с огън от отбраняващите се
англичани. Подсиленият взвод от 6-а рота на 2-ра танкова бригада,
командван от лейтенант Кордер, загуби четири танка и не можа да
преодолее откритото пространство. Лейтенант Кордер и фелдфебел
Крамел бяха убити на няколкостотин метра от Ескелберг.
Попадналият в обкръжение Зеп Дитрих се виждаше добре. Той се
намираше на 50 метра от позициите на противника. Колата му беше
спряла пред пътна преграда.
Щабната кола гореше, а от канавката се вдигаха гъсти облаци дим.
Горивото се беше изляло в канавката и сухата трева бе пламнала.
Докато ставаше всичко това, Дитрих и Вюнше, окаляни до ушите, се
бяха наврели в тясната отточна тръба, която минаваше под пътя, за да се
спасят от огъня.
Пет наши средни танка PzKpfw. IV и взвод леки танкове PzKpfw. II
тръгнаха в атака към покрайнините на Ескелберг. Танковете, движейки
се встрани от пътя, настъпваха през парка, който англичаните упорито
отбраняваха. Англичаните запалиха горивото, което бяха излели по
пътечките на парка, така че по-нататъшното придвижване на танковете
стана невъзможно. Позициите на целия ни полк бяха подложени на
интензивен артилерийски обстрел. Чак в 15,00 ч. 3-ти батальон от
Лейбщандарта успя да пробие в югоизточната част на Ворма.
Нашият командир Зеп Дитрих в 16,00 ч. най-после беше измъкнат
от критичното положение от щурмова група на 1-ви батальон от
Лейбщандарта, командвана от хауптщурмфюрер Ернст Майер. За
съжаление, беше убит командирът на един от щурмовите отряди,
храбрият обершарфюрер Обершелп. Той беше първият военнослужещ
от унтерофицерския състав на полка, награден с Железен кръст първа
степен за Полската кампания.
2-ри батальон от Лейбщандарта неумолимо напредваше
независимо от упоритата съпротива на противника, който се сражаваше
до смърт. Нашите гренадири превземаха сграда след сграда и към 17 ч.
успяха да пробият до пазарния площад на Ворма. Всички контраатаки
на противника бяха отблъснати. По време на внезапна атака на
вражески танкове беше ранен командирът на 2-ри батальон от
Лейбщандарта щурмбанфюрер Шютцек. Два танка на противника бяха
улучени и пламнаха; полкът плени 11 офицери и 320 войници на
противника. Във Ворма беше пленено огромно количество
артилерийски оръдия, коли и боеприпаси. В 23,10 ч. нашият полк с
поддръжката на танкове възобнови атаката и принуди англичаните да
отстъпят. През нощта бяха пленени още 6 английски офицери и 430
войници.
На разсъмване, без да срещне сериозна съпротива, полкът излезе
на пътя Ост Капел — Рекспуад. Противниковите войски на участъка на
полка бяха напълно разпръснати и се опитваха да се спасят с бягство на
север към Дюнкерк, като зарязваха военната си техника и
снаряжението.
Пътищата към крайбрежието и пристанището на Дюнкерк бяха
напълно задръстени. Безкрайните колони от английски камиони,
танкове и оръдия правеха невъзможно каквото и да е движение по тях.
Изоставената от противника бойна техника беше в огромно количество.
Отстъплението на англичаните се беше превърнало в безредно бягство.
В 15,45 ч. от щаба на 14-и танков корпус се получи заповед да излезем
от боя и да се подготвим за поход. Моторизираният СС полк
„Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ преминаваше под оперативното
управление на 9-а танкова дивизия и трябваше да преследва бягащия в
Дюнкерк противник. Но в 18 ч. по неизвестни причини тази заповед
беше отменена. И ние пак само наблюдавахме англичаните, без да
предприемем нищо. Не ни позволиха да продължим настъплението.
Оставаше ни само да гледаме как англичаните напускат Дюнкерк и
изчезват през Ламанша под ударите на нашата авиация. Можем само да
гадаем какъв ли щеше да е по-нататъшният ход на войната, ако бяха
разрешили на танковата група на Фон Клайст да продължи планираната
операция срещу Дюнкерк и да плени Британския експедиционен
корпус.
Сражението срещу англичаните завърши и ние не участвахме в
заключителната фаза на Дюнкеркската операция. На 4 юни полкът беше
придаден под командването на 6-а армия и се озова в района на Камбре.
Сражението на Сома започна и френските позиции тук бяха
подложени на мощни удари от немските войски, което бързо доведе до
редица пробиви във фронта. Нашият полк се намираше наблизо, за да се
придвижи към Амиен или Перон през кръстопътя в Бапом.
Противникът привличаше свежи сили. Навярно им беше заповядано да
спрат дълбокия немски пробив и да спечелят време за оттеглянето на
френските войски, които се сражаваха на Сома, за да успеят да създадат
нов отбранителен рубеж зад Уаза. Но имаше и друга възможност —
противникът през нощта да се опита бързо да отстъпи на юг.
Затова на 8 юни се планираше да атакуваме с четири дивизии и да
пробием в югозападно направление. Полкът беше придаден под
оперативното командване на 3-та танкова дивизия. Атаката започна
според плана. Пробивът във френския фронт беше разширен. На 9 юни
ние изведнъж бяхме прехвърлени на участъка на 44-ти армейски корпус
и получихме заповед да се придвижим към Соасон, Вилер Котре, а
после в югоизточно направление. По времето, когато моите
мотоциклетисти се прехвърляха през река Ена на запад от Соасон, те
бяха смъртно уморени. Но време за сън нямаше. През нощта трябваше
да преминем през гората във Вилер Котре, а после да стигнем до Ла
Ферте Милон.
Посред нощ ние навлязохме в тъмната гора и бавно карахме по
пътя, който беше силно разбит от мини и бомби. 124-ти пехотен полк се
бе разположил на лагер от двете страни на големия път в гората
Доксуел. Скоро ние отминахме последните позиции на нашето бойно
охранение и излязохме на ничия земя. Френските войници доброволно
се предаваха. Повечето от тях бяха от 11-а френска дивизия. Гъстата
букова гора ни пречеше, защото очаквахме всеки момент да се натъкнем
на противника, и сякаш всеки звук издаваше присъствието на врага.
Това придвижване през гората очевидно е имало особен смисъл за
Зеп Дитрих. Точно тук по време на Първата световна война той за пръв
път участвал в танкова операция и унищожил първия си вражески танк.
Към 4,00 ч. стигнахме до Вилер Котре и пленихме известен брой
френски войници. Цялата ситуация вече неминуемо говореше за краха
на френската армия. Разпръснатите части на 11-а френска дивизия
оказваха съвсем слаба съпротива.
В 6,00 ч. поехме в направление към Ла Ферте Милон и в гората на
4 километра южно от Вилер Котре пленихме още войници от 11-а
дивизия. Близо до Ла Ферте Милон нашите челни части попаднаха под
обстрела на противниковата пехота, но след това селото бързо беше
превзето.
 1-ви батальон от Лейбщандарта успя в движение да превземе Шато
Тиери и да стигне до взривения железопътен мост. Шато Тиери, важен
[10]
за немците град , беше напуснат от французите, но обстрелът на
тежката артилерия се стовари върху неговите пусти улици, като
превърна спящия град в доста неуютно място.
На 11 юни моят авангард премина през Брюмес и Куломбе в
направление към Монренил. Ние в движение пробихме през няколко
рубежа на противника. Аз с мъка сдържах своите гренадири. Започна
пробив към Марна. На другия ден в 5,30 ч. преминахме през Монренил
и изненадахме французите по време на сутрешната им проверка. Те
охотно хвърлиха оръжието и излязоха на главната улица. В 9,04 ч. ние
стигнахме до Марна край Сен Ож. С обстрел от голямокалибрени
картечници и автомати бяха разпръснати колоните на противника на
южния бряг на реката — и то още преди да отстъпим позициите си на 2-
ри батальон от Лейбщандарта и да започнем да преследваме
противника.
Независимо че бяхме стигнали до определените цели (излизане на
северния бряг на Марна), 2-ри батальон от Лейбщандарта форсира
реката край Сен Ож, за да създаде плацдарм и по този начин да осигури
възможност за следваща атака на железопътния насип при завоя на
Марна. В 18,50 ч. беше превзет Муайи, насипът беше завладян. След
създаването на този плацдарм през следващите няколко дни операциите
протичаха по-гладко, а противникът беше лишен от възможността да се
закрепи при завоя на Марна.
През нощта полкът отново премина в подчинение на 9-а танкова
дивизия. В 12,45 ч. на незабравимия 14 юни ние чухме специалното
предаване по радиото: „Немските войски от ранна сутрин навлизат в
Париж…“. Войниците от 11-а рота на Лейбщандарта нахлуха в
църквата в Етрепи и започнаха да бият камбаните. Ние стояхме
мълчаливо и слушахме тържествения звън. Никой не се веселеше, не
вдигаше победни наздравици, не палеше огньове. Разчувствани, ние
приехме това като факт и изпращахме с погледи нашите ескадрили от
пикиращи бомбардировачи Ju-87 „Щука“, които прелитаха над Марна и
носеха смърт на юг от Париж. Вечерта на същия ден загина със смъртта
на храбрите един от нашите най-добри младши командири,
хауптшарфюрер Шилдкнехт. Той стана пример за целия си взвод.
 Ние продължихме да се придвижваме на юг през Монмирай и
Невер със заповед да създадем плацдарм зад река Алие недалеч от
Мулен. Мостът на шосето беше взривен пред очите ни от французите.
Взривяването стана по същото време, когато един лейтенант от 10-и
пехотен полк се опитваше да премине на другия бряг. Офицерът падна
заедно с моста в бистрите води на Лоара. Обаче ние успяхме да
превземем железопътния мост. Той беше подпален от французите, но
огънят не можа да разруши металната конструкция и ние успяхме да
създадем плацдарм зад него. Противникът оказваше само слаба
съпротива, макар френското Върховно командване все още да имаше 70
боеспособни дивизии. Но френската армия вече не искаше да воюва.
Сблъсквахме се само с отделни огнища на сериозна съпротива.
На 19 юни аз получих заповед да разузная пътя от Мулен до Гана
(западно от Виши) през Сен Пурсен сюр Сюл. На зазоряване моят
авангард се придвижи през гористата и хълмиста местност, като си
разчистваше пътя с огън от картечници и карабини. Отстъпващите
френски части отново се опитваха да създадат отбранителен рубеж, за
да спечелят време. Тези опити вече не ни тревожеха много. Ние имахме
само една цел: да настъпваме по-нататък на юг. Фланговете вече бяха
без значение. Движехме се по пътищата като огнедишащ дракон. Не
биваше да спираме. Стреляхме само в движение от бойните машини и
мотоциклетите. Нашето настъпление започна да прилича на див лов.
Към 10,30 ч. стигнахме до малък хълм и погледнахме надолу към
Сен Пурсен сюр Сюл. Аз се движех с челния отряд и видях как
френските войници с всички сили се опитват да построят барикада на
пътя, от който се влизаше в града. Местността от двете страни на пътя
беше открита и шосето на около 800 метра в посока към Сен Пурсен
вървеше под наклон. Тези неблагоприятни условия на местността ни
пречеха за правилна атака срещу града. Затова аз реших да изненадам
французите и да превзема позициите им с мълниеносна атака. За тази
изненадваща атака избрах челно подразделение, командвано от
оберщурмфюрер Кнител. Заповядах на останалите войници от
атакуващия взвод да ги следват на около стотина метра отзад и да
прикриват с огън челното подразделение.
Французите още нямаха и представа, че сме стигнали толкова
близо до Сен Пурсен. Те спокойно събираха всякакви подръчни
материали, за да барикадират входа към града.
 Внезапно (за французите) нашият първи мотоциклет с кош се
спусна от хълма като мълния и изскочи на пътя, като стреляше в
движение. Останалите мотоциклети с пълна скорост го последваха.
Бронираните коли ги следваха от двете страни на шосето, като стреляха
със своите 20-милиметрови автоматични оръдия и разчистваха пътя на
настъпващите мотоциклетисти. Минометите обстрелваха града. Само за
няколко секунди настъпи ад. Аз се придвижвах след челното
подразделение и видях бягащите и изплашени френски войници, които
търчаха на улицата, обхванати от паника. Бясно жестикулиращите
офицери напразно се опитваха да накарат войниците да се бият. Те бяха
потресени и ефективната отбрана вече беше невъзможна. Над главите
ни свистяха само редки куршуми от карабини. За кратко време във
френската барикада беше пробит процеп, колкото да минем.
Французите бяха разположили тук 75-милиметрово оръдие, но неговият
разчет така и не успя да открие огън — толкова бързо действаха нашите
челни отряди.
Обаче първоначалното объркване на противника премина и не
беше целесъобразно да продължаваме по-нататък атаката в колите. Сега
ние вече настъпвахме от двете страни на пътя в пеши боен строй.
 Като излязохме на главната улица на града, бяхме посрещнати от
силен картечен огън, който ни принуди да потърсим прикритие. Но не
биваше да се задържаме тук, атаката трябваше да се проведе колкото е
възможно по-бързо, за да не позволим на противника да взриви моста,
който се намираше на другия край на града.
Челният взвод на прибежки се устреми към моста. Френските
военнопленници побягнаха назад, за да напуснат опасната зона. На 50
метра от моста командирът на щурмовата група оберщурмфюрер
Кнител беше ранен в бедрото и едва успя да се прикрие зад един дебел
бряст, преди около нас да захвърчат отломки от взривения от
французите мост. Щом димът се поразсея, ни посрещна яростният
обстрел на френската пехота. Насрещният бряг на река Сюл беше малко
по-висок, което създаваше идеални условия за отбрана. В тази ситуация
ние останахме на заетия рубеж и аз помолих батальона, който ни
следваше, да заобиколи Сен Пурсен и да се опита да превземе моста
през реката, който се намираше на около 12 километра по на юг.
В това време противникът зад взривения мост се чувстваше в
безопасност и нямаше представа, че пълният му разгром е въпрос само
на малко време. В 14,20 ч. Йохен Пайпер, командирът на рота от
авангарда на 3-ти батальон от Лейбщандарта, изпрати донесение, че
прехвърлянето през Сюл е завършено. Освен това беше пленена рота на
противника с цялата й военна техника (по време на нейното оттегляне
към Гана). 3-ти батальон от Лейбщандарта беше спешно прехвърлен
през реката и въведен в атака срещу Сен Пурсен сюр Сюл. Батальонът
атакува французите откъм тила и успя да завърши сражението без
големи загуби.
Моят авангард излезе от Сен Пурсен и започна да преследва
противника към Гана. В 16,00 ч. Гана беше превзета без бой и ние
започнахме рекогносцировка в посока към Виши.
Големите барикади от дървета по пътя Гана — Виши не ни
позволиха да изпълним задачата преди стъмване. Малко преди да
стигнем до Виши, ние изненадахме спряла артилерийска част. Нейните
стари камиони не бяха успели да се изкачат на един стръмен хълм.
Оръдията очевидно бяха останали от Първата световна война и разбира
се, не ставаха почти за нищо. Вероятно преди това са били
консервирани в някакъв склад.
Мото стрелковата рота успешно, без да понася загуби, разоръжи
французите и ги изпрати обратно в пеши строй към Гана.
Деморализираният френски офицер стоеше на пътя и мрачно гледаше
оръдията. Видях, че по бузите му се стичат сълзи. Той проговори със
заекване: „Какъв срам! Войниците от Вердюн не биваше да позволят
това да се случи“.
Открихме, че мостът през Алие е цял, и установихме контакт с
немските войски, които бяха овладели Виши. На 19 юни бяха пленени
17 офицери и 933 войници. Всички пленници изглеждаха изтощени и
деморализирани.
На 29 юни 2-ри батальон от СС „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“
стигна до град Клермон Феран и плени на летището 242 самолета от
различни модели. Сред трофеите имаше осем танка, много коли и друга
техника. Освен това батальонът плени един генерал-майор, 286
офицери и 4075 войници.
 Един френски капитан, пленен след атаката в Пон дю Шато
(източно от Клермон Феран), се нае да бъде парламентьор. Независимо
че носеше бяло знаме, той беше застрелян от френските войници,
докато се приближаваше до техните позиции, за да помоли за предаване
на така наречения „открит град“.
На 23 юни нашият авангард потегли към Сен Етиен и на два
километра северно от Ла Фуйоз попадна под слаб обстрел иззад
барикадите на пътя.
Челното подразделение навлезе в храсталаците от двете страни на
пътя и се опита да разузнае подхода към далечния край на барикадите.
Аз се движех покрай рова с второ отделение и едва бях преминал през
противотанковите прегради, когато започна интензивен обстрел и иззад
барикадата излезе един танк. Той се движеше през откритото
пространство, като стреляше непрекъснато. Ние се свряхме като зайци
на дъното на противотанковия ров и гледахме наближаващия гигант. Ни
живи, ни мъртви, наблюдавахме как веригите все повече се
приближават и сякаш ще се плъзнат надолу в бетонирания ров. Най-
после танкът спря точно над нас пред самия скат на рова.
Танкът и нашето противотанково оръдие влязоха в дуел само на 20
метра един от друг. Противотанковото оръдие стреля първо и след
дрънчащ удар чухме пронизителното свирене на рикоширалия снаряд.
Но и вторият снаряд не проби бронята на танка. Тя се оказа твърде
дебела за снарядите на нашето 37-милиметрово оръдие. Ние видяхме
как танкът се понесе право срещу противотанковото оръдие и стреля от
упор по оръдейния разчет. Само на няколко метра от унищоженото
оръдие танкът обърна и се върна зад барикадата. С облекчение видяхме,
че вторият снаряд е заклинил купола на танка и екипажът вече не
можеше да насочва оръдието както трябва. За съжаление, тримата
изтребители на танкове от оръдейния разчет бяха убити. Те бяха
последните наши войници, загинали във Френската кампания през 1940
година.
От позициите на челното подразделение виждах общо шест
противникови танка, прикрити зад загражденията. Те бяха ветерани от
Първата световна война, които бяха направени за планираното, но
[11]
несъстояло се настъпление през 1919 г. и нито веднъж не бяха
участвали в бойни действия. След половин час танковете бяха
принудени да отстъпят под огъня на нашите 150-милиметрови оръдия.
Пътят за Сен Етиен беше открит. На другата сутрин 1-ви батальон от
Лейбщандарта влезе в града и плени още няколкостотин французи.
В 21,45 ч. на 24 юни ние научихме, че между Италия и Франция е
сключено примирие. Бойните действия във Франция завършиха. Беше
ли това краят на войната?

Според споразумението за примирието беше установена

демаркационна линия и на 4 юли се наложи да се оттеглим на север от
завладяната територия. После нашият полк беше придаден под
командването на 12-а армия и рано сутринта потегли към Париж. Ние
трябваше да вземем участие в предстоящия парад.
 Независимо от поражението, което претърпя френската армия,
френското население беше доста приветливо. Малко преди да стигнем
до Париж, научихме за потопяването или завладяването на по-голямата
част от френския флот от британски самолетоносачи, линейни кораби и
крайцери в пристанищата Оран, Дакар, Александрия и други. Това
потресе дълбоко французите. Никога преди това и никога след това не
съм виждал толкова много плачещи хора, както тогава във Франция.
Действията на Чърчил се приемаха не като военна акция, а като
престъпление.
Париж беше обкръжен в плътен обръч от частите на дивизията на
Фон Бризен. В центъра на града можеше да се влезе само с разрешение
и пропуск от щаба. Аз с моите мотоциклетисти се възползвах от
възможността да разгледаме забележителностите на Париж.
Тъй като предвиденият парад беше отначало отсрочен, а след това
изобщо отменен, полкът напусна Париж и потегли към Мец.
Помолих Зеп Дитрих за разрешение да напусна 24 часа по-рано, за
да покажа на моите войници окървавените полета на сраженията от
[12]
Първата световна война край Вердюн . Получих разрешение, след
което около сто войници се събраха на 28 юли 1940 г. край форта
Дуомон.
Всички заедно се промъквахме през бетонните бункери, които
преди 24 години са били превзети от капитан Фон Брандис,
оберлейтенант Хаупт и техните храбри войници. Ние стояхме, дълбоко
впечатлени, пред огромния бетонен бункер, чиито врати бяха зазидани и
заради който огромен брой немски войници бяха намерили вечен покой.
Изровената земя около разрушения форт Дуомон недвусмислено
говореше за станалото. Редици бомбени ями, картина като от лунен
пейзаж. Ниската трева не можеше да прикрие страданията на тази земя.
Траншеите пресичаха местността като дълбоки бръчки.
Между форт Дуомон и бункера гробница открихме свеж гроб на
наш загинал боен другар, който се беше простил с живота си само
преди няколко седмици. Със свалени шапки ние стояхме пред този
пресен гроб и гледахме безбройните гробове вляво от нас. Десетки
хиляди дървени кръстове бяха строени в правилни редици. Думите бяха
безсилни да изразят преживяното. Тук се намираха невидимите
полкове, чието предишно съществуване беше отбелязано с кръстове.
 От бункера гробница ние бавно се изкачихме към форт Во и се
опитахме да си представим неистовите усилия на немските и френските
войници, които се бяха простили с живота на тази височина през юни
1916 година. Изкачихме се на изровения от снаряди хълм, на който
стоеше фортът, и се опитахме да си представим действията на
лейтенант Кил, който с около 40 гренадири на 2 юли 1916 г. беше
стигнал до центъра на форта (преминаващ от ръце в ръце) през
източния ров. Скоро се отказахме от това. В изровената земя вече нищо
не можеше да се открие.
На това място склонността на човека към разрушение беше
променила лицето на земята. В своето въображение си представихме
тъмните сенки на напредващите гренадири, пробиващи си път през
ураганния огън, и пробива през външната стена на рова. Представихме
си как немските сапьори са използвали огнехвъргачки срещу
амбразурите, от които се е водел обстрелът, и как са неутрализирали
разчетите на оръдията в бронираната кула. Днес тази бронирана кула
лежеше разбита под краката ни.
Когато разказвах на моите войници за положението, в което се е
намирал френският гарнизон, ми се струваше, че чувам оглушителния
грохот на френската артилерия, която се е опитвала да смаже немските
гренадири, превзели форт Во. В тъмните коридори на форта ние
открихме следи от огън по стените и таваните на бункерите и осъзнахме
ефекта от действието на немските огнехвъргачки. Потресени стояхме до
цистерната, която отчасти беше станала виновница за падането на форт
Во след три месеца борба, и сякаш усетихме агонията на умиращите от
непоносима жажда френски войници. Но и немците, превзели форта на
7 юни, се бяха озовали в същото положение. Пот и кръв е имало на
всяка бутилка вода, която попадала във форта, минала през буря от огън
и метал.
Посещението на това историческо място превърна моите другари в
мълчаливи слушатели. Без да промълвят и една дума, те ме бяха
обкръжили, докато разказвах за героичните сражения на 8 юни 1916
година. През този ден французите атакували седем пъти, като се
опитвали да си върнат форта. Но изтощените немци се сражавали като
бесни. Те не смятали да предадат превзетата с толкова жертви крепост.
На свечеряване ние повторихме пътя на групата от 21 войници и
двама немски офицери, които тогава се промъкнали през преградния
огън на французите и подсилили отряда на отбраняващите се. Това били
остатъците от две немски роти. Всички други паднали на бойното поле.
Под прикритието на нощта нашите коли потеглиха на изток.
Посещението на някогашното бойно поле ни направи по-предпазливи.
Вердюн ни научи, че независимо от двете преживени кампании ние все
още не сме изпитали ужасните лишения, които се бяха паднали на
нашите бащи.
5

Сформирането на разузнавателния батальон в Мец

[13]
На 29 юли се настанихме във Форт Алверслебен в Мец . Фортът
се намира на запад от Мец и от него се открива изглед към
живописната Мозелска долина.
Във форта открихме стари батареи с германски оръдия „Круп“ от
началото на XX век. Имаше дори боеприпаси за тях — те се
съхраняваха старателно подредени до оръдията. Даже инвентарният
опис на оръдията беше немски. Немските артилеристи са били
принудени да предадат тези оръдия, както и земите на Лотарингия и
Елзас, завоювани от Прусия през 1871 година, на французите през
1918–1919 година.
С много труд и усилия успяхме да приспособим форта за
настаняване на войските. Крепостта трябваше да стане тренировъчен
лагер за току-що създадения разузнавателен отряд на СС полка
[14]
„Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ .
Повериха ми неговото сформиране през август. Основа на
подразделението трябваше да бъдат намиращите се под мое
командване 15-а моторизирана рота, взвод бронирани коли и взвод
куриери мотоциклетисти от бившия полк. Разрешиха ми да си подбера
допълнителен личен състав от мотоциклетния батальон на
попълнението в Елванген.
Не ми се наложи дълго да се занимавам с подбор в Елванген.
Младите стрелци мотоциклетисти искаха да се присъединят към
бойните части и с радост щяха да напуснат своите тилови казарми.
Още щом попитах за доброволци, ме обкръжиха здрави млади
войници. Това бяха младежи, които току-що бяха навършили 18 години
и служеха като войници само от шест седмици. За няколко дни новият
батальон в Мец беше окомплектуван и започна да изпълнява
програмата за интензивна подготовка. Нищо не можеше да се опре на
тези младежи. Те ентусиазирано изпълняваха указанията на своите
инструктори и се превърнаха в закален като стомана екип. Старите
бойни полета от Френско-пруската война през 1870–1871 г. при Марс
ла Тур, Сен Прив и Гравелот станаха тренировъчен полигон за
мотоциклетистите и разузнавачите в бронираните коли.

Командирът на Лейбщандарта Зеп Дитрих награждава в Мец с

ордена „Железен кръст“ отличилите се във Френската кампания
войници. Отляво на Дитрих е командирът на 2-ри батальон
щурмбанфюрер Вилхелм Монке.
През годините след разгрома на Германия през Втората световна
война за СС войските и особено за техния състав бяха написани маса
нелепости. Мисля, че читателите трябва да получат представа за
произхода и социалния състав на типичното есесовско подразделение.
Като пример ще цитирам извадка от регистрационния дневник на 2-ра
мотоциклетна рота от разузнавателния отряд на „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“. Преди мобилизирането войниците са били заети в следните
професионални области:
технически професии: 42,73 % (бащите им: 10,9 %);
търговия: 21,69 % (бащите им: 39,03 %);
индивидуални професии: 14,16 % (бащите им: 26,08 %);
селско стопанство: 6,41 % (бащите им: 8,76 %);
без квалификация: 15,01 % (бащите им: 18,23 %).

Средната възраст на войниците — 19,3 години. Средна възраст на

унтерофицерския състав — 25,7 години. Общо военнослужещите в
подразделението са имали 450 братя и сестри. Представени са всички
райони на райха. Може да се каже с пълно право, че тези войски бяха
представителна извадка на немското общество и не бяха нито
подразделение от синчета на важни личности, нито наемници.
Четиридесет и осем офицери, унтерофицери и войници от тази
великолепна рота бяха убити през шестте месеца от 10 юли до 31
декември 1941 година. Още 122 бяха ранени през този период. В
тежките отбранителни сражения край Ростов през декември 1941 г.
численият състав на ротата намаля до взвод.
Как смеят сегашните обществени дейци да наричат тези честни и
жертвоготовни младежи войници на партията? Тези момчета се
сражаваха за Германия и разбира се, не се жертваха за
Националсоциалистическата немска работническа партия, която
управляваше страната през 1933–1945 година.

През есента на 1940 г. ме командироваха на курсове за подготовка

[15]
на щабни офицери в Мюлхаузен в Елзас. Главният преподавател в
курсовете, командирът на 73-та пехотна дивизия генерал-лейтенант
Билер, беше прекрасен специалист. По време на обучението се
запознах с двама колеги, полковник Хицфелд и майор Щифатер, с
които по-късно щях да преживея няколко сериозни ситуации в Гърция
и в Русия.
В това време подразделенията и частите на Лейбщандарта
отработваха операция „Морски лъв“ и тренираха морски десант. Река
Мозел беше любимо място за тренировки. При спазване на секретност
подготовката се прехвърли към водене на бойни действия в гориста
местност. Ние карахме с пълна скорост мотоциклетите по стръмните
склонове на възвишенията край Мозел. Местността, която
обкръжаваше крепостта с нейните високи стени и ровове, изглеждаше
като в цирка. Ние тренирахме дори изкачване и спускане по скалите —
с мотоциклети и противотанкови оръдия. До пролетта очаквахме да
станем подготвено подразделение, готово за бойни действия във
всякакви условия. Войниците, унтерофицерите и офицерите действаха
с тежкото въоръжение като сплотен отбор и точно като часовник.
Генерал-полковник Бласковиц в своята реч високо оцени нашите
усилия. Генерал Фон Корцфлайш се изказа в същия дух, когато ни
инспектира в Мец за последен път. Подразделението беше готово за
действия и очакваше заповедите.
6

На Балканите

По време на Първата световна война немците имаха тежки

проблеми на югоизточния фланг. През есента на 1916 г., докато ние
давахме най-кървавите жертви на запад, край Сома; на изток, срещу
Югозападния фронт на генерал Брусилов, и на юг край Изонцо силите
на Антантата завършиха обкръжението на Германия в резултат на
присъединяването на Румъния към тях. Почти три дълги години
Централните сили се сражаваха i армиите на Антантата в
труднопроходимите планини на Македония (Солунският фронт). Едва
през септември 1918 г. силите на съюзническата коалиция под
командването на генерал Франте д’Еспере успяха да пробият
отбраната на немците и българите. С 29 дивизии на Антантата той
стигна до Дунав, като по този начин реши съдбата на нашите
[16]
съюзници .
Каква роля щяха да изиграят Балканите през тази война, през
пролетта на 1941 г. можеше само да се гадае. Ясно беше, че Уинстън
Чърчил пак оказва решаващо влияние върху британската стратегия.
Тъкмо той беше организирал десанта в Галиполи през 1915 г., а после
и в Солун.
През пролетта на 1941 г. Лондон държеше в бойна готовност
експедиционни войски в Средиземноморието и после те извършиха
десант в Гърция. В средата на февруари министърът на външните
работи на Англия Идън и генерал Джон Дил, началник на британския
Генерален щаб, бяха в Атина, за да обсъдят настаняването на
британските войски в Гърция.
През януари първите германски части влязоха в Румъния. Тези
войници, както се говореше — от „учебни подразделения“, бяха топло
посрещнати от населението.
 В началото на февруари ние също получихме заповед за
предислоциране. Никой не знаеше къде ще ни заведе този поход.
Прехвърлихме се през Рейн при Страсбург, а после се придвижихме с
[17]
влак по изумително красивата Южна Германия в Бохемия . След като
минахме през Прага, потеглихме на юг и на другата сутрин видяхме
очертанията на Будапеща. Продължихме своя път през пустата и
нашият влак се приближи до румънската граница. Тук се запознахме с
трансилванските немци, предимно саксонци, и с тяхната прекрасна
страна в района на унгарско-румънската граница и бяхме посрещнати с
[18] [19]
извънредно гостоприемство и сърдечност в Кронщад , Херманщат
и много други хубави градове и села в Карпатите, които отдавна бяха
заселени с немци.
Нашите войски бяха разквартирувани в района на Къмпулунг.
Тази тиха преди гара на теснолинейката беше напълно преобразена:
навсякъде кипеше бурна дейност. Още през първия час на нашия поход
по пътя с мен се случи нещо, което имаше последици в бъдещето.
Един румънски подполковник, който псуваше яростно лошите пътища,
ме помоли да избутаме малката му кола, затънала в калта. В колата
седеше жена, която видимо изпитваше силни болки. Бързо забравих за
този случай.
Обаче през 1943 г. в Дьобериц-Крампниц при мен се приближи
един румънски полковник и сърдечно ме поздрави. Той разказваше
през цялото време на своите другари, че аз съм спасил жена му и
неговия син. Доста дълго си припомнях какво може да има предвид.
Румънецът разказа, че когато колата му затънала, карал жена си в
родилния дом и тя всеки момент трябвало да роди. Пристигнали тъкмо
навреме в родилния дом и жена му родила син. Ние, естествено,
отпразнувахме нашата среща в Германия.
След няколко седмици престой в Къмпулунг започнахме поход на
юг към България по кални пътища с дълбоки коловози. Веригите на
танковете все по-дълбоко затъваха в почвата и ремонтните колони
работеха непрекъснато. От двете страни на пътя се виждаха голи
широки пространства почти без хълмове или гористи участъци. От
време на време минавахме през поредното бедно село, в което не
можеше да се види нищо друго освен кладенец и дълбоко потънали в
земята колиби с по няколко открити за всички ветрове прозорци.
Докато една сутрин видяхме широката землистосива лента на бавно
течащия Дунав, а на юг от реката в мъглата прозираха високите
планини на България.
Слънцето обливаше земята с безмилостните си жарещи лъчи,
когато влязохме в България по понтонен, построен от нашите военни
инженери. Българите ни посрещнаха радостно. Събудиха се много
спомени от Първата световна война и българските селяни гордо ни
показваха немските си ордени. Походът по исторически известния път
през прохода Шипка беше незабравим. Опасните остри завои на
тесния път се преодоляваха стремително под надзора на ремонтните
бригади. Когато вече нищо не помагаше на стръмнините, българите ни
помагаха със своите волове.

Дългите колони неотклонно се точеха в южна посока покрай

София, в долината на Струмица. Имаше опасност да се разбием в
острите издатини от скалите край пътя. Шофьорите с мъка успяваха да
карат своите тежки машини по завоите на тесните планински пътища,
покрити с дебел слой прах. Тези пътища, с техните дупки, остри
изкачвания и спускания, завои, изискващи от шофьорите и колите
максимално възможното, отдавна не бяха виждали такова огромно
количество автомобили. В долината на Струмица се образува
двадесеткилометрово задръстване, което стана много сериозна пречка
за придвижването на нашите войски.
Сапьорите и военните инженери построиха нов път, като през
цялото време изравняваха и взривяваха скалите и строяха нови
мостове. Опасността от задържане на придвижването на войските
скоро премина; колоните бързо пресякоха долината и се разпръснаха
по няколко други долини. Високите планински хребети, скритите
каньони и широките долини ефективно скриваха огромните войскови
съединения. По-голямата част от горивото, боеприпасите и другите
запаси се складираха покрай пътищата. Походът за приближаване към
целта завърши успешно. Щурмовите роти бяха в готовност.
По това време антигерманските кръгове, подстрекавани от
англичаните, завзеха властта в Белград. В хода на преврата на 26
срещу 27 март беше свалено прогерманското правителство, а принц-
регентът Павел беше принуден да напусне страната. Като резултат
[20]
ситуацията на Балканите рязко се промени . След преврата в Белград
Хитлер реши да отстрани югославската заплаха на нашия фланг.
Освен 1-ва танкова група на генерал Фон Клайст, действаща от
територията на България, и 2-ра армия на генерал Фон Вайхс,
съсредоточена в бивша Австрия, които трябваше да пробиват към
Белград и да завладеят северните части на Югославия, 12-а армия под
командването на фелдмаршал Лист (също от България) трябваше да
нанесе удар на юг към Скопие и после да настъпи в Гърция. 12-а армия
разполагаше с 16 дивизии плюс моторизирания полк „Гросдойчланд“ и
нашата СС бригада „Лейбщандарт“.
Хитлер заповяда да атакуваме Югославия на 6 април, веднага след
сключения на 5 април договор за ненападение и дружба между
Съветския съюз и Югославия.
Горещият пролетен ден беше към края си. Жегата в долината на
Струмица беше почти непоносима. Заради събитията в Югославия ние
се придвижихме в северната част на долината към Кюстендил, който е
разположен на 20 километра от българско-югославската граница. 9-а
танкова дивизия вече беше стигнала до този граничен град и имаше
заповед да продължи към Скопие и ако е възможно, да превземе този
важен град. Ние трябваше да следваме 9-а танкова дивизия почти до
самия град Скопие, после да завием на юг и да продължим към
[21]
гръцката граница през Прилеп и Монастир .
Моят подсилен батальон се строи на площада пред мен. Вече
беше се стъмнило, когато съобщих на моите другари най-важните
подробности за предстоящата военна операция. Те слушаха
мълчаливо, докато обяснявах задачата на челния отряд и посочвах
очакваните проблеми.

Освен това аз сметнах за необходимо да им припомня за

жестоките битки, които са водили нашите бащи през Първата световна
война в планините на Македония и при завладяването на Монастир
(Битоля) — града, за който тогава са се пролели реки от кръв и който
сега беше една от първите ни цели. Ние искахме да го превземем
стремително и внезапно. Когато говорех за това, за пръв път усетих
безкрайното доверие, което ме свързваше с моите войници. Аз можех
да ги поведа към ада и те щяха да ме последват.
Нощта беше влажна и топла, почти не говорехме, повечето
войници пушеха. Всеки искаше да остане насаме с мислите си преди
операцията. Сребристата светлина на луната хвърляше мътни сенки
върху войниците, които, приведени, вървяха до своите мотоциклети.
Стръмният гол планински склон зловещо се издигаше нагоре, като се
откри пред нас едва на разсъмване. Белият път се извиваше като змия
остро нагоре по склона и ние знаехме, че ни очакват огневи точки и
[22]
„драконови зъби“ на прохода Стичар.
Авангардът на 9-а танкова дивизия потегли на разсъмване, като се
придвижваше на запад през естествената граница на невисокия
планински хребет. Зад прохода Стичар (1063 метра) той се натъкна на
югославски укрепления. Задействаха се нашите тежки оръдия. 88-
милиметровите зенитни оръдия и тежките противотанкови оръдия
разбиха огневите точки на противника. За броени минути те се
превърнаха в димящи развалини. Всичко изглеждаше някак нереално.
Далеч на изток се надигаше кървавочервеното слънце, а в долините
утринната мъгла се смесваше с плътни облаци прах. Откосите от
червените трасиращи куршуми на картечниците ни летяха от
превзетия проход надолу към долината. Изведнъж се появиха вражески
самолети. Те летяха ниско над планината и започнаха да кръжат над
пътя в долината, като атакуваха Кюстендил. Когато бомбите започнаха
да падат над града, неговите улици и пътищата в околностите бяха
задръстени с наши войскови колони. Слава богу, загубите не бяха
големи, но за съжаление, беше тежко ранен командирът на 2-ри
батальон от нашата моторизирана СС бригада „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ оберщурмбанфюрер Монке. Командването на батальона пое
хауптщурмфюрер Баум.
Движейки се в колони, ние все повече се приближавахме към
границата и най-после вечерта я стигнахме. 9-а танкова дивизия вече
беше пробила през граничните укрепления и се придвижваше през
територията на Югославия. Челното танково подразделение
настъпваше към Скопие с бой в движение. Ние се спускахме от
прохода покрай разрушени гранични и крайпътни заграждения и умело
разположени малки бетонни бункери. Срещахме многобройни
[23]
пленници, сред които имаше доста немци от Бачка и Банат , които ни
поздравяваха със силни възгласи и ни стискаха ръцете. В траншеите
лежаха трупове на мъртви коне, вече подули се под южното слънце.
Живите коне търчаха из полето или безучастно стояха покрай пътя.
Труднопроходимата местност се смени с малко по-различна.
Планините изчезнаха. Заснежените върхове останаха назад.
Натъкнахме се на първите унищожени наши танкове и пресните
гробове край Куманово, които свидетелстваха за жестоките сражения
за града. Скоро се стъмни. Над походната колона бързо се сгъсти
тъмнината на южната нощ. Скоро трябваше да стигнем до кръстопътя
[24]
южно от Скопие . От Велес и по-нататък ние трябваше да поемем
ролята на ударен авангард за настъплението на юг през Прилеп и
Монастир (Битоля).
Стигнахме до последните аванпостове на 9-а танкова дивизия
малко след полунощ и се готвехме да навлезем в ничия земя. Преди
взводът на предното охранение, командван от унтерщурмфюрер
Варвжинек, да поеме като авангард, аз още веднъж инструктирах
войниците и командирите, като съобщих за създалата се ситуация и
пожелах на моите бойни другари всичко най-хубаво. Напътствах
тръгващия в мрака взвод с думите: „Момчета, нощта принадлежи на
добрия войник!“.
Мотоциклетите потеглиха, отначало бавно, после ускориха. Това
напомняше за кампанията в Холандия. Скоро открих, че Варвжинек е
поел лично командването и без излишни приказки е потеглил на юг. Но
тук ги нямаше гладките асфалтирани шосета на Холандия и Франция.
Нашето придвижване напред беше свързано с преминаване през тесни
планински пътища и клисури. Пътят за Прилеп стръмно се издигаше
нагоре. След кратко време първите куршуми засвистяха над главите
ни. Отделни войници на противника бяха заседнали някъде в
планината и се опитваха да спрат нашето настъпление. Аз следвах
челното отделение. Няколко кратки команди бяха достатъчни, за да
продължим напредването. Напред и само напред! Нашата цел беше да
овладеем територията на юг и да се възползваме от объркването на
противника.
В подножието на малък хълм зад едно село отново попаднахме
под обстрел. Бронираните коли поддържаха атаката на стрелците
мотоциклетисти и стреляха с трасиращи снаряди срещу противника.
Мотоциклетистите претърсиха селото. Първото участие в бойни
действия на нашия батальон доведе до пълно объркване над сто
югославяни. Офицерите на противника кълняха своите стражеви
застави в планината. Те недоверчиво слушаха обясненията на нашия
преводач, че обстрелът от техните застави не ни е попречил и ние
просто сме продължили да се движим на юг. След половин час всичко
свърши.
Стрелците мотоциклетисти бяха устремени напред. Нищо не
можеше да ги удържи. Ние продължихме да напредваме. В бясно
преследване по планинския път и по мостове през пропасти ние
изненадахме една противникова батарея по време на придвижване.
След няколко минути възбудата спадна. С дрънчене и грохот завзетите
оръдия полетяха в пропастта.
На разсъмване пристигнахме в Прилеп и се свързахме с авангарда
на 73-та пехотна дивизия. Нейния челен батальон командваше майор
Щифатер, с когото бях учил в курсовете за преподготовка в Мюлхаузен
(Мюлуз). Щифатер, придвижвайки се от изток, беше стигнал в Прилеп
без големи загуби.
Очертаваше се горещ ден. Ние си позволихме кратък, но
необходим отдих. Бяхме се придвижили далеч към стратегически
важния град Монастир (Битоля). На разсъмване запръска ситен дъжд.
Той разкашка праха и го превърна в сива лепкава кал. Ние се
вглеждахме загрижeно в топящите се сенки на нощта. Пътят сега
продължаваше към равнината, в която се виждаха очертанията само на
[25]
една планина отдясно . Зад завоя видяхме река Църна, където
забелязахме солиден мост с метални арки — той още не беше взривен.
Няколко камиона и каруци на противника се приближаваха към
моста. Но аз виждах само моста — нищо друго не ме интересуваше.
Той трябваше да падне в наши ръце цял и невредим. Два
бронетранспортьора се отделиха от нашата колона и откриха огън със
своите 20-милиметрови автоматични оръдия срещу далечните подходи
към моста. Нашите челни коли се устремиха към моста, сякаш ги
гонеше самият дявол.
Конските каруци и камионите на югославяните се опитаха да
избягат от нас, като в стремежа си да се измъкнат се блъскаха и си
пречеха взаимно. Те бяха само на 100 метра от нас. Покрай нас
свистяха случайни куршуми. Аз вече виждах невредимия мост в наши
ръце, когато изведнъж се чу оглушителен взрив, който проехтя в
цялата долина. Мостът избухна пред очите ми и рухна във водата.
Конете, войниците и камионите на противника излетяха във въздуха
заедно с моста и бурните води на река Църна ги погълнаха. Затрака
югославска картечница.
 Първо се ужасих, после побеснях и след като накрая трезво
оцених ситуацията, аз се приближих към останките от взривения мост.
Командирът на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен отряд
хауптщурмфюрер Краас стоеше до мен. Оценихме бързо ситуацията и
взехме решение. Не биваше да се дава на противника време за
съвземане! Трябваше да го преследваме.
Провървя ни! Металната конструкция се издигаше над водата и
можеше да се използва като основа за временен мост. Гренадирите
бързо си приготвиха временни позиции върху развалините.
Пристигналите сапьорни подразделения захванаха да строят новия
мост като на учение. Мотоциклетистите се прехвърлиха през реката и
проведоха рекогносцировка на пътя за Монастир (Битоля). Мостът
растеше пред очите ни и скоро първите тежки бронирани машини се
прехвърлиха през реката. Настъплението продължи.
2-ра рота отново излезе напред. Железопътната линия за
Монастир (Битоля) минаваше отляво на пътя, по който напредвахме.
Зад нейния насип пълзяха бойците на противника, които напразно
се опитваха да забавят нашето бързо напредване.
Бронетранспортьорите просто пуснаха няколко картечни откоса срещу
противниковите войници, залегнали зад насипа и върху него. Всички
останали гледаха право пред себе си. Ние искахме да превземем
Монастир в движение, нищо друго нямаше значение. Железопътният
насип все повече се приближаваше към шосето, като го пресичаше на
няколкостотин метра пред нас. Челното отделение спря и гренадирите
наскачаха в канавките от двете страни на пътя. Виждаше се една къща,
която беше и гнездо на съпротива. 50-милиметровото противотанково
оръдия зае позиция под обстрела на противника и пусна два снаряда
по стените на сградата. Къщата с грохот се разлетя на парчета.
Чак тогава забелязах, че противникът зад насипа се е активизирал,
като беше добил смелост заради спирането на нашия авангард. Иззад
насипа затрака картечница, като ни обсипа с градушка от куршуми и
не ни остави друг избор, освен да приемем предизвикателството.
Дуелът бързо приключи благодарение на огъня на нашите
бронетранспортьори. Оцелелите югославски войници избягаха към
блатистата низина зад железопътния насип.
Вече се канех да скоча на мотоциклета на унтершарфюрер Вайл,
когато подновеният обстрел от няколко югославяни отново ни накара
да залегнем. Моят планшет беше надупчен от куршуми, парчетата от
него лежаха на края на канавката. Куршумите на противника затропаха
по пътя, като вдигаха фонтанчета от мокра пръст край нас. Бълбукащ
звук ме накара да погледна към Вайл. Той се гърчеше в канавката,
долната му челюст беше разбита и висеше.
Не можехме да си позволим да затънем тук! Не биваше да
позволяваме на противника да ни притисне на подходите към
Монастир (Битоля) и да ни изхвърли от тези високи хълмове. Викнах
към челните подразделения. Мотоциклетистите като акробати скочиха
на своите мотоциклети и се понесоха напред. Те привлякоха като
магнит след себе си и останалите части от батальона. Ние се
понесохме по хлъзгавия от дъжда път. Валеше през целия ден, при
това през пелената на разпокъсаните облаци започваше да си пробива
път слънцето.
Съпротивата на югославяните се засилваше. Трасиращите
куршуми от техните картечници злобно свистяха, като пробиваха
ненадеждните укрития от купи сено и ги подпалваха като гигантски
факли. Монастир (Битоля) се намираше точно пред нас. Вече
виждахме разпрострелия се сред планината град. Отдясно на склона
видях вражеска батарея, която тъкмо заемаше позиция. Напред!
Нямаше време да гасим пожарите. Трябваше да нахлуем в града.
Искахме да хванем защитниците му за гърлата. Скоростта ни
омагьосваше. Стреляхме с картечниците срещу противника и от двете
страни на пътя. Точно пред нас изникна наполовина изградена пътна
преграда. Огън! Картечните откоси от бронетранспортьорите
тропосаха въздуха, към барикадата полетяха ръчни гранати. Напълно
объркани, защитниците й се хвърлиха в укритията си.
Въпреки очакванията на противника ние не настъпвахме в широк
фронт. Вместо това действахме нешаблонно, като удар с кинжал —
батальонът нахлу в града в колона. Само артилерията я нямаше с нас.
Тя беше заела позиции и обстрелваше града над главите ни.
Не виждах нито църквите, нито минаретата, нито другите сгради
— само картечните гнезда на отбраняващите се в къщите и
решителността на противника. Батальонът все повече навлизаше сред
града. Бях загубил картите си, но знаех къде се намират казармите.
Искахме да стигнем до тях, защото точно там щяхме да намерим
командния пункт, който управляваше действията на противника.
 Противниковите войници на площада хукнаха на всички посоки,
когато иззад ъгъла с рев изскочиха нашите мотоциклети. Противникът
ни обстрелваше от всички прозорци, от покривите и от градините.
Бронетранспортьорите обаче доказаха своята надеждност. Тяхното
оръжие неутрализираше всеки подозрителен ъгъл и принуждаваше
вражеските стрелци да търсят укритие. Под прикриващия огън на
бронетранспортьорите заеха позиция и две 150-милиметрови оръдия.
Те откриха огън от 200 метра срещу казармите. Резултатът беше
впечатляващ. Само за 20 минути Монастир (Битоля) загуби почти
всичките си защитници, с изключение на тези от едно огнище на
съпротива на гарата. Тук се сражаваше сапьорно подразделение, боят с
което приключи за един час.
Нашето настъпление потвърди това, което бяхме научили през
годините обучение. Бойната машина е оръжие.
Няколко часа трябваха, за да бъдат доведени и обезоръжени вече
безразличните към всичко пленници. Ние пленихме без нито един
изстрел цял артилерийски батальон. Но сражението трябваше да
продължи — нямаше време за отдих.
Югославските (сръбските) сили бяха разположени на Охридското
езеро и бяха заели прохода Гяват (1179 метра) на 20 километра западно
от Монастир — на пътя, водещ от Преспанското езеро и по-нататък
към Охридското езеро. Ние знаехме, че значителни британски сили,
извършили десант в Гърция, се придвижват от юг към град Флорина
(на около 30 километра южно от нас, в Гърция).
 А мен силно ме притискаха, като искаха да взема решение за
следващите действия. Ние бяхме сами в Монастир (Битоля) и в
близките 24 часа не можехме да разчитаме на поддръжка. Наложи ни
се да се придвижваме в две посоки, както и да удържаме Монастир.
Наредих на подсилената рота на Краас да пресече прохода Гяват и
да се опита да установи контакт с италианците, които се намираха в
Албания западно от Охридското езеро. На ротата на Шрьодер
заповядах да разузнае британските позиции южно от Монастир
(Битоля) и да не изпуска от очи противника. По възможност не биваше
да се позволи на британците да се изтеглят от прохода Клиди. Двамата
ротни командири ме гледаха изумено, докато получаваха тези
заповеди. Хуго Краас недоверчиво поклати глава.
Ситуацията за Шрьодер не беше толкова лоша. Той имаше голямо
пространство за маньовър и при добро състояние на пътищата
разполагаше с всички възможности за рекогносцировка. Ротите
потеглиха на път. Моите мотоциклетисти, изтребители на танкове,
сапьори и гренадири с радостен смях преминаваха покрай мен. Те
отиваха в мрака, в неизвестността. Личният състав на щаба се
приготви за отбрана и поддържаше радиовръзката.
 Ние поддържахме постоянна връзка с ротите и получавахме
съобщения от бронетранспортьорите. Постоянно знаехме тяхното
местонахождение. За няколко минути Краас атакува батарея,
разположена в района на градините западно от Монастир (Битоля),
която се предаде в плен. Аз все още очаквах заповед да открия огън.
Към полунощ Краас мина през няколко села и стигна до
подножието на прохода Гяват. Разузнаването докладва, че превалът е
зает от противника и на върха на планинския хребет има добре
оборудвана отбранителна позиция. Бяха пленени разузнавателни групи
на противника. Атаката на прохода трябваше да започне на сутринта.
Шрьодер също действаше успешно и скоро докладва, вече от
гръцка територия — от Флорина и Веви. Между тези два населени
пункта с ротата се случи нещо куриозно. Както казва старата
поговорка, „Нощем всички котки са сиви“. На другата сутрин Шрьодер
изпрати следния отчет:
„Аз изпратих няколко разузнавателни групи от кръстопътя и бавно
следвах първата, която правеше рекогносцировка към Флорина. Скоро
след това от тъмнината се появиха две разузнавателни бронирани коли,
които се насочиха към нас. Без да подозираме нищо, ние продължихме
да се движим напред. Мислех, че са наши. Разбрахме своята грешка
едва когато те се озоваха на два метра от нас. Двата английски
бронетранспортьора спряха пред нас, после бавно потеглиха нататък.
Явно те ни бяха взели за сърби. След като се успокоих, аз изтеглих
ротата на няколкостотин метра напред и изчаквах връщането на
английските бронирани коли. След половин час те станаха жертви на
наша засада на пътя. Ние успяхме да разберем намеренията на
противника. Австралийските войски (в състава на британските сили)
завзеха възвишението и заложиха в долината обширни минни полета“.
Шрьодер държеше под око британците и продължи своето
разузнаване с бой. Нашите тежки оръдия и миномети очевидно бяха
излъгали противника за истинската ни численост и англичаните не си
подаваха носа иззад своите заграждения.
Атаката на Краас на прохода Гяват започна рано сутринта. Пътят
тук стръмно се издигаше в планината, така че за внезапна атака не
можеше да става и дума. Острите завои следваха един след друг. Почти
отвесни пропасти, клисури, надвиснали скали и голи пространства без
растителност довършваха картината. Проходът беше висок 1179 метра,
безумие беше да рискуваш да го щурмуваш само с една подсилена
рота. Но нашият коз беше изненадата. Никой не очакваше толкова
бързо придвижване и на никого не можеше и да му хрумне, че само
една рота ще рискува да атакува прохода.
Аз отидох при ротата на Краас още преди разсъмване. Тревожех
се силно и исках лично да участвам в атаката. Ние преминахме покрай
паметника от Първата световна война веднага на север от Монастир
(Битоля). Там, на височините в чуждата земя, са намерили вечен покой
безброй много немски войници. Изведнъж видях как 20-
милиметровите трасиращи снаряди на автоматичните оръдия като
бисерни огърлици се изсипаха нагоре в планината. Само
бронетранспортьорите можеха да поддържат атакуващата рота на
Краас.
Мотоциклетистите се превърнаха в планински стрелци. Те се бяха
катерили цяла нощ към прохода от двете страни на пътя и се озоваха
право пред позициите на противника на хребета. Няколко позиции на
югославяните бяха заобиколени и атакувани откъм тила. Енергичният
командир на ротата поведе своите войници в атака и те бързо превзеха
сръбските позиции на хребета. За наше учудване, значителен принос за
победата имаше психологическият ефект от използването на тежките
оръдия. Избухването на голямокалибрените снаряди създаваше адски
шум.
Аз тръгнах след един бронетранспортьор и участвах в последния
бой на прохода. Групата на Ткоч ликвидира тук последното огнище на
съпротива. Намерих Хуго Краас зад малък параклис и го поздравих за
успеха. Няколкостотин пленници лежаха или стояха пред нас. Беше се
предал цял батальон. Резултатът беше просто невероятен. Наш
батальон на мястото на противника би могъл да издържи атаките на
цял полк, а тук го атакува (от наша страна) само една рота.
Командирът на противниковия батальон ни обясни така случилото се.
Той каза: „Когато моите войници вчера чуха, че немските войски вече
са стигнали до Монастир и ще се появят пред нашите позиции през
нощта, тяхната воля за съпротива беше значително отслабена. Самият
факт, че ще се наложи да воюваме с немски войници, нервираше моя
батальон. Вашата бомбардировка (той имаше предвид обстрела с
тежките пехотни оръдия) довърши работата“.
 Ние гледахме от гребена на прохода надолу към матовите
отблясъци на синьото Преспанско езеро на югозапад. А от планината
Пелистер (2600 метра) се виждаха и ярките светлини на Флорина.
Градът беше наш още преди противникът да разбере, че неговият
обкръжен на прохода Гяват батальон се е предал. Нямахме подръка
свободни мотоциклети, но няколко бронетранспортьора бяха готови да
се спуснат в долината и да изненадат противника. Докато ние бавно,
опипвайки пътя, се спускахме надолу, следвайки завоите на
серпантината, ротата на Краас се бе събрала и чакаше своите
бронирани коли. Стигнахме до долината, без да срещнем противник, и
се устремихме към град Охрид. Аз бях в бронетранспортьора на
Бюгелзак — този обершарфюрер беше командир на моята най-добра
разузнавателна група и прекрасно се ориентираше в създалата се
ситуация.
Бягащите сърби се бяха устремили встрани от пътя и търсеха
прикритие в храсталаците. Други захвърляха оръжието си и вървяха
към прохода. В този случай ние не можехме да спрем — трябваше да
влезем в града и да се възползваме от объркването им. Под нашите
картечни откоси пътят се освобождаваше. Факторът на изненадата
сработи на 100 процента. Само след няколко минути ние изстрелвахме
в небето червени ракети. Ротата на Краас нахлу в града и изпрати
разузнавателни групи в планината на запад от Охридското езеро, за да
установят връзка с италианците. След няколко часа това беше
направено. Първата задача на разузнавателния батальон беше
изпълнена бързо, успешно и без излишни загуби. Аз се гордеех с
моите войници и знаех, че мога да разчитам на тях за всичко.
Докладвах за последния успех на моя батальон на командира на
Лейбщандарта в Битоля и заедно с него се отправих в ротата на
Шрьодер, където се срещнахме с командира на 1-ви батальон от СС
„Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ щурмбанфюрер Вит. Неговият
батальон беше получил заповед да завземе ключовите позиции на
британците, отбраняващи прохода Клиди, като по такъв начин даде
възможност на Лейбщандарта и на 9-а танкова дивизия да осъществят
пробив. Новозеландците и австралийците се бяха окопали както трябва
на планинския склон на прохода Клиди. Противникът беше имал време
да създаде тук внушителна отбранителна система.
 Техните артилерийски наблюдатели имаха широк обзор на
равнината, в която трябваше да се появят нашите войски. Монастир
(Битоля) беше нещо като шлюз, затварящ пътя от прохода Клиди, а
самият проход — вратата от Югославия към Гърция. Противникът
имаше всички предимства. Многобройните минни полета на прохода
изключваха атака с бронирана техника. Наложи се нашата пехота да
превзема прохода в тежък бой.

Обработка The LasT Survivors: Daenerys, sqnka 2018

7

Нахлуването в Гърция

Както често става в планините, слънчевият летен ден беше сменен

от дъждовна вечер, а после от ледения хлад на нощта. Снегът покри
склоновете. Войниците от 1-ви батальон на Лейбщандарта се сблъскаха
със значително превъзхождащи ги сили на противника. Те се бяха
окопали сериозно и очакваха нашата атака.
Тя започна на разсъмване на 12 август. Свистенето на тежките
снаряди разкъса тишината. Тежките зенитни оръдия започнаха да
унищожават откритите огнища на съпротива, самоходните оръдия
потеглиха напред. Аз стоях до далекогледа и наблюдавах атаката на 1-ва
рота от моторизираната СС бригада „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“,
командвана от оберщурмфюрер Герд Плайс.
От планината все още като градушка се сипеха изстрели; цялата
височина беше в дим, а във въздуха миришеше на пръст и барут.
Изведнъж артилерийският обстрел спря. Пехотата се хвърли в атака и
запълзя нагоре из планината. Тежките самоходни оръдия от долината се
заизкачваха по склоновете. Ние с изумление наблюдавахме как
самоходките се катерят нагоре. Те се придвижваха все по-високо, а
после се включиха в сражението. Никой не си представяше, че те може
да бъдат използвани тук, но сега бяха тук, на склоновете, като оказваха
безценна поддръжка на пехотата.
Абсолютно обърканите от изненадващия немски оръдеен обстрел
британци слизаха от прохода. Това бяха високи, здрави момчета и
сериозни противници. Нашата пехота все повече се вклиняваше в
системата на английската отбрана. За да разчистят пътя на бронираната
техника, сапьорите ни се заеха с минните полета. Но все пак най-
трудната работа — да изхвърли британците от техните позиции — се
падаше на нашата пехота. Ние виждахме как стои потресен над
останките на своя загинал брат Францл щурмбанфюрер Вит. Францл
Вит се беше опитал да премине през минно поле и бе разкъсан на
парчета от взривила се мина.
Ротата на Плайс се сражаваше вече точно под прохода.
Самоходните оръдия повече не можеха да поддържат пехотата. Не
чувахме експлозиите на ръчните гранати, само виждахме облачетата
дим от тях. Огневите точки на противника бяха превзети от нашата
пехота в ръкопашен бой и превалът бе завзет с щурм.
Храбрите бойци от ротата на Плайс надвиха противника. Бяха
пленени над 100 души, 20 картечници и друга военна техника. Самият
Герд Плайс беше ранен, но остана със своите гренадири до края на боя.
Вратите към Гърция бяха отворени. Но сраженията продължаваха. 1-ви
батальон от нашата моторизирана СС бригада „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ атакува отстъпващия противник в бясно темпо. Вражеските
танкове бяха унищожавани с противотанкови и самоходни оръдия.
Самолетите на противника се опитваха да попречат на нашето
настъпление, но не постигнаха желания от англичаните ефект заради
трудностите на бомбардирането в планините.
Хауптщурмфюрер Фенд, командир на батарея 88-милиметрови
оръдия, беше пленен и прекара нощта в една британска колона. На
зазоряване нашата пехота го освободи, а освен това плени и доста
новозеландци. Рано сутринта беше превзет южният път надолу от
прохода. Големи сили на британците и гърците се опитаха да си върнат
загубеното и да отблъснат немците обратно зад прохода. Британците
разполагаха с много танкове и сериозно застрашаваха нашия авангард.
1-ви батальон от моторизираната бригада „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ вече беше излязъл в открита местност, а нашите самоходни
оръдия все още се намираха на планинския път, което правеше
ситуацията опасна. Първите танкове на противника вече наближаваха
челната рота, когато изведнъж се появи оберщурмфюрер Науман със
своите две 88-милиметрови оръдия, откри огън и сложи край на този
кошмар. Британските танкове един след друг излетяха във въздуха или
замръзнаха на място, обхванати от дим и пламъци. Танковата атака се
задави в огън, смърт и отломки.
Докато 9-а танкова дивизия се придвижваше на юг, моят
[26]
разузнавателен батальон се устреми към езерото Кастория . Сенките
на нощта вече ни обкръжаваха, когато видяхме тъмните планини и
необходимия ни проход Клисура. Нашата цел беше град Корча и щабът
на 3-ти гръцки корпус, но преди това пред нас се изправяше превалът
Клисура, който беше сериозно препятствие за техниката, без да говорим
за съпротивата на противника. Когато се изкачихме на височина почти
1400 метра, околните планини сякаш започнаха да ни притискат.
Придвижването беше бързо, двата хребета пред нас бяха преминати за
половин час.
Пред нас лежеше широк планински масив, по него минаваше пътят,
като се извиваше нагоре в безбройни серпантини. Път назад вече
нямаше, не можеше да завием обратно. Планините отляво стръмно се
спускаха в клисура, докато отдясно се извисяваха отвесни скали.
Малките планински селца изглеждаха измрели или изоставени. В
последното селце жителите ни гледаха с ужас. Техните лица отразяваха
въпрос и очакване. Ние бяхме обхванати от ужасно напрежение.
Миризмата на отработени газове изпълни чистия планински въздух.
Следващият хребет се изправи пред нас в няколко редици. Пътят
леко се отклоняваше надясно, а после минаваше през мостче над тясна,
но дълбока пропаст. Ние предпазливо маневрирахме към завоя на пътя.
Във всеки момент очаквахме градушка от куршуми или камъни, падащи
отгоре върху нас. Имахме чувството, че вървим по гореща жарава.
Авангардът спря. Войниците се свряха в укритията и се подготвиха да
открият огън. Какво ставаше? Никой още не стреляше. Обхванат от
нервно напрежение, аз изтичах напред. Изведнъж отпред на пътя видях
пролом. Мостът над него беше взривен. Масивните му каменни основи
бяха се срутили на дъното на пролома и образуваха малка седловина.
Ние бяхме учудени, че препятствието не се охранява и няма
никакви белези за вражески позиции. Предпазливо се промъкнахме
напред към седловината от отломки. Клисурата беше навярно към 15
метра широка и войниците лесно можеха да преминат пеша. Обаче за
мотоциклетите тя беше непроходима. Заповядах на челния взвод да
прикрива далечния край на моста и да осигури безопасно построяване
на временен мост. Гренадирите едва се бяха добрали до отломките от
каменния мост, когато около нас засвистяха картечни откоси.
Успяхме да различим позициите на противника вдясно от нас, на
върха на планината. Пламъчетата от дулата на картечниците издаваха
тяхното местоположение. Във въздуха с пищене прелитаха мини и
избухваха в пропастта зад нас. Неприятелските миномети се опитваха
да ни прогонят от препятствието. Моят батальон попадна в много
неприятно положение — не можеше да мръдне нито напред, нито назад.
Нямаше никаква алтернатива. Ние бяхме на единствения път, минаващ
през планината в тила на 3-ти гръцки корпус.
Преодоляването на такъв планински масив наистина беше по
силите само на планинскострелковите части, а не на разузнавателен
батальон от моторизирана бригада — но тези размисли бяха погълнати
от текущите събития. Нямахме подръка планински стрелци, затова ни
се налагаше да изпълним тяхната работа и ние правехме точно това. На
разсъмване нашите две мотоциклетни роти атакуваха позициите на
противника, докато аз продължих придвижването по пътя с шофьорите,
щаба и рота бронетранспортьори, като отвличах вниманието на
противника от направлението на основната атака. Тежкото въоръжение
и артилерията щяха да ни трябват малко по-късно.

Междувременно над пролома започна да притъмнява. Противникът

от време на време откриваше огън срещу препятствието. Нашите
сапьори пробиха дупки за заряди експлозив, за да изравнят с взрив
подхода към предишния мост. Взрив — и за броени секунди огромна
маса пръст и камъни рухна в пролома върху отломките от моста. Сега
моят мобилен разузнавателен батальон се превърна в строителен
батальон. Яките гренадири мъкнеха големи камъни и ги хвърляха долу
върху отломките от моста, като си предаваха камъните като жив
конвейер. Много скоро по временния мост премина първото
противотанково оръдие. Щом новият мост беше завършен, двете
мотоциклетни роти започнаха да се изкачват по планинския масив.
Мотоциклетистите станаха планински стрелци. Наложи се гренадирите
да се изкачат на 800 метра нагоре, преди да атакуват огневите точки на
противника. Двете роти се хвърлиха в щурм. Всяка от тях, отделена от
другата от пропаст, действаше самостоятелно. Но макар да вървяха по
отделни маршрути, те имаха обща цел — превалът!
Сега пред нас беше врагът и умората на бойците сякаш се изпари.
Нервите бяха напрегнати, всички инстинкти — изострени. Нашите
воини използваха традиционната тактика за труднопроходими
местности — поддържаха се един друг, намираха при изкачването
издатини за опора. Ротата на Краас също се отдалечи вдясно от
пропастта и се изкачваше в планината — на нея се падна да извърви
най-дългия път. Аз поех грижата за отделението, което трябваше да
настъпва по пътя. То имаше 30 бойци. Разполагахме с няколко
бронетранспортьора, противотанкови оръдия и отделение 88-
милиметрови оръдия.
Пътят се виеше като серпантина все по-нагоре и ние нямахме
никаква връзка с другите роти. Беше тихо. Нищо не нарушаваше
нощното спокойствие, не се чуваше нито един изстрел. Луната изчезна
зад планините и нощта ставаше все по-тъмна. Ако се съди по картата,
ние бяхме стигнали до голяма извивка на пътя, която трябваше да
заобикаля последната скала и да води в тила на противника. Неговите
позиции би трябвало да се намират високо над нас. Нашият замисъл
беше да заобиколим противника по фланга и да му отрежем пътя за
отстъпление.
Пътят завиваше зад планината и продължаваше още 400 метра на
север, преди да обърне на запад към група селски къщи. Покрай тях се
намираше и превалът, където пътят пресичаше върха на хребета, а
после се спускаше към езерото Кастория. Не се осмелих да продължа
по-напред. Имах усещането, че нещо не е наред. Трябваше да изчакаме
разсъмването.
На прохода беше ветровито и студено и ние плътно се притискахме
към скалите. Взводът на Науман избута на позиция една 88-
милиметрова зенитка, така че да може да обстрелва селските къщи и
гребена на хребета.
Постепенно стана непоносимо студено. Тъй като нямахме нито
шинели, нито одеяла (на ниското се обливахме в пот от жегата), ние
тракахме зъби и трепехме от студа. За сън не можеше и дума да става.
Ако можеше поне да попушим! Радиоколата бавно запълзя нагоре. Под
нейно прикритие аз запалих цигара и отново разучих картата. Колкото
повече я гледах, толкова повече се разтрепервах. Отначало си мислех, че
зъбите ми тракат от ужасния студ, но после осъзнах, че съм много
изплашен. Колкото повече време минаваше, толкова по-напрегнат се
чувствах. Вече не можех да стоя в колата. Радиопредавателят с неговото
безкрайно „бип, бип, бип“ ми лазеше по нервите.
Отвън се постарах да не говоря с никого, страхувах се, че хората
ще чуят как тракат зъбите ми и ще разберат колко съм изплашен.
Всички ние мълчаливо се струпахме зад скалата, като се взирахме
в тъмното. Дали и моите другари се страхуваха? Не знаех. Дойде
гренадирът Йон от 1-ва рота с доклад. Но той не изглеждаше изплашен.
Кратко и ясно ми докладва ситуацията, а после му дадоха да отпие
спирт от манерката на медика.
Започна да просветлява. Скоро вече можехме да различим
очертанията на селото. Атаката на нашите три бойни групи трябваше да
започне с огън от 88-милиметровите оръдия. Аз се прикрих зад щита на
едно оръдие и се опитах да разгледам през бинокъла нещо в тъмнината.
Колкото повече наближаваше времето да се открие огън, толкова повече
се засилваше увереността ми, че атаката ще бъде успешна. Тя просто
трябваше да успее! Разчитах на това, че противникът е научил основите
на военната наука във военната академия и предчувствах какви мерки
ще можем да вземем в такъв случай. От всичко, на което е бил научен
гръцкият командир, той щеше да очаква моята моторизирана част да се
придвижва по пътя. Ето защо аз щях да го атакувам през два хребета, а
по пътя щях да предприема само отвличаща атака.

С постепенното стопяване на нощните сенки можеше вече да се

различат очертанията на къщите. Притиснат към земята, аз заповядах на
Науман да открие огън. За броени секунди се озовахме като в кипящ
котел на вещици. 88-милиметровата зенитка изстрелваше снаряд след
снаряд зад хребета вдясно от нас. Минометите и пехотните оръдия също
засипваха отбраняващите се с мини и тежки снаряди. Високо над нас
мотоциклетистите щурмуваха отбранителните позиции на противника.
Не можех да видя атаката на двете мотоциклетни роти, но чувах
яростния картечен огън и взривовете от техните гранати.
Командирът на батареята тежки 150-милиметрови гаубици ми
съобщи, че не може повече да поддържа атакуващите роти, без да
постави под заплаха личния състав на своите разчети. Оръдията едно
след друго заеха позиции покрай планинския път. Но поради това, че
пътят беше твърде тесен, те не можаха да закрепят в земята опорите на
лафетите. Командирът им отказваше да поеме отговорност. Тази
глупост стана последната капка в чашата на търпението ми. Вбесен, му
заповядах да открие огън. Ние трябваше да направим това. Тежките
снаряди загърмяха над първия гребен и започнаха да се взривяват в
позициите на противника от всички страни на малкото планинско селце.
Картечният огън на противника се изсипа като градушка по пътя и
по скалите над нас, като предизвика каменопад по склона — камъните с
грохот се търкаляха покрай нас. Не ни оставаше нищо друго, освен да
се хвърлим напред. Стремително хукнахме към първия завой на пътя и
след като преодоляхме още няколко метра, се прикрихме зад скалите.
На следващия завой щяхме да се намираме точно под позициите на
противника 100 метра по-нагоре. След този спринт аз рухнах изтощен
зад една канара, като дишах с отворена уста. Нашето придвижване
напред беше затруднено от това, че се налагаше да притичваме от една
купчина камъни към друга, като ги използваме за укритие, за да не
станем мишени на вражеските снайперисти.
Чувахме над нас яростни викове и звуци от сражението.
Подразделенията от 2-ра рота на 1-ви разузнавателен батальон се бяха
втурнали в позициите на противника на първия хребет. Ние също се
хвърлихме напред. На последния голям завой от серпантината на пътя
се натъкнахме на няколко войници, които в хода на атаката се бяха
оказали разделени от ротата си от една урва. Сред тях беше
унтерщурмфюрер Варвжинек, който кратко ми докладва за операцията
на върха на хребета. От пленниците научихме, че срещу нас е подсилен
пехотен полк, намиращ се на левия фланг на гръцката отбрана. Този
полк имал задача да удържи прохода Клисура и да подсигури
оттеглянето от албанския фронт на 3-ти гръцки корпус, който се
извеждаше, за да не бъде обкръжен от немските моторизирани части и
да продължи битката за Гърция заедно с британските сили. Не биваше
да допуснем гръцкият план да се осъществи. Оттеглянето не само не
биваше да се осъществи, но и трябваше да претърпи пълен провал. Ние
трябваше да завършим прехода в планината и да блокираме долината
зад езерото Кастория.
Продължихме да се придвижваме по пътя. Изведнъж земята пред
нас избухна. Не вярвах на очите си. На мястото, където току-що имаше
път, се беше образувала огромна яма. Пътят свършваше в пропаст.
Потта оставяше светли ивички по лицата ни. Бяхме ужасени. Нали в
следващите няколко секунди и ние можеше да излетим във въздуха!
След още 100 метра земята отново се разтресе и когато прахта се
разнесе, на пътя имаше още една гигантска яма.
Ние се скрихме зад скалите, без да смеем да помръднем. Гадеше
ми се. Извиках на Емил Варвжинек, че трябва да атакуваме. Но добрият
стар Емил ме изгледа, сякаш се съмняваше, че съм нормален.
Картечният огън пръскаше парчета от скалите пред нас, а нашето челно
подразделение се състоеше само от десет войници. Дяволите да го
вземат! Ние, разбира се, не можеше да останем тук, докато пътят се
превръща в бомбени ями, а картечният обстрел ни притиска към
скалите. Обаче и аз като всички се бях вцепенил в прикритието и се
страхувах за живота си. Как можех да заповядам на Варвжинек да
тръгне пръв? Продължавайки да преживявам, усетих гладката
закръгленост на яйцевидната граната в ръката си. Извиках към групата.
Всички шашнато ме гледаха, когато им показах гранатата, издърпах
предпазителя и тя се търкулна към последния гренадир. Никога не бях
виждал такъв дружен скок напред. Сякаш ухапани от тарантула, ние се
хвърлихме през скалите и скочихме в току-що образуваната бомбена
яма. Състоянието на вцепенение беше преодоляно, гранатата свърши
работа. Ние дружно се разсмяхме и се хвърлихме напред към ново
укритие.
 На гребена на хребета атакуващите ни роти все повече се
вклиняваха в отбраната на гърците. Нашите 88-милиметрови зенитни
оръдия бяха в облаци прах и дим от избухването на снарядите на
планинската артилерия на гърците, но продължаваха да стрелят.
Снарядите им ни пробиха път, като погребаха огнищата на гръцката
съпротива под купища отломки.
Ние се намирахме точно под гребена на хребета. Потта течеше по
очите ми. Наблюдавах боя през пелена от прах и кал. Ние се хвърлихме
като бесни към хребета. Гърците излизаха от позициите си с вдигнати
ръце и прекратиха съпротивата. Техният път за оттегляне вече беше
прерязан от огъня на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен батальон на
Лейбщандарта, чиито картечници обстрелваха позициите на противника
право от командната височина. Моите войници, поддържани от батарея
планински оръдия, сломиха съпротивата на гърците с помощта на
ръчни гранати. С последни сили ние завършихме прехода в планините.
Моите гренадири направиха това, което другите смятаха за невъзможно
и което дори сега се смята за лудост. Проходът Клисура беше наш! Но
нямаше време за отдих. Само стремителното преследване на
противника можеше да ни донесе пълна победа.
Нашите сапьори взривиха отломките на скалите и запълниха
бомбените ями по пътя. Артилерията смени позицията си и
обстрелваше отстъпващия противник — цели колони отстъпваха на
запад и по-далеч на юг. Съпротивата на гърците, които по правило
храбро, до последен дъх, удържаха своите позиции, беше сломена. Ние
пленихме над хиляда души, включително един полкови и трима
батальонни командири. Чак тогава ни стана ясна цялата стратегическа
важност на превзетата позиция. От прохода ние можехме да
наблюдаваме директно пътя за оттегляне от Албания на гръцките
войски, към които сега беше насочен целият огън на нашите оръжия.
Аз исках да се втурна и по-нататък след отстъпващия противник,
но отново на стръмно спускащия се път прогърмяха оглушителни
взривове. Загубихме ценно време, за да засипваме гигантските бомбени
ями от фугаси. 2-ра рота от разузнавателния СС батальон отначало
потегли по пътя и навлезе в малко село. Всичките му жители бяха
напуснали къщите си и избягали. Аз исках да прегрупирам моя
батальон там, а после да потегля по главния път за отстъпление на
гърците. Чаках 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон. Скоро
младите войници се появиха. По техните лица разбрах всичко. На
напоена с кръв плащ-палатка те носеха останките на своя ротен
командир. Рудолф Шрьодер лежеше пред мен с разкъсани на парчета
гърди. Той постигна изключителни военни успехи, но беше убит по
време на пробива в отбранителната система на противника, докато
командваше челната щурмова група.
Привечер ние се спуснахме от планините и разузнахме подходите
към Кастория (Костур), градче на брега на едноименното езеро на 630
метра над морското равнище. Аз исках да проведа рекогносцировка и
потеглих след разузнавателната група. Пред малък мост ние забавихме
придвижването си. По-нататък се виждаше кота 800, която
господстваше над подходите към Кастория (както и над пътищата за
оттегляне на 3-ти гръцки корпус). На моста не се виждаше никакво
движение, но той още не беше взривен. Внезапно срещу нас беше
открит картечен огън. Военният кореспондент Франц Рот, който
вървеше с разузнавателната група, неочаквано извика от болка.
Куршумът буквално му разцепи черепа. С окървавена глава, но жив,
кореспондентът беше изпратен назад при колегите си.
2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон стигна до моста с
настъпването на нощта, като създаде малък плацдарм. Ротата проведе
рекогносцировка на север от езерото Кастория и срещна упоритата
съпротива на противника. Атаката на кота 800 югозападно от Кастория
започна на разсъмване.
Нашите снаряди отново се носеха със свистене над нас и разбиваха
каменните канари, но гръцката артилерия тук беше по-мощна. Мостът
рухна от пряко попадение. Ние лежахме на дъното на окопа, притиснати
към калната пръст. Интензивността на артилерийския обстрел ми
говореше, че внезапният щурм няма да успее. Искаше се обмислена
атака. Около обед атаката беше подновена с поддръжката на по-тежка
артилерия и 3-ти батальон от моторизираната СС бригада
„Лейбщандарт „Адолф Хитлер“. Батальонът напредна, за да обкръжи
гръцките позиции отляво и трябваше до вечерта да стигне до главния
път за изтегляне на гърците. За да унищожат силната гръцка артилерия
и да помогнат за разрушаването на противниковите позиции на кота
800, за подкрепа на моя батальон бяха извикани пикиращи
бомбардировачи Ju-87 „Щука“.
Операцията се проведе с часовникарска точност. „Щуките“
атакуваха позициите на противника като хищни птици, като правеха
широки кръгове около планините, а после пикираха с вой надолу. На
височините и по планинския масив избухваха отблясъци от хвърлените
бомби и долиташе техният грохот. В небето се издигаха стълбове от
прах и камъни, които се сливаха един с друг и се носеха като тъмна
мъгла над езерото. Плътна пелена покри планината, като показваше
разрушителния ефект от нашите бомби и артилерийски снаряди. Там
настъпи истински ад.
Щом започнаха да падат първите бомби, мотоциклетистите
изскочиха от окопите и хукнаха през откритото поле, като с мъка си
поемаха дъх. Отличната стрелба на 88-милиметровите оръдия довърши
работата на „щуките“ и тежката артилерия. Щеше да мине много време,
преди гърците да се опомнят от атаката на Ju-87. Но тогава вече щеше
да е късно. Войниците от 2-ра рота на 1-ви разузнавателен СС батальон
се изкатериха в планината и се укрепиха сред скалите.
Останалата част от батальона се устреми към Кастория през
набързо поправения мост. Нищо неподозиращите гръцки роти и
батареи, които се оттегляха от планината, бяха толкова шашнати, че се
предадоха доброволно в плен без нито един изстрел. Обаче една гръцка
батарея продължаваше да стреля и беше унищожена от нас.
Бронетранспортьорите на нашия батальон с рев преминаха покрай
гръцките колони към центъра на Кастория. Хаосът беше пълен. На
пазарния площад ме поздрави местният свещеник. Никога няма да
забравя братската му прегръдка. След това няколко часа вонях на чесън.
В мрака моите смели другари поеха отбраната на северните
подходи към Кастория. Гръцките части вървяха в неспирен поток от
Албания към Кастория след боевете с италианските войски. Постоянно
валеше. Гръмотевиците на силната буря се редуваха с грохота на
снарядите и бомбите. Нашите сили бяха на привършване. Направо
заспивахме на моста. Мащабът на нашия успех се видя едва на
следващата сутрин. През последните 24 часа моят батальон взе в плен
12 000 души и 36 оръдия. За това, което сториха моите храбри
гренадири, аз бях награден с Рицарски кръст.
Сраженията с озовалата се в капан гръцка армия продължиха. СС
бригадата „Лейбщандарт“, след като преодоля сериозни трудности и
премина през град Мецовон, превзе прохода Катара (1705 метра),
преодоля планината Пинд и принуди гръцката 16-а дивизия да
капитулира. Капитулацията беше подписана на 21 април в Лариса.
Привечер на 24 април, когато аз бях в Янина (западно от прохода
Катара), ми беше заповядано да преследвам разбитите британски
войски. Тъкмо преди това моите бойни другари бяха успели за пръв път
да се наспят през нощта. На сутринта ги разбутахме, за да се събудят от
този безпаметен сън. Резервоарите на нашите мотоциклети и коли бяха
напълнени догоре от тубите, които взехме от гаражите на гърците.
Никой не си направи труда да събира гръцките картечници, струпани
край джамията „Али паша“ в старата турска крепост, както и
неизброимото оръжие, останало в града.
Гръцките войници, които се изтегляха от Албания оттук, през
планинските превали, оставяха своето оръжие, като го подпираха до
стените на къщите, обръсваха черните си бради, отиваха до най-
близката фурна и излизаха оттам с пресни хлябове, стръкове праз и ако
им провървеше, с няколко рибки, нанизани на шишче. После отново
потегляха на юг.
Ние ги прехванахме. Това прехващане още веднъж нагледно ни
показа разликата между пътя на победителите и този на победените.
Тези мъже — предишни рибари, селяни, овчари, търговци или
професионални военни, очевидно са били преди разгрома на Гърция
уважавани хора. Сега те хаотично бродеха сред долини и планини, като
се връщаха вкъщи с позор. Войната за тях завърши в безкраен смут,
дори случайно да виждахме някой самотен полковник, седящ изправено
в седлото. Това беше разложение.
Ние се придвижвахме все по-нататък. Възнамерявахме рано или
късно да притиснем британците. Батальонът не спираше никъде, но в
движение ние задавахме по няколко въпроса във всяко село или градче.
Който от нас успееше пътем да си отреже филия хляб, намазана с
някаква мазнина, докато ядеше, я прикриваше с ръка отгоре, за да не
изяде заедно с хляба и бързо полепващата прах и мръсотия.
Само веднъж, край залива Амаракикос, аз си позволих кратък
отдих. Тукашните портокалови горички ми се видяха просто
очарователни. Войниците напълниха каските си с ароматните плодове;
искахме да ги опитаме и да се убедим, че сме на юг. На тесния
планински път стоеше едно нещастно пони от гръцката армия, бяло
конче със синкави сенки между ребрата. Изоставено, без сбруя,
издъхващо. То не помръдваше, стоеше като паметник на разгрома.
Покрай него преминаваха нашите бронирани коли и мотоциклети.
Кончето също беше ветеран от загубената война, изтощено, жалко
създание.
Ние се придвижвахме по-нататък на юг, като пресичахме
планински реки и виждахме в тях невъоръжени войници, които се
наслаждаваха на прохладната вода. Но ние, покрити с кал и мръсотия,
не можехме да се насладим на нито една капка вода. Виждахме хиляди
хора, лежащи под сянката на маслиновите дървета. А ние трябваше да
следим за нивото на горивото и за завоите по пътя. Налагаше ни се да
избягваме дупките и здраво да държим кормилата, докато неравностите
на пътя ни подхвърляха нагоре. Ние, разбира се, помнехме нещастните
полски пътища, но този път беше дяволско „ренде“, което сякаш искаше
да ни изхвърли душите навън. След вечерта настъпи нощта, а ние все
още не бяхме стигнали до целта си. Отбилите се от пътя британски
войници и сапьорни групи се разбягваха пред нас. Гръцките селяни ни
казваха, че британците залагат ленти с шипове по пътищата пред нас, за
да забавят нашето настъпление, и това се оказа истина. Шофьорите
псуваха, когато им се налагаше да сменят поредната спукана гума.
Позволихме си малък отдих в някакво градче — батальонът не биваше
да привлича внимание към себе си.
Преследването на британците продължи на следващата сутрин.
През цялото време ние се носехме на юг, нагоре през малка планинска
верига и отново надолу — в долината. Пресичахме дълбоки клисури.
Развалините на класическа Гърция ни приветстваха. Някой си спомни за
[27]
лорд Байрон, убит тук в сражение с турците през 1824 година .

Но ние нямахме време да мислим за историята. Точно пред нас се

появи град Месолонги. Скоро щяхме да стигнем до Коринтския
провлак, а после щяхме да можем да прихванем британците.
Авангардът предпазливо се движеше по своя маршрут към града и
навлезе в тесните му улици. Гръцкото население ни приветстваше.
Последните британски войски току-що бяха напуснали града и
отстъпваха покрай крайбрежието по водещия на изток път в посока към
Коринтския провлак.
8

Походът през Пелопонес

Ние издържахме 250-километров преход през планинската страна

и спряхме срещу тъмните върхове, издигащи се над полуостров
Пелопонес. Нямахме радиовръзка с полка. Бяхме сами.
Над нас летяха английски разузнавателни самолети и кръжаха над
пристанището на Патра от другата страна на залива. Виждахме
корабите в пристанището и забелязахме един британски разрушител,
който отплава, като пое курс на юг. Ние вървяхме по следите на
английските сапьорни екипи и скоро трябваше да стигнем до
Коринтския провлак. Но това преследване вече не ми беше интересно.
Зейналите ями по пътя не ни позволяваха да развием скорост. Вече
мислех, че по-скоро ще натрупам строителен опит, отколкото да хвана
англичаните. Планините от другата страна на Коринтския залив все
по-често привличаха вниманието ми. По крайбрежния път на
Пелопонес, на далечния край на залива, британските части се
придвижваха от Коринт към Патра, за да стигнат до корабите и да се
евакуират. Аз трябваше да попадна там! Но как да пресека залива?
Стоях на кея край Нафпактос, малко, невзрачно заливче с кули на
средновековна крепост, когато формация пикиращи бомбардировачи
Ju-87 „Щука“ атакува пристанището на Патра. Взривове и облаци дим
избухнаха във въздуха от скупчените кораби. Изведнъж забелязах
телефон. Той все още беше свързан, работеше, а Патра отговаряше!
Трепнах от изненада и сложих обратно слушалката на вилката на
древния апарат.
Но идеята да пресека залива и да объркам плановете на
британците все още ме блазнеше. Изпратих да доведат преводач,
поисках да извика гръцкия комендант в Патра и да го помоли да
докладва каква е ситуацията. Комендантът беше впечатлен от атаката
на пикиращите бомбардировачи и с готовност отговори на всички
въпроси. За броени минути получих точни данни за движението на
английските войски между градовете Коринт и Патра. Наредих на
коменданта да изпрати офицер за връзка в Нафпактос.
Скоро забелязах малка моторница, която напредваше към
Нафпактос. Тук самият дявол се набърка в играта. Още една ескадрила
„щуки“ прелетя с рев над нас и повторно атакува британските кораби в
пристанището. Неприятният резултат беше, че комендантът на града
си помислил, че аз съм заповядал отново да бъде атакувана Патра. Като
капак на всичко, по обратния път пилотите атакуваха моторницата, с
която идваше офицерът за свръзка. Лодката веднага зави на 180
градуса и озлобеният гръцки офицер съобщи по телефона, че в такива
условия никой няма да иска да пресече залива.
Потта от челото ми капеше върху картата. Тя отдавна беше
остаряла. Къде бяха англичаните? На лявото крило след завладяването
на Термопилите нашите войски трябваше да са стигнали до Атина или
да са напреднали още по-нататък, към Коринтския провлак.
Следователно британците бяха принудени да отбраняват Пелопонес
или да вземат под контрол гръцките пристанища. Представих си за миг
как немските парашутисти ще извършат десант на провлака, за да
блокират тесния проход и канала край Коринт.
Дали англичаните бяха забелязали нашето бързо настъпление?
Добре ли работеше тяхното разузнаване? Бяха ли в готовност техните
разрушители и другите кораби, за да попречат на нашите опити да
пресечем залива? Никой не можеше да отговори на тези въпроси.
Моите войници и офицери ме гледаха в очакване. Те виждаха как стоя
на кея и за кой ли път преценявам разстоянието. Над 15 километра
водно пространство ни отделяха от пътя за отстъпление на британците.
Най-късно на следващия ден Коринтският провлак щеше да стане
място за противоборство и аз исках да участвам в това сражение.
Исках да се прехвърля там.
Настъпи моментът на истината: в тези условия, когато цялата
отговорност лежеше върху мен, аз нямаше да действам според
[28]
традиционните правила на войната. Ще пресека Коринтския залив с
тези сили, с които разполагах. Следващите няколко часа щяха да
покажат дали тази стъпка е смела или безразсъдна. Моите другари
приеха това с ентусиазъм, но скоро възникнаха възражения от
практически характер: артилерията нямаше да може да поддържа
десанта ни, разстоянието беше прекалено голямо. Военните инженери
ми обърнаха внимание на височината на вълните и жалкото състояние
на рибарските катери. Възраженията се трупаха, но аз вече бях взел
решение. Изненадващата атака трябваше да успее.
В пристанището открихме два невзрачни рибарски катера.
Техните екипажи бяха докарани на място. 2-ра рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон трябваше да се опита да проведе
рекогносцировка. Силните ръце на есесовците вдигнаха тежките
мотоциклети БМВ и ги натовариха на катерите. Първият катер взе на
борда си два мотоциклета с кош и 15 човека. На другия катер
натоварихме противотанково оръдие и няколко мотоциклета. Бойната
им задача беше да прережат пътя, а при извънредна ситуация — да се
оттеглят в планината.
 После моторните катери отплаваха от пристана. Аз се сбогувах с
Хуго Краас и с щурмбанфюрер Грецех. Тези, които останаха, кръстиха
групата мотоциклетисти „групата на смъртниците“. Някой каза на
шега: „Внимание, мина на курса!“. Един млад войник извика в
отговор: „Каква ти мина! На това корито му стига и една граната!“.
Катерчето силно се разклати. Вълните ни заливаха със солени пръски.
Картечарите заеха позиция на носа. Противотанковото оръдие беше
готово да открие огън.
Всички лодки край нашия бряг бяха насочени към Нафпактос.
Скоро и останалата част от ротата беше натоварена на тези съдове. А
първите катери вече почти не се виждаха. По вълните подскачаха само
две мънички точки.
Аз пак стоях на пристана и наблюдавах тези тъмни точки върху
водата. Червена ракета щеше да извести за провал на мисията и за
наличие на големи противникови сили. Точно така се бях договорил с
моите войници. Очите скоро започнаха да ме смъдят. Вече не успявах
да различа нищо, но не можех да се откъсна от бинокъла.

По това време дрехите ми бяха вече мокри от пот. Стояхме в

очакване на брега цял час. Напрежението стигна до краен предел. След
час и половина отново се появиха две точки. Нашите катери ли бяха
това? Те все повече се приближаваха. Скоро можеше да се различат
ясно техните очертания и дори виждахме движение върху тях. Край
мен вече се беше образувал кръг от фасове, а аз запалих поредната
цигара. Но вече се бях успокоил и започнах да вярвам в успеха на
нашата операция.
Изведнъж на брега спря щабна кола, цялата в прах, а от нея
изскочиха възбудени офицери. Разпознах моя уважаван командир Зеп
Дитрих и му докладвах за своето решение и за хода на операцията към
този момент. Докато докладвах, обърнах внимание на неговия ужасен
задух и на погледа, с който ме огледа от глава до пети. После върху
мен се стовари буря:
Вие да не сте откачили, че да вземате такова идиотско решение?
Трябва да бъдете съден от трибунал! Как може да се отнасяте така с
моите войници?
Не се осмелих да отговоря каквото и да е било на този поток от
безспорно оправдано негодувание. Стоях до старата стена с подвита
опашка и исках само всичко това да свърши. Изведнъж настъпи
неловка пауза. Само моите войници тихо се подхилкваха, сякаш искаха
да кажат: „Дръж се, не обръщай внимание на неговия „лай“. Той може
и да е прав, но ти ни прехвърли през залива сега, за да можем да
свършим нещо!“.
В това време катерите се приближиха и с бинокъла вече се
различаваха детайли. Двата катера бяха пълни с войници. Обратно се
връщаха повече хора, отколкото бях изпратил. Не смеех да го кажа на
глас, но си беше точно така. На двата катера водеха обратно пленени
английски войници. Зеп Дитрих ме изгледа, обърна се и си тръгна. Не
каза нито дума повече.
Вече нямах причини за отлагане. Натоварените моторници
отплаваха към връщащите се катери. Аз напрегнато очаквах донесения
от другия бряг. Какво беше станало там? Един ротенфюрер разказа
следното:
„След половин час плаване с тези черупки пред мачтите се появи
грамадата на планинското крайбрежие на полуостров Пелопонес. Сега
настъпи последното изпитание. Всички внимателно разглеждаха с
бинокли брега. До него оставаха 800 метра, 700, 600, 500 — оттам,
разбира се, щеше да затрака картечница. И с просто око можеше да се
видят някакви хора в униформи между къщите и на брега. Ние вече за
нищо не мислехме. Залегнали бяхме в катера с приготвени за бой
карабини и картечници и бяхме готови за десанта. Още щом стигнахме
до сушата, скочихме зад борда и хукнахме към къщите. И тъкмо в
момента, когато тичахме, иззад завоя на пътя на около 50 метра от нас
се появи кафеникав бронетранспортьор, завъртя купола си и насочи
оръдието си към брега. Ние отначало се вцепенихме от изненада, но
после се съвзехме и „приятелски“ помахахме към бронетранспортьора.
Както бяхме застанали на брега в ризи с къси ръкави и без шапки,
изглеждахме като бандити. Бронираната машина на „томитата“ изрева,
обърна назад купола си и се отдалечи.
Какво се случи? Тези момчета не ни взеха за немци. Ние стояхме
до първите къщи и се вглеждахме напрегнато с присвити очи. Като
погледнехме назад, към другата част на Гърция, не виждахме нищо
освен вода, а зад нея — мрачни, стръмни планини. Трябваше да се
действа. Ние знаехме, че нашите другари от отсрещната страна на
залива чакат. От брега до подножието на планините имаше малко
повече от 100 метра, там минаваха жп линията и шосето. Ние се
носехме нагоре по пътя и прикривахме нашия източен фланг — от тази
страна, откъдето се появиха англичаните. Едва бяхме стигнали до
пътя, когато отново чухме шум от двигател. Командирът на взвода ни
заповяда да си намерим укритие. По това време местните жители —
рибари и лозари — вече бяха излезли от къщите си.
Като видяха чужди войници, дотогава криещи се сред камъните и
храсталаците, те от страх се хвърлиха на земята. Но и нашите сърца
бясно туптяха от вълнение.
Иззад завоя се появи английски куриер на мотоциклет, а зад него
се движеше камион. Британците се придвижваха по пътя безгрижно,
защото бронетранспортьорът вече беше провел разузнаване. Ние
пропуснахме англичаните толкова близко, че можеше да прочетем
номерата, докато щитът с перо и рицарски шлем с кръст — емблемата
на 4-ти хусарски полк — не се озова пред нас. Тогава бързо скочихме и
извикахме: „Горе ръцете!“. Изсвириха спирачки. Англичаните
вдигнаха глави и скочиха от камиона. Кракът на куриера на
мотоциклета опипваше земята. Един от томитата нещо извика,
автоматът му полетя към храстите. „Горе ръцете! Ръцете горе!“ Всички
английски войници захвърлиха оръжието си и вдигнаха ръце.
Изведнъж един от нашите изтича иззад завоя и извика: „Още един
камион идва!“. За броени секунди есесовецът скочи в първия камион и
го отдалечи от пътя. Пленниците бързо бяха отведени зад къщите.
Появи се втори камион, пак с куриер на мотоциклет отпред.
Учудването и изумлението се повториха. Един от томитата само успя
да извика: „Немци!“. И наистина немците вече бяха тук. За няколко
минути пленихме над 40 души, включително и трима офицери. Те ни
казаха, че отиват към пристанището на Патра. На никого от
британците не му беше и хрумвало, че ние вече сме се прехвърлили
през залива. Тяхната част все още се сражаваше край Коринт.“
Дайте ми плавателни съдове! Ние събрахме всички катери и лодки
в околността. Целият батальон трябваше да се прехвърли през залива
през следващата нощ. Моят верен шофьор Ерих Петерзила беше
потопил във водата на залива, завързана, последната бутилка
шампанско. Аз я взех под мишница и тръгнах да навестя Зеп Дитрих,
който разговаряше с английски офицери. Поканих англичаните да
изпият с нас по чаша. Ние седнахме в сянката на разлистените дървета.
Преди да успея да кажа и дума, един английски офицер вдигна чашата
си и пи за здравето на своята сестра, която очевидно имаше рожден
ден. Сигурен съм, че по време на тази наздравица не изглеждахме като
учени мъже.
Сбогувах се с тях и скочих в една от събраните от нас скапани
лодки. След половин час друсане по вълните бях зверски изтощен.
Вече не вярвах, че черупката, в която се намирахме, ще стигне до
другия бряг, но тя все пак ни закара дотам. Съвсем скапан, аз
поздравих ротата на Краас. Според заповедта ротата, след като
получеше колите си, трябваше да проведе рекогосцировка до Коринт.
 Щурмбанфюрер Грецех се свърза с коменданта на град Патра и
поръча при него големи моторни катери, които трябваше да превозят
нашата тежка техника от Нафпактос. По това време последните
англичани напуснаха района на Патра и отидоха на юг.
През втората половина на деня въздушното разузнаване докладва
за части на противника, които се изтегляха от Коринт към Патра.
Нещата придобиваха интересен обрат. Разтоварването беше извършено
мълниеносно и плавателните съдове можеха да се върнат възможно
най-бързо на далечния бряг. Що се отнася до тежкото въоръжение, ние
разполагахме с няколко противотанкови оръдия и лек
бронетранспортьор. Ние подготвяхме „горещо посрещане“ на
англичаните. Но английският полк, за който ни съобщиха, не
пристигна, очевидно беше променил посоката си към южното
крайбрежие на Пелопонес.
 От разузнавателната служба научихме за операциите на нашите
парашутисти край Коринт и че там е разположен 2-ри
парашутнодесантен полк. Трябваше веднага да установим контакт с
парашутистите. 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон получи
заповед да прочисти южното крайбрежие на Коринтския залив от
противника и да се придвижи за съединяване с парашутистите. 1-ва
рота от 1-ви разузнавателен СС батальон завзе Патра и проведе
разузнаване в южна посока. Ротите потеглиха с конфискувани и
трофейни коли и мотоциклети. Една елегантна лимузина теглеше
противотанково оръдие, а миномети се подаваха от спортна кола.
Взводът сапьори се натовари на един автобус и имаха вид сякаш тази
война вече не ги засяга.
Макар значителна част от нашата техника все още да се намираше
на северния бряг на залива, батальонът си беше моторизиран и се
движеше по пътищата на Пелопонес. Но аз не бях удовлетворен от
скоростта. След като догоних 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон, аз максимално бързо се понесох към Коринт. Интуицията ми
подсказваше, че британците вече са се изтеглили на юг. Нашата
лимузина бясно се носеше по отмития път покрай брега. Малките
рибарски селца под палещото южно слънце изглеждаха заспали и
изоставени. След като преминах през поредното селце, веднага след
завоя забелязах, че по пътя с пълна скорост една кола заминава към
някакво имение. В този момент успяхме да се изравним с нея. Моите
бойни другари се развикаха: „Томи!“ и мълниеносно насочиха
оръжията си. Аз хвърлих още един поглед към този „томи“ и видях в
ръцете му немски автомат МР-38. Веднага забелязах и каската на
немски парашутист. Парашутистите също ни разпознаха и свалиха
своите автомати. Те отначало също ни бяха взели за британци. След
още няколко минути пристигна цялата ми рота и установихме контакт
с 2-ра парашутнодесантна рота. Полковник Щрум започна да
преследва англичаните в южна посока.
Ние веднага обърнахме и се понесохме обратно към Патра.
Нощните сенки вече се спускаха върху земята. В това време 3-ти
батальон от моторизираната СС бригада „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“ също се прехвърли през Патраския залив и започна да
преследва британците, изтеглящи се на юг в Пелопонес. В този
батальон имаше и един машинист. Той разпали котела на един
локомотив в Патра и подкара батальона на юг по жп линията покрай
западния бряг на полуострова. В командния пункт на бригадата през
този ден срещнах вече дружелюбно настроения Зеп Дитрих. Всички
мълчаха, докато му докладвах за контакта, установен с десантниците.
Той ми каза със своя баварски диалект:
— Ей, Курт, вчера мислех, че си се побъркал. Сега си вземам
думите обратно. Това беше блестящо. Хайде, разкажи ми как ти
хрумна тази безумна идея!
Аз виждах как зад мен моят адютант вече отбелязва на картата
новите проходи и все си поглежда часовника. Едва бях успял да
докладвам на Зеп Дитрих нужната му информация, когато той ми
постави нова задача. Батальонът трябваше отново да се групира и да
продължи преследването на противника, като проведе
рекогносцировка към Каламата през Пиргос, Олимпия и Триполис.
Моите другари бяха легнали в канавките от двете страни на пътя и
спяха като мъртви. В това време пристигнаха нови бронирани машини
и други коли. Батальонът отново беше готов за операции. Преди
разсъмване започна нашето придвижване на юг в Пелопонес. Покрай
пътя бяха зарязани безброй британски коли. Англичаните са били
принудени да ги изоставят заради липса на бензин. Някои трофеи ни
дойдоха много на място. Ние намерихме дори напълно годни и здрави
бронетранспортьори с картечници „Брен“ (7,7-милиметрови). Гърците
в Пиргос ни посрещнаха с вино и цитрусови плодове. Аз спрях
придвижването ни към Олимпия и заведох моите войници на
знаменития древногръцки стадион. Кметът на Пиргос ни поведе през
класическата арена и не забрави да ни покаже паметника на Хайнрих
Шлиман (немският археолог, който беше открил Троя и бе ръководил
разкопките в Микена). Повече от час се разхождахме по каменистата
земя, като се възхищавахме на удивителната мозайка и впечатляващите
сгради в това историческо място.
В Триполис (административен център на Аркадия) се съединихме
с армейските части, които бяха атакували англичаните в южните
пристанища. Унтерщурмфюрер Теде, командир на разузнавателната
група бронетранспортьори, които се върнаха от Каламата, докладва:
„Нашите разгромяват противника, който се озова в безнадеждно
положение между огъня и водата.“ Сражението в Гърция на практика
беше приключило.
 Пътят ни водеше през Патра и Коринт към Атина. Предвиждаше
се в Атина да участваме в парад, командван от фелдмаршал Лист. След
толкова впечатления пресякохме дълбоко врязалия се в провлака
Коринтски канал и още същата вечер стояхме край Акропола. На пост
пред Паметника на незнайния воин стоеше гръцки войник. Тук беше
увековечена паметта на храбрите войници, пожертвали всичко за
родината си. Много от моите другари, които преди това не бяха знаели
нищо за класическата антична култура, бяха поразени от нейните
технически и културни постижения отпреди две и половина хиляди
години. Любителите на класицизма сред нас бяха въодушевени и
сигурно за пръв път точно в Акропола и Пропилейте (парадния вход на
Акропола) успяха наистина де се приобщят към класическата антична
култура. За тях посещението на древната Елада беше като връщане в
младостта на нашата цивилизация. Ние видяхме места, които преди
това не бяхме виждали, но точно тук, обзети от мистична сила, ние
черпехме нови сили от елинското наследство и бяхме готови да вървим
нататък, жертвайки се в името на родината.
Започна връщане през Термопилите, Лариса и прохода Клиди
покрай изгорели танкове и бронетранспортьори, и пресни гробове,
през Монастир (Битоля), Белград и Виена до район източно от Прага.
Тук отново добихме чувство за реалността и се заехме да приведем в
ред своето оръжие и техниката. Нямахме и представа какво ни очаква.
Войските бяха в трескава възбуда. Получихме нова техника и по-
съвършено оръжие. Опитът от Балканската кампания беше анализиран
и отново започна интензивна подготовка. Всичко, което правехме,
беше подчинено на скоростта. Опитът ни научи, че само който действа
бързо, постига победа, а и в боя оцелява само пъргавият войник.
Другарските отношения в моя батальон бяха подобни на
отношенията в голямо семейство. Желязната дисциплина беше
гръбнакът на това другарство. Ние влизахме във всяко следващо
учение изпълнени с тези базови ценности и изковахме инструмент, на
който можехме „да свирим всички симфонии на боя“. Ротните и
взводните командири виртуозно владееха изкуството да свирят на тези
„клавиши“. И моите млади другари станаха войници, които можех да
командвам, без особено да им дърпам „юздите“, а те ме разбираха от
половин дума. Моите войници не бяха невежи бъбривци, сплотени от
славянското зомбиращо послушание. Не, пред мен стояха млади
личности, които вярваха в себе си, в своите ценности и в силите си.
9

Войната със Съветския съюз

Новината за нападението срещу Съветския съюз ни порази като

мълния. Бяхме в Чехия и слушахме по радиото как Адолф Хитлер
оправдаваше своето решение със стремежа окончателно да се разправи
с болшевизма, който заплашваше целия свят. С лошо предчувствие
какво може да ни сполети — същата тъжна съдба както на нашите
бащи, станали жертва на войната на няколко фронта през 1914–
1919 г. — ние се подготвяхме за най-жестоката война, в която някога
бяха участвали войници като нас.
Сутринта на 27 юни 1941 г. нашият батальон се придвижваше в
поход на изток покрай ликуващите жители на Оломоуц в Моравия,
Рачибож и Битом в Силезия. На 30 юни ние се прехвърлихме през
Висла край Анопол и в 8 ч. стигнахме до руската граница покрай
селището Устилуг.
В това време нашите сили вече се бяха придвижили далеч на
изток. Преобразуваният от бригада в дивизия СС „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“ беше придаден към групата армии „Юг“, командвана
от фелдмаршал Фон Рундщет, чиято най-близка задача беше пробивът
на моторизираните части към Киев, в хода на който руските сили
западно от Днепър трябваше да бъдат унищожени. За изпълнението на
тази задача групата армии разполагаше с 26 пехотни, 4 моторизирани,
4 егерски (планинскострелкови) и 3 танкови дивизии. Настъплението
на групата армии „Юг“ поддържаше 4-ти въздушен флот под
[29]
командването на генерал-полковник Льор . На фелдмаршал Фон
[30]
Рундщет противостоеше маршал Будьони с 40 пехотни (стрелкови)
[31]
дивизии , 14 моторизирани дивизии, 6 механизирани корпуса и 21
кавалерийски дивизии.
Руснаците упорито се сражаваха за всяка педя земя. По целия
фронт се водеха ожесточени сражения, когато ние на 1 юли стигнахме
 [32]
до автомагистралата „Север“ край Луцк. На 2 юли получихме
заповед да се придвижим към Ровно край Клеван и да установим там
контакт с 3-ти моторизиран корпус на генерал Фон Макензен. Беше
получено донесение, че 3-ти моторизиран корпус е обкръжен край
Ровно. Големи механизирани сили на противника бяха атакували
нашите разтеглени флангове.
Ситуацията с този противник беше нещо съвсем ново за нас. Леко
обезкуражен, аз прегледах картите си, за да информирам моите
войници за ситуацията. Предишните критерии вече не можеха да се
приложат. Къде беше ясното разграничение между нас и противника?
Далеч напред танковите дивизии на 3-ти моторизиран корпус бяха
въвлечени в бойни действия източно от Ровно. Немските пехотни
части се сражаваха на няколко километра пред нас, а руските сили се
биеха северно и южно от нас. След неуспешен опит да дам на моите
другари ясна картина на позициите, аз обобщих положението със
следните думи: „Към днешния ден противникът е навсякъде!“. Още не
осъзнавах, обръщайки се към моите войници, колко близо бях до
истината, като обобщих така създалата се ситуация.
На няколко километра източно от Луцк, покрай жп линията, ние
се натъкнахме на последните аванпостове на пехотен батальон.
Облаци гъст дим ни посочиха местонахождението на улучен руски
танк. Тъмната гора се точеше от двете страни на пътя, по който се
придвижвахме на изток. Предстоеше ни да преодолеем 50 километра,
за да се доберем до Ровно. Щяхме ли да стигнем навреме целта, за да
осигурим на нашите другари от 25-а пехотна (моторизирана) дивизия
осезаема поддръжка? Аз подадох на челните подразделения сигнал да
започнат придвижването в настъпващата нощ. Отпред беше Фриц
Монтаг. Той беше ветеран от Първата световна война и командир на
мотоциклетния взвод на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС
[33]
батальон .
Отначало бавно, а после все по-бързо авангардът се движеше
напред през тъмната гора. Искаше ми се да извикам: „Стой! Това,
което ви набивах в главите, не е истина! Машината не ви е приятел.
Движете се бавно или ще стигнете смъртта си!“. Но устата ми
оставаше затворена. Устните ми бяха така присвити, че не оставяха
проход за дишане. С присвити очи аз проследих с поглед челните
подразделения на колоната, които все повече навлизаха в гората.
 Покрай пътя стояха улучени руски танкове. Камиони и верижни
машини бяха изоставени под дърветата. На едно място намерихме 12
замаскирани руски леки танка Т-26. Те бяха останали без гориво и
също бяха зарязани. Готовият за бой батальон се движеше през
огромната пустош, простираща се на север. Изведнъж видях как
челният взвод изчезна, а после 20-милиметровото оръдие на наш
бронетранспортьор откри огън по храсталаците. После четири или пет
от тези „храсти“ тръгнаха срещу нас и започнаха да стрелят от около
150 метра. Добре замаскираните руски танкове атакуваха походната
колона. За секунди всички се изпокриха в храсталаците и наблюдаваха
дуела между нашите бронетранспортьори и танковете на противника.
Няколко наши противотанкови оръдия се включиха в боя и сложиха
край на хаоса. След няколко минути ние продължихме похода си.
Горящите танкове още дълго осветяваха нощното небе над нас. Така в
19,30 ч. влязохме в първата престрелка със съветските войски. За да
съм сигурен, че ще изпълним задачата, аз изпратих бойна група в
южно направление и й заповядах да стигне до Клеван през Олика и да
чака батальона в Клеван.
Когато стигнахме до Стовек и поехме по-нататък на изток, вече ни
обкръжаваше пълна тъмнина. Малко след полунощ видях камион,
който пресичаше пътя точно пред мен, а после и други коли по тесния
горски път. Руснаци! За няколко минути мотоциклетистите откриха
картечен огън срещу тях. Няколко вражески камиона пламнаха като
факли и високите огнени стълбове осветиха кръстовището на черните
горски пътища. Гората ни въздействаше някак извънземно. Мракът ни
потискаше и извънредно нагнетяваше напрежението. Изпитвах
неувереност, такъв бой беше твърде непредсказуем и освен това нямах
нужния опит от сражения с руснаците. Дълги часове ние се движехме
в мрака. Все още над 30 километра ни отделяха от Ровно. На два
километра от Клеван — веднага след гората, която, слава богу,
пресякохме, спряхме и батальонът се групира.
Чувахме шума на ожесточен бой, който долиташе откъм Клеван.
Извисяващите се огнени отблясъци ни сочеха мястото на сражението.
Когато вече се канех да продължим към Клеван, зад мен се разнесе
ужасяващ вик. Сред избухванията на гранати, ругатните на войниците,
дрънченето на танковите вериги и грохота на разбит метал аз успях да
различа очертанията на танк в колоната. За свой ужас, видях, че танкът
върви направо към мотоциклетите. После той рязко зави през пътя
наляво и изчезна в мрака. Едва се бяхме съвзели от тази изненада,
когато същият трик беше повторен малко по-нататък, в края на
колоната. Два вражески танка се бяха врязали в нашата походна колона
в мрака и забелязаха своята грешка едва при спирането за почивка. Ние
от своя страна ги взехме за наши бронетранспортьори и така се
движехме по горския път в компанията на руснаците. Вляво от пътя
бяха забелязани други руски танкове.
Бойната група, която изпратих към Олика, се беше съединила с
част от 3-ти батальон на 1-ви пехотен СС полк и се намираше под
силен натиск от страна на големи руски сили.
12-а рота от Еви пехотен СС полк поиска помощ, тъй като
руснаците я бяха обкръжили. Наложи се, още щом се разсъмна, да
спасяваме озовалите се в тежко положение подразделения и да
продължим настъплението към Ровно. Ние бързо се устремихме
напред. Руснаците се сражаваха за пътя. В това време съвсем се
разсъмна и успяхме да различим дълга колона зарязани камиони.
Пехотата на противника се намираше точно пред нас в ниви с висока
пшеница и се опитваше да надделее над 12-а рота от Еви пехотен СС
полк. Досега опитите на противника нямаха успех. Есесовската рота
тъкмо в този момент получи подкрепление — един наш
бронетранспортьор.
Без да губим време, се върнахме през гората в Клеван. Селището
беше превзето и настъплението към Ровно продължи. Пътят
продължаваше в югоизточно направление. На два километра от Клеван
пътят се спускаше, после стръмно се издигаше нагоре. Аз се движех
зад взвода за предно охранение и оглеждах местността през бинокъла.
Изведнъж ми се стори, че виждам на склона изоставено оръдие. Сред
зеленото тревисто поле различих няколко светли участъка. Оръдието
беше леко полево 75-милиметрово, изоставено на огнева позиция. То
ни направи потискащо впечатление. За пръв път намирахме изоставено
на бойното поле немско оръдие. На няколко крачки от оръдието имаше
разбита санитарна кола. Вратите й бяха разтворени и залети с кръв.
Ние мълчаливо оглеждахме опустошения район. Не открихме нито
живи, нито мъртви войници. После бавно продължихме нагоре по
стръмния път.
Светлите участъци се виждаха все по-ясно — ние вече можехме
да разгледаме подробно един малък и един голям участък. Изтървах
бинокъла от ръцете си, разтрих очи и пак вдигнах бинокъла. Боже мой!
Нима това беше възможно? Можеше ли видяното от мен да е реалност?
Последните двеста метра изминахме много бързо. Взводът за предно
охранение се спеши и затича заедно с мен към светлите участъци. Ние
забавихме крачка. И замряхме. Не се осмелявахме да се приближим.
Държахме стоманените каски в ръце, сякаш бяхме на молитва. Нито
една дума не оскверни това място. Дори птиците бяха замлъкнали.
Пред нас лежаха голите тела на безмилостно изклана рота немски
войници. Ръцете им бяха завързани с тел. Към нас гледаха широко
отворени очи. Офицерите от тази рота бяха сполетени от още по-
жестока смърт. Те лежаха на няколко метра встрани от своите другари.
Намерихме техните разкъсани на парчета и стъпкани с крака тела.
 Все още никой не бе произнесъл и една дума. Тук говореше Нейно
величество смъртта. Ние бавно преминахме покрай нашите убити
другари.
Моите войници застанаха с лице към мен. Те очакваха да им дам
обяснение или наставление как да се държат в Русия за в бъдеще. Ние
се гледахме един друг. Вглеждах се в очите на всеки войник. Без да
кажа и дума, се обърнах и потеглихме срещу неизвестността.
До 7 юли включително ние отново и отново отблъсквахме атаките
на руснаците северно от Ровно. Противникът понасяше големи загуби,
нашите загуби бяха минимални. В 14,00 ч. получихме заповед да
прикриваме фланга на 11-а танкова дивизия и да проведем разузнаване
на североизток от Миропол (на Житомирското направление). По обед
на следващия ден влязохме в бой с големи сили на противника в
[34]
гористия район северно от селището Дзержинск . Артилерията на
противника водеше безпокоящ огън. От данните на разузнавателните
подразделения и от дезертьорите ние идентифицирахме пред нас
моторизиран батальон с няколко танка и батареи. Вечерта от пряко
попадение на руски снаряд загубихме една 20-милиметрова зенитна
установка. Ранените от зенитния разчет бяха евакуирани.
В това време на автомагистралата „Север“ ситуацията стана
критична. Танковите дивизии на 3-ти моторизиран корпус напредваха
в направление към Житомир и Киев, а 25-а мотопехотна дивизия, която
трябваше да осигури прикритие на разтегления фланг на корпуса, беше
атакувана откъм север от големи сили на противника. Над
автомагистралата „Север“ — жизненоважна комуникационна артерия
на корпуса — надвисна заплаха. Затова на 9 юли ние получихме
заповед да атакуваме противника северно от Дзержинск, да преминем
през гористите райони на север и да установим контакт с 25-и
мотоциклетен батальон край Соколов.
След масирана артилерийска подготовка аз исках да проведа
атаката със силите на моторизираните подразделения, за да се вклиним
веднага в отбраната на руснаците и да използваме предимствата на
фактора изненада. 1-ва мотоциклетна рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон зае позиция за атака на малък хълм. Фриц Монтаг отново
тръгна в преден патрул. Командирът на ротата, моят стар и верен
другар Герд Бремер, още веднъж повтори бойната заповед и тръгна
към бронетранспортьора си. Аз забраних на ротата да влиза в бой с
противника или да намалява скоростта, преди да достигне края на
гората. Предполагаше се ротата да профучи с пълна скорост през
бойните редове на противника, а всичко друго да остави на следващия
я батальон. От двете страни на пътя бяха разположени две 88-
милиметрови зенитни оръдия. Те имаха задача да открият огън, когато
ротата тръгне в атака, за да й осигурят огнева поддръжка. Зенитките
трябваше да разчистват пътя на атакуващата рота.

Точно в 17,30 ч. заговориха нашите оръдия, като трошаха

дърветата от двете страни на пътя. Моторите на мотоциклетите
изреваха — мотоциклетите с кош и седящите в тях войници приличаха
на хищници. Прилепени към своите БМВ-та, моите другари потеглиха
рязко надолу по хълма и подкараха по посока към избухващите
снаряди и тракането на картечниците на противника. За няколко
секунди ротата стигна до края на гората и изчезна от поглед. Моят
шофьор Петер натисна педала на газта и ние се понесохме след ротата.
Нашата артилерия още обстрелваше края на гората. Обаче в отговор не
беше даден нито един изстрел. Малки, мръсни кончета дъвчеха юздите
си. Руснаците бягаха на север от двете страни на пътя. Какво стана
после? Ротата спря и откри огън по бягащите руснаци и срещу отделни
точки на съпротива.
Ротата започна да настъпва в пеши строй, като губеше скъпоценно
време. Това не биваше да се допуска! Ние трябваше да стигнем до
кръстопътя на няколко километра по-нататък на север и да попречим
на организираното оттегляне на руснаците от гората към левия фланг
на нашето настъпление. Ядосан, аз потеглих напред, за да възобновим
придвижването. Бронетранспортьорите и щурмовите оръдия
разчистваха пътя на мотоциклетистите. За броени минути пленихме
руски оръдия, влекачи и камиони. Единственото, което не биваше да
правим, беше да спираме. Трябваше да продължим напредването и да
използваме объркването на противника.
Изтощени, невъоръжени руснаци се приближаваха към нас, като
крещяха нещо. Отначало не разбрах какво викат, но после чух:
„Украинци, украинци!“. Те се радваха като деца и непрекъснато се
прегръщаха. Войната за тях беше свършила.
Стигнахме до кръстопътя в 18,15 часа. Ние изпреварихме
колоните на Червената армия, отстъпващи на изток, и ги разоръжихме.
Сега руснаците оказваха съпротива само от време на време. Те
напълно бяха загубили самообладание поради мълниеносното
настъпление на батальона. На пътя бяха събрани стотици пленници и
много трофейно стрелково и друго оръжие. Противникът изпадна в
изгодна за нас ситуация. Техните части тъкмо бяха започнали да се
оттеглят. За съжаление, ние загубихме един лек бронетранспортьор,
който беше улучен от противотанково оръдие в боя, но, слава богу, по
време на цялата операция само един наш другар беше ранен. Макар да
се бяхме адаптирали към руския начин за водене на бойни действия и
да усещахме пълното си превъзходство, аз реших, че ще е по-разумно
да се изтеглим и да пренощуваме в освободения район от гората.
Основните сили на нашата дивизия все още се сражаваха някъде и
можеха да ни настигнат едва на сутринта.
Гората беше като „жива“. Ние чувахме как руските колони
отстъпват в източно направление. Това бяха последните части,
[35]
оттеглящи се от линията „Сталин“ . Те търсеха пролуки на изток
между настъпващите немски войски — през горите, блатата и други
относително скрити места. Ние налягахме с готово за бой оръжие и
зачакахме утрото. Шепотът на клоните на високите дървета се
смесваше с далечния грохот от изстрелите на няколко наши оръдия
някъде на изток.
Утринното слънце беше наистина благодатно и Господ ни подари
чудесен летен ден. Неохотно наредих да потегляме на север. 1-ва рота
от 1-ви разузнавателен СС батальон пак тръгна напред и ни очакваше в
готовност на пътя, когато аз заповядах на Бремер да потегля към
автомагистралата. Докато задминаваха бронетранспортьора ми,
войниците ми махаха с ръце, усмихваха се и дояждаха остатъка от
закуската си. Какво ли щеше да ни донесе новият ден?
Бързо и кратко инструктирах командира на 2-ра рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон Краас и последвах ротата от бойното
походно охранение. Около пет минути карах най-отпред. Покрай моята
командирска кола (преправена от среден свързочен
бронетранспортьор) ми правеха компания двама куриери на
мотоциклети. Хайнц Дрешер, моят блестящ преводач, и аз седяхме
върху бронираната кола, докато преодолявахме малък хълм, и успяхме
да разузнаем маршрута на няколко километра напред. Отдалеч
виждахме как изчезват зад завоя последните мотоциклетисти.
Основните сили на батальона щяха да ни последват след няколко
минути — те очакваха към колоната да се присъедини артилерията.
Ние мълчаливо гледахме напред и се наслаждавахме на прекрасния
слънчев ден. Поразително е как в хода на бойна операция бързо
забравяш кръвопролитните сражения и смяташ за Божи дар дори
няколко минути покой. Дълбоката тишина беше нарушена от едно
събитие, което май беше най-интересното от всичко случило се с мен
през годините на фронтовия живот.
За свое най-огромно учудване, аз видях едно руско
противотанково оръдие на огнева позиция едва когато вече
преминавахме покрай него. Зад бронята на оръдието се виждаха
напрегнатите лица на няколко руски войници. Исках да извикам, но
сподавих вика си и оставих бронетранспортьора да продължи напред
още двеста метра, преди да го спра. Кратко съобщих на куриерите с
мотоциклети за оръдието и навлязох с двама офицери и четирима
войници в гората, за да неутрализираме „забравеното“ противотанково
оръдие откъм тила. Като индианци по пътеката на войната ние се
промъквахме през високите треви и боровинковите храсти от дърво
към дърво. Аз разглеждах оръдието между дърветата. Разчетът
артилеристи вече не се виждаше. Дали не бяха избягали? Нима бяха
зарязали своето оръдие? Стисках здраво автомата МР-38 с пръст на
спусъка. Очите ми все още бяха приковани към позицията на оръдието.
Чувах дишането на Дрешер зад гърба си и не смеех да се обърна.
Стъпка след стъпка ние се приближавахме към оръдието.
— Стой! Горе ръцете!
Руснаците ме гледаха, правейки смешни гримаси. Стоях,
обкръжен от цяла руска рота. През цялото време аз и моите другари се
бяхме промъквали в пролуката между два руски взвода. Кръвта
замръзна в жилите ми. Срещу нас бяха насочени много винтовки. Аз
гледах шашнато обкръжилите ме хора. Тук вече силата нищо не
решаваше. С приглушен глас заповядах на моите другари:
— Не стреляйте!
Дулата се спуснаха надолу. Симпатичен, атлетично сложен
офицер стоеше на 10 метра от мен. Аз тръгнах към него. Той също се
отдели от другарите си и тръгна към мен. Стана тихо. Руските войници
и моите другари наблюдаваха тази среща. Ние спряхме на два метра
един от друг, всеки премести оръжието си в лявата ръка и козирува на
противника. После направихме последната крачка и се здрависахме.
През цялото това време не изпитвах никакви емоции. Не се
чувствах нито победен, нито победител. Когато се изправихме след
лекото навеждане при здрависването, всеки обяви другия за свой
пленник. Руснакът се разсмя, сякаш му казах най-смешния виц на
годината. Неговите големи сини очи закачливо святкаха, докато ме
гледаше, а в това време аз бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари
и му ги подадох. Той вежливо изчака, докато наместя цигарата между
устните си, после драсна клечка кибрит и ми подаде огънчето. Двамата
се държахме така, сякаш бяхме сами насред широка равнина и войната
отдавна е забравена. Руснакът говореше едва-едва немски, а аз не
говорех руски. Повиках Дрешер и успях да му прошепна: „Трябва да
спечелим време!“. Дрешер и руснакът влязоха в дълги преговори коя
от страните трябва да свали оръжието.
Докато ставаше всичко това, аз ходех от един руснак към друг и
им предлагах цигари. Младите руски войници насмешливо си вземаха
цигари и ги миришеха, преди да ги захапят между устните си. Те се
наслаждаваха на аромата на тютюна. Аз приятелски потупвах по
рамото всеки руснак, като им показвах, че трябва да оставят оръжието
си на земята. Но за броени секунди пакетът с цигари се изпразни. Чак
тогава осъзнах, че съм се отдалечил от Дрешер и стоя сам сред
руснаците. Бях невъобразимо радостен, когато се върнах сред групата
мои другари покрай Дрешер. По интонацията на офицера разбрах, че
търпението му скоро ще свърши. Много бавно се преместих към края
на гората, за да накарам Дрешер и руснака да продължат преговорите
извън гората. Изчаквах пристигането на батальона. Той можеше да се
появи във всеки момент и да прекрати този кошмар.
И тримата стояхме на края на гората и се опитвахме още веднъж
да обясним на руснака, че неговото подразделение е обкръжено, а
авангардът на нашата 1-ва танкова група вече почти е стигнал до Киев.
Тогава руснакът енергично поклати глава и нареди на Дрешер да ми
каже, че той е офицер, а не тъпак. В този момент на пътя избухна взрив
и аз видях обхванат от пламъци лек бронетранспортьор. Руското
противотанково оръдие го беше улучило от около двадесет метра.
Кълба гъст дим се издигаха към небето. Тъй като знаех, че моите
бронетранспортьори се движат доста разпръснато, за да имат
достатъчен сектор за стрелба, следващата машина можеше да се появи
всеки момент. Нейният купол щеше да изникне иззад склона всяка
секунда. Руснакът настойчиво искаше да оставя автомата си на земята.
Помолих Дрешер да обясни на руския офицер, че не съм разбрал
последното предложение и той трябва да ми покаже какво има
предвид.
Руснакът ме изгледа недоверчиво и сложи своя прекрасен автомат
[36]
с оптически прицел на пътя . Той не трябваше да го прави. Веднага
скочих, затиснах с крак оръжието и започнах да натискам с рамо
рамото на съперника. И двамата стояхме като статуи между руснаците
от едната страна на пътя и моите другари — от другата.
 Всички мои войници се бяха струпали от нашата страна на пътя.
Откъм гората гласът на комисаря фанатично призоваваше за действие.
Все повече руски винтовки се насочваха към мен и аз още по-плътно
се притиснах към руския офицер. Дори Дрешер се скри в канавката. В
този момент покрай мен премина някаква сянка. Не смеех да се озърна,
но въпреки това разбрах, че това са моите бронирани машини. Всичко
стана мълниеносно. Командите на комисаря не оставяха съмнение, че
всеки момент може да избухне престрелка. За последен път погледнах
в очите моя противник. Той усещаше какво ще се случи. И ме погледна
спокойно в отговор. После аз извиках:
— Огън!
Взривовете от осколъчните снаряди на 20-милиметровите
автоматични оръдия на бронетранспортьорите разтърсиха гората.
Моите другари метнаха гранати през пътя, аз мигновено залегнах в
канавката. Руският командир лежеше на пътя. Войната за него беше
свършила.
Опитахме да се изтеглим, но това беше невъзможно. Отпред
имаше малък мост. На бронираните коли им оставаше да изминат
напред около двеста метра, когато руското противотанково оръдие
пренесе огъня там. Ставаше неуютно. Ние очаквахме, че руснаците ще
атакуват през пътя всеки момент. Тогава се случи нещо, което никога
няма да забравя. Нашият най-млад куриер мотоциклетист Хайнц
Шлунд (после той стана шампион на Германия в бягането на 800 и
1500 метра) скочи, хукна към своя мотоциклет с кош, скочи на
седалката и изчезна. Видях как потегли към бронетранспортьора,
извика нещо на командира му, после се върна при нас. Той ми махна с
ръка. Аз скочих и се хвърлих по корем между седалката и коша на
мотоциклета. И ние се понесохме назад към нашия батальон.
2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон слезе от
мотоциклетите, а Хуго Краас поведе атаката. Тежките оръдия,
минометите и пехотинците бързо заеха позиции. Боят беше тежък.
Руснаците се сражаваха зад всяко дърво. Но това беше безполезно.
След петнадесет минути всичко свърши.
Аз потърсих руския командир и го намерих с надупчени от
куршуми гърди. Той беше погребан в същия гроб, където положихме и
моите другари, паднали в този бой.
 [37]
След боя при Маршилиевск ние стигнахме до автомагистрала
„Север“, по която се движеха частите на 25-а мотопехотна дивизия и
тилови части от 13-а и 14-а танкова дивизия. Сред убитите в
Маршилиевск руснаци беше и комисарят Нойман. Беше ни любопитно
[38]
дали не е немец. 25-и мотоциклетен батальон влезе в ожесточен бой
северно от Соколов и ни помоли за помощ. Аз им предоставих две
самоходни щурмови оръдия, които веднага оказаха помощ на
батальона.
Нашият батальон зае участък източно от Соколов, на около 20
километра от фронта, като сили за прикритие. Към 14,55 ч.
движението по автомагистралата беше прекъснато. Силите на
противника я пресякоха западно от Соколов и така прерязаха всички
снабдителни пътища на 3-ти моторизиран корпус. Участъкът на нашия
батальон беше подложен на ураганен обстрел. Нашият щаб се беше
настанил под един чудесен дъб на 100 метра южно от
автомагистралата. Картечният огън кършеше гъстата корона на
дървото и зелените листа, кръжейки, се спускаха на земята. Петер ми
намери чиния мляко с ориз, което изядох с голям апетит под защитата
на дебелия дънер. Чак сега, много часове след случката с руския
командир, намерих време да помисля за храна. Изведнъж оризът ми се
стори безвкусен и по цялото ми тяло сякаш пролазиха мравки.
На разсъмване щабът се озова в обсега на тежката артилерия.
Ротите докладваха за струпване на противника в гористите райони
северно от автомагистралата. С помощта на артилерията и други тежки
оръжия ние се опитахме да ликвидираме обкръжените струпвания на
противника. Но руснаците не губеха самообладание. Аз се вълнувах за
моите мотоциклетисти, защото участъкът беше прекалено голям, а
нямахме подръка резерви. Бронираните машини на ротата сновяха
напред-назад по автомагистралата, за да прикриват пролуките в нашата
отбрана. Изглежда, нощта щеше да бъде жарка. Аз пак потеглих към
десния фланг на сектора, за да посетя двете мотоциклетни роти. 1-ва
рота от 1-ви разузнавателен СС батальон, чийто десен фланг беше край
моста на Тения, бе подложена на особено ожесточени атаки. Двете
роти се бяха окопали добре. Моите мотоциклетисти за пръв път през
тази война се заровиха в земята.
По целия отрязък от пътя моят бронетранспортьор беше
обстрелван с картечници и винтовки. Руските куршуми чаткаха по
бронята и рикошираха, като издаваха „пеещи“ звуци, които
надделяваха над всички останали шумове. Личният състав на
батальона се окопа и всички — от готвачите до писарите и последния
шофьор — бяха на огневите позиции и очакваха сражение.
В 23,30 ч. очакваната руска атака започна. Върху нашия участък
се стовари ужасен ураган от метал. От отвратителните викове „Уррра!“
кръвта застиваше във вените ни. Тези нервиращи викове бяха нещо
ново за нас. Отблясъците разкъсваха тъмнината. Трасиращите
куршуми чертаеха цветни пътечки в нощта. Руснаците пробиваха към
автомагистралата и атаката им беше спряна само благодарение на
флангиращия огън на няколко бронетранспортьора.
Към полунощ последва още една атака. Нейните основни усилия
бяха насочени срещу 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон.
Руснаците се промъкнаха до позициите на ротата и унищожиха две
картечни гнезда, но бяха отблъснати с полеви лопатки и щикове в
ръкопашен бой. Върнахме си предишните позиции. Обстрелът от
артилерията на противника стана още по-интензивен. Една батарея
тежки „железопътни“ оръдия обстрелваше интензивно кръстопътя
южно от Соколов и щаба на батальона източно от кръстопътя.
Мотоциклетните роти свършиха боеприпасите и молеха спешно
да им ги попълним, но как можехме да закараме боеприпаси на десния
фланг? Към този фланг нямаше пътища, а автострадата беше
разграничителната линия между нас и руснаците. Само шосето
разделяше едни от други водещите бойни действия подразделения на
противниците.
 Отново чух гласа на Краас в шлемофона си и видях страшен
„фойерверк“ на неговия участък вдясно от мен. 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон спешно се нуждаеше от боеприпаси.
Вдясно от мен се чуваха викове „Уррра! Уррра!“- руснаците атакуваха
там нашия щаб. Срещу атакуващите откри огън взвод 20-милиметрови
зенитни — те стреляха със зенитни снаряди, които при разрива се
пръскаха на много осколки. Зенитните установки съсредоточиха огъня
си преди всичко срещу храсталаците в далечния край на пътя. Тогава
Петер свали маскировъчното покритие от левия фар и потегли, като
осветяваше пътя си надолу. По време на движението в
бронетранспортьора на няколко пъти попадаха куршуми, но той успя
да закара боеприпаси на ротата.
Аз напразно молех за подкрепления. Пристигането на другите
батальони можеше да се очаква най-рано към обед. Те още се
изтегляха от укрепения рубеж край Миропол. И отново огънят на
тежката артилерия на противника се стовари върху десния фланг на
нашия участък. Снарядите на руските 152-милиметрови оръдия,
монтирани на железопътни платформи, разтърсиха гората в участъка
на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон, а към 1,00 ч. върху
нас се стовари трета лавина руснаци. След няколко минути фланговата
рота поиска помощ. Противникът се вклини в нейните отбранителни
позиции и започна ръкопашен бой. Руснаци и немци като обезумели се
биеха за живота си. Всеки сам за себе си.
Не можех повече да понасям това. Дръпнах шлемофона, скочих в
бронетранспортьора и го подгоних. Моят шофьор, без да гледа наляво
или надясно, караше право през групите атакуващи руснаци, които
пресичаха автомагистралата, където имаше пролуки в нашата отбрана.
Ние карахме, без да пускаме фаровете, и затова виждахме само
сенките на тези, които пресичаха шосето. Спирачките изсвириха,
когато бронетранспортьорът направи ляв завой по шосето, а после се
скри зад малка селска постройка. Мотоциклетистите тъкмо
отблъскваха последната атака на руснаците. Тяхната атака беше
смазана от отбраняващите се. Атакуващите бяха напълно унищожени.
Крясъците на хората, смесващи се е тракането на картечниците и
глухите взривове на гранатите, правеха невъзможна каквато и да е
връзка. Краас и аз отпълзяхме зад руините на някаква стена, навярно
на 20 метра южно от шосето, и се опитахме да разгледаме нещо в
утринната мъгла. Обстрелът от тежките миномети на руснаците покри
целия участък. Няколко мотоциклетисти изнесоха от бойното поле
тежко ранен другар, а после разкъсаха куртката му, за да му окажат
първа помощ. Погледнах натам и видях моя стар другар Грецех. Очите
му бяха затворени, а гърдите му слабо се надигаха и отпускаха. Той
беше смъртоносно ранен. Извиках го по име — исках да го върна към
живота, но всичко беше напразно. Смъртта беше встъпила в правата
си. Устните му помръдваха, сякаш Грецех искаше да предам
последните му прощални думи на неговата жена и деца. Клепачите му
се надигнаха, така че видях очите му, които нищо не виждаха вече.
После главата му бавно клюмна встрани. Куршумът в сърцето
прекъсна живота му.
Хауптшарфюрер Фон Берг, ветеран фелдфебел отначало в 14-а, а
после в 15-а рота от 1-ви пехотен СС полк, беше в първия единичен
окоп. Той беше командир на взвод от 1-ва рота на 1-ви разузнавателен
СС батальон. Парче от снаряд в гърдите му го изтръгна от нашите
редици. Юп Хансен, стар приятел на Берг, крещеше за помощ.
Неговите викове бяха задавени от бликащата кръв. Парче шрапнел или
куршум беше пробило белите му дробове и раната се оказа
смъртоносна. Извлякоха Хансен в укритието и го сложиха върху плащ-
палатка. Юп ме разпозна, искаше да говори, но вече не можеше да го
направи. Той умря след няколко часа.

Настъпилият нов ден освети мрачна картина. Изгорената

местност, бомбените ями, изтръгнатите с корен дървета, разбитата
техника и чернеещите развалини можеха да докарат всеки слабонервен
свидетел до безумие. Пред мен имаше еднотонен влекач. През нощта
той представляваше добре осветена цел, а сега беше димяща
развалина. Слаб дим се издигаше край пътната канавка. Шофьорът
седеше зад волана. Униформата беше изгоряла на тялото му, само
черна пепел покриваше на места овъглените му гърди. Почернелият
череп с празни очни ями все още беше устремен по посока на
движението. Искаше ми се да крещя, да ругая това безумие на войната,
но аз се хвърлих в следващия окоп и отговорих на обстрела на руснака,
който лежеше зад храсталака на не повече от 50 метра от другата
страна на шосето. Докато гледах проснатите, ровещи пръстта хора
около мен, аз си представих кървавите поля на Вердюн. Моите другари
и руските войници лежаха мъртви в окопите — те се бяха избили един
друг. Оцелелите изхвърляха от плитките окопи мъртвите — те искаха
да живеят и търсеха укритие.
Настъпи денят. Не се виждаше нито един жив руснак — бойното
поле беше пусто. Пред нас имаше изпъстрени с цветя гюлета и
люлеещи се житни ниви. Нито един изстрел не нарушаваше тишината
на утрото. Моите притиснали се към земята другари се понадигнаха —
отначало боязливо, а после вече без да се страхуват. Ето, първият
войник се надигна, запали цигара и погледна към противника. Всички
като омагьосани гледаха изправения мотоциклетист. Нищо не се случи.
Възгласи и ободрителни думи се понесоха от окоп на окоп. Животът
отново ни прегърна в своите обятия. Животът си искаше своето.
Аз стиснах ръката на Хуго Краас. През нощта той стана гръбнакът
на отбраната. Хуго нервно примигваше. Ние си стиснахме ръцете, но в
думите му имаше горчивина. И двамата за последните два дни
загубихме повече наши бойни другари, отколкото за всички предишни
кампании.
По радиовръзката съобщиха, че ще ни смени 3-ти батальон от 1-
ви пехотен СС полк, който трябваше да пристигне към обед. Тъкмо
когато се канехме да се върнем в щаба на батальона, унтерщурмфюрер
Баумхард ме помоли да разузнае храсталаците на 150 метра северно от
шосето. Той съвсем наскоро беше забелязал там някакво движение.
Петер подкара в тази посока към храсталаците и искаше да ги
заобиколи отдалеч. Той обикаляше храстите във все по-малък радиус,
но аз не забелязвах противник. Тогава Петер се приближи съвсем
близко. Аз стоях, изправен в люка на купола. Изведнъж, неизвестно
откъде, се появи руски офицер. След като направи един скок, той вече
стоеше на склона пред нашата машина и стреляше. С цялото си тяло аз
се дръпнах назад от неочакваната му поява, стрелях с пистолета и се
приведох. Бронетранспортьорът спря на място. Аз се развиках на
Петер. Последва силен удар в скоростната кутия, бронетранспортьорът
се разтърси и потегли на скокове. Петер се опита да хвърли в
храсталаците граната, но тя веднага се търкулна под нашия
бронетранспортьор, където и избухна. Петер повече никога не повтори
тази тактика за близък бой.
След пристигането в 1-ва рота от 1-ви пехотен СС полк ние
попаднахме право под обстрела на руските оръдия, което по никакъв
начин не разколеба бойния дух на батальона. Гренадирите под
командването на Фриц Вит никога не изпадаха в нерешителност. Този
батальон вече беше силна, безстрашна „пожарна команда“. В
крайпътната канавка срещнах стар другар, с когото бях преминал
подготовка в Ютербог през 1934 година. Квасовски, мъж над 1,90 на
ръст, беше получил сериозна рана в крака. Шрапнел беше натрошил
стъпалото му. Със своето джобно ножче този младеж от Източна
Прусия беше направил последния разрез и бе отделил стъпалото от
крака си.
Смяната пристигна на място без забавяне. Скоро беше убит
хауптщурмфюрер Хемпел — той беше добър приятел на Грецех.
Погребахме загиналия под грохота на руската артилерия. Шумът на
ревящите двигатели заглуши прощалните речи. Автомагистралата
отново беше отворена. Колоните на немските войски се понесоха на
изток.
Ние се придвижвахме към Житомир и се сражавахме на
подстъпите към Киев заедно с 13-а и 14-а танкова дивизия. После
нашият батальон беше сменен от разузнавателния батальон на една
пехотна дивизия и освободен за изпълнение на други задачи.

Докато 1-ва танкова група на Клайст настъпваше през Житомир

към Киев, частите на 6-а армия атакуваха руските сили край Уман, като
преди това превзеха Виница. По на юг настъпваше 17-а немска армия.
Дивизиите на 3-ти моторизиран корпус, задействани в настъплението
към Киев, после бяха заменени от части на 6-а армия и завиха на
югоизток, към Кировоград и Кременчуг.
Към 3 ч. на 30 юли ние спряхме в южните предградия на
Зибермановка и прикривахме десния фланг на нашата дивизия, който
беше атакуван. Към 5 часа сутринта стигнахме до Лешчиновка, която
се отбраняваше от големи сили на противника. 2-ра рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон затъна в блатото на подстъпите към
селото и беше притисната към земята от обстрела на съветската тежка
артилерия. 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон също попадна
под силен обстрел. Към обед руските войски се опитаха да пробият на
изток. Танковете на противника с пълна скорост се носеха срещу
нашите мотоциклетисти и се опитваха да смажат нашите
противотанкови оръжия. Изтеглянето на мотоциклетната рота от боя се
оказа невъзможно заради обстрела на руската артилерия.
 По време на този ожесточен бой беше убит унтерщурмфюрер
Баумхард, който командваше взвод във 2-ра рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон. Командирът на ротата хауптщурмфюрер
Краас беше ранен. Временното командване на ротата пое
оберщурмфюрер Шпет. Шрапнел откъсна долната челюст на един от
нашите най-млади другари, мотоциклетиста Хусман. С риск за
собствения си живот неговите бойни другари го евакуираха.
С внезапна атака на няколко бронетранспортьора беше пленена
една руска рота. Ротата имала заповед да осигури преминаването по
моста край Лашчев.
На 31 юли батальонът премина в оперативно подчинение на 48-и
моторизиран корпус, който получи задача да излезе край
Новоархангелск и да завърши обкръжаването на руснаците в Уманския
котел. Стигнахме до Новоархангелск точно по обед и без боеве. Това
голямо село се беше разпростряло на левия бряг на малката река
Синюха, която течеше от север на юг и беше непроходима за танковете
заради стръмните си брегове.
Още щом стигнахме до първите къщи на селото, попаднахме под
интензивен артилерийски обстрел от запад. Северозападно от града аз
забелязах немска батарея, няколко бронетранспортьори и мотоциклети,
отдалечаващи се на североизток. Тези немски части очевидно ни бяха
взели за руснаци. Ние безуспешно се опитахме да се свържем с тези
немски части със сигнални ракети. Обаче беше невъзможно да се спре
техният обстрел, а после те се изтеглиха. Както разбрахме по-късно,
това беше 16-и разузнавателен батальон. Той се беше откъснал от
противника в погрешно направление и съответно ни принуди да се
поизмъчим за пореден път.
В селото срещу нас откриха огън със стрелково оръжие и ни се
наложи да си пробиваме път с бой към моста. Там намерихме зарязан
бронетранспортьор. Самият мост беше повреден от мини. В нашия тил
1-ви батальон от 1-ви пехотен СС полк вече беше стигнал до
Новоархангелск и с бой беше завзел югоизточната част на селището.
След това аз се почувствах значително по-спокойно. Можехме да
разчитаме на Фриц Вит. 1-ви батальон от пехотния СС полк и 1-ви
разузнавателен батальон се съединиха. Ние винаги се разбирахме
добре.
 Към 18 ч. селото вече беше изцяло в наши ръце. Обаче освен
моите бронетранспортьори нямахме други резерви. Когато се стъмни,
руснаците атакуваха позициите на батальона, като настъпваха от
североизточния край на селото с многобройна пехота и осем танка.
Нашите 37-милиметрови противотанкови оръдия откриха огън с право
мерене. Но какво ставаше? Това изобщо не притесни руснаците! Те
продължиха да настъпват срещу мотоциклетистите. Снарядите
рикошираха от бронята на руските танкове. Слава богу,
мотоциклетистите бяха сред къщите и така успяха да се укрият от
танковете. Руската пехота също се вклини в нашите позиции и
отблъсна нашата рота. Танковете направиха силно впечатление на
моите войници. Аз се надявах, че това няма да се превърне в пълен
разгром.
Помислих си, че може би на нашето оръдие на моста ще му
провърви повече. Скочих в щурмовото оръдие и потеглих към моста,
където намерих взвода на Монтаг, който се канеше да се разположи на
близкия бряг на реката. Не можех да повярвам на очите си!
Мотоциклетните роти се носеха към моста и искаха да преминат на
срещуположния бряг. Две думи бяха достатъчни, за да се нормализира
ситуацията. Ротите се разгърнаха и отблъснаха промъкналите се вече
руснаци. Четири руски танка станаха жертва на щурмовото оръдие и
на 47-милиметровото противотанково оръдие.
В 3,30 ч. през нощта последва масирана атака на пехотата, която
беше смазана под огъня на мотоциклетистите. Руските атакуващи
войски проникнаха в селото по ручея от юг. Обаче никаква опасност не
застрашаваше моста, охраняван от моите сапьори. На зазоряване
пробилите руски войски бяха отчасти отблъснати, а останалите бяха
пленени. Всички други атаки също бяха отблъснати с големи загуби за
противника.
Обръчът на обкръжението в Уманския чувал около 6-а и 12-а
армия на руснаците все повече се свиваше. От 2 август срещу тях бяха
използвани 158,5-милиметрови шестцевни миномети и батареи от 211-
милиметрови мортири.
От малко възвишение аз наблюдавах придвижването на
противниковите войски. Няколко колони руснаци с различно
въоръжение се скриха в горите на пет километра от позициите на 1-ва
рота от 1-ви разузнавателен СС батальон. Очевидно противникът се
канеше с настъпването на нощта да опита още веднъж да пробие на
изток. Безпокоящ артилерийски обстрел се стовари върху целия
участък на нашия батальон. Все повече руски колони изчезваха в
гората. Стройните дървета скриваха хиляди хора. Пехота, кавалерия и
артилерия търсеха в сенките на дърветата прикритие от
наблюдателите. Нима те не разбираха, че ние можем да проследим
всичките им придвижвания? Руските офицери водеха своите войници
и самите себе си към смъртта. Не биваше да се позволи на тези
концентрирани сили да атакуват, те трябваше да бъдат разгромени
преди това. Иначе ние нямаше да можем да устоим на тези маси хора в
тъмнината — те щяха да ни смажат и да пробият като вода през
вратите на шлюза.
Цялото тежко въоръжение на батальона — подразделение
шестцевни миномети и батарея 211-милиметрови мортири беше
задействано за изпълнение на бойната задача: да покрият с
концентриран огън този участък на гората. Аз си запазих правото
лично да дам заповед за откриване на огън. До този момент
шестцевните миномети си оставаха за нас неизвестно оръжие. Ние
нямахме и представа за тяхната ефективност. Стрелките на часовника
отмерваха времето. Аз търпеливо изчаквах най-благоприятния момент.
Потокът руски войници още не пресекваше. Чувалът се препълни до
такава степен, че вече започваше да образува издатина навън.
Критичният момент настъпи — появиха се признаците за
настъпващата нощ. Очертанията на дърветата вече почти не се
виждаха. Всички напрегнато очакваха заповедта за откриване на огън.
Огън! И настъпи същински ад.
Над нас се носеше ужасен вой. Димните шлейфове на
реактивните мини описваха над главите ни дъги и изчезваха между
тъмните дървета. Тези 158,5-милиметрови мини непрекъснато
свистяха към врага и избухваха, като носеха смърт и разрушения. 211-
милиметровите снаряди на тежките мортири се носеха из въздуха с
грохот като товарни влакове, като добавяха своя звук в симфонията на
мините. Гората буквално беше разцепена надве, като мравуняк под
стъпката на праисторическо чудовище. Хора и животни се бореха за
живота си, но въпреки това тичаха срещу смъртта. Препускащите в
галоп коне като луди се мятаха заедно с каруците и оръдията и
загиваха под огъня на картечниците и автоматичните оръдия на нашите
бронетранспортьори. Кървавото слънце залязваше зад хоризонта над
това поле на смъртта. Хората загиваха или ставаха инвалиди.
Животните очакваха последния смъртоносен удар. Хиляди хора се
предадоха в плен.
Аз вече не исках нищо повече да виждам и да слушам. Тази
кланица ме отвращаваше. Руските и немските лекари с огромна болка
възприемаха човешките мъки. Ние за пръв прът видяхме руски жени в
униформи. Аз се възхищавах от тяхното поведение, често те се
държаха много по-достойно от мъжете. За да облекчат страданията на
ранените, руските санитарни инструкторки работеха през цялата нощ.
След полунощ настана истински ад! Викът „Парашутисти!“
отекна по позициите ни. И наистина аз видях големи четиримоторни
транспортни самолети над нас, а после чухме шумоленето на
парашутите. Навсякъде около нас на земята кацаха парашути. Създаде
се извънредно сериозна ситуация. Ние нямахме резерви. Изчаквахме
спускащите се парашутисти с готови за бой карабини и автомати, но
нищо не се случи. След няколко минути дойде първото донесение и
беше доставен първият парашут. Това не бяха парашутисти —
противникът хвърляше боеприпаси, храна и гориво за обкръжените си
войски.
 Привечер нашият батальон беше придаден към 297-а пехотна
дивизия. Батальонът беше отведен към центъра на селото. Следващата
нощ през моста изведнъж се втурна тълпа тиловаци — каруцари с
каруци за боеприпаси… Пехотата на противника беше проникнала в
артилерийския парк, където бе избухнала паника. Батальонът веднага
предприе контраатака и плени няколкостотин руски войници.
Боевете за Уман завършиха. 6-а и 12-а армия на руснаците в по-
голямата си част бяха унищожени. Пленени бяха 140 000 души,
двамата командващи армии, 317 танка и 858 оръдия.
1-ва танкова група отново беше освободена и насочена на
югоизток, за да пререже пътя за отстъпление на руснаците, които се
изтегляха пред фронта на 11-а армия. На 9 август батальонът получи
заповед да проведе разузнаване в посока към населения пункт Бобри.
Много часове ние карахме по дебел слой прах и кал на югоизток.
Руската кавалерия ни следваше като сянка на почетно разстояние, без
да ни дава възможност да се отървем от досадната й компания. На
разсъмване на 10 август аз забелязах облак от експлозия на хоризонта
вдясно от посоката на нашето настъпление. Това беше
бронетранспортьор от 16-и разузнавателен батальон, който се бе
натъкнал на противотанкова мина.
Скоро пленихме команда руски сапьори. Командата беше
сформирана, за да изрови наскоро заложените мини. Пленниците бяха
от 12-а кавалерийска дивизия, която с бой се оттегляше на изток. Аз
водех батальона си право на изток през високите житни и картофени
ниви, а после завих на юг. Изведнъж ние се озовахме в тила на
ариергарда на противника. Нашите мотоциклетисти унищожиха
няколко бронетранспортьори, камиони и противотанкови оръдия.
Облаци гъст дим се издигаха право към небето. Докато преследваше
отстъпващия противник, челният взвод се натъкна на полеви
укрепления, които бяха толкова сполучливо разположени, че ги
забелязаха едва в последния момент. В боя беше убит един от нашите
най-добри унтерофицери. Винаги веселият Буби Бурозе загина, докато
вървеше начело на своя взвод. Командирът на взвода унтерщурмфюрер
Варвжинек беше ранен.
Целта на настъплението на 16-а танкова дивизия беше
пристанището Николаев. Бяха ни поставили задача да прикриваме
левия фланг на дивизията от възможни атаки от изток. Генерал Хубе
водеше своята дивизия през Ингул, а после се придвижи по източния
бряг на реката на юг. Така той преряза пътя за отстъпление на изток на
много руски части.
Когато стигна до моста край Киряновка, нашият батальон попадна
под силен артилерийски обстрел от югозапад. Това означаваше, че
противникът е в тила ни и се опитва да ни попречи да се прехвърлим
през Ингул. Но този обстрел не ни попречи да изпълним задачата.
След като увеличиха интервала помежду си, нашите
бронетранспортьори профучаха през моста. Нямахме загуби нито в
жива сила, нито в техника.
16-а танкова дивизия стремително настъпваше през отстъпващите
руски войски и стигна със своя авангард на подстъпите към Николаев.
Ние също непрекъснато напредвахме, като прерязахме пътя на
отстъпващите руски части и стигнахме до проточилото се покрай пътя
за Новополтавка село Заселие. По време на петдневното настъпление
много пъти попадахме в критични ситуации, издържахме много
сражения с отстъпващите части от руската армия. Ние привикнахме да
не се страхуваме от противника, но, разбира се, вече започвахме да
уважаваме безкрайните руски пространства.
10

От Заселие до Херсон

Две езера ограничаваха това дълго село на запад и от тази страна

беше удобното да се отбранява. Последните руски части оставиха
Заселие към обед и отстъпиха на изток. Те бяха от 162-ра стрелкова и
5-а кавалерийска дивизия. Църквата в селото при болшевиките беше
използвана като хамбар и кино. Стълбището към камбанарията
очевидно беше нарязано за дърва и изгорено в печките. От тавана
висяха червени знамена. Изведнъж към нас се приближи изнемощял,
беззъб мъж, който се представи като православен свещеник. Той
помоли за разрешение да отслужи служба. Сълзите течаха по
сбръчканото лице на свещеника, когато селяните влязоха в скромното
помещение и той с треперещ глас прочете първата за много години
проповед. Старите хора благоговейно слушаха думите му. Младите
любопитно, но и объркано стояха на площада пред църквата.
През нощта от запад се дочуваше шумът на ожесточен бой. Това
беше 16-а танкова дивизия, която настъпваше към Николаев. На
зазоряване аз се качих на камбанарията и заразглеждах типичния
селски пейзаж на Южна Русия. Във всички посоки се простираха
огромни поля, а към селото като паяжина се проточваше мрежа от
дълбоко врязани в чернозема прашни черни пътища.
Виждаше се как над пътищата се издига прах, а край съседното
село Новопетровка излитаха и кацаха самолети на противника. Както
се очакваше, руснаците обкръжиха нашия батальон. Нямаше нужда да
се обяснява какво щеше да се случи, ако Николаев падне след известно
време и противникът се опита да обкръжи фланговете на 16-а танкова
дивизия. Гъстите облаци прах на запад и на изток говореха сами за
себе си. Щеше да стане жарко!
Мотоциклетните роти излязоха на позиция в покрайнините на
Заселие и тъкмо провеждаха утринната проверка, когато на изток бяха
забелязани големи сили на противника. В същото време една колона на
противника се придвижваше към Заселие от запад. Руснаците нямаха и
представа, че ние сме превзели Заселие още вчера, и затова вървяха
право към капана, устроен от нашия сапьорен взвод и няколко
бронетранспортьора. Дигата, която разделяше двете езера, стана
гибелна за руснаците. Много противникови войници, които не успяха
да окажат съпротива и дори да дадат по един изстрел, бяха пленени.
Камбанарията стана мой наблюдателен пункт. Оттам можех да
наблюдавам придвижването на противника и навреме да предприемам
мерки. Все повече руснаци се появяваха откъм Шуванка и изчезваха в
полюшващото се поле с пшеница, за да се разгърнат оттам за
предвидената атака на Заселие. Аз спокойно наблюдавах развитието на
ситуацията, защото към селото имаше ивица поле, дълга поне 400
метра. В такива условия всяка атака на противника щеше да бъде
удавена в собствената му кръв.
На хоризонта заемаха позиции батареи руска артилерия. Конните
куриери препускаха в галоп по черната земя. Пред нас имаше много
цели за нашите оръдия, но се налагаше да пестим боеприпасите.
Нашите комуникационни линии бяха безкрайно дълги и боеприпасите
ставаха наистина безценни. Изчаквахме момента, когато всеки изстрел
успешно щеше да свърши своята кървава работа. Малки черни точки
се движеха към нас през узрелите пшенични ниви. От време на време
слънцето се отразяваше в блестящия метал, като блясваше ярко на
фона на равната дневна светлина. Точките все повече се приближаваха.
Те вече не приличаха на мравки — можеше ясно да се различат
руските пехотинци. Техните бойни редици бяха отлични. Те
настъпваха в широко разпръснат строй. Групи войници теглеха
противотанкови оръдия, конете бяха оставени назад. Аз старателно,
като шахматист, оцених ситуацията и приготвих оръжията, които щяха
да бъдат смъртоносни за противника.
Руснаците настъпваха упорито, но предпазливо. Нито един
немски войник не се виждаше в покрайнините на Заселие. Селото
трябваше да изглежда незавладяно на руснаците. Само подсилените
взводове на мотоциклетните роти оставаха на позициите. Всички
други мои подразделения очакваха заповед да атакуват северно и южно
от селото. Аз исках не просто да отблъсна атаката, а да унищожа
руската част. Този момент настъпи в 11,00 часа. Руснаците бяха
обстреляни с всички видове оръжие и в редиците им се образуваха
ужасяващи пролуки. Нашите миномети и оръдия се стараеха да
унищожат противниковите оръдия с точен огън. Атакуващите руски
редици залегнаха. После отново скочиха и затичаха срещу смъртта си.
Офицерите и комисарите се опитаха да подновят атаката, но аз виждах
само отделни руски войници, които тичаха напред — повечето
останаха да лежат на земята като приковани.
Дойде времето на мотоциклетистите и бронетранспортьорите,
които очакваха часа си на фланговете. Те потеглиха на изток, а после
се разгърнаха и подгониха руснаците към нашите позиции.
Към обед ние пленихме 650 души, а над 200 бяха убити. Според
показанията на пленниците командирът на 962-ри стрелкови полк се
застрелял, след като преди това застрелял един от своите офицери. Тъй
[39]
като този полк отначало е имал само 900 войници , то той на
практика беше изтребен.
През следващите два-три часа още няколко пъти ни атакуваха.
През втората половина на деня срещу селото беше открит силен
артилерийски огън. Обстрелваха ни от запад. И макар ние да
очаквахме атаки и от двете направления, все пак този удар ни
изненада. За минути линията на фронта се промени и ние заехме
предварително подготвените позиции западно от селото. За разлика от
първата атака сега ни нападаха моторизирани сили. Няколко леки
[40]
танкове амфибии и бронетранспортьори съставяха челното
подразделение на руснаците. Ударът на руската артилерия се стовари
по позициите на нашата батарея, където избухна камион с боеприпаси.
Ние отново пропуснахме руснаците по-близо и те отново се натъкнаха
на нашия концентриран обстрел.
Танковете амфибии станаха първите жертви — те излетяха във
въздуха. Черни облаци дим закриха бойното поле, а в това време
[41]
нашите бронетранспортьори и изтребители на танкове тръгнаха
напред. Те обстрелваха дезорганизираните и частично разпръснати
бойни редици на руснаците. Един наш изтребител на танкове спря и
пламна. Червените огнени езици се изтръгваха навън, те погубиха
механик-водача, преди да можем да го спасим. Успяха да измъкнат
другите двама членове на екипажа от огнения ад и угасиха пламъците
по тях. В ушите ми кънтеше от виковете на горящия механик-водач.
Обаче аз откъснах поглед от ставащото около горящия изтребител на
танкове и насочих бинокъла на югозапад. Гъсти облаци прах
предизвестяваха за пристигането на нови колони руски войски, които
се опитваха да пробият на изток. Нашите бронетранспортьори и
изтребители на танкове като пантери се нахвърлиха срещу тези колони
и разстрелваха техниката им, като превръщаха машините в пламтящи
отломки. Руските войници се разбягаха в различни посоки, но малцина
успяха да се скрият. Повечето атакуващи скоро бяха принудени да се
помъкнат по пътя към пленничеството.

По време на доклада за ситуацията аз чувах воплите на ранените и

сърцераздирателните викове на един наш изгорен другар. Той лежеше
на носилка и ме молеше да го довърша. Изгорените му ръце лежаха
върху овъгленото тяло. Главата му без коса, хлътналите устни и
почернелият торс бяха една зееща рана, панталонът беше защитил
долната част от тялото му и затова тя не беше пострадала толкова
много. Аз се срамувах, но не можех да произнеса никакви думи за
утешение. В тази ситуация те щяха да бъдат безсрамна лъжа. Моите
войници изпитателно ме гледаха. Младият войник отново и отново ме
умоляваше да сложа край на мъките му. Лекарят каза, че няма никаква
надежда, той дори не виждаше къде може да му бие инжекция с
болкоуспокояващо. Лекарят можеше само безпомощно да вдигне
рамене. Смразяващ душата крясък ме прогони от полевия превързочен
пункт. Не бях в състояние да се сбогувам. Дори не можех да сложа
дланта си върху челото му. Един последен поглед и аз изтичах навън.
Към края на деня животът на нашия другар угасна.
Ние удържахме Заселие, като отблъсквахме атаките на руснаците
до 17 август и проведохме рекогносцировка далеч на юг, чак до
Снегирьовка. В 19,00 ч. ми беше докладвано, че гара Снегирьовка е
прочистена от противника. В бронетранспортьора на унтерщурмфюрер
Теде беше попаднал снаряд от противотанково оръдие. Докладваха ми,
че Теде е изчезнал безследно. А той само няколко часа преди това беше
научил, че му се е родило първото дете. 16-а танкова дивизия успя да
превземе град Николаев и да отблъсне руснаците назад към Херсон. В
Николаев гренадирите с учудване откриха строящ се крайцер с
водоизместимост 36 000 тона, който още стоеше на стапелите.
На 18 август нашият батальон получи задача да проведе
разузнаване в посока към Херсон. Този град се беше развивал много
бързо от края на XIX век и през 30-те години. Обаче на нашите карти
той беше обозначен като малко градче. Доста преди зазоряване ние
потеглихме на път. След няколко часа сияещото червено слънце изгря
над Днепър и стопли премръзналите ни стави. Облаци прах се виеха
след нас, докато бързо се придвижвахме напред. Водеше ни група
мотоциклетисти, прикривана от два бронетранспортьора. Останалата
част от 1-ви взвод и моят командирски бронетранспортьор ги следваха.
Командир на авангарда беше хауптщурмфюрер Ерих, на когото можех
да разчитам.
След известно време се натъкнахме на руска колона, която
търсеше брод през реката. Ние разоръжихме руснаците и ги
отпратихме по посока към Заселие. Руските камиони бяха взети като
трофеи и се включиха в нашата колона. Пленниците бяха радостни, че
войната за тях е свършила, и охотно се подчиняваха на заповедите. От
двете страни на пътя, по който карахме, се виждаха огромни лозя и
градини с домати и краставици. Скоро целият батальон лакомо лапаше
домати. Овощни градини покриваха западните склонове на долината
на Днепър, но плодовете още не бяха узрели. Нашето придвижване на
юг продължаваше. Моите войници ми се усмихваха, когато
преминавах покрай тях, или ми предаваха съобщения по радиото. Като
опитни бойци те, разбира се, бяха успели вече да забележат, че в този
момент не провеждаме разузнаване, а се мотаем на воля.
В докладите на Вермахта такива действия се обозначаваха като
„внезапен удар“, но този „внезапен удар“ изобщо не беше роден от
порива или идеята на някой щур командир. Не! В повечето случаи
„внезапният удар“ предварително се планираше от отговорния за
операцията командир. Такъв командир, който владее ситуацията и гори
от желание да постигне по-голям успех благодарение на хладнокръвно
планиране, смелост и бързо действие.
Нужното условие за такива бойни действия освен военните
способности са и изявени човешки качества. Командирът трябва да се
ползва с абсолютното доверие на войниците и да бъде в истинския
смисъл на думата боен лидер на своето подразделение или част.
Заповедта за нанасяне на „внезапен удар“ не може да бъде спусната от
горе! Генералният щаб няма възможност да дава заповеди на самото
бойно поле, като се опира на интуитивни изводи. Решението за
нанасяне на „внезапен удар“ принадлежи изключително и напълно на
самия боен командир.
Нерядко мълниеносната операция изглежда безразсъдство от
страна на някой командир, който е имал късмет, но реалността има и
друга страна. Такъв командир буквално се поставя на мястото на
противника. Известни са му неуспехите и провалите на противника.
Познава физическото и душевното напрежение, което изпитва
противникът — добре знае неговите силни и слаби страни. Той не
разчита на докладите на разузнаването на висшестоящите инстанции.
Те дават само общата обстановка и разположението на силите за
предстоящата операция — и нищо повече. Бойният командир си
изгражда собствена оценка на ситуацията. От хиляди парченца
информация той си съставя представа за противника. Той може да чете
оперативната обстановка в местността като книга. В него се пробуждат
дълбоко скритите инстинкти на ловец и воин. Такъв командир вижда и
чувства врага. Лицата на пленниците му разкриват повече, отколкото
страниците от разпитите. Бойният командир е не само офицер
началник, но и човек, който ръководи със своя личен пример! Неговата
воля — това е волята на неговите войници. Той черпи своята сила от
гренадирите си, които му вярват и ще отидат с него дори в ада.
На хоризонта вече се различаваха очертанията на Херсон. Над
Днепър се издигаха елеватори със зърно. В западния район на града се
извисяваха множество заводски комини. Пред нас се издигаха
примамливо дървета с прохладна сянка. А жаркото слънце ни
изгаряше. Ние мечтаехме за вода и за сенките в града.
На няколко километра от Херсон аз дълго стоях изправен върху
бронетранспортьора и оглеждах просналия се пред нас град. По
Днепър, който течеше тук от изток на запад, се виждаше оживено
корабоплаване — напред-назад сновяха бойни катери. Големи парни
фериботи лениво плаваха към отсрещния бряг, освобождаваха се там
от своя товар и се връщаха в Херсон. Градът сякаш беше на една ръка
разстояние. Той ни изкушаваше, примамваше ни към себе си и сякаш
се присмиваше на моята нерешителност. Ротните офицери ме гледаха в
очакване. По лицето на артилериста се виждаше, че той вече е
определил позициите, от които ще поддържа с огън настъплението на
батальона. В това време моите войници бяха насядали сред доматите в
градините и с удоволствие си похапваха от червените плодове.
Завиждах им за безгрижието.
Изпуших още една цигара, като издухвах дима в трептящия от
жегата въздух. Чувствах се абсолютно уверен в себе си, нямах никакви
лоши предчувствия, че огромният град може да ни глътне в себе си.
Моето решение беше твърдо. Градът трябваше да бъде превзет с
внезапен удар. Руснаците очакваха атака от северозапад срещу
Николаев. Точно на това направление те бяха подготвили и своята
отбрана, точно там се намираше и готовата за атака дивизия
„Лейбщандарт“. Ние се приближихме до града по черен път покрай
Днепър и в движение разбихме рота червеноармейци, които
изграждаха заграждение в предградията на Херсон. От изненада
войниците на Червената армия забравиха да сменят лопатите с оръжие.
Но ето че пред нас се появиха многоетажни сгради. Вражеска
картечница раздроби земята наоколо. Боят за Херсон започна.
Хауптщурмфюрер Ерих докосна с показалеца си своята стоманена
каска и извика „Напред!“ на челното отделение, след което с пълна
скорост се понесе през широкия площад. Той изчезна зад широката
улица, водеща към центъра на Херсон. Взводът последва своя лидер.
Бронетранспортьорите прострелваха със своите 20-милиметрови
оръдия пространството пред сградите. Глухите експлозии на ръчни
гранати свидетелстваха, че се е завързал близък бой. Аз последвах
челния взвод и неочаквано пак се озовах пред Днепър. Пътят се
извиваше като змия, която минаваше през стария район с крепости. От
югоизточния район на брега на реката руската артилерия започна
интензивен обстрел на пътя. Съветските моряци се сражаваха с
яростта на диви котки. Обстрелът ни принуди да напуснем машините и
да продължим боя в пеши строй.
Редица къщи ни скриваха от обстрела от насрещния бряг. Плътно
притискайки се до стените им, ние се сражавахме за всяка къща от
двете страни на улицата. Ерих се биеше като лъв — този воин блондин
от Шлезвиг-Холщайн ревеше, скачаше от проход към проход, като
задаваше темп на атаката. Картечните откоси изтръгваха искри от
тротоара. Атаката спря. Картечният обстрел беше непреодолимо
препятствие за челните подразделения.
Но Ерих нямаше спиране. Той знаеше, че сме длъжни да стигнем
до пристанището, за да попречим на съветските войски да организират
отбрана. Ерих лежеше на няколко крачки от мен, стиснал здраво
автомата в силните си ръце, краката му бяха подвити под тялото. Той
бутна каската си назад и изкомандва:
 — Първи взвод, напред, пресечи пътя! Готови! Тръгвайте!
Видях как младите войници наскачаха, стремително пресякоха
улицата и паднаха на тротоара, сякаш ги беше срязал картечен откос.
Техният съгласуван скок излъга вражеския картечар — скоро той вече
не стреляше.
Стигнахме до малък площад. Моряците бяха заели позиция сред
декоративните храсти и се опитваха да спрат нашето настъпление.
Докато притичвах напред, видях как Ерих падна на улицата. Автоматът
му издрънча на асфалта. Ерих се сгърчи, ръцете му търсеха за какво да
се хванат. Той драскаше с пръсти по асфалта. Гренадирите измъкнаха
своя взводен командир до стената на една сграда и се развикаха за
санитари. Куршумът беше пробил черепа на Ерих. Аз исках да му кажа
няколко думи и да стисна ръката му, но той вече не чуваше нищо —
това беше последният му бой. Само два дни след като беше
продиктувал писмо до жена си, той завинаги затвори очи. Ротата
загуби един от най-добрите си взводни командири, а аз — един от най-
верните си войници.
Боят ставаше все по-ожесточен. На улицата имаше руски оръдия.
Горяха складове с бензин. Високо из въздуха се издигаха облаци гъст
дим, от експлозиите всичко хвърчеше нагоре. За да намеря укритие от
обстрела на улицата, аз натиснах с цяло тяло някаква врата, но тя беше
заключена. Куршумите чаткаха по тротоара и рикошираха с писък.
Помислих, че това е краят ми, и побягнах по улицата, обстрелвана от
моряците. Стори ми се, че мога да се скрия зад една будка. Но
куршумите трошаха тънките дървени стени и картечните откоси
разбиха будката на парчета. Дори моторна резачка не би могла да го
направи по-добре. Плътно притиснат към земята, аз изчаквах края на
престрелката между съветските войници и бойците от моя 1-ви взвод.
Пак бях между двете позиции. След няколко минути напрежението
спадна и настъплението към пристанището продължи.
Съветските войски се изтеглиха в района на пристанището. Два
големи ферибота на пристана прибираха бягащите. Ние се
приближавахме все повече. Стоварващите се с пищене мини забавяха
нашето напредване към пристанището, но вече нищо не можеше да ни
спре. Улица след улица, сграда след сграда преминаваха в наши ръце.
Цинтовете на нашите ботуши звънко тропаха по тротоарите на този
стратегически важен град на Днепър.
Нашите картечници стреляха по пристаните. Те не бяха тежко
оръжие, но ефектът от обстрела им беше убийствен. Без да обръщат
внимание на все още тичащите към тях хора, фериботите се отделиха
от пристана и се насочиха към югоизточния бряг. Докато фериботите
тежко и тромаво се отделяха от пристана, хората се вкопчваха в
бордовете им и висяха на гроздове. Във въздуха летяха взривяващи се
варели с масло и бензин, а обхванатите от огъня хора скачаха срещу
смъртта си и изчезваха, понесени от силното течение на реката.
Някои руснаци излизаха от този ад просълзени, други търсеха
спасение, като скачаха в Днепър. Един влекач с 88-милиметрово
зенитно оръдие премина през гъстия дим от горящите варели и зае
удобна огнева позиция. Оръдието веднага беше приведено в бойно
положение и още първият му снаряд избухна в носовата част на
единия голям ферибот. Нашето оръдие стоеше под ураганен обстрел
пред очите на руските артилеристи. Боеприпаси, коли и гориво горяха
и се взривяваха, отломките със свистене фучаха край нашето оръдие,
стоящо самотно на пристана. Зарязани коне търчаха и скачаха
напосоки в бърз кафяв поток. Голяма баржа, оставена без управление,
се носеше към брега и заседна на плиткото. Руски войници се опитваха
с плуване да се доберат до спасителния отсрещен бряг. Само някои
успяха, повечето бяха отнесени от течението в морето.

Чувах как крещеше оберщурмфюрер Науман, докато насочваше

второто оръдие на своя взвод на огнева позиция. Той крещеше и
тичаше към първото оръдие. Боже мой! В този момент видях
опасността, но гренадирите до оръдието очевидно не я забелязваха,
увлечени в престрелката. Оръдието бавно потегли по пристана и цопна
в река Днепър. За щастие, всички войници оцеляха, но нашето оръдие
пропадна. Това беше голяма загуба.
 Стрелбата в района на пристанището стихна — само няколко
снаряда с вой прелетяха над нас и избухнаха някъде в града.
Съединихме се със СС дивизията „Лейбщандарт“, която атакуваше от
северозапад, в 16,00 часа. Сражението за Херсон приключи. С
ликвидирането на пожарите в пристанището започна работата по
възстановяването и поддържането на реда в града. Той беше разчистен
от отломките, гражданите излязоха от укритията си и първите деца
започнаха да общуват с немските войници. На 22 август нашият
батальон беше сменен от полка на Хицфелд. 73-та пехотна дивизия
стигна до Днепър и се подготви да се прехвърли през реката северно от
Херсон.
11

От Днепър до Дон

Непрекъснатите боеве напоследък изискваха неимоверни усилия от

нашия батальон и ни струваха скъпо. Тежките загуби красноречиво
говореха за нуждата от почивка за хората и ремонт на техниката.
Офицерите и войниците направиха всичко възможно, за да изпълнят
поставените задачи. Батальонът вече отдавна се изхранваше сам и се
нуждаеше от сериозен медицински преглед. И накрая, ние имахме
сериозна нужда от попълнение — и в личен състав, и в бойна техника.
Дивизията „Лейбщандарт“ беше изтеглена от фронта и трябваше в
рамките на една седмица да бъде попълнена и преоборудвана. Ние се
радвахме на тази пауза и се наслаждавахме на няколкото дни слънце и
отдих като на дар Божи. Всички наши желания бяха задоволени.
Лягахме да спим в края на деня и се радвахме на относително
спокойствие, но скоро възникна тревога.
Бързо ни стана ясно, че за никакъв ремонт не може да става и дума.
Ремонтните служби наистина се опитваха да ремонтират оръжието и
военната техника, но техните усилия бяха капка в морето. Не достигаха
резервни части. Батальонът частично се превъоръжи с трофейна
техника. Дълго се наложи да чакаме и попълнение на личния състав.
Дните си минаваха, а нетърпеливо чаканото попълнение от Германия не
идваше. Като резултат от това „преоборудване“ се наложи да поставим
тези сериозни проблеми пред старшите командири. В началния период
на войната пред нас имаше конкретна и постижима цел — Днепър. Ние
бяхме напълно комплектувани, когато започнахме с боеве да се
придвижваме към тази цел и да се сражаваме с пълната увереност, че тя
е постижима.
Но сега, след толкова боеве и достигането на този воден рубеж,
нашият батальон вече не беше пълноценна бойна група. Бяхме останали
само с част от своя предишен състав. Не се искаха много усилия, за да
се пресметне колко време ще мине до момента, когато нашият горд
батальон ще прекрати съществуването си като боеспособна част. Какво
щеше да се случи, когато с този оредял батальон се прехвърлехме през
Днепър и потеглехме на изток? Какви щяха да бъдат нашите цели?
Щяхме ли да успеем да ги достигнем преди настъпването на зимата?
Ние говорехме за Дон, Волга и Кавказ. Безкрайните руски пространства
ни потискаха. Започвахме да мислим по руски: „Нищо! Ще се
промъкнем!“.
Аз отново поведох своя авангарден батальон към Днепър на 8
септември и се прехвърлихме през реката на 9 септември в 16,30 часа.
Плацдармът на левия бряг беше превзет от 73-та пехотна дивизия,
командвана от генерал Билер. Ние бавно преминавахме по
неустойчивия понтонен мост през широката кална река. Щурмовите
оръдия и танковете бяха прехвърлени отделно с фериботи. Командирът
в района на переправата ми връчи заповед от 54-ти армейски корпус и
едновременно ми съобщи, че след като се прехвърли през реката, моят
батальон трябва да бъде придаден към 73-та пехотна дивизия.
Командирът на дивизията ме очакваше югоизточно от Берислав.
Придружен от двама куриери на мотоциклети, аз бавно поех към
командния пункт. Навсякъде покрай пътя се виждаха пресни гробове на
загиналите немски и руски войници. Предвид очакваната нощна
операция аз разреших на моите войници да се изкъпят в реката.
Намерих щаба на 73-та пехотна дивизия в една овощна градина.
Там получих задача да напредна южно от плацдарма към населения
пункт Новая Маячка с фронт към Копан и да заема кръгова отбрана през
нощта. Полкът на полковник Хицфелд трябваше да бъде наш съсед
отляво.
Веднага след първите думи на генерала аз дадох сигнал на един от
моите куриери мотоциклетисти, за да предаде в батальона заповед да
бъдат готови за настъпление. Той се понесе назад към батальона, за да
започнат там да се готвят за поход. Докато получавах заповедта,
изпратих и втория куриер със заповед да започнат придвижването. Той
се понесе с мотоциклета си, за да предаде и тази заповед. След няколко
минути видях, че моите ротни командири вече ме очакват. Те
разговаряха с майор Щифатер. След подробния инструктаж генерал
Билер ми предложи чаша кафе и попита:
— Кога ще можете да тръгнете?
Той изумено проследи погледа ми, а аз посочих към очакващите ме
ротни командири и приближаващия облак прах и отговорих:
 — Господин генерал, батальонът вече потегли.
Никога няма да забравя изумения му вид.
Разбитият и прашен път забавяше темпа на нашето придвижване.
Скоро отминахме последните предни постове на 73-та пехотна дивизия
и продължихме придвижването си в тъмнината. Бремер беше напред.
Бавно и предпазливо ние напредвахме в нощта, а двигателите глухо
ръмжаха. Мракът беше непрогледен. В 21 ч. на четири километра
северно от Новая Маячка влязохме в боен контакт с противника —
изненадахме руското бойно охранение и ги пленихме без бой.
Съветските войници ни изглеждаха съвсем изтощени и с готовност ни
дадоха нужната информация. Според техните показания Новая Маячка
се отбраняваше от значителни сили. След осемте дни отдих аз се
чувствах малко неуверено. Нямах ясна представа за противника. Ние се
озовахме в ситуация, в която се чувствахме чужди, и заради това се
придвижвахме напред неуверено. Аз чаках настъпването на новия ден.
Ярката сутрешна светлина щеше да ни даде нужната безопасност.
Плътният отбранителен строй „таралеж“ беше нашата „крепост“. Аз
седях в радиоколата и разговарях с един пленен командир от Червената
армия за това какви действия могат да предприемат неговите
началници. Перекоп и Татарският ров[42]42 постоянно изникваха в
разговора. Пленникът беше убеден, че Татарският ров е подготвен за
отбрана.
Нощта беше тиха, не прогърмя нито един изстрел. Това
спокойствие беше някак призрачно. Няколко изстрела биха могли да
подскажат къде е противникът. А засега ние се чувствахме така, сякаш
бяхме обкръжени от съветските войски. Росата падна върху сухите
листа, когато първите слаби лъчи на слънцето възвестиха настъпването
на новия ден. Аз бях напрегнат и нервен, докато се опитвах да
разгледам Новая Маячка през мъглата на зазоряването. Очертанията на
градчето бавно изплуваха сред мъглата. Мотоциклетистите седнаха на
моторите си и очакваха заповед за атака. В 4,00 ч. настъпи краят на
мира и спокойствието. Полкът на Хицфелд атакува Новая Маячка от
север. Шумът на битката изпълни въздуха и мигновено разсея умората.
Пехотинците от 73-та пехотна дивизия напредваха през още мъждивата
сутрешна светлина. Взривовете на руските снаряди не можеха да спрат
хората, които неотстъпно пробиваха към града. В стопяващата се
сутрешна мъглица ние успяхме да различим фортификационната
система на противника. Тя беше добре приспособена към местността
западно от града и здраво изградена, както винаги го правеха руснаците.
Те бяха майстори в строителството на полеви отбранителни позиции.
Атакуващата 73-та пехотна дивизия заемаше все нови участъци от
местността и настъпи моментът да атакува самите укрепления. Нашият
батальон се подготви за атаката зад една широка ивица дървета.
Съветските войски засега не ни забелязваха и тяхната артилерия
правеше всичко възможно, за да смаже атаката на 73-та пехотна
дивизия. Ние трябваше да преодолеем два километра, за да стигнем до
позициите на противника, а в местността липсваха каквито и да било
прикрития. Никъде не се виждаше никакъв горист участък освен тази
ивица, зад която се криехме. Пред нас лежеше голата степ на Северна
Таврия — гладка като дъска, с твърда, напукана почва и тук-там ниски
степни треви.
Заедно с командира на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон наблюдавах движението в отбранителните позиции на
руснаците и разбрах, че със стремителна атака на моя батальон
противникът щеше да бъде напълно разбит. Нещо повече — нашата
атака щеше да подпомогне настъплението на дивизията. Размислях кое
атакуващо подразделение ще премине ничията земя без загуби с
максимално висока скорост.
Степните пространства ме подсещаха за някогашните стремителни
атаки на кавалерията. Навярно самият дявол ми нашепваше в този
момент: „Ами ако стремителната атака на моите мотоциклетисти
успее?“. Не се осмелявах да изкажа мислите си — все още смятах
атаката за безумие. И все пак, докато здравият разум и интуицията се
сражаваха помежду си за окончателното решение, мислено вече виждах
моите мотоциклетисти, носещи се като дяволи на ревящите БМВ-та
през степта, да се вклиняват в позициите на противника.
Моите войници мълчаливо ме гледаха, а аз отново оглеждах степта
и пресмятах разстоянието. Свалих бинокъла и изпитателно погледнах
Бремер в очите. Как щеше да реагира той, оценявайки ситуацията, ако
заповядам на неговите мотоциклетисти да атакуват? Дали той очаква да
се случи нещо изненадващо в скоро време?
 Неговият поглед беше открит, а лицето му не издаде никакво
учудване, когато съобщих за намерението си да се атакува противникът
на мотоциклети и с бронетранспортьори. Моите „хрътки“ приеха
заповедта с ледено спокойствие и като нещо подразбиращо се от само
себе си.
Артилерията и другото тежко оръжие заеха набелязаните позиции.
Мотоциклетистите се разгърнаха в широк фронт, засега под защитата на
пояса от дървета. Бронетранспортьорите излязоха напред в
предварително определени интервали, за да могат безпрепятствено да
открият преграден огън. Обзет от трескава възбуда, аз се качих в моя
бронетранспортьор и вдигнах ръка вертикално нагоре. Път назад
нямаше! Жребият беше хвърлен, неопределеността се изпари. Нашият
бронетранспортьор бавно излезе от укритието. Ние бяхме в
полезрението на руснаците.
Първите снаряди на противника всеки момент щяха да се стоварят
върху нас. Аз се надигнах и погледнах напред. Движехме се между две
мотоциклетни роти. Мотоциклетистите скочиха на седлата на своите
мотори с маймунска ловкост. След като преминахме 100 метра, вече
нищо не можех да различа. Пред нас се носеха и падаха сенки. Атаката
се превърна в състезание. Дали това щеше да бъде надбягване със
смъртта?
Снарядите на руснаците с вой прелитаха над главите ни и
избухваха там, където бяхме само преди няколко секунди.
Артилерийският обстрел ни пришпорваше още повече и скоростта
нарасна. Ние трябваше да надхитрим системата за управление на огъня
на руснаците и да се врежем в позициите на съветските войски като
същински дяволи.
Обхванати от хазарта на скоростта и опиянени от рева на моторите,
който ни пронизваше до мозъка на костите, ние се вглеждахме с
присвити очи, търсейки противника. Целта ни беше там, където нашата
артилерия изпълняваше своята смъртоносна задача, където кръвта на
руските войници вече напояваше земята. Картината на разрушението ни
пришпорваше. Ние се носехме срещу смъртта като полудели.
Изведнъж се появиха първите руснаци. Гледаха ни с изкривени от
ужас лица. Те захвърлиха оръжието си и побягнаха на запад. Ние
настъпвахме през отбранителната система, покрай окопи, покрай
смазани тела на убити и смъртоносно ранени войници. Много съветски
войници в безпорядък бягаха в западна посока, където бяха обкръжени.
Обаче руската артилерия все още оставаше някъде на огнева
позиция. Ние изобщо не можехме да прекратим бясното си преследване.
Камионите на противника опитаха да се скрият, но бяха подпалени от
20-милиметровите автоматични оръдия на нашите бронетранспортьори.
Преминахме покрай зарязани оръдия и се устремихме нататък, като
отминахме Новая Маячка и се насочихме към Старая Маячка.
Напрежението постепенно спадна. Покрай нас вече не се виждаха
признаци на живот. Степта лежеше отпред като мъртва. От друга
страна, местността зад нас приличаше на мравуняк. И свои, и чужди
оказваха помощ на ранените.
 Ръкостискане с полковник Хицфелд, кратка ориентировка за
ситуацията с командването на 73-та пехотна дивизия и настъплението
на юг продължи. В хода на атаката бяха пленени 534 съветски войници
— предимно ранени. Нашите загуби бяха двама войници, убити в боя, и
един унтерофицер и двама войници, които починаха от раните си.
Атаката се увенча с пълен успех, но въпреки това повече никога не
дадох заповед за подобна „мотоциклетна“ атака.
С настъпването на тъмнината стигнахме до Каланчак и като
използвахме фактора на изненадата, щурмувахме града и го превзехме.
Пламтящ вражески бронетранспортьор се взриви, ние пленихме 221
руски войници. Разузнавателните групи докладваха, че районът на 10
километра източно от Каланчак е свободен от противник.
В полунощ получих заповед от пехотната дивизия с внезапен удар
да пробия през Перекопския провлак и да очаквам по-нататъшни
заповеди на подстъпите към Ишун. В досегашните различни кампании
често получавах заповеди и задачи, които нямаха нищо общо с основите
на класическото военно ръководство, но тази заповед надмина всички.
Нима моите отговорни началници наистина смятаха, че един внезапен
удар срещу Перекопския провлак ще може да отвори вратата към Крим?
Моите ротни командири ме гледаха с известно учудване, когато им
предадох тази заповед и накратко ги инструктирах за положението.
Крим е отделен от материка от залива Сиваш, или както го наричат
още — Гнило море. Това така наречено „море“ представлява система от
плитки заливи със силно минерализирана вода и е почти непроходимо.
Заради плитководието то беше непреодолимо препятствие дори за
щурмовите катери. Три основни пътя водеха към Крим: Перекопският
провлак на запад, жп линията през Чонгарския полуостров в центъра и
тесният проток край Геническ, водещ към Арбатската коса на изток. В
Перекопския провлак, широк 8 километра, на най-тясното място е
прокопан древният Татарски ров, дълбок до 15 метра. Местността тук е
плоска като тепсия и е пресечена от няколко дерета — сухи или с вода
през дъждовния сезон. Те бяха единственото укритие за батальона.
Право пред северната страна на Татарския ров беше разположен
старинният укрепен град Перекоп. Железопътната линия минаваше през
Перекопския провлак към Крим. Заради тези благоприятни
възможности за отбрана и факта, че през последните няколко дни
взехме пленници от три различни дивизии на противника, никой не
вярваше, че провлакът ще бъде лесно преодолима преграда.
 На 12 септември към 4,30 ч. сутринта моят батальон потегли към
Перекоп. Ние установихме контакт с предния батальон на 73-та пехотна
дивизия, командван от майор Щифатер, в 4,55 часа. Щифатер се
присъедини към моя батальон. Далечният хоризонт бавно изплуваше от
полумрака на зазоряването. Степта блестеше със своите изумителни
цветове. Не се виждаше повече нито едно живо човешко същество, само
моите войници се движеха напред, подскачайки като жаби.
Унтерщурмфюрер Монтаг водеше челния взвод. Унтерщурмфюрер
Вестфал се намираше в главния челен патрул. Аз карах след тях, като
оглеждах нервно хоризонта, опитвайки се да видя признаци за някакво
движение. Но не се виждаха нито хора, нито животни. Само играта на
цветовете от изгряващото слънце придаваше приказен вид на
равнината. Изпратих взвода на Бютнер далеч напред да разузнае
местността покрай крайбрежието на Перекопския залив до втората
Александровка. Оттам би трябвало добре да се вижда местността
северно и южно от Татарския ров.
Изведнъж забелязах на хоризонта няколко конници, които се
повъртяха на място и после изчезнаха в посока към селището
Преображенка. Тяхната мимолетна поява ни развълнува. Преображенка
се намираше зад нисък склон и се виждаха само няколко къщи. Силно
разтревожени, ние продължихме придвижването си, като оглеждахме
хоризонта. Карахме с увеличена дистанция между машините. Имахме
усещането, че спокойствието може да бъде нарушено във всеки момент
от воя на снаряди и мини от голямокалибрени миномети. Съветските
войски бяха длъжни да използват тези удобни отбранителни позиции.
Призрачното спокойствие предвещаваше сражение. Нямаше никакви
бягащи руснаци, нито бясно препускащи отряди от конници, никакъв
рев от двигателите на коли — нищо не подсказваше за бягство или
оттегляне. Степта беше пуста. Никъде не се виждаше жива душа. Дори
само този факт подсказваше за твърдо управление и строг контрол от
страна на командването на противника.
Моите войници отново увиснаха отстрани на колите, дори
мотоциклетистите от водещия взвод седяха странично на своите
мотори. Аз стоях на стъпенката на носещия се напред
бронетранспортьор, който караше в центъра на нашия боен строй.
Часовникът ми показваше 6,05, когато вестфалското отделение бавно се
приближи до къщите на Преображенка. Огромно стадо овце беше
преградило пътя към входа на селото — то отиваше на паша в степта.
Изведнъж взрив наруши тишината, след него втори и трети… Няколко
овце бяха изхвърлени във въздуха. Обезумелите животни хукнаха,
търсейки спасение, като скачаха едно върху друго, но експлозиите ги
подхвърляха във въздуха. Като завиеха встрани, овцете попадаха сред
минно поле. Жалното блеене на загиващите животни изпълни въздуха.
То се смесваше с глухия звук на взривяващи се противотанкови мини.
Приведени към земята, готови за скок и треперещи от възбуда, ние
очаквахме ярките проблясъци от изстрелите отстрана на съветските
войски. Тичахме до бронираните коли, за да нахлуем в селото и да се
укрепим там. Обаче още не бяхме дали нито един изстрел, само мините
вършеха своята смъртоносна работа. От голямото стадо овце остана
само потръпваща кървава маса и няколко животни, които с мъка се
измъкнаха на свобода.
Но после това се случи! Прозвуча отдавна очакваният глас на боя!
Руските снаряди със свистене се носеха над нас и избухваха в походната
колона на Щифатер. Неговите войници побягнаха назад, отначало един
по един, а после и на големи групи. Аз се устремих напред, като исках
да се добера до първите къщи на селището, откъдето трябваше да се
вижда Перекоп. След няколко скока се гмурнах в праха на пътя под
градушката от осколки на избухващите снаряди. Иззад малък склон
изпълзя тъмно чудовище, което стреляше по нас. Само на
няколкостотин метра пред нас имаше огнедишащ дракон, който сееше
смърт и опустошение в нашите редици. На пътя на батальона с
настръхнали дула на оръдията застана брониран влак.
Аз подадох условния знак, който значеше, че трябва да се изтеглим.
Моите мотоциклетисти обърнаха на място и се понесоха назад в широк
фронт, а в това време бронетранспортьорите обстрелваха бронирания
влак и се изтегляха, като се прикриваха с димна завеса. 37-
милиметровото противотанково оръдие изстрелваше снаряди срещу
бронирания влак, но след няколко секунди излетя във въздуха.
Дрънченето и грохотът на потрошения стоманен лафет заглушиха
виковете на моите загиващи войници.
Срещу нас стреляха пет батареи с тежки и две с леки оръдия. Зад
нас можеше да се видят само облаци прах. Аз въздъхнах с облекчение.
Не се виждаха нито горящи танкове, нито бронетранспортьори.
Пропълзях още няколко метра напред и успях да видя дълбоко
ешелонирани полеви укрепления с преградна полоса от ровове и
бодлива тел. Бронираният влак с пуфтене се отдалечи в посока към
Перекоп.
Виждах руските пехотинци в техните окопи само на 50 метра от
нас, тракащите картечници ни принуждаваха да се притискаме към
земята. Ние трябваше да се отървем от тях или ни заплашваше
пленничество. Сега дойде ред на немските снаряди, които прелитаха
със свистене над нас, да принудят руснаците да търсят укритие, макар
че и ние бяхме принудени да се притискаме към всяка гънка на
местността.
Край мен лежаха ранени войници: ръката на унтершарфюрер
Вестфал беше откъсната, ротенфюрер Щол беше на няколко метра от
мен, той стенеше от болка. Хелмут Белке не беше ранен. Мотоциклетът
с кош на Щол беше все още в ред, моторът му боботеше на фона на
тракането на картечницата. Белке нещо извика на Щол, посочи
мотоциклета и започна да пълзи към Щол. Аз се наведох над
унтерщурмфюрер Рьорл. Всички усилия бяха напразни — шрапнелите
бяха разкъсали гърба му. Когато той гълташе с уста въздуха, виждах как
трепкат дробовете му. Ревът на мотора провъзгласи спасението на Щол.
Белке откара ранените войници на безопасно място, без да му пука от
обстрела на руснаците. Той направи три курса, като рискуваше живота
си заради своите другари. Три пъти той се връща заради товара от
стенещи ранени войници. Още един наш другар все още лежеше в
степната трева. Като нас, той се намираше в „мъртвата зона“ зад малък
склон. Войникът Г. беше запасняк, женен, щастлив баща на двама малки
синове.
Той беше изпълзял в малка низина, светлият му перчем беше
опръскан с кръв. От устните му със стон се изтръгнаха думите:
„Махайте се оттук. Безполезно е — с мен всичко е свършено“. Аз се
опитах да го успокоя, но напразно. Няколко мотоциклета с рев се
приближиха за остатъците от челната група. Аз не можех да откъсна
поглед от Г., ръката му стискаше дръжката на пистолета. Той бавно
вдигна оръжието, натисна спусъка, потрепери с цяло тяло и затихна.
Ужасените мотоциклетисти го натовариха на един от мотоциклетите.
Провървя ни — всички се добрахме до позициите на батальона,
независимо от обстрела на руската артилерия и пехота. С треперещ глас
аз съобщих на доктор Гатеринг какво се е случило с нашия боен другар
Г. и чак тогава научих, че той е страдал и се е застрелял, след като е
загубил в боя своето „мъжко достойнство“, откъснато от шрапнел.
Рьорл умря, докато лекарите се мъчеха да го спасят — това, което беше
по силите им, се оказа недостатъчно.
След като отстъпихме, ние заедно с отряда на Щифатер заехме
позиция на четири километра западно от Преображенка, където
очаквахме пристигането на 73-та пехотна дивизия. В 6,50 ч. взводът на
Бютнер съобщи, че западният бряг на Перекопския провлак е свободен
от противника. Оттам добре се виждаше местността южно от Перекоп,
включително Татарският ров. Фон Бютнер докладва за силни полеви
укрепления, заградени с бодлива тел, закопани в земята танкове и
оръдия. След половин час се убедих колко точно е донесението му.
Настъплението срещу провлака можеше да се осъществи само с удар от
няколко дивизии с поддръжката на тежка артилерия.
Затова бях като треснат от гръм, когато по обед получих заповед да
продължа настъплението по провлака. Аз отказах да водя моите другари
на сигурна смърт, като се позовах на първия си доклад и на
необикновено силните укрепления в зоната на настъплението. От
дивизията ми наредиха да докладвам лично за това на дивизионния
командир. След няколко часа пътуване пристигнах в командния пункт в
малко село североизточно от Каланчак. Очаквах голяма караница заради
моя отказ да изпълня заповедта и доста се учудих, когато генерал Билер
съвсем дружелюбно ме поздрави и се съгласи с моята оценка на
ситуацията.
Вечерта аз накратко изложих пред полковник Хицфелд
положението в участъка на нашия батальон, а после поведох батальона
в Чаплинка, където ни очакваха нови нареждания. Ние се изтегляхме от
фронта, преследвани от вражески пикиращи бомбардировачи и под
акомпанимента на противниковата артилерия.
В Чаплинка получих заповед от Зеп Дитрих да настъпя източно
към централната част на Чонгарския полуостров край Салков и ако е
възможно, да го превзема с внезапен удар. Междувременно вече беше
16,00 ч. и се налагаше да провеждаме операцията в настъпващата нощ.
Когато пристигнах в батальона, моите млади войници вече бяха яхнали
своите мотори и след пет минути потеглихме на изток северно от
Сиваш, като навлизахме все по-дълбоко в проблясващата степ. В
17,50 ч. отминахме Владимировка, където бяхме подложени на обстрел
от Кримския полуостров от „носорози“- батареи 122-милиметрови
оръдия, които се опитваха да спрат нашето настъпление. Ние
продължихме да настъпваме на изток без загуби. Аз исках, докато е
светло, да преодолеем колкото е възможно по-голямо разстояние.
Пренощувахме в Громовка, без да влезем в съприкосновение с
противника.

В 4,30 ч. на 15 септември 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС

батальон стоеше в готовност да потегли в авангарда. От горещото кафе
в ръцете на моите войници се вдигаше пара, а аз заедно с
оберщурмфюрер Шпет обмислях положението и оценявах последните
данни от разузнаването и показанията на пленниците. Въздушното и
наземното разузнаване докладваха за добре укрепени полеви
укрепления, които се проточваха като полукръг около железопътния
възел Салков. Пробивът през укрепленията изглеждаше невъзможен.
Нямахме на разположение нито нужните сили, нито съответното
въоръжение.
Освен това на въздушните снимки от самолетите разузнавачи южно
от Салков се виждаха оръдия на железобетонни огневи позиции, които
господстваха над тесния провлак. Гъста мъгла се стелеше над степта, а
видимостта беше под 20 метра. Последният фактор ме наведе на
мисълта да използвам мъглата, за да се появя право пред носа на
вражеската батарея и да пробия линията на отбраната край Салков. Бях
сигурен, че най-близките до брега укрепления са по-слаби и на никого
няма да хрумне, че мотоциклетно подразделение може да е толкова
ненормално, та да щурмува система от отбранителни укрепления на
двеста-триста метра пред дулата на артилерийски батареи. Мъглата
щеше да се задържи поне още един час. През това време на всяка цена
трябваше да овладеем кръстопътя.
Аз бързо обясних намеренията си на авангардната рота и стиснах
ръката на оберщурмфюрер Шпет. Той се движеше с челния взвод. 88-
милиметровите оръдия на оберщурмфюрер Науман, включително това,
което беше извадено от Днепър, се присъединиха към походната колона
[43]
и следваха челната рота. Те трябваше да обстрелват дотовете южно от
кръстопътя.
Мотоциклетите, бронетранспортьорите, влекачите и оръдията
бавно напредваха в непроницаемата стена от мъгла. За няколко секунди
сивото небитие ги погълна. Петер силно псуваше, когато палеше нашия
бронетранспортьор и го насочваше в мъглата. Моят адютант, дребният,
но жилав оберщурмфюрер Вайзер, погледна надясно, като се опитваше
да различи брега на Сиваш. Важно беше да се придвижваме по-близо до
брега на Гнило море. Макар че бяхме най-много на 50 метра от брега,
не можехме да го видим.
След двадесет минути се натъкнахме на кръстопът, от който във
всички посоки тръгваха пътища. От мъглата към нас се приближи един
войник и ние решихме, че Шпет е оставил след себе си водач, за да не
се отклоним от пътя. Аз извиках този човек, като го попитах накъде
трябва да потеглим. Чак после установихме, че сме минали на 150
метра южно от един руски пост.
Ние все повече се приближавахме към кръстопътя. Скоро вече
можехме да видим павиран път. Мъглата се разсейваше. Дойде време да
действаме. Щеше ли да ни се усмихне военното щастие, или щяхме да
платим скъпо за нахалството си? Ние мълчаливо се вглеждахме в
стената от мъгла. Вдясно от нас водата плискаше край ниския бряг. На
няколко километра южно, зад Сиваш, прозираше през мъглата тъмният
кримски бряг. Но какво имаше на нашия бряг? Къде беше противникът?
Стъпка след стъпка продължавахме да се придвижваме на изток.
Веригите на влекачите затъваха в пясъка, двигателите им едва се чуваха.
Във всичко се усещаше някакво невероятно напрежение. Аз посочих на
юг и обърнах внимание на разчетите на 88-милиметровите оръдия за
дотовете и полевите укрепления, за които ни беше съобщено.
Засега беше тихо. Дали отново не вървяхме срещу смъртта? Щеше
ли да бъде повторен внезапният удар, както при Преображенка?
Глухо трополене наруши утринната тишина. Неочаквано
спокойствието беше нарушено. Щом избухна престрелката,
разпознахме резкия трясък от изстрелите на едно от нашите 37-
милиметрови противотанкови оръдия. Едновременно с това чухме
лаещите звуци от наше 20-милиметрово автоматично оръдие и злобното
тракане на немски картечници. 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон стигна до провлака край Салков и спря влак, който возеше
оръжие и военна техника. 37-милиметрово оръдие разби локомотива.
Ние се врязахме в отбранителната система по-успешно, отколкото
предполагахме, и на практика можехме да настъпваме срещу руските
позиции откъм тила. В 8,55 ч. железопътният възел беше изцяло в наши
ръце. Ние превзехме командния пункт на отбраната на руснаците и
нарушихме техните комуникационни линии. Объркването на руснаците
беше неописуемо: те просто не вярваха, че ние може да сме тук. Руската
артилерия от позициите си южно от възела откри огън чак когато по
руските дотове започнаха да стрелят нашите 88-милиметрови оръдия.
Мъглата се разсея и вече не скриваше нито свои, нито врагове.
Бремер напредна на север и проби в покрайнините на Новоалексеевка.
Оберщурмфюрер Науман примъкна едно 88-милиметрово оръдие на
позиция, откъде успя да унищожи няколко руски оръдия. Благодарение
на решителните действия на разчета задачата за неутрализиране на
руските оръдия беше решена. За съжаление, в това сражение беше
тежко ранен доктор Науман. Той беше закаран с бронетранспортьор на
безопасно място. Ние напълно унищожихме обръча на отбраната
северно от провлака. Обаче беше невъзможно да се придвижим по-
[44]
нататък на юг и да го пресечем. Дотовете и дзотовете със
заграждения от дебела бодлива тел и минните полета изискваха
включването на тежка артилерия и пехотни подразделения. Батальонът
успя да плени няколкостотин души от 871-ви и 876-и стрелкови полк.
Провлака, водещ към Чонгарския полуостров, отбраняваше 276-а
стрелкова дивизия. Ние пленихме 86 нови камиона, 26 верижни влекача,
две 24-милиметрови противотанкови оръдия и няколко камиона
боеприпаси със 122-милиметрови снаряди от снабдителния влак,
пристигнал от Мелитопол. Тези боеприпаси трябвало да се закарат в
Севастопол.
Ние се радвахме, че превзехме влака, скоро вече бяхме екипирани с
[45]
нови руски камиони „Форд“ . Нашият автопарк силно беше намалял,
усещахме недостиг на мотоциклети. След няколко часа с облекчение
научих, че сме загубили само един войник, убит от шрапнел. Нашият
успех стана възможен благодарение на нестандартния метод на водене
на бойни действия.
През нощта ни смени 2-ри батальон от 1-ви пехотен полк на СС
дивизията „Лейбщандарт“. Колите бяха заредени с гориво и изпробвани
на пълна скорост за провеждането на следващата операция. Беше ни
поставена нова задача: веднага да превземем Геническ и да прережем
пътя през Арбатската коса.
В 5,00 ч. отново бяхме в нашите машини и се движехме срещу
слънцето. Скоро за пръв път видяхме Азовско море. Неговата огледална
повърхност се простираше пред нас. Един голям параход и пет по-
малки съда плаваха на изток и скоро изчезнаха зад хоризонта.
Стигнахме до Геническ около 6,30 часа. В предградията цареше
тишина, не се виждаше жива душа. Беше ли тази тишина част от
отбранителната тактика на руснаците, или просто този пристанищен
град не беше защитен? Мотоциклетното отделение предпазливо се
приближи до сградите, но въпреки очакванията не срещна никаква
съпротива. Тогава ние с пълна скорост се устремихме напред, като
навлизахме все по-дълбоко в източната част на града и в района на
пристанището. Там ситуацията беше друга. Колона камиони се
опитваха да се скрият в посока към Мелитопол. Пехотата на противника
панически бягаше в близките сгради и след известно време се предаде в
плен.
Експлозия в пристанището възвести за взривяването на моста,
съединяващ Геническ с Кримския полуостров. 2-ра рота на 1-ви
разузнавателен СС батальон бързо завзе пешеходния мост през тесния
проток, съединяващ Сиваш с Азовско море, и предотврати взривяването
му. По време на атаката с куршум в главата беше убит оберщурмфюрер
Шпет. Загубите в офицерския състав създадоха опасна диспропорция.
Почти всички предишни командири на роти и взводове бяха убити или
ранени. Втора рота от 1-ви разузнавателен СС батальон вече имаше
трети командир — оберщурмфюрер Бетхер.
От стръмния бряг на Геническ ние виждахме далеч на юг и през
протока можехме да наблюдаваме всички придвижвания на противника.
Затова за нас не беше изненада, когато съветските войски ни атакуваха
откъм Арбатската коса, като изникнаха отпред подобно на мишени на
стрелбище. Рота след рота бавно, но неотклонно напредваха към
нашето стръмно възвишение — към сигурна смърт или към плен. За
мен беше загадка защо съветският командир провеждаше тази атака.
Преди нашите картечници да пожънат кървавата си жътва, позволихме
на вражеската пехота да се приближи на около 200 метра. Резултатът
беше ужасяващ. За броени минути безброй тела на убити
червеноармейци покриха обраслата с рядка трева местност, докато
оцелелите, олюлявайки се, се повлякоха към нашите позиции с вдигнати
ръце.
Позициите на руските миномети бяха смазани от огъня на нашите
88-милиметрови зенитни оръдия. Към 9,00 ч. беше даден отбой след
отблъскването на атаката и 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон премина по пешеходния мост на Арбатската коса, за да
проведе разузнаване в южна посока. Аз възнамерявах да създам
плацдарм и да се придвижа по тази тясна ивица суша колкото се може
по-напред. За съжаление, разузнаването зацикли само след три
километра. Полевите укрепления и бреговите батареи, разположени на
бетонни конструкции, бяха непреодолимо препятствие, а откритият от
тях огън, заедно с няколко атаки на руски бомбардировачи доведоха
през нощта до жертви в нашия личен състав.
На 17 септември към 21,00 ч. нашият батальон беше сменен от 3-ти
батальон на 1-ви мотопехотен СС полк на дивизията „Лейбщандарт“.
Ние получихме задача да проведем разузнаване в североизточна посока
и да се опитаме да се съединим с авангардния батальон на Бодин от 30-
и армейски корпус. През нощта нашият батальон получи попълнение от
6 офицери и 95 войници. Първото попълнение от началото на войната в
Русия ни направи прекрасно впечатление и бързо влезе в състава на
батальона. За няколко дни младите войници станаха „воини ветерани“.
Под обичайното досадно въздушно нападение напуснахме Геническ и
потеглихме към Мелитопол. Ние изпитахме на гърба си цялата тежест
на пътя на североизток по издълбаните пясъчни пътища, през горските
участъци и скоро влязохме в контакт с батальона на Фон Бодин,
разположен на юг от Акимовка, заета от значителни руски сили.
Фон Бодин и аз имахме много общи познати в Мекленбург, в който
и двамата бяхме прекарали няколко незабравими години. Типичен
кавалерист, Фон Бодин беше сменил униформата в началото на 30-те
години и беше работил с генерал Фон Зект в Китай, докато не бе върнат
на служба в германската армия. Той беше стремителен офицер с горещ
темперамент, който не се боеше да рискува и действаше решително в
атака. Той загина през януари 1942 г. в бой край Евпатория в Крим.
Убиха го коварните партизани.
Двата авангардни батальона водеха бой в южните подстъпи към
Мелитопол до 21 септември, като очакваха пристигането на 72-ра
пехотна дивизия. По-нататъшното настъпление към Мелитопол и на
север от града без поддръжка от големи сили на пехотата беше
невъзможно. Ние се бяхме откъснали на 200 километра от останалите
сили на 30-и армейски корпус.
На 21 септември аз получих заповед да изляза от боевете и да
отведа батальона обратно в Каланчак. Подразделението измина почти
200 километра за 12 часа и на 22 септември вече стоеше готово за
предстоящия щурм на Кримския полуостров.
По време на дългия поход през Ногайската степ на Северна Таврия
аз за пръв път усетих ужасната пустота на откритите пространства. Ние
се движехме с часове на запад, без да срещнем нито един немски
войник. Оставените на самотек, бързо напредващи авангардни
батальони се бяха устремили дълбоко в руската територия и пробиваха
далеч на изток, но немските войски не овладяваха региона.
Разгърналата се пуста степ ни въздействаше угнетяващо. Как щяхме да
провеждаме по-нататъшните операции на изток? Какви части и
съединения щяха да бъдат хвърлени срещу силите на противника в
Крим?
Ние започнахме да наблюдаваме моментното конкретно сражение и
да гадаем за оперативната задача на армията на изток. Никой вече не
вярваше, че наличните формирования са достатъчни, за да удържат
фронта през зимните месеци. Немските части и съединения бяха
изтощени и спешно се нуждаеха от отдих, попълнение и ремонт.
Ние бяхме придадени към 54-ти армейски корпус и след като
смелата 73-та пехотна дивизия (както и 46-а пехотна дивизия) успя на
26 септември с щурм да превземе Перекоп и да преодолее Татарския
ров, трябваше бързо да пресечем провлака и да се врежем в
отстъпващите редици на противника. Батальонът стоеше в готовност за
провеждане на операция към края на деня на 4 километра
северозападно от Перекопския залив.
След това избухна сражение, което се отличаваше с необичайна
интензивност и ожесточеност и от двете страни, и едва на 27 септември
един батальон от 72-ри пехотен полк успя да нахлуе в Армянск. Обаче и
на 28 септември нямаше условия за използване на моторизираните
съединения.
Съветските войски постоянно контраатакуваха със значителни
сили с поддръжката на танкове. В 4,30 ч. батальонът беше придаден към
46-а пехотна дивизия и се придвижи на позиция на три километра
северозападно от Перекоп. След като се разположихме на север от
Татарския ров, в 9,00 ч. нашият батальон беше изтеглен. Тъй като
нямаше никаква възможност за водене на бойни действия в оперативния
район на 46-а пехотна дивизия, в 11,00 ч. батальонът се върна в
подчинение на Лейбщандарта.
Съветските отбранителни позиции на провлака южно от Перекоп
бяха разбити едва след десет дни тежки сражения. През провлака
успяхме да пробием чак след 28 септември — след десет дни тежки
боеве. После пътят към Крим беше отворен. На 29 септември започна
преследването на разбитите съветски войски, чиято кулминация стана
последният щурм на Севастопол на 29 юни — 4 юли 1942 година.
Докато 54-ти армейски корпус упорито се сражаваше за всяка педя земя
южно от Перекоп, а главното армейско командване планираше да
изпрати Лейбщандарта да преследва противника след успешния пробив,
на Източния фронт между Азовско море, Мелитопол и Днепър станаха
събития, които наложиха незабавното прехвърляне на дивизията.
Руснаците укрепиха тук линията на фронта и след пристигането на
две нови армии, 18-а и 9-а, започнаха настъпление срещу позициите на
30-и армейски корпус и 3-та румънска армия — със силите на общо 12
дивизии. Тяхната атака срещу позициите на 30-и армейски корпус не
успя заради упоритата съпротива на немските войски, но северно, в
участъка на 3-та румънска армия, беше разбита 4-та румънска
планинска бригада, две други планински бригади също понесоха тежки
загуби и във фронта на армията беше пробита 15-километрова пролука.
Заради тази промяна на ситуацията на 29 септември бяхме
отблъснати на север и заедно с другите наши части ни беше поставена
задача да атакуваме и да унищожим противника в участъка на пробива
му в отбранителната линия на румънците. Във взаимодействие с
частите на 49-и немски планински корпус пролуката в отбраната на 3-та
румънска армия беше ликвидирана, а съветските войски понесоха
тежки загуби.
Без съмнение появата на две нови руски армии край Мелитопол
принуди немското Върховно командване да преживее немалко часове в
страх, но начинът, по който руските армии провеждаха операцията,
предостави на групата армии „Юг“ уникална възможност. Заради
масираните, скъпоструващи атаки, насочени да предотвратят немското
настъпление към Крим, руснаците се оказаха без резерви, за да спрат
пробива на 1-ва танкова група на Фон Клайст от плацдармите на
Днепър. 1-ва танкова група на Фон Клайст започна на 1 октомври
настъпление на югоизток, като застраши да прекъсне
комуникационните линии на двете руски армии и заедно с 30-и
армейски корпус и 3-та румънска армия — да ги унищожи. Започна
преследване на отстъпващите съветски войски северно от Азовско
море.
От 2 до 4 октомври батальонът на Фон Бодин, изтребително-
противотанковият батальон на 72-ра пехотна дивизия и нашият
батальон се сражаваха срещу големи сили на противника в района на
Елизаветовка северозападно от Бердянск. Съветските войски понесоха
тежки загуби в тези боеве. Те многократно побягваха пред нашето по-
съвършено оръжие и по-мобилните батальони, като понасяха при това
големи загуби. Степта по естествен начин даваше огромно предимство
на нашите авангардни батальони и поставяше в неизгодно положение
противниковата пехота, която имаше значително числено
превъзходство.
На 5 октомври нашите пехотни дивизии атакуваха дълбоко
ешелонираните позиции между Мелитопол и Днепър. Дълбокият
противотанков ров се простираше по цялото протежение на сектора на
атаката и беше упорито отбраняван от съветските войски. Минните
полета и загражденията от бодлива тел пречеха на нашето напредване.
Нашият батальон получи задача да превземе моста през река
Молочная и да го удържи, като осигури придвижването на пехотата по
него.
Ние пак следвахме атакуващия пехотен батальон и очаквахме
сигнала за началото на операцията. На нашата смела пехота се наложи
да си пробива път през множество минни полета. Руските
противотанкови мини бяха сложени в дървени корпуси и минотърсачите
не ги засичаха. Имаше и противопехотни мини в дървени кутии. Към
обед немската пехота все пак преодоля противотанковия ров, като
прекъсна главната линия на руската отбрана. През рова веднага беше
изграден мост, за да влезе в щурма и моят батальон.
В тревожно очакване 1-ва рота на Бремер от 1-ви разузнавателен
СС батальон се разположи начело на колоната зад моя
бронетранспортьор. Съветските войски отстъпваха. Виждахме отделни
батареи, които се изтегляха към тиловите позиции. Дойде нашето
време. Ние трябваше да се врежем в отстъпващите редици на
противника и да превземем плацдарма зад моста през река Молочная.
Ловът започна! Въодушевеният челен взвод се хвърли напред като
отвързана от повода хрътка. Бремер и аз ги следвахме в облака вдигнал
се прах. Само отделни мини пречеха на нашето напредване. Батальонът
настъпваше през редовете на отстъпващия противник и в 12,30 ч.
премина през Фьодоровка, където бяха пленени първите батареи оръдия
и няколкостотин души. Докъдето стигаше погледът ни, виждахме как
руснаците отстъпват. Целият фронт се раздвижи. С пряко попадение от
снаряд беше улучен челният ни бронетранспортьор. Мотоциклетистите
ликвидираха вражеско противотанково оръдие, което ни обстрелваше от
царевична нива. Влекачът на едно наше промъкнало се напред
противотанково оръдие се натъкна на мина. Темпът на преследването се
ускори. Ние вървяхме като по тънък лед, тъй като отстъпващите
съветски войски винаги използваха своите ефективни мини.
Пред нас беше селището Терпение, което река Молочная
прерязваше от север. Местността на изток се снижаваше. Хиляди
съветски кавалеристи бясно препускаха с конете си успоредно с нас,
като се опитваха първи да се доберат до моста. Те се бяха устремили
към реката в широк фронт. Ние стигнахме до първите къщи на
селището Терпение. Пътят рязко отиваше надолу и ни подбуждаше да
ускорим темпа на придвижване. Търсейки укритие, обезумелите
съветски войници се втурваха в къщите. На завоя на пътя оръдията,
колите и диво препускащите коне се скупчиха в хаотичен безпорядък.
Беше открит картечен огън. Аз се огледах към моста.
Няколко руски колони се бяха струпали на брега на реката, като се
опитваха да намерят спасение на другия бряг, търсейки брод. Снарядите
от 20-милиметровите оръдия на бронетранспортьорите засвистяха над
този хаос и обагриха водата в червено. С откоси от автоматичните
оръдия ние като с камшик пришпорвахме съветските войници.
Нашият челен взвод се приближи до моста, като обстрелваше и
двете му страни. Възникна неописуема суматоха. Плътният поток от
бягащи хора задръсти моста. Отляво и отдясно на моста се бореха за
живота си хора и коне. От моста ни отделяха само някакви си 50 метра.

Но скоро дойде жестокият край на блъсканицата и суматохата.

Веднага щом челният взвод стигна до моста, като стреляше със своите
20-милиметрови оръдия и прорязваше кървава пътека в живата маса, аз
видях как хората, конете и колите бяха изхвърлени високо във въздуха.
Те застинаха за миг заедно с гредите на моста в гъзообразния облак на
експлозията, а после изчезнаха в мътната кал на реката. Противникът
взриви моста, без да се съобразява със собствените си загуби.
 Аз стоях на брега до взривения мост с горчив привкус от изврелия
барут в устата и отчаяно търсех път през реката, за да попреча на
съединяването на отстъпващите съветски войски. И макар да
обстрелвахме предимно местността на далечния бряг на реката,
забелязахме на три километра малка верига хълмове, където руснаците
организираха отбранителни позиции. Трябваше да пробием през тях, не
биваше да допуснем стабилизиране на фронта.
На няколкостотин метра от взривения мост открихме брод.
Мотоциклетистите от 1-ва рота на 1-ви разузнавателен СС батальон се
прехвърлиха на отсрещния бряг и завладяха малък плацдарм. Изведнъж
експлозия разтърси нашия бронетранспортьор — той пламна и се
обгърна в дим. При подхода към брода се бяхме натъкнали на
противотанкова мина. Чак тогава обърнахме внимание на това, че
руснаците бяха минирали района покрай брега и известен брой
съветски войници станаха жертви на собствените си мини. Аз
предупредих Бремер за мините и наредих да ги неутрализират, преди
останалите войски да се прехвърлят през реката. Бремер, стоящ на
няколкостотин метра от мен, изведнъж започна да ръкомаха, като
възбудено сочеше към краката ми и крещеше: „Виж там, ти стоиш на
една от тях!“. Той беше прав — аз стоях върху едно от тези адски
устройства и всеки момент можех да задействах взривателя, като леко
[46]
преместя центъра на тежестта си . Ние се постарахме колкото се може
по-скоро да се махнем от това негостоприемно място.
Около 15 ч. вече можеше да прехвърлим целия батальон по
временния мост през река Молочная. На източния й бряг успяхме да
създадем плацдарм от три километра по фронта. Към нас се присъедини
батальонът на Вит. Преследването трябваше да продължи рано на
следващата сутрин.
С облекчение научих, че нашите загуби са само четирима войници
убити, а от ранените един беше починал. Съветските войски понесоха
огромни загуби в жива сила и бойна техника. Пленниците трудно
можеха да се преброят. През нощта батальонът беше подложен на
безпокоящ обстрел, който сочеше за продължаващото оттегляне на
съветските войски.
Според показанията на пленниците, хода на бойните действия през
цялото това време и данните от фронтовото разузнаване през нощта аз
си направих извод, че руснаците отстъпват. Натискът на 1-ва танкова
група на Фон Клайст, която настъпваше в югоизточно направление от
Днепропетровския плацдарм, очевидно беше взет под внимание от
руското командване. Докато траеше нощта, аз изтеглих назад постовете
на бойното охранение и подготвих батальона за следващия ден. Моите
войници знаеха, че се каним да се врежем дълбоко в бойните редици на
отстъпващия противник и може би цели дни щяхме да зависим само от
собствените си ресурси. Атаките и контраатаките щяха да се редуват
една след друга, включително вероятно безмилостни и груби удари в
гръб. Ние искахме да объркаме съветските войски, да провалим
плановете им и да им нанесем смъртоносен удар.
Веднага щом просветля на разсъмване, погледнах спящите
войници, присвили се край своите мотоциклети, оръдия и танкове,
които заедно с плащ-палатките ги защитаваха от нощния студ. Както
винаги, когато се сблъсквах с необходимостта да вземам решения, а в
ръцете ми бяха животът и смъртта на моите войници, цялото ми тяло
започваше да трепери и аз пушех цигара след цигара. Времето преди
първата престрелка, преди първия боен контакт с противника винаги ме
притискаше като най-тежък товар. Но когато този сблъсък вече беше се
състоял и аз стоях насред схватката, този натиск сякаш се изпаряваше.
Напред тръгнаха войниците от инженерно-сапьорските
подразделения. Техните здрави гърбове се огъваха под тежестта на
експлозивите. На няколкостотин метра пред нас беше мостът през
противотанковия ров. През нощта той беше взривен. Наложи ни се да
сринем стените на рова до самото дъно, за да изравним стръмните
скатове и да използваме масата срутила се пръст, за да изградим
временен мост. Мотоциклетистите бяха наблизо, за да се хвърлят
веднага към рова. Нашите миномети и артилерията също вече бяха
готови да открият огън.
Стрелките на часовника неумолимо се движеха напред и пак на
свой ред настъпи нощта, като погълна дневната светлина. От тъмнината
прозираха зелени храсти и дървета. Прозвучаха няколко единични
изстрела на руснаците срещу нашия плацдарм. Един петел изкукурига
своето сутрешно приветствие. Настъпи утрото. Аз вървях към моя
бронетранспортьор, като правех големи крачки с изтръпналите си крака,
и се качих на него. Оттук можех да наблюдавам храстите далеч зад
противотанковия ров и зад настъпващите напред наши сапьори.
Бронетранспортьорите принудиха няколко вражески картечници да
замлъкнат. Слабият заслон на противника беше разбит — така си
подсигурихме прехвърлянето през рова. Както и се очакваше, руснаците
бяха се оттеглили през нощта, така че очевидно нямаше да срещнем
техните големи сили поне през близките два-три часа.
През този ден напред вървеше 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон. Аз усещах известна тревога, след като ротата вече имаше нов
командир, който преди това беше водил занятия по тактика в
юнкерската школа в Брауншвайг и се отнасяше скептично към моите
нестандартни методи за водене на бойни действия. Още веднъж си
поговорих открито с хауптщурмфюрер Л. и му наредих да не спира без
моя заповед. Той трябваше да се движи отпред с пълна скорост в
определеното направление. Аз се движех с челната рота. След кратък
бой край село Широки ариергардът на противника беше смазан и в
8,45 ч. ние стигнахме до Астраханка. Пленените през това време
руснаци бяха от 35-и, 71-ви и 256-и стрелкови полк. Тези полкове
спешно отстъпваха в югоизточно направление. Ние влязохме в сектора
на настъпление на 30-а дивизия.
Пред нас се очерта наистина впечатляваща картина. Докъдето
стигаше погледът, руските части бягаха пеша, с коли и коне на изток.
Една артилерийска част с оръдия на конска тяга се спускаше надолу по
склона. Оръдията се люшкаха на различни страни. Тази част се опита
да заеме огнева позиция, за да ни посрещне както следва и да попречи
на по-нататъшното ни напредване. Срещу нас стреляха руските
миномети, чиито мини се стоварваха в опасна близост до нашия
батальон. Но отстъплението на съветските войски се превърна в
безредно бягство, когато командирите вече не владееха положението.
Беше безсмислено да влизаме в престрелка с руския ариергард и да
губим скъпоценно време.
Аз заповядах на хауптщурмфюрер Л. да продължи настъплението,
без да губи темп, и да не се тревожи за заплаха срещу нашия фланг.
Тази заповед и съответните сигнали към моите млади войници наляха
масло в огъня. Мотоциклетистите се хвърлиха срещу съветските войски
като тропически ураган и със своя картечен огън разрязаха надве масата
бягащи хора. Тежките бронетранспортьори се намираха зад фланговете
на мотоциклетистите, като ги подсигуряваха. Щурмовите оръдия
изпращаха снаряд след снаряд по далечните цели. Вражеските камиони
с боеприпаси с грохот излитаха във въздуха, а артилерийските батареи
се превръщаха в безредно струпване от коне, разчети и оръдия. На заден
план два съветски самолета летяха над широката степ като обгорени
пеперуди. Те не се осмеляваха да се приближат в обсега на нашата 20-
милиметрова зенитна установка.
След няколко секунди Бремер се появи до мен. Аз посочих към
придвижващата се на позиции вражеска артилерия и предните
подразделения на нашия батальон, които изчезваха в облаци прах.
Нямаше нужда от думи. Това, на което се бяхме научили в дългите
изтощителни тренировки в учебните лагери и на полигона, в този
момент напълно даде своите плодове. Широко разпръсната, ротата се
носеше срещу стрелящите оръдия, вряза се откъм фланговете в
позициите на руската артилерия като глутница вълци и принуди да
замлъкнат четири 122-милиметрови и две 76-милиметрови оръдия.
Оберщурмфюрерите Хес и Волф бяха тежко ранени в ръкопашната
схватка. Много войници от Червената армия се лутаха на запад с
вдигнати нагоре ръце.
Докъдето стигаше погледът, се виждаха съветски войски, обърнати
в безредно бягство. Бремер беснееше като отвързана от повода хрътка,
като водеше своята рота в самия център на стълпотворението. Думите
на Гудериан отново се оправдаха: „Машината е оръжие“. Нашата
мълниеносна скорост направо деморализира съветските войски. Аз
водех челната рота и профучах със своите куриери мотоциклетисти през
редиците на съветските войски. Основните сили на батальона ни
следваха с интервал от пет минути. Пред нас се появи колхоз. Овощни
градини и високи широколистни дървета обкръжаваха селските къщи.
След като се приближих към тази малка група къщи, започнах да се
съмнявам. Не виждах никакво движение. Не се виждаха нито съветски
войници, нито цивилни хора. Кой знае защо, продължих да се
съмнявам, независимо че 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон
вече беше преминала през селото и прахът още висеше във въздуха.
Какво можеше да се очаква?
Петер държеше крака си на педала на газта и не се тревожеше по
повод моите съмнения. Но след като отминахме първата къща, аз
извиках: „Дай газ! Карай!“. В къщите отляво и отдясно беше пълно с
руснаци. В двора на фермата забелязах радиовъзел на руснаците с все
още вдигната антена. Очевидно бяхме преминали право през командния
пункт на руснаците, чието унищожаване 2-ра рота е искала да остави за
следващите подразделения от батальона. Изпълнявайки моите
нареждания, 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон без спиране
с рев бе профучала през колхоза.
 Помнейки горчивия опит от произшествието на магистралата
„Север“, аз се опитах с пълна скорост да достигна авангардната рота.
Основните сили на батальона нямаше да имат проблем с
унищожаването на руския щаб. Въздъхнахме с облекчение, когато
нашият бронетранспортьор излезе в открита степ, която, трябва да се
отбележи, беше доста неравна. Вдясно от нас в югоизточна посока
руснаците продължаваха да отстъпват. Зад нас и малко вдясно се
чуваше шумът от боя, който водеше ротата на Бремер. Челната рота все
още не се виждаше. Новият командир на ротата наистина бързо се бе
приспособил към нашия стил за бойни действия. Мотоциклетистите
очевидно бяха опиянени от скоростта.
В малка низина се намираше село Инриевка. То се бе проточило
покрай пътя. Изглеждаше сякаш и това село е като мъртво — край
кръстопътя намерихме 20-милиметрова зенитна установка, която имаше
само дребни механични повреди. Скоро тя отново беше изправна.
Командирът на артилеристите искаше да потегли на изток, независимо
че всъщност пътят на юг беше правилният. Аз успях с мъка да насоча
артилеристите по правилния път. Артилеристите все още се опитваха да
ми кажат нещо, като продължаваха да сочат на изток. Ядосан заради
забавянето, аз с жест им посочих да се движат натам, накъдето е
наредено — по пътя на юг и с пълна скорост. Артилерийският командир
сви рамене в знак на съгласие и потегли след моята машина. Пътят
вървеше успоредно на лесозащитен пояс, който беше широк около пет
метра и се състоеше от храсталаци и отделни дървета. Малки склонове
разкрасяваха монотонността на пейзажа.
В низината се натъкнахме на група въоръжени съветски войници,
които вървяха на юг и след като ни видяха, спряха като вкаменени. Аз
сърдито с жест посочих на съветските войници да хвърлят оръжието си
на земята и да вървят на север. Едновременно изразих недоволството си
пред моя адютант, защото 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон
дори не беше разоръжила тези руснаци. Едва бяхме излезли от
низината, когато забелязах други руснаци, които оживено крачеха на юг
и отнасяха със себе си винтовките си. Някои офицери още имаха и
планшети. Тогава съвсем излязох от нерви и наругах командира на 2-ра
рота. Разбира се, ние трябваше да се придвижваме бързо, но не за
сметка на игнорирането на пленниците. Точно тази задача трябваше да
се възложи на последното отделение от ротата.
 Отпред и вдясно от нас се виждаха хиляди съветски пехотинци и
артилерийски батареи на противника, устремили се в бягство по
склоновете и хребетите. Ние се бяхме врязали в потока бягащи руснаци
на около 30 километра. Скоро батальонът щеше да се доближи до село
Новоспасовка и може би щеше да рискува да го щурмува. Масите
отстъпващи съветски войски трябваше да се съберат пред това село.
Там ние бихме могли да вкусим плодовете от нашата операция. Херман
Вайзер, моят верен адютант, кимна в знак на съгласие, когато го
информирах за решението си.
На няколкостотин метра пред нас беше колхозът Романовка.
Лесозащитният пояс свърши и местността тук леко се издигаше. Вместо
ивицата гора на юг течеше малка рекичка, а точно пред колхоза се бе
образувало малко блато. Не можех да разгледам лявата страна на селото
— виждах само редицата къщи отдясно, които се простираха от север
на юг. Селската улица беше поне 20 метра широка. На запад от колхоза,
покрай редица хълмове, продължаваше бягството на съветските войски.
Никъде досега не бях виждал такова масово бягство.
Още 50 метра и ние стигнахме до първите къщи на Романовка. В
това време стрелките на часовника показваха 14,45 и слънцето
безмилостно печеше. Атмосфера като пред буря надвисна над селската
местност и над обхванатите от паника бягащи от нас хора. По дългата
селска улица между къщите трептеше жаркият въздух. Както и в
другите села, и тук не се виждаха признаци на живот. Бягащите
заобикаляха отстрани селото.
Резкият вик на Вайзер ме удари като с бич. Петер спря. Иззад
стената вляво от нас се мярна някаква сянка. Видях как Вайзер стреля с
пистолета към ъгъла на стената, а с другата ръка метна към същото
място граната. Проклятие! Забелязах руско противотанково оръдие на
огнева позиция и редица червеноармейци, залегнали на ъгъла. Скочих
надясно, с няколко крачки прекосих улицата, натресох се в купчина
оборски тор и изведнъж видях ужасените очи на двама руснаци,
залегнали зад картечницата си — очевидно те току-що се бяха
събудили. Ние лежахме един срещу друг и чакахме кой пръв ще
направи някакво движение. Не се осмелявах да погледна към пътя. С
пряко попадение беше улучен разчетът на нашата 20-милиметрова
зенитна установка. Виковете на войниците преминаха във вой. Петер ме
извика, като ме търсеше с поглед. Той трябваше да беше зад мен и
малко отляво. На другата страна на пътя се разнесе дрънчене на танкови
вериги. Втори снаряд улучи нашата зенитка.
Трябваше да действам бързо, ако исках да се измъкна жив от
купчината оборски тор. Двамата руснаци все още объркано ме гледаха.
Сигурно си мислеха, че атакуваме с големи сили и е дошъл последният
им час. Когато с жест им наредих да се махат, те се измъкнаха пъргаво
като зайчета. Почти едновременно с двамата червеноармейци аз
профучах с един скок покрай нашата улучена зенитка и се притиснах
към малък склон, където намерих нашия куриер Дрешер и Петер.
Вайзер обаче беше изчезнал. Дрешер твърдеше, че Вайзер се е шмугнал
в къщата отляво.
Чак тогава ми стана ясно защо се бяхме натъкнали по пътя на
въоръжени руснаци. Край Инриевка челната рота беше поела в грешна
посока и аз я бях подминал, като така се набутах в критичната ситуация.
Дано по-скоро пристигнеха основните сили на батальона! Очаквах
нетърпеливо появата на хауптщурмфюрер Фенд с неговите 88-
милиметрови оръдия (и с надеждата, че руснаците няма да
контраатакуват — иначе това щеше да е краят на всички ни).
Без малко да открия огън по Херман Вайзер. Как се беше изхитрил
да се покатери на покрива? Той възбудено сочеше наляво. Дали не
искаше да привлече вниманието ни към руския танк? Извънредно ни
провървя, че склонът ни защитаваше от този танк. Пропълзях малко по-
нагоре по склона, докато не забелязах в края на селото малък самолет
на полево летище. Може би пак бяхме се натъкнали на някой щаб?
Минутите се точеха като часове. Вдясно от нас руснаците все още
се изтегляха през хълмовете. Ние плътно се притискахме към земята.
Танкът смени позицията си. Звукът от веригите му се приближи, а
после пак се отдалечи. Изведнъж от първия колхозен двор с пълна
скорост изскочи руска щабна кола, като направи такъв рязък завой, че
известно време балансира на две колела. Отначало ние онемяхме от
учудване, но после открихме по колата огън с всички видове оръжия.
Обаче колата успя да се измъкне, като вдигна след себе си огромен
облак прах.
Най-после чухме зад нас шум от двигатели и дрънчене на вериги.
Пристигаше отделението 88-милиметрови зенитни оръдия. Нашата
позиция и разбитата 20-милиметрова зенитна установка бяха
достатъчно указание за гренадирите да пристъпят към действие. С
ловък завой водачът обърна влекача така, че оръдието веднага се озова в
бойна позиция. След няколко секунди по пътя проехтяха взривове на
осколъчни снаряди. Хауптщурмфюрер Фенд се опитваше да унищожи
самолета на полевото летище, но това не беше никак лесно. Щабната
кола стигна до самолета и скоро той като уморена птица излетя.
Самолетът направи голям кръг над колхоза и изчезна зад хоризонта.
88-милиметровото зенитно оръдие правеше чудеса. Ние си
възвърнахме бойния дух и парализата от последния половин час
отмина. Колко хубаво беше, че снарядите се носеха със свистене над
нас! Нямаше по-приятна музика за войниците, които вече се бяха
простили с живота. Обаче през градините зад нас се промъкваше руски
тежък танк. Ние не можехме да го обстрелваме, защото склонът ни
преграждаше обзора. На огнева позиция бяха поставени пехотни
оръдия, дойде и едно противотанково оръдие и заедно с 88-
милиметровата зенитка откриха огън по отстъпващите колони на
противника. Най-после имах на разположение и един взвод сапьори. С
тяхна помощ можех да се придвижа по-нататък в селото. Исках да знам
какво става там.
Ние влязохме без бой в първата къща. Пристигна възбуденият
Вайзер и поведе командата на сапьорите към входа за мазето. Изумено
видях как от тъмното подземие излизат съветски командири. Вайзер ме
поведе към сградата и докладва:
— Неочаквано забелязах вляво от вас руски танк. Неговият екипаж
закусваше. Преди дори да успея да ви съобщя за откритието си, срещу
нас се озова противотанково оръдие. Не знаех какво да правя. Открих
огън срещу екипажа и хвърлих граната. Не знаех какво е станало с
руснаците, исках само да избягам на някое безопасно място. Отворих
вратата на къщата и се озовах пред няколко висши съветски командири,
които обсъждаха обстановката, струпани покрай разгъната на масата
карта. Появата ми имаше потресаващ ефект — червените командири
взеха да скачат през прозореца с главите напред. Обхванат от ужас, аз се
изкатерих по стълбата на тавана и зад купчината тор ви видях. От
другата страна на къщата много съветски войници и офицери се
спасяваха с бягство. Няколко висши офицери се покатериха на танка и
заминаха. Ние определено сме пленили висш щаб!
Преди да огледам трофеите, аз натрих сол на главата на появилия
се по това време командир на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон. Неговата виновна физиономия го спаси от по-сериозен
скандал и той енергично се зае да изпълнява новите нареждания.
Радостният възглас на Вайзер ме накара да вляза в къщата. Петер вече
беше навлякъл гимнастьорката на руски генерал. На масата лежаха
многобройни карти, а в съседната стая имаше радиостанция. Ние бяхме
нахлули в щаба на 9-а руска армия, но за съжаление, командващият
беше избягал със самолета заедно с генерал от ВВС — те са били в
щабната кола, която бяхме обстрелвали. Сред пленниците имаше
няколко щабни офицери и секретарят на генерала от ВВС. Те се
държаха коректно и достойно и чак при разпита научихме, че преди
това сме пленили щаба на 30-а стрелкова дивизия на руснаците. 9-а
армия отстъпваше, обзета от паника, в посока към Ростов.
Горд от този необикновен успех, аз изпратих съответния доклад в
дивизията и останах като гръмнат, когато радистът ми предаде отговора
от дивизията: „Какви са тези фукни!“. Кофа с ледена вода върху главата
ми не би имала такъв поразяващ ефект. След като се поуспокоих,
изпратих в дивизията пленените щабни офицери и секретаря.
Скоро моите радисти започнаха да предават в ефира заповеди на
руски. Ние искахме да измамим отстъпващите руснаци и да ги накараме
да преминат в отбрана, като така дадем възможност на моторизирания
корпус на Макензен да затвори капака на чувала. Но съветските войски
не можеше да бъдат спрени. Тяхното безредно бягство продължи.
Ротата на Бремер молеше за поддръжка. В хода на преследването тя
беше влязла в сражения. Ние трябваше да изчакаме настъпването на
следващия ден и пехотата, която ни следваше. За пръв път не успяхме
да направим опис на трофеите. Навсякъде около нас имаше изоставени
оръдия, влекачи и конски каруци. Многобройните пленници крачеха в
западна посока, много руснаци бяха убити. Ние загубихме трима убити,
27 души бяха ранени, а един войник изчезна безследно. Малко преди да
се стъмни, пристигна батальонът на Вит и завърши прочистването на
селото. Бремер се върна в батальона към полунощ.
С 1-ви батальон от 1-ви моторизиран пехотен СС полк, който беше
в ариергарда, ние продължихме настъплението на 7 октомври със
заповед да превземем пристанищния град Бердянск. Минахме
съветските аванпостове в хладната есенна мъгла. 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон водеше отпред. Срещахме разбити и
изоставени руски оръдия, бронетранспортьори и танкове. В Бердянск се
натъкнахме на незначителни сили на противника, които отстъпваха
възможно най-бързо на изток. На главната улица на Бердянск открихме
много разстреляни мирни руски жители. Някои жертви с тежки
огнестрелни рани пълзяха към нас и ни молеха да им помогнем. За
съжаление, така и не изясних защо съветските войски бяха се
разправили с цивилните хора.
Колхозът в Андровка беше превзет след кратък, но интензивен бой
и ние продължихме преследването с пълна скорост. Силни
артилерийски колони на противника отстъпваха през малките хълмове
отпред и вдясно от нас. Настигнахме ги и ги пленихме така бързо, че
съветските артилеристи нямаха време дори да разгърнат оръдията си за
бой. В 10,00 ч. вече не можехме да преброим пленниците и трофеите си.
Денят беше точно копие на предишния и ние не успяхме да ускорим
темпа.
После се придвижвахме по хълмиста местност. На няколко
километра отпред беше малката река Берда, която течеше на юг и се
вливаше в Азовско море край Бердянск. Ако съветските войски се
канеха да отстъпват планомерно, те трябваше да удържат западния бряг
на реката и да влязат тук в бой с нашите сили, за да задържат
настъплението ни и отстъпващите войски да бъдат насочени за
организиране на отбрана на рубежа на река Миус или дори до самия
Дон. Руснаците бяха принудени да се сражават за време и за
пространство, а ние не биваше да им позволим това. Техните части и
съединения, притискани от нас, трябваше да бъдат унищожени, докато
не се бяха укрепили в отбрана. Мобилността на немските части и
съединения трябваше да им осигури победата, защото не можеха да си
позволят да влизат в дълги изтощителни сражения.
В същото време, ако се пресметнеха нашите загуби, ставаше ясно,
че боеспособността на войските ни вече е под критичния минимум.
Нито едно от подразделенията не беше достатъчно комплектувано и
всяко от тях можеше да разгърне само остатъци от предишната си бойна
мощ. И последният войник знаеше, че трябва да използваме моста край
село Новоспасовка, като преминем по него с пълна скорост и главното
— трябваше да предотвратим взривяването му. И отново всичко
решаваха минутите.
Авангардният взвод от 1-ва рота на 1-ви разузнавателен СС
батальон заобиколи малък хълм и пред него се откри надолу село
Новоспасовка. Селото се намираше в низина. Руслото на реката беше
подмило бреговете, които бяха почти отвесни. През реката беше
построен съвременен бетонен мост. Конете преминаваха реката по
брода и с мъка се изкачваха на отсрещния бряг. Цялата низина беше
запълнена от отстъпващите маси — хора, каруци, техника. Вдясно от
нас, покрай височините, разбитите съветски части отстъпваха в източна
посока по моста или се опитваха да преминат реката по бродове, за да
отслабят натоварването на моста. Предполагаше се, че 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон ще използва объркването на противника и
ще превземе моста с внезапен удар.
От средата на нашата колона мотоциклетистите,
бронетранспортьорите и изтребителите на танкове се понесоха с рев в
широк фронт надолу по гладкия склон в самия център на руските
войски. Бягащите съветски войски дори не помислиха за съпротива. Те
се устремиха в дива паника по склона право в реката. Артилерията на
конска тяга, камионите от армейския обоз и пехотинците се омесиха в
хаотична блъсканица. Конете стояха във водата, без да могат да се
измъкнат на насрещния бряг. Все повече хора преминаваха през реката,
за да избегнат плен, но те тичаха срещу смъртта си. От безброй дула
излитаха снаряди и куршуми, които сееха смърт сред бягащите тълпи.
Управлението на отстъпващите войски вече беше невъзможно. Хората
бягаха в паника, за да спасят живота си. 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон се вряза в този хаос и стреляйки с всичките
си оръжия, се устреми към моста. Няколко бронетранспортьора
прочистиха моста с огън от височините. На него останаха да лежат само
мъртвите и умиращите.
Изведнъж видях как първи взвод драсна напред като ухапан от
тарантула. Той премина през преградата, войниците скочиха от
мотоциклетите си в движение и ликвидираха разчета на тежко руско
противотанково оръдие. То вече заемаше огнева позиция. Още няколко
секунди и мостът щеше да стане кървава баня и за нас.
С огневата поддръжка на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон и бронетранспортьорите на хълма 1-ва рота атакува с пълна
скорост и скоро стигна до източния край на селото. Аз се движех с
ротата напред по главната селска улица и се борех със съмненията си.
Дали да продължим настъплението към Мариупол? Заради бързото
отстъпление на руснаците ситуацията изискваше да се придвижваме
към Мариупол, като се опитваме да отблъснем големите руски сили към
крайбрежието на Азовско море. Руското отстъпление вървеше в
югоизточна посока, тоест към Мариупол. Защо тогава да губим
безценно време за превземането на Бердянск? Градът неизбежно щеше
да падне, когато падне разположеният още по на изток Мариупол.
 Стоях заедно с няколко войници и проучвах картата. Ние се
намирахме до последните сгради и се канехме да излезем зад
лесозащитния пояс, който ни пречеше да огледаме местността отпред.
Франц Рот, военният кореспондент, който беше с нас, изведнъж извика
като ужилен. Той ме блъсна зад дърветата не особено вежливо. Франц
не можеше да промълви и дума и буквално не беше на себе си. Той
искаше да започне да снима случващото се с кинокамерата си. На не
повече от двадесет крачки отпред се намираше модерен руски танк,
който сякаш всеки момент щеше да започне да стреля или да потегли
напред. Улицата се опразни за секунда.
Унтершарфюрер Бергеман взе експлозив и започна да се промъква,
поддържан със стрелба, през малката овощна градина, за да взриви
танка. Ние, затаили дъх, го гледахме. Танкът не помръдваше.
Двигателят му мълчеше. Може би това чудовище имаше механични
повреди?
Бергеман се приготви за скок, въздъхна дълбоко и се хвърли към
танка. Всеки момент експлозивът можеше да полети към задницата на
танка и да повреди двигателя му. Изведнъж изстрел разкъса тишината.
Видях как Бергеман се свлече, експлозивът падна на пясъка на
няколко метра от танка. Пистолетен изстрел от танка уби нашия другар.
Избухна взрив, но руският танк остана невредим. След това на позиция
излезе едно щурмово оръдие и започна да изпраща снаряд след снаряд в
стоманения гигант на разстояние не повече от 25 метра.
Нищо не се случваше — снарядите не пробиваха танковата броня.
Руснаците изглеждаха неуязвими. Командирът на оръдието Изеке
обречено поклати глава и изпсува. На неговото оръдие се беше паднал
достоен съперник. Преди това успявахме да унищожим първите Т-34, с
които имахме удоволствието да се срещнем, предимно с помощта на
запалителни смеси от огнехвъргачките или със снаряди от 88-
милиметровите зенитни оръдия.
 По време на боя с Т-34 аз стоях в градината на малка къща с
няколко войници, като се бях покачил на хълмче, за да имам по-добър
обзор. Хълмчето очевидно беше погреб за съхраняване на картофи. Ние
стояхме известно време отгоре му, когато изведнъж моето вярно куче
Пет яростно се хвърли в дупката. Кучето откри в ямата над десетина
руснаци. Ние объркано се изгледахме, после руснаците излязоха от своя
погреб с ръчни гранати, автомати и други оръжия. За сетен път се
убедихме, че за да оцелее във войната, войникът има нужда от доста
късмет.
 В този момент моето намерение да преследвам противника до
Мариупол не можеше да се осъществи, тъй като по радиото получихме
заповед да превземем Бердянск. И отново 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон тръгна напред и преминавайки през
хълмовете, стигна до Азовско море. Няколко руски батареи бяха
пленени с внезапна атака и разоръжени без нито един изстрел.
Хладният вятър свистеше над главите ни, а един разузнавателен
самолет прелетя над колоната и хвърли пред бронетранспортьорите
послание, прикрепено към димка. В посланието се казваше: „В града
има само незначителни сили. Вражеската колона е на десет километра
западно от Бердянск. Още няколко колони на противника се придвижват
успоредно една на друга в посока към Мариупол и в момента се
намират източно от Бердянск“.
Аз получих посланието на осем километра северно от Бердянск.
Студът, гладът и умората бяха забравени. Противникът трябваше да
бъде унищожен, докато още се намираше западно от Бердянск. Не
биваше да му позволим да стигне до града преди нас. Две думи бяха
достатъчни за Петер, за да подкара нашия лек бронетранспортьор
покрай колоната като състезателна кола. Облаци прах висяха зад нас, а
отпред вече се виждаше трептящата повърхност на морето. Герд Бремер
и челните подразделения получиха заповед: „Следвайте ме!“.
От север градът беше неразличим. Той се намираше право на брега
под остри склонове. Петер наби спирачки, веднага щом видяхме
летището, от което тъкмо излиташе и се отдалечаваше на север
последният самолет. Ние предпазливо се приближихме към първите
градски къщи. Мотоциклетното отделение се движеше напред. Улицата
изглеждаше съвсем пуста, не се виждаше жива душа. Ямите и
разбитият път принуждаваха мотоциклетистите да карат бавно.
Аз дадох знак на Петер да ги задмине и да пресече града колкото се
може по-бързо. В този момент нашата кола беше първа в колоната и
скоро се откъсна на повече от 100 метра. Навлязохме дълбоко в този
призрачен град. Кръстовищата ни привличаха като магнит. „Носът“ на
бронетранспортьора се подаваше иззад ъгъла и „подушваше“
ситуацията на улицата. После нашата кола правеше бърз скок и спираше
на следващия ъгъл. Така се движехме от една улица към друга, като
задавахме темп на мотоциклетистите. Аз се бях изправил на стъпенката,
като се криех зад купола и стисках здраво карабината си, докато Петер
се готвеше да подгони колата към следващия ъгъл. Не се чуваше
никакъв звук, всички прозорци бяха плътно затворени, не се виждаше и
най-слабо движение. Преди бронетранспортьорът да изчезне зад ъгъла,
аз се огледах назад, за да проверя дали мотоциклетистите ни следват.
Изведнъж бронетранспортьорът се лашна назад, а аз се озовах легнал
странично на улицата. Над главата ми засвириха куршуми, а по улицата
препускаха казаци на коне. Стреляйки безредно, казаците се спешиха и
се устремиха в близките сгради. Техният командир извади нагана си и
откри огън. В този момент чух гласа на Петер зад себе си:
— Щурмбанфюрер, аз вече го очистих!
Той беше прав. Наганът падна на улицата. Конете без ездачи
препуснаха на запад, а ранените казаци се прислониха до стените на
сградите.
Нашият командирски бронетранспортьор се бе натъкнал на руски
кавалерийски отряд. Ако смятахме да изненадаме и да унищожим
колоната западно от града, трябваше още повече да побързаме. Бремер
мълниеносно подкара към покрайнините на града и очакваше там по-
нататъшни заповеди. Съветската колона все повече се приближаваше,
без да забелязва нашето присъствие. Вече можехме да различим всеки
войник и всяка кола. Това очевидно бяха остатъците от пехотен полк,
който се бе сражавал на брега южно от Мелитопол и сега се опитваше
да се съедини с основните сили.
В това време батальонът излезе на позиция от двете страни на пътя
и зачака моята заповед за атака. Аз имах още време. Чаках, докато
колоната се скрие в низината и започне да се изкачва по близкия склон.
Минутите се точеха в мъчително очакване на това, което щеше да се
случи. Мотоциклетистите седяха на своите БМВ-та и се наслаждаваха
на последните всмуквания от цигарите. В този момент челните
подразделения на противника бяха само на 300 метра и се придвижваха,
без да се тревожат за нищо. На мен дори някак ми дожаля за тази руска
част. Те бяха прикривали оттеглянето на своите другари, а после са
били оставени сами. Преди обречената руска част да разбере какво
става, мотоциклетните роти и бронетранспортьорите се понесоха
надолу от двете страни на руската колона и я обкръжиха почти без бой.
Над 2000 съветски военнослужещи бяха пленени с оръжието и бойната
си техника. Бяха пленени и две артилерийски батареи.
На 7 октомври нашите загуби бяха само един убит — смелият
унтершарфюрер Бергеман, който загина в боя с танка.
 След като пленихме колоната на противника, влязохме в контакт с
челното охранeниe на батальона на Бодин. Аз лично отидох в батальона
и поздравих Бодин за наградата — Рицарски кръст. Неговият батальон
завзе Бердянск, а ние се върнахме в Новоспасовка и се готвехме за по-
нататъшно преследване на противника в посока към Мариупол. За пръв
път получихме право за кратък отдих под прикритието на пехотата — 3-
ти батальон от 1-ви пехотен полк ни прикриваше от изток. В полунощ
докараха поща от родината: докара я нашият офицер щурмбанфюрер
Валтер Еверт. Той винаги използваше всяка възможност да помогне на
фронтоваците, като познаваше потребностите на всички. Ние му бяхме
безкрайно задължени.
Не бяхме успели да се огледаме, а вече настъпи новият ден. Чувах
рева на двигателите на колите и дрънченето на посудата на полевата
кухня, но нямах сили да се надигна и да се изтръгна от сънищата. Обаче
Петер непрекъснато се опитваше да ме разбуди, докато накрая не се
изправих насред стаята, като вдигах към устата си чаша с ерцаз кафе.
Глухият рев на моторите на щурмовите оръдия и по-високият тон
на мотоциклетите ме прогони на селската улица. Ревът на двигателите
винаги беше за мен като музика. За да намалим натоварването на
подразделенията, за настъплението на челните части решихме да
използваме движение на „тласъци“, тоест да редуваме подразделенията,
каращи в авангарда. Челният взвод, подсилен с бронетранспортьори и
противотанкови оръдия, караше с пълна скорост пред основните сили и
ги очакваше, след като стигнеше до определени пунктове. Батальонът
следваше челните подразделения с постоянна скорост.
Местността беше гола и хълмиста, наскоро направени градини се
виждаха само в районите на селищата. През първите двадесет минути
се движехме по широк прашен път, без да срещаме противника. Нямаше
нито изоставена техника, нито руски бойци, което показваше, че това е
пътят на отстъплението.
Ние се движехме срещу светлината на настъпващия ден от 5,00 ч. и
всеки момент очаквахме огъня на отбраняващите си, но се сблъскахме
със съпротивата на противника едва към 7,45 ч. край Мангуш. 1-ва рота
от 1-ви разузнавателен СС батальон атакува в походен ред и проби
право през това селище. Беше трудно да се разбере как е планирано то.
Мангуш заемаше гънките на местността от двете страни на пътя на
нашето настъпление. Придвижвайки се през селището, забелязах между
къщите и в градините войници на противника. Но нямахме време да
превземаме този населен пункт. Пред нас имаше значителна цел. Ние
трябваше да се доберем до Мариупол. С унищожаването на остатъците
от подразделенията на противника щеше да се заеме вървящата след нас
пехота. Нашият батальон неспирно се придвижваше по-нататък.
Стреляхме в движение.
На два километра източно от Мангуш челните подразделения
откриха добре построени съветски полеви укрепления. Това беше
обръчът на външната отбрана на Мариупол. Заради стремителното
настъпление на немските войски тези укрепления не можаха да бъдат
напълно използвани от руснаците, но въпреки това имаше всички
възможности за упорита отбрана.
Отбранителната позиция се проточваше покрай града, по пътя на
нашето настъпление, и напълно господстваше над местността. Ние
отново избрахме необичайна форма на атака, като възнамерявахме да
навлезем в хълмовете под прикритието на огъня на нашата артилерия и
тежките пехотни оръдия. Авангардната рота получи заповед да влезе в
бой веднага щом заобиколи руските позиции, като удари отбраняващите
се руснаци откъм тила. Частите, следващи нашия батальон, трябваше да
настъпят срещу фланговете на противника с поддръжката на щурмовите
оръдия.
Заповедта беше дадена в устна форма и чрез куриери на
мотоциклети. Аз бях с Бремер, когато той се готвеше заедно с моите
стари бойни другари за удар през хълмовете в неизвестността.
Щурмовите оръдия с рев се придвижваха след настъпващата рота,
снарядите се взривяваха сред отбраняващите се и ги притискаха към
земята. Позицията на редицата хълмове беше достигната за няколко
минути, в нея се врязаха челните подразделения, а после от двата
фланга я обхванаха движещите се след тях части.
По време на настъплението беше ранен командирът на взвода от
предното охранение унтерщурмфюрер Шулц. Руснаците доста бързо се
съвзеха от изненадващия удар. Ожесточеният бой продължи, особено
вдясно от пътя. Един млад и въодушевен комисар постоянно
пришпорваше своята част. Но не само крясъците на комисаря
пришпорваха войниците. Неговият личен пример за храброст ги
подбуждаше да не прекратяват съпротивата. Никога няма да забравя
последното впечатление, което ми остана от този човек — изправен в
цял ръст, хвърлящ граната на участъка на Маал. После той хвърли
последната граната на земята пред себе си и падна върху нея с цяло
тяло. Експлозията подхвърли нагоре тялото му — парчетата паднаха на
земята, такъв беше краят на този фанатик.

Двете съветски батареи, които ни обстрелваха по време на нашето

настъпление, бяха пленени. За съжаление, по време на тази операция
беше убит Ерих, по-младият брат на нашия вече загинал другар. Аз
изпратих тялото му в обоза, за да го запазя. Над 300 съветски
военнопленници бяха строени пред току-що превзетата отбранителна
позиция. Пленниците твърдяха, че са имали заповед да се оттеглят към
Ростов. Значи — напред! Не биваше да губим време. Трябваше да
ударим по съветските войски, докато още се намираха в поход.
В 9,30 ч. аз стоях на най-високата точка вдясно от пътя и гледах
към Мариупол. Той беше само на няколко километра. Пътят водеше
право към града. В покрайнините му се виждаха заграждения по пътя,
пристигащи и заминаващи бронетранспортьори. Но какво още ставаше?
Дълга колона влизаше в града от североизток. Тази колона от съветски
войски се беше проточила на няколко километра. От колоната се отдели
артилерията и зае огнева позиция срещу нас. Също така ние виждахме
група съветски войски в поход западно от града. Руските войски
отстъпваха по пътя Бердянск — Мариупол. Съдейки по картата, ако
искаха да продължат отстъплението си на изток, двете колони трябваше
да използват единствения мост в Мариупол.
Аз разглеждах съсредоточено няколко минути колоните съветски
войски и изобщо не можех да реша какво да правя. Огромният град с
неговите стоманолеярни заводи, корабостроителници и летища, както и
войниците, които градът непрекъснато поглъщаше, ми направиха силно
впечатление. Източната колона на съветските войски се придвижваше
към града. Дали изобщо беше възможно да се разглежда възможността
за атака на такава човешка маса само с по-малко от хиляда войници?
Ето че излетя и пое на изток един съветски самолет. Нима това не
беше пряка причина да рискуваме и да атакуваме независимо от лошите
си предчувствия? Не означаваше ли заминаването на самолетите, че
изоставят града? Както винаги в подобни моменти на вземане на
решение, аз отидох в челното подразделение и се вслушах какво си
говорят моите млади войници. Ако планът беше лош, ако той не
изглеждаше обещаващ успех, моите момчета бяха като лакмусова
хартия, гледаха ме с безразличие или се моткаха безцелно с оръжието
си. Обаче ако имаше и най-малък шанс за успех, усещах готовността им
да атакуват, тяхното мълчаливо доверие, което ме подбуждаше да дам
заповед за атака.
Авангардното подразделение командваше Зеп Маал, мой боен
другар от 15-а рота на 1-ви пехотен СС полк. Зеп пое командването на
взвода, след като беше ранен неговият командир. Той ми кимна,
козирува и нервно запали цигара. Командирът на ротата Герд Бремер
спокойно ме погледна. Винаги виждах в очите му, че той ще ме
последва дори на края на света. Никога не бях забелязвал у него
съмнение или дори намек за съмнение.
Моите войници очакваха заповед да продължат преследването.
Интуицията и опитът, придобити в многобройните сражения, ни караха
да вярваме в успеха. Тяхната увереност, тяхната вяра в бойното
братство и в собствените им сили ме водеха напред.
 Часовникът показваше 9,45, когато нашите челни подразделения
тръгнаха в атака, а първите руски снаряди избухнаха в опасна близост
до тях. Пехотните оръдия и 88-милиметровата зенитна батарея влязоха
в бой с вражеските батареи и обстрелваха летището. По време на
настъплението забелязах полеви укрепления от двете страни на пътя —
те се намираха в самите покрайнини на Мариупол. Фонтанчета от
куршуми и картечни откоси прорязаха земята отпред, а експлозиите на
мините от минометите разораха земята далеч зад нас. Нашето
настъпление вече не можеше да бъде спряно. Мотоциклетистите се
носеха към града от двете страни на пътя. Заграждението на пътя не
беше довършено, отбраняващите се паднаха под огъня на щурмовите
оръдия. Само на няколкостотин метра вляво от пътя вражеските
самолети излитаха и изчезваха, като прелитаха ниско над плоските
покриви. Те летяха в източна посока. Но нито един от тези самолети не
ни атакува. Може би авиацията на противника нямаше време да зареди
боеприпаси и бомби?
За разлика от другите съветски градове в покрайнините на
Мариупол имаше високи, многоетажни сгради. Тъй като там нямаше
нито едно дърво или ниска къща, рязката смяна на обстановката ни
потискаше.
Челните подразделения спряха пред първите стръмни склонове и
започнаха да се придвижват напред в пеши строй. Аз също исках да
сляза от бронетранспортьора и да го използвам като прикритие.
Високите стени заплашително надвисваха над нас. Откъснах се от
мислите си едва когато Петер изведнъж излезе на голям кръгъл площад.
Хауптщурмфюрер Фриц Бюгелзак се озова вляво от нас. Трамваи,
камиони, влекачи, конски каруци и стотици хора правеха този голям
кръгъл площад оживено място. Нашият бронетранспортьор изведнъж се
озова пред пожарна кола, чийто шофьор в объркването си спря.
Осколъчните снаряди от бронетранспортьора на Бюгелзак
буквално разкъсаха пожарната кола на две. Картечният огън на нашите
мотоциклетисти проехтя кошмарно сред сградите на площада.
Подпалени войници на противника търчаха като живи факли из
площада — от взривяването на резервоара на пожарната кола пламнаха
десетки хора. Обзетата от паника човешка тълпа се хвърли към
насрещните улички, като стъпкваше всичко, което й попаднеше под
краката.
 Едва поели си дъх, ние продължихме да напредваме, като
затапвахме уличките. Крещяхме и викахме. Снарядите на щурмовите ни
оръдия започнаха да избухват на претъпканите с хора улички. Колоните
съветски войски, влизащи в града, бяха разбити на части. Настъпи
пълен хаос. Ние като облак скакалци се хвърлихме през улиците и се
опитвахме да намерим изхода към Ростов.
Площадът беше обсипан с димящи отломки. Там останаха само
тежко ранени или мъртви войници. Основната маса съветски войски
изчезна. Ъгловата сграда се превърна в команден пункт, от който
можеше да се ръководят по-нататъшните бойни действия.

Бремер настъпваше в посока към Таганрог. В 13,10 ч. 1-ва рота от

1-ви разузнавателен СС батальон беше в Сартана, на два километра
североизточно от Мариупол. Голяма колона войски на противника
отстъпваше по главния път на изток.
Когато съобщихме за превземането на Мариупол, получихме от
дивизията следния отговор: „Очевидно това е грешка. Вие вероятно
имате предвид Мангуш“. Обаче това не беше грешка. Градът беше
превзет с дързък щурм от шепа немски гренадири, чиято смелост
побеждаваше многочислените, но инертни и нерешителни отбраняващи
се червеноармейци. Този успех ни струваше един ранен офицер, един
ранен унтерофицер и четирима загинали войници. Следващата ни
пехота пое операцията по прочистването на града и постави постове по
границите му и по-нататък на изток. Бяхме поразени, когато
разгледахме огромния завод „Азовстал“. Той се простираше на няколко
километра покрай брега на морето и беше оборудван с най-съвременни
производствени мощности. Заводът попадна в наши ръце цял и
невредим.
С падането на Мариупол битката край Азовско море завърши.
Общо в тази битка бяха пленени над 100 000 съветски военнослужещи,
взети като трофеи 212 танкове и бронирани коли и 672 оръдия.

От 10 до 12 октомври батальонът се сражаваше в участъка между

Мариупол и река Миус, на няколко километра западно от Таганрог. В
4,30 ч. на 12 октомври батальонът се опита да превземе плацдарм на
източния бряг на Миус и с внезапен удар да завладее моста през реката.
Докато настъпвахме, попаднахме под ураганния огън на вражеската
артилерия от източния бряг на Миус. 1-ва рота от 1-ви разузнавателен
СС батальон беше хвърлена на 700 метра от моста и принудена да
удържа там под обстрела на противника до стъмване. Основните сили
на батальона успяха да излязат от боя край Миус без загуби, но челните
подразделения понесоха тежки загуби от съветските войски.
Бяха ранени над 20 войници и 5 офицери. Сред ранените имаше и
двама батальонни лекари. С настъпването на тъмнината аз прибрах
тялото на верния Петер, унтершарфюрер Ерих Петерзиле. Беше го убил
шрапнел. Това беше първият случай, когато мой шофьор беше убит
край мен. Дори не можех да си представя, че през тази война ще загинат
още седем мои шофьори.
В сивия утринен сумрак на новия ден ние стояхме край гробовете
на нашите загинали другари. Спуснахме четирите загънати в плащ-
палатки тела в чуждата земя. Мълчаливо стояха моите войници край
гробовете, като се прощаваха със своите бойни другари. Чуваше се
грохотът на съветските тежки оръдия, стрелящи от Таганрог, а техните
снаряди със свистене прелитаха над главите ни, като търсеха нашата
артилерия.
 Отделението куриери на мотоциклети, близки приятели на Петер,
Вайзср и другите офицери от щаба чакаха моето прощално слово. Но аз
не можех да промълвя и дума, задушаваха ме чувствата. По лицето ми
се стичаха сълзи. Няколко полски цветя паднаха в гроба, така отдадох
почит на Петер и се извърнах. После щях да пиша на майка му.

До 16 октомври батальонът се сражава, като прочистваше от

противника западния бряг на Миус, след което последва батальона на
Вит, който се бе закрепил край Козелкино. На 17 октомври при
настъплението към Таганрог нашият батальон се придвижи на юг.
Батальонът на Вит настъпваше вляво от нас, а по-нататък батальонът на
Фрей щурмуваше града. Нашата пехота атакува северните предградия
на Таганрог с невероятна решителност и нахлу в града.
За съжаление, батальонът на Фрей попадна под обстрела на два
съветски бронирани влака. Техният огън пробиваше огромни пролуки в
нашите бойни редици, докато бронираните влакове не бяха унищожени
от 88-милиметровите оръдия. Над 80 войници бяха убити от снарядите
на настръхналите от множество дула стоманени чудовища.
 По време на щурма на Таганрог ние за пръв път имахме
възможност да наблюдаваме организираното от съветските войски
разрушаване на града. Заводи и обществени сгради излитаха във
въздуха един след друг. Гъсти облаци дим отбелязваха пътя за
отстъпление на съветските войски. Когато нахлухме в града, видяхме
огромни купища опожарено зърно — в Таганрог на практика ни беше
демонстрирана тактиката на „изгорената земя“. Артилерията
потопяваше бягащите с различни плавателни съдове. Никой от
руснаците на брега дори не мислеше да спасява хората от потъващите
съдове. Едва когато Дрешер заповяда, започнаха да спасяват оцелелите
и да ги вадят на брега. На стръмния бряг се издигаше паметник на
Петър Велики. Руският цар, сражавал се за излаз към южните морета,
гледаше потъващите кораби.
 Беше студено. Леден вятър духаше откъм морето и известяваше за
скорошното идване на зимата. На юг се виждаха заснежените шапки на
планините от Голям Кавказ. Тези гиганти блестяха и ни очароваха, тях
не ги засягаше безумието на човечеството. Ние мръзнехме, униформите
ни висяха на парцали. Нямахме зимно облекло. Планът за настъпление
на нашата част още не беше провален, но нов обект за атака не бе
определен. Огромната, на практика незавладяна от нашите войски
територия без всякакви комуникации лежеше зад нас. Железопътните
линии минаваха предимно от север на юг. Ние за пръв път помислихме
за отбрана.
На 20 октомври под хладния дъжд потеглихме по разкаляните
пътища в посока към Ростов на Дон. Главния удар нанасяха 14-а
танкова дивизия и моторизираната СС дивизия „Лейбщандарт“, които
влизаха в 3-ти моторизиран корпус на Макензен. Аз гледах с
безразличие остатъците от един руски батальон на обратния склон на
височината край Самбек. Вече не можех да чета картата. Буквите се
размиваха пред очите ми. Немощ и гадене ме измъчваха до такава
степен, че се наложи да помоля дивизионния командир да ме смени.
Четири месеца боеве в Русия бяха достатъчни, за да ме приковат към
леглото. Повече не бях годен за бойни действия. Временното
командване на батальона пое хауптщурмфюрер Краас и го поведе в
извънредно тежки сражения.
Аз се върнах в Таганрог, когато вече се бе стъмнило. Приеха ме в
полевата болница с диагноза жълтеница и дизентерия, съпроводени с
повръщане. Тогава върлуваше епидемия от дизентерия, която опасно
отслаби фронта. Вече нямаше пълноценни германски дивизии и
полкове. Източния фронт удържаха слаби остатъци от някога силните
бойни части. Немските гренадири влязоха в най-тежката си битка —
бяха обезкървени и неподготвени за нея. Те виждаха с широко отворени
очи наближаващото бедствие, изпълняваха дълга си и нито за секунда
не се усъмняваха в него. Те вярваха в нуждата от саможертва.
Напуснах болницата след почти две седмици. Краката още не ме
държаха здраво, но докладвах за пристигането си в частта, след което
без особени церемонии бях преведен в офицерския резерв и трябваше
да бъда на разположение на щаба на дивизията. По това време
дивизията „Лейбщандарт“ беше преминала към отбрана западно от
Ростов. Тя взаимодействаше тясно с 13-а и 14-а танкова дивизия и
отблъскваше всички удари на съветските войски. Районът на операции
на 3-ти корпус минаваше през голи поля и жестокият студ беше
вкочанил земята, като я бе направил твърда като камък.

Беше невъзможно да се изкопаят окопи или дори да се оборудва

що-годе приемлива позиция. Времето стана най-жестокият ни
противник.
Моят батальон беше заел отбранителни позиции и водеше боеве
срещу 253-та руска дивизия, сформирана едва през август в Северен
Кавказ и командвана от полковник Охатски. Дивизията беше набрана
сред кубанските казаци, които не обичаха много съветската власт.
В мое отсъствие батальонът още повече беше отслабен, особено
остро се усещаше недостигът на офицери. Оберщурмфюрер Олбьотер
командваше 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон. Той бе
ранен, но отказваше да напусне ротата си. 3-та рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон беше пламнала от дизентерия в тежка
форма, което още повече беше отслабило боеспособността на
батальона. На 1 ноември покрай селището Александровский беше
ранен оберщурмфюрер Бютнер.
Заедно с командира на дивизията аз посетих на 2 ноември в
Александровский моите стари бойни другари и присъствах при
връчването на Рицарски кръст на Герд Бремер. С удовлетворение
забелязах искрената радост на мотоциклетистите при награждаването
на Бремер. Ротата беше заслужила това признание за успехите й.
Студът премина в дъжд. Водата запълваше окопите и дълбоките
коловози и униформите ни подгизнаха. Коли, оръдия и танкове затъваха
в калта. Гренадирите вървяха в кал до коленете. Снабдяването стана
почти невъзможно и можеше да се извършва само с верижни машини.
Колите пълзяха като костенурки. Изразходването на гориво и загубите
на бойна техника не съответстваха на резултатите. Армията потъна в
мръсотия. Загубите заради болести нараснаха безкрайно. В средата на
ноември започна периодът на студовете. Налагаше ни се да изчопляме
една след друга от калта замръзналите коли и да подгряваме
двигателите, като използваме допълнителни средства. Станахме
инвалидна армия.
Тъкмо по това време присъствах на важно съвещание в командния
пункт в Лаханов. То засягаше важната роля на нефта. Присъстваха
генерал-полковник Фон Клайст, генерал Фон Макензен, Зеп Дитрих и
няколко експерти по нефта. Те бяха убедени, че е необходимо да се
завладеят руските нефтени находища в Баку, за да продължим войната.
Заради това превземането на Ростов се превърна в абсолютна
необходимост.
Офицерите с по-нисък чин слушаха мълчаливо, докато се
привеждаха числа за производството и потреблението на нефт и се
обсъждаха нуждите от него за икономиката и армията. Ние нямахме
необходимите данни и опита, за да преценим тези изказвания.
Обаче от военна гледна точка нещата стояха другояче. Всички
предупреждаваха за опасността от настъпление към Ростов, като
посочваха големите загуби в частите и това, че армията просто не беше
готова за такава операция. Дивизиите бяха обезкървени, бойната
техника не достигаше, катастрофално лошо беше положението със
зимното униформено облекло, необходимо за воденето на зимна
кампания. Кожени полушубки и шапки се доставяха от Мариупол с
огромни трудности. На разстояние 100 метра вече не можеше да се
различат немските от руските войници. Здравното състояние на
военнослужещите също беше лошо. Командирите на подразделения,
части и съединения оценяваха положението съвсем точно, когато
казваха: „Ние ще атакуваме, ще превземем Ростов и ще преследваме
съветските войски зад Дон, но няма да можем надеждно да защитим
превзетия град“.
В средата на ноември 11 войници от 2-ри батальон на 1-ви пехотен
СС полк бяха намерени в клозетна яма на сградата на НКВД в Таганрог.
Те бяха попаднали в плен през септември и според показанията на
цивилното население са били хвърлени живи в ямата от чекистите.

Решението за настъплението срещу Ростов беше взето на 14

ноември. Главния удар трябваше да нанесе от запад моторизираната
дивизия „Лейбщандарт“ заедно с 13-а танкова дивизия, а от север — 16-
а танкова дивизия. Атаката трябваше да започне на 16 ноември. Обаче
се наложи тя да бъде отложена с един ден, тъй като заради жестокия
студ нямаше достатъчен брой готови за операцията танкове и
бронетранспортьори. Моят батальон настъпваше по пътя през Султан
Сали и веднага попадна под силен преграден огън на гъсто минираната
и укрепена местност. Налагаше се да отвоюваме всяка педя земя с
неимоверни усилия при температура 30 градуса под нулата. Пътят към
Ростов беше завладян благодарение на изключителното упорство на
есесовците.
Моите войници за пръв път воюваха без мен и водеха май най-
тежките боеве от всички, в които бяха участвали. Ожесточени сражения
се разгърнаха по целия фронт покрай Ростов. Атакуващите дивизии
понасяха тежки загуби, докато се сражаваха на силно минираната и
укрепена местност. Герд Плайс, смелият командир на 1-ва рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон загуби двата си крака и умря по пътя към
полевата болница. Фриц Вит се сражаваше рамо до рамо със своите
гренадири. Генерал-полковник Фон Макензен демонстрира блестящ
пример на истинска пруска доблест. Търпеливо събрали цялата си воля
в юмрук, ръководените от него войски на 3-ти моторизиран корпус
продължаваха да крачат през снежните преспи и атакуваха заедно с
Лейбщандарта.
Гренадирите и генералите щурмуваха рамо до рамо през
заледените поля край Ростов. Контраатакуващите Т-34 смазаха леките
противотанкови оръдия на 60-а моторизирана дивизия и заплашваха да
пробият, но после спряха, обхванати от пламъци под огъня на нашите
88-милиметрови оръдия. По лицата на артилеристите на леките 37-
милиметрови противотанкови оръдия се стичаха сълзи от ярост — те
бяха безсилни срещу стоманените чудовища. Немското 37-милиметрово
противотанково оръдие стана музеен експонат — неговият калибър
беше недостатъчен, за да пробива броните на средните (Т-34) и тежките
(КВ-1 и КВ-2) танкове на противника.
Гренадирите и танкистите продължиха да атакуват с поразяващо
упорство и издръжливост и на 21 ноември превзеха с щурм отчаяно
защитавания Ростов. 1-ва рота от 1-ви пехотен СС полк успя да
превземе моста през Дон и да завладее малък плацдарм. Командирът на
тази рота Хайнц Шпрингер беше шест пъти ранен в хода на тази
операция, а в ротата останаха само 12 души.
Резултатът от битката за Ростов е изложен в следната заповед:

Командващ 3-ти моторизиран корпус

Щаб на корпуса, 21 ноември 1941 г.

Заповед до корпуса

Войници от 3-ти моторизиран корпус!

Битката за Ростов е спечелена!
На 17 ноември по обед корпусът започна настъпление, като
изпълняваше задачата да превземе Ростов и да завладее моста през Дон.
Задачата беше успешно изпълнена на 20 ноември.
Ние взехме в плен над 10 000 души, както и по последни данни 159
оръдия, 56 бронирани коли, 2 бронирани влака и голямо количество
друга бойна техника.
Войници от моя корпус! Ние всички можем да се гордеем с тази
велика, нова и успешна демонстрация на действията на
подразделенията, в която всеки отделен войник внесе своя неоценим
принос.
Нито леденият вятър, нито жестокият студ, нито недостигът на
зимно облекло и бойна техника, нито мракът на безлунните нощи, нито
танковете на противника, неговата ракетна артилерия и хиляди мини,
нито полевите укрепления, за предварителната подготовка на които са
били нужни много седмици и чиито огромни размери ние видяхме, нито
дори самите червеноармейци — нищо не можа да спре нашето
триумфално настъпление.
 В резултат на старателно и умело подготвено изненадващо
фронтално настъпление на изток на енергичната дивизия
„Лейбщандарт“ с активната поддръжка на танковете на 13-а танкова
дивизия отбраната на противника беше изхвърлена от своите позиции.
Противникът вече не бе съпътстван от успеха независимо от неговите
яростни контраатаки, особено срещу 14-а танкова дивизия, в опит да
предотврати смелия пробив на двете наши формирования в северните
предградия на големия град Ростов и до самия Дон и мостовете през
него.
Остатъците от отстъпващите войски на противника се опитаха да
се спасят, като се прехвърлиха през Дон. Благодарение на своята
решителност 1-ви батальон от 1-ви пехотен СС полк на дивизията
„Лейбщандарт“ — подразделение, свикнало да побеждава — дори успя
да превземе цял и невредим железопътния мост на Ростов.
В същото време с решително настъпление далеч на изток и
югоизток 60-а моторизирана дивизия успешно прикри откритите
флангове на корпуса, докато части и подразделения на 13-а танкова
дивизия бързо и решително преследваха отстъпващия на изток
противник.
Освен това всички части на корпуса, както и военновъздушните
части — особено нашите чудесни, безупречно действащи пилоти от
въздушното разузнаване, — внесоха значителен принос в нашия общ
успех! Ние прерязахме, единствената действаща връзка на руснаците с
Кавказ веднъж завинаги.
Сега сме длъжни да удържим завоюваното, за да отворим вратата
за нови победи, веднага щом фюрерът заповяда.
Ние също така го поздравяваме с нашето „Зиг хайл!“.

Подпис: Фон Макензен, генерал от кавалерията

Постигнахме победа, но както се оказа, вече се надигаше

катастрофата. Корпусът беше сериозно разтеглен и твърде отслабен, за
да издържи дълга отбрана на превзетите обекти. Нашите части, които
бяха изтощени и обезкървени, бяха подложени на непрекъснати атаки
от превъзхождащите ни съветски сили.
Моят батальон, командван от хауптщурмфюрер Краас, водеше
боеве на Мьортвий Донец. Мьортвий Донец се отделя от Дон край
Ростов и образува най-северния, десен ръкав в делтата на Дон.
Батальонът заемаше позиция от осем километра по фронта — на този
отбранителен рубеж се намираха по-малко от 300 войници. В това
число влизаха шофьори, куриери, служещи в щабовете и всички
офицери. Нямаше вече обози — всеки, който можеше да се сражава,
беше на фронта.
В същото време съветските войски отново и отново атакуваха
немския фронт североизточно от Ростов и хвърляха една след друга
току-що сформирани дивизии през скования от лед Дон, като се
опитваха да смажат отслабените от тежки загуби немски сили.
Твърдостта, проявена от немските войници в тези тежки боеве,
достигаше предела на човешките възможности. Широко
разсредоточените позиции (обикновено на отделения) се разполагаха на
стръмния заледен северен бряг на Мьортвий Донец, а източно минаваха
и по десния бряг от основното русло на Дон и бяха обърнати на юг, към
замръзналите плавни на делтата и основното русло на Дон. Само с
голям труд и с помощта на експлозиви успяхме да изровим плитки
окопи в твърдата земя. За да се спасим от жестокия студ, сваляхме
топлите дрехи от мъртвите немски войници, а дори и от убитите
съветски войници.
Три дни на нашия слаб фронт руснаците провеждаха активно
разузнаване — това подсказваше за предстоящо настъпление. Моите
другари гледаха на всичко това без страх и притеснение — те
изпълняваха задълженията си почти фаталистично. Малобройните
офицери бяха в своите сектори като овчарски кучета, като пазеха
поверените им войници. Намерих Хуго Краас и Херман Вайзер в малка
къща, където те преценяваха показанията на един дезертьор от 62-ра
кавалерийска дивизия на руснаците и подготвяха своите части за
предстоящите отбранителни боеве.
Позицията на 1-ви разузнавателен СС батальон, слаба за удържане,
но отбранявана от закалени в боевете войници, на 25 ноември в 5,20 ч.
беше подложена на обстрел от всички калибри на руската артилерия и
след това — атакувана. Загубите от този огнен вал бяха почти нулеви:
където няма нищо, то не може да бъде унищожено. Но после кръвта на
моите войници едва не замръзна в жилите им. В сумрака на утринното
зазоряване се появиха големи тълпи руска пехота, които с песни и
викове се хвърлиха в настъпление срещу нашите позиции. Предните
редици бяха сплели ръцете си, като образуваха така непрекъсната
верига, която настъпваше по леда в такта на диво пеене. Мините от
нашите миномети пробиваха големи дупки в леда, като принуждаваха
съветските войски да разкъсат веригите си. Но мините не можеха да
спрат движещата се тълпа, настъпваща срещу моите другари като добре
смазан механизъм. Насред реката съветските войници попаднаха под
нашия обстрел и започнаха да се свличат на леда като зряла пшеница
под косата.
Моите войници загубиха вяра в Бога и в човечността, когато
придвижващите се напред съветски войници настъпваха, тъпчейки
падналите, за да продължат щурма си. Атаката водеха 343-та и 31-ва
стрелкова дивизия и 70-а кавалерийска дивизия. Три току-що
сформирани руски дивизии в атака срещу по-малко от 300 души,
разпръснали се на 8000 метра и практически в самота — всеки беше
оставен сам на себе си и бе длъжен да се справи с прииждащите орди!
Два батальона от 1151-ви стрелкови полк на руснаците пробиха в
участъка на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон и бяха вече в
нашите отбранителни позиции, като заплашваха да пробият целия
фронт. 177-и и 248-и стрелкови полк атакуваха централната част на
отбраната на батальона и също бяха близо до това да пробият.
Трябваше веднага да се проведе контраатака на участъка на 2-ра
рота от 1-ви разузнавателен СС батальон, но в този момент нямаше
никой подръка за изпълнението на тази задача. Съветските войски
атакуваха по целия фронт с неотслабваща интензивност, като
заплашваха да сломят духа на шепата войници, залегнали зад своите
картечници. Руският щурм приличаше на приливна вълна, идваща
откъм Кавказ и разбиваща се в стръмния бряг на Дон, загубвайки тук
своята сила. Първите лъчи на слънцето, които пробиха гъстите облаци,
разкриха ужасяваща картина. Докъдето поглед стигаше, Дон и неговите
притоци бяха осеяни с тъмни точки, някои от които се придвижваха с
мъка, а другите постепенно бяха засипвани от снега. Атаката на
съветските войски беше отблъсната с тежки за тях загуби по целия
фронт. Обаче хиляди съветски войници бяха залегнали и очакваха
нощта. Конете без ездачи бяха избягали на юг, тяхното пронизително
цвилене звучеше като зов на смъртта.
Силите на противника, пробили в участъка на 2-ра рота от 1-ви
разузнавателен СС батальон, бяха смазани от нашата незабавна
контраатака. Шест офицери и 393 войници от Червената армия бяха
взети в плен. Само на този участък бяха преброени 310 убити съветски
войници. Според показанията на пленниците атаката имала за цел да
отреже Ростов от запад.
Атаките продължаваха с неотслабваща сила на 26 и 27 ноември
независимо от огромните загуби на руснаците. За нас беше загадка как
зрели мъже с такова примирение могат да позволят да ги водят като
агнета на клане. Независимо от масата мъртви и осакатени тела,
лежащи неподвижно на леда, нови руски формирования влизаха в боя и
се устремяваха срещу смъртта. Руската атака на 27 ноември започна в
16,00 ч. с артилерийска подготовка и огневи вал от оръдията от всички
калибри, както и с използването на реактивна артилерия, но и тази
последна атака в района на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон беше отблъсната към 19,50 часа. Отделни подразделения на
противника, които бяха се врязали в позициите на ротата, бяха
блокирани. Контраатаката беше набелязана за 28 ноември.
Загубите на батальона бяха тежки и засегнаха унтерофицерите и
офицерите. Батальонният адютант оберщурмфюрер Вайзер пое
командването на 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон.
Оберщурмфюрер Олбьотер отново беше ранен. Последната атака срещу
2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС батальон бе проведена предимно
по левия фланг и беше отблъсната с ужасяващи загуби за руснаците.
Атакуващото руско съединение било сформирано през юни в Краснодар
като 128-а пехотна дивизия и за пръв път бе хвърлено в бой тук.
Батальонът, атакуващ нашия ляв фланг, в началото на щурма
наброяваше 450 души. В атаката през Дон 135 войници от този батальон
бяха убити и над 100 ранени — взети в плен. Други 37 пленници,
попаднали при нас, бяха невредими.
Огромните заслуги на нашата част могат да бъдат оценени
истински само от онзи, който е изпитал сам парализиращия ефект от
жестокия студ и психическото натоварване от безкрайните боеве. Аз
виждах войници, залегнали зад своите картечници със сълзи на
отчаяние, стичащи се по лицата им, докато ръцете им трепереха, когато
сменяха картечните ленти с патрони — и куршумите отново като дъжд
се сипеха върху атакуващите тълпи. Олбьотер, който изпълняваше
длъжността командир на рота, водеше своите мотоциклетисти в атака
без ботуши. Те бяха срязани от краката му малко преди атаката. И двата
му крака бяха силно измръзнали.
В този бой победител стана всеки боец. Изцяло разчитайки на
своите сили, всеки втори войник се намираше на позиция, залегнал зад
картечница. И се сражаваше в най-трудния бой през живота си без
подсказване, заповед или други действия на висшестоящите командири.
Ранените бяха превързани (доколкото е възможно в такъв силен
студ) и изпратени с камиони в Таганрог. Сърцераздирателните викове на
нашите ранени войници, изпитващи непоносими болки, се понасяха по-
трудно дори от най-страшната атака. Тъй като разбирахме, че нашите
всекидневни загуби няма да ни позволят дълго да се отбраняваме,
оставаше ни да гадаем на кое място ще рухне нашият фронт.
Сраженията не спираха дори с настъпването на тъмнината. Районът
пред позициите на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон беше
прочистен от противника с помощта на няколко щурмови оръдия и към
9,00 ч. пробивът беше ликвидиран. На подстъпите към позициите
останаха да лежат над 300 убити. Пленниците мъкнеха със себе си
своите ранени другари. Но дори след този скъпоструващ на съветските
войски бой те продължиха да атакуват. Едва към 14.00 ч. противникът
отстъпи на разстояние 2–3 километра, но постепенно засили обстрела с
артилерията си.
Сраженията на другите участъци от фронта протичаха в подобни
условия и сериозно отслабиха немската отбрана. Опасността от пробив
във всяко място на фронта край Ростов не можеше да остане
незабелязана и в щаба на командването на 1-ва танкова армия (до
октомври танкова група) прекрасно разбираха това. Ние всички бяхме
на едно мнение, че линията на фронта трябва да се съкрати, ако искаме
да предотвратим катастрофата, която в създалите се обстоятелства
можеше да доведе до рухването на целия фронт. Ние вече нямахме
резерви. Степта беше пуста. Само дълбоките снежни преспи и
телеграфните стълбове нарушаваха монотонността на заснежените
пространства. Най-добрият вариант за отбрана беше по река Миус
западно от нас. Само там бихме могли да се надяваме, че ще спрем
силно превъзхождащите ни сили на руснаците и ще предотвратим
пробив на фронта. За известно време назад, за да установят пунктове за
оттегляне към тила, бяха изпратени главните пехотни застави. Всяко
оттегляне трябваше да има краен пункт на отбранителните позиции на
река Миус — те трябваше да бъдат заети от целия личен състав до
последния войник. По-нататъшното оттегляне по заснежената степ би
донесло невъобразими загуби в жива сила и техника.
По времето, когато тежките боеве край Дон малко поутихнаха и
атаките на съветските войски бяха отблъснати с жестоки загуби за тях,
превъзхождащите ни сили на руснаците възобновиха атаките си на
участъка на 60-а моторизирана дивизия и пробиха слабия фронт на
немците североизточно от Ростов. Руснаците също така пробиха на
широк фронт, като смазаха левия фланг на 1-ва танкова армия. Фронтът
потрепери! В това време по целия съветско-германски фронт чак до
Ленинград продължаваха тежките упорити боеве. Немската армия на
изток вече не можеше успешно да противостои на такава огромна,
превъзхождаща сила като Червената армия. Леденият студ, напълно
неподходящото облекло и ужасните загуби, както и недостатъчното
попълнение в личен състав и бойна техника, правеха просто
невъзможни по-нататъшни успешни бойни действия. Ние се
сражавахме за живота си!
През втората половина на деня 3-та моторизиран корпус получи
заповед да изостави Ростов и да се оттегли на предварително
подготвения отбранителен рубеж край Миус. С жестоки боеве
дивизията „Лейбщандарт“ успя на 29 ноември да напусне Ростов, да се
оттегли без големи загуби и с поддръжката на 13-а танкова дивизия
привечер на 2 декември да се закрепи на подготвените отбранителни
позиции край река Миус. Аз участвах в оттеглянето с щаба на
дивизията. Заповедта за оттегляне от града и съкращаване на фронта ни
зарадва. Това решение предотвратяваше възможната катастрофа. Затова
заповедта от щаба на фюрера да не се евакуираме от Ростов в никакъв
случай и да отбраняваме завзетите позиции до последния патрон беше
за нас като гръм от ясно небе.
Не беше възможно да се изпълни тази заповед. Тя по най-ужасен
начин показваше, че не е оценена цялата сериозност на ситуацията на
фронта. Тъкмо в това време нашите части вървяха в мрака на нощта,
като едва се държаха на краката си от студ. Дълбоките преспи,
убийственият източен вятър и чувството за безкрайна откъснатост
превръщаха живота на немските войници в ад.
Как можеше да бъде дадена такава заповед? Това беше загадка за
мен. Заповедта беше игнорирана и оттеглянето към Миус продължи.
Фелдмаршал Фон Рундщет, генерал Фон Макензен и другите заслужиха
благодарността на войсковите части. Със своето решение да продължат
оттеглянето те съхраниха живота на множество войници и
предотвратиха разпадането на фронта на групата армии „Юг“. Трябва
също така да се спомене, че Зеп Дитрих осъди „фанатичната“ заповед
на фюрера с най-силни изрази и отстояваше решението на командването
на групата армии „Юг“ за оттегляне на 3-ти моторизиран корпус като
единствено възможното. Мисля, че съм прав да твърдя, че той
категорично застана на страната на фелдмаршал Фон Рундщет в този
труден за него момент. Обаче фелдмаршал Фон Рундщет все пак беше
отстранен от командването на групата армии „Юг“ и заменен от
фелдмаршал Фон Райхенау.
В това време руските дивизии атакуваха нашите отбранителни
позиции с неотслабваща сила. Само с извънредни усилия успявахме да
ликвидираме техните пробиви.
Моят батальон беше на левия фланг на дивизията „Лейбщандарт“ и
поддържаше контакт с 60-а моторизирана дивизия. Подразделенията
успяваха да удържат позициите си, като взаимодействаха едно с друго в
боевете и създаваха опорни пунктове, при това с помощта на руски
доброволци. Боеспособността на нашите подразделения дотолкова беше
отслабнала, че командирите дори започнаха да използват
антиболшевишки настроени руснаци във фронтовите части. Затова не
се учудвах, когато посещавах моите войници на позициите им и срещах
понякога едва ли не повече руснаци, отколкото немци. Доброволците
бяха предимно от Северен Кавказ или от Украйна. Техният ентусиазъм
тогава беше безкраен и именно по тази причина те бяха приети от
нашите войници.
През декември по време на ураганен артилерийски обстрел аз
загубих един от най-добрите си другари — нашият прекрасен преводач,
храбрият Хайнц Дрешер, офицер за пример и в живота, и в боя, загина
на железопътния насип в Таганрог.

Малко преди Коледа ми провървя по невъобразим начин —

получих разрешение да отлетя у дома. Излетях с няколко другари от
Таганрог с транспортен Ju-52. Летяхме през Уман до Лвов, а там се
качих на влака. След 18 часа вече стоях жалък и смачкан на гара
„Фридрихщрасе“ и за първи път от толкова дълго време говорех по
телефона с моите близки. Жалко, че това щастливо време отлетя толкова
бързо и дойде моментът на раздялата.
На 30 декември получих заповед да се явя на 1 януари на доклад
при Хитлер. Поканата ми беше предадена от райхеканцеларията. Тогава
и в Германия беше лют студ. Сбогувах се с жена си на гара „Зоопарк“ в
Берлин и се качих в заледения от студ вагон. Мой спътник беше
японският посланик, който също пътуваше за Източна Прусия и според
опита си от предишните пътувания с такива влакове се беше запасил с
коняк. Не мина много време и ние вече се опитвахме да се стоплим с
това сгряващо питие.
В Растенбург ме посрещнаха другари и ме съпроводиха до
щабквартирата на фюрера в гъста гора. Провериха ни на няколко поста
и съобщиха по телефона за нас на последния пост. Охраната тук беше
поета от личния състав на моторизираната гренадирска дивизия
„Гросдойчланд“. Щабквартирата се състоеше от няколко железобетонни
бункера и обичайните дървени казарми, които бяха великолепно
замаскирани — те бяха скрити под високи дървета. Настаняването и
храната съответстваха на обстоятелствата. Несъмнено
целесъобразността и простотата бяха основното, от което се бяха
водили при строителството на щабквартирата на фюрера
„Волфсшанце“.
Хауптщурмфюрер Пфайфер ме посрещна и ме информира за
причината да ме повикат тук. От думите на Пфайфер заключих, че
Адолф Хитлер е разтревожен от положението на фронта и иска да
получи информация, така да се каже, от първа ръка.
Адолф Хитлер правеше впечатление на обикновен и енергичен
човек. Бях удивен, че той прекрасно познаваше въоръженията и бе
точно информиран за предимствата и недостатъците на различните
типове танкове и бронетранспортьори. Обаче най-много ме порази, че
той знаеше за бойните действия на моя батальон и искаше да получи
отговор на въпросите си за тактиката. С оглед на предишните успехи на
батальона той беше подсилен с гренадирска рота леки
бронетранспортьори и огневи взвод тежки пехотни оръдия.
Без да смекчавам изразите си, аз разказах за бойните действия край
Ростов на Дон и докладвах за непосилните изисквания, които бяха
поставени на частите и съединенията. Особено акцентирах вниманието
върху несъответстващите на ситуацията попълнения. Генерал Йодъл ме
подкрепи, като се позова на доклади от други подразделения. От
разговора останах с впечатление, че ситуацията с войските на изток
много измъчва Адолф Хитлер и той е загрижен как да им помогне.
На 3 януари заедно с полковник Цайцлер аз излетях с Не-111
обратно в Мариупол. В Мариупол се прекачих на един „Щорх“, който
трябваше да ме закара в Таганрог. Скоро прелетяхме над димящите
отломки от свален Ju-52. За да ми съкрати пътя до щаба на дивизията,
пилотът приземи лекия самолет съвсем близо до командния пункт и
седнах в минаващата покрай мен конна шейна. Съвсем премръзнал, аз
се върнах в своята част след 16-дневно отсъствие.
В същата нощ смених Хуго Краас, който временно изпълняваше
длъжността командир на батальона, и в сивото зазоряване за пръв път
след дълго прекъсване обходих позициите на моята част. От началото на
Руската кампания до 15 декември 1941 г. в моя батальон бяха записани
следните загуби:

За същия период 1-ви разузнавателен СС батальон беше взел в

плен 112 командири и 10 142 войници от Червената армия.
Нашата отбранителна позиция се намираше право пред селището
Самбек, на предния склон на дълга верига хълмове. Пасищата край
реката се простираха пред нас, тяхното ледено покривало тук-там се
прокъсваше от малки туфи върбалак. Руските позиции бяха точно
срещу нас. На някои места разстоянието беше само 1200 метра.
Фронтът се беше успокоил. Ако не се броят разузнаванията и
артилерийският обстрел, не се водеха никакви бойни действия. В тази
ситуация аз смятах патрулирането за излишно и съответно цели
седмици нямах никакви загуби. Продължавахме сериозно да
оборудваме позициите си — особено значение се отдаваше на дълбоко
ешелонираните минни полета.
Изкопните работи се извършваха с помощта на местното
население. Войските осигуриха на местните жители храна и
медицинско обслужване. Аз се отказах насила да измъквам хората от
къщите им и да ги гоня из снежните пространства. Последиците от това
можеха да бъдат само неизбежни загуби. Уважението, което проявихме
към тях, доведе до това, че населението започна да ни помага — заради
добрите отношения, които се бяха създали между цивилни и военни.
Затова не бе учудващо, че за кратко време нашият батальон имаше най-
добре оборудваните отбранителни позиции и ни посещаваха офицери от
съседните подразделения и части. В нашите землянки и блиндажи беше
уютно почти като вкъщи.
В началото на годината научих нещо, което не бих искал да
скривам от читателя. Веднъж моят шофьор Макс Борнхефт сложи пред
мен чиния с малки парченца месо, като обясни, че това са бутчета от
гълъби, които намерил благодарение на „добрите си връзки“ в Таганрог.
Когато започнах да ям този деликатес, у мен възникнаха съмнения.
Казах на Макс, че макар да е много вкусно, нито едно от тези бутчета
никога не е летяло из въздуха като гълъб. Но Макс не ме остави дълго
да правя предположения. Той каза доста сухо:
— Не, те не са летели, скачали са! Вие ядете жабешки бутчета.
След като свършиха студовете, настъпи периодът на неизбродимата
кал, която правеше снабдяването на войските почти невъзможно и
пречеше на настъпателните действия. Как трябваше да продължи
войната? Този въпрос предизвикваше у нас голям интерес.
Отбранителният вариант беше немислим, но немските войски на
Източния фронт нямаха достатъчно сили за мащабно настъпление.
Дивизиите, които биха могли да бъдат използвани за настъпление, все
още се намираха на позициите си, макар кадровият състав да се
нуждаеше само от отдих и попълнение. Ние се страхувахме, че ще ни
изведат от позициите ни и ще се наложи да тръгнем в атака с набързо
скалъпени части.
След като 1-ва танкова армия и част от 17-а армия унищожиха
[47]
руските войски, пробили южно от Харков , ние бяхме изведени от
своите зимни позиции и в края на май ни прехвърлиха в района на
[48]
Сталино . Точно там новите, сформирани през зимата части подсилиха
нашата дивизия, а новото попълнение се вля в редиците на ветераните.
Упражненията на стрелбището бързо възвърнаха отличната бойна
форма на моя батальон. Той беше по-добре въоръжен, отколкото през
1941 г., и имаше зад гърба си опита на предишните боеве и така отново
стана достоен съперник за всеки противник. Моралният дух на частта
беше висок. Военнослужещите от всички звания твърдо вярваха в
своите сили и в своите офицери — преди всичко благодарение на
техните свръхчовешки способности, проявени в бойните действия в
настъпление и в отбрана, както и на тяхното умение да противостоят на
превъзхождащите ги сили на противника.
Съвсем изненадващо в началото на юни 1942 г. дивизията
„Лейбщандарт“ беше изведена от състава на войските, подготвящи се за
голямо настъпление на южния фланг на Източния фронт, и прехвърлена
във Франция в очакване на възможния десант на съюзниците. Моят
батальон беше прехвърлен в района на Кан и щабът се настани в
Бретвил сюр Лез. След кратко време в Нормандия за нас нямаше
никакви тайни. Всички възможни ситуации бяха отрепетирани както с
войските, така и без тях и като резултат беше достигнато такова
равнище на подготовка, с което уверено можехме да се
противопоставим и на най-добрата военна част от мирно време.
През есента ние се подготвяхме за изпращане в Северна Африка,
но съдбата се разпореди по друг начин. Трагедията на 6-а армия в
Сталинград ни призова обратно в Русия. Само късметът спаси нашата
дивизия от разгром край Сталинград. Дивизиите, които воюваха заедно
с нас през 1941–1942 г., водеха тук последния си бой. Други очакваха
нашата помощ. Ние напуснахме Франция с пълна скорост и отново
потеглихме на изток. Нашата цел беше фронтът източно от Харков.
12

Бойните действия през зимата на 1942–1943 година

На 19 ноември 1942 г. започна най-голямото настъпление от

началото на войната, организирано от съветското Върховно
командване — настъплението край Сталинград. Общата обстановка
беше следната.
Противникът беше разгърнал голямо количество жива сила и
бойна техника, особено танкове, които до този момент не се виждаха.
Съдейки по данните на германското командване и общия анализ на
положението според разузнавателните данни, настъплението имаше
масиран и планомерен характер. По своята точност и поетапно
разгръщане настъплението на съветските войски напомняше за
работата на часовников механизъм.
Пробив към Дон край Серафимович, едновременен пробив край
Красноармейск, южно от Сталинград. Като резултат бяха унищожени
две румънски армии, а 6-а армия край Сталинград за кратко време
беше напълно обкръжена и после унищожена.
После започна настъпление на запад на две армейски групировки,
съсредоточени западно и северозападно от Сталинград. В резултат
съветските войски от Южния фронт се разгърнаха от двете страни на
Дон, като настъпваха към района на Ростов. По пътя си те прекъсваха
комуникационните линии през Ростов на германските войски в
Северен Кавказ.
След това съветският Югозападен фронт започна да развива
настъпление между железопътните разклонения Сталинград —
Морозовск и Кантемировска — Милерово. То беше насочено към
Северски Донец. 8-а италианска и 2-ра унгарска армия северозападно
от първия пункт на пробива край Дон бяха заплашени от руски удари
по фланга и откъм тила. Като резултат от тези заплахи двете армии
изоставиха укрепените си позиции, без да окажат сериозна
 [49]
съпротива . Тяхното отклонение от боен контакт с противника в
крайна сметка се равняваше на бягство. Частите на съветския
Югозападен фронт в широк фронт се прехвърлиха през Дон
северозападно от Сталинград.
След като войските на съветския Южен фронт стигнаха до
долното поречие на Дон, а групировката на Югозападния фронт
достигна Оскол, южното крило на Воронежкия фронт също се включи
в настъплението на запад.
Участъкът на отбраната на 7-и и 13-и армейски корпус, който се
издаваше далеч на изток, след отстъплението на унгарската армия
беше обхванат в атакуващите клещи на северния и на южния фланг.
Два немски корпуса (както и един унгарски) бяха обкръжени след
съединяването на двете съветски настъпващи групировки край град
Касторное.
Вследствие на това премина в настъпление целият съветски
Воронежки фронт. Неговите войски пробиха през позициите на река
Тим, които много прибързано се създаваха от командването на 2-ра
немска армия. В хода на по-нататъшните настъпателни боеве
съветските войски превзеха Курск и Рилск.
Южното крило на Брянския фронт настъпваше от района на
Ливни, като заплашваше десния фланг на 2-ра танкова армия, която се
изтегляше. Централната групировка на фронта настъпи от района
югоизточно от Орел към самия град Орел.
Стратегическата цел на зимното настъпление на руснаците и
неговите етапи бяха съвсем очевидни. Напредването на ударните
групировки беше синхронизирано, така че рубежът на немската
отбрана — основно разтеглен от юг на северозапад — беше атакуван
откъм фланговете, разбит и отрязан на части от всяка от ударните
групировки.
В съответствие с плана операцията се провеждаше южно от
Сталинград до възвишенията край Орел. Резултатите бързо станаха
ясни. След разгрома на 6-а немска, 3-та и 4-та румънска, 8-а
италианска и 2-ра унгарска армия беше разкъсан и немският фронт на
северозапад — на широчина над 500 километра — между Славянск и
района северно от Курск. Армиите на двете съветски групировки
неотклонно се придвижваха на запад.
 Изглеждаше, че целта на операцията — разгромът на Източния
фронт на немците — вече е постигната на южния участък.
Ставката на Върховното главно командване на руснаците обяви
като следваща цел за настъпление Днепър. Те не се съобразяваха с
изтощението на войските, с нарастващите проблеми на снабдяването,
със загубите, понесени в хода на настъплението. Изглеждаше, че
руското командване не се интересува от факта, че само част от тяхната
артилерия успява да догони бързото настъпление и че стрелковите
части почти напълно са сформирани от току-що мобилизирани
цивилни. Артилерията почти не се използваше, а комплектуването на
бойните съединения се осигуряваше за сметка на мобилизирането на
неподготвени и лошо въоръжени наборници.
От друга страна, значителното числено превъзходство на
Червената армия беше постигнато заради загубата на пет немски и
съюзнически армии. Предполагаше се, че голямата маса на
настъпващите съветски войски ще надделее над значително
отстъпващите й по численост остатъци от немските войски,
отбраняващи се на южния участък от съветско-германския фронт.
Обаче решаващ фактор стана това, че съветското командване
пропусна кулминационния момент на своето настъпление. Той
очевидно настъпи на река Северски Донец. Частите на тиловото
осигуряване и наземните служби на авиацията на Червената армия
бяха безсилни пред огромните разстояния в условията на зимната
кампания, бойната мощ на ударните групировки беше пропиляна в
хода на настъпателните сражения на дълбочина от няколкостотин
километра.
Превъзходството на немската система на командване и
управление, както и превъзходството на немските бойни части
следователно имаха решаващо значение независимо от голямото
числено превъзходство на противника. Моторизираният СС корпус,
съставен от 1-ва гренадирска моторизирана СС дивизия „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“, 2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ и
3-та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“, изигра основна роля в
[50]
този решаващ момент .
13

Сражението за Харков

В края на януари 1943 г. руснаците достигнаха рубежа на Северен

[51]
Донец и неговите притоци: Ворошиловград — Старобелск —
Валуйки — Стари Оскол. Те прехвърляха своите части за по-нататъшно
настъпление на запад. Що се отнася до нашите сили, то 320-а пехотна
дивизия се намираше в Сватово, 298-а пехотна дивизия, след като беше
разбита по време на отстъплението, се доокомплектуваше в Купянск,
частите на гренадирската моторизирана дивизия „Гросдойчланд“ се
отбраняваха западно от Валуйки, а в района на Короча корпусът със
специално предназначение на Крамер събираше остатъците от
разбитите немски и унгарски войски, отстъпващи от горното течение на
Дон.
Между съединенията на немските войски се образуваха огромни
пролуки. За командващ остатъците от 8-а италианска армия беше
назначен немски генерал. По това време моторизираният СС корпус с
неговите подразделения — основните сили на гренадирската
моторизирана СС дивизия „Райх“ и ударните подразделения на 1-ва
гренадирска моторизирана СС дивизия „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“
— вече пристигна в района на Харков. Дивизията „Лейбщандарт“ се
разположи от двете страни на Чугуев на река Северски Донец.
Решението на щаба на Главното командване на Вермахта да задейства
моторизирания СС корпус в масирана контраатака след неговото
прегрупиране беше провалено от стремителното настъпление на
съветските войски. Отначало трябваше да се ликвидира пробивът в
района на дислоциране на корпуса. Частите от гренадирската
моторизирана дивизия „Райх“ бяха придвижени напред за прикриване
на района западно от Валуйки.
Дълбоките преспи и силният студ пречеха на придвижването на
подразделенията. Ние се разтоварихме източно от Харков и батальонът
получи задача да завоюва плацдарм край Чугуев и да влезе в контакт с
298-а пехотна дивизия. От много години си бяхме създали навика да не
обсъждаме заповедите, които изглеждат неизпълними, и да не се
съобразяваме с превъзхождащите ни сили на противника. Обичайните
стандарти вече не ставаха за тази война. От немските войници се
очакваше да проявяват наистина феноменални способности. Не се
учудвахме, че се предвиждаше Лейбщандартът да отбранява фронт с
широчина 90 километра и да спре настъплението на 6-а руска армия!
Дебелите дъски пукаха под тежестта на бронетранспортьорите,
които предпазливо се движеха по дългия дървен мост през Северски
Донец край Чугуев. Аз водех моя батальон към старите руски позиции
от зимните боеве през 1941–1942 година. Те вървяха покрай Донец и
така отървах моите войници от това да копаят нови окопи в
замръзналата земя. През снежните пространства при нас периодично
пристигаха групи от остатъците на разгромените италиански части.
Откъм Купянск към реката излязоха отделни подразделения от немския
обоз с ранени немски войници и полуживи от глад коне. Отстъпващите
войници мълчаливо преминаха по моста. Те вече не ставаха за водене
на бойни действия.
Батальонът трябваше да прикрива фронт с широчина около 10
километра и освен това две роти трябваше да помагат при изтеглянето
от боя на 298-а пехотна дивизия в Купянск. 298-а пехотна дивизия
отчаяно се сражаваше срещу превъзхождащите сили на руснаците и
отстъпваше през този град. 2-ра рота от 1-ви разузнавателен СС
батальон, командвана от оберщурмфюрер Вайзер, водеше боеве северно
от Купянск край Двуречна и в този момент пробиваше към Купянск.
Непрекъсната линия на немския фронт вече не съществуваше.
Положението продължаваше неумолимо да се влошава.
Немските опорни пунктове бяха обкръжени откъм фланговете и
отрязани от комуникациите си от превъзхождащите сили на руснаците.
Снежните преспи в силно пресечената местност правеха почти
невъзможно воденето на бойни действия и принуждаваха немските
войски да се придвижват по малкото проходими пътища. Артилерията
закъсваше по нанагорнищата, невъзможно беше да се изтегли нито с
влекачи, нито с коне. Заледените пътища бяха гладки като стъкло.
Запознаването с обстановката на карта и посещението в частите на 298-
а пехотна дивизия ме наведоха на мисълта, че позицията на дивизията е
станала незащитима и може да бъде превзета не по-късно от 24 часа. А
след няколко дни руснаците ще атакуват моя батальон и ще се опитат да
завладеят моста край Чугуев. Ротата на Кнител остана при 298-а
пехотна дивизия. Тя трябваше да води ариергардни боеве, като използва
своите бронетранспортьори по пътя, а после да се върне в нашия
батальон на позициите източно от Северски Донец. Аз се върнах в
батальона на свечеряване и открих в нашето месторазположение много
изостанали от своите части немски войници. Те бяха страшно доволни,
че са успели да се присъединят към немска част.
Ситуацията стана още по-заплашителна. Съветските войски
настъпваха към Северски Донец, като заплашваха да откъснат частите,
които се сражаваха източно от реката. Аз много се тревожех за ротата
на Кнител, която все още беше с 298-а пехотна дивизия. В това време с
всички налични средства ние подобрихме своите позиции и ги
пригодихме за кръгова отбрана. По щастлива случайност нашето
въоръжение се попълни с нови системи. По жп линията ни докараха
десетина 75-милиметрови и шест тежки пехотни оръдия. Недостигът от
хора беше попълнен за сметка на изостаналите от своите части
войници.
3-та рота от 1-ви разузнавателен СС батальон успя да се откъсне от
съветските войски по пътя Купянск — Чугуев и да се прибере в
батальона без особени загуби. 298-а пехотна дивизия продължаваше да
се сражава, като пробиваше на запад през преспите и под ледения
вятър, без път южно от шосето и загуби цялата си артилерия сред
откритите снежни пространства. В този момент нямаше никаква връзка
с дивизията.
Аз се придвижвах към Купянск, придружен от два
бронетранспортьора, за да се ориентирам в ситуацията с противника.
Злобната снежна буря биеше в лицата ни, когато видях шейна, теглена
от волове, на няколко километра напред. Двата бронетранспортьора
спряха, за да ни осигурят прикритие. Дали шейната не беше капан?
Но там се оказа унтершарфюрер Крюгер, който независимо от
раняването си беше успял да докуцука до шейната и да се измъкне от
руснаците. Разбрах от Крюгер, че в околността има още отклонили се
войници от 298-а пехотна дивизия. След половин час в огромната
заснежена равнина открихме около 20 войници от тази дивизия. Рядко
ми се беше случвало да видя такава благодарност, както от тези
войници. Та те почти се бяха простили с живота си! През нощта
безкрайните снежни навявания щяха да ги погребат тук завинаги.
 Ние наблюдавахме неясните очертания на руските танкове, които
бавно напредваха на запад от лявата и от дясната страна на пътя.
Танковете избягваха да се движат по пътя, като лавираха по силно
пресечената местност, и очевидно се опитваха в движение да обкръжат
нашия плацдарм и да го размажат с бронираните си челюсти.
В резултат на моите наблюдения нашата противотанкова отбрана
беше ешелонирана по съответния начин, а изтребителите на танкове се
готвеха да срещнат противника. Сблъсъкът трябваше да се случи през
близките 24 часа. Дали щяхме да устоим пред натиска на съветските
войски, или щяхме да отстъпим пред превъзхождащите ни сили на
противника? Опиянените от победите си червеноармейци се канеха да
ни изпълнят смъртната присъда.
Моите войници до най-дребни подробности бяха проучили
ситуацията и бяха наясно как трябва да се водят бойните действия. Аз
възнамерявах да нанеса смъртен удар по съветските войски, без да
излагам своите на голям риск. Докато противотанковите оръдия заемаха
позиции от двете страни на пътя, пъргавите изтребители на танкове и
щурмовите оръдия се разположиха по фланговете на батальона.
Поддържах връзка с всички подразделения по радиото или по телефона.
Подразделенията отговаряха за части от секундата и бяха уверени в
своите сили — те не се страхуваха от настъпващите руснаци.
На другата сутрин белите снежни пространства все така си лежаха
и блестяха пред нашите позиции, а слънцето предвещаваше чудесен
зимен ден. Местността леко се надигаше пред нас на около 1500 метра,
което не даваше възможност на атакуващите за прикритие или
маскировка. Тежко им на атакуващите, ако действаха, както аз
предвиждах, и пуснеха пехотата си надолу от двете страни на пътя. В
такъв случай дългият склон щеше да стане гибелен за настъпващите
руски войници. Ние се бяхме разположили под високите дървета и
можехме да бъдем забелязани едва в последния момент. За да си
осигурим пълен успех, аз заповядах да не се бърза с откриването на
огън и да се стреля само по моя заповед. Добре подготвени, ние
очаквахме началото на сражението.
От наблюдателния пункт високо над западния, десен бряг на
Северски Донец ми съобщиха за приближаването на авангарда на
руснаците. Нашата артилерия мълчеше. Предполагаше се съветските
войски да повярват, че са унищожили последната боеспособна немска
част източно от Донец (298-а пехотна дивизия) и че в района се намират
само слаби сили от тази дивизия.
Към обед руснаците настъпиха срещу нашия плацдарм вляво от
пътя. Отначало те спряха на височината, като разглеждаха отвисоко
Северски Донец и неговите гористи брегове, после отново тръгнаха и
настъпваха вече в атакуващи редици. На крайния десен фланг на
съветските войски видях два танка КВ, които, ако не променяха
посоката си, щяха да попаднат право в „мрежата“ на нашите
противотанкови оръдия. Тяхната съдба вече беше предрешена.
Челното атакуващо подразделение нерешително се приближаваше
към нашите позиции. До този момент ние още не бяхме дали нито един
изстрел. Всичко беше спокойно. Аз нямах възможност да наблюдавам
участъка на Бремер, но постоянно ме осведомяваха за ставащото в
неговата рота. Все повече руснаци се прехвърляха през височината и
тръгваха надолу по склона. Целият склон се покри с малки черни
точици. От време на време челното подразделение спираше и
внимателно се ослушваше. След като не чуваха и не виждаха никакво
движение на нашите позиции, настъпващите руски войници отново
тръгваха в западна посока.
А какво ставаше при нас? Моите войници се бяха снишили в
окопите си и очакваха заповедта „Огън!“, за да се задействат. Те
мръзнеха. Отдавна стояха в студа, залегнали на сняг и лед, като
стискаха с вкочанените си пръсти оръжието. В следващите няколко
секунди те щяха да влязат в бой със съветските войски.
Чух по телефона отмерването на разстоянието на левия фланг.
Телефонът работеше през цялото време. Артилерията съобщаваше
координатите на целите. Бор предаде по радиото: „Още петстотин
метра!“. След няколко минути вече само 200 метра отделяха руснаците
от 1-ва рота на 1-ви разузнавателен СС батальон. Ротата поиска
разрешение да открие огън. Аз забраних. Двата руски танка се движеха
надолу по склона, за да се изравнят с челното атакуващо подразделение.
В радиоприемника се чу гласът на Бор, който изпълняваше
длъжността командир на 1-ва рота от 1-ви разузнавателен СС батальон:
„Още сто метра!“. Гласът му стана тревожен, защото аз все още не
реагирах. Танковете се приближиха до отметката 150 метра от нашите
позиции, когато след моята команда „Огън!“ смъртта се стовари върху
редиците на съветските войници, а единият танк беше улучен от наше
щурмово оръдие. Смъртта косеше ужасяващо. Ариергардните
подразделения на руските войски скоро спряха на място. Те попаднаха в
смъртоносен капан, склонът стана гибелен за тях.
Обаче каква полза от нашите успешни действия в отбрана източно
от Чугуев, когато фронтът беше неустойчив на стотици километри! На 8
февруари кризата се развиваше вече и на двата фланга на нашата
отбрана край Харков. Две руски армии затвориха обръча на
обкръжението по фланговете. По на юг 320-а пехотна дивизия получи
заповед за изтегляне твърде късно и от 5 февруари нататък й се наложи
да пробива на запад бавно и с боеве.
Руснаците „опипаха“ с бой Лейбщандарта фронтално и
заобиколиха южния фланг край Змиев. Между нашия фланг и фланга на
320-а пехотна дивизия имаше пролука от 40 километра. Придвижването
на руснаците западно от Змиев застраши южния рубеж на отбраната
край Харков при Мерефа. Оперативната група „Кемпф“ с танкове от
Лейбщандарта беше хвърлена към Мерефа със задача да пресече пътя
на руснаците към Харков.
Нашият северен фланг също беше застрашен. Немските войски
водеха боеве североизточно от Белгород и вече бяха обкръжени на
фланга. Операцията на руснаците за обкръжаване и щурмуване на
[52]
Харков вече беше започнала и нямаше сила, която да попречи на това .
Едновременно съветското Върховно командване подготвяше
настъпление в Донецкия басейн. Освен настъпление по целия фронт от
Белгород до Харков в плановете на нашия противник влизаше с
внезапен удар да откъснат немците, отбраняващи се в Донбас, чрез
нанасяне на удар от Славянск към Азовско море. След това руснаците
се надяваха да унищожат обкръжените в Донбас немци.
Този смъртоносен удар трябваше да бъде нанесен в направление
към Лозовая — Павлоград — Днепропетровск — Запорожие. За
провеждането на тази операция северно от Славянск бяха
съсредоточени пет танкови и три стрелкови корпуса. 1-ва съветска
гвардейска армия след превземането на Изюм трябваше да се придвижи
на югозапад, без да срещне никаква съпротива, а съветската 6-а
гвардейска армия да се присъедини към настъплението на десния фланг,
след като бъде отрязана 320-а пехотна дивизия. Ако тази операция
успееше, групата армии „Юг“ щеше да бъде отрязана от своите
комуникации, руснаците щяха да излязат на Днепър и пътят им към
Западна Украйна щеше да бъде открит.
 След отблъскването на руската атака ние успяхме да установим
контакт с остатъците от 298-а пехотна дивизия и оцелелите бяха
прехвърлени с ферибот през Северски Донец. Настроението сред
частите на плацдарма беше мрачно. Виждаше се, че над нашата позиция
тегне заплахата противникът да проникне в тила ни и да се наложи да
отстъпваме зад Северски Донец.
Противникът на широк фронт излезе на Северски Донец. Той
настъпваше между десния фланг на дивизията „Лейбщандарт“ и 320-а
пехотна дивизия с такива големи сили, че се изискваха отчаяни
действия. Ситуацията ни принуждаваше да атакуваме силите на
противника, който се канеше да обкръжи Харков от юг, което би довело
до евакуация на нашите войски, или плътно да съсредоточим нашите
сили около града за кръгова отбрана, което щеше да бъде равносилно на
обкръжение.
На 9 февруари батальонът получи заповед да се оттегли от
Северски Донец и да се приготви за атака южно от Харков край
Мерефа. Излизането от боя мина без загуби и трудности. Ние се
радвахме, че отново сме в поход и слушаме шума на работещите
двигатели. Потеглихме на запад по старателно разчистените горски
пътища, през дълбокия сняг и по полуразрушените мостове към
полунощ пристигнахме в района на Мерефа.
Точно там разбрах колко сериозна е ситуацията и че
[53]
моторизираният СС корпус е застрашен от пълно обкръжение, ако
изпълни заповедта на Хитлер да отбранява Харков до последния
патрон. Изпълнението на заповедта щеше да означава унищожаване на
корпуса и нещо повече — щеше да позволи на руснаците да излязат на
Днепър. Зад моторизирания СС корпус нямаше друго подобно
съединение, което би могло да бъде хвърлено в бой срещу стремително
настъпващите руснаци. За да се ликвидира заплахата за нашия десен
фланг и да се предотврати обкръжаването на Харков от юг,
командващият корпуса генерал Хаусер реши да атакува на юг с три
бойни групи.
Дълбокият сняг затрудняваше придвижването на рубежа за
настъпление, но през първите сутрешни часове всичко беше готово.
Моята бойна група беше разположена на десния фланг и имаше заповед
да напредва към Алексеевка. Тази задача предполагаше да пробием през
70 километра територия, пълна с многоброен противник, и да нанесем
удар срещу една от главните настъпващи групировки на съветските
войски. Аз се сбогувах в щаба на дивизията, догоних нашите челни
подразделения и бързо инструктирах батальона за задачата.
Всеки войник знаеше какво се очаква от нас и че ни предстоят
трудни дни. Моите войници попиваха всяка дума, когато им обрисувах
извънредно критичната обстановка и им разказвах за опасния
контраудар, който се канехме да нанесем. Очаквах да видя угрижени
лица, но сякаш никой не беше особено учуден от тази задача. Моите
млади войници стояха пред мен с почервенели лица и ръце, пъхнати
дълбоко в джобовете. Познавах всички офицери, включително от
придадените към нас части, при това — повечето от над една година.
Унтерофицерският и редовият състав от млади войници ми беше
предан, а младото попълнение образуваше сплотена общност. С такава
бойна група можех без колебание да тръгна на такъв „рейд“ през
руските пълчища. Нашето най-силно оръжие беше бойното братство и
абсолютното доверие, което ни свързваше и едновременно с това ни
правеше уверени в себе си.
Бойната група се разположи за атака на заснежения път южно от
Мерефа. Пътят пред нас вървеше под наклон и изчезваше на
няколкостотин метра сред къщите на селището. Там се виждаха две
унищожени коли амфибии от 2-ра гренадирска моторизирана СС
дивизия „Райх“. Очевидно те бяха от унищожен от руснаците
разузнавателен патрул на дивизията. Не се виждаше никакво движение.
Покрай пътя се проточваше горска ивица и завиваше вдясно от
селището, там също не се виждаше жива душа. До мен беше
командирът на авангарда оберщурмфюрер Шулц, който беше участвал
заедно с мен в настъплението срещу Ростов. Оберщурмфюрер Фон
[54]
Рибентроп беше командир на първия бронетранспортьор.
Ние не се осмелихме да настъпваме в разпръснат строй. Дълбокият
сняг правеше невъзможни всякакви маневри из пресечената местност и
те отнемаха много време. А и разходът на гориво щеше да скочи до
небето. Налагаше ни се да останем на пътя, да запазим темпа си на
движение и да използваме фактора на изненадата. Шулц получи заповед
да премине през градчето под прикритието на бронетранспортьорите и
да изчака батальона край една малка горичка. В никакъв случай не
биваше да ни чака в градчето или пък, не дай боже, да влиза там в бой.
Аз исках да объркам противника с бързо настъпление на авангардния
взвод и с пълна скорост да поведа моята група на юг.
Шулц седна в коша на мотоциклета и вдигна ръка нагоре. Той ми
махна и извика на водача: „Тръгваме!“. За броени секунди първото
отделение изчезна между сградите, а останалата част от взвода го
последва.
Макс Вертингер, моят нов шофьор, беше слушал за нашите
последни операции, затова нахлу в градчето с пълна скорост. Бойната
група в пълен състав караше веднага след нас. В този момент всичко
оживя! Съветските войници в паника изскачаха от къщите и попадаха
сред нашата походна колона, но малцина от тях откриваха огън.
Основната маса червеноармейци се опитваше да стигне до малката
горичка. Отляво на нас имаше съветско противотанково оръдие с разчет,
вече готов да открие огън. Оръдието попадна под обстрела на нашата
колона. Зад следващия завой видяхме падналия в снега оберщурмфюрер
Шулц. Независимо от моето предупреждение той беше скочил от
мотоциклета и бе открил ответен огън срещу съветските войници.
Куршум в гърдите беше прекъснал живота му. Обершарфюрер Зандер
прибра тялото на загиналия си взводен командир. По-късно му изровиха
гроб в замръзналата земя с помощта на експлозив.
Нашите пикиращи бомбардировачи Ju-87 покръжиха над нас и
отлетяха в западна посока — те излитаха от летище в Харков. „Щуките“
разклатиха криле в знак на солидарност и обстреляха вражеските
колони със своите бордови оръжия. От показанията на един пленник
научихме, че сме се врязали в авангарда на 6-и гвардейски
кавалерийски корпус и се движим право през разположението на
корпуса. Ние се забихме като кинжал в неговите настъпващи на запад
челни колони. През втората половина на 11 февруари започна силен
снеговалеж и виелица. Снежните навявания правеха невъзможно
всякакво придвижване напред. Наложи ни се да си разчистваме пътя с
лопати. Виелицата със страшна сила ни държеше в прегръдката си.
Нашите коли се движеха буквално броня до броня. Изпреварването
беше невъзможно. „Пътят“ се превърна в дълбока траншея в снега.
Бронетранспортьорите пробиваха през снега като снегорини —
придвижвахме се метър след метър през блестящата бяла стена.
Виждахме противника само понякога като неясни силуети. Двете
страни се сражаваха с всемогъщата природа.
 На смрачаване се озовахме пред широка низина. Замислих се дали
да рискувам и да поведа бойната група през заснежената долина. Ако се
съди по картата, долината би трябвало да е широка 1000 метра и 50
метра по-ниска от обкръжаващата ни местност. На другата страна на
тази преграда имаше село. Ние трябваше да се доберем до него, ако не
искахме да бъдем съвсем затрупани от снега. Няколко души със ски
бяха изпратени на разузнаване. Вюнше и аз, очаквайки завръщането на
разузнавачите, стояхме с нашето предно охранение. Когато патрулът се
върнеше, щяхме да разберем дали можеше да се придвижим през
заснежената долина.

Криейки се зад снежните навявания, ние се придвижвахме напред,

когато предният пост изведнъж посочи възбудено право пред себе си и
прошепна: „Танк!“. Той беше прав! После чухме глухия рев на
двигателя му. Танкът трябваше да преодолее нагоре по склона
няколкостотин метра точно пред нас. Веднага беше изпратено
предупреждение до нашия челен танк. Мерачът държеше ръка на
спусъка, готов да стреля. Ние мълчаливо изчаквахме съветския танк.
Ето го — виждах го вече! Той бавно пълзеше по склона. Макс Вюнше
прошепна:
 — Господи, той завърта купола си право към нас! Нима не виждаш
оръдието!
Изведнъж лостовият се засмя силно. Пред нас застана огромен бик,
чиято глава бяхме взели за купол на танк, а рогата му — за дуло на
оръдие. Виелицата ни изигра забавна шега. Независимо от жестокия
студ се посмяхме от сърце.
След още един час прогонихме червеноармейците от топлите къщи
и превзехме селото. Беше едва 18,00 ч., но над нас се спусна много
тъмна нощ, която не ни позволяваше да разпознаем нито приятел, нито
враг. Бронетранспортьорите и танковете се придвижваха бавно.
Тъмнината изключваше всякаква ориентация. Ние затънахме сред
частите на 6-и руски гвардейски кавалерийски корпус. Нашата
артилерия и обозът бяха откъснати от главните сили на бойната група.
Врязалият се противник разсече походната ни колона надве.
Артилерията зае кръгова отбрана. Аз научих по радиовръзката, че
атакуващите подразделения на противника вече се намират на 25
километра западно от нас и щурмуват Красноград. В Красноград вече
бяха войските на гренадирския моторизиран СС полк „Туле“ от 3-та
танкова СС дивизия „Тотенкопф“. Той беше хвърлен спешно в пробива,
за да попречи на настъплението на противника. Главните сили на тази
дивизия все още пътуваха по жп линията между Франция и Днепър.
Две подсилени полкови групи водеха тежки боеве източно от
Харков. Немските сили, отбраняващи Змиев, не можеха да си
съперничат с големите маси атакуващи руснаци, поддържани от силна
артилерия. Нашата недълбоко ешелонирана отбрана край Роган,
източно от Харков, удържаше необикновено мощните атаки на
руснаците, поддържани от все нови и нови сили, които постоянно се
придвижваха към бойното поле. В този бой вече нямаше нищо човешко.
Той беше жесток и в него се прилагаха най-нечовешки методи.
Съветските войски извършиха ужасяващи актове на насилие срещу
пленените немски войници на летището на Роган. След немската
контраатака тук бяха намерени 50 убити есесовци. На десетима бяха
избодени очите, а на един бяха отрязани гениталиите. С редки
изключения по телата им имаше страшни изгаряния. Десет души бяха
напълно изгорени и телата им — овъглени.
След превземането на Белгород вражеската армия навлезе дълбоко
в района северозападно от Харков. На 13 февруари левият фланг на
отбраната на Харков се простираше на участъка Руские Тишки —
северната част на Руская Лозовая — гара Емцов-Фески. Един батальон
мотопехота на бронетранспортьори от Лейбщандарта под командването
на Йохен Пайпер успя да установи контакт с 320-а пехотна дивизия
източно от Змиев и да унищожи промъкналите се групи на противника
по на юг. Остатъците от 320-а пехотна дивизия бяха напълно изтощени
и беше тъжно да ги гледа човек. Над 1500 ранени все пак бяха оцелели в
изпълнения с лишения поход през ужасната виелица и бяха веднага
изпратени в тила, където се погрижиха за тях. В Лейбщандарта
нахраниха дълго гладувалата дивизия.
Лавината настъпващи съветски войски се търкаляше все по на
запад и се приближаваше към Днепропетровск. Застрашен беше целият
фронт на немската група армии „Юг“. В резултат от това развитие на
събитията аз получих заповед да се придвижа към Алексеевка и да
преградя пътя на настъпващия на запад противник.
Виелицата все още беснееше на харковския фронт, като засипваше
със сняг оптическите прибори на нашите танкове. Руските войски и
моята бойна група се движеха едни покрай други. В средата на деня
един разузнавателен самолет се повъртя над нас и хвърли послание,
прикрепено към димка. Около нас имаше настъпващи съветски войски.
След 24 часа стигнахме до Алексеевка и преминахме към кръгова
отбрана. В този момент ние бяхме най-източното съединение на
харковския фронт.
Щеше ли бойната група да успее да изпълни задачата си? Тя беше
предоставена сама на себе си — почти без артилерия, танкове и обоз.
Селището беше доста голямо — то се простираше от двете страни на
пътя. По това време при разузнаване на местността ние се натъкнахме
на руски патрул и открихме огън от разстояние не повече от пет метра.
Виелицата правеше видимостта на практика нулева. Оберщурмфюрер
Фон Рибентроп рухна на няколко крачки от мен. Куршумът беше
пробил белия му дроб. Но на следващата сутрин състоянието на
Рибентроп беше нелошо. Той отказа да го евакуират на безопасно място
с „Щорх“, докато в чувала на обкръжението има поне един ранен
немски войник. Съветските войски течаха като поток покрай нас от
двете страни на селището.
Аз с радост изслушах донесението на Макс Вюнше за ситуацията.
Той пробиваше към нас с бронираната техника, артилерията и обоза.
Надявахме се да пристигне навреме — спешно ни трябваха гориво и
боеприпаси.
 Сутринта на 13 февруари моторизираният СС корпус получи
заповед от фюрера да удържи Харков на всяка цена. След това, през
нощта на 13 февруари, за да се освободят поне някакви резерви, беше
проведено ново съкращаване на фронта на отбраната около града.
Новият рубеж на отбраната на Харков минаваше по линията
Лизогубовка — Болшая Даниловка. Обаче вечерта на 13 февруари
щабът на корпуса съобщи, че новият рубеж може да се удържа само до
14 февруари, защото градът вече е обкръжен. В полунощ беше
заповядано да бъдат взривени всички складове, както и военните
съоръжения и всичко, годно за военната икономика.
На сутринта съветските войски успяха да пробият недълбоко
ешелонираната линия на нашата отбрана северно от Затишие. Атаката
на 40 вражески танка край Роган също доведе до пробив. Опасявахме се
и от удар срещу района на Тракторния завод. Ние също така загубихме
Олшани северозападно от Харков. Това позволи на руснаците да държат
под обстрел главната ни снабдителна линия — жп линията и шосето от
Полтава към Харков.
Съветските войски непрекъснато атакуваха южния и крайния
източен пункт на отбранителния рубеж на Харков и заплашваха да ни
размажат в Алексеевка. Ние унищожихме няколко противотанкови
оръдия и нанесохме големи загуби на вражеската пехота при
контраатаката към село Берека (северно от Алексеевка), но и нашите
редици намаляха. Хауптщурмфюрер Кнител, командир на рота от
мобилния патрул, в тези сражения беше ранен за четвърти път.
Нощните атаки на руснаците бяха особено опасни, тъй като ние не
виждахме промъкналия се противник, а и трябваше да икономисваме
боеприпасите.
Противникът проби в Алексеевка през нощта на 13 срещу 14
февруари и ни изтласка към центъра на селището. Боят достигна своята
кулминация. Войниците се сражаваха с мъжество, произтичащо от
отчаянието, но скоро стана ясно, че няма накъде да се отстъпва. В тази
безнадеждна ситуация събитията се развиваха стремително.
Разположени плътно един до друг, нашите бронетранспортьори откриха
ураганен огън, като обстрелваха с шрапнели атакуващите съветски
войски. Пламнаха къщите със сламени покриви. Ние се намирахме
насред огнен обръч и обстрелвахме в тъмнината ярко осветените
редици на руснаците. Тяхната атака беше провалена. С контраатака ги
отблъснахме от Алексеевка и си върнахме предишните позиции.
 Долу-горе по това време полкът на Вит се опита да установи
контакт с нашата бойна група, като проби от север. Обаче северно от
Берека Вит се натъкна на толкова силна съпротива на съветските
войски, че не можа да пробие към Алексеевка. На разсъмване видяхме
новите приготовления на Червената армия източно и западно от селото.
Ако двете атаки започнеха едновременно, нашата съдба щеше да бъде
предрешена.
Аз обиколих позициите и поговорих едва ли не с всеки войник.
Всички се събраха накуп, като образуваха опорен пункт. Картечниците
като обръч обкръжиха противотанковите оръдия. Моите млади войници
шеговито отговориха на приветствието ми. Ние изобщо не се
чувствахме победени. Превъзходството на руснаците почти не ни
тревожеше, но недостигът на гориво, загубата на мобилността и
осезаемата липса на боеприпаси ни докарваха почти до отчаяние.
Обещаха да ни хвърлят товар с боеприпаси още преди 48 часа, но
аз не виждах нито един наш самолет. Времето направи невъзможно
въздушното снабдяване. Аз отново изпратих доклад за обстановката и
поисках спешно доставяне на боеприпаси. В това време групата на
Вюнше пробиваше все по-наблизо до Алексеевка. Щеше ли да успее
Вюнше?
Бях потресен, когато застанах в класната стая на местното училище
сред моите ранени войници. Те знаеха какво се случва и ме молеха да не
позволя да попаднат в ръцете на руснаците. Ние си спомнихме ужасния
край на немската полева болница във Феодосия, Крим. Тя за известно
време беше попаднала в ръцете на съветските войници, които бяха
извършили през януари 1942 г. десант от морето в града. Ранените били
изхвърляни голи през прозорците и после обливани с вода. В двора на
болницата, след като тя беше възвърната при контранастъплението на
немците, бяха намерени над 300 заледени тела.
Доктор Гатеринг сви рамене, поклати глава и се извърна. Гласовете
на моите войници ми късаха сърцето. Какво можех да направя?
Младите войници ме погледнаха с облекчение, когато наредих да дадат
пистолети на ранените. Бях готов да стоя насред огъня, за да не водя
още един такъв разговор.
Облаците висяха ниско в небето. Чухме шум от двигатели. По
техния рев можеше да се предположи, че ни търсят. Изведнъж
забелязахме сянката на един „Хайнкел“-111. Щеше ли да ни донесе
спасение? След няколко минути сянката отново се озова над нас —
самолетът летеше над Алексеевка. Скоро от небето започнаха да падат
контейнери с боеприпаси и гориво, но за съжаление, съвсем малко
останаха здрави. Повечето се взривяваха при удара в земята.
В този момент аз загубих всякаква надежда. Оцелялото гориво
веднага беше разпределено сред самоходните оръдия, танковете и
бронетранспортьорите. Ако ни беше съдено да загинем, то искахме да
умрем в бой, пробивайки през степта със своите бойни машини — та и
руснаците да си изпатят. Нямаше да се предадем без бой.
След като завърших донесението за обстановката, в което
докладвах за неминуемата гибел на бойната група, аз взех да се
прощавам с войниците, които заедно с мен щяха да тръгнат срещу
съдбата. Гледах лицата им с някакво изумление. В изражението на
отслабналите им лица сякаш личеше любопитство. Нямаше нито едно
лице, чиито черти да бяха изкривени от фанатизъм. Те сериозно се
вслушваха в думите ми. Аз определих целта за атаката и се качих в
бронетранспортьора си. Дали не тръгвахме на последната си атака?
Ние бавно излязохме от центъра на селото — покрай развалините и
гробовете на нашите другари — към покрайнините. На няколкостотин
метра пред нас назад-напред сновяха червеноармейци. Те можеха да си
позволят тази свобода на придвижване, тъй като ние нямахме
артилерия, а и боеприпасите ни не достигаха. Изглежда, съветските
войски не вярваха, че е възможна наша контраатака. Вече наближаваше
обед. Виелицата утихна, няколко плахи слънчеви лъча просветнаха над
главите ни. Какво щяха да правят руснаците в тила ни, когато атакуваме
в източна посока?
Нашата бронирана техника се намираше на пътя, който водеше
насред стълпотворението от руски войски. Аз възнамерявах с пълна
скорост да профучим по този отрязък от пътя и да ударим срещу
съветските войски, насочвайки нашите бронирани машини право в
центъра на позициите на противника. Можехме да постигнем успех
само ако нанесем мълниеносен удар по съветските войски и така си
спечелим поне едно денонощие. Надявах се, че за това денонощие ще
мога да се справя с руснаците западно от Алексеевка, и предполагах, че
по това време Вюнше ще успее да пробие. Моят малък казак, руски
доброволец, който ме придружаваше от Ростов и ми беше предан,
посочи към група съветски войници отзад. Навсякъде се виждаха тъмни
точки. Ние, образно казано, седяхме до ушите в лайната!
 Само няколко секунди ни деляха от началото на движението в
пълна неизвестност. Моят шофьор леко натисна газта, отпусна
съединителя и бронетранспортьорът бавно потегли. Щурмовите оръдия
дръпнаха напред от двете страни на пътя, като оставиха зад себе си
развалините на селските къщи. Ние увеличихме скоростта.
Бронетранспортьорите с мотопехота и бронираните коли се носеха пред
самоходните оръдия, които ги прикриваха с огън. Нашият
бронетранспортьор водеше. Скоростта беше нашето оръжие срещу
руснаците. Картечни куршуми зачаткаха като градушка по бронята.
Виждах отпред само безкрайния път и се постарах да увелича
скоростта. Веригите на бронетранспортьорите и щурмовите оръдия
вдигаха във въздуха стълбове снежен прах, които напомняха пръските
вода от миноносец, разсичащ вълните. Построени като клин, ние се
врязахме във вълните атакуващи руснаци и дълбоко навлязохме в
техните редици. Обстрелът от руските тежки миномети се стовари
върху пътя пред нас. Напред и само напред! Не биваше да спираме. Ние
трябваше да унищожим атакуващите редици или на всички ни
предстоеше среща с дявола.
Много силен удар в бронята накара всичките ми мускули да се
напрегнат. В носа ме блъсна мирис на дим. Втори удар се стовари върху
бронетранспортьора с невероятна сила и той спря. Нашият шофьор
ротенфюрер Небелунг диво крещеше. Край тялото ми се надигнаха
пламъци. Аз изскочих от купола и залегнах в дълбокия коловоз от
веригите заедно с казака Михел. Виковете от бронетранспортьора ме
побъркваха. Пропълзях по коловоза, като смятах да помогна на нашия
шофьор. Той навярно беше закачил за нещо вътре дебелото си зимно
облекло, защото люкът му беше отворен. Изведнъж някой здраво ме
хвана за крака. Михел ме повлече назад и извика:
— Назад! Командирът е по-важен за подразделението! Назад! Аз
ще измъкна другаря!
Казакът скочи в горящата машина, измъкна шофьора и го повлече
по снега. В това време върху нас се стовари минометен и картечен
обстрел. Плътно притискайки се към земята, ние изпълзяхме назад по
коловоза. Прибраха ни настъпващите войници.
Чак тогава се убедих, че сме отхвърлили атакуващите редици на
съветските войски и тяхната пехота се е разбягала в различни посоки.
За съжаление, не можехме да доразвием този успех, защото ни
оставаше все по-малко гориво, а още една щурмова група съветски
войски зае позиции за атака от насрещната страна.
След като се върнахме в Алексеевка, открихме, че Михел е ранен
от шрапнел отзад във врата, а нашият шофьор не беше получил
сериозни рани, а само леки изгаряния. Шумът от боя западно от
Алексеевка ни хвърли в радостна възбуда. Този шум можеше да
означава само, че настъплението на Макс Вюнше върви успешно. Така
и си беше. Танковият батальон проби през плътните редици на
противника и ни достави голямо количество боеприпаси и гориво. Ние
отново бяхме напълно боеспособно съединение и по заповед от
дивизията на другата сутрин с бой се измъкнахме от обкръжението.
Докато пробивахме на запад, се запознахме с нова фаза от тази
нечовешка война. Не беше възможно да се различат съветските войници
от безобидните цивилни лица. За пръв път войниците на противника
устройваха засади в градовете и в селските местности, без да можем да
ги разпознаем като редовни военни части. Ние започнахме да се
изнервяме. Местните жители не се осмеляваха да издадат
преоблечените като цивилни червеноармейци. Ентусиазмът на
настъпващите съветски войски и отношението на населението (към тях
и към нас) изискваха особена бдителност от наша страна. Моят стар
другар Фриц Монтаг, на когото възложиха да изпълнява задълженията
на командир на щабната рота, попадна на заложени мини и двата му
крака бяха откъснати до коленете. Когато го докараха при мен в коша на
мотоциклета, той още беше в съзнание. След няколко дни умря и беше
погребан в Полтава до генерал Фон Бризен. Боевете ставаха коварни.
В това време ситуацията край Харков стана катастрофална.
Въпреки здравия разум беше заповядано да удържаме града. Тъй като
молбите на моторизирания СС корпус за изоставяне на града бяха
отклонени (според заповедта на фюрера от 13 февруари), командващият
корпуса генерал Хаусер взе решение да издаде заповед за извеждане на
войските, за да не допусне обкръжаването им и да им даде свобода на
маневриране, което беше нужно за контранастъпление.
Частите на противника, пробили на източния участък на фронта
откъм югоизток, стигнаха на 14 февруари до североизточните
предградия на Харков. Батальонът мотопехота на Пайпер, който
предприе незабавна контраатака, влезе в ожесточен нощен бой с
руснаците, без да има възможност да прочисти района от постоянно
прииждащите сили на противника. В самия град жителите започнаха да
помагат на настъпващите руснаци. По време на движението си нашите
колони попадаха под обстрел, който се водеше от сградите.
В тази обстановка на ударната група на моторизирания СС корпус
беше заповядано да спре атаката в южна посока и да удържи завзетата
територия. Корпусът трябваше да изтегли войските, отбраняващи
Харков, и да насочи танковото съединение на северозапад, за да
превземе заетото от противника Олшани. Тази заповед не можа да бъде
изпълнена, защото за изпълнението на такава задача при тогавашното
състояние на пътищата бяха нужни два дни само за съсредоточаване и
придвижване на войските.
Командващият корпуса генерал Хаусер през тази вечер още веднъж
описа ситуацията, за да получи заповед за изоставяне на Харков. През
нощта на 14 срещу 15 февруари врагът разкъса нашите бойни редици в
северозападната и югоизточната част на града. Танковият батальон на 2-
ра гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ успя да нанесе на
атакуващите тежки загуби в хода на контраатаката в северозападно
направление. Настъплението на противника временно беше спряно.
Командването на моторизирания СС корпус още веднъж докладва на
армейското командване за сериозността на обстановката. Към обед на
15 февруари, както и дотогава, не беше взето никакво решение.
Използвайки последната възможност, в 12,50 ч. на 15 февруари
командващият корпуса генерал Хаусер издаде заповед до 2-ра
гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ да изостави своите
позиции и с бой да пробива в северната част на града, за да предотврати
обкръжаването там на една и половина немски дивизии. С поддръжката
на бронираната техника на дивизията „Райх“ тези съединения успяха да
се измъкнат от обкръжението и да пробият през града и по-нататък в
южна посока.
 За това решение беше докладвано в щаба на групата армии „Юг“ и
в щаба на сухопътните сили в 13,00 ч. Генерал Хаусер се присъедини
към сражаващите се части. В 16,30 ч. отново дойде заповед с изискване
да се удържи отбраната на всяка цена. Отговорът на генерал Хаусер
беше следният: „Въпросът е решен. Войските се евакуират от Харков!“.
Благодарение на решението на генерал Хаусер хиляди хора
останаха живи или избягнаха дългогодишен плен. Нещо повече, то
позволи да се създаде що-годе плътен преден край на отбраната
югозападно от Харков. Ариергардът на 2-ра рота от гренадирската
моторизирана СС дивизия „Райх“ си проби с бой път през града на 16
февруари.
14

Контранастъплението

Операцията можеше да се смята за успешна дори само затова, че

беше предотвратено обкръжаването на дивизия и половина
благодарение на изоставянето на Харков, а сега ние можехме да се
отбраняваме покрай доста по-къса линия на фронта. Решаващото
значение на нашето отстъпление от Харков се състоеше в това, че по-
голямата част от моторизирания СС корпус сега можеше да бъде
освободена за атака в южно направление, за да се съединим с
контраатакуващите войски на групата армии „Юг“, на която бяхме вече
подчинени.
Ситуацията на северния край на Донбас се развиваше по следния
начин: противникът беше обкръжил на фланга групата армии „Юг“
край Славянск с големи сили танкови и стрелкови части на генерал
Попов и неотклонно настъпваше към Днепър през Павлоград и
Новомосковск. Челните подразделения на противника вече бяха
стигнали почти до Днепропетровск и Запорожие, а на левия фланг на
настъплението — до Красноармейск. На Днепър вече почти не
разполагахме с боеспособни съединения. Групата на Щайнбауер, чийто
личен състав беше от отпускари и остатъци от разбити бойни части,
беше прехвърлена от Днепропетровск в Новомосковск и прикриваше
западните покрайнини на града. Противникът вече беше завзел
източната част на града. В Днепропетровск се разтоварваше 15-а
пехотна дивизия, която изпрати полкова оперативна група за
прикриване на Синелниково.
Лявото крило на 6-а руска армия, чиито силни съединения бяха
заели позиции срещу линията на фронта на дивизията „Лейбщандарт
„Адолф Хитлер“, вече обкръжаваше моторизирания СС корпус. Челните
руски части бяха пресекли пътя Красноград — Новомосковск, водещ на
юг. Войските от тази групировка настъпваха на запад. Другите руски
сили се бяха устремили към Днепропетровск. Незабавните контрамерки
бяха за групата армии „Юг“ въпрос на живот и смърт.
След отстъплението от Харков две СС дивизии бяха
предислоцирани. 2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ се
съсредоточи на десния фланг на корпуса в района на Красноград и на 19
февруари се придвижи на североизток, за да се противопостави на
натиска на противника. В хода на постепенното изтегляне на левия си
фланг 1-ва гренадирска моторизирана СС дивизия „Лейбщандарт“
оставаше на по-рано установената линия на фронта, като поддържаше
армейския корпус на Раус. Тя оказваше косвена поддръжка на „Райх“ в
нейното настъпление, като провеждаше локални атаки на своя участък
от фронта и ангажираше руските сили.

Нашите войски успяха да си поемат дъх. Най-после отминаха

дните, в които само отстъпвахме, и дойде време за контранастъпление
Сериозността на ситуацията и важността на предстоящото сражение
бяха ясни на всеки войник.
Моята бойна група получи заповед да смени батальона
мотопехотна на бронетранспортьори на Пайпер край Еремеевка и да
спре тук всякакво по-нататъшно напредване на съветските войски. Ние
настъпвахме през позициите, защитавани от батальона на Краас. Той се
беше закрепил на широко разпръснати покрай линията на фронта
опорни пунктове. Батальонът трябваше да удържа отбранителна ивица,
широка поне пет километра. Ние решихме проблема, като унищожихме
съветските подразделения, промъкнали се между опорните пунктове
през деня, а вечерта опънахме между опорните пунктове заграждения
от бодлива тел, които се прикриваха от картечен огън.
Заедно с Йохен Пайпер аз заех 10 километра от фактическата
линия на фронта. Пайпер превзе село Еремеевка след жесток бой и
трябваше да ми предаде образувалия се в резултат от неговата атака
преден бастион на нашата отбрана. Няколко унищожени съветски танка
Т-34 служеха като защита от поривите на ледената виелица, която
постоянно вееше от изток срещу нашите постове. Йохен Пайпер
накратко ми описа положението и ми обърна внимание на активното
придвижване на войските източно от Еремеевка. Изглежда, съветските
войски се подготвяха за атака.
В ледения студ ние превърнахме Еремеевка в истински опорен
пункт. Оттук аз смятах да изпращам подразделения с танкове и
бронетранспортьори от бойната група на светкавични рейдове срещу
настъпващите съветски войски. Открихме, че силни части и съединения
на руснаците се придвижват на юг от нашата позиция към Красноград,
като оставят срещу нас само слаби заслони. От нашите изнесени напред
наблюдателни пунктове можехме подробно да проследим маршрута на
движение на руските колони. Подсилен руски полк премина покрай нас
и се устреми към Красноград. Той остави срещу нас само слабо
охранение. Това си беше предизвикателство за нас. Трябваше да го
атакуваме!
На другия ден, още щом просветна, бойната група потегли на юг —
оставихме в опорния пункт само артилерията, снабдителите и
изтребителите на танкове. Напуснахме опорния пункт, без да ни
забележи противникът. Мъгливото време ни помагаше. Нашата
артилерия стовари отвличащ огън върху известните ни позиции на
противника източно от Еремеевка, за да заблуди противника за
истинските ни намерения.
Нашата колона беше едва различима сред снежните простори.
Всяка кола беше покрита с бяла камуфлажна боя, а войниците бяха
облечени с бели маскировъчни халати или бяло зимно облекло. Ние се
придвижвахме бързо по пресечената местност, колоната ни се извиваше
като змия.
Бойната група спря край малък склон. Вражеските колони
неспирно се движеха в западна посока. Селото, проточило се край пътя,
погълна още една колона съветски войски и тя изчезна между къщите.
От съветските войски все още ни отделяха около 1000 метра. Трябваше
ли да се възползваме от това и да се хвърлим в атака по този леко
наклонен път? Червеноармейците крачеха в западна посока вече почти
24 часа. Дали превъзходството им щеше да бъде толкова огромно? Няма
ли да побегнем ние под защитата на нашите противотанкови оръдия?
Стоях в авангарда на бойната група заедно с Вюнше, командира на
танковия батальон, и с командирите на роти от 1-ви разузнавателен СС
батальон и обмислях най-добрия начин за атака. Тъй като смятах
скоростта за нашето най-добро оръжие, както и в други ситуации преди,
аз възнамерявах да се врежа в най-голямото струпване на съветски
войски с една рота от 1-ви разузнавателен СС батальон. Няколко танка
щяха да прикриват ротата. Тя трябваше да отреже половината от
съветската походна колона и да я подгони на запад.
Едно отделение в кола амфибия поиска да действа като челно
подразделение. Младите войници знаеха какъв риск поемат. Почти
сигурно беше, че фланговете на походната вражеска колона са прикрити
с мини.
След няколко минути всички бяха готови за атаката. Гумите и
веригите, след като пробоксуваха, зацепиха за земята и колите с пълна
скорост и с рев се понесоха към края на селото. Откритото
пространство трябваше да се пресече с такава скорост, че противникът
да няма време да предприеме контрамерки. Бойните машини се носеха
надолу по склона като планинска лавина. Танковете напредваха отляво
и отдясно на пътя и обстрелваха съветските войски. Огънят от тежките
миномети подсилваше ефекта от действията на танковете.
Аз се оказах в челната рота, когато първата кола амфибия излетя
във въздуха, а войниците в нея изпопадаха на земята с откъснати или
раздробени крайници. Втората амфибия застана без колебание и бавене
начело на колоната. И тя почти веднага се разлетя на части. Ротата като
стрела профуча през мястото на взривовете. Нашите другари в
буквалния смисъл на думите ни прокараха път и ние се промъкнахме
през минното поле. Двамата шофьори на амфибиите с откъснати
крайници лежаха в снега заедно с по-леко ранените картечари. Техният
взводен командир също загуби двата си крака. Ние не можехме да
помогнем на ранените, но следващата ни рота се погрижи за тях.
Съветските войски напуснаха бързо селската улица и потърсиха
спасение в къщите или в бягството. Нашите картечници ги покосяваха
на белите заснежени поля. Тяхната артилерия беше смазана от нашите
танкове, изхвърлена встрани или нарината накуп. Разгромът беше
неописуем. Няколко танка изпращаха снаряд след снаряд в крачещата
на запад колона. Те хвърлиха войниците й в безредно бягство.
Колоната беше смазана от атакуващите танкове като с гигантски
юмрук. И отново скоростта показа ужасната си сила. Почти не останаха
руски противотанкови оръдия, които бяха успели да сменят позицията
си. Веригите на тежките танкове смазаха повечето от тях. Ние
профучахме през дългото село за броени минути и пътят на вражеското
настъпление се превърна в път на страданието. Разбитата стомана се
смеси с плътта на воловете, които теглеха противотанковите оръдия.
Преследването продължи и след покрайнините на селото. Съветските
войски бяха изненадани. Те не разбираха как може да им бъде нанесен
смъртоносен удар отзад. Колоната съветски войски стана жертва на
нашата неочаквана и бясна атака.
Между последните къщи стоеше повреден немски танк. Той беше
улучен от руско противотанково оръдие, което се намираше на не
повече от 150 метра в една овощна градина. Пехотата вече се бе заела да
унищожи оръдието, когато сред нас попадна картечен откос. Ние
мигновено се скрихме зад танковете. Обаче Франц Рот, вездесъщият
военен кореспондент, не успя да го направи.
Куршумът попадна в гърдите му. Ние го измъкнахме и го занесохме
в една малка къща, където с него веднага се зае доктор Гатеринг. Рот
умря след няколко дни в полевата болница. Той беше един от нашите
най-добри военни кореспонденти.
Следващото село беше подпалено от нашите трасиращи снаряди.
Червеноармейците бягаха, за да си спасят живота, и загиваха от
картечния огън. Преследването продължи чак до следващото село,
където също обърнахме съветските войски в бягство. Бойната техника и
въоръжението на разбитите колони бяха превърнати в купища отломки.
Опасността за нашия южен фланг беше временно ликвидирана. Когато
се стъмни, се върнахме уморени в нашия опорен пункт. Унищожаването
на руската походна колона ни струваше двама убити и няколко ранени
войници. Стремителността на операцията, използването на
възможността за маневриране и огневата мощ ни донесоха пълен успех.
Но както ни съобщиха наблюдателите, нови сили на противника
заемаха позиции източно от Еремеевка. Те навярно скоро щяха да ни
атакуват.
В това време 2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“
удари в южно направление. Тя нанесе големи загуби на войските на
противника южно от Красноград. Челните танкови подразделения на
дивизията продължиха да се придвижват на юг и през нощта.
Преследващите отстъпващия противник подразделения и части се
сменяха едно друго, докато в 14,00 ч. на 20 февруари челните
подразделения на дивизията не стигнаха до Новомосковск. Там те
установиха контакт със стражевото охранение на частите от групата на
Щайнбауер.
 Луфтвафе поддържаха атакуващите групи с нападения на
пикиращите бомбардировачи срещу огнищата на съпротива на
противника, като нанасяха големи загуби на руските войски. Те вече се
бяха придвижили западно от пътя Красноград — Новомосковск, но като
усетиха опасността да бъдат обкръжени, започнаха да се изтеглят.
Павлоград стана следващият обект за атака на 2-ра гренадирска
моторизирана СС дивизия „Райх“. Причина за това беше настъплението
на големи съветски сили към завоя на Днепър южно от Днепропетровск
през Синелниково. След тежки боеве дивизията се съедини с 48-и
танков корпус (от 4-та танкова армия), настъпващ в клин срещу
руснаците източно от Павлоград.
Независимо от това, което ставаше южно от Еремеевка, дойде
време да се придвижим в районите на съсредоточаване на съветските
войски край Орелка и да им нанесем изпреварващ удар. Когато
инструктирах командирите на подразделения, направих някои
забележки. Възнамерявах да придвижа на север танковия батальон на
Вюнше заедно с ротата за мобилен патрул и две роти моторизирана
пехота. После тези подразделения трябваше да завият на изток и да се
врежат в районите за съсредоточаване на съветските войски откъм тила.
Разузнавателният взвод вече провеждаше разузнаване и набелязваше
маршрута. Придвижването трябваше да бъде организирано така, че да
се появим в тила на противника на разсъмване. А в това време всички
шофьори на коли от обоза и пехотинци с поддръжката на артилерията
щяха да започнат лъжлива атака и да отвлекат вниманието на руснаците
в западна посока.
В тъмната нощ колите се строяваха една зад друга в очакване да
потеглят челните подразделения. Ние бавно потеглихме в пълния мрак.
Бронетранспортьорите спираха на завоите, за да посочат направлението
на основната колона и едновременно й осигуряваха прикритие. Иззад
високите снежни преспи едва се чуваше ревът на танковите двигатели.
Колоната като гигантска змия запълзя напред към целта си, сякаш върху
хиляди котешки лапички.
Ние се движехме твърде бързо. Толкова бързо, че се наложи да
изчакаме между две села уречения момент. Танковете спряха един до
друг, а ние очаквахме кога ще просветне зората. Дали бяхме избрали
правилната позиция? Ами ако някъде бяхме сбъркали или се бяхме
заблудили? Дали ни беше забелязал противникът? През цялото време ме
мъчеха множество „дали“ и „ако“. Най-после ми се стори, че
различавам очертанията на танк, вървящ след нас. Танкът беше на 100
метра зад челните подразделения. Това означаваше, че вече има
достатъчно светлина, за да започнем изненадващата атака. Моментът
беше настъпил! Включи се радиовръзката. Аз наредих на артилеристите
в Еремеевка да открият огън и всички напрегнато очакваха първите
изстрели. Взривовете на снарядите щяха да ни покажат дали сме
стигнали на точното място.
Да, точно това беше мястото! Наша гаубица стовари снарядите си
върху руските позиции вдясно от нас. Ослепителните експлозии
бляскаха над снега. 20-милиметровите трасиращи снаряди от
автоматичните оръдия на нашите бронетранспортьори обозначаваха
целта. По целия фронт затракаха картечници и изстрели от карабини,
глухо забумтяха минометите в селото. Предният артилерийски
наблюдател следеше обстрела и го насочваше към мястото на
набелязания пробив. Ние наблюдавахме участъка, където избухваха
снарядите, и ясно виждахме ефекта им. Определихме
местонахождението на вражеската артилерия по проблясванията от
нейните дула. До батареята имаше не повече от 400 метра. Съветските
войски засега не ни бяха забелязали.
И ето че моментът настъпи! Танковете се врязаха дълбоко във
фланговете на нашия противник на широк фронт и откриха огън от
много близко разстояние. Противотанковите оръдия на противника не
успяха да открият ответен огън. Те бяха дълбоко ешелонирани и
насочени към Еремеевка. С каква цел бяха обърнати по такъв начин?
Съветският командир, ръководил изграждането на позициите на
противотанковите оръдия, не беше помислил за тила и фланговете и не
бе оборудвал резервни позиции. Немската пехота наскача от машините
и се хвърли в къщите, като извличаше от тях изненаданите съветски
войници. С изстрели от танковете почти от упор бяха унищожени
няколко камиона със „сталински органи“ (катюши). Опасните
“демонстратори на фойерверки“ излетяха към небето. Камионите
буквално се разхвърчаха на части. Дребни парченца се посипаха върху
нас.
Танковата рота водеше разузнаване с бой в източна посока и се
натъкна на тежка артилерия на противника. Сапьорите взривиха
оръдията. Уличните боеве от къща на къща бяха кратки и безболезнени.
Съветските войски сякаш бяха парализирани. Те не очакваха нашата
атака. Съветският дивизионен командир беше убит, докато се спасяваше
с бягство — намериха тялото му в овощната градина. Ние пробивахме
напред от една къща към следващата. Изведнъж оберщурмфюрер Бор,
началник-щаб на Бремер, рухна на няколко метра пред мен. Руски
куршум го беше улучил в корема и го събори на земята.
Един войник, който беше нахлул в по-голяма къща, ни предупреди
за снайперисти, които стреляха по нас през сламените покриви.
Нахлулият през вратата верен войник рухна с простреляна глава. Ние
заловихме един щабен офицер — началник-щаба на съветската дивизия.
За половин час превзехме селото. Нашата артилерия се представи по
забележителен начин. Огневият вал се стоварваше пред нас като
поразяващ юмрук. Естествено, ние бяхме благодарни за това на предния
ни артилерийски наблюдател, но накрая той се озова насред
отстъпващия противник.
Ние се врязахме на около два километра в дълбочина на
вражеските позиции и напълно разпръснахме противника. Черни точки
безредно се разбягаха из огромните заснежени поля. Противотанковите
оръдия бяха смазани от нашите танкове. Всички съветски оръдия бяха
насочени на запад, в посока към Еремеевка, а смъртоносният удар се
стовари върху тях от изток.
Когато просвистяха последните снаряди, завършвайки сражението,
над селото увисна плътен, задушлив дим. Колите на полевата болница
потеглиха на запад. Нашите паднали в боя другари лежаха пред мен
върху плащ-палатки. Ние се простихме с тях. После ги положихме на
танковете. Никой от тях не беше изоставен. Техният покой нямаше да
бъде нарушен. Преди това вече бяхме забелязали, че след нашето
изтегляне руснаците разравяха и унищожаваха немските гробове.
Руският щабен офицер ни направи добро впечатление. Беше ни се
наложило спешно да напуснем къщата, тъй като сламеният покрив се
подпали и пламна като факел. Подполковникът с готовност отговори на
всички въпроси, които не бяха пряко свързани с текущата операция. Той
беше изпратен на фронта само преди няколко дни, след като бе
завършил академията „Фрунзе“ в Москва. Преди да изпратим пленения
руски офицер в дивизията, всеки от нас се сбогува с него, а той ни каза:
„Ние ще победим във войната срещу Германия с американска помощ.
Вие сега губите войната — но един ден ще станем приятели. Ние заедно
ще продължим борбата и ще постигнем окончателна победа“.
Към 15,00 ч. и последният танк се върна в Еремеевка. Дълбоко
потресен, аз се простих със смъртоносно ранения оберщурмфюрер Бор.
Смъртта вече беше сложила печата си на лицето му, когато той ме
попита:
— Може би ще се върна в батальона?
По пътя към полевата болница Бор ни напусна завинаги.
Жестокият студ ни принуди да се наблъскаме в няколко оцелели
къщи и само часовите трябваше да понасят суровите условия на руската
зима навън. Моите войници изведнъж дадоха воля на ликуването си и
ме обкръжиха, крещейки като диваци. Ръката ме заболя от техните
ръкостискания. Абсолютно бях изумен, когато научих, че съм награден
с Дъбовите листа към Рицарския кръст.
След първото изумление аз напуснах къщата и започнах да търся
своите паднали другари. Не се чуваше нито звук. Фронтът беше
спокоен. Само надалеч се виждаха ярки припламвания. Едва успях да
различа пресните гробове. Нямаше нито кръстове, нито камъни,
отбелязващи мястото на последния им покой. Снегът беше плътно
трамбован и едва се различаваше на фона на околното пространство.
Нашите другари не биваше да бъдат тревожени. Ние искахме да ги
опазим от вандалите. Снежни парцали падаха от небето и покриваха
гробовете, които изглеждаха като дълбоки рани. Мрачното място
изчезна. Милостивият Господ покри белезите от рани. Не чувствах
облекчение от това преображение. Тук почиваше и онзи войник, който
ме предупреди за руските снайперисти. Без това предупреждение
навярно щях да лежа редом с него.

Извикаха ме в щабквартирата на фюрера и след 24 часа вече летях

от Полтава към Виница. Щабквартирата се отличаваше със своята
простота. Първото, което направих, беше да помоля да се обадя по
телефона на жена си в Берлин. Обаждането стана след няколко минути
и аз усетих огромна радост от възможността да говоря с жена си и с
нашите деца.
След завършването на телефонния разговор ме заведоха при Адолф
Хитлер, който радушно ме поздрави, връчи ми наградата и ме покани да
седна. Повече от час слушах какви усилия се предприемат в тила и на
бойните полета. Трагедията на Сталинград, както ми се стори, беше
легнала като непосилен товар върху плещите на фюрера, но с
облекчение забелязах, че докато говореше за събитията, свързани с
гибелта на 6-а армия, Хитлер не осъди нито един офицер от тези, които
се бяха сражавали край Сталинград. Фюрерът беше сериозно загрижен
заради непрекъснатите въздушни нападения срещу Германия и имах
усещането, че страданията на цивилното немско население го
угнетяваха много. Хитлер правеше впечатление на физически здрав
човек, гласът му беше спокоен, а оценките му за обстановката на
фронта — реалистични и съвсем уместни. Той не правеше никакви
прогнози, но знаеше, че войната ще продължи дълго. Смяташе за свой
най-заклет враг Чърчил.
Цял час никой не ни обезпокои и аз имах възможност да му
представя нeразкрасена информация от фронта. Едновременно с това
посочих недостига на въоръжение и бойна техника. Адолф Хитлер не
ме прекъсваше. Той търпеливо изслуша всичко, като от време на време
си водеше записки. След общата вечеря аз поседях с генерал Щиф и
още няколко офицери, като обсъждахме хода на войната и как трябва да
се води тя нататък. (След няколко седмици Щиф ме помоли да го
посетя, очевидно за да обсъдим някакви въпроси. Тогава не можах да
изпълня молбата му, тъй като вече бях командирован в танковата школа.
По-късно генерал Щиф беше обесен във връзка със заговора от 20 юли
1944 година.)
Върнах се в Полтава само след 48 часа и се качих в един „Щорх“,
който ме закара право в щаба на дивизията. По това време боевете бяха
взели по-благоприятен за нас обрат.
В хода на настъплението на 2-ра гренадирска моторизирана СС
дивизия „Райх“ от Красноград на юг към Павлоград бяхме разбили
крупни сили на противника, особено първоешелонни съединения.
Обаче значителни сили на руснаците оставаха на позиции източно от
пътя Красноград — Новомосковск. За да се ликвидира тази заплаха на
противника и да се установи контакт с дивизията „Лейбщандарт“
североизточно от Красноград, ние имахме нужда от свежи сили. За тази
цел към моторизирания СС корпус беше придадена дългоочакваната 3-
та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“, която по това време се
разтоварваше от ешелоните в района на Полтава.
Руснаците също привличаха свежи сили в района пред фронта на
[55]
Лейбщандарта. Частите и съединенията от групировката на Полов
вече бяха отрязани от 1-ва армия, която действаше вдясно от нас, но
други пет танкови корпуса на руснаците все още настъпваха на запад по
фронта на 4-та танкова армия.
Мекото време, което настъпи около 20 февруари, беше
благоприятно за настъпателни операции. Повечето пътища се
освободиха от снега, което значително усили мобилността на немските
танкови и моторизирани части и съединения. Беше важно да не
позволим на силите на противника, които отстъпваха на североизток, да
избегнат обкръжаваното. Те трябваше да бъдат спрени и разбити.
Атакуващите немски дивизии използваха предимствата на удара на
тесен фронт и осигуриха силно прикритие на фланговете на
настъпващите групировки. Тези атакуващи удари се нанасяха с
активната поддръжка на Луфтвафе. Основният път за настъпление на
противника — в посока югозапад — беше прекъснат, а неговите
измъкнали се напред части и съединения се озоваха в тежко положение.
Нашите части превзеха Лозовая в 14,00 часа. Независимо от това
нашите комуникационни линии и съответно левият фланг на армията
оставаха под заплахата на обезсилените части на противника, които
бяха отрязани от собствените си снабдителни линии в районите на
реките Самара и Орел. Тези части на противника бяха получили заповед
да отстъпят и да се прегрупират в района на Орелка, Лозовая и
Панютино и пробиваха на изток и североизток на неголеми групи,
подсилени с бронирана техника. Други части и съединения на
противника от района южно от Павлоград започнаха да пробиват на
следващия ден на север. Едно от тези съединения — с поддръжката на
бронирана техника — на 25 февруари нанесе удар по командния пункт
на корпуса край Юриевка. Скоро след това друго голямо съединение
атакува командния пункт на 15-а пехотна дивизия край Орелка.
На 27 февруари ние постигнахме първата си цел. Беше провалено
настъплението на атакуващата мобилна група на Попов — не й
[56]
позволиха да постигне поставените цели .
По това време дивизията „Лейбщандарт“ изпълни своята
отбранителна задача. Независимо от голямата ширина на участъка за
отбрана на дивизията нейните щурмови групи нанесоха тежки загуби на
противника с постоянни атаки — отначало на единия фланг, после и на
другия. Дивизията спря настъплението на противника към Полтава.
От 28 февруари противникът прегрупира силите си пред десния
фланг на дивизията „Лейбщандарт“. Руснаците привлякоха два танкови
корпуса и три стрелкови дивизии от своята 3-та танкова армия от
района между населените пунктове Люботин и Валки, за да ги хвърлят
срещу моторизирания СС корпус, но ние още не бяхме установили къде
се съсредоточават те.
Сега пред нас бяха поставени настъпателни задачи. Основният удар
се нанасяше на североизток, първата цел беше линията на хълмовете
между Берека и Ефремовка. Дивизията „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“
настъпваше заедно с частите от оперативната група „Кемпф“.
2-ра моторизирана СС дивизия „Райх“ настъпи на 1 март по пътя
северно от Красноград. На 2 март дивизията продължи да настъпва в
посока към възвишенията край Староверовка. Отдясно настъпваше 48-и
танков корпус, който превзе на 2 март Берека.
3-та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ се придвижи на север
независимо от големите трудности, предизвикани от състоянието на
пътищата. После на 2 март тя зави на североизток, за да унищожи
намиращите се тук според донесенията части на противника. Бойната
група на Баум срещна тук яростна съпротива от руснаците. От
донесенията на 2 и 3 март можеше да се направи извод, че левият фланг
на дивизията източно от Еремеевка се е натъкнал на сили на
противника, навлизащи в този район от север. Стана ясно, че
противникът не е успял да определи посоката на нашето настъпление.
Той насочваше своите прегрупирали се части право между
съединенията на атакуващия моторизиран СС корпус и фронта на
дивизията „Лейбщандарт“. В резултат десният фланг на 3-та
моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ се оказа обърнат навътре.
Дивизията атакува противника по времето, когато той все още се
съсредоточаваше.
Противникът се опита да избегне обкръжаването, като предприе
мощни контраатаки на югоизток и североизток. Но те не успяха.
Главните сили на противника бяха разбити от 3-та моторизирана СС
дивизия „Тотенкопф“, от южното крило на Лейбщандарта, атакуващо в
източно направление, и от подразделенията на 2-ра моторизирана
дивизия „Райх“. Трите дивизии по време на тридневните тежки боеве
предприемаха концентрични атаки. Пикиращите бомбардировачи Ju-87
„Щука“ ни поддържаха от въздуха и нанасяха големи загуби на
противника.
Отстъпващите колони на противника бяха разбити в хода на
преследването им. Те представляваха определена опасност за нашите
тилове още няколко дни. Съветският генерал, командващ 16-и
гвардейски корпус, беше намерен мъртъв само на няколкостотин метра
от командния пункт на моторизирания СС корпус.

Тарановка и Охочее бяха превзети от 2-ра моторизирана СС

дивизия „Райх“ вечерта на 4 март след жесток бой. Дивизията
„Лейбщандарт“ се включи в настъплението от своите позиции
северозападно от Староверовка и се съедини с дивизията „Райх“. 3-та
моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ завърши разгрома на
обкръжения противник на 5 март. Загубите на противника в жива сила
бяха много големи и районът на чувала беше задръстен с голямо
количество въоръжение и коли. Общо можеше да се броят за
унищожени два танкови корпуса и три стрелкови дивизии. В резултат от
това сражение 3-та танкова армия на руснаците беше значително
отслабена.
1-ва гренадирска моторизирана СС дивизия „Лейбщандарт „Адолф
Хитлер“, която отново беше придадена към моторизирания СС корпус,
се прегрупира за настъпление на достигнатия рубеж след превземането
на населения пункт Станичий. На 5 март тя заемаше позиции до 2-ра
гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ край Караванский. Тя се
бе закрепила на рубежа Станичий — Винников — Николское — Крутая
Балка. В същия ден се освободи и отново беше придадена към корпуса
и 3-та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“.
Досега благоприятното състояние на пътищата за атака значително
се влоши, а снежната покривка в северната част на достигнатия от нас
район все още беше дълбока и пречеше на бързото провеждане на
операцията. Трябваше ли да се продължи настъплението? Трябваше ли
да бъде отново превзет Харков? Или трябваше да продължи
унищожаването на силите на противника пред фронта на оперативната
група „Кемпф“?
Следващата цел трябваше да стане рубежът на река Мжа. На 6 март
моторизираният СС корпус започна да се придвижва към Мжа, като
разполагаше с 2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия отдясно, 1-ва
гренадирска моторизирана СС дивизия „Лейбщандарт“ отляво и 3-та
моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ зад левия фланг. 2-ра
гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ след тежък бой отблъсна
противника от Новая Водолага. Гренадирската моторизирана СС
дивизия „Лейбщандарт“ излезе на рубежа Москалцово — Ляхово —
Гавриловка и един от нейните батальони се промъкна на северния бряг
на река Мжа. Силно пресечената местност задържа нашия съсед
отдясно, който въпреки това се укрепи със своя десен фланг зад
Тарановка и превзе Борки.
2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия „Райх“ в нощта на 7
март достигна рубежа на река Мжа, а гренадирската моторизирана СС
дивизия „Лейбщандарт“ разшири своя плацдарм на северния бряг.
Постопли се и нощните студове вече не бяха достатъчно силни, за
да вкочанят земята. Състоянието на пътищата в резултат от смесването
на снега и калта стана дори още по-критично. Войниците и бойната
техника бяха принудени да действат на предела на възможностите си.
От друга страна, руснаците показваха признаци на слабост. В
боевете между Днепър и Донец те понесоха големи загуби. Те се
стараеха да контраатакуват настъпващия моторизиран СС корпус, но
нямаха достатъчно сили за това.
Пред нашето командване стоеше дилема: дали да атакуват в
направление северозапад, подпомагайки настъплението на оперативна
група „Кемпф“, или да атакуват Харков? Беше решено да продължи
атаката на север. Сутринта на 6 март със своята бойна група аз бях на
левия фланг на дивизията „Лейбщандарт“, където получих заповед да
атакувам в североизточно направление и едновременно да прикрия
левия фланг на дивизията. Дълбокият сняг затрудняваше всякакво
придвижване напред. Под снега пътят не се виждаше и понякога
можеше само да се гадае къде се намира.
Ние бавно запълзяхме напред по наклона на неголемия хълм, от
който трябваше да има добър обзор към североизток. Пред нас се
простираше широко снежно поле. Малкото село, което отбраняваха
съветските войски, се намираше на 500 метра отдясно.

Виждаше се как червеноармейците сноват там по своите си работи,

без да подозират за нашето местонахождение. Отдалеч ние
разглеждахме схлупените къщи на друго село и точно това село аз
реших да направя първа цел на нашата атака. До нея имаше около 10
километра. Заповядах на групата танкове от батальона на Вюнше да
унищожат първото село. Придружаваше ги моторизирана пехота.
Танковете с рев се понесоха към селото под прикритието на огнева
завеса от артилерията и щяха да отстранят заплахата за оперативния
фланг на оперативната група. Със своите главни сили аз исках да
атакувам далечното село, като така се врежа в тила на съветските
войски.
Командирите на подразделения информираха своите войници за
обстановката и за нашите намерения. Артилерийските и минометните
батальони докладваха, че са готови да открият огън. Моите войници с
бинокли и с просто око огледаха хоризонта за придвижване на
противниковите войски. Аз се наведох към радиатора и стоплих ръцете
си на двигателя. Стрелките на часовника ми бавно се движеха напред.
Ние загасихме фасовете от цигарите си. Люковете на танковете се
затвориха и в ушите ми прозвуча: „Готови!“.
Само секунди ни отделяха от началото на артилерийската
подготовка. Аз вдигнах ръка и още веднъж огледах ротите, после
спуснах ръката си надолу и прозвучаха първите изстрели. Нашата
танкова рота бавно, с дрънчене потегли към селцето и под воя на
нашите пикиращи бомбардировачи атакува врага. Самолетите един след
друг от малка височина нанасяха удари по избраните цели. Под
градушката от бомби и огъня от оръдия и картечници противникът беше
изтласкан на откритата местност. Когато падна последната бомба,
нашият първи танк вече влизаше в селото.
В това време бойната група също започна да се придвижва, като се
опитваше да достигне целите си с пълна скорост. Обаче снегът се оказа
доста по-сериозна преграда, отколкото отбраняващият се в далечното
село противник. Огромни преспи се издигаха пред веригите на
танковете. Те с мъка пробиваха напред. След кратко време, когато
самоходните оръдия и колите амфибии затънаха в снега, аз разбрах, че
сме останали без поддръжката на пехотата. Колите се издигаха по
отъпкания сняг и затъваха на дъната си, което заплашваше да провали
нашия план за атаката. Моят бронетранспортьор се вклини между два
„тигъра“ и ние много бавно се придвижвахме напред. За известно време
се наложи да спрем в малка низина и да чакаме, докато пристигне
пехотата. Войниците се качиха на танковете, тъй като леките
разузнавателни коли не се справяха с преспите. И тогава ние
стартирахме отново! Отляво и зад нас отстъпваха руснаците,
отбраняващи първото село, попадайки под убийствения огън на нашите
оръжия.
Когато плътно се приближихме до второто село, нашите челни
подразделения бяха спрени от обстрела на противотанкови оръдия, но
„тигрите“ с техните мощни 88-милиметрови оръдия бързо се
разправиха с противотанковите оръдия на противника. Танковата рота
под командването на Юргенсен се промъкваше от десния фланг под
прикритието на няколко овощни градини.
По нашия бронетранспортьор стреля 45-милиметрово оръдие,
което обаче пропусна. За съжаление, не можахме да открием огневата
му позиция. Сега се намирахме на 200 метра от селото и се оглеждахме
откъде да влезем. По бронята на моя бронетранспортьор затракаха
куршуми от картечница. Челният „Тигър“ се натъкна на противотанкова
мина и застина встрани със скъсана верига. Появи се и влезе в бой
руски танк Т-34. Но ние трябваше да влезем в селото! Изведнъж в моя
бронетранспортьор се разнесе чудовищен взрив и когато се освестих, се
видях да лежа на снега в коловоза и да гледам моя водач, който стоеше
зад кормилото без глава. В резултат от пряко попадение в бронята
имаше огромна дупка. Унтершарфюрер Алберт Андрес в шок се
клатеше към укритието. С ужас забелязах, че той има само една ръка.
На мястото на втората имаше кайма от плът и парчета от костите.
Ротата на Бремер нахлу в селото и с бой си пробиваше път по
улицата. Неочаквано по пътя ни се изпречи руски танк. Той беше
подпален от огнехвъргачка. Чак сега забелязах, че съм взел автомата на
оберщурмфюрер Зандер. Моят беше останал в разбития от руски снаряд
бронетранспортьор. Зандер с благодарност взе обратно оръжието си, а
аз се възползвах от една съветска винтовка.
Превзехме селото за един час и веднага сложихме телени
заграждения по целия периметър. Краткият ден изискваше да
пренощуваме тук. В тъмнината погребахме моя шофьор Ернст
Небелунг.
Свързочните офицери от гренадирската моторизирана дивизия
„Гросдойчланд“ ми докладваха за действията на своята дивизия вляво
от нас. Аз се радвах, че северно от нас действа закалено в боевете
съединение.
В тази нощ се случи нещо поразително с обершарфюрер Бюгелзак.
Добрият стар Франц почувствал зова на природата и съответно си
търсел подходящо място. Доволен, че е намерил защитен от вятъра ъгъл
на къщата, той започнал важната работа. Но човек предполага, а…
Франц не бил сам. Срещу него седял руски лейтенант, който мълчаливо
насочил автомата си и известно време наблюдавал „важната държавна
работа“. Изведнъж ние чухме ужасен вик и… в светлините на нашите
фенерчета се появи Франц със свалени до коленете панталони.
Възбудено, но мълчаливо той сочеше своя противник. Рядко се бяхме
смели така. Може би и руснакът още не беше опитвал толкова вкусна
цигара като тази, с която го почерпи Франц Бюгелзак.
Следващата сутрин срещнахме с атака срещу населения пункт
Валки, който се намираше на 10 километра от мястото, където
пренощувахме. Руските танкове и противотанкови оръдия се опитваха
да задържат нашето настъпление, но ние заобиколихме по фланговете
тези огнища на съпротива и ги унищожихме с атака откъм тила. По
време на атаката на последния опорен пункт на Валки бойната машина
на оберщурмфюрер Раймлинг беше улучена с пряко попадение. Само
няколко дни преди това Раймлинг беше награден с Рицарски кръст. В
лицето на този екипаж ние загубихме смели другари.
След няколко жестоки сражения аз достигнах до река Мжа край
Валков, намирайки се в ротата на Вайзер. Мостът през реката беше цял,
но не вярвах на руснаците и заповядах да тръгнем в атака по заледената
река. Вероятно мостът беше миниран. Ротата зае позиция зад малките
къщи и хамбари и се придържаше близо до брега на реката, докато се
подготвяше за атака. От време на време на другия бряг забелязвах
главата на някой руснак. Нашите танкове стояха отзад и се
предполагаше, че ще прикриват с огън скока ни през леда. Ротата на
Бремер изостана и се мъкнеше отзад. Аз трескаво обмислях как най-
добре да се добера до другия бряг и да превзема Валки, без да вкарвам в
бой артилерията и минометите. От другия бряг се дочуваше дрънченето
на танкови вериги. Руснаците придвижваха своите Т-34.
Моите млади войници ме гледаха, сякаш искаха да кажат:
„Слушай, приятел, ти пак ни набутваш в лайната! Затова помисли как да
ни измъкнеш оттам!“. Според мен им се струваше забавно, че аз лежах
като голямо куче на верига, което не може да достигне кокала и
безсилно се облизва. Но ето че разбрах какво трябва да направя! Ротата
мълниеносно, като изстрелян снаряд, се прехвърли през реката по леда
и завзе другия бряг. Аз се хвърлих напред по леда заедно с едно
отделение от щабната рота. Преминаването по леда стана почти без
усилия. Руснаците не дадоха нито един изстрел, седяха като вцепенени
с оръжието си и отстъпиха. Какво ни подтикна към този стремителен
скок? Нещо като: „Моля за внимание! Който стигне първи до другия
бряг, ще получи три седмици отпуск. Напред!“. Никога досега, нито по-
късно не бях виждал такъв задружен старт.
После всичко се случи с мълниеносна бързина. Нашите танкове
преминаха по моста, който по това време вече беше обезопасен. Те
напредваха по улиците и с поддръжката на пехотата изхвърляха от
къщите останалите руснаци. Ние унищожихме артилерийския батальон
на противника, докато той все още се намираше на огневите си
позиции, и пленихме няколкостотин човека. На няколко километра
източно от Валки срещнахме моторизирания (на бронетранспортьори)
батальон на Пайпер. Ротното разузнаване откри обезобразените тела на
четирима наши другари. Бяха ги сложили едно до друго и преднамерено
ги бяха размазали с танкови вериги.
В това време моят батальон се устреми на север. Пайпер се добра
до жп гарата Шлях, където отново се съединихме на 8 март. В същия
ден дивизията „Лейбщандарт“ напредна до западните предградия на
Харков. Независимо от противотанковата отбрана и контраатаките на
противника нашето настъпление вече не можеше да бъде спряно. Ние
искахме да си върнем Харков.
 3-та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“, която настъпваше
вляво от нас, превзе Старий Мерчик, а нейният разузнавателен отряд
стигна до Олшани. Вдясно настъплението на 2-ра моторизирана СС
дивизия „Райх“ беше сериозно затруднено от пресечената местност.
При това заплахата за нейния фланг от страна на големи сили на
противника източно от рубежа Ракитное — Люботин принуди
дивизията да придвижи значителни сили на изток.
На 9 март достигнахме река Уда и превзехме Олшани.
Оперативната група „Кемпф“ също бързо настъпваше по десния си
фланг. Окончателното решение беше продиктувано от развитието на
ситуацията. Целта беше само една: Харков. В същата вечер авангардът
на дивизията „Лейбщандарт“ достигна селищата Пересечная на река
Уда и Полевая на река Лопан.
Беше решено да се атакува градът на 10 март със силите на
моторизирания СС корпус. Последните нареждания бяха дадени вечерта
на 9 март. Атаката трябваше да се проведе в три направления, при което
Лейбщандартът трябваше да атакува от север и от североизток, а
едновременно с него щеше да нанесе удар дивизията „Райх“.
Лейбщандартът получи задача да блокира пътя за Чугуев. 3-та
моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ трябваше да ни прикрива от
вражеските атаки от северозапад, откъм фронта на оперативна група
„Кемпф“, като едновременно настъпва на север и пречи на
привличането на нови сили на противника.
В хода на настъплението полкът на Вит стигна до пътя Харков —
Белгород и се придвижи към северния подстъп за Харков, където се
натъкна на ожесточената съпротива на противника край летището.
Противникът използваше за строителството на отбранителни
съоръжения цивилното население. Аз се свързах с Фриц Вит по пътя и
разбрах, че той възнамерява да атакува летището, а после да се
придвижи до централния площад на града. Вдясно от Вит настъпваше
2-ри мотопехотен полк от СС дивизията „Лейбщандарт“ под
командването на щандартенфюрер Виш. Той също действаше успешно.
Аз предложих във взаимодействие с Вит да насочим една бойна група
през горите северно от Харков и да блокираме пътя Харков — Липци.
Ротата на Бремер отново беше отпред. Ние преминахме няколко
километра в посока към Белгород и завихме на изток в горите, потънали
в дълбок сняг. Междуселският път завършваше до колхоза и ние
забелязахме руски патрул, който се изтегляше на изток. Не можеше да
става и дума да обърнем назад. Аз исках да преминем през гората и така
да проникнем в източната част на града изненадващо за противника.
Горският път минаваше между високи, стройни дървета. Той
премина покрай малко езерце, а после зави на изток. Разузнавачите
скоро откриха няколко шейни, запретнати с волове, които теглеха
противотанкови и други оръдия. Вече нямахме никакви съмнения. Щом
тук можеха да минат шейни, трябваше да преминат и танкове и други
бойни машини. Заповядах на Бремер да се придвижва на изток и да
очаква по-нататъшни заповеди в края на гората.
Челното отделение, командвано от унтершарфюрер Щол, се скри
между елите, като остави след себе си пелена от снежен прах. След него
се движеха две щурмови оръдия, които скоро закъсаха на склона. Те се
пързаляха наляво-надясно и можеше да се свлекат върху леда на
замръзналото езерце. С помощта на войниците от ротата те едва
преодоляха опасното място. За да се избегнат повече такива рискове,
горският път максимално бързо трябваше да се оправи. След няколко
минути стотици мотоциклетисти, пехотинци и танкисти вече пробиваха
път, който заобикаляше опасния участък. Те разбиваха с лопати, лостове
и брадви вкаменената от студ земя. И ние успяхме! Скоро походната
колона отново потегли.
Бремер последва челното отделение. Иззад заснежените дървета ни
наблюдаваха вражески кавалеристи. Горският път ставаше все по-тесен.
Моят бронетранспортьор си пробиваше път право през младите елхи и
брезички. Зад нас караше осемколесен бронетранспортьор. Колкото
повече навлизахме в гората, толкова повече съмнения ме обземаха. Дали
отново не въвличах бойната група в безнадеждна ситуация? Ние
можехме да се движим само на изток. Нито една машина вече не
можеше да обърне назад. От всички страни ни обкръжаваше гъста гора.
Аз си спомних за Гърция и прехода до Патра, както и атаките на южния
участък на Източния фронт и упоритите боеве, които водихме през
последните няколко седмици. Независимо от почти безнадеждните
ситуации ние продължавахме да се сражаваме, което в края на краищата
ни помагаше да победим. Така беше и през този ден. Никой не можеше
сериозно да предположи, че моторизирана част ще настъпи през
затрупаните от сняг гори. Курсист от академията, който би предложил
такова решение в мирно време, щеше да бъде изключен и изпратен
обратно в своята част. Решението изглеждаше абсурдно. Независимо от
това вярвах в нашата победа. Както се оказа, аз буквално успях да хвана
съветските войски за гърлото, когато те изобщо не бяха готови за
отблъскване на атаката. Фридрих Велики в такива случаи е казвал:
„Колкото повече уловки и хитрини използвате, толкова по-голямо
предимство ще имате пред враговете“.
Макс Вертингер можеше да кара бронетранспортьора само бавно
по тесния проход. Снегът се сипеше в колата дори при най-леко
докосване на клоните. Това не беше най-приятното пътуване. Отпред
започваше да просветлява. Преминахме през гората и достигнахме
открито пространство, което ни позволи да се сбогуваме с тесния
горски път.
Погледнах назад и учудено видях, че Бремер обърна машините и
изчезна в гората. Промъкнах се до Бремер и инстинктивно се прилепих
до земята веднага щом хвърлих поглед към склона пред нас — пехота,
артилерия и няколко танка се придвижваха към Белгород. Пред мен не
се намираше част, обхваната от паника, а напротив, това беше добре
организирано съединение, което изпълняваше тактически маньовър.
Щеше да мине не един час, докато цялата ни оперативна група
преминеше през гората и бъдеше готова за бойни действия. Ние
трябваше да се благодарим дори само за това, че още не ни бяха
открили. Атака на съветските войски в тази ситуация щеше да доведе до
унищожаването на бойната ни група. Нашето предимство в атакуваща и
огнева мощ нямаше да може да бъде реализирано. Обаче, както вече
споменах, за обръщане назад не можеше да става и дума. Нашата част
трябваше да се притаи и да изчака благоприятен момент за влизане в
бой. Може би следващият ден щеше да донесе по-добра възможност за
това. Във всеки случай след един час вече щеше да се стъмни.
В този момент нашите сили се състояха от четири амфибии, лек
бронетранспортьор и осемколесен бронетранспортьор. Целият ни личен
състав беше 23 войници с 4 картечници и личните им пистолети и
карабини. Тази група немски войници наблюдаваше руската походна
колона от разстояние около 800 метра. Колоната се състоеше от
стотици, ако не и повече съветски войници с всички видове
въоръжение. Местността имаше лек наклон към пътя, а после
постепенно се издигаше на другата му страна. Докато от нашата страна
склонът беше обрасъл с гора, насрещният склон представляваше
снежно пространство, простиращо се на изток, където нямаше никакво
укритие. Ние стояхме неподвижно на своите позиции.
Изведнъж чухме нарастващия шум от пикиращи бомбардировачи
Ju-87 „Щука“. Засега още не виждахме самолетите, но те се
приближаваха от запад, което означаваше, че идват с пълен бомбен
товар. Щяха ли да атакуват руската колона, движеща се пред нас?
Отляво на нас беше село Болшая Даниловка.
Ревът на двигателите сега се чуваше над нас. По снежното
пространство пробягваха сенки. Ние излязохме иззад дърветата и
стояхме като зрители в театър, на които са предложили особено
интересно представление.
„Щуките“ прелетяха над колоната, описаха голяма дъга, за да
наберат височина, и атакуваха вече от юг. Техните бомби се посипаха
като дъжд, сеейки смърт и разрушение. Шейните с впрегнати коне се
понесоха нагоре по склона, а танковете се взривяваха от прякото
попадение на бомбите. Скоро изчезна всякакво подобие на ред.
Конските шейни се носеха без път, а целият насрещен склон беше осеян
с черни точки — там се спасяваше с бягство пехотата. Съветската
военна част вече не се контролираше от нейните командири.
Като наелектризиран, аз се втренчих в хаотичната човешка тълпа,
извадих ракетния пистолет и изстрелях червена ракета. Брeмер веднага
разбра. Отделението на Щол скочи в колите и се понесе надолу по
склона. Картечниците на свързочните бронетранспортьори стреляха
срещу съветските войски и ни прикриваха. Ние с крясъци и викове се
понесохме надолу по полегатия път против всякакви тактически
правила за водене на бой. Клаксоните и сирените създаваха адски шум.
Ние атакувахме деморализираната съветска колона. Червените ракети
все още се издигаха високо в небето. Пикиращите бомбардировачи ни
разпознаха, помахаха с криле и се спуснаха върху бягащата човешка
тълпа, като ни разчистваха пътя с оръдията.
Ние стигнахме до пътя. Червеноармейците захвърляха своето
оръжие. Ju-87 профучаха на няколко метра над главите ни и летейки
наоколо, ни взеха под своята защита, като ни прикриваха с непрекъснат
огън. Щуките с вой се носеха покрай пътя, като не даваха на руснаците
да привлекат нови войски.

Ето че в края на гората се появи наш бронетранспортьор и

снарядите му със свистене полетяха на север. Ето че и отделението на
Щол тръгна напред с първия танк. Ето още три танка и Макс Вюнше
достигнаха до пътя. В този момент ние настъпвахме от двете страни.
Руснаците би трябвало да останат с впечатление, че това е планирана,
добре обмислена атака. Не можехме да им позволим да се съвземат, а
впоследствие бяха пленени стотици съветски войници.
Ние не можехме да спрем — напротив, трябваше да се възползваме
от ефекта на атаката на пикиращите бомбардировачи и да продължим
настъплението към Харков. Отделението на Щол, свързочният
бронетранспортьор и няколко куриери на мотоциклети с рев се
понесоха на юг срещу съветските части. Настъплението прикриваха два
танка, по един от всяка страна на пътя. Нашите другари с „щуките“
отлетяха, свършиха им боеприпасите. Сега в пълна степен се видяха
последиците от дивия ни рейд. Небето отново стана спокойно, а
изнервящият рев на самолетите вече не надвисваше над нас. Ние
прорязахме съветската колона с две направо смехотворни бронирани
коли.
Снарядите, изстреляни от оръдията на нашите танкове, със
свистене прелитаха над нас и избухваха по на юг. Руснаците, които
отново се опитваха да се съберат на пътя, след като бомбардировачите
отлетяха, попаднаха под нашия картечен обстрел. Съветските войски
пак трябваше да се спасяват с бягство. Една радиостанция на
противника остана на пътя, а радистите попаднаха под нашия обстрел.
Офицерите избягаха да търсят прикритие в една селска къща, а ние
унищожихме свързочния автомобил с ръчни гранати. Огън и дим ни
сочеха пътя. Напред и само напред! Аз се страхувах да спрем. Цялата ни
сила беше в движението. Пределно високата ни скорост, убийствената
сила на картечниците, гранатите, хвърляни в движение, и грохотът от
изстрелите на оръдията на танковете ни принуждаваха съветските
войски панически да бягат от пътя и да се оттеглят на юг към града.
Нашата настъпваща колона спря до тухлена стена в северната
покрайнина на Харков. Навреме забелязах не по-малко от пет-шест
танка в градините от двете страни на пътя. Отляво на нас един екипаж
сваляше маскировъчното покривало на своя Т-34. Картечният огън
принуди танкистите да залегнат. Обстрелът прогони от сградите и
останалите танкови екипажи. Никой тук не очакваше немско
настъпление. Независимо от това ситуацията ставаше опасна за нас.
Щол едва успя да скочи в друга машина, когато неговият
бронетранспортьор спря. Видях как водачът на Щол изчезна в купа
сено. Първите руски танкове излизаха на огневи позиции. Наложи се да
отстъпим.
Трябваше по-скоро да се махаме оттук, иначе щяхме да попаднем
под огъня на руските танкове. До този момент бяхме изминали над
седем километра на юг. Зад мен седеше ранен в корема пленен руски
майор. Възхищавах се от този човек — през целия обратен път не чух
от него нито дума за оплакване от болката. Доктор Гатеринг му направи
първата превръзка на раната.
Когато се върнахме в Болшая Даниловка, намерихме много
пленници, които бяха охранявани само от няколко наши войници. Нито
един от пленниците не се опита да избяга. Стори ми се, че те се радват
на съдбата си.
Към полунощ значителна част от бойната група все още липсваше,
но през нощните часове тя се събра на малки групи. Цялата част се
събра към 5,00 ч. и бойната група отново беше готова за действие.
 Още щом просветна зората на новия ден, ние отново настъпихме
на юг към Харков. Обаче този път настъплението не беше толкова
бързо. Ние напредвахме на юг, като оглеждахме внимателно околната
местност. Далеч вдясно видяхме съветски войски, атакуващи летището.
Те действаха срещу полка на Вит. Пред нас забелязахме атакуваща
съветска пехота, която залегна като прикована за земята под картечния
ни огън. Скоро отново се приближихме до тухлената стена и открихме
невредим водача на Щол. Бруно Прегер беше спал през цялата нощ в
купата сено.
Танковете на противника все още бяха на огневи позиции. Пет Т-34
станаха жертва на нашите танкове и скоро пламнаха. Един наш Pz.Kpfw.
IV получи пряко попадение и избухна, като се разхвърча на части.
Вражеският танк, който го унищожи, стреля с право мерене и по моята
машина от по-малко от 50 метра. От попадението на руския снаряд
мигновено загина моят водач Макс Вертингер. Командирът на
свързочния взвод Хайнц Вестфал също беше сразен от снаряд, Хелмут
Белке беше ранен, а аз лежах невредим под тялото на Макс Вертингер.
Руският танк се скри.
Ние пробивахме напред с бой, като превземахме сграда след
сграда. Разчетът на едно руско противотанково оръдие беше убит от
паднал стълб на уличното осветление. Нашите танкове господстваха на
бойното поле. Привечер на 11 март ние бяхме в източната част на
Харков, след като достигнахме пътя за Стари Салтов.
В момента на победата ни се разкри опасна криза. Нашите танкове
имаха в запас само малко количество гориво и повече не можеше да
влизат в бой. Танковете бяха събрани на едно голямо гробище, където
заеха кръгова отбрана, като образуваха нещо като крепост в центъра на
Харков. Оттук ние изпращахме разузнавачите по пътя Харков — Чугуев
и се опитвахме да блокираме този главен път за отстъпление на
руснаците от Харков.
Няколко часа вече нямах донесения от 2-ра рота на 1-ви
разузнавателен СС батальон — тя беше отрязана от противника в
района на речното пристанище в Харков. Ротата на Бремер се
сражаваше за живота си, а Олбьотер отбиваше атаките на противника от
изток. На гробището ни се наложи да се защитаваме от опитващите се
да пробият съветски войски. Щом се стъмни, хауптщурмфюрер
Брухман успя да докара гориво за танковете и бронетранспортьорите,
но в същото време докладва, че пътят е прерязан от войските на
противника. (След няколко дни те бяха унищожени от подразделенията
на 3-та моторизирана дивизия „Тотенкопф“.)
Полкът на Вит проби в града с изненадваща атака от север, в хода
на уличните боеве той стигна до централния площад и зае
отбранителни позиции за през нощта.
На 12 март оперативната група преодоля няколко квартала, а после
преряза пътя за Чугуев. Тогава дойде ред на съветските войски да ни
атакуват. Те искаха да ни отблъснат. Ние се съсредоточихме на малка
територия. Два взвода от ротата на Вайзер, намиращи се на втория етаж
на едно училище, бяха отрязани и отчаяно се отбраняваха, като
удържаха натиска на атакуващите съветски части, които бяха превзели
първия етаж.
С незабавна контраатака, командвана от Вюнше, щурмуващите
руснаци бяха унищожени. И отново цялата бойна група беше обкръжена
и влезе в отчаяна схватка. Кръгът от горящи сгради показваше точно
нашето местонахождение в този сектор на града.
С настъпването на нощта вече нямах особени надежди, че ще
успеем да удържим до другата сутрин. Противникът беше на разстояние
хвърлена граната. Докато обхождахме нашите позиции, изведнъж
забелязахме руски танк, който застана срещу сградата на училището.
Ние бяхме на по-малко от 20 метра от него, когато командирът на танка
се подаде от люка, като се опитваше да установи контакт с руските
пехотинци. Той беше убит с изстрел от пистолета на Вайзер. Танкът се
оттегли, дрънчейки с веригите си, с безсилно увисналото на купола тяло
на мъртвия командир.
 През нощта на 12 март 2-ра гренадирска моторизирана СС дивизия
„Райх“ проби през противотанковия ров в западните предградия на
Харков и така отвори пътя за града. През този ден дивизията успя да
пробие до железопътната гара.
Противникът се опитваше да се измъкне от обкръжението.
Навсякъде той оказваше упорита съпротива и ни атакуваше от
североизток на града. Йохен Пайпер пробиваше към нас с два
бронетранспортьора моторизирана пехота, за да установи контакт с
главните сили на дивизията. Единият бронетранспортьор беше
унищожен с изстрел от танк Т-34, но Пайпер успя да измъкне хората си.
Ние ожесточено и упорито се сражавахме за всяка сграда чак до 14
март. Около 18,00 ч. превзехме последните два сектора на града на
изток и югоизток. Тракторният завод беше превзет на 15 март.
 Същата сутрин 3-та моторизирана СС дивизия „Тотенкопф“ стигна
до тесните проходи към Чугуев и ги преряза след успешни танкови
боеве северно от Роган. Наложи се да държим там отцепление през
следващите няколко дни, като отблъскваме опитите на противника да
пробие и да контраатакува от изток. Ние успяхме да унищожим по-
голямата част от живата сила и техниката на обкръжения противник.
Така решителното контранастъпление в отговор на руското зимно
настъпление беше завършено, фронтът на участъка на групата армии
„Юг“ се стабилизира, руската настъпателна мощ до голяма степен беше
ликвидирана, а остатъците от техните сили — силно отслабени.
Преследвайки противника, отстъпващ на изток и на север, в следващите
дни немските войски стигнаха до Северски Донец и завършвайки
настъплението на моторизирания СС корпус, на 18 март Йохен Пайпер
превзе Белгород. Край Белгород стана съединяването с настъпващите по
на запад части от моторизираната дивизия „Гросдойчланд“. През
последните няколко дни в тежки сражения край Гайворон тя беше
унищожила до 150 съветски танка.
Битката за Харков завърши с победа независимо от големите
[57]
загуби . В голямото сражение между Донец и Днепър немските
гренадири излязоха победители над източните орди.
Малко преди лятното настъпление (операция „Цитадела“) ми се
наложи завинаги да се сбогувам с верните гренадири, които командвах
от много години. Никога няма да забравя прощаването с моите другари.
Аз бях командирован в танковото училище, а после ме прехвърлиха в
12-а танкова СС дивизия „Хитлерюгенд“.

Обработка The LasT Survivors: Daenerys, sqnka 2018

15

12-а танкова СС дивизия „Хитлерюгенд“

Съдено беше да стане уникално явление във военната история

една дивизия, особено с такава сложна организация като съвременна
танкова дивизия, с изключение на офицерския и унтерофицерения
състав, да бъде съставена изцяло от младежи на 17-18-годишна
възраст.
Всеки в Германия, който що-годе разбираше от военно дело и
беше възпитавал или ръководил младежи, смяташе, че използването на
такова съединение в бойни действия можеше да доведе само до
катастрофа още в първите дни. Смяташе се, че толкова млади войници
няма да могат дълго да издържат физическите и моралните
натоварвания на съвременната война. Това мнение още по-решително
се споделяше тогава и от нашите противници.
И това не беше просто вражеска пропаганда по време на война,
когато в листовките и радиопредаванията се говореше за „детската
дивизия“, емблема на която трябвало да стане бурканче с детска храна.
Но начинът, по който се проявиха тези младежи в бой и по който
действаше 12-а танкова дивизия, опроверга критиците.
Затова ми се струва важно накратко да се спра на това как се
създаваше дивизията. Това е нужно за задоволяване на интереса на
читателите както в общопознавателен, така и в конкретноисторически
план.
Когато след катастрофата край Сталинград Гьобелс обяви
„тоталната война“, беше обявен план за създаване на доброволческа
дивизия от младежи, годни за военна служба. Те трябваше да станат
символ на готовността на германската младеж да се жертва и да
изразят нейната воля да осъществи това. Тези младежи на 17-18-
годишна възраст бяха готови за служба благодарение на ускорената
военна подготовка. Доказвайки, че е готова, такава дивизия освен
всичко друго би помогнала за привличането на младежи на тази
възраст и в другите германски дивизии, за да се компенсират
огромните загуби на личен състав, понесени в Руската кампания, а
също така и за значително увеличаване на немската военна мощ.
Предишните командири на тези младежи (които бяха провеждали
тяхната военна подготовка в „Хитлерюгенд“ и други организации)
смятаха, че за тях не подхождат обичайните методи, използвани за
обучението на войниците. Затова в тази нова дивизия те искаха да
изпробват своите нови методи.
След обсъждането на този въпрос между райхсфюрера на
„Хитлерюгенд“ Аксман и Адолф Хитлер фюрерът даде съответните
нареждания през юни 1943 година.
Организацията „Хитлерюгенд“ трябваше да се обърне към
младежта с призив за набиране на доброволци и да ги подготви във
военни учебни лагери. После те трябваше да бъдат прехвърлени в
току-що създадената дивизия от СС войските. На 1-ва моторизирана
[58]
дивизия „Лейбщандарт“ беше поставена задачата да осигури
командни кадри за новата дивизия. Заедно с дивизията „Лейбщандарт“
тази нова дивизия, която беше наречена гренадирска танкова дивизия
„Хитлерюгенд“, трябваше да образува 1-ви танков СС корпус.
Формирането на дивизията „Хитлерюгенд“ трябваше да започне
незабавно.
Докато вървеше набирането на бойци за „Хитлерюгенд“ и започна
подготовката на нейния личен състав, в дивизията „Лейбщандарт“ се
провеждаше подбор на личния състав за новата дивизия. По време на
боевете за изтегляне от Харков и следващото превземане на този град
дивизията „Лейбщандарт“ понесе големи загуби. Тя се подготвяше за
операция „Цитадела“, чиято цел беше унищожаването на руските
войски на издатината на фронта край Курск.
Командването на новата дивизия повериха на командира на 1-ви
гренадирски танков СС полк 35-годишния щандартенфюрер Вит,
награден с Дъбовите листа към Рицарския кръст. Той взе със себе си
няколко офицери от своя полк. Тяхното място заеха офицери от 2-ри
гренадирски танков СС полк. Другите части на СС дивизията
„Лейбщандарт“ трябваше също така да предоставят кадри от личния
си състав за превеждане в новата дивизия.
 Прехвърлените военнослужещи, ядрото на дивизията
„Хитлерюгенд“, образуваха само непълната й структура. В новата
дивизия ужасно не достигаха ротни командири, командири на взводове
и отдельонни командири. Навсякъде се налагаше да се възлага на
младите командири на взводове да командват роти. По-късно около 50
офицери от редовната армия, които някога са били лидери на
организацията „Хитлерюгенд“, бяха прехвърлени в едноименната
дивизия. За да се попълни недостигът от отдельонни командири,
избраните младежи веднага след преминаване на подготовката във
военните лагери се изпращаха на обучение в унтерофицерската школа
в Лауенбург. Няколко седмици след началото на базовата подготовка
подходящите младежи се отсяваха за преминаване на тримесечен курс
за подготовка на унтерофицерски състав вече в самата дивизия.
 Когато първите 10 000 младежи през юли-август пристигнаха в
лагера на сформиращата се дивизия в Белгия, за тях още не беше
подготвено всичко. Примерно не можаха веднага да им дадат
униформи. Въпреки това бойното обучение започна веднага.
Постепенно бяха сформирани отделните части — според графика за
тяхната организация и снабдяване с бойна техника. Всички назначения
на офицерски и унтерофицерски длъжности бяха завършени през
септември. В резултат на големите усилия учебното съединение беше
превърнато в танкова дивизия.
По това време в 12-и танков СС полк (ядрото на 12-а танкова СС
дивизия „Хитлерюгенд“), чието сформиране се провеждаше в Майил-
Кан край Реймс, за учебни цели имаше четири танка Pz.Kpfw. IV и
четири Pz.Kpfw. V „Пантера“. Половината от тях бяха тайно докарани
от Източния фронт. 12-и артилерийски СС полк в състава на дивизията
имаше само няколко леки полеви гаубици. Почти нямаше транспортни
коли. През ноември и декември 1943 г. се появиха италиански коли.
Автопаркът тогава достигаше едва 80 процента от официално
утвърденото количество. Едновременно пристигнаха първите влекачи
и бронетранспортьори.
Взаимодействието между управлението и контрола в дивизията
беше затруднено. По въпросите на обучението дивизията беше под
контрола на командващия танковите войски на Запад генерал Гайер
фон Швепенбург. Тактически дивизията беше подчинена на 15-а
армия.
След като базовата военна подготовка на личния състав в по-
голямата си част беше завършена, в началото на 1944 г. започна
бойното обучение в условия, близки до фронтовите. След
прехвърлянето на 12-и танков СС полк в района на Хаселт в Белгия тук
се състояха по-големи учения с участието на танкове. Фокусът беше
върху операции с участието на различни родове войски. През февруари
1944 г. 1-ви батальон от 25-и гренадирски СС полк взе участие в
учение със стрелба с бойни снаряди и патрони в присъствието на
главния инспектор на бронетанковите войски генерал-полковник
Гудериан. През март главнокомандващият войските на Запад
фелдмаршал Фон Рундщет присъства на ученията на различните
родове войски. И в двата случая равнището на подготовка на войските
беше одобрено.
Съгласуваността на работата на щаба беше проверена в безброй
сеанси на радиовръзка. Един от тях премина под ръководството на
командването на корпуса в района на Диеп. По време на учението
възникнаха толкова много трудности с абсолютно неподходящите за
нас италиански коли, че в края на краищата Върховното командване
нареди да ги заменят с немски военни коли.
Повечето младежи, пристигнали в нашата дивизия, проявяваха
целия ентусиазъм, присъщ на младостта. Те горяха от желание да се
проявят в дело. Ентусиазмът и въодушевлението трябваше да се
поддържат като базови ценности, а там, където ги нямаше, трябваше
да се пробудят. Тъй като младежите все още се развиваха, принципите
и формите на подготовка трябваше да бъдат малко по-различни от
тези, които се използваха в подготовката и обучението на другите
новобранци.
 Много общоприети принципи на военната подготовка бяха
заменени с нови, родили се от недрата на немското младежко
движение, което се появи на бял свят на границата между XIX и XX
век.
Нямаше ги очевидните отношения началник — подчинен, които
признаваха само заповеди и безусловно подчинение.
Взаимоотношенията между офицерите, унтерофицерите и
военнослужещите с други звания бяха като отношения между по-
старши по възраст и по-опитни войници и зелени новаци. Авторитетът
на офицера се състоеше в това, че той беше образец за подражание и
наставник на младите войници. Офицерите се стараеха да създадат
отношения, подобни на тези, които съществуват в семейството
(доколкото това беше възможно в условията на войната).
Младежите се учеха да поемат отговорност, да са готови за
саможертва, да не се боят да вземат решения, да бъдат
дисциплинирани, внушаваха им чувство за колективизъм и другарска
взаимопомощ. Ако офицерите видеха, че техните млади подчинени
вече проявяват тези качества, то те ги развиваха по-нататък.
Ръководството на дивизията беше убедено, че младите войници ще
постигнат повече, ако се проникнат с разбиране за необходимостта от
изпълнение на поставената задача и ако правилно разберат своята роля
в това. Така обичайна оперативна процедура стана анализът на
получените заповеди с оглед на всестранната оценка на създалата се
ситуация.
В хода на подготовката на личния състав се избягваха строевата
подготовка и церемониите. Всичко беше съсредоточено към
обучението за водене на бойни действия и този процес преминаваше в
условия, максимално близки до обстановката на реалното сражение.
Физическото закаляване се постигаше чрез спортни занятия, а
форсираните маршове на скок не се одобряваха и се смятаха за
ненужни и вредни. Според препоръката на генерал Гайер фон
Швепенбург се усъвършенстваше изкуството на точната стрелба. Тези
занятия преминаваха изключително в полеви условия. Не се
провеждаха никакви учебни стрелби на обичайните гарнизонни
стрелбища.
По заповед на главния инспектор на танковите войски Гудериан
представители на нашата дивизия участваха заедно с офицери от
школата на танковите войски в Берген в разработката на нови методи
на оръдейна стрелба от гренадирите на моторизираните съединения
през пролетта на 1944 година. Инспекцията на пехотните войски ги
отклони. Според указанието на генерал Фон Швепенбург особено се
акцентираше на маскирането и безшумността на придвижването, както
и на осигуряването на безопасна връзка и поддържането на секретност.
И главното, бойните учения трябваше да се провеждат денем и нощем,
в близки условия до бойните, включително отработване на техниката
за близък бой. За прехващане на радиоразговорите на противника
дивизията получи разузнавателен взвод за радиовръзка. По-късно този
взвод прекрасно се прояви по време на бойните действия. Според
ръководните указания на генерал Фон Швепенбург на тактическите
учения по ръководство на войските се отработваха действия в най-
разнообразни ситуации, които засягаха настъпателни операции и
действия срещу въздушнодесантни войски на противника.
 Тъй като организмите на младежите все още бяха растящи, а
вкъщи те във военните условия не се бяха хранили достатъчно добре,
им се даваше допълнителен порцион над определения за армията.
Затова в дивизията те се развиваха добре физически. На по-младите от
18 години не се полагаха цигари, вместо това им даваха бонбони.
Няма причини да се смята, че дивизията е имала някакви
привилегии в снабдяването с въоръжение и бойна техника, това би
трябвало вече да е ясно от казаното по-горе. Налагаше се всичко да се
отвоюва с голяма мъка. Организацията на дивизията, подобно на
всички танкови дивизии от СС войските, се отличаваше от армейските
танкови дивизии само по това, че в нашите танкови полкове имаше три
батальона, а не два. За разлика от учебната танкова дивизия ние
[59]
имахме един батальон мотопехота на бронетранспортьори .

На основа на получената подготовка и инструкциите, които бяха

дадени според описаните тук основополагащи принципи — разбира
се, в книгата те не са изложени с всички подробности, — нашите
войници тръгваха в бой въодушевени от мисълта, че тяхното участие в
бойните действия ще бъде решаващо за защитата на Германия и за
нейната окончателна победа. Те бяха проникнати от вярата, че делото
на Германия е право и справедливостта е на нейна страна.
Младите войници отиваха на война отлично подготвени. Малко
дивизии бяха подготвени на толкова високо равнище. Така тяхното
участие в бойните действия беше напълно оправдано.
16

Десантът на съюзниците

На 6 юни към 7,00 ч. сутринта дивизията „Хитлерюгенд“ получи

заповед от щаба на танковия СС корпус да влезе в бой. Тя беше
придадена под оперативното управление на групата армии „Б“,
командвана от фелдмаршал Ромел. Беше ни наредено да се
съсредоточим в района на гр. Лизьо източно от гр. Кан (Нормандия).
Преди това дивизията трябваше да пристигне в 81-ви армейски корпус в
Руан. Тази заповед имаше гибелен ефект. Подготвените преди това
пътища за придвижване не бяха използвани. Единственото, което сега
имаше значение, беше колкото се може по-бързо да се придвижи
дивизията към крайбрежието. Също така не беше ясно как ще се
включи дивизията в бойните действия.
Всичко това изискваше маса време в сравнение с планираното
отпреди бързо придвижване от районите на съсредоточаване на
дивизията в зоната на бойните действия. Нашият опит да променим
новите нареждания в първичната инстанция — в корпуса, към който
бяхме придадени, не успя. Нямаше телефонна връзка с групата армии
„Б“.
Заповедта за поход (включително с районите на съсредоточаване)
беше подготвена в щаба на дивизията веднага и постъпи в частите
между 9,30 и 10,00 часа. Подсиленият 25-и гренадирски СС полк
потегли към 10,00 ч., а подсиленият 26-и гренадирски СС полк — около
11,00. И двата — 25-и СС полк, който действаше заедно с 2-ри батальон
от 12-и танков СС полк, и 26-и полк, който действаше заедно с 1-ви
батальон от 12-и танков СС полк, трябваше да се предислоцират в
района източно от Лизьо. По това време дивизионният щаб беше
разположен източно от Тийер сюр Авър, където с него имаше надеждна
радиовръзка. Само пунктът за донесения беше настанен в Лизьо.
Към 15,00 ч. дивизията получи по телефона заповед от групата
армии „Б“ (през 1-ви танков СС корпус) да се съсредоточи в района
източно от Кан и да се готви за атака. Дивизията отначало беше
придадена под оперативното управление на 84-ти армейски корпус в
Сен Ло (Западна Нормандия), по-късно премина под командването на 1-
ви танков СС корпус.
В 16,00 ч., 16 часа след първото донесение за противника,
подсиленият 25-и гренадирски СС полк получи заповед да влезе в бой.
Полкът трябваше да атакува района западно от линията Карпике —
Версон — Лувини.
На своя ляв фланг подсиленият 25-и гренадирски полк трябваше да
се съсредоточи в района Сен Мовие — Кристо — Фонтене — Пенел —
Шо. 12-и танков сапьорен СС батальон трябваше да атакува в района на
Еске, 12-и разузнавателен СС батальон — в Тийер сюр Сел.
Поддържащите съединения трябваше да се намират източно от река
Орн в района Форе дьо Гримбос и Форе дьо Куиби, придвижвайки се на
запад едва след настъпването на нощта. Щабът на дивизията беше
пребазиран в северните покрайнини на Форе дьо Гримбос.

Моментът дойде! Войниците скочиха в машините си. Куриерите на

мотоциклети с рев се понесоха надолу по улиците; двигателите на
бойните машини изреваха. Колко често бяхме преживявали тези
моменти на старт! В Полша, Централна Европа, на Балканите, в Русия,
а сега отново в Централна Европа. Ние, старите войници, загрижено се
вглеждахме в бъдещето. Знаехме какво ни предстои. И обратното —
нашите чудесни млади войници ни гледаха със смеещи се очи. Те не
изпитваха страх. Бяха уверени в нас, вярваха в своите сили и воля за
победа.
Как щяха да се проявят тези младежи? Над нас прелитаха вражески
щурмовици. Те пикираха над походната колона, разкъсвайки на парчета
цветята на живота. Танковете стремително преминаваха през коварните
кръстовища. Разузнавателната рота на Фон Бютнер беше далеч напред.
Аз чаках донесения от него. Засега всичко беше обвито в мъгла.
Моят опитен водач караше бронетранспортьора напред
предпазливо, както винаги. На запад се надигаха облаци. Кан, градът от
който Вилхелм Завоевател през 1066 г. е започнал своя победоносен път
през Ламанша, беше разрушен. Над 10 000 мъже и жени бяха погребани
под димящите руини. Градът се бе превърнал в гигантско гробище. По
шосето Кан — Фалез се натъкнахме на френски бежанци — автобусът
им гореше. Посрещнаха ни сърцераздирателни викове. Ние не можахме
да помогнем, вратата се беше залостила и изходът към свободата се
оказа блокиран. От разбитите прозорци висяха обезобразени тела, които
преграждаха пътя на останалите вътре. Какъв ужас! Защо горяха
цивилните? Но ние не можехме да си позволим да нарушим графика на
придвижване. Не биваше да спираме. Трябваше да караме напред,
развивайки настъплението. Гората ни привличаше като магнит, все нови
и нови щурмовици на съюзниците прелитаха над нас. Преследваха ни
безмилостно, но ние не можехме да си позволим да търсим укритие.
Походът трябваше да продължи!
Върволица самолети „Спитфайър“ атакува последния взвод от 15-а
рота на 25-и гренадирски СС полк. Ракетите и другите видове оръжия
събираха тук реколтата на смъртта. Взводът се движеше в теснина, не
можеше да се отклони. Една стара французойка тичаше към нас с
викове: „Убийци! Убийци!“. Наш войник лежеше на пътя, кръвта
бликаше от гърлото му. Шрапнел беше прерязал артерията му, той умря
в ръцете ни. Боеприпасите от една кола амфибия избухнаха със страшен
грохот, от взрива огънят се извиси в небето, а колата се разлетя на
части. Но след няколко минути отломките бяха избутани встрани — не
биваше да спираме, трябваше да продължим придвижването си.
Стъмни се. 15-а рота от 25-и гренадирски СС полк пресече пътя
Кан — Вилер Бокаж. Аз с нетърпение очаквах 1-ви батальон от 25-и
гренадирски СС полк. Непрекъснатите въздушни атаки силно забавиха
темпа на придвижване. Най-после Валдмюлер докладва за пристигането
на батальона и бях информиран, че въздушните атаки не са причинили
значителни загуби. Към 23,00 ч. до мен се добра офицер за връзка с 21-
ва танкова дивизия. Тази дивизия се сражаваше край Троарн (източно от
Кан) и на север от Кан. Командирът на дивизията генерал-лейтенант
Фойхтингер ме очакваше край командния пункт на 716-а пехотна
дивизия. Аз потеглих веднага. Немските бомбардировачи пресичаха
ниско над пътя. Веднага щом достигнаха района на предполагаемото
нахлуване на противника, ги посрещнаха със силен преграден огън. По
пътя горяха няколко наши камиона. Това беше адски труден път.

Град Кан беше море от огън. Развълнувани хора бродеха из

развалините, улиците бяха задръстени и над горящия град се виеха
облаци дим. Красивите старинни църкви бяха превърнати в купища
отломки, трудът на много поколения лежеше в море от пепел и
развалини.
 Всичко това се беше случило, независимо че в града нямаше нито
една немска военна част. Бомбардировките на съюзническата авиация
убиваха френски граждани и безвъзвратно унищожаваха културни
паметници. От военна гледна точка разрушаването на Кан беше най-
груба грешка.
Бункерът на 716-а пехотна дивизия беше разположен в една
кариера. Той беше вкопан дълбоко в земята. В прохода се носеха
стоновете на ранени войници. Лекарите и санитарите работеха
трескаво, ранените се товареха на санитарни камиони, за да бъдат
откарани в тила.
Точно в полунощ застанах пред командира на 716-а пехотна
дивизия генерал-лейтенант Рихтер. Тази дивизия беше изпитала на
гърба си огнения вал на атакуващите сили на съюзниците и след 24 часа
на практика беше престанала да съществува като бойна единица. Макар
дивизията все още да се отбраняваше в опорните пунктове, вече нямаше
връзка между полковите, батальонните командни пунктове и
дивизионния КП. Изобщо не се знаеше кои позиции са превзети от
противника.
Командирът на дивизията накратко ме информира за положението.
Разговорът беше прекъснат от телефонно иззвъняване. Един от
полковите командири, полковник Круг, докладваше от своя бункер, като
попита за по-нататъшни заповеди. Той съобщи: „Противникът е над
бункера. Няма средства да му се противопоставя, нямам и връзка с
частите. Какво да правя?“.
В нашия бункер надвисна гробовно мълчание. Всички гледаха
командира на дивизията. Това, което той каза, потресе всички: „Не мога
да ви дам повече никакви заповеди; направете това, което сте длъжен да
направите. Сбогом!“.
716-а пехотна дивизия беше унищожена в буквалния смисъл на
думата. Тя повече не съществуваше. Дивизията се сражава храбро, но
превъзходството на противника в жива сила и техника беше твърде
голямо. 716-а пехотна дивизия беше атакувана от английската авиация
през нощта на 5 срещу 6 юни от 23,00 ч. до разсъмване. След това
срещу участъка на дивизията беше хвърлена цялата 8-а въздушна армия
на САЩ, базирана на летища в Англия. Над 1000 американски самолета
атакуваха отбранителните позиции на крайбрежието половин час преди
десанта на съюзниците.
 След като англичаните и американците завършиха бомбардирането,
военноморският флот започна артилерийски обстрел на крайбрежието
— 5 тежки крайцера, 2 монитора, 19 леки крайцера, 77 разрушителя и 2
канонерки обстрелваха брега с всичките си оръдия. Щом силите на
десанта стъпиха на брега, и тяхната артилерия се включи в обстрела на
нашите позиции. Накрая в този ад добавиха свои залпове и ракетоносни
кораби.
Независимо от чудовищния разрушителен обстрел на корабните
оръдия и въздушните бомбардировки много дотове бяха удържани до
вечерта. Но човешкият дух беше безсилен пред тази лавина от стомана
и олово — войниците бяха принудени да отстъпят под натиска на
бесните обстрели, бомбардировки и атаки. Участъкът на 716-а пехотна
дивизия бе превърнат в лунен пейзаж и само отделни защитници на
отбранителния рубеж успяха да оцелеят в огнения смерч.
След драматичния диалог, който чухме в бункера на 716-а пехотна
дивизия, командирът на 21-ва танкова дивизия накратко докладва за
нейното разгръщане. Той отбеляза:
„Не знаех за нахлуването, докато не чух донесението веднага след
полунощ на 6 юни, че войските на въздушния и морския десант на
противника са влезли в бой в околностите на Троарн. Тъй като бях
получил заповед да не напредвам, в този момент не ми оставаше нищо
друго, освен да заповядам на дивизията да остане на място. Аз очаквах
нетърпеливо през цялата нощ заповед, но от висшестоящия щаб не се
получи никакво нареждане. Тъй като бях уверен, че моята танкова
дивизия е най-близо до района на бойните действия, най-после в 6,00 ч.
реших, че трябва да предприема нещо. Заповядах на моите танкове да
атакуват 6-а британска военновъздушна дивизия, която се беше
закрепила на плацдарма зад Орн. Предположих, че това е най-пряката
заплаха за немските позиции.
Веднага след като взех това решение, ми съобщиха от групата
армии „Б“, че ме придават към 7-а армия. Най-после в 10,00 ч. получих
бойна заповед. Наложи ми се да парирам атаката на танковете,
придадени към 6-а британска въздушнодесантна дивизия, и да завия на
запад, за да окажа поддръжка на немските войски, отбраняващи Кан.
След като се прехвърлих през Орн, потеглих на север към
крайбрежието. По това време противникът в състав три британски и три
канадски дивизии настъпваше успешно и беше завладял ивица от
крайбрежието, широка към 10 километра. Още щом настъпих,
противотанковите оръдия на противника извадиха от строя 11 от моите
танкове. Моята оперативна група успя да унищожи тези оръдия и към
19,00 ч. достигнах крайбрежието при Лион сюр Мер“.
Боеспособността на 21-ва танкова дивизия, единственото готово за
незабавно влизане в бой танково съединение, което можеше решително
да повлияе на хода на нахлуването, беше подкопана още в началния
етап на сражението. Вместо да се нахвърли като мълния на струпалите
си десантни сили на противника, дивизията беше обречена да бъде
разбита на пух и прах. Тя беше останала пасивна в района на Кан до
6,30 ч., атакувайки само вражеската дивизия, извършила десант край
Троарн. Обаче главните усилия на противника не бяха насочени към
Троарн, а на север от Кан. Подразделенията и частите на 21-ва танкова
дивизия не бяха задействани северно от Кан чак до втората половина от
деня.
В ръцете на опитен танков командир, какъвто например беше
Ромел през 1940 г. и много други след него, 21-ва танкова дивизия би
могла да направи положението на съюзниците трудно — ако
командирът беше тръгнал в челна атака, водейки я със своя танк. Но тук
откровено бяха пренебрегнали златното правило на Гудериан — „Удряй
като юмрук!“.
Командният пункт на 21-ва танкова дивизия все още беше в Сен
Пиер сюр Див, на около 30 километра от крайбрежието. През нощта на
6 срещу 7 юни командирът на дивизията не бе имал връзка с частите.
Скоро след полунощ той ни информира, че съюзниците вероятно вече
са достигнали летището в Карпике. Обаче той нямаше никаква
конкретна информация.
25-и гренадирски СС полк веднага проведе разузнаване с бой. В
13,00 ч. беше докладвано, че в Карпике, Ро и Бюрон няма противник.
Бюрон се отбраняваше от разпокъсани подразделения на 716-а пехотна
дивизия. Льо Бисон беше превзет от войските на съюзниците. Левият
фланг на 21-ва танкова дивизия се проточваше покрай жп линията до
Епрон — западно от Епрон в момента нямаше немски части. Западните
предградия на Кан и летището в Карпике не бяха защитени. Частта,
която трябваше да отбранява летището, в паника беше напуснала своята
добре оборудвана позиция на 6 юни. Тя се състоеше от персонал на
Луфтвафе за наземно обслужване.
Подсиленият 25-и гренадирски СС полк се движеше по пътя Вилер
Бокаж — Кан. На командирите на батальони беше наредено да се явят
във временния полкови команден пункт западно от Кан, където се
пресичаха шосето и жп линията.
В дивизионния бункер цареше песимистично настроение. Време
беше той да бъде изоставен. Вече се канех да напусна бункера, когато
ме повикаха на телефона. Нашият дивизионен командир генерал-майор
от СС войските Вит се намираше в командния пункт на 21-ва танкова
дивизия край Сен Пиер сюр Див и ме помоли да докладвам
обстановката. Аз обясних положението така, както ми го бяха съобщили
командирите на 716-а пехотна и 21-ва танкова дивизия. Дивизионният
командир не ме прекъсваше, а накрая каза:
— Ситуацията настоятелно изисква бързи действия. Преди всичко
противникът не бива да бъде допуснат в Кан и на летището в Карпике.
Може да се предположи, че части и съединения на противника в
момента се подготвят за отбрана, тъй като още не са готови за
продължаване на настъплението. Следователно би било грешка да се
вкарват в бой частите на нашата дивизия една след друга според
момента на пристигането им. Единственият възможен вариант е да се
предприеме атака във взаимодействие с 21-ва танкова дивизия. Така
дивизията ще атакува противника заедно с 21-ва танкова дивизия и ще
го изтласка в морето. Атаката ще започне утре в 12,00 ч.
Аз бързо си взех довиждане с двамата командири и напуснах
бункера заедно с придружаващите ме. В прохода все още имаше
известен брой ранени, повечето вече бяха евакуирани. По улиците на
Кан не се виждаше жива душа — нито войници, нито цивилни. Можеше
да се видят само сапьори — на местата, където развалините бяха
затрупали пътя. Освен работещите сапьори не видяхме никакви
признаци на живот. Кан беше мъртъв град. Задушливият мирис на
изгорено изпълваше улиците. Горящите сгради осветяваха пътя ни. Ние
бяхме спокойни, никой не продумваше — мислехме за пожарите в
нашия тил, в Германия. Над нас прелитаха отделни самолети,
увисналите на парашути осветителни бомби, хвърлени от съюзниците,
за да се правят въздушни снимки, изпълваха празните улици с ярка
светлина. Господи, къде бяха нашите Луфтвафе?
Нашият команден пункт се намираше зад автомагистралата в малка
селска къща, обкръжена от високи стари дървета, които служеха за
маскировка срещу въздушни атаки. Това беше необходимо условие, ако
искахме да оживеем до следващия ден. В къщата цареше безпорядък.
Изглежда, войските на Луфтвафе я бяха напуснали преди няколко
минути. Вероятно те бяха от онази част, която е трябвало да охранява
летището, но бързо беше напуснала този район.
Пристигна командирът на 1-ви батальон от 25-и гренадирски СС
полк и аз накратко го информирах за обстановката. Краткото
ръкостискане беше красноречиво. Предстоеше ни да тръгнем на дълъг
път.
Батальонът се спеши, а колите му изчезнаха в тъмнината. Нито
една кола не премина през града, всички те завиха на юг.
Батальоните пристигаха един след друг. В това време настъпи
денят. Небето отново оживя. Нямаше смисъл да се крием от самолетите,
които постоянно се въртяха над нас.
Войниците ми помахаха. Те вървяха спокойно към своето бойно
кръщение. Не показваха никакво самосъжаление. Те бяха изпълнени с
решимост да се проявят. Пътят, по който се придвижвахме, беше
атакуван яростно от изтребители бомбардировачи и обстрелван от
корабни оръдия. Въпреки това навреме стигнахме до района на нашето
съсредоточаване.
Разположих нашия преден команден пункт в Арденския
[60]
манастир . Моят шофьор Ерих вече беше разменил нашия всъдеход
Sd.Kfz. 15 на шаси от „Мерцедес Бенц“-340 за по-лекия автомобил
„Фолксваген“, за да не се превръщаме в твърде забележима мишена, но
от това нямаше особена полза.
 Едва бяхме потеглили, когато се озовахме в канавката. Картечните
откоси на изтребителите, действащи като щурмовици, разораваха
земята покрай нас. Пак седнахме в колата — и след двеста метра отново
лежахме в канавката! Това направо ни побъркваше, но Ерих скоро
измисли какво да прави. Той потегляше от място с бързината на мълния,
а щом съюзническият изтребител започнеше да пикира, набиваше
спирачките така силно, че колата едва не се преобръщаше. Така Ерих
успя да ме закара в манастира. Радвах се, че сега ме обкръжават дебели
стени. Манастирът беше стара развалина с голяма градина, обкръжена с
високи стени от твърд камък. Двете манастирски кули се издигаха над
местността и ни осигуряваха великолепен обзор.
Едната кула вече беше станала наблюдателен пункт на батальона
тежка артилерия. Бартлинг докладва, че артилерията е готова да открие
огън. Войниците от моторизираните пехотни подразделения излязоха на
своите позиции. Точно пред мен се намираше 2-ри батальон от 25-и
гренадирски СС полк. Видях как бойната разузнавателна група изчезна
в храсталаците. Тежкото пехотно оръжие беше разположено на огневи
позиции, а в това време картечниците и 20-милиметровите зенитки
обстрелваха бомбардировачите, изтребителите и щурмовиците на
противника.
Всичко беше готово, но къде бяха танковете? Щяха ли да могат те
да се доберат до фронта? Дали не беше безумие да очакваме нашите
танкове при това пълно господство на съюзниците във въздуха? Обаче
вместо така очакваните от нас и нужни танкове аз чух доклада на
командира на минометния батальон. Той ме зарадва с това, че имаше
много боеприпаси. Батальонът беше заел позиция в северните
предградия на Кан.
В това време стана 10,00 ч. и се появиха първите танкове.
Безмилостните атаки на щурмовиците и бомбардировачите силно
възпрепятстваха приближаването им. Командирът на танковия полк
докладва, че 50 Pz.Kpfw. IV са готови за бой. Останалите били някъде
по пътя и щели да пристигнат през нощта. Сега се почувствах доста по-
добре. Без поддръжката на танковете нашата атака щеше да бъде
обречена на провал.
Да можехме само да спрем този проклет обстрел от корабните
оръдия! Тежките снаряди с вой прелитаха над главите ни като бързи
влакове и избухваха в развалините на града. Щурмовиците и
бомбардировачите вече почти не ни безпокояха — ние знаехме, че тази
гадост и по-нататък ще виси постоянно над главите ни.
Аз се качих на кулата, за да огледам околността. Мислех, че ще
мога да видя брега. Какъв сюрприз! Местността до самия бряг лежеше
пред мен като на сандъка с пясък на щабните учения. На брега се
виждаше оживено движение. Поклащайки се на вълните, един след друг
пристигаха все нови и нови кораби на съюзниците, безброй преградни
аеростати защитаваха тази армада срещу атаки от въздуха. Това беше
безсмислено, защото Луфтвафе в Северна Франция, изглежда, вече не
съществуваха.
На запад от градчето Дувър ла Деливранд се строяваха танковите
съединения на противника. Цялото пространство приличаше на
мравуняк. А какво имаше зад нас? Димящи развалини, празни пътища и
горящи коли. Шосето Кан — Фалез беше право като стрела на много
километри, но по него нямаше и следа от немски бойни части. Те
изчакваха да свърши денят някъде в укрития или замаскирани и се
осмеляваха да се придвижват само през нощта.
 Щурмовиците атакуваха манастира, но не ни причиниха никакви
щети. Войниците псуваха това нашествие от „скакалци“ —
съюзнически изтребители, които атакуваха всичко по земята заради
отсъствието на нашата авиация.

Но какво беше това? Дали не ми се привиждаше? Един вражески

танк газеше през градините на Конте. После той спря. Командирът на
танка отвори люка и започна да оглежда местността. Той да не би да
беше ослепял? Не разбираше ли, че се намира само на 200 метра от 2-ри
батальон от 25-и гренадирски СС полк и дулата на нашите
противотанкови оръдия са насочени срещу него? Очевидно не. Той
спокойно запали цигара и се загледа в дима. Ние не дадохме нито един
изстрел. Батальонът прекрасно пазеше стрелкова дисциплина.
Тогава аз разбрах какво става! Всичко се изясни. Танкът беше
изпратен напред, за да осигури прикритие на фланга. Танковете на
противника се придвижваха от Бюрон към Оти. Боже мой, каква
възможност! Танковете се движеха право през фронта на 2-ри батальон!
Вражеското съединение оголи пред нас своя незащитен фланг. Аз дадох
заповед на всички батальони, артилерията и танковете: „Не стреляйте!
Ще открием огън само по моя заповед!“.
 Командирът на 12-и танков СС полк беше разположил своя танк в
градината на манастира. С танка беше установена радиовръзка и той
съобщи за положението на противника на всички останали танкове.
Една рота от танковия полк се намираше на територията на манастира, а
още една — на противоположния склон южно от Франквил.
Командирът на войските на противника, изглежда, се тревожеше
само за летището — то се намираше право пред него. По принцип
вражеските танкове вече можеха да обстрелват пистата. Но техният
командир не осъзнаваше, че на обратния склон на хълма го очаква
разгром. Веднага щом вражеските танкове пресечаха шосето Кан —
Байо, щяха да се натъкнат на 2-ри батальон от 12-и танков СС полк.
Само няколко метра отделяха железните чудовища едно от друго.
Ние гледахме като омагьосани този спектакъл. Командирът на 12-и
танков СС полк Вюнше спокойно съобщи за маневрите на вражеския
танк. Никой не смееше да говори силно.
Аз помнех принципа на Гудериан „Удряй като юмрук!“ и
дивизионния план за атаката, но в тази ситуация ми се наложи да
проявя инициатива. 26-и гренадирски моторизиран СС полк още се
намираше източно от Орн, а 1-ви батальон от 12-и танков СС полк не
можеше да се придвижи заради недостиг на гориво. Той беше на 30
километра от Орн. Заради интензивните въздушни нападения не можеха
да им закарат гориво. Моето решение беше: щом първите танкове на
противника отминат Франквил, 3-ти батальон от 25-и гренадирски СС
полк ги атакува с поддръжката на нашите танкове, намиращи се на
обратния склон. Щом батальонът достигне Оти, в бой ще влязат и
другите батальони. Целта е крайбрежието.
Информирах накратко командира на 21-ва танкова дивизия за
положението. В този момент на плещите ни легна непосилен товар.
Челните подразделения на противника вече отминаха Франквил и
започнаха да пресичат шосето. Аз предадох на Вюнше сигнал за
атаката. Последното, което чух, беше: „Внимание! Танковете в атака!“.
Напрежението се изпари.
Докладваха ми за проблясвания на изстрели от оръдия край
Франквил. Челният вражески танк пламна и аз видях как екипажът се
измъкваше от него. Нови танкове на противника с гръмки експлозии се
разлетяваха на парчета. Изведнъж пламна наш танк Pz.Kpfw. IV, от
люковете му се изтръгнаха стълбове пламък. Канадската пехота се
опитваше да се добере до Оти и да продължи боя оттам, но напразно.
Войниците от 3-ти батальон на 25-и гренадирски СС полк с всички сили
се сражаваха с вражеските танкове. Танковете на противника
възнамеряваха да нахлуят в Оти с поддръжката на пехотата. Едва бяха
успели, когато ги атакуваха 1-ви и 2-ри батальон от 25-и моторизиран
СС полк. С енергични настъпателни действия ние превзехме Франквил
и Оти. След тях трябваше да превземем Конте и Бюрон. Противникът
изглеждаше съвсем обезкуражен. До този момент нито една от страните
не откриваше артилерийски огън.
Атаката се развиваше бързо. Пленниците бяха събрани и изпратени
в тила с вдигнати ръце. 3-ти батальон от 25-и гренадирски моторизиран
СС полк настъпваше към Бюрон. 2-ри батальон от полка вече беше
преминал през Конте и водеше бой с вражеските танкове.
Аз скочих на мотоциклета и потеглих към 3-ти батальон от полка.
По пътя срещнах първите ранени. Те се отправяха към лазарета,
намиращ се в манастира.
Около 50 канадци стояха с вдигнати ръце в градината на Кюси,
охранявани от няколко наши войници. Аз им разреших да си свалят
ръцете и заповядах веднага да ги изпратят в манастира. Над село Кюси
витаеше сянката на смъртта, но веднага след последната ферма беше
по-оживено, отколкото ми се искаше. Едва бях достигнал открито
място, когато над главата ми започнаха да прелитат канадски
„поздрави“. Това бяха вражеските танкове от южния край на Бюрон, но
техните снаряди трудно можеха да ме улучат — аз се носех през полето
като мълния.
И все пак ме спипаха! Не помня как се озовах лежащ до един
канадски войник. Обкръжаваха ме дим и експлозии и това нямаше край.
Ние лежахме близо до ръба на бомбената яма, като не се изпускахме от
поглед. Намирахме се в самия център на мястото, което беше попаднало
под обстрела на артилерията вече откъм морето, и се притискахме
особено силно към пръстта, когато тежките снаряди на корабните
оръдия с вой прелитаха над главите ни. Моят мотоциклет лежеше в
полето под формата на купчина отломки.
Не помня колко дълго лежах в тази проклета бомбена яма. Обаче
забелязах, че войниците от нашите моторизирани части вече се канят да
навлязат в Бюрон. От двете страни на селото горяха танкове.
Не можех вечно да стоя в тази яма! Изскочих от нея и хукнах
презглава към 3-ти батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк.
Канадецът изчезна в посока към Кюси. В този момент върху Бюрон се
стовари огънят на вражеската артилерия. Приближи се куриер на ревящ
мотоциклет, позна ме, спря и после двамата се понесохме напред.
Между Бюрон и Оти срещнах Милиус. Той с гордост ми съобщи,
че неговият батальон е показал висок боен дух. До този момент
загубите му били незначителни. После по Бюрон беше открит ураганен
обстрел. Селото вече не можеше да се познае. Само дим, експлозии и
огън обозначаваха неговото местоположение. Артилерията на
противника съсредоточи цялата си огнева мощ върху Бюрон, като
стовари отгоре му чудовищна лавина от стомана и огън. Никога досега
не ми се беше случвало да се сблъскам с такава концентрация на
артилерийски обстрел. Спомних си какво бях чел за Вердюн и какво бях
видял там с очите си 24 години след боевете от 1916 година. Една рота
от 3-ти батальон на 25-и гренадирски СС полк се оказа в самия център
на този концентриран артилерийски обстрел. Остатъците от другите
роти напредваха към Бисон. Милиус последва своята челна рота.
Аз потеглих към 2-ри батальон от 25-и гренадирски СС полк с друг
мотоциклет. По Конте се водеше обстрел само с леко оръжие. Огневият
вал на вражеския артилерийски обстрел остана зад батальона, който
продължи да атакува в северно направление. Командирът на батальона
Скапини, който водеше своите войници в атака, падна убит. Пряко
попадение от снаряд прекъсна живота на един истински воин.
Когато вече бях в 1-ви батальон от 25-и гренадирски СС полк, с
известна тревога забелязах, че 21-ва танкова дивизия не поддържа
нашата атака и нейните танкове стоят в бездействие. В резултат десният
фланг на 25-и гренадирски СС полк се оказа открит и танковете на
противника вече „опипваха“ фланга на 1-ви батальон. Този батальон се
озова в епицентъра на опасна криза в боя.
След като се поколебаха за миг, войниците от батальона останаха
да лежат. Изведнъж забелязах един, а после още няколко, които
побягнаха назад към Мелон. Заповедите нямаше да спасят положението
— трябваше да се направи още нещо. Аз хукнах след младите войници
и им посочих с ръка към противника. Те спряха, погледнаха ме, а после
се върнаха на предишните си позиции. Един Pz.Kpfw. IV влезе в
противотанков ров и спря. Вражеските танкове се приближаваха към
нас, като попаднаха в обсега на противотанковия взвод. Първият
„Шърман“ спря, обхванат от дим, следващият се завъртя и беше разбит
за няколко секунди. Тогава се появиха нашите танкове и довършиха
работата.
 Обратно в полковия команден пункт! В двора на манастира бяха
събрани 150 пленници. Те бяха от 9-а канадска бригада, която беше част
от 4-та пехотна дивизия. Пленниците бяха от северната част на Нова
Скотия, от екипажите на 27-и танков полк („Шербрукските стрелци“).
Аз поговорих с няколко офицери, после отново се качих на
манастирската кула.

Предните наблюдатели постоянно насочваха огъня към едни или

други цели и коригираха мерника на батареите. На левия фланг не
виждах никакво движение. От 26-и гренадирски моторизиран СС полк в
зоната на бойните действия беше пристигнала само разузнавателната
рота. Батальоните бяха така забавени от въздушните нападения, че не
можехме да разчитаме 26-и полк да бъде вкаран в бой.
12-и разузнавателен батальон все още не беше влязъл в
съприкосновение с противника на левия фланг на дивизията — той
провеждаше разузнаване към Байо.
Докато началникът на артилерията оберщурмфюрер Майцел ме
информираше, забелязахме голямо оживление западно от река Мю.
Танковете на противника напредваха към Бретвил. Мю е малка река с
храсталаци по бреговете, край град Ро нейните брегове стават по-
високи, особено десният, което създаваше препятствия за танковете при
атака от запад на изток. Този участък прикриваше една батарея 88-
милиметрови оръдия в района на Франквил.
Аз тревожно гледах към облаците прах западно от Мю. Танковете
на противника един след друг се прехвърляха през възвишението по
посока към Бретвил. В този сектор нямаше германски войски, които
биха могли да спрат настъплението на противника. Така танковите сили
на противника, ако продължаха да се движат по шосето Кан — Байо,
щяха да излязат право в района на подхода на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк. В самия Бретвил имаше само разпокъсани
отряди от пехотата на 716-а пехотна дивизия. Пътят за дълбок обход на
врага в нашите флангове беше на практика открит.
Както установихме по-късно, частите, които наблюдавахме, бяха 7-
а канадска бригада, настъпваща заедно с пехотните части на „Риджайна
Райфълс“ и канадските полкове от Нова Скотия. При тези обстоятелства
атаката на 25-и гренадирски моторизиран СС полк трябваше незабавно
да бъде спряна. Беше безотговорно да се продължи атаката с оголени
флангове и срещу чудовищния огън на полевата и корабната артилерия.
Атаката беше отменена и 1-ви батальон от 25-и гренадирски СС полк
беше изтеглен чак до позициите на 21-ва танкова дивизия. От дивизията
беше получена заповед да се закрепим на заетите позиции и да
преминем към отбрана до пристигането на подкрепления.
В манастирската градина медицинският персонал се грижеше за
ранените. Нашите млади войници лежаха рамо до рамо и се ободряваха
един друг. Канадците лежаха до немските войници. Лекарите и
фелдшерите не гледаха кой с каква униформа е. Тук между тях нямаше
разлика. Единственото, което имаше значение, беше спасяването на
човешкия живот.
Евакуирането на ранените стана невъзможно. Изтребителите на
съюзниците атакуваха всяка санитарна кола. Полковите лекари ми
докладваха, че санитарната рота на полка вече не е напълно
боеспособна. Изтребителите бяха атакували санитарната рота в поход и
бяха унищожили няколко коли с медицинска техника. За съжаление,
бяха убити и няколко санитари.
Червеният кръст вече не ни осигуряваше защита. За да се
различават още повече, санитарните коли бяха боядисани в бял цвят, но
и тази мярка се оказа безполезна. С помощта на френски лекари беше
създадена временна полева болница. Французите отделяха особено
внимание на тежко ранените канадци. Под прикритието на нощта
ранените и пленниците все пак бяха изпратени в тила.
Загубите през първия ден на сраженията бяха жестоки. Освен
командира на 2-ри батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк
бяха ранени или убити няколко ротни командири. 3-ти батальон от 25-и
полк понесе тежки загуби от ожесточения артилерийски обстрел край
Бюрон. Танковият батальон загуби 6 танка, два от които бяха
унищожени напълно (изгоряха или се взривиха).
Загубите на противника бяха още по-големи. По думите на
генерал-полковник Мел Гордън 27-и канадски танков полк беше загубил
28 „шърмана“, а хайлендърите (планинците) от Северна Нова Скотия
общо бяха загубили 245 души убити, ранени и пленени. Атаката на 25-и
гренадирски моторизиран СС полк спря настъплението на противника
към Кан. За съжаление, не можахме да продължим нашето настъпление
на 7 юни.
Замислената съвместна атака на 12-а и 21-ва танкова дивизия на 7
юни вероятно би била успешна и плацдармът северно от Кан щеше да
бъде унищожен, ако провеждането на тази атака беше поверено на
умели командири на съединения. Обаче тези дивизии се държаха в тила
и човек можеше да ги задейства едва след като това бъдеше
санкционирано от Върховното командване на Вермахта. Двете дивизии
биха могли да действат заедно северно от Кан още на 6 юни.
През нощта 26-и гренадирски моторизиран СС полк пристигна на
своя участък. Заплахата за нашите флангове най-после отмина.
1-ви батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС полк беше
спрян, докато атакуваше Норе, и не можа да настъпи нататък. Атаката
на 1-ва рота от този полк на десния бряг на река Мю, която трябваше да
доведе до контакт с 25-и гренадирски моторизиран СС полк, угасна под
фланговия обстрел от Норе.
Атаката на 2-ри батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС
полк доведе до обкръжаването и унищожаването на три роти от
„Кралските уинипегски стрелци“ в Пютоан Бесен. От 9-а канадска
бригада заповядаха на канадски полк от Нова Скотия да контраатакува.
Понасяйки тежки загуби, той изтласка нашия 2-ри батальон от 26-и
гренадирски моторизиран СС полк на позиция южно от Пютоан Бесен.
3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС полк заемаше
отбранителни позиции покрай жп линията край Броние.
Учебната танкова дивизия, командвана от генерал-лейтенант
Байерлайн, пристигна на фронта край Тийи на 8 юни. Дивизията вече
беше понесла големи загуби при похода за сближаване. Над 40
бронетранспортьора, които караха гориво, и 90 камиона бяха
унищожени. Пет танка, четири влекача и четири самоходни оръдия
също бяха унищожени. Това бяха сериозни загуби за съединение, което
още не беше влязло в бой.
Скоро след полунощ при мен пристигна с доклад на командния
пункт оберщурмфюрер Фон Рибентроп. Той беше ранен в рамото от
откос от нисколетящ самолет две седмици преди десанта на съюзниците
— той стоеше пред мен с ръка на превръзка. Фон Рибентроп беше
напуснал военната болница и търсеше своята танкова рота. Тъй като
добре познавах този офицер от предишните бойни операции, не
направих нищо, за да го върна в болницата.
През нощта бях в батальоните и проверих позициите на ротите.
Направо бях изумен от позитивното настроение и бойния дух на моите
млади войници. Ние, старите воини, бяхме, честно казано, силно
впечатлени от това, което се случи през деня. Артилерийският обстрел
и въздушните нападения ни оказаха въздействие. Но не и на младите
войници. За тях това беше бойното кръщение, което те очакваха. Те
знаеха, че занапред ги очакват още много трудни дни и седмици.
Тяхната позиция заслужаваше уважение.
По време на огледа на бойното поле край Оти и Франквил бяха
открити важни документи на противника. От първия улучен вражески
танк бяха извадени инструкции за радиовръзката.
Вечерта на 8 юни канадските машини, идващи от Пюто, се
прехвърляха през минирания мост в края на Броние право пред дулата
на разположените там наши противотанкови оръдия. В резултат една от
машините изгоря заедно с пътниците и екипажа, другата не пламна, но
седящите в нея старши лейтенант и шофьорът бяха мъртви. В тази кола
беше намерена важна карта. На нея бяха отбелязани точно всички
позиции на противника от двете страни на река Орн — с пълни
подробности чак до отделните позиции на миномети и картечници.
Вместо истинските имена на населените пунктове и особеностите на
местността на картата бяха използвани имена на животни, които
започваха със същата буква. Например река Орн беше наречена
Ориноко. На картата беше отбелязана и местността, непроходима за
танковете.
В един мъртъв капитан беше открит бележник със записки,
отнасящи се до воденето на бойните действия след десанта. В
бележника се съдържаше и информация за провеждането на бойните
операции и правилата, отнасящи се до използването на цивилното
население.
Радиокодовете, намерени сред пленените документи, се използваха
от противника над два дни, което позволи на нашия взвод за
радиотехническо разузнаване да прехваща и да оценява постъпващите
радиограми.
 На 8 юни през втората половина на деня аз заедно с командира на
дивизията обиколих участъка на 25-и гренадирски СС полк, а после бях
и в 1-ви батальон от 26-и полк. На опашката ни постоянно висяха
нисколетящи самолети. Бях радостен, че успях да закарам моя
дивизионен командир обратно в командния пункт цял и невредим.
После 25-и гренадирски СС полк получи заповед да поддържа 1-ви
батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС полк, като нанесе удар
по Бретвил льо Оржуйоз от изток. Към неговата атака трябваше да се
включи наскоро пристигналата танкова рота от 1-ви батальон на 12-и
танков СС полк и 15-а разузнавателна рота от 25-и гренадирски СС
полк. Атаката беше предвидена за следващата нощ. Дневните атаки
станаха невъзможни заради господството на авиацията на съюзниците
във въздуха.
Нашите танкове Pz.Kpfw. V потеглиха от Кан към Франквил, към
фронтовата линия, малко преди настъпването на нощта. Заради това те
се придвижваха към мястото за съсредоточаване бавно. Командирите на
танкове бяха инструктирани кратко, но подробно, ротните и взводните
командири до стъмняване проучиха местността и знаеха всяка нейна
гънка. Танковата рота зае позиция за настъпление в клин. Разузнавачите
седнаха в бронираните си коли. Аз обикалях бойните машини една след
друга, за да кажа няколко ободряващи думи на младите войници.
Командирът на ротата Фон Бютнер, мой адютант от много години,
изведнъж ми напомни за обещанието, което бях дал на 15-а
разузнавателна рота от 25-и гренадирски моторизиран СС полк по
време на обучението в Белгия. Тогава аз казах на ротата: „Момчета,
разузнавателната рота винаги върви пред полка. Вашата отговорност е
огромна. Обещавам ви, че ще бъда с вас, за да стана свидетел на
бойното ви кръщение“. Това време дойде — ротата тръгваше към
бойното си кръщение. Следователно аз трябваше да я придружавам.
Моят стар боен другар и приятел Хелмут Белке пристигна с
мотоциклет с кош. Той неизменно беше с мен като куриер, командир на
отделение и взводен командир още от 1939 година. Придружаваше ме
във всички сражения. В коша седеше доктор Щиф. Аз скочих на задната
седалка и наредих на Хелмут да кара към шосето Кан — Байо. Вдясно
от нас ревяха двигателите на танковете. Танкистите се качиха на
бойните си машини и се скриха в люковете. Младите войници ме
чакаха. Те се потупваха един друг по гърбовете и вероятно си спомняха
обещанието ми. Сочеха мотоциклета ми и поклащаха глави. Моят
„транспорт“, изглежда, предизвикваше у тях известно безпокойство.
Командирът на 12-и танков полк Макс Вюнше поиска да
придружава ротата „пантери“. Той също се сражаваше рамо до рамо с
мен от 1939 година. Ние се познавахме добре — нямаше нужда от
обяснения. Поглед, знак и танковете потеглиха в нощта.
Вляво от пътя беше заела позиция батарея 88-милиметрови оръдия.
След няколко минути оставихме зад себе си последните аванпостове.
Танковете с пълна скорост вървяха напред покрай дясната страна на
шосето. Нямаше препятствия и механик-водачите на танковете можеха
да използват докрай възможностите на мощния двигател от 700 конски
сили на танка „Пантера“. Отделение мотоциклетисти и колата на челния
артилерийски наблюдател ме следваха на няколкостотин метра отзад.
Дойде време за надпревара! Скоростта нарастваше, виждаха се
само силуети. Исках да минем през градчето Ро, преди да се стъмни
съвсем. За това се бяхме договорили с Вюнше. Появиха се първите
сгради на Ро. Танковете се движеха малко вдясно зад нас. Усещането
беше сякаш седиш върху вулкан, но Хелмут неуморно продължаваше да
кара напред. Ние само се държахме здраво за мотоциклета, та ако се
наложеше, да се разкараме от шосето колкото се може по-бързо. В края
на селището изчакахме танковете. Те пристигнаха след няколко минути.
Първото отделение от разузнавателната рота слезе от мотоциклетите и
огледа местността. В градчето нямаше противник и ние бързо
преминахме през Ро нататък.
 „Пантерите“ също трябваше да преминат една след друга през
градчето. Щом то остана назад, те отново се построиха в клин.
„Пантерите“ с рев поеха към Бретвил, движейки се от двете страни на
шосето. В тъмното виждах само нажежените до червено ауспуси на
танковете. Норе вече остана отляво зад нас. В следващите няколко
минути би трябвало да се натъкнем на постовете на канадското бойно
охранение. Бретвил беше само на няколкостотин метра пред нас.
Бах! Бах! Проехтяха трясъци от изстрелите и се видя как от дулата
на танковите оръдия се изтръгна пламък. Двете челни „пантери“
изстрелваха снаряд след снаряд от своите оръдия. Те разчистиха с огън
пътя и с рев на пълна скорост нахлуха в градчето. Така воювахме на
Източния фронт, но дали тази тактика на внезапния удар щеше да успее
в Нормандия?
 Сега вече всички танкове обстрелваха градчето. В отговор затрака
вражеска картечница. Ние заехме позиция точно зад втората „пантера“.
Усещах, че на пътя става опасно. Завихме надясно и се промъквахме
напред по канавката.
Аз се спънах в тялото на убит канадец. Малка бронирана кола
димеше на пътния насип. Когато тръгнахме по-нататък, чух нечий стон
— на пътя, вляво от нас, лежеше ранен. По улицата тракаха картечници.
Нови „пантери“ с качени на тях войници нахлуваха в градчето.
Придвижвахме се напред по канавката на прибежки. Аз се добрах
до ранения. Той лежеше настрани и стенеше от болка. Боже мой, това
беше фон Бютнер! Командирът на разузнавателната рота беше ранен от
куршум в корема. Опипах го и разбрах, че раната е тежка. Бютнер ме
позна и стисна ръката ми. Като стар фронтовак той знаеше, че това е
последният му бой. „Кажи на жена ми, че я обичах много!“ — бавно, но
отчетливо произнесоха устните му. Стоях на колене отстрани, докато
лекарят превързваше Бютнер. Хелмут Белке ни прикриваше, коленичил
на няколко метра встрани.
Чух звук от другата страна на шосето, там пробяга сянка. Приятел
или враг? Белке стреля, падайки, и улучи канадеца в главата. Самият
Белке също падна отстрани на шосето. Моят спътник от много години
повече не се изправи. И той като Бютнер водеше последния си бой и
беше смъртоносно ранен с куршум в корема. Опитах се да го ободря, но
той не ме слушаше: „Не, не! Знам какво значи това. Това е краят. Моля
те, съобщи на родителите ми!“.
Гренадирите се понесоха покрай нас. Обершарфюрер Зандер, синът
на кмета на Десау, стисна ръката на Хелмут. Зандер също беше убит
след няколко часа в този бой. По лицето ми се стичаха сълзи, старите
ми бойни другари си отиваха един след друг. Скочих на мотоциклета, за
да догоня нашите войски. След няколко секунди ме обхванаха пламъци
— куршум беше пробил резервоара и мотоциклетът пламна като факел.
Войниците ме издърпаха от мотоциклета и угасиха огъня с кал.
В селището се стреляше отвсякъде. Ние се добрахме до центъра,
но нашият челен танк беше унищожен. Въпреки това командният пункт
на „Риджайна Райфълс“ беше превзет от нас. Внезапната атака успя, но
къде бяха войниците от 26-и гренадирски моторизиран СС полк? Ние не
можехме дълго да удържим завзетите позиции, а силите ни не достигаха
да превземем целия Бретвил. С мъка на сърцето реших на разсъмване да
изтегля моите подразделения на един хълм източно от Ро.
 Резултатът от бойните действия в този момент беше, че
[61]
английският генерал, по-късно фелдмаршал, Монтгомъри не
постигна целта си. Според оперативния му план Кан трябваше да бъде
превзет от съюзниците още на 6 юни.
Към обед 1-ви батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС полк
зае позиции край Ро. Оберщурмбанфюрер Вюнше беше ранен по време
на нощната атака, а оберщурмфюрер Фус, командир на взвод в
разузнавателната рота, изчезна безследно. Приемникът на Фон Бютнер
беше убит привечер. Така 15-а разузнавателна рота от 25-и моторизиран
СС полк през последното денонощие загуби двама ротни командири.
В полковия щаб срещнах офицер от дивизионното разузнаване. И
двамата знаехме, че германското Върховно командване трябва да
действа много по-бързо, за да унищожи плацдарма на съюзническите
сили. Досега танковите дивизии се вкарваха в бой веднага щом
достигнеха зоната на бойните действия. Но нито една от тях не успя да
проведе добре планирана атака. Практически всички танкови части и
съединения вече бяха принудени да минат в отбрана, а спешно
необходимите тук пехотни дивизии бяха разположени източно от Сена и
оставаха незадействани. Ден след ден ние ставахме все по-слаби, а
съюзниците все по-силни.
 През втората половина на деня в командния пункт пристигна
командващият танковата група „Запад“ генерал Гайер фон Швепенбург.
Генералът доста добре познаваше нашата дивизия, защото често ни
инспектираше по време на обучението. Той познаваше както нашите
недостатъци, така и силните ни страни. Генералът беше дал висока
оценка на това, което бяхме постигнали.
Ние се качихме в наблюдателния пункт на манастира. Генералът ме
помоли да кажа мнението си за обстановката. Аз с няколко думи
обрисувах положението на участъка на моя полк и изказах опасение, че
изходът на войната може да бъде решен през следващите няколко дни.
Фон Швепенбург ми хвърли бърз поглед и каза:
— Драги ми господин Майер, войната сега могат да спечелят само
политиците.
Фон Швепенбург ми каза, че е решил да предприеме атака с
няколко танкови дивизии — 21-ва, 12-а СС дивизия „Хитлерюгенд“ и
учебната танкова дивизия. С тези дивизии той искаше да пробие до
крайбрежието. Предполагаше се учебната танкова дивизия да заеме
сектора Сен Мовие — Пюто. 26-и гренадирски моторизиран СС полк,
който трябваше да се освободи при това, бе предвидено да се вклини в
участъка източно от Мю. Планираше се атаката да се проведе през
нощта на 10 срещу 11 юни. Аз предполагах, че нощна атака с такива
сили би трябвало да е успешна. Във всеки случай атаката трябваше да
започне много рано, за да бъдем на разсъмване на позициите на
противника, като така избегнем обстрела от корабните оръдия. Атака
през деня ми се виждаше безнадеждна заради превъзходството на
съюзниците в авиацията и артилерията. Подготовката за планираната
атака започна веднага, но трудностите бяха неимоверни. Боеприпаси и
гориво можеше да се доставят само през нощта. Например боеприпаси
се налагаше да се карат от горите северно от Париж.
Участъкът пред 25-и гренадирски моторизиран СС полк беше
спокоен. Противникът очевидно беше твърде потресен от това, което се
случи на 7 и 8 юни, и не беше готов да предприема нови атаки срещу
Кан. На участъка вляво от нас непрекъснато се водеха ту настъпателни,
ту отбранителни бойни действия. Учебната танкова дивизия превзе
Мелон и удържаше този участък.

Още в началото на нахлуването ми съобщиха, че съюзниците не се

придържат много към Женевската конвенция и че вземат малко
пленници. Сутринта на 9 юни аз открих труповете на група немски
войници край жп линията южно от Ро. Очевидно не бяха загинали в
бой, защото лежаха до линията и всички бяха убити с изстрели в
главата. Това бяха войници от 21-ва танкова и 12-а танкова СС дивизия
„Хитлерюгенд“. Веднага докладвахме за този случай в щаба, който от
своя страна съобщи в корпуса.
Командирът на 130-и танково-артилерийски полк от учебната
танкова дивизия Люксембург попаднал в плен при британците заедно с
командира на батальон майор Зайцлер, капитан граф Клари унд
Олдринген и още шест унтерофицери и редници на 8 юни. Те са били
пленени от подразделения на британския танков полк „Инис оф Кот“,
които бяха навлезли в тила на германските позиции.
След като немските офицери отказали да станат доброволно жив
щит, тежко раненият полковник Люксембург бил завързан от двама
британски офицери, пребит до безсъзнание и окървавен бил привързан
за британски танк като жив щит. По заповед на своите началници
английските танкисти открили огън по майор Зайцлер, капитан граф
Клари унд Олдринген и другите войници, като им заповядали да бягат.
Капитан граф Клари унд Олдринген бил открит все още жив от СС
батальона на Зибкен и закаран на командния пункт. Британският танк,
на който като жив щит бил завързан полковник Люксембург, бил улучен
от немско противотанково оръдие — полковникът почина два дни след
това във военна болница. На капитан граф Клари унд Олдринген беше
оказана първа помощ от санитаря от СС Кльоден.
На 7 юни в един канадски капитан намерихме бележник със
записки за разпорежданията, дадени преди нахлуването. Освен
инструкции от технически характер имаше и инструкции как да се
воюва. Те гласяха: „Да не се вземат никакви пленници“. Този бележник
беше предаден на 8 юни от оперативен офицер на 12-а танкова СС
дивизия на командващия 7-а армия генерал-полковник Долман.
Офицерите и войниците от 3-та канадска дивизия, които бяха разпитани
в 12-а танкова СС дивизия, потвърдиха, че са получили заповеди от
своите началници да не вземат пленници. Един от войниците при
разпита даде показания, че им е било дадено нареждане да не вземат
пленници, ако те пречат на провеждането на бойни операции.
По време на съда над Бернхард Зибкен, обвинен във военни
престъпления през ноември 1948 г., полковникът от Генералния щаб
Майер-Детеринг, офицер от разузнаването при главнокомандващия
немските войски на запад фелдмаршал Фон Рундщет, отбеляза:
„Веднага след нахлуването на два пъти ми предадоха документи,
[62]
заловени на участъка на канадската армия на източния фланг на
фронта на нахлуването, от които следваше, че те не се канеха да вземат
пленници“.
На същия съдебен процес подполковникът от Генералния щаб фон
Застров, който беше офицер от разузнаването при командващия
танковата група „Запад“ генерал Гайер фон Швепенбург, даде
показания, че той по това време е получавал информация за
престъпления, извършени от съюзническите войски в нарушение на
Хагската конвенция за водене на сухопътна война и на Женевската
конвенция. После той разказа за един случай, когато известен брой
пленени немски войници са били застреляни от канадски войници.
Нещо повече, подполковник Фон Застров даде свидетелски
показания относно един канадски капитан. Този капитан бил пленен
при боевете в района на река Сома. Тъй като той бил от тази част, в
която са били открити записките да не се вземат пленници в началото на
нахлуването и където вече са били извършени конкретни престъпления,
Фон Застров обвини канадския капитан в тези нарушения на
международното право. Когато попитаха направо канадеца дали е чувал
за разстрели на немски военнопленници, капитанът отвърна: „Аз не съм
участвал в нахлуването, пристигнах като попълнение в тази част и
служих там за кратко. Обаче съм чувал за зверства. Но после
пристигнаха много строги нареждания, че ако се повторят такива
случаи, виновните ще бъдат наказани.“
Привеждам тук тези случаи, защото те илюстрират как съюзниците
водеха бойните действия, а също така защото те по решаващ начин
повлияха на моята съдба.

Подготовката за планираната атака вървеше с пълна сила. Имахме

само два часа до осъществяването на единствения съкрушителен удар
срещу плацдарма. Ако този удар не успееше, нямаше да имаме друг
шанс да изхвърлим съюзниците в морето. След завършването на атаката
трите танкови дивизии щяха да бъдат обезкървени и вече нямаше да
могат да повторят подобна операция.
След като в присъствието на командващия групата армии „Б“
фелдмаршал Ромел на танковата група „Запад“ бяха дадени бойни
заповеди, учебната танкова дивизия докладва за пробив на противника
от запад. Скоро след това донесение щабът на танковата група „Запад“
беше на практика унищожен с бомбен „килим“. Танковата група
„Запад“ загуби своя началник-щаб генерал Ритер и оперативния офицер
Едлер фон Даване, както и няколко други офицери. По време на атаката
ние загубихме нашия офицер за връзка хауптщурмфюрер Вилхелм Бек,
командващ танкова рота. Той участваше във всички боеве от 1939 г.,
беше награден с Рицарски кръст за участието в боевете за Харков.
Свързочният батальон беше изваден от строя. Командирът му, който
беше леко ранен, избяга с още няколко души. В резултат на 26 юни
управлението на танковата група „Запад“ беше нарушено. Затова през
следващите няколко дни не се получи координирана контраатака. Под
натиска на ставащите все по-силни от ден на ден английски танкови
дивизии немските танкови съединения бяха принудени да преминат в
отбрана.
На 11 юни фронтът оживя на левия фланг на 25-и гренадирски
моторизиран СС полк, което завари Бернхард Краузе в неговия
батальонен наблюдателен пункт. Ние следяхме заедно атаката срещу
позициите на 12-и сапьорен СС батальон, разположени на една
височина северно от Шо. Позициите на батальона бяха обстрелвани от
оръдия от всички калибри и за няколко минути се превърнаха в димяща,
тлееща маса. Ние виждахме всичко това през стереотръбата и колкото и
да се вглеждахме, не можахме да различим някакво движение. После
обстрелът се прехвърли на обратния склон на хълма и постепенно върху
селището Шо. Канадските пехотинци изскочиха от своите окопи и от
храсталаците и с поддръжката на танкове атакуваха позициите на
сапьорите.
Бернхард Краузе реагира мигновено. За кратко време той насочи
своите тежки пехотни оръдия към избраните цели и обстрелът се
стовари в най-гъстата част от атакуващи. Този флангов обстрел оказа
своето въздействие. Пехотата на противника забуксува на предния
склон и понесе големи загуби. Някои атакуващи танкове се натъкнаха
на минните полета на батальона и бяха извадени от строя. Канадският
полк на кралските стрелци и 1-ви хусарски танков полк бяха принудени
да отстъпят на предишните си позиции. Те повече не атакуваха.
По пътя към командния пункт на 25-и гренадирски моторизиран
СС полк аз минах през Льо Бурж — Ро, за да нагледам Бретвил и Норе и
да се срещна с хауптщурмфюрер Пфайфер. Той дълго време беше
адютант на Хитлер и сега командваше рота танкове „Пантера“. Негов
приемник в щабквартирата на Хитлер после стана хауптщурмфюрер
Гюнше, който преди това командваше 3-ти батальон от 25-и
гренадирски моторизиран СС полк.

Между Сен Мовие и Ро ме обстреляха откъм Норе. Опитваха се да

ме улучат с картечници и противотанкови оръдия, но моят добър стар
мотоциклет БМВ беше трудна мишена. Продължих бързо да карам към
Ро, но какво беше това, което идваше насреща? Дали не сънувах? Само
на 50 метра от мен идваха танкове на противника. Два „шърмана“ бавно
излязоха от града и спряха от лявата страна на пътя. Дулата на оръдията
им се насочиха срещу моя мотоциклет. Безполезно беше да завивам
назад. Нямаше да успея да го направя. Така че не ми оставаше нищо
друго, освен да карам нататък и да профуча между тях. Аз дадох пълна
газ — може би щях да успея да се скрия в гората отдясно.
Изведнъж се разнесе удар отдясно и зад мен. Видях как първият
танк се завъртя на място и един танкист изскочи от люка, сякаш го беше
ухапала тарантула. Инстинктивно завих надясно в канавката и се скрих
в нея. Чак тогава осъзнах какво се бе случило. Ние бяхме преминали
през последните постове на предното охранение в момента, когато те са
се канели да открият огън по двата вражески танка. Нашите войски не
бяха успели да ни предупредят. Старият добър Пфайфер беше в своята
„пантера“ на около 100 метра от първия вражески танк. Той разстреля
двата „шърмана“ и прати екипажите им на оня свят. Едно денонощие
по-късно хауптщурмфюрер Пфайфер загина геройски, след като получи
смъртоносна рана от шрапнел.

В превързочния пункт на 25-и гренадирски моторизиран СС полк

отново намерих много ранени. Постоянният приток на ранени, без да
има на практика боеве, ни накара да се замислим. Засега бойните
действия вървяха предимно така, че нашите танкови дивизии бяха
обречени на гибел под обстрела на корабните оръдия, под
бомбардировките и атаките на щурмовици от съюзническата авиация,
която не ни позволяваше да провеждаме настъпателни операции. Така
не можеше да продължава. Нашите танкови дивизии трябваше да
получат свобода на маневриране.
 На 11 юни 2-ри батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС
полк беше атакуван от канадския полк кралски стрелци, подсилен с 1-ви
хусарски танков полк и с мощната поддръжка на артилерията. Атаката
беше отблъсната. Нашият батальон удържа позициите си. Противникът
загуби 12 танка, докато в хода на бойните действия ние загубихме само
три. Части от 8-а канадска бригада с поддръжката на 46-и диверсионно-
десантен отряд и танкове атакуваха Ро. Бяха унищожени няколко
вражески танка. Под напора на превъзхождащите сили на противника
селото беше изоставено.
Опасна ситуация се създаде край Тийи сюр Сел на десния фланг на
учебната танкова дивизия. По заповед от 1-ви танков СС корпус към
учебната танкова дивизия спешно беше придаден последният резерв на
12-а танкова СС дивизия, щабната рота, която хвърлиха на десния фланг
— след това ситуацията там се нормализира.
Обстановката на фронта край Кан от ден на ден ставаше все по-
заплашителна. Центърът на тежестта на бойните действия се премести
към позициите на нашите съседи отляво — учебната танкова дивизия.
Противникът успя да пробие напред към Ливри — обкръжаването на 1-
ви танков СС корпус придобиваше все по-заплашителен мащаб.
Получих заповед да се явя в дивизията. Там срещнах командващия
1-ви танков СС корпус генерал-полковник от СС войските Зеп Дитрих.
Той обрисува ситуацията на фронта на нахлуването и откровено призна
пред нас, че не са ни останали резерви и че той повече не вярва във
възможността за планомерна атака. Той се оплака: „Те искат да
отбраняват всичко… но с какво? Тези, които отбраняват всичко, не
отбраняват нищо“.
Тази аксиома за пръв път е била формулирана от Фридрих Велики
така: „Не много умните хора искат да защитят всичко, умните хора се
съсредоточават върху главната цел“.
Щом падна нощта, аз обиколих батальоните на полка. Валдмюлер
се беше настанил край противотанковия ров и злорадстваше, че всички
британски залпове нацелваха селото зад неговия команден пункт. В
селото нямаше наши войски. Войниците ми се усмихваха, докато се
промъквах през позициите. Предните постове се бяха настанили в
улучени вражески танкове, но момчетата нямаха късмет — можеха да
ги сменят едва на разсъмване. От двете страни през цялото време се
изпращаха разузнавателни групи. Пред 1-ви батальон от 25-и
гренадирски моторизиран СС полк се намираше левият фланг на 3-та
британска дивизия, до нея заемаше позиция 3-та канадска дивизия.
Авангардът на 7-а танкова дивизия на противника сутринта на 13
юни достигна кота 213 източно от Вилер Бокаж.
Командирът на 2-ра рота от 101-ви батальон тежки танкове
оберщурмфюрер Михаел Витман, който вече беше унищожил 119 танка
в Русия и бе награден с Дъбовите листа към Рицарския кръст, излезе
пред своята рота, за да разузнае местността. Край кота 213 той се
натъкна на колона вражески танкове. За противника това бе пълна
изненада. Няколко секунди Витман се колеба в нерешителност дали да
се оттегли, или да атакува предхождащите го сили на противника.
Неговата част беше понесла големи загуби заради бомбардировките от
последните няколко дни и Витман разбираше колко ценен е сега всеки
танк и че не бива да действа необмислено. Но в този случай той
трябваше да атакува — иначе авангардът на 7-а танкова дивизия на
противника щеше да влезе в тила на учебната танкова дивизия. Тогава
щеше да бъде пробит флангът на немския фронт, а отбраната на Кан да
бъде разстроена.
 Витман остана на място, когато 22-ра танкова бригада на
противника под командването на Хинде, без да среща съпротива, влезе
във Вилер Бокаж. Заради този неочакван обрат на събитията челното
танково подразделение на противника безгрижно се придвижваше по-
нататък по шосето за Кан към своята цел — кота 213. Вървящата след
него рота моторизирана пехота спря да си почине край пътя. В този
момент грохотът на 88-милиметровото танково оръдие разкъса
сутрешната тишина. Челният „шърман“ застина, обхванат от пламъци, а
от гората на 100 метра излетя с рев разстрелялият го „тигър“. Той за
няколко секунди разстреля още три „шърмана“, после зави по пътя,
премина покрай линията на полуверижните бронирани коли и ги
подпали една след друга. Последваха ги още около десетина бронирани
коли на щаба на полка, артилерийски наблюдатели и разузнавателният
взвод, който се оказа зад бронираните коли. 75-милиметров снаряд,
изстрелян от упор от танк „Кромуел“, отскочи от „тигъра“, без да му
причини вреда. А танкът „Кромуел“ веднага беше унищожен. Само за
няколко минути на шосето настъпи истински ад. 25 танка и бронирани
коли бяха подпалени, всички те станаха жертви на един-единствен
„тигър“, чийто командир беше Витман.
 В това време танковете на противника, осигуряващи превземането
на кота 213, бяха атакувани и унищожени от останалите “тигри“ на
Витман. Веригите на танка на Витман бяха увредени и той спря.
Екипажът излезе от танка и се върна обратно в ротата. Вилер Бокаж
беше оставен на врага, който отмина към Ливри. Витман беше награден
с Мечовете като допълнение към Дъбовите листа на Рицарския кръст.
До 14 юни Витман унищожи общо 138 танка и 132 оръдия на
противника.
Съединенията на 49-а британска дивизия атакуваха позициите на
левия фланг на 12-а танкова СС дивизия. Атаката беше отблъсната,
позициите бяха удържани. Дивизията помоли корпуса за разрешение да
се оттегли към издатината на участъка южно от Пюто и Броние на
рубежа от Сен Мовие през Фонтени до Тийи. Радиотехническото
разузнаване установи, че противникът възнамерява да ликвидира тази
издатина, като я атакува. Обаче щабът на корпуса отказа да даде
разрешение за изтегляне.
 Силите на съюзниците на плацдарма нарастваха с всеки час. Към
18 юни във Франция бяха прехвърлени 500 000 души със 77 000
различни машини. Ние все още очаквахме подкрепления и обещаната
ни подкрепа от Луфтвафе. Но чакахме напразно. Нашите танкови
дивизии се обезкървяваха в боеве на отбранителни позиции.
Кардинални решения не бяха взети, всичко се ограничи с „кърпене на
дупки“.
На 16 юни ме повикаха спешно да отида в командния пункт на
дивизията. На телефона беше дивизионният началник-щаб Хуберт
Майер, който ми каза, че работата е неотложна. Не можах да измъкна от
него никакви подробности и веднага тръгнах към щаба. Повалените от
взривовете на бомбите и снарядите високи дървета все още
преграждаха шосето. Изтърбушените покриви на къщите от двете
страни на пътя свидетелстваха за интензивния огън на корабната
артилерия на противника, който се прекрати едва преди половин час.
Имах лошо предчувствие. Щабът ме посрещна с многогласен шум.
Лицата на военните ми казаха всичко. Началник-щабът излезе
напред и докладва: „Командирът на дивизията беше убит преди
половин час. По заповед от корпуса вие сте назначен за изпълняващ
длъжността командир на дивизията“. Ние стояхме, без да промълвим и
дума, но в нашите ръкостискания се усещаше задължение и обещание
— ние ще действаме още по-упорито в името на нашия другар Фриц
Вит и общото ни дело!
Намерих парчето трева, под което беше погребан Фриц Вит. Стоях
пред това, което доскоро беше нашият другар. Не можех да погледна в
лицето му — то вече не съществуваше.
Фриц Вит беше убит, защото беше сигурен, че войниците първи
трябва да влязат в окопите. Когато и той реши да го направи, вражески
снаряд удари в земята точно пред окопа и уби Вит на място. Тази загуба
ни потресе до дъното на душите ни. В дивизията всички уважаваха
Фриц Вит независимо от чиновете си. Той имаше близки дружески
отношения с повечето офицери както в мирно време, така и през
войната. Смъртта на командира още повече сплоти дивизията и повиши
нейната воля за борба с врага.
Оберщурмбанфюрер Милиус пое командването на моя полк, преди
това той командваше 3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран
СС полк. Аз предадох неговия батальон на хауптщурмфюрер Фриц
Щегер. Командният пункт на дивизията беше преместен във Версон.
Късно вечерта началник-щабът подробно ми докладва за
положението в дивизията. Загубите ни бяха значителни и в някои
случаи — невъзвратими. Преди всичко това бяха загуби сред офицерите
и унтерофицерите — техният недостиг доближаваше опасен предел.
Повечето ротни и взводни командири вече бяха убити или ранени в
боевете. Всеки моторизиран батальон средно притежаваше бойната
мощ на две роти. Перспектива за попълване на тези загуби в близко
време не се очертаваше.
В това положение дори можеше да се пресметне денят, когато
дивизията окончателно ще прекрати съществуването си.
Непрекъснатият обстрел от артилерията на противника заедно с
постоянните нападения на щурмовиците и бомбардировачите на
противника разбиваха нашата 12-а танкова СС дивизия, срещу която на
нейния участък от фронта се сражаваха 3-та и 49-а британска и 3-та
канадска пехотна дивизия, както и няколко танкови бригади.
Сред офицерите в щаба на дивизията нямаше съмнение, че в
близките няколко дни противникът ще се опита да обхване в клещи
издатината на фронта на левия фланг на дивизията, за да си осигури
удобен трамплин за по-нататъшно настъпление.

На сутринта аз обходих позициите на 2-ри и 3-ти батальон от 26-и

гренадирски моторизиран СС полк и 12-и разузнавателен СС батальон.
Определих им нови позиции. Настроението на войниците беше добро.
Командирът на 2-ри батальон Бернхард Зибкен, чийто палец беше
откъснат, ме придружаваше на своя участък. Той не искаше да напусне
батальона и не приемаше на сериозно загубата на палеца си.
Край Пюто и Бро се виждаха горящи вражески танкове.
Разузнавателният батальон на Бремер беше завзел няколко вражески
танка и ги беше приспособил за подсилване на своите отбранителни
позиции. Батальонът беше понесъл значителни загуби и трябваше
колкото се може по-скоро да бъде изтеглен от заеманите позиции.
 Корпусът разреши изтеглянето на дивизията южно от Мю. 12-и
разузнавателен СС батальон беше изведен в дивизионния резерв.
На участъка на учебната танкова дивизия британците разгърнаха
активни настъпателни действия. 50-а британска пехотна дивизия и
няколко танкови бригади ожесточено атакуваха позициите северно от
Тийи сюр Сел.
Рано сутринта на 18 юни от двете страни на Кристо земята се
разтресе — 49-а британска пехотна дивизия беше хвърлена на
напуснатите от нас позиции на левия фланг на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк. Аз стоях до командира на 3-ти батальон от 6-и
гренадирски моторизиран СС полк и наблюдавах как тежките снаряди
разравят местността, която бяхме изоставили преди един ден. Ние се
поздравихме за навременното изтегляне.
Кристо беше превзет доста бързо от силите на 49-а пехотна
дивизия. Скоро атаката продължи срещу Фонтени. Земята се тресеше.
Върху 10-а рота от 26-и гренадирски моторизиран СС полк, сражаваща
се пред нас, се стовари лавина от метал. За съвсем кратко време на
позициите й избухнаха над 3000 артилерийски снаряда. Ротата отчаяно
се сражаваше в северните покрайнини на Парк дьо Буалон. Високите
дървета се изтръгваха с корените и падаха върху отбранителните
позиции. След огнения вал настъпи армада танкове. Танковете водеха
неспирен огън, като изпращаха снарядите си в гъстата гора. Пехотата на
противника настъпваше след танковете и превзе позициите на ротата.
Някои ротни опорни пунктове продължиха да се сражават, но скоро и те
бяха унищожени. Нашата артилерия не беше на позиции, от които би
могла да спре атаката. Частите на 49-а британска пехотна дивизия
пробиха до южния край на гората, но бяха спрени там от 9-а рота на 26-
и гренадирски моторизиран СС полк.
Като използва кратката огнева поддръжка на нашата артилерия, 9-а
рота от 26-и гренадирски моторизиран СС полк начело с командира на
батальона атакува британците. Ротата излезе на северния край на
гората, пробивайки към старите си позиции. В ръкопашен бой тя
отблъсна британците назад на север. Този участък от гората отново се
удържаше от 3-ти батальон на 26-и гренадирски моторизиран СС полк.
Но победата не беше задълго. Съсредоточеният огън на тежката
артилерия и прицелният обстрел на танковете нанесоха тежки загуби на
ротата. Остатъците й бяха отблъснати към северния край на Фонтени.
 Фронтът на дивизията се стабилизира, но загубите бяха критични.
За никакъв дивизионен резерв не можеше да става и дума. Според
данните от радиопрехващането ние заключихме, че на левия фланг на
нашата дивизия назрява нова атака с големи сили на противника. На
участъка на отбраната на храбрата учебна танкова дивизия беше загубен
Тийи сюр Сел. Дивизията се сражаваше за Тийи вече няколко дни.
Сутринта на 21 юни аз напуснах командния пункт на дивизията и
преминах в участъка на 26-и гренадирски моторизиран СС полк. На
командния пункт на 3-ти батальон от 26-и полк в една ферма северно от
Фонтени срещнах неговия командир щандартенфюрер Монке.
Развалините от фермата бяха обкръжени от висока ограда, зад земния
насип лежаха ранени, които очакваха евакуация. Убитите другари бяха
погребани в градината. Над земята се стелеше гъста мъгла и покриваше
разрушените сгради. Танковете и противотанковите оръдия бяха заели
позиция зад оградата, а разчетите се занимаваха с маскировката на
оръдията. Противникът водеше безпокоящ огън по целия участък на
полка, но особено по пътя Pope — Фонтени.
След кратко съвещание, придружен от доктор Щиф, аз предпазливо
се приближих до Фонтени. Покрайнините на селището бяха затрупани с
отломки, а отровният дим на пожарите се смесваше с мъглата.
Изведнъж пред нас се появиха двама войници от 2-ри батальон на 26-и
гренадирски моторизиран СС полк. Те носеха в ръце канчетата си и
търсеха своето отделение. Ние пресякохме главната улица на селището
и започнахме да се промъкваме в северна посока. Пред нас имаше
малка горичка, за която се водеше яростен бой.
Прекрачвайки през телата на убити англичани, аз се добрах до
позициите на 15-а рота от 26-и гренадирски моторизиран СС полк.
Войниците с изтощени лица се отбраняваха в окопи и бомбени ями.
Офицери изобщо нямаше — всичките бяха убити или ранени. През
нощта разузнавачите бяха откарали в тила тялото на убития командир
на ротата. Какви прекрасни отношения съществуваха между ротния
командир и неговите войници, щом те не бяха позволили дори тленните
му останки да попаднат в ръцете на врага.
Настроението на младите войници беше поразително за нас. Те
накратко ми съобщиха за последния бой и своето участие в сраженията.
Техният героизъм в боя беше очевиден. Говореха за противника без
омраза, напротив — през цялото време подчертаваха високия боен дух
на врага. В оценките на нашите войници се чувстваше също така
горчивина, когато говореха за предимствата на бойната техника на
противника. Отново и отново чувах: “Дявол да го вземе, къде щяхме да
бъдем сега, ако имахме такава бойна техника като противника?“. А ние
все още не бяхме видели в небето нито един немски самолет.
Младите войници ми казаха, че е време да си тръгвам, защото
започваше да просветлява и огънят на противниковата артилерия с
всяка минута щеше да се засилва. Огненият вал ни завари в центъра на
селището. Аз скочих зад едно каменно стълбище и изчаках, докато
завърши този сутрешен „поздрав“. Един от моите спътници лежеше на
улицата — беше разкъсан от пряко попадение на снаряд. Ние
стремително притичахме през селището, преследвани от ураганния
артилерийски обстрел, който се стовари върху Фонтени, и с радост
напуснахме тези развалини. На мощен артилерийски обстрел беше
подложен и участъкът на 3-ти батальон от 26-и гренадирски
моторизиран СС полк. Дали това беше увертюра към очакваното
настъпление?
Батальонният команден пункт беше само на 100 метра, но това
разстояние изглеждаше безкрайно. Най-после с прибежки от укритие до
укритие ние се добрахме до него.
В това време настъпи денят и дойдоха първите донесения. Фонтени
беше атакуван от противника откъм Сен Пиер и Кристо. Вражеските
танкове се придвижваха по ниския източен бряг на реката и започнаха
да пробиват към Фонтени. Завърза се танков бой. Нашите петнисти
„пантери“ с техните оръдия превъзхождаха много противниковите
[63]
танкови оръдия . Цялото бойно поле беше осеяно с горящи танкове на
противника. Ех, да имахме и достатъчно боеприпаси! Налагаше се
нашата артилерия да стреля много икономично — снабдяването беше
станало почти невъзможно.
Телефонната връзка с щаба на дивизията беше прекъсната, затова
оперативният офицер успя да ми съобщи само, че на десния фланг на
дивизията всичко е спокойно. Аз останах в батальона почти до вечерта
и лично се убедих в поразително високия морален дух на
подразделението. Всички атаки срещу Фонтени бяха отблъснати в
жесток бой. 49-а британска пехотна дивизия не успя да разколебае
нашата отбрана на левия фланг.
Върнах се в щаба на дивизията на смрачаване. Пламтящият фронт
представляваше призрачна картина. По шосето Кан — Вилер Бокаж
още горяха отломките на няколко коли. Те трябваше да карат
боеприпаси на фронта. Вражеската авиация беше свалила тази
отговорност от тях. Боеприпасите се бяха взривили на няколко
километра от фронта.
Виждах разтревожените лица на моите офицери. Без да говорим
открито за това, ние знаехме, че настъпва катастрофа. Статичните
бойни действия на убийствения плацдарм северозападно от река Орн
неизбежно водеха до унищожаването на разгърнатата там танкова
дивизия. След като се сблъскахме с огромното превъзходство на
противника, поддържан с огън от морето, земята и въздуха, ние
можехме да предскажем къде ще се разпадне фронтът. Тактическото
„закрепване“ ни струваше кръвопролитни боеве с невъзвратими загуби
на нашите най-добри воини и унищожаването на ценна бойна техника.
Досега не бяхме получили никакво попълнение в замяна на нашите
ранени или убити войници и нито един нов танк или артилерийско
оръдие.
След няколко часа сън шумът на фронта ни върна към реалността.
От щаба на дивизията постъпиха тревожни сигнали. 49-а британска
пехотна дивизия с поддръжката на тежка артилерия атакуваше десния
фланг на учебната танкова дивизия. Гората западно от рубежа Тесел —
Бертвил беше вече загубена, а натискът на 49-а британска дивизия все
още не беше спрян.
С лошо предчувствие аз се отправих към 3-ти батальон от 26-и
гренадирски моторизиран СС полк във Фонтени. Над левия фланг на
дивизията беше надвиснала опасност. Целият участък на батальона
беше подложен на ожесточен обстрел. Фонтени не можеше да се познае.
Прелитащите с вой снаряди взривяваха на парчета и последните
оцелели сгради. Досега всяка английска атака срещу селището беше
отблъсквана. Връзката с ротите беше прекъсната. Димът от
избухващите снаряди скриваше всичко от погледа. Беше невъзможно да
се разпознае къде се намира главният рубеж на отбраната. Артилерията
на противника ни обстрелваше с огнени валове един след друг.
Селището напомняше кипящ котел. Тежките снаряди дълбоко
разравяха земята и след избухването си оставяха огромни димящи ями.
След като си припомних старата войнишка поговорка „Снарядът не
попада два пъти в една и съща бомбена яма“, аз скочих в една яма и
наблюдавах оттам атаката на противниковите танкове срещу Фонтени.
Стреляйки непрекъснато и чувствайки се в безопасност, стоманените
чудовища бавно се придвижваха към развалините на Фонтени. Нашите
противотанкови оръдия бяха унищожени от яростния артилерийски
обстрел на противника.

[64]
Нашите войници здраво стискаха своите фаустпатрони . Човек
срещу танк! Какъв контраст! И какъв героичен дух се проявяваше в
този контраст! В този момент първият танк се обви в дим.
Артилерийските снаряди на противника прелитаха над главите ни.
Командирът на 1-ви батальон от 12-и танков СС полк скочи в моята
бомбена яма и докладва за контраатаката на нашата танкова рота.
Нейните танкове се намираха на около 100 метра зад нас и се
придвижваха напред. Снарядите на танковите оръдия свистяха над
главите ни. Челните танкове на противника водеха бой срещу
войниците гренадири в развалините, а танковете, вървящи след тях, още
не бяха забелязали нашите танкове. Контраатакуващата рота трябваше
да пресече шосето Фонтени — Шо, за да заеме по-добри позиции за
обстрел. Танковото сражение започна. Имаше жертви и от двете страни.
Гъстият черен дим от горящите танкове застилаше бойното поле. Аз
исках да видя войниците във Фонтени, затова се затичах след танка на
ротния командир.
Уморените от боя войници ми махаха с ръце. Те извикваха
шеговити забележки, а очите им сияеха. За мен беше загадка откъде
младите седемнадесет-осемнадесетгодишни войници черпеха сили, за
да оцелеят в бурята от огън и метал. Те ме уверяваха постоянно, че ще
отбраняват развалините до последния патрон и ще удържат позициите
си срещу когото и да е било. Танкът на ротния командир беше улучен.
Той зави няколко метра наляво, люкът се отвори, от купола се надигна
дим, а от люка с мъка се измъкна командирът на ротата. Той се
помъкна, поклащайки се и препъвайки се, към нас, а после се свлече на
земята. Войниците го измъкнаха зад една полуразрушена стена. Чак
тогава разбрахме, че оберщурмфюрер Рюкдешел е загубил едната си
ръка. Окървавеният остатък беше превързан, извикаха санитар.
И така, и тази атака на противника беше отблъсната. 3-ти батальон
от 26-и гренадирски моторизиран СС полк упорито удържаше
позициите си и се готвеше за нов щурм на британците. Боят се разгоря
и на участъка отляво на нас. Челният отряд на противника по обед вече
беше в Жувини и следователно се беше вклинил в нашите позиции на
фланга на дивизията. Едва бях пристигнал в Pope заедно с командира на
26-и гренадирски моторизиран СС полк щандартенфюрер Монке, когато
началник-щабът ми съобщи за обстановката на участъка на учебната
танкова дивизия и посочи опасността от пробив на британците.
От щаба на корпуса дойде заповед за въвеждане в бой към 14,00 ч.
на един от танковите батальони на дивизията за ликвидиране на
пробива на десния фланг на учебната танкова дивизия. Батальон
„пантери“ и част от разузнавателния батальон веднага започнаха
контраатака.
Настъплението започна след кратка артилерийска подготовка, през
Тесел и Бретвил в посока към участъка от гората на километър и
половина на запад. С падането на тъмнината ние бяхме изхвърлили
противника от гората, но не излязохме на своя предишен отбранителен
рубеж. Противникът загуби няколко танка.
Доблестният 3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС
полк понесе големи загуби през дневния бой и беше изтеглен на
позиции северно от Руан.
През същата вечер от щаба на корпуса беше получена заповед за
разгръщане на другата сутрин на нашия последен танков батальон за
възстановяване на ситуацията на този участък. Трябваше да помогнем
на учебната танкова дивизия на всяка цена.
Напразно молех да отменят тази заповед. Докладът на началник-
щаба с топографическа карта на обстановката (според която нашето
разузнаване беше открило привличане на големи сили на противника,
особено бронирана техника, на участъка на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк) не повлия на решението на командира на
корпуса и той не отмени заповедта си. Моята забележка, че танковата
атака на противника се очаква всеки момент и 2-ри батальон от 12-и
танков СС полк е заел много изгодна отбранителна позиция, също беше
игнорирана. И стана така, че на 26 юни в сектора на нашата дивизия не
остана нито един танк.
Войниците от 26-и гренадирски моторизиран СС полк, изтощени
от последните интензивни отбранителни боеве, изнемогваха в очакване
през цялата нощ в своите окопи. Те очакваха следващата атака. Над
загражденията и полята легна гъста, влажна мъгла.
Сутрешното разсъмване все още беше спокойно. Макс Вюнше и аз
се намирахме в Pope и наблюдавахме как последният танк отива на
своята позиция. Все повече просветваше. Оставаше съвсем малко
чакане до момента, когато щеше да продължи танцът на смъртта. После
немските батареи откриха преграден огън. Британските самолети на
малка височина се понесоха с рев над нас и изстреляха своите ракети
към Pope. Дяволската война за унищожение започна.
Първите наши танкове с грохот потеглиха напред, дрънчейки с
веригите си. Атаката отначало ни позволи да завземем местността, но
беше спряна от контраатака на англичаните. Започна ожесточен танков
дуел. Редовете непроходими противотанкови заграждения не позволиха
на нашите танкове да използват предимството на далекобойните си
оръдия. Липсата на пехота се оказа особено голям недостатък.
Интензивният артилерийски огън на противника извънредно
затрудняваше взаимодействието, като направи почти невъзможни
ефективното управление и контрол.
От района източно от Pope до нас не достигаха никакви звуци.
Цялото сражение се измести на запад, където танковете упорито се
биеха един с друг. Красноречивите стълбове дим от горящо гориво и
масло отново се издигнаха към небето. Всеки стълб показваше гибелта
на поредния танк. На мен ми беше много чоглаво заради обстановката
на участъка на 26-и гренадирски моторизиран СС полк. Вдясно от Pope
не се нанасяше нито един артилерийски удар. Слава богу, заваля. Това
означаваше, че сме защитени от нападенията на авиацията.
Но какво стана после! Земята сякаш щеше да се разцепи и да
погълне всички. Започна истински ад. От Pope останаха само отломките
на разбитите на парчета къщи и дървета. Аз залегнах в канавката край
пътя, като се вслушвах в шума от битката. Ураганният обстрел на
вражеската артилерия не спираше. Всичко беше покрито от мъглата,
смесваща се с дима на избухващите снаряди. Нищо не можех да видя
ясно. Всички телефонни линии бяха прекъснати и вече нямаше връзка с
щаба на дивизията и частите на фронта. Един куриер от 2-ри батальон
на 26-и гренадирски моторизиран СС полк притича до мен и извика:
„Танкове на десния фланг на батальона!“. Неговите думи потънаха в
грохота от избухването на снарядите. Аз безуспешно се вслушвах, за да
си обясня шума от боя, но чувах само непрекъснато свистене, трясъци и
канонада от избухването на снаряди, към които се добавяше дрънченето
на танкови вериги.
Това беше настъплението, което очаквах. Крайъгълният камък на
немския фронт в Нормандия се разклати. Кан, като цел на атаката, беше
задушен от обкръжение. Кан трябваше да стане наградата на
Монтгомъри, който организира разпадането на немския фронт. Ние
всички като омагьосани наблюдавахме това смъртоносно
представление. Горещият метал на голямокалибрените снаряди се
носеше с шум над нас и се забиваше в земята.
Аз извиках Вюнше. Куриерите претичаха през пътя и изчезнаха зад
живия плет. Вюнше стоя до мен още известно време. Нямаше нужда да
влизам в дълги обяснения пред този опитен войник. Ние твърде често
бяхме воювали рамо до рамо — той ме познаваше и знаеше какво
искам.
С няколко думи обрисувах на Вюнше моята оценка на
положението. Противникът се опитваше да пробие на участъка на 26-и
гренадирски моторизиран СС полк с големи танкови сили, за да
превземе Кан. Атаката срещу Жувини трябваше веднага да се отмени.
Pope трябваше да се удържа на всяка цена, тъй като беше крайъгълен
камък на отбраната. Вюнше отговаряше за Pope.
Аз отново потеглих към Фонтени и след няколкостотин метра се
натъкнах на подразделение от 3-ти батальон на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк. Пътят се обстрелваше от танкове на противника.
Беше невъзможно да се придвижа по-нататък на север, но нямаше и
нужда. Бойното поле се откриваше пред мен като на длан. Всичко ми
беше ясно и намерих потвърждение на оценките си. Това беше
очакваното настъпление. Танкове и полуверижни бронетранспортьори
на противника настъпваха срещу 26-и гренадирски моторизиран СС
полк. Огненият вал на вражеската артилерия изравняваше нашите
позиции със земята и като гигантски стоманен валяк смазваше всичко
живо. Само съвсем рядко виждах движение на храбрите войници
гренадири. Те упорито удържаха своите позиции, като се сражаваха с
отчаяна смелост. Виждаха се ослепителни отблясъци от взривове в Pope
— там стреляха нашите настъпващи танкове. Северно от Pope горяха
британски танкове.
Точно пред нас на земята лежаха двама английски войници, които в
хода на атаката бяха изтърчали много напред. Те бяха разоръжени и им
наредих бързо да се качат в колата ми. Единият ранен войник беше
предаден в превързочния пункт в Pope.
Аз подгоних като бесен към Версон. Моето място беше в
дивизионния команден пункт. Съсредоточеният огън на вражеската
артилерия с все по-нарастваща интензивност се пренасяше на юг. На
обстрел вече беше подложен Колвил. Нашата артилерия яростно
обстрелваше атакуващите.
Стигнах до щаба на дивизията за няколко минути. Началник-шабът
все още държеше в ръка телефонната слушалка и докладва:
— Това беше нашият последен разговор с командира на сапьорния
батальон. Командирът на сапьорния батальон съобщи: „Артилерията на
противника унищожи моята противотанкова отбрана. В позициите на
батальона нахлуват британски танкове. Отделни позиции все още се
държат в Шо и край него. Танковете на противника се опитват да
смажат моя блиндаж. Къде са нашите танкове? Трябва ми контраатака
откъм Ро…“. В този момент връзката прекъсна. Радиовръзката също
беше прекъсната.
Имаше също и спешно донесение от 1-ви батальон на 26-и
гренадирски моторизиран СС полк. Батальонът беше атакуван от
големи сили. Всички атаки срещу Сен Мовие по това време бяха
отблъснати. Новите донесения постъпваха едно след друго. Цялата
линия на фронта беше в движение.
В този момент нищо не можеше да се направи, освен да се
съсредоточи огънят на нашата артилерия срещу пробилите части на
противника. Единствените боеспособни съединения в дивизията
оставаха щабната рота и оредялата разузнавателна рота на 25-и
гренадирски моторизиран СС полк.
Аз съсредоточих всички сили и средства за отбраната на Версон.
От прехванатите разговори по радиото и от показанията на пленниците
разбрахме, че на пет километра от фронта са започнали атака една
танкова и две пехотни дивизии на противника, всяка от които е била
подсилена с танкова бригада. Тези съединения досега не са влизали в
бой и бяха абсолютно свежи. Тези три свежи дивизии с около 600 танка
атакуваха три наши батальона с ограничена боеспособност. Главната
сила на противника беше в неговите огромни артилерийски резерви и
огромното количество бронирана техника.
Опасността от пробив беше очевидна. Моят началник-щаб беше
отчаян и посочваше безизходността на положението. От корпуса беше
даден само един отговор: „Позициите трябва да се отбраняват до
последния патрон! Трябва да спечелим време. 2-ри танков СС корпус се
придвижва към фронта“.
Както често ставаше и преди, командването и контролът се
осъществяваха, изхождайки от тактическата перспектива, а не от
стратегически съображения. Не се вземаха важни решения. За
мобилната отбрана беше забравено. Не ни оставаше друг избор, освен
по-скъпо да продадем живота си.
Небето сякаш се беше приспособило към това, което ставаше на
земята — проливен дъжд съпровождаше всяка наша стъпка.
Североизточно от Версон видях много британски танкове, които
бяха преминали през позициите на дивизионната щабна рота. Те
настъпваха към Гренвил. Фронтът беше пробит и само отделни огнища
на съпротива пречеха на настъплението на противника.
Боже мой! Наложи се дивизията да спре атаката. Сега тя трябваше
да попречи на дълбокия пробив на британските танкове и да спечели
време за немското Върховно командване.
Аз отново се понесох към дивизионния команден пункт и се опитах
да вляза във връзка с Вюнше. Стана! Нашите смели свързочници току-
що бяха успели да възстановят телефонната линия. Колко често тези
момчета влизаха в ада! Какъв безименен героизъм се крие зад израза
„кучешката работа на свързочника“!
Макс Вюнше докладва за големи танкови части на противника от
двете страни на Pope. Всяка атака срещу Pope досега се отблъскваше с
големи загуби за противника. Гръбнакът на дивизията оставаше
несломен. След няколко минути аз се върнах в щабната рота. Всякакво
командване и контрол бяха станали невъзможни. В този момент можех
да бъда само войник сред другите войници. Очите на гренадирите
пламнаха, когато видяха как ходя от отделение към отделение. Тези
войници не можеше да бъдат сломени. Те бяха непоколебими и нямаше
да отстъпят пред врага.
Скоро не остана и парченце земя, на което да не бяха избухнали
снаряди на вражеската артилерия. На нашите позиции вече избухваха
снарядите на атакуващите вражески танкове. Нашият район на отбрана
беше защитен само от два танка и едно противотанково оръдие. Ние
здраво притискахме до себе си няколко останали ни фаустпатрона.
Ето че се взриви един наш Pz.Kpfw. IV, а пред нас горяха два
„шърмана“. Масата вражеска бронирана техника ме изнервяше. Нима
не беше безумие да се опитваш да спреш тази стоманена лавина с шепа
войници и две оръдия? Но късно беше за разсъждения, оставаше ни
само едно — да се бием.
Два „шърмана“ се приближиха по тесен проход. Няколко войници с
фаустпатрони лежаха в нервно очакване зад къпиновите храсти. Те
сякаш се бяха слели със земята.
Аз затаих дъх и избухванията на вражеските снаряди изведнъж
спряха да ми внушават страх. Гледахме като омагьосани войниците,
които се готвеха за скок. Челният танк напредваше все повече по черния
път заедно с втория танк, който бавно го следваше. Те преминаха
покрай мястото, вторият танк вече се изравни с нашите войници. Дулата
на танковите оръдия бяха насочени към Версон, но те повече нямаше да
могат да стрелят. Един войник изскочи срещу втория танк като стрела,
пусната от добре натегнат лък. Още в скока си той изстреля своя
фаустпатрон, който улучи борда на „шърмана“. Танкът продължи още
няколко метра и спря, а от него започна да излиза дим. Челният танк
също спря — той се бе натъкнал на мини и остана без вериги. Двама
оцелели танкисти се предадоха.
Ние за миг въздъхнахме облекчено. Обхвана ни ентусиазъм, като
видяхме как тези стоманени грамади бяха унищожени благодарение
наличната смелост на един войник. Обаче само след няколко секунди
случаят с двата танка беше забравен.
Разузнавателната рота се сражаваше за живота си вдясно от мен —
вече не знаех разположението й. Яростният артилерийски огън
взривяваше калната земя високо във въздуха. Едно противотанково
оръдие все още беше на позицията си — то изпращаше снаряд след
снаряд в танковата колона на 11-а британска бронетанкова дивизия.
Поредният противников залп превърна това оръдие в купчина метал.
Вече нямахме изправни противотанкови оръдия. Танковите снаряди
унищожаваха ротата. Първата линия траншеи беше превзета. Тук-там
войниците ни се опитваха да унищожат вражеските танкове с
фаустпатрони. Британската пехота, която придружаваше танковете,
пресичаше всички такива опити.
Напразно се опитвах да получа артилерийска поддръжка.
Призракът на „недостига на боеприпаси“ ни преследваше вече дълго.
Няколкото снаряда на немската артилерия не стигаха, за да спрат
яростна атака. Атаката на британските танкове продължаваше.
За пръв път усетих ужасна пустота в душата си и проклинах тази
безкрайна кланица. Това, което ставаше сега, нямаше нищо общо с
войната — това си беше откровено самоубийство. Познавах всеки от
тези млади войници. Най-големият едва беше навършил 18 години.
Момчетата още не се бяха научили да живеят, но, боже мой, вече умееха
да умират!
Дрънченето на веригите на британските танкове прекъсна младия
им живот. Сълзите течаха по лицето ми, започвах да мразя войната.
Дъждът плющеше без спиране. Тежки облаци пробягваха над
изтерзаната земя. А британските танкове напредваха към нашите
позиции. Безполезно беше да бягаме. Трябваше да останем там. Ние
стискахме в ръце фаустпатроните — не искахме да умрем, без да
окажем съпротива.
Изведнъж нов звук се вля в дяволския концерт. Един самотен
„тигър“ ни даде кратка пауза за отдих. Неговите 88-милиметрови
снаряди дадоха на „шърманите“ красноречива заповед да спрат.
Британците обърнаха назад — те отмениха атаката към Муан.
Когато се върнахме в командния пункт на дивизията, намерихме
там два британски танка — нашите свързочници ги бяха унищожили с
фаустпатрони. Изгорелите танкове се намираха на по-малко от 200
метра от командния пункт. Личният състав на щаба се окопаваше и
заемаше кръгова отбрана.
Тежките боеве доведоха до невъзвратими загуби. Пробивът не
можеше да бъде спрян, без да имаме свежи части. От корпуса ни
обнадеждаваха, че на другия ден очакват подкрепление от 2-ри танков
СС корпус. В корпуса настояваха командният пункт да бъде пренесен
по-навътре в тила. Аз възразих. Хуберт Майер ме подкрепи. В толкова
критична ситуация мястото на командира е на фронтовата линия.
От 1-ви батальон на 26-и гренадирски моторизиран СС полк ми
съобщиха, че той от сутринта е подложен на непрекъснати атаки и от
бойната мощ на батальона почти нищо не е останало. Под прикритието
на нощта остатъците от батальона си пробиваха път назад към летище
Карпике. Младият унтерщурмфюрер Емил Дюр през нощта унищожи
два вражески танка с кумулативни заряди. Танковете стояха в градината
на Шато. Когато кумулативният заряд отскочил от втория танк, Емил се
върнал при танка и задържал с ръце заряда с детонатора на място.
Танкът бил унищожен, а самият Емил Дюр — смъртоносно ранен. Той
беше награден посмъртно с Рицарски кръст. Със своите действия Дюр
разчисти пътя на отстъпващия батальон.
Британците все още продължаваха да настъпват. Чувах как стрелят
нашите танкове откъм Гренвил. Една рота танкове Pz.Kpfw. IV,
командвана от хауптщурмфюрер Зигел, прикриваше сменящия
позицията си 2-ри батальон от 12-и артилерийски полк. Британците
нахлуха в позицията на батареите. Командирът на артилерийския
батальон Мюлер беше убит в ръкопашен бой.
Времето загуби значение за нас. Ние работехме с оперативната
карта под мъждивата светлина на свещ и подготвяхме нови
отбранителни позиции. Аз очаквах с нетърпение подкрепления.
В полунощ ме очакваше приятна изненада. Михел, моят верен
казак, изведнъж се появи пред мен усмихнат до ушите. Бях му дал
няколко дни отпуск. Той ми донесе писмо от жена ми, че ще имаме пето
дете, Михел бил спрян на контролно-пропускателния пункт.
Заподозрели го, че е руснак, но кой би могъл да спре моя чудесен
Михел? В отговор на въпроса ми как все пак се е добрал дотук, той
отговори, че е избягал.
Когато се разсъмна, противникът поднови атаката на пехотата и
бронираната техника в посока към Гренвил. Ротата на Зигел към 9 00 ч.
беше отбила четири атаки. Няколко горящи вражески танка запълваха
гледката. За съжаление, танкът на Зигел беше улучен, а той получи
тежки изгаряния на лицето и ръцете. Настъплението на нашите танкове
към Шо се провали заради мощния противотанков заслон на
противника. И макар атаката да беше неуспешна, група от 20 човека от
12-и сапьорен СС батальон, командвана от щурмбанфюрер Мюлер,
беше измъкната от нашите челни подразделения и спасена от сигурен
плен. Това беше всичко, което бе останало от батальона.
След няколко минути Мюлер вече стоеше пред мен. Неговите
уморени, хлътнали очи казваха всичко. По униформата му нямаше
здраво място. Коленете му бяха в кръв и съдрани, лицето му беше почти
неузнаваемо под слоя прах. Едната му ръка висеше на импровизирана
превръзка.
Той разказа за драмата на своя батальон с няколко кратки
изречения. След ураганния артилерийски обстрел от 600 оръдия по
лявото крило на дивизията батальонът бил смазан от танковете на 2-ра
британска танкова дивизия. Батальонът се сражавал, докато не бил
унищожен. Само шепа хора оцелели в смъртоносната битка.
Мюлер лично отбранявал командния си пункт от всички атаки на
пехотата, но бил безсилен срещу масираната танкова атака. Към обед
Мюлер и още няколко войници били обкръжени в командния пункт.
Едни танкове обстрелвали неговия блиндаж, а други се опитвали да го
смажат с веригите си, но безуспешно. Военните инженери бяха
изградили прекрасен бункер, който устоявал на всички опити да го
разрушат.
Накрая изпратили един пленен немски сапьор в блиндажа, за да
уговори своите другари да се предадат. Сапьорът предпочел да остане с
тях и да сподели съдбата на бойните си другари. Атакуващите
продължили да настъпват и отминали командния пункт, след като се
опитали да го взривят. Блиндажът се разтресъл от взривовете и сега
изглеждал като братска могила. Оцелелите в блиндажа воини в края на
краищата към полунощ си пробили с бой път до нашите позиции.
Открили ги съвсем обезсилени край Льо Хот дю Боск, където те решили
да направят кратка почивка.
През деня Pope беше изоставен. 2-ри батальон от 12-и
артилерийски полк свърши боеприпасите. През втората половина на
деня противникът успя да създаде плацдарм зад река Одон край Бюрон.
Нашето радиотехническо разузнаване прехвана следното съобщение:
„Вие все още ли настоявате за провеждане на бърза операция срещу
Версон?“. Очевидно противникът беше добре информиран за
местоположението на командния пункт на дивизията. Не чухме
отговора. От нашия дивизионен щаб всички, които можеха, участваха в
бойните действия край Фонтени. Когато влязох в дивизионния
команден пункт, към мен се обърна един непознат. Той се представи
като служител от райхсминистерството на външните работи и ме
помоли подробно да го информирам за обстановката. Министърът
Рибентроп изобщо не можел да разбере защо войските постоянно се
оттеглят!
 Преди да успея накратко да разкажа за положението, танкови
снаряди разтресоха нашите развалини. Вражеските танкове отново бяха
пред командния пункт. Нашият команден пункт моментално се опразни.
Всички изпълзяха в траншеите с фаустпатроните в очакване на по-
нататъшни сюрпризи. Повече не видях така наречения пратеник от
райхсминистерството на външните работи. Какво ли е съобщил на
началството си?
Положението от час на час ставаше все по-критично. Британците
успяха да създадат още един плацдарм край Гарус. Противникът бавно,
но уверено се придвижваше на юг. Към този момент ние едва бяхме
успели да вкараме в бой челните подразделения на 12-и танков СС полк
и бойните групи на разузнавателния батальон на 12-а танкова СС
дивизия. Два вражески танка бяха унищожени на близка дистанция от
батарея шестцевни реактивни миномети, когато се опитаха да нахлуят в
позициите на придадения към нас дивизион реактивна артилерия.
Очевидно Монтгомъри възнамеряваше да се прехвърли през река
Орн край Сен Андре, а после вероятно да настъпи по шосето Фалез —
Кан. Град Кан, за който се водеха ожесточени боеве, благодарение на
такъв маньовър щеше сам да падне в ръцете му като презряла слива.
Ние се надявахме да провалим този план. Трябваше само да удържим
още няколко дни. 2-ри танков СС корпус се придвижваше към нас.
Корпусът беше изтеглен от Източния фронт.
 12-и танков СС полк получи заповед да овладее кота 112 и да
предотврати пробив към мостовете през Орн. Очукана танкова рота —
това беше всичко, което имахме в наличност за тази задача.
Няколко танка и остатъците от 15-а разузнавателна рота на 25-и
моторизиран СС полк взеха под охрана района близо до Фонтени.
Командният пункт на дивизията беше прехвърлен от Версон в Кан.
Участъкът, обърнат към Версон, кота 112 и Еври от 28 юни минаха под
контрола на 2-ри танков СС корпус.
В този момент в наше разпореждане имаше четири танкови СС
дивизии. Но те бяха дивизии само по име. Нито една от тях нямаше
бойната мощ на дивизия. 9-а „Хоенщауфен“ и 10-а танкова СС дивизия
получиха заповед за прехвърляне в Нормандия на 11 юни, докато се
намираха в Полша като резерв за отблъскване на възможно руско
[65]
настъпление .
1-ва танкова дивизия „Лейбщандарт „Адолф Хитлер“ достигна
фронта на 28 юни. Тази дивизия също беше сянка на предишната си
бойна мощ. Тя беше изтеглена от Русия преди две седмици и трябваше
да си отдъхне и да бъде попълнена в Белгия. Дивизията „Лейбщандарт“
не беше напълно комплектувана нито с бойна техника, нито с личен
състав. С тези сили командващият 2-ри танков СС корпус генерал Паул
Хаусер трябваше да проведе контраатака на 29 юни. През нощта
дивизиите се придвижиха в районите за съсредоточаване.
На участъка на 12-а танкова СС дивизия беше спокойно.
Позициите край Карпике бяха укрепени с оцелелите войници от 1-ви
батальон на 26-и гренадирски моторизиран СС полк.
Сутринта на 29 юни ни събуди силен артилерийски огън от
крайцерите. Кан отново беше под обстрел. Изтребителите като
стършели сновяха в ясното небе и се хвърляха надолу към всяка кола.
Към 7,00 ч., когато аз попаднах в задръстване по пътя за Версон, един
изтребител обстреля самоходна артилерийска установка и избухващите
снаряди се разлетяха на всички страни. Улицата беше твърде тясна, за
да я заобиколим, и се наложи да чакаме, докато бойната машина изгори.
Мислехме само как да се измъкнем от този капан. Седяхме като плъхове
в капан, притиснати от старинните стени на градчето. Пламна една
санитарна кола. Ние не можехме да спасим намиращите се вътре
ранени. Те изгоряха пред очите ни.
Артилерията на противника прострелваше местността между
Версон и кота 112. Скоро след това ураганен обстрел се стовари и върху
кота 112. Дали британците бяха разгадали нашите планове — дали
нямаше да ни атакуват, преди ние да ги нападнем? С тежко чувство
наблюдавах как танковете на 11-а британска танкова дивизия се
изкачват по склона южно от река Одон и обкръжават кота 112. Горната
част на височината вече не можеше да се разгледа. От ударите на
тежката артилерия нормандската земя избухваше наоколо метър след
метър. Сега вече не останаха съмнения — британците бяха започнали
превантивна атака. Нашите танкови дивизии в районите на
съсредоточаване бяха подложени на ураганен артилерийски обстрел и
въздушни бомбардировки от противника.
2-ри танков СС корпус изостави кота 112. Танковете на 11-а
британска танкова дивизия завзеха ключова позиция за по-нататъшната
операция срещу мостовете на река Орн. Целият този район добре се
виждаше от кота 112. Сега вече нито едно придвижване не можеше да
се скрие от британците. Скоро забелязахме на върха на хълма център за
управление на огъня. Батальон тежка артилерия от 12-и артилерийски
СС полк започна да обстрелва британските предни позиции на
височината. Ние също имахме великолепен обзор. Бяхме на север от
кота 112 и виждахме целия склон от река Одон до самия връх на хълма.
 На участъка на 12-а танкова СС дивизия беше поразително
спокойно. Само корабните оръдия както обикновено обстрелваха
кръстопътищата. Един снаряд улучи следващия ме танк. Избухването на
втори 380-милиметров снаряд уби военния лекар.
С приближаването на вечерта стана очевидно, че планираната атака
на 2-ри танков СС корпус се проваля. Невъзможно беше да се завладее
територия под превъзхождащ артилерийски огън, без да говорим за
абсолютното превъзходство на съюзниците във въздуха. Атаката беше
обречена на провал заради невъзможността да задоволим исканията на
нашите части с наличните средства.
През нощта се подготвихме за кръгова отбрана за защита на Кан.
Предвиждахме пробив на британците в западната част на града. В
разгара на тези приготовления беше получена заповед от 2-ри танков
СС корпус да се възобнови атаката срещу кота 112 и 7-а британска
танкова дивизия.
Вече нищо не ни учудваше. Макс Вюнше веднага се присъедини
към мен и получи заповедта за атака. На неговите танкове и на
остатъците от 12-и моторизиран разузнавателен СС батальон се наложи
да проведат тази атака. Започнахме да се отнасяме с нашите танкове
като с кристални чаши. Досега не бяхме получили танково попълнение
и нашите сили се топяха с всеки ден. Постоянното използване на
тактиката на постепенните стъпки ме вбесяваше. Кога се беше случвало
такова нещо в отминалите дни на големите танкови настъпления?
На сутринта концентриран обстрел се стовари върху кота 112. В
сутрешната мъгла нашите танкове се приближиха плътно до височината
и се прикриха преди финалния щурм. Той щеше да започне след
няколко минути. Вюнше и аз изпушихме по една последна цигара.
Стиснахме си ръцете и танцът започна!
Според общоприетата практика танковете настъпваха понякога
гористия хълм, като стреляха с осколъчни снаряди. Артилерията на
противника се опитваше с интензивен огън да задави нашата атака, но
не успя и височината отново се озова в наши ръце.
Скоро стигнахме до върха и отрязахме пътя за отстъпление на една
британска рота, качена на техните въоръжени с картечници
бронетранспортьори. Те бяха пленени. От двете страни на кота 112
горяха танкове. На този хълм не остана нито един квадратен метър земя,
която да не бе разорана от снаряди и бомби.
 Превземането на кота 112 даде известен отдих на 2-ри танков СС
корпус. И главното — беше ликвидирана възможността за управление и
насочване на артилерийския огън от тази височина.
17

Решителните боеве край Кан

По време на последните боеве с войските на 8-и британски

корпус, в който влизаха 15-а шотландска, 43-та и 49-а британска
пехотна дивизия и 11-а танкова дивизия, 12-а танкова СС дивизия
понесе огромни загуби. Бойната мощ на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк намаля до непълен батальон. 12-и танков полк
също понесе големи загуби. От 12-и разузнавателен моторизиран
батальон остана само смесена рота, а 12-и моторизиран сапьорен
батальон въобще не съществуваше вече. В резултат от обстрела на
тежките корабни оръдия и постоянните въздушни нападения на
щурмовиците дивизията загуби един батальон от своя артилерийски
полк.
Нашата 12-а танкова СС дивизия вече не можеше да се смята за
напълно боеспособна. Това, което беше останало от нея, в най-добрия
случай беше сравнимо с оперативна група. Обаче независимо от
чудовищното напрежение и жестоките загуби в последните боеве
съединението се считаше за напълно боеспособна танкова дивизия, на
която беше наредено да отбранява Кан.
7-и британски корпус съсредоточи своите сили на фланга на 12-а
танкова СС дивизия. Ясно се виждаше какъв е замисълът на
Монтгомъри — да обкръжи нашите войски. Даже за дилетант беше
ясно, че следващата цел на атаката на съюзниците ще бъде Кан. За да
се избегне рискът да бъде отрязан от дивизията, дивизионният
команден пункт беше преместен в центъра на града. Аз исках да
споделя съдбата на моите войници.
И началник-щабът, и аз нямахме никакви илюзии. Знаехме, че
заповедта на фюрера „Да се отбранява Кан до последния патрон“
означава краят на дивизията. Ние искахме да се сражаваме. Бяхме
готови да дадем живота си, но сражението трябваше да има цел.
Вбесявах се от мисълта, че на моите млади войници ще им изтича
кръвта и ще умират в градските развалини. Дивизията трябваше да
бъде запазена за по-гъвкав начин на водене на бойни действия.
На участъка на дивизията имаше незначителна активност, но
канадското тактическо разузнаване се усещаше силно.
Разузнавателните групи на противника постоянно „опипваха“ Карпике
и западния край на летището. В дивизията се създаде впечатление, че
канадците планират да атакуват Карпике, за да пробият фронта
северно от Кан.
Карпике беше старо нормандско село с къщи от дялан камък.
Селото се вписваше в околната местност и образуваше дълъг проход,
ограничен от жп линията Кан — Байо от едната страна и летището —
от другата. Селото се виждаше по цялата си дължина от
наблюдателния пункт в Арденския манастир.
Аз потеглих към защитниците на Карпике. Улиците и къщите бяха
безлюдни. Пътищата все още бяха проходими, само тук-там имаше
прегради от отломки. Празното село изглеждаше зловещо. Намерих
защитниците му в западните покрайнини. Около 50 войници от
моторизираните подразделения се бяха скрили в няколко траншеи и
дупки, изкопани от предишните защитници на летището. Тези 50 души
бяха всичко, което бе останало от 1-ви батальон на 26-и гренадирски
моторизиран СС полк. Остатъците от този батальон бяха заели
далечния край на летището. А цялата отбрана тук се състоеше от 150–
200 души.
Защитниците на Карпике вече нямаха никакви противотанкови
средства. Батальонните противотанкови оръдия бяха унищожени преди
няколко дни. Обаче пред Карпике имаше минни полета. Войниците
гренадири знаеха своята задача. Взводният командир и неговите
войници трябваше да се изтеглят и да водят отвличащи бойни
действия в източните покрайнини на Карпике и така да принудят
атакуващите канадци да влязат в селото. Източно от Карпике в засада
бяха разположени 88-милиметрови оръдия. Освен това покрайнините
на селото бяха в зоната на обстрел на разположените на огневи
позиции танкове.
След предишните боеве и загуби нямаше с какво да попълним
пехотата на този участък. Единственият вариант на отбрана за нас
беше съсредоточаването на всички останали ни тежки оръжия. Нашата
артилерия и минометите вече бяха набелязали целите в селото.
След като се върнах в командния пункт, ми съобщиха за оживен
радиообмен на противника. Оценката му водеше до извода, че врагът е
съсредоточил своите сили в Норе и Сен Мовие. Радиообменът
значително се усили на 3 юли.
Като използвахме благоприятната възможност да провалим
подготовката на противника за атака или поне да нанесем големи
загуби на неговите части, които явно се бяха скупчили на ограничена
площ, в 6,00 ч. върху района се стовари концентрираният огън на
нашата артилерия. Ударът ни върху района на съсредоточаване се оказа
много ефективен.
Докато реактивните мини на нашите шестцевни миномети
прелитаха над летището със свистене, като оставяха зад себе си дълга
феерична следа, аз се промъквах през развалините на сградите край
пистата, за да открия Бернхард Краузе. Той беше избрал за свой
команден пункт едно противобомбено скривалище. Оттам можеше да
наблюдава летището и Карпике.
В бункера на противобомбеното скривалище срещнах предния
артилерийски наблюдател. На 75-100 метра пред нас се намираха
няколко войници гренадири. Сред развалините от разрушените сгради
на летището бяха заели позиция пет танка. Те бяха добре замаскирани
— щурмовиците на противника в този район бяха много активни. Едва
Бернхард Краузе беше започнал да ми докладва за хода на боевете за
Сен Мовие, когато край нас се разнесоха грохот и пронизителни
викове. Бункерът силно се разтресе от избухването наблизо на 380- и
406-милиметровите снаряди от корабната артилерия.
3-та канадска пехотна дивизия се беше разгърнала за атака.
Нейните цели бяха Карпике и летището. Какъв огромен разход на сили
и средства беше нужен на противника, за да унищожи шепа наши
войници!
Съсредоточеният артилерийски огън на врага смазваше всички
усилия на отбраняващите се. Вероятно бяха задействани няколко
артилерийски полка. От тежките снаряди на корабните оръдия във
въздуха излитаха цели хангари. Селището в този момент не можеше да
се познае. Гъсти облаци дим се стелеха на запад. Над главите ни
търсеха жертви вражеските щурмовици изтребители „Хоукър-
Тайфун“. Взривовете от изстреляните от тях ракети едва се чуваха сред
избухването на снарядите от тежките оръдия. Предните наблюдатели,
които насочваха огъня на артилерията, сякаш не се впечатляваха от
това и оставаха до своите стереотръби, като викаха до последно
прикриващ огън.
8-а канадска бригада, подсилена с „Уинипегските стрелци“ и с
поддръжката на танковия полк „Форт Гери Хорс“, се хвърли срещу
остатъците от батальона на Краузе. Артилерийският обстрел на
противника се пренесе в дълбочина на нашата отбрана. Моите другари
ме гледаха. Лицата им бяха бледни. Никой не произнесе и дума. Чуваха
се само гласовете на артилерийските наблюдатели. Вражеските
танкове напредваха. Мъглата беше много гъста. Снарядите на нашата
артилерия падаха между настъпващите танкове, но сякаш
артилерийският обстрел почти не ги тревожеше. Танковете бавно
пълзяха срещу нас. Гренадирите в своите противобомбени скривалища
очакваха заповед да заемат огневите си позиции, тъй като по време на
ураганния обстрел всички се намираха в укритията. От гората се
появиха първите пехотинци на противника. Нашата артилерия стовари
огъня си върху края на гората, като нанесе големи загуби на
„Уинипегските стрелци“.
Ние все още стояхме наведени в укритията, когато нашите танкове
откриха ответен огън. Те бяха почти неразличими сред развалините и
сградите на летището. Напрежението, което ни беше обхванало, беше
почти непоносимо, докато слушахме шума от битката и очаквахме
първите откоси от картечниците в нашите предни картечни гнезда.
Забелязах вражески огнеметчици, които се включиха в бойните
настъпателни действия в западния край на селото. Качени на леки
танкове, те напредваха под прикритието на „шърманите“. Един от тях
попадна на минно поле и пламна.
Петдесетте наши войници край Карпике бяха атакувани от три
пехотни батальона на противника с поддръжката на танкове.
Сражението в селото беше ожесточено.
Отломките от къщите пречеха на придвижването на вражеските
танкове. Танковата атака през пистата се провали, защото тук бяха
нашите добре замаскирани танкове и една батарея 88-милиметрови
оръдия. Бяха изминали само няколко минути. „Уинипегските стрелци“
вървяха напред неуверено, очевидно не се доверяваха много на
измамната празнота на бойното поле. Те бавно се придвижваха към
първата сграда на летището. В този момент все още бяха на около 150
метра от нея. Канадците излязоха изпод защитата на гората и се
озоваха на откритото пространство на пистата. После ние чухме
дългоочаквания глас: „Тра-та-та-та-та“. Наша картечница MG-42
косеше врага.
Аз скочих в ъгъла. Войниците наизскачаха от бункера. Не беше
произнесена нито дума — всички те търчаха приведени, за да заемат
местата си на позициите. Сега предстоеше сражението с пехотата. С
навити ръкави и погледи, устремени към врага, младите воини
зареждаха оръжията си и стреляха автоматично.
Атакуващите очевидно понесоха големи загуби. Ходът на атаката
им беше нарушен и техните танкове започнаха да търсят прикритие.
Батальонът на Краузе също не мина без жертви. Пренесоха ранените
до бункера и там се погрижиха за тях. На далечния край на летището
не всичко се развиваше добре. Канадците тук бяха пробили и боят вече
се пренесе в центъра на селото. Обстрелът на нашата артилерия се
съсредоточи в западната му част. Аз се свързах по телефона с
началник-щаба и го подготвих за това, че Карпике е загубено, но не се
тревожа за южната част на летището. Остатъците от 1-ви батальон на
26-и гренадирски моторизиран СС полк щяха да удържат тук своите
позиции. Командирът на батальона, както често и преди, беше
гръбнакът на отбраната. Бернхард Краузе беше главният гренадир на
своя батальон. С нисък, спокоен глас той даваше указания на своите
войници и беше като роден баща за тях. На този участък от предната
линия не се очакваха неприятни изненади.
Взех си довиждане с тях и започнах да се промъквам по-нататък
към взривения хангар на източния край на летището. Там ме чакаше
Ерих Холстен. След няколко минути ние отново бяхме в командния
пункт на дивизията и въздъхнахме с облекчение — не беше много
приятно да гоним фолксвагена под артилерийския обстрел на
противника.
Нашето отделение за радиотехническо разузнаване работеше
превъзходно. Тези момчета заслужаваха похвала. В резултат от тяхното
радиопрехващане ние бяхме добре информирани за придвижването на
противника. Това беше особено важно в боя за Карпике. Командирът
на полка “Де ла Шодиер“ докладва по радиото в своята бригада за
превземането на населения пункт, докато още се намираше в селището.
Беше му наредено да се връща, но артилерийско-минометният огън го
блокира. Всеки път, когато той обявяваше, че се връща, следваше нов
наш обстрел.
Само 20 от така упорито защитаващите Карпике гренадири все
още бяха боеспособни. Загинали бяха всички унтерофицери.
Оцелелите войници бяха поели задълженията на подразделението за
охрана на 88-милиметровата батарея, разгърната непосредствено
източно от Карпике. Батальонът на Вайденхаупт се опита през нощта
на 4 срещу 5 юли да контраатакува противника в Карпике, но
неуспешно. Противникът в Карпике понесе сериозни загуби в резултат
на няколко наши ураганни обстрела с осколъчни и запалителни
снаряди. Дори по време на настъплението, предприето на 8 юли от
Кан, противникът в Карпике оставаше в отбрана. Ние удържахме
летището до 8 юли.
След като противникът не успя да разшири плацдарма на река
Одон и да пробие към река Орн, се провали и неговата атака от запад с
цел да завладее летището. Затова ние решихме, че сега той ще се опита
да разбие крайъгълния камък на немската отбрана с фронтална атака,
след което ще пробие в дълбочина на територията на Нормандия.
 След като посетих през последните няколко дни всички части на
техните позиции и разговарях обстойно с редниците, офицерите и
унтерофицерите по повод продължаващата отбрана на Кан, аз се
уверих, че градът ще стане гробница за нашата смела дивизия. По-
нататъшната отбрана на града беше невъзможна. Съотношението на
силите беше прекалено неравно. Отслабените немски сили не бяха в
състояние да се отбраняват тук на значителна дълбочина, нямахме
подръка готови за бой резерви.
От дивизията в щаба на корпуса беше предадено тревожно
недвусмислено послание. В него се казваше, че изтощените сили на
дивизията не стигат, за да се удържи територията, като се отблъскват
ударите на значително превъзхождащите сили на противника. Обаче
корпусът не можеше да отдели за нас никакви допълнителни резерви.
Ние направихме всички допълнителни подготовки, за да
посрещнем очакваната атака на противника колкото се може по-
ефективно, но нямахме отговор на въпроса какво ще стане, ако в тила
на дивизията бъде хвърлен въздушен десант, който да влезе в
незащитената част на града.
В дивизията бяха уверени, че настъплението срещу Кан ще
започне с въздушнодесантна операция южно от града с едновременно
настъпление от Одонския плацдарм през Орн в посока към шосето Кан
— Фалез. Невъзможно беше да се предотврати пробивът на немската
линия на фронта по цялата й дълбочина и тогава пътят към Париж
щеше да бъде открит.
Вечерта на 7 юли разбрахме, че следващите 24 часа ще решат
съдбата на Кан. Към 500 британски бомбардировача „Ланкастър“ и
„Халифакс“ късно вечерта хвърлиха 2500 тона бомби върху северните
покрайнини на града. Незначително количество от бойните редове на
самолетите беше свалено от нашите зенитки, но и за загуби от наша
страна не бе съобщено. Бойните части почти не пострадаха от
бомбардировката. Обаче улиците на Кан бяха затрупани и пак, колкото
и да е ужасно, жертва стана цивилното население. Болниците бяха
препълнени. Тук трябва да се каже, че между немските войски и
местното френско население бяха установени отношения на дружба и
взаимопомощ. Досега от французите нямаше прояви на вражда или
злоба. Те объркани гледаха развалините на своите къщи и поклащаха
глави, без да могат да разберат факта, че техният град е разрушен. Те
знаеха, че през този ден, както и на 6 юни в чертите на града нямаше
нито една немска част. По време на боевете нашите военни части
нямаше нужда да отделят нито един войник за поддържане на
безопасността в града. Французите сами се погрижиха за
поддържането тук на ред и дисциплина.
Нападението на английската авиация изглеждаше като прелюдия
към основния щурм. Всички, до последния войник, бяха готови.
Артилерията очакваше заповед да открие преграден огън, за да
прикрие нашите позиции. Телефоните мълчаха. Ние напрегнато се
вглеждахме в тъмната нощ и очаквахме появата на вражеската пехота и
танкове, за да открием огън. Минутите течаха, а нищо не нарушаваше
тишината. Нещо не беше наред. Съюзниците не правеха никакви опити
да използват резултата от своите разрушителни бомбардировки.
Аз отново се срещнах с командирите, за да се убедя лично в
ефекта, предизвикан от въздушните нападения на „ланкастърите“ и
„халифаксите“, и поразен, открих, че съм надценил много тяхното
въздействие върху моралния дух на нашите воини. Във войските
повече мразеха атаките на изтребителите, отколкото масираните
бомбардировки на тромавите чудовища. Всъщност фронтовата линия
беше толкова оскъдно запълнена с наши войски, че бомбардирането по
площи не можеше да им причини голяма вреда. 2500 тона бомби
можаха само да преобърнат няколко самоходни оръдия.
Войските очакваха голяма атака и се подготвяха за неизбежното.
Ние не хранехме напразни надежди за изхода от сражението. Когато
просветля на разсъмване, аз, обхванат от лоши предчувствия, очаквах
настъпването на труден ден. Хуберт Майер заспа до масата с
разтворената карта. Какъв чудесен началник-щаб се оказа този мой
другар!
На фронта на 12-а танкова СС дивизия се стовари невероятно
интензивен обстрел както от наземните, така и от морските сили.
Нашето подземие се разтърси по всичките си ъгли. Мазилка и прах
засипаха осветената от свещ карта. Нашата артилерия и шестцевните
миномети за последен път откриха преграден огън. Ние от ден на ден
все по-трудно си доставяхме боеприпаси, като се стараехме да окажем
по-осезаема помощ на пехотата ни, която водеше тежки боеве.
Изтребителите на противника щурмуваха от въздуха артилерийските
ни позиции и атакуваха всяка кола по пътищата. Мостовете на река
Орн също бяха подложени на непрекъснати въздушни атаки.
Дойдоха първите донесения. Всички наши батальони водеха
тежки отбранителни боеве. Противникът атакуваше по целия фронт
със силна поддръжка от танкове. Нашият съсед отдясно, 16-а
авиополева дивизия, не подхождаше за възложената й задача. Тя беше
понесла големи загуби от възобновените бомбардировки и волята й за
съпротива беше сломена под тежестта на настъпателната мощ на врага.
3-та британска пехотна дивизия проби позициите на 16-а авиополева
дивизия и скоро започна да ни заплашва с дълбок пробив и
обкръжаване на фланга на нашата дивизия.
Участъка на отбраната на дивизията ни защитаваха 4 наполовина
унищожени батальона, докато тук противникът атакуваше с части от
59-а британска и 3-та канадска дивизия, подсилени с танкове.
Главният удар, изглежда, се нанасяше на участъка на 1-ви
батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк със силите на 59-а
пехотна дивизия. Нещо повече, този батальон беше атакуван и от
подразделенията на 3-та канадска пехотна дивизия. Още през първия
час на сражението батальонът загуби почти всичките си ротни
командири. Щурмбанфюрер Валдмюлер, командирът на батальона, се
намираше сред войниците от своето подразделение и беше сърцето на
неговата съпротива. 1-ва рота от 25-и гренадирски моторизиран СС
полк прикриваше десния фланг и нейният огън предотвратяваше всяка
възможност за сравнително лесно настъпление на 3-та канадска
пехотна дивизия на участъка на обречената 16-а авиополева дивизия.

Доблестният 1-ви батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС

полк стоеше на бойното поле като вълнолом в бушуващото море.
Оставайки непоколебим, въпреки огромното превъзходство на
противника в жива сила и техника, той отблъскваше всички атаки.
2-ри батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк също
оказваше героична съпротива. Неговите противотанкови оръдия
отдавна бяха унищожени от врага. На разположение на войниците
оставаха само фаустпатроните. Всички ротни командири също така
бяха убити. Хауптщурмфюрер доктор Тирей лично унищожи три танка
„Шърман“ и беше убит, докато се опитваше да прати на оня свят
екипажа на четвърти танк.
3-ти батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк беше
атакуван от 3-та канадска пехотна дивизия. Той се сражаваше сред
развалините на Бюрон и Оти, където боят прие особено тежък и
ожесточен характер. Канадците не бяха забравили, че тяхното
настъпление към Бюрон и Оти вече беше спряно на 7 юли и тогава
платиха за него скъпа, кървава цена. Гренадирите от нашия батальон се
държаха сред развалините и се сражаваха яростно за всяка педя земя.
Аз не разбирах защо канадците не продължиха своята атака откъм
Карпике. Срещу превзетия от врага Карпике ние имахме само една
батарея 88-милиметрови оръдия и остатъците от 1-ви батальон на 26-и
гренадирски моторизиран СС полк. Този батальон в предишните боеве
беше на практика обезкървен. Енергична атака на противника откъм
Карпике в посока към моста през Орн към Кан щеше да реши съдбата
на 12-а танкова СС дивизия за няколко часа. Единственият ни годен за
бой резерв беше само току-що пристигналата танкова рота с 15
„пантери“.
Спешните донесения от фронтовата линия започнаха да пристигат
едно след друго. Изглежда, 16-а авиополева дивизия беше изтрита от
лицето на земята. Нашата дивизия незабавно изпрати част от 2-ри
батальон на 12-и танков полк и дивизионната щабна рота за
прикриване на района североизточно от Кан край Кабаре. 1-ви
батальон от 12-и танков полк се сражаваше в северните покрайнини на
града.
Изтребителите на противника непрекъснато атакуваха мостовете
през Орн и подстъпите южно от Кан. Всякакво движение в посока към
Кан стана невъзможно. Ние не можехме да евакуираме нашите ранени
или да получим необходимото снабдяване. Пътищата станаха
смъртоносно опасни. Бомбардировачите от север пак летяха с рев по
небето, като се прицелваха към града. Не можехме да повярваме, че
този многострадален град отново ще трябва да изпита ужасите на
бомбардировката.
Количеството на живата сила и техниката на противника,
задействани при щурма на града, надхвърляше въображението. Един
бог знае защо този още незавзет от противника град беше сравнен със
земята с масирани бомбардировки. С изключение на щаба на 12-а
танкова СС дивизия, който се намираше там само през последните
няколко дни, в града нямаше никакви военни формирования. Първата
вълна бомбардировачи, която атакува мостовете, предизвика пожари
южно от река Орн. Центърът на града отново беше подложен на
„бомбени килими“. Кан беше целият в огън, дим и пепел.
Ние изведнъж видяхме последната вълна бомбардировачи, които
се насочиха към градската катедрала и хвърлиха там своите бомби. Аз
скочих през входа в мазето, което ни служеше за команден пункт, и се
заврях в най-далечния му ъгъл. Чудовищният грохот разтърси мазето и
свещите угаснаха. Задъхвах се. Почти не виждах ръката си сред гъстия
облак прах. Хуберт Майер ме извика, после чух гласовете и на другите
хора. Изведнъж някакъв войник извика: „Ние сме живи погребани!“. С
мъка успокоиха младия войник. Той беше влетял в отворената врата на
мазето, изхвърлен от взривната вълна.
Градската катедрала, само на 50 метра от командния пункт, беше
напълно разрушена. На това място имаше огромна бомбена яма.
Каменните зидове бяха изхвърлени във въздуха от експлозията и бяха
паднали върху маскировъчната мрежа, под която се намираха нашите
мобилни радиостанции, като така ни лишиха от всякаква радиовръзка.
Скоро преодоляхме този проблем и възстановихме прекъснатата
връзка. И отново сред цивилното население имаше много жертви.
Няколко минути след бомбардировката в командния пункт
пристигна командващият 5-а танкова армия генерал Ебербах. Той беше
приемникът на генерал Гайер фон Швепенбург.
Ебербах беше успял да се възползва от затишието между
нападенията на бомбардировачите срещу мостовете през Орн.
Командващият по достойнство оцени действията на дивизията. Той
още не знаеше за катастрофата, сполетяла 16-а авиополева дивизия.
Генерал Ебербах веднага разбра колко сериозно е положението и
нареди 21-ва танкова дивизия да бъде изпратена в участъка на фронта,
който заемаше 16-а авиополева дивизия. Обаче през Орн в този ден
успяхме да прехвърлим само един подсилен батальон на 21-ва танкова
дивизия.
Докато командващият все още се намираше при нас, постъпиха
тревожни донесения. Противникът беше пробил на стика между 2-ри и
3-ти батальон от 25-и гренадирски моторизиран СС полк, по-точно
между Галманш и Бюрон. Той беше превзел Конте и контролираше
подходите към Арденския манастир.
2-ри батальон от 12-и танков полк с изключение на частите, които
се сражаваха на изток от жп линията на участъка на бившата 16-а
авиополева дивизия, беше незабавно хвърлен в контраатака. Той
отблъсна противника, но не успя да си върне Конте. Благодарение на
своето превъзходство в танкове противникът спря нашата контраатака.
Генералът от танковите войски Ебербах се сбогува с нас. Бях
сигурен, че той ще направи всичко възможно, за да предотврати по-
нататъшната гибел на хората в развалините на Кан. Сражението
продължи със същата интензивност. За мен беше загадка защо
канадците и британците настъпват толкова неуверено. Те почти не
използваха смазващото си превъзходство в танкове. Вместо бързо и
дълбоко да се вклинят в нашата отбрана със своите танкови
съединения и да създадат плацдарм зад Орн, те използваха танковете
само за поддръжка на действията на пехотата си.
С изключение на извънредно мобилната и добре управлявана
артилерия на атакуващите не им достигаше управление и инициатива
на бойното поле и противникът щурмуваше Кан, ръководейки се от
тактически принципи, използвани през Първата световна война.
Можеше да си позволиш да водиш по такъв начин бойните действия
само ако ти противостои още необезкървен враг.
Командирът на 16-а авиополева дивизия генерал-лейтенант Зиверс
се появи в командния пункт на 12-а танкова СС дивизия и помоли
накратко да го информирам за положението. Той вече от няколко часа
нямаше връзка с частите си. Докладът ми беше тежък удар за него.
Веднага се отправи към североизточните предградия на Кан, за да
оцени лично ситуацията на място. Той се опита отново да събере
остатъците от своята разпръсната от противника дивизия и да
възстанови стабилен фронт. Обаче моралният дух на бойците от
неговата дивизия беше толкова спаднал, че това бе невъзможно.
Унищожителната сила продължаваше да се надига. Бавно, но сигурно
бойното поле се превръщаше в лунен пейзаж.
През втората половина на деня противникът превзе Груши. След
продължителен кръвопролитен бой отбраняващата го 16-а сапьорна
рота от 25-и гренадирски моторизиран СС полк беше напълно
унищожена. Храбрата сапьорна рота, командвана от оберщурмфюрер
Вернер, беше избита. Единственият, когото видях после от тази рота,
беше куриерът. Сапьорите загинаха на своите позиции.
След боеве с променлив успех Оти и Франквил бяха загубени. По
време на контраатаката командирът на 3-ти батальон от 1-ви
гренадирски моторизиран СС полк Вайденхаупт беше ранен.
Батальонът все пак успя да спре атаката на противника северно от
Арден.
Положението на дивизията беше извънредно сериозно. Три
батальона от 25-и гренадирски моторизиран СС полк бяха оставени
сами на себе си, почти обкръжени, и водеха ожесточени боеве в
Мелон, Галманш и Бюрон. Телефонната връзка беше прекъсната.
Единственото средство за връзка оставаше радиото. Фронтът на
Дивизията беше разтеглен до краен предел, резерви вече нямаше. Само
15 „пантери“ от ротата на фон Рибентроп стояха на обратния склон на
височината северно от града.
Не можех повече да понасям това! Исках лично да видя създалото
се положение и в разгара на боя да взема нужните решения. Заповедта
на фюрера да не се предава Кан беше неизпълнима. Ние бихме могли
да удържим може би още час-два, но тогава в дивизията нямаше да
остане никой жив. Съпротивявах се на това жертване на дивизията.
Хуберт Майер подкрепи моето намерение да оставим разрушения град
на съюзниците без бой и да изтеглим дивизията на източния бряг на
Орн.
Ерих Холстен оседла своя бърз „кон“. Нашият фолксваген беше
готов да потегли. Михел, моят верен казак, седеше в него, когато се
приближих. Ние знаехме, че ни очаква диво препускане. За няколко
минути се добрахме до ротата „пантери“ на Фон Рибентроп. Нейните
челни танкове вече действаха срещу „шърманите“ в Конте.
Пред нас беше Арденският манастир. Целият му комплекс беше
подложен на артилерийски обстрел и високите кули вече ги нямаше.
Техните руини с укор гледаха към небето. На обратния склон на
височината аз изведнъж усетих тревога и хванах кормилото. В тази
ситуация не биваше нито да спираме, нито да завиваме. Бомбени ями
покриваха цялото бойно поле.
Едва бяхме отминали последното изкачване, когато около нас
започнаха да падат и да избухват снаряди. Вражеските танкове в Конте
ни бяха взели на мушка. Обля ме студена пот, докато колата минаваше
през този участък от местността. Само да го нямаше това диво тракане
на вражеските картечници! Едва няколко метра ни отделяха от
развалините. Ние ги преминахме. Вече не можеха да ни обстрелват с
право мерене.
Манастирската градина изглеждаше като адска градина.
Снарядите един след друг избухваха пред полковия команден пункт.
Ние се поколебахме няколко секунди, преди да направим последния
скок напред. Възползвахме се от една пауза в артилерийския обстрел и
се понесохме към сградата. Край щаба навсякъде лежаха телата на
убити войници. Скачайки от колата, разпознах в едно от тях командира
на щабната рота. Убил го беше шрапнел.
Препъвайки се, задъхано се хвърлихме в старата сграда и
открихме в мазето командира на 25-и гренадирски моторизиран СС
полк. Той беше ранен и разговаряше с командира на 3-ти батальон от
своя полк хауптщурмфюрер Щегер. Радиото беше единственото
средство за връзка с батальоните. Таванът над нас сякаш се движеше,
независимо че се крепеше на огромни арки, а манастирското мазе се
намираше дълбоко под земята. Ние чувахме непрекъснат грохот. Аз
поговорих с хауптщурмфюрер Щегер, който се намираше в Бюрон. Той
докладва, че по-голямата част от батальона му е загинала в боя, а
танковете на противника са вече зад селището Молеше за незабавна
помощ. Всички налични танкове бяха изпратени към Бюрон, за да
пробият обръча на обкръжението около остатъците от батальона на
Щегер. Атаката не успя. Наблюдавах от църковната кула танковия бой,
който се развиваше с променлив успех. И двете страни понасяха
големи загуби.
Танковете на противника от Оти се устремиха към Арден. При
отбраната на полковия команден пункт танковата рота на Фон
Рибентроп унищожи три танка. Горящите танкове се намираха на 100
метра западно от манастира.
Все повече ранени допълзяваха в голямото манастирско мазе.
Санитарите демонстрираха чудеса от майсторство, спасявайки живота
на своите ранени другари. Доктор Ерих Гатеринг работеше неуморно,
за да облекчи страданията и болките. Стоновете на ранените в старото
мазе бяха просто непоносими. Ранените идваха тук като непрекъснат
поток.
 Ние не биваше да се отказваме от борбата! Длъжни бяхме да
дочакаме нощта, за да евакуираме ранените си другари под
прикритието на тъмнината и да дадем на нашите челни съединения
шанс да се измъкнат.
Аз седнах в „пантерата“ и потеглих към Кюси. Отбраната на Кюси
ръководеше командирът на батарея от 1-ва рота на 12-и зенитно-
артилерийски дивизион хауптщурмфюрер Ритцел. Кюси, това малко
градче, се беше превърнало в купчина развалини. Пред позициите на
батареята стояха три горящи „шърмана“. Батареята беше понесла
големи загуби. Едно оръдие беше повредено от артилерията на
противника. Хауптщурмфюрер Ритцел беше застанал до едно от
своите оръдия. Той ми обеща, че ще направи всичко възможно, за да
удържи позицията до настъпването на нощта, за да даде възможност да
бъдат евакуирани ранените от Арден.
Скоро след това се върнах в манастира. В този момент пехотата и
танковете на противника нахлуха в Бюрон. Заради дима и взривовете
не можех да различа командния пункт на Щегер. Покрай позициите на
остатъците от 3-ти батальон на 25-и гренадирски моторизиран СС
полк беснееха огнеметните танкове на врага. Обхванати от пламъци,
немските войници изскачаха от окопите и се търкаляха по земята.
Огнеметните танкове бяха най-страшното оръжие. Неголемите,
въоръжени с картечници бронетранспортьори действаха само под
прикритието на своите „по-големи братя“- танковете, и затова беше
много трудно да бъдат унищожени.
Вражеските танкове превзеха командния пункт на Щегер и щабът
на батальона престана да съществува. Боят продължи само в западната
част на Бюрон. Щандартенфюрер Милиус, командирът на 25-и
гренадирски моторизиран СС полк, получи заповед след изпращането
на ранените да се евакуира от манастира и да заеме позиции в
покрайнините на Кан. Искаше ми се през нощта да изтегля остатъците
от дивизията на източния бряг на Орн.
Противникът отново започна да се упражнява в стрелба, като си
избра за мишена нашия фолксваген. Благодарение на невероятен
късмет стигнахме до развалините на Кан. След връщането си от Арден
аз докладвах за критичната ситуация в щаба на корпуса и без отлагане
помолих за разрешение да изтегля остатъците от дивизията на
източния бряг на Орн. Нямах съмнения, че е невъзможно да се удържи
Кан. В щаба на корпуса отклониха молбата ми. Фюрерът беше
заповядал градът да се удържи на всяка цена! Всичките ми протести и
аргументи за безсмислеността на по-нататъшните жертви не доведоха
до нищо. Ние трябваше да умрем в Кан!
Обхвана ме бясна ярост при мисълта, че доблестните войници,
които четири седмици ден и нощ се сражаваха непрекъснато, трябва да
се жертват безполезно. Аз отказах да изпълня тази глупава заповед и
започнах евакуация от града. Тежките оръдия бързо заеха нови
позиции на източния бряг на Орн. След като се стъмни, батальоните
бяха изведени извън Кан. Наложи се да им проправя път с бой малката
група от танкове, които ни бяха останали. В 3-ти батальон от 25-и
гренадирски моторизиран СС полк бяха останали около 100
военнослужещи от редовия и унтерофицерския състав. Другите бяха
убити, ранени или изчезнали безследно в боевете.
На бойното поле настъпи затишие. Ние бяхме радостни, че
канадците бездействаха. Ако те бяха продължили да атакуват през
нощта, дивизията щеше да бъде напълно унищожена. Канадците
влязоха в манастира и не позволиха да продължи евакуацията на
ранените. Скоро след полунощ щандартенфюрер Милиус помоли да
бъде открит артилерийски огън по Арден, за да получи кратка пауза.
Тъй като тази мярка беше единственият вариант, за да се разчисти
пътят за нашите ранени другари, аз разреших на батареите реактивни
шестцевни миномети да изстрелят два залпа по манастира. Нашият
наблюдател в Арден насочваше обстрела. Противникът се изтегли. В
края на краищата нашите ранени бяха евакуирани и манастирът бе
изоставен.
Щандартенфюрер Милиус докладва за евакуацията от Ардеи в
полунощ. Оцелелите заеха нови позиции в покрайнините на града,
разчетите на 88-милиметровата батарея в Кюси бяха загинали до
оръдията. Те се бяха сражавали геройски, за да дадат възможност да
бъдат евакуирани техните ранени другари. Хауптщурмфюрер Ритцел
беше убит в ръкопашна схватка на позициите на батареята си.
Малко след полунощ аз събрах всички командири и им съобщих
за решението си през нощта да се евакуираме от града и да заемем
нови позиции източно от река Орн. Командирите след това си
тръгнаха. Те единодушно подкрепиха решението за евакуация без бой
на дивизията от разрушения Кан.
 В 2,00 ч. в северните покрайнини на Кан издирвах 1-ви батальон
от 25-и гренадирски моторизиран СС полк. Остатъците от батальона
бяха принудени да пробиват през разположението на противника с бой,
като оставяха след себе си кървава следа. Загубите на батальона бяха
шокиращи. Взводът на оберщурмфюрер Шьонеман се отбраняваше
сред група селски къщи. Гренадирите вече не можеха да пробият към
своите другари. Съдейки по данните от радиопрехващането, този отряд
и след две денонощия продължаваше да се сражава. После той беше
унищожен с въздушна атака на противниковите изтребители.
Открих оцелелите от този батальон в едно бомбоубежище на края
на града. Напълно изтощените от боевете войници спяха дълбоко.
Офицерите бяха поели задълженията на часови. Голям късмет беше, че
англичаните и канадците не ги бяха преследвали. Войниците от 12-а
танкова СС дивизия бяха на границата на физическите си
възможности. Цели седмици те се сражаваха непрекъснато и без смяна
на предната линия и изпитаха на гърба си съкрушителните удари на
всички съвременни средства за водене на война.
Те тръгнаха на война преди няколко седмици със свежи, цъфтящи
лица. А сега техните камуфлирани, покрити с кал стоманени каски
хвърляха сянка върху изтощени лица с очи, твърде често загледани в
оня свят. Тези войници бяха въплътена картина на човешкото
страдание. Но сега това нямаше значение. Не можеше да им се позволи
да продължат отдиха си. Те трябваше да отбраняват източния бряг на
Орн. Валдмюлер получи нова заповед и започна да буди войниците от
тежкия им сън. Всеки отделен гренадир трябваше веднага да бъде
събуден. Залитайки, замаяните войници излязоха от бункера и отново
увесиха на вратовете си оръжието и тежките картечни ленти. Ругаейки,
те помъкнаха две тежки пехотни оръдия, като завиха към горящия
град, който трябваше да прекосят. Два немски танка охраняваха
северните подстъпи към града.
Докато отсъствах, моят началник-щаб отново и отново напразно
се беше опитвал да получи разрешение от щаба на корпуса за
евакуация на дивизията от Кан. Най-после в 3,00 ч. от корпуса ни
дадоха това разрешение.
Тъй като извеждането на нашите войски на практика вече беше
започнало и тежките видове въоръжение бяха заели новите си огневи
позиции източно от Орн, евакуацията премина спокойно и без пречки
от страна на противника.
Новите позиции бяха заети на участъка, проточил се от
железопътната гара на Кан до завоя на река Орн край Фльорт сюр Орн.
Хората бяха изтощени и неспособни да започнат да устройват новите
позиции. След като се прехвърлиха през Орн и се добраха до новите си
позиции, войниците падаха и заспиваха дълбоко, като разчитаха на
своите другари, които охраняваха северните покрайнини на града.
Сутринта 2-ра рота от 12-и зенитно-артилерийски СС дивизион
напусна своята позиция в западните покрайнини на Кан, обърнати към
Карпике. Дори там, само на 100 метра източно от Карпике, все още
нямаше контакт с противника. В 4,40 ч. щабът на дивизията напусна
Кан и разположи командния си пункт в Карсел. Очакваше се, че
нашата дивизия ще бъде сменена на позициите от 272-ра пехотна
дивизия. Новият команден пункт беше разположен под сянката на
стари дъбове, букове и брястове. Красивата нормандска къща в
уединено ъгълче на парка предразполагаше към мир и покой. За
съжаление, ние нямахме възможност да си починем. Аз поне имах
приятната възможност да се облея с две кофи вода и се измих от
главата до петите.
В 8,00 ч. отново посетих частите в южната част на Кан.
Войниците и офицерите лежаха като трупове в градините на брега на
Орн. Те бяха потънали в дълбок сън — спяха като мъртви. Войските
бяха на предела на физическите си възможности.
Разузнавателните патрули на противника започнаха да „опипват“
подстъпите към града едва през втората половина на деня. По обед
последните подразделения от стражевото охранение на 12-а и 21-ва
танкова дивизия вече се бяха прехвърлили през Орн. След като
командирът на 3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС
полк Олбьотер премина през Орн, последният мост беше взривен.
Вечерта бяха изстреляни и първите снаряди от враждуващите страни
от двата бряга на Орн. Три дивизии на съюзниците заеха северната
част на Кан.
 На 11 юли 272-ра пехотна дивизия смени нашата дивизия. Това
стана, без противникът да се намеси. На участъка на дивизията
действаха само разузнавателни групи на противника. Затова съвсем
изтощените съединения успяха да си оборудват отбранителни позиции.
От началото на нахлуването до евакуацията от Кан на 9 юли
дивизията понесе огромни загуби в жива сила и техника. Над 20
процента от войниците бяха убити в боевете и над 40 процента според
донесенията бяха ранени или изчезнали безследно. Бойният дух на
младите войници не може да се опише по-добре в обобщен вид,
отколкото това бе направено от бившия противник:
„12-а танкова СС дивизия, отбраняваща този участък, се сражава с
твърдост и дух, каквито никъде повече не бяха срещнати по време на
тази кампания“.
18

От Кан до „Фалезкия чувал“

След кръвопролитните боеве край Кан 12-а танкова дивизия беше

изтеглена на юг в района на Потини (северно от Фалез) за отдих и
попълнение. 12-и артилерийски СС полк и 12-и зенитно-артилерийски
СС дивизион бяха придадени към заменилата ни на позициите край
Кан 272-ра пехотна дивизия.
Тъй като за дълъг отдих в район близък до фронта не можеше да
става и дума, полковите щабове бяха прехвърлени в района на
Вимутие. Беше им поставена задача за формиране на временни роти от
постъпващите попълнения и от ранените, които още можеха да останат
в строя.
Остатъците от гренадирските моторизирани батальони бяха слени
в две бойни групи. Някои танкови роти бяха прехвърлени в района на
Льо Небур за отдих, ремонт и попълнение. Налагаше се да се поправи
малкото оцеляла техника. Ние трескаво работехме, за да приведем в
бойна готовност частите, крояхме планове и попълвахме запасите.
Беше ми заповядано да се явя в 1-ви танков СС корпус. Ерих
Холстен ме напусна преди няколко дни, за да участва в бойна
операция. Младите войници искаха като заместник на Ерих при мен да
дойде един от опитните другари. Възникна идеята това да бъде Макс
Борнхефт, мой помощник през 1940–1943 г., от 1-ви моторизиран
разузнавателен батальон на нашата дивизия. Когато това се случи,
учудването по лицата на моите чудесни войници беше пълно. Под
приветствените възгласи на куриерите Макс и Вюнше си стиснаха
ръцете. Ние отново бяхме рамо до рамо точно година след като се
бяхме разделили.
По пътя към 1-ви танков СС корпус ни преследваха изтребители
на противника. Правият „път на смъртта“ от Фалез до Кан постоянно
се патрулираше от вражески изтребители и се използваше само от
малцина куриери на мотоциклети. По този път снабдителите не
минаваха. Товарите можеше да се доставят в съединенията само
нощем.
1-ви танков СС корпус беше преместил своя команден пункт в
горист район южно от градчето Бретвил сюр Лез. След като закъснях с
повече от час, аз застанах пред командващия корпуса генерал Дитрих.
Изведнъж съвсем неочаквано се озовах лице в лице с
главнокомандващия немските войски на запад фелдмаршал фон
Рундщет. Главнокомандващият и Зеп Дитрих седяха под сянката на
едно дърво и критикуваха постоянната намеса на Върховното
командване на Вермахта.
Старият фелдмаршал изрази признателността си към 12-а танкова
СС дивизия. Той със съжаление отбеляза невъзвратимите загуби на
дивизията и отново изрази своето възхищение от професионализма на
младите войници. Накратко, той сравни младите момчета край
[66]
Лангемарк с тези младежи край Кан. Той каза: „Младите войници
край Кан са също толкова пламенни като техните връстници в
полковете край Лангемарк, но те много ги превъзхождат като
подготовка, особено тази, при която са ги ръководили опитни офицери
и унтерофицери. Ужасно е, че тези предани младежи се жертват в
безнадеждна ситуация“.
По време на обеда аз с изумление слушах как фелдмаршалът и Зеп
Дитрих открито осъждат воденето на войната в Нормандия. В хода на
разговора пролича съгласието между главнокомандващия,
командващия 1-ви танков СС корпус и мен за непоносимостта на
сегашното положение.
На 17 юли моята дивизия беше вдигната по тревога —
противникът беше пробил отбраната на 272-ра пехотна дивизия между
Малто и Ванде. Врагът беше отблъснат с контраатака и не му
позволихме да стигне до Орн. В хода на операцията бяха пленени
около 50 души.
Следобед бях изненадан със заповед от щаба на 1-ви танков СС
корпус, която ми нареждаше да се явя при фелдмаршал Ромел.
Фелдмаршалът изрази своята признателност към нашата 12-а дивизия
и изказа съжаление, че поради липса на време не може да дойде при
нас. После той ме помоли да дам оценка на положението. В отговор аз
казах:
 — В най-близко време може да се очаква настъпление на
британците южно от Кан. Атаката ще бъде насочена срещу нашето
дясно крило, критичния участък на фронта в Нормандия. След като го
смажат, британците ще започнат да се придвижват към центъра на
Франция. Нашите части ще се сражават, а войниците и по-нататък ще
умират на своите позиции, но няма как да попречат на британските
танкове да прегазят телата им и да продължат похода си към Париж.
Смазващото превъзходство на противника във въздуха прави
тактическия маньовър практически невъзможен. Изтребителите на
съюзниците атакуват дори отделните куриери на мотоциклети.
Предислоцирането дори на най-малките подразделения, да не говорим
за формиране на ударна група, не може да бъде направено без
сериозни загуби заради непрекъснатите въздушни нападения. Пътната
мрежа се намира под контрола на вражеската авиация денем и нощем.
Няколко изтребители са достатъчни, за да попречат на движението ни
и дори да го парализират. Господин фелдмаршал, дайте ни въздушно
прикритие, дайте ни няколко авиочасти от изтребители! Ние не се
боим от сухопътните сили на врага, обаче сме безпомощни пред
масираното използване на авиация от противника.
По-добре да не бях казвал последната молба. Видях, че съм
засегнал чувствителна тема. Фелдмаршалът развълнувано каза:
— На мен ли го казвате? Да не мислите, че обикалям наоколо със
затворени очи? Аз изпращам доклад след доклад. Вече посочих
разрушителната ефективност на изтребителите, действащи като
щурмовици в Африка… Но на тези там, горе, очевидно им е по-ясно…
Те вече не вярват на моите доклади! Нещо трябва да се случи…
Войната на запад трябва да свърши. Но какво ще се случи на изток?
Ние с фелдмаршала няколко минути ходихме напред-назад, преди
той сърдечно да се сбогува с мен. Зеп Дитрих помоли фелдмаршала да
бъде предпазлив и да избягва шосетата. Той предложи да смени
неговата голяма кола с фолксваген. Фелдмаршалът с усмивка отказа и
замина. След известно време попадна под въздушно нападение край
Фуа дьо Монтгомери и беше ранен.
Югоизточно от река Орн са разположени предградията на Кан
Фуа дьо Восел и Кормел. Тук се намираха съвременни промишлени
комплекси, обкръжени от райони с работнически жилища. Южно от
тези жилищни райони лежаха богатите плодородни поля на
Нормандия. Те се простираха чак до старинния град Фалез, където е
[67]
роден Вилхелм Завоевателя .
Теренът между двата града постепенно се издига и достига
височина 200 метра над морското равнище от двете страни на Потини.
Височините тук са обрасли с гори, от тях се открива поглед на юг.
Веднага на юг от веригата хълмове и Потини шосето за Фалез пресича
река Лезон. Кан и Фалез са съединени от националната автомагистрала
158, право шосе, което леко завива край Потини. От двете страни на
шосето има рядка гора.
Монтгомъри замисляше след превземането на Кан да пробие
фронта и да стигне до височините между Фалез и Кан. За
реализирането на този план бяха определени 8-и британски корпус с
три танкови дивизии и 2-ри канадски корпус с две пехотни дивизии и
една танкова бригада. Атаката трябваше да поддържат 9-а въздушна
армия на САЩ и 2-ро тактическо съединение на британските ВВС.
На тези превъзхождащи сили на противника противостоеше 272-
ра пехотна дивизия (без нито един танк или противотанково оръдие),
силно оредялата 21-ва танкова дивизия с остатъците от 16-а
авиополева дивизия и части от 1-ва танкова СС дивизия. Две бойни
групи от 12-а танкова СС дивизия се намираха в резерв в района на
Потини.
Германското ръководство очакваше в скоро време голямо
настъпление на противника южно от Кан. Атаката край Малто се
разглеждаше само като отвличащ маньовър. За да се попречи на
пробива на противника на изток, една бойна група от 12-а танкова
дивизия беше изпратена в района на Лизьо.
Вечерта на 17 юли аз бях при командващия 5-а танкова армия.
Генералът от танковите войски Ебербах беше уверен, че атаката трябва
да се очаква в следващите няколко часа. Всички части в участъка на
Кан бяха приведени в бойна готовност.
Рано сутринта на 18 юли земята южно от Кан се разтресе.
Авиацията на съюзниците започна да обработва нашите позиции, като
хвърли 7700 тона бомби. Щурмовиците атакуваха позициите на
немската артилерия и пътищата непосредствено зад линията на
фронта. Първите бомби станаха сигнал тревога за оперативната група.
Гренадирите наскачаха в машините, като изтриваха от очите си
остатъците от съня. Те не задаваха въпроси. Войниците мълчаливо се
подготвяха за предстоящия бой. Ние нямахме илюзии. Офицерите и
войниците знаеха, че сражението е безполезно. Те очакваха бойната
заповед мълчаливо, но с решимост да изпълнят дълга си докрай.
Бойната група действаше от двете страни на шосето Кани —
Вимон в участъка, където водеше упорити боеве 21-ва танкова
дивизия. Вражеските танкове бяха спрени при Френувил и всички по-
нататъшни техни атаки бяха отблъснати с тежки загуби за противника.
На останалите подразделения на 12-а танкова дивизия през следващата
нощ се наложи да поемат участъка на отбрана на 21-ва танкова
дивизия от двете страни на шосето Кани — Вимон.
На съседния участък 1-ва танкова СС дивизия унищожи над 100
танка от 11-а британска танкова дивизия. Йохен Пайпер със своите
„пантери“ пак спаси положението. Мащабното настъпление на
Монтгомъри не постигна целите си. Възвишението, което беше негова
цел, все още се контролираше от нас.
Проведените боеве бяха точно копие на предишните. Добре
планирана операция и огромно количество бойна техника за
неуверена, без целеустремен и решителен натиск танкова атака. По
това време британските танкови части бяха завзели само пресечената
местност. Къде се беше дянал духът на Леката бригада от битката при
[68]
Балаклава в Кримската война ? Вражеските танкове пълзяха по
местността като костенурки, но мощта на тяхната огромна маса не се
използваше.
В максимално кратък срок нашата дивизия подобри позициите си.
Противникът вече не атакуваше на нашия участък. На 20 юли заедно с
командира на 12-и разузнавателен моторизиран СС батальон аз
обходих позициите на дивизията, като проведох рекогносцировка по
линията от Вимон до Сен Силвен. Новата позиция незабавно беше
оборудвана с опорни пунктове. Ние вече не можехме да си позволим
разкоша от непрекъсната отбранителна линия, тъй като сега бойната
мощ на дивизията беше равна в най-добрия случай на подсилен полк.
Върнах се в дивизионния команден пункт към 19,00 ч. и ми
съобщиха за опита за покушение в щабквартирата на фюрера. (Не е
вярно, че за това са ни съобщили от командването на Вермахта в
Париж, както се твърдеше по-късно. Не ни информира нито една от
страните. Информацията постъпваше изключително от новините по
радиото.)
 Опитът за покушение срещу Хитлер не оказа никакво влияние на
взаимоотношенията между армията и СС войските. Сред бойните
части нямаше разногласия. Терористичният акт беше отхвърлен
единодушно от всички части. Войниците изобщо не симпатизираха на
участниците в заговора от 20 юли. Те жадуваха войната да свърши и
сами търсеха начини и средства да се приключи с безполезна
касапница. Ho немските войници никога не бяха и помисляли да
нарушат воинската си клетва.
Рано сутринта на 21 юли командирът на бойната група
Валдмюлер докладва, че фелдмаршал Фон Клуге е пристигнал на
фронтовата линия в участъка на оперативната група и инспектира
позициите на предната линия. Фелдмаршал Фон Клуге се опитваше да
си създаде лично впечатление за състоянието на своите сили и беше
избрал за тази цел 12-а танкова СС дивизия.
Фелдмаршалът се запозна със ситуацията и се съгласи с моята
оценка на положението. Той изказа своята признателност на младите
войници за тяхната възхитителна смелост и обяви, че скоро ще ни
смени пехотна дивизия.
Фон Клуге се оказа много открит човек и беше напълно откровен
с мен. Той смяташе, че ситуацията в Нормандия е много критична.
Рязко разкритикува статичната отбрана на територията на Нормандия.
Фелдмаршалът остана в командния пункт няколко часа и разговаря с
командващия 5-а танкова армия генерал Ебербах, а също и с
командващия 1-ви танков СС корпус генерал Зеп Дитрих и командира
на 21-ва танкова дивизия Фойхтингер (който също пристигна по това
време). След като инспектира фронта, Фон Клуге изпрати обстоен
доклад за истинското положение на Хитлер.
През цялата предишна седмица противникът провеждаше атаки на
участъка на нашата дивизия. Радиопрехващането ни даваше основания
да очакваме нова атака покрай шосето за Вермон. Генерал-майор Пелц,
командващ цялата ни бойна авиация на Западния фронт, неочаквано
пристигна в дивизията, за да координира действията на Луфтвафе с
операциите на наземните сили. Съединенията от изтребители
трябваше да излетят от летища в Холандия и Белгия. Нямаше предни
наблюдателни постове, които да насочват самолетите в нужното
направление. Връзката се осъществяваше само със сигнални огньове.
Авиационните съединения бяха принудени да летят до фронта на
ниска височина. Ние се тревожехме най-вече дали с такива мерки ще
[69]
може да се постигне желаният резултат .
Няколко дни след провеждането на рекогносцировката последва
първият боен полет на 20 до 30 самолета. В частите не вярваха на
очите си, че най-после са се появили немски самолети — почти два
месеца от началото на нахлуването на съюзниците. Немските самолети
прелетяха над фронта на височина около 50 метра. Погрешно
ориентирани, самолетите от втората вълна хвърлиха бомбите си право
върху позициите на 1-ви батальон от 25-и гренадирски моторизиран
СС полк. Генерал Пелц и аз имахме удоволствието да залегнем под
градушката от нашите собствени бомби. За щастие, нямаше жертви.
Подобна операция никога повече не се повтори.
 През нощта на 4 срещу 5 август на смяна на нашата дивизия
пристигна 272-ра пехотна дивизия, която се беше разположила за
отдих и попълнение в района източно от Фалез. Обаче заради
последните събития заповедта беше отменена и дивизията остана в
резерв северно от Фалез. Ние напразно очаквахме голямо
подкрепление, а получихме единствено рота изтребители на танкове,
която беше само частично моторизирана. Гренадирският моторизиран
полк не беше попълнен с нито един войник.
При посещението си в 1-ви танков СС корпус аз с потръпване
забелязах, че всички танкови дивизии, които се сражаваха източно от
Орн, сега се намираха западно от реката. 2-ра, 116-а и 21-ва танкова
дивизия, както и 1-ва и 9-а танкова дивизия — всички те бяха
съсредоточени западно от Орн.
Остатъците от моята дивизия с около 50 бойни машини бяха
единствените наши танкови сили източно от Орн. Това означаваше, че
двете бойни групи на 12-а танкова дивизия са единственият
оперативен резерв източно от реката. Това оголваше немския фронт
южно от Кан и предизвикваше голяма загриженост. В случай на
подновяване на атаката на съюзниците на източния фланг на
германския фронт неизбежно щеше да се образува пробив и пътят към
вътрешността на Франция щеше да бъде открит. Само с 50 останали ни
танкове не можеше да се надяваме, че ще спрем три танкови и три
пехотни дивизии на англичаните и канадците. Ние предвиждахме
разпадането на източния фланг на немския фронт на запад и се
готвехме за последното сражение.
Вечерта на 6 август 59-а британска дивизия успешно овладя
плацдарм зад Орн край Тюри Аркур. На бойната група на Краузе беше
заповядано незабавно да ликвидира плацдарма заедно с
подразделенията на 89-а пехотна дивизия.
Придвижвайки се от Сен Лоран, бойната група успя да прочисти
от противника Форе дьо Гримбос, но когато излезе от гористата на
голата местност, която постепенно се спускаше към Орн, беше
блокирана от съсредоточения артилерийски обстрел. Противникът,
който заемаше височините на западния бряг на река Орн, имаше
превъзходни позиции за обзор.
Сутринта на 7 август аз се запътих към бойната група на Краузе и
намерих неговия команден пункт във Форе дьо Гримбос. Ранените
войници от 89-а пехотна дивизия и оперативната група лежаха в
сянката на високите дървета, очаквайки евакуация. Артилерийският
обстрел на противника се стоварваше върху пътя и края на гората по
на юг.
Независимо от огромното превъзходство на врага и неговата
артилерия ние успяхме да завземем Форе дьо Гримбос и да намалим
плацдарма на противника. И пак загубите бяха ужасяващи. Аз почти не
видях тук невредим наш войник. Артилерийският обстрел по гарата
беше опустошителен. Преди плацдармът да бъде напълно ликвидиран,
станаха събития, които поставиха тази операция на втори план и
доведоха до незабавното изтегляне на бойната група на Краузе.
На съюзниците беше известно за преместването на танковите
дивизии на западния участък от фронта, а също, че южно от Кан освен
петдесетте бойни машини, останали от изтощената в боя 12-а танкова
СС дивизия, ние имахме само две пехотни дивизии. Какво можеше да е
по-очевидно от маньовър за смазването на слабия немски източен
фланг и удар на юг през Фалез? Точно така британците във
взаимодействие с американските сили обкръжиха и унищожиха
немските войски в Нормандия.
На 2 август Монтгомъри заповяда на 1-ва канадска армия да
проведе атака към Фалез, за да ускори краха на немската армия.
Изпълнението на тази задача беше възложено на командващия 2-ри
канадски корпус генерал-лейтенант Саймъндс. Генерал Саймъндс
беше най-младият командващ корпус в канадската армия и несъмнено
достоен противник. Преди той бе командвал танкова дивизия в Италия,
беше прекрасен стратег и тактик. Наистина той беше изявен щабен
офицер, но аз нямам право да съдя дали бе толкова способен боен
командир.
Сраженията южно от Кан убедително демонстрираха, че
канадците нямаха енергичен танков командир. При това сраженията се
провеждаха при огромно превъзходство на канадците в жива сила и
техника. Обаче нито веднъж командирите на канадските части и
съединения не се решиха да вземат спонтанни решения или да се
възползват от предимството на благоприятната ситуация, възникнала в
хода на боя. На бойните командири не достигаше инициатива,
способност бързо да се възползват от възникналия удобен случай и да
поведат своите танкове в дълбочина на отбранителните позиции и в
тила на противника. Канадците бавно настъпваха на юг — неуверено,
предпазливо и очаквайки заповед отгоре.
За провеждането на операция „Тоталайз“ генерал Саймъндс
разполагаше със следните сили:
51-ва британска пехотна дивизия;
1-ва полска танкова дивизия;
4-та канадска танкова дивизия;
2-ра канадска пехотна дивизия;
33-та канадска танкова бригада;
2-ра канадска танкова бригада;
3-та канадска пехотна бригада (в резерв).

С тези сили генерал Саймъндс възнамеряваше да съкруши

отбраната на немците и да достигне град Фалез. По думите на
командващия 1-ва канадска армия генерал Крерар 8 август 1944 г.
трябваше да стане още по-черен ден за немската армия, отколкото 8
[70]
август 1918 г. при боевете източно от Амиен .
Планът на генерал Саймъндс беше да атакува в тъмното без
артилерийска подготовка и да пробие през опорните пунктове на
немската отбрана с дълги и плътни танкови колони. Придружаващата
танковете пехота трябваше да ги следва в бронетранспортьори и да
атакува предполагаемата втора линия на немската отбрана. Нотната
атака предполагаше използване на голямо съединение от британски
нощни бомбардировачи. Втората фаза на атаката трябваше да започне
веднага следобед с бойните действия на 8-а американска въздушна
армия, която би трябвало да разчисти пътя на танковата армада.
Третата фаза трябваше да завърши до вечерта на 8 август с
обкръжаването на Фалез.
Според плана 2-ри канадски корпус на 7 август се съсредоточи с
цялата си концентрирана мощ. Танковете напредваха плътно един до
друг и бяха като смъртоносно „копие“ в ръцете на канадските
командири. Вероятно такава концентрирана танкова мощ не би могла
да бъде спряна. Тя просто трябваше да смаже нашата отбрана.
Изглеждаше, че разгръщането на силите на канадците им
гарантира неутрализирането на немския източен фланг в Нормандия.
Думите на Крерар се сбъдваха. Но богът на войната отсъди другояче.
Независимо от огромната концентрация на бойна техника победата
оставаше за хората. Настъпващите танкови колони бяха спрени от
немски войници, които не се страхуваха да гледат смъртта в лицето.
Целта на 2-ри канадски корпус беше достигната осем дни по-късно,
отколкото бе планирано. Развалините на Фалез паднаха в ръцете на
канадците чак на 16 август.
Как изглеждаше всичко на 7 август през очите на немците?
На седем главни съединения на съюзниците с няколкостотин
танка и стотици тежки бомбардировачи и изтребители щурмовици
противостоеше 89-а пехотна дивизия. Тази дивизия нямаше нито
танкове, нито тежки противотанкови оръдия или мобилни резерви.
Артилерията беше на конска тяга и лесно можеше да бъде
неутрализирана. Източно от Орн се намираха (и в случай на криза
можеха да подкрепят 89-а дивизия) само две бойни групи от 12-а
танкова СС дивизия. Обаче бойната група на Краузе на 7 август беше
задействана в атаката на плацдарма край Тюри Аркур и се озова на
около 20 километра встрани от района на канадското настъпление. В
12-танкова дивизия заедно със 101-ви тежък танков СС батальон —
батальон от 1-ви танков СС корпус, въоръжен с „тигри“, оставаха
около 50 танка. Нещо повече, другото наше пехотно съединение в
района, 85-а пехотна дивизия, все още се придвижваше. Неговите
челни съединения бяха стигнали едва до района на Трюн. Въвеждането
на дивизията в бой можеше да се очаква не по-рано от 10 август.
След моето връщане от района на Тюри Аркур в щаба на корпуса
беше изпратено подробно донесение за обстановката. То настоятелно
съветваше да не се извеждат последните танкове южно от Кан. В
своето донесение аз доказвах също така необходимостта двете ми
бойни групи да бъдат разгърнати в нужното направление.

Непрекъснатите бомбардировки и грохотът северно от Бретвил,

които бяха започнали малко преди полунощ, подсказваха за началото
на очакваното настъпление на съюзниците. Върху позициите на 89-а
пехотна дивизия се стовариха мощни въздушни атаки. Небето се озари
от блясъците на взривовете. Фронтът беше в пламъци!
Първите бомби автоматично подействаха като сигнал за тревога за
нашите части. Разузнавателните подразделения на дивизията се
придвижиха на север, като се опитаха да се съединят с водещите бой
части на 89-а пехотна дивизия. Часовете изтичаха в мъчително
очакване на настъпващия ден. Грохотът от избухването на бомбите,
хвърлени от вражеските бомбардировачи, напомнящ за ударите на
гигантски чук, ни говореше съвсем красноречиво. Не можеше да става
и дума за бягане от този адски огън, адът се беше отворил, за да
погълне нашите войници.
Още преди да просветне, аз заедно с няколко куриери на
мотоциклети се понесох към Бретвил, за да получа обща представа
какво се случваше. За някакви секунди се насладих на зеленината на
гората и си помислих за седмиците, които бяхме прекарали по тези
спокойни горски пътища през 1942 г. по време на доокомплектуването
на дивизията. Шумът на фронта ме върна към действителността.
Смъртта и разрушенията не съдействаха за спомените от щастливите
дни, грохотът на битката звучеше като глухия тътен на барабаните на
разрушението. Не се чуваха звуци на фанфари, възвестяващи победа.
В Урвил поговорих с Монке и получих първите донесения за
събитията през нощта. Позициите на 89-а пехотна дивизия бяха
превзети от противника — дивизията беше практически унищожена.
Все още се сражаваха няколко опорни пункта — те бяха като
островчета във водовъртежа на битката, като посрещаха „горещо“
атакуващите канадци.
С частите на предната линия нямаше връзка и оцелелите огнища
на съпротива се сражаваха, разчитайки само на себе си.
Отбраняващите се сега се осланяха само на своите собствени сили.
Нашите храбри войници стояха като скали срещу железния поток на
канадската танкова армада и отново и отново я принуждаваха да спира.
Голям късмет беше, че познавах тази местност и в най-дребните
подробности. Бях тук с моя разузнавателен батальон през есента на
1942 г. и тогава проведохме много учения. Затова знаех, че
възвишението край Потини господства над местността, а река Лезон е
естествена преграда за танковете. Атаката на канадците трябваше да
бъде спряна северно от Потини, иначе съдбата на нашата 7-а и 5-а
армия щеше да бъде предрешена. Аз потеглих към Бретвил сюр Лезс
явното намерение да удържа рубежа на река Лезон.
Бретвил беше станал непроходим. Улиците бяха затрупани с
отломки от разрушените от бомби сгради. За да се доберем до Синто,
ние потеглихме през откритите поля. Синто беше доста голямо селище
и през него минаваше шосето Кан — Фалез. На главната улица
практически нямаше никакво движение. А и кой ли би минал сега по
нея? 89-а пехотна дивизия се намираше северно от Синто. Оттук и на
юг от Фалез в нашата отбрана се беше образувала огромна пролука.
Целта на съюзниците, районът, към който те така яростно се стремяха,
се простираше пред нас, без да бъде отбраняван или завзет от никого.
В Синто намерих един взвод изтребители на танкове от бойната
група на Валдмюлер. През нощта Валдмюлер благоразумно беше
сменил мястото на дислокация на взвода, тъй като предишното място
било подложено на артилерийски обстрел.
Не можех да повярвам на очите си. Групи немски войници
панически бягаха на юг от двете страни на шосето Кан — Фалез. За
пръв път през дългите години война виждах бягащи немски войници.
Те не обръщаха внимание на нищо. Бяха преминали през адския огън и
бягаха, препъвайки се, покрай нас с очи, изпълнени с ужас. Аз гледах
изумено групите военнослужещи, които очевидно бяха извън контрол.
Униформата залепна за тялото ми — огромната тежест на
отговорността, която изведнъж изпитах, ме накара да се облея в пот.
Изведнъж осъзнах, че съдбата на Фалез и нашите две армии зависи от
моето решение.
Пътувах с фолксвагена по посока към Кан. Виждах все повече
деморализирани войници, които бягаха в южна посока. Аз безуспешно
се опитвах да стабилизирам разпадащия се фронт. Ужасяващите
бомбардировки бяха лишили от самообладание частите на 89-а пехотна
дивизия. Снарядите падаха върху шосето и го опустошаваха.
Оттеглянето можеше да става само от двете страни на пътя. Скочих от
колата и застанах сам насред шосето.
Бавно тръгнах към фронта и се обърнах към бягащите войници. Те
объркано се спряха. Гледаха ме недоверчиво, учудени, че стоя на
шосето, въоръжен само с една карабина. Младите войници вероятни си
мислеха, че съм се побъркал. Но после те ме познаха, обърнаха се и
започнаха да махат с ръце към своите другари, като ги призоваваха да
организират отбраната край Синто. То трябваше да бъде удържано на
всяка цена, за да се спечели време за пристигането на оперативните
групи — сега скоростта беше най-важна.
Добрах се до щаба на Монке след бомбена атака. Той седеше сред
развалините на покрива на една радиокола и изглеждаше ужасно зле.
Монке беше обхванал главата си с ръце, той не чуваше нищо. Всички
куриери мотоциклетисти бяха ранени.
При Монке видях командващия 5-а танкова армия, генерала от
танковите войски Ебербах. Генералът беше дошъл, за да види лично
последиците от последните атаки на съюзниците и да вземе решение
на основа на личните си впечатления. Командващият ми даде пълна
свобода на действие и се съгласи с моята оценка на ситуацията. В това
време Хуберт Майер изпрати бойната група на Валдмюлер в Бретвил
дьо Рабе. Там тя трябваше да действа според обстановката.

Аз дадох следните заповеди:

1. Бойната група на Валдмюлер, подсилена с 1-ви батальон от 12-
и танков СС полк и остатъците от 101-ви тежък танков СС батальон, да
контраатакува с цел превземане на възвишението южно от Сен Анен.
2. Дивизионната щабна рота, подсилена с 1-ва рота от 12-и
изтребително-противотанков СС батальон (с щурмови оръдия), да
напредне през Естре и да завладее възвишението западно от Сен
Силвен.
3. Бойната група на Краузе, подсилена с 2-ри батальон от 12-и
танков СС полк, да излезе от боя с противника, да овладее
възвишението западно от Потини и да отбранява района между реките
Лезон и Лез (в този момент бойната група атакуваше плацдарма на
противника край Форе дьо Гримбос).
4. Командният пункт на дивизията да се разположи край Потини,
аз ще се намирам в бойната група на Валдмюлер.
 Срещнах се с Валдмюлер северно от Бретвил дьо Рабе и заедно
влязохме в Синто, за да се ориентираме в обстановката. „Тигрите“ на
Витман вече стояха източно от Синто, скрити зад лесозащитния пояс.
До този момент те още не бяха влизали в бой.
Синто беше под артилерийски обстрел. Обаче откритата местност
сякаш не се обстрелваше. От северните покрайнини на градчето ние
виждахме плътните колони на вражеските танкове северно от пътя за
Бретвил сюр Лез. Танковете вървяха плътно един до друг. Същото
ставаше и южно от Гарсел и на края на гората югоизточно от него.
Масовото струпване на танкове просто ни порази. Ние не разбирахме
поведението на канадците. Защо тази колосална танкова сила не беше
хвърлена в атака? Защо канадското командване ни даваше време и
възможности да вземем контрамерки? Нямаше ги внушаващите страх
изтребители. Системното използване (като щурмовици) дори само на
изтребителите щеше да унищожи остатъците от моята дивизия на
автомагистрала № 158, което осигуряваше пробив на 2-ри канадски
корпус в нашата отбрана. Тогава нищо не би попречило на канадците
да превземат Фалез в същата вечер. Един бог знае защо това не се
случи.
Танковите дивизии на противника стояха в готовност, за да
настъпят по всички пътища. Валдмюлер и аз знаехме, че не можем да
позволим на вражеските танкове да проведат още една атака. Тази
атака не биваше да започва. Ние трябваше да се опитаме да им
отнемем инициативата.
Аз реших да отбранявам Синто с вече задействаните сили и
мълниеносно да атакувам с всички налични части източно от шосето.
Така се надявах да проваля плановете на противника. Като цел си
избрах гората югоизточно от Гарсел. Ние трябваше да рискуваме и да
атакуваме, за да спечелим време за организиране на отбраната на
рубежа на река Лезон. Според плана атаката трябваше да започне в
12,30 часа.
По време на моето последно съвещание с Валдмюлер и Витман
забелязахме прелетелия над нас няколко пъти самотен бомбардировач,
който хвърли осветителни факли. Стори ни се, че той е нещо като
летящ команден пункт и аз заповядах незабавно да се атакува, за да се
изведат частите от тази зона на възможни бомбардировки. Отново
стиснах ръката на Михаел Витман и му обърнах внимание на
извънредно критичната обстановка. Михаел се разсмя, както се смеят
само младежите (той беше на 30 години), и се качи в своя Pz.Kpfw. VI
„Тигър“. На сметката му вече имаше 138 вражески танка. Дали щеше
да увеличи тази бройка, или сам щеше да стане жертва?
Танковете бързо потеглиха на север. На скорост те пресякоха
откритата местност и използваха нейните гънки, за да водят бой с
противника. Танковата атака помогна на щурма на гренадирите. Те се
приближиха към обекта на атаката разпръснати. Аз бях в северните
покрайнини на Синто. Вражеската артилерия откри срещу нас
ураганен огън. „Тигърът“ на Михаел Витман се носеше под обстрела
на противника. Аз знаех как действа той в такива случаи: знаех, че е
нужно да продължи движението! Не биваше да спира! Трябваше да се
хвърли напред и да си създаде известно пространство за свобода на
действията. Нашите танкове настъпваха през истинска стена от
стомана и огън. Те не биваше да позволят на противника да атакува.
Трябваше да разрушат неговия план. Валдмюлер със своите гренадири
вървеше след танковете.
 Великолепните войници вървяха след своите офицери. След все
още бушуващия артилерийски обстрел ме извика един картечар. Той
сочеше на северозапад. Видях безкрайна верига от големи
четиримоторни бомбардировачи, които се приближаваха към нас.
Ироничните забележки на няколко войници ни позволиха за част от
секундата да забравим за огромната опасност. Един млад войник от
Берлин възкликна: „Каква чест ни оказва Чърчил, като изпраща по
един бомбардировач за всеки от нас!“. Всъщност той беше абсолютно
прав. Бомбардировачите, приближаващи се към нас, бяха повече от
немските войници, притиснали се към земята.
В този момент имаше само едно спасение: да се махнем от
селището и да излезем на открита местност. Мълниеносно
защитниците на Синто зарязаха това селище и изчакваха в зелените
поля северно от него бомбите да избухнат. Ние бяхме прави, защото
знаехме: в хода на боевете съюзническата авиация сриваше до основи
селище след селище. Скоро в небето избухнаха огромни снопове огън.
Ние със задоволство забелязахме, че американската авиация е
бомбардирала и канадците. Заради грешка на насочващия самолет
бомбите паднаха и върху техните атакуващи редици. Командирът на 3-
та пехотна дивизия генерал Келер беше тежко ранен и принуден да
изостави своята дивизия.
Последните вълни бомбардировачи летяха над енергично
атакуващата бойна група на Валдмюлер, без да хвърлят нито една
бомба над някой танк или бронетранспортьор. Екипажите на
самолетите се занимаваха с обозначените си цели, без да им пука, че
през това време ситуацията се беше променила. Очевидно канадските
танкови дивизии влизаха в бой без участието на офицери за свръзка на
ВВС и следователно не можеха да влияят на действията на
атакуващите бомбардировачи.
В този момент ми стана ясно защо челните части на канадските
сухопътни войски не продължиха атаката и ние спечелихме времето,
необходимо за контрамерки. Без да осъзнават истинския характер на
обстановката, атакуващите дивизии бяха привързани към графика за
придвижване на 2-ри канадски корпус. В резултат, вместо да постигнат
победа, те се оказаха измамени. Танково сражение не може да се
ръководи от бюро с разтворена на него карта. Отговорният танков
командир трябва да бъде заедно с челните подразделения на своите
атакуващи войски — за да вземе навреме нужните решения според
ситуацията и да нанесе решаващ удар. Танковата атака, разбита на
фази, прилича на кавалерийската атака, в която е предвидено
прекъсване за хранене на конете.
Въвеждането в боя на 9-а американска въздушна армия не можа да
повлияе на ефективността на нашата контраатака. Бойната група на
Валдмюлер се приближи до гората и влезе в бой с полската пехота.
Жесток бой започна между танковете на 4-та канадска танкова дивизия
и „тигрите“ на Михаел Витман. От време на време “тигрите“ изобщо
не се виждаха. Срещу тях се водеше съсредоточен и бързо променящ
направлението си артилерийски обстрел на противника.

В това време ние си възвърнахме позициите край Синто.

Селището беше подложено на атака от север и бе в сектора на обстрел
с право мерене на канадските танкове. Фланговият огън на няколко
„тигъра“ на Витман ни помогна да удържим канадските „шърмани“ на
разстояние и да не им дадем да се приближат до Синто. Виждахме, че
големи сили на противника се придвижват на километър пред нас. Те
се устремяваха в посока към Бретвил сюр Лез. Техните атаки се
задавяха една след друга. Ние имахме необикновен късмет. Нашите
противници не проведоха срещу нас нито една масирана атака. От
дивизионната щабна рота докладваха, че тя се намира западно от Сен
Силвен. Тя вече беше провела бой с челните съединения на 1-ва полска
танкова дивизия и бе унищожила няколко бронетранспортьора.
Поляците повече не се опитваха да се измъкнат от гората край Гарсел.
По-късно научихме, че това е била първата бойна операция на 1-ва
полска танкова дивизия.
Сражението продължаваше вече няколко часа. Нашите ранени
бяха събрани южно от Синто. Евакуираха ги под обстрела на
противника. Привечер разбрах, че вече нито армията, нито корпусът са
в състояние да ни изпратят подкрепления. Няколко „тигъра“ — това
беше всичко, което имахме. Аз се надявах, че бойната група на Краузе
е достигнала участъка на Потини навреме и е организирала отбраната
му. Но досега още не бях получил нито едно донесение от Краузе.
Привечер разузнаването съобщи за загубата на градчето Бретвил
сюр Лез. 2-ра канадска пехотна дивизия под командването на генерал-
майор Л. Фоулкс разгроми там разпръснатите подразделения на 89-а
пехотна дивизия. За организирана отбрана на градчето не можеше да
става и дума. Отбраняващите се нямаха нито противотанкови средства,
нито артилерия.
Сражението северно и източно от Синто продължи, докато се
стъмни. Беше просто чудо, че при смазващото превъзходство на
противника ние не бяхме разбити доста по-рано. Нашите тежки
танкове браздяха бойното поле като крайцери в морски бой. Техните
страшни оръдия очевидно внушаваха уважение на атакуващите части
на противника.
Цялата 4-та канадска танкова дивизия, командвана от генерал
Китчинг, не можа да смаже съпротивата на една шепа немски
гренадири. Синто все още беше в ръцете на дузина войници. След
загубата на градчето Бретвил сюр Лез противникът дълбоко се вклини
в нашата отбрана, като заобиколи фланга на бойната група на
Валдмюлер и героичните защитници на Синто.
В резултат 12-а танкова дивизия реши под прикритието на
тъмнината да върне бойната група обратно на рубежа на река Лезон и
да удържа тази позиция до пристигането на 85-а пехотна дивизия.
Защитниците на Синто и бронетранспортьорите от бойната група на
Валдмюлер под прикритието на танкове без проблеми успяха да
излязат от боя и бяха разгърнати по моя заповед в гората край Шато
Кеней.
Южно от Синто аз се свързах с командира на 89-а пехотна
дивизия. Очевидно генералът беше преживял най-трудния ден в своята
военна кариера. Беше му трудно да осъзнае, че сега неговата дивизия
се състои само от няколко разпръснати подразделения. Заедно с него
напуснахме селището Бретвил дьо Рабе малко след полунощ. Заедно с
прикриващите танкове ние бяхме последните немски войници и
офицери, напуснали на 8 август района на бойните действия.
Когато пристигнах в командния пункт, Хуберт Майер ми докладва,
че бойната група на Краузе едва вечерта на 8 август е успяла да излезе
от боя с противника и да достигне позициите, които й бе заповядано да
заеме.
Редниците и офицерите представляваха жалка картина.
Войниците бяха в постоянни тежки боеве от 6 юни и се намираха на
предела на силите си. Изтощените им тела жадуваха поне за няколко
часа сън.
Ние си говорехме за невъзможността да спечелим войната, като
ругаехме този въоръжен конфликт с всичките му ужаси, които донесе
на човечеството. Защо ние не призовавахме за неговото прекратяване?
Защо продължавахме тази безполезна касапница? Напълно отчаяни,
ние търсехме отговори на тези въпроси.
Войниците и офицерите виждаха какъв обрат настъпва. Обаче
никой дори не си помисляше да свали оръжието или да се опита по
някакъв начин да се озове в безопасност. Политическите цели на
противника ни изглеждаха много по-ужасни и от най-страшната смърт.
Смъртта отдавна беше загубила за нас своята страшна заплаха. Ние
виждахме в смъртта Божия промисъл и като резултат —
освобождаване от всички грижи. Продължавахме да се сражаваме, без
да губим здравия си разсъдък. Дори в такава безнадеждна ситуация
вярвахме, че трябва да изпълним дълга си пред отечеството.
На светлината на свещ аз написах поздрав за рождения ден на
дъщеря си. След няколко дни тя щеше да стане на една годинка.
Дивизията издаде следните заповеди за отбраната на рубежа на
река Лезон.
 Бойната група на Краузе да отбранява възвишението северно от
Мезиер и Руве, включително кота 132.
Бойната група на Валдмюлер да отбранява участъка от кота 140 до
кота 183 по шосето Фалез — Кан.
3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС полк (на
Олбьотер) да отбранява кота 195 (на 2 километра северозападно от
Потини) и да събере всички разпръснати войници от 89-а пехотна
дивизия.
Всички танкове от 12-а танкова СС дивизия и 101-ви тежък танков
СС батальон да бъдат разгърнати в гората край Кеней под
командването на командира на 12-и танков полк Вюнше.
Дивизионната артилерия да заеме позиции южно от река Лезон, за
да оказва ефективна поддръжка на дивизията.
Дивизионната щабна рота остава под управлението на щаба на
дивизията край Потини.
Командният пункт на дивизията да се разположи на един
километър източно от Потини край Тамбо дьо Мари Жули.

На 8 август групата на Олбьотер се закрепи на отбранителната

позиция на кота 195. Тя беше значително подсилена за сметка на
бойците от 89-а пехотна дивизия. Артилерията също зае набелязаните
позиции към 22,00 ч. същия ден. Командирът на 12-и танков СС полк
докладва за съсредоточаване на танкове край Кеней към 3 00 часа. От
бойната група на Валдмюлер и дивизионната щабна рота още не бяха
дошли никакви донесения.
Разсъмна се. Аз се изкачих на възвишението край Тамбо дьо Мари
Жоли и се ослушах. На участъка на отбраната край река Лезон засега
беше спокойно. Тишината в живописните околности още не бе
нарушена. Разглеждах през бинокъла възвишението пред мен. Склонът
му беше покрит с още обвитите в мъглявина зелени жита. На
гребените на хълмовете под първите лъчи на слънцето се поклащаха
стройни ели. Дори искрящата роса по тревата блестеше така чудесно,
сякаш природата искаше да ме накара да забравя за няколко мига
войната. Най-после се показа слънцето и хиляди дребни птички му
изчуруликаха поздрава си.
 Обаче тишината беше измамна. Макар и да не забелязвах никакво
движение, аз знаех, че нашите „тигри“ и „пантери“ се намират в гората
край Кеней и са в бойна готовност, за да прекъснат пътя на
противника. Моите изтощени войници лежаха в този момент някъде
сред житата в очакване на атаката на противника. На срещуположния
склон отдясно на нас дългите дула на батарея 88-милиметрови оръдия
също бяха застинали в очакване на своите цели сред съюзническите
войски.
Вероятно и от другата страна дулата на оръдията и минометите
вече бяха насочени срещу изтощените войници от моята дивизия. И
тъкмо в този момент в частите на противника палеха двигателите на
танкове и даваха първите заповеди, предназначени да ни лишат от
живот. Да, тишината беше измамна — скоро щеше да започне танцът
на смъртта.
От долината излезе малък бронетранспортьор и се насочи към
кота 140. Скоро той достигна най-високата й точка. Това беше трофеен
английски бронетранспортьор, който ние използвахме за предаване на
съобщения. Трясък от снаряд разкъса сутрешната тишина, когато
срещу бронетранспортьора стреля вражески танк сред дърветата. Със
затаен дъх аз наблюдавах неочаквания развой на събитията.
Бронетранспортьорът подкара в южна посока и се носеше през полето
с пълна газ. Скоро той вече беше извън обсега на вражеския танк.
Наблюдавах този двубой в пълно изумление. Как този вражески танк
се беше озовал на хълма? С мисълта за нещо нередно се хвърлих към
телефона и позвъних на Вюнше.
Вюнше вече беше вдигнал по тревога своите танкове и очакваше
връщането на оберщурмфюрер Майцел, който трябваше да установи
връзка с оперативната група на Валдмюлер. Майцел докладва: „На
хълма няма немски сили. На възвишението са само танковете на
противника“.
Всичко отвътре ми изстина. Ако донесението беше вярно, значи
цялата бойна група на Валдмюлер и щабната рота бяха загубени. Това
можеше и да е истина. Едно беше очевидно — те досега не се бяха
обадили.
Майцел потегли обратно със своя бронетранспортьор, за да
получи по-точна картина за противника. Щом прехвърли върха на
възвишението, машината му беше улучена. Той се хвърли през
отворения люк, веднага беше обкръжен от вражеска пехота и пленен.
Разузнаването скоро проясни ситуацията. Бойна група на
противника беше завзела господстващата над река Лезон височина и
сега можеше да обстрелва всичко наоколо. Тази заплаха трябваше
незабавно да се ликвидира, ако искахме да удържим този рубеж за
бързо напредващата към нас 85-а пехотна дивизия. Рубежът на река
Лезон беше единственият вариант за успешна отбрана северно от
Фалез. Положението изискваше бързи действия! Възвишението отново
трябваше да стане наше!
С изключение на бойната група на Краузе, която нямаше дори
мощта на рота и се намираше на позиция източно от кота 150 и кота
183, наблизо нямаше нито един немски войник. А на главния път Кан
— Фалез имаше само два наши танка. Отбраната на Фалез отново не
беше адекватна на създалата се ситуация.
Вюнше извика няколко думи на своя закален в боевете танков
екипаж и посочи към кота 190. Ние решихме да я атакуваме с няколко
танка „Тигър“ от запад и с 15 „пантери“ от изток. Докато „тигрите“
бавно излизаха от гората и се приближаваха към върха на
възвишението, „пантерите“ с лекота напреднаха по шосето в долината
към участъка на отбрана на Краузе и навлязоха в него. По време на
напредването на двете танкови групи възвишението беше подложено
на артилерийски и минометен обстрел. Нашата единствена батарея 88-
милиметрови оръдия напразно очакваше целите си. Танковете на
противника не рискуваха да се покажат иззад хребета на
възвишението. Но ето че на огнева позиция излязоха два „тигъра“- Те
се промъкнаха през храсталаците незабелязани от противника и се
озоваха на фланга му. Първите 88-милиметрови снаряди бяха
изстреляни и веднага с грохот избухнаха два „шърмана“. Противникът
започна да обстрелва „тигрите“, които вече беше открил. Петте
„тигъра“, които участваха в боя, буквално приковаха противника.
Нашите танкове предпочитаха да унищожават противника отдалеч,
като използваха предимството си в огнева мощ. Все повече танкове на
противника пламваха — димът, известяващ това, се издигаше към
небето.
Аз бях с отделението „тигри“ и изведнъж видях първите
„пантери“ на Юргенсен. Сега стана лошо за танковете на противника.
Смъртта и унищожението се стовариха върху тях и от изток.
Смазвахме ги с превъзхождащата си огнева мощ. Върху всеки храст,
върху всяко подозрително място се стоварваха снарядите на нашите
танкове. Обстрелът на танковите оръдия покри цялото възвишение.
Облаците дим се сливаха високо в небето. Почти не можехме да
повярваме, че всеки стълб дим означава гибелта на един танк. Липсата
на пехотинци ни удържаше да излезем от обраслия с дървета северен
склон на възвишението. Във всеки момент се очакваше пристигането
на две мотоциклетни роти от 85-а пехотна дивизия.
И тогава забелязахме изтребителите в небето. Дали щяха да ни
атакуват, или имаха други цели? Аз се тревожех за нашите танкове. Те
бяха в открита местност и изглеждаха като мишени на стрелбище.
След миг самолетите вече бяха над нас. Ето че първият изтребител
описа дъга, а после пикира срещу… канадската бойна група.
Самолетите прелетяха над нас, направиха вираж и отново атакуваха
канадските танкове. Нито един от самолетите не атакува някой „тигър“
или „пантера“. За броени секунди хълмът се обви в дима от
избухващите танкове. „Тигрите“ и „пантерите“ се възползваха от
настъпилия хаос и превзеха възвишението. То изглеждаше като
танково гробище.
Към 11,00 ч. видях два полуверижни бронетранспортьора, които
изскочиха от гората и се понесоха на север. Най-близкият до мен
„тигър“ откри огън, но бронетранспортьорите успяха да се скрият в
гъстите храсталаци, а после вече бяха далеч. Според показанията на
един от пленниците единият бронетранспортьор бил управляван от
подполковник А. Дж. Хей от полка „Алгонкин“. Командирът на
канадската бойна група подполковник Д. Г. Уорсингтън беше убит през
втората половина на деня.
Танковете заедно с мотоциклетните роти на току-що
пристигналата 85-а пехотна дивизия напредваха по прокарания от
канадците път в гората и оказваха все по-засилващ се натиск върху
канадските позиции. В тази критична ситуация, след като се
възползвал от психологическото въздействие на въздушната атака
върху канадците, оберщурмфюрер Майцел предложил на тези, които
го взели в плен, да се предадат на немците. Майцел си счупил ръката,
когато изскочил от пламналия си бронетранспортьор. Заедно с
канадците той се намирал в самия център на отворилия се ад на
северния склон на възвишението. Канадците завързали Майцел, но се
отнасяли с него рицарски. Неговото първо предложение било вежливо
отклонено. Обаче когато въздушната атака и артилерийският обстрел
започнали да нанасят все по-големи загуби на канадската пехота,
предложението било прието.
На позициите на бойната група на Краузе Майцел довел 21
канадски войници и двама офицери. Към 15,00 ч. той пристигна в щаба
на дивизията с 23 канадци. Сред пленените беше капитан Дж. А.
Ренвик от 28-и танков полк (полкът „Британска Колумбия“). Около
половин час разговарях с Ренвик за ненормалността на тази война. Той
ми направи добро впечатление. Ренвик нищо не каза за сражението,
което се водеше. Според разпитите на пленниците и анализа на
въпросите, които бяха задавали на Майцел, докато беше в плен, се
очертаваше следната картина на обстановката.
Нашата контраатака следобед на 8 август беше спряла атаката на
противника. След това той беше преминал в отбрана — 1-ва полска
танкова дивизия край Сен Силвен и 4-та канадска танкова дивизия
край Синто. За да си възвърне инициативата, 4-та канадска танкова
дивизия предприела нощна атака срещу кота 195 северозападно от
Потини със силите на 28-и танков полк („Британска Колумбия“) и два
пехотни полка (включително „Алгонкин“). В резултат трябвало да бъде
завладян проходът между Лезон и Лез и да се отвори възможност за
стремителен пробив към Фалез. Заради грешка в ориентирането през
нощта бойната група вместо на кота 195 излязла на кота 140 и при
липсата на наши сили там я завзела.
Майцел бил разпитван за „голям асфалтиран път“, който
канадците напразно търсели. Танковата група на противника била
преминала покрай бойната група на Валдмюлер, която се бе изтеглила
от Синто, за да заеме кота 140. Валдмюлер се отправил в източна
посока и изчаквал тъмнината, за да стигне до нашите позиции.
Дивизионната щабна рота, покрай която преминали поляците, била в
същото положение.
През нощта оцелелите канадци с бой пробиваха към 1-ва полска
танкова дивизия. 28-и канадски танков полк остави на бойното поле 47
унищожени танка. Почти всички бяха улучени от оръдията на
„тигрите“ и „пантерите“. Ние не загубихме нито един танк в този бой.
 Нашите успехи в отбрана през последните 48 часа ни струваха
тежки загуби, макар те да бяха по-малки от тези на противника. На 9
август видяхме как нашият смел другар Михаел Витман проведе
последната си танкова атака. Движейки се пред своите танкове, той и
неговият верен екипаж унищожиха няколко „шърмана“ източно от
Синто. После той поведе своето танково отделение напред. Неговата
стремителна танкова атака очевидно забави атаката на 4-та канадска
танкова дивизия и позволи на отбраняващите се край река Лезон
немски войски да спечелят време и да получат пространство за
маньовър. Михаел Витман умря така, както живя, като храбър и
същевременно хладнокръвен воин, винаги даващ пример на своите
войници. До самата си смърт той демонстрира истинско пруско
отношение към своя дълг. Обхванатият му от пламъци „тигър“
[71]
отбеляза последната битка и края на един добър другар и войник . Но
духът на този храбър офицер продължи да живее в неговите млади
танкисти, които също като техния бивш командир смело се сражаваха
докрай и загинаха геройски.
Бойната група на Краузе понесе катастрофални загуби в
сражението за плацдарма край Тюри Аркур. Сега тя имаше бойната
мощ на отслабена пехотна рота.
През нощта бойната група на Валдмюлер и дивизионната щабна
рота стигнаха до нашите позиции и заеха своите участъци на отбрана.
Бойната група на Валдмюлер сега също се равняваше на отслабена
рота. Ех, ако 85-а пехотна дивизия беше успяла да ни смени на
отбранителния рубеж! Оцелелите от 12-а танкова СС дивизия едва ли
можеха да удържат повече. Още една атака на канадците щеше да
доведе до катастрофа — ние вече не бяхме в състояние да се
сражаваме. Последните десет седмици ни изтощиха докрай. Съвсем
изнурени, войниците падаха на земята и заспиваха. Но и през тази нощ
не успяхме да си отдъхнем.
Огненият смерч прелетя над кота 195 и се стовари върху
позициите на Олбьотер. Трасиращите снаряди на нашите танкове
избухваха сред атакуващата пехота на противника. Глухите взривове
на ръчни гранати, смесващи се с яростните викове на отбраняващите
се немски войници, ни изтръгнаха от тежкия сън. Полкът на
хайлендърите от Аргайл и Сатърленд атакува кота 195. Когато се
добрах до възвишението, Олбьотер беше сред своите войници и ги
водеше в контраатака. Противникът беше пробил нашите силно
разтеглени отбранителни позиции и вече се канеше да превземе цялото
възвишение. Войниците от нашите моторизирани подразделения с
внезапен удар атакуваха войските на противника и ги отхвърлиха назад
в мрака.
Възвишението беше удържано с поддръжката на танковете, които
ни осигуряваха прикритие. Противникът понесе тежки загуби, а на
разсъмване се оказа открит за фланговия обстрел на нашите танкове,
намиращи се в гората край Кеней. Неговата атака на този ключов
участък от нашата отбрана се провали. Малобройните немски войски
успяха да устоят срещу многократно превъзхождащите ги сили на
противника.
След неуспешната атака на кота 195 настъплението на съюзниците
продължи няколко часа по-късно със силите на 1-ва полска танкова
дивизия край Мезиер. Полската танкова дивизия се опита да форсира
река Лезон край Конд, като заобиколи бойната група на Краузе.
Челните танкове бяха спрени от единственото немско
противотанково оръдие. Девет полски танка останаха да стоят пред
немското противотанково оръдие — те горяха до сутринта. Но фатален
изстрел от танково оръдие с право мерене унищожи и разчета на
нашето противотанково оръдие.
След унищожаването на това единствено противотанково оръдие
пътят на полската дивизия беше открит. Просто нямаше повече сили,
готови да попречат на прехвърлянето на противника през Лезон. Но и
поляците след понесените загуби решиха да променят направлението
на удара на север.
Наложи се нашите танкове, намиращи се на кота 195, спешно да
се предислоцират на десния фланг на дивизията, за да атакуват
настъпващите поляци откъм фланга. Половин дузина танкове се
понесоха на изток. Щяха ли да успеят?
Провървя ни. Току-що пристигналата рота самоходни
артилерийски установки, командвана от оберщурмфюрер
Хурделбринк, влезе в боен контакт с настъпващите полски челни
подразделения. Това беше първият боен контакт на ротата с противник
с използване на току-що влезлите на въоръжение изтребители на
танкове. За кратко време бяха унищожени 40 полски танка.
Оберщурмфюрер Хурделбриик лично унищожи 11 танка. Пробивът
беше предотвратен.
На 11 август дясното крило на дивизията беше заменено от
подразделения на 85-а пехотна дивизия. Бойната група на Краузе най-
после можеше да напусне позициите си. Обаче преди бойната група на
Валдмюлер да успее да предаде участъка си, нашата танкова група в
гората беше атакувана от 8-а канадска пехотна бригада. Тази атака
също беше отблъсната с големи загуби за канадците. На 12 август 12-а
танкова СС дивизия успя да предаде участъка край Потини на 85-а
пехотна дивизия.
Около 100 млади войници, съвсем изтощени и обезсилени в
предишните боеве, оказваха съпротива на противник, който имаше
смазващо превъзходство в жива сила и техника. Две свежи танкови
дивизии и една пехотна бригада не успяха да сломят волята за
съпротива на 17 — 18-годишните войници и да ги победят.
В излезлите след войната книги неуспехът на 2-ри канадски
корпус се свързва с наличието на отбранителни позиции в дълбочина
на немската отбрана и значително количество зенитни батареи от 3-ти
зенитно-артилерийски корпус, командван от генерал-лейтенант
Пикерт. Този аргумент не е верен. Да, „позиция“, състояща се от
единични окопи, наистина беше подготвена по линията от Сен Силвен
до Бретвил сюр Лез. Тя трябваше да бъде използвана като резервна
позиция от 89-а пехотна дивизия в случай на планирано оттегляне.
Обаче ходът на боя на 8 август показва дори на дилетанта, че
използването на подготвената „позиция“ беше невъзможно. Кой би
могъл да заеме тази „позиция“? Може би няколкостотинте войници от
бойната група на Валдмюлер? Тази така наречена „позиция“ изобщо не
повлия на хода на боя. Просто нямаше достатъчно войски, за да я
заемат.
Нещо повече — трябва да се отбележи, че подразделенията на 3-
ти зенитно-артилерийски корпус бяха разпръснати по целия фронт в
Нормандия и неговите оръдия се използваха предимно срещу
бомбардировъчните съединения на противника. На целия участък на
12-а танкова СС дивизия от началото на нахлуването до „Фалезкия
чувал“ срещу танковете на противника не беше използвано нито едно
оръдие на 3-ти зенитно-артилерийски корпус. Видях последната
батарея от корпуса сутринта на 8 август южно от Бретвил сюр Лез,
когато тя излизаше на позиция западно от Фалез. Да. 88-
милиметровите оръдия безспорно можеха да свършат добра работа в
ролята на противотанкови, но те бяха на Луфтвафе и не се подчиняваха
на сухопътните дивизии.
2-ри канадски корпус не можа да постигне успех, защото
командването на двете дивизии, които атакуваха, беше неопитно и
използваше танковете си несъгласувано и нерешително. Опитен танков
командир би довел 4-та канадска танкова дивизия до победа още през
първия ден на операция „Тоталайз“. Несъгласуваните атаки на 9 и 10
август бяха също толкова необясними, както и неувереното
настъпление на 8 август.

Нашата дивизия зае отбранителни позиции между Перир и Фалез.

Няколко „тигъра“ от 502-ри тежък танков батальон бяха придадени под
оперативното управление на 85-а пехотна дивизия и действаха от двете
страни на Потини.
Ситуацията на западния фланг на фронта в Нормандия не ми беше
напълно известна, но изглеждаше, че е необходимо фронтът незабавно
да се оттегли към Сена. Главнокомандващият войските на запад
нямаше нито войски, нито техника за провеждане на операции за
сдържане на съюзниците. Невъзможно беше обезкървените немски
дивизии на конска тяга да се противопоставят на въоръжените по
последна дума на техниката дивизии на противника. Там, където това
още не беше направено, щабовете и личният състав на обезкървените
подразделения на дивизията, както и тиловите подразделения, се
прехвърляха в районите на Еври и Берне. Бяха направени
приготовления и за да се прехвърлят подразделенията за огнева
поддръжка на източния бряг на Сена.
Оцелелите офицери и войници от бойната група на Валдмюлер
влязоха в бойната група на Краузе. Бойният състав на дивизията на 13
август се състоеше от следните сили:

20 бойни бронирани машини (танкове, бронетранспортьори и

самоходни оръдия, включително изтребители на танкове);
1 взвод гренадири на бронетранспортьорите;
1 разузнавателно отделение;
300 гренадири без бойни машини;
 1 88-милиметрова зенитна батарея с 4 оръдия;
1 батарея самоходни 37-милиметрови зенитки с 9 оръдия;
1 рота самоходни 20-милиметрови зенитки (14-а рота от 26-и
гренадирски моторизиран СС полк);
3 батареи тежки полеви гаубици;
1 батарея 105-милиметрови оръдия.
Смяната на артилерийските позиции се превръщаше в пълен
провал поради липсата на влекачи. От предишния ден в дивизията не
бяха докарвани никакви боеприпаси и нейната мощ не можеше да бъде
използвана напълно.
Личният състав на дивизията сега се състоеше от 500 души
редници, унтерофицери и офицери.
Всички знаехме, че бойните действия ще завършат с нашата смърт
или плен, но никой не смяташе да прекрати борбата. Мисълта за
безусловна капитулация, обявена в комюникето за конференцията в
[72]
Казабланка , поддържаше нашата мотивация да продължим битката.
Войната, разбира се, беше загубена от Германия, но фронтът трябваше
да се удържи. Съюзниците не биваше да имат съмнение, че ще
приемем абсурдното решение за искане на „безусловна капитулация“,
и следваше да намерят друга основа за мирни преговори.
Моите другари не бяха фанатици — те искаха да живеят и ако е
възможно, да се върнат здрави у дома. Не, това не беше онзи
фанатизъм, за който така често говореше противникът!
Принуждавахме се да се сражаваме и да не сваляме оръжието, защото
все още вярвахме, че сме длъжни да се борим за родината си.
Дивизията получи приблизителна картина за ситуацията на 13
август. Немските армии бяха в ситуация, неподходяща за отбрана.
Образува се огромен „чувал“ за обречените немски дивизии между
Аржантан на юг, Фалез на север, Трюн и Шамбуа на изток. Заплахата
от пълно унищожение се виждаше съвсем ясно — челюстите на
смъртта почти се бяха затворили. Единственият път за отстъпление
минаваше през Трюн, като заобикаляше възвишението. Обаче пътят
вече не беше в състояние да поеме всички войски и да им осигури
оттегляне. Набързо сформираните пехотни дивизии с артилерия и
спомагателни части на конска тяга бяха огромно препятствие за все
още мобилните танкови съединения. Катастрофата продължаваше да
се разраства.
 През нощта на 13 срещу 14 август ние най-после можахме да
поспим. Това беше последната относително спокойна нощ за много от
моите другари. Приглушеният шум на боя, бушуващ на запад, дълго ни
пречеше да заспим, но природата в края на краищата си взе своето.
Сутринта на 14 август Вюнше, Краузе, Олбьотер и аз се
преместихме на участъка северозападно от Фалез, за да заемем нови
позиции. Кота 159 северно от Фалез господстваше над местността и
ние незабавно я заехме, като създадохме редица опорни пунктове. За
нашия фронт бяха характерни и редица други особености на
местността източно от кота 159 чак до река Див.
Ние не вярвахме в „мирните“ намерения на канадците и веднага
започнахме да укрепваме своите опорни пунктове. С оглед оценката на
ситуацията като цяло и според характера на местността атаката на
съюзниците би трябвало да се очаква между Жорт и Фалез. Канадците
заемаха фронта в северната част на очертаващия се „чувал“, южната
му част беше заета от американците край Аржантан. Смъртоносната
борба на двете немски армии щеше да започне, когато се срещнеха
двата края на „клещите“. Именно с увереност за това аз подготвях
войниците и офицерите от нашата горда някога дивизия за решаващата
битка. Не бях учуден, че моите смели другари приеха съображенията
ми като нещо подразбиращо се от само себе си. Те вече бяха
преживели веднъж такава криза и знаеха точно какъв ще бъде
резултатът.
Същата ситуация като преди ни се наложи да изпитаме към 14,00
часа. Стотици бомбардировачи „Ланкастър“ и „Халифакс“ превърнаха
позициите на 85-а пехотна дивизия в гробище. Все повече
бомбардировачи и изтребители щурмовици с пикиране атакуваха 85-а
пехотна дивизия, като прекършваха основния гръбнак на отбраната.
Артилерийските и противотанковите отбранителни позиции бяха
унищожени от бомбите или ослепени от създадената димна завеса.
Наземната атака срещу позициите на 85-а пехотна дивизия се
осъществяваше от силите на 1-ва полска танкова, 4-та канадска
танкова и 3-та канадска пехотна дивизия.
2-ри канадски танков корпус се беше строил в една линия като за
парад — танк до танк. Те очакваха сигнала на командирите си, като
възнамеряваха да пробият немските отбранителни позиции с тактиката
на смазващия натиск. Беше загадка защо канадците са избрали толкова
негъвкава бойна формация. Вместо да водят своите танкове към
сближаване с противника в разпръснат строй, като им дават
възможност ефективно да използват своите оръдия и да маневрират, за
да смажат атакуваните позиции и да извършат бърз и дълбок пробив в
тила на противника, тези стоманени чудовища непохватно и вяло се
тътреха по местността. Така загубиха скъпоценно време, докато
пресичаха местността край река Лезон, тъй като не можаха да
преодолеят блатистата низина в такъв неподходящ боен ред.
Добре въоръжените със съвременна бойна техника канадски
дивизии бяха все още северно от обекта на своята атака вечерта на
същия ден. Дори през този етап на операцията канадската бронирана
техника се използваше само за поддръжка на пехотата. Не бяха
използвани ефективно нито огромната огнева мощ на такъв брой
танкове, нито тяхната скорост.
Канадското командване не съумя да прояви творчески подход в
планирането и провеждането на операцията. В нито една от канадските
танкови атаки не се открои талантът на голям командир. Тяхното
планиране винаги зацикляше на нивото на тактиката за водене на
война за изтощаване. Ликвидирането на отбраняващите се немски
дивизии никога не се постигаше с ефективен пробив. Щом
атакуващите челни подразделения се натъкнеха на съпротива на
противника, те губеха темп и започваха да пилеят енергията си за
дребни, разпокъсани боеве. Ходът на това сражение потвърди моите
предишни наблюдения.
Привечер първата вълна канадски танкове най-после се устреми
срещу рехавата линия на нашата отбрана северно от Фалез. Атаката на
4-та канадска танкова и 3-та канадска пехотна дивизия се задави пред
остатъците от нашата мощна някога дивизия. Атаката на двете дивизии
се провали, без да успее да сломи високия боен дух на 500 воини от
12-а танкова СС дивизия. Кота 159 остана в ръцете на шепа немски
войници.
През нощта аз обходих всички опорни пунктове на нашия фронт и
обясних на младите войници положението на нашите две армии. Сега
те знаеха, че отбраняват северния фланг от „гърлото“ на чувала и така
дават възможност за изтегляне на изтощените части.
На разсъмване 20–30 оцелели войници от 85-а пехотна дивизия се
добраха до позициите на кота 159 и доброволно се присъединиха към
отбраняващите се бойци тук. Тази група през нощта беше преминала
през стражевите постове на противника. Ние отидохме с нашата лека
кола при няколко бойци, сред които имаше един ранен. Те ни стиснаха
ръцете.
Канадците подновиха атаката и скоро кота 159 беше в огън.
Снаряд след снаряд избухваха и вдигаха земята във въздуха. Нашите
танкове се бяха разпръснали в засада. Те чакаха да се появят тъмните
силуети на вражеската бойна техника, която скоро щеше да пробие
през плътната пелена от дим и прах. Първите танкове на противника
вече горяха. Неговата пехота беше притисната към земята с точни
картечни откоси.
Щяха ли да издържат нервите ни, не бяхме ли загубили вече
човешки облик? Ние току поглеждахме към огнената стена от
избухващи снаряди. Вече не чувахме взривовете и пищенето на
рикоширалите снаряди. Обаче всяко движение в огнената стена ни
караше да притаяваме дъх. Дали изведнъж през огнената стена няма да
се появи танковата армада? Ами ако се повтори вчерашният
спектакъл? Дали нямаше да се озовем през следващите секунди под
дрънчащите танкови вериги? Нищо подобно не се случи. Танковете на
противника се държаха на дистанция и не напредваха срещу нас. Те
спряха пред кота 159.
Противникът отново атакува край Жорт и Перир, като се
опитваше да пробие и да се прехвърли през река Див. Малкото
изправни наши танкове бяха хвърлени на участъците, където възникна
най-голяма заплаха, и атаката беше спряна.
3-ти батальон от 12-и артилерийски СС полк внесе немалък дял в
нашия успех. Той случайно беше открил край Фалез малък склад с
боеприпаси и скоро вече не изпитвахме недостиг от тях. Позициите
северно от Фалез както и преди оставаха в ръцете на немските
войници.
До изгрев-слънце имаше още доста време, но ние очаквахме нови
атаки на противника източно от Фалез. Ние не разбирахме противника.
Защо той хаби такова огромно количество снаряди и бомби за жалките
остатъци от 12-а танкова дивизия? Достатъчно беше неговите танкове,
които многократно надвишаваха по брой нашите, просто да потеглят с
пълна скорост срещу нас, за да ни довършат. Но нищо такова не се
случи. Всички атаки през първата половина на деня бяха отблъснати.
По време на бойните действия край кота 159 беше убит командирът на
2-ри батальон от 12-и танков СС полк щурмбанфюрер Принц. За кой
ли път пред очите ми приключваше бойният път на истински воин и
другар. Принц беше с мен по всички фронтове от 1940 година. Той
загина от артилерийския обстрел.
Изтребителите пикираха над малкия горски участък край Буа дьо
Руа, като изстрелваха ракети срещу вече унищожената гора. Няколко
наши танка източно от кота 159 станаха жертва на атаките на
изтребители „Хоукър Тайфун“. Аз срещнах Макс Вюнше между
Версонвил и кота 159. Той ми съобщи за безнадеждната ситуация на
хълма. Срещу нас се носеха танковете на противника. Снарядите от
техните оръдия избухваха на пътя. Макс Вюнше изчезна от погледа ми.
Изведнъж почувствах ужасна болка — по лицето ми течеше кръв — и
инстинктивно се гмурнах зад невисок жив плет. Оказа се, че парче
шрапнел ми е оголило черепа. Погледнах към пътя, виеше ми се свят.
Нашата кола беше изчезнала и Макс Борнхефт не се виждаше никакъв.
Бях сам, но в никакъв случай не се чувствах изоставен. Знаех, че моите
другари няма да ме зарежат.
Танковете настъпваха все по-наблизо. Аз запълзях по канавката, за
да се отдалеча от посоката на движение на бойните машини на
противника. „Шърманите“ действаха срещу няколко немски танка,
заели удобна позиция на срещуположния склон. Това очевидно беше
дело на Макс Вюнше. Танковите снаряди засвистяха над главата ми.
Не можех да повярвам на очите си — Макс Борнхефт се върна.
Под прикритието на обстрела на танковете той се носеше по пътя, за
да ме прибере. Аз отчаяно взех да му махам с ръка. Пътят се
наблюдаваше и обстрелваше от противника по цялата му дължина.
Снарядите избухваха покрай Макс, но това не го спираше. Той здраво
стискаше кормилото. Аз чаках в канавката, готов да скоча в колата. Ние
светкавично се върнахме на срещуположния склон. Вюнше ме
ободряваше и отново започна да насочва обстрела на танковете. Аз
продължих да водя боя с наполовина обръсната глава и няколко
направени на място шева.
Кота 159, която така отчаяно отбранявахме, падна през втората
половина на деня — оцелелите се оттеглиха назад към участъка на
Оти. Оберщурмфюрер Хаук, командирът на разузнавателния отряд на
бронетранспортьори, докладва за атака на 1-ва полска танкова дивизия
край Жорт. Поляците отново се опитваха да пробият към моста през
Див, но засега всичките им атаки бяха отблъснати. Привечер части от
2-ра канадска пехотна дивизия влязоха във Фалез. 6-а бригада,
командвана от бригаден генерал X. Йънг, успя най-после да превземе
града на Вилхелм Завоевателя. Боят в развалините на напълно
разрушения град продължи.
Дивизията се измъкна от обкръжението през нощта и се оттегли
на позиция край Оти. Новата линия на фронта минаваше от Морто
Кулибер през Дамбленвил до Фалез.
На 17 август започнаха нови атаки на полската танкова дивизия
срещу Жорт. 3-та рота от 12-и зенитно-артилерийски СС батальон
беше практически унищожена. Командирът, унтерщурмфюрер Хартвиг
беше смъртоносно ранен, останалите артилеристи отстъпиха с
батареята в източна посока.
Противникът се прехвърли през Див и настъпваше на югоизток.
На това място срещу 1-ва полска танкова дивизия нямаше нито едно
щатно бойно подразделение. Пътят към Трюн и Шамбуа беше открит
пред поляците. „Фалезкият чувал“ можеше вече да бъде „завързан“.
Разузнавателното отделение на оберщурмфюрер Хаук беше
унищожено привечер. Самият той беше ранен и пленен, но успя да
избяга и да докладва в дивизията за заплахата от страна на големи
танкови сили на противника, врязали се дълбоко в нашия десен фланг
по посока на Трюн.
Към 60 войници от дивизията все още бяха въвлечени в тежък
ожесточен бой във Фалез. Тези войници, изтощени от непрекъснатите
боеве от 6 юни насам, се сражаваха срещу 6-а канадска пехотна
бригада. Два „тигъра“ бяха гръбнакът на отбраната, но войниците вече
бяха белязани от клеймото на смъртта. През тази вечер двама
гренадири, избрани чрез жребий — никой не искал да изостави
другарите си от групата, — донесоха последното донесение и вести от
храбрия отряд. Той целият загина скоро след полунощ сред
развалините на училището „Екол Сюпериер“.
Остатъците от дивизията с последни сили се отбраняваха на
рубежа Див — Неси (на 8 километра югоизточно по пътя от Фалез за
Аржантан). В Неси два повредени „тигъра“ не позволяваха на
бронетранспортьорите на челните подразделения от 53-та британска
пехотна дивизия да настъпват. На 19 август към 2,00 ч. двата „тигъра“
окончателно бяха извадени от строя. Оберщурмфюрер Майцел и
другите оцелели воини бяха пленени, включително ранените членове
на екипажите на „тигрите“.
През нощта на 18 срещу 19 август ние изоставихме последната си
мобилна радиостанция и всички други по-маловажни коли,
бронетранспортьори и влекачи. Командният пункт в Неси беше завзет
от танковете и пехотата на противника малко преди залез-слънце. Моят
куриер се свлече — беше ранен от куршум в корема. Ние взехме с нас
войника. Под прикритието на сутрешния сумрак, заедно с остатъците
от бойната група на Краузе, с бой пробихме на юг и заехме нов
отбранителен рубеж югоизточно от жп линията.
През нощта бойната група на Вюнше се натъкна на настъпващите
подразделения на противника. По-голямата част от мъжете в бойната
група бяха ранени и пленени. Макс Вюнше и двама други офицери
попаднаха в плен шест дни по-късно. Ние се сблъскахме със
страдания, с безразличие към жестоката трагична съдба на хората в
обкръжение.
По обед командирът на 84-ти армейски корпус генерал Елфелд и
неговият началник-щаб подполковник Фон Кригерн се появиха в
нашия команден пункт. Нашата дивизия вече нямаше никаква връзка с
висшестоящите щабове. Личният състав на 85-а пехотна дивизия
(генерал-майор Фибиг) се бе отделил от корпуса. В резултат под
командването на генерал Елфелд беше останала само 12-а танкова
дивизия.
Страданията, които виждахме наоколо, бяха просто неописуеми.
Бежанците и войниците от разгромените немски части бяха
безпомощни пред бомбардировачите, които постоянно летяха над
главите ни. Невъзможно беше да се укрием от взривовете на снарядите
и бомбите. Струпани на толкова ограничено пространство, ние бяхме
отлични мишени за авиацията на противника. Гористите райони бяха
препълнени с ранени войници и трупове на коне. Смъртта се виеше
над нас на всяка крачка. Ние бяхме като мишени на стрелбище.
Оръдията на 4-та канадска и 1-ва полска танкова дивизия нямаше как
да пропуснат.
Случайно в една градина югозападно от Трюн се натъкнахме на
командния пункт на 7-а армия. Генерал Елфелд и аз тръгнахме към
щаба на армията. Пътищата бяха непроходими. Те бяха задръстени от
моторизираните части и обоза на конска тяга на пехотна дивизия.
Горящите коли и избухващите боеприпаси (сред колите и каруците
падаха все нови и нови снаряди) маркираха целия ни път.
Ние тичахме, препъвахме се и прескачахме, докато се
промъквахме на прибежки към щаба. Районът беше под непрекъснат
артилерийски обстрел. Масата изтребители, които щурмуваха пътя,
имаха много цели. Намерихме щаба на 7-а армия в една траншея зад
фермата. Нашият уважаван генерал-полковник Хаусер седеше в края
на траншеята и проучваше картата. С командващия бяха неговият
началник-щаб полковник Фон Герсдорф, подполковникът от
Генералния щаб Фон Клуге и майорът от Генералния щаб Гудериан.
Една избухнала кола с боеприпаси ни изпрати своя „поздрав“ —
полковник Фон Герсдорф беше ранен. Но издаването на заповеди
продължи. Полковникът остана с генерала. Генерал-полковник Хаусер
даде заповед да пробием през нощта.
Танковата бойна група на 1-ва танкова СС дивизия трябваше да
тръгне на пробив на разсъмване край Шамбуа, а 3-та
въздушнодесантна дивизия да пробива край Сен Ламбер след
полунощ. Отначало тя не биваше да използва оръжие. Остатъците от
12-а танкова СС дивизия трябваше да удържат северозападния край на
“чувала“ до полунощ, а после да се присъединят към 3-та
въздушнодесантна дивизия. Ние се сбогувахме с командващия с
последно ръкостискане. Той сериозно ни изгледа с единственото си
здраво око, другото беше загубил в боевете край Москва.
Отново се понесохме през градушката от снаряди и се скрихме в
една кариера. Много немски войници лежаха там, плътно притиснати
към отвесните стени. Те очакваха настъпването на спасителната нощ,
за да се измъкнат от този ад.
Пряко попадение на снаряд в група пехотинци до нас рани
смъртоносно няколко души. Един фелдфебел загуби десния си крак до
над коляното. Ние бързо го примъкнахме по-близо до стената —
виковете за санитар заглъхнаха сред грохота на артилерийския
обстрел.
Намерихме командващия 2-ри въздушнодесантен корпус генерал
Майндл и командира на 3-та въздушнодесантна дивизия генерал
Шимпф в една от къщите. Парашутистите обсъдиха с нас предстоящия
нощен щурм. Два „тигъра“ трябваше да поддържат 3-та
въздушнодесантна дивизия.
Стигнахме до нашия команден пункт съвсем изтощени.
Командването на дивизия по време на пробив е почти невъзможно.
Пътищата бяха съвсем задръстени, свързочни средства вече нямахме.
Дивизията се раздели на две групи. Оцелелите моторизирани части
трябваше да пробиват зад 1-ва танкова СС дивизия през Шамбуа. Тази
група щеше да командва командирът на дивизионната артилерия
Дрехслер. Щабът на дивизията, към който се присъединиха генерал
Елфелд и остатъците от бойната група на Краузе, щеше да следва
въздушнодесантната дивизия. Аз разделих нашата група на няколко
по-малки — така че при необходимост да могат да действат
самостоятелно. Оръдията, за които нямаше влекачи, бяха взривени.
В полунощ събрах всички, които бяха останали в обкръжението,
покрай група фермерски къщи. Свързочната група беше с 3-та
въздушнодесантна дивизия. Тъй като разузнавателното подразделение
не се връщаше и откъм Сен Ламбер не се чуваше шум от бой,
решихме, че пробивът на парашутистите е успял. Затова потеглихме.
Генерал Елфелд, подполковник Фон Кригерн и Хуберт Майер бяха
с челното подразделение. Аз потеглих в посока към Шамбуа. Ние
трябваше да се движим по пресечената местност, ако искахме да
пробием напред. Малкото пътища и пътеки бяха непроходими и
безнадеждно задръстени. Вражеската артилерия откри безпокоящ огън.
Навсякъде се виждаха огнени отблясъци от избухващи вражески
снаряди. На всички страни летяха ярки пламъци — това бяха
избухващи наши боеприпаси. Изтощени немски войници бродеха
насам-натам — неразборията в „чувала“ на обкръжението правеше
невъзможен избора на точна посока за придвижване.
На разсъмване бяхме западно от Шамбуа и се съединихме с
бойната група на 1-ва танкова СС дивизия, която тъкмо се подготвяше
да започне атака. Ние се присъединихме към нея в ролята на пехота.
Вече нямах свързочни средства. Скочих на бронята на един танк. За да
се задържа, се улових за колана на един войник, лежащ зад купола. В
ужас отпуснах ръка — войникът беше мъртъв. Нашите танкове след
кратко колебание отстъпиха под обстрела на противника.
Ние отново се съсредоточихме зад върбалаците до размитото
русло на Див. Реката тук беше към два метра дълбока и от три до
четири метра широка. Ние станахме свидетели на ужасна трагедия.
Препускащи в галоп коне скочиха в реката заедно с каруцата и
войниците в нея. Конете и хората се мятаха в калта на почти безводния
ручей, а когато войниците се покатериха на каруцата, бяха буквално
разкъсани на парчета от снарядите на канадската артилерия.
Няколкостотин пленници безпомощно лежаха под обстрела на
собствените си оръдия. Те не можеха да се измъкнат от обкръжението.
След прехвърлянето през Див между Шамбуа и Трюн аз събрах
пехотно подразделение. Целият район беше осеян с убити и умиращи
немски войници. Противникът се намираше на склоновете и водеше
непрекъснат огън по „чувала“. Повече жертви бяха от тиловите части
на пехотните дивизии, които бяха останали в „чувала“ със своите
каруци. Останали без ръководство, те се спасяваха с бягство.
Генерал Елфелд и полковник Фон Кригерн изчезнаха безследно.
Не се появиха на сборния пункт. За да възстановя реда във вече
нарасналата група, аз наредих на войниците да се съберат под
прикритието на една ферма. Наблизо до нас преминаваха колони
войници без оръжие и много от тях се присъединяваха към моята
група. Но само който успя да си намери оръжие, получи разрешение да
върви с нас. Повечето от тях се подчиниха.
Познавах всеки храст и дърво между Трюн и Шамбуа. Частите от
моя полк бяха и в двете селища още преди нахлуването на съюзниците.
Аз застанах начело на една група, а Бернхард Краузе поведе другата
половина от хората. Общо се бяхме събрали 200 души.
Хуберт Майер, оберщурмфюрер Кьолн и моят верен Михел бяха с
мен. Ние трябваше да вървим по пътя Трюн — Шамбуа. Вражески
танкове се движеха от двете страни на пътя. Нашите танкове, които
бяха в „чувала“, не успяха да се прехвърлят през Див и да ни окажат
поддръжка. Руслото на реката беше прекалено дълбоко за тях.
Зад храстите и плетовете на градините лежаха много мъртви
войници. Всички те бяха бягали срещу очакващите ги оръдия на 4-та
канадска танкова дивизия. Щяхме ли ние да си пробием път през
железния обръч на обкръжението? Противникът беше заел
възвишението и обстрелваше пътищата и полята.
Михел свали бялата превръзка от главата ми. Смелият казак от
Днепропетровск каза:
 — Превръзката пречи, после ще ви направя нова! — Той смяташе,
че белите бинтове ме правят мишена.
Аз скачах от укритие към укритие с пистолет в ръка. В траншеите
беше пълно с мъртъвци. Очевидно ги бяха смазали танковете.
Разграбени коли стояха в полята и зад оградните плетове. Ние
напредвахме все по-близо към склона. Над нас свирнаха куршуми от
картечница. Ние паднахме на земята между два танка. Те бяха на
разстояние около 150 метра един от друг и обстрелваха „чувала“.
Картечен бронетранспортьор сновеше напред-назад вдясно от нас.
Изведнъж той изчезна и ние като изстреляни куршуми се устремихме
между двата танка в източна посока.
Картечният огън косеше нашите редици, но нищо не можеше да
ни спре. Ние смазахме канадската пехота за няколко секунди. Всичко
стана почти безмълвно — чуваше се само свиренето на прелитащите
над главите ни снаряди и избухването им. Скоро ни предстоеше да
пробием през заслона на противника. Аз не можех да вървя повече.
Потта пареше възпалените ми очи, раната на главата ми се отвори, но
не биваше да спирам. Ние трябваше да пробием.
Изведнъж на 30 метра вдясно от мен се появи танк „Шърман“.
Хуберт Майер ми извика. Аз тичах точно срещу оръдието на танка.
Ние търчахме, като правехме невероятни скокове и завои, зелените
храсталаци ни прикриваха от противника. Вече не можех да вървя,
последните дни ми отнеха прекалено много сили. Хуберт Майер пое
командването и нареди да продължи придвижването. Скоро всички
отминаха покрай мен. С мен останаха оберщурмфюрер Кьолн и
Михел. Над главите ни просвирваха картечни откоси. По лицето на
Михел се стичаха сълзи — той не можеше да ме мъкне достатъчно
бързо. Той ме ободряваше като майка детето си. Току чувах:
„Командире, да вървим! Хайде да вървим! Останаха само
няколкостотин метра. Моля те, командире, да вървим!“.
Ние се придвижвахме през полето съвсем сами. Аз прекратих
опитите да търся укритие или да правя двойни прибежки. Сега бавно
се влачех в източна посока и в края на краищата паднах в канавата.
Моите другари вече лежаха там и ме изчакваха. Ние пропълзяхме през
пътя и поехме към хълмовете, проточващи се североизточно от
Шамбуа. Безмълвно погледнахме към „чувала“ зад нас и споменахме с
ругатни хората, които така безразсъдно пожертваха остатъците от две
[73]
немски армии .
Ние обсъждахме възможността за съкращаване на линията на
фронта, която трябваше да се изтегли към река Сена още преди
загубата на Кан. Предполагахме, че изпреварващата евакуация от
Западна Франция на позициите край Сена е възможна. Зад Сена
пехотните дивизии (които така бездарно бяха пожертвани във
„Фалезкия чувал“) биха могли да докажат своята полезност, а
танковите дивизии да получат време за отдих и попълнение.
Ние продължихме да крачим по веригата хълмове, като от време
на време попадахме под артилерийски обстрел. Тъй като изобщо не
знаехме каква е ситуацията, не се надявахме да се съединим с нашите
части, докато не се озовем от другата страна на Сена. Обаче южно от
Вимутие се натъкнахме на бойното охранение на 2-ри разузнавателен
батальон от моторизираната СС дивизия „Райх“. В командния пункт на
гренадирския моторизиран полк „Дойчланд“ ни съобщиха, че полкът и
други съединения са участвали в атаката в района на Шамбуа, за да
пробият обръча на обкръжението. Първоначалната атака с малки сили
не успяла, но на 21 август се оказала успешна. Фронтът на
обкръжението бил пробит, около половината обкръжени немски
войски успели да се измъкнат от „Фалезкия чувал“, останалите били
пленени. Преди атаката аз имах възможност да дам на полка важна
информация за създалата се ситуация.
Част от моторизираната дивизионна група беше успяла да се
измъкне от „чувала“ през втората половина на 20 август — другите
подразделения направиха това на следващия ден.
Артилеристите бяха загубили няколко от тежките си оръдия, а
батареята 37-милиметрови оръдия беше успяла да пробие почти без
загуби. Командирът на 12-и свързочен СС батальон щурмбанфюрер
Пандел беше убит при опит да спаси ценната радиокола.
Битката за Нормандия завърши.
Немските войници отново направиха сякаш невъзможното. Те не
заслужаваха ужасния разгром във „Фалезкия чувал“. Офицерите,
унтерофицерите и младите войници изпълниха своя дълг докрай. За
поражението не може да бъдат обвинявани фронтоваците. Горчивата
чаша, която им се наложи да изпият, те получиха от ръцете на
политиците. В книгата на историята ще бъде записано навеки как се
прояви немският войник в Нормандия.
А ето и оценката на нашия бивш противник:
„Единствените мъже, които наистина заслужаваха медали в тази
война — казва един от военнослужещите в пехотните части на
съюзниците, — бяха момчетата от СС войските. Всеки от тях е
достоен за медал за смелост. Те бяха банда лоши момчета, но винаги
истински войници! Те действаха така, че нашите мъже в сравнение с
тях изглеждаха дилетанти“.
„Няма много други дивизии както на съюзниците, така и немски,
които биха могли да надминат бойните постижения на 12-а танкова СС
дивизия в Нормандия.“

Вече неведнъж споменах, че канадските командири бяха доста

нерешителни и атакуваха само с многократно превъзхождащи сили.
Това особено се отнася до техните действия в операция „Тоталайз“ и
[74]
„Тректейбъл“ . По време на тези операции канадците не само
загубиха инициативата на бойното поле, но и всички шансове за пълно
унищожаване на разбитите немски армии.
След 4 август 2-ри канадски корпус се сражаваше само срещу 12-а
танкова СС дивизия. Нашата дивизия вече едва ли имаше повече от
бойната мощ на батальон. Но канадците загубиха скъпоценно време.
Само една канадска дивизия беше достатъчна, за да удържа северния
фланг на „чувала“ и да притиска намиращите се там немски войски.
Трите останали дивизии от 2-ри канадски корпус, включително две
превъзходно въоръжени танкови дивизии, биха могли да затворят
„чувала“ край Трюн и Шамбуа не по-късно от 16 август. Нашите части
тогава едва ли биха могли да разкъсат обръча на обкръжението.
Ако канадците бяха направили това, нашето настъпление в
Ардените през декември 1944 г. едва ли щеше да се състои. Танковите
дивизии, които бяха решаващата сила в това настъпление, нямаше да
могат да се възстановят за толкова кратък срок, ако ядрото от
ветераните не се беше промъкнало през обръча на сраженията между
Трюн и Фалез. Според мен измъкването от обкръжението успя главно
заради нерешителността и колебанията на канадското командване.
Предполагам, че съюзниците бяха стигнали до същия извод
относно 4-та канадска танкова дивизия, когато смениха нейното
командване. Но вината не бива да лежи само върху Китчинг.
Канадците биха могли да познават характера на своя противник. Те
имаха нелошо разузнаване, а въздушното им разузнаване винаги беше
на висота.
Командирът на 1-ви батальон майор Д. В. Кари стигна до Сен
Ламбер сюр Див още на 19 август, като така пресече единствения път
за излизане от „Фалезкия чувал“. Този батальон действаше блестящо.
Неговите загинали и оцелели войници заслужават нашето уважение.

Пристигнах в 1-ви танков СС корпус през втората половина на 20

август с тази част от дивизията, която беше успяла да пробие.
Приветстваха ни с радост и благодарност, там вече си мислели, че не
сме между живите. Аз не издържах и заплаках. Докато правех доклада
си, си спомних, че хиляди мои другари са намерили вече покой в
земята на Нормандия.
Краткото изложение на положението говореше, че на запад от
Сена няма стабилен фронт, но и източно от нея не съществуват
никакви отбранителни рубежи. Перспективите бяха катастрофални и
ние можехме да свързваме своите надежди само със Западния вал
(покрай границата на Германия).
Беше ми приятно да чуя, че подразделенията на дивизията, които
преди това бяха изтеглени от фронтовата линия и изведени за отдих и
попълнение, са задържали противника на рубежа Л’Егл — Верньой
сюр Авър — Дрьо и така са предотвратили образуването на нов
„чувал“ западно от Сена. Тези съединения действаха съвсем
самостоятелно. Затова щурмбанфюрер Герд Бремер беше награден с
Дъбовите листа към Рицарския кръст.
Личният състав на щаба на дивизията, придвижвайки се през Льо
Небур, достигна Лувие. Оттук той щеше да командва боеспособните
подразделения на дивизията. Останалата част от дивизията водеше
бойни действия като мобилен ариергард срещу американските танкови
съединения, настъпващи в северно направление от Дрьо и Верньой. В
това време немските войски, измъкнали се от „Фалезкия чувал“, се
прехвърлиха през Сена край Руан. Личният състав без загуби се
прехвърли през Сена край Елбьоф.
Аз пристигнах в Руан с доклад при главнокомандващия войските
на запад фелдмаршал Модел. Фелдмаршалът нямаше илюзии за
създалата се обстановка и говореше за необходимостта да има от 35 до
40 дивизии (ако става дума само да се стабилизира фронтът). Тъй като
всички знаехме, че на Западния фронт няма 40 дивизии, то отново
мислите ни се обръщаха към Западния вал.
Една набързо събрана бойна група удържаше Елбьоф до 26 август.
След евакуацията от левия бряг на Сена тази бойна група отбраняваше
завоя на Сена южно от Руан край Форе дьо ла Лонд, като така позволи
на нашите сили да излязат от боя с противника.
Нашите войници за последен път се сражаваха с канадските части
край Форе дьо ла Лонд. Те удържаха 2-ра канадска пехотна дивизия до
29 август. Едва през втората половина на този ден бойната група,
командвана от Вилхелм Монке, най-после се изтегли.
След като стоя два дни в района на Бове, дивизията се изтегли в
района на Ирсон (край границата с Белгия), тъй като отдихът и
попълнението близо до фронта бяха невъзможни. Ние вървяхме под
прикритието на тъмнината по покритите с кръв полета на Първата
световна война по същите пътища, по които се носехме през 1940 г.,
когато настъпвахме на запад. Нашата походна колона изглеждаше
жалко, отделните колони се движеха едва-едва, а всяка бойна машина
теглеше на буксир няколко други.
В Ирсон дивизията премина в подчинение на командващия
танковите войски на запад генерал Щумпф, когото лично и кратко
информирах за личния състав на дивизията и за състоянието на
бойната техника. Генерал Щумпф ми съобщи приятната новина за
награждаването ми с Мечовете към моя Рицарски кръст.
Дивизията веднага започна да се попълва и да превъоръжава
своите оредели части. Предполагаше се, че военната техника ще
пристигне от Вердюн и Мец. Загубите в жива сила и техника бяха
ужасяващи. Бойните подразделения бяха загубили над 80 процента от
личния си състав, с който започнаха кампанията. Подразделенията за
бойна поддръжка и осигуряване също бяха понесли големи загуби,
предимно в резултат от действията на вражеската авиация.
Дивизията загуби над 80 процента от своите танкове — в боевете
и по време на оттеглянето. Тя се лиши от около 70 процента от
бронетранспортьорите, 60 процента от оръдията и 50 процента от
колите. Такива гигантски загуби не можеха да се попълнят за няколко
дни, но ние нямахме друг избор — дивизията трябваше да стане
боеспособна колкото се може по-бързо.

Не ни харесваше нито районът на Ирсон, нито общата обстановка.

Подразделенията за бойна поддръжка и частите, неготови за бойни
действия, бяха веднага прехвърлени в района източно от река Маас. На
31 август американците стигнаха до Соасон и Лан и напредваха на
североизток. Оперативната група на дивизията ги задържа край река
Тон до нощта на 1 срещу 2 септември. В това време в дивизията
пристигна бойната група на Монке.
Тъй като войските на противника заплашваха дивизията откъм
тила, тя се оттегли на изток, където зае отбранителна позиция. Наложи
ни се да влезем в бой, за да дадем възможност на нашата пехота да се
прехвърли през река Маас. По време на оттеглянето на тази позиция
командирът на 3-ти батальон от 26-и гренадирски моторизиран СС
полк, кавалерът на Рицарския кръст Ерих Олбьотер беше смъртоносно
ранен, след като се натъкна на мина, заложена на пътя от партизаните.
И двата му крака бяха откъснати, през нощта той умря във военната
болница в Шарлевил. В лицето на Ерих Олбьотер аз загубих още един
закален воин и стар другар, който се сражаваше рамо до рамо с мен от
1939 година. Той беше напорист воин и идеален командир.
През нощта на 1 срещу 2 септември ние заедно с остатъците от
116-а танкова дивизия удържахме отбранителната позиция край
градчето Бомон. Под натиска на противника дивизията отстъпи през
Филипвил към Флорен. Малко преди пристигането във Филипвил
командирът на 26-и гренадирски моторизиран СС полк
хауптщурмфюрер Хайнц Шрот беше вероломно убит от партизаните.
„Героичната борба“ на така наречените партизани не беше нищо
повече от подли и банални убийства иззад ъгъла. Организаторите на
партизанската война бяха истински военни престъпници. Те действаха
напук на всякакъв хуманизъм и се ръководеха само от голия си
инстинкт. Никога преди това не ми се беше случвало да имам работа с
партизанската война, не чувствах и прословутата омраза от страна на
французите и белгийците. Напротив, винаги бях свидетел на добрите
отношения между войските и населението на окупираните територии.
Това важи особено за многострадалното население на Нормандия.
Така наречените партизани надигаха глава само когато можеше да
не се опасяват за личната си безопасност и за живота си. Те не се
сражаваха. Вместо това вероломно и подло убиваха отделни
военнослужещи от немската армия. От военна гледна точка действията
на партизаните не оказваха практически никакво въздействие на хода
на войната. В резултат най-много пострада (от наказателни акции за
възмездие от страна на немските войски) населението, което не
участваше в партизанските войни. Пострадаха не поборниците на
партизанската война и нарушителите на международното право. По
своя план те разпалваха омраза между народите. Тя дълго време се
задълбочаваше заради престъпните действия на партизаните. Никой
няма да отрече, че със своята политика на поддръжка на партизаните
съюзниците активно насаждаха комунизма в Западна Европа. Без
вероломните действия на „храбрите“ партизани нямаше да има
причина за „съдебните процеси срещу военните престъпници“.

Ние се прехвърлихме през Маас край Ивоар на 4 септември, за да

заемем отбранителни позиции зад реката. Дивизията зае сектора Годин
— У. 2-ра танкова СС дивизия зае участъка от двете страни на Динан.
 Бойният състав на дивизията включваше около 600 пехотинци и
беше разделена на две групи. Танкове вече нямаше — оцелелите ни
танкове бяха на ремонт в Лиеж. Нямаше и боеприпаси за батареята
тежки полеви гаубици. Една батарея 88-милиметрови зенитни оръдия
беше разположена на кръстопътя западно от Спонтен като наземна
поддръжка.
Американците веднага се опитаха да се прехвърлят през Маас
край Годин и Ивоар. Техните атаки бяха отблъснати с големи загуби за
противника. Обаче те успяха да създадат плацдарм в У. Американците
заеха там позиции в гората. В хода на нашата контраатака плацдармът
беше намален и се предполагаше, че ще бъде ликвидиран до
стъмняване на 6 септември.
Аз проведох рекогносцировка и обсъдих по-нататъшната отбрана
на нашите позиции на река Маас с Милиус и Зибкен. Нашите коли
често бяха обстрелвани от горските партизани. От наша страна нямаше
жертви, но открихме телата на 6 убити войници от разузнавателния
батальон от Лиеж — те бяха застреляни по време на почивка.
Разузнавателната група беше обстреляна между Спонтен и Динан.
Престъпниците не бяха открити.
През нощта на 5 срещу 6 септември американците успяха да се
прехвърлят през Маас край Намюр и да възстановят моста, който не
беше разрушен напълно. Командирът на частта, отбраняваща Намюр,
се оттегли на изток, без да информира съседните части, и така отвори
пътя на врага в дълбочина на нашата отбрана край Маас.
Разузнавателната група на 12-и разузнавателен СС батальон се натъкна
на американски челен батальон по пътя Намюр — Сине към 11,00
часа.
Когато дойде тази лоша новина, аз се връщах от командния пункт
на Зибкен. Това ми се струваше невероятно, но донесението беше
потвърдено от друга разузнавателна група в 11,15 часа. Частите
веднага бяха вдигнати по тревога и получиха заповед да отстъпят зад
река Урт. Оттеглянето можеше да стане само през нощта. Скоростта
беше решаващ фактор. Американците скоро щяха да бъдат в Дюрнал, а
после за броени минути щяха да се доберат до кръстопътя. Нашият
щаб, ако искаше да се измъкне от американците, трябваше да прескочи
този кръстопът.
 Само след миг щабът вече се носеше към Дюрнал. Аз водех
групата по стръмно издигащия се път, за да стигнем до Дюрнал през
един горист участък. Тъкмо преди да пристигнем в Дюрнал, Хуберт
Майер ме помоли да предам командването на челните подразделения
на хауптщурмфюрер Хайнцелман. Махнах на Хайнцелман, който
караше зад нас, и неговата кола ни настигна, когато се приближихме до
първите къщи в Дюрнал. Градчето лежеше в дълбока низина, отляво на
пътя имаше почти двуметрова стена, около която пътят завиваше на
изток. Както винаги, аз стоях в колата и се опитвах да надзърна „зад
другата страна на хълма“. В резултат имах възможност да видя над
стената главния път за Намюр. И тогава извиках, за да предупредя
Хайнцелман, но вече беше късно. Снаряд разби на парчета челната
кола, а иззад ъгъла се появи стрелящ американски танк.
Ситуацията се промени за секунда. Да се атакува танкова колона с
два фолксвагена, не е като разходка на пикник. Ние вече не можехме да
обърнем назад. Аз гледах танка, който бавно напредваше към нас. От
своя личен опит в подобни ситуации можех да предположа, че
командирът на танка ще използва тази уникална възможност, за да
плени щаба или да го разстреля. Не ни оставаше нищо друго, освен да
се махаме от пътя, и то колкото се може по-бързо!
Шмугнах се през вратата и прескочих телената ограда, която
отделяше двора от градината. Но що за неприятна изненада! Не можех
да се скрия зад редицата сгради — те бяха построени пред издигащ се
склон и заобиколени с висока ограда. Ако бях опитал да се изкатеря по
стената, щях да стана отлична мишена за американците.
Първото, от което имах нужда, бе да си намеря скрито място.
Кокошарникът беше единственият вариант и аз го приех. Прехвърлих
се през телената ограда. Макс Борнхефт ме видя, преди да изчезна, и
ме последва. Сега и двамата бяхме в капан. Поне за известно време
кокошарникът ни скри от очите на врага. След настъпването на нощта
ние се надявахме да се доберем до своите другари.
Откъм пътя се чуваха силни викове. Местното население
приветстваше американците. Танковете преминаваха наблизо. Чух
възбуден разговор в съседната къща и името Кьолн. Повече не го
видях. Оберщурмфюрер Кьолн и досега се води в списъците като
безследно изчезнал.
 По това време вече беше 14,00 ч., а по покрива на кокошарника
потропваше ситен дъжд. Повече не можех да понасям това. Трябваше
да разбера какво се случва на пътя. Пропълзях до телената ограда.
Едва бях успял да се добера до ъгъла зад кокошарника, когато
преживях един от най-ужасните моменти през цялата война.
Няколко партизани бяха дошли до оградата и разговаряха с
фермера. Вероятно те искаха да разберат дали фермерът не е виждал
тук немски войници. Фермерът отрицателно поклати глава. Стиснал
зъби, аз лежах само на няколко метра от партизаните. Те знаеха за
оградата и сега разглеждаха хълма. Дали това щяха да бъдат
последните ми минути на тази земя? Аз здраво стиснах пистолета си
— нямаше да ме хванат без бой. Разклоненият храсталак беше моето
прикритие.
Викове и изстрели привлякоха вниманието на партизаните към
съседната селска къща. Там свърши животът на моя другар, но настъпи
известно облекчение. В края на краищата фермата беше обискирана и
може би дъждът щеше да отклони любопитните. Минутите се
превърнаха в часове. Изведнъж се спогледахме. Кокошките се събраха
пред кокошарника и искаха да влязат вътре. Но те не искаха да делят с
нас своята къща. Те искаха да се махнем. Работата не можеше да
свърши добре, така че каквото стана — стана. Дребният стар фермер
стоеше до оградата и се чудеше какво се случва. После той се опита да
вкара птиците си в кокошарника. Обаче те се противяха. Те искаха
еднолично да владеят своята „империя“.
На фермера му стана любопитно и той навря главата си в
кокошарника. Не биваше да го прави, защото не беше успял да отвори
уста, когато вече седеше на една стара бъчва в най-тъмния ъгъл. Сега
той вече беше третият човек в капана. Той ужасено гледаше
пистолетите ни. Ние бихме минали и без този неканен гост.
Ситуацията се усложни. Нищо чудно към нас да се присъединеше и
жената на фермера. Тя, разбира се, скоро щеше да открие, че мъжът й е
изчезнал, и щеше да тръгне да го търси.
Решихме да освободим стареца. Той обеща да си държи езика зад
зъбите и да не се свързва с партизаните. После бързо заситни навън.
Разбира се, ние не смятахме думата му за банкова гаранция. Още щом
старецът изчезна, ние се прехвърлихме през високата стена и веднага
се приземихме зад пределите на партизанския щаб.
 Аз не разчитах на такъв неочакван изход. Всичко можеше да
свърши доста по-зле. Партизаните се бяха настанили в църковното
котелно помещение и един младеж стоеше на вратата на мазето, като
се наслаждаваше на своята първа американска цигара. Въоръжени до
зъби партизани се изкачваха по стълбището. Ние скачахме, пълзяхме и
търчахме през гробището като невестулки. Старите гробове и
надгробните паметници ни прикриваха.
Стигнахме до торна яма в ъгъла на гробището. Тъй като в този
момент не ми хрумваше нищо друго, аз прикрих Макс със стари венци
и го помолих да наблюдава входа на църквата. Аз исках да се скрия зад
няколко храста.
Един вик като ехо се понесе над гробището, той ни извести, че се
намираме в много опасна ситуация. Обръщайки се, видях в ръцете на
двама полицаи на стъпалата на църквата карабини. Полицаите се
изплашиха, но все още не бяха видели Макс. Моментално вдигнах
пистолета си и се направих, че ще стрелям. Полицаите се скриха. Аз
трябваше да се махам! Хукнах към южния край на гробището, но
отново се озовах пред дулото на карабина. Държеше я застанал на
пътеката човек, но я свали, когато го заплаших с пистолета. Ние бяхме
обкръжени. Старият фермер все пак беше вдигнал всички на крак. Аз
прескочих гробищната ограда и паднах на селската улица, до която
имаше 4 метра. Задъханият Макс ме следваше.
Господи! Просто не е за вярване колко пъргав ставаш, когато е
заложен животът ти! Улицата се издигаше нагоре. Моите дробове
сякаш щяха да се пръснат. Куршумите свиреха над главите ни. Чук как
Макс извика. Обърнах се и стрелях два пъти. Макс лежеше на пътя.
Простреляли го бяха. Моите изстрели принудиха „храбрите бойци за
свобода“ да се скрият. Завих по пътя към изхода от селото. Тъкмо
навреме забелязах там още двама партизани, които стояха на пост.
Накъде да вървя? Видях малка вратичка, подпряна само с голям камък.
Скрих се незабелязано зад нея.
Седях зад ъгъла на хамбара съвсем изнемощял и надзъртах през
процепите на вратата. Партизаните се появиха след няколко секунди.
Те възбудено търчаха напред-назад по пътя и претърсваха всеки храст.
Моето изчезване беше необяснимо за тях и те започнаха да се
обвиняват един друг.
 Един от партизаните гръмогласно поиска да изляза от укритието
си и да се предам. Той обеща да ме предаде на американците и да
уважава „международното право“. Аз не отговорих на призива му.
Пистолетът в ръката ми ставаше все по-тежък. Някога се бяхме
заклели да не се предаваме живи. Суровите изпитания в Русия ни
принудиха да дадем тази клетва. Времето настъпи! В затвора и в
пълнителя оставаше само един патрон. Трябваше ли да изпълня
клетвата си? Дали тя важеше само за Източния фронт? Не бяха ли
сегашните обстоятелства съвсем различни? Минутите течаха. Отново
погледнах пистолета си.
Помислих за моето семейство и за още нероденото си дете. Беше
трудно, много трудно да взема решение. Партизаните стояха само на
няколко метра от моето укритие. Оглеждах лицата им. Някои бяха
озлобени, други изглеждаха съвсем безобидни — може би само преди
секунди им бяха връчили оръжието.
Главният в групата отново ме помоли да се предам. До него
стоеше 14-годишно момче. Очевидно това бяха баща и син. Малкият
държеше в ръце карабина.
Момчето изведнъж възбудено показа на баща си вратата и камъка,
отместен встрани. Той разбра всичко. Там, където лежеше камъкът,
беше сухо — значи, той е бил преместен преди няколко минути.
Бащата отново ме помоли да се предам.
Партизаните стреляха във вратата и извадиха ръчни гранати. Още
два изстрела пробиха вратата и ме принудиха да се завра в ъгъла.
Аз се обърнах към бащата:
— Пистолетът ми е насочен срещу вашия син. Ще спазите ли
обещанието си?
Той веднага придърпа момчето към себе си и повтори обещанието
си да се отнасят с мен както трябва.
Всичко свърши. Цялата ми надежда беше в контраатака на моите
другари. Хвърлих пълнителя на пистолета в единия ъгъл, а самия
пистолет — в другия. Ужасно чувство беше да те пленят!
Бавно отворих вратата и тръгнах към командира на партизаните.
Един от мъжете се нахвърли срещу мен — няколко пистолета и
карабини бяха насочени насреща ми. Не беше произнесена нито една
дума. Аз не обръщах внимание на заплахата с оръжие. Погледнах в
очите бащата. С махване на ръка той нареди на своите спътници да
свалят оръжието. Те неохотно се подчиниха и ни конвоираха до
църквата. Командирът на партизаните ми каза, че е бил в Германия
през Първата световна война като работник и са му останали само
хубави впечатления. Следователно той нямаше причини да бъде
главатар на банда убийци. Обаче той ми каза, че понякога е трудно да
се удържат младежите от кръвопролития и убийства.
Макс все още лежеше на пътя — той имаше много болезнена рана
от куршум в бедрото. Ние го домъкнахме до полицейския участък,
където веднага му направиха инжекция против тетанус. Селският
лекар беше много дружелюбен. Той ми каза, че се надява скоро да се
приберем у дома.
Двамата полицаи след това извадиха белезници и ги щракнаха на
китките ми. Аз едва не паднах на колене от болка. Белезниците все по-
дълбоко се врязваха в плътта ми. Полицаите ме гледаха очакващо,
партизаните просто бяха със зяпнали уста. Тези, двамата, очевидно
често бяха практикували това изтезание преди. Те явно очакваха, че ще
крещя от болка. Макс ме погледна и каза: „Изроди!“.
Главатарят се върна в стаята и заповяда да ме изведат. Ние се
потътрихме през гробището и се върнахме обратно в котелното —
партизанската база. Положиха Макс на сламен дюшек. Аз с изумление
видях как двамата полицаи отвориха вратата на котелното и съблякоха
униформите си. Скоро те излязоха, облечени като партизани. Аз наум
изругах подразделението от немската военнополева полиция,
разположено до църквата. Тези момчета очевидно спяха зад
кормилото, а ние, фронтоваците, плащахме за дилетантството им.
Макс се измъчваше от нетърпима болка. Той отново и отново ме
молеше да се свържа с баща му, ако оцелея. Той самият не се надяваше
да оцелее.
Часовете в мазето течаха бавно. Главатарят на партизаните ми
донесе хляб. Той беше неспокоен — знаеше, че западно от селото има
немски войски и вероятно те щяха да преминат през Дюрнал през
нощта. Аз се вслушвах и в най-слабия шум. От разговорите на
партизаните разбрах, че американците се придвижват в посока към
Динан, а в Дюрнал засега ги няма. Охраняваше ни един много
неспокоен партизанин, който току се хващаше за пистолета. Всеки път,
когато се опитвах да настаня Макс по-удобно, той крещеше и
размахваше пред нас пистолета си. Младежът беше изплашен. Защо,
разбрах след няколко часа.
В полунощ партизаните изведнъж се разделиха и с нас останаха
само пазачите ни. Преди да си заминат, те сложиха между тях и нас
една тежка маса. Тя раздели помещението на две части. Пистолетът
през цялото време беше насочен срещу мен.
От време на време имах чувството, че нашият пазач иска да ме
убие.
През селото преминаха коли. Дали бяха немци, или американци?
Не се наложи да чакаме дълго отговора. След още един час аз чух
изстрели и взривове на боеприпаси. Осколките от тях просвириха във
въздуха. Вероятно гореше немска кола.
На разсъмване около нас долиташе шум отвсякъде. Можехме да
различим ясно по звука немските картечници от американските.
Напрегнато се вслушвахме в шума на боя. Нашият пазач ставаше все
по-напрегнат — пистолетът му постоянно беше насочен срещу мен.
Той дори отказа да даде вода на Макс, страхуваше се да се обърне с
гръб към нас.
Изведнъж картечен откос разби стъклата на прозореца и
американците поискаха да се предадем. Това беше интересен обрат на
събитията. Изплашеният пазач ни заплашваше от ъгъла с пистолета си.
Наложи ми се да му кресна, за да отвори вратата и да прекрати бесния
обстрел на американците. Те продължиха да стрелят. Картечният
обстрел плющеше по стената на църквата. Най-после първият
американец започна да слиза по стъпалата към мазето.
Изумено видях как нашият пазач получи груб ритник в задника.
Той отлетя към ъгъла. Партизанинът се оказа дезертьор от Лоран. Той
беше обезкуражен, защото американците се отнасяха с него като със
скитник.
Моето изумление бързо се изпари — в корема ми се опря дулото
на автомат. В същото време вторият американец извика:
— Не се противи! Моят приятел иска да вземе медалите ти като
сувенири.
Безсилен от гняв, позволих да ми откъснат Рицарския кръст. Той
беше с мен от април 1941 година.
Вторият американец говореше прилично немски, тъй като майка
му беше от Германия. Той ми каза:
 — За бога, не им казвайте кой сте! С вашите войници се отнасят
зле в тила.
Разбрах какво има предвид едва след едно денонощие.
Ние се изкачихме по стъпалата към гробището и попаднахме под
обстрела на немските картечници. Лежахме между гробовете и
чакахме обстрелът да спре. Преди да успея да се опомня, ми свалиха
часовника и пръстена. Бях попаднал в ръцете на истински бандити.
Зад църквата ми взеха парите и още един „джи ай“ ме взе под
стража. Вбесен, че няма какво повече да ми вземе, той ме удряше по
гърба с приклада на карабината си. Аз паднах на земята. Докато падах,
чух протестиращите гласове на жени.
Нови удари ме вдигнаха на крака и залитайки, тръгнах по улицата.
Женските викове звънтяха в ушите ми. След още няколко крачки
бандитът от армията на САЩ ме блъсна в малка градина. Кръвта
заливаше очите ми и течеше и от лявото ми ухо. Вече не мислех за
нищо. Видях пред себе си голям храст френско грозде, към който ме
блъскаха. Значи тук щеше да бъде краят ми. Образът на семейството
ми бързо премина пред очите ми. Официалният доклад щеше да гласи:
„Изчезнал безследно“. Всъщност ще ме убият и ще ме заровят в
безименен гроб.
Когато този човек вдигна карабината си, аз го гледах с горещо
презрение. Вече не го забелязвах, аз бях в друг свят. Изведнъж изумено
видях, че карабината му се отпуска. Той ме заряза с възгласа
„Проклятие!“ и си тръгна.
Моят спасител беше млад лейтенант, чиято майка беше немкиня.
В последния момент той се намеси и спря диващината на войника.
Лейтенантът се опита да оправдае поведението на този войник.
Той каза, че за подобни прояви на жестокост носи вина безотговорната
пропагандна кампания на кабинетните воини. За да не изцапам колата
му, аз се наместих на калника на автомобила. За няколко секунди
предното стъкло почервеня от кръвта ми, която течеше там, докато
карахме напред. След известно време спряхме до американска
снабдителна колона. Там бях предаден на началника на колоната с
указание да бъда закаран в болница.
Колоната се състоеше от около 12 камиона и щабни коли. Във
всяка кола беше монтирана картечница, имаше по един шофьор и
двама помощник-шофьори. Гледах с изумление и завист как се
попълват запасите на войниците. Челният американски отряд се
състоеше от един танков и един пехотен батальон и беше построен
като за парад. Танк след танк и кола след кола бяха строени плътно
един зад друг на откритото пространство. Подразделенията попълваха
запасите си, без да вземат отбранителни мерки както срещу наземно,
така и срещу въздушно нападение.
Пет „тигъра“, атакуващи от гората, щяха да разбият цялата тази
бойна група на пух и прах. Но между Маас и границата на Германия
нямаше никакви „тигри“. В тази зона имаше само изтощени от боевете
войници. Те отстъпваха, смазани от съдбата. Щеше ли Западният вал
да спре американците? Не мислех, че това е възможно. Знаех, че вече
не са останали боеспособни дивизии. Западният вал не беше достроен
и вече отдавна не го вземаха под внимание.
Наистина Рур беше практически незащитен и изглеждаше, че
нищо не може да попречи на съюзническите войски да превземат тази
ковачница на немското оръжие. Още един мощен щурм на 10–15
съюзнически дивизии на северозапад в Германия щеше да прекърши
гръбнака на нейната съпротива и да приключи войната за няколко
седмици. Войната за Европа беше загубена от Германия.
Стоновете на още един ранен немски войник ме върнаха към
реалността. Той се намираше в съседната кола и беше ранен в корема.
Изведнъж видях една ръка, която ми махаше от третата кола — това
беше Макс, намираше се в камиона, който караше гориво. Празните
туби служеха за легло на ранения Макс. В това време се бяха събрали
около 60 немски военнопленници. Няколко парашутисти, към 15
войници от моята дивизия и бойци от охранителния батальон бяха
разпределени по колите.
Колоната потегли в посока към Намюр привечер на същия ден. Аз
внимателно разглеждах пътя през нивите с житни култури. Разбираемо
е, че ми хрумваха мисли за бягство. Дали щеше да успее такъв опит?
Побутнах леко един млад парашутист и споделих идеята си е него. Той
кимна в съгласие и се премести по-близо до края на колата.
Американците бяха предпазливи. Всяка кола беше прикривана от
картечницата на следващата я и освен това във всяка кабина седеше
американец с автомат. Значи, само път с много завои, който минава
през гориста местност, би могъл да се разглежда като вариант за
бягство. Ние нямахме такъв удачен случай — пристигнахме в Намюр
по-бързо, отколкото очаквахме. Но мисълта за бягство не ни
напускаше. Искахме отново да сме на свобода.

В Намюр беше оживено. Мостът през река Маас беше възстановен

от американските инженери без особени трудности. Населението или
ни гледаше с безразличие, или се държеше заплашително. Нашата
колона премина през центъра на града и спря пред голяма сграда,
която, както после разбрах, се оказа затвор. Тя се намираше до гарата и
около нея се бяха събрали любопитни граждани. Жените ме сочеха. Аз
бях целият в кръв и изглеждах жалко.
Видях как свалиха Макс Борнхефт от камиона и след няколко
минути го внесоха в сградата. Партизани и полицаи го приеха на входа.
Зяпачите обкръжиха групата. После стана нещо невероятно — разнесе
се изстрел, който превърна гражданите в разярена тълпа. Пътят оживя
под одобрителни подсвирквания, радостни възгласи и аплодисменти.
Без предупреждение, за част от секундата, моят боен другар, с когото
бях заедно много години — храбрият войник и верен приятел, — беше
убит от някакво страхливо и подло животно. Придружаващите ни
американци поклатиха глави пред тази жажда за убийства и разгониха
страхливите мерзавци.
Колоната отново потегли. Ето какво ни донесе пленничеството
след едно денонощие, прекарано в плен! Жестокото убийство на един
ранен войник, чиято кръв изтичаше. Ех, колко наивни бяхме само
преди половин час, преди да станем свидетели на това, което се случи!
Нашето пътуване завърши в двора на полицейския участък. Той се
намираше в центъра на Намюр и аз добре помня входа му. Край входа
имаше стара готическа църква.
Беше вече тъмно, когато влязохме през входа. Охраняваха го
партизани. Това беше лош знак. Веднага щом колите заминаха,
младите надзиратели започнаха да ни крещят и ни заповядаха да се
строим. Върху тези, които слязоха последни от камионите, се изсипа
градушка от удари с приклади. Аз стоях отдясно и видях как един
американец говори нещо на партизаните и ме сочи. Партизаните
кимнаха с глави и ми заповядаха да ги последвам. Те ме заведоха при
един фелдфебел, който ме превърза. В това време аз чувах как крещят
от болка моите другари. Групата партизани пребиваше войниците. Аз
попитах:
 — Какво става? Защо ги бият?
Сержантът ми каза, че отделят тези от СС войските и
въздушнодесантните части и се канят да ги убият. После в двора се
чуха изстрели и около 20 немски войници бяха убити в този ден — 7
ноември 1944 г., в Намюр. Те загинаха не от ръцете на белгийските
войници, а от ръцете на превъзбудени келеши, които демонстрираха
червените си лентички като важни украшения.
Към 22,00 ч. двама партизани ме поведоха по опустелите улици.
Нашите стъпки ехтяха в нощната тишина. Тези звуци отекваха в ушите
ми като барабаните на смъртта. И аз отново предположих, че краят ми
е близък, но този път грешах. Един от моите спътници изведнъж
заговори. Той ми предложи американска цигара и попита силни ли са
болките ми.
— Знаете ли — каза той, — просто е невероятно, че можете да
вървите с пробит череп. Наредено ни е да ви заведем при лекар и ще
стигнем там след няколко минути.
Изглежда, американците бяха казали на белгийците, че черепът ми
е пробит. По заповед на един американски офицер трябваше да ме
лекуват. За „пробития череп“ очевидно говореше постоянният
кръвоизлив от лявото ми ухо. Е, аз се надявах всичко да завърши
добре. Разбира се, знаех, че черепът ми не е пробит, но не знаех защо
кръвта ми тече. По-късно ми казаха, че американецът с цевта на
карабината си ми е разкъсал един от големите кръвоносни съдове.
След няколкостотин метра ме доведоха до една сграда, която
приличаше на училище. Партизаните и младежите крещяха: „СС,
СС?“. Моите придружители отговориха: „Не, той е полковник от 2-ра
танкова дивизия. Американците искат да го закараме в болница“.
Младежите недоверчиво ме набутаха в една линейка и ме закараха в
католическа болница. По пътя един семинарист и един от
придружаващите ми казаха, че разстрелват на място есесовците и
парашутистите.
Изслушах това чудовищно заявление почти с безразличие. Колко
много млади, още не убили никого войници, загинаха от ръцете на
убийците. Нали много от моите войници съвсем наскоро бяха
преведени в дивизията — само преди няколко дни! Те едва бяха
навършили 18 години, когато станаха жертва на възбудената тълпа.
 Отново си помислих, че вече ме чака гибел. Нямаше да мине
много време, докато ме разпознаят. Трескаво обмислях как да се
отърва от моята военна книжка. Не биваше да я оставям в линейката,
щяха да я намерят след не повече от няколко часа.
Закараха ме в операционната и ме накараха да легна на кушетка.
Помагаше ми много доброжелателна, говореща немски монахиня.
Семинаристът и монахинята бяха брат и сестра. Партизаните за пръв
път ме видяха на светлината на свещта и ме разглеждаха с интерес. У
тях възникнаха подозрения. Камуфлажната куртка им изглеждаше
познато и ме издаваше като военнослужещ от СС войските.
Отдавна трябваше да се отърва от моята предателска военна
книжка. Но как? Тези момчета ме наблюдаваха като ястреби. В
последната минута помолих сестрата да ми позволят да отида в
тоалетната. След известно колебание тя разреши и аз прокуцуках през
няколко врати. Един от партизаните ме придружаваше. Военната ми
книжка изчезна мълниеносно. Обаче аз твърде късно осъзнах, че
тръбите в тоалетната са разбити и моето разпознаване просто ще бъде
отложено с няколко часа. Лекарят реши, че отначало ще ме сложат на
легло, а на рентген ще ме снимат утре. Аз докуцуках в стаята, като
едва се държах на краката си, и с помощта на партизаните бях сложен
в леглото. Загубата на кръв ме беше отслабила безкрайно. Наистина
бях на последно издихание.
Партизаните взеха изпоцапаната ми куртка и аз гледах как
обискираха джобовете, търсейки документи. Дали щеше да ми
провърви и по-нататък? Това не продължи дълго и ме попитаха къде са
ми документите. Всичко зависеше от това доколко убедителен ще бъде
отговорът ми. Аз бавно отворих очи и отвърнах с твърд глас:
— Американците.
За част от секундата не смеех да си поема дъх. После видях, че
охранителите са задоволени от отговора ми. Те ми стиснаха ръката и се
махнаха. По обед ми дадоха чиста възглавница, защото аз все още
губех много кръв. Съвсем изтощен, аз пропаднах в дълбок сън и ми се
явиха родните места в Германия. Прекарах в болницата две седмици.
Лекарите се отнасяха чудесно с мен. Сестрите тайно ми даваха цигари,
а понякога добавяха и лека закуска. Чувствах се все по-добре с всеки
ден и изглеждаше, че няма още дълго да ме държат в болницата.
 Трескаво мислех за бягство. Бях на четвъртия етаж и можех да
избягам само през прозореца. Налагаше се да намеря няколко чаршафа
и да си направя въже от тях. Обаче преди да мога да го направя, ме
прехвърлиха в казармата „Алберт“.
Тя се намираше до гарата и я използваха въздушнодесантните
части. Не ми харесваше, че съм единственият пленник и ме държат сам
в празна стая в ъгъла на казармата. Моят нов апартамент едва ли
ставаше за бягство. Високите стени и бдителната охрана препречваха
пътя ми към свободата. Моето самотно затворничество приключи след
48 часа. Партизаните ми изпратиха другар по нещастие. Лейтенант
Аугмюлер беше пленен северно от Намюр при опит да се добере до
германската граница с група немски пехотинци. Те си пробивали път с
бой през горите и полята на Северна Франция и Белгия повече от три
седмици. Разчитайки напълно на помощта на местните жители, те
изминали стотици километри само за да бъдат заловени съвсем близо
до границата.
С общи усилия ние се опитвахме да подобрим положението си.
Досега ни държаха в ужасни условия. Проблемът с отоплението беше
решен бързо. Ние натрошихме на парчета столовете, масите и
шкафовете и ги горяхме в камината. Обаче не беше така просто да
подобрим порциона на храненето си. Всеки ден ни даваха една и съща
супа.
След два дни постъпи попълнение в нашето „семейство“.
Лейтенант Вагнер, взводен командир от пехотна дивизия, стана
третият ни другар. Вагнер, както и Аугмюлер, цели седмици беше
вървял на изток, за да бъде заловен край река Маас. Той имаше нещо,
което не ни достигаше. По някакъв начин беше успял да скрие
няколкостотин франка, които ни помогнаха да подобрим менюто си.
За да намерим поддръжка за нашите намерения, ние смятахме да
въвлечем в разговор охранителите. Радвахме се, че единият белгиец,
бивш курсант от военно училище, който беше пребивавал в Германия
във военнопленнически лагер до 1943 г. и бил освободен благодарение
намесата на краля, стана най-добрият ни съюзник. Той беше кадрови
белгийски военнослужещ и се държеше като такъв. С негодувание
заяви, че убиват немските войници. За това били виновни „червените“
партизани.
 На дружелюбния белгиец помагаше да ни доставя храна един
руснак, който попаднал в плен през 1942 г. и успял да избяга от
белгийски рудник през пролетта на 1944 г. Скоро към нашите
помощници се присъединиха двама истински борци за мир, които се
бяха сражавали за своята страна от чист идеализъм, при това бяха
прекарали доста време в подземията на гестапо.
Ние успявахме да поддържаме физическите си сили само
благодарение на помощта на тези хора. Разбира се, дори те можеха да
ни доставят само хляб, картофи, моркови и плодове. Самите те нямаха
много храна и зависеха от получаването на дажбите си. Обаче
приличното, честно отношение на тези белгийци към нас неведнъж ни
помагаше в трудни моменти. По това време се завързаха тежки боеве
край Аахен и ние от все сърце бяхме благодарни на тези, които се
грижеха за нас за всяко късче информация.
Бившият червеноармеец не се зарадва особено, когато научи за
критичната военна ситуация на немците, особено на Източния фронт.
Той гледаше на победата на СССР без ентусиазъм. Обикновеният
руски войник разбираше повече за намеренията на съветското
ръководство от бащите на споразумението от Казабланка. Във всеки
случай, той имаше по-здрав инстинкт, отколкото сър Самюъл Хор,
който отвърна така на предупредителното писмо на Франко, испанския
държавен глава:
„Не мога да приема теорията, че Русия след войната ще бъде
заплаха за Европа. Също така отхвърлям идеята, че Русия след
приключването на бойните действия може да започне политическа
кампания срещу Западна Европа.
Вие възразявате, като казвате, че комунизмът е огромна заплаха за
континента и че победата на Русия ще позволи на комунистите
триумфално да шестват из цяла Европа. Нашата гледна точка е съвсем
противоположна.
Накрая, нима може която и да е нация еднолично да управлява
Европа след войната? Русия ще се заеме със своето възстановяване и
ще бъде до голяма степен зависима от помощта на Съединените щати
и Великобритания. Русия няма лидерски позиции в борбата за
победата. Военните усилия на всички са съвсем равни за постигнатите
победи от съюзниците. След войната големи американски и британски
армии ще окупират континента. Те ще се състоят от първокласни
войници. Те няма да бъдат изтощени и обезсилени като руските армии.
Смея да предположа, че англичаните ще бъдат най-мощната военна
сила на континента. Британското влияние в континента ще бъде
толкова силно, както по времето след падането на Наполеон. С
поддръжката на нашата военна мощ влиянието ни в цяла Европа ще
бъде осезаемо и ние ще участваме във възстановяването на Европа“.
Ето какво казваше сър Самюъл Хор, един от водещите британски
политици. Мисля, че ходът на историята потвърди опасенията на
нашия грижовен руски приятел. Неговите опасения се оказаха верни.
Русия, а не Англия стана доминираща сила в Европа.
Всяка ескадрила бомбардировачи, прелитаща със своя
смъртоносен товар ниско над възвишението покрай Маас към
обхванатата от огъня родина, ни подбуждаше да кроим планове за
бягство. Но нямаше никакъв път към свободата. Пазеха ни много
строго.
Веднъж белгийците като допълнение към дрехите, които вече
имахме, ни донесоха комплекти немски униформи от старите
германски запаси. На мен се паднаха куртка и шинел. Сега бяхме що-
годе защитени от студа, но приличахме повече на банда грабители,
отколкото на немски войници.
В началото на октомври се появиха двама американци с командир
един майор от военната полиция и ни натовариха на камион под
усилена охрана. Отново нямахме никаква възможност да избягаме.
Същата вечер пристигнахме в Реймс в един полицейски участък,
който се използваше от военната полиция. Килиите бяха пълни с буйни
негри. Те се бяха изпонапили за победата си, след което ги бяха
арестували и затворили. На другата сутрин пътувахме през бойните
полета край Реймс все по-нататък на запад. По това време бяхме
погълнати от плановете си за бягство и запаметявахме главните
особености на местността. Обаче сега седяхме, скупчени в ъгъла на
колата, и изумено разглеждахме огромните снабдителни складове на
съюзниците. Там имаше невероятно количество боеприпаси, гориво и
облекло. Снабдителните складове следваха един след друг, километър
след километър. Между тях имаше летища и допълнителни складове с
резервни артилерийски оръдия и танкове. Движението по пътищата и в
лагерите функционираше като в мирно време. Не се виждаше и намек
за маскировка или каквато и да е предпазна мярка. Ние гледахме
всичко това, както беднякът гледа дома на богаташа. Дали разбираха
американците, застанали на границата на Германия, колко огромно
беше тяхното предимство в жива сила и бойна техника?
Привечер минахме през Компиен. Дълъг беше пътят от Компиен
от 1940 до Компиен от 1944 година. Пътят през 1944 г. водеше в голям
лагер за военнопленници. Къде ли щеше да потегли след това?
Лагерът ни направи огромно впечатление. Бодливата тел се
проточваше толкова далеч, че се губеше от погледа. Преди да влезем
вътре, трябваше да минем през две външни врати, които охраняваха
скучаещи американски войници. Веднага ни закараха при коменданта
на лагера, който подробно разпита всеки от нас поотделно. Мен ме
записаха като полковник Майер от 2-ра танкова дивизия. Моята военна
книжка се смяташе за загубена от американците в Намюр.
Комендантът на лагера се оказа стар берлинчанин, чиято адвокатска
кантора била на „Курфюрстендам“ и който емигрирал в Америка през
30-те години.
След беседа по широк кръг въпроси аз бях назначен за помощник-
комендант и ме помолиха да наблюдавам офицерския контингент на
лагера. Дадоха ни, заедно с Вагнер и Аугмюлер, една малка стаичка и
ние бяхме щастливи, че си имаме наше кътче. Като първостепенна
задача ми определиха да проведа подробно разследване на другата
сутрин. Лагерът беше разделен на три отделения и в него имаше
няколко хиляди човека. Като помощник-комендант аз можех без
проблеми да се движа от едно отделение в друго, търсейки другари.
По време на своя първи обход на помещенията на редовия състав
срещнах един фелдфебел от 1-ва въздушнодесантна дивизия. Той ме
посвети в секретите на лагера, който гъмжеше от шпиони и предатели.
Предпазливостта беше девиз тук.
Не мина много време и във всички части на лагера проникнаха
наши хора. За бъдещото бягство се организираше системно попълване
на запасите от храна, които се разпределяха между различните бараки.
Ние станахме дори щастливи собственици на компас. Лейтенант
Вагнер беше успял да го запази, независимо от всевъзможните обиски.
Всичко зависеше от начина на бягството. Осигурихме си дори
превързочен материал. Един лекар от парашутистите се присъедини
към нашата група и искаше да опита да избяга заедно с нас.
 Веднъж в лагера докараха няколкостотин пленници, заловени в
боевете край Аахен. Те ни съобщиха последните новини от Германия.
Сред тези пленници имаше и войници от дивизията „Лейбщандарт“,
които ми разказаха какво се е случило с моята 12-а танкова дивизия.
Аз бях потресен, когато чух за убийството на моя верен другар
Валдмюлер. Щурмбанфюрер Валдмюлер беше паднал жертва на
партизаните маки на 9 септември край Бос Боде на 10 километра
северозападно от Вилсалм. Партизаните опънали тел през пътя.
Валдмюлер и неговият шофьор били съборени от мотоциклета.
Двамата били тежко ранени, а после като плъхове ги удавили в пълния
с вода ров. Храбрият оберщурмфюрер Хаук се натъкнал на фугас,
който бил взривен от партизаните иззад храстите, и получил сериозни
изгаряния.
Съдейки по други съобщения от войниците, 12-а танкова СС
дивизия се намираше за отдих и попълнение в района на Плетенберг в
Зауерланд. По това време подготовката за нашето бягство вървеше с
пълна сила. Ние знаехме, че за да успее нашият план, трябва много да
работим и да го обмислим до най-дребни детайли. Времето беше
скъпоценно — ние очаквахме, че след няколко дни ще ни преместят
някъде, за да освободят място за новите партиди пленени немски
войници.
На 7 ноември към 17,00 ч. аз имах един извънредно интересен, но
немного приятен разговор с коменданта на лагера. Срещнах го в
коридора на нашата барака и бях поразен, когато той най-свойски ме
замъкна в ъгъла и започна следния разговор:
— Господин полковник, вие можете да ми окажете голяма услуга,
като изпълните една моя молба. Аз се озовах в много неприятна
ситуация.
Безкрайно учуден, аз обещах да му помогна, но нямах представа
какво се е случило.
— Току-що ми докладваха, че в лагера се намира офицер от СС с
висок ранг — каза комендантът. — Би ми било безкрайно неприятно,
ако в моя лагер наистина има такъв човек!
Ето какво било! Слава богу, осветлението беше толкова слабо, че
новоизпеченият американец не виждаше цвета на лицето ми.
Удивлението ми беше пълно. Езикът ми сякаш се наля с олово. Аз
трябваше да запазя спокойствие, пълно спокойствие. След като
въздъхнах дълбоко, обещах на коменданта съдействието си и го
попитах за фамилията на този есесовски офицер и как изглежда.
Отговорът беше примерно такъв:
— Ами, не му знам фамилията. Не знам и как изглежда. Знам
само, че енергично козирува и всички се усмихват, когато той минава
през лагера.
След като го уверих, че ще се заема с тази работа, аз спокойно се
сбогувах и изчезнах в стаята си. Аугмюлер и Вагнер бяха шашнати,
когато им разказах, че съм обещал да се заема с издирването на самия
себе си и да се самопредам в ръцете на коменданта.
Ние бързо се договорихме да се опитаме да избягаме на другия
ден. Лейтенантите Аугмюлер, Вагнер, а също и фелдфебел Мюлер
щяха да участват в бягството. На 8 ноември в качеството на
дървосекачи ние се събрахме до вратите на лагера. Канехме се да
поемем по дългия път към Германия през горите на Компиен.
Обаче не ни провървя. Нямаше нужда от много дървосекачи.
Разочаровани, ние се помъкнахме обратно към бараката. Към 11,00 ч.
ме извикаха при коменданта на лагера. Аз казах няколко прощални
думи на моите приятели и тръгнах след военните полицаи.
Комендантът седеше зад бюрото и си играеше с полицейската си
палка. Лицето му изразяваше решителност. Физиономията му ми каза
всичко. Обаче веднага забелязах, че той не беше напълно уверен. Аз
трябваше да запазя спокойствие.
Военните полицаи, високи като дървета в гората, стояха от двете
ми страни. В ръцете си небрежно държаха палки. Работата ставаше
сериозна! Новоизпеченият американец ми извика:
— Свали куртката! Свали ризата!
Аз стоях гол до кръста.
— Вдигни си ръцете!
Боже мой! Физиономията на коменданта на лагера се изпъна. Той
се задъха и злобно произнесе няколко ругатни на английски, преди да
ме попита откъде е татуировката с кръвната ми група на моето тяло.
Чак тогава осъзнах защо трябваше да се съблека. Изобщо не се
бях сетил за тази предателска татуировка. Трябваше да спечеля време,
за да намеря правдоподобен отговор. Реагирах чак на повторния
въпрос. И отговорих с въпрос. Вежливо помолих коменданта на лагера
да ми обясни какво пита. От това той почти се побърка. Продължи да
ми крещи, като твърдеше, че аз съм „есесовска свиня“, а също и че съм
онзи издирван високопоставен есесовски офицер.
Дойде време да действам. Аз погледнах коменданта на лагера и
казах:
— Вие грешите. Макар СС войските да бяха въвели татуировки с
кръвната група, армейските танкови войски също ги използваха при
своите танкови екипажи, след като тези татуировки доказаха ползата
си в моторизираните дивизии на СС войските. Налага се да се
примирите с факта, че курсантите от школите на танковите войски се
изпращаха обратно в частите си с такива татуировки.
Това обяснение произведе ефект на избухнала бомба върху
военните полицаи. Позволиха ми отново да облека дрехите си и да
напусна стаята. Комендантът на лагера остана да седи в креслото си,
изтощен от това противоборство.
След половин час целият лагер беше обърнат с краката нагоре.
Военната полиция търсеше радиостанции. Пленниците, видите ли,
планирали бягство на 9 ноември и помолили по радиото същата вечер
да им хвърлят от въздуха оръжие. Ние само се посмяхме на фантазиите
на американците.
Неочаквано ни наредиха да се подготвим за преместване.
Транспортът за нашето евакуиране вече беше пристигнал. Цял час ни
се наложи да вървим през града, а после да се качим в очакващия ни
товарен влак. Вагнер и Аугмюлер бяха в един вагон с мен. Вагнер
веднага седна на пода и започна да пробива дупка в него. Но започна
да псува зверски. Подът на вагона беше направен от твърдо дърво и
почти не поддаваше. По никакъв начин не можехме да го разглобим.
Въпреки това те двамата продължиха да опитват. Искаха да избягат.
Аз чух как преди самото заминаване извикаха името ми. Казаха
ми да изляза от влака и да се кача на очакващия ме джип. Е, те успяха
да ме спипат.
Ние бързо се върнахме в лагера. Бях много учуден, когато познах
един лейтенант, стоящ пред административната сграда и облечен като
за поход. Той заедно с няколко американци се канеше да извърши
малка разходка в околностите на лагера. Лейтенантът срамежливо се
извърна, но напразно. Моят вик „Жалък боклук!“ все пак стигна до
слуха му. Това беше първото страхливо създание в немска униформа, с
което се срещах. Той наистина преди беше младши лейтенант в
пехотна дивизия, а сега беше станал лагерен шпионин.
Комендантът на лагера ме накара да застана с лице към стената,
така че крайчетата на пръстите ми да я докосват, а стъпалата ми да са
на 1,2 метра от нея. При всяко движение аз получавах лек удар с
приклад на карабина по гърба и унизителна заповед да спазвам
дисциплината. Но всичко свърши и скоро ме затвориха в специална
стая. Там ме пазеха двама американци с готово за бой оръжие.
На другата сутрин по пътя през Компиен ме закараха в Париж, а
оттам на летището западно от града. Към 14,00 ч. вече седях в
самолета и гледах надолу към полетата от някогашните сражения от
1940 година. Напуснахме континента край Дюнкерк и чак тогава се
оставих на съдбата и отхвърлих всички мисли за бягство. Войната
свърши за мен. Европа лежеше зад мен в руини, кръвта й изтичаше от
безбройните рани. Ние прелетяхме над Ламанша и пред мен се появи
мъгливият Албион — Англия, която искаше да освободи Европа, а
всъщност помогна да я хвърлят в обятията на комунистите.

Край
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka,
2018
Информация за текста
Издание:

Kurt Meyer
Panzermeyer: Grenadiere
Stackpole Military History
©VDM Heinz Nickel

Курт Майер
Гренадирите от СС в бой
Поредица "Хроника"
© Марин Гинев, превод
© Любомир Илиев, редактор
© Станка Митрополитска, коректор
©„Елзевир" оформление и корица
© ИК „Прозорец" ЕООД, 2017
ISBN 978-954-733-897-5

notes
Бележки под линия
1
Официално мотострелковите части на Вермахта и СС войските се
наричат панцергренадирски от октомври 1942 г., а техните войници —
панцергренадири („Panzergrenadier“). Курт Майер пише книгата си
след войната, затова употребява името гренадири доста по-рано,
отколкото то е официално въведено. — Бел. ред.
2
Бившият руски Новогеоргиевск, мощна крепост, построена от
руските инженери след 1832 г. и преустроена в края на XIX —
началото на XX век. — Бел. ред.
3
До 30 септември се сражава гарнизонът на Модлин, до 2 октомври
гарнизонът на полуостров Хела. — Бел. ред.
4
Сега предградие на Хага. — Бел. прев.
5
3100 танка според източниците. — Бел. ред.
6
Немците са имали 2580 танка. — Бел. ред.
7
Битката край Сома е продължила от 1 юли до 18 ноември 1916 г.
Настъпващите съюзници са загубили 794 000 убити и ранени, като са
заели 240 кв. километра, а загубите на немците са 538 000 души. —
Бел. ред.
8
Булон е превзет на 25 май. — Бел. ред.
9
Густав фон Витерсхайм — Бел. ред.
10
През септември 1914 и през юли 1918 г. тук са се водили тежки
боеве, които до голяма степен са предопределили хода на войната. —
Бел. ред.
11
На 11 ноември 1918 г. немското правителство подписва
капитулацията на Германия. — Бел. ред.
12
Битката край Вердюн (21 февруари — 18 декември 1916 г.) е
струвала на немците 600 000 убити и ранени, а на французите 358 000
души. — Бел. ред.
13
Мец е превзет от немците на 16 юни. — Бел. ред.
14
От август полкът става бригада. — Бел. ред.
15
Мюлюз — Бел. ред.
16
България подписва примирие на 29 септември 1918 г., Турция —
на 30 септември, и Австро-Унгария — на 3 ноември. — Бел. ред.
17
Чехия. — Бел. прев.
18
Брашов. — Бел. прев.
19
Сибиу. — Бел. прев.
20
Новото югославско правителство се отказва от съюза с райха и на
5 април 1941 г. сключва договор за дружба и ненападение със СССР. —
Бел. ред.
21
Курт Майер използва гръцкото име на Битоля, което произлиза от
старобългарското „обител“ (манастир) и е преминало като „Монастир/
Манастир/Манастири“ в гръцки, турски и албански. — Бел. ред.
22
Противотанкови препятствия. — Бел. ред.
23
Воеводина. — Бел. ред.
24
За Велес. — Бел. ред.
25
Пелистер, 2600 метра. — Бел. ред.
26
Кастория е гръцкото име на Костурското езеро. — Бел. прев.
27
Байрон умира тук, но от треска. — Бел. ред.
28
Става дума за Патраския залив, Коринтският залив започва
източно от Нафпактос. — Бел. ред.
29
Общо в групата армии „Юг“ е имало 57 дивизии и 13 бригади,
включително 13 румънски дивизии, както и 9 румънски и 4 унгарски
бригади. — Бел. ред.
30
Будьони е бил командващ войските на Югозападното направление
от юли до септември 1941 г. Войските на Киевския специален военен
окръг на направлението на главния удар на групата армии „Юг“ е
командвал генерал-полковник Кирпонос. — Бел. ред.
31
Съветската пехотна (стрелкова) дивизия в началото на войната е
наброявала около 11 000 души, а немската пехотна дивизия — около 16
000 души. — Бел. ред.
32
Става дума за шосето Минск — Москва. — Бел. прев.
33
По това време 1-ви разузнавателен СС батальон има следната
структура: 1-ва и 2-ра мотоциклетна рота, 3-та бронетранспортьорна
рота и 4-та тежка рота. — Бел. ред.
34
През 2003 г. е върнато старото име на града — Романов. — Бел.
прев.
35
Линия от укрепени райони покрай старата — до 17 септември
1939 г. — държавна граница на СССР с Полша. — Бел. прев.
36
Очевидно става дума за автоматична винтовка „Симонов“, модел
1936 г. — Бел. ред.
37
Става дума за Мархлевск — старото име на Довбиш, селище в
Барановски район на Житомирска област в Украйна. — Бел. ред.
38
Мотоциклетният разузнавателен батальон във Вермахта и СС
войските обикновено носи номера на своята дивизия. — Бел. ред.
39
През 1941 г. кадровият съветски стрелкови полк е имал личен
състав от около 3100 души. — Бел. ред.
40
Леки танкове Т-38 с броня дебела 4 до 9 милиметра, въоръжени с
7,62-мм картечница. — Бел. ред.
41
Самоходни оръдия на шаси от Pz.Kpfw. I, въоръжени с 47-мм
оръдие чешко производство. — Бел. ред.
42
Стар ров, пресичащ Перекопския провлак, с дълбочина на места
15 метра. — Бел. ред.
43
Дот — дълговременна огнева точка, бункер. — Бел. прев.
44
Дзот — дървено-земна огнева точка. — Бел. прев.
45
Става дума за камионетката ГАЗ-АА, произвеждана по лиценз на
фирмата „Форд“ през 1932–1946 г. — Бел. ред.
46
Майер очевидно е бил настъпил противотанкова мина — тя се
взривява при натиск от 200 до 700 килограма. — Бел. ред.
47
На 23 май 1942 г. немците обкръжават тук съветските войски и
пленяват 240 000 души. — Бел. ред.
48
Сега Донецк. — Бел. прев.
49
През януари 1943 г. съветските войски разгромяват 8-а италианска
и 2-ра унгарска армия, като пленяват 86 000 италианци, 2-ра унгарска
армия загубва 135 000 души и на практика престава да съществува. —
Бел. ред.
50
В съветските източници често наричат тези СС дивизии танкови,
но те стават официално такива през октомври 1943 година. — Бел. ред.
51
Сега Луганск. — Бел. ред.
52
Първата битка за Харков се провежда от 1 до 29 октомври 1941 г.
Немските войски превземат града, но повечето важни предприятия
вече са евакуирани или унищожени. Втората битка за Харков (12–25
май 1942 г.) завършва с обкръжаването и пълното унищожаване на
настъпващите съветски войски. В третата битка за Харков от 19
февруари до 14 март 1943 г. след тежки боеве немските войски
отблъскват съветското настъпление и превземат отново Харков и
Белгород. — Бел. ред.
53
В съветските източници СС корпусът обикновено е наричан
танков, но официално се нарича така от октомври 1943 г. — Бел. ред.
54
Рудолф фон Рибентроп, син на райхсминистъра на външните
работи Йоахим фон Рибентроп. — Бел. прев.
55
Мобилната група на генерал Маркиан Попов включвала четири
танкови корпуса — 3-ти и 4-ти гвардейски, 10-и и 18-и. — Бел. ред.
56
Мобилната група е трябвало да пробие през Славянск към
Мариупол и да отреже пътя за отстъпление на немците отвъд
Днепър. — Бел. ред.
57
Моторизираният СС корпус загубва в тези боеве около 11 000
души. — Бел. ред.
58
От октомври 1943 г. дивизията е танкова. — Бел. ред.
59
Структура на 12-а танкова СС дивизия „Хитлерюгенд“: 25-и
гренадирски моторизиран СС полк, 26-и гренадирски моторизиран СС
полк, 12-и танков СС полк, 12-и артилерийски СС полк, 12-и
мотоциклетен СС полк и различни отделни бойни и тилови батальони.
Личен състав на дивизията към декември 1943 г. около 21 000 души. —
Бел. ред.
60
Известен като Арденското абатство. — Бел прев.
61
Командващ групата съюзнически армии, които извършват на 6
юни 1944 г. десанта в Нормандия. — Бел. ред.
62
Първа армия. — Бел. ред.
63
75-милиметровото оръдие на танка „Пантера“ превъзхожда по
бронепробиваемост дори 88-милиметровото оръдие на танка
„Тигър“. — Бел. ред.
64
Еднократни противотанкови гранатомети. Бронепробиваемост —
до 200 милиметра. Обсег — 30 метра. — Бел. ред.
65
Това настъпление започва на 23 юни 1944 г. и води до разгрома на
немската група армии „Център“. — Бел. ред.
66
Войниците от сражението между немските и британските войски
през август 1917 г. в Лангемарк, Белгия. — Бел. ред.
67
Става дума за херцога на Нормандия Вилхелм Завоевателя (1035–
1087), който след победата си в битката при Хейстингс става крал на
Англия под името Уилям I (1066–1087). — Бел. ред.
68
Героична, но катастрофална атака на английската Лека
кавалерийска бригада под командването на лорд Кардиган край
Балаклава (Крим) на 25 октомври 1854 г. Бригадата нахлува в
разположението на руските войски, попада под обстрела на руска
батарея, а после е атакувана във фланг от руските улани. След като по-
голямата част от бригадата загива, Кардиган отстъпва. — Бел. ред.
69
През този период често се използват изтребители като щурмовици
— например „Фоке-Вулф“ 190F, който може да носи до 1000 кг
бомби. — Бел. ред.
70
В Амиенската операция от 8 до 13 август 1918 г. немските войски
само на 8 август губят 28 000 души и 400 оръдия. — Бел. ред.
71
През 1983 г. работници от френската пътна служба, които
разширявали шосето край Синто, се натъкнали на безименен гроб. В
него били открити останките на Михаел Витман. Сега останките му се
намират във военното гробище в Ла Камб. — Бел. ред.
72
На конференцията в Казабланка (Мароко) от 14 до 24 януари
1944 г., където се срещат Рузвелт и Чърчил, е взето решение да се иска
безусловна капитулация от Германия, Италия и Япония. — Бел. ред.
73
0бщо съюзниците обкръжават над 8 немски дивизии — към 100
000 души. Около половината се измъкват от обкръжението. — Бел.
ред.
74
Операция „Тректейбъл“ — последното канадско-полско
настъпление в хода на Нормандската операция. Целта й е била
превземането на стратегически важния град Фалез, а после и
градчетата Трюн и Шамбуа. Операцията е била проведена от Първа
канадска армия. — Бел. ред.